[Kodirane UTF-8]

	Агата Кристи
	Убийство в Месопотамия


	Агата Кристи — ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща. Също като нея героите й са находчиви, оригинални и популярни по цял свят, а романите й — вечно живи.
	„Веднъж, докато миех чинии, ми хрумна идеята за една криминална случка. Така се роди «Аферата в Стайлс», която бе издадена няколко години след това.“
	Сега, осемдесет години по-късно, Агата Кристи е най-известната авторка на криминални романи в света. Нейните осемдесет романа са преведени на над четирийсет езика и са продадени в над два милиарда екземпляра. Емблематичните й герои Еркюл Поаро и госпожица Марпъл й спечелват титлата „Първата дама на криминалния жанр“.


	На брега на древната река Тигър минало и настояще се преплитат в коварна хватка. Медицинската сестра Ейми Ледърън е наета от известен археолог да поеме грижата за съпругата му Луиз по време на разкопки, без да подозира, че към задълженията й се включва разгадаването на убийства… За щастие, Еркюл Поаро е наблизо. Но може би той ще пристигне прекалено късно, за да предотврати следващия удар на убиеца…


	Предговор от доктор Джайлс Райли

	Събитията, разказани в тази книга, се развиха преди четири години. Според мен обстоятелствата налагат да се направи точно и безпристрастно изложение за обществеността. Носят се най-невероятни слухове за прикриване на съществени показания и други небивалици от този род. Подобни неверни тълкувания се появиха наскоро в американската преса.
	По съвсем понятни причини се налагаше настоящото изложение да не бъде направено от член на експедицията, защото би могъл да бъде обвинен в пристрастие.
	Именно затова предложих на госпожица Ледърън да се заеме с тази задача. Според мен тя бе напълно способна да се справи с тази работа. Тя притежава завидни професионални умения, не може да бъде уличена в някакви предварителни контакти с членовете на експедицията от университета в Питстаун, а освен това несъмнено е била една наблюдателна и интелигентна свидетелка на събитията.
	Самата тя упорито се противопоставяше на моята идея и ми се наложи да положа страшно много усилия, за да я склоня. Дори когато най-после всичко бе готово, с мъка успях да я накарам да ми покаже ръкописа. Впоследствие открих, че нейното колебание отчасти се дължи на някои забележки, направени от нея по адрес на дъщеря ми Шийла. Успях да успокоя госпожица Ледърън по този въпрос, като я уверих, че в днешно време децата никак не се притесняват да критикуват родителите си, а те от своя страна пък се радват, когато видят как им се връща! Имаше и нещо друго: госпожица Ледърън страшно се безпокоеше за своя стил. Каза ми, че се надява аз да направя нужните поправки на нейния правопис и словоред. Аз обаче категорично отказах да променя дори и една думичка в написаното от нея. По мое мнение стилът й беше изразителен, подчертано индивидуален и напълно уместен за случая. Ако на едно място тя нарича Еркюл Поаро просто „Поаро“, а другаде „господин Поаро“, такова разнообразие е едновременно интересно и показателно за самата нея. Веднъж, така да се каже, надделява възпитанието й (общоизвестен е фактът, че медицинските сестри съблюдават много строго етикета), а друг път тя напълно се абстрахира от всякакви официалности и разказва събитията така, както би ги разказал всеки друг обикновен човек на нейно място. Единствената волност, която съм си позволил, е написването на първата глава, като за целта се възползвах от едно писмо, което любезно ми бе предоставено от приятелка на госпожица Ледърън. Нещо като фронтиспис, това писмо е опит да се създаде у читателя бегъл образ за разказвачката.


	Първа глава
	Фронтиспис

	Във фоайето на хотел „Тигрис Палас“ в Багдад една медицинска сестра довършваше писмо. Писалката й се плъзгаше бързо по хартията.

	… Е, скъпа приятелко, като че ли това са всички новини този път. Разбира се, приятно ми беше да опозная нови места, макар да не давам Англия за нищо друго на света! Просто не можеш да си представиш колко мръсен и отвратителен вид има Багдад. Няма нищо общо с прелестта на „Хиляда и една нощ“! Гледан откъм реката, градът може да ти се стори хубав, но всъщност е ужасен… И нито един сносен магазин. Майор Келси ме придружи из базарите, чиято живописност не може да се отрече… но те представляват невъобразими купища от какво ли не, а това непрестанно чукане по бакърените съдове може да ти докара мигрена. Признавам, че много бих се поколебала, преди да си послужа с подобни тенджери, главно заради почистването им — знаеш как зеленясват след време.
	Ще ти пиша, за да ти съобщя новини за онова, за което ми говори доктор Райли. Този американец, за когото ставаше дума, сега се намирал в Багдад и можел да дойде да ме види днес следобед. Отнася се за съпругата му… Според доктор Райли тя страдала от някакви „пристъпи“… Той не ми каза нищо повече, но, скъпа приятелко, пределно ясно ми е какво означава това. Надявам се поне, че не е случай на Delirium Tremens. Естествено, доктор Райли беше доста дискретен, но погледът му бе твърде красноречив. Разбираш ме добре, нали? Този доктор Лайднър е археолог, който извършва разкопки в една могила за някакъв американски музей.
	Скъпа приятелко, с това смятам да привърша. А пък това, което ми писа за малката Стъбинс, е направо зашеметяващо! А старшата каза ли нещо?
	Това е всичко.
	Ейми Ледърън

	След като пъхна писмото в плик, тя го адресира до сестра Кършоу, болница „Сейнт Кристофър“, Лондон.
	Докато слагаше капачката на писалката, към нея се приближи едно местно момче.
	— Един господин дошъл за вас. Доктор Лайднър.
	Сестра Ледърън се обърна и видя мъж със среден ръст, с леко приведени рамене, кестенява брада и внимателни, уморени очи.
	Доктор Лайднър се озова пред жена на около трийсет и пет години, гордо изправена и самоуверена. Лицето й излъчваше доброта. Имаше леко изпъкнали очи и лъскава кестенява коса. Жената беше едра, привлекателна, интелигентна и практична, с една дума — такава, каквато би трябвало да изглежда една медицинска сестра, която се грижи за нервноболни хора.
	„Сестра Ледърън — помисли си той — ще се справи със задачата си.“


	Втора глава
	Ейми Ледърън

	Аз нямам никакви литературни претенции и се залавям да пиша този разказ единствено по настояване на доктор Райли. А когато човек като него поиска от теб нещо, никак не е удобно да му откажеш.
	— О, не, докторе! — казах му аз. — Никак не си падам по писането, ама никак!
	— Глупости — ми отвърна той. — Напишете го като здравен отчет, ако искате.
	Е, човек наистина би могъл да погледне така на нещата.
	Доктор Райли продължи с думите, че едно просто, но достоверно описание на събитията в Тел Яримджа е абсолютно наложително.
	— Ако някой от заинтересованите участници в тази история се залови да я опише, никой няма да му повярва. Ще го обвинят в пристрастие.
	Това беше самата истина. Макар и свидетелка, на мен щяха да гледат като на странично лице.
	— Защо сам не се заемете с това, докторе? — запитах го аз.
	— Защото, за разлика от вас не съм бил там. И освен това — въздъхна той — дъщеря ми не е съгласна.
	Подчинението му пред капризите на тази хлапачка е направо нетърпимо. Щях да му го кажа, когато забелязах искрици в очите му. Това му беше най-лошото на доктор Райли — никога не можеш да разбереш кога се шегува и кога е сериозен. Той винаги говореше бавно, с тъжен глас, в който обаче все се долавяха закачливи нотки.
	— Е — отвърнах аз колебливо, — щом настоявате, може и да опитам.
	— Разбира се, че ще опитате.
	— Само че не зная откъде да започна.
	— Нищо по-лесно от това — започвате от началото, стигате до края и готово!
	— Но аз дори не знам как и кога е започнало всичко това.
	— Повярвайте ми, госпожице, че да започнете е нищо в сравнение с това да сложите край. Поне аз така чувствам нещата, когато трябва да държа някаква реч. Човек трябва да ме дръпне за пешовете, за да ме накара да си седна.
	— Ах! Шегувате се, докторе!
	— Говоря съвсем сериозно. И така, какво решавате?
	Измъчваше ме и друга мисъл. След кратко колебание му отговорих:
	— Вижте, докторе… Страхувам се, че на моменти може да бъда твърде субективна.
	— Боже господи, още по-добре! Това се иска. Нали ще разказвате за хора, а не за мумии. Изразете симпатии към този или онзи, покажете своите предубеждения, проявете каквото си искате! Пишете така, както сметнете за добре — след това ще можем да смекчим онези пасажи, които ви се струват малко пресилени. Но на работа! Вие сте жена със здрав разум и ще ни представите обективно описание на случилото се.
	За мен нямаше друг изход и обещах да сторя всичко по силите си.
	И ето сега пред мен са празните листове, само че, както вече казах на доктора, не знам откъде да започна.
	Добре ще е да кажа няколко думи за себе си. На трийсет и две години съм и се наричам Ейми Ледърън. Учих за медицинска сестра в болницата „Сейнт Кристофър“ в Лондон, а после работих две години в родилен дом. Четири години бях в болницата на госпожица Бендикс в графство Девън. После заминах за Ирак с една госпожа на име Келси. Бях акуширала при раждането на нейното бебе. Тя трябваше да придружи мъжа си в Багдад и вече си беше намерила там детегледачка, работила преди това при техни приятели. Госпожа Келси се притесняваше от пътуването с такова малко дете и майор Келси реши аз да я придружа, за да се грижа за бебето. Обещаха ми, че ще ми платят разноските за връщане в Англия, ако не се намери друго английско семейство, което да се нуждае от гувернантка при пътуването си за родината.
	Няма смисъл да описвам семейство Келси — бебето беше много сладко, а майката, макар и малко нервна, се държеше с мен много добре. Пътуването мина чудесно — за пръв път прекарвах толкова дълго време на кораб.
	Доктор Райли пътуваше със същия кораб. Имаше черни коси и продълговато лице и постоянно разказваше какви ли не смешни истории с приглушен и скръбен глас. Струва ми се, че му доставяше удоволствие да ме дразни и ми говореше най-невероятни щуротии, за да види дали ще ги понеса. Той бе хирург в болницата на Хасание — на разстояние ден и половина от Багдад.
	Намирах се в Багдад от една седмица, когато го срещнах на улицата. Той пожела да узнае кога смятам да напусна семейство Келси. Въпросът му ме учуди много, защото госпожа Келси бе ангажирала вече гувернантката на господин и госпожа Райт, за които вече споменах и които бяха решили да си тръгнат за Англия по-рано от предвиденото.
	Доктор Райли ми обясни, че чул за заминаването на семейство Райт и именно заради това се интересувал.
	— Питам ви, госпожице Ейми, защото мога да ви предложа един ангажимент.
	— При някой болен ли?
	Той смръщи вежди, сякаш се замисли.
	— Не бих го нарекъл точно така. Отнася се за една дама, която понякога страда от… известни пристъпи.
	— О! — казах аз.
	(Не е трудно да се разбере какво означава това — алкохол или наркотици!)
	Доктор Райли обаче прояви дискретност и само каза:
	— Става дума за госпожа Лайднър. Съпругът й е американец… от шведски произход, за да бъда по-точен. Той ръководи големи археологически разкопки.
	По-нататък лекарят ми обясни, че тази експедиция правела разкопки върху голям асирийски град, подобен на Ниневия. Главната квартира на експедицията се намирала недалеч от Хасание, но мястото било усамотено и от известно време насам доктор Лайднър се притеснявал за здравето на своята съпруга.
	— Докторът не ми съобщи никакви подробности, но изглежда, че жена му често получава ужасни нервни кризи.
	— През целия ден ли я оставят сама с местните? — попитах аз.
	— О, не! Групата е доста голяма — седем или осем души. Едва ли остава самичка в сградата. Няма съмнение обаче, че тя често изпада в странни състояния. Лайднър е затрупан с работа, но обожава жена си и се тревожи, като я гледа как страда. Той ще се поуспокои, ако знае, че жена му се намира под наблюдението на сериозна и компетентна личност.
	— А какво мисли за това самата госпожа Лайднър?
	— Тя е много привлекателна жена. Често променя мнението си — отговори доктор Райли, — но, общо взето, се отнася благосклонно към тази идея. — После добави: — Тя е особена жена — прекалено чувствителна и по мое мнение обича да послъгва. Но Лайднър й вярва безрезервно и е твърдо убеден, че жена му е уплашена от нещо.
	— Лично тя какво ви е казвала по този въпрос, докторе?
	— О, тя не се е консултирала нито веднъж с мен! И без това явно не съм й симпатичен, за което съществуват поне няколко причини. Лайднър сам дойде при мен, за да ми изложи намерението си. Е, сестра, какво мислите? Така поне ще видите нещо от тази страна, преди да се върнете в Англия. Те ще копаят още два месеца. Разкопките са страшно интересно нещо, ще видите.
	След като поразмислих малко, аз отговорих:
	— В края на краищата защо пък да не опитам?
	— Чудесно! — извика той. — Точно днес Лайднър е в Багдад. Ще му се обадя да намине и да се уговорите.
	Същия ден следобед доктор Лайднър ме намери в хотела. Беше човек на средна възраст, нервен и нерешителен. От него се излъчваше доброта и като че ли известна безпомощност.
	Стори ми се много влюбен в жена си, но говори доста уклончиво за състоянието й.
	— Разбирате ли — каза той, подръпвайки малко объркано брадата си, а това, както установих по-късно, беше някакъв навик, — жена ми е изпаднала в нервна криза, която все повече и повече ме тревожи.
	— А иначе здрава ли е физически?
	— Да, о, да, така ми се струва. Не съм забелязал нищо нередно, но тя… тя си въобразява куп нелепости.
	— Какви нелепости? — попитах аз.
	Той отбягна да отговори на този въпрос и смутено промърмори:
	— Създава си големи грижи от нищо. Нейните страхове по мое мнение едва ли почиват на нещо сериозно.
	— А от какво се страхува тя, господин Лайднър?
	Той отговори неопределено:
	— О, просто… просто страхова невроза, нали разбирате?
	Бях готова да се обзаложа на десет към едно, че жена му взима наркотици. А той не забелязваше абсолютно нищо, подобно на мнозина други мъже, които се питат защо съпругите им са толкова чувствителни и променят настроението си всяка минута.
	Запитах го дали госпожа Лайднър ще се съгласи с моето присъствие.
	— Да. Ще ви призная, че това дори ме изненада, изненада ме много приятно. Тя одобри идеята ми и заяви, че по този начин ще се чувства в по-голяма безопасност.
	Изразът „в безопасност“ ме учуди. Тези думи ме накараха да си помисля, че госпожа Лайднър може да е душевноболна.
	Доктор Лайднър продължи да говори с младежки ентусиазъм:
	— Убеден съм, че ще се разбирате отлично с нея. Жена ми е очарователна личност. — При тези думи той се усмихна щастливо. — Тя смята, че вашето присъствие ще й подейства успокояващо. А щом ви видях, и аз си помислих същото. Ако ми позволите да се изразя така, ще ви кажа, че имате вид на човек със здрав разум. Няма никакво съмнение, че вие сте точно за Луиз.
	— Е, поне можем да опитаме, господин докторе — побързах да отговоря. — Надявам се, че ще бъда полезна за госпожа Лайднър. Да не би тя да се притеснява от присъствието на местните хора, на цветнокожи и прочие?
	— О, съвсем не! — възкликна съпругът, развеселен от моето предположение. — Жена ми обича арабите. Много й харесват простотата и чувството им за хумор. Това е нейният втори сезон тук — женени сме от две години, но тя вече доста добре се оправя на арабски.
	След кратко мълчание аз направих още един опит:
	— И все пак, доктор Лайднър, не можете ли да ми кажете от какво се страхува вашата съпруга?
	Той се поколеба. След това бавно заяви:
	— Надявам се… По-добре е тя сама да ви каже.
	И това бе всичко, което узнах от него.


	Трета глава
	Малко клюки

	За Тел Яримджа трябваше да замина следващата седмица.
	Госпожа Келси се настаняваше в дома си в Алуия и аз с удоволствие й помагах.
	През това време подочух някои неща за експедицията на Лайднър. Приятел на госпожа Келси — един млад командир на ескадрон — почти зяпна от почуда:
	— Хубавата Луиз? Значи това е последният й номер, а? — После се обърна към мен: — Така я наричаме, сестра. Винаги е била известна като Хубавата Луиз.
	— Значи тя е истинска красавица? — попитах аз.
	— Поне такова е нейното собствено мнение. Тя се смята за такава.
	— Хайде, бъдете искрен, Джон — обади се госпожа Келси. — Знаете отлично, че не само тя мисли така. Поразила е доста сърца.
	— Може би имате право. Е, малко са й големи зъбите, но човек не може да й отрече определена привлекателност.
	— Ама и вие едва не си загубихте ума по нея — усмихна се госпожа Келси.
	— Бога ми, никак не й липсва чар. А що се отнася до Лайднър, той обожава дори и праха под нозете й. И, разбира се, това се очаква от всички участници в експедицията.
	— А колко души има там общо? — попитах аз.
	— Те са от всички раси и националности — отговори младият офицер. — Английски архитект, френски мисионер от Картаген — палеограф, занимава се с разчитането на надписите. Госпожица Джонсън, англичанка, която мие шишенцата в лабораторията, един дребничък и закръглен американец, който е фотограф. И още съпрузите Меркадо — един Господ знае към коя националност принадлежат! Жената е доста младичка и стройна. И как само ненавижда тя Хубавата Луиз! И накрая — двама младежи. Да, наистина комична смесица, но като цяло може да се нарече симпатична. Не сте ли и вие на същото мнение, Пениман?
	С тези думи той се обърна към човек на средна възраст, седнал в един ъгъл, който умислено въртеше в ръцете си пенсне.
	— Да, да, симпатична смесица, наистина. Особено ако вземете всекиго поотделно. Е, разбира се, Меркадо си пада малко чудак…
	— Той носи такава чудата брада — добави госпожа Келси.
	Майор Пениман продължи, без да обърне внимание на нейните думи:
	— Двамата млади хора са много симпатични. Американецът е малко мълчалив, но англичанинът не престава да бъбри. Странно — обикновено е обратното. Самият Лайднър е много мил човек — толкова е скромен. Да, ако човек ги вземе поотделно, те всички са симпатични. Има обаче нещо — може и да си въобразявам, но последния път, когато ходих да ги видя, останах с впечатление, че там става нещо нередно. Не мога да кажа с точност, ала у всеки от тях забелязах някаква неестественост. Атмосферата беше напрегната. Най-добре мога да го обясня, като ви кажа, че те си подаваха маслото един на друг с необикновена вежливост.
	Като се поизчервих малко, тъй като мразя да излагам собственото си гледище, аз възразих:
	— Продължителното съжителство с едни и същи хора в крайна сметка изопва нервите. Това е личният ми опит от работата в болниците.
	— Това е вярно — забеляза майор Келси. — Ала се намираме едва в началото на сезона и е малко рано за подобна раздразнителност.
	— Една експедиция вероятно наподобява нашия живот тук в по-малък мащаб — рече майор Пениман. — И там сигурно има групички, съперничества и ревност.
	— Тази година май сред тях има доста нови хора — допълни майор Келси.
	— Я да видя. — Началникът на ескадрона започна да брои на пръсти. — Младият Колман е нов, Райтер също. Емът и съпрузите Меркадо ги нямаше миналата година. Отец Лавини е нов — той замести доктор Бърд, който имаше проблеми със здравето и напусна експедицията. Кари, разбира се, е от по-старите. Той и госпожица Джонсън са в групата от самото начало, има вече пет години.
	— Винаги съм мислел, че всички тези хора в Тел Яримджа се разбират превъзходно помежду си — каза майор Келси. — Имаха вид на щастливо семейство — твърде удивителен факт, като се има предвид човешката природа. Не е ли така, госпожице Ледърън?
	— Е — отвърнах аз, — сигурно имате право, майоре. Божичко, на какви кавги съм ставала свидетел в болниците! И повечето започват от някоя дреболия — някакъв чайник или нещо подобно.
	— Да, затворените общества правят човека дребнав — обади се майор Пениман. — Обаче имам чувството, че в този случай има нещо повече. Лайднър е изключително скромен и тактичен човек и винаги успява да поддържа хубави отношения и разбирателство между членовете на експедицията си. И въпреки това онзи ден забелязах известно напрежение в Тел Яримджа.
	Госпожа Келси избухна в смях:
	— Нима не схванахте причината? Ами тя така бие на очи!
	— Какво искате да кажете?
	— Госпожа Лайднър, разбира се.
	— Е, хайде, Мери — каза съпругът й, — надали тази очарователна жена се е карала с някого.
	— Не твърдя, че се е карала. Тя просто предизвиква кавги!
	— Как? А и защо?
	— Защо ли? Защо? Ами защото се отегчава. Самата тя не е археолог и научните експедиции не я вълнуват ни най-малко. Тя е лишена от някакви по-вълнуващи преживявания и затова си създава емоции, като намира удоволствие да създава дрязги между хората.
	— Не е така, Мери. Въобразяваш си.
	— В момента наистина използвам въображението си, но скоро ще се уверите, че имам право. Ненапразно Хубавата Луиз прилича на Мона Лиза. Може и да няма лоши намерения, но й е интересно да види какво ще стане.
	— Тя обича мъжа си.
	— О, разбира се! Не става дума за някакви долнопробни флиртове, но все пак тази жена е allumeuse.
	— Ах, какви сте вие жените! Само каква нежност проявявате една към друга! — каза майор Келси.
	— О, знам мнението на мъжете. Според вас ние сме като котките. Обаче знайте, че много рядко грешим по отношение на другите жени.
	— И все пак — замислено каза майор Пениман, — дори и да предположим, че тези заключения на госпожа Келси са основателни, те едва ли са достатъчни, за да обяснят тази напрегната атмосфера, това, как да кажа, предчувствие за буря. Имах силното усещане, че бурята може да избухне всеки момент.
	— Не плашете госпожица Ледърън — обади се госпожа Келси. — След три дни тя заминава за Тел Яримджа, а вие сте на път да я разубедите.
	— О, не се плаша толкова лесно — отвърнах аз със смях.
	Така или иначе дълго размишлявах върху това, което чух. Припомних си и странните думи на доктор Лайднър: „Тя ще се чувства в по-голяма безопасност.“ Дали тайнствените страхове на жена му не се отразяваха по някакъв начин и върху останалите членове на експедицията? Или пък онова напрежение (или неизвестната причина за него) действаше на нейните нерви?
	Потърсих в речника думата allumeuse, която чух от госпожа Келси, но нищо не разбрах.
	„Е — рекох си аз, — ще поживеем, ще видим.“


	Четвърта глава
	Аз пристигам в Хасание

	След три дни напуснах Багдад.
	Разделих се с госпожа Келси и бебето й с голямо съжаление. Детето беше много сладко и се развиваше отлично, наддавайки на тегло с всеки нов ден. Майор Келси ме придружи до гарата. На следващата сутрин трябваше да пристигна в Киркук, където някой щеше да ме посрещне.
	Прекарах една неспокойна нощ. Не мога да спя добре във влак, а освен това сънувах и кошмари. На сутринта обаче, когато погледнах през прозореца на купето, видях, че времето е прекрасно, и у мен се появи известно любопитство за срещата ми с нови хора.
	На перона се поогледах и скоро забелязах един младеж да се отправя към мен. Със своето кръгло и свежо лице той удивително приличаше на герой от романите на П. Г. Удхаус.
	— Здравейте, здравейте! — каза той. — Вие ли сте сестра Ледърън? Не може да не сте вие — та това е ясно! Ха, ха! Наричам се Колман. Доктор Лайднър ме изпрати да ви посрещна. Как се чувствате? Ужасно и отегчително пътуване, нали? Ах! Как добре познавам тези влакове! Но ето ви най-сетне тук. Закусили ли сте? Това ли е багажът ви? Доста скромно, не мислите ли, а? А пък госпожа Лайднър носи четири нормални куфара и един много голям, без да се смятат кутията за шапки и специалната възглавничка, а също това и онова, и какво ли още не! Сигурно ще ме помислите за голям бъбривец, нали? Хайде да вървим към таратайката.
	Отвън ни чакаше някакъв странен хибрид между омнибус, камионетка и автомобил. Младежът ми помогна да се кача, като ми препоръча да седна близо до шофьора, за да не друса толкова.
	Божичко, какво друсане падна! И досега се учудвам как тази камионетка не се разпадна на хиляди парчета. Нямаше никакъв път — само някакви засъхнали коловози и дупки. Ето ти вълненията на Изтока! Когато си представих великолепните пътища в Англия, веднага ме завладя носталгията.
	Колман се приведе напред и ми извика в ухото:
	— Пътят си го бива, нали?
	Той каза тези думи тъкмо в момента, когато подскочихме от седалките си и почти си ударихме главите в тавана на колата.
	Ако можеше да се съди по вида му, господин Колман като че ли говореше най-сериозно.
	— Тези друсания са много полезни за черния дроб — допълни той. — Знаете това, нали, госпожице?
	— Каква полза за черния дроб, когато рискуваме да си разбием главите? — отвърнах аз, давайки воля на лошото си настроение.
	— Трябва да минете оттук след дъжд, за да видите тогава! Колата постоянно се хлъзга — направо е фантастично! През повечето време се носим настрани.
	Не отвърнах нищо на тези думи. Малко по-късно трябваше да пресечем реката върху най-странния ферибот, който някога съм виждала. Според мен самото преминаване беше истинско чудо, макар за всички останали това да беше нещо съвсем обикновено. Необходими ни бяха още четири часа, за да стигнем Хасание, който за моя голяма изненада се оказа голям град. Изглеждаше и доста приятен от отсрещния бряг на реката — издигаше се пред нас съвсем бял и фееричен с безбройните си минарета. Когато обаче преминахме моста и навлязохме в града, картината се оказа доста по-различна — навсякъде се носеше смрад, виждаха се порутени и схлупени къщурки, калища и мръсотии.
	Колман ме придружи до дома на доктор Райли, като ми каза, че докторът ме очаква за обяд.
	Любезен както винаги, доктор Райли ме посрещна в кокетното си жилище, където имаше баня и всичко беше както трябва. Взех си чудесна вана, облякох болничната си униформа и слязох долу ободрена и забравила умората от дългото пътуване.
	Обядът бе готов. Докторът ни въведе в столовата, като се извини за дъщеря си, която, каза той, винаги закъснявала. Бяхме вече изяли по една чиния яйца със сос, когато тя се появи. Доктор Райли ми я представи:
	— Сестра, това е дъщеря ми Шийла.
	Тя ми стисна ръката, попита ме дали съм пътувала добре, хвърли шапката си на един стол, поздрави хладно господин Колман и седна на масата.
	— Е, Бил, как сме?
	Наблюдавах младото момиче, докато господин Колман му говореше за някакво предстоящо парти в клуба.
	Не мога да твърдя, че Шийла ми стана много симпатична. От нея лъхаше хлад. Малко безцеремонна, макар и с хубава външност — черна коса, сини очи, бледо лице и обичайните начервени устни. Говореше студено и саркастично, което ме дразнеше. Спомням си, че имах една такава стажантка при мен — наистина момичето работеше добре, само че поведението й ме влудяваше.
	Стори ми се, че господин Колман е хлътнал по Шийла. Той започна да позаеква и приказките му станаха малко по-глупави отпреди, ако такова нещо изобщо бе възможно! Приличаше на голямо куче, което си върти опашката и се мъчи да се хареса.
	След обяда доктор Райли ни остави и тръгна за болницата. Господин Колман също ни напусна, за да направи някакви покупки из града. Госпожица Райли ме попита дали предпочитам да остана вкъщи или бих желала да изляза. Колман щял да се върне да ме вземе чак след един час.
	— Има ли нещо интересно из града? — попитах аз.
	— Има някои интересни кътчета — отговори Шийла. — Ала не знам дали ще искате да ги посетите, тъй като са невероятно мръсни.
	Думите й ме подразниха. Наистина не мога да приема, че живописността оправдава мръсотията.
	Накрая Шийла ме отведе в клуба си, който беше приятно място. От него се откриваше прекрасна гледка към реката. Освен това там намерих вестници и списания от Англия.
	Когато се върнахме вкъщи, господин Колман още го нямаше. Седнахме и се опитахме да поприказваме, но разговорът някак си не вървеше.
	Шийла ме попита дали вече съм виждала госпожа Лайднър. Аз отвърнах:
	— Не. Познавам само съпруга й.
	— Много съм любопитна да узная какво ще си помислите за нея.
	Понеже замълчах, тя продължи:
	— Доктор Лайднър ми е много симпатичен. Всички го обичат.
	„С други думи — помислих си аз — ненавиждаш жена му.“
	Предпочетох да замълча и тогава Шийла неочаквано ми зададе следващия въпрос:
	— Какво ли може да й има? Доктор Лайднър не ви ли каза?
	Не исках да злословя по адрес на пациентката, която дори още не бях виждала, затова отговорих неопределено:
	— Зная само, че е потисната и че състоянието й налага внимателни грижи.
	Шийла избухна в злобен смях:
	— Боже Господи! Нима не й стигат грижите на девет души, които се въртят около нея?
	— Сигурно всеки си има работа, която върши — казах аз.
	— Работа ли? Разбира се, че всеки си има работа, само че Луиз не позволява нито за миг някой да я измести от първото място.
	„Аха — казах си аз, — ти май никак не я обичаш!“
	— Аз просто не виждам каква нужда има Луиз от професионална медицинска сестра — продължи тя. — Според мен една компаньонка би била от много по-голяма полза за нея, отколкото медицинска сестра, която ще й пъхне термометъра в устата, ще й премери пулса и няма да нарече черното бяло.
	Без колебание признавам, че този път Шийла успя да предизвика любопитството ми.
	— Значи вие смятате, че тя не е болна?
	— Разбира се, че не е болна. Нищо й няма. Тази жена е здрава като бик. Ах, само как умее да се оплаква и да предизвиква съчувствие: „Клетата Луиз не е спала през нощта!“, „Има кръгове под очите!“. Ами да, след като си ги е нарисувала със син молив! Прави всичко, за да привлече всеобщото внимание, да накара хората да се въртят около нея!
	Във всичко това трябваше да има нещо вярно. Както всички медицински сестри, аз също съм имала работа с хипохондрици, чиято единствена радост е да вдигат на крак цялата къща, за да се занимават с тях. Ако някой път лекар или медицинска сестра им каже: „Хайде, хайде, вие изобщо не сте болен!“, те не му вярват и са обзети от най-искрено възмущение.
	Може би и госпожа Лайднър спадаше към тази категория от мними болни, и от само себе си се разбираше, че съпругът й бе първият измамен. Много често съм забелязвала, че мъжете са склонни да проявяват изумително лековерие, когато въпросът се отнася до здравето на жените им. Във всеки случай думите на госпожица Райли се разминаваха с това, което бях чула. Те никак не се връзваха с израза „в безопасност“, произнесен от доктор Лайднър.
	Интересно как този израз се запечата в съзнанието ми.
	С мисълта за него попитах:
	— Да не би госпожа Лайднър да има слаби нерви? Да не би да се плаши от това, че живее далеч, в усамотение?
	— Че от какво може да се плаши? Господи, ами в къщата има десет души! Освен това имат и стража, която охранява античните предмети. О, тя никак не е страхлива жена… поне…
	Изглежда на Шийла неочаквано й хрумна нещо, тъй като изминаха няколко секунди, преди да изрече:
	— Вашият въпрос ме учудва.
	— Защо?
	— Вчера сутринта с поручик Джервис отидохме там. Повечето вече работеха по разкопките. Госпожа Лайднър седеше и пишеше писмо и явно не ни чу. Местното момче, което обикновено посреща посетителите, този път отсъстваше, така че ние отидохме направо на верандата. Тя зърна сянката на поручик Джервис върху стената… и изпищя! Щом ни видя, започна да се извинява — помислила, че е някой непознат. Странно, нали? Искам да кажа, че даже и да е бил непознат, защо ще се държи така?
	Кимнах замислено.
	Събеседничката ми помълча няколко секунди, после отбеляза:
	— Не зная какво им става тази година! Всички са настръхнали. Джонсън ходи винаги навъсена и не обелва думичка. Дейвид говори само когато е наложително. Що се отнася до Бил, той не спира да дрънка, а това влошава нещата още повече. Кари пристъпва така, сякаш се страхува, че всеки миг земята ще се разтвори под краката му. И всички се дебнат един друг като… като… Не знам какво точно ги е прихванало, но всичко това ми се вижда много странно!
	Действително ми се стори някак особено, че двама души, толкова различни като госпожица Райли и майор Пениман имат едно и също впечатление.
	Точно в този момент Колман връхлетя в стаята — да, това беше точната дума. Ако изведнъж провесеше език навън и размахаше опашка, нямаше да учуди никого.
	— Здравейте, здравейте! — каза той. — Изпълних всички поръчки — аз съм царят на магазините! Показахте ли на госпожица Ледърън прелестите на града?
	— Да, но тя не се впечатли особено — отвърна госпожица Райли.
	— Не мога да я упрекна — каза той. — Едва ли друг път е виждала толкова развалини на едно място!
	— Вие май не цените живописното и античното, драги ми Бил. Защо тогава сте станали археолог?
	— Не съм виновен аз. Виновен е моят настойник. Той е учена птица, професор в колеж, който прекарва времето си по пантофи, ровейки се из книгите. Като негов питомец аз му дойдох в повече.
	— Наистина е адски глупаво да се оставите да ви натрапят професия, която не ви влече — упрекна го Шийла.
	— Грешите, Шийла, нищо не са ми натрапвали. Старецът ме запита дали имам влечение към каквато и да било професия и аз му отговорих, че нямам. И тогава той ме изпрати тук за един сезон.
	— А всъщност имате ли някаква представа изобщо какво ви се прави? Човек трябва да има някаква цел.
	— Разбира се, че имам цел. Желанието, ми е следното — да зарежа всякаква работа, да имам много пари и да се състезавам с автомобили.
	— Що за глупости! — извика госпожица Райли със силно раздразнение.
	— Давам си сметка за абсурдността на моите желания — весело отговори той. — И тъй като се налага да върша нещо, за мен е безразлично какво е то, стига да не бъда затворен през целия ден в някаква канцелария. Впрочем, бях очарован, че ще пътувам. Готово, казах си аз и ето ме тук.
	— Мога да си представя ползата от вас.
	— Колкото за това, жестоко се мамите, скъпа приятелко. Мога да застана на разкопките и да викам „И’Аллах!“ с всеки! Освен това умея да рисувам доста добре. Моята специалност в колежа бе да имитирам почерци. От мен щеше да излезе първокласен фалшификатор. Впрочем, още не е късно да опитам. Ако някой ден моят ролс-ройс ви опръска с кал на някоя автобусна спирка, знайте, че съм преуспял в новата си кариера.
	Шийла рече студено:
	— Не смятате ли, че е време вече да тръгвате, вместо да говорите глупости?
	— О, колко сме гостоприемни! Виждате ли, госпожице Ледърън, колко ни уважават тук?
	— Сигурна съм, че госпожица Ледърън иска да се настани час по-скоро.
	— Все така уверена във всичко — ухили се той.
	Аз също си го мислех. Тази хлапачка беше страшно самоуверена. Казах сухо:
	— Може би наистина е време да тръгваме, господин Колман.
	— Готово, сестро.
	Подадох ръка на госпожица Райли, за да й благодаря, и тръгнахме.
	— Много е хубава тази Шийла — каза Колман. — Но как обича да дразни хората!
	Прекосихме града и поехме по нещо като път между зелени площи. Друсахме се по многобройни коловози и дупки.
	След около половин час Колман посочи с пръст някаква могила близо до реката и каза:
	— Тел Яримджа.
	Различих дребни човешки фигури, които се движеха насам-натам подобно на мравки.
	Изведнъж всички се затичаха надолу по склона. Колман заяви:
	— Хайде! Още един работен ден мина! Свършваме работа един час преди залез.
	Къщата се намираше на известно разстояние от реката. Шофьорът зави, мина с колата под един твърде тесен свод и спря. Бяхме пристигнали.
	Постройката заграждаше вътрешен двор. В началото къщата заемала южната страна на този двор заедно с няколко пристройки на изток. Експедицията продължила строителството и по другите страни. Като имам предвид важността, която ще придобие разположението на постройката по-късно в този разказ, тук прилагам неин план. Вратите на всички стаи се отваряха към двора, а също и почти всички прозорци гледаха към него. Изключение правеха стаите в южната постройка. Те имаха прозорци и към полето, обградени с железни решетки. В югозападния ъгъл стълба водеше към дълъг покрив във вид на тераса, на която имаше парапет по цялата южна страна, която пък беше малко по-висока в сравнение с другите три страни.
	{img:mesopotamia.png|План на къщата в Тел Яримджа, където се помещаваше експедицията}
	Колман ме поведе по източната част на двора до широка и открита веранда, която заемаше центъра на южната част. Той отвори една врата вдясно и двамата влязохме в стая, в която няколко души седяха около маса за чай.
	— Здравейте, здравейте всички! — каза Колман. — Имам удоволствието да ви представя сестра Ейми Ледърън.
	Дамата, която седеше начело на масата, стана и дойде да ме поздрави.
	Тогава видях Луиз Лайднър за пръв път.


	Пета глава
	Тел Яримджа

	Без колебание трябва да призная, че видът на госпожа Лайднър бе за мен голяма изненада. След като слуша дълго време да се говори за една личност, човек си създава определена представа. Бях решила, че тя е мрачна и вечно недоволна жена, нервна и винаги напрегната. Също така очаквах да я намеря — как да кажа? Е, нека употребя точната дума — малко вулгарна.
	В действителност тя съвсем не изглеждаше така, както си я представях, видях пред себе си руса жена, надарена с онази деликатна хубост, каквато притежават скандинавките. Луиз не бе шведка като съпруга си, но лесно би могла да мине за негова съотечественичка. Освен това тя не беше вече в първа младост. Определих възрастта й между трийсет и четирийсет години. Лицето й нямаше бодър вид, а в русите й коси се забелязваха няколко бели косъма. Очите й обаче бяха прекрасни — за пръв път виждах очи с наистина теменужен цвят. Бяха огромни, а под тях имаше леки сенки. Беше слаба и крехка и ако кажа, че видът й излъчваше едновременно силна умора и непресторена жизненост, сигурно би прозвучало като глупост, само че точно това беше моето впечатление. Разбрах също така, че пред мен бе застанала една истинска дама, а това дори и в днешно време означава много.
	Госпожа Лайднър ми протегна ръка и се усмихна. Тихият й мелодичен глас издаваше американски акцент.
	— Щастлива съм, че ви виждам, сестра. Желаете ли чай? Или първо искате да отидете в стаята си?
	Приех да пия чая и тя ме представи на останалите край масата:
	— Запознайте се с госпожица Джонсън и господин Райтер, госпожа Меркадо, господин Емът, отец Лавини. Мъжът ми ще дойде след няколко минути. Заповядайте, седнете между отец Лавини и госпожица Джонсън.
	Заех мястото си и госпожица Джонсън започна да ме разпитва за моето пътешествие.
	Тя ми стана симпатична. Напомняше ми една старша медицинска сестра от моите стажантски години, от която се възхищавахме всички и заради която работехме с рядко усърдие.
	Според мен жената наближаваше петдесетте и ако можеше да се съди по вида й, беше мъжкарана. Имаше късо подстригани посивели коси. Гласът й беше малко рязък и плътен, но звучеше приятно. Лицето й бе с неправилни черти, дори грозновато, а сред него се намираше един присмехулно вирнат нос, който тя потъркваше всеки път, когато се чувстваше притеснена или объркана. Носеше пола и сако с доста мъжка кройка. Побърза да ме уведоми, че е от Йоркшир.
	Отец Лавини малко ме поизплаши. Беше висок, с дълга черна брада и пенсне. Госпожа Келси ми бе говорила за някакъв френски монах в Тел Яримджа и сега наистина видях, че отец Лавини е облечен в монашеско расо от бяла вълна. Това доста ме учуди, защото винаги съм си мислела, че монасите се затварят в манастирите си и никога не ги напускат.
	Госпожа Лайднър се обръщаше към него на френски език, но с мен той говореше на съвсем приличен английски. Забелязах, че има изпитателен поглед, който непрестанно сновеше от лице на лице.
	Останалите трима седяха срещу мен. Господин Райтер беше пълен и рус мъж с очила, имаше дълга къдрава коса, а очите му бяха сини и почти кръгли. Навярно като бебе е бил много сладък, но в момента от хубостта му не бе останало нищо. В действителност той приличаше на прасе.
	Другият млад човек носеше много късо подстригана коса, имаше дълго лице, хубави зъби и приятна усмивка. Говореше малко и отговаряше или само с кимване, или с едносрични думи. Той също беше американец като Райтер.
	Сега идва ред на госпожа Меркадо. Не можах да я огледам добре, защото всеки път, когато поглеждах към нея, срещах нейния, как да кажа, гладен поглед, който, меко казано, доста ме смущаваше. За нея сякаш една медицинска сестра беше някакво рядко животно. Божичко, тази жена нямаше никакво възпитание!
	Госпожа Меркадо бе съвсем млада — едва ли бе на повече от двайсет и пет години. Беше смугла и имаше, така да се каже, малко гузно изражение. Беше хубава, само че, както казваше майка ми, е била мацната малко повечко с катранената четка. Носеше ярък пуловер и лакът на ноктите й хармонираше с него. Имаше дребно птиче лице с големи очи, а стиснатите й устни й придаваха недоверчиво изражение.
	Чаят беше превъзходен — силен и ароматен, за разлика от слабия китайски чай на госпожа Келси, който за мен представляваше истинско изпитание.
	На масата имаше още печено, конфитюр, чиния с банички и торта. Господин Емът беше много внимателен. Този тих човек не пропускаше да се погрижи за чинията ми всеки път, когато забележеше, че е празна.
	Не след дълго в стаята нахлу и Колман и седна от другата страна на госпожица Джонсън. Беше съвсем ясно, че поне неговите нерви са наред. Не спираше да говори.
	Госпожа Лайднър въздъхна веднъж и хвърли отегчен поглед към него, но без никакъв ефект. Това, че госпожа Меркадо, към която Колман насочваше словесния си поток, беше прекалено заета с оглеждането на моя милост и само от време на време отговаряше на въпросите му, ни най-малко не го притесняваше.
	Към края на закуската доктор Лайднър и господин Меркадо се върнаха от разкопките.
	Доктор Лайднър ме приветства с добре дошла. Забелязах, че погледът му се плъзна неспокойно към съпругата му и като че ли въздъхна облекчено от това, което видя. Той седна на другия край на масата, а господин Меркадо се настани на свободното място до госпожа Лайднър. Той бе висок и слаб човек, с меланхоличен вид, с нездрав цвят на лицето и с чудата, безформена брада. Беше доста по-възрастен от жена си. Неговото идване ме отърва от безочливото любопитство на съпругата му, която сега прехвърли цялото си внимание върху него, заглеждайки го с някакво припряно нетърпение, което ми се стори доста странно. А той започна да разбърква чая си със замечтан вид, без да каже нито дума. Парчето торта остана недокоснато в чинията му.
	Оставаше още едно незаето място. Скоро обаче вратата се отвори и влезе мъж.
	Щом очите ми се спряха върху Ричард Кари, за мен нямаше съмнение, че виждам един от най-хубавите мъже от много време насам. И все пак се питах дали наистина е така. Да твърдиш, че един мъж е хубав и да казваш в същото време, че главата му прилича на череп, е просто невероятно противоречие, но все пак си беше точно така. Можеше да се каже, че кожата на главата му беше прекомерно опъната по костите му — но пък тези кости бяха много хубави. Контурите на челюстта, на слепоочията и на челото бяха очертани така фино, че напомняха на бронзова статуя. Върху това слабо и мургаво лице блестяха двете най-яркосини очи, които бях виждала. Този човек бе висок над метър и осемдесет, а на възраст вероятно наближаваше четирийсетте.
	— Госпожице Ледърън, представям ви господин Кари, нашия архитект — каза доктор Лайднър.
	Новодошлият промълви няколко думи с тих и приятен глас и седна отстрани на госпожа Меркадо.
	Госпожа Лайднър се обади:
	— Боя се, че чаят е поизстинал, господин Кари.
	— Не се безпокойте, госпожо Лайднър. Вината е моя, защото закъснях. Исках на всяка цена да приключа с онези стени.
	— Малко конфитюр, господин Кари? — попита госпожа Меркадо.
	Райтер му побутна чинията с печеното.
	Тогава се сетих за забележката на майор Пениман: „Най-добре мога да го обясня, като ви кажа, че те си подаваха маслото един на друг с необикновена вежливост.“
	Да, наистина имаше нещо странно в това…
	Някаква прекалена официалност…
	Човек би казал, че около масата бяха насядали непознати хора — поне някои от тях — които се познават много години.


	Шеста глава
	Първа вечер

	След чая госпожа Лайднър ме отведе в стаята ми.
	Смятам, че няма да е зле тук да направя кратко описание на самите помещения. Впрочем в тяхното разположение нямаше нищо особено, както може да се убеди всеки, който погледне приложения план.
	От всяка страна на верандата се отваряше по една врата. Вратата отдясно водеше към трапезарията, където бяхме пили чай, а другата врата отсреща извеждаше също в подобна стая (аз я наричах всекидневна), която ни служеше едновременно за салон и за работна зала. Там се правеха чертежи от по-общ характер, лепяха се и се сглобяваха парчетата от по-деликатните и чупливи керамични съдове. От тази всекидневна се минаваше в залата с находките, където върху лавици, в сандъци или върху чинове и маси бяха насъбрани всички предмети, намерени в разкопките. Тази стая нямаше друг изход, освен през всекидневната.
	Стаята, съседна на тази с находките, но в която се влизаше през една врата откъм двора, бе спалнята на госпожа Лайднър. Подобно на всички стаи, разположени от южната страна, тя имаше два прозореца с решетки, които гледаха към полето. До стаята на госпожа Лайднър, в източната страна на постройката, се намираше стаята на съпруга й, която нямаше пряка връзка с тази на жена му. Непосредствено до неговата стая се намираше тази, която бе отредена за мен. Следваше стаята на госпожица Джонсън, а след нейната беше тази на семейство Меркадо. Зад тях се намираха две помещения, които имаха претенцията да се наричат бани.
	(Един ден си послужих с думата „баня“ пред Райли, а той избухна в гръмък смях и каза, че една баня или си е баня, или изобщо не е никаква баня! Но когато си свикнал с крановете и удобствата на истинските бани, ти е странно да наричаш бани две тесни стаички, снабдени с по една тенекиена „вана“, калната вода, за които се носеше в стари бидони за петрол!)
	Цялата тази страна била пристроена от доктор Лайднър към първоначалната арабска къща. Спалните бяха еднакви и имаха по една врата и по един прозорец, които гледаха към двора.
	На северната страна бяха разположени чертожната зала, лабораторията и фотографските помещения.
	От другата страна на верандата разпределението на стаите беше почти същото. От трапезарията се влизаше в канцеларията, където се съхраняваха архивите, съставяха се протоколите и се извършваха машинописните работи. Стаята на отец Лавини беше същата като на госпожа Лайднър, само че на отсрещния ъгъл. На него му бяха отредили една от двете големи спални, защото там дешифрираше или както се наричаше това — писмените знаци от плочките.
	От същия този ъгъл при стаята на отец Лавини тръгваше стълбището, което водеше към покрива. На запад се нареждаше най-напред кухнята, след която идваха четири малки стаи, заемани от младите мъже — Кари, Емът, Райтер и Колман.
	На северозападния ъгъл се намираха фотографското ателие и тъмната стаичка за проявяване на снимки, свързани с обща врата, после идваше лабораторията. В средата на северната фасада се намираше единственият вход на къщата — голяма порта със свод, през която бяхме минали и ние. Навън се виждаха жилищата на местната прислуга, помещението за войниците от охраната и конюшните. Вдясно от входа чертожната зала заемаше по-голямата част от северната страна.
	Спрях се малко по-подробно върху общия план на сградата, за да не става нужда да се връщам към отделните помещения по-късно.
	Както вече споменах, госпожа Лайднър лично ме разведе да се запозная с разположението на помещенията в сградата и накрая ме настани в моята стая, като изрази надежда, че ще имам на разположение всичко необходимо.
	Мебелировката се състоеше от легло, шкаф и стол. Макар и твърде скромна, тя беше чиста и уютна.
	— Слугите ще ви носят топла вода преди всеки обяд и вечеря. И всяка сутрин, разбира се. Ако ви потрябва топла вода през останалото време на деня, излезте навън и плеснете с ръце. Щом се появи момчето, кажете му: „джиб май хар“. Смятате ли, че ще можете да запомните тези думи?
	Отговорих утвърдително и повторих фразата малко неуверено.
	— Много добре. Ала не забравяйте да викате силно — арабите не разбират, ако им се говори с обикновен „английски“ тон.
	— Езиците са чудна работа — казах аз. — Странно колко различни езици има по света!
	Тя се усмихна.
	— В Палестина има един храм, където молитвата „Отче наш“ е написана на деветдесет езика.
	— Сериозно! Трябва да пиша на леля ми за това — страшно много ще я заинтригува.
	Госпожа Лайднър разсеяно докосна каната с вода и легена, а после премести сапунерката с няколко сантиметра.
	— Надявам се, че ще ви бъде добре тук — каза тя — и че няма да се отегчавате прекалено.
	— Рядко се отегчавам — заявих аз. — Животът е твърде кратък за това.
	Без да ми отговори, тя продължи разсеяно да размества нещата върху поставката за миене.
	Внезапно втренчи в мен тъмните си теменужени очи.
	— Какво точно ви каза моят съпруг, сестра?
	В моята професия се отговаря почти винаги по един и същи начин на въпроси от този род.
	— Останах с впечатление, че сте депресирана, госпожо Лайднър — отговорих с най-естествения си тон — и че имате нужда от някого, за да се грижи за вас и да ви разтоварва от неприятности.
	Тя сведе глава бавно и замислено.
	— Да — каза. — Да, благодаря ви.
	Думите й ми прозвучаха малко загадъчно, но нямах намерение да се задълбочавам в нещата. Вместо това изрекох:
	— Разчитам на вас да ми поверите всички грижи по поддържането на тази къща. Не бива да ме оставяте да безделнича.
	Госпожа Лайднър ме възнагради с усмивка.
	— Благодаря ви, сестра.
	После приседна на леглото и за моя голяма изненада започна да ми задава най-различни въпроси. Повтарям за моя голяма изненада, тъй като в момента, в който я видях, аз повярвах, че тя е наистина голяма дама. А пък една истинска дама не би трябвало да разпитва хората за личните им дела. Обаче госпожа Лайднър гореше от желание да узнае всичко за моя милост: къде съм учила и кога, причината, която ме бе довела в Ориента, как се бе случило, че доктор Райли ме бе препоръчал на съпруга й, попита ме дори дали съм живяла в Америка и имам ли там роднини. Тя ми зададе още два-три други въпроса, които ми се сториха безсмислени, ала по-късно разбрах голямата им важност.
	Внезапно госпожа Лайднър промени държанието си и на лицето й се разля блажена усмивка. С нежен глас ме увери, че се чувства много щастлива от моето идване и е убедена, че ще й донеса неизмеримо облекчение.
	Стана и добави:
	— Ще се качите ли на терасата, за да се полюбувате на залеза? Тази гледка обикновено е прекрасна в този час на деня.
	Приех на драго сърце.
	След като излязохме от моята стая, тя ме попита:
	— Имаше ли много хора във влака от Багдад? Някакви мъже?
	Отговорих й, че не съм забелязала нещо особено, с изключение на двама французи, които бях видяла вечерта във вагон-ресторанта, и трима мъже, които, доколкото долових от разговора им, се занимаваха с някакъв петролопровод.
	Тя поклати глава и лека въздишка на облекчение се отрони от устните й.
	Качих се на терасата.
	Там вече беше госпожа Меркадо, седнала върху парапета, а също и доктор Лайднър, наведен над няколко редици от камъни и парчета от керамични съдове. Между предметите имаше големи камъни, които той нарече ръчни мелници, прътове, секири и други инструменти от камък, парчета от вази, украсени с най-причудливи рисунки, каквито никога не бях виждала.
	— Елате насам! — провикна се госпожа Меркадо. — Не е ли твърде, твърде прекрасно?
	Залезът наистина представляваше рядко красива гледка. В далечината Хасание, зад който потъваше слънцето, изглеждаше невероятно, а Тигър, носеща се между широките си брегове, приличаше на приказна река.
	— Каква чудесна гледка, нали, Ерик? — възкликна госпожа Лайднър.
	Докторът вдигна разсеян поглед, после промълви с безразличен тон: „Да, чудесно, чудесно“ и отново се зае с подреждането на предметите.
	Съпругата му се усмихна и каза:
	— Археолозите не се интересуват от нищо друго, освен от това, което се намира под краката им. За тях небето не съществува.
	Младата Меркадо се изкикоти:
	— Ах, те са странен народ! И вие скоро ще го разберете, сестра. — След малка пауза тя добави: — Всички много се радваме на вашето идване тук. Състоянието на нашата мила госпожа Лайднър ни създаваше толкова тревоги, нали, Луиз?
	— Нима? — отвърна тя с подчертано хладен тон.
	— О, да! Тя наистина беше много зле, сестра. Какви ли не тревоги сме преживели. Знаете, когато някой каже: „А! Това са само нерви!“, тогава пък аз винаги си мисля, че няма нищо по-лошо? Ами нервите са центърът и същината на нашия организъм, нали така, сестра?
	„Ама че хитруша!“ — помислих си аз.
	Госпожа Лайднър сухо изрече:
	— Занапред няма да се занимавате повече с моето здраве, Мери. Сестра Ледърън ще има тази грижа.
	— Разбира се! — бодро заявих аз.
	— Убедена съм, че в скоро време ще видим промяна — рече госпожа Меркадо. — Всички бяхме единодушни в мнението си, че тя трябва да се посъветва с лекар или да направи нещо. Нервите й бяха просто на скъсване, нали, скъпа Луиз?
	— До такава степен, че явно съм започнала да късам вашите нерви — отвърна тя. — Не е ли по-добре да сменим темата с нещо по-интересно от моите страдания?
	В този момент разбрах, че госпожа Лайднър е от жените, които умеят да си създават врагове. Хладната арогантност на гласа й (не че я упреквах за това) накара иначе бледите страни на госпожа Меркадо да пламнат. Тя смотолеви нещо, но госпожа Лайднър вече беше отишла до съпруга си в другия край на терасата. Без съмнение той не бе я чул да се приближава, защото когато тя положи ръка на рамото му, той трепна и вдигна въпросителен поглед към нея. В очите му се четяха привързаност и тревога. Госпожа Лайднър леко му кимна с глава, а после го хвана под ръка, поведе го към стълбата и двамата слязоха долу заедно.
	— Той е много внимателен към жена си, нали? — отбеляза госпожа Меркадо.
	Аз отговорих:
	— Да, много приятна гледка.
	Младата жена ми хвърли изпитателен поглед.
	— Според вас какво всъщност й има, сестра? — попита тя, снишавайки малко гласа си.
	— О, едва ли е нещо сериозно — бодро отвърнах аз. — Леко нервно претоварване, струва ми се.
	Госпожа Меркадо впи в лицето ми същия онзи настойчив поглед, както по време на чая.
	— Да не би да сте специализирали грижи за нервноболни?
	— О, съвсем не — отвърнах аз. — Защо си го помислихте?
	След кратко мълчание тя ме попита:
	— Знаете ли колко ненормална беше тази жена? Доктор Лайднър не ви ли е казвал?
	Мразя клюките по отношение на моите пациенти. От друга страна, зная от опит колко е трудно да се изтръгне истината от близките, а пък докато не разбере човек естеството на болестта, лечението е само лутане без резултат. Е, когато има лекар, всичко изглежда съвсем иначе — той ти дава всички необходими сведения. Само че тук нямаше никакъв лекар. Доктор Райли никога не е получавал професионално мнение, а и не бих могла да твърдя, че професор Лайднър ми каза всичко, което трябваше да знам за състоянието на жена му. Обикновено съпрузите не говорят по тези въпроси и само могат да бъдат поздравени за това. Ако бях обаче по-добре осведомена, щях да се ориентирам как да постъпвам с пациентката си.
	Госпожа Меркадо, тази малка усойница, умираше от желание да говори. От своя страна, аз както от човешка, така и от професионална гледна точка много желаех да чуя какво имаше да ми разкаже тя. Ако пък желаете, можете да ме обвините и в любопитство.
	Аз казах:
	— Изглежда, госпожа Лайднър не се е държала съвсем нормално напоследък?
	— Нормално ли? — ухили се тя. — Какво ти нормално! Направо ни изкара акъла от страх. Една нощ по прозореца й някой чукал с пръсти. После пък видяла отрязана до китката ръка. Когато обаче заяви, че някакво жълто лице се изблещило на стъклото и щом изтичала към прозореца, там нямало нищо — е, как тогава да не ви настръхне косата?
	— А може би някой й разиграва номера? — предположих аз.
	— Ами, номера! Всичко това е плод на нейното въображение. Слушайте само — преди три дни, по време на вечерята, на повече от километър и половина оттук се стреляше и тя скочи от стола си и се разпищя. Направо ни смрази кръвта. А пък доктор Лайднър се втурна към нея и просто стана смешен с държанието си. „Няма нищо, мила, няма нищо!“ — все повтаряше той. Знаете ли, сестра, според мен понякога мъжете само поощряват жените си в истеричните им пристъпи. Жалко, това никак не е хубаво. На подобни халюцинации изобщо не трябва да се обръща внимание.
	— Правилно, стига действително да са халюцинации.
	— А какво друго могат да бъдат?
	Не знаех какво да й отговоря, затова замълчах. Тук имаше нещо странно. Гърмежи и викове — за изнервен човек това е напълно обяснимо. Но тази история с призрачни лица и ръце ми се видя доста странна. Беше едно от двете — или госпожа Лайднър си ги бе съчинила подобно на дете, което измисля лъжи, за да се направи на интересна, или пък, както си бях помислила в началото, ставаше дума за някаква шега. Според мен подобно нещо можеше да се стори смешно на глупав младеж като Колман. Реших да го следя отблизо. Подобни неуместни шеги спокойно могат да доведат до лудост човек със слаби нерви.
	— Не намирате ли, сестра, че тя е с подчертано романтичен вид? — попита госпожа Меркадо, като ме погледна. — С вид на жена, на която все й се случват разни неща?
	— Какво имате предвид?
	— Първият й мъж бил убит през войната, а тогава тя била само на двайсет години. Доста трагично и романтично, нали?
	— Това е само начин един паток да се представи за лебед — отвърнах аз със сух тон.
	— Ах, сестра, каква необикновена забележка!
	Във всеки случай беше много вярна. Колко жени съм чувала да въздишат: „Ах, само да не беше загинал Доналд — или Артър — или както му е било името!“ Понякога смятам, че ако той не бе загинал, със сигурност би се превърнал в сприхав дебелак на средна възраст.
	Вече се мръкваше и аз предложих на госпожа Меркадо да слезем. Тя се съгласи и ме покани да посетим лабораторията.
	— Съпругът ми е там и работи — добави тя.
	Приех с удоволствие и тя ме заведе в една стая, осветена от лампа, ала там нямаше никого. Показа ми някакви апарати и някои медни украшения, които се обработваха, а също така и няколко кости, покрити с пласт восък.
	— Къде може да е Джоузеф? — почуди се госпожа Меркадо.
	Тя хвърли поглед в чертожното ателие, където Кари работеше върху нещо. Той почти не повдигна очи при нашето влизане и бях смаяна от изморения му вид. Още на секундата си помислих: „Този човек е на края на силите си. Няма да издържи дълго.“ Тогава си спомних, че и още един човек бе забелязал тази негова напрегнатост.
	На излизане извърнах глава да го погледна още веднъж. Наведен над чертежа и със стиснати устни, той по странен начин напомняше „глава на мъртвец“ — толкова силно изпъкваха костите на лицето му. Може и просто да си въобразявах, ала той много ми напомни на някогашен рицар, тръгнал на война със съзнанието, че ще загине на бойното поле.
	Отново почувствах онази притегателна сила, която се излъчваше от него.
	Открихме господин Меркадо в общата зала, където той обясняваше някакъв нов процес на госпожа Лайднър. Самата тя седеше на дървен стол и бродираше цветя върху коприна. Още веднъж бях поразена от нейната крехкост и ефирност. Човек би я оприличил повече на фея, отколкото на същество от плът и кръв.
	Госпожа Меркадо извика пронизително:
	— Ах, ето къде си бил, Джоузеф! Мислех, че си в лабораторията.
	Той подскочи объркано, сякаш влизането на жена му бе нарушило хармонията, и започна да заеква:
	— Аз… трябва да тръгвам. Тъкмо съм по средата на… по средата на…
	Той не довърши и се отправи към вратата.
	Госпожа Лайднър му каза с нежния си глас:
	— Друг път ще ми разкажете края. Беше много интересно.
	Тя ни изгледа с любезна усмивка, но сякаш не беше тук, а се намираше много далеч, после отново се залови за бродерията си.
	След малко се обърна към мен:
	— Тук имаме доста книги, сестро. Изберете си една и седнете.
	Отидох до лавицата. Госпожа Меркадо се позавъртя още около минута, после се обърна рязко и излезе. Когато минаваше покрай мен, забелязах изражението на лицето й, който никак не ми хареса. Явно беше ядосана.
	Съвсем несъзнателно си спомних някои неща, които госпожа Келси бе споменала за госпожа Лайднър. Не ми се искаше да са верни, тъй като Луиз ми беше симпатична, но все пак започнах да се питам дали в тях не се съдържаше частица истина.
	Очевидно не можеше да се вини самата госпожа Лайднър, но фактът си беше факт — грозноватата госпожица Джонсън и тази проклетница Меркадо изобщо не можеха да се мерят с нея по хубост и привлекателност. Мъжете са си мъже — това ние, медицинските сестри, го узнавахме твърде рано. Меркадо не беше никакъв донжуан и едва ли госпожа Лайднър му обръщаше някакво внимание, ала жена му се дразнеше от това. Ако не се лъжех, тя толкова много се дразнеше, че не би се поколебала да стори зло на другата жена.
	Наблюдавах как госпожа Лайднър си седи на стола и бродира своите красиви цветя, така откъсната от действителността, така далеч оттук. Прииска ми се да я предупредя. Може би тя нямаше понятие колко глупави, безразсъдни и жестоки могат да бъдат ревността и омразата и колко малко е нужно, за да се разпалят. После си казах: „Ейми Ледърън, ти си глупачка! Тази жена не е вчерашна. Тя наближава четирийсетте и сигурно има достатъчно опит в живота.“
	В дъното на душата си обаче мислех, че това не е така.
	Госпожа Лайднър изглеждаше толкова непорочна.
	Как ли беше протекъл животът й до ден-днешен? Знаех, че се е омъжила за доктор Лайднър преди две години, а според госпожа Меркадо първият й мъж е умрял преди петнайсет години.
	Седнах близо до нея с книга в ръце. След известно време отидох да се измия за вечеря. Храната беше превъзходна — отлично приготвено къри. За моя голяма радост, тъй като бях много уморена, всички си легнаха рано.
	Доктор Лайднър ме придружи до стаята и ме попита дали не ми липсва нещо.
	Стисна топло ръката ми и каза любезно:
	— Вие й допаднахте много, сестра. Веднага й се понравихте и това много ме радва. Чувствам, че от днес нататък всичко ще бъде наред.
	В неговия ентусиазъм имаше нещо младежко.
	Аз също чувствах, че госпожа Лайднър изпитва симпатия към мен, и това ме радваше.
	Обаче не споделях оптимизма на съпруга й. Някак си усещах, че той самият едва ли знаеше всичко.
	Имаше нещо — нещо, което не можех да определя, но което усещах във въздуха.
	Леглото ми беше удобно, но въпреки това не спах добре. През цялата нощ ме измъчваха кошмари.
	Стиховете от една поема на Кийтс, които трябваше да уча наизуст като малка, се въртяха непрекъснато в главата ми. Все ги обърквах и това не ми даваше мира. Мразех тази поема — сигурно защото някога се бе наложило да я науча насила. Обаче при събуждането си за пръв път открих в нея известна прелест:
	„Ах, какво тревожи те, самотни рицарю и (как беше по-нататък?) защо се скиташ блед…“ Представих си бледото лице на рицаря, което носеше чертите на господин Кари — мрачно лице с бронзов тен. То ми напомни на онези млади хора, които бях видяла като момиче през войната… Стана ми мъчно за него. После се унесох отново и Красивата безпощадна дама ми се яви с чертите на госпожа Лайднър — беше се облегнала на един кон и държеше бродерия с цветя. След това конят се препъна и по земята се посипаха кости, покрити с восък. Събудих се цялата настръхнала и още веднъж си казах, че никога повече не бива да ям къри на вечеря!


	Седма глава
	Човекът от прозореца

	Може би ще бъде по-добре да стане ясно от самото начало, че в моя разказ няма да има никакъв местен колорит. Нямам понятие от археология и признавам, че съм напълно равнодушна към тази наука. Не разбирам защо трябва да се ровят места, в които хора са погребани от стотици, че и хиляди години. Господин Кари казваше, че нямам никакъв археологически усет, и беше напълно прав.
	Още първата сутрин след пристигането ми той ми предложи да ме заведе до двореца, чиито планове, както се изрази, чертаел. Изобщо не ми стана ясно как може да се чертае план на нещо, което отдавна вече го няма? Приех предложението му и да си призная, изпитвах известно любопитство. Дворецът май беше на три хиляди години. Що за палати можеха да съществуват през онези далечни времена? Щеше ли да прилича на фотографиите от гроба на Тутанкамон? Не знам дали някой ще ми повярва, но там нямаше нищо за гледане. Само пръст! Стени от пръст на височина около шейсет сантиметра — и това беше целият дворец. Господин Кари ме разведе тук-там, като ми разказваше постоянно — тук бил големият двор, там били царските покои и вторият етаж и разни други стаи, които гледали към централния двор. А пък аз си казах: „Откъде може той да знае всичко това?“ Но от учтивост не му зададох този въпрос. Само какво разочарование изпитах! Всички тези разкопки за мен бяха само купчина пръст — нямаше мрамор или злато, изобщо нищо красиво. От къщата на леля ми в Крикълуд щеше да излезе къде-къде по-хубава руина! И като си помисли човек, че тези древни асирийци или как им казваха там са се кичили с титли на царе! След като господин Кари ми показа своите древни „дворци“, той ме повери на отец Лавини, който ми показа останалата част от могилата. Малко се страхувах от този отец Лавини — монах, чужденец и отгоре на всичко говореше с гробовен глас. Той обаче се оказа много любезен и внимателен човек, само дето не разбирах много от неговите обяснения. Даже си помислих, че и на него нещата не са му чак толкова ясни.
	По-късно госпожа Лайднър ми разкри причината — отец Лавини се интересувал единствено от „писмените документи“, както ги нарече тя. Тези хора пишели всичко върху глина, като са си служели с разни чудати езически знаци, ала явно са им вършели добра работа. Имаше дори плочки на ученици — от едната им страна бе урокът на учителя, а от другата — упражнението на ученика. Тези глинени плочки доста ме заинтригуваха — изглеждаха толкова човешки, ако разбирате какво имам предвид.
	Отец Лавини ме разведе из разкопките и ми показа местата на храмовете, на дворците, на жилищата и дори останките от една древна гробница. Той говореше малко несвързано, като често скачаше от една тема на друга.
	— Странно е, че сте дошли тук, сестра. Нима госпожа Лайднър наистина е болна? — ме попита той.
	— Болна не е точната дума — отвърнах аз предпазливо.
	— Особена жена. Бих казал — опасна.
	— Какво искате да кажете с „опасна“? — попитах аз. — В какъв смисъл?
	Той поклати замислено глава.
	— Жестока жена — отвърна. — Да, струва ми се, че може да бъде напълно безсърдечна.
	— Моля да ме извините — казах аз, — но според мен говорите пълни глупости.
	Отецът поклати глава.
	— Вие не познавате жените така, както ги познавам аз.
	Що за приказки пък сега от устата на един монах! Възможно е да е научил много тайни по време на изповед, ала не бях сигурна дали монаси имат право да изповядват, или го правят само свещениците. А отец Лавини с дългото си расо, което метеше праха, и с броеницата си ми приличаше на монах.
	— Да, тази жена може да бъде безмилостна — замислено изрече той. — Убеден съм в това. И все пак въпреки своето кораво като скала сърце тя се страхува. Но от какво всъщност се страхува?
	„Ами нали това искаме да разберем всички“ — помислих си аз.
	Но ако останалите не знаеха нищо, поне съпругът й би трябвало да бъде наясно по този въпрос.
	Внезапно отецът впи тъмните си очи в моите.
	— Как намирате положението тук? Не ви ли се струва странно? Или пък всичко е съвсем в реда на нещата?
	— Не е съвсем наред — отвърнах аз. — Като че ли хората са настанени удобно, но имам усещането, че не всички се чувстват много добре.
	— Аз самият съм неспокоен — каза той и изведнъж пролича чуждестранният му акцент. — Имам предчувствието, че се подготвя нещо. Самият доктор Лайднър вече не е същият — като че ли живее в постоянна тревога.
	— За здравето на жена си ли?
	— Може би. Но това не е всичко. Някакво безпокойство се носи из въздуха.
	Той имаше право — безпокойство цареше навсякъде. Тук нашият разговор свърши, тъй като доктор Лайднър идваше към нас. Той ми показа детски гроб, открит наскоро. Беше тъжна гледка — дребнички кости, едно-две гърненца и някакви топчици, които по думите му били части от гердан.
	А от гледката на работниците ме напуши смях. Никога не бях виждала такова ято плашила — всички облечени в дрипави кафтани, а главите им бяха така увити, сякаш до един страдаха от зъбобол. Докато отиваха и се връщаха с кошниците пръст на главите си, те пееха — ако това изобщо може да се нарече пеене — някакъв проточен напев, който нямаше край. Всички те имаха страшни очи — покрити с гной, а един-двама от тях изглеждаха полуслепи. Тъкмо си мислех колко са нещастни, когато доктор Лайднър ми каза:
	— Чудесно изглеждат, нали?
	Странна работа! Това наистина бе пример как двама души виждат едно и също нещо по различен начин.
	След малко доктор Лайднър заяви, че се връща, за да изпие чаша чай преди обяда. Поехме заедно по обратния път и тогава той ми разказа много неща. Неговите обяснения ми помогнаха да видя всичко в съвсем друга светлина — просто успях да видя това, за което разказваше. Добих ясна представа за улиците и къщите от онова време, показа ми и фурни за хляб, като поясни, че и днес арабите използват подобни фурни.
	Когато се върнахме в къщата, заварихме госпожа Лайднър, станала от леглото. Днес изглеждаше по-добре — лицето й бе отпочинало и свежо. Чаят бе сервиран веднага и доктор Лайднър разказа на жена си какви открития е направил на разкопките тази сутрин. След това ни остави и се върна на разкопките, а госпожа Лайднър ме покани да отидем и разгледаме някои от последните находки. Нямаше как да откажа и тя ме заведе в залата, където се съхраняваха те. Помещението бе претъпкано с най-разнообразни предмети, най-вече с изпотрошени гърнета — поне на мен така ми се стори — или с възстановени и залепени. Ако питаха мен, това можеше спокойно да се изхвърли на бунището.
	— Боже мой! Боже мой! — възкликнах аз. — Жалко, че всички са изпотрошени, нали? Струва ли си да ги държите тук?
	Госпожа Лайднър забеляза с лека усмивка:
	— Никога не го казвайте пред Ерик! Ако нещо го интересува на този свят, това са грънците — някои от тези съдове тук датират отпреди седем хиляди години.
	Тя ми обясни, че част от тях били намерени в доста дълбок срез в могилата, някъде към основата й, и как още тогава хората са залепвали с асфалт счупените грънци — неоспоримо доказателство, че и тогавашните хора са държали на вещите си така, както и хората от наше време.
	— А сега — добави тя — ще видите нещо много любопитно.
	Свали кутия от етажерката и ми показа чудесен златен кинжал, чиято дръжка беше инкрустирана с тъмносини камъни.
	Почти извиках от възхищение.
	Госпожа Лайднър се засмя.
	— Всички хора обичат златото, но не и моят мъж.
	— И защо е така?
	— Най-напред затова, че е много скъпо. На работниците, които са го открили, трябва да плаща теглото на предмета в злато.
	— Боже господи! Но защо?
	— Такъв е обичаят. Начин за предотвратяване на кражбите. Ако го откраднат, няма да е заради археологическата му ценност, а заради самото злато, което ще претопят. А така запазваме предмета, запазваме и тяхната честност.
	Тя взе един поднос и ми показа златна чаша, на която бяха гравирани глави на овни. Отново възкликнах възхитено.
	— Нали е много хубава? Тези неща са намерени в гроба на един принц. Открихме и други гробове на знатни хора, но те вече бяха ограбени. Тази чаша представлява най-ценната ни находка. От ранната акадска епоха. Уникат.
	Внезапно госпожа Лайднър сбърчи чело и приближи чашата до очите си, след което я потърка деликатно с нокти.
	— Чудна работа! Петно от восък. Някой трябва да е влизал тук със свещ.
	Тя отстрани петното и постави чашата на мястото й.
	След това ми показа странни теракотени фигури, повечето от които бяха направо неприлични. Колко извратени са били хората от онези времена!
	Когато се върнахме на верандата, заварихме там госпожа Меркадо, която седеше и си лакираше ноктите. Беше разперила пръсти пред очите си и им се любуваше. Ако питате мен, едва ли може да се намери нещо по-отвратително от този червен лак!
	Госпожа Лайднър бе взела със себе си късчетата на деликатна чинийка и се зае да ги залепи. Наблюдавах я известно време и после й предложих да й помогна.
	— С удоволствие. Има толкова много.
	Тя отиде, донесе цял куп парчета и двете се заловихме за работа. Скоро схванах какво трябва да се прави и тя ме поздрави за моята сръчност. Една медицинска сестра преди всичко трябва да притежава бързи и ловки пръсти.
	— Всеки в тази къща се е захванал с нещо! — възкликна госпожа Меркадо. — А това ме изпълва с ужасна леност. О, аз съм една мързелана!
	— Всеки е свободен да прави каквото си иска — отбеляза госпожа Лайднър с равнодушен глас.
	Обядвахме към дванайсет часа. След това доктор Лайднър и господин Меркадо почистиха няколко глинени съда с разтвор от хлорна киселина. Единият съд се оказа с прекрасен тъмновиолетов цвят, а върху другия се появи рисунка, представляваща рога на бик. Беше като някакви магия. Засъхналата пръст, която никакво миене не можеше да отстрани, сякаш кипваше и се изпаряваше.
	Кари и Колман се върнаха на разкопките, а Райтер се отправи към фотографското ателие.
	— Какво смяташ да правиш, Луиз? — запита жена си доктор Лайднър. — Сигурно ще отидеш да си починеш малко?
	Разбрах, че госпожа Лайднър има навика да си поляга следобед.
	— Да, ще поспя около час. После може да се поразходя.
	— Добре. Госпожица Ледърън ще може да те придружи, нали?
	— Разбира се — побързах да кажа аз.
	— Не, не — възрази съпругата му. — Предпочитам да изляза самичка. Не е необходимо госпожица Ледърън да се чувства длъжна да върви постоянно след мен.
	— О, но аз нямам нищо против — заявих.
	— Честно казано, предпочитам да изляза сама — настоя моята пациентка с нетърпящ възражение тон. — От време на време ми е нужно да оставам сама. Даже ми е необходимо.
	Не настоявах повече, разбира се. Когато обаче тръгнах към стаята си, за да си почина малко, си помислих, че е много странно госпожа Лайднър, с нейната страхова невроза, да иска да се разхожда съвсем сама.
	Когато към три и половина напуснах стаята си, забелязах едно момче в средата на двора да мие пръстени съдове в меден леген, а господин Емът ги сортираше.
	Приближих се до тях и в този момент госпожа Лайднър влезе през сводестата врата. Изглеждаше по-бодра от когато и да било. Очите й блестяха. Тя беше напълно освежена и почти весела.
	Доктор Лайднър излезе от лабораторията си и отиде при нея, за да й покаже голям поднос, украсен с бикови рога.
	— Праисторическите пластове съдържат невиждани богатства — каза той. — Досега се радваме на голям късмет. Гробницата, която открихме още в самото начало на разкопките, бе щастливо предзнаменование. Единственият, който може да бъде недоволен, е отец Лавини. Досега не сме открили почти никакви плочки с писмо.
	— Не ми се вижда да е постигнал нещо особено дори и с малкото, на които попаднахме досега — сухо отбеляза госпожа Лайднър. — Може да притежава големи познания по асирийската писменост, но по мое мнение е забележителен ленивец. Проспива всичките си следобеди.
	— Липсва ни Бърд — въздъхна доктор Лайднър. — Отец Лавини ми изглежда малко особен, макар да не претендирам за компетентност по този въпрос. Във всеки случай един-два от неговите преводи ме изненадват, за да не кажа нещо по-силно. Например много ми е трудно да повярвам в точността на текста, гравиран на онази тухла. Все пак той трябва да знае това по-добре от мене.
	След чая госпожа Лайднър ме покани да се поразходим до реката. Може би се опасяваше, че отказът й да я придружа ме е засегнал.
	Но за да й покажа, че не съм докачлива, веднага се съгласих.
	Вечерта бе прекрасна. Минахме покрай ниви с ечемик, през разцъфнали овощни градини и накрая стигнахме до реката Тигър. Непосредствено вляво беше Тел, където копаеха работниците и пееха своята монотонна песен. Малко по-далеч от дясната ни страна се издигаше грамадно водно колело, което се въртеше с оглушително скърцане. В началото то ме дразнеше, ала не след дълго свикнах с него и дори скоро констатирах, че то упражнява над мен успокоително въздействие. Оттатък водното колело беше селото, където живееха по-голямата част от нашите копачи.
	Госпожа Лайднър ме попита:
	— Красиво е, нали?
	— Да, толкова е тихо — казах аз. — Човек се чувства така далеч от всичко.
	— Така далеч от всичко… — повтори тя — Да. Действително поне тук човек трябва да се чувства в пълна безопасност.
	Хвърлих към нея бърз поглед, но ми се стори, че тези думи са предназначени повече за нея самата, макар, струва ми се, да не е подозирала колко пророчески са те.
	Тръгнахме бавно по обратния път. Изведнъж госпожа Лайднър ме стисна за ръката с такава сила, че почти щях да извикам от болка.
	— Кой е онзи там, сестра? И какво прави?
	Някакъв човек стоеше на мястото, където пътеката завиваше към къщата. Облечен по европейски, той се бе повдигнал на пръсти и се опитваше да надникне в един от прозорците.
	Докато го наблюдавахме, той се огледа наоколо, забеляза ни и веднага тръгна по пътеката към нас. Пръстите на госпожа Лайднър отново се впиха в ръката ми.
	— Сестра — промълви тя, — сестра!
	— Успокойте се, скъпа, няма нищо — казах й.
	Човекът продължи пътя си и мина покрай нас. Той бе иракчанин и щом го видя отблизо, госпожа Лайднър пусна ръката ми с въздишка на облекчение.
	— Ах, той бил иракчанин! — рече.
	Продължихме пътя си. Като наближихме, хвърлих поглед към прозорците. Те не само бяха с решетки, но се намираха и твърде високо, за да може някой да надникне в тях. В действителност нивото на земята на това място беше по-ниско, отколкото навътре в двора.
	— Този човек гледаше просто от любопитство — казах аз.
	Госпожа Лайднър кимна.
	— Така е. Само за миг ми се стори, че… — Тя не довърши.
	Помислих си: „Но какво ти се е сторило? Това искам да узная — какво ти се е сторило?“
	Сега поне знаех едно нещо със сигурност — жената не се страхуваше от призраци, а от жив човек.


	Осма глава
	Нощна тревога

	Никак не е лесно да реша за какво да разкажа от първата ми седмица в Тел Яримджа.
	Когато се връщам в спомените си назад, виждам много подробности, които тогава ми бяха убягнали.
	Но за да бъде по-точен моят разказ, смятам, че трябва да се опитам да пресъздам гледната си точка от онези дни — тогава бях в плен на някакво объркано и неспокойно усещане за нещо нередно.
	Един факт беше сигурен — това странно напрежение, с което живеехме, не беше плод на нашето въображение — то беше безспорна действителност. Дори дебелокожият Бил Колман го беше почувствал. Веднъж го чух да казва:
	— Това място започва да ми лази по нервите. Защо винаги всички са толкова намусени?
	Говореше на Дейвид Емът, другия помощник. Младият Емът ми стана доста симпатичен. Сдържаният му характер не означаваше, че е недружелюбен. В него имаше нещо, което ми изглеждаше стабилно и успокояващо в една ситуация, в която човек не знаеше какво мислят или чувстват другите.
	— Да — отговори той на господин Колман. — Миналата година не беше така.
	— Не мога да схвана какво точно става тук — каза Колман с печален тон.
	Вместо отговор Емът само вдигна рамене.
	Имах доста поучителен разговор с госпожица Джонсън. Тя ми беше много симпатична — една способна, практична и интелигентна жена. Беше съвсем очевидно, че тя смята доктор Лайднър за герой.
	Разправи ми за живота на този човек още от младите му години. Знаеше всички места, където той бе правил разкопки, и какво е открил там. Почти бях готова да се закълна, че тя може да цитира цели пасажи от лекциите, които бе изнасял. Според нея той бил най-добрият археолог-практик на нашето време.
	— А пък е толкова скромен, така чужд е на светските съблазни! Той не знае какво значи да се възгордееш. Само един велик човек може да се държи така скромно.
	— Така си е — казах аз. — Големите хора нямат нужда да си придават важности.
	— А има и толкова весел характер! Просто не мога да ви опиша как забавно сме си живели преди — той, Ричард Кари и аз. Бяхме такава весела група. Ричард Кари вече бе работил с него в Палестина. Приятели са от десетина години. Аз пък познавам доктор Лайднър от седем години.
	— Какъв хубав човек е този господин Кари! — възкликнах аз.
	— Да, предполагам — отвърна тя с рязък глас.
	— Обаче е малко затворен, не мислите ли?
	— Не беше такъв преди — отговори госпожица Джонсън. — Стана такъв откакто…
	Тя млъкна внезапно.
	— Откакто какво? — попитах аз.
	— Няма нищо — изрече и помръдна рамене с характерен жест. — Много неща днес са се променили.
	Аз замълчах с надеждата, че тя ще продължи. И тя го направи, като придружаваше думите си с лек смях, сякаш за да смекчи значението им:
	— Знаете ли, аз съм с много старомодни разбирания. Понякога си мисля, че когато жената на един археолог не се интересува от работата на съпруга си, ще е по-добре да не го придружава по експедиции. Това често води до неприятности.
	— Госпожа Меркадо… — подех аз.
	— О, тя ли! — Госпожица Джонсън махна с ръка. — В действителност имах предвид госпожа Лайднър. Тя е очарователна жена и нищо чудно, че докторът, както казват днес, е „хлътнал по нея“. Обаче тук тя не е на мястото си. Тя… присъствието й тук създава проблеми.
	Значи и госпожица Джонсън, както и госпожа Келси, винеше съпругата на доктор Лайднър за напрегнатата атмосфера. Но къде тогава беше мястото на страховете, които изпитваше госпожа Лайднър?
	— Тази ситуация го разстройва — продължи госпожица Джонсън. — Аз… хм… аз съм като старо куче — вярно и ревниво. Мъчно ми е, като го гледам така изморен и угрижен. Би трябвало да мисли единствено за работата си, а не да се разсейва от глупавите страхове на жена си! Щом толкова много се изнервя от пребиваването си в тази далечна страна, защо тогава не си стои в Америка? Не мога да понасям хората, които, щом отидат някъде, започват да въздишат и да се оплакват!
	После, опасявайки се, че е казала твърде много, тя се опита да смекчи тона си:
	— Естествено, аз много й се възхищавам. Тя е хубава жена и когато пожелае, може да е много приятна.
	Тук престанахме да говорим на тази тема. Помислих си, че това е вечната история — щом има жени на едно място, има и ревност. Явно госпожица Джонсън, не изпитваше симпатии към жената на своя началник (което може би беше в реда на нещата), а ако не се лъжа, госпожа Меркадо пък направо я мразеше. Още една личност не умираше от любов към госпожа Лайднър — Шийла Райли. Тя дойде при разкопките на няколко пъти — веднъж с автомобил и два пъти на кон. Придружаваше я млад мъж. Имах смътното подозрение, че изпитва някакви чувства към Емът — мълчаливия млад американец. Когато се случеше той да дежури на разкопките, Шийла оставаше да разговаря с него. Струва ми се, че той също изпитваше симпатия към нея. Веднъж, по време на обеда, госпожа Лайднър направи според мен доста несправедлива забележка по този повод.
	— Госпожица Райли още тича подир Дейвид — каза тя със смях. — Клетият Дейвид, преследват ви дори и на разкопките! Колко глупави са днешните момичета!
	Емът нищо не отвърна, но загарът на лицето му не можа да скрие как се изчерви. Той само изгледа госпожа Лайднър доста особено — в нетрепващия му поглед се четеше предизвикателство. Тя се усмихна леко и извърна очи. Отец Лавини измърмори няколко думи, но когато го помолих да повтори казаното, той само поклати глава и замълча. Същия ден следобед господин Колман ми каза:
	— Факт е, че в началото госпожа Лайднър никак не ми харесваше. Тя ме срязваше всеки път, щом си отворех устата. Но сега я разбирам по-добре и трябва да призная, че на света не съществува по-мила жена от нея. Неусетно започваш да й разказваш за всички глупости, които си вършил. Знам, че ненавижда до смърт Шийла Райли, но пък и тя е била адски груба с нея на няколко пъти. За съжаление Шийла няма никакво възпитание. А по характер е жив дявол!
	Не се и съмнявах в това. Доктор Райли я глезеше.
	Господин Колман продължи:
	— Е, ясно е, че се надува, понеже е най-младата тук. Това обаче не й дава право да се отнася към госпожа Лайднър като към някаква старица. Вярно е, че госпожа Лайднър не е в първа младост, но това няма значение! Човек може да я вземе за някоя от онези феи, които се явяват по тресавищата сред блуждаещи огньове и те примамват. — Той добави: — Само дето Шийла не може да примами никого! Тя знае само да се кара.


	Спомням си още два случая, които представляват известен интерес.
	Един ден се отправих към лабораторията, за да си взема ацетон, с който да си почистя ръцете след лепенето на глинени предмети. В един ъгъл седеше господин Меркадо, отпуснал глава върху ръцете си, и аз помислих, че е задрямал. Взех шишенцето с ацетона и си излязох.
	Същата вечер за голяма моя изненада госпожа Меркадо се нахвърли върху мен:
	— Да сте вземали шишенце с ацетон от лабораторията?
	— Да — отговорих аз.
	— Нима не знаете, че такова шишенце има и в залата с находките?
	Беше доста ядосан.
	— Така ли? За пръв път чувам!
	— Много се съмнявам в това! Влезли сте там, за да шпионирате. Много добре знам какво представляват медицинските сестри.
	Изгледах я и й отвърнах с достойнство:
	— Госпожо Меркадо, не разбирам за какво говорите! Разбира се, че не съм дошла тук, за да шпионирам когото и да било.
	— Нима? Ама, разбира се! Значи си въобразявате, че не зная защо сте тук?
	За момент си помислих, че тази жена е пийнала повечко. Тръгнах си, без да кажа и дума повече, но поведението й ми направи странно впечатление.
	Другият инцидент ще ви се стори доста незначителен. Опитвах се да примамя едно кученце с парченце хляб. Страхливо като всички арабски кучета, то смяташе, че искам да му причиня зло. Отдръпна се и аз го последвах навън. Прекосих сводестата порта на изхода, завих зад ъгъла на къщата и почти се сблъсках с отец Лавини и някакъв друг човек. Още на секундата осъзнах, че другият човек беше същият, когото с госпожа Лайднър бяхме видели да наднича през прозореца.
	Извиних се и отец Лавини се усмихна. Като се сбогува със събеседника си, той влезе в двора с мен.
	— Знаете ли — поде той, — срамувам се от себе си! Смятах се за вещ познавач на ориенталските езици, а никой от работниците на разкопките не ме разбира! Доста унизително положение, не мислите ли? Опитах се да говоря на арабски с човека, когото видяхте с мен. Той е градски жител и се надявах, че ще се разбера с него. За съжаление резултатът не бе по-насърчителен. Лайднър е на мнение, че моят арабски е твърде класически.
	Това бе всичко. Само дето ми се стори подозрително, че същият този тип продължава да обикаля около къщата.
	А през нощта щяхме да си умрем от страх.
	Беше приблизително два след полунощ. Като всяка медицинска сестра аз спя леко. Събудих се още щом вратата ми се отвори.
	— Сестра! Сестра!
	Беше госпожа Лайднър. Драснах клечка кибрит и запалих свещта. Облечена в дълга синя домашна роба, тя бе застанала в рамката на вратата, вкаменена от ужас.
	— Има някой… някой… в стаята до моята. Чух го да дращи по стената.
	Скочих от леглото и се доближих до нея.
	— Няма страшно — казах. — Аз съм тук. Успокойте се!
	— Повикайте Ерик! — промълви тя.
	Изтичах и почуках на вратата на съпруга й. След минута той дойде при нас. Госпожа Лайднър бе седнала на леглото ми и не можеше да си поеме дъх от вълнение.
	— Чух го много добре — повтаряше тя. — Чух го… като дращеше по стената.
	— В залата с находките ли? — извика доктор Лайднър.
	Той изскочи от стаята и в този момент ми направиха впечатление различните начини, по които бяха реагирали двамата — жената с нейния най-обикновен човешки страх и доктор Лайднър, който се безпокоеше за скъпоценните си съкровища.
	— Залата с находките! — пое си дъх госпожа Лайднър. — Разбира се!… Ама че съм глупава!
	Тя стана от леглото, оправи робата си и ме помоли да я последвам. Нямаше и следа от паниката й.
	Като влязохме в залата с находките, заварихме там доктор Лайднър и отец Лавини. Последният също чул шум, станал да провери и му се сторило, че забелязал светлина в залата. Позабавил се, докато обуе пантофите си и вземе фенер, и когато стигнал там, не намерил никого. Освен това вратата на залата била заключена, както е прието нощно време.
	Докато оглеждал дали нещо не липсва, пристигнал и Лайднър.
	Не узнахме нещо повече. Външната врата също беше заключена. Пазачът се кълнеше, че никой не би могъл да проникне отвън, но тъй като вероятно е спял, едва ли можеше да му се вярва. Не се откриха никакви следи наоколо, нито пък се установи да липсва нещо.
	Може би госпожа Лайднър се е разтревожила, когато е чула отец Лавини да размества кутиите по лавиците, за да провери дали не липсва нещо.
	От друга страна пък, отец Лавини заяви, че бил сигурен в две неща — първо, че чул стъпки под своя прозорец, и второ, че видял светлина в залата с находките.
	Никой друг не бе видял или чул каквото и да е. Този инцидент има своето значение в разказа ми, защото накара моята пациентка да се реши на следващия ден да ми се довери.


	Девета глава
	Историята на госпожа Лайднър

	Веднага след обяда госпожа Лайднър се отправи към стаята си за обичайната си почивка. Настаних я на леглото, оградих я с възглавници и й подадох една книга. Бях вече на вратата, когато тя ме повика обратно:
	— Останете, сестра. Искам да ви кажа нещо.
	Върнах се при нея.
	— Затворете вратата.
	Изпълних желанието й.
	Тя стана от леглото и започна да се разхожда из стаята. Явно обмисляше някакво решение, а аз не исках да се намесвам. Усещах, че я бе обзело силно колебание.
	Най-после тя като че ли събра нужната смелост, защото се обърна към мен и ми нареди:
	— Седнете!
	Седнах до масата. Тя заговори притеснено:
	— Навярно се питате какво става тук, нали?
	Кимнах мълчаливо.
	— Реших да ви разкажа всичко… абсолютно всичко! Трябва да разкажа на някого, иначе ще полудея.
	— Е — казах аз, — смятам, че ще постъпите много добре. Никак не е лесно да решиш как да реагираш, когато си в неведение.
	Госпожа Лайднър престана да обикаля из стаята и ме погледна право в лицето.
	— Знаете ли от какво се страхувам?
	— От някакъв човек — отвърнах аз.
	— Да. Само че не казах от кого, а от какво.
	Не казах нищо и тя продължи:
	— Страх ме е, че ще бъда убита!
	Е, камъчето беше вече изплюто. Безполезно беше да проявявам каквото и да било вълнение, защото тя самата беше пред силна нервна криза.
	— Божичко! — рекох аз. — Значи такава била работата?
	Изведнъж тя започна да се смее и се смя, докато по страните й потекоха сълзи.
	— Как само го казахте! — едва си пое дъх. — Как само го казахте…
	— Хайде сега. Нека първо да се успокоим — рекох аз.
	Побутнах я към един фотьойл, отидох до умивалника, намокрих гъба в студената вода и започнах да разтривам челото и китките й.
	— Стига глупости! — леко я укорих. — Разкажете ми спокойно за какво става дума.
	Това я поукроти. След малко тя се изправи и заговори спокойно:
	— Вие сте цяло съкровище, сестра. Във ваше присъствие се чувствам като шестгодишно дете. Сега слушайте.
	— Много добре — казах аз. — Говорете спокойно и бавно. Не бързайте, имаме достатъчно време.
	Госпожа Лайднър бавно поде:
	— Когато бях на двайсет години, се омъжих за един млад чиновник в едно министерство. Беше през 1918 година.
	— Зная. Госпожа Меркадо ме информира. Загинал е през войната.
	Госпожа Лайднър обаче поклати глава.
	— Тя си мисли така, както и всички останали. Обаче истината е друга. По онова време бях ентусиазирано младо момиче, пламенна патриотка и идеалистка. Само няколко месеца след омъжването си открих съвсем случайно, че мъжът ми е немски шпионин. Узнах, че сведенията, които бе доставял на неприятели, са станали причина за торпилирането на един американски транспортен кораб и за смъртта на стотици хора. Не зная как биха постъпили други на мое място, но ето какво сторих аз — незабавно отидох при баща ми, който служеше в Министерството на войната, и му казах истината. Действително Фредерик загина през войната, само че в Америка… разстрелян като шпионин.
	Аз възкликнах:
	— О, боже мой! Но това е ужасно!
	— Да — каза тя, — ужасно! А той беше толкова мил към мен, толкова любещ! И като си помисля, че през всичкото това време… Но не се поколебах нито за секунда. Може би не постъпих правилно.
	— Трудно е да се каже — изрекох аз. — Наистина не зная как е трябвало да се постъпи.
	— Тази история не бе разгласена вън от министерството. Официално съпругът ми бе заминал на фронта и там бе загинал. Като вдовица от войната получих съчувствие и внимание. — Тя продължи да говори с горчивина в гласа: — Имах много предложения за женитба, но отклонявах всички. Ударът беше твърде силен за мен. Не можех да повярвам в когото и да било.
	— На ваше място и аз бих изпитвала същите чувства.
	— Няколко години по-късно се влюбих в един младеж и започнах да се двоумя. И тогава се случи нещо невероятно! Получих анонимно писмо… от Фредерик, който ме заплашваше, че ако се омъжа повторно, ще ме убие.
	— От Фредерик? От покойния ви съпруг?
	— Да. Точно така. Отначало бях ужасена и се питах дали не сънувам. В края на краищата реших да се посъветвам с баща си и той ми каза истината: моят съпруг не бил разстрелян, а избягал. Обаче няколко седмици по-късно загинал при железопътна катастрофа. Трупът му бил идентифициран сред жертвите. Баща ми бе скрил от мене информацията за бягството му и тъй като съпругът ми и без това бил вече мъртъв, не виждал никаква причина да не ми каже истината. Но това писмо отново постави всичко под съмнение. Беше ли възможно мъжът ми да е още жив? Баща ми сам се зае с разследването и ме увери, че трупът, погребан като Фредерик, наистина е бил на самия Фредерик. Имало известно обезобразяване наистина и човек не можел да бъде сто процента сигурен, но според баща ми Фредерик без съмнение бил мъртъв и полученото писмо било само жестока и злонамерена шега. По-късно обаче това се повтори на няколко пъти — щом се сближавах с някой мъж, получавах заплашително писмо.
	— С почерка на вашия съпруг?
	Тя отговори бавно:
	— Трудно е да се каже, защото не притежавах негови писма. Можех да се осланям само на паметта си.
	— В тези писма не забелязахте ли някакъв намек или фраза, които да ви направят по-сигурна?
	— Не. С него често си служехме с някои обръщения, лично наши и известни само на нас двамата. Ако нещо такова беше използвано в писмата, щях да съм сигурна.
	— Да — казах аз, — действително странна работа. По всичко изглежда, че не е бил вашият съпруг. Но ако не е той, тогава кой би могъл да бъде?
	— Има една възможност. Фредерик имаше по-малък брат, който по времето на женитбата ни беше на около дванайсет години. Той обожаваше Фредерик, а и Фредерик го обичаше много. Не знам какво е станало с Уилям, така се казваше. Може би под влияние на чувствата си е решил, че аз съм отговорна за смъртта на брат му. Той винаги ревнуваше брат си от мен и може да е решил да ме наказва по този начин.
	— Възможно е — съгласих се аз. — Удивително е колко злопаметни са децата.
	— Знам. Това момче може да се е заклело да отмъсти за брат си.
	— Моля, продължете по-нататък.
	— Няма какво да добавя повече! Преди три години се запознах с Ерик. Нямах каквото и да е намерение да се омъжвам, но той успя да ме убеди. До самия ден на сватбата си очаквах да пристигне заплашително писмо, но такова писмо не дойде. Сметнах, че или авторът на анонимните писма е умрял, или му е омръзнало това зловещо забавление. Два дни след сватбата получих това.
	Госпожа Лайднър взе куфарче от масата, отвори го с ключ, извади оттам едно писмо и ми го подаде.
	Мастилото бе леко избледняло. Почеркът бе силно наклонен и изглеждаше повече да е дело на женска ръка.

	Ти не се подчини. Сега е вече невъзможно да избегнеш съдбата си. Трябва да си останеш единствено съпруга на Фредерик Боснър! Приготви се да умреш.

	— В началото се уплаших, но присъствието на Ерик ми вдъхваше спокойствие. Месец по-късно пристигна второ писмо.

	Нищо не е забравено. Защо не се подчини? Кроя плановете си. Ти ще умреш.

	— Съпругът ви знае ли за тези заплахи?
	Госпожа Лайднър изрече бавно:
	— Той съзнава, че животът ми е в опасност. Когато получих второто писмо, му показах и двете. Ерик бе склонен да вярва, че това е просто лоша шега. Обаче също така му хрумна и идеята, че някой се опитва да ме изнуди, като ме накара да повярвам, че първият ми мъж е още жив.
	Тя направи пауза и после продължи:
	— Няколко дни след второто писмо и двамата щяхме да умрем от задушаване с газ. Някой проникнал в апартамента ни, докато сме спели, и включил газта. За щастие се събудих навреме от миризмата. Нервите ми не издържаха повече и разказах на Ерик за преследванията, на които бях жертва от години насам. Казах му, че този безумец, който и да е той, наистина има намерение да ме убие. Като че ли за пръв път допуснах, че това наистина може да е Фредерик. Под любезните му маниери навремето винаги бях усещала нещо жестоко. Ерик като че ли все още не гледаше на това толкова сериозно като мен. Предложи да се обадим на полицията, но аз, естествено, не исках и да чуя за това. В края на краищата решихме, че ще го придружа дотук, а лятото ще прекарвам в Лондон или в Париж вместо в Америка. Така и направихме и всичко потръгна добре. Успокоих се и започнах да гледам с вяра в бъдещето. От моя враг ни делеше половината земно кълбо. Ала преди около три седмици получих писмо, облепено с марки от Ирак.
	Тя ми подаде третото писмо.

	Помисли, че ще избягаш. Излъгала си се. Не ще ти позволя да ме мамиш и да живееш. Нима не те предупредих? Скоро ще умреш.

	— А ето какво намерих на същата тази маса преди седмица! Дори не е било изпратено по пощата.
	Поех листа от нея. Там имаше само едно изречение:

	Аз съм тук.

	Госпожа Лайднър ме погледна втренчено:
	— Разбирате ли? Виждате ли? Дали е Фредерик… или младият Уилям… все едно. Дошъл е, за да ме убие.
	Гласът й трепереше. Улових я за китката.
	— Хайде, хайде! — рекох й аз, за да я успокоя. — Бъдете по-смела! Ние бдим над вас. Имате ли амоняк?
	Тя посочи към умивалника. Взех шишенцето и го поднесох под носа й.
	— Сега сте по-добре — казах, след като цветът на лицето й се възвърна.
	— Да, сега се чувствам по-добре. Но, сестра, разбирате ли сега защо съм в това състояние? Когато видях онзи човек да наднича в моя прозорец, си помислих, че това е той! В деня, когато пристигнахте, подозирах и вас самата. Смятах ви за мъж, дегизиран като жена.
	— Що за идея!
	— О, знам, че звучи абсурдно, но бихте могли да бъдете негова съучастничка например, а не истинска медицинска сестра.
	— Но това са глупости!
	— Възможно е. Често пъти просто не съм на себе си.
	Изведнъж ми хрумна нещо и аз я попитах:
	— Предполагам, че ще можете да разпознаете първия си мъж, нали?
	Тя отговори колебливо:
	— Не съм много уверена. Това се случи преди повече от петнайсет години. Възможно е да не разпозная лицето му. — После тя потрепери. — Видях лицето му една нощ, но това беше лице на мъртвец. Чух хлопане по прозореца, а после видях едно ужасно лице, което се хилеше през стъклото. Развиках се, а после ми казаха, че там нямало никой!
	В този миг си припомних версията на госпожа Меркадо.
	— Да не би да сте сънували? — попитах.
	— О, не! Абсолютно сигурна съм!
	Само че аз не бях толкова сигурна. Като се вземат предвид обстоятелствата, такъв кошмар съвсем лесно може да бъде взет за нещо действително. Но понеже имам принцип никога да не противореча на пациент, опитах се да я успокоя, като й заявих, че ако някой непознат се върти наоколо, веднага ще го забележим.
	Вярвам, че я оставих малко успокоена. Потърсих доктор Лайднър и го посветих в разговора, който бях имала със съпругата му.
	— Много се радвам, че Луиз ви се е доверила — рече той. — Всичко това ме измъчваше ужасно. Убеден съм, че това лице, което е видяла през прозореца, както и ударите по стъклото, са плод на нейното въображение. Просто не знаех как да я успокоя. Какво мислите за всичко това, сестра?
	Тонът на гласа му ми се стори малко странен, но отговорих без колебание:
	— Не е изключено тези писма да са само една жестока шега.
	— Да, това като че ли е най-вероятното обяснение. Но какво да правим ние? Тя просто ще полудее. Не зная какво да мисля.
	Аз също бях объркана. Подозирах, че на дъното на цялата история се крие жена. В тези писма като че ли прозираше нещо женско. Мисълта ми неволно се насочи към госпожа Меркадо.
	Ако се предположи, че тя случайно е узнала истината за първия брак на госпожа Лайднър? Тя с удоволствие би я тероризирала, за да утоли своята ревност. Съвсем не ми се искаше да споменавам подобно нещо пред доктор Лайднър, най-вече защото не знаех как би реагирал.
	— Е, хайде — казах аз с бодрост, — няма място за отчаяние. Сигурна съм, че след нашия разговор госпожа Лайднър вече се чувства по-добре. Винаги е хубаво да споделиш с някого. Хората си тровят нервите, защото трупат всичко в себе си.
	— Много се радвам, че ви се е доверила — повтори доктор Лайднър. — Това е добър знак. Така тя ви дава доказателство за своята симпатия. Що се отнася до мен, трябва да призная, че съм опитал всичко, което е по силите ми.
	Готова бях да го запитам дали не е предупредил местната полиция, но по-късно разбрах, че е било по-добре дето съм замълчала.
	Всъщност се случи следното — на следващия ден Колман трябваше да отиде в Хасание, за да донесе заплатите на работниците. Едновременно щеше да занесе и кореспонденцията ни, за да хване самолета.
	Всички пуснахме писмата си в дървена кутия, поставена върху перваза на прозореца в трапезарията. Вечерта, преди да си легне, Колман ги извади, за да ги подреди в няколко пакета, които привърза с ластици. Неочаквано той възкликна.
	— Какво има? — попитах го аз.
	Той ми подаде едно писмо, като се ухили до уши.
	— Хубавата Луиз явно съвсем е откачила. Праща писмо за Франция на адрес Четирийсет и втора улица в Париж. Съмнявам се, че адресът е достатъчен. Липсва име. Защо не й го занесете и не я попитате какво има предвид? Тя току-що отиде да си легне.
	Взех писмото и изтичах при госпожа Лайднър, за да попълни адреса с името на получателя.
	За пръв път имах случай да видя почерка на моята пациентка и той ми се стори някак познат.
	Около полунощ се сетих: нейният почерк приличаше удивително на този от анонимните писма, с тази разлика, че беше по-едър.
	Замислих се.
	Да не би самата тя да беше писала анонимните писма?
	А дали съпругът й не подозираше вече нещо подобно?


	Десета глава
	Събота следобед

	Госпожа Лайднър ми бе разказала историята си в петък. В събота сутринта над къщата тегнеше напрегната атмосфера.
	А самата госпожа Лайднър ме държеше на известна дистанция, като съвсем умишлено избягваше да остане насаме с мен. Никак не бях изненадана от това! Случвало ми се е много пъти. Някои дами импулсивно ви разкриват сърцето си, а на сутринта изпитват притеснение от присъствието ви и съжаляват за своята искреност. Какво да се прави — човешка природа!
	Разбира се, аз внимавах да не спомена нищо от разговора ни предния ден, като се ограничавах да говоря само за банални неща.
	Сутринта господин Колман замина за Хасание с камионетката и взе пощата в една чанта. Освен това бе натоварен и с няколко поръчки от членовете на експедицията. Понеже беше ден за заплати, той трябваше да отиде до банката и да изтегли пари. Всичко това отнемаше доста време и той предполагаше, че ще се върне късно следобед. Подозирах, че може да обядва с Шийла Райли.
	В дните за заплати следобед не се работеше на разкопките, защото плащането започваше към три и половина.
	Момчето Абдула, което миеше керамичните съдове и строшените късове, както винаги беше в центъра на двора и си тананикаше своя безкраен напев. Доктор Лайднър и господин Емът се готвеха да поработят по съдовете до връщането на Колман, а пък господин Кари се запъти за разкопките.
	Госпожа Лайднър се прибра в стаята си. Както обикновено аз й помогнах да се настани в леглото и тъй като не ми се спеше, взех книга и отидох в стаята си. Трябва да е било един без четвърт, когато започнах да чета, и прекарах два приятни часа. Четях „Смърт в болницата“ — много забавен роман, макар че по мое мнение авторът не беше много наясно какво става в едно болнично заведение. Във всеки случай поне никога не бях чувала за такава болница. Хрумна ми мисълта да пиша на този писател, за да му обърна внимание върху някои основни моменти.
	Когато най-после прочетох романа (червенокосата прислужница бе престъпницата, а аз изобщо не я бях подозирала!), погледнах часовника си и с изненада установих, че е три без двайсет!
	Станах, оправих си униформата и излязох на двора.
	Абдула миеше съдовете и продължаваше да тананика безконечната си тъжна мелодия. Дейвид Емът стоеше до него и подреждаше почистените вази, като счупените нареждаше в сандъци, за да бъдат залепени по-късно. Запътих се към двамата, когато забелязах доктор Лайднър да слиза по стълбата от терасата.
	— Какъв хубав следобед! — ни каза той весело. — Поразчистих горе и Луиз ще бъде доволна. Напоследък се оплакваше, че нямало къде да се стъпи там. Ще изтичам да й съобщя приятната новина.
	Той отиде до вратата на жена си, похлопа и влезе в стаята й.
	Може би след минута и половина доктор Лайднър излезе. Точно в този момент гледах към вратата и помислих, че ми се привижда кошмар. Той беше влязъл весел и бодър, а излезе с някакъв странен и блуждаещ поглед.
	— Сестра! — извика той с прегракнал глас. — Сестра!
	Веднага разбрах, че се е случило нещо и се втурнах към него. Видът му бе ужасен, лицето му имаше пепеляв цвят и бе изкривено от смразяваща гримаса. Очаквах, че всеки миг ще се строполи в несвяст.
	— Жена ми… — промълви той. — Жена ми… О, боже!
	Избутах го и се втурнах в стаята. Дъхът ми секна от това, което видях там.
	Госпожа Лайднър лежеше свита до леглото.
	Наведох се над нея. Смъртта бе настъпила преди около час. Причината се виждаше от пръв поглед: ужасен удар по челото, точно над дясното слепоочие. Нещастната жена сигурно е станала от леглото и е била ударена на мястото, където бе паднала.
	Не посмях да докосна трупа.
	Огледах стаята, но не видях нищо необичайно. Прозорците бяха здраво затворени и убиецът не би могъл да се скрие никъде. По всичко личеше, че отдавна е напуснал местопрестъплението.
	Затворих вратата и излязох. Намерих доктор Лайднър в безсъзнание. Дейвид Емът, който стоеше до него, обърна към мен бледото си лице и ме попита с поглед.
	С няколко думи му обясних какво се бе случило.
	Както бях преценила, Емът се оказа човек, на когото можеше да се разчита в трудни моменти. Той запази пълно спокойствие и въпреки че се владееше чудесно, все пак сините му очи се разшириха от изумление.
	Помисли за миг и ми каза:
	— Веднага трябва да съобщим на полицията. Бил трябва да се върне всеки момент. Какво да правим с Лайднър?
	— Помогнете ми да го пренесем в стаята му.
	Той кимна.
	— Най-добре ще е да заключим тази врата — каза, после превъртя ключа, извади го и ми го подаде. — Дръжте го у себе си, сестра.
	Двамата вдигнахме доктор Лайднър и го поставихме върху леглото му. Емът отиде да търси коняк. Върна се заедно с госпожица Джонсън.
	Тя имаше изплашен вид, но иначе се владееше. Натоварих я с грижата за припадналия доктор Лайднър.
	Бързо излязох на двора. Тъкмо в този момент камионетката минаваше под сводестата порта. Всички се сконфузихме при вида на розовото и весело лице на Бил Колман. Той скочи от колата с обичайните си викове:
	— Здравейте, здравейте! Нося мангизите! Този път не ме обраха… — Изведнъж занемя. — Какво става тук? Да не би котката да е изяла канарчето ви?
	— Госпожа Лайднър е мъртва… убита.
	— Как? — Веселото му лице в миг промени израза си и той се втренчи в нас с широко отворени очи. — Мама Лайднър е мъртва! Да не си правите майтап?
	— Мъртва!
	Обърнах се, защото този вик се разнесе зад гърба ми. Видях госпожа Меркадо, която извика повторно:
	— Какво казахте? Че госпожа Лайднър е убита?
	— Да — отвърнах аз. — Убита е.
	— Не! — провикна се тя още веднъж. — Не вярвам! Да не би да се е самоубила?
	— Самоубийците не се халосват по главата — отвърнах сухо. — Това си е убийство, госпожо Меркадо.
	Тя се строполи върху един обърнат сандък и каза:
	— Но това е ужасно! Ужасно!
	Разбира се, че беше ужасно. Нямаше нужда да ни го казва, защото го знаехме и без нея. „Може би — помислих си аз — тя все пак изпитва угризения за лошите си чувства към покойната и за всички лоши думи, които бе казала по неин адрес.“
	След минута тя запита задъхано:
	— Какво ще правите сега?
	Съвсем хладнокръвно Емът пое нещата в свои ръце.
	— Бил, налага се да се върнете веднага в Хасание. Не знам точно как се постъпва в такива случаи, но се помъчете да намерите капитан Мейтланд, началника на полицията. Преди това намерете доктор Райли. Той ще ви каже какво да правите.
	Колман кимна. Той бе станал много сериозен и приличаше на уплашено дете. Без да каже нито дума, скочи в камионетката и потегли.
	Емът рече малко неуверено:
	— Може би трябва да претърсим околностите. — После повиши глас и извика: — Ибрахим!
	— Шам!
	Младият прислужник пристигна тичешком. Емът се обърна към него на арабски и между двамата последва оживен разговор. Изглежда, прислужникът решително отричаше нещо.
	Накрая Емът заяви учудено:
	— Той се кълне, че днес следобед тук не е влизала жива душа. Абсолютно никой. Убиецът трябва да се е промъкнал тук незабелязан от никого.
	— Разбира се — каза господин Меркадо. — Промъкнал се е в момента, когато слугите са зяпали кой знае накъде.
	— Така трябва да е било — рече Емът.
	Неговата колебливост ме накара да го погледна въпросително.
	Той се обърна към малкия Абдула и му зададе въпрос, на който хлапакът отговори надълго и нашироко, протестирайки с всички сили.
	Емът смръщи чело още по-учудено.
	— Нищо не разбирам — промълви. — Не разбирам абсолютно нищо.
	Ала не пожела да сподели с мен какво именно не разбира.


	Единайсета глава
	Странна работа

	Старая се, доколкото ми е възможно, да описвам само моята лична роля в тази история. Отминавам събитията от следващите два часа — пристигането на капитан Мейтланд, на полицията и идването на доктор Райли. Тяхното присъствие предизвика объркване — последваха разпити и вероятно всички рутинни действия при подобни обстоятелства.
	Според мен някъде към пет часа фактите започнаха да излизат наяве и именно тогава доктор Райли ме помоли да го придружа до канцеларията. Той затвори вратата, настани се в креслото на доктор Лайднър, посочи ми един стол срещу себе си и ми каза много делово:
	— Хайде сега, сестра, да пристъпим към фактите. Тук има някаква дяволски объркана история.
	Аз оправих маншетите си и го погледнах въпросително.
	Той извади бележник от джоба си.
	— За свое лично удовлетворение бих желал да зная точно в колко часа доктор Лайднър откри трупа на жена си.
	— Трябва да беше към три без четвърт — отвърнах аз.
	— Откъде сте толкова сигурна?
	— Погледнах часовника си, когато станах, и той показваше три без двайсет.
	— Бихте ли ми показали часовника си?
	Свалих си часовника от ръката и му го подадох.
	— Точен до минута. Чудесно. Ето поне едно ясно нещо. Според вас от колко време е била вече мъртва?
	— Наистина, докторе, не мога да се ангажирам с точност.
	— Хайде, оставете тези професионални съображения. Просто искам да видя дали вашето мнение съвпада с моето.
	— Е, добре — мисля, че беше изминал около час от смъртта й.
	— Точно така. Изследвах трупа в четири и половина и съм склонен да твърдя, че смъртта е настъпила между един часа и четвърт и един часа и четирийсет и пет минути. Да кажем — в един и половина. Съвпада.
	Той замълча и замислено забарабани с пръсти по масата.
	— Ето ви една странна работа! — започна той. — Какво можете да ми разкажете още? Казвате, че сте почивали? Къде? Чухте ли някакъв шум?
	— В един и половина ли? Не, докторе. Не съм чула нищо нито в един и половина, нито в някой друг момент. Бях в стаята си от един без четвърт до три без двайсет и не съм чула нищо, освен монотонната песен на момчето в двора и няколко провиквания на господин Емът към доктор Лайднър, който беше горе на терасата.
	— Да, онова арабско момче.
	Доктор Райли свъси вежди.
	В този момент вратата се отвори и в стаята влязоха доктор Лайднър и капитан Мейтланд. Капитанът беше припрян човечец с изпитателни сиви очи.
	Доктор Райли стана и отстъпи мястото си на доктор Лайднър.
	— Седнете, човече. Радвам се, че дойдохте. Имаме нужда от вас. В тази история има нещо твърде особена.
	Лайднър сведе глава, а после погледна към мен.
	— Зная — каза той. — Жена ми се е доверила на госпожица Ледърън. Мисля, че не трябва да скриваме нищо в този момент, затова ще ви помоля, сестра, да разкажете на доктор Райли и на капитана какво се е случило вчера между жена ми и вас.
	Постарах се да повторя почти дословно нашия разговор.
	От време на време капитан Мейтланд издаваше по някое възклицание. Щом свърших, той се обърна към доктор Лайднър:
	— И всичко това е точно така, Лайднър, нали?
	— Всичко, което чухте от госпожица Ледърън, напълно отговаря на действителността.
	— Каква необикновена история! — отбеляза доктор Райли. — Можете ли да ни покажете тези писма?
	— Няма съмнение, че ще ги намерите между личните вещи на жена ми.
	— Тя извади писмата от коженото куфарче на масата — казах аз. — Трябва да са още там.
	Доктор Лайднър се обърна към капитана и лицето му, обикновено любезно, се помрачи.
	— Не може да става и въпрос да се потули тази история, капитане. Главното е да се намери престъпникът и да се накаже.
	— Смятате ли, че убиецът може да е първият съпруг на госпожа Лайднър? — попитах го аз.
	— Не е ли такова и вашето мнение, сестра? — попита капитан Мейтланд.
	— Просто не го изключвам като възможност — отговорих с известно колебание.
	Доктор Лайднър заяви:
	— Във всеки случай този човек е убиец и бих добавил, че е твърде опасен луд. Трябва непременно да се залови. Трябва. Сигурно няма да е трудно.
	Доктор Райли произнесе натъртено:
	— А може да се окаже по-трудно, отколкото мислите. Не е ли така, Мейтланд?
	Капитанът само подръпна мустака си и не отговори.
	Изведнъж изтръпнах.
	— Извинете — казах, — но си спомних нещо, което може да представлява интерес.
	Разказах им случката с иракчанина, когото бяхме видели да наднича през прозореца и когото на следващия ден бях забелязала да се върти около къщата, опитвайки се да измъкне нещо от отец Лавини.
	— Добре — каза капитан Мейтланд, — това ще го отбележим. Поне е нещо конкретно, за което полицията може да се залови. Този тип може да е замесен в престъплението.
	— Вероятно някой му е платил, за да шпионира — предположих аз. — Сигурно е имал за задача да разбере кога хоризонтът е чист.
	Доктор Райли ожесточено се почеса по носа.
	— Точно там е работата. Ами ако хоризонтът не е бил чист? Тогава?
	Аз го изгледах учудено.
	Капитан Мейтланд се обърна към доктор Лайднър:
	— Моля да ме изслушате внимателно, Лайднър. Ще ви изложа това, с което разполагаме до този момент. След обяда, сервиран в дванайсет и приключил в един часа без двайсет и пет, жена ви се отправя към стаята си, придружена от госпожица Ледърън, която я настанява в леглото. Вие пък сте се качили на покрива, където сте прекарали следващите два часа. Така ли е?
	— Да.
	— И през цялото това време не сте слизали от терасата?
	— Не.
	— А някой качвал ли се е при вас горе?
	— Да, Емът, и то няколко пъти. Той бе връзката между мен и момчето, което миеше керамичните съдове долу на двора.
	— Погледнахте ли какво става на двора?
	— Да, един или два пъти се обаждах на Емът.
	— И всеки път момчето си седеше в двора и миеше съдовете?
	— Да.
	— Колко продължи най-дългото отсъствие на Емът от двора, когато е бил при вас?
	Доктор Лайднър се замисли.
	— Трудно ми е да си спомня… може би около десет минути. Лично аз бих казал две-три минути, но от опит зная, че губя представа за времето, когато съм погълнат от работата си.
	Капитанът погледна към доктор Райли. Той кимна и каза:
	— Добре е да изясним това сега.
	Капитан Мейтланд извади малък бележник и продължи:
	— Слушайте, Лайднър, ще ви прочета какво точно е правил всеки един от членовете на вашата експедиция днес следобед между един и два часа.
	— Но нали…
	— Почакайте. След минута ще разберете каква е целта ми. Първо господин и госпожа Меркадо. Той е работил в лабораторията, а тя е миела косата си в своята стая. Госпожица Джонсън е снемала отпечатъци от цилиндрични печати в дневната. Господин Райтер е проявявал плаки в тъмната стая. Отец Лавини е работил в стаята си. Що се отнася до последните двама — Кари и Колман — първият е бил на разкопките, а вторият — в Хасание. Толкова за членовете на експедицията. Да видим сега прислугата. Готвачът, младият индус, седял пред сводестата порта и бъбрел с пазача, докато скубел две птици. Двете момчета Ибрахим и Манзур отишли при готвача към един и четвърт и останали там до два и половина, прекарвайки времето в шеги и смях. А до това време вашата съпруга е била вече мъртва.
	Лайднър се приведе напред.
	— Не разбирам… вие ме обърквате… Какво именно искате да кажете?
	— Има ли някакъв друг начин да се проникне в стаята на госпожа Лайднър, освен през вратата към двора?
	— Не. Има два прозореца с изглед към полето, но те са с решетки, а освен това мисля, че бяха затворени.
	Той ме погледна въпросително.
	— Бяха затворени отвътре с куки — побързах да заявя аз.
	Капитан Мейтланд каза:
	— Това няма значение. Даже и да са били отворени, никой не би могъл да влезе, нито да излезе през прозорците. Ние се убедихме в това. Всички прозорци, които гледат към полето, са снабдени със здрави железни решетки, които са в отлично състояние. За да може чужд човек да проникне в стаята на жена ви, той би трябвало непременно да мине през сводестия портал и да пресече целия двор. Обаче готвачът, пазачът и двамата млади слуги се кълнат, че не са видели никого да влиза в двора.
	Доктор Лайднър подскочи.
	— Какво искате да кажете с всичко това? Какво?
	— Успокойте се, човече! — посъветва го доктор Райли. — Разбирам, че ударът е много тежък за вас, но трябва да го понесете мъжки. Убиецът не е дошъл отвън — което означава, че е дошъл отвътре. Всичко ни кара да предполагаме, че съпругата ви е била убита от някой член на вашата експедиция.


	Дванайсета глава
	„Не повярвах…“

	— Не! Не!
	Доктор Лайднър разтревожено кръстосваше стаята.
	— Това, което твърдите, Райли, е невъзможно, абсолютно невъзможно! Как? Един от нас? Как може, когато всички тук толкова много обичаха Луиз!
	Доктор Райли присви устни в малко странна гримаса. Като се имат предвид обстоятелствата, трудно му бе да каже каквото и да е, но ако мълчанието може да говори красноречиво, то казваше много неща.
	— Изключено — не преставаше доктор Лайднър. — Всички до един я обожаваха, Луиз притежаваше удивителен чар и никой не можеше да й устои.
	Райли се закашля.
	— Извинете ме, Лайднър, но това е само ваше мнение. Ако жена ви е била несимпатична на някого, той едва ли би го споделил с вас.
	Доктор Лайднър изглежда загуби своята увереност.
	— Да, прав сте. И все пак, Райли, мисля, че се заблуждавате. Уверявам ви, че всички в тази къща изпитваха голяма симпатия към Луиз. — Той замълча за миг, а после избухна: — Вашият намек е просто безобразие. Не, не мога да повярвам това!
	— Но вие не можете да отречете… ъ-ъ-ъ… фактите — обади се капитан Мейтланд.
	— Факти ли? Какви факти? Лъжи, наговорени от един готвач-индус и от две арабски слугинчета. И вие като мен познавате местните, Райли, а също и вие, Мейтланд. Истината няма никаква стойност за тях. От криворазбрана любезност са готови да ти кажат това, което искаш да чуеш.
	— В такъв случай обаче — възрази сухо Райли — те казват точно онова, което не бихме искали да чуем. Освен това познавам добре навиците на вашите хора — пред портала непрекъснато висят по неколцина бъбривци. Всеки път, когато идвам тук следобед, заварвам повечето от хората ви събрани там. За тях явно то е нещо като сборище.
	— Струва ми се, че правите прибързани заключения. Защо този човек, този демон, да не е проникнал в къщата по-рано през деня и да не се е скрил някъде?
	— Вашата хипотеза не е невъзможна — произнесе хладно доктор Райли. — Нека приемем, че един чужд човек наистина е успял да се промъкне незабелязано. В такъв случай е трябвало да се скрие до часа на престъплението — едва ли в стаята на госпожа Лайднър, където няма никакво прикритие — и по този начин да се излага на опасност да бъде открит в момента, когато влиза при жертвата си и когато излиза оттам, защото Емът и момчето са били почти през цялото време на двора.
	— Момчето! Бях го забравил! — възкликна доктор Лайднър. — Този хлапак е много наперен. Не е възможно, Мейтланд, да не е видял убиеца да влиза в стаята на жена ми!
	— Това вече го изяснихме. Момчето е миело керамични съдове през целия следобед, освен в един момент. Някъде към един и половина Емът се е качил при вас на покрива и е останал там десетина минути, нали?
	— Да. Не мога да ви кажа точния час, но трябва да е било по това време.
	— Много добре. Та през тези десетина минути момчето решило да си даде почивка и отишло при останалите пред портала, за да си побъбри с тях. Когато се връща в двора, Емът констатира отсъствието на хлапака. Той го повиква ядосано и го пита защо е оставил работата си. Според мен жена ви е била убита точно през тези десет минути.
	Като изпусна дълбока въздишка, доктор Лайднър седна и закри лицето си с ръце.
	Доктор Райли продължи със спокоен глас:
	— Този час съвпада с това, което установих и самият аз. Госпожа Лайднър вече е била мъртва от около три часа, когато извърших прегледа на трупа й. Остава да се разбере само още едно — кой е убиецът?
	Настана мълчание. Лайднър се изправи и разтърка челото си.
	— Приемам убедителността на вашите доводи, Райли — тихо изрече. — Всичко говори за това, че убиецът е „вътрешен“ човек, сиреч от къщата. И все пак си мисля, че нещо не е така, както трябва. Преди всичко вие твърдите, че има изумително съвпадение.
	— Чудно ми е, че употребявате тази дума — забеляза доктор Райли.
	Без да придаде някакво значение на неговата забележка, Лайднър продължи:
	— Жена ми получава заплашителни писма. Има причини да се страхува от определено лице. А ето я сега убита и вие искате да повярвам, че убиецът е някой друг, а не авторът на писмата? Това, меко казано, е смешно!
	— На пръв поглед… Да, така излиза — замислено изрече Райли.
	После той хвърли многозначителен поглед към капитан Мейтланд.
	— Съвпадение ли? Какво ще кажете вие, Мейтланд? Одобрявате ли идеята? Да кажем ли на Лайднър?
	Капитан Мейтланд кимна.
	— Давайте — каза той.
	— Чували ли сте за човек на име Еркюл Поаро, Лайднър?
	Доктор Лайднър го изгледа озадачено.
	— Това име ми звучи някак си познато — колебливо изрече. — Веднъж господин Ван Алдин ми беше говорил за него хубави неща. Частен детектив е, нали?
	— Точно така.
	— Но този мосю Поаро живее в Лондон. Как би могъл да ни помогне?
	— Вярно е, че живее в Лондон — отвърна доктор Райли. — Но именно тук имаме работа със съвпадение. В този момент Поаро не е в Лондон, а в Сирия. Всъщност утре ще мине през Хасание на път за Багдад!
	— Кой ви каза?
	— Жан Бера, френският консул. Снощи той бе на вечеря у нас и ни разказа за него. Изглежда, Поаро се е занимавал с разкриването на някакъв военен скандал в Сирия. Ще мине оттук на път за Багдад, а после през Сирия ще се върне в Лондон. Какво ще кажете за това съвпадение?
	Доктор Лайднър се поколеба за момент и хвърли извинителен поглед към капитан Мейтланд.
	— А вие какво мислите, капитане?
	— Бих приел на драго сърце неговото сътрудничество — побърза да отговори той. — Моите хора могат отлично да претърсват околността и да разследват кръвните отмъщения на арабите, но искрено казано, Лайднър, убийството на вашата съпруга не е по моята част. Всичко ми се вижда много мистериозно. Ще се радвам, ако този детектив прояви интерес към случая.
	— С други думи, вие предлагате да потърся услугите на този мосю Поаро? — попита доктор Лайднър. — Ами ако откаже?
	— Няма да откаже — заяви доктор Райли.
	— Откъде знаете?
	— Защото и аз съм професионалист и ако дойдат при мен в качеството ми на лекар, и ме помолят да се заема със сложен случай, да речем церебрален менингит, не бих намерил сили да откажа. Тук не става дума за обикновено престъпление, доктор Лайднър.
	— Така е — произнесе Лайднър със свити от болка устни. — Райли, ще говорите тогава с мосю Поаро от мое име?
	— На драго сърце.
	Доктор Лайднър му благодари с жест.
	— Дори и в този момент — изрече бавно — не мога да повярвам, че Луиз е мъртва.
	Не можах да издържа повече.
	— Ах, доктор Лайднър! — извиках. — Не мога да ви опиша колко съм покрусена от тази драма. Оказах се неспособна да изпълня задачата си. Аз трябваше да бдя над съпругата ви и да не допусна това да се случи с нея.
	Той поклати тъжно глава.
	— Не, сестра, вие нямате никаква вина и не бива да се упреквате. Нека ми прости бог, но главният виновник съм аз. Не повярвах… Нито за миг не съм вярвал, че жена ми е заплашена от реална опасност… — Той се изправи. Лицето му се бе сгърчило от скръб. — Изоставих я на съдбата и… Не сторих нищо, за да осуетя това престъпление… защото не повярвах, че…
	Той излезе от стаята олюлявайки се. Доктор Райли вдигна поглед към мен.
	— Аз също смятам себе си за много виновен спрямо покойната — каза. — Просто съм си мислел, че тази жена само тревожи мъжа си.
	— Аз също не вземах думите й насериозно — признах.
	— И тримата сгрешихме — заключи доктор Райли.
	— Поне така изглежда — съгласи се капитан Мейтланд.


	Тринайсета глава
	Еркюл Поаро пристига

	Никога няма да забравя впечатлението, което ми направи Еркюл Поаро, когато го видях за пръв път. Разбира се, впоследствие свикнах с него, но в първия момент неговият вид и обноските му ме поразиха. Същото трябва да са изпитали и останалите.
	Не зная точно какво си бях представяла — може би нещо от рода на Шерлок Холмс: висок и слаб, с интелигентно лице. Бяха ме предупредили, че Поаро е чужденец, но не бях си го представяла чак толкова чуждестранен, ако разбирате какво искам да кажа.
	Още от пръв поглед те напушваше смях! Поаро имаше вид на персонаж от сцената или екрана. Беше нисък — нямаше дори метър и шейсет, беше чудато и закръглено човече, доста стар, с огромни мустаци и яйцевидна глава. Приличаше на фризьор от някакъв водевил.
	Това беше човекът, който трябваше да открие убиеца на госпожа Лайднър!
	Без съмнение моето разочарование явно е било изписано на лицето ми, защото още в първия миг Поаро ми каза, примигвайки смешно с очи:
	— Струва ми се, че не ме одобрявате, любезна сестро? Да не забравяме, че трябва да ядете пудинг, за да ви е сладко.
	Предполагам имаше предвид това, че за да изпиташ сладостта на пудинга, най-напред трябва да си хапнеш от него.
	Тази английска поговорка беше напълно справедлива, но така или иначе Поаро не ми вдъхна особено доверие.
	Доктор Райли го доведе с колата си в неделя веднага след обяда и първата работа на Поаро беше да ни събере на едно място.
	В столовата всички се настанихме около масата. Поаро зае челното място, като от едната му страна седна доктор Лайднър, а от другата — доктор Райли.
	Щом всички заехме местата си, Лайднър взе думата. Той се покашля и заговори с мекия си и колеблив глас:
	— Без съмнение всички сте чували за мосю Еркюл Поаро. Днес минаваше през Хасание и бе така добър да прекъсне пътуването си, за да ни помогне. Сигурен съм, че иракската полиция и капитан Мейтланд правят всичко възможно в случая, но… има известни обстоятелства… — той се заплете в своята реч и хвърли умолителен поглед към доктор Райли. — Като че ли съществуват определени трудности…
	— Не всичко е туп-тап, така ли? — попита дребният човечец.
	Божичко, ами че той не може да говори английски като хората!
	— Той трябва да бъде заловен на всяка цена! — провикна се госпожа Меркадо. — Ужасява ме мисълта, че може да избегне правосъдието!
	Белгийският детектив й хвърли одобрителен поглед:
	— Той? Кой е този той, мадам?
	— Ами убиецът, кой друг?
	— А, убиецът значи! — каза Еркюл Поаро.
	Тонът му бе такъв, сякаш убиецът бе последното нещо, което го интересуваше.
	Всички се втренчихме в него, а той от своя страна ни изгледа един по един.
	— Вероятно нито един от вас досега — каза той — не е имал нещо общо със случай на убийство, нали?
	В отговор се разнесе утвърдителен шепот. На лицето на Еркюл Поаро цъфна усмивка.
	— Което пък означава, че не сте запознати с азбучните истини на една подобна ситуация. Има много неприятности! Да, големи неприятности. Преди всичко съществува подозрение.
	— Подозрение ли?
	Това бяха думи на госпожица Джонсън. Поаро я изгледа замислено. Останах с впечатление, че в погледа му се появи определено одобрение. Изглежда си помисли: „Ето една интелигентна и разсъдлива жена!“
	— Да, мадмоазел — отвърна. — Подозрение! Нека не се заблуждаваме. Подозрението тегне върху всички обитатели на тази къща — върху готвача, помощника му, прислугата и тъй нататък, а също така и върху всички членове на експедицията — без изключение.
	Госпожа Меркадо скочи на крака и занарежда:
	— Как смеете! Как смеете да говорите така? Това е отвратително! Непоносимо! Доктор Лайднър, как позволявате на този човек… на този човек…
	Лайднър отвърна уморено:
	— Моля ви, Мери, по-спокойно.
	Господин Меркадо се изправи. Ръцете му трепереха, а очите му се бяха налели с кръв.
	— И аз мисля така! Това е посегателство… оскърбление към всички…
	— Не, не! — прекъсна го мосю Поаро. — Не обиждам никого. Просто искам от вас да погледнете фактите в един дом, където е извършено престъпление, подозрението, макар и в различна степен, пада върху всички негови обитатели. А можете ли да ми предоставите някакви доказателства, че убиецът е дошъл отвън?
	Госпожа Меркадо извика:
	— Разбира се, че е дошъл отвън! Това е очевидно! Ами… — Тя замлъкна, а после добави по-бавно: — Всяко друго предположение е невероятно!
	— Без съмнение имате право, мадам — рече Поаро и се поклони към нея. — Исках само да ви покажа как трябва да се процедира в самото начало. Преди да потърся другаде убиеца, аз трябва да се убедя в невинността на присъстващите тук.
	— Но това няма ли да ни задържи до късно през нощта? — запита отец Лавини с учтив тон.
	— Знаете, че костенурката, любезни отче, е задминала заека.
	Лавини сви рамене и каза примирено:
	— Ние сме във вашите ръце. Гледайте колкото е възможно по-бързо да се уверите в нашата невинност в това ужасно дело.
	— Да, колкото е възможно по-бързо. Мой дълг беше да ви изложа ясно положението, за да не се засягате от естеството на някои въпроси, които ще ви задам. Може би, отче, църквата ще се съгласи да даде пример?
	— Питайте каквото искате — отговори отец Лавини със сериозен тон.
	— Това вашият пръв сезон ли тук е?
	— Да.
	— А кога сте пристигнали?
	— Днес се навършват почти три седмици… Значи на двайсет и седми февруари.
	— Откъде дойдохте?
	— От Ордена на Белите братя в Картаген.
	— Благодаря ви, отче. Познавахте ли госпожа Лайднър преди вашето идване тук.
	— Не, никога не съм срещал тази дама преди това.
	— Ще ми кажете ли какво правехте в момента на престъплението?
	— Разчитах надписи с клиновидно писмо в стаята си.
	До лакътя на Поаро забелязах общ план на къщата.
	— Вашата стая се намира на югозападния ъгъл. Тя е със същото разположение като стаята на госпожа Лайднър, само че на отсрещния край, нали?
	— Да.
	— В колко часа отидохте в стаята си?
	— Веднага след обяда. Да кажем в един без двайсет.
	— А кога излязохте оттам?
	— Малко преди три часа. Чух, че камионетката пристигна, и много се учудих, че веднага пак замина. Излязох, за да видя какво се е случило.
	— През времето от един без двайсет до три часа отсъствахте ли от стаята си?
	— Не, не съм излизал нито веднъж.
	— Да сте чули или видели нещо, което може да има връзка с тази трагедия?
	— Не.
	— Вашата стая има ли прозорец, който да гледа към двора?
	— Не, и двата й прозореца гледат към полето.
	— Можете ли да чувате какво става в двора?
	— Съвсем слабо. Чух господин Емът да се качва един-два пъти на покрива и после да слиза.
	— Спомняте ли си часа?
	— Не, нямам представа. Работата ме бе погълнала изцяло.
	След кратка пауза Поаро продължи:
	— Бихте ли могли да ни кажете нещо, което да хвърли светлина върху този случай? Да сте забелязали нещо по-особено през дните, предшестващи престъплението?
	Отец Лавини малко се смути и хвърли въпросителен поглед към доктор Лайднър.
	— Затруднявате ме с този въпрос, мосю — заяви той. — Но щом ме питате, ще ви отговоря откровено, че според мен госпожа Лайднър явно се страхуваше от някого или от нещо. Идването на чужди хора в тази къща предизвикваше у нея необяснима нервност. Навярно е имало причина за това, но аз не знаех нищо. Тя не ми се е доверявала.
	Поаро се поизкашля, за да прочисти гърлото си, и хвърли поглед към бележките, които държеше.
	— Доколкото знам, преди две нощи тук е станало нещо, за което може да се предполага, че е кражба.
	Отец Лавини отговори утвърдително и повтори историята си за светлината, забелязана от него в залата с находките, и за последвалото безплодно претърсване.
	— Значи вие смятате, че това е бил някой чужд човек?
	— Да си кажа право, и аз не зная какво да мисля — заяви отец Лавини. — Нищо не е откраднато, нито дори побутнато. Може да е бил някой от младите слуги… Или някой член на експедицията?
	— Или пък някой член на експедицията. Но в такъв случай защо този човек да не си признае?
	— Но със същия успех би могъл да е и някой външен човек?
	— Предполагам.
	— Да предположим, че външен човек е проникнал в къщата. Би ли могъл да се крие незабелязано през целия следващ ден и до следобеда на по-следващия?
	Поаро зададе този въпрос едновременно на отец Лавини и на доктор Лайднър. И двамата се позамислиха доста.
	— Според мен това е невъзможно — произнесе най-после Лайднър. — Не виждам къде би могъл да се скрие. А вие, отец Лавини?
	— Не, не… Аз също.
	И двамата явно съжаляваха, че се налага да изоставят тази възможност.
	Поаро се обърна към госпожица Джонсън:
	— А вие, мадмоазел? Смятате ли подобна хипотеза за допустима?
	След миг колебание тя поклати глава.
	— Не — отвърна. — Това е невъзможно. Къде би могъл да се скрие човек? Всички спални са заети, а освен това са и оскъдно мебелирани. Тъмната стая, залата за чертане и лабораторията бяха заети през целия ден и в тях няма големи шкафове или ъгли. Освен ако някой от прислугата е бил съучастник…
	— Възможно, но малко вероятно — каза Поаро.
	След това отново се обърна към отец Лавини:
	— Ще ви поставя друг въпрос. Онзи ден госпожица Ледърън ви е видяла да разговаряте с някакъв човек пред портала. Тя била виждала вече този мъж да надзърта в къщата през един от външните прозорци. По всичко изглежда, че този човек се е навъртал около къщата с определена цел.
	— Твърде е възможно — отвърна замислено Лавини.
	— Той ли ви заговори пръв?
	Отец Лавини помисли за момент.
	— Да, струва ми се. Ах, да! Сега си спомням — той ме заговори.
	— Какво ви каза?
	Лавини се напрегна.
	— Мисля, че ме запита дали тази къща принадлежи на американската експедиция. След това спомена нещо от рода на това, че американците наемали много работници на разкопките. Признавам, че не го разбирах добре, но се стараех да продължа разговора, за да упражнявам моя арабски. Надявах се, че понеже е гражданин, ще му е по-лесно да ме разбере, отколкото работниците на разкопките.
	— Не говорихте ли за нещо друго?
	— Доколкото си спомням, казах, че Хасание е голям град, като после се съгласихме, че Багдад е по-голям. А после той ме попита дали съм арменски или сирийски католик — нещо от този род.
	Поаро кимна.
	— Можете ли да опишете този човек?
	Още веднъж отец Лавини сбърчи замислено чело. Най-сетне заяви:
	— Беше нисък и набит. Със силно кривогледство и доста светъл.
	Детективът се обърна към мен:
	— И според вас ли изглеждаше така, госпожице Ледърън?
	— Не съвсем — отвърнах аз. — На мен ми се стори по-скоро висок, с доста тъмна кожа и слаб. Не съм забелязала да е кривоглед.
	Отчаян от това рязко противоречие, Поаро сви рамене.
	— Винаги е така! Ако бяхте полицаи, щяхте да го знаете много добре! Двама свидетели дават винаги различно описание на една и съща личност. Противоречат си за всяка подробност.
	— Съвсем сигурен съм за кривогледството — настоя отец Лавини. — Възможно е госпожица Ледърън да е права за останалите неща. Впрочем, когато казах, че е светъл, исках да кажа, че е светъл за иракчанин, ала няма нищо чудно, че сестрата го намира тъмен.
	— Даже доста тъмен — подчертах аз. — Лицето му имаше маслинен цвят.
	Доктор Райли прехапа устни и се усмихна. Поаро вдигна ръце и каза:
	— Да оставим това засега! Още не знаем дали този непознат е важен или не, но трябва на всяка цена да го намерим. Да продължим.
	Той се поколеба за миг, разгледа лицата на всички около масата и после с рязко движение на глава посочи господин Райтер.
	— Хайде, драги приятелю — подкани го, — кажете ни какво сте правили вие вчера следобед?
	— Аз ли? — изчерви се Райтер.
	— Да, вие. Всъщност как се казвате и на каква възраст сте?
	— Карл Райтер. На двайсет и осем години.
	— Американец, нали?
	— Да, от Чикаго.
	— За пръв път ли сте тук?
	— Да. Аз съм фотографът.
	— Ах, да! И как прекарахте времето си вчера следобед?
	— Ами… бях в тъмната стаичка през по-голямата част от деня.
	— По-голямата част от деня ли?
	— Да. Отначало проявих няколко плаки. След това подготвях предмети за фотографиране.
	— Навън ли?
	— О, не! В ателието.
	— Тъмната стая води ли към това ателие?
	— Да.
	— Така че не сте напускали вашето фотографско ателие?
	— Не.
	— Забелязахте ли какво става на двора?
	Младият човек поклати глава.
	— Не. Нищо не съм видял. Бях твърде зает. Чух камионетката и щом можах да се откъсна от работата си, излязох да видя дали няма поща за мен. И чак тогава… узнах за…
	— В колко часа започнахте работата си в ателието?
	— В един без десет.
	— Познавахте ли госпожа Лайднър, преди да се присъедините към експедицията?
	— Не, сър. Не я познавах.
	— Можете ли да си припомните някаква случка, колкото и незначителна да е тя, която да ни бъде от помощ?
	Карл Райтер тръсна глава и каза:
	— Боя се, че не, сър.
	— Господин Емът?
	Дейвид Емът заговори със своя ясен и приятен глас, като се изразяваше съвсем точно:
	— От един часа без четвърт до три без четвърт сортирах парчетата керамика, като наблюдавах работата на момчето Абдула. Няколко пъти се изкачвах на покрива, за да помогна на доктор Лайднър.
	— Точно колко пъти?
	— Четири, струва ми се.
	— И колко време оставахте там?
	— Обикновено по две-три минути, не повече. Но един път, около половин час след като бях започнал работа, останах там десетина минути, за да се посъветвам с доктор Лайднър кои парчета да запазя и кои да изхвърля.
	— И когато слязохте долу, момчето бе напуснало работата си?
	— Да. Ядосах се и му извиках и то се показа иззад сводестия портал. Беше отишло да си побъбри с другите.
	— Това ли е единственият път, когато е напуснало работата си?
	— О, изпратих го един-два пъти горе на покрива, за да отнесе керамични съдове.
	Като придаде важност на гласа си, Поаро изрече:
	— Едва ли е необходимо, господин Емът, да ви питам дали през това време сте видели някого да влиза или да излиза от стаята на жертвата?
	Емът отговори незабавно:
	— Не съм видял абсолютно никого. През двата часа, докато работих там, не се появи никой.
	— И доколкото можете да си спомните, часът е бил един и половина, когато вие и момчето сте отсъствали от двора и той е бил пуст?
	— Трябва да е било около този час. Естествено, не бих могъл да определя абсолютно точно.
	Поаро се обърна към доктор Райли:
	— Това съответства ли с вашата констатация за часа на смъртта, докторе?
	— Да — отвърна той.
	Поаро поглади големите си извити мустаци.
	— Струва ми се вече можем да заключим — каза тържествено, — че госпожа Лайднър е намерила смъртта си през тези десет минути.


	Четиринайсета глава
	Един от нас?

	Настъпи кратка пауза, по време на която като че ли в стаята се разнесе вълна от ужас.
	В този момент за пръв път си помислих, че предположението на доктор Райли може да е вярно.
	Почувствах, че убиецът е между нас, в същата тази стая, и слуша какво се говори. Един от нас…
	Вероятно и госпожа Меркадо го е почувствала, защото нададе кратък и остър писък.
	— О, боже… Не мога… — изхлипа тя. — Аз… всичко е толкова ужасно!
	— Смелост, Мери! — окуражи я съпругът й. Той ни изгледа извинително. — Толкова е чувствителна. Знаете как взема нещата присърце.
	— Аз… аз много обичах Луиз! — въздъхна младата жена.
	Не зная дали моите чувства се бяха изписали на лицето ми, но внезапно забелязах, че мосю Поаро ме гледа изпитателно и че на устните му се плъзва лека усмивка.
	Отвърнах му с хладен поглед и той веднага възобнови разпита.
	— Кажете ми, мадам — попита, — как прекарахте вчерашния следобед?
	— Мих си косата — изхленчи госпожа Меркадо. — Страшно е да си помисля, че през цялото това време не съм подозирала нищо. Бях толкова радостна и щастлива.
	— Значи бяхте в стаята си?
	— Да.
	— И не сте я напускали?
	— Не, не съм излизала до идването на камионетката. Тогава излязох навън и научих какво се е случило. Ох, беше ужасно!
	— Бяхте ли изненадана?
	Тя престана да хлипа и разтвори широко очи, в които проблесна гняв.
	— Господин Поаро, какво искате да кажете? Да не би…
	— Какво искам да кажа ли, мадам? Вие току-що заявихте колко сте обичали госпожа Лайднър. Е, просто допускам, че може да е споделяла с вас.
	— Ах! Сега разбирам… Не, не, скъпата Луиз не ми е казвала абсолютно нищо, поне не нещо конкретно. Естествено, всеки забелязваше нейното безпокойство и разтревожения й вид. Освен това и всички тези странни случки — ръце, които хлопат по прозорците, и какво ли още не!
	— Спомням си, че ги нарекохте пристъпи — обадих се аз, защото не можех да мълча повече.
	Със задоволство констатирах, че госпожа Меркадо се смути.
	За втори път мосю Поаро хвърли към мен удивен поглед и заяви делово:
	— Значи можем да кажем, мадам, че сте си мили косата, не сте видели, нито чули каквото и да е. Спомняте ли си нещо, което би могло да ни помогне по някакъв начин?
	Тя отговори, без да се замисли:
	— Не, нищо. Всичко е пълна мистерия! Според мен обаче едно е ясно — убиецът е дошъл отвън. Това е съвсем очевидно.
	Детективът се обърна към съпруга й.
	— А вие, мосю, какво ще ни кажете вие?
	Меркадо подскочи нервно, после припряно подръпна брадата си.
	— Така е, така е — каза. — Кой измежду нас би сторил зло на госпожа Лайднър? Тя беше толкова добра, толкова мила. — Той поклати глава. — Този, който е посегнал на живота й, е чудовище — да, истинско чудовище!
	— А вие, мосю, как прекарахте вчера следобеда?
	— Аз ли?
	Погледът му започна да блуждае.
	— Беше в лабораторията, Джоузеф — пошепна жена му.
	— Ах, да! Действително така беше. Както обикновено.
	— По кое време отидохте там?
	Той отново погледна жена си безпомощно.
	— В един без десет, Джоузеф.
	— О, да! В един без десет.
	— Излизахте ли на двора?
	— Не… Мисля, че не. — Той се замисли. — Не, сигурен съм, че не съм излизал нито веднъж.
	— Кога научихте за драмата?
	— Жена ми дойде да ми каже. Беше истински шок. Просто не беше за вярване. И сега още ми е трудно да си представя, че всичко това е действителност. — Внезапно той се разтрепери. — Ужасно, ужасно…
	Жена му побърза да отиде при него.
	— Да, да, Джоузеф. Всички сме опечалени, ала не бива да се огъваме. Нека не увеличаваме страданията на клетия доктор Лайднър.
	Болезнен спазъм сгърчи лицето на доктора и това ме накара да помисля, че цялата тази емоционална атмосфера е много мъчителна за него. Той хвърли поглед към Поаро, сякаш за да го помоли да продължи разпита си. Детективът реагира незабавно.
	— Госпожице Джонсън? — каза веднага той.
	— Боя се, че не мога да ви съобщя кой знае какво.
	Нейният спокоен и възпитан отговор действаше добре след пискливите викове на госпожа Меркадо. Тя продължи:
	— Работех в дневната. Правех копия на цилиндрични печати върху пластилин.
	— И нищо не сте видели или чули?
	— Не, сър.
	Поаро я измери с поглед. И той бе доловил същото, както и аз — някакво слабо колебание.
	— Напълно ли сте сигурна, мадмоазел? Не си спомняте нищо, така ли?
	— Не, наистина.
	— Да сте зърнали нещичко, така да се каже, с крайчеца на окото си, нещо, което не сте осъзнали в момента?
	— Не, уверявам ви — убедено отвърна тя.
	— Тогава може би нещо, което сте чули. Да, нещо, което сте доловили, без да си давате сметка за това?
	Тя се позасмя малко нервно.
	— Много сте упорит, мосю Поаро. Боя се, че ще ме заставите да кажа неща, които съществуват може би само във въображението ми.
	— Значи все пак съществува нещо… нещо във вашето въображение?
	Госпожица Джонсън отговори бавно, претегляйки всяка своя дума:
	— Не мога да се освободя от впечатлението… оттогава… че в даден момент през следобеда съм чула слаб вик… Смея дори да заявя, че действително чух вик. Всички прозорци на дневната бяха отворени и се чуваха шумовете отвън, откъм нивите. Но оттогава… Просто си втълпих, че… че съм чула госпожа Лайднър. Сега горчиво се разкайвам, че тогава не реагирах. Кой знае? Може би щях да стигна тъкмо навреме?
	Доктор Райли се намеси с авторитетен тон:
	— Не си въобразявайте подобни неща. За мен не съществува и най-малкото съмнение, че престъпникът е ударил госпожа Лайднър (извинете ме, Лайднър) веднага щом е проникнал в стаята й и сигурно е била убита на място, защото втори удар не е последвал. Иначе жертвата щеше да има време да се развика за помощ.
	— И може би щях да заловя убиеца — каза госпожица Джонсън.
	— Кога се случи това, мадмоазел? — попита Поаро. — Към един и половина ли?
	— Да, някъде по това време.
	И тя се замисли за момент.
	— Това съвпада — каза детективът. — Не чухте ли друг шум? Например отваряне или затваряне на врата?
	Тя поклати глава.
	— Не, не помня подобно нещо.
	— Вероятно сте седели на маса, нали? Накъде бяхте обърната? Към двора? Или към залата с находките? Към верандата или към полето?
	— Бях седнала с лице към двора.
	— От мястото, където сте седели, виждахте ли Абдула, който е миел керамичните съдове?
	— О, да, щом вдигнех очи, само че бях прекалено вглъбена в работата си.
	— Но ако някой беше минал под прозорците ви, щяхте да го забележите, нали?
	— Да, почти със сигурност.
	— Ала не сте видели никого?
	— Не.
	— Ами ако е прекосил двора, тогава бихте ли го забелязали?
	— По-скоро не. Вероятно не, освен ако точно в този момент не съм гледала през прозореца.
	— Сигурно не сте забелязали, че Абдула е напуснал работата си, за да отиде при другите прислужници?
	— Не.
	— Десет минути — въздъхна Поаро. — Тези фатални десет минути.
	Настъпи кратко мълчание. Неочаквано госпожица Джонсън повдигна глава и каза:
	— Господин Поаро, боя се, че неволно съм ви заблудила. След като поразмислих, сега вече не вярвам, че е било възможно от мястото, където се намирах, да чуя вик от стаята на госпожа Лайднър. Залата с находките се намира между дневната и нейната стая, а прозорците й, доколкото знаем, са били затворени.
	— Но, моля ви, успокойте се, мадмоазел — изрече Поаро. — Това не е толкова важно.
	— Да, разбира се. Но то е важно за мен, защото може би щях да сторя нещо.
	— Моля ви, не се измъчвайте, драга Ан — обади се и доктор Лайднър с тон на съчувствие. — Бъдете разумна. Без съмнение сте чули някой арабин да вика свой другар.
	Госпожица Джонсън се изчерви леко от вниманието, което Лайднър прояви към нея. Дори зърнах сълзи в очите й. Тя извърна глава и заговори с глас, по-груб от обикновено:
	— Да, сигурно. След такава драма човек започва да си въобразява какво ли не.
	Поаро отново погледна в бележника си.
	— Като че ли е време да приключваме. Господин Кари?
	Ричард Кари заговори бавно и монотонно:
	— Едва ли ще мога да добавя нещо интересно към това, което вече знаете. Работех на разкопките. Новината ме завари там.
	— И не можете да се сетите за нищо от времето непосредствено преди престъплението, което може да ни е от полза?
	— Съвсем нищо.
	— Господин Колман?
	— Аз бях вън от цялата история — рече Колман, като в гласа му сякаш се прокрадна известно съжаление. — Вчера сутринта бях в Хасание за заплатите на работниците. Когато се върнах, Емът ми съобщи какво се е случило и веднага се качих на камионетката, за да доведа полицията и доктор Райли.
	— А преди това?
	— Ами, как да кажа, сър — атмосферата беше малко напрегната. Онзи инцидент в залата с находките, а няколко дни преди това пък по прозорците се появявали глави и ръце. Нали си спомняте, сър? — обърна се Колман към доктор Лайднър, който кимна. — Вижте, готов съм да се обзаложа, че ще откриете човек, който се е промъкнал отвън. Някой хитър просяк.
	Поаро го оглежда в течение на няколко минути и накрая го попита:
	— Вие англичанин ли сте, господин Колман?
	— Стопроцентов, сър. Имате пълна гаранция.
	— Това е първият ви сезон тук?
	— Точно така, сър.
	— И сте луд по археологията?
	Изглежда този въпрос позатрудни Колман. Той се поизчерви малко и погледна доктор Лайднър като провинил се ученик.
	— О, да, много е интересно — позаекна. — Само че аз… Е, не съм толкова умен…
	Той не успя да довърши мисълта си, а и Поаро не настоя повече.
	Детективът машинално забарабани по масата с върха на молива и внимателно оправи мастилницата пред себе си.
	— Изглежда — каза той — това е всичко, което можем да постигнем засега. Ако някой от вас впоследствие си спомни нещо, може спокойно да дойде при мен и да ми го съобщи. А сега бих желал да остана насаме с доктор Лайднър и с доктор Райли.
	Думите му прозвучаха като сигнал, че това е краят на събирането. Всички станахме от местата си и един след друг се отправихме към вратата. Почти бях излязла, когато Поаро ме извика.
	— Мадмоазел Ледърън, ще бъдете ли така добра да останете и вие? Вашето присъствие ще ни бъде от голяма полза.
	Върнах се и отново седнах на мястото си.


	Петнайсета глава
	Поаро има предположение

	Доктор Райли бе станал прав и когато всички напуснаха трапезарията, той грижливо затвори вратата. После хвърли съучастнически поглед към Поаро и отиде да затвори един от прозорците към двора. След това и той седна при нас.
	— Bien! — каза детективът. — Сега няма кой да ни безпокои и можем да говорим свободно. Чухме всичко, което всеки от членовете на експедицията имаше да ни съобщи и… Но кажете ми, мила сестро, какво мислите вие?
	Изчервих се. Не можеше да се отрече, че този дребен и смешен човечец притежаваше проницателен поглед. Той бе схванал осенилата ме мисъл — навярно по лицето ми си бе проличало какво изпитвах!
	— О, нищо важно… — смотолевих.
	— Хайде, сестра — обади се доктор Райли, — не карайте специалиста да чака.
	— Наистина няма нищо особено — побързах да ги уверя. — Само ми мина през ума, че ако някой е знаел или е подозирал нещо, би му било трудно да говори пред останалите, особено пред доктор Лайднър.
	За моя изненада мосю Поаро одобри изказването, като кимна енергично няколко пъти.
	— Абсолютно вярно, абсолютно! Имате пълно право, но позволете ми да ви дам моето обяснение. Това събиране имаше определена цел. В Англия преди надбягване става представяне на конете. Те минават пред главната трибуна и всеки може да ги види и да ги прецени. Ето причината за тази малка сбирка. Казано на езика на спортистите, поогледах състезателите.
	Доктор Лайднър се провикна:
	— Не мога да приема нито за минута, че някой член от моята експедиция може да бъде участник в престъплението! — После се обърна към мен и изрече с авторитетен тон: — Сестра, ще ви бъда много признателен, ако благоволите да кажете на мосю Поаро какво точно стана между жена ми и вас преди два дни.
	Подчиних се на молбата му и започнах да разказвам, като се стараех да възпроизведа точните изрази, с които си бе послужила госпожа Лайднър.
	След като свърших, мосю Поаро отбеляза:
	— Много добре! Отлично! Поздравявам ви за вашия ясен и систематичен ум. Ще ми бъдете неоценима помощница тук. — После се обърна към доктор Лайднър: — Писмата у вас ли са?
	— Да, ето ги. Помислих, че ще искате първо да видите тях.
	Поаро взе писмата, прочете ги, като същевременно ги огледа най-внимателно. Останах доста разочарована, че не ги поръси с прах за отпечатъци, нито пък ги разгледа под лупа, но този човек вече не беше млад и явно методите му бяха поостарели. Той се задоволи с най-обикновено прочитане.
	Щом свърши четенето, остави писмата пред себе си и се изкашля.
	— А сега — каза — да пристъпим към подреждане на фактите. Първото от тези писма е било получено от госпожа Лайднър малко след омъжването й за вас в Америка. Имало е и други, но тя ги е унищожила. Първото писмо било последвано от второ и малко след това и двамата сте се спасили от задушаване с газ. След това сте тръгнали да пътувате из чужбина и почти две години не сте получавали нито едно писмо. После, в началото на вашия сезон тук, сиреч в рамките на последните три седмици, писмата отново са се появили. Така ли е?
	— Точно така.
	— Тъй като жена ви е изпитвала панически страх, вие сте се консултирали с доктор Райли и сте ангажирали сестра Ледърън, за да прави компания на жена ви и да поразсее нейните страхове. Така ли е?
	— Да.
	— Междувременно се случват и известни инциденти — ръце чукат по прозорците, някакво призрачно лице се показва зад стъклото, разнасят се нощни шумове в залата с находките. Самият вие не сте ли били свидетел на някои от тези явления?
	— Не.
	— Всъщност знаем за тях единствено от съпругата си.
	— Отец Лавини е видял някаква светлина в залата с находките.
	— Да. Не съм забравил това.
	След кратка пауза Поаро запита:
	— Вашата съпруга оставила ли е завещание?
	— Не.
	— А защо?
	— Защото не го е смятала за необходимо.
	— Но тя притежава солидно състояние, нали?
	— Да, но само приживе. Нейният баща й оставил значителна сума, но не е имала право да разполага с капитала. След смъртта й тези пари трябвало да се наследят от децата, ако има такива, а ако няма, тогава всичко отива за музея в Питстаун.
	Поаро замислено барабанеше по масата.
	— Значи още отсега — започна той — можем да елиминираме един възможен мотив за престъплението. Винаги това търся най-напред — кой печели от смъртта на убития? В нашия случай това е някакъв музей. Ако не беше така, ако госпожа Лайднър бе умряла без завещание и беше оставила голямо богатство, тогава, струва ми се, би било изключително интересно да се разбере кой е наследникът? Вие или първият й мъж? Тук обаче се натъкваме на определена трудност, тъй като, за да може да предяви правото си на наследство, предишният й съпруг би трябвало да възкръсне. Тогава обаче би се изложил на риска да бъде арестуван, макар че според мен смъртната му присъда едва ли ще бъде изпълнена толкова време след войната. Ала подобни съображения тук са напълно излишни. Както ви казах, винаги се старая да реша първо въпроса с парите. Следващата ми стъпка е да хвърля подозрение върху съпруга или съпругата на жертвата! В този случай имаме: първо — доказано е, че не сте се приближавали до стаята на жена си през вчерашния следобед; второ — вие не печелите, а губите от смъртта на жена си и трето… — Поаро замлъкна.
	— Трето? — повтори доктор Лайднър.
	— Трето — бавно изрече детективът — има известни неща, в които не мога да се излъжа. Доктор Лайднър, любовта, която сте изпитвали към жена си, е била голямата страст на вашия живот, нали?
	Лайднър отговори просто:
	— Да.
	Поаро кимна и каза:
	— Тогава да продължаваме.
	— Много добре, да продължаваме — нетърпеливо се обади доктор Райли.
	Белгиецът му хвърли поглед, изпълнен с укор.
	— Приятелю, не бива да бързаме. В случай като този трябва да съблюдаваме реда и методичността. Никога не се отклонявам от това правило. След като отхвърлихме определени възможности, стигаме до извънредно важен момент. Необходимо е, както се казва, да поставим картите на масата. Нищо не бива да остане скрито.
	— Разбрано — съгласи се доктор Райли.
	— Ето защо искам да чуя цялата истина — продължи Поаро.
	Доктор Лайднър го изгледа удивено.
	— Уверявам ви, че не съм скрил абсолютно нищо. Казах ви всичко, което зная.
	— Tout de meme*, не сте ми казали _всичко_.
	[* Tout de meme (фр.) — Все пак. — Б.пр.]
	— Но моля ви! Не мога да се сетя за нищо, което да съм пропуснал.
	Той изглеждаше съкрушен. Поаро поклати глава.
	— Например — каза — не ми обяснихте защо настанихте госпожица Ледърън в къщата.
	Доктор Лайднър изглеждаше напълно объркан.
	— Но нали вече ви обясних. Толкова е очевидно! Нервността на жена ми — нейните страхове…
	Поаро се приведе напред и бавно размаха показалеца си.
	— Не, не и не! Съществува друга причина. Вашата жена е изложена на опасност — да, заплашена е със смърт — да. И вие викате не полицията, нито дори частен детектив — а една медицинска сестра! Ето това не ми е ясно.
	— Аз… аз… — Страните на Лайднър пламнаха. — Мислех… — Той изведнъж млъкна.
	— Така, така! Близо сме — окуражи го Поаро. — Какво точно мислехте?
	Лайднър остана безмълвен. Изглеждаше изтормозен и унил.
	— Виждате ли — отново се обади детективът, — досега всичко, което казахте, звучи правдоподобно, освен това. Защо именно сестра? Отговор има — да. Всъщност може да има само един отговор — вие не сте вярвали, че жена ви действително се намира в опасност.
	Докторът нададе вик и се отпусна сломен на стола.
	— Да ми прости Бог! — изпъшка. — Истина е, истина е.
	Поаро го гледаше така, както котка гледа миша дупка — готова да скочи веднага при най-малкото движение.
	— Тогава какво сте мислели? — попита.
	— Не зная. Нищо не зная…
	— О, да, знаете. Знаете го прекрасно. Да ви помогна ли? Кажете ми, доктор Лайднър, не сте ли подозирали, че жена ви сама е писала тези писма?
	Нямаше никакъв смисъл да отговаря. Поаро бе отгатнал самата истина. Вдигнатата ръка, която сякаш молеше за пощада, беше достатъчно красноречива.
	Въздъхнах. Значи моето аматьорско предположение е било вярно! Спомних си особения тон, с който доктор Лайднър ме беше попитал какво мисля за цялата тази история. Поклатих замислено глава и в този миг се сепнах, защото усетих погледа на Поаро върху себе си.
	— И вие ли сте мислели така, сестра?
	— Да — отговорих искрено. — Това ми мина през ума.
	— И каква бе причината?
	Посочих приликата между почерка на анонимните писма и почерка върху плика, който ми показа господин Колман.
	Поаро се обърна към доктор Лайднър:
	— А вие бяхте ли забелязали подобна прилика?
	Докторът сведе глава.
	— Да, признавам това. Почеркът беше ситен и сбит, за разлика от по-едрия почерк на Луиз, но някои от буквите бяха изписани по един и същи начин. Ще ви покажа.
	Той извади няколко писма от вътрешния джоб на дрехата си, отдели един лист и го подаде на Поаро. Беше част от писмо на жена му. Поаро грижливо сравни почерка й с анонимните писма.
	— Да — каза той. — И в двата случая буквите „s“ и „e“ си приличат. Не съм експерт по графология и не бих посмял да се произнеса със сигурност (което ме подсеща, че не съм срещал двама графолози, чиито мнения по даден случай да съвпадат), но поне мога да кажа, че приликата между двата почерка е очевидна. Много е възможно всички писма да са писани от едно и също лице. Все пак нищо не е абсолютно сигурно и нека не избързваме със заключенията.
	Той се облегна назад и добави със замислен вид:
	— Очертават се три възможности. Първо, приликата между почерците да е чиста случайност. Второ, заплашителните писма да са писани от госпожа Лайднър по някаква причина, неизвестна нам. Трето, те са писана от друго лице, което умишлено е имитирало почерка на госпожа Лайднър. С каква цел? Подобно действие изглежда като че ли лишено от смисъл. Във всеки случай едно от тези три предположения е правилното.
	Той се позамисли за миг, а после се обърна към доктор Лайднър и делово го попита:
	— След като заподозряхте госпожа Лайднър, че сама е писала писмата, какво си помислихте?
	Лайднър поклати глава.
	— Прогоних тази мисъл още начаса, защото ми се стори чудовищна.
	— Не потърсихте ли някакво обяснение?
	— Запитах се дали болезненият спомен за миналото не се е отразил зле върху психиката на жена ми. Предположих, че е могла да напише тези писма, без да има ясно съзнание какво върши. По принцип не е изключено, нали? — запита той, като се обърна към доктор Райли.
	Лекарят сви устни и отговори неопределено:
	— Всичко може да се очаква от човешкия мозък.
	После хвърли многозначителен поглед към Поаро, който веднага смени темата:
	— Писмата наистина представляват интерес, ала трябва да насочим вниманието си към случая като цяло. Според мен налице са три решения на загадката.
	— Три ли?
	— Да. Първо решение — най-простото. Първият съпруг на жена ви е още жив. Първо я заплашва, а после пристъпва към изпълнение на заплахите си. Ако приемем тази версия, не ни остава нищо друго, освен да открием начина, по който е могъл да влезе в стаята й и да излезе отново незабелязано. Второ решение — по някакви свои причини (вероятно по-лесно разбираеми за един лекар, отколкото за един лаик) госпожа Лайднър сама си е писала заплашителни писма. Онова задушаване с газ е могло да бъде инсценирано от самата нея. Ако си спомняте, доктор Лайднър, тя самата ви събужда и ви обръща внимание върху миризмата на газ. Ако обаче съпругата ви действително сама е писала писмата, тогава тя не се е излагала на никаква опасност от страна на предполагаемия автор на писмата. В такъв случай трябва да потърсим убиеца другаде, а именно — сред членовете на вашата експедиция. Да, това е едничкото логично заключение — повиши глас Поаро в отговор на протестите на Лайднър. — Някой е убил жена ви за лично отмъщение. Убиецът трябва да е знаел за писмата или поне е знаел, че госпожа Лайднър се бои или си дава вид, че се бои от някого. Според логиката на убиеца този факт му е давал възможност да действа безнаказано. Предварително е бил уверен, че обвинението ще падне върху някакъв мистериозен външен човек. Като вариант на това решение можем да приемем, че убиецът е познавал добре миналото на госпожа Лайднър и сам е писал писмата. Но в този случай остава неясно защо престъпникът ще имитира почерка на госпожа Лайднър, след като според нас за него или за нея би било много по-изгодно, ако писмата изглеждат писани от външен човек. Третото решение по мое мнение е най-интересното. Допускам, че писмата са истински и че са писани от първия мъж на госпожа Лайднър (или от по-младия му брат), който в действителност е член на експедицията.


	Шестнайсета глава
	Заподозрените

	Доктор Лайднър скочи на крака.
	— Невъзможно! Абсолютно невъзможно! Пълен абсурд!
	Поаро го изгледа спокойно, без да каже нито дума.
	— Искате да кажете, че първият съпруг на жена ми е сред членовете на експедицията и че тя не го е познала?
	— Точно така. Помислете малко върху фактите. Преди около петнайсет години вашата жена е живяла само няколко месеца с този човек. Би ли могла да го познае след толкова много време? Съмнявам се. Лицето му ще е променено, фигурата му ще е променена. Гласът му може да не се е променил много, но за тази подробност той може да се погрижи и сам. И да не забравяме, че тя не го търси сред обитателите на дома. Тя си го представя като някакъв човек отвън. Съществува и друга възможност: малкото момче, което толкова е обичало по-големия си брат. Сега той е вече мъж. Би ли познала госпожа Лайднър някогашния десетинагодишен хлапак в един мъж на близо трийсет години? Да, не бива да забравяме младия Уилям Боснър. В неговите очи брат му може да не е умрял като предател, а като патриот, като мъченик на своето отечество Германия. Предател за него е госпожа Лайднър, тя е чудовището, изпратило брат му на смърт. Едно чувствително дете е способно да обожава един герой, а за една неукрепнала психика това лесно може да се превърне в натрапчива идея за цял живот.
	— Наистина е така — обади се доктор Райли. — Ширещото се мнение, че децата забравят лесно, далеч не отговаря на истината. Много хора прекарват живота си под бремето на една идея, която им е била внушена през детските години.
	— Bien. Ето ви две възможности — Фредерик Боснър, понастоящем на около петдесет години, и Уилям Боснър, наближаващ трийсетте. Нека разследваме поотделно всеки един от членовете на вашия персонал.
	— Но това е немислимо! — измърмори доктор Лайднър. — Моят персонал! Членовете на моята експедиция!
	— Които следователно поставяте извън всяко подозрение — сухо изрече Поаро. — Много удобна гледна точка. И така, да започваме! Кой от тях със сигурност не може да бъде нито Фредерик, нито Уилям?
	— Жените.
	— Естествено. Значи задраскваме от списъка госпожица Джонсън и госпожа Меркадо. Кой още?
	— Кари. С него работим заедно от много години — още преди да срещна Луиз.
	— Освен това възрастта му не съответства. Според мен той е на трийсет и осем или трийсет и девет години — твърде млад за Фредерик и твърде възрастен за Уилям. Останалите? Отец Лавини и господин Меркадо — всеки от тях би могъл да бъде Фредерик Боснър.
	— Но моля ви, сър! — извика доктор Лайднър, а в тона му прозвучаха раздразнение и почуда. — Отец Лавини е световноизвестен палеограф, а Меркадо е работил дълги години в прочут нюйоркски музей. Нито един от тях не може да бъде този, за когото предполагате. Невъзможно!
	Поаро махна с ръка.
	— Невъзможно, та невъзможно — само че за мен тази дума не означава нищо! Когато нещо изглежда невъзможно, аз винаги го подлагам на най-щателна проверка. Но да минем нататък. Кой остава още? Карл Райтер, млад човек с немско име, Дейвид Емът…
	— Не забравяйте, че той е прекарал вече два сезона с мен.
	— Младият Райтер е надарен с голямо търпение. Ако реши да извърши престъпление, той ще избере най-подходящото време и ще вземе всички необходими предпазни мерки.
	Доктор Лайднър направи жест на отчаяние.
	— И накрая — Уилям Колман — продължи детективът.
	— Той е англичанин.
	— Че какво от това? Госпожа Лайднър не е ли казала, че младият Боснър напуснал Америка и че следите му се губят? Защо да не е израснал в Англия?
	— Имате отговор за всичко — забеляза доктор Лайднър.
	Аз разсъждавах усилено. Още от самото начало бях оприличила Колман на герой от роман на П. Г. Удхаус. Би ли могъл да играе той тази роля толкова дълго време?
	Поаро написа нещо в бележника си.
	— Да се подчиним на реда и методичността — каза той. — От едната страна имаме две имена — отец Лавини и господин Меркадо, а от другата — три: Колман, Емът и Райтер. Сега да разгледаме въпроса откъм друг ъгъл — средствата и възможностите. Кой от членовете на експедицията е имал средствата и възможностите да извърши убийството? Кари е бил на разкопките, Колман — в Хасание, вие, доктор Лайднър, сте били на покрива. Остават отец Лавини, господин и госпожа Меркадо, Дейвид Емът, Карл Райтер, госпожица Джонсън и госпожица Ледърън.
	— О! — извиках аз и подскочих на стола си.
	Мосю Поаро ме изгледа с малките си мигащи очички.
	— Ами да, драга сестро. Боя се, че ще трябва да ви включа в списъка. За вас е било много лесно да се вмъкнете в стаята на госпожа Лайднър и да я убиете през времето, когато дворът е бил пуст. Не ви липсват нито мускули, нито сила и нещастната жена не ви е подозирала до момента, когато сте й нанесли удара.
	Изумлението ми бе толкова голямо, че просто онемях. А доколкото забелязах, на доктор Райли му беше доста забавно. Той измърмори:
	— Сензационно престъпление: медицинска сестра убива пациентите си един след друг.
	Как го изгледах само!
	Но мисълта на доктор Лайднър следваше съвсем друго направление.
	— Мосю Поаро, не бива да подозирате Емът… Спомнете си, че той се намираше на покрива заедно с мен през тези десет минути.
	— Въпреки това не е възможно да го изключим. Като е слизал, могъл е да отиде до стаята на съпругата ви и след като е извършил убийството, да повика момчето. Или пък друга възможност: използва един от случаите, когато е изпратил хлапака при вас, за да я убие.
	Доктор Лайднър въздъхна.
	— Какъв кошмар! Всичко е толкова невероятно!
	За мое учудване Поаро се съгласи с него:
	— Да, така е. Това престъпление наистина е невероятно. Рядко се срещат такива. Обикновено убийствата са прости. Тук обаче сме изправени пред необикновено престъпление. Доктор Лайднър, предполагам, че жена ви е била необикновен човек.
	Той така ловко улучи целта, че аз чак подскочих.
	— Не е ли това самата истина, драга сестро?
	Доктор Лайднър каза тихо:
	— Разкажете му каква беше Луиз, сестра. Вие не можете да бъдете обвинена в пристрастие.
	Аз отговорих съвсем откровено:
	— Тя беше много красива. Беше невъзможно човек да не й се възхищава и да не се стреми да й подражава. Никога не съм срещала подобна жена.
	— Благодаря ви — ми рече доктор Лайднър с усмивка.
	— Ето едно ценно показание, което чуваме от устата на външен човек — заяви учтиво Поаро. — Но да продължим по-нататък. Под „средства и възможности“ поставяме седем имена: госпожица Ледърън, госпожица Джонсън, госпожа Меркадо, господин Райтер, господин Емът и отец Лавини.
	Той се покашля още веднъж, за да си прочисти гърлото. Наистина тези чужденци са способни на какви ли не звуци!
	— Да приемем за момента, че третата хипотеза е правилна — убиецът е Фредерик или Уилям Боснър и че Фредерик или Уилям Боснър е член на експедицията. Като сравним нашите два списъка, можем да намалим броя на заподозрените до четирима — отец Лавини, господин Меркадо, Карл Райтер и Дейвид Емът.
	— Отец Лавини е вън от подозрение — решително се намеси доктор Лайднър. — Той принадлежи към ордена на Белите братя в Картаген.
	— И брадата му е истинска — добавих аз.
	— Мила сестро — каза Поаро, — един първокласен убиец никога не си слага фалшива брада.
	— Но откъде знаете, че убиецът е първокласен? — не се предадох аз.
	— Защото, ако не беше така, истината щеше вече да ми е ясна, а далеч не е така.
	„Този човек е страшно самоуверен“ — помислих си аз.
	— Както и да е — подех отново въпроса за брадата, — трябвало му е доста време, докато му порасне такава брада.
	— Наблюдението ви има голяма практическа стойност — похвали ме детективът.
	Доктор Лайднър каза с раздразнение:
	— Но това е смешно! Отец Лавини и господин Меркадо са известни хора, при това от години.
	Поаро го изгледа.
	— Не виждате нещата в правилна светлина. Една важна точка убягва от вниманието ви — ако Фредерик Боснър не е умрял, какво е правил през всичките години? Приел е друго име и вероятно е направил някаква кариера.
	— Като член на ордена на Белите братя ли? — попита скептично доктор Лайднър.
	— Това наистина изглежда донякъде невероятно — призна Поаро, — но не можем съвсем да го отхвърлим. Ами останалите имена?
	— Младите ли? — уточни Райли. — Ако искате моето мнение, само един от тях може донякъде да отговори на условията.
	— И той е?
	— Младият Карл Райтер. Срещу него няма нищо определено, но при по-внимателен оглед ще видим, че възрастта му съответства, името му е немско, за първа година е тук и освен това е имал възможност — трябвало е само да напусне фотографското си ателие, да прекоси двора, за да извърши зловещото си дело и да се върне в ателието, докато хоризонтът е бил чист. Ако някой беше влязъл във фотографското ателие през време на отсъствието му, Райтер винаги би могъл да заяви по-късно, че е бил там. Не казвам, че той е убиецът, но ако трябва да се подозира някого, тогава от целия списък Райтер е най-подходящ.
	Поаро като че ли не споделяше това мнение. Той поклати глава в знак на съмнение.
	— Да — каза, — той изглежда най-подходящ, но нещата не са толкова прости, колкото предполагате. Но нека спрем засега дотук. Ако позволите, бих желал да огледам стаята, където е извършено престъплението.
	— Разбира се.
	Доктор Лайднър порови из джобовете си и вдигна очи към Райли, като каза:
	— У капитан Мейтланд е.
	— Той ми го даде — каза Райли, — преди да замине заради онази кюрдска история.
	Доктор Райли извади ключа.
	Лайднър попита с колеблив глас:
	— Ако не възразявате, бих предпочел да не… Може би сестрата…
	— Но моля ви — отвърна Поаро. — Разбирам вашите чувства и не желая да ви причинявам излишно страдание. Драга сестро, ще благоволите ли да ме придружите?
	— На драго сърце — отвърнах аз.


	Седемнайсета глава
	Петното до умивалника

	Трупът на госпожа Лайднър бе пренесен в Хасание за аутопсия, но стаята бе останала абсолютно непобутната. Тя бе толкова оскъдно мебелирана, че полицаите бяха приключили с огледа й доста бързо.
	Вдясно от вратата се намираше леглото. Точно срещу вратата се намираха двата прозореца с железни решетки, които гледаха към полето. Между прозорците имаше обикновена дъбова масичка с две чекмеджета, която бе служила като тоалетка. На източната стена имаше цяла редица куки с дрехи по тях, пъхнати в памучни торби, както и скрин с чекмеджета. Веднага вляво от вратата се намираше умивалникът, а в средата на стаята — дъбова маса с внушителни размери, върху която бяха поставени мастилница, попивателна преса и малко кожено куфарче. Точно в него госпожа Лайднър бе съхранявала анонимните писма. Бели пердета с оранжеви ивици украсяваха прозорците. На каменния под имаше кози кожи: три тесни, кафяви с бели ивици — под прозорците и до умивалника, и една голяма бяла, с кафяви ивици бе простряна между леглото и писалището.
	В стаята нямаше гардероби, нито ниши или дълги завеси — фактически нямаше кътче, където би могъл да се скрие човек. Простото желязно легло беше постлано с памучна завивка на шарки. Единственият признак за лукс бяха три възглавници от първокласен пух. Никой друг освен госпожа Лайднър не притежаваше подобни възглавници.
	С няколко думи доктор Райли обясни в какво положение е бил намерен трупът — проснат върху бялата кожа пред леглото.
	За да илюстрира думите си, той ми направи знак да се приближа.
	— Ако не възразявате, сестра?
	Не съм от страхливите и затова легнах на пода и се опитах да заема колкото може по-точно положението, в което е бил открит трупът.
	— Лайднър повдигнал главата на жена си, когато я намерил — обясни лекарят. — Но след като го разпитах по-обстойно, разбрах, че не е местил тялото.
	— Дотук всичко ми изглежда ясно — каза Поаро. — Госпожа Лайднър е в леглото, спи или само почива. Вратата се отваря, тя поглежда натам, изправя се…
	— И убиецът я удря — довърши лекарят. — От удара тя загубва съзнание, а малко след това настъпва и смъртта. Вижте сега…
	Той обясни целия процес с медицински термини.
	— Не се вижда много кръв, нали? — попита Поаро.
	— Не, станал е вътрешен кръвоизлив, в мозъка.
	— Eh, bien — каза Поаро. — Всичко изглежда съвсем понятно, с изключение на едно. Ако човекът е бил непознат за госпожа Лайднър, защо тя не е извикала веднага за помощ? Ако беше извикала, някой щеше да я чуе. Сестра Ледърън щеше да я чуе, а също Емът и момчето.
	— Отговорът е много прост — сухо отвърна доктор Райли. — Убиецът не е бил непознат.
	Детективът кимна и рече замислено:
	— Да. Възможно е госпожа Лайднър да се е изненадала при вида на своя посетител, но не е била изплашена. В момента, когато той й нанася удара, тя може да е извикала слабо, но е било вече твърде късно.
	— Викът, който е чула госпожица Джонсън?
	— Да, ако действително го е чула. Но се съмнявам в това. Тези кирпичени стени са дебели, а и прозорците са били затворени.
	Поаро пристъпи към леглото и ме попита:
	— Значи сте я оставили да лежи, така ли?
	Обясних му какво бях направила.
	— Аз й подадох две книги — един роман и томче с мемоари. Обикновено тя четеше известно време, а после заспиваше.
	— А самата тя — как да кажа — беше ли в нормално състояние?
	Замислих се.
	— Да. Изглеждаше съвсем нормална и бодра. Може би малко рязка, но това го отдадох на факта, че предния ден бе споделила с мен страховете си. Това понякога кара хората да се чувстват неловко.
	Очичките на Поаро запримигаха.
	— Ах, да! Много добре разбирам това чувство.
	Той огледа стаята.
	— А когато влязохте тук след убийството, всичко ли си беше така, както го бяхте оставили?
	Аз също огледах стаята.
	— Струва ми се, че да. Не виждам някаква промяна.
	— И нямаше следа от оръжието, с което е бил нанесен ударът?
	— Не.
	Поаро се обърна към доктор Райли:
	— А според вас какво е било то?
	Лекарят побърза да отговори:
	— Предметът е бил тъп, много тежък и без остри ръбове. Нещо като кръглата основа на статуетка. Нещо подобно. Ударът е бил нанесен с голяма сила.
	— Значи от силна ръка? От ръката на мъж?
	— Да. Освен ако…
	— Освен ако… какво?
	Доктор Райли поясни:
	— Възможно е госпожа Лайднър да е била коленичила — в такъв случай за удар отвисоко с тежък инструмент не е нужна голяма сила.
	— На колене — промърмори Поаро. — Това е идея!
	— Но това е само идея — побърза да подчертае лекарят. — Не разполагаме с нищо, което да я подкрепи.
	— Но все пак е възможно?
	— Да. Освен това, като се имат предвид обстоятелствата, не виждам нищо необикновено. Може от страх да е паднала на колене, за да моли за милост, когато инстинктивно е разбрала, че е твърде късно да вика за помощ, защото никой няма да стигне навреме.
	— Да — каза пак Поаро замислено, — това е идея…
	Аз лично не мислех, че е кой знае каква идея, защото не можех да си представя, че госпожа Лайднър би коленичила пред когото и да било.
	Поаро обикаляше с бавни крачки из стаята. Отвори прозорците, опита здравината на решетките, пъхна си главата през тях и с удовлетворение установи, че е абсолютно невъзможно да си пъхне и раменете.
	— Прозорците са били затворени, когато сте я намерили — каза той. — А бяха ли затворени, когато сте излезли от стаята в един без четвърт?
	— Да, следобед винаги се затварят. На тях няма мрежа, каквато има например на прозорците в дневната и в столовата. Държат се затворени, за да не влизат мухи.
	— А и никой не би могъл да влезе през тези прозорци — отбеляза той. — Що се отнася до стените, те са много солидни — кирпичени. Няма таен вход на пода към подземие, нито капандури. Не, в тази стая може да се влезе само през вратата. А за да се влезе през нея, човек трябва да мине през двора. А за двора се влиза само през един вход — сводестия портал. Пред този портал е имало петима души, които дадоха еднакви показания, така че едва ли лъжат… Не, не лъжат. Никой не им е платил, за да лъжат. Убиецът е бил вътре в къщата…
	Не казах нищо. Нали си го бях помислила, когато преди малко всички седяхме около масата?
	Поаро се движеше бавно из стаята. Взе една снимка от скрина. Беше на възрастен мъж с бяла брадичка. Погледна ме изпитателно и аз рекох:
	— Бащата на госпожа Лайднър. Тя ми е казвала.
	Поаро остави снимката на мястото й, после хвърли поглед към предметите върху тоалетната масичка — прости, но елегантни. След това погледът му се спря върху етажерка с книги и той прочете на глас заглавията:
	— „Кои са били гърците?“, „Увод в теорията на относителността“, „Животът на лейди Хестър Станхоуп“, „Завръщане в Матусал“, „Линда Кондон“, „Влак за Крю“. Да, доста може да се научи от тези заглавия. Вашата госпожа Лайднър никак не е била глупава.
	— О, тя беше много интелигентна! — енергично потвърдих аз. — Четеше извънредно много и бе в течение на всичко. Госпожа Лайднър наистина не беше обикновена жена.
	Поаро ме погледна и се усмихна.
	— Да — каза. — Разбрах го още в самото начало.
	Той продължи да оглежда стаята. Спря се за малко пред умивалника, където имаше цял арсенал от шишенца и кремове.
	Внезапно коленичи и се взря в козята кожа. Ние с доктор Райли веднага се приближихме до него. Поаро разглеждаше малко тъмно петно, почти невидимо върху кафявата кожа. В действителност петното се забелязваше единствено на мястото, където започваше една от белите ивици.
	— Какво ще кажете, докторе? — попита детективът. — Кръв ли е?
	Райли също коленичи.
	— Може да е кръв — отвърна. — Ако желаете, ще проверим.
	— Ще ви бъда много благодарен.
	След това Поаро разгледа каната и умивалника. Каната се намираше встрани, а самият умивалник беше празен, но близо до него в един бидон се събираше употребената вода.
	Поаро се обърна към мен.
	— Можете ли да си спомните, сестра, дали тази кана се намираше вън от умивалника или вътре в него, когато сте напуснали стаята в един без четвърт?
	— Не зная — отвърнах аз след кратко размишление. — Но като че ли беше вътре.
	— Моля?
	— Разберете ме правилно — добавих веднага. — Казвам това, понеже обикновено каната се намира вътре. Прислужниците я оставят там след обеда. Просто си мисля, че щях да забележа, ако не беше на мястото си.
	Детективът кимна одобрително.
	— Да, разбирам ви. Този вкус към реда идва от вашия болничен стаж. Щом като нещо в стаята не е на мястото си, несъзнателно го поставяте там. А след престъплението? Всичко ли беше така, както е сега?
	Поклатих глава.
	— Не обърнах внимание. Тогава гледах къде би могъл да се скрие някой и дали не е забравил нещо след себе си.
	— Кръв е — заяви доктор Райли, като се изправи. — Придавате ли някакво значение на петното?
	Поаро свъси чело и ядосано размаха ръце.
	— Не мога да кажа нищо. Откъде мога да знам? Това петно може да не означава нищо. Мога да кажа обаче, че убиецът я е докоснал и е изцапал ръцете си с кръв — много малко, но все пак кръв — и че е дошъл тук, за да се измие. Възможно е да е било така. Но не мога моментално да направя заключенията си и да кажа, че наистина е било така. А може да се окаже и без значение.
	— По раната е имало съвсем малко кръв — отбеляза доктор Райли. — Потекли най-много няколко капки. Естествено, ако убиецът е бръкнал в раната…
	Аз потръпнах. Пред очите ми изникна ужасна картина — някакъв човек, може би младият фотограф с розовото лице, удря смъртоносно тази хубава жена, а после се навежда над нея, за да забие пръста си в раната, като на лицето му се изписва някакво садистично доволство…
	Райли забеляза, че потреперих.
	— Какво ви е, сестра?
	— Нищо… Само ме полазиха тръпки — отговорих аз.
	Поаро се обърна и ме изгледа.
	— Зная от какво имате нужда. Веднага щом свършим тук и тръгнем с доктора за Хасание, ще ви вземем с нас. Ще поканите сестра Ледърън на чай, нали, докторе?
	— С удоволствие.
	— Но, докторе, моля ви — възпротивих се аз. — Това е немислимо.
	Мосю Поаро ме потупа приятелски по рамото. Това си беше чисто английско потупване, в което нямаше нищо чуждоземско.
	— Ще правите това, което ви се казва, драга сестро — каза той. — Освен това вие ще ми бъдете от огромна полза. Бих желал да разисквам с вас още много неща, което не мога да сторя тук просто защото трябва да съблюдаваме приличие. Добрият доктор Лайднър е обожавал жена си и е убеден — да, дълбоко убеден — че всички други са изпитвали същите чувства към нея! Според мен това не би било естествено. Не, трябва да си поговорим за госпожа Лайднър — как се казваше? — ей така, без церемонии. Значи въпросът е уреден, нали? Щом свършим задачата си тук, ще ви отведем с нас в Хасание.
	— Така или иначе — казах аз — и без това трябва да напусна мястото си тук. Ситуацията е доста неловка.
	— Не предприемайте нищо през следващите ден-два — ме посъветва доктор Райли. — Няма да бъде прилично да си тръгнете преди погребението.
	— Много добре — казах аз. — Ами ако и аз бъда убита?
	Изрекох това на шега. Доктор Райли възприе думите ми по същия начин и тъкмо очаквах от него нещо в този дух, когато Поаро внезапно се втрещи насред стаята и се удари по челото.
	— А! Ами да! — извика. — Съществува такава опасност… да, голяма опасност. И какво може да се направи? Как да я предотвратим?
	— О, мосю Поаро — казах аз, — не говорех сериозно! Кой ще поиска да ме убива?
	— Вас или някой друг — изрече той.
	Тонът, с който изговори тези думи, ме накара отново да настръхна.
	— Но защо? — настоях аз.
	Той ме погледна право в очите.
	— Сега е мой ред да се пошегувам, мадмоазел! — каза той. — Ала не забравяйте, че в живота не всичко е шега. Моята професия ме е научила на много истини, най-страшната, от които е: убийството става навик!


	Осемнайсета глава
	На чай у доктор Райли

	Преди да заминем, Поаро обиколи къщата на експедицията и околните пристройки. Отправи и няколко въпроса към слугите, като за преводач му служеше доктор Райли.
	Въпросите бяха насочени главно към външността на непознатия, когото с госпожа Лайднър бяхме видели да наднича през прозореца и с когото на следващия ден бе разговарял отец Лавини.
	— Вярвате ли наистина, че този човек може да е замесен в убийството? — попита Райли, докато се друсахме в колата му на път за Хасание.
	— Обичам да събирам всякакви сведения — беше отговорът на Поаро.
	Тези негови думи са чудесна илюстрация за методите му. По-късно установих, че нямаше нещо — от най-нищожната клюка до най-глупавия брътвеж — на което той да не обърне внимание. Според мен мъжете обикновено не се занимават толкова много с клюки.
	Признавам, че се почувствах щастлива да изпия чаша чай в жилището на доктор Райли. Видях, че мосю Поаро си сложи пет бучки захар и след като грижливо разбърка чая си, каза:
	— Сега вече можем да си поговорим свободно, нали? Ще се помъчим да открием кой е най-вероятният убиец на госпожа Лайднър.
	— Лавини, Меркадо, Емът или Райтер? — попита доктор Райли.
	— Не, не — това е хипотеза номер три. Искам сега да се концентрираме върху хипотеза номер две — като оставим настрани разни тайнствени съпрузи или братя, появили се от миналото. Да помислим кой член от експедицията е имал средствата и възможността да убие госпожа Лайднър и кой от тях е вероятният извършител на едно такова дело.
	— Но нали преди не обърнахте голямо внимание на тази хипотеза?
	— Напротив! Само че по природа съм деликатен — отговори Поаро с упрек. — Нима мога в присъствието на доктор Лайднър да разисквам свободно върху мотивите, накарали един член на неговата експедиция да убие жена му? Това би било твърде нетактична проява. Много по-важно беше да подкрепя неговата илюзия, че съпругата му е била обожавана от всички! Но от само себе си се разбира, че не е било така. Сега вече нищо не ни пречи да изразяваме обективно, дори грубо нашите мисли. Вече не сме длъжни да държим сметка за мнението на хората. Тук именно помощта на госпожица Ледърън ще ни бъде много ценна. Тя притежава, забележителна наблюдателност.
	— О, съмнявам се дали е така — заявих аз.
	Доктор Райли ми подаде чинийка с топли банички, които бяха превъзходни.
	— Да се подкрепите — насърчи ме той.
	— А сега да пристъпим към работата — подкани Поаро с любезен глас. — Разкажете ми, скъпа сестро, какво е било отношението на всеки член от експедицията към убитата?
	— Но аз съм едва от седмица с тях, мосю Поаро.
	— За човек с вашата интелигентност това време е съвсем достатъчно. Медицинските сестри са привикнали да се ориентират бързо. Оформят становището си и действат съгласно него. Да започнем с отец Лавини, ако позволите.
	— Тук доста ме затруднявате. Като че ли те двамата с госпожа Лайднър разговаряха с удоволствие, но обикновено на френски, а аз не съм много добра по този език, макар да съм го учила в училище. Но ми се струва, че разговаряха предимно за книги.
	— С други думи — бяха добра компания, нали така?
	— Да, може и така да се каже. Ала на мен ми се струваше, че отец Лавини е доста озадачен от нея — как да кажа — като че ли това дори го дразнеше. Не зная дали ще ме разберете правилно.
	И тогава му казах за разговора, който бях водила с монаха по време на първото си посещение на разкопките. Този ден отец Лавини бе нарекъл госпожа Лайднър „опасна жена“.
	— Ето нещо много интересно — заяви Поаро. — А тя? Какво беше нейното мнение за него?
	— Труден въпрос. Не беше лесно да разбереш какво мисли госпожа Лайднър за даден човек. Понякога ми се струваше, че и отец Лавини озадачава нея. Спомням си как веднъж каза на мъжа си, че той не прилича на духовниците, които била срещала дотогава.
	— Е, направо да поръчваме въжето за отец Лавини — подхвърли доктор Райли шеговито.
	— Драги приятелю — му каза Поаро, — нямате ли пациенти, за които да се грижите? За нищо на света не бих желал да ви преча да изпълнявате лекарския си дълг.
	— Пациенти имам колкото си искате — цяла болница — отвърна лекарят.
	После стана и като заяви, че разбира от намеци, излезе.
	— Така е по-добре — рече Поаро. — Сега ще можем да си поговорим tet-a-tet. Ала нека това не ви пречи да си похапвате.
	Той ми подаде чиния със сандвичи и ми предложи втора чаша чай. Беше любезен и внимателен към мене.
	— А сега — каза той — нека продължим с вашите впечатления. Според вас кой от членовете на експедицията не обичаше госпожа Лайднър?
	— Ще споделя с вас само личното си мнение и не бих искала то да бъде повторено като излязло от мен.
	— Разчитайте на моята дискретност.
	— Според мен малката госпожа Меркадо мразеше госпожа Лайднър от цялата си душа.
	— Ах! А господин Меркадо?
	— Госпожа Лайднър му беше завъртяла малко главата — казах аз. — Като изключим съпругата му, други жени едва ли някога са го забелязвали. А госпожа Лайднър умееше да показва интерес към другите и към това, което споделяха с нея. Клетият човек без съмнение е започнал да си въобразява какво ли не.
	— И на съпругата му това не се е понравило?
	— Тя чисто и просто ревнуваше, ако искате да знаете самата истина. Човек трябва много да внимава, когато си има работа с мъж и жена. На тази тема бих могла да ви разкажа какви ли не случки. Не можете да си представите какво може да си науми една жена, когато около съпруга й се появи друга жена.
	— Изобщо не се съмнявам в думите ви. Значи мадам Меркадо е показвала ревност и е ненавиждала госпожа Лайднър?
	— Виждала съм я да я поглежда така, сякаш иска да я убие — о, божичко! — Аз се сепнах. — Извинете, мосю Поаро, не исках да кажа това! Нито за минутка не бих помислила, че…
	— Моля ви, моля ви! Разбирам ви напълно. Думите ви се изплъзнаха неволно, просто едно сравнение. А госпожа Лайднър не се ли тревожеше от тази неприязън на госпожа Меркадо?
	Помислих малко преди да отговоря:
	— Като че ли не й обръщаше голямо внимание. Всъщност не зная дали изобщо я е забелязвала. Един-два пъти си помислих, че може би трябва да й намекна нещо, но се отказах. Защото нали знаете — дума дума отваря, а не исках усложнения.
	— Постъпили сте мъдро. Можете ли да ми дадете някои примери, когато госпожа Меркадо е показвала своите чувства?
	Разказах му за нашия разговор на покрива.
	— Значи ви е говорила за първия брак на госпожа Лайднър — замислено изрече той. — Можете ли да си спомните — когато тя каза това — не се ли стремеше да разбере дали вие не знаете друга версия, различна от нейната?
	— Допускате, че тя е знаела истината?
	— Възможно е. Тези писма може да ги е писала тя, а може и да е автор на онзи номер с ръката, която тропа по стъклата, и всичко останало.
	— И аз самата помислих за това. Смятам я за напълно способна на такова дребнаво отмъщение.
	— Да. В нея има нещо жестоко, ала се съмнявам, че е достатъчно смела и хладнокръвна, за да извърши убийство. Освен ако… — След кратка пауза Поаро продължи: — Мисля си за тази интересна забележка, която ви е направила: „Зная защо сте тук.“ Какво е искала да каже?
	— И аз това се питам.
	— Подозирала е, че сте дошли по съвсем друга причина от официално обявената. Каква ли причина е предполагала тя и защо се е интересувала толкова? Странно е и това, че ви е наблюдавала така настойчиво по време на чая в деня на пристигането ви.
	— О, госпожа Меркадо не е истинска дама — побързах да му отговоря аз.
	— Вашите думи, мила сестро, са по-скоро оправдание, ала не и обяснение.
	Не схванах напълно мисълта му, но той продължи:
	— А другите членове на персонала?
	Поразмислих.
	— Мисля, че и госпожица Джонсън също не обичаше много госпожа Лайднър. Тя обаче не криеше отношението си. И съвсем открито заяви пред мен, че има определени резерви спрямо нея. Вижте, тя е работила с доктор Лайднър дълги години и много е привързана към него. А пък един брак променя доста неща, нали разбирате?
	— Да — каза Поаро. — От гледна точка на госпожица Джонсън неговата женитба никак не е била сполучлива. Той би сторил много по-добре, ако се бе оженил за нея самата.
	— Да, така е — отвърнах аз. — Но мъжът си е мъж. Не зная дали ще се намери и един на сто, който да се вслушва в разума си, когато си избира жена. А пък и човек не може да вини доктор Лайднър. Клетата госпожица Джонсън не е нещо особено, докато госпожа Лайднър беше наистина много красива жена. Е, не съвсем млада, но иначе беше без грешка! Ах, ако я бяхте познавали само! В нея имаше нещо… Веднъж господин Колман каза, че тя е като онези горски самодиви, които примамват хората. Може да не е казано по най-добрия начин, но — о, знам, че ще ми се присмеете, — но аз също мисля, че в нея имаше нещо… нещо неземно.
	— С една дума, тази жена е можела да омагьосва. Разбирам — каза Поаро.
	— Обаче с господин Кари като че ли не се погаждаха много — продължих аз. — Смятам, че и той ревнуваше като госпожица Джонсън. Той й говореше винаги сухо и рязко, тя — също. Когато му подаваше нещо, винаги беше много любезна, винаги го наричаше „господин Кари“ и прочие. Той е стар приятел на мъжа й, а има жени, които не понасят приятелите на мъжете си. Не им е приятно, че някой ги е познавал преди тях. Е, не звучи много ясно, но вярвам, че разбирате какво искам да кажа.
	— Да, да, разбирам. А тримата млади мъже? Не казахте ли, че Колман се изказвал доста поетично за нея?
	Не се сдържах и се разсмях.
	— Беше много смешно, мосю Поаро. Той е толкова простодушен…
	— А другите двама?
	— Почти нищо не зная за господин Емът. Той винаги мълчи. Госпожа Лайднър се отнасяше с него много дружелюбно. Обръщаше се към него на малко име и все го закачаше заради госпожица Райли.
	— Ах, така ли? А на него беше ли му приятно?
	— Не зная — отвърнах колебливо аз. — Просто я гледаше малко особено. Човек не можеше да разбере какво мисли.
	— А господин Райтер?
	— Към него тя не проявяваше особена симпатия — бавно отвърнах аз. — Бих казала дори, че той я дразнеше. Понякога беше доста саркастична с него.
	— Дразнеше ли се той?
	— Цял почервеняваше, клетият момък. Обаче госпожа Лайднър не правеше това от злоба.
	После изведнъж забравих съчувствието си към Райтер и ме обзе убеждението, че този млад човек, може би хладнокръвен убиец, е играл някаква роля от самото начало.
	— Ах, мосю Поаро! — възкликнах аз. — Как смятате, какво се е случило в действителност?
	Той поклати глава замислено. После ме попита:
	— Кажете ми откровено — страхувате ли се да се върнете там довечера?
	— О, не! — казах аз. — Не съм забравила думите ви, но кой ще иска да ме убива?
	— Не смятам, че е възможно — отвърна той. — Тъкмо по тази причина исках да чуя вашите впечатления за всекиго. Сега вече съм сигурен, че няма от какво да се страхувате.
	— Ако някой в Багдад ми беше казал… — започнах аз, но спрях.
	— Сигурно бяхте чули вече някои неща за семейство Лайднър и членовете на експедицията, преди да дойдете тук? — попита ме той.
	Казах му за прозвището, дадено на госпожа Лайднър, както и това, което бях чула от госпожа Келси.
	В този момент вратата се отвори и влезе госпожица Райли. Тя идваше от тенискорта и още държеше ракетата си в ръка.
	Разбрах, че Поаро я познава.
	Тя ме поздрави съвсем равнодушно и си взе един сандвич.
	— Е, мосю Поаро — попита тя, — какво става с нашата местна загадка?
	— Не сме напреднали много, мадмоазел.
	— Виждам, че сте спасили сестрата от онези руини там.
	— Сестра Ледърън ми разказа ценни неща за различните участници в експедицията. Узнах също и доста за самата жертва. А именно жертвата често пъти е ключът към загадката.
	Шийла Райли каза:
	— Поздравявам ви за голямата ви проницателност, мосю Поаро. Аз пък ще ви кажа, че ако някоя жена е заслужавала да бъде убита, това е именно госпожа Лайднър!
	— Госпожице Райли! — възкликнах аз възмутена.
	Тя се изсмя ехидно и рече:
	— Ах! Съмнявам се, че са ви казали истината. Както и мнозина други, сестра Ледърън също се е хванала на въдицата. Знаете ли, мосю Поаро, иска ми се да не успеете да разрешите този случай! Искам убиецът на Луиз Лайднър да се изплъзне от правосъдието! Ако искате да знаете, лично аз не бих имала нищо против да бях премахнала тази жена със собствените си ръце.
	Бях просто отвратена от това момиче. Мосю Поаро не показа с нищо, че е впечатлен от думите й, а само се поклони и попита любезно:
	— В такъв случай се надявам, че имате алиби за вчерашния следобед?
	Внезапно настана мълчание и ракетата на госпожица Райли тупна на пода. Тя даже не си направи труда да я вдигне — пълна липса на възпитание! Думите й прозвучаха с безразличие:
	— О, да, играех тенис в клуба. Но ако говорим сериозно, мосю Поаро, питам се дали изобщо знаете нещо за госпожа Лайднър и що за жена беше тя?
	Той отново й се поклони и отвърна:
	— Благоволете да ме информирате самата вие, мадмоазел.
	Тя се поколеба за миг, а после заговори толкова грубо, с такава липса на благоприличие, че просто щеше да ми прилошее:
	— Не е прието да се говори лошо за мъртвите, което намирам за адски глупаво. Смятам, че истината си остава истина. По принцип човек трябва да си мълчи за живите, защото може да ги засегне. За мъртвите това вече няма значение, макар че злото, което са сторили, понякога ги надживява. Е, не е цитат от Шекспир, но е в този дух! Разказа ли ви сестра Ледърън за тягостната атмосфера на Тел Яримджа? Каза ли ви как всички там се дебнат едни други като врагове? И за всичко това е виновна Луиз Лайднър. Преди три години бях още малко момиче, но си спомням колко весели и щастливи бяха всички там. Даже и миналата година всичко си беше наред. Но тази година над всички надвисна някакъв черен облак — по нейна вина! Тя не можеше да търпи гледката на щастливи хора около себе си. Има такива жени и Луиз Лайднър беше една от тях! Тя винаги искаше да руши — ей така, за удоволствие, или защото беше властна, а може би просто си беше създадена такава. Освен това тя беше жена, която се чувстваше длъжна да покори всеки мъж!
	— Госпожице Райли — провикнах се аз, — това не е истина! Убедена съм, че не е!
	Тя продължи, без да обърне никакво внимание на моите думи:
	— Не й стигаше, че съпругът й я обожава. Тя завъртя главата и на онзи глупак Меркадо. После докопа Бил. Той е умно момче, но успя да омотае и него. А пък Карл Райтер го побъркваше. Той й беше лесна плячка, защото е стеснителен и се изчервява като момиче. И с Дейвид си поигра. Това й достави по-голямо удоволствие, защото направи опит да й се съпротивлява. Той усети чара й, но устоя на него — сигурно защото има достатъчно ум, за да прецени, че на нея не й пука за никого. И точно заради това я мразя! Тя не търсеше любов, а просто се забавляваше с чувствата на мъжете и ги настройваше един срещу друг. И в това опита умението си. През живота си тя не се е карала с никого, но там, където беше тя, кавгите следваха една подир друга! Тя ги подклаждаше, тя беше един женски Яго. Не можеше да живее без драми около себе си, само че винаги излизаше суха от водата. Тя винаги дърпаше конците и се наслаждаваше на резултата. О, ама вие разбирате ли какво ви говоря, мосю Поаро?
	— Може би по-добре, отколкото си мислите, мадмоазел — отвърна Поаро.
	Гласът му прозвуча странно — в него нямаше възмущение. По-скоро — о, не, не мога да го обясня.
	Шийла Райли обаче явно разбра, защото веднага се изчерви.
	— Можете да си мислите каквото искате — продължи тя, — но това е самата истина. Тя беше умна и отегчена — затова си правеше експерименти с хора, както учените си правят опити с химикали. Изпитваше удоволствие да дразни бедната госпожица Джонсън, която всеки се хващаше и тогава тя правеше с нея каквото си иска. Обичаше да побърква малката Меркадо и я докарваше до неописуема ярост. Харесваше й да хапе и мен — умееше го отлично, при това направо ми пускаше кръв! Събираше тайни за хората и по този начин да ги държеше в ръцете си. О, нямам предвид груб шантаж — тя просто им даваше да разберат, че знае, и ги оставяше в неведение какво би направила по-нататък. Божичко, тази жена беше истинска актриса и играеше ролята си с рядка деликатност!
	— А нейният съпруг? — попита Поаро.
	— Тя се отнасяше към него с голямо внимание и уважение. Може и да го е обичала. Той е много симпатичен — вечно потънал в своите разкопки и разни теории. Обожаваше Луиз и я издигаше на някакъв пиедестал. Някои жени биха се отегчили от това, но не и тя. Що се отнася до него, той си живееше в един измислен свят — не точно измислен, защото за него тя си беше това, за което я смяташе. Макар да е трудно да се съчетае това с… — Тя млъкна.
	Поаро настоя:
	— Продължавайте, мадмоазел!
	Неочаквано Райли се обърна към мен:
	— Какво казахте на мосю Поаро за Ричард Кари?
	— За господин Кари ли? — попитах я учудено.
	— Да, за нея и за Кари?
	— Ами казах му, че двамата не се разбираха много…
	За моя изненада Шийла избухна в смях.
	— Не се разбирали! Що за глупост! Ами че той беше безумно влюбен в нея и страдаше много от това, защото боготвореше и господин Лайднър — те са приятели от години. Това, разбира се, й стигаше, за да застане между двамата. Все пак ми се струва, че…
	— Eh, bien?
	Шийла се замисли и присви вежди.
	— Струва ми се, че веднъж тя отиде твърде далеч и се хвана в собствената си клопка! Кари е привлекателен… Тя беше студен човек, но не изключвам възможността да е пламнала по него…
	— Думите ви са направо скандални! — възмутих се аз. — Ами че те почти не си говореха!
	— О, така ли? — нахвърли се тя върху мен. — Вижда се, че нищо не сте знаели. Вътре в къщата се наричаха „господин Кари“ и „госпожа Лайднър“, само че те двамата се срещаха навън. Тя слизаше по пътеката до река Тигър. В същото време той напускаше разкопките и се връщаше чак след един час. Обикновено се срещаха при овощните дървета. Един ден го видях да се разделя с нея и да се връща към разкопките, а тя стоеше и го гледаше как се отдалечава. Може и да съм постъпила гадно, но носех бинокъл в чантата си и го извадих, за да видя лицето й. Повярвайте ми — тази жена беше луда по Ричард Кари… — Шийла замълча и се обърна към Поаро: — Извинете ме, че се намесвам във вашия случай — изрече, — но си помислих, че ще е редно да получите точната картина на местния колорит.
	И Шийла напусна столовата.
	— Мосю Поаро! — извиках аз. — Не вярвам на нито една дума!
	Той ме погледна с усмивка и рече със странен глас:
	— Но все пак ще се съгласите, мила сестро, че госпожица Райли хвърли известна светлина върху случая, нали?


	Деветнайсета глава
	Ново подозрение

	Не можахме да си кажем нищо повече, защото в този момент влезе доктор Райли и шеговито подхвърли, че е усмъртил най-досадния си пациент.
	Двамата с мосю Поаро започнаха да обсъждат психиката и умствената нагласа на човек, който пише анонимни писма. Доктор Райли цитира няколко случая от своята практика, а детективът пък разказа две-три свои истории.
	— Работата не е толкова лесна, колкото изглежда — заключи той. — Жаждата за власт често пъти се съчетава със силен комплекс за малоценност.
	Лекарят кимна одобрително.
	— Ето защо авторът на анонимни писма често пъти се оказва този, когото най-малко са подозирали. Например някоя безобидна душица, която прави и на мравката път — отвън кротка като агънце, а отвътре — с вълчи нрав.
	Поаро попита:
	— Според вас госпожа Лайднър имала ли е комплекс за малоценност?
	Доктор Райли изстърга лулата си и се засмя.
	— Тя е последната жена на земята, на която бих приписал подобна слабост. Тя обичаше да живее. Живот, живот и пак живот! Желаеше го и го получаваше.
	— А от психологическа гледна точка можете ли да допуснете, че тя би могла да напише онези писма?
	— Да, допускам го. Ако обаче го е сторила, това е било с цел да драматизира собствената си личност. В живота госпожа Лайднър беше нещо като филмова звезда! Винаги трябваше да бъде на преден план, винаги в лъча на прожекторите. По закона за противоположностите тя се е омъжила за доктор Лайднър — най-кроткият и най-скромният човек, когото познавам. Той я обожаваше, но подобно домашно обожаване далеч не е било достатъчно за жена му. Тя е желаела да играе ролята и на преследвана героиня.
	— С други думи — рече Поаро с усмивка, — вие отхвърляте неговата хипотеза, според която тя е писала тези писма, но не помни нищо за това?
	— Да, така е. Не можете да кажете на човек, който току-що е загубил любимата си жена, че същата тази жена е била безсрамна лъжкиня и че тя почти го е подлудила, само и само да задоволи манията си за драматизъм. Всъщност едва ли ще е много благоразумно да разкриеш пред един съпруг истината за жена му! А най-смешното е, че не бих се поколебал да направя обратното. Жените са в състояние да приемат факта, че един мъж е нищожество, мошеник, наркоман, негодник и дори мръсна свиня, без да им мигне окото и без да пострадат чувствата им към това чудовище. Жените са реалистки.
	— Кажете ми, доктор Райли, какво е вашето мнение за госпожа Лайднър?
	Лекарят се облегна назад и дръпна няколко пъти от лулата си.
	— Искрено казано, вашият въпрос ме затруднява. Не я познавах добре. Тя притежаваше неоспорим чар, беше интелигентна… Какво още? Нямаше нито един от обичайните пороци — не беше лакома, ленива, нито дори кой знае колко суетна. Обаче винаги съм я смятал, без никакво доказателство впрочем, за непоправима лъжкиня. Често съм се питал дали тя лъже само себе си, или лъже и другите. Аз имам слабост към лъжкините. За мен една жена, която не лъже, е лишена от въображение и чувствителност. Не смятам, че е търсела непременно любовни връзки — по-скоро е намирала удоволствие само да пронизва мъжете със своите стрели. Ако обаче подхванете тази тема пред моята дъщеря…
	— Вече имахме това удоволствие — отвърна Поаро с лека усмивка.
	— Хм — отбеляза Райли, — значи Шийла не си е губила времето! Предполагам, че никак не я е щадила. Младото поколение не изпитва никакво уважение към покойниците. Жалко, че всички млади са такива позьори. Първо роптаят срещу закостенелия „стар морал“, а после си създават свой, който не позволяват да промениш нито на йота. Ако госпожа Лайднър бе имала половин дузина любовни афери, Шийла би одобрила това с изрази като: „Живее си живота“ или „Подчинява се на природата си“. Това, което дъщеря ми не виждаше, бе, че госпожа Лайднър в действителност се подчиняваше на своя темперамент. Котката се подчинява на инстинкта си, когато си играе с мишката. Така е създадена. Мъжете не са хлапаци, които имат нужда от закрила. Рано или късно те ще срещнат било жени-котки, било жени, верни и всеотдайни като кучета, било жени-птици, които вдигат врява до небесата — жените са много различни! Животът е бойно поле, а не пикник. Иска ми се Шийла да стъпи на земята и честно да признае, че мразеше госпожа Лайднър по чисто лични причини. Шийла е единственото младо момиче на това място и си въобразява, че всички млади мъже трябва да паднат в нозете й. Естествено, тя се е дразнела, че една жена с двама съпрузи в живота си, която според нея е едва ли не на преклонна възраст, се появява отнякъде и се опълчва на собствения й терен. Дъщеря ми е симпатично момиче, здраво и с приятна външност и е съвсем нормално да привлича представителите на силния пол. Госпожа Лайднър обаче беше необикновена. Тя притежаваше онази фатална красота, която завладява сърцата на всички мъже — Красивата безпощадна дама!
	Подскочих от мястото си. Какво съвпадение!
	— Не бих желал да бъда недискретен, но може би дъщеря ви изпитва нежни чувства към някого от младите мъже от експедицията?
	— О, едва ли! Младите Колман и Емът я гледат право в очите и само чакат знак, но това си е в реда на нещата. Трудно ми е да кажа кого от двамата предпочита. Има и неколцина обожатели от Военновъздушния корпус. Не й липсват кандидати. Но това, което я вбесява, е да вижда как една жена на възраст тържествува над нейната младост. Шийла не познава света така, както го познавам аз. На моята възраст човек оценява по достойнство свежия цвят на ученичките, техните ясни погледи, техните гъвкави и здрави тела. Но една жена, преминала трийсетте, умее да изслушва в захлас младите мъже и от време на време да подхвърля по някой комплимент, който да ги издига в собствените им очи — малцина са тези, които биха устояли на това. Шийла е хубава, но Луиз Лайднър беше красива жена. Какви великолепни огнени очи, каква коса като злато. Да, тя беше красавица.
	„Да — помислих си, този човек има право. Красотата е чудно нещо.“ Тя наистина бе притежавала красота. Все пак видът й не будеше завист — човек можеше само да й се възхищава. Още щом я видях, бях обзета от чувството, че бих сторила всичко за госпожа Лайднър.
	Така или иначе същата вечер, когато пътувах обратно към Тел Яримджа (доктор Райли ме бе поканил на ранна вечеря), се сетих за едно-две неща, които ме обезпокоиха. Не бях повярвала на нито една от думите на Шийла Райли, защото бях убедена, че те са продиктувани от омраза и злоба.
	Но изведнъж си спомних, че госпожа Лайднър бе настояла да излезе сама онзи следобед и бе отказала моята компания. Неволно се запитах дали все пак не бе отишла на среща с Кари. А и прекалената учтивост, която проявяваха един към друг вкъщи, ми се струваше най-малкото странна. Останалите членове на експедицията се обръщаха един към друг на малко име.
	Спомних си също така, че той никога не я поглеждаше. Може би защото не я обичаше — или пък тъкмо обратното…
	Опитах се да прогоня тези мисли от главата си. Ето че бях започнала да си втълпявам какви ли не работи — и всичко това заради гнева на една хлапачка! Това показваше колко опасно е да се говорят подобни неща.
	Госпожа Лайднър съвсем не беше такава…
	Разбира се, тя също не бе изпитвала симпатия към Шийла Райли и по време на обяда в онзи ден бе изрекла нещо остро пред Емът по неин адрес.
	А той как странно я бе изгледал! От погледа му изобщо не можеше да се разбере какво си мисли. Впрочем и без това човек никога не можеше да разбере точно какво става в главата на Емът. Той е толкова тих. Но е много симпатичен. Изобщо човек, на когото може да се разчита!
	А що се отнася до Колман, той си беше истински глупак.
	Точно с такива мисли пристигнахме в Тел Яримджа. Беше малко след девет и намерихме портала заключен за през нощта. Ибрахим се спусна към нас с грамадния си ключ, за да ни отвори.
	В Тел Яримджа си лягахме рано. В дневната не се виждаше светлина. Една лампа светеше в чертожното ателие, а друга — в канцеларията на доктор Лайднър, но почти всички останали прозорци бяха тъмни. Изглежда, тази вечер всички се бяха прибрали още по-рано от обикновено.
	Когато минах покрай чертожното ателие, надникнах вътре. Господин Кари беше по риза и работеше над своя план.
	Стори ми се болен, уморен и напрегнат. Стана ми мъчно за него. Не зная какво имаше в Кари — не бяха думите му, защото той рядко казваше нещо, при това най-вече банални неща, не бяха и постъпките му, защото и те не бяха кой знае какви — и все пак този човек правеше впечатление. Той важеше, ако ме разбирате какво искам да кажа.
	Той извърна глава и ме забеляза. Извади лулата от устата си и каза:
	— Значи се върнахте от Хасание, сестра?
	— Да, господин Кари. Както виждам, работите до късно. Всички други са си легнали.
	— Помислих си, че ще мога да свърша нещо — отвърна той. — Доста работа ми се е понатрупала. Утре цял ден ще бъда на разкопките. Започваме отново да копаем.
	— Вече? — възкликнах аз.
	Той ме изгледа някак особено.
	— Това е най-доброто, което можем да сторим. Казах го и на Лайднър. Утре той ще бъде в Хасание, за да уреди някои формалности. Всички останали обаче се залавяме за работа. Никак не е лесно при тази ситуация да седим тук и да се гледаме един друг в очите.
	Прав беше, разбира се. Особено в състоянието, в което бяха изпаднали всички.
	— Мисля, че имате право — казах аз. — Работата кара човек да забрави много неща.
	Знаех, че погребението щеше да се извърши вдругиден.
	Кари отново се бе надвесил над плана си. Не зная защо, но сърцето ми се сви при вида на този човек. Бях сигурна, че ще прекара една безсънна нощ.
	— Ако имате нужда от приспивателно, господин Кари? — попитах неуверено.
	Той поклати глава с усмивка.
	— Благодаря ви, госпожице. Приспивателните са лош навик.
	— Е, лека нощ тогава, господин Кари — казах аз. — Ако мога да ви помогна с нещо…
	— Не виждам с какво, сестра, но ви благодаря. Лека нощ.
	— Много съжалявам… — рекох аз може би твърде импулсивно.
	— Съжалявате? — Той ме погледна изненадан.
	— За… за всички. Толкова е ужасно. Особено за вас.
	— За мен ли? Защо за мен?
	— Ами вие сте стар приятел и на двамата!
	— Стар приятел съм на Лайднър, но не може да се каже същото за госпожа Лайднър.
	Говореше така, сякаш я бе ненавиждал. Ах, ако Шийла Райли можеше да го чуе отнякъде!
	— Тогава лека нощ — повторих аз и изтичах към своята стая.
	Не си легнах веднага, а свърших някои работи из стаята — изпрах си няколко кърпички и ръкавици, после писах в дневника си. Преди да си легна, отворих вратата и отново погледнах навън. В чертожната зала и южната пристройка все още светеше.
	Доктор Лайднър сигурно още работеше в канцеларията си. Колебаех се дали да отида да му пожелая лека нощ, защото не исках да се държа раболепно. А можеше и да ми се разсърди, че го безпокоя? Но тогава ме обзе някакво безпокойство. В края на краищата какво лошо можеше да има в това, че съм му пожелала лека нощ и съм му предложила услугите си в случай, че има нужда от мен? Щях само да вляза и да изляза.
	Доктор Лайднър не беше в канцеларията си. Там заварих само госпожица Джонсън, която бе навела глава над масата и плачеше с горчиви сълзи.
	Тази гледка ме изуми. Тя бе толкова спокойна жена и винаги се владееше. Стана ми мъчно за нея.
	— Какво се е случило, скъпа? — попитах я аз, като поставих ръка на рамото й. — Хайде, хайде, успокойте се! Не бива да стоите тук съвсем сама и да плачете така.
	Тя не ми отговори, а само преглътна и отново захълца мъчително.
	— Хайде, недейте, скъпа — казах аз. — Овладейте се! Ще отида да ви приготвя чаша горещ чай!
	Най-сетне тя повдигна глава.
	— Благодаря ви, сестра, няма нужда. Държа се като истинска глупачка.
	— Но какво ви мъчи толкова?
	След моментно колебание тя ми отвърна:
	— Всичко е толкова ужасно…
	— Мислете за нещо друго — посъветвах я аз. — Станалото — станало. Не може да се върне назад. Няма смисъл да се тревожите.
	Тя стана и оправи косата си.
	— Сигурно се държа адски глупаво — изрече с дрезгавия си глас. — Влязох да подредя канцеларията. Реших, че е по-добре да върша нещо. И тогава… тогава изведнъж се сетих за всичко това…
	— Да, да — казах аз, — разбирам ви. А сега идете да си легнете. Ще ви донеса чаша чай и грейка за леглото.
	И госпожица Джонсън се подчини, защото не желаех да слушам какъвто и да било протест.
	— Много ви благодаря, сестра — изрече тя, след като я бях настанила в леглото с грейка и отпиваше от чая си. — Вие сте добър човек — допълни. — Рядко се случва да изпадна в такова състояние.
	— О, на всекиго може да се случи при подобни обстоятелства. Толкова неща се струпаха на главите ни! Като прибавите и полицаите, които шарят навсякъде. Ами и аз самата не се чувствам добре.
	Бавно и със странен глас тя изрече:
	— Според мен това, което казахте преди малко, е много правилно. Станалото — станало, не може да се върне назад… — Замълча и после изрече с тон, който просто ме порази: — Тази жена беше зла!
	Въздържах се да споря с нея по този въпрос. Винаги съм смятала, че е съвсем естествено тези две жени да не се разбират.
	Дали госпожица Джонсън не се бе зарадвала от смъртта на госпожа Лайднър, за да се терзае сега толкова от срам при подобна мисъл?
	Казах й:
	— А сега заспивайте и не мислете повече за нищо.
	Раздигнах някои неща и подредих малко стаята.
	Поставих чорапите върху облегалката на стола, а връхните й дрехи — на закачалка. На пода забелязах топка смачкана хартия, която сигурно бе паднала от нейния джоб.
	Тъкмо се канех да я разгърна, за да видя дали мога да я хвърля, когато госпожица Джонсън ме накара да подскоча.
	— Дайте ми това!
	Подчиних се безмълвно. Тя грабна хартиената топка от ръката ми и я запали на пламъка на свещта.
	Както казах, бях объркана и само я гледах втренчено.
	Тя така бързо измъкна хартията от ръцете ми, че нямах време да видя какво представлява. Но под действието на пламъка листът се изкриви към мен и тогава видях няколко думи, написани с мастило.
	Едва когато си легнах, разбрах защо тези думи ми се бяха сторили някак си познати — това беше почеркът на анонимните писма.
	Затова ли госпожица Джонсън бе изпаднала в това състояние? Нима тя бе авторът на анонимните писма?


	Двайсета глава
	Госпожица Джонсън, госпожа Меркадо, господин Райтер

	Признавам си, че тази мисъл направо ме порази. На мен самата никога не би ми хрумнало да свържа госпожица Джонсън с писмата. Малката Меркадо — може би да. Ала не и госпожица Джонсън, която бе толкова възпитана и се владееше така добре.
	Позамислих се обаче, припомняйки си подробности от разговора между доктор Райли и мосю Поаро, и стигнах до извода, че навярно точно затова е така.
	Ако госпожица Джонсън наистина е писала тези писма, тогава много неща се изясняваха. Далеч бях от мисълта да я обвинявам в убийството. Но може би омразата я бе тласнала към мисълта да сплаши госпожа Лайднър.
	Може да се е надявала да я прогони от разкопките.
	Обаче госпожа Лайднър бе убита и сега госпожица Джонсън изпитваше страшно угризение на съвестта — първо, заради безполезната си жестокост, и второ, защото сега си даваше сметка, че тези анонимни писма служеха за параван на убиеца. Нищо чудно, че бе толкова съкрушена. Всъщност бях сигурна, че тя има добра душа. Ето защо бе посрещнала с такова облекчение утешителните ми думи: „Станалото — станало“.
	След това си спомних тайнствената й забележка — нейното оправдание пред самата себе си: „Тази жена беше зла!“
	А сега какво трябваше да предприема аз самата?
	Доста време не можах да заспя и най-сетне взех решение да говоря с Поаро при първия удобен случай.


	Той пристигна на следващия ден, но не успях да остана насаме с него.
	А когато ми се удаде подобна възможност, той се приближи до мен и започна да ми нарежда шепнешком:
	— Ще говоря с госпожица Джонсън, а може и с някои други в дневната. У вас ли е още ключът от стаята на госпожа Лайднър?
	— Да.
	— Tres bien. Идете там, затворете вратата и извикайте — не да пискате, разбира се, а един обикновен вик. Разбирате какво имам предвид, нали? Искам да изразите тревога, изненада — ала не и панически ужас. Оставям на вас да измислите причина защо сте извикали — например стъпили сте накриво или нещо такова.
	Точно в този миг госпожица Джонсън се появи на двора и не ми остана време да разкажа историята си на Поаро.
	Отгатнах напълно какво беше намерението му. Щом той отведе госпожица Джонсън в дневната, аз отидох в стаята на госпожа Лайднър и се затворих вътре.
	Виждаше ми се малко глупаво да застана сама насред стаята и да викам без някаква очевидна причина. Освен това нямах представа колко силно да викам, затова извиках едно доста силно „ох“, после второ, още по-силно и накрая трето, но по-слабо.
	После излязох, готова да обясня, че съм стъпила накриво.
	Скоро обаче стана ясно, че няма нужда да давам никакви обяснения. Поаро и госпожица Джонсън бяха погълнати от оживен разговор, който, както си личеше, не бе смущаван от нищо.
	„Е — помислих си, — сега поне вече е ясно. Или госпожица Джонсън си е въобразила, че е чула вик, или е било нещо съвсем друго.“
	Не исках да ги безпокоя, затова се настаних на един стол на верандата. Гласовете на двамата достигаха ясно до мен. Поаро рече:
	— Положението е деликатно, нали разбирате? Доктор Лайднър несъмнено обичаше съпругата си…
	— Обожаваше я — уточни тя.
	— Той все ми повтаря до каква степен всички членове на експедицията му били привързани към нея! А те? Какво могат да кажат те? Същото, естествено. От учтивост. От благоприличие. Всичко това може да е самата истина. Но може да не е! За себе си съм убеден, мадмоазел, че ключът на загадката се намира в пълното разкриване характера на госпожа Лайднър. Ако можех да узная мнението — откровеното мнение — на всеки член от експедицията, бих могъл да изградя една определена картина. Всъщност точно затова съм дошъл днес. Знаех, че доктор Лайднър ще бъде в Хасание, а това ще улесни разговорите ми с всеки един от вас. Моля за вашето съдействие.
	— Много добре — отвърна тя.
	— О, само не ми отвръщайте с английски клишета — помоли детективът. — Не ми казвайте, че това не е нито крикет, нито футбол, че не бива да се говори лошо за мъртвите, че — най-накрая — съществува лоялност! Когато човек си има работа с престъпление, лоялността е нещо много лошо, защото тя прикрива истината.
	— Далеч съм от всякаква лоялност към госпожа Лайднър — сухо каза госпожица Джонсън. — Що се отнася до нейния съпруг, там нещата са други. И все пак тя му е била съпруга.
	— Точно така! Точно така! Разбирам вашите скрупули да говорите против съпругата на шефа си. Но тук не става въпрос да се прави положителна характеристика, тук става въпрос за една внезапна и загадъчна смърт. Ако се мъчите да ме убедите, че е бил убит един добродетелен ангел, с това никак няма да ми помогнете.
	— Никога не бих я нарекла ангел! — заяви тя.
	— Кажете ми откровено вашето мнение за госпожа Лайднър.
	— Хм! Преди всичко, господин Поаро, трябва да ви предупредя, че аз съм пристрастна. Аз съм — впрочем всички ние бяхме — много предани на доктор Лайднър. И както допускам, идването на жена му събуди у нас ревност. Не можахме да й простим, че тя заангажира неговото време и внимание. Предаността, която той проявяваше към нея, ни дразнеше. Говоря ви съвсем откровено, мосю Поаро, и не ми е никак приятна. Нейното присъствие ми беше противно, но винаги съм се старала да не го показвам. Тази жена промени всичко за нас, разбирате ли?
	— За нас? Вие казахте нас?
	— Да, говоря за нас двамата с господин Кари. Ние сме най-старите участници, разбирате ли ме? Отказвахме да приемем новото положение. Според мен това е нормална реакция, макар навярно да сме показали определена дребнавост.
	— Какво се промени за вас?
	— О, всичко. Дотогава си живеехме прекрасно. Забавлявахме се много, погаждахме си разни глупави номера, както правят хората, които работят заедно. Самият доктор Лайднър бе изключително весел — съвсем като гимназист.
	— И съпругата му обърна с главата надолу живота на вашата групичка, така ли е?
	— О, не смятам, че тя е виновна за това. Миналата година нещата не бяха толкова зле. Повярвайте ми, мосю Поаро, не е нещо, което тя е извършила. Тя винаги е била много любезна към мене, просто очарователна. Затова понякога изпитвах угризения на съвестта. Не беше нейна вината, че разни дреболии, които казваше или вършеше, ме дразнеха. В действителност рядко може да се срещне по-любезен човек от нея.
	— И все пак тази година нещата се промениха, нали? Атмосферата е била по-различна.
	— Да, напълно. Наистина. Просто не зная какво стана. Всичко като че ли тръгна наопаки — нямам предвид работата, а нашите настроения и нерви. Всички бяхме настръхнали — сякаш очаквахме силна буря.
	— И това е станало заради госпожа Лайднър?
	— Вижте, всичко беше съвсем различно преди нейното идване — сухо изрече госпожица Джонсън. — Божичко, какво друго очаквате от една стара жена, освен само да се оплаква? Такава съм си — консервативна, враг на всякаква промяна. Моля ви, мосю Поаро, не ми обръщайте внимание!
	— Как бихте описали характера и темперамента на госпожа Лайднър?
	След известно колебание госпожица Джонсън заговори бавно:
	— Ами, вижте, настроенията й постоянно се сменяха. Днес ще бъде мила с вас, а утре няма даже да ви продума. Струва ми се, че беше с добра душа и с доста отзивчив характер. Все пак се виждаше, че е била глезена през целия си живот. Вниманието и грижите, с които я обсипваше докторът, тя приемаше за нещо съвсем нормално. Съмнявам се дали поне веднъж е оценила за какъв прекрасен, за какъв велик човек се е омъжила! Понякога това ме ядосваше. Беше, разбира се, чувствителна като изопната струна. Въобразяваше си какви ли не неща, а да не ви казвам в какви състояния изпадаше! Изпитах истинско облекчение, когато доктор Лайднър доведе сестра Ледърън. За него беше прекалено изтощително да се справя едновременно с работата си и със страховете на жена си.
	— Лично вие какво мислите за анонимните писма, които е получавала?
	Не издържах. Наведох се и зърнах профила на госпожица Джонсън, която гледаше към Поаро. Тя беше съвсем спокойна.
	— Сигурно някой в Америка я е ненавиждал и се е стараел да я изплаши или тормози.
	— И нищо повече ли?
	— Такова е моето мнение. Една хубава жена като нея много лесно може да си намери врагове и писмата сигурно са били дело на нейна съперница. И понеже беше с лабилна психика, взела ги е насериозно.
	— Без съмнение — съгласи се детективът. — Но спомнете си, че последното писмо не е дошло по пощата.
	— Предполагам, че и това е могло да се уреди, стига някой да поиска да си направи труда. Жените са готови на какво ли не само и само да удовлетворят своята злоба.
	„Самата истина“ — помислих си аз.
	— Може би имате право, мадмоазел. Както казахте, госпожа Лайднър е била хубава жена. Впрочем познавате госпожица Райли, дъщерята на лекаря, нали?
	— Шийла Райли? Да, разбира се!
	Поаро заговори толкова поверително, че почти излезе като клюкарстване:
	— Чух да се говори (естествено, не споменах нито дума за това на доктора), че имало нещо между нея и един от членовете на експедицията на доктор Лайднър. Знаете ли дали е вярно това?
	Госпожица Джонсън се позасмя.
	— О, Колман и Дейвид Емът я гледаха право в очите. Двамата се надпреварваха кой да я заведе в клуба на танци — по принцип и двете момчета ходеха на съботните забави. Не вярвам обаче, че от нейна страна е имало нещо. Като единственото младо създание наоколо тя беше местната красавица. Върти на пръста си и офицерите от Военновъздушния корпус.
	— Значи според вас това са само приказки?
	— О, не зная — отвърна госпожица Джонсън замислено. — Вярно е, че често идва насам. Ходи до разкопките и изобщо. Дори онзи ден госпожа Лайднър позакачи по този повод Дейвид Емът, като каза, че Шийла тичала подир него. Според мен това беше доста злобничка забележка и тя никак не му се хареса. Да, Шийла често идваше тук. През онзи фатален следобед я видях да язди към разкопките. — Тя кимна към отворения прозорец. — Обаче нито Дейвид Емът, нито Колман бяха там тогава. На смяна беше Ричард Кари. Възможно е да изпитва нещо към някое от момчетата, но тя е от тези съвременни несантиментални девойки, на които човек не знае дали да гледа сериозно. Във всеки случай не бих могла да ви кажа кой от двамата й харесва повече. Бил е чудесен момък и далеч не е толкова глупав, на колкото се прави. И Дейвид Емът е прекрасен младеж. Той е от дълбоките води. — Тя изгледа Поаро с любопитство и попита: — Но каква връзка има тази история с престъплението, мосю Поаро?
	Той вдигна ръце по чисто френски маниер.
	— Карате ме да се червя, мадмоазел. Не ме мислете за обикновен клюкар. Независимо от всичко винаги се интересувам от любовните истории на младите.
	Госпожица Джонсън изрече с лека въздишка:
	— Прекрасно е, когато нищо не пречи на истинската любов.
	Поаро също въздъхна. Запитах се дали госпожица Джонсън не си бе спомнила някаква своя любов. Запитах се и дали мосю Поаро бе женен и дали, както се говори за чужденците, и той има любовници. Той ми се виждаше толкова смешен, че просто не можех да си го представя.
	— На Шийла Райли не й липсва характер — каза госпожица Джонсън. — Тя е млада и малко невъзпитана, но си я бива.
	— Вярвам на думите ви, мадмоазел. — Поаро стана и добави. — Има ли сега в къщата други членове от персонала?
	— Мери Меркадо трябва да е някъде тук. Днес всички мъже отидоха на разкопките. Навярно просто за да се махнат оттук. Не ги упреквам. Ако ви се ходи до разкопките… — Тя излезе на верандата и се обърна към мен с усмивка: — Сестра Ледърън няма да има нищо против да ви заведе, нали?
	— О, разбира се, госпожица Джонсън — отговорих аз.
	— И ще се върнете да обядвате с нас, нали, мосю Поаро?
	— С удоволствие, мадмоазел.
	Тя се върна в дневната и се залови да описва находки.
	— Госпожа Меркадо е на покрива — рекох на Поаро. — Желаете ли да я видите, преди да излезем?
	— Защо не? Да се качваме.
	Докато се качвахме по стълбата, аз казах:
	— Изпълних точно нареждането ви. Чухте ли нещо?
	— Нищичко.
	— Е, това поне ще свали един товар от съвестта на бедната госпожица Джонсън — казах аз. — Тя се тревожеше, че не е направила нужното, за да предотврати престъплението.
	Госпожа Меркадо седеше на парапета с наведена напред глава и бе така потънала в мислите си, че не чу нашето приближаване.
	Когато Поаро се спря до нея и я поздрави, тя вдигна глава и подскочи.
	Стори ми се, че изглежда зле тази сутрин. Дребното й лице беше посърнало, а под очите й имаше тъмни кръгове.
	— Ето ме отново — каза детективът. — Днес идвам при вас със специална цел.
	И той започна да й говори почти по същия начин както на госпожица Джонсън, като я убеждаваше колко важно е да изгради с нейна помощ колкото се може по-точен портрет на убитата.
	Госпожа Меркадо обаче съвсем не беше така откровена като госпожица Джонсън. Тя се впусна в похвали, които, бях напълно сигурна, далеч не отговаряха на нейните истински чувства.
	— Ах, милата Луиз! Как може да се обясни нейният характер на човек, който не я познава? Тя беше толкова екзотична. Съвсем различна от всеки друг. Сигурно сте го почувствали и вие, нали, сестра? Беше в плен на нервите си и понякога я обземаха нейните пристъпи, но на нея човек прощаваше много повече, отколкото на всеки друг. Тя беше толкова мила с всички нас, нали, сестра? А същевременно бе така скромна! Искам да кажа, че нямаше и понятие от археология, но се стараеше да научи всичко. Непрекъснато питаше моя съпруг с какви химикали обработва металните предмети и постоянно помагаше на госпожица Джонсън да лепи керамични съдове. О, всички ние толкова я обичахме!
	— Значи не е вярно това, което чух, мадам — че ту се усещало някакво напрежение, че витаела тягостна атмосфера?
	Меркадо разтвори широко черните си очи.
	— Ах, кой е могъл да ви наговори такива неща. Госпожица Ледърън? Или доктор Лайднър? Уверен съм, че горкият човек никога не би забелязал нещо.
	След тези думи тя хвърли враждебен поглед към мен.
	Усмивка озари лицето на Поаро.
	— Аз си имам своите шпиони, мадам — заяви.
	За миг клепачите на госпожа Меркадо трепнаха, после тя примигна няколко пъти.
	— Не смятате ли — попита тя, като се постара гласът й да звучи подкупващо, — че след такъв случай всеки си мисли, че знае неща, които никога не са се случвали? Разбирате, нали — напрежение, атмосфера, лоши предчувствия… Според мен те просто си измислят след това.
	— Намирам думите ви за доста правдиви, мадам — каза Поаро.
	— А в действителност нищо от това, което са в разказвали, не е вярно. Живеехме си тук щастлив като едно голямо семейство.
	— Тази жена лъже с нечувана дързост! — възкликнах аз възмутена, когато по-късно вървяхме с Поаро по пътеката, която водеше към разкопките. — Уверена съм, че тя мразеше госпожа Лайднър!
	— Да, тя не е от хората, които казват истината — съгласи се Поаро.
	— Само си губите времето с нея — допълних аз.
	— Съвсем не е така. Не, не е така. Ако устните на един човек лъжат, често пъти очите му казват истината. От какво се страхува малката Меркадо? Забелязах страх в очите й. Тя със сигурност изпитва ужас от нещо. Това е много интересно.
	— Трябва да ви кажа нещо, мосю Поаро.
	Разказах му за случилото се вечерта, когато се върнах от Хасание, и споделих убеждението си, че госпожица Джонсън е писала анонимните писма.
	— Тя също е лъжкиня! — заявих аз. — А с какво хладнокръвие ви отговори сутринта за тези анонимни писма.
	— Да — каза Поаро, — това също е много интересно. Тя се издаде, че знае всичко за тези анонимни писма. А досега никой не е говорил пред персонала за тях. Разбира се, напълно е възможно вчера доктор Лайднър да е споменал за писмата пред нея — нали са стари приятели. Но ако не е така, тогава този факт е много знаменателен, нали?
	Поаро се издигна в моите очи. С каква ловкост бе накарал тази жена да заговори за писмата! Аз го попитах:
	— Ще говорите ли с нея отново по този въпрос?
	Поаро изглеждаше изненадан от моите думи:
	— О, не! Неразумно е човек да издава какво знае. Чак до последната минута пазя всичко ей тук — той се почука по челото. — И в сюблимния момент скачам като пантера — и тогава, боже мой, какво изумление се възцарява около мен!
	Не можах да сдържа усмивката си, когато си представих Поаро в ролята на пантера.
	В този момент стигнахме до разкопките. Първият човек, когото видяхме, беше господин Райтер, зает с фотографиране на някакви стени.
	Според мен копачите просто разцепваха стените така, както си искаха. Поне така изглеждаше. Кари се опита да ми обясни, че под кирката разликата се усещала веднага, само че не успя много да ме убеди. Той се опита да ми покаже либн — кирпич, но аз видях само прах и засъхнала кал.
	Райтер свърши със снимките и предаде апарата и плаките на своя помощник, като му поръча да ги занесе вкъщи.
	Поаро му зададе няколко въпроса във връзка с техниката на фотографирането и различните марки филми, на които той отговори с готовност. Изглежда му беше приятно, че проявяват интерес към неговата работа.
	Тъкмо когато започна да се извинява, че трябва да ни остави, детективът още веднъж се впусна в познатата си тирада. Всъщност тирадата му не беше съвсем същата, защото въпросите му леко се различаваха съобразно човека, към когото биваха отправяни. Нямам намерение да ги предавам всеки път подробно. С разумни и уравновесени хора като госпожица Джонсън той пристъпваше право към целта, докато с някои други подхождаше по заобиколен начин, но в края на краищата винаги постигаше целта си.
	— Да, да, разбирам за какво ме питате — каза Райтер, — но всъщност не виждам с какво мога да ви бъда полезен. Това е първият ми сезон тук и не съм разговарял толкова много с госпожа Лайднър. Съжалявам, но не мога да ви кажа нищо.
	Имаше нещо сковано в начина, по който говореше.
	— Можете поне да ми кажете дали ви беше симпатична или не, нали? — попита Поаро с усмивка.
	Райтер се изчерви и смутено изрече:
	— Тя беше очарователна жена. И много интелигентна. Притежаваше изтънчен ум.
	— Bien. Значи ви е била симпатична. А вие на нея?
	Страните на Райтер пламнаха още по-силно.
	— О! Не ми се вярва да ми е обръщала някакво внимание. А и един-два пъти се изложих пред нея — все не ми вървеше, когато исках да направя нещо за нея. Изглежда, моята несръчност я дразнеше. Всичко стана, без да искам… Бих сторил какво ли не…
	Поаро се смили над този стеснителен човек.
	— Чудесно, чудесно. Да минем сега на друга тема. Мислите ли, че атмосферата в къщата беше приятна?
	— Моля?
	— Добре ли се чувствахте всички заедно? Обичахте ли да се смеете и да бъбрите?
	— Не… не беше точно така. Имаше известна скованост…
	Райтер направи кратка пауза, през която явно се бореше със себе си, и после продължи:
	— Вижте, не ме бива много за компания. Аз съм непохватен, стеснителен. Доктор Лайднър винаги е бил добър към мен. Зная, че е глупаво, но не мога да превъзмогна своята стеснителност. Винаги казвам неща, които не бива да говоря, събарям кани с вода. С една дума — нямам късмет.
	Той наистина изглеждаше като голямо и непохватно дете.
	— Всички сме били такива на младини — каза детективът с усмивка. — Самочувствието идва по-късно.
	Сбогувахме се с Райтер и продължихме пътя си. Поаро ми рече:
	— Този младеж, мила сестро, е или изключителен наивник, или е забележителен актьор.
	Не отговорих. Отново ме завладя натрапчивата мисъл, че един от тези хора е опасен и хладнокръвен убиец. И някак си в тази лъчезарна и спокойна утрин това ми се струваше невъзможно.


	Двайсет и първа глава
	Господин Меркадо, Ричард Кари

	— Както виждам, те работят на две различни места — каза Поаро и се спря.
	Райтер бе правил снимки в единия край на главните разкопки. На известно разстояние от нас втора група хора се движеше насам-натам, носейки панери.
	— Това е, което наричат големия изкоп — обясних аз. — Тук не са намерили кой знае какво, освен потрошена керамика, но понеже доктор Лайднър винаги казва, че било много интересно, навярно той има право.
	— Да отидем там.
	Вървяхме бавно, защото слънцето напичаше много силно.
	Работите ръководеше господин Меркадо. Видяхме го под нас да разговаря с началника на копачите — старец, който приличаше на костенурка и който носеше вълнено сако върху дългата туника от раиран памучен плат.
	До изкопа се стигаше по тясна и неудобна пътека с насечени груби стъпала, по които носачите слизаха и се изкачваха непрестанно, без дори да ни направят път да минем.
	Вървях след Поаро, който неочаквано ме попита:
	— Меркадо десняк ли е или левак?
	Ама че смешен въпрос! Като помислих малко, отговорих убедено:
	— Десняк е.
	Поаро не сметна за необходимо да ми даде някакви обяснения, а продължи да слиза.
	Меркадо явно се зарадва, че ни вижда. На дългото му и меланхолично лице разцъфна усмивка.
	Поаро си даде вид, че се интересува от археология, което, убедена съм, беше много далеч от истината. Меркадо обаче веднага се зае с най-сериозни обяснения.
	Той заяви, че досега са преминали през дванайсет различни културни пласта, после добави с ентусиазъм и гордост:
	— Сега сме вече в четвъртото хилядолетие!
	А пък аз винаги съм мислела, че хилядолетия има само в бъдещето — когато всичко свършва добре.
	Той посочи ивиците пепел (Как само трепереше ръката му! Дали не беше заболял от малария?) и започна да обяснява как керамичните съдове се изменяли с времето, за погребенията — разказа как един цял слой се състоял от детски гробове — клети малки ангелчета! — обясни и посоката, и ориентацията на костите.
	Внезапно, тъкмо когато се навеждаше, за да вземе един нож от кремък, който лежеше сред куп керамични съдове в един ъгъл, той подскочи и нададе писък.
	Обърна се и се взря в Поаро и в мен, а ние го гледахме учудени. Той се хвана за лявата ръка.
	— Нещо ме убоде — като че ли нажежена игла!
	Детективът веднага реагира:
	— Бързо, mon cher, покажете ни мястото! Сестра Ледърън!
	Пристъпих напред, но той ме изпревари. Сграбчи ръката на Меркадо и бързо запретна ръкава на ризата му чак до рамото.
	— Ето тук — каза Меркадо и посочи убоденото място.
	На три пръста под рамото блестеше капка кръв.
	— Интересно! — възкликна Поаро. Той разгледа вдигнатия ръкав. — Нищо не виждам. Сигурно е била мравка.
	— Добре ще бъде да му сложим малко йод — обадих се аз.
	Винаги нося със себе си шишенце йод. Бързо го извадих от джоба си и намазах мястото. Явно обаче съм проявила известна разсеяност, тъй като вниманието ми бе привлечено от нещо съвсем различно — ръката на Меркадо, чак до лакътя, беше осеяна с дребни точици. Знаех от какво са те — следи от игла.
	Меркадо свали ръкава и отново поде обясненията си. Поаро го слушаше внимателно, но не направи опит да насочи разговора към съпрузите Лайднър. Фактически той не зададе нито един въпрос на Меркадо.
	Скоро се сбогувахме с него и отново поехме нагоре по пътеката. Моят спътник ме попита:
	— Чиста работа, какво ще кажете?
	— Чиста работа ли? — попитах аз.
	От ревера на сакото си Поаро измъкна нещо и любовно впери поглед в него. За мое голямо удивление видях дълга игла за реприз, на чийто горен край имаше топче восък. Аз възкликнах:
	— Мосю Поаро! Значи вие сторихте това?
	— Да, аз бях бодливото насекомо. При това го жилнах доста ловко, нали? Даже и вие не забелязахте.
	Вярно беше. Не го бях видяла, а бях сигурна, че и Меркадо не се бе усъмнил в него. Жестът на Поаро трябва да е бил мълниеносен.
	— Но защо, мосю Поаро?
	Той ми отговори с друг въпрос:
	— Нищо ли не забелязахте, мила сестро?
	— Да, следи от спринцовка.
	— Значи вече знаем нещо за мосю Меркадо. Аз подозирах, ала не бях сигурен. А винаги трябва да се знае с положителност.
	„И с какви методи го постигате, божичко!“ — помислих си, но сметнах за благоразумно да замълча. Поаро потупа джоба си.
	— А! Изтървал съм си кърпичката там — в нея бях скрил иглата.
	— Отивам да я взема — казах аз и се втурнах по обратния път.
	Изведнъж ме обзе чувството, че с мосю Поаро сме като лекар и сестра, които се занимават с даден случай. Приличаше на някаква операция, където той беше хирургът. Може би не е хубаво да го казвам, но по някакъв странен начин всичко това като че ли започваше да ме забавлява.
	Спомням си, че веднага след завършването на стажа си бях изпратена в един дом, за да се грижа за болна жена. Наложителна бе незабавна операция, но съпругът не искаше и да чуе за болница. Настояваше жена му да бъде оперирана у дома си. За мен това бе истински късмет. Никой нямаше да ме наблюдава. Аз отговарях за всичко. Разбира се, бях страшно притеснена — постарах се да помисля за всичко, от което хирургът щеше да се нуждае, но дори и тогава се боях, че съм пропуснала нещо. Човек не знае какво може да им хрумне на лекарите — могат да поискат какво ли не в последния момент. Всичко обаче мина като по вода. Асистирах му и след операцията ми изказа големи похвали — нещо много рядко у хирурзите. Аз се бях справила съвсем сама.
	Болната се възстанови и всички бяха щастливи.
	Е, сега се намирах в почти същото състояние на духа. Поаро ми напомняше донякъде на онзи хирург, дребен и грозноват, с лице на маймуна, но такъв специалист! Сякаш инстинктивно знаеше какво да прави във всеки момент. Познавам немалко хирурзи и разбирам какво означава това.
	Малко по малко детективът бе съумял да ми вдъхне доверие. Той също знаеше точно какво трябва да направи и чувствах, че е мой дълг да му асистирам. С други думи, подавах му точно навреме пинсетите и тампоните. Ето защо ми се стори напълно естествено да изтичам за кърпичката му, както бих вдигнала някоя хавлия, паднала от ръцете на хирург.
	След като се върнах с батистената кърпичка, той като че ли беше изчезнал. След малко обаче го забелязах да седи на известно разстояние от могилата и да разговаря с господин Кари. Помощникът на господин Кари стоеше наблизо и държеше дълъг прът, разграфен на метри. Точно в този момент господин Кари му каза нещо и момчето отнесе пръта. Явно господин Кари си беше свършил работата.
	Искам да бъда разбрана правилно — всъщност аз не знаех какво точно искаше от мен мосю Поаро. Кой знае дали нарочно не ме бе изпратил да му търся кърпичката, за да ме отдалечи от себе си за няколко минути?
	Всичко беше като на операция. Трябваше да внимавам и да подавам на лекаря точно това, от което имаше нужда, а не нещо друго. Представете си да му подам форцепса не когато трябва или пък да закъснея с него точно когато му трябва най-много! Слава богу, владея професията си добре и не правя пропуски. Само че в този занаят бях абсолютна новачка и затова трябваше да си отварям очите на четири.
	Разбира се, нито за миг не можех да допусна, че Поаро не е искал да чуя разговора му с Кари. Но може би смяташе, че Кари ще говори по-свободно в мое отсъствие.
	Не бих желала да ме смятат за жена, която подслушва лични разговори. Не съм способна на това, колкото и да ми се е искало понякога.
	Ако в случая наистина ставаше дума само за личен разговор, никога не бих направила това, което фактически сторих.
	Според моята гледна точка аз просто бях в привилегировано положение. В края на краищата една медицинска сестра чува какви ли не неща, когато някой пациент излиза от упойка. Пациентът съвсем не би искал да го чуя — а обикновено няма и понятие за това — но аз го чувам и това си е факт. Просто приех, че Кари е един пациент. Как би могло да му навреди нещо, за което той не подозира? А ако си мислите, че това си е било чисто любопитство от моя страна — е, няма да крия, така си беше наистина. Не исках да изпусна абсолютно нищичко.
	И така аз се обърнах и поех по една странична пътека, която свършваше на няколко крачки от двамата, зад насипа от натрупана пръст, който ме скриваше от техния поглед. Ако някой реши да твърди, че съм постъпила подло, позволявам си да се възпротивя. Нищо не бива да се крие от една медицинска сестра, която отговаря за даден случай, макар, разбира се, само лекарят да има правото да каже какво трябва да се предприеме.
	Нямам представа как бе подходил Поаро, но когато стигнах там, той, така да се каже, се беше насочил право в целта.
	— Никой не се възхищава повече от мен от чувството на преданост, което доктор Лайднър е изпитвал към съпругата си — тъкмо казваше той. — Но често пъти се случва човек да узнае за някого повече неща от враговете му, отколкото от неговите приятели.
	— Значи вие придавате по-голямо значение на недостатъците, отколкото на добродетелите? — попита Кари със саркастичен тон.
	— Да, несъмнено — когато става въпрос за убийство. Доколкото зная, досега никой не е бил убит, защото е бил прекалено добродетелен! Макар че по мое мнение и съвършенството може да дразни.
	— Боя се, че не съм в състояние да ви помогна — каза Кари. — Ако трябва да бъда съвсем искрен, ние с госпожа Лайднър не изпитвахме голяма симпатия един към друг. Не че сме били врагове, но във всеки случай не сме били и приятели. Тя може би ревнуваше заради моето приятелство с нейния съпруг. Аз пък, въпреки голямото ми уважение към нея, се дразнех от нейното влияние върху Лайднър. В крайна сметка бяхме учтиви един към друг и нищо повече.
	— Какво блестящо обяснение! — възкликна Поаро.
	Тъй като виждах само главите им, забелязах, че Кари внезапно извърна главата си към Поаро, сякаш последните думи на детектива го бяха стреснали. Поаро продължи:
	— Тези ваши хладни отношения с жена му не дразнеха ли вашия приятел?
	Кари се поколеба, преди да отговори:
	— Знаете ли, нищо не мога да кажа със сигурност. Самият той никога не е споменавал за това и все се надявах, че не го забелязва. Той е отдаден на работата си.
	— Значи в заключение може да се каже, че госпожа Лайднър не ви е била симпатична.
	Кари сви рамене.
	— Може би щеше да ми е по-симпатична, ако не беше жена на Лайднър.
	Той се засмя, развеселен от оригиналния си отговор.
	Поаро правеше купчинка от керамични късчета. По едно време замислено изрече:
	— Тази сутрин разговарях с госпожица Джонсън. Тя призна, че е имала някои предубеждения спрямо госпожа Лайднър и че тя не й е била симпатична, но побърза да ме увери, че госпожа Лайднър винаги била любезна спрямо нея.
	— Това е самата истина — потвърди Кари.
	— Така помислих и аз. След това говорих с госпожа Меркадо. Тя надълго и нашироко ми разказа за голямата си симпатия към покойната и безграничното си възхищение от нея.
	Кари не отговори. След кратко мълчание детективът продължи:
	— На това обаче не повярвах! После дойдох при вас и вие ми казвате… Е, добре! Не вярвам и на вас!
	Кари настръхна. Гласът му прозвуча гневно:
	— Не мога да влияя на решението ви на кого да вярвате и на кого — не, мосю Поаро. Казах ви истината и си е ваша работа, дали я приемате или не!
	Поаро запази самообладание и каза миролюбиво:
	— Нима е моя вината за това, че на някои вярвам, а на други — не? Знаете ли, имам много чувствителен слух, а и какви ли не мълви се носят наоколо. Човек се вслушва и може да научи интересни неща. Да, разказват се разни истории…
	Кари скочи на крака. Ясно видях как кръвта изду слепоочията му. Какъв чудесен профил! Слаб и с бронзов загар, и тази прекрасна челюст, която издаваше воля! Нищо чудно, че завладяваше сърцата на жените!
	— Какви истории? — изрева той като бесен.
	Детективът го изгледа с крайчеца на окото си.
	— Сигурно се досещате. Обичайните клюки — за вас двамата с госпожа Лайднър.
	— Колко гадно съзнание имат хората!
	— Нали? Като кучета са — колкото и дълбоко да скриеш някоя неприятност, те винаги ще я изровят.
	— А вие вярвате на тези глупости?
	— Искам само едно нещо — да се уверя в истината — отговори Поаро.
	— Само че се съмнявам дали ще можете да познаете истината, когато я чуете — ухили се безсрамно Кари.
	— Опитайте — отвърна Поаро и го погледна в очите.
	— Добре тогава — ще я чуете! Аз мразех Луиз Лайднър — това е истината! Мразех я от дъното на душата си!


	Двайсет и втора глава
	Дейвид Емът, Отец Лавини и едно откритие

	Кари рязко се извърна и бързо се отдалечи. Поаро го проследи с поглед и измърмори:
	— Ах, да! Разбирам… — Без да се обръща, той произнесе с малко по-висок глас: — Почакайте една минута, преди да излезете от скривалището си, мила сестро — да не би да се обърне назад. А сега вече можете. Намерихте ли кърпичката ми? Благодаря. Много сте мила.
	Поаро не направи никакъв намек за това, че бях подслушвала. Аз пък не можех да проумея как е разбрал за това! Та той нито веднъж не погледна към мястото, където се криех. За мен беше истинско облекчение, че той запази мълчание по този въпрос. Искам да кажа, че не изпитвах никакво неудобство, но ако трябваше да давам някакви обяснения, сигурно щях да се почувствам неловко. Бях му благодарна за неговата тактичност.
	— Действително ли смятате, че този човек е мразел госпожа Лайднър? — попитах го аз.
	Като поклати леко глава с особено изражение на лицето, Поаро отговори:
	— Да, така мисля.
	Той се изправи изведнъж и тръгна към върха на могилата, където работеха копачите. Последвах го. Отначало видяхме само араби, но след малко открихме и господин Емът. Той се беше проснал по корем и духаше праха от току-що открит скелет.
	Щом ни забеляза, той ни посрещна с любезна усмивка и попита:
	— Дошли сте да поразгледате, така ли? Ще бъда на ваше разположение след минутка.
	Той седна, взе ножа си и започна внимателно да разчиства пръстта около костите, като от време на време спираше, за да отстрани малки бучки пръст с помощта на духало или с уста. Този начин на работа определено ми се стори крайно нехигиеничен.
	— Господин Емът, така ще погълнете какви ли не микроби! — извиках аз.
	— О, микробите си ги гълтам всеки ден — отвърна той съвсем сериозно. — Тези гадини не могат да сторят нищо на един археолог и накрая сами се отказват.
	Той почисти още малко около тазобедрената кост и даде нареждания на началника на копачите как да продължат работата.
	— Ето така — каза той, като се изправи. — Райтер ще може да фотографира днес следобед. Доста интересни неща е взела със себе си тази хубавица.
	Той ни показа медна купа, покрита с патина, и няколко фуркета. Също така и много злато, и сини мъниста от огърлицата на погребаната тук жена.
	Костите и разните предмети, почистени от пръстта, бяха наредени в очакване да бъдат фотографирани.
	— Каква е била тя? — полюбопитства Поаро.
	— Живяла е през първото хилядолетие. Вероятно някоя знатна дама. Черепът й изглежда малко особено — ще накарам Меркадо да му хвърли един поглед. Навярно е била убита.
	— Значи една госпожа Лайднър отпреди две хиляди години? — попита Поаро.
	— Може би — отвърна той.
	Недалеч Бил Колман се сражаваше с една стена с кирка в ръка.
	Дейвид Емът му подвикна нещо, което не разбрах, и започна да развежда детектива из разкопките.
	След като приключи с кратките обяснения, Емът погледна часовника си и каза:
	— Работата приключва след десет минути. Желаете ли да тръгваме към къщата?
	— На драго сърце — отвърна Поаро.
	Тръгнахме по старата пътека с бавни крачки.
	— Сигурно всички се радвате, че подновихте работата си? — попита Поаро.
	Емът му отвърна с предишния си сериозен тон:
	— Да, така беше най-добре. Не беше никак лесно да се мотаем из къщата и да се опитваме да разговаряме.
	— Особено когато през цялото време знаете, че един от вас е убиец.
	Емът не отвърна нищо. Даже и не направи опит да възрази. Сега си давам сметка, че още от самото начало, след разпита на слугите, той е започнал да се досеща за истината.
	След няколко минути той попита:
	— Напредвате ли с вашите издирвания, мосю Поаро?
	— А вие бихте ли ми помогнали да напредна още?
	— Естествено.
	Поаро го изгледа внимателно и рече:
	— Всичко в този случай се върти около госпожа Лайднър. Искам да зная повече за нея.
	— Какво точно значи това? — запита бавно Емът.
	— Нямам предвид откъде е и какво е моминското й име, нито пък ме интересува формата на лицето или цветът на очите й. Интересува ме самата тя.
	— И смятате, че това е важно за разследването?
	— Без съмнение.
	Емът помълча за миг и после каза:
	— Може и да сте прав.
	— И точно тук можете да ми помогнете. Можете да ми кажете например що за жена беше тя.
	— Нима смятате, че ще мога? Много пъти и аз самият съм се питал.
	— И не сте си отговорили?
	— Мисля, че в края на краищата успях.
	— Е, и?
	Емът помълча известно време, преди да отговори:
	— Какво мисли за нея сестра Ледърън? За жените казват, че много бързо преценят другите жени, а и една медицинска сестра притежава голям опит с различни хора.
	Поаро не ми предостави възможност да отговоря, дори и да имах желание за това, а каза бързо:
	— За мен е важно да зная какво мисли за нея един мъж!
	Емът се усмихна.
	— Едва ли ще кажа нещо по-различно от другите. Не беше млада, но беше най-красивата жена, която съм виждал.
	— Не бих нарекъл това отговор, господин Емът.
	— И все пак е, мосю Поаро. — Емът замълча за момент, а после продължи: — Спомням си, че като дете бях чел една приказка за Снежната царица и малкия Кей. Госпожа Лайднър ми напомняше на Снежната царица, която винаги мамела малкия Кей.
	— Ах, да, това е приказка от Андерсен, нали? Имало и едно малко момиченце на име Герда, ако не се лъжа?
	— Може би. Вече не си я спомням добре.
	— Да ми кажете още нещо, господин Емът?
	Дейвид Емът поклати глава.
	— Самият аз не зная дали съм я преценил правилно. Тя беше загадъчна жена. Днес ще направи някаква дяволия, а утре ще бъде истински ангел. Но сте прав, като казвате, че около нея се върти всичко. Според мен тя винаги е искала да бъде в центъра на вселената. За нея бе необходимост всички да се занимават с нейната личност. Не бе достатъчно просто да й подадеш филийка хляб или маслото — тя искаше от теб да извадиш на показ душата и сърцето си.
	— Ами ако някой откажеше да й достави това удоволствие?
	— Тогава тя ставаше зла! — Той прехапа устни и здраво ги стисна.
	— Господин Емът, имате ли желание да направите предположение кой би могъл да извърши това престъпление?
	— Това не зная — отвърна Емът. — Нямам и най-малка представа. Ако бях на мястото на Карл — Карл Райтер, — щях да съм го направил много отдавна. Тя много го тормозеше. Но и той си го заслужаваше, понеже е твърде чувствителен. Сам си просеше ритник по задника!
	— А госпожа Лайднър — тя ритна ли го по задника? — попита Поаро.
	Емът се ухили:
	— Не! Само го пободваше с игла — това бе нейният метод. Е, той наистина се държеше като хлапе, което постоянно хленчи, но иглата си е игла и като оръжие никак не е безопасна.
	Хвърлих поглед към Поаро и ми се стори, че устните му леко потрепнаха.
	— Но все пак не смятате, че Карл Райтер е убил госпожа Лайднър? — попита той.
	— Не. Според мен един мъж не убива една жена само защото го прави смешен на всяка крачка.
	Детективът замислено поклати глава.
	Според Емът госпожа Лайднър е била доста жестока. Но трябваше да се чуе и другата страна.
	Наистина в поведението на Райтер имаше нещо дразнещо. Той подскачаше, когато тя го заговаряше, и вършеше какви ли не идиотщини. Например постоянно й подаваше портокаловото сладко, макар да знаеше отлично, че тя не го обича. На мен самата на няколко пъти ми идваше да му се скарам.
	Мъжете не разбират как някои техни постъпки могат да нервират жените и тогава просто ти се иска да им се сопнеш.
	Помислих си, че някой път трябва да кажа за това на Поаро.
	Когато стигнахме в къщата, Емът предложи на Поаро да го заведе в стаята си, за да се измие.
	Аз прекосих двора, за да се прибера в моята стая.
	Излязох навън почти по едно и също време с двамата мъже и заедно се отправихме към столовата, когато отец Лавини отвори вратата на стаята си и покани Поаро да влезе при него.
	Двамата с Емът влязохме в трапезарията. Госпожица Джонсън и госпожа Меркадо бяха вече там, а след няколко минути пристигна и господин Меркадо, следван от Райтер и Бил Колман.
	Тъкмо сядахме, а господин Меркадо бе изпратил слугата да съобщи на отец Лавини, че обедът е готов, когато ни стресна един слаб и приглушен вик.
	Явно сме били твърде напрегнати, защото всички скочихме на крака, а госпожица Джонсън извика, бяла като платно:
	— Какво беше това? Какво стана?
	Госпожа Меркадо я зяпна и рече:
	— Но какво ви става, скъпа? Просто беше някакъв вик откъм полето.
	Точно в този момент влязоха Поаро и отец Лавини.
	— Помислихме, че се е случило нещо с някого — каза госпожица Джонсън.
	— Хиляди извинения, мадмоазел — отвърна детективът. — Вината е моя. Отец Лавини започна да ми тълкува надписите по тези плочки. Взех една и отидох до прозореца да я разгледам по-добре, но си изкривих крака. Болката бе толкова остра, че извиках.
	— А ние помислихме, че още някой е убит! — засмя се госпожа Меркадо.
	— Мери! — смъмри я съпругът й, при което тя се изчерви и прехапа устни.
	Госпожица Джонсън побърза да насочи разговора към разкопките и към предметите, намерени сутринта. И оттук нататък по време на целия обяд разговорът се въртеше около археологията. Явно това беше най-безопасната тема.
	След кафето минахме в дневната. Не след дълго мъжете, с изключение на отец Лавини, се върнаха на разкопките.
	Отец Лавини поведе Поаро към залата с находките. Аз също тръгнах с тях. Бях започнала да свиквам с всички тези предмети и изпитвах известна гордост — сякаш бяха моя собственост — когато Лавини взе от лавицата златната купа и чух Поаро да надава вик на възхищение:
	— Каква красота! Каква изработка!
	Отец Лавини засия от радост и ентусиазирано се впусна в изброяване на всички достойнства на купата.
	— Днес няма восък по купата — обадих се аз.
	— Восък? — облещи се Поаро.
	— Восък? — повтори и Лавини.
	Обясних какво имах предвид.
	— Ах, разбирам — рече отец Лавини. — Да, да, восък от свещ.
	Това повдигна темата за среднощния посетител. Забравяйки за моето присъствие, двамата мъже заговориха на френски. Оставих ги и се върнах в дневната.
	Госпожа Меркадо кърпеше чорапите на мъжа си, а госпожица Джонсън четеше книга — нещо рядко за нея, тъй като винаги си намираше някаква работа.
	След малко се появиха отец Лавини и Поаро. Отецът се извини с някаква работа, а детективът седна при нас.
	— Изключително интересен човек — каза той.
	След това попита дали отец Лавини е имал много работа досега. Госпожица Джонсън му обясни, че плочките били много редки, както и гравираните камъни, и цилиндричните печати. Обаче отец Лавини работил на разкопките и бележел бърз напредък в усвояването на разговорния арабски език.
	Разговорът премина към цилиндричните печати и скоро госпожица Джонсън донесе от един шкаф лист с отпечатъци, получени чрез натиск на тези цилиндри върху пластилин.
	Докато се възхищавахме на тяхната изящна изработка, аз осъзнах, че точно с това се бе занимавала госпожица Джонсън в онзи фатален следобед.
	По време на разговора забелязах, че Поаро върти между пръстите си топче пластилин.
	— Употребявате ли голямо количество пластилин, мадмоазел? — попита той, обръщайки се към госпожица Джонсън.
	— Доста. Струва ми се, че тази година изразходвахме голямо количество, макар да не мога да кажа за какво е бил употребен. Във всеки случай половината от запасите ни вече са изчерпани.
	— Къде се съхранява пластилинът?
	— Тук, в този шкаф.
	Докато поставяше на мястото му листа с отпечатъците, тя му показа лавиците, отрупани с пластилин, фотографски и други материали. Поаро се наведе.
	— А това какво е, мадмоазел?
	Беше пъхнал ръката си чак до дъното и измъкна оттам един безформен предмет.
	Когато го изпъна, видяхме, че е някаква маска, чиито очи и уста бяха грубо очертани с индийско мастило, а цялата бе намазана с пластилин.
	Мис Джонсън възкликна:
	— Ах, гледай ти! За пръв път виждам това нещо. Как е попаднала тук? И какво представлява тя?
	— Как е попаднала тук ли? Е, местенцето си го бива за скривалище, а и този шкаф ще бъде изпразнен чак в края на сезона. А колкото до това, какво представлява — мисля, че не е трудно да се отгатне. Пред вас се намира лицето, описано от госпожа Лайднър — призрачното лице, показало се на прозореца й в полумрака, лицето без тяло.
	Госпожа Меркадо извика леко, а госпожица Джонсън, по-бяла и от платно, промълви:
	— Значи тя не е имала халюцинации. Било е номер, кошмарен номер! Но кой го е направил?
	— Да — извика госпожа Меркадо. — Кой е могъл да направи такъв зловещ номер?
	Поаро не отговори. Намръщен, отиде в съседната стая, донесе оттам празна картонена кутия и постави в нея смачканата маска.
	— Ще я покажа на полицията — поясни.
	— Това е ужасно! — промълви госпожица Джонсън. — Ужасно!
	— Дали тук няма скрито и нещо друго? — изпищя госпожа Меркадо. — Да не би оръжието… онова, с което е била ударена… още покрито с кръв… О, страх ме е! Страх ме е!
	Госпожица Джонсън я сграбчи за рамото.
	— Успокойте се! — изсъска тя. — Идва доктор Лайднър. Не бива да го тревожим.
	И наистина колата бе пристигнала. Лайднър слезе от нея, прекоси двора и дойде направо в дневната. Имаше уморен вид и изглеждаше много по-стар, отколкото преди три дни. Той обяви:
	— Погребението ще бъде утре в единайсет часа. Майор Дийн ще прочете молитвите. — После се обърна към госпожица Джонсън: — Ще дойдете ли, Ан?
	— Разбира се, скъпи. Всички ще дойдем.
	Тя каза само това, обаче погледът й издаваше чувствата, които думите й не можеха да изразят, защото лицето на Лайднър за миг светна от радост.
	Той й рече:
	— Скъпа Ан, вие сте неоценима помощ и утеха за мен. Благодаря ви, моя стара приятелко!
	Той постави длан върху ръката й и видях как руменина обля нейното лице, докато изрече с обичайния си, малко суров тон:
	— Няма нищо.
	Радостна усмивка преобрази лицето й и аз осъзнах, че в този кратък миг тя плуваше върху вълните на щастието.
	През ума ми премина и друга мисъл. Може би скоро съвсем естествено доктор Лайднър щеше да потърси подкрепата на своята стара приятелка и тогава щеше да настъпи една щастлива развръзка.
	Не съм сватовница по природа, а и, естествено, беше неприлично да се мисли за подобно нещо ден преди погребението на госпожа Лайднър. Но все пак това би било едно щастливо разрешение. Той изпитваше истинско приятелско чувство към госпожица Джонсън, а пък тя щеше да му бъде предана до края на дните си. Обаче как ли щеше да понася всичките похвали, които щяха да се изричат за Луиз? Ала веднъж постигнат ли това, което желаят, жените умеят да се приспособяват към всякакви трудности.
	Лайднър поздрави Поаро и го запита дали напредва.
	Госпожица Джонсън бе застанала права зад доктор Лайднър и тръсна глава, гледайки упорито кутията, която Поаро държеше. Схванах, че тя умолява детективът да не казва на Лайднър за маската. Навярно тя смяташе, че той е страдал достатъчно за днес.
	Поаро се подчини на нейното желание.
	— Тези неща изискват много време, мосю — отвърна той.
	След като изрече още няколко банални фрази, детективът се сбогува.
	Придружих го до колата му.
	Имах доста въпроси към него, но по начина, по който ме погледна, сметнах за благоразумно да замълча. Все едно беше да питам един хирург дали смята, че е направил успешна операция. Просто стоях и очаквах неговите инструкции. За моя голяма изненада той каза:
	— Пазете се, мило дете! — И добави: — Питам се дали е разумно да останете тук.
	— Необходимо е да говоря с доктор Лайднър, преди да напусна — казах аз. — Реших обаче да изчакам погребението.
	Той кимна одобрително.
	— А междувременно — каза — не проявявайте прекалено любопитство. Искам от вас да не се показвате много умна — нали ме разбирате? — И добави с усмивка: — Вашата работа е да подавате тампоните, а моята — да извърша операцията.
	Не беше ли странно, че и той изрече тези думи? После изведнъж промени темата:
	— Интересен човек е този отец Лавини.
	— Според мен е доста странно един монах да се занимава с археология — отбелязах аз.
	— Ах, да! Забравих — вие сте протестантка. Аз пък съм добър католик и зная по нещичко за свещениците и монасите. — Той се навъси, поколеба се за миг и заяви: — Знайте, че отец Лавини е много хитър и ще съумее да изтръгне от вас всякакви тайни, стига да пожелае.
	Ако с тези думи Поаро целеше да ме предпази от бъбривост, предупреждението му бе напълно излишно.
	То ме подразни и макар да не смятах да го питам за нещата, които исках да узная, реших да не мълча поне за едно нещо.
	— Простете, мосю Поаро — казах аз, — но се казва „стъпих накриво“, а не „изкривих си крака“.
	— А, благодаря ви, сестро.
	— Няма нищо. Но е добре да се говори правилно.
	— Ще го запомня — каза той, при това, стори ми се, доста отстъпчиво.
	След като ми каза „довиждане“, той се качи в колата и потегли веднага. Върнах се бавно в стаята си, като размишлявах за всички събития през деня.
	Виждах отново следите от иглата по ръката на господин Меркадо и се питах какви ли наркотици употребява той, после онази отвратителна жълта маска, цялата покрита с пластилин. Как да си обясня, че Поаро и госпожица Джонсън не бяха чули моя вик в дневната, а пък всички ние в столовата чухме вика на Поаро? При това стаята на отец Лавини и стаята на госпожа Лайднър се намираха на едно и също разстояние от общата зала и от столовата.
	А после се почувствах доволна, че успях да науча белгиеца на една правилна английска фраза.
	Макар да беше велик детектив, щеше да разбере, че не знае всичко.


	Двайсет и трета глава
	Аз ставам медиум

	Погребението беше много трогателно. Присъстваха всички членове на експедицията, както и цялата английска колония в Хасание. Дори Шийла Райли беше дошла и изглеждаше доста потисната в траурните си дрехи. Надявах се, че изпитва угризения за лошите думи, казани от нея за покойната.
	Като се прибрахме, отидох в канцеларията на доктор Лайднър и му заговорих относно заминаването си. Той беше много любезен и ми благодари за всичко, което съм сторила (А какво бях сторила всъщност? Все едно нищо!) и настойчиво ми предложи допълнително едноседмично възнаграждение. Възпротивих се, защото не заслужавах подобно благородство от негова страна.
	— Наистина, доктор Лайднър, не желая никакво възнаграждение, освен пътните си разноски.
	Но той не искаше и да чуе.
	— Вижте, доктор Лайднър — казах аз, — според мен аз не заслужавам възнаграждение. Искам да кажа, че… че не успях да изпълня задачата си. Тя… моето присъствие тук не можа да я спаси.
	— Не си внушавайте подобно нещо, сестра — ми рече той. — Та аз не съм ви ангажирал като детектив. Не съм и подозирал, че животът на жена ми е в опасност, а отдавах всичко само на нерви и душевна потиснатост. Няма в какво да се упреквате. Тя ви обикна и ви се довери. Убеден съм, че последните й дни бяха по-спокойни и по-честити благодарение на вашето присъствие. Вие изпълнихте отлично дълга си като медицинска сестра.
	Гласът му потрепери и аз разбрах какво мисли. Той осъждаше себе си, че е погледнал несериозно на страховете, които съпругата му е изпитвала.
	— Доктор Лайднър — попитах го аз, — стигнахте ли до някакво заключение относно тези анонимни писма?
	— Наистина не зная какво да мисля за тях — въздъхна той. — А какво казва Поаро?
	Лавирайки между истината и измислицата — поне така си мислех — отвърнах:
	— До вчера — нищо.
	В края на краищата наистина си беше така, преди да му кажа за госпожица Джонсън.
	У мен се породи любопитство да видя каква ще бъде реакцията му, ако направя определен намек. Когато вчера ги видях заедно с госпожица Джонсън, когато видях колко много разчита той на нея, напълно забравих за писмата. Дори в този момент почувствах, че ще е непристойно да говоря за тях. Даже и да ги беше писала, тя достатъчно страда от угризения след смъртта на госпожа Лайднър. И все пак страшно ми се искаше да узная дали подобна възможност бе минала през ума на Лайднър.
	— Обикновено анонимни писма пишат жените — казах аз.
	Исках да видя как ще възприеме думите ми.
	— Сигурно е така — въздъхна той. — Но навярно забравяте, сестра, че тези писма може да са истински — да са написани от Фредерик Боснър.
	— Не, не съм забравила тази възможност — отвърнах аз. — Само че не вярвам това да е истинското обяснение.
	— Но аз вярвам! — каза той. — Това са глупости — че бил сред членовете на експедицията. Това е само една хипотеза на мосю Поаро. Истината е по-проста. Това е някой луд, който е скитал наоколо, вероятно дегизиран по някакъв начин. През онзи фатален следобед той е успял да се промъкне в къщата. А слугите вероятно лъжат — може да са подкупени.
	— Възможно е — казах колебливо аз.
	Доктор Лайднър продължи, като в гласа му се появи леко раздразнение:
	— Мосю Поаро може да подозира членовете на моята експедиция колкото си иска! Аз съм абсолютно сигурен, че никой от тях не е замесен. Работил съм с тях и ги познавам достатъчно. — Внезапно замълча, но след малко продължи: — Така ли смятате вие, сестра? Че анонимни писма се пишат обикновено от жени?
	— Невинаги е така — отвърнах аз. — Но съществува определен вид женска злоба, която намира удовлетворение в това.
	— Без съмнение намеквате за госпожа Меркадо? — Той поклати глава и продължи: — Но даже и сърцето й да е било толкова злобно, че да извърши тази низост, тя не е имала необходимата информация.
	В този момент си спомних първите писма, които госпожа Лайднър съхраняваше в коженото куфарче.
	Ако тя е пропуснала някой път да заключи куфарчето, а госпожа Меркадо е тършувала из къщата, когато е била сама, тя лесно е могла да ги открие и да ги прочете. Мъжете никога не се сещат за подобни възможности!
	— Освен госпожа Меркадо тук има само една друга жена — госпожица Джонсън — казах аз и вперих поглед в него.
	— Това е съвсем абсурдно!
	Усмивката, която се появи на устните му, беше достатъчно красноречива. Мисълта, че госпожица Джонсън може да бъде авторката на тези писма, изобщо не му бе минавала през ума. За миг изпитах желание да заговоря, но се въздържах. Отвращавах се от мисълта да предам друга жена, пък и не бях ли станала свидетелка на нейните искрени и дълбоки угризения? Станалото — станало. Защо да натрапвам ново разочарование на господин Лайднър след всичките му неволи?
	Уговорихме се, че ще си тръгна на следващия ден, а с помощта на доктор Райли си бях уредила да остана ден-два при старшата сестра на болницата, докато подготвя завръщането си в Англия било през Багдад, било направо за Нисибин по шосе и с влак.
	Доктор Лайднър любезно ми предложи да си избера нещо за спомен от вещите на покойната.
	— О, не, доктор Лайднър, моля ви! — възпротивих се. — Не мога. Вие сте прекалено любезен.
	Той обаче настоя:
	— Желая да имате нещо за спомен от нея. Сигурен съм, че Луиз би одобрила това.
	И ми предложи да взема тоалетния й комплект!
	— О, не, доктор Лайднър! Ами това е много скъпо нещо. Не мога, наистина!
	— Знаете добре, че тя няма сестри. Никой, който да има нужда от тези неща.
	Разбирах много добре, че не желае да ги види в алчните ръчички на госпожа Меркадо. Не мисля, че щеше да ги предложи и на госпожица Джонсън.
	— Помислете си — продължи той със същия внимателен тон. — Между впрочем ето ви ключа от кутийката за бижута на Луиз! Може би там ще намерите нещо по ваш вкус. Бих ви помолил също да опаковате дрехите й. Доктор Райли може да ги раздаде на някои бедни християнски семейства в Хасание.
	Доволна, че мога да му направя тази услуга, с готовност приех.
	Веднага се залових за работа.
	Госпожа Лайднър беше донесла със себе си само най-необходимото и не ми отне много време да извадя и опаковам дрехите й в два ръчни куфара. Всичките нейни книжа бяха в коженото куфарче. Кутията с бижута съдържаше само няколко обикновени неща — пръстен с бисер, диамантена брошка, малка бисерна огърлица, една-две златни брошки и огърлица от големи кехлибарени зърна.
	Разбира се, нямах никакво намерение да взимам бисери и диаманти, но се колебаех между кехлибарената огърлица и тоалетния несесер. В крайна сметка не виждах причина да не взема несесера. Това си беше проява на любезност от страна на Лайднър и не смятах, че зад любезността му се крие нещо. Щях да го взема именно заради това, без никаква гордост. А в края на краищата аз изпитвах голяма симпатия към покойната.
	Е, с всичко това беше вече приключено. Куфарите бяха опаковани, кутийката със скъпоценностите заключена и оставена настрана, за да я предам на доктора заедно със снимката на бащата на госпожа Лайднър и няколко други лични вещи на покойната.
	Щом свърших и тази работа, стаята ми се видя празна и тъжна. Нямаше какво повече да върша и все пак не ми се тръгваше. Сякаш имаше още нещо, което да свърша или непременно да видя, или нещо, което трябваше да узная. Макар да не съм суеверна, си помислих, че духът на мъртвата витае в стаята и се опитва да ми каже нещо.
	Спомних си, че веднъж в болницата бяхме викали духове и тогава на листа се бяха изписали удивителни неща. Да не би и аз самата — без да зная — да съм медиум?
	Има моменти, когато човек си въобразява какви ли не работи.
	Пообиколих стаята с известно притеснение, докосвайки това или онова. Разбира се, в стаята нямаше нищо, освен голи мебели. Не намерих нищо зад чекмеджетата, нито по ъглите. Безполезно беше да търся повече.
	И накрая (може да ме сметнете за смахната, но както казах, в живота на човек има особени моменти) направих нещо необичайно — отпуснах се на леглото и затворих очи.
	Съзнателно се опитах да забравя коя съм аз, каква съм аз. Опитах се да се пренеса мислено назад в онзи фатален следобед. Представих си, че съм госпожа Лайднър и си почивам тук тихо и кротко.
	Невероятно е как човек може да изпадне в такова състояние!
	Аз съм нормална и уравновесена жена — никога не съм имала вземане-даване с призраци, но ви заявявам, че след около пет минути започнах да се чувствам като медиум.
	Не направих опит да се противопоставя, а напротив — съзнателно насърчавах това свое усещане.
	„Аз съм госпожа Лайднър — казах си. — Аз съм госпожа Лайднър… Изтегнала съм се на леглото… полузаспала. След малко… след един миг вратата ще се отвори.“
	Не преставах да си повтарям тези фрази, сякаш сама се хипнотизирах.
	„Сега часът е почти един и половина… моментът наближава… Вратата ще се отвори… Вратата ще се отвори… и ще видя кой ще влезе…“
	Не откъсвах очи от вратата, която щеше да се отвори след малко. Трябваше да я видя как се отваря. Трябваше да видя и кой я отваря.
	В този следобед моят разум сигурно е бил малко помрачен, щом като си бях въобразила, че ще разкрия загадката по такъв начин.
	И все пак вярвах в това. Тръпки полазиха по гърба ми и плъзнаха към краката ми. Усещах ги безчувствени… парализирани.
	„Изпадаш в транс — прошепнах си аз. — И в този транс ще видиш… — И отново заповтарях с монотонен глас: — Вратата ще се отвори… вратата ще се отвори…“ Усещах как студените тръпки се засилват. И тогава видях как съвсем бавно вратата се открехва. Беше ужасно!
	През целия си живот не бях изпитвала такова мъчение. Бях парализирана, вледенена. Бях неспособна да помръдна дори и малкия си пръст.
	Бях обзета от ужас. Направо бях вкаменена от страх.
	А тази врата, която не преставаше да се отваря! Така безшумно…
	След миг трябваше да видя…
	Полека… полека… вратата се отваряше все повече.
	Бил Колман влезе тихо и сигурно преживя най-голямата уплаха в живота си.
	Аз скочих от леглото с писък и изтичах до средата на стаята.
	Той замръзна на мястото си, а розовото му лице стана огненочервено. Смаян, Колман отвори широко уста:
	— Здравейте, здравейте… Какво става тук, сестра?
	Изведнъж реалността се стовари върху ми с цялата си тежест.
	— Велики боже! — извиках аз. — Господин Колман! Как само ме изплашихте!
	— Моля ви за извинение — отвърна той и се опита да се усмихне.
	Тогава забелязах, че държи малко букетче от червени лютичета — хубави цветчета, които растяха по склона на Тел. Госпожа Лайднър обичаше тези цветя.
	Лицето на Колман стана още по-червено.
	— В Хасание не могат да се намерят цветя — каза. — Стори ми се тъпо да не може човек да положи един букет на гроба й. Затова реших да се промъкна тук и да сложа тези цветчета в малката ваза, която тя държеше винаги на масата… Просто да покажа, че не е забравена. Е, идеята ми не е от най-умните, но…
	Постъпката му ми се стори чудесна. Той беше засрамен и смутен като всички англичани, уловени в сантименталност. Наистина идеята му беше прекрасна.
	— Напротив, чудесно сте го намислили, господин Колман — казах аз.
	Взех малката ваза, напълних я с вода и подредих цветята в нея.
	Той още повече се издигна в моите очи. Неговият жест беше проява на добро сърце и сериозна загриженост.
	Не ме попита защо извиках така при неговото появяване, за което му бях много благодарна. Щях да се чувствам като глупачка, ако трябваше да давам обяснения.
	„И повече никакви такива занапред, моето момиче — си казах аз, като запретнах ръкави и оправих гънките на престилката си. — Не ставаш за подобни психарски истории.“
	След това се залових да приготвям багажа си, което ми отне остатъка от деня.
	Отец Лавини изказа голямото си съжаление, когато разбра, че се готвя да заминавам. Рече ми, че моето хладнокръвие и здравият ми разум са били от полза за всички. Здрав разум! Радвам се, че не ме беше зърнал какво правех в стаята на госпожа Лайднър.
	— Днес не сме виждали мосю Поаро — отбеляза той.
	Обясних му, че детективът е зает с изпращането на телеграми.
	Лавини вдигна вежди.
	— Телеграми ли? За Америка?
	— Мисля, че да. Така ми каза — за цял свят. Според мен обаче тези чужденци винаги преувеличават.
	В миг се изчервих, понеже си спомних, че и отец Лавини е чужденец.
	Той обаче посрещна моята забележка със смях и ме попита дали зная нещо ново за кривогледия мъж.
	Отвърнах му, че не съм чула нищо.
	Отец Лавини ме попита отново за часа, когато с госпожа Лайднър бяхме видели въпросния човек да наднича през прозореца.
	— Всичко показва, че тоя тип се е интересувал от госпожа Лайднър — рече замислено отецът. — Много често се питам дали този човек не бе европеец, предрешен като иракчанин.
	Това беше нещо ново за мен и аз го обмислих внимателно. Бях го взела за местен човек, но когато се замислих, разбрах, че това е било само заради кройката на дрехите и жълтеникавата му кожа.
	Отец Лавини сподели с мен намерението си да отиде до мястото, където двете бяхме видели този човек.
	— Кой знае? Може да е изтървал нещо там. В детективските романи престъпниците винаги правят така.
	— Предполагам обаче, че в реалния живот престъпниците са по-съобразителни — отбелязах аз.
	Донесох няколко чифта чорапи, които бях закърпила, и ги поставих върху масата в дневната, за да може всеки мъж да вземе своите. Като не виждах какво друго мога да направя, се качих на терасата.
	Там заварих госпожица Джонсън, но тя не ме чу. Едва когато бях съвсем близо до нея, тя ме забеляза.
	Много преди това обаче видях, че нещо не е наред.
	Тя стоеше насред терасата, като се взираше право пред себе си, а на лицето й беше изписан ужас — сякаш бе видяла нещо, което разсъдъкът й отказваше да възприеме.
	Останах смаяна и безмълвна.
	Вече я бях виждала разтревожена предната вечер, но сега беше съвсем различно. Приближих се до нея и я попитах:
	— Драга госпожице Джонсън, какво ви има?
	Тя извърна глава и ме погледна с празен поглед. Аз настоях:
	— Какво става с вас?
	Тя направи странна гримаса — сякаш се опитваше да преглътне, само че гърлото й беше твърде пресъхнало. Произнесе с прегракнал глас:
	— Току-що видях нещо.
	— Какво сте видели? Кажете ми. Никак не изглеждате добре.
	Тя се помъчи да се окопити, но напразно. После каза със същия дрезгав и задавен глас:
	— Току-що разбрах как човек може да се промъкне тук отвън, без никой да го забележи.
	Проследих посоката на погледа й, ала не видях нищо.
	Райтер се намираше на прага на своето фотографско ателие, а отец Лавини тъкмо прекосяваше двора — и това бе всичко.
	Погледнах я неразбиращо и останах поразена от странното й изражение.
	— Наистина не разбирам какво имате предвид — казах аз. — Ще ми обясните ли?
	Тя поклати глава.
	— Не сега. По-късно. О, трябваше да се сетим за това! Трябваше да се сетим!
	— Ако само ми кажете…
	Обаче тя отново поклати глава.
	— Оставете ме по-напред да помисля.
	И като ме избута, се спусна бързо по стъпалата.
	Не я последвах, защото явно тя не го желаеше. Седнах на парапета и се опитах да проумея тази загадка, но безуспешно. Към двора имаше само един вход — през големия сводест портал. Пред портала един водоносец бъбреше с готвача-индус. Никой не би могъл да мине покрай тях, без да го забележат.
	Поклатих объркано глава и слязох долу.


	Двайсет и четвърта глава
	Убийството е навик

	Същата вечер всички си легнахме рано. Госпожица Джонсън се появи на вечеря и се държа както винаги. Очите й обаче блуждаеха и един-два пъти сякаш не разбра какво я питат.
	Самата вечеря не премина добре. Сигурно ще кажете, че това е напълно нормално за един дом, където е имало смъртен случай. Но аз зная какво имам предвид.
	Макар напоследък нашите обеди и вечери да бяха минавали почти в мълчание, все пак се чувстваше известна сърдечност. Усещаше се общо съчувствие към доктор Лайднър, както и колегиалност един към друг.
	Тази вечер обаче ми напомни първото ми сядане на масата тук — когато госпожа Меркадо ме бе наблюдавала настойчиво, а наоколо цареше някакво необяснимо напрежение.
	Почувствах същото нещо — само че още по-силно — когато всички се настанихме около масата, начело на която седна Поаро.
	Днес то беше особено интензивно. Всички бяхме изнервени и раздразнителни до краен предел. Ако нещо издрънчеше по невнимание, уверена съм, че някой би извикал.
	Както вече казах, разделихме се рано. Легнах си почти веднага. Последното, което чух, преди да заспя, беше госпожа Меркадо да пожелава лека нощ на госпожица Джонсън пред вратата на моята стая.
	Заспала съм много бързо — уморена от емоциите през деня и особено от онова глупаво преживяване в стаята на госпожа Лайднър. Спала съм няколко часа, без да сънувам.
	Отворих очи с усещането за някакво неминуемо нещастие. Бях се събудила от някакъв шум и когато се изправих в леглото и се ослушах, чух шума още веднъж.
	Беше някакво ужасяващо и болезнено хъркане.
	За миг запалих свещта и скочих от леглото. За всеки случай взех и електрическо фенерче. Излязох пред прага на вратата и се ослушах. Шумът не идваше отдалеч. Той се чу отново. Идваше от съседната стая — от стаята на госпожица Джонсън.
	Хукнах към нея. Просната в леглото си, тя се гърчеше от болка. Оставих свещта и се наведох над жената. Устните й се движеха, но от тях излизаше само ужасен дрезгав звук. Забелязах, че ъгълчетата на устата й и кожата на брадичката й са сивкави, сякаш обгорени.
	Тя насочи поглед към една чаша, която се търкаляше на пода — вероятно я беше изтървала.
	Върху светлия килим имаше петно с яркочервен цвят. Вдигнах чашата и прекарах пръст по дъното й, но веднага дръпнах ръката си и извиках. После погледнах в устата на нещастницата, която се гърчеше неистово.
	Нямаше никакво съмнение — по някакъв начин, умишлено или не, тя бе изпила солидно количество разяждаща киселина — по всяка вероятност оксалова или солна.
	Изтичах да повикам доктор Лайднър. Той събуди другите и всички се заехме да помогнем на горката жена, но през цялото време имах чувството, че усилията ни ще бъдат напразни. Наляхме в устата й силен разтвор от сода бикарбонат, а после и зехтин. За да облекча страданията й, аз й направих инжекция с морфин.
	Дейвид Емът потегли веднага за Хасание, за да доведе доктор Райли, но когато дойдоха, всичко беше свършило. Нямам намерение да се впускам в подробности. Отравянето със силен разтвор на солна киселина (каквато в крайна сметка се оказа тя) е неимоверно болезнена смърт. Когато се наведох над госпожица Джонсън, за да й сложа инжекцията морфин, тя напрегна всичките си сили, за да проговори. От устните й едва се отрони приглушен шепот:
	— Прозорецът… — каза тя. — Сестра, прозорецът…
	Не можа да ми каже нищо повече и загуби съзнание.
	Тази нощ ще остане завинаги запечатана в паметта ми — идването на доктор Райли, после на капитан Мейтланд и най-сетне призори — на Еркюл Поаро.
	Той ме хвана нежно за ръката, отведе ме в трапезарията и ме застави да седна и да изпия чаша силен чай.
	— Така, мило дете — каза той. — Сега ще ви стане по-добре. Едва се държите на крака.
	Аз избухнах в сълзи:
	— Толкова е ужасно! Истински кошмар. А нейните очи… О, мосю Поаро! Нейните очи…
	Той ме потупа леко по рамото. Сигурна съм, че дори и жена не би проявила толкова внимание.
	— Хайде, хайде! Не мислете за това. Вие направихте всичко възможно.
	— Тази киселина разяжда.
	— Да, силен разтвор на солна киселина.
	— Сигурно я използват за почистване на керамиката, нали?
	— Да. Вероятно госпожица Джонсън е погълнала разтвора в просъница. Освен ако не го е направила съзнателно.
	— О, мосю Поаро! Каква страшна мисъл.
	— Просто не го изключвам като възможност. Вие как мислите?
	Поколебах се за миг, а после решително поклатих глава.
	— Не вярвам. Не, за нищо на света. Струва ми се, че вчера следобед тя беше открила нещо.
	— Какво казвате? Открила нещо ли?
	Повторих му нашия интересен разговор с госпожица Джонсън предната вечер. Поаро подсвирна.
	— Клетата жена! Казала е, че иска да помисли, така ли? С това именно е подписала смъртната си присъда. Поне да бе проговорила тогава, веднага. Ще ми повторите ли думите й?
	Направих това.
	— Значи тя е открила как човек може да влезе отвън, без да бъде видян? Елате, мила сестро. Да се качим на терасата и ще ми покажете мястото, където е стояла госпожица Джонсън.
	Качихме се горе и посочих на Поаро точното място, където бе стояла госпожица Джонсън.
	— Така ли? — попита детективът. — И какво се вижда оттук? Виждам половината от двора, сводестия портал и вратите на залата за чертане, на фотографското ателие и на лабораторията. Имаше ли някой в двора?
	— Отец Лавини вървеше към портала, а господин Райтер стоеше на прага на фотографското ателие.
	— Все още не виждам как някой би могъл да се промъкне отвън, без да бъде забелязан от някого от вас… А госпожица Джонсън е видяла…
	Той се отказа и поклати глава:
	— Велики Боже! Но какво е видяла госпожица Джонсън?
	В този момент слънцето изгряваше. На изток небето беше потънало в червени, розови, портокалови и бисерносиви отблясъци.
	— Какъв великолепен изгрев! — промълви детективът въодушевено.
	От лявата ми страна реката описваше дълга крива линия, а Тел беше окъпан в злато. На юг се простираха цъфнали дървета и обработените ниви. Водното колело пъшкаше в далечината, а в шума му имаше нещо неземно. На север се издигаха стройните минарета и скупчените бели къщурки на Хасание.
	Беше невероятно красиво.
	Внезапно, съвсем близо до мен, чух детективът да въздиша и да измърморва:
	— Какъв глупак съм бил досега! Истината направо ще ми извади очите!


	Двайсет и пета глава
	Самоубийство или убийство?

	Не успях да попитам Поаро какво има предвид, защото в същия миг капитан Мейтланд ни повика отдолу и ни помоли да слезем.
	Бързо се спуснахме по стълбите.
	— Вижте какво, Поаро — каза капитанът. — Имаме нов проблем — монахът е изчезнал.
	— Отец Лавини ли?
	— Да. Досега никой не бе забелязал това, докато някой не каза, че не са го виждали от известно време.
	Отидохме в стаята му, но леглото му беше непобутнато, а от монаха нямаше и следа.
	Стори ми се, че това е някакъв лош сън — първо отравянето на госпожица Джонсън, а сега изчезването на отец Лавини.
	Разпитани бяха всички слуги, но никой не можа да хвърли светлина върху загадката. Предната вечер към осем часа монахът бил казал, че ще се поразходи.
	Никой не го бе виждал оттогава.
	Както обикновено входната порта била затворена и залостена в девет часа. Обаче никой не си спомняше да я е отварял сутринта. Всеки от двамата млади слуги смяташе, че тази работа е свършил колегата му.
	Беше ли се върнал отец Лавини вечерта? Беше ли открил нещо подозрително по време на някоя от разходките си, заради което е излязъл по-късно и заради което вероятно е станал третата жертва?
	Капитан Мейтланд се обърна в момента, когато доктор Райли се приближаваше, придружен от господин Меркадо:
	— Кажете, Райли, има ли нещо ново?
	— Да. Киселината е от лабораторията — току-що проверихме с Меркадо количеството на солната киселина.
	— От лабораторията значи? Беше ли заключена?
	Меркадо тръсна глава. Ръцете му трепереха, а мускулите на лицето му потрепваха конвулсивно. Имаше съкрушен вид.
	— Това е необичайно — измънка той. — Разберете… ние си служим с нея постоянно. Аз… никой не би помислил…
	— А през нощта заключва ли се?
	— Да, както и всички останали помещения. Ключовете се окачват на един гвоздей в дневната.
	— Което значи, че онзи, който съхранява ключа на дневната, може да вземе цялата връзка ключове?
	— Така е.
	— Предполагам, че ключът е съвсем обикновен.
	— О, да.
	— Да не би госпожица Джонсън сама да е взела отровата от лабораторията? — попита капитан Мейтланд.
	— Не е — извиках аз категорично.
	Почувствах нечие предупредително докосване.
	Поаро се намираше зад мен.
	И тогава се случи нещо ужасно.
	Не ужасно само по себе си — по-скоро нелепостта на случилото се го правеше такова.
	В двора влезе автомобил и от него скочи дребен човек с корков шлем на главата и с къс тренчкот.
	Той отиде право при доктор Лайднър, който стоеше до доктор Райли, и му стисна сърдечно ръката.
	— Vous voila, mon cher — извика той. — Радвам се да ви видя. Минах оттук в събота следобед на път за италианците във Фуджима. Отидох до разкопките, но не видях нито един европеец. Уви! Не знам арабски, а тогава нямах време да дойда в дома ви. Тази сутрин тръгнах от Фуджима в пет, отбих се за два часа при вас, а после ще се присъединя към конвоя. Eh, bien, как вървят работите?
	Именно това беше най-ужасното — бодрият глас и деловитостта на този човек, който идваше от място, където всичко беше нормално. Без да подозира за драмата, той се бе втурнал сред нас със своето ведро настроение.
	Нямаше нищо чудно, че доктор Лайднър само въздъхна и се обърна към доктор Райли с умоляващ поглед. Лекарят веднага му се притече на помощ.
	Той отведе дребния човек настрана и набързо му обясни как стоят нещата.
	По-късно узнах, че този посетител бил френски археолог на име Верие, който се занимавал с изследване на гръцките острови.
	Верие остана поразен. Самият той бе прекарал известно време на едни италиански разкопки, откъснати напълно от цивилизования свят, и не бе чул нищо.
	Французинът се впусна в извинения и съболезнования, най-накрая отиде при доктор Лайднър и горещо стисна и двете му ръце.
	— Каква трагедия! Боже мой, каква трагедия! Не зная какво да кажа… Mon pauvre collegue.*
	[* Mon pauvre collegue (фр.) — Бедният ми колега — Б.пр.]
	И като поклати глава безпомощно, дребният мъж се качи на автомобила си и замина.
	На фона на общата печал тази случка ни се стори дори по-тягостна от всичко, което се бе случило досега.
	— А сега — предложи доктор Райли с твърд глас — да закусим. Да, настоявам. Хайде, Лайднър, трябват ви сили.
	Клетият човек беше напълно съсипан. Придружи ни до трапезарията, където ни бе сервирана храна като след погребение. Горещото кафе и пържените яйца дойдоха добре на всеки, макар на никого да не му се ядеше. Доктор Лайднър изпи няколко глътки кафе и мачкаше хляба пред себе си. Лицето му имаше пепеляв цвят и бе сгърчено от болка.
	След закуска капитан Мейтланд се залови за работа.
	Разказах му, че някакъв шум ме е събудил, след което бързо съм изтичала в стаята на госпожица Джонсън.
	— Казахте, че на пода е имало чаша?
	— Да, трябва да я е изтървала, след като е пила от нея.
	— Беше ли счупена?
	— Не, беше паднала на килима до леглото. (Боя се, че киселината бе съсипала килима.) Вдигнах чашата и я поставих на масата.
	— Благодаря ви за тези сведения. Открихме само два вида отпечатъци. Едните принадлежат несъмнено на госпожица Джонсън, а другите трябва да са вашите.
	Той замълча, после ме подкани да продължа разказа си.
	Описах в подробности грижите, които бях положила за нещастната жена и видях одобрителния поглед на доктор Райли, който със задоволство поклащаше глава.
	— Никой друг на ваше място не би могъл да стори повече — каза.
	Макар да бях сигурна, че не съм пропуснала нищо, за да спася живота на тази жена, неговите думи бяха от голямо значение за мен.
	— Знаехте ли какво е погълнала? — ме попита капитанът.
	— Не, но разбрах, че е някаква киселина.
	— Според вас, сестра — попита капитан Мейтланд, — госпожица Джонсън по собствена воля ли е погълнала тази отрова?
	— О, не! — извиках аз. — Тази мисъл даже не ми е минавала през ума.
	Сама не зная защо бях така категорична. Може би се намирах под влияние на думите на мосю Поаро: „Убийството е навик“, които се бяха запечатали в съзнанието ми. Освен това трудно е да си представиш, че човек ще реши да сложи край на живота си по един толкова болезнен начин.
	Споделих тази моя мисъл с капитана и той кимна замислено.
	— Действително — каза — хората обикновено не избират такива средства, за да свършат със себе си. Но ако човек е силно отчаян и това му е под ръка, тогава не е изключено да прибегне до него.
	— А дали тя е била отчаяна до такава степен? — попитах аз.
	— Така твърди госпожа Меркадо. Казва, че снощи госпожица Джонсън не приличала на себе си и едва отговаряла на отправените й въпроси. Госпожа Меркадо казва още, че тя била обладана от черни мисли и сигурно вече я е занимавала мисълта за самоубийство.
	— Не вярвам на нито една дума от всичко това! — заявих аз.
	Каква усойница беше тази госпожа Меркадо!
	— Тогава кажете ми какво мислите.
	— Според мен госпожица Джонсън е била отровена — заявих аз без никакво увъртане.
	Капитанът изстреля следващия си въпрос така рязко, сякаш бях една от неговите подчинени:
	— Какво ви дава основание да мислите така?
	— Според мен това е единственото възможно обяснение.
	— Това е само вашето лично мнение. Имало ли е причина тази жена да бъде убита?
	— Моля да ме извините — казах аз, — но мисля, че има. Тя се е добрала до нещо.
	— До какво?
	Повторих нашия разговор на терасата дума по дума.
	— Значи е отказала да ви каже нещо по-определено?
	— Да. Заяви, че трябва първо да помисли.
	— Изглеждаше ли разтревожена?
	— Да.
	— Как човек може да се промъкне тук отвън — повтори капитанът с навъсено чело. — Какво е искала да каже?
	— Не зная. Много си блъсках главата, но не измислих нищо.
	— Мосю Поаро, какво мислите вие? — попита капитанът.
	— Според мен разполагаме с един възможен мотив — отвърна Поаро.
	— За убийство?
	— За убийство.
	Капитан Мейтланд още повече се навъси.
	— Каза ли тя нещо, преди да издъхне?
	— Да. Успя да промълви една дума.
	— Коя е тя?
	— Прозорецът…
	— Прозорецът? — повтори Мейтланд. — Разбрахте ли какво е искала да каже?
	Поклатих глава отрицателно.
	— Колко прозореца има в нейната стая?
	— Само един.
	— И гледа към двора?
	— Да.
	— Беше ли отворен или затворен? Струва ми се, че беше отворен. Да не би някой от вас да го е отворил?
	— Не, бил е отворен през цялото време. Питам се… — Тук спрях.
	— Продължавайте, сестра!
	— Огледах прозореца, но не открих нищо особено. Питах се дали някой не е подменил чашите именно оттам.
	— Да е подменил чашите ли?
	— Да. Госпожица Джонсън имаше навика да си налива чаша вода за през нощта. Предполагам, че нейната чаша е била подменена с друга, която е съдържала солна киселина.
	— Какво ще кажете вие, Райли?
	— Ако наистина е убийство, престъпникът сигурно е действал по този начин — веднага отвърна доктор Райли.
	— Никой средно наблюдателен човек в будно състояние не би пил отрова вместо вода. Но ако този човек има навика да изпива чаша вода посред нощ, той инстинктивно протяга ръка, напипва чашата на обичайното й място и в полусън поглъща достатъчно количество, преди да си даде сметка за фаталната постъпка.
	Капитан Мейтланд потъна в размисъл.
	— Ще отида да разгледам тоя прозорец. На какво разстояние се намира той от горната част на леглото?
	Замислих се.
	— Ако човек се протегне силно напред, може да стигне до масичката пред леглото.
	— Масичката, където се е намирала чашата с вода?
	— Да.
	— Вратата беше ли заключена?
	— Не.
	— Значи някой би могъл да влезе и през вратата, за да извърши подмяната на чашите?
	— О, да.
	— Но рискът ще е по-голям — намеси се доктор Райли. — Някои хора, макар и дълбоко заспали, се събуждат при шум от стъпки. Ако убиецът е можел да извърши престъплението с едно протягане на ръка през прозореца, за него това би бил най-сигурният начин.
	— Нямам предвид само чашата — произнесе с разсеяно капитан Мейтланд. — Той стана и отново се обърна към мен: — Значи според вас щом тази нещастна жена е почувствала, че умира, тя е направила опит да ви каже, че нейната чаша е била подменена с чаша киселина през отворения прозорец? Не е ли по-близо до ума да ви каже името на престъпника?
	— Може да не е знаела името му — възразих аз.
	— Или пък да спомене какво именно е открила предния ден?
	Доктор Райли се намеси повторно:
	— Когато умирате, Мейтланд, много често губите реална представа за реда на нещата. Никак не е трудно някой особен факт да обсеби съзнанието ви. А нейното съзнание е могло да бъде обсебено в този момент именно от ръката на убиец, протегната през прозореца. Вероятно за нея е било важно да насочи вниманието на хората към прозореца. По мое мнение тя е имала право — този факт е от голяма важност. Тя се е тревожела от мисълта, че могат да вземат случая за самоубийство. Ако е била в състояние да говори, навярно би произнесла следното: „Не съм искала да се самоубивам. Някой трябва да е поставил отровата до леглото ми през прозореца.“
	Капитан Мейтланд забарабани мълчаливо по масата и след малко рече:
	— Според мен възможностите са две — самоубийство или убийство. Кое от двете е по-вероятно, доктор Лайднър?
	След като размишлява няколко секунди, докторът отговори със спокоен и решителен глас:
	— Убийство. Ан Джонсън не беше жена, която би се самоубила.
	— При нормални условия — не — съгласи се капитанът. — Но при известни обстоятелства самоубийството би било съвсем нормален изход.
	— Изяснете се.
	Капитан Мейтланд се наведе, за да вдигне един пакет, който бях видяла да поставя до крака на стола си.
	— Тук има нещо, за което никой от вас не подозира — каза той. — Намерихме го под леглото й.
	Развърза връвта, разтвори пакета и ни показа тежка бухалка.
	Тази находка сама по себе си не представляваше нещо сензационно — имаше поне дузина подобни бухалки сред разкопките.
	Този екземпляр обаче прикова вниманието ни с едно тъмно петно и следи от нещо, което приличаше на косми.
	— Това е работа за вас, Райли — рече капитанът. — Но за мен няма никакво съмнение — това е оръжието, с което е била убита госпожа Лайднър!


	Двайсет и шеста глава
	След това е моят ред!

	Беше ужасна гледка! Доктор Лайднър без малко щеше да припадне, а самата аз усетих, че ми се повдига.
	Доктор Райли го разгледа не без професионално удоволствие.
	— Предполагам, че няма отпечатъци? — попита той капитана.
	— Никакви.
	Райли взе пинсета и започна огледа си внимателно.
	— Хм… Ето късче човешка плът… косми… руси косми. Това са съвсем предварителни данни. Естествено, ще трябва да направя истински изследвания за кръвната група и прочие, но според мен резултатът не подлежи на съмнение. Значи е намерено под леглото на госпожица Джонсън? Аха, значи това е била голямата тайна! Тя извършва престъплението, а после — нека Бог се смили над душата й! — разкъсвана от угризения, слага край на живота си. Като хипотеза не е зле.
	Доктор Лайднър покрусен поклати глава и промълви:
	— Не, не! Не е Ан!
	— Но къде я е крила преди това? — попита капитан Мейтланд. — След смъртта на госпожа Лайднър всички стаи бяха претърсени най-грижливо.
	Нещо ми хрумна и си помислих: „В шкафа за канцеларски материали“, но си замълчах.
	— Така или иначе — продължи капитанът — госпожица Джонсън не е била сигурна в първоначалното скривалище и прибира бухалката в стаята си, след като е вече претърсена. А може да го е направила, след като е взела решение да се самоубие.
	— Не вярвам такова нещо! — извиках аз.
	Не можех да си представя, че тихата и кротка госпожица Джонсън би могла да разбие черепа на госпожа Лайднър. Просто не можех да си го представя! И все пак си спомних някои съвпадения, които определено караха човек да се замисли — например сълзите й по-предната нощ. Самата аз смятах този пристъп за „угризение“, но в онзи момент мислех само за дребните злини, които тя бе сторила на покойната.
	— Не зная какво да мисля — рече капитан Мейтланд. — Трябва да се изясни и изчезването на френския монах. Моите хора претърсват наоколо в случай, че е бил ударен и хвърлен в някой напоителен канал.
	— Ах! Сега си спомням… — започнах аз.
	Всички погледи се обърнаха към мен.
	— Беше вчера следобед — казах. — Отец Лавини ме разпитваше за кривогледия човек, който надничаше през прозореца на госпожа Лайднър онзи ден. Отецът искаше да знае точно на кое място го бяхме срещнали, после добави, че ще отиде да се поразходи натам, като ми обясни, че в детективските романи престъпникът винаги изтървавал по нещо компрометиращо.
	— Проклет да съм, ако някой от моите престъпници е правил такова нещо — заяви капитанът. — Значи от това се е интересувал той? Питам се дали е намерил нещо? Интересно съвпадение ще бъде, ако той и госпожица Джонсън са успели да открият почти едновременно някакво доказателство за самоличността на престъпника! — И добави с раздразнение: — Кривоглед човек ли? Кривоглед? Защо ли? В тази история за кривогледия явно има нещо по-важно, отколкото изглежда на пръв поглед. И не мога да разбера защо моите хора още не са го заловили!
	— Вероятно защото той съвсем не е кривоглед — тихо изрече Поаро.
	— Нима мислите, че се е преструвал? Не знаех, че е възможно да се имитира кривогледство.
	Детективът се задоволи да отговори кратко:
	— Кривогледството може да е нещо много ценно.
	— Дявол да го вземе! Какво не бих дал, за да разбера къде е сега този тип, все едно дали е кривоглед или не!
	— Обзалагам се, че вече е преминал сирийската граница — каза Поаро.
	— Вече предупредихме Тел Кочек и Абу Кемал, с една дума — всички гранични постове.
	— Може да е минал по пътя през планините, по който се движат камионите с контрабанда.
	— Тогава — изръмжа капитанът — незабавно трябва да телеграфираме в Деир ез Зор.
	— Вече е направено. Вчера ги предупредих за кола с двама пътници, които притежават безупречни паспорти.
	Капитан Мейтланд го изгледа с удивление.
	— Наистина ли? И двама мъже, така ли?
	Поаро кимна.
	— Замесени са двама души.
	— Мосю Поаро, струва ми се, че сте много потаен човек.
	— Не, съвсем не — възпротиви се той. — Истината ме споходи едва тази сутрин, когато наблюдавах изгрева на слънцето. Беше чудесна гледка!
	Никой от нас не бе забелязал присъствието на госпожа Меркадо в стаята. Сигурно се бе промъкнала в момента, когато всички бяхме вперили погледи в окървавения камък.
	Внезапно тя започна да издава писъци като прасе, което колят.
	— Велики боже! — изкрещя тя. — Сега разбирам! Сега всичко ми е ясно! Бил е отец Лавини! Той е луд човек, той е религиозен фанатик! За него всички жени са грешници и затова ги избива. Първо госпожа Лайднър, после госпожица Джонсън, а след това е моят ред… — Тя се втурна към доктор Райли и се вкопчи в него. — Не искам да оставам повече тук! Нито един ден! Опасно е, опасно е. Той се крие някъде и чака сгоден случай. Ще се нахвърли върху мен!
	Тя започна да крещи още по-силно и безумно.
	Бързо се приближих до доктор Райли, който я беше хванал за китките. Ударих й две силни плесници и с помощта на лекаря я сложих на един стол.
	— Никой няма да ви убива — казах аз. — Ние сме тук. Само стойте мирно.
	Жената престана да пищи, затвори уста и ме загледа с тъп и изплашен поглед.
	След това вратата се отвори и влезе Шийла Райли. С бледо лице и сериозно изражение тя пристъпи направо към Поаро.
	— Тази сутрин минах през пощата — каза. — Имаше телеграма за вас и ви я нося.
	— Много ви благодаря, мадмоазел.
	Той взе телеграмата и я отвори, докато тя внимателно се взираше в лицето му.
	То обаче остана безизразно. Той прочете телеграмата, сгъна я грижливо и я пъхна в джоба си.
	Госпожа Меркадо, която също бе вперила очи в него, го попита с приглушен глас:
	— Телеграмата… от Америка ли е?
	Той поклати глава.
	— Не, мадам — отвърна. — От Тунис е.
	Госпожа Меркадо го изгледа за момент неразбиращо, после изпусна дълга въздишка и се отпусна върху облегалката на стола.
	— Отец Лавини! — рече тя. — Знаех си, че съм права. Винаги съм смятала този човек за чудак. Веднъж ми наговори такива неща… Трябва да е луд… — Направи малка пауза, а после добави: — Ще се държа спокойно, но трябва да напусна тази къща на всяка цена. С Джоузеф можем да спим в хотела.
	— Търпение, мадам — каза Поаро. — Ей сега ще ви обясня всичко.
	Капитан Мейтланд го стрелна с въпросителен поглед.
	— Значи смятате, че държите ключа на тази история? — попита.
	Детективът се поклони доста театрално, което, струва ми се, само раздразни капитана.
	— В такъв случай говорете, човече! — извика той.
	Само че Еркюл Поаро си имаше собствени методи. Подозирах, че няма да се размине без определена церемониалност. Питах се дали действително знае истината, или просто иска да се изтъкне?
	Той се обърна към доктор Райли:
	— Ще имате ли добрината, докторе, да извикате тук всички останали?
	Лекарят побърза да изпълни желанието му. След няколко минути останалите членове на експедицията започнаха да пристигат един след друг — най-напред Райтер и Емът, после Бил Колман, след него Ричард Кари и накрая господин Меркадо.
	Последният бе бледен като мъртвец и вероятно се страхуваше да не го линчуват за проявено нехайство, че е оставил без надзор опасни химически вещества.
	Всички насядахме около масата почти както в деня, когато бе пристигнал Поаро. Бил Колман и Дейвид Емът се поколебаха, преди да седнат, поглеждайки към Шийла Райли. Тя стоеше гърбом и гледаше през прозореца.
	— Желаете ли стол, Шийла? — попита я Бил.
	А Дейвид Емът изрече с бавния си и приятен глас:
	— Няма ли да седнете?
	Шийла се обърна и изгледа двамата младежи. И двамата й предлагаха стол. Попитах се кой стол ще предпочете.
	В крайна сметка тя не избра нито един от двата и изрече рязко:
	— Благодаря. Предпочитам да седна тук.
	И се настани на една масичка близо до прозореца, като добави:
	— Стига капитанът да няма нищо против?
	Не зная какво би отговорил капитанът, ако Поаро не го бе изпреварил:
	— Моля ви, мадмоазел, останете. Дори ще имаме нужда от вашето присъствие.
	Шийла вдигна очи.
	— Така ли?
	— Точно така, мадмоазел. Имам някои въпроси към вас.
	Тя отново вдигна очи, но не каза нищо. Отново се загледа през прозореца, сякаш искаше да засвидетелства безразличието си към това, което ставаше в залата.
	— А сега — обади се капитанът — може би най-сетне ще узнаем истината!
	Човек на делото, той говореше с известна припряност. В този момент бях убедена, че го мъчи желанието да бъде навън и да действа — да търси отец Лавини или поне да изпрати хора по дирите му. Той изгледа Поаро недотам приветливо.
	„Ако този нещастник има нещо да ни каже, защо тогава мълчи?“ Отгатнах, че тези думи бяха на върха на езика му.
	Поаро изгледа всички ни по ред, а после се изправи.
	Нямах представа какво да очаквам от него — навярно нещо драматично, защото той беше такъв човек.
	Във всеки случай не допусках, че ще го чуя да говори на арабски.
	Ала точно това стана. С бавен и тържествен глас, почти религиозно, ако разбирате какво имам предвид, той произнесе следните думи:
	— Бисмилахи ар рахман ар рахим!
	И после ни ги преведе:
	— „В името на Аллаха, Състрадателния и Милостивия!“


	Двайсет и седма глава
	Началото на едно пътуване

	— Бисмилахи ар рахман ар рахим. Така казват арабите, преди да тръгнат на път. Eh, bien, ние също ще тръгнем на път — ще направим едно пътуване в миналото. Едно пътуване в непознатите дебри на човешката душа.
	Не мисля, че до този момент бях почувствала това, което обикновено наричат „блясъка на Ориента“. Откровено казано, най-много бях впечатлена от мръсотията навсякъде. Ала изведнъж от думите на Поаро пред очите ми изплува странно видение. В мислите ми се появиха имена като Самарканд и Исфахан, дългобради търговци, коленичили камили, олюляващи се носачи под товара на грамадни бали, жени с къносани коси и татуирани лица, които перат дрехи по бреговете на Тигър. Чувах тъжните им напеви и далечното скърцане на водното колело.
	Това бяха все неща, които бях чувала и виждала, без обаче да им обръщам особено внимание, но сега ми се струваха различни — подобно на някое старо парче плат, което изваждаш на дневна светлина и което показва дивните цветове на стара бродерия… Огледах стаята, където се бяхме събрали, и наистина ми се стори, че мосю Поаро бе казал истината — ние всички се готвехме да предприемем едно пътуване. Всички бяхме тук, но всеки от нас тръгваше по свой път.
	Огледах присъстващите един след друг, сякаш ги виждах за пръв път, а също и за последен, което може да ви се стори глупаво, но такова беше моето усещане.
	Господин Меркадо нервно кършеше пръсти и светлите му очи фиксираха Поаро с разширени зеници. Госпожа Меркадо не откъсваше поглед от мъжа си и приличаше на тигрица, която се готви за скок. Доктор Лайднър сякаш се беше смалил под силата на последния удар. Човек би казал, че той отсъстваше от стаята, а мислите му са някъде надалеч. С изпъкнали очи и малко увиснала долна устна, Колман гледаше Поаро с леко идиотско изражение. Не виждах ясно лицето на господин Емът, защото бе забил очи във върховете на обувките си. Райтер имаше объркан вид — беше издал устни напред и повече отвсякога приличаше на чистичко прасенце. Шийла Райли гледаше неотклонно през прозореца, седеше обърната с гръб към нас и бе трудно да се отгатне какво я вълнува в момента. След това погледнах господин Кари. Неговото изражение ми причини мъка и извърнах глава. В този миг всички се намирахме тук, но не можах да се отърва от мисълта, че щом Поаро приключи, ще се озовем съвсем другаде…
	Това беше много странно усещане…
	Той продължаваше да говори със своя спокоен глас, наподобяващ река, която се носи между бреговете си — чак до морето:
	— Още от самото начало осъзнах, че за да се проумее този случай, човек не бива да търси само външните признаци и улики, а да се насочи към по-истинните неща за конфликтите между личностите и тайните на техните сърца. Ще ви кажа, че макар в този момент вече да съм стигнал до това, което смятам за действителното разрешение на загадката, аз не притежавам никакви материални доказателства, които да го подкрепят. Знам го, защото трябва да е така, защото по никакъв друг начин нито един факт няма да попадне на мястото, което е отредено тъкмо за него. А то според мен е най-задоволителното решение, което може да съществува.
	След кратка пауза Поаро продължи:
	— Ще започна пътуването си от момента на първия си контакт със случая — когато бях запознат с това, което бе станало с госпожа Лайднър. Според мен всеки случай притежава свой собствен облик и форма. Настоящият случай се върти около личността на госпожа Лайднър. Докато не узнаех точно каква жена е била госпожа Лайднър, аз нямаше да мога да стигна до отговора на въпроса защо е била убита тя и от кого. Затова тръгнах именно оттам — да разкрия характера на жертвата. Още един момент, интересен от психологическа гледна точка, привличаше вниманието ми — необяснимата тягостна атмосфера сред членовете на експедицията. Тя бе потвърдена от няколко души — някои от които даже чужди на тази къща — и аз реших да имам предвид това обстоятелство при моите по-нататъшни разследвания, независимо че не гледах на него като на отправна точка. По всеобщо мнение това напрежение в отношенията се дължеше на влиянието на госпожа Лайднър, но по причини, които ще изложа впоследствие, хипотезата не ми се виждаше много приемлива. Както споменах, още от началото аз се заех да изследвам личността на госпожа Лайднър, като използвах различни методи за тази цел. Анализирах реакциите, които тя бе предизвиквала у някои от обитателите на тази къща, напълно различни един от друг по характер и темперамент. Към това прибавете и собствените ми наблюдения, които, естествено, бяха сравнително ограничени. И все пак успях да установя някои факти. Госпожа Лайднър е имала обикновени вкусове, дори бих казал доста спартански. Не е била жена на лукса. От друга страна пък, е бродирала неща, отличаващи се с голяма красота и финес, което свидетелства за артистичен темперамент и взискателност. Книгите от малката й библиотека ми помогнаха да науча още нещо — била е интелигентна жена, а същевременно и, както си мисля, егоист по природа. Имаше опити да ми се внуши, че е била жена с подчертан интерес към мъжете — сиреч чувствена натура. Според мен обаче това не е вярно. На една етажерка в стаята й намерих следните книги: „Кои са били, гърците?“, „Увод в теорията на относителността“, „Животът на лейди Хестър Станхоуп“, „Завръщане в Матусал“, „Линда Кондон“, „Влак за Крю“. Имала е интерес към културата и съвременните науки — доказателство за определени интелектуални пристрастия. А романите „Линда Кондон“ и „Влак за Крю“ до известна степен показваха, че тя е симпатизирала на независимата жена — освободена от оковите на мъжа. Очевидно се е интересувала и от личността на лейди Хестър Станхоуп. „Линда Кондон“ е изискана изповед на една жена, влюбена в собствената си красота, а „Влак за Крю“ е задълбочено проучване на пламенна индивидуалистка. „Завръщане в Матусал“ разглежда по-скоро интелектуалната страна на живота, отколкото емоционалната. Започвах да разбирам покойната госпожа Лайднър. След това анализирах реакциите на тези, които бяха най-близките й хора, и образът й се очерта още по-точно в съзнанието ми. От изказванията на доктор Райли и някои други извадих заключение, че е била от онези жени, надарени от природата не само с изключителна красота, но и с фатална сила. Откъдето и да минат такива личности, те носят драми и катастрофи, които често пъти засягат други хора, но понякога и тях самите. И тогава се убедих, че тя е изпитвала изключителна любов към собствената си персона и че над всичко друго е поставяла удовлетворението от усещането си за власт. Където и да се е намирала, тя е желаела да бъде център на вселената. И всеки около нея — бил той мъж или жена — е трябвало да признае нейната мощ. С някои това не е било проблем. Например сестра Ледърън — благородна натура с романтично въображение, веднага е завладяна от нея и започва да й се възхищава безрезервно. Но госпожа Лайднър е упражнявала влиянието си и по друг начин — посредством страха. Веднъж постигнала лесен успех, тя е давала пълна свобода на по-мрачната страна от своята природа. Разберете ме добре — не става въпрос за съзнателна жестокост, а за едно абсолютно инстинктивно проявление, като това, когато котката си играе с мишката. А в съзнателните си дела тя се е показвала изключително добра и е правела всичко, за да бъде полезна на другите. Сега, разбира се, най-важният проблем, който стоеше за разрешаване, бяха анонимните писма. Кой ги бе писал и с какви намерения? Зададох си въпроса, да не би да ги е писала самата тя. За да отговорим на този въпрос, трябва да се върнем далеч в миналото — към времето на първия й брак. Всъщност оттам започва нашето истинско пътуване — пътуване в живота на госпожа Лайднър. Преди всичко не бива да забравяме, че Луиз Лайднър от миналото по същество е същата, която познавахте вие. Тогава тя е била млада, забележително красива, притежаваща онази вълшебна красота, която поразява душата и чувствата на един мъж така, както никоя друга материална прелест — а освен това вече е била и егоистка. Жени като нея по природа се бунтуват срещу брака. Мъжете може да ги привличат, но те желаят да принадлежат само на себе си. Те са като Красивата безпощадна дама от старата френска легенда. Обаче госпожа Лайднър се омъжила и струва ми се, че няма да се излъжем, ако заявим, че мъжът й навярно е бил човек с доста силен характер. Когато узнала, че той се занимава с шпионаж в полза на чужда държава, тя го издава на властите — така е казала на сестра Ледърън. Приемам, че решението й е имало емоционална основа. Нали е заявила на сестра Ледърън, че по това време била екзалтирана патриотка и това именно я е тласнало да предаде мъжа си? Но общоизвестен факт е, че всички ние сме склонни да търсим оправдания за делата си и тогава инстинктивно изтъкваме най-благородни мотиви. Може би самата тя тогава е вярвала, че действа от патриотизъм, а всъщност е била тласкана от неосъзнатото желание да се отърве от своя мъж. Тя е ненавиждала мъжкото доминиране, не е понасяла мисълта да принадлежи на някого и да играе второстепенна роля. За да добие отново свободата си, тя се възползва от своя патриотизъм. Обаче в дъното на душата й се загнездва угризение, което впоследствие ще влияе върху целия й живот. И така, стигаме до въпроса за писмата. Госпожа Лайднър е покорявала мъжете, но на няколко пъти самата тя е била привлечена от тях — обаче всеки път едно заплашително писмо я е предупреждавало и унищожавало надеждите й. Кой е пишел тези писма? Фредерик Боснър или брат му Уилям, или пък самата госпожа Лайднър? Всяка от тези хипотези изглежда вероятна. Ясно е, че тя е била от онези жени, способни да вдъхнат у един мъж всепоглъщаща страст, която може да прерасне в мания. Склонен съм да вярвам в съществуването на един Фредерик Боснър, за когото жена му Луиз е била над всичко друго. Тя го предава веднъж и той вече не смее да се яви повторно пред нея, но решава, че тя ще бъде само негова и на никого другиго. Би предпочел да я убие, отколкото да види, че принадлежи другиму. От друга страна, ако госпожа Лайднър е изпитвала такова отвращение към брака, допустимо е да си е служела с такова средство, за да излиза от трудни ситуации. Била е ловец, който, веднъж пипнал плячката си, не се интересува повече от нея. И тъй като самата тя е жадувала за драматични преживявания, измисля една изключително удобна драма — тази за възкръсналия съпруг, който не й позволява да се омъжи отново. Тази ситуация удовлетворява нейните най-съкровени инстинкти — превръща я в романтична фигура, в трагична героиня, като същевременно я спасява от брака. Това състояние на нещата продължавало доста години. При всяко предложение за женитба пристигало по едно заплашително писмо. Сега обаче навлизаме в един наистина интересен етап. На сцената се появява доктор Лайднър — и този път не пристига никакво писмо. Нищо не се противопоставя на желанието й да стане госпожа Лайднър. Такова писмо все пак пристига, но чак след женитбата. Веднага се питаме — защо? Нека да разгледаме трите хипотези една по една. Ако госпожа Лайднър е писала сама тези писма, проблемът се решава сам по себе си — тя наистина е желаела да се омъжи за доктор Лайднър и е постигнала целта си. Но тогава защо си е написала такова писмо след сключване на брака? Нима нейната любов към драматичното е била толкова непреодолима? И защо само две писма? След това не получава никакво писмо в течение на година и половина. Сега да пристъпим към втората хипотеза — ако авторът е бил Фредерик Боснър или брат му, защо заплашителното писмо ще пристигне след женитбата? Презумпцията е, че Фредерик Боснър е бил против брака на Луиз с Лайднър. Тогава защо не е попречил на този брак, както е постъпвал дотогава? И защо ще възобновява заплахите си, след като е допуснал тази женитба? Отговорът, макар и незадоволителен, може да е, че Боснър е бил възпрепятстван по някакъв начин да протестира по-рано — може да е бил в затвора, а може и в чужбина. Сега нека се позанимаем малко и с опита за задушаване с газ. Не съществува никакво основание да обвиняваме за това някое външно лице. Вероятните извършители биха могли да бъдат само господин и госпожа Лайднър. Но тъй като господин Лайднър няма очевидна причина да постъпва така, принудени сме да заключим, че жена му е подготвила и извършила това. Защо? Пак от любов към драматизма ли? След това двамата съпрузи заминават за чужбина и прекарват осемнадесет щастливи месеца, без никаква заплаха от смърт да помрачи живота им. Решават, че са успели да скрият следите си от своя враг, но подобно предположение е абсурдно, особено в случая със съпрузите Лайднър. По какъв начин би могъл да скрие следите си един ръководител на археологическа експедиция? Само едно обаждане до музея и Фредерик Боснър веднага е щял да получи точния адрес на учения. Даже ако материални затруднения не са му позволявали да ги проследи лично, нищо не би му попречило да продължи с изпращането на заплашителни писма. Според мен човек, обладан от такава мания, не би се спрял насред пътя. Ала за него се заговаря отново чак след две години. Тогава госпожа Лайднър става жертва на нови анонимни заплахи. Защо са били подновени писмата? Труден въпрос, чийто най-лесен отговор би бил този, че тя е била отегчена и е пожелала да направи живота си по-интересен. Само че този отговор не ме задоволява. Този начин за създаване на напрежение ми се стори твърде вулгарен и груб, за да подхожда на една фина и изискана жена като нея. Единственото, което можех да направя, беше да очаквам нови разкрития. Съществуваха три определени възможности — първо, писмата са дело на самата госпожа Лайднър; второ, писани са от Фредерик Боснър или от брат му; трето, в началото може да са били писани от госпожа Лайднър или първия й съпруг, но сегашните са фалшификати, сиреч били са писани от трето лице, което е знаело за предишните писма. Сега ще се занимаем с непосредственото обкръжение на жертвата. Каква реална възможност е имал всеки отделен член на експедицията да извърши това престъпление? Най-общо казано, престъплението е можело да бъде дело на всеки (що се отнася до възможностите), с изключение на трима души. Доктор Лайднър, според показанията на мнозина, не е напускал терасата. Господин Кари е бил дежурен на разкопките, а господин Колман е бил в Хасание. Но тези алибита, драги приятели, не са така безспорни, както изглеждат. Изключвам алибито на доктор Лайднър. Няма никакво съмнение, че той е бил на покрива и е слязъл оттам едва час и четвърт след убийството. Но дали господин Кари не е напускал разкопките? А господин Колман действително ли се е намирал в Хасание през времето, когато е било извършено убийството?
	Бил Колман почервеня, отвори уста, после я затвори и се огледа смутено. Лицето на Кари не промени израза си.
	Поаро продължи със спокоен глас:
	— Помислих си и за едно друго лице, за което съм убеден, че би било способно да извърши престъплението — особено ако силно го е желаело. Госпожица Райли, надарена със смелост и интелигентност, също притежава жестокост. Когато тя ми говореше за мъртвата, я попитах на шега дали притежава алиби. Според мен тогава госпожица Райли си даде сметка, че е таяла желание да убие госпожа Лайднър. Така или иначе тя изрече една лъжа, която беше съвсем глупава и безполезна. Каза ми, че в следобеда на убийството играла тенис в клуба. На следния ден обаче разговарях с госпожица Джонсън и узнах, че в действителност госпожица Райли е била в близост до къщата по време на убийството. Хрумна ми мисълта, че дори и да е невинна, тя би могла да ми разкаже нещо полезно. — Поаро направи пауза, а после попита момичето: — Мис Райли, ще бъдете ли така добра да ни кажете какво сте видели онзи следобед?
	Девойката не отговори веднага. Тя продължи да гледа през прозореца и без да извърне глава, рече с тих и равен глас:
	— След обяда се качих на кон и тръгнах към разкопките. Пристигнах там около два без четвърт.
	— Срещнахте ли там приятелите си?
	— Не. Нямаше никого, освен началника на копачите.
	— Не видяхте ли господин Кари?
	— Не.
	— Интересно — рече Поаро. — Не го е видял и мосю Верие, когато се отбил там същия следобед.
	Поаро погледна подканващо към Кари, но той остана мълчалив и безучастен.
	— Можете ли да ни дадете някакво обяснение, господин Кари?
	— Отидох да се поразходя, тъй като на разкопките не се очертаваше нищо интересно.
	— В коя посока?
	— Към реката.
	— Не в посока на къщата, така ли?
	— Не.
	— Навярно сте очаквали някого, който не е дошъл? — попита Шийла Райли.
	Кари само я погледна, но не отговори.
	Поаро не настоя, а отново попита младото момиче:
	— Видяхте ли нещо друго, мадмоазел?
	— Да. Близо до къщата, в една падина, забелязах камионетката на експедицията. Това ми се видя много странно. После зърнах господин Колман да върви с наведена глава, сякаш търсеше някакъв предмет по земята.
	— Чакайте! — извика Колман. — Аз…
	Поаро го прекъсна с властен жест:
	— Търпение. Заговорихте ли го, госпожице Райли?
	— Не.
	— А защо?
	Тя отговори:
	— Защото от време на време хвърляше наоколо изключително потаен поглед. Стана ми неприятно, затова обърнах коня си назад и се отдалечих. Не вярвам да ме е видял — не бях много близо до него, а и самият той беше погълнат от заниманието си.
	— Чакайте малко! — отново извика Колман и този път никой не успя да го спре. — Мога да дам много просто обяснение за нещо, което, приемам, може да ви се стори доста съмнително. Предния ден бях пъхнал в джоба на жилетката си прекрасен цилиндричен печат и забравих да го отнеса в залата с находките. По-късно забелязах, че печата го няма — сигурно беше паднал от джоба ми. Не исках да си имам разправии заради него, затова реших да го потърся сам. Сигурен бях, че съм го загубил някъде по пътя за разкопките. Побързах да си свърша работата в Хасание, изпратих един арабин да напазарува и успях да се върна рано. Скрих камионетката в една падина и цял час претърсвах пътя във всички посоки, но не намерих проклетия печат. Накрая се качих на камионетката и се върнах в къщата. Разбира се, всички повярваха, че идвам направо от Хасание.
	— И не им казахте нищо? — попита Поаро.
	— При тези обстоятелства беше съвсем естествено, не мислите ли?
	— Не мога да се съглася с вас — каза детективът.
	— О, хайде сега! Моето мото е следното — не си търси белята! Не можете да ме уличите в нищо. Не съм влизал в двора и няма да намерите свидетел, който да го докаже.
	— Именно в това е проблемът — каза Поаро. — Според показанията на слугите никой не е влизал в двора. По-късно обаче след известни размишления аз стигнах до извода, че те не са казали точно това. Според тях тук не е влизал никакъв чужд човек. Никой не ги е питал дали не са видели да влиза някой член на експедицията.
	— Разпитайте ги отново — предложи Колман. — Готов съм да си изям шапката, ако са видели мен или господин Кари.
	— А това повдига един много интересен въпрос. Разбира се, те биха забелязали един непознат, но дали един член на експедицията би привлякъл тяхното внимание? Те влизат и излизат непрекъснато през целия ден и слугите престават да им обръщат внимание. Затова ми се струва възможно господин Колман или господин Кари да са влизали в двора и слугите да не си спомнят абсолютно нищо.
	— Глупости! — извика Колман.
	Поаро продължи невъзмутимо:
	— Струва ми се, че от двамата господин Кари по-лесно би минал незабелязано. Тъй като Колман е бил заминал за Хасание с камионетката, те са очаквали да го видят да се завръща с нея. Влизането му пеш би изненадало слугите.
	— Естествено! — обади се Колман.
	Ричард Кари вдигна глава и устреми към Поаро тъмносините си очи.
	— Господин Поаро, в убийство ли ме обвинявате? — попита.
	Външно той оставаше спокоен, но в гласа му се долавяше заплашителна нотка. Поаро се поклони.
	— Засега водя всички ви на едно пътуване — моето пътуване към истината. До този момент съм установил един факт — че всички членове на експедицията, включително и сестра Ледърън, в действителност са имали възможността да извършат убийството. А това, че някои от тях не биха могли да бъдат вероятни извършители, е друг въпрос. Отначало разгледах средствата и възможностите. После преминах към мотива и открих, че на всеки един от вас може да се припише достатъчен мотив.
	— О! — възпротивих се аз. — Само не и аз. Ами аз съм чужда на този дом. Знаете, мосю Поаро, че съм тук от съвсем скоро.
	— Eh, bien, мила сестро. Не е ли точно това, от което се е страхувала госпожа Лайднър? Непознат човек, идващ отвън?
	— Но… как така… нали доктор Райли ме познава много добре? Той самият ме препоръча.
	— А какво точно е знаел за вас? Това, което самата вие сте му казали. Не за пръв път измамници са се представяли за медицински сестри!
	— Можете да пишете до болницата „Сейнт Кристофър“!
	— Засега благоволете да запазите мълчание, мила сестро. Невъзможно е да продължа, ако ме прекъсвате все така. Не твърдя, че ви подозирам. Просто искам да кажа, че е много лесно да се представите за някой друг. Не са малко мъжете, които са се дегизирали в женски дрехи. Кой знае дали и младият Уилям Боснър не попада в тяхното число?
	Щях да му дам аз едни мъже в женски дрехи! Но мосю Поаро повиши глас и продължи да говори с такава решителност, че предпочетох да си замълча.
	— Сега ще бъда напълно откровен — дори брутален! Необходимостта го налага. Ще извадя на показ онези неща за обитателите на тази къща, които са скрити под повърхността. Проучих всеки един от вас. Да започнем с доктор Лайднър. Скоро се уверих, че любовта, която изпитваше към жена си, беше смисълът на неговия живот. Той е измъчен и изтерзан от болка човек. За сестра Ледърън вече говорих. Ако само се е представяла за жена, трябва да признаем, че е играла ролята си с удивителна съвършеност, но всичко ме кара да вярвам, че тя напълно отговаря на това, което твърди, че е — една медицинска сестра, при това много добра.
	— Благодаря за комплимента! — подхвърлих аз.
	— След това вниманието ми бе привлечено от семейство Меркадо. И двамата проявяваха признаци на силно безпокойство. Преди всичко друго се запитах дали госпожа Меркадо е в състояние да извърши това убийство и с какъв мотив. Тя е с крехка физика и на пръв поглед не ми се видя надарена с нужната сила, за да удари жена като госпожа Лайднър с тази тежка каменна бухалка. И все пак, ако жертвата е коленичила в момента на удара, тогава това би било възможно, поне физически. Една жена би успяла с известни хитрини да накара друга жена да коленичи. О, не с някакво емоционално въздействие, а просто така — моли я да й забоде карфица на подгъва на полата й, която си шие в момента, а другата жена, без да подозира каквото и да било, просто коленичи, за да изпълни молбата й. Но мотивът? Госпожица Ледърън ми е говорила за гневните погледи, които госпожа Меркадо отправяла към госпожа Лайднър. Явно господин Меркадо е станал лесна жертва на чара на госпожа Лайднър, но въпреки това не смятах, че решението е само в ревността. Бях убеден, че госпожа Лайднър не е проявявала истински интерес спрямо господин Меркадо, а несъмнено съпругата му е знаела това. Може да е изпитвала гняв към нея за момента, но за убийство е необходимо много по-сериозно предизвикателство. Всъщност госпожа Меркадо е жената-майка. От начина, по който тя гледаше своя съпруг, веднага схванах, че не само го обича, но и че е готова да се бие за него като тигрица — нещо повече — тя е съзирала възможността да се наложи да направи това. Постоянно нащрек, тя се е тревожела не за себе си, а за мъжа си. Когато се занимавах с личността на господин Меркадо, не закъснях да отгатна точно къде е проблемът. Послужих си с една малка хитрина, за да се убедя в точността на догадките си — господин Меркадо е наркоман. Безполезно е да уверявам всички вас, че продължителната употреба на наркотици води към притъпяване на моралните задръжки. Под влиянието на наркотици човек извършва дела, за които не би и помислил преди. Има случаи, когато човек е извършвал и убийство, като е трудно да се каже дали той носи отговорност за своите действия. В това отношение законът е различен в отделните страни. Една от характерните черти на наркоманията е прекалената вяра в собствените сили. Имаше ли в миналото на господин Меркадо някакъв скандал или дори престъпление, което жена му бе успяла да скрие досега от обществото? Независимо от това кариерата му е била застрашена — ако такова събитие излезеше на бял свят, с господин Меркадо щеше да е свършено! Съпругата му е била нащрек, но е трябвало да се съобразява и с госпожа Лайднър. Последната бе интелигентна жена с властен характер и лесно би могла да спечели доверието на този клетник. Каква радост би било за нея да узнае една тайна, чието разгласяване би произвело може би катастрофа. Ето ви и възможният мотив на семейство Меркадо. За да защити мъжа си, госпожа Меркадо не би се спряла пред нищо! В течение на тези десет минути, през които дворът е останал празен, и двамата са имали необходимото време за действие.
	Госпожа Меркадо се провикна:
	— Това е лъжа!
	Поаро не й обърна внимание.
	— След това насочих вниманието си към госпожица Джонсън. Беше ли тя способна да извърши убийство? Мисля, че да. Както всички хора, надарени със силна воля и голямо самообладание, тя е сдържала чувствата си, но един ден стената се пропуква! Ако тя е извършила това убийство, това е можело да стане само поради мотив, който е засягал доктор Лайднър. Ако така или иначе тя е била убедена, че госпожа Лайднър само трови живота на съпруга си, сляпата ревност, която е измъчвала госпожица Джонсън, би могла да я тласне към престъпление при най-малкия повод. Да минем сега към тримата млади мъже. Най-напред Карл Райтер. Ако по една случайност Уилям Боснър е сред членовете на експедицията, най-вероятно е това да е Райтер. Но ако е така, какъв съвършен актьор е той! Но ако си е просто Карл Райтер, имал ли е причина за убийство? От гледна точка на госпожа Лайднър Карл Райтер е бил за нея прекалено лесно завоевание. Той веднага се е проснал в нозете й, а сляпото обожание на един мъж и покорството му винаги провокират у една жена най-тъмните й страни. В отношението си към този млад човек тя е проявявала умишлена жестокост — упреци, унижения и какво ли не. С две думи — превърнала е живота на нещастния младеж в истински ад.
	Поаро прекъсна мисълта си внезапно и се обърна към младия Райтер с подчертано поверителен тон:
	— Млади приятелю, нека това ви послужи за урок. Вие сте мъж. Дръжте се като такъв! На Природата й е противно един мъж да хленчи. А жените и Природата имат почти еднакви реакции! Помнете винаги, че е за предпочитане да хвърлите чиния по главата на една жена, отколкото да се извивате като червей пред нея, когато тя благоволи да ви погледне.
	Като приключи с това лично отклонение, Поаро отново заговори в своя лекторски стил:
	— Бил ли е изтерзан Карл Райтер до такава степен, че да пожелае да отмъсти на своята мъчителка? Страданието понякога оказва странно въздействие върху хората. Не бих могъл да твърдя, че случаят не е бил такъв. Сега идва ред на Уилям Колман. Като съдим по думите на госпожица Райли, неговото поведение е доста подозрително. Ако той е убиецът, то това би било възможно само ако под неговата безгрижност се е криела личността на Уилям Боснър. Аз не вярвам, че Уилям Колман като Уилям Колман притежава темперамент на убиец. Той може да притежава други недостатъци. А! Навярно сестра Ледърън ще ни осведоми в това отношение?
	Как го правеше този човек? Бях сигурна, че в момента лицето ми не изразява нищо.
	— О, едва ли — казах аз колебливо. — Но понеже не бива да скриваме нищо, ще ви кажа, че един ден господин Колман се похвали пред мен колко добър фалшификатор би излязло от него.
	— Много добре — каза Поаро. — Следователно, ако е намерил някои от анонимните писма, той прекрасно би могъл да имитира почерка им.
	— Бре, бре, бре! — извика Колман. — На това му казват скалъпена работа!
	Поаро продължи, без да се впечатли от думите му:
	— Много трудно е да се установи дали господин Колман е Уилям Боснър или не. Той ни говори за настойник, а не за баща — значи не можем напълно да отхвърлим тази идея.
	— Какви глупости! — извика Колман. — Чудя ви се защо слушате този бърборко!
	— От тримата млади мъже остава още Дейвид Емът — продължи Поаро. — Той също би могъл да бъде Уилям Боснър. А ако е имал лични причини да премахне госпожа Лайднър, още от самото начало разбрах, че няма да изкопча нищо от него. Той запазваше непоклатимо хладнокръвие и не ми даде нито веднъж повод да го изоблича или да го накарам да се улови на някаква хитрина. От всички членове на експедицията единствен Дейвид Емът се очертаваше като безпристрастен съдник на личността на госпожа Лайднър. Той я описа такава, каквато си беше, но когато се опитах да установя какво влияние е имала тя над него, не успях да открия нищо. Допускам, че със своето хладно държание той е провокирал и ядосвал госпожа Лайднър. Смея да заявя, че, съдейки по темперамент и способности, измежду всички ви господин Емът е най-способен да извърши престъпление.
	За пръв път Емът откъсна поглед от върха на обувките си и рече:
	— Благодаря.
	В гласа му като че ли се прокрадна нотка на удивление.
	— Последните двама в списъка са Ричард Кари и отец Лавини. Според показанията на сестра Ледърън и някои други господин Кари и госпожа Лайднър не са могли да се понасят. Полагали са усилия да бъдат учтиви един към друг. Госпожица Райли обаче изложи пред мен едно съвсем противоположно обяснение за тяхното поведение и скоро се уверих, че тя има право. Увереността ми се затвърди, когато провокирах господин Кари да говори безразсъдно и гневно. Не беше трудно — той беше в състояние на крайно нервно напрежение. В действителност той беше — а и все още е — на ръба на нервна криза. Когато човек достигне предела на своите възможности, той губи способност да се съпротивлява. Задръжките на господин Кари паднаха почти веднага. Той ми призна с очевидна искреност, че е мразел госпожа Лайднър. Това несъмнено беше самата истина — той наистина я е мразел. Но защо? Преди малко ви споменах за фатални жени с разрушителна магическа сила, но тази сила не е чужда и на мъжете. Има мъже, които привличат жените, без да полагат и най-малкото усилие и това в днешно време се нарича сексапил. Господин Кари притежава това качество в необикновено голяма степен. Предан на своя приятел и шеф, той е бил равнодушен към чара на госпожа Лайднър. Тя се почувствала засегната от поведението му и решава, че на всяка цена трябва да покори сърцето на Ричард Кари. Но тогава се случва нещо съвсем непредвидено. Самата тя за пръв път в живота си става жертва на непреодолима страст и се влюбва в Ричард Кари. А той — той не устоял. Ето как се обяснява това нервно напрежение, от което той страда така жестоко. Този човек бил разкъсван от две противоположни страсти — едновременно е обичал и мразел Луиз Лайднър. Мразел я, защото е станала причина да изневери на своята лоялност към приятеля си. Не познавам по-голяма омраза от тази на мъж, когото съдбата е заставила да обикне жена против волята си. За мен този мотив беше напълно достатъчен. Бях убеден, че в известни моменти Ричард Кари трябва да е изпитвал неудържимо изкушение да удари с всичката сила на ръката си това красиво лице, което го е омагьосало. Още от началото си мислех, че убийството на Луиз Лайднър е „престъпление на страстта“. В лицето на господин Кари намерих идеалния убиец за престъпление от този род. Сега остава един последен кандидат за титлата убиец — отец Лавини. Този почтен монах веднага привлече вниманието ми поради рязкото противоречие между даденото от него описание на човека, който надничал през прозореца, и това на сестра Ледърън. Във всички свидетелски показания обикновено има известни разминавания, но в този случай разликата беше просто фрапираща. Освен това отец Лавини настояваше специално върху една характерна черта на човека — кривогледство, което трябваше да улесни разпознаването му. Обаче твърде скоро се изясни, че докато описанието на сестра Ледърън беше по същество точно, то това на отец Лавини далеч не беше такова. Останах с впечатление, че монахът преднамерено ни заблуждава — сякаш иска да прикрие този човек. В такъв случай обаче той трябва да е знаел нещо повече за този любопитстващ. Разговарял е с него, но за какво са говорили, знаем само от отец Лавини. Какво е правел този иракчанин, когато са го видели сестра Ледърън и госпожа Лайднър? Опитвал се е да надникне през прозореца — прозореца на госпожа Лайднър — така помислили и двете жени. Но когато застанах на същото място, където са били те, се уверих, че може също така да е бил прозорецът на залата с находките. На следващата нощ е вдигната тревога. Някой се е намирал в залата с находките, но не са установени никакви липси. Интересното за мен е, че когато Лайднър пристига в залата, заварва там отеца. Той му казва, че видял някаква светлина, но и този път знаем това само от неговите думи. Отецът ме заинтригува. Когато онзи ден направих предположението, че отец Лавини може да бъде Фредерик, доктор Лайднър го отхвърли категорично. Според него Лавини бил много известен човек. А защо Боснър, който е имал пред себе си почти двайсет години, за да направи нова кариера под друго име, да не бъде този прочут човек? Все пак трудно можех да повярвам, че Боснър е прекарал цялото това време в религиозно обкръжение. Тогава ми дойде наум едно много по-просто решение. Някой от членовете на експедицията виждал ли е отец Лавини преди идването му тук? Явно, че не. Тогава защо да не може някой друг човек да се представи за добрия отец? Открих, че една телеграма е била изпратена в Картаген, когато доктор Бърд, който трябвало да участва в експедицията, внезапно се разболял. Какво по-лесно от това да задържиш една телеграма? Що се отнася до самата работа, отец Лавини е единственият палеограф, прикрепен към експедицията. Един интелигентен човек с повърхностни познания спокойно би могъл да блъфира. До този момент плочките са били доста малко на брой, а чух, че интерпретациите на почтения монах твърде често били смятани за, меко казано, необичайни. Очертаваше се отец Лавини да се окаже измамник. Но беше ли той Фредерик Боснър? Изпитвах определени съмнения по този въпрос. Трябваше да потърся истината другаде. Имах продължителен разговор с отец Лавини. Самият аз съм католик и познавам много свещеници и членове на религиозни общества. От разговора останах с впечатлението, че отец Лавини не се чувства съвсем удобно в ролята си. От друга страна обаче, аз познавам подобен тип хора, при това доста добре. Често съм имал работа с хора от неговата среда, но те далеч не принадлежат към религиозни институции. Ни най-малко! И изпратих телеграмите. И тогава сестра Ледърън съвсем несъзнателно ме наведе на много ценна мисъл. Разглеждахме златните украшения в залата с находките, когато тя ми спомена за восъчно петно върху една златна купа. Аз казах „Восък?“ и отец Лавини повтори „Восък?“ — тонът му обаче бе предостатъчен за мен. Веднага проумях защо е дошъл тук.
	Поаро направи пауза, а после се обърна към Лайднър:
	— Със съжаление трябва да ви съобщя, мосю, златната купа, златният кинжал и други скъпоценни предмети в залата с находките не са оригиналите, намерени от вас, а са изкусно направени копия. От телеграмата, която току-що получих, научавам, че отец Лавини не е някой друг, а Раул Мение, прочут мошеник, търсен от френската полиция. Специалист в кражбите на предмети на изкуството и на музейни ценности. Работи заедно с турчина Али Юсуф, първокласен бижутер. За пръв път се чу за Раул Мение, когато бяха открити фалшификациите в Лувъра. Установи се, че прочути археолози, които управителят на музея не познавал лично, са получавали правото да огледат някои предмети на изкуството при посещението си в музея. При разследването се разбра, че нито един от прочутите учени не е идвал в музея по това време. Узнах, че Мение бил в Тунис и подготвял кражба в манастира на Светите Отци, когато пристигнала вашата телеграма. Отец Лавини, който бил с разклатено здраве, бил принуден да откаже на предложението ви, но Мение успял да се добере до истинската телеграма и да я замени с такава, която гласи, че приема предложението ви. С това той не рискувал нищо. Ако монасите прочетат в някой вестник (по принцип малко вероятно) новината, че отец Лавини се намира в Ирак, просто ще си кажат, че става дума за грешка, както често се случва в пресата. Мение и съучастникът му пристигат. За пръв път последният е видян, когато разглежда отвън залата с находките. Ролята на отец Лавини се е състояла в това да взема восъчни отливки на предметите, по които отливки Али Юсуф изработва чудесни имитации. Не липсват колекционери, които са готови да платят добре за автентични предмети от древността, без да задават неудобни въпроси. Отец Лавини е подменял предметите нощем. Ето с какво се е занимавал той, когато госпожа Лайднър го чува и вдига тревога. Какво е можел да направи той? Веднага измисля историята за някаква светлина в залата с находките. Лъжата му „свършва работа“, както казвате вие, но госпожа Лайднър не е била човек, когото лесно можеш да измамиш. Може да си е спомнила за следата от восък и тогава си е извадила съответните заключения. И какво именно прави тя тогава? Не подхожда ли на нейния характер да изчака известно време, а после да подхвърли някои намеци и да се наслаждава на смущението у отец Лавини? Да го накара да мисли, че го подозира — но не и че знае. Това е много опасна игра, но тя обожава риска. Навярно е прекалила с играта. Отец Лавини отгатва истината и нанася удар, преди тя да разбере намеренията му. Отец Лавини е в действителност Раул Мение — един крадец. Но дали е и убиец?
	Поаро закрачи из стаята, извади кърпичка от джоба си и избърса потта от челото си, преди да продължи:
	— Такава беше тази сутрин равносметката от моите издирвания. Пред мен имаше осем възможности, но коя от тях отвеждаше към истината? Все още не знаех кой е убиецът. Ала убийството е навик. Който е убил веднъж, убива повторно. И второто убийство вкара убиеца право в ръцете ми. През цялото време си имах едно наум — че навярно някой от вас знае нещо, което може да изобличи убиеца. Поради това въпросното лице се излагаше на голяма опасност. Бях загрижен най-вече за сестра Ледърън. Тя е енергичен човек, надарен с любознателност — опасявах се, че е узнала нещо повече и с това се излага на опасност. Както всички знаете, извършено бе и второ убийство — само че жертвата беше не сестра Ледърън, а госпожица Джонсън. Склонен съм да вярвам, че щях да намеря ключа на загадката по силата на собствените си разсъждения, но трагичната смърт на госпожица Джонсън просто ускори нещата. Преди всичко едно заподозряно лице бе зачеркнато от моя списък — самата Джонсън — защото нито за миг не възприех хипотезата за самоубийство. Да разгледаме сега фактите, отнасящи се до второто убийство. Факт първи — в неделя вечерта сестра Ледърън намира госпожица Джонсън потънала в сълзи и малко по-късно последната изгаря писмо, за което медицинската сестра смята, че е писано с почерка на анонимните писма. Факт втори — вечерта преди смъртта си госпожица Джонсън бива изненадана от сестра Ледърън на терасата в състояние, което сестрата определя като „неизразим ужас“. Запитана от сестрата, госпожица Джонсън отговаря: „Току-що разбрах как човек може да се промъкне тук отвън — без никой да го забележи.“ Не пожелала да каже нищо повече. Точно в този момент отец Лавини прекосява двора, а господин Райтер стои на прага на фотографското ателие. Факт трети — в момента на издъхването си тя успява да промълви два пъти една и съща дума: „Прозорецът… прозорецът.“ Това са фактите, а ето и проблемите за решаване: Каква е истината за писмата? Какво е видяла госпожица Джонсън от терасата? Какво е искала да каже със своето „прозорецът… прозорецът“? Eh, bien, нека първо разгледаме втория въпрос като най-лесен. Заедно със сестра Ледърън се изкачихме на терасата и застанах на същото място, където е стояла госпожица Джонсън. Оттам тя е виждала двора, сводестия портал, северната страна на къщата и двама души от персонала. Дали думите й са се отнасяли за господин Райтер или за отец Лавини? И почти незабавно ми хрумна едно възможно обяснение. Ако някой чужд човек е проникнал тук отвън, това е могло да стане само ако е бил дегизиран. Имаше едно-единствено лице, чието облекло подхождаше за подобен прийом — отец Лавини! С корков шлем и тъмни очила, с черна брада и дълго расо един непознат би могъл да се вмъкне през портала, без слугите да разберат това. Това ли е искала да каже госпожица Джонсън? Или да отидем по-далеч — отгатнала ли бе тя, че отец Лавини е измамник в монашески одежди? Като вземам предвид всичко, което бях узнал вече за отец Лавини, бях склонен да обявя загадката за решена. Убиецът беше Раул Мение. Той убива госпожа Лайднър, за да не го издаде. След това друго лице му дава да разбере, че е разкрило тайната му — тя също трябва да умре! По този начин всичко се изяснява — второто убийство, бягството на отец Лавини без расо и без брада (той и съучастникът му прекосяват Сирия, снабдени с редовни паспорти в качеството си на двама почтени търговски пътници). Поставянето от негова страна на бухалката с кървави петна под леглото на госпожица Джонсън. Както ви казах, бях почти удовлетворен — почти! Защото съвършеното решение трябва да обяснява всичко, а тук случаят не беше такъв. Такова решение не обяснява например думите на госпожица Джонсън: „Прозорецът… прозорецът“, казани в момента на смъртта й, нито нейното избухване в сълзи над писмото, нито загадъчното й държание на терасата и отказа й да каже на сестра Ледърън онова, което е подозирала или разбрала със сигурност. Това решение обясняваше само повърхностните факти, но не задоволяваше психологическите изисквания. И както си стоях на терасата, прехвърляйки през ума си трите загадки — писмата, терасата, прозореца, внезапно видях — видях същото, което бе видяла и госпожица Джонсън! И този път това, което видях, обясняваше абсолютно всичко.


	Двайсет и осма глава
	Край на пътуването

	Поаро се огледа. Очите на всички бяха устремени в него. Сред присъстващите като че ли бе настъпило леко отпускане, но сега напрежението се върна отново. Нещо щеше да се случи…
	Поаро продължи монотонно и безпристрастно:
	— Писмата, терасата, прозорецът… Да, всичко се обясняваше, всичко отиваше на мястото си. Преди малко казах, че трима мъже притежаваха алиби за часа на престъплението. Доказах и слабостта на две от тези алибита. Сега виждам грешката си — моята удивителна грешка! Третото алиби също не струва нищо. Не само че доктор Лайднър е имал възможност да убие жена си, но съм абсолютно уверен, че го е извършил.
	Мълчанието, което настана, беше в резултат на объркване и изумление. Доктор Лайднър не каза нито дума. Изглеждаше все още потънал в своя далечен свят. Обаче Дейвид Емът се раздвижи неловко и каза:
	— Не разбирам за какво намеквате, мосю Поаро. Нали ви казах, че доктор Лайднър не е напускал терасата преди три без четвърт? Повтарям, това е абсолютната истина. Кълна се, че това е самата истина! Нямаше как да слезе, без да го видя.
	Поаро кимна.
	— О, не се съмнявам във вашите думи. Доктор Лайднър не е напускал терасата — този факт остава безспорен. Но това, което разбрах — което бе разбрала и госпожица Джонсън, — е, че доктор Лайднър е можел да убие жена си, без да напуска терасата!
	Всички ние направо зяпнахме от почуда.
	— Прозорецът! — извика Поаро. — Нейният прозорец! Ето какво разбрах аз, както го бе разбрала и госпожица Джонсън. Нейният прозорец се намира точно отдолу, не откъм страната на двора, а навън — към страната на полето. И доктор Лайднър е бил горе на терасата, без някой да го вижда какво прави. Големите каменни бухалки са му били подръка там горе. Всичко е толкова просто — при условие, че убиецът е имал време да премести трупа, преди да го открие някой друг… О, това е великолепно! Невъобразима простота! Слушайте, ето как е станало — доктор Лайднър работи на терасата и подрежда своята керамика. Той ви повиква, господин Емът, и докато разговаря с вас, той вижда нещо обичайно — как момчето се възползва от отсъствието ви, за да прекъсне работата си и да излезе от двора. Лайднър ви задържа десетина минути, после ви оставя да слезете и щом вие сте вече долу и започвате да викате момчето, пристъпва към изпълнение на плана си. Изважда от джоба си маската от пластилин, с която вече е плашил много пъти жена си, и я спуска над парапета, докато тя започва да се удря в прозореца. Повтарям ви — този прозорец гледа към полето, а не към двора. Госпожа Лайднър е в леглото си. Внезапно маската започва да чука по прозореца и привлича вниманието й. Но в момента не е тъмно — това става посред бял ден и госпожа Лайднър никак не се уплашва. Тя вижда, че това е опит за груба шега. Тя не е изплашена, но е възмутена. Постъпва така, както би сторила и всяка друга жена на нейно място — скача от леглото си, отваря прозореца, промъква главата си през решетката и поглежда нагоре, за да види кой прави тези номера. Съпругът й изчаква. Държи в ръка тежката бухалка, готов за действие. Той издебва удобния момент и пуска бухалката… С лек вик (чут от госпожица Джонсън) госпожа Лайднър пада върху козята кожа, постлана под прозореца. Доктор Лайднър предварително прекарва връв през една дупка в дръжката на бухалката. Не му остава нищо друго, освен да издърпа връвта, а с нея и бухалката при себе си. После я поставя сред другите предмети, като обръща страната с кръвта надолу. И продължава работата си още цял час до момента, когато смята, че трябва да изпълни втората част от своя план. Той слиза по стълбата, разменя няколко думи с Емът и сестра Ледърън, прекосява двора и влиза в стаята на жена си. А ето неговите думи, с които обяснява действията си там: „Видях тялото на жена си проснато до леглото. За момент останах като парализиран — не можех да помръдна. Най-сетне се приближих, коленичих над нея и взех главата й в ръцете си. Видях, че е мъртва… Най-сетне станах… Чувствах се замаян, сякаш бях пиян. Едва се добрах до вратата и извиках.“ Един съвсем правдоподобен разказ от човек, смазан от болка. А сега ще ви кажа каква е истината според мен. Доктор Лайднър влиза в стаята, изтичва към прозореца и след като си слага ръкавици, го затваря. После вдига трупа на жена си и го поставя между леглото и вратата. Тогава забелязва малко кърваво петно върху кожата под прозореца. Не може да замени кожата с другата, защото имат различни размери, но постъпва другояче — взема кожата с петното и я постила пред умивалника, а кожата от това място постила под прозореца. Ако петното кръв бъде забелязано, то ще бъде свързано с умивалника, а не с прозореца — много важен момент. За Лайднър е от голямо значение нищо да не насочва към прозореца. След това отива до вратата и заиграва ролята си на покрусен съпруг. Тази роля е лесна за него, защото той действително е обичал съпругата си.
	— Драги ми човече — извика доктор Райли нетърпеливо, — щом като я е обичал, защо ще я убива? Къде е мотивът? Хайде, кажете нещо, Лайднър! Кажете на този човек, че е полудял!
	Доктор Лайднър не само не отговори нищо, но даже и не помръдна.
	Поаро поде отново:
	— Не ви ли казах още в самото начало, че това е „престъпление на страстта“? Защо първият й мъж Фредерик Боснър е заплашвал госпожа Лайднър със смърт? Защото я е обичал… И в края на краищата той изпълни заканата си… Но да, точно така е — щом разбрах, че убиецът е доктор Лайднър, всичко отиде на мястото си… За втори път предприемам пътуването си от началото… Първата женитба на госпожа Лайднър, заплашителните писма, втория й брак. Писмата й попречват да свърже живота си с друг мъж, обаче не попречват ни най-малко на женитбата й с доктор Лайднър. Ето как всичко става много просто — ако доктор Лайднър в действителност е Фредерик Боснър! Да подновим пътуването си, но този път заедно с Фредерик Боснър. Той обича жена си Луиз с буйна страст — с такава страст, каквато само жена като нея може да вдъхнови. Луиз го предава като шпионин. Осъден на смърт, той успява да избяга. Погрешно е взет за мъртъв между жертвите на една железопътна катастрофа и се появява на бял свят под нова идентичност — тази на младия шведски археолог Ерик Лайднър. А истинският Лайднър, напълно обезобразен при катастрофата, ще бъде погребан под името Фредерик Боснър. Какво е поведението на този нов Ерик Лайднър спрямо жената, която го е изпратила на смърт? Преди всичко — това е много важно — той продължава да я обича. Хвърля всички сили, за да си създаде нов живот. Този човек с рядка интелигентност се залавя с една професия по своя вкус и жъне успехи в работата си. Ала той не забравя голямата страст на своя живот. Осведомява се за живота на жена си и бди над всичките й дела. Взел е непоколебимото решение (спомнете си как го описва самата госпожа Лайднър на сестра Ледърън — „добър и нежен, но безмилостен“) тази жена никога да не принадлежи на друг мъж, освен на него. Всеки път, когато смята за необходимо, той й изпраща писмо. Той имитира някои особености от почерка й в случай, че тя реши да покаже писмата на полицията. Жените, които сами си пишат анонимни писма, са такова обичайно явление, че полицията няма да се поколебае да я обвини, щом установи приликата в почерците.
	И така, след много години той решава, че часът е настъпил и отново застава на пътя на Луиз. Всичко върви добре — тя не подозира истинската му идентичност. Той е известен учен, а някогашният хубав и строен младеж сега е мъж на зряла възраст с брада и приведени рамене. И по този начин историята се повтаря. Както и преди, Фредерик привлича Луиз. За втори път тя се съгласява да се омъжи за него — и този път не пристига никакво заплашително писмо. Но впоследствие Луиз Лайднър получава такова писмо. Защо? Доктор Лайднър не желае да рискува. Интимността на брака им може да събуди стари спомени. Той желае веднъж завинаги да внуши на жена си, че Ерик Лайднър и Фредерик Боснър са две съвършено различни лица. И точно поради това пристига едно писмо. Следва и доста детинският опит за отравяне с газ — от страна на доктор Лайднър, разбира се, все със същата цел. След това той е удовлетворен. Няма нужда от повече писма — могат най-сетне да заживеят щастливо. Но приблизително след две години писмата започват да пристигат отново. Защо? Eh, bien, мисля че отгатвам причината. Защото заплахите, които писмата съдържат, винаги са били сериозни. И това именно обяснява постоянните страхове на госпожа Лайднър — тя много добре си е спомняла нежния, но същевременно и жесток темперамент на своя Фредерик. Ако тя принадлежи на друг мъж, освен на него, той ще я убие! А тя е била пленена от Ричард Кари. Когато разбира това, доктор Лайднър започва да подготвя спокойно сцената на убийството. Сега разбирате ли важността на ролята, която е трябвало да изиграе сестра Ледърън? Идеята на доктор Лайднър да ангажира сестра, отначало ме изненада, но сега е съвсем ясна. За него е било изключително важно да се намери свидетел — професионалист, който да установи по неоспорим начин, че госпожа Лайднър е била мъртва повече от час в момента, когато ще бъде открит трупът й, или, с други думи, че тя е била убита през времето, когато всички биха потвърдили под клетва, че съпругът й е работел на терасата. Защото би могло да се появи подозрение, че е убил жена си в момента, когато е влязъл в стаята й и уж открил там трупа й — ала това би било изключено, ако една квалифицирана медицинска сестра заяви категорично, че смъртта на госпожа Лайднър е настъпила преди един час. Така се обяснява и лошата и тягостна атмосфера, която тази година е смущавала членовете на експедицията. Нито за минута не съм приписвал тази атмосфера единствено на госпожа Лайднър. Много години членовете на тази експедиция са се радвали на прекрасни отношения. По мое мнение душевното състояние на един колектив винаги е непосредствено свързано с неговия шеф. При всичката си кротост доктор Лайднър е много силна личност. Благодарение на неговия такт, на неговата интелигентност и дружелюбност, с които е ръководел хората си, атмосферата в експедицията винаги е била ведра и приятна. Щом като е настъпила промяна, тя ще се дължи на шефа, иначе казано — на доктор Лайднър. Именно той, а не госпожа Лайднър, е отговорен за напрегнатата атмосфера. Няма нищо чудно в това, че персоналът е чувствал напрежението, без да съзнава истинската причина. Добрият и любезен доктор Лайднър, видимо непроменен, просто е играел себе си. А в дъното на душата си той е бил един фанатик, изцяло обладан от идеята да убива. Сега да пристъпим към второто престъпление — убийството на госпожица Джонсън. Като подреждала бюрото на доктор Лайднър (тя просто решава да го направи, за да върши нещо), сред книжата му трябва да е открила случайно чернова на недовършено анонимно писмо. Навярно това откритие я е потресло! Значи доктор Лайднър съзнателно е тероризирал жена си? Тя не може да го проумее, но е дълбоко разстроена. Точно в този момент сестра Ледърън я заварва обляна в сълзи. Не вярвам, че тогава госпожица Джонсън е заподозряла доктор Лайднър като убиец, но опитите, които направих в стаите на госпожа Лайднър и на отец Лавини, не са останали без последствие за нея. Тя си е дала сметка, че ако наистина е чула вика на госпожа Лайднър, това значи, че прозорецът на стаята й е бил отворен. Тя не отдава голямо значение на този факт, но по-късно ще си спомни за него. Умът й продължава да работи, търсейки истината. Може да е намекнала пред доктор Лайднър нещо по въпроса за писмата — той схваща ситуацията и поведението му се променя. Изведнъж тя вижда, че той се страхува. Но е невъзможно доктор Лайднър да е убил жена си, защото той изобщо не е напускал терасата! И когато една вечер госпожица Джонсън стои сама на терасата, истината я поразява като мълния — госпожа Лайднър е била убита от терасата през отворения прозорец. Точно в тази минута пристига сестра Ледърън. Моментално любовта на госпожица Джонсън към доктор Лайднър взема връх и тя прави опит да прикрие нещата. Медицинската сестра в никакъв случай не бива да се досети за ужасното откритие, което е направила тя. Тя се заглежда преднамерено в противната посока — към двора — и изрича забележка, внушена й от появяването на отец Лавини, който в момента прекосява двора. Тя отказва да каже нещо повече под предлог, че й се налага да размисли. И доктор Лайднър, който не преставал да я дебне с безпокойство, си дава сметка, че госпожица Джонсън е отгатнала истината. Тя не е жена, която би скрила от него подобен ужас. Вярно е, че до този момент тя не го бе издала, но докога би могъл да разчита на нейната дискретност? Убийството е навик. Същата нощ доктор Лайднър подменя чашата й с вода с чаша киселина. Има известен шанс това да мине. Съществува даже вероятност да я обвинят в първото убийство и трагичният й край ще бъде отдаден на угризения на съвестта. За да създаде по-голяма правдоподобност на последната идея, той взема бухалката от терасата и я пъха под леглото й. Няма нищо чудно, че в агонията си нещастницата е направила свръхусилия, за да съобщи разкритията си, добити толкова скъпо — госпожа Лайднър е била убита през „прозореца“, а не през вратата. Ето така всичко е обяснено, всичко отива на мястото си. От психологическа гледна точка може да се каже, че всичко е съвършено. Но липсват доказателства — те са слабото място…
	Никой не помръдна. Ужасът от тази драма сковаваше всички ни. Не само ужасът — но също и съжалението. Доктор Лайднър нито бе помръднал, нито бе произнесъл думичка. Най-сетне се раздвижи леко и погледна Поаро с уморените си, кротки очи.
	— Да — каза, — доказателства липсват. Но това няма значение. Знаехте, че няма да отрека. Винаги съм отричал истината… Струва ми се даже, че сега най-сетне ми олекна… Много съм уморен… — После добави просто: — Разкайвам се за смъртта на Ан. Беше глупаво и безсмислено, но вече не бях господар на себе си. Клетата жена! Колко ли е страдала! Вече не бях на себе си, бях заслепен от страх. — Тъжна усмивка се появи на устните му, разкривени от болка. — От вас би излязъл първокласен археолог, мосю Поаро. Притежавате дарбата да възкресявате миналото. Всичко беше почти така, както казахте. Аз действително обичах Луиз, но я убих. Ако я познавахте, щяхте да ме разберете… Всъщност струва ми се, че и без това сте разбрали…


	Епилог

	Всъщност това е почти всичко.
	Отец Лавини и съучастникът му бяха арестувани в Бейрут в момента, когато са се качвали на един кораб.
	Шийла Райли се омъжи за младия Емът. Точно такъв мъж й трябваше на нея. Той е сериозен човек и ще я сложи на мястото й. Тя би прегазила клетия Бил Колман.
	Впрочем аз се грижих за Бил миналата година, когато бе опериран от апендицит. Доста се привързах към него. След това той замина за една ферма в Южна Африка.
	Повече не съм стъпила в Ориента. Странно — понякога ми се иска отново да отида там. Чувам отново бученето на водното колело, спомням си перачките по брега на Тигър и странните, високомерни погледи на камилите — и почти изпитвам носталгия. В края на краищата мръсотията може би не е така вредна, както са ми внушавали.
	Доктор Райли ме посещава понякога, когато пристигне в Англия. Както обясних още в началото, той ме накара да направя това.
	— Вземете го, ако искате — казах му. — Зная, че е пълно с граматически грешки и че не е написано както трябва — но това е положението.
	И той го взе. Много ще се учудя, ако някога този текст бъде публикуван.
	Мосю Поаро замина за Сирия, а на следващата седмица се върна в Англия с „Ориент Експрес“, където се заплел в друго убийство. Много е умен — не мога да го отрека, само че няма да му простя така лесно, загдето ми се подиграваше по този начин. Да разправя, че ме подозирал в убийство и че не съм била истинска медицинска сестра!
	И лекарите са такива — правят си шеги за твоя сметка, без да ги е грижа много-много за чувствата ти.
	Често си мисля за госпожа Лайднър и се питам каква беше тя в действителност… Понякога виждам в нея ужасна жена, а понякога си спомням за нейната вежливост към мен, за нежния й, благ глас, за хубавите й златисти коси и тогава ми става жал за нея, вместо да я виня…
	Съжалявам и доктор Лайднър. Зная отлично, че на съвестта му тежат две убийства, но не мога да го съдя? Той толкова обичаше тази жена!
	Колкото повече остарявам и колкото повече скръб и тъга виждам в хората наоколо, толкова по-снизходителна ставам към тях. Какво бе станало с добрите и непоклатими принципи, които бе възпитала в мен моята леля?
	Беше много религиозна, беше и малко особена. Нямаше съсед, чиито недостатъци тя да не познава като родната му майка…
	Боже мой! Наистина доктор Райли беше прав — когато човек се залови да пише книга, не знае къде и кога да спре. Само ако можех да измисля нещо хубаво за край!
	Ще помоля доктор Райли да ми каже някой свещен арабски израз от рода на този, с който си бе послужил Поаро.
	В името на Аллаха, Състрадателния и Милостивия…
	Нещо в този дух…


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5772
	__Издание:__
	Агата Кристи. Убийство в Месопотамия
	ИК „ЕРА“, София, 2008
	Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
	ISBN: 978-954-389-019-4