[Kodirane UTF-8]

	Агата Кристи
	16:50 от Падингтън


	Глава първа

	Госпожа Магликъди следваше запъхтяна по перона носача на куфара си. Тя беше ниска и пълна, а носачът — висок, с широка крачка. Освен това госпожа Магликъди бе натоварена с многобройни пакети — резултат от целодневното й коледно пазаруване. Ето защо надпреварата беше неравностойна и носачът зави зад ъгъла в края на перона, докато госпожа Магликъди все още вървеше направо.
	В момента първи перон не беше много препълнен, тъй като един влак току-що бе заминал, но в „ничията“ земя отвъд него кръжащата тълпа се беше втурнала в няколко посоки едновременно — към и от подлезите, гардеробите, закусвалните, бюрата за информация, таблата с разписанията на влаковете и към двете врати, за пристигащи и заминаващи пътници, към външния свят.
	Блъскаха госпожа Магликъди и пакетите й от всички страни, но в крайна сметка тя успя да стигне до входа на трети перон. Остави един пакет в краката си и започна да търси в чантата билета, който щеше да й позволи да премине покрай строгия униформен служител.
	В този миг над главата й прогърмя дрезгав и все пак изискан глас:
	„Влакът на трети перон заминава в 16:50 за Бракхамптън, Милчестър, Уейвъртън, жп възела Карвил, Рокситър и гарите до Чадмът. Пътниците за Бракхамптън и Милчестър да се качат в предната част на влака. Пътниците за Вейнки правят смяна в Рокситър“.
	С кратко изпращяване гласът замря и след това се чу отново, като обяви пристигането на влака в 16:35 от Бирмингам и Улвърхамптън.
	Госпожа Магликъди намери билета си и го показа. Служителят го перфорира и промърмори:
	— Надясно — предните вагони.
	Госпожа Магликъди се повлече по перона и откри носача си пред вратата на третокласен вагон, зареял поглед в пространството с отегчен вид.
	— Заповядайте, госпожо.
	— Аз пътувам в първа класа — заяви госпожа Магликъди.
	— Не казахте нищо — изсумтя носачът. Погледът му пренебрежително обгърна палтото й от дебел вълнен плат меланж, малко мъжки модел.
	Госпожа Магликъди, която беше казала, че пътува в първа класа, не се впусна да обсъжда въпроса. Беше останала съвсем без дъх.
	Носачът взе отново багажа и се отправи към съседния вагон, където госпожа Магликъди се настани в приятно уединение. Влакът в 16:50 не беше от добре поддържаните. Пътниците, ползващи първа класа, предпочитаха или по-бързия сутрешен експрес, или влака в 18:40, който имаше вагон-ресторант. Госпожа Магликъди даде бакшиш на носача и той го прие с разочарование, явно защото смяташе, че подхожда повече на пътник в трета, отколкото в първа класа. Госпожа Магликъди, макар и готова да похарчи пари, за да пътува удобно след продължителния път през нощта от Севера и целодневното трескаво пазаруване, в никакъв случай не беше разточителна по отношение на бакшишите.
	Тя се разположи с въздишка върху плюшените седалки и отвори списание. След пет минути се чу сигнал и влакът потегли. Списанието се изплъзна от ръката на госпожа Магликъди, главата й клюмна на една страна и след три минути тя вече спеше. Сънят й продължи четирийсет и пет минути. Събуди се освежена. Оправи шапката си, която се бе изкривила, поизправи се и погледна през прозореца към това, което можеше да се види от бързо преминаващите картини на околния пейзаж. Вече беше доста тъмно — мрачен и мъглив декемврийски ден. Коледа бе само след пет дни. Лондон беше тъмен и неприветлив, провинцията също, макар и от време на време да ставаше по-приветлива с неизменните снопове светлина, когато влакът преминаваше бързо през градове и гари.
	— Сервираме последния чай — съобщи обслужващият пътниците, отваряйки рязко вратата на коридора като някакъв дух. Госпожа Магликъди вече си беше похапнала порядъчно в един голям универсален магазин. В момента се чувстваше сита. Обслужващият продължи по коридора, повтаряйки монотонно поканата си. Госпожа Магликъди погледна с израз на задоволство към багажника, където почиваха многобройните й пакети. Хавлиените кърпи бяха с отлично качество и точно такива, каквито Маргарет искаше. Въздушната пушка за Роби и зайчето за Джийн бяха много хубави, а вечерното късо палто бе точно това, от което тя самата се нуждаеше — топло и елегантно. Пуловерът за Хектор — също… Умът й с одобрение преценяваше разумно направените покупки.
	Погледът й удовлетворено се върна към прозореца. С пронизително изсвирване премина влак, пътуващ в обратната посока, разтърси прозорците и я стресна. Влакът изтрополи през стрелките и премина през някаква гара.
	После внезапно започна да намалява, подчинявайки се вероятно на подаден сигнал. В продължение на няколко минути той се движеше бавно, след това спря и отново потегли. Идваща насреща композиция премина покрай тях, макар и с по-малка скорост от първия. Влакът отново набра скорост. В този момент друг влак, пътуващ в същото направление, рязко се приближи към тях. За миг ефектът беше почти застрашителен. Известно време двата влака пътуваха успоредно, като ту единият, ту другият изпреварваше. Госпожа Магликъди погледна към прозорците на отсрещните вагони. Повечето от пердетата бяха спуснати и само от време на време се виждаха пътници. Влакът не беше пълен, имаше празни вагони. В момента, в който двата влака се изравниха и сякаш останаха неподвижни един до друг, едно от пердетата рязко се вдигна. Госпожа Магликъди погледна към осветения вагон първа класа, който беше само на метър-два разстояние.
	После пое шумно дъх и с отворена уста почти се изправи на крака.
	Видя мъж, застанал с гръб към прозореца. Ръцете му бяха обхванали врата на обърнатата към него жена и той бавно, безжалостно я душеше. Очите й вече излизаха от орбитите, лицето й беше мораво, налято с кръв. Докато госпожа Магликъди наблюдаваше втренчено, краят настъпи, тялото се отпусна и се сгърчи в ръцете на мъжа.
	В същия миг влакът на госпожа Магликъди намали отново, а другият започна да набира скорост. Отмина напред и след малко изчезна от погледа й.
	Почти автоматично ръката на госпожа Магликъди се вдигна към внезапната спирачка, после спря нерешително. В крайна сметка, какъв смисъл имаше да дърпа внезапната спирачка на влака, в който пътуваше тя? Ужасът от това, което видя толкова отблизо, и необичайните обстоятелства я накараха да се почувства като парализирана. Необходимо беше незабавно да се предприеме нещо, но какво?
	Вратата на купето се отвори и кондукторът извика:
	— Моля, билетите!
	Госпожа Магликъди се обърна рязко към него:
	— Една жена беше удушена — каза тя. — Във влака, който току-що премина покрай нас. Видях всичко.
	Кондукторът я погледна със съмнение.
	— Моля, госпожо?
	— Един мъж удуши жена! Във влака. Видях го оттук — тя посочи прозореца.
	Кондукторът я погледна с още по-голямо съмнение.
	— Удушена? — попита той недоверчиво.
	— Да, удушена! Видях всичко, казвам ви. Незабавно трябва да направите нещо.
	Кондукторът се изкашля извинително.
	— Не мислите ли, госпожо, че може малко да сте позадрямали и… ъъъ… — спря тактично той.
	— Аз наистина подремнах, но ако смятате, че това е било сън, грешите. Видях го, уверявам ви.
	Погледът на кондуктора падна върху отвореното списание на седалката. На страницата се виждаше как мъж души момиче, докато в същото време човек с пистолет заплашва двойката откъм отворената врата. Той каза убедително:
	— Не мислите ли, госпожо, че сте чели вълнуваща история, за миг сте заспали и сте се събудили малко объркана…
	Госпожа Магликъди го прекъсна:
	— Видях го. Бях толкова будна, колкото сте и вие. Погледнах в прозореца на преминаващия покрай нас влак. Един мъж душеше жена. Искам да знам какво ще направите във връзка със станалото.
	— Амиии…
	— Ще направите нещо, предполагам.
	Кондукторът въздъхна отегчено и погледна часовника си.
	— Точно след седем минути ще бъдем в Бракхамптън. Ще съобщя за това, което ми казахте. В каква посока се движеше влакът, за който споменахте?
	— В нашата, разбира се. Нали не смятате, че бих могла да видя всичко това, ако беше профучал в обратната посока?
	Кондукторът гледаше така, сякаш смяташе, че е напълно възможно госпожа Магликъди да види всичко и навсякъде, където я отведе фантазията. И все пак остана учтив.
	— Можете да разчитате на мен, госпожо. Ще докладвам за вашето съобщение. Може би ще ми дадете името и адреса си, в случай че…
	Госпожа Магликъди му написа адреса, на който щеше да бъде през следващите няколко дни, и постоянния си адрес в Шотландия. После той си тръгна с чувството на човек, изпълнил дълга си, справяйки се успешно с досаден член на пътуващата общественост.
	Госпожа Магликъди остана намръщена и не съвсем доволна. Дали кондукторът щеше да докладва за случилото се? Или просто я успокояваше? Мина й през ума, че има доста възрастни жени, които пътуват насам-натам, напълно уверени, че са разкрили комунистически заговори, че ги заплашва убийство, че са видели летящи чинии и тайни космически кораби или въображаеми убийства. Ако човекът я сметнеше за една от тях…
	В момента влакът намаляваше, преминавайки през стрелките и край ярките светлини на голям град.
	Госпожа Магликъди отвори чантата си, извади някаква квитанция — единственото нещо, което успя да намери, и с химикалката си набързо написа бележка на гърба й. Постави я в празния плик, който случайно имаше, залепи го и го надписа. Влакът бавно се плъзна покрай препълнения перон. Обичайният вездесъщ глас напевно редеше:
	„Влакът, пристигащ на първи перон, заминава в 17:38 за Милчестър, Уейвъртън, Рокситър и гарите до Чадмът. Пътниците за Маркет Бейзинг да се качат на влака, композиран на трети перон. На първи страничен перон се установява влакът за Карбъри“.
	Госпожа Магликъди огледа неспокойно перона. Толкова много пътници, а толкова малко носачи. А, ето един там! Тя му махна настойчиво.
	— Носач! Моля, предайте веднага това в канцеларията на началник-гарата.
	Тя му връчи плика, придружен от един шилинг. После е въздишка се облегна назад. Е, направила беше каквото можеше. Умът й се върна към шилинга с моментно съжаление. И шест пенса биха били достатъчни.
	После си припомни сцената, на която стана свидетел. Ужасно, наистина ужасно… Беше жена със здрави нерви, но потрепери. Какво странно, какво фантастично нещо й се случи, на нея, Елспет Магликъди! Ако пердето във вагона не се бе вдигнало… Но това, разбира се, беше Провидението.
	Провидението беше пожелало тя, Елспет Магликъди, да стане свидетел на престъпление. Устните й се свиха твърдо.
	Звучаха силно гласове, свиреха свирки, с трясък се затваряха врати. Влакът, заминаващ в 17:38, напусна бавно бракхамптънската гара. След час и пет минути той пристигна в Милчестър.
	Госпожа Магликъди взе пакетите и куфара си и слезе.
	Огледа се по перона. Още веднъж стигна до заключението, че няма достатъчно носачи. Тези, които се виждаха, изглеждаха заети с торбите с пощата или с фургоните за багаж. В днешно време пътниците винаги трябва да са готови сами да си носят куфарите. Е, тя не би могла да се справи с куфара, с чадъра, а и с всичките си пакети.
	Ще се наложи да чака. Все някога ще намери носач.
	— Такси?
	— Надявам се, че някой ще ме посрещне.
	На излизане от гарата един таксиметров шофьор, който наблюдаваше изхода, се приближи към нея. Той заговори меко на местния диалект:
	— Вие ли сте госпожа Магликъди? За Сейнт Мери Мийд?
	Госпожа Магликъди потвърди. Носачът бе възнаграден задоволително, макар и не много щедро. Колата, заедно с госпожа Магликъди, куфара и пакетите, отпътува в нощта. Разстоянието беше девет мили. Опъната като струна, госпожа Магликъди не беше в състояние да се отпусне. Копнееше да сподели чувствата си. Най-после таксито премина по познатата селска уличка и стигна до целта си. Госпожа Магликъди слезе и тръгна по тухлената пътека към вратата. Посрещна ги възрастна прислужница и шофьорът внесе багажа, а госпожа Магликъди премина направо през вестибюла към отворената гостна, където я чакаше домакинята — крехка възрастна дама.
	— Елспет!
	— Джейн!
	Двете се целунаха и без встъпление и заобикалки госпожа Магликъди заговори бързо:
	— О, Джейн! — проплака тя, — току-що видях убийство.


	Глава втора

	I.
	Вярна на наставленията, получени от майка си и баба си, а именно, че една истинска дама не може да бъде нито шокирана, нито изненадана, госпожица Марпъл просто повдигна вежди и поклати глава, казвайки:
	— Твърде мъчително за теб, Елспет, и разбира се, прекалено необичайно. Мисля, че ще е най-добре да ми разкажеш веднага.
	Госпожа Магликъди искаше да направи точно това. Като позволи на домакинята да я настани близо до камината, тя седна, свали си ръкавиците и се впусна в оживен разказ.
	Госпожица Марпъл слушаше много внимателно. Когато най-после госпожа Магликъди спря, за да си поеме дъх, госпожица Марпъл заговори решително:
	— Мисля, че най-доброто нещо за теб, мила моя, ще бъде да се качиш горе, да си свалиш шапката и да се измиеш. После ще вечеряме и няма да говорим изобщо за тази случка. След това можем да разгледаме основно въпроса и да обсъдим всеки негов аспект.
	Госпожа Магликъди се съгласи с предложението. Двете дами вечеряха и хранейки се, обсъждаха различните страни на живота — такъв, какъвто беше в село Сейнт Мери Мийд. Госпожица Марпъл изкоментира всеобщото недоверие към новия органист, разказа за скорошния скандал около съпругата на аптекаря и засегна враждата между директорката на училището и селската община. После поговориха за градините на госпожица Марпъл и госпожа Магликъди.
	— Божурите — каза госпожица Марпъл, ставайки от масата — са съвсем непонятни. Или вървят, или не. Но ако наистина тръгнат, остават с теб за цял живот, така да се каже, а днес действително има много красиви видове.
	Те се настаниха отново до камината, госпожица Марпъл донесе от ъгловия шкаф две стари чашки от уотърфордско стъкло, а от един друг шкаф извади бутилка.
	— Никакво кафе за теб тази вечер, Елспет — заяви тя. — Вече си превъзбудена (нищо чудно!) и вероятно няма да спиш. Предписвам ти чаша от моето игликово вино, а по-късно може би и чай от лайка.
	Госпожа Магликъди се съгласи мълчаливо с аргументите. Госпожица Марпъл наля виното.
	— Джейн — каза госпожа Магликъди, като преглътна одобрително, — нали не мислиш, че съм сънувала или си въобразявам?
	— Не, разбира се — отвърна госпожица Марпъл.
	Госпожа Магликъди въздъхна с облекчение.
	— Онзи кондуктор — отбеляза тя — мислеше така. Беше много учтив, но все пак…
	— При тези обстоятелства е било съвсем нормално, Елспет. Звучи невероятно и наистина с така. А за него ти си непознат човек. Не, аз изобщо не се съмнявам, че си видяла това, което ми разказа. Прекалено необичайно е, но не и невъзможно. Самата аз си спомням колко ми беше интересно веднъж, когато друг влак се движеше успоредно с моя. Човек получава ясна и подробна картина за всичко, което става във вагоните. Спомням си как едно момиченце, което си играеше с плюшено мече, изведнъж го хвърли към заспалия в ъгъла дебел мъж. Той скочи силно възмутен, а останалите пътници изглеждаха много развеселени. Видях ги всичките съвсем ясно. После бих могла да опиша точно как изглеждаха и с какво бяха облечени.
	Госпожа Магликъди кимна признателно.
	— Точно така беше.
	— Мъжът е бил с гръб към теб, казваш. Значи не си видяла лицето му?
	— Не.
	— А жената, можеш ли да я опишеш? Млада, стара?
	— Младичка, бих казала, на трийсет-трийсет и пет години. Не мога да определя точно.
	— Симпатична?
	— Това също не бих могла да кажа. Виждаш ли, лицето й беше силно изкривено и…
	Госпожица Марпъл вметна бързо:
	— Да, да, напълно разбирам. Как беше облечена?
	— Носеше кожено палто, светло. Беше без шапка, русокоса.
	— Нищо отличително ли не си спомняш за мъжа?
	Госпожа Магликъди помисли малко, преди да отговори.
	— Беше висок и тъмнокос, струва ми се. Носеше дебело палто, така че не можах да преценя добре фигурата му — добави отчаяно тя. — Наистина няма нищо друго.
	— И това е нещо — каза госпожица Марпъл. Тя помълча, преди да добави: — Напълно ли си сигурна, че момичето е умряло?
	— Тя беше мъртва, сигурна съм. Езикът й се показа и… Просто не ми се говори…
	— Разбира се. Разбира се — бързо отвърна госпожица Марпъл. — Надявам се, че сутринта ще научим повече.
	— Сутринта?
	— Предполагам, че ще го има в сутрешните вестници. След като мъжът я е нападнал и убил, той е останал с трупа. Какво би направил? Най-вероятно бързо ще слезе още на първата гара. Между другото, спомняш ли си дали влакът беше с отделни купета?
	— Не беше.
	— Това говори, че не е пътувал надалеч. Почти сигурно е, че е спрял в Бракхамптън. Да приемем, че той слиза от влака в Бракхамптън, след като навярно е сложил тялото на някое място в ъгъла с лице, скрито в кожената яка, за да не бъде открито скоро. Да, мисля, че точно така би постъпил. Но, разбира се, не след дълго тялото ще бъде открито. Мисля, че новината за убита жена, намерена във влак, ще се появи в сутрешните вестници. Ще видим.


	II.
	Но в сутрешните вестници нямаше нищо.
	След като се увериха в това, госпожица Марпъл и госпожа Магликъди приключиха закуската си в мълчание. И двете размишляваха.
	После направиха обиколка на градината. Обикновено увлекателно развлечение, днес тя премина някак вяло. Госпожица Марпъл наистина обърна внимание на някои нови и редки екземпляри, с които се бе сдобила за алпинеума си, но го направи почти разсеяно. Госпожа Магликъди от своя страна не я контраатакува, както обичайно, със списък на собствените си придобивки.
	— Градината съвсем не изглежда така, както би трябвало — заяви госпожица Марпъл, все още разсеяно. — Доктор Хейдок строго ми забрани да се навеждам или да коленича, а какво можеш да направиш, без да се наведеш или да коленичиш? Е, тук е старият Едуардс, но той е доста своенравен. И цялата тази нередовна работа им създава лоши навици — постоянно пият чай и се разтакават, без да вършат нищо.
	— О, знам — отговори госпожа Магликъди. — Аз, разбира се, не искам да кажа, че и на мен ми е забранено да се навеждам, но особено след ядене, а и откакто понапълнях — тя огледа пищните си пропорции, — получавам киселини.
	Последва мълчание и тогава госпожа Магликъди изведнъж спря, застана неподвижно и се обърна към приятелката си.
	— Е?
	Беше малка, незначителна думичка, но тонът на госпожа Магликъди я изпълваше със значение и госпожица Марпъл отлично разбра смисъла й.
	— Знам — отвърна тя.
	Двете дами се спогледаха.
	— Знам, че трябва да идем до полицейския участък и да говорим с лейтенант Корниш — заяви госпожица Марпъл. — Той е интелигентен и търпелив. Познавам го много добре, а и той мен. Смятам, че ще ни изслуша и ще предаде информацията там, където трябва.
	След четирийсет и пет минути госпожица Марпъл и госпожа Магликъди разговаряха със сериозен мъж, свеж на вид, между трийсет и четирийсет години, който внимателно слушаше разказа им.
	Франк Корниш бе приел госпожица Марпъл сърдечно и дори с уважение. Предложи на двете дами да седнат и каза:
	— Е, какво можем да направим за вас, госпожице Марпъл?
	— Бих ви помолила да изслушате историята на приятелката ми госпожа Магликъди.
	И сержант Корниш слушаше. В края на изложението остана смълчан известно време. После отбеляза:
	— Това е много необикновена история — макар и да не му личеше, погледът му преценяваше госпожа Магликъди, докато тя разказваше.
	Като цяло тя му направи добро впечатление. Разумна жена, която бе в състояние да разкаже ясно една история. Доколкото можеше да прецени, не беше нито истерична, нито с прекалено въображение. Нещо повече, изглеждаше така, сякаш госпожица Марпъл вярва в точността на историята на приятелката си, а той познаваше добре госпожица Марпъл. Всеки в Сейнт Мери Мийд познаваше госпожица Марпъл — външно импулсивна и нервна, но вътрешно изключително умна и проницателна.
	Той се прокашля и заговори:
	— Разбира се, възможно е да сте сгрешили. Не казвам, че сте, забележете, но не е изключено. Стават много груби шеги, би могло да не е нещо сериозно или фатално.
	— Знам много добре какво видях — заяви госпожа Магликъди мрачно.
	„И не бихте отстъпили от него? — помисли си Франк Корниш. — Бих казал, че колкото и да е невероятно, може и да сте права“.
	Гласно той изрече:
	— Вие сте го съобщили на служителите от железниците и идвате и го съобщавате и на мен. Това е правилната процедура и може да разчитате, че ще проведа разследване.
	Той спря. Госпожица Марпъл кимна удовлетворено с глава. Госпожа Магликъди не беше особено доволна, но си замълча. Сержант Корниш се обърна към госпожица Марпъл не толкова, защото се нуждаеше от идеите й, а защото искаше да чуе какво ще каже.
	— Ако приемем, че фактите са такива, каквито бяха съобщени, какво, мислите, се е случило с трупа? — попита той.
	— Изглежда има само две възможности — отвърна госпожица Марпъл без колебание. — Разбира се, по-вероятно е трупът да е бил оставен във влака, но сега тя отпада, тъй като ако беше така, щеше да бъде намерен снощи по някое време от друг пътник или от персонала на влака на последната му спирка.
	Франк Корниш кимна.
	— Другата възможност за убиеца би била да бутне тялото от влака някъде по линията. Предполагам, че трябва все още да е там, макар и да изглежда малко вероятно. Според мен няма друг начин да се справи с него.
	— Четем за трупове, поставени в сандъци — каза госпожа Магликъди, — но днес никой не пътува със сандъци, а само с куфари, а един труп не може да се събере в куфар.
	— Да — добави Корниш. — Съгласен съм и с двете ви. Трупът, ако има такъв, трябваше да бъде открит досега или много скоро ще бъде открит. Ще ви уведомя за развитието на събитията, макар че ще прочетете за тях във вестниците. Съществува, разбира се, възможност, жената, макар и грубо нападната, да не е мъртва. Може да е била в състояние да напусне влака сама.
	— Без помощ едва ли — поясни госпожица Марпъл. — А ако е било така, не би останала незабелязана. Жена, подкрепяна от мъж, който твърди, че е болна…
	— Да. Щяха да я забележат — съгласи се Корниш. — А ако някаква жена е била намерена във влака в безсъзнание или болна и откарана в болница, това също щеше да бъде съобщено. Според мен можете да си почивате, уверени, че съвсем скоро ще научите всичко.
	Денят обаче измина, а после и следващият. Вечерта госпожица Марпъл получи бележка от сержант Корниш.

	Относно въпроса, по който се консултирахте с мен, бяха направени пълни разследвания, но без резултат. Не е намерено тяло на жена. Нито една болница не е оказвала помощ на жена с подобно описание. Не е забелязана жена, изпаднала в шок, болна или напускаща гарата, подкрепяна от мъж. Можете да бъдете уверена, че са направени пълни разследвания. Мисля, че приятелката ви вероятно е станала свидетел на сцената, която описа, но тя съвсем не е била толкова сериозна.



	Глава трета

	I.
	— Не е толкова сериозна? Глупости! — отсече госпожа Магликъди. — Това беше убийство — погледна предизвикателно госпожица Марпъл, която отвърна на погледа й. — Продължавай, Джейн. Кажи, че всичко е било грешка! Кажи, че съм си въобразила цялата история. Така мислиш, нали?
	— Всеки може да сгреши — изтъкна кротко госпожица Марпъл. — Всеки, Елспет, дори и ти. Мисля, че не трябва да забравяме този факт. Но аз продължавам да мисля, че най-вероятно не си сгрешила. Използваш очила за четене, но виждаш много добре надалеч и случката, на която си станала свидетел, те е впечатлила силно. Ти определено беше шокирана, когато пристигна тук.
	— Това е нещо, което никога няма да забравя — заяви госпожа Магликъди, потрепервайки. — Бедата е, че не виждам какво бих могла да направя!
	— Не мисля, че ти можеш да направиш нещо повече — замислено промълви госпожица Марпъл. (Ако госпожа Магликъди се вслушваше по-внимателно в нюансите на тона на приятелката си, тя щеше да забележи лекото ударение върху „ти“.) — Съобщи всичко, което си видяла на служителите от железниците и на полицията. Не, нищо повече не можеш да направиш.
	— В известен смисъл това е облекчение — констатира госпожа Магликъди, — защото, както ти е известно, веднага след Коледа заминавам за Цейлон при Родерик и със сигурност не бих искала да отлагам визитата, толкова отдавна я чакам. Макар че, естествено, бих я отложила, ако сметна, че съм длъжна — добави тя добросъвестно.
	— Сигурна съм, Елспет, но както вече ти казах, мисля, че си направила всичко, което вероятно би могла да направиш.
	— Сега случаят е в ръцете на полицията — заяви госпожа Магликъди, — а ако полицията реши да прояви глупост…
	Госпожица Марпъл решително поклати глава.
	— О, не, в полицията не са глупави и това прави нещата интересни.
	Госпожа Магликъди я погледна неразбиращо, а госпожица Марпъл затвърди оценката си за своята приятелка като жена с отлични принципи и без никакво въображение.
	— Човек иска да знае какво се е случило в действителност.
	— Тя беше убита.
	— Да, но кой я е убил и защо? И какво е станало с трупа? Къде е той сега?
	— Работа на полицията е да го открие.
	— Точно така, а те не са го открили, което ще рече, че човекът е бил умен, много умен, нали? Не мога да си представя, виждаш ли, как се е отървал от него… — повдигна вежди госпожица Марпъл. — Убиваш жена в изблик на ярост — трябва да е било непредумишлено, иначе никой не би избрал да убива при такива обстоятелства — само минути преди влакът да навлезе в голяма гара. Не. Сигурно е имало кавга — ревност или нещо от този род. Удушаваш я и ето те е мъртво тяло в ръце, непосредствено преди влакът да пристигне в гарата. Какво би могъл да направи човек, освен, както казах в началото, да подпре тялото в ъгъла, сякаш спи, и да слезе веднага от влака. Не виждам друга възможност. И все пак трябва да е имало някаква възможност…
	Госпожица Марпъл потъна в размисъл. Госпожа Магликъди попита нещо два пъти, преди тя да й отговори.
	— Оглушаваш, Джейн.
	— Само малко, мисля. Струва ми се, че хората не произнасят думите така ясно, както преди. Всъщност чух те. Боя се, че не обърнах внимание.
	— Просто попитах какви влакове има утре за Лондон. Дали следобедният е подходящ? Отивам у Маргарет, а тя няма да ме очаква, преди да е дошло времето за чая.
	— Мисля си, Елспет, дали ще имаш нещо против да пътуваш с влака в 12:15? Можем да обядваме рано.
	— Разбира се, и…
	Госпожица Марпъл продължи, заглушавайки думите на приятелката си:
	— Мисля си също дали Маргарет ще има нещо против, ако не пристигнеш за чая, а, да речем, към седем часа вечерта.
	Госпожа Магликъди погледна приятелката си с любопитство.
	— Какво си си наумила, Джейн?
	— Елспет, предлагам да дойда с теб до Лондон и да се върнем отново в Бракхамптън с влака, с който си пътувала завчера. После от Бракхамптън ти ще отидеш отново в Лондон, а аз ще дойда тук, както ти направи. Разбира се, разходите ще бъдат за моя сметка — наблегна госпожица Марпъл на този момент.
	Госпожа Магликъди пренебрегна финансовия аспект.
	— Какво, по дяволите, очакваш, Джейн? — попита тя. — Още едно убийство?
	— Разбира се, че не — заяви шокирана госпожица Марпъл. — Признавам обаче, че бих искала сама да видя, под твое ръководство, ъъъ… наистина е много трудно да се намери подходящата дума — терена на престъплението.
	И така, на следващия ден госпожица Марпъл и госпожа Магликъди напуснаха бързо Лондон в два противоположни ъгъла на първокласен вагон на влака в 16:50 от Падингтън. Гарата бе дори още по-препълнена, отколкото предишния петък, тъй като сега оставаха само два дни до Коледа, но влакът в 16:50 бе сравнително спокоен, поне в предната си част.
	Този път никакъв влак не се изравни с техния, нито пък те — с друг. От време на време профучаваше по някой влак към Лондон. Два влака минаха край тях, но с висока скорост. Госпожа Магликъди периодично поглеждаше часовника си с израз на съмнение.
	— Трудно е да се каже точно кога ще преминем през гара, която ми е позната…
	А те непрекъснато преминаваха през гари.
	— След пет минути трябва да пристигнем в Бракхамптън — заяви госпожица Марпъл.
	На вратата се появи кондуктор. Госпожица Марпъл погледна въпросително. Госпожа Магликъди поклати отрицателно глава. Той перфорира билетите им и отмина, залитайки леко при големия завой, който влакът направи. В този момент влакът намали скоростта си.
	— Май че пристигаме в Бракхамптън — каза госпожа Магликъди.
	— Мисля, че навлизаме в предградията — уточни госпожица Марпъл.
	Отвън проблясваха светлини, виждаха се сгради и понякога бегло — улици и трамваи. Скоростта намаля още повече. Започнаха да пресичат стрелките.
	— Ще бъдем там след минута — отбеляза госпожа Магликъди, — но аз наистина не виждам полза от пътуването. То подсказа ли ти нещо, Джейн?
	— Боя се, че не — отговори госпожица Марпъл с глас, в който имаше съмнение.
	— Неприятна загуба на прилична сума — подчерта госпожа Магликъди. Гласът й сигурно щеше да прозвучи по-неодобрително, ако самата тя плащаше. Госпожица Марпъл бе твърдо убедена в това.
	— Независимо от всичко — подчерта тя, — човек иска да види със собствените си очи мястото. Този влак има закъснение само няколко минути. В петък навреме ли пристигна?
	— Мисля, че да. Наистина не забелязах.
	Влакът бавно навлезе в оживената гара на Бракхамптън. Високоговорителят дрезгаво съобщи за пристигането му, започнаха да се отварят и затварят врати, влизаха и излизаха хора, обикаляха насам-натам по перона. Оживена, пренаселена сцена.
	Госпожица Марпъл си помисли, че би било лесно на убиеца да се смеси с тълпата, да напусне гарата сред блъскащата се тълпа или дори да се премести в друг вагон и да продължи да пътува с влака, каквато и да е крайната му спирка. Лесно е да си пасажер — мъж сред много други. Но не е толкова лесно да накараш един труп да изчезне яко дим. Той трябва да се намира някъде.
	Госпожа Магликъди беше слязла. Сега говореше от перона през отворения прозорец.
	— Внимавай да не настинеш, Джейн — каза тя. — Времето е ужасно коварно през този сезон, а и ти не си така млада, както преди.
	— Знам — отвърна госпожица Марпъл.
	— И нека не се притесняваме повече за всичко това. Направихме каквото можахме.
	Госпожица Марпъл кимна и добави:
	— Не стой на студа, Елспет. Защото в противен случай ти ще си тази, която ще настине. Иди и си поръчай един хубав горещ чай в закусвалнята. Имаш време — влакът ти заминава чак след 12 минути.
	— Мисля, че така и ще направя. Довиждане, Джейн.
	— Довиждане, Елспет. Весела Коледа. Надявам се, че ще намериш Маргарет в добро здраве. Приятно прекарване в Цейлон. Предай поздравите ми на Родерик, ако изобщо ме помни, в което се съмнявам.
	— Разбира се, че те помни, и то много добре. Ти си му помогнала по някакъв начин, когато ходеше на училище — нещо във връзка с пари, изчезнали от един шкаф. Никога няма да го забрави.
	— О, това ли! — възкликна госпожица Марпъл.
	Госпожа Магликъди се обърна настрани, чу се свирка и влакът потегли. Госпожица Марпъл наблюдаваше как яката, набита фигура на приятелката й се смалява. Елспет можеше да замине за Цейлон с чиста съвест — бе изпълнила дълга си и нямаше други задължения.
	Госпожица Марпъл не се облегна назад, когато влакът набра скорост, а седна изправена и се отдаде на сериозни размишления. Макар и да се изразяваше неясно и многословно, умът й беше остър и бистър. Пред нея стоеше проблем за решаване — проблемът за собственото й поведение в бъдеще, и макар и странно, тя, както и госпожа Магликъди, го смятаха за свой дълг. Госпожа Магликъди каза, че и двете са направили всичко, каквото могат. Заключението беше вярно за госпожа Магликъди, но за себе си госпожица Марпъл не беше толкова сигурна.
	Понякога въпросът опира до специална дарба… Но вероятно беше самомнителност… В крайна сметка какво би могла да направи? Думите на приятелката й прозвучаха отново: „Не си толкова млада, както преди…“.
	Безпристрастно, подобно на генерал, който планира атака, или на счетоводител, оценяващ сделка, госпожица Марпъл претегли и записа мислено фактите „за“ и „против“ по-нататъшни действия. Активът включваше следното:

	1. Дългият ми житейски опит и познаването на човешката природа.
	2. Сър Хенри Клидъринг и неговият кръщелник (сега, мисля, в Скотланд Ярд), който бе толкова мил в случая в Литъл Падъкс.
	3. Дейвид, вторият син на моя племенник Реймънд, който работи, почти съм сигурна, в британските железници.
	4. Синът на Гризелда, който е много компетентен по отношение на картите.

	Госпожица Марпъл прегледа тези точки и ги одобри. Всички те бяха твърде необходими за подсилване на пасива — в случая собствената й физическа слабост.
	„Не бих могла да съм и тук, и там, навсякъде — помисли госпожица Марпъл. — Да провеждам разследвания и да откривам разни неща“.
	Да, това беше главното възражение — собствената й възраст и слабост. Макар че за нейните години здравето й беше добро, все пак тя беше стара. И ако д-р Хейдок стриктно й бе забранил да работи в градината, той едва ли би одобрил начинанието й да преследва някакъв убиец. Защото всъщност тя възнамеряваше да постъпи точно така и именно тук бе нейната вратичка за бягство. И ако досега разследването на убийства й беше, така да се каже, налагано, в този случай тя самата съзнателно го търсеше. А не беше сигурна, че го иска… Беше стара — стара и уморена. В този момент, в края на изтощителния ден, тя чувстваше, че би предприела с голяма неохота каквото и да било. Не искаше абсолютно нищо друго, освен да се върне вкъщи, да седне до камината с поднос вкусна вечеря и да си легне. А на следващия ден да се размотава, да подкастри тук-там някое клонче в градината, да почисти съвсем леко, без да се навежда, без да се натоварва…
	„Вече съм твърде стара за приключения“ — каза си госпожица Марпъл, като наблюдаваше разсеяно през прозореца лъкатушещата линия на насипа…
	Завой…
	Нещо проблесна съвсем слабо в съзнанието й… Точно след като кондукторът продупчи билетите им…
	Това породи едно предположение. Просто предположение. Съвсем различно от досегашните… По лицето на госпожица Марпъл се появи бледорозова руменина. Изведнъж почувства, че не е уморена!
	„Ще пиша на Дейвид утре сутринта“ — си каза тя.
	В същото време друга безценна мисъл изплува в съзнанието й: „Разбира се. Моята вярна Флорънс!“.


	II.
	Госпожица Марпъл подходи към плана си методично, отдавайки дължимото на коледните празници, които определено бяха забавящ фактор.
	Тя писа на Дейвид Уест, сина на племенника си, като съчета коледните пожелания с молба за спешна информация. За щастие, както и предишните години, бе поканена в дома на викария на коледна вечеря, където успя да повдигне пред младия Ленард, завърнал се за празника, въпроса относно картите.
	Страстта на Ленард бяха картите от всякакъв вид. Причината, която бе накарала старата дама да го попита за карта на конкретна област в голям мащаб, не възбуди любопитството му. Обикновено той беседваше гладко по този въпрос и й набеляза точно това, което най-добре щеше да й послужи. Всъщност дори направи нещо повече — откри, че има такава карта в колекцията си, и й я даде назаем, а госпожица Марпъл обеща да внимава много с нея и да я върне веднага щом си свърши работата.


	III.
	— Карти?! — учуди се майка му Гризелда, която, макар и да имаше пораснал син, изглеждаше изненадващо млада и свежа, за да живее в бедния стар дом на викария. — За какво са й картите? Имам предвид за какво ги иска?
	— Не знам — отвърна младият Ленард. — Мисля, че не ми каза.
	— Чудя се… — добави Гризелда. — Изглежда ми много подозрително… На нейната възраст милата старица би трябвало да се откаже от това нещо.
	Ленард я попита какво нещо, а Гризелда отговори уклончиво:
	— О, да си завира носа навсякъде! Чудя се защо пък карти!
	Междувременно госпожица Марпъл получи писмо от Дейвид Уест, сина на племенника си. Тонът му беше мил:

	Скъпа лельо Джейн,
	Какво си намислила пак? Получих информацията, която искаш. Има само два влака, които вероятно са важни — в 16:33 и в 17:00 часа. Единият е пътнически и спира в Хейлинг Бродуей, Баруел Хийт, Бракхамптън и после на гарите до Маркет Бейзинг. Другият, в 17:00 часа, уелският експрес за Кардиф, Нюпорт и Суонзи. Първият може да е бил настигнат някъде от влака в 16:50 часа, макар че би трябвало да бъде в Бракхамптън пет минути по-рано, а вторият изпреварва влака в 16:50 часа непосредствено преди Бракхамптън. Дали на дъното на всичко това не е някаква местна клюка или някой шегаджия? Да не би като си се връщала от разточително пазаруване в града с влака в 16:50 часа, да си забелязала в преминаващия влак инспектора по хигиената да прегръща съпругата на кмета? Но какво значение има кой влак е бил? Благодаря за пуловера. Точно такъв исках. Как е градината? Не в особено активен период през този сезон, предполагам.
	Твой Дейвид

	Госпожица Марпъл се усмихна леко, после обмисли предоставената й информация. Госпожа Магликъди определено бе заявила, че влакът не е бил с отделни купета. Следователно не е експресът за Суонзи. Посочен беше влакът в 16:33 часа.
	Още едно пътуване изглеждаше неизбежно. Госпожица Марпъл въздъхна, но започна да прави планове.
	Замина за Лондон както преди в 12:15 часа, но този път се върна с влака в 16:33 часа, а не с този в 16:50 часа, и слезе в Бракхамптън. Пътуването премина без инциденти, но тя обърна внимание на някои подробности. Влакът не беше пълен — пътуваше преди натоварените вечерни часове. Само в един от първокласните вагони имаше пътник — много възрастен господин, който четеше „Ню Стейтсман“. Госпожица Марпъл беше в празно отделение и на двете спирки — в Хейлинг Бродуей и Баруел Хийт — се наведе от прозореца, за да наблюдава пътниците, които слизаха и се качваха. Малка група се качи в Хейлинг Бродуей в трета класа. В Баруел Хийт няколко пътници от трета класа слязоха. Никой не се качи, нито слезе от първокласния вагон, с изключение на стария господин, който носеше своя „Ню Стейтсман“.
	Когато влакът наближи Бракхамптън и направи завой, госпожица Марпъл се изправи и застана пробно с гръб към прозореца, над който бе спуснала пердето. Да, реши тя, тласъкът при внезапната извивка на линията и намаляването на скоростта наистина караше човек да се наклони към прозореца и следователно пердето лесно би могло да се вдигне. Тя се взря навън в нощта. Беше по-светло, отколкото в деня, когато по същия маршрут бе пътувала госпожа Магликъди — просто се стъмваше, но нямаше много за гледане. За да може да наблюдава, би трябвало да пътува денем.
	На следващия ден тя замина с ранния сутрешен влак, купи четири ленени калъфки за възглавници (като се вайкаше за цената), за да комбинира разследването със задоволяването на някои домакински нужди, и се върна с влак, който тръгваше от Падингтън в 12:15 часа. Отново бе сама в първокласен вагон. „Тези данъци — помисли си госпожица Марпъл, — ето в какво е причината. Никой не може да си позволи да пътува в първа класа, с изключение на бизнесмените в натоварените часове. Предполагам, че е така, защото могат да го включат към разходите си“.
	Около четвърт час преди пристигането на влака в Бракхамптън госпожица Марпъл извади картата, с която я бе снабдил Ленард, и започна да наблюдава района. Преди това я бе изучила много задълбочено и след като забеляза името на гарата, покрай която минаха, успя да уточни къде се намира, когато влакът започна да намалява на завоя. Завоят наистина беше много важен. Залепила нос в стъклото на прозореца, госпожица Марпъл изучаваше внимателно терена (влакът минаваше по доста висок насип). Вниманието й бе разделено между местността и картата, докато най-после пристигнаха в Бракхамптън.
	Същата вечер тя написа и пусна писмо, адресирано до госпожица Флорънс Хил, „Мадисън Роуд“ 4, Бракхамптън… На следващата сутрин отиде в областната библиотека и се запозна с указателя и географския справочник на Бракхамптън, както и с историята на графството.
	Досега нищо не противоречеше на съвсем слабата и неясна идея, която й беше хрумнала. Това, което си беше представила, бе възможно. Друго не можеше да измисли.
	Следващата крачка обаче включваше действие — активно действие, такъв вид действие, за което самата тя бе физически неподходяща. За да бъде теорията й окончателно потвърдена или отхвърлена, на този етап трябваше да получи помощ отнякъде. Въпросът беше — от кого? Госпожица Марпъл прецени различни имена и възможности, като отхвърли всичките, поклащайки глава в знак на досада. Всички интелигентни хора, на които можеше да разчита, бяха прекалено заети. Не само имаха работа с различна степен на важност, но и свободните им часове отдавна бяха разпределени. Онези, на които им липсваше интелигентност и които разполагаха с време, реши госпожица Марпъл, просто не вършеха работа.
	Размишляваше с растящо раздразнение и объркване. После изведнъж челото й се отпусна. Тя възкликна на глас, произнасяйки едно име:
	— Люси Айлсбароу, разбира се!


	Глава четвърта

	I.
	Името на Люси Айлсбароу вече бе станало известно в някои кръгове.
	Люси Айлсбароу беше на трийсет и две години. Получила беше отлична диплома по математика от Оксфорд, признато бе, че има невероятен ум, и от нея се очакваше да направи блестяща академична кариера.
	Освен изключителна ерудиция обаче Люси Айлсбароу притежаваше и голяма доза здрав разум. Тя не можеше да не забележи, че академичното отличие беше зле възнаградено. Нямаше и особено желание да преподава и й доставяше удоволствие да общува с умове, далеч не толкова блестящи, колкото нейния. Накратко, тя имаше усет към хората, към всякакъв вид хора и непрекъснато създаваше контакти. И ако говорим съвсем искрено, обичаше парите. За да печели пари, човек трябва да се възползва от някакъв дефицит.
	Люси Айлсбароу попадна веднага на много сериозен дефицит — липсата на всякакъв вид квалифицирана домакинска помощ. За най-голямо удивление на своите приятели и състуденти тя навлезе в сферата на домакинските услуги.
	Успехът й бе незабавен и сигурен. Сега, след като бяха изминали няколко години, тя беше известна по целите британски острови. Беше нещо съвсем обичайно жените да кажат весело на своите съпрузи: „Всичко ще бъде наред. Мога да дойда с теб в Щатите. Наех Люси Айлсбароу!“. Характерното за Люси Айлсбароу беше, че щом кракът й стъпеше в някоя къща, тревогите, грижите и тежката работа изчезваха от нея. Люси Айлсбароу вършеше всичко, поемаше грижата за всичко, уреждаше всичко. Тя бе невероятно компетентна в която и да било област. Грижеше се за възрастни родители, гледаше малки деца, обслужваше болните, готвеше превъзходно, разбираше се добре с всякакви стари свадливи прислужници, ако имаше такива (обикновено нямаше), беше тактична с непоносимите хора, успокояваше закоравелите пияници, отнасяше се чудесно с кучетата. Най-доброто от всичко беше, че за нея нямаше значение какво върши. Търкаше кухненския под, копаеше в градината, чистеше кучешките мръсотии и носеше въглища.
	Един от принципите й беше никога да не поема ангажименти за продължително време. Обичайният й срок беше две седмици, а при изключителни обстоятелства — най-много месец. За тези две седмици обаче човек трябваше да плати цяло състояние. Но животът му се превръщаше в рай. Можеше напълно да се отпусне, да замине за чужбина, да остане вкъщи, да върши каквото поиска, сигурен, че всичко е наред на домашния фронт в сръчните ръце на Люси Айлсбароу. Естествено, услугите й се търсеха страшно много. Тя би могла да се ангажира, ако поискаше, за три години напред. Бяха й предлагани огромни суми, за да остане постоянно. Люси обаче нямаше такива намерения, нито пък се обвързваше за повече от шест месеца напред. И през този период, без настойчивите клиенти да знаят, тя винаги пазеше свободни периоди, които й даваха възможност да осъществи кратка луксозна ваканция (тъй като иначе не харчеше нищо и бе добре платена) или да приеме някаква работа при внезапно повикване, ако й се понравеше поради естеството си или ако „харесаше хората“. Тъй като сега разполагаше със свободата да избира сред многобройните напористи претенденти за услугите й, тя до голяма степен залагаше на личните си предпочитания. Фактът, че си богат, не означаваше, че можеш да купиш услугите на Люси Айлсбароу. Тя имаше възможност да подбира и го правеше. Твърде много харесваше живота, който водеше, и го намираше за постоянен източник на забавления.
	Люси Айлсбароу препрочете писмото на госпожица Марпъл. Те се бяха запознали преди две години, когато писателят Реймънд Уест я ангажира, за да се грижи за възрастната му леля, възстановяваща се след пневмония. Люси прие работата и замина за Сейнт Мери Мийд. Тя много хареса госпожица Марпъл. Що се отнася до госпожица Марпъл, след като видя през прозореца на спалнята си как Люси Айлсбароу умело окопава граха, тя се облегна на възглавниците си с въздишка на облекчение и започна да яде от съблазнителните ястия, които й предлагаше Люси Айлсбароу. С искрена изненада изслуша раздразнителната си възрастна прислужница как е научила „тази госпожица Айлсбароу на плетка, за която никога не бе чувала“. Наистина остана доволна и изненада лекаря е бързото си възстановяване.
	Госпожица Марпъл й писа, питайки я дали би поела известен ангажимент към нея. При това доста необичаен. По всяка вероятност госпожица Айлсбароу би могла да уреди среща, на която да бъде обсъден въпросът.
	За миг Люси Айлсбароу се намръщи, докато размишляваше. Тя наистина беше много ангажирана. Обаче думата „необичаен“, както и споменът за личността на госпожица Марпъл я преследваха и тя позвъни незабавно, като обясни, че не може да отиде в Сейнт Мери Мийд, тъй като в момента е на работа, но е свободна от два до четири часа следобед на следващия ден и биха могли да се срещнат в Лондон. Предложи собствения си клуб, доста странно заведение, чието предимство бяха няколкото малки кабинета, които обикновено оставаха свободни.
	Госпожица Марпъл прие предложението и на следващия ден срещата се състоя.
	Размениха си поздрави, Люси Айлсбароу отведе гостенката си към най-тъмния от кабинетите и каза:
	— Боя се, че в момента съм прекалено ангажирана, но вероятно ще ми кажете какво бихте искали от мен?
	— Наистина е много просто — отговори госпожица Марпъл. — Необичайно, но просто. Искам да намерите един труп.
	За момент Люси се усъмни дали госпожица Марпъл е с всичкия си, но отхвърли предположението. Госпожица Марпъл бе съвсем нормална. Тя имаше предвид точно това, което беше казала.
	— Какъв труп? — попита Люси Айлсбароу със завидно самообладание.
	— На жена — отвърна госпожица Марпъл. — Тялото на жена, която е била убита — всъщност удушена — в един влак.
	Люси леко повдигна вежди.
	— Да, необичайно наистина. Разкажете ми.
	Госпожица Марпъл й разказа. Люси Айлсбароу слушаше внимателно, без да я прекъсва. Накрая каза:
	— Всичко зависи от това, какво е видяла вашата приятелка или какво мисли, че е видяла… — тя остави фразата си недовършена, съдържаща въпрос.
	— Елспет не си въобразява разни неща — подчерта госпожица Марпъл. — Затова вярвам на думите й. Ако говорехме за Дороти Картрайт, би било съвсем различно. Дороти винаги може да измисли интересна история и твърде често си вярва. Обикновено има известна доза истина, но нищо повече. Елспет обаче е от този тип жени, които трудно биха повярвали, че може да се случи нещо необичайно, извън установения ред. Тя почти не се поддава на внушение, твърда е като гранит.
	— Да, ясно — замислено отбеляза Люси. — Добре, нека да приемем всичко това. А каква ще бъде моята роля?
	— Вие ми направихте голямо впечатление — заяви госпожица Марпъл — и виждате ли, сега нямам физическата възможност сама да си върша работата.
	— Бихте искали да направя разследване? Нещо подобно? Но нали полицията вече го е свършила? Да не би да мислите, че са били небрежни?
	— О, не — отвърна госпожица Марпъл, — не бяха небрежни. Просто аз имам една хипотеза за трупа на жената. Той трябва да се намира някъде. След като не е бил намерен във влака, тогава би трябвало да е бил бутнат или хвърлен от влака. Обаче не е открит никъде по линията. Аз пътувах по същия маршрут, за да видя откъде би могло да бъде хвърлено тялото и въпреки това да не бъде намерено по линията — и открих такова място. Точно преди да влезе в Бракхамптън, железопътната линия прави голям завой по висок насип. Ако някакъв труп е бил изхвърлен, когато влакът е бил под наклон, мисля, че би попаднал точно върху насипа.
	— Но положително е щял да бъде намерен, дори и там.
	— О, да. Трябвало е да бъде пренесен… Но ще стигнем и до този момент. Ето мястото — тя го показа на картата.
	Люси се наведе, за да види къде сочи пръстът на госпожица Марпъл.
	— Сега се намира в покрайнините на Бракхамптън — отбеляза госпожица Марпъл, — но първоначално е било имение с къща, огромен парк и много земя. Все още се намира там — заобиколено от площи със строежи и малки крайградски къщички. Нарича се Ръдърфорд Хол. Къщата е била построена през 1884 година от един човек на име Кракънторп — много богат фабрикант. Синът на Кракънторп, възрастен мъж, все още живее там с дъщеря си, доколкото разбрах. Железопътната линия минава покрай почти половината от имота.
	— И какво бихте искали да направя?
	Госпожица Марпъл отговори бързо:
	— Да започнете работа там. Всеки има нужда от квалифицирана помощ в домакинството. Мисля, че няма да бъде трудно.
	— И аз смятам така.
	— Разбрах, че мистър Кракънторп е малко скъперник. Ако приемете по-ниска заплата, аз ще я допълня до сума, която ще бъде по-голяма от нормалната тарифа.
	— Заради трудностите?
	— Не толкова заради трудностите, колкото заради опасността. Би могло да се окаже и опасно. Редно е да ви предупредя.
	— Не знам — отвърна замислено Люси — дали евентуалната опасност би ме спряла.
	— Не съм си и помислила подобно нещо, не сте такъв човек.
	— Бих казала, че сте се надявали това дори да ме привлече. В живота си много рядко съм се сблъсквала с опасни ситуации. Но наистина ли смятате, че може да бъде опасно?
	— Някой — подчерта госпожица Марпъл — много успешно е извършил престъпление. Не се е вдигнал шум, няма никакви подозрения. Две възрастни дами са разказали една доста невероятна история, полицията е направила разследване и не е открила нищо. Всичко е нормално и спокойно. Не мисля, че този някой, който и да е той, ще посмее да се възпротиви, ако нещата се поразровят, особено ако имате успех.
	— Какво точно трябва да търся?
	— Всякакви следи по насипа, парче от дреха, изпотъпкани храсти — нещо такова.
	Люси кимна.
	— И после?
	— Ще бъда съвсем наблизо — каза госпожица Марпъл. — Една бивша моя прислужница, вярната ми Флорънс, живее в Бракхамптън. Тя гледаше възрастните си родители в продължение на години. Сега и двамата са починали и Флорънс дава стаи под наем на почтени хора. Уредила ми е да отседна при нея. Тя ще се грижи най-всеотдайно за мен, а и трябва да съм на ваше разположение. Нужно е да споменете, че имате стара леля, която живее наблизо и би искала да започнете работа в околността, а също и да поставите условие за достатъчно свободно време, за да можете да я посещавате по-често.
	Люси отново кимна.
	— Вдругиден трябваше да замина за Таормина — каза тя. — Ваканцията може да почака. Обещавам обаче само за три седмици. После съм заета.
	— Три седмици ще бъдат достатъчни — отбеляза госпожица Марпъл. — Ако не открием нещо до три седмици, ще се откажем от цялата работа и ще я сметнем за безсмислена.
	Госпожица Марпъл си тръгна, а Люси размисли малко и позвъни в регистрационната служба в Бракхамптън, чиято управителка познаваше много добре. Тя обясни, че желае да бъде наета на работа в района, за да бъде близо до леля си. След като отхвърли с незначително затруднение и с голяма доза изобретателност няколко приемливи предложения, стана дума и за Ръдърфорд Хол.
	— Това като че ли е точно мястото, където бих искала да работя — заяви твърдо Люси.
	От регистрационната служба се обадиха на госпожица Кракънторп, а тя позвъни на Люси.
	След два дни Люси отпътува от Лондон за Ръдърфорд Хол.


	II.
	Шофирайки малката си кола, Люси Айлсбароу премина през внушителна желязна врата. Точно зад нея се намираше някогашната малка къщичка за пазача, която сега изглеждаше съвсем рухнала — трудно можеше да се каже със сигурност дали е разрушена през войната, или просто е занемарена. Дълга лъкатушеща алея водеше през гъстите храсти на рододендроните към къщата. Люси пое дълбоко въздух при вида на постройката, която приличаше на миниатюрен уиндзорски дворец. Каменните й стъпала биха изглеждали добре при повече грижи, а чакълената пътека зеленееше от непочистени бурени.
	Тя дръпна старомодния звънец от ковано желязо и звукът му отекна навътре в къщата. Бършейки ръце в престилката си, някаква повлекана отвори вратата и я изгледа подозрително.
	— Чакат ви, нали? — измърмори тя. — Госпожица някоя си Бароу, така ми казаха.
	— Да — отвърна Люси.
	Къщата беше съвсем студена. Водачката й я прекара през тъмен вестибюл и отвори една врата вдясно. За изненада на Люси, това бе съвсем приятна всекидневна с книги и с облицовани с кретон столове.
	— Ще й кажа — заяви жената и отмина, затваряйки вратата, след като изгледа Люси крайно неодобрително.
	След няколко минути вратата отново се отвори. От първия миг Люси реши, че Ема Кракънторп й харесва. Беше жена на средна възраст без особени отличителни черти — нито хубава, нито грозна, облечена прилично в спортен костюм и пуловер, с черна коса, прибрана назад, прями лешникови очи и много приятен глас.
	— Госпожица Айлсбароу? — попита тя и подаде ръка. После погледна със съмнение. — Чудя се дали тази длъжност е наистина това, което търсите. Не ми трябва икономка, която да ръководи нещата, нали разбирате? Искам някой, който да върши работата.
	Люси отвърна, че повечето хора го искат. Ема Кракънторп отбеляза извинително:
	— Много хора смятат, че само леко избърсване на праха ще е достатъчно, но подобно нещо бих могла да свърша и сама.
	— Разбирам напълно — отвърна Люси. — Искате готвене, миене, всякаква работа в домакинството, поддържане на бойлера. Това не ме притеснява. Точно с такива неща се занимавам. Изобщо не се страхувам от работа.
	— Къщата е голяма и страхувам се, неудобна. Ние, разбира се, обитаваме само част от нея — баща ми и аз. Той е малко болен. Живеем съвсем скромно и ползваме печка „Ага“. Имам няколко братя, но те не се задържат дълго тук. Обикновено идват две жени — госпожа Кидър сутрин и госпожа Харт три пъти седмично, за да излъскат съдовете и да свършат и други подобни неща. Собствена кола ли имате?
	— Да. Мога да я оставя на открито, ако няма къде да я прибера. Свикнала е.
	— О, не е проблем — има много стари конюшни.
	За момент Ема Кракънторп се намръщи и после каза:
	— Айлсбароу. Твърде необичайно име. Мои приятели са ми разказвали за Люси Айлсбароу — семейство Кенеди, мисля.
	— Да, работих при тях в Северен Девън, когато госпожа Кенеди имаше бебе.
	Ема Кракънторп се засмя:
	— Спомням си, те казваха, че никога не са прекарвали толкова добре, както по времето, когато вие сте били там да се грижите за всичко. Останах обаче с впечатлението, че вземате доста скъпо. Сумата, която споменах…
	— Достатъчна е — отбеляза Люси. — Виждате ли, бих искала да съм близо до Бракхамптън. Имам възрастна леля в доста тежко здравословно състояние и държа да съм близо до нея. Именно затова заплатата е от второстепенно значение. Не бих могла да си позволя да не върша нищо. Дали мога да съм сигурна, че ще имам свободно време през повечето дни?
	— Разбира се. Всеки следобед до шест часа, ако желаете.
	— Чудесно!
	Госпожица Кракънторп се поколеба малко, преди да каже:
	— Баща ми е възрастен и… понякога доста труден. Твърде много държи на пестеливостта и често говори неща, които не са приятни на околните. Не бих искала…
	Люси бързо я прекъсна:
	— Свикнала съм да работя с всякакви възрастни хора. Винаги успявам да се справя с тях.
	Ема Кракънторп изглеждаше облекчена. „Проблеми е бащата! — установи Люси. — Обзалагам се, че е просто един стар тиранин“.
	Предоставена й бе голяма мрачна стая, за чието отопление трябваше да разчита на миниатюрна електрическа печка. Огромна непривлекателна къща. Преминавайки през вестибюла, Люси чу гърмящ глас:
	— Ти ли си, Ема? Дойде ли новото момиче? Покажи ми я. Искам да я видя.
	Ема се поизчерви и погледна извинително към Люси. Двете жени влязоха в стаята. Тя бе тапицирана богато с тъмен плюш, малките прозорци пропускаха оскъдна светлина, навсякъде имаше тежки махагонови мебели във викториански стил.
	Старият мистър Кракънторп се бе изтегнал в инвалиден стол, до който беше опрян бастун със сребърна дръжка.
	Мистър Кракънторп беше висок слаб човек с отпусната плът. Изразът на лицето му бе като на булдог, с доста волева брадичка. Имаше тъмна коса, вече прошарена, и малки подозрителни очи.
	— Дайте да ви погледна, млада госпожице.
	Люси се приближи спокойна и усмихната.
	— Има само едно нещо, което трябва веднага да разберете. Това, че живеем в голяма къща, не означава, че сме богати. Не сме богати. Живеем просто. Чувате ли ме? Просто! Човек не би трябвало да пристига тук с бомбастични идеи. Господ не е достатъчно благосклонен към нас, не го забравяйте. Не понасям разточителството. Живея тук, защото баща ми е построил къщата и аз я харесвам. След като умра, те могат да я продадат, ако пожелаят, и мисля, че ще поискат да го направят. Нямат чувство за семейна принадлежност. Къщата е добре построена — стабилна е, а и земята наоколо е наша. Така си запазваме уединението. Земята би ни донесла доста пари, ако я продадем на някого, който да я застрои. Но не и докато аз съм жив. Няма да ме изкарат оттук, освен е краката напред — погледна той гневно Люси.
	— Вашият дом е вашата крепост — отбеляза Люси.
	— Присмивате ли ми се?
	— Не, разбира се. Мисля, че наистина е удобно човек да притежава хубаво място в провинцията, заобиколено от всички страни с град.
	— Така е. Не виждате друга подобна къща наоколо, нали? Ливади, в които пасат крави, и то насред Бракхамптън. Човек може да чуе шума на превозните средства, когато вятърът духа откъм града, но иначе е спокойно като на село — без да променя тона, той се обърна към дъщеря си. — Позвъни на онзи глупав доктор и му кажи, че последното му лекарство въобще не струва.
	Люси и Ема излязоха от стаята. Той извика след тях:
	— И не позволявай на тази проклета жена, която постоянно души за прах, да идва тук. Размества ми книгите.
	Люси попита:
	— Мистър Кракънторп отдавна ли е болен?
	Доста уклончиво, Ема отговори:
	— О, от години… А това е кухнята.
	Кухнята беше огромна. Голямата готварска печка стоеше студена и изоставена. Една „Ага“ бе застанала скромно встрани.
	Люси се осведоми за часовете, когато се хранеха, и направи преглед на килера. После весело каза на Ема Кракънторп:
	— Сега всичко ми е ясно. Не се безпокойте. Оставете нещата на мен.
	Тази вечер Ема Кракънторп въздъхна с облекчение, докато отиваше към спалнята си: „Семейство Кенеди бяха напълно прави, тя е чудесна“.
	На следващата сутрин Люси стана в шест часа. Разтреби къщата, подготви зеленчуците, направи и закуската и я сервира. Оправи леглата с помощта на госпожа Кидър и в единайсет часа двете вече бяха седнали на чай и бисквити в кухнята. Умилостивена от факта, че Люси „няма вятърничави идеи“, както и от приятния вкус на чая, госпожа Кидър се разприказва. Беше слаба, дребна жена с остър поглед и здраво стиснати устни.
	— Той е един най-обикновен скъперник. С какво трябва да се примирява тя! Не бих казала, че е смазана. Може да се стегне, щом й се наложи. Когато идваха господата, тя се стараеше да има нещо прилично за ядене.
	— Господата?
	— Да, бяха голямо семейство. Най-възрастният, господин Едмънд, бе убит през войната. После е господин Седрик — той е някъде в чужбина. Не е женен. Рисува картини в различни части на света. Господин Харолд е в Сити, живее в Лондон — женен е за дъщеря на граф. Господин Алфред умее да постига своето, но го смятат за нещо като „черна овца“ — случили са му се някакви неприятности. Съпругът на госпожица Едит, господин Брайън, е толкова приятен. Тя почина преди няколко години, но той остана член на семейството. И господин Алегзандър — синът на госпожица Едит. Винаги идва през ваканцията, иначе ходи на училище, а госпожица Ема е много привързана към него.
	Люси погълна цялата информация, като продължаваше да предлага чай на осведомителката си. Най-накрая госпожа Кидър се изправи неохотно.
	— Доста се почерпихме тази сутрин — каза тя учудено. — Искаш ли да ти помогна с картофите, мила?
	— Те вече са готови.
	— Наистина се справяш чудесно! Е, аз да си ходя, след като няма какво повече да правя тук.
	Госпожа Кидър си тръгна, а Люси разполагаше с време да изтърка кухненската маса — нещо, което искаше да направи, но го отлагаше, за да не обиди госпожа Кидър, защото това беше нейно задължение. После почисти сребърните прибори, докато заблестяха. Приготви обеда, изми и прибра съдовете и в два и половина бе готова да започне разследването. Постави на поднос приборите за чая, сандвичи, хляб и масло и ги покри с влажна салфетка, за да останат свежи.
	Обиколи градините, в което не би трябвало да има нищо странно. В зеленчуковата градина растенията бяха засадени нарядко. Парниците бяха занемарени. Всички алеи бяха обрасли с плевели. Цветната леха около къщата бе единственото място, което не беше буренясало, и Люси предположи, че там е пипала ръката на Ема. Градинарят беше много стар, малко недочуваше и само се правеше, че работи. Люси го заговори любезно. Той живееше в една къщичка до голямата конюшня.
	От нея излизаше алея, която водеше през парка. Беше оградена от двете страни, преминаваше под сводестия железопътен надлез и стигаше до малка задна уличка.
	През няколко минути по главната жп линия с грохот преминаваше влак. Люси наблюдаваше влаковете, когато намаляваха скорост, правейки острия завой покрай имението на Кракънторп. Премина под железопътния надлез и излезе на уличката. Тя, изглежда, рядко се ползваше. От едната й страна беше железопътният насип, а от другата — висока стена, която ограждаше големи фабрични сгради. Люси вървя известно време, докато стигна до улица с малки къщички. Наблизо се чуваше бученето на движението от главния път. Тя погледна часовника си. От една къща излезе жена и Люси я спря.
	— Извинете, бихте ли ми казали дали тук някъде има телефонен автомат?
	— В пощата, веднага след като завиете по пътя.
	Люси й благодари и се отправи към сградата — комбинация от магазин и поща. В единия край имаше телефонна кабина. Влезе вътре и позвъни. Помоли да я свържат с госпожица Марпъл. Отговори остър, лаещ женски глас:
	— Тя си почива. Не смятам да я безпокоя! Нуждае се от почивка — възрастна жена е. За кого да предам?
	— За госпожица Айлсбароу. Няма нужда да я безпокоите. Просто й предайте, че пристигнах и всичко върви добре. Когато науча нещо ново, ще я уведомя.
	Тя затвори телефона и се отправи обратно към Ръдърфорд Хол.


	Глава пета

	— Мисля, че няма да имате нищо против да поиграя малко голф в парка? — попита Люси.
	— О, не, разбира се. Обичате ли голфа?
	— Не съм много добра, но искам да си поддържам формата.
	— По-приятно упражнение, отколкото просто да отидеш на разходка.
	— Човек няма къде да се разходи, освен тук — изръмжа мистър Кракънторп. — Нищо друго, освен тротоари и жалки, малки, отрупани като кутии къщи. Бих искал да съм господар на земята си и да построя още такива. Но няма да стане, докато не умра. А аз няма да умра, за да направя услуга на някого. Обещавам ти! Няма на никого да направя услуга.
	Ема Кракънторп каза кротко:
	— Недей, татко!
	— Знам какво си мислят и какво чакат. Всички те. Седрик и тази хитра лисица Харолд със самодоволното си лице. Що се отнася до Алфред, чудя се дали не му е хрумвало да ме пречука. Не съм сигурен дали не се опита да го стори на Коледа. Имах доста странно усещане. Куимпър се притесни. Зададе ми куп дискретни въпроси.
	— От време на време всеки получава храносмилателни смущения, татко.
	— Добре, добре, кажи направо, че ям прекалено много! Нали това имаш предвид? И защо ям толкова много? Защото има твърде много храна на масата, прекалено много. Разточително и екстравагантно. А този факт ми напомни за теб, млада госпожице. Изпрати пет картофа за обед — и то доста големи. По два картофа на човек са достатъчни. Така че в бъдеще не изпращай повече от четири. Единият, който остана днес, е прахосан.
	— Не е прахосан, мистър Кракънторп. Смятах довечера да го сложа в испанския омлет.
	— Аха! — докато излизаше от стаята с табличката за кафе, Люси го чу да казва: — Хитра млада жена, която винаги има готов отговор. Но пък готви добре и е хубавичко момиче.
	Люси Айлсбароу извади лек железен стик за голф от комплекта, който предвидливо беше взела със себе си, и се запъти към парка, като прескочи оградата.
	Започна да изпълнява серия от удари. След около пет минути една топка тупна върху железопътния насип. Люси се изкачи по него и започна да я търси. Хвърли поглед назад към къщата. Беше доста надалеч и никой не проявяваше интерес към нея. Продължи да търси топката. От време на време изпълняваше удари от насипа надолу към тревата. Този следобед тя претърси около една трета от насипа. Нищо. Отправи се, играейки си с топката, към къщата.
	На другия ден попадна на следа. Трънлив храст, израснал на около половината път нагоре по насипа, бе пречупен. Наоколо бяха пръснати клонки. Люси го разгледа. На един от тръните се беше закачило парче кожа. На цвят беше почти като храста — светлокафеникаво. Люси го погледна за момент, после извади ножица и го сряза внимателно наполовина. Отрязаната част постави в плик, който носеше в джоба си. После се спусна по стръмния склон, като продължаваше да търси. Разглеждаше внимателно острата трева. Стори й се, че забеляза следа, оставена от преминал оттук човек. Следата обаче беше съвсем бледа — далеч по-неясна, отколкото собствените й дири. Сигурно беше отпреди доста време — прекалено неясна, за да е сигурна, че не си въобразява.
	Започна внимателно да претърсва тревата в подножието на насипа, точно под пречупения храст. След малко усилията й бяха възнаградени. Намери пудриера — малка евтина емайлирана вещ. Уви я в кърпичка и я пусна в джоба си. Продължи да търси, но не откри нищо повече. Следващия следобед се качи на колата си и замина да види болната си леля. Ема Кракънторп й каза любезно:
	— Не бързайте да се връщате. Няма да имаме нужда от вас преди вечеря.
	— Благодаря, но ще бъда тук най-късно в шест часа.
	Номер 4 на Мадисън Роуд беше малка сива къща на малка сива улица. Имаше много чисти завеси от нотингамска дантела, блестящ бял праг и добре излъскана месингова дръжка. Вратата отвори едра неприветлива жена, облечена в черно, с голямо валмо стоманеносива коса.
	Огледа Люси, преценявайки я подозрително, докато я въвеждаше при госпожица Марпъл.
	Госпожица Марпъл се намираше в задната всекидневна, която гледаше към малка спретната квадратна градинка. Стаята беше изключително чиста, с много рогозки, покривчици и порцеланови фигурки, доста голяма гарнитура в стил от времето на крал Джеймс I и две саксии с папрат. Госпожица Марпъл седеше в голям фотьойл до камината и сръчно плетеше на една кука.
	Люси влезе и затвори вратата. Седна на стола срещу по-възрастната жена.
	— Е, изглежда сте права! — възкликна тя, показа находките си и разказа подробно как ги е намерила.
	По бузите на госпожица Марпъл се появи бледа розовина от постигнатото.
	— Вероятно човек не трябва да се чувства така — заяви тя, — но е доста ласкателно да си създадеш теория и да получиш доказателство, че е вярна.
	Тя опипваше малкото парче кожа.
	— Елспет каза, че жената е била облечена в светло кожено палто. Предполагам, че пудриерата е била в джоба й и е паднала, когато тялото се е свличало надолу по склона. Не изглежда нищо особено, разбира се, но може и да помогне. Не сте взели цялото парче кожа, нали?
	— Не, оставих половината на пречупения храст.
	Госпожица Марпъл кимна одобрително.
	— Съвсем правилно. Много сте интелигентна, мила. Полицията ще иска да провери всичко.
	— Възнамерявате ли да идете в полицията с тези неща?
	— Е, все още не… — размисляше госпожица Марпъл. — Смятам, че ще бъде по-добре да намерим първо тялото. А вие?
	— Да, но това не е ли доста трудна задача? Имам предвид, в случай че преценката ви е правилна. Убиецът хвърля тялото от влака, после вероятно слиза в Бракхамптън и по някое време — навярно още същата вечер — идва и го премества. Но какво се е случило после? Може да го е отнесъл някъде.
	— Не някъде — заяви госпожица Марпъл. — Смятам, че не проследявате нещата до логичния им край, скъпа госпожица Айлсбароу.
	— Наричайте ме Люси. А защо не някъде?
	— Защото ако беше така, той много по-лесно би убил момичето в някое уединено място и би преместил тялото оттам. Не сте оценили…
	Люси я прекъсна:
	— Искате да кажете… Имате предвид, че престъплението е било предумишлено?
	— Не мислех така в началото. Не би било нормално човек да си го помисли. Изглеждаше като кавга, при която мъжът изгубва контрол и удушава момичето, после е изправен пред проблем, чието решение трябва да намери за няколко минути. Но наистина съвпадението е прекалено голямо — той убива момичето в изблик на страст, после поглежда през прозореца и забелязва, че влакът прави голям завой точно на място, където би могъл да бутне тялото навън и да бъде сигурен, че ще го намери и ще го премести! Ако просто го е хвърлил оттам случайно, не би могъл да направи нищо повече и тялото отдавна щеше да е открито.
	Тя замълча, а Люси я гледаше втренчено.
	— Знаете ли — продължи госпожица Марпъл замислено, — наистина според мен престъплението е било планирано умно и обмислено много внимателно. В един влак има нещо толкова анонимно. Ако я беше убил там, където живее или е отседнала, някой би могъл до го забележи, когато идва или си отива. Или ако я беше откарал в полето, някой би могъл да забележи колата, номера и модела й. Влакът обаче е пълен е непознати, които се качват и слизат. Във вагон без отделни купета, сам с нея, би било съвсем лесно, особено след като човек схване, че убиецът е бил наясно какво точно ще направи впоследствие. Той е знаел, сигурно е знаел всичко за Ръдърфорд Хол — най-вече за географското му разположение. Имам предвид странната му изолация — остров, заобиколен от железопътни линии.
	— Точно така — подчерта Люси. — Това е анахронизъм от миналото. Оживеният градски живот тече наоколо, без да го докосва. Сутрин търговците правят доставките и толкова.
	— Следователно приемаме, както казвате, че убиецът е пристигнал в Ръдърфорд Хол през нощта. Вече е било тъмно, когато тялото е паднало, и не е съществувала вероятност някой да го открие до сутринта.
	— Да, наистина.
	— Как би могъл да дойде убиецът? С кола? Откъде?
	Люси разсъждаваше:
	— Покрай стената на фабриката има уличка. Той вероятно би дошъл по нея и би отбил под железопътния надлез по алеята. После би могъл да прескочи оградата, да тръгне покрай насипа, да намери тялото и да го пренесе в колата.
	— И после — продължи госпожица Марпъл — да го отнесе до някое място, което предварително е избрал. Всичко вече е било измислено. И както казах, не смятам, че би го преместил от Ръдърфорд Хол, или ако е така, не много далеч. Най-вероятно би го погребал някъде — погледна въпросително към Люси.
	— Предполагам, че е така — заяви Люси замислено. — Но едва ли е толкова лесно, колкото звучи.
	Госпожица Марпъл се съгласи.
	— Той не би го заровил в парка. Твърде много усилия, а и може да бъде забелязан. Навярно някъде, където почвата вече е била прекопавана?
	— Вероятно в зеленчуковата градина, но тя е много близо до къщичката на градинаря. Той е стар и глух, но все пак е рисковано.
	— Има ли куче?
	— Не.
	— Тогава може би в някаква барака или пристройка?
	— Би било по-просто и по-бързо. Има много неизползвани стари сгради, порутени свинарници, обори и работилници, в които никой не ходи. Би могъл да го пъхне и в рододендроните или някъде в храстите.
	Госпожица Марпъл кимна.
	— Да, мисля че това е много по-вероятно.
	На вратата се почука и строгата Флорънс влезе с поднос.
	— Радвам се, че имате гост — каза тя на госпожица Марпъл. — Приготвих от моите кифли, които харесвахте.
	— Флорънс винаги е правила най-вкусните сладки за чай — похвали я госпожица Марпъл.
	Доволна, Флорънс сбръчка лицето си в съвсем неочаквана усмивка и излезе от стаята.
	— Мисля, мила, да не говорим за убийства по време на чая. Такава неприятна тема! — заключи госпожица Марпъл.
	След чая Люси стана.
	— Ще си тръгвам. Както вече ви казах, в Ръдърфорд Хол не живее никой, който може да е търсеният от нас човек. Има само един старец, жена на средна възраст и глух градинар, попрехвърлил годинките.
	— Не съм казала, че той настина живее там — отбеляза госпожица Марпъл. — Имам предвид, че е някой, който познава Ръдърфорд Хол много добре. Но можем да се върнем на този въпрос, след като откриете трупа.
	— Вие, изглежда, сте напълно уверена, че ще го намеря — каза Люси. — Аз обаче не съм толкова оптимистично настроена.
	— Сигурна съм, че ще успеете, скъпа Люси. Вие сте толкова способен човек!
	— В известен смисъл — да, но нямам опит в търсенето на трупове.
	— Сигурна съм, че за това е необходим просто здрав разум — заяви госпожица Марпъл насърчително.
	Люси я погледна, после се засмя. Госпожица Марпъл също й отвърна с усмивка.
	На следващия следобед Люси се захвана систематично за работа.
	Пъхаше се в бараки и разгръщаше шипковите храсти, които ограждаха старите свинарници. Тъкмо надничаше в пералнята под оранжерията, когато чу сухо покашляне. Обърна се и видя Хилман — градинаря, който я гледаше неодобрително.
	— Внимавайте да не паднете, госпожице — предупреди я той. — Тези стъпала не са сигурни, а преди малко бяхте горе в плевника, където подът също не е здрав.
	Люси внимаваше да не покаже, че е смутена.
	— Сигурно си мислите, че съм много любопитна — отговори тя весело. — Просто се чудех какво може да се направи от мястото — да се използва за отглеждане на гъби за продан или нещо подобно. Изглежда всичко е доста занемарено.
	— Зависи от господаря. Не би похарчил и пени. Тук трябва да има двама души и едно момче, за да поддържат мястото както трябва, но той не ще и да чуе. Правя всичко, което мога, за да го накарам да купи електрическа косачка. Иска да кося ръчно всичката тази трева отпред, ето така е.
	— Но ако може с известни подобрения мястото да се пригоди да носи доходи?
	— Такова място няма да носи доходи — прекалено запуснато е. А и него не го е грижа. Интересува се само от икономии. Много добре знае какво ще стане, след като си отиде — младите господа веднага ще го продадат. Само го чакат да пукне. Както чувам, когато умре, ще наследят хубави пари.
	— Предполагам, че е много богат? — попита Люси.
	— Фантазиите на Кракънторп. Старият господин, бащата на мистър Кракънторп, започна всичко. Несъмнено беше умен. Направи състояние и построи тази къща. Казват, че бил безмилостен и никога не забравял обиди. Но беше с широки пръсти. У него нямаше нищо скъперническо. Бил разочарован и от двамата си синове, така разправят. Даде им образование и ги направи хора — Оксфорд и всичко останало. Те обаче станаха прекалено изискани, за да се занимават с бизнес. По-малкият се ожени за актриса и после загина при автомобилна катастрофа — беше пил. За по-големия — нашия тук, баща му никога не е имал някакви амбиции. Ходеше често в чужбина, накупи много езически статуи и ги изпрати вкъщи. Като по-млад не беше много пестелив, но на средна възраст стана. Никога не са се спогаждали, той и баща му, така съм чувал.
	Люси погълна информацията, проявявайки учтив интерес. Старецът се облегна на стената и се приготви да продължи сагата. Явно предпочиташе да разговаря, вместо да работи.
	— Почина преди войната, старият господин. Имаше ужасен нрав. Не можеше да му се даде никакъв съвет, не би го допуснал.
	— И след като почина, синът му дойде да живее тук?
	— Да, той и семейството му. Децата още бяха малки.
	— Да, естествено. Разбирам, имате предвид войната от 1914 година.
	— О, не. Почина през двайсет и осма година, това имам предвид.
	Люси предположи, че смята 1928 година за период „преди войната“, макар че тя самата не би го описала по този начин.
	— Е, предполагам, че искате да продължите работата си. Не трябва да ми позволявате да ви задържам — каза тя.
	— А — отвърна старият Хилман без ентусиазъм, — в тази част на деня не може да се свърши много работа. Светлината е прекалено слаба.
	Люси се върна отново в къщата, като по пътя се спря да разследва гъсталака от брези и азалии, в който се надяваше да открие нещо. Ема Кракънторп стоеше права във вестибюла и четеше писмо. Следобедната поща току-що беше донесена.
	— Племенникът ми пристига утре с един приятел от училище. Стаята на Алегзандър е над верандата. Съседната ще бъде за Джеймс Стодарт-Уест. Ще ползват банята отсреща.
	— Добре, госпожице Кракънторп. Ще се погрижа стаите да бъдат готови.
	— Ще пристигнат точно преди обеда — тя се поколеба, преди да продължи. — Предполагам, че ще са гладни.
	— Сигурна съм — отвърна Люси. — Какво мислите за говеждо печено? И може би сиропиран пай.
	— Алегзандър много обича този пай.
	Момчетата пристигнаха на следващата сутрин. И двамата бяха с добре сресани коси, предизвикващи подозрение ангелски лица и отлични маниери. Алегзандър Истли бе русокос и със сини очи. Стодарт-Уест беше мургав, с очила.
	Докато обядваха, разговаряха сериозно на спортни теми, като от време на време се спираха на последните издания в областта на научната фантастика. По маниер приличаха на възрастни професори, обсъждащи инструментите на старокаменната епоха. В сравнение с тях Люси се почувства съвсем млада.
	Говеждото филе изчезна за нула време, а всяка трохичка от пая бе изконсумирана.
	Мистър Кракънторп промърмори:
	— Вие двамата ще ми изядете ушите.
	Алегзандър го погледна укорително със сините си очи.
	— Ще ядем хляб и сирене, ако не можеш да си позволиш месо, дядо.
	— Да си позволя? Мога да си го позволя. Просто не обичам разточителството.
	— Нищо не сме разхитили, сър — заяви Стодарт-Уест, поглеждайки надолу към чинията си, която беше явно свидетелство за изявлението му.
	— Вие, момчета, ядете два пъти повече от мен.
	— Ние растем — поясни Алегзандър. — Необходимо ни е голямо количество белтъчини.
	Старият човек изсумтя.
	Когато двете момчета ставаха от масата, Люси чу как Алегзандър каза извинително на приятеля си:
	— Не трябва да обръщаш внимание на дядо ми. Той е на диета или нещо такова и това го прави доста особен. И е ужасно стиснат. Сигурно е някакъв комплекс.
	Стодарт-Уест заяви с разбиране:
	— Имах една леля, която постоянно си мислеше, че ще фалира. А в действителност имаше много пари. Патологично състояние, каза лекарят. Носиш ли футболна топка, Алекс?
	След като прибра масата и изми съдовете, Люси излезе. Отдалече чуваше как момчетата викат по поляната. Самата тя се отправи в противоположна посока, по предната алея, и оттам тръгна към насадените нагъсто рододендронови храсти. Започна да търси внимателно, като разтваряше листата и надничаше между тях. Минаваше последователно от храст към храст, като разравяше със стика за голф, когато любезният глас на Алегзандър Истли я сепна.
	— Търсите ли нещо, госпожица Айлсбароу?
	— Една топка за голф — отвърна веднага Люси. — Всъщност няколко. Следобед тренирам голф и съм загубила много топки. Мислех си, че днес наистина ще намеря някои от тях.
	— Ние ще ви помогнем — каза Алегзандър учтиво.
	— Много мило от ваша страна. Мислех, че играете футбол.
	— Човек не може дълго да играе футбол — обясни Стодарт-Уест. — Става му много горещо. Вие често ли играете голф?
	— Доста ми харесва, но нямам много време.
	— Така и предполагах. Заета сте с готвенето тук, нали?
	— Да.
	— Вие ли приготвихте днешния обед?
	— Да, хареса ли ви?
	— Беше чудесен — отвърна Алегзандър. — В училище ядем отвратително месо, много препечено. Обичам говеждото да е розово и сочно отвътре. Сиропираният пай също беше екстра.
	— Трябва да ми кажете какви неща най-много обичате.
	— Може ли някой ден да направите ябълков сладкиш с глазура? Той ми е любимият.
	— Разбира се.
	Алегзандър въздъхна щастливо.
	— Под стълбището има номера за голф — каза той.
	— Може да ги наредим на ливадата и да поиграем. Какво ще кажеш, Стодърс?
	— Добреее — отвърна Стодарт-Уест.
	— Всъщност той не е истински австралиец — обясни Алегзандър учтиво. — Но се опитва да говори по този начин, защото се надява догодина родителите му да го вземат да гледа квалификационните срещи.
	Насърчени от Люси, те тръгнаха да търсят номерата. Когато се върна в къщата, тя ги свари да ги носят към ливадата, спорейки за разположението им.
	— Няма да ги подреждаме в кръг — каза Стодарт-Уест. — Това е детска работа. Искаме да стане като истинско игрище за голф. С по-дълги и по-къси разстояния между дупката и мястото, откъдето започва ударът. Жалко, че цифрите са толкова ръждясали. Едва се виждат.
	— Имат нужда да се намажат малко с бяла боя — заяви Люси. — Утре може да купите и да ги боядисате.
	— Добра идея — лицето на Алегзандър светна. — Мисля, че има няколко забравени кутии с боя в големия хамбар, оставени от бояджиите миналата ваканция. Да проверим ли?
	— Какво представлява големият хамбар? — поинтересува се Люси.
	Алегзандър посочи дългата каменна сграда малко встрани от къщата, близо до задната алея.
	— Доста е стар — каза той. — Дядо твърди, че може би е от времето на кралица Елизабет Първа, но всъщност само се перчи. Бил е част от фермата, която първоначално е била на това място. Прадядо ми е съборил селската къща и е построил тази ужасна сграда.
	После добави:
	— Голяма част от колекцията на дядо е вътре. Неща, които на млади години е пращал от чужбина. Повечето са доста ужасни. Големият хамбар се използва понякога и за игра на вист и други мероприятия на женската благотворителна организация, например разпродажби. Елате да видите!
	Люси ги придружи с охота.
	Хамбарът имаше голяма врата, в която бяха забити декоративни пирони.
	Алегзандър вдигна ръка и откачи ключа от пирона точно под бръшляна в дясната горна част на вратата. Превъртя го в ключалката, отвори вратата и тримата влязоха вътре.
	Още от пръв поглед Люси доби чувството, че се намира в много грозен музей. Мраморните глави на двама римски императори се бяха втренчили в нея е изпъкналите си очи, имаше огромен саркофаг в декадентски гръко-римски стил, превзето усмихваща се Венера стоеше на пиедестал, придържайки надиплената си дреха. Освен тези произведения на изкуството имаше и две-три дървени маси, няколко струпани накуп стола, както и разни дреболии — ръждясала ръчна сенокосачка, две кофи, няколко проядени от молци седалки на коли и боядисана в зелено желязна градинска пейка без един крак.
	— Мисля, че видях боята ей там — каза Алегзандър неопределено. Отправи се към ъгъла, като дръпна прокъсаната завеса, която го отделяше от останалата част на помещението.
	Откриха няколко кутии с боя и четки — изсъхнали и твърди.
	— Ще ви е нужен терпентин — отбеляза Люси.
	Не успяха обаче да намерят терпентин. Момчетата предложиха да отидат с велосипедите и да купят, а Люси ги насърчи. Като боядисват номерата, ще се занимават известно време, помисли си тя.
	Момчетата заминаха и я оставиха в хамбара. Преди да тръгнат, Люси промърмори:
	— Тук наистина има нужда от почистване.
	— Не бих си направил труда — посъветва я Алегзандър. — Трябва да се почисти, ако ще се използва за нещо, но обикновено не се използва през този сезон.
	— Да закача ли отново ключа отвън на вратата? Там ли стои?
	— Да. Нали виждате, че тук няма какво да се свие. Никой не би искал тези ужасни мраморни неща, а и във всеки случай, те тежат тонове.
	Люси се съгласи с него. Едва ли би могла да одобри вкуса на стария мистър Кракънторп по отношение на изкуството. Изглежда той притежаваше безпогрешен инстинкт да избира най-лошите екземпляри от всеки период.
	След като момчетата потеглиха с велосипедите, тя се огледа наоколо.
	Очите й се спряха върху саркофага.
	Този саркофаг…
	Въздухът в хамбара имаше лек дъх на плесен, сякаш не беше проветрявано дълго време. Тя се доближи до саркофага. Беше с тежък, плътно прилепнал капак. Люси го гледаше, размишлявайки.
	После излезе от хамбара, отиде в кухнята, намери тежък железен лост и се върна. Не беше лесна работа, но тя се трудеше упорито.
	Капакът бавно започна да се повдига, отместван от тежкия лост.
	Повдигна се достатъчно, за да може Люси да види какво има вътре…


	Глава шеста

	I.
	След няколко минути Люси напусна хамбара доста пребледняла, заключи вратата и постави обратно ключа на пирона.
	Бързо се отправи към конюшните, изкара колата си и тръгна по задната алея. Спря при пощата в края на пътя. Влезе в телефонната кабина, пусна монета и набра номера.
	— Бих искала да говоря с госпожица Марпъл.
	— Тя си почива, госпожице. Вие сте госпожица Айлсбароу, нали?
	— Да.
	— Нямам намерение да я безпокоя и толкоз. Тя е възрастна жена и има нужда от почивка.
	— Трябва да я обезпокоите. Спешно е.
	— Няма да…
	— Моля, веднага направете каквото казах.
	Когато пожелаеше, гласът на Люси можеше да бъде твърд като стомана.
	Флорънс беше в състояние да разбере какво означава властният тон.
	След малко се чу гласът на госпожица Марпъл:
	— Да, Люси?
	Люси пое дълбоко въздух.
	— Бяхте напълно права — каза тя. — Намерих го.
	— Тялото на жената?
	— Да. Жена в кожено палто. Поставена в каменен саркофаг в някакъв хамбар музей близо до къщата. Какво да направя? Мисля, че трябва да уведомя полицията.
	— Да, трябва да се обадите в полицията. Незабавно.
	— А какво да кажа? Да споменавам ли за вас? Първото нещо, което те ще поискат да знаят, е защо съм се опитвала да повдигна капак, тежък тонове, без някаква очевидна причина. Да я измисля ли? Мога да го направя.
	— Не — отвърна госпожица Марпъл с благия си сериозен глас. — Знаете ли, според мен единственото нещо, което трябва да се направи, е да се каже истината.
	— За вас?
	— За всичко.
	Внезапна усмивка премина по бледото лице на Люси.
	— Ще бъде съвсем лесно за мен, но те едва ли ще повярват.
	Тя затвори телефона, изчака малко, после се свърза с полицейския участък.
	— Току-що открих труп на човек в един саркофаг в големия хамбар на Ръдърфорд Хол.
	— Това пък какво е?
	Люси повтори изречението и в очакване на следващия въпрос съобщи името си.
	После се върна обратно, прибра колата и влезе в къщата.
	Остана за малко във вестибюла, размишлявайки.
	После бързо и рязко поклати глава и влезе в библиотеката, където госпожица Кракънторп помагаше на баща си да реши кръстословицата от вестник „Таймс“.
	— Може ли да поговоря с вас, госпожице Кракънторп?
	Ема вдигна поглед и по лицето й премина сянка на тревога. Тази тревога, помисли си Люси, беше свързана с домакинството. С подобни думи ценният помощен персонал съобщаваше за предстоящото си напускане.
	— Е, хайде, кажи, момиче, говори! — раздразнително се намеси старият мистър Кракънторп.
	Люси се обърна към Ема:
	— Бих искала да говоря насаме с вас, моля ви!
	— Глупости! — отсече мистър Кракънторп. — Казвай направо тук всичко, което имаш да казваш.
	— Момент, татко.
	Ема стана и се запъти към вратата.
	— Само глупости. Това може да почака — заяви сърдито старият човек.
	— Боя се, че не може — каза Люси.
	— Какво нахалство! — възмути се мистър Кракънторп. Дъщеря му излезе във вестибюла. Люси я последва, като затвори вратата.
	— Е? — учудено попита Ема. — Какво има? Ако смятате, че работата около момчетата е прекалено много, аз бих могла да ви помагам и…
	— Изобщо не става дума за това — прекъсна я Люси. — Не исках да говоря пред баща ви, тъй като разбирам, че е болен и съобщението ми би могло да го стресне. Виждате ли, току-що открих трупа на една жена в онзи саркофаг в големия хамбар.
	Ема Кракънторп се вторачи в нея.
	— В саркофага? Убита жена? Не е възможно!
	— Боя се, че е самата истина. Позвъних в полицията. Ще пристигнат тук всеки момент.
	Бузите на Ема леко порозовяха.
	— Първо трябваше да кажете на мен, преди да уведомявате полицията.
	— Съжалявам — отвърна Люси.
	— Не чух кога сте звънели — погледът на Ема се насочи към телефона върху масата във вестибюла.
	— Обадих се от пощата.
	— Странно! Защо не оттук?
	Люси мислеше бързо.
	— Страхувах се, че момчетата може да са наблизо и да чуят, ако позвъня оттук, от вестибюла.
	— Разбирам… Да… Разбирам. И те пристигат сега? Имам предвид полицията.
	— Вече са тук — заяви Люси.
	В този момент изскърцаха спирачки, една кола спря пред входната врата и звънецът проехтя из цялата къща.


	II.
	— Съжалявам, много съжалявам, че трябваше да искам подобно нещо от вас — заяви инспектор Бейкън.
	Прихванал Ема за лакътя, той я изведе от хамбара. Лицето й беше много бледо, изглеждаше зле, но вървеше изправена.
	— Абсолютно съм сигурна, че никога през живота си не съм виждала тази жена.
	— Много сме ви благодарни, госпожице Кракънторп. Това е всичко, което исках да знам. Навярно се нуждаете от почивка.
	— Трябва да видя баща си. Телефонирах на доктор Куимпър веднага щом научих за случая, и той сега е с него.
	Доктор Куимпър излезе от библиотеката, докато те прекосяваха вестибюла. Беше висок, симпатичен мъж, с непринуден, безцеремонно циничен маниер, който пациентите му намираха за стимулиращ. Той и инспекторът си кимнаха.
	— Госпожица Кракънторп изпълни една неприятна задача много смело — отбеляза Бейкън.
	— Браво, Ема! — похвали я докторът, като я потупа по рамото. — Можете да приемате нещата такива, каквито са. Винаги съм го знаел. Баща ви е добре. Просто влезте и си поговорете с него, а после идете в трапезарията и си сипете чаша бренди. Предписвам ви го.
	Ема му се усмихна благодарно и влезе в библиотеката.
	— Тази жена е безценна — отбеляза докторът, като гледаше след нея. — Много жалко, че не се е омъжила. Това е наказанието да си единствената жена в семейство от мъже. Другата сестра се спаси, мисля, че се ожени на седемнайсет години. Ема наистина е много привлекателна. Щеше да бъде добра съпруга и майка.
	— Твърде предана е на баща си, предполагам — каза инспектор Бейкън.
	— Съвсем не е чак толкова предана, но притежава инстинкта на някои жени да правят мъжете в семейството щастливи. Тя вижда, че на баща й му харесва да се представя за болен, и го оставя да го прави. Същото е и с братята й. Седрик смята, че е добър художник. Как му беше името на другия — Харолд, знае колко много разчита тя на разумните му преценки, а на Алфред позволява да я впечатлява с историите си за хитрите си сделки. О, да, това е една умна жена, а не глупачка. Е, имате ли нужда от мен? Искате ли да хвърля един поглед на вашия труп, след като Джонстън вече е приключил (Джонстън беше съдебният лекар), и да видя дали случайно не е някоя моя медицинска грешка?
	— Да, докторе, би било добре да погледнете. Искаме тя да бъде идентифицирана. Предполагам, че ще бъде трудно за стария мистър Кракънторп. Прекалено голямо натоварване.
	— Натоварване? Глупости! Никога не би простил нито на вас, нито на мен, ако не му позволим да надникне. Целият е в очакване. Най-вълнуващото нещо, което му се е случвало за последните петнайсет години, а и няма да му струва нищо!
	— Значи заболяването му не е сериозно?
	— Той е на седемдесет и две години — отвърна докторът. — Ето какво му е. Понякога има ревматични болки, но кой ли няма? А той ги нарича артрит. След като се нахрани, пулсът му се ускорява, а той го отдава на „сърцето“. Винаги обаче може да направи каквото поиска. Имам много такива пациенти. Тези, които наистина са болни, обикновено отчаяно твърдят, че са съвсем добре. Хайде да вървим да видим вашия труп. Неприятна гледка, предполагам?
	— Според Джонстън тя с мъртва от две-три седмици.
	— Доста неприятно.
	Докторът застана до саркофага и погледна надолу с искрено любопитство и професионално безразличие към това, което бе нарекъл „неприятно“.
	— Не я познавам. Не е моя пациентка. Не си спомням някога да съм я виждал в Бракхамптън. Вероятно е била доста симпатична, хм, но някой все пак й е видял сметката.
	Отново излязоха на чист въздух. Доктор Куимпър хвърли поглед към сградата.
	— Къде е намерена? Как го наричат? Големият хамбар? В саркофаг! Фантастично! Кой я е намерил?
	— Госпожица Люси Айлсбароу.
	— О, новата домашна помощница? Какво е правила, та се е навирала в саркофага?
	— Точно това възнамерявам да я попитам — заяви сериозно инспектор Бейкън. — А сега относно мистър Кракънторп. Бихте ли…?
	— Ще го доведа.
	Загърнат в шалове, мистър Кракънторп дойде с бърза крачка, придружаван от лекаря.
	— Позор! — отсече гой. — Абсолютен позор! Донесох този саркофаг от Флоренция, чакай да видя, трябва да е било през 1908 или 1909 година.
	— А сега спокойно — предупреди го докторът. — Няма да бъде приятно, нали знаете.
	— Колкото и да съм болен, аз трябва да изпълня задължението си.
	Съвсем краткото посещение в големия хамбар обаче се оказа твърде дълго за него. Мистър Кракънторп се измъкна отново навън със забележителна бързина.
	— Никога през живота си не съм я виждал! — заяви той. — Какво означава това? Пълен позор. Не беше Флоренция, сега си спомням — беше Неапол. Много красив екземпляр. И някаква си глупава жена трябваше да дойде и да се остави да я убият вътре!
	Той придържаше края на палтото си откъм лявата си страна.
	— Твърде много е за мен… Сърцето ми… Къде е Ема? Докторе…
	Доктор Куимпър го хвана под ръка.
	— Ще ви мине — каза той. — Предписвам малък стимулант. Бренди.
	Двамата тръгнаха обратно към къщата.
	— Сър, моля ви, сър!
	Инспектор Бейкън се обърна. Пристигнаха двете момчета на велосипеди, останали без дъх. На лицата им бе изписана силна молба.
	— Моля ви, сър, може ли да видим тялото?
	— Не — отвърна инспектор Бейкън.
	— О, моля ви, сър. Не се знае. Може би я познаваме. Молим ви, сър, бъдете човек. Не е честно. Станало е убийство, и то в собствения ни хамбар — шанс, който може никога отново да не ни се случи. Бъдете човек, сър.
	— Кои сте вие?
	— Аз съм Алегзандър Истли, а това е моят приятел Джеймс Стодарт-Уест.
	— Виждали ли сте наоколо руса жена, облечена в светло палто от катерички?
	— Не си спомням точно — хитро отвърна Алегзандър. — Ако можех да погледна.
	— Пусни ги вътре, Сандърс — каза инспектор Бейкън на полицая, застанал до вратата на хамбара. — Човек веднъж е млад.
	— О, сър, благодарим ви, сър — шумно извикаха двете момчета. — Много мило, сър.
	Бейкън се отправи към къщата.
	„А сега — каза си мрачно, — към госпожица Люси Айлсбароу“.


	III.
	След като заведе полицаите в Големия хамбар и накратко описа действията си, Люси се оттегли, без обаче да си прави илюзии, че са приключили с нея.
	Току-що беше обелила картофите за пържене за вечерята, когато й бе съобщено, че инспектор Бейкън иска да я види. Люси остави настана голямата купа с подсолена студена вода, в която бяха картофите, и последва полицая там, където я очакваше инспекторът. Седна спокойно и зачака въпросите му.
	Каза си името и адреса в Лондон и по собствена инициатива добави:
	— Ще ви дам някои имена и адреси за справки, ако искате да знаете всичко за мен.
	Имената бяха много впечатляващи. Един адмирал от флота, ректор на колеж от Оксфорд и една жена с благородническа титла. Без да иска, инспектор Бейкън беше впечатлен.
	— И така, госпожица Айлсбароу, вие отидохте в големия хамбар, за да откриете някаква боя. Вярно ли е? И след като намерихте боята, взехте железен лост, насилихте капака на този саркофаг и намерихте тялото. Какво търсехте в саркофага?
	— Труп — отвърна Люси.
	— Търсехте труп и го намерихте! Това не ви ли прилича на твърде необикновена история?
	— Да, историята е необикновена. Може би ще ми позволите да ви обясня.
	— Мисля, че така наистина ще е най-добре.
	Люси им разказа точно събитията, които бяха довели до нейното сензационно откритие. Инспекторът ги обобщи с тон на удивление:
	— Били сте ангажирани от възрастна дама да получите работа тук, за да претърсите къщата и двора заради някакъв труп! Така ли?
	— Да.
	— Коя е тази възрастна дама?
	— Госпожица Джейн Марпъл. Живее на Мадисън Роуд № 4.
	Инспекторът си записа.
	— Очаквате да повярвам на тази история?
	Люси отвърна учтиво:
	— Вероятно не, докато не разговаряте със самата госпожица Марпъл и не получите потвърждение.
	— Положително ще разговарям с нея. Сигурно не е с всичкия си.
	Люси се въздържа да не изтъкне, че да се окажеш прав в никой случай не е доказателство за лудост, и попита:
	— Какво предлагате да кажа на госпожица Кракънторп? Имам предвид за себе си?
	— Защо се интересувате?
	— Що се отнася до госпожица Марпъл, аз съм си свършила работата — намерих трупа, който тя искаше да открия. Но все още съм ангажирана от госпожица Кракънторп. В къщата има две гладни момчета и вероятно след цялата тази бъркотия скоро тук ще пристигнат и други членове на семейството. Тя има нужда от помощ в домакинството. Ако й кажете, че съм поела службата само за да търся трупове, тя вероятно ще ме изхвърли. В противен случай мога да продължа работата си и да бъда полезна.
	Инспекторът я погледна строго.
	— В момента няма да кажа нищо на никого. Още не съм установил достоверността на разказа ви. Бихте могли и да си измисляте всичко това.
	Люси се изправи.
	— Благодаря. Тогава се връщам в кухнята, за да си гледам работата.


	Глава седма

	I.
	— Най-добре е да потърсим Скотланд Ярд, как мислиш, Бейкън?
	Началникът на полицията погледна въпросително инспектор Бейкън. Инспекторът беше едър безстрастен мъж с израз на пълно отвращение към човечеството.
	— Не е била местна жена, сър — каза той. — Има известна причина да се смята, ако съдим по бельото й, че може да е била чужденка. Разбира се, засега няма да дам гласност на този факт. Ще го запазим в тайна, докато мине предварителното следствие.
	Началникът на полицията кимна.
	— Предполагам, че то ще бъде чиста формалност.
	— Да, сър. Срещнах се със съдебния следовател.
	— За кога е определено?
	— За утре. Научих, че и останалите членове на семейство Кракънторп ще присъстват. Съществува вероятност някой от тях да я идентифицира. Всички ще бъдат тук.
	Той погледна листа, който държеше в ръката си.
	— Харолд Кракънторп, той е в Сити — доста важна личност, доколкото разбрах. Алфред — не знам точно с какво се занимава. Седрик, който живее в чужбина. Рисува! — постара се инспекторът да придаде на думата доста негативно значение с интонацията си.
	Началникът на полицията се подсмихна под мустак и попита:
	— Няма основание да се смята, че семейство Кракънторп е свързано по някакъв начин с престъплението, нали?
	— Не, с изключение на факта, че трупът е бил намерен в тяхното имение — отвърна инспектор Бейкън. — Разбира се, има малка вероятност художникът да е в състояние да я идентифицира. Но много ме озадачават тези абсолютни глупости за влака.
	— А, да, ти си посетил старата дама, тази… ъъъ — той погледна бележката на бюрото си — госпожица Марпъл?
	— Да, сър. И тя е напълно убедена и категорична относно цялата история. Не знам дали е смахната или не, но държи на своята версия за случката, на която е станала свидетел приятелката й, и за всичко останало. Що се отнася до случая, бих казал, че това са фантазии, които възрастните дами измислят, като например, че са видели летящи чинии в градината и руски шпиони в обществената библиотека. По всичко личи, обаче, че тя наистина е ангажирала тази млада жена, домашната прислужница, и я е накарала да търси някакъв труп, а жената го е направила.
	— И е открила труп — отбеляза началникът на полицията. — Наистина историята е забележителна. Марпъл, госпожица Джейн Марпъл — името ми изглежда познато… Както и да е, ще се обърна към Скотланд Ярд. Според мен си прав — не става дума за местен случай, макар че все още няма да разгласяваме този факт. За момента ще съобщим на пресата колкото е възможно по-малко.


	II.
	Предварителното следствие беше напълно формално. Никой не идентифицира мъртвата жена. Люси бе призована да даде показания как е намерила тялото. Представени бяха и медицински доказателства за причината на смъртта — удушаване. После заседанието беше закрито.
	Беше студен и ветровит ден, когато семейство Кракънторп излязоха от залата, в която се беше провело следствието. Бяха петима — Ема, Седрик, Харолд, Алфред и Брайън Истли — съпругът на починалата дъщеря Едит. Там беше и господин Уимборн — шефът на адвокатската кантора, която се занимаваше с правните въпроси на семейство Кракънторп. Беше дошъл специално от Лондон, въпреки затрудненията, за да присъства на предварителното следствие. За момент всички останаха, зъзнейки, на тротоара. Беше се събрала доста голяма тълпа. Пикантните факти за „трупа в саркофага“ бяха подробно отразени както в Лондон, така и в местния печат.
	Чу се шепот: „Ето ги…“.
	Наетият внушителен даймлер се приближи до бордюра на тротоара. Ема влезе и даде знак на Люси. Последваха ги господин Уимборн, Седрик и Харолд. Брайън Истли каза:
	— Ще взема Алфред със себе си в микробуса.
	Шофьорът затвори вратата и даймлерът се приготви да потегли.
	— Спрете! — извика Ема. — Ето ги момчетата!
	Въпреки отчаяните им протести момчетата бяха оставени 8 Ръдърфорд Хол, но за изненада на всички, се появиха ухилени до уши.
	— Дойдохме с велосипедите — заяви Стодарт-Уест. — Полицаят беше много любезен и ни пусна отзад в залата. Мисля, че не възразявате, госпожице Кракънторп — добави той учтиво.
	— Тя няма нищо против — отвърна Седрик от името на сестра си. — Човек веднъж е млад. Предполагам, че това е първото ви следствие.
	— Беше доста разочароващо — отбеляза Алегзандър. — Приключи толкова бързо.
	— Не можем да стоим тук и да си говорим — раздразнено заяви Харолд. — Има огромна тълпа. И всичките тези фоторепортери.
	Даде знак на шофьора, колата се отдели от бордюра и потегли. Момчетата помахаха весело.
	— Приключило толкова бързо! — заяви Седрик. — Ето какво си мислят те, наивниците! То едва сега започва.
	— Всичко е толкова абсурдно. Абсолютно абсурдно — отбеляза Харолд. — Предполагам…
	Той погледна към господин Уимборн, който стисна тънките си устни и поклати с отвращение глава.
	— Надявам се — заяви нравоучително адвокатът, — че цялата история скоро ще бъде изяснена. Полицията действа толкова експедитивно. Въпреки всичко, както отбеляза Харолд, цялата тази работа е толкова абсурдна.
	Докато говореше, господин Уимборн погледна към Люси с явно неодобрение. „Ако тази млада жена — сякаш казваха очите му — не се беше пъхала там, където няма работа, нищо подобно нямаше да се случи“.
	Това изречение или друго, твърде подобно на него, бе изказано гласно от Харолд Кракънторп.
	— Между другото, ъъъ, госпожице, ъъъ, Айлсбароу, какво точно ви накара да отидете и да погледнете в онзи саркофаг?
	Люси вече се чудеше кога тази мисъл щеше да хрумне на някой от семейството. Знаеше, че полицията щеше да я попита най-напред за този факт. Беше изненадана, че изглежда до момента тя не беше минала на никого другиго през ума. Седрик, Ема, Харолд и мистър Уимборн се вторачиха едновременно в нея.
	Отговорът й, естествено, бе подготвен предварително.
	— Действително — започна тя колебливо, — и аз не знам… Имах чувството, че мястото се нуждае от щателно прочистване. А и имаше — тя отново се поколеба — много специфична и неприятна миризма.
	Тя разчиташе съвсем основателно на неизбежното потръпване, което щеше да предизвика у всекиго неприятна асоциация.
	Господин Уимборн промърмори:
	— Да, да, разбира се… около три седмици — така каза съдебният лекар… Знаете ли, смятам, че всички ние трябва да положим усилия и да изключим този факт от съзнанието си — усмихна се той окуражително на Ема, която силно пребледня. — Не забравяйте, че тази нещастна млада жена няма нищо общо с никого от нас.
	— О, не можете да сте толкова сигурен, нали? — намеси се Седрик.
	Люси Айлсбароу го погледна с интерес. Тя вече бе заинтригувана от доста натрапващите се различия между тримата братя. Седрик беше едър мъж със загоряло лице с неправилни черти, рошава тъмна коса и весел нрав. Беше пристигнал от летището брадясал и макар че се беше избръснал, подготвяйки се за следствието, все още носеше дрехите, с които бе пътувал — сякаш му бяха единствените — стари сиви спортни панталони от каша и доста износено, размъкнато яке с кръпки. Приличаше на истински бохем и се гордееше с това.
	Брат му Харолд, тъкмо обратното, бе идеалният образ на джентълмен от Сити и директор на крупни компании. Беше висок, със стегната изправена стойка, имаше тъмна коса, леко започнала да оплешивява на слепоочията, и тънки черни мустаци. Беше облечен безупречно в тъмен елегантен костюм и носеше светлосива вратовръзка. Изглеждаше такъв, какъвто беше — умен и преуспяващ бизнесмен. Той отбеляза хладно:
	— Седрик, забележката ти наистина е много неуместна.
	— Не виждам защо. В крайна сметка, тя беше в нашия хамбар. За какво е отишла там?
	Господин Уимборн се прокашля и каза:
	— Може би… ъъъ… някаква среща. Всички наоколо са знаели, както разбирам, че ключът е бил закачен отвън на един пирон.
	Тонът му показваше възмущение от безотговорността на подобно действие. Беше толкова явно, че накара Ема да заговори извинително:
	— Всичко започна по време на войната. Заради служителите от гражданската противовъздушна отбрана. Имаше малък спиртник, на който си варяха какао. А после, тъй като там наистина нямаше нищо, което някой би поискал да открадне, продължихме да оставяме ключа отвън. Беше удобно за женската благотворителна организация. Ако го бяхме държали в къщата, щеше да бъде неудобно, когато им потрябва, за да подготвят помещението, а вкъщи няма никого. Имахме само приходящи, а не постоянни прислужници…
	Гласът й замря. Говореше механично, без да проявява интерес, сякаш умът й беше някъде другаде.
	Седрик бързо й хвърли озадачен поглед.
	— Ти си разтревожена, сестро. Какво има?
	Харолд заговори раздразнено:
	— Наистина, Седрик, как би могъл да питаш?
	— Да, питам. Съгласен съм, че някаква непозната млада жена се е оставила да я убият в хамбара на Ръдърфорд Хол (звучи като викторианска мелодрама), съгласен съм също, че в момента Ема е шокирана, но тя винаги е била разумно момиче. Не виждам защо сега трябва да продължава да се тревожи. Дявол да го вземе, човек свиква с всичко.
	— Убийството е нещо, с което някои хора свикват малко по-трудно, отколкото вероятно е в твоя случай — язвително отговори Харолд. — Бих помислил, че в Майорка убийствата са нещо съвсем нормално.
	— Ибиса, не Майорка.
	— Все същото е.
	— Съвсем не, това е съвършено друг остров.
	Харолд продължи да говори:
	— Мисълта ми е, че макар убийството за теб да представлява нещо всекидневно и обикновено, след като живееш сред южняци с гореща кръв, все пак ние в Англия приемаме тези неща сериозно — после добави с нарастващо раздразнение: — Седрик, как наистина можа да се явиш на следствието с тези дрехи?
	— Какво им е на дрехите ми?
	— Неподходящи са.
	— Е, във всеки случай са единствените, които съм взел. Не опаковах целия си гардероб, когато се втурнах към вкъщи, за да бъда със семейството си заради този случай. Аз съм художник, а художниците обичат да се чувстват удобно в дрехите си.
	— Значи все още се опитваш да рисуваш?
	— Слушай, Харолд, когато кажеш, че се опитвам да рисувам…
	Господин Уимборн авторитетно се изкашля.
	— Този спор е безполезен — каза той укорително. — Мила Ема, надявам се, че ще ми кажете дали има още нещо, за което мога да ви бъда от полза, преди да се върна в града.
	Упрекът подейства. Ема Кракънторп отвърна бързо:
	— Благодаря ви, че дойдохте.
	— Няма защо. Желателно беше да присъствам на предварителното следствие, за да наблюдавам процедурата от името на семейството. Уредих да се проведе разговор вкъщи с инспектора. Не се съмнявам, че колкото и да е тъжна, ситуацията скоро ще се изясни. Според мен почти няма съмнение относно случилото се. Както ни каза Ема, хората тук са знаели, че ключът на големия хамбар се закача отвън на вратата. Изглежда много вероятно през зимните месеци мястото да се е ползвало за срещи от местните двойки. Сигурно е избухнала кавга и някой младеж е изгубил контрол над себе си. Ужасен от извършеното, погледът му е попаднал върху саркофага, който е чудесно скривалище.
	„Да, звучи много правдоподобно — помисли си Люси. — Точно това би си помислил човек“. Тук Седрик отбеляза:
	— Казвате местна двойка, но никой не е в състояние да идентифицира момичето.
	— Все още сме в началото. Без съмнение, не след дълго то ще бъде разпознато. Разбира се, възможно е въпросният мъж да е местен жител, а момичето да е пристигнало от другаде, може би от някоя друга част на Бракхамптън. Градът се е разраснал неимоверно през последните двайсет години.
	— Ако аз бях момиче, което отива да се срещне с любимия си, нямаше да приема да ме води в някакъв леден хамбар, отдалечен на мили от населено място — възрази Седрик. — Бих предпочел приятно гушкане в киното. Как мислите, госпожице Айлсбароу?
	— Трябва ли да обсъждаме всичко това? — умолително попита Харолд.
	Но точно тогава колата приближи и спря пред входната врата на Ръдърфорд Хол. Всички слязоха.


	Глава осма

	Влизайки в библиотеката, господин Уимборн попремигна малко, докато старите му проницателни очи преминаха край инспектор Бейкън, когото вече познаваше, и се спряха на русокосия симпатичен мъж до него. Инспектор Бейкън го представи.
	— Инспектор Крадък от Ню Скотланд Ярд — каза той.
	— Хм, Ню Скотланд Ярд — повдигна вежди господин Уимборн.
	Дърмът Крадък, човек с приятни маниери, започна разговора с лекота.
	— Бяхме извикани за този случай, господин Уимборн — каза той. — Тъй като вие представлявате семейство Кракънторп, мисля че ще бъде напълно справедливо да ви съобщим малко поверителна информация.
	Никой не би могъл да представи по-добре от инспектор Крадък съвсем малка част от истината и в същото време да си дава вид, че това е цялата истина.
	— Сигурен съм, че инспектор Бейкън е съгласен с мен — добави той, като погледна към колегата си.
	Инспектор Бейкън се съгласи с подобаваща официалност и цялата работа въобще не изглеждаше предварително нагласена.
	— Ето как стоят нещата — започна Крадък. — От информация, до която успяхме да се доберем, имаме основание да смятаме, че мъртвата жена не е от този край, а е пристигнала тук от Лондон и че неотдавна е дошла от чужбина. Вероятно (макар и да не сме сигурни) от Франция.
	Господин Уимборн отново повдигна вежди.
	— Така ли? — попита той. — Наистина ли?
	— При тези обстоятелства — обясни инспектор Бейкън — началникът на полицията прецени, че е по-добре Скотланд Ярд да разследва случая.
	— Само мога да се надявам — подчерта господин Уимборн, — че случаят ще бъде разрешен бързо. Както несъмнено разбирате, аферата предизвика силна тревога у семейството. Макар и не лично засегнати по някакъв начин, те са…
	Той спря за секунда, но инспектор Крадък незабавно запълни паузата.
	— Не е приятно да намериш убита жена в имението си. Не бих могъл да не се съглася с вас. Сега бих искал да поговоря накратко с отделните членове на семейството…
	— Наистина не виждам…
	— Какво биха могли да ми кажат? Вероятно нищо интересно, но човек никога не знае. Смея да отбележа, че мога да получа по-голямата част от информацията от вас, сър. Информация за къщата и за семейството.
	— И каква връзка може да има тя с непознатата млада жена, пристигнала от чужбина, която е била убита тук?
	— Точно там е въпросът — отвърна Крадък. — Защо е дошла тук? Имала ли е някога някаква връзка с къщата? Някога била ли е, например, прислужница тук? А може би камериерка? Или е дошла, за да се срещне с човек, който е живял в Ръдърфорд Хол?
	Господин Уимборн отбеляза хладно, че Ръдърфорд Хол е бил дом на семейство Кракънторп, откакто Джосая Кракънторп го е построил през 1884 година.
	— Това само по себе си е интересно — каза Крадък. — Бихте ли предали накратко историята на фамилията?
	Господин Уимборн сви рамене.
	— Има много малко за разказване. Джосая Кракънторп беше фабрикант, производител на сладки и солени бисквити, сосове, туршии и др. Натрупа голямо състояние и построи тази къща. Лутър Кракънторп, най-големият му син, сега живее в нея.
	— Има ли други синове?
	— Още един — Хенри, който загина при автомобилна катастрофа през 1911 година.
	— А господин Кракънторп никога ли не е мислил да продаде къщата?
	— Не може да го направи — отвърна сухо адвокатът. — Съгласно условията на завещанието на баща му.
	— Може би ще ми кажете за завещанието?
	— А защо трябва да го правя?
	Инспектор Крадък се усмихна.
	— Защото, ако поискам, мога сам да го видя в Съмърсет Хаус.
	Против волята си господин Уимборн произведе една пестелива кисела усмивка.
	— Напълно сте прав, инспекторе. Аз просто възразих, казвайки, че информацията, която искате, няма нищо общо със случая. А около завещанието на Джосая Кракънторп няма никакви тайни. Според него доходът от огромното му състояние трябва да бъде изплащан на сина му Лутър, докато той е жив, а след смъртта му то да бъде разделено по равно между децата на Лутър — Едмънд, Седрик, Харолд, Алфред, Ема и Едит. Едмънд беше убит през войната, а Едит почина преди четири години, така че след смъртта на Лутър Кракънторп парите ще бъдат поделени между Седрик, Харолд, Алфред, Ема и сина на Едит, Алегзандър Истли.
	— А къщата?
	— Ще я получи най-големия жив син на Лутър Кракънторп или неговият наследник.
	— Едмънд Кракънторп беше ли женен?
	— Не.
	— Така че имението всъщност ще се наследи от…
	— Следващия му син — Седрик.
	— Самият Лутър Кракънторп не може да разполага с него?
	— Не.
	— Доста странно! Започвам да мисля — подметна хитро инспектор Крадък, — че бащата не го е обичал особено много.
	— Правилно мислите — заяви господин Уимборн. — Старият Джосая беше разочарован, че големият му син не проявява никакъв интерес към фамилния бизнес или всъщност към какъвто и да било бизнес. Лутър прекарваше времето си в пътувания в чужбина и в колекциониране на objets d’art*. Старият Джосая се отнасяше твърде неблагосклонно към подобен род неща. Ето защо остави парите си на следващото поколение.
	[* Предмети на изкуството (фр.) — Б.пр.]
	— Но междувременно следващото поколение не разполага с никакъв доход, с изключение на това, което само спечели или което баща им отпусне, а техният баща има значителен доход, но няма пълномощия да се разпорежда със състоянието.
	— Точно така. И не мога да си представя какво общо имат тези неща с убийството на непознатата млада жена с чуждестранен произход.
	— Като че ли няма нищо общо — е готовност се съгласи инспектор Крадък. — Просто исках да си изясня всички факти.
	Господин Уимборн го погледна рязко, после, видимо доволен от резултата на огледа си, се изправи.
	— Сега предлагам да се върна в Лондон, освен ако няма нещо друго, което бихте искали да знаете.
	Той погледна единия, а после другия мъж.
	— Не, благодаря ви, сър.
	Откъм вестибюла звукът на гонга се извиси до фортисимо.
	— Господи! — възкликна господин Уимборн. — Мисля, че някое от момчетата се упражнява.
	Инспектор Крадък повиши глас, за да надвика шума, и каза:
	— Ще оставим семейството да обядва на спокойствие, но двамата е инспектор Бейкън бихме искали да се върнем по-късно, да кажем, в два и петнайсет, и да разговаряме накратко с всекиго от тях.
	— Мислите ли, че е необходимо?
	— Е… — сви рамене Крадък. — Просто още една възможност. Някой може да си припомни нещо, което би ни насочило към самоличността на жената.
	— Съмнявам се, инспекторе. Силно се съмнявам. Но ви желая успех. Както казах преди малко, колкото по-скоро се изясни тази неприятна история, толкова по-добре ще бъде за всички.
	Поклащайки глава, той бавно излезе от стаята.


	II.
	След като се завърна от следствието, Люси влезе направо в кухнята и се зае с приготвянето на обеда. Брайън Истли надникна вътре.
	— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — попита той. — Свикнал съм с работата в домакинството.
	Люси му хвърли бърз, малко разсеян поглед. Брайън пристигна направо на следствието с малката си кола „Ем Джи“ и тя все още не бе имала достатъчно време да го прецени.
	Това, което видя, беше много приятно. Истли беше симпатичен млад мъж малко над трийсетте, с кестенява коса, тъжни сини очи и огромни руси мустаци.
	— Момчетата още не са се върнали — отбеляза той, като влезе и седна на края на кухненската маса. — Ще им трябват още двайсетина минути, за да пристигнат с велосипедите.
	Люси се усмихна.
	— Те явно твърдо са решили да не пропуснат нищо.
	— Не можем да ги упрекваме. Искам да кажа, че се сблъскват с първото следствие, когато са все още твърде млади, и то в собственото си семейство.
	— Имате ли нещо против да станете от масата, господин Истли? Искам да поставя тук тавата.
	Брайън се подчини.
	— Тази мазнина изглежда ужасно гореща. Какво смятате да сложите в нея?
	— Йоркширски пудинг.
	— Добрият стар Йоркшир. Говеждо печено от стара Англия, това ли е менюто за днес?
	— Да.
	— Всъщност погребален пирог с месо. Мирише приятно — подуши одобрително той. — Нали не възразявате да си побъбрим?
	— Ако сте дошли да помагате, бих предпочела наистина да го правите — тя извади тиган от фурната. — Ето, обърнете картофите, за да се зачервят и от другата страна.
	Брайън се подчини с готовност.
	— Всичките тези неща така ли си съскаха, докато бяхме на следствието? Какво ли щеше да стане, ако бяха изгорели!
	— Малко вероятно е. Фурната има терморегулатор.
	— Нещо като електрически мозък, а? Така ли е?
	Люси погледна бързо към него.
	— Точно така. Сега пъхнете тавата във фурната. Ето, вземете ръкавицата. На втория рафт, искам йоркширският пудинг да се пече най-горе.
	Брайън се подчини. Чу се писклив звук.
	— Изгорихте ли се?
	— Съвсем малко. Няма значение. Колко опасно занимание е готвенето!
	— Предполагам, че никога не си готвите сам.
	— Напротив, правя го, и то твърде често. Но не и неща от този род. Мога да сваря яйце, ако не забравя да погледна часовника. Мога също да правя и яйца с бекон. Мога да сложа пържола на грила или да си отворя консерва със супа. В апартамента си имам една от онези малки електрически фурнички.
	— В Лондон ли живеете?
	— Ако може да се нарече живот — да.
	Тонът му беше унил. Наблюдаваше как Люси изсипва в съда сместа за йоркширския пудинг.
	— Това ме развесели — каза той и въздъхна.
	След като непосредствените й задължения свършиха, Люси го погледна с повече внимание.
	— Кое — кухнята?
	— Напомня ми нашата кухня у дома, когато бях момче.
	Изведнъж Люси забеляза, че у Брайън Истли има нещо тъжно. Когато го погледна по-отблизо, тя разбра, че той беше по-възрастен, отколкото й се бе сторило в началото. Сигурно наближаваше четирийсетте. Беше й трудно да мисли за него като за бащата на Алегзандър. Напомняше й за безбройните млади пилоти през войната, когато бе на четиринайсет години — възраст, в която всичко й правеше впечатление.
	Израснала в един следвоенен свят, имаше чувство, че Брайън не беше живял — сякаш годините просто го бяха подминали. Следващите му думи го потвърдиха. Той отново се бе отпуснал на кухненската маса.
	— Труден свят — отбеляза, — нали? Имам предвид, че не е лесно да се ориентираш в него. Виждате ли, не съм подготвен за подобно нещо.
	Люси си спомни какво й беше разказала Ема.
	— Били сте летец изтребител, нали? — попита тя. — Получили сте орден за особени заслуги.
	— Ето кое те обърква. Получаваш някакъв орден, а после хората се опитват да ти улеснят живота. Дават ти работа и така нататък. Много мило от тяхна страна. Всичко това обаче са административни служби, а теб просто не те бива за тях. Да седиш на бюро, затънал в цифри. Имах свои идеи, разбирате ли, опитах едно-друго. Но не можеш да получиш подкрепа. Не можеш да накараш момчетата да дойдат и да дадат парите. Ако имах малко капитал…
	Той се замисли.
	— Не познавахте Еди, нали? Съпругата ми. Разбира се, че не сте я познавали. Различаваше се много от всички тези тук. Беше по-млада. Участваше в Женската спомагателна служба към военновъздушните сили. Винаги казваше, че баща й е малко смахнат. Знаете, че е така. Дяволски стиснат относно парите. Като че ли може да ги отнесе със себе си. Когато умре, ще бъдат поделени. Делът на Еди ще бъде за Алегзандър, разбира се, но той няма да може да се докосне до състоянието, докато не стане на двайсет и една години.
	— Съжалявам, бихте ли станали отново от масата? Искам да я подредя и да приготвя соса.
	В този момент Алегзандър и Стодарт-Уест пристигнаха порозовели и останали без дъх.
	— Здравей, Брайън — обърна се мило Алегзандър към баща си. — Ето къде си бил. Страхотно говеждо, казвам ти. Има ли йоркширски пудинг?
	— Да, има.
	— В училище ни дават отвратителен йоркширски пудинг — много клисав.
	— Недей да ми пречиш — нареди Люси. — Искам да направя соса.
	— Направете много сос. Може ли да напълните две купи?
	— Да.
	— Добреее — заяви Стодарт-Уест, произнасяйки внимателно думата.
	— Не го обичам рядък — загрижено каза Алегзандър.
	— Няма да бъде рядък.
	— Тя е страхотна готвачка — информира Алегзандър баща си.
	За момент Люси доби впечатлението, че ролите им са разменени. Алегзандър говореше като нежен баща на сина си.
	— Можем ли да ви помогнем, госпожице Айлсбароу? — учтиво попита Стодарт-Уест.
	— Да. Алегзандър, иди и удари гонга. Джеймс, отнеси този поднос в трапезарията. А вие, мистър Истли, бихте ли взели месото? Аз ще донеса картофите и йоркширския пудинг.
	— Тук е човекът от Скотланд Ярд — отбеляза Алегзандър. — Мислите ли, че ще обядва с нас?
	— Зависи какво е решила леля ти.
	— Мисля, че леля Ема не би имала нищо против… Тя е много гостоприемна. Но смятам, че на чичо Харолд няма да му хареса. Той много се е стегнал от убийството.
	Алегзандър излезе с подноса, като пътьом прибави още малко информация:
	— Господин Уимборн е в библиотеката заедно с човека от Скотланд Ярд. Но няма да остане за обед. Каза, че трябвало да се връща в Лондон. Хайде, Стодърс. О, той е отишъл да удари гонга.
	В този момент се чу и звънът. Стодарт-Уест беше майстор. Даде всичко от себе си и прекрати разговорите.
	Брайън донесе месото, Люси го последва със зеленчуците, а после се върна в кухнята, за да вземе двете препълнени купи със сос.
	Господин Уимборн стоеше прав във вестибюла и си слагаше ръкавиците, когато Ема бързо слезе по стълбите.
	— Сигурен ли сте, че няма да останете за обед, господин Уимборн? Всичко е готово.
	— Не, имам важна среща в Лондон. Влакът е с вагон-ресторант.
	— Много мило от ваша страна, че дойдохте — с благодарност отбеляза Ема.
	Двамата полицейски служители излязоха от библиотеката.
	Господин Уимборн взе ръката на Ема.
	— Няма за какво да се безпокоите, скъпа — каза той. — Да ти представя инспектор Крадък от Ню Скотланд Ярд, който е дошъл, за да се заеме със случая. Той ще дойде отново в два и петнайсет, за да ви разпита във връзка с някои факти, които биха му помогнали в разследването. Както обаче ти казах, няма за какво да се тревожиш — той погледна към Крадък. — Мога ли да повторя на госпожица Кракънторп това, което ми обяснихте?
	— Разбира се, сър.
	— Инспектор Крадък току-що ми каза, че почти сигурно престъплението не е извършено от местен човек. Убитата жена може би е дошла от Лондон и по всяка вероятност е била чужденка.
	Ема Кракънторп отвърна рязко:
	— Чужденка! Французойка ли е била?
	Господин Уимборн определено възнамеряваше изявлението му да прозвучи успокояващо. Той погледна леко изненадан. Очите на Дърмът Крадък бързо се преместиха от него към лицето на Ема.
	Зачуди се защо тя стигна до заключението, че убитата жена е била французойка, и защо тази мисъл я разстрои толкова много.


	Глава девета

	I.
	Единствените хора, отдали дължимото на отличния обед на Люси, бяха двете момчета и Седрик Кракънторп, който изглеждаше напълно незасегнат от обстоятелствата, принудили го да се завърне в Англия. Наистина сякаш възприемаше цялата история като доста умела, макар и злокобна шега.
	Люси отбеляза, че това отношение съвсем не е по вкуса на брат му Харолд. Той приемаше убийството като лична обида за семейство Кракънторп и възмущението му беше толкова силно, че почти не яде нищо на обед. Ема изглеждаше угрижена и нещастна и също хапна съвсем малко. Алфред сякаш бе погълнат от мислите си и говореше рядко. Той беше доста симпатичен мъж със слабо мургаво лице и очи, разположени близо едно до друго.
	След обеда полицейските служители се завърнаха и учтиво помолиха да разменят няколко думи с мистър Седрик Кракънторп.
	Инспектор Крадък се държеше приятелски.
	— Седнете, господин Кракънторп. Научих, че току-що сте се завърнали от Балеарските острови. Там ли живеете?
	— През последните шест години. В Ибиса. Понася ми по-добре от тази мрачна страна.
	— Радвате се на много повече слънце от нас, предполагам — любезно отвърна инспектор Крадък. — Били сте си вкъщи не много отдавна. За да бъда по-точен, за Коледа. Какво ви накара да се върнете отново толкова скоро?
	Седрик се ухили.
	— Сестра ми Ема ми позвъни. Никога преди не е имало убийство в имението. Не исках да изпусна нищо, ето защо пристигнах.
	— Интересувате ли се от криминалистика?
	— О, не е необходимо да се изразявате толкова високопарно! Просто обичам убийствата — криминални истории и тем подобни. И ето един такъв криминален случай точно пред прага на къщата ти! Случва се веднъж в живота. Освен това си помислих, че бедната Ема може да има нужда от малко помощ — да се оправя със стария, с полицията и с всичко останало.
	— Разбирам. Случаят е засегнал инстинкта ви да поемате риск, а също и чувството ви за семеен дълг. Не се съмнявам, че сестра ви ще ви бъде много признателна, макар че и другите й двама братя също са дошли, за да бъдат с нея.
	— Но не и за да я ободрят и успокоят — отговори Седрик. — Харолд е ужасно разстроен. Съвсем не подхожда на един магнат от Сити да бъде замесен в убийството на съмнителна жена.
	Веждите на Крадък леко се повдигнаха.
	— Дали е била съмнителна жена?
	— Е, вие сте специалисти по този въпрос. Като се съди по фактите, на мен ми изглежда твърде вероятно.
	— Надявах се, че ще изразите някакво предположение за това коя е била тя.
	— Е, инспекторе, вие вече знаете или вашите колеги ще ви кажат, че не можах да я идентифицирам.
	— Споменах предположение, господин Кракънторп. Може никога да не сте виждали тази жена и все пак да направите предположение коя е била тя.
	Седрик поклати отрицателно глава.
	— На грешен път сте. Нямам абсолютно никаква представа. Сигурно предполагате, че може да е дошла в големия хамбар, за да се срещне с някого от нас. Но никой от нас не живее тук. Единствените хора в къщата са били една жена и възрастен мъж. Нали не смятате, че е дошла тук на среща с почитаемия ми баща?
	— Аз мисля, а и инспектор Бейкън е съгласен с мен, че е възможно жената някога да е била свързана с къщата. Може Да е било преди доста години. Опитайте се да си спомните, господин Кракънторп.
	Седрик помисли една-две минути, после отново поклати отрицателно глава.
	— Както повечето хора, и ние от време на време сме имали прислужници от чужбина, но не мога да се сетя за нищо конкретно. По-добре попитайте другите, може би знаят повече от мен.
	— Разбира се, че ще го направим.
	Крадък се облегна на стола си и продължи:
	— Както чухте по време на предварителното следствие, медицинската експертиза не е в състояние напълно точно да определи времето, когато е настъпила смъртта. Преди повече от две седмици и по-малко от четири, което значи някъде около Коледа. Казахте, че сте били тук за Коледа. Кога пристигнахте в Англия и кога си заминахте?
	Седрик размишляваше.
	— Момент да видя… Дойдох със самолет. Пристигнах тук в съботата преди Коледа, което ще рече на двайсет и първи.
	— Пристигнахте направо от Майорка?
	— Да. Тръгнах в пет часа сутринта и бях тук по обед.
	— А кога си заминахте?
	— Отлетях следващия петък, на двайсет и седми.
	— Благодаря ви.
	Седрик се ухили.
	— За нещастие попадам точно в този период от време. Но наистина, инспекторе, да душа млади жени съвсем не е любимото ми коледно забавление.
	— Надявам се, господин Кракънторп.
	Инспектор Бейкън само погледна неодобрително.
	— За да извършиш подобно нещо, трябва да ти липсва съвест и добронамереност, не мислите ли?
	Седрик адресира въпроса си към инспектор Бейкън, който просто изсумтя. Инспектор Крадък отвърна учтиво:
	— Е, благодаря ви, господин Кракънторп. Това е всичко.
	— Какво мислите за него? — попита Крадък, след като Седрик затвори вратата след себе си.
	Бейкън отново изсумтя.
	— Достатъчно самонадеян за каквото и да било — каза той. — Въобще не обичам този тип хора. Човек, който живее разпуснато, такива са художниците, и е твърде вероятно да се е забъркал с някоя непочтена жена.
	Крадък се засмя.
	— Нито пък ми харесва облеклото му — продължи Бейкън. — Никакво уважение — да отиде на следствие с такива дрехи. Най-мръсните панталони, които съм виждал от доста време. Ами вратовръзката му? Сякаш е направена от цветен канап. Ако ме питате, той е от хората, които биха удушили жена, без да се церемонят много-много.
	— Е, не е удушил тази, ако не е напуснал Майорка преди 21-ви. А това е нещо, което много лесно можем да установим.
	Бейкън му хвърли рязък поглед.
	— Забелязвам, че все още не се доближавате до действителната дата на престъплението.
	— Не, да я запазим в тайна засега. Винаги обичам да скривам по нещо в началния етап на разследването.
	Бейкън кимна в пълно съгласие.
	— Изтърсете им го, когато му дойде времето — каза той. — Така е най-добре.
	— А сега — подхвана Крадък — да видим какво има да каже за случилото се нашият благовъзпитан джентълмен от Сити.
	Харолд Кракънторп почти нямаше какво да каже. Отвратително нещо, твърде неприятен инцидент. Вестниците… опасяваше се той. Журналистите, както беше разбрал, вече искаха интервюта… Всички тези неща…
	Много жалко…
	Накъсаните в стакато изречения на Харолд приключиха. Той се облегна на стола си с изражението на човек, подушил отвратителна миризма.
	Опитите на инспектора се оказаха безрезултатни. Не, той нямаше никаква представа коя е или би могла да бъде жената. Да, бил е в Ръдърфорд Хол по Коледа. Дошъл е едва за самата коледна вечер, но е останал до края на следващата седмица.
	— Тогава това е всичко — каза инспектор Крадък, без да настоява с повече въпроси. Той вече бе решил за себе си, че Харолд Кракънторп няма да бъде полезен.
	Премина към Алфред. Той влезе в стаята с безразличие, което изглеждаше малко пресилено.
	Крадък погледна към него със смътното усещане, че го познава. Положително беше виждал някъде точно този член от семейството. Дали пък не е имало негова снимка във вестника? Нещо непочтено беше свързано с този спомен. Той попита Алфред е какво се занимава, но отговорът му беше уклончив:
	— В момента съм към застраховките. До неотдавна се занимавах с приложението на нов тип говореща машина на пазара. Много революционно. Всъщност изкарах добри пари от нея.
	Инспектор Крадък гледаше Алфред с одобрение и никой не би допуснал, че е забелязал привидно елегантния вид на костюма му и преценява точно колко евтино му е струвал. Дрехите на Седрик бяха овехтели, почти протрити, но си личеше, че са били ушити добре и от отлична материя. У Алфред прозираше евтина елегантност, която сама по себе си бе показателна. Крадък любезно премина към рутинните си въпроси. Алфред изглеждаше заинтригуван, дори леко развеселен.
	— Предположението, че жената може някога да е работила тук, не е лишено от смисъл. Не като камериерка, съмнявам се, че сестра ми някога е имала такава. И не мисля, че днес някой има. Но, разбира се, тук са работили много домашни прислужници от чужбина. Имали сме полякини и една-две темпераментни германки. Но тъй като Ема определено не позна жената, смятам, че то отпада. Сестра ми е добра физиономистка. Не, ако жената е дошла от Лондон… Между другото, какво ви навежда на мисълта, че е дошла от Лондон?
	Той зададе въпроса си съвсем небрежно, но погледът му бе проницателен и заинтригуван.
	Инспектор Крадък се засмя и поклати глава.
	Алфред го погледна остро.
	— Не желаете да кажете, така ли? Вероятно билет за отиване и връщане в джоба на палтото й?
	— Може би, господин Кракънторп.
	— Добре, да приемем, че е пристигнала от Лондон. Навярно приятелчето, с което е трябвало да се срещне, е сметнало, че големият хамбар е чудесно място да се извърши убийство, без да се вдига шум. Очевидно той е познавал обстановката тук. Ако бях на ваше място, инспекторе, щях да търся него.
	— Това правим — подчерта инспектор Крадък, като изрече двете думи така, че да звучат спокойно и убедително.
	После благодари на Алфред и го освободи.
	— Знаете ли — каза той на инспектор Бейкън, — виждал съм този човек някъде…
	Инспектор Бейкън изказа мнението си.
	— Остър клиент. Толкова остър, че понякога сам се порязва.


	II.
	— Не съм сигурен, че държите да разговаряте с мен — каза Брайън Истли извинително, като влезе в стаята и колебливо се спря до вратата. — Всъщност аз не принадлежа към семейството…
	— Чакайте да видим, вие сте господин Брайън Истли — съпругът на госпожа Едит Кракънторп, която почина преди пет години, нали?
	— Точно така.
	— Много мило от ваша страна, господин Истли, особено ако знаете нещо, което според вас би ни помогнало по някакъв начин.
	— Не знам нищо, макар че бих искал да знам. Цялата работа изглежда дяволски странна, нали? Идва тук и се среща посред зима с някого си в този проветрив стар хамбар. Въобще не ми е по вкуса!
	— Наистина е твърде озадачаващо — съгласи се инспектор Крадък.
	— Вярно ли е, че била чужденка? Носят се такива слухове.
	— Този факт говори ли ви нещо? — инспекторът го погледна остро, но Брайън изглеждаше любезно безучастен.
	— Не, всъщност не.
	— Може да е била французойка — каза инспектор Бейкън с нотка на съмнение.
	Брайън леко се оживи. В сините му очи се появи интерес и той подръпна големите си руси мустаци.
	— Наистина? — поклати глава той. — Общо взето, изглежда още по-невероятно, нали? Да се мотае из хамбара, искам да кажа. Досега имали ли сте други убийства в саркофаг? Може би е някой от онези хора с натрапливостите. Мисли, че е Калигула или нещо от този род.
	Инспектор Крадък дори не си направи труда да отхвърли хипотезата и небрежно попита:
	— Не знаете ли дали някой в семейството има някаква връзка с Франция?
	Брайън отговори, че семейство Кракънторп не са особено весели хора.
	— Бракът на Харолд е сполучлив — отбеляза той. — Жена с рибешка глава, дъщеря на някакъв обеднял граф. Не смятам, че Алфред се интересува много от жени, прекарва живота си в уреждане на съмнителни сделки, които накрая се оказват неуспешни. Мисля, че Седрик има няколко испански сеньорите, които скачат през обръчите на кринолина за него в Ибиса. Жените доста си падат по Седрик. Не се бръсне редовно и като че ли никога не се мие. Не разбирам защо това привлича жените, но очевидно е така. Не ви помогнах кой знае колко, нали? — ухили им се той. — По-добре наемете младия Алегзандър за тази работа. Двамата със Стодарт-Уест усилено търсят навън улики. Обзалагам се, че ще намерят нещо.
	Инспектор Крадък изрази надежда, че ще стане така, и благодари на Брайън Истли. После каза, че би искал да разговаря с госпожица Ема Кракънторп.
	Той огледа с по-голямо внимание Ема Кракънторп, отколкото преди. Все още се чудеше на израза, който бе забелязал на лицето й преди обеда. Тиха жена. Нито глупава, нито прекалено интелигентна. Една от тези мили, приятни жени, които мъжете приемат за даденост и които имат способността да превърнат една къща в дом, като й придадат атмосфера на спокойствие и хармония. Такава, мислеше си той, беше Ема Кракънторп.
	Подобни жени често биват подценявани. Зад спокойната им външност се крие силен характер. С тях човек трябва да се съобразява. Вероятно, мислеше си инспекторът, ключът към мистерията за мъртвата жена в саркофага беше скрит някъде дълбоко в съзнанието на Ема.
	Докато тези мисли преминаваха през главата му, Крадък я питаше за различни маловажни подробности.
	— Мисля, че едва ли има нещо, което да не сте казали на инспектор Бейкън — започна той, — така че няма да ви безпокоя с много въпроси.
	— Моля, питайте каквото желаете.
	— Както ви обясни господин Уимборн, стигнахме до заключението, че убитата жена не е от този край. Това може би е облекчение за вас, поне господин Уимборн, изглежда, мислеше така. Но то прави нещата по-трудни за нас. Едва ли ще е лесно да бъде идентифицирана.
	— Нищо ли не е имала? Чанта, документи?
	Крадък поклати глава.
	— Никаква чанта, нищо по джобовете.
	— Нямате ли представа как се казва или откъде е дошла, нищо ли не знаете наистина?
	Крадък си помисли: „Тя иска да знае, гори от желание да научи коя е била жената. Чудя се дали през цялото време се е чувствала така? Бейкън не остави у мен подобно впечатление, а той е умен човек“.
	— Не ни е известно нищо за нея — отвърна той. — Ето защо се надявахме, че един от вас би могъл да ни помогне. Сигурна ли сте, че вие не сте в състояние? Дори и след като не я познахте, не се ли сещате коя би могла да бъде?
	Помисли си, вероятно беше само внушение, че тя направи съвсем кратка пауза, преди да отговори.
	— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна.
	Неусетно държанието на инспектор Крадък се промени.
	Това почти не пролича, с изключение на едва забележимата твърдост, прозвучала в гласа му:
	— Когато господин Уимборн ви каза, че жената е чужденка, защо сметнахте, че е французойка?
	Ема не беше объркана, само веждите й леко се повдигнаха.
	— Така ли беше? О, да, наистина. Не знам точно, може би защото човек винаги е склонен да смята, че чужденците са французи, докато не установи от каква националност са всъщност. Повечето чужденци в тази страна са французи, нали?
	— Не бих казал, госпожице Кракънторп. Вече не. Тук има хора от толкова националности — италианци, германци, австрийци, от скандинавските страни…
	— Да, май че сте прав.
	— Нямате ли някаква специална причина да мислите, че вероятно тази жена е французойка?
	Тя не побърза да отрече. Просто помисли за момент и после поклати отрицателно глава почти със съжаление.
	— Не, наистина нямам.
	Срещна погледа му спокойно, без да трепне. Крадък погледна към инспектор Бейкън. Последният се наведе напред и показа малка емайлирана пудриера.
	— Позната ли ви е, госпожице Кракънторп?
	Тя я взе и я разгледа.
	— Не, положително не е моя.
	— Нямате ли представа на кого е принадлежала?
	— Не.
	— Тогава няма нужда да ви безпокоим повече засега.
	— Благодаря.
	Ема им се усмихна леко, стана и излезе от стаята. Може би отново си въобразяваше, но на инспектор Крадък му се стори, че тя се движеше доста бързо, сякаш някакво облекчение я тласкаше напред.
	— Смятате ли, че знае нещо? — попита Бейкън.
	Инспектор Крадък отвърна мрачно:
	— На даден етап човек е склонен да мисли, че всеки знае малко повече, отколкото иска да каже.
	— Обикновено става така — отбеляза Бейкън, изхождайки от богатия си опит. — Само че — добави той — твърде често този факт няма нищо общо със случая. Или е някакво семейно прегрешение, или пък глупава неприятност, за която хората се страхуват да не излезе наяве.
	— Да, знам. Е, поне…
	Това, което инспектор Крадък смяташе да каже, остана неизказано обаче, понеже вратата рязко се отвори и старият мистър Кракънторп се дотътри силно възмутен.
	— Тъжна работа! Скотланд Ярд идва и не е достатъчно любезен да разговаря най-напред с главата на семейството! Бих искал да знам кой е господарят на тази къща? Ще ми отговорите ли? Кой е господарят тук?
	— Разбира се, че сте вие, господин Кракънторп — отвърна Крадък успокоително, като се изправи, докато говореше. — Разбрахме обаче, че вече сте споделили с инспектор Бейкън всичко, което знаете, и че след като не сте добре със здравето, не трябва да злоупотребяваме. Доктор Куимпър обясни…
	— Така е… Така е… Не съм здрав… Що се отнася до доктор Куимпър, той е истинска баба — много добър лекар, разбира моя случай, но е склонен да ме увие в памук. В главата му е влязла муха по отношение на диетата ми. Когато по Коледа получих гадене, веднага се нахвърли върху мен. Какво съм ял? Кога? Кой го е сготвил? Толкова шум вдигна! Но макар и да съм с разклатено здраве, чувствам се достатъчно добре, за да ви помогна, доколкото ми позволяват силите. Убийство в собствената ми къща или във всеки случай, в собствения ми хамбар! Интересна сграда — от времето на кралица Елизабет Първа. Местният архитект казва, че не е, но човекът не знае какво говори. Нито ден по-късно от 1580 година, но това не е темата на разговора. Какво бихте искали да знаете? Каква е хипотезата ви?
	— Малко е рано за хипотези, мистър Кракънторп. Все още се опитваме да установим коя е била жената.
	— Чужденка, казвате?
	— Така смятаме.
	— Вражески агент?
	— Според мен, малко вероятно.
	— Според вас! Те са навсякъде, тези хора. Проникват къде ли не! Чудя се защо министерството на вътрешните работи ги пуска. Хващам се на бас, че правят промишлен шпионаж. Ето с какво се е занимавала.
	— В Бракхамптън?
	— Фабрики има навсякъде. Има една точно до задния вход на имението ми.
	Крадък хвърли въпросителен поглед към Бейкън, който отговори:
	— Метални кутии.
	— Откъде знаете, че произвеждат наистина това? Не можеш да приемаш всичко, което ти се казва. Добре, ако не е била шпионка, какво смятате, че е била? Да не мислите, че е била забъркана с някой от безценните ми синове? Ако е така, то ще е с Алфред. Не с Харолд — той е прекалено предпазлив. А Седрик не е съгласен да живее в тази страна. Добре, тогава е любовница на Алфред. Някакъв буен младеж я е проследил дотук, мислейки, че идва да се срещне с него, и я е пречукал. Как ви звучи?
	Инспектор Крадък дипломатично отговори, че е възможно на теория. Но мистър Алфред Кракънторп, добави той, не я е познал.
	— Ха! Страх го е и толкова! Алфред винаги е бил страхливец. Но той е и лъжец, запомнете, винаги е бил такъв. Лъже, та се къса. Никой от синовете ми не струва. Шепа лешояди, които ме чакат да умра — ето истинско им занимание в живота — изсмя се тихо той. — Има да чакат. Няма да умра, за да им направя услуга! А ако това е всичко, с което мога да ви бъда полезен… Уморен съм. Трябва да почивам — и той се затътри отново навън.
	— Любовница на Алфред? — въпросително отбеляза Бейкън. — Според мен старецът просто си го измисли.
	Той направи пауза, като се колебаеше.
	— Лично аз смятам, че Алфред е чист — може би е хитрец, но в момента не търсим него. Знаете ли, питам се за онзи тип от военновъздушните сили…
	— Брайън Истли?
	— Да. Срещал съм един-двама като него. Те са без посока в света — преживели са опасности и вълнения, срещали са се със смъртта твърде млади. Сега животът им е скучен. Скучен и безполезен. В известен смисъл сме несправедливи с тях. Макар че наистина не знам какво може да се направи. И ето ги — с минало и без никакво бъдеще, така да се каже. Те са тези, които нямат нищо против да рискуват — обикновеният човек инстинктивно се стреми към сигурност, не става толкова въпрос за морал, колкото за благоразумие. Тези хора обаче не се страхуват — думата сигурност не е в речника им. Ако Истли е имал нещо с някаква жена и е искал да я убие… — той спря и отчаяно протегна ръка. — Но защо е трябвало да я убива? И ако наистина е убил жената, защо я е поставил в саркофага на тъста си? Не, ако ме питаш, никой от всички, събрани тук, няма нищо общо с убийството. В противен случай нямаше да си правят труда да слагат тялото на прага на собствения си заден вход, така да се каже.
	Крадък се съгласи, че наистина е безсмислено.
	— Нещо друго, което искате да свършите тук?
	Крадък отговори отрицателно.
	Бейкън предложи да се върнат в Бракхамптън и да пият чай, но инспектор Крадък заяви, че ще се обади на някакъв стар познат.


	Глава десета

	I.
	Седнала изправено на фона на порцеланови кученца и подаръци от Маргейт, госпожица Марпъл се засмя одобрително на инспектор Дърмът Крадък.
	— Толкова се радвам — каза тя, — че вие сте натоварен със случая. Надявах се да стане така.
	— Когато получих писмото ви — поясни Крадък, — веднага го занесох на шефа си. Както се оказа, той току-що беше разбрал, че ни викат за случая в Бракхамптън. Очевидно смятаха, че не става дума за престъпление от местен характер. Шефът се заинтересува много от това, което му разказах за вас. Разбрах, че е слушал за вас от моя кръстник.
	— Скъпият сър Хенри — с нежност промълви госпожица Марпъл.
	— Накара ме да му разкажа за случая в Литъл Падъкс. Искате ли да чуете какво каза после?
	— Моля, разкажете ми, ако не нарушавате служебната тайна.
	— Той каза: „Добре, защото това изглежда една много объркана история, изцяло измислена от две възрастни дами. Те, макар и да звучи невероятно, са се оказали прави, и тъй като ти познаваш едната от тях, изпращам те да се заемеш със случая“. И ето ме тук! А сега, скъпа госпожице Марпъл, накъде? Както вероятно разбирате, посещението ми не е официално. Не водя оръженосците си. Помислих си, че най-напред ние двамата бихме могли да обсъдим нещата.
	Госпожица Марпъл му се усмихна.
	— Сигурна съм — каза тя, — че който ви познава само официално, не би могъл да допусне колко човечен можете да бъдете. Изглеждате по-добре от всякога — не се изчервявайте… И така, какво точно са ви казали досега?
	— Мисля, че всичко. Първоначалните показания на приятелката ви, госпожа Магликъди, пред полицията в Сейнт Мери Мийд, потвърждението от кондуктора, а също и от бележката до началник-гарата в Бракхамптън. Смея да заявя, че са били направени всички необходими справки от въпросните хора — служителите от железниците и от полицията. Няма обаче съмнение, че вие сте надхитрили всички с най-удивителните си догадки.
	— Не са догадки — уточни госпожица Марпъл, — аз имах голямо предимство. Познавам Елспет Магликъди както никой друг. Не съществуваше явно потвърждение на нейната история и след като нямаше съобщение за изчезнала жена, всеки съвсем естествено би си помислил, че просто една възрастна дама си въобразява разни неща, както често се случва, но не и е Елспет Магликъди.
	— Не и с Елспет Магликъди — съгласи се инспекторът. — С нетърпение очаквам да се срещна с нея. Иска ми се да не беше заминавала за Цейлон. Между другото, правим постъпки тя да бъде разпитана там.
	— Собствените ми разсъждения съвсем не бяха оригинални — обясни госпожица Марпъл. — Всичко това го има у Марк Твен. Момчето, което намира коня. То просто си представя къде би отишло, ако беше кон, а после отива там и го намира.
	— Представяли сте си какво щяхте да направите, ако бяхте жесток и хладнокръвен убиец? — попита Крадък, като замислено съзерцаваше оформилата се от възрастта бяло-розова крехкост на госпожица Марпъл. — Наистина, вашият ум…
	— … е като кухненска мивка, както обичаше да казва моят племенник Реймънд — съгласи се госпожица Марпъл, поклащайки бързо глава. — Аз обаче винаги съм му обяснявала, че кухненската мивка е необходимо съоръжение и всъщност е много хигиенично.
	— Можете ли да отидете малко по-далеч, да се поставите на мястото на убиеца и да ми кажете къде точно се намира той в момента?
	Госпожица Марпъл въздъхна.
	— Бих искала, но нямам представа — абсолютно никаква. Трябва обаче да е някой, който е живял в Ръдърфорд Хол или знае всичко за него.
	— Съгласен съм. Обаче се оформя много голям кръг от хора. Там са работили приходящи жени от женската благотворителна организация, а преди тях — служителите от гражданската противовъздушна отбрана. Всички те са знаели за големия хамбар и саркофага и за мястото, където е бил ключът. Цялата обстановка там е добре известна в района. Всеки, който живее в околността, би могъл да избере хамбара като подходящо за своята цел място.
	— Да, наистина. Напълно разбирам затрудненията ви.
	— Няма да стигнем доникъде, докато не идентифицираме трупа — каза Крадък.
	— А това също може да се окаже трудно, нали?
	— Най-накрая ще стигнем и дотам. Проверяваме всички съобщения за изчезнали жени, които са на тази възраст и с подобен външен вид. Нито една не отговаря точно на описанието. Съдебният лекар определя възрастта й на около трийсет и пет години, била е здрава, навярно омъжена жена, която е имала поне едно дете. Коженото й палто е евтино, купено в някой универсален магазин в Лондон. Стотици подобни палта са били продадени през последните три месеца, около шейсет процента — на руси жени. Нито една продавачка не можа да познае снимката на мъртвата жена. Малко вероятно е това да стане, ако покупката е била направена непосредствено преди Коледа. Останалите й дрехи са главно чуждо производство, купени предимно в Париж. Няма етикети, даващи указания как да се перат. Свързахме се с Париж и там ще направят необходимата проверка. Разбира се, рано или късно все ще се появи някой, за да съобщи за изчезнал роднина или наемател. Просто е въпрос на време.
	— Пудриерата не помогна ли?
	— За жалост — не. Тя е от онези, които се продават със стотици на Рю дьо Риволи — съвсем евтина е. Между другото, трябвало е незабавно да я предадете на полицията, всъщност госпожица Айлсбароу е трябвало да го направи.
	Госпожица Марпъл поклати глава.
	— В този момент обаче още не ставате дума за престъпление — изтъкна тя. — Ако някоя млада дама, която играе голф, намери във високата трева стара пудриера без особена стойност, тя положително няма да се втурне с нея към полицията.
	Госпожица Марпъл замълча, а после добави твърдо:
	— Сметнах, че е много по-разумно най-напред да намерим тялото.
	Инспектор Крадък се забавляваше.
	— Изглежда никога не сте се съмнявали, че то ще бъде намерено?
	— Бях сигурна, че ще се намери. Люси Айлсбароу е много способна и интелигентна личност.
	— Сигурен съм, че е така. Взе ми акъла, тя е учудващо способна! Никой мъж не би се осмелил да се ожени за такова момиче.
	— Знаете ли, не бих казала това… Разбира се, ще трябва да е някой по-специален мъж — за момент госпожица Марпъл се замисли върху казаното. — Как я кара тя в Ръдърфорд Хол?
	— Доколкото разбирам, всички са напълно зависими от нея. Ядат от ръката й — почти в буквалния смисъл на думата. Между другото, те не знаят нищо за връзката й с вас. Пазим я в тайна.
	— Сега тя няма никаква връзка с мен. Свърши работата, за която я бях помолила.
	— Значи може да ги предупреди, че напуска, и да си замине, ако пожелае?
	— Да.
	— Но тя остава. Защо?
	— Не ми е споменавала какви са причините. Тя е много интелигентно момиче. Предполагам, че е започнала да проявява интерес.
	— Към проблема или към семейството?
	— Може би е доста трудно да се раздели едното от другото.
	Крадък я погледна съсредоточено.
	— О, не, мили боже, не!
	— Нещо конкретно ли имате предвид?
	— Мисля, че вие имате.
	Госпожица Марпъл поклати отрицателно глава, Дърмът Крадък въздъхна:
	— Казано на професионален жаргон, всичко, което мога да направя, е да продължа разследванията. Животът на полицая е еднообразен.
	— Ще постигнете резултат, сигурна съм.
	— Да ми предложите някакви идеи? Може би ще ми внушите още догадки?
	— Мислех си за такива неща, като например пътуващи театрални трупи — малко неопределено отвърна госпожица Марпъл. — Местят се от едно място на друго и вероятно не поддържат редовно връзка с дома. Отсъствието на такава млада жена би се забелязало доста по-трудно.
	— Да. Навярно имате право. Ще обърнем специално внимание на този момент. Защо се усмихвате?
	— Просто си мислех за физиономията на Елспет Магликъди, когато научи, че сме намерили трупа.


	II.
	— Е, хубаво! — възкликна госпожа Магликъди. — Така.
	Думите не й достигаха. Тя погледна към добре изразяващия се приятен млад мъж, посетил я с необходимите официални документи, а после към снимката, която гой й подаде.
	— Точно това е момичето — каза тя. — Да, тя е. Горката! Трябва да призная, доволна съм, че сте намерили тялото й. Никой не вярваше на нито една моя дума. Нито полицията, нито служителите от железниците, нито който и да било друг. Много е неприятно да не ти вярват. Във всеки случай, никой не би могъл да каже, че не съм направила всичко възможно, за да ги накарам да ми повярват.
	Симпатичният млад мъж се съгласи със съчувствие и разбиране.
	— Къде, казвате, е било намерено тялото?
	— В един хамбар в имението Ръдърфорд Хол, близо до Бракхамптън.
	— Никога не съм го чувала. Чудя се как се е озовало там.
	Младият мъж не отговори.
	— Предполагам, че го е намерила Джейн Марпъл. Вярвам на Джейн.
	— Тялото — уточни младият човек, поглеждайки в бележника си — е било намерено от някоя си госпожица Люси Айлсбароу.
	— И за нея не съм чувала — отвърна госпожа Магликъди. — Продължавам да мисля, че Джейн Марпъл има нещо общо с това.
	— Както и да е, госпожа Магликъди, вие определено разпознавате на снимката жената, която сте видели във влака.
	— Когато някакъв мъж я удуши. Да, тя е.
	— А сега бихте ли могли да опишете мъжа?
	— Беше висок — отговори госпожа Магликъди.
	— Да?
	— И тъмнокос.
	— Да?
	— Това е всичко, което мога да ви кажа — заключи госпожа Магликъди. — Беше с гръб към мен. Не видях лицето му.
	— Бихте ли го познали?
	— Не, разбира се! Беше обърнат с гръб към мен. Не съм видяла лицето му.
	— Нямате ли някаква представа за възрастта му?
	Госпожа Магликъди се замисли.
	— Не, наистина нямам. Искам да кажа, не знам… Почти съм сигурна, че не беше много млад… Раменете му изглеждаха… ъъъ… изправени, ако разбирате какво имам предвид.
	Младият мъж кимна.
	— Над трийсетте, не мога да определя по-точно. Нали разбирате, всъщност не гледах него. Виждах нея и ръцете около врата й, лицето й — цялото посиняло… Понякога го сънувам, дори и сега.
	— Преживяването сигурно е било тежко — със съчувствие отбеляза младият мъж. Затвори бележника си и каза: — Кога се връщате в Англия?
	— Най-рано след три седмици. Нали не е необходимо да съм там?
	Той побърза да я успокои:
	— О, не. В момента нищо не бихте могли да направите. Разбира се, ако арестуваме някого…
	Фразата остана недовършена.
	По пощата пристигна писмо от госпожица Марпъл до нейната приятелка. Буквите бяха заострени, изписани с тънки и дебели линии. Госпожа Магликъди познаваше почерка и не се затрудни особено при разчитането му. Госпожица Марпъл изпращаше пълен и подробен разказ на приятелката си, която поглъщаше всяка дума с огромно задоволство.
	Двете е Джейн им дадоха добър урок.


	Глава единайсета

	— Просто не мога да ви разбера — каза Седрик Кракънторп.
	Той се отпусна на разрушената стена на голям изоставен свинарник и се втренчи в Люси Айлсбароу.
	— Какво не можете да разберете?
	— Какво правите тук?
	— Изкарвам си прехраната.
	— Като слугиня?
	— Вие сте старомоден — отвърна Люси. — Слугиня! Аз съм помощница в домакинството, професионална прислужница или откликваща на молби за помощ жена, най-вече последното.
	— Не е възможно да ви харесват всичките тези неща, които трябва да вършите — да готвите, да оправяте, да препускате из цялата къща, да потапяте ръце до лактите в мазната вода.
	Люси се засмя.
	— Може би не с тези подробности, но готвенето удовлетворява творческите ми инстинкти, а в мен нещо истински тържествува, когато оправям бъркотии.
	— Аз живея в постоянна бъркотия — отбеляза Седрик. — И ми харесва — добави той предизвикателно.
	— Изглежда наистина е така.
	— Къщичката ми в Ибиса е устроена на прост и ясен принцип. Три плитки чинии, две чаши с чинийки, легло, маса и няколко стола. Навсякъде има прах, петна от боя и парчета камък — правя и скулптури. На никого не разрешавам да пипа нищо. Не бих допуснал жена в дома си.
	— При никакви обстоятелства?
	— Какво имате предвид?
	— Допусках, че човек с такива артистични вкусове вероятно има някакъв интимен живот.
	— Моят интимен живот, както се изразихте, си е моя работа — поясни Седрик е достойнство. — Просто не искам да имам жена, която да чисти, да ми се меси и да командва.
	— Как бих желала да видя къщичката ви! — възкликна Люси. — Би било истинско предизвикателство.
	— Няма да ви се удаде тази възможност.
	— Сигурно.
	Няколко тухли се срутиха от свинарника. Седрик се обърна и погледна в обраслите с коприва руини.
	— Скъпата стара Мадж — каза той. — Спомням си я добре. Свиня с много приятен нрав и плодовита майка. Спомням си, че имаше седемнайсет рожби при последното опрасване. Идвахме тук в слънчевите следобедни часове и чешехме гърба й с пръчка. Страшно й харесваше.
	— Защо се е стигнало дотам, че мястото да изпадне до сегашното си състояние? Причината едва ли е само във войната.
	— Предполагам, че бихте искали да почистите и тук. Каква жена сте! Обичате да се месите във всичко. Вече почти разбирам защо точно вие сте човекът, открил трупа. Не можете да оставите дори един гръко-римски саркофаг на мира.
	Той замълча и после пак продължи:
	— Не, не е само войната. Причината е в баща ми. Между другото, какво мислите за него?
	— Не съм имала много време да правя преценки.
	— Не отбягвайте въпроса. Стиснат е като дявол, а според мен си е и малко луд. Разбира се, мрази всички ни, с изключение може би на Ема. Всичко е заради завещанието на дядо ми.
	Люси го погледна въпросително.
	— Дядо ми беше човек, който направи състояние със собствените си сили. С хрупкавите бисквити и със синкавите сладки — деликатесите за следобедния чай. И тъй като беше предвидлив, рано се ориентира към соленките и сандвичите, така че сега печелим много от коктейлите. Е, дошъл моментът, в който баща ми дал да се разбере, че притежава дух, извисен над бисквитите. Тръгнал да пътува из Италия, на Балканите, най-вече в Гърция, и се докоснал до изкуството. Дядо ми се разсърдил. Решил, че баща ми не е човек на бизнеса, а също и лош ценител на изкуството (бил твърде прав и в двата случая), и оставил всичките си пари на внуците си. Баща ми разполага с доходите до края на живота си, но не може да пипа състоянието. И знаете ли какво направи? Спря да харчи пари. Дойде тук и започна да спестява. Мисля, че досега е натрупал почти толкова голямо състояние, колкото е оставил дядо ми. А в същото време всички ние — Харолд, аз, Алфред и Ема — не сме получили и пени от богатството на дядо. Аз съм художник без пукната пара. Харолд се зае с бизнес и сега е известен човек в Сити — той е този, който притежава усета да прави пари, макар че според някои слухове напоследък имал финансови затруднения. В семейството обикновено наричаме Алфред Фалшивия Алф.
	— Защо?
	— Колко много неща искате да знаете! Отговорът е, че той е черната овца на семейството. Все още не е бил затвора, но се е намирал много близо до него. По време на войната беше в министерството на снабдяването, но го напусна доста неочаквано при съмнителни обстоятелства. После сключи няколко подозрителни сделки за консервирани плодове и имаше неприятности с някакви яйца. Не беше нещо крупно, просто известен брой съмнителни сделки.
	— Не е ли неразумно да разказвате всички тези неща на непознати?
	— Защо? Да не сте агент на полицията?
	— Може и да съм.
	— Не мисля. Вие работехте тук, преди полицията да прояви интерес към нас. Бих казал…
	Той прекъсна, като видя сестра си Ема да излиза през вратата към зеленчуковата градина.
	— Здравей, Ем. Изглеждаш много разтревожена.
	— Наистина съм разтревожена. Искам да говоря с теб, Седрик.
	— Трябва да се връщам в къщата — тактично каза Люси.
	— Не си тръгвайте — настоя Седрик. — На практика убийството почти ви направи член на семейството.
	— Имам доста работа — обясни Люси. — Излязох да набера малко магданоз.
	Тя бързо се запъти към зеленчуковата градина, а Седрик я проследи с поглед.
	— Симпатично момиче — констатира той. — Коя е тя всъщност?
	— О, много е известна — каза Ема. — Превърнала е домакинската работа в нещо като своя специалност. Но да оставим Люси Айлсбароу. Седрик, ужасно съм разтревожена. Полицията очевидно смята, че мъртвата жена е била чужденка, вероятно французойка? Седрик, мислиш ли, че тя би могла да бъде Мартин?
	За момент Седрик я погледна втренчено, без да разбира.
	— Мартин? Но кой, по дяволите… а, имаш предвид Мартин?
	— Да, мислиш ли…
	— Защо трябва да бъде Мартин!
	— Като си помисли човек, онази телеграма беше доста странна. Трябва да е било приблизително по същото време. Дали, в крайна сметка, не е дошла тук и…
	— Глупости, защо Мартин ще дойде тук и ще ходи в големия хамбар? Какво ще търси там? Струва ми се невероятно.
	— Не смяташ ли, че трябваше да кажа на инспектор Бейкън или на другия детектив?
	— Какво да му кажеш?
	— Ами… за Мартин. За писмото.
	— Недей да усложняваш нещата, като си въобразяваш разни неуместни неща, които нямат нищо общо с нас. Във всеки случай, въобще не бях убеден в автентичността на писмото на Мартин.
	— А аз бях.
	— Винаги вярваш на всякакви невъзможни неща преди закуска, момичето ми. Съветът ми към теб е: стой мирно и си дръж устата затворена. Работа на полицията е да идентифицира скъпоценния си труп. Обзалагам се, че Харолд би казал същото.
	— Сигурна съм, че Харолд би постъпил така. А също и Алфред. Но аз се безпокоя, Седрик, наистина се безпокоя. Не знам какво трябва да направя.
	— Нищо — веднага отвърна Седрик. — Дръж си устата затворена, Ема. Не тръгвай сама към бедата — това е моето мото.
	Ема Кракънторп въздъхна. От къщата излезе доктор Куимпър и отвори вратата на очукания си „Остин“. Позабави се, като я видя, после остави колата и се запъти към нея.
	— Ема — каза той, — баща ви е в чудесна форма. Убийството му понася добре. Създава му интерес към живота. Трябва да го препоръчам и на други свои пациенти.
	Ема се усмихна механично. Доктор Куимпър винаги бързо забелязваше реакциите на хората около себе си.
	— Случило ли се е нещо? — попита той. Ема го погледна. Беше започнала да разчита много на любезността и съчувствието на лекаря. Той се беше превърнал в приятел, на когото можеш да се облегнеш, не беше само медицински служител. Преднамерената му грубост не можеше да я заблуди — тя познаваше добротата, скрита зад нея.
	— Да, разтревожена съм — призна Ема.
	— Искате ли да ми кажете? Ако не желаете, недейте.
	— Да. Вече знаете известна част. Въпросът се състои в това, че се чудя какво да правя.
	— Забелязал съм, че преценката ви обикновено е точна. За какво става дума?
	— Може би си спомняте какво ви разказах веднъж за брат си — за този, който бе убит през войната.
	— Имате предвид историята, че се бил оженил или че искал да се жени за някакво френско момиче? Нещо от този род?
	— Да. Почти веднага след като получих онова писмо, той беше убит. Никога не чухме нещо повече за момичето. Всъщност всичко, което знаехме, беше малкото й име. Все чакахме да пише или да дойде, но нищо подобно не се случи. Нямахме никаква вест допреди около месец, точно преди Коледа.
	— Спомням си, че получихте писмо, нали?
	— Да. В него тя пишеше, че се намира в Англия и би искала да дойде да ни види. Всичко беше уредено, но в последния момент изпрати телеграма, че незабавно трябва да се върне във Франция.
	— И после?
	— Полицаите смятат, че убитата жена е била французойка.
	— Така ли? На мен ми приличаше повече на англичанка, но човек наистина трудно може да прецени. Какво ви тревожи тогава? Да не би фактът, че убитата жена би могла да бъде момичето на брат ви?
	— Да.
	— Мисля, че е малко вероятно — заяви доктор Куимпър и добави: — Независимо от това, разбирам как се чувствате.
	— Чудя се дали не трябва да разкажа на полицията за… за всичко. Седрик и останалите твърдят, че не е необходимо. Вие как смятате?
	— Хм — доктор Куимпър сви устни. За момент остана мълчалив, потънал в мисли. После, против волята си, изрече: — Разбира се, много по-просто е да не казвате нищо. Ясно ми е как се чувстват братята ви. И все пак…
	— Какво?
	Куимпър я погледна. В очите му проблесна нежност.
	— Аз бих отишъл и бих им разказал — допълни той. — Ако не го направите, ще продължавате да се тревожите. Познавам ви.
	Ема леко се изчерви.
	— Може би съм глупава.
	— Направете това, което искате, скъпа, а другите от семейството да си гледат работата. Винаги бих подкрепил преценката ви пред тях.


	Глава дванайсета

	I.
	— Момиче! Ей, момиче! Ела тук!
	Люси изненадано обърна глава. Старият господин Кракънторп й махаше настойчиво иззад една отворена врата.
	— Имате ли нужда от мен, господин Кракънторп?
	— Не говори толкова много. Ела тук.
	Люси се подчини на повелителния жест. Старият господин Кракънторп я хвана под ръка, въведе я в стаята и затвори вратата.
	— Искам да ти покажа нещо — каза той.
	Люси се огледа. Намираха се в малка стая, очевидно предназначена за кабинет, но явно доста отдавна неизползвана по предназначение. На бюрото имаше купища прашни вестници, а от ъглите на тавана като гирлянди се спускаха паяжини. Въздухът миришеше на влага и мухъл.
	— Искате ли да почистя тази стая? — попита тя.
	Старият господин Кракънторп усилено заклати отрицателно глава.
	— Не! Държа я заключена. На Ема й се ще да се развърти чук, но аз не й разрешавам. Това е моята стая. Виждаш ли тези камъни? Те са геоложки образци.
	Люси погледна колекцията от тринайсет-четиринайсет скални парчета, някои шлифовани, други — не.
	— Хубави са — любезно каза тя. — Много са интересни.
	— Напълно си права. Интересни са. Ти си интелигентно момиче. Не ги показвам на всеки. Ще ти покажа още някои неща.
	— Много мило от ваша страна, но аз наистина трябва да продължа да си върша работата. Когато в къщата има шест души…
	— Които ще ми изядат ушите… Точно това правят, когато дойдат тук. Ядат. Дори и не предлагат да плащат храната, която изяждат. Кръвопийци! Всички чакат да умра. Е, аз пък още няма да умра — няма да умра, за да им доставя удоволствие. Дори съм по-здрав, отколкото си мисли Ема.
	— Сигурна съм, че е така.
	— Нито пък съм толкова стар. Тя ме изкарва стар човек и се държи с мен като със старец. Ти не мислиш, че съм стар, нали?
	— Не, разбира се — отвърна Люси.
	— Разумно момиче. Погледни.
	Той посочи към голяма избеляла карта, закачена на стената. Люси видя, че тя представляваше родословно дърво. Някои от разклоненията му бяха нанесени толкова фино, че човек трябваше да има лупа, за да ги разчете. Имената на далечните праотци обаче бяха изписани с внушителни главни букви, а върху тях имаше корони.
	— Аз съм с кралски произход — заяви господин Кракънторп. — Това е родословното дърво на майка ми, не на баща ми. Той беше парвеню! Обикновен човек. Не ме обичаше. Винаги съм го превъзхождал. Приличам на майка си — с вроден усет към изкуството и класическата скулптура. Той не намираше нищо в тях, старият глупак. Не помня майка си — починала е, когато съм бил на две години. Последен съм от нейното семейство. Имуществото им било разпродадено заради дългове и тя се омъжила за баща ми. Но я погледни тук — Едуард Изповедника, Етелред Нерешителния… и много други. Още преди да дойдат норманите. Преди норманите — забележително, нали?
	— Да, наистина.
	— Сега ще ти покажа нещо друго — той я поведе през стаята към някакъв тъмен дъбов шкаф.
	Доста притеснена, Люси осъзнаваше силата на пръстите, сграбчили ръката й. Този ден господин Кракънторп положително не се чувстваше ни най-малко немощен.
	— Виждаш ли го? Докаран е от Лъшингтън — родното място на майчиния ми род. В стил от времето на кралица Елизабет Първа. Нужни са четирима души, за да го преместят. Не знаеш какво държа вътре, нали? Искаш ли да ти покажа?
	— Да — учтиво отвърна Люси.
	— Не си ли любопитна? Всички жени са любопитни.
	Той извади ключ от джоба си и отвори долната врата.
	— Погледни, моето момиче. Знаеш ли какво има тук?
	Показа й малък цилиндър, увит в хартия, която издърпа от единия край. Върху дланта му се изсипаха златни монети.
	— Погледни ги, млада госпожице. Погледни ги, подръж ги, пипни ги. Знаеш ли какво представляват? Обзалагам се, че не знаеш. Прекалено млада си. Златни лири. Хубави златни лири. Парите, които използвахме, преди всичките тези книжни късчета да дойдат на мода. Струват много повече от глупавите хартийки. Събирам ги много отдавна. Имам и други неща в касата. Много скъпоценности са прибрани тук. Всичко е готово за бъдещето. Ема не знае — никой не знае. Това е нашата тайна, разбираш ли, момиче? Знаеш ли защо ти разказвам и показвам тези работи?
	— Защо?
	— Защото не искам да мислиш, че съм един свършен болен стар човек. В мен има още много хляб. Жена ми почина отдавна. Винаги обичаше да се противопоставя на всичко. Не харесваше имената, които дадох на децата — хубави саксонски имена. Не проявяваше никакъв интерес към родословното дърво. Никога не обръщах внимание на думите й — беше потиснато същество и непрекъснато отстъпваше. Ето, ти си енергично момиче — наистина много приятно момиче. Ще ти дам един съвет — не се захващай с млад мъж. Младите мъже са глупаци! Искаш ли да се погрижиш за бъдещето си? Ще чакаш… — пръстите му стиснаха ръката на Люси и той се наведе към ухото й. — Няма да кажа нищо повече. Чакай. Тези наивни глупаци си мислят, че скоро ще умра. Но аз няма да умра. Не бива да се изненадваш, ако надживея мнозина от тях. И тогава ще видим. Седрик и Алфред не са женени. Ема… Ема вече никога няма да се омъжи. Тя харесва малко Куимпър, но той никога няма да помисли да се ожени за нея. Разбира се, трябва да се има предвид и Алегзандър. Да, имаме и Алегзандър… Но знаеш ли, аз харесвам Алегзандър… Да, доста странно. Аз харесвам Алегзандър.
	Той замълча за момент, като се мръщеше, после продължи:
	— Е, момиче, какво ще кажеш? Какво ще кажеш, а?
	— Госпожице Айлсбароу…
	Гласът на Ема се чу слабо през затворената врата на кабинета. Люси с благодарност се възползва от тази възможност.
	— Госпожица Кракънторп ме вика. Трябва да вървя. Благодаря много за всичко, което ми показахте.
	— Не забравяй… нашата тайна…
	— Няма да забравя — отвърна Люси и забърза към вестибюла, без да е съвсем сигурна дали току-що не беше получила завоалирано предложение за женитба.


	II.
	Дърмът Крадък седеше на бюрото в кабинета си в Скотланд Ярд. Беше се отпуснал настрани и разговаряше по телефона, като държеше слушалката с ръка, опрял лакът на масата. Говореше на френски — език, който владееше доста добре.
	— Беше просто едно предположение, нали разбираш — каза той.
	— Но е доста вероятно — отвърна гласът от другата страна на линията, от префектурата в Париж.
	— Вече започнах разследване сред тези кръгове. Моят агент ми съобщи две-три възможности. Ако нямат семейство или любовник, тези жени много лесно изчезват и никой не се интересува от тях. Дали са заминали на турне, или се е появил някой нов мъж — не е работа на никого. За съжаление трудно е да бъде разпозната (от когото и да е) на снимката, която ми изпращаш. Удушаването е акт, който съвсем не подобрява външния вид. Но не може да се направи нищо. Сега отивам да се запозная с последните доклади на моите хора по този въпрос. Възможно е да има нещо. Au revoir, mon cher*.
	[* Довиждане, драги (фр.) — Б.пр.]
	Докато Крадък любезно се сбогуваше, на бюрото пред него бе поставено листче. На него пишеше:

	Госпожица Ема Кракънторп.
	Иска среща с инспектор Крадък.
	Във връзка със случая в Ръдърфорд Хол.

	Той постави слушалката и каза на полицая:
	— Доведете госпожица Кракънторп.
	Докато чакаше, се облегна на стола, размишлявайки. Значи не беше сгрешил — имаше нещо, което Ема Кракънторп знаеше. Може би не особено важно, но все пак нещо. И беше решила да му го каже.
	Когато Ема влезе, той се изправи. Ръкуваха се, настани я да седне и й предложи цигара, но тя отказа. Последва кратка пауза. Опитва се, помисли си Крадък, да намери точните думи. Той се наведе напред.
	— Дойдохте да ми кажете нещо, нали, госпожице Кракънторп? Мога ли да ви помогна? Вие се тревожите за нещо, нали? Вероятно за нещо дребно, като мислите, че сигурно няма нищо общо със случая, но от друга страна, би могло да бъде свързано с него. Дошли сте тук, за да ми разкажете, нали? Може би се отнася за самоличността на мъртвата жена. Смятате, че знаете коя е тя?
	— Не, не съвсем. Наистина мисля, че е невероятно, но…
	— Но съществува някаква възможност, която ви безпокои. По-добре ми разкажете, защото може да сме в състояние да ви успокоим.
	Преди да проговори, Ема помълча за момент. После каза:
	— Вие се запознахте с трима от братята ми. Имах още един — Едмънд, който бе убит по време на войната. Малко преди да го убият, ми писа от Франция.
	Тя отвори чантата си и извади оттам овехтяло, с избелели букви писмо. Прочете го:

	Надявам се, Еми, че за теб няма да бъде шок. Ще се женя — за французойка. Всичко стана много внезапно, но знам, че ще харесаш Мартин и ще се погрижиш за нея, ако нещо се случи с мен. В следващото си писмо ще ти пиша повече подробности, а тогава ще съм семеен човек. Ще го съобщиш внимателно на стария, нали? Това ще сложи край на всичките му надежди.

	Инспектор Крадък протегна ръка. Ема се поколеба, после му подаде писмото. Тя продължи, като говореше бързо:
	— Два дни след като получих писмото, пристигна телеграма, в която се казваше, че Едмънд е изчезнал и се предполага, че е убит. По-късно бе съобщено със сигурност, че е убит. Беше точно преди Дюнкерк — смутни времена. Доколкото успях да установя, нямаше армейски архив, откъдето да се разбере, че се е оженил. Но, както вече ви казах, времената бяха смутни. Момичето въобще не се обади. След войната се опитах да направя някои проучвания, но знаех само собственото й име. Тази част на Франция бе окупирана от германците и беше трудно да се открие нещо, след като не знаех дори и фамилното й име. В крайна сметка реших, че женитбата въобще не се е състояла и че вероятно момичето се е оженило за някого другиго преди края на войната или и то е било убито.
	Инспектор Крадък кимна. Ема продължи:
	— Можете да си представите изненадата ми, когато преди около месец получих писмо, подписано „Мартин Кракънторп“.
	— У вас ли е?
	Ема го извади от чантата си и му го подаде. Крадък го прочете с интерес. Писмото беше написано с полегат почерк на френски — почерк на образован човек.

	Скъпа мадмоазел,
	Надявам се да не бъдете шокирана, когато получите писмото ми. Дори не знам дали брат ви Едмънд ви е съобщил, че сме се оженили. Казваше, че смята да го направи. Убиха го само няколко дни след нашата женитба, а по същото време германците окупираха селото ни. След като свърши войната, реших да не ви се обаждам, нито да ви търся, макар че Едмънд ми бе казал да постъпя така. Тогава бях започнала нов живот и това не беше необходимо. Сега обаче нещата се промениха. Пиша ви писмо заради сина си. Той е син и на брат ви, а аз повече не мога да му осигурявам условията за живот, които трябва да има. Пристигам в Англия в началото на следващата седмица. Бихте ли ме уведомили дали мога да дойда и да се видя с вас? Адресът ми е „Елвърс Кресънт 126“ №10.
	Още веднъж се надявам, че не съм ви шокирала много.
	Уверявам ви в най-добрите си чувства:
	Мартин Кракънторп

	За миг Крадък остана смълчан. Препрочете писмото, преди да й го върне.
	— Какво направихте, когато получихте писмото, госпожице Кракънторп?
	— Тогава ми беше на гости зет ми Брайън Истли и аз говорих с него по този въпрос. После позвъних на брат си Харолд в Лондон, за да се консултирам с него. Харолд беше доста скептично настроен и ме предупреди да бъда особено предпазлива. „Трябва — каза той — да проучим внимателно тази жена“.
	Ема замълча за секунда, а после отново продължи:
	— Да постъпим така, разбира се, беше просто проява на здрав разум и аз се съгласих. Но ако това момиче — тази жена — наистина беше Мартин, за която ми беше писал Едмънд, чувствах, че сме длъжни да я посрещнем както трябва. Писах на адреса, който тя беше посочила в писмото си, и я поканих да дойде в Ръдърфорд Хол, за да се видим. След няколко дни получих телеграма от Лондон със следното съдържание: „Много съжалявам, но най-неочаквано се наложи да се върна във Франция. Мартин“. Не последва писмо, нито някакви други новини.
	— Кога се случи всичко това?
	Ема се намръщи.
	— Беше малко преди Коледа. Сигурна съм, защото имах намерение да й предложа да прекара празниците с нас, макар че баща ми не искаше и да чуе за подобно нещо. Затова й писах да дойде през уикенда след Коледа, докато семейството беше още тук. Телеграмата, в която казваше, че се връща във Франция, пристигна, мисля, само няколко дни преди Коледа.
	— И вие смятате, че жената, чието тяло бе открито в саркофага, може да е тази Мартин?
	— Не, разбира се. Когато обаче казахте, че тя вероятно е била чужденка, не можех да не се зачудя… дали все пак…
	Гласът й заглъхна.
	Крадък заговори бързо и уверено:
	— Постъпихте съвсем правилно, като ми разказахте всичко. Ние ще го обсъдим. Според мен е почти сигурно, че жената, която ви е писала, наистина се е върнала във Франция и сега се намира там жива и здрава. От друга страна, има известно съвпадение в датите и вие самата сте го установили. Както чухте по време на предварителното следствие, според заключението на съдебния лекар смъртта на жената трябва да е настъпила преди около три-четири седмици. И така, не се безпокойте, госпожице Кракънторп, просто оставете всичко на нас — добави небрежно той. — Консултирали сте се с господин Харолд Кракънторп. А с баща си и с останалите си братя?
	— Разбира се, трябваше да кажа на баща си. Той страшно се развълнува — усмихна се тя едва забележимо. — Беше убеден, че работата е нагласена, с цел да се изкопчат пари от нас. Баща ми е особено чувствителен по въпроса за парите. Убеден е или се прави, че е много беден, и смята, че трябва да пести всяко пени. Мисля, че подобни мании обземат понякога възрастните хора. Разбира се, това не е вярно, той има висок доход и всъщност не харчи дори една четвърт от него — или по-точно не харчеше, докато не въведоха високия данък общ доход. Положително има солидни спестявания.
	Тя замълча, а после продължи:
	— Казах и на другите си двама братя. Алфред, изглежда, прие всичко като шега, макар той също да мислеше, че почти сигурно става дума за мошеничество. Седрик просто не прояви интерес, той е склонен към егоизъм. Възнамерявахме да приемем Мартин и да помолим господин Уимборн, нашия адвокат, също да дойде.
	— Какво мисли господин Уимборн за писмото?
	— Не успяхме да обсъдим въпроса с него. Тъкмо смятахме да го направим, когато пристигна телеграмата от Мартин.
	— Не предприехте ли някакви по-нататъшни действия?
	— Писах на адреса в Лондон и отбелязах върху плика: „Моля, препратете писмото“, но не получих никакъв отговор.
	— Хм… Доста любопитна работа…
	Той я погледна съсредоточено.
	— Какво мислите вие самата за това?
	— Не знам какво да мисля.
	— Как реагирахте в момента? Смятахте ли, че писмото е истинско, или бяхте съгласна с баща си и с братята си? А зет ви? Между другото, какво мислеше той?
	— О, Брайън смяташе, че писмото е истинско.
	— А вие?
	— Аз… Не бях сигурна.
	— И как се чувствахте, предполагайки, че момичето действително е било вдовицата на брат ви Едмънд?
	Чертите на Ема се смекчиха.
	— Много обичах Едмънд. Той беше любимият ми брат. Струваше ми се, че при тези обстоятелства момиче като Мартин би изпратило точно такова писмо. Ходът на описаните събития изглеждаше напълно естествен. Приех, че до края на войната тя или се е омъжила отново, или е живяла с някой мъж, който се е грижел за нея и за детето. После вероятно този мъж е починал или я е изоставил и на нея й се е сторило съвсем редно да се обърне към семейството на Едмънд, както самият той е настоявал. На мен писмото ми изглеждаше истинско и естествено, но Харолд изтъкна, че ако е било написано от някой мошеник, това ще е някаква жена, която познава Мартин и знае всички факти, за да може да съчини едно напълно правдоподобно писмо. Трябваше да призная, че той имаше право, но въпреки всичко…
	Тя млъкна.
	— Искали сте писмото да е истинско? — внимателно запита Крадък.
	Ема го погледна с благодарност.
	— Да, исках да е истинско. Толкова бих се радвала, ако Едмънд имаше син.
	Крадък кимна.
	— Както казахте, на пръв поглед писмото изглежда напълно автентично. Изненадващо е продължението — фактът, че Мартин Кракънторп внезапно е заминала за Париж и оттогава не ви се е обадила. Вие сте й отговорили любезно, били сте готова да я посрещнете. Ако приемем, че тя е била истинската Мартин Кракънторп, защо не ви е писала отново, дори и да е трябвало да се върне във Франция? Разбира се, ако става дума за мошеник, обяснението е по-просто. Помислих си, че вероятно сте се консултирали с господин Уимборн и той е предприел разследвания, които са изплашили жената. Както обаче разбирам, случаят не е такъв. Все още остава вероятността някой от братята ви да е направил нещо подобно. Възможно е въпросната Мартин да има минало, което е по-добре да не се разследва. Може да е решила, че ще има работа само с любещата сестра на Едмънд, а не с практични и подозрителни бизнесмени. Навярно се е надявала, че без да й бъдат задавани много въпроси, ще получи известна сума от вас заради детето (което сега едва ли вече е дете, а най-вероятно петнайсет-шестнайсетгодишно момче). А всъщност е разбрала, че ще й се наложи да се сблъска с нещо съвършено различно. В крайна сметка, предполагам, че биха възникнали сериозни усложнения от правно естество. Ако Едмънд Кракънторп има син, роден от законен брак, той ще бъде един от наследниците на бащиното ви имение.
	Ема кимна.
	— Нещо повече. От всичко, което ми беше казано, излиза, че когато му дойде времето, той ще наследи Ръдърфорд Хол и земята около него, превърнала се в твърде ценен терен за строеж.
	Ема погледна малко сепнато.
	— Да, не бях помислила за тези неща.
	— Е, аз на ваше място не бих се тревожил — каза инспектор Крадък. — Направихте много добре, че дойдохте да ми разкажете за това. Ще направя разследвания, но ми се струва твърде вероятно да няма никаква връзка между жената, написала писмото (и която навярно се е опитвала да спечели пари чрез мошеничество), и жената, чието тяло бе намерено в саркофага.
	Ема се изправи с въздишка на облекчение.
	— Толкова се радвам, че ви разказах всичко. Бяхте много любезен.
	Крадък я придружи до вратата. После се обади на сержант Уедъръл.
	— Боб, имам работа за теб. Иди на „Елвърс Кресънт 126“ № 10. Вземи със себе си снимка на мъртвата от Ръдърфорд Хол. Виж какво можеш да разбереш за жена на име Кракънторп — госпожа Мартин Кракънторп, която или е живяла там, или се е отбивала на този адрес да получава писма, за времето от, да кажем, от 15 декември до края на месеца.
	— Слушам, сър.
	Крадък се зае с разни други неща, които го очакваха върху бюрото му. Следобед отиде да се срещне със свой приятел — театрален агент. Разследванията му не дадоха резултат.
	По-късно същия ден, когато се върна в кабинета си, намери върху бюрото си телеграма от Париж:

	Подробностите, които съобщаваш, може би се отнасят за Ана Стравинска от балет „Марицки“. Предлагам да дойдеш.
	Десен, Префектурата

	Крадък въздъхна дълбоко с облекчение и челото му се отпусна. Най-после. Толкова, помисли си той, по въпроса за Мартин Кракънторп… Реши да вземе нощния ферибот за Париж.


	Глава тринайсета

	— Колко мило от ваша страна, че ме поканихте на чай — каза госпожица Марпъл на Ема Кракънторп.
	Тя беше много мека и пухкава — въплъщение на приятна възрастна дама. Усмихваше се, оглеждайки се, на Харолд Кракънторп, облечен в елегантен тъмен костюм, на Алфред, който с чаровна усмивка й предлагаше сандвичи, на Седрик, застанал до камината в протрито вълнено сако, сърдит на останалите членове от семейството.
	— Много се радвам, че можахте да дойдете — учтиво отговори Ема.
	Нямаше и следа от намек за сцената, разиграла се след обеда същия ден, когато Ема възкликна:
	— Божичко, съвсем забравих! Казах на госпожица Айлсбароу, че днес може да доведе старата си леля на чай.
	— Отложи посещението — грубо заяви Харолд. — Все още има много неща, за които трябва да говорим. Нямаме нужда от непознати в къщата.
	— Нека пие чай с момичето в кухнята или някъде другаде — добави Алфред.
	— О, не, не мога да постъпя така — противопостави се твърдо Ема. — Ще бъде прекалено невъзпитано.
	— Нека да дойде — намеси се Седрик. — Можем да я поразпитаме малко за прекрасната Люси. Трябва да ви кажа, че бих искал да науча нещо повече за момичето. Не съм сигурен, че мога да й се доверя. Прекалено е интелигентна.
	— Има много солидни връзки — отбеляза Харолд. — Поставих си за цел да проверя. Човек трябва да бъде сигурен, като се има предвид къде си пъха носа и как намери трупа.
	— Само ако знаехме коя е тази проклета жена — каза Алфред.
	Харолд сърдито добави:
	— Искам да ти кажа, Ема, че изглежда съвсем си си загубила ума, след като си отишла в полицията и си изказала предположение, че убитата жена би могла да бъде френската приятелка на Едмънд. Така те ще мислят, че тя е дошла тук и вероятно някой от нас я е убил.
	— О, не, Харолд, не преувеличавай.
	— Харолд е напълно прав — заяви Алфред.
	— Не разбирам какво ти е влязло в главата. Имам чувството, че където и да ида, ме преследват цивилни полицаи.
	— Казах й да не го прави — намеси се Седрик. — Тогава Куимпър я подкрепи.
	— Това не е негова работа — сърдито отбеляза Харолд. — Да си гледа хапчетата и праховете, а и „националното здравеопазване“.
	— Хайде, спрете да се карате — уморено каза Ема. — Наистина се радвам, че тази стара госпожица… как й беше името… ще дойде за чая. За всички нас ще бъде добре да има някой външен човек тук, за да не обсъждаме едни и същи неща отново и отново. Трябва да ида да се пооправя малко.
	Тя излезе от стаята.
	— Тази Люси Айлсбароу… — започна Харолд и спря. — Както казва Седрик, странно е, че е влязла в хамбара и е отворила онзи саркофаг — действие, подобаващо на един Херкулес. Вероятно ще трябва да предприемем нещо. Държанието й по време на обеда беше доста враждебно…
	— Остави я на мен — отвърна му Алфред. — Скоро ще разбера дали преследва нещо.
	— Искам да кажа, защо ще отваря саркофага?
	— Може би, в крайна сметка, тя не е Люси Айлсбароу — предположи Седрик.
	— Но какъв смисъл би имало… — Харолд изглеждаше съвсем объркан. — О, по дяволите!
	Спогледаха се с разтревожени лица.
	— А сега и тази противна стара жена, която идва на чай. Точно когато искаме да помислим.
	— Ще обсъдим нещата довечера — каза Алфред. — Междувременно ще разпитаме подробно старата леля за Люси.
	И така, госпожица Марпъл беше доведена, както си му е редът, от Люси и настанена до камината, а сега се усмихваше на Алфред, докато той й подаваше сандвичи, с одобрението, което винаги проявяваше към всеки симпатичен мъж.
	— Много благодаря… Мога ли да попитам… О, яйце или сардина! Да, ще ми хареса. Боя се, че винаги съм малко лакома по време на чая. Когато човек почне да остарява, знаете ли… А вечер, разбира се, само лека храна… Трябва да внимавам.
	Тя се обърна отново към домакинята:
	— Колко хубава къща имате! С толкова красиви неща. А бронзовите предмети ми напомнят за онези, които баща ми беше донесъл от изложението в Париж. Наистина ли дядо ви ги е купувал? В класически стил са, нали? Много са красиви. Колко е хубаво, че братята ви са тук заедно с вас. Семействата толкова често се разпръсват — в Индия, макар и да мисля, че времето на тази страна вече отмина, и в Африка — по западното крайбрежие, а климатът там е ужасен.
	— Двама от братята ми живеят в Лондон.
	— Това е много хубаво за вас.
	— Брат ми Седрик обаче е художник и живее в Ибиса — един от Балеарските острови.
	— Художниците обичат много островите, нали? — отбеляза госпожица Марпъл. — Шопен — беше в Майорка, нали? Но той беше композитор. Всъщност имам предвид Гоген. Тъжен живот, изглежда пропилян. Самата аз никога не съм се интересувала от картини на туземки и макар и да знам, че много го ценят, никога не ми е харесвал този жълтеникавокафяв цвят на горчица. Човек наистина доста се дразни, когато гледа картините му.
	Тя огледа Седрик с малко неодобрително изражение.
	— Разкажете ни за Люси като малка, госпожице Марпъл — помоли Седрик.
	Тя му се усмихна възторжено.
	— Люси винаги е била толкова умна. Да, наистина е така. Не ме прекъсвай, мила… Забележителна по аритметика. Ааа, спомням си веднъж, когато месарят ми поиска повече за говеждата плешка…
	Госпожица Марпъл започна ентусиазирано със спомени от детството на Люси, а после продължи със случки от собствения си живот на село.
	Потокът на излиянията й беше прекъснат от появата на Брайън и момчетата, доста измокрени и изпоцапани в резултат на ентусиазираното си търсене на улики. Чаят беше сервиран, а заедно с него пристигна и доктор Куимпър, който леко повдигна вежди, оглеждайки се, след като бе представен на старата дама.
	— Надявам се, че баща ви не се чувства неразположен, Ема?
	— О, не, беше само малко уморен следобед…
	— Предполагам, че избягва посетители — каза госпожица Марпъл с дяволита усмивка. — Колко добре си спомням собствения си мил баща: „Много ли гостенки ще идват? — подхвърляше на майка ми. — Донеси ми чая в кабинета“. Беше много невъзпитано от негова страна.
	— Моля ви, не си мислете… — започна Ема, но Седрик я прекъсна:
	— Чаят винаги се пие в кабинета, когато пристигнат скъпите му синове. От психологическа гледна точка би могло да се очаква, така ли е, докторе?
	Доктор Куимпър, който лакомо поглъщаше сандвичи и кейк с искрената признателност на човек, отделящ прекалено малко време за хранене, отвърна:
	— Психологията би се чувствала най-добре, ако бъде оставена на психолозите. Бедата е там, че днес всеки е любител психолог. Моите пациенти ми казват от какви комплекси и неврози страдат, без да ми дадат възможност аз да определя. Благодаря, Ема, искам още една чаша. Днес нямах време за обед.
	— Винаги съм си мислила, че животът на лекаря е изключително благороден и самопожертвувателен — отбеляза госпожица Марпъл.
	— Щом е така, едва ли познавате много лекари — отвърна доктор Куимпър. — Наричат ги кръвопийци, и то често е пълно право! Във всеки случай, сега наистина ни плащат, държавата се грижи за това. Вече не изпращаме сметки, за които знаем, че никога няма да бъдат платени. Бедата е там, че пациентите искат да получат всичко, което могат, от правителството, и в резултат става следното: ако малката Джени се закашля два пъти през нощта или малкият Томи изяде няколко зелени ябълки, бедният доктор трябва да излиза посред нощ. Ето как стоят нещата! Превъзходен кейк, Ема. Колко добра готвачка сте!
	— Кейкът не е мой, а на госпожица Айлсбароу.
	— Вие съвсем не ги правите по-лоши — отвърна доктор Куимпър, показвайки лоялността си към Ема.
	— Ще дойдете ли да видите татко?
	Тя стана, а докторът я последва. Госпожица Марпъл ги наблюдаваше, докато излизаха от стаята.
	— Виждам, че госпожица Кракънторп е много предана дъщеря — констатира тя.
	— Самият аз не мога да си представя как понася стария — заяви искрено Седрик.
	— Тя има много уютен дом тук, а татко е силно привързан към нея — бързо отвърна Харолд.
	— Ема си е много добре — добави Седрик. — Родена е да бъде стара мома.
	В очите на госпожица Марпъл си появи леко пламъче, когато каза:
	— О, така ли мислите?
	Харолд отвърна бързо:
	— Брат ми не употреби израза „стара мома“ в пренебрежителен смисъл, госпожице Марпъл.
	— О, не съм се засегнала! — възкликна госпожица Марпъл. — Просто се чудех дали е прав. Самата аз не бих казала, че госпожица Кракънторп ще остане стара мома. Мисля, че е от онзи тип жени, които се омъжват по-късно, но бракът им е успешен.
	— Няма голяма вероятност, след като живее тук — отбеляза Седрик. — Не се вижда с никого, за когото би могла да се омъжи.
	Пламъчето в очите на госпожица Марпъл стана още по-изразено.
	— Навсякъде има свещеници… и лекари.
	Погледът й, благ и закачлив, преминаваше от един към друг.
	Ясно беше, че им бе подсказала нещо, за което досега не се бяха сетили и което не им беше особено приятно. Докато се изправяше, госпожица Марпъл изпусна няколко малки вълнени шалчета и чантата си.
	Тримата братя проявиха особено усърдие, вдигайки от земята вещите й.
	— Толкова мило от ваша страна — произнесе с тънък глас госпожица Марпъл. — О, и малкото ми синьо шалче. Да, както казах, беше много мило, че ме поканихте тук. Разбирате ли, опитвах се да си представя как точно изглежда вашият дом, за да мога да виждам мислено скъпата Люси, когато работи.
	— Отлични домашни условия… плюс едно убийство.
	— Седрик! — гласът на Харолд беше сърдит.
	Госпожица Марпъл се усмихна на Седрик.
	— Знаете ли за кого ми напомняте? За младия Томас Ид — сина на управителя на нашата банка. Винаги готов да шокира хората. Разбира се, това не вървеше в тези кръгове и той замина за Западна Индия… Върна се вкъщи, когато баща му почина, и наследи доста пари. За него беше добре. Винаги по-лесно харчеше парите, отколкото ги печелеше.
	И Люси изпрати госпожица Марпъл до къщата, в която беше отседнала. На връщане, точно когато се канеше да завие по задната алея, от тъмнината се показа някаква фигура и застана пред светлините на фаровете. Човекът вдигна ръка и Люси разпозна Алфред Кракънторп.
	— Така е по-добре — отбеляза той, докато влизаше в колата. — Бррр, студено! Помислих си, че имам нужда от хубава ободрителна разходка. Но се оказа, че не съм прав. Благополучно ли отведохте старата дама вкъщи?
	— Да. Гостуването й хареса много.
	— Беше очевидно. Странно, старите дами проявяват интерес към всякакво общество, колкото и да е скучно то. А всъщност нищо не би могло да бъде по-скучно от Ръдърфорд Хол. Тук мога да издържа най-много два дни. Чудя се как го понасяте, Люси? Нямате нищо против да ви наричам Люси, нали?
	— Съвсем не. На мен не ми е скучно. Но аз, разбира се, не съм тук за постоянно.
	— Наблюдавах ви… Вие сте умно момиче, Люси, Твърде умно, за да си губи времето да готви и да чисти.
	— Благодаря, но предпочитам готвенето и чистенето пред бюрото в канцелария.
	— Аз също бих предпочел това. Но има и други начини да се живее. Бихте могли да сте на свободна практика.
	— Аз съм.
	— Не по този начин. Имам предвид да работите за себе си, да използвате умствените си способности, за да се преборите с…
	— С какво?
	— Със силните на деня. С глупавите, педантични правила и устави, които в днешно време спъват всеки от нас. Интересното е, че винаги има вратичка, ако си достатъчно умен, за да я намериш. А вие сте умна. Хайде, кажете, харесва ли ви идеята?
	— Може би.
	Люси вкара ловко колата в двора с конюшните.
	— Не искате ли да се заемете с нещо подобно?
	— Дайте ми повече информация.
	— Честно казано, мило момиче, бих могъл да ви използвам. Държанието ви е безценно — внушава доверие.
	— Да не би да искате да ви помагам да продавате златни кюлчета?
	— Не е толкова рисковано. Само леко заобикаляне на закона, нищо повече — ръката му се плъзна нагоре към рамото й. — Вие сте страшно привлекателно момиче, Люси. Бих искал да ми станете партньор.
	— Поласкана съм.
	— Искате да кажете „няма да стане“? Помислете си. Помислете си за радостта. За удоволствието, което ще изпитате, когато надхитрите всички онези сериозни хора. Бедата е там, че човек се нуждае от капитал.
	— Боя се, че нямам такъв.
	— О, не го възприемайте като намек. Скоро аз ще притежавам капитал. Моят почитаем баща няма да живее вечно, стиснат стар злобар. Когато пукне, ще получа пари. Какво ще кажете, Люси?
	— Какви са условията?
	— Брак, ако ви хареса. Жените го обичат, колкото свободомислещи и независими да са. Освен това омъжените жени не могат да бъдат принудени да свидетелстват против съпрузите си.
	— Не звучи особено ласкаво.
	— Я стига, Люси. Не разбирате ли, че съм хлътнал по вас?
	За своя изненада Люси усети, че той я привлича по странен начин. У Алфред имаше някакъв чар, дължащ се вероятно на чисто животинския му магнетизъм. Тя се засмя и се изплъзна от обгръщащата я ръка.
	— Няма време за флиртове. Трябва да мисля за вечерята.
	— Ето пак! Е, вие наистина сте добра готвачка. Какво ще има за вечеря?
	— Почакайте и ще видите! По-лош сте и от момчетата.
	Те влязоха в къщата и Люси забърза към кухнята.
	Беше доста изненадана, когато Харолд Кракънторп прекъсна заниманията й.
	— Госпожице Айлсбароу, може ли да говоря за момент с вас?
	— По-късно става ли, господин Кракънторп? Доста съм закъсняла.
	— Разбира се, разбира се. Може ли след вечеря?
	— Да, добре.
	Вечерята бе сервирана навреме и оценена както подобава. Люси приключи с миенето на чиниите и влезе във вестибюла, където я чакаше Харолд Кракънторп.
	— Какво има, господин Кракънторп?
	— Да влезем ли тук? — той тръгна към всекидневната и после затвори вратата след Люси.
	— Утре рано сутринта си тръгвам — обясни той, — но искам да ви кажа колко съм поразен от способностите ви.
	— Благодаря — отговори Люси, леко изненадана.
	— Смятам, че тук прахосвате таланта си — определено го прахосвате.
	— Сериозно? Аз не мисля така.
	„Във всеки случай, той не може да поиска да се оженя за него — помисли си Люси. — Вече си има жена“.
	— След като бяхте така любезна да ни помогнете в тази криза, предлагам да ми се обадите в Лондон. Ако ми обещаете, че ще позвъните, за да ми определите среща, ще предупредя секретарката си. Истината е, че бихме могли да използваме човек с вашите способности във фирмата. Ще обсъдим подробно в каква област най-успешно може да бъде ангажиран вашият талант. Госпожице Айлсбароу, аз действително съм в състояние да ви предложа много добра заплата с блестящи перспективи. Мисля, че ще бъдете приятно изненадана.
	Усмивката му беше великодушна. Люси отвърна скромно:
	— Благодаря, господин Кракънторп. Ще си помисля по въпроса.
	— Не чакайте прекалено дълго. Една млада жена не трябва да пропуска такива възможности, ако иска да преуспее в живота.
	Зъбите му отново проблеснаха.
	— Лека нощ, госпожице Айлсбароу, приятни сънища.
	„Дааа — каза си Люси, — дааа… всичко това е много интересно“.
	Когато отиваше да си легне, срещна Седрик по стълбите.
	— Люси, може ли да ви кажа нещо?
	— Да не би да искате да ви стана жена и да дойда в Ибиса, за да се грижа за вас?
	Седрик изглеждаше много изненадан и леко разтревожен.
	— Никога не съм мислил за подобно нещо.
	— Извинявайте, грешката е моя.
	— Просто исках да знам дали има разписание в къщата.
	— А, така ли? Да, има, на масата във вестибюла е.
	— Знаете ли — с укор отбеляза Седрик, — не трябва да си мислите, че всеки иска да се ожени за вас. Вие сте доста симпатично момиче, но не чак толкова. Хората казват: започваш постепенно да се харесваш и ставаш по-лош. Всъщност вие сте последното момиче на земята, за което бих се оженил. Последното.
	— Наистина ли? — попита Люси. — Не трябва обаче да ми го натяквате. Може би предпочитате да ви стана мащеха?
	— Какво искате да кажете? — изгледа я слисано Седрик.
	— Това, което чухте — отвърна Люси, после отиде в стаята си и затвори вратата.


	Глава четиринайсета

	I.
	Дърмът Крадък поддържаше приятелски взаимоотношения с Арман Десен от парижката префектура. Двамата се бяха срещали служебно при един-два случая и се разбираха добре. Тъй като Крадък говореше гладко френски, по-голямата част от разговора се водеше на този език.
	— Това е само хипотеза — предупреди го Десен. — Имам снимка на балетния ансамбъл. Ето я, четвъртата отляво. Говори ли ти нещо?
	Инспектор Крадък отвърна, че всъщност нищо не му говори. Не е лесно да се разпознае една удушена млада жена, а и на снимката въпросните млади жени бяха силно гримирани и носеха странни украшения за глава като птичи пера.
	— Би могла да бъде и тя — отбеляза той. — Не мога да кажа със сигурност. Коя е? Какво знаеш за нея?
	— Малко повече от нищо — отвърна весело Десен. — Виждаш ли, тя не е играла централни роли. Нито пък балет „Марицки“ е особено известен. Дава представления в театри в предградията и ходи на турнета — няма големи имена, няма звезди, нито пък прочути балерини. Ще те заведа обаче да се срещнеш с мадам Жоале, която го ръководи.
	Мадам Жоале беше енергична, делова французойка с проницателен поглед, малки мустачки и огромно количество мастна тъкан.
	— Не обичам полицаите! — погледна ги намръщено тя, без да скрива, че визитата не й харесва. — Винаги когато могат, те ми създават неприятности.
	— Не, мадам, не трябва да говорите така — заяви Десен, който беше висок, слаб, меланхоличен човек. — Кога съм ви причинявал неприятности?
	— Заради оная малка глупачка, която пи карболова киселина — незабавно отговори мадам Жоале. — И то само защото се беше влюбила в диригента на оркестъра, който не се интересува от жени и има слабост към други неща. Превърнахте го в сензация, което не е хубаво за моя чудесен балет.
	— Точно обратното, направихте страхотен удар — заяви Десен. — А и оттогава изминаха три години. Не бива да таите злоба. Сега за това момиче — Ана Стравинска.
	— Добре, какво ви интересува за нея? — въпросът на Мадам беше предпазлив.
	— Рускиня ли е? — попита инспектор Крадък.
	— Не, разбира се. Искате да кажете, заради името? Всички тези момичета си избират подобни имена. Тя не беше важна, не беше изключителна танцьорка, нито пък особено красива. Elle etait assez bien, c’est tout*. Танцуваше достатъчно добре за групови, но не и за солови изпълнения.
	[* Тя беше добра, това е всичко (фр.) — Б.пр.]
	— Французойка ли беше?
	— Вероятно. Имаше френски паспорт. Веднъж обаче ми каза, че съпругът й е англичанин.
	— Казала ви е, че съпругът й е англичанин? Жив… или мъртъв?
	Мадам Жоале сви рамене.
	— Умрял е или я е напуснал. Откъде да знам кое точно от двете? Тези момичета — те винаги имат неприятности с мъжете.
	— Кога я видяхте за последен път?
	— Заминахме с балета за шест седмици за Лондон. Играхме в Торки, Борнмът, Истбърн, на още едно място, което не си спомням, и в Хамърсмит. После се върнахме във Франция, но Ана не си дойде с нас. Само изпрати известие, че напуска балета и че ще живее със семейството на съпруга си — някакви такива глупости. Аз самата не мисля, че е вярно. По-вероятно е да е срещнала някой мъж, разбирате ли?
	Инспектор Крадък кимна. Доколкото схвана, никой не можеше да разубеди мадам Жоале, че това е причината.
	— За мен не е никаква загуба. Не ме интересува. Мога да намеря не по-лоши момичета, дори и по-добри, които ще дойдат да танцуват при мен, затова свих рамене и повече не помислих за нея. Защо да го правя? Всичките са такива, тези момичета, пощуряват по мъжете.
	— На коя дата беше?
	— Когато се върнахме във Франция? Беше… да… неделята преди Коледа. А Ана, тя напусна два-три дни преди това. Не мога да си спомня точно… В края на седмицата в Хамърсмит трябваше да танцуваме без нея, което означаваше да прегрупираме всичко… Много лошо от нейна страна, но когато срещнат мъж, тези момичета действат по един и същи начин, всичките. Само си казвам: „Нея няма да я взема отново“.
	— Било е неприятно за вас.
	— Ами! Не ме интересува. Няма съмнение, че е прекарала Коледа с някой мъж, който е хванала. Не е моя работа. Мога да намеря други момичета — момичета, които ще подскочат от радост заради шанса да танцуват в балет „Марицки“ и ще танцуват като Ана, а дори и по-добре от нея.
	Мадам Жоале замълча, а после попита с внезапен интерес:
	— Защо искате да я намерите? Да не е наследила пари?
	— Точно обратното — обясни инспектор Крадък учтиво. — Смятаме, че може би е била убита.
	Мадам Жоале отново стана безразлична.
	— Ca se peut*! Случва се. Е, тя беше добра католичка. Ходеше на църква в неделя и сигурно се е изповядвала.
	[* Може (фр.) — Б.пр.]
	— Мадам, говорила ли ви е за някакъв син?
	— Син? Искате да кажете, че е имала дете? Смятам го за малко вероятно. Тези момичета, всички те знаят един ценен адрес, на който да отидат. Това е известно на мосю Десен толкова добре, колкото и на мен.
	— Може да е родила дете, преди да започне да танцува — каза Крадък. — Например по време на войната.
	— Ah! Dans la guerre*! Напълно е възможно. Но ако е така, аз не знам нищо.
	[* А! През войната! (фр.) — Б.пр.]
	— Кои от момичетата бяха най-близките й приятелки?
	— Мога да ви дам две-три имена, но тя не беше много близка с никого.
	Не научиха нищо повече от мадам Жоале, което да им е от полза.
	Когато й показаха пудриерата, тя каза, че Ана е имала такава, както и повечето от момичетата. Вероятно Ана си беше купила кожено палто в Лондон — тя не знаеше. „Аз съм заета с репетициите, с осветлението, с всичките трудности на моя занаят. Нямам време да забелязвам в какво са облечени артистите ми“.
	След мадам Жоале разпитаха момичетата, чиито имена им бе дала тя. Едно-две познаваха Ана доста добре, но заявиха, че не е била от тези, които говорят много за себе си, а когато го е правила, така твърдеше едно момиче, е казвала предимно лъжи.
	— Тя обичаше да си въобразява разни неща — че е била любовница на велик херцог, на известен английски финансист или че е работила за Съпротивата по време на войната. Разказваше дори една история, че е била филмова звезда в Холивуд!
	Друго момиче каза:
	— Аз наистина мисля, че е водила скучно буржоазно съществуване. Обичаше да играе в балета, защото го смяташе за романтично, но не беше добра танцьорка. Нали разбирате, ако трябва да кажеш: „Баща ми беше търговец на текстил в Амиен“, това не звучи романтично. Ето защо си измисляше разни неща.
	— Дори в Лондон — добави първото момиче — подмяташе за някакъв много богат мъж, който щял да я заведе на околосветско пътешествие, защото му напомняла за неговата дъщеря, загинала при автомобилна катастрофа. Quelle blague*!
	[* Колко смешно (фр.) — Б.пр.]
	— Каза ми, че ще гостува на много богат лорд в Шотландия — отново се намеси второто момиче — и че там ще участва в лов на елени.
	Нищо от чутото не беше от полза. От всичко, което беше изречено, ставаше ясно само, че Ана Стравинска е била опитен лъжец. Тя положително не бе ходила на лов за елени с някакъв пер в Шотландия и точно толкова невероятно беше да се намира на слънчевата палуба на голям презокеански кораб, който обикаля света. Не съществуваше обаче и реална причина да се вярва, че тялото й е било намерено в някакъв саркофаг в Ръдърфорд Хол. При установяването на самоличността й мадам Жоале и момичетата бяха несигурни. Всички бяха съгласни, че прилича малко на Ана, но дали наистина е тя? Както беше подута, би могла да бъде всяка друга жена.
	Единственият установен факт бе, че на 19 декември Ана Стравинска бе решила да не се връща във Франция и че на 20 декември жена, приличаща по външност на нея, е пътувала за Бракхамптън с влака в 16,33 часа и е била удушена.
	Ако жената в саркофага не беше Ана Стравинска, къде тогава се намираше тя сега?
	Отговорът на мадам Жоале на този въпрос беше прост и неизбежен:
	— С мъж!
	И сигурно това беше верният отговор, унило разсъждаваше Крадък.
	Оставаше да разгледа още една възможност, възникнала от случайната реплика на Ана, споменала веднъж, че има съпруг англичанин.
	Дали този съпруг е бил Едмънд Кракънторп? Изглеждаше малко вероятно, като се има предвид словесния образ на Ана, който му беше представен от познатите й. Много по-вероятно беше в даден момент Ана да е познавала достатъчно добре момиче на име Мартин, за да знае необходимите подробности. Ана би могла да напише писмото до Ема Кракънторп и ако беше така, бе напълно възможно да се е изплашила от въпросите при едно евентуално разследване. Навярно дори е сметнала за благоразумно да скъса връзките си с балет „Марицки“. И все пак къде беше тя сега?
	Отново отговорът на мадам Жоале неминуемо изглеждаше най-правдоподобен. С мъж.


	II.
	Преди да отпътува от Париж, Крадък обсъди с Десен случая с жената на име Мартин. Французинът бе склонен да приеме предположението на английския си колега, че тя вероятно няма никаква връзка с намерената в саркофага жена. И все пак се съгласи, че трябва да се извърши разследване.
	Той увери Крадък, че Surete* ще направи всичко възможно да установи дали наистина има някакъв официален документ за брак между лейтенант Едмънд Кракънторп от Четвърти саутширски полк и френско момиче, чието собствено име е Мартин. Време на бракосъчетанието — непосредствено преди падането на Дюнкерк.
	[* Френските сили за сигурност, (фр.) — Б.пр.]
	Десен все пак предупреди Крадък, че е почти невероятно да се получи категоричен отговор. Точно по това време въпросната област е била окупирана от германците. Нещо повече, впоследствие тази част на Франция бе претърпяла сериозни щети при дебаркирането на съюзниците. Унищожени били много сгради и документи.
	— Бъди уверен, скъпи колега, че все пак ще направим всичко възможно.
	С тези думи двамата с Крадък се сбогуваха.


	III.
	При завръщането му го чакаше сержант Уедъръл, за да докладва с мрачно задоволство:
	— Адрес на пансион, сър, ето какво е „Елвърс Кресънт 126“. Съвсем порядъчно място.
	— Някой успя ли да установи самоличността й?
	— Не, никой не можа да разпознае на снимката жена, която е идвала да проверява за писма, но не съм си и помислил, че биха могли. Било е почти преди месец, а мястото се посещава от много хора. Всъщност е нещо като общежитие за студенти.
	— Може да е отседнала там под друго име.
	— И така да е, не я разпознаха на снимката — добави той. — Обиколихме хотелите. Никъде няма жена, регистрирана като Мартин Кракънторп. След обаждането ви от Париж проверихме за Ана Стравинска. Била е регистрирана с други членове на ансамбъла в евтин хотел недалеч от Брук Грийн. Там повечето гости са от театралните кръгове. Изчезнала е през нощта на 19-и, четвъртък, след представлението. Няма повече сведения.
	Крадък кимна. Предложи да се направят по-нататъшни разследвания, макар че почти не се надяваше на успех.
	След като размисли, позвъни на „Уимборн, Хендерсън и Карстеърс“ и помоли да му бъде определена среща с господин Уимборн.
	Пристигна там и бе въведен в непроветрена стая, където господин Уимборн седеше зад голямо, старомодно бюро, покрито с купища прашни вестници. Различни папки с документи, на които имаше етикети „Сър Джон Фоулдс, покойник“, „Лейди Дерин“, „Джордж Роуботъм, ескуайър“, украсяваха стените — дали като спомен от отминала епоха или като текущи правни дела, инспекторът не можа да разбере.
	Господин Уимборн изгледа посетителя с учтивата предпазливост, характерна за един фамилен адвокат, когато се среща с полицай.
	— С какво мога да ви бъда полезен, инспекторе?
	— Това писмо… — Крадък сложи писмото на Мартин върху масата.
	Господин Уимборн го докосна с отвращение, но не го взе. Лицето му леко почервеня, а устните му се свиха.
	— А, да — каза той, — точно така! Вчера сутринта получих писмо от госпожица Ема Кракънторп, в което ме информираше за посещението си в Скотланд Ярд, както и за… ъъъ… всички обстоятелства. Мога да кажа, че не разбирам, изобщо не разбирам защо не се е консултирала с мен за писмото, когато е пристигнало. Много странно! Трябваше незабавно да бъда уведомен.
	Инспектор Крадък успокоително повтаряше онези изтъркани банални фрази, които най-добре можеха да доведат мистър Уимборн до по-благосклонно отношение.
	— Не знаех, че някога е ставало въпрос за брак на Едмънд — заяви господин Уимборн с глас на засегнат човек.
	Инспектор Крадък изрази предположение, че във военно време… И остави фразата недовършена.
	— Военно време! — отвърна рязко господин Уимборн със сарказъм. — Да, наистина, когато войната избухна, бяхме в „Линкълнс Ин Фийлдс“, съседната сграда беше улучена от бомба и много документи бяха унищожени. Разбира се, не става дума за важни документи — те бяха преместени в провинцията от съображения за сигурност. Настана обаче голямо объркване. Естествено, тогава работите на Кракънторп се движеха от баща ми. Той почина преди шест години. Сигурно е знаел за този така наречен брак на Едмънд, но както изглежда, макар и да е бил планиран, бракът не е бил сключен. Ето защо баща ми несъмнено не е сметнал историята за особено важна. Трябва да призная, че всичко ми звучи прекалено странно — появяването й след толкова години и претенциите й за брак и законен син. Наистина е много подозрително. Бих искал да знам с какви доказателства е разполагала тя.
	— И аз се чудя — каза Крадък, — какво ще бъде нейното положение или положението на сина й!
	— Предполагам, че е искала да накара семейство Кракънторп да осигурят нея и момчето.
	— Да, но аз имам предвид от правна гледна точка какво би трябвало да наследят тя и синът й, ако претенциите й можеха да бъдат доказани.
	— О, разбирам — господин Уимборн си взе очилата, които в раздразнението си бе бутнал встрани, и си ги сложи, като се взираше през тях в инспектор Крадък с изострено внимание. — В момента нищо. Но ако тя може да докаже, че момчето е законен син на Едмънд Кракънторп, то ще има право на своя дял от наследството на Джосая Кракънторп след смъртта на Лутър Кракънторп. Нещо повече, то ще наследи Ръдърфорд Хол, тъй като е син на най-големия син на Лутър.
	— Дали някой би искал да наследи къщата?
	— За да живее в нея? Определено не. Но имението — то, скъпи ми инспекторе, струва доста много пари. Твърде много. Земя за промишлени и жилищни сгради. Земя, която сега се намира в центъра на Бракхамптън. О, да, наследството е солидно.
	— Ако Лутър Кракънторп умре, казахте, мисля, че Седрик ще го получи.
	— Да, той наследява недвижимото имущество като най-големия жив син.
	— Доколкото разбрах, Седрик Кракънторп не се интересува от пари.
	Господин Уимборн хвърли на Крадък студен поглед.
	— Така ли? Аз лично съм склонен да приемам изявления от подобен характер доста резервирано. Без съмнение, има наивни хора, които са безразлични към парите. Аз самият никога не съм срещал такива.
	Господин Уимборн очевидно беше доволен от забележката си.
	Инспектор Крадък побърза да се възползва от появилия се слънчев лъч.
	— Харолд и Алфред Кракънторп — осмели се да отбележи той — изглежда са били доста разтревожени от писмото.
	— Има за какво — каза господин Уимборн. — Има за какво.
	— Защото евентуалното им наследство би се намалило?
	— Разбира се. Синът на Едмънд Кракънторп, ако предположим, че съществува такъв, ще има право на една пета от парите.
	— Загубата не изглежда толкова голяма.
	— Съвсем неподходящ мотив за убийство, ако това имате предвид — хвърли му хитър поглед господин Уимборн.
	— Предполагам, обаче, че и двамата са доста закъсали — промърмори Крадък.
	Той устоя на острия поглед на господин Уимборн с абсолютно спокойствие.
	— О! Значи полицията прави разследване? Да, Алфред почти непрекъснато е закъсал. От време на време за кратко е фрашкан с пари, но бързо ги прахосва. Харолд, както изглежда сте установили, в момента се намира в доста несигурно положение.
	— Въпреки вида му на преуспяващ човек?
	— Фасада. Всичко е фасада! Половината от предприятията в този град дори не знаят дали са платежоспособни или не. Балансовите отчети могат да бъдат изготвени така, че да изглеждат редовни за некомпетентните. Когато обаче активът, който фигурира, в действителност не е актив, когато този актив е готов да се срине, тогава в какво положение се намира човек?
	— В такова, в каквото вероятно е Харолд Кракънторп — изпитва огромна нужда от пари.
	— Е, едва ли би ги получил, като удуши вдовицата на брат си — отбеляза господин Уимборн. — А никой не е убил Лутър Кракънторп — единственото убийство, което би помогнало на семейството. Така че, инспекторе, наистина не ми е съвсем ясно накъде сочат вашите предположения.
	„Най-лошото е — помисли си инспектор Крадък, — че и аз самият не съм много сигурен“.


	Глава петнайсета

	I.
	Инспектор Крадък имаше среща с Харолд Кракънторп в кабинета му и двамата със сержант Уедъръл пристигнаха навреме. Кабинетът се намираше на четвъртия етаж в голяма административна сграда в Сити. Всичко в нея говореше за просперитета и за съвременния вкус на деловите кръгове.
	Спретната млада жена записа името му, проведе дискретен разговор по телефона, после стана и ги въведе в кабинета на Харолд Кракънторп.
	Харолд седеше зад голямо, покрито с кожа бюро и както винаги изглеждаше безупречен и самоуверен. Дори и да беше изправен пред финансови затруднения (получените по частен път сведения караха инспектора да предполага, че е така), с нищо не го показваше. Той вдигна поглед, посрещайки ги с искрен интерес.
	— Добро утро, инспектор Крадък. Посещението ви, надявам се, означава, че най-после имате конкретни новини за нас.
	— Страхувам се, че не е точно така, господин Кракънторп. Просто искам да ви задам още няколко въпроса.
	— Още въпроси? Положително досега сме отговорили на всичко, което човек може да си представи.
	— Сигурно така ви се струва, господин Кракънторп, но става дума за обичайните ни процедури.
	— Добре, какво има този път? — нетърпеливо попита той.
	— Ще се радвам, ако можете да ми кажете какво точно сте правили следобеда и вечерта на 20 декември, да речем, между три часа следобед и полунощ.
	Лицето на Харолд Кракънторп почервеня от гняв.
	— Въпросът, който ми задавате, изглежда съвсем странен. Бих искал да знам какво означава това.
	Крадък се усмихна любезно.
	— Означава, че просто бих искал да знам къде сте били между три часа следобед и полунощ в петък, 20 декември.
	— Защо?
	— Би ни помогнало да стесним кръга.
	— Да го стесните? Значи разполагате с допълнителна информация?
	— Надяваме се, че се приближаваме малко по малко до истината, сър.
	— Съвсем не съм сигурен, че трябва да отговоря на въпроса ви. Не и в отсъствието на адвоката си.
	— Това, разбира се, изцяло зависи от вас — отвърна Крадък. — Не сте длъжен да отговаряте на каквито и да било въпроси и имате пълното право да искате адвокат, преди да го сторите.
	— Нали не ме… Нека да бъда напълно ясен… ъъъ… предупреждавате?
	— О, не, сър — инспектор Крадък изглеждаше искрено шокиран. — Нищо подобно. Въпросите, които ви задавам, съм поставил и на други хора. В тях няма нищо лично. Просто трябва да стесним кръга по метода на изключването.
	— Е, разбира се, готов съм да помогна според възможностите си. Чакайте да видя. На такъв въпрос не е лесно да се отговори веднага, но при нас нещата са точни. Мисля, че госпожица Елис може да помогне.
	Той проведе кратък разговор по един от телефоните на бюрото си и почти незабавно се появи приятно закръглена млада жена, облечена в елегантен черен костюм, с бележник в ръка.
	— Моята секретарка, госпожица Елис, инспектор Крадък. Госпожице Елис, инспекторът би искал да знае какво съм правил следобеда и вечерта на… коя беше датата?
	— Петък, 20 декември.
	— Петък, 20 декември. Надявам се, че сте записали нещо.
	— О, да — госпожица Елис излезе от стаята, върна се с календар бележник и разтвори страниците. — Сутринта на 20 декември сте били в службата си. Имали сте разговор с мистър Голди относно обединеното предприятие „Кромарти“ и сте обядвали с лорд Фортвил в „Бъркли“…
	— А, да, това беше този ден.
	— Към три часа сте се върнали и сте продиктували десетина писма. После сте излезли, за да отидете в „Сотби“, защото проявявахте интерес към някои редки ръкописи, които щяха да бъдат предложени за продажба същия ден. Не сте се върнали отново тук, но съм си записала да ви напомня, че е трябвало да бъдете на вечеря в клуб-ресторанта.
	Тя погледна въпросително.
	— Благодаря, госпожице Елис.
	Госпожица Елис напусна безшумно стаята.
	— Вече всичко ми се изясни — каза Харолд. — Този следобед отидох в „Сотби“, но на нещата, които исках, беше дадена прекалено висока цена. Пих чай в едно малко заведение на Джърмин Стрийт — мисля, че се казваше „Ръсълс“. Отбих се в някакво документално кино за около час, после се прибрах вкъщи — живея на „Кардиган Гардънс“ №43. Вечерята в клуб-ресторанта беше в седем и половина, а след нея се прибрах у дома да спя. Мисля, че това е отговорът на въпроса ви.
	— Всичко е съвсем ясно, господин Кракънторп. По кое време се върнахте вкъщи, за да се преоблечете?
	— Не мога точно да си спомня. Малко след шест часа, може би.
	— А след вечерята?
	— Мисля, че беше единайсет и половина, когато се прибрах вкъщи.
	— Прислужникът ли ви отвори или, може би, лейди Алис Кракънторп?
	— Съпругата ми, лейди Алис, е в чужбина. От началото на декември е в Южна Франция. Отворих си със собствения си ключ.
	— Значи няма кой да потвърди, че сте се прибрали в часа, който посочвате.
	Харолд го изгледа невъзмутимо.
	— Слугите сигурно са ме чули да влизам. При мен работи едно семейство. Но фактически, инспекторе…
	— Моля ви, господин Кракънторп, знам, че въпроси от подобен род са досадни, но аз почти свърших. Имате ли кола?
	— Да, „Хъмбър Хуок“.
	— Сам ли я карате?
	— Да. Не я ползвам много, с изключение на събота и неделя. Сега е почти невъзможно да се шофира в Лондон.
	— Предполагам, че я ползвате, когато отивате да видите баща си и сестра си в Бракхамптън?
	— Не, освен ако не смятам да остана по-дълго. Ако отивам само за една нощ, както например беше за следствието онзи ден, винаги пътувам с влак. Има много удобни влакове и е далеч по-бързо, отколкото с кола. На гарата ме посреща колата, която сестра ми наема.
	— Къде паркирате колата си?
	— Ползвам гараж в „конюшните“ зад „Кардиган Гардънс“. Имате ли повече въпроси?
	— Мисля, че засега това е всичко — отвърна инспектор Крадък и се усмихна, ставайки. — Много съжалявам, че се наложи да ви обезпокоим.
	Когато излязоха навън, сержант Уедъръл, човек, който изпитваше тайно подозрение към всички, отбеляза многозначително:
	— Не му харесаха въпросите, никак не му харесаха. Беше смутен.
	— След като не си извършил убийство, естествено е да си раздразнен, ако някой мисли, че си — поясни инспектор Крадък кротко. — Подобно нещо особено много би ядосало един уважаван човек като Харолд Кракънторп. В това няма нищо странно. Сега трябва да изясним дали някой наистина е видял Харолд Кракънторп на разпродажбата този следобед. Същото се отнася и за мястото, където е пил чай. Много лесно би могъл да вземе влака в 16,33 часа, да хвърли жената и да хване друг влак обратно за Лондон, за да се яви на вечерята. По същия начин би могъл да пристигне през нощта с колата си в Ръдърфорд Хол, да премести тялото в саркофага и отново да се върне. Разпитайте хората в „конюшните“.
	— Добре, сър. Мислите ли, че наистина е направил така, както казва?
	— Откъде мога да знам? — попита инспектор Крадък. — Той е висок тъмнокос мъж. Би могъл да бъде в онзи влак, а освен това е свързан с Ръдърфорд Хол. Той е един от заподозрените в този случай. А сега — при брат му Алфред.


	II.
	Алфред Кракънторп имаше апартамент в Уест Хампстед, в една голяма, съвременна, лошо построена сграда с обширен двор, в който собствениците на жилищата паркираха колите си, без много да се съобразяват със своите съседи.
	Апартаментът беше модерен и очевидно нает заедно с мебелите. Имаше дълга шперплатова маса, която започваше от стената, диван легло, и различни столове с невероятни размери.
	Алфред Кракънторп ги посрещна приятелски, но беше нервен, помисли си инспекторът.
	— Заинтригуван съм — каза домакинът. — Може ли да ви предложа нещо за пиене, инспектор Крадък? — и подкупващо посочи различни бутилки.
	— Не, благодаря, господин Кракънторп.
	— Толкова ли е зле положението?
	Алфред се засмя на собствената си малка шега, а после попита за какво става дума.
	Инспектор Крадък обясни.
	— Какво съм правил следобеда и вечерта на 20 декември? Как бих могъл да знам? Било е преди повече от три седмици.
	— Брат ви Харолд можа да ни отговори точно.
	— Братът Харолд — със сигурност, но не и братът Алфред — добави той с нотка на злобна завист. — Харолд е преуспелият член на семейството — деен, полезен, на постоянна работа, винаги има време за всичко и винаги прави всичко навреме. Дори и ако трябваше да извърши, да кажем, убийство, той щеше да го планира внимателно и точно.
	— Имате ли някаква конкретна причина да давате подобен пример?
	— О, не. Просто ми хрумна — като абсолютно абсурдно.
	— А сега — за вас.
	Алфред разпери ръце.
	— Казвам ви, не помня нито дати, нито места. Ако ме питахте за Коледа, тогава щях да ви отговоря — имам оправдание. Спомням си къде бях на Коледа. Прекарахме я с баща ми в Бракхамптън. Наистина не знам защо. Той мърмори за разходите около нас, а ако не бяхме отишли, щеше пак да мърмори, че никога не ходим при него. Всъщност го правим, за да зарадваме сестра си.
	— Така ли постъпихте тази година?
	— Да.
	— За жалост обаче баща ви се разболя, нали?
	Крадък преднамерено не се приближаваше към същността на въпроса, воден от някакъв професионален инстинкт, който често се проявяваше.
	— Да, разболя се. Живее като врабче в името на прословутата икономия и не е странно, че преяждането и препиването си казват думата.
	— И това беше всичко, така ли?
	— Разбира се, какво друго би могло да бъде?
	— Чух, че лекарят му бил разтревожен.
	— А, този стар глупак Куимпър — каза Алфред бързо и надменно. — Няма смисъл да го слушате, инспекторе. Той е паникьор от най-висока класа.
	— Така ли? Стори ми се много разумен човек.
	— Пълен глупак е. Баща ми въобще не е болен, нищо му няма на сърцето, но изцяло се води по Куимпър. Когато наистина се почувства зле, той вдигна голям шум, а Куимпър идваше и си отиваше, задаваше въпроси, интересуваше се от всичко, което е ял и пил. Цялата работа беше смехотворна.
	Алфред говореше необичайно разпалено. Крадък мълчеше. Алфред нервничеше, хвърли му бърз поглед и каза сприхаво:
	— Добре, какво означават всички тези въпроси? Защо искате да знаете къде съм бил някой си петък преди три-четири седмици?
	— Значи си спомняте, че е било петък?
	— Вие, мисля, казахте така.
	— Може би — отвърна инспектор Крадък. — Във всеки случай денят, за който се интересувам, е петък, 20 декември.
	— Защо?
	— Най-обикновен разпит.
	— Това са глупости. Открихте ли нещо повече за тази жена? Откъде е дошла?
	— Информацията ни още не е пълна.
	Алфред го погледна остро.
	— Не сте се подвели, надявам се, по безумната теория на Ема, че тя може да е била вдовицата на брат ми Едмънд? Всичко е пълна глупост.
	— Тази… Мартин, не ви ли потърси по някакъв начин?
	— Мен? Мили боже, не! Би било смешно.
	— Мислите, че е по-вероятно да е отишла при брат ви Харолд?
	— Разбира се. Името му се появява във вестниците. Той е богат. Не бих се изненадал, ако е решила да опита там. Не че щеше да получи нещо. Харолд е толкова стиснат, колкото и самият старец. Ема е добросърдечният член на семейството, а и беше любимата сестра на Едмънд. Но въпреки това не е лековерна. Тя напълно осъзнаваше възможността историята около тази жена да се окаже фалшива. Уредила бе да присъства цялото семейство, а също и един здравомислещ адвокат.
	— Много разумно — отбеляза Крадък. — Бяхте ли определили конкретна дата за срещата?
	— Трябваше да бъде скоро след Коледа — в края на седмицата, на двайсет и седми… — той млъкна.
	— А! — шеговито възкликна Крадък. — Виждам, че някои дати значат нещо за вас.
	— Казах ви, че не беше определена конкретна дата.
	— Но сте говорили за нея. Коя беше?
	— Наистина не си спомням.
	— И не можете да ми кажете какво сте правили вие самият на 20 декември, петък?
	— Съжалявам, но не си спомням абсолютно нищо.
	— Нямате ли календар бележник?
	— Не понасям подобни неща.
	— Става дума за петъка преди Коледа. Не е толкова трудно.
	— Играх голф с един човек, от когото можеше да имам полза — поклати глава Алфред. — Не, това беше предната седмица. Сигурно съм се шляел насам-натам. Прекарвам голяма част от времето си по този начин. Мисля, че човек върши повече работа по баровете, отколкото където и да било другаде.
	— Може би хората тук или някои ваши приятели са в състояние да ни помогнат.
	— Навярно. Ще ги питам. Ще направя каквото е по силите ми — сега Алфред изглеждаше по-самоуверен. — Не мога да ви кажа какво съм правил този ден — заяви той, — но мога да ви кажа какво не съм правил. Не съм убивал никого в големия хамбар.
	— Защо го казвате, господин Кракънторп?
	— Хайде сега, скъпи ми инспекторе, вие разследвате убийството, нали? И когато започнете да питате: „Къде бяхте еди-кой си ден по еди-кое си време?“, просто стеснявате кръга. Много бих искал да знам защо сте се спрели на петък, 20 декември, между… колко беше… обедните часове и полунощ. Не е възможно да е доказано от лекаря — след толкова време. Видял ли е някой убитата да се промъква в хамбара този следобед? Влязла е и повече не е излязла, и тъй нататък. Така ли?
	Проницателните черни очи го гледаха втренчено, но инспектор Крадък беше достатъчно опитен, за да реагира на подобно нещо.
	— Боя се, че ще трябва да гадаете — отвърна той шеговито.
	— Полицията е толкова потайна.
	— Не само полицията. Господин Кракънторп, мисля, че ако се опитате, бихте могли да си спомните какво сте правили този петък. Разбира се, възможно е да имате причини да не желаете да си спомните.
	— Няма да се хвана на въдицата, инспекторе. Много е подозрително, естествено, наистина е много подозрително, че не мога да си спомня, но това е! Почакайте малко, онази седмица ходих в Лийдс, отседнах в един хотел, близо до сградата на кметството, не си спомням името му, но лесно можете да го намерите. Сигурно е било в петък.
	— Ще проверим — сдържано отвърна инспекторът и се изправи. — Съжалявам, че не можахте да ни помогнете повече, господин Кракънторп.
	— Много неблагоприятно за мен. Седрик има сигурно алиби в Ибиса, Харолд, без съмнение, е съобщил час по час деловите си срещи и официалните си обеди, а аз съм без каквото и да било алиби. Много жалко. И толкова глупаво. Вече ви казах, че не убивам хора. И защо, в крайна сметка, трябва да убивам една непозната жена? Дори и ако трупът е на вдовицата на Едмънд, защо е трябвало някой от нас да иска да я премахне? Ако се беше омъжила за Харолд по време на войната и изведнъж се бе появила, щеше да бъде неловко за порядъчния Харолд — двубрачие и прочие. Но Едмънд! Всички щяхме да сме доволни да накараме татко да се изръси малко и да й отпусне някаква сума, както и да прати момчето в прилично училище. Татко щеше да побеснее, но нямаше да може да откаже. Не искате ли да пийнете нещо, преди да си тръгнете, инспекторе? Неприятно е, че не можах да ви помогна.


	III.
	— Слушайте, сър, знаете ли какво?
	Инспектор Крадък погледна възбудения сержант.
	— Да, Уедъръл, какво има?
	— Спомних си, сър. Този тип. През цялото време се мъчех да се сетя и изведнъж ми просветна. Беше замесен в оная история с консервираните храни заедно с Дик и Роджърс. Не успяха да докажат нищо за него — прекалено е предпазлив. Бил е с някои от групата от Сохо. Аферата с часовниците и италианските сувенири.
	Ами да! Сега Крадък разбра защо още от самото начало лицето на Алфред му се струваше познато. Бяха все незначителни неща — нищо не можеше да се докаже. Алфред винаги играеше маловажна роля, готов с правдоподобното оправдание, че е бил въвлечен в аферата. Полицията обаче беше напълно сигурна, че е получавал малка, но постоянна печалба.
	— Това хвърля известна светлина върху нещата — отбеляза Крадък.
	— Мислите ли, че той го е направил?
	— Не бих казал, че е от хората, които извършват убийства. Поведението му обаче обяснява други неща — причината да не може да представи алиби.
	— Да, никак не беше добре за него.
	— Не съвсем — отвърна Крадък. — Той поддържаше една съвсем разумна линия на поведение — да казваш твърдо, че не си спомняш. Много хора не са в състояние да си спомнят какво са правили и къде са били преди седмица. Страшно полезно е, особено ако не искаш да привличаш вниманието върху начина, по който прекарваш времето си — например в интересни срещи с хората на Дик и Роджърс в крайпътните заведения.
	— Значи мислите, че при него всичко е наред?
	— Все още не мога да мисля, че изобщо при някого нещата са наред — каза Крадък. — Трябва да поработиш, Уедъръл.
	Крадък се върна на бюрото си, седна намръщен и започна да си записва в бележника.

	Убиец… висок тъмнокос мъж!!!
	Жертва!… Би могла да бъде Мартин, приятелката ши вдовицата на Едмънд Кракънторп.
	Или:
	Ана Стравинска. Напуска работа по същото време, отговаря по възраст и външен вид — дрехи и прочие.
	Доколкото ни е известно, няма връзки с Ръдърфорд Хол.
	Първата съпруга на Харолд! Двубрачие! Любовницата на Харолд. Изнудване. Ако има връзка с Алфред, може би става дума за изнудване. Знаела е неща, които биха го пратили в затвора.
	Ако е Седрик, може да е имала връзка с него в чужбина — в Париж? На Балеарските острови?
	Или:
	Жертвата би могла да бъде Ана С., представяща се за Мартин.
	Или:
	Жертвата е неизвестна жена, убита от неизвестен убиец.

	— Най-вероятно последното — изрече на глас Крадък. Той разсъждаваше мрачно върху ситуацията. Не можеш да напреднеш в даден случай, ако мотивът не ти е известен. Всички предполагаеми мотиви изглеждаха или неподходящи, или малко вероятни.
	Ако ставаше дума за убийството на стария мистър Кракънторп… При него мотивите са много…
	Нещо проблесна в паметта му…
	Продължи да пише в бележника:

	Да питам доктор К. за болестта на стария по време на Коледа.
	Седрик — алиби.
	Да разбера последните клюки от госпожица М.



	Глава шестнайсета

	Когато Крадък пристигна на Мадисън Роуд № 4, той завари Люси Айлсбароу при госпожица Марпъл.
	За момент се поколеба относно плана си за провеждане на кампанията, но после реши, че Люси Айлсбароу може би щеше да се окаже ценен съюзник.
	След разменените поздрави той извади важно портфейла си, взе три банкноти по една лира, прибави три шилинга и ги сложи на масата пред госпожица Марпъл.
	— Какво е това, инспекторе?
	— Такса за консултация. Вие сте консултант в разследването на убийство. Пулс, температура, локални реакции, евентуална дълбока причина за въпросното убийство. Аз съм само един измъчен лекар без специалност.
	Госпожица Марпъл го погледна и примигна. Той й се ухили. Люси Айлсбароу зяпна, а после се засмя.
	— Но, инспектор Крадък, в края на краищата, и вие сте човек.
	— Е, добре, може да се каже, че този следобед не съм на работа.
	— Споменах, че се познаваме — обърна се госпожица Марпъл към Люси. — Сър Хенри Клидъринг, мой стар приятел, му е кръстник.
	— Госпожице Айлсбароу, искате ли да чуете какво каза кръстникът ми за госпожица Марпъл, когато се запознах с нея? Той я окачестви като най-добрия детектив, когото Господ някога е създавал — природен гений, израснал на подходяща почва. Предупреди ме никога да не се отнасям пренебрежително към… — Дърмът Крадък замълча за миг, за да намери синоним на „стари мърморани“ — ъъъ… възрастните дами. Той твърдеше, че обикновено те могат да ти кажат какво би могло да се случи, какво е трябвало да се случи и дори какво в действителност се е случило! И не на последно място, защо се е случило! После добави, че точно тази… ъъъ… възрастна дама е от най-висока класа.
	— Звучи добре — подхвърли Люси. — Това изглежда съвсем задоволителна препоръка.
	Госпожица Марпъл порозовя, смути се и придоби вид на силно възбуден човек.
	— Скъпият сър Хенри — промърмори тя. — Винаги е толкова мил. Наистина аз съвсем не съм умна, просто може би притежавам известни познания за човешката природа, тъй като живея, както знаете, на село… — добави тя, вече по-спокойно. — Аз, разбира се, съм в неблагоприятна позиция, тъй като не съм била на самото място. Помага много, убедена съм, когато едни хора ти напомнят за други. Защото отделните типове си приличат, а този факт е изключително ценен съветник.
	Люси изглеждаше леко озадачена, но Крадък кимна с разбиране.
	— Но вие бяхте там на чай, нали? — попита той.
	— Да, наистина, беше много приятно. Малко се разочаровах, че не видях стария господин Кракънторп, но човек не може да получи всичко.
	— Мислите ли, че ако бяхте видели човека, извършил убийството, щяхте да разберете? — учуди се Люси.
	— О, не бих казала това, скъпа. Склонни сме да правим догадки, което би било много погрешно, когато става въпрос за нещо толкова сериозно, колкото е едно убийство. Човек просто може да наблюдава замесените или тези, които биха могли да са замесени, и да разбере за кого му напомнят.
	— Като Седрик и банковия управител?
	Госпожица Марпъл я коригира:
	— Синът на банковия управител, скъпа. Самият господин Ид много повече приличаше на Харолд — твърде консервативен човек, който може би прекалено много обича парите. Той беше също от този тип хора, които биха направили всичко, за да избягнат някой скандал.
	Крадък се усмихна и каза:
	— А Алфред?
	— Дженкинс от гаража — бързо отвърна госпожица Марпъл. — Всъщност той не крадеше инструменти, но разменяше счупен или негоден крик с нов. Мисля, че не беше много честен, що се отнася и до акумулаторите, макар да не разбирам много от тези неща. Знам, че Реймънд напусна работата си при него и отиде в гаража на Милчестър Роуд. Колкото до Ема — замислено продължи госпожица Марпъл, — тя много ми напомня за Джералдин Уеб — винаги тиха, малко старомодна, прекалено изтормозена от възрастната си майка. За всички бе голяма изненада, когато майката неочаквано почина и Джералдин наследи добра сума. Подстрига се, накъдри си косата, а после замина на морско пътешествие. Върна се омъжена за един много симпатичен адвокат. Родиха им се две деца.
	Сравнението беше достатъчно ясно. Люси попита малко притеснено:
	— Дали трябваше да споменавате за евентуалната женитба на Ема? Изглежда предположението ви разстрои братята.
	Госпожица Марпъл кимна.
	— Да. Типично за мъжете. Не могат да видят това, което става под носа им. Едва ли и ти самата си забелязала.
	— Не — призна Люси. — Никога не съм мислила за подобно нещо. И двамата ми изглеждаха…
	— Толкова стари? — госпожица Марпъл леко се усмихна.
	— Според мен доктор Куимпър не е много над четирийсетте, макар че е започнал да побелява по слепоочията, и е ясно, че жадува за семеен живот. Ема Кракънторп няма и четирийсет. Съвсем не е стара, за да се омъжи и да има деца. Чувала съм, че съпругата на доктора е починала много млада при раждане.
	— Мисля, че е така. Веднъж Ема спомена нещо подобно.
	— Навярно е самотен — продължи госпожица Марпъл. — Един лекар, който работи твърде много, има нужда от жена — внимателна и не толкова млада.
	— Слушайте, скъпа — прекъсна я Люси, — престъпление ли разследваме, или сватосваме някого?
	Госпожица Марпъл примигна.
	— Май че съм доста романтична. Вероятно защото съм стара мома. Мила Люси, знаете, че що се отнася до мен, вие си изпълнихте договора. Ако наистина искате да отидете на почивка в чужбина, преди да поемете следващия си ангажимент, все още имате време за едно кратко пътуване.
	— Да напусна Ръдърфорд Хол? Никога! Вече се превърнах в детектив. Почти като момчетата. Непрекъснато търсят улики. Вчера преровиха всички кофи за боклук. Отвратително! А нямат и най-малка представа какво търсят. Инспектор Крадък, в случай че дойдат при вас с парче хартия, на което пише: „Мартин, бягайте далеч от големия хамбар, ако държите на живота си“, трябва да знаете, че ги съжалих и го скрих в свинарника.
	— Защо там, скъпа? — любопитно попита госпожица Марпъл. — Прасета ли гледат?
	— Не, вече не. Просто… понякога ходя там.
	Неизвестно поради каква причина, Люси се изчерви.
	Госпожица Марпъл я изгледа с още по-голямо любопитство.
	— Кой е в къщата в момента? — поинтересува се Крадък.
	— Седрик и Брайън, който дойде за събота и неделя. Харолд и Алфред пристигат утре. Обадиха се сутринта. Не знам защо, но останах с впечатлението, че внасяте смут, инспектор Крадък.
	Той се усмихна.
	— Поразтърсих ги малко. Попитах ги какво са правили в петък, на 20 декември.
	— И можаха ли да ви отговорят?
	— Харолд — да, но Алфред не можа или не пожела.
	— Сигурно е трудно с алибито — отбеляза Люси. — Часове, дати, места. Едва ли е лесно да се провери достоверността им.
	— Необходимо е време и търпение, но се справяме — каза Крадък и погледна часовника си. — Трябва да отида в Ръдърфорд Хол и да поговоря със Седрик, но най-напред искам да хвана доктор Куимпър.
	— Ще стигнете тъкмо навреме. В шест часа той приема болни и обикновено свършва до шест и половина. А аз трябва да се връщам и да се заемам с вечерята.
	— Госпожице Айлсбароу, бих искал да чуя мнението ви за едно нещо. Как гледа семейството на тази история с Мартин?
	Люси отвърна бързо:
	— Всички са ядосани на Ема, защото е дошла при вас, а и на доктор Куимпър, който, изглежда, я е насърчил да постъпи така. Харолд и Алфред смятат, че е опит за измама. Ема не е сигурна. Седрик също мисли, че става дума за шарлатанство, но не го приема толкова сериозно, колкото останалите. От друга страна, Брайън е почти сигурен, че е истинска.
	— Чудя се защо.
	— Ами просто е такъв. Приема нещата за чиста монета. Смята, че е била съпруга на Едмънд или по-скоро негова вдовица и че внезапно й се е наложило да се върне във Франция, но по някое време отново ще им се обади. Фактът, че досега не е писала, за него изглежда съвсем естествен, тъй като той самият никога не пише писма. Брайън е много мил. Прилича на куче, което иска да бъде изведено на разходка.
	— А вие водите ли го на разходка, скъпа? — попита госпожица Марпъл. — Може би до свинарниците?
	Люси й хвърли остър поглед.
	— Толкова много джентълмени в къщата — пристигат и си заминават — размишляваше на глас госпожица Марпъл. Когато произнасяше думата „джентълмени“, тя винаги я изпълваше с викториански смисъл — ехо от една отминала епоха, преди собствената й младост. В съзнанието на човек веднага изникваха елегантни, жизнени мъже (по всяка вероятност с бакенбарди), понякога порочни, но винаги галантни. — Вие сте толкова хубаво момиче — продължи госпожица Марпъл, преценявайки Люси. — Сигурно ви обръщат доста внимание, а?
	Люси леко се изчерви. През ума й минаха откъслечни спомени. Седрик, облегнат на стената на свинарника. Брайън, седнал тъжно край кухненската маса. Алфред, който я докосваше леко, докато й помагаше да прибере чашите от кафето.
	— Джентълмените — поясни госпожица Марпъл с тона на човек, който говори за някакъв чуждоземен и опасен биологичен вид — си приличат много по някои неща, дори и когато са твърде стари…
	— Скъпа! — възкликна Люси. — Преди сто години сигурно щяха да ви изгорят като вещица!
	И тя разказа случая за завоалираното предложение за брак, направено й от стария господин Кракънторп.
	— Всъщност — продължи Люси — всички те направиха опит да се сближат с мен, както вие бихте се изразили. Харолд беше много конкретен — изгодна финансова служба в Сити. Не смятам, че се дължи на привлекателната ми външност — сигурно си мислят, че знам нещо.
	Тя се засмя.
	Инспектор Крадък обаче не я последва.
	— Внимавайте! Могат да ви убият, вместо да се сближат с вас.
	— Навярно е по-просто — съгласи се Люси. После леко потрепери. — Човек забравя — каза тя. — Момчетата така се забавляват, че просто започваш да приемаш всичко като някаква игра. Но не е игра.
	— Не е — добави госпожица Марпъл. — Убийството не е игра.
	Тя замълча за миг, а после попита:
	— Момчетата няма ли да се връщат скоро в училище?
	— Да, следващата седмица. Утре заминават за дома на Стодарт-Уест, където ще прекарат последните дни от ваканцията.
	— Радвам се — замислено заяви госпожица Марпъл. — Не бих искала да се случи нещо, докато са още тук.
	— Имате предвид със стария Кракънторп? Да не би да смятате, че той ще е следващата жертва?
	— О, не — отвърна госпожица Марпъл. — С него няма да се случи нищо. Мислех си за момчетата.
	— За Алегзандър?
	— Обикалят и търсят улики. Момчетата обичат такива неща, но може да се окаже много опасно.
	Крадък я погледна многозначително.
	— Госпожице Марпъл, вие не сте склонна да вярвате, че случаят се отнася за неизвестна жена, убита от неизвестен мъж. Непременно с Ръдърфорд Хол ли го свързвате?
	— Да, определено мисля, че има връзка.
	— Всичко, което знаем за убиеца, е, че той е висок чернокос мъж. Така твърди вашата приятелка и не може да каже нищо повече. В Ръдърфорд Хол има трима високи чернокоси мъже. В деня на следствието излязох да видя тримата братя, които стояха на тротоара и чакаха колата. Бяха с гръб към мен и удивително много си приличаха, облечени в дебелите си палта — трима високи чернокоси мъже. И все пак в действителност те са съвсем различни — той въздъхна. — Това много затруднява нещата.
	— Чудя се — промърмори госпожица Марпъл, — непрекъснато се чудя дали всичко няма да се окаже далеч по-просто, отколкото предполагаме. Често убийствата са прекалено прости и имат ясен користолюбив мотив.
	— Госпожице Марпъл, вярвате ли в мистериозната Мартин?
	— Напълно съм склонна да вярвам, че Едмънд Кракънторп или се е оженил, или е възнамерявал да се ожени за момиче на име Мартин. Разбрах, че Ема Кракънторп ви е показала писмото му, а от личните си впечатления и от това, което ми разказа Люси, бих заключила, че тя е абсолютно неспособна да измисли подобно нещо. А и защо ли й трябва да го прави?
	— Ако приемем, че става дума за Мартин — замислено разсъждаваше Крадък, — тогава има мотив. Появяването на Мартин със син би намалило наследството на Кракънторп, макар и едва ли дотолкова, че да подтикне някого да извърши убийство. Всички са закъсали.
	— Дори и Харолд? — с недоверие попита Люси.
	— Дори и преуспяващият Харолд Кракънторп не е толкова трезв и праволинеен финансист, колкото изглежда. Натрупал е сериозни дългове и се е замесил в някои доста опасни спекулации. Една значителна парична сума би могла да предотврати краха.
	— Но ако е така… — започна Люси и изведнъж млъкна.
	— Да, госпожица Айлсбароу?
	— Знам, мила — намеси се госпожица Марпъл. — Убийство погрешка, нали това имаш предвид?
	— Да, убийството на Мартин не би помогнало нито на Харолд, нито пък на някого от останалите. Не и докато…
	— Докато не умре Лутър Кракънторп. Точно така. Мина ми през ума. А господин Кракънторп-старши, както разбрах от доктора, е много по-здрав, отколкото всеки страничен човек би могъл да си представи.
	— Още дълго ще живее — добави Люси. После се намръщи.
	— Да? — подкани я Крадък.
	— По Коледа нещо се разболял. Каза, че докторът вдигнал голям шум. „Ако се съди по суетнята, всеки би си помислил, че съм бил отровен“ — точно така се изрази той.
	Тя погледна въпросително Крадък.
	— Да, именно за това бих искал да попитам доктор Куимпър.
	— Е, аз трябва да тръгвам — добави Люси. — Божичко, стана късно!
	Госпожица Марпъл оправи плетката си и взе „Таймс“ с решена наполовина кръстословица.
	— Иска ми се да имам речник тук — промърмори тя. — „Тонтина“ и „токай“ — винаги бъркам тези две думи. Мисля, че едната означава някакво унгарско вино.
	— Това е „токай“ — поясни Люси от вратата. — Едната дума обаче е с пет букви, а другата — със седем. Какво е обяснението?
	— О, не е в кръстословицата — разсеяно отвърна госпожица Марпъл, — а просто се чудех…
	Инспектор Крадък я погледна изпитателно. После каза довиждане и излезе.


	Глава седемнайсета

	I.
	Наложи се Крадък да почака малко, докато доктор Куимпър приключи с вечерния си прием. Когато дойде при него, изглеждаше уморен и потиснат.
	Предложи на Крадък питие и след като той прие, приготви едно и за себе си.
	— Горките — каза лекарят и се отпусна в протрития шезлонг. — Толкова изплашени и толкова глупави, без капка разум. Имах неприятен случай тази вечер. Една жена, която е трябвало да дойде при мен преди година. Ако тогава беше дошла, можеше да бъде оперирана успешно. Сега е твърде късно. Бесен съм. Истината е, че хората представляват странна смесица от героизъм и страх. Тя понася ужасни болки, и то без да каже нито дума, само защото е била прекалено уплашена да не би когато дойде, да разбере, че това, от което се опасява, може да се окаже вярно. На другия край на везната са хората, които идват и ми губят времето, защото имали опасна подутина на малкия пръст, причиняваща им силни болки, и си мислели, че може да е рак, а се оказва най-обикновено измръзване. Е, не ми обръщайте внимание. Поразтоварих се малко. За какво искахте да ме видите?
	— Най-напред трябва да ви благодаря, че сте посъветвали госпожица Кракънторп да дойде при мен с писмото, за което се предполага, че е от вдовицата на брат й.
	— О, това ли било! И излезе ли нещо? Не съм я посъветвал аз. Тя искаше да дойде. Беше разтревожена. Скъпите й малки братчета, разбира се, се опитваха да я спрат.
	— Но защо?
	Докторът вдигна рамене.
	— Предполагам, че са се страхували дамата да не се окаже истинска.
	— А вие смятате ли, че писмото е автентично?
	— Нямам представа. Всъщност не съм го виждал. Бих казал, че става дума за някого, който е знаел фактите и просто се е опитал да установи връзка. Надявал се е да накара Ема да се разчувства. Тук обаче напълно е сгрешил. Ема не е глупава. Тя не би допуснала до себе си една непозната снаха, без най-напред да й постави няколко въпроса по същество.
	После добави с известно любопитство:
	— Защо се интересувате от моето мнение, след като аз нямам нищо общо с тях?
	— Всъщност дойдох да ви питам за нещо съвсем различно, но не знам точно как да го формулирам.
	Доктор Куимпър изглеждаше заинтригуван.
	— Научих, че не много отдавна, май е било по Коледа, господин Кракънторп се е разболял доста сериозно.
	Той забеляза внезапната промяна по лицето на лекаря. То придоби студен израз.
	— Да.
	— Разбрах, че е било някакво стомашно разстройство.
	— Да.
	— Трудно е… Господин Кракънторп се хвалеше със здравето си, заявявайки, че смята да надживее повечето членове от семейството. За вас каза… ще ме извините, докторе…
	— О, все ми е едно. Не се засягам от това, което пациентите ми говорят за мен.
	— Каза, че сте голям паникьор.
	Куимпър се засмя.
	— Задавали сте му всякакви въпроси не само за храната, която е ял, но и кой я е приготвил и сервирал.
	Сега докторът вече не се усмихваше. Лицето му отново бе станало студено.
	— Продължавайте.
	— Употреби, доколкото си спомням, фразата: „Говореше така, сякаш смяташе, че някой ме е отровил“.
	Последва пауза.
	— Имате ли подобни подозрения?
	Куимпър не отговори веднага. Стана и започна да се разхожда. После се обърна към Крадък.
	— Какво, по дяволите, очаквате да кажа? Да не мислите, че един лекар може да отправя наляво и надясно обвинения, че някой е бил отровен, без да има доказателства?
	— Просто бих искал да знам, неофициално, дали тази мисъл ви е минала през ума.
	Доктор Куимпър заяви уклончиво:
	— Старият Кракънторп непрекъснато се ограничава. Когато пристигне семейството, Ема увеличава храната. Резултатът — неприятна стомашно-чревна криза. Симптомите говореха за тази диагноза.
	Крадък продължи да упорства.
	— Разбирам. Напълно уверен ли бяхте? Не бяхте ни най-малко, как да кажа, озадачен?
	— Е, добре, добре. Да, моя милост беше озадачен! Това задоволява ли ви?
	— Интересува ме — уточни Крадък. — Какво всъщност подозирахте или от какво се опасявахте?
	— Случаите на стомашно-чревни разстройства, разбира се, са разнообразни, но имаше някои признаци, които, как да кажа, говореха повече за отравяне с арсен, отколкото за обикновен гастроентерит. Обърнете внимание, двата случая твърде много си приличат. По-добри лекари от мен не са успявали да разпознаят отравяне с арсен и добросъвестно са издавали медицински свидетелства.
	— Какъв беше резултатът от проучването ви?
	— Изглежда, че това, от което се опасявах, не можеше да бъде истина. Господин Кракънторп ме увери, че още преди аз да поема грижите за здравето му, е имал подобни кризи, предизвикани от същата причина. Настъпвали винаги когато е приемал повече храна.
	— Когато къщата е била пълна с хора? При посещение на членовете от семейството или когато е имало гости?
	— Да. Изглеждаше напълно логично. Честно казано, Крадък, не се чувствах спокоен. Стигнах дотам, че писах на стария доктор Морис. Той ми беше шеф, но се пенсионира скоро след като започнах работа при него. Първоначално Кракънторп беше негов пациент. Попитах го за предишните кризи, от които се е оплаквал старият.
	— И какъв отговор получихте?
	Куимпър се ухили.
	— Скара ми се. Почти направо ми заяви да не ставам глупак. Е — сви рамене той, — вероятно наистина съм бил такъв.
	— Чудя се… — замислено започна Крадък. После реши да бъде откровен. — Да оставим настрана дискретността, докторе. Има хора, които биха спечелили твърде много от смъртта на Лутър Кракънторп.
	Докторът кимна.
	— Той е възрастен човек, но е здрав и бодър. Би могъл да прехвърли деветдесетте — продължи инспекторът.
	— Съвсем спокойно. Много се грижи за себе си, а и организмът му е здрав.
	— А годините на синовете му и на дъщерята напредват и всички мизерстват.
	— Изключете Ема. Тя не е отровителка. Тези кризи настъпват само когато останалите са тук, а не когато са само двамата.
	„Просто действа предпазливо, ако е тя“ — помисли си инспекторът, но бе достатъчно благоразумен, за да не го изрече на глас. Замълча, а после каза, като подбираше внимателно думите си:
	— Аз, разбира се, не съм вещ по тези въпроси, но да предположим, просто като хипотеза, че е бил използван арсен. Не е ли имал Кракънторп голям късмет, щом е останал жив?
	— Вижте — започна да обяснява докторът, — не сте разбрали. Точно този факт ме кара да смятам, че съм ужасен глупак, както каза старият Морис. Очевидно не става въпрос за случай, при който редовно са били давани малки дози арсен. Това е класическият метод на отравяне с арсен. Кракънторп никога не е страдал от хроничен гастрит. В известен смисъл именно по тази причина внезапните остри кризи изглеждат необичайни. И така, ако приемем, че те не са нещо естествено, излиза, че отровителят всеки път не успява да улучи, което едва ли е логично.
	— Имате предвид, че дозата е била недостатъчна?
	— Да. От друга страна, организмът на Кракънторп е здрав и количеството, което би могло да убие друг човек, не дава същия резултат при него. Винаги съществуват индивидуални особености, които трябва да се отчитат. Човек би помислил, че досега отровителят, освен ако не е прекалено плах, щеше да увеличи дозата. Защо не го е направил? Защото вероятно няма отровител. Сигурно през цялото време съм си въобразявал.
	— Странен проблем. Няма никаква логика — съгласи се инспекторът.


	II.
	— Инспектор Крадък!
	Нетърпеливият шепот накара инспектора да подскочи. Тъкмо се канеше да позвъни на входната врата, когато Алегзандър и приятелят му Стодарт-Уест предпазливо се показаха от тъмнината.
	— Чухме колата ви и искаме да поговорим с вас.
	— Добре, хайде да влезем вътре — ръката на Крадък отново посегна към звънеца, но Алегзандър го дръпна за палтото като нетърпеливо кученце.
	— Намерихме улика — прошепна той.
	— Да, намерихме улика — повтори Стодарт-Уест.
	„Проклетото момиче“ — с недоволство си каза Крадък и отвърна механично:
	— Чудесно! Да влезем в къщата и да я видим.
	— Не — настояваше Алегзандър. — Някой положително ще ни прекъсне. Елате в помещението за амуниции. Ще ви заведем.
	Малко неохотно, Крадък се остави да бъде отведен покрай къщата по посока на конюшните. Стодарт-Уест отвори тежката врата, пресегна се и запали лампата, която едва светеше. Помещението за амуниции, някога образец на викторианска чистота, сега представляваше склад за неща, които не бяха нужни на никого. Счупени градински столове, ръждясали стари земеделски сечива, огромна разнебитена косачка, прогнили матраци, хамаци и ракети за тенис.
	— Често идваме тук — обясни Алегзандър. — На това място човек наистина може да се почувства в усамотение.
	Личеше, че помещението е обитаемо. Изгнилите матраци бяха натрупани един върху друг и образуваха нещо, подобно на диван, върху старата ръждясала маса имаше голяма кутия шоколадови бисквити, купчина ябълки, плик с бонбони карамел и една картинна мозайка.
	— Това наистина е улика, сър — възбудено го убеждаваше Стодарт-Уест, а очите му блестяха зад очилата.
	— Открихме я днес следобед.
	— Търсим вече няколко дни. В храстите…
	— В хралупите на дърветата…
	— Преровихме кофите за боклук…
	— Всъщност… там имаше някои доста интересни неща.
	— После отидохме в пералнята.
	— Старият Хилман държи там голяма поцинкована вана, пълна с непотребна хартия.
	— Когато бойлерът изгасне и той отново поиска да го загрее…
	— Всякаква хартия, разпиляна наоколо. Събира я и я пъха вътре…
	— Точно там го намерихме…
	— Намерихте КАКВО? — прекъсна дуета Крадък.
	— Уликата. Внимателно, Стодърс, сложи си ръкавиците.
	В съответствие с най-добрата традиция на криминалния жанр, Стодарт-Уест си сложи важно чифт позамърсени ръкавици и извади от джоба си папка на „Кодак“. От там той особено внимателно измъкна изцапан и смачкан плик, който тържествено връчи на инспектора. Двете момчета развълнувано затаиха дъх. Крадък пое плика с подобаваща сериозност. Той харесваше момчетата и беше готов да се включи в играта.
	Писмото беше изпратено по пощата, вътре нямаше нищо, беше само един скъсан плик, адресиран до госпожа Мартин Кракънторп, „Елвърс Кресънт 126“ № 10.
	— Виждате ли? — едва чуто промълви Алегзандър. — Това означава, че тя е била тук, искам да кажа френската съпруга на чичо Едмънд, жената, заради която е този шум. Сигурно наистина е била тук и е изчезнала някъде. Така изглежда, нали…
	Стодарт-Уест се намеси:
	— Излиза, че тя е била убита, всъщност… Не мислите ли, сър, че просто тя е била жената в саркофага?
	И двамата чакаха с нетърпение. Крадък се включи в играта.
	— Възможно е, твърде е възможно — каза той.
	— Важно е, нали?
	— Ще потърсите отпечатъци, нали, сър?
	— Разбира се — отвърна Крадък.
	Стодарт-Уест въздъхна дълбоко.
	— Имахме страхотен късмет, нали? — отбеляза той.
	— При това през последния ни ден тук.
	— През последния ви ден?
	— Да — каза Алегзандър. — Утре заминаваме за дома на Стодърс, където ще прекараме останалите няколко дни от ваканцията. Родителите на Стодърс имат разкошна къща. Не беше ли от епохата на кралица Ана?
	— На Уилям и Мери — уточни Стодарт-Уест.
	— Мисля, че майка ти каза…
	— Мама е французойка. Тя не познава добре английската архитектура.
	— Но баща ти спомена, че била построена…
	Крадък разглеждаше плика.
	Страшно умно от страна на Люси Айлсбароу. Как е успяла да фалшифицира пощенското клеймо? Той се взря по-отблизо, но светлината беше прекалено слаба. Много забавно за момчетата, наистина, но доста неловко за него. По дяволите, Люси не беше преценила ситуацията от този ъгъл. Ако пликът беше истински, той трябваше да действа. Трябваше…
	До него се водеше разгорещен спор на архитектурна тема, но той беше глух за него.
	— Хайде, момчета, да влизаме в къщата. Оказахте ми голяма помощ.


	Глава осемнайсета

	I.
	Момчетата влязоха с Крадък през задната врата на къщата. Изглежда това беше обичайният им начин на влизане. Кухнята беше светла и радваше окото. Навлякла голяма бяла престилка, Люси точеше тесто за сладки. Облегнат на кухненския бюфет, Брайън Истли я наблюдаваше с почти кучешка преданост. Той подръпваше с една ръка големите си руси мустаци.
	— Здравей, татко! — мило го поздрави Алегзандър. — Пак ли си тук?
	— Харесва ми в кухнята — отвърна Брайън и добави: — Госпожица Айлсбароу няма нищо против.
	— Не, разбира се — потвърди Люси. — Добър вечер, инспектор Крадък.
	— В кухнята ли идвате да разследвате? — заинтригувано попита Брайън.
	— Не точно. Господин Седрик Кракънторп е все още тук, нали?
	— О, да, Седрик е тук. Искате да го видите?
	— Ще ми се да поговоря с него.
	— Ще ида да видя дали не е излязъл — каза Брайън. — Може да е отишъл до кръчмата.
	Той се отмести от бюфета.
	— Много ви благодаря — обърна се към него Люси. — Ръцете ми са целите в брашно, иначе щях да отида аз.
	— Какво правиш? — нетърпеливо попита Стодарт-Уест.
	— Плодова пита с праскови.
	— О! — възкликна момчето.
	— Наближава ли време за вечеря? — поинтересува се Алегзандър.
	— Не.
	— Жалко! Ужасно съм гладен.
	— В килера има малко от кейка с джинджифил.
	Момчетата се втурнаха едновременно и се сблъскаха на вратата.
	— Приличат на скакалци — отбеляза Люси.
	— Моите поздравления! — възкликна Крадък.
	— За какво по-точно?
	— За изобретателността ви във връзка с това.
	— Във връзка с какво?
	Крадък посочи папката с писмото.
	— Много сполучливо направено — добави той.
	— За какво говорите?
	— За това, мило момиче, за това — той почти измъкна плика.
	Люси неразбиращо се беше втренчила в инспектора. Изведнъж той се почувства объркан.
	— Вие не сте фалшифицирали тази улика и не сте я сложили в пералнята, за да могат момчетата да я открият? Отговорете ми бързо.
	— Нямам ни най-малка представа за какво говорите!
	— Да не би да искате да кажете, че…
	Като видя, че Брайън се връща, Крадък бързо пусна папката в джоба си.
	— Седрик е в библиотеката — уведоми го той. — Заповядайте вътре.
	Брайън зае мястото си до кухненския бюфет. Инспектор Крадък влезе в библиотеката.


	II.
	Седрик Кракънторп изглеждаше доволен да види инспектора.
	— Продължавате да разследвате тук? — попита той. — Върви ли?
	— Бих могъл да кажа, че имаме известен напредък, господин Кракънторп.
	— Открихте ли на кого е трупът?
	— Все още не е напълно идентифициран, но имаме доста интересна хипотеза.
	— Браво!
	— Като изхождам от последната информация, която получихме, бих искал да науча още нещо. Започвам с вас, мистър Кракънторп, тъй като сте тук в момента.
	— Няма да остана дълго. След един-два дни се връщам отново в Ибиса.
	— Значи съм дошъл тъкмо навреме.
	— Питайте.
	— Бих ви помолил най-подробно да ми разкажете къде сте били и какво сте правили на 20 декември, петък.
	Седрик му хвърли бърз поглед. После се облегна назад, прозя се, прие безгрижен вид и сякаш изцяло се отдаде на усилията да си спомни.
	— Както вече ви казах, бях в Ибиса. Бедата е, че там дните толкова много си приличат. Сутрин — рисуване, от три до пет часа следобед — сън. Може и да нахвърля нещо, ако светлината е подходяща. После идва ред на аперитива в кафенето на площада — понякога с кмета, понякога с доктора. След това импровизирана вечеря. По-голямата част от вечерта преминава в бара на Скоти с някои приятели, които не са толкова известни личности. Казаното дотук ще свърши ли работа?
	— Бих искал истината, господин Кракънторп.
	Седрик се поизправи на стола.
	— Инспекторе, забележката ви е много обидна.
	— Така ли мислите? Господин Кракънторп, казахте ми, че сте напуснали Ибиса на 21 декември и същия този ден сте пристигнали в Англия.
	— Точно така. Ем! Ей, Ема!
	Ема Кракънторп влезе през вратата, свързваща библиотеката със съседната стая. Премести въпросително поглед от Седрик към инспектора.
	— Виж, Ема, пристигнах за Коледа предната събота, нали? Дойдох направо от летището.
	— Да — учудено потвърди Ема. — Беше тук около обед.
	— Видяхте ли? — обърна се Седрик към инспектора.
	— Сигурно ни мислите за много глупави, господин Кракънторп — любезно отговори Крадък. — Знаете, че можем да проверим тези неща. Мисля, че ако ми покажете паспорта си…
	Той замълча в очакване.
	— Не мога да намеря проклетото нещо — промърмори Седрик. — Търсих го сутринта, за да го изпратя в бюрото „Кук“.
	— Мисля, че можете да го намерите, господин Кракънторп. Но всъщност не е необходимо. От регистрационната карта става ясно, че сте влезли в страната вечерта на 19 декември. Сега може би ще ми разкажете къде сте били от този момент до 21 декември по обед, когато сте пристигнали тук.
	Седрик наистина изглеждаше много ядосан.
	— Днес животът е отвратителен! — сърдито отбеляза той. — Цялата тази бумащина, попълване на разни формуляри. Ето какво се получава в една бюрократична държава. Вече не можеш да идеш, където искаш и да правиш каквото ти харесва! Някой вечно задава въпроси. За какво все пак е целият този шум около двайсети? Какво му е толкова специалното на двайсети?
	— По една случайност това е денят, в който смятаме, че е било извършено убийството. Разбира се, можете да откажете да отговаряте, но…
	— Кой казва, че отказвам да отговарям? Дайте ми малко време да помисля. На предварителното следствие бяхте доста уклончиви относно датата на убийството. Какво ново се е появило оттогава?
	Крадък не отговори.
	Поглеждайки към Ема, Седрик попита:
	— Да отидем ли в другата стая?
	— Ще ви оставя — бързо каза тя. На вратата се спря и се обърна. — Седрик, знаеш, че е сериозно. Ако двайсети е бил денят на убийството, трябва да обясниш на инспектор Крадък какво точно си правил тогава.
	И отиде в съседната стая, като затвори вратата след себе си.
	— Добрата Ема! — възкликна Седрик. — Е, хайде, да започваме. Да, наистина напуснах Ибиса на деветнайсети. Възнамерявах да прекъсна пътуването си в Париж, да прекарам няколко дни там и да потърся някои стари приятели по левия бряг на Сена. В самолета обаче попаднах на една много привлекателна жена… Страхотно момиче. С една дума, двамата слязохме заедно. Тя пътуваше за Щатите и трябваше да прекара няколко дни в Лондон, за да уреди някои делови въпроси. Пристигнахме в Лондон на деветнайсети. Отседнахме в хотел „Кингзуей Палас“, ако вашите шпиони още не са открили този факт. Регистрирах се под името Джон Браун — не върви да използваш собственото си име в подобни случаи.
	— А на двайсети?
	Седрик направи гримаса.
	— Сутринта премина в състояние на отвратителен махмурлук.
	— А следобедът? От три нататък?
	— Момент да видя. Ами помотах се насам-натам, както се казва. Бях в Националната галерия — доста порядъчно място, нали? Гледах един филм, „Руина от планината“. Винаги съм си падал по уестърните. Този беше страхотен. После изпих едно-две питиета в бара, поспах малко в стаята си, а към десет часа излязохме с дамата и обиколихме различни заведения. Дори не си спомням повечето имена — едното май се казваше „Скачащата жаба“. Тя ги познаваше много добре. Натрясках се здравата и честно казано, не помня почти нищо. На следващата сутрин се събудих с още по-отвратителен махмурлук. Мадамата хукна да хване самолета си, а аз си залях главата със студена вода, отидох в една аптека да си купя нещо срещу главоболие и се отправих за насам, все едно че току-що съм пристигнал от „Хийтроу“. Реших, че няма смисъл да разстройвам Ема. Нали знаете какви са жените. Винаги се засягат, ако не се прибереш веднага вкъщи. Трябваше да взема пари назаем от нея, за да платя таксито. Бях останал без пукнат грош. Нямаше смисъл да искам от баща си. Никога не е давал пари с охота. Стиснат стар звяр! Е, инспекторе, доволен ли сте?
	— Може ли нещо от всичко това да бъде потвърдено? Да речем, между три часа следобед и седем часа вечерта.
	— Малко вероятно — весело отвърна Седрик. — Националната галерия, където пазачите те гледат с мътни погледи, и една изложба на картини, пълна с народ. Не, няма вероятност.
	Ема влезе отново. Държеше малък бележник.
	— Искате да знаете какво е правил всеки от нас на 20 декември, така ли, инспектор Крадък?
	— Ами… ъъъ… да, госпожице Кракънторп.
	— Тъкмо преглеждах бележника си. На двайсети отидох в Бракхамптън за срещата на Фондацията за реставриране на църквите. Тя свърши към един без четвърт, а после е лейди Адингтън и госпожица Бартлет, които също бяха в комисията, обядвахме в ресторант „Кадена“. След обеда напазарувах малко — продукти и някои подаръци за Коледа. Бях в „Грийнфорд“, в „Лиал и Суифт“, в „Бутс“ и в още няколко магазина. Около пет без четвърт пих чай в „Детелината“, после отидох на гарата, за да посрещна Брайън, който пристигаше с влак. Прибрах се вкъщи към шест часа и заварих баща си в много лошо настроение. Бях му приготвила обеда, но госпожа Харт, която трябваше да му сервира чая, не се беше появила. Той беше толкова сърдит, че се затвори в стаята си и не ме пусна да вляза, нито пожела да разговаря с мен. Баща ми не обича да излизам следобед, но аз си го позволявам от време на време.
	— Вероятно постъпвате разумно. Благодаря ви, госпожице Кракънторп — не можеше да й каже, че след като беше жена, висока метър и шейсет и осем, действията й през този следобед не бяха от голямо значение. Ето защо само попита: — Разбрах, че другите ви двама братя са пристигнали по-късно?
	— Алфред дойде късно в събота вечерта. Каза, че се е опитал да ми се обади по телефона следобед, когато бях излязла, но ако е разстроен, баща ми никога не вдига слушалката. Брат ми Харолд пристигна за самата коледна вечер.
	— Благодаря ви, госпожице Кракънторп.
	— Може би не трябва да питам… — тя се поколеба. — Какво ново има, което предизвиква тези разпити?
	Крадък извади папката от джоба си. Измъкна плика с върховете на пръстите си.
	— Моля, не го пипайте. Познат ли ви е?
	— Но… — Ема объркано се вторачи в него. — Това е моят почерк. Пликът на писмото, което написах на Мартин.
	— Така си и помислих.
	— Откъде го взехте? Тя дали…? Открихте ли я?
	— Може да се окаже, че сме я открили. Този празен плик беше намерен тук.
	— В къщата?
	— В имението.
	— Тогава значи… Тя наистина е дошла тук! Тя… Искате да кажете, че там, в саркофага, е била Мартин?
	— Изглежда твърде вероятно, госпожице Кракънторп — внимателно отвърна Крадък.
	Когато се завърна в града, това изглеждаше дори още по-вероятно. Чакаше го съобщение от Арман Десен:

	Една от приятелките на Ана Стравинска е получила пощенска картичка от нея. Очевидно историята с морското пътешествие е била вярна. Пристигнала е в Ямайка и както ти каза, си прекарва чудесно.

	Крадък смачка бележката и я хвърли в кошчето.


	III.
	— Трябва да отбележа — каза Алегзандър, който седеше на леглото и замислено дъвчеше блокче шоколад, — че това беше най-страхотният ден в живота ми. Намерихме истинска улика — гласът му издаваше страхопочитание. — Всъщност цялата ваканция беше чудесна — добави щастливо той. — Не вярвам подобно нещо да ми се случи отново.
	— Надявам се и на мен да не ми се случи — заяви Люси, която беше коленичила и подреждаше багажа му в куфара. — Ще вземеш ли всичката научна фантастика?
	— Тези двете книги отгоре — не. Чел съм ги. Топката и обувките ми за футбол, а също и гумените ботуши могат да бъдат опаковани отделно.
	— С колко много багаж пътувате вие, момчетата!
	— Това няма значение. Ще изпратят ролса. Имат разкошен „Ролс-Ройс“. И един „Мерцедес Бенц“ от новия модел.
	— Сигурно са богати.
	— Много! И страшно приятни. И все пак не бих искал да си тръгвам. Може да се появи друг труп.
	— Искрено се надявам да не стане.
	— Е, в книгите често се случва. Искам да кажа, някой, който е видял или е чул нещо, също бива убит. Не е изключено да сте вие — добави той, като отвиваше ново блокче шоколад.
	— Благодаря ти!
	— Не бих искал да сте вие — увери я Алегзандър. — Много ви харесвам, а също и Стодърс. Смятаме, че не ви е мястото тук, като готвачка. Страхотна кльопачка! А сте и много разумна.
	Последното явно беше израз на висше одобрение. Люси го възприе по този начин и отвърна:
	— Благодаря! Но нямам намерение да бъда убита само за да ти доставя удоволствие.
	— Тогава по-добре внимавайте — предупреди я Алегзандър. Той замълча, като похапна още малко, а после каза с леко безцеремонен глас: — Ако татко се отбива от време на време, ще се грижите за него, нали?
	— Разбира се — малко изненадано отвърна Люси.
	— Лошото при него е, че животът в Лондон не му понася — информира я Алегзандър. — Захваща се, нали знаете, с неподходящи жени — поклати тревожно глава момчето. — Аз много го обичам, но той има нужда от някого, който да се грижи за него. Оставя се на течението и се сближава с неподходящи хора. Жалко, че мама почина толкова рано. Брайън има нужда от нормален живот вкъщи.
	Той погледна сериозно Люси и посегна към ново блокче шоколад.
	— Не взимай четвърто, Алегзандър — помоли го Люси, — ще ти стане лошо.
	— О, не мисля. Веднъж изядох шест едно след друго и нищо ми нямаше. Не страдам от жлъчка.
	Той замълча и след малко каза:
	— Знаете ли, Брайън ви харесва.
	— Много мило от негова страна.
	— Понякога се държи малко глупаво — заяви Алегзандър, — но беше наистина добър летец изтребител. Страшно е смел. И ужасно добродушен.
	Замълча, а после, като изви очи към тавана, заговори леко смутено:
	— Знаете ли, наистина си мисля, че би било добре, ако се ожени отново. За някоя свястна жена… Аз самият нямам нищо против да имам мащеха… Не, искам да кажа, ако е разбрана…
	С чувство на изненада, Люси схвана, че Алегзандър преследва определена цел.
	— Всичките тези глупости за мащехите са страшно остарели — продължи той, все още забил поглед в тавана. — Много момчета, които познаваме със Стодърс, имат мащехи — след развод и прочие, и се разбират съвсем добре. Естествено, всичко зависи от самата мащеха. Е, получава се малко конфузно, когато излизат заедно, когато ходят на спортни празници и така нататък. Искам да кажа, ако имат две двойки родители. Макар че това помага, ако искаш да извлечеш изгода.
	Той замълча, изправен пред проблемите на съвременния живот.
	— Най-хубаво е да имаш свой собствен дом и собствени родители, но ако майка ти е починала, е, нали виждате какво имам предвид? Ако е някоя свястна жена — за трети път заяви.
	Люси се почувства трогната.
	— Ти си много разумен, Алегзандър — отговори тя. — Трябва да се опитаме да намерим добра съпруга на баща ти.
	— Да — съгласи се той уклончиво. После добави безцеремонно: — Мисля, че преди малко ви споменах. Брайън много ви харесва. Той ми го каза.
	„Тук наистина се оформиха много сватосвания — помисли си Люси. — Най-напред госпожица Марпъл, а сега и Алегзандър“.
	Кой знае защо, тя си спомни свинарниците. Изправи се.
	— Лека нощ, Алегзандър. Остава само утре сутринта да сложим тоалетните ти принадлежности и пижамата. Лека нощ.
	— Лека нощ — отвърна Алегзандър. Мушна се в леглото, сложи глава на възглавницата, затвори очи — същинска картина на спящ ангел — и мигновено заспа.


	Глава деветнайсета

	I.
	— Не може да се каже, че е окончателно — отбеляза сержант Уедъръл с обичайния си мрачен тон.
	Крадък препрочиташе доклада с алибито на Харолд Кракънторп за 20 декември.

	Забелязан е в „Сотби“ към 15:30 часа, но се предполага, че скоро след това си е тръгнал. Снимката му не беше разпозната в заведението „Ръсълс“, но тъй като към 17:00 часа там е пълно, а той не е от редовните посетители, този факт не е изненадващ. Прислужникът му потвърди, че в 18:45 часа се е върнал на „Кардиган Гардънс“, за да се преоблече за вечерята — малко късно, като се има предвид, че вечерята е била предвидена за 19:30 часа, и поради тази причина господин Кракънторп бил малко нервен. Не си спомня да го е чул, когато се е прибрал същата вечер, но тъй като беше минало доста време, не можеше точно да си спомни, а и във всеки случай често не го чувал, когато се прибирал. Той и съпругата му обичали да си лягат рано, когато имали възможност. Гаражът в „конюшните“, където Харолд държал колата си, бил частен и се заключвал през нощта, така че никой не следял кой влиза или излиза, нито пък имало причина да се помни някоя конкретна вечер.

	— Нищо не се потвърждава — с въздишка отбеляза Крадък.
	— Бил е на вечерята в клуб-ресторанта, но си е тръгнал доста рано, преди да свършат речите.
	— А жп гарите?
	Оттам обаче не научиха нищо — нито от Бракхамптън, нито от Падингтън. Бяха изминали близо четири седмици и съществуваше малка вероятност някой да си спомни нещо.
	Крадък въздъхна и протегна ръка към доклада за Седрик. И там нищо не беше потвърдено, макар един шофьор на такси да си припомни, но не съвсем категорично, че същия ден, по някое време следобед, е возил пътник до Падингтън, „който донякъде приличаше на този човек. Мръсни панталони, разрошена коса. Малко ругаеше и псуваше, тъй като таксите се били покачили от последното му идване в Англия“. Не беше забравил, защото през този ден кон на име Ролър спечелил в надбягванията, а той бил заложил на него прилична сума. Веднага щом оставил господина, чул това по радиото и незабавно се отправил към вкъщи да празнува.
	— Да благодарим на Бога за конните надбягвания! — възкликна Крадък, като остави доклада настрана.
	— А сега, ето го и Алфред — каза сержант Уедъръл.
	Някаква нотка в гласа му накара Крадък да го погледне внимателно. Уедъръл имаше доволния вид на човек, който е запазил най-интересната новина за края. Като цяло проверката бе незадоволителна. Алфред живееше сам в апартамента си и излизаше и се прибираше по различно време. Съседите му не бяха любопитни, а и работеха като чиновници и през целия ден ги нямаше вкъщи. Към края на доклада обаче показалецът на Уедъръл посочи последния параграф.

	Сержант Лийки, който работеше по едно дело за кражби от камиони, бил в „Лоуд ъф Брикс“ — заведение по пътя Уодингтън-Бракхамптън, за да наблюдава някои шофьори. На съседната маса забелязал Чик Евънс, един от хората на Дики Роджърс. Заедно с него бил и Алфред Кракънторп, когото познавал по физиономия, виждал го бил да дава показания по делото „Дики Роджърс“. Позачудил се какво ли могат да кроят заедно. Било към 21:30 часа в петък, 20 декември. След няколко минути Алфред Кракънторп се качил на автобус, пътуващ за Бракхамптън. Уилям Бейкър — кондуктор на гарата в Бракхамптън, беше проверил билета на някакъв господин, в когото разпознал един от братята на госпожица Кракънторп. Било непосредствено преди отпътуването на влака в 23:55 за Падингтън. Спомняше си този ден, понеже се говорело, че някаква смахната възрастна дама се кълняла как видяла да убиват някого в един влак същия следобед.

	— Алфред? — попита Крадък, оставяйки доклада. — Алфред? Недоумявам.
	— Съвпада точно — изтъкна Уедъръл.
	Крадък кимна. Да, Алфред би могъл да пътува с влака в 16:33 часа за Бракхамптън и по пътя да извърши убийство. После би могъл да се върне с автобуса до „Лоуд ъф Брикс“. Не беше изключено да си е тръгнал оттам в 21:30 часа и да е разполагал е достатъчно време, за да отиде до Ръдърфорд Хол, да премести тялото от насипа в саркофага, да се прибере в Бракхамптън и да вземе влака обратно за Лондон в 23:55 часа. Някой от бандата на Дики Роджърс дори би могъл да му помогне да премести тялото, макар че Крадък се съмняваше в това. Неприятна пасмина, но не бяха убийци.
	— Алфред? — повтори замислено той.


	II.
	В Ръдърфорд Хол имаше събиране на семейство Кракънторп. Харолд и Алфред бяха пристигнали от Лондон и след малко вече разговаряха на висок глас, а настроението бе приповдигнато.
	По своя инициатива Люси приготви коктейл в кана с лед и я отнесе в библиотеката. Гласовете се чуваха отчетливо във вестибюла и от тях ставаше ясно, че към Ема се отправят доста остри упреци.
	— Грешката е изцяло твоя, Ема — сърдито кънтеше басът на Харолд. — Недоумявам как може да си толкова късогледа и глупава. Ако не беше занесла писмото в Скотланд Ярд, откъдето започна всичко…
	— Сигурно не си била на себе си — прозвуча остро гласът на Алфред.
	— Стига сте я тормозили — намеси се Седрик. — Било каквото било. Щеше да бъде по-подозрително, ако бяха идентифицирали жената като изчезналата Мартин и ние всички бяхме мълчали за писмото.
	— Добре е за теб, Седрик — сърдито отбеляза Харолд. — Бил си извън страната на двайсети, деня, за който разпитват. Но е крайно неудобно за Алфред и за мен. За щастие аз си спомням къде съм бил и какво съм правил този следобед.
	— Убеден съм в това — отвърна Алфред. — Сигурен съм, че ако ти беше планирал убийството, щеше да си подготвиш алибито много внимателно.
	— Ясно е, че ти не си такъв — студено отвърна Харолд.
	— Зависи — поясни Алфред. — Всичко друго е за предпочитане пред желязното алиби, ако то всъщност не е такова. Много ги бива при установяването на подобни неща.
	— Ако намекваш, че аз съм убил жената…
	— О, я престанете всички, не съм бил извън Англия на двайсети — заяви Седрик. — И в полицията знаят. Така че всички сме заподозрени.
	— Ако Ема не беше…
	— Не започвайте пак! — извика Ема.
	Доктор Куимпър излезе от кабинета, където се беше затворил със стария господин Кракънторп. Погледът му попадна върху каната в ръцете на Люси.
	— Какво е това? Празненство?
	— По-скоро опит за успокояване на духовете. Въвлечени са в ожесточен спор.
	— Взаимни обвинения?
	— По-скоро насочени срещу Ема.
	Доктор Куимпър въпросително вдигна вежди.
	— Така ли? — взе каната от ръцете на Люси, отвори вратата на библиотеката и влезе. — Добър вечер.
	— О, доктор Куимпър, може ли да поговоря с вас?
	Беше гласът на Харолд, силен и раздразнен.
	— Бих искал да знам какво сте имали предвид, като сте се намесили в един личен, семеен въпрос и сте накарали сестра ми да иде в Скотланд Ярд?
	Доктор Куимпър спокойно обясни:
	— Госпожица Кракънторп ми поиска съвет и аз й го дадох. По мое мнение е постъпила съвсем правилно.
	— Осмелявате се да твърдите…
	— Момиче! — беше познатото обичайно обръщение на стария Кракънторп. Той надничаше откъм кабинета зад Люси.
	Тя се обърна доста неохотно.
	— Да, господин Кракънторп?
	— Какво ще имаме за вечеря днес? Искам къри. Правиш много хубаво къри. Цяла вечност не сме яли къри.
	— Момчетата не обичат къри.
	— Момчетата… момчетата… Какво ме интересуват момчетата? Важен съм аз. А и момчетата вече заминаха, слава Богу. Искам хубаво горещо къри, чуваш ли?
	— Добре, господин Кракънторп, ще го имате.
	— Чудесно! Ти си добро момиче, Люси. Грижи се за мен и аз ще се погрижа за теб.
	Люси се върна в кухнята. Остави фрикасето, което беше предвидила, и започна да подготвя продуктите за кърито. Входната врата хлопна и през прозореца тя видя как доктор Куимпър сърдито закрачи от къщата към колата си, качи се в нея и потегли.
	Люси въздъхна. Липсваха й момчетата. Донякъде й липсваше и Брайън.
	Е, добре. Седна и започна да бели гъбите.
	Във всеки случай, ще сервира на семейството страшно вкусна вечеря.
	Нахрани зверовете!


	III.
	Беше три часът през нощта, когато доктор Куимпър вкара колата си в гаража и влезе в къщата, като уморено притвори входната врата. Госпожа Джош Симпкинс беше родила две чудесни здрави близначета, които се прибавиха към досегашния осемчленен състав на семейството. Господин Симпкинс не прояви възторг при появяването им. „Две близначета — мрачно отбеляза той. — Каква е ползата от тях? Виж, ако са четири, е по-друго. Изпращат ти най-различни неща, идват журналисти, появяват се снимки по вестниците, а казват, че и Нейно Величество изпращала поздравителна телеграма. А какво са двама близнаци? Да храниш вместо една — две усти. В семейството ни никога не е имало близнаци, нито пък в семейството на жената. Някак си не е честно“.
	Доктор Куимпър се качи в спалнята си и започна да се съблича. Погледна си часовника. Три и пет. Оказа се неочаквано трудна работа да изкара на бял свят тези близнаци, но всичко мина добре. Прозя се. Беше изморен, много изморен. С удоволствие погледна към леглото.
	В този момент телефонът иззвъня. Докторът изруга и вдигна слушалката.
	— Доктор Куимпър?
	— На телефона.
	— Тук е Люси Айлсбароу от Ръдърфорд Хол. Мисля, че ще е най-добре да дойдете. Изглежда всички са се разболели.
	— Разболели? Как? Какви са симптомите?
	Люси го осведоми.
	— Идвам веднага. Междувременно… — той й даде бързи и точни инструкции.
	После бързо навлече дрехите си, сложи още някои неща в чантата за първа помощ и веднага тръгна към колата си.


	IV.
	Около три часа по-късно докторът и Люси, и двамата доста изтощени, седяха в кухнята пред две големи чаши кафе.
	— Уха! — доктор Куимпър пресуши своята и шумно я остави върху чинийката. — Имах нужда от това. Госпожице Айлсбароу, хайде сега да разгледаме факлите.
	Люси го погледна. Следите на умората личаха ясно по лицето му и го правеха да изглежда по-възрастен за неговите четирийсет и четири години, черната коса по слепоочията му бе посребрена, а под очите му имаше сенки.
	— Доколкото мога да преценя, те ще се оправят. Но искам да знам как стана всичко? Кой приготви вечерята?
	— Аз — отвърна Люси.
	— Каква беше тя? Подробно.
	— Супа от гъби. Пиле с ориз и къри. Десерт от подсладено вино с каймак. Накрая пилешки дробчета и бекон.
	— Canapes Diane — неочаквано уточни доктор Куимпър.
	Люси се усмихна едва забележимо.
	— Да, Canapes Diane.
	— Добре, да разгледаме всичко. Супа от гъби — предполагам, от консерва?
	— Не, разбира се. Аз я приготвих.
	— Вие я приготвихте? От какво?
	— Четвъртинка гъби, пилешки бульон, мляко, запръжка от масло и брашно и лимонов сок.
	— Аха. Вероятно всеки би казал: „Трябва да е от гъбите“.
	— Не беше от гъбите. Аз също ядох малко супа, а съм съвсем добре.
	— Да, вие сте съвсем добре. Не съм забравил.
	Люси се изчерви.
	— Ако искате да кажете…
	— Не. Вие сте интелигентно момиче. И вие щяхте да пъшкате там, горе, ако имах предвид това, което си мислите. Както и да е, аз знам всичко за вас. Погрижих се да събера сведения.
	— Защо, за бога, сте го направили?
	Доктор Куимпър присви строго устни.
	— Защото съм си поставил за цел да се информирам за хората, които идват и се установяват тук. Вие сте почтена млада жена, която върши тази работа, за да си изкарва прехраната, и изглежда, преди да дойдете тук, никога не сте имали никакви контакти със семейство Кракънторп. Така че не сте приятелка нито на Седрик, нито на Харолд, нито на Алфред, дошла да им помогне да свършат една малко мръсна работа.
	— Наистина ли мислите…
	— Мисля си много неща — отвърна Куимпър. — Но трябва да бъда внимателен. Това й е най-лошото на лекарската професия. Хайде да продължаваме. Пиле с къри. Ядохте ли от него?
	— Не. Когато човек готви къри, изглежда се чувства нахранен само от миризмата. Разбира се, опитах го. Вечерях супа и малко десерт.
	— Как сервирахте десерта?
	— В отделни чаши.
	— Колко от тях вече са прибрани?
	— Ако искате да кажете измити — всичко е измито и подредено.
	Доктор Куимпър изпъшка.
	— Ето кое се нарича престараване.
	— Да, разбрах го, след като се случи това, но боя се, че е точно така.
	— Какво е останало от вечерята?
	— В една купа в килера има малко от кърито. Смятах да го използвам за пикантната супа, която предвиждах за вечеря. Остана и от супата е гъби. Но от десерта и от солените неща, сервирани след него — нищо.
	— Ще взема супата и кърито. А сос? Имаше ли и сос към яденето?
	— Да, в едно от тези глинени гърнета.
	— Ще взема малко и от него — изправи се той. — Ще се кача горе да ги погледна пак. Ще можете ли да удържите крепостта до сутринта? Хвърляйте им по едно око. До осем часа ще изпратя сестра с необходимите указания.
	— Бих искала да ми кажете веднага. Мислите ли, че става дума за хранително отравяне или… или… просто за отравяне?
	— Вече ви казах. Лекарите не могат да мислят — те трябва да бъдат сигурни. Ако има положителен резултат от изследването на тези храни, имам право да изразя мнение. В противен случай…
	— В противен случай? — повтори Люси.
	Доктор Куимпър сложи ръка на рамото й.
	— Грижете се за двама души по-специално — подчерта докторът. — За Ема. Не бих искал да се случи нещо на Ема… — в гласа му имаше вълнение, което той не успя да скрие. — Тя дори още не е започнала да живее. А знаете ли, хора като Ема Кракънторп са солта на земята… Ема… Да, Ема означава много за мен. Никога не съм й го казвал, но ще го направя. Грижете се за нея.
	— Можете да бъдете спокоен — увери го Люси.
	— Грижете се и за стария. Не мога да кажа, че е от любимите ми пациенти, но все пак ми е пациент и проклет да съм, ако позволя да бъде премахнат, защото някой от противните му синове, или може би и тримата, искат да си отиде от този свят, за да разполагат с парите му.
	Той внезапно й хвърли шеговит поглед.
	— Така. Много се разприказвах. Бъдете добро момиче, дръжте си очите отворени, но си затваряйте устата.


	V.
	Инспектор Бейкън изглеждаше разстроен.
	— Арсен? — попита той. — Арсен?
	— Да, в кърито. Тук има от него — за вашите хора, да го видят. Направих само най-обикновено изследване на малко количество, но резултатът е абсолютно категоричен.
	— Значи става дума за отровител?
	— Така изглежда — студено отвърна Куимпър.
	— И всички са пострадали, е изключение на онази госпожица Айлсбароу.
	— С изключение на госпожица Айлсбароу.
	— Изглежда малко подозрително.
	— Какъв мотив би могла да има?
	— Може да е смахната — предположи инспектор Бейкън. — Някои външно изглеждат напълно нормални и въпреки това са си побъркани, така да се каже.
	— Госпожица Айлсбароу не е ненормална. Говоря ви като медицинско лице. Тя е толкова нормална, колкото сме ние двамата с вас. Ако госпожица Айлсбароу е сложила арсен в кърито на семейството, тя би го направила поради някаква причина. Нещо повече, тъй като е доста интелигентна млада жена, би се постарала да не бъде единственият човек, който не е пострадал. Би постъпила така, както всеки умен отровител щеше да направи — да хапне съвсем малко от отровното къри, а после да преувеличи симптомите.
	— И тогава вие нямаше да можете да познаете?
	— Че е отровена в по-малка степен от останалите? Вероятно не. Хората реагират различно на отровите. Едно и също количество би предизвикало по-силна реакция у някои хора, а у други — не. Разбира се — весело добави доктор Куимпър, — когато пациентът почине, може да се прецени почти съвсем точно какво количество е приел.
	— Тогава излиза, че… — инспектор Бейкън замълча, формулирайки мисълта си. — Излиза, че в семейството може би има някой, който вдига по-голям шум, отколкото трябва — някой, който се смесва с останалите, за да избегне подозренията. Как ви се струва, а?
	— И на мен ми хрумна подобна мисъл. Именно затова ви съобщавам. Сега нещата са във ваши ръце. Изпратил съм там сестра, на която имам доверие, но тя не може да бъде навсякъде по едно и също време. Според мен никой не е поел достатъчно отрова, за да умре.
	— Отровителят е сгрешил, така ли?
	— Не. Струва ми се по-вероятно, че намерението му е било да сложи в кърито толкова отрова, че да прилича на хранително отравяне, за което виновни могат да бъдат гъбите. Хората винаги се плашат от възможността да се отровят с гъби. После при някого нещата могат да вземат лош обрат и той да умре.
	— Понеже му е била дадена допълнителна доза?
	Докторът кимна.
	— Ето защо ви уведомявам незабавно, затова и изпратих специална сестра да поеме нещата в свои ръце.
	— Тя знае ли за арсена?
	— Разбира се. И тя, и госпожица Айлсбароу. Вие, естествено, най-добре познавате работата си, но ако бях на ваше място, щях да отида там и съвсем открито да им кажа, че страдат от отравяне с арсен. Вероятно това ще всели страх от Бога у нашия убиец и той не би посмял да довърши плана си. Навярно се е осланял на теорията за хранително отравяне.
	Телефонът на бюрото на инспектора иззвъня. Той го вдигна и каза:
	— Добре. Свържете ме — после се обърна към Куимпър. — На телефона е сестрата. Да, здравейте! Разговаряте с… Какво? Сериозно влошаване?… Да… В момента доктор Куимпър е при мен… Ако искате да го чуете…
	Той подаде слушалката на доктора.
	— Куимпър е на телефона… Ясно… Да… Точно така… Продължавайте по същия начин. Идваме.
	Той остави слушалката и се обърна към Бейкън.
	— Кой е?
	— Алфред — отговори Куимпър. — Мъртъв е.


	Глава двайсета

	I.
	По телефона гласът на Крадък прозвуча объркано.
	— Алфред? — каза той. — Алфред?
	Инспектор Бейкън отмести леко телефонната слушалка и попита:
	— Не го очаквахте, нали?
	— Не, наистина. Всъщност тъкмо мислех, че е възможният убиец.
	— Чух, че бил разпознат от кондуктора. Това никак не беше добре за него. Да, наистина излизаше така, сякаш сме намерили нашия човек.
	— Е — категорично отсече Крадък, — сгрешили сме.
	За момент настъпи мълчание. После Крадък попита:
	— Нали е имало сестра да се грижи за тях? Как го е допуснала?
	— Не можем да я виним. Госпожица Айлсбароу е била много изтощена и е отишла малко да поспи. На грижите на сестрата са останали петима пациенти — старият, Ема, Седрик, Харолд и Алфред. Не е било възможно да бъде едновременно навсякъде. Изглежда старият мистър Кракънторп е започнал да й създава грижи. Казал, че умира. Тя отишла при него, успокоила го, върнала се отново, за да занесе на Алфред чай с глюкоза. Той го изпил и свършил.
	— Отново арсен?
	— Изглежда. Разбира се, може състоянието му да се е влошило, но Куимпър не смята така, а и Джонстън е на същото мнение.
	— Предполагам — несигурно изрече Крадък, — че наистина Алфред е трябвало да бъде жертвата.
	Гласът на Бейкън прозвуча заинтригувано:
	— Искате да кажете, че докато смъртта на Алфред не би облагодетелствала никого, то смъртта на стареца би била от полза за повечето от тях. Допускам, че може да е станала грешка. Не е изключено някой да е помислил, че чаят е предназначен за стария.
	— Сигурни ли са, че отровата е била дадена по този начин?
	— Не, разбира се, че не са. Сестрата, както всяка добра сестра, е измила всички съдове и прибори. Чашите, лъжиците, чайникът — всичко. Но това изглежда единственият възможен начин.
	— Което означава — отбеляза замислено Крадък, — че един от пациентите не е бил чак толкова болен, колкото останалите. Видял е своя шанс и е сложил отровата в чашата.
	— Добре, вече няма да има съмнителни работи — сериозно заяви инспектор Бейкън. — Сега сме ангажирали две сестри, като не смятаме госпожица Айлсбароу, а съм изпратил и няколко от моите хора там. Идвате ли?
	— По възможно най-бързия начин.


	II.
	Люси Айлсбароу прекоси вестибюла, за да посрещне инспектор Крадък. Имаше блед и измъчен вид.
	— Преживяхте тежки моменти — каза Крадък.
	— Беше като ужасен, дълъг кошмар — отвърна тя. — Снощи наистина си помислих, че всички умират.
	— Що се отнася до кърито…
	— От него ли беше?
	— Да, много добре поръсено с арсен — напълно в стила на Борджиите.
	— Ако е вярно — отбеляза Люси, — сигурно е… трябва да е… някой от семейството.
	— Някаква друга възможност?
	— Не, нали разбирате, започнах да приготвям това проклето къри доста късно — след шест часа, защото господин Кракънторп специално пожела. Трябваше да отворя нова кутия къри на прах, така че никой не би могъл да я пипа. Предполагам, че кърито прикрива вкуса?
	— Арсенът няма вкус — разсеяно отговори Крадък. — Сега да видим какви са възможностите. Кой от тях е имал шанс да се приближи, докато кърито се е готвело?
	— В действителност всеки би могъл да се промъкне в кухнята, докато приготвям масата в трапезарията.
	— Така. Кои бяха в къщата? Старият Кракънторп, Ема, Седрик…
	— Харолд и Алфред. Те пристигнаха от Лондон следобед. О, и Брайън — Брайън Истли. Но той си тръгна точно преди вечеря. Трябвало да се срещне с някого в Бракхамптън.
	Крадък отбеляза замислено:
	— Връзва се с болестта на стария по Коледа. Куимпър подозира, че е имало арсен. Всички еднакво болни ли изглеждаха снощи?
	Люси се замисли:
	— Като че ли старият господин Кракънторп беше най-зле. Доктор Куимпър положи неимоверни грижи за него. Бих казала, че е много добър лекар. Седрик обаче вдигна най-голям шум. Разбира се, силните здрави хора винаги реагират така.
	— Как беше Ема?
	— Доста зле.
	— Но, чудя се, защо Алфред?
	— И аз — отвърна Люси. — Дали са имали предвид точно Алфред?
	— Странно, и аз се питах същото.
	— Изглежда толкова безсмислено.
	— Само ако можех да се добера до мотива на цялата тази работа — заяви Крадък. — Видимо няма логика. Удушената жена в саркофага е вдовицата на Едмънд Кракънторп. Да приемем, че е така. Вече почти е доказано. Сигурно има връзка между това и преднамереното отравяне на Алфред. Всичко става тук, в семейството. Дори да кажем, че някой от тях е луд, пак няма обяснение за случилото се.
	— Не, наистина — съгласи се Люси.
	— Добре, внимавайте — предупреди я Крадък. — Не забравяйте, че в къщата има отровител и един от пациентите ви горе не е толкова болен, колкото изглежда.
	След като Крадък си замина, Люси отново бавно се изкачи на горния етаж. Когато минаваше край стаята на стария господин Кракънторп, тя чу властен глас, малко изнемощял от болестта:
	— Момиче… Момиче… Ти ли си? Ела тук.
	Люси влезе в стаята. Господин Кракънторп лежеше в леглото, подпрян на възглавници. Люси помисли, че изглежда доста весел за болен човек.
	— Къщата е пълна с отвратителни болнични сестри — оплака се той. — Трополят насам-натам, придават си важност, мерят ми температурата, не ми дават да ям каквото искам — и това сигурно струва доста пари. Кажи на Ема да ги отпрати. Ти можеш да се грижиш достатъчно добре за мен.
	— Всички се разболяха, господин Кракънторп — поясни Люси. — Знаете, че не мога да се грижа за всички.
	— Гъби — каза мистър Кракънторп. — Проклетите ужасни неща — гъбите. От супата, която ядохме снощи. Ти я направи — добави обвинително той.
	— Нищо им нямаше на гъбите, господин Кракънторп.
	— Не обвинявам теб, момиче, не те обвинявам. Случвало се е и преди. Попада една отровна гъба и край. Човек може и да не разбере. Знам, че си добро момиче. Не би го направила нарочно. Как е Ема?
	— Днес следобед се чувства по-добре.
	— Аха, а Харолд?
	— И той е по-добре.
	— Какво чувам, Алфред хвърлил топа, а?
	— Не трябваше да ви казват, господин Кракънторп.
	Той се засмя — висок, скимтящ смях, изразяващ безкрайна радост.
	— Чувам всичко. Макар и да се опитват, не могат да скрият нищо от стареца. И така, Алфред е мъртъв. Няма вече да живее на моя гръб, а и няма да получи нищо от парите. Всички те ме чакаха да умра, нали знаеш, най-вече Алфред. Сега той е мъртъв. Бих казал, че това е доста добра шега.
	— Не е много любезно от ваша страна, господин Кракънторп — строго каза Люси.
	Старецът отново се засмя.
	— Ще ги надживея всичките — злорадстваше той. — Ще видиш, че ще стане така, моето момиче. Ще видиш.
	Люси отиде в стаята си, извади речник и потърси думата „тонтина“. Затвори го замислено и се вторачи в празното пространство пред себе си.


	III.
	— Не разбирам защо искате да се видите с мен — раздразнено заяви доктор Морис.
	— Познавате семейство Кракънторп отдавна — обясни инспектор Крадък.
	— Да, да, познавам ги всичките. Помня стария Джосая Кракънторп. Беше костелив орех и все пак умен човек. Направи много пари.
	Той намести старите си кокали на стола и се взря в инспектор Крадък изпод гъстите си вежди.
	— Значи вие слушате този глупак Куимпър. Запалени млади доктори! Винаги имат разни идеи в главата си. Втълпил си е, че някой се опитва да отрови Лутър Кракънторп. Глупости! Мелодрама. Той, разбира се, имаше стомашни кризи. Лекувах го. Не се случваше много често — нищо особено.
	— Доктор Куимпър изглежда смята, че има нещо странно — поясни Крадък.
	— Един лекар не трябва да мисли. В края на краищата, надявам се, че бих могъл да разпозная отравяне с арсен.
	— Твърде много известни лекари са правили грешки — изтъкна Крадък. — Например — той напрегна паметта си — случаят „Грийнбароу“, госпожа Тени, Чарлс Лийдс, трима души от семейство Уестбъри — всичките бяха погребани кротко, без лекуващите ги лекари да са имали и най-малкото подозрение. А всички тези лекари са били добри, уважавани хора.
	— Добре, добре — съгласи се доктор Морис, — искате да кажете, че може да съм допуснал грешка. Е, не мисля, че е така.
	Замълча за миг, а после попита:
	— Кой според Куимпър го е направил — ако наистина е така?
	— Няма представа — отвърна Крадък. — Беше разтревожен. В крайна сметка, знаете, че там има много пари — добави той.
	— Да, да, известно ми е какво ще получат, когато Лутър Кракънторп умре. А те силно се нуждаят от пари. Основателна причина, но от нея не следва, че ще убият стария, за да ги получат.
	— Не непременно — съгласи се инспектор Крадък.
	— Във всеки случай — продължи доктор Морис, — имам принцип да не подозирам нещо без основателна причина. Без основателна причина — повтори той. — Трябва да призная, че това, което току-що ми казахте, малко ме поразтърси. Арсен в големи количества, очевидно, и все пак не разбирам защо идвате при мен. Мога само да ви кажа, че аз не съм имал подозрения. Може би е трябвало да погледна много по-сериозно на тези стомашни кризи на Лутър Кракънторп. Вие обаче вече сте свършили доста работа.
	Крадък се съгласи.
	— Всъщност бих искал да разбера нещо повече за семейство Кракънторп. Има ли някаква наследствена обремененост при тях — нещо странно?
	Очите под гъстите вежди го погледнаха сериозно.
	— Да, разбирам, че мислите ви могат да вземат такава посока. Добре, старият Джосая беше напълно нормален. Здрав като бик. Жена му беше свръхчувствителна, проявяваше склонност към меланхолия. Произхождаше от семейство, в което е имало кръвно родство между родителите. Почина скоро след раждането на втория си син. Бих казал, че Лутър е наследил известна, да кажем, нестабилност от нея. Беше доста обикновен младеж, но винаги е бил в конфликт с баща си. Старият беше разочарован от него и мисля, че Лутър негодуваше от това и най-накрая го превърна в нещо като мания. После го пренесе в семейния си живот. Ще забележите, ако изобщо разговаряте с него, че изпитва силна неприязън към синовете си. Но обичаше дъщерите си. И Ема, и Еди — тази, която почина.
	— Защо не обича синовете си? — попита Крадък.
	— За да разберете, би трябвало да идете в една от новите модерни психиатрични клиники. Само ще ви кажа, че самият Лутър никога не се е чувствал достатъчно годен като човек и силно негодуваше срещу финансовото си положение. Той притежава доход, но няма никакви пълномощия да разполага с капитала. Ако имаше право да лиши от наследство синовете си, вероятно нямаше да ги мрази чак толкова. Безсилието го кара да се чувства унижен.
	— Затова ли е толкова доволен от мисълта да надживее всички?
	— Навярно. Смятам, че оттук произтича и свидливостта му. Според мен той е успял да спести значителна сума от големия си доход, преди, разбира се, данъците да достигнат сегашните си шеметни стойности.
	На инспектор Крадък му хрумна нещо.
	— Предполагам, че е оставил спестяванията си на някого със завещание? Това поне би могъл да направи.
	— О, да, макар че Бог знае на кого ги е оставил. Може би на Ема, но лично аз се съмнявам. Тя ще получи своя дял от собствеността му. А може и на Алегзандър, на внука си.
	— Той го обича, нали?
	— Обичаше го. Естествено, той е дете на негова дъщеря, а не на някого от синовете му. Този факт сигурно е бил от значение. А е и доста добре разположен към Брайън Истли — съпруга на Еди. Разбира се, аз не познавам добре Брайън, а и минаха няколко години, откакто не съм виждал никого от семейството. Учуден съм обаче, че след войната той дълго се застоя без някаква определена работа. Притежаваше качествата, необходими във военно време — смелост, жизненост и склонност да остави бъдещето да се погрижи за всичко. Не смятам обаче, че е постигнал стабилност. Вероятно ще се превърне в човек без цел в живота.
	— Доколкото имате представа, съществува ли някаква чудатост у някого от младите?
	— Седрик е ексцентричен, един от така наречените бунтовници по душа. Не бих казал, че е абсолютно нормален, но пък кой ли е? Харолд е сравнително праволинеен, не бих го нарекъл особено приятен. Коравосърдечен е, а и винаги е нащрек за големия си шанс. У Алфред има нещо от престъпника. Той е грешник, винаги е бил такъв. Веднъж го видях да взема пари от една благотворителна каса, която държаха във вестибюла. Ето, такива неща. О, да, бедният, той е мъртъв и май че не бива да говоря лошо за него.
	— Какво ще кажете за… — Крадък се поколеба — Ема Кракънторп?
	— Хубаво момиче, тихо, човек никога не знае какво мисли. Има си свои планове и идеи, но ги пази за себе си. Характерът й е по-силен, отколкото можеш да допуснеш, съдейки по външността й.
	— Познавахте, предполагам, Едмънд — сина, който е бил убит във Франция?
	— Да. Бих казал, че беше най-добър от всички — сърдечно, весело, симпатично момче.
	— Дали сте чували, че се е канел да се жени или че се е оженил за французойка малко преди да го убият?
	Доктор Морис се намръщи.
	— Като че ли си спомням нещо такова, но беше толкова отдавна.
	— Почти в началото на войната, нали?
	— Да. Е, бих казал, че ако се беше оженил за чужденка, щеше да съжалява, че е останал жив.
	— Съществува основание да се вярва, че го е направил — отбеляза Крадък.
	С няколко кратки изречения той запозна доктор Морис с последните събития.
	— Спомням си, че видях нещо във вестниците за някаква жена, намерена в саркофаг. Значи е било в Ръдърфорд Хол.
	— Имаме основание да смятаме, че тази жена е била вдовицата на Едмънд Кракънторп.
	— Чакайте, чакайте — това е удивително! Прилича повече на роман, отколкото на действителна случка. Но кой би искал да убие бедната жена и по какъв начин убийството е свързано с отравянето с арсен в семейство Кракънторп?
	— По два възможни начина — отвърна Крадък, — но и двата са абсолютно невероятни. Някой навярно е много алчен и иска цялото състояние на Джосая Кракънторп.
	— Голям глупак — заяви доктор Морис. — Ще трябва да плаща безумно високи данъци върху дохода от него.


	Глава двайсет и първа

	— Гъбите са отвратително нещо! — констатира госпожа Кидър.
	През последните няколко дни тя бе направила тази забележка поне десетина пъти. Люси не отговори.
	— Аз самата никога не ги докосвам — продължи госпожа Кидър. — Прекалено опасни са. Провидението е било милостиво, щом само един е умрял. Всичките можеха да си идат, а и вие също, госпожице. По чудо сте се отървали.
	— Не беше от гъбите — отвърна Люси. — На тях им нямаше нищо.
	— Не бъдете толкова уверена — настояваше госпожа Кидър. — Гъбите са опасни. Една отровна гъба сред останалите и готово.
	Сред тракането на купи и чинии в умивалника, госпожа Кидър продължаваше да говори:
	— Странно как нещата се струпват наведнъж. Най-големият син на сестра ми имаше дребна шарка, а нашият Ърни падна и си счупи ръката, съпругът ми пък целият е в циреи. Всичко за една седмица! Не е за вярване, нали? Същото е и тук — нареждаше госпожа Кидър. — Най-напред това отвратително убийство, а сега и мистър Алфред е мъртъв — отровен от гъби. Бих искала да знам кой ще е следващият?
	Люси се почувства малко неудобно от факта, че също би искала да знае.
	— Моят съпруг не е съгласен да идвам повече тук — обясняваше госпожа Кидър. — Мисли, че мястото носи нещастие, но аз му казвам, че познавам госпожица Кракънторп толкова отдавна, че тя е много добра и че разчита на мен. А и не бих могла да изоставя горката госпожица Айлсбароу, опитвам се да го убедя, да върши сама всичко в къщата. Трудно ви е, госпожице, с всичките тези подноси.
	Люси беше принудена да се съгласи, че в момента животът й наистина се състои предимно от подноси. Точно сега подреждаше тези, които трябваше да отнесе на болните.
	— Сестрите пък не си помръдват пръста — заяви госпожа Кидър. — Непрекъснато искат чайници, пълни със силен чай. И храната да е готова. Изтощена съм, ето каква е истината — говореше тя с тон на голямо задоволство, макар че всъщност беше свършила малко повече от нормалната си сутрешна работа. Люси отбеляза сериозно:
	— Никога не се щадите, госпожа Кидър.
	Госпожа Кидър изглеждаше доволна. Люси пое първия поднос и тръгна нагоре по стълбите.
	— Какво е това! — неодобрително я попита мистър Кракънторп, щом влезе при него.
	— Говежди бульон и яйчен крем.
	— Махни ги — нареди мистър Кракънторп. — Няма да ги вкуся. Казах на онази сестра, че искам бифтек.
	— Доктор Куимпър смята, че още не трябва да ядете бифтек.
	Мистър Кракънторп изсумтя.
	— Отново се чувствам добре. Утре ставам. Как са другите?
	— Господин Харолд е много по-добре. Утре се връща в Лондон.
	— Слава Богу! — заяви мистър Кракънторп. — А Седрик? Има ли някаква надежда и той да си замине утре за своя остров?
	— Засега не.
	— Жалко. Какво прави Ема? Защо не идва да ме види?
	— Все още е на легло, мистър Кракънторп.
	— Жените винаги се глезят. Ти обаче си добро, здраво момиче — одобрително отбеляза той. — По цял ден тичаш, нали?
	— Доста се движа — потвърди Люси.
	Старият Кракънторп кимна одобрително с глава.
	— Ти си добро и здраво момиче и не мисли, че съм забравил това, за което ти говорих. В един от близките дни ще видиш какво ще стане. Няма винаги да става така, както Ема иска. И не слушай другите, когато казват, че съм стиснат старец. Просто съм грижлив по отношение на парите си. Събрал съм солидна сума и знам за кого ще я похарча, когато му дойде времето — погледна я той похотливо.
	Люси бързо излезе от стаята, избягвайки протегнатата му ръка.
	Следващият поднос беше за Ема.
	— О, благодаря ви, Люси. Вече наистина дойдох на себе си. Гладна съм, а това е добър признак, нали? Мила — продължи Ема, докато Люси поставяше подноса върху коленете й, — действително се чувствам много неудобно заради леля ви. Предполагам, не сте имали никакво време да идете да я видите.
	— Всъщност наистина нямах време.
	— Боя се, че й липсвате.
	— О, не се тревожете, госпожице Кракънторп. Тя разбира какви ужасни моменти преживяваме.
	— Обадихте ли й се по телефона?
	— Не, отдавна не съм.
	— Е, позвънете й. Обаждайте й се всеки ден. На възрастните хора им е толкова приятно да научават новини.
	— Много сте мила — отвърна Люси.
	Съвестта малко започна да я гризе, докато слизаше за следващия поднос. Усложненията около болните в къщата я бяха погълнали изцяло и тя нямаше време да мисли за нищо друго. Реши, че ще позвъни на госпожица Марпъл веднага щом занесе яденето на Седрик.
	В момента в къщата имаше само една сестра и те се разминаха на площадката, поздравявайки се.
	Невероятно чист и спретнат, Седрик седеше изправен в леглото и бързо пишеше нещо на листове.
	— Здравейте, Люси. Какъв дяволски буламач ми носите днес? Бих искал да разкарате онази ужасна сестра, много е хитра. Не знам защо, но се обръща към мен на „ние“: „Как сме тази сутрин? Добре ли спахме? О, Боже, колко сме непослушни, как сме отметнали завивките!“ — заимитира сестрата той с висок фалцет.
	— Изглеждате много весел — отбеляза Люси. — С какво се занимавате?
	— Планове — отвърна Седрик. — Какво ще направя с това място, когато старият умре. Тук земята е много добра, нали знаете. Не мога да реша дали аз самият да разработя известна част, или да я продам наведнъж на парцели. Много е ценна за промишлени цели. Къщата става за частна клиника или за училище. Не съм сигурен дали няма да продам половината земя и да вложа парите, за да построя нещо екстравагантно върху другата половина. Вие какво мислите?
	— Още не сте я получили — студено отвърна Люси.
	— И все пак ще я имам. Тя не се дели като останалото наследство. Получавам я изцяло. И ако успея да я продам на добра цена, парите ще представляват капитал, а не доход, така че няма да плащам данъци за него. Прекалено много пари. Помислете си само!
	— Винаги съм смятала, че презирате парите — отбеляза Люси.
	— Разбира се, че ги презирам, когато ги нямам. Това е единственото достойно нещо, което мога да направя. Колко хубаво момиче сте, Люси! Дали пък не мисля така, защото отдавна не съм виждал приятни жени?
	— Предполагам, че е второто.
	— Все още ли сте заета? Оправяте и подреждате всичко и всички?
	— Изглежда някой го е направил с вас — заяви Люси, като го погледна.
	— Проклетата сестра — прочувствено заяви Седрик. — Пристигна ли заключението за смъртта на Алфред? Какво се е случило?
	— Не съм известена — отговори Люси.
	— Полицията е предпазлива. От това масово отравяне човек наистина може да се разстрои, нали? Искам да кажа, психически. Не говоря за по-очевидните страни. А вие се пазете — добави той.
	— Опитвам се да го правя.
	— Младият Алегзандър върна ли се вече в училище?
	— Мисля, че все още е у семейство Стодарт-Уест. Вдругиден тръгват на училище.
	Преди да седне да обядва, Люси отиде до телефона и позвъни на госпожица Марпъл.
	— Ужасно съжалявам, че не успях да намина да ви видя, но наистина бях много заета.
	— Разбира се, скъпа, разбира се. Пък и в момента не може да се направи нищо. Просто чакаме.
	— Да, но какво всъщност чакаме?
	— Скоро Елспет Магликъди трябва да се върне — обясни й госпожица Марпъл. — Писах й незабавно да си дойде. Казах й, че е неин дълг да го направи. Затова не се тревожете прекалено много, скъпа — прозвуча мило и успокоително гласът й.
	— Нали не мислите… — започна Люси и замълча.
	— Че ще има нови убийства? Надявам се да няма. Но човек никога не знае, нали така? Когато някой наистина е лош… А мисля, че тук има доста голяма доза злонамереност.
	— Или лудост — каза Люси.
	— Разбира се, знам, че това е съвременният поглед върху нещата. Но самата аз не съм съгласна.
	Люси затвори телефона, отиде в кухнята и взе подноса с обеда си. Госпожа Кидър бе свалила престилката си и се канеше да си тръгва.
	— Надявам се, че ще се справите, госпожице? — загрижено запита тя.
	— Разбира се, че ще се справя — бързо отвърна Люси.
	Тя не отнесе подноса в голямата мрачна трапезария, а в малкия кабинет. Тъкмо привършваше обеда си, когато вратата се отвори и се появи Брайън Истли.
	— Здравейте — поздрави го тя. — Появяването ви е съвсем неочаквано.
	— Сигурно е така. Как е народът тук?
	— Много по-добре. Утре Харолд се връща в Лондон.
	— Какво мислите за всичко това? Наистина ли е било арсен?
	— Да, арсен е.
	— Още не се е появило във вестниците.
	— Не, мисля, че полицията го пази в тайна.
	— Някой трябва да има зъб на семейството. Кой може да се е промъкнал и да е пипал храната?
	— Предполагам, че аз съм най-вероятният човек.
	Брайън я погледна загрижено.
	— Но не сте, нали? — попита той. Гласът му звучеше малко стреснато.
	— Не, не съм аз — увери го Люси.
	Никой не би могъл да се докосне до кърито. Беше го приготвила сама в кухнята и го беше сервирала. Единственият човек, който би имал възможност да го направи, беше един от петимата, седнали да вечерят.
	— Искам да кажа, защо бихте го направили? — попита Брайън. — Те не означават нищо за вас, нали?
	После добави:
	— Надявам се, че нямате нищо против, задето се върнах така неочаквано.
	— Не, разбира се. Дълго ли ще останете?
	— Ами бих искал, ако няма да ви бъде много досадно.
	— Не, не, ще се справя.
	— Нали разбирате, в момента съм без работа и… доста ми дотегна. Наистина ли нямате нищо против?
	— О, във всеки случай не съм аз човекът, който има думата. Госпожица Ема трябва да каже.
	— О, с Ема всичко е наред — отвърна Брайън. — Винаги е била много мила с мен. По свой начин, разбира се. Тя таи нещата в себе си, всъщност е малко загадъчна. Животът тук и грижите около стария биха потиснали повечето хора. Жалко, че не се омъжи. Предполагам, че вече е твърде късно.
	— Съвсем не мисля, че е твърде късно — заключи Люси.
	— Ами… — размишляваше Брайън. — Може би някой свещеник — заяви обнадеждено той. — Ще бъде полезна за енорията и ще проявява такт по отношение на Съюза на майките. Наистина мисля така. Не защото знам какво означава този съюз, но съм го срещал в книгите. В неделя ще носи шапка в църквата.
	— Не звучи особено перспективно — отвърна Люси, като стана и взе подноса.
	— Дайте на мен — каза Брайън, поемайки подноса от нея. Двамата отидоха заедно в кухнята. — Да ви помогна ли да измиете? Тази кухня наистина ми харесва. Знам, че не е от нещата, които днес хората харесват, но на мен ми харесва и цялата къща. Отвратителен вкус, предполагам, но това е. Можеш съвсем спокойно да приземиш самолет в парка — ентусиазирано допълни той.
	Взе една кърпа за бърсане на съдове и започна да подсушава лъжиците и вилиците.
	— Според мен за имението е пагубно, че остава на Седрик — продължи Брайън. — Знаете ли какво ще е първото нещо, което ще направи той? Ще продаде всичко и пак ще запраши в чужбина. Не разбирам защо Англия не е достатъчно подходяща за всеки. Харолд също не би искал тази къща, а, разбира се, за Ема тя е прекалено голяма. Само ако можеше да се падне на Алегзандър, двамата с него щяхме да бъдем толкова щастливи тук! Естествено, хубаво би било да има и жена в къщата — погледна замислено Люси. — Е, хайде, каква полза има да говорим. Да получи Алегзандър това нещо тук, би означавало най-напред всички други да умрат, което е малко вероятно, нали? Макар че като гледам стария, спокойно би могъл да доживее до сто години, дори и само за да ги подразни. Не мисля, че се е разстроил много от смъртта на Алфред, нали?
	— Не, не е — лаконично отвърна Люси.
	— Свадлив стар дявол! — весело подхвърли Брайън Истли.


	Глава двайсет и втора

	— Ужасни неща разправят хората — каза госпожа Кидър. — Старая се да не ги слушам, доколкото мога. Трудно е да се повярва — застана в очакване тя.
	— Сигурно е така — отвърна Люси.
	— За тялото, което беше намерено в големия хамбар — продължаваше госпожа Кидър, като се движеше заднишком, по рачешки, на ръце и колене и търкаше пода на кухнята. — Казват, че през войната жената била приятелка на господин Едмънд. Дошла тук, последвана от ревнив съпруг, който я убил. Такова нещо е възможно за чужденец, но е малко вероятно след толкова години, нали?
	— На мен ми звучи съвсем невероятно.
	— Разказват и още по-лоши неща — нареждаше госпожа Кидър. — Хората приказват какво ли не. Да им се чудиш. Някои говорят, че господин Харолд се оженил някъде в чужбина, а жена му дошла тук и разбрала, че след брака си с лейди Алис е станал двуженец и щяла да го даде под съд, но той се срещнал с нея тук и я убил, а после сложил тялото в саркофага. Можете ли да си представите!
	— Отвратително — разсеяно отвърна Люси. Умът й бе зает е други мисли.
	— Разбира се, аз не ги слушам — с достойнство заяви госпожа Кидър. — Самата аз никак не вярвам на такива приказки. Не разбирам как хората могат да измислят подобни неща, камо ли да ги разказват. Надявам се само нещо да не стигне до ушите на госпожица Ема. Би я разстроило, а на мен не ми се иска да стане така. Тя е много добра и аз не съм чула нито една дума против нея, нито една. А и след като мистър Алфред е мъртъв, никой вече не говори нищо против него. Дори не казват, че е било възмездие, а спокойно биха могли да го направят. Ужасно е, госпожице, нали? Всичките тези злостни приказки…
	Госпожа Кидър говореше с голямо удоволствие.
	— Сигурно е много болезнено за вас да слушате това — отбеляза Люси.
	— О, да, наистина. Казвам на съпруга си: как могат така?
	На вратата се позвъни.
	— Сигурно е докторът, госпожице. Ще му отворите ли, или да ида аз?
	— Аз ще отворя.
	Обаче не беше докторът. На вратата стоеше висока елегантна жена, облечена в палто от визон. В началото на чакълената алея бучеше един „Ролс-Ройс“. Вътре чакаше шофьорът.
	— Мога ли да се видя с госпожица Ема Кракънторп?
	Гласът беше приятен, с френско „р“. Жената също беше привлекателна — на около трийсет и пет години, с тъмна коса и скъп и красив грим.
	— Съжалявам — отвърна Люси. — Госпожица Кракънторп е болна и не може да приеме никого.
	— Да, знам, че е болна, но е много важно да я видя.
	— Боя се… — започна Люси.
	Посетителката я прекъсна:
	— Мисля, че вие сте госпожица Айлсбароу, нали? — усмивката й беше приятна. — Синът ми говореше за вас, така че съм осведомена. Аз съм лейди Стодарт-Уест и Алегзандър сега се намира у нас.
	— О, разбирам — каза Люси.
	— Наистина е важно да видя госпожица Кракънторп — продължи дамата. — Знам всичко за болестта й и ви уверявам, че посещението ми не е просто жест на учтивост. То е заради нещо, което момчетата ми разказаха, което моят син ми разказа. Мисля, че е въпрос от изключителна важност, и бих искала да го обсъдя с госпожица Кракънторп. Моля ви, ще й предадете ли?
	— Заповядайте — въведе Люси гостенката във вестибюла, а после в гостната. — Ще отида да предам на госпожица Кракънторп.
	Тя се качи на горния етаж, почука на вратата на Ема и влезе.
	— Тук е лейди Стодарт-Уест. Настоява да ви види.
	— Лейди Стодарт-Уест? — погледна изненадано Ема. По лицето й премина сянка на тревога. — Не се е случило нищо лошо с момчетата, нали? С Алегзандър?
	— Не, не — увери я Люси. — Изглежда става дума за нещо, което те са й разказали.
	— Ами добре… — колебаеше се Ема. — Навярно трябва да я приема. Как изглеждам, Люси?
	— Много добре.
	Ема седеше изправена в леглото, раменете й бяха загърнати в мек розов шал, който подсилваше бледата руменина по бузите й. Сестрата беше сресала и нагласила грижливо тъмната й коса. Предишния ден Люси бе поставила ваза с есенни листа на тоалетката. Стаята изглеждаше приятна и съвсем не приличаше на болнична.
	— Наистина се чувствам съвсем добре. Доктор Куимпър каза, че утре мога да стана.
	— Действително, отново приличате на себе си — отбеляза Люси. — Да доведа ли лейди Стодарт-Уест?
	— Да, моля ви.
	Люси отново слезе долу.
	— Заповядайте в стаята на госпожица Кракънторп.
	Тя придружи гостенката, покани я да влезе, а после затвори вратата на стаята. Лейди Стодарт-Уест се приближи до леглото с протегната ръка.
	— Госпожице Кракънторп? Извинете ме, че нахлух така. Виждала съм ви, мисля, на спортните празници в училище.
	— Да — каза Ема, — спомням си добре. Моля, седнете.
	Лейди Стодарт-Уест се отпусна на стола, сложен на удобно място до леглото. Заговори с тих, спокоен глас:
	— Сигурно смятате за твърде странно, че идвам тук по този начин, но има причина. И мисля, че е важна. Виждате ли, момчетата ми разказаха разни неща. Разбирате колко възбудени бяха по повод убийството, станало тук. Признавам, че в първия момент историята не ми хареса. Исках веднага да върна Джеймс вкъщи. Но моят съпруг ми се присмя. Той каза, че това явно е убийство, което няма нищо общо с къщата и семейството. Каза още, че доколкото си спомня детството си, а и съдейки по писмата на Джеймс, двамата с Алегзандър се забавляват толкова много, че би било истинска жестокост да ги върнем обратно. Предадох се и се съгласих да останат до момента, в който Джеймс трябваше да доведе Алегзандър у нас.
	— Мислите, че трябваше да изпратим сина ви вкъщи по-рано? — попита Ема.
	— Не, не, нищо подобно. О, толкова ми е трудно. Но трябва да ви кажа всичко, което имам да ви разказвам. Виждате ли, момчетата са разбрали доста неща. Казаха ми, че според полицията мъртвата жена може да е била френското момиче, което вашият по-голям брат, убит през войната, е познавал във Франция. Така ли е?
	— Това е една вероятност — отвърна Ема с леко треперещ глас, — която не трябва да се пренебрегва. Може и така да е било.
	— Има ли някаква причина да смятате, че тялото е на същото момиче, на тази Мартин?
	— Казах ви, това е една вероятност.
	— Но защо мислят, че е била Мартин? Бяха ли намерени у нея писма, документи?
	— Не, нищо. Но, виждате ли, аз получих писмо от Мартин.
	— Получили сте писмо от Мартин!
	— Да. Писмо, в което ми пишеше, че се намира в Англия и би искала да дойде да се видим. Поканих я тук, но получих телеграма, че трябва да се върне във Франция. Вероятно се е върнала там. Не знаем. После обаче бе намерен плик, адресиран до нея, което показва, че е идвала тук. Но наистина не разбирам… — тя спря.
	Лейди Стодарт-Уест бързо се намеси:
	— Не разбирате какво ме засяга случката? Съвсем логично е да се чудите! На ваше място и аз бих се питала. Когато чух за историята или по-скоро събрах сведения за нея, трябваше да дойда и да се уверя дали наистина е така, защото, ако е…
	— Да? — попита Ема.
	— Тогава трябва да ви кажа нещо, което никога не съм възнамерявала да ви казвам. Виждате ли, _аз съм Мартин Дюбоа_.
	Ема се вторачи в гостенката, сякаш не можеше да възприеме смисъла на думите й.
	— Вие! — възкликна тя. — Вие сте Мартин?
	Жената кимна енергично.
	— Да, изненадана сте, сигурна съм, но е вярно. Срещнах брат ви Едмънд през първите дни на войната. Беше настанен в нашата къща. Е, останалото знаете. Влюбихме се. Искахме да се оженим и тогава дойде отстъплението при Дюнкерк. Съобщиха, че Едмънд е изчезнал. По-късно дойде вестта, че е убит. Няма да ви разказвам за онова време. Беше отдавна и вече е минало. Искам обаче да знаете, че много обичах брат ви… Последва суровата действителност на войната. Германците окупираха Франция. Участвах в Съпротивата. Бях сред тези, които трябваше да изпращат англичаните през Франция за Англия. Така се запознах със сегашния си съпруг. Той беше офицер от военновъздушните сили, изпратен във Франция със специална задача. След като свърши войната, се оженихме. Няколко пъти се каних да ви пиша или да дойда да ви видя, но се отказвах. На никого не би помогнало да се рови из старите спомени. Имах нов живот и не исках да си припомням миналото.
	Тя замълча и след малко добави:
	— Стана ми обаче особено приятно, когато разбрах, че в училище най-добрият приятел на сина ми Джеймс е племенникът на Едмънд. Мисля, че Алегзандър прилича много на Едмънд, както вероятно и самата вие сте забелязали. Стори ми се много щастливо стечение на обстоятелствата — Джеймс и Алегзандър да са толкова добри приятели.
	Наведе се напред и постави ръка върху рамото на Ема.
	— Скъпа Ема, разбирате, че когато чух тази история за убийството, за подозрението, че убитата жена може да е Мартин, с която се е познавал Едмънд, реших, че съм длъжна да дойда и да ви кажа истината. Трябва да информираме полицията. Която и да е мъртвата жена, тя не е Мартин.
	— Трудно ми е да възприема, че вие сте тази Мартин, за която ми писа скъпият ми Едмънд — промълви Ема. После въздъхна, поклати глава и се намръщи озадачено. — Не разбирам, тогава вие ли сте ми писали?
	Лейди Стодарт-Уест бързо поклати отрицателно глава.
	— Не, не, разбира се, че не съм ви писала.
	— В такъв случай… Ема замълча.
	— Има някой, който се е престорил, че е Мартин, и вероятно е искал да получи от вас пари. Трябва да е било така. Но кой ли е той?
	Ема заговори бавно:
	— Предполагам, че по онова време е имало хора, които са знаели?
	Другата жена сви рамене.
	— Навярно е имало. Но аз нямах толкова близък човек. Откакто съм дошла в Англия, никога не съм говорила за това. А и защо е трябвало да чака така дълго? Любопитно, много любопитно.
	— Не разбирам. Трябва да видим какво ще каже инспектор Крадък — изведнъж погледна топло посетителката си Ема. — Толкова се радвам, че най-после се запознахме, скъпа.
	— И аз също… Едмънд често говореше за вас. Много ви обичаше. Доволна съм от новия си живот, но не съм забравила миналото.
	Ема се облегна назад и въздъхна дълбоко.
	— Чувствам страхотно облекчение. Откакто започнахме да се опасяваме, че мъртвата жена може да е Мартин, всичко изглеждаше свързано със семейството. Но сега е друго. Истински товар ми падна от раменете. Не знам коя е била горката жена, но не би могла да има нищо общо е нас.


	Глава двайсет и трета

	Закръглената секретарка донесе обичайния следобеден чай на Харолд Кракънторп.
	— Благодаря, госпожице Елис, днес ще си тръгна рано.
	— Сигурна съм, че въобще не трябваше да идвате, мистър Кракънторп. Все още изглеждате доста отпаднал.
	— Добре съм — отвърна Харолд Кракънторп, но в действителност не се чувстваше така.
	„Удивително — размишляваше унило той, — Алфред умря, а старият успя да оцелее. В крайна сметка, на колко е той — на седемдесет и три или на седемдесет и четири?“ Още не се чувстваше в състояние да върши работа, но му се искаше да дойде в службата. Да разбере как вървят нещата. Да провери и да си тръгне. Той се огледа. Богато обзаведеният кабинет, светлата лъскава ламперия, скъпите модерни столове — всичко говореше за благополучие. Точно тук Алфред винаги беше грешил. Ако създаваш впечатление на преуспяващ човек, хората наистина те смятат за такъв. Все още не бяха тръгнали слухове за финансовата му стабилност. Независимо от това, крахът не можеше да се забави много дълго. Само ако вместо Алфред беше умрял баща му, както положително трябваше да стане! Сякаш се хранеше с арсен. Да, ако баща му беше умрял, нямаше да има за какво да се безпокои. И все пак важното беше да не изглежда разтревожен. Да има вид на преуспяващ човек. А не като бедния Алфред, който винаги изглеждаше в лошо настроение, безпомощен, какъвто всъщност беше. Един от онези дребни спекуланти, които никога не могат смело да се впуснат да правят големи пари. Ту с някоя съмнителна банда, ту въвлечен в абсурдна сделка — никога не се остави да го съдят, но винаги беше на ръба. И докъде го доведе всичко? Кратки периоди на охолство и после отново нищета и мизерия. Алфред никога не беше живял е перспектива. Като цяло не можеше да се каже, че смъртта му представлява голяма загуба. Харолд никога не беше обичал особено брат си, а сега, без него, парите, които щяха да дойдат от стария скъперник — дядо му — щяха да са значително повече, след като се разделят на четири, вместо на пет дяла. Много по-добре.
	Лицето на Харолд малко попросветна. Той стана, взе си палтото и шапката и излезе от кабинета си. По-добре да не се напряга един-два дни. Още не се чувстваше достатъчно добре. Колата му го чакаше долу и скоро той маневрираше сред оживеното движение на Лондон към дома си.
	Даруин, прислужникът му, отвори вратата.
	— Госпожата току-що пристигна, сър — информира го той.
	За момент Харолд го погледна втренчено. Алис! Господи, днес ли трябваше да се връща Алис? Съвсем беше забравил. Даруин направи добре, като го предупреди. Не би било хубаво да се качи горе и да се изненада при вида й. Всъщност не че имаше някакво значение. Нито той, нито тя хранеха някакви илюзии относно чувствата, които изпитваха един към друг. Може би Алис го обичаше — той не знаеше това.
	Като цяло, тя бе едно голямо разочарование за него. Разбира се, той не беше влюбен в нея. Макар и да не беше особено красива, тя бе приятна жена. А семейството и връзките й без съмнение бяха от полза. Навярно не чак толкова, колкото се очакваше, защото когато се ожени за Алис, той предвиждаше и деца. Неговите момчета можеха да имат добри роднини. Нямаше обаче момчета, нито момичета и всичко, което остана, бяха те двамата с Алис, остаряващи заедно, без да изпитват особено удоволствие от компанията си.
	Тя често отсъстваше, посещавайки роднини, а през зимата обикновено ходеше на Ривиерата. На нея й харесваше, а той нямаше нищо против.
	Качи се горе, в гостната, и я поздрави внимателно.
	— Дойде ли си, скъпа? Съжалявам, че не можах да те посрещна, но ме задържаха в Сити. Върнах се възможно най-бързо. Как е в Сан Рафаел?
	Алис му каза как е в Сан Рафаел. Беше слаба жена с жълтеникавочервена коса, с подчертано орлов нос и отнесен поглед в лешниковите си очи. Говореше с възпитан, монотонен и малко потискащ глас. Пътуването минало добре, било малко неприятно през Ламанша. Митничарите в Дувър, както обикновено, били много досадни.
	— Трябваше да се прибереш със самолет — както винаги отбеляза Харолд. — Много по-просто е.
	— Така е, но не обичам да пътувам по въздуха. Никога не съм обичала. Изнервям се.
	— Но се пести време — поясни Харолд.
	Лейди Алис Кракънторп не отговори. Може би нейният проблем в живота беше не пестенето на време, а начинът да го запълни.
	Тя внимателно се осведоми за здравето на съпруга си.
	— Телеграмата на Ема доста ме разтревожи. Разбрах, че всички сте били болни.
	— Да, да — отвърна Харолд.
	— Завчера четох във вестника, че четирийсет души от един хотел са се отровили с храна. Замразяването е много опасно. Хората държат прекалено дълго храна в хладилника.
	— Сигурно — съгласи се Харолд. Дали трябваше да споменава за арсена? Гледаше Алис и чувстваше, че не е в състояние да го направи. Усещаше, че в нейния свят няма място за отравяне с арсен. То беше нещо, за което човек чете по вестниците. Но се беше случило в семейство Кракънторп.
	Качи се в стаята си и полежа час-два, преди да се преоблече за вечеря. По време на вечерята, преминала насаме със съпругата му, разговорът в общи линии се въртеше около едни и същи теми. Безцелен, любезен. Запознанства и срещи с приятели в Сан Рафаел.
	— На масата в хола за теб има малък пакет — каза Алис.
	— Така ли? Не го забелязах.
	— Много е странно, но някой ми разказваше за убита жена, която била намерена в някакъв хамбар или нещо подобно. Каза, че било в Ръдърфорд Хол. Предполагам, че става дума за друг Ръдърфорд Хол.
	— Не, не става дума за друг. Беше в нашия хамбар.
	— Наистина ли, Харолд? Убита жена в хамбара на Ръдърфорд Хол? И ти нищо не си ми казал?
	— Е, нямаше много време — отвърна Харолд, — а и беше толкова неприятно. Но не е свързано с нас. Пресата доста се навърташе наоколо. Разбира се, трябваше да се разправяме с полицията и така нататък.
	— Много неприятно — отбеляза Алис. — Откриха ли кой го е направил? — попита тя, проявявайки интерес, който само външно изглеждаше повърхностен.
	— Още не.
	— Каква е била жената?
	— Никой не знае. Очевидно французойка.
	— О, французойка! — възкликна Алис и независимо от разликата в социалното положение, тонът й беше същият както на инспектор Бейкън. — Много неприятно за всички вас — съгласи се тя.
	Двамата излязоха от трапезарията и влязоха в малкия кабинет, където обикновено седяха, когато бяха сами. Харолд вече се чувстваше напълно изтощен. „Ще си легна рано“ — помисли си той.
	Взе от масата във вестибюла пакета, за който бе споменала жена му. Беше малък, грижливо запечатан с восък и опакован много педантично. Харолд седна на обичайното си място до камината и го отвори. Вътре имаше малка кутийка с етикет, на който пишеше „По две таблетки вечер“. Беше сложено и малко листче с надпис от аптеката в Бракхамптън: „Изпратено по молба на доктор Куимпър“.
	Харолд Кракънторп се намръщи. Отвори кутийката и погледна таблетките. Да, приличаха на тези, които вземаше. Но Куимпър му беше поръчал да ги спре. „Вече нямате нужда от тях“ — така беше казал докторът.
	— Какво е това, скъпи? — попита Алис. — Изглеждаш разтревожен.
	— О, просто едни таблетки. Вземах ги вечер. Но си мисля, че лекарят ми каза да не ги пия повече.
	Жена му отговори спокойно:
	— Навярно те е предупредил да не забравяш да ги вземаш.
	— Сигурно е било така — със съмнение отвърна Харолд. Погледна я. Тя го наблюдаваше. За миг се зачуди, макар че рядко се чудеше какво точно си мисли. Спокойният й поглед не му говореше нищо. Очите й приличаха на прозорци на празна къща. Какво мислеше тя за него, какво чувстваше? Била ли е някога влюбена в него? Може би. Или се бе омъжила за него, защото е смятала, че положението му в Сити е добро, и защото е била изморена от собственото си безпарично съществуване? Е, като цяло тя се бе възползвала доста добре от това. Имаше кола и къща в Лондон. Пътуваше в чужбина, когато поискаше, купуваше си скъпи дрехи, макар че, Бог е свидетел, те никога не изглеждаха добре на нея. Да, общо взето, беше се справила доста добре. Той се чудеше дали и тя мисли така. Разбира се, Алис не го обичаше истински, но и той не я обичаше. Нямаха нищо общо помежду си, нищо, за което да разговарят, никакви общи спомени. Ако имаше деца… Но деца нямаше. Странно, че в семейството нямаше деца, с изключение на момчето на Еди. На младата Еди. Беше глупаво момиче, да се ожени толкова прибързано, във военно време.
	Е, той й беше казал какво мисли: „Всичко изглежда много хубаво — смелите млади пилоти, чаровни, мъжествени, но от тези неща няма да има полза в мирно време. Вероятно едва ли ще може да те издържа“. А Еди му беше отвърнала, че няма никакво значение. Тя обичала Брайън и Брайън я обичал, но вероятно скоро щели да го убият. Защо да не бъдели поне малко щастливи? Какъв смисъл имало да се гледа в бъдещето, когато можело да го свалят всеки момент. И най-накрая Еди бе казала, че бъдещето наистина няма голямо значение, защото един ден ще имат всичките пари на дядо си.
	Харолд се размърда неспокойно на стола. Наистина, завещанието на дядо им беше несправедливо. Да ги остави да висят на косъм! То не удовлетвори никого. Не зарадва внуците и съвсем разяри баща им. Старият твърдо беше решил да не умира. Именно това го караше да се грижи толкова за себе си. Трябваше обаче скоро да умре. Наистина трябваше скоро да умре. В противен случай… Всичките тревоги на Харолд го налегнаха отново и той усети, че му е зле — беше изтощен и замаян.
	Забеляза, че Алис продължаваше да го наблюдава. Тези светли замислени очи го караха да се чувства неловко.
	— Мисля да си лягам — каза той. — Днес за първи ден ходих до Сити.
	— Да — съгласи се Алис. — Мисля, че идеята е добра. Сигурна съм, че докторът ти е казал отначало да не се напрягаш много.
	— Лекарите винаги говорят така — отвърна Харолд.
	— И не забравяй да си изпиеш таблетките, скъпи — добави Алис. Тя взе кутийката и му я подаде.
	Той каза лека нощ и се качи горе. Да, имаше нужда от таблетките. Щеше да бъде грешка да се откаже от тях толкова скоро. Взе две и ги глътна с чаша вода.


	Глава двайсет и четвърта

	— Никой не би могъл да сътвори по-голяма бъркотия от тази, която аз изглежда направих — мрачно заяви Дърмът Крадък.
	Беше седнал е изпънати крака и сякаш не подхождаше на претрупаната с мебели гостна на преданата Флорънс. Беше напълно изтощен, разстроен и обезсърчен.
	Госпожица Марпъл изразяваше несъгласието си с кротки, успокоителни думи.
	— Не, не, вие свършихте много добра работа, мило момче. Наистина много добра работа.
	— Така ли? Свършил съм много добра работа? Позволих едно цяло семейство да бъде отровено. Алфред Кракънторп е мъртъв, а сега и Харолд Кракънторп е мъртъв. Какво, по дяволите, става тук? Ето какво бих искал да знам.
	— Отровни таблетки — замислено произнесе госпожица Марпъл.
	— Да, адски остроумно. Изглеждаха съвсем като онези, които той вземаше. Имаше листче, на което беше напечатано „По предписание на доктор Куимпър“. Оказа се, че Куимпър не ги е поръчал. Използван беше етикет от аптеката. Но и аптекарят също не знаеше нищо за тях. Кутийката с таблетки е пристигнала от Ръдърфорд Хол.
	— Сигурно ли е, че е пристигнала от Ръдърфорд Хол?
	— Да. Направихме щателна проверка. Всъщност това е кутийката, в която бяха успокоителните хапчета, предписани на Ема.
	— Аха. На Ема…
	— Да. По нея има отпечатъци от нейните пръсти и от пръстите на двете сестри, както и на аптекаря, който е изпълнил рецептата. Други отпечатъци, естествено, няма. Този, който ги е изпратил, е бил внимателен.
	— Успокоителните таблетки са били извадени и заменени с други.
	— Да. Ето кое им е лошото на таблетките. Всички си приличат.
	— Напълно сте прав — съгласи се госпожица Марпъл. — Много добре помня от младите си години черната микстура и кафявата микстура (това беше сироп против кашлица), също и бялата микстура и розовата микстура на доктор еди-кой си. Хората почти не ги бъркаха. Всъщност знаете ли, в моето село, Сейнт Мери Мийд, все още предпочитаме този вид лекарства. Пациентите винаги искат шише, а не таблетки. Какво представляваха тези в кутийката?
	— Аконитин — таблетки, които обикновено се държат в шише с надпис „отровно“ и се разреждат едно към сто за външна употреба.
	— Значи Харолд ги е изпил и е умрял — замислено отбеляза госпожица Марпъл.
	Дърмът Крадък издаде нещо, наподобяващо стон.
	— Не трябва да обръщате внимание на това, че давам воля на чувствата си — каза той. — „Разкажи всичко на леля Джейн“ — ето как се чувствам.
	— Много мило от ваша страна и аз особено ценя подобно поведение — подчерта госпожица Марпъл. — Като кръщелник на сър Хенри, чувствата ми към вас са съвсем различни от тези, които изпитвам към всеки друг детектив.
	Дърмът Крадък леко й се усмихна.
	— Остава обаче фактът, че по всички линии забърках ужасна каша. Тукашният началник на полицията се обажда в Скотланд Ярд и какво става? Пристигам аз и се оказвам кръгъл глупак!
	— Не, не! — запротестира госпожица Марпъл.
	— Да, да! Не знам кой отрови Алфред, не знам кой отрови Харолд и като капак на всичко, въобще нямам представа коя е била убитата жена! Тази история с Мартин изглеждаше напълно правдоподобна. Сякаш всичко пасваше. А сега какво стана? Появи се истинската Мартин и най-неочаквано се оказа, че е съпруга на сър Робърт Стодарт-Уест. Тогава коя е била жената от хамбара? Един Господ знае. Най-напред се запалвам по идеята, че тя е Ана Стравинска, а после и това отпада…
	Госпожица Марпъл го прекъсна с едно от своите характерни леки покашляния, наситени е особено значение.
	— Но дали е така? — промърмори тя.
	Крадък се втренчи в нея.
	— Ами пощенската картичка от Ямайка…
	— Да — съгласи се госпожица Марпъл, — но тя не е истинско доказателство. Искам да кажа, че всеки може да получи картичка, изпратена почти отвсякъде. Спомням си госпожа Брайърли, която получи силно психично разстройство. Най-накрая решиха, че трябва да постъпи на лечение в психиатрията. Беше толкова разтревожена децата й да не разберат за всичко това, че взе и написа четиринайсет картички и поръча да бъдат изпратени от различни места в чужбина. В тях им казваше, че мама е заминала на почивка.
	Наблюдавайки Дърмът Крадък, тя попита:
	— Разбирате ли какво имам предвид?
	— Да — отвърна той, загледан в нея. — Ние, естествено, щяхме да проверим тази картичка, ако не съвпадаше толкова добре с историята за Мартин.
	— Толкова удобно — промърмори госпожица Марпъл.
	— Всичко се връзваше — каза Крадък. — В крайна сметка имахме и писмото, получено от Ема и подписано „Мартин Кракънторп“. Лейди Стодарт-Уест не го е изпращала, но все някой го е направил. Някой, който е възнамерявал да се представи като Мартин и да извлече изгода, ако е възможно, от името на Мартин. Не можете да го отречете.
	— Не, не.
	— А после пликът от писмото на Ема до нея с лондонския адрес. Беше намерен в Ръдърфорд Хол, което показваше, че тя действително е била там.
	— Но убитата не е била там! — изтъкна госпожица Марпъл.
	— Не и в смисъла, който влагате вие. Дошла е в Ръдърфорд Хол едва след като е била мъртва. Изхвърлена от влак на железопътния насип.
	— О, да!
	— Пликът доказва само, че убиецът е бил там. Вероятно той го е взел от нея заедно с останалите й документи и вещи и после случайно го е изпуснал, макар че вече започвам да се чудя дали наистина е било случайно. Положително инспектор Бейкън, а и вашите хора са претърсили мястото старателно, нали така, и не са го намерили. Появил се е едва по-късно в пералнята.
	— Напълно разбираемо е — обясни Крадък. — Старият градинар имал навика да събира всякакви разхвърляни наоколо вехтории и да ги пъха там.
	— Където момчетата много лесно биха могли да ги намерят — замислено довърши госпожица Марпъл.
	— Искате да кажете, че е трябвало да го намерим?
	— Ами просто се чудя. В крайна сметка съвсем лесно би било да се разбере кое е следващото място, където момчетата ще търсят, или дори то да им бъде подсказано… Да, наистина се чудя. Това ви накара да престанете да мислите вече за Ана Стравинска, нали?
	Крадък отвърна:
	— А вие смятате ли, че наистина е била тя?
	— Мисля, че някой просто се е разтревожил, когато започнахте да разпитвате за нея… Смятам, че някой не е искал да се провеждат тези разследвания.
	— Да не забравяме основния факт, че някой е трябвало да се представи за Мартин — подчерта Крадък. — После поради някаква причина не го е направил. Защо?
	— Много интересен въпрос — отвърна госпожица Марпъл.
	— Някой изпраща телеграма, която гласи, че Мартин се връща във Франция, после си урежда да пътува с момичето и по пътя го убива. Дотук съгласна ли сте?
	— Не съвсем — заяви госпожица Марпъл. — Не мисля така. Представяте го много просто.
	— Просто! — възкликна Крадък. — Вие ме обърквате — оплака се той.
	С тъжна нотка в гласа госпожица Марпъл поясни, че и през ум не й минавало да направи нещо подобно.
	— Хайде, кажете ми — настоя Крадък, — мислите ли, че знаете коя е била мъртвата жена?
	Госпожица Марпъл въздъхна.
	— Толкова е трудно човек да се изрази правилно. Не знам, но в същото време съм почти сигурна коя е била, ако разбирате какво имам предвид.
	Крадък вдигна глава.
	— Дали разбирам какво имате предвид? Нямам и най-малка представа.
	Той погледна през прозореца.
	— Ето я вашата Люси Айлсбароу. Идва да ви види — после добави: — Е, хайде, аз тръгвам. Моето amour propre* е много наранено този следобед и едва ли бих могъл да понеса появата на една млада жена, излъчваща жизненост и успех.
	[* Честолюбие (фр.) — Б.пр.]


	Глава двайсет и пета

	— Потърсих в речника значението на думата „тонтина“ — каза Люси.
	Бяха си разменили поздрави и сега Люси безцелно обикаляше из стаята, като от време на време докосваше ту някое порцеланово кученце, ту покривката на облегалката на канапето, ту пластмасовата кутия за ръкоделие до прозореца.
	— Така и предполагах — спокойно отвърна госпожица Марпъл.
	Люси започна да говори бавно, цитирайки:
	— Лоренцо Тонти — италиански банкер, създал през 1653 година форма на годишна рента, при която дяловете на починалите собственици се прибавят към дяловете на живите… Това е, нали? Напълно отговаря на ситуацията в семейството и вие мислехте за него още тогава, преди последните два смъртни случая.
	Тя отново започна да се разхожда неспокойно, почти безцелно из стаята. Госпожица Марпъл я наблюдаваше. Тази Люси Айлсбароу беше различна от онази, която познаваше.
	— Предразполага към подобно действие — каза Люси. — Завещание, според което, ако остане само един жив наследник, той ще получи всичко. И все пак тук става дума за много пари, нали? Могат да бъдат достатъчни дори и ако се разпределят… — провличайки последните думи, тя замълча.
	— Бедата е, че хората са алчни — продължи госпожица Марпъл. — Някои хора. Човек твърде често започва така. Не извършва веднага убийство, нито иска да го извърши, дори не мисли за подобно нещо. Просто става алчен и иска повече от това, което ще получи.
	Тя остави плетката на коленете си и се загледа в пространството пред себе си.
	— Ето как се запознах с инспектор Крадък. Беше при един случай в провинцията, до минералните извори Меденхам. Всичко започна по същия начин. Убиецът беше приятен човек със слаб характер и с ламтеж за много пари. Пари, които нямаше право да получи, но му се струваше, че има лесен начин да го постигне. В началото не беше извършено убийство. Просто беше нещо толкова лесно и просто, че изобщо не изглеждаше лошо. Ето как започват нещата… Но приключи с три убийства.
	— Точно както и тук — заключи Люси. — Досега имаме три убийства. Жената, която се представя за Мартин и която би могла да претендира за някакъв дял за сина си, а после Алфред и Харолд. Сега остават само двама, нали?
	— Искате да кажете, че остават само Седрик и Ема?
	— Ема — не, тя не е висок тъмнокос мъж. Не. Имам предвид Седрик и Брайън Истли. Никога не съм мислила за Брайън, защото е рус. Има руси мустаци и сини очи, но виждате ли… онзи ден… — тя замълча.
	— Продължавайте — насърчи я госпожица Марпъл. — Разкажете ми. Нещо ви е разтревожило много силно, нали?
	— Случи се, когато лейди Стодарт-Уест си тръгваше. Каза довиждане и изведнъж, точно преди да влезе в колата, се обърна към мен и попита: „Кой беше онзи висок чернокос мъж, който стоеше на терасата, когато влязох?“. Най-напред не можах да разбера кого има предвид, понеже Седрик беше още на легло. Доста озадачена я попитах: „Да нямате предвид Брайън Истли?“, а тя отвърна: „Разбира се, ето кой бил — Истли, командирът на ескадрила. Веднъж по време на Съпротивата се кри в нашия плевник във Франция. Спомням си стойката му и начина, по който държеше раменете си изправени“. После добави: „Бих искала да го видя отново“, но не можахме да го намерим.
	Госпожица Марпъл не каза нищо, просто чакаше.
	— По-късно го погледнах — продължи Люси. — Беше застанал с гръб към мен и забелязах нещо, което трябваше да видя по-рано. Дори когато човек е рус, косата му изглежда тъмна, ако й слага разни мазила. Косата на Брайън е светлокестенява, но може да изглежда и тъмна. Така че е възможно вашата приятелка да е видяла Брайън във влака. Би могло…
	— Да — потвърди госпожица Марпъл. — Мина ми през ума.
	— Мислите за всичко — горчиво установи Люси.
	— Но, скъпа, човек наистина трябва да мисли за всичко.
	— Не разбирам какво би спечелил Брайън. Искам да кажа, че парите ще отидат при Алегзандър, не при него. Допускам, че животът им би се улеснил, че ще си позволят по-голям лукс, но той няма да може да използва капитала за собствените си проекти.
	— Но ако нещо се случи с Алегзандър, преди да навърши двайсет и една години, тогава Брайън би получил парите като негов баща и най-близък роднина.
	Люси я стрелна с ужасен поглед.
	— Никога не би направил това. Никой баща няма да направи такова нещо само за да получи парите.
	Госпожица Марпъл въздъхна.
	— Хората правят всичко, скъпа. Много е тъжно и е ужасно, но го правят. Хората вършат много ужасни неща. Познавам майка, която отрови три от децата си заради незначителна застраховка. Спомням си и една съвсем порядъчна възрастна жена, която отрови сина си, завърнал се вкъщи в отпуск. Ами случаят със старата госпожа Стануич? Писаха за него във вестниците. Предполагам, че сте чели. Починаха дъщеря й и синът й и тогава тя каза, че също била отровена. Наистина имаше отрова в овесената каша, но излезе, че сама я беше сложила. Тъкмо замисляше да отрови и другата си дъщеря. Тук случаят не беше точно заради пари. Тя ги ревнуваше, че били по-млади от нея, и се страхуваше, ужасно е да го изречеш, но е вярно, че ще се наслаждават на живота, когато нея няма да я има. Винаги беше затягала кесията. Разбира се, беше малко особена, както се казва, но никога не съм смятала тази черта за истинско извинение. Имам предвид, че човек може да бъде особен по толкова различни начини. Понякога раздава цялото си имущество и пише чекове за банкови сметки, които не съществуват, просто за да бъде от полза на хората. Излиза, че зад тази особеност се крие благороден характер. Но, разбира се, ако си не само особен, но и с лоши наклонности — ето какво излиза. Е, това помага ли ви, скъпа Люси?
	— Кое да ми помага? — объркана попита Люси.
	— Нещата, които ви разказах — отвърна госпожица Марпъл. После тихо добави: — Не трябва да се тревожите. Наистина не трябва да се тревожите. Елспет Магликъди ще пристигне всеки момент.
	— Не разбирам какво общо има този факт е всичко останало.
	— Навярно нищо, скъпа. Но аз мисля, че е важен.
	— Не мога да не се притеснявам — обясни Люси. — Виждате ли, семейството ме заинтригува.
	— Знам, скъпа, много ви е трудно, защото и двамата ви привличат силно, нали? Макар и по различен начин.
	— Какво искате да кажете? — рязко попита Люси.
	— Говоря за двамата синове в къщата. Или по-скоро за сина и за зетя. За нещастие двамата по-неприятни членове на семейството умряха и останаха по-приятните. Виждам, че Седрик Кракънторп е много привлекателен. Склонен е да се представя за по-лош, отколкото всъщност е, и се държи доста предизвикателно.
	— Понякога ужасно ме вбесява — уточни Люси.
	— Да, но ви харесва, нали? Вие сте момиче със силен дух и обичате борбата. Мога да си обясня какво ви привлича. Мистър Истли е по-скоро от тъжния тип, прилича на нещастно малко момче, но това също привлича.
	— И единият от тях е убиец — горчиво забеляза Люси. — Може да бъде всеки от двамата. Не е лесно да се направи избор. Ето Седрик — въобще не го е грижа за смъртта на брат му Алфред, нито за тази на Харолд. Просто си седи и изглежда с голямо удоволствие крои планове за Ръдърфорд Хол, като не престава да говори, че ще са необходими много пари, за да го развие по желания от него начин. Разбира се, аз знам, че е от този тип хора, които се правят на по-коравосърдечни, отколкото са. Но подобно поведение също би могло да бъде прикритие. Искам да кажа, твърди се, че човек изглежда по-безчувствен. Но аз се съмнявам. Би могъл да бъде дори още по-безчувствен, отколкото изглежда.
	— О, скъпа Люси, толкова съжалявам за всичко.
	— А после и Брайън — продължаваше Люси. — Може да е странно, но той, изглежда, наистина иска да остане тук. Смята, че двамата с Алегзандър биха си живели страхотно весело и е пълен с идеи.
	— Той винаги има някакви идеи, нали?
	— Да, така мисля. Всички те звучат чудесно, но имам чувството, макар и да не съм сигурна, че никога няма да се осъществят. Искам да кажа, че не са практични. Идеята звучи прекрасно, но не мисля, че той изобщо отчита трудностите, които в действителност предстоят.
	— Само си фантазира, така ли?
	— Да, в много отношения. Имам предвид, че обикновено буквално витае в облаците. Гради въздушни кули. Вероятно един наистина добър летец изтребител никога не слиза напълно на земята… — И добави: — Харесва Ръдърфорд Хол толкова много, защото му напомня за голямата стара къща във викториански стил, в която е живял като малък.
	— Разбирам — замислено каза госпожица Марпъл. — Да, разбирам…
	После погледна косо към Люси и предприе нещо като словесна атака:
	— Но това не е всичко, нали, скъпа? Има още нещо.
	— Да, има още нещо. Нещо, което просто не разбирах допреди няколко дни. Всъщност Брайън би могъл да бъде в този влак.
	— Във влака в 16,33 часа от Падингтън?
	— Да. Разбирате ли, Ема мислеше, че от нея се иска да даде отчет за собствените си действия на 20 декември, и тя го направи много внимателно. Била е на среща на някакъв комитет сутринта, следобед е пазарувала и е пила чай в „Детелината“, а после обясни, че е отишла да посрещне Брайън на гарата. Влакът, който е чакала, тръгва в 16,50 часа от гара Падингтън, но е възможно той да е пътувал с по-ранен влак и да се е престорил, че е дошъл е по-късния. Спомена ми съвсем небрежно, че колата му била ударена и я бил дал на сервиз, затова му се наложило да пристигне с влака — ужасна досада, така каза, мразел влаковете. Звучеше съвсем естествено… Всичко може и да е вярно, но някак си ми се иска да не беше идвал с влака.
	— Всъщност с влака — замислено промълви госпожица Марпъл.
	— Което не доказва нищо. Ужасно е, че съществува цялата тази подозрителност. Да не знаеш. А може би никога няма и да разберем!
	— Сигурно ще разберем, скъпа — бързо изрече госпожица Марпъл. — Искам да кажа, че всичко едва ли ще остане на този етап. Това, което със сигурност знам за убийците, е, че те никога не спират по средата. Или може би трябва да се каже, едва ли биха спрели. Във всеки случай — заяви госпожица Марпъл в заключение, — не биха могли, след като са извършили и второ убийство. Хайде, не се тревожете толкова, Люси. Полицията прави всичко възможно, проверява всекиго, а най-важното е, че Елспет Магликъди пристига съвсем скоро.


	Глава двайсет и шеста

	I.
	— И така, Елспет, ясно ти е какво точно искам да направиш?
	— Ясно ми е — отвърна госпожа Магликъди, — но искам да ти кажа, Джейн, че ми изглежда малко странно…
	— Въобще не е странно — прекъсна я госпожица Марпъл.
	— Е, така мисля. Пристигаш в някоя къща и почти веднага питаш дали може да се качиш, ъъъ, до тоалетната.
	— Времето е много студено — изтъкна госпожица Марпъл, — а и в крайна сметка, възможно е да си яла нещо, което не ти е понесло и… ъъъ… ти се налага да отидеш до тоалетната. Искам да кажа, че тези неща се случват. Помня как веднъж горката Луиза Фелби дойде да ме види и само за половин час й се наложи да отиде до тоалетната пет пъти — между другото добави госпожица Марпъл. — Причината беше развалено месо, печено в тесто по корнуолски.
	— Поне да ми беше казала какво целиш, Джейн — продължаваше госпожа Магликъди.
	— Точно това не искам да направя — отвърна й госпожица Марпъл.
	— Колко си досадна, Джейн. Първо ме караш да измина целия този път обратно до Англия, преди да…
	— Съжалявам — отвърна госпожица Марпъл, — но нямаше друг начин. Всеки момент някой друг може да бъде убит. Да, знам, че всички са нащрек и полицията взема всякакви предпазни мерки, но винаги съществува възможност убиецът да се окаже по-умен, отколкото предполагат. Така че, нали разбираш, Елспет, твой дълг беше да се върнеш. В крайна сметка, възпитани сме да изпълняваме дълга си, нали?
	— Да, разбира се — съгласи се госпожа Магликъди. — На младини бяха много строги с нас.
	— Вече всичко е наред. А, ето че пристигна и таксито — каза госпожица Марпъл, когато чу слабия звук на автомобилен клаксон пред къщата.
	Госпожа Магликъди навлече дебелото си палто в цвят меланж, а госпожица Марпъл се уви добре в многобройните си шалове и шалчета. После двете дами се качиха в колата и потеглиха за Ръдърфорд Хол.


	II.
	— Кой ли може да идва? — попита Ема, поглеждайки през прозореца, когато таксито премина край него. — Мисля, че е старата леля на Люси.
	— Каква досада! — възкликна Седрик.
	Беше се излегнал на един голям стол и преглеждаше „Кънтри Лайф“. Краката му почиваха върху камината.
	— Кажи й, че те няма вкъщи.
	— Като ме караш да й кажа, че не съм вкъщи, дали смяташ, че мога да изляза и да го направя! Или да изпратя Люси?
	— Не се сетих за това — отвърна Седрик. — Предполагам, че съм мислел за времето на икономките и прислужниците, ако изобщо сме имали такива. Май че си спомням един прислужник отпреди войната. Имаше някаква история с готвачката, заради която настана голяма шумотевица. Няма ли някоя от онези стари вещици, които идват да чистят къщата?
	В този момент обаче вратата отвори госпожа Харт, дошла следобед в къщата, за да излъска съдовете. Влезе госпожица Марпъл, приятно възбудена, цялата увита в шалове и шалчета, придружена от една строга личност.
	— Надявам се — започна госпожица Марпъл, поемайки ръката на Ема, — че не се натрапваме. Разбирате ли, вдругиден си заминавам и просто не можех да не дойда да се сбогувам и да ви благодаря още веднъж за добротата ви към Люси. О, щях да забравя. Мога ли да ви представя моята приятелка, госпожа Магликъди. Тя ми е на гости.
	— Приятно ми е — каза госпожа Магликъди и погледна много внимателно Ема, а после отмести очи към Седрик, който вече беше станал на крака. В този миг влезе Люси.
	— Лельо Джейн, изобщо нямах представа…
	— Трябваше да дойда да си взема довиждане с госпожица Кракънторп — обясни госпожица Марпъл, обръщайки се към нея, — която беше много, много мила с теб, Люси.
	— По-скоро Люси беше много любезна с нас — уточни Ема.
	— Да, наистина — намеси се Седрик. — Използвахме я като роб. Да обслужва болните, да тича нагоре-надолу, да готви разни диетични каши…
	Госпожица Марпъл го прекъсна:
	— Много съжалявам за вашето заболяване. Надявам се, че вече сте се възстановили, госпожице Кракънторп?
	— О, вече сме съвсем добре — отговори Ема.
	— Люси ми каза, че сте били много болни. Отравянето е храна е толкова опасно! Разбрах, че е било от гъби.
	— Причината е малко загадъчна — поясни Ема.
	— Не й вярвайте — намеси се Седрик. — Обзалагам се, че сте чули слуховете, които пълзят наоколо, госпожице… ъъъ…
	— Марпъл — помогна му госпожица Марпъл.
	— Та както казах, обзалагам се, че сте чули слуховете. Нищо по-добре от арсена не може да причини малко емоции в района.
	— Седрик, бих искала да млъкнеш — скастри го Ема. — Знаеш, че инспектор Крадък каза…
	— Ха! — възкликна Седрик. — Всеки знае. Дори и вие сте чули нещо, нали? — той се обърна към госпожица Марпъл и госпожа Магликъди.
	— Лично аз — отбеляза госпожа Магликъди, — току-що се върнах от чужбина. Завчера — уточни тя.
	— А, значи още не знаете за местния скандал. Арсен в яденето с къри, ето какво стана. Басирам се, че лелята на Люси е осведомена за всичко.
	— Ами — започна госпожица Марпъл — чух, разбира се, някой подхвърли нещо, но по никакъв начин не исках да ви притеснявам, госпожице Кракънторп.
	— Не трябва да обръщате внимание на брат ми — каза Ема. — Той просто обича да кара хората да се чувстват неудобно.
	Докато говореше, тя нежно го погледна.
	Вратата се отвори и в стаята влезе господин Кракънторп, потраквайки сърдито с бастуна си.
	— Къде е чаят? Защо не е готов? Хей, момиче! — обърна се той към Люси. — Защо още не си донесла чая?
	— Готов е, господин Кракънторп. Веднага ще го сервирам. Тъкмо подреждах масата.
	Люси отново излезе, а господин Кракънторп беше представен на госпожица Марпъл и госпожа Магликъди.
	— Обичам да ми бъде сервирано навреме — подчерта той. — Точност и икономия — ето моя девиз.
	— Твърде полезен — съгласи се госпожица Марпъл, — особено днес, при големите данъци и какво ли не още.
	Господин Кракънторп изсумтя:
	— Данъци! Не ми говорете за тези обирджии. Нещастен бедняк — ето какво съм аз. И ще става още по-лошо. Почакай и ще видиш, момчето ми — обърна се той към Седрик. — Когато получиш имението, хващам се на бас десет към едно, че социалистите ще ти го вземат и ще го превърнат в благотворителен център или нещо подобно. И ще прибират целия ти доход, за да го поддържат.
	Люси се появи отново с подноса с чая, следвана от Брайън Истли, който държеше още един поднос със сандвичи, хляб с масло и кейк.
	— Какво е това? Какво е това? — господин Кракънторп изследваше подноса. — Кейк с глазура? Празник ли има днес? Никой нищо не ми е казал.
	Лицето на Ема леко порозовя.
	— Доктор Куимпър ще дойде на чай, татко. Днес има рожден ден.
	— Рожден ден? — изсумтя отново старецът. — И какво, като има рожден ден? Рождените дни са за децата. Никога не броя рождените си дни и няма да позволя на никого да ги празнува.
	— Много по-евтино е — съгласи се Седрик. — Спестяваш пари от свещите за тортата.
	— Стига, момче — смъмри го господин Кракънторп.
	Госпожица Марпъл се ръкуваше с Брайън Истли.
	— Разбира се, чувала съм за вас от Люси. О, Боже, така силно ми напомняте за някого, когото познавах в Сейнт Мери Мийд. Това е селото, където живея от дълги години. Казваше се Рони Уелс — синът на адвоката. Някак си не успя да свикне, когато влезе в бизнеса на баща си. Замина за Източна Африка и започна да се занимава с превозване на лодки с товари по езерото Виктория. А дали не беше Албърт? За съжаление не успя и пропиля целия си капитал. Много неприятно. Не ви е някакъв роднина, предполагам? Приликата е толкова голяма.
	— Не — отвърна Брайън, — мисля че нямам роднини с фамилия Уелс.
	— Беше сгоден за едно много симпатично момиче — продължи госпожица Марпъл. — Много разумно. Тя се опита да го разубеди, но той не я послуша. Разбира се, сгреши. Жените притежават здрав разум, когато въпросът опре до пари. Не чак за сложни финанси. Никоя жена не разбира от това, така казваше скъпият ми баща. Става дума за най-обикновени лири, шилинги, пенита. Какъв хубав изглед имате! — добави тя, като се приближи до прозореца и погледна през него. Ема я последва. — Толкова голям парк! Колко живописно изглежда добитъкът на фона на дърветата. Човек никога не би помислил, че се намира сред града.
	— Ние сме един анахронизъм — обясни Ема. — Ако сега прозорците бяха отворени, щяхте да чуете шума на градския транспорт.
	— О, разбира се. Шум има навсякъде. Дори и в Сейнт Мери Мийд. Сега сме съвсем близо до едно летище, а как прелитат отгоре тези реактивни самолети! Много е страшно! Неотдавна две от стъклата на малкия ми парник се счупиха. Била премината звуковата бариера, или нещо такова, но никога няма да разбера какво точно означава това.
	— Наистина е съвсем просто — намеси се с приятен глас Брайън, като се приближи към тях. — Разбирате ли, ето как става…
	Госпожица Марпъл изпусна чантата си, а Брайън учтиво я вдигна. Междувременно госпожа Магликъди се приближи до Ема и промърмори измъчено:
	— Дали бих могла да се кача горе до… ъъъ… за малко?
	Терзанието й беше съвсем искрено, тъй като госпожа Магликъди ненавиждаше задачата, която изпълняваше в момента.
	— Разбира се — отвърна Ема.
	— Ще ви заведа — предложи Люси.
	Двете с госпожа Магликъди излязоха от стаята.
	— Много е студено да се шофира днес — поясни разсеяно госпожица Марпъл.
	— Що се отнася до звуковата бариера — продължаваше Брайън, — тя представлява нещо като… О, ето го и Куимпър.
	Докторът пристигна с колата си. Влезе в стаята, като търкаше ръце и изглеждаше премръзнал.
	— Мисля, че ще вали сняг — каза той. — Здравейте, Ема, как сте? Мили боже, какво е всичко това?
	— Приготвихме торта за рождения ви ден — обясни Ема. — Не си ли спомняте? Казахте ми, че днес имате рожден ден.
	— Не очаквах! — възкликна Куимпър. — Толкова време мина, ами да, трябва да има шестнайсет години, откакто никой не се е сещал за рождения ми ден.
	Изглеждаше развълнуван и сякаш се чувстваше неудобно.
	— Познавате ли госпожица Марпъл? — представи го Ема.
	— О, да — отвърна госпожица Марпъл. — Срещнахме се тук, а после докторът дойде да ме види преди няколко дни, когато бях настинала. Беше много мил.
	— Надявам се, че вече сте се възстановили — осведоми се докторът.
	Госпожица Марпъл го увери, че се чувства съвсем добре.
	— Напоследък не сте идвали при мен, Куимпър — намеси се господин Кракънторп. — Бих могъл и да умра, като не ми обръщате внимание!
	— Скоро не ви виждам да умрете — отвърна Куимпър.
	— И не смятам да го направя. Хайде да пием чай. Какво чакаме?
	— Моля ви — обади се госпожица Марпъл, — не чакайте приятелката ми. Ще се почувства много неудобно.
	Всички седнаха и започнаха с чая. Госпожица Марпъл прие поднесеното й парче хляб с масло, а после взе и сандвич.
	— От какво са…? — поколеба се тя.
	— От риба — обясни Брайън. — Помагах при приготвянето им.
	Господин Кракънторп се изкикоти.
	— От отровна риба — каза той. — Ето от какво са. Яжте ги на свой риск.
	— Моля те, татко!
	— Трябва да внимавате какво ядете в тази къща — обърна се господин Кракънторп към госпожица Марпъл. — Двама от синовете ми бяха убити като мухи. Кой върши това? Ето какво искам да знам.
	— Не му обръщайте внимание — заяви Седрик, като отново подаваше чинията на госпожица Марпъл. — Казват, че малко арсен подобрявал тена на лицето, стига да не прекали човек.
	— Сам изяж един сандвич, момче.
	— Искаш да бъда официалният дегустатор? — попита Седрик. — Добре тогава.
	Той взе един сандвич и го пъхна целия в устата си. Госпожица Марпъл се засмя кокетно, както подобава на една дама, и също си взе един. Отхапа и каза:
	— Наистина мисля, че е много храбро от ваша страна да си правите такива шеги. Да, действително смятам, че е много храбро. Толкова ценя това качество!
	Внезапно отвори уста и започна да се дави.
	— Кост от риба — произнесе сподавено тя, — в гърлото ми.
	Куимпър бързо стана. Насочи се към нея, премести я назад към прозореца и я накара да си отвори устата. Извади калъф от джоба си и измъкна от него някакъв пинцет. С професионално умение той надникна в гърлото на възрастната дама. В този миг вратата се отвори и госпожа Магликъди влезе, придружена от Люси. Госпожа Магликъди изведнъж ахна, като видя живата картина пред очите си — госпожица Марпъл облегната назад, а докторът — хванал я за гърлото и наклонил назад главата й.
	— Но това е той! — извика госпожа Магликъди. — Мъжът от влака!
	С невероятна бързина госпожица Марпъл се изплъзна от доктора и отиде до приятелката си.
	— Бях сигурна, че ще го познаеш, Елспет! — възкликна тя. — Не, не казвай нищо повече!
	Тя се обърна триумфално към доктор Куимпър:
	— Вие не знаехте, нали, докторе, че някой ви е видял, когато душахте онази жена във влака. Това е била моята приятелка, госпожа Магликъди. Тя ви е видяла. Разбирате ли? Видяла ви е със собствените си очи. Пътувала е с друг влак, който в този момент се е движел паралелно с вашия.
	— Какво, по дяволите, говорите? — пристъпи бързо доктор Куимпър към госпожа Магликъди, но госпожица Марпъл отново ловко застана помежду им.
	— Да — каза тя. — Видяла ви е, разпозна ви и ще се закълне в съда. Струва ми се, не се случва често някой наистина да види как се извършва престъпление. Разбира се, обикновено се търсят косвени улики. Но в този случай условията бяха твърде необичайни. В действителност е имало очевидец на престъплението.
	— Подла стара вещица! — изръмжа доктор Куимпър и се хвърли към госпожица Марпъл, но този път Седрик го хвана за рамото.
	— Значи вие сте дяволът убиец, така ли? — каза той, като го обърна към себе си. — Никога не съм ви харесвал, смятах ви за опак човек, но Господ ми е свидетел, въобще не съм ви подозирал.
	Брайън Истли бързо се притече на помощ на Седрик. От по-отдалечената врата в стаята влязоха инспектор Крадък и инспектор Бейкън.
	— Доктор Куимпър — каза Бейкън, — трябва да ви предупредя…
	— По дяволите вашето предупреждение — прекъсна го Куимпър. — Мислите ли, че някой ще повярва на думите на две стари жени? Чувал ли е някой подобни глупости за някакъв влак?
	Госпожица Марпъл отговори:
	— Елспет Магликъди незабавно съобщи на полицията за убийството на 20 декември и даде описание на мъжа.
	Неочаквано доктор Куимпър сви рамене:
	— Дяволски късмет!
	— Но… — започна госпожа Магликъди.
	— Замълчи, Елспет! — смъмри я госпожица Марпъл.
	— Защо ще искам да убивам съвършено непозната жена? — попита доктор Куимпър.
	— Тя не е била непозната за вас — отвърна инспектор Крадък. — Била ви е съпруга.


	Глава двайсет и седма

	— Виждате ли — каза госпожица Марпъл, — наистина, както подозирах, всичко се оказа много, много просто. Възможно най-простият начин да извършиш престъпление. Толкова много мъже убиват съпругите си.
	Госпожа Магликъди погледна госпожица Марпъл и инспектор Крадък.
	— Ще ви бъда благодарна, ако ми дадете малко повече информация.
	— Той е видял своя шанс да се ожени за богата жена, за Ема Кракънторп — започна да обяснява госпожица Марпъл. — Само че не е можел да го направи, защото вече е бил женен. Били са разделени от години, но тя не му давала развод. Този факт съвпадаше чудесно с разказа на инспектор Крадък за момичето на име Ана Стравинска. Тя имаше съпруг англичанин, така е казала на една от своите приятелки, а беше и много набожна католичка. Доктор Куимпър не би рискувал да се ожени за Ема и да се стигне до двубрачие, ето защо решава, тъй като е безразсъден и хладнокръвен човек, да се освободи от жена си. Идеята да я убие във влака и по-късно да постави тялото й в саркофага наистина е била доста умна. Възнамерявал е тя да бъде свързана със семейство Кракънторп. Преди това изпратил писмо до Ема, което да изглежда написано от Мартин. Преди да загине, Едмънд Кракънторп споменал, че възнамерява да се жени за тази жена. Ема вече била споделила с доктор Куимпър за брат си. После, когато открили мъртвата, той я насърчил да отиде в полицията и да разкаже всичко.
	Искал е мъртвата жена да бъде смятана за Мартин. Мисля, че вероятно е научил за разследванията на френската полиция в Париж около Ана Стравинска. Ето защо уредил да пристигне картичка от Ямайка, изпратена от нея.
	Лесно успял да си уреди среща с жена си в Лондон, за да й разкаже за намерението си да се помирят и да я покани да дойде и да „се запознае с неговото семейство“. Няма да говорим за следващата част, която е твърде неприятна. Той, разбира се, е бил алчен човек. Когато се замислил за данъците и за факта, че те чувствително намаляват дохода, започнал да мисли, че ще е по-добре да има значително по-голям капитал. Може вече да се е бил сетил за това, преди да убие жена си. Както и да е, започва да разпространява слухове, че някой се опитва да отрови стария Кракънторп, за да подготви почвата, и завършва, като дава арсен на цялото семейството. Не толкова много, естествено, защото не е искал старият господин да умре.
	— Все още не разбирам как е успял — учуди се Седрик. — Нямаше го в къщата, когато кърито се приготвяше.
	— Но тогава в кърито не е имало арсен — обясни госпожица Марпъл. — Той го е прибавил после, когато го е отнесъл за изследване. Вероятно преди това е сложил арсена в каната с коктейла. После, в качеството му на медицинско лице, му е било съвсем лесно да отрови Алфред Кракънторп, както и да изпрати таблетките на Харолд в Лондон, застраховайки се предварително, като му е казал, че повече няма нужда от тях. Всичко, сторено от него, е дръзко и безочливо, жестоко и алчно и аз наистина ужасно много съжалявам — завърши госпожица Марпъл, гледайки страховито, както само една възрастна дама може да гледа, — че премахнаха смъртното наказание, защото съм убедена, че ако има някой, заслужаващ да бъде обесен, то това е доктор Куимпър.
	— Хайде, стига — обади се Крадък.
	— Хрумна ми — продължи госпожица Марпъл, — че дори и да видиш някого само отзад, възприятието е твърде характерно. Помислих си, че ако Елспет може да види доктор Куимпър точно в същото положение, както във влака, тоест с гръб към нея, наведен над жена, която държи за гърлото, почти със сигурност ще го познае или поне ще възкликне изненадано. Ето защо трябваше да осъществя своя малък план с любезната помощ на Люси.
	— Да си призная — обади се госпожа Магликъди, — бях потресена. Казах: „Това е той“, преди да мога да помисля. И все пак, знаете, не бях видяла лицето на мъжа и…
	— Ужасно се страхувах, че може да го кажеш, Елспет — прекъсна я госпожица Марпъл.
	— Разбира се, щях да кажа, че не съм видяла лицето му — заяви госпожа Магликъди.
	— Това щеше да бъде фатално. Разбираш ли, скъпа, той помисли, че ти наистина си го познала. Искам да кажа, не би могъл да знае, че не си видяла лицето му.
	— Добре, че се сдържах — отбеляза госпожа Магликъди.
	— Нямаше да ти позволя да кажеш нито дума повече — заяви госпожица Марпъл.
	Изведнъж Крадък се засмя.
	— Вие двете сте чудесна двойка! Какво следва, госпожице Марпъл? Какъв е щастливият край? Какво например ще стане с бедната Ема Кракънторп?
	— Тя, разбира се, ще преживее случая с доктора и смея да кажа, че ако баща й умре — а аз не мисля, че е чак толкова здрав, на какъвто се прави, Ема ще отиде на пътешествие или ще прекара известно време в чужбина като Джералдин Уеб, а от това би могло да излезе нещо. Надявам се, по-добър мъж от доктор Куимпър.
	— А Люси Айлсбароу? Ще има ли за нея сватбени камбани?
	— Може би. Не бих се учудила.
	— Кой от двамата би избрала? — попита Дърмът Крадък.
	— Не знаете ли? — на свой ред попита госпожица Марпъл.
	— Не, не знам — отвърна Крадък. — А вие?
	— О, да, аз мисля, че знам — заключи госпожица Марпъл. После бързо примигна с очи насреща му.


	Agatha Christie
	4.50 from Paddington, 1957

	__Издание:__
	Агата Кристи. 16:50 от Падингтън
	ИК „ЕРА“, София, 2011
	Второ издание.
	Художник и оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
	ISBN: 978–954–389–192–4

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/29999
	Последна корекция: 25 април 2014 в 19:38