[Kodirane UTF-8]

	Агата Кристи
	Смъртта на лорд Еджуеър


	Агата Кристи — ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща. Също като нея героите й са находчиви, оригинални и популярни по цял свят, а романите й — вечно живи.
	Днес Агата Кристи е най-известната авторка на криминални романи в света. Нейните осемдесет романа са преведени на над четирийсет езика и са продадени в над два милиарда екземпляра. Емблематичните й герои Еркюл Поаро и госпожица Марпъл й спечелват титлата „Първата дама на криминалния жанр“.


	Очарователната и вятърничава актриса Джейн Уилкинсън споделя пред Поаро, че иска да се отърве от съпруга си лорд Еджуеър, за да се омъжи за богат херцог. Хейстингс и Поаро се срещат с мрачния лорд, но за тяхна изненада ден по-късно Еджуеър е намерен убит, а алибито на съпругата му е желязно.


	Вечер в театъра

	Човешката памет е къса. Огромният интерес и вълнението, предизвикани от смъртта на Джордж Алфред Св. Винсънт Марш, четвърти барон Еджуеър, са вече минало. Нови сензации изместиха това събитие на по-заден план.
	Името на моя приятел, Еркюл Поаро, нито веднъж не се спомена във връзка със случая. Позволявам си да отбележа, че това напълно отговаряше на неговите желания, защото той предпочиташе анонимността. Заслугите бяха отдадени другиму — Поаро сам пожела така. Нещо повече — по силата на своето чудато лично мнение той сметна случая за личен провал. И до ден-днешен се кълне, че само случайната реплика на непознат минувач от улицата го е насочила към вярната следа.
	Независимо от всичко това именно неговият гений стигна до истината на тази загадка. Лично аз дълбоко се съмнявам, че извършителят на престъплението щеше да бъде намерен, ако не бе Еркюл Поаро.
	Според мен вече е дошло времето да изложа черно на бяло случилото се, тъй като разполагам с всички факти.
	А освен моите лични подбуди решението ми ще удовлетвори и желанието на една много очарователна дама.
	Често си спомням онзи ден в безупречно подредената малка всекидневна на Поаро, когато, крачейки напред-назад по една и съща педантично отмерена ивица от килима, дребният ми приятел ни поднесе своето неповторимо и поразително резюме на случая. Ще започна разказа си оттам, откъдето го започна и той — от един лондонски театър през юни миналата година.
	Тогава цял Лондон беше полудял по Карлота Адамс. Миналата година бе изнесла няколко матинета, които преминаха с огромен успех. Тази година сезонът й продължи три седмици. В разказа ми става дума за нейната предпоследна вечер. Карлота Адамс бе млада американка, която притежаваше удивителния талант да представя моноспектакли без всякакъв грим и декори. Говореше с лекота едва ли не всички езици. Един от нейните скечове — вечер в чуждестранен хотел — беше наистина великолепен. На сцената тя превъплъщаваше един след друг образите на американски и немски туристи, на представители от заможните английски среди, на дами със съмнителна репутация, на обеднели руски аристократи и отегчени, но дискретни келнери.
	Скечовете й бяха ту весели, ту тъжни. Образът на умиращата в болницата чехкиня просто те стягаше за гърлото. В следващата минута се тресяхме от смях, виждайки как зъболекар върти клещите и бъбри приятелски с жертвите си. Програмата завърши с обявените от нея няколко имитации.
	И тук тя отново прояви неповторимото си дарование. Лишено от всякакъв грим, нейното лице някак изгубваше очертанията си, за да се превърне в това на известен политик, на прочута актриса или светска красавица. Всеки един от тези образи бе охарактеризиран с кратка, но типична за него реч. Карлота Адамс се справяше изключително майсторски, подчертавайки всяка присъща слабост на именитите личности.
	Едно от последните й превъплъщения беше Джейн Уилкинсън — млада и талантлива американска актриса, радваща се на голяма популярност в Лондон. Изпълнението и бе наистина великолепно. Безсмислените дърдорения, които се лееха от устата й, бяха заредени с такава емоционалност, че човек неволно оставаше с усещането за някаква важна мисъл. Леко гърленият й глас, който тя владееше до съвършенство, беше заразителен. Сдържаните жестове, всеки със свое внушение, леко поклащащото се тяло, дори онова впечатление за физическа красота… постижението й наистина си оставаше необяснимо!
	Винаги съм бил почитател на красивата Джейн Уилкинсън. Емоционалните й изпълнения ме бяха вълнували и винаги отстоявах мнението си за нейния сценичен талант пред онези, които приемаха красотата й, но я отричаха като актриса.
	Беше малко необичайно да слушам сега същия този познат дрезгав глас с фаталистичните нотки, който ме беше вълнувал толкова често, и да наблюдавам привидно трогателния жест на бавно затварящата се и отваряща ръка, както и внезапното отривисто движение на главата назад, за да се открие лицето — нещо, което знаех, че актрисата прави в края на всяка драматична сцена.
	Джейн Уилкинсън беше жертвала театралната си кариера заради един брак, но не след дълго се завърна на сцената.
	Преди три години Джейн се бе омъжила за богатия, но малко ексцентричен лорд Еджуеър. Според мълвата тя го бе напуснала скоро след това. Във всеки случай осемнайсет месеца след сватбата тя вече се снимаше във филми в Америка, а този сезон се появи в една успешна пиеса на лондонска сцена.
	Безупречната, но може би и леко злостна имитация, ме накара да си задам въпроса как ли се възприема Карлота Адамс от самите жертви. Дали това излагане на показ, тази публичност им доставяше удоволствие? Или всъщност се дразнеха от преднамереното разкриване на някои от триковете на техния занаят?
	Не беше ли Карлота Адамс в положението на фокусника-конкурент, който казва: „О, стар номер! Много е просто! Ще ви покажа как се прави!“
	Реших, че ако всичко това се отнасяше до мен, щях да се подразня много. Разбира се, щях да скрия огорчението си, но идеята съвсем не беше по вкуса ми. Нужна е изключителна толерантност и подчертано чувство за хумор, за да ти се понрави подобно безжалостно разголване.
	Тъкмо бях обзет от тези свои мисли, когато чух възхитителния дрезгав глас някъде зад себе си.
	Рязко се извърнах. Точно зад мен, наведена напред и с полуотворени устни, седеше тя — обектът на имитацията — лейди Еджуеър, известна повече като Джейн Уилкинсън.
	Веднага разбрах, че изводите ми са били напълно погрешни. Навела напред тяло и отворила устни, лицето й изразяваше задоволство, а очите й блестяха от вълнение.
	Накрая тя аплодира изпълнителката бурно и през смях заговори на своя компаньон — висок и изключително привлекателен мъж с осанката на гръцки бог, чието лице познавах повече от екрана, отколкото от сцената. Беше Брайън Мартин — най-известният киноартист в момента. С Джейн Уилкинсън бяха играли заедно в няколко филма.
	— Прекрасна е, нали? — чух гласа на лейди Еджуеър.
	Той се засмя.
	— Джейн, изглеждате толкова развълнувана!
	— Но тя е наистина чудесна! Много по-добра е, отколкото си представях!
	Не долових отговора на Мартин. Карлота Адамс беше започнала следващата си импровизация.
	Още си мисля, че случилото се по-късно беше едно твърде любопитно съвпадение.
	След театъра с Поаро отидохме да вечеряме в Савой.
	На съседната маса бяха лейди Еджуеър, Брайън Мартин и още двама души, които не познавах. Докато ги показах на Поаро още една двойка се настани на масата зад тях. Лицето на жената ми изглеждаше познато, но странно защо в момента не можех да се сетя коя е тя.
	После изведнъж съзнах, че съм втренчил поглед в самата Карлота Адамс! Мъжа не познавах. Беше добре облечен, с приветливо лице, но погледът му бе някак празен. Не ми се стори особено симпатичен.
	Карлота Адамс беше с подчертано скромен черен тоалет. Лицето й не беше от онези, които веднага грабват погледите на околните. Подвижно и чувствително, то преди всичко беше идеалното лице за мимикрия. Много лесно можеше да приеме чертите на друг човек, но това пък го лишаваше от собствена характерност.
	Споделих мислите си с Поаро. Той ме изслуша внимателно, наклонил леко яйцеподобната си глава на една страна, докато мяташе проницателни погледи към въпросните маси.
	— Значи това е лейди Еджуеър? Да, спомням си, виждал съм я на сцената. Тя е _belle femme_*.
	[* Хубава жена (фр.) — Б.пр.]
	— И добра актриса.
	— Възможно е.
	— Не сте много убеден.
	— Зависи от ролята, приятелю. Ако тя е централната фигура и всичко се върти около нея, тогава — да, тя ще изпълни ролята чудесно. Но се съмнявам, че би могла да изиграе добре някоя второстепенна роля и същевременно да придаде характер на героинята си. Такива като нея се нуждаят от специално написани за тях пиеси. Струва ми се, че тя е от жените, които се интересуват само от себе си. — Той направи кратка пауза, а после добави твърде неочаквано: — Житейският път на такива хора е осеян с големи опасности.
	— Опасности? — подскочих аз.
	— Аха, изненадан сте, _mon ami_. Да, точно така, опасности. Знаете ли, жени като нея виждат само едно — себе си. Те не забелязват заплахите и рисковете, които ги заобикалят — сблъсъка на хилядите интереси и човешките взаимоотношения в живота. Не, пред тях е само собственият им, безметежен жизнен път. И така, рано или късно, идва бедата.
	Стана ми интересно. Чистосърдечно признах пред себе си, че подобно твърдение не би ми дошло на ума.
	— А другата? — попитах аз.
	— Госпожица Адамс ли имате предвид?
	Втренченият му поглед бързо се стрелна към нейната маса.
	— Е? — усмихна се той. — Какво искате да чуете за нея?
	— Само вашето впечатление.
	— _Mon cher_, да не би тази вечер да съм врачка, която гадае на ръка?
	— Струва ми се, че в това сте по-добър от много други.
	— Вашето доверие ме трогва, Хейстингс. Нима не се досещате, приятелю, че всеки от нас е огромна загадка, лабиринт от противоречиви страсти, желания и копнежи? _Mais oui, c’est vrai_*. Хората правят своите изводи, но помнете, че обикновено истината се улучва само в един от всеки десет случая.
	[* Така е, наистина! (фр.) — Б.пр.]
	— Което обаче не важи за Еркюл Поаро — отбелязах аз с усмивка.
	— Напротив, дори и за Еркюл Поаро! Аз, естествено, знам много добре, че вие сте склонен да ме мислите за самоуверен, но смея да твърдя, че всъщност съвсем не съм себелюбив.
	Засмях се.
	— Не сте себелюбив?
	— Наистина е така. С изключение на факта, че изпитвам известна гордост от мустаците си, но това никога не съм го крил. В Лондон просто няма други, които да им съперничат.
	— Значи не желаете да рискувате — казах сухо. — Не искате да се ангажирате с преценка за Карлота Адамс, така ли?
	— _Elle est artiste_*! — простичко отвърна Поаро. — Това обяснява почти всичко, нали?
	[* Тя е актриса! (фр.) — Б.пр.]
	— Сиреч не смятате, че нейният житейски път е осеян с големи опасности?
	— Но това важи за всекиго от нас, приятелю — каза Поаро замислено. — Бедите ни дебнат постоянно и просто чакат сгоден момент, за да ни връхлетят неочаквано. А колкото до въпроса ви — струва ми се, че успехът няма да подмине госпожица Адамс. Наистина тя е надарена с проницателност, но това далеч не е всичко. Навярно вече сте забелязали, че е еврейка, нали?
	В действителност не бях. Но веднага след тези негови думи съзрях едва доловимите следи на семитския й произход.
	— Сигурна гаранция за успех. Независимо от това и нея я грози заплаха — нали говорим за опасностите?
	— Какво имате предвид?
	— Жаждата за пари. Тя именно може да отклони жена като нея от пътя на благоразумието и трезвата разсъдливост.
	— Никой от нас не е застрахован — добавих аз.
	— Прав сте, приятелю, но ние с вас можем да предвидим последствията, да претеглим всички „за“ и „против“. Когато за някого парите са се превърнали в единствен стремеж, той няма очи за друго, сляп е за всичко останало.
	Сериозността му ме разсмя.
	— Виждам, че врачката Есмералда, кралицата на циганите, е в отлична форма — подкачих го аз.
	— Психологията на човешкия характер е твърде интересна тема — отвърна невъзмутимо Поаро. — Не можеш да се занимаваш с престъпления без сериозни познания по психология. Експертът в тази област насочва вниманието си не само към конкретния акт на убийството, а към нещо много по-важно — подбудите за извършването му. Слушате ли ме, Хейстингс?
	Уверих го, че го слушам най-внимателно.
	— Между другото, Хейстингс, в нашата съвместна работа вие сте този, който винаги настоява за незабавни действия. Постоянно искате от мен да измервам отпечатъци от стъпки, да анализирам пепел от цигари, да лазя по корем, за да изследвам дреболии. Не желаете да проумеете простата истина, че когато човек се отпусне във фотьойла и затвори очи, може много по-бързо да стигне до разрешението на всеки проблем. Тогава той вижда нещата с очите на разума.
	— При мен не е така — отвърнах аз. — Щом се облегна назад и затворя очи, резултатът е винаги един и същ!
	— Забелязал съм го! Много странно. Вместо да изпада в дрямка, в такива моменти мозъкът трябва да работи трескаво и бързо. Мисловната дейност е толкова интересна, толкова стимулираща! Истинско удоволствие е да накараш малките сиви клетки да работят. Те и единствено те могат да изведат човек от мъглата и да го насочат към истината.
	Толкова пъти бях слушал за тези малки сиви клетки, че вече почти машинално вниманието ми изключваше при тяхното споменаване.
	Насочих мислите си към четиримата от съседната маса. Когато монологът на Поаро бе към края си, отбелязах с усмивка:
	— Поздравявам ви, драги Поаро! Прекрасната лейди Еджуеър не сваля поглед от вас.
	— Без съмнение са я уведомили кой съм — каза Поаро, опитвайки се безуспешно да прояви скромност.
	— Убеден съм, че всичко е заради мустаците — добавих аз. — Запленена е от тяхната прелест.
	Поаро незабелязано ги поглади.
	— Наистина са неповторими — призна. — Вижте, приятелю, вашите „четчици“ или както там наричате тези израстъци на горната си устна — са нещо ужасно, нещо противоестествено! Вие просто умишлено осакатявате един дар на щедрата природа. Откажете се от това, умолявам ви!
	— Дявол да го вземе! — възкликнах, глух за молбата на Поаро. — Дамата става от мястото си. Мисля, че иска да разговаря с нас. Брайън Мартин очевидно се противи, но тя не му обръща внимание.
	— Мосю Еркюл Поаро? — прозвуча тихо гърленият глас.
	— На вашите услуги.
	— Мосю Поаро, бих искала да поговорим. По-точно трябва да поговорим.
	— Разбира се, мадам. Няма ли да седнете?
	— Не, не тук. Разговорът е личен. Да се качим в апартамента ми.
	Междувременно до нас се бе приближил Брайън Мартин и проговори снизходително:
	— Не бързайте толкова, Джейн. Още не сме приключили с вечерята, а това се отнася и за мосю Поаро.
	Но съвсем не беше лесно да промениш решението на Джейн Уилкинсън.
	— Какво от това, Брайън? Ще ни донесат вечерята в апартамента. Погрижете се, моля ви! И още нещо, Брайън…
	Тя го последва, и изглежда, се зае да го увещава за нещо. Доколкото успях да схвана от жестовете му, той се противеше, защото клатеше глава в несъгласие и се мръщеше. Тя обаче явно засили атаката си и той най-сетне сви рамене и се предаде.
	На няколко пъти по време на разговора им Джейн поглеждаше към масата, на която седеше Карлота Адамс, и аз се запитах дали разговорът им е свързан с американката.
	След малко Джейн се върна при нас с победоносно изражение.
	— Хайде да се качваме — изрече, а очарователната й усмивка бе покана и за мен.
	Навярно и през ум не й беше минало дали сме съгласни или не. Поведе ни, като дори не сметна за необходимо да предложи някакво извинение.
	— Истински късмет е, че ви срещнах точно тази вечер, мосю Поаро — заговори тя по пътя към асансьора. — Но на мен просто винаги ми върви. Тъкмо си седях и мислех как да постъпя и ето ви вас на съседната маса. Веднага си казах: „Ще потърся съвет от мосю Поаро.“
	Обърна се за миг към пиколото и му напомни да спре на третия етаж.
	— Ако наистина мога да съм ви от полза… — започна Поаро.
	— Разбира се, че можете. За вас казват, че сте просто великолепен. Някой трябва да ме измъкне от ужасната бъркотия, в която се намирам, и съм сигурна, че само вие ще го сторите.
	Слязохме на третия етаж, последвахме я по коридора и бяхме въведени в един от най-разкошните апартаменти на хотел Савой.
	Актрисата небрежно захвърли кожената си наметка в едно кресло, а обшитата със скъпоценни камъни чанта — на масата, потъна в един от фотьойлите и възкликна:
	— Мосю Поаро, трябва да се отърва от съпруга си!


	Вечерята

	На Поаро му беше необходимо известно време, за да се съвземе от първоначалното стъписване!
	— Но, мадам — запремига той, — отърваването от съпрузи съвсем не е в кръга на моите професионални ангажименти!
	— О, това ми е известно, разбира се.
	— Според мен имате нужда от адвокат.
	— Тук вече грешите. Дошли са ми до гуша. Имала съм работа и с честни адвокати, и с мошеници, но нито един от тях не успя да ми помогне. Те си знаят само закона и явно са лишени от нормалната способност да разсъждават.
	— А аз не съм, така ли?
	Тя се засмя.
	— За вас казват, че сте стара лисица!
	— _Comment_? Лисица? Не разбирам.
	— Вие сте човекът, от когото имам нужда.
	— Мадам, възможно е в главата си да имам нещо, възможно е и да нямам — фактически имам, защо да се преструвам? Само че вашата дребна афера не е в моето амплоа.
	— Не смятам така. Това също е проблем, който изисква решение, нали?
	— А, проблем!
	— При това сериозен! — продължи Джейн Уилкинсън.
	— Не ми приличате на човек, който се плаши от трудности.
	— Позволете ми да ви поздравя за вашата проницателност, мадам. Въпреки всичко не се занимавам с разводи. Не намирам за почтени този вид разследвания, _ce metier la_*.
	[* Този занаят (фр.) — Б.пр.]
	— Скъпи ми Поаро, не искам от вас да се превръщате в шпионин. Работата не е в това. Просто трябва да се отърва от този човек и съм сигурна, че вие ще ми кажете как.
	Поаро замълча. Когато продължи, гласът му звучеше различно:
	— Първо ми кажете, мадам, защо толкова силно желаете „да се отървете“ от лорд Еджуеър?
	Отговорът й дойде без никакво колебание:
	— Ще ви кажа. Просто искам да се омъжа отново. Каква друга причина би могло да има?
	Големите й сини очи бяха съвсем искрени.
	— Нима е толкова трудно да се получи развод?
	— Не познавате съпруга ми, мосю Поаро. Той е… Той е… — Тук тя потрепери. — Не знам как да ви обясня. Той е особен, не е като другите.
	След кратка пауза актрисата продължи:
	— Той просто не е трябвало да се жени — за никоя. Повярвайте ми! Не съм в състояние да го опиша — много е особен. Първата му съпруга избягала от него и изоставила тримесечното си бебе. Отказал да й даде развод и нещастницата умряла някъде в чужбина. Аз съм втората му жена. Не можах да изтърпя, уплаших се. Заминах за Щатите. Лично аз не съм му давала поводи за развод, но дори да имаше такива, той нямаше да ги забележи. Той е… той е направо фанатик.
	— В някои щати на Америка бихте получили развод, мадам.
	— Това не ме устройва, защото имам намерение да живея в Англия.
	— Значи в Англия, така ли?
	— Да.
	— За кого, ако не е тайна, ще се омъжвате?
	— Точно там е работата. За херцога на Мъртън.
	Поех дълбоко въздух. Същият този херцог бе разочаровал много майки с дъщери за омъжване. Младеж с монашески нрав, страстен католик, той изцяло се намираше под влиянието на майка си — овдовялата херцогиня, която всяваше страхопочитание навсякъде. Младият херцог водеше строг, пуритански живот, колекционираше китайски порцелан и се славеше като естет. Говореше се, че не се занимавал с жени.
	— Луда съм по него — призна Джейн сантиментално. — Не съм срещала друг като херцога, а и дворецът Мъртън е чудесен. Всичко е толкова неповторимо романтично! Той е страшно красив — като приказен монах.
	Тя се замисли.
	— Когато се оженим, ще се откажа от сцената. Не ме привлича вече.
	— И междувременно — напомни й Поаро сухо — лорд Еджуеър непоправимо пречи на тези романтични мечти.
	— Точно така! Това ме подлудява. Разбира се, ако бяхме в Чикаго, лесно щяха да му видят сметката, само че тук не се постъпва така.
	— Тук — усмихна се Поаро — преобладава мнението, че всеки има право на живот.
	— Не съм много съгласна. Смятам, че Англия спокойно би могла да се лиши от някои свои политици. А предвид моето отношение към лорда, загубата няма да е кой знае каква — даже напротив.
	На вратата се почука и сервитьорът влезе с вечерята. Джейн Уилкинсън продължи, без да обръща внимание на присъствието му.
	— Мосю Поаро, но аз не искам от вас да го убивате.
	— За което съм ви много благодарен, мадам.
	— Просто си мислех, че може да намерите някакъв интелигентен начин да поговорите със съпруга ми. Да го убедите да приеме развода. Сигурна съм, че ще успеете.
	— Надценявате ме, мадам.
	— Моля ви, измислете нещо, мосю Поаро! — Тя се наведе напред. Сините й очи отново широко се отвориха. — Нима не желаете да бъда щастлива?
	Гласът й беше като от кадифе — приглушен и изкусително прелъстителен.
	— Не бих искал да преча на ничие щастие — деликатно отвърна Поаро.
	— Щастието на другите не ме интересува.
	— Винаги ли мислите само за себе си, мадам? — усмихна се той.
	— Смятате, че съм егоистка?
	— Не казах точно това, мадам.
	— Да, такава съм, признавам. Но, разберете, не понасям да съм нещастна. Това влияе дори на играта ми. А ще бъда безкрайно нещастна, ако той не се съгласи на този развод — или не умре. Всъщност — продължи тя замислено, — много по-добре би било, ако умре. Тогава ще се чувствам напълно свободна.
	С поглед потърси съчувствие у Поаро.
	— Ще ми помогнете, нали, мосю Поаро? — Тя стана, взе наметката си и насочи умоляващ поглед към него. Чух гласове навън в коридора. Вратата беше открехната. — Ако не го сторите… — продължи тя.
	— Ако не го сторя, мадам?
	Тя се засмя.
	— Тогава ще скоча в някое такси, ще отида при него и ще му видя сметката сама.
	Тя изчезна в съседната стая, като продължаваше да се смее. В същия момент влязоха Брайън Мартин, Карлота Адамс и компаньонът й. Придружаваше ги другата двойка от масата на Брайън и Джейн Уилкинсън, които бяха представени като господин и госпожа Уидбърн.
	— Къде е Джейн? — попита Мартин, след като поздрави. — Поръчката й е изпълнена.
	Джейн се появи на вратата с червило в ръка.
	— Доведохте ли я? Прекрасно! Госпожице Адамс, възхитена съм от вашето представление! Докато ви гледах, изпитах непреодолимото желание да се запознаем. Елате да си побъбрим, докато оправя малко лицето си. Изглеждам просто ужасно.
	Карлота Адамс прие поканата, а Брайън Мартин се просна в най-близкото кресло.
	— Е, мосю Поаро — каза той, — май се хванахте в капана, а? Приехте ли вече да се борите за нейната кауза? Колкото по-рано се предадете, толкова по-добре. Думата „не“ е напълно непонятна за нея.
	— Сигурно не я е чувала досега.
	— Джейн е много интересна жена — каза Мартин. Облегна се назад и изпусна кълбо дим към тавана. — За нея не съществува никакво табу, никакви морални задръжки. Но пък не бих я нарекъл неморална — категорично не. Момент! Като че ли „аморална“ звучи по-точно. На този свят за нея съществува само едно — нейните собствени желания.
	Той се засмя.
	— Предполагам, че би убила, без да й мигне окото, и същевременно би се почувствала дълбоко засегната и наранена, ако я хванат и поискат да я обесят за това. Бедата е там, че наистина ще я хванат, просто защото не умее да разсъждава. Готова е да скочи в някое такси, да отиде и да стреля — ето как си представя Джейн убийството.
	— Питам се защо ли споделяте всичко това? — измърмори Поаро.
	— Казахте ли нещо?
	— Добре ли я познавате, мосю?
	— Да, мисля, че може да се каже и така… — Пак се засмя.
	Направи ми впечатление горчивината в смеха му.
	— А вие какво мислите? — рязко се обърна Брайън към останалите.
	— О, Джейн е егоистка — съгласи се госпожа Уидбърн. — Но за една актриса това е задължително — как иначе би изявила личността си?
	Поаро не отговори. Втренчен бе в Мартин и го изучаваше с необяснимо за мен любопитство.
	В този момент Джейн влетя откъм съседната стая, следвана от Карлота Адамс. Изглеждаше доволна от „оправянето на лицето си“, каквото и да означаваше този израз. Само че на мен то ми изглеждаше непроменено, просто защото не виждах как може да стане по-красиво.
	Вечерята премина весело, макар от време на време да усещах около себе си някакви подмолни течения — нещо, което ми беше трудно да си обясня.
	Според мен Джейн Уилкинсън нямаше нищо общо с това. Тя беше просто една откровена млада жена, чужда на задни помисли. Пожелала бе да говори с Поаро и незабавно постигна своето. Сега очевидно се намираше в особено добро настроение. Поканата й към Карлота Адамс приех като обикновен каприз. Явно Джейн се бе забавлявала като дете на сполучливата имитация на собствената си личност.
	Не, тези подмолни течения нямаха нищо общо с Джейн Уилкинсън. И все пак откъде идеха те тогава?
	Започнах да изучавам гостите по ред. Брайън Мартин? Той със сигурност не се държеше естествено. Това обаче навярно се дължеше на факта, че е филмова звезда. Притежаваше прекаленото самочувствие на суетен мъж, свикнал постоянно да играе роли.
	Във всеки случай Карлота Адамс се държеше нормално. Беше скромна девойка с приятен гърлен глас. Възползувах се от случая, че съм близо до нея, и се постарах да я проуча по-внимателно. Тя безспорно притежаваше чар, но от по-особено естество. Очарованието й бе лишено от някоя по-характерна черта. Тази липса като че ли предизвикваше определено размиване на индивидуалността й. Дори външният й вид го доказваше — мека, тъмна коса, сини, някак безизразни очи, бледо лице и подвижна и чувствителна уста. Безспорно симпатично лице, но човек трудно би я разпознал, ако я срещнеше с други дрехи.
	Изглеждаше доволна от комплиментите и благоразположението на Джейн. Помислих си, че всяко момиче на нейно място би реагирало така, но точно в този момент се случи нещо, което ме накара да променя малко прибързаните си изводи.
	Карлота Адамс погледна през масата към домакинята, която тъкмо се обръщаше към Поаро. Погледът й просто съвсем хладно и целенасочено изучаваше Джейн Уилкинсън, но най-вече ме порази недвусмислената враждебност на тези бледосини очи.
	Може би си въобразявах. Навярно беше най-обикновена професионална завист. Джейн определено се бе изкачила вече на своя творчески връх, докато Карлота се намираше едва в неговото подножие.
	Огледах останалите трима. Какво можеше да се каже за господин и госпожа Уидбърн? Той беше висок, едва ли не мъртвешки слаб, а тя — закръглена и приказлива жена с приятна външност. Бяха богати и обожаваха всичко, свързано с театъра. Това, изглежда, бе единствената им страст, а за тяхно съжаление аз се оказах зле информиран събеседник поради отсъствието ми от Англия. В крайна сметка госпожа Уидбърн скоро ми обърна широкия си гръб и просто забрави, че съществувам.
	Последният член на компанията беше мургавият младеж с кръгло и весело лице, който придружаваше Карлота Адамс. Още от самото начало той не ми се стори толкова трезвен, колкото подобава на човек на негово място. Все повече се наливаше с шампанско и затвърждаваше това мое впечатление.
	Пренебрежението на околните явно му действаше потискащо. Първата половина от вечерята прекара в мрачно мълчание. Към края обаче изля душата си пред мен, навярно останал с впечатлението, че се числя към кръга на най-старите му приятели.
	— Искам да кажа, че… — говореше той. — Не, не това. Не, стари момко, това не е…
	Тук умишлено не предавам склонността му да слива думите си.
	— Искам да кажа… — продължи той. — Да, питам ви! Да вземем едно момиче, което… ами което си пъха носа навсякъде и само обърква нещата. Не съм й казвал нито дума по така. Тя не е такова момиче. От пуританско потекло е, пристигнали още с „Мейфлауър“… нали разбирате? Дявол го взел — момичето е почтено! Искам да кажа… Какво говорех всъщност?
	— Че не ви е било лесно — опитах се да го утеша аз.
	— Да, по дяволите, така е! По дяволите, трябваше да заема пари за това соаре тук от шивача си… Разбрано момче е той. От години му дължа пари и това ни свързва. Няма нищо по-хубаво от връзките, нали така, старче? Например вие и аз. Да, вие и аз. Но кой сте вие всъщност?
	— Казвам се Хейстингс.
	— Не може да бъде! Кълна се, че адски приличате на Спенсър Джоунс. Стар приятел. Знаем се от Итън и Хароу, взех пет лири на заем от него. Мисълта ми е, че страшно много хора си приличат. Ако бяхме китайци, нямаше изобщо да се разпознаваме. — Младежът поклати тъжно глава, след което изведнъж се развесели и отпи още шампанско: — Добре поне, че не съм негър!
	Това откритие така го въодушеви, че следващите му реплики прозвучаха съвсем обнадеждаващо:
	— Горе главата, човече! — отправи жизнерадостен апел към мене. — Казвам ви — горе главата! Ще дойде ден — сигурно ще съм на седемдесет и пет — когато ще съм богат. Щом чичо ми умре. И ще се издължа на шивача.
	Седеше и се усмихваше щастливо на тази своя мисъл.
	Не знам защо, но този младеж ми стана симпатичен. Лицето му беше кръгло и на него се мъдреха някакви нелепи мустачки, които като че ли някой беше изоставил насред пустиня.
	Забелязах, че Карлота Адамс го държи под око. След поредния си поглед към него тя се надигна, за да си върви.
	— Страшно мило от ваша страна, че дойдохте! — каза Джейн. — Умирам за такива непринудени срещи. А вие?
	— Не бих казала — отвърна госпожица Адамс. — Боя се, че аз винаги внимателно си планирам нещата. Така си спестявам главоболията.
	В поведението й се долавяше нещо смущаващо.
	— Е, във всеки случай вашите успехи ви оправдават — засмя се Джейн. — Никога не съм се забавлявала така, както на представлението ви тази вечер.
	Американката се отпусна.
	— Много сте мила — каза топло тя. — Вашата оценка е много важна за мен. Имам нужда да ме окуражават. Като всички останали.
	— Карлота — обади се младежът с черните мустачки, — стисни ръката на леля Джейн, благодари й за вечерята и да тръгваме.
	Той се промъкна през вратата, без да залита, и това беше неимоверен пример за самообладание. Карлота бързо го последва.
	— Кое бе това същество, което нахълта тук и току-що ме нарече леля Джейн? Изобщо не съм го забелязала.
	— Скъпа, не му обръщайте внимание! — обади се госпожа Уидбърн. — Като студент в Оксфорд беше истински талант в театралния кръжок. Не е за вярване, нали? Тъжно е как едно дарование се погубва. А сега ние с Чарлз също трябва да излитаме!
	И семейство Уидбърн съответно излетяха, придружени от Брайън Мартин.
	— Е, мосю Поаро?
	Поаро й се усмихна.
	— _Eh bien_, лейди Еджуеър?
	— Не ме наричайте така, за бога! Искам да забравя това име! Вие сте най-коравосърдечният човек в Европа!
	— Не, не, мадам, съвсем не съм коравосърдечен.
	Хрумна ми, че вероятно Поаро е пил малко повече шампанско от необходимото.
	— Значи ще отидете при съпруга ми? И ще го накарате да направи каквото искам?
	— Приемам да посетя лорда — предпазливо обеща Поаро.
	— А щом ви откаже — както и ще направи — тогава ще измислите някакъв хитър план, нали? Казват, че в Англия няма друг като вас!
	— Мадам, когато ставаше дума за коравосърдечност, споменахте Европа. А сега се ограничавате само с Англия.
	— Ако уредите всичко, тогава няма да се огранича и с цялата вселена!
	Поаро вдигна ръка в знак на неодобрение.
	— Мадам, не ви обещавам нищо. Тъй като случаят ме заинтригува от психологическа гледна точка, ще се постарая да си уредя среща със съпруга ви.
	— Подложете го, на каквито искате психоаналитични атаки. Може и да му се отрази добре. Но заради мен настоявам да постигнете успех! Трябва да изживея тази любов, мосю Поаро! — После добави замечтано: — Помислете само за сензацията, която ще предизвика!


	Мъжът със златния зъб

	Няколко дни по-късно, по време на закуска, Поаро ми подхвърли едно писмо, което току-що беше отворил.
	— Е, _mon ami_ — каза той. — Какво мислите за това?
	В кратката бележка лорд Еджуеър хладно и официално канеше за среща в единайсет на следващия ден.
	Трябва да призная, че много се изненадах. Възприел бях думите на Поаро към Джейн като нещо несериозно — какъвто беше и случаят — и съвсем не предполагах, че е предприел конкретни действия за изпълнение на обещанието си.
	Бързият ум на Поаро веднага разгада мислите ми и очите му заблестяха.
	— Да, _mon ami_, причината не е само в шампанското.
	— Нямах предвид това.
	— Не, не! Вие сте си помислили, че бедният старец, поддал се на общото настроение, обещава неща, които няма да изпълни, или по-точно — които няма намерение да изпълни. Само че обещанията на Еркюл Поаро, приятелю, са свещени.
	И той тържествено се изпъчи след последните си думи.
	— Това ми е известно, разбира се — побързах да кажа. — Но само за минутка ми мина през ума, че човек би могъл да изпадне под определено влияние.
	— Нямам навика да се оставям да ми „влияят“, както се изразявате вие, Хейстингс. Най-прекрасното шампанско, дори и най-прелестната златокоса красавица — нищо не е в състояние да повлияе на Еркюл Поаро. Не, _mon ami_, всичко е много по-просто — аз съм заинтригуван!
	— Имате предвид любовната история на Джейн Уилкинсън, така ли?
	— Не точно това. „Любовната история“, както я нарекохте вие, е нещо твърде банално. Тя просто е поредното стъпало в успешната кариера на една наистина хубава жена. Ако херцогът на Мъртън не притежаваше нито титла, нито богатство, романтичните видения за приказния монах изобщо не биха вълнували нашата дама. Не, Хейстингс, тук ме занимава психологическото измерение на нещата, съприкосновението на характерите. Наистина се радвам, че ще имам възможността да опозная лорд Еджуеър.
	— Съществуват ли някакви изгледи за успех?
	— _Pourquoi pas_*? Всеки човек си има слабо място. Освен това не искам да оставям някакво съмнение у вас, Хейстингс — макар случаят да ме интригува само от психологическа гледна точка, това не означава, че ще се откажа от поставената ми задача. Знаете, че подобни предизвикателства към собствената ми находчивост, ми доставят безкрайно удоволствие.
	[* Защо не? (фр.) — Б.пр.]
	Изплаших се да не би отново да подеме темата за малките сиви клетки, но за щастие този път ми се размина.
	— Значи утре в 11 часа отиваме на Риджънт Гейт, така ли?
	— Отиваме? — безкрайно учудено повдигна вежди Поаро.
	— Но, Поаро! — извиках. — Не можете да ме изоставите! Нали винаги ви придружавам!
	— Ако беше нещо, което радва душата ви — например загадъчен случай на отровителство, кърваво убийство — щях да ви разбера. Но само заради някакво си най-обикновено посещение при един лорд?
	Поаро се засмя. В този момент ни известиха за пристигането на някакъв посетител.
	За голяма наша изненада той се оказа Брайън Мартин.
	На дневна светлина актьорът изглеждаше по-възрастен. Хубостта му беше все още запазена, макар и някак захабена. Мина ми през ума, че този човек навярно посяга към наркотици. Намираше се под някакво нервно напрежение и именно то ме наведе на тази мисъл.
	— Добро утро, мосю Поаро — поздрави ведро. — С радост забелязвам, че с капитан Хейстингс сте избрали най-доброто време за закуска. Впрочем, навярно сте доста заети сега?
	Поаро му отправи дружелюбна усмивка:
	— О, не, нищо подобно. В момента не съм зает с нищо важно.
	— Хайде, хайде — засмя се Брайън. — Не ви ли очакват в Скотланд Ярд? Нима кралското семейство не ви е възложило някоя деликатна афера? Просто не е за вярване.
	— Очевидно смесвате фантазия и действителност, приятелю — усмихнато отбеляза Поаро. — Уверявам ви, че в момента наистина съм без всякакви ангажименти, но още не са ме включили в списъка на безработните. _Dieu merci_*.
	[* Слава богу (фр.) — Б.пр.]
	— Значи имам късмет, мосю Поаро — каза Брайън и отново се засмя. — Може би ще се заемете с нещо, за което искам да ви помоля?
	Поаро замислено огледа младия човек.
	— Имате нещо за мен? — попита той след една-две минути.
	— Ами… Как да ви кажа? Отговорът е и да, и не.
	Той се засмя доста нервно. Без да отделя поглед от него, Поаро му подаде стол. Младият мъж седна срещу нас, тъй като аз вече се бях настанил до Поаро.
	— А сега да чуем — подкани го Поаро. — Разкажете ни всичко.
	Брайън Мартин очевидно продължаваше да се колебае.
	— Бедата е там, че не мога да изложа пред вас всичко така, както би ми се искало. — Той се подвоуми. — Не е лесно. Вижте, цялата история започна в Америка.
	— В Америка?
	— Всичко започна от най-обикновена случка, фактически просто пътувах с влак, когато забелязах един човек — грозноват, дребен, гладко избръснат, с очила и златен зъб.
	— А! Златен зъб!
	— Точно там е цялата загадка.
	Поаро кимна няколко пъти.
	— Започвам да разбирам. Продължавайте!
	— Та ви казвам, че този човек просто ми направи впечатление. Тогава пътувах за Ню Йорк. Шест месеца по-късно бях в Лос Анджелис и там отново го видях. Представа нямам как е възможно, но това е самата истина. Дотук — нищо особено.
	— А по-нататък?
	— След един месец се случи да отида до Сиатъл. Още не съм пристигнал и кого да видя? Моят приятел! Само че този път си беше пуснал брада.
	— Твърде любопитно.
	— Нали? Разбира се, тогава изобщо не ми мина през ума, че неговото появяване може да е свързано с мен. Но когато го видях отново в Лос Анжелис без брада, в Чикаго с мустаци и различни вежди, а после в някакво планинско село, дегизиран като скитник, започнах да си задавам въпроси.
	— Съвсем естествено.
	— Накрая, колкото и странно да ви се струва, установих, че той наистина ме следи.
	— Поразително!
	— Нали? У мен вече не остана никакво съмнение. Където и да отидех, наблизо беше и той — моята сянка, дегизирана по различни начини. За щастие златният зъб ми помагаше винаги да го разпозная.
	— Този златен зъб е бил истински късмет за вас!
	— Така е.
	— Извинете ме, мосю Мартин, но никога ли не сте го… заговаряли? Не сте ли търсили обяснение за поведението му?
	— Не, никога — поколеба се актьорът. — Веднъж или два пъти мислех да го направя, но се отказвах. Предполагах, че това просто щеше да го направи по-предпазлив и няма да науча нищо повече. А е възможно, щом разберат, че съм го забелязал, просто да го заменят с някой друг, когото не бих разпознал.
	— _En effet_* — с някой без този толкова полезен златен зъб.
	[* В действителност (фр.) — Б.пр.]
	— Точно така. Може и да греша, но това ми мина тогава през ума.
	— Мосю Мартин, вие казахте „те“. Кого имате предвид?
	— Най-вероятно съм искал да изразя инстинктивното си усещане, че не става въпрос само за един човек, господа.
	— Съществува ли конкретна причина да мислите така?
	— Не.
	— Искате да кажете, че нямате представа кой може да ви преследва и защо?
	— Ни най-малка. Поне…
	— _Continuez_* — окуражи го Поаро.
	[* Продължавайте (фр.) — Б.пр.]
	— Все пак имам една идея — бавно изрече Брайън Мартин. — Но имайте предвид, че са само предположения.
	— Точно те се оказват понякога много полезни, мосю.
	— Става дума за един незначителен инцидент в Лондон, който и досега не мога да си обясня, но никога няма да забравя. Често съм мислил за него, опитвайки се да проумея нещо… И понеже навремето не достигнах до никакво обяснение, започвам да се питам дали следенето ми има някаква връзка със случилото се в Лондон, макар, бога ми, да не виждам причина защо и как!
	— Може би ще я открием.
	— Да, но виждате ли… — Брайън Мартин отново заговори смутено. — Чувствам се малко неловко, но работата е там, че не мога да ви кажа нищо поне за момента. Надявам се, че ще мога да ви обясня след ден-два.
	Очакващият поглед на Поаро го накара да продължи и той изрече отчаяно:
	— Замесена е една млада дама, господа.
	— _Ah! Parfaitement_*! Англичанка ли е?
	[* А! Отлично (фр.) — Б.пр.]
	— Да. Поне… но защо питате?
	— Много просто. Не можете да ми кажете сега, но се надявате да го сторите след ден или два, което означава, че искате да получите нейното разрешение. А от това следва, че тя е в Англия. Също така въпросната дама е била пак в Англия, докато са ви следели — В противен случай веднага бихте я потърсили още в Америка. А щом през последните 18 месеца въпросната личност не е напускала страната, то най-вероятно тя е англичанка. Логично, нали, господин Мартин?
	— Безспорно. Но все пак, ако тя даде съгласието си, ще се заемете ли с моя случай?
	Поаро не отговори. Очевидно обмисляше нещата. Най-сетне попита:
	— Защо дойдохте първо при мен, а не отидохте при нея?
	— Помислих, че… — поколеба се той. — По-точно исках да я убедя да… да изясни някои неща… имам предвид да предостави на вас да изясните нещата. Имам предвид следното — ако вие се заемете с това, ще мога да разчитам на вашата дискретност, нали?
	— Зависи — спокойно отговори Поаро.
	— От какво?
	— Представете си, че става въпрос за престъпление…
	— О! Изключено!
	— Не бъдете толкова уверен. Възможна е и такава развръзка.
	— Но вие ще направите за нея всичко, нали? За нас?
	— Естествено.
	Поаро отново замълча, след което попита:
	— Кажете ми — този човек, който ви следеше, на каква възраст е?
	— О, доста млад, на около трийсет.
	— А! — възкликна Поаро. — Забележително! Да, това доста променя нещата.
	Брайън Мартин и аз го погледнахме учудено. Реакцията на Поаро бе трудно обяснима и за двама ни. Брайън вдигна въпросително вежди, а аз само поклатих глава.
	— Да, да — измърмори отново той. — Историята става твърде интересна.
	— Може и да е бил на повече от трийсет — каза Брайън колебливо, — но мисля, че не е.
	— Не, не, аз напълно се доверявам на вашата преценка, мосю Мартин. Изключително интересно!
	Слисан от тези загадъчни слова, Брайън Мартин не знаеше как да реагира. Опита се да смени темата на разговора:
	— Снощи беше доста забавно, господа, нали? На този свят няма по-своенравна дама от Джейн Уилкинсън.
	— Дама, която си поставя само една цел — уточни Поаро с усмивка. — Явно не обича да се занимава с няколко неща едновременно.
	— Освен това умее да се измъква безнаказано — отбеляза Мартин. — Не мога да си обясня как я търпят хората!
	— На една красива жена сме готови да простим всичко, приятелю — прекъсна го Поаро. Някакво пламъче заигра в очите му. — Представете си я с чип нос, с бледа кожа и нечиста коса. Тогава — ах! Тогава не би се „измъкнала“, както се изразихте вие, за нищо на света.
	— Вероятно сте прав — призна Брайън. — Но понякога на човек му идва да полудее. Както и да е. Аз съм неин приятел, но понякога си мисля, че тя не е много наред.
	— Тъкмо обратното — бих казал, че всичко беше много добре обмислено.
	— Нямах предвид снощи. Тя прекрасно се грижи за интересите си и има изключителен нюх в бизнеса. По-скоро става въпрос за моралната страна.
	— А, моралната страна!
	— За Джейн Уилкинсън казват, че е аморална. За нея не съществуват понятия като „добро“ и „зло“.
	— Аха, спомням си, че снощи споменахте нещо по-добро.
	— Преди малко говорехме за престъпление…
	— Да, да, кажете, приятелю?
	— Не бих се изненадал, ако Джейн извърши престъпление.
	— Всъщност вие я познавате доста добре — измърмори Поаро замислено. — Предполагам, че много пъти сте играли с нея, нали така?
	— Да, познавам я отлично. Ето защо си я представям как убива с лекота.
	— Аха! Буен нрав значи!
	— О, съвсем не. Хладнокръвна е като буца лед. Ако някой застане на пътя й, тя ще го прегази, без да се замисли. И най-интересното е, че не приема никакви обвинения от морално естество — тя просто е на мнение, че всеки, който й пречи, трябва да бъде елиминиран.
	В думите му като че ли отекна някакво огорчение. Какво ли си беше спомнил?
	— Значи смятате, че Джейн може да извърши убийство, мосю Мартин, така ли?
	Поаро го наблюдаваше внимателно. Брайън въздъхна дълбоко.
	— Да, господа, мога да се закълна. Вероятно съвсем скоро ще си спомните думите ми… Аз просто я познавам — за Джейн убийството е като да изпие сутрешния си чай. Говоря ви истината, мосю Поаро.
	Той стана.
	— Разбирам ви — едва чуто промълви Поаро.
	— Познавам я — повтори Брайън Мартин, — при това много добре.
	Постоя така намръщено, после добави с променен тон:
	— Що се отнася до разговора ни, мосю Поаро, ще ви уведомя за резултата след няколко дни. Ще се заемете с това, нали?
	Поаро не отговори веднага.
	— Да — каза той най-сетне. — Ще се заема. Струва ми се, че проблемът е интересен.
	Последните му думи прозвучаха особено. Слязох да изпратя Брайън Мартин. На вратата той ме попита:
	— Вие разбрахте ли какво имаше предвид, когато стана дума за възрастта на моя преследвач? Аз нищо не схванах.
	— И аз — признах.
	— Не виждам връзката. Да не би просто да се е пошегувал с мен?
	— Не — отвърнах аз. — Поаро не е такъв човек. За да го каже, значи наистина е важно.
	— Да пукна, ако разбирам нещо. Все пак е утеха, че и вие сте в моето положение. Не обичам да се чувствам като последен глупак.
	Гостът ни се отдалечи, а аз се върнах при детектива.
	— Поаро — попитах, — каква беше тази работа с възрастта на преследвача?
	— Не се ли досещате? Горкият ми Хейстингс! — засмя се той и съчувствено поклати глава. — Какво мислите за разговора ни изобщо?
	— Не разполагаме с много факти… Трудно ми е да преценя. Ако знаехме повече…
	— Но дори и малкото, което знаем — не ви ли навежда на определени мисли, _mon ami_?
	Звънът на телефона ме избави от позора да призная, че разговорът не ме е навел на никакви хипотези. Вдигнах слушалката.
	Чух делови и ясен женски глас:
	— Обажда се секретарката на лорд Еджуеър. Лордът съжалява, че трябва да отложи срещата си с мосю Поаро утре сутринта. Налага му се спешно да замине за Париж. Би могъл да отдели няколко минути на мосю Поаро в 12.15 днес, стига това да не причини някакво неудобство, разбира се.
	Посъветвах се с Поаро.
	— Но, разбира се, приятелю, ще отидем днес.
	Предадох думите му на дамата.
	— Много добре, сър, значи в 12.15 — отговори делово тя и затвори.


	Срещата

	С Поаро пристигнахме в дома на лорд Еджуеър на Риджънт Гейт, нетърпеливи и превъзбудени. Не притежавах склонността на Поаро „да психологизирам“, но няколкото изречения, с които лейди Еджуеър бе описала лорда, събудиха любопитството ми. С нетърпение очаквах срещата, за да проверя собствената си преценка.
	Домът бе внушителен — чудесна привлекателна постройка, макар и малко мрачна. Нямаше цветя по прозорците, нито каквато и да е украса.
	Веднага ни отвориха. За наша изненада не бяхме посрещнати от възрастен беловлас иконом, който би бил в унисон с вида на дома. Тъкмо обратното — отвори ни красив младеж, най-красивият, когото някога съм виждал. Висок, с руса коса, той спокойно би могъл да послужи като модел за скулптура на Хермес или Аполон. За разлика от привлекателната му външност обаче неговият тих, мек глас издаваше женственост, което не ми се понрави. Беше наистина странно, но той ми напомняше на някого, когото бях виждал наскоро, но на кого — за нищо на света не можех да си припомня.
	Попитахме за лорд Еджуеър.
	— Оттук, моля.
	Поведе ни през преддверието, покрай стълбището и спряхме пред една врата в задния му край.
	Той я отвори и съобщи за нас със същия глас, към който вече изпитвах инстинктивно недоверие.
	Стаята, в която влязохме, беше нещо като библиотека и стените й бяха покрити с рафтове с книги. Тъмните мебели впечатляваха с изискаността си, докато столовете изглеждаха твърде официални и неудобни.
	Лорд Еджуеър стана да ни посрещне — беше висок мъж около петдесетте, с тъмна, прошарена коса, слабо лице и саркастична усмивка. Изглеждаше злонравен и намусен, а очите му излъчваха някаква особена потайност. Реших, че в тях има нещо твърде непривично.
	Поведението му беше строго официално.
	— Мосю Еркюл Поаро? Капитан Хейстингс? Моля, седнете.
	Седнахме. В стаята беше хладно. През единствения прозорец се процеждаше съвсем малко светлина и целият този сумрак правеше хлада още по-осезаем.
	Лордът вдигна писмо с почерка на приятеля ми.
	— Името ви, мосю Поаро, ми е познато, разбира се. Има ли човек, който да не го знае? — Поаро се поклони на комплимента. — Не виждам обаче какво общо имате с тази работа. Пишете, че искате да се срещнете с мен от името — той направи кратка пауза — на съпругата ми.
	Лордът произнесе последните думи по особен начин — сякаш му струваха върховно усилие.
	— Така е — потвърди приятелят ми.
	— Доколкото знам, вие се занимавате с разрешаване на загадките около различни престъпления, нали така, мосю Поаро?
	— На проблеми, лорд Еджуеър. Разбира се, някои от тях са свързани с престъпления. Но съществуват и друг вид проблеми.
	— Несъмнено. И какъв е проблемът тук?
	Сарказмът в думите му този път беше съвсем недвусмислен, но Поаро не му обърна внимание.
	— Имам честта да се явя пред вас по молба на лейди Еджуеър — започна. — Лейди Еджуеър, както навярно ви е известно, желае развод.
	— Знам го много добре — изрече лордът хладно.
	— Нейното желание е да обсъдим този проблем.
	— Няма какво да се обсъжда.
	— Значи отказвате, така ли?
	— Да отказвам? В никакъв случай.
	Поаро очакваше всичко друго, но не и това. Много рядко съм го виждал изненадан, но този път случаят явно беше такъв. Видът му беше почти комичен — зяпнал от почуда, с разперени ръце и вдигнати вежди — точно като герой от комикс.
	— _Comment_? — промълви с усилие. — Добре ли чух? Вие не отказвате?
	— Трудно ми е да проумея вашата реакция, мосю Поаро.
	— _Ecoutez_*, вие наистина ли желаете да се разведете със съпругата си?
	[* Слушайте (фр.) — Б.пр.]
	— Определено. Тя го знае отлично, защото й го написах в писмото.
	— Вие сте й го написали?
	— Да, преди шест месеца.
	— Нищо не разбирам. Не разбирам абсолютно нищо.
	Лорд Еджуеър не отговори.
	— Беше ми обяснено, че вие сте принципно против развода.
	— Не смятам, че моите принципи са ваша работа, мосю Поаро. Вярно е, че не се разведох с първата си жена. Съвестта ми не го позволи. Вторият ми брак обаче, признавам съвсем искрено, беше грешка. Когато жена ми предложи да се разведем, отказах категорично. След шест месеца тя ми писа отново, като настояваше за същото. Мисля, че иска да се омъжи отново — за някакъв филмов актьор или нещо подобно. Междувременно схващанията ми по този въпрос се бяха променили. Изпратих й писмо до Холивуд, в което й го съобщих. Сега ми е трудно да си обясня вашето присъствие тук. Навярно става въпрос за пари.
	В последните му думи отново прозвучаха презрение и насмешка.
	— Твърде любопитно — измърмори Поаро. — Твърде любопитно. Има нещо в цялата история, което изобщо не мога да разбера.
	— Що се отнася до пари — продължи лордът, — нямам никакво намерение да предприемам каквото и да е. Съпругата ми ме напусна по собствено желание. Ако иска да се омъжва за друг, давам й пълната свобода да го стори. Но не виждам защо трябва да иска от мен дори и едно пени, а тя наистина няма и да получи нищо.
	— Изобщо не е ставало въпрос за финансови претенции.
	Лорд Еджуеър вдигна вежди.
	— Джейн явно се омъжва за голям богаташ — процеди той цинично.
	— Тук явно има нещо, което не проумявам — въздъхна Поаро. Беше озадачен и намръщен от усилената мисловна дейност. — Научих от лейди Еджуеър, че многократно е наемала адвокати да преговарят с вас.
	— Вярно е — потвърди сухо лордът. — Английски адвокати, американски адвокати, какви ли не адвокати, до най-големите негодници. Накрая, както вече споменах, ми писа лично.
	— И в началото вие сте й отказали.
	— Точно така.
	— Но след като сте получили писмото й, променяте решението си. Бих искал да ми отговорите защо, лорд Еджуеър.
	— Писмото й няма нищо общо с това — реагира остро лордът. — Просто промених възгледите си и това е всичко.
	— Доста внезапна промяна.
	Не последва отговор.
	— Кое точно ви накара да промените мнението си, лорд Еджуеър?
	— Това съвсем не е ваша работа, мосю Поаро. Не желая да го обсъждам. Да речем, че с течение на времето съм разбрал ползата да сложа край на една — простете за израза — унизителна връзка. Вторият ми брак беше грешка.
	— И съпругата ви твърди същото — тихо каза Поаро.
	— Нима?
	За миг в очите му се появи странен блясък, но веднага изчезна.
	Лордът стана и след като си казахме довиждане, той като че ли се поотпусна.
	— Извинете ме за отменената среща, но ми се налага утре спешно да замина за Париж.
	— Но моля ви се! Моля ви се!
	— Става въпрос за разпродажба на предмети на изкуството. Отдавна желая да притежавам една малка статуетка — наистина съвършено произведение — макар че навярно ще ви се стори зловеща. Но на мен зловещото винаги ми е допадало. Просто имам по-особен вкус.
	На лицето му отново се появи онази саркастична усмивка. Междувременно бях успял да хвърля поглед към книгите от по-близките лавици. Сред тях забелязах мемоарите на Казанова, книга за живота на маркиз Дьо Сад, друга за изтезанията през Средновековието.
	Спомних си как бе потръпнала Джейн Уилкинсън, когато разказваше за съпруга си. Реакцията й бе толкова искрена, че отхвърляше всякакво съмнение за актьорски трик. Запитах си що за човек е Алфред Св. Винсънт Марш, четвърти барон Еджуеър.
	Той се сбогува с нас извънредно учтиво и натисна звънеца. Излязохме. Икономът с осанка на гръцки бог ни чакаше в преддверието. Вече затварях вратата на библиотеката зад себе си, когато нещо ме накара да хвърля поглед навътре. Едва не извиках от изненада.
	От любезната усмивка нямаше и следа — устните на лорда бяха опънати назад и оголваха зъбите му чак до венците, а очите му горяха трескаво в безумна ярост.
	Вече не се питах защо го напуска и втората му жена. Все пак се учудих на способността му да се владее. Как бе успял през целия този разговор да запази ледено самообладание и да демонстрира непреднамерена любезност!
	Тъкмо бяхме стигнали изхода, когато от дясната ни страна се отвори врата. Показа се девойка, която се стъписа при срещата си с нас.
	Беше висока и стройна, с черна коса и бяло лице. Очите й, тъмни и уплашени, за миг срещнаха моите. Почти в същия миг тя потъна обратно в стаята, сякаш бе сянка.
	След секунда се озовахме на улицата. Поаро спря първото такси и поръча на шофьора да кара към Савой.
	— Е, Хейстингс — каза той, като премигваше с очи, — срещата изобщо не протече така, както си представях.
	— Да, наистина. Странна птица се оказа лордът! — Разказах му какво видях на излизане от библиотеката.
	Поаро поклати глава бавно и замислено.
	— Допускам, че той е на границата на лудостта, Хейстингс. Уверен съм, че се занимава с какви ли не необичайни прегрешения и че зад тази фасадата на ледено безразличие се крие дълбоко вкоренена жестокост.
	— Нищо чудно, че и двете му съпруги са го оставили.
	— Имате право.
	— Поаро, видяхте ли на излизане една девойка — тъмнокоса, с бледо лице?
	— Да, _mon ami_. Изплашена и нещастна млада дама.
	Гласът му прозвуча тъжно.
	— Коя ли е тя?
	— Вероятно дъщеря му.
	— Наистина се страхуваше от нещо — казах бавно. — Такъв дом навярно е твърде мрачно място за едно младо момиче.
	— Прав сте. А, пристигнахме, _mon ami_. Да побързаме да съобщим на лейди Еджуеър добрите новини.
	Джейн си беше в хотела. След като й телефонира, администраторът ни уведоми, че ни очакват. Едно пиколо ни придружи до вратата на апартамента й.
	Отвори ни спретната жена на средна възраст с очила и прилежно подредена побеляла коса. Откъм спалнята долетя гласът на Джейн:
	— Елис, мосю Поаро ли е? Покани го да седне. Обличам си нещо и идвам веднага!
	„Нещото“, което Джейн Уилкинсън носеше, бе ефирен пеньоар, който като че ли целеше повече да покаже, отколкото да прикрие. Тя влезе и изрече нетърпеливо:
	— Е, добре ли мина всичко?
	Поаро стана и поднесе устни към ръката й.
	— Точно така, мадам, всичко е добре.
	— Как… какво искате да кажете?
	— Лорд Еджуеър е напълно съгласен на развод.
	— Какво?
	Ако появилото се на лицето й изумление не беше истинско, бях готов да я призная за най-голямата актриса, която съм срещал.
	— Мосю Поаро! Вие успяхте! И то от първия път! О, боже, вие сте гениален. И как, за бога, го направихте?
	— Мадам, тези ваши комплименти са незаслужени, тъй като още преди шест месеца съпругът ви е оттеглил отказа си за развод в специално писмо до вас.
	— Добре ли ви разбрах? Писмо? Къде е то?
	— Доколкото разбрах, тогава все още сте били в Холивуд.
	— Но аз не съм го получила! Трябва да се е загубило. Само като си помисля как съм се побърквала от мислене, как съм се страхувала и притеснявала през цялото това време!
	— Лорд Еджуеър смята, че възнамерявате да се омъжвате за актьор.
	— Естествено. Аз му го казах — усмихна се тя като доволно дете. После изведнъж на лицето й се появи тревога. — Мосю Поаро, нали не споменахте нищо за мен и за херцога?
	— Не, моля ви се. Аз съм дискретен. Това би било опасно, нали?
	— Вижте, характерът му е много особен, много подъл. Женитбата ми за Мъртън може да му се стори нещо прекалено изискано за мен и нищо чудно да се опита да ни попречи. Докато филмов актьор звучи съвсем различно. Но, господа, независимо от всичко аз съм направо изумена! А ти, Елис? Не се ли изненадваш?
	До този момент прислужницата бе влизала и излизала от спалнята, прибирайки различни връхни дрехи, намятани по облегалките на фотьойлите. Имах чувството, че през цялото време бе надавала ухо към разговора ни. Сега се оказа, че е довереница на Джейн.
	— Изненадана съм, госпожо. Лордът явно доста се е променил оттогава — злобно подхвърли прислужницата.
	— Сигурно е така.
	— Явно неговото становище ви е непонятно. То ви озадачава, така ли? — заинтересува се Поаро.
	— Да си призная — да. Но има ли смисъл да се притесняваме за такова нещо? Какво ме е грижа защо се е съгласил, след като вече е казал „да“?
	— Не знам как е за вас, но за мен това определено представлява интерес, мадам.
	Джейн не му обърна внимание.
	— Важното е, че най-после съм свободна!
	— Все още не сте, мадам!
	Тя го погледна с нетърпение.
	— Добре де, ще бъда свободна. Не е ли същото?
	Поаро я гледаше с изражението на човек, който не споделя нейното мнение.
	— Херцогът е в Париж. Трябва веднага да му телеграфирам. Боже мой! Майка му ще се побърка!
	Поаро стана:
	— Мадам, радвам се, че всичко се нарежда по ваш вкус.
	— Довиждане, Поаро. Ужасно съм ви благодарна.
	— За нищо, мадам.
	— Но вие ми донесохте добрата вест, мосю Поаро. Наистина ви благодаря.
	— Това е, приятелю — обърна се Поаро към мен, след като напуснахме апартамента. — Единственото важно нещо за нея — самата себе си! Изобщо не я интересува защо това писмо не е стигнало до нея. Навярно вече сте забелязали, Хейстингс, колко умела е тя в бизнеса, но и как е лишена от всякакъв интелект. Добрият бог не дава всичко.
	— Освен на Еркюл Поаро — подхвърлих лукаво аз.
	— Вие ми се присмивате, приятелю — отвърна Поаро, вече успокоен. — Елате да се поразходим край реката. Искам да подредя мислите си.
	Запазих дискретно мълчание, оставяйки го да поднови разговора тогава, когато намери за добре.
	— Това писмо… — поде отново той, докато крачехме край Темза. — То непрекъснато ме занимава. Съществуват четири възможности за изчезването му, приятелю.
	— Четири?
	— Да. Първата е да са го изгубили в пощата. Това понякога се случва, но само понякога. Даже твърде рядко. В случай че е било погрешно адресирано, отдавна трябваше да се е върнало при лорда. Не, склонен съм да отхвърля този вариант, макар да не изключвам вероятността той да се окаже единствено правилен. Втората възможност — нашата красавица просто лъже, че не го е получила. Звучи съвсем нормално. Стига да е в неин интерес, тази чаровна дама може винаги да излъже с присъщата й детска невинност. Само че не виждам къде е ползата за нея, Хейстингс. Ако е знаела за съгласието му да й даде развод, защо ще ме праща при лорда? Няма логика. Третата възможност — лордът лъже. Ако изобщо някой лъже тук, това по-скоро е той, отколкото съпругата му. Само че защо? За какво му е да измисля историята с писмото, написано преди шест месеца, когато може просто да се съгласи с предложението ми в момента? Склонен съм да мисля, че е изпратил писмото. Тук единственото неизвестно е мотивът му да промени така внезапно становището си по отношение на развода. Ето и четвъртата възможност — някой скрива писмото. И тук, Хейстингс, се сблъскваме с най-интересното — писмото може да е изчезнало или в Америка, или в Англия. Този, който го е потулил, не е искал лейди и лорд Еджуеър да се разведат. Хейстингс, бих дал много, за да науча какво се крие зад тази работа. Сигурен съм, че тук има нещо — готов съм да се закълна.
	Помълча известно време и добави:
	— Нещо, което до този момент само е загатнало за себе си.


	Убийство

	Следващият ден беше трийсети юни.
	В 9.30 сутринта ни съобщиха, че инспектор Джап е долу и изгаря от нетърпение да ни види.
	Бяха изминали години от последната ни среща с инспектора от Скотланд Ярд.
	— _Ah! Ce bon Japp_* — каза Поаро. — Какво ли го води насам?
	[* А! Добрия Джап (фр.) — Б.пр.]
	— Сигурно ще търси помощ — подхвърлих язвително аз. — Пак е затънал в някоя каша и се е сетил за вас.
	За разлика от Поаро аз не хранех особено благоразположение към Джап. Дразнех се не толкова от факта, че той използува ума на приятеля ми — в крайна сметка това се нравеше на Поаро, защото бе своего рода ласкателство, а от неприятно лицемерното държание на Джап, с което той се стараеше да прикрие очевидното. Обичам искрените хора. Споделих мислите си с Поаро, а той се засмя.
	— Неотстъпчив сте като булдог, Хейстингс. Не забравяйте, че бедният Джап трябва да брани репутацията си и е напълно естествено да играе своите малки ролички.
	Отбелязах колко глупаво изглежда това отстрани, но Поаро отново не се съгласи с мен:
	— Външната изява — може да е _bagatelle_* — но не е без значение за хората. Само така те съхранят те своята _amour propre_**.
	[* Дреболия (фр.) — Б.пр.]
	[** Себелюбивост (фр.) — Б.пр.]
	Лично аз не бих имал нищо против дори и най-незначителното проявление на комплекс за малоценност у Джап, но спорът явно беше излишен. Освен това изгарях от нетърпение да науча причината за посещението му.
	Инспекторът ни поздрави сърдечно.
	— Май се каним да закусваме, а? Както виждам, мосю Поаро, още не сте намерили кокошки, дето да ви снасят квадратни яйца.
	Това беше намек за оплакването на Поаро от различните размери на яйцата — сериозен повод да бъде засегнато чувството му за симетрия.
	— Не, не съм — засмя се детективът. — Какво ви води при нас толкова рано, драги ми Джап?
	— За мен не е рано. От два часа съм вече на крак. А това, което ме води тук, е убийство.
	— Убийство?
	— Лорд Еджуеър е бил убит снощи в дома си на Риджънт Гейт. Жена му го е намушкала с нож във врата.
	— Как, съпругата му? — извиках аз.
	Веднага си спомних думите на Брайън Мартин миналата сутрин. Като че ли беше предрекъл какво ще стане. Сетих се и как Джейн бе казала безгрижно, че „ще му види сметката сама“. Брайън Мартин я бе нарекъл аморална. Да, тя беше точно такава — коравосърдечна, егоцентрична и неразумна. Колко прав се оказа той!
	Тези мисли още се въртяха в съзнанието ми, когато Джап продължи:
	— Да. Нали я знаете — актриса е. Доста известна. Казва се Джейн Уилкинсън. Омъжила се за него преди три години. Не се разбирали и го напуснала.
	Поаро изглеждаше озадачен и сериозен.
	— Защо мислите, че именно тя го е убила?
	— Няма място за мислене — сигурен съм. Познали са я. Даже не се е опитала да се скрие. Отишла до къщата с такси…
	— С такси… — повторих аз механично след Джап. Думите й от предишната вечер в Савой отекнаха в съзнанието ми.
	— … позвънила и попитала за лорд Еджуеър. Било е в десет часа. Икономът й казал да почака, но тя му отвърнала хладнокръвно: „Няма нужда, аз съм лейди Еджуеър. Предполагам, е в библиотеката.“ Тръгнала към библиотеката, отворила вратата и влязла вътре. Икономът се усъмнил, но какво можел да направи? Слязъл обратно долу. След десет минути чул входната врата да се затваря. Явно не е стояла дълго. Към единайсет икономът заключил входната врата както обикновено. Влязъл в библиотеката, но било тъмно. Помислил, че господарят му вече си е легнал. Сутринта една прислужница намерила трупа. Бил намушкан във врата.
	— Никой ли не е чул вик или нещо подобно?
	— Не, вратите на библиотеката са с дебела тапицерия. Имало е и движение по улицата. Пробождането е било смъртоносно, направо в малкия мозък. Лекарят каза, че удариш ли човек там, умира на място.
	— Но трябва да знаеш къде да удариш. А това предполага познания по медицина, Джап.
	— Да, така е. Засега само това е в нейна полза. Имала е страхотен шанс. Просто е уцелила мястото. Да се чудиш на късмета на някои хора.
	— Едва ли ще е голям късмет за нея, ако я обесят, _mon ami_ — забеляза Поаро.
	— Вярно, така е. Ама и тя е постъпила глупаво — влязла като на парад, казала си името и прочие.
	— Любопитно наистина.
	— Вероятно не е мислела да върши нещо лошо. Скарали се, тя изважда джобно ножче и го намушква.
	— Джобно ножче ли е било?
	— Лекарят казва, че било нещо подобно. Каквото и да е то, взела го е със себе си. В раната нямаше нищо.
	Поаро поклати глава неудовлетворен.
	— Не, приятелю, звучи неправдоподобно. Познавам дамата лично. Не е способна на такова импулсивно деяние, дори да е изпаднала в ярост. Освен това тя е последната жена, която ще носи джобно ножче у себе си. Малко жени биха го направили, Джейн Уилкинсън не е сред тях.
	— Казвате, че я познавате, мосю Поаро?
	— Да, познавам я.
	След тези думи замълча. Джап го гледаше въпросително.
	— Да не би да знаете нещо повече, мосю Поаро? — осмели се да попита най-сетне той.
	— А! — възкликна Поаро. — Добре, че се сетих. Какво всъщност ви води насам, Джап? Май не сте дошли просто да видите стария си приятел? Прав съм, нали? Станало е убийство и убиецът е налице. Имате и мотив… Между другото — какъв е мотивът, Джап?
	— Искала е да се омъжи за друг. Чували са я да го казва много пъти. Заплашвала е, че ще вземе такси и ще му види сметката.
	— О, вие сте добре информиран, приятелю, много добре информиран — каза Поаро. — Явно са се намерили доброжелатели.
	В погледа му като че ли се четеше въпрос, но Джап не му отговори.
	— Работата ни е да слушаме какво се говори, мосю Поаро — каза той сдържано.
	Поаро кимна. Протегна ръка към днешния вестник. Докато бе чакал, Джап очевидно го беше разтворил на средната страница. Почти механично Поаро сгъна вестника, изглади го с ръка и го сложи на мястото му. Не отделяше очи от заглавията, дълбоко озадачен.
	— Не ми отговорихте — каза след малко. — Щом всичко е наред, тогава защо дойдохте при мен?
	— Защото чух, че вчера сте ходили на Риджънт Гейт.
	— Така значи.
	— Щом го чух, веднага си казах: „Тук има нещо.“ Лордът е изпратил да повикат мосю Поаро. Защо? Какво ли е подозирал? От какво се е страхувал? И тогава си казах — по-добре да отида при Поаро, преди да предприема нещо определено.
	— Какво имате предвид под „нещо определено“? Да не би да възнамерявате да арестувате дамата?
	— Точно така.
	— Не сте ли я виждали още?
	— Видях я, разбира се. Първата ни работа беше да отидем в Савой. Не можехме да я оставим да ни се изплъзне.
	— Аха! — каза Поаро. — Значи вие… — Той спря. Невиждащият му поглед, вперен до този момент във вестника, се промени. Той вдигна глава и продължи със съвсем различен тон: — И какво каза тя? Е, приятелю? Какво каза?
	— Всичко беше по правилата, разбира се — казах й, че искам да даде показания и че всяка нейна дума може да бъде използвана срещу нея и т.н. Никой не може да обвини английската полиция в несправедливост.
	— Според мен това направо граничи с глупостта. Но продължете. Какво каза дамата?
	— Изпадна в истерия — ей това стана. Затръшка се наоколо, закърши ръце, накрая се строполи на земята. Направи го чудесно, две мнения няма. Великолепно го изигра.
	— Аха! — отбеляза внимателно Поаро. — Значи сте останали с впечатлението, че поведението й не е било искрено, така ли?
	Джап смигна грубовато.
	— А вие как мислите? Че ще се хвана на тези номера? Тя да припадне — как не! Беше си чист номер. Кълна се, че дори се забавляваше от цялата тази история.
	— Да — каза замислено Поаро. — Напълно е възможно. Какво се случи по-нататък?
	— Е, дойде на себе си, искам да кажа — изигра и тази роля. Имаше охкане и ахкане, онази кисела краставица прислужницата й я упойваше с амоняк, докато накрая дамата се съвзе дотолкова, че да попита за адвоката си. Заяви, че нямало да каже и думичка без него. Първо истерия, после адвокат — това нормално поведение ли наричате, сър?
	— Напълно нормално за случая — отговори Поаро спокойно.
	— Нормално за човек, който е виновен и го знае, така ли?
	— Съвсем не. Имам предвид темперамента й. Първо тя пресъздава пред вас своята представа за ролята на жена, която внезапно научава за смъртта на съпруга си. След като задоволява актьорския си инстинкт, идва ред на вродената й хитрост, която й диктува да повикат адвокат. Това, че разиграва една сцена и дори й се наслаждава, съвсем не е доказателство за нейната вина. То по-скоро доказва, че тя е родена актриса.
	— Обаче не е невинна. Сигурен съм.
	— Звучите съвсем уверено — подхвърли Поаро. — Допускам, че сте прав. Казвате, че не е дала никакви показания, така ли? Абсолютно никакви?
	Джап процеди:
	— И дума не каза без адвоката си. Прислужницата го повика по телефона. Оставих двама от хората си там и дойдох при вас. Исках да разбера какво става, преди да продължа по-нататък.
	— И въпреки това вие вярвате, че е виновна?
	— Много ясно, че е така. Просто искам да разполагам с достатъчно факти. Този случай ще вдигне много шум. Нищо няма да остане скрито. Вестниците ще гръмнат. Знаете ги какви са, нали?
	— Като стана дума за вестници — подхвърли Поаро. — Какво мислите за това, приятелю? Очевидно не сте чели сутрешната преса внимателно.
	Поаро се пресегна през масата и посочи с пръст един параграф от светските новини. Джап го прочете на глас:
	— Снощи сър Монтагю Корнър даде великолепна вечеря в дома си на Темза в Чизуик. Сред присъстващите бяха сър Джордж и лейди Дю Фис, известният театрален критик Джордж Блънт, сър Оскар Хамърфелд от филмовото студио Овертон, госпожица Джейн Уилкинсън (лейди Еджуеър) и други.
	За миг Джап си глътна езика, но бързо се окопити.
	— Какво общо има това със случая? Изпратили са го на вестниците предварително, бас държа. Ще видите, че нашата дама не е била там, а ако се е появила, то това е станало по-късно, към 11 часа. Не трябва да се вярва толкова на пресата, сър. Вие най-добре го знаете.
	— О, разбира се! Просто ми се стори любопитно, това е всичко.
	— Случват се подобни съвпадения. Мосю Поаро, знам, че от вас трудно може да се изкопчи нещо, ама все пак мога да разчитам на вас, нали? Ще ми кажете ли защо ви повика лорд Еджуеър?
	Поаро поклати глава:
	— Лорд Еджуеър не ме е викал. Аз поисках среща с него.
	— Сериозно? Но защо?
	Поаро се поколеба за миг.
	— Ще ви отговоря — каза бавно той. — Но ще го направя по особен начин.
	Джап изсумтя. Почти му съчувствах. Понякога поведението на Поаро може да подлуди човек.
	— Ако разрешите — продължи Поаро, — ще позвъня на един човек и ще го помоля да дойде тук.
	— Кого имате предвид?
	— Господин Брайън Мартин.
	— Филмовата звезда? Какво общо има той?
	— Мисля — каза детективът, — че ще ви заинтригува това, което той ще каже, а и навярно ще ви е от полза. Хейстингс, ще бъдете ли така добър?
	Взех указателя. Актьорът имаше апартамент близо до парка „Сейнт Джеймс“.
	— Виктория 49499, моля.
	Не след дълго чух сънливия глас на Брайън Мартин.
	— Ало? Кой е?
	— Какво да му кажа? — пошепнах аз, закривайки слушалката с ръка.
	— Кажете му — диктуваше Поаро, — че лорд Еджуеър е бил убит и че мосю Мартин ще ми направи огромна услуга, ако ме посети веднага.
	Повторих всичко дума по дума. Отсреща се чу изненадано възклицание:
	— Боже мой! Значи тя все пак го направи! Идвам веднага!
	— Какво каза той? — попита Поаро.
	Повторих точно думите на Мартин.
	— Аха! — каза детективът с доволно изражение. — „Значи тя все пак го направи!“ Това ли каза той? Точно, ама точно както си мислех!
	Джап го изгледа любопитно.
	— Нищо не разбирам, мосю Поаро. Първо искате да ме убедите, че дамата може би не го е сторила, а сега става ясно, че сте го знаели от самото начало.
	Поаро само се усмихна.


	Вдовицата

	Брайън Мартин удържа думата си и пристигна за по-малко от десет минути.
	Докато го чакахме, Поаро разговаряше за странични неща, като категорично отказваше да задоволи любопитството на Джап дори и с най-малката дреболия.
	Явно новината дълбоко бе разстроила актьора, защото лицето му беше бледо и посърнало.
	— За бога, мосю Поаро — каза той, като подаде ръка. — Това е ужасно. Потресен съм и същевременно не бих казал, че съм изненадан. Винаги съм имал предчувствието, че такова нещо може да се случи. Може би си спомняте, че вчера го споделих с вас.
	— _Mais oui, mais oui_* — реагира Поаро. — Отлично си спомням какво казахте вчера. Но нека ви представя на инспектор Джап, който се занимава със случая.
	[* Но да, но да (фр.) — Б.пр.]
	Брайън Мартин погледна към Поаро с укор.
	— Не знаех — промърмори. — Трябваше да ме предупредите.
	Кимна хладно на инспектора и седна в едно кресло. Устните му бяха плътно стиснати.
	— Не разбирам — понечи да изрази недоволството си Мартин, — защо ме повикахте. Какво общо има всичко това с мен?
	— Мисля, че има — започна Поаро внимателно. — Когато става въпрос за убийство, трябва да пренебрегнем личните си настроения и антипатии.
	— Но моля ви се. Та ние с Джейн сме играли заедно. Познавам я много добре. По дяволите, ние сме приятели.
	— И въпреки това, когато научавате, че лорд Еджуеър е убит, вие веднага решавате, че го е извършила тя — добави Поаро сухо.
	Актьорът подскочи.
	— Искате да кажете… — Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. — Искате да кажете, че греша? Че не го е направила Джейн?
	Тук се намеси Джап.
	— Успокойте се, господин Мартин. Разбира се, че е тя.
	Младият мъж отново се отпусна в креслото.
	— За миг си помислих — промърмори той, — че съм направил ужасна грешка.
	— В подобни моменти приятелството не трябва да ви влияе — отсече Поаро.
	— Така е, но…
	— Приятелю, сериозно ли възнамерявате да застанете на страната на една жена, извършила убийство? Убийство — най-страшното престъпление? — попита Поаро.
	Брайън Мартин въздъхна:
	— Вие не можете да разберете. Джейн не е обикновена убийца. Тя… тя не знае какво е добро и зло. Честно казано, тя не знае какво е това отговорност.
	— Съдебното жури ще каже какво знае — обади се Джап.
	— Е, хайде, хайде — подкани го внимателно детективът. — Не вие я обвинявате. Това вече е направено. Не бива да криете от нас какво знаете. Имате дълг към обществото, млади човече.
	Брайън Мартин въздъхна:
	— Сигурно сте прав. Какво искате от мен?
	Поаро и Джап се спогледаха.
	— Чували ли сте лейди Еджуеър — или по-добре да я наричаме госпожица Уилкинсън — да изрича заплахи срещу съпруга си? — започна Джап.
	— Да, на няколко пъти.
	— Какво точно е казвала?
	— Че ако не получи свобода, ще „му види сметката“.
	— Не е било на шега, така ли?
	— Не, мисля, че намеренията й бяха сериозни. Веднъж каза, че щяла да вземе такси до дома му и да го убие. Вие също го чухте, нали, мосю Поаро?
	Актьорът чакаше приятеля ми да го подкрепи. Детективът кимна.
	Джап продължи с въпросите:
	— Господин Мартин, знаем, че дамата е искала да бъде свободна, за да се омъжи за друг. Известно ли ви е за кого? — Брайън кимна. — Кой е той?
	— Херцогът на Мъртън.
	— Херцогът на Мъртън? Охо! — инспекторът подвикна от изненада. — Цели се нависоко, а? Не е ли този херцог един от най-богатите хора в Англия?
	Брайън кимна по-унило от всякога.
	Поведението на Поаро си оставаше загадка за мен. Облегнат назад, със скръстени ръце, той ритмично поклащаше глава в знак на одобрение. Приличаше ми на човек, който си пуснал любима грамофонна плоча и се наслаждава на музиката.
	— Съпругът й отказа ли да й даде развод?
	— Да, съвсем твърдо.
	— Сигурен ли сте?
	— Да.
	— Точно тук — Поаро се включи в разговора отново — на сцената излиза моя милост, добри ми Джап. Лейди Еджуеър ме помоли да се срещна със съпруга й, за да го склоня да се съгласи на развод. Имахме уговорена среща с лорда за днес сутринта.
	Брайън Мартин тръсна глава.
	— Щеше да е безсмислено — заяви той уверено. — Еджуеър никога не би се съгласил.
	— Така ли мислите? — обяви Поаро и отправи дружелюбен поглед към него.
	— Сигурен съм. Дълбоко в себе си Джейн също го знаеше. Никога не е вярвала, че може да успеете. Беше се отчаяла. Този човек се оказа маниакален противник на идеята за развод.
	Поаро се усмихна. Очите му изведнъж бяха позеленели.
	— Грешите, млади човече — каза Поаро кротко. — С лорда се видяхме вчера и той се съгласи на развод.
	Брайън Мартин остана като втрещен от новината. Той се вторачи в Поаро, а очите му едва не изскочиха от орбитите си.
	— Вие… вие сте го видели вчера? — заекна той.
	— В 12.15 на обяд — поясни Поаро с присъщата си методичност.
	— И той се съгласи на развод?
	— Да, съгласи се на развод.
	— Трябваше веднага да съобщите новината на Джейн! — извика младият мъж. В гласа му прозвуча укор.
	— Това и направих, мосю Мартин.
	— Направихте го? — възкликнаха заедно Мартин и Джап.
	Поаро се усмихна и измърмори:
	— Мотивът май взе да се клати, а? Сега, мосю Мартин, позволете ми да привлека вниманието ви върху един пасаж.
	Поаро му показа вестника. Брайън прочете посоченото без особен интерес.
	— Искате да кажете, че това е алибито? Предполагам, Еджуеър е бил застрелян снощи, нали?
	— Не е застрелян. Прободен е с нож — уточни Поаро.
	Мартин бавно постави вестника на масата.
	— Написаното във вестника не променя нещата — каза той със съжаление. — Джейн не отиде на вечерята.
	— Откъде знаете?
	— Някой го спомена, но забравих точно кой.
	— Жалко — замислено каза Поаро.
	Джап го изгледа любопитно:
	— Не мога да ви разбера, мосю. Изглежда, вече не искате дамата да е виновна.
	— Но, добри ми Джап, аз съвсем не съм тесногръд, както си мислите. Само че така представен, случаят противоречи на елементарната интелигентност.
	— Кое му противоречи на интелигентността? На мен нищо не ми противоречи.
	Усетих как Поаро полага усилия да се сдържи.
	— Имаме една млада жена, която, както твърдите, желае да се отърве от съпруга си. С този пункт съм съгласен. Тя самата ми го призна. _Eh bien_, какво предприема за тази цел тя? Повтаря няколко пъти пред свидетели високо и ясно, че възнамерява да го убие. След което една вечер отива в дома на съпруга си, представя се на иконома, намушква лорда с нож и се прибира. Как бихте нарекли всичко това, приятелю? Намирате ли признаци на здрав разум?
	— Било е доста глупаво, разбира се.
	— Глупаво? Та това е проява на пълен идиотизъм!
	— Е — каза Джап и се изправи. — Когато престъпниците си губят разума, от това печели само полицията. Трябва да се връщам в Савой.
	— Може ли да ви придружа, Джап?
	Той не възрази и ние тръгнахме. Брайън Мартин неохотно се раздели с нас. Изглеждаше силно развълнуван. Настоятелно ни помоли да му се обадим, ако научим нещо ново.
	— Нервен тип — беше коментарът на Джап за Брайън.
	Поаро се съгласи.
	В Савой заварихме един господин, чиято външност недвусмислено издаваше, че е адвокат. Той току-що беше пристигнал и заедно се отправихме към апартамента на Джейн. Джап заговори с един от хората си.
	— Нещо особено? — лаконично попита той.
	— Поиска да се обади по телефона!
	— С кого разговаря? — поинтересува се Джап.
	— С фирмата „Джейс“, за траурен тоалет.
	Джап изруга под носа си. Влязохме в апартамента.
	Вдовицата лейди Еджуеър мереше шапки пред огледалото. Беше с ефирна дреха от бяло и черно. Поздрави всички ни с ослепителна усмивка.
	— О, мосю Поаро, колко мило, че дойдохте. Господин Моксън (това беше отправено към адвоката й), радвам се, че и вие сте тук. Седнете до мен и ми кажете на кои въпроси мога да отговарям. Господинът тук явно мисли, че тази сутрин съм излизала и убила Джордж.
	— Искате да кажете „снощи“, мадам — поправи я Джап.
	— Вие казахте днес в 10 часа.
	— Казах десет вечерта.
	— Все едно, не съм чула добре.
	— Но, мадам, часът сега наближава десет — свирепо добави инспекторът.
	Джейн ококори очи.
	— О, колко съм ви благодарна — изчурулика тя. — От години не съм ставала толкова рано. Тогава трябва да е било на разсъмване, когато дойдохте първия път.
	— Един момент, инспекторе — прозвуча авторитетният адвокатски глас на господин Моксън. — Кога, според вас, е станало това… ъ-ъ-ъ… достойно за съжаление… това покъртително събитие?
	— Към 10 часа снощи, сър.
	— Значи всичко е наред — отсече Джейн. — Бях на вечеря… О! — Тя закри уста с ръка. — Може би не трябваше да го казвам!
	Очите й плахо потърсиха помощ в погледа на адвоката.
	— Ако в десет снощи, лейди Еджуеър, вие сте ъ-ъ-ъ… вечеряла, аз… ъ-ъ-ъ… не виждам причина да не го споделите с инспектора. Няма никаква причина.
	— Точно така — потвърди Джап. — Аз просто ви помолих да ми кажете какво сте правили снощи.
	— Не беше така. Искахте да знаете нещо конкретно за 10 часа, без да изясните дали става въпрос за снощи или за тази сутрин. Както и да е — изплашихте ме ужасно, дори припаднах, господин Моксън.
	— Къде беше вечерята, лейди Еджуеър?
	— У сър Монтагю Корнър, в Чизуик.
	— В колко часа отидохте там?
	— Вечерята беше обявена за 8.30.
	— Кога напуснахте хотела си?
	— Към 8 часа. Отбих се в Пикадили Палъс да се сбогувам с една приятелка от Америка, която си заминаваше — госпожа Ван Дюзън. Пристигнах в Чизуик към девет без петнайсет.
	— Кога си тръгнахте?
	— Към 11.30.
	— Направо тук ли се прибрахте?
	— Да.
	— С такси?
	— Не. С кола. Наела съм я от фирмата „Даймлер“.
	— Излизахте ли някъде по време на вечерята?
	— Знаете ли, аз…
	— Значи все пак сте излизали?
	Джап приличаше на териер, който е подгонил плъх.
	— Не знам какво имате предвид. Докато бяхме на масата, ме повикаха на телефона.
	— Кой ви се обади?
	— Предполагам, че беше някаква лоша шега. Някой попита: „Лейди Еджуеър ли е?“ Аз отвърнах: „Да, точно така.“ Изсмя ми се и затвори.
	— Навън ли трябваше да излезете, за да говорите по телефона?
	Джейн изненадано се ококори.
	— Разбира се, че не.
	— Колко време отсъствахте от масата?
	— Около минута и половина.
	Джап беше сразен. Убеден бях, че не вярва на нито една нейна дума, но след разказа на дамата не можеше да направи нищо, докато не се потвърди или отрече достоверността на думите й.
	Той благодари хладно и се оттегли.
	Тръгнахме и ние, но Джейн ни извика:
	— Мосю Поаро, бихте ли направили нещо за мен?
	— Разбира се, мадам.
	— Изпратете, моля ви, телеграма на херцога в Париж. Отседнал е в Крийон. Той трябва да знае за случилото се. Не ми се иска да я пращам аз. Предполагам, че за седмица-две ще се наложи да бъда неутешима вдовица.
	— Не е нужна телеграма, мадам — отказа й внимателно детективът. — Ще бъде публикувано във вестниците.
	— Колко сте умен! Разбира се, че е така. По-добре да не телеграфирам. След като всичко мина добре, мисля, че трябва да се държа, както подобава на вдовица. С нужното достолепие и прочие. Реших да изпратя венец от орхидеи. В момента те май са най-скъпи. Ще се наложи да отида и на погребението. Вие как мислите?
	— Първо се налага да отидете на следствието за установяване причините за смъртта, мадам.
	— Като че ли сте прав. — Тя се замисли за минута. — Инспекторът от Скотланд Ярд изобщо не ми харесва. Той ме изплаши до смърт, мосю Поаро.
	— Нима?
	— Все пак е добре, че промених решението си и отидох на вечерята.
	Поаро беше на път към вратата. При тези думи той внезапно се обърна.
	— Какво казахте, мадам? Променили сте решението си?
	— Мислех да не ходя. Вчера следобед имах ужасно главоболие.
	Поаро преглътна няколко пъти. Понечи да каже нещо, но сякаш бе изгубил дар слово.
	— Някой знаеше ли за това? — най-сетне успя да попита той.
	— Да, разбира се. Бяхме цяла компания на чай. Поканиха ме на някакъв коктейл, но аз отказах. Обясних им, че главата ми се пръска и че се прибирам веднага, както и това, че няма да отида и на вечерята.
	— А защо все пак отидохте, мадам?
	— Елис се нахвърли върху мен. Каза, че не можело да постъпвам така. Старият сър Монтагю е влиятелна личност, пък е и твърде докачлив — лесно се обижда. Не ми пукаше обаче. Искам веднъж да се омъжа за Мъртън и всичко да свърши. Само че Елис винаги е по-внимателна. Наговори ми, че това е голям пропуск и прочие. В края на краищата реших, че може да има право. Затова и отидох.
	— Дължите на Елис голяма благодарност, мадам — отбеляза Поаро сериозно.
	— Сигурно. Смятате ли, че на инспектора всичко му е ясно?
	Тя се засмя. Поаро не се присъедини към смеха й, а каза тихо:
	— Въпреки всичко се налага да се помисли изключително сериозно. Да, изключително сериозно.
	— Елис! — извика Джейн.
	Прислужницата дойде от другата стая.
	— Мосю Поаро твърди, че си постъпила много добре, като ме накара да отида на вечерята снощи.
	Елис не вдигна глава към Поаро. В погледа й се четеше неумолимост и неодобрение.
	— Не е хубаво да не изпълнявате обещанията си, мадам, а вие много обичате да го правите. Хората няма да ви прощават вечно. Започват да се сърдят.
	Джейн взе шапката, която я заварихме да пробва, и отново я сложи на главата си.
	— Мразя черния цвят — каза тя печално. — Никога не съм носила черно, но сега като примерна вдовица ще се наложи да го сторя. Всички тези шапки ме правят ужасна. Позвънете на другата фирма, Елис. Трябва поне да заприличам на нещо.
	Поаро и аз се измъкнахме тихо от стаята.


	Секретарката

	Беше ни съдено отново да се видим с Джап. Появи се след около час, хвърли шапката си на масата и каза, че е напълно сразен.
	— Проведохте ли разпитите си? — попита Поаро със съчувствие.
	Джап кимна мрачно.
	— Ако тези четиринайсет души не лъжат, значи не го е направила тя — изръмжа инспекторът. После продължи с подробностите: — Няма защо да крия от вас, мосю Поаро — очаквах работата да е нагласена. На пръв поглед никой друг не би могъл да убие лорд Еджуеър. Тя е единствената, която има мотив.
	— Не мисля като вас. _Mais continuez_*.
	[* Но продължете (фр.) — Б.пр.]
	— Та, както вече казах, предположих, че всичко е скроено. Знаете ги тези артисти — сдушват се веднага, за да прикрият някой от своите. Само че тук работата е съвсем друга. Хората на снощната вечеря до един са важни клечки, сред тях не е имало нито един неин приятел, а някои от тях дори не са се познавали. Всеки даде отделни показания, а на тях може да се разчита. Надявах се поне да чуя, че е изчезнала за половин час. Би могла да го направи лесно — под предлог, че отива да си оправи тоалета или нещо такова. Но не и не. Наистина е напускала компанията, за да говори по телефона, точно както ни каза, само че икономът я е придружавал. Ясно е чул да казва: „Да, точно така. Лейди Еджуеър е на телефона.“ Тогава отсреща й затворили. Доста интересно, само че не виждам връзката.
	— Така изглежда, но наистина е интересно. Жена ли е била или мъж?
	— По нейните думи — жена.
	— Любопитно — изрече Поаро замислено.
	— Както и да е — каза нетърпеливо Джап. — Да видим сега по-важното. Всичко от снощната вечеря съвпада с нейните думи. Отишла е там в 8.45, тръгнала си е в 11.30, а в хотела се е върнала в 11.45. Говорих с шофьора, който я е придружавал — един от постоянните шофьори на фирмата „Даймлер“. В Савой също са я видели да се прибира и потвърждават часа.
	— _Eh bien_, това звучи доста убедително.
	— Ами онези двамата от Риджънт Гейт? Не е бил само икономът — видяла я е и секретарката на лорд Еджуеър. И двамата се кълнат във всичко свято, че посетителката в 10 часа е била лейди Еджуеър.
	— Откога работи икономът там?
	— От шест месеца. Голям красавец е между другото.
	— Да, вярно е. _Eh bien_, приятелю, щом е там от шест месеца, той не би могъл да познава лейди Еджуеър, тъй като не я е бил виждал преди това.
	— Каза, че я познава от снимки във вестниците. Секретарката обаче я познава отлично. При лорда е от 5–6 години и тя е единствената, която не дава и дума да се чуе за някакво съмнение.
	— А! — каза Поаро. — Бих желал да се срещна с нея.
	— Защо не дойдете тогава с мен?
	— Благодаря ви, _mon ami_, с удоволствие. Предполагам, че любезната ви покана се отнася и за Хейстингс?
	Джап се ухили.
	— Какво пък? Където господарят, там и кучето.
	Според мен забележката му не можеше да се отнесе към проявите на изискания вкус.
	— Тук нещо ми напомня на случая с Елизабет Канинг — продължи Джап. — Сещате ли се? Тогава по една дузина обвинители от едната и от другата страна се кълняха, че са видели циганката Мери Скуайърс на две различни места в Англия. Свидетели, на които може да се вярва. При това едва ли може да има друго лице, грозно колкото нейното. Но загадката така и не се изясни. Сега е почти същото. Две отделни групи хора са готови да се закълнат, че една и съща жена е била едновременно на две места. На кого да вярвам?
	— Това едва ли ще е трудно да се установи, не мислите ли?
	— Лесно е да говорите така, само че тази госпожица Каръл наистина е познавала лейди Еджуеър, защото са живели заедно. Трудно би сгрешила.
	— Сега ще разберем.
	— Кой наследява титлата? — попитах аз.
	— Един негов племенник, капитан Роналд Марш. Доколкото подразбрах, падал си малко нехранимайко.
	— Какво е мнението на лекаря за часа на смъртта? — попита Поаро.
	— Трябва да изчакаме резултатите от аутопсията, за да узнаем с точност. Да видим докъде е стигнала вечерята му. — Със съжаление трябва да отбележа, че начинът на изразяване на Джап далеч не блестеше с изисканост. — Засега можем спокойно да приемем 10 часа. За последен път са го видели жив някъде към девет и нещо, когато станал от масата. Икономът му занесъл уиски и сода в библиотеката. В единайсет, когато икономът си лягал, там не светело — сигурно вече е бил убит. Едва ли би стоял на тъмно.
	Поаро поклати глава замислено. След минута-две спряхме колата близо до Риджънт Гейт. Щорите бяха спуснати.
	Джап влезе пръв, след него — Поаро и аз. Вратата се отваряше наляво, така че икономът стоеше до стената на същата страна. Поаро вървеше вдясно от мен и тъй като е по-дребен, бе забелязан от иконома едва след като направихме няколко крачки в преддверието. Понеже се намирах близо до него, чух как младежът внезапно си пое дълбоко дъх. Моментално обърнах поглед към него и го видях да се взира в Поаро с подплашено изражение. Запомних тази подробност, защото можеше да ни потрябва.
	Джап влезе в трапезарията, която се намираше вдясно от нас, и повика иконома.
	— Сега, Алтън, искам да повторим всичко много внимателно. Значи дамата дойде в 10 часа, нали така?
	— Госпожата ли? Да, сър.
	— Как я познахте? — попита Поаро.
	— Каза си името, сър, освен това съм я виждал на снимка във вестниците. Гледал съм я и на сцената.
	Поаро кимна.
	— Как беше облечена?
	— В черно, сър. Черна рокля за разходка и малка черна шапка. Носеше перлена огърлица и сиви ръкавици.
	Поаро погледна въпросително към Джап.
	— Бяла вечерна рокля от тафта и хермелинова пелерина — отвърна бързо последният.
	Икономът продължи. Разказът му съвпадна напълно с това, което ни беше предал Джап.
	— Господарят ви имаше ли и други посещения същата вечер? — попита Поаро.
	— Не, сър.
	— Как беше затворена външната врата?
	— Има секретна брава, сър. Мое задължение е, преди да си легна да я залостя. Правя го в 11 часа. Но снощи госпожица Джералдин беше на опера и не заключих.
	— Тази сутрин вратата беше ли заключена?
	— Да, сър. Госпожица Джералдин беше заключила след себе си.
	— Кога се прибра тя, знаете ли?
	— В дванайсет без четвърт, сър.
	— И от началото на вечерта до дванайсет без четвърт никой друг не би могъл да влезе отвън, ако няма ключ, така ли? Защото отвътре се отваря само с дърпане на бравата.
	— Да, сър.
	— Колко секретни ключа има?
	— Освен ключа на лорда, сър. Има още един в шкафа в преддверието. Снощи е бил у госпожица Джералдин. Не знам да има други.
	— Никой друг в къщата ли не разполага с ключ?
	— Не, сър. Госпожица Каръл винаги звъни.
	Поаро даде да се разбере, че е приключил с въпросите си, и тръгнахме да търсим секретарката.
	Заварихме я усърдно да пише нещо на голямо бюро.
	Госпожица Каръл беше приятна жена на около четирийсет и пет. Имаше вид на експедитивен човек. Русата й коса бе започнала да побелява. Носеше пенсне, през което ни гледаха проницателни сини очи. Когато заговори, познах ясния делови глас от телефонната слушалка.
	— А, мосю Поаро — каза тя, докато Джап ни представяше. — Точно така. За вас бях уредила срещата вчера сутринта.
	— Абсолютно вярно, мадмоазел.
	Според мен тя направи добро впечатление на Поаро, защото без съмнение представляваше истинско олицетворение на спретнатостта и точността.
	— Е, инспектор Джап? — попита госпожица Каръл. — С какво още мога да ви помогна?
	— Само с едно — абсолютно сигурна ли сте, че снощи тук беше лейди Еджуеър?
	— Питате ме за трети път. Разбира се, че съм сигурна. Видях я.
	— Къде я видяхте, мадмоазел?
	— В преддверието. Разговаряше с иконома, после продължи направо и влезе в библиотеката.
	— А вие къде бяхте?
	— На горния етаж — гледах оттам.
	— И сте убедена, че не грешите?
	— Абсолютно. Видях ясно лицето й.
	— Не би ли ви подвела някаква прилика?
	— Никога. Чертите на Джейн Уилкинсън са уникални. Тя беше.
	Джап хвърли поглед към Поаро, като че ли искаше да каже: „Виждате ли?“
	— Имаше ли лорд Еджуеър врагове? — попита неочаквано Поаро.
	— Това са глупости — отвърна госпожица Каръл.
	— Какво искате да кажете, мадмоазел?
	— Врагове! В днешно време хората нямат врагове. Не и англичаните!
	— И все пак лордът беше убит.
	— От съпругата си — каза госпожица Каръл.
	— Значи съпругата не може да е враг, така ли?
	— Всичко е толкова необичайно и странно. Никога не съм чувала за подобно нещо — имам предвид в нашата среда.
	Явно госпожица Каръл беше на мнение, че убийствата са дело само на пияниците от по-низшите класи.
	— Колко ключа има за външната врата?
	— Два — отговори веднага госпожица Каръл. — Лорд Еджуеър винаги носеше единия със себе си. Другият стои в шкафа в преддверието и се използва от всеки, който възнамерява да се прибере по-късно. Имаше още един, но капитан Марш го загуби. Много е небрежен.
	— Капитан Марш често ли идваше тук?
	— До преди три години той живееше в този дом.
	— Защо е напуснал? — попита Джап.
	— Не знам. Предполагам, че не се погаждаха с чичо си.
	— Имам чувството, че не ни казвате всичко, мадмоазел — деликатно подметна Поаро.
	Тя хвърли бърз поглед към него.
	— Не се занимавам с клюки, мосю Поаро.
	— Какво ще кажете за слуховете, според които е имало сериозен спор между лорд Еджуеър и неговия племенник?
	— Не беше чак толкова сериозен. С лорд Еджуеър поначало се живее трудно.
	— Нима и вие мислите така?
	— Нямам предвид себе си. Никога не съм имала разногласия с лорда. Той винаги можеше да разчита на мен.
	— А що се отнася до капитан Марш… — Поаро продължаваше да упорства. Целта му бе да измъкне от нея още нещо.
	Госпожица Каръл сви рамене:
	— Той беше прахосник и скоро затъна в дългове. После се появи и нещо друго, не знам точно какво. Скараха се и лорд Еджуеър му забрани да идва тук. Това е всичко.
	Секретарката замълча. Очевидно нямаше намерение да продължи.
	Стаята, където разговаряхме с нея, беше на етажа над партера. На излизане Поаро ме хвана за ръка.
	— Само за минутка, Хейстингс. Бихте ли застанали тук? Ние с Джап ще слезем долу. Наблюдавайте ни, докато влезем в библиотеката, а после елате при нас.
	Отдавна бях престанал да задавам на Поаро въпроси, започващи със „Защо?“. Точно както във войската: „Не за да питаме сме тук, а за да се бием и умрем.“ За щастие още не бях стигнал до умиране. Предположих, че иска да се увери дали икономът ни следи.
	Застанах до перилата и се загледах надолу. Отначало Поаро и Джап отидоха до входната врата и ги загубих от погледа си. После се появиха отново. Вървяха бавно. Проследих ги до влизането им в библиотеката. Почаках минута-две за иконома и тъй като никой не се появи, побързах да се присъединя към тях.
	Трупът, разбира се, бе вече изнесен. Пердетата бяха спуснати и електрическото осветление беше включено. Поаро и Джап стояха в средата на стаята и оглеждаха наоколо.
	— Нищо особено — тъкмо казваше Джап.
	Поаро се усмихна:
	— Уви! Нито пепел от цигара, нито следи от стъпки, ни дамска ръкавица или поне мирис на парфюм — неща, които детективите от романите неизбежно съзират.
	— В подобни истории полицаите винаги са слепи като прилепи — ухили се Джап.
	— Веднъж открих улика — промълви Поаро замечтано. — Вместо четири сантиметра тя се оказа цял метър и четири сантиметра, но никой не ми повярва.
	Спомних си за какво става въпрос и се засмях. После си спомних и за моята мисия.
	— Всичко е наред, Поаро — докладвах. — Останах там след вас, но не видях някой да ви следи.
	— Зоркият поглед на моя приятел Хейстингс — пошегува се Поаро. — Кажете ми, приятелю, а видяхте ли розата между зъбите ми?
	— Розата между зъбите ви? — втрещих се аз.
	Джап се извърна встрани, тъй като щеше да се пръсне от смях.
	— Вие ще ме довършите, мосю Поаро — каза той. — Това е краят! Роза, представете си! И какво още?
	— Просто ми хрумна да се престоря на Кармен — отговори Поаро невъзмутимо.
	Чудех се кой от трима ни не беше наред.
	— Нима не я забелязахте, Хейстингс? — в гласа на Поаро прозвуча упрек.
	— Не. Всъщност аз изобщо не видях лицето ви.
	— Няма значение — поклати глава той. Подиграваха ли се с мен?
	— Е, аз нямам повече работа тук — обади се Джап. — Искам да се срещна още веднъж с дъщерята, ако е възможно. Първия път беше твърде разстроена и не можах да я разпитам.
	Той позвъни на иконома.
	— Попитайте госпожица Марш дали може да ми отдели няколко минути.
	Младият мъж излезе. Вместо него в стаята се появи госпожица Каръл.
	— Джералдин заспа — обясни тя. — Бедното дете преживя ужасен шок. След като си отидохте, й дадох приспивателно. Сега спи дълбоко, ще се събуди след час-два.
	Джап се съгласи.
	— Това, което ще ви каже тя, го знам и аз — натърти госпожица Каръл.
	— Какво мислите за иконома? — попита Поаро.
	— Не ми е много симпатичен и толкова — отсече госпожица Каръл. — Макар че не мога да кажа точно защо.
	Бяхме стигнали външната врата.
	— Там ли стояхте снощи, мадмоазел? — изведнъж се обърна към нея Поаро, посочил с пръст към стълбището.
	— Да. Защо питате?
	— И видяхте лейди Еджуеър да отива към кабинета?
	— Да.
	— И видяхте лицето й ясно?
	— Естествено.
	— Невъзможно е да сте видели лицето й, мадмоазел. Ако сте били там, сте различавали само тила й.
	Госпожица Каръл се изчерви от гняв. Изглеждаше така, сякаш бе изгубила почва под краката си.
	— Тилът й, гласът й, нейната походка! Едно и също е. Не мога да ги сбъркам. Казвам ви: сигурна съм, че беше лейди Уилкинсън — една напълно покварена жена. Не познавам по-лоша от нея.
	Обърна се и затича гневно нагоре по стълбището.


	Предположения

	Джап трябваше да тръгва. Ние с Поаро завихме към парк „Риджънт“ и намерихме безлюдна пейка.
	— Сега разбирам какво искахте да кажете с розата — казах аз и се засмях.
	Той кимна сериозно.
	— Навярно забелязахте, Хейстингс, че секретарката е много опасен свидетел, нали? Опасна е поради неточностите в показанията си. Ако си спомняте, тя отговори съвсем убедено, че е видяла лицето на посетителката. Още тогава си помислих, че това е невъзможно. На идване от кабинета — да, но не и на излизане от него. Ето защо направих този малък експеримент, който, както предполагах, доказа правотата ми, и й поставих капан. И какво стана? Тя просто промени становището си.
	— Но не се отказа от своето — реагирах аз. — А пък в крайна сметка гласът и походката трудно могат да се объркат.
	— Не, не.
	— Но, Поаро, аз продължавам да мисля, че гласът и походката са най-характерните неща за човека.
	— Съгласен съм. И точно поради тази причина те най-лесно могат да се наподобят.
	— Да не би да…
	— Върнете се малко назад. Спомнете си вечерта в театъра…
	— Карлота Адамс? Ах! Тогава наистина е гениална.
	— Известните личности се имитират лесно. Освен това няма съмнение, че тя притежава необикновен талант. Убеден съм, че може да направи всичко, без да има нужда от осветление и разстояние…
	В този момент ми хрумна нещо.
	— Поаро! — извиках аз. — Нима мислите, че… Невъзможно! Би било твърде голямо съвпадение.
	— Зависи как гледате на нещата, Хейстингс. От определена гледна точка това не би било никакво съвпадение.
	— Но защо й е на Карлота Адамс да убива лорд Еджуеър? Тя дори не го е познавала.
	— Откъде знаете? Не бива да робуваме на предубеждения! Може да е съществувала някаква връзка между тях, за която не знаем нищо. Макар че моята версия е малко по-друга.
	— Значи вече имате версия?
	— Да. Възможността Карлота Адамс да е замесена допуснах още от самото начало.
	— Но, Поаро…
	— Почакайте малко, Хейстингс. Сега ще ви изложа няколко факта. Лейди Еджуеър обсъжда семейните си отношения без всякакви задръжки и дори стига дотам, че споделя как възнамерява да убие съпруга си. С вас не сме единствените, които го чуват. Чува го сервитьорът, прислужницата й сигурно го е чувала много пъти, чува го Брайън Мартин, а допускам, че го чува и Карлота Адамс. Да не говорим пък за онези, които го научават от втора и трета ръка. През същата вечер се коментира и колко сполучливо Карлота Адамс имитира Джейн. Кой, според вас, има мотив да убие лорд Еджуеър? Съпругата му. А сега си представете, че някой друг иска да си разчисти сметките с лорд Еджуеър. Изкупителната жертва му се поднася на тепсия. В деня, в който Джейн Уилкинсън споменава главоболието си, заради което има намерение да остане вкъщи, този някой започва да действа. Лейди Еджуеър трябва да бъде забелязана, като влиза в дома на Риджънт Гейт. Това е изпълнено — забелязват я. Тя дори отива още по-далеч — съобщава името си. _Ah! C’est un peu trop, ca_*! Всеки би се усъмнил. И още нещо, макар и дребно наглед. Жената от Риджънт Гейт снощи е била в черно. Джейн Уилкинсън никога не носи черно. Чухме го от самата нея. Да предположим тогава, че снощната посетителка не е била Джейн Уилкинсън, а някоя друга, която е имитирала гласа и походката й. Тя ли убива лорд Еджуеър? Дали в къщата не е влизал още някой, за да убие Еджуеър? Ако е така, кога е влязла тази личност — преди или след посещението на лейди Еджуеър? Ако е било след, какво тогава е казала тази жена на лорд Еджуеър? Как е обяснила присъствието си? Тя би могла да заблуди иконома, който не я познава, както и секретарката, която не успява да я види отблизо, но не вярвам да се е надявала да излъже съпруга. Или може би в стаята вече е имало само труп? Бил ли е убит лорд Еджуеър преди нейното посещение, някъде между 9 и 10?
	[* А! Това е малко прекалено (фр.) — Б.пр.]
	— Спрете, Поаро! — извиках аз. — Зави ми се свят!
	— Но, моля ви, приятелю. Ние просто обсъждаме възможностите. Все едно, че пробваме дрехи. Тази става ли? Не, прави гънки на рамото. А онази? Да, тя стои по-добре, но като че ли не е достатъчно голяма. Тази пък е прекалено малка. И така, докато открием точния размер — истината.
	— Кого подозирате в този пъклен заговор? — попитах.
	— А! Още е твърде рано, за да се каже със сигурност. Първо трябва да отговорим на въпроса „Кой би желал смъртта на лорд Еджуеър?“ Да вземем племенника, който се явява наследник. Струва ми се твърде очебийно. Другата възможност, независимо от догматичните схващания на госпожица Каръл, е въпросът с личните врагове. Лорд Еджуеър определено ми прилича на човек, който лесно печели врагове.
	— Тук сте прав — съгласих се.
	— Който и да е този човек, той се чувства много сигурен. Не забравяйте, Хейстингс, че ако не беше променила решението си в последната минута, Джейн Уилкинсън нямаше да има алиби. Можеше да остане в стаята си в Савой и тогава иди го доказвай. Щеше да последва арест, съд, нищо чудно и бесило.
	Тези думи ме накараха да потръпна.
	— И все пак тук има нещо неясно — продължи Поаро.
	— Това, че на някого му се иска да я заплете в престъплението, е ясно, но как да си обясним тогава обаждането по телефона? Защо ще й звънят в Чизуик и след като с удовлетворение разбират, че тя е там, ще прекъснат разговора? Изглежда, този някой е искал да се убеди, че тя е на вечерята, преди да предприеме нещо — но какво? Това е било в 9.30, почти сигурно преди убийството. Следователно целта на обаждането по телефона е била — не намирам друго определение — добронамерена. Значи не е бил убиецът — той желае Джейн да бъде обвинена в убийство. Кой е телефонирал тогава? Като че ли тук имаме работа с две напълно независими една от друга групи факти.
	Поклатих глава, напълно объркан.
	— Може да е съвпадение — предположих.
	— Не, не! Не може всичко да се дължи на съвпадение. Преди шест месеца едно писмо е било потулено. Защо? Необяснените неща са твърде много. Трябва да има някаква връзка помежду им.
	Той въздъхна и продължи:
	— И тази история, която ни разказа Брайън Мартин…
	— Но тя няма нищо общо със случая, Поаро.
	— Вие сте сляп, Хейстингс, сляп и упорито недосетлив. Нима не виждате, че всяко нещо е част от една мозайка? Засега нещата са объркани, но постепенно ще се избистрят.
	Помислих си, че Поаро проявява неоправдан оптимизъм. Едва ли нещата щяха някога да се изяснят. Вече ми се виеше свят.
	— Абсурд! — отсякох. — Не мога да допусна, че Карлота Адамс го е направила. Тя е… мило момиче.
	Докато говорех обаче, в ума ми изплуваха думите на Поаро за сребролюбието. Дали този порок не беше в дъното на непонятната загадка? Очевидно онази вечер Поаро беше изпаднал в някаква еуфория. Беше видял опасност да грози Джейн — резултат от нейния странен и егоистичен характер. А за Карлота спомена, че сребролюбието й няма да я изведе на добър край.
	— Не мисля, че е извършила убийството, Хейстингс. Тя е твърде спокойна и уравновесена за такова нещо. Вероятно изобщо не е знаела за него. Използвали са я без нейно знание. Но тогава… — Гласът му секна и той се намръщи.
	— Дори и така да е, сега тя вече е съучастничка. Днес ще прочете във вестниците новината и ще разбере… — Поаро възкликна дрезгаво. — Бързо, Хейстингс! Бързо! Колко сляп съм бил! Какъв глупак! Такси, викайте веднага такси! — Гледах го и недоумявах. Той размахваше ръце. — Веднага такси!
	Спряхме едно, което току-що минаваше, и се качихме.
	— Знаете ли адреса й?
	— Карлота Адамс ли имате предвид?
	— _Mais oui, mais oui_! Бързо, Хейстингс, бързо! Всяка минута е скъпа. Не разбирате ли?
	— Не — отвърнах аз, — не разбирам.
	Поаро изруга под носа си.
	— Телефонният указател? Не, няма да е там. В театъра тогава!
	В театъра не бяха склонни да ни дадат адреса на Карлота, но Поаро ги убеди. Апартаментът й беше близо до площад „Слоун“. Потеглихме натам, а Поаро целият трепереше от нетърпение.
	— Дано не е късно, Хейстингс, дано не е късно!
	— Защо е това бързане? Какво значи всичко това?
	— Че съм много глупав. Ужасно глупав, за да не разбера очевидното. О, _mon Dieu_, дано стигнем навреме.


	Второто убийство

	Не разбрах причината за тревогата на Поаро, но го познавах достатъчно и бях сигурен, че е нещо сериозно.
	Със самото пристигане в Роуздю Маншънс Поаро скочи от колата, плати на шофьора и се втурна навътре. Апартаментът на госпожица Адамс бе на втория етаж, което се виждаше от надписа на входа.
	Детективът се затича нагоре по стълбите, нямаше търпение за асансьора.
	Той едновременно почука на вратата и позвъни. След малко се показа спретната жена на средна възраст с плътно прибрана назад коса. Клепачите й бяха зачервени, като че ли бе плакала.
	— Госпожица Адамс? — попита Поаро бързо.
	Жената го погледна.
	— Нима не знаете?
	— Да знам? Какво?
	Лицето му стана бяло като платно. Разбрах, че това, каквото и да беше, е причината за уплахата му. Жената продължи бавно да клати глава.
	— Мъртва е. Починала е в съня си. Ужасно.
	Поаро се облегна на вратата.
	— Закъснях — промълви едва чуто. Вълнението му бе толкова очевидно, че жената го загледа с повишено внимание.
	— Извинете ме, сър, но вие приятел ли сте й? Не съм ви виждала преди.
	Вместо да й отговори, той попита:
	— Викали ли сте лекар? Какво каза той?
	— Взела е голяма доза приспивателно. Колко жалко! Беше прекрасна млада дама. Тези отвратителни опиати! Толкова са опасни! Лекарят каза, че е взела веронал.
	Поаро рязко се изправи и стана сериозен:
	— Трябва да вляза — заяви.
	Жената изглеждаше изпълнена с подозрение.
	— Струва ми се, че… — започна тя.
	Но Поаро беше непоколебим и прибягна до единственото нещо, което би довело до някакъв резултат:
	— Трябва да ме пуснете да вляза. Аз съм детектив и разследвам обстоятелствата около смъртта на господарката ви.
	Жената ахна от учудване. Отдръпна се встрани и ние влязохме.
	Оттук нататък Поаро взе нещата в свои ръце.
	— Това, което споделих с вас — властно заяви, — е строго поверително. Никой не бива да го узнава. Нека всички продължават да мислят, че смъртта на госпожица Адамс е нещастен случай. Моля ви, дайте ми името и адреса на лекаря, когото повикахте.
	— Доктор Хийт, Карлайл Стрийт 17.
	— А вашето име?
	— Бенет, Алис Бенет.
	— Госпожица Бенет, виждам, че сте били много привързана към госпожица Адамс.
	— О, да, сър! Изключително мила госпожица. И миналата година работих при нея, докато гостуваше тук. Не приличаше на онези ми ти артистки. Беше истинска дама. Беше фина и обичаше всичко да й е наред.
	Поаро слушаше с внимание и съчувствие. Вече не проявяваше признаци на нетърпение. Разбрах, че за да получи нужната информация, човек трябва да подхожда внимателно.
	— За вас навярно е голяма загуба — деликатно отбеляза той.
	— Да, сър, така е. Занесох й чая в 9.30, както обикновено, и гледам я — лежи. Сигурно спи, викам си. Оставям подноса и отивам да дръпна пердетата. Едната халка заяде и трябваше да дръпна по-силно. Така изтрещя! Поглеждам към нея — ама тя не се събужда. И тогава изведнъж нещо ми грабва окото! Лежи тя, ама май не както трябва. Отивам до леглото и я пипам по ръката. Ледена! Че като ревнах тогава!
	Очите й отново се напълниха със сълзи.
	— Разбирам ви — прошепна Поаро. — Явно е било ужасно за вас. Госпожица Адамс често ли вземаше приспивателно?
	— От време на време гълташе по нещо за главоболие, но сега взела нещо съвсем друго, така поне каза лекарят.
	— Снощи идвал ли е някой при нея? Може би гост?
	— Не, сър. Снощи не си беше вкъщи, сър.
	— Каза ли ви къде отива?
	— Не, сър. Излезе към 7 часа.
	— Аха! И как беше облечена?
	— С черна рокля, сър. С черна рокля и черна шапка.
	Поаро ме погледна.
	— Носеше ли някакво бижу?
	— Само перления гердан, както винаги, сър.
	— А ръкавици — сиви ръкавици може би?
	— Да, сър, наистина бяха сиви.
	— А! Кажете ми, моля ви, в какво настроение беше? Радостна ли беше? Развълнувана? Тъжна? Нервна?
	— Изглеждаше доволна от нещо, сър. Усмихваше се непрекъснато, сякаш на някаква шега.
	— В колко часа се върна тук?
	— Беше малко след 12, сър.
	— И в какво настроение? Пак същото ли?
	— Имаше много уморен вид, сър.
	— Но не бе разтревожена или разстроена?
	— О, не, сър. Стори ми се доволна, само дето изглеждаше напълно изтощена. Поиска да се обади на някого по телефона, но изведнъж се отказа. Можело да почака до сутринта, така каза тя.
	— Аха! — Очите на Поаро заблестяха от въодушевление. Той се наведе напред и заговори с престорено безразличен тон: — Чухте ли името на този, на когото се обади?
	— Не, сър. Само даде номера и зачака. От централата трябва да са и казали: „Опитваме се да ви свържем“, както казват обикновено, а тя отговори: „Добре“, но изведнъж се прозя и рече: „Защо да си правя труда? И без това съм толкова уморена“. Остави слушалката и започна да се съблича.
	— Какъв беше номерът? Това помните ли? Помислете, може да се окаже важно.
	— Съжалявам, но не си го спомням, сър. Май беше номер от Виктория. Това е. Просто не обърнах внимание.
	— Какво яде и пи госпожицата, преди да си легне?
	— Чаша горещо мляко, сър, както винаги.
	— Кой приготви млякото?
	— Аз, сър.
	— И никой не е идвал снощи, така ли?
	— Никой, сър.
	— А по-рано през деня?
	— Ако си спомням добре, никой, сър. Госпожица Адамс не беше вкъщи за обяд и за чая, сър. Прибра се към 6 часа.
	— Какво беше млякото? Дето го е пила снощи?
	— Тя пи от най-прясното. От онова, дето момчето го носи в четири часа. Нищо му нямаше на млякото, аз самата пих от него тази сутрин. А пък лекарят съвсем сигурно каза, че тя сама е взела онези страшни лекарства.
	— Възможно е да греша — каза Поаро. — Да, възможно е напълно да греша. Ще се срещна с лекаря. Но виждате ли, госпожица Адамс е имала врагове. В Америка е по-различно…
	Той се поколеба, но добрата Алис вече бе налапала въдицата.
	— О, знам, сър. Чела съм за Чикаго и за онези, дето гърмят. Проклета страна е това и умът ми не стига как я смята тази тяхна полиция. Виж, нашите полицаи са друго нещо.
	Поаро беше благодарен, че разговорът взе такава насока. Алис Бенет бе типичната британка и това му спести обясненията.
	Погледът му попадна на малко куфарче на един стол.
	— С това ли излезе госпожица Адамс снощи?
	— Сутринта го взе, сър. Следобед се върна без него, но късно вечерта го донесе пак.
	— Аха! Разрешавате ли да го отворя?
	Алис Бенет беше вече размекната до краен предел. Подобно на всички предпазливи и подозрителни жени, веднъж превъзмогнала първоначалното си недоверие, с нея вече можеше да се справи и дете. Би се съгласила с всичко, което поиска Поаро.
	Куфарчето не беше заключено и Поаро го отвори. Приближих се и погледнах през рамото му.
	— Вижте, Хейстингс! — възкликна.
	От съдържанието му имаше какво да се узнае.
	Вътре се намираше кутия с гримове, две стелки, които се поставяха в обувките и увеличаваха ръста с няколко сантиметра, сиви ръкавици, както и една разкошна златиста перука — същия цвят като косата на Джейн Уилкинсън, с път в средата и къдрици, завита в хартия.
	— Сега съмнявате ли се, Хейстингс? — попита Поаро.
	Няма да крия, че до този миг се колебаех. Сега обаче съмнението ми се изпари.
	Поаро затвори куфара и се обърна към прислужницата.
	— Случайно да знаете с кого е вечеряла госпожица Адамс снощи?
	— Не, сър.
	— А с кого е обядвала или пила чай?
	— За чая не мога да кажа нищо, сър, но сигурно е обядвала с госпожица Драйвър.
	— Госпожица Драйвър?
	— Да, нейната голяма приятелка. Има магазин за шапки на Мофът Стрийт, на няколко крачки от Бонд Стрийт. Магазин „Дженъвийв“.
	Поаро записа адреса в тефтерчето си под този на лекаря.
	— И още нещо, мадам. Можете ли да си спомните какво мадмоазел Адамс е казала или направила, след като се върна в 6 часа? Нещо, което да ви се е сторило необикновено или важно?
	Прислужницата се замисли за минута, но накрая призна:
	— Май не се сещам нищо, сър. Попитах я ще пие ли чай и тя каза, че вече е пила…
	— О, така ли ви отговори? — прекъсна я Поаро. — _Pardon_. Продължавайте, моля.
	— После писа писма, докато дойде време да излиза.
	— Писма ли? Забелязахте ли до кого?
	— Ами да, сър. То всъщност беше само едно, до сестра й във Вашингтон. Всяка седмица пишеше на сестра си по два пъти. Взе писмото със себе си, за да хване пощата. Само че е забравила да го пусне.
	— Значи писмото все още е тук?
	— Не, сър, аз го пуснах. Тя си спомни за него снощи точно преди лягане. Тогава й казах, че ще изтичам да го пусна за късната поща. Нищо работа — трябваше само още една марка.
	— Далече ли е пощата оттук?
	— Не, сър, наблизо е.
	— Заключихте ли апартамента на излизане?
	Бенет се облещи.
	— Не, сър. Само затворих вратата, както обикновено.
	Поаро понечи да каже нещо, но се сдържа.
	— Искате ли да я видите, сър? — попита през сълзи прислужницата. — Пак си е все така красива.
	Тръгнахме към спалнята.
	Карлота Адамс изглеждаше странно спокойна и много по-млада, отколкото онази вечер в Савой. Приличаше на уморено дете, което спи. Лицето на Поаро придоби странно изражение, докато стоеше до леглото и я гледаше. Видях го да се прекръства.
	— _J’ai fait un serment_*, Хейстингс — каза той, докато слизахме по стълбите.
	[* Заклех се (фр.) — Б.пр.]
	Не го попитах каква клетва е дал. Беше излишно. След минута-две той проговори отново:
	— Едно нещо поне ми олекна. Не бих могъл да я спася. Когато научихме за смъртта на лорд Еджуеър, тя вече не е била между живите. Това ме утешава. Да, това наистина ме утешава.


	Джени Драйвър

	Следващата ни работа беше да посетим лекаря, чийто адрес научихме от прислужницата.
	Той се оказа малко разсеян и припрян възрастен мъж. Беше чувал за Поаро и бурно изрази удоволствието си да се запознае лично с него.
	— С какво мога да ви бъда полезен, мосю Поаро? — попита той след встъпителните любезности.
	— Тази сутрин, мосю, са ви повикали при госпожица Карлота Адамс.
	— А, да, бедното момиче. Много интелигентна актриса. Два пъти съм ходил на нейни представления. Много жалко, че свърши по този начин. Не разбирам защо са им опиати на тези момичета.
	— Значи смятате, че е вземала опиати, така ли?
	— Като лекар не бих се произнесъл толкова категорично. Във всеки случай не е използувала спринцовка, защото няма следи от убождания. Явно ги е поемала през устата. Прислужницата й твърди, че спяла добре, но човек не може да вярва на прислугата. Не допускам, че е взимала веронал всяка вечер, но е ясно, че го е употребявала от известно време.
	— Какво ви кара да мислите така?
	— Това… Дявол го взел… къде го сложих? — Той затършува в чантата си. — А, ето го!
	Измъкна фин дамски плик от марокен.
	— Ще има обследване за причините на смъртта, разбира се. А това го взех, за да не го забута някъде прислужницата.
	В дамския плик имаше златна кутийка, върху която с рубини бяха изписани инициалите К. А. — ценна и скъпа вещ. Докторът повдигна капачето — беше почти пълна с бял прах.
	— Веронал — поясни той. — Вижте какво пише вътре.
	От вътрешната страна на капачето беше гравирано:

	К. А. от Д.
	Париж, 10 ноември.
	Приятни сънища.

	— Десети ноември — каза Поаро замислено.
	— А сега сме юни. Това показва, че го е вземала най-малко шест месеца. И тъй като годината не е спомената, месеците могат да бъдат и осемнайсет, че и повече.
	— Париж. Д. — повтори Поаро сериозно.
	— Да. Това говори ли ви нещо? Впрочем не съм ви питал какво мислите по въпроса. Несъмнено имате нещо предвид. Навярно се чудите дали е самоубийство? Аз лично не бих могъл да го потвърдя, а и едва ли някой ще може. Според прислужницата вчера дамата е била в отлично настроение. Много прилича на нещастен случай и аз съм склонен да го приема като такъв. Вероналът е много коварен. Човек може да нагълта огромна доза и да не му стане нищо, а понякога и ей толкова може да го довърши. Много е опасен. Без съмнение при обследването на причините за смъртта ще го класифицират като нещастен случай.
	— Мога ли да разгледам чантичката на мадмоазел?
	— Разбира се, разбира се.
	Поаро изсипа съдържанието — фина носна кърпичка с инициалите К. М. А. в ъгълчето, пудриера, червило, банкнота от една лира, малко дребни пари и едно пенсне.
	Поаро прояви особен интерес към пенснето. Беше традиционно и строго, с позлатени рамки.
	— Странно. Не знаех, че госпожица Адамс носи очила. Навярно ги е използвала само за четене.
	Докторът ги взе.
	— Не, не са за четене — потвърди той. — Доста са силни. Човекът, който ги е носил, явно е бил много късоглед.
	— Да знаете дали госпожица Адамс…
	— Не ми е била пациентка. Само веднъж ме повикаха да прегледам възпаления пръст на прислужницата. Тогава мярнах госпожица Адамс само за момент, но тя със сигурност не носеше очила.
	Поаро благодари на доктора и си тръгнахме. Беше озадачен.
	— Възможно е и да греша — призна той.
	— Че Карлота се е представила за Джейн ли?
	— Не, това като че ли вече се доказа. Имам предвид нейната смърт. Тя очевидно е разполагала с веронал. Навярно, уморена и напрегната, снощи е решила да вземе лекарството, за да се наспи добре. — Изведнъж Поаро се закова на място, за голяма изненада на минувачите, и започна да удря ръцете си една в друга. — Не, не и не! — повтаряше категорично. — Защо при този нещастен случай всичко е така добре нагласено? Убеден съм, че не е станало случайно. Не е и самоубийство. Не, тя просто изиграва ролята си и с това подписва смъртната си присъда. Избрали са веронал, тъй като е имала навик да го взема понякога, а също така е притежавала тази кутийка. Но ако е така, тогава убиецът я е познавал много добре. Кой ли е този Д.? Хейстингс, давам всичко, за да разбера кой е той!
	— Поаро — казах, докато той все още беше погълнат от мислите си. — Хайде да вървим. Всички се обръщат и ни гледат.
	— Какво? А, може би сте прав, въпреки че изобщо не ме притеснява дали ме гледат. Това ни най-малко не може да ми попречи на мислите.
	— Но хората ни се смеят — измърморих аз.
	— Няма никакво значение.
	Не бях на същото мнение. Аз изпитвам ужас, когато съм център на внимание, докато единственото, което смущава Поаро, е вероятността прекомерната влага или жега да повредят прословутите му мустаци.
	— Ще вземем такси — обяви той и размаха бастуна си.
	Една кола спря и потеглихме към „Дженъвийв“ на Мофът Стрийт.
	Магазинът се оказа едно от онези места, на чийто партерен етаж се мъдреше стъклена кутия с невзрачни шапка и шал, а истинският бизнес кипеше на горния етаж, до който се стигаше по едно доста поовехтяло дървено стълбище.
	Изкачихме се по него и застанахме пред врата с надпис „Дженъвийв. Заповядайте, моля“. Следвайки поканата, ние се озовахме в малка стая, пълна с шапки. Русокосо същество с внушителни размери се насочи към нас, вперило подозрителен поглед в Поаро.
	— Госпожица Драйвър? — попита Поаро.
	— Не съм сигурна дали мадам може да ви приеме. По каква работа, моля?
	— Предайте на госпожица Драйвър, че я търси един приятел на госпожица Адамс.
	Не се наложи русата красавица да предприема каквото и да било. Последва енергично дръпване на черно кадифено перде и в стаята се появи дребната, жизнена фигура на друго женско същество с огненочервена коса.
	— Какво има? — попита тя.
	— Вие ли сте госпожица Драйвър?
	— Да. Какво се е случило с Карлота?
	— Чухте ли тъжната новина?
	— Каква тъжна новина?
	— Снощи госпожица Адамс е починала в съня си. Взела е прекалено голяма доза веронал.
	Младата жена ококори очи.
	— Колко страшно! — възкликна. — Бедната Карлота. Не мога да повярвам. Вчера се чувстваше така добре.
	— Разбирам, мадмоазел, но това е самата истина — добави Поаро. — Слушайте, сега е точно един часа. Бихте ли ми оказали честта да обядвате с мен и моя приятел? Искам да ви задам няколко въпроса.
	Момичето го огледа отдолу нагоре. Беше малко войнствено същество. В известен смисъл ми приличаше по нещо на фокстериер.
	— Кой сте вие? — запита тя направо.
	— Казвам се Еркюл Поаро, а господинът е мой приятел, капитан Хейстингс.
	Поклоних се.
	Тя се втренчи в нас, а след миг отсече:
	— Чувала съм за вас. Приемам поканата. — После подвикна към блондинката: — Дороти!
	— Да, Джени?
	— Госпожа Лестър ще дойде за модела „Розата на Декарт“, който шием за нея. Опитайте с различни пера. Довиждане! Надявам се, че няма да се забавя.
	Тя грабна малка черна шапка, ожесточено напудри носа си и погледна към Поаро.
	— Готова съм!
	След пет минути вече седяхме в малък ресторант на Доувър Стрийт. Пред нас бяха коктейлите, които Поаро поръча.
	— Сега — започна Джени Драйвър — искам да разбера какво става. В какво се е забъркала Карлота?
	— Значи наистина е била забъркана в нещо, така ли, мадмоазел?
	— Първо да се разберем кой ще задава въпросите, вие или аз?
	— Според мен е редно аз да питам — усмихна се Поаро. — Останах с впечатлението, че сте приятелки с госпожица Адамс.
	— Така е.
	— _Eh bien_, в такъв случай, мадмоазел, ви моля да приемете моето най-тържествено уверение, че каквото и да правя, то е в интерес на покойната ви приятелка. Уверявам ви, че е така.
	Настъпи минута мълчание, докато Джени Драйвър разсъждаваше върху казаното. Накрая леко кимна в знак на съгласие:
	— Вярвам ви. Продължавайте. Какво искате да научите?
	— Вече знам, мадмоазел, че вчера приятелката ви е обядвала с вас.
	— Да.
	— Сподели ли тя плановете си за вечерта?
	— Не стана въпрос точно за снощи.
	— Но ви е казала нещо, така ли?
	— Тя каза нещо, което със сигурност ще ви заинтересува. Имайте предвид, че ми го повери като тайна.
	— Напълно разбирам.
	— Момент да помисля… По-добре ще е като че ли да ви го обясня със свои думи.
	— Ако обичате, мадмоазел.
	— Е, Карлота беше развълнувана, а това не й се случва често — просто не е такъв човек. Не каза нищо конкретно — била обещала да мълчи — но се готвеше да прави нещо. Доколкото разбрах, някакъв страхотен номер.
	— Номер ли?
	— Тя каза така. Нищо не спомена как, кога или къде. Само… — Джени замълча и свъси чело. — Вижте, Карлота не е от хората, дето обичат да си правят майтап с другите. Тя е сериозно, добро и работливо момиче. Искам да кажа, че някой я беше навил да участва в тази игра. И мисля… макар че тя не го е казвала…
	— Моля ви се, разбирам ви отлично. Какво точно мислите?
	— Мисля… почти съм сигурна, че ставаше въпрос за пари. Това беше единственото, което я вълнуваше — парите. Явно така си беше родена. В бизнеса нямаше равна на себе си. Иначе нямаше да се вълнува толкова много вчера и да изглежда доволна, ако не ставаше въпрос за пари, за много пари. Останах с впечатлението, че се е обзаложила за нещо и е уверена в победата си. Но и това не е съвсем вярно, защото пък Карлота никога не се обзалагаше. Не знам за такъв случай. Както и да е, мисля, че в тази работа бяха замесени пари.
	— Не ви ли го каза?
	— Н-н-н-е. Само спомена, че най-сетне ще може да свърши някои неща в близко бъдеще. Едно от тях бе да доведе сестра си от Америка, като я посрещне в Париж. Беше луда за по-малката си сестра. Нежна и страшно музикална, така си я представям. Е, това е всичко, което знам. Стига ли ви?
	Поаро кимна:
	— Напълно. Вие потвърдихте теорията ми, макар че, искрено казано, се надявах да науча повече. Очаквах госпожица Адамс да е била обвързана с обещание да пази тайна, но се надявах, че като всички жени няма да устои и ще сподели с най-близката си приятелка.
	— Опитах се да я накарам да говори — призна Джени, — но тя само се засмя и обеща да ми каже всичко някой ден.
	Настъпи кратко мълчание, след което Поаро попита:
	— Чували ли сте за лорд Еджуеър?
	— Какво? Онзи, дето го убиха? Видях го на некролог преди половин час.
	— Да, същият. Знаете ли дали госпожица Адамс го е познавала?
	— Мисля, че не. Дори съм сигурна. О, почакайте!
	— Да, мадмоазел? — нетърпеливо попита Поаро.
	— Как точно беше? — Тя сбърчи чело, в опит да си спомни нещо. — А, сетих се. Спомена го веднъж. С доста горчивина.
	— С горчивина?
	— Да, каза, че — как беше? — че хора като него не бива да се оставят да съсипват живота на други с жестокостта си и с липсата на разбиране. Тя каза — ами да, точно така — че той е от онези, които не трябвало да живеят. За всички щяло да е по-добре, ако бил мъртъв.
	— Кога ви го каза това?
	— О, сигурно има месец оттогава.
	— Как стана въпрос за лорда?
	Джени Драйвър се помъчи да си спомни в продължение на няколко минути, но накрая се отказа.
	— Не помня — призна. — Просто името му изскочи отнякъде. Може да е било от вестниците. Няма значение. Помня само колко се изненадах, че Карлота е настроена против някого, когото изобщо не познава.
	— Доста странно наистина — замисли се Поаро, после попита: — Вземаше ли госпожица Адамс редовно веронал?
	— Нямам представа. Поне не съм я виждала да взима, нито пък да ми споменава.
	— Да сте виждали в чантата й малка златна кутийка с рубинени инициали К. А. на нея?
	— Малка златна кутийка? Не, със сигурност не съм.
	— А спомняте ли си къде беше госпожица Адамс миналия ноември?
	— Почакайте малко. През ноември замина за Щатите, към края на месеца. А преди това беше в Париж.
	— Сама ли?
	— Разбира се. Извинете, сигурно не сте имали предвид това. Не знам защо Париж винаги се свързва с най-лошото. Съвсем почтено и симпатично място е. А Карлота не беше от онези жени, ако това имате предвид.
	— Ще ви задам един много важен въпрос, мадмоазел. Съществува ли някакъв мъж, към когото госпожица Адамс да е проявявала по-особен интерес?
	— Отговорът ми е „не“ — каза бавно Джени. — Откакто я познавам, Карлота се е интересувала единствено от своята работа и сестричката си. Тя напълно се беше вживяла в ролята си на глава на семейството. Така че отговорът ми е категорично „НЕ“.
	— А! А ако не сме толкова категорични?
	— Не бих се учудила, ако науча, че напоследък в живота на Карлота се е появил някакъв мъж.
	— Нима?
	— Искам да ви предупредя, че това са само мои догадки. Мога да съдя само по поведението й. Като че ли беше станала по-различна — не точно отнесена, но малко разсеяна. И лицето й се беше поизменило. Виждате ли, трудно е за обяснение. Това е нещо, което само една жена може да усети. И, разбира се, то може да се окаже пълно заблуждение.
	Поаро кимна разбиращо.
	— Благодаря ви, мадмоазел. Последен въпрос. Има ли госпожица Адамс приятел, чието име започва с буквата „Д“?
	— „Д“ — повтори замислено Джени Драйвър. — „Д“? Съжалявам, но не се сещам за никого.


	Егоистката

	Не мисля, че Поаро очакваше друг отговор на въпроса си. Поклати тъжно глава и остана вглъбен в мислите си. Джени Драйвър облегна лакти на масата и попита:
	— А сега няма ли да ми обясните нещо и на мен?
	— Мадмоазел — каза Поаро, — позволете ми първо да ви направя един комплимент. Вашите отговори бяха изключително интелигентни. Вие сте умна жена, мадмоазел. Искате да знаете дали имам намерение да ви разкрия нещо? Длъжен съм да ви предупредя да не очаквате прекалено много, освен всичко на всичко няколко голи факта, мадмоазел. — Той замълча, после промълви:
	— Снощи лорд Еджуеър е бил убит в библиотеката си. В 10 часа вечерта една дама, предполагам, е била приятелката ви госпожица Адамс, отишла в дома му. Пожелала да се срещне с лорд Еджуеър и се представила за лейди Еджуеър. Носела златиста перука и е била гримирана като лейди Еджуеър, която, навярно знаете, е госпожица Джейн Уилкинсън, актрисата. Госпожица Адамс (ако е била тя) останала в дома само няколко минути. Излязла в 10.05, но не се прибрала почти до полунощ. Легнала си и взела голяма доза веронал. Сега, мадмоазел, може би отчасти разбирате защо ви зададох всички тези въпроси.
	Джени си пое дълбоко въздух:
	— Да. Сега разбирам. Сигурно сте прав, мосю Поаро. Може би наистина е била Карлота. Вчера тя си купи от мен нова шапка.
	— Нова шапка ли казахте?
	— Да. Спомена, че търси шапка, която да прикрива лявата страна на лицето й.
	Налага се тук да вмъкна малко обяснения, тъй като не знам кога по-нататък ще успея да го направя. По мое време имаше много и различни модели шапки — така наречените „клош“, които закриваха цялото лице и човек рядко разпознаваше дори приятелите си. После на мода дойдоха кипнатите напред шапки, шапките, едва закрепени на тила, баретите и още безброй модели. През онзи юни най-модната шапка беше във формата на обърната надолу супена чиния и се носеше закрепена (по-скоро нахлузена плътно) над едното ухо, оставяйки косата от другата страна на показ.
	— Тези шапки не се ли носят обикновено наклонени над дясната част на главата? — попита Поаро.
	Моделиерката кимна.
	— Само че имаме и няколко за обратната страна — поясни тя. — Някои жени предпочитат да показват десния си профил или си оставят път само от едната страна. А каква е била причината Карлота да крие тази част от лицето си?
	Спомних си, че вратата на Риджънт Гейт се отваря наляво, за да може икономът да вижда добре всеки, който влиза. Спомних си също (бях го забелязал предишната вечер), че Джейн Уилкинсън има малка бенка в ъгълчето на лявото си око.
	Нетърпеливо споделих тези неща с Поаро. Той потвърди наблюденията ми и закима енергично.
	— Прав сте, прав сте. _Vous avez parfaitement raison_*, Хейстингс. Да, ясно е защо й е трябвала шапката.
	[* Имате пълното право (фр.) — Б.пр.]
	— Мосю Поаро? — изведнъж Джени подскочи на мястото си. — Нима мислите… дори за секунда, че Карлота го е извършила? Че го е убила? Не е възможно да го мислите! Нима само защото е говорила лошо за него!
	— Не го мисля. Но независимо от това ми е много любопитно защо изобщо е трябвало да го казва. Искам да знам причината. Какво точно е направил той? Какво е знаела тя за него, за да говори така?
	— Не мога да ви кажа, но съм сигурна, че не го е убила. Тя е… О! Тя е изключително, дори прекалено изискана за такова нещо.
	Поаро кимна одобрително.
	— Да, да. Права сте. Тук определено съществува психологичен момент. Престъплението е извършено с определен научен подход, то не може да се причисли към нещо по-изискано.
	— Научен подход?
	— Убиецът е знаел точно къде да удари, за да порази най-важните нервни центрове в основата на черепа, при връзката му с гръбначния мозък.
	— Да не е бил лекар? — замисли се Джени.
	— Госпожица Адамс познаваше ли някой лекар? Имам предвид дали между приятелите си е имала лекар?
	Джени поклати отрицателно глава.
	— Не съм чувала. Поне тук.
	— И още нещо. Госпожица Адамс носеше ли пенсне?
	— Очила? Никога.
	— А! — намръщи се Поаро.
	Изведнъж в съзнанието ми изплува образ на лекар, обгърнат от типичния мирис на карбол, силно късоглед, с дебели лещи на очилата. Нелепо!
	— Между другото, госпожица Адамс познаваше ли Брайън Мартин, филмовия актьор?
	— О, да. Казвала ми е, че се познават от деца. Но не се виждаха често, а само от време на време. Веднъж тя сподели, че имал прекалено високо мнение за себе си.
	Девойката погледна часовника си и възкликна:
	— Божичко, трябва да изчезвам! Успях ли да ви помогна с нещо, мосю Поаро?
	— Естествено, но ще се наложи да го направите отново.
	— С удоволствие. Някой е нагласил цялата тази гадост и трябва да го открием.
	Ръкувахме се набързо, за миг ни озари ослепителната й усмивка, после моделиерката ни напусна с присъщата си забързаност.
	— Интересна личност — сподели Поаро, докато плащаше сметката.
	— Симпатична е — изтъкнах аз.
	— Винаги е удоволствие да имаш насреща си пъргав ум.
	— Като че ли е малко коравосърдечна — продължих да мисля на глас. — Смъртта на приятелката й не я разстрои чак толкова, колко можеше да се предположи.
	— Определено не е от сантименталните — съгласи се сухо Поаро.
	— Доволен ли сте от разговора?
	— Не. Надявах се да попадна на следа относно този Д. — който й е дал златната кутийка. Не успях. За беда Карлота Адамс е твърде сдържана. Не споделяла много-много за приятелите и евентуалните си интимни връзки. Но пък от друга страна този, на когото принадлежи инициативата за погаждане на номера, може изобщо да не е бил неин приятел, а просто познат. И този познат е решил да си направят шега, като се обзаложат на пари. Същият е видял златната кутийка у нея и е разбрал по някакъв начин какво е съдържанието й.
	— Но как, за бога, са я накарали да вземе от праха и кога?
	— Докато прислужницата е пускала писмото, вратата на апартамента е била отворена. Тук обаче се намесва случайността, което не ми харесва. Но сега ни чака работа. Разполагаме с още две улики.
	— И кои са те?
	— Първата е телефонното обаждане до номера във Виктория. Твърде възможно е Карлота Адамс да е пожелала да съобщи, че всичко е минало успешно. От друга страна пък изниква въпросът къде е била между 10.05 и полунощ. Не е изключено да се е срещнала с инициатора на случилото се. В такъв случай тя може просто да е позвънила на някоя приятелка.
	— А втората?
	— На нея възлагам всичките си надежди. Писмото, Хейстингс, писмото до сестра й. Може би — казвам _може би_ — в него е описано всичко. Не би го сметнала за предателство, тъй като ще е прочетено след седмица, и то в друга страна.
	— Наистина удивително, ако е така!
	— Не бива да залагаме твърде много на това, Хейстингс, но все пак е една възможност. Всъщност сега се налага да започнем от другия край.
	— Какво искате да кажете?
	— Да открием кой и в каква степен ще се облагодетелства от смъртта на лорд Еджуеър.
	Свих рамене.
	— Освен племенника и съпругата му…
	— Не забравяйте и този, за когото иска да се омъжи — добави Поаро.
	— Херцогът? Но той е в Париж.
	— Така е. Не можете да отречете обаче, че и той е сред заинтересованите. Нека прибавим и останалите в дома — иконома и прислугата. Не се знае какво може да са имали против лорда, нали? А сега най-напред трябва да насочим вниманието си към мадмоазел Джейн Уилкинсън, като я разпитаме отново. Тя е истинска хитруша, но може да ни подскаже нещо.
	Отново се отправихме към Савой. Намерихме я сред кутии и опаковъчна хартия, а по облегалките на столовете бяха намятани скъпи черни облекла. Със съсредоточено и сериозно изражение Джейн пробваше пред огледалото поредната малка черна шапка.
	— О, мосю Поаро. Седнете, моля ви, стига да намерите къде. Елис, моля те, разчисти място за сядане.
	— Мадам, вие изглеждате прекрасно.
	Джейн остана сериозна.
	— Не искам да проявявам лицемерие, мосю Поаро, но човек трябва да съблюдава порядките, нали така? Искам да кажа, че според мен сега трябва да съм много внимателна. О, между другото, получих страшно мила телеграма от херцога.
	— От Париж?
	— Да, от Париж. Сдържана, естествено, с която ми изказва съболезнованията си, но аз умея да чета между редовете.
	— Радвам се, мадам.
	— Мосю Поаро… — Тя сключи ръце и сниши гърления си глас. Приличаше на ангел, който се готви да каже нещо изключително свято. — Напоследък мислих много. Имам чувството, че е станало чудо, ако ме разбирате правилно. Ето — аз съм тук, а всички мои притеснения отлетяха. Отпада досадният проблем за развода, отпаднаха тревогите ми. Пътят пред мен е ясен и чист. Всичко това ме кара да изпитвам някаква религиозност — разбирате ме, нали?
	Затаих дъх. Поаро я погледна килнал глава на една страна. Тя говореше съвсем сериозно.
	— Това значи изпитвате, мадам, а?
	— Моите неща се подреждат сами — прошепна Джейн със страхопочитание. — Напоследък все си мислех за смъртта на лорд Еджуеър. И ето — той е мъртъв. Но това е почти като… като отговор на молитва.
	Поаро се изкашля.
	— Не мога да твърдя, че мисля като вас, мадам. Някой е убил съпруга ви.
	Тя кимна.
	— Да, естествено.
	— Не ви ли е минавал през ума въпросът кой може да е този някой?
	Тя се вторачи в него.
	— Има ли значение? Херцогът и аз ще се оженим след четири-пет месеца…
	Поаро положи усилия, за да се сдържи.
	— Да, мадам, знам. Но независимо от всичко не ви ли е идвало наум да се запитате кой е убил съпруга ви?
	— Не. — Тя изглеждаше твърде изненадана от тази мисъл. Тя явно веднага завладя съзнанието й.
	— Не ви ли интересува? — попита Поаро.
	— Боя се, че не особено — призна си тя. — Предполагам, че полицията ще го открие. Те са умни момчета. Не съм ли права?
	— Да, така казват. Аз също ще се постарая да разбера.
	— Вие? Много забавно.
	— Защо забавно?
	— Казах го просто така. — Погледът й разсеяно се върна отново на дрехите. Облече атлазено палто и се заоглежда в огледалото.
	— Не възразявате ли? — Детективът замига с очи.
	— Разбира се, че не, мосю Поаро. Ще ми бъде изключително приятно да го направите. Желая ви успех.
	— Мадам, нужно ми е повече от пожеланието ви. Необходимо ми е вашето мнение.
	— Мнение? — повтори Джейн разсеяно, докато въртеше глава наляво-надясно пред огледалото. — За какво?
	— Кой, според вас, е убил лорд Еджуеър?
	Джейн поклати глава:
	— Нямам никаква представа.
	Тя раздвижи раменете си в дрехата и взе малко огледало.
	— Мадам! — извика Поаро. — КОЙ, според вас, Е УБИЛ СЪПРУГА ВИ?
	Този път постигна желания ефект. Джейн го погледна стреснато и промълви:
	— Джералдин, предполагам.
	— Коя е Джералдин?
	Но Джейн се бе разсеяла отново.
	— Елис, скъси тук малко в дясното рамо. Така. Какво казахте, мосю Поаро? Джералдин е дъщеря му. Не, Елис, дясното рамо. Сега е по-добре. О, трябва ли вече да си тръгвате, мосю Поаро? Ужасно съм ви благодарна за всичко. Имам предвид развода, въпреки че всъщност той вече е безпредметен. Винаги ще помня колко чудесен бяхте.
	След този разговор срещнах Джейн Уилкинсън още два пъти. Първият път беше на сцената, вторият — когато седях срещу нея на някакъв обяд. Но в паметта ми остана такава, каквато я видях тогава — погълната от мисълта за дрехи, а бълваше поток необмислени думи, които подтикнаха Поаро към нови действия. В онзи момент съзнанието й беше изцяло насочено към собствената й блажена личност.
	— _Epatant_* — възкликна Поаро, когато излязохме на тротоара на Странд.
	[* Вълнуващо (фр.) — Б.пр.]


	Дъщерята

	Когато се върнахме, на масата ни очакваше писмо, което някой бе донесъл на ръка. Поаро го отвори с обичайната си прилежност, а след това се засмя.
	— Как се казваше? „За вълка говорим…“ Така ли беше, Хейстингс?
	Взех бележката.
	В горната част на листа имаше адрес — _Риджънт Гейт 17_. Почеркът беше характерно издължен и на пръв поглед изглеждаше лесен за четене, но всъщност се оказа обратното. Там пишеше:

	Уважаеми господине,
	Разбрах, че сутринта сте идвали у дома с инспектора. Съжалявам за пропуснатата възможност да разговарям с вас. Ще ви бъда много признателна, ако можете да ми отделите няколко минути днес следобед.
	Искрено ваша:
	Джералдин Марш

	— Странно — учудих се. — Защо ли иска да ви види?
	— Какво толкова странно има в това, че мадмоазел желае да ме види? Не сте много любезен, приятелю. — Той имаше неприятния навик да се шегува в най-неподходящи моменти. — Тръгваме веднага — заяви и с почти любовна нежност махна въображаема прашинка от шапката, преди да си я сложи.
	Необмисленото предположение на Джейн Уилкинсън, че Джералдин е убила баща си, ми се стори подчертано нелепо. Само едно безмозъчно същество би могло да го каже. Споделих мисълта си с Поаро.
	— Мозък, та мозък. Какво всъщност означава тази дама? Според вашия начин на изразяване мозъкът на Джейн Уилкинсън е колкото на едно врабче. С това показвате своето пренебрежение. Защо обаче да не помислим за момент какво представлява врабчето? То съществува и се размножава, нали така? В природата това е признак на умствено превъзходство. Нашата прекрасна лейди Еджуеър няма понятие от история, география, нито от класиците _sans doute_*. Името Лао Цзъ сигурно й звучи като порода пекинез, а Молиер й напомня за _maison de couture_**. Но когато стане дума за дрехи, за изгоден брак или как да постигне своето — тогава тя е ненадмината. Няма никакъв смисъл да питам един философ кой е убил лорд Еджуеър. От философска гледна точка мотивът за едно убийство би бил възможно най-голямата добрина за възможно най-голямото мнозинство и понеже това е много трудно да се установи, ето ви и обяснението защо сред философите няма толкова убийци. Обаче едно необмислено подхвърляне от страна на лейди Еджуеър може да се окаже много по-полезно, защото нейното мнение притежава материалистичен характер и почива върху познанието й на най-отблъскващото в човешката природа.
	[* Без съмнение (фр.) — Б.пр.]
	[** Модна къща (фр.) — Б.пр.]
	— Може би има нещо вярно в това — съгласих се.
	— _Nous void_* — каза Поаро. — Любопитно ми е защо младата дама е толкова нетърпелива да се срещне с мен.
	[* Ето ни (фр.) — Б.пр.]
	— Напълно нормално желание — изсумтях, за да му го върна за преди малко. — Няма и четвърт час откакто сам го казахте: естественото желание да види отблизо нещо неповторимо.
	— А може би вие, приятелю, сте накарали сърцето й да затрепти онзи ден — усмихна се Поаро и натисна звънеца.
	Спомних си уплашеното лице на момичето, показало се на вратата. Още виждах пред себе си нейните горящи тъмни очи и бледото й лице. Тази кратка среща ме бе впечатлила силно.
	Въведоха ни в голяма гостна на горния етаж. Скоро се появи Джералдин Марш.
	Напрегнатото й изражение, което бях забелязал предния път, сега като че ли беше още по-засилено. Това високо, слабо и бледо момиче с големи очи поразяваше от пръв поглед.
	За девойка на нейните години тя се владееше чудесно.
	— Благодаря ви, че дойдохте веднага, мосю Поаро — каза тя. — Съжалявам, че се разминахме тази сутрин.
	— Но вие си почивахте.
	— Да, госпожица Каръл, секретарката на баща ми, настоя. Много е мила.
	В гласа на девойката долових необясними нотки на недоволство, което ми се стори странно.
	— С какво мога да ви помогна, мадмоазел? — попита Поаро.
	Тя се поколеба за момент, после каза:
	— Вие бяхте при баща ми в деня, преди да го убият, нали?
	— Да, мадмоазел.
	— Защо? Той ли ви повика?
	Поаро не отговори веднага.
	Стори ми се, че крои нещо. Сега смятам, че това е бил хитроумен ход от негова страна. Целта му беше да я накара да проговори и той веднага разбра, че няма да чака дълго, защото тя изглеждаше припряна по природа.
	— Страхуваше ли се той от нещо? Кажете ми. Кажете ми. Аз трябва да знам. От кого се страхуваше? Защо? Какво ви каза той? Защо мълчите?
	Както си и мислех още в началото, пресилената й сдържаност не бе естествена. От нея не бе останала и следа. Беше се навела напред и притеснено кършеше ръце.
	— Станалото между нас двамата с лорда има конфиденциален характер — каза бавно Поаро.
	Той не сваляше поглед от лицето й.
	— Сигурно е било свързано — искам да кажа, трябва да е било нещо, което засяга семейството. Но вие само седите и ме измъчвате! Защо не ми кажете? Трябва да знам, трябва. Наистина е така.
	Поаро отново бавно поклати глава — явно се бе озовал в плен на дълбока обърканост.
	— Мосю Поаро — облегна се тя назад, — аз съм негова дъщеря. Имам право да знам от какво се е страхувал баща ми един ден преди смъртта си. Не е почтено от ваша страна да ме държите в неизвестност. Не е честно.
	— Толкова ли бяхте привързана към баща си, мадмоазел? — попита внимателно Поаро.
	Тя подскочи като ужилена.
	— Привързана? — почти прошепна тя. — Привързана към него? Аз… аз…
	В този момент тя окончателно изгуби контрол и избухна в силен смях. Цялото й тяло се тресеше на стола.
	— Толкова е смешно — едва си пое въздух тя. — Какъв странен въпрос!
	Истеричният й смях се бе разнесъл из цялата къща. Вратата се отвори и госпожица Каръл влезе решително и делово.
	— Хайде, скъпа моя Джералдин, хайде, няма нищо. Шшт! Моля ви, престанете. Недейте така. Настоявам да престанете. Говоря съвсем сериозно. Спрете веднага!
	Твърдият й тон подейства. Джералдин вече се смееше по-тихо. Тя избърса очите си и седна нормално.
	— Моля да ме извините — каза тихо момичето. — За пръв път ми се случва.
	Госпожица Каръл продължаваше да я гледа обезпокоено.
	— Мисля, че съм по-добре, госпожице Каръл. Получи се ужасно глупаво.
	Тя изведнъж се усмихна — странна горчива усмивка, която изкриви болезнено устните й. Изпъна тялото си като струна на стола и зарея блуждаещ поглед пред себе си.
	— Той ме попита — каза тя с ясен и хладен глас — дали съм била привързана към баща си.
	Госпожица Каръл издаде някакъв неопределен звук. Явно се колебаеше дали да каже нещо. Джералдин продължи на висок глас, в който се долавяше презрение:
	— Питам се дали е по-добре да излъжа, или да кажа истината, но ще предпочета второто. Не обичах баща си. Ненавиждах го!
	— Но скъпа Джералдин!
	— Защо трябва да се преструвам? Вие не го мразехте, защото той нямаше власт над вас. В това отношение бяхте една от малкото. Приемахте го като работодател, който ви плащаше в края на всяка година. Не ви засягаха изблиците му на ярост и всичките му останали налудничави идеи — вие просто се стараехте да не ги забелязвате. Знам, че ще кажете: „Всеки трябва да си носи кръста.“ През цялото време бяхте приветлива и нищо не ви интересуваше. Вие сте силна, но у вас има нещо нечовешко. Това е така, защото можехте да си отидете оттук винаги, когато пожелаете. А аз не можех. Аз съм част от семейството.
	— Джералдин, не мисля, че е необходимо да казвате всичко това. Бащите почти никога не се разбират с дъщерите си. В живота няма нужда от много приказки, така мисля аз.
	Джералдин й обърна гръб и заговори на Поаро:
	— Мосю Поаро, аз мразех баща си! Радвам се, че е мъртъв! За мен това означава свобода — свобода и независимост. Нямам никакво желание да разбера кой го е убил. Едно е ясно — убиецът вероятно е имал сериозна причина да го направи.
	Поаро я гледаше замислено.
	— Подобен начин на разсъждаване не е съвсем безопасен, мадмоазел.
	— Ако обесят някого, баща ми ще се върне ли между живите?
	— Не — отвърна Поаро кротко. — Но може да спасим други невинни хора.
	— Не ви разбирам.
	— Човек, който убие веднъж, мадмоазел, почти винаги убива и втори път, а понякога и трети, и четвърти.
	— Не вярвам. Нормален човек не би го направил.
	— Искате да кажете човек, който не е маниакален убиец. Обаче това е вярно. Тази личност посяга на един живот — навярно след ужасна борба със съвестта си. След това идват опасностите и от морална гледна точка крачката към второто убийство не е толкова трудна. При най-малката заплаха от подозрение следва и третото. И така постепенно се ражда нещо като артистична гордост — да убиваш е _metier_*. Накрая всичко се превръща просто в удоволствие.
	[* Занаят (фр.) — Б.пр.]
	Момичето скри лице в шепите си.
	— Но това е ужасно, ужасно! Не ви вярвам.
	— А ако ви кажа, че вече се е случило? Че за да се спаси, убиецът е извършил ново убийство?
	— Какво говорите, мосю Поаро? — извика госпожица Каръл. — Още едно убийство? Къде? Кога?
	Поаро леко поклати глава.
	— Това беше само като илюстрация. Моля да бъда извинен.
	— Слава богу! За момент си помислих… Джералдин, предполагам, че свършихте с вашите неимоверни глупости.
	— Виждам, че сте на моя страна — каза Поаро, като се поклони леко.
	— Не вярвам в смъртното наказание — отсече госпожица Каръл. — За всичко останало съм на ваша страна. Някой трябва да защищава това общество.
	Джералдин стана и оправи косата си.
	— Съжалявам много — каза тя. — Боя се, че се държах като глупачка. Значи отказвате да ми кажете защо ви повика баща ми?
	— Кого е повикал баща ви? — подскочи госпожица Каръл от изненада.
	— Не сте ме разбрали добре, госпожице Марш. Не съм казал, че отказвам.
	Поаро беше принуден да говори.
	— Просто разсъждавах до каква степен срещата ми с него можеше да се окачестви като конфиденциална. Баща ви не ме е викал. Аз поисках среща с него от името на моя клиентка — лейди Еджуеър.
	— О, ясно.
	Изражението на лицето й се промени неузнаваемо. Отначало ми се стори разочарована, но много скоро разбрах, че изпитва облекчение.
	— Колко съм глупава — каза бавно тя. — Да си помисля, че баща ми се е страхувал от нещо, което го е заплашвало. Какво заблуждение!
	— Знаете ли, мосю Поаро, преди малко ми изкарахте ума — каза госпожица Каръл, — когато подхвърлихте, че тази жена е извършила и второ убийство.
	Поаро не отговори. Той се обърна към девойката.
	— Според вас възможно ли е да го е направила лейди Еджуеър, мадмоазел?
	Тя поклати отрицателно глава.
	— Не, тя не е способна на това. Тя е твърде превзета и… как да кажа — изкуствена.
	— Няма кой друг да го направи — намеси се госпожица Каръл. — Жени като нея са без всякакви морални задръжки.
	— Защо мислите, че е тя? — противопостави се Джералдин. — Дошла е, поговорила е с него и си е отишла, а истинският убиец може да е бил някой луд, който се е вмъкнал след нея.
	— Всички убийци страдат от умствени увреждания — каза госпожица Каръл. — Дължи се на жлезите с вътрешна секреция.
	Точно тогава вратата се отвори и влезе мъж, който се закова на място неловко.
	— Извинете — каза той. — Помислих, че няма никой.
	Джералдин го представи машинално:
	— Братовчед ми, лорд Еджуеър. А това е мосю Поаро. Не се притеснявай, Роналд, не ни пречиш.
	— Сигурна ли си, Дина? Здравейте, мосю Поаро. Сивите ви клетки сигурно работят трескаво в разнищването на тази почти криминална история в семейството, а?
	Върнах се назад в мислите си, за да си спомня това кръгло, приятно и безучастно лице, очите с вече появили се торбички под тях и мустачките, кацнали като остров насред тази шир.
	Ами да! Компаньонът, с когото Карлота Адамс беше на вечерята в апартамента на Джейн Уилкинсън.
	Капитан Роналд Марш, сега лорд Еджуеър.


	Племенникът

	Новият лорд Еджуеър имаше доста набито око. Не му убягна, че трепнах леко.
	— А, сетихте се — каза той дружелюбно. — Вечерята на леля Джейн. Тогава май пийнах повече, но се надявам, че никой не ми обърна внимание.
	Поаро вече се сбогуваше с Джералдин Марш и госпожица Каръл.
	— Ще ви придружа до вратата — каза Роналд сърдечно.
	Той заслиза надолу по стълбите, продължавайки да говори.
	— Странно нещо е животът. Днес те гонят, утре си господарят на имението. Моят покоен и прежалим чичо, знаете, ме изхвърли преди три години. Но, предполагам, това вече ви е известно, мосю Поаро.
	— Чух нещо по този въпрос, струва ми се — отговори Поаро сдържано.
	— Естествено. Такива неща винаги се изравят. Съвестният детектив не би могъл да го подмине. — Той се ухили. Внезапно отвори вратата на трапезарията. — Да пийнем по едно, преди да си отидете.
	Поаро отказа, аз също. Младокът обаче си приготви нещо за пиене и продължи:
	— Да пием за убийството — каза весело той. — Само за една нощ вече не съм отчаяние за кредиторите, а надеждата на търговците. Вчера разорението ми се пулеше насреща, а днес ми се усмихва богатството. Бог да благослови леля Джейн. — Той пресуши чашата си. Когато заговори на Поаро, тонът му беше някак променен. — А сега вече сериозно. За какво сте дошли, мосю Поаро? Преди четири дни леля Джейн почти трагично ахкаше наляво и надясно: „Кой ще ме избави от този нагъл тиранин?“ и ето вижте — тя вече е избавена. Надявам се не с вашата помощ, нали? Идеалното престъпление, дело на Еркюл Поаро, бивш детективски копой.
	— Тук съм по покана на госпожица Джералдин Марш — усмихна се Поаро.
	— Дискретен отговор, няма що. Не, мосю Поаро, интересува ме истинската причина за вашето присъствие в този дом. По една или друга причина явно убийството на чичо ми живо ви интересува.
	— Работата ми е да се интересувам от убийства, лорд Еджуеър.
	— Но вие никога не убивате. Винаги сте толкова предпазлив. Трябваше да научите леля Джейн на това свое качество. Предпазливост и малко повече камуфлаж. Извинете ме, че я наричам леля, но това ме забавлява. Видяхте ли безизразната й физиономия онази вечер, когато се обърнах така към нея? Направи се, че изобщо не ме познава.
	— _En verite_*?
	[* Наистина ли? (фр.) — Б.пр.]
	— Шегувам се. Изгониха ме оттук три месеца преди тя да се появи. — Глуповатото, добродушно изражение на лицето му изчезна за миг, след което той продължи с предишната безгрижност: — Хубава жена, но й липсва изтънченост. Методите й май са грубички, нали така?
	Поаро вдигна рамене.
	— Възможно е.
	Роналд го изгледа с любопитство.
	— Сигурен съм, че не допускате да го е направила тя. Значи и вас е оплела, така ли?
	— Дълбоко почитам красотата — каза Поаро с равен глас. — Но също така и фактите.
	Последната дума бе изречена много тихо.
	— Какви факти? — последва рязък въпрос.
	— Може би не знаете, лорд Еджуеър, че лейди Еджуеър е била на официална вечеря в Чизуик снощи точно по времето, когато се предполага, че е била тук.
	Роналд изруга.
	— Значи все пак е отишла! Женска работа! В шест часа проглуши ушите на всички, че за нищо на света няма да отиде, а сигурно само десет минути след това е променила решението си! Когато човек замисля убийство, никога не трябва да се доверява на женски приказки. Така се провалят и най-гениалните планове за убийство. Не, мосю Поаро, с това не се инкриминирам. Не си въобразявайте, че не знам какво мислите. Върху кого е най-естествено да падне подозрението? Разбира се, върху небезизвестния племенник-пройдоха. — Той се облегна назад и се ухили. — Не ми се иска да прахосвате напразно сивите си клетчици, мосю Поаро. Няма смисъл да разпитвате дали съм бил наблизо, когато леля Джейн заяви толкова категорично, че няма да излиза цяла вечер. Там бях. Остава да си зададете въпроса дали племенникът-пройдоха е идвал тук снощи, пременен с руса перука и парижка шапка на главата?
	Младежът не отделяше очи от нас. Личеше, че се забавлява. От своя страна и Поаро го наблюдаваше много внимателно, навел глава леко встрани. Почувства се неловко.
	— Мотив имам — да, това го признавам. А сега малка изненада — ще ви направя подарък, като ви съобщя нещо много ценно и важно. Вчера сутринта се отбих да се видя с чичо си. Защо ли? Да му искам пари. Можете да си оближете устните! ДА МУ ИСКАМ ПАРИ. Само че не получих нищо. И в същата тази вечер — точно тази вечер — лорд Еджуеър беше убит! Между другото — чудесно заглавие, нали? „Смъртта на лорд Еджуеър.“ Ще хваща окото по уличните сергии.
	Тук той млъкна. Поаро все така не проговаряше.
	— Трогнат съм от вниманието ви, мосю Поаро. Капитан Хейстингс ми прилича на човек, който току-що е видял или поне всеки момент е щял да види призрак. Не се тормозете толкова, скъпи човече. По-добре изчакайте да превалим билото на напрежението. Всъщност докъде бяхме стигнали? Ах, да — случаят срещу племенника-пройдоха. Неговата цел е да хвърли вината върху омразната леля. Племенникът, известен с някогашни успехи в пресъздаването на женски роли, отново проявява своя ненадминат сценичен талант. С подправен женски глас се представя за лейди Еджуеър и се промъква покрай иконома със ситнещи стъпки. Никакви подозрения. „Джейн!“ — извиква любимият ми чичо, а аз изчуруликвам: „Джордж!“, хвърлям се на врата му и го намушквам с джобното ножче. Останалите подробности са от медицинско естество и не си струва да ги споменаваме тук. Лъжливата лейди напуска сцената. Прибира се вкъщи и си ляга с чувство за изпълнен дълг.
	Той се изсмя, стана и си наля още уиски със сода. После бавно се върна на стола си.
	— Всичко се подрежда доста добре, нали? Обаче сега идва ред на нещо съкрушително. На разочарованието неприятното усещане, че са те водили за носа! Защото, мосю Поаро, сега идва ред на алибито!
	Роналд допи чашата си.
	— Много обичам алибитата — отбеляза той. — Седна ли да чета детективска история, винаги обръщам внимание на алибито. А моето е изключително добро. Тройно подплатено, при това еврейско. Казано с прости думи — господин, госпожа и госпожица Дортхаймър. Безкрайно богати и безкрайно музикални. Имат ложа в Ковънт Гардън. Там канят млади мъже с бъдеще. Аз, мосю Поаро, съм един от тях — най-доброто, което могат да намерят. Дали обичам операта? Честно казано, не. Удоволствие ми доставят отличните угощения на Гровнър Скуеър преди представлението, както и посещението на друг ресторант след това, дори и да ми се налага да танцувам с Рейчъл Дортхаймър и после два дни да ходя със схваната ръка. Ето, виждате ли, мосю Поаро? Докато е изтичала кръвта на чичо, аз съм шепнел чаровни безсмислици в обсипаното с диаманти ухо на малко смуглата Рейчъл в една ложа в Ковънт Гардън. Големият й еврейски нос е потрепвал от вълнение. Сега разбирате, мосю Поаро, защо не се боя да съм толкова откровен с вас.
	Той се облегна назад.
	— Надявам се, че не съм ви отегчил. Имате ли въпроси?
	— Мога да ви уверя, че изобщо не скучах — каза Поаро. — Тъй като сте много любезен, ще се възползувам от това и ще ви питам за нещо дребно.
	— Ще се радвам да ви отговоря.
	— Откога познавате Карлота Адамс, лорд Еджуеър?
	Младежът очакваше всичко друго, но не и това. Той се изправи рязко на стола, а лицето му се промени.
	— Защо, по дяволите, ви интересува? Какво общо има това с разговора ни?
	— Обикновено любопитство, нищо повече. Що се отнася до останалото, обясненията ви бяха толкова обстойни, че въпросите са неуместни.
	Роналд го стрелна с очи. Той като че ли не можеше да приеме мълчаливото съгласие, с което го бе слушал Поаро. Помислих си, че много му се иска да го подозират.
	— Карлота Адамс ли? Познавам я от около година и нещо. Може и малко по-дълго. Запознахме се миналата година на първото й представление.
	— Добре ли я познавате?
	— Мисля, че да. Макар да не е от тия, дето можеш да ги опознаеш прекалено добре. Малко е дръпната.
	— Но ви е симпатична, нали?
	Роналд го зяпна.
	— Какво толкова сте се хванали за нея? Да не би защото бяхме заедно онази вечер? Да, много ми е симпатична. В нея има съчувствие — ще те изслуша и ще те накара да повярваш, че и ти си човек.
	Поаро кимна.
	— Разбирам. В такъв случай сигурно ще съжалявате.
	— За какво да съжалявам?
	— Че е мъртва.
	— Какво? — Роналд подскочи от изненада. — Карлота — мъртва? — Беше буквално като втрещен от новината. — Шегувате се, мосю Поаро. Карлота беше съвсем наред, когато я видях за последен път.
	— Кога беше това? — бързо попита Поаро.
	— Май че онзи ден. Не помня точно.
	— _Tout de meme_*, наистина е мъртва.
	[* Все пак (фр.) — Б.пр.]
	— Толкова внезапно. Как е станало? Катастрофа ли?
	Поаро погледна нагоре към тавана.
	— Не. Взела е голяма доза веронал.
	— Виж ти! Горкото момиче. Каква трагедия!
	— _N’est-ce pas_*?
	[* Нали? (фр.) — Б.пр.]
	— Съжалявам. Тъкмо й потръгна. Канеше се да доведе тук малката си сестра. Имаше най-различни планове. Дявол да го вземе, май че наистина ми е мъчно за нея.
	— Да — каза Поаро. — Тъжно е, когато хората умират млади. Когато не ти се умира, когато животът е пред теб, пълен с надежди и очаквания.
	Роналд го погледна въпросително.
	— Струва ми се, че не разбирам за какво говорите, мосю Поаро.
	— Така ли?
	Поаро стана и си подаде ръката.
	— Просто мислех на глас и, изглежда, съм попрекалил. Сигурно е така, но не мога да приема за нормално едно младо същество да бъде лишено от правото му на живот, лорд Еджуеър. В това отношение съм непоколебим. Желая ви приятен ден.
	— О, ъ-ъ-ъ… довиждане.
	Младежът имаше доста стреснат вид.
	Отворих вратата и едва не се сблъсках с госпожица Каръл.
	— А! Мосю Поаро, разбрах, че още не сте си тръгнали. Бих искала да поговорим, ако не възразявате. Ще заповядате ли в моята стая горе?
	Когато се озовахме в нейната светая светих, тя добави:
	— Става въпрос за малката Джералдин.
	— Да, мадмоазел?
	— Тя наговори куп глупости следобед. Не ми противоречете, моля ви! Наистина глупости, в това съм убедена. И друг път е изпадала в такива настроения.
	— Стори ми се доста напрегната — отвърна Поаро внимателно.
	— Ох, истината е тази — животът й до този момент едва ли може да се нарече щастлив. Няма място за преиначаване. Честно казано, мосю Поаро, лорд Еджуеър беше особняк. Не беше човек, на когото би трябвало да се поверява възпитанието на деца. Откровено, той тероризираше Джералдин.
	Поаро кимна.
	— Мога да си представя какво имате предвид.
	— Лордът беше твърде странен. Той… не знам как да се изразя — той изпитваше удоволствие, когато някой се страхува от него. Беше като някакво болестно състояние.
	— Разбирам.
	— Беше изключително начетен, отличаваше се и с голям интелект. Но имаше неща — всъщност самата аз не съм ги изпитвала върху себе си, но такива неща имаше. За мен не е изненада, че съпругата му го напусна. Имам предвид сегашната съпруга. Лично аз не я одобрявам. Не мога да кажа кой знае колко хубави неща за тази млада жена. Но с женитбата си за лорд Еджуеър тя получи всичко, много повече, отколкото заслужаваше. Е, замина си и толкова. Джералдин обаче остана. Тя не можеше да си тръгне. Имаше дълги периоди, когато той изобщо не се сещаше за момичето, а после изведнъж му идваше на ума. Понякога си мисля, че — всъщност сигурно не бива да го казвам…
	— Напротив, мадмоазел, кажете го.
	— Понякога си мислех, че така си отмъщава заради майката — първата му съпруга. Беше нежно и деликатно същество с изключително благ характер. Винаги съм съжалявала за нея. Но, повярвайте ми, не бих споделила това, мосю Поаро, ако Джералдин не бе избухнала по този глупав начин. Това, което каза… че мрази баща си, може да се стори странно на човек, който не знае как стоят нещата.
	— Много съм ви благодарен, мадмоазел. Смятам, че лорд Еджуеър изобщо не е трябвало да се обвързва с брак.
	— Прав сте.
	— А знаете ли дали не е възнамерявал да се жени трети път?
	— Как така? Нали съпругата му е жива?
	— В случай, че й даде свобода, той сам би бил свободен.
	— Ако питате мен, лордът си навлече достатъчно неприятности с двете си съпруги — каза госпожица Каръл мрачно.
	— Значи смятате, че не е ставало дума за трети брак, че не е съществувала друга жена? Моля ви, помислете, мадмоазел. Никоя друга?
	Госпожица Каръл се изчерви.
	— Не виждам защо трябва да го повтаряте толкова. Не е имало друга.


	Пет въпроса

	— Защо попитахте госпожица Каръл дали лордът е искал да се ожени пак? — полюбопитствах аз по пътя ни към дома.
	— Просто ми хрумна, че може да съществува такава възможност, _mon ami_.
	— Но защо?
	— Непрекъснато се мъча да намеря обяснение на внезапната промяна у лорд Еджуеър по отношение на развода. Има нещо странно в това, приятелю.
	— Да — казах след известно размишление. — Имате право.
	— Както чухте, Хейстингс, лорд Еджуеър потвърди думите на мадам. Тя наема всякакви адвокати, а той непрекъснато отказва. И изведнъж той се предава.
	— Или само казва, че е съгласен — напомних му аз.
	— Много правилно, Хейстингс. Вашата забележка е съвсем уместна. Той само така казва. Нямаме никакво доказателство, че писмото съществува. _Eh bien_, от една страна мосю лъже. Поради някаква причина той ни поднася измислица, не основата, а само бродерията. Не е ли така? Е, добре, не сме сигурни в това. Но ако приемем хипотезата, че той все пак е написал писмото, отново се нуждаем от причина. Най-близо до ума е да предположим, че лордът изведнъж среща жена, за която пожелава да се ожени. Това би обяснило всичко по един чудесен начин и аз, естествено, съм длъжен да го проверя.
	— Да, но госпожица Каръл категорично отрече тази възможност — казах аз.
	— Госпожица Каръл, казвате… — повтори Поаро съсредоточено.
	— Сега пък какво има? — попитах с раздразнение. Поаро е ненадминат в това да внушава съмнение с интонацията. — Каква причина има госпожица Каръл да ни лъже? — попитах.
	— _Aucune, aucune_*. Не мислите ли, Хейстингс, че човек не бива с лека ръка да се доверява на нейните показания?
	[* Никаква, никаква (фр.) — Б.пр.]
	— Според вас тя лъже, така ли? Но защо? Не ми изглежда непочтена.
	— Точно в това е същината на нещата. Понякога е много трудно да се направи разлика между умишлената измама и незаинтересованата неточност.
	— Какво имате предвид?
	— Да излъжеш с някаква цел е едно. Но да бъдеш толкова сигурен във фактите, в собствените си мисли и тяхната основна истинност, че подробностите да губят всякакво значение — това, приятелю, е типично за подчертано честните хора. Само че тя вече излъга веднъж. Каза, че е видяла Джейн Уилкинсън в лице — нещо невъзможно. Защо стана така? Нека да помислим. Госпожица Каръл поглежда надолу и вижда Джейн Уилкинсън в преддверието. В съзнанието й не се промъква и най-малкото съмнение. Знае, че е тя. Казва, че е видяла ясно лицето й, защото е толкова сигурна в себе си, че подробностите за нея нямат значение! Доказах й, че не би могла да види лицето й. Нали така? Е, и какво промени това? За нея жената в преддверието си остана Джейн Уилкинсън и толкова. Така е с всички други въпроси. Тя знае. И именно в светлината на тази своя увереност отговаря на въпросите, а не по силата на запомнени факти. Към уверените свидетели трябва винаги да се отнасяме с подозрение, приятелю. Човек определено може да разчита повече на несигурните свидетели — тези, които не си спомнят, които не са сигурни, на които им трябва време да си помислят. На тях може да се разчита много повече!
	— Боже мой, Поаро — извиках аз. — Преобърнахте всичките ми досегашни представи за свидетелите.
	— Когато я попитах дали лорд Еджуеър е възнамерявал отново да се ожени, тя реагира с насмешка — просто защото никога не й е идвало на ума. Не си направи труда да си спомни дали е имало и най-малки признаци, които да сочат към подобна идея. И така отново се озовахме там, откъдето тръгнахме.
	— Тя съвсем не се изненада, когато й посочихте, че не е могла да види лицето на Джейн Уилкинсън — отбелязах замислено аз.
	— Така е. Затова я причислих по-скоро към категорията на честните и неточните хора, отколкото към тази на преднамерените лъжци. Не виждам никакъв мотив за умишлена измама, освен ако… Ами да, това е идея!
	— Каква идея? — попитах нетърпеливо.
	Поаро само поклати глава.
	— Нещо ми мина през ума, но ми се струва твърде невъзможно. Да, прекалено невъзможно.
	Той отказа да коментира повече по този въпрос.
	— Изглежда много е привързана към момичето — казах.
	— Да. Наистина бе решена да й помогне по време на разговора. А какво мислите за Джералдин Марш, Хейстингс?
	— Изпитах съжаление към нея, дълбоко съжаление.
	— Имате нежно и състрадателно сърце, Хейстингс. Гледката на една страдаща красавица винаги ви разстройва.
	— Нима вие не се трогнахте?
	Той кимна тъжно.
	— Да-а-а, животът й далеч не е бил розов. Съвсем ясно е изписано на лицето й.
	— Разбирате колко чудовищно е предположението на Джейн Уилкинсън — казах аз разнежено. — Как може тази девойка да има нещо общо с престъплението?
	— Безспорно нейното алиби е задоволително, но Джап още не ми е докладвал нищо.
	— Скъпи ми Поаро, нима искате да кажете, че дори след като сте я видели и разговаряли с нея, все още имате нужда от алиби?
	— _Eh bien_, приятелю, какво постигнахме с този разговор? Разбрахме колко нещастна е била, призна, че ненавижда баща си и се радва на смъртта му, както и че е много притеснена за нещо, което той може да ни е казал вчера сутринта. И след всичко това вие твърдите, че не ни е нужно алиби?
	— Самата нейна откровеност потвърждава невинността й — казах прочувствено.
	— Ако сте забелязали, откровеността е характерна черта на това семейство. Спомнете си новия лорд Еджуеър и начина, по който той открито постави всичките си карти на масата.
	— О, да — засмях се при спомена за срещата ни. — Доста оригинален начин.
	Поаро кимна в знак на съгласие.
	— Той — как казвате вие? — издърпва стола от нас.
	— Изпод нас — поправих го аз. — Да, почувствахме се доста глупаво.
	— Странно се изразявате. Вие може и да сте се по-чувствали така, Хейстингс, но не и аз, ни най-малко. Напротив, аз дори го накарах да изгуби самообладание.
	— Така ли? — казах със съмнение, тъй като не бях забелязал подобно нещо.
	— _Si, si_. Изслушах го много търпеливо. Накрая го попитах нещо съвсем различно от това, за което говорихме. Нашият смел мосю се смути и обърка и щяхте да го забележите, ако бяхте следили внимателно. Но не сте наблюдателен, Хейстингс!
	— Ужасът и учудването му при споменаването за смъртта на Карлота Адамс ми се сториха напълно неподправени — казах. — Или и това според вас е някаква ловка игра?
	— В никакъв случай. Съгласен съм, че реакцията му изглеждаше искрена.
	— Защо, смятате, ви заля с толкова факти по този циничен начин? Мислите ли, че само се забавляваше?
	— Възможно е. Вие, англичаните, имате невероятно чувство за хумор. Не е изключено обаче да е било тактика. Скритите факти често се оказват от огромна важност, докато споделените често се смятат за по-маловажни, отколкото всъщност са.
	— Като например скандалът с чичото тази сутрин ли?
	— Точно така. Той е сигурен, че този факт няма да остане скрит. _Eh bien_, тогава веднага го размахва пред очите ми.
	— Значи не е толкова глупав, колкото изглежда.
	— О, той изобщо не е глупав. Достатъчно умен е, когато иска. Много добре знае къде се намира и, както вече казах, разкри картите си. Хейстингс, вие играете бридж. Кажете ми при какви обстоятелства се прави това?
	— Та вие също играете — засмях се аз. — Когато всички ръце са ваши и искате да спечелите време за още едно раздаване.
	— Да, _mon ami_, съвсем правилно. Но понякога може да има и друга причина. Забелязал съм я един-два пъти, когато съм играл с _les dames_*. Навярно би имало известни съмнения. _Eh bien_, дамата хвърля всичките си карти, казва: „Останалите са мои“, събира картите и посяга към другата колода. Обикновено играчите се съгласяват, особено ако са по-неопитни. Тук няма нищо очевидно, просто нещата изискват проследяване до края. Някъде към средата на раздаването някой от играчите се сеща: „Да, но четвъртото каро от мора я качва горе, после тя ще играе ниска спатия и тогава щях да направя моята деветка.“
	[* дами (фр.) — Б.пр.]
	— Е, и?
	— Просто смятам, Хейстингс, че прекаленото перчене е интересно нещо. Освен това смятам, че е вече време за вечеря. _Un petite omlette, n’est-ce pas_*? А след това, някъде към 9 часа, трябва да направя още едно посещение.
	[* Едно омлетче, нали? (фр.) — Б.пр.]
	— Къде ще ходите?
	— Първо ще хапнем, Хейстингс, а докато не стигнем до кафето, няма да говорим за случая. Когато човек се храни, мозъкът трябва да бъде в услуга на стомаха.
	Поаро удържа думата си. Отидохме в малко ресторантче в Сохо, където го познаваха добре и където ядохме превъзходен омлет, писия, пиле и _Baba au Rhum_*, който Поаро обожаваше.
	[* Сладкиш от сливи с ром (фр.) — Б.пр.]
	По време на кафето Поаро ми се усмихна предразполагащо от другата страна на масата.
	— Мой добри приятелю — каза той, — вие ми помагате много повече, отколкото предполагате.
	Тези неочаквани думи ме смутиха, но същевременно и поласкаха. Чувах ги за пръв път. Имало е моменти, когато дълбоко в душата ме е заболявало малко. Струвало ми се е, че всячески е искал да омаловажи умствените ми способности.
	Бях далеч от мисълта, че неговите собствени способности са отслабнали, но изведнъж осъзнах до каква степен той зависи от моята помощ, без да го проумява напълно.
	— Да — каза той замечтано. — Невинаги схващате защо това е така, но толкова често ме насочвате към вярната посока.
	Не можех да повярвам на ушите си.
	— Наистина, Поаро — заекнах аз, — ужасно се радвам. Предполагам, че в голяма степен съм се учил от вас…
	Той поклати отрицателно глава.
	— _Mais non, ce n’est-ce pas ca_*. Нищо не сте научили.
	[* Не, не, изобщо не е така (фр.) — Б.пр.]
	— О! — казах аз, изненадан неприятно.
	— Всичко е наред. Никой от никого не трябва да се учи. Всеки индивид трябва сам да развие своите способности докрай, а не да се опитва да имитира този или онзи. Не бих желал да бъдете втори, по-несъвършен Поаро. Искам да сте незаменимият Хейстингс. И вие сте точно това. У вас, Хейстингс, намирам идеалното потвърждение за абсолютно нормално мислене.
	— Винаги съм се надявал, че не съм ненормален — казах.
	— О, не, не. При вас всичко е чудесно претеглено. Вие сте олицетворение на здравия разум. Разбирате ли какво значи това за мен? Когато престъпникът се гласи да извърши престъпление, неговото първо усилие е насочено към измамата. Кого би искал да измами той? Естествено в съзнанието си той визира обикновения, нормалния човек. Вероятно такова нещо не съществува изобщо — то просто е математическа абстракция. Вие обаче се доближавате най-близко до нея. Имате моменти на проблясъци, в които се издигате над средното умствено равнище, както и такива (ще ме извините, надявам се), в които стигате до неимоверните дълбини на глупост, но погледнат като цяло, вие сте учудващо нормален. _Eh bien_, каква е моята полза в случая? Много просто — вие ми служите като огледало, в което виждам какво престъпникът очаква да видя. Това ужасно много ми помага и ми подсказва хиляди неща.
	Не го разбрах напълно. Само останах с впечатлението, че думите му далеч не звучат като комплимент. Твърде скоро обаче той разсея съмненията ми.
	— Може би се изразих лошо — додаде бързо той. — Вие имате интуиция за това, което става в главата на престъпника, а у мен тя липсва. Вие ме навеждате на това, което той иска да си мисля. Превъзходна заложба.
	— Прозрение — казах аз замислено. — Може би имам прозрение.
	Погледнах го. Пушеше от тънките си цигари и ме гледаше добродушно.
	— _Ce cher_ Хейстингс — промълви той. — Аз ви ценя изключително много.
	Бях поласкан, но смутен и затова побързах да сменя темата.
	— Хайде — казах аз делово — да се върнем към нашата работа.
	— _Eh bien_ — Поаро отпусна глава назад, присви очи и бавно издуха дим навън. — _Je me pose des questions_* — каза той.
	[* Питам се (фр.) — Б.пр.]
	— Така ли? — попитах с нетърпение.
	— Сигурно и вие, нали?
	— Разбира се — отвърнах. Облегнах се назад, присвих очи и изстрелях въпроса си: — Кой уби лорд Еджуеър?
	Поаро подскочи и силно заклати глава.
	— Не, не и не! Не така! Та това въпрос ли е? Приличате ми на някой, който чете криминална история и започва да подозира всеки от героите с или без повод. Веднъж и на мен ми се наложи да постъпя така. Случаят беше много специален. Ще ви го разкажа някой друг път — той е от особена гордост за мен. Но за какво говорехме?
	— Въпросите, които сам си „задавате“ — отвърнах сухо. На езика ми беше да му кажа, че единственото, за което съм му нужен, е да има на кого да се хвали, но се въздържах. Щом искаше да ми изнася нравоучение, да заповяда. — Започвайте. Да ги чуем!
	Това беше добре дошло за суетата му. Отново се облегна назад и зае предишната си поза.
	— С първия въпрос вече приключихме. Защо лорд Еджуеър е променил решението си по въпроса за развода? Във връзка с това имам една-две идеи. Първата ви е известна. Вторият ми въпрос е свързан с писмото. Какво се е случило с него? Кой е имал интерес да не се разтрогва бракът между лорд и лейди Еджуеър? И трето — какво е означавала физиономията, която сте видели на лицето му вчера сутринта на излизане от библиотеката? Имате ли някакъв отговор, Хейстингс?
	Поклатих глава.
	— Нищо не разбирам.
	— Сигурен ли сте, че не е било плод на въображението ви? Понякога, Хейстингс, въображението ви работи _un peu vif_*.
	[* доста живо (фр.) — Б.пр.]
	— Не, не — енергично поклатих глава. — Сигурен съм, че не греша.
	— _Bien_. Тогава този факт чака своето обяснение. Четвъртият ми въпрос е във връзка с пенснето. Нито Джейн Уилкинсън, нито Карлота Адамс носят очила. Какво тогава търси то в чантата на Карлота Адамс? Стигаме и до петия въпрос. Защо някой се е обаждал в Чизуик, за да провери дали Джейн Уилкинсън е там, и кой е той? Тези, приятелю, са въпросите, които не ми дават мира. Ако мога да открия отговорите, ще се чувствам по-спокоен. Дори и само една теория, която да ги обяснява задоволително, би облекчила страданията на моята _amour propre_.
	— Има и други въпроси — обадих се аз.
	— Например?
	— Кой е подтикнал Карлота Адамс към този номер? Къде е била тя онази нощ преди и след 10 часа? Кой е Д., който й е дал златната кутийка?
	— Тези въпроси са ясни — каза Поаро. — В тях няма нищо непредсказуемо. Свързани са с неща, които не знаем, факти, които не знаем, но които можем да научим всеки момент. Моите въпроси, _mon ami_, са психологически. Малките сиви клетки…
	— Поаро — прекъснах го с отчаян глас. Почувствах, че трябва да го спра на всяка цена, защото нямаше да го понеса отново. — Споменахте за някакво посещение тази вечер.
	Поаро погледна часовника си.
	— Така е — каза той. — Ще се обадя по телефона, за да проверя дали все още е удобно.
	Върна се след няколко минути.
	— Да тръгваме. Всичко е наред.
	— Къде отиваме?
	— У сър Монтагю Корнър на Чизуик. Бих искал да науча нещо повече за това телефонно обаждане.


	Сър Монтагю Корнър

	Към 10 часа пристигнахме в дома на сър Монтагю Корнър край реката в Чизуик. Беше внушителна постройка, разположена в дъното на голям парк. Въведоха ни в преддверие с красива облицовка. През една отворена врата вдясно се виждаше трапезарията и полирана маса със запалени свещи по нея.
	— Оттук, моля.
	Икономът ни поведе нагоре по широкото стълбище и се озовахме в продълговата стая с изглед към реката.
	— Мосю Еркюл Поаро — оповести той.
	Стаята беше съразмерна до съвършенство, а дискретното осветление, идещо от лампите с абажури, й придаваше онази атмосфера, която напомняше за доброто старо време. В един от ъглите до прозореца имаше маса за бридж, а край нея седяха четирима души. С влизането ни единият от тях стана да ни посрещне.
	— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мосю Поаро.
	Загледах се в сър Монтагю Корнър с интерес. Имаше характерните за евреин черти, малки и интелигентни черни очи, а темето му беше покрито с грижливо сресана перука. Беше нисък — най-много метър и шейсет. Цялото му държание издаваше силна превзетост.
	— Позволете да ви представя господин и госпожа Уидбърн.
	— Ние вече сме се срещали — каза оживено госпожа Уидбърн.
	— А това е господин Рос.
	Рос беше русоляв младеж на около 22 години и имаше приятно лице.
	— Моля да ме извините, че прекъснах играта ви — каза Поаро.
	— Но моля ви. Та ние още не сме започнали. Тъкмо се канехме да раздадем картите. Желаете ли кафе, мосю Поаро?
	Поаро отказа, но прие да опита отлежалия коняк. Поднесоха ни го в огромни чаши.
	Докато отпивахме от тях, сър Монтагю говореше за какво ли не.
	Разказваше за японски гравюри, китайски рисунки, персийски килими, за френските импресионисти, модерната музика и даже за теориите на Айнщайн.
	Най-сетне свърши и се отпусна назад, усмихвайки се благодушно. Изглеждаше напълно доволен от изпълнението си. В полуосветената стая той ми приличаше на някакъв средновековен дух. Наоколо беше пълно с великолепни образци от произведения на изкуството.
	— А сега, сър Монтагю — каза Поаро, — тъй като нямам намерение да злоупотребявам с любезността ви, ще изложа целта на посещението си.
	Сър Монтагю махна с ръка, която по любопитен начин ми напомни за нокти на граблива птица.
	— Защо да бързаме? Времето е безкрайно.
	— Човек го усеща особено силно в този дом — въздъхна госпожа Уидбърн. — Не е ли прекрасно!
	— Не бих живял в Лондон, дори да ми дават един милион лири — добави сър Монтагю. — Тук човек се потапя в онази отминала атмосфера на спокойствие, която, уви, всички сме забравили в тези ужасни времена.
	За миг ми хрумна, че ако някой предложеше на сър Монтагю един милион лири, тогава атмосферата на спокойствие много бързо можеше да се окаже излишна, но се постарах да потисна подобни еретически помисли.
	— Какво всъщност са парите? — промърмори госпожа Уидбърн.
	— Ех! — замислено додаде господин Уидбърн, подрънквайки разсеяно няколко монети в джоба на панталона си.
	— Арчи! — в гласа на госпожа Уидбърн прозвуча укор.
	— Моля за извинение! — сепна се господин Уидбърн и веднага престана.
	— Струва ми се непростимо да се говори за престъпления в такава атмосфера — поде Поаро с извинителен тон.
	— Не се притеснявайте! — сър Монтагю махна великодушно с ръка. — Престъплението може да се сравни с предмет на изкуството, а детективът — с творец. Естествено, нямам предвид полицията. Днес ме посети някакъв инспектор. Странна личност. Не беше чувал за Бенвенуто Челини.
	— Във връзка с Джейн Уилкинсън, предполагам — незабавно реагира госпожа Уидбърн.
	— Дамата е имала късмет, че снощи е била тук — обади се Поаро.
	— Така изглежда — потвърди сър Монтагю. — Поканих я, защото е красива и има талант, като се надявах, че бих могъл да й бъда полезен. Възнамерявала да се заеме с менажерство. Оказа се обаче, че съдбата е решила да й помогна по съвсем различен начин.
	— Джейн е жена с късмет — каза госпожа Уидбърн. — Страшно много искаше да се отърве от Еджуеър и ето че някой изведнъж й спести усилията. Щяла да се омъжва за младия херцог на Мъртън, вече всички го знаят. Майка му направо се е побъркала.
	— Тази дама наистина ме впечатли — каза сър Монтагю благосклонно. — На няколко пъти се изказа съвсем интелигентно по въпросите на древногръцкото изкуство.
	Усмихнах се вътрешно, като си представих как Джейн е реагирала с „Да“, „Не“ и „Колко прекрасно, наистина!“, изричайки тези думи със своя омайващ гърлен глас. За сър Монтагю интелигентността се измерваше според това колко внимателно го слуша неговият събеседник.
	— Каквото и да говорим, Еджуеър си беше един особняк — намеси се Уидбърн. — Няма да се учудя, ако е имал доста врагове.
	— Вярно ли е, мосю Поаро — попита госпожа Уидбърн, — че са го намушкали с нож в тила?
	— Да, мадам, при това е извършено с голяма точност, може да се каже дори съвсем професионално.
	— Долавям удоволствието на твореца във вашите думи, мосю Поаро — вметна сър Монтагю.
	— А сега позволете — продължи Поаро — да пристъпя към причината за посещението ни. Снощи, по време на вечерята тук, лейди Еджуеър е била повикана на телефона. Бих искал да науча нещо повече за този разговор. Възможно ли е да поговоря с прислугата по този въпрос?
	— Разбира се, разбира се. Бихте ли натиснали звънеца, Рос?
	Икономът пристигна веднага. Беше висок мъж на средна възраст и приличаше на свещеник.
	Сър Монтагю му обясни молбата ни. Икономът се обърна учтиво към Поаро.
	— Кой се обади, когато позвъниха? — започна детективът.
	— Аз, сър. Телефонът е в края на преддверието.
	— С лейди Еджуеър ли пожелаха да говорят или с госпожица Джейн Уилкинсън?
	— С лейди Еджуеър, сър.
	— Какво точно казаха?
	Икономът се замисли за момент.
	— Доколкото си спомням, сър, казах „Ало“. Някакъв глас ме попита дали тук е 43434 Чизуик. Отговорих положително. Тогава ме помолиха да почакам. После друг глас отново ме попита дали е Чизуик 43434 и след като потвърдих, ми казаха: „Там ли е лейди Еджуеър?“ Отговорих, че дамата е тук. Гласът продължи: „Може ли да говоря с нея, моля?“ Отидох до масата и уведомих дамата. Тя стана и аз я придружих до телефона.
	— Какво се случи после?
	— Дамата взе слушалката и попита: „Ало, кой се обажда?“ После продължи: „Да, точно така. На телефона е лейди Еджуеър.“ Тъкмо се канех да оставя дамата, когато тя ме повика и ми каза, че са прекъснали. Чула някакъв смях, след което затворили телефона. Попита ме дали са се представили с някакво име и аз й казах, че не. Това беше всичко, сър.
	Поаро се намръщи.
	— Нима мислите, че това обаждане има нещо общо с убийството, мосю Поаро? — попита госпожа Уидбърн.
	— Не смея да твърдя, мадам, но не отричам, че е твърде любопитно.
	— Хората понякога се шегуват по телефона, с мен също се е случвало.
	— _C’est toujours possible, madame_*.
	[* На всеки може да се случи, мадам (фр.) — Б.пр.]
	Той отново се обърна към иконома:
	— Жена ли се обади или мъж?
	— Мисля, че беше жена, сър.
	— Силно ли говореше или тихо?
	— Тихо, сър. Бавно и доста отчетливо. — Той спря за минута. — Може и да си въобразявам, сър, но ми се стори, че говореше чужденка. Звукът „р“ се чуваше съвсем ясно.
	— Да не е била някоя шотландка, Доналд? — попита госпожа Уидбърн, усмихвайки се на Рос.
	— Нямам нищо общо — каза той. — Не съм ставал от масата.
	Поаро отново заговори на иконома:
	— Мислите ли, че можете да познаете гласа, ако го чуете пак?
	Икономът се поколеба.
	— Не съм много сигурен, сър, но е възможно. Всъщност, да, струва ми се, че бих го познал.
	— Благодаря ви, приятелю.
	— И аз ви благодаря, сър.
	Икономът наведе глава и се оттегли с неизменната си осанка на духовник.
	Сър Монтагю Корнър продължи да любезничи, играейки ролята си на старомоден чаровник. Склони ни да останем за партия бридж. Аз учтиво отказах — залозите не бяха по джоба ми. Младият Рос изглежда също се зарадва, че някой друг ще го смени. Двамата с него останахме да наблюдаваме играта отстрани. В края на вечерта Поаро и сър Монтагю бяха спечелили доста солидни суми.
	Благодарихме на домакина и си тръгнахме. Рос се присъедини към нас.
	— Странно човече — каза Поаро, когато се озовахме навън в мрака.
	Нощта беше приятна и решихме, вместо да телефонираме за такси, да повървим пеша и да спрем някое на улицата.
	— Да, доста странно човече — отново отбеляза Поаро.
	— И много богато — добави с чувство Рос.
	— Предполагам, че е така.
	— Изглежда има слабост към мен — каза Рос. — Надявам се да е за по-дълго. Никак не е зле да знаеш, че имаш зад гърба си човек като него.
	— Вие актьор ли сте, господин Рос?
	Рос отговори утвърдително. Не беше особено очарован, че името му не ни говори нищо. Явно съвсем наскоро беше получил блестящи отзиви за играта си в някаква мрачна пиеса, преведена от руски.
	Когато с обединени усилия Поаро и аз успяхме да възвърнем накърненото му самочувствие, приятелят ми го попита съвсем небрежно:
	— Вие познавахте Карлота Адамс, нали?
	— Не. Прочетох съобщението за смъртта й във вечерния вестник. Била прекалила с някакъв опиат. Идиотско е тези момичета да се тъпчат с какво ли не.
	— Тъжна история. А не беше никак глупава.
	— Сигурно имате право.
	И Рос проявяваше характерната липса на интерес към нечии други способности, освен към своите собствени.
	— Ходили ли сте на нейно представление? — попитах аз.
	— Не. Подобен род представления не са в кръга на моите интереси. Иначе всички са се побъркали по такива спектакли, но няма да е за дълго.
	— А — каза Поаро, — ето го и таксито.
	Той размаха бастуна си.
	— Аз ще продължа пеш — каза Рос. — Ако взема метрото от Хамърсмит, ще ме заведе направо вкъщи.
	Внезапно Рос се изсмя малко нервно.
	— Странна работа — добави той. — Имам предвид снощната вечеря.
	— Да?
	— Бяхме тринайсет, а в последната минута се оказахме с един по-малко. Никой нищо не беше забелязал до самия край на вечерта.
	— Кой стана пръв от масата? — попитах.
	Рос се изкикоти нервно и каза:
	— Ами аз.


	Кратко събеседване

	Когато се прибрахме, заварихме Джап да ни чака.
	— Минавах оттук и си казах — защо да не се отбия, та да си побъбрим преди лягане с мосю Поаро? — каза той весело.
	— _Eh bien_, приятелю, как вървят нещата?
	— Ами не може да се каже, че вървят, и това си е самата истина.
	Изглеждаше обезсърчен.
	— Имате ли нещо за мен, мосю Поаро?
	— Мисля, че мога да споделя с вас една-две идеи — отговори Поаро.
	— Пак тези ваши идеи! Опасен човек сте. Не че не искам да ги чуя, напротив. Главата ви може да е със смешна форма, ама ражда умни идеи.
	Поаро се отнесе хладно към този комплимент.
	— Какво ще кажете по въпроса за дамата-двойник, а? Това искам да знам. Е, мосю Поаро, какво ще кажете? Коя е била тя?
	— Точно за това ми се иска да поговорим.
	Поаро попита Джап дали е чувал за Карлота Адамс.
	— Името ми е познато, но в момента не мога нищо да си спомня.
	Поаро му обясни подробно.
	— Онази, дето имитира ли? И откъде се сетихте за нея? Имате ли нещо предвид?
	Поаро му разказа какво бяхме свършили междувременно и до какви изводи бяхме стигнали.
	— За бога, май че сте прави. Дрехите, шапката, ръкавиците и всичко останало… И накрая русата перука! Звучи убедително. Нямате грешка, мосю Поаро. Хитро измислено! С едно обаче не съм съгласен — нищо не доказва, че са искали да я премахнат. Според мен отивате твърде далеч. Очевидно тук не сме на едно мнение. Между другото тази ваша теория ми звучи малко фантастично. Имам повече опит от вас и не мога да повярвам в някакъв си задкулисен злодей, който държи да остане скрит. Че Карлота Адамс е била жената — в това няма съмнение, но ми се струва, че картината е малко по-друга. Тя отива там с определена цел — най-вероятно изнудване, тъй като е споделила, че очаква да получи пари. Скарват се, той се ядосва, тя се ядосва и го пречуква. А щом се прибира вкъщи, получава нервно разстройство. Всъщност тя не е искала да го убие. Сигурен съм, че нарочно гълта хапчетата, защото не е имала друг изход.
	— И това, според вас, обяснява всички факти?
	— Е, има и неща, които още не знаем. Но като работна хипотеза не е зле. Другото обяснение е, че номерът и убийството нямат връзка помежду си и става въпрос просто за някакво дяволско съвпадение.
	Бях сигурен, че Поаро не би приел това. За моя изненада той промърмори доста уклончиво:
	— _Mais oui, c’est possible_*.
	[* Но да, възможно е (фр.) — Б.пр.]
	— А какво ще кажете например за следното — номерът е напълно безобиден, някой обаче научава за него и решава, че той ще му свърши идеална работа. Не е лошо като идея, нали? — Тук той спря за малко и пак продължи. — Аз лично предпочитам първата идея. А каква е била връзката между лорда и момичето — това трябва така или иначе да открием.
	Поаро му разказа за писмото до Америка, изпратено от прислужницата, и Джап се съгласи, че това вероятно ще бъде от голяма полза.
	— Смятам веднага да се заема с издирването му — добави Джап и си записа в бележника. — Като че ли съм по-склонен да вярвам, че тя е извършила престъплението. И без това не мога да намеря друг убиец — продължи той, прибирайки тефтерчето си. — Я сега да видим капитан Марш, или вече младия лорд. Неговият мотив поне в очевиден. Има и лоша репутация. Често закъсва финансово и е напълно безскрупулен, когато става въпрос за пари. На всичко отгоре вчера сутринта се е скарал с чичо си. Призна си го и така ми отне удоволствието да го открия сам. Това го прави подозрителен. Само че има алиби за снощи. Бил е на опера — със семейство Дортхаймър — богати евреи, които живеят на Гровнър Скуеър. Проверих нещата, всичко съвпада. Вечерял е с тях, а после са отишли на опера. След операта са се отбили в Собранис. Това е.
	— А мадмоазел?
	— Дъщерята на лорда ли? Тя също не е била вкъщи. Вечеряла е с някакви хора на име Картю Уест. Ходили са заедно на опера, после са я изпратили до дома й. Било е около дванайсет без четвърт. Така че тя е извън подозрение. Секретарката също изглежда чиста. Стори ми се делова и почтена. А сега няколко думи за иконома. Той определено не ми харесва, искам да кажа — не е естествено за мъж да бъде толкова красив. Има нещо съмнително около него, а и не е много ясно как се е настанил на служба при лорда. В момента хората ми го проучват, макар засега да липсва основание за подозрение в убийство.
	— Някакви нови факти?
	— Имаме едно-две неща, но не сме сигурни дали са от някакво значение. Например това, че липсва ключът на лорда.
	— Ключът за входната врата?
	— Да.
	— Това е доста интересно.
	— Е, може да означава много, а може да се окаже и нищо. Според мен по-важното е, че вчера лорд Еджуеър е осребрил чек за сто лири. Не са много, но ги е поискал във френски банкноти — днес е трябвало да замине за Париж. Парите са изчезнали.
	— Откъде знаете?
	— От госпожица Каръл. Тя е осребрила чека. Спомена го в разговора ни, а аз установих, че парите ги няма.
	— Къде са били снощи?
	— Госпожица Каръл не знае. Дала ги е на лорд Еджуеър към три и половина, в плик от банката. Лордът е бил в библиотеката. Взел плика и го сложил на масата до себе си.
	— Заслужава да се помисли върху това. Нещата се усложняват.
	— Или опростяват. Между другото — раната.
	— Да, говорете!
	— Лекарят каза, че не е било ножче. Било е нещо подобно, но с различен по форма резец — извънредно остро.
	— Да не е бръснач?
	— Не, по-малко.
	Поаро свъси вежди замислено.
	— Младият лорд Еджуеър изглежда се забавлява — отбеляза Джап. — Прави му удоволствие да играе ролята на заподозрян в убийство. Ние му дадохме да разбере, че е постигнал целта си. Тъй или иначе в тази работа има нещо съмнително.
	— А може би просто мозъкът му работи бързо.
	— По-скоро е гузна съвест. Смъртта на чичото му дойде като по поръчка. Между другото вече се е нанесъл в дома.
	— Къде е живял преди?
	— На Мартин Стрийт, Сейнт Джорджис Роуд. Кварталът не е особено престижен.
	— Запишете си, Хейстингс.
	Направих го, но се зачудих защо ни е предишният адрес на Роналд, след като самият той вече се е преместил на Риджънт Гейт.
	— Аз лично мисля, че го е направила госпожица Адамс — каза Джап и се изправи. — Чудесна работа сте свършили, мосю Поаро, като сте се добрали до това. Е, хора като вас, разбира се, могат да ходят по театри и да се забавляват. Виждате разни неща, които аз няма как да забележа. Жалко, че липсва мотив, но ако се поровим още малко, и той ще изскочи.
	— Пропуснахте една личност, при която мотивът е налице — каза Поаро.
	— Кого имате предвид, сър?
	— Този, който, както всички знаят, иска да се ожени за съпругата на лорд Еджуеър — херцога на Мъртън.
	— Е, да, така е — засмя се Джап. — Но кой с неговото положение ще се занимава с убийства? Освен това херцогът е в Париж.
	— Значи той не е между заподозрените.
	— А вие как мислите?
	Инспекторът се разсмя от абсурдността на идеята и ни напусна развеселен.


	Икономът

	На другия ден Джап свърши доста работа, докато за нас не можеше да се каже същото. Дойде да ни види някъде към пет следобед, целият беше почервенял от гняв.
	— Такава глупост да направя!
	— Не е възможно, приятелю — помъчи се да го успокои Поаро.
	— Такава глупост! Оставих онзи… (тук Джап употреби една неприлична дума)… иконом да ми се изплъзне.
	— Изчезнал ли е?
	— Да, успя да офейка. И това ме прави двойно по-голям идиот, защото изобщо не се усъмних в него.
	— Но, моля ви, успокойте се.
	— Лесно е да се каже, само че нямаше да говорите така, ако вие бяхте изяли калая в управлението. Хитрецът му с хитрец! Оказа се, че не му е за пръв път. Стар играч!
	Джап изглеждаше безкрайно нещастен. Изтри челото си с ръка. През цялото време Поаро издаваше съчувствени звуци, които наподобяваха кокошка, която е снесла яйце. Тъй като бях по-добър познавач на английския характер, налях едно уиски със сода и го поставих пред нещастника. Лицето му просветна забележимо.
	— Няма да откажа — каза той и като че ли постепенно заговори по-бодро. — И сега не съм съвсем сигурен дали той е убиецът. Не му е чиста работата, щом изчезва така, но може да е имал и други причини. Започнах да го проучвам и се оказа, че е замесен в някакви истории със съмнителни барове. При това не какво да е, а нещо доста сериозно и опасно. Изпечен мошеник.
	— _Tout de meme_, това не значи, че непременно е убиец.
	— Точно така! Може да не му е съвсем чиста работата, но да не е убивал. Ако питате мен, повече от всякога съм убеден, че е онази Адамс, макар да нямам още доказателствата. Моите хора претърсиха апартамента й, но не откриха нищо, дето да е от полза. Хитруша е била. Никакви писма, с изключение на няколко договора. Всичко е описано и подредено. Имаше и две-три писма от сестра й от Вашингтон — и там нищо нередно. Няколко стари и хубави бижута — нито нови, нито скъпи. Не е водила дневник. От паспорта и чековата й книжка не научихме кой знае какво. Дявол да го вземе, това момиче като че ли не е имало никакъв личен живот!
	— Беше със сдържан характер — каза Поаро замислено.
	— За наше съжаление.
	— Говорих с прислужницата. И там нищо. Срещнах се с онова момиче от магазина за шапки, дето май й е била приятелка.
	— Аха! И как ви се стори госпожица Драйвър?
	— Доста оперена девойка. Но и от нея никаква полза, което не ме изненада много. Семействата и приятелите на всички изчезнали момичета, които съм издирвал досега, казват все едно и също: „Беше с весел и добър нрав и нямаше приятел.“ Това почти никога не е вярно, защото не е нормално. Момичетата трябва да имат приятели — противното означава, че нещо с тях не е наред. Точно тази криво разбрана лоялност на близките усложнява живота на детектива.
	Той спря, за да си поеме дъх, а аз отново напълних чашата му.
	— Благодаря ви, капитан Хейстингс, няма да ви откажа. Та това е положението — трябва още много да се души. Ходила е на вечери и на танци с около дузина младежи, но с нито един от тях не е била в по-близки отношения. Сред тях са новият лорд Еджуеър, господин Брайън Мартин, актьора, и още 5–6 други, но и там нищо. Идеята ви за мъжа зад кулисите май ще се провали. Скоро ще се убедите, че е действала сама, мосю Поаро. В момента искам да открия връзката между нея и убития. Сигурен съм, че такава има. Трябва да отскоча до Париж. На златната кутийка е пишело „Париж“, а и по думите на госпожица Каръл покойният лорд Еджуеър е ходил там няколко пъти миналата есен — на търгове за разни антикварни рядкости. Да, ще ми се наложи да отида до Париж. Утре ще се разследват причините за смъртта, но сигурно това ще се отложи. Веднага след това ще се кача на следобедния ферибот.
	— Вашата енергия е изумителна, Джап.
	— А вие сте се отпуснали. Седите си тук и мислите. Само търсите работа за малките сиви клетки, мосю Поаро. Няма смисъл. Трябва да отидете до планината, защото тя няма да дойде при вас.
	Дребната прислужница отвори вратата.
	— Господин Брайън Мартин, сър. Зает ли сте, или ще го приемете?
	— Тръгвам, мосю Поаро — Джап стана. — Изглежда всички театрални звезди търсят вашите съвети.
	Поаро скромно сви рамене, а Джап се ухили.
	— Сигурно вече сте милионер, мосю Поаро. Какво правите с всичките тези пари? Спестявате ли ги?
	— О, разбира се. Тъй като стана въпрос за пари, ми дойде наум да ви попитам — кой наследява парите на лорда?
	— Онова, което не върви с титлата, оставя на дъщеря си, а 500 лири дава на госпожица Каръл. Това е завещанието му — кратко и ясно.
	— Кога е направено?
	— Преди две години, когато съпругата му го напуска. Между другото изрично е споменал, че я лишава от наследство.
	— Отмъстителен човек — измърмори Поаро на себе си.
	Джап бодро се сбогува и ни напусна. Влезе Брайън Мартин. Беше облечен безупречно и изглеждаше невероятно красив. Независимо от това ми се стори измъчен и нещастен.
	— Отдавна се каня да ви посетя, мосю Поаро — започна да се извинява той. — Чувствам се виновен, че само ви загубих времето.
	— _En verite_?
	— Да. Видях се с въпросната дама. Спорих с нея, умолявах я, но без резултат. Не иска и да чуе, че ще ви занимавам с нейния проблем. Боя се, че трябва да се откажем. Много съжалявам, че ви отнех времето…
	— _Du tout, du tout_* — каза Поаро сърдечно. — Очаквах го.
	[* Никак, никак (фр.) — Б.пр.]
	— Нима? — слиса се младият мъж.
	— _Mais oui_. Още щом споменахте, че смятате да се допитвате до нея, го допуснах.
	— Значи имате някаква версия?
	— Един детектив, мосю Мартин, винаги има версия. На детективите това им е работата. Впрочем не бих казал точно версия. Просто идея. Но именно от тях се започва.
	— А по-нататък?
	— Ако тази идейка се окаже вярна — тогава всичко е ясно! Много е просто.
	— Бих искал да чуя версията ви или тази малка идея, ако е възможно.
	Поаро поклати отрицателно глава.
	— Стигаме до друго правило. Детективът никога не говори предварително.
	— Не можете дори да я загатнете?
	— Не. Ще ви кажа само, че моята версия беше готова още щом споменахте за мъжа със златния зъб.
	Брайън Мартин отвори широко очи.
	— Напълно съм объркан — заяви той. — Нищо не разбирам. Не бихте ли ми подсказали поне малко?
	Поаро се усмихна и отново отказа.
	— По-добре да сменим темата.
	— Съгласен съм. Но преди това ми позволете…
	Поаро махна категорично с ръка:
	— _Pas un sou_*! Нищо не съм направил за вас.
	[* Нито су! (фр.) — Б.пр.]
	— Отнех ви време…
	— Не вземам пари, когато даден случай е интересен за мен, а с вашия беше точно така.
	— Радвам се — каза артистът с неудобство. Изглеждаше съкрушен.
	— Хайде — каза Поаро любезно. — Да поговорим за нещо друго.
	— Този, когото срещнах на стълбите, не е ли от Скотланд Ярд?
	— Да, инспектор Джап.
	— Светлината е слаба и не го познах. Той дойде да ме разпита за нещастната Карлота Адамс, която почина от прекомерна доза веронал.
	— Познавали сте госпожица Адамс добре?
	— Не особено. Познавах я от Америка още като дете. След това сме се виждали тук един-два пъти, но за малко. Стана ми много мъчно, като научих за смъртта й.
	— Харесвахте ли я?
	— Да. С нея се говореше много непринудено.
	— Да, тя беше човек, комуто не беше чуждо съчувствието — прав сте. И аз го забелязах.
	— Навярно мислят, че се е самоубила, така ли? С нищо не можах да помогна на инспектора. Карлота никога не говореше за себе си.
	— Според мен не е самоубийство — каза Поаро.
	— Да, наистина, повече прилича на нещастен случай.
	Настъпи тишина.
	После Поаро се усмихна и продължи.
	— Смъртта на лорд Еджуеър започва да става доста интригуваща, нали?
	— Просто потресаващо. Имате ли представа кой може да го е убил? Искам да кажа… нали подозрението към Джейн вече отпадна?
	— _Mais oui_. Струва ми се, че полицията има сериозни подозрения.
	Брайън Мартин се оживи:
	— Наистина ли? Спрямо кого?
	— Икономът е изчезнал. Нали разбирате — бягството е равносилно на признание.
	— Икономът? Вие напълно ме изненадвате.
	— Изключителен красавец. _Il vous ressemble un peu_*. — Детективът се поклони с подобаващ на думите си маниер.
	[* Прилича малко на вас (фр.) — Б.пр.]
	Чак сега се сетих защо лицето на иконома ми се стори познато при първата ни среща.
	— Ласкаете ме — засмя се Брайън Мартин.
	— Не, не, не. Нима всички млади момичета, сред които прислужнички, девойки, машинописки, момичета от отбраното общество — нима всички те не обожават мосю Брайън Мартин? Останала ли е някоя, която може да ви устои?
	— Твърде много са, бих казал — отвърна Мартин и стана рязко. — Благодаря ви, мосю Поаро. Още веднъж искам да се извиня за безпокойството.
	Ръкувахме се. Изведнъж забелязах, че е състарен. Лицето му изглеждаше още по-измъчено.
	Обзе ме огромно любопитство и веднага щом вратата се затвори зад него, обсипах Поаро с въпроси.
	— Поаро, наистина ли очаквахте да се върне и да се откаже от разследването на всичко онова, което му се е случило в Америка?
	— Мисля, че точно това казах, Хейстингс.
	— Но тогава… — опитах се да следвам логиката на нещата, — тогава вие знаете кое е загадъчното момиче, чието разрешение Мартин е трябвало да поиска?
	Поаро се усмихна.
	— Имам една малка идея, приятелю. Както ви казах, всичко започна със споменаването на златния зъб и ако се окажа прав, знам коя е. Знам защо е забранила на мосю Мартин да се консултира с мен, знам и как точно се е случило всичко. И вие щяхте да се досетите, стига да се бяхте възползували от ума, с който всемогъщият господ ви е дарил. Понякога ме обземат сериозни съмнения, че той неволно ви е пропуснал.


	Другият

	Нямам намерение да се спирам на установяването причините за смъртта нито на лорд Еджуеър, нито пък на Карлота Адамс. Заключението в случая на Карлота бе смърт при злополука. При лорд Еджуеър то бе отложено след идентифицирането на трупа и представянето на медицинската експертиза. Анализът на стомаха показа, че смъртта е настъпила не по-рано от един и не по-късно от два часа след поемане на вечерята. Предполагаемото време се очертаваше между 10 и 11 часа, с по-голяма вероятност да е било 10 вечерта.
	Не се спомена нищо, което да бе свързано с имитирането на Джейн Уилкинсън, осъществено от Карлота. Пресата публикува описание на иконома и мнозинството, изглежда, беше убедено, че именно той е търсеното лице. Разказът му за посещението на Джейн Уилкинсън се възприе като нагла и непочтена измислица. Нищо не се спомена и за показанията на секретарката, които подкрепяха твърденията на иконома. Всички вестници вдигнаха голям шум за случая, но истинска и достоверна информация липсваше.
	Междувременно знаех, че Джап не стои със скръстени ръце и това ме караше да изпитвам известно раздразнение от бездействието на Поаро. За сетен път се питах дали не е от възрастта. Обичайните му извинения не ме задоволяваха.
	— На моите години човек трябва да си спестява неприятностите — опитваше се да обясни той.
	— Но, приятелю, вие никак не сте стар и не бива да се мислите за такъв — протестирах аз.
	Чувствах, че трябва да го стимулирам по някакъв начин. Сугестивно лечение — това беше на мода сега.
	— Пълен сте с енергия както винаги — твърдях сериозно. — Вие сте в разцвета на силите си, Поаро, и можете веднага да разнищите този случай, стига да поискате.
	Поаро отвърна, че предпочита да го стори, като си седи вкъщи.
	— Но това е невъзможно.
	— Отчасти сте прав.
	— Искам да кажа, че стоим със скръстени ръце, а сме оставили цялата работа на Джап!
	— Това напълно ме устройва.
	— Но не и мен. Необходими са действия!
	— Ами аз действам.
	— Как?
	— Чакам.
	— Какво чакате?
	— _Pour que mon chien de chasse me rapporte le gibier_* — отговори Поаро, примигвайки от удоволствие.
	[* Ловното куче да ми донесе дивеча (фр.) — Б.пр.]
	— Какво имате предвид?
	— Джап. Защо ни е куче, ако ще лаем ние? Джап постига резултати с физическата енергия, която толкова ви възхищава, и ни ги носи. В това отношение той има много по-големи възможности от мен. Сигурен съм, че скоро ще се появи с важни новини.
	И наистина Джап трупаше, макар и бавно, сведения с цената на упорити и настойчиви разследвания. В Париж бе ударил на камък, но няколко дни по-късно се появи отново, този път с доволна физиономия.
	— Не става бързо — каза той, — но мисля, че все пак се добрахме до нещо.
	— Поздравявам ви, приятелю. Разказвайте!
	— Открих, че в девет часа онази вечер руса дама е оставила в гардероба на гара Юстън кожено куфарче. Показахме им това на госпожица Адамс и те го познаха. Американска направа е и лесно може да се отличи.
	— Аха, Юстън! От големите гари тя е най-близо до Риджънт Гейт. Очевидно е отишла там, преоблякла се е в тоалетната и е оставила куфара. Кога го е взела обратно?
	— В 10.30. Служителят твърди, че си го е прибрала същата дама.
	Поаро кимна.
	— Попаднах и на нещо друго. Имам сериозна причина да вярвам, че в 11 часа Карлота Адамс е била в Лайънс Корнър Хаус.
	— _Ah! C’est tres bien ca_*! Как го научихте?
	[* Много добре (фр.) — Б.пр.]
	— Горе-долу случайно. Във вестниците се появи нещо за малката златна кутия с рубинени инициали. Някакъв журналист я споменал по повод растящия брой млади актриси, които вземат опиати. Романтични истории за неделните издания — фаталната златна кутийка със смъртоносно съдържание и патетичния образ на младото момиче с огромни шансове в живота! Та там се изказва и предположение къде може да е била през тази последна вечер, как се е чувствала и тем подобни. Изглежда някаква сервитьорка от Корнър Хаус го прочита и си спомня, че същата тази вечер е обслужвала такава дама със златна кутийка. Сетила се и за инициалите К. А. Вживяла се и разказала на всичките си приятели. Сигурно е очаквала да получи нещо от вестника. В резултат на целия този шум един новоизлюпен дописник се заел със сълзливата статия и така довечера в Ивнинг Шрийк ще четем за последните часове на талантлива актриса, дето чакала мъжа, който никога нямало да дойде — и за състрадателната сервитьорка, която веднага разбрала за мъката на своята посестрима. Знаете ги какво могат да измислят, нали, мосю Поаро?
	— А вие как успяхте да го научите така бързо?
	— О, поддържаме чудесни отношения с Ивнинг Шрийк. Научих го, докато същият този умник се опитваше да изкопчи нещо от мен по друг повод. И така веднага хукнах към Корнър Хаус.
	Да, така трябваше да се действа. Изпитах съжаление към Поаро. Джап ни носеше всичките тези новини от първа ръка, вероятно пропускайки ценни подробности, а тук Поаро се задоволяваше със стари вести.
	— Срещнах се със сервитьорката — струва ми се, че може да й се вярва. Не позна Карлота Адамс на снимката, но пък едва ли я е гледала в лицето. Била млада, мургава, стройна и много добре облечена. Носела модерна шапка. Да можеха жените да гледат повече лицата вместо шапките…
	— Лицето на госпожица Адамс не се запомня лесно — каза Поаро. — Трудно може да се запамети такова подвижно и чувствително лице, което постоянно мени израза си.
	— Сигурно сте прав. Не се занимавам с подобни наблюдения. Според момичето е била в черно и е носела малко куфарче със себе си. Забелязала го е, защото по думите й то не подхождало на такова изискано облекло. Поръчала си е бъркани яйца и кафе и явно не е бързала, чакала е някого. Често е поглеждала ръчния си часовник. Момичето й подало сметката и тогава видяло кутията. Дамата я извадила от чантата си и я оставила на масата, за да я гледа. Отворила и затворила капака, замечтано усмихната. По описанието на сервитьорката кутийката наистина била красива. Каза ми, че и тя искала да има златна кутийка с такива рубинени инициали. Явно госпожица Адамс е останала след плащането на сметката. Преди да тръгне, погледнала часовника си още веднъж.
	Поаро беше сериозно замислен.
	— Било е _rendez-vous_* — измърмори той, — _rendez-vous_ с някой, който не е дошъл. Дали са се срещнали след това? Дали се е опитала да му позвъни от къщи? Само да знаех, ах, само да знаех със сигурност!
	[* Среща (фр.) — Б.пр.]
	— Това е вашата теория, мосю Поаро — за тайнствения непознат, митът за мистериозния подбудител. Не казвам, че не е чакала някого — напълно допустимо е. Твърде възможно е да е имала уредена среща, за да съобщи за добре свършената работа при лорда. Знаем какво се е случило. Тя се разгневява и го намушква, но бързо се окопитва. Преоблича се на гарата, взима куфара и отива на срещата. После, както казват, става жертва на последвалата „реакция“ и я обзема ужас от извършеното. А когато и приятелят й не се появява, това я довършва. Той навярно е знаел, че дамата е щяла да посети Риджънт Гейт същата вечер. За нея играта свършва. И тогава изважда кутийката с лекарството — една свръхдоза и край на всичко. Поне няма да я бесят. Виждам го така ясно, както и носа насред лицето ви.
	Ръката на Поаро колебливо се надигна към носа му, за да се спусне после към мустаците. С гордо изражение на лицето той ги поглади нежно.
	— Засега нищо не доказва съществуването на този тайнствен друг — каза Джап, възползвайки се от преднината си. — Все още липсват доказателства и за връзката между нея и лорда, но ще ги открия. Всичко е въпрос на време. Малко съм разочарован от Париж, но девет месеца не са малко. Така или иначе имам човек там, който да продължи разследването. Може и да изскочи нещо. Знам, че вие не мислите така. Твърдоглаво човече сте, това е то.
	— Първо обиждате носа ми, а сега — главата!
	— Просто така се казва — утеши го Джап. — Нямах никакво намерение да ви засегна.
	— На което се отговаря: „Не ме и засегнахте“ — поясних аз.
	Поаро погледна единия, после другия с объркан поглед.
	— Някакви заповеди? — подвикна Джап шеговито от вратата.
	— Не заповед, а предложение.
	— Казвайте какво е то.
	— Разпитайте шофьорите на таксита и намерете някой, който е возил клиент, не, по-вероятно двама клиенти от Ковънт Гардън до Риджънт Гейт в нощта на убийството. Трябва да е било около единайсет без двайсет.
	Джап наостри уши. Приличаше на териер.
	— Това било значи, а? — каза той. — Ясно, ще го направя. Защо да не опитам, още повече, че вие понякога казвате по нещо умно, нали така?
	Джап едва беше излязъл, когато Поаро стана и енергично се залови да четка шапката си.
	— Не ме питайте нищо, приятелю. Веднага донесете бензин. Парченце омлет падна на жилетката ми тази сутрин.
	Донесох му го.
	— Този път не смятам да задавам въпроси, тъй като нещата са очевидни — казах аз. — Но мислите ли, че наистина всичко е толкова просто?
	— _Mon ami_, в момента съм зает с тоалета си. Ако ми простите забележката, връзката ви не ми допада.
	— Според мен е много хубава — отвърнах аз.
	— Може някога да е била. Само че сега годините й личат, което, спомнете си, бяхте достатъчно любезен да кажете и за моя милост. Умолявам ви да я смените, а освен това почистете и десния си ръкав.
	— Да не би да отиваме при крал Джордж? — попитах саркастично.
	— Не. Просто прочетох в сутрешните вестници, че херцогът на Мъртън се е завърнал у дома си. Доколкото знам, той е сред най-изтъкнатите членове на английската аристокрация и бих желал да му окажа съответната чест.
	Поаро беше чужд на всякакви социалистически идеи.
	— Защо е необходимо да отиваме у херцога?
	— Искам да се срещна с него.
	Не получих повече обяснения. Когато облеклото ми най-сетне получи одобрението на неговото критично око, излязохме навън. В Мъртън един лакей попита Поаро има ли уговорена среща и получи отрицателен отговор. Лакеят отнесе визитната му картичка, но скоро се върна и съобщи, че негова милост безкрайно съжалявал, но бил прекалено зает тази сутрин. Поаро веднага се настани в едно кресло.
	— _Tres bien_ — каза. — Ще чакаме. Ако е необходимо, дори и няколко часа.
	Не се наложи. Вероятно за херцога най-бързият начин да се отърве от упорития посетител бе да го приеме и така Поаро бе поканен да влезе. Херцогът беше на около 27 години. Не бих казал, че притежава пленителна външност — беше слаб и бледен, с рядка коса, започнала да олисява по слепоочията, с тънки устни и блуждаещ, малко отнесен поглед. В стаята имаше няколко разпятия и различни други религиозни произведения на изкуството. Широката лавица за книги беше пълна с трудове по теология. Той имаше вид повече на болнав амбулантен търговец, отколкото на херцог. Знаех, че е получил образованието си вкъщи, тъй като е бил с деликатно здраве. Това значи беше мъжът, станал жертва на Джейн Уилкинсън! Всичко изглеждаше безкрайно нелепо. Поведението му към нас се отличаваше със самодоволство и липсата на елементарна любезност.
	— Може би знаете кой съм аз — започна Поаро.
	— Не ви познавам.
	— Занимавам се с психология на престъпността.
	Херцогът не отговори. На писалището пред него лежеше недовършено писмо и той почукваше нетърпеливо с писалка по масата.
	— Какъв е поводът за посещението ви? — попита той хладно.
	Поаро седеше срещу него, с гръб към прозореца, докато лицето на херцога беше срещу светлината.
	— В момента разследвам обстоятелствата около смъртта на лорд Еджуеър.
	На слабото му, но решително лице не трепна нито мускул.
	— Така ли? Не го познавам.
	— Но, предполагам, познавате съпругата му — госпожица Джейн Уилкинсън.
	— Да.
	— Не ви ли е хрумвало, че тя е имала сериозно основание да желае смъртта на съпруга си?
	— Не разбирам за какво говорите.
	— Ако позволите, ще ви задам един директен въпрос, ваша милост. Скоро ли възнамерявате да се ожените за госпожица Джейн Уилкинсън?
	— Когато се сгодя за някого, вестниците ще го съобщят. Считам въпроса ви за твърде неуместен. — Той се изправи. — Довиждане.
	Поаро също стана. Изглеждаше объркан. Главата му беше клюмнала на една страна. Започна да заеква:
	— Нямах никакво намерение да… Аз… _Je vous demande pardone_*…
	[* Моля за извинение (фр.) — Б.пр.]
	— Довиждане — повтори херцогът, този път по-високо.
	Поаро се предаде. Махна отчаяно с ръка и си тръгнахме. Това беше едно позорно изгонване.
	Дожаля ми за Поаро. Този път бомбастичността му удари на камък. За херцога на Мъртън един детектив, макар и известен, очевидно стоеше по-ниско и от хлебарка.
	— Тук май се провалихме — отбелязах аз със съчувствие. — Този човек е истински татарин. А защо всъщност искахте да се срещнете с него?
	— За да разбера дали ще се жени за Джейн Уилкинсън.
	— Но тя вече го потвърди.
	— А! Така значи. Но, приятелю, нима не разбирате, че тя винаги казва това, което й е угодно? Може би е решила да се омъжи за него, а той, бедният, да няма и понятие за това нейно решение.
	— В края на краищата той ви отпрати доста безцеремонно.
	— Да, така би постъпил и с всеки журналист — Поаро се подсмихна. — По-важното е, че нещата се изясниха!
	— Как разбрахте? По държанието му ли?
	— Ни най-малко. Забелязахте ли, че пишеше писмо?
	— Да.
	— _Eh bien_, още като млад полицай в Белгия разбрах колко важно е да умееш да четеш обърнат текст. Да ви кажа ли какво пишеше там? „Скъпа моя, вече не издържам на това чакане с месеци. Джейн, божествена моя, мой прекрасен ангел, не намирам думи да ви изкажа какво означавате за мен. Вие, която страдахте толкова много! Вашата нежна и чувствителна природа…“
	— Поаро! — извиках възмутено.
	— Беше стигнал до това място: „Вашата нежна и чувствителна природа — аз я познавам най-добре.“
	Наивното самодоволство на думите му ме разстрои ужасно.
	— Поаро — отново извисих глас, — не можете да постъпвате така. Не можете да надзъртате в лично писмо.
	— Това са глупости, Хейстингс. Как така да не мога да направя нещо, което вече съм направил?
	— Но… но това е нечестна игра!
	— Това съвсем не е някаква игра и вие го знаете. Убийството е сериозна работа, Хейстингс. Освен това не ви съветвам да употребявате израза „нечестна игра“. Вече не се казва така. Съвсем наскоро открих, че младежите се смеят, като го чуят. _Mais oui_, младите красиви момичета ще ви се изсмеят, ако кажете „нечестна игра“ вместо „по спортсменски“.
	Замълчах. Не можех да възприема постъпката на Поаро с безразличие.
	— Беше напълно излишно — проговорих най-накрая. — Ако му бяхте обяснили, че сте ходили при лорд Еджуеър по молба на Джейн Уилкинсън, щеше да се отнесе към вас съвсем различно.
	— А! С тази разлика, че не можех да постъпя така! Джейн Уилкинсън беше моя клиентка и не е редно да обсъждам с друг това, което ми е доверила. Тук става дума за дискретност. Не би било почтено да говоря пред него.
	— Почтено!
	— Точно така.
	— Но тя ще се омъжва за него.
	— Което съвсем не значи, че няма тайни от него. Представите ви за брака са доста старомодни. Предложението ви е неизпълнимо. Нито за миг не трябва да забравям честта си на детектив, защото тя е нещо много сериозно, Хейстингс.
	— Да, да, при това явно е доста разтегливо понятие.


	Една истинска дама

	Посещението, с което бяхме удостоени на другата сутрин, по моему беше най-голямата изненада през целия този случай.
	Бях в стаята си, когато Поаро се вмъкна вътре с грейнали очи.
	— _Mon ami_, имаме посещение.
	— Кой е дошъл?
	— Херцогиня Мъртън, вдовицата на херцог Мъртън.
	— Боже господи! Какво иска?
	— Слезте долу с мен, _mon ami_, и ще разберете.
	Не се бавих нито миг. В стаята влязохме заедно.
	Херцогинята беше дребна жена с гърбав нос и властен поглед. Независимо от ниския й ръст, не бих се осмелил да я нарека набита. Старомодното черно облекло не й пречеше да бъде истинска _grande dame_. Стори ми се безжалостна по характер. Тя притежаваше всички качества, които липсваха у сина й. Дамата имаше изключително силна воля — от нея сякаш се излъчваше някаква властна сила. Нищо чудно, че цял живот се бе разпореждала с всички около себе си.
	Тя вдигна лорнета към очите си и огледа първо мен, а след това и моя приятел. После се обърна към него. Гласът й прозвуча ясно и категорично — глас, свикнал да командва и нетърпящ неподчинение:
	— Вие ли сте мосю Еркюл Поаро?
	Приятелят ми се поклони.
	— На вашите услуги, херцогиньо.
	Тя се извърна към мен.
	— Капитан Хейстингс е мой приятел и ми помага в разследванията.
	В погледа й моментално се появи подозрение, но все пак кимна в знак на съгласие.
	Седна на стола, който Поаро й предложи.
	— Дошла съм за съвет по твърде деликатен въпрос, мосю Поаро, и настоявам за пълна дискретност по отношение на това, което ще ви кажа.
	— Бъдете спокойна, мадам.
	— За вас научих от лейди Ярдли. Нейната благодарност и начинът, по който говореше за вас, ме наведоха на мисълта, че навярно вие сте единственият, способен да ми помогне.
	— Ще направя всичко възможно, мадам.
	Тя продължаваше да се колебае. Най-накрая, с големи усилия, тя проговори с простота, която по странен начин ми напомни за Джейн Уилкинсън през онази паметна вечер в Савой.
	— Мосю Поаро, искам да направя така, че синът ми да не се ожени за актрисата Джейн Уилкинсън.
	Ако Поаро се изненада, то поне с нищо не се издаде. Изгледа я мълчаливо, без да бърза с отговора.
	— С какво точно бих могъл да ви бъда полезен, мадам?
	— Много е трудно. Убедих се, че този брак ще бъде ужасна катастрофа. Ще съсипе живота на сина ми.
	— Така ли мислите, мадам?
	— Уверена съм. Синът ми има възвишени идеали и почти не познава света. Никога не е обръщал внимание на момичета от собствената си класа, защото ги намира за празноглави и лекомислени. Що се отнася до тази жена, признавам, че е много красива. Тя може да направи всеки мъж свой роб. Успяла е да омае и сина ми. Надявах се това безумно увлечение да отмине, защото тя, слава богу, не беше свободна. Но сега, когато съпругът й е мъртъв… — Херцогинята замлъкна за миг. — Възнамеряват да се оженят след няколко месеца. Щастието на сина ми е в опасност. — Когато заговори отново, долових в гласа й заповеднически нотки: — Трябва да предотвратим този брак, мосю Поаро.
	Той сви рамене.
	— Не искам да кажа, че не сте права, мадам. Съгласен съм, че бракът не е подходящ, но какво може да се направи?
	— Това вие ще решите.
	Поаро поклати глава.
	— Длъжен сте да ми помогнете!
	— Боя се, че едва ли нещо е в състояние да помогне, мадам. Вашият син не иска да чуе нищо срещу тази жена! А и не виждам какво толкова може да се каже срещу нея! В миналото й няма нищо компрометиращо. Била е доста предпазлива, ако мога така да се изразя.
	— Знам — каза херцогинята мрачно.
	— А, вече сте проучили всичко.
	Тя леко се изчерви под изпитателния поглед на Поаро.
	— Нищо не ще ме спре, мосю Поаро, да спася сина си от този брак. — Тя натъртено повтори: — Нищо. — Помълча малко и пак продължи: — Парите нямат значение. Само назовете сумата, но брак не трябва да има и вие ще се погрижите за това.
	Поаро отново поклати глава.
	— Не става въпрос за пари. Имам причина да ви откажа и след малко ще я изложа пред вас. Бих добавил също така, че не виждам какво може да се направи. Не мога да ви помогна, херцогиньо. Ще го сметнете ли за нахалство от моя страна, ако си позволя да ви дам един съвет?
	— Какъв съвет?
	— _Не противоречете на сина си_! Той вече е на възраст, когато може сам да избира. И не си внушавайте, че сте права, само защото изборът му не съвпада с вашия. Ако късметът му е лош — приемете го. Бъдете край него, за да му помогнете в нужда, но не го настройвайте срещу себе си.
	— Вие нищо не разбирате.
	Тя се изправи. Устните й трепереха.
	— Повярвайте, мадам, разбирам ви много добре. Никой не разбира майчиното сърце по-добре от Еркюл Поаро. С целия си авторитет ви призовавам към търпение. Успокойте се и не излагайте чувствата си на показ. Все още има надежда нещата да се променят от само себе си. Вашето несъгласие само ще засили упорството на сина ви.
	— Довиждане, мосю Поаро — каза тя хладно. — Безкрайно съм разочарована.
	— Искрено съжалявам, мадам, че не мога да ви помогна, но съм затруднен, от един факт. Лейди Еджуеър ме е удостоила с честта да бъде моя клиентка.
	— О, сега ми стана ясно — отсече тя като с нож. — Значи сте от противниковата страна. Това не оставя никакво съмнение защо лейди Еджуеър е все още на свобода след убийството на съпруга си.
	— _Comment_, госпожо херцогиньо?
	— Мисля, че добре ме чухте. Защо не я арестуват? Била е там вечерта, видели са я да влиза в дома и в кабинета на лорда. Никой друг не го е посещавал, а го намират мъртъв, нали така? И въпреки това тя не е задържана и досега! Полицията ни е корумпирана до мозъка на костите си.
	С разтреперани ръце оправи шала си, кимна едва забележимо и величествено напусна стаята.
	— Фю! — казах. — Ама че тиранин! Въпреки всичко й се възхищавам. А вие?
	— За това, че иска да подреди света по свой калъп?
	— Но тя просто желае доброто на сина си.
	Поаро кимна с глава.
	— Вярно е, но все пак, Хейстингс, какво лошо има, ако херцогът наистина се ожени за Джейн Уилкинсън?
	— Нима допускате, че тя може да е влюбена в него?
	— Едва ли. Почти съм сигурен, че не е. Ако е увлечена от нещо, то това е положението му в обществото. Тази примамка ще я накара да играе ролята си отлично. Тя е изключително красива и страшно амбициозна, но не виждам нищо фатално в случая. Със същата цел за херцога би се омъжила всяка друга девойка от неговата класа, само че тогава щеше да липсва цялото това представление.
	— Така е, но…
	— Нима ще бъде по-добре, ако той се ожени за момиче, което го обича силно? Моите наблюдения показват, че любящата жена е истинско нещастие за мъжа. Такива жени непрекъснато правят сцени на ревност, карат мъжа да се чувства смешен в очите на другите, настояват за непрекъснато внимание. А, _non_, не е шега работа!
	— Поаро — прекъснах го аз, — вие сте непоправим стар циник!
	— _Mais non, mais non_, това са само мои разсъждения. Виждате ли, в действителност аз съм на страната на добрата майчица.
	Избухнах в несдържан смях, когато го чух да представя високомерната херцогиня по този начин. Поаро остана сериозен.
	— Не би трябвало да се смеете. Всичко е от изключително значение. Трябва да помисля. Трябва добре да помисля.
	— Не виждам какво можете да направите.
	Поаро не обърна внимание на думите ми.
	— Нали забелязахте колко добре осведомена беше херцогинята? И колко отмъстителна. Известни й бяха всички улики срещу Джейн Уилкинсън.
	— Като за обвинител — да, но не и като защитник — уточних аз шеговито.
	— Как ли се е добрала до тях?
	— Джейн е споделила с херцога, а той — с майка си — предположих.
	— Възможно е. И все пак…
	В този момент телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката. Започнах да повтарям едно и също „да“ на различни интервали. Най-накрая оставих слушалката и развълнувано се обърнах към Поаро.
	— Обади се Джап. Първо каза, че както винаги вие сте „върхът“. Второ — получил е телеграма от Америка. Трето — открил е шофьора на таксито. Четвърто — ако искате, можете лично да чуете разказа на шофьора. И пето — пак повтори, че сте „върхът“ и как през цялото време бил убеден, че сте улучили право в целта с предположението си за този някой, който стоял зад всичко! Пропуснах само да му предам мнението на посетителката ни за полицията.
	— Значи най-сетне Джап се убеди — измърмори Поаро. — Не е ли странно, че теорията ми за човека зад кулисите се доказва точно в момент, когато се насочвам към друга възможна теория?
	— Каква?
	— Тази например — че мотивът за убийството на лорд Еджуеър може да няма нищо общо с него самия. Представете си, че има някой, който мрази Джейн Уилкинсън и тази омраза е толкова силна, че този някой иска да я види увиснала на въжето за убийство. _C’est une idee, ca_*?
	[* Това е идея, нали? (фр.) — Б.пр.]
	Той въздъхна и се надигна:
	— Хайде, Хейстингс, да вървим да изслушаме Джап.


	Шофьорът

	Заварихме Джап да разпитва възстар мъж с по-опърпани мустаци и очила. Гласът на този човек звучеше доста самосъжалително.
	— А! Ето ви и вас — каза Джап. — Мисля, че всичко се нарежда като по вода. Този човек се казва Джобсън. Качил е двама души от Лонг Ейкър вечерта на 29 юни.
	— Така е — потвърди Джобсън хрипливо. — Чудна нощ беше. Имаше и луна. Момичето и момчето ме спряха край спирката на метрото.
	— С официално облекло ли бяха?
	— Да. Господинът беше с бяла жилетка, а и дамата беше цялата в бяло, с бродирани птички по роклята. Идваха като че ли от операта.
	— В колко часа стана това?
	— Преди единайсет ще е било.
	— После?
	— Казаха ми да карам към Риджънт Гейт, а там щели да ми покажат къщата. Искаха да бързам. Всички това искат, като че ние само се мотаем. Колкото по-бързо съм ги закарал и вземел друг клиент, толкова по-добре било за мен. Ама не им идва на ума, че ако се случи нещо, ние обираме парсата.
	— По-кратко — прекъсна го нетърпеливо Джап. — Този път случи ли се нещо?
	— Е, не — съгласи се човекът, макар явно да не беше много доволен, че е бил опроверган. — Нищо. Та пристигнахме на Риджънт Гейт — нямаше и седем минути — и господинът ми чукна на стъклото да спра. Някъде до номер 8. Двамата слязоха и господинът остана до колата. Каза и на мен да не мърдам никъде. Дамата пресече улицата и тръгна от отсрещната страна в обратна посока. Господинът остана до таксито с гръб към мен — гледаше след нея с ръце в джобовете. Минаха към пет минути, той промърмори нещо, после тръгна и той. Гледах го къде отива, защото не искам да ме завличат. Случвало ми се е, затова го проследих. Качи се по стълбите на една от къщите отсреща и влезе вътре.
	— Насили ли вратата?
	— Не, отвори си с ключ.
	— Коя точно беше къщата?
	— Или номер 17, или 19. Малко се зачудих, че ми казаха да не мърдам от мястото си, ама продължих да наблюдавам. След около пет минути двамата излязоха заедно. Седнаха в колата и ми казаха да ги закарам обратно до Ковънт Гардън. Спряхме малко преди операта и ми платиха. Платиха, и то как. Да не би да съм се забъркал в нещо, а? Кога ли ми се е случвало нещо хубаво и на мен.
	— Няма нищо страшно — каза Джап. — Я хвърлете едно око тук и ми кажете можете ли да познаете младата дама сред тези?
	Подаде му шест снимки с лица, които си приличаха. Надзърнах с любопитство през рамото му.
	— Тази е — каза Джобсън. Решително посочи с пръст снимката на Джералдин Марш във вечерен тоалет.
	— Сигурен ли сте?
	— Напълно. С бледо лице и тъмна коса.
	— А сега да видим мъжа.
	Подаде му друг куп снимки.
	Шофьорът ги разгледа внимателно и поклати глава.
	— Не мога да кажа със сигурност, ама трябва да е един от тези двамата.
	Сред снимките беше и тази на Роналд Марш, но Джобсън я подмина. Вместо него той посочи други двама, които обаче доста приличаха на Марш.
	Джобсън си тръгна, а Джап хвърли снимките на масата.
	— Дотук добре. Искаше ми се да имам по-скорошна снимка на младия лорд — тази е отпреди седем-осем години, но друга не успях да намеря. Да, необходима ни е по-голяма точност, макар случаят да е ясен. Две алибита изгърмяха. Хитро го измислихте, мосю Поаро.
	Поаро си придаде скромно изражение:
	— Когато разбрах, че Джералдин и братовчед й са били заедно на опера, се сетих за възможността да са се видели през един от антрактите. Напълно естествено е компаниите, с които са били, да не помислят, че те могат да напуснат сградата. Само че половин час е достатъчно време да отидат до Риджънт Гейт и да се върнат. Усъмних се в алибито на новия лорд Еджуеър още когато той така самоуверено го изложи пред нас.
	— Май много си падате по подозренията, а? — каза Джап с доста разнежен глас. — И сигурно сте прав — човек не може да приема всичко на този свят за чиста монета. Важното е, че пипнахме лорда. А сега вижте това. — Той му подаде лист хартия. — Телеграма от Ню Йорк. Свързахме се с госпожица Люси Адамс. Тази сутрин писмото е пристигнало в пощенската й кутия. Отказала е да даде оригинала, освен ако не било абсолютно наложително, но е позволила на човека от полицията да изготви копие. Веднага са ни го изпратили. Надали можете да се надявате на нещо по-уличаващо.
	Поаро взе телеграмата с особен интерес. Надникнах през рамото му и успях да я прочета едновременно с него:

	Следва текстът на писмо до Люси Адамс от 29 юни, Роуздю Маншънс 8, Лондон S. W. 3. Започва както следва: Скъпа моя сестричке, извини ме за несвързаните драсканици миналата седмица, но нямах никакво време, а трябваше да свърша доста неща. Скъпа моя, имам голям успех. Прекрасни отзиви, добри продажби, всички са толкова мили. Тук имам няколко истински приятели и догодина възнамерявам да наема цял театър за два месеца. Скечовете за руската танцьорка и американката в Париж се приемат добре, но мисля, че най-популярни си остават „Сцени от един чуждестранен хотел“. След малко ще разбереш защо съм толкова развълнувана, че не знам какво точно пиша. Преди това искам да ти разкажа още малко за себе си. Господин Хергсхаймер бе изключително любезен. Обеща да ме запознае със сър Монтагю Корнър, който може страшно много да ми помогне. По миналата вечер се запознах с Джейн Уилкинсън. Беше във възторг от представлението, особено от опита ми да я имитирам. Та тук е връзката със следващата ми новина. Лично на мен тя не ми е особено симпатична, тъй като напоследък един познат ми разказа доста неща за нея — проявила е жестокост, при това по един не съвсем почтен начин, но да оставим това. Знаеш ли, че тя е лейди Еджуеър? Понаучих някои неща и за лорда и мога да ти кажа, че и той не е цвете. Отнася се ужасно с племенника си, този същия капитан Марш, за когото ти споменах. Буквално го е изгонил от дома си и го е лишил от издръжка. Той лично ми разказа всичко това и ужасно го съжалих. Остана очарован от представлението ми и каза: „Вярвам, че ще можете да измамите и самия лорд Еджуеър. Искате ли да се обзаложим?“ Аз се засмях и попитах: „Колко?“ Скъпа ми Люси, направо си глътнах езика, като го чух — десет хиляди долара! Представи си само — десет хиляди само за да помогнеш на някого да спечели един глупав облог… „О — казах му аз, — готова съм и пред краля в Бъкингамския дворец да се престоря на кралицата.“ После седнахме и уговорихме всички подробности. Другата седмица ще ти разкажа дали са ме познали или не. Но каквото и да се случи, Люси, милата ми, ще получа десетте хиляди. О, Люси, сестричке, знаеш ли какво означава това за нас? Нямам повече време, трябва да изпълня „номера“ си. Много, много обич, малка моя сестричке. Твоя Карлота.

	Поаро остави писмото. Явно то го бе развълнувало. Реакцията на Джап се оказа напълно противоположна.
	— Пипнахме го — каза той въодушевено.
	— Да — отговори Поаро.
	В гласа му прозвуча някаква странна вялост. Джап го погледна с любопитство.
	— Какво има, мосю Поаро?
	— Нищо особено — беше отговорът на Поаро. — Просто си представях нещата малко по-иначе. — Имаше напълно нещастен вид. — И все пак не може да не съм прав — заяви като че ли на себе си той. — Не е възможно.
	— Разбира се, че всичко си е точно така. Та вие сам го твърдяхте през цялото време!
	— Боя се, че ме разбирате погрешно.
	— Нима не казахте, че зад всичко се крие някой друг, който е подтикнал момичето към нещо, което то не е съзнавало?
	— Да, да.
	— Тогава какво повече искате? — Поаро само въздъхна. — Не мога да разбера това ваше вечно недоволство. Истински късмет е, че е написала това писмо.
	Този път Поаро се съгласи с по-голяма охота:
	— _Mais oui_, точно това убиецът не е очаквал. Когато се съгласява да приеме десетте хиляди, госпожица Адамс подписва смъртната си присъда. Убиецът е бил сигурен, че е взел всички мерки — и тогава тя го изиграва съвсем несъзнателно. Мъртвите говорят. Да, понякога и мъртвите могат да говорят.
	— Никога не съм и помислял, че сама му е видяла сметката — каза Джап най-безочливо.
	— Не, не, естествено — каза Поаро разсеяно.
	— Е, аз трябва да си гледам работата!
	— Ще арестувате ли капитан Марш, имам предвид лорд Еджуеър?
	— Защо не? Смятам, че вината му се доказа.
	— Така е.
	— Изглеждате ми доста разколебан, мосю Поаро. Вие просто обичате да усложнявате нещата. Собствената ви теория се потвърди и пак сте недоволен. Виждате ли някакъв пропуск в събраните доказателства?
	Поаро поклати отрицателно глава.
	— Не съм сигурен дали госпожица Марш е била съучастничка на лорда — заключи Джап. — Може и да е знаела, щом са ходили заедно на опера. Ако не е така, защо лордът ще я взема със себе си? Ще чуем какво имат да ни кажат.
	— Може ли да присъствам? — почти смирено попита Поаро.
	— Разбира се, та нали идеята е ваша.
	Джап взе телеграмата от масата.
	Дръпнах Поаро настрани.
	— Какво ви е, Поаро?
	— Чувствам се твърде разстроен, Хейстингс. Всичко изглежда така, както го казва Джап, но някъде бъркаме. Нещо ни убягва, Хейстингс. Всичко съвпада, всичко е според предвижданията ми и все пак, приятелю, някъде грешим.
	Поаро ме погледна съкрушено. Не знаех как да го окуража.


	Разказът на Роналд

	Трудно ми беше да разбера Поаро. Та нали точно той предсказа нещата по този начин?
	През целия път до Риджънт Гейт приятелят ми не смени своето объркано и намръщено изражение. Не удостои с внимание и несекващия поток от самохвалства на Джап.
	Най-сетне въздъхна, излезе от особеното си състояние и промърмори:
	— Във всеки случай ще видим какво ще ни каже той.
	— Ако е хитър, едва ли ще научим нещо — каза Джап. — Не са малко тези, дето сами са си окачили въжето на врата, защото са бързали да говорят. Никой обаче не може да ни обвини, че не ги предупреждаваме! Всичко си е по устав. И колкото по-голяма е вината им, толкова повече те засипват с предварително намислени лъжи. Не им идва на ума първо да ги разкажат на адвокат. — Инспекторът въздъхна и продължи: — Адвокатите и коронерите най-много пречат на полицията. Колко пъти коронерите са ми проваляли чисти случаи, защото се мотаят и оставят виновниците да се измъкнат безнаказано. На адвокатите обаче не можеш много да им се опъваш, защото на тях им плащат да извъртат нещата както си искат.
	Още с пристигането ни в Риджънт Гейт разбрахме, че нашата жертва е там. Семейството още обядваше. Джап помоли да поговори с лорда насаме. Въведоха ни в библиотеката.
	След една-две минути младият мъж дойде при мас. Като ни видя, усмивката на лицето му видимо се промени и устните се свиха.
	— Здравейте, инспекторе — поздрави той. — Какво ви води насам?
	Джап обясни съвсем накратко.
	— Това значи било, а? — каза Роналд.
	Той издърпа един стол към себе си, седна и извади кутия цигари.
	— Инспекторе, желая да направя признание.
	— Както обичате, лорд Еджуеър.
	— Имам предвид, че беше изключително глупаво от моя страна — продължи младият мъж. — „Нямам причини да се страхувам от истината“ — нали така казват в книгите?
	Джап не отговори. Лицето му остана непроменено.
	— Тук има подходяща маса и стол — продължи младежът. — Вашият секретар може да седне там и да стенографира.
	Джап, струва ми се, далеч не беше свикнал на подобно грижовно отношение. Предложението на лорда беше прието.
	— Тъй като не се смятам за прекалено глупав — започна младежът, — имам подозрения, че моето чудесно алиби изцяло е рухнало. Станало е на пух и прах. Дори и от Дортхаймърови никаква полза. Предполагам, че сте открили шофьора.
	— Знаем всичко за движението ви през онази вечер — каза Джап с метален глас.
	— Изпитвам огромно уважение към Скотланд Ярд. Сигурно обаче се досещате, че ако възнамерявах да извърша насилствено действие, нямаше да отида до мястото с такси и да накарам шофьора да чака. Помислихте ли за това? А, виждам, че мосю Поаро го е направил.
	— Да, подобно нещо ми мина през ума — обади се детективът.
	— Предварително замисленото убийство не се извършва така — каза Роналд. — Слагаш си мустаци и очила, спираш на съседната улица, плащаш на шофьора. После се връщаш с метрото и така нататък… Няма да навлизам в подробности. За няколко хиляди лири адвокатът ми би го свършил много по-добре. Знам какво си мислите, инспекторе — как фаталното решение назрява изведнъж. Седя си в таксито, чакам и прочие и тогава си казвам: „Хайде, момчето ми, на работа!“ Истината е следната — бях закъсал с парите. Това едва ли е някаква тайна за вас. Беше последният шанс да ги намеря за следващия ден, иначе излизах от играта. Затова отидох при чичо си. Никога не съм му бил особено симпатичен, но допусках, че може да пожелае да опази семейното име от опетняване. Мнозина на неговата възраст са склонни на това, но за жалост чичо ми се оказа напълно в крак с времето и демонстрира цинично безразличие. Е, нямаше как — трябваше да го преживея някак си. Смятах да опитам и при Дортхаймър, макар да знаех, че е безнадеждно. Нито пък можех да се оженя за дъщеря му, защото тя има достатъчно мозък в главата си, за да ме разбере колко струвам. Тогава случайно срещнах братовчедка си Джералдин в операта. Не се виждаме често, но винаги е била добра към мен, докато живеех там. Разказах й каква е работата. Оказа се, че и без това вече е дочула нещо от баща си, и реши да прояви човещина към мен. Предложи ми да взема перлената огърлица, която имаше от майка си.
	Тук той спря. Стори ми се, че в гласа му долових истинско вълнение или поне го предаваше по-добре, отколкото смятах за възможно.
	— Е, аз приех предложението на това благословено дете. Щях да заложа огърлицата и така да си набавя парите, но се заклех да я откупя, дори ако се наложеше да работя. Само че перлите се намираха на Риджънт Гейт. Решихме, че ще е най-добре да ги вземем веднага. Качихме се на първото такси и потеглихме. Накарахме шофьора да спре колата от другата страна на улицата, за да не ни чуят. Джералдин слезе и прекоси отсреща. Ключът й беше у нея. Планът беше тя да се вмъкне тихо, да вземе перлите и да ми ги даде. Можеше да срещне единствено някого от прислугата. Госпожица Каръл, секретарката на чичо ми, си ляга в девет и половина, а самият той вероятно щеше да е в библиотеката. И така Дина тръгна. Останах до колата и запалих цигара. От време на време поглеждах нататък, за да видя дали вече не идва. И тогава се случи нещо толкова невероятно, че можете и да не ми повярвате, но както прецените. Покрай мен по тротоара мина някакъв мъж. Проследих го с поглед. За моя изненада той се изкачи по стъпалата и влезе в номер 17. Поне така ми си стори — все пак бях на известно разстояние. Изненадах се по две причини. Първо — мъжът си отвори със собствен ключ, и второ — заприлича ми на един известен актьор. Бях буквално слисан и реших да проверя какво става. В джоба си случайно намерих ключа от къщата. Преди три години го бях изгубил или поне така си мислех, но наскоро го открих най-неочаквано и бях решил да го върна същата тази сутрин. Докато сме се препирали обаче това съвсем ми излезе от ума. Изглежда съм го прехвърлил в джоба си с останалите неща, когато се преобличах. Казах на шофьора да чака и забързах по улицата към къщата. Отключих вратата и прекрачих вътре. В преддверието нямаше никой. Като че ли никой не беше влизал. Почаках така около минута и тръгнах към библиотеката. Предположих, че посетителят е там с чичо ми и очаквах да чуя гласове. Застанах до вратата и се заслушах — пълна тишина. Тогава се почувствах като последен глупак. Разбира се, че мъжът беше влязъл в друга къща, най-вероятно следващата. Риджънт Гейт не е много добре осветена през нощта. Бях абсолютен идиот. Не можех да си обясня какво ме бе накарало да проследя този човек. Стоях вътре и как ли щях да изглеждам, ако изведнъж чичо ми излезеше от библиотеката и ме завареше там. Със сигурност щях да навлека неприятности на Джералдин и всичко щеше да се провали. И цялата работа беше заради това, че нещо в държанието на непознатия ме накара да се усъмня. Вървеше така, като че ли искаше да остане незабелязан. За мой късмет не ме хванаха и побързах по-скоро да се измъкна. Тъкмо се промъквах на пръсти към вратата, когато Джералдин се появи на стълбите с огърлицата в ръка. Много се изплаши, когато ме видя. Изведох я от къщата и й обясних всичко.
	Роналд отново замълча.
	— Трябваше да се връщаме. В операта пристигнахме точно когато вдигаха завесата. Естествено, никой не разбра, че сме напускали сградата. Вечерта беше гореща, имаше и други хора навън, излезли на въздух.
	Последва нова пауза.
	— Знам реакцията ви — ще попитате защо не съм го казал веднага. А сега пък аз ще ви попитам — ами ако и вие имахте такъв явен мотив за убийство, щяхте ли да признаете така леко, че същата вечер, когато лордът беше убит, сте ходили в дома му? Честно казано — просто се паникьосах! Дори да ни повярваха, щяхме да имаме доста главоболия с Джералдин. Нямахме нищо общо с убийството, не бяхме видели и чули нищо. Беше съвсем очевидно да предположа, че леля Джейн го е направила. Защо тогава да се замесвам? Казах ви за кавгата и че имах нужда от пари, защото и без това щяхте да го научите. Излишно бе да го крия, тъй като щях да събудя подозрения и да ви накарам да се поровите по-усърдно в алибито ми. Помислих си, че ако вдигна достатъчно шум, ще мога да му предам по-голяма достоверност. Дортхаймърови и досега си мислят, че през цялото време съм бил в Ковънт Гардън. Това, че съм прекарал един антракт с братовчедка си, не би ги изненадало изобщо. Тя пък от своя страна щеше да потвърди, че съм бил с нея и че не сме напускали операта.
	— Госпожица Марш съгласи ли се на този вариант?
	— Да. Щом разбрах за убийството, веднага я предупредих да не споменава нищо за идването си тук онази вечер. Просто сме се поразходили малко навън между последните две действия и това е. Тя прояви разбиране и се съгласи. Знам, че не се получи много добре, но сега ви казвам самата истина. Мога да ви дам името и адреса на човека, при когото заложих перлите на Джералдин тази сутрин. А ако говорите с нея, тя ще потвърди думите ми.
	Облегна се назад и отправи поглед към Джап. Лицето на инспектора беше все така безизразно.
	— Значи вие предполагате, че Джейн Уилкинсън е извършила убийството, така ли, лорд Еджуеър?
	— А не бихте ли го помислили и вие? Особено след показанията на иконома?
	— Ами облогът ви с госпожица Адамс?
	— С госпожица Адамс ли казахте? Карлота Адамс? Тя пък какво общо има тук?
	— Отричате ли, че сте й предложили десет хиляди долара, за да се представи за Джейн Уилкинсън в дома на чичо ви същата тази вечер?
	Роналд зяпна:
	— Десет хиляди долара? Това са глупости. Някой се е пошегувал с вас. Откъде ще ги взема аз тези пари? Това е абсурд. Тя ли ви го каза? По дяволите, забравих, че е мъртва.
	— Да — каза тихо Поаро. — Тя наистина е мъртва.
	Роналд изгледа и двама ни последователно.
	Непринудеността, с която говореше до този момент, изведнъж изчезна. Лицето му побледня, а в очите му се появи страх.
	— Нищо не разбирам — каза той. — Казах ви истината, но явно никой от вас не ми вярва.
	В този момент Поаро направи едно напълно изненадващо изказване:
	— Напротив. Аз ви вярвам.


	Еркюл Поаро се държи странно

	Намирахме се у дома.
	— Какво, за бога… — започнах аз.
	Поаро ме спря с някакъв неповторим жест. Не го бях виждал никога, преди да размахва във въздуха и двете си ръце.
	— Умолявам ви, Хейстингс, не сега! Не, не, точно сега не!
	Грабна шапката си, нахлупи я така, сякаш беше изгубил всякакво чувство за ред и методичност, и се втурна навън. След около час пристигна Джап, но него още го нямаше.
	— Къде е нашият приятел? — попита инспекторът.
	Свих рамене.
	Джап се отпусна на един стол и попи чело с носната си кърпа. Навън беше доста топло.
	— Какво го е прихванало? — каза Джап. — Признавам си, капитан Хейстингс, че щях да падна от изненада, когато рече на Марш: „Аз ви вярвам.“ Сякаш гледах някаква сълзлива мелодрама. Нищо не можах да разбера.
	Признах, че и на мен не ми е станало ясно.
	— А сега пък е изчезнал някъде — додаде Джап. — Каза ли ви нещо?
	— Не — отвърнах аз.
	— Абсолютно нищо?
	— Абсолютно нищо. Тъкмо се канех да го заговоря, но той ми махна да спра. Реших да не го закачам. Прибрахме се тук и отново опитах, но напразно — само размаха ръце, грабна си шапката и хукна навън.
	Спогледахме се. Джап многозначително почука с пръсти по челото си.
	— Май нещо е мръднал.
	Бях склонен да се съглася. И преди Джап често бе стигал до подобно заключение, но в повечето случаи не беше прав — понякога е трудно да разбереш Поаро. Този път обаче нямаше никакво съмнение, защото не можех да намеря друго обяснение за поведението му. Във всеки случай тази променливост в предположенията му беше доста подозрителна. Собствената му версия за убийството се потвърждаваше все по-категорично и независимо от това той се отрече от нея.
	Това бе достатъчно, за да обезсърчи и двама ни — хората, които най-много му вярвахме. Поклатих обезкуражено глава.
	— Винаги е бил особняк — продължи Джап. — Възприема нещата по странен начин, бих казал — по много странен начин. Убеден съм, че е гениален, но за гениите хората казват, че са само на крачка от лудостта. Все обича да усложнява всичко. Простите случаи не са му по вкуса. Непременно ще гледа да заплете нещата. Просто живее в друг свят. Той си има свои правила, като онези баби, дето си редят пасианси. Ако не излезе — нагласят го. При него обаче е обратното — излезе ли веднага, той се опитва да измами, за да го обърка и усложни. Така ми се струва на мен.
	Не можех да му се противопоставя. Бях твърде смутен и разтревожен, за да събера мислите си. Поведението на Поаро беше наистина необяснимо. И тъй като се чувствах силно привързан към моя чудат стар приятел, силно се притеснявах за него, макар да не го показвах в момента толкова явно. Внезапната поява на Поаро наруши тягостната тишина. За моя радост той изглеждаше доста по-спокоен. Свали внимателно шапката си, сложи я на един стол заедно с бастуна и седна на обичайното си място.
	— Значи вече сте тук, добри ми Джап. И без това възнамерявах да ви потърся спешно.
	Джап го погледна безмълвно. Стана му ясно, че това е само началото и остави Поаро да се изкаже докрай.
	Приятелят ми заговори бавно, обмисляйки всяка своя дума.
	— _Ecoutez_, Джап. На грешен път сме. На съвсем грешен път. Тежко ми е да го призная, но е така.
	— Не се притеснявайте — каза Джап, а в гласа му се долови подкрепа.
	— Как да не се безпокоя? Това е достойно за съжаление. Чак ме боли сърцето.
	— Не си струва да съжалявате за този младеж. Заслужава си го.
	— Не ми е мъчно за него, а за вас.
	— За мен? Не трябва да се тревожите ни най-малко.
	— Да, но се тревожа. Вижте сега — кой ви насочи по този път? Аз, Еркюл Поаро. _Mais oui_, именно аз. Насочвам вниманието ви към Карлота Адамс, споменавам ви за писмото до Америка… Аз насочвам всяка ваша крачка по този път!
	— И сам щях да стигна дотук — каза хладно Джап. — Само дето малко ме изпреварихте.
	— _Cela ce peut_*. Само че това не е утеха за мен. Ако ви навлека някоя беда — ако престижът ви бъде накърнен заради мен — ще се чувствам безкрайно виновен.
	[* Възможно е (фр.) — Б.пр.]
	Джап изглежда се забавляваше. Той явно подозираше Поаро в не съвсем чисти намерения. Сигурно смяташе, че Поаро му завижда за лаврите, които заслужава заради изясняването на случая.
	— Не се безпокойте — каза Джап. — Няма да скрия вашия принос за разкриването на убиеца.
	Инспекторът ми намигна.
	— О, не е там работата — Поаро цъкна нетърпеливо с език. — Не ме е грижа за някакви си заслуги, нещо повече — едва ли може да се говори за такива. Вие сте пред провал, за който причината съм само аз, Еркюл Поаро.
	Внезапно Джап избухна в смях при унилия вид на моя приятел. Тази реакция очевидно засегна Поаро.
	— Извинете ме, мосю Поаро — избърса той сълзите от очите си. — Имате уплашения вид на кокошка, намокрена от лятна буря. Хайде да забравим всичко това. Готов съм да поема последствията, каквито и да са те. Че ще се вдигне голям шум — в това сте прав. Ще направя всичко, за да го осъдят, макар да не е изключено някой хитър адвокат да го измъкне — човек никога не може да е сигурен в съдебното жури. Но дори и да стане така, за мен няма нищо страшно. Ще се знае, че сме хванали този, когото трябва, независимо дали ще го осъдят. Ако пък случайно някоя от прислужниците изпадне в истерия и си признае, че тя го е направила — е, тогава ще си взема лекарството и няма да се оплаквам, че сте ме подвели. Така ще бъде най-честно.
	Поаро го гледаше замислено и тъжно:
	— Вие никога не губите кураж! Никога не се питате: „Възможно ли е да стане така?“ Не се съмнявате, не се колебаете. Не ви идва наум да помислите: „Та това е твърде елементарно!“
	— Обзалагам се, че сте прав. Точно тук, ако ми позволите израза, вие винаги излизате от релсите. Защо пък да не е елементарно? Какво лошо има?
	Поаро го погледна, въздъхна, вдигна ръце и завъртя глава в знак на несъгласие.
	— _C’est fini_*! Нямам какво повече да кажа.
	[* Край! (фр.) — Б.пр.]
	— Чудесно — охотно добави Джап. — А сега по същество. Да разказвам ли докъде стигнах?
	— Разбира се.
	— Срещнах се с Джералдин. Историята, която ми разказа, напълно съвпада с тази на младия лорд. Може да са замесени и двамата, но най-вероятно не са. Той я е подвел, а тя сто на сто е влюбена в него. Цялата се разтрепери, като разбра, че е арестуван.
	— Нима? А секретарката, госпожица Каръл?
	— Нямаше вид на много изненадана, но може само така да ми се е сторило.
	— Ами перлената огърлица? — попитах аз. — Има ли нещо вярно в тази част от историята?
	— Всичко. Заложил я е рано на следващата сутрин, но това не е толкова важно. Според мен идеята му идва на ум, когато вижда братовчедка си в операта. Решил го е в момента. Бил е отчаян — и ето ти изход. Допускам, че подобно нещо му се е въртяло из главата, затова е носел ключа в себе си. Не вярвам случайно да го е намерил, както твърди той. Докато е разговарял с Джералдин, му хрумва, че ако я замеси, така само ще се подсигури по-добре. Разчитайки на чувствата й, той намеква за огърлицата. Тя се съгласява и тръгват. Влиза в къщата след нея и отива в библиотеката. Сигурно чичото е дремел в креслото си. Както и да е, за две секунди приключва с него и напуска стаята. Предполагам, че не е искал момичето да го намери в къщата, а при таксито, разхождайки се напред-назад в очакване. Освен това мисля, че шофьорът не е трябвало да го вижда как влиза в дома. Искал е да остави впечатлението, че се разхожда напред-назад с цигара в ръка. Спомнете си, че таксито е било обърнато в обратна посока. Разбира се, на сутринта е трябвало все пак да заложи перлите, за да оправдае твърдението, че му трябват пари. След като плъзва новината за убийството, той заплашва момичето да не споменава за нощното им посещение на Риджънт Гейт. Решават да кажат, че през антракта са били заедно в операта.
	— Но защо тогава не го правят? — запита рязко Поаро.
	Джап вдигна рамене.
	— Той си променя намерението. Или преценява, че тя няма да издържи. Малко е нервна.
	— Да — каза замислено Поаро, — малко е нервна.
	След няколко минути продължи:
	— Не мислите ли, че би било по-лесно и по-просто капитан Марш да напусне операта сам по време на антракта? Да влезе тихо, като си отвори с ключа си, да убие чичо си и да се върне в операта, вместо да се занимава с таксита и някакво нервно същество, което всеки момент може да слезе по стълбите, да се побърка от страх и да го издаде?
	Джап се ухили.
	— Така бихме постъпили ние с вас, защото имаме малко повече мозък от капитан Роналд Марш.
	— Не съм много убеден. Лордът ми се стори доста интелигентен.
	— Но не колкото мосю Еркюл Поаро! Сигурен съм! — Джап се засмя.
	Детективът го изгледа хладно.
	— Ако не е виновен, защо е трябвало да кара госпожица Адамс да прави онзи номер? — продължи Джап.
	— Има само една причина — да се прикрие истинския убиец.
	— Тук съм напълно съгласен с вас.
	— Радвам се, че все пак постигнахме някакво съгласие.
	— Може той да е разговарял с госпожица Адамс — размишляваше Поаро на глас. — Докато всъщност… не, това е абсурд.
	После изведнъж се обърна към Джап и неочаквано изстреля въпроса:
	— Какво мислите за смъртта на Карлота Адамс?
	Джап се изкашля:
	— Според мен е нещастен случай. При това в много подходящ момент, не мога да отрека. Не вярвам да е лордът. Алибито му за след операта е сигурно. Бил е в Собранис със семейство Дортхаймър някъде до след един часа. А тя си е легнала по-рано и вече е спяла. Не, това е просто един пример за дяволския късмет на престъпниците, който понякога те имат. Ако това не се беше случило, той щеше да се справи с нея. Първо щеше да я сплаши до смърт, като й наговори приказки за арест, за убийство, а после — да й даде още пари.
	— Не ви ли смущава фактът — Поаро гледаше право пред себе си, — не ви ли смущава фактът, че госпожица Адамс е съгласна да обесят друга жена, когато тя самата разполага с доказателства, които я оправдават?
	— Джейн Уилкинсън ли да обесят? Нали е била на вечерята у Монтагю Корнър?
	— Но убиецът не го е знаел! Разчитал е Джейн Уилкинсън да увисне на бесилото, а Карлота Адамс да мълчи.
	— Много си падате по приказките, мосю Поаро, а? И положително смятате, че Роналд Марш е един невинен младеж и нищо повече. Сигурно му вярвате и за мъжа, дето тайно се вмъкнал в дома? — Поаро сви рамене. — Знаете ли в кого се съмнява?
	— Бих могъл да се досетя.
	— В Брайън Мартин, актьора. Какво ще кажете за това? Човек, който даже не познава лорд Еджуеър.
	— А това прави още по-любопитно твърдението, че си е отворил с ключ.
	— Ба! — Звукът, който Джап издаде, изразяваше недвусмислено презрение. — Сега пък ще бъдете още по-изненадани, като ви кажа, че онази вечер той не е бил в Лондон. Завел някаква дама на вечеря в Молси. Върнали се след полунощ.
	— А! — каза меко Поаро. — Не, това не ме изненадва. И дамата ли е от артистичния свят?
	— Не. Съдържателка на шапкарски магазин. В действителност е била приятелката на госпожица Адамс, госпожица Драйвър. Засега тя е извън подозрение.
	— Не възразявам, приятелю.
	— Ето че ви измамиха и вие го знаете — каза Джап със смях на уста. — Никой не е влизал в номер 17, нито където и да е. Какво показва това? Че лордът лъже.
	Поаро поклати тъжно глава.
	Джап стана. Беше в много по-добро настроение.
	— Излиза, че сме прави.
	— А кой е Д.? Париж, ноември?
	Джап вдигна рамене.
	— Стара история, предполагам. Не може ли едно момиче да получи подарък преди шест месеца, без това да има връзка с престъплението? Не бива да прекаляваме.
	— Преди шест месеца — промърмори Поаро. Очите му за миг светнаха. — _Dieu, que e suis bete_*!
	[* Боже, колко съм глупав! (фр.) — Б.пр.]
	— Какво казва? — попита ме Джап.
	— Чуйте, Джап — Поаро стана и го тупна по гърдите. — Защо прислужницата на госпожица Адамс не знае за златната кутийка? Госпожица Драйвър също не я позна.
	— Какво значи това?
	— Че кутийката е нова. Току-що я е била получила. Париж, ноември — ясно, това е датата, за която подаръкът трябва да напомня. Работата е там, че е поднесена сега, а не тогава. Купена е съвсем скоро, тези дни. Умолявам ви, добри ми Джап, трябва да проверите. Това е още един шанс за вас. Сигурно не е купена тук, а в Париж. Ако е тукашна, някой бижутер ще се сети. Във вестниците имаше снимка и подробно описание. Да, да, Париж. Сигурно някой чужд град, най-вече Париж. Разберете го, моля ви. Непременно трябва да разберем кой е тайнственият Д.
	— Нищо не ми пречи — каза Джап добродушно. — Лично аз не виждам смисъл, но ще направя всичко възможно. Колкото повече знаем, толкова по-добре.
	Кимна бодро и излезе.


	Писмото

	— Отиваме да обядваме — каза Поаро.
	Усмихна се и ме хвана под ръка.
	— Все още има надежда — поясни.
	Зарадвах се, че отново си бе възвърнал равновесието, но това ни най-малко не променяше убеждението ми, че виновникът е младият Роналд. Навярно Поаро го допускаше, особено след доводите на Джап. Издирването на купувача на златната кутийка като че ли беше последен опит от негова страна да спаси репутацията си.
	Очакваше ни един спокоен приятелски обяд.
	За мое учудване в отсрещния край на ресторанта забелязах Брайън Мартин и Джени Драйвър, които обядваха заедно. Спомних си думите на Джап и през ума ми мина подозрението за евентуален роман между тях двамата.
	Видяха ни и Джени махна с ръка.
	Вече си пиехме кафето, когато тя остави компаньона си и се запъти към нашата маса. Изглеждаше все така енергична и пъргава.
	— Може ли да поговорим за минутка, мосю Поаро?
	— Разбира се, мадмоазел. Толкова се радвам да ви видя. А мосю Мартин? Няма ли да дойде и той?
	— Помолих го да остане там. Вижте, искам да поговорим за Карлота.
	— Да, мадмоазел?
	— Искахте да разберете нещо за някакъв неин приятел, нали така?
	— Да, да.
	— Доста мислих по въпроса. Понякога човек не може да се сети изведнъж. Трябва да се върнеш назад, да си припомниш всички онези дребни неща, на които не си обръщал внимание тогава. Така и направих — мислих, мислих, припомнях си какво ми е казвала и стигнах до следното.
	— Да, мадмоазел?
	— Струва ми се, че мъжът, когото харесваше или беше започнала да харесва, е Роналд Марш — наследникът на титлата.
	— Защо мислите така, мадмоазел?
	— Ами един ден с Карлота си говорехме най-общо за мъжете. Тя говореше как лошият късмет води до промяна на характера на мъжа. Че той може да е свестен и въпреки това да тръгне по лош път, защото е станал жертва на лошо отношение, а не че той е лош — знаете тази теза. А една жена започне ли да говори така за някой мъж, значи започва да хлътва. Такива приказки съм слушала и слушала! Карлота беше умно момиче, а с подобен номер можеше да излезе само някоя глупачка, която не познава живота. „Аха — казах си аз, — тук има нещо.“ Не спомена име — говореше по принцип. Само че веднага след това заговори за Роналд Марш и за това колко лошо се отнасяли с него. Е, наистина го каза съвсем неангажирано и затова не съм направила връзката още тогава. Сега обаче се питам дали не е имала предвид Роналд Марш? Вие как мислите, мосю Поаро?
	Тя го гледаше сериозно в очите.
	— Струва ми се, мадмоазел, че ми предоставихте изключително важна информация.
	— Радвам се — плесна Джени с ръце.
	Поаро я погледна любезно.
	— Възможно е да не сте чули още, но господинът, за когото става въпрос — Роналд Марш, лорд Еджуеър, вече е арестуван.
	— О! — Тя бе безкрайно изненадана. — Значи това, което ви казах, е след дъжд качулка.
	— Никога не е късно — успокои я Поаро. — Поне за мен. Много ви благодаря.
	Тя стана и се върна при Брайън Мартин.
	— Е, Поаро? — обърнах се към него аз. — Това не променя ли убеждението ви?
	— Не, Хейстингс. Напротив, затвърждава го още повече.
	Независимо от наперената реакция на Поаро аз тайно се надявах убедеността му да се поразклати малко.
	През следващите дни Поаро не спомена нито дума за случая Еджуеър. При всеки мой опит да поговорим за това той ми отвръщаше едносрично и вяло. С две думи — можеше да се каже, че си бе измил ръцете от тази работа. Каквато и идея да се бе въртяла в главата му, сега той бе принуден да признае, че тя не се потвърди, че първоначалното му предположение за случая е бил вярно и Роналд Марш съвсем справедливо се е озовал в ролята на обвиняем. Ала понеже все пак той си беше Поаро, никога нямаше да го признае открито! Затова се преструваше, че просто е изгубил интерес към случая.
	Така виждах аз нещата, пък и фактите говореха достатъчно красноречиво. Той не прояви абсолютно никакъв интерес към предварителното полицейско следствие, което, разбира се, имаше чисто формален характер. Беше се заел с други разследвания и, както вече казах, изобщо не реагираше при споменаване на случая.
	Едва две седмици след събитията, за които разказвам осъзнах, че преценката ми за отношението на Поаро е била напълно погрешна.
	Намирахме се на масата за закуска, която, както обикновено, беше затрупана с писма. Той сръчно ги подреждаше, когато изведнъж радостно възкликна и вдигна едно от тях, носещо марка от Америка.
	Внимателно го отвори с ножа за писма. Не отделях погледа си от Поаро, понеже той целият сияеше от удоволствие. Пликът съдържаше писмо и още няколко листа.
	Поаро прочете писмото два пъти, а после се обърна към мен:
	— Ще хвърлите ли един поглед и вие, Хейстингс?
	Поех листа от него. Ето съдържанието му:

	Драги мосю Поаро,
	Вашето изключително любезно писмо дълбоко ме трогна. Чувствам се толкова объркана. Освен от непрежалимата мъка, покрусена съм и от нещата, които явно се намекват за Карлота. А тя е най-прекрасната сестра, за която може да си мечтае едно момиче. Не, мосю Поаро, тя никога не е вземала опиати, в това съм абсолютно сигурна. Изпитваше ужас от подобни неща и често го е казвала. Ако е била по някакъв начин замесена в смъртта на онзи човек, това е било без нейно знание, което се доказва и от писмото й до мен. Изпращам ви го, както ме помолихте, но не бих искала да се разделя с него. Уверена съм, че ще го пазите и ще ми го върнете. А ако наистина то ще ви е от помощ при разкриването на загадката около смъртта й — значи трябва непременно да го видите.
	Питате ме дали Карлота ми е споменавала за някакъв приятел в писмата си. Тя наистина е споменавала мнозина, но не бих могла да кажа, че е отреждала особено място на някой от тях. Брайън Мартин, когото познаваме отдавна, момиче на име Джени Драйвър и някой си капитан Роналд Марш — тези, струва ми се, са хората, с които се е виждала най-често.
	Иска ми се да ви бъда от помощ. Вие сте толкова любезен и внимателен и много добре разбирате какво бяхме една за друга.
	С благодарност, Люси Адамс
	P.S. Току-що при мен идва един полицай за писмото. Казах му, че вече съм ви го изпратила. Това, разбира се, не беше вярно, но имах чувството, че вие трябва да го видите пръв. Искат го от Скотланд Ярд като доказателство срещу убиеца, но вие ще им го предадете. И, моля ви, погрижете се да ми го върнат някой ден. Това са последните дума на Карлота до мен.

	— Значи сте й писали — отбелязах аз, като оставях писмото. — И защо го направихте, Поаро? Защо ви е оригиналът на това писмо?
	Беше се навел над листовете на споменатото току-що от мен писмо.
	— Трудно ми е да ви отговоря точно, Хейстингс, освен може би заради последната надежда оригиналът да обясни по някакъв начин необяснимото.
	— Не разбирам как бихте могли да очаквате нещо по-различно. Карлота Адамс лично го е дала на прислужницата да го пусне. Нямало е никакви фокуси. А и текстът звучи съвсем достоверно, типичен текст на писмо.
	Поаро въздъхна.
	— Знам, знам. Точно в това е проблемът. Защото, Хейстингс, така, както е написано, това писмо е невъзможно.
	— Глупости.
	— _Si, si_, така е. Вижте сега, има неща, които, както изясних, произтичат едно от друго по силата на методичността и реда и те са напълно понятни. И изведнъж това писмо. То не се връзва с нищо. Къде, тогава, е грешката — в Еркюл Поаро или в писмото?
	— Сигурно не допускате нито за миг, че може да е в Еркюл Поаро, нали? — изразих предположение аз по възможно най-деликатния начин.
	Той ме стрелна с укоризнен поглед.
	— Имало е случаи, когато съм грешил — но този път не е така. Тогава не остава нищо друго, освен следното — щом като писмото изглежда невъзможно, значи то наистина е невъзможно. Съществува някакъв факт тук, който ми убягва и който много искам да открия.
	След тези свои думи той продължи да изследва въпросното писмо с помощта на лупа.
	Когато приключваше с разглеждането на всеки от листовете, той ми го подаваше. Аз обаче не открих нищо нередно. Почеркът беше уверен и четлив и всичко съвпадаше с текста, предаден по телеграфа.
	Поаро въздъхна дълбоко.
	— Няма следи от подправяне. Всичко е написано от една и съща ръка. И все пак, понеже твърдя, че е невъзможно…
	Той внезапно млъкна и с нетърпелив жест грабна листовете от ръката ми. Разгледа ги още веднъж, бавно и внимателно, и изведнъж нададе вик.
	Бях приключил вече със закуската и стоях до прозореца, загледан навън. Викът му ме накара да подскоча.
	Поаро буквално трепереше от вълнение. Очите му бяха позеленели като на котка, а проточеният му показалец танцуваше.
	— Виждате ли, Хейстингс? Погледнете… бързо! Погледнете тук!
	Втурнах се към него. На масата лежеше един среден лист от писмото, в който обаче аз не виждах нищо необикновено.
	— Нима не забелязвате? Всички останали са с идеално равни ръбове при полето — те са единични. Но този — вижте назъбената му страна — е бил скъсан. Разбирате ли ме сега? Бил е двоен лист, което означава, че една страница от писмото липсва!
	Сигурно погледът ми е бил много глупав.
	— Но как е възможно? Наистина е така.
	— Да, Хейстингс, така е. Именно в това е цялата хитрост на замисъла. Четете и ще се уверите сам.
	Смятам, че най-добре би говорило едно факсимиле на въпросната страница.

	he said „I believe it would take in lord Edgewhere himself. Look here, will you take something on for bet?“ I laught and said „How much?“
	Lucie, darling, the answer simply took my heart away. Ten thousand dollars!

	— Сега разбирате, нали? — попита Поаро. — Писмото прекъсва там, където тя говори за капитан Марш. Съжалява го, после казва: „Остана очарован от представлението ми.“ А на новата страница продължава: „и каза…“ Тук, обаче, _mon ami_, липсва цяла страница. Подлогът от новата страница може да не се отнася до същия човек от предната. Всъщност това не е предишният „той“ от предната страница. Това е съвсем друг човек, който й предлага номера. Забележете, че никъде след това не се споменава никакво име! _A! C’est epatant_! По някакъв начин нашият убиец се добира до писмото, което го разобличава. Без съмнение първата му мисъл е да го унищожи, но когато го прочита, вижда друг начин да се справи с проблема. Маха една страница и така писмото вече ще може да се тълкува като обвинение срещу друг човек — човек, който има мотив да убие лорд Еджуеър. А! Истински талант! Прекрасно! Откъсва листа и връща писмото обратно в плика.
	Погледнах Поаро с възхита, макар да не бях сто процента убеден във верността на теорията му. Допустимо бе Карлота да е използувала половината от вече скъсан двоен лист. Поаро обаче беше толкова преобразен от радост, че не посмях да споделя моята доста прозаична идея. Все пак той можеше да се окаже прав.
	Осмелих се само да изтъкна една-две трудности при доказването на неговата версия.
	— Но как този човек е успял да се добере до писмото? Госпожица Адамс го е извадила от чантата си и лично го е по дала на прислужницата да го пусне. Знаем го от самата прислужница.
	— Което означава, че трябва да направим някои предположения — или прислужницата лъже, или госпожица Адамс се е срещнала с убиеца същата вечер.
	Кимнах в знак на съгласие.
	— По-възможно е второто. Все още не знаем къде е била тя между времето на излизане от дома й и девет часа, когато оставя куфара си на гара Юстън. В този интервал тя навярно се е срещнала с убиеца на някое уречено място — сигурно са вечеряли заедно. Тогава е получила последни наставления. Какво точно е станало с писмото — не знаем. Остават ни само догадките. Може да го е носила в ръка с намерение да го пусне, може да го е оставила на масата в ресторанта. Тогава той вижда адреса и надушва опасността. Взима го ловко, извинява се и напуска масата за малко. Отваря го, прочита съдържанието, откъсва страницата и го поставя обратно на масата, а може и да й го подава на тръгване, като казва, че е паднало на пода. Не е толкова важно как е станало, по-важно е другото. Карлота Адамс се е срещнала с убиеца в онази вечер или преди убийството на лорд Еджуеър, или след това (имала е време за кратка среща след напускането на дома на Корнър). Допускам, макар че може и да греша, че именно убиецът й е дал златната кутийка — навярно като сантиментален спомен от първата им среща. Ако е така, то убиецът е Д.
	— Не виждам мястото на златната кутийка.
	— Чуйте, Хейстингс. Карлота Адамс не е взимала веронал. Люси Адамс го твърди и аз й вярвам. Едно здраво момиче като Карлота не може да е предразположено към подобен род неща. Нито приятелите й, нито прислужницата са виждали тази кутийка. Какво прави тогава тя у нея след смъртта й? Заблуждава, че е вземала веронал и че го е правила от доста време — поне от шест месеца. Да предположим, че след убийството се е срещнала с убиеца, макар и само за няколко минути. Пийнали са по нещо, за да отпразнуват успеха на замисления план и в питието на момичето той слага достатъчно веронал, за да не се събуди тя на следващата сутрин.
	— Ужасно — казах аз и потреперих.
	— Да, грозна история — сухо добави Поаро.
	— Ще кажете ли всичко това на Джап? — попитах аз след малко.
	— Не сега. Какво мога да му кажа? Този отличен полицейски служител само ще възрази: „Още една глупост! Момичето просто е писало на единичен лист!“ _C’est tout_.
	Погледнах виновно надолу.
	— Какво мога да му кажа тогава? Нищо. Подобно нещо би могло да се случи. Знам само, че не се е случило, защото не е трябвало да се случва.
	Той млъкна за миг. На лицето му се появи замечтано изражение.
	— Представете си, Хейстингс, ако този човек би бил привърженик на реда и методичността, той щеше да отреже листа, а не да го къса. И тогава нямаше да забележим нищо. Абсолютно нищо!
	— Следователно можем да заключим, че той е небрежен — казах аз с усмивка.
	— Не, не. Може да е бързал — виждате колко невнимателно е скъсан. Да, да, той непременно е бързал.
	Замълча за малко, а после продължи:
	— Надявам се, че поне едно нещо успяхте да забележите — този човек, този Д., явно е имал непоклатимо алиби за вечерта.
	— За какво алиби говорите, щом първо е бил в Риджънт Гейт, за да извърши убийство, а после пък — с Карлота Адамс.
	— Точно това имам предвид — каза Поаро. — Той има въпиеща нужда от алиби и несъмнено си е приготвил такова. И още нещо — името му наистина ли започва с „Д“? Или това е началната буква на галено обръщение, което е знаела само тя?
	Отново помълча и добави:
	— Човек, чието име или галено обръщение започва с Д. Трябва да го открием, Хейстингс. Непременно трябва да го открием.


	Новини от Париж

	На следващия ден имахме неочаквано посещение.
	Пристигна Джералдин Марш.
	Стана ми жал за нея, докато Поаро я поздравяваше и я отвеждаше към един стол. Нейните големи очи изглеждаха по-широки и тъмни от всякога. Около тях имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спала. Лицето й беше измъчено и посърнало за момиче на нейната възраст — почти дете.
	— Дойдох при вас, мосю Поаро, защото не издържам повече. Толкова съм разстроена и измъчена.
	— Да, мадмоазел?
	Поведението му излъчваше подчертано съчувствие.
	— От Роналд научих какво сте му казали онзи ден. Имам предвид деня, когато го арестуваха — каза тя и цялото й тяло потрепери. — Когато вече е бил загубил всякаква надежда, вие сте му казали: „Аз ви вярвам.“ Наистина ли е така, мосю Поаро?
	— Така е, мадмоазел. Така казах.
	— Не става въпрос дали така сте казали, а дали така мислите. Повярвахте ли му?
	Беше изопната като струна — наведена напред и вплела пръсти.
	— Така мисля, мадмоазел — кротко изрече Поаро. — Моето мнение е, че братовчед ви не е убил лорд Еджуеър.
	— О! — цветът на лицето и се възвърна, очите й се разшириха още повече. — Значи смятате, че го е извършил някой друг!
	— _Evidement_*, мадмоазел — усмихна се той.
	[* Очевидно (фр.) — Б.пр.]
	— Колко съм глупава! Не умея да се изразявам. Исках да кажа това — смятате, че знаете кой е този някой, така ли?
	Тя се наведе още по-напред.
	— Разбира се, имам си своите малки идеи. Да ги наречем подозрения.
	— А няма ли да ми кажете? Моля ви, моля ви!
	Поаро поклати глава.
	— Това навярно би било… нечестно.
	— Значи вие определено подозирате някого?
	Детективът отново поклати глава.
	— Ако знаех поне малко — продължи да го умолява момичето, — щеше да ми олекне. А може и да ви бъда от помощ. Да, наистина бих могла да ви помогна.
	Молбите й бяха наистина обезоръжаващи, но Поаро не отстъпваше.
	— Херцогинята на Мъртън все още е убедена, че това е била втората ми майка — замислено изрече момичето и вдигна въпросителен поглед към Поаро.
	Той изобщо не реагира.
	— Но не мога да проумея как е възможно.
	— Какво мислите за нея? За втората си майка?
	— Е, аз почти не я познавам. Още учех в Париж, когато баща ми се ожени за нея. Когато се върнах, беше доста мила. Искам да кажа, че почти не ме забелязваше. Стори ми се доста празноглава и… сребролюбива.
	Поаро кимна.
	— Споменахте херцогинята на Мъртън. Често ли се виждате с нея?
	— Да. Тя е много мила с мен. Често бях с нея през последните две седмици. Всичко беше толкова ужасно — разпити, журналисти, Роналд — арестуван и какво ли не. — Тя отново потрепери. — Струва ми се, че нямам истински приятели. Но херцогинята беше прекрасна, също и той — имам предвид сина й.
	— Харесвате ли го?
	— Намирам го срамежлив. Скован и малко необщителен. Но майка му говори много за него и знам доста неща, без да го познавам.
	— Аха. Кажете ми, мадмоазел, привързана ли сте към братовчед си?
	— Към Роналд ли? Разбира се. Той… ние не се виждахме често през последните две години, но когато преди живееше у нас, винаги съм го смятала за чудесен. Непрестанно се шегува и измисля щуротии. Единствено той оживяваше този мрачен дом.
	Поаро кимна съчувствено, но пък зададе въпрос, който ме порази с нетактичността си:
	— Не искате да го видите на въжето, предполагам?
	— Не, не! — Момичето се разтресе цялото. — Това не! О! Защо не е тя… моята мащеха! Но друг не може да бъде, така казва херцогинята.
	— Аха! — каза Поаро. — А и ако капитан Марш си беше останал в таксито, нали?
	— Да, поне… Какво искате да кажете? — сбърчи тя челото си. — Не ви разбирам.
	— Ако не беше проследявал онзи човек вътре в дома ви. Между другото, вие чухте ли да влиза някой?
	— Не, нищо не съм чула.
	— Какво направихте, когато влязохте?
	— Изтичах направо горе, за да взема перлите.
	— Да, разбира се. И сте се забавили известно време.
	— Така е. Не можах веднага да намеря ключето от кутията си за бижута.
	— Това често се случва. Колкото повече бърза човек, толкова по-бавно става. Значи сте се забавили горе, а когато слизахте, сте видели братовчед си в преддверието, нали така?
	— Да, идваше откъм библиотеката. — Тя преглътна.
	— Разбирам. Сигурно сте се уплашили.
	— Да — изгледа го тя с благодарност заради съчувствения му тон. — Наистина се стреснах.
	— Да, да.
	— Чух Рони да казва: „Е, Дина, взе ли ги?“ някъде зад мен и аз цялата подскочих.
	— Да — внимателно каза Поаро. — Както вече казах, жалко, че не е останал навън. Тогава шофьорът можеше да се закълне, че братовчед ви не е влизал вътре.
	Тя кимна. От очите й се зарониха сълзи и закапаха върху скута й. Тя стана. Поаро я улови за ръката.
	— Искате да го спася заради вас, така ли?
	— Да, да! О, моля ви. Вие не знаете…
	Тя се опитваше да се овладее, вкопчила ръце една в друга.
	— Животът ви не е бил лек, мадмоазел — каза Поаро. — Разбирам ви отлично. Наистина не е бил лек. Хейстингс, ще повикате ли такси за мадмоазел?
	Слязох долу с нея и я изпроводих до таксито. Беше се успокоила вече и ми благодари по много очарователен начин.
	Заварих Поаро да се разхожда напред-назад из стаята, сбърчил замислено вежди. Имаше унил вид.
	За щастие звънна телефонът и това го откъсна от мрачните му мисли.
	— Кой се обажда? О, Джап. _Bonour, mon ami_.
	— Има ли нещо интересно? — попитах аз, примъквайки се към телефона.
	Най-сетне, след поредица възклицания, Поаро проговори:
	— Да, и кой я е взел? Знае ли се?
	Какъвто и да бе отговорът, той остана изненадан, физиономията му се удължи.
	— Сигурен ли сте?
	— Не, просто малко съм изненадан, това е всичко.
	— Трябва да премисля нещата.
	— _Comment_?
	— Все пак бях прав. Да, малка подробност, както я наричате.
	— Не, още поддържам мнението си. Продължете да разпитвате из ресторантите около Риджънт Гейт и Юстън, Тотнъм Корт Роуд и може би Оксфорд Стрийт.
	— Да, мъж и жена. А също и около Странд точно преди полунощ. _Comment_?
	— Да, знам, че капитан Марш е бил с Дортхаймърови, но на този свят има и други хора, освен него.
	— Не е много учтиво да казвате, че имам магарешки качества. _Tout de meme_, направете го, моля ви.
	Той окачи слушалката.
	— Е, добре? — попитах нетърпеливо аз.
	— Нима е добре? Питам се дали е така. Хейстингс, тази златна кутийка е била купена в Париж. Поръчана с писмо в известен парижки магазин, който е специализиран за такива неща. Писмото било подписано от някоя си лейди Акърли, Констанс Акърли. Естествено, такава личност няма. Писмото е било получено два дни преди убийството. Там имало поръчка за гравиране на инициалите на авторката на писмото, както и за надписа. Поръчката е била спешна — кутийката трябвало да се вземе на другия ден. Сиреч в деня преди убийството.
	— А взели ли са я?
	— Да, взели са я и са платили в брой.
	— Кой я е взел? — възбудено попитах аз. Усещах, че се приближаваме към истината.
	— Една жена, Хейстингс.
	— Жена? — изненадах се аз.
	— _Mais oui_. Жена — ниска, на средна възраст и с пенсне.
	Спогледахме се. Бяхме напълно объркани.


	Обядът

	Струва ми се, че на следващия ден бяхме канени на обедното тържество на семейство Уидбърн в Клариджис.
	И двамата с Поаро нямахме особено желание да ходим.
	Това май беше шестата по ред покана от страна на домакинята. Госпожа Уидбърн беше упорита жена и имаше слабост към знаменитостите.
	Тя не се тревожеше от откази и в крайна сметка предложи такъв избор от дати, че капитулацията ни беше неизбежна. При тези обстоятелства избрахме най-близката дата, за да се отървем възможно най-бързо.
	Поаро се затвори в себе си след новините от Париж. При опитите ми да подновя темата получавах неизменния отговор:
	— В цялата работа има нещо, което не мога да проумея.
	На няколко пъти измърморваше на себе си:
	— Пенсне. Пенсне в Париж. Пенсне в чантата на Карлота Адамс.
	Искрено желаех той да се поразсее малко и обядът беше подходящ случай за това.
	Младият Доналд Рос също беше там. Той се приближи и бодро ме поздрави. Мъжете бяха повече от дамите, така че го сложиха да седне до мен.
	Джейн Уилкинсън седеше почти срещу нас, а между нея и госпожа Уидбърн беше младият херцог на Мъртън.
	Стори ми се — разбира се, възможно е само така да ми се е сторило — че той се чувства малко неловко. Компанията около него като че ли не беше по вкуса му. Той беше твърде консервативен младеж с известни реакционни възгледи, сякаш по някакво чудо пристъпил прага на Средновековието и озовал се на нашата маса. Увлечението му по изключително модерната Джейн Уилкинсън беше една от онези шеги, които природата обича да си прави понякога.
	При вида на нейната красота и на очарованието, което изискано дрезгавият й глас придаваше и на най-баналните фрази, напълно разбирах неговата капитулация.
	Но нима човек не може да привикне на съвършена красота и подлудяващ глас! Мина ми през ума, че дори и в този момент лъч здрав разум правеше опит да разсее мъглата на умопомрачителната любов. Причина бе една случайна забележка — фактически един доста смущаващ гаф от страна на Джейн — и именно той ме наведе на тази мисъл.
	Някой — забравих вече кой — произнесе фразата „присъдата на Парис“ и веднага се разнесе приятният тембър на Джейн:
	— Париж* ли? — каза тя. — Ами че Париж нищо не струва в днешно време. Сега Лондон и Ню Йорк са много повече от него.
	[* На английски език „Париж“ и „Парис“ се пишат и произнасят по един и същи начин — „Paris“ — Б. ред.]
	Както се случва понякога, тези думи увиснаха сред внезапно стихналите разговори. Настана неловка тишина. От дясната ми страна Доналд Рос пое дълбоко въздух. Госпожа Уидбърн бурно заговори за руската опера. Всеки започна припряно да говори нещо с останалите. Само Джейн гледаше невъзмутимо ту към единия, ту към другия край на масата, без да съзнава, че е казала нещо не на място.
	Тогава забелязах херцога. Устните му бяха плътно присвити, а лицето му пламтеше. Стори ми се, че се беше отдръпнал малко от Джейн. Навярно в този миг беше предусетил, че женитбата на човек с неговото положение за жена като Джейн Уилкинсън непременно би му навлякла още много такива злепоставящи инциденти.
	И както често се случва, изстрелях първото нещо, което ми дойде на ум към съседката си отляво — възпълна и титулувана дама, която се занимаваше с организирането на представления за деца. Спомням си и какво я попитах: „Коя е екстравагантната жена във виолетово в оня край на масата?“ А тя, разбира се, се оказа сестрата на моята съседка! Извиних се, заеквайки, и насочих разговора си към Рос, който обаче ми отговаряше само с едносрични думи.
	След като се провалих със събеседниците си и от двете страни, забелязах Брайън Мартин. Навярно беше дошъл по-късно, тъй като го виждах за пръв път.
	Седеше откъм моята страна и оживено разговаряше с красива блондинка.
	Не бяхме се срещали от доста време, ето защо се изненадах — сега имаше далеч по-добър вид. Нямаше го онова измъчено изражение на лицето му, изглеждаше подмладен и по-стегнат. Смееше се, забавляваше дамата отсреща и явно се намираше в отлично настроение.
	Трябваше да откъсна поглед от него, тъй като в този момент моята възпълна съседка реши да ми прости и великодушно ми разреши да изслушам монолога й за прелестите на поредното детско представление, което организирала с благотворителна цел.
	Налагаше се Поаро да тръгне по-рано, тъй като имаше уредена среща. Разследваше тайнственото изчезване на ботушите на един посланик и трябваше да се види с него в два и половина. Помоли ме да го извиня пред госпожа Уидбърн. Докато изчаквах реда си, за да го направя — нелека задача, тъй като в момента тя беше заобиколена от разотиващи се нейни приятели, които се надпреварваха да си казват „мила“ и „мили“ с шеметна скорост — някой ме докосна по рамото.
	Беше младият Рос.
	— Няма ли го мосю Поаро? Исках да поговоря с него.
	Обясних му, че току-що си е тръгнал.
	Рос имаше объркан вид. Вгледах се по-внимателно в него и видях, че е разтревожен. Беше пребледнял и напрегнат, а в погледа му се четеше неувереност.
	— Лично ли искахте да го видите? — попитах аз.
	Той отговори бавно:
	— Не… знам.
	Отговорът му ме озадачи и аз се вторачих в него. Той се изчерви.
	— Знам, че ще ви се стори нелепо, но всъщност се случи нещо много странно. Нещо, което не мога да проумея, затова бих искал да чуя какво мисли мосю Поаро. Виждате ли, не знам как да постъпя… Не бих искал да го занимавам, но…
	Изглеждаше ужасно безпомощен и объркан и затова побързах да го успокоя.
	— Поаро имаше среща — казах аз. — Към пет часа обаче ще си е у дома. Защо не му позвъните тогава или просто не наминете към нас?
	— Благодаря. Знаете ли, така и ще направя. Пет часа, нали?
	— Но първо позвънете по телефона. За по-сигурно.
	— Добре. Ще го направя. Благодаря ви, Хейстингс. Виждате ли, мисля, че може… че може да се окаже много важно.
	Кимнах му и отново се обърнах към госпожа Уидбърн, която се разтапяше от любезност с гостите си и вдървено се ръкуваше с всеки от тях.
	След като си взех довиждане с нея, се запътих към изхода и тогава някой ме хвана под ръка.
	— Не ме зарязвайте — чух игрив глас.
	Беше Джени Драйвър, която, между другото, изглеждаше ужасно шик.
	— Здравейте — казах аз. — Откъде изскочихте?
	— Обядвах на съседната маса.
	— Не съм ви забелязал. Как е бизнесът?
	— Цъфти, благодаря.
	— Вървят ли „супените чинии“?
	— Супените чинии, както така неучтиво ги наричате, вървят отлично. Когато всички се затрупат с тях, ще им изиграя мръсен номер. Следващият модел ще бъде нещо като пришка, в която има забучено перо, и ще се носи точно по средата на челото.
	— Но това е направо безскрупулно — казах аз.
	— Ни най-малко. Някой трябва да се погрижи за щраусите, защото в момента са безработни.
	Тя се засмя и се отдръпна.
	— Довиждане. Следобед ще ударя ключа и ще се поразвея извън града.
	— Чудесна идея — казах аз. — Днес в Лондон е ужасно задушно.
	Тръгнах бавно през парка и се прибрах към четири. Поаро още го нямаше. Върна се в пет без двадесет. Очичките му премигваха и явно беше в добро настроение.
	— Всичко е ясно, Холмс — пошегувах се аз. — Виждам, че сте открили ботушите на посланика.
	— Оказа се контрабанда на кокаин. Хитро измислено. Прекарах цял час в козметичен салон. Там имаше една девойка с кестенява коса, която веднага би пленила податливото ви сърце.
	Поаро беше с неизменното впечатление, че проявявам особена слабост към кестеняви коси, но нямах намерение да споря с него.
	В този момент телефонът иззвъня.
	— Трябва да е Доналд Рос — казах аз и тръгнах към апарата.
	— Доналд Рос ли?
	— Да. Младокът, с когото се запознахме в Чизуик. Искаше да ви види за нещо.
	Свалих слушалката.
	— Ало, капитан Хейстингс на телефона.
	Наистина беше Рос:
	— О, вие ли сте, Хейстингс? Върна ли се мосю Поаро?
	— Да, тук е. Ще говорите ли с него, или ще наминете?
	— Не е нещо особено. Мога да му го кажа и по телефона.
	— Добре. Само минутка.
	Поаро се приближи и пое слушалката. Бях наблизо и можех да чувам гласа на Рос, макар и слабо.
	— Мосю Поаро ли е? — Звучеше припряно и развълнувано.
	— Да, аз съм.
	— Вижте, не бих искал да ви безпокоя, но има нещо, което ми се струва доста странно. Става дума за смъртта на лорд Еджуеър.
	Поаро да се изпъна като струна.
	— Продължавайте, продължавайте.
	— Може да ви се стори истинска глупост…
	— Не, не, моля ви. Кажете ми, не се стеснявайте.
	— Споменаването на Париж ме наведе на тази мисъл. Вижте… — Откъм слушалката долетя слабият звук на входен звънец. — Само за секунда — каза Рос.
	Чу се как поставя слушалката върху нещо твърдо. Зачакахме — Поаро със слушалка в ръка, а аз до него. Чакахме, а минутите се нижеха една след друга. След малко Поаро неспокойно запристъпва от крак на крак. Погледна към часовника. Затвори и се обади на централата. После се обърна към мен:
	— Телефонът от другата страна на линията още е отворен, но не се обажда никой. Бързо, Хейстингс, намерете адреса на Рос в указателя. Трябва незабавно да отидем там!


	Париж?

	След малко вече се качвахме в таксито. Лицето на Поаро беше мрачно.
	— Страхувам се, Хейстингс — каза той. — Страхувам се.
	— Нима искате да кажете… — започнах аз, но не довърших.
	— Имаме работа с човек, който е извършил две убийства и няма да се спре пред трето. Сега се мята като плъх, който иска да спаси кожата си. Рос е бил заплаха за него и е трябвало да бъде елиминиран.
	— Дали е важно това, което искаше да ни каже? — попитах аз с известно съмнение. — Самият той не беше съвсем убеден.
	— Просто не е преценил добре, но явно това, което е искал да ми каже, е от първостепенно значение.
	— Но кой може да го е узнал?
	— Казахте, че е говорил с вас в ресторанта, а около вас е имало хора. Истинска лудост, истинско безразсъдство! А! Защо не го взехте със себе си, защо не го опазихте, докато чуя от него това, което е имал да ми каже?
	— Изобщо не мислех, че… — заекнах аз.
	Поаро махна с ръка.
	— Вие не сте виновен — откъде сте могли да знаете? Но аз бих разбрал. Вижте, Хейстингс, убиецът е коварен и безжалостен като тигър. Още ли не сме пристигнали!
	Най-сетне таксито спря на голям площад в Кенсингтън, където Рос имаше апартамент на втория етаж. Намерихме името му до звънеца. Входната врата беше отворена, а вътре имаше внушително стълбище.
	— Тук всеки може да влезе и никой няма да го забележи — измърмори Поаро, докато подскачаше нагоре по стълбите.
	На втория етаж видяхме нещо като преграда и тясна врата със секретна брава. По средата на вратата стоеше името на Рос.
	Спряхме се. Цареше мъртва тишина.
	Бутнах вратата и за моя изненада тя се отвори.
	Влязохме.
	В тесния коридор видяхме отворена врата и друга, която явно водеше към всекидневната.
	Там и влязохме. Тя се оказа преградената половина от голяма гостна. Обзавеждането не бе скъпо, но пък изглеждаше удобно. Стаята бе празна. На една малка масичка се намираше телефонът, а слушалката лежеше до него.
	Поаро бързо пристъпи напред, огледа се и поклати глава.
	— Не е тук. Елате, Хейстингс.
	Върнахме се обратно в коридора и влязохме в другата стая, която представляваше неголяма трапезария. До масата, свлечен настрани от стола и проснат върху нея, беше Рос.
	Поаро се наведе над него.
	Когато се изправи, лицето му беше бяло като тебешир.
	— Мъртъв е. Прободен е в малкия мозък.
	Измина доста време, но събитията от този следобед останаха като кошмар в съзнанието ми. Не можех да се отърся от ужасното чувство за вина.
	По-късно онази вечер, когато седяхме заедно с Поаро, не издържах и споделих с него горчивите си угризения. Той подскочи.
	— Не, не! Не се укорявайте, Хейстингс. Как бихте могли да знаете? По начало добрият Господ не ви е надарил с подозрителна природа.
	— Значи вие щяхте да се досетите, така ли?
	— При мен е друго — цял живот съм преследвал убийци. Знам как импулсът да убиваш с всеки път се засилва, за да го вършат накрая и по най-тривиален повод… — тук той прекъсна думите си.
	След случая с убийството на Рос Поаро сякаш се беше затворил в себе си. През цялото време, докато полицаите бяха там и разпитваха останалите обитатели на дома, през всичките онези сто и една рутинни подробности, които съпътстват разследването на едно убийство, той се бе държал настрани, необичайно тих и затворен зад замисления си поглед. Сега, когато прекъсна думите си, в очите му се върна същият онзи замислен поглед.
	— Нямаме време за разкаяния, Хейстингс — прошепна. — Нямаме време за „ако“ и прочие. Мъртвият младеж е имал да ни каже нещо много важно — сега знаем това със сигурност, в противен случай щеше да е още жив. И понеже той не може вече да ни го каже, налага се да гадаем, като при това разполагаме само с един-единствен ключ към загадката.
	— Париж — казах аз.
	— Да, Париж. — Стана и започна да се разхожда напред-назад. — На няколко пъти вече Париж се споменава в тази история, но за съжаление по различни поводи. На златната кутийка е гравирано Париж. Париж и миналия ноември. Тогава госпожица Адамс е била там, а е възможно Рос също да е бил в Париж. Дали там е бил и още някой, когото Рос е познавал? Дали не е видял госпожица Адамс с някого при необичайни обстоятелства?
	— Може никога да не узнаем — казах аз.
	— Можем и трябва да го разберем. Ще го разберем! Човешкият мозък, Хейстингс, е с неограничени възможности. Кога пак е бил споменаван Париж във връзка със случая? Например дребната жена с пенснето, която отива да вземе кутийката. Дали Рос я е познавал? Херцогът на Мъртън е бил в Париж по време на убийството. Париж, Париж, Париж… Лорд Еджуеър се е канил да ходи в Париж… А! Може би тук има нещо. А представете си, че го убиват, за да не отиде в Париж?
	Седна отново и сбърчи вежди. Можех да се закълна, че почувствах напрежението на неимоверната му умствена концентрация.
	— Какво точно се случи на обяда? — чух го да си промърморва. — Някоя случайно подхвърлена реплика е подсетила Доналд Рос за важността на онова, което е знаел и на което дотогава не е отдавал значение. Някой да е споменавал Франция? Или Париж? Имам предвид към вашия край на масата.
	— Спомена се нещо подобно, но беше в съвсем друга връзка.
	Разказах му за гафа на Джейн Уилкинс.
	— Това вероятно обяснява нещата — додаде той замислено. — Тази дума би била достатъчна, стига да се свърже с още нещо. Но какво може да е то? Помните ли къде гледаше Рос в този момент? Или за какво говореше?
	— Говореше за шотландските суеверия.
	— А накъде гледаше?
	— Не съм сигурен, но ми се струва, че гледаше към края на масата, където седеше госпожа Уидбърн.
	— А кой седеше до нея?
	— Херцогът на Мъртън, после Джейн Уилкинсън, а до нея някакъв непознат.
	— Значи мосю херцогът. Възможно е да е гледал херцога при споменаването на Париж. Да не забравяме, че херцогът е бил или поне се предполага, че е бил в Париж по време на престъплението. Ами ако Рос се сеща за нещо, което доказва, че херцогът не е бил в Париж?
	— Уважаеми Поаро!
	— Знам, че ви звучи абсурдно. Всички мислят така. Имал ли е херцогът мотив да извърши престъплението? Да, при това много силен. Но да се предположи, че го е извършил — о, абсурд! Та той е толкова богат, с такова положение, с такава възвишена душа! Никой не би се занимавал по-старателно с алибито му. А никак не е трудно да се скалъпи едно алиби в голям хотел. Кажете ми, Хейстингс, не спомена ли Рос нещо, когато чу думата „Париж“? Реагира ли по някакъв начин?
	— Спомням си добре, че пое дълбоко въздух.
	— А не показа ли някаква обърканост в разговора след това? Не беше ли смутен?
	— Намерихте най-вярната дума.
	— _Petcisement_*. Сеща се за нещо, но го намира за твърде нелепо. Дори абсурдно! И все пак не смее да го сподели. Първо решава да говори с мен, но когато това назрява в него, уви, вече не съм бил там.
	[* Точно (фр.) — Б.пр.]
	— Ако поне беше загатнал нещичко — казах аз със съжаление.
	— Да, наистина. Ако… Кой беше край вас в този момент?
	— Ами може да се каже, че всички. Вземаха си довиждане с госпожа Уидбърн, така че ми е трудно да посоча конкретни личности.
	Поаро отново се изправи.
	— Нима досега съм бил на погрешен път? — измърмори той и отново започна да крачи напред-назад. — Нима през цялото време съм бил на грешен път?
	Погледнах го със съчувствие. Нямах представа какви мисли бушуват в главата му. „Нищо не може да се изкопчи от него“ — така се бе изказал Джап за моя приятел и това си беше самата истина. Бях уверен обаче в едно — в този момент Поаро се разкъсваше от душевна борба.
	— Във всеки случай — обадих се аз — убийството не може да се припише на Роналд Марш.
	— Прав сте — каза Поаро. — Само че това не е важно сега.
	Той отново седна, рязко както преди.
	— Невъзможно е да съм на напълно погрешен път. Хейстингс, спомняте ли си петте въпроса, които поставих в началото?
	— Май си спомням нещо такова.
	— Те бяха следните: защо лорд Еджуеър променя становището си по въпроса за развода? Какво е обяснението на писмото, което той твърди, че е писал на жена си и което тя отрича да е получавала? Какво означава онова негово изражение на ярост, когато си тръгвахме от дома му тогава? Какво прави пенснето в чантата на Карлота Адамс? Защо някой търси лейди Еджуеър в Чизуик и щом тя се обажда, веднага затваря телефона?
	— Да, сега си ги спомням — казах аз.
	— Хейстингс, през цялото това време в главата ми е имало една идея. Идея за човека, който стои зад всичко. Добрах се до отговорите на три въпроса и тези отговори съвпадат с моята идея. Но на два от въпросите не мога да намеря отговор, Хейстингс. Разбирате какво означава това — или аз греша по отношение на този човек и не е възможно да е той, или отговорите на тези въпроси са прекалено елементарни, но аз просто не ги виждам. Кое от двете е вярно, Хейстингс? Кое?
	Отиде до бюрото си, отключи го и извади писмото на Люси Адамс от Америка. Беше помолил Джап да го задържи още ден-два. Разгърна го пред себе си и се вторачи в него.
	Минутите се нижеха. Прозях се и посегнах към една книга, тъй като не очаквах някакъв резултат от това занимание. При положение, че не ставаше въпрос за Роналд Марш, не виждах какво можеше да го насочи към някой друг.
	Зачетох се и навярно съм задрямал.
	Изведнъж Поаро нададе тих вик и аз се сепнах.
	Гледаше ме с неописуемо изражение на лицето си, а очите му бяха позеленели и блестяха.
	— Хейстингс!
	— Да, какво има?
	— Спомняте ли си какво ви казах? Че ако убиецът е човек на реда, то той е щял да отреже страницата, а не да я скъса?
	— Е, и?
	— Не съм бил прав. Цялото престъпление е извършено съвсем методично. Просто страницата е трябвало да бъде скъсана, а не отрязана! Вижте сам.
	Погледнах.
	— _Eh, bien_, не виждате ли?
	Поклатих глава.
	— Да не би да е бързал?
	— Независимо дали е бързал или не, пак е щял да го направи. Не забелязвате ли, приятелю? Страницата е трябвало да бъде откъсната…
	Пак поклатих глава. Поаро изрече тихо:
	— Възможно ли е да съм такъв глупак? Да съм толкова сляп? Но сега… сега… Сега вече нищо не може да ни спре!


	Пенснето

	Само след секунда настроението му се промени.
	Той скочи на крака.
	Последвах го, без да разбирам какво става.
	— Ще вземем такси. Часът е девет и все още не е твърде късно за посещения.
	Втурнах се след него надолу по стълбището.
	— Къде отиваме?
	— В Риджънт Гейт.
	Реших, че ще е по-добре да си замълча, тъй като Поаро явно не беше в настроение да отговаря на въпроси. Очевидно беше много развълнуван. Докато седяхме в таксито, той нервно барабанеше с пръсти по коленете си — нещо необичайно за неговата иначе спокойна и уравновесена натура.
	В съзнанието си прехвърлих дума по дума писмото на Карлота Адамс до сестра й. Вече го знаех почти наизуст. Непрекъснато си повтарях думите на Поаро за откъснатата страница.
	За съжаление това не ми помогна с нищо. Според мен думите на Поаро просто бяха лишени от всякакъв смисъл. Защо някаква страница е трябвало да бъде скъсана? Не, нищо не можех да разбера.
	Вратата на Риджънт Гейт ни отвори нов иконом. Поаро попита за госпожица Каръл и докато се качвахме по стълбите, за стотен път си зададох въпроса къде ли се е дянал „гръцкият бог“ — до този момент полицията не бе открила никаква следа от него. Внезапно потръпнах при мисълта, че и той може вече да не е между живите…
	Появата на госпожица Каръл, все така енергична, спретната и здравомислеща, прекъсна разсъжденията ми. Тя не скри изненадата си от посещението на Поаро.
	— Радвам се, че сте все още тук, мадмоазел — каза Поаро и се наведе над ръката й. — Страхувах се, може да сте напуснали.
	— Джералдин не искаше и да чуе за това — отвърна госпожица Каръл. — Помоли ме да остана. В такъв момент клетото дете наистина се нуждае от някого, ако не за друго, то поне като отдушник. А когато е необходимо, мосю Поаро, мога да ви уверя, че съм отличен отдушник.
	Тя млъкна и лицето й придоби сериозно изражение. Представих си я как бързо би се справила с репортери и други подобни ловци на сензации.
	— Мадмоазел, за мен вие винаги сте били пример за човек, който умее да постига целите си. Ценя това качество високо, тъй като се среща толкова рядко. Докато на мадмоазел Марш например като че ли не й достига практичност.
	— Тя е малко отвеяна — съгласи се госпожица Каръл. — Липсва й всякаква практичност, винаги си е била такава. Има късмет, че не трябва сама да се грижи за прехраната си.
	— Да, наистина.
	— Не допускам обаче да сте дошли тук, за да обсъждаме кой е практичен и кой — не. С какво мога да ви бъда полезна, мосю Поаро?
	Според мен на Поаро не му се понрави директността, с която го попитаха за целта на посещението му. Той обичаше по-заобиколните начини, но с госпожица Каръл подобно нещо беше немислимо. Тя го гледаше подозрително през силните си очила.
	— Тук ме доведоха няколко въпроса, които бих желал да уточня. Знам, че имате отлична памет, госпожице Каръл.
	— Нали затова съм и секретарка — отвърна тя не особено приветливо.
	— Ходил ли е лорд Еджуеър в Париж през ноември?
	— Да.
	— Можете ли да си спомните датата?
	— Трябва да проверя.
	Тя стана, отключи някакво чекмедже, от което извади подвързан бележник. Започна да го разлиства и най-сетне каза:
	— Лорд Еджуеър е заминал в Париж на трети ноември и се е върнал на седми. Освен това пак е заминал на двайсети ноември и се е върнал на четвърти декември. Нещо друго?
	— Да, ако обичате. Каква е била целта на пътуването му?
	— Първия път трябваше да види някакви статуетки, които щяха да се обявяват на търг и които той възнамеряваше да купи. Втория път, доколкото ми е известно, не е имал определена цел.
	— Мадмоазел Марш придружаваше ли баща си при пътуванията?
	— Тя никога и при никакви случаи не е придружавала баща си, мосю Поаро. Лорд Еджуеър не би и помислил за подобно нещо. По това време тя се намираше в девически манастир там, но не мисля, че баща й я е посещавал или я е извеждал навън. Лично аз много бих се изненадала, ако го е правил.
	— Вие да сте пътували с него?
	— Не.
	Тя го изгледа любопитно, след това попита рязко:
	— Защо ми задавате всички тези въпроси, мосю Поаро? Какво целите с тях?
	Поаро не отговори, а продължи:
	— Госпожица Марш е силно привързана към братовчед си, нали така?
	— Но моля ви, мосю Поаро. Не виждам това какво ви засяга.
	— Знаете ли, че тя ме посети онзи ден?
	— Не, не знаех — леко се сепна тя. — И какво ви каза?
	— Каза ми — макар и не толкова директно — че е много привързана към братовчед си.
	— Тогава защо питате мен?
	— Защото очаквам да чуя мнението ви по въпроса.
	Този път госпожица Каръл склони да отговори:
	— Според мед даже е прекалено много привързана. И това не е отскоро.
	— Изглежда настоящият лорд Еджуеър не ви е много симпатичен.
	— Не съм казала такова нещо. Просто сме различни хора. Доста е несериозен, но не мога да отрека, че е забавен. Винаги може да те придума. Бих искала обаче Джералдин да се позаинтересува от някой с повече характер.
	— Като херцога на Мъртън например?
	— Не познавам херцога. Във всеки случай изглежда човек, който гледа сериозно на своето обществено положение и на съответните си задължения. Само че е хлътнал по онази жена — по безценната Джейн Уилкинсън.
	— Неговата майка…
	— О, сигурна съм, че майка му би предпочела Джералдин за снаха. Но какво може да направи една майка? Синовете никога не искат да се женят за девойките, които майките им одобряват.
	— Мислите ли, че братовчедът на госпожица Марш отвръща на чувствата й?
	— Мисля, че в неговото положение това едва ли е от някакво значение.
	— Значи сте убедена, че ще го осъдят?
	— Не, разбира се. Според мен не го е направил той.
	— Но все пак биха могли да го осъдят, нали така?
	Госпожица Каръл не отговори.
	— Няма да ви задържам повече. — Поаро се изправи. — Между другото, познавахте ли Карлота Адамс?
	— Виждала съм я на сцената. Умна жена.
	— Да, наистина беше умна. — Той като че ли се зарея в мислите си. — А! Щях да си забравя ръкавиците.
	Той протегна ръка към масата, за да ги вземе. Маншетът му закачи верижката на пенснето на госпожица Каръл и го повлече. Поаро го вдигна заедно с изтърваните ръкавици, смутено изричайки безбройни извинения.
	— Още веднъж ви моля да ми простите безпокойството — бяха последните му думи. — Просто ми дойде на ума, че може да узная нещо за спречкване между лорда и един човек миналата година. Затова бяха и въпросите ми за Париж. Боя се, че трябва да се откажа от тази своя идея, а и мадмоазел беше толкова уверена в това, че братовчед й не е извършил убийството. Подчертано уверена. Е, тогава лека нощ, госпожице Каръл, и отново хиляди извинения за безпокойството.
	Намирахме се вече на изхода, когато чухме гласа й:
	— Мосю Поаро, това не са моите очила. Не виждам нищо през тези.
	— _Comment_? — изгледа я Поаро с безкрайна изненада.
	Изведнъж на лицето му се появи усмивка.
	— Колко съм глупав! Собствените ми очила са паднали, когато се навеждах да вдигна ръкавиците и вашето пенсне. Просто съм ги сменил неволно — толкова си приличат.
	След размяната на очилата и на нови усмивки ние се разделихме с госпожица Каръл.
	— Поаро — обадих се вече навън, — но вие не носите очила.
	Той ме изгледа ликуващо:
	— Невероятна прозорливост! Колко бързо схванахте всичко.
	— Това е пенснето от чантата на Карлота Адамс, нали?
	— Точно така.
	— Защо помислихте, че може да е на госпожица Каръл?
	Поаро сви рамене.
	— Тя е единственият човек от всички, свързани със случая, който носи очила.
	— Оказа се обаче, че не са нейни — казах аз замислено.
	— Така твърди тя.
	— Боже мой, колко сте подозрителен!
	— Ни най-малко, ни най-малко. Възможно е да е казала истината. Дори съм убеден, че това е истината — в противен случай тя не би забелязала подмяната. Направих я много изкусно, приятелю.
	Вървяхме по улицата почти без определена цел. Предложих да вземем такси, но Поаро отказа.
	— Необходимо ми е да повървя, приятелю. Това ми помага.
	Замълчах. Нощта бе задушна и не бързах да се прибираме.
	— А въпросите ви за Париж само прикритие ли бяха? — полюбопитствах аз.
	— Не съвсем.
	— Всъщност още не знаем кой стои зад инициала Д. — казах замислено. — Странно е, че на никой от замесените името не започва с „Д“, освен… Ами да! Доналд Рос! А той е мъртъв.
	— Да — каза Поаро. — Мъртъв е.
	Спомних си вечерта, когато тримата с него вървяхме заедно. Спомних си и още нещо и тази мисъл ме накара да поема дълбоко въздух.
	— За бога, Поаро. Помните ли?
	— Какво да помня, приятелю?
	— Когато Рос спомена, че били тринайсет души на масата. И че той пръв е станал.
	Поаро не отговори. Обзе ме известно безпокойство, както става винаги, когато някое суеверие се потвърди.
	— Странно е — промърморих. — Трябва да се съгласите, че е странно.
	— Моля?
	— Казах, че е странно — за Рос и числото тринайсет, Поаро, за какво си мислите?
	За моя огромна изненада, а и, трябва да призная, за известно мое неудоволствие неочаквано Поаро избухна в смях. Имах чувството, че няма да престане.
	Явно нещо го бе развеселило.
	— Кое, по дяволите, е толкова смешно? — остро реагирах аз.
	— Ох, ох! — едва си поемаше дъх Поаро. — Нищо, Хейстингс. Сетих се за една гатанка, която чух онзи ден. Сега ще ви я кажа. Има два крака, пера и лае като куче — що е то?
	— Кокошка, естествено — отговорих без особен ентусиазъм. — Знам я още от детската градина.
	— Прекалено добре сте информиран, Хейстингс. Трябваше да ми отговорите: „Не се сещам“. Тогава аз щях да ви кажа: „Кокошка“, а пък вие да ми отговорите: „Но кокошката не лае като куче“, на което пък аз да ви кажа: „Да, ама го казах, за да направя гатанката по-трудна“. Как мислите, Хейстингс, възможно ли е случаят с буквата „Д“ да се окаже нещо подобно?
	— Невъобразима глупост!
	— Да, да, за повечето хора е така. Но не и за някои други. Защо няма кого да попитам…
	В момента минавахме покрай някакво кино. Хората тъкмо излизаха и разговаряха за какво ли не — за проблемите си, за прислугата си, за приятелите си — само неколцина споменаваха филма, който току-що бяха гледали.
	С подобна групичка хора прекосихме Юстън Роуд.
	— Страшно ми хареса — въздъхна едно момиче. — Брайън Мартин е направо чудесен. Не пропускам негов филм. Как яздеше само надолу по скалите, за да пристигне навреме с документите!
	Нейният приятел беше доста по-сдържан.
	— Идиотска история. Просто някой с повечко мозък трябваше да попита Елис и…
	Чух само това. Бях стигнал тротоара и се обърнах назад — Поаро стоеше точно по средата на улицата, а от двете му страни към него се носеха автобуси. Инстинктивно закрих очи с ръце. Разнесоха се скърцане на спирачки и няколко солени шофьорски изрази. Без да губи достойнство нито за миг, Поаро се добра до тротоара. Имаше вид на сомнамбул.
	— Поаро — извиках аз, — полудяхте ли?
	— Не, _mon ami_. Просто се сетих нещо точно когато пресичах улицата.
	— Моментът не беше особено подходящ — изтъкнах. — Можеше да бъде последният ви в живота.
	— Това е без значение. А, _mon ami_, колко сляп, глух и глупав съм бил! Сега вече знам отговорите на всички въпроси — и на петте! Да, всичко ми се изясни… Колко просто, боже мой, по детински просто…


	Поаро задава въпроси

	Останалата част от пътя изминахме по доста необичаен начин.
	Явно Поаро следваше нишката на мислите си, като от време на време измърморваше по някоя дума под носа си.
	Успях да доловя нещо, макар и не всичко. Веднъж каза „свещи“, а после нещо като „douzaine“. Предполагам, че ако бях малко по-проницателен, щях да схвана хода на мислите му. Впоследствие всичко се оказа изключително просто, но тогава то ми приличаше само на някакво бръщолевене.
	Още не бяхме влезли у дома, така да се каже, когато Поаро се втурна към телефона. Позвъни в Савой и поиска да го свържат с лейди Еджуеър.
	— Не се надявайте да я намерите, приятелю — изрекох аз не без известно задоволство.
	Поаро, както неведнъж лично съм му заявявал, е един от най-неосведомените хора, които познавам.
	— Нима не знаете? — продължих. — Ами че тя играе в нова пиеса и по това време трябва да е още в театъра. Сега е едва десет и половина.
	Поаро не ми обърна никакво внимание. Вече говореше с хотела и по всяка вероятност оттам потвърдиха думите ми.
	— А! Така ли? Ще ме свържете ли тогава с нейната прислужница?
	След малко той продължи:
	— Прислужницата на лейди Еджуеър ли е? Обажда се мосю Поаро. Мосю Еркюл Поаро. Помните ме, нали? _Tres bien_. Вижте какво, възникна нещо важно. Възможно ли ви е да дойдете при мен веднага? — Да, наистина много важно. Сега ще ви кажа адреса. Слушайте внимателно.
	Повтори го два пъти, след което остави слушалката със замислено изражение.
	— Какво смятате да правите? — попитах аз. — Наистина ли знаете нещо?
	— Не, Хейстингс, но ще го узнаем от нея.
	— Но какво?
	— Нещо за един човек.
	— За Джейн Уилкинсън ли?
	— О, не. За нея знам всичко. Познавам я като петте си нокътя, нали така казвате вие, англичаните?
	— Кой друг тогава?
	Поаро ме удостои с една от възможно най-дразнещите си усмивки и ми каза да не проявявам нетърпение, след което припряно се зае да оправя стаята.
	Прислужницата пристигна след десет минути. Изглеждаше малко нервна и притеснена. Беше дребна жена, облечена в черно, и се оглеждаше неспокойно наоколо.
	Поаро пристъпи напред.
	— А! Вече сте тук. Много мило. Заповядайте, седнете тук, мадмоазел… Елис, струва ми се, нали?
	— Да, сър. Елис.
	Тя се настани на стола, който Поаро й подаде.
	Седеше с ръце в скута си и гледаше ту към единия ту към другия от нас. Стиснатите устни придаваха много съсредоточен вид на лицето й.
	— Първо искам да ви питам откога работите при лейди Еджуеър?
	— От три години.
	— Така знаех и аз. Значи добре познавате живота й.
	Елис не отговори. По лицето й премина сянка на неодобрение.
	— Имам предвид следното — вероятно знаете кои биха могли да бъдат нейни врагове.
	Елис още по-силно стисна устни.
	— Много жени са искали да й направят нещо лошо. Да, всички са злобни към нея. От ревност.
	— Значи жените не я обичат, така ли?
	— Точно така, сър, тя е много красива. Освен това винаги постига това, което иска. Хората от театъра са много злобни.
	— Ами мъжете?
	На лицето й се появи кисела усмивка.
	— С тях може да прави каквото си иска, сър, и това си е самата истина.
	— Така е — усмихна се Поаро. — И все пак мога да допусна, че… — тук той спря, а когато заговори отново, тонът му беше променен. — Познавате ли господин Брайън Мартин, актьора?
	— О, да, сър.
	— Добре ли го познавате?
	— Да, сър.
	— Дано не греша в предположението си, но не беше ли той силно влюбен в нея преди по-малко от половин година?
	— До ушите, сър. А ако питате мен, не „беше“, ами все още „е“.
	— Надявал се е, че тя ще се омъжи за него, нали така?
	— Да, сър.
	— А тя имала ли е сериозни намерения спрямо него?
	— Смяташе да го направи, сър. Ако можеше да получи свободата си от лорда, мисля, че щеше да го направи.
	— И тогава се появи херцогът на Мъртън.
	— Да, сър. Срещнаха се по време на негово пътуване в Америка. Беше любов от пръв поглед.
	— И значи сбогом на Брайън Мартин и неговите шансове?
	Елис кимна:
	— Господин Мартин също е богат, но херцогът на Мъртън има и положение. Госпожата много държи на това. Женитбата й с херцога ще я направи една от първите дами в Англия, сър.
	В гласа на прислужницата прозвуча самодоволство.
	— Значи господин Брайън Мартин е бил пренебрегнат? Зле ли го понесе?
	— Той постъпи ужасно, сър.
	— А!
	— Ами веднъж я заплаши с револвер. И какви сцени правеше непрекъснато — направо косите ми настръхват, като си спомня. И започна да пие много. Направо се провали.
	— Но след време се е оправил.
	— Така поне изглежда, сър, ама той продължава да се мъкне при нея. Не ми харесва погледа му и аз предупредих госпожата, а тя само се засмя. Прави й удоволствие да се чувства по-силната, нали разбирате, сър?
	— Да — отвърна замислено Поаро, — струва ми се, че разбирам.
	— Напоследък не сме го виждали, сър, и това е добре. Да се надяваме, че чувствата му са поизстинали.
	— Възможно е.
	Нещо в репликата на Поаро я стресна и тя попита:
	— Да не би госпожата да е в опасност, сър?
	— Да — мрачно изрече думите си Поаро. — Намира се в голяма опасност, за което сама си е виновна.
	Ръката му се движеше безцелно по полицата над камината и случайно закачи вазата с рози. Тя се прекатури и водата заля лицето и главата на Елис. Поаро рядко е проявявал несръчност, от което заключих, че се намира под голямо напрежение. Той много се притесни и веднага хукна за хавлия, след което внимателно помогна на посетителката ни да се изсуши, придружавайки всичко с поток от извинения.
	Накрая й подаде една банкнота и като я изпращаше, й благодари за посещението.
	— Не е късно — каза той. — Ще успеете да се приберете преди господарката си.
	— О, не се тревожете, сър. Доколкото знам, тя ще вечеря навън, а аз никога не я чакам, ако не ми е заръчала предварително.
	Внезапно Поаро каза нещо съвсем неочаквано:
	— Извинете, мадмоазел, но вие куцате!
	— Нищо сериозно, сър. Наболяват ме краката.
	— Мазоли ли? — попита я Поаро тихо като другар по съдба.
	Беше познал. Тогава се впусна подробно да й обяснява за някакво особено ефикасно лекарство, след което Елис си отиде.
	Изгарях от любопитство.
	— Е, приятелю? — попитах аз. — Ще ми кажете ли?
	Той се засмя на нетърпението ми.
	— За днес стига, приятелю. Утре рано ще позвъним на Джап и ще го поканим да намине. Ще се обадим и на Брайън Мартин. Струва ми се, че от него можем да научим интересни неща. Освен това съм му длъжник и искам да се реванширам.
	— Наистина ли?
	Погледнах Поаро. Той се усмихваше на себе си малко особено.
	— Независимо от всичко — казах аз — не го подозирате в убийството на лорд Еджуеър, нали? Особено след това, което чухме тази вечер. Това би означавало той да е играел по свирката на Джейн. Само че един мъж никога няма да убие съпруг, за да може жената да се омъжи за друг.
	— Какво задълбочено съждение!
	— Не е нужно да сте саркастичен. По-добре ще е да обясните какви игри играете постоянно.
	Поаро вдигна въпросния предмет.
	— Пенснето на Елис, приятелю. Забрави го.
	— Глупости! Беше на носа й, когато си тръгна.
	Той поклати спокойно глава.
	— Заблуждавате се. Дълбоко се заблуждавате, Хейстингс! На носа й беше пенснето, което намерихме в чантата на Карлота Адамс.
	Почти си глътнах езика от изумление.


	Поаро проговаря

	На другата сутрин трябваше да позвъня на инспектор Джап.
	В гласа му долових известно униние.
	— О, вие ли сте, капитан Хейстингс? Нещо ново?
	Предадох му молбата на Поаро.
	— Да намина към единайсет? Мисля, че ще мога. Да не би да е открил нещо ново по убийството на младия Рос? Нямаме никаква следа. Истинска загадка.
	— Мисля, че Поаро има новини за вас — отвърнах безучастно. — Изглежда много доволен от себе си.
	— За разлика от мен, капитан Хейстингс, за разлика от мен. Е, ще дойда със сигурност.
	Следващата ми задача беше да позвъня на Брайън Мартин. Предадох му думите на Поаро — че е открил нещо интересно, което щяло да заслужи вниманието на господин Брайън Мартин. На въпроса какво е то му отвърнах, че нямам представа, тъй като Поаро не ме бе осведомил. Последва пауза.
	— Добре — каза най-сетне Брайън, преди да затвори. — Ще дойда.
	Веднага след това Поаро ме изненада, като се обади на Джени Драйвър и също я помоли да дойде.
	Беше неразговорлив и доста намръщен. Не го безпокоих с въпроси.
	Брайън Мартин пристигна пръв. Изглеждаше чудесно и в добро разположение на духа, макар и малко, както ми се стори, притеснен. Почти веднага след него пристигна и Джени Драйвър. Срещата им се оказа неочаквана и за двамата.
	Поаро донесе два стола и ги покани да седнат. Погледна часовника си и каза:
	— Очакваме инспектор Джап всеки момент.
	— Инспектор Джап? — попита Брайън с безпокойство.
	— Да. Поканих го неофициално, просто като приятел.
	— Разбирам.
	Настъпи тишина. Джени го изгледа крадешком и отново се обърна напред. Тази сутрин тя имаше загрижен вид.
	В следващия момент пристигна Джап.
	Той като че ли остана малко изненадан от присъствието на Брайън Мартин и Джени Драйвър, но не се издаде с нищо. Поздрави Поаро с типичната си духовитост.
	— Как са нещата, мосю Поаро? Сигурно пак имате някоя интересна теория, а?
	Поаро го погледна с грейнало лице.
	— Не, не, нищо интересно, фактически само една проста история — толкова проста, че се срамувам, дето не съм я забелязал по-рано. Ако позволите, ще започна още от самото начало.
	Джап въздъхна и погледна часовника си.
	— Стига да не продължи повече от час — каза той.
	— Бъдете спокоен. Няма да ви отегчавам толкова дълго. Нали все пак ви интересува кой е убил лорд Еджуеър, кой е убил госпожица Адамс, кой е убил Доналд Рос?
	— Интересува ме само последния — предпазливо се обади Джап.
	— Тогава ме изслушайте и ще го научите. Сега ще чуете един смирен Поаро. (Как ли не, помислих си с недоверие.) Ще ви преведа през всеки от етапите и ще ви покажа как съм се заблуждавал, как съм проявявал пълен идиотизъм, как са ми били необходими разговорът с моя приятел Хейстингс и една случайно чута реплика от непознат на улицата, за да попадна на вярната следа.
	Направи кратка пауза, прочисти гърлото си и заговори със своя, както аз го наричах, „лекторски“ глас.
	— Ще започна от вечерята в Савой. Лейди Еджуеър дойде при мен и помоли да сподели нещо лично. Искаше да се отърве от съпруга си. В края на разговора ни дамата малко неблагоразумно, според мен, спомена, че може би щяла да вземе такси, да отиде до дома му и да го убие сама. Тези нейни думи бяха чути от господин Брайън Мартин, който точно тогава влезе в стаята.
	Поаро се извърна към Брайън.
	— Така беше, нали?
	— Всички го чуха — отвърна актьорът. — Семейство Уидбърн, Марш, Карлота — всички.
	— О, да, напълно съм съгласен. Напълно. _Eh, bien_, не успях да забравя тези думи, тъй като още на следващата сутрин господин Брайън Мартин дойде тук и ми ги припомни.
	— Не е вярно — раздразнено извика Брайън Мартин. — Бях дошъл…
	Поаро го прекъсна с ръка.
	— Дойдохте под предлог да ми разкажете онази измислена история за някакъв преследвач. Толкова прозрачна, че дори и дете можеше да разбере истината. Сигурно сте я взели от някой стар филм. Момиче, чието съгласие трябвало да имате, мъж със златен зъб. _Mon ami_, няма младежи със златни зъби — вече не е модерно — още повече в Америка. Ще ви го каже всеки зъболекар. Изобщо цялата ви история беше един абсурд. След като я разказахте обаче, вие се залавяте с истинската цел на посещението си — да ме настроите срещу лейди Еджуеър. За да бъда по-ясен — вие подготвяте почвата за момента, в който тя убива съпруга си.
	— Не разбирам за какво говорите — измърмори Брайън Мартин. Беше пребледнял като смъртник.
	— Отнасяте се с присмех към идеята, че лордът може да се съгласи на развод! Смятате, че аз ще се срещна с него на следващия ден, но уговорката се променя. Наложи се да отида при него още същата сутрин и той се съгласи на развод. Така отпаднаха всички мотиви лейди Еджуеър да убие съпруга си. Нещо повече — лордът ме осведоми, че собственоръчно е писал на съпругата си за това свое решение. Лейди Еджуеър обаче твърди, че не е получавала такова писмо. Тогава следва, че някой лъже — или тя, или съпругът й, или просто някой го е скрил, но кой? Зададох си въпроса защо Брайън Мартин ще си прави труда да ми разказва всички тези лъжи? Какво го е накарало да постъпи така? И стигнах до заключението, че сте безумно влюбен в тази жена. Лорд Еджуеър каза, че съпругата му искала да се омъжва за някакъв актьор. Да предположим, че това е така и дамата променя решението си. Докато пристигне писмото на лорд Еджуеър, тя вече иска да се омъжи за някой друг, а не за вас! Значи е имало причина вие да скриете писмото.
	— Но аз не…
	— След малко ще ви дам възможност да обясните. Сега ви моля да ме изслушате. Та какво завладява тогава съзнанието на човек като вас — един разглезен идол, който не знае що е отказ? Според мен — сляпа ярост, желание за мъст спрямо лейди Еджуеър. И какво по-голямо зло от това да бъде обвинена в убийство, за което може и да увисне на въжето!
	— Боже всемогъщи! — каза Джап.
	Поаро се обърна към него:
	— Именно тази малка идея започна да се оформя в съзнанието ми. Тя беше подкрепена от няколко неща. Карлота Адамс е имала двама приятели — капитан Марш и Брайън Мартин. Значи е било възможно тогава Брайън Мартин, като богат човек, да й е предложил номера и десет хиляди долара, за да го извърши. През цялото време съм си мислел, че госпожица Адамс едва ли е допускала Роналд Марш да разполага с такава сума. Известни са й били неговите затруднения, което прави Брайън Мартин по-вероятната възможност.
	— Но аз не съм… Казах ви, че не съм… — дрезгаво изрече актьорът.
	— А когато ни изпратиха по телеграфа от Вашингтон писмото на сестрата на госпожица Адамс — тогава _oh, la, la_! Много се разтревожих. Излизаше, че разсъжденията ми са били напълно погрешни. По-късно обаче направих едно откритие. Получих оригиналното писмо и видях, че в него липсва една страница. Така че споменатата там личност може да не е била капитан Марш. Имаше и още едно доказателство. При арестуването си капитан Марш ясно заяви, че е видял Брайън Мартин да влиза в дома на Риджънт Гейт. Но тъй като това са думи на обвиняем, те нямат никаква тежест. Освен това мосю Мартин има алиби. Ама естествено! Можеше да се очаква. Ако мосю Мартин е извършил убийството, то на него задължително му е трябвало алиби. То обаче се потвърждава само от една личност — госпожица Драйвър.
	— Е, и? — реагира остро момичето.
	— Нищо, мадмоазел, нищо — отвърна Поаро с усмивка. — Освен това, че в същия онзи ден ви видях да обядвате с мосю Мартин и че малко след това си направихте труда да дойдете и да се опитате да ме убедите, че приятелката ви госпожица Адамс е проявявала по-особен интерес към Роналд Марш, а не, както аз си мислех — към Брайън Мартин.
	— Нищо подобно — отсече филмовата звезда.
	— Възможно е да не сте го съзнавали, мосю — тихо каза Поаро, — но мисля, че е така. То много добре обяснява нейната неприязън към лейди Еджуеър. Ненавист заради вас, защото сте й разказали за всичко, нали?
	— Е, да… Имах нужда да разкажа на някого и тя…
	— … прояви разбиране. Наистина тя притежава голям запас от съчувствие, забелязах го сам. _Eh bien_, какво става после? Роналд Марш е арестуван. Изведнъж настроението ви се оправя. Грижите ви отлитат. Макар и планът ви да не успява, защото в последната минута лейди Еджуеър решава да отиде на празненство, все пак се намира друга изкупителна жертва и ви избавя от притесненията ви. И после, по време на един празничен обяд, чувате Доналд Рос, този симпатичен, но малко глуповат младеж, да казва на Хейстингс нещо, от което разбирате, че съвсем не сте в безопасност.
	— Не е вярно — изломоти актьорът. По лицето му се лееше пот, а в погледа му се четеше ужас. — Нищо не съм чул, казвам ви… Нищо не съм направил…
	В този момент, струва ми се, дойде най-голямата изненада за сутринта.
	— Вярно е — прошепна Поаро. — Надявам се, че сега се чувствате достатъчно наказан за това, че дойдохте при мен, Еркюл Поаро, с онази измислена история.
	Всички ахнахме. Детективът продължи унесено:
	— Виждате, че ви показвам всички мои грешки. Още в началото си зададох четири въпроса, които са известни и на Хейстингс. Три от тях намериха своите отговори.
	Кой е скрил онова писмо? Смятам, че Брайън Мартин ясно отговори на този въпрос. Друг въпрос беше кое е накарало лорд Еджуеър така внезапно да промени становището си относно развода? Имах определена идея по този въпрос — или е искал да се жени отново, макар да не открих никакво доказателство за това, или е имало някакво изнудване. Лорд Еджуеър беше човек с особени вкусове. Възможно е някакви факти за него да са излезли на бял свят, които, макар и да не са давали право на съпругата му на английски развод, са могли все пак да бъдат използувани от нея като лост, подсилен от заплахата за публичен скандал. Предполагам, че е станало именно това, а лорд Еджуеър е искал да избегне скандала. Поддал е, но яростта му от това поражение се проявява на лицето му в момент, когато смята, че не го гледа никой. Това обяснява и подозрителната бързина, с която каза: „Не заради писмото“, преди още да изкажа предположение, че това може да е причината. Останаха два въпроса. Въпросът за странното пенсне в чантата на госпожица Адамс, което не й е принадлежало. И въпросът защо някой е искал да говори по телефона с лейди Еджуеър, докато е била на вечеря в Чизуик. По никакъв начин не можех да свържа мосю Брайън Мартин с тези въпроси. Така стигнах до извода, че или грешах за мосю Брайън Мартин, или с въпросите. Тогава още веднъж отчаяно прочетох онова писмо на госпожица Адамс. И открих нещо! Да, наистина открих нещо! Вижте сами. Ето го. Листът е скъсан, нали? Неравномерно, както става често. Да предположим тогава, че пред „he“ в горния край на листа е имало „s“… А! Точно така! Разбирате, нали? Не „he“, а „she“! Този, който е предложил номера на Карлота Адамс, е жена! Направих списък на жените, които имат някаква връзка със случая. Освен Джейн Уилкинсън, те бяха четири — Джералдин Марш, госпожица Каръл, госпожица Драйвър и херцогинята на Мъртън. Най-интересна за мен беше госпожица Каръл. Тя носи очила, била е в дома през онази нощ, вече беше проявила неточност в показанията си, тъй като желаеше обвинението да падне върху лейди Еджуеър, освен това беше и жена с нужните здрави нерви, способна да извърши престъплението. Мотивът не беше много ясен — но в края на краищата тя бе работила при лорд Еджуеър няколко години и беше възможно да съществува такъв, за който не знаем. Същевременно не ми се искаше напълно да отписвам от случая Джералдин Марш. Тя мразеше баща си — знаех го от нея самата, освен това беше нервен тип, с лабилна психика. Ами ако, когато е влязла в дома онази вечер, тя пронизва баща си, а после се качва горе за перлите? И представете си нейния ужас, когато вижда, че братовчед й, когото тя обича всеотдайно, не е останал вън до таксито, а е влязъл в дома! Неспокойното й поведение би могло да се обясни по този начин. Но би могло да се обясни и с пълната й невинност, ако не беше страхът й, че братовчед и е извършил престъплението. Имаше и още нещо. Златната кутийка, намерена в чантата на госпожица Адамс, носеше инициал „Д“. Самата тя е била в пансион в Париж през ноември и може да се е срещала с Карлота Адамс. Навярно би ви се сторило странно да се прибави и името на херцогинята на Мъртън към този списък, но при нейното посещение аз установих, че е фанатичка. Цялата й любов бе отдадена на сина й, така че тя би била способна да изобрети план за унищожаването на жената, която се готви да провали живота на нейния син. След това идваше ред на госпожица Джени Драйвър…
	Той замълча и погледна към Джени. Тя отвърна на погледа му леко нагло, наклонила глава на една страна.
	— И каква е моята връзка със случая? — попита тя.
	— Не е кой знае каква, мадмоазел, освен тази, че сте приятелка на Брайън Мартин и че името ви започва с „Д“.
	— Не е много.
	— Има и още нещо. Вие притежавате куража и ума, необходими за такова престъпление. Съмнявам се дали някой друг може да се похвали с тези качества.
	Момичето запали цигара.
	— Продължавайте — бодро каза тя.
	— Алибито на мосю Мартин — истинско ли е или не? Това именно трябваше да разбера. Ако е било истинско, тогава кой е човекът, когото Роналд Марш е видял да влиза в дома? И тогава си спомних нещо. Икономът с хубава външност от Риджънт Гейт много приличаше на мосю Мартин. Значи капитан Марш е видял него. Веднага си съставих една теория. Според мен той е намерил господаря си убит. До него е видял плик с френски франкове на стойност сто лири. Взима плика, измъква се навън, оставя парите у някой свой приятел и се връща, като си отваря с ключа на лорд Еджуеър. Оставя престъплението да се разкрие от прислужницата на следващата сутрин. За себе си не е чувствал никаква заплаха, защото е бил убеден, че го е извършила лейди Еджуеър, а парите вече са били изнесени извън дома и обменени, преди да се открие липсата им. Когато обаче се разбира, че лейди Еджуеър има алиби и че Скотланд Ярд започва да разследва неговите похождения, той изчезва.
	Джап кимна одобрително.
	— Все още не бях изяснил въпроса с пенснето. Ако то беше на госпожица Каръл, тогава всичко беше наред. Тя би могла да скрие писмото и докато е уреждала подробностите с Карлота Адамс или се е срещала с нея във вечерта на убийството, пенснето лесно е могло да се озове в чантата на госпожица Адамс. Само че пенснето нямаше нищо общо с госпожица Каръл. Когато се прибирахме към дома с Хейстингс, се мъчех да подредя обърканите си мисли. И тогава стана чудото! Първо Хейстингс заговори за някои неща в определен ред. Спомена, че Доналд Рос бил тринайсетият на масата в дома на сър Монтагю Корнър и първият, който станал. Бях зает със собствените си разсъждения и не му обърнах много внимание. Само ми мина през ума, че ако трябва да бъдем точни, това не е истина. Той може да е станал пръв в края на вечерята, но фактически първа е станала лейди Еджуеър, защото е била повикана на телефона. Докато мислех за нея, ми хрумна една гатанка — гатанка, която, според мен, подхождаше на нейната, така да се каже, детинска същност. Казах я на Хейстингс. Той обаче, също като кралица Виктория, не остана очарован. Зачудих се кого ли бих могъл да попитам по-подробно за чувствата на мосю Мартин към Джейн Уилкинсън. Знаех, че от нея нямаше да науча нищо. И тогава един минувач, с когото случайно пресичахме улицата, произнесе едно най-обикновено изречение. Той каза на своята приятелка, че някой си е трябвало „да попита Елис“. В този момент като по чудо всичко си дойде на мястото!
	Той се огледа.
	— Да, да — пенснето, телефонното обаждане, ниската жена, която е взела кутийката в Париж. Елис, разбира се, прислужницата на Джейн Уилкинсън. Проследих всичко стъпка по стъпка — свещите, госпожа Ван Дюзън, всичко. Вече знаех!


	Истината

	Поаро ни обходи с поглед.
	— А сега, приятели — спокойно изрече той, — ще чуете истината за случилото се през онази нощ. Карлота Адамс напуска апартамента си в седем часа. Взема такси и отива до хотел Пикадили Палъс.
	— Къде? — възкликнах аз.
	— В Пикадили Палъс. Още през деня тя ангажира стая там под името госпожа Ван Дюзън. Тя носи чифт силни очила, които, както е известно, променят физиономията на човека. Когато наема стаята, тя казва, че ще пътува с нощния влак за Ливърпул и че багажът й е на влака. В осем и половина пристига лейди Еджуеър и пита за нея. Отвеждат я в стаята й. Там те разменят дрехите си. С руса перука, бяла рокля от тафта и хермелиново наметало Карлота Адамс, а не Джейн Уилкинсън напуска хотела и заминава за Чизуик. Да, да, това е напълно възможно. Посещавал съм този дом по вечерно време. Масата е осветена само от свещи, лампите са намалени и никой там не познава Джейн Уилкинсън добре. Златистата коса, дрезгавият глас и типичното й поведение са налице! О, никак не е трудно. В случай че някой все пак забележки измамата, е съществувал спасителен вариант. А самата лейди Еджуеър, с тъмна перука, с дрехите на Карлота Адамс и с пенсне плаща сметката за стаята, качва се с куфара й в такси и заминава за Юстън.
	В тоалетната сваля тъмната перука и оставя куфара на гардероб. Преди да тръгне за Риджънт Гейт тя позвънява в Чизуик и пожелава да говори с лейди Еджуеър.
	Имали са такава уговорка. Ако всичко е било наред и никой не е разпознал Карлота, тя е трябвало да произнесе само: „Да, точно така“. Едва ли е необходимо да казвам, че госпожица Адамс не е знаела истинската причина за телефонното обаждане. След като чува този отговор, лейди Еджуеър започва да действа. Отива в Риджънт Гейт, представя се, поисква да види лорд Еджуеър и се отправя към библиотеката. Там извършва първото убийство. Разбира се, не е знаела, че госпожица Каръл я вижда от горния етаж. Според нейния замисъл показания е трябвало да даде само икономът, който, спомнете си, никога не я е виждал, освен това лицето й е било закрито от шапката. Тя поема този риск, противопоставяйки неговата дума срещу тази на дванайсет известни и достопочтени личности. Напуска дома, връща се на гара Юстън, отново си слага тъмната перука и взима куфара. Разполага с известно време преди връщането на Карлота Адамс от Чизуик. Имали са приблизителна уговорка за часа на срещата. Запътва се към Корнър Хаус, поглеждайки често към часовника си, тъй като времето тече бавно. Приготвя се за второто убийство. Слага златната кутийка, която е поръчала от Париж, в чантата на Карлота Адамс — лесна работа, тъй като тя е в ръцете й. Може би тогава попада на писмото, а може да е било и по-рано. Във всеки случай щом вижда адреса, надушва опасност. Отваря го и подозренията й се потвърждават. Навярно първият й подтик е бил да го унищожи, но скоро се сеща за нещо по-добро. Като премахне една страница от писмото, то се превръща в обвинение срещу Роналд Марш — човек със силен мотив за престъплението. Дори той да разполага с алиби, това все пак е обвинение, стига да откъсне писмото така, че от „she“ да отпадне „s“*. Точно това прави тя и след като слага листовете в плика, го поставя обратно в чантата. Времето напредва и тя се отправя към хотел Савой. Щом вижда колата със себе си вътре, тя ускорява крачка, влиза по същото време и веднага се качва по стълбите. Облечена е в невзрачен черен тоалет и едва ли някой й е обърнал внимание. Горе влиза в стаята си. Карлота Адамс вече е там. Прислужницата е била отпратена, както е било правено и друг път. Отново разменят дрехите си и тогава, предполагам, лейди Еджуеър е предложила да изпият по чашка за успеха. В напитката е имало веронал. Тя поздравява жертвата си и обещава да й изпрати чек на следващия ден. Карлота Адамс се прибира. Ужасно й се спи. Опитва се да позвъни на някой приятел — навярно мосю Мартин или капитан Марш, тъй като и двамата имат номера от пощата във Виктория — но се отказва. Прекалено е уморена. Вероналът започва да действа. Ляга си, за да не се събуди повече. И второто убийство е извършено успешно.
	[* Английски местоимения — съответно „той“ и „тя“ — Б. ред.]
	Идва ред на третото. По време на празничен обяд сър Монтагю Корнър се връща към разговор, който е водил с лейди Еджуеър в нощта на убийството. Това не е проблем. Само че Немезида* я спохожда по-късно. Споменава се „присъдата на Парис“ и тя помисля, че става дума за единствения Париж**, който тя познава — Париж на модата и дантелките! Само че срещу нея седи един младеж, който също е присъствал на онази вечеря в Чизуик и който е чувал лейди Еджуеър от онази нощ свободно да разговаря за Омир и гръцката цивилизация. Карлота Адамс е била културно и начетено момиче. Той не може да го проумее. Направо е изумен. И тогава разбира. Това не е същата жена. Разстройва се ужасно. Не е уверен и търси съвет. Сеща се за мен и затова отива при Хейстингс, само че дамата го чува. Тя е достатъчно хитра и съобразителна и осъзнава, че по някакъв начин се е издала. Чува Хейстингс да казва, че ще отсъствам до пет. В пет без двадесет отива в дома на Рос. Когато отваря вратата, той се изненадва, но не му минава през ума да се страхува от нещо — един здрав мъж не би се страхувал от жена. Влизат в трапезарията. Тя му разказва някаква измислена история, навярно пада по колене и обгръща врата му с ръце. В този момент, бързо и уверено, тя нанася удара — както преди. Рос едва ли е успял да нададе силен вик. Така и той замлъква завинаги.
	[* Древногръцка богиня на възмездието — Б. ред.]
	[** На английски език „Париж“ и „Парис“ се пишат и произнасят по един и същи начин — „Paris“ — Б. ред.]
	Настъпи тишина. След малко Джап я наруши безцеремонно:
	— Искате да кажете, че тя е убила и тримата?
	Поаро кимна.
	— Но защо, щом той е бил съгласен да й даде развод? — недоумяваше инспекторът.
	— Защото херцогът на Мъртън е една от опорите на англо-католицизма, защото той не би допуснал мисълта да сключи брак с жена, чийто съпруг е още жив. Той е младеж с фанатична вяра. Само като вдовица е можела да бъде сигурна, че ще се омъжи за него. Несъмнено се е опитвала да прокара идеята за развод, но той не е приел.
	— Защо тогава ще ви изпраща при лорда?
	— _Ah! Parbleu_*! — от своето възпитано поведение по английски маниер Поаро изведнъж се върна към истинската си същност. — Ами за да ме заблуди! За да ме направи свидетел на факта, че тя не може да има никакъв мотив за убийство! Тя се осмели да ме заблуди. Да направи от Еркюл Поаро своя маша! _Ma foi_**, при това тя успя! О, този неин мозък, тази странна смесица от детинщина и лукавство. Отлична актриса! Колко добре изигра изненада, когато й се каза за писмото от нейния съпруг и за което тя се закле, че никога не го е получавала. Дали е изпитвала и най-дребно угризение за тези престъпления? Сигурен съм, че не.
	[* А! По дяволите (фр.) — Б.пр.]
	[** Бога ми (фр.) — Б. ред.]
	— Нали ви казах какво представлява тази жена — извика Брайън Мартин. — Нали ви казах. Знаех, че ще го убие. Чувствах го. И се страхувах, че е възможно да се отърве безнаказано. Тя е хитра, дяволски хитра по един свой идиотски начин, а аз исках тя да страда. Страшно много исках да страда. Да увисне на въжето!
	Лицето му почервеня, а гласът му беше станал хрипкав.
	— Хайде, хайде — обади се Джени Драйвър.
	Гласът й прозвуча така, сякаш някоя гувернантка говореше на повереното й дете.
	— Ами златната кутийка с инициала „Д“ и надпис „Париж, ноември“? — попита Джап.
	— Поръчала я е с писмо и е изпратила Елис, прислужницата си, да я вземе. Естествено Елис е отишла да изпълни само една поръчка и не е знаела какво има вътре. Освен това лейди Еджуеър е взела едно пенсне на Елис заради външността на госпожа Ван Дюзън. После забравя за него и то остава в чантата на Карлота Адамс — единствената й грешка. И всичко това ми мина през ум, когато бях по средата на улицата. Шофьорът на автобуса не се показа много любезен към мен, но си струваше. Елис! Пенснето на Елис. Елис взема кутийката от Париж. Елис, сиреч Джейн Уилкинсън. Навярно освен пенснето е взела и още нещо от Елис.
	— Какво?
	— Ножче за мазоли…
	Потръпнах целият.
	— Мосю Поаро, _това вярно ли е_?
	— Вярно е, _mon ami_.
	След това се обади Брайън Мартин в типичен, струва ми се, за него стил:
	— Ама вижте — изнервничи той, — какво правя аз тук? Защо сте ме повикали? Защо ми изкарахте ума?
	Поаро го изгледа хладно:
	— За да накажа вашата безочливост, мосю! Как смеете вие да разигравате Еркюл Поаро?
	Тогава Джени Драйвър избухна в смях и смехът й продължи доста дълго.
	— Така ви се пада, Брайън — успя най-сетне да каже тя. После се обърна към Поаро: — Страшно се радвам, че не е Рони Марш. Винаги ми е бил много симпатичен. Също така страшно много се радвам, че смъртта на Карлота няма да остане ненаказана! Що се отнася до Брайън, мосю Поаро, искам да ви кажа нещо. Смятам да се омъжа за него. А ако той си мисли, че ще може да се жени и развежда на всеки две-три години, както правят в Холивуд, жестоко се лъже. Няма да му дам да мръдне.
	Поаро изгледа волевата й брадичка, а после и огнената й коса.
	— Много е възможно, мадмоазел — обади се той, — да стане така, както казвате. Нали вече споменах, че имате кураж за всичко. Дори да се омъжите за филмова звезда.


	Потвърждението

	Няколко дни след това се наложи внезапно да замина за Аржентина. Случи се така, че повече не видях Джейн Уилкинсън. Научих от вестниците за нейния процес и присъда. Неочаквано, поне за мен, тя рухнала психически, когато се озовала пред истината. До момента, до който можеше да се гордее с хитростта си и да играе своята роля, тя не вършеше грешки, но щом нейната самоувереност й изневерила след разкриването й, тя се превърнала в нерешително дете. Кръстосаният разпит я довършил окончателно.
	И така, както казах преди, онзи празничен обяд бе последният път, когато видях Джейн Уилкинсън. Щом се замисля за нея, винаги я виждам така — да седи в стаята си в Савой и да изпробва скъпи черни рокли със сериозно изражение на лицето. Убеден съм, че това не е било поза. Била е съвсем естествена. Планът й беше успял и следователно не я тормозеха никакви притеснения или съмнения. Убеден съм също така, че нито за миг не е почувствала угризение за трите убийства, които бе извършила.
	Тук прилагам документ, който тя бе заръчала да се изпрати на Поаро след смъртта й. Струва ми се, че той е много показателен за тази прекрасна и напълно безскрупулна жена.

	Драги мосю Поаро,
	Дълго обмислях нещата и реших, че съм длъжна да ви напиша това. Знам, че понякога описвате вашите случаи. Едва ли обаче досега сте публикували документ, написан собственоръчно от човека, с когото сте имали работа. Смятам също така, че ще бъде добре всички да научат как съм го направила. Все още съм на мнение, че планът ми беше обмислен чудесно. Ако не бяхте вие, всичко щеше да свърши добре. Останах доста огорчена от това, което направихте, но предполагам, че просто не сте могли да постъпите другояче. Сигурна съм, че ще се погрижите този мой документ да получи голяма гласност. Ще го направите, нали? Бих искала да ме запомнят, защото без съмнение аз съм уникална личност. Тук всички мислят така. Всичко започна в Америка, когато се запознах с Мъртън. Веднага разбрах, че той би се оженил за мен само ако съм вдовица. За нещастие той има някакви странни предразсъдъци към развода. Опитах се да го убедя в противното, но не успях, а и трябваше да съм много внимателна с него, понеже е голям особняк.
	Не след дълго разбрах, че съпругът ми просто трябва да умре, но не знаех как да подхвана работата. В Америка подобни неща се уреждат много по-лесно. Страшно много мислих, но не намирах изход. И когато видях Карлота Адамс да ме имитира, тогава изведнъж прозрях начина — с нейна помощ щях да се сдобия с алиби. Същата вечер видях и вас и изведнъж ми хрумна, че няма да е зле да ви пратя при съпруга си с молба за развод. Същевременно щях да казвам наляво и надясно, че ще убия съпруга си, защото съм забелязала, че ако говориш истината по малко наивен начин, никой не ти вярва. Често съм го правила при подписване на договори. Никак не е зле също така да се правиш на по-глупав, отколкото си. При втората си среща с Карлота Адамс аз й подхвърлих идеята. Казах й, че е облог, и тя веднага се хвана. От нея се очакваше да се представи за мен на някакво празненство и ако се справеше добре, щеше да получи десет хиляди долара. Тя се отнесе много ентусиазирано и някои от идеите бяха нейни — за смяната на дрехите и прочие.
	Виждате ли, беше невъзможно да го направим тук заради Елис, а не можехме и в нейния апартамент заради прислужницата й. Тя, разбира се, не знаеше истинската причина и се получи малко неловко. Но аз просто казах „не“ и толкова. Може и да ме е помислила за малко глупава, но накрая прие и тогава замислихме частта в хотела. Взех едно от пенснетата на Елис.
	Разбира се, доста скоро осъзнах, че и тя трябва да се премахне. Жалко, наистина, но и без това попрекаляваше с онези нейни имитации. Ако моята не ми влизаше в работа, щях много да се разсърдя. Имах веронал, който почти никога не бях вземала, и това улесняваше нещата. Тогава ми хрумна нещо гениално. Щеше да бъде много по-добре, ако изглеждаше така, сякаш тя е била пристрастена към веронала. Поръчах една кутийка — копие на друга, която ми бяха подарили, и поисках да гравират инициалите й и някакъв надпис. Помислих си, че ако поискам да гравират и някакъв случаен инициал и Париж, ноември отвътре, нещата ще станат още пообъркани. Поръчах кутийката с писмо от Риц, когато обядвах там един ден. Изпратих Елис да я получи. Разбира се, тя нямаше представа какво е това.
	През онази нощ всичко мина съвсем добре. Взех едно от ножчетата за мазоли на Елис — по това време тя беше в Париж — защото то беше хубаво и остро. Тя изобщо не забеляза, защото след това го върнах на мястото му. Един лекар в Сан Франциско ми беше показал къде да го забия. Беше ми говорил за лумбални пункции и беше казал колко трябва да се внимава, защото едно погрешно движение и може да се прониже продълговатия мозък, където се намирали важни нервни центрове, и от това щяла да настъпи мигновена смърт. Накарах го да ми покаже мястото няколко пъти, защото си помислих, че може да ми бъде от полза някой ден, а на него казах, че идеята ще ми трябва за филм.
	Писмото на Карлота Адамс до сестра й беше една изключително непочтена постъпка. Беше ми обещала да не казва на никого. Мисля, че постъпих страшно умно, когато скъсах едната страница и оставих „he“ вместо „she“. Струва ми се, че това е най-голямата ми гордост. Всички казват, че съм глупава, само че за да измислиш подобно нещо, е необходим сериозен умствен багаж.
	Бях обмислила нещата много внимателно и когато дойде човекът от Скотланд Ярд, постъпих точно според плана си. Този момент много ми хареса. Допусках, че е възможно да поиска да ме арестува. Чувствах се сигурна, защото те бяха длъжни да повярват на всичките онези гости на вечерята, а аз не виждах как могат да разберат, че с Карлота сме си сменяли дрехите.
	След това се почувствах толкова щастлива и доволна. Късметът не ми беше изневерил и усетих, че всичко ще мине добре. Старата херцогиня се държеше отвратително, но Мъртън беше изключително сладък. Искаше да се оженим колкото се може по-скоро и не подозираше нищо.
	Мисля, че тези няколко седмици бяха най-щастливите в живота ми. Арестуването на племенника на моя съпруг ме накара да се почувствам недосегаема. Бях по-горда от всякога с това, че се сетих да откъсна страницата от писмото на Карлота Адамс.
	С Доналд Рос беше просто лош шанс. И досега не разбирам как ме разкри. Нещо заради това, че Парис било име на някакъв човек, а не град. Дори и сега не знам кой е този Парис, а пък и що за мъжко име е това?
	Странно е как щом веднъж късметът ти те напусне, връщане няма. Трябваше да се направи нещо спешно за Доналд Рос и то мина добре. Можеше и да не е така, защото нямах време да измислям планове или да се грижа за алиби. След това сметнах, че съм в безопасност.
	Елис, разбира се, ми каза, че сте я викали и разпитвали, но останах с впечатление, че е било във връзка с Брайън Мартин. Не можах да се сетя каква е била целта ви, защото не сте я питали дали тя е взела кутийката от Париж. Вероятно сте предполагали, че ако тя ми спомене това, сигурно ще се усъмня. В крайна сметка всичко ми дойде като гръм от ясно небе. Просто не можех да повярвам. Странно как сте се добрали до всичко, което съм направила.
	После разбрах, че няма смисъл. Човек не може да се бори срещу лошия късмет. Всичко е от лошия късмет, нали? Питам се дали не съжалявате за това, което извършихте. В края на краищата аз просто исках да постигна щастието си по свой начин. А ако не бях аз самата, вие никога нямаше да се заемете със случая. Не допусках, че сте така ужасно умен. Видът ви ме излъга.
	Може да ви прозвучи странно, но изобщо не съм погрозняла. Въпреки отвратителния процес, въпреки отвратителните неща, които онзи човек отсреща ми наговори, и въпреки ужасните въпроси, с които постоянно ме бомбардираше. Сега изглеждам доста по-бледа и по-слаба, но това ми отива. Всички ми казват колко съм храбра. Вече не правят публични екзекуции, нали така? Жалко наистина.
	Сигурна съм, че досега не е имало убийца като мен. Май е време да ви кажа сбогом. Чувствам се странно. Като че ли не мога да осъзная всичко. Утре имам среща със свещеника.
	Прощавам ви (трябва да се прощава на враговете, нали така?) и оставам ваша
	Джейн Уилкинсън
	P.S. Мислите ли, че ще ме сложат в музея на мадам Тисо?



	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5873
	__Издание:__
	Агата Кристи. Смъртта на лорд Еджуеър
	Художник и оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, София, 2006