„В този бисер има от всичко по малко: криминален елемент, романтика, комедия, неочаквано развитие, дори щипка паранормално. Ан Чарлс е свършила великолепна работа, като показва колко е трудно за сама жена да съчетава работа и домашни задължения и същевременно да си остави малко време за срещи. Нямам търпение да разбера какво готви бъдещето за Вайолет и ексцентричните жители на Дедууд. Ан Чарлс е открила победител в лицето на Вайолет Паркър. Вече си имам нова любимка в криминалния жанр!”
 	Пъблишърс Уикли

 	 
 	„Ан Чарлс е уцелила в десетката. Въвлича ви в историята още от самото начало и не ви оставя нито миг спокойствие до последната страница. Накрая дори искате още! Нищо чудно, че „Похищения и страст” получи наградата „Дафни“ за 2010 г.“
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	В памет на Робърт Тейлър ― Бък, който ме научи да изследвам, да поемам откачени рискове и да се измъквам от абсолютно всяко бедствие, в което горкичкият ми задник се накисваше. Ти си тръгна от партито прекалено рано. Елек Хилс не са същите без теб.
 	В памет на Харви Харви, с когото така и нямах удоволствието да се запозная лично, но семейството му сподели с мен толкова много от шегите му, разказа ми толкова много приключения, че трябваше да опитам да уловя частица от чара му в написаното слово.
 	Вие бяхте двама неудържими и напълно смахнати типове, които вдъхновиха тази история, наситена със страхотни личности. Благодаря и на двама ви и посвещавам тази книга на вас.
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	≈1≈

 	 
 	Дедууд, Южна Дакота

 	Понеделник, 9 юли

 	 
 	Първия път, когато дойдох в Дедууд, ме простреляха в задника. Сега, двайсет и пет години по-късно, се вглеждах в двуцевната пушка на стария Харви. Иронията беше, че се озовах на фиеста, а аз бях пинятата.
 	Опитах се да си лепна любезна усмивка, но бузите ми се бяха вледенили, както и сърцето.
 	— Нали няма да застреляш момиче?
 	Старият Харви изсумтя и цялото му лице се сгърчи от усилието.
 	— Госпожичке, ще гръмна и самия великденски заек, ако се опитва да отмъкне нещо мое.
 	  

 	Той намести пушката ― неговата версия на удивителна.
 	„Леле!“ ― бих хлъцнала аз, ако ми беше останала слюнка в устата.
 	— Не съм дошла да отмъквам каквото и да било.
 	В отговор той насочи двуцевката към гърдите ми, вместо в лицето.
 	— Работя във фирма за недвижими имоти „Каламити Джейн“*, кълна се! Дойдох, за да…
 	[* Марта Джейн Канари (1852-1903), известна като Каламити Джейн (Джейн Бедствието) ― професионален разузнавач, прочула се в битките с индианците. ― Б.пр.]
 	Тъй като Харви заплашваше да ми надупчи дробовете, аз дори не бях в състояние да си спомня защо точно се бях домъкнала в тази затънтена пустош. А, да. Отпуснах едната си ръка и извадих посмачкана визитка.
 	— Искам да ви помогна да продадете ранчото си.
 	Двуцевката звънна в едно от копчетата на сакото ― имитация на „Ребека Тейлър“, когато Харви дръпна визитката от ръката ми. Преглътнах един панически вик и се опитах да наредя на подметките на ботушите си да се отлепят от дюшемето на верандата на Харви и да отстъпят назад. За съжаление, пряката команда на ума към краката се натъкна на препятствие от технически характер.
 	Присвитите очи на Харви се поотпуснаха.
 	— Вайолет Паркър, а?
 	— Точно така. ― Гласът ми прозвуча като на някоя смотла. Просто не успях да го овладея. Оръжията ме карат да се разтрепервам и започва страшно да ми се пишка. Ако не се бях отбила в „Гърдис Грил“ за един бургер с моцарела и лют сос и не бях платила за кратко посещение до „едното място“, сега любимите ми каубойски ботуши щяха да са по средата на локвичка.
 	— Ботушите ти отиват на името. К'во е т'ва „брокер сътрудник“?
 	— Човек, който ще си изгуби работата, ако не продаде къща през следващите три седмици. ― Свалих и другата си ръка.
 	Работех в брокерска къща „Каламити Джейн“ от малко над два месеца и тепърва ми предстоеше да направя продажба. Дотук с радикалната промяна към нов живот, която се опитвах да осъществя с помощта на нова кариера. Ако не успеех да направя продажба, преди пробният ми срок да изтече, щеше да се наложи за пореден път да помъкна децата си обратно в прерията и да се завра при нашите.
 	— На тая снимка тук, с пуснатата коса, си много по-готина.
 	— Всички така ми казват.
 	Изглежда, старият Харви се опитваше да приказва като деветгодишната ми дъщеря. Леле, какъв късмет.
 	— Изглеждаш много по-млада, кат' расова юница.
 	Наклоних глава на една страна, тъй като не бях сигурна дали ми е направил комплимент или ме е обидил.
 	Пушката се смъкна към пъпа ми, когато той ми подаде картичката.
 	— Задръжте я. Имам достатъчно. ― Цяла кутия. Добре че бяха те, за да не бъде празно чекмеджето ми в офиса на „Каламити Джейн“.
 	— Значи не те изпраща онази гад от банката?
 	— Не.
 	Изпращаха ме онази гад от офиса и мръсникът, когото щях да накарам да си изтръгне топките през езофагуса заради това така наречено благородно насочване в правия път ― стига да успея да се върна в „Каламити Джейн“, без да приличам на човекоподобно решето.
 	— Тогава откъде си разбрала за проблема ми с комара?
 	— Какъв проблем? Какъв комар?
 	Старият Харви отново присви очи. Двуцевката пък отново се насочи към лицето ми.
 	— Единственият начин да знаеш, че обмислям продажба, е, ако си чула за дълговете ми от комар.
 	— А-а-а, за този проблем със залагането ли говориш?
 	— А ти за какво мислиш, че говоря?
 	Много по-лесно ми е да блъфирам, когато не редя приказки в дулото на оръжие.
 	— Аз пък си мислех, че говориш за… ъ-ъ-ъ… ― Сетих се за репликите от един разговор, който дочух тази сутрин. ― За проблема, който имаш в „Преъри Дог Палас“.
 	Харви вирна брадичка.
 	— За борбата в кал няма възрастови ограничения.
 	— Абсолютно си прав. Не трябва да се отнасят предубедено към хората на възраст. Може дори всяка сряда да организират пенсионерска вечеринка.
 	— Никой не ми беше казал за бикините и разбрах чак когат' беше вече късно.
 	Трепнах. Просто не се сдържах.
 	— Кажи сега, колко ще ми 'земеш, за да продадеш т'ва тук?
 	— А ти колко искаш да ти взема? ― Този следобед бях готова на какво ли не, за да угодя на клиента.
 	Той отпусна пушката на рамото си и двете дула щръкнаха към покрива на верандата.
 	— Както обикновено.
 	Тъй като вече не бях застрашена от унищожение, се възползвах от парапета на верандата, за да не се прекатуря назад. Май просто не бях създадена за бизнеса с недвижими имоти. Все още ли продаваха енциклопедии от врата на врата?
 	— Това ранчо беше на татко ми, а преди това на неговия татко. ― Устните на Харви изтъняха, докато се взираше някъде над рамото ми.
 	— Сигурно заема специално място в сърцето ти. ― Постарах се да говоря искрено, докато се примъквах стъпка по стъпка към стълбите. Червеният ми „Бронко“ лъщеше примамливо под юлското слънце.
 	— Нищо подобно. Нямам търпение да се отърва от тази съборетина.
 	— Какво? ― Вече се бях добрала до най-горното стъпало.
 	— Писнало ми е да оправям ръждясали огради, да преследвам четириноги малоумници по пасищата, да обикалям след изгубени крави всяко дере и клисура.
 	— Отново ме стрелна със сините си очи. ― Да не говорим, че все чувам разни шантави звуци иззад стария хамбар.
 	Проследих с поглед посоката, която посочи с обраслата си брадичка. Очукан и боядисан в бяло от майката природа, ширналият се покрив сякаш беше увиснал, притиснат от следобедната горещина. Вратите бяха стегнати с вериги, единият от прозорците на плевнята беше счупен.
 	— Колко шантави?
 	— Толкова, че да си грабна пушката.
 	Във всеки друг случай това би ме накарало да се замисля, но след посрещането, което получих днес от двуцевката на стария чешит, имах чувството, че Харви разнася пушката из цялата си къща като продрано бельо. Бях убедена, че дори спи с нея, и бях готова да заложа мизерните си спестявания, че е точно така.
 	— Може да е била някоя пума ― подхвърлих аз. ― Във вестника пишеше, че напоследък хората са виждали доста.
 	— Може да е така, а може и да не е ― вдигна рамене той. ― Пет пари не давам. Искам да се преместя да живея в града. Кат' дойде зимата, тук става пълно мъртвило. Започвам да си мисля за неща, дет' не са редни. Миналият януари едва не се ожених за едно момиче от Тайланд. Оказа се, че „тя“ всъщност бил „той“ от Нигерия.
 	— Леле.
 	— Мътните го взели този интернет. ― Харви плъзна поглед по мен. ― Ами ти, Вайолет Паркър?
 	— Какво аз?
 	— Нямаш венчален пръстен. Гадже поне имаш ли си?
 	— Ами, нямам.
 	Не само че нямах, а и не исках да имам. Мъжете скапваха живота ми ― един подпали къщата ми и тя изгоря до основи, а друг ме заряза бременна с близнаци. Напоследък предпочитах връзките ми да са като мебелировката ― минималистични.
 	Двата златни зъба на Харви ми намигнаха изпод мустаците.
 	— Какво ще кажеш тогава да обърнем по едно? Скоч или джин?
 	Прехапах устни и се замислих над възможностите. Можех да се кача в джипа „Бронко“ и да поглеждам в огледалото за обратно виждане как откаченият старчок, готов във всеки един момент да натисне спусъка, се смалява в далечината, или можех чисто и просто да тегля една майна на здравия разум и да последвам Харви за по чашка твърд алкохол и може би подписване на договор.
 	Като че ли имах избор.
 	— Тоник имаш ли?
 	 
 	 
 	 
 	≈2≈

 	 
 	По-късно същия следобед влязох на паркинга зад офиса на „Каламити Джейн“ и забелязах, че на моето място се е настанило черно „Камаро SS“ от края на шейсетте с бели спортни ленти отстрани. Погледнах го злобно и настойчиво и изпратих по телепатичен път цветисти проклятия към малоумника, който не бе обърнал абсолютно никакво внимание на знака, че паркингът е частен.
 	Преди години, приблизително по времето, когато шпековаха задника ми с въздушен пистолет, благодарение на малкото братче на най-добрата ми приятелка, Дедууд беше тихо градче, което отчаяно се опитваше да оцелее с помощта на старата си слава от златното минало. Мейн Стрийт беше обградена с исторически сгради и местата за паркиране бяха предостатъчно.
 	След това се започна с комара.
 	Докато хиляди нови туристи и милиони нови долари се изсипваха в града, казино след казино никнеха по скучната главна улица, а примамливи надписи по прозорците обещаваха неземно богатство. Единственото богатство, на което можеше да се разчита напоследък, идваше от ротативките, а вероятността да си намериш свободно място за паркиране в горещ летен ден се оказваше по-малка от тази да се паднат три червени седмици на рулетката.
 	Изругах и започнах да обикалям паркинг след паркинг, докато най-сетне се намърдах на прекалено тясно местенце на три пресечки от офиса. Паркинг автоматът погълна всичките монети, които бяха скътала в пепелника.
 	Когато най-сетне успях да отворя вратата на „Каламити Джейн“, бях свалила сакото, а над горната ми устна бяха избили капчици пот. Хладен въздух с лек аромат на жасмин се завихри около мен. Изтрополих до бюрото си и метнах сакото отгоре му.
 	Мона ― колега, новоизлюпена приятелка и ментор: три в едно, събрани в привлекателно тяло с червенокоса глава, лепна някакво листче на телефона ми. Отново ме лъхна аромат на жасмин, този път по-силен.
 	— Добре ли си, Вай?
 	— Не. ― Огледах злобно офиса. ― Къде е Рей? ― Дали да избода очите на тъпия чекиджия, или може би да му пръсна капачките на коленете, задето ме прати в имота на Харви, без да си направи труда да спомене, че дъртакът проявява нездрава слабост към пушката си?
 	— Показва имота на Дакота Стрийт на готината млада двойка, те идваха и онзи ден.
 	— За семейство Ръп ли говориш? ― Тръшнах се на стола и изръмжах към празния стол на Рей.
 	Мона се усмихна.
 	— Толкова са сладки, непрекъснато се поглеждат с блеснали очи.
 	Мона беше към петдесетте и все още не беше намерила принца на мечтите си. Очилата с розови стъкла рядко слизаха от лицето й, защото голямата любов можеше да се окаже следващият мъж, с когото се запознае, или пък… по-следващият.
 	— Дойдоха да те търсят, но Рей не успя да се свърже с теб на мобилния.
 	Защото бях на майната си и играех на бутилка с дърта откачалка.
 	— Затова реши да ги заведе лично.
 	— Чакай малко! ― Изпънах гръб, след като осъзнах какво ми казва. ― Че те бяха мои клиенти.
 	— Къщата е пълна съборетина. Едва ли ще проявят интерес.
 	Заради Рей се надявах да е права. Посегнах към листчето и се загледах в почерка на Мона.
 	— Какво иска Лейн?
 	— Спомена, че бил намерил скелет в задния двор и на път към къщи трябвало да купиш буркан с червеи.
 	Имаше дни, в които благодарение на сина ми електрошоковата терапия изглеждаше твърде привлекателна. Посегнах към телефона.
 	Рей Ъндърхил влетя в офиса със смръщено лице, изкуственият му тен беше два нюанса по-червен от обикновено.
 	— Кой, мама му стара, им е позволил да сложат отново този боклук на прозореца ни? ― Съдра листа, залепен с тиксо за дебелото стъкло на витрината, и го вдигна високо.
 	„Изчезнало деветгодишно момиченце“, пишеше на него с главни букви. Имаше леко размазана черно-бяла снимка на усмихнато русо момиченце. Беше посочен местен номер, а отдолу се мъдреше обещание за „Награда от 10 000 $“.
 	Трябваха ми няколко секунди, през които си поех дъх и примигнах, преди да осъзная, че това съвсем не е същият постер, който виждах разлепен по стълбовете и витрините през последните няколко месеца. Този беше нов, с друго момиченце; сумата за награда беше различна, ала историята беше съвсем същата.
 	Мона скръсти ръце.
 	— Аз го залепих на витрината.
 	— Къде ти беше умът? ― Рей смачка обявата и я запокити в боклука, докато отиваше към кафемашината. ― Опитваме се да убедим пенсионери и семейства, че Дедууд е безопасно място. Снимки на някакво изчезнало дете няма да поощрят скапаняците да кихнат началната вноска.
 	Треснах слушалката на мястото й и извадих смачкания лист от боклука на Рей.
 	— Кога се е случило? ― попитах аз и усетих как гърдите ми се стягат. Мисълта за русата ми деветгодишна дъщеря неочаквано ме накара да потръпна от безпокойство.
 	— Вай, добре ли си? ― попита Мона сякаш през метална тръба от другия край на тънка нишка ― поне така ми се стори, докато погледът ми се избистряше. Усетих топла ръка на рамото си.
 	— Седни, миличка.
 	Отпуснах се тежко на стол, който незнайно как се озова под дупето ми. Ръцете ми леко трепереха, докато държах снимката.
 	— Кога?
 	— Преди два дни.
 	— Какво й стана? ― попита Рей и мина зад мен. ― Нали не е нейното хлапе?
 	Поех си дълбоко дъх ― нещо, което ми се случваше често, когато Рей беше в радиус от осем километра. Ако съществуваше награда за най-големия и смрадлив задник, бюрото на Рей със сигурност щеше да бъде отрупано с купи.
 	— Добре ли си, Вай? ― повтори Мона и пръстите й ме стиснаха лекичко.
 	Кимнах и й се усмихнах. Едва се насилих да размърдам устни.
 	Рей беше прав, детето не беше мое. Само че ставаше въпрос за второ изчезнало дете. В малко градче като Дедууд едно момиче си е повод за притеснения. Две са вече епидемия.
 	— Отсега нататък ― столът на Рей наддаде жален стон, когато той се стовари върху него ― на витрините ще се слагат единствено предложения за имоти.
 	Натъпках обявата в чантата си и поне за момента се опитах да потисна мрачните си предчувствия. Все още не бях продала къща.
 	— Шефката одобри, така че си гледай работата ― каза Мона.
 	Рей избълва порой от проклятия.
 	Мона заоглежда лакираните си нокти; очевидно, случилото се не я беше подразнило. Веднъж ми каза, че след десет години работа с тоя скапаняк спокойно може да се прави на напълно безразлична, когато става въпрос за простотиите му. Това не й пречеше, както лично се бях уверила на няколко пъти, от време на време да добавя допълнителна доза фибри в чашата му с портокалов сок.
 	— Май семейство Ръп не са проявили интерес, Слънчице. ― Мона умираше да измисля на Рей сладурски прякори, просто за да го дразни.
 	— Напротив. Ще направят оферта.
 	— Какво? ― Скочих от мястото си и се наежих още преди да осъзная какво правя. ― Те са мои клиенти.
 	Рей ме погали по главата. От миризмата на пот, която лъхаше от него дори когато бе обилно наплескан с одеколон „Стетсън“, стомахът ми се преобърна.
 	— Губиш, 'щот дремеш, Блонди.
 	Рей също използваше прякори, но целта му беше малко по-противна.
 	— Не дремя. Бях изправена пред дулото на пушка.
 	— А, значи Харви е бил нервен днес. Предупредих те.
 	— Каза ми да използвам мед вместо оцет, да не обличам бронежилетка и да нося скрито оръжие.
 	— Някои клиенти са по-трудни от други. Налага се да се вземеш в ръце, малката, ако искаш да успееш в бизнеса с недвижими имоти в този град. ― Столът му изскърца отново, когато той се отблъсна назад, а ръчно изработените му ботуши „Тони Лама“ послужиха като преспапие. ― Остави стария Харви на мен.
 	— Да не си припарил до Харви. Той е мой клиент.
 	— Накара ли го да подпише договор? ― Мона ми се стори учудена.
 	Измъкнах договора от ръчната си чанта и го размахах.
 	Рей изсумтя.
 	— На тоз парцал няма подпис, сладурано.
 	— След тази вечер ще има.
 	— Какво ще става тази вечер? ― полюбопитства Мона.
 	Бузите ми пламнаха. Измърморих отговора, докато натъпквах договора обратно в чантата.
 	Мона се приведе напред.
 	— Какво ще правиш с Харви?
 	— Ще изляза с него на вечеря.
 	Смехът на Рей разтърси помещението.
 	— О, Вай! Разумно ли е?
 	Не бях свикнала да виждам Мона намръщена.
 	— Става въпрос за една нищо и никаква вечеря. Той е самотен човечец.
 	— И аз съм самотен човечец, Блонди. Отбий се у нас след вечеря и ще те науча как се сключват сделки. Да си облечеш нещо тясно и с дълбоко деколте.
 	Предпочитах да си пийна каналии.
 	— Ще пропусна.
 	— Ти губиш. ― Рей кимна към календара, закачен на стената. ― Времето ти почти изтече, така че ще взема да се обадя на племенника си да даде на химическо костюма, с който ходи по интервюта.
 	Рей не криеше колко се е подразнил, че Джейн ме нае през май за новооткритото място на сътрудник, вместо да изчака още месец, за да завърши племенникът му курса за брокери на недвижими имоти. Като всепризнат крал на подмазвачите в Дедууд, Рей не беше свикнал някой да му отказва, но колкото и да ухажваше Джейн ― и да мрънкаше ― така и не успя да я убеди да наеме четвърти човек.
 	Вирнах брадичка.
 	— Още е рано да ме отписваш. ― Все още имах карти, поне в това бях сигурна.
 	Лепнал типичната си самодоволна усмивка, Рей се приведе напред, сякаш се канеше да сподели тайна.
 	— Няма начин Харви да подпише договор, сладурано. Просто те разиграва с надеждата да се докопа до нещо младо и зелено. Каза ли ти, че миналата седмица го изритаха от казино „Прери Дог Палас“, задето развял едноокия кон с двуколката пред цял автобус, пълен с одъртели стари моми от Канада?
 	Това не беше истина ― е, не било точно така, според Харви. А и нямаше никакво значение, дори да беше. Аз трябваше да продам нещо, дори да ми струваше малка част от достойнството и доста антиациди.
 	— Слънчице ― обади се Мона, ― противното ти държание май надмина всички очаквания.
 	Рей махна презрително с ръка към Мона.
 	— Приеми фактите, Блонди. Ти си същата работа като Дивия Бил и Джони от Картофения ручей ― минало-заминало.
 	Стиснах телбода с намерение да му надупча челото, без да ми мигне окото.
 	Входната врата обаче се отвори със замах и висок Дон Жуан с пясъчноруса коса ми отправи белозъба усмивка, която ме спаси от потенциално обвинение за нападение.
 	— Здравейте, госпожице Паркър.
 	Свалих телбода, позамаяна от зашеметяващо привлекателните черти на въпросния Дон Жуан.
 	— Познаваме ли се?
 	Бях напълно сигурна, че щях да си го спомня, ако се бяхме срещали преди.
 	Той ми показа картичка, която веднага познах.
 	Преди месец ми хрумна идеята да направя пощенски картички, като използвам семейна снимка, за да дам поне лек тласък на бизнеса. Беше от картичките, чието послание е: „Вижте ме, аз съм най-обикновено приятелски настроено мамче, което иска да ви помогне да си продадете къщата и да сбъдне всичките ви мечти“. Профуках и без това мижавите си спестявания от няколкостотин безценни долара.
 	— Аха. Получили сте пощенската ми картичка. Как да ви услужа? ― Моля те, кажи, че искаш да продадеш нещичко.
 	— Искам да си продам къщата.
 	Върхът! Предложих на Дон Жуан да седне срещу мен и грабнах лист и химикалка.
 	— Да започнем с името ви.
 	— Волфганг Хеслър.
 	— Хеслър ли? Да не би да се пише като името на бижутерския магазин в града?
 	— Точно така. Магазинът е мой.
 	— Ами! Много е хубав. ― Все едно да кажеш, че диамантът „Хоуп“ е „хубав камък“.
 	Бижутерията на Хеслър беше един от двата най-забележителни бижутерски магазини на Мейн Стрийт ― по-точно казано, в западната част на Южна Дакота. На неговата витрина не се виждаха обичайните лозови листа; там бяха изложени единствено накити с изключителен дизайн, който ме караше да ахкам. Не можех да си позволя и една обеца от този магазин, камо ли пък две. Въпреки това често ми се случваше да точа лиги пред витрината, докато се тъпчех с шоколад от „Кенди Корал“, съвсем наблизо.
 	— Ти да не би да си хлапето на Уилма Хеслър? ― Рей завъртя стола си към нас и се натрапи в разговора, въпреки че му хвърлих поглед, който да му подскаже, че съм готова жив да го изям.
 	— Да, Уилма е майка ми. ― Изисканият говор на Волфганг звучеше неуместно.
 	— А аз си мислех, че си се пренесъл в Сан Франциско.
 	— Рей знаеше всичко за всички в града. Сигурно тъкмо затова беше най-успешният продавач през изминалите пет години, и може би това бе единствената причина, поради която Джейн търпеше наглото му държание.
 	— Така е.
 	— И бижутерията ли ще продаваш? ― попита Рей. Ако имах под ръка кърпички, щях да му ги дам, за да обърше лигите, които се стичаха по брадичката му.
 	— Не, мама ще се преобърне в гроба, ако направя подобно нещо. Магазинът е в семейството от поколения. ― Кобалтовите му очи се впиха в моите. ― Дошъл съм, за да продам къщата на мама.
 	Ако се усмихна още по-широко, челото ми сигурно щеше да се скрие. Най-сетне! Това беше дългоочакваната ми голяма риба.
 	— Кажете ми адреса. ― Постарах се да потисна невъздържано радостния кикот, който напираше в гласа ми.
 	— Вай Вюрън Стрийт 55.
 	Намираше се близо до старата къща-музей на семейство Адамс в богаташкия исторически квартал, буквално на две крачки от центъра на Дедууд. Стрелнах Рей с поглед и бях готова да тропна един чарлстон от кеф, когато видях злобно стиснатите му зъби.
 	— Кога ще бъде удобно да мина и да огледам имота?
 	— Бях свободна и сега, и вчера, и завчера.
 	— Например в момента?
 	Телефонът на бюрото ми се раззвъня и прекъсна радостния ми вик: „Да!“. Погледнах номера и веднага го познах.
 	— Гласовата поща ще се включи.
 	Волфганг се усмихна. Усмихнах му се и аз. Мама му стара, целият свят се усмихваше в този момент. Трябваше всички да се хванем за ръце.
 	— Само да си погледна графика, да не се окаже, че имам друг ангажимент днес следобед.
 	Сподавен смях се понесе откъм бюрото на Рей. Мона прочисти гърло.
 	Телефонът спря да звъни и аз бръкнах в чантата си, за да си намеря бележника.
 	— Ето го. ― Отворих на юли, доволна, че вчера, докато навивах кичури коса на пръста си, за да убия малко време, добавих няколко фалшиви ангажимента, просто за да се поободря.
 	Телефонът на Мона започна да звъни. Тя вдигна на второто позвъняване.
 	Прокарах пръст по страницата.
 	— Довечера ще водя клиент на вечеря; нямам други планове.
 	Волфганг стана.
 	— Страхотно. Тръгваме ли?
 	— Извинявай, Вай.
 	Погледнах Мона.
 	— Търсят те. ― Тя изрече с устни името на сина ми.
 	По дяволите, Лейн!
 	— Би ли записала?
 	— Ами-и-и, струва ми се, че става въпрос за нещо важно.
 	Ако пак ще се разправям с тъпите червеи… Обърнах се към Волфганг.
 	— Само секундичка, моля ви.
 	Той кимна.
 	Пристъпих към бюрото на Мона и поех слушалката от нея.
 	— В момента съм малко заета. Ще ти звънна след малко.
 	— Не! ― изкрещя Лейн. Сигурна съм, че са го чули чак в Монтана. ― Трябва да се прибереш веднагически! Много е важно!
 	— Успокой се, Лейн.
 	— Веднага, мамо! Бързо!
 	— Къде е… ― Телефонът прекъсна и настъпи тишина.
 	Сърцето ми заблъска тежко.
 	— Какво има, Вай? Той добре ли е?
 	— Не знам. ― Лейн си падаше малко лъжливо овчарче. Неговото „важно“ често се оказваше някоя дреболия, която се оправяше с капване на малко лепило или почистване на малко лепило. Но ако не отида, ако се окаже, че нещо наистина не е наред… е, тогава попадах в „Параграф 22“, нали така? ― Трябва да си отида до къщи. ― След това се сетих за голямата си риба. ― Ами-и-и, господин Хеслър…
 	— Искате ли да се разберем за друг ден и час?
 	— Да, много се извинявам.
 	— Няма проблем. ― Той бръкна в задния си джоб.
 	— Аз мога да дойда с вас, господин Хеслър ― предложи услугите си Рей и побърза да стане. ― Ако предпочитате да задвижим въпроса още днес.
 	— Няма нужда. Ще остана в града още няколко дни. ― Подаде ми визитката си. ― Обадете ми се. Ще бъда в магазина утре сутринта. ― Кимна за довиждане и си тръгна.
 	Грабнах якето и чантата си.
 	— Мона, ще ти звънна по-късно. Рей, ти си изрод. Дано да ти преседне чийзбургерът.
 	Токчетата на ботушите ми зачаткаха, докато бързах към вратата. Не откъсвах очи от мобилния, докато набирах телефона вкъщи. Минах напряко и се спънах в кашон, пълен с книги. Мобилният излетя от ръката ми. Озовах се на длани и колене и затова не успях да си обеля носа.
 	— Ох! ― Седнах, обгърната от мириса на напечения тротоар. Коляното ми гореше. След това забелязах огромна дупка в зелените си панталони. ― Проклятие!
 	— Мама му стара. Не трябваше да оставям кашона тук ― прозвуча дълбок глас над главата ми. ― Добре ли сте?
 	Вдигнах поглед от обеленото си коляно и видях изсечено лице, тъмнокафяви очи и брадичка с трапчинка.
 	— Не. Това са любимите ми панталони.
 	— Ще ви купя нови.
 	— Не можете. Тези са отпреди две години.
 	Господин Кафяви очи подаде ръка, за да ми помогне да стана.
 	— Как да ви се реванширам?
 	Поех ръката му с пъшкане и трепнах, когато пръстите му докоснаха ожуленото място на дланта.
 	— Не се притеснявайте.
 	— Заповядайте, това е телефонът ви ― каза той и ми подаде двете части. ― Тече ли ви кръв?
 	— Добре съм. ― Избърсах ръце в съсипаните си панталони, взех телефона и сложих батерията на място. Една драскотина беше единственото поражение. Същата работа, както при мен.
 	— Работи ли?
 	Включих го. Кимнах и го натъпках в джоба си. След това погледнах кашона, който ме просна на земята. Една от книгите отгоре беше поне пет сантиметра дебела. Взех я.
 	— „Животът и приключенията на Джеймс Бътлър Хикок“ ― прочетох шепнешком. Когато погледнах другите книги, забелязах, че и те са за Дивия Бил. ― Не сте оттук, нали? ― попитах.
 	— Защо решихте така?
 	— Защото на всеки, роден около Черните хълмове, са му набивани в главата толкова много истории за Дивия Бил, че му е втръснало.
 	— Може просто да съм фен на историята. ― Той взе книгата от мен и я подхвърли обратно в кашона.
 	Бях готова да се обзаложа на десет кинта, че ако отида на вечеря с този тип, ще ми трябват клечки за зъби, за да си държа очите отворени. Метнах чантата на рамо и надникнах през витрината на офиса, който имаше обща стена с агенция „Каламити Джейн“. Кашони, стълба и две кутии с боя бяха поставени до самотно бюро.
 	— Сигурно сте новият ни съсед ― предположих, когато забелязах ключовете в ръката му. ― Аз работя в съседния офис.
 	— Брокер ли сте?
 	— Аха.
 	На витрината му беше залепена същата обява за изчезналото момиченце, заради която Рей се разбесня. Единият ъгъл се беше отлепил, стори ми се малко смачкан. Притиснах го към стъклото.
 	— Съмнявам се, че се е изгубила в гората ― каза новият ми съсед. Нещо в гласа му ме накара да вдигна поглед. Той разглеждаше снимката на момиченцето толкова напрегнато, че потръпнах.
 	Надявах се да греши. Желанието да пъхна децата си под стъклен похлупак ми напомни, че у дома ме чака нещо „много важно“.
 	— Трябва да тръгвам.
 	Кафявите очи вдигна бързо сакото ми от пода и ми го подаде.
 	— Държа да ви платя панталоните.
 	Предложението му ме изкуши, но не бях чак толкова отчаяна. Все още не.
 	— Благодаря, няма нужда. До скоро.
 	— Как се казвате? ― провикна се той след мен.
 	— Вайолет ― изкрещях, без да се обръщам. Закуцуках колкото можех по-бързо, защото ме чакаха три пресечки, докато се добера до „Бронко“-то, и през цялото време си преповтарях обаждането на Лейн. Нямаше представа какво го чака, ако си беше изгорил веждите отново при поредния химически експеримент. Якото лепило не можеше да оправя вежди.
 	 
 	 
 	 
 	≈3≈

 	 
 	Набих спирачки пред стария жълт бор, който хвърляше сянка върху викторианската къща на леля Зоуи, строена през 1870-та година, която от известно време насам заедно с децата наричахме дом. След ужаса, че ще заваря полицейска кола или линейка на алеята отпред, се почесах по главата, когато видях дъщеря си, седнала на тротоара зад маса със знаменце с надпис „Мием зъби на домашни любимци ― 2 $“.
 	— Здрасти, мамо. ― Ади ми махна, докато слизах от „Бронко“-то. Очевидно брат й не я беше информирал за „важното“ нещо. ― Как мина денят ти в офиса?
 	— Добре.
 	Затворих вратата на колата и ме обгърна ароматът на бор ― беше си сериозен плюс да живееш сред обраслите с борове хълмове, вместо в прашната прерия. Поколебах се. Ослушах се за писъци, крясъци или викове от болка ― нещо различно от дрезгавия глас на самотна врана, кацнала на някоя от електрическите жици над нас.
 	— Днес запозна ли се с някой готин мъж? ― попита дъщеря ми, докато сваляше станиола на розова близалка.
 	От известно време Ади имаше две цели в живота ― да стане ветеринар и да ми намери съпруг. Можех да изтърпя някоя и друга сойка със счупено крило и прегазена катерица, но нямаше начин да преглътна профила, който ми беше направила в уебсайт, помагащ на бивши затворници да открият истинската любов.
 	— Не, нито един ― излъгах и пропъдих образа на рицаря с лъскави доспехи и пясъчноруса коса, който ме беше избрал, за да продам къщата на майка му.
 	— Лоша работа. Ти обаче не се тревожи, имам план. ― Тя лапна близалката.
 	Това силно ми разтревожи, но не чак толкова, колкото обаждането на Лейн. Наведох се, за да я целуна по вдигнатото към мен чело. Меката й кожа миришеше на слънцезащитен лосион „Копъртоун“. Умно момиче.
 	— Да си виждала брат си наоколо?
 	— Ами, да ― каза тя, докато премяташе в уста близалката. ― Отзад е. Защо?
 	— Просто питам. ― Пристъпих към верандата отпред, спрях и се върнах, за да разгледам по-внимателно какво е подредила на масата Ади. ― Това до телефона моята четка за зъби ли е?
 	— А, не. Тя… тази… намерихя в шкафа. ― Поруменялото лице на Ади съперничеше на цвета на близалката.
 	— Аделин Рене, не ти ли казах, след като намерих котешки мустаци по спиралата си, да престанеш да използваш вещите ми за пациентите си?
 	— Беше мигла, не мус…
 	— Мамо! ― Лейн изскочи през страничната порта от ковано желязо с такава скорост, че тя дори не намери време да изскърца. Любимата му мека шапка и черна папийонка бяха набити с прах. ― Ела в задния двор веднага! Бързо!
 	Той се стрелна през вратата и се шмугна зад къщата.
 	Насочих пръст към Ади.
 	— Не си мисли, че сме приключили, дете.
 	— Ама, мамо…
 	Вдигнах ръка, за да я накарам да млъкне, и хукнах след Лейн.
 	Заобиколих къщата и ме блъсна мирис на влажна пръст и горещина. В задния двор на леля Зоуи нямаше сянка чак до късния следобед, освен тънката ивица отстрани на остъклената й работилница. В далечния ъгъл Лейн се беше заровил до лактите в дупка в земята с размерите на вана.
 	Забавих крачка и оставих чантата си до люлките, които донесохме в Дедууд преди няколко месеца.
 	— Лейн, трябва да се разберем.
 	Когато пристъпих към него, той дори не ме погледна.
 	— Нещо важно и спешно означава кръв, счупени кости и незабавно да те откарам в бол…
 	— Виж какво намерих, мамо! ― Лейн клекна, стиснал в ръка една от четките за рисуване на леля Зоуи. Очите му блестяха толкова ярко, че бяха почти като звезди.
 	Отпуснах се на колене до него върху острата трева. Като че ли краката не ме държаха. Не се случваше всеки ден да попадам на огромен, издължен череп в задния двор.
 	 
 	  

 	 

 	— Не е ли страхотен? ― Гласът на Лейн бе остър и по-изтънял от обикновено.
 	— Страхотен е. ― Приближих се и се наместих, за да не се подпирам на ожуленото коляно. На фронталния лоб на черепа се виждаше малка дупка. ― Абсолютно страхотен.
 	Върху черепа падна сянка.
 	— Прибрала си се по-рано.
 	Слънцето бе зад леля Зоуи. Дългата й прошарена коса бе вързана с кожена лента.
 	— Лейн ми се обади ― обясних аз. ― Намерил е череп.
 	— Може да е от динозавър, нали? ― попита Лейн, изправи се и избърса потта от челото си, където остана черна ивица.
 	Леля Зоуи присви очи към черепа.
 	— О, не, миличък. Това е най-обикновен кон. Старото гробище е на хълма и направо не е за вярване какво изравят в квартала.
 	Къщата на леля Зоуи беше на петдесетина метра надолу по хълма от гробището „Маунт Мория“, последният дом на легендите на Дедууд като Дивия Бил и Сет Бълок.
 	Усмивката на Лейн се стопи.
 	— Най-обикновен кон ли?
 	— Да, господине. ― Тя коленичи до Лейн. ― Виж, обаче… това е рана от куршум. Изглежда, конят е бил убит.
 	— Страхотно! ― Усмивката на Лейн грейна, двойно по-широка, и той отново скочи в дупката.
 	Леля Зоуи ме погледна над вирнатото дупе на сина ми.
 	— Как мина денят ти?
 	— Доста добре. ― Стомахът ме присви, когато се сетих, че трябва да й съобщя, че след по-малко от три седмици ще ме изритат, ако не продам къща. Сърцето на леля ми беше с размерите на планината Ръшмор. Не само че звънна, за да поиска да й върнат услуга, но ми уреди работа в брокерска къща „Каламити Джейн“ и ме прибра с двете ми деца, промени работното време на галерията си, за да си е вкъщи и да ги гледа, а като капак на всичко позволяваше на малките да ровят в двора й и да правят аутопсии на попови лъжички на верандата.
 	— Довечера ще водя клиент на вечеря ― добавих, което бе почти истина, въпреки че Харви все още не ми беше официален клиент. ― Освен това утре имам уговорка с друг клиент за оглед на къща. ― Щеше ми се да мисля, че работата е уредена, макар да не беше точно така.
 	— Браво. ― Тя стисна рамото ми, но когато смръщи чело, се запитах дали не е подушила парфюма на лъжата. ― Трябва ли ти детегледачка за довечера?
 	— Не, няма нужда.
 	Със сигурност щеше да ми бъде по-лесно да ухажвам Харви без близнаците, но нямах намерение да моля леля Зоуи да затвори галерията си довечера.
 	Тя се изправи и избърса ръце в дънковата си риза.
 	— Тогава отивам да взема душ и ще отворя галерията по-рано.
 	Искаше ми се да поговоря с нея за отвличанията, да споделя с нея тревогите си, да потърся в изражението й страх за безопасността на Ади, да открия потвърждение, че прекалявам. Сега обаче не беше моментът, не и докато Лейн беше наоколо.
 	— Имам нови творби за продажба. Стискай палци да се окажат хит. ― Тя тръгна към задната врата.
 	— Ще стискам палци и на ръцете, и на краката ― провикнах се след нея. Леля Зоуи отказа да й плащам и наем, и сметките. Дължах й първородното си дете, но тъй като те бяха две, тя се съгласи да зареждам хладилника.
 	— С мъж ли ще вечеряш? ― попита Лейн и ме погледна с присвити очи.
 	— Аха.
 	— Харесваш ли го?
 	— Горе-долу става. ― Когато не се целеше с пушката си в носа ми.
 	— А той харесва ли те?
 	— Надявам се. ― Достатъчно, че да се подпише под договора.
 	— Ще се омъжиш ли за него?
 	Ухилих се.
 	— Не, разбира се.
 	— Добре, защото не ни трябва мъж, който да ни се мотае в краката.
 	Бях напълно съгласна, но исках да чуя мнението на Лейн.
 	— Така ли?
 	— Имаш нужда единствено от мен. Аз мога да оправям каквото трябва и да се грижа за теб.
 	— Сигурна съм, че ще се справиш, но не ти ли писва да си вързан с три момичета?
 	Той сви рамене.
 	— Понякога е досадно, например когато ми крещите да свалям седалката на тоалетната чиния. Ама се търпи.
 	— Радвам се. ― Вдигнах шапката му и го целунах по косата. Въпреки че миришеше на пръст. ― Съгласна съм с теб… не ни трябва друг мъж.
 	Трапчинките му намигнаха, той дръпна шапката и я нахлупи отново.
 	— А довечера кой ще ни гледа?
 	— Аз. И вие двамата ще дойдете на вечерята. ― Старият Харви не беше казал да отида сама. Освен това имах нужда от бодигардове, в случай че Харви си въобрази нещо.
 	— Мамо? ― провикна се Ади от страничната порта.
 	Погледнах през рамо.
 	— Какво?
 	— Един мъж те търси по телефона.
 	— Кой е?
 	Ади сви рамене.
 	— Каза, че е видял обявата ти.
 	Не бях публикувала обяви, само пуснах картички. А и как е намерил телефона на леля Зоуи?
 	— Каква обява?
 	— Може би онази, в която се казва, че си търсиш гадже.
 	 
 	 
 	 
 	Вторник, 10 юли

 	 
 	— Какво е направила Ади? ― Ноктите на Мона престанаха да дращят и да тракат по клавиатурата. Бронзовите й сенки за очи проблеснаха, когато се ухили и ме погледна.
 	— Използвала е парите, които е изкарала миналата седмица от къпането на съседските домашни любимци, за да пусне обява от мое име. Виж. ― Подхвърлих й неделния брой на „Блек Хилс Трейлблейзър“.
 	Мона побутна по-високо на носа си обсипаните с изкуствени камъчета очила.
 	— „Красиво мамче търси готин мъж, който да й лъска „Бронко“-то и да й даде обичта, от която има нужда. Да харесва домашни любимци и деца.“
 	Тръшнах се на един стол и скрих очите си с ръце.
 	— Направо да не повярваш.
 	— Ами… ― Мона се опита да потисне смеха си и гласът й потрепери. ― Вече знаем, че сърцето на Ади е точно каквото трябва.
 	— Късно снощи, когато се прибрахме от вечеря, на телефонния секретар бяха оставени десет съобщения. След първото се наложи да пратя децата горе. Само разни перверзници, които уточняваха каква точно „обич“ са готови да ми осигурят. Един дори беше отделил цели трийсет секунди на пляскането по дупето.
 	— Тази работа ще отшуми до седмица, особено ако не им връщаш обажданията.
 	— Добре че Ади не е дала адреса ни.
 	Заради тревогата покрай изчезналите момиченца дланите ми бяха потни и вечерта, и през половината нощ. На сутринта вече бях решила да науча колкото може повече за двете деца, за да докажа, че нямат почти нищо общо с Ади.
 	Мона се прозя и отново затрака с нокти по клавиатурата.
 	— Кажи как мина вечерята. Старият Харви подписа ли?
 	— А, да, вечерята. ― Стомахът ми се разбунтува при спомена. ― За предястие, Ади направи дисекция на пилето си върху ленената салфетка.
 	Клавиатурата на Мона отново замлъкна.
 	— За основно, Лейн отхапа от бургера с лос и го изплю в чинията, а после заяви пред цял Дедууд, че имал вкус на наакано.
 	Мона се ухили още по-широко.
 	— Никога не съм била фен на месото от лос.
 	— За големия финал, Харви се пресегна, за да щипне по дупето сервитьорката, докато тя фламбираше мелбата, и брадата му се подпали.
 	— Той добре ли е?
 	— Малко е поопърлен. За пръв път ми се случва да ме изхвърлят от ресторант.
 	— Поне е подписал договора.
 	— Нищо подобно.
 	Мона ме погледна над очилата и пръстите й отново се задействаха.
 	— Защо?
 	— Харви каза, че искал да го прочете вкъщи, за да осмисли написаното.
 	— И сега какво?
 	— Ще чакам до довечера.
 	Перлените й обеци се разлюляха, когато поклати глава.
 	— Ужас.
 	— Тази вечер той черпи.
 	— Той те разиграва. Искаш ли да гледам децата?
 	— Не. И те са поканени. Ще си похапнем в Дайнасор Парк в Рапид.
 	Телефонът ми иззвъня. Появи се номер с код 415, вместо обичайния 605 за Южна Дакота. Кой ли ми звънеше от друг щат? Вдигнах слушалката.
 	— Брокерска къща „Каламити Джейн“, разговаряте с Вайолет Паркър.
 	— Здравейте, госпожице Паркър. Как сте в това слънчево утро? ― Мекият като старо уиски глас на Волфганг Хеслър ме накара да се усмихна. Изглежда, звънеше от мобилния си телефон.
 	— Добре ― излъгах аз. ― А вие, господин Хеслър?
 	— А, познахте ме по гласа. Много обичам такива връзки, независимо дали са лични или делови.
 	Лични ли? Мили боже, дано не е чел неделния вестник.
 	— Все още ли искате да ви покажа къщата на мама днес? ― Въпреки че красивото му лице беше в състояние да накара всяко момиче да облече малка черна рокля и да си сложи яркочервено червило, напоследък се интересувах само от едно.
 	— Имате ли възможност да се срещнем пред къщата по обяд?
 	— Разбира се.
 	— Чудесно. Обичате ли скариди?
 	Само пържени в масло, когато имат вкус на пилешко, но за подпис на договор бях готова да изям и развалено яйце. Или пък бургер с месо от лос.
 	— Разбира се. Защо?
 	— Елате гладна. До скоро, госпожице Паркър.
 	Изрече името ми така, сякаш бях момиче на Джеймс Бонд. Затворих и погледнах Мона.
 	— Стискай палци. Ще обядвам с бижутер.
 	— Ставаш известна ― рече Мона тъкмо когато Джейн излизаше от кабинета си.
 	— Вайолет ли става известна? ― Джейн се отправи към кафемашината. Наситеният аромат с плодови нюанси и ванилия се разстла след нея. ― Да не би това да означава, че ще ми кажеш някоя добра новина?
 	Двете с Мона се спогледахме нещастно.
 	— Нищо официално ― отвърнах, тъй като не исках да призная поражението си пред жена, която някой ден щеше да подпише чека с комисионната ми.
 	Джейн се обърна, стиснала в ръка чаша кафе, и ми се усмихна. Откакто се запознахме, приликата й с майката от „Семейство Партридж“ създаваше у мен усещане, сякаш някой пече кестени на открит огън.
 	— Вайолет, видя ли бележката към списъка с днешните си задачи? ― Тя насочи лакирания си в розово нокът към бялата дъска до кафемашината.
 	Тя бе образец на професионализъм от крайчетата на обилно фиксираната с лак руса коса до носовете на обувките „Маноло Бланик“ и обожаваше списъците, независимо дали става въпрос за ежедневни задачи, цели или плюсове и минуси.
 	— Не, извинявай. ― Бях твърде разсеяна от последния план на щерка си как да ми намери мъж.
 	Пристъпих към таблото и дръпнах жълтото листче, лепнато до името ми. Обади се на доктор Найс: 605-555-1971.
 	— Познавате ли въпросния доктор Найс? ― обърнах се към Мона и Джейн.
 	Двете поклатиха едновременно глави.
 	— Каза ли дали купува или продава къща? ― Или иска да ми лъсне „Бронко“-то? Ами ако е прочел обявата на Ади и ме е проследил?
 	— Не, помоли ти да му се обадиш ― отвърна Джейн.
 	— Сигурно е получил картичката ти ― намигна ми Мона. ― Страхотна маркетингова идея, нали, Джейн?
 	Джейн се ухили.
 	— Мона, дори да беше вдигнала неонов надпис, нямаше да покажеш по-ясно намеренията си. Вайолет, моля те, кажи ми, че имаш поне един подписан договор.
 	— Имам. Два са. ― Не е редно да се лъже, напомних си. Вдигнах листчето. ― Може дори да станат три.
 	— Добре. Така днешният обяд ще ми се стори по-поносим.
 	— Какъв обяд? ― попитах. Обичайните места отново се изпотиха.
 	— Рей настоя да ме заведе на обяд.
 	Мона хлопна шумно лаптопа.
 	— Да не би все още да се пробва да те вкара в леглото?
 	Джейн тъкмо приключваше третия си ужасен развод. Рей, истински лешояд, непрекъснато я обикаляше и дебнеше тя да се препъне и да му падне в ръчичките.
 	Смехът на Джейн прозвуча глухо.
 	— Не. Иска да ме запознае с племенника си. ― Наостри уши, когато телефонът й звънна. ― А, това е адвокатът ми.
 	Останах загледана в нея, докато излизаше от офиса, и усетих, че дробовете ми са се сгърчили от паника. Намерението на Рей да настани племенника си на мое място вече не беше просто празни приказки.
 	— Вай, миличка. ― Гласът на Мона прозвуча като през двоен прозорец. ― Посиняваш.
 	Поех си дълбоко въздух.
 	— Прецакана съм.
 	— Не е задължително. Това е най-обикновен обяд.
 	Загледах се в телефонния номер на листчето. Дано въпросният доктор Найс не се окажеше някоя откачалка, чиято цел е да „настрои радиото ми“. Посегнах към слушалката, набрах номера и започнах да броя позвъняванията. На шестото затворих.
 	Скочих и грабнах чантата си.
 	— Излизам малко по-рано, за да снимам къщите в района, които ще използвам за сравнение на цените.
 	— Браво.
 	— Ако въпросният доктор Найс се обади, ще му кажеш ли номера на мобилния ми?
 	— Разбира се.
 	— Благодаря. ― Поех си дълбоко дъх и се усмихнах на Мона. ― Ще се върна след обяда. Ако Рей е тук, ще натъпча подписания договор в тъпото му гърло.
 	 
 	 
 	 
 	≈4≈

 	 
 	Бях зяпнала с отворена уста къщата на Хеслър.
 	Като много от сградите в историческия квартал Президеншъл на Дедууд, къщата беше викторианска, от деветнайсети век, на два етажа, с покрив с няколко фронтона. За разлика от околните, от нея лъхаше на самота, което личеше по олющената боя, липсващите керемиди по покрива и ръждясалата входна врата. Щеше да е необходима сериозна намеса, за да се заличи психарският вид, който стряскаше.
 	Дясното ми око започна да трепка.
 	Пантите на портата изпищяха, когато я отворих. На места бяха избуяли проскубани туфи трева, превити над пътеката, които подръпнаха чорапите ми. Дюшемето на пода, останало без боя, изпъшка, когато се качих по стълбите на някога представителната веранда.
 	Така и не видях звънец, затова отворих натруфената дървена врата с мрежа и изписках, когато тя се откъсна от ръждясалите панти. Ако бях суеверна, тази къща щеше да бъде на първо място в списъка ми с грачещи врани и виещи кучета. Липсваше единствено черна котка.
 	Подпрях мрежестата врата на стената, избърсах ръце в меката велурена пола и почуках на вратата.
 	Разнесе се нисък, далечен тътен. Надникнах изпод навеса на верандата. Кълбести облаци се скупчваха на запад. Хълмовете бяха ожаднели, но в район, осеян със сухи дървета, светкавиците бяха в състояние да възпламенят истински кошмар.
 	Чух, че някъде отвътре към мен приближават тежки стъпки. Обърнах се тъкмо когато вратата се отвори широко.
 	— Госпожице Паркър, добре дошла в скромната ми обител. ― Усмивката на Волфганг можеше да накара дори съпруга на проповедник да смъкне гащичките си. За щастие, моите бяха ластични и стегнати.
 	Опитах се да отвърна на усмивката, но бузите ми отказаха да се подчинят. Отричането бе защитен механизъм, за който нямах никакво желание да губя време. Налагаше се да приема факта ― нямаше абсолютно никакъв начин да продам тази къща за три седмици.
 	— Здравейте ― казах и усетих как риданията напират в гърлото ми.
 	— Добре ли сте? ― попита Волфганг.
 	Въпросът ме накара да се изтръгна от самосъжалението, което се опитваше да ме погълне. Последното, което ми трябваше, беше да ревна пред потенциален клиент.
 	— Да, но счупих мрежестата ви врата.
 	Той сви рамене, когато чу признанието.
 	— Радвам се, че къщата все още не е рухнала.
 	Странно, но думите му не ми дадоха крила, а подействаха като бейзболна бухалка, стоварила се в коленете ми.
 	Той отстъпи, за да мога да се промъкна покрай него. Пристъпих напред, въпреки че имах огромно желание да хукна обратно към „Бронко“-то, да дам газ към „Кенди Корал“ и да заровя глава в купчина натурален шоколад.
 	Миришеше на мухъл и застояло, на прах, а заради топлината в антрето се дишаше трудно. Може би просто грозната истина ме давеше, не бях сигурна.
 	Волфганг затвори вратата зад мен и потънахме в сянка.
 	— Да започнем с обяда. След това ще ви разведа из къщата.
 	Бях готова да протестирам с пълно гърло, ако положението и вътре се окаже зле, както отвън.
 	Той отвори една плъзгаща се врата вляво и оттам се процеди примамлива светлина. Последвах го, а чаткането на токчетата ми отекна по мозайката.
 	Минахме през хол за гости с паркет. Всичко бе покрито с чаршафи и стаята беше пълна с призраци в какви ли не форми и размери. Стените бяха или зелени, или кремави, но тъй като на прозорците имаше капаци, не можех да определя цвета. До едната стена бе поставен навит килим, точно пред камината, закована с дъски. Хипопотамът, седнал на гърдите ми, се премести малко настрани, когато видях богато украсената полица над камината.
 	През други плъзгащи се врати влязохме в трапезария, където масата и столовете също бяха покрити. Полилей, извезан с паяжини, висеше накриво. Отдясно имаше тясна врата, сливаща се с ламперията. Тук въздухът беше по-свеж. Имаше и повече светлина, благодарение на френските врати отляво. Краят на тунела се приближи.
 	— Пристигнахме. ― Волфганг отвори френските врати.
 	Влязохме в трапезарията. Снопове светлина падаха върху седалките на пейката край южната стена, облечени в тапицерия на флорални мотиви. На малка кръгла маса бе поставена препълнена купа със салата, скариди, портокалови резени и крутони. В малка чинийка бяха подредени лимонови резенчета, а до две празни чинии за салата, поставени една срещу друга, видях прибори.
 	— Настанявайте се. ― Волфганг изтегли бял ракитов стол. ― Отивам да донеса нещо за пиене и се връщам веднага. ― Излезе през френските врати и аз чух проскърцването на друга врата.
 	Оставих чантата си на пейката и се намръщих, когато се вдигна облаче прах. Столът ми се струваше нестабилен, но се оказа здрав, когато се отпуснах на него.
 	Пред мрежата на прозореца се виждаше, че задният двор е опасан от килнала се настрани ограда от кедрово дърво. Суха трева се ежеше на вълни под лекия бриз. Чворест дъб се издигаше в югоизточния ъгъл, а от един клон висяха остатъци от люлка. Ръждясал скелет на решетка за катерливи растения се беше наклонил на четирийсет и пет градуса над каменна пейка. До вдигнатия встрани от къщата гараж стърчеше кървавочервена водна помпа, а дръжката й се подаваше от бурените.
 	Въздъхнах и пъхнах една немирна къдрица зад ухото си. Там си беше истински рай, а счупеното бетонно корито заемаше полагаемото му се почетно място.
 	Таванът над мен изпука, сякаш някой ходеше на горния етаж. Вдигнах поглед, сякаш очаквах върху мен да се посипе мазилка, и останах доволна, че поне този път съм сбъркала.
 	— Какво ще пиете? ― Гласът на Волфганг ме стресна. Столът изпъшка от неочакваното ми движение. Той как успя да слезе за нула време?
 	— Лимонада или бира? ― Протегна към мен чаша и бутилка.
 	— Бира, благодаря. ― Днес лимонадата нямаше да ме спаси.
 	Сложи пред мен потната бутилка „Блек Хилс Нъгет“. След като сипа салата и на двамата, той седна.
 	— Какво мислите?
 	— Ами, малко е… ― Постарах се да избера много внимателно определението.
 	— Развалина? ― Усмивката достигна ъгълчетата на очите му. ― Змиярник? Кочина?
 	— Да, но имах предвид в добрия смисъл.
 	Той се разсмя топло и приятелски. Раменете ми се отпуснаха от облекчение и неочаквано осъзнах колко съм гладна. Нахвърлих се върху салата, въпреки скаридите, и само дето не измърках, когато опитах соса винегрет.
 	Бъбрихме си незначителни неща за Дедууд, докато размахвахме вилици и хрупахме крутони. Глътнах остатъка от бирата, готова да открия какви други изненади готви къщата.
 	Още с влизането в кухнята се оказа, че тайните са две. Първо, великолепният обяд се оказа доставен по поръчка. Второ, майката на Волфганг явно си е падала по клоуни. От клоуна, който изскачаше от буркана за сладки, до тапетите на клоуни, които изригват от автомобили ― стаята бе пълна с боядисани лица и зейнали зловещи усмивки. Ако бях влязла в тази стая нощем по време на буря, със запалена свещ в ръка, щях да се напишкам.
 	Оказа се, че клоуните са навсякъде по първия етаж. Разбрах го, докато Волфганг сваляйте предпазните покривала, за да ми покаже декоративни чинии и картини, купчини списания с лица на клоуни и керамика със същите разкривени физиономии.
 	На втория етаж имаше четири стаи ― три спални, почти еднакви по размер, и баня. За щастие, клоуните не ни последваха тук. Две от спалните бяха с флорални тапети, едната на розови рози, а другата на лилави теменужки. Тапетите бяха избелели, а тапицерията на мебелите излиняла, но стаите ми се сториха почти красиви.
 	В стаята с розите, след като надникнах бързо в празния гардероб, забелязах поставена в рамка черно-бяла снимка на малко русо момиче с рокля с набори и къдри, застанало до легло. Посегнах към снимката, сетих се за постерите на изчезналите момиченца и нещо отвътре ме присви. Вдигнах очи и забелязах, че Волфганг ме наблюдава с извити вежди. Мълчанието се проточи като карамел. Задържах рамката.
 	— Това сестра ви ли е?
 	— Всъщност, това съм аз. Мама имаше слабост към дантелите.
 	— О… ― Вратът ми пламна. Опитах се да кажа нещо, за да замажа положението. ― Извинявам се, реших, че имате сестра.
 	— Имам.
 	— Тя наблизо ли живее?
 	— Не. Почина скоро след като бе направена тази снимка.
 	Върнах снимката на мястото й.
 	— Извинявам се ― повторих и се запитах защо предпочете да говори в това глаголно време.
 	— Мама така и не преодоля смъртта на Уилда. Тя открай време имаше слабост към момичетата.
 	Тъй като не бях сигурна дали да покажа съчувствието си с докосване, с изражение или с думи, останах загледана в бръчките, събрали се на смръщеното му чело.
 	Той потри ръце.
 	— Да продължаваме ли?
 	Пристъпих първа навън. Третата спалня беше боядисана в наситено зелено, с кант с фигурки на коне и ездачи. Вероятно тази стая беше на Волфганг, но прахолякът, натрупал се по бродираната кувертюра, издаваше, че не е виждала южната част на човешко дупе от години.
 	— Нали не сте отседнал тук, господин Хеслър?
 	— А, не ― намръщи се той. ― Имам стая в „Бъфало Ранч“.
 	„Бъфало Ранч“ беше скъп курорт, разположен извън града. Само веднъж бях влизала във фоайето и не посмях да докосна нищо.
 	Както и останалата част от къщата, банята имаше нужда от ремонт, за да влезе в крак с тенденциите на двайсети век, камо ли на съвремието. Порцеланът обаче лъщеше и тръбите бяха наред ― като изключим пъшкането и стоновете от старост. Мивка с ръждиви петна издаваше, че кранът тече.
 	— Има ли мазе?
 	— Да, но там е пълно с кашони и сандъци с нещата на мама.
 	Сигурно и клоуни.
 	— Гаражът използваем ли е?
 	Той кимна.
 	— Въпреки че вратата скърца. Много е стара.
 	Върнахме се на долния етаж и излязохме на верандата.
 	Проехтя гръм, този път високо, някъде наблизо. Тъмни, страховити облаци скриха слънцето. Не бях забелязала промяната в светлината заради кепенците на къщата, твърде улисана да повтарям „ами ако“ и „мама му стара“.
 	— Какво мислите, госпожице Паркър? Ще успеете ли да я продадете?
 	Разбира се, само че няма да стане за три седмици, тъкмо в това беше проблемът. Непродаваеми къщи, „във вида, в който са“, се продаваха бързо на малък, свит пазар, но джобът на купувачите от Дедууд беше поопразнен в момента.
 	Въпреки това, с малко ― добре, де, с много ― напъване, този имот имаше невероятния потенциал за страхотна продажба. Дали нямаше да успея да убедя Джейн да ме остави на работа още малко, като й обещая висока комисионна? Може би дори цялата си комисионна.
 	По дяволите. Нямах какво да губя.
 	— Да, мога да я продам, но при едно условие.
 	— Слушам ви.
 	— Ще подпишете споразумението за продажба днес. ― Ако щях да влагам време и усилия в продажбата, нямаше да позволя Рей да ми отмъкне сделката изпод носа.
 	— Дадено. ― Той ми подаде ръка, за да скрепим договорката. ― Само ако ме наричате Волфганг. „Господин Хеслър“ казваха на дядо.
 	— Добре, Волфганг. ― Стиснах здраво ръката му. ― И от теб да не чувам повече за никаква госпожица Паркър.
 	— Значи Вайолет. ― Той също стисна ръката ми и ми отправи поредната разтапяща усмивка. ― Някой казвал ли ти е, че имаш великолепна коса?
 	 
 	 
 	Черното „Камаро SS“ със спортните ленти отново беше откраднало мястото ми. Две пресечки по-нататък ― предното ми стъкло бе обсипано с едри капки дъжд ― най-сетне намерих място за паркиране. По средата на пътя до офиса небето се отвори с мощен трясък и върху главата ми се изляха кофи леденостудена вода. Преплувах през входната врата на „Каламити Джейн“. Розовото ми сако беше съвършено мокро, а от косата ми се стичаше вода. Тук миришеше на мастило и жасмин, прекрасен аромат.
 	— Добре че се върна ― рече Мона и сложи капачката на маркера, с който пишеше разни неща по дъската.
 	— Знаеш ли на кого е черното „Камаро“, което непрекъснато спира на моето място? ― Бях почти сигурна, че е на някой от приятелите на Рей.
 	— Не. ― Мона ми подаде салфетка. ― Гримът ти се е разтекъл.
 	Избърсах капките дъжд и половината грим.
 	— Има още. ― Тя сложи нова салфетка на бюрото ми.
 	— Твоята кукла Кен подписа ли договор?
 	— Да. ― Извадих гребенчето, което придържаше остатъците от прибрания ми кок, и разтърсих подгизналите си къдрици. Разнесе се прасковеният мирис на шампоана ми.
 	— Честито!
 	— Не бързай да купуваш конфети за партито.
 	— Как така?
 	— Къщата на Волфганг е истинска кочина. Не съм сигурна дали ще успея да я приведа в приличен вид за три седмици, камо ли да намеря купувач.
 	— По дяволите.
 	Грабнах справочника „Жълти страници“ и го пренесох на бюрото си.
 	— Да знаеш някой добър майстор?
 	Двайсет минути по-късно бях открила предостатъчно майстори, но нито един от тях не беше свободен. Зимите в Дедууд често бяха сурови, падаше много сняг, така че лятото бе натоварен сезон за строителни работи, за ремонти и всичко, което имаше нужда от чук и пирони. Оказа се дори, че някои работят като градинари.
 	Усещах как потъвам с всяка минута и се отказах от външната част на къщата, за да се заема със стенещите тръби и течащия кран. Можех да разчитам на майстор най-рано след две седмици. Уговорих се с водопроводчик и позвъних на фирмата за почистване, която ангажирахме, когато подготвяхме обекти за оглед.
 	— Марго, обажда се Вайолет от „Каламити Джейн“. Имам нужда от магията ти.
 	— Нямаш късмет ― отряза ме Марго.
 	— Не можеш ли да отделиш дори един ден? ― Бях готова на всичко.
 	— Извинявай, няма начин. Истерията около колоездачната обиколка започна рано тази година. Ангажирани сме чак до края на август.
 	Затворих и разтрих очите си с ръце. Евтината очна линия се размаза по пръстите ми ― водоустойчивата ми беше прекалено скъпа напоследък.
 	— Мона, ти знаеш ли друга фирма за почистване?
 	— Чакай да звънна.
 	Извадих пудриерата си, докато тя набираше, и се намръщих на лицето, което се взираше в мен. Дори клоуните в къщата на Волфганг не бяха толкова страшни.
 	Мобилният ми телефон зазвъня. Извадих го от чантата. На екрана се изписа номерът на леля Зоуи.
 	— Ало?
 	— Мамо, може ли довечера да доведа една приятелка? ― попита Ади. Дишаше бързо и плитко, а гласът й беше с една октава по-висок от обикновено.
 	— Разбира се. ― Колкото повече, толкова по-весело, поне за мен беше така. Зарадвах се, че Ади се е сприятелила с някого. ― Да не би да е някое от съседските момичета?
 	— Не, запознахме се днес, на басейна.
 	В Дедууд имаше спортен център, малко по-надолу по хълма от къщата на леля Зоуи. Имаше го още преди да започна да се плискам в басейна през летните гостувания при леля Зоуи. Напоследък на децата ми им беше приятно да се мотаят там, когато не обикаляха гробовете в „Маунт Мория“ и не караха колела из Дедууд.
 	— Нямам търпение да се запозная с нея.
 	— Благодаря, мамо. Кели е много нещастна, откакто най-добрата й приятелка е изчезнала миналото лято. Реших, че ще се развесели, ако разгледа с нас динозаврите.
 	Прокарах пръсти през косата си, за да не изглеждам съвсем като Тина Търнър.
 	— Изчезнала ли е? Искаш да кажеш, че се е преместила ли?
 	— Не. Изчезнала е и така и не са я открили.
 	Пръстите ми се вдървиха, ръцете ми настръхнаха.
 	— Ти шегуваш ли се? Аделин Рене, изобщо не е смешно.
 	— Тя така ми каза, мамо, кълна се. ― В другия край на линията се чу трясък и ухото ми писна.
 	— Какво става?
 	— Лейн! Престани веднага или ще кажа на мама!
 	— Какво прави той?
 	— Трябва да затварям, мамо. Чао.
 	Въздъхнах, затворих мобилния телефон и го хвърлих на бюрото. Онова, което Ади каза за новата си приятелка, остави възкисел вкус в устата ми. Изчезнала миналото лято, значи. Сигурно Ади се е объркала. Първото момиченце е изчезнало през зимата ― януари, доколкото си спомнях.
 	— Нищо, благодаря ― каза Мона в слушалката и затвори. Отправи ми крива усмивка. ― За съжаление, Вай, всички фирми за почистване и чистачки, които познавам, са твърде заети в момента, за да поемат нова работа.
 	Всички в Дедууд освен мен изкарваха пари. Ако с тази работа не се получи, можех да започна да чистя къщи. Вместо да тъпча на едно място и да се вайкам, смених темата.
 	— Ади току-що ми каза нещо странно.
 	Мона пъхна лаптопа в чантата си.
 	— Какво?
 	— Че миналото лято било изчезнало момиченце.
 	Мона се намръщи и грабна дъждобрана си от закачалката до вратата.
 	— Цяла година ли мина вече? Леле, времето лети, когато остарееш.
 	Стомахът ме присви.
 	— Значи три момиченца са изчезнали от Дедууд в рамките на една година.
 	— Ако трябва да сме точни, последното е било от Лийд, не от Дедууд.
 	Лийд. Дедууд. Все тая. Двата града бяха толкова близо един до друг, че приличаха на сиамски близнаци.
 	— Миналият август, струва ми се. ― Мона започна да се облича. ― Не мога да повярвам, че не си чула. Къде беше досега, Вай?
 	В Русия, разбира се ― водех другата половина от бляскавия си двоен живот на шпионин и кръстосвах цял свят.
 	— Напоследък бях малко заета, благодаря ти, че си забелязала. Хайде, обясни ми, ако обичаш.
 	— Рей се вкисна онзи ден заради плаката с изчезналото момиченце, защото това е третият такъв случай и вече се носят слухове из целия град, че Дедууд си имал сериен похитител.
 	— Мили боже. ― Стиснах потните си длани. Какво направих? Как можах да доведа децата си тук? Животът в прерията беше пълен с подводни камъни през изминалите няколко години. Най-големите бяха свързани със скапаната ми работа и липсата на свестен любовен живот, но дългите часове на работа, от която не изкарвах пари, и поредицата гадни уредени срещи с непознати не застрашаваха живота на дъщеря ми.
 	— Разнася се лоша слава ― продължи Мона. ― Градът няма нужда от подобен проблем. И без това историята на Дедууд е достатъчно кървава.
 	— Ченгетата имат ли заподозрени?
 	— Засега не. ― Мона грабна ключовете си. ― Трябва да тръгвам. Днес следобед имам среща в Рапид. Джейн и Рей още не са се върнали от обяд, така че оставаш сама.
 	Добре. Имах нужда от малко уединение, за да се отърся от нервната възбуда.
 	Мона се отправи покрай вратата на Джейн към задния вход.
 	— Успех довечера, Вай. ― Вратата хлопна зад нея.
 	Не можа ли леля Зоуи да ми каже, преди да се преместя в това гнездо на похитители, че миналата година са изчезнали две момиченца? Захапах един молив и се замислих. Щеше ли да има значение?
 	Нуждата от промяна бе размахала камшик и ме бе принудила да поема рискове, от които бягах в миналото. Повече от десет години работих като продавач на автомобили и бях буквално изцедена. А след като пияният собственик се опита да ме опипа за пореден път на лятното фирмено барбекю, му връчих двуседмично предизвестие, кандидатствах в школата за брокери и се преместих при родителите си, за да спестя пари.
 	Когато завърших школата, поканата на леля Зоуи да поживея при нея сред хълмовете бе истински дар божи. Дори не се поколебах ― направо изкрещях: „Да, да!“ и я задуших в прегръдката си. Още от дете пазех спомени за слънцето и забавленията в Дедууд. Не исках някакво чудовище да ми открадне всичко това. Бях работила много упорито, за да успея тук.
 	В тишината чувах плющенето на дъжда. Офисът притъмня. У мен се породиха съмнения в способността ми да осигуря безопасен рай за децата си.
 	Мобилният ми звънна отново. Обаждаше се шефката.
 	— Здрасти, Джейн.
 	— Как мина? Хеслър подписа ли?
 	— Да. ― Този път нямаше лъжи.
 	— Браво. Сега трябва да намериш купувач.
 	Чух някакво подобие на обичайния презрителен смях на Рей и ми се прииска да протегна ръка по линията и да го удуша.
 	— Виж сега, двамата с Рей няма да се връщаме днес, така че ти трябва да заключиш офиса.
 	— Разбира се.
 	— Би ли ми направила една услуга набързо? Влез в кабинета ми и ми прочети номера, който е на листчето до телефона.
 	Луминесцентните лампи в кабинета й мигнаха и зажужаха. Листчето беше лепнато на разпечатка с надпис „Задачи за юли“. Прочетох й телефонния номер, тя благодари и затвори.
 	Докато се измъквах иззад бюрото й, видях името на племенника на Рей, Бенджамин Ъндърхил, записано върху папка, почти скрита от разпечатката на задачите за юли.
 	Трябваше ми секунда, докато позволя на любопитството да се пребори с етиката. Измъкнах папката и я отворих. Цветна снимка, двайсет на двайсет и пет, на по-младо копие на любимия ми гадняр се взираше в мен. Очите му бяха леденосини, също като на чичото. Усмивката на Бенджамин беше същата като на Рей, чак до избелените зъби. Погледът ми се стрелна към перманентния маркер сред химикалките на Джейн и едва устоях на изкушението да почерня муцуната му.
 	Автобиографията му беше под снимката. Прегледах документите му и се подпрях на бюрото на Джейн, тъй като на фона на всеки от тях имах чувството, че мястото ми е зад щанда на някоя закусвалня. На следващата страница имаше препоръчително писмо от брокер на недвижими имоти в Рапид Сити. Лафчета като „забележително организиран“, „предприемчив“ и „смайващо интелигентен“ се откроиха върху листа със златно лого.
 	Затворих папката с шляпване и ми се прииска да се завра под бюрото на Джейн и да ближа нараненото си его, докато не се възстанови, като му помогна с бутилка „Съдърн Къмфърт“.
 	— Ехо? ― проехтя мъжки глас в празния офис.
 	Една не изпуснах папката от изненада.
 	— Идвам веднага. ― Пъхнах папката на старото й място.
 	Изпънах мократа си блуза, накарах насила бузите си да направят място за усмивка и излязох в приемната.
 	— Заповядайте…
 	Новият ни съсед, откаченият почитател на Дивия Бил с трапчинката на брадата, се беше облегнал на стената до дъската със задачи. Беше забол поглед в кафемашината, стиснал устни. Суровото му лице бе силно пребледняло. Погледнах кафемашината, тъй като очаквах да видя мишка, плъх или лилав човекоядец. Там обаче се мъдреше единствено стъклена кана, наполовина пълна с кафява течност.
 	— Добре ли сте?
 	Тъмните му очи се стрелнаха към мен.
 	— Дайте ми една секунда.
 	— Имате ли нужда от… помощ?
 	— Просто трябва да си поема дъх.
 	Странно, не ми се стори задъхан.
 	Секундите се изнизваха и бузите му възвърнаха поне отчасти цвета си.
 	— Между другото, аз съм Док Найс.
 	Найс ли? Откъде ми беше познато това име?
 	— Днес сутринта ви оставих съобщение.
 	— Вие ли сте доктор Найс? ― Ако съдех по дънките и избелялата черна тениска, и през ум нямаше да ми мине, че е доктор.
 	— Да, но не съм доктор.
 	Напълно объркана, скръстих ръце и попитах:
 	— Защо тогава се представяте като доктор?
 	— Не се представям. Аз съм Док. Казвам се Дейн, но инициалите ми са Д.Р.
 	И така, това бяха десет секунди от живота ми, които никога нямаше да си върна. Посочих стола от другата страна на бюрото.
 	— Заповядайте, Док, седнете.
 	— Ако нямате нищо против, ще остана прав.
 	— Добре. ― Поколебах се, тъй като не бях сигурна дали да остана права като него или да седна.
 	— Имате нещо на… ― Той описа кръг на лицето си с отворена длан.
 	Мама му стара! Бях забравила за клоунския грим. Бузите ми пламнаха толкова силно, че от ушите ми започна да излиза дим. Грабнах нова салфетка и си избърсах очите.
 	— Така по-добре ли е?
 	Той се намръщи.
 	— Не бих казал.
 	Предадох се и седнах.
 	— С какво мога да ви услужа, господин Найс?
 	— Искам да купя къща.
 	Купувач! Свети боже. Опитах се да преглътна лигите, докато му се усмихвах.
 	— Къща ли имате предвид?
 	— Да. ― Погледът му отново се стрелна към кафемашината и ноздрите му се разшириха.
 	— Ами районът?
 	— Близо до Дедууд. ― Той си пое дълбоко дъх, два пъти.
 	— Колко близо? ― Да не би кафето да гореше? Вдъхнах и аз. Не. ― В радиус от осем километра добре ли е?
 	— Разбира се.
 	Веднага се сетих за къщата на Волфганг, но тя щеше да е готова за показване едва след няколко седмици, ако изобщо смогна дотогава. Отворих си бележника с най-новите имоти и огледах адресите в Дедууд.
 	— Колко спални искате?
 	— Аз съм лесен.
 	— Колко бани?
 	— Две. ― Гласът му прозвуча далечно и глухо. Вдигнах поглед и забелязах, че се е притиснал към вратата, впил очи в бюрото на Мона. Какво ставаше, мамка му?
 	Отпуснах се назад и се почесах по врата.
 	— Сигурен ли сте, че се чувствате добре?
 	— Просто леко ми прилоша.
 	Започвах да се плаша.
 	— Искате ли да ви донеса чаша вода?
 	— Не. Малко свеж въздух ще ми се отрази добре. ― Цялото му тяло се стегна, лицето му се присви за частица от секундата. ― Има ли възможност утре да погледнем няколко къщи?
 	— Разбира се. Сутринта или следобед?
 	Той отвори вратата и едва не падна навън в коридора.
 	— Следобед ― изрева към мен.
 	Станах, тъй като не бях сигурна дали да го последвам навън.
 	— Тогава да се срещнем тук в дванайсет и половина.
 	— Не, вие елате в офиса ми.
 	— Добре. Ще се видим… ― Изчезна, преди да успея да довърша. Отпуснах се на стола и се почувствах като жертва, блъсната от избягал шофьор.
 	Някой заудря по витрината и аз подскочих на стола. Господин Найс ми махна и плъзна някакъв плик в медната пощенска кутия на вратата. Изчезна отново зад ъгъла ― дори не ми остана време да се намръщя.
 	Сърцето ми блъскаше, когато взех плика и го отворих. Вътре имаше един лист и стодоларова банкнота. Извадих листа. „Извинявам се за панталоните ви. Док Найс“.
 	Въпреки цялата откачена работа с Дейн Найс ― Док, съвсем в стила на братята Маркс, аз се ухилих. Имах купувач.
 	А сега ми трябваше къща, която няма опасност да бъде обявена за негодна за живеене.
 	 
 	 
 	 
 	≈5≈

 	 
 	Сряда, 11 юли

 	 
 	Веднъж Джейн ми каза, че според нея щорите не влияели добре на бизнеса. Това означаваше, че единственият изход за мен бе да присвивам очи на слънчевите лъчи, които рикошираха в джипа, паркиран пред „Каламити Джейн“.
 	Седях свита пред компютъра си. Трябваше да ровя в интернет за фирма за почистване или за майстори в радиус от осемдесет километра. Вместо това събирах ― при това доста безуспешно ― информация за първото момиченце, изчезнало миналото лято. Може би трябваше да отскоча до библиотеката.
 	Седналият на съседното бюро Рей си лъскаше ботушите и бъбреше с племенника си, включил телефона на високоговорител. От миризмата на смрадливи крака и естествена кожа стомахът ми заплашваше всеки момент да се надигне.
 	— Няма защо да се притесняваш, Бен ― уверяваше Рей племенника си. ― Сигурен съм, че Джейн те хареса, от начина, по който те разпита за апартаментите на Стърджис.
 	Опитвах се да дишам, въпреки че гневът ме задушаваше. Преди час Рей пристигна в „Каламити Джейн“ с победоносна усмивка, толкова широка, сякаш някой бе сложил банан напряко на устата му.
 	— Дано да си прав ― прозвуча дрезгавият глас на Бен. ― Забравих да ти кажа, че собственикът на Мунбийм Лодж е почти готов да подпише с мен, но предпочита да имам подкрепата на брокер.
 	— Кажи на продавача си, че ще имаш брокера след три седмици ― изкиска се Рей, докато си нахлузваше ботуша. ― Блонди няма начин да успее.
 	— Не изключвай възможността за хоумрън в последния ининг.
 	Смехът на Рей се блъсна в стените.
 	— Кралицата на провала ли? Няма начин.
 	Стиснах зъби с всички сили и хвърлих на Рей изпепеляващ поглед.
 	Той ми изпрати въздушна целувка.
 	Показах му среден пръст.
 	Беше един от онези приятни моменти, наситени с обич, за които пишат в картичките на „Холмарк“.
 	— Слушай, Бен. ― Рей нахлузи и другия ботуш. ― Трябва да отида да покажа един обект. Ще се видим довечера на покера. Това да не би да е покана, сладурче? Какво ще кажеш да изгладим различията си в леглото?
 	Отново му показах среден пръст.
 	Входната врата се отвори със замах.
 	Пъхнах ръце под бюрото.
 	— Вие двамата отново ли показвате колко се обичате? ― попита Натали Бийлс и сложи на бюрото ми ледено лате.
 	Усмихнах се на най-добрата си приятелка, още от детските години. Братовчедите на Натали, семейство Морган, ми бяха съседи в Рапид Сити, когато бях дете. Братовчедка й Клер ни запозна, докато играехме кикбол, а останалото е история.
 	Рей издаде гърлен гъргорещ звук ― неговата версия на ръмжене на тигър, което обикновено пазеше за Мона в дните, когато тя идваше с прилепнали пуловери. Плъзна поглед по тялото на Натали и се спря на пълните й устни, притегателна точка за всички напомпани с тестостерон скапаняци.
 	— Нямам нищо против да ти покажа колко те обичам, сладкишче.
 	— Откажи се, Рей. ― Натали се тръшна на стола срещу мен. ― В този град няма достатъчно алкохол, благодарение на който да изглеждаш по-готин.
 	Лицето на Рей помръкна под изкуствения тен. Той сви горната си устна към Натали, след това се подсмихна към мен.
 	— Две седмички и половина, Блонди, а часовникът тиктака.
 	Остана доволно ухилен.
 	Ако имах лък и стрела, сега щеше да куца.
 	Изпъшках и се отпуснах назад на стола.
 	— Прецакана съм.
 	Натали побутна изпотената чаша кафе към мен.
 	— Пийни малко кофеин. Ще ти се отрази добре.
 	Отпих. Ледена сладост.
 	— М-м-м, карамел. Длъжница съм ти.
 	— Не само за това, а и за още пет. ― Натали протегна дългите си загорели крака и ги кръстоса в глезените. Срязаните й дънки, гуменките и оплесканият с кал потник бяха типични за жарките летни дни. ― Получих съобщението ти. С какво да ти помогна?
 	Имаше петима души, на които можех да разчитам, когато животът се опитваше да ме смаже с мухобойка. Леля Зоуи вече беше направила твърде много, а Куинт, по-големият ми брат, беше някъде в бялата ледена пустош, за да снима полярни мечки и сняг; родителите ми пък бяха на почивка в Мейн до края на месеца. Оставаше Натали, близка като сестра, тъй като родната ми сестра беше твърде заета, за да проявява загриженост.
 	— Трябва да оправя една къща. ― Глътнах още малко от течния кураж, зареден с кофеин, преди да продължа с молбата. ― Само че има много работа. Включително и с инструменти като онези, които разкарваш отзад в пикапа си.
 	През по-голямата част от годината Натали се правеше на майстор в един популярен курорт на юг от града.
 

 	Приведох се напред.
 	— Позвъних на всички строители и майстори в района. Само един успя да ме вмести в програмата си, но ще се наложи да продам голи снимки на „Плейбой“, за да си го позволя, а знам колко държиш на дискретността.
 	Тя се ухили.
 	— Според теб колко време ще отнеме?
 	— Две седмици. ― Дори повече. Кръстосах пръстите на краката си, тъй като тя виждаше ръцете ми. ― Ще ти дам половината от моята половина от комисионната.
 	Натали поглади брадичка.
 	— Остави парите. Ще ми дължиш услуга, при това без да задаваш въпроси.
 	— Дадено.
 	— Кога да започна? Днес следобед става ли?
 	— Разбира се, само че нямаше ли да излизаш с господин Чистофайник довечера? ― Сегашното гадже на Натали беше с напомпани мускули, обръсната глава и халка на ухото.
 	— Не. Господин Чистофайник ми кръшна с една надупчена от пиърсинг кучка, истинска мръсница.
 	Намръщих се.
 	— Жалко.
 	— Ами. Той беше поредният от дългата поредица загубеняци, без които спокойно мога да мина. Кълна ти се обаче, че е последният. Вземам си творчески отпуск за година и мъжете отпадат.
 	— И аз съм така.
 	— Не, твоята година приключи.
 	Категоричният й тон ме накара да примигна.
 	— В какъв смисъл?
 	— Намерила съм съвършения за теб.
 	— Да не би да харесва бедни, отчаяни, трътлести майки, които муфтят приятелите и роднините си?
 	— Не си трътлеста.
 	— Добре, топчеста.
 	— Или иди да ти резнат шкембето, или млъкни. ― Широката усмивка на Натали не ми даде възможност да се обидя. ― Както и да е, адски ще си паднеш по него. Събира разни джаджи от „Стар Трек“.
 	Още от времето, когато носех плитчици, бях луда по Джеймс Тиберий Кърк. Натали все си мислеше, че щом си падам по готиния капитан, значи си падам и по всичко, свързано със „Стар Трек“. Разликата обаче беше огромна.
 	Поклатих глава.
 	— Никакви срещи с непознати. Нали помниш какво стана последния път?
 	— Откъде да знам, че има херпес?
 	При спомена ми се прииска да се измия с вряла вода.
 	— Нат, знаеш, че в момента не искам връзка.
 	— На кого му пука за някаква си връзка? Говоря ти за секс. Трябва ти нещо, за да се поотпуснеш.
 	— За това има йога. ― Не че ходех вече на йога. Напоследък сутрешният ми поздрав към слънцето включваше среден пръст и няколко ругатни, докато си търсех очилата.
 	— Йогата е за различни мускули.
 	— Защо настояваш толкова?
 	— Защото искам да се задържиш в града.
 	— Да не би да мислиш, че като изляза с този, ще го постигнеш?
 	— Не, но ще ти помогне да откриеш точния човек. Все отнякъде трябва да започнеш.
 	Тя изглежда не разбираше, че в живота ми имаше не един, а двама „точни“ и те не ми оставяха никакво време за секс.
 	— Не става. В никакъв случай.
 	— Нали не си забравила, че ми дължиш услуга?
 	По стиснатите й устни разбрах, че ще извадя повече късмет, ако се опитам да задържа пудинг за стената с телбод, отколкото да спечеля тази битка.
 	— Добре де. Дай му номера на мобилния ми телефон и му кажи да ми звънне.
 	— Добре, но май скоро заминава на някакъв конгрес на комиксите или нещо подобно, така че не го чакай да ти звънне веднага.
 	Най-добре да не ми звъни никога. Глътнах остатъка от латето.
 	— Как мина снощи със стария Харви? ― попита Натали.
 	— Не беше среща, а пикник.
 	— Той пробва ли се да направи нещо?
 	— Не, нали бях с три деца?
 	Въпреки че мухите хапеха ожесточено и от прерията се носеше жежък въздух, всичко мина добре ― като изключим клаузата „вечеря по веднъж в седмицата, докато не се продаде фермата“, която Харви настоя да включа, преди да подпише договора.
 	— Защо три деца? Да не би да си родила още едно, откакто се видяхме миналата седмица?
 	— Ади доведе новата си приятелка, Кели.
 	— Коя Кели?
 	— Кели Уаймъндс. Двете с Ади се запознали на басейна. ― Намръщих се към Натали. ― Каква е тази глуповата усмивка?
 	— В гимназията бяхме гаджета с бащата на Кели. Той не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за футбол, дори докато бяхме голи на задната седалка.
 	Натали беше родена и израснала в Дедууд. Четеше местните справочници, все едно й бе попаднал „Нешънъл Инкуайърър“.
 	— Всъщност, ти с колко мъже си спала?
 	Тя се ухили.
 	— Дедууд е малък град. Беше ми скучно.
 	Ето я и поредната причина да изпратя Ади в манастир ― след заплахата от серийния похитител, който бродеше по улиците на Дедууд. Та в тази връзка…
 	— Най-добрата приятелка на Кели Уаймъндс е момичето, което е изчезнало миналото лято ― казах на Натали.
 	Тя впи очи в моите и веселите искрици изчезнаха.
 	— Кели спомена ли нещо по този въпрос на пикника?
 	— Не. ― Този факт ме изненада. Изглежда, очаквах Кели да каже нещичко за отвличането ― някоя пикантерия, нещо важно, както правят в трилърите. ― Не съм я питала. Снощи обаче, докато близнаците се готвеха да си лягат, Ади ми каза, че Кели непрекъснато говори за изчезналата си приятелка.
 	— Дори след толкова време? Много тъжно.
 	Кимнах, и си припомних сериозния глас на Ади, докато се мръщеше към мен от розовата възглавница и се опитваше да измъкне повече информация за отвличанията, отколкото бях готова да споделя с нея. Нямаше проблем да обсъждам с децата си черната страна на живота, но това вече навлизаше в сферата на неподправените кошмари.
 	Разтрих врата си, където се бе натрупало напрежение.
 	— Кели казала на Ади, че двете с приятелката й Ема били излезли, за да карат колела, когато момиченцето изчезнало. Спрели в „Пигли Уигли“ за мляко и бебешка храна за малкото братче на Кели. Ема останала навън, за да пази колелата. Когато Кели излязла от магазина, колелата им все още били там, но приятелката й била изчезнала. Оттогава никой не е виждал Ема.
 	Натали потръпна.
 	— Господи, колко зловещо.
 	— Иска ми се да забраня на децата да карат колела из града.
 	— Разбирам те, но ще бъдат нещастни, ако ги затвориш у вас.
 	Права беше. Колкото и да ми се искаше да заключа близнаците вкъщи и да не им позволявам дори да отварят, когато някой звъни на вратата, трябваше да проявя известно доверие в преценката им, когато става въпрос за непознати.
 	— Кели каза, че Ади й прилича на изчезналото момиче. Дали родителите на Кели са я водили на терапевт след случката?
 	— Кой знае? Бащата на Кели работи в общината, в екипа за поддръжка на пътищата. Не е от най-чувствителните. Мозъкът му е разтрисан прекалено много пъти на футболното игрище.
 	— След всичко, което Ади ми каза снощи, ми се прииска да прекратя приятелството й с Кели, но не мога. Ади ще каже, че съм решила да й съсипя живота… за пореден път.
 	— Може пък на Кели просто да й е приятно да говори по този въпрос ― отвърна Натали. ― Нали разбираш, опитва се да привлече вниманието, след като има малко братче.
 	— Не ми се стори нито жадна за внимание, нито пък меланхолична. ― В очите на горкото детенце се бе събрала мъка, която не изчезна дори когато двете с Ади се катереха по динозаврите. ― Дано Ади прояви достатъчно здрав разум и се отдръпне, ако Кели започне да се държи странно.
 	Натали ме погали по ръката.
 	— Ти никога не си проявявала въпросния здрав разум, когато ставаше въпрос за мен.
 	Някаква сянка скри отблясъците от джипа. Погледнах над рамото на Натали.
 	Док Найс ми махаше през прозореца.
 	Щом видях разрошената му черна коса и дългите крака, веднага заковах поглед.
 	Очите ни се срещнаха.
 	Той посочи часовника си, след това вдигна показалец.
 	Аз, на свой ред, вдигнах палци.
 	Док премести поглед към Натали и аз едва сега забелязах, че тя се е обърнала и му маха. Той й кимна, след това и на мен, и се дръпна наляво.
 	Натали се врътна към мен.
 	— Кой е този?
 	— Док Найс.
 	— Страхотно парче. Да не би да е акушер-гинеколог?
 	Сбърчих нос.
 	— Ти си пълна откачалка, Нат.
 	— Абсолютно си права, трябва да отида на лекар. Дали Док Найс е свободен?
 	— Той не е лекар.
 	Без да ми обръща внимание, тя отново се обърна към прозореца.
 	— Познаваш ли го?
 	— Клиент ми е. Днес следобед ще му търсим къща.
 	— Каква си късметлийка! Значи Док ще остане в града, а?
 	Беше ясно накъде върви работата.
 	— Да не би да забрави, че отказа мъжете за година?
 	— По дяволите. Така беше. ― Натали се изправи. ― По кое време да мина да те взема после?
 	— В пет и половина. И децата ще дойдат. ― Нямах избор. Детегледачките не растяха по дърветата.
 	— Добре. ― Натали отстъпи към вратата и трапчинките й намигнаха. ― Да цункаш Док Найс за добре дошъл от мен.
 	— Няма начин. ― Въпреки това мислите ми се насочиха към устните на Док и се замислих. Какво ли щеше да стане, ако го сграбча за ушите и се пробвам да го млясна?
 	Пропъдих тази мисъл. Имах си принципи и един от тях, по някаква случайност, гласеше да не смесвам работата с удоволствията. Освен това, вчерашното му държание не беше съвсем нормално, колкото и да се опитвах да намеря някакво оправдание.
 	Натали ми махна, излезе на обляната от слънце улица и ме остави с тиктакащия часовник.
 	 
 	 
 	Минута преди срещата с Док натъпках разпечатаните предложения в чантата си и се отправих към входната врата. Мобилният ми завибрира, докато излизах в следобедната жега.
 	Номерът на леля Зоуи се изписа на екрана.
 	— Ало?
 	— Мамо? ― Лейн ми се стори задъхан. ― Може ли да купиш амоняк на връщане?
 	Спрях до вратата на Док.
 	— Защо ти е амоняк?
 	— За да сваря черепа, разбира се. ― Каза го така, сякаш всяка вечер вареше черепи. ― Имаме ли кислородна вода?
 	Покрих лице със свободната си ръка.
 	— Да не би да се каниш да вариш черепа в амоняк и кислородна вода? Това не е безопасно, Лейн.
 	— Не, мамо. ― Тонът му издаде нескрита досада. ― Кислородната вода е за избелване.
 	Край него се чу мяучене. Леля Зоуи нямаше котка.
 	— Каква е тази котка, Лейн?
 	— Трябва да затварям, мамо. Да не забравиш да ми купиш амоняк.
 	Изругах тихичко и затворих телефона. Искрено се надявах леля Зоуи да има застраховка за пожар.
 	Опитах се да не мисля за обаждането на Лейн и отворих вратата към офиса на Док. Той имаше компания.
 	Гол до кръста мъж с къдрава прошарена коса, седнал върху бюрото на Док, ми се усмихна. Застаналият зад него Док оглеждаше голия му гръб през лупа.
 	— Извинете. ― Усетих как бузите ми пламват, обърнах им гръб и се престорих, че гледам през прозореца. Опитах се да намеря някакво занимание на ръцете си. Не че не бях виждала досега мъж, гол до кръста. Боже, бях оглеждала загорелите тела на работниците по поддръжката на пътищата, както и всяка зажадняла за секс жена на юг от Арктическия кръг. Просто не очаквах да се натъкна на толкова много гола плът и косми по гърдите в офиса на Док в сряда в един на обяд.
 	— Почти съм сигурен, че е бенка ― изкънтя баритонът на Док в объркания ми ум.
 	— Благодаря, Док.
 	Чух как чифт ботуши тупнаха на пода. Обърнах лекичко глава и погледнах двамата мъже с крайчеца на окото си.
 	По-възрастният навлече карираната си риза и посегна към една книга, оставена на стол срещу бюрото на Док.
 	— Ще се видим след седмица.
 	Опитах се да прочета заглавието на книгата, докато той ми кимаше на излизане, но ръката му бе точно върху него.
 	Щом вратата се затвори след посетителя на Док, аз се обърнах към него.
 	— Нали не бяхте лекар?
 	— Не съм. Човекът се е объркал.
 	И аз бях объркана.
 	— Въпреки това ще дойде следващата седмица.
 	— Има нужда от помощта ми. ― Док извади бързо ключове от най-горното чекмедже. ― Готова ли сте?
 	Кимнах, но не помръднах от мястото си, когато той отвори вратата.
 	— Кой сте вие, господин Найс?
 	— Просто човек, който иска да си купи къща, госпожице Паркър.
 	Може и да не бях ходила по срещи, откакто избелените дънки бяха на мода, но знаех кога ми отрязват квитанциите. Въздъхнах наум и прекрачих прага.
 	— Аз ще карам.
 	 
 	 
 	Два часа по-късно, след като бяхме огледали две къщи, се друсахме по една улица в северната част на квартала Форест Хил. Кокалчетата ми бяха побелели, докато стисках волана, но причината съвсем не бе зейналата от лявата ми страна пропаст.
 	Док определено беше странна птица. У него имаше нещо, което ме караше да се обливам в студена пот, въпреки горещия следобеден полъх в дерето. Опитвах се да анализирам всичко това още откакто влязохме за оглед в първата къща и го заварих да души гардероба на горния етаж. Не че смъркаше кока или лепило, просто душеше.
 	Не обелих и дума. Все пак бях съвсем сама в празна къща с мъж, чиито ръце изглеждаха достатъчно мускулести, за да прекършат врата ми като сухи спагети.
 	Той подуши всяка стая, всяко ъгълче, всяко кътче и ниша, подуши абсолютно навсякъде. Приличаше на хрътка в човешки облик. Очаквах по някое време да се обърне към мен и да ме подуши.
 	След като души из цялата къща, реши, че не я харесва. Когато настоях за обяснение, той се измъкна.
 	— Прекалено е голяма.
 	Подробно душене на втората къща вдъхнови друго обяснение.
 	— Прекалено малка.
 	Сега, докато паркирах „Бронко“-то пред последната къща, която бях набелязала да му покажа този ден, разбрах от вертикалните линии на челото му, че вече обмисля как да разшири двете причини от по две думи, за да ми каже, че не харесва и тази къща.
 	— Тази на колко години е? ― попита той, докато вървеше след мен по тротоара към входната врата.
 	Проверих в разпечатката.
 	— От началото на двайсети век. ― Набрах кода, за да отворя, извадих ключ и очаквах всеки момент да ми каже да зарежем огледа, но той мълчеше. Отворих вратата и го поканих да влезе пръв.
 	— Първо вие ― каза той и ме изчака да прекрача.
 	За трети път настояваше да вляза в къща за оглед преди него. Не можех да разбера дали е истински джентълмен, или просто това е поредната му откачена проява.
 	Влязох в добре осветено фоайе с дюшеме. Витражите на вътрешните стени хвърляха розова и синкава светлина в просторния коридор покрай стаите. Арковидните входове към помещенията даваха простор, а в далечния край се виждаше стълбище.
 	Този път аз подуших първа. Препарат за дърво и лимонов мирис на гланц за мебели изпълваше въздуха.
 	Док вдъхна и изръмжа.
 	Не можах да определя дали това изразяваше одобрение или не, тъй като преценката ми за поведението на пещерните хора беше позакърняла.
 	Той докосна с пръст един от витражите.
 	— Харесват ми.
 	Изкашлях се от изненада.
 	Душехме дружно, докато минавахме по килима в хола със сивкавозелени стени, за да отидем в кухнята.
 	Уредите от неръждаема стомана, шкафовете със стъклени вратички и луничките по тавана й придаваха модерен и уютен вид. Който и да е притежавал тази къща преди, бе вложил доста пари.
 	Трапезарията беше малка, но през френски врати се излизаше в безупречно поддържан заден двор с дървена ограда, която му придаваше просторен вид.
 	Банята на долния етаж беше с плот и мивка от гранит, с черна тоалетна и каменен под с подово отопление, а стените около душа бяха с плочки във формата на слънце.
 	Спрях до стълбите.
 	— Искате ли да продължим?
 	— Разбира се. ― Усмихна се за пръв път, откакто излязохме от офиса му. Преображението ме порази.
 	На горния етаж имаше три стаи ― кабинет, малка баня с душ вместо вана и голяма спалня. Застанах от вътрешната страна на спалнята и зачаках Док да приключи с душенето на банята.
 	Чух, че се приближава зад мен.
 	— Съвършена е, нали? ― попитах. Стандартна фраза ― научих я на еднодневен семинар, посветен на положителната модулация на гласа, която често осигурявала продажби.
 	Всъщност, къщата бе наистина съвършена за дом на ерген. Док дори можеше да си сложи компютър и да си спестява петте километра до офиса.
 	— Тоалетната има нов спирателен кран ― каза той.
 	Тъй като не можах да измисля какво да кажа, само кимнах.
 	Той подуши отново.
 	— Усещате ли миризмата?
 	Усетих дъх на цветя, вероятно ароматизатор за килими ― нещо приятно според брокерите на недвижими имоти. Трябваше да го запомня.
 	— Мирише на гардении.
 	Док си пое дълбоко въздух, закашля се, след това кихна.
 	Обърнах се към него. Беше пребледнял толкова много, че тъмнокафявите му очи изглеждаха по-големи.
 	— Добре ли сте?
 	Той се преви и едва не повърна, а прешлените по врата му щръкнаха.
 	Стиснах рамото му, тъй като не бях сигурна дали да го потупам по гърба или да направя дупка в дихателната му тръба с помощта на химикалка.
 	— Какво става? Да не би да сте алергичен към гардении?
 	Цялото му тяло се разтресе. Отскубна се от ръката ми и изхвърча от стаята. Чух как стъпките му трополят надолу по стълбите, а след това входната врата се тръшна. Останах да го наблюдавам през прозореца как се обляга на „Бронко“-то ми и бърше уста.
 	Какво става, мама му стара?
 	Трябваха ми две минути, за да престане адреналинът да пулсира в крайниците ми, сякаш бе вода в пожарникарски маркуч. Избърсах избилата по челото ми пот и се отправих към долния етаж, като заключих след себе си.
 	Качих се в „Бронко“-то и завъртях ключа, зачаках климатика да се включи и едва тогава погледнах към Док. Кожата му отново бе придобила обичайния си маслинов цвят, очите му вече не бяха насълзени, а дишането му бе спокойно и ритмично.
 	— Доколкото разбирам, пропускаме и тази, нали?
 	— Май ми се иска да се върнем отново.
 	Останах с отворена уста. Не се сдържах.
 	— Наистина ли?
 	— Само че да е някой друг ден.
 	Продължавах да го зяпам недоумяващо.
 	— Какво стана вътре?
 	— Не понасям гардения.
 	— Трябва ви медицинска помощ за проблема.
 	— Предлагам да приключим за днес.
 	Макар да беше купувач от плът и кръв, бях готова да го изпратя по живо, по здраво на мига, но трябваше да запазя работата си.
 	По време на краткото пътуване до офиса се чуваше единствено съскането на струите студен въздух от климатика.
 	— Бихте ли ме оставили до колата, ако обичате? ― помоли той.
 	Колкото по-бързо се отърва от него, толкова по-добре.
 	— Къде сте паркирали?
 	— Зад сградата. ― Той прочисти гърло. ― Утре следобед свободна ли сте?
 	Не съм!
 	— Разбира се. В един удобно ли е?
 	— Точно тогава имам среща. Какво ще кажете към два?
 	Среща с кого? Прииска ми се да попитам с какво точно се занимава, когато не оглежда бенки и не чете книги за Дивия Бил, но тъй като веднъж вече ме беше отрязал, реших да оставя въпроса за друг път.
 	— Ще открия още къщи, които да ви покажа.
 	— Може и нещо по-старо ― предложи той.
 	По-старо ли? Значи Дедууд беше съвършеното място за него. На града ненапразно му се носеше славата, че е обитаван от духове.
 	Колата се разтресе през дупките и влезе на паркинга зад брокерска къща „Каламити Джейн“.
 	— Ето я. ― Той посочи колата си.
 	Набих спирачки. Гумите изпищяха. Док се подпря на таблото.
 	— Това някакъв майтап ли е? ― Стиснах зъби и погледнах черното „Камаро“ от края на шейсетте със спортни ленти отстрани. ― Това вашата кола ли е?
 	— Ами, да. ― Той изви вежди. ― Да не би да мразите „Камаро“?
 	Да, след като заема моето място на паркинга.
 	Първо кашона с книгите, след това инцидентът с аромата на гардения, а сега и колата. Колкото и да ми се искаше да се направя на богомолка и да отхапя главата на Док, стиснах зъби. Имах нужда от него.
 	— Винаги ли паркирате тук?
 	— Отначало не.
 	— Сега обаче паркирате.
 	— Колегата ви Рей ми каза миналата седмица, че собственикът на сградата е определил местата и това е мое.
 	Джейн притежаваше сградата. Единствените определени места бяха за нейните служители.
 	— До утре. ― Док хлопна вратата.
 	Въздъхнах. В най-скоро време щях да сипя отрова в портокаловия сок на Рей.
 	 
 	 
 	 
 	≈6≈

 	 
 	Щом видях къщата на Волфганг, окото ми затрепка.
 	— Ето я ― посочих на Натали разнебитената викторианска къща. ― Може да паркираш на алеята пред къщата.
 	На светлината на късния следобед от обраслия с бурени двор, развъдник на комари, се носеше жуженето на едри мухи. Изпитвах ужас от това да нагазя заедно с Натали във високата трева и да открия всички скрити пътеки на къщата и изпитанията, които ни бе подготвила. Ароматът на прясно окосената трева в двора се понесе през отворения прозорец на пикапа, сякаш за да ми се подиграе.
 	— Ти майтап ли си правиш с мен? ― Натали спря и изключи двигателя. В далечината се носеше бръмченето на електрическа косачка. ― Не ми каза, че става въпрос за къщата на Хеслър.
 	Отворих вратата.
 	— Не искаш ли да работиш по къщата на Волфганг Хеслър?
 	— Не че не искам. Просто е малко странна.
 	— Какво й е странното?
 	Лейн, а след него и Ади се измъкнаха от задната седалка и скочиха на калдъръмената пътека до мен.
 	Натали хлопна своята врата и се облегна на пикапа.
 	— Все едно ме караш да ремонтирам къща, обитавана от духове.
 	— Духове ли има в тази къща? ― попита Ади.
 	— Страхотно ― прошепна Лейн. ― Да вървим да разгледаме. ― Той хукна по алеята към къщата. Ади заситни след него.
 	— Лейн! Ади! Върнете се веднага!
 	И двамата се шмугнаха зад къщата.
 	Изръмжах гърлено и тръшнах вратата на пикапа.
 	— Добре ли си? ― попита Натали, докато връзваше гъстата си кестенява коса на опашка. ― Окото ти не спира да трепка.
 	Избърсах капката пот, която се стичаше по лицето ми.
 	— Добре съм. Просто ми е горещо и съм уморена. ― Да не говорим, че бях бясна на Ади заради двете улични котенца, които открих в гардероба й, когато се върнах от работа. Погледнах къщата на Волфганг и забелязах, че един от кепенците на втория етаж липсва. ― Моля те, кажи ми, че на тази къща не й се носи славата, че е обитавана от духове.
 	— Не и официално. Не е включена в обиколката на къщите с призраци в Дедууд.
 	Едно звучно, макар и неизречено „но“ увисна между нас. Облегнах се отстрани на пикапа.
 	— Чудесно. Не само че къщата е съборетина, ами й се носи славата на обитавана от духове.
 	— Глупости. Това са детинщини. ― Натали заобиколи колата, стисна ръката ми и ме поведе по алеята. ― Беше само слух, пуснат заради дългия нос на госпожа Хеслър, острата й брадичка и черната й коса. Никой не вярваше, че е вещица. Не и през деня.
 	Вещица и къща с духове. Ставаше все по-хубаво.
 	В задния двор Лейн и Ади играеха на гоненица във високата до коленете проскубана трева.
 	Натали заслони очи от следобедното слънце и огледа къщата. Подсвирна дълго и бавно.
 	Това не ми прозвуча никак добре.
 	— Нат, нали ще успееш да стегнеш къщата за две седмици и половина?
 	Тя ме погледна с крайчеца на окото си, без да отговори, и тръгна през тревата към трапезарията, където бях обядвала вчера.
 	Гледах я как прокарва ръка по ронещата се боя около прозорците. След това извади кожените ръкавици от задния си джоб, сложи си ги и притисна с тях хоросана на оголената каменна основа. Когато видях бръчките, които се събраха по обикновено гладкото й чело, сърцето ми се сви, а гърдите ми се стегнаха, сякаш боа удушвач ме бе стиснала в прегръдката си.
 	Обърнах й гръб и насочих вниманието си към двамата палавници, които се биеха за нещо. Ади беше вдигнала ръце със свити като панички длани и се отиваше да ги опази от Лейн.
 	— Ей, вие двамата. Престанете! ― Господи, никак не ми беше приятно, когато говорех като мама.
 	Тръгнах към тях с протегната ръка.
 	— Дай ми го.
 	Ади отвори свитите си длани и нещо топло и гладко се плъзна в ръката ми.
 	Когато най-сетне осъзнах какво държа, се дръпнах.
 	— Гадост!
 	— Внимавай, мамо. ― Ади се наведе над плешивото, куцо бебе птиче. ― Все още прописква.
 	Лейн се приближи, за да погледне.
 	— Открих го до гаража. Какво да правим с него?
 	Понесох птичето към гаража.
 	— Покажи ми къде го намери. Сигурно гнездото е наблизо.
 	Лейн се стрелна пред мен и ме поведе. Ади, най-отзад, влачеше крака през бурените.
 	— Мамо? ― Гласът й прозвуча колебливо.
 	Също и моят.
 	— Какво?
 	— Утре вечер може ли да остана у Кели?
 	Намръщих се и останах с гръб към нея, за да не се налага да я поглеждам в очите.
 	— Познавате се само от два дни, Ади. Не е ли прекалено рано?
 	Тя въздъхна тежко като деветгодишно дете, което се чувства на петнайсет.
 	— Знаех си, че никога няма да ме пуснеш.
 	Наистина нямаше, ако ми държеше такъв тон. Поех си дълбоко дъх, преди да отговоря.
 	— Не съм казала „никога“.
 	— А кога?
 	— Не знам. ― Не и преди полицията да открие похитителя на момиченца и да го тикне зад решетките. Нямаше начин лицето на дъщеря ми да се появи на плакат с надпис „Изчезнало дете“.
 	— А кога ще разбереш? ― настоя Ади.
 	— Първо трябва да се запозная с родителите на Кели. ― Исках да разбера на какъв терапевт е била. Макар че ми беше мъчно за детето, самата мисъл да позволя на Ади да прекара повече от час сама с момиченцето с тъжните очи ме караше да настръхвам.
 	— Тук го намерих, мамо. ― Лейн беше застанал в дъното на квадратния тухлен гараж.
 	Разпръснахме се и се опитахме да претърсим високата трева за гнездо.
 	— Мамо? ― провикна се синът ми. ― Тази врата на земята накъде води?
 	— Каква врата? ― Погледнах към него.
 	— Лейн! ― изкрещя Ади иззад гаража. ― Ела да видиш какво открих.
 	Лейн се скри от погледа ми. Последвах го.
 	— Стърчеше от земята ето там. ― Ади сочеше към задната част на гаража, когато отидох при нея.
 	— Какво е това? ― попитах аз.
 	Ади вдигна малък метален локомотив.
 	— Интересно, колко ли е стар?
 	Наведох се по-близо.
 	— Има ли нещо на дъното?
 	Лейн го взе и го обърна. Нямаше нищо освен ръжда и остатъци от черна боя.
 	— Здравей, Вайолет ― прозвуча познат глас зад мен.
 	Затаих дъх. Завъртях се в посоката, от която дойде гласът, с пламнало лице, тъй като знаех, че съм потна, прашна и съм нахлула в чужд имот, при това с две деца.
 	— Здрасти, Волфганг.
 	Слънчевите лъчи играеха в разрошената от вятъра коса и подчертаваха твърдата линия на скулите. Разкопчаната му бяла риза разкриваше загорели гърди, а острият мирис на одеколона му ме замая, сякаш бях висяла надолу с главата прекалено дълго. По дяволите, този тип знаеше как да пусне в действие сексапила си.
 	Погледна Ади, след това Лейн и усмивката се разля по лицето му.
 	— Едното е наследило очите ти, а другото косата ти.
 	— Това са децата ми, Ади и Лейн.
 	Той протегна ръка на Лейн.
 	— Приятно ми е.
 	Лейн се поколеба и ме погледна. Едва след като кимнах, той стисна ръката на Волфганг.
 	— Леле, силно ръкостискане. ― Обърна се към Ади и клекна, за да е на една височина с нея. ― Обзалагам се, че ти си по-големият близнак.
 	Ади се ококори.
 	— Откъде знаеш?
 	— Изписано е на лицето ти.
 	Извих очи нагоре. Сега вече Ади щеше да прекарва още повече време пред огледалото.
 	— Ти наистина ли се казваш Волфганг? ― попита Лейн, като наблегна на „волф“*. Изохка, когато Ади го сръчка с лакът.
 	[* Игра на думи. Името се изписва Wolfgang; wolf(англ.) ― вълк. ― Б.пр.]
 	Волфганг кимна.
 	— Точно така.
 	Пристъпи между децата тъкмо когато Лейн се канеше да отвърне на удара на Ади.
 	— Навремето Волфганг е живял тук, деца. Локомотивът сигурно е негов.
 	— Какъв локомотив? ― попита Волфганг, все още приклекнал между децата.
 	Лейн му показа ръждясалата играчка.
 	— Ние с Лейн го намерихме. ― Ади вирна брадичка и попита със сериозния си глас на по-голяма сестра: ― Твой ли е?
 	Волфганг го огледа.
 	— Хм, май не.
 	— Тогава може ли да го взема? ― Лейн стисна влакчето, очевидно почувствал се негов горд собственик.
 	— Лейн ― сгълчах го аз. ― Нали не…
 	— Разбира се, вземи го. ― Волфганг се изправи и погледна ръката ми. ― А ти какво намери?
 	Бях забравила за птичето.
 	— Търсехме гнездото му, но май нямаме късмет.
 	Волфганг намръщи чело.
 	— Може да му направим гнездо и да го качим някъде високо, далече от хищниците. Ако родителите му са наблизо, ще го чуят как плаче.
 	Ококореният поглед, с който Ади дари Волфганг, бе копие на полуделите от любов истерични фенки на Елвис от края на петдесетте. Как да я виня? Начинът, по който той плени сърцата на близнаците ми, разтопи и моето сърце.
 	— Вайолет? ― Натали се показа иззад ъгъла. ― Имаме малък проб… ― Забеляза Волфганг и очите й едва не изскочиха. Овладя се за миг, а устните й се извиха в прословутата котешка усмивка. ― Виж ти, виж ти, виж ти. Волфганг Хеслър вече е пораснал.
 	Погледът на собственика се закова в устните на Натали и едва след това се вдигна към очите.
 	— Познаваме ли се?
 	Незнайно как, Натали успя да свали кожените ръкавици така изкусно, сякаш танцуваше на пилон.
 	— Шести час, учебната зала, ти беше втора година, а аз първа и седях пред теб.
 	— А, да, косата ти беше по-къса. ― Волфганг потри безупречно гладката си брадичка. ― Натали някоя си.
 	— Бийлс. ― Приятелката ми протегна ръка за поздрав. ― Навремето беше много по-слаб.
 	Волфганг стисна ръката й.
 	— А ти нямаше такива извивки.
 	Завистта побърза да ме захапе. Стрелнах злобно Натали с поглед.
 	— Нат, погледна ли под задната веранда?
 	Натали поклати глава, без да откъсва очи от прекрасното лице на мъжа. Ръката й все още беше в неговата.
 	— Тогава върви да провериш за термити и не забравяй клетвата за следващата година.
 	Щом чу думата „клетва“, тя се отдръпна. Въздъхна и пусна ръката му.
 	— По дяволите, избрах най-неподходящия момент да се откажа от мъжете.
 	Волфганг проследи как Натали се отдалечава покрай гаража, а след това се обърна към мен с извити вежди.
 	— Отказва се от мъжете ли?
 	Махнах пренебрежително с ръка.
 	— Да не би да е дълго за разказване?
 	Той стисна ръката ми и отказа да я пусне. Отправи ми пленителна усмивка. Сигурно си е избелил зъбите. Не е възможно естествени зъби да са толкова ослепително бели, нали така?
 	— Ти нали не си се отказала от мъжете?
 	Да не би да флиртуваше с мен?
 	— А, не.
 	Просто съм се оттеглила по необходимост.
 	— Добре. ― Палецът му притискаше топло китката ми.
 	Добре, това вече бе флиртуване. Тихо гласче в главата ми напомни, че съм се зарекла да не смесвам клиенти и секс, но аз му запуших устата. Може би само този път. И без това съм сама от твърде дълго време. И аз съм човек, какво пък.
 	Прочистих гърло и изтеглих ръката си.
 	— Ади, иди да видиш дали Натали има нещо подходящо в пикапа, за да направим гнездо. ― Подадох на Лейн птичето и го побутнах след сестра му. ― Занеси го и й помогни.
 	След като те тръгнаха, аз отново насочих вниманието си към Волфганг.
 	— Нали нямаш нищо против, че доведох и децата? Не можах да намеря детегледачка. ― Дори не бях търсила, но то беше същото.
 	— Сладки хлапета. ― Той пъхна ръце в джобовете си и облегна рамене на вратата на гаража. ― Не забелязах Натали, когато пристигнах.
 	— Сигурно е била в тревата и е оглеждала основите на къщата. Тя беше единственият майстор, който успях да намеря за толкова кратко време. Натали се занимава с подобни неща още от тийнейджърка. Дядо й имаше строителен бизнес край Нимо. Наскоро се пенсионира и се премести в Аризона.
 	Господи, дрънках като кречетало. Избърсах мокрите си длани в късите панталонки, поех си дълбоко дъх и стиснах зъби, за да не позволя на езика си да се развихри и да разкрие всичките ми мръсни тайни.
 	— След като си преценила, че Натали може да свърши работа, тогава няма проблем. Къщата ми е в твои ръце.
 	Леле, знаеше как да се държи с момичетата.
 	— Благодаря.
 	— В края на месеца съм решил да се върна в Сан Франциско.
 	В края на месеца ли? Защо толкова скоро?
 	— Мислиш ли, че Натали ще успее да подготви къщата за продажба дотогава?
 	Няма начин.
 	— Разбира се.
 	— Добре. Ами вътре?
 	Чудесен въпрос. За него нямах отговор.
 	— Заела съм се с въпроса.
 	— Кажи ми, когато прецениш, че е време да наема фирма да изнесе мебелите и кашоните.
 	— Добре. ― Волфганг превключи на бизнес режим. Започвах да се питам дали не съм си въобразила краткото флиртаджийско танго, което изтанцувахме преди малко.
 	— Следващата седмица ми се налага да отскоча за два дни до Сан Франциско, така че имаш картбланш за къщата. Нали помниш къде държа резервния ключ?
 	— Аха. ― След като вчера подписа договора, ми показа къде крие ключа ― под една незакована дъска в края на верандата. Нямаше нужда да слагам катинар, преди да подготвя къщата за продажба.
 	— Утре ще ти оставя чек, който да покрие първоначалните разходи.
 	— Супер.
 	— Остава само едно.
 	— Какво?
 	Той протегна ръка и пъхна един немирен кичур коса зад ухото ми, а пръстите му се задържаха там, нежни като докосване с перце. Кобалтовите му очи се впиха в устните ми.
 	Мили боже! Танцът започваше отново. Той е клиент. Тихото гласче отново заговори.
 	— Ще вечеряш ли с мен в петък вечерта, Вайолет?
 	— За да поговорим за къщата ли? ― Трябваше да съм наясно. Налага ли се през следващите два дни да си подготвя бележки? Или ще бъде по-разумно да пробвам разголени роклички? Той е клиент.
 	— Предпочитам да поговорим за теб… и мен… заедно.
 	Той е клиент!
 	Какво пък толкова, мамка му.
 	— Да.
 	 
 	 
 	 
 	Вторник, 12 юли

 	 
 	— Къде ти е пушката? ― попитах стария Харви, докато слизах от „Бронко“-то.
 	Широката усмивка на облегнатия на верандата Харви откриваше всичките му златни зъби.
 	— Пазя Беси за събирачите на дългове, президентите на банки и типовете с бъгитата.
 	Беси, значи! Кръстил е пушката си на крава. Прав беше ― животът тук сам толкова години го беше поизнервил.
 	Сандалите ми изхрущяха по посипаната му с чакъл алея. Сутрешното слънце ме накара да присвия очи, въпреки че бях с черни очила. Имаше нещо на височина хиляда и петстотин метра над морското равнище, което ме караше да протегна ръка и да фрасна един на слънцето.
 	На сянка, на верандата, се усещаше хлад, затова не свалих пуловера с къс ръкав, който скриваше меката рокля без ръкави. Пристъпих към Харви, спрях и се намръщих.
 	— Какво е тази миризма?
 	Харви погледна подметките на ботушите си.
 	Очите ми се насълзиха.
 	— Прилича ми на загрят винил и мента.
 	— А, новият ми одеколон.
 	Забелязах зализаната назад коса, оплескана с помада под каубойската шапка, и извих вежди.
 	— Да не би да си се нагласил заради мен, Харви?
 	Той се провикна високо, сякаш готов да смачка самочувствието ми. Не беше много обнадеждаващо за самотна майка в средата на трийсетте.
 	— Чистачката дойде днес сутринта. Готино парче.
 	Подскочих като хиена, надушила прясно месо.
 	— Тя коя е? Приема ли нови клиенти?
 	— Съмнявам се, че Марго има време за нови клиенти. Тази сутрин ми се стори напълно скапана. Бръмна с прахосмукачката около Ред и отпраши, дори си забрави мобилния.
 	Щом чу името си, Ред ― дебелото рижаво куче на Харви ― вдигна глава от дъските на верандата, колкото да кихне.
 	Въздъхнах. Марго, значи. Трябваше да се сетя. Тя държеше единствената фирма за почистване в Хилс.
 	— Тя не е ли омъжена?
 	— Че на кого му пука? Обичам да се заигравам.
 	Май и аз също, напоследък. Извадих дигиталния фотоапарат на Мона от чантата.
 	— Добре, Харви. Ще направя малко снимки.
 	В типичната фермерска къща на Харви миришеше на прясно изпечени сладки. Минах от стая в стая и направих снимки за уебсайта. За разлика от занемарения вид отвън, интериорът на Харви бе достоен за списание „Гуд Хаузкийпинг“. Кожени мебели, плотове от масивно дърво, нова баня и ваза, пълна със свежи полски цветя, поставена върху масата от клен с крака във формата на лапи. Веднага разбрах, че къщата ще се хареса.
 	Проблемът беше, че се намираше на майната си. Имах по-голям шанс да спечеля ежегодния триатлон „Железен човек“, отколкото да продам този имот, преди Джейн да ме изпроводи с ритник по задните части.
 	— Имаш вид на човек, който току-що е сритал кучето си ― отбеляза Харви, докато прибирах фотоапарата на Мона в чантата.
 	След като огледах внимателно изражението му, за да се уверя, че не става въпрос за някой от сексуалните му намеци, му отправих крива усмивка.
 	— Извинявай. Напоследък късметът нещо ми изневерява.
 	— И с мен е така. Изглежда, съдбата ни събра. ― Харси стисна ръката ми, когато тръгнах към вратата. ― Накъде хукна толкова скоро? Направил съм сладки с меласа и съм отворил бутилка кафе ликьор „Калуа“.
 	Наистина се налагаше да наема на Харви компаньонка. Ред, който бе успял да намъкне жалкия си задник в къщата и да се просне пред празната паничка за храна, очевидно не запълваше празнотата.
 	— Много ми се иска да остана. ― Топли сладки с меласа щяха да са най-близкото до оргазъм през последните две години. ― Само че днес следобед имам ангажименти.
 	— Сега е още десет. ― Той ме задърпа към високия стол пред плота. ― Сядай.
 	В очите му блестеше решителност. Пуснах чантата на пода. Имах нужда от една чашка за кураж.
 	— Давай сладките.
 	Той извади една чиния от фурната и я сложи на плота пред мен.
 	— Марго ли ги направи?
 	Харви поклати глава.
 	— Рецептата е на мама.
 	Сладък, лепкав разкош се стече по гърлото ми. Откаченият дъртофелник ме изненадваше на всяка крачка ― включително с малката оръжейна с ловни и въздушни пушки, на които се натъкнах в спалнята, докато снимах. Колко пушки му трябваха на този тип? Не можеш да се отървеш от тях, когато ти скимне.
 	— Все още ли чуваш шантавите шумове зад плевнята?
 	— Аха. Оня ден открих обезобразен труп на елен ― голям, с дванайсет разклонения на рогата.
 	Сбърчих нос.
 	— Обезобразен ли каза? От бракониер ли?
 	— Ами! Той щеше да вземе рогата. Много бяха впечатляващи. ― Ухили се. ― Като на съседката ти.
 	— За госпожица Гейри ли говориш? ― Харви оглеждаше съседката на леля Зоуи онази вечер, когато излязохме на вечеря с децата. Тя плевеше лехите по потник без презрамки, къси панталонки и високи токчета. Искаше ми се и моите крака да са поне наполовина толкова хубави като нейните, когато стана на шейсет.
 	— За нея, ами. И аз имам нужда от малко екшън ― изръмжа Харви и отхапа огромно парче от една сладка. ― Какви ще ги вършиш днес? Нещо забавно?
 	Поклатих глава, докато дъвчех. А и нямах намерение да обяснявам на Харви.
 	Снощи, след като децата си легнаха, взех броя от сряда на „Блек Хилс Трейлблейзър“ от кухнята на леля Зоуи, за да открия нещо за изчезналото момиченце, Тина Тъкър. Пишеха за нея на втора страница. Защо не бяха поместили материала на първа? Да не би кметът на Дедууд да е стъпил с ботуша си на гърлото на главния редактор и да му е забранил да пуска статии, които ще очернят репутацията на града?
 	Имаше само текст, а снимката на Тина не беше поместена. В няколко кратки параграфа беше обяснено как Тина излязла от къщата на баба си и дядо си около седем в неделя вечерта и трябвало да мине четири пресечки до дома на майка си. Така и не се прибрала. Майката на Тина спукала гума на връщане от работа в заведението за бързо хранене „Стърджис“. Паркирала пред къщи час по-късно от обикновено и заварила къщата празна, а дъщеря й била безследно изчезнала.
 	От полицията казали, че работят по случая. Нямах представа какво трябва да означава това, но от израза „няма заподозрени“ се почувствах замаяна. Майката не била „в състояние да даде интервю“, казала лелята на Тина, която споменаваше и „съсипаните баба и дядо на момиченцето“. Запитах се защо никой не споменава бащата на Тина. Да не би да е починал? Или просто не е участвал в отглеждането на детето?
 	Сърцето ми се сви, след като прочетох историята, и ми стана много мъчно за поразеното от това нещастие семейство. Проверих как са Ади и Лейн още два пъти преди да си легна, и ми се прииска да не бях продавала бейбифона с повечето от останалите си вещи, когато се преместих да живея при нашите миналата година.
 	Тревогите, които ме раздираха през цялата нощ, ме накараха да действам на сутринта. Преди да отида на работа, проверих адреса на новата приятелка на Ади в телефонния указател и реших да се отбия у Кели без покана, след като си тръгна от Харви. Ако там всичко ми се стори нормално, щях да помисля дали да пусна Ади да остане у тях за една нощ. Никак не ми се искаше тя да не е около мен, но знаех, че дъщеря ми няма да ме остави на мира и ще мрънка до безумие, че не съм й позволила да преспи у Кели.
 	— Благодаря ти за пикника онази вечер ― казах и грабнах нова сладка. ― Децата страшно се забавляваха.
 	Харви кимна, докато ми наливаше „Калуа“. Добави и мляко.
 	— Малката Кели Уаймъндс беше много мълчалива. Да не би още да е ошашавена, след като приятелката й изчезна миналото лято?
 	Челюстта ми застина по средата на хапката.
 	— Ти откъде знаеш? Да не би Кели да е споменала нещо?
 	— Не. ― Той побутна чашата „Калуа“ към мен. ― Четох нещо по въпроса във вестника. Това беше първото момиченце, дето изчезна.
 	За човек, който живееше на майната си, на най-затънтеното място в Щатите, Харви определено беше лепнал стетоскопа си на гърба на Дедууд и се ослушваше за всеки шум.
 	— И аз така знам. Ти познаваш ли таткото на Кели?
 	Харви изсумтя.
 	— Това копеленце. Познавам го, разбира се. Можеше да стане страхотен футболист. Само че не спираше да се налива и така и не му стигнаха силиците да завърши. Местните колежи го отрязаха, след като напусна училище.
 	Отпих и натъпках и другата половина от сладката в устата си. Представата ми за таткото на Кели се променяше. Сега вече можех да добавя „алкохолик“ към непрекъснато растящия списък с обидни определения като „сексманиак“ и „малоумник“. Шансовете на Ади да остане за една нощ у Кели се свиваха дори по-бързо от дъждовна локва в пустинната Долина на смъртта в източна Калифорния.
 	Харви изгълта чашата си „Калуа“ с мляко на един дъх.
 	— Направо не е за вярване, че онзи тъпоглавец е създал такова готино дете. Сигурно го е наследила от майка си ― заключи той и си доля.
 	— Ти откъде знаеш толкова много за таткото на Кели?
 	Той вдигна рамене.
 	— Кръчмите са пълни със самоназначени психиатри и пияни дрънкала. Избираш си ролята в зависимост от това по кое време на деня се замъкнеш там.
 	Предпочитах да се правя на самоназначен психиатър. Нямаше нужда мръсното ми бельо да се проветрява на въздух, особено в такъв малък град. Бяха ми необходими години, за да преживея тъпия инцидент с ченгето в тоалетната на киното.
 	— Чух, че ще се пробваш да продадеш къщата на Хеслър ― каза Харви и захапа нова сладка.
 	Господи, мастилото на договора още не беше изсъхнало.
 	— Ако ще ми казваш, че там има духове, малко си закъснял. Вече чух клюката.
 	— Призраци ли? Това е стара работа. ― Той гаврътна нова чаша. ― Госпожа Хеслър беше откачена гаднярка. Съпругът й почина, когато децата бяха съвсем малки. Докторът рече, че сърцето му не било издържало; прекалено много блъскане долу в тунелите на „Хоумстейк“ за хърбавото му тяло.
 	Някога най-голямата и дълбока златна мина в Северна Америка, „Хоумстейк“ беше официално закрита в началото на новото хилядолетие. Повечето от възрастните жители на Дедууд, Лийд и северната част на Блек Хилс, които познавах, или бяха работили в мината „Хоумстейк“, или някой от роднините им беше работил там като миньор.
 	Харви отпусна лакти на плота и зашушука:
 	— Само че всички знаем истината.
 	— Каква е тя? ― Захапах въдицата на Харви. Нямаше нищо лошо в това да науча нещо повече за човека, с когото се бях съгласила да вечерям, опитах се да успокоя гузната си съвест. Освен това той не криеше никакви мръсни тайни ― щях да ги видя във вторник, когато прерових всичко в къщата.
 	— Тя го отрови ― прошепна Харви.
 	Това вече прозвуча като сочна кръчмарска клюка.
 	— Че защо й е да го прави?
 	— Татко й хич не го харесваше, а той въртеше целия свят на малкия си пръст. Мама му стара, тя дори не прие фамилията на съпруга си. Къде ти, запази моминското си име и го лепна и на децата.
 	— Да не би баща й да е бил същият човек, който е открил бижутерията на Хеслър в Дедууд?
 	— Точно така, госпожо. Самият той, господин Хеслър. Истински диктатор. Плашеше ни всички нас, децата; заплашваше, че ще ни пипне до едно и ще ни налага с метлата всеки път, когато ни види да свиваме цигари пред магазина му.
 	Покрай тази репутация ми стана ясно защо Волфганг не искаше да го наричат „господин Хеслър“.
 	Харви си наля за трети път, този път с повече мляко, и продължи:
 	— Както и да е ― госпожа Хеслър се превърна в пълно кукуригу, след като щерка й почина. Затвори се в къщата и не си подаваше носа ни денем, ни нощем. Пращаше сина си за всичко и колкото и да разпитваха хората от града, така и не успяха да измъкнат от него и дума за старата.
 	Да прекарваш двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата в онази къща, пълна със зловещи клоуни? Едва ли това й е помогнало да се отдръпне от ръба. Глътнах остатъка от напитката си. Сърцето ми се сви от болка заради Волфганг ― да остане съвсем сам с напълно лудата си майка. Добре поне че децата ми бяха две и можеха да разчитат едно на друго.
 	— Преди колко време е починала майката на Волфганг? ― попитах и покрих с ръка чашата си, когато Харви понечи да ми долее.
 	— Никой не знае със сигурност.
 	— Защо?
 	— Защото никой няма представа колко време е престояла мъртва в къщата, преди да я открият. Носят се слухове, че плъховете са минали оттам и тъй като нямало нищо повече за тях, си тръгнали.
 	Изпъшках и се плеснах по челото. Направо върхът. Имах подписан договор да продам обитавана от духове къща, която бе принадлежала на вещица, чието тяло е гнило един господ знае колко време между тези стени, преди някой да я изнесе. Оставих остатъка от сладката, която дъвчех. Апетитът ми се беше стопил и беше избягал сред облак прах.
 	Харви допи млечната напитка и остави чашата си в мивката.
 	— Никой не е виждал и чувал сина й, след като завърши гимназия, докато се появи за погребението няколко години по-късно и пое бижутерския магазин.
 	Намръщих се.
 	— Да не би да искаш да ми кажеш, че и Волфганг е откачен като майка си?
 	— Не, доколкото знам. Момчето прилича на дядо си и има същото телосложение като него, но е наследил характера на баща си. Струва ми се нормален като мен и теб.
 	Това не беше кой знае какво, след като вече бях поопознала Харви.
 	— Красиво момче е станал, след като се е поналял.
 	Нямаше нужда да го казва. Откакто потъпках кредото си „Никакви срещи с клиенти“ и се съгласих да вечерям с Волфганг утре вечер, не спирах да кърша ръце. Две години между срещите беше много време. Снощи, докато стоях пред огледалото цели двайсет минути, се чудех кой нюанс червило да избера ― аленочервено или романтично розово, и мазах и трих, докато накрая устните ми заприличаха на възглавнички.
 	— Да не говорим, че е червив от пари ― добави Харви, ― ако се съди по камънаците на витрината на магазина му.
 	Това означаваше, че няма начин да си сложа някое от бижутата, дето ги подаряват с пакетчетата дъвка.
 	Харви посегна към недоядената ми сладка и я загриза.
 	— Жалко за всички вас, женорята, че се оказа най-отявленият гей сбърканяк.
 	 
 	 
 	 
 	≈7≈

 	 
 	Два сноумобила, кално бъги и пикап тойота се перчеха с огромните си гумища и стикер на бронята „Как ми се иска да си бира“ в двора пред къщата на семейство Уаймъндс. Алеята за автомобили беше празна, с изключение на дупките. Джипът ми се разтресе. Спрях и слязох.
 	Моторът пропукваше, докато слизах на прашната алея за коли. Обедното слънце пареше косата ми, мирисът на прах и печени борови семки изпълваше въздуха. Сандалите ми изчаткаха покрай няколко кофи за боклук, около които жужаха мухи; после подминах розовото колело на Кели и две загинали туй.
 	Едноетажната къща на семейство Уаймъндс, облицована с дъски, ми напомни за къщите в Лийд, които минна компания „Хоумстейк“ бе вдигнала за миньорите през златните години на златодобива. Еднотипни, скучни жилища се редяха от двете страни на улиците, само тук-там между тях се издигаше по някоя и друга викторианска или тухлена сграда.
 	Изолирбанд бе лепнат на кръст върху мрежата против мухи на семейството, за да я държи. Входната врата бе оставена отворена. Разнесе се бумтящ глас, който изкрещя нещо за борба и „размазване“ по седми канал. Звънецът лежеше на три части в пълна с пръст саксия близо до краката ми.
 	Едва устоях на желанието да хукна към „Бронко“-то си и да се покрия в офиса. Дължах го на Ади ― и на Кели ― да проверя семейство Уаймъндс, за да не ме измъчват съмнения. Нямах намерение да ги преценявам по войнишкия ботуш, който висеше от водосточната тръба, нито по главата от кукла Барби, закована за парапета на верандата.
 	Изпънах рамене и почуках два пъти на мрежестата врата, затаила дъх. Минаха двайсет секунди ― единственото движение бе на мухата, която реши, че съм интересен обект. Почуках отново на мрежестата врата, този път по-силно и по-настойчиво.
 	— Кели? ― изрева грубиянски глас някъде от сенчестата паст на къщата. ― Отвори проклетата врата!
 	Трепнах. Първа черна точка срещу желанието на Ади да преспи тук.
 	Чух шляпането на боси крака по линолеума, а след това тъжното личице на Кели се появи от другата страна на набитата с прах мрежа. Насилих се да се усмихна заради нея.
 	— Здравей, Кели. Майка ти и баща ти тук ли са?
 	Тя се ококори.
 	— Защо? Да не би да съм направила нещо лошо?
 	— А, не.
 	— Кели! ― изрева грубият глас. ― Кой е?
 	— Ако котето е повръщало ― обясни Кели шепнешком, ― вече казах на Ади, че не трябва да ги храним със сладолед с фъстъчено масло.
 	— Хранили сте ги с моя сладолед ли? ― прошепнах аз в отговор и стиснах зъби, когато си спомних колко убедително Ади заяви, че не знае абсолютно нищо за сладоледа ми.
 	— Кой е? ― изрева пак гласът и двете с нея трепнахме.
 	— Никой, татко. ― Кели притисна пръст към устните си.
 	Потиснах гнева си към Ади и продължих да шепна.
 	— Трябва да поговоря с родителите ти, Кели.
 	Тя поклати глава, даде ми знак да си тръгвам и понечи да тръшне металната врата под носа ми.
 	— Почакай, Кели ― спрях я аз, този път с нормалния си глас.
 	Голяма ръка стисна вратата от вътрешната страна. Чух недоволно скърцане, след това вратата се отвори. Мъж с неподдържана рошава брада и лекьосана бяла тениска запълни рамката на вратата. Предположих, че е Джеф Уаймъндс, от преливаща плът и кръв. Забелязах някои от чертите на Кели в кръглите му очи и тясното му лице.
 	— Ти коя си? ― Говореше леко завалено и много подозрително. Очите му ме пронизаха през мрежестата врата. ― Шерифът ли те праща?
 	Мирисът на алкохол, смесен с вонята на телесни течности, ме отблъсна назад и аз се смъкнах едно стъпало надолу. Браво, пиян още по обяд и в очакване на посещение от представителите на закона. Втора черна точка, мила Ади.
 	Бузите ми потрепериха от усилие да задържа усмивката.
 	— Сигурно ти си бащата на Кели, Джеф. Аз съм Вайолет Паркър. Дъщеря ми е приятелка на Кели. Дойдох да се запознаем.
 	Лицето му се разкриви гневно.
 	— Кели вече няма приятелки.
 	Отговорът му ме изненада толкова много, че любезностите, които бях намислила по пътя от Харви насам, излетяха от главата ми. Единственото, което успях да изломотя, беше:
 	— Жена ти тук ли е?
 	— У майка си е ― изръмжа той.
 	— А знаеш ли кога ще се върне?
 	Той се изсмя грубо.
 	— Когато адът замръзне, поне що се отнася до мен.
 	Чувала съм, че зимите в Дедууд са доста студени, но той едва ли говореше за зимния сезон.
 	— Виж кое време стана. Най-добре да си вървя.
 	— Ти омъжена ли си, Вайолет Паркър?
 	Хвана ме неподготвена за пореден път, затова му казах истината.
 	— Не съм.
 	В отговор Джеф гаврътна остатъка от бирата и смачка кутията в ръка.
 	Опитах се да надникна зад туловището му.
 	— До скоро, Кели.
 	Слязох по първите две стъпала към верандата и кимнах.
 	— Радвам се, че се запознахме, господин Уаймъндс.
 	Той лепна лице на мрежата. Тя поддаде, докато ми се лезеше похотливо, а рошавата му брада щръкна навън на места. Погледът му се плъзна към сандалите ми, след това се вдигна към гърдите.
 	— Да се върнеш скоро, Вайолет Паркър.
 	Потръпнах от погнуса, а ръцете и краката ми се разтрепериха. Нещо не беше наред с очите му, сякаш някаква машинка в огромния череп, обрасъл с коса, се беше скапала. Не можех да повярвам, че Нат се е търкаляла на задната седалка с този впиянчен изрод.
 	Едва се удържах да не хукна; вървях с бърза крачка към безопасното купе на „Бронко“-то.
 	— Ей, Вайолет Паркър ― провикна се той, когато бях до вратата на колата.
 	Начинът, по който произнасяше името ми, ми лазеше по нервите. Отворих вратата и се престорих, че не съм го чула.
 	— Сега вече ми е ясно откъде дъщеря ти е наследила хубавата си муцунка.
 	Все едно ме фрасна в корема и ми изкара въздуха. Откъде знаеше как изглежда Ади?
 	Неподправен ужас пролази по гърба ми. Заключих вратата. Край. Черна точка номер три. Този изрод отпадаше завинаги. А пък Ади щеше да ме мрази до края на живота си, защото нямаше начин да стъпи в дома на семейство Уаймъндс, докато аз дишам.
 	Когато двигателят изръмжа, забих поглед във волана. Защо бащата на Кели си беше у дома и се наливаше във вторник на обяд? Защо Кели не беше при майка си? Защо Джеф чакаше посещение от шерифа? Какво точно искаше да каже скапанякът с това, че дъщеря му вече нямала приятелки? Дали нямаше нещо общо с изчезването на най-добрата приятелка на малката? Имаше ли връзка с другите изчезнали момичета?
 	А най-важният от всички въпроси бе откъде знаеше как изглежда дъщеря ми. При басейна ли я беше виждал? Или когато е карала колело из града? Да не би да я беше проследил, защото е дребно, русо деветгодишно момиченце ― точно като другите три?
 	Озърнах се към мрежестата врата, докато минавах на заден по алеята. Очаквах да видя лицето на изрода. На верандата бе само Кели и ми махаше. Гърлото ми пламна.
 	Нещо не беше наред с целия този сценарий. Заради Ади трябваше да разбера какво точно става.
 	 
 	 
 	В „Каламити Джейн“ заварих Мона и Рей да се карат за някакъв парцел в Мексико. Нямах време да разнищвам дали това има някаква връзка с цената на яйцата в Китай, защото заради гостуването у Харви и посещението при Кели Уаймъндс нямах никакво време да се подготвя за срещата с Док.
 	Отбих се, колкото да сваля снимките на къщата на Харви, които бях направила, да оставя фотоапарата на Мона в чекмеджето на бюрото й и да смажа пресъхналото си гърло с крайно необходимата ми диетична кола. След това грабнах разпечатките, които бях подготвила за днешните огледи, и се втурнах към вратата.
 	— Къде си се разбързала така, Блонди? ― заговори Рей с обичайния си пренебрежителен тон.
 	Как само ми се искаше да натъпча единия си сандал в гърлото му ― но сандалите ми бяха „Ан Клайн“, затова се въздържах.
 	— Да покажа няколко къщи.
 	Надявах се да видя подобие на страх в очите му, да осъзнае, че бъдещето на племенника му в брокерска къща „Каламити Джейн“ е силно застрашено. Но той се подсмихна самодоволно.
 	— Да не би да си въобразяваш, че имаш някакъв шанс в самия край на играта?
 	Опрях рамо на вратата и я отворих. Вътре нахлу горещ въздух.
 	— Целуни ме отзад, Рей.
 	Смехът му ме последва чак до тротоара, където ме чакаше Док. Сигурно се беше сварил в черните си дънки и кремавата тениска, която криеше широките му рамене.
 	— Здравейте ― присвих очи към него. ― Нямах представа, че сте навън. Трябваше да влезете вътре, по-хладно е.
 	Той вдигна рамене.
 	— Жегата не ме притеснява.
 	А пък мен ме притесняваше колкото жегата, толкова и Рей.
 	— Готов ли сте?
 	— Разбира се. ― Последва ме мълчаливо и се качихме в нажежения джип, паркиран на цяла пресечка от обичайното ми място. ― Рей обича да ви скапва настроението и живота.
 	Това беше подвеждаща реплика. Плюенето по адрес на колега пред клиент бе една от категоричните забрани от списъка на Джейн. Свалих прозореца, включих двигателя и се опитах да измисля някакъв мил отговор, с който да не засегна никого.
 	— Понякога Рей е… ― смрадлив задник, неописуем дебил, адски гадняр. ― Да кажем, че понякога Рей е малко грубоват. Сигурна съм, че няма лоши намерения. ― Ако бях направена от дърво, досега носът ми щеше да е стигнал до щатската граница със Северна Дакота.
 	Усещах погледа на Док, докато излизах на улицата. Лепнах си усмивка и се престорих, че работата с Рей е приятна, колкото и плуване сред пиявици.
 	 
 	 
 	Първата къща от списъка ми не изглеждаше никак зле, като се имат предвид слуховете, че в нея витаел духът на една проститутка, Лили Дивайн.
 	Сутринта, когато Мона ми разказа тази история, се поколебах дали да не изключа имота от днешните огледи. Тя обаче заличи съмненията ми с една от обичайните си прегръдки през раменете и ме успокои, че същото се говорело за почти всяка къща в града. Тъй като историята на Дедууд бе наситена с прояви на алчност и насилие, призраците със сигурност бяха повече от живите обитатели на града.
 	Ако вярвах в съществуването на Каспър и прозрачните му приятелчета, приказките на Мона щяха да ме накарат да подскачам всеки път, когато чуя някой под да скърца или пантите на врата да протестират. За щастие, страхът ми от нощни шумове започваше да намалява приблизително по времето, когато ми идваше мензисът. Това обаче не означаваше, че ще се раздрънкам пред клиента за суеверия за призрачна обител, особено след като имах намерение да му пробутам въпросната къща.
 	Изключих двигателя и се загледах в тухлената къща в стил Тюдор, щръкналия комин и стръмния покрив, които спешно се нуждаеха от нежни грижи.
 	— Какво ще кажете? Искате ли да огледаме вътре?
 	— Разбира се. ― Той отвори вратата и стъпи на напукания асфалт.
 	Последвах го към арковидната дървена врата, подадох му фотокопие с подробности за собствеността и извадих ключа за катинара. Входната врата се отвори към боядисан в жълто хол с оранжев килим, който скриваше целия под. Чух как застаналият зад мен Док си пое шумно дъх и погледнах през рамо. Очаквах да видя, че е сбърчил нос заради избора на ретро цветове или наслоилия се мирис на цигарен дим.
 	Той срещна погледа ми. Подобие на усмивка затрепка по устните му.
 	— Виж ти, барбарон и лава лампа от 1975-а.
 	— Може отдолу да е дюшеме. ― Тропнах с крак по килима, тънък и демодиран, както и останалото.
 	— Добър опит, Вайолет.
 	Той мина през арката към кухнята и се спря върху зеления линолеум, прорязан от жълти усукани елементи. Заситних след него. Шкафовете бяха боядисани в прасковен цвят, печката беше в есенно злато, а хладилникът в авокадово зелено. Вградената микровълнова печка изглежда бе сред пионерите от своя род и вид.
 	Сега вече ми стана ясно защо снимките на разпечатката бяха в черно-бяло. Докато се опитвах да измисля начин да продам този имот заради нещо друго, различно от външния му вид, двамата стигнахме до голямата спалня. Примигнах два пъти и се почувствах така, сякаш съм попаднала на снимачната площадка в спалнята от сериала „Брейди Бънч“. Светлосиньо от тавана до мокета ни обгърна отвсякъде. Голямата баня се перчеше с яркорозова тоалетна и мивка и вана в същия цвят.
 	— Който е избирал тези цветове, сигурно е бил далтонист ― заяви Док.
 	— Добре поне че стената, строена без хоросан, е в добро състояние.
 	— Това ли беше най-доброто, което успя да намериш? ― Док ме погледна, широко усмихнат. Очевидно ме приканваше да му отвърна по същия начин. Когато ми се усмихваше по този начин, бях почти готова да забравя за цялата работа с хрътката в човешки облик. Почти, но не съвсем.
 	— Ами, задният двор е окосен ― отвърнах. След като ми се наложи да газя през тревата при Волфганг, градината тук ми се стори малко по-прилична.
 	Той премести поглед към прозореца с широк перваз.
 	— Интересен фонтан. Водата наистина ли шурти от този гном, от пен…
 	— Да погледнем и другите спални. ― Стиснах го за ръката и го изтеглих в коридора.
 	Вонята на застоял цигарен дим стана по-наситена, когато приближихме двете спални в края на мрачния коридор.
 	— Обзалагам се, че ако се вдигне мокетът, миризмата ще изчезне.
 	— Каква миризма? ― попита Док.
 	Заковах се на място. Той душеше, както обикновено. Как бе възможно да не усети?
 	— Ти пушиш ли?
 	Той отвори вратата към лявата спалня.
 	— Не съм пушил от гимназията.
 	— Не усещаш ли мириса на цигари?
 	Той вдъхна по-дълбоко и продължително от обикновено.
 	— Да, разбира се, но не е толкова зле.
 	Заковах се на прага и го зяпнах. Вчера от едва доловимия аромат на гардения му прилоша и той избяга от къщата. Тук буквално плувахме в наслояван години наред цигарен дим, а той сви рамене с пълно безразличие.
 	Затьтрих се след Док, докато вървеше по коридора и раменете ми се стегнаха, когато влезе в последната спалня.
 	Според Мона, Лили Дивайн била удушена от нейния „Джон“* в тази северна спалня. Тънки вертикални ленти в червено, бяло и синьо пресичаха тавана и се спускаха по стените до яркочервения килим. Зави ми се свят и се облегнах на отворената врата, за да не падна. Ако тапетите са били същите и навремето, вече добивах представа какво е подтикнало убиеца да действа.
 	[* В жаргона на проститутките „Джон” означава клиент. ― Б.пр.]
 	— Леле. ― Док се измъкна от стаята и покри очи. ― От тази работа направо ме заболяха очите.
 	Изгасих лампата и го последвах към хола с оранжевия килим.
 	— Извинявай. Къщата изглежда супер на черно-белите снимки.
 	— Има потенциал.
 	Да, разбира се, ако търсиш кошмари.
 	— Искаш ли да видиш мазето?
 	—Хайде.
 	Поведох го. Щракнах лампата в горната част на стълбите и помещението бе залято от флуоресцентна светлина. Бях на най-долното стъпало, когато забелязах, че Док не ме е последвал. Обърнах се и видях, че все още стои горе. Стори ми се пребледнял. Дали не беше от светлината?
 	— Ще слезеш ли?
 	— Не. ― Ноздрите му се разшириха и той отстъпи от най-горното стъпало, така че виждах единствено главата му.
 	Подуших. Не усетих мирис на гардении ― единствено обичайния мирис на застояло, както във всяко мазе. Сега пък какво ставаше?
 	— Защо?
 	— Отказах се. Връщай се горе.
 	Огледах ремонтираното помещение, белосаните циментови стени, тъмносиния мокет.
 	— Трябва да разгледаш, Док. Това е най-хубавата част от къщата.
 	— Качвай се веднага, Вайолет. ― Гласът му бе напрегнат от нахлулата в него паника.
 	Неочаквано усетих непреодолимо желание да поема глътка свеж въздух.
 	— Добре, добре. Идвам.
 	Тази работа с подушването на всичко беше за птиците… или за кучетата.
 	Щом се върнах в стаята с лава лампата, зададох задължителния въпрос.
 	— Ще направиш ли оферта за къщата?
 	Очевидно бе, че приказвам на вятъра, но това бе задължителен въпрос.
 	— В момента не, но може да реша да се върна за втори оглед.
 	Нима? В тази дупка? Защо?
 	— Тогава ще сложим къщата под въпрос.
 	— Добре. Какво друго си подготвила?
 	Не беше много, освен ако в Дедууд не се случи чудо ― или пък не настъпи масово изтребление. Разполагах с още едно, може би две предложения, а след това щеше да му се наложи да помисли дали не иска да пътува от Лийд или от Сентрал Сити.
 	— Да вървим другаде.
 	Навън ме посрещна топъл полъх с аромат на бор. Дробовете ми се почувстваха така, сякаш поне два часа са били превити над маса за залагане във Вегас. Качихме се в „Бронко“-то.
 	След като тръгнахме от офиса, изчерпихме всички теми за неангажиращ разговор, които ми хрумнаха. Мълчанието натежа и ми се прииска да започна да потропвам с пръсти по волана.
 	Окуражена от предишните му усмивки, запалих двигателя и заговорих.
 	— Откога си в Дедууд?
 	— От известно време.
 	Уклончив отговор, но поне бе някакво начало.
 	— Къща ли си наел или апартамент?
 	— Нито едното, нито другото.
 	Каравана? Палатка? Пещера? Какво? Дали пък не подхождах погрешно?
 	— Какво те доведе в Дедууд?
 	— Един слух.
 	Мълчах, в очакване да каже още нещичко. Само че той не обели и дума. Продължих да питам.
 	— Откъде си?
 	— От източните щати.
 	— Имаш предвид Източния бряг ли?
 	— Не чак толкова далече.
 	Боже господи! Щеше да е по-лесно да отворя консерва боб и месо със зъби, отколкото да изкопча отговор от Док. Който и да бе написал книгата-ръководство за успешните опити да поставиш начало на качествени взаимоотношения с клиент, очевидно не се бе натъквал на Д. Р. Найс. Да не би да криеше нещо? Може би просто си играеше с мен и ме подмяташе за собствен кеф.
 	Спрях на един светофар зад пикап форд, който бълваше облаци изгорели газове, и се чудех за какво да заговоря. След това си спомних сцената в офиса му с бенката и лупата.
 	— Кажи, Док, с какво точно се…
 	В огледалото за обратно виждане мярнах на отсрещния тротоар русокосата си дъщеря ― караше колелото си, стиснала под мишница бяло пиле. Останалата част от въпроса така и не беше изречена.
 	Зад Ади се носеха пера, докато тя натискаше бясно педалите, а после зави и изчезна от погледа ми в една странична уличка.
 	Зад мен прозвуча клаксон и ме изтръгна от вцепенението. Дадох мигач и направих обратен завой по средата на кръстовището, без да обръщам внимание на другите гневни клаксони, които надуха автомобилите в отсрещното платно.
 	Док протегна ръка, за да се захване за таблото.
 	— Какво правиш?
 	— Гоня пилци.
 	— Какво?
 	Направих рязък десен завой на улицата, по която сви Ади.
 	— Това да не би да е някаква метафора? ― Док се държеше здраво, когато набих спирачки.
 	— Не. ― Огледах се наляво и надясно, но от Ади нямаше и следа. Тогава забелязах бяло перо, което се носеше по пътя на около половин пресечка пред нас, и отново настъпих газта. Шофьорът на едно беемве с регистрационен номер от Мичиган размаха юмрук, когато го засякох.
 	— Аз съм с предимство! ― изкрещях през затворения прозорец.
 	— Напомни ми аз да карам следващия път, когато тръгнем на огледи.
 	Не обърнах никакво внимание на сарказма на Док и набих спирачките на следващия знак „Стоп“. От Ади нямаше и следа.
 	— Виждаш ли пера?
 	— Какво означава това?
 	— Ето! ― Посочих едно перо, което се носеше над земята на паркинга от лявата ни страна, и потеглих отново.
 	— Вайолет, да не би да пиеш някакви лекарства? Трябва ли да знам нещо за състоянието ти?
 	— Не. ― А трябваше да мина на лекарства, помислих си, когато влетях на паркинга и извих рязко волана, за да не се натреса в една „Импала“, която излизаше на заден от мястото си. Нов клаксон последва бързото ми оттегляне. Зърнах русата главица на Ади от другата страна на редица паркирани автомобили.
 	Някаква каравана излезе от странична алея и ми блокира пътя.
 	— Чакай, бе! ― Набих спирачки.
 	Док изруга тихо.
 	Мамка му! Щях да я изпусна. Щом караваната се разкара от пътя ми, свалих прозореца и изревах:
 	— Аделин Рене! Спри веднага!
 	За огромен късмет на кръвното на Док, дъщеря ми чу и се подчини. Минах на зигзаг през две празни места и спрях до мястото, където тя чакаше на колелото, притиснала пилето до гърдите си.
 	Треснах вратата и застанах пред решетката на „Бронко“-то.
 	— Къде си тръгнала с това пиле?
 	Бузите на Ади потъмняха под червените петна, които вече бяха избили по кожата й.
 	— Ами-и-и, вкъщи.
 	Зад мен се хлопна врата.
 	— Нищо подобно. Върни пилето там, откъдето си го взела.
 	— Не мога.
 	— Защо да не можеш?
 	— А ти кой си? ― обърна се Ади към Док, когато той се приближи.
 	— Няма никакво значение кой е, Аделин. Защо да не можеш да върнеш пилето?
 	— Защото го спасих. ― Ади погледна отново Док. ― Откога познаваш мама?
 	— От няколко дни ― отвърна Док.
 	— Откъде го спаси, Ади? ― Обзе ме лошо предчувствие. Нещо подобно стана миналата година, когато тя вмъкна у дома бяла мишка, пъхната в кутията й за обяд, след като от училище ги бяха водили до Градината на влечугите.
 	— От птицефермата ― обясни Ади, сякаш на всяка крачка в Дедууд имаше птицеферми. Отново се обърна към Док. ― Да знаеш, че мама не е омъжена. Татко избягал, когато е била бременна, така че няма защо да се притесняваш, че ще ти се бърка.
 	Вратът ми пламна, но това нямаше нищо общо с топлите вълни, които излъчваше асфалтът. Стиснах брадичката на Ади и я обърнах към мен.
 	— Ади, миличка, погледаш ме веднага.
 	И престани да ме пробутваш на всеки мъж!
 	Тя въздъхна и ме погледна гневно.
 	Ако не беше моя плът и кръв, може би щях да я заведа на мига до пощата и да я пратя на луната.
 	— Каква е тази птицеферма?
 	— Щяха да й клъцнат главата, мамо. Сигурна съм. Не можех да им позволя да направят подобно нещо. Толкова е красива. Моля те, може ли да я задържа? Ще спи при Шахчо.
 	— Кой е Шахчо? ― недоумявах аз.
 	— Котенцето, което каза, че може да остане у нас.
 	— Не съм казвала, че може да задържиш което и да било от котетата.
 	— Напротив, каза! Каза: „Да, бе!“ Снощи, докато беше на задната веранда и двете с Натали пиехте бира.
 	— Казах: „Ще видим“.
 	Сподавен кикот се понесе откъм Док и с това си спечели поглед, който бе напълно в състояние да съсухри топките му. Той стисна здраво устни и избърса малко боров прашец от предния капак на „Бронко“-то.
 	— Моля те, мамо! Моля те, много те моля. ― Ади заговори със сладкото, невинно детско гласче, което си въобразяваше, че все още ми действа.
 	За съжаление, тъй като Док ни наблюдаваше, а часовникът тиктакаше и ни чакаха огледи, нямах време да се занимавам с днешните важни дела на Ади.
 	— Занеси пилето вкъщи и го пусни в гаража. Но… ― прекъснах победоносния й вик ― това не означава, че ще го задържим. Ще обсъдим въпроса, когато се прибера.
 	Ади се намръщи, но замълча. Умно дете ― очевидно беше наясно, че главата ми всеки момент щеше да гръмне. Качи се отново на колелото, намести пилето под мишницата си, а то изписука в знак на протест.
 	— Добре, мамо, но трябва да ми направиш една услуга.
 	Погледнах я и скръстих ръце.
 	— Постарай се да подходиш към въпроса без предубеждения.
 	Този път Док се изсмя гръмко.
 	Ади му се усмихна.
 	— Мама обича маргарити, фъстъчено масло, сладолед с карамел, харесва капитан Кърк и всичко свързано с Елвис. Успех!
 	— Ади! ― изкрещях след нея, но тя отпраши.
 	Едно перо от пилето се понесе към асфалта пред краката ни с Док.
 	— Извинявай, че стана така. ― Нямах смелост да срещна тъмните му очи, затова погледнах трапчинката на брадичката му.
 	— Сладурана. Напомня ми на някого.
 	— На мен ли?
 	Той се разсмя.
 	— Да не би да си просиш комплимент?
 	Този път се изчервих толкова силно, че чак коленете ми запариха.
 	— Не, просто си помислих, че ти си… когато каза, че ти напомня на някого… че искаш да кажеш… ― Прехапах устни, за да спра да дрънкам. ― Готов ли си да тръгваме? ― Не дочаках отговора му и забързах към моята страна на колата.
 	Док се беше ухилил, докато се настаняваше до мен.
 	— Тя е наследила твоята красота, но е огледален образ на друго момиченце, което съм виждал.
 	Да не би Док току-що да каза, че съм красива? Завъртях ключа и вдъхнах с лекота въздуха, който климатикът избълва, въпреки че небрежният комплимент ми напомни за думите на Джеф Уаймъндс за Ади.
 	— Може да си виждал сина ми някъде из града. Двамата са двуяйчни близнаци, но много си приличат.
 	— Не е това.
 	— Някое дете по телевизията ли?
 	Той се намръщи и погледна през прозореца. Поклати глава. След това челото му се отпусна.
 	— А, да… ― Замълча, преглътна и заяви: ― Няма значение.
 	— Кое дете?
 	— Просто едно дете, което съм виждал.
 	Сега вече разпали любопитството ми.
 	— Кажи, де, кое е това дете?
 	Наблюдава ме дълго, сякаш търсеше в погледа ми нещо.
 	— Момиченцето от Дедууд, изчезнало миналото лято.
 	Настръхнах.
 	 
 	 
 	Без да обръщам внимание на разпилените пера, се отправих към последната къща в града. Разбрах, че цялата работа е безсмислена, в мига, когато спрях на алеята отпред и Док видя розовата боя и сложните орнаменти по фронтоните.
 	Поколебах се.
 	— Искаш ли да влезем?
 	— Разбира се. ― По смръщеното му чело и стегнати рамене разбрах, че не харесва натруфената украса, нито пък первазите, отрупани със сандъчета с теменужки, и кепенците с дървени панделки.
 	Разбирах го. Докато отключвах вратата, очаквах Хензел и Гретел да заподскачат по тротоара към нас.
 	Интериорът ми напомни за кукленската къща, която татко купи на Ади за петия й рожден ден. Това съвсем не бе дом за ерген. Обиколих, той подуши всичко, а аз продължавах да кипя заради дъщеря си, фенката на пилците.
 	— Кажи, какво мислиш? ― попитах без всякакъв ентусиазъм, докато се качвахме в „Бронко“-то.
 	— Не става.
 	Включих на скорост.
 

 	— Имаш ли нещо против да спрем на бензиностанцията, когато наближим Мейн Стрийт? Жаден съм.
 	Завих на паркинга на бензиностанция „Джакпот“ и спрях до един пикап тойота, който зареждаше. Затаих дъх, когато видях стикера на бронята: „Как ми се иска да си бира“.
 	 
 	  

 	 

 	Мамка му! Джеф Уаймъндс ― последният човек, когото исках да видя.
 	Паркирах край ъгъла на сградата, за да оставя възможно най-голямо разстояние между пикапа на Джеф и себе си.
 	— Връщам се веднага. ― Док изскочи навън.
 	През прозореца от неговата страна го наблюдавах как крачи към стъкления вход. Влезе и когато вратата се люшна назад, Джеф се показа навън. Сърцето ми се сви.
 	Извих огледалото за обратно виждане на една страна, за да наблюдавам как Джеф пресича паркинга и се качва в пикапа.
 	Сега не ми се стори чак такъв неандерталец ― косата му беше мокра, сресана назад. Но все още беше с бялата тениска и сините дънки, и все така брадясал. Когато подкара към мен, аз се сниших на седалката и стиснах палци да не познае колата ми.
 	Изчаках ръмженето на двигателя му да заглъхне в далечината, но продължих да го чувам. Той спря до мен и намали до вратата ми. Чух как вратата му се хлопна.
 	Мама му стара! Натиснах копчето за заключване на вратата и зачаках лицето му да се появи на прозореца.
 	Двайсет секунди по-късно продължавах да чакам.
 	Надигнах се едва-едва на седалката и надникнах през прозореца. Джеф се бе запътил към контейнера за боклук в дъното на паркинга, понесъл огромен черен чувал за боклук. Когато приближи, се огледа първо наляво, после надясно, а накрая през рамо. Едва тогава вдигна капака на контейнера и хвърли чувала вътре. Мярнах нещо розово, преди капакът да се стовари на мястото си.
 	Някой почука на прозореца от другата страна. Извиках стреснато и си ударих коляното в долната страна на таблото.
 	Док беше застанал до колата и ме наблюдаваше със смръщено чело.
 	Отключих вратите, изпънах роклята си и се постарах да не го поглеждам в очите, докато се настаняваше вътре, стиснал в ръка бутилка вода, купена за мен.
 	— О, благодаря. Чакай да ти дам пари.
 	Той махна с ръка.
 	— Добре ли си?
 	Долових присмех в гласа му.
 	— Да, разбира се. Супер.
 	Хлопването на врата от лявата ми страна привлече вниманието ми. Извърнах се натам и погледите ни с Джеф се срещнаха.
 	Той присви очи и ме зяпна.
 	Устата ми пресъхна.
 	Той насочи пръст към мен.
 	Отново заключих вратата.
 	Откачената усмивка на Джеф се разля по лицето му.
 	Мили боже! Стиснах ръката на Док с всички сили.
 	Джеф ми намигна и включи на задна, а гумите изпищяха, когато излетя от паркинга и изскочи на улицата.
 	— Вайолет. ― Гласът на Док ме върна към нормалното дишане. ― Ще ми потече кръв.
 	Пуснах го и се намръщих, когато видях полумесеците, оставени по кожата му от ноктите ми.
 	— Извинявай.
 	— Няма страшно. ― Той кимна в посоката, в която се беше изнесъл Джеф. ― Познаваш ли го този?
 	Бях толкова разтърсена, че не можех да измисля друго освен истината.
 	— Това е бащата на новата най-добра приятелка на Ади.
 	— Май те харесва.
 	Потръпнах от отвращение и посегнах към дръжката на вратата.
 	— Връщам се веднага.
 	Имаше нещо гнило в начина, по който Джеф се озърташе, преди да изхвърли чувала с боклук. Освен това можеше просто да го изхвърли в някоя от кофите, преобърнати пред дома му. Защо рискува да го глобят за незаконно изхвърляне на боклук?
 	Жегата бликаше от асфалта, докато вървях бързо към контейнера. Вдигнах капака. Вонята на разложена храна и изгнило дърво избликна отвътре и аз отстъпих крачка назад. Незавързаният чувал на Джеф беше най-отгоре, достатъчно близо, че да го достигна, ако се вдигна на пръсти.
 	Дръпнах чувала и го пуснах на земята. Той падна на една страна и отвътре се изсипа розов спален чувал, навит на руло. Подритнах го на една страна, вдигнах найлоновия чувал за дъното и го изсипах. Пижама на зайчета падна най-отгоре. Под нея видях момичешка блузка с дантели, яркожълти дънкови панталонки, един син чорап и лилаво шушляково яке. Защо му беше на Джеф да изхвърля дрехите на Кели? Сториха ми се чисти, нямаше петна от трева, нито пък скъсано, абсолютно нищо.
 	Вдигнах якето, за да разгледам предната част. Когато видях инициалите Е.К., написани с водоустойчив маркер на етикета, застинах. Коя ли беше Е.К.? Кели беше К.У.
 	Врътнах се, за да огледам паркинга и да се уверя, че Джеф не дебне и не наблюдава отнякъде. Док идваше към мен, лениво усмихнат.
 	Наведох се и започнах да тъпча всичко освен якето в контейнера.
 	Док вдигна спалния чувал и ми го подаде.
 	— Често ли ровиш в боклука?
 	— Не ― сопнах се аз и натъпках спалния чувал в черния. ― Само че последния път нямах избор.
 	— Последния път ли?
 	— Да. ― Вързах чувала. ― Той забрави да спомене, че е женен, и тя изкара ревността си върху ключовете за колата ми.
 	Той се разсмя и вдигна капака на контейнера, за да ми помогне.
 	— Ще задържиш ли якето?
 	— Засега. ― Поне докато не открия на кого са инициалите Е.К.
 	Когато се качихме в „Бронко“-то, Док ми отправи поредната си заразна усмивка.
 	— С теб никога не е скучно, Вайолет.
 	Дрън-дрън. Изсумтях, докато мислех над казаното, и се намръщих заради миризмата на развалено, полепнала по ръцете ми.
 	— Старая се. ― Хвърлих якето на задната седалка, след това включих двигателя. ― Чакай да видиш какво ще стане следващия път.
 	 
 	 
 	 
 	≈8≈

 	 
 	Петнайсет минути по-късно, след като оставих Док до колата му (с други думи, пред моето място за паркиране), влязох в „Каламити Джейн“, замислена за Джеф и дрехите. Отбих се в банята, за да измия миризмата от ръцете си, после се отправих към бюрото си. Мона ме посрещна с широка усмивка и огромен букет маргарити.
 	Дори не си направих труда да ги помириша. Маргаритите не са със сладкия аромат на розите, нито пък с ваниловия парфюм на хелиотропа. Въпреки това, веселите им жълти лица и белите им гриви винаги ми създават усещане, сякаш съм в тревисто поле под кобалтово небе. Сигурно в миналия си живот съм била крава.
 	— От теб ли са? ― Не се сещах да съм правила нещо за Мона напоследък, което да я накара да ми подари цветя.
 	— Не. Цветарят ги достави преди малко. ― Тя ми подаде лилав плик. ― И той е към доставката.
 	Отворих плика, извадих малка картичка с купидонче и зачетох на глас.
 	 
 	Розите са червени.
 	Вайолет е нова.
 	Минавам покрай прозореца ти
 	И те поглеждам.
 	 
 	— Леле. ― Столът на Мона изскърца, когато тя седна. ― Шантава работа. От кого са?
 	— Не пише.
 	Прочетох картичката отново и се загледах през прозореца.
 	Дали цветята не бяха от Док? Сигурно е минавал покрай офиса много пъти, а и нали Ади му каза, че маргаритите са любимите ми цветя. Само че тя му го каза днес следобед, а аз бях с него допреди две минути. Може да е звъннал по телефона.
 	Извадих вазата изпод мивката в тоалетната и я напълних със студена вода. Колкото и да беше откачена картичката, маргаритите си бяха маргарити.
 	Сложих ги на библиотеката до кафемашината, вместо на бюрото си, тъй като там нямаше достатъчно място.
 	Когато се отпуснах на стола си, забелязах бял плик с моето име, пъхнат отчасти под клавиатурата ми. Познах почерка на Джейн и скъсах плика. Вътре имаше подписан чек от Волфганг и бележка, на която беше записал номера на мобилния си телефон. Сигурно се е отбил, докато ме е нямало.
 	Пъхнах чека в портфейла си. Щях да го осребря и да дам парите на Натали по-късно, когато се срещнем в призрачната бърлога на семейство Хеслър, както тя обичаше да я нарича.
 	— Как върви със съседа ни? ― попита Мона. ― Захапа ли?
 	— Дори не е започнал. ― През повечето време душеше.
 	— Късметът ти се обръща ― настоя Мона. ― Имам един бисер, който току-що ми капна.
 	— В Дедууд ли е?
 	— На две пресечки от леля ти.
 	— Цената каква е?
 	Мона каза сума, която ме накара да въздъхна. Беше с петдесет хиляди повече от сумата, която Док бе готов да похарчи.
 	— Мислиш ли, че ще свалят?
 	— Може би с пет бона. Къщата е в отлично състояние и се намира в страхотен квартал.
 	Стори ми се супер, с изключение на допълнителните петдесет хиляди долара.
 	— Прекалено скъпа е.
 	— Въпреки това може да му я покажеш.
 	От инатливо стиснатите устни на Мона ми стана ясно, че тя няма намерение да се откаже лесно.
 	— Какво ще кажеш за неделя следобед?
 	Мона поклати глава.
 	— Няма да е готова за показване дотогава. Ако е над максимума, който е дал, трябва да изчакаш да я лиснат и напудрят. Ще ти кажа веднага щом хората са готови.
 	Мобилният ми звънна приглушено от чантата. Номерът на леля Зоуи се изписа на екрана.
 	— Ало?
 	— Ще се прибереш ли скоро? ― попита Лейн.
 	— Трябва да се справя с едни документи и тръгвам. Защо?
 	— Гладен съм.
 	— Направи си сандвич. ― В другия край на линията настъпи тишина. ― Къде е Ади?
 	— Отпред.
 	— Какво продава днес следобед? ― Бяло пиле, поне така се надявах.
 	— Ръкавички за котета, които е направила от дрешките на кукла Барби.
 	Край. Никакви дрехи повече за куклата.
 	— Дай ми я веднага, ако обичаш.
 	— В момента е заета.
 	— Какво прави?
 	— Говори си пак с високия мъж със странните очи.
 	И последната капчица слюнка се изпари от устата ми.
 	— Какво означава това „пак“?
 	— Беше тук и вчера, докато тя продаваше кучешки памперси, и й подари пакетче карамелени бонбони.
 	Ето откъде били обвивките, които бе натъпкала в джоба на късите си панталонки. Открих ги, докато зареждах пералнята днес сутринта. Ръцете ми се разтрепериха. Тя не разбираше ли, че Торбалан обикаля улиците и се опитва да пипне някое момиченце като нея?
 	— Лейн, отнеси телефона на сестра си на секундата.
 	Чух как пантите на предната мрежеста врата проскърцаха, а след това тежките маратонки изтрополиха по дървената веранда.
 	— Ади, мама иска да говори с теб. ― Гласът на Лейн леко потреперваше. Сигурно тичаше.
 	Чух далечното „чао“ на Ади. Притиснах слушалката към ухото си с всички сили, за да се опитам да чуя отговора на мръсника.
 	— Много яко си загазила ― уведоми я подигравателно Лейн.
 	— Дай го, гадино. ― Чу се шум от боричкане и аз отдалечих слушалката от ухото си, след това долетя гласът на Ади. ― Лейн лъже, мамо.
 	— Нищо подобно! ― изкрещя отнякъде наблизо Лейн.
 	— Аделин Рене ― спрях аз разправията. ― Кой е човекът, с когото току-що си говорила?
 	— Не знам.
 	— Какво искаше?
 	— Да си купи ръкавици. Сигурно има и куче, защото вчера купи памперси.
 	Така и не спомена за бонбоните. Значи криеше.
 	— Не искам повече да продаваш каквото и да било на улицата. ― Спестих й „не приемай бонбони от непознати“, за да го пробутам, когато я накълцам лично на парченца.
 	— Защо?
 	А, жалният гласец. Напрегнах мускулите на врата си, които вече бяха натегнати като струни на арфа.
 	— Ади, много добре знаеш, че по улиците се разхожда човек, който отвлича малки момиченца.
 	— Да, но той те отвлича само ако караш колело.
 	Това е тя, детската логика, всичко е в черно и бяло.
 	Изглежда, се налагаше да седна и с двете си деца и да им обясня какво значи „опасно“.
 	— Повече никакво продаване на разни неща на тротоара, Ади.
 	— Стига, мамо. Как ще изкарам пари?
 	— Ти си на девет. Защо ти трябват пари? Освен да пускаш обяви за самотници?
 	— За разни неща.
 	— Аз ще ти купя нещата, от които имаш нужда.
 	— Ти обаче нямаш никакви пари.
 	Намръщих се, когато разбрах колко наясно е Ади с финансовите ми проблеми. Предполагаше се, че издържам двете си деца, а не ги карам да работят, за да ми помагат.
 	— Слушай, Ади. Нямам никакво намерение да обсъждам този въпрос по телефона в момента. Прибери масата и върви да си играеш вътре в къщата или в задния двор.
 	— Ама, мамо…
 	— Ще се прибера след десет минути. Ако те заваря навън, ще те накажа. ― Щеше да е за пръв път, но трябваше да взема мерки на мига.
 	— Ще ме накажеш ли? Как?
 	Добър въпрос. Погледнах наляво, после надясно, докато се опитвах да измисля отговор.
 	— Ще ти взема колелото.
 	Страхотно! Така поне щеше да си стои вкъщи на безопасно място.
 	— Все ми е тая! ― изкрещя тя и затвори.
 	Оставих телефона на бюрото и отпуснах чело до него.
 	— Какво има? ― попита Мона.
 	— Някакъв тип се върти около къщата и дава на Ади бонбони.
 	— Мамка му.
 	Погледнах Мона, ококорена, готова да зададе същия въпрос, уплашена, и усетих как краката ми омекват. Покрай трите изчезнали момиченца, сега не беше моментът да се правим на мили и любезни с непознати, които подаряваха бонбони.
 	— Какво смяташ да направиш по въпроса?
 	— Не знам. ― Да звъня на ченгетата ми се стори прекалено. Бонбоните не бяха с опиат, нито пък бяха пълни с гадни изненади. Единственото разрешение, което измислих в момента, бе да зачеркна Ади от уравнението.
 	— Трябва да поговоря с леля Зоуи. ― Изключих компютъра, след това грабнах чантата и куфарчето. ― До утре сутринта в „Били“.
 	Джейн обичаше да организира лека закуска със служителите си всеки петък в „Бигхорн Били“, еквивалентът на „Апълби“ в Дедууд. Тя бе избрала това място, за да провеждаме тук ежеседмичните си срещи.
 	Махнах на Мона и потеглих бързо към „Бронко“-то, след което дадох газ към къщи. Като се изключи една тлъста сива катерица, предният двор беше празен, когато спрях на алеята. Жалко, защото с удоволствие щях да забраня на Ади да кара колело цяла седмица, дори година.
 	Чух, че Лейн се залива от смях, и се запътих по посока на гласа. Когато видях как Ади преследва пилето си около люлката и кудкудяка, разперила ръце, спрях на място.
 	Очите ми се напълниха със сълзи без предупреждение. Господи! Какво ме накара да си въобразя, че ще мога да отгледам и издържам две деца съвсем сама?
 	Тук потъвах, а сега наоколо бродеше похитител и имаше опасност в момента да дебне пред вратата ми.
 	Изпънах отпуснатите си рамене и се престорих, че животът не се опитва всячески да ме смачка.
 	— Здравейте!
 	Лейн дотича и ме посрещна с прегръдка през кръста.
 	Ади ме стрелна с отровен поглед от другата страна на люлката.
 	Боже господи, да си родител носеше точно толкова удовлетворение, колкото и когато някое магаре те изрита в коляното.
 	— Къде е леля Зоуи? ― попитах, след като реших да отложа словесната битка с Ади още малко. Трябваше да уталожа страха, който напираше в мен, преди да заговоря без писъци и крясъци.
 	Лейн посочи работилницата на Зоуи.
 	— Бачка. Какво ще вечеряме?
 	— Не знам. Натали каза, че тази вечер тя ще донесе вечеря.
 	— Пак ли ще ходим в онази къща? ― попита Ади. Всеки играч на покер можеше да й завиди за изражението.
 	— Да.
 	— Може ли да проверим дали майката на птичето-бебе го е спасила?
 	— Разбира се.
 	— Волфганг ще бъде ли там? ― До този момент Ади така и не беше показала и следа от емоция.
 	— Може би. ― Всяко момиче таи надежда.
 	— След това ще ме закараш ли у Кели?
 	Как ли пък не, мама му стара! Не и след като хванах Джеф Уаймъндс да изхвърля момичешки дрешки в онзи контейнер. Двамата с раздавача на бонбони вече се боричкаха за първото място в списъка ми със заподозрени похитители.
 	Свих се вътрешно, щом си представих фойерверките, които Ади със сигурност щеше да избълва, след като й откажа още нещо.
 	— Не знам. Трябва да поговоря с леля Зоуи.
 	Наведох глава, шмугнах се в работилницата на Зоуи и затворих вратата след себе си. През западния прозорец влизаше светлина, пълзеше по масата, отрупана с тръби, чукове, калъпи и разни инструменти и апарати за издухване на стъкло. Леката химическа миризма бе скрита под аромата на канела, благодарение на освежителя за въздух, който Зоуи непрекъснато държеше включен.
 	В другия край на стаята леля Зоуи седеше на висок стол, стиснала в ръка молив, приведена над масата.
 	— Здравей, миличка. ― Усмивката й ми напомни за отминали дни през дългите летни посещения, когато й помагах да издухва и оформя нови произведения. ― Как беше на работа днес?
 	— Обещаващо ― излъгах аз. Застанах зад нея и надникнах над рамото й към проекта, който сътворяваше в скицника. ― Нов дизайн, а?
 	— Аха. Идеята ми хрумна снощи.
 	— Не приличат на стъклени предмети.
 	— И не са. Много ми се искаше да се пробвам в кинетичното изкуство. Тези се задействат от вятъра.
 	— Направо върхът за жителите на прерията.
 	— Бинго.
 	Приближих се към купчината вестници „Блек Хилс Трейлблейзър“, които леля Зоуи трупаше върху стара бъчва, и започнах да ги разлиствам. Сухата хартия ми се стори съвсем тънка.
 	— Имаме проблем.
 	Моливът на Зоуи престана да дращи по листа.
 	— Значи Ади ти е казала за двайсет и двете съобщения на телефонния секретар, които изтрих на обяд?
 	Извих очи нагоре. О, боже! А пък аз си мислех, че след четири дни отговорите на обявата за неомъжена жена ще спрат. Оказва се, че като необвързана жена в Дедууд съм не по-малко популярна от безплатните палачинки в „Айхоп“.
 	— Не е това. Говоря за нов проблем.
 	— Опа.
 	— Лейн ми каза, че някакъв непознат мъж често се въртял около масата, на която Ади продава. ― Добре де, може би „често“ бе малко преувеличено, но не исках леля Зоуи да махне пренебрежително с ръка и да заяви, че си въобразявам ― макар че беше точно така. ― Вчера е дал на Ади пликче с бонбони.
 	— Моля те, кажи ми, че не ги е изяла.
 	— Намерих обвивките в джоба й. ― Прехвърлих броевете от май, април и март, отделих ги от купчината и ги пуснах на пода. Последваха ги броевете от февруари, януари и миналия декември.
 	— Къде й е бил умът?
 	Ади бе такава маниачка на тема сладко, че изобщо не мислеше. Ноември и октомври от миналата година прошумоляха при другите на цимента.
 	— Забраних й да продава каквото и да било на съседите и й наредих да стои в задния двор или вътре в къщата.
 	— Браво. Ще се постарая повече да я държа под око.
 	Намръщих се към леля Зоуи.
 	— Не ми се иска да те притеснявам още повече.
 	— Ади е моя плът и кръв, Вайолет. Не искам нещо да й се случи. Освен това ми е много приятно, че имам компания.
 	— Благодаря. ― Прелистих септемврийския брой и се заех да разглеждам по-бавно, когато стигнах до август. Пръстите ми вече бяха обрали черното мастило. ― Лельо Зоуи, ти помниш ли момиченцето, което е изчезнало миналото лято?
 	— Смътно. Защо?
 	— Приличаше ли на Ади?
 	Шест сгънати листа по-надолу попаднах на заглавие „Поредното изчезнало момиченце, което липсва!“ с едри черни букви на първа страница.
 	— Чакай да помисля. Ема имаше руса…
 	В ушите ми затуптя прилив на кръв и не чух какво друго каза леля Зоуи, докато оглеждах черно-бялата снимка на Ема, приятелката на Кели. Стиснах капака на дъбовата бъчва и се опитах да потисна позива за повръщане.
 	От страницата на вестника ми се усмихваше огледален образ на Ади. Очите на Ема може би бяха по-издължени и бадемовидни, а устните не чак толкова пълни като на Ади, но двете спокойно можеха да минат за сестри с подобните си прически и овални личица. Нищо чудно, че на Док му се беше сторило, че Ади прилича на Ема.
 	След това прочетох заглавието под снимката на Ема.
 	Ема Крансън. За последно видяна пред „Пигли Уигли“ в събота сутринта.
 	Ема Крансън. Е.К. Якето! Това бяха същите инициали като на етикета. Коленете ми се разтрепериха.
 	Боже мой! Какво ли означаваше това? Дали Джеф Уаймъндс не беше похитителят? Защо иначе ще изхвърля дрехите й в контейнер? Трябваше да позвъня в полицията и да им предам якето.
 	Ами ако греша? Кели и Ема бяха близки приятелки. Може Ема да е забравила якето си у Кели, а сега Джеф да е решил да се отърве от него. Полицаите със сигурност бяха проверили вече Джеф, тъй като Ема е спала много пъти в дома на семейство Уаймъндс. Освен това якето беше чисто ― по него нямаше нито кръв, разкъсани места, нито пък петна.
 	Да не говорим, че ако се обърна към ченгетата и те привикат Джеф за разпит, той щеше да се сети, че аз съм го издала. И тогава какво? Не беше ли якето достатъчно доказателство, за да го приберат на топло? Едва ли. Не ми трябваше разбеснял се пияница, едър като мечка, който да се превърне във враг номер едно, а и нямах желание да обръща специално внимание на Ади.
 	— Вайолет. ― Леля Зоуи бе отпуснала ръка на рамото ми и гласът й ме изтръгна от унеса.
 	Поех си дълбоко дъх.
 	Зелените очи на леля Зоуи се впиха в мен.
 	— Добре ли си?
 	— Не знам. ― Това бе неподправената истина.
 	Наведох се отново над вестника и прегледах най-важното в статията. Обърнах специално внимание на думите: руса, кафяви очи, обича животните, запалена плувкиня, често се отбива в „Кенди Корал“ и за последно са я видели на велосипеда й.
 	— Погледни ― посочих снимката. ― Нищо чудно, че Кели се е сприятелила с Ади. Ема и Ади не само си приличат; биографиите им са като на тъпи сродни души.
 	Вратата на работилницата се отвори със замах и се блъсна в стената и закачалките. Двете с леля Зоуи се обърнахме натам.
 	Показаха се чифт патерици, управлявани от Натали. Косата й беше щръкнала и накъдрена, бузите поруменели, а кракът й беше в гипс.
 	Тя се намръщи и заяви:
 	— Имаме проблем.
 	 
 	 
 	 
 	≈9≈

 	Петък, 1 юли

 	 
 	„Брайтън Били“ беше пълен с туристи, натоварени с раници.
 	Тази сутрин портокаловият ми сок имаше горчив вкус. Или някой беше изцедил зелени плодове, или гадното ми настроение бе скапало вкусовите ми рецептори. По-скоро второто.
 	„Уиски Ривър“ на Уили Нелсън се лееше от високоговорителите и се смесваше със звънтенето и подрънкван ето, което долиташе през вратите на кухнята. Ароматът на пържен бекон накара корема ми да възроптае шумно.
 	Мона седеше от другата страна на масата. Приличаше на Грейс Кели с розовия си пуловер на бели точки; шал в подобен нюанс прибираше кестенявата й коса. Джейн и Рей все още не се бяха появили.
 	— Как мина снощи с Ади? ― попита Мона.
 	Споменът за вулканичната реакция на Ади, когато наложих вето на идеята да остане да преспи у приятелката си, ме накара да въздъхна.
 	— Както обикновено. Мрази ме. Аз съм гаднярка, ужасна майка. Иска й се никога да не съм я раждала.
 	— Само защото си й забранила да продава разни нещица на тротоара ли?
 	— Защото никога не й позволявам нищо. ― Напоследък суперлативите се лееха от устата на дъщеря ми, сякаш бяха оваляни в масло. ― Освен това я накарах да върне пилето.
 	— Ами котенцата?
 	— Вероятно и те ще трябва да си заминат. ― Сърце не ми даде да ги прибавя към снощния списък с ограничения и забрани. И без това ми дойде много, като я гледах как рони сълзи.
 	— Разбра ли кой е раздавачът на бонбони?
 	Поклатих глава.
 	— Лейн го описа на леля Зоуи, но тя не се сети кой е човекът.
 	— Карал ли е Ади да тръгне с него?
 	— Не. Единственото, което тя помни ― освен че й разправял за котката на племенницата си ― бил въпросът дали баща й е тук.
 	— Хм. Това е доста подозрително, но не съвсем.
 	— Именно.
 	Изчаках сервитьорката да долее кафе на Мона и да се отдалечи. Едва тогава продължих:
 	— Натали мисли, че сигурно е самотен и си търси приятели.
 	Натали обаче беше позамаяна от болкоуспокояващите, така че нямаше думата, освен когато ставаше въпрос за това, че не се ходи по метални покриви с каубойски ботуши. Фрактурата на фибулата не само я бе извадила от строя за няколко седмици, но и беше потопила един от най-обещаващите ми бойни кораби във войната срещу Рей и племенника му.
 	Мона сипа пакетче подсладител в кафето си и изви вежди.
 	— Какво ще кажеш?
 	— Ще кажа, че е препоръчително да стои далеч от дъщеря ми. ― Заедно с Джеф Уаймъндс.
 	След като снощи дръпнах една лекция и на двете деца, че не трябва да вземат бонбони от непознати, им разказах за отвличанията ― за всичките до едно. Когато приключих, Ади просто ме погледна. Очевидно нямаше какво да каже, поне веднъж. Единственият въпрос на Лейн беше дали от полицията са проверили велосипеда на Ема за отпечатъци ― трябваше да го кръстя Шерлок младши.
 	— А ти разбра ли кой е тайният ти обожател? ― попита Мона.
 	— Нямам никаква представа. ― Стисках палци купидонът почитател на пилците да не е казала за предпочитанията ми на Волфганг, докато бяхме в къщата му.
 	— Добро утро, червенокоске ― поздрави Рей, когато се настани в сепарето до Мона. Жълтата му риза подчертаваше изкуствения тен и светлосините му очи. Подсмихна се към мен. ― Как върви ремонтът на къщата на Хеслър? Нали не си забравила, че времето ти изтича? Да не би приятелката ти да си е счупила нокът, докато е сменяла улуци или прозорци?
 	Мона се наведе над масата и розовите й устни се свиха недоволно.
 	— Мислех, че ще оправиш къщата единствено отвътре и ще пипнеш градината. Не си споменала, че ще стягаш къщата и отвън.
 	Беше мой ред да се намръщя.
 	— Разбира се, че трябва да оправя и отвън. От покрива липсват керемиди, стрехите са изгнили, а боята се е олющила на много места. ― Това беше много малка част от работата, поне според Натали.
 	— О, Вай. Лоша работа…
 	— Имаш ли вече купувачи? ― Рей прекъсна Мона и очите му заблестяха. Макар да не можех да си обясня защо, се почувствах уязвима, сякаш бях облечена в болнична престилка, отворена на гърба.
 	— Може и да имам. ― Все още не бях показала на Док имота на Хеслър, така че съществуваше мъничък шанс той да не направи недоволна физиономия.
 	— Добро утро на всички. ― Джейн се настани до мен. Парфюмът й с цветни и ванилови нюанси измести жасминовия аромат на Мона. ― Две кафета, ако обичате ― обърна се тя към сервитьорката, която чакаше наблизо.
 	Погледнах Мона с извити вежди и се запитах защо веселото й настроение се стопи, когато й казах колко работа трябва да се свърши по имота на Волфганг. Тя отвърна на погледа ми и поклати глава.
 	Джейн извади бележника със задачи и отвори на страницата с днешна дата, изписана в горното поле. Раменете ми се напрегнаха, отпих от портокаловия сок и се опитах да не мисля за внезапната промяна в настроението на Мона. С крайчеца на окото си мярнах името си във втора точка. Усетих как започвам да се потя в свивките на коленете.
 	Сервитьорката се върна с кафетата на Рей и Джейн. Изчаках я да вземе и нашите поръчки и се запитах защо Джейн ме е включила в списъка си.
 	Шефката щракна с химикалката и отбеляза първата точка в бележника.
 	— Рей, би ли ни запознал с доклада-оценка на положението?
 	Докато първо Рей, а след това и Мона дрънкаха за потенциала и осъществените продажби, които бяха започнали, аз отпих от портокаловия си сок и избърсах с пръст студените капки по чашата. Добре поне, че днес имаше какво да докладвам.
 	Къща, ранчо и купувач, с които можех да се похваля, най-вече с бърлогата на Хеслър. След като спретна имота, той щеше да се озове в списъка с „най-желани“ на Джейн. Харви беше решил да си купи ергенско жилище в града веднага след като се продаде имотът му; освен това бях открила ново предложение на около петнайсет километра от Дедууд, което се надявах да допадне на Док.
 	— Твой ред е, Вайолет. ― Гласът на Джейн прекъсна алабализмите, с които се опитвах да напомпам собственото си почти напълно смачкано ето.
 	Изпънах гръб и изредих трите си новини, а накрая добавих и златното яйце ― къщата на Хеслър.
 	Мона ме погали по главата с усмивката на горд ментор.
 	— По повод къщата на Хеслър… ― каза Джейн и отбеляза втората точка с името ми в списъка си. ― Трябва да обсъдим един въпрос.
 	Загледах се в отметката.
 	— Какво?
 	— Има малък проблем.
 	— Какъв проблем? ― Откъснах поглед от списъка със задачи и се обърнах към Рей, който вече не се подсмихваше. Беше се ухилил от ухо до ухо.
 	Джейн добави сметана към кафето.
 	— Както вече знаеш, град Дедууд е забележителност в национален мащаб и исторически обект в регистъра на Южна Дакота. Не знам дали си чула, но имаме комисия за опазване на историческите забележителности, чиято работа е да съхраняват историческия облик на града.
 	— Не знаех.
 	Това ли бил проблемът?
 	— Комисията ― продължи Джейн ― е наложила строги правила и наредби, с които всеки трябва да се съобразява, включително брокерите. Това включва цветовете, в които можеш да боядисаш къщата, вида прозорци, с които да подмениш старите, и всички други промени по фасадата, които възнамеряваш да направиш.
 	— Мама му стара. ― Отпуснах се назад и се замислих дали има обиколен път. ― Къде да намеря въпросните правила и наредби?      
 	— В уебсайта им ще откриеш необходимите подробности.
 	— Добре, ще вляза в него след закуска и ще ги разпечатам.
 	Рей се изкиска. Изглежда, се забавляваше славно за моя сметка. Едва устоях на изкушението да забия вилицата си в ръката му.
 	— Харесва ми отношението ти, Вайолет. ― Джейн се намръщи към мен, докато поднасяше чашата кафе към устата си. ― Не това е проблемът.
 	Окото ми отново започна да трепти.
 	— А какъв е?
 	— Ти нямаш сертификат за правомощие от комисията, така че не можеш да работиш по къщата на Хеслър.
 	Трябваше да се сетя, че ще ми се наложи да се провирам през иглени уши, след като ставаше въпрос за агенция за опазване на историческото наследство.
 	— Добре. Ще си извадя сертификат и тогава ще започна работа по къщата.
 	Рей се изсмя гръмко.
 	— Давай, да те видя.
 	— Не разбираш, Вайолет. ― Джейн остави чашата си на масата. ― Комисията се бави със седмици, дори месеци; има няколко изслушвания, понякога дори публично изслушване, преди да ти дадат въпросния сертификат. Няма начин да пуснеш къщата на Хеслър за продажба преди края на месеца. ― Джейн довърши изречението си тъкмо когато сервитьорката ни донесе храната.
 	Мама му стара, гадост неземна! Апетитът ми се изпари заедно с оптимизма.
 	През останалата част от срещата чувах единствено жужене, което нашепваше реплики от трагедията „Смъртта на кариерата на брокера“, която се разиграваше в главата ми. Докато излизахме от „Бигхорн Били“, осъзнах, че не мога да се върна в офиса. Да седя на бюрото си и да слушам как Рей се мазни на клиентите си и пробутва Бенджамин на Джейн, щеше да ме накара да изтрия кътниците си до венеца, а в момента не можех да си позволя посещение при зъболекар.
 	Трябваше ми промяна. Трябваше да се махна някъде далече от Рей и гнусното му подсмихване. Трябваше да отида на място, на което да забравя поне за кратко, че се налага в най-скоро време да продам къща, където да се скрия, докато се опитвам да се съсредоточа над онази част от живота си, над която имам някакъв контрол ― например да прекарам известно време с дъщеря си.
 	 
 	 
 	Паркирах пред обществената библиотека, величествена каменна сграда от деветнайсети век с четири огромни колони отпред. Беше на една пресечка от историческия хотел „Франклин“ и внушителния му вход, богати орнаменти и винтидж мебели. Библиотеката гледаше от високото над целия Дедууд и пазеше сведения за промени, докато градът преживяваше сезон след сезон, възходи и падения.
 	Обедното слънце ме опари, когато слязох от колата. Самотен пикап беше паркиран наблизо. Съседните улици тънеха в тишина, чуваше се единствено далечното бръмчене на електрически трион.
 	Снощи, след две чаши вино, ми остана време да помисля за отвличанията. Не можех да отрека физическите сходства между Ади и две от трите изчезнали момиченца и стомахът ми се усука като изцедена риза. Докато от полицията не кажат, че имат заподозрян в затвора на базата на неоспорими доказателства, детето ми беше жива примамка.
 	Реших да действам и започнах с материали за изчезналото през януари момиченце. Разбрах, че Ади прилича и на трите. Тъй като бюджетът не ми позволяваше да си купя компютър вкъщи, възможностите да открия информация бяха ограничени. Можех тайно да проверявам в интернет, докато съм на работа и Рей и Джейн ми надничат през рамото, или да отида в библиотеката. Второто беше по-добрият вариант.
 	Наведох глава и тръгнах по тротоара, а токчетата ми изтракаха по стълбите. След това щях да започна да душа около Джеф Уаймъндс, за да видя дали има нещо общо с другите изчезнали деца. Споменът за тъжното личице на Кели, когато ми махаше за довиждане от верандата, не ми излизаше от мислите, само на моменти изместено от лика на най-добрата й приятелка Ема, поместен във вестника от миналия август.
 	Когато отворих тежката врата, ме лъхна мирис на кожени подвързии и на лак за дърво.
 	Зад бюро в единия край на помещението седеше красива млада брюнетка с чиста кожа без бръчки и пищни гърди, разкрити от дълбокото деколте на роклята с щампа на сливи. В сравнение с нея приличах на съсухрена слива. Възрастта никак не ми отиваше.
 	— Здравейте ― прошепнах, когато пристъпих към бюрото.
 	Госпожица Слива вдигна поглед от клюкарското списание, което разлистваше.
 	— Заповядайте.
 	В гласа й пролича отегчение.
 	— Как да открия стара статия във вестник „Блек Хилс Трейлблейзър“?
 	— Трябва да попълните този формуляр. ― Тя ми подаде лист. ― След това си запишете час за по-късно, за да ви бъде осигурен достъп.
 	Проклятие. Да не би всичко в този тъп град да опираше до бумащина и чакане?
 	— А, да, забравих да спомена. ― Госпожица Слива обърна страница от списанието. ― Има и такса за търсенето.
 	Че как иначе. Натъпках листа в чантата и се запитах дали в кръчмата „Ейб“ сервират твърд алкохол в този час.
 	— Освен ако не искате да прочетете статията на микрофилм. Тогава можете да я прегледате още сега, безплатно.
 	Оказа се, че хороскопът ми не предвижда да се напия по обедно време.
 	— Може и така.
 	— Супер. Последвайте ме.
 	Тя ме поведе покрай маса с компютри и принтери, по тесен коридор с високи до тавана полици, отрупани с книги. Спрях пред затворена врата, на която пишеше „Читалня „Южна Дакота“.
 	— Досега използвали ли сте апарат за микрофилми? ― попита тя.
 	— Разбира се.
 	Не бях, но едва ли беше чак толкова трудно.
 	Госпожица Слива отвори вратата и влезе в малката стая. Последвах я и се заковах на място, когато забелязах седналия на една от масите Док. Около него бяха натрупани книги.
 	Той вдигна поглед и се ококори, когато ме видя.
 	— Здравей, Вайолет. ― Размести разни листове в неуспешен опит дискретно да скрие онова, което четеше.
 	По дяволите. Последното, от което имах нужда в момента, беше компания, особено на човек, който ме разсейваше като Док. Наложих си да му се усмихна.
 	— Здрасти, Док. Не видях колата ти отпред.
 	— Дойдох пеша.
 	— Горещо е.
 	— Не съм бързал.
 	— Казаха, че днес следобед ще вали. ― Говорех като пълна глупачка. Ако бях с чорапи, щях да ги сваля и да си ги натъпча в устата.
 	— По хълмовете има нужда от малко дъжд.
 	— Дано имаш чадър.
 	— Съхна бързо.
 	Кимнах, тъй като не се сетих каква друга глупост да кажа за скапаното време.
 	Тъмните му очи се впиха в моите и ме накараха да се сгърча. Какво имаше в този човек и защо всеки път, когато бях около него, се чувствах така, сякаш съм с един номер по-малък сутиен? У него имаше нещо неуловимо ― как само ми се искаше да разбера какво е.
 	— Как е пилето? ― попита той.
 	— Все още създава проблеми.
 	— А котетата?
 	— Предлагат се за осиновяване. Искаш ли едно?
 	Той се ухили и поклати глава.
 	Запитах се дали има гадже, което крие някъде. След това се учудих откъде, по дяволите, изникна тази мисъл и защо изобщо ми пукаше.
 	Госпожица Слива прочисти гърлото си.
 	— Това е апаратът.
 	Насочих цялото си внимание към нея.
 	Тя посочи към дъното на стаята.
 	Погледнах купчината книги около Док, докато минавах, и прочетох думите „Регистър на смъртните случаи“ и „Указател“. Защо му бяха? Да не би да прави проучване за родословно дърво? Да не би да рови в прословутото минало на Дедууд? Може би проверява продажбите на имоти. Или пък търси възможности за инвестиции в имоти.
 	Госпожица Слива посочи шкаф с малки чекмеджета, всяко обозначено с година.
 	— Коя година ви интересува?
 	— Миналото лято ― прошепнах, застанала с гръб към Док. Не исках да разбере, че търся сведения от вестник за нещо, което може да се окаже съвпадение за Джеф Уаймъндс и преиграване от моя страна.
 	Госпожица Слива извади малка ролка и ми я подаде. Погледнах я така, сякаш ми подаваше крастава жаба за целувка.
 	— Дайте да ви помогна. ― Грабна ролката от отворената ми длан, сложи я в апарата и щракна някакво копче. Осветена отзад снимка от страница на вестник се появи на екрана. ― Готово.
 	Кимнах, за да благодаря, отпуснах се на стола и оставих чантата си на пода.
 	— Ако ви трябва нещо друго, ще бъда на бюрото си. ― Тя си тръгна, затвори вратата след себе си и ме остави сама с Док.
 	 
 	 
 	 
 	≈10≈

 	 
 	Чувах дишането на Док в тишината. Усещах гъделичкане отзад на врата, докато се преструвах, че не забелязвам, че е седнал на по-малко от метър и осемдесет от мен.
 	Загледах се в апарата за микрофилми и се постарах да се съсредоточа над задачата си ― да открия статия за второто момиченце, изчезнало през януари.
 	Натиснах огромно зелено копче отпред на монитора.
 	Нищо не се случи.
 	Завъртях едно копче точно под зеленото.
 	Нищо не се случи.
 	Натиснах трето копче с плюс на него, точно до второто.
 	Изображението на екрана се приближи. Поне този път стана нещо.
 	Преместих една ръчка под копчето първо наляво, после надясно.
 	Образът се измести първо наляво, после надясно.
 	Очите започваха да ме болят. Технологията ми беше противопоказна. Едната от нас издъхваше, след като другата я разбиваше на пух и прах.
 	Опитах се да завъртя друго копче, което ми заприлича на колело на каруца, но то отказа да помръдне.
 	— По дяволите. ― Дали нямаше да успея да прочета съдържанието на микрофилма, като го вдигна към светлината?
 	— Имаш ли нужда от помощ? ― попита Док.
 	Не и от него.
 	— Да, благодаря.
 	Когато пристъпи зад мен, лепнах поглед за монитора и забелязах отражението му на екрана. Той се приведе над рамото ми и хвана едно копче отстрани на машината.
 	Погледнах го ― бузата му бе на сантиметри от моята. Не бях забелязала, че миглите му са толкова дълги.
 	— Днес миришеш хубаво ― отбеляза Док тихо, почти шепнешком.
 	И той също ― на сушени на слънце листа, вместо на обичайния одеколон с дъх на дърво, но неспирно мърдащият слон, седнал на гърдите ми, не ми позволи да му го кажа… и същевременно да дишам. Той беше прекалено близо. Ама наистина прекалено.
 	Той вдъхна.
 	— М-м-м. Огладнявам.
 	Ахнах. Правилно ли го чух? Наистина ли флиртуваше толкова открито с мен? Преплетох пръсти и ги стиснах. Загледах се в един неравен белег под лакътя му. Не че бях новак във флиртуването. Все пак имах две деца, които не бяха заченати с вълшебство. Док обаче беше различен, опасен. Имах чувството, че зад тъмните му очи се е притаил звяр, който не смеех да помилвам, камо ли да сръчкам.
 	— Имаш ли дата*? ― попита той.
 	[* На английски date означава и дата, и среща. ― Б.пр.]
 	Откъде ли знаеше за вечерята с Волфганг? Бузите ми пламнаха, кожата ми се опъна и се почувствах неловко.
 	— Да, но чак довечера.
 	Тежкият му поглед накара рамото ми да потръпне.
 	— Вайолет?
 	Срещнах ленивата му усмивка.
 	— Какво?
 	— Да не би да те притеснявам?
 	— Не. ― Беше толкова близо, че можеше да чуе как сърцето ми блъска в гърдите.
 	Когато докосна китката ми с пръсти, подскочих. Смехът му изригна дълбоко от гърдите.
 	— Виж, ти си готин човек.
 	Той изви вежди.
 	— О, благодаря.
 	— Ако ти си ми изпратил маргаритите, искрено благодаря за милия жест.
 	Усмивката му стана още по-широка.
 	— Маргаритите ли са любимите ти цветя?
 	— Само че един от принципите ми е да не се обвързвам с клиенти. ― Освен когато става въпрос за Волфганг ― и Харви ― но той ми беше просто приятел.
 	— Не съм ти изпращал цветя, Вайолет.
 	— А, добре тогава. Не бях сигурна, защото Ади ти каза за маргаритите.
 	— Ако бях решил да ти изпратя цветя, нямаше да са маргарити.
 	А какви? Стиснах зъби, за да попреча на езика си да се размърда.
 	— Съгласен съм с теб ― продължи той. ― Трябва да си гледаме работата.
 	— Аха. ― Розите бяха прекалено банални за Док. Може би щеше да избере лалета. Не, те бяха прекалено обикновени.
 	— Да спиш с брокера си на недвижими имоти е забранено.
 	Да спиш с… Осъзнах какво казва и се ококорих. Образът на преплетените ни крака под чаршафите, бакенбардите му драскат голия ми корем, дълбокият му баритон шепти името ми, какво иска, от какво има нужда… ― Всичко това се мярна в съзнанието ми ― и се завихри. Интересът ми към Док не беше станал чак толкова неудържим. Не беше, поне досега.
 	Той завъртя копчето отстрани на апарата и по екрана пробягаха образи.
 	— Дори не знам какво точно правя, та си толкова нервна.
 	Топлината по бузите ми плъзна надолу по врата, този път подклаждана от чувство на срам и неудобство. Чакай малко! Той започна цялата тази работа.
 	— Ти каза, че мириша хубаво.
 	— Така е.
 	— След това каза, че огладняваш.
 	— Самата истина.
 	Кръстосах ръце и погледнах злобно профила му.
 	— Да не би да мислиш, че това не е в състояние да ме притесни?
 	Той ме стрелна с поглед.
 	— Миришеш на пържени картофи и бекон, а аз все още не съм обядвал. ― Коремът му изкъркори до рамото ми, сякаш по поръчка.
 	— А, това ли било? ― Кожата на деколтето ми също пламна от срам. ― Попита ме за срещата ми довечера.
 	— Попитах дали имаш дата.
 	— То е все същото.
 	— Дата за статията, която търсиш.
 	Затворих очи и ми се прииска Скоти да ме телепортира някъде.
 	— Ох, по дяволите. Извинявай.
 	— Няма страшно. ― Стисна рамото ми, за да ми вдъхне кураж, а на мен ми се прииска да изчезна от читалнята и да го избягвам през цялата следваща година. ― Значи имаш среща.
 	— Да. ― Забодох поглед в екрана. ― Миналият август.
 	Той завъртя копчето по-бързо и образът се замъгли.
 	— Ади ли ти я уреди?
 	— Какво?
 	— Питам за срещата довечера.
 	— А, не. ― Погледнах го и забелязах втори белег, едва забележим, точно над веждата. ― Той сам ме покани.
 	— Значи излизате на първа среща.
 	— Ами, да.
 	— Трябват ми повече подробности.
 	Какво? Защо се интересуваше толкова от социалния ми живот? Езикът ми обаче реши да се раздрънка.
 	— Ами, запознахме се миналата седмица, така че не знам много за него. Струва ми се приятен човек, възпитан и любезен.
 	Леле. Представих Волфганг като сладур от сериал.
 	Тялото на Док се разтресе до мен, смехът му бе скрит от бръмченето на апарата.
 	— Трябват ми повече подробности за статията, Вайолет. Какво да търся в заглавието?
 	От унижение, по цялото ми тяло изби пот. Като седях толкова близо до Док, мозъкът ми се размекваше. Скочих от стола и отстъпих настрани, за да съм по-далече от него.
 	— Искам да прочета за момичето, което е изчезнало миналата зима. Знам само, че се е случило по някое време през януари.
 	— Станало е на 10-ти януари.
 	Увереният му глас ме накара да застина.
 	— Помниш точната дата!
 	Той кимна.
 	Защо?
 	— Други момиченца изчезвали ли са преди миналия август?
 	— Не и напоследък. Не и от Дедууд. И не са били руси.
 	Наблюдавах Док, докато преглеждаше заглавията. Сега вече въртеше страничното копче по-бавно, докато търсеше. Не само че е забелязал приликите между Ади и момиченцето, изчезнало миналото лято, но и знаеше кога е изчезнало второто дете. Отново се запитах защо.
 	— Заповядай. ― Док отстъпи от машината. ― Тук има предостатъчно подробности.
 	— Благодаря ти за помощта. ― Върнах се на мястото си и зачаках столът на Док да проскърца по дървения под, преди да отпусна рамене и да се задълбоча в статията.
 	Малката се казваше Джейд Нюъл. Беше изчезнала на крехката възраст от десет години, най-вероятно точно преди да влезе в пубертета, така че вероятността да е избягала беше нищожна.
 	За последно я бяха видели в същата библиотека, в която седях сега. Една от библиотекарките била разпитана (не госпожица Слива, ако можеше да се съди по цитираните изискани фрази) и казала, че Джейд си тръгнала малко преди библиотеката да затвори във вторник, а именно в осем часа.
 	Библиотекарката описваше детето като скромно, но весело и щастливо. Онази вечер Джейд била с пуловер на слънчогледи и жълти апрески. Имала пъстроцветно колие ― според правилника не се допускали такива, но в онзи ден тя решила да направи изключение. Джейд била една от любимките й.
 	Също като Ема, Джейд била руса. Лицето й беше по-сърцевидно, косата по-дълга, но много приличаше на другите две ― и на Ади. Лелята на Джейд я описваше като възпитано, но срамежливо момиченце. Нямала много приятелки и повечето били от тренировките по плуване.      
 	Учителката й я описваше като „добра ученичка“, „умно момиче“ и „внимателен слушател“. Ченгетата говореха за „издирване“, „вероятно се е изгубила в гората“ и „надяваме се да я открием скоро“.
 	Родителите бяха предложили крупна сума за награда, за което благодаряха на общността, с чиято помощ бяха събрали парите. Авторът на статията се надяваше да има щастлив край и призоваваше всички да се молят.
 	Отпуснах се назад. Няколкото хапки от закуската, които бях успяла да погълна, прогориха стомаха ми, когато започнах да се страхувам за съдбата на Джейд и за другите момиченца от Дедууд ― включително и за моята дъщеря.
 	Обърнах се към Док. Той беше забил нос в една книга, скрил заглавието в ръце.
 	— Как се разпечатва?
 	Той не вдигна поглед от страницата, която четеше.
 	— Натисни зеленото копче отпред.
 	Аха. Затова значи било зеленото копче. Натиснах го и зачаках.
 	— Нищо не става.
 	— Принтерът е до бюрото отпред. Копчето за изключване е под копчето, което завъртях.
 	— Благодаря. ― Станах и грабнах чантата си. Искаше ми се да намеря още информация за изчезването на Джейд, но поради некомпетентността ми в областта на технологиите и нуждата да оставя разстояние от няколко стени и много чист въздух между двама ни с Док, прецених, че е време да се изнеса.
 	— Откри ли онова, което търсеше, Вайолет?
 	— Не съм сигурна. ― Статията беше твърде прясна и мислите ми бяха пренаситени с подробности и образи. Трябваше да оставя наученото да се уталожи и да разбера какво ще изплува след това. ― Още веднъж ти благодаря за помощта.
 	Той вдигна очи от страницата и ме погледна, докато минавах пред него.
 	— Пак заповядай. В неделя имаш ли възможност да видим още къщи?
 	Бях свободна още сега, стига той да престане да души наоколо и да хареса нещо. Каквото и да е.
 	— Разбира се. По кое време?
 	— В един. Приятно прекарване на срещата довечера.
 	По изражението му не успях да разбера дали се шегува, или не.
 	— Ще се постарая.
 	Ръката ми беше на бравата, когато гласът му ме спря.
 	— Облечи нещо зелено.
 	— Моля?
 	Ленивата усмивка отново се върна.
 	— Трябва да облечеш нещо зелено, за да подчертае очите ти.
 	Док беше специалист по изпращането на разнородни, объркващи сигнали. Думите му прозвучаха небрежно, но настойчивият му тъмен поглед ме накара да се закова на място. Не помръдвах. Езикът ми се сгърчи, а лицето ми се изкриви в нещо между срам и кисела гримаса.
 	— До неделя, Вайолет. ― След тези думи се наведе над книгата пред себе си и престана да ми обръща внимание.
 	Затворих вратата след себе си и се облегнах на нея. Дишах учестено и плитко.
 	Какво ми ставаше?
 	След пет часа Волфганг щеше да спре пред къщата на леля Зоуи, за да ме заведе на вечеря. Със сигурност щеше да е облечен с нещо очарователно, косата му щеше да е разрошена точно колкото трябва, а одеколонът му ― една идея по-силен от нужното, за да подпали феромонови фойерверки под кожата ми.
 	Защо тогава стоях тук, сърцето ми блъскаше и си представях Док съвсем гол?
 	 
  * * *  	— Дойде! ― провикна се Натали от поста си до прозореца на леля Зоуи.
 	Преглътнах и усетих как ми се повдига.
 	— Мамо, гаджето ти пристигна ― изчурулика Ади и заподскача в банята на горния етаж, където бях седнала на линолеума на шахматно подредени черни и бели квадрати. Бях се настанила точно до тоалетната чиния, облечена с предизвикателна тясна зелена рокля, купена от магазин втора ръка в Лийд.
 	— Чух.
 	Ако бях Пепеляшка, Ади щеше да е едно от птичетата ― чуруликаше, докато пърхаше около мен и ми помагаше да се подготвя за срещата си с принца на мечтите. Докато си обуя чорапогащника, тя вече бе започнала да планира сватбата.
 	Подпрях се на коляно и сграбчих студения ръб на тоалетната чиния. Заради желанието да изпразня стомаха си ме обливаше пот. От лъскавата тоалетна чиния се носеше мирис на амоняк. Бях я изчистила след първия прилив на нервно напрежение.
 	— Какво правиш? ― попита Ади и разви опаковката на една близалка. ― Да не би да искаш да омърляш роклята?
 	— Подготвям се за срещата. ― Вече съжалявах за четвъртото лате, което изгълтах днес следобед, на излизане от магазина. Прекалено много кофеин, прибавен към кофа опънати нерви на празен стомах, ме накара да коленича пред олтара на порцелановата богиня.
 	— Ще драйфаш ли? ― Ади, която си беше цапната в устата, подхвана с пръст един разлепен кант на вратата и започна да го пуска така, че да шляпа по вратата отново и отново.
 	— Ще престанеш ли да пипаш канта, Аделин? ― Нямах намерение да излайвам така, но търпението ми на майка не беше на ниво в момента. ― Колко пъти да ти казвам, че така разхлабваш пироните.
 	— Слиза от колата ― изрева Натали от долния етаж.
 	Стомахът ми се разбунтува.
 	— Когато приключиш, си измий зъбите.
 	— Благодаря ти за съвета, сладурче.
 	— Да си подготвена, ако той реши да те целуне тази вечер.
 	— Да, бе ― успях да кажа само, докато висях над тоалетната чиния и преглъщах с усилие.
 	— Дали ще те целуне?
 	— Не знам. ― Целувките бяха последното, за което можех да мисля в този момент.
 	— Вземи, Вай. ― Леля Зоуи отмести Ади и докосна рамото ми. Подаваше ми парче хляб. ― Изяж го, ще ти се отрази добре.
 	Не исках да ям нищо. Въпреки това натъпках половината в устата си и успях да преглътна. След това лапнах и другата половина и отпих от чашата вода, която тя тикна в ръката ми.
 	— Тръгва по тротоара ― докладва Натали.
 	Изпъшках и седнах на пода. Фибата, която държеше кока ми, издрънча на плочките, когато подпрях глава на стената.
 	— Мамо, може ли Кели да остане у нас утре вечер?
 	— Не искам да обсъждам този въпрос точно сега. ― Нито пък да мисля за Кели, Ема, Джейд или каквото и да е, свързано с изчезналите момиченца. Тази вечер трябваше да бъде наситена с романтика. Как да „вляза в настроение“, ако се притеснявам и страхувам? Нали подобни чувства щяха да попарят набъбващото желание към Волфганг.
 	— Аделин. ― Леля Зоуи погледна през рамо. ― Върви долу и помогни на Натали да посрещне госта на майка ти.
 	— Дано ти пусне език, мамо. ― Ади ми махна с ръка, когато леля Зоуи я избута от стаята и затвори вратата.
 	Загледах се след нея с намръщено чело.
 	— Откъде го знае?
 	— Най-вероятно от „Ем Ти Ви“. ― Леля Зоуи ми подаде нова хапка хляб. ― Сигурна ли си, че ти се излиза? Мога да сляза и да му кажа, че не се чувстваш добре.
 	На вратата се звънна.
 	Натъпках хляба в устата си, боднах пръст в гърдите си и вдигнах палци към леля Зоуи. Нямаше начин да отложа тази среща! Първо, косата ми се държеше послушно и изглеждаше наистина добре. Второ, възнамерявах да върна специалната зелена рокля с дантели и да я заменя за нещо друго. Напоследък банковата ми сметка бе придобила твърде анорексичен вид и не можех да си позволя да пилея повече пари за непрактични неща като скъпи рокли ― въпреки че тази заличаваше успешно двайсет години и две деца от деколтето ми.
 	Преглътнах хляба.
 	— Отивам на тази среща, дори това да означава, че трябва да си нося плик за повръщане в чантата и да се крия в тоалетната на всеки десет минути.
 	— Добре. ― Леля Зоуи ми подаде ръка, за да се изправя. ― Дай тогава да ти оправим червилото и да ти напудрим носа.
 	Блондинката, която ме гледаше от огледалото, не даваше вид на жена, прекарала последния половин час, надвесена над кенефа. Боже, с всичкия грим, с който Натали ме наплеска, огледалото бе като прозорец към миналото, отпреди децата да добавят няколко бръчки, старчески петна и бели косми, за които знаеше единствено боята за коса.
 	Тихо почукване на вратата накара и двете ни с леля Зоуи да се обърнем. Вратата се отвори широко и Лейн пъхна глава вътре.
 	— Мамо?
 	— Да?
 	— Леле! Много си хубава.
 	Моят син бе моят герой. Трябваше да го възнаградя със сладолед за тези думи.
 	— Благодаря, миличък.
 	— Защо трябва да излизаш на вечеря с него! Не може ли той да яде тук, с нас?
 	Двете с леля Зоуи се спогледахме в огледалото и се намръщихме.
 	Откакто се прибрах вкъщи с новия си тоалет, той се правеше на магаренцето Йори. Не скри, че никак не му е приятно някой да застрашава положението му на „единствения мъж в къщата“.
 	— А пък аз си мислех, че харесваш Волфганг. ― Разроших косата му.
 	Лейн сви рамене.
 	— Става. Малко е странен.
 	Трябваше да го запозная с Док.
 	Леля Зоуи отвори вратата по-широко и стисна Лейн за раменете.
 	— Стига, престани. Хайде да слезем долу. Направих шоколадов крем с бисквити и скрих в него съкровища за теб.
 	— Яко!
 	Леля Зоуи ми пожела „успех“, намигна ми и избута Лейн навън.
 	Измих си зъбите и напълних устата си с ментови освежители за дъх, така че замирисах като леха с подправки. След това си сложих още червило и само веднъж ме прекъсна пристъп на гадене.
 	Звукът от проскърцването на патерици и чаткането им по пода в коридора извести пристигането на Натали.
 	— Да знаеш, че тази рокля си струва всяка стотинка ― заяви тя и се облегна на отворената врата. Бузите й бяха поруменели.
 	Ухилих се.
 	— Дано, защото ми трябваха много стотинки, за да я купя.
 	— Зеленото прави очите ти по-големи, по-яркозелени.
 	— Благодаря. ― Спомних си настойчивия поглед на Док, когато го оставих в зала „Южна Дакота“ в библиотеката. Примигнах, за да прогоня образа му. И без това цял следобед мислих над думите му и анализирах отново и отново сигналите, които ми изпращаше. Тази вечер в центъра на вниманието щеше да е Волфганг. Приятен, нямаше скрити послания, защото той бе просто неексцентричният, великолепен Волфганг.
 	Погледнах отражението на Натали в огледалото с извити вежди и попитах:
 	— Как изглежда той?
 	— Направо да го схрускаш. Сложи черешка на главата му и ще го глътна за десерт.
 	Разсмях се.
 	— Направо ще се съсипеш, откакто отказа мъжете.
 	Натали прокара ръка през косата си и я подръпна.
 	— Самата истина. Дали пък да не изхитрувам, само този път?
 	— Да не си посмяла. Той е мой, сестро.
 	— Да не би това да означава, че официално си си го заплюла? ― Това бяха кодовите ни думи още от тийнейджърки за „разкарай се, този вече е зает“.
 	— Да.
 	— Добре. ― Тя пъхна един кичур коса в кока. ― Ще спиш ли с него тази вечер?
 	— Натали, това е първата ни среща.
 	— Е, и?
 	— Ами, имам две деца.
 	— Тъкмо затова трябва да се възползваш винаги, когато можеш.
 	Плътските желания на Натали направляваха действията й по-често, отколкото трябваше, което обясняваше защо й беше трудно да си намери подходящ партньор. Красавците обикновено означаваха разбито сърце, вместо чест, истина и „щастливи до края на дните си“. При мен не беше много по-различно, но поне бях престанала да опитвам и бях насочила вниманието си към сексапилни мъже от големия екран, които бяха или отдавна мъртви, или твърде стари, за да разбият сърцето ми.
 	Избърсах петънце спирала под окото си.
 	— Ще имам късмет, ако изкарам вечерята, без да се залея с вино.
 	— Ще се справиш. Просто се отпусни, бъди себе си и той няма да ти устои.
 	— Да, бе, сигурно. Докато не се наложи да му поднеса факта, че няма да мога да започна да работя по къщата му, камо ли да я продам до септември. Може би дори октомври. ― Избърсах ръце в жълтата кърпа, метната върху завесата за душ, обсипана със звезди. ― И то ако дотогава все още имам работа.
 	— Много жалко, че стана така.
 	Стиснах рамото на Натали.
 	— Вината не е твоя. Заради тъпите бюрократи е. ― През част от следобеда се опитвах да се промуша през бюрократичните простотии на комисията за историческо наследство и пуснах необходимите документи. ― Докато градската управа не ми даде зелена улица, да знаеш, че сме в изходно положение ― независимо от счупената фибула.
 	— Бих ти предложила да подкупя някой от комисията със секс, но нали отказах мъжете.
 	При тези думи се разсмях.
 	— Още веднъж ти благодаря, че ще гледаш децата. Леля Зоуи трябваше на всяка цена да отиде в магазина.
 	— Няма проблем. Имам големи планове за близнаците, които включват „М&М“, игра на загадки и диско светлини.
 	— Направо ще припаднат.
 	— На това се надявам. ― Тя премести тънките презрамки малко настрани, за да открие по-голяма част от деколтето ми. ― Готова ли си, красавице?
 	Поех си дълбоко дъх и си лепнах усмивка, на която можеше да завиди всяка кралица на парад.
 	— Сега или никога.
 	Тя отстъпи, доколкото можа заради патериците, и ме пусна да мина. Докато минавах под касата на вратата, нещо ме подръпна на бедрото. Чух шум от разкъсване.
 	— Опа ― прошепна Натали.
 	Наведох се. На външната страна на бедрото ми висеше дантела и откриваше прозрачната подплата и осемсантиметрово скъсано парче.
 	Натали дръпна малко парченце дантела от един пирон, щръкнал от канта на вратата.
 	— Май трябва да облечеш друга рокля.
 	Изтичах в стаята си и хлопнах вратата.
 	 
 	 
 	 
 	≈11≈

 	 
 	Пулсатилата е не само официалното цвете на щата, а и името на единствената префърцунена петзвездна кръчма в Дедууд. В менютата нямаше цени, към цената на виното бе включено и отварянето на бутилката, а покривките сигурно струваха повече от натруфената зелена рокля, която сега лежеше захвърлена в един ъгъл на стаята ми.
 	Въпреки шеметното начало на срещата ми и фактът, че роклята, която облякох, беше демодирана преди цяло десетилетие и малко опъната на корема, успях да изкарам вечерята без произшествия. Бялото вино и магнетизмът на Волфганг бяха успели да завъртят главата ми, когато сервитьорът ни поднесе тирамису и чашки с еспресо. Млади и стари двойки се поклащаха бавно на дансинга под звуците на бавна, джазирана версия на „Джава Джейв“.
 	— Много си красива в червено. ― Волфганг ми подаде едната от двете десертни вилички, които сервитьорът беше оставил. ― На тази светлина косата ти изглежда като четиринайсеткаратово злато, а кожата ти е гладка като мляко.
 	Ухилих се като малоумна. Че как иначе? Срещу мен седеше най-готиният мъж в заведението.
 	— Благодаря.
 	Натали се оказа права. Волфганг изглеждаше добре ― не просто добре, а беше възхитителен като разтопен карамел в устата. Трепкащата свещ по средата на масата хвърляше топли отблясъци по лицето му. Индиговата риза подчертаваше сините му очи и ги правеше по-тъмни, и същевременно русите му къдрици изпъкваха.
 	Бях забравила колко главозамайваща е похотта, особено когато се смеси с алкохол, одеколон и изобилие от чар. Непрекъснато си представях гола мъжка плът, за пореден път.
 	— Колко време ще бъдеш в Сан Франциско? ― Боднах с вилицата хапка тирамису. Все още не бях казала на Волфганг лошата новина за къщата му. Чаках подходящ момент, а той все не настъпваше.
 	— Няколко дни.
 	Вкусът на шоколад, мока и ликьор в крема изтръгнаха тих стон от гърлото ми.
 	— Божествено.
 	Очите му задържаха моите.
 	— Радвам се, че ти харесва.
 	Лапнах нова хапка и се замислих над идеята на Натали да се отбия в хотелската стая на Волфганг още тази вечер.
 	— По кое време излиташ утре?
 	— Много рано.
 	Едрогърда дама над шейсет с рокля с флорални мотиви се спря, докато минаваше покрай масата ни.
 	— Волфганг Хеслър. Много се радвам, че те виждам.
 	Кавалерът ми вдигна поглед към посетителката и по устните му се разля широка усмивка.
 	— Здравейте, госпожо Стайн. Изглеждате прекрасно, както винаги. Как сте тази вечер?
 	Тя се изкиска, сразена от чара му.
 	— Много по-добре, откакто разбрах какво огромно сърце имаш. Детският приют на Дедууд не знае как да изкаже благодарността си за щедрото дарение. Ще дойдеш ли да поздравиш съпруга ми, за да може и той да ти благодари? Бяхме невероятни почитатели на дядо ти.
 	— В момента съм малко зает ― погледна ме той.
 	— Върви, няма проблем. ― Забодох вилицата в тирамисуто и привличането към Волфганг затопли тялото ми още малко, след като научих, че е проявил щедрост към благотворителната дейност, посветена на местните деца.
 	Той остави салфетката на масата, бутна стола назад и последва госпожа Стайн. Възхитих се на дългите му крака, широките рамене и всичко останало, докато той пресичаше стаята.
 	— Здрасти, Блонди ― прозвуча зад мен познат глас.
 	Раменете ми се напрегнаха. Затворих очи с надеждата Рей да се окаже просто зловеща халюцинация, страничен ефект от многото изпито вино.
 	— Първо дъртият Харви, а сега и Хеслър. Виждам, че добре се възползваш от женските си атрибути, за да лапнеш клиент.
 	Не, Рей си беше съвсем истински. Отворих очи и го пронизах със злобен поглед.
 	— Махай се, Рей.
 	Той продължи да се подхилва и аз стиснах зъби. Приведе се към мен и аз усетих как синусите ми пламват от одеколона „Стетсън“. Гадината сниши глас.
 	— Жалко, но да знаеш, че като спиш с Хеслър, няма да успееш да пуснеш къщата му за продажба по-бързо.
 	— Не спя с него. ― Все още не.
 	— Държа да ти кажа, скъпа ― миризмата на алкохол в дъха му ме накара да потръпна от отвращение ― че съм много добър приятел с човека в комисията по историческо наследство в Дедууд. Бих могъл да използвам някоя и друга връзчица и да ти дадат зелена улица да започнеш да действаш до седмица, вместо чак след месец.
 	Какво изкушение, но знаех, че не ми е работа да въртя опашка и да дишам тежко.
 	— Каква е цената?
 	Показалецът му се плъзна по голата ми ръка.
 	— Отбий се вкъщи след вечеря и ще ти покажа.
 	Трябваше да се сетя.
 	— Имам други планове.
 	— Ако искаш да си запазиш работата, промени плановете. Не обичам да съм втори.
 	Оставих вилицата в чинията и едва устоях на желанието да я забия в гърдите му. Приближих се до ухото му.
 	— Я си го начукай.
 	Рей се изсмя и се изправи.
 	— Ти губиш, Блонди. Гледай в понеделник още сутринта да се наредиш на опашка в бюрото по труда. Чувам, че по обяд навалицата става ужасна.
 	— Кой е приятелят ти, Вайолет? ― попита Волфганг и погледна настойчиво Рей. Връщаше се тъкмо навреме, за да ми попречи да се нахвърля върху простака и да му издера очите. Рей се оказа късметлия.
 	— Добър вечер, господин Хеслър. ― Рей подаде ръка. ― Сигурно не ме помните. Работя с Вайолет.
 	Волфганг се поколеба, преди да му подаде ръка, а след това се отдръпна бързо и я избърса в салфетката, щом седна.
 	— А, да, Ралф, нали?
 	— Казвам се Рей.
 	— Точно така. Сам ли си тук?
 	— Не. Племенникът ми седи до прозореца. И той е брокер на недвижими имоти. Празнуваме новата работа, на която ще го назначат.
 	— Браво. Сигурно се чувства самотен. ― Волфганг ме погледна питащо. Протегна ръка през масата и стисна пръстите ми. Кожата му беше топла, по-груба, отколкото очаквах от човек, който си играе с бижута. ― Извинявай за прекъсването на госпожа Стайн.
 	Усмихнах се.
 	— Няма нищо.
 	— Танцува ли ти се?
 	— С удоволствие.
 	Не пусна ръката ми, докато ми помагаше да стана.
 	— Би ли ни извинил, Ралф ― рече той, без да поглежда към натрапника.
 	— Не забравяй да ме запишеш в тефтерчето си за танци, Блонди ― изстреля още малко отрова Рей, преди да си тръгне.
 	Вирнала брадичка, последвах Волфганг на дансинга и се отпуснах в прегръдките му. Дискретният аромат на парфюма му почти заличи гадостта, която бе полепнала по мен от Рей. Почти.
 	— Казах ли ти, че тази вечер си прекрасна? ― прошепна той.
 	Разсмях се.
 	— Не само веднъж.
 	Продължихме да танцуваме мълчаливо още няколко такта.
 	— Какво ти каза той? ― полюбопитства Волфганг.
 	— Кой?
 	— Колегата.
 	— А, да. ― Поколебах се и отхвърлих няколко злобни подмятания и грозната истина. ― Направи ми комплимент за роклята.
 	— Лъжеш ме. ― Волфганг отстъпи назад и ме погледна. ― Видях изражението ти, когато се приближи.
 	— Гадост. ― Истината беше много срамна. ― Напомни ми, че трябва да ти кажа нещо.
 	— Какво?      
 	„Подходящият момент“, който очаквах цялата вечер, беше настъпил. Въздъхнах.
 	— Няма да успея да пусна къщата ти за продажба преди края на месеца.
 	— Защо?
 	— Чувал ли си за Комисията за исторически обекти на Дедууд?
 	— Само съм чувал.
 	— Преди да мога да пипна къщата отвън, трябва да получа разрешение от тях.
 	Той се ухили. Това съвсем не беше реакцията, която очаквах.
 	— Може да се наложи да чакаме до края на август, докато получа одобрение.
 	Усмивката му стана още по-широка.
 	Нали говорех на английски?
 	— Радваш ли се, или си въобразявам?
 	— Това означава, че ще трябва да остана по-дълго в Дедууд.
 	— Именно.
 	— А ти ще ми бъдеш брокер.
 	— Да. ― По-точно казано, може би. Това зависеше от Док, единствения ми купувач.
 	— Има и по-лоши неща.
 	Лесно му беше да го каже. Той не беше сам с две деца, които имаха нужда от дрехи за училище.
 	— Другият вариант е да пуснеш къщата за продажба във вида, в който е. ― Стиснах пръсти зад гърба си.
 	Ако захапеше стръвта, можех да забода табела с надпис „Продава се“ още утре и да пусна клюката, че в квартал Президеншъл се продава апетитна хапка. Ако Волфганг ми позволеше да сваля цената достатъчно, може би щях да успея да привлека други брокери, които търсят възможност да предложат къщата и да доведат купувачи.
 	— Във вида, в който е? ― повтори той и ме погледна намръщено.
 	Затаих дъх с надеждата да чуя отговор, който ще ми помогне да спася работата си.
 	— Не, ще почакам. ― Привлече ме към себе си отново и притисна брадичка към челото ми. ― Така ще разполагам с повече време да се опознаем.
 	Изпъшках вътрешно и ми се прииска да съм у дома, на канапето, по анцуг, с кутия карамелов сладолед с фъстъчено масло и да слушам „Вива Лас Вегас“ на Елвис. Горещата похот, която изпитвах допреди малко, бе смазана от студените лепкави пръсти на действителността.
 	Към края на мелодията усетих, че пръстите на краката започват да ме болят от високите обувки. Волфганг ме поведе обратно към масата и аз се отпуснах тежко на стола.
 	— Искате ли още нещо за пиене? ― попита сервитьорът.
 	Волфганг ме погледна с извити вежди.
 	Щеше де е върхът, ако се напия както аз си знам, но поклатих глава и се опитах да скрия тревогите си зад изкуствена усмивка.
 	— Не, благодаря.
 	— Сметката, ако обичате. ― Волфганг се обърна към мен, след като сервитьорът се отдалечи. ― Какъв е планът сега, след като ремонтът спира до излизането на необходимите документи?
 	— Правилата на комисията са само за външния вид, затова мисля да започна да почиствам вътре.
 	— Става. На мама ще й бъде много неприятно непознати да пипат къщата й.
 	— „Ще й бъде“ ли каза? ― Усмихнах се, за да смекча забележката си.
 	Той махна с ръка.
 	— Понякога имам чувството, че тя е все още сред нас ― готви кисело зеле, казва ми как да окося тревата отпред. Тя не беше от топлите, любящи жени, но на мен много ми липсва ябълковият й щрудел.
 	Не бях сигурна дали мога да вляза в тон с подобен емоционален момент, нито пък да продължа с разговора по работа, затова се спрях на по-безопасна тема.
 	— Ще почакам къщата да остане празна и чак тогава ще наема чистачка.
 	Може би Марго щеше да успее да ме включи в графика си, след като разполагах с цял месец. Трябваше да й звънна още утре.
 	Допих водата си, докато Волфганг плащаше вечерята, и усетих как стомахът ми се стяга при мисълта за възможна целувка за лека нощ. Трябваше да послушам Ади и да си взема четката за зъби, но й бях толкова сърдита, че има пръст в съсипването на зелената рокля, че дори не я погледнах на излизане.
 	Когато двамата с Волфганг станахме, погледнах към другия край на заведението, където седяха Рей и племенникът с гръб към мен. Бях ли готова тази вечер да разменя секс срещу работата си? Ставаше въпрос за телесни течности, нали така? Никакви целувки, просто влиза и излиза ― буквално. Можех да затворя очи и да се престоря, че съм с Волфганг, може би с Док. Щях да си повтарям стария лаф „за доброто на отбора“. Нямаше да е чак толкова трудно.
 	Рей вдигна глава и забеляза, че го гледам. Изпрати ми въздушна целувка.
 	Потръпнах и алкохолното опиянение бе заменено от гадене, предизвикано от противния Рей. Не, тази работа нямаше да я бъде.
 	Волфганг отпусна ръка ниско на кръста ми.
 	— Готова ли си?
 	Пътуването до нас мина бързо и в мълчание. След това той тръгна по алеята с мен.
 	— Благодаря за вечерята. Прекарах разкошно.
 	— За мен беше истинско удоволствие. Ще вечеряш ли с мен отново, когато се върна от Сан Франциско?
 	— С удоволствие.
 	Пердето на прозореца отпред потрепна. Имахме си компания.
 	Спрях на първото стъпало на верандата.
 	— А, да, исках да те попитам нещо. Днес изпращал ли си ми цветя?
 	Той поклати глава и белите му зъби заблестяха на бледата светлина на външната лампа.
 	След като не беше нито Док, нито Волфганг, кой тогава? Да не би Харви?
 	— Струва ми се, че си имам съперник ― отбеляза той.
 	— Така излиза. ― Тъмните очи на Док се натрапиха в мислите ми, преди да успея да ги отпратя.
 	Волфганг пое ръката ми и ме привлече към себе си.
 	Сърцето ми се качи в гърлото. Ето го и вълшебния момент ― звездите трепкат, щурците изнасят концерт. Ароматът от орловите нокти на леля Зоуи се носи в нощта. Пулсът ми се развихри като на катерица, пийнала „Ред Бул“, устните ми пламнаха, а подмишниците ми се изпотиха.
 	Не бях целувала мъж повече от две години, а онзи последният миришеше на лук и можеше да се окаже липсващото звено между човек и неандерталец. Потръпнах, почувствала се отново на петнайсет, когато научавах какво представляват тийнейджърските хормони с Джони Дийн през десетминутното междучасие след шофьорския курс.
 	— Цяла вечер имам желание да те целуна ― прошепна Волфганг.
 	— Аха. Значи телепатичните ми способности се задействаха.
 	Смехът разтърси гърдите му.
 	— Нали може?
 	Вдигнах брадичка, готова, изпълнена с очакване.
 	— Може, но трябва да побързаш. Децата ми вече знаят, че сме отвън. Тъй като Натали е с гипс, не знам колко време ще успее да ги задържи.
 	Той докосна косата ми и нави един измъкнал се кичур на пръста си.
 	— Имаш красиви очи, Вайолет. Красива кожа. Красива коса.
 	Начинът му на ухажване беше безупречен. Затворих очи и отворих уста, дадох му зелена улица. Секундите отминаваха. Последвани от нови секунди.
 	— Струва ми се, че имаме публика ― отбеляза Волфганг.
 	Отворих очи. Очаквах да видя децата, лепнали носове за стъклото, но тях ги нямаше.
 	— Така ли? Не виждам нито Ади, нито Лейн.
 	— Не говорех за децата ти. ― Той кимна към улицата.
 	Проследих погледа му и присвих очи в тъмното.
 	Под бора, на около половин пресечка надолу по пътя, се беше очертал силуетът на мъж.
 	Някой ни наблюдаваше.
 	 
 	 
 	 
 	Събота, 14 юли

 	 
 	Старият Харви обикаляше да търси къщи ― прекалено рано, поне така мислех аз. Той обаче нямаше желание да се вслушва в съветите ми.
 	От мига, в който нахлу в „Каламити Джейн“ днес сутринта, той съскаше и плюеше огън и жулел, ругаеше и кълнеше през цялото време. Трябваше да го накарам да вдигне кльощавия си задник от стола пред бюрото ми, преди ВИП клиентите на Мона да започнат да пристигат за срещите си. Затова реших да го заведа на бърза обиколка из къщите, с които разполагах.
 	Първата беше в тясно дере на пътя към Тери Пийк. На алеята пред къщата имаше няколко автомобила и пикап. Беше поставена табела с надпис „Отворени врати“ и сладкият аромат на прясно изпечени сладки ни привлече вътре.
 	Щом влязохме, кимнах на червенокосата брокерка, която бе и домакиня, и веднага забелязах дребното й налято тяло. Забеляза го и Харви. Прошепна комплимент и се възхити на тясната й копринена рокля. Моята беше малко по-къса, отколкото ми се полагаше.
 	Поклатихме глави, когато видяхме мокета с цвят на горчица в хола, и влязохме през първата врата отляво ― спалня.
 	Харви подсвирна.
 	— Тези розови стени ми напомнят за един бордей в Невада, в който се отбивах.
 	Сръчках го с лакът и лицето ми пламна, когато млада двойка до скрина ни погледна намръщено.
 	Харви не ми обърна никакво внимание.
 	— Как се казваше красавицата с дебелото дупе? А, да, Мократа Уили.
 	Прочистих гърло и го стрелнах с поглед.
 	— Много обичаше коне. Слагаше седло на гърба ми и яздеше чак до града, подвикваше и крещеше през цялото време.
 	Сега вече онези двамата ни зяпаха открито, по лицата им бе изписано неприкрито отвращение.
 	Я гледай! Изблъсках го в кухнята, където в една чиния изстиваха шоколадови сладки. Грабнах две, когато червенокосата не гледаше; Харви пък отмъкна три. Сториха ми се недопечени, но и тя не приличаше на домакиня. Имаше вид на цицореста Джесика Рабит с дълги ноктища.
 	Сивокос мъж с татуирана котва на лявата ръка влезе в кухнята. Харви отново се раздрънка за приятел от флота, екзотична испанска танцьорка и няколко топки за пинг-понг. Когато приключи, госпожица Рабит се приближи, свила начервените си устни, с разширени ноздри.
 	Разбрах намека и двамата се изнесохме. Научих си урока да не срещам Харви с други клиенти и се отправихме към къщата, в която Док получи пристъп от аромата на гардения. Когато спрях отпред и не видях други паркирани автомобили, раменете ми се отпуснаха от облекчение.
 	Двайсет минути по-късно бях застанала до хладилника от неръждаема стомана, докато Харви претърсваше шкафовете под мивката, за да се увери, че новите медни тръби не са измислица. Миризмата на почистващи препарати се носеше около нас и аз се запитах дали собственикът не е сложил някъде ароматизатори.
 

 	Мислите ми се върнаха към завършека на снощната ми среща и целувката, която така и не получих.
 	— Грешиш ― обърнах се към Харви и се облегнах на плота със скръстени ръце. ― Волфганг не е гей.
 	— Значи е най-хубавият мъж, когото съм виждал през живота си ― отвърна заврелият се в шкафа Харви. ― Ти защо реши, че не е?
 	— Снощи излизах на среща с него.
 	— Това не означава, че не е гей.
 	— Целуна ме за довиждане ― заявих аз, макар да не беше точно така.
 	Ако двамата не бяхме прекъснати от господин Стинкълскин, любопитния съсед на леля Зоуи, извел дребното си чихуахуа да пишка, щяхме да поиграем сериозен хокей с езици. Но той ме млясна бързо по устните и каза: „До другата седмица“.
 	Харви изпъшка, измъкна се от шкафа и с моя помощ се изправи на крака.
 	— Имаше ли език или нямаше?
 	Въпросът му ме притесни.
 	— Харви, не ти влиза в работата.
 	Той се ухили.
 	— Добре де, но я ми кажи ― една целувка ли беше, или няколко, които се сляха?
 	Подръпнах яката на роклята си без ръкави. Нямах никакво намерение да обсъждам подобни подробности с Харви за почти несъществуваща целувка, когато повдигнах въпроса.
 	— Не помня.
 	— Глупости на търкалета.
 	— Какво? Бях замаяна от момента.
 	Присвитите му очи не се отделяха от моите.
 	— Докато не спиш с него, няма да повярвам, че не е гей.
 	— Отсега да знаеш, че няма да ти звънна, за да споделя подробностите, ако се случи.
 	— Какво ще рече това „ако се случи“. С вдигната коса ли беше или с пусната?
 	— По-голямата част беше вдигната. ― Оттласнах се от плота и се отправих към френските врати, които водеха към задния двор. Имах нужда от въздух, преди леко запотеният ми гръб да стане съвършено мокър.
 	Харви ме последва навън.
 	— Трябваше да я пуснеш. Мъжете харесват дълги коси.
 	Още малко и щеше да започне да ме разпитва с какво бельо съм била. Трябваше веднага да сменя темата.
 	— Харви, ти какво знаеш за последното изчезнало момиченце?
 	— Този двор е прекалено голям. ― Харви стисна ръката ми и ме повлече вътре. Затвори френската врата, заключи и ме погледна през рамо.
 	— За Тина Тъкър ли питаш?
 	Кимнах.
 	Той мина през кухнята.
 	— Дядо й работеше в „Хоумстейк“ повече от четирийсет години като проходчик и миньор в хоризонталните галерии ― прокопаваше нови тунели, отдушници, помощни тунели и галерии. Това не беше работа за посерковци. Майка й е управител на закусвалня „Мадърхолд“ в Стърджис. Баща й забегна с една мръсница, дето хич не я биваше зад волана.
 	Тази информация не ми вършеше работа, ако исках да припиша отвличането на липсващите момиченца на Джеф Уаймъндс ― заподозрения, който водеше моята класация.
 	В осветеното фоайе Харви спря и погледна стълбите. Витражите хвърляха разноцветни сенки в розово и синьо по бузите му.
 	— Това стълбище е прекалено стръмно.
 	— Правени са по стандарт.
 	— Прекалено стар съм за стълби. Покажи ми едноетажна къща.
 	В града имаше една-единствена едноетажна къща ― тази на Лили Дивайн. Цветовете в нея бяха достатъчни, за да накарат Харви да избяга през границата и да се върне в Откачалков град, столица на кукувичия щат.
 	Отворих входната врата и я задържах, за да мине.
 	— Дали Тина Тъкър е познавала Кели Уаймъндс?
 	Той заслони очи от късното утринно слънце.
 	— Сигурно. Децата от Дедууд и Лийд ходят в едно училище. Със сигурност са се засичали.
 	— А дали са били приятелки?
 	— Как е възможно старец като мен да знае подобни неща? Да не би да мислиш, че се мотая по детските площадки, за да събирам клюки? Как ли пък не! Ако искаш нещо сочно, върви в местния бар.
 	Качихме се в „Бронко“-то и той добави:
 	— Знам обаче, че бабата на Кели и дядото на Тина са втори или трети братовчеди.
 	— Значи между момичетата има връзка.
 	— Слушай, малката, повечето от нас, старците тук по хълмовете, имат родствена връзка. Земята може и да е в изобилие, но на нея живеят малко хора.
 	През целия път до офиса Харви ми разказваше за семейната си история, уточняваше колко от жените, с които е спал през годините, са му далечни роднини ― прекалено много за вкуса ми.
 	Като никога, „Камаро“-то на Док не беше на моето място за паркиране. Рей беше зарязал там лъскавата си кола. Гадняр.
 	Климатикът в „Каламити Джейн“ ме посрещна със студен полъх, когато влязохме. Усетих жасминовия парфюм на Мона, въпреки че нея я нямаше.
 	Рей изръмжа от бюрото, лепнал телефон на ухото си, докато записваше нещо.
 	— Хоп-троп! Я виж ти. ― Харви посочи бюрото ми.
 	Проследих пръста му към синя ваза, пълна с маргарити. Да не би някой да беше преместил букета от шкафа? Не, старите си бяха все още там и главиците им бяха започнали да клюмват.
 	— Новото ти гадже изглежда е решило, че си голяма работа ― отбеляза ухиленият Харви.
 	Рей покри слушалката с ръка.
 	— Той си плаща единствено за извършени услуги.
 	— Я се гръмни ― повиших глас, без да ми пука, че Харви ще ме чуе.
 	Пристъпих към бюрото и извих вежди към Харви.
 	— Ти ли си ми изпратил тези цветя? ― Разбрах дори без да ми отговаря, че искам да чуя отговора от него.
 	Харви сви пренебрежително устни.
 	— Ти майтап ли си правиш? Маргаритите са пари, хвърлени на вятъра. Ако искаш да впечатлиш някоя дама, трябва да й купиш червени рози. Ако искаш да я вкараш в леглото си, вземи диаманти. Всеки мъж го знае.
 	Малък лилав плик беше пъхнат между цветята. Извадих го и го отворих.
 	— Казвай ― Харви надникна над рамото ми. ― Какво пише? Нещо сочно?
 	Прочетох на глас драскулките.
 	 
 	Устните ти са червени.
 	Роклята ти също.
 	Наблюдавахте как танцуваш снощи.
 	Каква прелестна гледка!
 	 
 	Опитвах се да дишам, въпреки че паниката сграбчи езофагуса ми. Стоварих се на стола.
 	Някой, този път не беше господин Стинкълскин, ме беше шпионирал снощи. Въпросът бе кой?
 	 
 	 
 	 
 	≈12≈

 	 
 	Все още седях на бюрото и се мръщех към стихчето, написано от тайния обожател, когато мобилният ми звънна. Пуснах лилавата картичка и бръкнах в чантата, за да го извадя.
 	— Излизам на обяд, Блонди ― каза Рей и дрънна с ключовете си. ― Постарай се да не продаваш нищо, докато ме няма. Няма да ми бъде никак приятно, ако трябва да отложа прощалното парти, което ти подготвям.
 	Харви извади една от маргаритите, докато Рей излизаше през задната врата.
 	— Искаш ли да му гръмна задника на скапаняка?
 	Да!
 	— Може би някой друг път.
 	Номерът на леля Зоуи се изписа на екранчето. Какво ли искаше Лейн този път за археологическите си разкопки? Може би саркофаг.
 	— Ало?
 	— Мамо ― посрещна ме гласът на Ади. ― Може ли довечера да остана у Кели?
 	В никакъв случай, мама му стара.
 	— Ади, може ли да обсъдим въпроса по-късно?
 	Харви вдигна очи от маргаритката, с която си играеше на „обича ме, не ме обича“, и се подсмихна.
 	— Не, мамо. Ти непрекъснато ме отсвирваш.
 	Не бях в настроение за представление от кралицата на онеправданите.
 	— Не те отсвирвам, Аделин. Просто…
 	Няма да стане!
 	— Сложно е.
 	Харви пусна цветето и грабна химикалка и листче.
 	Телефонът на бюрото ми звънна. Погледнах номера на екрана. Посрещна ме код 415. Волфганг ми звънеше от мобилния. Сърцето ми започна да бие по-бързо.
 	— Тогава просто кажи „да“ ― настоя Ади и аз разбрах, че пискливото й гласче издава примирение.
 	— Не мога да взема решение просто така, Ади. ― Посегнах към другия телефон, когато звънна отново. ― Миличка, трябва да се обадя. Затварям.
 	Харви остави бележката и химикалката пред мен и ми махна за довиждане. Прочетох: „Отивам оттатък“, надраскано на листа, и вдигнах поглед, когато той вече бе отворил вратата и излизаше навън.
 	Три позвънявания.
 	Оттатък ли? Там беше единствено офисът на Док. Защо му беше на Харви да ходи при Док?
 	— Мамо! ― Ади се канеше да ревне. ― Тя е единствената приятелка, която имам на този свят.
 	Извих очи.
 	— Обещавам да се държа добре у тях.
 	Четвърто позвъняване.
 	— Моля те, мамо, много те моля. Дори ще се откажа от котенцата.
 	Подкуп, значи. Изкушението беше голямо.
 	Пето позвъняване.
 	Започнах да се колебая.
 	— Защо не попиташ Кели дали тя не иска да дойде довечера у нас?
 	Възторжен вик ме накара да се намръщя, когато другият телефон звънна за четвърти път.
 	— Ади, затварям. Чао. ― Затворих мобилния и посегнах към телефона на бюрото. Мирисът на одеколона „Стетсън“ на Рей по слушалката ме накара да я отдръпна и да се намръщя още повече. Гадината мръсна, сигурно я беше облизал.
 	— Брокерска къща „Каламити Джейн“. ― Внимавах да не докосвам пластмасата до лицето си.
 	— Здрасти, красавице. ― Гласът на Волфганг заличи лошото ми настроение. ― Как се държи с теб Дедууд тази сутрин?
 	— Също като риба, която се кани да замирише. ― Отпуснах се назад на стола. ― Как е в Сан Франциско?
 	Представих си го в трамвай, през мъглата се мержелее Алкатраз, а от едната страна се вижда мостът Голдън Гейт. Тъй като никога не бях ходила в Сан Франциско, картините, които си представях, бяха спонсорирани от полуфабрикат с Мръсния Хари начело на промоцията. Почти усетих вкуса на оризовите зрънца.
 	— Самотен съм без теб.
 	Леле. Въпреки че ни делеше цяла планина, Волфганг пак успя да ме очарова. Някъде в далечината чух бип-бип-бип и дизеловото ръмжене на трактор. Това не беше точно романтичното стенание на сирената за мъгла, и въпреки това можех да вместя образа във фантазията си.
 	— Как върви с къщата на мама?
 	— Добре ― излъгах аз. ― Нали се връщаш в сряда?
 	— Да. Имам една идея. Какво ще кажеш следващата седмица да заведем децата ти на някое забавно място в Рапид Сити?
 	— Много ще се зарадват. ― Ади бе харесала Волфганг от пръв поглед (също като майка си), но първоначалното приятелско отношение на Лейн се изпари, когато откри, че песничката на Ади, в която Волфганг и Вайолет се полюшват на един клон, може да се превърне в нещо повече от закачка. Ако прекара повече време с Волфганг, може би нямаше да е толкова подозрителен. А и на мен ми се искаше да направя втори тур на влакчето с ухажването. Този път, по възможност, без Рей и господин Стинкълскин.
 	Мобилният ми завибрира в другата ръка. Погледнах го и изругах мислено, когато отново видях номера на леля Зоуи. Прииска ми се да не приемам разговора, но майката в мен надделя.
 	— Извинявай, но мобилният ми звъни. Трябва да се обадя.
 	— До сряда, Вайолет.
 	— Нямам търпение. ― Затворих и се замислих дали да не бръкна в спестяванията си, за да отида на фризьор, докато очаквам завръщането му. Отворих капачето на мобилния.
 	— Ало?
 	— Мамо? ― започна Лейн.
 	Примигнах от изненада, защото очаквах да е Ади.
 	— Да?
 	— Нямаме лепило.
 	Каза го така, сякаш лепилото беше продукт от ежедневна необходимост.
 	— Нали купих едно шишенце преди две седмици?
 	— Използвах го за картонения танк. Трябва ми още.
 	— Нали не дишаш лепило? ― Мили боже, не ми трябваше да се разправям с дете, което още от тази възраст се опитва да се надруса!
 	— Какво? Не!
 	— Добре.
 	— Защо? Какво става, когато го дишаш?
 	— Мозъкът ти се разтопява и от ушите ти потича зелена слуз. ― Бях убедена, че бабините деветини са необходимост. Разнесе се момичешки кикот.
 	— Лейн, там ли е Кели? ― Ади бе пропуснала да спомене този факт, когато се обади.
 	— Аха. Ади иска да те попитам дали може да отиде с колелото си до дома на Кели. Кели имала нужда от дрехи и четка за зъби.
 	Зазвъня предупредителна аларма.
 	— Кажи и на двете момичета да не мърдат от нас. Аз ще отида да взема нещата на Кели.
 	Това бе чудесна възможност да шпионирам Джеф Уаймъндс, при това имах идеален повод. Погледнах бележката на бюрото. Защо да не взема и Харви за компания?
 	— Добре. Чао, мамо. ― Той затвори.
 	Хлопнах капачето на мобилния, изпуснах сдържания си дъх и погледнах маргаритите пред себе си. Те ми се усмихваха, без да имат представа каква безсънна нощ щяха да ми докарат. Поне нямаше да се тревожа, че Ади спи под покрива на Джеф Уаймъндс.
 	След като няколко пъти се опитах да се убедя, че ще се справя, натъпках телефона в чантата, преместих маргаритите до клюмналите им събратя и на път към вратата хвърлих листчето на Харви в коша. Оставих лампите да светят и смених табелата от „Отворено“ на „Връщам се след час“. Рей сигурно щеше да се върне от обяд преди това. На гадната змия не му беше необходимо кой знае колко време, за да глътне някой и друг плъх.
 	Вратата на Док не беше заключена. Влязох и открих предната част празна. Надуших обаче одеколона на Харви.
 	— Ехо?
 	Някъде в задната част проскърца дюшемето. Последваха стъпки. Док се показа в стаята.
 	— Здравей, Вайолет.
 	Когато видях голите му крака, езикът ми получи, амнезия. Бях свикнала да виждам Док по тениска и дънки. А сега беше със зелен потник и бежови къси панталонки с джобове, бос. Нямаше вид на човек, който току-що се връща от плаж. Трябваше ни единствено малко пясък, сърф и плетено колие, за да започна отново да мечтая за Калифорния.
 	Док плъзна поглед към сандалите ми, а след това към устата.
 	— Хубаво червило. Отива на пръстите на краката ти.
 	— Така ли? ― Преглътнах желанието да оближа устни. ― Благодаря.
 	Той седна на ръба на бюрото и протегна дългите си крака.
 	— С какво да ти помогна?
 	— Търся един приятел.
 	Той ми намигна и се усмихна флиртаджийски.
 	— Аз съм твоята боровинка.
 	Стомахът ми запърха като пиле, нападнато от лисица.
 	— Какво?
 	— Боровинка.
 	— Сладка или тръпчива?
 	— Ти коя предпочиташ? ― Кръстоса ръце на гърдите.
 	Престорих се, че не забелязвам бицепсите и трицепсите.
 	— Сладката.
 	— А, да, дамите обичат захарчица.
 	— Това е любимият ми наркотик. ― Как стана така, че бялата отворена рокля ме затопляйте като подплатено с вълна яке? Да не би климатикът да беше спрял?
 	— Ще си запиша.
 	— Все още ли говорим за боровинки?
 	Усмивката му се изкриви на една страна.
 	— О, не.
 	Ето че Док отново ми пробутваше същия номер, връзваше ме на възел, подпалваше малки огньове под краката ми. Същото стана и в библиотеката.
 	— Знаех си. Та за какво ставаше въпрос?
 	— Каза, че търсиш приятел.
 	— Точно така. ― Очевидно тялото ми търсеше нещо повече и само провеждаше прослушвания за жиголо, въпреки че умът ми беше в комисията. Скоро трябваше да правя секс. Или пък да погълна няколко кофички карам елов сладолед с фъстъчено масло. Или да продам къща. Трябваше ми нещо, което да ми докара оргазъм.
 	Някой в задната част пусна водата. Харви излезе. Бършеше ръце в дънките си.
 	— Леле! За малко дългото чакане да ме орезили.
 	Погледнах от Док към Харви.
 	— Нямах представа, че вие двамата се познавате.
 	— Сега вече се познаваме ― отвърна Док.
 	Харви шляпна Док по рамото и мина покрай него.
 	— Док ще ме оправи, нали така?
 	— Стига да слушаш съветите ми.
 	Както обикновено в присъствието на Док, започнах да се чеша по главата. Отворих уста да попитам с какво точно се занимава, но Харви ме прекъсна.
 	— Та кой те преследва?
 	— Преследва ли? ― изломотих аз. Въпросът на Харви ме стъписа за секунда-две, докато не си спомних стихчето, което беше пъхнато в букета с маргаритите.
 	— А, за снощи ли говориш?
 	— Какво е станало снощи? ― попита Док.
 	Харви ме изпревари.
 	— Някой е надничал, докато двамата с кандидат-любовника танцували. Написал й стихче колко красива била с червената си рокля.
 	Волфганг не е никакъв „кандидат-любовник“, много ти благодаря за уточнението, Харви. Отношенията ни не бяха стигнали доникъде.
 	Док изви вежди.
 	— Как мина голямата среща?
 	Мисълта да обсъждам жалкото състояние на любовния си живот пред Док ме накара да се сгърча. Все едно оглеждах бельото си за дупки пред непознат ― мургав, привлекателен непознат със страхотни крака.
 	— Добре. ― Опитах се омаловажа нещата по причина, над която трябваше да помисля.
 	— Само най-обикновено „добре“ ли ще кажеш?
 	— Нямало е никакъв екшън.
 	— Харви!
 	Той изсумтя.
 	— Какво? Така си е. Не имало нищо особено. ― Той се ухили към Док. ― На гаджето нещо не му стискало, нали ме разбираш.
 	— Не ми е гадже. ― Имаше нужда от малко действия с език, преди да му лепнат този етикет.
 	— Добре. Клиентът с облагите.
 	Док присви поглед.
 	— Излязла си на среща с клиент, така ли?
 	— Нещо такова. ― Дяволите да го вземат, бузите ми пламнаха. ― Може ли да престанем да обсъждаме този въпрос? Цветята не са кой знае какво.
 	— Глупости на търкалета. ― Харви изрази недоверието си с типичното красноречие.
 	— Сигурно е някой от пичовете от обявата, дето Ади я беше пуснала във вестника миналата седмица.
 	Харви изръмжа.
 	— Май ти трябва бодигард.
 	— Това е едно нищо. ― Поне така се надявах.
 	— Гаджето ли ти изпрати цветята? ― полюбопитства Док.
 	— Не ми е гадже ― подчертах аз и се смалих под настойчивия му поглед. ― А отговорът на въпроса ти е ― не, не е той.
 	Док задържа погледа ми.
 	— Значи не е нищо, поне според мен. Харви е прав. Трябва ти бодигард.
 	— Аз съм готов да се кандидатирам ― заяви Харви. ― И без това напоследък няма какво да правя освен да гледам как детелината расте в полето.
 	Вече познавах достатъчно добре дъртата откачалка и знаех, че битката е изгубена, преди да съм я започнала. Освен това исках да е с мен, когато отида у Джеф Уаймъндс. Само че нямах желание Док да ме вземе за страхливка.
 	— Добре, Харви. Както кажеш. ― Наместих чантата на рамото си. ― Трябва да отида да взема дрехи за приятелката на Ади, Кели. Тя ще спи у нас. Искаш ли да дойдеш да ми пазиш гърба?
 	— Да, госпожо. ― Харви махна на Док, докато тръгваше към вратата. ― До вторник, Док.
 	Последвах Харви.
 	— Вайолет ― спря ме гласът на Док, когато бях на прага.
 	Обърнах се.
 	— Да?
 	—Бащата на Кели същият тип ли е, когото видяхме на бензиностанцията?
 	— Аха.
 	Той намръщи чело.
 	— Да внимаваш.
 	— Добре.
 	— Харви да не се отделя от теб.
 	Той изглежда прочете мислите ми. Кимнах.
 	— До утре в един. ― На излизане се запитах дали не знае нещо за Джеф Уаймъндс, което на мен не ми беше известно.
 	 
 	 
 	По пътя към дома на Кели Харви бълваше идеи как щял да ме пази, като прекара нощта на верандата на леля Зоуи, как щял да стои в пикапа си всяка нощ или да спи у госпожица Гейри, съседката на леля Зоуи ― стара мома, но истинско секс котенце, за да му е по-лесно да бди над мен.
 	Докато паркирам „Бронко“-то пред дома на семейство Уаймъндс, планът на Харви стана ужасно сложен и той включи сигнали с ръце и имитация на птичи пасове. Трябваше да наложа вето на идеята да нося подслушвателно устройство, защото според Харви щяло да бъде включено непрекъснато.
 	Дворът на Джеф все още приличаше на паркинг за срещи на анонимните селяндури. Мрежестата му врата бе изтръгната от пантите след последното ми идване и сега лежеше на тревата пред верандата. Другата врата бе оставена открехната и отвътре се чуваха звуците от бейзболен мач. Отидох до вратата, последвана от Харви, и почуках силно. Кокалчетата ме заболяха.
 	Минаха няколко секунди, затаих дъх и тогава чух тихи стъпки по линолеума. Къдрава платиненоруса жена надникна през вратата. Торбичките под очите я правеха десет години по-стара.
 	— Кои сте вие? ― Очите й ми се сториха по-скоро подозрителни, отколкото предпазливи, докато се стрелкаха ту към Харви, ту към мен.
 	Усмихнах се широко и приветливо.
 	— Здрасти. Аз съм майката на Ади. Кели сигурно ви е звъннала, за да поиска разрешение да остане довечера у нас.
 	Поне така предполагах ― че момичетата са взели разрешение от родителите на Кели. Надникнах над рошавите къдрици на жената в опит да зърна Джеф.
 	— А, да. ― Блондинката отвори вратата по-широко и подозрителният й поглед се стопи в нещо като извинителна физиономия.
 	— Извинявам се. Хванахте ме неподготвена.
 	— Трябваше първо да се обадя ― излъгах аз, ― но нямам номера ви. ― Ако се бях обадила предварително, щях да съсипя чудесния елемент на изненада.
 	— Няма нищо. ― Тя ми подаде ръка. ― Казвам се Дона.
 	— Вайолет Паркър. ― Пое ръката ми, сякаш беше разтопен желатин. Посочих Харви. ― А това е…
 	— Силвестър Шварценегер ― довърши вместо мен Харви.
 	Едва не се задавих, закашлях се в ръка и замигах, за да прогоня сълзите.
 	— Извинете, преглътнах накриво.
 	Дона се усмихна на Харви.
 	— Струвате ми се познат. Да не би да сте роднина на филмова звезда?
 	Харви кимна.
 	— Трети братовчеди по бащина линия.
 	Приглушен кикот се изплъзна от гърлото ми, преди да успея да го задуша.
 	— Ъ-ъ-ъ, Дона. Имаш страхотна дъщеря. Тя се държи невероятно с Ади.
 	Усмивката на Дона се посви.
 	— Благодаря, радвам се, че се е държала добре. Дайте ми минутка, за да приготвя нещата на Кели.
 	— Разбира се.
 	Дона хлътна в къщата и остави вратата отворена.
 	Блъснах Харви по рамото.
 	— Какви ги вършиш?
 	Той изпъшка от удара.
 	— Аз съм ти бодигард, трябва да бъда под прикритие.
 	— Нали каза, че всички в този град се познават?
 	— По име се познават, но аз не съм виждал Дона, откакто си обръснах брадата.
 	Поклатих глава и се облегнах на вратата, изпълнена с желание да зърна нещичко от дома на Дона и Джеф Уаймъндс. Вратата се отваряше към тясно фоайе; от стената вдясно, иззидана до половината, се издигаха колони, а лявата отделяше антрето от кухнята и трапезарията.
 	Къщата миришеше на цигарен дим и бира. Откъм арка, водеща към трапезарията, долетяха аплодисменти.
 	Харви ме заобиколи и пристъпи вътре. Стиснах го за ръката и го дръпнах навън.
 	— Какви ги вършиш? ― прошепнах аз.
 	— Трябва да проверя. Ти не си ли любопитна дали и вътре е толкова разхвърляно, колкото и навън?
 	Всъщност, любопитството ми се простираше отвъд това.
 	— Разбира се.
 	— Идвай тогава. ― Той ме дръпна след себе си.
 	— Стига, Харви.
 	Дона влезе през арката в трапезарията. Закова се на място, когато ни видя.
 	— Може ли да използвам тоалетната ви? ― бе първото, което успях да измисля, а от неудобство бузите ми пламнаха.
 	— Проблеми с пикочния мехур ― обясни Харви.
 	Стрелнах го с отровен поглед заради оказаната помощ.
 	— Разбира се. ― Дона посочи към кухнята. ― Има малка баня до килера, минава се покрай него.
 	— Почакай ме отвън ― обърнах се към Харви. Не исках да души наоколо ― независимо дали беше с мен или сам.
 	— Добре ― изръмжа той гърлено. ― Ама побързай. Навън е много горещо.
 	— Да ви донеса ли нещо за пиене, господин Шварценегер? ― Дона ме последва в кухнята.
 	— Една биричка ще ми дойде добре.
 	Смехът на Дона прозвуча остро.
 	— Говорите като съпруга ми.
 	Завих по къс коридор отстрани на кухнята, минах покрай пералня и полуотворена сушилня и се затворих в малката баня. За нещастие, не чувах нито дума от разговора в съседната стая между Харви и Дона, от което ме изби нервна пот.
 	Къде ли беше Джеф? Къде беше малкото братче на Кели? Защо Дона не беше чистила тоалетната през последната година?
 	Приближих в отсрещния ъгъл на неподдържаната тоалетна и преброих до двайсет, след това пуснах водата с обувка. Стиснах бравата през роклята си, за да не я докосвам, и излязох на пръсти в пералното помещение.
 	Докато минавах покрай открехнатата врата на сушилнята, застинах на място. Отгоре беше сложен разкопчан сак, наполовина пълен с дрехи в пастелни цветове. Пристъпих към него, за да надникна вътре. Не бяха дрехи на момиченце, както реших първоначално. Дона заминаваше някъде, при това бързаше, ако се съдеше по това как е нахвърляла дрехите, вместо да ги сгъне.
 	Дали Джеф знаеше? Може би Кели имаше представа какво става.
 	Върнах се крачка назад и надникнах в коша за боклук, поставен до сушилнята. Вратът ми настръхна, когато видях букет от различни цветя, натъпкан вътре заедно с панделките и опаковката. Червени рози, жълти карамфили и бели маргарити. Малък лилав плик се мъдреше върху маргаритите. Посегнах към него.
 	— Какво правиш?
 	Подскочих, когато чух гласа на Дона зад себе си. Цялото ми тяло вибрираше, страхът ме тласкаше да избягам, напираше. Обърнах се към нея.
 	— Извинявай. Видях цветята и… ― Страхът спечели и така и не успях да измисля разумно обяснение. ― Извинявай.
 	— Дадох раницата на Кели на господин Шварценегер.
 	— Супер. ― Промъкнах се покрай нея и влязох в кухнята, а ръцете ми искаха да се протегнат напред и да ме изтеглят навън.
 	Харви беше застанал до отворената входна врата и отпиваше от кутийка бира. Когато приближих, в погледа му прочетох въпрос. Поклатих едва забележимо глава. В къщата на Кели определено ставаше нещо, а аз не можех да избягам достатъчно бързо в „Бронко“-то си.
 	Горещото слънце не успя да прогони ледените тръпки, които пробягваха по гърба ми.
 	— Благодаря ти, че ми позволи да отида до тоалетната ― подхвърлих аз, докато слизах по стълбите.
 	Дона ни последва навън.
 	— Имаш ли нещо против Кели да остане две вечери у вас?
 	Кимнах. Разбира се, каквото кажеш, стига да успея час по-скоро да се махна от това място.
 	— Ще я доведа в понеделник сутринта.
 	— На Джеф ще му бъде по-удобно в понеделник вечерта.
 	Къде ли щеше да е Дона в понеделник вечерта?
 	— Значи вечерта ― съгласих се аз от мястото зад волана.
 	— Беше ми приятно да се запозная и с двамата. ― Дона ни махна, след това се обърна и затвори вратата. В настъпилата тишина чух как колата се отключи с щракване.
 	Харви ме погледна.
 	— Какво стана вътре? Когато излезе от тоалетната, изглеждаше така, сякаш някой ти е прищипал опашката.
 	Изчаках и той да се качи в „Бронко“-то и включих двигателя, преди да отговоря.
 	— В боклука открих букет цветя.
 	— Е, и?
 	— От същия цветарски магазин като моите, със същия лилав плик.
 	— Леле.
 	— Направо откачих. Питам се защо ли Джеф Уаймъндс ми изпраща цветя. ― Споменът за лицето на Джеф, притиснато към мрежестата врата ― как ме зяпа и се подхилва, докато изрича името ми, ме накара да потръпна, докато давах на заден, за да изляза на улицата. Гумите ми изсвириха на асфалта, когато потеглих с пълна газ.
 	— След като цветята те карат да реагираш по този начин ― каза Харви, ― дали не трябва да спреш за мъничко?
 	Погледнах го.
 	— Защо? Какво имаш предвид?
 	— Видях един постер в спалнята на Дона и Джеф.
 	— Кога успя да се намъкнеш в спалнята им? Колко време съм стояла в тоалетната?
 	— В старческия дом неслучайно ме наричаха „мангуста“ ― ухили се гордо Харви. ― Както и да е, постерът беше пълен със снимки на трите изчезнали момиченца.
 	Направих рязък завой към покрития с чакъл паркинг на „Дедууд Данс Спъдс енд Съдс“ и набих спирачки. Обгърна ни облак прах.
 	— Наистина ли? Сигурен ли си?
 	— Естествено, че съм сигурен. Снимките бяха от листовките, които родителите са разпространявали. Може би са ги изрязали от тях. Имаше по няколко изрезки за всяко момиченце.
 	Ръцете ми настръхнаха.
 	— Господи. Откачена работа.
 	— А, това е дребна работа, миличка. Ето ти капака. ― Той замълча и ме стисна за рамото. ― Имаше и снимка на Ади.
 	 
 	  

 	 

 	 

 	 

 	≈13≈

 	 
 	По-късно същия следобед, докато седях на стълбите на верандата на Волфганг до Натали, а близнаците и Кели играеха на гоненица пред нас, аз не спирах да мисля за цветята и на Джеф Уаймъндс.
 	Топлото залязващо слънце все още висеше над близките хълмове, докато сенките се таяха в заслони и долини и изчакваха реда си. Между гърдите ми и по гърба ми се стичаха струйки пот. Високата до прасците трева в градината на Волфганг вече бе само спомен, благодарение на косачката на леля Зоуи.
 	След няколко обаждания следобед разбрах, че дори с допълнителното време, с което разполагах, докато комисията по историческо наследство ми даде разрешение да започна да ремонтирам дома на семейство Хеслър, се налагаше да се справя сама с двора и почистването. Когато бях написала на картичките, че не се страхувам от допълнителна работа, за да осъществя продажба, не си бях давала сметка, че косенето е част от уговорката.
 	Докато оглеждахме задния двор, сред цвърченето на едри скакалци, жуженето на оси и разни други хищни насекоми, разказах шепнешком на Натали всичко за бащата на Кели. Мирисът на прясно окосена трева и детският смях ме поуспокоиха.
 	— Майтапиш ли се? ― прошепна Натали, така че да я чуя единствено аз, а в тона й долових същото недоумение, което бе накарало челото й да се смръщи.
 	— Не, говоря напълно сериозно. ― Замахнах, за да пропъдя една оса от рамото на Натали. ― Какво друго обяснение може да има за колажа с изчезналите момиченца и якето?
 	— Не знам. Просто не мисля, че Джеф е достатъчно умен, че да отвлече едно, камо ли пък три деца. Трябва да има някакво друго обяснение.
 	Изгълтах остатъка от топлата вода, която Натали ми беше донесла, и усетих пластмасов вкус, докато мислех над думите й.
 	— Обади ли се, както те помолих?
 	Тя кимна.
 	— Носи се слух, че Дона напуска Джеф заради друга жена.
 	Зяпнах Натали.
 	— Какво? Защо? Този тип притежава сексапила на охлюв.
 	— Е, не е Док Найс.
 	Щом си припомних голата кожа на Док днес следобед, веднага се съгласих с нея.
 	— Или пък Волфганг ― добави Натали и повдигна вежди.
 	Или пък Волфганг. Усмихнах се. Как само ми се искаше да не е в толкова далечна част на страната, където вероятно седеше в някое заведение край залива, за да убие малко време, а да е с мен и да си хвърляме флиртаджийски погледи.
 	— Когато се постегне, Джеф има приличен вид и хубав глас ― продължи Натали, ― но след две бири от устата му започват да се леят тъпотии ― не че има значение.
 	— Говориш така, сякаш наблюденията ти са отскоро.
 	Тихият кикот на приятелката ми привлече погледа.
 	— Почти, но аз не спя с женени мъже, дори когато утолявам мъката си с кани бира.      
 	— Ето ти причина да продължиш с обета поне още месец.
 	— Не знам дали ще издържа толкова дълго. ― Тя се облегна назад и отпусна тежестта на тялото си върху ръцете. ― Особено след като се запознах с Док.
 	Намръщих се. Първо Харви, а сега и Натали. Док си проправяше тайничко път в моя свят, а аз не бях сигурна дали го искам край себе си.
 	— Искаш да кажеш, че си се виждала с Док извън офиса?
 	— Още не съм, но скоро и това ще стане. Обадих се и си записах час при него за идващата сряда. Ако мине както съм го намислила, ще започнем в офиса му и ще завършим в моето легло.
 	Стомахът ме присви при мисълта как Натали и Док се търкалят между червените й сатенени чаршафи. Док бе на път да се превърне в моята тъмна, мистериозна и забранена фантазия, която нямах намерение да споделям с най-добрата си приятелка. За съжаление, вече си бях заплюла Волфганг и нямаше как да вържа и Док. Натали щеше да се развика: „Майната ти!“, и с право.
 	— Наистина ли мислиш, че Джеф ти е пратил цветята?
 	Вдигнах рамене.
 	— Започнах да ги получавам, след като се запознах с него.
 	— Той май не е от мъжете, които изпращат цветя.
 	— Двамата с Харви се отбихме в цветарския магазин днес следобед, но продавачката, която е взела поръчката, си била тръгнала, а е било платено в брой ― и двата пъти, така че няма как да разберат кой е купувачът.
 	— Третият път е на късмет, нали така? Просто трябва да изчакаш следващия букет.
 	— Така излиза. ― Лесно й беше да го каже; не тя беше на пангара. ― За теб Джеф може да е най-обикновен селяндур, но според мен в него има нещо странно. Дори зловещо. ― Може би дори опасно.
 	— Слушай, Вайолет, в някои култури изпращането на цветя е просто красив жест.
 	— Каква си ми умница. Ако той не е откачалка, защо винаги се обръща към мен с цялото ми име?
 	— Джеф открай време страда от обсесивно-компулсивно разстройство. В училище се интересуваше единствено от футбол. Сега ти си наред.
 	— Супер. Да взема да му купя една вуду кукла с руса коса? ― Загледах се в калинката, която пълзеше по гипса на Натали. ― Мислиш ли, че така нареченото му обсесивно-компулсивно разстройство обяснява защо е изтипосал снимка на Ади до другите, на изчезналите момиченца?
 	— Може би. Ти имаш ли някаква представа откъде е намерил снимка на Ади?
 	— Мислих по този въпрос. Сигурно Кели я е снимала миналата седмица в Дайнасор Парк с фотоапарат за еднократна употреба. Май мернах апарата, когато разтоварвахме нещата за пикника от колата на Харви. Или беше фотоапарат, или кутийка кибрит.
 	— Ти попита ли Кели за снимките?
 	— Нямаше кога. Момичетата не спряха да си шушукат, след като се прибрах, а не исках да разпитвам Кели за семейството й пред Ади.
 	— Няма да преценявам, докато не попиташ Кели за тези неща.
 	— Ти си предубедена.
 	— Защото той е бивш футболист, до когото съм седяла в часовете по трудово обучение ли?
 	— Защото не искаш да си признаеш, че си спала с психар.
 	— А, нямам проблеми да правя секс с психари. Мен ме плашат нормалните.
 	— Мамо! ― Ади дотича при нас и показа окървавения си пръст.
 	Трепнах.
 	— По дяволите. ― Скочих и стиснах ръката й, за да погледна отблизо. ― Как стана?
 	— Паднах върху парче стъкло, което стърчеше от земята.
 	Не можех да преценя доколко е зле заради кръвта и мръсотията.
 	— Ела да влезем вътре, за да го почистя. ― Добре че знаех къде Волфганг държи резервния ключ.
 	Тишината в къщата ми се стори потискаща, оглушителна след жуженето навън. Холът и трапезарията тънеха в сянка. Усещаше се мирис на стар препарат за полиране на мебели; навсякъде имаше прах. Къщата бе задържала топлината и аз се изпотих още повече. Нямах търпение да вляза под душа и да измия всичко, което напомняше за това място.
 	Джапанките на Ади шляпаха по дървения под, докато я водех към кухнята. Сложих я да седне на плота до мивката.
 	— Супер! ― Тя огледа клоуните. ― Волфганг сигурно много си пада по цирка.
 	— Попитай го лично, когато се върне в сряда. ― Пуснах водата и изчаках тръбите да простенат тихо, преди от тях да ливне вода.
 	Порязаният пръст на Ади не изглеждаше зле, когато го почистих. Раната беше малка, с мехлем и анкерпласт щеше да заздравее бързо. За съжаление, нямах нито едното, нито другото, а нямах представа къде да потърся в дома на Хеслър.
 	Отворих и затворих няколко чекмеджета до мивката. В първото открих прибори, а във второто ключове ― повечето старовремски, масивни ― и странни инструменти. В третото бяха подредени купчина кърпи за чинии и покривки. Дори по кърпите имаше шарени клоуни. Майката на Волфганг е трябвало да потърси терапевт.
 	— Вземи. ― Подхвърлих кърпата с клоуна на Ади. ― Засега си увий ръката с нея. Ще ти сложа анкерпласт, когато се приберем у леля Зоуи.
 	След като помогнах на Ади да слезе на пода, дръпнах нова кърпа, за да избърша около мивката.
 	— Може ли да изляза?
 	— Разбира се. Само внимавай, миличка. ― Целунах я по челото и се усмихнах зад гърба й, когато тя хукна към трапезарията.
 	Избърсах плота и мивката, като спрях за секунда, за да обърна буркана за сладки с лице на клоун към стената, за да не ме наблюдава с огромните си, празни сини очи и зловеща усмивка. Сред тишината на отрупаните с клоуни стени дишането ми като че ли бе затруднено. Трябваше да престана да използвам сладоледената терапия, за да разрешавам проблемите си. Много скоро дрехите ми щяха да се пръснат.
 	Някъде на горния етаж се тресна врата.
 	Заковах се на място. Таванът изпука, сякаш някой се разхождаше по пода в една от спалните на втория етаж.
 	— Ади? ― Хвърлих кърпата върху плота и излязох в трапезарията. Ослушвах се. Защо не беше излязла навън?
 	Нещо на горния етаж падна с трясък.
 	— По дяволите, Ади! ― Прехапах устни и хукнах към горния етаж, като прескачах стъпалата през едно. Надявах се да успея да подменя счупеното от Ади.
 	Три от четирите врати на втория етаж бяха затворени. Четвъртата ― банята ― в самия край на коридора бе леко открехната, а вътре бе тъмно, тъй като нямаше прозорец.
 	— Ади, къде си? ― Постарах се да скрия гнева си и да говоря с меден гласец, като примамка, за да я накарам да излезе от скривалището си.
 	Завъртях дръжката на вратата към банята с тапети на рози. Стъпките ми отекнаха тежко, макар да бях с гуменки. Прашни частици се завихриха около мен. Видях снимката на младия Волфганг на нощното шкафче, точно където я бяха оставили.
 	Отворих вратата на гардероба, но от Ади нямаше и следа. Видях вътре няколко набрани момичешки рокли. Малки кутии за шапки бяха натрупани на една полица по-горе, а на пода имаше цяла редица черни лачени обувки. Намръщих се. Със сигурност ги нямаше последния път, когато отворих гардероба, преди няколко дни. Волфганг сигурно ги е подредил тук по някаква причина. Прокарах пръсти по един розов дантелен ръкав и се запитах как ли е изглеждала сестрата на Волфганг. Представих си колко ужасно е да изгубиш дете. Как да продължа да дишам, да се храня, да живея, след като от сърцето ми е откъснато парче?
 	Пръстите ми докоснаха нещо твърдо. Вдигнах маншета на ръкава и видях панделка, стегнала кичур бяло-руса коса, захваната с безопасна игла за дантелата. Дали беше от косата на Уилда? Пуснах ръкава и излязох от стаята. Потръпнах, тъй като цялата работа ми се стори много странна, а след това ме обзе тъга.
 	Затворих вратата на спалнята след себе си и се прехвърлих във втората стая ― будоара с виолетови тапети.
 	— Ади?
 	И тук ме посрещнаха облаци прах, когато надникнах под леглото и проверих гардероба ― празен освен насъбралите се топки прах.
 	— Ади, в момента не съм в настроение да си играя на криеница. ― Гласът ми раздра тишината. Потрих задната част на врата си и се намръщих, защото усетих кир.
 	Затворих вратата на виолетовата стая. Когато стигнах до стаята на Волфганг, не можах да завъртя дръжката. Стиснах по-здраво, опитах отново, но вратата се оказа заключена.
 	— Отвори тъпата врата, Ади!
 	Никакви сладки приказки повече, писна ми. Облегнах се на твърдото дърво и зачаках ключалката да щракне. Нищо не се случи. Светлината изпод вратата не трепна, не премина сянка. Отвътре не долитаха никакви звуци, нямаше признаци на живот.
 	Може би Волфганг беше заключил вратата, преди да замине за Сан Франциско. Може би използва стаята, за да натрупа в нея ценностите на майка си, защото е решил, че ще доведа чистачи, докато го няма. Добре го е измислил ― а аз все още се надявах да намеря кой да почисти.
 	Оставаше единствено банята. Пантите на вратата изскърцаха, когато я отворих широко. Натиснах старовремското копче за лампата и се запитах дали Волфганг ще иска да обнови електрическата инсталация, преди да продаде къщата.
 	Ади не беше в банята. Пристъпих към ваната с крачета-лапи и дръпнах завесата, за да се уверя, че не е вътре. Ваната блестеше, а когато я докоснах, се оказа безупречно чиста. На стената се виждаше избледняло място там, където е стоял рингът за кърпа, а вътре във ваната се мъдреше умрял паяк.
 	— Гадост. ― Намръщих се и се погледнах в огледалото над чистата мивка. Къдрави спирали се бяха измъкнали от мястото си и стърчаха като миниатюрни антени. От слепоочието ми се стичаше капка пот и се опитваше да се настани в бръчките на врата. Огромно черно петно се бе размазало на челото ми, брат близнак на онова на ръката. ― Още по-голяма гадост.
 	Тоалетната блестеше и ми напомни, че след като окосих, изпих цяла бутилка вода. Вдигнах капака, доволна, че на дъното на тоалетната чиния с петна от ръжда има вода. „Когато си в Рим…“ помислих си и затворих вратата.
 	Огледах безупречно чистия под в бяло и черно, докато си вършех работата, и осъзнах, че след кухнята банята е най-чистото помещение в къщата. Волфганг сигурно ги беше лъснал след първия ми оглед. Малък матов кристал върху черна плочка близо до една от лапите на ваната привлече погледа ми. Изкуствен ли беше? Дали не е диамант? Скъпоценен камък, изпаднал от джоба на Волфганг, докато той е чистил.
 	Посегнах, грабнах го и забелязах отчупено парченце, докато го разглеждах.
 	В коридора навън изскърца врата.
 	— Стой на място, Ади! ― изкрещях и пъхнах кристала в джоба си. Щом приключих, пуснах водата, пропуснах да си измия ръцете и хукнах да спипам беладжийката. Отворих широко вратата.
 	Коридорът се оказа празен.
 	От стаята на Волфганг се процеждаше дневна светлина. Ади се беше изнизала и в бързината бе оставила вратата отворена. Малката гадинка нямаше да яде бонбони цял месец.
 	Стиснах топката на вратата и понечих да я затворя, но любопитството ме победи и влязох в стаята. Конете и конярите по зелените стени преследваха горките лисици, без да издадат и звук. Масивен старомоден ключ бе пъхнат в ключалката под топката.
 	Заобиколих на пръсти двойното легло, като внимавах да не вдигна насъбралия се по кувертюрата прах. Какво ли е представлявал Волфганг като дете? А като тийнейджър? Ами като млад мъж? Препаратът за почистване не прикриваше миризмата на бръснарски спирт.
 	На пода до тоалетката видях медна рамка за снимка. Намръщих се, наведох се и я вдигнах, като внимавах счупеното стъкло да не се пръсне наоколо. От черно-бялата снимка ме гледаше млада жена с дълъг нос и скосено чело, леденостудени очи, тънки устни и тъмна коса.
 	Това ли беше майката на Волфганг? Тази жена ли бяха наричали вещица Натали и съучениците й? Забелязах бегла прилика с Волфганг в скулите и брадичката.
 	В коридора се блъсна друга врата и шумът ме изтръгна от мислите ми.
 	— Аделин Рене! ― изкрещях и оставих снимката на тоалетката, преди да изляза отново в коридора. ― Нямаш представа колко си загази…
 	Още три врати зееха широко отворени и аз забравих да довърша.
 	Нали чух трясък на врата?
 	Тръгнах към прозореца в края на коридора, точно срещу банята, и надникнах в другите стаи, докато минавах. Така и не открих Ади.
 	Прозорецът гледаше на запад, към двора. Взрях се през мръсното стъкло. Долу Ади и Кели обикаляха в кръг Натали, която се опитваше с помощта на патериците да се придвижи към гаража, където беше коленичил Лейн и ровеше в пръстта. Докато ги наблюдавах, Ади направи циганско колело, въпреки че ръката й беше увита в кърпа, а когато стъпи отново на крака, се обърна с широка усмивка към Кели.
 	Една от вратите зад мен щракна и се затвори.
 	Обърнах се в посока на звука, ръцете ми настръхнаха, сърцето и дробовете ми се сгушиха чак в гърлото.
 	Вратата към стаята на Волфганг отново бе затворена.
 	— Ехо? ― прошепнах, прочистих гърло, след това пробвах по-силно. ― Имали някой?
 	Отговори ми само тишина.
 	Пристъпих на пръсти към вратата, затаила дъх, когато стиснах дръжката.
 	Не успях да я завъртя. Отново беше заключена.
 	Погледнах към ивицата светлина, която се процеждаше изпод вратата, и се опитах да намеря разумно, логично обяснение за затварящите се врати в тази стара къща.
 	От другата страна изскърца врата.
 	 
 	 
 	 
 	Неделя, 15 юли

 	 
 	Осемнайсет часа по-късно, докато стоях в нова къща, в която никой досега не беше живял, в разрастващо се предградие на около единайсет километра извън град Дедууд, проклинах развинтеното си въображение.
 	Док размаха ръка пред лицето ми.
 	— Ехо? Има ли някой тук?
 	Примигнах, за да прогоня размазалите се образи. Очите ми горяха от безсъние ― цяла нощ се бях мятала, преследвана от вещици и клоуни.
 	— Извинявай, Док, попитали ме нещо?
 	— Да, два пъти. ― Док се облегна на островчето в средата на кухнята с газова печка и гранитен плот. Ухили се лениво, както обикновено. ― Късно ли си легна снощи?
 	— Нощта се оказа дълга ― отвърнах и стиснах с пръсти основата на носа си. Мирисът на новия мокет изпълваше синусите ми и не помагаше болката, която блъскаше в главата ми, да утихне ― прекрасен страничен ефект от броенето на призраци в ранните часове на утрото.
 	Не споделих за преживяното вчера в къщата на Хеслър с Натали и леля Зоуи ― отчасти защото не знаех какво да мисля за цялата работа, но най-вече защото се изчервявах само при мисълта как бях тласкана от паника, готова да спася живота си при най-обикновени шумове, докато къщата е пукала и скърцала, готова за нощен сън. За момиче, което не вярва в призраци, въображението ми беше превъртяло, дори без да го стимулирам.
 	— Поредната страхотна среща? ― опита се да подпита Док.
 	Гледах го няколко секунди в търсене на подигравка, цинизъм, дори се надявах да мярна ревност, но потънах в кафявите очи, които ме наблюдаваха. Поколебах се дали да не разкажа на Док за историята със затварянето и отварянето на вратите, да споделя с него зловещата си тайна. Не, щеше да ме помисли за някоя откачалка.
 	— Нямаше никаква среща. Просто обичайното забавление, за което трябва да благодаря на безсънието.
 	— Това обяснява тъмните кръгове.
 	Кимнах.
 	— Зачервените очи.
 	Продължих да кимам.
 	— Дивата коса.
 	— Ей, я ме остави на мира. ― Пригладих косата си. Знаех си, че и днес трябва да я вържа.
 	Той се разсмя, оттласна се от островчето и подръпна една къдрица под слепоочието ми, когато мина покрай мен.
 	— Просто майтап. Изглеждаш прекрасно, както обикновено.
 	Дървесният аромат на одеколона му се понесе след него и събуди апетита ми за повече ― само едно докосване ― докато го следвах към хола с таван като в катедрала.
 	Поколебах се на мекия килим, все още замислена над думите му както винаги. Нещо в мен се пречупи. Скръстих ръце на гърдите. Според мен, нещата между нас трябваше да си останат прости и ясни. Той или ме харесваше, или не.
 	Не че трябваше да ми пука какво харесва Док, след като Волфганг очевидно проявяваше интерес към мен. За съжаление, ми пукаше ― поне на тялото ми, въпреки откаченото душене и сумтене на Док при всяко влизане в къща.
 	Какво ми ставаше, та един мъж не ми беше достатъчен, след като не бях и припарвала до представител на другия пол през изминалите две години? Може би като се мотаех с Натали толкова често, ръждясалото ми либидо започваше да се задейства. Може би просто ми се искаше психарски секс.
 	— Слушай, Док ― започнах с намерение да изясня нещата веднъж завинаги. Днес се чувствах твърде изморена за флиртаджийски игри. ― Двамата с теб трябва да поговорим за…
 	Входната врата се отвори и ме прекъсна.
 	Лепнах си усмивка и се обърнах, когато в стаята влезе млада двойка ― приличаха на хипита. След тях ситнеше червенокосата брокерка, която изрита двама ни с Харви от „отворените врати“ вчера. Джесика Рабит смръщи чело, докато ме гледаше лошо, което ми подсказа, че не е забравила прощалната реплика на Харви колко стегнат бил кльощавият й задник, и стиснатите устни потвърдиха съмнението ми, че е чула как се изсмях.
 	— Здравейте отново. ― Гласът й беше меден, но усмивката ― кисела.
 	— Здрасти. ― Посочих застаналия до стълбите Док. ― Ние почти приключихме тук.
 	Тя премести поглед към Док и цялото й лице пламна в наситено розово пред очите ми.
 	— Приключихме ― заяви Док, стисна ръката ми и ме повлече към отворената врата.
 	— Какво правиш? ― попитах, докато ме мъкнеше след себе си под палещото слънце. Извадих слънчевите си очила от деколтето на сатенения потник. ― Дори не погледна голямата спалня с вградената сауна и ваната.
 	— Няма нужда. ― Все още стискаше ръката ми и ме теглеше по тротоара към „Бронко“-то с едри крачки.
 	— Значи това е поредното „не“.
 	— Бинго.
 	— Чакайте ― изкрещя след нас един глас тъкмо когато бяхме в самия край на алеята.
 	Док спря толкова бързо, че се блъснах в гърба му. Потрих носа си, обърнах се и видях червенокосата да върви след нас.
 	— Мама му стара ― чух тихата ругатня на Док.
 	— Ти! ― Устните на червенокосата бяха разкривени, готови за ръмжене, докато разкъсва Док на ситни парченца с острия си като бръснач поглед.
 	— Здравей, Тифани ― поздрави Док. ― Изглеждаш добре.
 	Тифани ли?
 	— Ти, смрадлив мръснико! ― Преди дори да успея да мигна, тя зашлеви Док през лицето.
 	— Господи! ― Док отстъпи назад и притисна длан към бузата си. ― Какво ти става, жено?
 	— Какво ми става ли? ― Кълна се, че очите й всеки момент щяха да изскочат от главата. ― Тръгна си, без да кажеш и дума. Не се обади. Не вдигаш, когато ти звъня. Дори си сменил хотела си.
 	Бях готова да се закълна, че от разширените й ноздри започва да излиза пушек.
 	— Преувеличаваш ― отвърна спокойно Док, но стегнатата му челюст го издаде.
 	— Ти си един егоистичен копелдак.
 	Леле, боже! Стоях с отворена уста и го знаех, но не можех да я затворя, не и след като имах място на първия ред за шампионата ― Док срещу лудата червенокоса.
 	— Тифани, успокой се.
 	Тя замахна отново към него, но този път Док се отмести и стисна китката й във въздуха.
 	— Държиш се като пълна глупачка пред клиентите си. ― Поразяващият бяс в погледа на Док беше в състояние да превърне обикновен смъртен в ледена висулка.
 	Обърнах се към вратата на къщата. Двамата младежи бяха застанали там и също като мен наблюдаваха сцената с отворени усти.
 	— Майната ти! ― изфуча Тифани. Мога да се закълна, че думите й бяха последвани от съскане.
 	— Сбогом, Тифани.
 	— Дано пукнеш от ужасна смърт.
 	— И аз се радвам, че се видяхме. ― Док пусна китката й и стисна отново моята. ― Тръгваме си, Вайолет.
 	Заситних след него по тротоара. Пресякохме улицата и тръгнахме към „Бронко“-то ми, а челюстта ми продължаваше да виси надолу.
 	— Мама му стара! Доколкото разбирам, вие двамата се познавате ― казах, когато най-сетне намерих сили да проговоря.
 	— Може и така да се каже. ― Той отвори вратата откъм шофьорското място и ме натъпка вътре.
 	— При това интимно. ― Да не говорим как изглеждаше отстрани, ако се съди по зверските физиономии, които Тифани правеше към нас от отсрещния тротоар.
 	— Зависи какво разбираш под „интимно“. ― Той хлопна вратата и заобиколи колата.
 	Изчаках го да се качи и да затвори и своята врата.
 	— „Интимно“ означава, че сте се срещали, както ви е майка родила.
 	Не знам защо ровех и исках да науча още подробности. Може би просто бях в шок. Дали пък не ревнувах? Сигурно ми беше приятно да наблюдавам как Док се гърчи и поти, точно както се случваше с мен досега.
 	Той гледаше право пред себе си.
 	— В такъв случай, отговорът е „да“.
 	Включих двигателя и мистерията около връзката му с червенокосата започна да се изяснява, докато шокът ми отстъпваше и горещ полъх от таблото парна кожата ми.
 	— Не съм ли първият ти брокер в града?
 	— Технически, да. Офисът й е в Спиърфиш.
 	Докато минавахме през квартала, непрекъснато го стрелках с поглед и наблюдавах поруменелите му бузи.
 	— Мислех, че е забранено да спиш с брокера си. ― Ето, казах го. Просто не се сдържах. Нещо в мен искаше да му натрие носа, да го жилне поне малко, задето ме отхвърли отначало.
 	Той се обърна и ме погледна.
 	— Така е.
 	Извих вежди, спрях на главното кръстовище на магистралата и зачаках дълга верига коли да преминат, преди да се отправя към Дедууд.
 	— Вайолет.
 	Оставаха осем автомобила.
 	— М-м-м? ― Погледнах към него и не успях да откъсна очи.
 	— Ти си много по-добър брокер от нея.
 	Вратът ми пламна от комплимента, но гордостта ми беше наранена.
 	— Благодаря.
 	Шест автомобила.
 	— Ако правим секс ― продължи той, ― ще се наложи да си намеря нов брокер, а ми писна да си сменям хотелските стаи.
 	— Никога не съм казала, че искам да правя секс с теб. ― Прозвуча по-извинително, отколкото ми се искаше.
 	— Не е нужно да го казваш.
 	Ушите ми бръмнаха. Това пък какво трябва да означава? Имах няколко видения, свързани с плътта му, но това беше всичко. Не съм имала намерение да правя каквото и да било… по всяка вероятност. ― Би трябвало да си наясно, че не си неустоим за жените.
 	Пет автомобила.
 	— Знам, но ти излизаш на срещи с клиенти.
 	Дяволите да го вземат Харви и голямата му уста!
 	— Обикновено не го правя. Това беше изключение. За пръв път.
 	— Сигурна ли си?
 	Да! Не! Може би!
 	— Убедена съм.
 	— Щом казваш.
 	Започнах да потропвам с пръсти по волана и нарочно отправих поглед през предния прозорец.
 	— Това, че откачената червенокоса не е в състояние да си държи…
 	Гащичките на мястото им.
 	— …ръцете, където трябва ― продължих аз, ― не означава, че и аз не мога.
 	— Точно така.
 	Стрелнах го тайно с поглед. Той се беше обърнал към трите коли, които наближаваха, с устни, изкривени в нещо като усмивка. Дяволите да го вземат, задето извъртя нещата така, че аз се оказах в огъня.
 	Дяволите да ме вземат и мен, че му позволих.
 	— Освен това се виждам с един човек. Може и така да се каже… поне засега.
 	— Излизали сте на една среща.
 	— Разбрали сме се за втора за тази седмица.
 	— Честито.
 	Остана само една кола.
 	— Няма да спя с теб. ― Думите ми прозвучаха крайно неубедително.
 	— Добре.
 	През останалия път до офиса мълчахме. Трябваше да покажа на Док още една къща, но след фойерверките и последвалото шоу реших да приключим за днес. Трябваше ми разстояние и време, за да се поуспокоя и да си събера отново мислите.
 	На паркинга се натъкнахме на Мона. Тя отиваше към джипа си, до който паркирах. Видяхме се тъкмо когато ние слизахме от „Бронко“-то.
 	— Ти разбра ли новината? ― попита тя, докато отключваше вратата.
 	Погледнах към Док, за да разбера дали има представа за какво говори. Той смръщи чело и погледна Мона. Бузата му все още бе зачервена от шамара на Тифани.
 	— Каква новина? ― Заслоних очи, за да се предпазя от жаркото слънце.
 	— За снощното отвличане.
 	 
 	 
 	 
 	≈14≈

 	 
 	По-късно същия следобед, когато паркирах „Бронко“-то на алеята пред дома на леля Зоуи, Ади и Кели бяха коленичили пред верандата. Между тях беше поставен един от кашоните, които използвахме, когато се местехме през пролетта ― отстрани пишеше „книгите на Лейн“. Ади вдигна поглед от кашона и ми махна, когато изключих двигателя.
 	Отворих вратата, но останах на мястото си и отпуснах глава назад, за да вдъхна аромата на топъл бор и напечен чакъл, който изпълваше колата отвътре. През последните четири часа слушах как Рей се мазни на клиентите си и успява да сключи две сделки, от което ми се зави свят.
 	Разполагах с две седмици, преди Джейн да дръпне шалтера, а единственият човек, който можеше да спаси работата и живота ми, се мръщеше на всяка къща, която му показвах. Морето от провали се опитваше да ме удави, завличаше ме зад шамандурата. Беше въпрос на време акулите да усетят мириса на прясна кръв и да се нахвърлят настървено върху мен.
 	От другата страна на улицата някой хлопна мрежеста врата и звукът ме изтръгна от монолога „Животът е скапан“. Намръщих се, когато видях Харви да ситни към мен по пътеката на госпожица Гейри.
 	Скочих от джипа, докато той пресичаше улицата. Да не би дъртият скапаняк вече да бе оплел в паяжината си съседката на леля Зоуи?
 	— Къде ти е колата?
 	— В гаража на Биатрис. ― Харви не обърна никакво внимание на сключените ми вежди. ― Ти разбра ли за момиченцето от Спиърфиш?
 	— Мона ми каза. ― Говорех тихо и поглеждах към децата, за да се уверя, че не слушат. Кикотът, който се носеше към нас, ме поуспокои. ― Все още съм смаяна, че момиченцето е успяло да избяга.
 	— Трябва да купиш на децата си една свирка като онази, която е имала малката.
 	Затворих вратата и се облегнах на нея.
 	— Потърсих на път към къщи, но в „Пигли Уигли“ нямат такива неща. Посъветваха ме да проверя в железарските магазини в Рапид.
 	— Мислила ли си за сълзотворен газ?
 	— В никакъв случай. Двамата ще го изпробват един върху друг.
 	Мрежестата врата на Биатрис Гейри изскърца и двамата се обърнахме.
 	— Уилис? ― Биатрис беше застанала на верандата, облечена в яркорозов сатенен халат до прасците, който откриваше пантофи с високи токчета и пухкави топчета отпред. Усмихна се, когато ни видя.
 	— А, Вайолет, здравей. За малко да не те позная с пусната коса. Много си елегантна в този нюанс на зеленото.
 	— Благодаря, госпожице Гейри. ― След като цяла нощ се мятах и въртях и се опитвах да преповторя случилото се в къщата на семейство Хеслър, най-сетне се заврях в банята и там открих, че от огледалото ме гледа Горгона Медуза. Заради часа, през който гладих блузата и полата и се опитвах да укротя косата си, като я попипвах тук и там, закъснях за работа. Накрая Док почти не забеляза усилията, които бях положила. Така ми се пада, след като се обличам, за да впечатля някого.
 	Харви присви очи към мен.
 	— Обикновено си с вързана коса. Какво става?
 	Не обърнах никакво внимание на пронизващия поглед на Харви.
 	— Да не би да си имала среща с важен клиент? ― полюбопитства Биатрис.
 	— Ами, да.
 	— Кой? ― настоя Харви.
 	— Изобщо не ти влиза в работата.
 	— Като твой бодигард вече ми влиза в работата.
 	— Вечерята е готова, Уилис ― каза Биатрис.
 	Слава богу. Звънецът за вечеря ме спаси. Докато Биатрис влизаше, развяла краищата на халата си, аз се ухилих на Харви.
 	— Уилис, значи? А на мен така и не ми позволи да те наричам с малкото ти име.
 	— А печеш ли ми черешови пайове?
 	— Забранено е от религията ми.
 	— Както и да ти намажа масълце на кифличката.
 	Намръщих се, като си представих Харви и Биатрис в компрометираща поза.
 	— Моята кифличка е забранена територия.
 	Той се изкиска и ме погали по косата.
 	— Ще дойда след вечеря.
 	След като го проследих с поглед как друса дупе по алеята на госпожица Гейри, тръгнах с тежка стъпка през двора на леля Зоуи към момичетата.
 	— Здрасти, мамо. Как мина днес на работа? ― Зад Ади зърнах празна опаковка от „М&М“.
 	Облегнах рамо на колоната на верандата и се насилих да се усмихна ― и да излъжа.
 	— Доста добре.
 	— Запозна ли се с някой готин мъж?
 	— Не. Къде е брат ти?
 	— Лепи зъби на конския череп.
 	Трябваше да се сетя сама.
 	— Какво има в кашона?
 	— Нищо.
 	Наведох се и мернах нещо, което приличаше на навито въже.
 	— Какво е това, Аделин?
 	Посегнах и извадих въжето. Само че то се сгърчи.
 	— Боже! ― Отскочих назад.
 	— Тя е още бебе, мамо. ― Раздвоен език се стрелна навън, когато Ади стисна змията за предполагаемия врат.
 	— Пет пари не давам. Разкарай я веднага.
 	— Мамо!
 	— Отнеси я при онези дървета. ― Посочих края на гората, която разделяше двора на леля Зоуи от гробището „Маунт Мория“. ― Веднага!
 	Ади измърмори нещо и пресече двора към боровете с гърчещата се змия, провиснала от ръката й. Кели наблюдаваше Ади намръщено.
 	Реших да използвам момента, за да изкопча от Кели подробности за майка й и баща й.
 	— Кели? ― Замълчах, за да помисля как по-деликатно да задам въпроса. ― Майка ти ще заминава ли някъде тези дни?
 	Тя сви кокалестите си рамене.
 	— Знаеш ли къде е баща ти?
 	Домът на семейство Уаймъндс тънеше в тишина, когато минах оттам днес следобед. Дворът и алеята бяха пусти. Нямаше коли, поне такива с четири колела; вратата беше затворена.
 	— Разбира се. ― Кели заслони очи и ме погледна. ― На работа е.
 	Не бях забелязала да има ремонт на пътя.
 	— В неделя ли?
 	— Ами, да. Трябва да изкарва повече пари.
 	— Така ли казва? ― Може би Дона го беше казала. Децата бяха виртуози в подслушването и имитациите ― особено моите близнаци, най-вече когато ставаше въпрос за псувни и разговори как да си намеря мъж.
 	Тя кимна.
 	— Мама не може да работи заради Джони, затова татко работи и през уикенда.
 	— Сигурно затова го нямаше, когато вчера минах за дрехите ти.
 	— А той вече никога не си стои вкъщи през уикендите.
 	— Защото работи много ли?
 	— Не. Защото в събота и неделя спи у чичо Питър.
 	Представи нещата толкова просто и ясно, а аз продължавах да тъна в недоумение.
 	— Защо?
 	— Защото работи на новия мост, който строят до къщата на чичо Питър.
 	Не помнех нов мост близо до града.
 	— Къде живее чичо ти Питър?
 	— В Спиърфиш.
 	Отстъпих още една крачка назад. Гърдите ми се стегнаха, сякаш са ме халосали с тиган.
 	Нали детето, което било почти похитено, живееше в Спиърфиш? Какво невероятно съвпадение, мама му стара. Трябваше да поговоря с Натали.
 	— Няма я, мамо. ― Ади се върна на мястото си на верандата.
 	— Благодаря ти.
 	Тя въздъхна.
 	— Сега на какво ще направим дисекция утре?
 	Какво стана с куклените къщи и обличането на куклите?
 	— Може би на нищо.
 	— Колко скучно.
 	— Мислех, че леля Зоуи ще ви води на преход покрай Къстър Пийк.
 	— Да, сутринта. Ние се канехме да разпорим змията следобед.
 	— Змията не беше мъртва. ― Влечугите не влизаха в представата ми за гушкане, но мисълта, че Ади се кани да убие животно единствено за да види какво има вътре, ме накара да настръхна от ужас. Доколкото помнех, Джефри Дамър започнал кариерата си на сериен убиец, като ликвидирал безобидни домашни любимци.
 	— Кели знае как се убиват змии. ― Ади така и не разбра какъв смисъл влагах в казаното.
 	Кели грейна.
 	— Татко ми показа. Настъпваш я с тока си и й клъцваш главата.
 	— Добре. ― Започвах да си мисля, че на Кели малко й хлопа дъската. Ади просто трябваше да се сприятели с други деца. ― Какво ще кажете, вместо да си играете на операция с горката змия, утре следобед да отидем до езерото Пактола?
 	— Наистина ли? ― Ади скочи, широко усмихната, напълно забравила за змията. ― Ти ще поплуваш ли с нас?
 	Предпочитах да деля един спален чувал със змията на Ади, вместо да облека бански на обществено място ― но как да откажа, след като видях въодушевлението в очите й.
 	— Разбира се.
 	— Мама не ми е сложила банския в багажа ― оплака се Кели.
 	— Ще вземеш един от моите. ― Ади стисна ръката й. ― Да вървим да ти изберем.
 	— Измий си ръцете, Аделин ― провикнах се към гърбовете на момичетата, когато влетяха вътре в къщата и изтрополиха нагоре по стълбите. Последвах ги, без да вдигам чак толкова много шум, и се отбих в кухнята, където леля Зоуи беше застанала до мивката и гледаше през прозореца към задния двор.
 	Отидох при нея и погледнах към мястото, от което стърчеше дупето на сина ми. Приличаше на костенурка, заела се да изрови гнездо в пясъка, докато разширяваше дупката, в която беше открил останките на коня.
 	— Мислех, че лепи зъби на черепа.
 	— Точно това правеше. ― Леля Зоуи посочи към масата за пикник, където беше поставен черепът. ― Не му достигат четири и той е решил да ги открие.
 	— А после какво?
 	— Следва гръбнакът.
 	— Ще ти изрови двора, докато приключи.
 	Тя се усмихна.
 	— Знам.
 	— Искаш ли да го спра?
 	— В никакъв случай. Един господ знае какво друго ще открие. Предпочитам да видя върху какво съм живяла през всичките тези години.
 	Надявах се и аз да бъда така непредубедена като леля Зоуи, когато порасна.
 	— Ще ти купя нова трева, когато той приключи.
 	— Недей. Да се опитвам да поддържам зелена тревата по тези сухи хълмове е просто разхищение на вода. Освен това винаги съм искала да експериментирам с готови лехи, но така и не ми остава време и енергия, за да разровя отпред.
 	Пресякох кухнята и отворих хладилника, за да извадя студено безалкохолно.
 	— Познаваш ли добре бащата на Кели?
 	— Единствено от спортните страници по времето, когато играеше футбол.
 	Отворих кутията и изгълтах част от подсладената напитка. Трябваше спешно да поговоря с Натали.
 	— Обаждал ли се е някой по обявата за запознанства?
 	— Днес не.
 	— Слава богу. ― Грабнах телефона и набрах Натали. На четвъртото иззвъняване се включи телефонният секретар. Затворих, без да оставя съобщение.
 	— По дяволите. Къде се е дянала?
 	Въпросът ми накара леля Зоуи да се дръпне от прозореца.
 	— Кой?
 	— Натали.
 	— А, тя се обади днес сутринта. Майка й паднала и си наранила бедрото. Натали отиваше в Хил Сити, там щяла да прекара нощта и утре сутринта да откара майка си в клиника.
 	— Падането изглежда е заразно. Каза ли кога ще се върне?
 	— Утре вечер. Спомена за страхотна среща във вторник, която нямало начин да пропусне.
 	Срещата й с Док. Мъничко зелено чудовище се размърда в корема ми.
 	— Ти чу ли за малкото момиченце в Спиърфиш? ― попита леля Зоуи.
 	Кимнах и топнах пръст в жълтия кремообразен сос, който къкреше на котлона. Беше горещ, с пикантен вкус.
 	— Сигурно е същият похитител, нали?
 	— Вероятно, но другите момиченца са били от Лийд и Дедууд. Руси. Защо Спиърфиш? Защо с кестенява коса?
 	Свих рамене.
 	— Може би прави промени.
 	— Или пък е просто номер.
 	— Какво? Защо?
 	Леля Зоуи перна пръста ми, когато започнах да греба сос двойно по-бързо, и ме побутна настрани от печката. ― За да се отпуснат хората тук. Ако Торбалан си е заминал от града, те ще оставят децата си отново да играят навън, след като мръкне.
 	— Хората няма да свалят гарда толкова бързо, нали? ― Аз поне не бих го направила.
 	— Не всички.
 	Облегнах се на плота и останах още няколко секунди да наблюдавам как леля Зоуи бърка соса. Светът ми бе притъмнял от тревога, а по гърба ми пробягваха тръпки.
 	— Дано грешиш.
 	Тя задържа погледа ми.
 	— И аз се надявам на същото.
 	 
 	 
 	 
 	Понеделник, 16 юли

 	 
 	Денят, както обикновено, беше слънчев, но по обяд задуха хладен вятър, скупчиха се тъмни облаци и светкавиците заплашиха да доведат плющящ дъжд. След няколко тътена момичетата склониха да отидем до спортния център, вместо да рискуваме светкавиците да ни изпържат в езерото Пактола.
 	Лейн предпочете да остане с леля Зоуи в остъклената й галерия. Дебела книга, наречена „Археология на костите на бозайниците“, бе пъхната под мишницата му, когато се качи в пикапа на леля Зоуи. Казах си, че следващия път, когато ме нападне безсъние, ще взема книгата и със сигурност ще заспя още преди да съм прочела съдържанието.
 	С влизането ни посрещна миризма на хлор. Момичетата се втурнаха към съблекалните. Аз подадох на мляскащата дъвка госпожица на входа банкнота от двайсет долара за мъчението, наречено бански костюм.
 	— По дяволите ― каза брюнетката с конска опашка, когато отвори касата. ― Трябват ми още по един. Ей сега се връщам.
 	Тя отвори вратата с надпис „Офис“ и хлътна вътре.
 	Докато си чаках рестото, огледах помещението. Стените бяха покрити със снимки в рамки ― някои черно-бели, други цветни, всичките на хора. Приближих се и огледах една избеляла снимка. Отдолу пишеше: „Дедууд ― юни 1943“. Банските на момичетата бяха скромни, цели, с щръкнали миниполички и горнища в сърцевидна форма. Имената бяха записани под снимката; някои от фамилиите бяха същите като на сегашните членове на търговската палата. По тези места крушите не падаха далече от дърветата.
 	— Заповядайте, госпожо.
 	Трепнах, като чух старческото обръщение от тийнейджърката. Едва потиснах желанието си да й се изплезя и грабнах банкнотите, които ми подаде.
 	Взех бърз душ и се намръщих, когато видях тялото си в бански на точки в огледалото на съблекалнята. След това се промъкнах тихомълком при момичетата.
 	Басейнът беше пълен с хора, които се плискаха. Около мен ехтеше смях. Изглежда, ние бяхме единствените, които имаха намерение да се киснат цял следобед. Огледах човешките шамандури с надеждата да зърна познатата руса главица.
 	— Скочи във водата със свито на топка тяло, мамо! ― извика Ади. Двете с Кели бяха в дълбокия край.
 	Как ли пък не! Ако цопна вътре, щях да удавя децата в предучилищна възраст, които се учеха да плуват в плиткия край.
 	— Иска ми се да видя как ще го направиш ― чух прекалено познат баритон зад себе си.
 	Затворих очи и мобилизирах самоувереността си. Точно в плувния басейн ли, от всички градове по цял свят…
 	Лепнах усмивка на устата си и се обърнах. Док се беше изправил зад мен по тъмносини шорти.
 	— Здравей, Вайолет. ― Погледът му се плъзна, както обикновено, към ноктите на краката ми, а после отново се върна нагоре. ― Хубави колене.
 	Постарах се да не зяпам голите му гърди, затова забих поглед в плитката трапчинка на брадичката му.
 	— Здрасти. Често ли идваш тук?
 	— Сравнително често.
 	Това обясняваше тениската и късите панталонки, които беше облякъл в събота, и изваяните контури на торса му, които бях решила да не забелязвам.
 	— Досега не съм те виждал тук ― отбеляза той.
 	— Алергична съм към упражненията.
 	Той се разсмя и по адамовата му ябълка потече капка вода.
 	— Значи губя. Много ми се искаше да се посчепкаме.
 	Лицето ми пламна, тъй като пренесох значението на думите му в спалнята.
 	— На баскетболното игрище ― уточни той, широко усмихнат.
 	Кимнах и се престорих, че веднага съм разбрала какво има предвид.
 	— С удоволствие, но не съм докосвала топка от години.
 	Думите едва бяха излезли от устата ми, и ми се прииска да си прехапя езика.
 	— Сериозно. Нито една ли? Лоша работа.
 	Долових насмешливи нотки в гласа му.
 	— Идваш ли, мамо? ― Ади излезе от басейна.
 	Отклоняване на вниманието. Слава богу!
 	— Разбира се.
 	Ади погледна Док изпод щръкналите си руси мигли.
 	— Я, аз те познавам.
 	— Точно така. Как е пилето?
 	Тя сви рамене и перна падналите над очите й кичури.
 	— Добре. Мама ме накара да се отърва от нея. Да знаеш наблизо да има хубава ферма за пиленца?
 	— И това го казва дете!
 	Очите на Док заблестяха, когато забеляза, че се подсмихвам.
 	— Не, но съм чувал за няколко места в Невада.
 	Ади се намръщи.
 	— Прекалено далече е. А ти искаш ли да поиграеш на „Марко Поло“ с нас?
 	— Само ако и мама играе.
 	— Нали ще играеш, мамо? ― Тя се намръщи, когато забеляза, че се колебая. ― Моля те, поиграй с нас.
 	Притисната в ъгъла, аз въздъхнах.
 	— Разбира се.
 	След като половин час газих из водата и крещях „Марко“ повече пъти, отколкото „Поло“, измъкнах разтрепераните си крайници на гладкия циментов ръб и заявих, че съм дотук. Докато краката ми висяха в басейна, разглеждах внимателно другите клиенти и хапех долната си устна.
 	Док доплиска до мен и легна на самия ръб. Тялото му бе опънато до моето ― визуална шведска маса от мъжка плът с маслинен цвят.
 	— Ти си готино парче, Вайолет.
 	— Благодаря.
 	Дългите му крака шляпаха във водата до мен. Забелязах блед вертикален белег от външната страна на прасеца му. Пръстите ми се сгърчиха, нетърпеливи да го докоснат, да проучат цялото му тяло.
 	— Обзалагам се, че няколко урока по плуване ще ти се отразят добре.
 	Срещнах погледа му с извити вежди.
 	— Уроци ли ми предлагаш?
 

 	— Точно така. Възползвам се от всяка възможност да се добера до красиво момиче по бански.
 	Док караше температурата ми да варира между горещо и изпепеляващо и така прогони последните студени тръпки. Затворих очи, отвратена от неспособността си да остана спокойна и да запазя контрол.
 	— Престани да флиртуваш с мен.
 	Тихият му смях точно до ухото ми ме накара да потръпна.
 	— С теб е толкова забавно.
 	Отворих очи и видях, че е до мен. Рамото му почти докосваше моето, тъмните му очи бяха на няколко сантиметра от моите. Нещо трепна в тях. Върховете на ноктите ми пареха.
 	— На теб може и да ти е забавно. ― Той добре владееше либидото си. Моето обаче непрекъснато ме подритваше. ― Някои от нас са твърде ръждясали за тази игра.
 	— Ръждясали ли? Нищо подобно, Вайолет. Поне ако се съди по това как ме наблюдаваш.
 	— Не знам какво имаш предвид. ― Тъй като ме беше изловил, се престорих на напълно невинна.
 	— Лъжец. ― Той примигна и топлината изчезна ― освен разтопената лава, която все още стоеше в стомаха ми.
 	Отклоних поглед и бузите ми се обагриха в алено, за да покажат колко неловко се чувствам. Беше ми горещо, чувствах се разголена и унижена пред красив мъж ― върна се спомен от гимназията, когато шините и сутиените с подплънки превръщаха живота в адска сложнотия. А сега две деца и увиснало тяло доставяха горивото.
 	— Трябва да запишеш Ади в отбора по плуване ― каза Док. ― Тя плува добре.
 	Веднага се възползвах от смяната на темата.
 	— Има ли пробен период?
 	— Не знам. Има списък за записване във фоайето.
 	Това ми напомни за нещо, което Кели казала на Ади, когато се запознали. Ади го повтори пред мен след пътуването до Дайнасор Парк. Беше за Кели и Ема Крансън ― момичето, изчезнало през август, което прекарвало значителна част от времето си в спортния център.
 	Скочих.
 	— Къде отиваш? ― попита Док.
 	— Връщам се веднага.
 	Навън, във фоайето, момичето говореше по розовия си мобилен телефон. Вдигна поглед към мен, когато се изправих пред стената с цветни снимки, но не прекъсна разговора си.
 	Прегледах датите на снимките, докато най-сетне стигнах до миналото лято, но ми трябваше стол, за да прочета имената. Вдигнах се на пръсти и видях Кели на първия ред, третата отляво надясно. Сега косата й беше по-дълга.
 	През три момичета надясно видях Ема. Овалното й като на Ади лице беше обрамчено от късо подстригани руси къдрици. Сърцето ми се качи в ушите. Присвих очи към снимката и се опитах да прочета имената на останалите момиченца.
 	— Какво правиш? ― Док ме беше последвал.
 	— Търся връзка. ― Погледнах през рамо към него. Той бе с цяла глава по-висок от мен. ― Можеш ли да прочетеш имената на тази снимка?
 	— Разбира се. ― Започна от първия ред и потвърди, че бях видяла точно Кели и Ема.
 	— Продължавай ― подканих го аз и се подпрях на голото му рамо, за да запазя равновесие, да се изправя на пръсти и да видя лицето на всяко едно от момиченцата.
 	Тина Тъкър, изчезнала в началото на месеца, се намираше от лявата страна на задния ред. Русата й коса беше дълга и права. Джейд Нюъл ― момичето, излязло от библиотеката миналия януари и изчезнало безследно, беше втората отдясно.
 	Потрих чело. Какви бяха шансовете и трите изчезнали момичета да са в един отбор?
 	— Хм. ― Док се намръщи към снимката.
 	— Какво?
 	— Треньорът липсва.
 	— Знаеш ли поне как се казва?
 	Док кимна.
 	— Джеф Уаймъндс. Бащата на Кели. Прекалено голямо съвпадение, нали?
 	 
 	 
 	 
 	≈15≈

 	 
 	— Не можеш да отидеш в полицията ― заяви старият Харви, докато седяхме на масата за пикник на леля Зоуи в сумрака и си хапвахме от остатъците на домашния черешов пай на Биатрис Гейри.
 	Преглътнах черешовата сладост.
 	— Защо?
 	— Не разполагаш с достатъчно доказателства.
 	— Не твърдя, че Джеф е виновен. ― Ако не друго, то поне не бих го казала пред хора.
 	Потръпнах в студения въздух и закопчах якето си до врата. Следобедните бури бяха изсмукали жегата от хълмовете и бяха оставили влага и хлад. Докато прехвърлях последното парче пай в чинията си, погледнах Харви.
 	— Искам да разбера дали ченгетата вече знаят за отбора по плуване.
 	— Знаят.
 	Ококорих се.
 	— Ти пък откъде знаеш?
 	— Говорих с Куп, след като ти ми позвъни за снимката на отбора. Каза, че полицията проверила цялата работа с отбора, когато и второто момиченце изчезнало. Проверили и родителите, дори семейство Уаймъндс.
 	Куп ли?
 	— Кой е Куп? Да не би да е някой от приятелчетата ти по чашка?
 	— Не. Куп не е много общителен. Предпочита да си пие сам. ― Харви бодна нова хапка от пая.
 	— А въпросният Куп откъде знае толкова много за случая?
 	— Куп е детектив в полицията на Дедууд. Освен това ми е племенник.
 	Спрях да дъвча, когато научих тази дребна подробност.
 	— Племенник ли?
 	— Да, племенник. Най-малкото дете на надутата ми по-голяма сестра. Както и да е, Куп разправя, че Уаймъндс имал алиби… нещо като алиби.
 	— Какво означава „нещо като алиби“? Не звучи много определено. Може би не са ровили достатъчно надълбоко. Може би трябва отново да проверят Джеф. ― Тогава сигурно дори не са знаели за якето.
 	Харви насочи вилицата си към мен.
 	— Вече не се намираш в Рапид Сити, момиче.
 	Така беше. Бях зарязала жалкото съществуване като продавач на автомобили ― тогава нямах свободно време за децата си и те растяха не само без баща, а и без майка. Бях закъснявала за предостатъчно рождени дни през годините, които никога нямаше да се върнат, но имах чувството, че Харви говори за нещо друго.
 	— Какво точно имаш предвид? ― попитах аз. Да се пазя от летящи маймуни и разфучали се котки ли?
 	— Не можеш да обвиниш местен за нещо, без да разполагаш с твърдо доказателство.
 	— Какво ще рече твърдо!
 	— Да го спипаш с кръв по ръцете.
 	— Ами якето? ― Бях го показала на Харви, когато той пристигна с пая.
 	— Много добре знаеш, че това не е достатъчно. Освен, това, по него няма кръв.
 	Намръщих на образа, който се натрапи в мислите ми, и побутнах остатъка от черешовия пай.
 	— Дори не знаем какво се е случило с Ема. Ами ако съм попаднала на нещо?
 	Той изсумтя.
 	— Теорията ти е цялата на дупки, също като любимите ми гащи.
 	— Нали ти казах снощи, че бельото ти е тема, за която забранявам да ми говориш.
 	Той се ухили и кимна към остатъка от пая ми.
 	— Ще го ядеш ли?
 	Побутнах чинията към него.
 	— Да знаеш, че това е част от сделката.
 	— Каква сделка?
 	— Вечеря по веднъж в седмицата ― клаузата, включена в договора ти.
 	— Че ти дори не си направила пая.
 	— Не съм, но донесох кофата с пилешко.
 	— Добре, де, но следващата седмица трябва да ме заведеш на някое по-лъскаво място. ― Той започна да дъвче и се намръщи. ― Ами ако грешиш за Джеф Уаймъндс?
 	— Тогава ченгетата ще продължат да търсят истинския похитител.
 	— Ченгетата продължават да търсят похитителя.
 	— Да, след като съсипаха репутацията на Уаймъндс. Наистина ли искаш да прибавиш и това към семейните проблеми на Кели?
 	Не, разбира се.
 	— Просто не мога да се отърва от това вътрешно чувство, че съм права за Джеф.
 	— Това е чиста алабалистика. ― Той дояде последното ми парченце пай. ― Ами момиченцето от Спиърфиш ― Чери Коблър*?
 	[* Cherry cobbler (англ.) ― Черешов пай с глазура или коричка. ― Б.пр.]
 	Харви не спираше да мисли за черешки.
 	— Да не би да говориш за Шери Доблър?
 	Той изсумтя.
 	— Все същата работа.
 	— Какво за нея?
 	— Тя не е била в отбора по плуване. Защо е посегнал на нея?
 	— Все още не съм открила причината.
 	— Защо му е на Джеф да отвлича момиченца от отбора, който ръководи? Всеки с малко мозък знае, че не бива да пикае в собствения си кладенец.
 	— Да, но в случая говорим за Джеф. Антените му не улавят всички канали, нали така? ― Поне така беше според Натали.
 	— Да, твърде много пъти си е удрял главата, но това просто го прави малко глупав понякога. За теб не знам, но „дървена глава“ и „напълно смахнат“ са различни неща, поне в моята ценностна система.
 	Фактът, че Харви притежава ценностна система, ме накара да се замисля.
 	— Мамо? ― провикна се Ади.
 	Обърнах се.
 	Ади надничаше от задната врата, от ъгъла на устата й беше провиснала пръчка лакрица.
 	— Току-що звънна бащата на Кели.
 	— Сигурно е усетил, че говориш за него ― прошепна Харви така, че да чуя единствено аз.
 	— Каза тя да се прибере веднага.
 	— Какво да правя? ― прошепнах на Харви.
 	Харви обра соса от черешовия пай с пръст и го облиза.
 	— Аз бих се качил на „Бронко“-то, защото домът на семейство Уаймъндс е на другия край на града. Но ако прецениш, че ще издържиш да въртиш педалите, докато Кели виси на кормилото, давай.
 	— Голям си умник. Питам те дали да я заведа у тях.
 	— Естествено. Освен ако не искаш да те хвърлят в затвора за отвличане.
 	— Ами ако той е виновен?
 	— Ами ако е просто баща, който иска да види дъщеря си?
 	Колкото и да ме присвиваше стомахът при мисълта, че трябва да заведа Кели у тях, знаех, че Харви е прав. Обърнах се към Ади.
 	— Кели събрала ли си е багажа?
 	Ади кимна.
 	— Кажи й да се качва в „Бронко“-то. Идвам веднага.
 	— Искам и аз да дойда. ― Ади бе готова да започне да мрънка.
 	— Няма да е тази вечер, миличка. ― Нито пък когато и да било друг път, стига да успея да се наложа. ― Ще ми отнеме малко време, докато отида и се върна.
 	— Все тая! ― Ади блъсна вратата след себе си.
 	Въздъхнах. Нищо чудно, че лъвовете понякога изяждат малките си.
 	— Има твоя нрав ― подсмихна се Харви.
 	— Ще й покажа аз какъв ми е нравът, ако не престане да се държи по този начин. ― Станах и взех чинията си. — Идваш ли?
 	— Ще си взема пушката.
 	При Харви това обикновено имаше двойно значение.
 	 
 	 
 	Пътуването до дома на семейство Уаймъндс мина бързо и тихо. Кели винаги се затваряше като мида в присъствието на възрастни, въпреки че често я бях чувала да бъбри, когато Ади беше единствената слушателка ― поредната черта на детето, от която настръхвах.
 	Когато влязохме на алеята пред къщата, Джеф беше вдигнал предния капак на тойотата. Два крака в дънки стърчаха от автомобила. Когато Кели изскочи от задната седалка, Джеф се измъкна иззад предната гума.
 	След „Здрасти, хлапе“ и целувка по челото на Кели, Джеф се затътри към отворения ми прозорец. Посегнах към копчето, за да го вдигна, но Харви угаси мотора и извади ключовете, преди да успея да го спра.
 	— Здравей, Вайолет Паркър. ― Джеф подпря ръце на вратата. Лицето му бе толкова близо, че видях порите под чернилката, полепнала по бузите му. Едрото му месесто тяло изпълваше целия ми прозорец и блокираше най-близкия ми път за бягство. Кимна рязко на Харви.
 	— Здравей… Джеф ― отвърнах. Миришеше така, сякаш се беше напръскал с машинно масло, а след това бе поръсил местата със ситна пръст. Пет пари не давах дали има обсесивно-компулсивно разстройство, или не. Ако ръката на Харви не стискаше китката ми, щяха да излазя върху дъртия и да избягам през прозореца, след което да хукна по пътя към безопасно място.
 	— Благодаря, че докара Кели.
 	Този път нямаше лезене, подхилкване, нито пък похотливи искрици в зелените очи. Кой беше този човек и какво бе сторил с чудовището, с което се запознах миналата седмица?
 	— Пак заповядай. Благодаря ти, че я остави да спи у нас.
 	— Свободна ли си за обяд в сряда?
 	— Ъ-ъ-ъ. ― Как ли пък не! Ти луд ли си, бе? Няма начин! Харви стисна силно ръката ми. ― Да, мисля, че да.
 	Погледнах злобно Харви, за да му стане ясно, че ще му го върна тъпкано.
 	— Добре. Трябва да поговоря с теб за… ― Той се поколеба и погледна грубия ми придружител. ― За нещо лично.
 	Господи, той знае, че съм взела якето. Преглътнах паническия си вик и някак успях да накарам лицевите си мускули да се извият в усмивка.
 	— Добре.
 	— Ще те взема от офиса ти.
 	Единственият начин да тръгна някъде сама с Джеф Уаймъндс беше с вързани ръце и крака, със запушена уста и пистолет, опрян в главата.
 	— Имам уговорена среща, която е доста рано. ― Грабнах визитка от пепелника и му я подадох. ― Звънни ми сутринта и ми кажи къде искаш да се видим.
 	— Става. ― Той удари два пъти вратата с юмрук; аз подскочих. След това се оттласна и натъпка ръце в джобовете си. Част от смахнатия Джеф се върна с прекалено широката усмивка, която така и не докосна очите му. ― До сряда, Вайолет Паркър.
 	Кимнах и ъгълчетата на устата ми потрепнаха, тъй като се бях насилвала да се усмихвам твърде дълго. Ако ме наричаше по име и фамилия през целия обяд, щях да натъпча салфетката в устището му.
 	Тъй като се страхувах да отместя очи от Джеф дори за секунда, се направих на кукловод и замърморих през стиснатите си устни:
 	— Давай ключовете, Харви.
 	Харви се подчини, без да гъкне ― поне този път.
 	Включих двигателя и дадох на заден.
 	— Видя ли ― каза Харви, когато излязохме на пътя. ― Той е безобиден.
 	Дадох газ.
 	— Да, безобиден като настъпена гърмяща змия.
 	 
 	 
 	 
 	Вторник, 17 юли

 	 
 	На следващата сутрин жегата се върна със слънцето и двете поразиха улиците и „Каламити Джейн“. Докато Джейн изпълваше стаите с миризмата на течност за изтриване на маркери и пишеше колонки с висящите продажби за всички освен за мен, Мона тракаше на лаптопа си, а Рей се опитваше да задейства магията си по телефона.
 	Прекарах по-голямата част от утрото в опити да се преструвам на заета, все едно правя маркетингово проучване на пазара на къщи, а всъщност търсех повече информация за Шери Доблър, малкото момиченце от Спиърфиш. Не че не исках да показвам къщи или да се пазаря от името на клиент ― но вместо да моля Рей или Мона за предложения, усуквах кичури коса на пръста си.
 	Колкото и да търсих и сърфирах, успях да открия единствено името на един магазин в Спиърфиш, в който работеше майката на Шери. Повечето местни вестници обръщаха внимание на опита за отвличане на Шери и бягството й, без да дават почти никакви данни за нея и семейството й. Бях сигурна, че това е нарочно, от уважение. Толкова далече от Холивуд репортерите предпочитаха да ги ценят, вместо да привличат внимание.
 	Дойде и мина единайсет и аз започнах да се разсейвам. Загледах белосаната стена, която разделяше „Каламити Джейн“ от офиса на Док. На по-малко от шест метра Натали ги вършеше разни с Док. Желанието да притисна ухо към стената не ме оставяше на мира. Нуждата да лепна нос до витрината му ме накара да изляза през задната врата и да отида до „Бронко“-то.
 	Тъй като Джейн не одобряваше да се пие алкохол на обяд, аз се задоволих с тройно лате в кафене „Тин Къп“. Времето за прегледа на Натали минаваше, докато наблюдавах как туристите се влачат покрай прозореца на кафенето и прескачат от казино в казино.
 	Притесненията за утрешния обяд с Джеф ме караха да си гриза ноктите. Харви предложи да се скрие в съседно сепаре или да седне на близка маса, готов да скочи при нужда, но според мен не беше разумно. Ако той зърне дъртия в ресторанта, може би нямаше да иска да каже каквото бе намислил. При мисълта да седя на една маса с Джеф коленете ми омекваха, но пък много исках да чуя какво ще ми каже.
 	В дванайсет без петнайсет мобилният ми звънна. Намръщих се, когато видях служебния си номер на екрана. Кой ли звънеше от бюрото ми?
 	— Ало?
 	— Къде си? ― попита Натали.
 	— В „Тин Къп“. Как мина срещата? ― Затаих дъх в очакване на отговора.
 	— Интересно. Имам нужда от студен душ.
 	— Струва ми се, че си се забавлявала. ― Стомахът ми къркореше от ревност. Господи, как ми се искаше Волфганг да се върне по-бързо, за да ме разсее от мислите за Док.
 	— А, едва започваме. ― Долових усмивката на Натали в гласа й. ― Имаме нова уговорка за четвъртък.
 	Поех си дълбоко дъх на няколко пъти, за да успокоя зеленоокото чудовище на завистта.
 	— Чуваш ли ме, Вайолет?
 	— Да, извинявай. Телефонът ми прави номера.
 	— Та Док ме накара да те потърся.
 	— Защо?
 	— Днес следобед иска да разгледа един имот. Каза да ти предам да го чакаш пред колата му след двайсет минути. Знаеш ли къде е паркирал?
 	— Да. ― На моето място.
 	— Добре. Трябва да отида да видя как е мама. Късно довечера ще се отбия, за да ти разкажа пикантериите.
 	— Супер. ― Предпочитах да ми направят прическа на триъгълника със свещ и ножици. ― Карай внимателно.
 	Затворих капачето на мобилния и хвърлих наполовина пълната чашка в кофата за боклук до вратата. Десет минути по-късно стоях до „Камаро“-то и се потях под вредните слънчеви лъчи. Питах се защо е решил той да шофира вместо мен, брокера му. Може би това беше поредният начин да ме докара до лудост.
 	Мобилният ми завибрира в чантата. Извадих го и заслоних екрана с ръка, за да видя кой звъни. Изписа се мобилният на Волфганг.
 	— Ало?
 	— Добро утро, Вайолет. ― Знойният му глас пропука до ухото ми. ― Всъщност там е вече следобед, нали?
 	Усмихнах се. Ето я и кавалерията.
 	— Здравей, Волфганг. Готов ли си да се върнеш в Дедууд?
 	— Бях готов още вчера. Как върви там?
 	Чакай да помисля. Утре имах среща за обяд с похитител, а тази сутрин, когато се събудих, открих някакво пиле, настанило се на възглавницата ми.
 	— Както обикновено.
 	— Как напредваш с къщата?
 	— Супер. ― Отбих се да върна кърпата, с която бях увила раната на Ади, но понеже съм бъзла, не ми стискаше да обикалям къщата и само я пъхнах на мястото й. След това побързах да се кача в колата, като през цялото време се озъртах през рамо към прозорците на горния етаж и очаквах да видя, че някой ме наблюдава. Играта „познай кой се крие зад вратата“ ме караше да се потя.
 	— Заета ли си утре вечер?
 	— Не ― отвърнах, защото предполагах, че Джеф не е намислил да ме прободе в сърцето с ножа за масло.
 	— Ще вечеряш ли с мен?
 	— С удоволствие.
 	— Супер. Ще мина да те взема около шест. Няма нужда да се обличаш специално, подготвил съм ти малка изненада.
 	Каква изненада? Да не би да е нещо лъскаво от витрината на магазина му? Не е възможно. Щеше да настоява да съм с красива рокля и щеше да ме обсипе с диаманти. Нали така?
 	— Нямам търпение.
 	Задната врата на офиса на Док се отвори. Стиснал кожена папка в ръка, Док пресече паркинга и ме погледна.
 	Едва не изпуснах телефона. Изведнъж станах непохватна.
 	— Добре, до утре.
 	— До утре ― отвърна той и затвори.
 	— Поредният клиент ли? ― попита Док, докато отключваше вратата, за да седна.
 	Натъпках мобилния в чантата си. По някаква причина не исках Док да разбере, че съм говорила с Волфганг.
 	— Ами, нещо такова.
 	— А, ясно, гаджето.
 	— Не ми е гадже. ― Заоглеждах кожичките си, за да не видя как се е ухилил. Не ми беше никак приятно, че съм му ясна като написаното на някой билборд.
 	— Втората среща ли планирахте?
 	— Нещо такова.
 	— Браво.
 	Изсумтях мислено. Тъпакът не трябваше да се прави на толкова весел и щастлив, задето щях да ходя на среща с Волфганг. Самата мисъл, че Натали се е настанила срещу него, ме накара да ръмжа и да въздишам цял час.
 	Док задържа вратата, докато се настаня. Мирисът на гореща кожа, смесен с аромата на одеколона му, ме обгърна. На седалката имаше сиво карирано одеяло.
 	— Хвърли го на задната седалка ― помоли той.
 	Поколебах се на вратата и се опитах да сложа феромоните си в ред.
 	— Какво има? Да не би да си алергична към карирано?
 	Погледнах го злобно.
 	В отговор той се ухили.
 	— Да тръгваме. Той ни чака.
 	Хвърлих карираното одеяло на задната седалка и се отпуснах на ниската предна.
 	Докато той се наместваше зад волана, аз се обърнах към него.
 	— Кой ни чака?
 	— Господин Харви.
 	Като сложи „господин“ пред името му, то прозвуча като на начален учител, а не като на стар мръсник.
 	— Мислех, че ще гледаме къща.
 	— Точно така. Къщата на господин Харви. ― Док даде на заден от моето място за паркиране.
 	— Намира се на петдесет километра извън града. Нали каза, че искаш нещо в самия град.
 	— Така е.
 	— Нарочно ли се правиш на загадъчен, или това е просто изненадата, която си ми подготвил за вторник?
 	— Господин Харви ме помоли да отида и да огледам, да му кажа мнението си за някои неща, и аз се съгласих.
 	— Какви неща?
 	Док сви рамене.
 	— Обичайните.
 	Така. Док може и да бе бакалавър по уклончиви отговори със специалност краткост.
 	— Тогава защо съм ти?
 	— Може пък компанията ти да ми е приятна.
 	— Я кажи, каква е тази миризма? А, да, обичайните глупости.
 	Той се разсмя.
 	— Добре, пипна ме. Трябва ми някой да ме упъти. Така че казвай накъде.
 	Издържах до края на Дедууд и тогава зададох въпроса, който прогаряше езика ми.
 	— Как мина срещата ти с Натали?
 	— Добре.
 	— За какво си говорихте? ― Исках вътрешна информация.
 	Той ме стрелна с поглед, докато пътувахме по Стробъри Хил.
 	— През повечето време за нея. Вие двете откога сте приятелки?
 	— От деца. Живеехме в къщата до братовчедите й в Рапид Сити. Родителите ни се сближиха с течение на времето, а Натали прекарваше уикендите с мен в прерията или пък у леля Зоуи, когато идвах в Дедууд за някоя и друга седмица през лятото. През зимните ваканции аз оставах у семейството на Нат близо до Нимо, където живееха, преди да се пенсионират и да се преместят сред ярките светлини на Хил Сити.
 	Колата на Док изръмжа покрай камера с датчик за скоростта.
 	— Винаги ли е била толкова пряма и открита?
 	— Още от раждането си, поне според майка й. ― Опитах се да върна разговора към неговата работа. ― Тя каза, че ще се видите отново в четвъртък.
 	— Тя ме покани на обяд у тях.
 	Стори ми се, че в корема ми се е загнездила топка за боулинг.
 	— Виж ти.
 	— Само че аз вече имам уговорка за обяд за тогава.
 	Така, така! Ухилих се вътрешно.
 	— Затова ще ми сготви вечеря.
 	Мама му стара на квадрат! Скритата усмивка угасна. Загледах се през прозореца, за да не се налага да следя изражението си, докато успея да потисна враждебността към старата си приятелка.
 	— Натали е страхотна готвачка ― бе единственият комплимент, който успях да изрека през стиснати зъби. Господи, трябваше да намеря начин да укротя ревността, която се мяташе в мен, преди Натали да дойде довечера ― в противен случай тя щеше да разбере, че като пълна глупачка си падам по мъжа, когото тя всячески се опитваше да вкара в леглото си.
 	— Ти имаш ли братя и сестри? ― попита Док.
 	— И брат, и сестра. Брат ми пътува по цял свят като фотожурналист. Живее в Рапид, но обикновено се виждаме по Коледа и на рождения ден на близнаците, стига да успее да дойде. Лейн е страхотен почитател на чичо си Куинт. ― Облегнах се назад. ― Много ми се иска да се застояваше повече време тук. Синът ми има нужда от мъж, от когото да взема пример. Страх ме е, че животът с три жени го изкривява.
 	— Ами сестра ти?
 	— Не знам. Не сме си говорили, откакто я хванах в леглото с гаджето си, когато децата бяха съвсем малки.
 	— Леле.
 	— Да, но това съвсем не е всичко. ― Сега обаче не бе времето за подобни семейни мръсотийки.
 	— Разкажи ми за детството си в Рапид Сити ― помоли Док, очевидно усетил нежеланието ми да говоря за сестра си.
 	 
 	 
 	Следващият половин час до ранчото се изниза, също като боровете покрай пътя, докато аз описвах студените зими у дома в прерията и горещите лета при леля Зоуи на хълмовете.
 	Харви отвори със замах мрежестата врата, докато двамата с Док слизахме от „Камаро“-то.
 	— А, Вайолет, почти бях забравил. ― Док грабна чантата и извади малка, тънка кутийка, опакована в кафява хартия. ― Това е за теб.
 	Извих вежди. Подарък ли беше това? За мен? От Док? Какъв беше поводът?
 	— Не е от мен. Натали мина след часа при мен и ме помоли да ти го дам.
 	А, добре. Ударих си мислен шамар, задето си бях позволила отново да фантазирам, и взех кутията от Док. Беше написан адресът на „Каламити Джейн“ и „Внимание: Вайолет Паркър“ на ръка в левия ъгъл. Проследих с пръст облепените ъгълчета, докато вървяхме към верандата.
 	— Какво е това? ― попита Харви, докато се качвах по стълбите.
 	— Не знам. Дошло е днес, по пощата.
 	— Престани да опипваш проклетото нещо и го отвори.
 	Док се приведе над парапета на верандата, докато разкъсвах опаковката. Вътре имаше кутия бонбони.
 	— „Грейсландс Файнест“ ― прочете Харви надписа.
 	Снимка на Елвис с прословутия бял гащеризон, обсипан с изкуствени камъни, бе заела почти целия капак на кутията. Вдигнах капака и открих вътре бял плик с името си. Бонбоните във формата на Елвис бяха подредени отдолу, а ароматът на сладко какао се разнесе около мен.
 	— Ще ги подържа. ― Харви пое кутията от ръката ми, а аз разкъсах плика и извадих картичка с поле с маргарити.
 	Вдигнах поглед към Док и усетих колко са напрегнати раменете ми. Нямаше съмнение кой ми ги е изпратил. Док се намръщи и тъмнокафявите му очи задържаха моите. И той знаеше.
 	— Какво пише? ― попита Харви, докато дъвчеше шоколадов бонбон.
 	Отворих картичката и зачетох на глас.
 	 
 	Розите ще бъдат червени.
 	За Вайолет, която ухажвам.
 	„Уайлд Паск“, петък, в седем.
 	Ще те чакам ― вечеря за двама.
 	 
 	— Леле мале, девойко ― Харви ме шляпна по гърба. ― Ти направо привличаш като с магнит разни откачалки и кукувци.
 	— Да, бе, каква съм късметлийка. ― Прочетох стихчето отново и лявото ми око започна да трепка.
 	— Нали няма да отидеш? ― От тона на Док ми стана ясно какво мисли по въпроса.
 	Затворих картичката, усетих, че леко ми се гади, и потръпнах.
 	— Не знам.
 	— Как така не знаеш? ― Въпросът на Док издаде, че не може да повярва. Кръстоса ръце и стисна зъби. ― Да ти е минавало през ум, че въпросният сваляч може да е опасен? Не се оставяй маргаритите да те заблудят.
 	— Нито пък шоколадът ― изръмжа Харви с пълна уста. ― Леле, че са вкусни.
 	Погледнах го злобно.
 	— Да имаш друга идея как да му попреча да ме преследва и да ми изпраща тези зловещи стихчета?
 	— Не му обръщай внимание. Скоро ще се разкара.
 	— Той знае къде работя. Лесно ще намери домашния ми адрес. А не съм включена в програмата за защита на свидетели.
 	Тези думи накараха Док да млъкне за кратко.
 	— Не се тревожи ― настоя Харви и му подаде кутията с бонбони. Док поклати глава. ― Ние с Беси ще останем на паркинга. Ще чакаме тя да влезе и да излезе от ресторанта здрава и читава.
 	— Коя е Беси? ― попита Док.
 	— Пушката му ― отвърнах аз.
 	— Мили боже!
 	— Сигурна ли се, че не искаш двамата с Беси да дойдем и утре?
 	Харви ми подаде кутията с елвисовци, аз я поех и си взех един. Почти не усетих сладостта на шоколада и малиновия пълнеж, след като изядох главата на Краля.
 	— Какво ще става утре? ― Док беше присвил очи, докато поглеждаше ту към Харви, ту към мен.
 	— Ще обядва с Джеф Уаймъндс, номер едно заподозрян в класацията й за похитители. ― Харви отвори мрежестата врата и се облегна на нея. ― Влизайте, имам нужда да пийна нещо. Ще обсъдим въпроса вътре.
 	Док не помръдна от мястото си. На слепоочието му пулсираше вена.
 	— Абе, жена, ти да не би да си си намислила вече предсмъртно желание?
 	— Не, просто…
 	— Бързо. ― Харви стисна ръката ми и ме повлече към прага. ― Преди мухите да нахлуят.
 	Натъпках картичката в чантата си и влязох в къщата, а Док сумтеше и мърмореше зад мен.
 	— Добре дошли в скромния ми дом. ― Харви заобиколи Док, който се закова на вратата. ― К'во ще пиете?
 	— Нещо силно и изгарящо ― отвърнах аз. Нямаше да шофирам, а до „Каламити Джейн“ имаше половин час път ― предостатъчно време, за да изтрезнея и да се върна навреме. ― Какво става с шантавите шумове зад плевнята?
 	— Почти нищо. Напоследък е тихо, но заложих едни супер капани в гората отзад ― те ще щракнат всеки, който се промъква, и няма начин да го пуснат.
 	— Това законно ли е? ― попитах.
 	Док издаде задавен звук. Погледнах го през рамо.
 	Лицето му беше почти сиво, очите ― затворени. Той се олюля. Протегнах ръка, за да го задържа, когато се килна на една страна, и под тежестта му се стоварих назад върху закачалката.
 	— Добре ли си, Док? ― Плешките ми горяха на местата, където закачалката се беше забила.
 	— Навън ― прошепна той. Целият трепереше.
 	— Какво става, мамка му? ― Харви се втурна към нас и ми помогна да изправя Док.
 	— Да го изведем на верандата, за да глътне свеж въздух.
 	Цяла минута и много ругатни по-късно, двамата с Харви положихме Док на люлката на верандата. Веригите изпъшкаха под тежестта му и аз седнах до него, без да знам къде да го докосна, докато той държеше главата си в ръце и си поемаше дълбоко дъх.
 	— Върви да донесеш кърпа, напоена в студена вода ― наредих на Харви, тъй като исках да остана за момент насаме с Док. Изчаках мрежестата врата да се блъсне, преди да се обърна към него. ― Какво, за бога, стана вътре?
 	— Алергии ― отвърна той през пръстите си.
 	— Не ми пробутвай тези простотии с алергиите отново. ― Кръстосах ръце и се намръщих над главата му. ― Харви няма ароматизатори с мирис на гардения в къщата си.
 	— Сигурно нещо друго е предизвикало реакцията.
 	Имах чувството, че казва истината, но вътрешното ми чувство крещеше: „Лъжец, лъжец!“ Стиснах ръката на Док.
 	— Погледни ме в очите и се закълни, че е най-обикновена алергия.
 	Док отпусна ръце и ме погледна. В очите му се бяха появили червени жилки, а бузите и челото му бяха все още бледи.
 	— Кълна се, че е нещо, с което се опитвам да се преборя още от дете.
 	Не откъсвах поглед от него, защото много исках да му повярвам.
 	Вярвах му.
 	Само че…
 	 
 	 
 	 
 	≈16≈

 	 
 	— Помниш ли, че миналата седмица ти споменах за едно бижу? ― попита Мона, след като Док ме заряза пред офиса на „Каламити Джейн“.
 	Подхвърлих чантата си на бюрото и отидох до кафемашината за малко кофеин, който да ме зареди със сили за оставащите два часа на работното място.
 	— Разбира се. Беше с петдесет бона повече, отколкото Док е готов да даде.
 	Мона махна с ръка, като видя намръщеното ми чело.
 	— Не се тревожи за цената.
 	Няма проблем. Докато сме на острова на фантазиите, искам един милион и тялото на Салма Хайек.
 	— До петък къщата ще бъде готова за показване. Доведи клиента си на обяд.
 	— Добре. ― Седнах с кафето, отворих тефтера си с ангажименти и прелистих няколко празни страници.
 	Когато Джейн ме взе на работа преди три месеца, имах големи планове и още по-големи мечти. Сега, като се връщам назад, си казвам, че трябваше да си спестя трийсетте кинта, които профуках за готин тефтер, и вместо това да си купя календар за годината с размерите на кредитна карта. Поне табличката с препоръчителните бакшиши щеше да ми бъде от полза.
 	Надрасках името на Док на страницата. Трябваше, да му звънна, за да се уверя, че в петък няма да е прекалено зает да спи с Натали и ще дойде да види къщата с мен.
 	С-с-с! Отпуснах се назад и оставих химикалката. Леле! Трябваше ми клетка, в която да натъпча саблезъбия тигър, преди да отхапе погрешната ръка ― на Натали, когато тя дойде довечера, за да превъзнася Док.
 	Телефонът на бюрото ми звънна. Безмълвно предложих да принеса едно определено пиле в жертва на брокерските богове, ако някой се обаждаше, за да купи къща, каравана, барака за инструменти, кучешка колиба ― каквото и да било.
 	— Агенция за недвижими имоти „Каламити Джейн“. Разговаряте с Вайолет.
 	— Здрасти, Вай ― прозвуча гласът на Натали.
 	По дяволите. Пилето на Ади щеше да кудкудяка и да кълве още един ден.
 	— Тъкмо си мислех за теб ― признах аз.
 	— Надявам се да е било нещо хубаво.
 	— Естествено ― излъгах аз.
 	— Супер, защото сега ще ми се разсърдиш.
 	— Защо?
 	— Довечера не мога да дойда на вечеря. Мама е пипнала някакъв стомашен грип и има нужда от помощ заради проблемите й с бедрото. Затова ще остана в Хил Сити тази нощ.
 	По дяволите, няма да има пикантерии за Док. Горката аз.
 	— Добре. Някоя друга вечер.
 	— Какво ще кажеш за утре?
 	— Не става, Волфганг ме покани да излезем.
 	— Къде ще ходите?
 	— Не знам, но спомена, че имал изненада за мен.
 	— Дано е нещо еротично, което става за ядене.
 	— Ще се примиря и ако става за ядене.
 	— Добре ― продължи Натали. ― Четвъртък отпада за мен. Док ще идва на вечеря и ще остане на закуска в петък, стига всичко да мине както съм го намислила.
 	Дрън-дрън Док, дрън-дрън секс, дрън-дрън.
 	— Струва ми се забавно.
 	— Какво ще кажеш за петък?
 	— Имам планове. ― С таен обожател психар. ― Как си в събота?
 	— Значи остава събота. Ако имаме късмет, дотогава и двете ще имаме достатъчно пикантерии за разказване.
 	— Със сигурност. ― Ако все още бях сред живите след срещата с Тед Бънди и Сина на Сам*.
 	[* Дейвид Ричард Бъркоуиц, известен още като Синът на Сам, е американски сериен убиец, убил шестима души и ранил седем.]
 	Казахме си „дочуване“. Вдигнах очи и открих, че Рей е затворил телефона и ми се хили.
 	Намръщих се.
 	— Какво?
 	Усмивката му стана широка от ухо до ухо.
 	— Просто си те представям как ще изглеждаш в униформа на „Макдоналдс“.
 	— Господи, Слънчице ― намеси се Мона с неприкрито отвращение в гласа. ― Защо не оставиш Вайолет на мира поне за един ден?
 	— Предпочитам да я оставя в леглото си, но не се занимавам с прислугата. ― Изсмя се на собствената си шега. ― Въпреки че тя ще изпълни чудничко униформата на френска слугиня. Онези сутиенчета с повдигачи вършат чудеса. ― Намигна ми. ― Трябва да ги пробваш.
 	Посегнах към чашата си с намерение да попаря висулката в гащите му с горещо кафе, но чух, че вратата на кабинета на Джейн се отвори тъкмо когато пъхнах пръст в дръжката на чашата, за да е по-устойчива.
 	— Вайолет ― попита Джейн, ― свободна ли си днес следобед?
 	Побързах да си лепна усмивка.
 	— Разбира се.
 	— Имам нужда от помощта ти. Старата сграда „Шугарлоуф“ в Лийд е за продажба. Искам да разбера повече. Би ли отскочила до библиотеката, за да изровиш колкото може повече? ― В протегнатата си ръка стискаше листче с адреса.
 	Господи, краят наближаваше. Сега вече Джейн ме използваше като личното си момиче за всичко. Метнах си чантата на рамо, станах и взех адреса.
 	— Веднага.
 	— Днес следобед имам ангажимент в Стърджис, така че остави онова, което откриеш, на бюрото ми.
 	Последвах Джейн в коридора, който водеше към кабинета й и задната врата, и показах на Рей среден пръст зад гърба си, докато излизах. Когато чух, че ми изпраща въздушна целувка, едва не се върнах, за да му избода очите, но вместо това изпънах рамене и поех с тежка крачка към „Бронко“-то.
 	По време на краткото пътуване до библиотеката обмислях нови обиди и лафчета за следващия рунд с Рей. Когато видях „Камаро“-то на Рей, паркирано пред библиотеката, се намръщих. Спрях зад него. Какво търсеше той тук ― отново!
 	Док се възстанови от алергичната си реакция у Харви, след като изпи чаша лимонада, но остана на люлката на верандата до края на посещението и помоли Харви за друга възможност да разгледа дома му. Харви беше подготвил поднос със студени сандвичи за обяд, а по-късно, когато се качвахме в колата, подаде на Док дебела папка.
 	На връщане към Дедууд гледах да говоря за разни незначителни неща, например стъкларския магазин на леля Зоуи ― единствената неутрална тема за разговор, с която времето да мине по-бързо. Док даде ясно да се разбере, още докато беше на люлката на верандата, че няма да каже и дума повече за така наречените си пристъпи на алергия, колкото и да подпитвах.
 	Слязох от „Бронко“-то и се качих по каменните стъпала. Старата цял век библиотека ме посрещна с мирис на препарат за полиране и прашна хартия. Застоях се на прага; преброих трима други, които се бяха настанили. Госпожица Слива, младата брюнетка от последното ми посещение, я нямаше; всъщност, нямаше нито един служител. Все още ме болеше от острите зъби на Рей и се чувствах общителна точно като хемофилик на конференция на вампири.
 	Прокраднах се по скърцащия паркет и отворих вратата на зала „Южна Дакота“. Док вдигна поглед от масата, когато влязох. Вдигнах пръст към устните си, за да му дам знак да мълчи, докато вратата се затвори зад мен.
 	Той се облегна назад на стола, скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.
 	— Да не би да си дошла на поредната тайна мисия, специален агент Ви?
 	— Може би. ― Погледнах към книгата на масата пред него ― и този път беше регистърът на смъртните случаи, но сега бе отворен върху огромна карта. ― Какво търсиш?
 	Усмивката на Док издаваше леко притеснение, но той не се опита да скрие нищо, когато се наведох над масата му.
 	— Само местна история.
 	— Ясно. ― Спомних си дебелата книга за Дивия Бил Хикок. ― Ти си голям фен на историята.
 	— И така може да се каже.
 	— Коя част от хълмовете е това? ― Наведох се над картата на американското геоложко дружество и пъхнах освободилите се къдрици зад ухото си, докато оглеждах контурите.
 	— Централната северна част. ― Той се приведе леко напред, премести ръката ми и докосна едно място в левия край. ― Това е Къстър Пийк.
 	— А това е имотът на Харви. ― Представих си ранчото му, за да се ориентирам, и забелязах знак на хълма, зад който се намираше плевнята на Харви. ― Какво означава това изкривено У?
 	— Началото на пещера или минен тунел.
 	Замислих се за „шантавите шумове“, от които се оплакваше Харви. Да не би нещо да живееше в пещерата или мината зад плевнята му? То ли беше оставило трупа на елена?
 	— Какво има?
 	Погледнах Док. Господи, надявах се Харви да не е набил в инатливия си мозък идеята да отиде да оглежда там сам. Макар че винаги разнасяше Беси.
 	— Кажи какво има, Вайолет.
 	Поколебах се дали да му разкажа за шумовете и елена, но логиката надделя и се отказах. Сигурно беше някоя пума.
 	— Нищо. Всичко е наред.
 	Отново загледах картата и забелязах нещо друго.
 	— Не знаех, че има гробище до ранчото на Харви. ― Погледнах регистъра за смъртните случаи, сметнах колко прави две и две и погледнах Док. ― С какво точно се занимавате, господин Найс?
 	Той вдигна поглед от картата. Дългите му черни мигли бяха толкова близо до мен, че можех да ги преброя; очите му бяха притворени.
 	— Запиши си час, госпожице Паркър, и разбери.
 	— Винаги ли си толкова тайнствен?
 	— В повечето случаи.
 	— Кога можеш да ме вместиш в програмата си? ― Нямах представа защо, но ми беше писнало да подслушвам през стената и да се питам какво ли прави в съседния офис.
 	— В петък съм свободен.
 	Петък значи.
 	— Аха. ― Отново преминах на режим брокер на недвижими имоти. ― Та в тази връзка, трябва да ти кажа нещо. Мона разполага с къща в квартал Президеншъл, която току-що е излязла на пазара. В петък по обяд свободен ли си?
 	— Мисля, че да. Може ли след това да те заведа на обяд?
 	Намръщих се.
 	— Защо?
 	— Ей така.
 	Играта му на недомлъвки спокойно можеше да се играе и от двама. Тръгнах към шкафа, пълен със заглавия за Южна Дакота.
 	— Може и да съм заета. Трябва да си проверя графика.
 	Стрелнах Док с поглед и разбрах, че все още ме наблюдава. Прокарах пръст по кориците на книгите.
 	— Къде да намеря книга за историческа сграда в Лийд?
 	— Видях ти графика, когато изпадна от чантата, Вайолет. ― Столът му изстърга по пода. ― Вътре е пълно с бели страници.
 	Дяволите да го вземат, че е забелязал.
 	— Същата вечер имам среща.
 	— Знам, с тайния обожател.
 	Извадих книга със заглавия „Веселите дни на Лийд“ и я разлистих. Имаше много текст, а снимките бяха малко.
 	— Ако се съглася, ти ще изчистиш ли всичко?
 	Подът изскърца под стъпките му.
 	— Защо реши, че ще дойда мръсен?
 	Ахнах, когато дъхът му парна врата ми. Играех си с огъня, но да го подпалвам заедно с Док бе направо опияняващо.
 	— Прочетох го в очите ти.
 	— Какво друго прочете?
 	Това прозвуча като предизвикателство. Обърнах се. Очите, за които говорехме, бяха много близо. Мускусният аромат на афтършейва му ме привлече още по-близо. Стиснах колене.
 	— Криеш нещо.
 	— Крия много неща. ― Той подпря ръце на полиците зад мен, така че да не мога да избягам.
 	Мама му стара.
 	— Какво например?
 	— Ако ти кажа, няма да е весело. ― Той наведе глава.
 	Беше прекалено близо! Предупредителни звънчета дръннаха в главата ми. Огънят, с който си играех, лумна в корема ми, готов да ме изпепели. Сведох очи към средата на гърдите му и заоглеждах тъканта на синята му памучна тениска.
 	— Предпочитам да ти покажа ― прошепна той и устните му се задържаха до ухото ми.
 	— О. ― Възклицанието прозвуча като грак, докато си налагах да продължа да дишам.
 	— Вайолет?
 	Всички мускули в тялото ми се бяха напрегнали в очакване на докосването му.
 	— Да?
 	— Това ли търсиш? ― Той стисна ръката ми. Усещането за хлад и твърдост до дланта ми ме накара да примигна. Вдигнах очи.
 	Док се ухили към мен, а очите му заблестяха. Беше сложил в ръката ми книгата „Лийд ― от тогава до сега“.
 	Пламъците в стомаха ми се качиха до врата и бузите и със сигурност прогориха думите „Най-голямата идиотка на света“ на челото ми, така че цял Дедууд да ме види какво представлявам.
 	— Точно това. Благодаря.
 	Той кимна, отстъпи назад и спря до масата, сякаш не си беше поиграл на йо-йо с либидото ми.
 	— Кога предпочиташ да отидем на обяд, преди или след като видим къщата в петък?
 	Прииска ми се да го замеря с тъпата книга и трябваше да го направя, но все още се надявах да купи къща, докато аз съм му брокер.
 	— Все ми е едно.
 	Не успях да се сдържа. Закачките на Док всеки път ме караха да стискам зъби.
 	— Тогава после.
 	— Добре. ― Дръпнах един стол, тръшнах се на масата и отворих книгата за Лийд.
 	Док беше уцелил в десетката, дяволите да го вземат. Страниците бяха пълни с „някогашни“ и „настоящи“ снимки на сгради в стария миньорски град. Отправих му най-добрия си поглед с присвити очи в стила на Клинт Истууд, докато той се връщаше на масата срещу мен.
 	— Да не би нещо да ти е влязло в окото? ― Усмивката му се разля по лицето.
 	— Не. ― Прелистих още няколко страници с допълнително внимание.
 	— Къде ще обядвате с Джеф Уаймъндс утре?
 	— Не знам. Той ще ми се обади сутринта и ще каже къде да се срещнем.
 	— Ще ми се да вземеш Харви.
 	— Голямо момиче съм. Ще се справя с Джеф и сама. ― Това прозвуча куражлийски. Надявах се да чувствам поне частица от тази решителност утре, докато седя срещу Джеф и се опитвам да се натъпча с храна, докато се преструвам, че не съм на една маса със сериен похитител.
 	— Както се справи с мен ли?
 	С тези думи си извоюва поредния злобен поглед.
 	— Двамата сте различни.
 	— Благодаря. И ти си различна за мен. ― Пламъците в тъмния му поглед привлякоха вниманието ми за няколко задъхани секунди.
 	Какво точно имаше предвид с тези думи?
 	Вместо да се опитвам да се хващам за думите и да търся значение там, където той не бе вложил нищо, насочих мислите си към задачата ― да намеря подробности за сградата на „Шугарлоуф“.
 	— Господин Харви спомена, че се опитваш да откриеш връзка между момичето от Спиърфийлд и другите три изчезнали деца.
 	— Харви не спира да дрънка. ― В думите ми пролича раздразнение, но не успях да се сдържа. Всеки път, когато Док ме дразнеше, стисках зъби.
 	— Не познавам Харви достатъчно добре, за да потвърдя или да отрека, но знам нещо за Шери Доблър.
 	Спокойният му глас ме накара да вдигна поглед от страницата, посветена на миналото на Лийд.
 	— Сестра й е спасител.
 	Намръщих се. Тя не беше в същия отбор по плуване, и въпреки това беше свързана с водата. Имаше вероятност това наистина да се окаже връзка.
 	— Това споменаха ли го в новините?
 	Ако го бяха споменали, значи го бях пропуснала.
 	— Не.
 	— Тогава откъде знаеш за сестрата на Шери?
 	— Защото през уикендите работи в спортния център. Виждал съм ги двете с Шери много пъти да плуват.
 	Ударих с юмрук върху книгата.
 	— Бинго!
 	 
 	 
 	 
 	Сряда, 18 юли

 	 
 	Пътувах до офиса със свалени прозорци, подсвирквах си заедно със сойките под яркото сутрешно слънце. Земята ухаеше на свежо: окосена трева, затоплена борова смола, напечен асфалт. Дори Уолт Дисни нямаше да успее да създаде по-весело начало на деня.
 	За пръв път от повече от седмица насам можех да се похваля, че съм спала цяла нощ. Събудих се сама, очите ми не горяха, нямах пулсиращо главоболие, нито пък заварих смрадливо пиле на възглавницата си. Не заварих и пет жълтеникави конски зъба, поставени в чашката до четката ми за зъби, от които тръпки ме побиваха. Не, днес нямаше нищо такова. Не се наложи да пищя, след като съм стъпила боса върху червеното влакче, което обикновено бе захвърлено до стълбите.
 	Лавандуловата ми блуза нямаше нужда от гладене, белите панталони ми бяха малко хлабави, в лилавите ботуши не се криеше малка зелена армия, когато ги нахлузих. Животът беше хубав.
 	Като никога, „Камаро“-то на Док не беше паркирано на моето място, когато завих зад „Каламити Джейн“. Джипа на Рей също го нямаше. Заключих „Бронко“-то и почти заподскачах през паркинга.
 	Мона тракаше по лаптопа, когато оставих нещата си на бюрото и отидох да си налея кафе.
 	— Вчера говорих с Док ― започнах аз, докато си слагах повечко сметана и захар. ― В петък на обяд ще отидем там за оглед.
 	— Супер.
 	Седнах и пуснах компютъра.
 	— Нали ще бъдеш там, за да ни разведеш?
 	— Разбира се. ― Мона престана да трака по клавишите и ми се усмихна. ― Имай ми доверие, Вай. Ще спретна това място така, че той няма да може да му устои.
 	— Стискам палци. ― Отпих от добре подсладеното си кафе.
 	Мобилният ми телефон завибрира. Номерът на Зоуи се изписа на екранчето.
 	— Ало?
 	— Здрасти, мамо. ― Беше Лейн.
 	— Здравей, миличък. Какво става?
 	— Днес кога ще се прибереш?
 	— Както обикновено.
 	— Добре. ― Той замълча. ― Значи дотогава.
 	— Кажи какво има, Лейн?
 	Долових колебанието му.
 	— В новините казаха, че похитителят се е опитал да отвлече ново момиченце.
 	Облегнах се назад на стола, вбесена, че не мога да гарантирам безопасността на децата си.
 	— Точно така.
 	— Тя обаче е избягала.
 	— Да, миличък. Избягала е.
 	— Знаех си. Ади не повярва. Кели й била казала, че момиченцето било отвлечено.
 	— Кели греши.
 	— Супер! Ади ми дължи един долар. Обичам те, мамо. Чао.
 	— Я чакай! ― Опитах се да го спра, преди да затвори.
 	— Какво?
 	— Трябва да си събираш играчките. Днес сутринта настъпих влакчето, което си оставил пред стълбите.
 	— Не съм го оставял там. Сигурно котенцата на Ади са си играли с него.
 	— А откъде го взехте? Нали не сте накарали леля Зоуи да го купи?
 	— Не, мамо. ― Каза го така, сякаш задавах десетия си тъп въпрос за тази сутрин. ― Не помниш ли, че Ади го намери в двора на Волфганг? Близо до тайната врата.
 	Онова влакче беше червено. Той сигурно го е боядисал… я чакай!
 	— Каква тайна врата?
 	— До задната част на гаража. Натали ми каза да не я отварям.
 	— Натали е била права. ― Сигурно беше стара изба, и покрай всичките подземни взривове в „Хоумстед“ на тавана му трябваше едно добро разтърсване, за да се срути.
 	— А и аз не можах да го отворя. На него има син катинар.
 	— Добре. ― Браво на Волфганг, умно го е намислил. Въпросната врата си беше жив съдебен процес.
 	— Трябва да затварям, мамо. Леля Зоуи ме вика. Чао. ― Прекъсна, преди да успея да кажа и дума.
 	Затворих капачето на телефона тъкмо когато Рей влизаше през задната врата. Ботушите му изтрополиха.
 	— Здрасти, червенокоске ― обърна се той към Мона, докато минаваше покрай бюрото й.
 	Останах с гръб към него и се престорих, че съм се задълбочила в проучването си в интернет, за да не се налага да говоря с него.
 	— Останаха нищо и никакви девет дни, Блонди.
 	Де такъв късмет. Погледнах гневно екрана и положих огромно усилие да не го цапна, да го завържа и да изтъркам зъбите му с четката за тоалетна.
 	— Какво става, Блонди? ― Рей се тръшна на стола си, който изпъшка недоволно. ― Да не би да съм твърде груб с теб тази сутрин?
 	Може би, ако му купя циментови обувки и стоваря скапания му задник насред езерото Пактола, щеше да е най-добре.
 	— Да не би нежните ти перца да не търпят разрошване?
 	Още по-добре щеше да бъде да го заключа в някоя много използвана химическа тоалетна и да го търкулна по Стробъри Хил.
 	— Ето, Рей. ― Мона стовари шумно една чаша пред гадняра. ― Млъквай и си пий портокаловия сок.
 	— Благодаря, червенокоске.
 	Усещах погледа на Рей, докато пиеше. Усмихнах се, докато четях новите предложения в района. Знаех, че след половин час Рей ще се премести на канапето, защото пълният с фибри еликсир на Мона щеше да сътвори чудеса.
 	Телефонът на бюрото ми иззвъня.
 	— Брокерска къща „Каламити Джейн“, разговаряте с Вайолет.
 	— Здравей, Вайолет Паркър. ― Джеф Уаймъндс не беше забравил уговорката ни за обяд. По дяволите.
 	— Добро утро, господин Уаймъндс.
 	— Все още ли си свободна за обяд?
 	— Разбира се. Кога и къде?
 	— „Пърпъл Дор Салун“ в единайсет и трийсет.
 	Естествено, че Джеф ще избере заведението в града, на което през първата половина от двайсети век му се е носела славата, че е най-добрият публичен дом на изток от Скалистите планини.
 	— Става. Ще се видим там. ― Така разполагах с почти два часа да накарам пикочния си мехур да не изпуска, а коленете си да не треперят, докато седя срещу него.
 	— Чао, Вайолет Паркър. ― Той затвори.
 	Започвах да мразя как звучи името ми.
 	— Вайолет? ― Токчетата на Джейн изчаткаха от кабинета й, златните обувки бяха в тон със златистите отблясъци на сакото. ― Благодаря ти за информацията за сградата „Шугарлоуф“. Точно това ми трябваше.
 	— Пак заповядай.
 	— Би ли ми направила още една услуга?
 	Стомахът ме присви. Не исках да бъда момичето за всичко на Джейн, но май нямах избор.
 	— Разбира се.
 	— Ето имената и адресите на други две сгради, които обмислям да купя. Едната е в Хил Сити, а другата в Стърджис. Би ли отскочила до библиотеката, за да откриеш нещо и за тях?
 	Взех двете листчета, които тя протягаше.
 	— Днес ще обядвам с клиент. ― Нямаше нищо нередно да излъжа, макар и в края на играта. ― Може ли да ти донеса информацията следобед?
 	— Разбира се. ― Усмивката й докосна сините очи. ― Успех на обяда.
 	Рей изсумтя в мига, в който тя се отдалечи достатъчно, за да не чува.
 	— Май Джейн те превърна в парцала си за подмятане, Блонди. Защо не идеш да вземеш дрехите ми от химическо чистене, докато си навън? А, да, донеси ми и обяд и ще ти дам добър бакшиш.
 	Метнах чантата на рамо и спрях до бюрото му, за да прошепна:
 	— Изродът каза какво.
 	Той сви вежди.
 	— Какво?
 	— Именно. ― Подсвирнах и излязох през задната врата.
 	Прекосих паркинга с наведена глава, докато се опитвах да изровя ключовете от чантата си. Когато стигнах до бронята на „Бронко“-то, най-сетне ги бях напипала, но щом вдигнах поглед, се заковах на място.
 	— Мътните да те вземат дано.
 	Рей беше паркирал направо върху мен.
 	Минах странично между двата автомобила и отключих вратата, но джипът му беше толкова близо, че нямаше начин да се пъхна вътре. Докато се колебаех дали да се оставя на изкушението да издера с ключа безупречното му возило, надникнах през прозореца. Бежовите кожени седалки блестяха на слънцето през шибидаха. На пода откъм пътническата седалка бяха оставени някакви листове ― вероятно брошурите с надпис „Продава се“.
 	Надникнах и отзад и видях още листове, някои с разкъсани краища. Някои бяха обърнати нагоре, разпилени, и ми се стори, че е шофирал с отворени прозорци. Присвих очи през задния прозорец и се намръщих. Какво, по дяволите, беше това?
 	Защо джипът на Рей беше пълен с постери „Изчезнало момиченце“?
 	 
 	 
 	 
 	≈17≈

 	 
 	„Пърпъл Дор Салун“ се оказа с червена входна врата. Или в магазина са свършили лилавата боя, или екстериорният декоратор е изпушил един джойнт, преди да се намъкне в работния си гащеризон. Каквато и да беше причината, трябваше да престана да се помайвам и да отида да разбера за какво иска да говори с мен Джеф Уаймъндс, при това насаме. Дланите ми бяха потни и лепкави, а сърцето ми препускаше, когато отворих вратата.
 	В другия край на сумрачното заведение с тенекиен таван и сбутани близо една до друга квадратни маси забелязах рошавата глава на Джеф, сведена над халба бира. Провлачената версия на „Суийт Джейн“ в изпълнение на „Каубой Джънкис“ звучеше от джубокса в задната част на бара до две празни маси за билярд. Валма цигарен дим се извиха около мен, докато ботушите ми тропаха по износения дървен под. Плешивият барман ме наблюдаваше с присвити очи, а стиснатите устни ми напомниха, че все още не съм от проверените, истински местни.
 	— Здрасти, Джеф. ― Поколебах се пред масата и се запитах дали ще се обиди, ако седна в другия край на заведението.
 	Той вдигна глава и ме погледна със зачервени, стъклени очи.
 	— Вайолет Паркър. Ти дойде, значи.
 	Направо върхът. Щях да обядвам с пияния господин Хайд.
 	— Откога си тук?
 	— Откакто ти позвъних. ― Той изрита стола срещу него. Изглежда, това беше представата му за кавалерство. ― Сега ще ти взема нещо за пиене.
 	Отпуснах се на края на стола, готова да скоча и да хукна, ако се налага.
 	— Няма нужда.
 	— Настоявам. ― Не говореше завалено, нито пък се държеше като пиян; не беше и нестабилен, когато се изправи на крака. Или носеше на пиене, или червените очи бяха от нещо друго. Какво точно, щях да разбера скоро. ― Какво ще пиеш, Вайолет Паркър?
 	Поколебах се, защото много ми се пиеше ром с кола, но знаех, че трябва да съм нащрек и да изкарам обяда на четири крака.
 	— Само диетична кола, ако обичаш.
 	Джеф се затътри до бара, а аз огледах заведението и преброих седем други клиенти ― един се беше облегнал на джубокса, а три двойки бяха пръснати по масите. Сервитьорката брюнетка се промушваше между столовете с поднос бургери и пържени картофки в жълти кошнички.
 	— Заповядай, Вайолет Паркър. ― Джеф постави пред мен чаша с пяна до ръба, след това се намести на стола си. ― Ако това е истинското ти име.
 	Какво? Това пък какво означава? Реших да не захапвам въдицата, отпих от газираната напитка и мехурчетата погъделичкаха носа ми. Потърсих неутрална тема за разговор.
 	— Как е Кели?
 	Джеф сви цялата горна част на тялото си.
 	— Кели е… ― Замълча и ме прониза с остър поглед. ― Защо? Да не би да е казала нещо миналата седмица?
 	Въпросът ме свари неподготвена. Мислех, че просто ще си говорим за незначителни неща, докато чакаме сервитьорката.
 	— За какво?
 	— За положението у дома. Нещо странно?
 	Освен, че я е учил как да убие змия, момиченцето не ми беше казало повече от няколко думи за цялото си гостуване. Нямаше нужда Джеф да научава.
 	Завихрих напитката в чашата, за да спечеля няколко секунди, и се опитах да разбера как да използвам този коз в своя полза.
 	— Спомена, че напоследък често си в Спиърфиш.
 	— Да, работя там през уикенда. ― Каза го наострено и се приведе напред.
 	Точно така, а по една случайност опитът за отвличане на Шери Добсън е бил през уикенда.
 	Плешивият барман се приближи до масата ни.
 	— Какво ще поръчате?
 	Леденостудените му очи ме накараха да потръпна. Имах чувството, че с нещо съм го ядосала, а все още не си бях отворила устата. Това бе ново постижение за мен.
 	— За мен както обикновено ― каза Джеф.
 	Както обикновено ли? Притесненията ме затиснаха отново. Мислех, че ще се срещна с Джеф на неутрална територия. Оказа се, че пиленцето се е завряло в лисича бърлога.
 	Барманът кръстоса ръце на гърдите и пронизващият му поглед стана изпепеляващ.
 	— А за теб?
 	Дори не бях погледнала менюто.
 	— Ами-и-и, за мен пилешки пръчици. ― Все за пилета си мислех.
 	Той изсумтя и се разкара.
 	— Не му обръщай внимание ― успокои ме Джеф и кимна към гърба на бармана. ― Напоследък мрази жените, особено блондинките.
 	Каква съм късметлийка. Отпих от колата. Някакво движение над рамото на Джеф привлече вниманието ми. До масата за билярд бе застанал Док, мръщеше се към мен и почистваше щеката.
 	Глътнах накриво диетичната кола и тя ми излезе през носа.
 	— Идеята е да пиеш, не да смъркаш. ― Джеф се наведе над масата и ме фрасна с всички сили по превития гръб, докато се опитвах да си изкашлям дробовете.
 	— Ей сега… ― Нова кашлица изригна от гърлото ми, очите ми се насълзиха, ― връщам се веднага. ― Тръгнах към дъното на заведението. ― Отивам до тоалетната.
 	— Добре. Носът ти стана червен и лъскав. Може да го понапудриш.
 	Много мило, че изтъкна приликата ми с елена Рудолф, докато се задушавах. Нищо чудно, че жена му бе решила да зареже тъпия нещастник. Метнах чантата на рамо и тръгнах към масите за билярд, като продължавах да кашлям кока кола.
 	Док реши да направи почивка, когато приближих.
 	— Да не би да си глътна езика, ботушче?
 	Ботушче ли? Намръщих се към лилавите си каубойски ботуши, след това свих рамене. Бяха ми лепвали много по-лоши имена, при това съвсем наскоро.
 	— Какво правиш тук? ― попитах тихичко, когато успях да си поема въздух.
 	— Играя билярд. ― Все още стискаше щеката между пръстите си и бялата топка се заби в девета с изтракване. Първа и седма топки се търкулнаха в гнездото. ― А ти?
 	— Много добре знаеш какво, дяволите да те вземат.
 	По устните му заигра усмивка, той се наведе и се приготви за нов удар.
 	— Някакъв напредък?
 	— Да ― излъгах. ― Не. ― След това си припомних притеснението на Джеф за онова, което Кели може да ми е казала. ― Може би!
 	Последва ново изтракване. Топка номер две се плъзна в страничния джоб. По устните му продължаваше да трепка усмивка.
 	— Сигурна ли си?
 	— Я стига. ― Напоследък единственото, в което бях сигурна, бяха слънцето, луната и Бъгс Бъни. ― Проследи ли ме дотук?
 	Док ме побутна настрани и се прицели в топка три.
 	— Светът е малък.
 	— Не е чак толкова малък. Харви ли ти възложи тази задача?
 	— Не. ― Той перна с трета топка четвъртата и двете влязоха в един джоб. ― Реших, че малко компания ще ти дойде добре.
 	— Нали ти казах вчера, че мога и сама да се грижа за себе си.
 	— Сигурен съм, че можеш, но предпочитам да се уверя лично.
 	И затова реши да ме проследи днес! Може и да грешах, както често се случваше напоследък, но това ми се струваше малко прекалено от страна на човек, който настояваше да поддържаме единствено служебни отношения.
 	— Защо го правиш?
 	Док вдигна очи от масата. Погледът му се плъзна по шпиц деколтето на лавандуловата ми блуза и проследи копчетата до колана на белите панталони, преди да се върне към лицето. ― Хубав опал.
 	Докоснах опала, който висеше на верижка, но бях категорична, че няма да му позволя да ме разсейва.
 	— Защо, Док?
 	Той се нагласи за удар на топка пет.
 	— В този град трудно се намират добри брокери.
 	— Да, сигурно. ― Стиснах зъби, и блъснах щеката, когато се промуших покрай него към тоалетната, и попречих на удара му.
 	— Ей! ― възмути се той.
 	Продължих да вървя и ръмжах тихичко, вбесена, че искам нещо, което той не може да ми даде. Имаше късмет, че не счупих щеката в инатливата му глава.
 	Флуоресцентните лампи вътре бръмчаха. Джеф се оказа прав. Носът ми наистина беше зачервен и лъскав. Дяволите да го вземат този тип. Напудрих го, за да премахна лъскавината, измих си ръцете и размърдах пръсти под студената струя, докато събирах кураж да се върна на масата.
 	Когато излязох от дамската тоалетна, Док беше започнал нова игра на девет топки.
 	— Вайолет ― повика ме той, когато минавах.
 	Острият му тон ме накара да се обърна.
 	— Да?
 	— Трябва да си смениш мястото.
 	Май не чух правилно.
 	— Би ли повторил?
 	— Когато се върнеш на масата, седни на стола от дясната страна на Джеф.
 	— Защо?
 	Той удари топката и разпръсна три.
 	— Защо?
 	— Докато си в Дедууд, никога не сядай с гръб към врата.
 	— Днес да не би да си обладан от духа на Дивия Бил?
 	Той се прицели в четвърта топка.
 	— Той никога не е играл покер тук.
 	— Ти откъде знаеш?
 	— Той ми каза. ― Прицели се и топка четири се спусна в един от джобовете.
 	— А, добре. Какво друго ти е казал? Не, чакай, сама ще се сетя. Нещо за асата и осмиците, нали?
 	— Послушай ме. Седни на съседния стол.
 	— Ти сериозно ли говориш? ― Тъй като той не се засмя, нито вдигна поглед от следващия удар, аз се запромъквах към Джеф, като се опитвах да преповторя разговора, за да го осмисля, но така и не можах да си обясня нищо.
 	Чакаше ме жълта кошничка, препълнена с пържени картофи и пилешки пръчици. Леле, май се бях застояла в тоалетната по-дълго, отколкото предполагах.
 	Джеф дъвчеше хапка бургер и се намръщи, когато дръпнах стола от дясната му страна, за да седна там.
 	— Оттук се вижда прозорецът ― обясних аз, все още учудена защо Док ме накара да си сменя мястото. По-важното беше защо го слушах.
 	— Откъде го познаваш този? ― Той посочи към Док.
 	Погледнах Док и забелязах, че ме наблюдава. Той кимна, след това се зае отново с играта си.
 	— Клиент ми е ― и нищо повече, поне според него.
 	— Непрекъснато виси в спортния център.
 	Не можех и да се надявам на по-добро попадение.
 	— Ти откога си треньор?
 	Бръчките по челото му станаха по-дълбоки.
 	— От две години. Защо питаш?
 	— От любопитство. Как реши да станеш треньор?
 	Той натъпка шепа картофи в уста, преди да отговори.
 	— Приятелката на Кели се записа в отбора и убеди Кели също да се запише. Тогавашният треньор си намери работа в Уайоминг. Знаеше, че съм бил спасител в гимназията, и ме помоли да поема работата. ― Преглътна сдъвканите на топка картофи. ― И така сезоните се занизаха един след друг.
 	Сигурно приятелката е била Ема. Топнах парче пилешко в соса за барбекю, пъхнат между картофките.
 	— Сигурно ти е трудно, след като три момиченца от отбора ти са изчезнали през последната година.
 	— Трудно ли? ― Той отметна назад глава и се изсмя ― по нищо не приличаше на звънкия смях на Шърли Темпъл, беше по-скоро като воя на престъпника Чарлс Менсън.
 	Размърдах се на дървения стол и погледнах Док, който ни наблюдаваше с присвити очи.
 	— Нямаш представа, Вайолет Паркър. ― Джеф стисна незаетата ми с пилешко ръка много силно, мазните му пръсти се впиха в кожата ми. Сините му очи не се откъсваха от моите. ― Нямаш никаква представа какво ми е.
 	Насилих се да се усмихна и го погалих по ръката, докато се опитвах да изскубна своята. Сърцето ми блъскаше като обезумяло, опитваше се да избие път и да избяга на свобода. Постарах се да говоря спокойно.
 	— Искаш ли да ми разкажеш?
 	И да ми обясниш защо изхвърли онези дрехи в контейнера.
 	— Какво да ти разкажа? ― Той поотпусна пръсти, за да излее малко бира в гърлото си. ― Какво искаш да знаеш?
 	Дали ти си отвлякъл момиченцата. Пъхнах ръка под масата, за да не може той да я стисне отново.
 	— Мога ли да ти помогна с нещо?
 	— Виж ти. ― Той продължи да дъвче хапката бургер още няколко секунди. ― Странно, че питаш.
 	— Защо?
 	— Дона ме напусна.
 	Застинах, пилешката хапка увисна пред устата ми. Макар фактът да не ме изненада, не можех да повярвам, че той повдигна въпроса.
 	— О!
 	— Заради друга жена.
 	Едва не изпуснах пилето. Май бях объркала нещата. След разкритието на Джеф вече не знаех какво да кажа.
 	— Кофти работа.
 	— Да, освен това, Кели не спира да говори за смърт, дори след като изсипах купища пари за терапевт през изминалата година.
 	Отново си спомних за урока как се убиват змии, а след това реших, че трябва да изкопча от Ади онова, което приказва Кели, когато двете са сами. Отхапах половината пръчица ― пресолено парче, което в момента ми се стори като картон.
 	— Ако жена ми постигне своето в съда, ще мога да виждам сина си през един уикенд.
 	Лицето му се сгърчи от мъка.
 	Посегнах към ръката му, а след това се отдръпнах, несигурна как да постъпя. Той беше престъпникът в моята книга; не биваше да ме боли за него.
 	— Много ми е мъчно.
 	— Момчето ми ще бъде отгледано от двойка лесбийки.
 	Трепнах при този противен избор на дума и се опитах да предам нещата по-обнадеждаващо.
 	— Поне ще има трима родители. Много деца нямат нито един. ― Моите деца имаха единствено мен.
 	— Нали харесваш мъже, Вайолет Паркър?
 	— О, да. ― Отново погледнах към Док. Някои мъже харесвах повече от други.
 	— Двамата с теб трябва да излезем някой път ― рече той с пълна уста. ― Достатъчно хубавка си. Ще бъдем като семейство Брейди*.
 	[* В известния сериал от началото на седемдесетте, Майк Брейди, с три момчета, се жени за Карол Ан Мартин, която има три момичета, и всичко се върти около трудностите и комичните ситуации, докато свикват да живеят заедно. ― Б.пр.]
 	Или като Джон и Лорена Бобит* ― включително и касапския нож.
 	[* Американска двойка с обтегнати отношения; имената им нашумяват, когато тя отрязва пениса му. ― Б.пр.]
 	— Аха ― отвърнах тихо. ― Затова ли ме покани на обяд?
 	Той поклати глава.
 	— Имам нужда от помощта ти.
 	Съмнявах се, че курсът по психология в общински колеж „Ръшмор“ ще ми бъде от помощ.
 	— С какво да ти помогна?
 	— С къщата. Искам да я продадеш.
 	 
 	 
 	Повървях пеша през Дедууд след обяда, тъй като имах нужда от малко време насаме, за да преосмисля подозренията си, преди да се върна на бюрото си и отново да видя Рей. Топъл бриз, наситен с изгорели газове, се носеше по Мейн Стрийт. Ръмженето на преминаващите автомобили заглушаваше дрънченето и подсвирването на монетните автомати, което се носеше иззад витрините. Слънчевите ми очила ме криеха от погледите на непознати.
 	Признанията на Джеф за семейния му живот ме оставиха в пълно недоумение. Отчаянието заглуши отговора „Как ли пък не!“, когато потърси услугите ми на брокер, затова прекарахме останалата част от обяда, потънали в служебен разговор.
 	Научих, че продава къщата, за да плати на Дона нейния дял. За негов късмет, той бе купил дома си, преди комарът да стане част от поминъка на града, а оттогава цените на имотите се бяха вдигнали четири пъти. Амбицията му беше да се премести до Спиърфиш, близо до брат си. Кели щеше да е с него ― майка й не можела да се справи със склонността й към депресии.
 	Джеф дори не трепна, когато споменах процента, който трябва да ми плати, за да намеря купувач, нито пък сумата, която трябваше да се инвестира, за да се почисти имотът и да придобие вид, различен от селски двор. Тръгнах си с натежали крака ― нещо, което не си бях представяла, че е възможно, когато влизах в „Пърпъл Дор Салун“.
 	Горещото слънце ме накара да вляза във „Фанси Фани“, казино с черно-бели снимки в цял ръст на шоугърли. Хладен въздух облъхна врата и раменете ми, цигарен дим прогори задната част на гърлото ми. Тръшнах се пред машина, чиято печалба идваше с три седмици, пъхнах десет долара и натиснах копчето за завъртане. Седмици и черешки се мержелееха пред очите ми.
 	Защо обаче Док настоя да си сменя мястото? Каква беше тази негова мания по Дивия Бил?
 	Падна ми се една седмица, празно място и двойка седмици. Натиснах копчето отново.
 	А и защо търсеше информация за умрели хора? Дали от нездраво любопитство? Свързано ли беше с работата му?
 	Защо гробището зад ранчото на Харви?
 	Колелата спряха на тройка седмици, една черешка и празно място. Отново натиснах копчето.
 	Да не би Док да подозираше, че Харви има нещо общо с липсващите момиченца? Невъзможно. Харви даваше вид на простак, но всъщност беше душичка. Въпреки че беше пристрастен към Беси. Добре де, може и да имаше склонност да изрита някое и друго кученце, но да нарани дете? Няма начин. Нали така?
 	Двойка седмици, една седмица и две черешки.
 	А и кой беше Док, че да насочва обвинително пръст към някого? Той самият не беше извън подозрение. Прекарваше доста време в спортния център. Вероятно колкото и Джеф през изминалата година, доколкото разбрах. Сигурно е виждал всичките изчезнали момиченца. Вече призна, че познавал Шери Доблър… и сестра й.
 	Седмица, черешка, празно място.
 	У Док имаше нещо, което заличаваше недоверието ми ― въпреки желанието му да подуши всички ъгли във всяка стая, в която влезе, и склонността му да приказва странни неща. Може би се дължеше на начина, по който ме пазеше, независимо дали ми беше приятно или не. Или на начина, по който се усмихваше толкова приятно. Или пък на начина, по който слушаше, когато някой говореше, сякаш се съсредоточаваше над всяка изречена сричка.
 	Три седмици, двойка седмици, две черешки.
 	Погледнах часовника на мобилния телефон и ме обзе чувство за вина. Беше два и половина и трябваше да се отправя към библиотеката, за да намеря информацията, която Джейн поиска. След това трябваше да се върна в офиса и да попълня договора за имота на Джеф. Разполагах с три къщи, а тази на Хеслър бе необработеният диамант в тиарата ми с изкуствени камъни.
 	Една седмица, още една седмица, две седмици.
 	Като си мислех за къщата на Волфганг, все още ме побиваха тръпки. Само като се сетя за тъпите клоуни с маниакалните им усмивки, ме втрисаше. Трябваше да убедя Волфганг да ги боядиса, преди да започнат огледите. Не може да не знае колко са потискащи и не може да ги показва просто така на потенциалните купувачи, особено на онези, които могат да си позволят цената, която той иска.
 	Две седмици, две черешки, една черешка.
 	Въздъхнах. А, да, Волфганг ― моят великолепен светлокос Ланселот. Толкова спокойно ми беше с него, за разлика от Док, с когото се чувствах така, сякаш стъпвам по живи въглени. Волфганг със сексапилните сини очи и донжуановска усмивка. Дали довечера да не си облека онази черна сатенена рокличка с гол гръб, която Натали ми купи за рождения ден? Не, чакай малко, той каза да не се обличам специално.
 	Мобилният ми звънна. Бръкнах в чантата.
 	Двойка седмици, двойка седмици, двойка седмици.
 	Машината светна, звънците дрънчаха няколко секунди. Докато търсех да напипам телефона в недрата на чантата, погледнах упътването най-отгоре на машината, за да разбера колко съм спечелила на база на натрупаните кредити.
 	— Ало?
 	— Вайолет, къде си? ― попита леля Зоуи.
 	Машината се укроти, прекрати победния си танц прекалено бързо. Двеста кредита. Какво прави това?
 	— В центъра, защо?
 	— Трябва да се прибереш.
 	— Сега пък какво е направил Лейн? ― Натиснах копчето за получаване на печалбата. Машината изплю бележка.
 	— Не става въпрос за Лейн, а за Ади.
 	— Какво за нея?
 	— Изчезнала е.
 

 	 
 	 
 	 
 	≈18≈

 	 
 	Профучах, без да се огледам, покрай три знака „Стоп“ на път към дома на леля Зоуи. Всеки мускул от тялото ми трепереше, ръцете ми стискаха волана. Сладкото личице на Ади, обсипано с лунички, изпълваше главата ми, а страхът за живота й подклаждаше паниката ми. Набих спирачки на алеята пред къщата и се измъкнах от седалката още преди моторът да спре да боботи.
 	Харви излетя през мрежестата врата на леля Зоуи.
 	— Да вървим!
 	— Къде? ― Останах силно изненадана. Очаквах да видя смръщеното чело на леля Зоуи, вместо хлътналите бузи на Харви.
 	— Ти ми кажи. ― Той заобиколи „Бронко“-то. ― Ади къде обича да се мотае?
 	— Ами-и-и… ― Опитах се да мисля, докато се качвах отново зад волана и завъртах ключа.
 	Пръстите му стиснаха ръката ми.
 	— Вайолет, погледни ме.
 	Подчиних се. Гърдите ми се надигаха тежко, сякаш бях тичала през целия път от центъра на Дедууд.
 	— Поеми си дълбоко дъх ― нареди Харви.
 	Опитах се, но страхът беше стиснал дробовете ми в мечешка прегръдка.
 	— Не мога ― изхлипах.
 	Харви ме ощипа силно по горната част на ръката.
 	— Ау! ― Очите ми се насълзиха от силната болка. Пернах го по ръката и потърках пламналото място. ― Защо, по дяволите, го направи?
 	— Къде обича да се мотае Ади? ― повтори той.
 	— В спортния център.
 	— Тогава да започнем оттам.
 	Аха. Едва сега разбрах. Включих на задна. Ръката ми продължаваше да пулсира.
 	— Нямаше нужда да ме щипеш толкова силно.
 	— Щях да те нашляпам и по задника, но в момента седиш на него.
 	Това беше поредната причина главата ми да си стои на раменете, когато съм около Харви.
 	— Ти защо беше у леля Зоуи?
 	— Не бях. Бях у Биатрис и си играех с нейните… ами… с тръбите й.
 	Това обясняваше размазаното червило по меката част на ухото му.
 	— Леля ти изпрати Лейн да ме доведе. Искаше да ти помогна да потърсиш Ади, докато тя е вкъщи с Лейн, да не би Ади да се върне.
 	Минута по-късно влязохме на паркинга на спортния център. Харви ме настигна във фоайето, където се бях надвесила над регистъра на посетителите. Избърсах потта, избила по горната ми устна.
 	— Тук ли е? ― попита той.
 	— Не, но Док е тук. ― Влязъл е в три часа, преди пет минути. Видях го как се изниза през задния вход на „Пърпъл Дор Салун“, когато обещавах на Джеф „ще ти звънна по-късно“ в края на дългия обяд.
 	— Ще отида да го повикам ― заяви Харви.
 	— Защо?
 	— Ще ни помогне в търсенето.
 	— Не знам.
 	— Какво има да знаеш? С тази работа, дето става между вас двамата, той със сигурност ще иска да помогне.
 	— Нищо не става между нас. ― Док се грижеше да не стане нищо.
 	— Може и да съм дърт глупак, момиченце, но не съм слепец. ― Харви кръстоса ръце. ― Не разбирам защо вие, хлапетиите, ги играете тези тъпи игрички. По мое време, ние паркирахме на Маунтин Гоут Лукаут, омешвахме си ботушите на задната седалка, а след това подписвахме, когато започваше да й личи, че бебето е на път.
 	— Слушай, Док ми е клиент, нищо повече. Хайде сега да вървим да потърсим Ади.
 	Харви поклати глава.
 	— Няма. Не и без Док.
 	— По дяволите, Харви. Нямаме време за простотии.
 	— За какво нямате време? ― Док се показа от мъжката съблекалня.
 	Издадох гърлено ръмжене и се обърнах към Харви.
 	— Сега доволен ли си?
 	— Здрасти, Док. ― Харви се ухили на Док, когато той дойде при нас на регистратурата. ― Тъкмо говорехме за теб.
 	— Сериозно? ― Погледът на Док обходи лицето ми. ― Какво става?
 	— Дъщерята на Вайолет е изчезнала ― избъбри Харви.
 	— Откога? ― попита Док.
 	Извърнах поглед, очите ми се замъглиха, а гърлото ми се стегна и не можах да продумам.
 	— Днес сутринта си е взела колелото ― отговори вместо мен Харви. ― Трябвало да се прибере преди два часа. Аз ще надникна при басейна, да не би да е вътре.
 	Какофонията от детски смях и писъци ту прииждаше, ту заглъхваше, докато той влизаше през двойната врата към басейна.
 	— Къде сте търсили досега?
 	Преглътнах буцата страх и тревога, които заплашваха да ме задавят, и вдигнах очи към него.
 	— Това е първата ни спирка. Следващата е библиотеката, после отиваме у Кели Уаймъндс. След това не знам къде да търсим.
 	— Аз ще обиколя града с колата, може да я открия. ― Той извади ключовете от джоба на тъмносините си къси панталонки.
 	Посочих ръкавиците му без пръсти, като на щангист.
 	— Зает си. Двамата с Харви ще се погрижим.
 	— Млъквай, Вайолет. ― Той обхвана лицето ми с ръце; усетих гладките му, покрити с кожа длани върху бузите си. Наведе се достатъчно близо, че да видя златните искрици в ирисите му.
 	— Да, добре. ― Гласът ми неочаквано прозвуча дрезгаво, променен от напиращите сълзи.
 	— Сега ме чуй. Ади е добре. Ще я открием.
 	Бентът се пръсна. Очите ми се наляха отново. Сведох поглед в опит да прогоня сълзите. Трябваше ли да съм като мама? Разкисвах се тъкмо когато трябваше да бъда силна и непоклатима.
 	Вратата на басейна се отвори с трясък.
 	— Не е вътре ― заяви Харви, вдигнал вежди, докато приближаваше.
 	Док отпусна ръце и отстъпи. Подрънка с ключовете.
 	— Не си изключвай мобилния.
 	Кимнах и той отвори входната врата.
 	Харви ме погледна с широка усмивка, сякаш бе лапнал банан.
 	— Значи разправяш, че между вас нямало нищо, а?
 	— Що не се гръмнеш! ― Дръпнах го за тирантите. ― Да вървим.
 	 
 	 
 	Почти два часа по-късно, двамата с Харви седяхме на паркинга на стогодишната гара „Фримонт, Елкхорн енд Мисури Вали“. След като позвънихме на леля Зоуи, аз започнах да си гриза ноктите ― стар навик, който често се връщаше, след като на главата ми се изсипеше някоя гадост.
 	От Ади все още нямаше и следа. Нито я зърнахме, нито научихме нещо, нито ни се обади ― нищичко.
 	Двамата с Харви обиколихме библиотеката, засипахме госпожице Слива, младата библиотекарка, с въпроси и й показахме снимки. Тя призна, че познавала Ади, но не я била виждала дни наред.
 	След това отидохме до дома на семейство Уаймъндс. Алеята пред къщата беше празна. Смачкани кофи за боклук бяха подредени на тротоара, колелото на Кели беше захвърлено в двора със спукана предна гума, провиснала като колие.
 	Заблъсках по вратата. Отговори ми тишина, последвана от силно жужене, когато двойка оси ме нападнаха.
 	След като разкарах хапливите нападатели, заобиколихме по изгорялата трева отзад, надникнахме през мръсните прозорци в бараката с инструменти на Джеф и се намръщихме, когато видяхме глава на кукла да се носи с лицето надолу в кафявата вода на детския басейн.
 	 
 	  

 	 
 	 
 	Тръгнахме си и се отправихме обратно към града, обиколихме „Пигли Уигли“, надникнахме в музея „Адамс“, кръстосвахме край гробовете в „Маунт Мория“, разгледахме децата в увеселителния парк в южната част на града, дори надникнахме в двора на Волфганг, за да се уверим, че вратата към избата е заключена. Всичко това се оказа напразно.
 	Ади сякаш бе изчезнала от лицето на земята. Загризах нокътя на палеца си. Стомахът ми се надигаше, беше ми лошо, остатъците от обяда заплашваха да излазят по езофагуса и да избягат с писъци през гърлото ми.
 	— Кога мога да отида в полицията?
 	Харви сви рамене.
 	— Миличка, можеш да отидеш в полицията по всяко време.
 	„Камаро“-то на Док влезе на паркинга. Изскочих от „Бронко“-то и застанах до вратата му още преди да е спрял.
 	— Нещо ново? ― Отстъпих, за да може той да отвори вратата и да слезе.
 	Нямаше нужда да ми отговаря. Бръчките по лицето му бяха достатъчно красноречиви.
 	— Съжалявам. Проверих в казината и разговарях с някои от мениджърите. Никой не я е виждал.
 	— Мамка му! ― Покрих лицето си с ръце. Сърцето ме болеше, защото бе разкъсано. ― Къде е тя?
 	Две ръце ме прегърнаха. Отпуснах своите и забих нос в меката памучна тениска на Док, а ароматът на одеколона му ме обгърна.
 	— Ще се появи, Вайолет.
 	— Ами ако той я е спипал? ― прошепнах аз и гласът ми потрепери. ― Просто си искам моята Ади.
 	— Ще си я върнеш. ― В гласа на Док имаше безкрайно много увереност, докато ме галеше по гърба.
 	— Ти откъде…
 	— Вайолет? ― провикна се Харви през прозореца на колата ми. ― Звънят ти.
 	Отдръпнах се от Док и присвих очи на късното следобедно слънце към Харви.
 	— Кой е?
 	— Мъжът не се представи.
 	— Кажи му, че ще му позвъня по-късно.
 	— Каза, че трябвало незабавно да говори с теб.
 	Тръгнах с бърза крачка към „Бронко“-то, последвана от Док, и дръпнах телефона от ръката на Харви.
 	— Да?
 	— Здравей, Вайолет Паркър ― чух гласа на Джеф Уаймъндс до ухото си.
 	— Слушай, Джеф, в момента не мога да говоря с теб.
 	— Според мен ще искаш да чуеш онова, което имам да ти кажа.
 	— Нима? ― Ако се канеше да ми плаче за бъдещата си бивша съпруга или за побърканата си на тема смърт дъщеря, не бях в настроение да се правя на психиатър.
 	— Казвай какво има.
 	— Дъщеря ти.
 	Ахнах.
 	— Какво за дъщеря ми.
 	— При мен е.
 	 
 	 
 	Болница „Нордърн Хилс“ обслужваше Дедууд, Лийд и околните миньорски селища още от 70-те години на XIX век. Често си представях видните, покрили се с лоша слава пациенти, които бяха влизали тук, окървавени от огнестрелни рани, разкъсвания от нож и всички други жестоки начини да приключиш измамна игра на карти или бой в кръчма.
 	Нито веднъж не си бях представяла, че ще последвам примера им. А ето че бях тук. Гумите на колата ми изсвириха, когато влязох в паркинга и скочих върху спирачката.
 	Не изчаках Харви да се отлепи от таблото, нито пък Док, който бе седнал зад мен, докато тичах по асфалта към двойната врата на спешното отделение.
 	Ади седеше в един ъгъл, ръката й висеше в импровизирана превръзка. Кели се беше настанила на стола до нея.
 	— Слава богу. ― Преглътнах буцата с размерите на кокосов орех и хукнах по мокета, без да обръщам внимание на погледите на останалите пациенти, които чакаха реда си при съответните лекари. Коленичих пред Ади. Искаше ми се да я притисна с всички сили до себе си, но се въздържах заради ръката й. ― Здравей, миличка. Много се радвам, че си добре.
 	Челото й се сбърчи, тя вдигна поглед и долната й устна потрепери.
 	— Мамо, изгубих Елвис.
 	Какво? Краля на рокендрола ли?
 	— Елвис ли?
 	— Пиленцето ми.
 	Господи. Господи, трябваше да започна да записвам тези неща.
 	— Ади, пиленцето ти беше момиченце.
 	Очите й се наляха със сълзи.
 	— Знаех си, че няма да разбереш.
 	Господи! През изминалите няколко часа сърцето и душата ми се разкъсваха, докато демоните, наречени „ами ако“, смъкваха година след година от живота ми. Извинявам се, че щях да преживея малко рев за някакво скапано пиле, което използваше предния капак на джипа ми за личен нужник.
 	— Миличка ― едва успях да потисна остротата в гласа си. ― Много ми е мъчно, че си изгубила пи… Елвис.
 	— И на мен ― прошепна тя.
 	Едрите й сълзи ме поразмекнаха. Избърсах влагата от бузите й.
 	— Какво ще кажеш да ти потърсим друго пиленце?
 	Какво? Кой го каза това? Не бях аз, защото последното, което исках, беше още едно пиле да спи на възглавницата ми всяка вечер. Въпреки че да преглътна змия за домашен любимец щеше да е още по-трудно.
 	— Не искам друго пиле. Само Елвис.
 	Благодаря на боговете на пернатите за тази работа. Целунах я по челото и се насладих на усещането и вкуса на кожата й под устните ми.
 	— Здравей, Вайолет Паркър.
 	Станах и се усмихнах на Джеф Уаймъндс без никакво усилие, за пръв път откакто се запознахме.
 	— Много ти благодаря за помощта.
 	— Няма защо. ― Той погали Кели по главата и седна срещу нея. ― Надявам се само двете празноглавки вече да са разбрали защо старата мина е закована и са сложени табели „Влизането забранено“, и повече да няма подобни изцепки. ― Погледна гневно дъщеря си.
 	— Следващия път може и да не съм наблизо, за да ви вадя от галерията.
 	— Знаем, татко. ― Въздишката на Кели беше в състояние да й спечели „Еми“ в категорията „Най-драматична сцена в сапунена опера“. ― Да не би да забрави, че ни чете лекция през целия път до болницата?
 	Ади ме погледна с намръщено чело.
 	— Нямаше да влезем, ако Елвис не се беше пъхнал между гредите. Разбери, мамо, предприехме спасителна мисия.
 	Някой ме докосна по рамото и аз се обърнах. Док беше застанал зад мен и ми подаваше кутия диетична кола.
 	— Благодаря. ― Взех колата, без да съм сигурна каква роля играе Док в живота ми. ― Това е приятелят ми Док Найс.
 	— А, да, играчът на билярд. ― Джеф дори не понечи да стане от мястото си, но все пак протегна ръка на Док, докато ме поглеждаше с извити вежди. ― Не каза ли, че е клиент?
 	Опа, бях забравила за разговора на обяд.
 	— Вайолет обича да смесва бизнеса с удоволствията ― ухили се Док, а аз много се подразних. ― Приятно ми е да се запознаем, господин Уаймъндс.
 	— Къде е Харви? ― попитах Док и се отпуснах до Ади. Адреналинът се оттичаше и краката ми бяха омекнали.
 	— Каза, че трябвало да отиде до едното място. ― Док разроши русата коса на Ади. ― Радвам се да те видя отново, мъниче. Лекарят каза, че ще ти трябва гипс.
 	— Да, и ще бъде в лилаво.
 	— Супер. Нямам търпение да го видя.
 	Отпих от диетичната кола и потупах стола до мен, тъй като не бях готова да прекъсна връзката, която създадохме с Док този следобед. Той може и да беше показал ясно, че увлечението ми по него, което всеки момент ставаше все по-неконтролируемо, няма бъдеще, но пък правила против приятелство не знаех да има.
 	Док седна и протегна дългите си крака.
 	— Ти как разбра къде са момичетата? ― попита той Джеф и протегна ръка на облегалката на стола ми.
 	Добър въпрос. Можех и аз да се сетя да го задам, ако не бях толкова заета да мисля дали ръката на Док не е докоснала нарочно ребрата ми.
 	— Кели…
 	— Леле! ― Харви се появи в чакалнята, докато бършеше ръце в дънките си. ― Днес простатата ми сигурно е станала като грейпфрут.
 	Намръщих се. Вече бях наясно, че в репертоара на Харви няма табута.
 	— Какво е простата? ― полюбопитства Ади.
 	— Това е момиче от кръчмите, което обича да спи с мърляви момчета ― уточни компетентно Кели.
 	Джеф се ухили. Док се разсмя, а ръката му отново докосна ребрата ми.
 	— Не, това е проститутка ― уточни Харви.
 	— Простатата е жлеза, миличка ― отвърнах аз, докато се опитвах да измисля как да попреча на разговора да се забие в море от неловки въпроси и отговори. В моето семейство имаше теми, които не се разискваха в смесена компания ― религия, политика и функциите на тялото. ― Нищо важно, Аделин ― добавих аз, като използвах типичния за майка тон, за да й покажа, че разговорът е приключил.
 	Харви изръмжа.
 	— Самата истина, когато си на моята възраст.
 	— А тя какво прави? ― настоя Ади, без да обърне внимание на ядния ми поглед.
 	— Трудно ти е да пикаеш.
 	Прас! Сгърчих се на стола и се сблъсках с ръката на Док, докато изпепелявах Харви с поглед.
 	— Как е, Джеф? ― Харви се тръшна на стола до Джеф. Сините му очи се местеха от Док към мен и обратно, а устните му се извиха във всезнаеща усмивка.
 	Намръщих се, и въпреки това вратът ми пламна.
 	— Здрасти, Харви ― кимна Джеф към дъртото дрънкало. ― Как ти понася животът?
 	— Виаграта е супер лекарство.
 	Това вече беше прекалено. Лицето ми пламна и отново се сгърчих на стола.
 	Пръстите на Док докоснаха ребрата ми.
 	Застинах на място, цялото ми тяло се напрегна, както отвън, така и отвътре. Обърнах се и срещнах тъмнокафявите му очи. Той ми намигна и размърда отново пръсти, този път по-бавно, всеки пръст докосна по едно ребро.
 	Подобно незначително докосване не бе нищо повече от случайност. Въпреки това нервите ми бяха разтърсени до осем по скалата на Рихтер, а те все още не се бяха възстановили от прилива на адреналин. Той имаше ли представа, че долавям всяка негова глътка въздух?
 	— Мамо? ― Гласът на Ади ме върна обратно в чакалнята на спешното.
 	Откъснах поглед от Док.
 	— Да, миличка?
 	Ади посочи към вратата.
 	— Погледни кой е дошъл.
 	Проследих посоката, в която сочеше пръстът й. Волфганг ми беше отправил белозъбата си усмивка от прага. С индиговосинята риза, разкопчана на врата, тесните избелели дънки и косата, сякаш сресана с пръсти, той можеше да позира като най-новия манекен за реклама на одеколон „Стетсън“.
 	Изпъшках вътрешно. Бях забравила за срещата ни.
 	Станах и го пресрещнах по средата на чакалнята.
 	— Много се извинявам, аз…
 	Той ме прегърна и ме целуна бързо по устните, с което ме изненада толкова много, че не можах да обеля и дума повече. Съвсем бях забравила, че сме стигнали до целувките в отношенията си.
 	— Няма страшно ― каза после и отстъпи назад. Примамливият аромат на афтършейва му ми замая главата. ― Леля ти ми обясни всичко. Радвам се, че Ади е добре.
 	Погледнах първо към Ади, а после и към Док. Безизразното му лице би накарало и Дивия Бил Хикок да позеленее от завист.
 	— Ела при нас. Чакаме да сложат гипс на Ади.
 	— Разбира се, но преди това… ― Волфганг стисна ръката ми и я вдигна към устните си, а кобалтовите му очи задържаха моите ― … нека първо те погледам няколко секунди.
 	Размърдах се притеснено под погледа му, тъй като знаех, че гримът ми се е изтрил преди няколко часа, а косата ми е на фитили, щръкнала във всички посоки.
 	— Не спрях да мисля за теб, докато ме нямаше.
 	— И аз ― излъгах и ми се прииска да беше истина. Отдръпнах ръка. ― Ела. Ади много ще ти се зарадва.
 	Трудно ми беше да срещна погледа на Док, когато отидохме при групата, затова започнах с Джеф. Представих първо него.
 	— Волфганг, това е…
 	— Джеф Уаймъндс ― довърши Волфганг вместо мен.
 	— Точно така. ― Бях забравила, че Волфганг е местен. ― Ходили сте заедно на училище.
 	Усмивката на Джеф не докосна учите му.
 	— Как върви бижутерският бизнес, Хеслър?
 	Погледнах врата на Джеф отзад, за да видя дали не е настръхнал, но рошавата му коса покриваше доказателствата.
 	— Процъфтява. ― Усмивката на Волфганг беше ослепителна, както винаги. Дори да беше забелязал киселото отношение на Джеф, той успя да се прикрие доста добре. ― Как е жена ти?
 	В главата ми гръмна аларма. Посочих Харви.
 	— Това е моят приятел Уилис Харви.
 	Волфганг се обърна, без дори да трепне.
 	— Господин Харви. Вие не бяхте ли чест посетител в казиното до магазина ми?
 	— И още как. Излизах с една от сервитьорките, докато съпругът й разбра.
 	Чух тихия смях на Док.
 	— Така е било по-гот.
 	— Можеше да е много по-гот ― изкиска се Харви, ― ако нейният човек не беше решил да ми резне играчиците. Направо ме побърка.
 	— Какви са тези играчици? ― попита Ади.
 	— Нещо като въдица ― отвърнах аз и отново се опитах да заобиколя въпроса, за да продължа с представянето.
 	Харви изсумтя и стовари длан върху бедрото си.
 	— А това е Дейн Найс ― обърнах се към Док, без да знам защо избрах истинското му име. ― Друг… мой приятел.
 	Док ме погледна, извил едната си вежда, след това се изправи и подаде ръка на Волфганг.
 	— Оттук ли сте? ― попита Волфганг.
 	— Не. ― Док изтегли ръка и посочи стола, който току-що бе освободил. ― Заповядайте, седнете.
 	— Не, благодаря ― отвърна Волфганг. ― Нямам намерение да се застоявам. Просто исках да разбера дали Ади е добре и да й дам това. ― Извади малка розова кутийка от джоба на панталоните си и я подаде на Ади, а тя му показа и двете си трапчинки, когато дръпна кутийката от ръката му.
 	— Ади ― срязах я аз. ― Какво се казва?
 	— Благодаря, Волфганг. ― Ади отвори кутийката и изписка, когато видя брошка във формата на еднорог, обсипана с изкуствени скъпоценни камъни.
 	Брошката ми напомни за кристала, който открих в банята му и пъхнах в джоба си. За съжаление, на следващия ден леля Зоуи бе изпрала дрехите, с които косих ливадата, и оттогава не бях виждала кристала. Имах неприятното чувство, че пералнята го е погълнала, и ако не го открия отново, нямаше да споменавам за него пред никого, най-малко пък пред Волфганг.
 	— Освен това ― продължи Волфганг и се обърна към мен ― исках да разбера дали майка й иска да се разберем за събота вечер.
 	Трябваха ми няколко секунди, докато се усетя, че говори за мен. Събота ли? Нямах ли нещо за тогава?
 	Усетих тежестта на шест чифта очи върху себе си, затова се усмихнах като пълна глупачка.
 	— Разбира се. Същото време, същото място, нали?
 	Волфганг кимна.
 	— Облечи си отново червената рокля. Планирал съм нещо много специално.
 	— Трябва да вървя ― каза Док, бръкна в джоба си и извади ключовете за колата. ― До скоро, малчо ― намигна той на Ади, както на мен преди по-малко от пет минути, когато не бях цялата пламнала.
 	Трапчинките на дъщеря ми грейнаха отново.
 	— Чао, Док. Ще ми подпишеш ли гипса?
 	— Разбира се, малчо.
 	Облекчение и разочарование стиснаха стомаха ми. Докато Док и Волфганг бяха в една стая, имах чувството, че жонглирам със запалени факли, и въпреки това не исках Док да си тръгва.
 	Стиснах ръката му, докато минаваше пред мен.
 	— Благодаря ти за помощта днес.
 	Усмивката му проблесна толкова бързо, че щях да я пропусна, ако бях мигнала.
 	— На какво ли не съм готов за приятелите, Вайолет.
 	Наблюдавах широките му рамене, докато се отдалечаваше. Не бях пропуснала студените нотки в отговора му. Това пък какво трябваше да означава? Нали той наложи правилото „без секс“.
 	— Ади ― заговори Волфганг зад мен. ― Какво ще кажеш двете с приятелката ти да дойдете с мен да обиколим бонбонения щанд в магазинчето за подаръци?
 	— Може ли, мамо?
 	Обърнах се и се усмихнах заради всички присъстващи, въпреки че единственото ми желание беше да се тръшна на пода, да ритам с крака и да пищя в продължение на цели пет минути.
 	— Разбира се, но само едно-единствено шоколадче, а голяма опаковка не влиза в сделката, Аделин.
 	Волфганг и двете момичета тръгнаха по коридора, който водеше към магазина за подаръци. Въздъхнах и се строполих на стола.
 	— Така ― обади се весело Харви. ― Беше забавно.
 	— Ти откъде познаваш Волфганг Хеслър? ― попита Джеф, присвил подозрително очи.
 	— Клиент ми е ― отвърнах аз и уточних: ― И приятел.
 	— Сериозно? ― Джеф отпусна лакти на коленете си.
 	Намръщих се, когато долових похотта в гласа му.
 	— Сериозно.
 	— В такъв случай, Вайолет Паркър ― рече тихо Джеф, така че и двамата с Харви се приведохме напред, за да го чуем. ― Вече съм ти клиент, значи трябва да стана един от така наречените ти… ― той вдигна пръсти, за да изрисува кавички ― приятели.
 	Блясъкът в очите му докосна гърлото ми, задържа се на най-горното копче на блузата. Скръстих ръце.
 	— Как таксуваш клиентите, на час или за свършена работа?
 	Смехът на Харви проехтя в стаята.
 	 
 	 
 	 
 	≈19≈

 	Вторник, 19 юли

 	 
 	Рано на следващата сутрин в „Каламити Джейн“ ме чакаше нов букет маргарити. Бяха поставени легнали върху бюрото ми, цветчетата бяха започнали да клюмват. Прииска ми се да ги хвърля на пода и да ги стъпча.
 	Погледнах към Мона, която напоследък изглежда се състезаваше с петела за правото да поздрави слънцето. Пръстите й, както обикновено, тракаха по клавиатурата на лаптопа. Жасминовият аромат ― нейна запазена марка, се понесе към мен заедно с аромата на прясно кафе.
 	— Кога пристигнаха тези цветя?
 	— Вчера следобед. ― Мона ме погледна, извила вежди. Очилата за четене, обсипани с изкуствени скъпоценни камъни, се бяха смъкнали до върха на носа й. ― Та, като казах вчера, ти къде беше?
 	— В ада. ― Хвърлих поглед към затворената врата на Джейн. Отдолу се процеждаше ивица светлина. Бях забравила за информацията, която тя ме помоли да потърся, и се сетих едва когато заведох Ади у дома с новия гипс.
 	Доволна, че в библиотеката работеха с удължено работно време през лятото, грабнах Лейн и отпраших към другия край на града. Усетих огромно разочарование, когато не открих Док на обичайното му място в читалня „Южна Дакота“. Половин час разглеждах книги и през цялото време си повтарях защо трябва да унищожа увлечението си по Док, преди корените му да се захванат.
 	Извадих информацията, която бях преписала за Джейн, от чантата си и попитах тихо:
 	— Джейн забеляза ли, че не се върнах от обяд?
 	— Разбира се, но й казах, че показваш къщи.
 	— Благодаря. Длъжница съм ти.
 	Мона махна с ръка.
 	— Разказвай. Какво стана?
 	Извадих розовия плик от букета, след това хвърлих цветята в боклука.
 	— Няма да повярваш.
 	— Има ли някаква връзка с конски черепи и пилета?
 	От факта, че животът ми бе станал напълно предсказуем, пълен с конски и пилешки случки, ми се прииска да изпия два антидепресанта и да ги полея обилно със „Съдърн Къмфърт“.
 	— Второто. Ади тръгнала да гони пилето си в мината, паднала в една галерия и си счупила ръката.
 	След като си тръгнахме от спешното, Ади ми каза, че съвсем случайно се спънала в крака на Кели и хлътнала в тясна галерия. По-късно, когато клепките й вече се затваряха, аз продължих да се въртя в леглото и се питах дали не е трябвало да обърна повече внимание на Кели, вместо на Джеф.
 	Възможно ли беше манията на Кели по смъртта да има нещо общо с изчезването на другите момиченца от отбора по плуване? Може би на фикс идеята й, родена миналото лято, й е било необходимо време, за да изплува. Може да е излъгала за случилото се с най-добрата й приятелка Ема Крансън в онзи съдбовен августовски ден. Може другите момичета също да са паднали случайно в една от многобройните мини в покрайнините на Дедууд ― толкова дълбока дупка, че никой да не е в състояние да ги извади живи.
 	— Как е Ади днес? ― Въпросът на Мона ме изтръгна от мрачните мисли.
 	— Когато излязох, наглеждаше Лейн. Той й помага да направи капан за пилета. ― Ади бе твърдо решена да спаси Елвис от мината, въпреки че й забраних да влиза в каквито и да било дупки в земята през следващите шест месеца.
 	Погледнах малкия плик в ръката си и прокарах пръст по името си, написано с лилаво мастило. Очакването и страхът стегнаха стомаха ми.
 	Пръстите на Мона се върнаха към задачата на клавиатурата, но погледът й непрекъснато прескачаше към мен.
 	— Хубав ли беше обядът с Джеф Уаймъндс?
 	Мона знаеше, че подозирам Джеф за изчезналите момичета. Така и не прие присъдата ми виновен, защото имаше нужда от допълнителни доказателства.
 	— Оказа се, че е напълно съсипан, защото жена му го е напуснала, и трябва да си продаде къщата, за да й плати сумата, която тя иска за издръжка при развода, затова му трябва помощта ми. ― По възможност и в леглото, не само за недвижимия имот.
 	Бузите ми пламнаха, като си спомних как беше объркал професията ми. Както Харви бе така любезен да изтъкне, докато се връщахме с „Бронко“-то, след като сложиха гипса на Ади, сега вече можех да разчитам на кариера, когато служебните облаги секнат.
 	— Това е добре, нали?
 	— Май да.
 	— Все още ли е включен в списъка ти със заподозрени?
 	— Не знам. ― Съдебните заседатели бяха започнали обсъждане. Бях склонна да го обявя за невинен, но все още не бях готова да го изключа от списъка на заподозрените.
 	Отворих плика и извадих картичката. Тайният ми обожател за пореден път се изявяваше като поет.
 	 
 	Розите ще бъдат червени
 	на масата ни, от която се разкрива гледка навън,
 	резервирана под името „Аделин“.
 	Ще те чакам.
 	 
 	Щом видях името на Ади, краката ми се разтрепериха. Тръшнах се на стола.
 	— Какво питие? ― Мона застана над мен и челото й се намръщи от тревога.
 	Подадох й картичката и заопипвах в чантата, за да извадя мобилния телефон.
 	— Не знам. ― Как, за бога, да опазя малкото си момиченце, след като толкова много хищници дебнеха из целия град? Набрах телефонния номер на Джеф Уаймъндс. Иззвъня два пъти, след което чух прищракване. Не изчаках да чуя гласа му.
 	— Джеф, обажда се Вайолет. Ти изпращал ли си ми цветя с бележки?
 	— Не ― отвърна той. ― Защо? Трябваше ли? Това ли е начинът да стана твой специален приятел?
 	— Не. Дочуване, Джеф. ― Приключих разговора и въздъхнах. ― Тази работа не вещае нищо добро, нали?
 	— Коя работа? ― попита Джейн, докато си наливаше кафе.
 	Бях толкова заета да се тюхкам, да преценявам „за“ и „против“ дали да не изпратя децата си в пансион извън щата, че не бях чула тракането на токчетата й по пода.
 	— Ъ-ъ-ъ.
 	— Идеята на градската архитектурна комисия да сложат „Стоп“ на Мейн Стрийт ― отвърна Мона и ме спаси… за пореден път.
 	— А, ясно. ― Джейн дойде при нас, застана до бюрото ми и ме погледна. ― Как мина вчера следобед?
 	— Сравнително добре. ― Знаех, че пита за предполагаемите ми огледи, но за мен бе важно, че Ади е жива и здрава, Волфганг не ми се сърди, че му вързах тенекия, а Харви си уреди среща с дама със синя коса, една от доброволките в болницата. Като цяло, съдбата бе решила да ме закриля от истинския порой, който можеше да се изсипе върху мен.
 	— Заповядай ― това е информацията, която искаше.
 	— Благодаря. ― Тя взе записките ми. ― Ти къде изчезна вчера?
 	Изпънах гръб и се постарах да не се гърча.
 	— Бях из цял Дедууд. ― Това не беше лъжа. Двамата с Харви обиколихме града от единия край до другия.
 	— Някой захапа ли?
 	— Само намек ― отвърнах и се замислих за Док, когато подхвърли, че е готов на всичко за приятелче. ― Днес обаче е нов ден.
 	— Харесва ми отношението ти, Вайолет.
 	— Благодаря ― усмихнах се аз. През първата ми седмица в „Каламити Джейн“ Мона ме научи, че оптимизмът ще ме отведе далеч в очите на шефката и името ми ще попадне в тефтера с червени точки.
 	— Щеше да ми е много по-приятно, ако ми покажеш нещо. ― Тя кимна към дъската, на която бе написала висящите продажби.
 	И на мен! Вместо да изкрещя, вдигнах високо брадичка.
 	— И това ще стане.
 	— Надявам се, Вайолет. Наистина се надявам. ― Джейн стисна рамото ми. ― Кажи ми, ако има нещо, с което да ти помогна да запишеш името си на дъската.
 	Изчаках Джейн да се върне в офиса си и да затвори вратата, преди да се завра под бюрото и да се сгуша там, обгърнала коленете си с ръце.
 	Мона побутна стола и ме погледна. Очилата за четене бяха провиснали на врата й.
 	— Какво правиш, Вай?
 	— Крия се.
 	— От кого.
 	— От света.
 	— Миличка, за тази цел трябва да си намериш по-добро скривалище.
 	Някой прочисти гърлото си и Мона скочи на крака. Надникнах изпод бюрото и забелязах на прага черни ботуши и сини дънки.
 	— Здравейте ― поздрави любезно, мило и делово Мона. ― С какво мога да ви помогна?
 	Чух подсмъркване, последвано от твърде познат глас:
 	— Трябва да говоря с Вайолет.
 	Затворих очи и изпъшках наум. Защо точно той? Защо точно сега?
 	— В момента я няма ― заяви без грам колебание Мона. ― Да й предам ли нещо?
 	— Добре. ― Долових смеха в гласа на Док. ― Не е ли обаче Вайолет под бюрото си?
 	Мона пристъпи от крак на крак.
 	— Може и да ви се струва така, но…
 	— Излизам, Мона. ― Изпълзях навън и се надигнах нещастно на крака. Ленивата усмивка на Док беше особено доволна тази сутрин, разтегната от едното ухо до другото. ― Хич и не питай.
 	Изви вежди, но ме послуша.
 	— Трябва да говоря с теб.
 	Изтупах праха от оранжевите си панталони, върнах стола на мястото му и посочих другия, срещу бюрото си.
 	— Заповядай, седни.
 	— Не.
 	Острият му глас ме спря и аз така и не седнах. Беше мой ред да извия вежди.
 	— Да поговорим отвън.
 	Станах и се опитах да запазя някакъв контрол. Какъв му беше проблемът на Док да седне вътре в „Каламити Джейн“? Докато го наблюдавах, погледът му се насочи към кафемашината.
 	— Защо навън? ― попитах.
 	Той погледна Мона, която се върна и седна пред лаптопа си.
 	— Лично е.
 	Лъжец.
 	— Добре.
 	Грабнах слънчевите си очила и отидох при него под безоблачното яркосиньо небе. Ароматът на борове и изгорели газове ме обгърна отвсякъде. Топъл бриз повдигна яката ми и лепна избелялата червена тениска на Док на гърдите му.
 	— Как е Ади? ― попита той в мига, в който вратата се затвори след мен.
 	— Добре, благодаря ти, че попита. ― Сложих ръце на кръста си и зачаках онова, което искаше да ми каже.
 	Док погледна към вратата на „Каламити Джейн“, след това стисна ръката ми и ме повлече към далечния край на сградата, където почти празният паркинг беше единствената ни публика.
 	Тази сутрин не бях в настроение да ме подмятат. Както бях застанала с гръб към тухлената стена, попитах:
 	— Какво става, Док?
 	— Снощи мислих много за Джеф Уаймъндс.
 	При тези думи наострих уши. Мислех, че съм единствената, която лежи будна и мисли за Джеф.
 	— Той е красив мъж.
 	Док отвори уста, после я затвори. Очите му ме пронизаха.
 	— Така ли мислиш?
 	— Не бих казала.
 	Усмивката се върна в ъгълчетата на очите му.
 	— Добре.
 	Добре ли? Супер, поредният смесен сигнал, който ми осигуряваше часове на размишления.
 	— Натали мисли така.
 	Не се въздържах да пусна клюката.
 	Той сви рамене.
 	— Вкусът й е доста разностилен.
 	— И половината не знаеш. ― След това си спомних и стомахът ме присви, че довечера той ще ходи у тях. ― Въпреки че ще си по-запознат след довечера.
 	— Може би ― дойде уклончивият отговор на ревнивото ми подпитване. ― Както и да е, искам да ме заведеш до дома на Джеф.
 	— Защо?
 	— Искам да го видя.
 	— Ти откъде знаеш, че Джеф ми е клиент? ― Дори не бях подготвила договора.
 	— Подслушвах разговора ви вчера, на обяд.
 	— Ясно. ― Все забравях за вчерашния обяд.
 	— А и Харви ми звънна снощи. ― Очите на Док заблестяха весело. ― Каза ми за предложението на Джеф в спешното.
 	Вратът ми пламна.
 	— Харви е голямо плямпало.
 	— И преди си го казвала.
 	— В момента не мога да ти покажа дома на Джеф. Все още не е готов. Първо трябва да се почисти, при това основно. ― Най-разумно беше да докарам боклукчийски камион.
 	— Пет пари не давам. Искам да го видя.
 	Макар отчаяно да ми се искаше да продам къща, не виждах как точно ще стане тази работа.
 	— Намислил си нещо, Док.
 	— Просто съм любопитен.
 	— Какво мислиш, че ще откриеш у Джеф?
 	Док сви рамене.
 	— Той все още не е извън подозрение.
 	Точно така, но нямах намерение да го призная пред Док.
 	— Предстои му неприятен развод.
 	— Харви спомена и това.
 	— Дъщеря му има сериозни проблеми с депресията.
 	— Да не би вече да го съжаляваш?
 	— Да не говорим, че спаси живота на Ади. ― Това бе малко преувеличено, въпреки че наистина я беше спасил.
 	— Всичко това го превръща в по-състрадателен и отзивчив човек.
 	Вече ми беше ясно, че Док няма намерение да се предаде. Въздъхнах и пъхнах изтръгната от вятъра къдрица зад ухото си.
 	— Повярвай ми, къщата не е в твоя стил.
 	— Ами? ― Док стисна ръката ми. Очевидно нямаше намерение да я пусне. ― Какъв е стилът ми, Вайолет?
 	— Ами… ― Загледах се в кръга, който той описваше с палец по дланта ми, и усетих тръпки на твърде много места, така че нямаше начин да ги преброя. Той ме объркваше. ― Син.
 	— Син ли? ― Смехът му беше тих, дълбок. ― Мислех си за нещо по-живително, по… не знам… виолетово, може би.
 	Вгледах се в тъмните му очи.
 	— Ти флиртуваш с мен.
 	— Значи забеляза, а? ― Пръстът му се плъзна по китката, без да спира да прави кръгчета.
 	— Какво правиш, Док?
 	— Нещо, което не бива.
 	— Тогава спри.
 	— Знам. ― Пръстите му се качиха нагоре по ръката ми. Той се приведе по-близо, дъхът му се учести, също като моя.
 	— Не спираш. ― Нямах никакво желание да спре, поне преди да достигне пръстите на краката ми.
 	— Ти ме объркваш, Вайолет.
 	— Казваш го така, сякаш е нещо лошо.
 	— Лошо е.
 	— Не разбирам защо.
 	Той пусна ръката ми и отстъпи назад, а огънят в очите му затихна.
 	— Искам да видя къщата на Джеф Уаймъндс.
 	Заради умението му да включва и изключва похотта си ми се прииска да го тресна по главата с обувката си. Моят огън продължаваше да бушува, бях все още задъхана, а сърцето ми биеше до пръсване. Не беше честно!
 	Предадох се.
 	— Добре, но първо трябва да се обадя на Джеф, за да го попитам. ― Може би щях да измисля и начин да попитам защо беше изхвърлил дрехите в контейнера. Сега вече бяхме значително по-близки, откакто станах негов брокер… и терапевт.
 	— Благодаря.
 	Моля. Загледах се над рамото на Док и зареях поглед над паркинга, тъй като не исках да го поглеждам повече, след като нямаше начин да го докосна. Той със сигурност знаеше как да изсмуче хелия от балона ми.
 	— Друго има ли? ― попитах.
 	Слънчев проблясък край погребално бюро „Мъдър Брадърс“ привлече погледа ми. Присвих очи зад слънчевите очила и познах колата на Рей, паркирана зад двуетажната сграда, с отворен заден капак.
 	— Да. Все още ли възнамеряваш да отидеш утре вечер на среща с тайния си обожател?
 	Насочих поглед към Док.
 	— Разбира се.
 	— Не го прави.
 	— Налага се. ― Сега вече нямах избор. Той знаеше името на Ади.
 	Една от двойните врати на погребалния дом се отвори. Докато наблюдавах, Рей заобиколи до страничната врата зад шофьора, наведе се и грабна чифт ръкавици. Сложи си ги, огледа се наляво и надясно, а след това влезе отново в сградата.
 	— Нищо подобно, Вайолет.
 	— Казах, че ще отида, и това е. Точка.
 	— Добре. ― Ако се съди по тона му, Док съвсем не беше приключил с този въпрос. ― Нали ще ми кажеш, когато се разбереш с Джеф?
 	И двете врати на погребалния дом се отвориха.
 	— Разбира се.
 	Този път Рей не беше сам ― показа се нисък, набит тип с бяла, късо подстригана коса. Двамата изнесоха огромен, дълъг сандък през двойните врати и го натовариха отзад в джипа на Рей. От тежестта на сандъка джипът подскочи.
 	— Това пък какво е? ― прошепнах.
 	Когато Док се обърна и проследи погледа ми, разбрах, че съм заговорила на глас.
 	— Кое?
 	Първо постерите за липсващите момиченца, сега пък изнася тежък сандък от погребалното бюро. Нещо ми подсказваше, че Рей не е намислил нищо добро, че няма да мога да заспя, докато не разбера какви гадости върши. Само че нямаше нужда Док да ми пили и по този въпрос.
 	— Нищо. Просто койот.
 	— Вайолет, носът ти потръпва, когато лъжеш.
 	Покрих издайническия израстък с ръка. Преди да дам възможност на Док да започне да ме разпитва или да гледа лошо, подхвърлих едно: „Ще ти се обадя по-късно“ и забързах към офиса.
 	Пръстите на Мона продължаваха да тракат, когато се отпуснах на стола. Стрелнах с поглед бюрото на Рей. Трябваше да намеря начин да изкарам всички от офиса преди края на деня, за да преровя вещите му.
 	 
 	 
 	Час след като офисът на „Каламити Джейн“ бе официално затворен, седях сама в офиса и гледах ключа на бюрото.
 	Цял следобед ту влизах, ту излизах, изпълнявах дребни поръчки за Джейн, на няколко пъти погледнах тайно в чекмеджетата на Рей. За съжаление, единственото, което зърнах, освен обичайните за един офис дреболии, беше програмата на спортния център. С това доказателство имах връзка, но не и окървавен нож.
 	Джеф се отби по едно време, подписа договора за продажба, който бях подготвила, и остави ключове за къщата. Помоли ме за услуга ― тази вечер да гледам Кели. Брат му в Спиърфиш имал някаква работа.
 	Съгласих се. Първо, Кели и без това беше у леля Зоуи, поне според последното обаждане на Лейн, когато поиска спагети за вечеря. Присъствието на гостенката не ме притесняваше и означаваше, че ще мога да наблюдавам и нея, и Ади. Второ, същия следобед мислих много за якето на Ема, което Джеф беше изхвърлил, както и за онова, което Док каза за Джеф ― че бил състрадателен и отзивчив човек, и разбрах, че ми се предлага златна възможност.
 	Джеф дори не трепна, когато го помолих за разрешение да отида вечерта в дома му, за да преценя какво е необходимо, за да се подготви имотът за продажба. Сега единственият въпрос беше дали ми стиска да се правя на мис Марпъл.
 	Отворих капачето на мобилния си телефон и набрах номера на Харви. Той се обади след третото позвъняване.
 	— Харви, обажда се Вайолет. У мен е ключът от къщата на Джеф и мисля да отида да поогледам. ― Щеше да ми бъде много по-спокойно да душа, ако помощникът ми седеше в колата, стиснал пушка в ръка. ― Какво правиш в момента?
 	— Говоря с ченгетата.
 	Примигнах.
 	— Какво? Защо?
 	— Нещо се е хванало в един от капаните ми. Затова звъннах на Куп. Той доведе и приятели на партито.
 	— Какво си хванал?
 	— Ухо.
 	Ухо ли?
 	— За ухо на койот ли ми говориш?
 	— Не, човешко.
 	Изглежда, не бях чула добре.
 	— Я повтори.
 	— Има и част от скалп. Изглежда, капанът ги е откъснал.
 	Трепнах.
 	— Мили боже!
 	— Има обаче нещо странно.
 	— Извън обичайното ли?
 	Той изсумтя.
 	— Няма кръв.
 	— Няма кръв ли? ― Все още не бях осмислила първата част от казаното. Ухо, каза той.
 	— Няма кръв. Все едно всичко е олизано.
 	Ужас! Стомахът ми се надигна.
 	— Каква е тази гадост?
 	— И е отнесло тъпата катерица, дето я използвах за стръв. ― Нечий глас измърмори нещо близо до него.
 	— Трябва да затварям, защото Куп ме вика отзад. ― Телефонът прекъсна.
 	Седях, ослушвах се в тишината още цяла минута и се питах какво ли се крие по хълмовете зад плевнята на Харви и на кого му липсва ухото.
 	Опитах се да пропъдя откачения разговор с Харви от мислите си и се насочих към важния въпрос. Да претърся ли дома на Джеф, или не? Колкото и да не ми беше приятно да призная, исках да позвъня на Док, но той беше у Натали, на вечеря. Не исках дори да мисля какъв ще бъде десертът.
 	Поех си дълбоко дъх, грабнах чантата си и ключа и се отправих към задната врата.
 	Докато се качвах по стъпалата в дома на Джеф и отварях залепената с изолирбанд мрежеста врата, облак скри слънцето. Че как иначе? Точно това ми трябваше. Майката природа бе решила да внесе специални ефекти в задачата.
 	Протегнах ръка, пъхнах ключа и завъртях топката. Вратата се отвори. Чакаше ме сенчестото фоайе, наситено със застоял цигарен дим.
 	Разкашлях се и отворих вратата по-широко.
 	— Ехо? Има ли някой вкъщи?
 	Вместо отговор, вратата се блъсна в стената. Пристъпих вътре. Пружината на мрежестата врата проскърца и изщрака зад мен. Бях готова да се закълна, че чух ехо.
 	Опитах се да намеря ключа за лампата и задишах по-спокойно под шейсетватовата светлина. Кухнята се падаше от дясната ми страна. Вече бях минавала оттам, бях видяла и пералното помещение, и тоалетната, затова свих наляво, минах през трапезарията, под арката и влязох в хола.
 	Кожен люлеещ се стол бе разположен на централно място пред шкаф с телевизор, пълен с електронни джаджи. Обезцветените от пот подлакътници, надрасканата седалка и протритият килим под краката му напомняха за собственика. Износено канапе бе поставено до отсрещната стена, точно под прозорец, който гледаше към запуснатия двор. От наблюдателницата си видях мръсната вода в детския басейн на Кели. Единственото подозрително в тази стая беше флуоресцентният кръг на стената до телевизора.
 	Влязох по-навътре на пръсти и подминах малка детска стая отляво. Мънички дрешки бяха натрупани върху маса за преобличане. Креватчето беше разглобено, частите ― подпрени на стената. Изглежда, Дона щеше да мине с носачи.
 	Вдясно имаше още една баня. Нямах желание да надничам вътре, след като вече бях видяла тоалетната при първото си влизане.
 	До нея беше стаята на Кели. Запалих лампата, колкото да видя розовия килим под купчина разхвърляни дрехи, кукли, плюшени мечета и книги. Снимка на Ади, възседнала зелен динозавър, бе закачена на стената над леглото на Кели. Наведох се над купчината, за да я разгледам. Ади махаше към обектива.
 	Мрежестата врата се затвори с трясък.
 	Ахнах и коленете ми се подкосиха. Приседнах на леглото. Мама му стара! Да не би Джеф да се връщаше? Затаих дъх и започнах да се ослушвам с всеки мускул.
 	— Вайолет? ― повика ме познат баритон.
 	Едва не паднах от леглото. Изправих се на крака и заварих Док в кухнята. Душеше. Беше с панталон в цвят каки и бяла риза с навити ръкави, разкопчана на врата. Отново затаих дъх.
 	— Какво правиш тук, за бога?
 	Той кръстоса ръце и на челюстта му заигра един мускул.
 	— Не трябваше да идваш тук без мен! Не е безопасно. Защо не ми се обади?
 	— Забравих ― излъгах напълно спокойно аз.
 	Той присви устни.
 	— На мен забрави да се обадиш, но се сети да звъннеш на Харви.
 	А, това обясняваше внезапната поява на Док. Дяволите да го вземат Харви.
 	— Не исках да прекъсвам срещата ти с Натали.
 	— Става въпрос за бизнес вечеря ― уточни той.
 	Според Натали не беше така.
 	— Защо си тук, а не с нея?
 	— Отложихме го.
 	— Защо?
 	— Изникна нещо друго.
 	— Какво? ― продължих да разпитвам.
 	Погледът му буквално ме прикова към стената.
 	— Ти.
 	— Това пък какво трябва да означава?
 	— Сама се сети. ― Стисна китката ми и ме поведе към трапезарията. ― Хайде, разведи ме.
 	Не ме пусна, докато обикаляхме стаите. Аз минах повторно през онези, които вече ми бяха познати; през цялото време дишах дълбоко. В стаята на Кели Док забеляза снимката на Ади.
 	— Прилича ли на теб на същата възраст?
 	— В общи линии, но моята коса беше по-къдрава. Иска ми се да беше права като на Ади.
 	Той подръпна леко една къдрица, измъкнала се от кока ми.
 	— Харесвам къдрици.
 	— Благодаря ― отвърнах, когато успях да заговоря.
 	— Да вървим да огледаме бараката за инструменти. ― Той ме поведе към задната част на коридора.
 	Заковах се на място и го накарах да спре пред люлеещия се стол.
 	— Чакай! Не сме погледнали стаята на Джеф и Дона.
 	— Там няма нищо.
 	— Какво? Ти откъде знаеш?
 	— Защото аз… ― Замълча, погледна през прозореца към задния двор и се намръщи. ― Довери ми се, знам.
 	— Харви беше видял колаж със снимки на изчезналите момиченца в стаята на Джеф.
 	— А той какво е търсил в стаята на Джеф?
 	— Не питай.
 	— Няма значение. Единственото, което мирише подозрително в тази къща, е килимът. ― Той погледна стола. ― И по всяка вероятност този стол.
 	Беше мой ред да го закова с поглед.
 	— Какво не ми казваш?
 	— Неща, които не желаеш да чуеш. ― Дръпна ме отново към вратата. ― Хайде, идвай, да се изнасяме оттук.
 	Стисках зъби, докато заключвах вратата, и го оставих да ме отведе до бараката за инструменти. Не ми се искаше да се разделяме още и ми беше приятно да усещам дланта му, притисната в моята. Дяволите да го вземат, исках да я усетя и на други места.
 	Бараката не беше заключена. Оказа се потънала в сенки и натъпкана с боклуци, които смърдяха на машинно масло и мръсотия. Поредната частица от Джеф.
 	— Е? ― попитах Док. Той подуши всички ъгли, вдигаше и оставяше инструменти, части от автомобили, водопроводни части, стари календари с хубавици по бикини и лъскави мотори „Харли“.
 	— Има ли нещо тук?
 	Той поклати глава.
 	— Все още ли мислиш, че Джеф е убил изчезналите момиченца?
 	Не помнех да съм споменавала за подозренията си пред Док. Сигурно и това го бе издрънкал Харви.
 	— Може би.
 	— Дори да го е направил, не е станало тук.
 	— Ти да не би да си екстрасенс?
 	— Не съм.
 	— Откъде знаеш?
 	Той ме погледна с намръщено чело.
 	— Мога да… ― Извърна поглед и потри ръце. ― Просто разбрах.
 	— Да не би да работиш за полицията? Да не си детектив под прикритие?
 	— Не съм, и предпочитам това да си остане между нас.
 	— Защо ми помагаш? Защо си тук? Познаваш ли някое от момиченцата?
 	— Искам отвличанията да спрат, също като теб.
 	Въздъхнах. Много ми се искаше да запокитя някоя автомобилна част по главата му. Повече късмет щях да извадя, ако се опитам да прокопая дупка с нокти в циментова стена, отколкото да изтръгна отговор от Док.
 	Тръгнахме към „Бронко“-то и неговото „Камаро“, потънали в издължените сенки на хълмовете. Напомних си, че той ми е клиент, а разхвърляната бърлога на Джеф щеше да е поредният товар, който да мъкна на гръб.
 	— Предполагам, че не проявяваш интерес към тази къща.
 	Док се разсмя.
 	— Не. Този път разбра от раз.
 	Много смешно! Защо да не го разходя в дома на Волфганг?
 	— Жалко, че отложи срещата си тази вечер.
 	Той сви рамене.
 	— Бизнесът може да почака.
 	— Харви разказа ли ти за ухото?
 	— Да.
 	— Какво, за бога, става там?
 	— Не знам. Може полицаите да разберат. ― Бяхме до вратата на моята кола. ― Гладна ли си?
 	Да!
 	— Не мога. Лейн чака спагети. Ела да вечеряш с нас.
 	Той изглежда се замисли, след това се намръщи.
 	— Може да отида да поиграя билярд.
 	— Добре. ― Отворих вратата и се качих вътре, а гърдите ми горяха от разочарование. ― Защото съм твой брокер ли?
 	— Именно. ― Той затвори вратата. ― До утре, Вайолет. ― Махна ми с ръка и си тръгна.
 	 
 	 
 	 
 	≈20≈

 	 
 	Петък, 20 юли

 	 
 	На следващата сутрин, с подпухнали очи и коса, вързана криво-ляво, се доклатушках до „Каламити Джейн“ и първата ми задача бе да си налея кафе. Имах спешна нужда от кофеин, за да разкарам мъглата, обвила мозъка ми.
 	Снощните забавления и игрички с Док в дома на семейство Уаймъндс останаха в мислите ми дълго след като си легнах, а разочарованието ми докара безсъние. Лежах, гледах в обвития със сенки таван и преповтарях всяка стъпка от огледа в къщата на Джеф. Не спирах да се питам какво крие Док от мен. Не можех да забравя факта, че се бе втурнал да ме спасява, но докато мислех над този въпрос, се разсъних още повече.
 	Въртях се, мятах се, искаше ми се да спра да мисля за Док и за вероятността да остарея сама. Щях ли някой ден да стана като Харви ― разгонена, готова да дрънкам мръсотии, да се хваля и какво още ли не? Не можеше ли Док да ми предложи нещо повече от флиртаджийски погледи и докосвания? Не ми ли стигаше чарът на Волфганг и красивото му лице?
 	Ами онази работа с ухото в имота на Харви? Тази мисъл ми докара нов час на безсъние, пълен с въпроси, безпокойство и почуда.
 	Чух, че часовникът на долния етаж бие три пъти, и чак след това съм заспала.
 	Насочих се към бюрото си, стиснала в ръка чашата кафе, и забелязах, че Мона и лаптопът й липсват. Джейн също я нямаше, слава богу. Имах чувството, че няма да ми се зарадва, ако закъснея с два часа и се появя с кръгове под очите и мръсни зъби. Точно днес леля Зоуи бе решила да заведе децата да ловят риба на езерото Пактола. Тъй като децата и пилците ги нямаше да ме събудят, аз се успах, скочих, изпълнена с паника, и бързо дръпнах някакви дрехи.
 	Рей говореше по телефона, качил крака на бюрото си. Одеколонът му „Стетсън“ прогори гърлото ми. Гласът му продължаваше да боботи, докато включвах компютъра, за да изтегля най-новите предложения за района на Блек Хилс.
 	Докато сърбах сладката, топла течност, се постарах да се съсредоточа над спасяването на работата си. Умът ми обаче имаше други намерения и докато се усетя, започнах да търся подробности за Еди и Джордж Мъдър, собствениците на погребално бюро „Мъдър Брадърс“.
 	— Блонди, закъсняваш. ― Гласът на Рей ме изтръгна от статията за Джордж Мъдър и неприятния му развод с правнучката на един от първите пионери на Дедууд.
 	— Имах среща ― излъгах аз, без да го поглеждам.
 	Той изсумтя.
 	— В чие легло?
 	Защо всички мислеха, че съм нещо като момиче на повикване? Хвърлих му отровен поглед.
 	— Всеки ден ли се поглеждаш в огледалото и репетираш как да се направиш на кретен, или ти идва отвътре?
 	— Леле, Горгона Медуза! Ти си тази с издайническите следи от възглавница по лицето.
 	— О! ― Покрих бузите си, които пламнаха от чувство за вина.
 	— Пийни едно хапче и внимавай ― Рей преплете пръсти и изпука с кокалчета, ― докато аз ти демонстрирам какво точно прави успешният брокер.
 	Прииска ми се да му избия перленобелите зъби с чашата кафе. Вместо това го поразих с въпроса, който репетирах дни наред.
 	— Защо постерите с изчезналите момиченца се търкалят на задната ти седалка, Рей?
 	Самодоволната му усмивка се стопи.
 	Защо да спирам дотук?
 	— Какво имаше в сандъка, който изкара от „Мъдър Брадърс“ вчера?
 	По лицето му избиха тъмночервени петна.
 	— Това ли е дейността ти извън спортния център? ― Нямах никакви доказателства, но пък си струваше да блъфирам.
 	Ноздрите на Рей се разшириха и той се приведе към мен, свил юмруци.
 	— Що не си гледаш работата?
 	Стиснах телбода, за да се защитя, ако ме нападне.
 	— По-интересно е да гледам твоята.
 	Хлопването на задната врата накара и двама ни да
 	се обърнем. Усмивката на Мона се стопи, докато поглеждаше ту към единия, ту към другия.
 	— Какво става тук?
 	Мобилният ми иззвъня и ми спести отговора. Обърнах гръб на Рей и се обадих.
 	— Ало?
 	— Здрасти, приятелко ― рече Натали. ― Имаш ли минутка?
 	— Разбира се, чакай малко. ― За да избягам от двата чифта очи, се изнизах през задната врата под палещото слънце. Минах през паркинга. Полата ми шумолеше и се поклащаше, а ботушите ми тропаха по асфалта, докато стигна до сянката на няколко бора. ― Какво става?
 	— Не мога да гледам децата в събота вечерта.
 	Събота вечерта ли? Какво има в събота вечерта?
 	По дяволите, трябваше да започна да си инжектирам венозно гинко билоба. А, да, имах среща с Волфганг.
 	— По дяволите.
 	— Много се извинявам, Вай, но си определих среща и забравих, че съм ти обещала. ― Гласът й прозвуча доста виновно.
 	— Нищо. Аз съм смотанячката, която те заряза заради срещата с Волфганг, защото забрави, че имаме планове. ― Ама и аз бях една приятелка.
 	Натали продължи.
 	— Ще звънна и ще се разбера за нов ден и час…
 	Дали да не накарам Харви да гледа децата? Нямаше нужда да им сменя памперсите.
 	— Само че много ми се иска да вечерям с Док.
 	— Док ли? ― Името му ме накара да спра рязко до един жълт фолксваген костенурка.
 	— Да, Док Найс. Той отложи снощната среща. Приятел имал нужда от помощ. Разбрал в последната минута.
 	— Така ли? ― Хм. Приятел, а? Само за сведение, аз нямах никаква нужда от помощта на Док. Изритах предната гума на фолксвагена.
 	— За компенсация ― продължи Натали, без да знае, че търся какво да счупя, да ударя или да хвърля, ― той каза, че ми бил подготвил специален подарък за събота.
 	Не питай, да не си посмяла да питаш!
 	— Какъв? ― Ревността стисна стомаха ми.
 	— Не каза. Щяло да е изненада.
 	Преглътнах изпъшкването си.
 	Натали се изкиска.
 	— Нямам търпение.
 	— Сигурно.
 	— Според мен, Вайолет, той е единственият и неповторим.
 	Не! Облегнах се на фолксвагенчето и притиснах стомаха си с две ръце.
 	— Който ще ти помогне да забравиш господин Чистофайник ли? ― Нарочно се направих се на неразбрала, тъй като не исках тя да се окаже 99,9 процента сигурна в онова, което иска да каже.
 	— Не, глупачето ми. Единственият и неповторим в живота.
 	Последния път, когато Натали откри единствения и неповторим в живота, й трябваха две години да разлюби кретена, въпреки че той ту започваше, ту прекратяваше връзката си с някаква барманка от Къстър.
 	— А, в такъв смисъл ли? ― Приведох се напред и почти целунах бялата линия, която очертаваше паркоместата. Зачаках виенето на свят да премине.
 	— В такъв ― изкиска се отново Натали. Звукът ме накара да се свия.
 	— Не прибързваш ли, Нат? ― Дишай, не спирай да дишаш. ― Нали отказа мъжете? Да не говорим, че почти не го познаваш.
 	Нито пък аз, но какво от това. Док си беше мой. Двамата с него флиртувахме, смеехме се, говорехме за секс, огледахме заедно къщата на един от възможните заподозрени. Че ние почти излизахме заедно.
 	— Знам предостатъчно. Той е мил, раздава се за приятелите си, невероятно сексапилен е и си има собствен бизнес. Обзалагам се на късметлийските си прашки, че е добър в леглото. Как иначе с това тяло? Нали?
 	— Да. ― По този въпрос спор нямаше. След като бях фантазирала за тялото на Док толкова време, само като видя някоя негова гола част, и се подмокрях.
 	— Да не говорим какво излъчване имаше, докато бях в офиса му.
 	И аз познавах въпросното излъчване. Док буквално бълваше електричество.
 	Тя въздъхна съвсем в стила на Скарлет О'Хара, която мечтае за Рет.
 	— Не мога да го обясня. Въпреки това знам, че той е човекът.
 	— Значи си го заплюваш. ― Болката в стомаха ми подсказа истината.
 	— И още как. Смятай, че е зает.
 	Мамка му! Ако този разговор продължи, от ушите ми ще потече кръв.
 	— Добре, Нат. Слушай, трябва да затварям. Мона ме вика.
 	— Давай. А, да, още нещо. Човекът, за когото ти говорих, се върна.
 	— Какъв човек? ― Болката в стомаха, изглежда, ми беше разбъркала мозъка.
 	— Не се ли сещаш ― почитателят на „Стар Трек“. Вчера му дадох номера ти. Каза, че скоро ще ти звънне.
 	— Нямам търпение. ― Гласът ми издаде истината.
 	— Не говори така, Вай. Той ще ти хареса. Ако ще се чувстваш по-добре, двамата с Док ще излезем заедно с вас на първата ви среща.
 	Мили боже! Това щеше да е невероятно мъчение.
 	— Трябва да затварям.
 	— Звънни ми по-късно.
 	Няма. Как ли пък не. Имах нужда поне за малко да са откъсна от сонетите й, посветени на Док.
 	— Става. Чао.
 	Затворих телефона и го запокитих сред боровете. След това се сетих, че Джейн ми даде този телефон на първия работен ден.
 	— По дяволите на квадрат!
 	Хукнах да го търся.
 	 
  * * *  	Когато по обяд отворих задната врата на „Каламити Джейн“, Док се беше облегнал на предния капак на „Камаро“-то си. Чакаше ме, облечен със същите панталони в цвят каки и бяла риза с копчета, с които беше снощи. Все още изглеждаше страхотно, но аз не можех да направя абсолютно нищо по въпроса. Стиснах здраво зъби, за да не провисне езикът ми, и спрях за секунда, за да наглася слънчевите си очила и да скрия очи от пронизващия му поглед. Той виждаше прекалено много, а това не бе никак добре за мен.
 	— Обожавам тези ботуши ― подхвърли той, когато приближих.
 	— Благодаря. ― Престорих се, че търся нещо в чантата, за да избегна погледа му.
 	— Готова ли си?
 	— Разбира се.
 	Поведе ме към седалката до шофьора и ми отвори вратата ― дяволите да го вземат. Приятният аромат на кожа и одеколон изпълни дробовете ми, когато вратата се затвори, и усетих как ръцете ми настръхват.
 	По дяволите и пак по дяволите! Какво ми ставаше? Държах се като девственица на задната седалка. Док беше чисто и просто клиент, а пък аз бях самотна майка, която не спираше да точи лиги по апетитна мъжка плът. Трябваше да мисля за Волфганг и да съживя страстта си към златните му къдрици.
 	Док се настани зад волана.
 	— Студено ли ти е?
 	— Не. ― Имах нужда от костюм на астронавт, за да се скрия. Кръстосах ръце, за да не се вижда настръхналата ми кожа. ― Мона ни чака в къщата.
 	— Какво става, Вайолет?
 	Насилих се да се усмихна и го погледнах.
 	— Нищо. Просто в момента много ми се събра.
 	Той пъхна ключа в стартера и „Камаро“-то изръмжа.
 	— Да не би да се притесняваш за довечера?
 	Довечера ли? А, да. „Уайлд Паск“, седем, резервация на името на Аделин. Тайният ми обожател.
 	— Малко.
 	Той излезе на заден ход от мястото.
 	— Трябва да позволиш на Харви да седне на някоя съседна маса.
 	Нямах никакво желание да обсъждам предстоящата среща, освен ако Док не заеме мястото му срещу мен. Посочих улицата.
 	— На знака „Стоп“ завий наляво.
 	Док се подчини, без да каже и дума, но тихото проскърцване на гумите, след като настъпи газта, бе достатъчно красноречиво.
 	— На „Семетери Стрийт“ отново наляво.
 	Той последва инструкциите ми. Но стискаше волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.
 	— На „Линкълн“ наляво.
 	Предпазният колан се опъна, когато наби спирачки по-рязко от необходимото.
 	— При „Джаксън“ надясно.
 	Един мускул заигра на челюстта му.
 	— Ето я. ― Посочих жълта викторианска къща, напълно отговаряща на описанието, което Мона ми даде, преди да излезе от „Каламити Джейн“, трийсет минути преди мен.
 	Док спря пред бяла дървена ограда и загаси двигателя.
 	— Слушай, Вайолет…
 	— Ето я и Мона. ― Измъкнах се от колата, преди той да довърши лекцията какъв инат съм била и как това ще ми докара огромни неприятности. Като че ли не го знаех сама, още от десетгодишна.
 	Чух как хлопна вратата след мен и ускорих крачка. Само дето не хукнах по тротоара.
 	Мона беше застанала на верандата. По лицето й се бе разляла усмивка, червената й коса и червеното червило никак не си пасваха.
 	— Здравейте. Какво предпочитате? Лимонада, сода или нещо по-силно?
 	Прецених, че лимонадата е най-безопасна.
 	— Да имаш ром?
 	— Ъ? ― Мона примигна два пъти, но усмивката й не трепна. ― Разбира се. Да го смеся ли с кока кола?
 	Не.
 	— Да, благодаря.
 	— За мен само кола ― отвърна Док, докато се качваше по стълбите към верандата. Подаде ръка на Мона. ― Така и не ни запознаха. Аз съм Док Найс.
 	— Мона Холистър. ― Тя стисна ръката му. ― Искате ли да погледнем отвън, преди да влезем?
 	Огледах верандата и едва се сдържах да не подсвирна от възхищение. Фронтоните и позлатената резба издаваха великолепие от деветнайсети век, но висящата люлка и градинските мебели бяха съвременни и в безупречно състояние.
 	— Не, видях достатъчно ― заяви Док.
 	За пръв път, откакто излязох от офиса, го погледнах внимателно и се опитах да разбера какво влага в тези думи.
 	Като негов брокер, сигурно трябваше да измислим кодова система. Той можеше да ми покаже с жест дали харесва имота или предпочита да пече маршмелоус, докато къщата гори. За нещастие, аз бях тъпачка, която яко си падаше по човека, по когото най-добрата ми приятелка си въобразяваше, че си пада; той бе и единственият ми клиент, който искаше да купува. Сигурна съм, че след като обясня това на Джейн, тя щеше да разбере защо Док иска брокер, който може да отдели работата от леглото си.
 	Док ме погледна настойчиво с неразгадаемите си кафяви очи и протегна ръка към мрежестата врата, която Мона бе оставила широко отворена.
 	— Първо дамите.
 	Влязох в просторно фоайе, пълно с дървени акценти в карамелен цвят. Док ни последва и както обикновено, вдъхна.
 	Къщата миришеше на ванилия и лимони. Сигурно Мона бе направила лимонадата сама. „Канон в ре мажор“ на Пакебел, любимият на мама, се носеше откъм хола, разположен отдясно. Там имаше плюшен шоколадовокафяв килим, подхождащ на жълтите стени. Удобен велурен комплект от канапе и кресло стоеше до масичка за кафе, на която имаше поднос със сандвичи като пръстчета, подредени във формата на цвете.
 	От лявата ми страна се падаше официалната трапезария. Правоъгълна маса от черешово дърво бе подредена за елегантна вечеря за двама със сребърни свещници и сребърни халки за салфетки. Лъснатият до блясък дървен под бе покрит с персийски килим в бургундско червено. Сигурно струваше повече от джипа ми.
 	Мона затвори вратата след Док, за да не позволи на горещия вятър да нахлуе вътре.
 	— Ще ви оставя, за да разгледате, а аз ще налея нещо за пиене.
 	В мига, в който тя се отдалечи, се обърнах към Док.
 	— Има нещо, което не съм ти казала.
 	По лицето му се разля ленива усмивка.
 	— И аз не съм ти казал много неща.
 	Сякаш това беше новина.
 	— Говоря за къщата.
 	Док изви едната си вежда.
 	— Какво?
 	— Скъпа е. ― Не исках да се влюби в нея, а после да ме намрази, когато пусна бомбата, че е с петдесет хиляди над бюджета му.
 	— Защо ли не съм изненадан?
 	Започнах да кърша ръце.
 	— Трябваше да ти кажа по-рано, но Мона реши, че първо трябва да я разгледаш, а тя е по-добър брокер от мен. Много по-добър. Погледни само сандвичите. Кой има време да маха кората на хляба? Обзалагам се, че корнизите за пердетата струват повече, отколкото изкарвам на месец, да не говорим за порцелана. Дали това листо е наистина златно? Обзалагам се, че кухнята е ултрамодерна, със скъпи уреди и свежи цветя на плота. Леле, букетът на полицата над камината сигурно й е струвал цяло състояние. Господи, онази ваза там от династия Мин ли е?
 	Смехът на Док прекъсна нервния ми брътвеж. Погледнах го злобно.
 	— Смешно ли ти се вижда? Стоя си аз и си давам сметка каква нула съм като брокер на недвижими имоти, а ти се кефиш на шоуто.
 	— Не си нула, Вайолет. ― Стисна ръката ми и ме поведе към стълбището. ― Просто си отчайващ инат. Понякога ти липсва здрав разум. Само че не си нула.
 	Последвах го нагоре по стълбите, забила поглед в задните му части. Какво да кажа? Слаб човек съм.
 	На горния етаж имаше три спални и една голяма баня. Всяка една от стаите беше безупречна, а мебелите ― невероятно шикозни. На кого беше тази къща и защо искаха да я продадат? Та това бе от домовете, които можеш да разгледаш в някое от лъскавите архитектурни списания специално за хора, чиито пари растат по дърветата.
 	Двамата с Док обиколихме стаите. Той подуши гардеробите, почука по стените, докато аз охках и ахках пред завесите, гипсовите корнизи и копринените тапети.
 	В най-малката от трите стаи имаше тясна врата към още по-тясно стълбище. Раменете на Док докоснаха стените, докато се спускахме надолу. В дъното носът ми се заби в гърба му. Отдръпнах се малко.
 	— Заключено ли е? ― прошепнах. Успокояващите звуци на цигулки звучаха приглушено до вратата долу.
 	— Не. ― Док присви рамене и успя да се обърне. ― Защо шепнеш?
 	— Не знам ― прошепнах отново и се почувствах като на осем. ― Струва ми се редно, нали? Виж ни само. Промъкваме се по задните стълби в мрака.
 	Очите му заблестяха на бледата светлина от отворената врата горе. Докато стояхме и се взирахме в очите си, приятната атмосфера помежду ни натежа. Дишането ми също.
 	— Вайолет. ― Той стисна китката ми и ме дръпна на долното стъпало. ― Пропусни вечерята.
 	Пак ли? Боже, когато Док забиеше зъби в нещо…
 	— Не мога.
 	Той ме подръпна още едно стъпало надолу.
 	— Защо да не можеш?
 	Очите ни бяха на едно ниво. Също и устните. Поех си шумно дъх.
 	— Защото в последното стихче бе вмъкнал и името на Ади.
 	— Това копеле гнусно. ― За частица от секундата стисна болезнено ръката ми. ― Защо не ми каза?
 	— Какво значение има? Проблемът си е мой. Не е на Харви. Нито пък твой.
 	— Вайолет, знам, че си много независима, упорита и способна жена.
 	— Да, сигурно ― отвърнах и изсумтях саркастично, въпреки че щом чух комплимента, в мен се разля топлина. През повечето време се чувствах неспособна дори да се среша, камо ли да отгледам сама две деца.
 	— Добави и „коравосърдечна“. ― Док ме дръпна на последното стъпало. Само едно вдишване с пълни гърди, и дрехите ни щяха да се докоснат. ― Има обаче нещо много важно, което пропускаш.
 	Само едно ли? Бога ми, можех да изброя поне десет. Той за кое говореше?
 	— Какво?
 	— Това. ― Той се наведе и памучната му риза докосна моята копринена.
 	Мили боже, той се канеше да ме целуне. Не можех да позволя това да се случи. Натали си го беше заплюла. Затворих очи и се изправих на пръсти, за да посрещна устните му.
 	Целунах единствено въздуха, защото Док стискаше горната част на ръката ми. Отворих едното си око.
 	Той вече не беше притиснат до мен. Беше се ухилил в сенките.
 	— Говорех за липсата ти на мускули в ръкопашен бой.
 	— А. ― Сега вече се почувствах като най-тъпото същество от тази страна на Мисисипи. Заля ме гореща вълна, от всичките ми пори започна да струи срам.
 	— Все пак съм момиче.
 	— Ако щеш вярвай, но това ми е добре известно. ― Той кръстоса ръце на гърдите си и облегна рамо на стената. ― Ти да не си помисли, че ще те целуна?
 	— Не. Не, разбира се. ― Цялото ми тяло се напрегна от унижение. Надявам се Мона да не ме намрази, след като се пръсна и подпаля красивата къща на клиентите й.
 	— Лъжкиня. ― Той погледна устните ми. ― Ако те бях целунал, това хубаво ли щеше да бъде или лошо?
 	— Лошо. ― Повях си с блузата и се замислих за Натали и колко бързо бях готова да стъпча дългогодишно приятелство заради една целувка. ― Много лошо.
 	Той стисна ръката ми ― същата, с която се опитвах да разхладя врата и гърдите си.
 

 	— Значи имаме проблем.
 	Намръщих се към неочаквано появилото се сериозно изражение по лицето му.
 	— Защо?
 	— Заради това. ― Той ме лепна за себе си и покри устните ми със своите.
 	Имаше солен вкус. Отначало устните му бяха меки, колебливи, приласкаващи, а след това станаха твърди, настойчиви. Отпуснах се на топлите му гърди и мислите ми препуснаха. Та това беше Док. Мургав, тайнствен, опасен. Целувах Док. Най-сетне! Всъщност, той целуваше мен, но аз имах намерение да променя това незабавно. Обгърнах врата му със свободната си ръка и го привлякох по-близо, поех контрол над целувката и езикът ми приласка неговия.
 	Пръстите му стиснаха ръката ми, дъхът му стана накъсан, също като моя.
 	— Вайолет ― прошепна дрезгаво той и ме притисна до стената. ― Права си.
 	Измъкнах ръка от неговата. Нетърпелива, настойчива, тя искаше да докосва и изследва, а аз ― да захапя и вкуся. Имаше белези, които исках да опозная, кожа, която да проуча.
 	— За кое? ― попитах и ръцете ми подръпнаха ризата му, докато устата ми проследяваше линията на челюстта му и се насочваше към ухото. Одеколонът му изпълни сетивата ми и разумът ми се отдръпна.
 	Ръката му се застоя над корема ми, поколеба се.
 	— Много лоша идея ― простена той, докато смучех меката част на ухото му.
 	— Знам. ― Стиснах ръцете му и ги насочих на север, поставих ги върху гърдите си. Дланите му ме прогориха през блузата и сутиена.
 	— Господи, жено ― изръмжа той до врата ми. ― Косата ти мирише на праскови. ― Пръстите му оживяха, галеха ме, масажираха. ― Обожавам праскови. ― Зъбите му оставиха огнена диря по ключицата ми.
 	И последните ми задръжки заради Натали, работата и принципите изгоряха в огъня, пламнал помежду ни. Исках Док още сега, точно на това тъмно стълбище, докато малките сандвичи на Мона изсъхваха в хола.
 	Тялото на Док притисна силно моето, плешките ми се отриха в стената. Вдигнах крак и притиснах бедро в неговото, потрих крака му с ботуша си, докато привличах устата му към своята, за да вкуся отново устните му и да ги проуча.
 	— Да знаеш какво ми причиняваш, Док!
 	— Искам много повече ― рече той до устата ми, между дългите, мокри, изпепеляващи целувки. Пъхна ръка под коляното ми и повдигна полата ми, докато бедрата му се отриваха в моите.
 	— Какво те спира? ― Със сигурност не бях аз.
 	Подпря ръка на стената до главата ми.
 	— Трябва да спрем.
 	Захапах долната му устна, след това я целунах, докато ръцете ми търсеха горещата плът, покрила релефните мускули. Нямаше да успея да се спра. Твърде дълго бях живяла без секс. Бях безкрайно жадна за ръцете на Док, желанието да усетя устните му до кожата си бе неудържимо.
 	— Първо ти ― предизвиках го аз.
 	Док се откъсна от мен толкова бързо, че едва не паднах на последното стъпало. Отстъпи и се блъсна във вратата отзад.
 	Поклатих глава и останах с чувството, че съм премазана от стадо носорози.
 	— Какво, за бога… ― Не очаквах той да приеме думите ми сериозно.
 	— Мона ― прошепна Док. Гърдите му продължаваха да се надигат тежко. ― Вика те.
 	Когато я чух, кръвта в ушите ми заглъхна.
 	— Вай, къде сте? ― Гласът й беше приглушен, но ставаше все по-висок.
 	Паниката пропълзя по кожата ми. Погледнах Док.
 	— Какво да правя?
 	Той протегна ръка и оправи блузата ми, отново закопча горните две копчета.
 	— Отговори й.
 	— Не мога да се покажа в този вид. ― Докоснах устни и усетих, че все още туптят от прилива на кръв. Усетих, че са подпухнали. ― Ти върви.
 	Док се разсмя и се погледна.
 	— Трудно ще обясня защо съм в този вид.
 	Възхитих се на проблема му.
 	— По този начин не ми помагаш, Вайолет.
 	— Вай? ― Изглежда, Мона беше вече на горния етаж и наближаваше отворената врата над нас.
 	Чух някакво трополене, след това останах заслепена от дневната светлина зад Док. Заслоних очи.
 	— Погледни само ― рече Док и отвори вратата, повлече ме към светлината. ― Оказа се права за кухнята.
 	След като си оправих полата и блузата, оставих Док в кухнята да се охлади. Върнах се при главното стълбище тъкмо когато Мона слизаше.
 	Тя се поколеба, когато ме видя, и очите й не слязоха от широката ми усмивка в продължение на няколко секунди.
 	— Къде беше?
 	— Разглеждах къщата. ― И вътрешната страна на устата на Док.
 	— Натали се обади. ― Тя слезе и ми подаде мобилния си.
 	Номерът на Натали се бе изписал на екрана като пропуснат. По дяволите. Порази ме чувство за вина, също като таран.
 	— Твоят телефон къде е? ― попита Мона.
 	— Развален е. ― След като се блъсна в един бор, а след това се отплесна върху камък, даваше леки отклонения. Върнах й телефона. ― Ще звънна на Натали по-късно. ― Много по-късно, след като отмия от ръцете си мириса на Док и премахна вкуса му от езика си.
 	— Добре ли си? ― попита Мона. ― Изглеждаш… ― Тя описа с пръсти лицето си. ― Поруменяла.
 	По-точно казано, разочарована. Тялото ми копнееше да довърши онова, което Док започна.
 	— Добре съм, мисля за Док. — Гол.
 	— Смяташ ли, че ще захапе? ― попита Мона.
 	Знаех, че ще захапе. Все още усещах зъбите му по ключицата си. Исках да ги усетя и по вътрешната страна на бедрото си. За къщата обаче не бях толкова сигурна.
 	— Надявам се.
 	Отправих се към кухнята, където Док се беше облегнал на плота, с познатата ленива усмивка, пригладил пера. Тялото му бе непоносимо примамливо.
 	Насочих вниманието си към модерната кухня, възхитих се на висококачествените уреди и на Док. След това ахнахме, когато видяхме терасата на нива, безупречно поддържания заден двор през френските врати и надникнахме в банята, облицована с гранит, а след това се насочихме към хола, където Мона ни чакаше. Беше сервирала напитките на сребърен поднос, поставен до сандвичите.
 	— И така, Док ― започна Мона, когато се настаних на канапето до нея и посегнах към рома с кола, тъй като имах нужда от питие повече от когато и да било досега, докато чувството на вина и желанието се бореха в стомаха ми. ― Какво мислиш за лятото в Дедууд?
 	— По-студено е от мястото, на което съм расъл, и по-топло от мястото, от което идвам.
 	Завихрих напитката си и се усмихнах. Никой не умееше да избегне отговора на въпрос като Док.
 	Половин час по-късно Док беше изкопчил от Мона повече за личната й история, отколкото аз за три месеца. Най-сетне събрах ума си и мръснишките си мисли и ги натъпках в бельото. Благодарихме на Мона за огледа, питиетата и сандвичите, а след това се отправихме към колата.
 	— Е? ― попитах, когато „Камаро“-то изръмжа. Постарах се да си напомня, че все още съм негов брокер. Случилото се на задното стълбище можеше да почака до по-късно, когато нямаше да съм на една ръка разстояние от него, готова да разкопчая панталоните му. ― Хареса ли ти?
 	— Как да не ми е харесала. ― Док включи на скорост. ― Каква е цената?
 	Когато му казах, той дори не трепна. Кимна и пое към Дедууд. Не бях сигурна дали на този етап ще мога да танцувам по свирката му, или не.
 	— Би ли спрял за минутка при запуснатата къща отляво? ― помолих, когато къщата на Хеслър изпълни предното ни стъкло.
 	Вечерта, когато сложиха гипса на Ади, минах оттук на път към къщи от библиотеката и на горния етаж забелязах светлина. Идваше от спалнята с теменужките. Реших, че Волфганг е там, но после се сетих, че не видях колата му на алеята отпред. Видях светлината и снощи, когато нарочно минах на връщане от Джеф. И този път нямаше нито кола, нито признак за живот. Само светлината, която ме накара да се запитам дали не съм забравила лампата, когато ходих миналата седмица и играх на откачената игра със затворените врати.
 	Док паркира пред ръждясалата порта и ме погледна, извил вежди зад слънчевите очила.
 	— Това е къщата на Волфганг ― обясних аз.
 	Той стисна зъби.
 	— На това му се вика съборетина.
 	— Малко боя и много любов, и всичко ще си дойде на мястото.
 	— Или просто много боя.
 	— Да. ― Понечих да отворя вратата. ― Ще влезеш ли?
 	— Защо?
 	Защото ще умра от страх, ако трябва да вляза сама, дори посред бял ден.
 	— Можеш да разгледаш, да се възхитиш на елементите от деветнайсети век. Не се знае, може да се влюбиш в къщата. ― Най-вече в клоуните. Те са най-привлекателното за купувачите.
 	— Добре, да вървим. ― Той изгаси колата. ― Слушай, Вайолет ― каза той, докато отваряше вратата, ― за случилото се вътре…
 	— Не точно сега, Док ― прекъснах го и избегнах погледа му. В момента похотта ми към него може и да беше овладяна, но чувствата ми към цялата работа ― или по-точно каша ― все още ме измъчваха.
 	— Добре. ― Той затвори вратата. ― Само че това не може да се случи отново.
 	Гласът на Натали, който чуруликаше „той е единственият и неповторим“, отново зазвуча в главата ми.
 	— Няма нужда да ми казваш ― отвърнах и потеглих.
 	Скърцащата врата извести на съседите, че влизаме. Док ме последва по пътеката. Дори да искаше да каже нещо за състоянието на двора, той запази забележките за себе си.
 	След като се огледах, да не би отнякъде да изникне някой любопитко, вдигнах дъската на първото стъпало.
 	— Това не си го видял ― подхвърлих на Док. Ако беше друг, щях да го накарам да се обърне с гръб, докато вадя ключа от скривалището.
 	— Нищо не съм видял ― отвърна той и очите му потвърдиха, че разбира какво имам предвид.
 	Док подуши, когато пъхнах ключа в ключалката, но не каза и дума. Ключът се превъртя и вратата се открехна.
 	— Чакай да го върна, преди да съм забравила. ― Поставих ключа на старото му място. Когато се изправих, забелязах колко силно е пребледнял Док. ― Добре ли си?
 	Той се намръщи.
 	— Какво? Да, от горещината е.
 	— Щом казваш. ― Влязохме във фоайето на Волфганг. ― Ехо? Има ли някой вкъщи?
 	Не очаквах отговор, и въпреки това гърдите ми се стегнаха.
 	Дюшемето изскърца, когато Док пристъпи след мен.
 	— Трябва да изтичам на горния етаж, за да затворя… ― Зад мен се чу задавен звук и аз се обърнах рязко.
 	Док бе точно до вратата. Очите му бяха извити към тавана, а цялото му тяло се тресеше, докато той се опитваше да си поеме въздух.
 	— Боже господи! ― Стиснах ръката му и усетих как мускулите му се свиват спазматично под пръстите ми. ― Док?
 	Конвулсиите станаха по-силни, тялото му се изви назад.
 	— Мама му стара! ― Опитах се да го задържа прав, но коленете му поддадоха и двамата се стоварихме на пода ― аз върху него. Приклекнах.
 	— Док, добре ли си?
 	Краката му трепереха, но поне ме погледна.
 	— Навън ― изхлипа той.
 	Не биваше да губя време. Стиснах го под мишниците и го завлякох до прага. Пъшках и сумтях през цялото време, докато най-сетне го извлякох на верандата. Раменете му бяха на нивото на първото стъпало, когато разбрах, че се опитва да ми каже нещо.
 	— Какво? ― попитах, тупнах по задник и задържах главата му в скута си. ― Какво стана? Добре ли си?
 	Той кимна едва забележимо. Усмивката му бе бледа сянка на онази, на която бях свикнала.
 	— Из-з-винявай, че стана така.
 	— Какво се случи вътре? Ако пак се опиташ да ми кажеш, че си алергичен, ще те завлека вътре и ще те зарежа там.
 	Той затвори очи и въздъхна.
 	Сърцето ми биеше толкова силно, че със сигурност го чуваха и в Рапид Сити.
 	— Какво става? Смъртоносно ли е? ― Да не би да имаше тумор на мозъка? Рак? Епилепсия?
 	— Може и така да се каже. ― Тъмните му очи се отвориха отново. Той се опита да седне, като използва рамото ми за опора.
 	— За бога, Док. Направо ме убиваш. Какво има?
 	Той си пое дълбоко дъх. След това се обърна към мен, а настойчивият му поглед ме накара да се отдръпна.
 	— Някой е умрял в тази къща.
 	— Откъде знаеш? ― Да не би да е прочел за майката на Волфганг в регистъра на смъртните случаи?
 	— Тя току-що ми показа.
 	 
 	 
 	 
 	≈21≈

 	 

 	Нищо не се беше променило. Още от самото начало ми се струваше, че у Док има нещо особено. Сега единствената разлика беше, че знаех за какво става въпрос.
 	Вярвах ли, че наистина е видял призрака на майката на Волфганг? Че тя се е свързала с него от другата страна! Не. Не вярвах. Поне така си мислех. Докато пътувах към къщата на леля Зоуи, не спирах ди си повтарям думите му. Все още се опитвах да намеря смисъл в това, което бях видяла, в казаното от него ― а то не беше много, защото Док не беше от многословните, преди да влезем в къщата на Хеслър.
 	Завих на алеята пред къщата на леля Зоуи и изключих двигателя. Лейн ме гледаше намръщено от верандата, където седеше и лъскаше кост, дълга колкото ръката му, с моята пемза за крака. По дяволите!
 	Хлопнах вратата и тръгнах с бърза крачка към него.
 	— Лейн, нали ти казах да престанеш да използваш нещата ми за педикюр върху артефактите си?
 	— Извинявай, мамо, забравих. ― Поне прояви достатъчно здрав разум, че да ме погледне засрамено за секунда или две. ― Ти защо си вкъщи?
 	Двамата с Док решихме да прескочим обяда след случката у Волфганг. Той се извини с изтощение, а пък аз с липса на апетит. Избягвахме да се поглеждаме, докато пътувахме към офиса. Единственият звук в колата му беше ръмженето на двигателя.
 	— Реших да не ходя на работа днес следобед. ― Отпуснах се на твърдия стол до Лейн. Носът ме засърбя от миризмата на белина. Побутнах кофата му с пенеста вода.
 	— Супер. Ще ми помогнеш ли да залепя гръбнака?
 	— Разбира се. ― Днес щеше да ми дойде добре да се надрусам с лепило, ако исках да се поуспокоя. Ръцете ми все още трепереха след прилива на адреналин.
 	Мрежестата врата изскърца.
 	— Лейн, къде ми е пилешката каишка? ― Ади не можа да повярва на очите си, когато ме видя. ― О, мамо, здрасти. Ти кога се прибра?
 	— Току-що.
 	Тя пусна мрежестата врата, която се блъсна, и седна при нас на най-горното стъпало, стиснала в ръка малко пликче с „М&М“. Забелязах, че кутрето на крака й е щръкнало от жълтите гуменки.
 	— Звънях ти, но ти не вдигна.
 	— Защо си ми звъняла?
 	— Кели попита дали може утре сутринта да отида да пазарувам за училище с нея и майка й. ― Тя сложи няколко бонбончета в уста.
 	Все още имах огромни съмнения за Кели във връзка с изчезналите момичета, но тъй като не разполагах с нищо повече от голи нощни подозрения, знаех, че не бива да преча на Ади да се вижда с приятелката си. Освен това, какво можеше да й се случи в пълния с народ мол?
 	— Разбира се. Може да вземеш предварително парите за рождения ден, които баба ти изпрати, и да си купиш гуменки. ― Запитах се дали гаджето на майката на Кели ще бъде с тях. Щях да разкъсам Ади от въпроси, когато се прибере.
 	— Супер! ― Тя подпря лилавия гипс на свитите си коленца и ми се усмихна, сякаш имахме наша си тайна. По зъбите й бяха полепнали парченца шоколад. ― Вълнуваш ли се за довечера?
 	Присвих очи.
 	— Какво мислиш, че ще правя довечера?
 	— Ще ходиш на вечеря с мъж.
 	В началото на седмицата, когато казах на децата, че няма да съм у дома две вечери, се оправдах с работа. Тази вечер се предполагаше, че ще бъда на лекция за мухъла, а утре вечер предстояха „отворени врати“ у Волфганг. Лъжите, които пробутвах на децата, ме лишаваха от шанса да спечеля тазгодишната награда за най-добра майка на света, но нямах никакво намерение Ади да разбере, че ще излизам с двама различни мъже. Още малко, и тя щеше да ме запише за участие във вечерно бинго за необвързани в „Елкс“.
 	— Кой ти каза, че ще ходя на вечеря?
 	Ади мушна пръстче в дупката на гуменката.
 	— Случайно чух как леля Зоуи говореше по телефона с Натали.
 	Случайно, а? Как ли пък не.
 	— С мъж ли ще излизаш довечера? ― Лейн не скри неодобрението си.
 	Той бе другата причина, поради която излъгах за срещите. Нямаше нужда да подклаждам тревогите му на мъжа в къщата.
 	— Утре вечер ще излиза с Волфганг ― обърна се Ади към него и натъпка в устата си последните бонбони.
 	Благодаря, дрънкалце. Откраднах си едно жълто бонбонче и го лапнах.
 	— Да, но защото има „отворени врати“. Нали не си забравила?
 	Стиснах мократа ръка на Лейн.
 	Линиите, насъбрали се по смръщеното му чело, станаха по-дълбоки.
 	— Мамо, нали няма да се омъжваш?
 	Примигнах и потиснах усмивката си.
 	— Няма да е този уикенд.
 	— Обичаш ли Волфганг? ― продължи да разпитва той.
 	— Не. ― Това беше самата истина. Дори не бях сигурна вече дали изпитвам страст към него. Щях да разбера отговора утре вечер. ― Той ми е просто приятел.
 	— Като Док ли? ― попита Ади.
 	Не съвсем. Док беше друга работа ― а от днес нататък попадаше в коренно различна категория.
 	— Точно така.
 	Погледът на Лейн започна да прескача между Ади и мен.
 	— Кой е Док?
 	— Мой клиент, миличък.
 	— След като Волфганг ти е само приятел, защо го целуна в болницата? ― Ади лапна последното бонбонче.
 	Размърдах се нервно при този въпрос.
 	— Ако трябва да сме точни, той ме целуна.
 	— Защо му позволи? ― Думите на Лейн прозвучаха по-скоро като обвинение, отколкото като въпрос.
 	— Понякога приятелите се целуват ― обясних и на двамата. ― Това не означава, че сме влюбени или че ще се женим. Понякога възрастните постъпват така. Не е нищо особено.
 	— Вие с Док целувате ли се? ― попита Ади.
 	Вратът ми пламна. Излъгах:
 	— А, не. ― Случилото се на задното стълбище беше твърде трескаво, прекалено плътско, за да се нарече обикновена целувка.
 	Ади се приведе към мен.
 	— Защо?
 	Леле! Като че ли не бях предъвквала същия този въпрос безброй пъти днес.
 	— Док не иска да ме целува.
 	Поне така твърди.
 	— А ти искаш ли да го целуваш? ― попита Лейн и сбърчи нос.
 	— Добре, Барбара Уолтърс*, интервюто за днес приключи. ― Грабнах си чантата и станах. ― Къде е леля Зоуи?
 	[* Американска журналистка и писателка. ― Б.пр.]
 	— В кухнята ― отвърна Лейн.
 	— Коя е Барбара Уолтърс? ― попита Ади.
 	— Трябва да поговоря с нея. ― Целунах и двамата по челата. ― Дръжте се прилично.
 	Заварих леля Зоуи в кухнята ― тананикаше си, обгърната от неустоимия аромат на бананови кексчета. Стомахът ми изръмжа. Апетитът ми се беше върнал, след като се озовах сред семейния уют.
 	Грабнах една от формичките от решетката за печене ― беше все още топла ― и извадих кексчето.
 	— Ухаят страхотно.
 	Леля Зоуи изви вежда.
 	— Прибираш се рано.
 	— В офиса е пълно мъртвило. ― Същото е в къщата на Волфганг, поне според Док. Бих се изсмяла на собствената си шега, ако споменът за конвулсиите на Док не беше още пресен.
 	— Натали се обади. ― Леля Зоуи се зае да пълни нова формичка. ― Не може да гледа децата утре вечер.
 	— Да, звънна, ми, докато бях на работа ― измърморих, докато дъвчех топлото кексче.
 	— Утре вечер мога да затворя галерията и да си остана вкъщи.
 	— Не, и без това ще го направиш довечера. Ще поговоря с Харви, може да се съгласи да дойде. Той и без това прекарва всяка вечер в дома на госпожица Гейри. Могат да си гледат сериала тук, стига ти да нямаш нищо против.
 	— Нямам, разбира се. ― Тя ме погледна през рамо; очите й бяха по-бляскави от обикновено. ― Не предвиждаш ли възможността да си свободна цялата вечер?
 	— Защо? ― Аха, секс. ― Не, утре вечер ще е просто вечеря.
 	— Добре, но ако решиш нещо друго, свиркай. ― Тя отвори вратата на фурната и извади топлите кексчета. ― Харви звъня. Питаше дали искаш да те наглежда тази вечер, или предпочиташ Док.
 	— Док ли? ― Той не бе споменал, че ще дойде, само ме помоли да не ходя.
 	— И аз това питам. ― Тя пъхна нови кексчета и затвори вратата. ― Кой е Док?
 	Преглътнах последната хапка от кексчето и грабнах ново.
 	— Клиент.
 	— Да не би да се каниш да заведеш клиент на среща с тайния обожател?
 	— Док ми е нещо като приятел и нямам намерение да го водя. Той просто се притеснява, че ще бъда сама с обожателя си.
 	— Сериозно? ― Леля Зоуи подхвърли кухненската ръкавица на плота и сложи ръце на кръста си. ― Значи не е нищо повече от приятел, така ли?
 	— Точно така ― отвърнах с пълна уста.
 	— Красавец ли е?
 	Престорих се, че разглеждам къдравите формички, и скрих очи под кичур измъкнали се къдрици.
 	— Тайният обожател ли? Откъде да знам?
 	— Много добре знаеш, че питам за така наречения ти приятел Док.
 	Въздъхнах и смачках хартиената обвивка на кексчето в ръка.
 	— Да. Много е красив. Прекалено красив.
 	Освен това твърдеше, че е близък с мъртвите, което би трябвало да се отрази на привличането ми към него, но изобщо не се получи. Май трябваше да поговоря с психиатър по този въпрос.
 	— Нали утре вечер ще излизаш с Волфганг?
 	— Да.
 	— Много интересно.
 	— Не бих казала. ― По-скоро е потискащо. ― Откраднах си трето кексче и го натъпках целия в устата си.
 	Исках мъж, когото не можех да имам, а имах мъж, когото не исках. Ето, казах го ясно и точно. Волфганг беше страшно готин, беше ми паднал в ръчичките, а аз надничах през оградата на Док, за да разбера колко е зелена тревата при него. Определено имах нужда от психологическа помощ.
 	— Разтревожена съм за довечера, Вайолет. ― Леля Зоуи остави празната купа от тестото в мивката. ― Най-добре кажи на Док да отиде с теб.
 	— Няма. ― Въпреки че се надявах да се появи в ресторанта. Той знаеше в колко часа е срещата и къде.
 	— А Харви?
 	— В никакъв случай. ― Махнах с ръка, като видях отчаянието в погледа й. ― Ще бъде в ресторант. Нищо няма да ми се случи.
 	— Обещай ми да звъннеш в мига, в който вечерята приключи.
 	— Добре. ― Всъщност, нямаше, защото в момента мобилният ми телефон беше на три части. ― Отивам да се преоблека и да помогна на Лейн. Благодаря за кексчетата.
 	 
 	 
 	Няколко часа по-късно, когато скелетът на коня беше почти готов, застанах пред високото огледало в стаята си, облечена в сапфирената рокля до средата на прасците, с която преди две години бях на сватбата на братовчед си. Все бях шаферка, оставах си неомъжена майка, така и не станах булка. Вечерта ме очакваше и нервите ми се опитваха да намерят отдушник под мишниците.
 	Док така и не се обади. Не че очаквах да се отбие, да почука на мрежестата врата и да поиска да поговорим. Днес следобед двамата с него едва не правихме секс, след което ме накара да дам тържествена клетва, че няма да кажа на жива душа за способността му да пие чай и да похапва кифлички с умрелите. Каква съм глупачка. Имах чувството, че сме стигнали на нов етап от така нареченото ни приятелство.
 	След като си мацнах малко червило и поприказвах на себе си в огледалото, целунах децата за лека нощ, прегърнах леля Зоуи и тръгнах към града.
 	 
 	 
 	Паркингът на „Уайлд Паск“ преливаше на улицата ― нещо напълно естествено за петък вечер. Токчетата ми тракаха по асфалта, докато се оглеждах с надеждата да зърна „Камаро“-то на Док. Слънцето се спускаше зад близките хълмове.
 	Качих се по внушителното стълбище към входа на ресторанта. Надутият оберкелнер откри резервацията на името на Аделин без проблем. Оглеждах останалите клиенти, докато той ме превеждаше покрай многобройните маси към огромен прозорец с изглед към Мейн Стрийт с надеждата да зърна познатото лице с трапчинка на брадата и две тъмнокафяви очи, но бях заобиколена от непознати.
 	На масата ме чакаха ленени салфетки, аранжирани до приборите. Очевидно господинът, когото чаках, все още не беше пристигнал. Чудесно. И без това имах нужда от време, за да глътна малко кураж в течен вид.
 	Оберкелнерът изтегли стола ми и изчака да се настаня, преди да вземе поръчката ми за питие. Мерло ми се стори подходящо. Плодов вкус с малко остра жилка ― нещо като Харви. Докато чаках кавалера си и питието (предпочитах да дойде второто, а първото така и да не се появи), заоглеждах минувачите на улицата. Ако Док беше там, значи се беше покрил добре.
 	Сервитьорът спря, за да се представи и да ми поднесе виното. Стори ми се, че не е на повече от шестнайсет, въпреки дебелите бакенбарди а ла Елвис, подхвърли няколко пъти „госпожо“ и ми каза какви са специалитетите. Ако не бях обула единствения си чифт обувки „Джими Чу“ с токчета, подарък от мама отпреди три коледи, щях да натъпча едната обувка в осеяното му с акне гърло, задето ме накара да се почувствам като стара мома.
 	Отпивах от виното и разглеждах прозорците на горните етажи на отсрещните сгради. Може би Док беше решил да влезе в нов образ този път. Уви, така и не го видях. Побутнах салфетката, сгъната във формата на ветрило, и тя падна.
 	— Притеснявах се, че няма да се появиш ― изрече мъжки глас до ухото ми.
 	Подскочих и червеното вино се разля по бялата покривка.
 	— Изглеждаш зашеметяващо, Вайолет. ― Той се отпусна на стола срещу мен. ― Както винаги.
 	Зяпнах го.
 	Мама му стара, това беше направо невероятно.
 	— Синьо ти отива дори повече от червено.
 	Най-сетне прибрах провисналото до земята чене.
 	— Ти ли си тайният ми обожател?
 	— Изненадана ли си?
 	Ако носът ми се откъсне и цопне в чашата с мерло, а от него започнат да излизат мехурчета, нямаше да съм толкова смаяна.
 	— Малко.
 	— Радвам се. ― Бенджамин Ъндърхил, племенникът на Рей, се изкиска. ― Не обичам да разочаровам хората.
 	Зяпнах го и едва сега забелязах, че очите му са различни на цвят ― едното беше леденосиньо, а другото бледозелено. На снимката, която видях на бюрото на Джейн, ми се сториха сини.
 	— Мислех, че очите ти…
 	— Обикновено съм с контактни лещи. Така хората не ме зяпат.
 	— О! ― Глътнах малко мерло и продължих да го зяпам, като през цялото време се питах дали да не хукна към хълмовете. Тъй като и без това вече живеех сред хълмовете, накарах краката си да не мърдат и заговорих:
 	— Ти откъде знаеш името на дъщеря ми?
 	— На Ади ли? ― Галеното име бе казано така напевно, че ми стана неприятно.
 	Сервитьорът ни, Елвис младши, приближи с отворена бутилка мерло.
 	— Тя е страхотна улична продавачка. Купих ръкавички за котето на племенницата си от нея.
 	— Ти ли? ― Намръщих се, когато си спомних какво ми каза Лейн по телефона ― че Ади продавала разни неща на някакъв тип със странни очи. Изпих останалата част от виното. Не бях сигурна дали да въздъхна облекчено, или да се уплаша още повече. Имаше вероятност Бенджамин да се окаже похитителят. Ако Рей знаеше, това обясняваше защо събира постери „Изчезнало момиченце“.
 	Бенджамин кимна, когато сервитьорът наля в чашата му.
 	— И разни други дреболии за домашни любимци.
 	Чашата ми издрънча на масата. Беше празна, готова за още. Изчаках сервитьора да ми долее и да се отдалечи, преди да започна да разпитвам отново.
 	— Рей ли ти каза къде живея?
 	— Не, една вечер те проследих. ― Той вдигна чашата. ― Да пием за дълго, успешно партньорство.
 	Едва не си глътнах езика.
 	 
 	 
 	 
 	Събота, 21 юли

 	 
 	Завих на паркинга пред библиотеката, непосредствено до „Камаро“-то на Док. Сутрешното слънце заблестя в страничното му огледало и аз присвих очи, въпреки че бях с тъмни очила. Последиците от снощното вино пулсираха злобно. След като спрях двигателя, изпих два аспирина и едва тогава отворих вратата.
 	Чаках повече от час Док да се появи на работа, да лепне нос на витрината, да започне да крачи нервно пред вратата. Най-сетне реших да го потърся ― в Дедууд имаше много малко места, на които да се скрие. След като минах набързо през спортния център, реших, че знам къде ще го заваря.
 	Качих се по стълбите към библиотеката, а сандалите ми шляпаха по цимента. Посрещна ме миризма на застояло, когато отворих вратата. Госпожица Слива вдигна поглед иззад бюрото.
 	— Заповядайте ― каза тя, когато минавах покрай нея, за да се отправя към читалня „Южна Дакота“.
 	— Благодаря. Знам точно какво търся.
 	Отворих вратата и заварих Док на обичайното му място, заобиколен от купчина книги ― регистър на смъртните случаи, разположение на гробовете и други. Сега вече всичко се връзваше. Затворих вратата след себе си, отпуснах се на стола срещу него и подпрях лакти на масата.
 	— Здравей, Вайолет. ― Днес усмивката му беше разсеяна, а под нея прозираше сериозно изражение.
 	— Трябва да поговорим.
 	— Как мина срещата ти снощи?
 	Бях готова да се гръмна.
 	— Виното беше хубаво.
 	— А компанията?
 	Оказа се, че двамата с племенника на Рей имаме няколко общи неща освен стремежа към една и съща работа, а пък той беше безобиден като мушица. Въпреки това не можех да преглътна откачените стихчета, които ми пишеше, и факта, че ме е проследил до нас, независимо че се наливах с огромно количество вино.
 	— Не става.
 	— Липсвах ли ти? ― Стори ми се изморен, което личеше от кръговете под очите му.
 	Нямаше да призная нищичко. Освен това, срещата ни не беше свързана с мен.
 	— Мона пита дали се интересуваш от къщата.
 	Той изви вежди.
 	— Само Мона ли?
 	— Интересуваш ли се?
 	— Може би.
 	— „Може би“ означавали, че ще направиш оферта?
 	Той потри брадичка и сви рамене.
 	— Парите са множко.
 	— Къщата е невероятна. Няма да намериш нищо по-добно в Дедууд. Поне в момента не се предлага.
 	Док се облегна назад на стола и кръстоса ръце на гърдите си.
 	— Какво ще правиш довечера?
 	Примигнах при този неочакван въпрос.
 	— Волфганг не е казал.
 	— Какво ще облечеш?
 	— Той помоли да съм и този път с червената рокля. А ти?
 	— Аз щях да помоля за нещо зелено.
 	Беше го споменал и преди, а аз не бях забравила.
 	— Питах те къде ще заведеш Натали.
 	— Значи ти е казала, че ще вечеряме?
 	Радостните й крясъци още кънтяха в ушите ми.
 	— Спомена нещо.
 	— Никъде няма да я водя. Тя предложи да сготви. Какво вино предпочита?
 	— Каквото и да е, стига в него да има алкохол.
 	— Значи е лесно да й се угоди.
 	— Може и така да се каже. ― Колко любезен начин на изразяване. Не исках да питам, но не успях да се спра.
 	— Ще я целунеш ли за лека нощ?
 	Най-сетне се появи познатата ми усмивка.
 	— Кой пита?
 	— Харви ― излъгах.
 	Той се разсмя.
 	— Да не би Харви да ревнува?
 	Направо се изяжда отвътре.
 	— Да.
 	— Той не е сам.
 	Когато подхвърляше подобни забележки, аз усещах световъртеж дълго след като въртележката спре, но вече нямах желание да говоря за Натали и Док. И без това той ми беше докарал предостатъчно черни мисли.
 	— С какво си изкарваш хляба, Док?
 	— Запиши си час и ще разбереш.
 	— Вече пробвахме по този начин и бях изместена от мъртвец.
 	— Ти беше тази, която ме наблюдаваше така, сякаш са ми поникнали пипала от главата.
 	— Не ми се случва всеки ден клиент да ме информира, че току-що е стиснал ръката на мъртвата собственичка на къщата.
 	— Пак ли станах просто клиент?
 	— Клиент, приятел, екстрасенс. Ти избери какъв да си. ― Исках любим, макар да знаех, че не бива, но Док отново издигна стена между нас след вчерашната страница.
 	— Ще се срещнеш ли отново с тайния обожател?
 	— Със сигурност. ― По всяка вероятност той щеше да седне на стола ми, ако Док не направи оферта за бижуто на Мона. ― Ще спиш ли с най-добрата ми приятелка?
 	Опа! Нямах намерение да нагазвам в това блато, но днес определено имах проблеми със самоконтрола, или по-точно с липсата на такъв.
 	Усмивката му стана още по-широка.
 	— Все още не съм изпипал детайлите.
 	Отпуснах се назад, защото отговорът му ме жегна.
 	— Постарай се да не я нараняваш.
 	— Ами ти?
 	— Какво аз? ― Мен вече ме болеше.
 	— Тази вечер ще правиш ли секс с Волфганг?
 	Въпросът му прозвуча отегчено, но погледът му ме накара да затая дъх.
 	Исках да отговоря спокойно, да кажа нещо небрежно за случайния секс, но вместо това реших да бъда честна.
 	— Не.
 	— Защо?
 	— Противно на онова, което мъжете в този град мислят за мен, аз не се хвърлям в леглото с всеки, който ми купи нещо за ядене.
 	— Браво.
 	— Въпреки че имам страхотна слабост към карамел и бита сметана.
 	— Ще го запомня ― обеща той, но след това усмивката му се стопи. Очите му придобиха измъченото изражение, което вчера видях за пръв път. ― Вайолет, много внимавай в онази къща.
 	Опитах се да се изсмея на предупреждението, но бях объркана.
 	— Заради старицата, която е издъхнала там преди цяло десетилетие и ти е казала, че не понася компанията ми ли? ― Боже, тъпите клоуни ме караха да сънувам кошмари.
 	— Нещо такова. ― Той разтри врата си. ― Все още работя над детайлите.
 	Да не би да си мисли, че открива тези детайли в книгите пред себе си? За мен обаче единственият важен детайл беше, че трябва да побързам и продам запуснатата къща.
 	— Док, не вярвам в призраци.
 	Той се подемихна, но тъмните му очи говореха друго.
 	— Аз обаче вярвам. А този призрак е страшно ядосан, задето е мъртъв.
 	 
 	 
 	 
 	≈22≈

 	 
 	Отново бях пред огледалото в спалнята, скрита под шепа гел за коса, червено червило и прекалено впитата червена рокля. Намръщих се на лелката в огледалото.
 	 
 	Вайолет облича червено,
 	Вайолет облича синьо.
 	Вайолет е объркана,
 	Няма представа какво да направи.
 	 
 	Да продавам или да не продавам? Това бе въпросът, който прехвърлях в мислите си, откакто по-рано, в библиотеката, Док ме предупреди да внимавам с бърлогата на Хеслър.
 	Глътнах си корема и вирнах брадичка. Може би малко светлина, която да компенсира тъмните сенки на залязващото слънце, щеше да помогне. Щракнах лампата до леглото и се върнах при огледалото. Не, стана още по-зле. Въздъхнах и извадих фибите, впримчили къдриците ми.
 	Не призракът на Док ме изпълваше със съмнения, а мисълта, че се налага да работя заедно с Волфганг през следващите два месеца. Може и да бе красавец, но това съвсем нямаше да подпали двигателя ми тази вечер и двамата щяхме да се завъртим ― той щеше да дава газ, а аз да стискам ръчната спирачка.
 	Ръмженето на автомобил долетя през отворения ми прозорец.
 	Говорим за вълка… Надникнах през пердето и видях бял мерцедес да спира спокойно зад „Бронко“-то.
 	С притаен дъх наблюдавах как Волфганг отваря вратата на колата. Нещо малко, синьо ― един нюанс по-светло от кобалтовата му риза ― падна на земята, докато слизаше и затваряше вратата. Погледна към нещото, кракът му ми пречеше да видя какво е, а след това се загледа във фасадата на леля Зоуи.
 	Отстъпих назад от прозореца, така че да го виждам, и се възхитих на идеално оформения му гръб, докато вдигаше нещото, за да го сложи в джоба. Опитах се да накарам либидото си да се задейства: представих си как изглежда без черните панталони. За нещастие, инатливото ми тяло отказа да играе на тази игра. Пулсът ми беше бавен и отмерен.
 	Втурнах се отново към огледалото. Сресах се с пръсти, а после напръсках врата и свивките на коленете си с любимия си сладък мускусен парфюм. Може и да изглеждах така, сякаш съм се била с маймуни, но поне нямаше да мириша лошо.
 	На вратата се звънна.
 	— Мамо ― провикна се Лейн от долния етаж. ― Той дойде.
 	— Идвам ― извиках в отговор и извих очи нагоре заради липсата на всякакъв ентусиазъм в гласа на сина си. Грабнах от леглото червената чанта, обсипана с пайети, и си обух обувките „Джими Чу“. След като се погледнах за последно и установих с гримаса, че прическата ми е, все едно съм бръкнала с пръст в контакта, изтрополих надолу по стълбите.
 	В хола нямаше никого. Откъм кухнята долетяха гласове. Прокраднах се на пръсти към арковидната врата.
 	Харви се беше подпрял на плота, стиснал в ръка наполовина изядено бананово кексче. По брадата му бяха полепнали трохи. Едва сега имах възможност да говоря с него след разговора ни по телефона, когато ми каза за ухото. Исках да го разпитам за повече подробности: да разбера какво е казал Куп, дали отново е чувал шантави шумове зад плевнята. Сега обаче моментът не беше подходящ.
 	Колебаех се на вратата, когато той се обърна настрани и трепна от изненада ― не беше най-ласкателната реакция за вида ми.
 	— Мили боже, господи! Погледни се само, момиче!
 	Сега вече лицето ми придоби същия цвят като роклята. Супер. Прииска ми се да хукна обратно на горния етаж, да се заключа в стаята си и да се скрия под леглото. Вместо това се усмихнах на Волфганг, застанал до масата в кухнята, където се възхищаваше на конския гръбнак, а Лейн стоеше с изпънати рамене до хладилника и го гледаше лошо.
 	— Здрасти, Волфганг.
 	Кавалерът ми ококори сините си очи, когато ме видя.
 	— О!
 	Отстъпи назад и погледът му запълзя по мен, докато пресичаше стаята, за да поеме ръката ми.
 	— Изглеждаш невероятно с пусната коса.
 	Леле, боже.
 	— Благодаря. ― Изпънах гръб, глътнах си корема и ми се прииска да съм наметната с шал, който да скрие пухкавите ми части.
 	Той вдигна ръката ми към устните си.
 	— Аз съм невероятен късметлия.
 	Отблизо беше дори по-красив с копринената риза и карираните панталони. Русите му къдрици изглеждаха небрежно разрошени, по момчешки, зъбите му блестяха ослепително. Както обикновено, чарът буквално струеше от всяка негова пора. Можех да бъда щастлива с този мъж. Нали така?
 	Само как ми се искаше сърцето ми да е също толкова убедено като очите.
 	Задната врата се отвори с трясък и Ади влетя в къщата. Гипсът се удари в касата, докато тя внасяше малката клетка, която бяха направили с Лейн, за да уловят Елвис. Остави я на пода и се усмихна на Волфганг.
 	— Ето я. Дали ще се получи, как мислиш?
 	Волфганг пусна ръката ми и пристъпи към клекналата до клетката Ади. Вдигна вратата и я пусна отново.
 	— И още как. Какво ще използваш за стръв?
 	— Не знам. ― Ади смръщи чело. ― Какво да използвам?
 	— Храна за пилета. ― Волфганг погледна Лейн, който не само се мръщеше, а и вече бе скръстил ръце. ― Ти как мислиш?
 	— Пет пари не давам.
 	Въздъхнах и погледнах многозначително малкото чудовище.
 	Харви пристъпи напред и разроши косата на Лейн.
 	— Покажи малко уважение, младежо.
 	— Извинявам се ― измърмори Лейн и се намръщи към обувките си.
 	— Няма нищо. ― Волфганг измъкна Лейн от неудобното положение с поредната ослепителна усмивка.
 	— Какво ще кажеш за малко червеи? ― предложи Харви на Ади. ― Моите пилета обичат да ровят за червеи.
 	— Наистина ли?
 	— Абсолютно. След като майка ти излезе, искаш ли да отидем да потърсим сочни нощни червеи?
 	— Добре! ― Ади заподскача, неспособна да скрие вълнението си.
 	Лейн кимна и глупава усмивка измести намръщеното му изражение.
 	Волфганг стана.
 	— Това е шансът ни да се измъкнем, Вайолет. Готова ли си?
 	Готова бях да приключа вечерта с него.
 	— Да.
 	Отстъпих, за да може Волфганг да влезе в хола. Понечих да го последвам, но се спрях.
 	— Идвам след секунда, Волфганг.
 	Върнах се в кухнята и първо целунах и прегърнах Лейн за довиждане.
 	— Мамо ― прошепна той и се притисна в мен. ― Недей да ходиш.
 	Откъснах ръцете му от врата си.
 	— Миличък, престани…
 	— Той не ми харесва.
 	— Ти дори не го познаваш.
 	— Странен е.
 	И това го казваше момче, което навремето тъпчеше спанак в носа си, за да има сили да отскочи до луната.
 	— Дай му шанс, Лейн. ― Поне докато оправя къщата му. ― Волфганг ти позволи да вземеш влакчето. В замяна можеш поне да се държиш мило и възпитано.
 	Лейн сведе очи и издаде долната си устна напред.
 	— Добре, но не искам да живее при нас.
 	— Няма, разбира се. ― Да спя с мъж в дома на леля Зоуи бе все едно да се топна гола в светена вода. Разреших косата на Лейн и се обърнах към Ади, която грееше.
 	— Нали не съм прекалено стара, за да бъда шаферка и да нося цветята, мамо?
 	— Мечтай си, дъще. ― Прегърнах я и я целунах.
 	— За мен целувка няма ли? ― изкиска се Харви.
 	Посочих брадата му.
 	— Има трохи.
 	— Така и трябва. Аз съм старец.
 	— Не си чак толкова стар. ― Погалих подивелите си къдрици и наместих тънките презрамки. ― Ще се върна преди девет.
 	— Какво? ― Рошавите вежди на Харви се стрелнаха нагоре. ― Нямаш много време да си поиграеш с едноокия.
 	Едноокия? За Волфганг ли говореше?
 	— С кого?
 	— С едноокия мускул. ― Широката му усмивка стигаше почти до ушите.
 	И двете деца се обърнаха към мен с отворени усти.
 	— Няма значение! ― Сръчках Харви в гърдите. ― Дръж децата под око, дърт мръснико.
 	— Какво? Защо пък да ги държа под око?
 	— След малко ще разбереш.
 	Тръгнах към вратата. Той се провикна зад гърба ми:
 	— Да ми вземеш едно парче!
 	Волфганг, който ме чакаше до мрежестата врата и я държеше отворена, попита:
 	— Какво парче?
 	— Харви много обича торта.
 	Обувките ни изхрущяха по чакълестата алея. Ароматът на прясно окосена трева се смесваше с обичайния за Дедууд мирис на борове. Въпреки че слънцето залязваше, топлината му продължаваше да се усеща и не ми позволяваше да настръхна.
 	Волфганг ме погледна, докато излизаше на заден.
 	— По-мълчалива си от обикновено. Да не би нещо да те тормози?
 	Да. Нещото имаше тъмнокафяви очи и в момента си изкарваше страхотно с най-добрата ми приятелка.
 	— Не, просто се наслаждавам на удоволствието да съм с теб.
 	— Радвам се. ― Стисна ръката ми. ― Нямам търпение да ти покажа изненадата си.
 	Ако беше приятелят на Харви, Едноокия, щях да се спася с бягство.
 	— Нямам търпение да разбера каква е изненадата. ― Постарах се да го кажа убедително и добавих колкото чувство успях да събера. Волфганг беше приятен човек, щедър, държеше се добре с децата ми. Защо ли това не ми стигаше?
 	— Преди да продължим… ― Той бръкна под седалката. ― Искам да си сложиш това. ― Подаде ми черна сатенена маска за сън. Тъй като аз го наблюдавах, без да помръдна, той ме щипна по брадичката. ― Говоря сериозно. Част от изненадата е.
 	Сложих си маската и усетих ухание на лавндула, а след това ме обгърна мрак. Останах напрегната на седалката. Той настъпи газта и попита:
 	— Разбра ли кой ти изпраща цветята?
 	Имаше добра памет. Бях забравила, че съм му казала.
 	— Да, разбрах.
 	Колата зави наляво. Стиснах седалката.
 	— Да не би да имам конкуренция?
 	— Не. ― Разсмях се, за да прикрия лъжата.
 	Колата зави надясно, след това наляво. После пътувахме още известно време и той отново зави наляво.
 	— Добре, защото няма да ми е никак приятно да те изгубя.
 	Бях деветдесет и пет процента сигурна, че вече ме е изгубил.
 	Той намали. Чух хрущенето на чакъл под гумите. Спряхме, но той не изгаси двигателя и каза:
 	— Връщам се веднага. ― Усетих промяната в налягането, когато отвори вратата. Както бе обещал, се върна след няколко секунди.
 	— Почти пристигнахме.
 	— Къде? ― Бяхме завивали ту наляво, ту надясно и нямах представа дали сме близо до центъра или някъде из пущинаците.
 	— Ще видиш.
 	Потегли бавно, след това паркира и спря мотора.
 	— Сега вече може ли да погледна? ― Наведох се напред, тласкана от любопитство. Опипах сатенената маска с надеждата спиралата и очната ми линия да не са се размазали. Съмнявах се, че ще се сторя привлекателна на Волфганг, ако заприличам на сестрата близначка на Бийтълджус.
 	— Все още не.
 	Вратата му щракна. Зачаках. Опитах се да призова малко ентусиазъм, да покажа възможно най-силно вълнение.
 	Чух отварянето на врата.
 	— Добре, миличка, още малко напред. ― Дланта му топлеше горната част на ръката ми, докато ми помагаше да сляза от колата.
 	Той блъсна вратата ми и звукът отекна, сякаш бяхме в сграда. Усетих как под краката ми хрущи чакъл, когато слязох от колата. Понечих да попитам къде сме и земята под краката ми стана мека, на буци ― очевидно ходехме по трева.
 	— Чакай малко ― каза той и ме пусна. Сред гласовете на накацали наблизо гарвани чух проскърцване, после трясък. Това пък какво беше? Някаква врата ли? Волфганг се върна и ме поведе по тревата.
 	— Три стъпала нагоре. ― Не ми позволи да се просна по лице, когато пръстите на краката ми се блъснаха в последното стъпало. ― Добре ли си?
 	— Мисля, че да. ― Въпреки че чух разкъсване някъде на юг от врата, а това не вещаеше абсолютно нищо добро, още повече, че червените ми бикини все още бяха у дома, в коша с мръсно пране. Токчетата ми изтропаха по дървения под.
 	Накара ме да спра за секунда, след това предупреди отново:
 	— Още едно ниско стъпало тук.
 	Подчиних се и усетих нещо по-гладко от дървения под, по който вървях досега. Посрещна ме аромат на печено пиле, а граченето стана приглушено. Стомахът ми изгъргори, любопитството ми бе напълно събудено.
 	Волфганг ме поведе по нещо, което ми заприлича на линолеум. Мелодичният звук на пиано и струнни инструменти ставаше по-силен, докато вървяхме. Не познах музиката. Изглежда, мама не си е падала по композитора.
 	Обърнахме се два пъти, след това спряхме.
 	— Пристигнахме. ― Волфганг вдигна сатенената маска.
 	Примигнах на трепкащата светлина. Останах с отворена уста, след като се огледах. Бях заобиколена от поне петдесет свещи в трапезарията в къщата на Волфганг ― същото място, на което бяхме обядвали преди няколко седмици.
 	— Изненадана ли си?
 	За втори път през последните двайсет и четири часа, едва накарах езика си да се задейства.
 	— Аха.
 	Вдигнах поглед към тавана. Бях малко стресната, въпреки успокояващата музика. Ако тази вечер чуя някакво проскърцване или трясък от горния етаж, щях да си сложа обувки като на Спийди Гонзалес и да духна сред облак прах.
 	Волфганг изтегли стол, за да седна. Наместих се и се престорих, че си оправям роклята, докато опипвах шевовете за разкъсано място. Открих дупчица по средата на бедрото, колкото върха на пръста ми. Раменете ми се отпуснаха. Никак нямаше да ми бъде приятно Волфганг да види Лондон, Франция и ментовозелените ми гащи.
 	Устните му погалиха рамото ми и ме накараха да трепна.
 	— Връщам се с виното и ордьоврите ― прошепна той в ухото ми, а след това се изниза от стаята.
 	Едва ми остана време да се възхитя на порцелана и да огледам дали в стаята няма клоуни, когато той се върна с тесен поднос, отрупан с брускети. При вида на малките хапки с домати и моцарела устата ми се изпълни със слюнка.
 	— Ти ли си ги правил? ― попитах, грабнах една хапка и я натъпках в устата си. Очаквах наситения вкус на чесън. Но усетих пресни домати и босилек, които прочистиха небцето ми и подразниха езика ми.
 	— Да. ― Волфганг постави чаша бяло вино пред мен, след това се отпусна отсреща ми. ― Миналото лято ходих на готварски курс.
 	Умее да се облича изискано и притежава безценни умения в кухнята. Сдъвках втора хапка. Нямаше ли начин целувките му да събудят у мен същия копнеж като готварските му умения?
 	Той отпи от виното си.
 	— Свещите придават златист оттенък на косата ти.
 	Преглътнах парче домат и ми се прииска да сме в шумен ресторант, сред много хора, за да открия нещо, което да ме разсейва от липсата на магия в момента.
 	— М-м-м, благодаря.
 	Той не откъсваше поглед от мен.
 	Завъртях между пръстите си сребърната лъжица, просто за да правя нещо.
 	— Трябва да поговорим за къщата ти.
 	— Точно тази вечер ли? Не може ли да почака?
 	— Не. Важно е.
 	Волфганг се отпусна назад и вдигна вежди.
 	— Какво има?
 	Майка ти не ме харесва. Изритах глупостите на Док и призрака му от главата си.
 	— Не съм сигурна, че мога да продам тази къща.
 	Той дори не трепна.
 	— Защо?
 	— Първо, ще минат месеци, докато плановете за ремонт бъдат одобрени от историческия комитет.
 	— Значи ще отнеме повече време, отколкото планирахме в началото. Това не е причина да се признаваш за победена.
 	Не можах да измисля друго убедително извинение, затова се опитах да бъда честна.
 	— Не съм сигурна, че дотогава все още ще ме държат на работа.
 	Той присви очи.
 	— Какво криеш от мен?
 	— Ако не продам къща през следващата седмица, ще ме уволнят. ― Това е то. Ох! Почувствах се толкова добре, че казах истината. Побързах да грабна нова брускета. Де да можех да съм толкова откровена и за липсата на страст, защото в момента единствената плът, която исках, бе тази на пилето.
 	— Шегуваш ли се?
 	— Не. Честна дума. ― Сдъвках хрупкавия хляб. ― Ако не успея да връча на шефката си одобрена оферта за къща през следващата седмица, тя ще даде мястото ми на друг брокер. ― А той по една случайност е обожателят, който реди стихчета. Такъв си беше той, моят живот. ― Така че… ― Посочих последната брускета в подноса. ― Ще я ядеш ли?
 	Волфганг поклати глава.
 	Грабнах хапката и продължих:
 	— Шансовете ми да бъда брокер на недвижими имоти през зимата са минимални.
 	— Аз ли съм единственият ти клиент?
 	— Има още трима. ― Натъпках брускетата в уста. Господи, колко хубаво беше да си честен.
 	— Не е нужно да работиш в „Каламити Джейн“, за да продадеш къщата ми.
 	— Не, но ще съм останала без пари много преди това, така че ще се наложи да се преместя в мазето на мама и тати и да живея на техен гръб още шест месеца до година, докато си стъпя на краката. ― Намръщих се към празния поднос и се запитах дали няма още брускети в кухнята. ― Може дори да не живея наблизо, така че няма да успея да се заема с продажбата.
 	Ако трябваше да се върна при мама и тати, поне Ади щеше да е далече от мрежата на похитителя.
 	Волфганг не каза нищо. Отпи глътка вино.
 	— Мога да ти препоръчам друг брокер. ― Мона щеше да лъсне тази буца въглища и да я превърне в диаманта „Хоуп“.
 	— Ами ако не искам друг брокер?
 	— Просто нямаш избор.
 	Той остави чашата.
 	— Дай ми една секунда. Връщам се веднага. ― Грабна подноса и стана. ― Изпий си виното.
 	Остави ме сама, загледана в чашата с вино. Почесах се по главата и въздъхнах облекчено. Бях казала каквото трябваше. Повече нямаше да се тъпча с антиациди заради тази къща и зловещите й клоуни. Имах желание да скоча и да изтанцувам един чарлстон. Дали масата щеше да ме издържи?
 	Посегнах към чашата и отпих малка глътка с плодов вкус.
 	Когато Волфганг се върна след няколко песни, бях изпила всичкото вино, както и неговото, и имах нужда от още. Обувките ми обаче все още бяха на краката.
 	Той се намръщи, когато видя празната ми чаша, и сложи на масата поднос с печено пиле, заобиколено от картофки и клончета розмарин.
 	— Трябва да отпиваш от виното бавно и по малко, мила.
 	Изкисках се. Главата ми очевидно бе решила да го дава соло.
 	— Налях се.
 	— Искаш ли да ти сервирам?
 	Погледнах го и той се раздели на двама Волфганговци. Мигнах и той отново стана един.
 	— Леле. Това е много откачено.
 	— Кое? ― попитаха едновременно двамата Волфганговци.
 	Мигнах отново и потрих очи. Когато ги отворих, близнаците все още бяха пред мен.
 	— Нещо става с очите ми.
 	— Какво?
 	Светът полегна на една страна и започна да се върти. Посегнах към масата, не улучих и се килнах настрани от двамата Волфганговци.
 	— Замаяна съм.
 	— Вайолет.
 	Тръснах глава, за да я прочистя, и се килнах още повече.
 	— Струва ми се, че трябва да седна.
 	— Ти седиш.
 	Волфганговците приклекнаха до мен.
 	— Така ли? Значи съм… ― Усещах клепачите си като малки котвички. Толкова тежаха. Затвориха се. ― Загазила съм.
 	Столът ме изхвърли. Главата ми дрънна на пода.
 	Последва болка, обвита в сенки. Накрая дойде и мракът.
 	 
  * * *  	Нещо ме бодеше във врата.
 	Простенах. Всичко беше размазано, ехтеше, тънеше в мрак.
 	Наведох глава на една страна, протегнах се. Болка! Прониза ме в главата. Господи! Поех си дълбоко дъх и ми се догади. Каква беше тази противна воня?
 	Отворих очи, мигнах няколко пъти, докато очите ми свикнат с проблясъците мътна светлина, и зяпнах през масата… към зашитите очи на труп.
 	Хлъцнах и се задавих от натрапчивата смрад, която сигурно идваше от разлагащата се плът.
 	Опитах се да извърна поглед, но налетите ми със сълзи очи не можеха да се откъснат от съсухреното лице ― опънатата на скулите кожа, двете дупки, които навремето са били нос, зашитите устни. Оплетена руса коса се бе сплъстила по малкия череп.
 	Задъхах се и погледнах настрани. Едва сега видях, че и от двете ми страни има по един труп, всеки вързан за стола, също като онзи отсреща.
 	Стомахът ми започна да се надига.
 	Косата на малкия труп от лявата ми страна бе започнала да капе на кичури и черепът прозираше на няколко места. Кожата приличаше на пастърма с телесен цвят. Очите бяха зашити с черен конец, вероятно рибарска корда. Носът липсваше, а устните бяха запечатани с кръстосани черни шевове.
 	Потиснах пристъпа на гадене.
 	Трупът от дясната ми страна ми се стори по-пресен, кожата все още не се беше съсухрила, дългата права руса коса бе прибрана с шнолки. Още едно момиченце. Очите й бяха зашити, носът се беше свил, а устните бяха изтънели след смъртта под шевовете. Просто спяха. Това е, те спяха, опитвах се да се убедя, и цялата тази работа бе чисто и просто отвратителен кошмар. Точно така.
 	 
 	  

 	 

 	След това я познах. Последната й снимка, която видях, беше черно-бяла. Думите „Изчезнало момиченце“ бяха написани най-отгоре на страницата.
 	Сърцето ми блъскаше в гърдите, отекваше в ушите.
 	Не! Погледът ми се стрелна към другите две мумифицирани момиченца, опитах се да потърся в спомените си описания, подробности за дрехи и умът ми довърши пъзела. Не! Не! Не!
 	Някой пищеше.
 	Нечия ръка натъпка парцал в устата ми и писъците секнаха.
 	Опитах се да седна напред, да освободя гласа си. Остра болка в раменете ме спря. Изхленчих и подръпнах ръце, но се оказаха вързани зад гърба ми.
 	— И така, Вайолет. ― Волфганг коленичи до стола ми и ме погали по косата. ― Ако вдигаш чак толкова шум, ще се наложи да ти сложа лепенка на устата. Искаш ли да го направя?
 	Искам да се разкарам оттук, мама ти стара! Какво правеше той? Защо не пищеше?
 	Видях тапетите зад него и застинах. Теменужки.
 	Лицето ми изстина, когато кръвта се оттече. Мамка му! Той ме беше качил в стаята на горния етаж.
 	Волфганг прибра къдрица зад ухото ми.
 	— Обещаваш ли да не издаваш и звук, ако махна парцала?
 	Кимнах и се опитах да се взра в сините очи. Исках да забравя трите мъртви момиченца, които седяха на масата с мен. Маса, покрита с розова хартия, на която имаше малък чайник, детски чашки и чинийки. Зловещо чаено парти за четирима, а аз бях единственият жив гост.
 	Зъбите на Волфганг лъскаха на светлината на свещите, докато вадеше парцала. Той изчака, без да откъсва поглед от устата ми, след това се изправи.
 	— Добро момиче.
 	Преглътнах вкуса на памучен плат и се намръщих към него.
 	— Аз какво… ти защо… ― Замълчах, събрах мислите си, а след това, с малкото ми останало самообладание, успях да задействам гласните си струни. ― Какво става, мамка му?
 	Той посочи тоалетката. На нея беше поставена торта, а до нея розова пластмасова тиара.
 	— Прощално парти.
 	— За мен ли? ― изписках. Не исках да ходя никъде. Само у дома, ако може. При това веднага!
 	— Не, за Уилда.
 	Уилда ли? Не се ли казваше така мъртвата му сестра?
 	— Защо съм тук?
 	— Уилда настоя. ― Той грабна тиарата и я сложи на главата ми. ― Ти си почетната гостенка.
 	 
 	 
 	 
 	≈23≈

 	 
 	Гад мръсна! Извивах ръце и пробвах въжето, което ме държеше.
 	Не бе възможно това да е краят на Вайолет Лин Паркър. Не и толкова рано. Не и преди да се кача на влакче на ужасите с децата си, да плувам гола на Карибите, да правя секс на върха на планината Ръшмор, да поема големи рискове.
 	О, не. Няма начин да умра в тази стая с виолетови тапети, докато съм със зелени гащи.
 	Задърпах въжето, теглех яко, наблюдавах гърба на Волфганг, докато той вадеше плик от „Пигли Уигли“ от гардероба.
 	— А, Вайолет. ― Волфганг извади метална кутия с течност за запалки. ― Красивата ми Вайолет със златните къдрици. Косата ти толкова много прилича на нейната.
 	— На чия коса прилича? На трите мъртви момичета на масата ли?
 	— Да знаеш само колко ми е неприятно да ти причиня това. ― Той отвори капачката.
 	Спрях. Китките ми горяха, дишах плитко. Очите ми не се откъсваха от кутията в ръцете му.
 	— Кое?
 	Той изсипа течността върху съсухрения труп срещу мен.
 	— Да те изгоря.
 	Острият мирис на горивото прикри вонята на разлагаща се плът и парна носа ми. Свих се на стола и се разтреперих толкова силно, че зъбите ми затракаха. Не можех да се превърна в човека-факла. От мириса на горяща коса открай време ми се гадеше.
 	— Какво ще кажеш да пропуснем барбекюто? Вече доказаха, че изгорялото месо причинява рак.
 	Той се разсмя и се премести до спящото момиче от дясната страна.
 	— Голяма си майтапчийка. Това е едно от нещата, които харесвам в теб.
 	— Трябва да видиш как жонглирам. ― Опитах да се изтегля назад, за да не ме поръси с остатъците от течността. ― Развържи ми ръцете и ще ти покажа.
 	Той остави празната кутия върху тоалетката до тортата.
 	— Вярваш ли в любовта от пръв поглед, Вайолет?
 	Не, но бях изпитвала страст от пръв поглед. Това броеше ли се? Очите ми се напълниха със сълзи.
 	— Разбира се. Има ли човек, който да не вярва?
 	— И аз вярвам. ― Той посегна към плика и извади втора кутия течност за запалки.
 	Сопранът в главата ми изпищя от ужас. Извих китки, заредена с нови сили, без да обръщам внимание на изгарящата болка по кожата.
 	— Знаех още от първия момент, в който видях златните ти къдрици на картичката, че ти си единствената и неповторима.
 	Пак ли става въпрос, че някой е единствен и неповторим! Реших да се направя на глупачка, за да спечеля още време.
 	— В какъв смисъл?
 	Какво ще кажеш за единствената и неповторима, която успя да избяга? Това вече ми харесваше.
 	— Единствената и неповторима, която ще обичам вечно. ― Той изсипа още малко върху спящото момиче.
 	Най-сетне мъж, който щеше да прекара остатъка от вечността, като рони сълзи за мен, но пък той се канеше да ме превърне в шишкебап. Разкашлях се от изпаренията. Гърлото ми пареше, дробовете ми се свиваха.
 	— Единствената и неповторима, която ще ме освободи от нея ― добави Волфганг и обля и третия труп с течността.
 	— От нея ли? ― Усетих как въжето става по-податливо, мокро, лепкаво. Казах си, че това е от потта, но разкъсващата болка в китките говореше за нещо съвсем различно. Изтеглих дясната си китка и рамото ми се схвана. Ръката ми обаче бе по-хлабаво вързана. Бях близо.
 	— За майка си ли говориш?
 	— Майка ли? ― Острият му смях ме накара да се свия. ― Тя беше чисто и просто една гневна дърта гад.
 	— Заради теб ли е била гневна? ― Трябваше да обръщам повече внимание на общата психология.
 	Той изправи кутията и я остави на тоалетката до другата празна кутия.
 	— Гневеше се на смъртта, че й е откраднала дъщерята и я е оставила със сина.
 	Преставах да се боря всеки път, когато погледът му попадаше върху мен.
 	— Нараняваше ли те?
 	— Да ме наранява ли? Ха! ― Усмивката му ме уплаши точно колкото и мъртвите ми съседки по маса.
 	— Всеки ден ми повтаряше колко искала аз да съм умрял, вместо Уилда. Сложи тапети на рози в стаята ми, караше ме да обличам рокли, да си играя с кукли, изгори играчките ми отзад в двора.
 	— Значи ръждясалото влакче, което Лейн откри…
 	— Коледен подарък от дядо.
 	В гърлото ми щеше да се събере буца заради младия Волфганг, ако не бях вързана и ако гадното копеле не се канеше да ме маринова в течно гориво.
 	— А тя биеше ли те?
 	— Знаеше много добре, че не бива. На Уилда нямаше да й стане никак приятно.
 	— А сега майка ти наранява ли те? ― Да не би да е запазил изсушения й труп, изяден от плъхове, и да го е сложил в люлеещ се стол в мазето? Да не би да си слага перука и да се прави на нея?
 	— Вайолет? ― Той ме погледна, сякаш бях малоумна. ― Майка ми почина преди години. Как е възможно да ме наранява и сега?
 	Извинявам се, че обърках почти мъртвите с почти мъртвите в неговите психарски халюцинации.
 	Той взе тортата и я сложи на масата. След това извади квадратен лист от джоба на ризата си и го бодна в средата на тортата. Извих глава на една страна и присвих очи на светлината на свещите към снимката в черно и бяло. Към мен гледаше къдраво русо момиченце.
 	Той бодна до снимката свещ във формата на клоун.
 	— Уилда открай време обичаше клоуни ― обясни той.
 	Уилда ли? Отпуснах се назад и продължих да се взирам в снимката. Едва сега всичко си дойде на мястото. От причината Волфганг да си пада по косата ми, до клоуните в стаите на долния етаж. Беше ми ясно, макар да бе напълно откачено. Нито Волфганг, нито майка му бяха успели да се освободят от Уилда. Тя ги владееше дълго след смъртта си.
 	Погледнах восъчния смешник, боднат в глазурата. В тирантите с цветовете на дъгата нямаше нищо смешно, нито пък в големите обувки и фитила, щръкнал от цилиндъра. Прииска ми се да го сплескам с чук.
 	— Майка ми ме мразеше, но наказанията, които ми налагаше, избледняха с времето. ― Волфганг напръска тортата с газ за запалки. ― Отмъщението на Уилда става все по-силно, все по-болезнено.
 	Прииска ми се да вдигна ръка и да му напомня, че и тя е мъртва. Поне така си мислех. Погледнах през рамо, за да зърна младо момиче, свито в някой ъгъл, готово да нанесе удар, но там имаше единствено сенки.
 	— Мислех, че Уилда вече я няма.
 	— А, не, Уилда е още тук. ― Увереността в гласа му накара краката ми да се разтреперят по-силно.
 	Задърпах въжето отново. Дясната ми ръка бе съвсем близо до свободата. Де да можех да намеря някаква опора.
 	— Тя отказва да ме остави на мира. ― Той понесе течността към мен. ― Освен ако не убия онази, която обичам.
 	Очаквах да ме напръска, затова се свих.
 	— Защо ти трябва да убиваш? ― Не успях да прикрия паниката в гласа си. ― Опитай да я убедиш да нанесеш само лека рана.
 	Той се намръщи, отпусна се на колене пред мен и остави течността на пода.
 	— Не, тя е от онези, които искат око за око.
 	— Аз обаче не съм й направила нищо.
 	— Аз съм, затова не ме оставя на мира.
 	— Какво си й направил?
 	— Тя беше некачествено семенце, Вайолет, още отрано започнаха да й поникват бодли. Трябваше да я спра, преди да убие някого.
 	— А кого е убила?
 	— Баща ми.
 	Обърнах се ококорена към него. Сега вече успя да привлече вниманието ми.
 	— Мислех, че майка ти го е отровила.
 	Волфганг поклати глава.
 	— Чула си, значи, слуховете. Уилда беше. Аз бях на пет, тя на седем. Той не й позволи да влезе в отбора по плуване, искаше да я накаже, задето дала на кучето на съседа ацетилсалицилова киселина, за да види как животното страда. ― Той хвана кичур от косата ми и го потри между пръстите си. ― Затова го отрови. Сложи инсектицид в кафето, което той всеки ден отнасяше в мината.
 	По дяволите. Цялото семейство на Волфганг бяха пълни кукувици.
 	— И затова си убил Уилда.
 	— Нямах намерение да я убивам, исках да я нараня. ― Очите му бяха сухи, гласът спокоен. ― Уилда заяви, че щяла да отрови единственото момиче от отбора по плуване, което беше по-бързо от нея на гръб. Опитах се да я спра, заплаших я, че ще кажа на мама. Тя се закле да ми отреже ухото, ако се разприказвам. Затова я блъснах по стълбите и казах на всички, че се е спънала.
 	Останах с отворена уста.
 	— На колко беше тогава?
 	— На осем.
 	— Господи, Волфганг! Бил си още дете.
 	— Мама открай време знаеше, че аз съм виновен за смъртта на Уилда. Гледаше ме, а в очите й се четеше омраза.
 	А пък аз си мислех, че плочите на Либераче, които мама ме караше да слушам, са били изтезание.
 	— Тогава Уилда умря ― продължи той, ― но така и не си отиде. Отначало ме следваше из къщата, вечно беше тук, вечно мълчеше. След като тя почина, мама стана раздразнителна, крещеше, дори прибягваше към насилие. ― Той потри слепоочието си, лицето му се сгърчи, сякаш мъката го смазваше. ― Така и не ме остави на мира. Не спира да ми крещи, да ме обвинява, да заплашва да съсипе всичко добро и хубаво в живота ми.
 	— А сега крещи ли?
 	Той стана и вдигна кутията със запалителна течност, забил поглед в главата ми.
 	— Не.
 	Гърбът ми настръхна и потръпнах. Надникнах през рамо и видях единствено вратата на стаята.
 	— Какво прави в момента?
 	— Просто наблюдава. Иска да се увери, че ще довърша започнатото.
 	Дали бе забелязала, че дясната ми ръка току-що се измъкна от въжето? Защото Волфганг не видя.
 	— Трябва да се отърва от нея, Вайолет. ― Той продължаваше да зяпа вратата. ― Тя направо ме побърква.
 	Побърква ли? Погледнах трупа срещу мен. Че той вече беше част от кукувичарника и бе решил да се установи в него.
 	— А тях защо ги уби? ― кимнах към съседките си по маса, тъй като не бях наясно как се вписват те в зловещата сцена. ― Уилда ли те накара?
 	— Не, разбира се. Тя дори не ги познава.
 	Ето че единствената ми теория бе разбита на пух и прах.
 	— Тогава защо?
 	— Мислех, че по този начин ще я успокоя, тъй като всички до една плуваха добре по гръб. ― Той сви рамене, сякаш смъртта им беше случайност ― просто мухи, лепнали се на мухоловка. ― Ще я накарам да се укроти. Да престане да пищи.
 	Какво? Все едно да вържеш кози и да чакаш те да укротят разбеснелия се трол ли? Господи!
 	Като говорим за примамки, се сетих за нещо.
 	— Как накара момичетата да тръгнат с теб?
 	Как се доближи до тях?
 	— Повечето малки момиченца обичат лъскави кристали и скъпоценни камъни, особено когато са във формата на красив букет или на лъскаво розово мече, което им поднасяш с приятелска усмивка. Веднага виждам желанието им да ги докоснат и да ги притежават. Личи в жадните им очи, когато зяпат през витрината на магазина и оставят мазни следи от пръсти. Дори Ади няма да се въздържи, сигурен съм. Харесва ли й еднорогът? Направих го специално за нея.
 	О, боже! Трепнах при спомена за радостта на Ади, когато отвори кутийката с еднорога, докато бяхме в болницата. Ако се измъкна оттук жива, щях да хвърля тъпата брошка в някоя шахта в мината.
 	Значи е примамвал момиченцата с бижута. Нищо чудно, че са падали в ръцете му.
 	Те бяха невинни малки създания и целият живот им предстоеше. Как бе възможно същият човек, показал такова мило отношение и разбиране към дъщеря ми, да е отнел последния дъх на тези деца и да ги е изправил до тази маса като зловещи кукли?
 	Мигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите, а очите ми започнаха да смъдят от изпаренията и истината. Може би за него те бяха чисто и просто кукли. Също като онази, с които майка му го е карала да си играе, вместо с влакчето.
 	Той ме погали по главата.
 	— Само ти можеш да успокоиш Уилда, красива моя Вайолет, защото обичам единствено теб.
 	И това ако не е върхът! Каква чест само! Искаше ми се да му отхапя ръката. Глупакът не обичаше мен, а сестра си. Това бе някаква изчанчена, психарска обич, която намирисваше на кръвосмешение. Аз просто имах нещастието да съм с къдрава руса коса като нейната.
 	— Не искам да изгоря, Волфганг. Да не би Уилда специално да е казала, че трябва да умра?
 	Свъсил вежди, той погледна запалителната течност в ръката си, сякаш бе забравил, че е там.
 	— Какво? А, не. Няма да те горя жива, мила. Това е твърде жестоко.
 	Че коя част от принасянето ми в жертва беше хуманна?
 	— Тогава как възнамеряваш да ме убиеш? Пак ли ще ме упоиш?
 	— Не съм ти дал „Рохипнол“, а „Бурунаданга“. ― Той пристъпи към завесите и ги напръска с течността. ― Много популярно в Колумбия, от него изпадаш в транс.
 	— Би ли ми обяснил каква е разликата? ― Докато беше с гръб към мен, се заех с възела, който ме държеше към стола.
 	— Помниш ли какво се случи, преди да се събудиш тук?
 	Намръщих се, докато пръстите ми се бореха с въжето. Опитвах се да си припомня как съм се озовала тук. За съжаление, всичко преди да се събудя на чаеното парти бе оплетен вързоп от спомени. Не бях забравила обаче вкуса на домати и аромата на печено пиле.
 	— Не.
 	— Точно така. Ако се използва подходяща доза, няма дори да изпаднеш в несвяст.
 	— Само че аз бях в безсъзнание. ― Нали така?
 	— Не очаквах да изпиеш виното толкова бързо.
 	— Колко време не бях на себе си?
 	— Два часа. ― Той изля втората кутия течност върху леглото. ― Не беше достатъчно дълго, че да попречиш на плановете ми.
 	Браво на мен, че съм се съобразила с план-графика му.
 	— И сега какво? ― попитах в опит да спася още минутка, дори две.
 	Той хвърли двете празни кутии в плика.
 	— Сега ще умреш.
 	— Страхувах се, че ще стане точно така.
 	— Това е единственият начин да бъда свободен аз. ― Отвори вратата на спалнята. Чух дрънченето на кутиите, когато ги хвърли в коридора. ― След като вече те няма, Уилда също ще си отиде и аз ще изгоря къщата заедно с теб. Като знам как са прогнили тези стени, огънят така ще се разгори, че ще трябват седмици, докато намерят следи и от теб, и от другите. Тогава, също като феникс, аз ще се надигна, ще се преродя и ще заживея нов живот, който не е белязан от нищо.
 	Може ли да ми предложите друг план, ако обичате. За предпочитане е в него да няма печена плът. Ударите на сърцето ми туптяха във върховете на пръстите.
 	— Ще те търсят.
 	— Разбира се, че ще ме търсят. ― Той се наведе над мен. ― Само че аз изобщо няма да съм тук. Ще бъда нов човек, с нова идентичност, най-сетне свободен от нея.
 	Ненормалните отблясъци в сините му очи ме накараха да ахна и да се отдръпна.
 	— Винаги ще те обичам, Вайолет. ― Устните му се приближиха до моите, пръстите му се вплетоха в косата ми. ― Божествена си, дори в смъртта.
 	Чакай малко! Сърцето ми блъскаше като разгневен наемодател, продължаваше да изтласква адреналин към крайниците. Все още не бях готова да полегна в легло от пръст.
 	Устните му покриха моите, усетих лек вкус на вино. Отпуснах се на стола под тежестта на целувката му. Устата ми беше отворена, готова да приеме онова, което той предлагаше, докато пръстите ми открият възела и го разхлабят.
 	Бях съвсем близо, трябваше още съвсем малко.
 	Той се отдръпна.
 	— Ще се постарая да съм бърз.
 	По дяволите!
 	— Може ли една последна молба?
 	— Какво клише, мила.
 	— Знам, но изпълни последната молба на момичето.
 	— Може би. ― Той кръстоса ръце. ― Каква е молбата ти?
 	— Пилешко бутче.
 	— Какво?
 	— Бутче от печеното пиле, което беше приготвил за вечеря. Искам едно бутче.
 	— Ама ти сериозно ли говориш?
 	— Защо да не говоря сериозно. Не искам да умра гладна. Нека поне умра с пълен стомах.
 	За секунда ми се стори, че той няма да се съгласи. След това се усмихна. Прииска ми се да го изритам в белите зъби.
 	— Добре. Ще ти донеса бутчето. ― Затвори вратата след себе си и ме остави развързана и сама, ако не се броят трите трупа, които ме зяпаха.
 	И Уилда.
 	 
 	 
 	 
 	≈24≈

 	 
 	Скочих от стола толкова бързо, че трябваше да го хвана, за да не се прекатури. Смъкнах тъпата тиара и я забодох в тортата до свещта с клоуна. След това свалих обувките и се отправих към прозореца. Знаех, че до двора долу има шест метра ― точно колкото да си счупя глезена, но в момента нямах кой знае какви възможности.
 	Завесата вонеше на запалителна течност. Стиснах края на дебелата тъкан, като се постарах да не се допирам до течността. Дръпнах пердето и стомахът ме присви. Прозорецът се оказа закован с греди, само на места се виждаха пролуки. Надникнах пред една от тях. На небето трепкаха звезди. Оранжеви отблясъци от дясната страна издаваха къде се намира центърът на Дедууд, но дворът долу тънеше в тъмнина.
 	Пуснах пердето и закърших ръце. Ами сега?
 	Вратата ме привличаше неудържимо, от бягството ме делеше само стълбището.
 	Шмугнах се покрай масата, впила очи в топката на вратата. Умът ми вече навън, на тревата, когато кракът ми закачи един от столовете. Хванах се за тоалетката, за да не падна по задник на пода и Волфганг да разбере какво става.
 	Изправих се и закачих с ръка една от запалените свещи. Посегнах да я хвана и… не успях.
 	Свещта тупна на пода. Свих се. След секунда пламъците лизнаха напръскания с газ за запалки под и подпали пожар, който ме принуди да се отдръпна към вратата. Стиснах топката и отворих вратата в мига, в който пламъците стигнаха до глезена на Ема Крансън. Огнена топка се стрелна към тавана с рев. Скрих лицето си в ръце и усетих как кожата ми се нагорещява. От вонята на горяща коса и плът ми се догади.
 	Разкашлях се от извилия се дим, запрепъвах се към стълбището и видях Волфганг да изскача от трапезарията. Спря пред стълбището, ококори се, когато ме видя, а аз усетих как всичките ми мускули се стягат от нахлулата паника.
 	Огънят пропукваше и се разпростираше. С нов съсък се изсипа в коридора.
 	— Станала си от стола ― обвини ме той.
 	Гласът му ми вдъхна нов живот и аз хукнах по коридора към банята. Обувките му изтрополиха нагоре по стълбите, докато ме гонеше. В последния момент завих и хлътнах в зелената стая, която беше заключена миналата седмица ― стаята на майка му.
 

 	Хлопнах вратата и врътнах огромния ключ. В същия момент топката се завъртя в ръката ми. Затаих дъх и погледнах ключа. Силен удар по вратата ме накара да изпищя и да отскоча назад, върху огромното легло.
 	— Вайолет, мила ― загука приглушеният глас на Волфганг иззад вратата. ― Отвори.
 	Огледах стаята с надеждата да открия нещо… каквото и да било, за да го използвам като оръжие.
 	Топката се разтърси.
 	— Хайде, Вайолет. От огъня става твърде горещо.
 	Грабнах снимката на майка му от нощното шкафче ― стъклото все още беше счупено ― и стиснах рамката.
 	Порой от удари се посипа върху вратата ― Волфганг блъскаше. Сърцето ми откликна със същия ритъм.
 	— Отвори скапаната врата!
 	— Майната ти! ― изревах с дрезгав, но силен глас.
 	— Добре. Ще играем по твоя начин.
 	Последва тишина. Втурнах се към вратата и притиснах ухо към дървото, приятно хладно до лицето ми. Блъсна се врата, а след това чух тежките стъпки на Волфганг по стълбите.
 	Ама той къде тръгна? Едва сега си спомних чекмеджето в кухнята, пълно с ключове. О, боже!
 	Китките ми горяха, избърсах окървавените си длани в роклята и се облегнах на вратата. Трябваше да мисля бързо, много бързо.
 	Погледът ми попадна на прозореца в другия край на стаята. Скочих към него и дръпнах завесата. Стъклото беше скрито зад заковани греди, също както във виолетовата стая. Разклатих гредите, но нито една от тях не поддаде.
 	— По дяволите!
 	Дали нямаше нещо в гардероба? Отворих вратата. Миризмата на бръснарски спирт бе много силна в малкото пространство. Рокли в убити цветове се поклащаха на закачалките, бабешки обувки бяха подредени на пода. Чантите, натрупани на горната полица, бяха единственото оръжие, на което можех да разчитам.
 	Трябваше ми повече време.
 	Затичах към вратата и докоснах топката с върховете на пръстите си ― металът бе все още студен. Отново лепнах ухо за дървото и чух приглушено пукане и пращене. След като надникнах под вратата, за да проверя дали няма да мярна краката на Волфганг, врътнах ключа и отворих едва-едва.
 	Коридорът беше празен, освен печеното пиле, което психарят беше оставил на пода.
 	Излязох, затворих тихо вратата, след това я заключих и пъхнах ключа в джоба си. Волфганг беше затворил огъня в стаята с чаеното парти, но той нямаше да остане ограничен още дълго. Черен дим вече се къдреше през пролуките и се вдигаше към тавана.
 	За да не стане ясно в коя стая съм, затворих и вратата на банята, след това пробвах ключа. Завъртя се. Продължих напред на пръсти, поколебах се на най-горното стъпало, ослушах се и се взрях към входната врата. Отпуснах крак на най-долиото стъпало, но приближаващите стъпки на Волфганг ме вцепениха. Мамка му!
 	Изпод вратата на стаята с чаеното парти бликаха горещи вълни, които парнаха босите ми крака, когато се прокраднах обратно. Влязох в третата стая ― тази на Волфганг.
 	Стъпките му приближаваха нагоре по стълбите.
 	— Излизай, излизай, където и да си ― нареди той. Щеше да отключи вратата и да открие, че стаята на майка му е празна. След това щеше да започне играта на котка и мишка.
 	Силен стон проехтя откъм виолетовата стая, а след това в коридора се разнесе трясък. Последва рев, двойно по-силен, отколкото преди. През отворената врата блъвна горещина и опари глезените ми.
 	Прииска ми се да надникна, да видя какво става, но не бях сигурна къде е Волфганг.
 	Огънят изръмжа по-високо, по-гневно, по-близо. Очевидно вратата вече не беше бариера. Сега пламъците блокираха пътя ми към стълбището.
 	Кожата ми се сдоби с ново покритие от капчици пот. Затворих вратата и врътнах ключа, запечатах собствената си гробница.
 	Щракнах ключа на лампата. Не бях сигурна дали има ток, но се оказа, че имам късмет. Тук прозорците бяха два. Ако можех да разчитам на паметта си, единият гледаше към страничния двор, а другият към улицата. Първо се втурнах към уличния, почти сигурна, че ще бъде закован. Както можеше да се предполага, Волфганг се беше погрижил да не мога да изскоча. Задърпах гредите с насълзени очи и изругах приглушено.
 	При втория прозорец обаче той не беше проявил познатата ми прецизност и бе оставил широки пролуки между гредите. Опрях крака на стената и започнах да дърпам и да тегля. Изплаках, когато една от гредите пропука и поддаде леко. Изкривен пирон, наполовина забит в рамката на прозореца, се оказа ахилесовата пета.
 	Огледах стаята и видях финото тяло на медна лампа, поставена на тоалетката до вратата. На второто дръпване успях да освободя кабела, включен зад тоалетката.
 	Върнах се при прозореца, стиснала лампата, без абажура, и избих с нея гредата, така че тя провисна до пода. Оказа се, че стъклото не е никакво препятствие за медната основа на лампата. Звукът от счупено стъкло накара сърцето ми да затрепка с надежда.
 	Коленичих до петнайсетсантиметровата пролука към свободата и вдъхнах сладкия свеж въздух на хълмовете. Ослушах се за воя на пожарни през туптенето в ушите ми, само че съскането и пращенето от другия край на коридора заглушаваше всички останали звуци, а отворът се оказа прекалено малък, за да провра глава през него.
 	Скочих отново и подпъхнах лампата под следващата греда.
 	Силно скърцане долетя от другата страна на вратата.
 	Обърнах се на мига. Стори ми се, че дървото потръпна, топката се превъртя, последва прищракване и вратата се отвори.
 	Стиснах лампата и я насочих напред като светлинен меч.
 	Вратата се отвори с трясък и Волфганг връхлетя в стаята, стиснал в ръка лост, а косата и ризата му димяха. Зъбатата му усмивка ме уплаши до смърт, остави ме без дъх от ужас.
 	— Здравей, мила. ― Той затвори вратата и се облегна на нея. ― Търсехте.
 	От гърлото ми се понесе скимтене. Стиснах здраво лампата.
 	— Много хитро. Заключила си всички врати и си се скрила в моята стая.
 	Остави лоста на тоалетката и стисна скрина с четири чекмеджета за ръбовете. Крачетата издраха дървения под, докато той го теглеше към вратата, за да не мога да мръдна.
 	Заобиколих леглото, така че да остане между нас.
 	— Сега обаче ми писна от игрички.
 	Той посегна отново към лоста и тръгна към мен, а усмивката му започна да се стопява. Ноздрите му бяха разширени, докато заобикаляше леглото. Метнах се върху възглавниците и се претърколих върху кувертюрата. Краката ми докоснаха пода от другата страна в същия миг, в който той ме сграбчи за косата. Със силен замах ме стовари върху леглото. Вдигна лоста над лицето ми. Изпищях и извих цялото си тяло на една страна, когато той го стовари. Лостът се отплесна върху кувертюрата на сантиметри от ухото ми.
 	Без да пуска косата ми, той вдигна отново лоста. Едва сега си припомних, че все още стискам лампата. Замахнах тъкмо когато той се канеше да стовари лоста върху мен. Медта издрънча в стоманата, лостът се отметна настрани и извитият край се заби в леглото.
 	Преди да успее да насочи нов удар към главата ми, се обърнах и забих лампата в китката му.
 	Той изрева, пусна косата ми и се хвана за ръката.
 	Завъртях се, паднах от другата страна на леглото, строполих се на пода и повлякох и кувертюрата, която се закачи за ципа ми. Освободих се от нея и скочих на крака.
 	Волфганг се метна към края на леглото, протегнал ръце към мен. Лицето му беше грозно разкривено.
 	Вдигнах лампата и се свих в очакване на удара.
 	Тъкмо когато краката му се спуснаха от кувертюрата, той се плъзна настрани и тупна по гръб.
 	— Ох!
 	Вдигнах лампата като чук. Медната основа се заби в челото му с грозен трясък.
 	Вдигнах лампата отново, готова да ударя.
 	Очите на Волфганг се извиха, устата му остана отворена, а лостът изтрака на пода, когато пръстите му се отпуснаха.
 	Облегнах се на стената. Тялото ми се тресеше толкова силно, че едва не изпуснах лампата. Трясък от другата страна на вратата ми напомни, че все още не съм се измъкнала. Изпод вратата започна да бълва дим.
 	Заобиколих отдалече Волфганг, хвърлих се към скрина, който препречваше вратата, изтласках го настрани и заподскачах по дървения под, който вече пареше под босите ми стъпала. По всяка вероятност и топката на вратата бе гореща, но благодарение на намесата на Волфганг и лоста не ми се налагаше да я докосвам.
 	С върховете на пръстите си отворих вратата. Пламъците ближеха стените на коридора и оставяха черни следи по тавана. Топли вълни издухаха косата ми назад, парнаха лицето и гърдите ми.
 	Бях напълно прецакана.
 	Затворих вратата и изтласках скрина пред нея. След като погледнах бързо какво е състоянието на Волфганг и се убедих, че звярът е все още в безсъзнание, пропълзях до него и грабнах лоста. Прозорецът беше единствената ми надежда. Само още една греда, и ме чакаше падане към свободата.
 	Опитах се да се преборя с гредата, но лостът се изплъзна от окъпаните ми в кръв и пот ръце, стовари се на пода и за малко да попадне върху босите ми пръсти. Избърсах ръце в чаршафите на леглото и се върнах при прозореца. Гредата се опита да ми се опълчи, пироните бяха забити дълбоко, но аз нямах намерение да се предам. Накрая едната страна се освободи.
 	Извиках победоносно.
 	— Вайолет!
 	Изпищях и се обърнах. Волфганг все още лежеше проснат на пода, очите му бяха затворени.
 	Скринът изстърга по пода няколко сантиметра. Вратата се блъсна в него.
 	— Вайолет, премести тъпия скрин! ― изрева Док през пролуката.
 	Втурнах се натам и изместих с рамо скрина.
 	Той нахлу в стаята, увит в сивото карирано одеяло от колата си. Смъкна го и видях, че лицето му е набраздено със сажди и пот. Погледна бегло Волфганг и се намръщи.
 	— Добре ли си?
 	— Била съм и по-добре.
 	— В този вид няма да подпалиш ничие сърце.
 	Така и не ми беше останало време да се поосвежа.
 	— Дай ми още десет минутки, ако обичаш, и ще стана огнено гадже.
 	Той присви очи.
 	— Не те ли предупредих за тази къща?
 	— Я млъквай! ― Забелязах, че носи нещо червено. Пожарогасител. Подпрях ръце на ханша си. ― Защо си тук? За да ме спасиш или да ми четеш лекция? Ако е второто, смятам да скоча през прозореца.
 	Той се ухили и вдигна кувертюрата.
 	— Идвай тук, умнице.
 	Поколебах се дали да пристъпя към него или към прозореца.
 	— Какво? ― попита той.
 	— Нямам обувки. ― Предпочитах да скоча, вместо да ходя по горещи въглени.
 	Над главите ни се чу трясък.
 	Присвих се и погледнах към тавана, който пращеше и пъшкаше. На вътрешната стена се появи пукнатина, насочи се към фасадата на къщата, а след нея запада мазилка.
 	— Това не вещае нищо добро ― заяви Док.
 	Отгоре се срути нещо. Аз се присвих още повече, почти залегнах. Пламнала греда се стовари през тавана и раздели стаята на две. Волфганг остана от другата страна.
 	Док подръпна ръката ми.
 	— Качвай се на гърба ми.
 	Не се наложи да повтаря. Вдигнах роклята, качих се и го прегърнах през врата.
 	— Все пак трябва да дишам, Вайолет.
 	Олеле. Отпуснах хватката си и му помогнах да ни загърне в карираното одеяло ― мокро, топло и тежко. Той го метна върху раменете и главата ми.
 	— Готова ли си? ― извика той, за да го чуя през ревящите пламъци.
 	— Да вървим! ― Опитвах се да не го задуша. Той отвори вратата и се гмурна в огнения ад, като пръскаше с пожарогасителя пред себе си.
 	Одеялото почти не ни защити от горещината. Докато стигнем стълбището, имах чувството, че кожата ми ще се стопи и ще потече по плешките, като остави лепкава пътека. От вонята на дим и изгоряла пластмаса се разкашлях, гърлото ми пареше от задушливия въздух.
 	Док спря на най-горното стъпало и захвърли пожарогасителя.
 	— Какво правиш? ― изкрещях.
 	— Празен е ― изрева той. ― Дръж се здраво. Стълбището всеки момент ще рухне.
 	Забих пръсти в раменете му, стиснах кръста му между бедрата си и зарових лице във врата му. Нямаше начин да му позволя да ме изпусне. Щеше да му е по-лесно да се отърве от кърлеж.
 	Той ме прихвана зад коленете и тръгна надолу. Проточих врат над рамото му и едва сдържах писъка си. Бяхме заобиколени от пламъци, които изяждаха дървения парапет, ближеха стените и се протягаха към тавана. Долу, отвъд пламъците, входната врата зееше широко отворена. Тъмнината ни зовеше.
 	Зад нас прогърмя експлозия и разтърси къщата. Стълбището изпъшка и се килна на една страна. Док изгуби равновесие, рамото му се опря в пламналата стена. Свих се от страх, отдръпнах ръка и зачаках дървеното стъпало под нас да поддаде и да ни отнесе със себе си.
 	Док изръмжа, изправи рамене и ме намести по-високо на гърба си. После затича надолу, като прескачаше през едно стъпало, и изскочи през отворената врата. Спря чак при портата. Захвърли със замах димящото одеяло и аз тупнах на сухата трева. Кашлях, давех се, борех се за глътка кислород. Док се наведе над мен и си пое дълбоко дъх.
 	Най-сетне намерих сили да заговоря.
 	— Волфганг е още вътре.
 	През отворената врата се чу трясък. И двамата се обърнахме към огнения ад.
 	— Стълбището. ― Док коленичи до мен. ― Няма как да стигна до него.
 	Превъртях се по гръб и се загледах към звездите. В далечината се чу вой на сирени.
 	Не можех да се отърся от спомена за проснатия на земята Волфганг. Дали ще изпита болка, когато го погълнат пламъците? Ще чуя ли писъци от болка през счупения прозорец? Дали ще се задуши, преди огънят да стигне до него?
 	Защо ми пукаше след всичко, което ми беше причинил? А на горките момиченца? И на целия град?
 	— Вайолет. ― Док се наведе над мен и приглади косата ми назад. Пръстите му се задържаха на челото ми, спуснаха се към устните. Тъмните му очи ме задържаха в плен. ― Аз…
 	— Кавалерията пристига! ― провикна се Харви от тротоара. Портата изскърца.
 	Док отдръпна ръка и седна. Така и нямаше да разбера какво се канеше да ми каже.
 	— Здрасти, Харви ― изграчих, гласните ми струни бяха готови да се скъсат. Опитах се да му махна, когато приближи, но ръката ми трепереше прекалено много.
 	— Радвам се, че дишаш, момиче. ― Харви насочи фенерче към очите ми. ― Мама му стара. Къде са ти веждите?
 	 
 	 
 	 
 	≈25≈

 	 
 	Неделя, 22 юли

 	 
 	На другия ден следобед едва успях да надигна измъчения си задник. Имах чувството, че съм прекарала последните десет часа в центрофуга. Всички мускули ме боляха. Гърлото ме дразнеше, чувствах кожата си прекалено опъната, косата ми стърчеше, очите ми бяха пресъхнали, ушите ми бучаха, а на челото ми имаше пулсираща синина на мястото, където се ударих, когато паднах от стола.
 	Наплисках се със студена вода, но това не помогна, затова изпих два аспирина и се пъхнах под душа. Ледената струя ми вдъхна малко живот. След като постоях пред гардероба в продължение на няколко минути, извадих една тъмнозелена дънкова рокля без ръкави с щракащи копчета в меден цвят, стигаща почти до глезените, и нахлузих любимите си каубойски ботуши. Прерових чекмеджето с бельо и открих чифт хавлиени накитници от времето, когато играех ракетбол, за да скрия нараняванията от въжетата. Опитах се да се среша, но ме болеше твърде много, затова боднах две гребенчета в косата си, подобна на разплетена кошница, и реших, че имам сносен вид.
 	Миризмата на прясно опечени шоколадови сладки ме привлече към кухнята. Леля Зоуи миеше тавичката.
 	— Добрутро ― изломотих и се заклатушках по линолеума. Бях се запътила към кафеварката, когато забелязах, че леля си има компания.
 	— Крайно време беше да се надигнеш от леглото, Жено чудо! ― изрева Харви.
 	Намръщих се и си налях от черната напитка. Главата ме болеше твърде много и не можех да изтърпя крякането на Харви.
 	— Хубави накитници, Крие Евърт. ― Той измести с крак стола до себе си, когато приближих. Какъв джентълмен само. ― Я, веждите ти се върнаха.
 	Нищо подобно. Изглежда, зрението му не беше върхът. Бях замазала с молив изгорелите части, след като скрих синината с фон дьо тен.
 	Избегнах погледа му, докато се отпусках на стола, и започнах да отпивам от студеното кафе с твърде много утайка. Леля Зоуи тикна чиния със сладки под носа ми. Изръмжах нещо като благодарност. Може би топлият шоколад щеше да смекчи ефекта от пронизващия глас на Харви.
 	Той си открадна едно парче от чинията ми.
 	— Куп звъня да те търси днес сутринта.
 	— Какво иска детектив Купър?
 	Леля Зоуи дръпна стол и се настани срещу мен.
 	— Има още въпроси.
 	Не говорихме ли предостатъчно снощи, в болницата, докато ме преглеждаха за натравяне с дим и превързваха китките ми? Три пъти му разказах историята. Да не би да си мислеше, че няколко часа сън ще променят края?
 	— Ще му се обадя на път за работа. Може ли днес да взема мобилния ти телефон? ― попитах леля Зоуи. ― Моят нещо не е наред.
 	— Разбира се, но нали няма да ходиш на работа днес? ― намръщи се леля Зоуи над чашата леден чай. ― След всичко, което си преживяла снощи!
 	Кимнах и сдъвках една хапка.
 	— Нямам време да се правя на жертва. Трябва да продам къща. ― Нито дъжд, нито сняг, нито лапавица, нито психясали убийци щяха да ми помогнат да спася работата си. Освен това исках да видя Док. Ако имах късмет, щях да го заваря в офиса му.
 	Харви избърса ръце в салфетката, която леля Зоуи му подаде.
 	— Куп каза, че са открили къде оня откачалник е крил телата.
 	Извих едната си вежда, защото не бях в състояние да направя друго в момента.
 	— Каза нещо за кичури коса и скали в мазето ― Харви отмъкна ново парченце ― и гадна миризма.
 	Направих гримаса и оставих сладката в чинията.
 	— Освен това Куп спомена, че са намерили следи от няколко чувала каменна сол в онова, което е останало от мазето. Мислят, че Хеслър е изкормвал телата и ги е тъпчел със сол, а след това ги е оставял да се изсушат.
 	— Оставял ли ги е? Къде? Във варели ли?
 	— Куп мисли, че Хеслър е използвал ваната. Тя е от малкото неща, които са оцелели след пожара.
 	Кристалът! Ръцете ми овлажняха. Майчице мила, обзалагам се, че кристалът, който намерих в банята на Волфганг, докато търсех Ади на втория етаж, е бил каменна сол. Ето защо изчезна, след като беше изпран.
 	— Предлагам да поговорим по този въпрос по-късно ― подхвърли леля Зоуи.
 	— Няма проблем ― отвърнах и се отпуснах назад на стола. ― Като си мълчим, няма да променим случилото се. Освен това е по-добре да го науча от вас, вместо от детектив Купър.
 	— Сигурна ли си, че си в състояние? ― Леля Зоуи ме наблюдаваше внимателно.
 	— Сигурна е, и още как ― отвърна вместо мен Харви. ― Тя не е някое крехко цветенце.
 	Щях да съм в състояние, ако продължавах да ям шоколадови сладки за закуска.
 	— Виж само как се е справила с Волфганг съвсем сама ― добави той.
 	Бузите ми пламнаха. Не бях съвсем сама. Кувертюрата заслужаваше похвала, аз само го цапардосах.
 	Харви ме погали по главата, сякаш бях ловджийско куче, което е спипало миеща мечка.
 	— А пък Док Найс ми каза, че се канела да скочи през прозореца, когато я открил.
 	По-скоро щях да провисна от перваза и да пищя с пълно гърло, докато дотичат съседите, но версията на Док ми хареса повече.
 	Оставих празната чаша на масата и попитах:
 	— А вие двамата как разбрахте къде да ме намерите? Защо изобщо тръгнахте да ме търсите?
 	— Заслугата е на Лейн ― обясни леля Зоуи.
 	— На Лейн ли?
 	Харви кимна и грабна недояденото парче от чинията ми.
 	— Имаш много умно дете.
 	Това ми беше известно още откакто поиска от дядо Коледа речник и помощни колела за велосипеда си.
 	— А той как е разбрал?
 	— След като не си се прибрала до девет ― обясни леля Зоуи, ― той ми позвъни в галерията и настоя, че нещо не било наред. Докато затворя и си дойда, той беше звъннал в почти всички ресторанти в Дедууд и Лийд, за да те търси.
 	— Нямаше начин да го успокоим ― продължи Харви. ― Настояваше, че си в беда. Оказа се, че надничал през прозореца с бинокъл, когато Волфганг пристигнал, и видял, че от джоба му паднал катинар, докато слизал от колата.
 	— Син катинар ― уточни леля Зоуи. ― Лейн помнеше, че е видял същия на вратата към мазето в задния двор на Волфганг.
 	Спомням си, че говорих с Лейн за мазето и за катинара. Сега вече всичко се връзваше. Спомних си как Волфганг бе застанал в същата тази кухня. През цялото време катинарът е бил в джоба му. Потръпнах.
 	— По това време ― продължи Харви ― вече беше казал на Ади, че си в опасност, и тя ме помоли да се обадя на Док.
 	— На Док ли? ― намръщих се аз. ― А не на Натали?
 	— Не, настояваше да звъннем на Док. Каза, че той щял да те спаси. Дори знаеше номера на телефона му.
 	Присвих очи. Изглежда, някой беше ровил в чантата ми, когато съм се разсейвала. Изглежда, трябваше да проведа разговор с малката сватовница, за да изясня докъде се простират някои граници.
 	— За мой късмет, Док не си беше изключил мобилния ― продължи Харви. ― Дойде да ме вземе и отидохме до къщата на Хеслър. Вътре беше тъмно, но нали обещахме на Лейн да проверим вратата на мазето. В това време чухме, че някъде отпред се чупи стъкло. Когато заобиколихме, ти вече пищеше като наполовина кастрирано прасе.
 	Намръщих се. Можеше да измисли по-прилично сравнение.
 	Харви стана и си извади бира от хладилника.
 	— Трябваше да видиш Док при вратата на Хеслър. Рамото ще го боли дни наред.
 	Предпочитах да го целуна. Това беше най-малкото, което можех да направя.
 	Леля Зоуи ме погледна с извити вежди и в очите й заблестя съмнение. Побързах да сменя темата.
 	— Куп какво каза за ухото?
 	Бях разказала на леля Зоуи за вчерашния зловещ посетител у Харви. Тя отново стрелна стария с поглед.
 	— Ако някой е останал без ухо, досега трябва да се е появил в някоя местна болница.
 	— Няма такива. Куп спомена, че изпратили ухото в някаква лаборатория. ― Отвори кутията. ― Заедно със заместниците на шерифа проверили мината зад плевнята. Открили разни неща. Нещо си било свило гнездо.
 	Потръпнах цялата.
 	— Какви неща са открили?
 	Харви сви рамене.
 	— Счупени очила, стар ботуш, мръсно бельо, недояден опосум. А, да, и зъби.
 	— Зъби ли? ― изпревари ме леля Зоуи.
 	— Куп каза, че приличали на човешки. Спомена нещо и за кости. Не каза от какво са.
 	— Господи, Харви. ― Отпуснах се назад, малко стресната.
 	— Нещото било копало в старото гробище в долния край на имота ми. Първо реших, че са диви кози, които са минали през оградата, но все още нищо не е сигурно.
 	— Може би не трябва да се връщаш там известно време ― казах аз. ― Поне докато Куп разбере какво точно става.
 	— В мазето има място ― предложи леля Зоуи.
 	— Ами. Ще се оправя. Беси ми е страхотна компания. Освен това ― той ми намигна ― нямам намерение да съсипвам хубавата връзчица, дето съм я заформил със съседката, а и чудото, дет' е било там, отдавна вече се е разкарало.
 	— Чудо ли? ― попитахме едновременно двете с леля Зоуи.
 	— Татко наричаше така откачалките, дето скитат около Слагтън.
 	— Мислех, че градът е бил изоставен преди десетилетия ― учуди се леля. ― След големия инцидент в мината.
 	— Не. Още има скитници, които са там, живеят по близките хълмове.
 	Задната мрежеста врата се отвори.
 	— Натали дойде ― провикна се Ади и връхлетя вътре. Закова се на място, когато ме видя на масата. ― А, мамо, здрасти. Какво ти е на веждите?
 	— Пробвам една нова идея. ― Нарича се „почти изгорена жива“. ― Как ти се струва?
 	— Преди беше по-добре. Как мина срещата с Волфганг?
 	Погледнах леля Зоуи и тя отговори вместо мен:
 	— След като Харви ми звънна снощи, казах на децата, че си добре и просто си се позаплеснала и не си усетила как е минало времето.
 	— Благодаря. ― В най-скоро време трябваше да обясня истината на Ади и Лейн, но не преди да съм в състояние да говоря по този въпрос, без да се разтреперя. Обърнах се към Ади. ― Имала съм и по-приятни срещи.
 	— О. ― Усмивката й се посви. ― Ще се видиш ли отново с него?
 	Само в кошмарите.
 	— Най-вероятно няма.
 	— Жалко. Той ми се струваше много приятен.
 	И на мен. Бях заслепена от неестествено белите му зъби. Разроших косата й.
 	— Има предостатъчно свестни мъже.
 	— Като Док ли? ― попита тя с блеснали очи.
 	— Какво като Док? ― попита Натали и влезе с куцукане в кухнята, гипсът й бе поставен върху нещо като количка с дръжки. Спря до масата, извади ледено лате от чантата си и ми го подаде. ― Реших, че ще ти дойде добре.
 	— Ти си истински ангел. ― Отпих през сламката и потръпнах, когато студеният кофеин, наситен със захар, се изля в гърлото ми. Посочих количката. ― Това пък откъде го взе?
 	— Това е специалният ми подарък от Док.
 	— Той ли ти го подари? ― Не беше особено романтичен подарък. Много практичен, много щедър, но малко странен. Също като Док. Може някой път да го попитам.
 	— Не е ли най-съобразителният човек?
 	Преглътнах пристъпа на гадене и смених темата.
 	— Как са вашите?
 	— Господи, Вай. Все едно си с поло. ― Натали се приведе, разкопча трите горни копчета на роклята и откри деколтето ми. ― Така вече става. Нашите са добре, а мама се тревожи за теб.
 	Майката на Натали ме беше взела под крилото си, когато бях дете. Ето я поредната причина да стоя далеч от Док. Да разочаровам втората си майка щеше да е не по-малко зле, отколкото да разплача най-добрата си приятелка.
 	Харви подаде стол на Натали и тя се стовари с въздишка.
 	— Много мило, че Док те спаси.
 	Вратът ми настръхна, когато чух гукащия й гласец. Док беше моят рицар в бели доспехи, който срази огнедишащия дракон в моята приказка, не в нейната.
 	— Какво означава, че Док те бил спасил? ― попита Ади. ― От какво те е спасил?
 	— После ще ти кажа.
 	— Никой нищо не ми казва ― оплака се Ади.
 	— Обещавам да ти кажа. ― Стиснах ръката й. ― Само че преди това трябва да ми направиш една услуга.
 	— Добре! ― Каква готовност от такова малко човече. ― Какво да направя?
 	— Извади двайсетте долара от портфейла ми, вземи брат си, идете в „Кенди Корал“ и си купете каквото искате.
 	Ади остана с отворена уста, ококорена.
 	— Наистина ли? Може ли?
 	— Просто внимавайте и не разговаряйте с непознати. ― Особено такива, които ви дават лъскави бижута. Късно снощи претърсих кутията със съкровищата на Ади, за да взема брошката еднорог, но не го намерих. Изглежда, го беше прибрала другаде. Трябваше да внимавам, за да изчезне незнайно как по някое време.
 	— И да се върнете колкото е възможно по-скоро ― добавих. Нямаше нужда да отпускам юздите ― нищо, че звярът бе сразен.
 	Тя ме прегърна силно през врата със здравата си ръка. Притиснах я до себе си, вдъхнах сладкия плодов аромат и усетих как в очите ми напират сълзи. Едва не изгубих всичко това. За малко.
 	— Мамо, притискаш гипса ми.
 	— Опа. ― Подсмръкнах и я пуснах. ― Сега изчезвай.
 	— Добре. Връщам се след малко. ― Тя излетя през задната врата и изкрещя името на брат си.
 	След като Ади се отдалечи, аз изтрих сълзите и се обърнах към Натали.
 	— Извинявай, че снощи прекъснахме вечерята ти с Док.
 	Беше си чиста лъжа, почти прозрачна на дневна светлина.
 	— А, нищо не сте прекъснали. Док ми казваше довиждане, когато мобилният му звънна.
 	Това довиждане включваше ли целувка?
 	— Ще се видите ли отново? ― Не обърнах никакво внимание на многозначителния поглед на Харви.
 	— Надявам се.
 	— Нали не сте правили планове? ― Ако продължа да я притискам, със сигурност щях да оставя синини.
 	— Не. Той каза, че ще се обади. ― Усмивката й беше пълна с копнеж и надежда. Прииска ми се да размажа парче сладка по лицето й. ― Страхотен пич. Дали да облека бяла рокля на сватбата ни?
 	Задавих се с латето. Харви се изкиска, когато се разкашлях, докато се опитвах да си поема дъх. Леля Зоуи ни наблюдаваше и двете с погледа на опитен бандит. Усмивката на Натали започна да се стопява.
 	Телефонът звънна. Слава богу! Хукнах към него.
 	— Ало? ― Покрих слушалката с ръка и се изкашлях настрани.
 	— Здравей, Вайолет Паркър.
 	Намръщих се на ум.
 	— Здравей, Джеф. Как е при теб?
 	— Чух за снощи.
 	Вече? Още не бяха минали и двайсет и четири часа.
 	— Откъде?
 	— Градът е малък.
 	— Всички така разправят.
 	— Ти донесе много вълнение със себе си, Вайолет Паркър.
 	— Благодаря. ― Поне ми се стори, че трябва да благодаря.
 	— Обаждам се, за да попитам дали може Кели да остане у вас довечера. Трябва да тръгна за Спиърфиш много рано сутринта, а майка й е твърде заета с приятелката си, за да я гледа.
 	— Разбира се. ― След като снощи идентифицираха овъглените останки на Волфганг, преди Док да ме откара у дома, тревогите ми за психарските прояви на Кели започнаха да избледняват. Не напълно обаче. ― Джеф, Кели добре ли е?
 	Той мълча няколко секунди.
 	Продължих да обяснявам.
 	— Покрай терапията… ами, след терапията… предполагам, че е ходила на терапия. ― Поех си дълбоко въздух, развързах език и започнах отново. ― Видях колажа с изчезналите момиченца във вашата спалня, когато идвах последния път. ― Поредната лъжа, но ако Док не се беше появил, щях да го видя, така че това бе почти истината.
 	— А, колажът. ― В гласа на Джеф прозвуча умора. ― Терапевтката прецени, че ще й се отрази добре, ако го направим.
 	— Помогна ли й?
 	— Не знам.
 	Имаше и още един въпрос, но когато си мислех за него, потръпвах от ужас. Макар вече да знаех, че Джеф не е похитителят, имах нужда да науча отговора.
 	— Защо изхвърли чувал с дрехи на Ема в контейнера на бензиностанция „Джакпот“?
 	— Ти май не пропускаш нищо, а?
 	Мълчах с надеждата да не съм прекалила.
 	— Ема беше у нас през уикенда, когато беше отвлечена. Покрай цялата суматоха, след като тя изчезна, всички забравиха за дрехите и за спалния й чувал и те останаха у нас. Когато нещата утихнаха, двамата с Дона нямахме представа какво да правим с вещите й. Няколко седмици по-късно Кели направи в стаята си един шантав олтар с нейните неща. Имаше и свещи, и снимки. Разбрах, че трябва да се отърва от вещите, за да й помогна да продължи напред. Ако Кели беше видяла всичко това в боклука, щеше да го извади, затова го натъпках в един чувал и го отнесох в контейнера на бензиностанцията.
 	— Ясно. ― Бях намерила много по-мрачно, по-зловещо обяснение. Татко би казал, че в тази работа има поука ― че не трябва да си вра носа, където не ми е работа. ― Как се чувства Кели, откакто се отърва от вещите на Ема? Продължава ли напред?
 	Последва ново мълчание.
 	— Ще бъда напълно откровен с теб. Ако ме питаш дали Кели все още се отдава на разни откачени истории ― да, отговорът е да. Само че не е заспивала с плач, откакто започна да общува с твоето хлапе, и сега вече се храни, вместо да побутва храната.
 	Сърцето ми се сви и заради Джеф, и заради Кели.
 	Джеф прочисти гърлото си.
 	— Според мен, Ади помогна много повече на Кели за тази гадост, отколкото тъпата терапевтка за сто кинта на час.
 	— Радвам се ― отвърнах и се усмихнах за пръв път, откакто се събудих. Нямах повече въпроси към Джеф.
 	— Аз ли да мина да взема Кели или ти ще я докараш?
 	— Може ли да мина довечера към пет?
 	— Разбира се.
 	— Супер. Благодаря. А, да…
 	Колебанието му продължи толкова дълго, че реших, че връзката е прекъснала.
 	— Ало?
 	— Питах се дали ще се съгласиш някой път да излезем на среща. Може да изядем по един бургер, може да идем и на кино.
 	Гадост. Как да се спася от този куршум? Джеф не само беше баща на най-добрата приятелка на дъщеря ми, но и мой клиент; човек, чиято съпруга го беше изоставила заради друга жена, но пък беше събрал кураж да ме покани по приятен, ненатрапчив начин. Трябваше да стъпвам на пръсти.
 	— Искаш ли първо да продадем къщата ти, а след това да пробваме със срещите? ― Така ми се стори безопасно, защото след по-малко от седмица имаше реална опасност да изгубя работата си.
 	— Имаш предвид да излезем и да отпразнуваме продажбата ли?
 	— Да.
 	— Добре.
 	— Дочуване, Джеф. ― Затворих и когато се обърнах, забелязах, че три чифта очи ме наблюдават.
 	— Това бащата на Кели ли беше? ― попита леля Зоуи.
 	Натали се приведе напред.
 	— Той да не би да те покани на среща?
 	Харви се ухили.
 	— Колко ще го таксуваш за секс?
 	— Отивам на работа. ― Грабнах си латето от масата, кимнах им и драснах навън.
 	 
 	 
 	 
 	≈26≈

 	 
 	Позвъних на детектив Купър от мобилния на леля Зоуи, докато пътувах към „Каламити Джейн“.
 	— Разбрах, че имате въпроси към мен.
 	— Да. Казахте, че миналата седмица господин Хеслър бил пътувал до Сан Франциско.
 	— Точно така.
 	— Знаете ли от кое летище е пътувал?
 	— Не. Реших, че е Рапид Сити. ― Гражданските летища не никнат като гъби в прерията. Другото най-близко е на цели четири часа път.
 	— Хм. Да е споменавал някоя авиокомпания?
 	— Не съм го питала. Защо?
 	— Не можем да намерим доказателства, че е напускал района.
 	Може и да не го е напускал. Замислих се за Шери Доблър, момиченцето в Спиърфиш, което бе успяло да избяга от лапите на похитителя. Да не би Волфганг да е останал, за да се опита да похити още едно дете? Може би това е бил неговият начин да отклони полицията от следата, точно както бе предположила леля Зоуи, и по този начин да си осигури още малко време.
 	— Казахте, че ви е звънял, докато е бил в Сан Франциско. ― Гласът на детектив Купър прекъсна мислите ми.
 	— Да, обади се от мобилния, за да попита как е тук. ― И да предложи да взема и децата си на следващата среща. Благодаря ти, господи, че така и не се получи.
 	— Това ли беше всичко?
 	— Да. ― Нямаше нужда да разкривам пред детектива колко съм наивна и доверчива.
 	Спрях на паркинга зад „Каламити Джейн“, паркирах през три автомобила от „Камаро“-то на Док (както обикновено заело моето място) и изключих двигателя.
 	— Помните ли някакви шумове, докато разговаряхте с господин Хеслър? Някакви градски звуци? Имаше ли нещо особено?
 	Спомнях си клаксона на автомобил, движещ се на заден ход.
 	— Само звуци от строеж. Няма ли начин да проверите телефонните разговори?
 	— Опитваме се.
 	— Попитахте ли Рей Ъндърхил защо постерите „Изчезнало момиченце“ са били на задната седалка на колата му? ― Бях наклепала Рей по време на разпита след пожара.
 	— Да. Твърди, че съсипвали брокерския бизнес, затова се заел да ги свали, преди да пропъдят купувачите.
 	По дяволите. Рей със сигурност беше най-големият изрод от тази страна на Мисисипи.
 	— Свободна ли сте утре за обяд? ― попита детективът.
 	Затаих дъх.
 	— На среща ли ме каните, Куп… искам да кажа, детектив Купър?
 	Господи! Да не би да бях разгонена и да не знаех?
 	Когато чух смеха му, бузите ми пламнаха.
 	— Не, госпожице Паркър. Мисля да се местя и ми трябва брокер. Чичо Уилис каза, че му помагате да си продаде ранчото.
 	Чичо Уилис ли? Точно така, говореше за Харви.
 	— Разбира се. Извинявам се. ― Извадих си органайзера и отворих на следващата страница. Къде бяха всички тези клиенти преди месец, когато можеха да ми спасят работата? ― Искате ли да дойда да ви взема от полицията?
 	— Не, аз ще ви взема от офиса в дванайсет.
 	— Добре, дванайсет. ― Записах го и едва тогава разбрах, че е затворил. Браво. Очевидно бе възпитан от чичо си.
 	Заключих „Бронко“-то и минах през напечения паркинг към задната врата. Главоболието ми започваше да утихва, благодарение на аспирина и кофеина. Вратата към офиса на Джейн беше затворена, когато влязох, но се виждаше, че лампата е светната. Оставих чантата си на стола и махнах на Мона, която насочи пръст към мен и се намръщи, докато говореше по телефона. Изглежда, и тя беше чула за снощи.
 	Чух пускането на водата в тоалетната и побързах да се изнижа през вратата, преди Рей да ме види, или пък Мона да има шанс да ме приклещи с въпроси.
 	Вратата към офиса на Док бе отключена. Влетях при него и врътнах ключа. Двамата с господин Найс трябваше да изгладим доста недоразумения, а не исках да ни прекъсват, докато не получа задоволителни отговори.
 	Пресякох празното преддверие. Ботушите ми тропаха по набраздения дървен под, когато се отправих към късия коридор. Врата от дясната ми страна водеше към тоалетна, а друга отляво ― към малка стая със стени, покрити с почти празни полици. Крушка на тавана бе единствената светлина, а обърнат наопаки бидон от двайсет литра ― единственото място за сядане.
 	Тук заварих Док, застанал до стълба, закачена на релси за пода и тавана. Беше разтворил дебела книга. Спортните му панталонки и тениска ― типични дрехи за плаж, оставяха предостатъчно маслинова плът на показ. Ароматът на дървесния му одеколон подразни синусите… и либидото ми.
 	Облегнах се на касата на вратата.
 	— Здрасти, Док.
 	Той смръщи чело и затвори книгата.
 	— Трябва да си у вас и да си почиваш.
 	— И аз се радвам да те видя. ― Кимнах към книгата. ― Какво четеш?
 	Вдигна книгата, за да я видя. Прочетох заглавието на глас.
 	— „Призраците в миналото на Дедууд“.
 	Док я постави на празната полица. Погледна ме със стиснати зъби, предпазливо.
 	— Пише ли нещо за семейство Хеслър? ― попитах го аз.
 	— Мислех, че не вярваш в призраци.
 	— Наистина не вярвам.
 	— Въпреки онова, което каза на полицията, че Волфганг твърдял, че сестра му го преследва и му е наредила да те убие?
 	Свих рамене и завъртях между пръстите си едно от медните копчета на роклята.
 	— Той е убивал момиченца, мумифицирал ги е във ваната и ги е събирал в мазето. Пълно куку. Гласът, който си е мислел, че е на сестра му, сигурно е бил един от многото в главата му. Като във филма „Сибил“.
 	— Да не би да говориш за дисоциативно разстройство на личността?
 	Изрече диагнозата с лекота. Аз присвих очи.
 	— Точно така.
 	— Значи, според теорията ти, у него живее още една личност, която го кара да избива онези, които обича, за да заглуши гласовете, така ли?
 	— Да. ― На мен ми се струваше логично.
 	— Ако беше успял да те убие, мислиш ли, че щеше да се освободи от гласовете?
 	— Не, разбира се.
 	Док потри наболата си брада. Шумът от драскането изпълни малката стая.
 	— Другата личност ли го е подтикнала да се самоубие?
 	— В какъв смисъл? ― Трябваше ми още едно лате, ако исках да следя мислите на Док, докато задълбаваше.
 	— Смяташ ли, че Волфганг е обичал себе си повече от всеки друг?
 	— Може би.
 	— Вие двамата бяхте излизали само на една среща преди снощи, нали?
 	— Аха.
 	— Значи шансът да се е влюбил в теб след една-единствена среща е нищожен.
 	Вратът ми пламна.
 	— Може и да не си разбрал, но съм изключително чаровна, когато се постарая.
 	— Не е нужно да се стараеш.
 	Направих се, че не съм чула забележката.
 	— Волфганг ми каза, че когато видял снимката ми на картичката, се влюбил от пръв поглед.
 	— Ти повярва ли му? ― не скри недоверието в гласа си Док.
 	— Ами ― заекнах аз, изпълнена с възмущение, ― косата ми беше пусната и бях много хубава на снимката. ― Не споделих малката подробност, че косата ми е била съвсем същата като на Уилда. Подобно признание нямаше да ми е никак от полза.
 	Док се ухили.
 	— Освен това бях надрусана от изпаренията на запалителната течност, когато го каза. Но да, вярвам му. ― Той ме беше обичал по свой изчанчен начин, който намирисваше на кръвосмешение.
 	Док кимна, след това ме огледа внимателно и спря на отвореното деколте.
 	— Изглеждаш страхотно в зелено.
 	— Да не би да сменяме темата? ― Ако беше така, предпочитах светлините на прожекторите да не са насочени към мен.
 	— Така излиза. ― Сведе поглед към краката ми. ― Тези ботуши са невероятно секси.
 	Опитах се да не мисля за последния път, когато бях с тях и се озовах в тясно пространство заедно с Док. Въпреки това стомахът ми се сви. Изпънах рамене и продължих да питам:
 	— Наистина ли вярваш, че виждаш призраци?
 	Той вдигна очи към лицето ми и те ми се сториха по-тъмни от обикновено.
 	— Не.
 	— Така ли? ― Излязох от релси, преди да успея да изпусна парата. ― Аз мислех, че…
 	— Усещам ги.
 	— Какво?
 	Той скръсти ръце на гърдите.
 	— Много добре ме чу.
 	— Как точно ги усещаш?
 	— Единственият начин, по който мога да го обясня ― а ти ще решиш, че съм откачил ― е, че ги подушвам.
 	Прав беше, откачена работа.
 	— Подушваш ли ги? Как така?
 	Той докосна носа си.
 	— Нарочно избягваш отговорите ― обвиних го аз.
 	Той поклати бавно глава, сложи ръка отзад на врата си и погледна към пода.
 	— Сложно е, Вайолет. Най-добрият начин, по който мога да го обясня, е, че става въпрос за миризма. Само че има и още, но не в обичайния смисъл. Действа ми по начини, които не разбирам ― все още не ги разбирам, но работя по въпроса.
 	Не знаех какво да кажа.
 	Той примигна и ме погледна.
 	— Ти вярваш ли ми?
 	Поколебах се. Това беше Док, мой клиент, моят рицар в бели доспехи, мой приятел, но аз не можех да го лъжа.
 	— По-скоро не.
 	— Не очаквах да ми повярваш. Затова не исках да ти кажа. Щеше да решиш, че съм мръднал.
 	— Волфганг беше мръднал. Това е просто малко… откачено.
 	Той изви устни в крива усмивка.
 	— Точно така. Мога ли да разчитам, че няма да кажеш на никого?
 	Не ми хрумваше нищо добро, което би излязло, ако спомена пред някого, особено с моята работа.
 	— Да.
 	— Благодаря ти.
 	— Както и да е ― нека просто да кажем, че призраците съществуват и че можеш да ги усетиш.
 	Той вдигна вежди и зачака да продължа.
 	— Защо, според теб, призракът на майката на Волфганг се е мотаел в къщата? Защо е живеел там?
 	— Не съм казал, че е била майка му. Ти реши така.
 	— А, значи си видял ― искам да кажа, подушил ― сестра му.
 	— Нещо такова.
 	— Каза, че била гневна, задето е мъртва.
 	— Много гневна.
 	— Защо?
 	— Защото брат й я е бутнал по стълбите.
 	Ахнах. Не бях споделила тази подробност от историята на Волфганг с никого. Нито с детектив Купър, нито с Харви, нито с Док. Не знам защо ― може би исках да защитя малкото момченце, скрито вътре в чудовището, горкото дете, чиято жестока сестра е отнела светлината в живота му и го е оставила потънал в мрак.
 	— Ти откъде знаеш? Кой ти е казал? ― попитах аз.
 	— Уилда ми показа как е умряла първия път, когато влязох в къщата, но не бях сигурен кой я е бутнал, докато не проверих някои неща.
 	Потръпнах при тези думи. Трябваше да има някакъв номер. Сигурно в библиотеката е прочел, че Волфганг е бил обвинен за смъртта й.
 	— Как влезе в къщата по време на пожара? Ти дори не беше в състояние да останеш във фоайето, без да припаднеш.
 	— Знаех срещу какво се изправям. В такива случаи мога да се подготвя ― той докосна слепоочието си ― за нея.
 	Убедителният му глас ме накара да замълча. Той наистина вярваше, че усеща мъртвите хора. Откъде, за бога, се беше появил?
 	Имаше и нещо по-важно.
 	— Какво те доведе в Дедууд, Док?
 	— Нищо не ме е довело. Просто минавах оттук, докато пътувах на запад.
 	— Нещо обаче те е убедило да останеш. Какво? ― Спомням си какви подробности знаеше за изчезването на Ема Крансън, което бе станало по същото време, когато той е пристигнал в града. ― Да не би да е първото изчезнало момиченце? Да не би да си решил, че ще успееш да й помогнеш?
 	— Не. Не и отначало. Това дойде по-късно, след като започнах да научавам повече за историята на Дедууд и експериментирах.
 	— С какво си експериментирал?
 	— С миналото.
 	Миналото ли? Как така?
 	— По какъв начин?
 	— Тук е лесно. Има предостатъчно материал за работа.
 	Беше ясен като шоколадов пудинг.
 	— Добре, след като не отвличането те е накарало да останеш тук, какво тогава?
 	Той ме погледна, стиснал устни. Отначало реших, че няма да ми отговори. Вирнах брадичка и не помръднах. Чаках отговор.
 	Той въздъхна шумно.
 	— Дивия Бил.
 	— Хикок ли? Сериозно? Чак такъв фен ли си му?
 	— Не, имам предвид, че Дивия Бил ме убеди да остана. Буквално. Натъкнах се на него в града.
 	Разсмях се. Тъй като той дори не се усмихна, спрях.
 	— Ти сериозно ли говориш?
 	Той кимна бавно.
 	Загледах се в кафявите очи и потърсих знак, че се майтапи с мен. Че цялата тази работа е просто лъжа и измама. Че не си падах безумно по хрътка в човешки облик ― човек, който бе убеден, че може да надушва караконджули и баншита.
 	Док не откъсваше очи от мен, не отстъпваше.
 	— Ако решиш да си тръгнеш, без дори да погледнеш назад ― каза тихо и сериозно, ― ще те разбера.
 	Предлагаше ми изход. Мил жест, но… Влязох в стаята и затворих вратата.
 	— Не е толкова лесно да се отървеш от мен, Док.
 	Той присви очи, докато пристъпвах към него.
 	— Не съм искал подобно нещо. Трудно се намират свестни брокери на недвижими имоти.
 	Спрях на една ръка разстояние от него. Сега вече имахме обща тайна. При това страхотна. Нямаше значение дали му вярвам или не. Усмихнах се.
 	— Защо отказваш да влизаш в „Каламити Джейн“?
 	— Не ми харесва миризмата.
 	Извих вежди.
 	— Мислиш, че вътре има призрак ли?
 	Той натъпка ръце в джобовете си, раменете му бяха напрегнати.
 	— Мислех, че не вярваш в призраци.
 	— Не вярвам, но ми достави удоволствие.
 	— Или вярваш, или не вярваш.
 	Бяхме наникъде, типичният завършек на всеки танц между нас. Реших да отстъпя.
 	— Ами „Пърпъл Дор Салун“? Накара ме да седна на друг стол, докато обядвах с Джеф. Да не би и там миризмата да е лоша?
 	Той изви очи настрани.
 	— Нещо такова.
 	Неудобството му, когато повдигнах въпроса, бе очевидно, но той не се затвори. Почувствах се окуражена. Тъй като бе в настроение за признания, реших да продължа с въпросите.
 	— С какво си изкарваш хляба, Док?
 	— Финансов консултант съм.
 	— Наистина ли?
 	Той отново обърна очи към мен.
 	— Изненадана ли си?
 	Кимнах.
 	— Не очаквах да се занимаваш с нещо толкова… ― отегчително.
 	— Обикновено ли?
 	— Да.
 	— Не всички могат да се справят с влакчето на ужасите, наречено действителност, Вайолет. ― В ъгълчетата на очите му се събраха бръчици, когато се засмя.
 	— Няма да ми се отрази зле да се сдобия с финансов консултант. ― Веднага след като се сдобия с финанси, за които да получавам консултации.
 	— Дори не знаеш дали съм добър.
 	Нямах съмнение ― в много отношения. Стиснах в шепа предницата на тениската му и го привлякох към себе си.
 	— Покажи ми.
 	Док пое ръката ми в своята и прокара палци по дланите ми. Намръщи се на хавлиените ластици на китките ми.
 	— Как са протритите от въжетата места?
 	— Заздравяват. ― Трепнах, когато усетих леките като перце докосвания. ― Как е гърлото ти? Все още ли драска?
 	— Малко. А твоето?
 	— И при мен е същото. Благодаря ти, че ме спаси.
 	— Не съм. За малко да те убия. Трябваше да се сетя, че Волфганг има връзка с момиченцата от отбора по плуване.
 	— Полицията не се сети, а това е тяхна работа.
 	— Доказателството беше на стената в спортния център, а аз ходя там почти всеки ден.
 	— Да, но детектив Купър каза, че Уилда не е на снимката на отбора, единствено името й е написано.
 	— Трябваше да се постарая повече, след като ти ме заведе в къщата на Хеслър в петък, но тогава не бях в състояние да мисля трезво.
 	— Заради къщата ли?
 	— Заради теб. Ти объркваш мислите ми.
 	Приех това като комплимент и го привлякох още по-близо до себе си.
 	— Как мина срещата с Натали?
 	Той изви устни.
 	— Тя е страхотна готвачка.
 	— Тя е жена с много качества.
 	— А ти?
 	— Аз не мога да готвя. ― Ако не ме целуне скоро… Стиснах палци в юмруци, за да ги спра, да ги впримча.
 	— Ще вечеряте ли отново?
 	— Не знам. Ти ще излезеш ли отново с тайния обожател?
 	— Не и ако има начин.
 	— Радвам се.
 	Преплетох пръсти с неговите.
 	— Ади мисли, че си готин.
 	— А майка й?
 	— Според нея имаш потенциал.
 	Той се наведе към мен, без да откъсва очи от устните ми, с полупритворени очи.
 	— Потенциал за какво?
 	Замислих се за сватбените планове на Натали, за тревогите на Лейн като мъжа в къщата, за нетърпението на Ади да се сдобие с баща.
 	— Да причиниш твърде много неприятности в живота й.
 	— Кажи на майката на Ади, че чувството е взаимно.
 	Само една въздишка и устните ми щяха да докоснат неговите. Топлият аромат на кожата му ме караше да се задъхвам, да се приближа повече.
 	— Ще ме целунеш ли или ще се мотаеш?
 	— Не бива.
 	Вдигнах глава на едно ниво с устата му.
 	— Защо?
 	— Ти си ми брокер. Имам си правила.
 	— Майната им на правилата ти. ― Дръпнах ръцете му и устните му се притиснаха в моите.
 	Този път нито един от двамата не се поколеба. Водата вече бе пробвана и се оказа, че ври. Езикът ми затанцува с неговия, обръщаше се, извиваше се в жарка самба, дишането ни беше само въздишки и стенания.
 	Той се отдръпна прекалено скоро и между нас останаха няколко сантиметра хладен въздух. Гърдите му се надигаха. Очите му бяха тъмни обсидианови езерца, в които исках да се потопя без дрехи.
 	— Искам да направя оферта за къщата на Мона.
 	Примигнах.
 	— Наистина ли?
 	По дяволите, оказах се по-добра в целувките, отколкото си мислех.
 	— Да. ― Погледът му обходи лицето ми. ― След колко време ще направим сделката?
 	— Не знам. ― Трудно ми беше да откъсна мислите си от похотта и да се върна към въпросите, свързани с предлагането и купуването на недвижими имоти. ― Ако настояваме и сме достатъчно бързи ― замълчах, усмихнах се и се насладих на образа на Док: гол, тялото му притискаше моето, ― може би две или три седмици.
 	— Супер.
 	Това означаваше, че разполагам точно с една седмица, за да накарам Док и продавачите да се разберат за всичко и да се подпишат договора, преди да предам документите на Джейн. Едва тогава можех да запиша името си на таблото на Джейн с висящи продажби и да спася и работата, и задника си. ― Трябва обаче да подпишеш офертата днес.
 	— Няма проблем. ― Той отново зяпна устните ми и аз ги облизах.
 	— И ако си готов да направиш необходимото, за да накараш продавача да подпише и приеме офертата ни, преди да изтече седмицата, ще те заведа на вечеря.
 	Той скъси разстоянието между нас и стисна реверите на роклята.
 	— О, ще направиш много повече от това. ― Потръпнах, когато долових увереността в гласа му.
 	Усмихнах му се закачливо.
 	— Някога качвал ли си се на планината Ръшмор?
 	— Престани да ме гледаш по този начин, Вайолет. ― Подръпна реверите ми. Копчето над деколтето се разкопча.
 	Извих вежда и хвърлих въдицата.
 	— Как?
 	Той подръпна отново, ново копче се отвори и разкри малката розичка на лилавия ми дантелен сутиен.
 	— Все едно искаш да смъкна роклята от гърба ти.
 	Драснах с нокти по мускулестите му ръце.
 	— Тогава какво ще направиш?
 	Чуха се три нови щраквания и пъпът ми надникна изпод роклята. Глътнах си корема и ми се прииска да не е толкова светло.
 	Той се наведе напред и зашепна до устните ми.
 	— Ще те докосна.
 	О-ла-ла.
 	— Къде?
 	— М-м-м, чакай да видя. ― Пръстите му очертаха гърдите ми, след това се спуснаха по ребрата, задържаха се на ханша. С един замах разкопча останалите пет копчета.
 	Роклята ми провисна като зелена роба, очерта тялото ми, така че той можеше да го огледа ― това и направи.
 	Покрих корема си с ръце и неочаквано се почувствах неловко.
 	— Родила съм близнаци.
 	Той ме погледна в очите. Зениците му бяха разширени, лицето леко поруменяло.
 	— Знам.
 	— Не изглеждам като на двайсет.
 	— Нито пък аз.
 	— Имам стрий.
 	— Пет пари не давам.
 	— Някои неща са провиснали повече, отколкото ми се иска.
 	Той стисна едната ми ръка и я притисна към късите си панталонки.
 	— Усещаш ли?
 	Боже, усетих го и още как. Потръпнах, вече осъзнала как въздействам. Кимнах и усетих как цялата пламвам.
 	— Желая те, Вайолет. Желая всяка твоя изкусителна част.
 	Ухилих се като глупачка, но просто не се сдържах. Док ме желаеше, барабар с брадавиците.
 	— Трябва да потърсиш терапевт заради тази работа.
 	— Предпочитам първо наличната терапия. ― Той обхвана лицето ми с ръце и ме целуна. ― Та докъде бяхме стигнали?
 	Отново поставих ръцете му на ханша си.
 	— Канеше се да ми кажеш къде ще ме докоснеш.
 	— Точно така. ― Той се отпусна на колене пред мен, ръцете му се плъзнаха по дупето ми и го стиснаха през лилавия сатен и дантела. ― Започвам оттук. ― Наведе се напред и описа с език кръгче около пъпа ми. ― След това ще се отклоня. ― Коленете ми трепереха. Той се спусна с целувки към ластика на бикините. Наболата му брада ме драскаше, гъделичкаше ме отвътре.
 	Усетих, че ми се вие свят, и осъзнах, че съм забравила да дишам.
 	— А после? ― изхлипах и се притиснах към стълбата зад мен.
 	— После ще целуна сгъвката на коляното ти. ― Това и направи. ― Ще премина на вътрешната страна на бедрото. ― Устните му следваха описанието.
 	— Мили боже, Док! ― задъхах се аз. Твърде отдавна не бях изпитвала оргазъм, за да играя тази игра до безкрай. Само ако ме докосне, където трябва…
 	— Или това местенце тук. ― Устата му се насочи нагоре, пръстите се плъзнаха под бельото ми, галеха и си играеха на криеница.
 	Точно там! Тръпките ме разтърсиха от пръстите на краката и се втурнаха към врата. Стиснах раменете на Док, докато вълните ме заливаха една след друга, блъскаха ме, а аз стенех, извивах се, носех се, докато Док продължаваше да ме целува и докосва, да ближе и гали.
 	Когато стъпих отново на земята, въздъхнах и отворих очи.
 	— Да не би ездата да приключи?
 	Док се изправи и разкопча късите си панталонки.
 	— Как ли пък не. Едва сега започваме.
 	— Пия противозачатъчни ― избъбрих аз, ― и съм чиста. ― Най-добре да разкарам още от самото начало неудобните въпроси. ― А ти?
 	Усмивката му грейна като на преяла котка.
 	— Чист съм като изворна вода.
 	Върхът! Започнах да изхлузвам ботушите.
 	— Остави си ботушите.
 	— Изчанчено… много гот. ― Едва бях успяла да измъкна бикините от единия си крак, когато той ме прихвана през кръста и ме повдигна на стълбата.
 	— Обвий ме с крака ― нареди той.
 	Подчиних се и сключих глезени, докато той се наместваше.
 	— Погледни ме, Вайолет. ― Гласът му прозвуча дрезгаво, напрегнато, очите му бях черни, хипнотични. ― Фантазирах си как го правя с теб, откакто се препъна в кашона с книгите ми. ― След тези думи влезе в мен и аз изхлипах. Спря по средата и се изтегли малко. ― Боже, колко си стегната.
 	— От известно време не съм го правила. ― За бога, останах изненадана, че не съм се затворила.
 	— Много по-хубаво е, отколкото си го представях ― прошепна той до устните ми.
 	Наместих се и отпуснах мускули, за да го поема.
 	— Докажи го.
 	Той навлезе отново, този път дълбоко. От гърлото му се изтръгна стон.
 	— Нямаш представа ― подхвърли той, без да спира с чудесния ритъм, ― как ме възбуждаш.
 	Подобни приказки бяха в състояние да ме превърнат в личната му сексуална робиня, с вериги и всичко останало. Захванах със зъби долната му устна, след това плъзнах устни до ухото му и забих токовете на ботушите в плътта му.
 	— По-силно, Док ― наредих между стоновете и захапах меката част на ухото му. ― Не спирай!
 	— Господи, Вайолет! ― Той нахлу в мен бързо, мускулите под ръцете ми бяха стегнати, нямаше и следа от самоконтрол. Извивах се с него, стиснах здраво крака, забих нокти в кожата му, захапах рамото му, за да не извикам. Тялото ми се стегна, запулсира около него.
 	Той извика до гърлото ми, тялото му се напрегна, след това се разтърси.
 	Когато тръпките отшумяха, ме погледна и усмивката му се появи. Дъхът на двама ни се смеси, накъсан и забързан.
 	— Леле! ― Преместих се, за да потъркам мястото, на което досега бе опрян гърбът ми. ― Ще ми остане синина. ― И от стълбата, и от пръстите на Док.
 	— Не мен ли го казваш. ― Той погледна следите от зъби по рамото си и ми намигна. ― Дивачка.
 	Под следите от зъби се виждаха няколко грозни синини, които се спускаха към гърба му. Беше избил с рамо входната врата на Волфганг, нали така каза Харви. Без да мисля, го целунах по насиненото рамо.
 	Щом забелязах нежността в очите му, когато вдигнах поглед, ми се прииска да направя разни неща с него ― забавни неща, на голо.
 	— Нараних ли те? ― попита той.
 	Чувствах се белязана, не наранена.
 	— Само в добрия смисъл.
 	— Губя контрол, когато става въпрос за теб. ― Той се изтегли от мен.
 	В същия миг усетих, че вече ми липсва. Това не вещаеше нищо добро.
 	Изправих се на крака, ботушите ми изтракаха на пода.
 	— Добре дошъл в клуба. ― Оправих си дрехите. Неочаквано се почувствах уязвима, но се стегнах възможно най-бързо. ― Какво ще правим с тази работа?
 	Той вдигна ципа на късите си панталонки.
 	— Не знам.
 	— Дали не трябва да изживеем всичко това, за да не ни тормози? ― предложих.
 	Той се разсмя. Смехът заклокочи в гърдите му.
 	— Да не мислиш, че веднъж е достатъчно? Щом чуя името ти, и се надървям.
 	При тези думи се изчервих, но този път ми беше приятно. След това се замислих за Натали и едва не се задавих от чувство за вина. Вдигнах бикините си и ги обух,
 	— И сега какво? Ще се срещаме тук, докато се сбръчкаме като сливи ли?
 	Той протегна ръка и щракна няколко копчета. Кокалчетата на пръстите му се отриха в гърдите ми през дънковата рокля. Ръцете му спряха, когато очите му срещнаха моите.
 	— Трябва да си вървиш.
 	Трепнах.
 	— Май не те бива в приказките след креватни упражнения.
 	— Напротив. ― Побутна ме към вратата. ― Ако не си тръгнеш, ще ти сваля отново роклята.
 	— О. ― Звярът в мен наостри уши. Долу ръцете, момиче!
 	Док отвори вратата и ме изведе в коридора.
 	— Върви да подготвиш документите.
 	Поведе ме към входната врата. Олюлях се, тялото ми бе опиянено от преживяното. Чак когато ме изведе под палещото слънце, намерих сили да заговоря.
 	— Забравих да ти кажа. Харви спомена, че полицаите са намерили някакво гнездо в мината зад плевнята му.
 	Док се облегна на касата на вратата.
 	— Спомена го снощи, в болницата, докато ти превързваха китките.
 	— Реагира доста бурно на нещо у Харви.
 	Док кръстоса ръце на гърдите си.
 	— Да, така е, но ти нали не вярваш в призраци?
 	— Не казах, че е призрак. Просто се чудя дали не си подушил нещото, докато беше там. ― Онзи наполовина изяден опосум сигурно е оставил доста лепкава смрад по онова, което е живяло там с него.
 	— Не това усетих.
 	— Сигурен ли си?
 	Той кимна.
 	— Харви не е сам там, но онова, на което се натъкнах, е мъртво от години.
 	Зяпнах го, останала без думи. Той протегна ръка и подръпна една от къдриците ми.
 	— Върни се след час, Ботушче, и ще те заведа на обяд.
 	Предпочитах още един полет до луната.
 	Той хлопна вратата под носа ми и пусна резето. Махна ми и хлътна обратно в стаята.
 	— Майко мила! ― Ощипах се. Не, истина беше. След като отделих минутка, за да пригладя кърдиците си и да си оправя дрехите, се върнах в „Каламити Джейн“.
 	Мона спря да трака по клавиатурата.
 	— Какво стана?
 	Леле, боже! Току-що правих секс! Сигурно тези думи бяха изписани с неонови светлини на челото ми.
 	— Нищо. Защо?
 	— Грееш.
 	Какво да кажа? Сексът с Док имаше странични ефекти. Затворих уста, за да не позволя на слънцето да изригне оттам.
 	Рей вдигна очи. Режеше си ноктите на краката. Беше хвърлил смачкания си чорап на бюрото. Изсмя се високо и звучно.
 	— Чух, че си изгорила флагманския си кораб до основи, Блонди. Бих ти предложил помощ, за да си обереш партакешите, но ме чакат къщи за продажба.
 	Срещнах погледа на скапаняка. Рей вече не беше заподозрян като възможен похитител, но не бях забравила за сандъка, който изнесе от „Мъдър Брадърс“. Днес обаче не бях в настроение да си търся белята.
 	— Никъде няма да ходя, нещастнико.
 	Рей сви горната си устна.
 	— Защо си толкова сигурна?
 	— Док е решил да направи оферта за къщата на Мона.
 	Мона извика и изръкопляска.
 	Рей се намръщи и стана.
 	— Офертата не означава продажба.
 	Джейн излезе от офиса си.
 	— Какво става?
 	— Вайолет е направила продажба ― обясни Мона.
 	Очите на Джейн заблестяха.
 	— Наистина ли?
 	— Зависи от клиента на Мона. Днес Док ще подпише офертата.
 	— Честито! ― Джейн ме притисна до себе си и ме обгърна с аромат на ванилия и цветя. Надявах се да не усети миризмата на секс, полепнала по мен. ― Щом клиентът на Мона подпише, ще те изведа да празнуваме.
 	Махнах игриво на Рей над рамото на Джейн.
 	— Може ли и Рей да дойде?
 	Той изръмжа и изрита бюрото с босия си крак.
 	Мона се разсмя, когато той изрева и заподскача на здравия си крак.
 	Мобилният телефон на леля Зоуи завибрира в чантата ми. Втурнах се, за да го извадя.
 	— Ало?
 	— Мамо, къде си? ― попита задъхано Лейн, другият ми рицар в лъскави доспехи.
 	— На работа. ― Чух някакво кудкудякане. Облак скри слънцето ми. ― Какво е това?
 	— Елвис. Харви току-що се върна от мината с него. Пилешкият ни капан е проработил.
 	Сърцето ми започна да бие отново.
 	— Браво. ― Като изключим факта, че най-сетне бях изчистила перата от завивката. ― Какво има, миличък?
 	— Трябва да се прибереш веднага! ― прошепна той.
 	— Защо? ― прошепнах в отговор аз в тон с драматичната му реплика.
 	— Намерих крак.
 	Ох, пак ли този кон?
 	— Наричат се копита, малчо.
 	— Знам, мамо. Не говоря за скелета на коня. ― Запуших другото си ухо, за да заглуша ругатните на Рей.
 	— Не разбирам.
 	— Човешки крак.
 	— Човешки ли? ― Тръшнах се на стола. Не бях чула правилно.
 	— Да, виси на дървото. Липсват му два пръста. ― Разсмях се. Прозвуча като пристъп на кашлица.
 	Първо ухото на Харви, сега пък крак. Да не би части от човешки тела да падат от небето?
 	— Правиш си майтап, нали?
 	Последва мълчание.
 	— Нали така, Лейн?
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	КРАЙ… ЗАСЕГА

 	 

 	 

 	  

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 
 	Уважаеми читателю,
 	 
 	Едно време си мислех, че слабостта ми към Дедууд*, Южна Дакота не е нищо повече от лятно увлечение. Боже, каква заблуда. Бях хлътнала до ушите. Дедууд ми беше влязъл под кожата. Златните находища, открити в околността, ме караха да мечтая и да фантазирам непрекъснато; обещаващото бъдеще раждаше истории, които трябваше да разкажа на всяка цена.
 	[* Deadwood (англ.) ― гора на мъртвите. ― Б.ред.]
 	„Бижутерът, брокерката и похитителят“ е съвременен криминален роман, пълен с колоритни герои, които така и не излязоха от главата ми в продължение на почти три десетилетия. Семенцето бе посято, когато бях тийнейджърка, седях на пейката пред стария магазин за подаръци „Пръспектър“ на Мейн Стрийт и чаках мама да приключи работа. През годините семенцето избуяваше, докато обикалях целия град, разхождах се край гробовете на Дивия Бил Хикок и Сет Бълок в гробище „Маунт Мория“, седях на стълбите пред градската библиотека на Дедууд, разхождах се по Мейн Стрийт и обикалях магазините за туристи.
 	Времената се меняха, а с тях се промени и Дедууд. Дрогерията, от която си купувах бонбони, магазинът за дрехи, откъдето бяха любимите ми дънки „Ливайс“, и магазина за подаръци „Пръспектър“ вече ги няма. Отначало ми беше мъчно, но след това осъзнах, че Дедууд трябва да се промени и да порасне, ако иска да оцелее. Също като мен.
 	Преди две години, когато шофирах по Стробъри Хил на път към Дедууд, ме осени идея. Беше от онези моменти, в които си казваш „а какво ще стане, ако…“. Този момент беше искрата, която подпали идеята за книгата. Тя беше свързана със самотна майка, която живее в Дедууд и отчаяно се бори да свърже двата края; има две деца ― близнаци ― които трябва да осигури. Аз имах едно малко дете и чаках друго по онова време, така че грижата за децата бе на първо място в онзи момент (и телом, и духом).
 	Същия ден, докато шофирах през Дедууд, спомените се върнаха и историята, която държите в ръце, започна да се очертава. Виждах я ясно. Щях да нарека героинята Вайолет, старомодно име. Чувах гласа й, виждах любимите й лилави каубойски ботуши. Знаех много добре къде се намира брокерската къща, където ще работи Вайолет, улицата, на която ще живее, как да вмъкна миналото на Дедууд в историята и да го преплета с настоящето.
 	През следващия месец доизпипах историята. Горкичкият ми съпруг беше принуден да изслушва идеите ми сутрин, обед и вечер; нямаше начин да ме накара да млъкна. След това Дедууд зарази и него и той се включи в брейнстормингите и планирането. Още преди да напиша първия ред, знаех, че една книга няма да е достатъчна, за да разкажа всичко, което си бях наумила, но нали трябваше да започна отнякъде. Най-сетне, след месеци писане, стигнах до „Край“ на „Бижутерът, брокерката и похитителят“, първата книга от поредицата, а после имаше много весели и победоносни крясъци.
 	Сега, след като е редактирана от няколко чифта очи и напълно изпипана, искам да споделя историята на Вайолет с вас. Ако се забавлявате, докато я четете, колкото и аз, докато я пишех ― когато затворите книгата, по лицето ви ще се разлее широка усмивка; освен това ще знаете, че предстоят още забавления.
 	Благодаря ви, че сте с мен в това приключение. Дръжте си шапката да не хвръкне!
 	Добре дошли в Дедууд.
 	 

 	Ан Чарлс

 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	В ЗНАК НА БЛАГОДАРНОСТ

 	 
 	Тези благодарности ще се проточат до безкрай. Нали сте чували израза „сговорна дружина“? Е, това е същността на тази книга. Трябва да спомена цял куп хора и много държа да им благодаря. Надявам се да не забравя да спомена нито един от тях, но като се знам каква съм, ще пропусна някой важен и по-късно ще трябва да моля за прошка.
 	Първо, благодаря на съпруга си, че беше плътно до мен, помагаше ми с брейнсторминги, дори критикуваше любовните сцени; хранеше ни с „Бийкър“, „Чикън Нудъл“ и ни обличаше, докато траеше кашата около създаването на книгата; изслушваше безкрайните ми брътвежи за писането, маркетинга и промоционалното представяне. Заслужаваш 20234 кв.м. и работилница. Давай да го направим.
 	Благодаря и на агентката си, Мери Луиз Шуорц от литературна агенция „Белфрей“. Ти не ме изостави през годините, беше твърдо решена да ми помогнеш да успея. Високо ценя всичките ругатни, които редеше от мое име всеки път, когато отхвърлеха някой ръкопис. Отварям бутилка шампанско, за да отпразнувам успеха с „Корвалис Прес“!
 	Благодаря на „Корвалис Прес“, че се осмелиха да рискуват с нов автор и ми дадоха крила, за да полетя.
 	Благодаря на брат си, Чарлс Кънкъл, че ме плашеше непрекъснато, докато бяхме малки, с истории за чудовища, които щели да ме изядат. Изкуството ти краси корицата, уебсайта ми и още много места, а аз умирам да разправям на света колко си велик с молива и боите.
 	Задължена съм на Марго Тейлър, че помогна светът да научи за тази книга, а също и на Дейв Тейлър, че я разкарваше с кола по цялата зелена земя.
 	Освен това нямаше да успея да се справя без родителите си и безкрайната им подкрепа, както емоционална, така и финансова. Единствено родител би ви оставил да дрънкате за нещо, без да ви отреже и да ви каже да млъквате. Обичам ви много!
 	А сега, да се насочим към същинската машина. Благодаря на всичките си читатели и критици: Уенди Дилейни, Бет Харис, Марша Бритън, Мери Айда Кънкъл, Амбър Скот, Дебора Шнайдър, Пол Франклин (който ми помогна и за проучването), Кати Тид, Джоди Шерън, Ренел Уилсън, Робин Уивър, Маргарит Фипс, Джоди Гилдърслийв, Дениз Карлингтън, Джим Томсън, Шели Закрие, Луиз Едуинсън, Стефани Кънкъл, Тиа Тейлър, Шарън Бентън, Хайди Мот, Сюзън Шрайър, Пам Сейлър и Марго Тейлър.
 	Благодаря на Мими ― Граматичката, че ме спаси и не позволи да изляза пълна глупачка, когато книгата бъде отпечатана.
 	Специални благодарности на Адам Уилсън от „Мира Букс“ за това, че ми помогна да направя тази книга по-силна и се опитва да ме приобщи.
 	Благодаря на Кристи Карас от „Пруф Позитив“, че направи невъзможното, за да ми помогне да привлека вниманието на пресата.
 	Благодаря на онлайн сдружението на американските писатели на романтични трилъри „Кис ъф Дет“ и на координаторите на конкурса „Дафни дю Морие“ за упоритата работа, която влагат в организирането и провеждането на събитието.
 	Благодаря на великолепните рецензенти, които са отделили време, за да прочетат и коментират книгата ми, както и на страхотните писатели, които се съгласиха да напишат няколко думи за корицата още преди да имам договор.
 	Благодаря на Джаки „Роджърс“, Уенди Дилейни и Шери Уокър за годините приятелство и проявеното търпение. Благодаря на журналистите и екипа на „Фърст Търнинг Пойнт“, че споделиха с такава готовност знанията си. Благодаря ви, Гери Ръсел, Джолийн Джеймс и Уенди Дилейни, че ме държахте в правия път.
 	Благодаря на Амбър Скот, че ме изправяше, изтупваше полепналия прах и отново ме побутваше да вървя напред. Нека мислим ПО-МАЩАБНО.
 	Благодаря на „моите хора“, че ми даваха кураж. Вие сте върхът!
 	Благодаря на Клинт Тейлър, че винаги беше изкупителната жертва. Никога няма да забравя тези прекрасни спомени.
 	В Дедууд:
 	Благодаря на Кен Редър за отговорите на въпросите за недвижимите имоти в Южна Дакота.
 	И накрая, благодаря на целия град Дедууд за годините на великолепно гостоприемство и страхотните спомени. Тази книга е за всички вас!
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	Ann Charles ― Nearly departed in Deadwood (2011)
 	Ан Чарлс ― Бижутерът, брокерката и похитителят
 	Американска, първо издание.
 	Превод: Цветана Генчева (2014)
 	Редактор: Анна Бадева
 	Художествено оформление на корица: „Megachrom“
 	Компютьрна обработка: Саша Йорданова
 	ИК „БАРД“ ООД, 2015
 	ISBN 978-954-655-559-5
 	Сканиране: Briget
 	Разпознаване, корекция и форматиране: bonbon4e (2018)