АЛИСТЪР МАКЛЕЙН
 	 

 	ПЪТЯТ към СМЪРТОНОСНИЯ ПРАХ
 	Роман
 	Превод от английски Любомир Соколов
 	ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА «ВЕДРИНА» СОФИЯ, 1993
 	 

 	АЛИСТЪР МАКЛЕЙН
 	ПЪТЯТ КЪМ СМЪРТОНОСНИЯ ПРАХ
 	 

 	Сканирал и обработил: Сергей Дубина
 	 

 	ГЛАВА ПЪРВА
 	Харлоу стоеше встрани от състезателната писта в този горещ и безоблачен следобед, дългата му руса коса се вееше от свежия ветрец и почти закриваше лицето му. Стискаше здраво златистата си каска, сякаш се опитваше да я строши; ръцете му трепереха неудържимо, от време на време страхотни тръпки разтърсваха цялото му тяло.
 	Собствената му кола, от която като по чудо бе изхвръкнал цял и невредим точно преди тя да се преобърне, лежеше пред неговия бокс за смяна „Коронадо” нагоре с колелата, които продължаваха да се въртят по инерция. Струйки дим излизаха от двигателя, обгърнат от пяната от пожарогасителите, и беше ясно, че вече почти няма опасност останалите резервоари за гориво да експлодират.
 	Алексис Дюнит, който пръв стигна до Харлоу, забеляза, че той не гледа към собствената си кола, а се взира като хипнотизиран в някаква точка на около двеста метра по-нататък по пистата, където мъртвият пилот на име Айзък Джету изгаряше в белопламенната погребална клада на това, което доскоро беше състезателна кола за Голямата награда на „Формула 1”. Странно колко дим излизаше от блестящите останки, вероятно поради силната топлина, отделяна от нажежената алуминиева сплав. Когато поривите на вятъра от време на време разкъсваха издигналата се завеса от пламъци, можеше да се види Джету седящ в кабината си, очевидно единствената неповредена част, останала от натрошената и неузнаваема купчина нагъната стомана. Всъщност Дюнит знаеше, че това е Джету, макар че съществото, което виждаше, бе някаква почерняла и ужасяваща маса.
 	Многохилядната тълпа по трибуните и край пистите стоеше неподвижна и безмълвна и се взираше в горящата кола с объркване, недоумение и ужас. Последният двигател от колите за Голямата награда — те бяха общо девет, спрели пред боксовете, а някои от пилотите им бяха застанали край тях — затихна, докато ръководителите на състезанието неистово размахваха знамен-ца то да бъде прекратено.
 	Високоговорителите бяха замлъкнали, разнесе се воят на сирена и линейка рязко спря на безопасно разстояние от колата на Джету, а мигащата й светлина се стопи в яркия блясък на пожара. Спасители в алуми-ниево-азбестови костюми, едни работещи с огромни пожарогасители на колела, а други — въоръжени с кирки и лостове, правеха отчаяни и безсмислени опити да се доближат достатъчно до колата, за да измъкнат овъгления труп. Усилията им бяха безполезни, както и наличието на линейката. Нямаше никаква реална възможност да се помогне на Джету.
 	Дюнит отклони погледа си към облечения в комбинезон човек. Ръцете, които продължаваха да стискат златната каска, не спираха да треперят неудържимо, а очите, все така вперени в пламъците, които сега напълно обгръщаха колата на Айзък Джету, бяха очи на ослепял орел. Дюнит се присегна към рамото му и го разтърси леко, но Харлоу не му обърна внимание. Попита го дали е ранен, тъй като лицето и разтрепераните му ръце бяха окървавени — беше се премятал поне половин дузина пъти, след като бе изхвръкнал от колата си в последния миг, преди тя да спре пред бокса. Харлоу се размърда и погледна Дюнит, иремигвайки като човек, който се събужда бавно от някакъв кошмар, после разтърси отрицателно глава.
 	Двама санитари с носилка се спуснаха към тях, но Харлоу, опирайки се само на ръката на Дюнит, пъхната под мишницата му, се надигна разтреперан на крака и им направи знак да се махат. Не направи опит да отърси ръката на Дюнит и двамата закрачиха бавно към бокса
 	на „Коронадо” — все още замаяният и фактически несъзнаващ нищо Харлоу и Дюнит, висок, слаб, с тъмна коса, разделена по средата, с изписани тънки мус-тачки, съвършен образ на градски счетоводител, макар че паспортът му го обявяваше за журналист.
 	Макалпин с пожарогасител в ръка се обърна да ги посрещне на входа на бокса. Джеймс Макалпин, собственик и мениджър на състезателния екип на „Коронадо”, облечен във вече изцапан светлокафяв габардинен костюм, беше на около петдесет години, със силно развита челюст, солидна конструкция и дълбоко набръчкано лице под внушителната черна, леко посребрена коса. Зад него Джейкъбсън, главният механик, и двамата му червенокоси помощници, близнаците Рафърти, които неизбежно наричаха „двойниците”, още стояха, приковали поглед в димящото коронадо, докато зад колата двама мъже от „Бърза помощ” с бели престилки бяха заети с по-важна работа: на земята, в безсъзнание, но още стискаща бележника и молива, с които бе отбелязвала времето на всяка обиколка, лежеше Мери Макалпин, чернокосата двайсетгодишна дъщеря на собственика. Мъжете от „Бърза помощ” бяха приведени над левия й крак и срязваха с ножици над коляното напоените с кръв панталони, които миг преди това бяха снежнобели. Макалпин улови ръката на Харлоу, съзнателно закривайки дъщеря си, и го поведе към малкия навес зад бокса. Макалпин беше извънредно способен, компетентен и жилав мъж, каквито обикновено са милионерите: зад привидната му грубост се криеше доброта и съобразителност, в липсата на които никой не би посмял да го обвини.
 	В дъното на навеса имаше малък дървен шкаф, който всъщност беше портативен бар. Той стоеше върху хладилник, натъпкан с бира и безалкохолни напитки — главно за механиците, тъй като да се работи под жаркото слънце беше силно разпалващ жаждата труд. Заредили бяха и две бутилки шампанско, защото беше напълно възможно да се очаква от човек, спечелил пет победи за Голямата награда, евентуално да постигне и шеста. Харлоу отвори вратата на шкафа, пренебрегна хладилника, измъкна бутилка бренди и напълни до
 	половината голяма чаша. Гърлото на бутилката почукваше неудържимо по ръба на чашата — по-голяма част от брендито се изля на земята. С две ръце Джони поднесе чашата към устните си и зъбите му затракаха по ръба й като кастанети. Успя да преглътне, но по-голямата част от питието се стече по окървавената му брадичка, като обагри белия състезателен комбинезон в същия цвят като панталоните на раненото момиче отвън. Харлоу погледна объркано празната чаша, отпусна се на пейката и отново посегна към бутилката.
 	Макалпин хвърли поглед към Дюнит с безизразно лице. Харлоу имаше три тежки катастрофи през състезателната си кариера, в последната от които преди две години бе получил почти смъртоносни наранявания; последния път се беше усмихвал, макар и тежко ранен, докато качваха носилката му в санитарния самолет, за да го върнат в Лондон, а лявата ръка, с която бе вдигнал окуражително палец нагоре — дясната бе счупена на две места под лакътя, бе стабилна като изваяна от мрамор. Ала още по-важно беше, че освен някоя и друга символична глътка шампанско никога през живота си не се бе докосвал до силен алкохол.
 	Случва се с всички тях, често бе заявявал Макалпин, рано или късно се случва с всички. Случваше се с всички пилоти, независимо от хладнокръвието и смелостта им. Всъщност привидното им спокойствие бе изключително преходно. Имаше известен брой — но твърде малко — изтъкнати бивши състезатели за Голямата награда, които се бяха оттеглили от автомобилния спорт, когато бяха на върха на физическата си форма — във всеки случай бяха достатъчно, за да опровергаят напълно становището на Макалпин. Но беше също така добре известно, че съществуват доста първокласни пилоти, които се бяха пречупили или бяха изпитали толкова голяма физическа и душевна преумора, че се бяха превърнали в черупки, изпразнени от съдържание. Измежду сегашните двайсет и четирима състезатели от „Формула 1” имаше четирима-петима, които никога вече не биха победили, тъй като нямаха желание да се опитат, и участваха само от гола амбиция. Но в автомобилния свят има железни правила и едно от тях е, че никой не
 	се оттегля от „Формула 1” само заради това, че си е загубил нервите.
 	Теорията на Макалпин се потвърждаваше от треперещия, прегърбен човек на пейката. Ако някой някога бе прехвърлял върха, бе достигнал и преминал границата на издръжливостта, преди да полети “в пропастта на самодоволството, това беше Джони Харлоу, златното момче от веригата за Голямата награда. До днешния следобед той беше несъмнено най-бележитият състезател на своето време и както непрестанно се намекваше — на всички времена. Победата в миналогодишния шампионат беше негова, резултатите показваха, че и сега ще повтори успеха си, независимо че предстояха почти половината от състезанията на „Формула 1” и волята и нервите на Харлоу вече изглеждаха прекършени безвъзвратно. За Макалпин и Дюнит беше ясно, че гледката на овъгленото тяло, което допреди малко беше Айзък Джету, щеше да го преследва до края на живота му.
 	Промяната в Харлоу бе очевидна за всички състезатели и механици. Беше настъпила още през второто надбягване за Голямата награда за сезона, което той с лекота и убедително спечели, без да знае, че неговият блестящ по-млад брат е изтикан от пистата и се е блъснал с огромна скорост в някакъв бор. Някога общителен и сговорчив, Харлоу се затваряше все повече в себе си и когато се усмихваше, което ставаше рядко, приличаше на човек, за когото животът е безмислен. Славеше се като най-хладнокръвен и предпазлив от състезателите, но сега безукорните му норми се рушаха и предишният му почти маниакален стремеж към безопасност намаляваше, докато непрестанно чупеше рекордите за единични обиколки по пистите на Европа. Беше продължил да побеждава, печелейки един след друг трофеите на Голямата награда с нарастващо изчерпване на себе си и колегите състезатели. Шофирането му бе станало безразсъдно и все по-опасно и другите пилоти, макар и опитни професионалисти, наплашени започваха да го отбягват.Вече не бъбреха приятелски с него, а когато бяха на пистата, моментално се отдръпваха встрани, забелязали в огледалата си за обратно
 	виждане да се приближава лимоненожълтото му коронадо. А и това се случваше доста рядко, понеже Харлоу имаше съвсем прост състезателен принцип — да застава начело и да не отстъпва първото място.
 	Сега все повече и повече хора изказваха мнението, че самоубийственото му каране по пистата означава не само битка с равните нему, но и битка със самия себе си. Ставаше все по-ясно, напоследък болезнено ясно, че това беше битка, която той никога няма да спечели, че тази последна защитна преграда, издигната срещу разклатените му нерви, скоро ще рухне и един ден щастието му ще го напусне. И така си беше. Същото се бе случило и с Айзък Джету; Джони Харлоу пред очите на целия свят бе загубил битката за Голямата награда в Европа и в Америка. Може би пак щеше да се върне на пистата, може би пак щеше да обикне професията си, но сега той съзнаваше с ужасяваща яснота, че дните на борба са отминали.
 	За трети път Харлоу посегна към бутилката бренди с все така треперещи ръце. Въпреки че липсваше почти една трета от съдържанието й, Харлоу всъщност бе изпил само няколко глътки, останалото бе разлял. Макалпин погледна мрачно към Дюнит, вдигна солидните си рамене в знак на примирение или на разбиране, после погледна към бокса. Току-що бе пристигнала линейка за дъщеря му и докато Макалпин забърза натам, Дюнит се залови да почисти лицето на Харлоу с помощта на гъба и кофа с вода. Харлоу изглеждаше съвсем безучастен към онова, което става наоколо: очевидно бе много разстроен и цялото му внимание изглеждаше съсредоточено в бутилката „Мартел” — приличаше на човек, който отчаяно търси забрава.
 	Толкова по-добре беше, че Харлоу и Макалпин пропуснаха да забележат едно момче, застанало до вратата, чието изражение ясно показваше, че би помогнало на драго сърце на Харлоу да отиде на оня свят. Рори, синът на Макалпин, къдрокос младеж с благ характер, сега приличаше на буреносен облак — изражение, немислимо за човек, който само допреди няколко минути бе считал Харлоу За свой кумир. Рори погледна към линейката, където лежеше сестра му, изпаднала в безсъзнание и обляна в кръв, и горчивата истина проникна до съзнанието му. Отново обърна очи към Харлоу и в погледа му проблесна омраза, учудваща за шестнайсет-годишен младеж.
 	Официалното разследване на инцидента бе извършено почти веднага след него и както се очакваше, не бе обвинена конкретна личност. Официалните разследвания при състезанията почти винаги приключваха по същия начин, включително прословутото разследване на случая, когато 73 зрители загинаха и никой не бе обвинен, макар да беше станало общоизвестно още веднага, че само един-единствен човек — сега вече покойник — е виновен за трагедията.
 	Специалното разследване не можа да подведе Харлоу под отговорност, независимо от факта, че две-три хиляди души на главната трибуна без колебание бяха готови да докажат вината му. А още по-изобличаващо беше неоспоримото доказателство, получено в малката зала, където следствието се водеше с прожектиране на видеозапис на целия случай. Екранът беше малък и зацапан, но картината бе достатъчно ясна и звуковите ефекти — съвсем правдоподобни. При повторението на филма — той едва ли траеше повече от двайсетина секунди, но беше превъртян пет пъти и показваше три коли от „Формула 1”, снимани отзад, следвани отблизо от телевизионния обектив — можеше да се проследи случилото се. В своето коронадо Харлоу приближаваше колата пред него — ферари, намиращо се на първа позиция само защото бе изостанало с една обиколка. Съвсем ясно се виждаше, че по другото платно на пистата се движи с по-голяма скорост от Харлоу едно току-що излязло от завода огненочервено ферари, карано от блестящия калифорниец Айзък Джету. На правата отсечка дванайсетцилиндровата кола на Джету имаше значителна преднина пред осемцилиндровия автомобил на Харлоу и беше ясно, че той възнамерява да го задмине. Изглежда, че и самият Харлоу съзнаваше това, понеже стоповете му светнаха: очевидно възнамеряваше да намали леко и да се вмъкне зад по-бавно движещата се кола, докато Джету излезе пред тях. Изведнъж стана нещо необяснимо. Спирачните светлини на Харлоу изгаснаха и коронадото изви рязко навън, преди Джету да го изпревари. Ако това беше някакво съзнателно взето решение, то бе най-безразсъдното в живота му, тъй като бе извел колата си точно на пътя на Айзък Джету, който на тази права се движеше с не по-малко от 290 км в час. За частицата от секундата, която имаше на разположение, Джету нямаше никаква възможност да натисне спирачки или да избегне удара.
 	В момента на сблъсъка предното колело на ферари-то се заби отстрани в предното колело на Джони. За Харлоу последствията от удара бяха доста сериозни, тъй като колата му се завъртя неконтролируемо, но за Джету бяха направо катастрофални. Дори сред какофонния шум на ревящи на максимални обороти двигатели и свистенето на блокирани гуми по настилката гръмването на предната Гума на Джету прозвуча като пушечен изстрел и от този миг съдбата му бе предрешена. Неговото ферари, вече напълно неуправляемо и представляващо само едно метално чудовище, се наклони неудържимо, блъсна се и отскочи от близката предпазна ограда и обгърнато от червен пламък и черен бензинов дим, се устреми лудо през пистата и със скорост над 160 км в час се заби със задницата си в насрещната бариера. Сетне, въртейки се безумно, то се плъзна около двеста метра по пистата, превъртя се два пъти и спря. Джету остана впримчен в кабината и беше сигурно, че вече е мъртъв. Тогава именно червените пламъци се превърнаха в бели.
 	Нямаше съмнение, че Харлоу е пряко отговорен за смъртта на Джету. Но фактът, че в разстояние на седемнайсет месеца имаше единайсет победи зад гърба си, го определяше като най-добрият състезател в света и беше ясно, че няма да бъде обвинен. Цялата трагична случка беше определена като „Божия работа” и завесата бе спусната дискретно, за да покаже края на първо действие.
 	ГЛАВА ВТОРА
 	Французите, дори и когато са най-сдържани, трудно прикриват емоциите си, типични за хората от латинската раса, и гъстата тълпа в Клермон-Феран не правеше изключение. Когато Харлоу с наведена глава се запъти към бокса на „Коронадо”, публиката наистина се оживи. Виковете и дюдюканията, съпровождани с гневно размахване на свити юмруци, звучаха твърде застрашително. Сцената бе грозна, публиката сякаш се нуждаеше само от една искра, за да пламне истински бунт, който да превърне чувството за мъст към Джони Харлоу във физическа разправа. Явно такова беше и предположението на полицаите, които го приближиха, за да му окажат по-сигурна защита при нужда. От изражението им бе ясно, че това задължение не им е особено приятно; начинът, по който извръщаха лицата си от Харлоу, подсказваше, че споделят чувствата на съотечествениците си.
 	На няколко крачки зад Харлоу, закрит от Дюнит и Макалпин, крачеше друг мъж, който въртеше ядосано състезателната си каска за каишката, явно споделяйки настроението на полицаите и на зрителите. Той беше облечен в също такъв състезателен комбинезон, какъвто носеше Харлоу. Фактически Николо Тракия беше състезател № 2 в отбора на „Коронадо”. Италианецът бе необикновено красив, с черна къдрава коса и идеално блестящи зъби, каквито всеки производител на зъбна паста би желал да използва за реклама; имаше слънчев загар, който би накарал някой плажен спасител да позеленее от завист. Сега на лицето му беше изписан
 	гняв, бе страшно намръщен: пословичната навъсеност на Тракия беше нещо, от което хората или се възхищаваха, или изпитваха респект и страх. Италианецът имаше ниско мнение за колегите си от екипа и се отнасяше към повечето хора, и най-вече към състезателите от „Формула 1”, като с недоразвити хлапета.
 	Поради тази причина той се движеше в ограничен обществен кръг. Непрекъснато го измъчваше мисълта, че колкото и блестящ шофьор да беше, бе една идея по-малко добър от Харлоу и независимо от това, колко време и колко отчаяно се опитваше, никога нямаше да го достигне. Когато заговори с Макалпин, той не направи никакво усилие да снижи гласа си, което при дадените обстоятелства беше излишно, тъй като Харлоу не можеше да го чуе сред воя на тълпата. Но Тракия явно не се интересуваше от чувствата на Джони.
 	— Божия работа! — Горчивото неверие в гласа му беше съвсем искрено. — Исусе Христе! Чухте ли виковете, на тези кретени? Божия работа! Аз го наричам чисто убийство.
 	— Не, момко, не. — Макалпин сложи ръка на рамото на Тракия, който” ядосано я отблъсна. Макалпин въздъхна. — В случая имаме непредумишлено убийство. Дори и това не е точното определение. Сам знаеш колко състезатели от „Формула 1” загинаха през последните четири години, защото загубваха контрол над колите си.
 	— Контрол! Контрол! — Съвсем нетипично за него, Тракия за момент не можа да намери подходящи думи и се взря безпомощно в небето. — Милостиви Боже! Мак, всички го видяхме на екрана. Пет пъти го видяхме. Той си свали крака от спирачката и се стрелна право пред Джету. Божия работа! Как не! Сигурно е Божия работа, защото е спечелил единайсет Големи награди за седемнайсет месеца, защото извоюва миналогодишния шампиона* и, изглежда, се кани да го стори и сега.
 	— Какво имаш предвид?
 	— Знаеш дяволски добре какво. Смъкни го от трасето и все едно, че махаш всички ни. Той е шампионът, нали? Хората ще се запитат: щом е толкова лош, то какви ли пък сме ние, останалите? Знаем, че не е така,
 	но зрителите? Вятър знаят. Бог вижда, че вече има много хора, и то дяволски влиятелни, които настояват състезанията от „Формула 1” да се забранят в целия свят и че доста много страни търсят подходящо оправдание да го сторят. Това ще бъде чудесно оправдание. Нуждаем се от нашите Джоновци Харлоу, нали, Мак? Макар че те избиват хора.
 	— Мислех, че ти е приятел, Ники!
 	— Разбира се, Мак. Разбира се, че ми е приятел. И Джету му беше приятел.
 	Макалпин не намери отговор и си замълча. Тракия, изглежда, беше излял гнева си и престана да говори, въпреки че бе все така намръщен. Смълчани и заобиколени от полицейския ескорт, който се увеличаваше, четиримата мъже стигнаха до бокса на „Коронадо”. Без да погледне или заговори някого, Харлоу се отправи към малкия навес отзад. Джейкъбсън и двамата му помощници бяха също там, но никой не направи опит да го спре или заговори, нито пък някой от тях си направи труда да размени с колегите си многозначителен поглед; очевидното не се нуждае от коментарии. Джейкъбсън го пренебрегна напълно и тръгна към Макалпин. Главният механик — всепризнатият гений — беше слаб, висок и жилав мъж. Мургавото му лице бе прорязано от дълбоки бръчки и неизменно беше сериозно.
 	— Харлоу е чист естествено — намеси се той.
 	— Естествено? Не те разбирам.
 	— Аз ли трябва да ви го кажа? Обвинете Харлоу и ще върнете този спорт десет години назад. Премного милиони са обвързани с него, за да позволим това да се случи. Не е ли така, мистър Макалпин?
 	Макалпин го погледна замислен, без да му отговори, извърна очи към все така намръщения Тракия, обърна се и тръгна към смачканото и олющено от огъня коронадо на Харлоу, което вече бяха изправили на -четирите му колела. Огледа го бавно, наведе се над кабината, завъртя кормилото, което не оказа съпротива на ръката му, и пак се изправи.
 	— Чудна работа — заяви той.
 	Джейкъбсън го изгледа хладно. Погледът му, изразяващ неодобрение, можеше да бъде заплашителен и внушителен както намръщената физиономия на Тракия.
 	— Аз приготвих тази кола, мистър Макалпин — рече гой.
 	Макалпин повдигна рамене и каза:
 	— Зная, Джейкъбсън, зная. Зная също така, че си най-добрият в бранша. Зная и това, че си много отдавна в него, за да говориш празни работи. С всяка кола може да се случи. Докога?
 	— Искате да започна проверката сега?
 	— Точно така.
 	— Ще ми трябват четири часа — отсече Джейкъбсън. — Най-много шест.
 	Макалпин кимна, улови Дюнит подръка, накани се да тръгне и спря. Тракия и Рори си шепнеха нещо. Думите им не можеха да се доловят, макар че рязката враждебност на изражението им, докато гледаха към Харлоу и неговата бутилка бренди в бараката, бяха достатъчно красноречиви. Все така уловил Дюнит подръка, Макалпин отмина нататък и отново въздъхна.
 	— Джони няма много приятели днес, нали?
 	— Отдавна ги няма. И мисля, че тук има още един негов приятел, когото ще изгуби.
 	— О, господи! — Изглежда, че въздишките ставаха втора природа на Макалпин. — Струва ми се, че Ной-бауер си е наумил нещо.
 	Мъжът в небесносин състезателен комбинезон, който се приближаваше към бокса, изглежда, наистина си беше наумил нещо. Нойбауер беше висок, силно рус и приличаше на скандинавец, макар че всъщност беше австриец. Състезател Номер 1 в екипа на „Каляри” — думата „Каляри” беше изписана на гърдите на комбинезона му. Постоянните му прояви във „Формула 1” го правеха всепризнатият фаворит на състезанията и евентуален наследник на Харлоу. Подобно на Тракия,той бе студен, необщителен мъж, проявяващ абсолютна нетърпимост към глупостта. Също както при Тракия приятелите и близките му бяха съвсем малка група — нищо чудно, че двамата, най-безмилостни съперници на пистата, извън нея бяха близки приятели.
 	Нойбауер, със стиснати устни и блестящи сини очи,
 	явно беше много ядосан и още повече побесня, когато Макалпин с масивната си фигура му препречи пътя. На Нойбауер не му оставаше друго, освен да спре: въпреки че бе доста висок, Макалпин беше много по-едър от него. Австриецът процеди през стиснати зъби:
 	— Дръпнете се настрани. Макалпин го погледна леко изненадан.
 	— Какво каза?
 	— Съжалявам, мистър Макалпин. Къде е онова копеле Харлоу?
 	— Остави го. Не е добре.
 	— А Джету е добре, а? Хич не ме е грижа как се чувства Харлоу. Защо трябва да се отървава този маниак? Той е маниак. Знаете това. Знаем го всички. Днес на два пъти ме изтика от пистата; вместо Джету аз можех да изгоря като факла. Предупреждавам ви, мистър Макалпин. Ще свикам събрание на федерацията и ще искам да бъде изхвърлен от веригата.
 	— Ти си последният, който може да си позволи това, Вили. — Макалпин сложи ръце на раменете на Нойбауер. — Последният, който би си Позволил да посегне на Джони. Всички ще си кажат, че искаш да изключат Харлоу, за да станеш шампион.
 	Нойбауер се втренчи в него. Гневът му попремина и той загледа Макалпин с недоверчиво изумление. Когато отново заговори, гласът му бе спаднал до нисък, почти недоловим шепот:
 	— Мислите, че ще го направя заради това, мистър Макалпин?
 	— Не, Вили. Просто отбелязвам, че много други ще си го помислят.
 	Настъпи дълга пауза, през която гневът на Нойбауер постепенно се стопи. Той тихо изрече:
 	— Джони е убиец. Пак ще убие. — Бавно отмести ръцете на Макалпин, обърна се и напусна бокса. Дюнит се загледа замислен и разтревожен след него.
 	— Може би е прав, Джеймс. Вярно, че Харлоу спечели пет състезания поред, но след това брат му загина в испанската „Формула Г’… е, ти го знаеш.
 	— Спечелил е пет пъти Голямата награда и ти се опитваш да ме убедиш, че си е загубил нервите?
 	— Не зная какво си е загубил. Просто не зная. Зная само, че най-сигурният шофьор на пистата е станал нехаен и опасен, кара по такъв начин, че другите състезатели до смърт се страхуват от него. Предпочитат да му отстъпят първото място, за да оцелеят. Затова той продължава да печели.
 	Макалпин’впери поглед в Дюнит и поклати неспокойно глава. Именно той, Макалпин, бе всепризнатият експерт, но се отнасяше към мнението на Дюнит с най-голямо уважение. Дюнит беше изключително проницателен, интелигентен и способен. По професия беше журналист, и то високо компетентен. Бе преминал от политическия анализ към спортния коментар поради разбираемата причина, че не съществува на земята нищо тъй невъобразимо тъпо като политиката. Острата проницателност и дълбочината на наблюдението и анализа, които го бяха направили толкова популярен в печата, той използваше с лекота и успех и на световните състезателни писти. Редовен кореспондент на няколко британски национални ежедневника и две списания по автомобилизъм — едно британско и едно американско, въпреки че вършеше и доста странична работа, той бързо се беше наложил като един от малцината отлични спортни журналисти в света. Всичко това беше постигнал в течение само на две години, което бе изключителен рекорд. Успехът му предизвикваше завистта и дори омразата на доста по-скромно надарени негови колеги.
 	Ненавиждаха го и заради лепкавото му нахалство, както те кисело определяха настойчивостта, с която се бе „зачислил” към екипа на „Коронадо”. Не че имаше някакви правила, писани или неписани, за такъв вид поведение, защото никой независим журналист не бе правил нещо подобно преди. Но сега, пред свършения факт, колегите му предпочитаха да го осъждат. Неговата работа изисква, твърдяха и се оплакваха те, да пише честно и обективно за всички коли и състезатели от „Формула 1” и възмущението им нарасна, когато той им доказа, разумно и аргументирано, че прави точно това. Най-много му завиждаха заради изключителното му сближаване с екипа на „Коронадо”, по това време най-бързо процъфтяващата и прочута състезателна
 	компания в бранша. Наистина, че серията репортажи за състезанията, които бе написал отчасти за отбора, но главно за Харлоу, можеха да съставят доста обемисто томче.
 	Макалпин каза:
 	— Боя се, че си прав, Алексис. Което означава: зная, че си прав, ала не искам да го призная дори пред себе си. Той просто омагьосва всички, включително и мен. А сега и това.
 	Погледнаха към бокса, където Харлоу се беше отпуснал на пейката под навеса. Без да го интересува дали го гледат, напълни половин чаша от бързо изпразващата се бутилка бренди. Нямаше нужда от бинокъл, за да се види, че ръцете му още треперят: възмутеният рев на тълпата бе позаглъхнал, но все още бе достатъчно силен, за да затрудни нормалния разговор. Все пак се дочу потракването на чашата в бутилката. Харлоу отпи от брендито и остана с опрени на коленете лакти, загледан безизразно в разбитите останки от колата. Дюнит тъжно констатира:.
 	— И само допреди две минути не бе помирисвал алкохол. Какво възнамеряваш да направиш, Джеймс?
 	— Сега ли? — Макалпин леко се усмихна. — Отивам при Мери. Мисля, че ще ми позволят да я видя. — Той обгърна с поглед и с привидно безстрастно лице боксовете, изгледа Харлоу, който пак надигаше чашата, после червенокосите близнаци Рафърти, които изглеждаха не по-малко отчаяни от Дюнит, и накрая Джейкъбсън, Тракия и Рори, облечени във фирмени екипи. След като им отправи няколко формални и ненужни указания, въздъхна за последен път, обърна се и тромаво се отдалечи.
 	Мери Макалпин беше двайсет и две годишна девойка, доста бледа въпреки многото часове, прекарани на слънце, с големи кестеняви очи, блестяща гладко сресана черна коса и най-пленителната усмивка, която някога е украсявала пистите за Голямата награда. Самата тя не осъзнаваше колко е чаровна. Всички в екипа, дори и мълчаливият особняк Джейкъбсън, я обичаха по своему, както и много други хора, които не бяха от екипа. Мери се радваше на обичта и я приемаше без
 	задоволство или високомерие: то бе съвсем чуждо на нейната природа. Във всеки случай тя смяташе отношението на другите към нея като нещо съвсем естествено: въпреки живия си ум Мери Макалпин в много отношения беше още съвсем неопитна.
 	Изтегната на леглото в безупречната, бездушно стерилна болнична стая, Мери Макалпин изглеждаше почти дете, но личеше, че е много зле. Лицето й беше бяло като чаршаф, а големите кестеняви очи, които неохотно отваряше само за миг, преливаха от мъка. Сърцето на Макалпин се сви, когато погледна дъщеря си и бинтования й ляв крак, лежащ върху чаршафа. Той се наведе и я целуна по челото.
 	— Спокойни сънища, мила. Лека нощ. Тя се опита да се усмихне.
 	— Да, мисля че ще заспя, защото ме натъпкаха с лекарства. Татко?
 	— Кажи, мила?
 	— Джони не беше виновен. Зная, че не беше. Причината е в колата му, сигурна съм.
 	— Ще разберем. Джейкъбсън я прибра в бокса.
 	— Ще видиш. Ще помолиш ли Джони да дойде да ме види?
 	— Не тази нощ, мила. Боя се, че не се чувства много добре.
 	— Той… да не е…
 	— Не, не. Само е изпаднал в шок. — Макалпин се усмихна леко. — И него го натъпкаха със същите таблетки като теб.
 	— Джони Харлоу? В шок? Не ми се вярва. Три почти смъртоносни катастрофи и нито веднъж той…
 	— Причината е, че видя какво се случи с теб, скъпа. - Той й стисна ръката. — Ще намина по-късно.
 	Макалпин излезе от стаята и слезе до регистратурата. Един доктор говореше с някаква сестра на бюрото. Беше с посивяла коса, уморени очи и лице на аристократ. Макалпин попита:
 	— Вие ли се грижите за дъщеря ми?
 	— Мистър Макалпин? Да, аз. Името ми е доктор Шоле.
 	— - Тя изглежда много зле.
 	— Не, мистър Макалпин. Няма проблеми. Силно е упоена. Заради болките, нали разбирате.
 	— Да. Докога ще бъде в…
 	— Две седмици. Може би три. Не повече.
 	— Един въпрос, доктор Шоле. Защо кракът й не е в екстензия?
 	— Мистър Макалпин, вие, изглежда, не сте човек, който се бои от истината.
 	— Защо няма екстензия на крака?
 	— Екстензията е за счупени кости, мистър Макалпин. Боя се, че костите на левия й глезен не са просто счупени, а са’— как го казвахте на английски? — строшени на парчета, да, мисля, че думата е надробени, извън всяка надежда за възстановителна хирургия. Каквото е останало от костите, трябва да зарасне заедно.
 	— Което значи, че тя никога вече няма да може да си свива глезена? — Шоле наведе глава. — Ще осакатее завинаги?
 	— Можете да поискате консулт, мистър Макалпин. Най-добрият специалист ортопед е в Париж. Ваше право е…
 	— Не. Не е необходимо. Истината е очевидна, доктор Шоле. Човек трябва да приеме неизбежното.
 	— Дълбоко съжалявам, мистър Макалпин. Тя е мило дете. Но аз съм само хирург и не мога да правя чудеса.
 	— Благодаря ви, докторе. Много сте любезен. Ще се върна след… да речем, два часа?
 	— Моля ви, недейте. Тя ще спи поне дванайсет, може би шестнайсет часа.
 	Макалпин кимна в знак на съгласие и напусна болницата.
 	*

 	Дюнит отмести чинията си с недокоснатото ядене и погледна първо към чинията на Макалпин, също недокосната, после към самия Макалпин, който седеше замислен.
 	— Струва ми се, че се размекваме, Джеймс — каза той. * *
 	— Възрастта, Алексис. Тя побеждава всички ни…
 	— Да, и то много бързо. — Дюнит дръпна чинията към себе си, огледа я тъжно и пак я блъсна встрани.
 	— Е, мисля, че е дяволски по-добре от ампутация.
 	— Така е. Така е. — Макалпин бутна стола си назад. — Какво ще кажеш да се поразходим, Алексис?
 	— За апетит? Не, нямам никакво желание.
 	— Аз също. Просто си мислех, че ще е интересно да разберем дали Джейкъбсън се е добрал до нещо.
 	*

 	Гаражът беше много дълъг, нисък, силно осветен от ярки висящи лампи и забележително чист и подреден. Джейкъбсън беше в дъното му, приведен над разбитото коронадо на Харлоу, когато металната врата се отвори. Той се изправи, видя влизащите Макалпин и Дюнит, махна им с ръка и се върна към работата си.
 	Дюнит затвори вратата и запита тихо:
 	— Къде са другите механици? Макалпин му отговори:
 	— Би трябвало да научиш досега. Джейкъбсън работи винаги сам при авариите. Има много лошо мнение за механиците. Казва, че или пропускат доказателства, или ги заличават поради невнимание.
 	Двамата пристъпиха и загледаха смълчани как Джейкъбсън привежда в изправност хидравличната спирачка. Не бяха единствените, които го наблюдаваха. Точно над тях, през един отворен прозорец на покрива, мощните лампи в гаража проблясваха върху някакъв метален предмет. Беше 8-милиметрова камера, а ръцете, които я държаха, бяха много стабилни и принадлежаха на Джони Харлоу. Лицето му изглеждаше безстрастно, напрегнато и съсредоточено.
 	— Е? — попита Макалпин.
 	Джейкъбсън се изправи и леко разкърши уморените си плещи.
 	— Нищо. Съвсем нищо. Окачване, спирачки, двигател, трансмисия, гуми, управление — всичко е наред.
 	— Но кормилото…
 	— Скъсано. Счупването е станало при сблъсъка. Не би могло да бъде другояче. Още работеше, когато той се стрелна пред Джету. Не ми разправяйте, че кормилото внезапно е отказало в онази секунда, мистър Макалпин. Съвпадението е прекалено невероятно.
 	— Значи все още сме в мрак? — запита Дюнит.
 	— За мен всичко е ясно. Най-старата причина в бранша. Шофьорска грешка.
 	— Шофьорска грешка. — Дюнит поклати глава със съмнение. — Джони Харлоу никога през живота си не е допускал подобна грешка.
 	Джейкъбсън се усмихна, очите му бяха ледени.
 	— Иска ми се да чуя какво би казал Джету по въпроса.
 	Макалпин каза:
 	— Това едва ли ще помогне. Хайде да вървим в хотела. Още не си ял, Джейкъбсън. — Той погледна Дюнит. — Мисля да обърнем по едно за’лека нощ в бара, след това ще надникнем при Джони.
 	— Ще си загубите времето, сър — обади се Джейкъбсън. — Сигурно още е в шок.
 	Макалпин замислено погледна Джейкъбсън и след дълга пауза промълви:
 	— Той все още е световен шампион. Все още е № 1 на „Коронадо”.
 	— Значи така ще бъде, нали?
 	— А ти какво искаш?
 	Джейкъбсън отиде до мивката и насапуниса ръцете си. Каза, без дори да се обръща:
 	— Вие сте шефът, мистър Макалпин.
 	Макалпин не отговори. Когато Джейкъбсън си избърса ръцете, тримата излязоха от гаража и затвориха тежката метална врата зад гърба си.
 	Само горната половина от главата на Харлоу и ръцете, на които се крепеше, се виждаха, докато висеше на хоризонталната греда на наклонения покрив и наблюдаваше как тримата излизат на ярко осветената улица. Веднага щом завиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа му, той се плъзна надолу през таванския прозорец, промъкна се през отвора и заопипва с крака, докато усети напречната греда. Отпусна се от перваза на таванския прозорец, предпазливо стъпи на гредата, измъкна фенерче от вътрешния си джоб — на излизане Джейкъбсън беше изключил всички лампи — и го насочи надолу. Бетонният под беше на около три метра под него.
 	Харлоу се приведе, хвана се за гредата, плъзна се по нея, изопна се, доколкото можеше, и скочи. Приземи се без проблеми, запъти се към вратата, включи всички лампи, после тръгна право към коронадото. Носеше две фотокамери за снимане отблизо: осеммилиметрова кинокамера и малък фотоапарат със светкавица.
 	Намери куп намаслени конци и ги използва да изтрие част от дясното окачване, кормилната система и един от карбураторите в двигателя. Засне бързо всяка от тези части по няколко пъти с първия фотоапарат. Зацапа отново частите, които беше заснел, и захвърли конците в металното кошче, поставено за тази цел.
 	Отиде до вратата и се опита да я отвори, но не успя. Беше заключена отвън и солидната й конструкция изключваше възможността да се отвори със сила. Харлоу нямаше намерение да оставя каквито и да било следи от присъствието си. Той огледа набързо гаража.
 	От лявата му страна имаше лека дървена стълба, окачена на две правоъгълни конзоли — явно предназначена за почистване на прозорците на покрива. В ъгъла под нея видя захвърлено навито на макара въже.
 	Харлоу се наведе, вдигна въжето, измъкна стълбата от конзолите й, прехвърли въжето през горното стъпало и я опря върху металната напречна греда. Върна се до вратата и загаси лампите. Използвайки ръчното си фенерче, той се покатери по стълбата и възседна гредата. Сграбчи стълбата и като се държеше за въжето, продължи нагоре, докато додният край се закачи за една от правоъгълните стенни конзоли. Като използва въжето, той сведе долния край на стълбата, докато не без известно затруднение успя да я спусне до долната конзола. Освободи единия край на въжето, издърпа го от стълбата, нави го и го захвърли в ъгъла, където бе
 	лежало преди това. После, с риск за живота си, успя да се издигне над гредата, подаде главата и раменете си през таванското прозорче, измъкна се и бързо изчезна в нощта.
 	*

 	Макалпин и Дюнит седяха сами край една маса в полупразния бар и мълчаха. Сервитьорът им донесе две уискита. Макалпин вдигна чашата си и се усмихна невесело.
 	— Боже мой, наистина съм уморен — след такъв „чудесен” ден…
 	— Значи се предаваш, Джеймс? Значи Харлоу продължава?
 	— Благодарение на Джейкъбсън. Той не ми остави много алтернативи, нали?
 	* *

 	Харлоу тичаше по ярко осветената главна улица, но внезапно спря рязко. Улицата бе почти пуста с изключение на двама високи мъже, които го приближаваха. Той се поколеба, огледа се набързо и хлътна в дълбокия вход на един магазин. Остана неподвижен, докато двамата се отдалечиха: бяха Николо Тракия, съекипникът на Харлоу, и Вили Нойбауер, увлечени в тих и оживен разговор. Не го забелязаха и отминаха. Харлоу се измъкна от входа, огледа се внимателно в двете посоки, изчака гърбовете на двамата мъже да се скрият зад ъгъла и пак се втурна да бяга.
 	*

 	Макалпин и Дюнит пресушиха чашите си. Макалпин погледна въпросително журналиста, който се обади:
 	— Е, струва ми се, че все някога ще трябва да се заемем с това.
 	— И на мен така ми се струва — добави Макалпин. Двамата станаха, кимнаха на бармана и излязоха.
 	*

 	Харлоу забързано прекоси улицата по посока на един хотел, над който блестеше неонов надпис. Вместо да използва главния вход, той мина по страничната алея, зави надясно и заизкачва пожарната стълба по две стъпала наведнъж. Стъпваше уверено и пъргаво като планинска коза, тялото му запазваше без усилие равновесие, лицето му беше безизразно. Само очите му изразяваха бистър ум и съсредоточена пресметливост. Имаше вид на човек, който знае какво иска.
 	_ . . *
 	Макалпин и Дюнит стояха пред вратата на № 412. По лицето на Макалпин се четеше гняв и загриженост. Странно, ала Дюнит като че бе напълно спокоен. Би могло да се помисли, че е незаинтересованост, но тя си беше типична за него. Макалпин заблъска по вратата, но не получи отговор. Погледна ядосан охлузените кокалчета на пръстите си, хвърли поглед към Дюнит и поднови щурма на вратата. Журналистът изобщо не реагира.
 	Харлоу достигна площадката на стълбището на четвъртия етаж. Прехвърли парапета, прекрачи през отворения прозорец и благополучно се озова в малката стая. На пода лежеше куфар, чието съдържание бе в безпорядък. На нощната масичка имаше лампа със слаба крушка, която осветяваше стаята с оскъдна светлина, както и преполовена бутилка уиски. Харлоу затвори прозореца под съпровода на яростното барабанене по вратата. Гневният глас на Макалпин прогърмя:
 	— Отвори, Джони! Отвори или ще разбия вратата!
 	Харлоу бързо мушна двата фотоапарата под легло- . то. Смъкна черното кожено яке и черното поло и ги
 	26
 	тикна при фотоапаратите. После бързо отпи малко уиски, изля част от него в шепите си и разтърка лицето си.
 	Вратата с трясък се отвори — явно Макалпин бе счупил с ритник бравата. Макалпин и Дюнит нахълтаха вътре и се заковаха на място. Харлоу, само по риза и панталон, с неизути обувки се беше проснал на леглото в почти коматозно състояние. Дясната му ръка, провис-нала встрани от кревата, стискаше гърлото на бутилката с уиски. С помръкнало от недоумение лице Макалпин се приближи, наведе се над Харлоу, подуши го и отвратен дръпна бутилката от безжизнената му ръка. Двамата с Дюнит се спогледаха, сетне Макалпин иронично произнесе:
 	— Най-великият автомобилист в света!
 	— Смили се над него, Джеймс. Ти сам си го казвал. Случва се с всеки от тях. Помниш ли? Рано или късно, случва се с всички.
 	— И с Джони Харлоу?
 	— Дори и с Джони Харлоу.
 	Макалпин кимна. Двамата се обърнаха и напуснаха стаята, като затвориха след себе си разбитата врата. Харлоу отвори очи и потърка замислено брадичката си. Усети миризмата на уиски и сбърчи нос от отвращение.
 	ГЛАВА ТРЕТА
 	Изминаха няколко седмици след състезанието в Клер-мон-Феран, но у Джони Харлоу не настъпи никаква промяна. И преди това странеше от другите, но сега бе пo-самотен от всякога. В големите си дни, на върха на своите сили и слава, той беше човек с желязна дисциплина и самоконтрол, сега със своето безразличие изглеждаше напълно откъснат от действителността. Изключителните му очи — изключителни по отношение на феноменалното си зрение — бяха бистри, спокойни и немигащи, а аскетичното му лице — безизразно.
 	, Ръцете му вече не трепереха и човек би си казал, че Джони се е примирил. Но всъщност те заблуждаваха и не издаваха вътрешното му желание да не се предава. Щастливата звезда на Джони Харлоу постепенно започна да залязва от деня, в който бе убил Джету и осакатил Мери. Трагичната случка сложи началото на пълния му и сгромолясващ провал.
 	Две седмици след смъртта на Джету — и то пред очите на собствените му британски почитатели, готови да забравят страхотните обиди и обвинения, струпани върху него от френската преса,и да приветстват на родна земя своя победоносен идол — той бе принуден да напусне пистата още при първата обиколка. Не беше контузил нито себе си, нито някой зрител, обаче колата му бе пълна развалина. Тъй като двете му предни гуми бяха гръмнали, приемаше се, че поне едната се е пукнала още преди автомобилът да излезе от пистата. Всички бяха съгласни, че не можеше да има друго обяснение за неочакваното оттегляне на Харлоу. Това общо мнение
 	не се споделяше съвсем от всички. Както можеше в,а се предположи, Джейкъбсън бе изразил своето лично отношение в смисъл, че общото мнение е било гвърде снизходително към шампиона. Джейкъбсън почваше да става особено привързан към фразата „шофьорска грешка”.
 	След две седмици на пистата в Нюрбургриа — може би най-трудната в Европа, където Харлоу беше всепризнат майстор — атмосферата на потиснатост и униние, която висеше като буреносен облак над бокса на „Коронадо”, бе съвсем осезаема. Състезанието приключи и последните коли изчезнаха по завоите, за да се приберат в боксовете си.
 	С унил и огорчен вид Макалпин погледна Дюнит, който сведе очи, прехапа долната си устна и поклати глава. Макалпин се загледа встрани, в плен на собствените си мисли. Мери седеше на платнен шезлонг до тях. Левият й крак беше още в гипс, а до стола бяха подпрени чифт патерици. В едната си ръка тя държеше бележник за отчитане времето на обиколките, а в другата — хронометър и молив, който нервно гризеше. Беше много бледа и като че всеки миг щеше да се разплаче. Зад нея стояха Джейкъбсън, двамата механици и Рори. Лицето на Джейкъбсън, ако се изключи обичайната му начумереност, беше съвсем безизразно. Червенокосите близнаци Рафърти, които обикновено имаха еднакъв израз, сега изглеждаха примирени и отчаяни. По лицето на Рори бе изписано само хладно презрение.
 	— Единайсети от дванайсет финиширали! — изръмжа той. — Ама че състезател! Нашият световен шампион… кара, като че прави почетна обиколка.
 	Джейкъбсън го погледна с насмешка.
 	— Преди месец той беше твоят идол, Рори.
 	Рори погледна към сестра си. Тя продължаваше да гризе молива с отпуснати рамене, а в очите й напираха сълзи. Рори отново извърна поглед към Джейкъбсън и отвърна:
 	— Това беше преди месец.
 	Едно лимоненожълто коронадо зави към боксовете, Удари спирачки и спря; ауспухът му изпърпори и млъкна. Пиколо Тракия свали каската си, измъкна огромна копринена кърпа, изтри красивото си лице и се залови за ръкавиците си. Изглеждаше, и то основателно, по доволен от себе си, защото бе завършил втори, само на една кола дължина след първия. Макалпин пристъпи към него и го потупа по гърба.
 	- Чудесно каране, Ники. Най-доброто — и то по тази тежка писта. От пет състезания три пъти си на второ място. — Той му се усмихна. — Знаеш ли, започвам да си мисля, че от теб ще излезе голям състезател.
 	Тракия се ухили широко и слезе от колата.
 	- Гледайте ме следващия път. Досега Николо Тракия още не е показал какво може, само се опитваше да подобри действието на тези машини, които нашият главен механик разваля между надбягванията. — Усмихна се на Джейкъбсън, който също му се ухили. Въпреки значителните различия в характерите и интересите им, между двамата имаше голяма близост. — Е, като стана дума за австрийската Голяма награда след две седмици, хм… сигурен съм, че може да приготвите две бутилки шампанско.
 	Макалпин се усмихна пак и беше ясно, че макар усмивката му да не беше лека, неохотата му не беше насочена към Тракия. Само за един месец, въпреки че все още не изглеждаше слаб, Макалпин бе загубил значителна част от теглото си. Вече появяващите се бръчки по лицето сякаш се бяха задълбочили, а сребърните нишки в косата му се бяха увеличили. Едва ли стремглавото пропадане на Джони Харлоу ое единствената причина за подобна драматична промяна. Макалпин каза:
 	- Да не забравяме, че в състезанието за австрийската Голяма награда ще участва австриец. Един момък на име Вили Нойбауер. Чували ли сте за него!
 	Тракия беше невъзмутим.
 	- Нашият Вили може да е австриец, но австрийската Голяма награда не е негова. Досега е бил най-много четвърти. Аз бях втори през последните две години. — Погледна встрани, когато друго коронадо влезе в бокса, после пак се обърна към Макалпин: — А вие знаете кой беше първи последните два пъти.
 	— Да, зная. — Макалпин се обърна тромаво и приближи другата кола, от която излезе Харлоу, свали си каската и поклати глава. Когато Макалпин го заговори, нито гласът му, нито лицето му изразяваха горчивина или гняв, само леко разочарование.
 	— Е, Джони, не може винаги да печелиш.
 	— Не — отвърна му Харлоу, — с тази кола не мога.
 	— Какво имаш предвид?
 	— Губи мощност на по-високи обороти. Джейкъбсън се бе приближил към тях и лицето му
 	остана все така безизразно, като чу обясненията на Харлоу. Той запита:
 	— От старта ли?
 	— Не. Не е по твоя вина, Джейкъбсън, зная това. Беше абсурдно. При натискане на педала колата не реагираше и губеше мощността наполовина. Но никога задълго. — Той се обърна и мрачно огледа коронадото. Джейкъбсън погледна към Макалпин, който му кимна незабележимо.
 	*

 	Същата вечер по здрач пистата беше вече пуста; последните зрители се бяха разотишли. Макалпин, самотен и замислен, пъхнал ръце в джобовете на светлокафявото си габардинено пардесю, стоеше пред бокса на „Коронадо”. Той обаче не беше съвсем сам, както предполагаше. В съседния бокс на „Каляри” човек, облечен в черно поло и тъмно кожено яке, се спотайваше в мрачината. Джони Харлоу имаше забележителната способност да стои дълго в абсолютна тишина и я прилагаше напълно в момента. С изключение на тях Цялата писта беше съвсем безлюдна.
 	Но съвсем не и тиха. Дочу се нарастващият звук на мощен състезателен двигател и едно коронадо със запалени фарове се появи от далечината, рязко забави скоростта на минаване край бокса на „Каляри” и спря пред този на „Коронадо”. Джейкъбсън излезе от колата и си свали шлема.
 	— Е? — запита го Макалпин.
 	— По дяволите, колата е тип-топ. — Гласът му .беше равнодушен, но погледът твърд. — Летеше като птичка. Нашият Джони явно страда от халюцинации. Тук има нещо повече от шофьорска грешка, мистър Макалпин.
 	Макалпин се поколеба. Фактът, че Джейкъбсън бе направил една пълна обиколка по пистата, още не беше никакво доказателство. Поначало той бе способен да кара колата със скорост, каквато бе постигнал Харлоу. Освен това неизправността може би беше възникнала едва след като двигателят бе достигнал максималното си загряване, което естествено Джейкъбсън не би могъл да постигне за една обиколка. И най-накрая тези деликатни състезателни двигатели, които струваха по 8000 лири, бяха извънредно капризни и напълно способни да се повредят и автоматично да отстранят повредата, без намесата на човешка ръка. Джейкъбсън възприе мълчанието на Макалпин като знак за съмнение или за пълно одобрение.
 	— Съгласен ли сте, мистър Макалпин? — Макалпин не му отговори, а нареди:
 	— Оставете колата където си е. Ще изпратим Хенри и двете момчета с транспортьора да я вдигнат. Елате. Струва ми се, че сме си заслужили вечерята и по едно питие. Всъщност мисля, че през последните няколко седмици ни се събра прекалено много и ни се полагат една-две чашки.
 	— Напълно съм съгласен с вас, мистър Макалпин. Харлоу проследи отминаването на колата. Дори да
 	се беше развълнувал от думите на Джейкъбсън или от факта, че Макалпин очевидно ги приемаше, лицето му остана невъзмутимо. Изчака коронадото да се изгуби в сгъстяващия се мрак, огледа се внимателно, за да се увери, че е съвсем сам и че никой не го наблюдава, после мина зад бокса на „Каляри”. Там отвори брезентовата торба, която носеше със себе си, извади дълго, плоско фенерче, чук, солидно длето, отвертка и ги постави на най-горния рафт. Натисна бутона на фенерчето и мощен бял лъч освети задната стена на бокса. Щракна някакво копче в основата на прожектора и силният лъч
 	изведнъж се смени с разсеяна светлина. Харлоу взе в ръка чука и длетото и решително се залови за работа.
 	Всъщност повечето от касите и сандъците не бяха заковани, защото разнородната сбирка от резервни части за двигатели и шасита в тях явно не представляваше интерес за случайния крадец: той положително нямаше представа какво да търси, а дори и да знаеше, не би могъл да се ориентира. Няколкото каси, които му се наложи да разбие, отвори деликатно и без излишен шум.
 	Харлоу отдели съвсем малко време за разглеждане, тъй като всяко забавяне увеличаваше риска да бъде разкрит. А освен това явно знаеше какво търси. Бегло прегледа съдържанието на някои каси, дори и на най-големите отделяше само минутка. Половин час след започването на операцията тя беше към своя край и той се залови пак да затваря сандъците и касите. Тези, които бе разбил, закова с обвит в плат чук, за да намали шума до минимум и да заличи следите си. Когато приключи, върна фенерчето и инструментите в торбата, измъкна се от бокса на „Каляри” и потъна в мрака. Дори и да беше разочарован от резултата от претърсването, не го показа, но всъшност той рядко даваше израз на чувствата си.
 	*

 	Четиринайсет дни по-късно Николо Тракия постигна онова, което бе обещал на Макалпин, осъществявайки амбицията на живота си — спечели австрийската Голяма награда. Харлоу, както можеше да се предвиди, се провали. Нещо по-лошо — не само не завърши състезанието, а се отказа още в началото, въпреки че направи четири обиколки повече от Англия, където беше приключил след първата.
 	Беше започнал много добре. Дори според собствените си високи изисквания стартира блестящо и поведе след първата обиколка. На следващия тур изтегли своето коронадо в бокса. Когато слезе от колата, изглеждаше съвсем нормално, без следа от прекомерна възбуда или студена пот. Но ръцете му, мушнати дълбоко в Джобовете на комбинезона, бяха свити в юмруци: мъчеше се да овладее треперенето им. Извади едната си ръка само дотолкова, че да отпрати с жест всички от екипа, които се навъртаха край бокса — те, с изключение на прикованата към стола Мери, се бяха спуснали към него.
 	— Без паника — поклати глава той. — И без бързане. Четвъртата скорост отказа. — Той се втренчи мрачно към пистата. Макалпин го огледа внимателно, после извърна очи към Дюнит, който кимна, без да покаже, че е забелязал погледа му. Дюнит се взираше в стиснатите юмруци на Харлоу.
 	— Ще спрем Ники — каза Макалпин. — Можеш да вземеш колата му.
 	Харлоу не отговори веднага. Дочу се бучене на приближаваща кола и той кимна към пистата. Другите проследиха погледа му. Лимоненожълтото “коронадо прелетя покрай тях, но Харлоу продължи да се взира в пистата. Минаха петнайсет секунди, докато пристигне следващата кола, яркосиньото каляри на Нойбауер. Харлоу се обърна и погледна Макалпин. Обикновено безстрастното му лице сега изглеждаше недоверчиво.
 	— Да го изтеглим? Господи, Боже мой! Мак, да не сте луд? Ники има петнайсет секунди преднина сега, когато съм извън играта. Няма начин да загуби. Нашият сеньор Тракия никога няма да ни го прости — на мен или на вас, — ако го извадим сега. Това ще му бъде първата Голяма награда — и то тази, която най-много желаеше да спечели.
 	Обърна се и се отдалечи, като че ли въпросът беше решен. Мери и Рори го наблюдаваха: първата с болка в очите, а вторият — със смесено чувство на триумф и презрение, в което нямаше и следа от съчувствие. Макалпин се поколеба, понечи да проговори, отказа се и придружаван от Дюнит тръгна към бокса.
 	— Е? — запита той.
 	— Какво „е”, Джеймс? — попита на свой ред Дюнит.
 	— Моля те да бъдеш искрен, смятам, че съм го заслужил.
 	— Питаш ме дали съм видял това, което ти видя? Ръцете му?
 	— Пак трепереха. — Макалпин дълго мълча, после
 	въздъхна и пак поклати глава. — Продължавам да го твърдя. Случва се с всички тях. Колкото и да са хладнокръвни, храбри или блестящи — по дяволите, повтарял съм всичко това и преди. А когато човек има ледено спокойствие и желязно самообладание като Джони — е, когато преломът дойде, сигурно ще бъде фатален.
 	— А кога ще настъпи той?
 	— Много скоро, струва ми се. Ще дам на Джони още една възможност за участие. Знаеш ли какво ще направи сега? По-късно довечера, впрочем… доста се е изхитрил с това.
 	— Не мисля, че искам да зная.
 	— Ще се нафирка.
 	Някакъв глас с твърд шотландски акцент каза:
 	— Говори се, че вече го е направил. Макалпин и Дюнит се обърнаха бавно. Откъм сенчестата страна на бараката се появи дребен мъж с невероятно сбръчкано лице, чиито пищни бели мустаци рязко контрастираха с олисялата му глава. Още по-странна беше дългата пура, стърчаща от ъгъла на напълно беззъбата му уста. Това бе ХеНри, старият шофьор на транспортьора — отдавна минал пенсионна възраст, — а пурата беше отличителният му знак. Говореше се, че понякога се храни с нея в устата.
 	— Подслушваме, а? — рече Макалпин без укор.
 	— Подслушваме! — Трудно беше да се каже дали тонът и физиономията на Хенри изразяват възмущение или неверие, но спокойствието му беше олимпийско. — Знаете много добре, че никога не бих подслушвал, мистър Макалпин. Просто слушах. Има разлика.
 	— Какво каза преди малко?
 	— Сигурен съм, че добре ме чухте. — Хенри си оставаше все така олимпийски спокоен. — Знаете много добре, че Джони кара като луд и че всички други състезатели са наплашени от него. И има защо. Не бива да му позволявате да се състезава повече. Излязъл е от релсите, то се вижда. А в Глазгоу, когато казваме, че някой е излязъл от релсите, имаме предвид…
 	— Знаем какво имате предвид — прекъсна го Дюнит. — Мислех, че си му приятел, Хенри?
 	— М-да, така е. Джони е най-прекрасният джентълмен, когото познавам, да ме прощават двамата господа. Ама защото съм му приятел, не ми се ще да се погуби — или да го тикнат в затвора за непредумиш-лено убийство.
 	Макалпин каза беззлобно:
 	— Ти си гледай работата и се грижи за транспортьора, Хенри — аз ще си гледам моята работа и ще се грижа за екипа на „Коронадо”.
 	Хенри кимна и си тръгна намръщен, походката му изразяваше недоволство, сякаш искаше да каже, че си е изпълнил дълга, предупредил ги е и ако те не му обърнат внимание, той няма да е отговорен за последствията. Със също така сериозно лице Макалпин си потърка бузата замислено и каза:
 	— Може би е прав. Впрочем, имам сериозно основание даТиу повярвам.
 	— За какво, Джеймс?
 	— За подхлъзването. Къркането. Излизането от релсите, както би казал Хенри.
 	— Излизането от релсите ли? Но на какво се дължи?
 	— На онзи приятел, наречен Бакхус, Алексис. Приятелят, който използва алкохол вместо куршуми.
 	— Имаш ли доказателства?
 	— Не толкова доказателства, че пие, колкото липсата на доказателства, че не пие. Което е също тъй изобличаващо.
 	— Прощавай, но не те разбирам. Да не би да криеш нещо от мен, Джеймс?
 	Макалпин кимна и разказа накратко за двуличието на Джони. Било на другия ден след смъртта на Джету, когато Харлоу беше доливал чашата си с треперещи ръце. Макалпин отначало помислил, че Харлоу е изменил на пословичното си въздържание от алкохол, въпреки че не бе забелязал Джони да се налива системно, защото това автоматично би станало причина за изключването му от световната верига на състезателите; с особена дарба да отбягва компаниите, той просто се измъквал тихо, редовно и съвсем потайно, така че винаги пиел самичък, почти винаги в отдалечени места, където почти нямало вероятност да бъде открит. Макалпин знаел това, тъй като наел частен детектив да го
 	следи непрекъснато. Харлоу бил или голям късметлия, или извънредно проницателен и ловък в умението да се измъква от преследвачите си, когато надушил, че го следят, тъй като бил проследен само три пъти до кръч-мички, забутани из горите край>пистите Хокенхайм и Нюрбургринг. Дори и в тези случаи го видели как отпива деликатно и с похвално въздържание от малка чаша бяло рейнско вино, което едва ли било достатъчно да притъпи реакциите на състезател от „Формула 1”. Уединяването му било още по-странно, защото Харлоу винаги се движел с яркочервеното си ферари, най-наби-ващата се в очите кола по пътищата на Европа. Но това, че изминавал толкова дълги разстояния, за да избегне надзора, давало на Макалпин всички необходими косвени доказателства, че постоянните, тайнствени и необясними отсъствия на състезателя съвпадат с честите му самотни запои. Макалпин приключи разказа си с думите, че за жалост вече имало неопровержими доказателства, че Харлоу се е пристрастил към уискито.
 	Дюнит мълча, докато видя, че Макалпин явно няма намерение да прибави нищо към вече казаното.
 	— Доказателства ли? — запита той. — Какви доказателства?
 	— Ами от страна на обонянието ти например. Дюнит се умълча, после рече:
 	— Никога не съм помирисвал нищо.
 	— Това, Алексис — му каза Макалпин — е, защото си напълно лишен от обоняние. Не усещаш миризмата на маслото, на бензина, нито дори на запалена гума. Как очакваш да подушиш скоч?
 	Дюнит склони примирен глава и попита:
 	— Ти подушил ли си нещо? Макалпин поклати глава отрицателно.
 	— Е, тогава?
 	— Напоследък Джони страни от мен като от чума, а знаеш колко близки бяхме двамата с него. Винаги когато се приближи до мен, мирише на ментолови хапчета за гърло. Това не ти ли говори нещо?
 	— Е, хайде, Джеймс. Хапчетата не са доказателство.
 	— Може би си прав. Но Тракия, Джеймс и Рори се кълнат, че Харлоу пие. *
 	— Ох, братле, нима те са без предразсъдъци? Ако Джони бъде принуден да се оттегли, кой ще бъде Номер 1 на „Коронадо” с изгледи да стане следващият шампион? Нашият Ники. Джейкъбсън и Джони никога не са били в приятелски отношения, а сега нещата между тях вървят още по-зле: Джейкъбсън не обича да му трошат колите и се гневи от твърденията на Харлоу, когато намеква, че не е виновен за повредите; изявленията му хвърлят съмнение върху способностите на нашия механик. Що се отнася до Рори… е, честно казано, той мрази Харлоу от дън-душа: отчасти поради това, което Джони стори на Мери, и отчасти защото тя никога не допусна нейното нещастие да повлияе на отношението й към него. Боя се, Джеймс, че дъщеря ти е единствената личност в екипа, която е все още привързана към Джони Харлоу.
 	— Да, зная. — Макалпин се умълча за миг и продължи мрачно: — Мери беше първата, която ми го каза.
 	— Господи! — Дюнит се втренчи печално в пистата и без да поглежда Макалпин, промълви: — Сега нямаш друг избор. Трябва да го уволниш. За предпочитане още днес.
 	— Алексис, забравяш, че току-що научи нещо, което знам от дълго време. Вече съм решил. Ще му дам още един шанс — има още една Голяма награда.
 	*

 	В замиращата дневна светлина паркингът приличаше на последно убежище на допотопни зверове от минали епохи. Паркирани хаотично, огромните транспортьори, които превозваха състезателните коли, резервните части и подвижните ремонти работилници из Европа, се извисяваха зловещо в здрача. Бяха съвсем изоставени, през прозорците им не проблясваше никаква светлина. Паркингът беше също безлюден, с изключение на някакъв човек, изникнал сред сгъстяващия се здрач, който се отправи към входа.
 	Джони Харлоу не правеше никакви опити да се скрие от някой случаен наблюдател, ако имаше такъв. Размахал малкия си брезентов сак, той се насочи по диагонал през паркинга, докато стигна до един от огромните зверове, на задната врата на когото беше изписано с големи букви: „Ферари”. Не направи опит да натисне бравата, а извади връзка шперцове и отвори вратата за няколко секунди. Вмъкна се вътре и заключи след себе си. Загуби цели пет минути да наднича през прозорците на транспортьора, за да се убеди, че никой не е забелязал незаконното му нахлуване. Доволен от резултата, Харлоу измъкна фенерчето от сака, включи червената светлина, наведе се над най-близкото ферари и започна подробно да го разглежда.
 	*

 	Във фоайето на хотела тази вечер имаше трийсетина гости. Сред тях бяха Мери Макалпин с брат си, Хенри и двамата червенокоси близнаци Рафърти. Разговорите бяха доста шумни: хотелът беше нает за уикенда от няколко екипажа от Голямата награда, а братството на автомобилните пилоти е известно с липсата на задръжки. Всички гости, главно състезатели и неколцина механици, бяха захвърлили работните си комбинезони и се бяха облекли за вечеря, до която оставаше около час. Хенри беше особено блестящ в сивия си костюм с червена роза в петлицата. Дори мустаците му изглеждаха сресани. Рори седеше на около метър от Мери, която с мрачно лице четеше някакво списание, като непрестанно опипваше патериците, които беше обречена да използва. Внезапно тя се обърна към Хенри:
 	— Къде ходи Джони всяка вечер? Напоследък рядко го виждаме следобед.
 	— Джони ли? — Хенри намести цветето в петлицата си. — Нямам представа, мис. Може би предпочита собствената си компания. Навярно е намерил друго място, където храната е по-добра, или пък има друга причина.
 	Рори продължаваше да държи списанието пред лицето си, но явно не четеше, понеже очите му бяха неподвижни. Целият се бе превърнал в слух.
 	— Може би е намерил не само по-добра храна — каза Мери.
 	— Момичета, а, мис? Джони Харлоу не се интересува от момичета. — Той я изгледа с лъскав поглед, който вероятно си представяше като подходящ на таз-вечершното му вечерно облекло. — С изключение на… знаете коя.
 	— Не ставайте глупак. — В кадифения глас на Мери прозвуча остра нотка. — Знаете какво имам предвид.
 	— Какво имате предвид, мис?
 	— Не се правете, че не разбирате, Хенри. Лицето на Хенри придоби престорено невинен израз.
 	— Не съм достатъчно умен да разбера намека ви. Мери го изгледа хладно и рязко се обърна. Рори
 	също извърна глава. Изглеждаше замислен и разгневен.
 	*

 	Засенчил силния лъч на фенерчето, Харлоу се ровеше из каса с резервни части. Внезапно се изправи, лзви глава и се ослуша, приближи се до прозореца и надникна навън. Вечерният мрак се бе сгъстил, но светлината на жълтия полумесец, подаващ се иззад разкъсаните облаци, му беше достатъчна, за да види двамата мъже, които се насочваха към транспортьора, собственост на „Коронадо”. Последният бе на по-малко от шест метра от мястото, откъдето Харлоу ги наблюдаваше. Никак не му беше трудно да ги разпознае: бяха Макалпин и Джейкъбсън. Харлоу се отправи към вратата на машината, където се намираше, отключи я и внимателно я открехна, за да наблюдава транспортьора на „Коронадо”. Макалпин пъхна ключа в бравата и каза:
 	— Няма съмнение. Харлоу не си измисля. Четвъртата скорост е скъсана.
 	— Напълно.
 	— Значи в края на краищата той може да бъде оневинен? — Гласът на Макалпин звучеше почти умолително.
 	— Има много начини, по които може да се скъса
 	една скорост. — Тонът на Джейкъбсън далеч не беше окуражаващ.
 	— Сигурно си прав. Хайде, нека погледнем проклетата скоростна кутия.
 	Двамата влязоха и лампите светнаха. Харлоу, полу-усмихнат, кимна леко, затвори и старателно заключи вратата, като възобнови претърсването. Действаше предпазливо, както в бокса на „Каляри”; отковаваше касите и сандъците така внимателно и грижливо, че да могат да се затворят отново, без следи от насилието. Работеше бързо и с абсолютна съсредоточеност, като спря само веднъж, когато чу шум отвън. Предпазливо надникна и видя как Макалпин и Джейкъбсън слизат по стъпалата на транспортьора на „Коронадо” и се отдалечават от безлюдния паркинг. Харлоу отново се залови за работа.
 	ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
 	Когато Харлоу се върна в хотела, фоайето превърнато в бар, беше претъпкано и почти нямаше свободно място. Десетина мъже се тълпяха около бара. Макалпин и Джейкъбсън седяха на една маса с Дюнит. Мери, Хенри и Рори не бяха мръднали от местата си. При влизането на Харлоу прозвуча гонгът за вечеря — хотелът беше от онези провинциални заведения, където всички се хранят едновременно. Това беше голямо удобство за управата и персонала, но не и за посетителите.
 	Гостите се изправиха, а Харлоу тръгна към стълбището. Макалпин, Джейкъбсън и Дюнит се престориха, че не го виждат. Рори му отправи намръщен поглед, в който се четеше нескривано презрение. Мери го изгледа за миг, прехапа устната си и рязко извърна очи. Преди два месеца на Харлоу щяха да му бъдат необходими пет минути, за да стигне до стълбището. Тази вечер той взе разстоянието за десет секунди. Дори да беше смутен от отношението на околните, той успя да прикрие добре безпокойството си. Лицето му остана безстрастно като на издялан от дърво идол.
 	Когато се озова в стаята си, той се изми набързо, среса си косата, прекоси помещението и отиде до шкафа. Посегна към високия рафт, измъкна бутилка скоч, влезе в банята, глътна малко от питието, нажабури си устата и намръщен го изплю. Остави чашата с почти недокоснатото съдържание на поличката над умивалника, прибра бутилката в шкафа и слезе в салона.
 	Беше пристигнал последен. Навярно, ако бе влязъл” някой съвършено непознат, публиката би му отделила
 	повече внимание. Харлоу не беше вече популярен. Салонът бе почти препълнен. На повечето от масите седяха по четирима, тук-таме — по трима души. Само Хенри беше сам. Харлоу изкриви неволно устни, после без колебание прекоси салона и седна при него.
 	— Може ли, Хенри? — попита той.
 	— Заповядайте, мистър Харлоу. — Хенри беше олицетворение на любезността и продължи да се държи така по време на вечерята. Обсъждаше различни незначителни теми, които изобщо не интересуваха Харлоу. Интелектуалните способности на Хенри бяха ограничени и Джони доста се затрудни да поддържа разговора. И което беше още по-неприятно, налагаше му се да гледа стареца от разстояние петнайсет сантиметра, което само по себе си беше голямо изпитание за естетическия му вкус, тъй като дори отдалеч Хенри не можеше да мине за красавец. Но по всичко личеше, че старият шофьор е поласкан от вниманието му и Джони се почувства затрогнат. Шумът в салона тази вечер по-скоро наподобяваше шепот в катедрала, доста неподходящо за прекрасното удоволствие от храната, която можеше да извоюва за австрийците като готвачи най-високите награди при едно кулинарно състезание. За Харлоу, както и за всички седящи в залата гости беше ясно, че неговото присъствие ги кара да се въздържат от нормален разговор. Хенри също сведе гласа си до гробовен шепот, недоловим извън обсега на тяхната маса, и се приведе още по-близо към събеседника си. Без да го показва, Джони изпита огромно облекчение, когато вечерята свърши, тъй като отгоре на всичко устата на Хенри миришеше.
 	Дълго седя сам, сетне бавно се отправи към отново препълненото фоайе. Спря се, разколебан от пренебрежението на околните, и се огледа разсеяно. Видя Мери и Рори, а в далечния край на фоайето забеляза Макалпин, който си шушукаше с Хенри.
 	— Е? — рече Макалпин.
 	Хенри придоби самоуверено изражение.
 	— Вони като спиртна фабрика, сър. Макалпин се усмихна горчиво.
 	— Тъй като си от Глазгоу, би трябвало да си специалист по уискито. Свърши добра работа. Дължа ти извинение, Хенри.
 	Старецът наведе глава.
 	— Благодаря, мистър Макалпин.
 	Харлоу извърна глава. Не чу нито дума от разговора и не му беше нужно. Изведнъж, като човек, внезапно решил нещо, се запъти към вратата. Мери внимателно го проследи. Огледа се, за да се увери, че не я наблюдават, грабна патериците и закуцука след него. На свой ред Рори изчака десетина секунди след излизането на сестра си и бавно се отправи към изхода.
 	Пет минути по-късно Харлоу влезе в близкото кафене и седна до една празна маса, откъдето можеше да наблюдава входа. Младичката келнерка го приближи, очите й се разшириха от учудване и тя му се усмихна чаровно. Малко бяха младите хора от двата пола в Европа, които да не познават Харлоу.
 	Джони също се усмихна.
 	— Тоник и вода, моля.
 	Очите й се разшириха още повече.
 	— Извинете, господине?
 	— Тоник и вода.
 	Келнерката, която явно си развали мнението за състезателите от световния шампионат, му донесе поръчката. Той отпи, загледан към входната врата, после се намръщи, забелязал Мери, която очевидно доста разтревожена влезе в кафенето. Веднага видя Харлоу, закуцука през залата и седна до него.
 	— Здравей, Джони — поздрави го плахо тя.
 	— Признавам, че съм изненадан — очаквах другиго.
 	— Какво?
 	— Някой друг.
 	— Не разбирам. Кой…
 	— Няма значение. — Гласът на Харлоу беше рязък като думите му. — Кой те изпрати да ме шпионираш?
 	— Да те шпионирам? Теб да шпионирам? — Тя се взря в него с недоумение. — Какво, за Бога, правиш тук?
 	Харлоу остана неумолим.
 	— Сигурно знаеш какво означава думата „шпио-ниране”?
 	— О, Джони! — Големите й кафяви очи го изгледаха озадачено, в гласа й прозвуча болка. — Знаеш, че никога не бих те шпионирала.
 	Харлоу очевидно я съжали, тонът му се смекчи.
 	— Тогава защо си тук?
 	— Не се ли радваш да ме видиш?
 	— Това не е отговор. Какво правиш тук?
 	— Аз… просто минавах и…
 	— Видя ме и влезе. — Той рязко блъсна стола си назад и стана. — Почакай тук.
 	Отиде до вратата на кафенето, отвори я и надникна навън, сетне се огледа в двете посоки. Вниманието му беше привлечено от отсрещния вход, където забеляза човек, притиснат плътно до стената. Без да си дава вид, че го е забелязал, Харлоу отново влезе в кафенето, затвори вратата след себе си и се върна на мястото си.
 	— Сигурно имаш рентгенови очи — каза той. — Стъклата на витрината са матови, а ти твърдиш, че си ме видяла отвън.
 	— Добре, Джони — прозвуча уморено гласът й. — Проследих те. Безпокоя се. Много се безпокоя,
 	— Случва се с всички ни. Трябва да ме видиш на пистата понякога. — Той замълча, после внезапно запита: — Рори беше ли в хотела, когато ти излезе?
 	Тя примигна с недоумение.
 	— Да, забелязах го точно когато излизах.
 	— Видя ли те?
 	— Странен въпрос.
 	— Аз съм странен човек. Попитай когото и да е от занаята ни. Видя ли те?
 	— Ами… да, предполагам. Защо… защо толкова се притесняваш за него?
 	— Не ми се иска клетото хлапе да се скита по улиците нощем и евентуално да пипне някоя настинка. Или пък да го нападнат. — Харлоу млъкна замислено. — Освен това имам известни съмнения…
 	— О, престани, Джони! Престани! Отлично зная, че той не може да те понася, дори не иска да разговаря с теб откакто… откакто…
 	— Откакто те осакатих…
 	— О, мили Боже! — Мъката по лицето й беше неописуема. — Той ми е брат, Джони, но не споделям
 	мнението му. Какво мога да сторя… слушай, не му обръщай внимание… Ти си най-добрият човек на света, Джони Харлоу…
 	— За добротата не се плаща, Мери.
 	— Ти не си се променил. Не може ли да забравиш? Не можеш ли да му простиш? Достатъчно си разумен, дори прекалено. Освен това той е още дете. Какво може да ти стори?
 	— Ако бе видяла какви бели може да извърши едно деветгодишно момче във Виетнам с оръжие в ръцете…
 	Тя бутна стола си назад и промълви равнодушно, въпреки че в очите й блестяха сълзи:
 	— Моля те да ми простиш. Не трябваше да те безпокоя. Лека нощ, Джони.
 	Той нежно улови ръката й, а тя не направи опит да я отдръпне, а остана да седи със сковано от отчаяние лице.
 	— Не си отивай — промълви Харлоу. — Просто исках да проверя нещо.
 	— Какво?
 	— Вече няма значение. Да забравим Рори и да поговорим за теб. — Повика келнерката и поръча: — Същото, моля.
 	Мери погледна към чашата му.
 	— Какво е това? — попита тя. — Джин? Водка?
 	— Тоник и вода.
 	— О, Джони!
 	— Моля те, престани да хленчиш! — Беше невъзможно да се прецени дали наистина е разгневен. — Много добре виждам, че се безпокоиш. Позволи ми да отгатна: струва ми се, че пет са причините, които те тревожат. Рори, ти самата, баща ти, майка ти и аз. — Девойката понечи да го прекъсне, ала той й направи знак да мълчи. — Не се притеснявай за Рори и неговата неприязън към мен. Само след месец той ще мисли, че всичко е било един лош сън. После ти — и няма да отречеш, че си разтревожена за нашите — да ги наречем ли така? — отношения: те ще се подобрят, но трябва да мине време. Остават баща ти, майка ти и… е, отново аз. Прав ли съм?
 	— Отдавна не си разговарял така с мен.
 	— Значи ли това, че съм прав?
 	Тя безмълвно кимна.
 	— Що се отнася до баща ти, зная, че не изглежда добре, че е доста отслабнал. Допускам, че се тревожи за майка ти и за мен или нещо от този род.
 	— За майка ми е — промълви тя. — Откъде знаеш? 1 Смятах, че освен нас двамата с татко никой не подозира нищо.
 	— Имам чувството, че Алексис Дюнит също знае — много е близък с баща ти, обаче не съм сигурен. А за това баща ти ми каза преди повече от два месеца. Зная, че ми се доверяваше в дните, когато все още си говорехме.
 	— Моля те, Джони.
 	— Е, звучи по-добре от „О, Джони”. Независимо от случилото се, надявам се, че все още ми вярва. Моля те, не му предавай разговора ни, защото съм дал дума да не казвам на никого. Обещаваш ли?
 	— Обещавам.
 	— Баща ти не е много общителен през последните два месеца. Разбираемо е. А пък на мен не ми беше удобно да му задавам въпроси. Никакъв напредък, никаква следа, никакво известие ли няма, откакто е напуснала дома ви в Марсилия преди три месеца?
 	— Нищо, нищо. — Ако Мери беше по-слабохарак-терна, сигурно щеше да закърши ръце. — Имаше навик да се обажда всеки ден по телефона, когато не е с нас, да пише писма всяка седмица, а сега ние…
 	— Баща ти всичко ли опита?
 	— Татко е милионер. Смяташ ли, че не е положил максимални усилия?
 	— Така си и помислих. Ти се тревожиш. С какво мога да ти помогна?
 	Мери забарабани с пръсти по масата, сетне вдигна поглед към него. Очите й плуваха в сълзи.
 	— Би ли могъл да премахнеш другата причина за безпокойството му?
 	— Аз? Мери кимна.
 	*

 	Точно в този момент Макалпин се занимаваше с отстраняване на другата причина за безпокойството си. Двамата с Дюнит стояха пред вратата на една хотелска стая, Макалпин вкарваше ключ в бравата. Дюнит се огледа наоколо и каза:
 	— Едва ли на рецепцията са повярвали на думите
 	ти.
 	— Какво ме интересува? — Макалпин превъртя ключа в бравата. — Взех ключа на Джони, нали?
 	— А ако не ти го бяха дали?
 	— Щях да разбия проклетата врата. Правил съм го вече, нали?
 	Двамата влязоха, затвориха вратата след себе си и я заключиха. Без да продумат, те се заловиха методично да претърсват стаята на Харлоу, оглеждайки еднакво внимателно най-невероятните и най-вероятните места — а в една хотелска стая броят на местата, където можеш да скриеш нещо, е твърде ограничен. След три минути усилията им се увенчаха с успех, а резултатът от тяхното претърсване ги порази дълбоко. Двамата мъже мълчаливо се взираха в чекмеджето под леглото на Джони — четири пълни бутилки скоч и пета, изпита до половината. Спогледаха се слисани и Дюнит изрази чувствата им, като възкликна:
 	— Исусе!
 	Макалпин кимна. За разлика от друг път сякаш бе загубил способността си да говори. Просто не намираше никакви думи на съчувствие и разбиране. Макалпин беше изправен пред изключително неприятна дилема. Бе решил да даде на Харлоу последна възможност, а сега се сблъскваше с неопровержими доказателства, които му даваха право да извади Джони от отбора.
 	Дюнит запита:
 	— И какво ще правим сега?
 	— Ще вземем със себе си тази проклета отрова, това ще направим. — Очите на Макалпин бяха измъчени, а гласът му бе прегракнал от напрежение.
 	— Но той сигурно ще забележи. И то веднага. От това, което знаем за него сега, първото, което ще стори с връщането си, е да се насочи към най-близката бутилка.
 	— По дяволите, хич не ме е грижа какво ще забележи или ще направи! Освен това какво може да каже? Няма да се втурне към рецепцията и да изкрещи: „Аз съм Джони Харлоу. Някой току-що е откраднал пет бутилки скоч от стаята ми!” Нищо няма да каже или да направи.
 	— Прав си. Но все пак ще знае, че бутилките ги няма. Какво ще си помисли?
 	— Повтарям: не ме е грижа, какво ще си помисли този млад алкохолик! Освен това няма доказателства. Ако ние сме взели бутилките, той ще очаква да вдигнем скандал. А това няма да стане. Няма да споменем нито дума - засега. Би могъл да е някой крадец, представил се за член на екипа; това няма да е първият подобен случай.
 	— Значи нашето птиченце няма да пропее?
 	— Точно така! По дяволите! Да го вземат мътните дано!
 	*

 	— Прекалено късно е, скъпа Мери — каза Харлоу. — Не мога вече да се състезавам. Джони Харлоу е свършен човек. Питай когото искаш.
 	— Нямам предвид това и ти го знаеш. Става дума за пиенето ти.
 	— Аз? Да пия? — Лицето на Харлоу беше невъзмутимо както винаги. — Кой го казва?
 	— Всички.
 	— Значи лъжат.
 	Думите му показаха, че смята разговора за приключен. По лицето на Мери се стичаха сълзи и капеха на скута й. Харлоу се престори, че не ги забелязва. След малко девойката въздъхна и рече тихо:
 	— Предавам се. Глупаво беше да се опитвам. Джони, ще дойдеш ли на приема на кмета довечера?
 	— Не.
 	— Мислех си, че ще поискаш да ме заведеш. Моля те.
 	— И да те превърна в мъченица? Не.
 	— Защо не дойдеш? Другите пилоти ще бъдат там.
 	— Вече не съм техен колега. Аз съм Джони Харлоу — парият, отхвърленият. Имам деликатен и чувствителен характер и не ми харесва, когато не разговарят с мен.
 	Мери сложи ръцете си върху неговите.
 	— Аз ще говоря с теб, Джони, знаеш, че винаги ще го правя.
 	— Зная. — В думите на Джони прозвуча горчива ирония. — Осакатявам те за цял живот, а ти продължаваш да ме обичаш. Стой настрани от мен, Мери. Аз съм като отрова.
 	— Има отрови, които мога да понеса с удоволствие. Харлоу й стисна ръката и стана.
 	— Хайде. Трябва да се облечеш за вечерята. Ще се видим в хотела.
 	Излязоха от кафенето — хванала младия мъж под ръка; Мери се подпираше на едната патерица, другата носеше Харлоу. Той забави крачка, за да се нагоди към куцукането на момичето. Докато се отдалечаваха бавно нагоре по улицата, Рори Макалпин излезе от сянката на входната врата срещу кафенето. Студеният нощен въздух го накара несъзнателно да потръпне, но по лицето му бе изписано задоволство. Рори мислеше за по-приятни неща от температурата на въздуха. Пресече улицата, следвайки Харлоу и Мери на дискретно разстояние, докато стигна до първата пресечка. Зави вдясно и се затича.
 	Когато пристигна обратно в хотела, вече не трепереше, а се потеше обилно, тъй като не беше престанал да тича през целия път. Забави крачка, докато прекосяваше фоайето и изкачваше стълбите, пристегна вратовръзката си, приглади си косата, остана известно време пред огледалото да упражни тъжното и предано изражение на лицето си, докато го счете за правдоподобно, после се запъти към стаята на баща си. Почука, дочу в отгсзор някакво неясно мънкане и влезе.
 	Апартаментът на Джеймс Макалпин беше несъмнено най-хубавият в хотела. Като милионер, той можеше
 	да си позволи най-голям лукс и да му се наслаждава. Но в момента Макалпин имаше вид на човек, който не се интересува от заобикалящия го комфорт. По-скоро изглеждаше безкрайно загрижен, но се сепна и бавно вдигна очи, когато синът му затвори вратата след себе си.
 	— Е, момчето ми, какво има? Не можеш ги да почакаш до утре?
 	— Не, татко, не мога.
 	— Казвай тогава — виждаш, че съм зает.
 	— Да, татко, зная. — Изражението на огорчение и преданост по лицето на Рори не се промени. — Но има нещо, което чувствам, че трябва да ти кажа. — Поколеба се, сякаш изпитваше неудобство от думите си. — Отнася се за Джони Харлоу, татко.
 	— Всичко, което имаш да казваш за Харлг, ще приема с най-големи резерви. — Въпреки тези думи набръчканото лице на Макалпин изрази известен интерес. — Всички знаем какво е мнението ти за Харлоу.
 	— Да, татко. Помислих си го, преди да те обезпокоя. — Рори отново се поколеба. — Знаеш какво говорят за Джони Харлоу, нали, татко? Историите, които се разправят за пиянството му?
 	— Е-е? — Гласът на Макалпин беше напълно безизразен. С голямо усилие Рори успя да запази опечаленото си изражение — щеше да му бъде много по-трудно, отколкото очакваше.
 	— Вярно е. Имам предвид пиенето. Тази вечер го видях в една кръчма.
 	— Благодаря ти, Рори, можеш да си вървиш. — Баща му замълча. — И ти ли беше там?
 	— Аз ли? Не, бях отвън. Но го видях.
 	— Шпионираше ли, момче?
 	— Просто минавах оттам — рязко отвърна Рори. Макалпин му махна с ръка, че е свободен. Рори
 	тръгна към вратата, после пак се обърна към баща си.
 	— Може да мразя Джони Харлоу. Но обичаг: Мери. Обичам я повече от всичко на света. — Макалпин кимна: знаеше, че това е вярно. — Не искам никтй да и причини болка. Затова дойдох да те видя и да ти кажа. Тя беше в кръчмата с Харлоу.
 	- Какво? — Лицето на Макалпин внезапно помрачня от гняв.
 	Убий ме, ако не е истина.
 	— Сигурен ли си?
 	- Да, татко. Разбира се, че съм сигурен.
 	- Не се съмнявам — изрече механично Макалпин. Гнезлият му поглед се смекчи. — Просто не мога да го възприема. — Не забравяй, че не обичам шпионирането.
 	- Не го шпионирах, татко. — Рори изглеждаше искрено обиден. — Беше детективско проследяване в името на добрата репутация на екипа на „Коронадо”…
 	Макалпин вдигна ръка да възпре изблика на думи и въздъхна тежко.
 	— Добре, добре, целомъдрено зверче такова. Повикай Мери, бе да й казваш нищо.
 	След пет минути дъщеря му влезе в стаята; изглеждаше едновременно загрижена и предизвикателна.
 	— Кой ти го каза? — попита тя.
 	— Няма значение! Вярно ли е?
 	— Аз съм на двайсет и две години, татко. — Беше напълно спокойна. — Не съм длъжна да ти отговарям. Мога сама да се грижа за себе си.
 	— Можеш ли? Ами ако реша да те изхвърля от екипа на „Коронадо”? Не разполагаш с пари и няма да получиш нищо, докато умра. Сега нямаш и майка — поне майка, при която да отидеш. Нямаш никаква специалност. Кой ще наеме сакато момиче без професия?
 
 	— Бих искала да ми кажеш тези ужасни неща пред Джочи Харлоу.
 	— Може би ще се изненадаш, но няма да ме изплашиш. На твоята възраст и аз бях така независим и се отнасях с пренебрежение към родителския авторитет. — Тай замълча и любопитно запита: — Да не би да си влюбена в това приятелче?
 	— Той не е приятелче. Той е Джони Харлоу.. — Макалпин повдигна вежди, когато тя повиши глас. — Колкото до твоя въпрос, не ми ли е позволено да имам интимни тайни?
 	— Добре, добре — въздъхна Макалпин. — Сключваме сделка. Ако отговориш на въпросите ми, ще ти кажа защо ги задавам. Съгласна ли си?
 	Тя кимна.
 	— Чудесно. Вярно ли е, или не?
 	— Ако твоите шпиони са сигурни във фактите си, татко, защо си правиш труда да ме питаш?
 	— Дръж си езика. — Споменаването на шпионите бе засегнало силно Макалпин.
 	— Държа да се извиниш за грубия си тон!
 	— Господи! — Макалпин погледна дъщеря си с удивление, отчасти раздразнен и същевременно възхитен. — Ти наистина си моя дъщеря. Извинявам се. Той пиеше ли?
 	— Да.
 	— Какво пиеше?
 	— Не зная. Беше нещо бистро. Каза, че било тоник и вода.
 	— И ти ходиш с такъв лъжец? Тоник и обикновена вода! Стой далеч от него, Мери. Ако ли не, връщаш се у дома в Марсилия.
 	— Защо, татко? Защо? Защо?
 	— Защото Бог знае, че си имам достатъчно главоболия, та да оставя дъщеря си да се обвързв-а с един алкохолик, който ще се провали.
 	— Джони? Алкохолик? Виж, татко, зная, че си пийва…
 	Макалпин й направи знак да замълчи и вдигна телефона.
 	— Тук Макалпин. Бихте ли помолили мистър Дю-нит да дойде при мен? Да. Сега. — Остави слушалката.— Обещах да ти кажа защо задавам тези въпроси. Не исках това. Но ще го сторя.
 	Дюнит влезе и затвори вратата. Имаше вид на човек, който се страхува от онова, което ще се случи. След като го накара да седне, Макалпин каза:
 	— Ще й разкажеш ли, Алексис, моля те? Дюнит се навъси още повече.
 	— Налага ли се, Джеймс?
 	— Боя се, че да. Тя никога не би ми повярвала, ако аз й кажа какво намерихме в стаята на Джони.
 	Мери изгледа двамата поред с недоумение и попита:
 	— Претърсвали сте стаята на Джони? Дюнит си пое дълбоко дъх.
 	— С основание, Мери, и слава Богу, че го сторихме. Аз самият още не мога да повярвам. Намерихме пет бутилки скоч, скрити под леглото му. Едната пълна до половината.
 	Мери ги изгледа слисано. Явно им беше повярвала. Когато Макалпин проговори отново, тонът му бе съчувствен:
 	— Съжалявам. Всички, знаем колко си привързана към него. Впрочем ние прибрахме бутилките. ,
 	— Прибрали сте бутилките? — Гласът й прозвуча глухо и недоумяващо. — Но той ще узнае. Ще съобщи за кражбата. Ще се намеси полицията. Ще снемат отпечатъци от пръсти… вашите отпечатъци. После…
 	Макалпин я прекъсна:
 	— Можеш ли да си представиш Джони Харлоу да признае пред някого, че е имал пет бутилки скоч в стаята си? Иди да се облечеш, момиче. Трябва да тръгнем за този отвратителен прием след двайсет минути — както изглежда, без твоя безценен Джони.
 	Тя остана седнала със спокойно, безизразно лице и немигащи очи, приковани в Макалпин. След малко изражението й се смекчи и тя се усмихна:
 	— Съжалявам. Беше съвсем неочаквано.
 	Дюнит учтиво й отвори вратата. Двамата мъже гледаха дълго след нея с болка в очите.
 	ГЛАВА ПЕТА
 	За международната група автомобилни пилоти за Голямата награда, както и за сезонните туристи навсякъде хотелът е просто място за спане и за хранене, спирка преди следващото състезание. Новоизграденият хотел „Чесни” в предградията на Монца обаче може с основание да претендира, че е изключение от правилото. Великолепно проектиран и построен, разкошно озеленен; с просторни стаи и безупречно подбрана мебелировка, луксозни бани и фантастично извити балкони; с отлична кухня и първокласно обслужване, той напомняше приказен източен палат за хора с дебели портфейли.
 	Навярно хотел „Чесни” някой ден щеше да се утвърди като един от най-добрите в света, но тепьрва трябваше да си създава клиентела, реноме и традиции, за което бе необходима голяма реклама — еднакво нужна както за луксозните хотели, така и за павилионите за хот-дог. Никой спорт няма толкова многобройни почитатели по света и точно това имаше предвид ръководството на състезанието, което счете за разумно да настани главните екипи от автомобилни пилоти в този прекрасен дворец срещу абсурдно ниски цени, по време на италианското автомобилно рали за Голямата награда. Състезателите пропуснаха да се възползват от съблазнителната покана. Изобщо не ги беше грижа за философските и психологическите мотиви на ръководството — всичко, което знаеха,и всичко, от което се интересуваха, беше, че хотел „Чесни” е много по-луксозен и по-евтин от няколкото австрийски хотела, които с облекчение бяха напуснали само преди дванайсет дни.
 	По всяка вероятност следващата година нямаше да ги допуснат да спят дори натъпкани по шест души в стая в сутерена, но това щеше да стане едва следващата година.
 	Тази петъчна вечер на късния август беше хладна, но климатичната инсталация във фоайето на хотел „Чесни” работеше на пълни обороти и понижаваше още повече температурата. Едва ли имаше нужда от нея, но престижът на този преуспяващ символ на охолството го изискваше. Управата бе загрижена за престижа до маниакалност: климатичната инсталация си оставаше включена. Явно възнамеряваха хотелът да стане предпочитано убежище, когато слънцето се издигне високо и започне да напича.
 	Седнали един до друг, но почти скрити в огромните, тапицирани с кадифе фотьойли, в които по-скоро се излягаха, отколкото седяха, Макалпин и Дюнит не се интересуваха от температурата на въздуха. Двамата почти не говореха, имаха вид на хора, които не се трогват от луксозната обстановка. Дюнит се размърда и рече:
 	— Нашият скиталец позакъсня тази вечер.
 	— Има оправдание — отвърна Макалпин. — Поне така се надявам. Знаеш, че винаги е бил съзнателен в работата си. Искаше да направи още няколко обиколки, за да регулира окачването и скоростните предавки на новата си кола.
 	Дюнит каза навъсено:
 	— Предполагам, че е невъзможно да я отстъпи на Тракия?
 	— Абсолютно невъзможно, Дюнит, и ти го знаеш. Всемогъщият закон на протокола. Джони е не само №1 на „Коронадо”, а и в света. Нашите скъпи спонсори, без които не бихме могли да работим нормално — е, може би бих могъл, но проклет да съм, ако заложа сам толкова много пари, — са чувствителни хора. Единствената причина да изписват имената на проклетите си стоки по нашите коли е надеждата, че публиката ще започне да ги купува. Не са благодетели на състезанията, а само случайността ги прави такива: просто си правят реклама. Деветдесет и девет процента от пазара
 	им са извън автомобилния свят и те не дават пет пари, какво става на пистата. Интересува ги само това, което вярват. А те вярват, че Харлоу все още е над всички. Затова той получава най-добрата и най-новата кола. В противен случай публиката губи доверие в Харлоу, в „Коронадо” и в рекламите.
 	— Е, добре. Може би чудесата още не са свършили. В края на краищата не са го забелязали да пие алкохол през последните дванайсет дни. А до италианската Голяма награда остават само четирийсет и осем часа.
 	— Тогава за какво са му били онези две бутилки скоч, които измъкна от стаята му само преди два часа?
 	— Бих казал, че е изпитвал моралната си устойчивост, но не мисля, че ще ми повярваш.
 	— Ти вярваш ли си?
 	— Честно казано, Джеймс, не. — Дюнит мрачно замълча, сетне попита: — Някакви вести от агентите ти на юг, Джеймс?
 	— Никакви. Боя се, Алексис, че съм на прага на отчаянието. Изминаха четиринайсет седмици от изчезването на Мари. Изобщо не мога да си го обясня. Да беше нещастен случай, щях да науча. Да беше нечестна игра, сигурно щяха да ми съобщят. Ако беше отвличане за откуп… е, това е смешно — разбира се, че щях да узная. Просто тя изчезна. Нещастен случай, катастрофа… не зная.
 	— Толкова често сме си говорили за амнезия.
 	— И все пак продължавам да твърдя, дори с риск да стана досаден, че изключително добре познавам Мари Макалпин. Каквито и умствени затруднения да има, не може да изчезне задълго, без да я открият.
 	— Зная. И Мери го изживява много тежко, нали?
 	— Особено през последните дванайсет дни. Мисля за Харлоу. Алексис, ние й разбихме сърцето. Всъщност вината изцяло е моя. Аз й причиних мъка в Австрия. Ако знаех колко далеч е стигнала… но нямах друг избор.
 	— Ще я заведеш ли на приема довечера?
 	— Да. Настоях да дойде. Казах си, че тя има нужда от малко разнообразие — или може би се опитвам да успокоя съвестта си? Може би отново греша.
 	— Струва ми се, че нашият приятел Харлоу има голяма вина. И това май е последната му възможност, а, Джеймс? Още едно лудо каране, още един провал или повече пиене и — край! Така ли е?
 	— Точно така. — Макалпин кимна по посока на въртящата се врата. — Мисля, че сега е моментът да му го кажем.
 	Дюнит проследи погледа му. Харлоу тъкмо влизаше през входа от карарски мрамор. Беше облечен в обичайния си безукорно бял състезателен комбинезон. Младо и хубавичко момиче му се усмихна от рецепцията, когато той мина покрай нея. Харлоу я изгледа с безразличие, усмивката замръзна на устните му и той пристъпи в облицованото с мрамор фоайе. При появяването му разговорите замряха, все едно че бе влязъл някакъв бог. Харлоу сякаш не забелязваше присъстващите, въпреки че проницателните му очи не пропускаха нищо. Без да покаже, че ги е забелязал, той се насочи към Макалпин и Дюнит. Макалпин каза:
 	— Никакъв скоч или мента, това е сигурно. Иначе щеше да бяга от мен като от чума.
 	Харлоу спря пред тях и изрече без намек за ирония или сарказъм:
 	— Радвате се на прекрасния залез, а, господа?
 	— Може така да се каже — му отвърна Макалпин. — Ще се зарадваме още повече, ако ни съобщиш как е новото коронадо.
 	— Влиза във форма. Джейкъбсън — като никога — е съгласен с мен, че е необходима малка корекция на скоростите и задното окачване. Ще бъде готова за неделя.
 	— Значи нямаш оплаквания?
 	— Не. Колата е чудесна. Най-доброто коронадо досега. И е страшно бърза.
 	— Каква скорост развива?
 	— Още не съм установил. Но на последните две обиколки изравних рекорда на пистата.
 	— Добре, добре. — Макалпин погледна часовника си. — По-добре побързай. След половин час трябва да тръгваме за приема.
 	— Уморен съм. Смятам да взема душ, да поспя два
 	часа и после да вечерям. Дошъл съм тук за Голямата награда, не да се движа из висшето общество.
 	— Категорично ли отказваш да дойдеш?
 	— Миналия път също отказах. Става ми навик.
 	— Знаеш, че е задължително.
 	— За мен задължение и принуда са едно и също.
 	— Тази вечер ще присъстват няколко твърде влиятелни личности, които идват специално, за да се запознаят с теб.
 	— Зная.
 	Макалпин замълча, сетне продължи:
 	— Откъде го научи? Само Алексис и аз го знаем.
 	— Мери ми каза. — Харлоу се обърна и се отдалечи.
 	— Ех! — Дюнит стисна плътно устни. — Нахално младо копеле. Идва, за да ни каже, че е изравнил рекорда за една обиколка, дори без да се е опитвал. Работата е там, че му вярвам. Затова дойде при нас, нали?
 	— Най-вече, за да се изфука, че все още е най-добрият в професията. Сякаш искаше да каже: майната му на шибания ти прием. И да ми съобщи, че ще разговаря с Мери независимо дали това ми се харесва, или не. Освен това явно държеше да разбера, че Мери няма тайни от него. Къде е проклетата ми дъщеря?
 	— Любопитно ми е дали…
 	— Какво?
 	— Дали имаш смелост да й причиниш повторно болка.
 	Макалпин въздъхна и потъна още по-дълбоко във фотьойла.
 	— Предполагам, че си прав, Алексис, допускам, че си прав. Повярвай ми, изпитвам непреодолимото желание да набия тези празноглави младоци.
 	*

 	Облечен в бяла хавлия, Харлоу излезе от банята, отиде до гардероба и го отвори. Извади оттам чист костюм, после се присегна към горния рафт. Явно не намери, каквото очакваше, и повдигна вежди. Претърси
 	съседния шкаф със същия отрицателен резултат. Застана насред стаята замислен, после се усмихна широко и промълви:
 	— Аха, ето ги пак. Хитри дяволи.
 	Но усмивката му беше невесела. Повдигна дюшека и измъкна малка плоска бутилка скоч, огледа я и я върна на мястото й. После влезе в банята, вдигна капака на казанчето на тоалетната, извади бутилка малцово уиски, провери нивото на течността — тя беше три четвърти Пълна, върна я в казанчето и отново го покри с капака, като го остави леко изместен. Върне се е спалнята, облече светлосив костюм и тъкмо си наместваше вратовръзката, когато дочу рева на мощен двигател. Загаси лампите, дръпна пердето, отвори прозореца и предпазливо надникна навън.
 	Голям автобус бе паркиран встрани от входа на хотела и шофьори, мениджъри, старши механици и журналисти, тръгнали за официалния прием, се настаняваха в него. Харлоу ги проследи с поглед и със задоволство установи, че тези, чието отсъствие тази вечер считаше за особено наложително и желателно, са сред тях — Дюнит, Тракия, Нойбауер, Джейкъбсън и Макалпин. Последният подкрепяше Мери, която, бледа и съкрушена, бе увиснала на ръката му. Вратата се затвори, автобусът потегли и изчезна в тъмнината.
 	Пет минути по-късно Харлоу спокойно се приближи до рецепцията. Там стоеше хубавичката девойка, която бе пренебрегнал на влизане. Усмихна й се широко — ако можеха да го видят, колегите му просто не биха повярвали — и тя, възстановявайки се бързо от шока при вида на промененото му лице, отвърна на усмивката му, като се изчерви леко, приятно развълнувана. За външните хора Харлоу още беше № 1 в света.
 	— Добър вечер — поздрави я състезателят.
 	— Добър вечер, мистър Харлоу. — Усмивката й помръкна. — Боя се, че току-що изпуснахте автобуса.
 	— Имам собствен транспорт. Усмивката й пак се върна.
 	— Разбира се, мистър Харлоу. Колко съм глупава. Вашето червено ферари. Мога ли да ви помогна с нещо?
 	— Да, интересувам се в кои стаи са настанени Макалпин, Нойбауер, Тракия и Джейкъбсън.
 	— Ще ви съобщя, мистър Харлоу. Но се страхувам, че господата току-що излязоха.
 	— Зная. Нарочно ги изчаках
 	— Не ви разбирам, сър.
 	— Просто искам да им мушна нещо под вратите. Стар обичай преди състезания.
 	— Вие. състезателите, с вашите шеги! — почти сигурно до тази вечер не беше виждала автомобилен състезател, но това не й попречи да се престори, че го е разбрала. — Номерата, които искате, са 202, 20с. 204 и 206.
 	— По реда на имената, които ви дадох?
 	— Да, сър.
 	— Благодаря. - Харлоу допря пръст до устните си. — И нито дума на никого, нали?
 	— Разбира се, мистър Харлоу. — Тя му се усмихна заговорнически. Харлоу от опит знаеше, че момичето ще говори месеци наред за кратката им среща.
 	Той се върна в стаята си и извади от шкафа фин юва камера. Развъртя я отзад, свали платката и изл . кна миниатюрен фотоапарат, не по-голям от пакет цигари. Мушна го в джоба си, отново постави платката, върна камерата в куфара и огледа замислено малкия брезентов сак с инструменти. Тази нощ нямаше да се нукдае от тях: знаеше, че там, където отива, ще намери bci чки необходими инструменти и фенерчета. Взе сака със себе си и излезе от стаята.
 	Тръгна по коридора към № 202 — стаята на Макалтин. За разлика от Макалпин Харлоу не трябвас да рибягва до непочтени средства, за да получи резервни лючове — самият той имаше чудесна колекция от тях. Подбра няколко, изпробва ги и на четвъртия вратата се отвори. Влезе в стаята и превъртя ключа след себе си.
 	Като остави брезентовия сак на най-високата фактически недосегаема лавица в стенния гардероб. Хар-оу се залови внимателно да претърсва стаята. Нищо не убягваше от погледа му — дрехите на Макалпин, гардеробите, шкафовете, куфарите. Накрая попадна на някакво куфарче, заключено със сложни брави. Но Харлоу успя да се справи с тях и отварянето на куфарчето не го затрудни.
 	Вътре имаше куп документи: фактури, разписки, чекови книжки и договори; собственикът на екипа на „Коронадо” беше и счетоводител. Харлоу набързо ги провери и вниманието му беше привлечено от привързаното с ластиче снопче просрочени чекови книжки. Огледа ги набързо, спря и се ззря в първите няколко страници на една от тях, където всички плащания бяха сумирани. Проучи ги внимателно, поклати глава с явно недоумение, сви устни и подсвирна. Извади миниатюрния си фотоапарат и засне по два пъти всяка страница. Когато свърши, върна всичко на мястото му и излезе.
 	Коридорът беше пуст. Харлоу пристъпи към № 204 — стаята на Тракия — и я отвори със същия ключ както вратата на Макалпин: бравите в хотелите почти не се различават. Всъщност той използваше шперц.
 	Тъй като Тракия имаше значително по-малко вещи от Макалпин, претърсването беше по-бързо. Харлоу попадна на друго, по-малко куфарче, отварянето на което също не го затрудни особено. Вътре имаше малко книжа, които не представляваха интерес с изключение на едно тънко тефтерче, подвързано в черно и червено, което, изглежда, беше списък с адреси. Всеки адрес — ако наистина бяха такива — бе обозначен с една буква, последвана от един-два реда неразгадаеми знаци, които може би не означаваха нищо. Харлоу се поколеба, сви рамене, извади фотоапарата и засне страниците. Остави стаята на Тракия в същия безукорен ред, както тази на Макалпин.
 	Две минути по-късно, в № 208, седнал на леглото на Нойбауер с куфарче в скута си, Харлоу не се поколеба нито за миг. Миниатюрният му фотоапарат щракаше припряно: тънкото тефтерче в черно-червено беше същото като онова, което бе намерил сред вещите на Тракия.
 	Сетне се прехвърли в последния от четирите си обекта - стаята на Джейкъбсън. Явно механикът беше или по-небрежен, или по-неопитен от Нойбауер и Тракия. Имаше две банкови книжки и когато ги разтвори, Харлоу замръзна от изненада. От тях ставаше ясно, че
 	спестяванията на Джейкъбсън превишават поне двайсет пъти нормалните доходи на главен механик. В една от книжките имаше списък с адреси на чист английски език, пръснати из цяла Европа. Всички тези подробности Харлоу старателно регистрира с малкия си фотоапарат. Върна книжката в куфарчето, а куфарчето — на мястото му и вече се канеше да излезе, когато дочу приближаващи стъпки по коридора. Спря нерешително, когато стъпките затихнаха пред вратата. Извади носна кърпичка от джоба си и се приготви да я използва като маска, когато в бравата се завъртя ключ. Той едва успя да се скрие в гардероба и безшумно да затвори вратичката след себе си, когато някой влезе в стаята.
 	Мястото, където се спотайваше Харлоу, тънеше в пълен мрак. Той чуваше, че някой се движи из стаята, но не можеше да го види. Изглежда, непознатият също претърсваше наоколо. Действайки по интуиция, Харлоу нагласи кърпата върху лицето си като маска.
 	Той отвори вратата на гардероба и пред очите му се откри гледката на една едра камериерка на средна възраст, която държеше възглавница в ръце — очевидно оправяше леглото за през нощта. Тя на свой ред се изправи срещу зловещата призрачна фигура на мъж с бяла маска на лицето. Очите на камериерката се изцъклиха от страх. Беззвучно тя се олюля и бавно се свлече на пода. Харлоу пристъпи към нея, улови я, преди да е паднала върху мраморната настилка, и внимателно я положи на пода, като пъхна под нея възглавницата. Бързо затвори вратата на стаята, свали си кърпата и се залови да изтрие с нея всички предмети, които бе докосвал, включително капака и дръжката на куфарчето. Накрая свали телефонната слушалка от вилката и я остави на масата. Излезе, като притвори вратата след себе си, без да я заключва.
 	Мина бързо по коридора, спусна се спокойно по тълбите, приближи се до бара и си поръча едно питие, арманът го погледна изумено.
 	— Какво казахте, сър?
 	— Двоен джин с тоник.
 	— Да, мистър Харлоу. Разбира се, мистър Харлоу. С цялото професионално равнодушие, на което бе
 	способен, барманът приготви напитката; Харлоу се настани на маса до стената, скрита между две растения в саксии, и се огледа наоколо. Забеляза нещо необикновено на рецепцията, където телефонистката показваше нарастващи признаци на раздразнение. Една лампичка на таблото непрестанно светваше и угасваше и тя очевидно не успяваше да се свърже с въпросния номер. Накрая, явно отчаяна, телефонистката повика едно пиколо и му прошепна нещо. Момчето кимна и прекоси фоайето с величествена походка, отговаряща на рекламираната спокойна атмосфера в хотел „Чесни”.
 	Когато се върна, походката му едва ли можеше да се нарече величествена. Тичешком прекоси фоайето и зашепна припряно на телефонистката. Тя напусна мястото си и само секунда по-късно една твърде важна личност — самият управител на хотела — се появи и забърза през фоайето. Харлоу изчака търпеливо, като се преструваше, че отпива от питието си. Знаеше, че повечето от посетителите тайно го наблюдават, ала това изобщо не го засягаше. Едва ли можеха да разберат, че не пие обикновена лимонада или тоник с вода. Барманът, разбира се, знаеше истината. Беше абсолютно сигурно, че първото, което Макалпин ще стори след завръщането си, е да пита каква е сметката на Джони Харлоу в бара, под твърде убедителния претекст, че е немислимо шампионът сам да плаща каквото и да било.
 	Управителят се появи отново, движейки се с непо-добаваща за длъжността му бързина; стигна до рецепцията и сграбчи телефона. Посетителите в бара притихнаха в очакване. Цялото им внимание се прехвърли от Харлоу върху рецепцията и Джони мигновено се възползва от това, за да излее съдържанието на чашата си в една от саксиите. Стана и закрачи към фоайето, сякаш се насочваше към въртящата се входна врата. Когато мина покрай управителя, Харлоу забави крачка.
 	— Неприятности ли? — попита съчувствено той.
 	— Голяма неприятност, мистър Харлоу. Много голяма. — Управителят държеше слушалката на ухото си, очевидно изчаквайки някакво обаждане, но все пак показваше, че е поласкан от вниманието на прочутия
 	състезател. — Крадци! Убийци! Една от нашите каме-иерки е била брутално нападната.
 	— Милостиви Боже! Къде?
 	— В стаята на мистър Джейкъбсън.
 	— Джейкъбсън? Но той е само главен механик. Сигурно няма нищо ценно за крадене.
 	— Да. Съвсем ясно е, мистър Харлоу. Но крадецът не е знаел, нали?
 	Харлоу каза разтревожен:
 	— Надявам се, че камериерката ще познае нападателя.
 	— Невъзможно. Спомня си само, че бил някакъв маскиран гигант — изскочил от гардероба и я нападнал. Казва, че носел тояга. — Той закри с ръка слушалката. — Извинете ме. Полицията идва.
 	Харлоу се обърна, въздъхна с облекчение, мина през въртящата се врата, зави надясно, влезе отново в хотела през една от страничните врати и се отправи към стаята си. Извади лентата от миниатюрния фотоапарат, постави нова — или такава, която приличаше на нова, — разви капака на кинокамерата си, пъхна вътре миниатюрния фотоапарат и отново постави капака, като направи нарочно няколко драскотини. Оригиналната лента сложи в плик, надписа го с името си и номера на “таята, отнесе го на рецепцията, където, изглежда, първоначалната паника беше преминала, помоли да го поставят в сейфа и се върна в стаята си.
 	Час по-късно, заменил състезателния комбинезон с тъмносиньо вълнено поло и кожено яке, Харлоу седеше на ръба на леглото си и чакаше. За втори път тази нощ чу звука на мощен дизелов двигател на улицата. Отново загаси светлината, дръпна пердетата, отвори прозореца и погледна навън. Компанията се връщаше от приема. Той притвори завесите, светна, извади плоската бутилка скоч изпод дюшека, отпи глътка, нажабури си устата и излезе.
 	Когато слезе по стълбището, групата влизаше във фоайето. Уловила баща си под ръка, Мери се подпираше само на една патерица, но когато Макалпин видя състезателя, помоли Дюнит да подкрепи момичето.
 	Мери изгледа Харлоу кротко и настойчиво, но лицето й бе безизразно.
 	Харлоу се опита да ги заобиколи, обаче Макалпин му препречи пътя.
 	— Кметът беше много разочарован от отсъствието ти — укори го той.
 	Думите на Харлоу показаха, че изобщо не го е грижа за реакцията на кмета:
 	— Бас държа, че е бил единственият!
 	— Не си забравил, че сутринта трябва да направиш няколко тренировъчни обиколки, нали?
 	— Аз съм човекът, който трябва да ги направи. Нима мислиш, че ще забравя? — Опита се да се измъкне, до Макалпин отново му попречи.
 	— Къде отиваш? — попита той.
 	— Излизам.
 	— Забранявам ти…
 	— Не можете да ми забраните нещо, което не влиза в договора ми.
 	Сетне му обърна гръб. Дюнит погледна към Макалпин и подсмъркна.
 	— Атмосферата се нажежава, а?
 	— Нещо сме пропуснали — отвърна Макалпин. — По-добре да отидем и да проверим. Мери последователно ги изгледа.
 	— Значи вече сте претърсвали стаята му, докато е бил на пистата. И щом му видите гърба, имате намерение пак да го сторите. Отвратително. Направо гадно. Не се различавате от обикновените крадци. — Тя отдръпна ръката си от Дюнит. — Оставете ме. Сама ще се кача до стаята си.
 	Двамата се загледаха след нея, докато куцукаше през фоайето. Дюнит каза със съжаление:
 	— Като се вземат предвид възможните последствия, реакцията на Мери ми се струва доста неразумна.
 	— Такава е любовта — въздъхна Макалпин. — Уви, такава е любовта.
 	Когато слезе по стъпалата пред хотела, Харлоу мина край Нойбауер и Тракия. Макар че отношенията им си оставаха вежливо официални, той не ги заговори, ьато че не ги беше забелязал. Двамата се обърнаха и го изгледаха. Той крачеше наперено и малко вдървено, подобно на леко пийналите, които полагат усилия, за да се движат по права линия. Усетил погледите им, Харлоу едва забележимо и напълно съзнателно залитна, бързо се изправи и пак пое наперено напред. Нойбауер и Тракия размениха погледи и кимнаха. Нойбауер влезе в хотела, а Тракия тръгна след Харлоу.
 	Топлият допреди малко нощен въздух бе почнал изведнъж да захладнява, започна да ръми дъжд. Това улесняваше Тракия. Градските жители изпитваха неприязън и към най-леката влажност на въздуха и макар че хотел „Чесни” бе разположен в предградията на Монца, и тук важеше същият принцип — с първите капки дъжд улиците бързо опустяваха. Опасността да загуби Харлоу сред тълпата се свеждаше до нула. Дъждът непрестанно се усилваше, докато накрая Тракия следваше Харлоу по почти пустите улици. Това естествено увеличаваше опасността Джони да открие, че го следят, ако му хрумнеше да хвърли поглед назал, но скоро стана очевидно, че той не възнамерява да се обръща — имаше решителния вид на човек, тръгнал към определена цел и през ум не му минаваше да се озърта. Тракия долови това и продължи да се движи на десетина метра след него.
 	Поведението на Харлоу ставаше все по-странно. Вече не вървеше по права линия и се олюляваше. Внезапно залитна към някаква витрина, в която за миг се отрази изкривеното му лице с притворени очи. Изправи се и решително продължи пътя си, въпреки че краката му се преплитаха. Тракия се приближи още повече, лицето му изразяваше смесица от удивление, презрение и отвращение; това му чувство се задълбочи още повече, когато
 	Харлоу, чието състояние видимо се влошаваше, със залитане сви в съседната улица.
 	Когато изчезна от полезрението на Тракия, Харлоу моментално престана да залита и побърза да се скрие в първия тъмен вход зад ъгъла. От задния си джоб измъкна предмет, необичаен за автомобилните състезатели — кожена палка с ремък за китката. Той нави ремъка около китката си и зачака.
 	Не му се наложи да чака дълго. Когато Тракия зави зад ъгъла, презрението на лицето му се смени с учудване, като видя, че зле осветената улица пред него е празна. Разтревожен, той ускори крачка и след десетина стъпки мина край тъмния вход, където се спотайваше Харлоу.
 	Състезателят от „Формула 1” трябва да притежава бързл, синхронизирани реакции и остро зрение, а Харлоу ги имаше в излишък. Замахна и стовари палката върху главата на италианеца. След удара Тракия мигновено изгуби съзнание. Без дори да го погледне, Харлоу прекрачи проснатото тяло и се отдалечи в посоката, откъдето беше дошъл. След около двеста метра сви вляво и почти веднага се озова в транспортния паркинг. Изглеждаше почти невероятно Тракия да го проследи, когато се свести.
 	Харлоу се насочи към най-близкия транспортьор. Въпреки дъжда и мрака името, изписано с големи златни букви, ясно се различаваше: „Коронадо”. Отключи вратата, влезе вътре и запали осветлението — лампите бяха много мощни, за да улесняват механиците, работещи по деликатните машини. Нямаше нужда да се крие; едва ли някой би оспорил правото на Джони Харлоу да влиза в собствения си транспортьор. Все пак той взе предпазни мерки: заключи вратата и остави ключа в бравата, за да не може да се отвори отвън. Грижливо замаскира прозореца с парче плат и едва тогава се насочи към рафта с инструментите и избра тези, които му трябваха.
 	За втори път Макалпин и Дюнит тайно влизаха в стаята на Харлоу и не се чувстваха особено щастливи: не поради взлома, а от това, което бяха намерили там. Двамата стояха в банята. Дюнит придържаше капака на казанчето, докато Макалпин извади бутилка с малцово уиски. Спогледаха се, изгубили за миг дар слово, после Дюнит каза:
 	— Находчив момък е нашият Джони. Сигурно е скрил цяла каса под седалката на своето коронадо. Но мисля, че е по-добре да оставим бутилката там, където я намерихме.
 	— Защо? Какъв е смисълът?
 	— Така ще можем да разберем колко консумира дневно. Ако не може да се откаже от бутилката, сигурно все някъде ще си намери пиене — знаеш навика му да изчезва със своето ферари. И тогава никога -няма да узнаем какво количество алкохол консумира.
 	— Предполагам, че си прав. — Макалпин тъжно погледна бутилката. — Най-надареният състезател в наше време, може би най-даровитият за всички времена да стигне дотук. Защо ли боговете поразяват хора като Джони Харлоу, Алексис? Може би защото те се приближават твърде много до тях.
 	— Върни бутилката на мястото й, Джеймс.
 	*

 	Само две врати по-надолу имаше други двама опечалени мъже — особено единият. Тракия непрекъснато разтъркваше главата си — изглежда, изпитваше силни болки. Нойбауер го наблюдаваше със смесица от съчувствие и гняв.
 	— Сигурен ли си, че е било онова копеле Хар-оу? — попита той.
 	— Сигурен съм. Портфейлът ми е в джоба.
 	— Какъв пропуск от негова страна! Знаеш ли, възнамерявам да си загубя ключа от стаята и да поискам дубликата.
 	Тракия мигновено спря да разтрива главата си.
 	— За какъв дявол ти е това?
 	— Ще видиш. Стой тук.
 	След две минути Нойбауер се върна с връзка ключове, закачени на пръста му, и каза:
 	— В неделя вечерта излизам с русокосото маце от рецепцията. Следващия път мисля да й поискам ключовете от сейфа.
 	Тракия промърмори с трудно сдържано недоволство:
 	— Вили, престани с твоите комедии.
 	— Нямам друг избор. — Той отвори вратата и двамата излязоха в пустия коридор. След десетина секунди се озоваха в стаята на Харлоу, като заключиха вратата след себе си.
 	— Какво ще стане, ако Джони се върне? — попита Тракия.
 	— Ти какво предпочиташ: Харлоу или ние? Тършуваха около минута, когато внезапно Нойбауер възкликна:
 	— Беше напълно прав, Ники. Нашият скъп приятел Джони е проявил непростимо нехайство.
 	Показа на Тракия кинокамерата с драскотините около четирите винта, крепящи задния капак, измъкна джобно ножче с различни приспособления, избра малка отвертка, свали капака и извади фотоапарата. След това измъкна касетата и я разгледа внимателно.
 	— Да вземем ли това?
 	Тракия поклати отрицателно глава и пак примигна от болка. Нойбауер извади филма и го постави под мощната настолна лампа; после не без известни затруднения го пренави, постави капака, върна касетата във фотоапарата, а него — в кинокамерата.
 	— Това не доказва нищо — рече Тракия. — Да се свържем с Марсилия.
 	Нойбауер кимна. Двамата бързо напуснаха стаята.
 	*

 	Харлоу беше избутал едно коронадо на трийсетина сантиметра. Втренчи се в пода, взе мощен прожектор, коленичи и внимателно го огледа. Забеляза две напречни черти, на около трийсет и пет сантиметра една от друга. Той използва намаслено парче плат, за да почисти повърхността, и видя, че първата черта всъщност е много фино срязване. Дъската се придържаше от два пирона, които бяха чисти и без каквито и да е белези. Харлоу взе длето и я откърти с учудваща лекота. Той повдигна вежди от изненада, сетне помириса пръстите си: изражението му видимо не се промени. Постави обратно дъската и внимателно зачука пироните с тъпата част на длетото. После зацапа резките и пироните с мръсния парцал.
 	Харлоу бе отсъствал от хотела около четирийсет и пет минути. Когато влезе в просторното фоайе, то изглеждаше почти пусто, въпреки че наоколо седяха стотина души, много от които бяха дошли от официалния прием и се канеха да вечерят в ресторанта. Харлоу веднага забеляза Макалпин и Дюнит, настанили се до една масичка с чаши пред себе си. През две маси от тях Мери седеше сама, отпивайки безалкохолна напитка, и се взираше в някакво списание, без да го чете. Изглеждаше отчаяна и резервирана. Харлоу се запита към кого ли е насочена нейната неприязън. Най-вероятно към него, но, от друга страна, между Мери и баща й се бе появило нарастващо отчуждение. От Рори нямаше и следа. Вероятно шпионира някъде, помисли си Джони.
 	Тримата забелязаха Харлоу почти в същия миг, когато и той ги забеляза. Макалпин веднага се изправи.
 	— Ще ти бъда благодарен, Алексис, ако заведеш Мери на вечеря. Боя се, че ако остана…
 	— Всичко е наред, Джеймс. Разбирам те.
 	Харлоу наблюдаваше с безразличие демонстративното им излизане. Каменното му лице се промени, когато видя спусналата се към него Мери. Сега вече беше ясно към кого е насочена нейната враждебност —
 	явно бе очаквала появяването му. При вида на Харлоу пленителната й усмивка, която я беше направила любимка на всички от пистата, изчезна. Най-лошите му очаквания се потвърдиха, когато Мери проговори с тих, ядовит глас.
 	— Защо допускаш да те виждат така? И то точно тук? — Харлоу се намръщи озадачено. — Пак пиянски истории.
 	— Вярно — отвърна той. — Продължавай да си играеш с чувствата на един невинен човек. Думувам си залагането… искам да кажа, залагам си думата.
 	— Възмутително! Трезвите хора не се въргалят насред улицата. Виж си дрехите, виж си мръсните ръце. Хайде! Погледни се!
 	Харлоу се подчини, сетне изфъфли:
 	— О! Аха! Е, приятни сънища, сладка Мери. Насочи се към стълбището, изкачи пет стъпала и
 	спря рязко, като едва не се сблъска с Дюнит, който се изпречи пред него. За миг двамата се изгледаха с каменни лица, после Дюнит повдигна незабележимо едната си вежда. Харлоу спокойно изрече:
 	— Отиваме веднага.
 	— В „Коронадо” ли?
 	— Да.
 	— Да вървим.
 	ГЛАВА ШЕСТА
 	Харлоу си допи кафето — напоследък винаги закусваше сам в спалнята си — и отиде до прозореца. Навън беше мрачно — нямаше и следа от септемврийското слънце. Въпреки че небето бе облачно, земята беше суха, а видимостта — превъзходна — идеални условия за автомобилно състезание. Джони влезе в банята, отвори широко прозореца, свали капака на казанчето^ извади бутилката скоч, пусна крана за гореща вода и внимателно изля половината от съдържанието в мивката. Върна бутилката в скривалището й, напръска стаята с освежаващ спрей и излезе.
 	Шофира сам до състезателната писта — пасажерското място в червеното ферари напоследък рядко беше заето. Джейкъбсън, двамата механици и Дюнит бяха вече там. Поздрави ги набързо и след малко вече седеше с комбинезон и каска в кабината на своето ново коронадо. Джейкъбсън го удостои с обичайния си мрачен и унил поглед, после изрече:
 	— Надявам се, че днес ще покажеш добро време на тренировката, Джони.
 	Харлоу му отвърна спокойно:
 	— Струва ми се, че и вчера не карах много лошо. се пак ще се постарая повече. — С пръст върху копчето
 	на стартера той погледна Дюнит. — А къде е нашият безценен работодател днес? Не помня някога да е пропускал тренировка.
 	— Остана в хотела. Имал си работа. Макалпин наистина имаше работа. В момента се
 	занимаваше с нещо, което му беше станало навик: проверяваше какво количество алкохол е изпил Харлоу. Веднага щом влезе в банята, осъзна, че проверката на бутилката, скрита в казанчето, е чиста формалност — широко отвореният прозорец и наситеният с освежител въздух правеха по-нататъшното разследване излишно. Но той все пак провери, и макар че беше почти сигурен в резултата, лицето му потъмня от гняв, когато вдигна полупразната бутилка и я огледа. Върна я на мястото й, излезе бързо от стаята на Харлоу и тичешком прекоси фоайето. Метна се на своя аустин и потегли по начин, който можеше да остави изумените зрители с впечатлението, че е объркал предния двор на хотел „Чесни” със състезателната писта в Монца.
 	Спря пред бокса на „Коронадо” и нахлу вътре. Там се сблъска с Дюнит, който тъкмо си тръгваше. Макалпин задъхано извика:
 	— Къде е онова копеле Харлоу?
 	Дюнит не му отговори веднага, а загрижено поклати глава.
 	— За Бога, човече, къде е онзи хаймана и пияница? — повторно изкрещя Макалпин. — Не бива да му разрешаваме дори да се доближи до тази проклета писта.
 	— На пистата в Монца има доста пилоти, които биха се съгласили с теб.
 	— Какво искаш да кажеш?
 	— Това, че този пиян хаймана току-що подобри рекорда за една обиколка с 2,1 секунди. — Дюнит поклати недоверчиво глава. — Просто невероятно.
 	— 2,1! 2,1! — Ред беше на Макалпин да се усъмни. — Невъзможно! Такава разлика! Невъзможно.
 	— Питай ония с хронометрите. Направи го два пъти.
 	— Господи!
 	— Не изглеждаш особено щастлив, Джеймс.
 	— Щастлив? Направо съм ужасен. Вярно, че Джони все още е най-добрият в света — освен на истински състезания, когато нервите му изневеряват. Само че този път рекордът му не се дължи на шофьорското му умение, а на безразсъдството. Сляпо самоубийствено безразсъдство.
 	— Не те разбирам.
 	— Изпил е половин бутилка скоч, Алексис. Дюнит се ококори, сетне каза:
 	— Не вярвам. Може да е било слепешката, но караше направо като бог. Половин бутилка скоч? Че той щеше да се пребие.
 	— Може би, но по това време е бил сам на пистата. Ако имаше и други, би ги избил всичките.
 	— Но… но чак половин бутилка!
 	— Искаш ли да погледнеш в казанчето на банята му?
 	— Не, не. Мислиш ли, че се съмнявам в думите ти? Просто не мога да си го обясня.
 	— Нито пък аз. И къде е нашият световен шампион в момента?
 	— Напусна пистата. Заяви, че му стигало за днес. Каза още, че утре имал първа стартова позиция и ако някой възнамерявал да му я отнеме, просто щял да се върне и пак да си я възвърне. Днес нашият Джони е в приповдигнато настроение.
 	— И никога не е говорил така. Неговото не е ентусиазъм, Алексис, а чиста проба алкохолизъм. Всемогъщи Боже, само това ми липсваше!
 	— Прав си, Джеймс.
 	*

 	Същия ден следобед, ако попаднеше на една занемарена уличка в Монца, Макалпин щеше да има солидно основание да мисли, че проблемите му са се удвоили, дори утроили. Две малки, съвсем незабележими кафенета се гушеха едно срещу друго на тясната уличка. Имаха еднакви фасади с олющена боя, провиснали пердета, маси по тротоара с покривки на черно-бели квадрати и оскъдно, функционално и безлично обзавеждане. И двете кафенета, както бе обичайно за заведения от този тип, разполагаха със сепарета с високи прегради, открити откъм улицата.
 	Недалеч от прозореца в едно от тях, откъм южната, сенчеста страна на улицата седяха Нойбауер и Тракия. Чашите с напитки пред тях стояха недокоснати, явно на двамата не им беше до тях. Цялото им внимание
 	беше съсредоточено върху отсрещното кафене, където близко до витрината се бяха разположили Харлоу и Дюнит, изцяло погълнати от разгорещен разговор.
 	— Е — каза Нойбауер, — след като ги проследихме дотук, Ники, какво ще правим сега? Не можеш да отгатваш думите по движението на устните, нали?
 	— Ужасно ми се щеше да можех, Вили. Любопитно ми е защо двамата изведнъж се сближиха толкова — макар че напоследък почти не разговарят пред хората. И защо се срещат на такова уединено място? Знаем, че Харлоу явно е надушил нещо нередно — главата ми още е подута от удара му, едва ли днес ще мога да си сложа каската. И ако той и Дюнит са станали толкова гъсти, значи и двамата преследват една и съща цел. Дюнит е само журналист. Какво общо могат да имат един журналист и един бивш състезател?
 	— Бивш ли? Видя ли времената му днес?
 	— Казах бивш и имах предвид точно това. Ще видиш, утре ще се провали, както на последните четири състезания за Големите награди.
 	— Да. Но се питам защо е толкова добър на тренировките и такъв неудачник на самите състезания?
 	— Отговорът е ясен. Публична тайна е, че Харлоу пие много — бих казал, че вече е станал изпечен алкохолик. Е, добре, той може да изкара една последна обиколка, може би дори три. Но в състезание за Голямата награда от осемдесет обиколки не може да се очаква от един алкохолик да има издръжливост, добри реакции и здрави нерви до последния момент. Ще се прекърши. — Той откъсна очи от другото кафене и мрачно отпи от чашата си. — Господи, какво ли не бих дал да седя до тях!
 	Тракия докосна ръката му.
 	— Може би не се налага, Вили. Май току-що намерихме чифт уши да подслушват вместо нас. Погледни!
 	Нойбауер проследи погледа му. С безшумни стъпки Рори Макалпин се прокрадна в сепарето, съседно на онова, което заемаха Харлоу и Дюнит, стиснал чаша с някаква напитка. Настани се така, че да бъде зад гърба на Харлоу — разделяха ги трийсетина сантиметра. Младежът прилепи гръб до преградата и напрегнато се
 	заслуша. Имаше вид на първокласен шпионин или на двоен агент. Безусловно притежаваше рядък талант да наблюдава и да подслушва, без да го забележат. Нойбауер запита:
 	— Какво мислиш, че търси младият Макалпин тук?
 	— Рори ли? — Тракия разпери ръце. — Нямам представа. Едничкото, което мога да твърдя със сигурност, е, че не мисли доброто на Харлоу. Струва ми се, че просто се опитва да събере каквато и да е информация за него. Решителен млад дявол — и здравата мрази Харлоу. Признавам, че пет пари не давам, акс го е включил в черния си списък.
 	— Значи си имаме съюзник?
 	— Може би си прав. По-добре да измислим правдоподобно оправдание за присъствието си тук. - Той хвърли поглед през улицата. — Малкият Рори не изглежда особено доволен.
 	Тракия имаше право. Лицето на младежа изразяваше смесено чувство на раздразнение, ярост и обърканост. Поради високата преграда и шума, който вдигаха останалите посетители, той долавяше само отделни реплики от разговора в съседното сепаре.
 	Не му помагаше и това, че Харлоу и Дюнит говореха съвсем тихо. На масата пред тях стояха високи чаши с напитки, и двете с лимон и лед: само едната съдържаше джин. Дюнит замислено огледа миниатюрната филмова касета в ръката си, после я пъхна във вътрешния си джоб.
 	— Снимки на шифри? Сигурен ли си?
 	— За шифъра е сигурно. Може би дори са на някакъв неясен чужд език. Страхувам се, че не съм екс перт по тези въпроси.
 	— Аз също. Но познавам някои специалисти. А транспорта на „Коронадо”? Сигурен ли си и за него?
 	— Абсолютно.
 	— Значи сме кърмили усойница от собствената си гръд — ако разбираш какво искам да кажа.
 	— Ужасно, нали?
 	— И не може да става и дума за участие на Хенри в това?
 	— Хенри ли? — Харлоу отрицателно поклати глава. - Не, разбира се. Залагам си живота.
 	— Въпреки че като шофьор той единствен пътува в транспортьора при всеки курс?
 	— Въпреки това.
 	— Следователно ще се наложи да го отстраним.
 	— Имаме ли друг избор?
 	— Така е. Ще го отстраним временно, макар че той няма да го знае: после пак ще си получи старата работа. Ще го обиди естествено — но в края на краищата какво значение има една обида в сравнение с нашата цел.
 	— А ако откаже?
 	— Ще уредя да го отвлекат — заяви делово Дюнит. - Или ще намерим някакъв друг начин да го отстраним — безболезнено, разбира се. Но той ще се съгласи. Имам медицинско свидетелство, което е вече подписано.
 	— А медицинската етика?
 	— Достатъчни са петстотин лири и експертиза, доказваща съществуване на сърдечни шумове, за да изчезнат лекарските скрупули.
 	Двамата си довършиха питиетата, станаха и излязоха. След известно време, когато реши, че е вече безопасно, същото направи и Рори. В кафенето насреща Нойбауер и Тракия побързаха да се изправят. Тръгнаха след Рори и го настигнаха след половин минута. Младежът ги погледна изненадан..Тракия рече поверително:
 	— Искаме да си поговорим с теб, Рори. Можеш ли да пазиш тайна?
 	Роли го погледна заинтригуван, ала вродената му предпазливост, която обикновено често го напускаше, го накара този път да бъде по-внимателен.
 	— Каква е тайната?
 	— Ти си страшно подозрителен.
 	— Каква е тайната?
 	— Отнася се за Джони Харлоу.
 	— Това е друго нещо. — Тракия мигновено разбра, че е привлякъл вниманието му. — Разбира се, че мога да пазя тайна.
 	Нойбауер подхвана:
 	— Добре тогава, но никому нито дума, иначе ще развалиш всичко. Разбираш ли?
 	— Естествено. — Той нямаше ни най-малка представа за какво говори Нойбауер.
 	— Чувал ли си за GPDA?
 	— Разбира се. Асоциацията на състезателите от Голямата награда.
 	— Именно. Е, GPDA реши, че заради безопасността на всички нас, както и на зрителите, Харлоу трябва да бъде отстранен от участие за Големите награди. Искаме да го извадим от всички европейски писти. Знаеш ли, че пие?
 	— Кой ли пък не знае!
 	— Пие толкова много, че е станал най-опасният състезател в Европа. — Гласът на Нойбауер притихна, стана конспиративен и съвсем убедителен. — Всички състезатели се боят, когато са на пистата с него. Никой от нас не знае кога ще стане следващият Джету.
 	— Ти… искаш да кажеш…
 	— Тогава беше пиян. Добрите хора измират, Рори — защото някой е изпил половин бутилка скоч. Можеш
 	и да наречеш такъв човек другояче, освен убиец?
 	— Не, за бога!
 	— Затова GPDA ни нареди — на мен и на Вили — да съберем доказателства. За пиенето, искам да кажа. Особено сега, преди голямото състезание. Ще ни помогнеш ли?
 	— Иска ли питане?
 	— Добре, момче, знаем. — Нойбауер положи ръка а рамото на Рори — жест, изразяващ съчувствие и
 	разбиране. — Мери също е наше момиче. Нали видя Харлоу и Дюнит в кафенето? Харлоу пи ли?
 	— Всъщност не ги видях. Бях в съседното сепаре. Но чух мистър Дюнит да споменава за джин и забелязах как келнерът им донесе две високи чаши, в което като че ли имаше вода.
 	— Вода! — Тракия горчиво поклати глава. — Както и да е, възможно е. Макар да не мога да повярвам, че Дюнит… е, кой знае? Чу ли ги да си приказват за пиене?
 	— Мистър Дюнит ли? Нима се съмнявате и в него? Тракия отвърна уклончиво, като добре съзнаваше,
 	че това е най-сигурният начин да възбуди интереса на Рори.
 	— Не зная нищо за мистър Дюнит. Сега кажи за пиенето.
 	— Двамата шепнеха и дочух само откъслеци от разговора им. Не беше за пиене, а за някакви разменени касети — филмови касети или нещо подобно, които Харлоу дал на мистър Дюнит. Право да си кажа, не разбрах нищо.
 	— Това едва ли ни засяга — рече Тракия. — Но продължавай да ги следиш. Дръж си очите и ушите отворени, ясно ли е?
 	Опитвайки се да не покаже колко е поласкан от вниманието им, Рори им кимна и си тръгна. Нойбауер и Тракия се спогледаха. По лицата им се четеше ярост, която очевидно беше насочена към другиго. Тракия изръмжа през стиснати зъби:
 	— Да го вземат мътните това хитро копеле! Разменил е лентите. Било е капан, в който се хванахме.
 	*

 	Същия ден вечерта Дюнит и Хенри се бяха уединили в отдалечено кътче на хотела. Както обикновено, лицето на Дюнит бе непроницаемо. Старият шофьор изглеждаше объркан, макар че очевидно бързият му ум усилено работеше, за да прецени положението и да се нагоди към него. Беше олицетворение на престорена скромност.
 	— Вие сигурно най-добре знаете — каза той — как да сложите всичко на мястото му, нали, мистър Дюнит? — Тонът му изразяваше почит и уважение към по-интелигентния му събеседник. Дюнит остана съвсем равнодушен към ласкателството.
 	— Ако под „слагане на мястото” разбираш изясняване на положението, тогава да, сложил съм всичко на място. Е, какво решаваш?
 	— Господи, мистър Дюнит, не давате на човек много време да си помисли, а?
 	Дюнит каза търпеливо:
 	— Няма какво да му мислиш, Хенри. Отговори: приемаш или не.
 	Старецът го изгледа изпод око.
 	— А ако откажа?
 	— За това ще говорим само в краен случай. Шофьорът изглеждаше доста неспокоен.
 	— Не ми харесва тая работа, мистър Дюнит.
 	— Кое не ти харесва, Хенри?
 	— Искам да кажа… не ме шантажирате или заплашвате, нали?
 	Дюнит имаше вид на човек, който призовава на помощ цялото си търпение.
 	— Караш ме да ти го кажа, Хенри. Говориш глупости. Как да шантажирам човек като теб, който води безупречен живот? И защо ще трябва да те заплашвам? — Той замълча и отново попита: — Да или не?
 	Хенри примирено въздъхна.
 	— Дявол го взел, да. Нямам какво да губя. За 5000 лири и работа в нашия марсилски гараж бих продал и баба си, Бог да я прости.
 	— Чак дотам няма да се стигне, дори и да беше възможно. Просто пълно мълчание, това е всичко. Ето ти медицинско свидетелство от един местен лекар. В него е написано, че страдаш от сърдечни смущения и вече не си годен за тежка работа, като например да караш транспортьор.
 	— Напоследък никак не се чувствам добре и това си факт.
 	Дюнит си позволи да се усмихне леко.
 	— Така и предполагах.
 	— Мистър Макалпин знае ли?
 	— Ще го узнае, когато му го кажеш. Само му покажи тази хартийка.
 	— Питам се как ще реагира?
 	— Ако имаш предвид дали ще го приеме — да. Няма друг избор.
 	— Мога ли да попитам каква е причината за всичко това?
 	— Не. Плащат ти се 5000 лири, за да не задаваш въпроси или да коментираш.
 	— Вие сте много странен журналист, мистьр Дюнит.
 	— Прав си.
 	— Казаха ми, че сте били счетоводител в онова, дето го наричат Сити. Защо се отказахте?
 	— Получих емфизем. Дробовете ми, Хенри, дробовете ми са зле.
 	— Нещо като моето сърдечно състояние ли?
 	— В нашето време на стресове и напрежение, Хенри, идеалното здраве е благословия, дадена на малцина от нас. А сега по-добре иди да се видиш с мистър Макалпин.
 	Хенри излезе. Дюнит надраска кратка бележка, адресира дебел лъскав плик, написа „Спешно” в горния ляв ъгъл, пъхна вътре бележката и един микрофилм и излезе. Когато минаваше по коридора, не забеляза, че вратата на съседната стая е леко открехната и някой наднича през пролуката.
 	Този някой беше Тракия. Той затвори вратата, излезе на своя балкон и махна с ръка някому. Човекът, който се спотайваше в двора на хотела, направи знак, че го е видял. Тракия забърза надолу по стълбището и откри Нойбауер. Заедно тръгнаха към бара и седнаха, като си поръчаха безалкохолни напитки. Поне двайсет души ги видяха и познаха, тъй като и двамата бяха не по-малко известни от самия Харлоу. Но Тракия не беше човек, който си осигурява половин алиби, затова каза на бармана:
 	— Очаквам повикване по телефона от Милано в пет часа. Сега колко е?
 	— Точно пет, мистър Тракия.
 	— Моля, съобщете на рецепцията, че съм тук.
 	*

 	Прекият път до пощата минаваше през тясна алея, от двете страни на която се редуваха долепени една до друга частни къщи и гаражи. В този съботен следобед алеята беше почти пуста. Виждаше се само някакъв човек в работен комбинезон, който чоплеше нещо в двигателя на колата си пред отворената врата на един гараж. На главата си по-скоро по френски обичай, отколкото по италиански носеше синя барета, прихлупена до очите, а останалата открита част от лицето му
 	беше така оплескана с масло и грес, че беше напълно неузнаваем. Такъв не биха го търпяли и пет секунди в екипа на „Коронадо”, помисли си разсеяно Дюнит. Но все пак имаше разлика, дали работиш по едно коронадо, или по стар фиат 600.
 	Когато Дюнит мина край фиата, механикът рязко се изправи. Дюнит учтиво отстъпи встрани, за да го избегне. В този момент механикът, опрял единия си крак в колата, за да получи допълнителна устойчивост, с цялата си тежест се стовари върху него. Дюнит загуби равновесие и залитна към отворената врата на гаража. Неизбежното му падане с главата напред беше подпомогнато от двама едри и много яки типове с маски от чорапи на главите, които явно не бяха запознати с по-деликатните и безболезнени начини на убеждаване.
 	Вратата на гаража се затръшна след тях.
 	*

 	Рори беше погълнат от едно списание с комикси, а Тракия и Нойбауер, които имаха непоклатимо алиби, още седяха в бара, когато Дюнит влезе в хотела. Появяването му веднага привлече вниманието на всички във фоайето, защото поведението му бе необичайно. Той залиташе като пиян и несъмнено моментално би се строполил, ако не бяха двамата полицаи, които го подкрепяха. Кръв капеше от зле наранената му уста и от носа му, дясното му око бързо се затваряше, над него имаше дълбока драскотина — общо взето, лицето му бе здравата пострадало. Тракия, Нойбауер, Рори и момичето от рецепцията стигнаха почти едновременно до него.
 	Изумлението в гласа на Тракия отговаряше на изражението му, когато каза:
 	— Боже мой, мистър Дюнит, какво се е случило? Дюнит направи неуспешен опит да се усмихне, приигна и изфъфли:
 	— Изглежда, че ми направиха клопка. Един от полицаите вдигна ръка й се обърна към
 	момичето от рецепцията:
 	— Моля ви, повикайте веднага лекар.
 	— След минутка, господин полицай. Между гостите на хотела има седем души лекари. — Тя се обърна към Тракия. — Вие знаете къде се намира стаята на мистър Дюнит, мистър Тракия. Ако вие с мистър Нойбауер бъдете така любезни да я покажете на полицая…
 	— Няма нужда. Мистър Нойбауер и аз ще го отнесем сами.
 	— Съжалявам — намеси се полицаят. — Трябва да вземем веднага показания…
 	Гласът му пресекна при вида на заплашителното изражение на Тракия, който каза:
 	— Оставете тия евтини полицейски номера за пред младата дама. Ще ви извикат едва когато лекарят каже, че мистър Дюнит е в състояние да говори. Междувременно той трябва веднага да си легне. Разбирате ли?
 	Полицаите кимнаха и се отдалечиха безмълвно. Тракия и Нойбауер, последвани от Рори, който беше едновременно учуден и обезпокоен, отнесоха Дюнит в стаята му и тъкмо го поставяха в леглото, когато докторът пристигна. Беше млад италианец, очевидно много опитен и извънредно учтив, който ги помоли да излязат от стаята.
 	В коридора Рори попита:
 	— Защо ли са сторили това на мистър Дюнит?
 	— Казва ли ти някой? — отвърна Тракия. — Крадци, разбойници, изобщо хора, които по-скоро ще оберат или пребият до смърт някого, отколкото да свършат някоя честна работа. — Хвърли бърз поглед към Нойбауер, като се постара и Рори да го забележи. — Има много лоши хора по света, Рори. Да оставим на полицията да си върши работата.
 	— Искате да кажете, че няма да разследвате…
 	— Ние сме състезатели, момчето ми — заяви Нойбауер. — Не сме детективи.
 	— Аз не съм момче! Скоро ще стана на седемнайсет. — Рори овладя гнева си и ги изгледа замислен. — Бас държа, че е замесен и Харлоу.
 	— Харлоу? — Тракия повдигна учуден вежди по начин, който едва ли се хареса на Рори. — Остави това,
 	Рори. Ти си този, който подслушваше Харлоу и Дюнит при поверителния им разговор.
 	— Аха! Точно там е въпросът. Аз не разбрах какво точно си говорят — просто им чух гласовете. Не знам за какво ставаше дума. Може би Харлоу го е заплашвал. — Рори спря да обмисли тази нова и любопитна възможност и убедено заяви: — Разбира се, че е било така. Харлоу го е заплашил, защото Дюнит го е излъгал или шантажирал.
 	Тракия му рече любезно:
 	— Рори, наистина трябва да престанеш да четеш комикси на ужасите. Даже ако Дюнит е преметнал или шантажирал Харлоу, защо му е на Джони да го пребива? Той не е мъртъв, нали? Може още да fo шантажира или изнудва. Боя се, че трябва да измислиш нещо по-добро, Рори.
 	Младежът промълви:
 	— Защо не? Дюнит каза, че бил пребит в тясната алея, която води към главната улица. Знаете ли какво се намира в далечния край на алеята? Пощата. Може би Дюнит е отивал там, за да изпрати някакви събрани доказателства против Харлоу. Навярно е считал за много опасно да ги държи у себе си. Така че Харлоу се е подсигурил, като е лишил Дюнит от възможността да ги изпрати.
 	Нойбауер погледна към Тракия, сетне към Рори. Вече не се усмихваше, когато попита:
 	— Какви доказателства, Рори?
 	— Откъде да зная? — Раздразнението в гласа на младежа беше очевидно. — Непрекъснато мисля по този въпрос. Защо и вие не си размърдате мозъците?
 	— Може би си прав. — Подобно на Нойбауер, Тракия изведнъж стана сериозен замислен. — А засега нито дума за това, момко. Нямаме никакви доказателства, пък и не бива да забравяме закона за клеветата.
 	— Казах ви вече — отвърна Рори с известен сарказъм. — Не съм глупав. Освен това и вие ще пострадате, ако се разбере, че се опитвате да подложите динена кора на Джони Харлоу.
 	— Точно така — съгласи се Тракия. — Лошите вести пътуват бързо. Ето, че идва мистър Макалпин.
 	Макалпин се появи на стълбището. Лицето му, много по-отслабнало и по-набръчкано, отколкото преди два месеца, беше навъсено и опънато от гняв.
 	— Вярно ли е? — запита той. — Имам предвид това за Дюнит?
 	— Боя се, че да — му отговори Тракия. — »Някой или някои здравата са го обработили.
 	— Защо, за Бога?
 	— Изглежда е било грабеж.
 	— Грабеж? Посред бял ден? Господи, какви чудесни блага ни дава цивилизацията. Кога е станало?
 	— Навярно преди десетина минути. Вили и аз бяхме на бара, когато той излезе от хотела. Беше точно пет часът, защото тъкмо говорех с бармана за едно телефонно повикване. Бяхме още там, когато той се върна, и тъкмо когато влизаше, си погледнах часовника — помислих си, че може би ще е от полза за полицията да знае кога е станало. Беше точно пет и двайсет. Не е могъл да отиде много далеч за толкова кратко време.
 	— Къде е сега?
 	— В стаята си.
 	— Тогава защо вие тримата…
 	— Докторът е при него. Той ни изгони.
 	— Мен — предсказа уверено Макалпин — няма да изгони.
 	И се оказа прав. След пет минути докторът излезе пръв, последван след малко от Макалпин, чието лице бе добило сурово и разтревожено изражение. Той отиде направо в стаята си.
 	Тракия, Нойбауер и Рори седяха на маса до стената на фоайето, когато се появиХарлоу. Дори и да ги беше забелязал, не го показа, а закрачи право към стълбището. Усмихна се няколко пъти в отговор на колебливите и безразлични поздрави на присъстващите, но иначе лицето му си оставаше безизразно както обикновено. Рори констатира:
 	— Е, трябва да признаете, че нашият Джони не изглежда чак толкова недоволен от живота.
 	— Сигурно. — Тракия вдигна ръка да го спре. — Не позволявай на въображението ти да се развихря. GPDA е много солидна организация. Ние имаме това,
 	което хората наричат добър имидж, и не искаме да го разваляме. Разбира се, радваме се, че си на наша страна, но подобни непредпазливи изказвания могат само да навредят на всички.
 	Младежът намръщено ги изгледа, стана от масата и сковано се отдалечи. Нойбауер каза с явно съжаление:
 	— Боя се, Ники, че нашата млада буйна глава скоро ще изживее един от най-болезнените мигове в живота си.
 	— Това няма да му навреди — рече Тракия. — Нито пък на нас.
 	Пророчеството на Нойбауер се сбъдна в забележително кратък срок.
 	*

 	Харлоу затвори вратата след себе си и се загледа в проснатия върху леглото Дюнит, който въпреки бързата и ефективна лекарска помощ имаше вид на човек, преживял страхотна автомобилна катастрофа. Върху покритото му с лейкопласт лице стърчеше носът му с удвоени размери. Под затвореното му дясно око имаше подутина, обагрена във всички цветове на дъгата, а по челото и горната устна се виждаха шевове. Харлоу леко се засмя, тихичко пристъпи към вратата и я отвори рязко. Рори буквално влетя в стаята и се просна с цялата си дължина върху мраморния под.
 	Харлоу безмълвно се наведе над него, хвана го за гъстата черна, къдрава коса и го изправи на крака. Младежът сърцераздирателно изпищя, сякаш агонизираше. Все така безмълвно Харлоу го сграбчи за ухото, поведе го по коридора към стаята на Макалпин, почука и влезе, като го влачеше със себе си; лицето на клетия Рори бе обляно от сълзи от силната болка. Макалпин лежеше на леглото и когато ги видя, рязко се изправи на лакът. Гневът му, насочен към човека, третиращ жестоко собствения му син, видимо се смекчи, когато видя, че този човек е Харлоу.
 	— Зная — каза последният, — че не съм особено на почит и уважение в „Коронадо” в момента. Зная също така добре и това, че Рори е ваш син. Но следващия
 	път, когато спипам този млад келеш да подслушва зад вратата на стаята ми и да ме шпионира, направо ще го пребия.
 	Макалпин изгледа изпитателно Харлоу, после Рори, сетне погледът му отново се насочи към състезателя.
 	— Не мога да го повярвам. Не мога. — Гласът му издаваше съмнение и недоверие.
 	— Не ме интересува дали вярвате, или не. — Гневът на Харлоу се беше стопил, той бе нахлузил обичайната си маска на безразличие. — Но зная, че ще повярвате на Алексис Дюнит. Идете и го попитайте. Бях в неговата стая, когато отворих рязко вратата, зад която се спотайваше Рори. Беше се притиснал тъй плътно в нея, че се строполи на пода. Помогнах му да се изправи на крака, като го улових за косата — затова очите му са насълзени.
 	Макалпин намръщено изгледа сина си.
 	— Вярно ли е това?
 	Рори си изтри очите с ръкава, забил мрачно поглед надолу, като изучаваше върховете на обувките си, и благоразумно не отговори.
 	— Остави го на мен, Джони. — Макалпин не изглеждаше ядосан, нито разстроен, просто много уморен. — Моите извинения, ако съм показал, че се съмнявам в теб. Вярвам ти напълно.
 	Харлоу кимна и излезе. Върна се в стаята на Дюнит, затвори и заключи вратата зад себе си, докато журналистът го наблюдаваше мълчаливо, после, без да каже нито дума, продължи за претърсва стаята. Няколко минути по-късно, очевидно все още неудовлетворен, той отиде в банята, отвъртя един от крановете на душа до максимум, после излезе, като остави вратата широко отворена. Дори и за най-чувствителния микрофон е трудно да улови гласове на фона на течаща вода.
 	Без да поиска разрешение, той претърси горните дрехи на Дюнит. Свали ги и се загледа в скъсаната му риза и в бялата ивица, която ръчният часовник бе оставил върху загорялата му китка.
 	— Минавало ли ти е през ума, Алексис — запита той, — че някои от твоите действия може би причиняват
 	известно недоволство у определени хора и че те се опитват да те обезкуражат?
 	— Смешно, отвратително смешно — дрезгаво прошепна Дюнит — микрофоните едва ли биха уловили гласа му.
 	— Само един глупак убива без полза. Но ние нямаме работа с глупаци. Един ден може и това да се случи — кой знае? И така: портфейлът, дребните пари, часовникът, копчетата за ръкавели, дори твоите половин дузина писалки и ключовете от колата — всичко е изчезнало. Изглежда като професионален обир, нали?
 	— По дяволите тези дреболии. — Дюнит изплю кръв в кърпата си. — Какво мислиш за изчезването на касетата?
 	Харлоу се поколеба, после нерешително се изкашля.
 	— Нищо, просто се е изпарила.
 	Лявото око на Дюнит, единствено незасегнато от побоя, учудено се втренчи в състезателя.
 	— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Харлоу се взря някъде в далечината.
 	— Е, Алексис, чувствам, че ти дължа известно обяснение: оригиналната касета е на сигурно място в сейфа на хотела. Тази, която ти дадох и която сега имат нашите приятели, е просто капан.
 	Покритото с лепенки лице на Дюнит бавно потъмня от гняв и той се опита да се надигне. Внимателно, но твърдо Харлоу го притисна към леглото и каза:
 	— Хайде, хайде, Алексис. Не се опитвай да ставаш. Искам да кажа, че имам друга касета. Те вече бяха по дирите ми и трябваше да направя нещо — иначе с мен щеше да е свършено — макар че Бог ми е свидетел, никога не съм предполагал, че ще стигнат дотук. — Той замълча. — Сега съм начисто.
 	— Дано да знаеш какво правиш, момчето ми. — Гласът на Дюнит беше притихнал, ала не и гневът му.
 	— Сигурен съм. Когато проявят филмовата ролка ще открият, че съдържа стотина микроснимки на линейни чертежи на прототип за газовотурбинен двигател. Съвсем логично ще решат, че, подобно на тях, и аз съм престъпник. Но тъй като моят бизнес е промишленият шпионаж, не може да става въпрос за някаква
 	конкуренция между нас и те ще загубят интерес към мен.
 	Дюнит го погледна продължително.
 	— Хитро копеле си, а?
 	— Да, такъв съм. — Харлоу се приближи до вратата, отвори я и се обърна: — Особено когато е за чужда сметка.
 	ГЛАВА СЕДМА
 	На следващия ден следобед, в бокса на „Коронадо”, тежко задъханият Макалпин и още неоправилият се от жестоките контузии Дюнит спореха тихо, но доста разгорещено. Лицата им изразяваха силно безпокойство.
 	Макалпин не направи опит да прикрие гнева си и ядосано прошепна:
 	— Но бутилката е празна, човече. Пресушена до капка. Току-що проверих. Господи, не мога да го оставя да излезе на пистата и да убие още някого.
 	— Ако го отстраниш, ще трябва да обясняваш на пресата защо си го направил. Ще бъде страхотна сензация, международен спортен скандал № 1 за последното десетилетие. Това направо ще довърши Джони. Професионално, искам да кажа.
 	— По-добре да го съсипя професионално, отколкото да го оставя да убие друг състезател.
 	— Дай му две обиколки — настоя Дюнит. — Ако поведе, остави го. Не може да убие друг на тази позиция. Ако ли не, изкарай го с флага. Ще измислим нещо за пресата. Все пак спомни си какво направи вчера, след като бе погълнал същото количество алкохол.
 	— Вчера просто имаше късмет. А днес…
 	— Днес вече е много късно.
 	Дори от стотина метра разстояние ревът от двигателите на двайсет и четирите състезателни машини от „Формула 1”, ускоряващи след старта, беше неописуемо нетърпим. Макалпин и Дюнит се спогледаха и едновременно повдигнаха рамене. Бяха напълно безпомощни.
 	Първият състезател, който вече изпреварваше Нико-ло Тракия, беше Харлоу в лимоненожълтото си коронадо. Макалпин се обърна към Дюнит и натърти:
 	— Една лястовичка пролет не прави.
 	Осем обиколки по-късно Макалпин започваше да се съмнява във верността на познанията си по орнитология и изглеждаше леко объркан. Дюнит беше повдигнал многозначително вежди, изражението на Джейкъбсън не подсказваше особено вътрешно задоволство, докато Рори беше доста мрачен и навъсен, макар че се опитваше да не го показва. Само Мери даваше израз на щастието си, и то без никакви задръжки: цялата сияеше.
 	— Три рекорда на обиколка! — възкликна тя с радостно недоумение. — Три рекорда от общо осем обиколки!
 	В края на деветата обиколка чувствата на персонала на „Коронадо”, ако можеше да се съди по израза на лицата им, се бяха коренно променили. Джейкъбсън и Рори трудно се въздържаха да не издадат ликуването си. Мери тревожно дъвчеше молива си. Макалпин изглеждаше като буреносен облак, но гневът му бе примесен с дълбоко безпокойство.
 	— Четирийсет секунди закъснение! — изпъшка той. — Четирийсет секунди! Всички вече преминаха, а той дори не се вижда. За Бога, какво може да му се е случило?
 	— Да телефонирам ли на контролните пунктове на съдиите по пистата? — запита Дюнит.
 	Макалпин кимна утвърдително и Дюнит веднага грабна слушалката. Първите два поста не можаха да дадат никаква информация и той тъкмо набираше номера на третия, когато коронадото на Харлоу се появи и се стрелна в бокса. Звукът на двигателя’ на коронадото звучеше идеално правилен и чист и явно беше съвсем наред, което не можеше да се каже за Харлоу, когато слезе от колата и си свали шлема и очилата. Очите му бяха мътни и кръвясали. Той погледна групата за миг, после разпери ръце: нямаше начин да не се забележи, че треперят.
 	— Съжалявам. Наложи се да спра преди около миля. Образите започнаха да се раздвояват. Едва налучках посоката. И сега съм в същото състояние.
 	— Иди се преоблечи — студенината в дрезгавия глас на Макалпин сепна останалите, които слушаха с любопитство. — Ще те заведа в болницата.
 	Харлоу се поколеба, понечи да заговори, после сви рамене, обърна се и се отдалечи. Дюнит прошепна едва доловимо:
 	— На лекар ли ще го заведеш?
 
 	— Ще го заведа на преглед при един мой приятел — известен специалист по очни болести. Ще му поискам и още една малка услуга — нещо, което не мога да извърша скрито от организаторите.
 	Дюнит попита тихо, с горчивина в гласа:
 	— Кръвна проба ли?
 	— Само една положителна кръвна проба…
 	— И това ще бъде краят на звездата на „Формула 1”.
 	— Точно така.
 	*

 	Харлоу седеше спокойно на стол в коридора на болницата и изглеждаше изключително спокоен за човек, достигнал края на професионалната си кариера. Пушеше невъзмутимо — нещо съвсем необичайно за него, а ръката, държаща цигарата, сякаш бе издялана от мрамор. Взираше се замислено във вратата в далечния край на коридора.
 	Зад същата врата Макалпин с лице, изразяващо едновременно недоверие и смайване, гледаше доктора — приятен възрастен мъж с брадичка, по риза с дълги ръкави, който седеше зад бюрото срещу него.
 	— Невъзможно*. — каза Макалпин. — Напълно невъзможно! Искате да кажете, че няма абсолютно никакъв алкохол в кръвта?
 	— Невъзможно или не, казвам ви самата истина. Мой колега, опитен специалист, току-що направи двойо тестуване. Харлоу има не повече алкохол в кръвта от човек, който цял живот е бил пълен въздържател. Макалпин поклати недоверчиво глава.
 	— Вижте какво, професоре, имам сигурни доказателства, че…
 	— На нас, лекарите, видели твърде много, нищо не ни се струва невъзможно. Скоростта, с която различните организми разграждат алкохола, варира в твърде широки граници. При един явно извънредно здрав млад човек като вашия отвън…
 	— Ами очите му? Видяхте ли му очите? Мътни, зачервени…
 	— Може да има половин дузина причини за това.
 	— А раздвоените образи?
 	— Очите му изглеждат съвсем нормални. Трудно е да се каже какво се е случило. Винаги съществува възможността самите очи да са напълно здрави. Може да се е получило обаче някакво увреждане на очния нерв. — Докторът стана. — Един бегъл преглед не е достатъчен. Ще се нуждая от серия прегледи. За съжаление няма да стане сега — и без това вече закъснях за театър. Може ли да дойде към седем часа довечера?
 	Макалпин се съгласи, благодари и излезе. Когато наближи Харлоу, погледна цигарата в ръката му, после състезателя, отново извърна очи към цигарата, но не каза нищо. Все така потънали в мълчание, двамата напуснаха болницата, качиха се в остина на Макалпин и потеглиха обратно към Монца.
 	Харлоу пръв наруши мълчанието:
 	— Тъй като съм най-много засегнат, не мислите ли, че трябва да ми кажете какво е мнението на доктора?
 	Макалпин отвърна рязко:
 	— Не е сигурен в резултата. Иска да направи поредица от изследвания. Първото е в седем часа довечера.
 	Все така кротко Харлоу каза:
 	— Мисля, че едва ли ще е необходимо. Макалпин му отправи бърз, замислен поглед:
 	— Какво искаш да кажеш?
 	— След около километър има отбивка от шосето. Моля ви да спрем там. Искам да поговорим. ,
 	В седем часа същата вечер — часът, когато Харлоу трябваше да бъде в болницата, Дюнит седеше в хотелската стая на Макалпин. Атмосферата беше погребална. И двамата държаха големи чаши.
 	— Господи! — каза Дюнит. — Просто ей така? Каза ти, че си е загубил нервите, знаел, че е свършен и дали може да си анулира договора?
 	— Точно така. Нямало какво повече да го усукваме, не бивало да се самозалъгва и да ни мами. Господ знае какво му е струвало на клетия дявол да го каже.
 	— А за скоча?
 	Макалпин отпи от чашата си и въздъхна тежко — по-скоро от мъка, отколкото от умора.
 	— Това вече е действително смешно. Каза, че мразел проклетото пиене и ще се радва, че вече няма нужда да се налива с алкохол.
 	Ред беше на Дюнит да опита уискито си.
 	— И какво ще стане сега с твоя клет дявол? Имай предвид, Джеймс — много добре знам какво ти струва
 	това, — че загуби най-добрия състезател в света. Но точно сега аз съм повече загрижен за Джони.
 	— Аз също. Но какво да направя? Какво, по дяволите, да направя?
 	*

 	Мъжът, за когото говореха, демонстрираше забележително безгрижие. За човек, който беше централната фигура в най-голямото сгромолясване от върха на славата в историята на автомобилните състезания, Джони Харлоу изглеждаше необичайно весел. Докато нагласяваше вратовръзката пред огледалото в стаята си, той си подсвиркваше, прекъсвайки от време на време, за да се усмихне на някаква своя мисъл. Напъха се в сакото, излезе от стаята, слезе във фоайето, взе си оранжада от бара и се настани на една близка маса. Още не беше
 	отпил от чашата си, когато Мери дойде и седна при него. Взе ръката му и я притисна между своите.
 	— Джони! — въздъхна тя. — О, Джони! Харлоу я загледа с тъжни очи. Тя продължи:
 	— Татко току-що ми каза. О, Джони, какво ще правим?
 	— Ние ли?
 	Тя безмълвно го изгледа, извърна очи и промълви:
 	— Да загубя двамата си най-добри приятели в един ден! — В очите й нямаше сълзи, но гласът й издаваше мъка.
 	— Твоите двама… Какво имаш предвид?
 	— Мислех, че знаеш. — Сега сълзите се затъркаляха по бузите й. — Хенри има сърдечни смущения. Трябва да напусне.
 	— Хенри? О, скъпа, скъпа Мери! — Харлоу стисна ръцете й и се втренчи в празното пространство. — Бедният стар Хенри. Чудя се какво ли ще стане с него?
 	— О, всичко е наред. — Тя лекичко подсмъркна. — Татко ще му даде работа в Марсилия.
 	— Е, така може би е най-добре. И без друго е доста възрастен.
 	Известно време той остана потънал в дълбок размисъл, после сграбчи ръцете на Мери със свободната си ръка.
 	— Мери, обичам те. Остани тук, връщам се веднага.
 	Минута по-късно Харлоу се озова в стаята на Макалпин. Дюнит беше там и имаше вид на човек, който със сетни сили се мъчи да овладее гнева си. Макалпин явно също беше силно разстроен. Той дълго клати глава.
 	— За нищо на света — каза той. — При никакви обстоятелства. Не, не и не. Един ден световен шампион, на другия — шофьор на тромав транспортьор. Слушай, човече, ще станем за посмешище на цяла Европа.
 	— Може би. — Гласът на Харлоу звучеше спокойно, без горчивина. — Но така е по-добре, отколкото, ако хората узнаят ицтинските причини за оттеглянето ми, мистър Макалпин.
 	— Мистър Макалпин? Мистър Макалпин? Аз съм винаги Джеймс за теб, момчето ми. Винаги съм бил.
 	— Достатъчно, сър. Може да се оправдаете с увреденото ми зрение, да кажете, че ме задържате като специален съветник. Напълно естествено, нали? Освен това вие се нуждаете от шофьор на транспортьора.
 	Макалпин бавно и категорично поклати глава.
 	— Джони Харлоу никога няма да шофира мой транспортьор, и точка.
 	Макалпин покри лице с ръцете си. Харлоу погледна към Дюнит, който посочи с глава към вратата. Харлоу кимна и напусна стаята.
 	Дюнит мълчаливо изчака няколко секунди, после заговори, като подбираше думите си внимателно:
 	— Това е краят и за мен. Сега ще ти кажа сбогом, Джеймс Макалпин. Всяка минута от моята служба ми беше приятна. Освен последната.
 	Макалпин свали ръце, бавно вдигна глава и се взря изумен в Дюнит.
 	— Какво, за Бога, имаш предвид?
 	— Точно това, което казах. Не е ли очевидно? Аз също си ценя достатъчно здравето, за да се мотая наоколо и да ми прилошава всеки път, щом си помисля какво си направил. Това момче живее за автомобилните състезания, те са единственото, което познава, а сега трябва да ги напусне. И бих ти припомнил, Джеймс Макалпин, че в течение на четири кратки години „Коронадо” беше измъкната от дълбините на нищото и се превърна в най-успешната и уважавана кола от „Формула 1” в света единствено благодарение на несравнимия шофьорски гений на това момче, на което ти току-що посочи вратата. Не ти, Джеймс, а Джони Харлоу създаде „Коронадо”. Но ти не можеш да си позволиш да губиш, а той вече не ти е нужен и затова го захвърляш. Надявам се да спиш добре довечера, мистър Макалпин! Полага ти се. Имаш всички основания да се гордееш със себе си.
 	Дюнит се запъти към’вратата. Макалпин го повика тихо, с насълзени очи:
 	— Алексис…
 	Дюнит се обърна. Макалпин каза:
 	— Ако още веднъж ми говориш по този начин, ще ти скърша гадния врат. Уморен съм, смъртно съм уморен и искам да си легна преди вечеря. Иди му кажи, че може да има всяка шибана работа, която си хареса в „Коронадо” — дори и моята, ако му стиска.
 	— Бях отвратително груб — омекна Дюнит. — Моля да ме извиниш. И много ти благодаря, Джеймс.
 	Макалпин се усмихна леко:
 	— Не мистър Макалпин?
 	— Казах: „Благодаря ти, Джеймс!”
 	Двамата усмихнато се спогледаха. Дюнит тихо затвори вратата след себе си, слезе във фоайето, където Харлоу и Мери седяха един до друг с недокоснати чаши на масата. Младите хора явно се чувстваха много добре заедно. Дюнит си взе пиене от бара и се присъедини към тях, усмихна се широко, вдигна си чашата и каза:
 	— Наздраве. Да пием за най-добрия шофьор на транспортьор в Европа!
 	Харлоу остави чашата си, без да отпие.
 	— Алексис, тази вечер съм в отлично настроение. Дюнит заразказва оживено:
 	— Мистър Джеймс Макалпин внезапно и коренно промени становището си по твоя въпрос. Последните му думи бяха: „Иди и му кажи, че може да има всяка шибана работа, която си поиска, в „Коронадо” — дори и моята, ако му стиска.” — Харлоу недоверчиво поклати глава, а Дюнит продължи: — За Бога, Джони, не те поднасям.
 	Състезателят отново поклати глава.
 	— Не се съмнявам в теб, Алексис. Просто съм смаян. Как, за Бога, успя? Е, може би е по-добре да не ми казваш. — Той се усмихна леко. — Не мисля, че бих поискал работата на мистър Макалпин.
 	— О, Джони! — В очите на Мери имаше сълзи, ала не от скръб. Лицето й грееше от щастие. Тя се надигна, преметна ръце около врата му и го целуна по бузата. Макар и леко изненадан, Харлоу не изглеждаше особено смутен.
 	— Ха така, моето момиче — каза Дюнит одобрително. — Последно дълго сбогуване с най-бързия шофьор на камион в Европа.
 	Тя се ококори насреща му.
 	— Какво, за Бога, искаш да кажеш?
 	С”
 	— Транспортьорът заминава нощес за Марсилия. Някой трябва да го закара дотам. Това е работа, която обикновено се върши от транспортьорния шофьор.
 	— Господи! — възкликна Харлоу. — Направо бях забравил. Сега какво ще правя?
 	— Не знам, но, изглежда, е доста спешно. Мисля, че е най-добре незабавно да говориш с Джеймс.
 	Харлоу кимна, стана и отиде в стаята си, за да се преоблече. Сложи си тъмни панталони, морскосиньо поло и кожено яке. Отиде при Макалпин и го завари изтегнат на леглото, с болнав вид, бледен и твърде изтощен.
 	Възрастният мъж промълви:
 	— Трябва да си призная, Джони, че взех това решение, воден изцяло от егоистични съображения. Близнаците, колкото и да са добри като механици, не могат да карат и ръчна количка. Джейкъбсън вече замина за Марсилия, за да подготви товаренето. Зная, че искам много, но трябва да имам № 4, новата кола X, и резервен двигател на изпитателната писта във Виньол утре до обед — предоставена ни е само за два дни. Ще падне много каране. Зная, че ще имаш само няколко часа за сън, ако изобщо спиш. Ще трябва да започнеш товаренето в Марсилия в шест часа сутринта.
 	— Чудесно. А какво ще правя със собствената си ола?
 	— Ха! Единственият шофьор на транспортьор в вропа със собствено ферари. Алексис ще вземе моя стин, а утре лично ще закарам твоята ръждясала таратайка до Виньол. После ти ще трябва да си я закараш до нашия гараж в Марсилия и да я оставиш там. Страхувам се, че ще бъде за постоянно.
 	— Разбирам,, мистър Макалпин.
 	— Пак това „мистър Макалпин, мистър Макал-ин!” Сигурен ли си, че точно това искаш да правиш, жони?
 	— Никога не съм бил по-сигурен, сър. Харлоу слезе във фоайето и установи, че Мери и юнит не се вече там. Пак се качи горе, намери журналиста в стаята му и го запита:
 	— Къде е Мери?
 	— Излезе да се поразходи.
 	— Отвратително студена вечер за разходки.
 	— Струва ми се, че въобще няма да усети студа — рече Дюнит сухо. — Еуфория. Струва ми се, че така му казват. Видя ли стареца?
 	— Да. Старецът, както го наричаш, наистина заприличва на такъв. За последните шест месеца се е състарил поне с пет години.
 	— По-точно с десет. Разбираемо е, след като жена му изчезна безследно. Може би, ако загубиш човек, за когото си бил женен цели двайсет и пет години…
 	— Струва ми се, че е загубил нещо повече.
 	— Какво искаш да кажеш?
 	— Самият аз не зная. Може би самоувереността, енергията, волята да се бори и побеждава. — Харлоу се усмихна. — Надявам се, че следващата седмица ще му върнем тези загубени десет години.
 	— Ти си най-дръзкото и самоуверено копеле, което познавам — рече с уважение Дюнит. Когато Харлоу не му отговори, той вдигна рамене и въздъхна: — Все пак, за да бъдеш световен шампион, предполагам, че трябва да имаш известна самоувереност. А сега какво?
 	— Ами потеглям. На излизане ще прибера от сейфа на хотела малката дреболия, която възнамерявам да предам на нашия приятел на улица „Сен Пиер” — струва ми се доста по-безопасно от разходката ти до пощата. Ще слезеш ли да пийнеш нещо в бара и да провериш дали някой ме’следи?
 	— Защо да те следят? Имат касетата — или си мислят, че я имат, което е едно и също.
 	— Може би. Но също така е възможно някои неб-лагоразположени към мен типове да променят мнението си, когато видят как вземам този плик от сейфа на хотела, как го отварям, как проверявам касетата и я пъхвам в джоба си. Знаят, че веднъж са били измамени. Главата си залагам — моментално ще разберат, че сме ги надхитрили.
 	Дюнит дълго и с недоумение се взира в Харлоу, сетне прошепна:
 	— Не си търсиш белята, а направо си даваш поръчка за чамов ковчег.
 	— Само първокачествен дъб за световния шампион. С позлатени дръжки. Хайде, да вървим.
 	Слязоха заедно по стълбището. Дюнит тръгна към бара, а Харлоу отиде на рецепцията. Докато журналистът оглеждаше фоайето, Джони поиска плика, отвори го, извади касетата и я провери внимателно, преди да я сложи във вътрешния джоб на коженото си яке. Когато си тръгна, Дюнит мина покрай него уж случайно и му прошепна тихо:
 	— Видях Тракия. Очите му едва не изхвръкнаха от орбитите. Моментално се спусна към най-близката телефонна кабина.
 	Харлоу безмълвно кимна, мина през въртящата се врата, после спря, тъй като едно момиче в кожено палто му прегради пътя.
 	— Какво правиш тук, Мери? — попита той. ратно и студено навън.
 	— Просто искам да ти кажа сбогом, това е всичко.
 	— Можеше да ми го кажеш вътре.
 	— Аз съм много потайна личност.
 	— Освен това утре пак ще ме видиш. Във Виньол.
 	— Ще те видя ли, Джони? Обещаваш ли?
 	— Още един, който не вярва, че мога да карам.
 	— Не се опитвай да се шегуваш, Джони, защото хич не ми е до смях. Направо съм болна. Имам ужасното чувство, че ще ти се случи нещо страшно.
 	Харлоу подхвърли шеговито:
 	— Всичко се дължи на шотландската ти кръв. Наричат го „обреченост”. Шесто чувство. Може би ще те утеши фактът, че прогнозите на подобни хора почти никога не се сбъдват.
 	— Не ми се присмивай, Джони. — Очите й блестяха от сълзи.
 	Той нежно обгърна с ръка раменете й.
 	— Да ти се присмивам? На теб? Никога.
 	— Върни се при мен, Джони.
 	— Винаги ще се връщам при теб, Мери.
 	— Какво? Какво каза?
 	— Изплъзна ми се от езика. — Той я притисна до себе си, допря устни до бузата й, отдръпна се и закрачи в гъстия мрак.
 	ГЛАВА ОСМА
 	Огромният товарен камион на „Коронадо”, чийто силует се очертаваше от двайсетина лампи отстрани и отзад, без да се броят четирите мощни фара, летеше в мрака по празното шосе със скорост, към която не биха се отнесли много благосклонно италианските полицейски пътни патрули, които — за щастие — тази нощ липсваха.
 	Харлоу кара по магистралата до Торино, после зави на юг към Кунео и сега приближаваше Кол де Тенде — този страховит планински проход с тунел в края му, който бележи границата между Италия и Франция. Дори с обикновена кола, при дневна светлина и добри, сухи пътища е необходимо най-голямо внимание и бдителност при преминаването му. Наклоните при изкачване и спускане и безкрайната поредица от остри завои в двете посоки на тунела го правят може би най-опасният и труден проход в Европа. Шофирането на огромен транспортьор по хлъзгавата от започващия дъжд настилка беше изключително рисковано.
 	За някои това би било не опасно, а направо смъртоносно. Червенокосите близнаци механици — единият сгушен на седалката до Харлоу, а другият изпънат на тясното легло зад тях — въпреки изтощението си, явно никога в живота си не се бяха чувствали по-будни. Ужасени, те се взираха разтреперани един в друг или затваряха очи, докато подскачаха и се полюшваха лудо на всеки рязък завой. Ако транспортьорът изхвърчеше от пътя, щяха да се сгромолясат в пропастта, без никакви шансове да оцелеят. Близнаците започваха да
 	разбират защо старият Хенри никога не бе преуспял като състезател за Голямата награда.
 	Харлоу с нищо не показваше, че е забелязал страха им. Цялото му внимание бе съсредоточено в шофирането и оглеждането на пътя. Той не се съмняваше нито за миг, че Тракия и неговите приятелчета знаят къде е касетата и че възнамеряват да му я отнемат. Кога и къде щяха да се опитат, можеше само да се гадае. Острите завои към върха на Кол де Тенде предоставяха възможност за засада. Харлоу бе убеден, че базата на враговете му е в Марсилия. Изглеждаше невероятно да поемат риска да нарушат италианските закони. Сигурен беше, че не са го проследили от Монца. Вероятно дори не знаеха по кой път е поел. Може би щяха да изчакат да се приближи до главната им квартира или се страхуваха да не изхвърли касетата по пътя. Имаше различни възможности, но Харлоу реши, че е безполезно да гадае. Прогони от ума си мисълта за евентуалното нападение и се съсредоточи върху шофирането с изострени до краен предел сетива. Изкачиха благополучно върха на Сол, минаха през италианската и френската митница и се спуснаха по лъкатушещото шосе от другата страна.
 	Когато стигна до Ла Джандола, Харлоу се поколеба за миг. Можеше да кара по шосето за Вентимиля, като използва предимството на новите автомагистрали западно от Ривиерата, или да избере по-късия, но по-кри-воличещ път към Ница. Съобрази, че ако тръгне към Вентимиля, ще му се наложи да пресече италианската и френската митница още два пъти, и взе решение в полза на прекия път.
 	Стигна до Ница без инциденти и пое по автомагистралата след Кан, стигна Тулон и потегли по шосе № 8 за Марсилия. Произшествието стана на двайсетина километра след Кан, близо до село Босе.
 	След като взеха един завой, видяха на около двеста метра пред себе си четири прожектора, два от които описваха дъги, явно задвижвани от човешка ръка.
 	Тонът на двигателя рязко се промени, когато Харлоу превключи скоростта. Звукът разбуди дремещите близнаци тъкмо навреме, за да забележат секунди след Харлоу надписите върху двата неподвижни прожектора. : единият гласеше: „Стоп”, а другият — „Полиция”. Зад тях имаше поне пет души, двама от които стояха насред пътя.
 	Харлоу се беше прегърбил над кормилото, присвил очи така, че зениците му не се виждаха. Мигновено взе решение, ръката и кракът му се задействаха бързо и в съвършен синхрон, а двигателят отново изръмжа, когато огромният дизел мина на по-ниска скорост. Двата прожектора отпред престанаха да се движат. Изглежда тези, които ги размахваха, си бяха помислили, че транспортьорът забавя, за да спре.
 	На петдесет метра от барикадата Харлоу настъпи докрай педала на газта. Транспортьорът набра максимално ускорение. Оборотите на двигателя му нарастваха, докато разстоянието между него и бляскащите прожектори постепенно намаляваше. Хората, които ги държаха, бързо отскочиха встрани: бяха загряли несъмнено с най-голямо огорчение, че транспортьорът няма намерение да спре. Близнаците в кабината изглеждаха ужасени и недоумяващи. Лицето на Харлоу бе безизразно, докато наблюдаваше как неясните фигури, препречили самоуверено пътя, отскачат встрани, за да се спасят. Когато транспортьорът прегази монтираните на бариерата, препречваща пътя, прожектори, се разнесе трясък от строшено стъкло и от смачкан метал, който заглуши засилващото се ръмжене на дизела. След двайсетина метра се чу барабанен звук, който продължи да разтърсва транспортьора, докато Харлоу взе острия завой на пътя. Сетне отново превключи и мина на най-високата скорост. Изглеждаше напълно невъзмутим, което съвсем не можеше да се каже за близнаците.
 	Единият рече пресипнало:
 	— Господи, Джони, да не си полудял? Ще натикаш всички ни в затвора, преди да изтече нощта. Това беше полицейска бариера, човече!
 	— Полицейска бариера без полицейски коли, полицейски мотори или униформи: чудя се защо ли добрият дядо Господ ви е дал и на двамата по две очи?
 	Другият се заоправдава:
 	— Но нали имаше полицейски сигнали…
 	— Ще се въздържа от по-нататъшни разяснения — им рече любезно Харлоу. — Не си претоварвайте мозъците. Ще допълня само, че френските полицаи не носят маски, каквито имаха тези типове, нито пък слагат заглушители на пистолетите си.
 	— Заглушители ли? — уплашено и едновременно възкликнаха близнаците.
 	— Чухте ония думкания и бумтене по задницата на транспортьора. Да не мислите, че ни замеряха с камъни?
 	— Но какви са тези хора? — подхвана единият.
 	— Бандити. Упражняват стара и уважавана в този край професия. — Харлоу се надяваше, че почтените жители на Прованс ще му простят незаслужената обида. Но това беше най-доброто, което можеше да измисли в момента, и освен това близнаците, макар и превъзходни механици, бяха доста изостанали в умствено отношение. Бяха готови да повярват на всичко, каквото им се каже, особено от човек с ранга на Джони Харлоу.
 	— Но откъде са знаели, че идваме?
 	— Не са знаели предварително. — Харлоу импровизираше бързо. — Обикновено поддържат радиовръзка със свои съгледвачи, разположени на около километър от двете им страни. Вероятно сме минали през втория им пост. Когато се зададе подходящ обект — като нас, — необходими са им само няколко минути, за да задействат прожекторите.
 	— Назадничава паплач са тези жабари — забеляза с отвращение близнакът.
 	— Нали? Още не са стигнали до големите грабежи на влакове.
 	Близнаците задрямаха, явно успокоени от мисълта, че неуморимият Харлоу както винаги е на щрек. След няколко минути той забеляза в огледалото за обратно виждане два мощни фара, които бързо се приближаваха. Когато дистанцията между двете коли се скъси, на Харлоу му хрумна да се измести в средата на пътя и да го блокира, в случай че пътуващите в колата са евентуални врагове, но веднага отхвърли тази мисъл. Ако преследвачите имаха опасни намерения, достатъчно беше да стрелят по задните гуми — чудесен и ефективен начин да се спре един транспортьор.
 	Така и стана: пътуващите в автомобила не проявиха признаци на враждебност, обаче се случи нещо странно. Когато колата задмина транспортьора, всичките й светлини — фарове и габарити — изгаснаха и тя продължи да се движи, използвайки фаровете на дизела. Когато светлините й блеснаха отново, колата се бе отдалечила твърде много, за да може да се разчете номерът й.
 	Секунда по-късно Харлоу видя друг чифт мощни фарове да се приближават с още по-голяма скорост. Тази кола не загаси фаровете си, когато изпреварваше транспортьора, и би било излишно и неуместно да го прави, тъй като беше истински полицейски автомобил със сирена и мигаща синя лампа на покрива. Харлоу доволно се усмихна и изражението му не се промени при вида на картината, която се разкри пред очите му.
 	Полицейската кола с мигащата синя светлина бе паркирала встрани от пътя. Непосредствено зад нея беше спрял друг автомобил, до който стоеше полицай с бележник в ръка и разпитваше шофьора през отвореното стъкло. Беше ясно за какво става дума. С изключение на автомагистралите, максималната разрешена скорост във Франция е 110 км в час; шофьорът се бе движил поне със сто и петдесет, когато бе изпреварил транспортьора. Харлоу продължи да кара бавно, задмина двете коли и за него не беше трудно да разчете номера на предната: той беше PN111K.
 	Както в повечето големи градове, и в Марсилия има места, които си заслужава да се видят, както и такива, които не влизат в тази категория. Някои квартали в северозападната част на Марсилия можеха безпогрешно да бъдат причислени към втората категория. Западнали и занемарени, това бяха бивши предградия, сега по-скоро промишлени, отколкото жилищни райони. Улица „Жерар” се намираше точно в такъв район. От двете й страни имаше малки работилници и фабрики и големи гаражи.
 	Най-високата постройка на улицата беше уродлива тухлена сграда. Над високите, обковани с ламарина врати с трийсетсантиметрови букви бе изписана една-единствена дума: „Коронадо”.
 	Харлоу подкара транспортьора по улица „Жерар”.
 	По всичко личеше, че грозната гледка не му направи впечатление. Близнаците спяха дълбоко. Когато транспортьорът спря пред гаража, металната врата автоматично започна да се издига, а лампите вътре светнаха.
 	Гаражът представляваше обширен хангар, двайсет и четири метра дълъг и около петнайсет широк. Въпреки че сградата бе стара и занемарена, помещението беше добре поддържано и почистено. Вдясно стояха три коли на „Коронадо” за „Формула 1”, а зад тях, монтирани на поставки, три великолепни двигателя „Форд Косуърд V- Близо до вратата бе паркиран черен ситроен DC 21. Лявата страна на гаража бе заета от редица напълно оборудвани тезгяхи, докато вдясно, подредени на височина колкото човешки бой, имаше дузина сандъци с резервни части и гуми. По дължина и ширина се простираха широки трегери за преместване на двигатели и товарене на транспортните машини.
 	Харлоу закара транспортьора точно под главния надлъжен товарен трегер. Спря двигателя, разтърси близнаците, за да ги разбуди, и скочи на пода. Озова се лице срещу лице с Джейкъбсън. Механикът не изглеждаше особено щастлив да го види, но по принцип той винаги беше намусен. Погледна си часовника и каза навъсено:
 	— Взел си разстоянието за два часа — карал си твърде бързо.
 	— Нямаше никакво движение. Сега какво да правя?
 	— Върви да поспиш. Имаме една стара вила наблизо. Не е кой знае какво, но върши работа. Ще бъдем тук
 	урре сутринта, за да започнем товаренето. Двамата местни механици също ще ни помогнат.
 	— Жак и Хари ли?
 	— Те напуснаха. — Джейкъбсън изглеждаше по-кисел от когато и да било. — Домиляло им за дома, азват. Винаги им домилява за вкъщи. Иначе трябва яко да се бачка. Новите момчета са италианци и не са чак толкоз калпави.
 	Джейкъбсън едва сега забеляза пораженията по зад-ицата на транспортьора.
 	— По дяволите, от какво са тези дупки?
 	— От куршуми. Някой се опита да ни отвлече след
 	Тулон. Поне аз си мисля, че беше опит за отвличане, но ако е било така, ония приятелчета не бяха много опитни в професията си.
 	— За какъв дявол им е притрябвало да ви отвличат? Каква полза би могъл да има някой от две коронадо?
 	— Никаква. Може би информацията им е била погрешна. Камионът прилича на фургоните, с които се превозват големи пратки скоч или цигари. Един-два милиона франка за такъв товар — струва си да бъде плячкосан. Както и да е, минахме метър. Петнайсет минути изчукване и едно хубаво боядисване — ще стане като нов.
 	— Утре сутринта трябва да съобщя в полицията — каза Джейкъбсън. — Ако премълчим за този инцидент, ще нарушим френските закони. Не — добави с горчивина той — че ще имаме кой знае каква полза, но…
 	Четиримата напуснаха гаража. Харлоу изпод око изгледа черния ситроен. Номерът му беше PN11K.
 	Както бе казал Джейкъбсън, старата зила не беше нищо особено, но вършеше работа. Харлоу се отпусна на стола в оскъдно мебелираната стая с тясно легло и износен линолеум. Прозорецът, който беше на нивото на улицата, нямаше пердета, само някаква мрежа. Въпреки че лампата в стаята беше изгасена, от улицата проникваше съвсем слаба светлина. Харлоу отдръпна мрежата и надникна навън. Грозната, тясна уличка, в сравнение с която улица „Жерар” приличаше на магистрала, бе съвсем пуста.
 	Харлоу си погледна часовника. Фосфоресциращите стрелки показваха два и петнайсет. Изведнъж наведе глава и внимателно се ослуша. Стори му се, че долавя предпазливи стъпки отвън, а може би бяха плод на въображението му. Отиде безшумно до леглото и внимателно се изтегна върху него. Дюшекът бе памучен и личеше, че не е сменян от години. Харлоу пъхна ръка под разкъсаната възглавница и измъкна сгъваемия си нож. Надяна ремъка върху дясната си китка и отново скри ръката си под възглавницата.
 	Вратата се отвори безшумно. Като се стараеше да диша дълбоко и равномерно, младият мъж леко отвори очи. Бледа сянка застана на прага, но беше невъзможно
 	да разпознае неканения гост. Харлоу не помръдна, все едно, че бе потънал в дълбок сън. След няколко секунди натрапникът затвори вратата тъй безшумно, както я беше открехнал, и силно изостреният слух на Харлоу различи как замират стъпките на непознатия. Стана, нерешително потърка брадичката си, после напусна леглото и зае отново наблюдателния си пост до прозореца.
 	Едва сега разпозна нощния посетител, който току-що бе излязъл от вилата — беше Джейкъбсън. Механикът бързо прекоси улицата и веднага едно малко рено зави иззад ъгъла и спря точно пред него. Джейкъбсън се наведе и заговори с шофьора, който отвори вратата и излезе. Свали тъмния си шлифер, сгъна го старателно — имаше някаква неприятна и дори зловеща увереност във всичките му движения — сложи го на задната седалка, потупа си джобовете, сякаш да се увери, че не е забравил нещо, кимна на Джейкъбсън и пресече улицата. Джейкъбсън бързо се отдалечи.
 	Харлоу се хвърли в леглото, стиснал в ръка ножа, и се загледа навън с притворени очи. Почти веднага видя някакъв тъмен силует, очертан от уличните лампи, да се появява на прозореца и да наднича в стаята. Непознатият измъкна дясната си ръка и Харлоу успя да различи огромен и страшен на вид пистолет. Младият мъж продължи да го наблюдава, а нападателят се промъкна край прозореца. В този момент Харлоу забеляза, че на цевта на оръжието е завинтен продълговат цилиндричен предмет — заглушител, предназначен да заглуши изстрела и да му запуши завинаги устата. Сетне тъмният силует изчезна от погледа му.
 	Джони пъргаво скочи от леглото. Сгъваемият нож не можеше да се сравнява с пистолет със заглушител. Той прекоси стаята и се притисна до стената, на петдесетина сантиметра от вратата.
 	Цели десет секунди, които дори за стоманените нерви на Харлоу се оказаха непоносими, цареше пълна тишина. После се дочу едва доловимото скърцане на дъсчения под отвън — вилата не беше от категорията на тези, в които коридорите са застлани с дебели килими. Някой леко натисна дръжката и вратата се открехна. Нечия глава предпазливо се провря през пролуката.
 	Неканеният гост имаше тясно лице, черна коса, пригладена към главата му, и тънки, като изписани с туш мустачки.
 	Харлоу премести тежестта си на левия крак, вдигна другия и ритна с пета вратата точно под ключалката. Дочу се звук, подобен на задавено кашляне, заглушен вик на агония. Харлоу широко разтвори вратата и в стаята влетя нисък, слаб мъж в тъмен костюм. С двете си ръце, дясната от които още стискаше пистолета, притискаше окървавеното си лице. Носът му беше със сигурност счупен; навярно същото се бе случило с лицевите му кости и зъбите.
 	Харлоу изобщо не се трогна от вида на непознатия. Измъкна ножа и го опря в дясното ухо на натрапника. Мъжът простена и се строполи на колене. Джони измъкна пистолета му, без да срещне съпротива, и го претърси със свободната си ръка. В колана му откри кама, която прибра. Беше петнайсет сантиметра дълга, с връх като игла и двойно острие като бръснач. Харлоу внимателно я пъхна във външния джоб на коженото си яке, сетне размисли и я извади. Впи пръсти в черната мазна коса на мъжа и го издърпа грубо на крака. Все така безмилостно притисна острието на камата в гърба му, докато се увери, че върхът й е опрял в кожата.
 	— Излизай навън! — заповяда той. Нападателят нямаше друг избор, тъй като камата
 	все по-болезнено се впиваше в гръбнака му. Двамата излязоха от вилата, прекосиха запустялата улица и спряха пред малкото черно рено. Харлоу блъсна мъжа на предната седалка, докато самият той се настани отзад и нареди:
 	— Карай в полицията! Мъжът измънка неясно:
 	— Не може кара.
 	Харлоу извади своя нож и замахна към лявото ухо на непознатия. Мъжът уплашено се приведе над волана.
 	— Карай! — повтори Харлоу. — В полицията. Слабичкият мъж с усилие подкара колата. Това беше
 	най-отвратителното и мъчително пътуване, което Харлоу някога бе преживявал. Не стига, че мъжът беше почти в безсъзнание, ами шофираше с една ръка, която
 	сваляше от волана, за да сменя скоростите. С другата притискаше окървавена кърпичка към смазаното си лице. За щастие улиците бяха пусти, а полицейският участък — само на десет минути път с кола.
 	Харлоу полуизблъска, полузамъкна нещастния италианец до участъка, стовари го грубо на една пейка, после отиде към бюрото. Зад него седяха двама едри, плещести и явно общителни полицаи, и двамата униформени — единият инспектор, а другият сержант. Те оглеждаха с изненада и с нескрито любопитство мъжа на пейката, който беше почти припаднал, като все още притискаше двете си ръце към окървавеното си лице.
 	— Искам да подам оплакване срещу този човек — заяви състезателят.
 	Инспекторът рече спокойно:
 	— По-скоро ми се струва, че той трябва да подаде оплакване срещу вас.
 	— Ето документите ми за самоличност — каза Харлоу. Извади паспорта и шофьорската си книжка, но инспекторът му махна с ръка, преди още да ги е погледнал.
 	— Дори и на полицията вашето лице е по-известно от това на който и да е престъпник в Европа. Но си мислех, мистър Харлоу, че се занимавате с автомобилни състезания, не с бокс.
 	Сержантът, който дотогава оглеждаше италианеца с професионален интерес, докосна инспектора по рамото.
 	— Охо, да пукна — каза той, — ако пък този не е нашият стар приятел Луиджи — Луиджи Опипвача. Все пак физионЪмията му е доста променена. — Погледна Харлоу и продължи: — Как се запознахте с него, мосьо?
 	— Дойде ми неканен на гости. Съжалявам, че трябваше да използвам насилие.
 	— Извиненията са излишни — успокои го инспекторът. — Луиджи трябва да бъде понатупван поне веднъж седмично. Но това ще му струва два месеца в пандиза. Беше ли… хм… наложително да го подредите така?
 	Без да продума, Харлоу измъкна камата и пистолета от джоба си и ги постави на бюрото. Инспекторът кимна с разбиране.
 	— С неговото досие ще получи минимум пет години. Навярно щеподадете писмено оплакване?
 	— Моля ви да го направите вместо мен. Имам спешна работа. Ще намина по-късно, ако мога. Все ми се струва, че Луиджи не е искал да ме ограби. Мисля, че целеше да ме убие. Бих желал да открия кой го е изпратил.
 	— Това може да се уреди, мосьо Харлоу. — Мрачното лице на инспектора не вещаеше нищо добро за Луиджи.
 	Харлоу им благодари, излезе, качи се на реното и потегли. Не изпитваше угризение на съвестта, че е взел колата на Луиджи; освен това собственикът й нямаше да се нуждае от нея известно време. На Луиджи бяха необходими десет минути, за да стигне от вилата до полицейския участък. Харлоу взе същото разстояние за по-малко от четири и след още трийсет секунди паркира на петдесетина метра встрани от голямата метална врата на гаража на „Коронадо”. Вратата беше затворена, под нея се процеждаше светлина.
 	Петнайсет минути по-късно Харлоу се втренчи в тъмнината и се вкамени. Малката странична врата, вградена в голямата, се отвори и се появиха четирима души. Дори на оскъдното осветление по улица „Жерар” младият мъж лесно разпозна Джейкъбсън, Нойбауер и Тракия. Четвъртият му беше непознат: предположи, че е един от механиците на Джейкъбсън. Последният предостави заключването на вратата на другите и закрачи бързо по улицата по посока на вилата, без да погледне към Харлоу. По улиците на Марсилия има хиляди малки черни коли рено.
 	Другите трима заключиха вратата, качиха се в ситроена и потеглиха. Харлоу се метна в колата си и с угасени светлини ги последва. Не трябваше по никакъв начин да издава, че ги следи. Случайният наблюдател щеше да види две коли, които се движеха спокойно през марсилските предградия на дискретно разстояние една от друга. Само веднъж Харлоу поизостана и запали фаровете — бе забелязал приближаваща полицейска кола, сетне отново скъси разстоянието.
 	Най-после излязоха на доста широк булевард с три
 	латна в очевидно богаташки район. Просторни вили, крити зад високи тухлени стени, се редуваха от двете страни на пътя. Ситроенът рязко зави надясно. Петнайсет секунди по-късно Харлоу направи същото и веднага включи габаритите. На около сто и петдесет метра пред него ситроенът бе спрял пред някаква вила и един мъж — беше Тракия — бе излязъл от колата и вървеше към портата с ключ в ръка. Харлоу продължи да се движи. Когато задмина паркираната кола, портата се отвори. Другите двама пътници в ситроена не обърнаха внимание на реното. Младият мъж зави в първата пряка и паркира. Излезе, навлече тъмния шлифер на Луиджи и вдигна яката му. Тръгна обратно по булеварда, на чийто ъгъл имаше плоча в памет на Жорж Санд, и продължи по него, докато стигна до вилата, пред която бе спрял ситроенът. Тя се наричаше „Л’Ермитаж” — име, което Харлоу сметна за особено неподходящо при дадените обстоятелства. Оградата от двете страни на портата беше най-малко три метра висока, отгоре й стърчаха циментирани начупени стъкла. Вратата беше със същата височина, със заострени шипове’на върха. На двайсет метра от нея се намираше самата вила — старомодна постройка в Едуардов стил, украсена с много балкони. Светлини се процеждаха през цепнатините между пердетата на прозорците на двата етажа.
 	Харлоу предпазливо блъсна портата. Огледа се в двете посоки и се увери, че булевардът е пуст, после извади връзка с големи ключове. Проучи бравата и ключовете, избра един и го изпробва. Успя от първия път. Прибра ключовете и се отдалечи.
 	След петнайсет минути паркира колата на една тясна съседна уличка. Изкачи стъпалата пред някаква къща и дори не стана нужда да чука или да звъни. Вратата се отвори и пълен, сивокос възрастен мъж, загърнат в китайска роба, го въведе вътре. Стаята, в която влезе Харлоу, приличаше на комбинация от електронна лаборатория и фотографска тъмна стаичка. Беше претъпкана с внушителни на вид модерни технически съоръжения. Имаше и две удобни кресла. Възрастният мъж посочи на Харлоу едното и каза:
 	— Алексис Дюнит ме предупреди, но вие идвате в най-неподходящия момент, Джон Харлоу. Моля, седнете.
 	— Дошъл съм по твърде необикновена работа, Джанкарло, и нямам време да сядам. — Той извади филмовата касета и му я връчи. — За колко време ще я проявите? Искам и увеличени снимки.
 	— Колко?
 	— Снимки ли имате предвид? — Джанкарло кимна. — Шейсетина.
 	— Много сте скромен — иронично произнесе Джанкарло. — Днес следобед ще са готови.
 	— Жан-Клод в града ли е? — запита състезателят.
 	— За какво ви е? За някакъв шифър ли? — Харлоу кимна. — Тук е. Ще видя какво може да се направи.
 	Харлоу си тръгна. Докато крачеше обратно към вилата, се замисли за проблема „Джейкъбсън”. Беше почти сигурен, че първата работа на механика след завръщането му във вилата е да провери стаята му. Отсъствието на тялото едва ли щеше да го изненада: никой професионален убиец не би изложил своя работодател, като остави трупа в стаята — Марсилия е разположена край морето, намираха се и оловни тежести, ако човек знаеше къде да ги търси, а Луиджи Опип-вача имаше вид на човек, който си знае работата.
 	Навярно Джейкъбсън щеше да получи инфаркт, ако видеше Харлоу сега или на срещата на другата сутрин. Но ако Джони не се появеше в уречения час, старият механик щеше да любопитства какво е правил през нощта. По-добре незабавно да се срещне с Джейкъбсън.
 	Оказа се, че е бил прав. На влизане във вилата се сблъска с механика. Харлоу се втренчи във връзката ключове, подрънкващи в ръката му — Джейкъбсън очевидно се беше запътил към гаража да погоди някой мръсен номер на колите на своите приятели и колеги. Беше изумен, когато Джони изскочи пред него като призрак, върнал се от света на мъртвите. Но механикът беше твърде опитен — удивително бързо се окопити от изненадата и възкликна:
 	— Четири часът сутринта! — Единствено напрегнатият му и неестествено висок глас издаваше гнева му от появяването на Харлоу.
 	— Не си ми настойник, Джейкъбсън.
 	— Точно такъв съм. Сега аз съм шеф, Харлоу. От един час те чакам и те търся. Вече смятах да се свържа с полицията.
 	— О, би било голям майтап! Тъкмо оттам идвам.
 	— Ти… какво искаш да кажеш, Харлоу?
 	— Добре ме чу. Връщам се, след като предадох един разбойник на полицията — някакъв тип, който ме посети посред нощ с пистолет и кама в ръцете. Не мисля, че бе дошъл да ми разказва приказки. За това не го биваше много. Сега сигурно си лежи в болничното легло под усилена полицейска охрана.
 	— Влез вътре — настоя Джейкъбсън. — Искам да чуя по-подробно тази история.
 	Харлоу му разказа накратко за нощните си занимания, после добави:
 	— Господи, страшно съм уморен. Ще заспя след минута.
 	Върна се в спартански обзаведената си стая и застана на пост до прозореца. След по-малко от три минути Джейкъбсън се появи на улицата с връзката ключове в ръка и се отправи по посока на улица „Жерар”, към гаража на „Коронадо”. В момента Харлоу не знаеше, нито се интересуваше какво възнамерява да прави механикът.
 	Той излезе и подкара реното на Луиджи в посока обратна на тази, в която бе поел Джейкъбсън. След около четири пресечки зави в тясна алея, угаси двигателя, провери дали вратите са заключени, нагласи часовника си да го събуди в пет и четирийсет и пет и се разположи по-удобно. Вилата на „Коронадо” се бе оказала неподходяща за почивка и сън, затова Джони Харлоу предпочете да подремне в колата. .
 	ГЛАВА ДЕВЕТА
 	Зазоряваше се, когато Джони и близнаците влязоха в гаража на „Коронадо”. Джейкъбсън и един непознат механик бяха вече там. Харлоу забеляза, че изглеждат не по-малко изтощени от него.
 	— Стори ми се да споменаваш, че си наел две нови момчета? — промълви той.
 	— Едното не дойде. Ако се появи, незабавно ще го уволня. Да се залавяме за работа.
 	Яркото ранно утринно слънце, което предвещаваше дъжд по-късно през деня, беше високо над покривите, когато Харлоу изкара транспортьора на улица „Жерар”. Джейкъбсън нареди:
 	— Потегляйте тримата. .Аз ще пристигна във Виньол два часа след вас. Имам малко работа.
 	Харлоу дори не си направи труда да го попита каква е тази работа. Знаеше, че какъвто и отговор да получи, ще бъде лъжа. Предполагаше, че Джейкъбсън трябва спешно да се срещне с приятелчетата си на улица „Жорж Санд” и да ги запознае със злата участ на Луиджи Опипвача. Затова само кимна и потегли:
 	За огромно облекчение на близнаците пътуването до Виньол не беше повторение на кошмарния преход между Монца и Марсилия. Харлоу караше много бавно, защото разполагаше с време. Освен това чувстваше огромна умора и знаеше, че реакциите му са забавени. Отгоре на всичко час след потеглянето от Марсилия заваля дъжд — най-напред леко, после с нарастваща сила, което драстично намали видимостта. Въпреки
 	това камионът пристигна на местоназначението си в 11,30 часа.
 	Харлоу спря транспортьора между боксовете в една голяма постройка, подобна на хижа, и слезе, последван от близнаците. Продължаваше да вали и небето прихлупваше земята. Харлоу се взря в сивата, пуста писта ва Виньол, протегна се и се прозина.
 	— Господи, колко съм уморен. И гладен. Да видим какво ще ни предложи лавката.
 	Всъщност в лавката нямаше голям избор, но и тримата бяха прекалено гладни, за да придирят. Докато се хранеха, помещението постепенно се изпълни главно с официални лица и служители от пистата. Те добре познаваха Харлоу, но почти всички се правеха, че не го забелязват. Той остана невъзмутим. Когато се нахрани, стана и се отправи към вратата. В този момент тя се отвори и се появи Мери. Момичето компенсира неприязненото отношение на присъстващите. Усмихна му се радостно, обви ръце около врата му и го притисна към себе си. Харлоу смутено се изкашля и се огледа. Сега посетителите проявиха значително по-голям интерес към него.
 	— Доколкото си спомням — каза той, — винаги си твърдяла, че си много въздържана.
 	— Такава съм. Но аз прегръщам всички. Знаеш го.
 	— Добре, много ти благодаря. Тя потърка бузата му.
 	— Господи, колко си мръсен, при това и небръснат!
 	— Какво очакваш от човек, който не е видял вода4 и самобръсначка от двайсет и четири часа?
 	Момичето се усмихна.
 	— Мистър Дюнит каза да отидеш при него в хижата, Джони. Макар че се питам защо не се срещнете тук.
 	— Сигурен съм, че мистър Дюнит има някакви съображения. Може би не иска да го виждат в моята компания.
 	Тя с недоумение повдигна вежди и двамата излязоха на мократа от дъжда улица. Младото момиче хвана състезателя под ръка и промълви:
 	— Много ме е страх, Джони.
 	— И с основание — престорено сериозно отвърна
 	Харлоу. — Изключително опасна мисия е да закараш един транспортьор до Марсилия и обратно.
 	— Джони…
 	— Прощавай.
 	Забързаха под дъжда към хижата, изкачиха дървените стъпала, минаха през терасата и влязоха в хола. Мери се притисна към Харлоу и го целуна. Този път целувката й не беше сестринска, нито платонична. Джони премигна, разтревожен и удивен. Тя прошепна:
 	— Не правя това с всички. Всъщност — с никого.
 	— Мери, ти си една малка хитруша.
 	— Предполагам. Само предполагам.
 	Рори наблюдаваше тази сцена от върха на стълбището в хижата. Намръщи се недоволно, но съобразително изчезна, когато Мери и Харлоу се отправиха към стълбите. Последната среща с Джони все още навяваше лоши спомени на младежа.
 	Двайсет минути по-късно, изкъпан, обръснат, но все още с много уморен вид, Харлоу влезе в стаята на Дюнит. Накратко му разказа какво е правил през нощта, без да пропусне нищо съществено.
 	— А сега? — подхвана Дюнит.
 	— Право към Марсилия с моето ферари. Ще проверя при Джанкарло за филмите, после ще посетя Луиджи Опипвача.
 	— Дали ще пропее?
 	— Като канарче. Ако проговори, полицията ще забрави за пистолета и камата му, а това ще спести на нашия приятел пет години шиене на пощенски чували, трошене на камъни в някоя кариера или нещо подобно. Луиджи не ми изглежда като благороден римлянин.
 	— Как ще се върнеш?
 	— С моето ферари.
 	— Стори ми се Джеймс да споменава, че…
 	— Ще го оставя в Марсилия? Ще го скрия в онзи неизползван селски двор надолу по пътя. Ферарито ще ми трябва тази нощ. Искам да вляза във вила „Л’Ер-митаж”. Необходимо ми е и оръжие.
 	Петнайсет безкрайни секунди Дюнит седя неподвижно, без да поглежда Харлоу, после измъкна изпод леглото пишещата си машина, обърна я и откачи долната
 	плоча. Беше подплатена с филц и прикрепена с чифт скоби. Те придържаха два автоматични пистолета, по два заглушителя и резервни пълнители. Харлоу извади по-малкия пистолет, единия от заглушителите и резервен пълнител. Дръпна предпазителя, провери го, скри трите предмета във вътрешния джоб на коженото си яке и вдигна ципа. Сетне безмълвно напусна стаята.
 	След секунда влезе при бащата на Мери. Макалпин изглеждаше изтощен и пребледнял като човек, страдащ от неизлечима болест.
 	— Веднага ли тръгваш? — запита той. — Навярно си страшно уморен.
 	— Сигурно ще потегля утре сутринта — отвърна Харлоу.
 	Макалпин погледна през прозореца. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Той отново се обърна към младия мъж и въздъхна:
 	— Не ти завиждам за пътуването до Марсилия. Но според прогнозата до довечера ще се изясни. Тогава ще разтоварим транспортьора.
 	— Мисля, че се опитвате да ми кажете нещо, сър.
 	— Хм, да. — Макалпин се поколеба. — Научих, че си целувал дъщеря ми.
 	— Това е пълна лъжа. Тя ме целуна. Между другото, някой ден ще напердаша онзи малък шпионин — вашия син.
 	— Имаш моята бащина благословия — рече уморено Макалпин. — Какво възнамеряваш относно дъщеря ми, Джони?
 	— По-скоро бих казал, че тя има някакви планове за мен.
 	Харлоу излезе и връхлетя върху Рори, който стоеше в коридора. Изгледаха се — Харлоу замислено, а Рори с явно безпокойство в очите.
 	— Аха! — каза състезателят. — Пак подслушваш. Май ти се удава така добре, както шпионирането, нали, Рори?
 	— Аз? Какво? Да подслушвам? Никога! Харлоу приятелски сложи ръка на рамото му.
 	— Рори, момчето ми, имам добра новина за теб. Баща ти не само ми разрешава, но и одобрява намерението ми в един от близките дни да те напердаша. Естествено, когато съм в настроение.
 	Той потупа дружелюбно Рори по рамото, но жестът му изразяваше очевидна заплаха. Усмихна се и се спусна по стълбището, където се сблъска с Мери. Момичето го чакаше.
 	— Имаш ли време да поговорим? — попита тя.
 	— Дадено. Обаче на терасата. Това чернокосо младо зверче вероятно е опасало всичко наоколо с жици, за да ме подслушва.
 	Излязоха на терасата, като затвориха вратата след себе си. Студеният дъжд се лееше непрестанно, беше невъзможно да се види празната писта.
 	— Прегърни ме, Джони — помоли момичето.
 	— С удоволствие ще се подчиня.
 	— Моля те, не се шегувай. Напоследък непрекъснато изпитвам страх. Страхувам се за теб. Нещо не е наред, нали, Джони?
 	— Какво може да не е наред?
 	— О, недей да се преструваш. — Тя умишлено смени темата. — В Марсилия ли отиваш?
 	— Да.
 	— Вземи ме със себе си.
 	— Не мога.
 	— Не си много любезен.
 	— Не.
 	— Какъв си ти, Джони? Какво всъщност правиш? Беше се притиснала в него, но сега се отдръпна
 	бавно, учудена. Пъхна ръка в коженото му яке, дръпна ципа на джоба и измъкна пистолета: взря се, хипнотизирана от сивия метален блясък на оръжието.
 	— Всичко е наред, скъпа Мери.
 	Тя повторно мушна ръка в джоба му, извади заглу-шителя и го загледа с очи, пълни с тревога и уплаха.
 	— Това е заглушител, нали? Така можеш безшумно да убиваш хора.
 	— Казах ти, че всичко е наред, скъпа.
 	— Зная. Зная, че никога не би го сторил. Но… трябва да кажа на татко.
 	— Ако искаш да убиеш баща си, направи го. —
 	Харлоу съзнаваше, че думите му са прекалено жестоки, но нямаше друг изход.. — Хайде, кажи му.
 	— Да го убия… какво искаш да кажеш?
 	— Има нещо, което искам да направя. Ако баща ти узнае, ще ме спре. Той не може да се владее. Противно на мнението на всички, моите нерви са в ред.
 	— Но… защо да го убия?
 	— Мисля, че не би преживял смъртта на майка ти.
 	— Майка ми ли? — Тя го изгледа озадачено. — Но тя…
 	— Майка ти е жива. Сигурен съм. Мисля, че мога да я открия. Ако успея, ще отида да я взема довечера.
 	— Сигурен ли си? — Момичето се разхълца тихичко. — Сигурен ли си?
 	— Да, сладка Мери. — Искаше му се да се чувства толкова уверен, колкото се представяше пред нея.
 	— Но защо не се обърнеш към полицията?
 	— Не. Мога да им кажа откъде да получат информация, но те няма да го сторят. Задължени са да спазват законите.
 	Инстинктивно тя отмести кафявите си, плувнали в сълзи очи от неговите и се втренчи в пистолета и заглу-шителя в ръката си. Когато вдигна поглед, Харлоу й кимна леко, внимателно ги взе от нея, върна ги в джоба си и затвори ципа. Тя го изгледа продължително, след това сграбчи реверите на коженото му яке.
 	— Върни се при мен, Джони.
 	— Винаги ще се връщам при теб, Мери.
 	Тя направи неуспешен опит да се усмихне през сълзи.
 	— Пак ли ти се изплъзна от езика?
 	— Този път не. — Той вдигна кожената си яка, спусна се по стълбището и бързо закрачи под дъжда, без да поглежда назад.
 	*

 	След по-малко от час Харлоу седеше в научната лаборатория на Джанкарло. Прегледа голяма купчина лъскави снимки, сетне промълви:
 	— Май съм доста добър фотограф, макар че звучи твърде самохвално.
 	— Наистина — кимна Джанкарло. — Снимките ви са интересни. Изненадани сме от документите на Тракия и Нойбауер — те представляват голям интерес за нас. Тези на Макалпин и Джейкъбсън също са любопитни. Знаете ли, че Макалпин е изплатил повече от 140 000 лири през последните шест месеца?
 	— Предполагах, че се е изръсил, но чак пък толкова! Дори и за милионер е прекалено много. Какви са изгледите да се установи името на щастливия получател?
 	— В момента — никакви. Сметката в Цюрих е шифрована. Но ако им се представят доказателства за криминално деяние, особено за убийство, швейцарските банки могат да издадат получателя.
 	— Ще ги имат — уверено заяви Харлоу. Джанкарло замислено го изгледа, после каза:
 	— Не бих се изненадал. Що се отнася до нашия приятел Джейкъбсън, той трябва да е най-богатият механик в Европа. Впрочем адресите от неговото тефтерче са на едни от най-известните букмейкъри в Европа.
 	— Залагане на „дий, конче, дий”? Джанкарло го изгледа със съжаление.
 	— Не беше кой знае какъв подвиг да открием за какво се отнася, датите ни улесниха. Всяка сума е внасяна два-три дни след състезание за Голямата награда.
 	— Аха. Предприемчив момък е нашият Джейкъбсън. Разкрива цяла панорама от пленителни възможности, нали?
 	— Прав сте. Вземете снимките. Имам дубликати.
 	— Благодаря, но ги задръжте. — Харлоу му върна снимките. — Да не мислите, че искам да ме хванат с тези шибани фотографии в мен?
 	След няколко минути той се сбогува и подкара колата право към полицейския участък. Дежурен беше инспекторът, с когото се бе запознал в ранните утринни часове, но полицаят вече не беше учтив — сега имаше гузен вид. Харлоу попита насмешливо:
 	— Луиджи Опипвача изпя ли нещо? Инспекторът поклати огорчено глава:
 	— Уви, нашето малко канарче си загуби гласа.
 	— Какво означава това?
 	— Лекарствата не му подействаха. Боя се, мосьо Харлоу, че сте го обработили прекалено жестоко — искаше болкоуспокояващи таблетки на всеки час. Бях поставил четирима да го пазят — двама извън килията и двама вътре. Десет минути преди обед се появила пленителна млада русокоса сестра — така я описват моите кретени…
 	— Кои кретени?
 	— Сержантът и тримата му подчинени. Тя донесла две таблетки и чаша вода и помолила сержанта да следи Луиджи да вземе лекарството точно в дванайсет часа. Сержант Фльори е изключително изпълнителен и точно по обед дал на Луиджи лекарството.
 	— И какво е било то?
 	— Отрова. Цианид.
 	*

 	Беше късен следобед, когато Харлоу вкара червеното ферари в двора на запустялата ферма, южно от пистата на Виньол. Вратата на празния хамбар беше отворена. Той вкара,колата вътре, угаси двигателя и слезе, опитвайки се да приспособи очите си към тъмнината в хамбара, който беше без прозорци. Все още се мъчеше да го стори, когато една фигура с нахлузен на главата чорап изплува от мрака. Въпреки пословичната бързина на реакциите си, Харлоу нямаше време да извади пистолета, тъй като непознатият беше на по-малко от два метра от него и размахваше някакво желязо, прилично на пикел. Джони се хвърли напред, избягна удара и блъсна с рамене наемния убиец. Изплашен, човекът извика от болка, политна назад и се строполи на земята, като повлече след себе си Харлоу. Последният стисна с едната си ръка гърлото на проснатия мъж, а с другата се присегна за пистолета.
 	Но не успя да го измъкне от джоба си. Дочу зад гърба си шум и се извърна навреме, за да види друг маскиран тип, който също замахваше с железен прът. Харлоу получи удар в дясното слепоочие и в челото и
 	се строполи, без да гъкне. Мъжът, който лежеше на земята, със залитане се изправи и въпреки че беше още приведен на две, изрита с все сила Харлоу в незащитеното лице. Джони имаше късмет, че нападателят му беше още омаломощен, иначе ритникът можеше да се окаже смъртоносен. Нападателят, явно недоволен от първия си опит, отново замахна с крак, но съучастникът му го избута встрани, преди да е нанесъл удара, който можеше да бъде фатален. Все още превит на две, първият тип( се тръшна на близката пейка, докато другият се залови да претърсва старателно Харлоу.
 	В хамбара бе съвсем притъмняло, когато Джони започна да идва на себе си. Размърда се, простена, бавно се надигна и успя да се задържи на една ръка разстояние от пода. Остана известно време в това положение, после с херкулесово усилие се изправи на крака, олюлявайки се като пиян. Имаше чувството, че е прегазен от профучало коронадо. След една-две минути по интуиция налучка изхода на хамбара, излезе със залитане и падайки на два пъти, пое към пистата.
 	Дъждът бе спрял и небето почваше да се прояснява. Дюнит излезе от лавката и се отправи към хижата. В този момент съгледа някакъв човек, залитащ като пиян по пистата. За миг Дюнит остана като вкаменен, после се затича. Стигна до Харлоу за секунди, обгърна с ръка раменете му, за да го подкрепи, и се взря изпитателно в лицето му, което бе неузнаваемо. Беше изранено и натъртено, а дясното око бе залепнало от кръвта, която продължаваше да тече. Лявата част на лицето беше в малко по-добро състояние, но бузата бе страхотно ожуг лена. Носът и устата на Харлоу кървяха, устната му беше разцепена и поне два зъба липсваха.
 	— Всемогъщи Боже! — възкликна Дюнит. — Исусе Христе! — Той помъкна залитащия и замаян Харлоу по стъпалата, през верандата, докато се озоваха в хола. Сетне изруга през зъби, защото точно в този миг се появи Мери. Тя остана неподвижна за момент, приковала големите си кафяви очи в бледото, отекло лице на Харлоу, и прошепна:
 	— Джони! О, Джони, Джони, Джони! Какво са ти направили?
 	Посегна и нежно докосна окървавеното му лице. Сетне се разтрепери неудържимо, докато сълзите се търкаляха по бузите й.
 	— Няма време за сълзи, скъпа моя Мери — преднамерено сурово изрече Дюнит. — Трябва ми топла вода, гъба и хавлиени кърпи. След това донеси портативната аптечка. В никакъв случай не казвай на баща си. Ще бъдем във всекидневната.
 	След пет минути Харлоу седеше във всекидневната, на земята пред него имаше леген с оцветена от кръвта вода и изцапана хавлиена кърпа. Сега, когато лицето му беше почистено, се виждаха нанесените му поражения, тъй като драскотините и ожулванията изпъкваха ясно. Като мажеше безмилостно с йод и с антисептик, Дюнит почистваше отворените рани и от болезненото . присвиване на очите на пациента му беше ясно, че последният страда жестоко. Джони пъхна палеца и показалеца в устата си, примижа от болка и измъкна един зъб. Огледа го с неодобрение и го пусна в легена. Когато заговори, бе ясно, че тежките телесни повреди не са повлияли на разума му.
 	— Алексис, мисля, че трябва да се снимаме. За семейните албуми. Как смяташ, сега приличаме ли си?
 	Дюнит критично го огледа.
 	— Абсолютно.
 	— Не намираш ли все пак, че съм по-привлекателен от теб?
 	— Престанете, чувате ли? — извика през сълзи Мери. — Джони е ранен, опасно ранен. Ще повикам лекар.
 	— Да не си посмяла! — Закачливите нотки бяха напуснали гласа на Харлоу и той беше стоманен. — Никакви доктори, никакви шевове. По-късно, не тази нощ.
 	С насълзени очи Мери се втренчи в чашата бренди, която държеше Харлоу. Ръката му не потръпваше, все едно издялана от мрамор. Когато момичето проговори, в гласа му се прокрадна горчивина:
 	— Измами всички ни. Световният шампион с разбитите нерви и разтрепераните ръце! През цялото време си ни мамил, нали, Джони?
 	— Да. Моля те, напусни стаята, Мери.
 	— Заклевам се, че няма да кажа нищо на татко.
 	— Напусни стаята.
 	— Нека остане — намеси се Дюнит. — Ако проговориш, Мери, знай, че той никога вече няма да те погледне. Господи, вън не вали, а се лее порой. Не ни създавай проблеми, малката. Стига ни, че близнаците изчезнаха.
 	Журналистът погледна Харлоу, за да види реакцията му, но остана разочарован. Джони каза спокойно:
 	— Забелязах ги да работят по транспортьора.
 	— Къде?
 	— В южния хангар. С Джейкъбсън. Дюнит бавно кимна.
 	— Сигурно са забелязали нещо нередно — въздъхна Харлоу. — Трябва да е било случайно, защото Бог знае, че не са обременени с особена интелигентност. Но явно са видели прекалено много. Каква е версията на Джейкъбсън?
 	— Близнаците излезли да пият чай. Като не се върнали след четирийсет минути, излязъл да ги потърси. Просто се изпарили.
 	— Може би са отишли до лавката? — Дюнит поклати отрицателно глава. — Може би някога ще ги намерят на дъното на някоя клисура или канал. Помниш ли Жак и Анри от гаража на „Коронадо”? — Дюнит кимна. — Джейкъбсън каза, че ги хванала носталгията и си заминали. Заминали са колкото и близнаците. Сега той има двама нови механици, но само единият се яви на работа тази сутрин. Другият не дойде. Нямам доказателства, но ще ги получа. Отсъстващият момък не се яви, защото го пратих в болницата посред нощ.
 	Дюнит не реагира. Мери се взря в Харлоу с неприкрит ужас в очите. Джони продължи:
 	— Съжалявам, Мери. Джейкъбсън е убиец и престъпник. Не би се спрял пред нищо в защита на собствените си интереси. Зная, че е виновен за смъртта на по-малкия ми брат в първото състезание за Голямата награда през този сезрн. Това помогна на Алексис да ме убеди да работя за него.
 	Мери запита недоверчиво:
 	— Работиш за Алексис? За един журналист? Харлоу продължи, сякаш не я беше чул:
 	— Джейкъбсън се опита да ме убие в състезанието за френската Голяма награда. Имам снимки, доказващи, че той е виновен за смъртта на Джету. Опита се да ме пипне снощи, като използва фалшива полицейска барикада да спре транспортьора. Отговорен е и за убийството на един човек, станало днес в Марсилия.
 	— Кой? — кратко запита Дюнит.
 	— Луиджи Опипвача. Пробутали му отрова в затвора. Тя наистина завинаги прекратила болките му. Джейкъбсън беше единственият, който знаеше за Луиджи, затова го елиминира, преди да пропее в полицията. Моята грешка е, че му разказах всичко. Голяма грешка. Но по онова време нямах избор.
 	— Не мога да го повярвам. — Мери беше съвсем объркана. — Не мога да го повярвам. Това е някакъв кошмар!
 	— Вярвай каквото искаш. Само стой далече от Джейкъбсън. Той ще прочете всичко по лицето ти като в отворена книга и ще се заинтересува от теб. Не искам да привличаш вниманието му, защото бързо ще се озовеш в гробищата. Запомни — ще куцаш цял живот и го дължиш на Джейкъбсън.
 	Докато говореше, Харлоу напрегнато претърсваше джобовете си, сетне заяви:
 	— Празни са. Портфейл, паспорт, шофьорска книжка, пари, ключовете от колата — всичко е изчезнало. Но аз имам резервни. Това означава, че ще се нуждая от въже, кука и някои неща от транспортьора. И още…
 	Мери го прекъсна с уплаха в очите:
 	— Ти не… не можеш да излезеш тази нощ! Трябва да отидеш в болница.
 	Харлоу я погледна безизразно и продължи:
 	— Разбира се, взели са ми оръжието. Ще ми е нужно друго, Алексис. И малко пари.
 	Той стана, пристъпи безшумно към вратата и рязко я отвори. Рори, който явно подслушваше, политна в стаята. Харлоу го сграбчи за косата и младежът изпищя от болка.
 	— Погледни ми лицето, Рори — нареди Харлоу.
 	Рори вдигна поглед, намръщи се и се изчерви.
 	— Ти си виновен, Рори — изръмжа състезателят. Изведнъж, без предупреждение, той го зашлеви по
 	лицето. Беше силен удар, който може би щеше да запрати Рори на земята, ако лявата ръка на Харлоу не го стискаше здраво за косата. Джони отново го зашлеви с опакото на дланта си и продължи в същия дух. Мери изпищя:
 	— Джони! Джони! Да не си полудял? — Хвърли се към Харлоу, но Дюнит пристъпи рязко и хвана ръцете й отзад. Изглеждаше безкрайно объркан от развоя на събитията.
 	— Няма да те оставя, Рори, докато не се почувстваш като мен — каза Харлоу и продължи да го налага.
 	Рори не направи опит да се съпротивлява или да се защити. Главата му безпомощно се полюшваше, докато Джони продължи да го удря методично. Когато прецени, че наказанието е достатъчно, той спря и му каза:
 	— Искам сведение. Искам истината и то веднага. Подслушваше, когато си говорихме с мистър Дюнит, нали?
 	Разтреперан, Рори отговори с прекъсван от болката шепот:
 	— Не! Не! Кълна се, че не съм аз. Кълна се… Нададе болезнен писък, когато Харлоу отново го
 	удари. Мери, разхълцана, здраво държана от Дюнит, гледаше към него, вцепенена от ужас.
 	— Бях пребит — продължи Харлоу,. — от хора, които знаеха, че отивам в Марсилия заради уличаващи снимки. Знаеха също, че ще паркирам ферарито в хамбара на запустялата ферма. Мистър Дюнит беше единственият, на когото бях казал за снимките и фермата. Нима мислиш, че той ме е издал?
 	— Може би — очите на Рори бяха пълни със сълзи като тези на сестра му. — Не зная. Да, да, той трябва да го е направил.
 	Харлоу заговори бавно и натъртено, прекъсвайки на всеки няколко думи с отекващ шамар:
 	— Мистър Дюнит не е журналист и никога не е бил счетоводител. Мистър Дюнит е висш служител в Спе-
 	циалния отдел на Скотланд Ярд и член на Интерпол. Събрал е достатъчно доказателства срещу теб за подпомагане и съдействие на престъпници, за да ти осигури прекарването на следващите няколко години в някой поправителен дом. — Той пусна косата на младежа. — На кого каза, Рори?
 	— На Тракия…
 	Харлоу го блъсна в креслото, където той се отпусна прегърбен, покрил с ръце пламналото си от болка лице. Джони погледна Дюнит.
 	— Къде е Тракия?
 	— Замина за Марсилия. Поне така каза. С Нойбауер.
 	— Значи и той е бил тук? Очаквах го. А Джейкъбсън?
 	— Излезе с колата си да търси близнаците, поне така каза.
 	— Вероятно е взел и лопата. Ще взема резервните ключове и ще докарам моето ферари. Ще се срещнем в транспортьора след петнайсет минути. Донеси ми оръжие и пари.
 	Харлоу се обърна и излезе. Олюлявайки се, Рори се изправи и го последва. Дюнит прегърна през’ раменете девойката, измъкна носна кърпичка и се залови да бърше окъпаното й в сълзи лице. Мери го погледна учудено.
 	— Вярно ли е, че сте такъв, какъвто каза Джони? От Специалния отдел? От Интерпол?
 	— Хм, да, един вид полицейски служител.
 	— Тогава спрете го, мистър Дюнит. Моля ви, спрете го!
 	— Още ли не си опознала твоя Джони?
 	Мери кимна печално, изчака Дюнит да свърши с бърсането на лицето й и попита:
 	— Той преследва Тракия, нали?
 	— Да, и много други хора. Но най-вече Джейкъбсън. Щом Джони казва, че механикът е пряко отговорен за смъртта на седем души, значи е вярно. Освен това той има да оправя и две лични сметки с Джейкъбсън.
 	— За по-малкия му брат ли? — Дюнит кимна. — А другата?
 	— Забрави ли счупения си крак, Мери?
 	ГЛАВА ДЕСЕТА
 	Южно от Виньол един черен ситроен удари спирачки, за да даде предимство на червеното ферари на Харлоу. Когато ферарито отмина, Джейкъбсън, който седеше зад волана на ситроена, потърка замислено брадичка, подкара обратно към Виньол и спря до първата крайпътна телефонна кабина.
 	*

 	В лавката Яа Виньол Макалпин и Дюнит довършваха вечерята си в почти празния салон. И двамата гледаха към вратата след излизащата Мери. Макалпин въздъхна:
 	— Дъщеря ми е в лошо настроение тази вечер.
 	— Навярно е влюбена.
 	— Боя се, че е така. Но къде, по дяволите, се е запилял онзи малък дявол Рори?
 	— Не искам да те огорчавам, но Харлоу го залови да подслушва.
 	— Отново?
 	— Да, отново. Сцената, която последва, беше наистина мъчителна. Аз присъствах. Дори си мисля, че Рори се бои да не завари Джони тук. Всъщност Харлоу вече е в леглото — едва ли е успял да мигне снощи.
 	— Звучи ми много привлекателно. Леглото, искам да кажа. Тази нощ се чувствам страхотно изморен. Моля да ме извиниш, Алексис.
 	Той се надигна бавно, после пак седна, когато Джейкъбсън влезе и се запъти към тяхната маса. Изглеждаше напълно изтощен.
 	— Какво стана? — попита Макалпин.
 	— Нищо. Претърсих навсякъде в радиус от пет мили. Нищо. Току-що получих доклад от полицията, че двама души, отговарящи на описанието им, били видени в Льо Босе — а не вярвам наоколо да има много хора като нашите близнаци. Ще хапна набързо и ще отида дотам. Но първо трябва да намеря друга кола. Моята е повредена — хидравликата не е наред.
 	Макалпин му подаде връзка ключове.
 	— Вземи моята.
 	— Е, благодаря, мистър Макалпин. А документите за колата?
 	— Всичко е в жабката. Признавам, че старанието ти е похвално.
 	— Те са и мои момчета, мистър Макалпин. Дюнит беше зареял поглед някъде в далечината.
 	*

 	Стрелката на спидометъра на ферарито показваше 180 километра в час. Харлоу явно не го беше грижа за ограничението на скоростта във Франция. От време на време, просто по навик (невъзможно бе френската полиция да има кола, която да го стигне) поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Не съзираше нищо освен макарите с въже, куката и портативната аптечка на задната седалка, както и някакъв бял брезент, захвърлен накуп на пода на колата.
 	Само четирийсет минути, след като напусна Виньол, ферарито влезе в Марсилия. Километър по-нататък колата спря на червен светофар. Лицето на Харлоу бе така насинено, ожулено и покрито с лейкопласт, че бе невъзможно да се види изражението му. Но очите му бяха спокойни и бдителни както винаги: не проявяваше нетърпение, не барабанеше с пръсти по кормилото. Но това, което се случи, за миг успя да го извади от равновесие.
 	— Мистър Харлоу! — Гласът долетя от задната
 	част на колата. Джони се извърна и видя Рори, чиято глава се подаваше изпод брезента. Харлоу проговори бавно, съзнателно натъртвайки думите:
 	— Какво, по дяволите, правиш тук? Рори започна да се оправдава:
 	— Помислих си, че може да се нуждаете от помощ. С огромно усилие Харлоу запази спокойствие.
 	— Бих казал: „Само това ми липсваше”, но не мисля, че ще помогне много. — Измъкна от вътрешния си джоб няколко банкноти, които му беше дал Дюнит. — Ето ти триста франка. Намери си хотел и телефонирай във Виньол да ти изпратят кола утре сутринта.
 	— Не, благодаря, мистър Харлоу. Допуснах страхотна грешка. Изглежда съм кръгъл глупак. Няма да се извинявам, защото всичките извинения на този свят няма да са достатъчни. Най-добрият начин да се реванширам е да ви помогна. Моля ви, мистър Харлоу.
 	— Слушай, момчето ми, тази нощ ще се срещна с типове, които биха те убили, щом те зърнат. А сега отговарям за теб пред баща ти.
 	Светофарът светна зелено и ферарито продължи. По лицето на Харлоу личеше, че се двоуми.
 	— Това е друго нещо — каза Рори. — А каква е връзката им с баща ми?
 	— Изнудват го.
 	— Татко? Изнудван? — Младежът го изгледа недоверчиво.
 	— Той не е виновен. Някой път ще ти разкажа.
 	— Ще накарате ли тези хора да престанат да го изнудват?
 	— Надявам се.
 	— А Джейкъбсън? Човекът, който е отговорен за осакатяването на Мери? Трябва да съм бил съвсем луд да смятам, че вие сте виновен. Ще пипнете ли и него?
 	— Да.
 	— Този път не казахте „надявам се”. Казахте „да”.
 	— Именно.
 	Рори се изкашля и попита нерешително:
 	— Ще се ожените ли за Мери, мистър Харлоу?
 	— Боя се, че ще попадна в пандиза, преди за успея да го сторя.
 	— Е, аз също я обичам. Малко по-различно, но все пак много. Ако преследвате копелето, което я осакати, аз съм с вас.
 	— Хайде млъквай — рече Харлоу разсеяно. Кара известно време в мълчание, после въздъхна примирен. — Окей. Но само ако ми обещаеш да стоиш настрана и да се пазиш.
 	— Ще направя всичко, каквото кажете.
 	Харлоу прехапа разцепената си устна и се намръщи от болка. Хвърли поглед към задната седалка и видя, че Рори доволно се усмихва. Джони поклати глава със съмнение, примесено с отчаяние.
 	Десет минути по-късно паркира колата на една тясна уличка на около триста метра от улица „Жорж Санд”, натъпка всичко необходимо в брезентова торба, метна я на рамо и тръгна, последван от Рори, чието лице изразяваше смесица от решителност и безпокойство. Нервността му беше оправдана. Нощта бе крайно неподходяща за начинанието на Харлоу, защото имаше пълнолуние. Видимостта бе почти толкова Добра, колкото през мрачния зимен следобед. Само че сега сенките бяха много по-тъмни.
 	Харлоу и Рори се притаиха до високата ограда, заобикаляща вилата. Харлоу провери съдържанието на торбата.
 	— И така, имаме кука, брезент, канап, изолирани клещи, длета, аптечка. Да, това е всичко.
 	— За какво са ви тези неща, мистър Харлоу?
 	— Първите две ще ни трябват, за да се прехвърлим през стената. Канапът ще е необходим за връзване. Клещите — за електрическата алармена система, ако успея да открия жиците. Длетата — за отваряне. Аптеч-ката — е, човек никога не знае. Рори, моля те, престани! Тракането на зъбите ти се чува от петнайсет метра разстояние.
 	— Не мога, мистър Харлоу.
 	— А сега слушай — ще останеш тук. Последните хора, които желаем да видим, са полицаите, но ако не се върна до трийсет минути, отиваш в телефонната кабина на ъгъла и им се обаждаш да дойдат тук колкото е възможно по-бързо.
 	Харлоу прикрепи куката към края на въжето. Поне сега луната им беше от помощ. Още с първото мятане куката се закачи за клона на едно дърво. Харлоу грижливо провери стабилността й, наметна белия брезент, изкачи се по въжето, разгъна брезента върху цименти-раните счупени стъкла, повдигна се, възседна оградата и
 	 

 	огледа дървото, което му беше помогнало — по-ниските клони се простираха на около метър от земята.
 	Харлоу погледна надолу към Рори:
 	— Дай ми торбата!
 	Младежът се подчини. Харлоу улови, торбата и я пусна в двора. Хвана клона, залюля се и след секунда се озова на земята.
 	Премина гъстите храсти и се огледа. Иззад закритите с пердета прозорци на една стая на горния етаж се процеждаше светлина. Масивната дъбова врата беше затворена и навярно заключена. Харлоу реши, че на-хълтването във вилата е равно на самоубийство. Ето защо я заобиколи, като се стараеше да се крие в сенките. Установи, че не може да проникне през прозорците на сутерена — всички имаха солидни решетки. Задната врата, както можеше да се предположи, бе заключена — хрумна му нелепата мисъл, че единствените шперцо-ве, които могат да я отворят, са вътре в къщата.
 	Промъкна се от другата страна на вилата, без да си направи труда да огледа решетките на долните прозорци. Вдигна очи и вниманието му бе привлечено от един леко открехнат прозорец. Той се огледа. На двайсетина метра от него имаше храсталаци, парник и оранжерии. Младият мъж предпазливо се отправи натам.
 	През това време Рори крачеше нагоре-надолу по алеята отвън, като постоянно поглеждаше въжето с нарастваща решителност. Изведнъж го сграбчи и се закатери нагоре.
 	В мига, когато младежът стъпи в двора на вилата, Харлоу се катереше по стълба, подпряна върху един от долните прозорци. Извади фенерчето си и внимателно огледа прозореца. От двете му страни имаше електрически проводници, прикрепени към рамката. Младият мъж извади клещите от торбата, сряза двете жици, повдигна рамката и влезе вътре.
 	След две минути установи, че на горния етаж няма никого. С брезентовата торба и незапалено фенерче в лявата ръка, и пистолет със заглушител в дясната той предпазливо заслиза по стълбите. Светлина струеше от една леко открехната врата и гласовете на тези, които бяха вътре — един от тях бе женски, се долавяха съвсем ясно. Харлоу се отдалечи, обиколи приземния етаж и се увери, че всички стаи са празни. В кухнята запали фенерчето и откри стълбище, водещо към избата. спусна се надолу и освети с фенерчето бетонните стени и пода. В избата имаше четири врати. Трите изглеждаха съвсем нормални, върху четвъртата се виждаха две солидни резета и брава, каквато може да се види в средновековен затвор. Харлоу дръпна резетата, превъртя ключа, влезе вътре и запали осветлението.
 	Озова се в помещение, което със сигурност не беше затвор, а модерно обзаведена лаборатория. Харлоу се приближи до грижливо подредените алуминиеви контейнери, вдигна капака на един от тях, помириса съдържанието от фин бял прах, сбърчи нос от отвращение и затвори контейнера. На излизане забеляза окачен на стената телефон. Поколеба се за миг, сви рамене и се отдалечи, оставяйки вратата отворена и лампата — запалена.
 	В момента, когато излизаше от избата, Рори се спотайваше в тъмната сянка на храсталаците. От мястото, където бе застанал, виждаше добре фасадата на вилата. Внезапно лицето му се изкриви от уплаха.
 	Иззад къщата се появи някакъв здравеняк, облечен в тъмни панталони и поло, който се сепна, когато забеляза стълбата, опряна на стената. За миг пазачът, за чието съществуване Харлоу не подозираше, замръзна на мястото си. После затича към входната врата. Като по магия в ръцете му се появиха гаечен ключ и голям нож.
 	Харлоу стоеше в коридора. Втренчи се в лъча светлина, който струеше от открехнатата врата, и се заслуша в гласовете. Завинти заглушителя към дулото на пистолета, пристъпи напред и с всичка сила ритна вратата — тя едва не изхвръкна от пантите си.
 	В стаята имаше пет души. Трима от тях си приличаха
 	като братя — яки, добре облечени, явно заможни хора, чернокоси и силно мургави. Четвъртият беше красиво русо момиче, а петият — Вили Нойбауер. Всички се втренчиха като хипнотизирани в Харлоу, който с контузеното си и жестоко ожулено лице и пистолета със заглушител в ръка изглеждаше доста страшен.
 	— Горе ръцете! — извика той. Петимата послушно вдигнаха ръце. —. По-високо! Още по-високо! Петимата се подчиниха.
 	— По дяволите, какво значи това, Харлоу? — Гласът на Нойбауер бе рязък и властен, но издаваше зле прикрито напрежение. — Тук съм на гости при приятели…
 	Харлоу го прекъсна иронично:
 	— Ще обясняваш на съдията, не на мен. Млъквай!
 	— Пази се! — изкрещя от вратата Рори с неузнаваем от уплаха глас.
 	Харлоу имаше рефлекси на котка, каквито трябва да притежава най-добрият състезател от „Формула 1” в света. Обърна се и стреля мигновено. Мъжът в тъмните дрехи, който тъкмо замахваше към него, изкрещя от болка и погледна с недоумение простреляната си ръка. Харлоу мигновено насочи вниманието си към другите, а ножът на ранения падна на пода. Един от мургавите мъже бе свалил ръката си и посягаше към вътрешния си джоб.
 	— Продължавай, ако ти стиска — посъветва го Харлоу.
 	Мургавият мъж побърза да си вдигне ръката. Харлоу предпазливо пристъпи встрани. Насочи пистолета си към ранения и заповяда:
 	— Отивай при приятелите си. — Като стенеше от болка и притискаше към тялото си кървящата дясна ръка, раненият се подчини. Едва тогава Рори се осмели да влезе в стаята. Харлоу се обърна към него:
 	— Благодаря ти, Рори. Прощавам ти всички досегашни грехове. Извади аптечката. Предвиждах, че ще ни потрябва. — Той хладно изгледа цялата компания. — Надявам се, че ще я използваме за пръв и последен път. — Насочи оръжието към русокосата жена. — Ей, ти! Ела тук!
 	Тя стана от стола си и бързо пристъпи напред.
 	Харлоу й се усмихна смразяващо, но жената беше или много уплашена, или прекалено глупава, за да разбере какво се крие зад усмивката му.
 	— Доколкото разбирам, ти си медицинска сестра — каза Харлоу, — макар че покойният Луиджи Опипвача едва ли ще се съгласи с това. Погрижи се за ръката на приятелчето си.
 	Русокосата го заплю и предизвикателно изрече:
 	— Направи го ти.
 	Харлоу замахна без предупреждение и заглушителят на пистолета се стовари върху лицето й. Тя изпищя, залитна и падна на колене, кръв шурна от дълбоките рани.
 	— Господи! — Рори беше ужасен. — Мистър Харлоу!
 	— За да успокоя съвестта ти, ще ти кажа, че тази красавица е търсена от полицията за предумишлено убийство. — Хвърли поглед към русокосата, но по смазаното й лице не личеше никакво угризение. — Хайде, ставай и превържи ръката на приятеля си. После можеш да се погрижиш и за лицето си. Не че ме е грижа дали ще го направиш. А останалите да легнат по очи на пода, с ръцете на гърба. Рори, провери дали имат оръжие. Който помръдне, ще му пръсна черепа.
 	Рори ги претърси. Когато свърши, погледна със страхопочитание четирите пистолета, които бе поставил на масата.
 	— Всички бяха въоръжени!
 	— Ти какво очакваше? А сега вземи канапа. Знаеш какво трябва да правиш. Стягай колкото можеш по-здраво, по дяволите кръвообращението им. — Рори се залови с ентусиазъм със задачата си и много бързо ръцете на шестимата бяха сигурно завързани на гърба.
 	Харлоу се обърна към Нойбауер:
 	— Къде е ключът от портата?
 	Австриецът го изгледа кръвнишки и не отговори. Харлоу си прибра пистолета, вдигна от земята ножа, който раненият нападател бе изпуснал, и опря върха му в гърлото на Нойбауер.
 	— Ще броя до три, после ще ти забия ножа чак до сливиците! Едно, две…
 	— На масичката в хола. — Лицето на Нойбауер беше пепеляво.
 	— Ставайте и бързо тръгвайте към избата.
 	Докато слизаха по стъпалата, по лицата им се четеше нарастващо безпокойство. Най-притеснен се оказа единият от тримата мургави мъже. Той внезапно скочи към Харлоу с намерението да го събори на пода. Поведението му се оказа твърде лекомислено, защото незабавно получи доста болезнено доказателство за забележително бързите реакции на Харлоу. Последният пъргаво отскочи встрани, цапардоса мъжа зад ухото с цевта на пистолета и го проследи с поглед как се търкаля надолу по стълбата. После го улови за единия крак и го повлече към избата. Човекът беше изпаднал в безсъзнание и главата му подскачаше като топка по стъпалата.
 	Един от мургавите мъже извика:
 	— За бога, Харлоу, да не сте полудял? Ще го убиете.
 	Харлоу продължи да влачи изгубилия съзнание, докато главата му се удари в последното стъпало. Изгледа равнодушно мъжа, който бе протестирал, и заяви:
 	— Голяма работа! И без това по всяка вероятност всички ще получите смъртна присъда.
 	Натика ги в лабораторията и с помощта на Рори довлече замаяния им съучастник. После заповяда:
 	— Легнете на пода. Рори, завържи им краката, но много здраво, моля те. — Рори се подчини не само с ентусиазъм, но и с истинско удоволствие. Когато свърши, Харлоу му нареди: — Претърси им джобовете. Виж какви лични документи носят. Без Нойбауер. Всички знаем кой е нашият „мил” Вили.
 	След малко младежът му поднесе куп документи за самоличност, сетне погледна неуверено към жената на пода.
 	— А тази дама, мистър Харлоу?
 	— Не бъркай тази кучка и убийца с дама. — Харлоу я погледна отвратен. — Къде ти е чантата?
 	— Нямам чанта.
 	Харлоу въздъхна и коленичи до нея.
 	— Когато повторя операцията с другата страна на лицето ти, никой няма вече да те погледне. И без това
 	ще ти се наложи задълго да не виждаш мъже — никой съд няма да пренебрегне свидетелските показания на четиримата полицаи, които могат да разпознаят и теб, и отпечатъците от пръстите ти върху онази чаша с цианид. — Погледна я замислено, после вдигна пистолета. — И ми се струва, че на надзирателката в пандиза хич н яма да й пука как изглеждаш. Къде ти е чантата?
 	— В моята спалня. — Треперещият й глас съответстваше на страха по лицето й.
 	— Къде по-точно?
 	— В гардероба. Харлоу погледна Рори.
 	— Рори, бъди така любезен… Младежът каза неуверено:
 	— Откъде да знам коя е нейната спалня?
 	— Когато влезеш в стая — търпеливо рече Харлоу, — в която тоалетната масичка прилича на щанд за козметични принадлежности, значи си попаднал там, където трябва. И донеси четирите пистолета от хола.
 	Рори побърза да се подчини. Харлоу се изправи на крака, отиде до бюрото, където бе оставил документите, и почна да ги разучава с интерес. След около минута вдигна поглед:
 	— Охо, охо! Марцио, Марцио и Марцио. Звучи ми като солидна юридическа фирма. И всички от Корсика. Струва ми се, че съм чувал и преди за братя Марцио. Уверен съм, че полицията ще се зарадва на тези документи. — Той остави книжата, изтегли няколко сантиметра от ролка прозрачна лепенка и я прикрепи към ръба на бюрото с думите: — Никога не бихте се сетили за какво е това.
 	Рори се върна, носейки със себе си голяма дамска чанта, която приличаше по-скоро на куфарче. Харлоу отвори чантата, провери съдържанието, което включваше и паспорт, после дръпна ципа на страничната преграда и измъкна пистолет.
 	— Ай, ай! И така, Анна-Мария Пучели носи със себе си огнестрелно оръжие. Вероятно, за да се защитава от онези предполагаеми нападатели, целящи да й ограбят цианидовите таблетки, с които нахрани покойния Луиджи. — Той прибра оръжието, после сложи в чантата
 	другите документи и четирите пистолета, които Рори бе донесъл. Извади от аптечката малко шишенце и изсипа в ръката си няколко бели таблетки.
 	— Колко удобно. Точно шест таблетки. По една за всеки. Искам да зная къде държите мисис Макалпин и ще го разбера за по-малко от две минути. Нашата милосърдна сестричка ще ви каже какво представляват таблетките.
 	Русокосата мълчеше. Лицето й беше бледо като чаршаф и изпънато; през последните минути сякаш бе остаряла поне с десет години.
 	— Какви са тези таблетки? — полюбопитства Рори.
 	— Цианид със захарна обвивка. Страшно приятни за пиене. Стопяват се за около три минути.
 	— О, не! Няма да го направите! — Младежът пребледня от страх. — Това… това е убийство!
 	— Искаш да видиш майка си отново, нали? Не е убийство, а унищожение. Имаме работа с животни, не с човешки същества. Огледай се наоколо. Какъв мислиш, че е крайният продукт на тази домашна индустрия? — Рори озадачено го изгледа. Изглеждаше напълно слисан. — Ще ти кажа — това е хероин. Помисли за стотиците, по-вероятно хиляди хора, които те са убили? Обиждам животните, като наричам тези гадове така. Те са най-нисшата форма паразити. Ще бъде истинско удоволствие да затрия и шестимата.
 	Шестимата завързани, проснати на земята пленници бяха страшно уплашени, за което свидетелстваше обилното им изпотяване. Нещо в поведението на Харлоу ги караше да вярват, че ще изпълни заплахата си.
 	Джони коленичи до Нойбауер с таблетка в едната и пистолет в другата ръка. Удари го с юмрук в слънчевия сплит. Нойбауер изпъшка и Харлоу натика заглушите-ля между зъбите му. Сетне поднесе таблетката към устата му и попита:
 	— Къде е мисис Макалпин? — Когато издърпа пистолета, Нойбауер запелтечи, обезумял от страх:
 	— В Бандол! Бандол! В една яхта!
 	— Какъв модел е яхтата? Къде се намира?
 	— В залива. Яхтата е моторна, дванайсетметрова, боядисана в синьо и бяло. Казва се „Шевалие”.
 	Харлоу се обърна към Рори:
 	— Дай ми онзи лейкопласт. — После отново удари с юмрук по сплита на Нойбауер и натика дулото на пистолета в устата му заедно с таблетката. — Не ти вярвам. — Залепи устните му с лейкопласта и изръмжа: — Слагам го, за да не изплюеш цианидовата таблетка.
 	Сетне коленичи до мъжа, който бе направил неуспешен опит да извади оръжието си, и заплашително поднесе отровата към него. Паникьосан, непознатият побърза да изкрещи:
 	— Луд ли си? За бога, вярно е! „Шевалие”! В Бандол! Бяло и синьо. Закотвена е на двеста метр от брега.
 	Харлоу го изгледа втренчено, кимна, стана, отиде до стенния телефон, вдигна слушалката и набра номера на дежурния полицейски пост. Свързаха го почти веднага.
 	— Обаждам се от вила „Л’Ермитаж” на улица „Жорж Санд”. Да, точно така. В избата ще намерите цяло богатство от хероин. Там ще откриете и шестима души, отговорни за производството и разпространението му. Няма да се съпротивляват — вързани са здраво. Трима от тях са братята Марцио. Взех документите им за самоличност, както и тези на една убийца на име Анна-Мария Пучели. Ще ви ги предам по-късно тази нощ. — В слушалката прозвуча глас, говорещ бързо, напрегнато, но Харлоу не му обърна внимание, а продължи: — Няма да повтарям. Зная, че всяко спешно гювикване се записва, така че няма смисъл да ме бавите, идвайте веднага. — Той окачи слушалката и усети, че Рори отчаяно го дърпа за ръкава.
 	— Получихте информацията. Трите минути не са изтекли. Още можете да извадите таблетката от устата на Нойбауер.
 	— А, бях забравил. — Харлоу сложи четири от таблетките обратно в шишенцето и задържа петата. — Това беше ацетилсалицилова киселина. Аспирин. Затова му запечатих устата с лепенка. Не исках да изкрещи на останалите, че са му дали аспирин. Няма възрастен човек, който да не знае вкуса му. Виж му лицето — вече не е уплашено, а бясно. Всъщност всичките приятелчета изглеждат бесни. — Взе чантата на жената и погледна
 	към нея. — Временно ще вземем и това — за петнай-сет-двайсет години, колкото прецени съдията.
 	Излязоха, залостиха вратата след себе си и взеха ключа за портата от масата в хола. Изтичаха по алеята и отключиха портата. Харлоу дръпна Рори в сянката на високите борове.
 	— Докога ще стоим тук? — попита младежът.
 	— Докато се уверим, че са дошли тези, които повиках.
 	След секунди чуха пронизителния вой на приближаващи сирени. Скоро след това, с мигащи светлини, две полицейски коли и една камионетка профучаха през портата, забиха спирачки сред дъжд от чакъл и най-малко седмина полицаи изтичаха по стъпалата и нахлуха през отворената врата. Въпреки уверенията на Харлоу, че пленниците са вързани, всички бяха с оръжие в ръка.
 	— Тези, които повиках, пристигнаха първи — констатира със задоволство Харлоу.
 	Петнайсет минути по-късно той седеше в Джанкар-ловата лаборатория. Като оглеждаше документите пред себе си, Джанкарло въздъхна дълбоко:
 	— Наистина водиш бурен живот, Джони. Направи ни страхотна услуга тази нощ. Тримата, за които говориш, са действително прочутите братя Марцио. Но не са от сицилианската мафия. Както си открил, те са корсиканци. Корсиканците считат сицилианските си колеги за аматьори. Тримата са начело на нашия списък от години. Досега нямахме доказателства — но този път няма да се измъкнат. Не и след като са заловени с хероин за няколко милиона франка. — Той подаде някакви книжа на Харлоу. — Жан-Клод оправда доверието ни. Успя да дешифрира кода. Интересно четиво, нали?
 	След минута Харлоу каза:
 	— Да. Това е списък на влоговете на Тракия и Нойбауер в различни европейски банки.
 	— Точно така.
 	— Колко време, ще ни трябва, за да се свържем с Дюнит?
 	Джанкарло го изгледа почти съжалително.
 	— Мога да се свържа с всяко място във Франция за трийсет секунди.
 	*

 	В приемната на полицейския участък се бяха скупчили дузина полицаи, охраняващи Нойбауер и петимата му приятели. Австриецът се обърна към сержанта на бюрото:
 	— Към мен се отправят обвинения. Искам да телефонирам на адвоката си. Имам това право.
 	— Да. — Сержантът кимна към телефона на бюрото.
 	— Разговорът между адвокат и клиент е поверителен. — Австриецът посочи съседната телефонна кабина. — Оттам обвиняемите разговарят насаме със своите адвокати. Може ли?
 	Сержантът пак кимна.
 	В някакъв луксозен апартамент на не повече от километър от полицейския участък телефонът иззвъня. Тракия се беше излегнал на кушетката във всекидневната. До него седеше пищна, оскъдно облечена брюнетка. Тракия се намръщи, вдигна слушалката и каза:
 	— Оставете ме на мира. Чувствам се самотен. Възпрепятстван съм…
 	Нойбауер го прекъсна:
 	— Сам ли си?
 	— Не.
 	— Тогава постарай се да бъдеш. Тракия се обърна към момичето:
 	— Жоржет, мила, иди да си напудриш нослето. — Тя се нацупи и излезе. Тракия каза в слушалката: — Сега е чисто, казвай.
 	— Благодари на щастливата си звезда, че си бил възпрепятстван, иначе щеше да бъдеш там, където съм сега — на път за затвора. Слушай. — Тракия се напрегна и симпатичното му лице погрозня от ярост, докато Нойбауер му разказа накратко за случилото се, като завърши с думите: — Така. Вземи автомата и бинокъл. Ако Харлоу стигне там пръв, застреляй го, когато слезе на брега, в случай че Паули не се е справил с него. Ако
 	го изпревариш, качи се на яхтата и го причакай. После хвърли оръжието във водата. Кой е на борда на „Ше-валие” сега?
 	— Само Паули. Ще взема Йони. Може да ми потрябва съгледвач или пазач. И слушай, Вили, не се безпокой. Утре ще бъдеш свободен. Връзката с престъпници не е наказуема, освен това няма никакви доказателства срещу теб.
 	— Не съм сигурен. Откъде знаеш, че самият ти не си в опасност? От онова копеле Харлоу може да се очаква всичко. Гледай да го спипаш и да отмъстиш и за мен.
 	— Това, Вили, ще бъде истинско удоволствие.
 	*

 	Харлоу говореше по телефона от лабораторията на Джанкарло.
 	— Така — каза той. — Трябва да се проведат едновременни арести в пет часа сутринта. В пет и десет ще има доста нещастни хора в Европа. Ужасно бързам, затова ще оставя Джанкарло да ти обясни всичко подробно. Надявам се да се видим по-късно довечера. Сега имам важна среща.
 	ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
 	— Мистър Харлоу — попита Рори, — вие от тайната полиция ли сте? Специален агент или нещо подобно?
 	Харлоу го изгледа за миг, после обърна поглед към пътя. Караше бързо, но не и безразсъдно — изглеждаше като че ли предстоящата му задача не е много спешна. Отговори спокойно на Рори:
 	— Аз съм само безработен автомобилен състезател.
 	— Хайде, оставете това. Кого лъжете?
 	— Никого. Както ти би се изразил, само помагам на мистър Дюнит.
 	— И какво точно правите, мистър Харлоу? Искам да кажа, мистър Дюнит не изглежда много зает, нали?
 	— Мистър Дюнит е координатор. Предполагам, че съм нещо като негов полеви боец.
 	— Да. Но какво точно правите?
 	— Проучвам другите състезатели за Голямата награда. По-точно държа ги под око. И механиците — всеки, който е свързан със състезанията.
 	— Разбирам. — Младежът явно все още не беше наясно, затова продължи: — Не искам да бъда нахален, мистър Харлоу, но защо не проучват вас?
 	— Откровен въпрос. Вероятно защото през последните две години имах големи успехи — счели са, че парите ми са спечелени по честен път.
 	— Ясно. — Рори беше в много критично настроение. — Но защо трябваше да ги проучвате?
 	— Защото установих, че в състезанията за Голямата награда става нещо нередно, особено от година насам. Коли губеха, когато победата им изглеждаше сигурна,
 	- -

 	а печелеха онези, които дотогава нямаха никакъв шанс. С някои ставаха загадъчни произшествия, безпричинно изхвръкваха от пистите. Свършваше им бензина, когато трябваше да има достатъчно. Двигатели прегряваха поради необяснима липса на масло или охлаждаща течност. Състезатели се разболяваха неочаквано в най-неподходящо време. И тъй като притежаването на кола от „Формула 1” означава власт и престиж, най-напред смятахме, че някой производител или по-вероятно собственик на състезателен екип се опитва да завладее пазара.
 	— Но не беше така, нали?
 	— Както много точно забелязваш, не. Това стана ясно, когато производителите и собствениците на екипи откриха, че всички са жертви на измама. Те се обърнаха към Скотланд Ярд, откъдето им отговориха, че са безсилни. Полицаите повикаха на помощ Интерпол, фактически мистър Дюнит.
 	— Но как попаднахте по следите на хора като Тракия и Нойбауер?
 	— Не съвсем законно. Денонощно подслушвахме телефоните им, зорко наблюдавахме заподозрените при всяко състезание за Голямата награда и засичахме цялата входяща и изходяща поща. Открихме петима състезатели и седем-осем механици, които имат повече пари, отколкото биха могли да спечелят по честен път.По-голямата част от тях не го правят винаги. Но Тракия и Нойбауер внасяха пари след всяко състезание. Ето защо сметнахме, че продават нещо — а има само едно нещо, което можеш да продадеш за парите, които те получаваха.
 	— Наркотици. Хероин.
 	— Именно. —, Той посочи напред и на светлината на фаровете Рори прочете надписа на крайпътната табела, който гласеше: „Бандол”. Харлоу намали, свали страничното стъкло, измъкна си главата навън и се огледа. Обсипаното със звезди небе започваше да прос-ветлява. Той вмъкна обратно главата си и каза: — Можеше да ни се случи и по-добра нощ за работа. За жалост е съвсем светло. Положително са поставили охрана от един или двама души. Въпросът е дали бдителността им не е притъпена, като знаят, че майка ти не може да бяга, пък и пристанището е напълно безлюдно. Едва ли мислят, че някой ще се опита да се качи на борда на „Шевалие” — няма начин да са чули за бедата, сполетяла Нойбауер и другарите му. Но, от друга страна, организация като тази на братята Марцио е оцеляла толкова дълго, защото никога не поема рискове.
 	— Значи приемаме, че има пазач, нали, мистър Харлоу?
 	— Точно така.
 	Харлоу влезе в градчето, паркира колата в празния двор на някакъв строеж, заобиколен с висока ограда, където не можеше да бъде забелязана отвън. Излязоха и придържайки се към гъстите сенки, внимателно си проправиха път по тясната брегова ивица към пристанището. Спряха и огледаха залива.
 	— Не е ли онази яхта? — Въпреки че наблизо нямаше никой, Рори напрегнато шепнеше.
 	— Сигурно това е „Шевалие”.
 	В ярко осветеното от луната и гладко като огледало заливче стояха закотвени около дузина яхти и моторници. Най-близко до брега беше изключително разкошна моторна яхта, с яркосин корпус на бели ивици.
 	— А сега? — попита Рори. — Какво ще правим сега? — Той трепереше, но не от студ или от напрежение, а от силна възбуда. Харлоу погледна замислено нагоре. Небето бе все така ясно, въпреки че един самотен облак се опитваше да закрие луната.
 	— Гладен съм. Предлагам да похапнем.
 	— Да ям? Сега? Но… искам да кажа… — Рори посочи към яхтата.
 	— Всяко нещо с времето си. Майка ти едва ли ще изчезне през следващия час. Освен това, ако се наложи да… хм… вземем назаем някоя лодка да ни… хм… закара до „Шевалие”… луната ще ни попречи. Заобла-чава се. По-добре да изчакаме малко.
 	— Какво?
 	— Да почакаме малко. Фестина ленте… Рори го погледна объркан.
 	— Фестина какво?
 	— Ти наистина си невеж млад хаймана. — Харлоу
 	се усмихна, за да смекчи обидните си думи. — Популярна латинска пословица. Означава: „Бързай бавно”.
 	Запътиха се към едно крайбрежно кафене, което Харлоу огледа отвън. Поклати глава и отминаха към съседното заведение, където се случи същото. Влязоха едва в третото кафене, което беше полупразно. Седнаха до закрит с перде прозорец и младежът запита:
 	— Защо избра точно това заведение? Харлоу дръпна пердето.
 	— Изгледът. Оттук най-добре се вижда яхтата.
 	— Разбирам. — Рори прегледа менюто без ентусиазъм. — Не мога да хапна нищо.
 	След пет минути пред тях се мъдреха две огромни блюда с морски деликатеси. След секунди чинията на Рори бе празна. Харлоу се усмихна на вълчия глад на спътника си, но изведнъж усмивката му помръкна.
 	— Рори! Гледай към мен и не се обръщай. А най-вече не поглеждай към бара. Действай и говори естествено. Току-що влезе един тип, когото познавам съвсем бегло. Беше механик и напусна екипа на „Коронадо” няколко седмици след моето постъпване. Баща ти го уволни за кражба. Беше голям приятел с Тракия и присъствието му в Бандол означава, че все още са близки.
 	Дребен мургав мъж в кафяв комбинезон, слаб и съсухрен, седна на бара с чаша бира пред себе си. Отпи глътка и се загледа разсеяно в огледалото зад бара. Внезапно се закашля и едва не се задави. Заряза бирата, хвърли няколко монети на тезгяха и се измъкна навън, като се стараеше да не го забележат.
 	— Казваха му Йони — рече Харлоу. — Не знам истинското му име. Дано не е забелязал, че сме го познали. Ако подозренията ми се оправдаят, това означава със сигурност, че Тракия е вече на борда. Може би временно го е освободил от длъжността му на пазач, за да слезе на брега и да си пийне, или го е отпратил, понеже не желае свидетел, когато ме спипа на яхтата.
 	Харлоу дръпна пердето и двамата надникнаха навън. Видяха малка гумена лодка с прикачен мотор да се насочва право към „Шевалие”. Рори погледна въпросително спътника си, който обясни:
 	— Нашият Николо Тракия е импулсивен, да не кажа твърде неразумен момък, поради което не може да стане добър състезател. След пет минути ще слезе от яхтата и ще ме причака в тъмнината, за да ме убие веднага щом изляза оттук. Бягай до колата, Рори. Донеси ми канап и лейкопласт. Мисля, че ще ни потрябват. Ще се срещнем на стълбата, която води към кея.
 	Харлоу даде знак на келнера да му донесе сметката, а Рори бавно се отправи към вратата. Когато отмина завесата от мъниста, хукна да бяга. Стигна до ферарито, отвори багажника и натъпка канапа и лейкопласта в джобовете си. После отключи предната врата и измъкна четирите автоматични пистолета изпод седалката. Избра най-малкия и върна останалите три в скривалището им. Огледа го, освободи предпазителя, озърна се гузно и го мушна във вътрешния си джоб. Сетне забърза към брега.
 	До стълбището имаше два реда варели, натрупани един върху друг. Харлоу и Рори се спотаиха в сянката им — първият с оръжие в ръка. И двамата забелязаха приближаването на гумената лодка. Двигателят забави обороти, после изгасна, дочуха се стъпки и на кея се появиха две фигури — Тракия и Йони. Първият носеше пушка. Харлоу излезе от сянката.
 	— Не мърдайте! — заповяда рязко той. — Тракия, хвърли оръжието на земята. Вдигни си ръцете високо и се обърни с гръб към мен. Писна ми да го повтарям, но на първия, който помръдне, ще му пусна куршум в главата. От това разстояние положително ще улуча. Рори, виж какво носят твоят бивш приятел и колегата му.
 	При претърсването Рори откри два пистолета.
 	— Хвърли ги във водата. Вие двамата, лягайте зад онези варели, ръцете на гърба. Рори, заеми се с нашия приятел Йони.
 	С опитност, придобита от скорошната му интензивна практика, младежът бързо изпълни заповедта.
 	— Знаеш за какво е лейкопластът, нали? — .попита Харлоу.
 	Рори отлично знаеше. Изразходва доста от ролката, за да залепи устата на Йони и да осигури пълното му мълчание.
 	— Може ли да диша? — поинтересува се Харлоу.
 	— Горе-долу.
 	— Това е достатъчно. Не че има някакво значение… Ще го оставим тук. Ако има късмет, може би някой ще го намери до сутринта. Въпреки че изобщо не ме е грижа. Ставай, Тракия!
 	— Но няма ли и…
 	— Мистър Тракия ни е нужен. Кой знае, може би на борда има друг пазач. Тракия е специалист по заложниците, така че ще разбере защо го вземаме с нас.
 	Рори вдигна очи към небето.
 	— Облакът все още не е засенчил луната…
 	— Изглежда, няма причина да бърза. Но ние ще заложим на него.
 	Лодката се понесе по осветената от луната водна повърхност. Тракия беше на кормилото, докато Харлоу с оръжие в ръка седеше с лице към него. Рори стоеше на носа, загледан напред. Синьо-бялата яхта беше само на стотина метра разстояние.
 	В щурвалската кабина един висок, як, набит мъж се взираше с бинокъл към сушата. Лицето му се изопна. Той остави бинокъла, извади от едно чекмедже пистолет, изскочи навън, изтича нагоре по стълбата и се просна по очи върху покрива на кабината.
 	Лодката се прилепи до стъпалата за водни ски на кърмата и Харлоу с жест нареди на Рори бързо да я привърже. Тракия се изкачи пръв, последван от Джони, който го държеше на мушка. Рори беше последен. Харлоу му направи знак да остане на мястото си, опря оръжието си в гърба на Тракия и се залови да претърсва яхтата.
 	След минута Харлоу, Рори и навъсеният Тракия се озоваха в ярко осветения салон на „Шевалие”. Харлоу каза:
 	— Изглежда, че няма никой на борда. Предполагам, че мисис Макалпин е зад онази врата. Искам ключа, Тракия.
 	Внезапно го прекъсна нечий груб глас:
 	— Не мърдайте. Не се обръщайте. Хвърлете оръжието.
 	Джони замръзна на мястото си и пусна пистолета
 	на пода. Морякът, който стоеше на задната врата, влезе в салона.
 	Тракия се усмихна блажено.
 	— Добре се справи, Паули.
 	— Благодаря, сеньор Тракия. — Мъжът мина край Рори, блъсна го презрително в единия ъгъл на дивана и се насочи към падналия пистолет на Харлоу.
 	— Сега ти си хвърли оръжието — извика прегракнало младежът.
 	Паули се извърна, лицето му изразяваше пълно недоумение. Рори стискаше пистолет в разтрепераните си ръце. Паули се усмихна широко:
 	— Охо, охо! Какво храбро петле! — Той вдигна оръжието си.
 	Ръцете на Рори трепереха неудържимо. Той стисна зъби, затвори очи и натисна спусъка. Изстрелът отекна в малкото помещение, но не успя да заглуши пронизителния вик на Паули. Той се взря с изумление в кръвта, рукнала от раната на дясното му рамо. Тракия доби същото удивено изражение и лицето му се изкриви в болезнена гримаса, когато Харлоу яростно заби юмрука си в стомаха му. Преви се на две, а Джони го цапардоса по врата. Но Тракия се оказа необикновено издръжлив. Все така приведен на две, той залитна през вратата и отмина Рори, който го изгледа пребледнял, явно изнемощял от нощните си подвизи. Толкова по-добре, помисли си Харлоу, защото се боеше, че ако момчето се беше опитало да стреля по Тракия, самият той можеше да стане жертва на колебливия му мерник.
 	Рори изгледа ранения Паули, после двата пистолета, които лежаха в краката му. Стана, насочи оръжието си към моряка и извика:
 	— Сядай!
 	Въпреки болката, която изпитваше, Паули явно бе готов да се подчини. Нямаше гаранция къде ще попадне следващият куршум на Рори. Отдалечи се към ъгъла на салона, като пъшкаше и охкаше така, че можеха да го чуят и глухите. Младежът му обърна гръб, грабна двата пистолета и изхвърча през задната врата.
 	На палубата боят бе достигнал връхната си точка. Тракия яростно размахваше крака, опрял гръб на перилата с извито като дъга тяло, чиято горна половина застрашително надвисваше над водата. Ръцете на Джони стискаха гърлото му. На свой ред италианецът нанасяше удари по и без това натъртеното и ожулено лице на Харлоу. Но усилията му бяха напразни. Неумолимо Харлоу го притискаше все по-назад. Изведнъж смени тактиката: свали дясната си ръка от гърлото на Тракия, мушна я под бедрата му и продължи да го навежда над перилата. Полузадушен, Тракия се опита да проговори, но от гърлото му излезе само неразбрано грачене:
 	— Не мога да плувам! Не мога да плувам! Нищо в изражението на Харлоу не показа, че го е
 	чул. Тласна с всичка сила, ритащите крака изчезнаха и Тракия падна във водата; пръски полетяха към лицето на Джони. Едва сега облаците закриха луната. В продължение на петнайсетина секунди се взира в тъмнината, сетне извади фенерчето си и огледа морето около яхтата. Все още запъхтян, се обърна към Рори:
 	— Може би все пак е казал истината. Може би действително не умее да плува?
 	Младежът решително смъкна якето и го захвърли на палубата.
 	— Ще го спася. Много добър плувец съм, мистър Харлоу.
 	Желязната ръка на състезателя го сграбчи за яката на ризата.
 	— Рори, сигурно си откачил.
 	Рори го изгледа продължително, кимна, вдигна якето си от пода и пак го облече.
 	— Няма смисъл, така ли? — попита той.
 	— Да. — Върнаха се в салона. Паули се беше превил на дивана и стенеше. Харлоу му заповяда: — Давай ключа от кабината на мисис Макалпин!
 	Паули кимна към едно чекмедже. Харлоу намери ключа, свали аптечката от отсрещната стена, допря дулото на оръжието си в гърба на Паули, отвори вратата на първата каюта, кимна му да влезе и му подхвърли аптечката с думите:
 	— До половин час ще доведа тук лекар. Междувременно пет пари не давам дали ще оживееш, или ще умреш. — Излезе и заключи вратата отвън.
 	В съседната каюта една около четирийсетгодишна жена седеше на табуретка до койката си. Бледа и отслабнала от затворничеството, тя все още беше много красива. Приликата с дъщеря й беше изумителна. Жената седеше потънала в апатия — истинско въплъщение на примирението и отчаянието. Нищо в изражението й не издаваше, че е чула изстрела и суматохата на палубата.
 	Харлоу отключи вратата и влезе в каютата, но жената не помръдна. Той нерешително пристъпи към нея, но затворничката продължаваше апатично да се взира в пода.
 	Харлоу внимателно я докосна по рамото и нежно произнесе:
 	— Дойдох да ви заведа у дома, Мари.
 	Тя обърна бавно глава и с недоумение се взря в израненото му лице. Отначало не го позна, сетне очите й се разшириха от учудване. Изправи се с усилие, усмихна се леко, после разтреперана пристъпи крачка напред, обви врата му с тънките си ръце и опря глава на рамото му.
 	— Джони Харлоу — промълви тя. — Мой скъпи, скъпи Джони. Какво са направили с лицето ти?
 	— Няма нищо, скоро ще се оправя — отвърна рязко Харлоу. — В края на краищата, можеше да е по-зле. — Той я потупа по гърба, сякаш да й вдъхне смелост, после се дръпна. — Мисля, че тук има някой, който , изгаря от желание да ви види, Мари.
 	*

 	Въпреки твърденията си, че не умее да плува, Тракия пореше водата като торпедо. Стигна до стъпалата на кея, изкатери ги на четири крака и се затътри към най-близката телефонна кабина. Поръча разговор за сметка на абоната във Виньол, но трябваше да изчака почти пет минути, докато го свържат: френската телефонна служба не е от най-добрите. Най-сетне дочу гласа на Джейкъбсън. Отчетът на Тракия за разигралите се събития беше кратък и точен, но би могъл да бъде още по-сбит, ако не беше богато гарниран с най-цветисти ругатни.
 	— Това е, Джейкъбсън — приключи той. — Онова копеле Харлоу надхитри всички ни.
 	Лицето на Джейкъбсън, който седеше в леглото, беше пребледняло от гняв, но той явно владееше гласа си, когато изрече:
 	— Още не. Значи загубихме нашата заложница. Тогава ще вземем друга, нали? Разбираш ли ме? Ще се видим след един час на старото място.
 	— Ще ми е нужен нов паспорт.
 	— Добре.
 	— За Бога, донеси ми и чифт сухи дрехи или ще пипна пневмония, преди да е изтекла нощта.
 	Когато излезе от телефонната кабина, Тракия се усмихваше. Побърза да се скрие зад натрупаните сандъци и варели, търсейки безопасно място, откъдето да държи „Шевалие” под око. По пътя сепрепъна в проснатия на земята и овързан като пиле Йони.
 	-*¦ Боже мили, Йони, чудех се къде си. — Вързаният и със запушена уста мъж го погледна умоляващо. Тракия поклати отрицателно глава. — Съжалявам, нямам време за тебе. Младият Макалпин простреля Паули. Трябваше да плувам, за да се спася. Двамата ще се появят всеки момент. Харлоу може да провери дали си още тук. Ако види, че те няма, веднага ще вдигне тревога, но ако си още тук, навярно ще те зареже. Така ще разполагаме с повече време. Когато се отдалечат, отиди с лодката на яхтата и прибери всички документи от двете горни чекмеджета на масата. Ако полицията ги спипа, можеш да смяташ, че дните ти са преброени. Ще ги занесеш у дома си в Марсилия и ще чакаш там. Прибереш ли документите, считай се за спасен. Харлоу не те позна в тъмнината, а никой друг не ти знае името. Разбираш ли?
 	Йони кимна навъсен, после обърна глава към пристанището. Тракия дочу пърпоренето на извънбордовия двигател и скоро лодката се появи иззад носа на „Шевалие”. Той благоразумно се дръпна на двайсет-трийсет метра от кея. Лодката спря до стъпалата, Рори скочи пръв с въжето в ръка и я привърза. Помогна на Мари да излезе на брега, после я последва, понесъл куфара й в ръка. Тракия се съблазни за миг от мисълта да нападне Харлоу в тъмното, но почти веднага и благоразумно се отказа. Знаеше, че Джони едва ли е в настроение да рискува повече и при нужда ще стреля на месо без ни най-малко колебание.
 	Харлоу се запъти към проснатия на земята Йони, наведе се над него, провери въжето и каза успокоен:
 	— Ще издържи още малко.
 	Тримата прекосиха пътя до най-близката телефонна кабина — същата, която Тракия бе използвал преди малко — и Харлоу влезе вътре. Тракия се прокрадна край варелите, приближи се до Йони, извади нож и сряза въжетата. Йони се надигна и седна с изражението на човек, който би дал много да може да изохка гласно. Затърка ръцете и китките си: Рори явно го бе стегнал много здраво. Сетне, мръщейки се от болка, се залови да отлепва лейкопласта от устата си. Понечи да го дръпне, но Тракия му попречи, за да предотврати бурния излив на ругатни, който неминуемо щеше да последва.
 	— Тихо — прошепна италианецът. — Те са от другата страна на пътя. Харлоу е в телефонната кабина. — Той отдръпна ръката си от устата на Йони. — Ще ги проследя, за да разбера дали наистина ще напуснат Бандол. Щом потеглят, слез в лодката. Използвай греблата. Не искам Харлоу да чуе шума на двигателя и да се върне.
 	— Аз? Да греба? «- изръмжа дрезгаво Йони. Размърда пръсти и примижа. — Ръцете ми са като дърво.
 	— Гледай по-бързо да ги раздвижиш — каза равнодушно Тракия. — Иначе ще умреш. Виж! — той снижи глас. — Оня току-що излезе от телефонната кабина. Пази пълна тишина. Това копеле Харлоу има изключително остър слух.
 	Харлоу, Рори и мисис Макалпин тръгнаха по улицата. Завиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа му. Тракия заповяда:
 	— Тръгвай!
 	Проследи с поглед Йони, който се отправи към стъпалата, след което бързо тръгна по петите на тримата. Следва ги около три минути на много дискретно разстояние, после те свиха вляво и изчезнаха.
 	Тракия надникна предпазливо иззад ъгъла, но не видя хората, които преследваше. Поколеба се за миг и се вцепени, когато чу познатия звук на двигателя на ферарито. Треперещ поради все още мокрите си дрехи, той се притаи в сенчестата тъмна алея. Ферарито се появи от еднопосочната улица, зави наляво и се насочи на север от Бандол. Тракия го проследи с поглед, докато отмина, после забърза към телефонната кабина.
 	Както обикновено, измина доста време, докато се свърже с Виньол. Най-сетне успя да открие Джейкъбсън.
 	— Харлоу току-що тръгна с Рори и мисис Макалпин. Преди това проведе един телефонен разговор — най-вероятно с Виньол, за да съобщи на Макалпин, че ще доведе жена му. На твое място бих офейкал през задния вход.
 	— Не се безпокой. — Гласът на Джейкъбсън прозвуча уверено. — Точно това ще направя. Ще използвам противопожарната стълба. Вече прибрах всичко от нашите каси, взех остина, а и двата паспорта са в джоба ми. Отивам да взема и третия. Ще се видим скоро.
 	Тракия окачи слушалката. Канеше се да отвори вратата на кабината, но спря и се вкамени. Голям черен ситроен се плъзгаше безшумно към кея. Само габаритите светеха, но ги загасиха, преди колата да спре. Ситроенът не бе оборудван със сирени, но беше ясно, че е полицейска кола, и то пристигнала със съвсем определена цел. Четирима униформени полицаи изскочиха от него. Тракия предпазливо надзърна навън, отвори вратата на кабината, за да изключи автоматичното осветление, после се притаи вътре с надеждата да не го забележат. Не го видяха. Четиримата полицаи изчезнаха зад варелите, където бе лежал Йони — двама от тях бяха с фенерчета в ръка. Върнаха се след десетина секунди, като единият държеше нещо в ръката си. Тракия нямаше нужда да гледа, за да разбере какво носи полицаят — въжето И лентата лейкопласт, с които беше
 	завързан и заглушен Йони. Четиримата служители на закона проведоха кратко съвещание, после се запътиха към стълбата на кея. След двайсетина секунди една лодка с весла се насочи тихо към „Шевалие”.
 	Тракия излезе от кабината със стиснати юмруци и почервеняло от гняв лице, като ругаеше тихо, но цветисто. Единствената дума, която можеше да се разбере и се повтаряше най-често, беше „Харлоу”. Едва сега осъзнаваше горчивата истина: Харлоу не бе телефонирал във Виньол, а в местната полиция.
 	*

 	В своята стая във Виньол Мери се приготвяше за вечеря. На вратата й се почука. Когато отвори, видя пред себе си Джейкъбсън. Той й каза настоятелно:
 	— Бих искал да си поговорим насаме,- Мери. Много е важно.
 	Тя го изгледа леко учудена, после отвори широко вратата. Когато механикът влезе, девойката любопитно запита:
 	— Какво е толкова важно? Какво искате? Джейкъбсън измъкна пистолета си.
 	— Вас. Аз съм натясно и ми е нужна гаранция, че няма да загазя още повече. Вие сте тази гаранция. Вземете си дрехи в една чанта и ми дайте паспорта си.
 	Момичето се подчини. Джейкъбсън отиде до леглото и решително затвори чантата й.
 	— Тръгваме веднага.
 	— Къде ще ме водите?
 	— Казах — веднага — вдигна заканително пистолета механикът.
 	— По-добре ме застреляйте тук.
 	— Нямам такова намерение — просто отиваме в Кунео. — Гласът му беше груб, но беше ясно, че говори истината. — Никога не убивам жени..Ще ви освободя след двайсет и четири часа.
 	— След двайсет и четири часа ще бъда мъртва. — Тя взе чантата си. — Мога ли да отида до банята? Лошо ми е.
 	Джейкъбсън отвори вратата на банята и надникна вътре.
 	— Няма прозорец, нито телефон. Окей, влизай. Мери влезе в банята и затвори вратата. Извади
 	писалка, надраска няколко думи на листче, пъхна го зад вратата и излезе. Джейкъбсън я чакаше, хванал чантата й в лявата си ръка. Другата му ръка, в която държеше пистолета, бе пъхната в джоба.
 	*

 	На борда на „Шевалие” Йони прибра последния документ в обемисто куфарче. Върна се в салона, остави куфарчето на дивана и слезе по стълбичката. Отиде до каютата си и за пет минути събра най-ценните си вещи. После обиколи другите помещения и претърси чекмеджетата, за да прибере евентуално останали пари или ценни предмети. Доволен от плячката си, той се върна в каютата си и ги натъпка в чантата си. Затвори ципа и се заизкачва по стълбата, но внезапно се вкамени.
 	Четирима много едри въоръжени полицаи се бяха настанили удобно на табуретките в салона. Сержантът, с куфарчето на коленете си, насочи пистолета си към гърдите на Йони и иронично запита:
 	— Да не би да заминаваш за някъде, Йони?
 	ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
 	Ферарито отново се носеше в мрака. Харлоу не насилваше колата, както при курса от Марсилия до Бандол. Изглежда, не беше належащо да се бърза. Мисис Макалпин седеше на предната седалка, сложила по настояване на Харлоу двоен предпазен колан. Рори се беше изпънал отзад и дремеше.
 	— Виждате ли — разказваше Харлоу, — оказа се много просто. Джейкъбсън беше организатор на тази специална операция. По всичко изглежда,; че братята Марцио са дърпали конците. Както и да. е, идеята да разиграят комар със състезанията за Голямата награда е била на Джейкъбсън и той обърнал всичко в своя полза, като завербувал минимум петима състезатели плюс още толкова механици. Плащал им много — а сам той натрупал цяло състояние. Аз бях трън в очите му — беше достатъчно хитър да не се опитва да ме включи в играта — и тъй като побеждавах в повечето състезания, това доста затрудняваше бизнеса му. Затова се опита да ме убие в Клермон-Феран. Имам и доказателства — снимки и микрофилми.
 	Отзад Рори проговори сънливо:
 	— Но какво е можел да ви направи, докато сте били на пистата?
 	— На мен? Ами много неща. Има два начина. Да се прикачи към шасито експлозив с дистанционно активизиран детонатор или химически задействан такъв към спирачките. Предполагам, че след експлозията не остават никакви следи. Както и да е, филмът показва, че Джейкъбсън е подменил и спирачните маркучи.
 	— Значи затова настояваше да бъде сам, когато проверяваше катастрофиралите коли? — попита Рори.
 	Харлоу кимна замислено и замълча. Мисис Макалпин се намеси:
 	— Но как… как е могъл да падне толкова ниско?
 	— Е, не е било чак толкова трудно. Моята задача беше по-сложна. Не можех да остана насаме нито за секунда, за да свърша възложената ми работа. Трябваше сам да смъкна ореола си, да изляза от центъра на вниманието и да се превърна в единак. Не ми беше леко. Колкото до идеята да стана шофьор на транспортьора… направих го, за да открия дали стоката идва от гаража на „Коронадо”. И се оказах прав.
 	— Каква стока?
 	— Прашецът. Европейски жаргон на хероина. Моя скъпа Мари, има и други начини да умреш, освен да загубиш контрол над колата в състезание за Голямата награда. „Нашите” хора са трасирали пътя към смъртоносния прах.
 	— Пътят към смъртоносния прах. — Тя потръпна и повтори: — Пътят към смъртоносния прах. Джеймс знаеше ли за това, Джони?
 	— От шест месеца му е известно, че транспортьорът се използва за такива цели — странно, но никога не заподозря Джейкъбсън. Но приятелчетата е трябвало на всяка цена да си осигурят мълчанието му. Вие бяхте тази цена. Изнудвали са го с по двайсет и пет хиляди лири месечно.
 	Мари дълго мълча, сетне промълви:
 	— Знаеше ли Джеймс, че съм още жива?
 	— Да.
 	— Но е знаел и за хероина… знаел е през цялото време. Като си помисля за всичките жертви на наркотика, може би вече мъртъвци, като си помисля…
 	Харлоу стисна ръцете й в своите.
 	— Мисля, Мари, че той много ви обича… Някаква кола се зададе отсреща и превключи на къси
 	светлини. Харлоу стори същото. Като че неволно, фаровете на насрещната кола за миг проблеснаха с пълна мощност. Когато се разминаха, шофьорът й (това бе
 	Джейкъбсън) се обърна към спътничката си, момиче с вързани отзад ръце:
 	— Ха-ха-ха! — опита се да се пошегува той. — Нашият млад приятел май този път е сбъркал посоката.
 	Във ферарито мисис Макалпин замислено каза:
 	— Джеймс навярно ще бъде съден за неговото… съучастие в трафика на хероин?
 	— Джеймс никога няма да бъде изправен пред съда.
 	— Но хероинът…
 	— Хероин? — прекъсна я Харлоу. — Хероин? Рори, чувал ли си някой да споменава за хероин?
 	— Майка ми е преживяла прекалено много, мистър Харлоу. Мисля, че има халюцинации.
 	*

 	Остинът спря пред едно затворено кафене в предградията на Бандол. Притесненият Тракия се измъкна от сенките и се пъхна бързо в колата.
 	— Виждам, че си успял да вземеш „осигурителната полица” — каза той. — Спри незабавно, след като излезем от Бандол. Ако не се преоблека, ще пукна от студ.
 	— Добре, но къде е Йони?
 	— В затвора.
 	— Господи! — Обикновено флегматичният и невъзмутим Джейкъбсън беше потресен. — Какво, по дяволите, се случи?
 	— Изпратих Йони на яхтата, след което ти телефонирах. Наредих му да донесе всички книжа и документи от горните две чекмеджета на масата. Знаеш колко са важни те.
 	— Да. — В дрезгавия глас на механика прозвуча тревожна нотка.
 	— По телефона ти съобщих, че Харлоу се е обадил във Виньол. Ала се оказа, че не е вярно: копелето позвънило на полицията в Бандол. Ченгетата пристигнаха, докато още бях в телефонната кабина. Нищо не можех да направя. Отидоха с лодката до яхтата и спипаха Йони.
 	— А документите?
 	— Един от полицаите носеше обемисто куфарче.
 	— Не мисля, че Бандол е вече много здравословно място за нас. — Джейкъбсън си беше възвърнал самообладанието и караше доста бързо и самоуверено. Когато навлязоха в градчето, той продължи: — Така значи. Документите и онези касети правят на пух и прах цялата ни операция. Термине фине. — Краят на пътя. — Изглеждаше удивително спокоен.
 	— А сега какво?
 	— Операция „Изпаряване”. Планирал съм я отпреди месеци. Първа спирка е нашият апартамент в Кунео.
 	— Никой ли не знае за него?
 	— Никой освен Вили. А той няма да проговори. При това апартаментът не е на наше име. — Той спря край една горичка. — Багажникът не е заключен и сивият куфар в него е твой. Дрехите, които носиш, скрий сред дърветата.
 	— Защо? Този костюм е много хубав и…
 	— Какво ще стане, ако митничарите претърсят багажа и намерят мокри дрехи?
 	— Прав си — съгласи се Тракия и слезе от колата. Когато се върна след две-три минути, Джейкъбсън се беше преместил на задната седалка.
 	— Искаш аз да карам? — запита Тракия.
 	— Бързаме, а името ми не е Николо Тракия. — Когато Тракия включи на скорост, той продължи: — Не бива да си имаме неприятности с митничарите и с полицията в Кол де Тенде. Разполагаме с няколко часа преднина, преди да се разбере нещо. Може би още не са открили липсата на Мери, освен това нямат представа накъде сме потеглили. Едва ли са уведомили граничната полиция.
 	— Но докато стигнем до швейцарската граница, всичко може да се случи!
 	— Е, и?
 	— След два часа сме в Кунео. Ще сменим остина с пежото. Ще опаковаме багажа си, ще вземем другите паспорти и после ще телефонираме на Ерика и на нашия приятел фотографа. За един час Ерика ще превърне Мери в блондинка, а фотографът бързо ще й приготви чудесен нов британски паспорт. След това ще минем в
 	Швейцария. Ако вестта за нас се е разнесла, граничарите ще бъдат нащрек. Е, едва ли може да се очаква от тези кретени да бъдат особено бдителни посред нощ. При това ще търсят кола остин и кестеняво момиче — при положение че нашите приятели във Виньол са успели да направят връзка между събитията, в което силно се съмнявам. Със сигурност обаче няма да търсят двама мъже и една блондинка в пежо, с паспорти, в които са вписани съвсем други имена.
 	Тракия караше колата с максимална скорост и трябваше да крещи, за да го чуят. Остинът е великолепна машина, макар да не се слави с особено безшумен двигател: имаше злобни критици, които понякога твърдяха, че двигателите за трактори „Дейвид Браун” по погрешка са били монтирани на колите марка „Остин”. Тракия заяви:
 	— Много си самоуверен, Джейкъбсън.
 	— Така си е.
 	Тракия хвърли бърз поглед към момичето до себе си.
 	— А Мери? Бог ми е свидетел, че не сме ангели, но не искам да й се случи нищо лошо.
 	— Бъди спокоен. Обещах й, че не убивам жени, и ще си удържа на думата. Тя е нашата гаранция, ако полицаите решат да ни преследват.
 	— Или Джони Харлоу?
 	— Или Харлоу. Когато стигнем в Цюрих, всеки от нас ще отиде в банката и ще изтегли целия си влог, докато другите пазят заложницата. След това отлитаме към свободните сини морски простори отвъд.
 	— Очакваш ли неприятности в Цюрих?
 	— Никакви. Не сме били арестувани, още по-малко пък съдени, така че сме извън всякакво подозрение. Освен това паспортите ни са под чужди имена, а банковите ни сметки са шифровани.
 	— Ами ако разпратят снимките ни но всички аерогари в света?
 	— Това е възможно само за големите градове, с редовни полети. Наоколо има колкото искаш малки летища. Пилотът ще попълни пътен лист за Женева, което ще означава, че не се налага да минаваме през митницата. Ще кацнем в някое забутано кътче в Швейцария. Винаги можем да излъжем, че самолетът е бил отвлечен. Десет хиляди швейцарски франка ще оправят работата.
 	— Помислил си за всичко, Джейкъбсън — промълви Тракия с искрено възхищение.
 	— Опитвам се. — За разлика от друг път в гласа на механика се прокрадна самодоволство.
 	*

 	Червеното ферари беше паркирано пред хижата във Виньол. Макалпин държеше разплаканата си съпруга в прегръдките си, но не изглеждаше толкова щастлив, колкото би трябвало да бъде при дадените обстоятелства. Дюнит се приближи до Харлоу.
 	— Как се чувстваш, момчето ми?
 	— Уморен съм до смърт.
 	— Имам лоши новини, Джони. Джейкъбсън е офейкат.
 	— Това може да почака. Ще го пипна по-късно.
 	— Има и още нещо.
 	— Какво?
 	— Отвлякъл е Мери.
 	Харлоу се закова на място с изопнато от умора, безизразно лице.
 	— Джеймс знае ли?
 	— Току-що му казах. Струва ми се, че вече го съобщи на жена си. — Той подаде една бележка на Харлоу. — Намерих я в банята на Мери.
 	Харлоу прочете бележката: „Джейкъбсън ме откарва в Кунео.” Без да губи време, той заяви решително:
 	— Тръгвам веднага.
 	— Не можеш, човече! Ти си напълно изтощен. Сам го каза.
 	— Вече не съм. Идваш ли с мен Дюнит примирено въздъхна.
 	— Естествено. Но нямам оръжие.
 	— Имаме — намеси се Рори и измъкна четирите пистолета.
 	— Ти оставаш тук — сряза го Харлоу.
 	— Забравяте — самоуверено заяви Рори, — че тази
 	нощ на два пъти ви спасих живота. Всички хубави неща стават по три пъти. Имам право…
 	— Да, така е — кимна Харлоу.
 	Макалпин и жена му се взираха мълчаливо в тях. По лицата им се четеше смесица от щастие и удивление. Когато Макалпин проговори, очите му бяха насълзени.
 	— Алексис ми разказа всичко. Едва ли ще мога някога да ти се отблагодаря, Джони. Не ще си простя, че се съмнявах в тебе и целият ми живот няма да стигне да ти се извиня. Ти провали кариерата си, за да ми върнеш Мари.
 	— Аз да съм се провалил? — рече тихо Харлоу. — Глупости. Идва нов сезон. — Той се усмихна невесело. — Пък и доста от най-силните ми съперници ще отсъстват. — Усмихна се отново, този път окуражаващо. — Ще спася Мери. С ваша помощ, Джеймс. Всички ви познават и сте милионер. Оттук до Кунео има само един път. Телефонирайте на някого, за предпочитане на някоя фирма за камиони в Ница. Предложете им десет хиляди лири да блокират пътя към Кол де-Тенде под предлог, че са ми откраднали паспорта.
 	— Имам приятел в Ница, който би го направил безплатно. Но каква е ползата, Джони? Това е работа на полицията.
 	— Не. Нали знаете за техния навик първо да стрелят, а после да задават въпроси. Това, което…
 	— Джони, дали ти, или полицията ще ги заловят първи, няма значение. Разбрах, че от доста време си разполагал с информация за намеренията на двама мои хора да ме унищожат.
 	Харлоу рече тихо:
 	— Има и трети, Джеймс. Вили Нойбауер. Но той няма никога да проговори. Участието в отвличане ще му донесе още десет години затвор. А сега побързайте и незабавно телефонирайте в Ница. Заявявам, че ще спася само Мери.
 	Макалпин и съпругата му останаха прегърнати, заслушани в шума на двигателя на ферарито, който замря в далечината. Мари Макалпин прошепна глухо:
 	— Какво означават последните му думи?
 	— Веднага ще телефонирам в Ница. После ще изпием всички алкохолни запаси на хижата, ще вечеряме и ще си легнем. Нищо повече не можем да направим сега. — Той замълча и продължи горчиво: — И аз си имам някакъв предел на издръжливост. Не съм от класата на Джони.
 	— Какво имаш предвид, Джеймс?
 	— Това, което казах. — Макалпин обгърна с ръка раменете на жена си. — Той те спаси, нали? Ще спаси и Мери. Не знаеш ли, че двамата се обичат?
 	— Но какво искаше да каже Джони? Макалпин отвърна с мъртвешки глас:
 	— Това, че никой от нас няма вече да види Джейкъбсън, нито Тракия.
 	*

 	Кошмарното пътуване към Кол де Тенде — пътуване, което щеше да остане в паметта на Дюнит и Рори завинаги — премина в пълно мълчание, тъй като Джони Харлоу изцяло се беше съсредоточил върху шофирането, а Дюнит и Рори бяха дълбоко замислени. Харлоу не само караше с максимално разрешената скорост, но според двамата си спътници далеч я беше превишил. Докато се носеха по магистралата между Кан и Ница, Дюнит погледна спидометъра: показваше 260 км в час.
 	— Може ли да кажа нещо? — обади се той. За миг Харлоу извърна очи от пътя.
 	— Разбира се.
 	— Знам много добре кой си: Харлоу — суперзвездата, Харлоу — най-страхотният шофьор в света, Харлоу — най-добрият състезател на всички времена. Но дявол го взел…
 	— Внимавай как се изразяваш. Моят невръстен бъдещ шурей седи отзад.
 	— Така ли си изкарваш прехраната?
 	— Ами че… да. — За ужас на Дюнит, който въпреки предпазния колан изтръпваше при всяко рязко натискане на спирачките, взе с огромна скорост острия завой — малцина опитни шофьори биха се осмелили да
 	го сторят. — Но трябва да признаеш, че колата ми е страхотна.
 	— Господи! — Дюнит замълча и затвори очи. Имаше вид на човек, който отправя молитва към Всевишния.
 	Шосе № 204 — между Ница и Ла Джандола, представлява стръмен планински път с много остри завои. Но Харлоу караше така, сякаш се движеше по магистрала. Дюнит и Рори затвориха очи: отчасти от изтощение, но най-вече — за да не виждат какво става.
 	Пътят беше съвсем пуст. Ферарито профуча през Соспел с непозволена скорост. Мина през Кол де Брюн и Ла Джандола. За щастие не срещнаха нито една кола. Отправиха се на север през Саорж, Хонтан и накрая се озоваха в Тенде. Точно тогава Дюнит се размърда и отвори очи.
 	— Жив ли съм още? — попита недоверчиво той.
 	— Така ми се струва. Дюнит разтърка клепачите си.
 	— Какво ми рече току-що за твоя шурей?
 	— Това „току-що” беше доста отдавна. — Харлоу се замисли. — Изглежда, някой трябва да се грижи за семейство Макалпин. Смятам да го направя официално.
 	— Ах ти, потайно копеле такова! Сгоден си, а?
 	— О, не. Още не съм я питал. И имам новина за теб, Алексис. Ти ще караш тази кола обратно до Виньол, докато аз спя като праведник на задната седалка. С Мери.
 	— Още не си я питал, и си сигурен, че ще я спасиш. — Дюнит погледна Харлоу и недоверчиво поклати глава. — Ти си най-арогантният тип, когото познавам.
 	— Не се заяждайте с моя бъдещ зет, мистър Дюнит — обади се сънливо Рори. — Впрочем, мистър Харлоу, ако ще ви ставам шурей, мога ли да ви наричам Джони?
 	Харлоу се усмихна леко.
 	— Наричай ме както искаш. Стига да ме уважаваш.
 	— Да, мистър Харлоу. Джони, искам да кажа. Пред тях съзряха задните светлини на кола, която с
 	голяма скорост преодоляваше острите завои.
 	— Наблюдавам го от доста време. Това е Тракия.
 	Дюнит го погледна въпросително:
 	— Как позна, че е той?
 	— По две неща. — Харлоу намали скоростта, когато приближи първия остър завой. — В Европа има малко хора, които карат кола така, както този пред нас. — Намали отново скоростта и взе завоя със спокойствието на човек, седнал на църковна пейка. — Покажи на един експерт изкуствовед петдесет различни картини и той веднага ще определи кои са художниците им. Аз мога да разпозная техниката на шофиране на всеки състезател от „Формула 1” по света. В крайна сметка, те са по-малко от художниците. Тракия има навика да удря спирачки малко преди завоя и после да форсира. — Той вкара ферарито с протестиращо скърцащи гуми в следващия завой. — Това положително е Тракия.
 	Беше действително Тракия. Седнал до него, Джейкъбсън се взираше тревожно през задното стъкло.
 	— Някой идва след нас — промълви той.
 	— Шосето е общо. Всеки може да го използва.
 	— Ники, имам лошо предчувствие. Във ферарито Харлоу каза:
 	— Мисля, че е време да се подготвим. — Натисна едно копче и стъклата се плъзнаха надолу. После се присегна за пистолета и го сложи до себе си. — И ще ви бъда крайно задължен, ако не застреляте Мери.
 	— Горещо се надявам, че тунелът е блокиран — обади се Дюнит и измъкна собствения си пистолет.
 	Тунелът наистина беше блокиран от огромен фургон за мебели, препречил шосето.
 	Остинът взе последния остър завой. Тракия злобно изруга и спря колата. Двамата мъже се взряха неспокойно през задното стъкло. Мери също погледна, но не със страх, а с надежда.
 	— Не ми казвай — рече Джейкъбсън, — че онзи проклет камион случайно е застанал там. Обърни колата, Ники. Господи, ето ги!
 	Ферарито навлезе в последния завой и увеличи скоростта, насочвайки се към тях. Тракия отчаяно се опита да извие волана, но Харлоу се прилепи към колата и
 	му попречи. Джейкъбсън извади пистолета си и започна да стреля напосоки.
 	— Цели се в Джейкъбсън — напрегнато извика Харлоу. — Не в Тракия. Ще убиеш Мери.
 	Двамата с Дюнит се надвесиха през прозорците и се прицелиха. В този момент предното им стъкло се пръсна на парчета. Джейкъбсън се сниши, но вече беше късно. Изкрещя от болка, когато два куршума се забиха в лявото му рамо. Сред суматохата Мери отвори вратата и изскочи навън толкова бързо, колкото й позволяваше куцащият крак. Похитителите дори не я забелязаха.
 	Надничайки предпазливо през предното стъкло, Тракия успя да направи обратен завой и отчаяно се стрелна напред. Четири секунди по-късно, след като Дюнит насила довлече Мери, ферарито се впусна след него. Без да го е грижа за нараняванията, Харлоу разчисти с ръка останките от счупеното предно стъкло. Дюнит му помогна, използвайки дръжката на пистолета си.
 	Когато Харлоу шеметно се понесе по острите завои на Кол де Тенде, Мери изпищя от ужас. Рори бе прегърнал сестра си и макар че не издаваше страха си, бе не по-малко уплашен от нея. Докато стреляше през дупката, зейнала на мястото на предното стъкло, Дюнит също не изглеждаше особено щастлив. Лицето на Джони беше спокойно, непроницаемо; страничният наблюдател би сметнал, че колата се управлява от някакъв маниак. Но Харлоу напълно се владееше. Под съпровода на свирещи гуми и ръмженето на двигателя той профуча по пътя, така както никой не беше го правил дотогава и едва ли щеше да го направи. Скоро ферарито беше на два-три метра от остина.
 	— Не стреляй! — изрева Харлоу. Трябваше да крещи, за да надвика шума от двигателя.
 	— Защо?
 	— Защото още не са си получили заслуженото. Остинът беше само на една дължина разстояние
 	пред ферарито и тъкмо навлизаше в един остър завой. Вместо да удари спирачки, Харлоу ускори и рязко изви волана надясно. Изглеждаше, като че е изгубил напълно контрол върху автомобила. Но той бе преценил всичко с удивителна точност. Колата му удари странично остина и намалявайки скоростта, отскочи в средата на пътя. Остинът, движейки се по диагонал и вече безнадеждно неуправляем, се плъзна към ръба на шосето. Отвъд зееше двестаметрова пропаст.
 	Харлоу изскочи от спрялото ферари тъкмо преди остинът да полети надолу. Другите го последваха. Застанаха на ръба на пропастта и впериха поглед в дълбините й.
 	Остинът бавно се претърколи и изчезна в мрака на клисурата. Чу се силна експлозия и лумнаха високи оранжеви пламъци, които се издигнаха почти до мястото, където стояха четиримата. Всичко свърши, останаха само тишината и мракът.
 	Горе на пътя четиримата стояха смълчани, като в транс, после Мери, цялата трепереща, опря глава на рамото на Харлоу. Той обви ръката си около кръста й и продължи да се взира с невиждащ поглед в дълбините на клисурата.
 	 

 	Край
 	 

 	Сканирал и обработил: Сергей Дубина
 	 

 	Алистър Маклейн
 	ПЪТЯТ КЪМ СМЪРТОНОСНИЯ ПРАХ
 	Първо издание; Преводач Любомир Соколов; Художник Петър Станимиров; Технически редактор Душка Кордова; Коректор Анели Ръждева; Издателски коли 9,24 Издателска къща „ВЕДРИНА” - София ДФ „БАЛКАН ПРЕС” - София
 	ВЕСЕЛИН ДЕНКОВ РУМЯНА ДЕНКОВЛ