[Kodirane UTF-8]

	Агата Кристи
	Смъртта на госпожа Макгинти


	Агата Кристи — ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща. Също като нея героите й са находчиви, оригинални и популярни по цял свят, а романите й — вечно живи.
	„Веднъж, докато миех чинии, ми хрумна идеята за една криминална случка. Така се роди «Аферата в Стайлс», която бе издадена няколко години след това.“
	Сега, осемдесет години по-късно, Агата Кристи е най-известната авторка на криминални романи в света. Нейните осемдесет романа са преведени на над четирийсет езика и са продадени в над два милиарда екземпляра. Емблематичните й герои Еркюл Поаро и госпожица Марпъл й спечелват титлата „Първата дама на криминалния жанр“.


	Госпожа Макгинти умира при мистериозни обстоятелства. Подозрението пада върху дългогодишния наемател на старата дама — Джеймс Бентли, но Еркюл Поаро е убеден, че убиецът е друг.


	Първа глава

	Еркюл Поаро излезе от ресторант „Ла вией гран мер“ в Сохо. Той вдигна яката на палтото си по-скоро по навик, отколкото от необходимост, тъй като нощта не беше студена. „На моята възраст човек не бива да рискува“ — сякаш се оправдаваше.
	Очите му изразяваха сънливо удоволствие. Охлювите „а ла вией гран мер“ бяха много вкусни. Това позанемарено ресторантче беше истинска находка. Потънал в мисли, Еркюл Поаро се облиза като добре заситено куче. Извади носна кърпичка от джоба си и леко докосна разкошните си мустаци.
	Да, беше вечерял добре. А сега какво?
	Едно такси мина покрай него и забави подканващо своя ход. Той се поколеба за секунда, но не му даде знак. Защо му е такси? И без това щеше да пристигне вкъщи твърде рано за лягане.
	„Жалко — измърмори Поаро, — че човек може да яде само три пъти дневно…“
	Следобедният чай бе ритуал, който не бе успял да възприеме. „Ако човек участва в подобни събирания в пет часа — обясняваше той, — не сяда на вечеря с необходимото количество стомашни сокове. А вечерята, нека не забравяме, е най-важното удоволствие през деня!“
	Кафето късно сутрин също не бе по вкуса му. Не, шоколад и кроасани за закуска, обяд по възможност в дванайсет и половина, но определено не по-късно от един часа, и най-накрая кулминацията — вечерята!
	Това бяха върховите моменти от деня на Еркюл Поаро. Като човек, който винаги бе отделял завидно внимание на стомаха си, сега на старини той жънеше плодовете на тези грижи. Яденето за него бе не само физическо удоволствие, но и интелектуално изследване. Защото между храненията прекарваше много време в изнамиране и отхвърляне на всевъзможни източници на нова и вкусна храна. „Ла вией гран мер“ бе резултатът на едно такова търсене и заведението току-що се бе сдобило с печата на гастрономическото одобрение на Еркюл Поаро.
	Но сега за нещастие трябваше да се примири с една скучна вечер. Еркюл Поаро въздъхна. „Само ако приятелят ми Хейстингс беше наблизо…“ — помисли си.
	Той с удоволствие се задълбочи в спомените си за своя стар приятел. „Първият ми приятел в тази страна — и все още най-добрият, когото имам. Вярно, че той много често ме вбесява. Но нима сега си струва да си спомням за това? Не. Помня само невероятното му изумление пред моя талант и как го оценяваше със зяпнала уста. Как лесно го подвеждах, без да промълвя и една невярна дума, а след това неговото стъписване и глуповато удивление, когато най-накрая проумяваше истината, отдавна известна на мен. Скъпият ми приятел! Моя слабост е да се самоизтъквам, а това Хейстингс никога не можа да разбере. Но наистина е необходимо личност с моите способности да се възхищава от себе си — и затова човек има нужда от външен подтик. Аз не мога, наистина не съм в състояние да седна на един стол и по цял ден да размишлявам колко възхитителен съм в действителност. Всеки има нужда от човешко отношение, нуждае се, както в днешно време се казва, да огледа в някого своето величие.“
	Еркюл Поаро въздъхна и сви по Шафтсбъри Авеню.
	Дали да не го пресече, да продължи до Лестър Скуеър и да отиде на кино? Той начумерено поклати глава. Киното най-често го вбесяваше с разводнените си сюжети и с липсата на логическа последователност във фабулата. Дори операторската работа, възхвалявана от някои, за него не представляваше нищо повече от обикновено портретиране на сцени и предмети с едничката цел да изглеждат съвсем различни, отколкото са в действителност.
	Всичко е твърде артистично в днешно време, заключи Еркюл Поаро. Навсякъде липсва любов към реда и методичността, които самият той толкова високо ценеше. Рядко се срещаше и изтънчеността. На мода са сцените на насилие и жестока бруталност, а като бивш офицер от полицията Поаро се отегчаваше от бруталността. Тя се бе превърнала по-скоро в правило, отколкото в изключение. Той я намираше досадна и неинтелигентна.
	„Истината е — размишляваше Поаро, отправяйки се към къщи, — че не съм в крак със съвременния свят. И че съм, макар и в по-висш смисъл, роб като всички останали. Превърнал съм се в роб на работата си така, както и другите. Когато настъпи часът на отмората, те просто не знаят с какво да го запълнят. Пенсионираният финансист се захваща с голф, дребният търговец украсява градината си с лампички, а аз — аз ям. Ето че отново стигам до това. _И все пак човек се храни само три пъти дневно_. А от едното ядене до другото има толкова време.“
	Той мина покрай един вестникопродавец и хвърли бегъл поглед на заглавията.

	Резултат от процеса Макгинти. Присъдата.

	Това не събуди интереса му. Той смътно си припомни един малък абзац от вестниците. Това убийство не го заинтригува. Някаква окаяна стара женица била ударена по главата заради няколко лири. Още едно проявление на днешната безчувствена бруталност.
	Поаро зави към вътрешния двор на сградата, в която живееше. Както винаги сърцето му се изпълни с радост. Гордееше се с дома си. Това бе една чудесна симетрична сграда. Асансьорът го изкачи на третия етаж, където се намираше големият му луксозен апартамент с безупречно хромирани кранчета в кухнята и банята, с квадратни фотьойли и строго правоъгълни орнаменти. Наистина можеше да се каже, че в апартамента му няма нищо излишно.
	След като отключи вратата си и влезе в правоъгълното бяло преддверие, Джордж, неговият прислужник, пристъпи към него.
	— Добър вечер, сър. Тук е… един джентълмен, който желае да ви види.
	Той сръчно пое палтото на Поаро.
	— Така ли? — Поаро бе усетил едва забележимата пауза преди думата „джентълмен“. Като истински сноб Джордж беше експерт в преценките си за хората.
	— Как се казва?
	— Някой си господин Спенс.
	— Спенс. — Отначало името не му подсказа нищо, макар…
	Спирайки за секунда пред огледалото, за да приглади до съвършенство мустаците си, Поаро отвори вратата на дневната и влезе. Човекът, седнал в един от големите квадратни фотьойли, се изправи.
	— Здравейте, мосю Поаро. Надявам се, че ме помните. Измина доста време… Полицейски началник Спенс.
	— Ама, разбира се. — Поаро дружелюбно разтърси ръката му.
	Полицейският началник Спенс от Килчестър. Един много интересен случай, който беше… както Спенс се бе изразил, много, много отдавна…
	Поаро предложи на госта си различни освежителни напитки. Мента? Бенедиктин? Какао?
	В този момент Джордж влезе с поднос, върху който имаше бутилка уиски и сифон.
	— Или бира, ако я предпочитате, сър? — промърмори той към посетителя.
	Широкото червендалесто лице на Спенс светна.
	— За мен бира — каза.
	Още веднъж Поаро се удиви от способностите на Джордж. Самият Поаро нямаше никаква представа, че в апартамента му се намира бира, и му се видя съвсем непонятно, че тя може да бъде предпочитана пред сладкия ликьор.
	Когато пенливата халба бе вече при Спенс, Поаро си наля от тясна стъкленица искрящо зелена мента.
	— Очарователно е от ваша страна, че сте дошли да ме видите — каза. — Очарователно. Откъде идвате?
	— От Килчестър. Ще се пенсионирам след шест месеца. Всъщност трябваше да бъда пенсиониран преди година и половина, но ме помолиха да остана.
	— Много умно — отвърна Поаро прочувствено. — Постъпили сте много умно…
	— Наистина ли? Чудя се. Не съм сигурен.
	— Да, да, много умно — повтори. — Нямате представа от дългите часове на скуката.
	— О, доста работа ще имам, след като се пенсионирам. Миналата година се преместихме в нова къща и си имахме грижи. Голяма градина и при това безсрамно запусната. Така и не можах да се заема с нея както трябва.
	— Значи обичате да се занимавате с градини. И аз опитах веднъж — отидох в провинцията и реших да отглеждам тиквички, но нищо не излезе. Нямам нужната нагласа.
	— Трябваше да видите моите тиквички миналата година — каза Спенс въодушевено. — Бяха страхотни! И розите ми — харесвам розите. Ще имам… — Той се спря. — Само че аз не съм дошъл за това.
	— Но моля ви, дошли сте при стар приятел и това е така мило. Много ви благодаря.
	— Страхувам се, че има и друго, мосю Поаро. Ще бъда откровен. Дошъл съм, за да искам нещо от вас.
	Поаро деликатно промърмори:
	— Вероятно сте ипотекирали дома си? Ако е за заем…
	Полицейският началник го прекъсна ужасено:
	— О, господи боже, не става дума за _пари_! Нищо подобно.
	Поаро изви ръце в изискан жест на извинение.
	— Моля за прошка.
	— Ще ви кажа направо, макар да знам, че е много нахално от моя страна. Ако ме отпратите с празни ръце, няма да се разсърдя.
	— Как може да говорите така — отвърна Поаро. — Продължете.
	— Става дума за случая Макгинти. Може би сте прочели за него?
	Домакинът поклати глава.
	— Да, но просто така, без да му обръщам някакво внимание. Госпожа Макгинти — една възрастна жена в магазин или къща. Мъртва. А как умря тя?
	Спенс се втренчи в него и изрече:
	— Господи! Как не съм се сетил досега? Невероятно! Изобщо да не ми дойде наум!
	— Моля?
	— Нищо. Просто една игра. Детска игра. Преди години сме я играли като деца. Заставахме в редица и един задаваше въпрос, а следващият му отговаряше. _„Госпожа Макгинти умря!“ „И как умря тя?“ „На едно коляно, също като мен.“ И после пак: „Госпожа Макгинти умря!“ „И как умря тя?“ „Ръката си напред подаде също като мен.“_ И всички до един коленичехме с протегнати ръце. Тогава идваше това: _„Госпожа Макгинти умря!“ „И как умря тя?“ „Ей ТАКА!“_ И началото на редицата падаше настрани, ние се разсипвахме като снопче клечки. — Спенс гръмогласно се разсмя при този спомен. — Божичко, кога беше това!
	Поаро учтиво изчака. Това бе един от онези мигове, когато дори и след половин живот, прекаран в тяхната страна, той не можеше да проумее англичаните. Самият той бе играл на подобни неща като дете, но нямаше желание да говори за това или дори да си го спомня.
	Когато Спенс отново стана сериозен, Поаро повтори с леко отегчение:
	— Та как всъщност умря тя?
	— Била е ударена по тила с някакъв остър и тежък предмет. Спестяванията й — около трийсет лири в брой, били взети, след като стаята й била претърсена. Живеела в малка къща, сама, като изключим наемателя. Човек на име Бентли. Джеймс Бентли.
	— Аха. Бентли.
	— Не е влизано с взлом. Няма следи от каквото и да било насилие върху прозорците или ключалките. Бентли бил без пари, без работа и дължал наем за два месеца. Парите били намерени скрити под един разместен камък зад къщата. По ръкава на палтото на Бентли имало кръв и косми — същата кръвна група и коса като на госпожа Макгинти. Според първите му показания той изобщо не се е приближавал до тялото, така че не биха могли да попаднат там случайно.
	— Кой я е намерил?
	— Този ден наминал хлебарят — било ден за плащане. Джеймс Бентли му отворил вратата и казал, че чукал на спалнята на госпожа Макгинти, но никой не се обадил. Хлебарят предположил, че може да й е прилошало, затова повикали съседката да се качи и да я види. Госпожа Макгинти не била в спалнята си, леглото й не било докосвано, но стаята й била преобърната и дюшемето било разкъртено. Тогава им хрумнало да погледнат в салона. Тя лежала там на пода. Като я видяла, съседката започнала да пищи като луда. После, разбира се, извикали полицията.
	— А впоследствие Бентли беше арестуван и изправен пред съда?
	— Да. Делото се гледа вчера и приключи много бързо. Съдебните заседатели се забавиха само двайсет минути тази сутрин. Присъда — виновен. Осъдиха го на смърт.
	Поаро кимна.
	— А след присъдата вие се качихте на влака и пристигнахте в Лондон, за да ме видите. Защо?
	Без да отделя поглед от халбата с бира, Спенс бавно прокара пръсти по ръба й.
	— Защото мисля — отвърна, — че Бентли не го е извършил…


	Втора глава

	Настъпи кратко мълчание.
	— Дошли сте при мен…
	Поаро не довърши изречението си.
	Полицейският началник Спенс вдигна поглед. Лицето му се зачерви още повече. Той имаше типично провинциално лице — неизразително, сдържано, с лукави, но честни очи. Това беше лице на човек с определени разбирания, който никога не би се терзал от съмнения за това кое е лошо и кое — добро.
	— В полицията съм отдавна — каза той. — Видял съм какво ли не. Мога да преценявам хората не по-зле от всеки друг. Докато служих, имах случаи и на убийства — някои от тях доста лесни за разкриване, други — не толкова. Един от тези случаи, за които знаете, господин Поаро…
	Поаро кимна.
	— … си беше направо клопка. Ако не бяхте вие, нямаше да се справим. Иначе и ние сме постигали успехи — има случаи, за които вие не знаете. Например с Уислър — той си получи присъдата и наистина я заслужаваше. Или с онези младоци, които застреляха стария Гутерман. Верол с неговия арсеник. Трантър се отърва. Госпожа Кортланд излезе късметлийка — съпругът й бе противен и извратен тип и съдебните заседатели я признаха за невинна. Чиста сантименталност, а не от справедливост. Трябва да знаете, че и това се случва от време на време. Понякога няма достатъчно доказателства, понякога се бие на чувства, понякога убиецът успява да излъже съдебните заседатели — това, последното, не се случва много често, но все пак е възможно. Друг път от значение е хитрата игра на адвоката или пък прокурорът насочва делото в неправилна посока. О, да, виждал съм много подобни неща. И все пак… — Спенс размаха показалец. — Не се е случвало, поне в моята практика, невинен човек да бъде обесен за нещо, което не е извършил. Ето това не искам да видя, мосю Поаро. Не и в Англия — добави.
	Поаро се загледа в него.
	— И вие смятате, че сега е допусната подобна несправедливост? Но защо…
	Спенс го прекъсна:
	— Знам какво ще ме попитате. Ще ви отговоря. Това дело беше поверено на мен. Възложиха ми да събера доказателства за случилото се. Заех се много усърдно и събрах фактите, а те водят в една посока, сочат към един-единствен човек. Когато приключих, аз ги предоставих на моя началник и така нещата преминаха в други ръце. Делото отиде при прокурора и вече зависеше от него. Той реши да го внесе в съда. Не му оставаше нищо друго при тези улики. И така, Джеймс Бентли бе арестуван и бе съден, както се полага, и бе признат за виновен. С тези улики не можеше да бъде другояче. А уликите са това, което съдебните заседатели трябва да вземат под внимание. Бих казал, че нямаше никакви съмнения в правотата на това решение. Всички бяха напълно удовлетворени, че той е признат за виновен.
	— Само че вие… Вие не сте удовлетворен, така ли?
	— Не!
	— А защо?
	Полицейският началник въздъхна и замислено потри брадичка с голямата си ръка.
	— Не знам. Бих казал, че не мога да посоча конкретна причина. На съдебните заседатели може да е изглеждал като убиец, но на мен — не. Аз знам много повече за убийците от тях.
	— Да, да, вие сте професионалист.
	— И още нещо. Вижте, той не беше самоуверен. Даже никак не беше самоуверен, а от опит знам, че убийците обикновено са такива. Винаги са дяволски доволни от себе си. Мислят си, че могат да те водят за носа. Сигурни са, че са надхитрили всички. И дори когато са на подсъдимата скамейка и знаят, че няма спасение, те като че ли изпитват някакво странно удоволствие от това. Те са в светлината на рампата! Те са централните фигури! Правят се на звезди, може би за пръв път в живота си! Те са, е, нали ви казах — самоуверени!
	Спенс изговори думата със съвсем категоричен тон.
	— Ще разберете какво имам предвид, мосю Поаро.
	— Разбирам много добре. А този Джеймс Бентли, той не беше ли като тях?
	— Не. Той беше… е, просто изплашен до смърт. Беше изплашен до смърт от самото начало. Според някои хора това било доказателство за неговата вина. Но не и според мен.
	— Да, съгласен съм с вас. Що за човек е този Джеймс Бентли?
	— На трийсет и три години, среден на ръст, с болнав цвят на кожата, с очила…
	Поаро го спря:
	— Не, нямам предвид физическото му описание. Що за личност е той?
	— О, това ли ви интересува? — Спенс се замисли. — Няма вид на много симпатичен човек. Доста е нервен. Не те гледа право в очите. Има навика скришом да те наблюдава — а това никак не се харесва на съдебните заседатели. Понякога е тих, понякога — буен. Избухва за дреболии. — Той направи пауза и добави простодушно: — Наистина, срамежлив тип. Имах такъв братовчед. Ако се случи нещо по-така, те ти казват някоя глупава лъжа, на която никой не би хванал вяра.
	— Не изглежда много привлекателен този ваш Джеймс Бентли.
	— Не, не е. Едва ли някой би могъл да го хареса. Но това не е причина да го обесят.
	— А мислите ли, че ще бъде обесен?
	— Натам вървят нещата. Адвокатът му може да подаде молба за помилване, но даже и да го направи, няма да има с какво да я подкрепи. Би могъл да се хване за нещо формално, но надали би имал успех.
	— Добър ли е адвокатът му?
	— Тъй като Бентли не може да си плати, съдът назначи младия Грейбрук за негов служебен защитник. Той се отнесе съвсем съзнателно към задълженията си и направи много добро впечатление в съдебната зала.
	— С други думи, човекът е имал справедлив съдебен процес и е бил осъден от съдебните заседатели.
	— Точно така. За самите съдебни заседатели не може да се каже нищо лошо — седем мъже и пет жени, всичките благочестиви и разумни души. Съдия беше старият Станисдейл. Изключително честен, без някакви пристрастия.
	— Така че според законите на страната Джеймс Бентли няма от какво да се оплаче, така ли?
	— Ако го обесят заради нещо, което не е направил, ще има за какво да се оплаче!
	— Съвсем справедливо наблюдение.
	— Неговият случай бе _мой_ случай. Аз събрах фактите, аз ги подредих и го осъдиха именно по силата на тези факти. Развоят на събитията не ми харесва, мосю Поаро, никак не ми харесва.
	Детективът се вгледа в червендалестото развълнувано лице на полицейския началник.
	— _Eh bien_ — рече. — Какво предлагате?
	Спенс го погледна силно смутен.
	— Надявам се, че придобихте доста добра представа какво го чака Бентли. Случаят „Бентли“ е приключен. Аз разследвам вече друг случай — злоупотреба с пари. Довечера трябва да тръгна за Шотландия. Не разполагам с време.
	— Значи аз разполагам, така ли?
	Спенс позасрамено кимна.
	— Точно така. Ужасен нахалник, ще си помислите. Но не успях да се сетя за другиго, освен за вас. Направих всичко, което можах навремето, изучих всяка възможност, която имах за разгадаване по случая. И доникъде не стигнах. Не вярвам, че някога бих се добрал до истината. Но кой знае, с вас може да е различно. Вие гледате, извинете, че го казвам така, по много интересен начин на нещата. Може би така трябва да ги погледнете и в този случай. Защото ако Джеймс Бентли не я е убил, тогава някой друг го е извършил. Тя самата не се е ударила по главата. Може би ще успеете да намерите нещо, което аз съм пропуснал. Лично аз не виждам причина да се захванете с тази работа. И е проява на крайно нахалство от моя страна дори да ви намеквам за подобно нещо. Но това е положението. Дойдох при вас, защото това бе единственото нещо, което ми дойде наум. Но ако не желаете да се натоварвате, а и защо ли ви трябва…
	— А защо не? Причини има, уверявам ви. Разполагам със свободно време, дори твърде много свободно време. А вие ме заинтригувахте, да, много ме заинтригувахте. Това е предизвикателство за малките сиви клетки на мозъка ми. И най-сетне, аз ви уважавам! Виждам ви във вашата градина след шест месеца да садите вероятно розови храсти, но ги садите не с радостта, която би трябвало да изпитвате, тъй като някакво неудовлетворение не ви дава покой. Някакъв спомен, който се опитвате да отпратите. Не искам да изживеете това, приятелю мой. И най-накрая… — Поаро се изправи от стола и енергично поклати глава — съществува един принцип: ако човек не е извършил престъпление, той не трябва да бъде обесен. — Направи пауза, след която добави: — И все пак, ако предположим, че той я е убил?
	— В такъв случай ще съм ви много благодарен, ако ме убедите в това.
	— Две глави мислят по-добре от една, нали? _Voila_, всичко е уредено, аз се заемам спешно със случая. Едно е ясно — време за губене няма. Следата вече е позаличена. Кога беше убита госпожа Макгинти?
	— На двайсет и втори ноември.
	— Тогава нека веднага се захванем за работа.
	— Имам бележки по случая, които ще ви предам.
	— Добре. Засега ще нахвърлим само това, което знаем. Ако Джеймс Бентли не е убил жената, тогава кой може да го е сторил?
	Спенс вдигна рамене и каза:
	— Никой друг, поне аз мисля така.
	— Но такъв отговор е неприемлив. След като за всяко убийство трябва да има мотив, то какъв би могъл да бъде той в случая с госпожа Макгинти? Завист, отмъщение, ревност, страх, пари? Да вземем последното и най-простото. Кой е имал изгода от нейната смърт?
	— Не виждам кой. Тя имаше двеста лири в банката. Наследява ги племенницата й.
	— Двеста лири не са много, но в някои случаи може да се окажат и достатъчно. Да поговорим тогава за племенницата. Извинявам се, приятелю, че вървя по вашите стъпки. Знам, че вие също сте обмислили всичко това. Но аз трябва да премина с вас още веднъж по този път.
	Спенс кимна с голямата си глава.
	— Племенницата е на трийсет и осем години, омъжена. Съпругът й работи в строителството. Бояджия е. Има добър характер, постоянна работа, интелигентен човек е, не е глупав. Тя е приятна млада жена, малко приказлива, изглежда привързана към леля си, макар и немного. Нито един от тях двамата няма спешна нужда от тези двеста лири, въпреки че надали ще имат нещо против да ги получат.
	— А къщата? Нея наследяват ли я?
	— Тя беше под наем. Естествено според закона за наемите хазяинът нямаше право да изхвърли старата жена. Но сега тя е мъртва. Не вярвам племенницата да получи къщата. Във всеки случай тя и мъжът й не я искат. Те притежават малък общински дом, с който много се гордеят. — Спенс въздъхна. — Доста внимателно проучих племенницата и нейния съпруг — сам разбирате, че върху тях пада силно подозрение. Само че не можах да се добера до нищо съществено.
	— _Bien_. А сега да поговорим за самата госпожа Макгинти. Опишете ми я. Не само външно, ако обичате.
	Спенс се ухили:
	— Не искате полицейско описание? Е, добре. Тя беше на шейсет и четири години. Вдовица. Съпругът й работел в отдела за платове в Килчестър. Починал преди около седем години от пневмония. Оттогава госпожа Макгинти ежедневно посещаваше домовете наоколо — помагаше в домакинството. Бродхини е малко селце, но напоследък тук се заселиха доста хора от града. Имаме вече един или двама пенсионери, един съдружник от промишлена фирма, един лекар. Има доста удобен автобус и влак до Килчестър, а Калънки, за който навярно знаете, че е голям летен курорт, се намира само на десетина километра оттук. Но само по себе си Бродхини е приятно, все още нецивилизовано място на около половин километър от главния път за Драймът и Килчестър.
	Поаро кимна.
	— Къщата на госпожа Макгинти беше една от четирите, които съставляват селцето. До нея са пощата и селският магазин, а в другите къщи живеят земеделски работници.
	— И тя си е взела наемател?
	— Да. Преди съпругът й да почине, са имали наематели само за лятото, но след смъртта му си е взела квартирант за постоянно. Джеймс Бентли е живеел там от няколко месеца.
	— Ето че стигаме и до него.
	— Последната работа на Бентли била при един посредник на недвижими имоти в Килчестър. Преди това живеел с майка си в Калънки. Тя била инвалид и той се грижел за нея. Не излизал много-много. После тя починала и пенсията й си отишла заедно с нея. Той продал малката къща и си намерил работа. Бил човек с образование, но без специална квалификация или способности. И както вече казах, не е много симпатичен. Нищо не му се удава лесно. Както и да е, взели го в „Бредър и Скатъл“ — фирма от средна ръка. Не мисля, че е изпъкнал много с работата си. Когато дошло време за съкращения, той бил първият, който трябвало да напусне. Не могъл да си намери друга работа и парите му привършили. Обикновено плащал на госпожа Макгинти всеки месец. Тя му давала закуска и вечеря и взимала по три лири седмично — доста разумна цена, като се има предвид какво е получавал за тях. Закъснял два месеца с плащането, бил е почти без пари. Така и не си намерил друга работа, а хазяйката го притискала за наема.
	— Той знаел ли е, че тя е държала трийсет лири в къщата? Между другото, защо е имала трийсет лири у дома, след като е имала спестовен влог?
	— Защото не вярваше на правителството. Казваше, че са й прибрали двеста лири, но нямала намерение да им дава нито пени повече. Предпочитала да държи останалите си пари там, където да й бъдат под ръка по всяко време. Така казала на няколко души. Парите били скрити под една разхлабена дъска на пода в спалнята й — доста очевидно място. Джеймс Бентли призна, че е знаел за скривалището.
	— Много любезно от негова страна. А дали племенницата и съпругът й също са знаели за това?
	— Да.
	— Тогава отново се връщаме на първия ми въпрос — как умря госпожа Макгинти?
	— Умряла е през нощта на двайсет и втори ноември. Полицейският лекар установил времето на смъртта между седем и десет часа вечерта. Била вечеряла пушена херинга, хляб и маргарин, а според всички показания тя обикновено се хранела около шест и половина. Ако през въпросната вечер се е придържала към навика си, тогава според изследванията на храната е била убита около осем и половина или девет часа. Джеймс Бентли, според собствената му версия, се разхождал през тази вечер навън от седем и петнайсет докъм девет. Имал навика вечер да излиза и да се разхожда. Както той сам каза, влязъл в къщата около девет часа (имал ключ) и отишъл направо в стаята си. Госпожа Макгинти била поставила умивалници в стаите заради летните наематели. Бентли почел около половин час и после си легнал. Не чул и не забелязал нищо нередно. На следващата сутрин слязъл и надникнал в кухнята, но нямало никого, както и закуска. Каза, че малко се поколебал, след което почукал на вратата на хазяйката си, но не получил отговор. Помислил, че сигурно се е успала, но не искал да я безпокои. Тогава дошъл хлебарят и Джеймс Бентли пак се качил и почукал, а след това, както ви казах, хлебарят повикал съседката госпожа Елиът, която намерила убитата жена и се развикала. Госпожа Макгинти лежала на пода в салона. Била ударена по тила с нещо доста подобно на брадвичка за месо с много остър ръб. Била починала мигновено. Чекмеджетата били отворени и вещите разхвърлени, а разхлабената дъска на пода в спалнята й била изкъртена и скривалището било празно. Всички прозорци били затворени и със спуснати щори отвътре. Нямало никакви следи от насилие, нито пък от опити за взлом отвън.
	— Следователно — каза Поаро — или Джеймс Бентли трябва да я е убил, или тя е приела убиеца си, докато той е бил навън.
	— Точно така. Не е бил крадец. И кого би могла да пусне в къщата си? Някой от съседите, племенницата си или съпруга й — това е. Отхвърляме съседите. Племенницата и съпругът й са били на кино. Разбира се, възможно е единият от тях да е напуснал незабелязано киното, да е изминал пет километра с велосипед, да е убил старата жена, да е скрил парите извън къщата и отново да се е върнал незабелязано в киното. Разгледахме и тази възможност, но не намерихме никакво потвърждение за нея. И защо ще крият парите някъде навън? После ще им е трудно да ги приберат. Защо да не ги скрият някъде по обратния път? Според мен единствената причина да се скрият парите там, където бяха…
	Поаро довърши изречението вместо него:
	— … е понеже живеете в тази къща и не искате да ги скриете в своята стая или на друго място в къщата. С две думи — Джеймс Бентли.
	— Точно така. Винаги стигахме до Бентли. И като капак на всичко имаше и кръв върху ръкава му.
	— Какво обяснение даде той за това?
	— Каза, че отрил ръкава си в магазина за месо предния ден. Глупости! Не беше животинска кръв.
	— И той се придържаше към тази версия?
	— Не съвсем. На процеса разказа съвършено различна история. Защото на маншета му имаше и косъм със засъхнала кръв, а той беше от косата на госпожа Макгинти. Това се нуждаеше от обяснение. Тогава Бентли призна, че онази вечер се е върнал от разходката си по-рано и е влизал в стаята. Каза, че влязъл, след като почукал, и я намерил там на пода, мъртва. Навел се над нея и я докоснал, за да се увери в това. И тогава загубил ума и дума. Каза, че кръвта винаги го разстройвала. Отишъл в стаята си силно развълнуван и почти припаднал, а на сутринта не намерил сили да признае за случилото се.
	— Много подозрителна история — отбеляза Поаро.
	— Да, наистина. И все пак, знаете ли — рече Спенс замислено, — тя може да е напълно достоверна. Въпреки че не е от тези случаи, на които обикновеният човек или съдебните заседатели биха повярвали. Но съм срещал и хора като Бентли. Нямам предвид историята с припадането му. Искам да кажа хора, от които се изисква да направят решителна стъпка и които просто не могат да се изправят лице в лице с поемането на такава отговорност. Страхливи хора. Да приемем, че Бентли влиза и намира госпожа Макгинти. Знае, че трябва да направи нещо — да извика полиция, да потърси съсед, с други думи, да постъпи както се очаква от него. И го хваща страх. Мисли си: „Не искам да знам нищо за това. Защо ми трябваше да влизам? Ще си легна, сякаш изобщо не съм влизал…“ Зад всичко това, разбира се, стои страхът — страх от обвинение, че може да има пръст в тази работа. Иска да се предпази колкото се може по-задълго, само че глупакът отива и се натопява чак до шията. — Спенс направи пауза. — Може би нещата са се развили именно така.
	— Може би — изрече замислено Поаро.
	— А може би това е най-добрата версия, която неговият адвокат е успял да измисли. Не знам. Сервитьорката в кафенето в Килчестър, където Бентли обикновено обядвал, каза, че той винаги избирал такова място, откъдето да гледа в стената или в ъгъла, за да не вижда хората. Бил особняк, малко странен, но не достатъчно, за да бъде убиец. Не е имал мания за преследване или нещо подобно.
	Спенс обнадеждено погледна Поаро, но той не отвърна на погледа му. Беше смръщил чело.
	Известно време двамата мълчаха.


	Трета глава

	Най-сетне Поаро се изправи с въздишка.
	— _Eh bien_ — рече. — Отхвърлихме възможността мотив за убийството да са парите. Да разгледаме другите варианти. Имала ли е госпожа Макгинти някакъв враг? Страхувала ли се е от някого?
	— Няма доказателства за това.
	— Какво казват съседите й?
	— Нищо особено. Вероятно те не биха го издали на полицията, но не мисля, че прикриват някого. Казват, че тя била затворен човек. Но това е нещо съвсем нормално. В нашия край хората не се държат особено приятелски един към друг, вие знаете това, мосю Поаро. Разбрали са го още евакуираните по време на войната. Госпожа Макгинти прекарвала по цял ден със съседите си, но те не й станали близки.
	— Откога живее в селото?
	— Мисля, че от около осемнайсет-двайсет години.
	— А къде е живяла преди това, през останалите четирийсет години?
	— Няма нищо загадъчно около нея. Тя е дъщеря на фермер от Северен Девън. Заедно със съпруга си живели известно време близо до Илфракоум и после се преместили в Килчестър. Имали къща в края на града, но там било твърде влажно за тях, затова се преместили в Бродхини. Изглежда, мъжът й бил тих, благопристоен и порядъчен човечец — не ходел често в кръчмата. Хората много ги уважавали. Ето, това е, няма нищо за криене.
	— И все пак е била убита, нали?
	— И все пак е била убита.
	— А племенницата не знае ли за някого, който да й има зъб за нещо?
	— Тя твърди, че не познава такъв.
	Поаро гневно потърка носа си.
	— Разбирате, скъпи приятелю, че щеше да бъде много по-лесно, ако госпожа Макгинти не беше госпожа Макгинти, така да се каже. Ако можеше да бъде „мистериозната жена“ — жена с минало.
	— Е, не е била такава — отвърна Спенс. — Била е просто госпожа Макгинти. Необразована жена, която е давала стаи под наем и е вършела домакинската работа. Такива жени колкото щеш из цяла Англия!
	— Но не всички ги убиват, нали?
	— Не, наистина.
	— Тогава защо са искали да я убият? Очевидният отговор е неприемлив. Какво остава? Една безлична племенница. Един още по-безличен и необясним непознат. А фактите? Да се придържаме към тях. Какви са фактите? Възрастна домакиня бива убита. Срамежлив и недодялан млад мъж е арестуван и обвинен в убийство. Защо бе арестуван Джеймс Бентли?
	Спенс вдигна поглед към Поаро:
	— Доказателствата са срещу него. Нали ви казах…
	— Да, доказателствата. Но кажете ми, Спенс, това истински доказателства ли са или са съчинени?
	— Съчинени ли?
	— Ами да. Ако предположим, че Джеймс Бентли е невинен, остават две възможности. Уликите са били нагласени умишлено, за да насочат подозрението към него. Или казано по друг начин, той просто е станал нещастна жертва на обстоятелствата.
	Спенс се замисли:
	— Да, разбирам накъде биете.
	— Нищо не показва, че е било така. Но пък и нищо не говори за обратното. Парите са били взети и скрити извън къщата на място, лесно за откриване. Ако в действителност те бяха скрити в стаята му, полицията надали щеше да подмине този факт. Убийството е било извършено, докато Бентли се е разхождал сам, както често е правел. Наистина ли е имало кърваво петно на ръкава му, както той е заявил по време на съдебния процес, или това е било съчинено? Дали някой не е изцапал умишлено ръкава му?
	— Мисля, че отивате твърде далеч, мосю Поаро.
	— Може би, може би. Но не трябва да се спираме на едно място. Според мен в този случай трябва да отидем толкова далеч, че въображението ни да не може да вижда ясно пътеката, която изминаваме. Защото, знаете ли, скъпи мой Спенс, ако госпожа Макгинти е била една обикновена домакиня, то тогава убиецът й трябва да се откроява. Да, така е логично. В този случай интересен е не убитият, а убиецът. С повечето престъпления не е така. Обикновено именно в личността на убития се крие същността на деянието. Мълчаливите мъртъвци са тези, които ме интересуват. Тяхната омраза, тяхната любов, техните действия. И едва когато опознаеш добре убитата жертва, тогава тя започва да говори и тогава застиналите устни промълвяват едно име — името, което искаш да узнаеш.
	Спенс изглеждаше доста притеснен.
	„Ама и тези чужденци…“ — като че си мислеше.
	— Но в този случай — продължи Поаро — е тъкмо обратното. Тук имаме работа с една загадъчна личност, фигура, която все още не е изплувала от мрака. Как е умряла госпожа Макгинти? Защо е умряла? Няма да намерим отговора, ако изучаваме само живота й. Отговорът е в личността на убиеца. Съгласен ли сте с мен?
	— Предполагам — предпазливо отвърна старши по-лицейският офицер.
	— Някой, който е искал… Какво? Да унищожи госпожа Макгинти? _Или да унищожи Джеймс Бентли?_
	Спенс изпусна едно съмнително „хм“.
	— Д-д-а-а-а… В това се заключава един от първите въпроси: коя е истинската жертва? Кой е трябвало да бъде истинската жертва?
	Спенс недоверчиво изрече:
	— Наистина ли смятате, че някой би убил съвършено безобидна възрастна жена, за да бъде набеден някой друг в престъплението й и да бъде обесен?
	— Казват, че човек не може да направи омлет, без да счупи яйцата. Вероятно госпожа Макгинти е била яйцето, а Джеймс Бентли — омлетът. Така че сега ми разкажете това, което знаете за Джеймс Бентли.
	— Не знам много. Баща му бил лекар. Починал, когато Джеймс бил на девет години. Учил в едно от малките държавни училища. Не го приели на военна служба заради слабите му дробове. Бил мобилизиран като цивилен по време на войната и тогава живеел с властолюбивата си майка.
	— Да — започна Поаро, — тук може да се намери нещо… Нещо повече, отколкото в житейската история на госпожа Макгинти.
	— Наистина ли вярвате на тези свои предположения?
	— Не, все още не вярвам на нито едно от тях. Но според мен има две отделни посоки на разследване и трябва много скоро да решим коя е правилната и коя ще следваме.
	— Как смятате да процедирате, мосю Поаро? Аз самият мога ли да направя нещо?
	— Първо трябва да разговарям с Джеймс Бентли.
	— Това може да бъде уредено. Аз ще се заема с адвокатите.
	— След това в зависимост от резултата от този разговор, ако въобще има такъв — не съм много обнадежден — ще замина за Бродхини. Там с помощта на вашите бележки колкото се може по-бързо ще обиколя същите места, които сте обходили и вие преди мен.
	— Да не би да съм пропуснал нещо — отбеляза Спенс с горчива усмивка.
	— Бих казал да не би някое обстоятелство да хвърли друга светлина върху събитието, когато го разгледам от моя гледна точка. Човешките реакции са различни и човешкият опит е различен. Веднъж приликата между богат финансист и производител на сапун, когото познавах от Лиеж, ме наведе на напълно задоволителен резултат. Но да спрем дотук! Това, което трябва да направя, е един по един да елиминирам възможните варианти. А да отхвърлим следата госпожа Макгинти, следа номер едно, очевидно би било по-бързо и по-лесно за нас, отколкото веднага да атакуваме следа номер две. Къде мога да отседна в Бродхини? Има ли сравнително добра странноприемница?
	— Има една, която се нарича „Трите патици“, но там не дават стаи. На пет километра от нея се намира „Агнето в Кълавон“. Има и нещо като странноприемница в Бродхини. В действителност не е точно странноприемница, а доста занемарена селска постройка, където собствениците — една млада двойка, подслоняват срещу заплащане. Само че — рече Спенс със съмнение — едва ли ще ви се стори много удобна.
	Еркюл Поаро направи болезнена гримаса.
	— Ако трябва да страдам, ще страдам — изрече. — Значи така ми е било писано.
	— Не знам като какъв искате да отидете там — продължи скептично Спенс, докато го наблюдаваше. — Представете се за някакъв оперен певец с пресипнал глас, който се нуждае от почивка. Това би свършило работа.
	— Ще отида — заяви Еркюл Поаро с тона на кралска особа — и ще представлявам себе си.
	Полицаят прие това изявление с присвити устни.
	— Мислите ли, че е разумно?
	— Мисля, че е важно и необходимо. Напълно необходимо. Да не забравяме, _cher ami_, че трябва да се борим с _времето_. Какво знаем? Нищо. Следователно надеждата, голямата надежда е в това да отида там, преструвайки се, че знам много. Аз съм Еркюл Поаро. Аз съм великият, единственият Еркюл Поаро. И аз, Еркюл Поаро, не съм удовлетворен от присъдата по случая „Макгинти“. Аз, Еркюл Поаро, имам силни подозрения за това, _което в действителност се е случило_. Това е обстоятелство, което единствено аз оценявам с реалната му стойност. Разбирате ли?
	— И по-нататък?
	— По-нататък, след като направя необходимото впечатление, ще наблюдавам реакциите. Реакции ще има. Съвсем определено реакции ще има!
	Спенс неспокойно погледна дребния човечец.
	— Вижте, мосю Поаро — рече, — не се излагайте на опасност! Не искам да ви се случи нещо лошо.
	— Но ако ми се случи, вие без сянка от съмнение ще докажете правотата си, нали?
	— Не желая да доказвам нищо на такава цена — отвърна полицейският началник.


	Четвърта глава

	Еркюл Поаро гнусливо огледа стаята, в която трябваше да се настани. Тя беше просторна и това беше единственото й достойнство. Детективът направи красноречива гримаса, когато прокара подозрително пръст по една лавица за книги. Така и предполагаше — прах! Внимателно приседна на канапето и разхлабените му пружини тъжно изскърцаха под него. Двата избелели фотьойла имаха малко по-добър вид. Голямо куче със свиреп вид — Поаро веднага заподозря, че има краста — изръмжа от четвъртия, сравнително удобен стол, където се беше излегнало.
	Стаята беше голяма, с избелели тапети. По стените висяха накриво гравюри с отблъскващи сюжети, редом с една или две по-прилични картини. Калъфите на фотьойлите бяха избелели и мръсни, килимът беше грозен и скъсан. Навсякъде бяха разхвърлени най-различни вещи. Масите заплашително се клатеха. Единият от прозорците беше отворен и очевидно никаква земна сила не би била в състояние отново да го затвори. Вратата, временно прилепнала към касата, едва ли щеше да остане за дълго в същото положение. Резето й не държеше и всеки порив на вятъра я отваряше с трясък и студеният въздух преминаваше като вихрушка през стаята.
	„Истинско страдание — каза си Еркюл Поаро в пристъп на самосъжаление. — Да, истинско мъчение.“
	Вратата се отвори с трясък и вятърът нахлу заедно с госпожа Самърхейс. Тя огледа стаята, извика „какво?“ на някого и отново излезе.
	Госпожа Самърхейс беше червенокоса и имаше привлекателно лице, обсипано с лунички. С разсеян вид тя ту слагаше нещата по местата им, ту ги търсеше из къщата.
	Еркюл Поаро скочи на крака и затвори вратата.
	След миг тя се отвори и жената отново се появи. Този път носеше голям емайлиран леген и нож. Някъде отдалеч се чу мъжки глас:
	— Морийн, тази котка пак повърна. Какво да направя?
	Тя отговори:
	— Идвам, скъпи. Почакай малко!
	Пусна легена и ножа и отново изчезна.
	Поаро пак стана и затвори вратата. Каза си: „Аз определено страдам.“
	Някаква кола пристигна, голямото куче скочи от стола и бясно залая. Хвърли се върху малката масичка до прозореца и тя с трясък се разпадна.
	— _Enfin_ — каза Еркюл Поаро. — _C’est insupportable!_*
	[* Това е непоносимо! (фр.) — Б.пр.]
	Вратата шумно се отвори, вятърът нахлу в стаята, кучето побягна с лай. Разнесе се гласът на Морийн, по-силен и ясен:
	— Джони, защо, по дяволите, си оставил отворена задната врата! Тези проклети кокошки са в килера.
	— И за всичко това — каза прочувствено Поаро — плащам цели седем гвинеи на седмица!
	Вратата се захлопна с трясък. Чу се силното кудкудякане на разгневени кокошки.
	Вратата отново се отвори и Морийн Самърхейс влезе. С радостен вик тя се хвърли към легена:
	— Божичко, къде ли не търсих този леген! Ще имахте ли нещо против, господин ъ-ъ-ъ… Имам предвид дали ще ви преча, ако изчистя боба тук? Миризмата в кухнята е просто непоносима.
	— Мадам, за мен ще бъде удоволствие.
	Всъщност едва ли това бе точната фраза, но за пръв път през това денонощие на Поаро се предостави възможност да проведе разговор по-дълъг от шест секунди.
	Жената се отпусна тежко на един стол и започна да чисти боба с невероятна енергия и подчертана липса на сръчност.
	— От сърце се надявам — каза тя, — че не се чувствате крайно неудобно. Ако желаете нещо да бъде променено, само ми кажете.
	Поаро вече беше разбрал, че единственото нещо, което може да понася в Лонг Медоус, е хазяйката си.
	— Много сте любезна, мадам — отвърна учтиво. — Само ако можех да ви осигуря подходяща домашна прислужница!
	— Домашна прислужница — почти изпищя тя. — Никаква надежда! Ами че аз не мога да намеря жена дори за през деня! Имаше една, но я убиха. Такъв ми е късметът!
	— Говорите за госпожа Макгинти, нали? — попита бързо Поаро.
	— Наистина беше госпожа Макгинти. Господи, как ми липсва тази жена! Разбира се, когато я убиха, бяхме страшно потресени. Първото убийство, което се е случило, така да се каже, в семейството. И на Джони му казах, че това е лош късмет за нас. Без госпожа Макгинти направо не мога да се оправя.
	— Сигурно сте били привързана към нея?
	— Драги мой, на нея човек можеше _да разчита_. Тя идваше редовно. Идваше понеделник следобед и четвъртък сутрин — точно като по часовник. Сега идва тази жена от гарата, казва се Бърп. Тя има пет деца и мъж. Естествено, често отсъства. Или мъжа й го хващат дяволите, или старата й майка, или децата й са болни, или нещо друго й се случва. При старата госпожа Макгинти поне само нея я хващаха дяволите, ако някога въобще й се е случвало.
	— За вас тя беше ли честен човек, на когото може винаги да се разчита? Вярвахте ли й?
	— О, тя никога не е посягала да краде, дори храна. Е, обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Хвърляше по едно око на чужди писма — такива работи. Но човек очаква подобни неща от една прислужница. Искам да кажа, че животът им и без това е окаян, нали така?
	— Животът на госпожа Макгинти беше ли окаян?
	— Според мен — истински ужас — смотолеви жената. — Винаги да лазиш на колене и да търкаш подове. Освен това купища пране на чужди хора. Още не си дошла и те чакат куп чинии на умивалника. Ако аз трябваше ежедневно да върша всичко това, със сигурност бих предпочела да ме убият. Наистина.
	Лицето на майор Самърхейс се появи на прозореца. Госпожа Самърхейс скочи, като разпиля боба, втурна се към прозореца и го разтвори възможно най-широко.
	— Проклетото куче пак е изяло храната на кокошките, Морийн.
	— О, по дяволите, сега пък то ще повърне!
	— Погледни — Джон Самърхейс й показа тенджера със зеленина. — Този спанак достатъчен ли е?
	— Разбира се, че не.
	— На мен ми изглежда страшно много.
	— Като се сготви, ще стане колкото чаена лъжичка. Не можа ли да разбереш досега какво е спанак?
	— О, Боже мой!
	— Донесоха ли някаква риба?
	— Засега не.
	— По дяволите, ще трябва да отворим консерва. Ти ще го направиш, Джони. Отвори една от онези в ъгловия шкаф. Онази, за която мислехме, че е леко надута. Убедена съм, че нищо й няма.
	— Ами спанака?
	— Аз ще се заема с него.
	Тя изскочи през вратата и съпрузите се отдалечиха.
	— Боже господи! — изрече Еркюл Поаро. Той прекоси стаята и направи опит, доколкото можеше, да затвори прозореца. Вятърът довя гласа на майор Самърхейс.
	— Ами този, новия, Морийн? Изглежда ми нещо особен. Как му беше името?
	— Не можах да си го спомня, когато разговарях с него. Трябваше да кажа господин ъ-ъ-ъ… Поаро. Точно така. Той е французин.
	— Знаеш ли, Морийн, май че и друг път съм чувал това име.
	— Да не е от някоя реклама за фризиране? Прилича ми на фризьор.
	Поаро почти подскочи.
	— Н-не. Може би е име на туршия. Не знам. Сигурен съм, че ми е познато. По-добре веднага да му поискаме седемте гвинеи, докато не стане късно.
	Гласовете затихнаха.
	Еркюл Поаро започна да събира от пода бобовите зърна, които се бяха разпилели из цялата стая. Тъкмо привършваше, когато госпожа Самърхейс отново влетя през вратата.
	Той вежливо посочи купчинката боб:
	— _Voici, madame_.
	— О, страшно ви благодаря. Този боб ми изглежда нещо почернял. Знаете ли, съхраняваме го осолен в гърне. Но този май съвсем се е развалил. Страхувам се, че няма да стане много хубав.
	— И аз се опасявам, че… Ще позволите ли да затворя вратата? Става силно течение.
	— О, да, разбира се. Май все оставям вратата отворена.
	— Забелязах това.
	— Както и да е, тази врата и без това трудно се затваря. В действителност къщата направо се разпада. Бащата и майката на Джони живееха тук, бяха много бедни, горките, и никога не пипваха нищо. А когато се завърнахме от Индия и дойдохме да живеем тук, ние също не можехме да си позволим какъвто и да било ремонт. Но децата я харесват — много стаи, в които могат да лудуват, градина и всичко останало. Наемът, който вземаме от гостите, ни позволява все още да поддържаме къщата, въпреки че, трябва да ви кажа, изживяхме доста неприятни моменти.
	— В момента само аз ли съм ваш гост?
	— Имаме и една стара дама на горния етаж. В деня, в който пристигна, легна и оттогава все лежи. Не че виждам нещо нередно в това, но трябва да й качвам храната четири пъти дневно. Иначе няма проблеми с апетита. Във всеки случай тя утре заминава при някаква своя племенница или нещо подобно. — Госпожа Самърхейс се спря за момент, преди да обобщи с леко превзет глас: — Всеки момент ще ни донесат риба. Предполагам, че няма да имате нищо против да платите наема си за една седмица. Ще останете тук една седмица, нали?
	— Може би и за по-дълго.
	— Не искам да ви притеснявам, но вкъщи нямам никакви пари, а знаете какви са тези хора — винаги ти досаждат.
	— Моля ви, не се извинявайте, мадам. — Поаро извади седем лири и прибави още седем шилинга.
	Хазяйката чевръсто ги прибра.
	— Благодаря ви много.
	— Вероятно, госпожо, трябва да ви разкажа повече за себе си. _Аз съм Еркюл Поаро_.
	Това откровение не впечатли жената кой знае колко.
	— Хубаво име — отвърна тя любезно. — Гръцко е, нали?
	— Аз съм, както може би знаете — каза Поаро, — детектив. Той опря пръст в гърдите си. — Навярно най-известният детектив.
	Госпожа Самърхейс весело изписка:
	— Виждам, че сте страхотен шегаджия, мосю Поаро. И какво разследвате? Пепел от цигари и следи от стъпки?
	— Разследвам смъртта на госпожа Макгинти. Съвсем сериозно.
	— Ох! — извика жената. — Порязах се!
	Вдигна пръста си и дълго го разглежда. После впери поглед в Поаро.
	— Вижте — изрече, — сериозно ли говорите? Искам да кажа, че всичко вече е приключено, нали? Арестуваха онзи нещастен малоумник, който й беше наемател, съдиха го, признаха го за виновен и това е то. Сигурно вече са го обесили.
	— Не, госпожо — отвърна Поаро. — Още не е обесен. И случаят не е приключен. Ще ви припомня стих от един ваш поет: „Въпросът остава загадка, докле той не е разрешен.“
	— О-о — възкликна госпожа Самърхейс и насочи вниманието си към легена в скута си. — Кръвта ми тече върху боба. Това не е хубаво, при положение, че ще трябва да го ядем на обяд. Но всъщност какво значение има? Нали ще ври! Нещата винаги се оправят, когато ги свариш, нали? Дори консервите.
	— Моля ви — тихо каза детективът, — не ме предвиждайте за обяд.


	Пета глава

	— Не знам, сигурна съм — изрече госпожа Бърч.
	Това вече го беше повторила три пъти. Не беше лесно да се преодолее вродената й недоверчивост към джентълмените с вид на чужденци и черни мустаци, облечени в големи, подплатени с кожа палта.
	— Беше много неприятно — продължи тя. — Да убият горката ми леля, после полицията и какво ли още не. Ровиха навсякъде и непрекъснато задаваха въпроси. А всички съседи само надзъртаха. Отначало ми се струваше, че няма да можем да го преживеем. А пък свекърва ми се държа направо ужасно. Такива работи не се били случвали в нейното семейство — все това повтаряше. И постоянно — „горкия Джон, бедния Джон“. Ами аз, нещастната? Тя беше _моя_ леля, нали? Но наистина мислех, че всичко вече е приключило.
	— А ако предположим, че Джеймс Бентли е невинен?
	— Глупости — отсече жената. — Разбира се, че е виновен. Той го е извършил. Никога не ми е бил симпатичен. Само се шляеше и все мърмореше нещо под носа си. Казах й на леля ми: „Не трябва да пускаш такъв човек в къщата си. Някой ден ще вземе да откачи.“ Но тя ми отвърна, че бил тих, любезен и не създавал неприятности. Не пиел, не пушел. Е, на ти сега тих и любезен.
	Поаро замислено се вгледа в нея. Тя беше едра, пълна жена, със здрав цвят на лицето и уста, която издаваше добродушен характер. Малката къща беше спретната и чиста. Миришеше на полирана мебел. Откъм кухнята се носеше лек, апетитен аромат.
	Всичко говореше за добра съпруга, която поддържа дома си чист и се наема да готви на мъжа си. Да, тя определено срещаше одобрението на Поаро. Бе предубедена и упорита, но в края на краищата какво толкова? Човек не би могъл да си я представи да вдигне топор срещу леля си или пък да прикрива мъжа си. Спенс беше на мнение, че тя не е от този тип жени, и Еркюл Поаро, макар и неохотно, трябваше да се съгласи с него. Спенс се беше запознал с финансовото състояние на семейство Бърч, но не бе открил мотив за убийство, а той бе един наистина съвестен човек.
	Детективът въздъхна и упорито продължи със задачата си да отхвърли подозрението на госпожа Бърч спрямо чужденците. Той насочи разговора към убийството и по-точно към жертвата. Задаваше въпроси относно „бедната леля“, нейното здраве, нейните навици, предпочитания към храни и напитки, политическите й убеждения, починалия й съпруг, отношението й към живота, секса, греха, религията, децата, животните.
	Поаро нямаше никаква представа дали нещо от това би могло да му бъде от полза. Опитваше се да намери игла в копа сено. Но неусетно научаваше някои неща за самата Беси Бърч.
	В действителност Беси не знаеше кой знае колко за леля си. Връзката й с нея била семейна, зачитана като такава, но без каквато и да било близост. Веднъж месечно двамата с Джо ходели на обяд у лелята, още по-рядко лелята им идвала на гости. Разменяли си коледни подаръци. Знаели, че лелята слага по нещо настрана и че ще го наследят след смъртта й.
	— Но това не означава, че сме имали нужда от тези пари — обясни госпожа Бърч, като се изчерви. — И ние си имаме нещо заделено настрана. Направихме й чудесно погребение. Беше наистина хубаво погребение. Цветя и всичко, както си му е редът.
	Лелята обичала да плете. Не харесвала кучета, защото обръщат къщата наопаки, но имала рижа котка. Откакто котката избягала, не била имала други животни, но жената от пощата й била обещала малко котенце. Лелята поддържала дома си много чист и ненавиждала боклука. Лъскала медните съдове и всеки ден миела пода на кухнята. Направила много добре, като тръгнала да работи. Получавала по един шилинг и десет пенса на час. По два шилинга получавала от семейство Карпентър. Те били червиви с пари. Опитали се да наемат лелята за повече дни в седмицата, но тя не искала да разочарова другите дами, тъй като ходела при тях още преди да започне работа при семейство Карпентър и нямало да е редно.
	Поаро спомена за госпожа Самърхейс от Лонг Медоус.
	— О, да, леля ходеше при нея два пъти седмично. Те се бяха върнали от Индия, където са имали много местни прислужници, и госпожа Самърхейс и понятие си нямаше как се поддържа домакинство. Опитаха се да отглеждат зеленчуци за пазара, но и от това не разбираха. Когато децата им се прибираха вкъщи за празниците, къщата представляваше истинско стълпотворение. Но госпожа Самърхейс е симпатична и леля я харесваше.
	Така картината ставаше все по-пълна. Госпожа Макгинти плетяла, чистела подове и лъскала медни съдове, обичала котки и мразела кучета. Обичала и децата, но не много. Била затворена.
	Ходела на църква в неделя, но не вземала участие в никаква църковна дейност. Понякога, но рядко, ходела на кино. Не държала на тези излизания. Престанала да работи за един художник и жена му, щом открила, че не били женени. Не четяла книги, но обичала неделния вестник, а също и старите списания, които дамите й давали. Въпреки че не ходела често на кино, се интересувала от филмовите звезди и техния живот. Не се занимавала с политика, но гласувала за Консервативната партия, както винаги правел съпругът й. Не харчела много пари за дрехи, защото получавала доста от работодателките си.
	В действителност госпожа Макгинти приличаше много на онази госпожа Макгинти, чийто образ Поаро си бе създал. А Беси Бърч, нейната племенница, бе Беси Бърч от бележките на полицейския началник Спенс.
	Преди Поаро да се сбогува, Джо Бърч се върна вкъщи за обяд. Той бе дребен мъж с хитър поглед, в когото човек не можеше да е така сигурен, както в жена му. В поведението му се усещаше известна нервност. Той показваше по-малко подозрителност и враждебност от жена си. Изглеждаше всячески готов да съдейства. И това, размишляваше Поаро, едва ли се дължеше на характера му. Тогава защо Джо Бърч се стараеше да се хареса на един досаден непознат, при това чужденец? Причината би могла да бъде единствено във факта, че непознатият бе донесъл писмо от полицейския началник Спенс.
	Значи Джо Бърч на всяка цена се стремеше да бъде в добри отношения с полицията? Дали пък причината за неговото любезно отношение не се криеше в страха му да критикува полицията?
	Вероятно Джо Бърч бе човек с нечиста съвест. Но защо? Можеше да има толкова много причини и нито една от тях да не е свързана със смъртта на госпожа Макгинти. Дали пък работата не беше в това, че по един или друг начин алибито с киното е било хитро скроено и именно Бърч е бил този, който е чукал на вратата на къщата, бил е пуснат от лелята и след това е убил нищо неподозиращата жена? Той би могъл да издърпа чекмеджетата и да прерови стаите, за да инсценира грабеж, много изобретателно би могъл да скрие отвън парите, за да бъде обвинен Джеймс Бентли. Може би Джо Бърч се е стремял да получи парите, които са били в банката, онези двеста лири, които жена му е щяла да наследи и от които по неизвестни причини той ужасно много се е нуждаел. Поаро си припомни, че оръжието така и не беше намерено. Защо го нямаше на местопрестъплението? Даже и най-големият глупак знае как да изтрие отпечатъците от пръстите си. Защо тогава е било нужно да се премахне оръжието, което трябва да е било тежко и с остър връх? Дали поради това, че то би могло лесно да се идентифицира като собственост на домакинството на семейство Бърч? Дали същото това оръжие бе сега тук, в къщата, измито и полирано? Нещо като брадвичка за месо, сатър, бе казал полицейският хирург — но очевидно не е бил истински сатър. Нещо не толкова обикновено, нещо, което не може лесно да се идентифицира. Полицията бе преобърнала къщата да го търси, но така и не го бе намерила. Търсили в гората, пускаха драги и в езерата. В същото време нищо не липсваше от кухнята на госпожа Макгинти и никой не е могъл да каже, че Джеймс Бентли е притежавал подобен предмет. Никой не го бил виждал да си купува сатър или нещо подобно — малък плюс в негова полза. Незначителен в сравнение с останалите доказателства, но все пак плюс…
	Поаро хвърли бърз поглед на претъпканата малка дневна, в която се намираха.
	Беше ли оръжието тук някъде из къщата? Затова ли Джо Бърч бе така неспокоен и затова ли се държеше така угоднически?
	Поаро не знаеше. Поне така си мислеше, макар че нещо като че ли го караше да се съмнява…


	Шеста глава
	I.

	Мина известно време, преди Поаро, който чакаше в приемната на господата Бредър и Скатъл да бъде въведен и в кабинета на господин Скатъл.
	Скатъл беше жив, припрян и сърдечен човек.
	— Добро утро. Добро утро. — Той потри ръце. — Какво мога да направя за вас?
	Професионалният му поглед преценяваше Поаро, сякаш се опитваше да му намери полагаемото му се място, същевременно нанасяйки, така да се каже, поредица бележки по полето на въображаемия си бележник.
	Чужденец. Добре облечен. Вероятно богат. Собственик на ресторант? Управител на хотел? От киното?
	— Надявам се, че не отнемам от времето ви. Исках само да поговорим за бившия ви служител Джеймс Бентли.
	Веждите на господин Скатъл подскочиха два сантиметра нагоре.
	— Джеймс Бентли. Джеймс Бентли? — Той изстреля следващия въпрос: — За пресата ли?
	— Не.
	— И не сте от полицията?
	— Не. Поне не от британската полиция.
	— Не от британската, значи. — Господин Скатъл бързо задели това изречение настрана, сякаш за бъдеща справка. — За какво става въпрос?
	Поаро, който педантично се стремеше към истината, отвърна:
	— Започвам разследване по случая „Джеймс Бентли“. По молба на някои негови близки.
	— Не знаех, че има близки. Във всеки случай той беше обявен за виновен и както знаете, беше осъден на смърт.
	— Но не е екзекутиран.
	— Докато човек живее, се надява, така ли? — Скатъл поклати глава. — Ще ви възразя. Уликите бяха силни. Кои са тези негови роднини?
	— Мога само да ви кажа, че и двамата са много богати и имат власт. Невероятно богати.
	— Изненадвате ме. — Господин Скатъл не можеше да не се поддаде. Думите „невероятно богати“ оказаха своя хипнотичен ефект. — Да, наистина ме изненадвате.
	— Майката на Бентли, починалата госпожа Бентли — обясни Поаро, — е прекъснала напълно своите и на сина си връзки със семейството.
	— Семейни вражди, а? Е, добре. А младият Бентли е без пукнат грош. Жалко, че тези роднини не са се притекли на помощ по-рано.
	— Те едва сега са научили — обясни детективът. — Натовариха ме да дойда колкото се може по-скоро във вашата страна и да направя всичко възможно.
	Господин Скатъл се облегна назад и като че ли поомекна още повече.
	— Не ми е ясно какво ще можете да направите. Навярно ще пледирате, че е болен и не отговаря за действията си? Малко е късно да му се помогне, но ако можете да се доберете до някои от известните лекари… Е, аз съм далеч от тези неща.
	Поаро се наведе напред.
	— Мосю, Джеймс Бентли е работил при вас. Вие можете да ми разкажете за него.
	— Твърде малко има за разказване. Твърде малко. Работеше като младши чиновник. Не мога да кажа нищо лошо за него. Изглеждаше съвършено благопристоен млад човек, доста съвестен. Но не знаеше как да заинтересува някой клиент с това, което му предлага. Дори и една сделка не бе в състояние да осъществи. Това не е добре за работа като нашата. Ако при нас дойде клиент с къща, която иска да продаде, ние сме за това, за да я продадем вместо него. А ако друг клиент иска да купи къща, ние трябва да му я намерим. Ако къщата е на усамотено място, без удобства, казваме, че неудобствата са временни и дори не споменаваме за липсата на водопровод! Ако пък къщата гледа право към някоя газова станция, тогава усилено хвалим великолепните условия и удобствата, а не споменаваме нищо за изгледа. Вкарай клиента си в нея, затова си тук! Има най-различни малки трикове. „Съветваме ви, госпожо, да сключите незабавно сделката. Един член на парламента страхотно харесва тази къща. Наистина е луд по нея. Отидете отново на мястото, още този следобед.“ И всеки път се хващат на това — член на парламента е винаги добра примамка. Не знам защо! Никой от тях не живее далеч от избирателния си окръг. Примамва самото звучене на думата. — Той внезапно се изсмя, като показа блестящите си изкуствени зъби. — Психология, това е то. Само психология.
	Поаро подскочи при тази дума.
	— Психология. Колко сте прав! Виждам, че умеете да преценявате хората.
	— Не се оплаквам, не се оплаквам — скромно отвърна събеседникът му.
	— В такъв случай аз отново ще ви попитам какво бе впечатлението ви от Бентли? Между нас казано, само между нас, мислите ли, че би могъл да убие старата жена?
	Скатъл се втренчи в една точка.
	— Разбира се.
	— И също така от психологическа гледна точка смятате, че е вероятно той да го е извършил?
	— Е, ако така поставим въпроса, всъщност не би могъл. Не мисля, че би имал куража. Вижте, щом питате, според мен той беше побъркан. Може да го наречем така. Беше малко нещо пернат в главата, а какво да кажем, ако е без работа и притиснат от обстоятелствата?
	— Имахте ли специална причина за уволнението му?
	Скатъл поклати глава:
	— Лош период. Нямахме достатъчно работа. Съкратихме онзи, който беше най-некомпетентен. Това бе Бентли. Предполагам, че винаги най-некомпетентният би бил той. Дадох му добра препоръка и прочие. Въпреки това не успя да си намери друга работа. Липсваше му дух. Правеше лошо впечатление на хората.
	„Винаги опираме до това — помисли си Поаро на излизане от кабинета. — Джеймс Бентли създавал лошо впечатление у хората.“ Детективът се утеши, като си припомни всички онези убийци, които бе познавал и които повечето хора намираха за очарователни.


	II.

	— Извинете ме, имате ли нещо против, ако седна при вас и поговорим?
	Поаро, настанил се на една малка масичка в „Синята котка“, вдигна стреснато поглед от менюто, което изучаваше. В „Синята котка“, с нейните дъбови мебели и калайдисани тигани, беше доста тъмно, но младата дама, която седна до детектива, ярко се открояваше на тъмния фон.
	Тя имаше златиста коса и бе облечена в синьо-зелен костюм. Нещо повече, Еркюл Поаро съзнаваше, че я бе виждал някъде.
	Тя продължи:
	— Вижте, неволно чух някои неща от това, което казахте на господин Скатъл.
	Поаро кимна. Даваше си сметка, че в кабинетите на Бредър и Скатъл се подслушват по-скоро за удобство, отколкото за разкриване на тайни. Това никак не го притесни, още повече че сам желаеше повече публичност.
	— Вие пишехте на машина — отбеляза той. — Седяхте отдясно на задния прозорец.
	Жената кимна. Зъбите й се бялнаха в успокояваща усмивка. Много здрава млада жена, с едра фигура, която срещна одобрението на Поаро. Около трийсет и три или трийсет и четири годишна, прецени той, по природа тъмнокоса, но кой ли се подчинява на природата?
	— Става дума за господин Бентли — рече тя.
	— Какво за господин Бентли?
	— Той ще обжалва ли? Означава ли това, че има нови доказателства? О, толкова съм доволна. Не можех, просто не можех да повярвам, че го е извършил.
	Поаро вдигна вежди.
	— Значи вие не вярвате, че той го е извършил — изрече бавно.
	— Ами поне в началото не. Мислех, че може би е грешка. Но после уликите… — Тя спря.
	— Да, уликите — каза детективът.
	— Просто като че ли няма кой друг да го е направил. Помислих си, че вероятно е мръднал малко.
	— Той изглеждал ли ви е малко… как да кажа… странен?
	— О, не. Поне не в този смисъл. Беше просто срамежлив и непохватен, както всеки друг би могъл да бъде. Истината е, че не даваше всичко от себе си. Не беше особено самоуверен.
	Поаро я погледна. Тя положително беше уверена в себе си. Вероятно притежаваше достатъчно увереност за двама.
	— Харесвахте ли го? — попита.
	Жената се изчерви.
	— Да, беше ми симпатичен. Ейми, другото момиче от службата, му се присмиваше и го наричаше „мухльо“. Но аз го харесвах. Беше внимателен и учтив и наистина знаеше много. Имам предвид неща от книгите.
	— А, да, неща от книгите.
	— Майка му му липсваше. Била болна от години. Всъщност не точно болна, но в никакъв случай не била здрава. Той правел всичко за нея.
	Поаро кимна. Познаваше тези майки.
	— Разбира се, тя също се е грижила за него. Искам да кажа, че е внимавала за здравето и гърдите му през зимата, какво е ял и прочие.
	Детективът отново кимна и попита:
	— Бяхте ли приятели?
	— Не знам, не съвсем. Беше ни приятно понякога да разговаряме. Но след като напусна работата си тук, аз… не съм го виждала много често. Веднъж му писах приятелско писмо, но той не ми отговори.
	Поаро внимателно попита:
	— Но вие го харесвате, нали?
	Тя отговори доста предизвикателно:
	— Да, харесвам го…
	— Това е чудесно — каза той.
	Мислите му се върнаха към деня на неговия разговор с осъдения затворник… Ясно видя Джеймс Бентли. Пепелявосивата коса, слабото недодялано тяло, ръцете с изпъкналите кокалчета, големите китки, адамовата ябълка на хилавия му врат. Представи си прикрития, смутен, почти лукав поглед. Това не бе прям човек, не можеше да се довери на думата му — потаен, лъжлив човек, с неприятен, мънкащ говор… Такова впечатление би оставил Джеймс Бентли и у най-повърхностния наблюдател. Такова бе и впечатлението, което той направи от подсъдимата скамейка. На човек, който изрича лъжи, краде пари и като нищо би могъл да удари по главата една стара жена…
	Но на полицейския началник Спенс, който добре познаваше хората, не бе произвел такова впечатление. Нито върху Еркюл Поаро… А сега и това момиче.
	— Как се казвате, мадмоазел? — попита я той.
	— Мод Уилямс. Мога ли да направя нещо, с което да помогна?
	— Мисля, че можете. Някои хора вярват, госпожица Уилямс, че Джеймс Бентли е невинен. Те се стремят да докажат това. А аз съм натоварен с това разследване. И мога да заявя, че вече значително съм напреднал, да, значително съм напреднал.
	Тази лъжа Поаро изговори, без да се изчерви. Според него това бе много необходима лъжа. Някой някъде трябваше да бъде силно обезпокоен. Мод Уилямс щеше да говори, а думата е като камък, хвърлен в езеро — образува кръгове, които се разширяват и обхващат все по-голямо пространство.
	Детективът рече:
	— Казвате, че често сте разговаряли с Джеймс Бентли. Разказвал ви е за майка си и за живота си вкъщи. Споменавал ли ви е някога дали той и майка му са били в лоши отношения?
	Жената се замисли.
	— Не… Не това, което вие имате предвид. Според мен майка му не обичаше много младите момичета.
	— Майките на преданите синове никога не обичат младите момичета. Не, имам предвид нещо повече от това. Някаква семейна вражда или враг, някой, който му е имал зъб за нещо?
	Тя поклати глава.
	— Никога не е споменавал подобно нещо.
	— А говорил ли ви е за хазяйката си, госпожа Макгинти?
	Момичето леко потръпна.
	— Не конкретно за нея. Веднъж ми каза, че твърде често му поднасяла пушена риба и че била разстроена, тъй като загубила котката си.
	— Споменавал ли е някога, моля, бъдете откровена, че знае къде хазяйката му държи парите си?
	Цветът се отдръпна от лицето й, но тя предизвикателно повдигна брадичката си.
	— Фактически, да. Говорехме за хора, които нямат доверие в банките, и той заяви, че хазяйката му държала спестените си пари под една дъска на пода. Каза го така: „Бих могъл да се възползвам от тях, по което и да е време, когато нея я няма.“ Не звучеше точно като шега, той никога не се шегуваше, по-скоро сякаш нейното нехайство наистина го тревожеше.
	— А — рече Поаро, — това е добре. Искам да кажа от моя гледна точка. — Когато Джеймс Бентли мисли за кражба, тя му изглежда като действие, което би могъл да извърши някой друг, но не и той самият. Разбирате ли, би могъл да каже: „Един ден някой ще я удари по главата заради парите.“
	— Във всеки случай той не е имал това предвид.
	— О, не. Но думите, колкото и безобидни да са, издават що за човек си. Умният престъпник никога не би си отворил устата, но престъпниците рядко са умни, обикновено са празноглави и много бъбриви — затова и повечето от тях биват залавяни.
	Мод Уилямс рязко отвърна:
	— Но все някой трябва да е убил старата жена.
	— Естествено.
	— Кой тогава? Знаете ли? Имате ли представа?
	— Да — излъга Еркюл Поаро. — Мисля, че имам доста добра представа. Но още сме едва в началото на разследването.
	Младата жена погледна часовника.
	— Трябва да се връщам. Почивката ни е само половин час. Тук, в Килчестър, е така. Преди това работех в Лондон. Ще ме уведомите ли, ако има нещо, което мога да направя, което наистина е по силите ми да направя?
	Поаро извади визитната си картичка. На нея написа Лонг Медоус и телефонния номер.
	— Можете да ме намерите там.
	Името му, забеляза той с неудовлетворение, не й направи особено впечатление. Не можеше да не отбележи, че на младото поколение изключително много му липсват познания за известни личности.


	III.

	Поободрен, Еркюл Поаро хвана автобуса за Бродхини. Във всеки случай съществуваше още един човек, който споделяше неговото убеждение, че Джеймс Бентли е невинен. Бентли не бе толкова недружелюбен, както искаше да се изкара.
	Мислите му се върнаха към затворника. Какъв унил разговор беше това! Поаро не успя да пробуди надежда в него, нито да предизвика интереса му.
	„Благодаря — бе отвърнал с безразличие Бентли, — но не мисля, че някой може да направи каквото и да било.“
	Той беше сигурен, че няма никакви врагове.
	„Когато хората едва забелязват, че си жив, няма вероятност да имаш врагове.“
	„А майка ви? Тя имала ли е неприятели?“
	„Положително не. Всички я харесваха и уважаваха.“
	В тона му се бе прокраднало негодувание.
	„А приятелите ви?“
	В отговор Джеймс Бентли бе казал или по-скоро смотолевил:
	„Аз нямам приятели…“
	Но това не беше съвсем вярно. Ето че Мод Уилямс се оказа негов приятел.
	„Каква чудесна милост ни оказва Природата с това — мислеше си Еркюл Поаро, — че за всеки мъж, колкото и непривлекателен да изглежда, винаги се намира някоя жена.“
	Въпреки сексапилния външен вид на госпожица Уилямс той подозираше, че тя всъщност е от типа на майките-закрилници. Тя притежаваше качествата, които липсваха на Джеймс Бентли — енергия, нежелание да бъде победена, решителност да постигне успехи.
	Поаро въздъхна.
	Какви чудовищни лъжи бе изрекъл този ден. Но какво значение имаше това — в края на краищата бяха необходими.
	„Защото някъде — каза си, наслаждавайки се на абсолютната бъркотия от преплетени метафори — има игла в копата сено и сред спящите кучета се намира едно, върху което ще стъпя, и като изстрелям стрелите си във въздуха, една от тях ще падне и ще разбие стъкления дом!“


	Седма глава
	I.

	Домът, в който бе живяла госпожа Макгинти, беше само на няколко крачки от автобусната спирка. Две деца играеха на прага. Едното от тях ядеше доста червива ябълка, а другото крещеше и тропаше по вратата с метален поднос. Изглеждаха щастливи. Към шума, който те вдигаха, Поаро добави собственото си хлопане по вратата.
	Някаква жена погледна иззад ъгъла на къщата. Носеше шарен работен комбинезон, косата й беше разрошена и мръсна.
	— Престани, Ърни — каза тя.
	— Няма — сопна се той и продължи.
	Поаро се запъти към ъгъла на къщата.
	— Деца. Какво да ги правиш?
	Детективът си помисли, че би могло да се направи нещо, но се въздържа и не отговори. Жената му махна да се приближи.
	— Държа предната врата залостена, сър. Няма ли да влезете?
	Поаро премина през извънредно мръсно помещение за миене на чинии, което водеше към още по-мръсна кухня.
	— Тя не беше убита тук — рече жената. — В салона.
	Той едва забележимо примигна.
	— Нали затова сте тук? Вие сте джентълменът — чужденец, дето е отседнал у семейство Самърхейс?
	— Значи знаете всичко за мен? — каза Поаро щастлив. — А вие сте госпожа…
	— Кидъл. Мъжът ми е мазач. Нанесохме се тук преди четири месеца. По-рано живеехме с майката на Бърт… Някои ми казваха: „Как можеш да се нанесеш в дом, където е станало убийство!“ Но според мен къщата си е къща и по-добре е да имаш такава, отколкото да се тъпчеш в една стая и да спиш на два стола. Ужасен проблем е жилищната криза, нали? Във всеки случай досега тук нищо не ни се е случило. Казват, че убитите бродели като духове, но не и тя. Искате ли да видите къде се е случило?
	Макар че се чувстваше като турист, развеждан от екскурзовод да разгледа забележителностите, Поаро прие.
	Жената го въведе в малка стая, претрупана от тежки мебели. За разлика от останалата част на къщата не личеше стаята да е обитавана.
	— Била долу на пода, а отзад на главата си имала ей такава дупка. Намерила я госпожа Елиът — тя и Ларкин, дето носи хляба. А пък парите били откраднати от горния етаж. Елате с мен и ще ви покажа откъде.
	Госпожа Кидъл го поведе нагоре по стълбите и след това към спалня, в която имаше тежка ракла с чекмеджета, голямо месингово легло, няколко стола и красиви бебешки дрешки — едни мокри, други сухи.
	— Ето тука — каза гордо тя.
	Поаро се огледа. Трудно му беше да си представи, че тази разхвърлена крепост на немирната и постоянно множаща се челяд на госпожа Кидъл някога е била добре поддържаното царство на една застаряваща жена, гордееща се с дома си. Тук бе живяла и спала госпожа Макгинти.
	— Предполагам, че това не са нейни мебели?
	— О, не. Племенницата й от Кълавон ги взе всичките.
	Тук нямаше нищо, което да е било собственост на госпожа Макгинти. Семейство Кидъл бяха дошли и бяха завладели пространството. Животът е по-силен от смъртта.
	Отдолу долетя неудържим детски плач.
	— Бебето се е събудило — каза домакинята.
	Тя се втурна по стълбите и Поаро я последва.
	Тук нямаше нищо за него.
	Той се отправи към съседите.


	II.

	— Да, сър, аз я намерих. — Отговорът на госпожа Елиът прозвуча драматично. Домът й бе подреден, чист и спретнат. Единственото драматично нещо в него бе самата госпожа Елиът. Тя беше висока и изпита чернокоса жена, която в момента си припомняше този може би единствен вълнуващ миг от живота си.
	— Ларкин, хлебарят, дойде и почука на вратата. „Като че ли госпожа Макгинти — каза той — нещо не ме чува. Може да й е прилошало.“ Помислих, че наистина е станало така. Тя вече не беше млада и имаше сърцебиене. Рекох си дали не е получила удар? Хукнах натам и видях, че двамата мъже никога няма да влязат сами в спалнята й.
	Поаро прие този изблик на благоприличие с одобрително мърморене.
	— Хукнах нагоре по стълбите. _Той_ беше на площадката, бял като платно. Не че това веднага ми направи впечатление — е, разбира се, тогава все още не знаех какво е станало. Силно почуках на вратата, но не получих отговор, така че натиснах бравата и влязох. Цялата стая бе разхвърлена, дъската на пода бе изкъртена. Казах: „Това е грабеж. Но къде е горката жена? Къде е самата госпожа Макгинти?“ Тогава решихме да надникнем в дневната. _И тя беше там…_ Лежеше на пода, а бедната й глава беше разцепена. Убийство! Веднага разбрах всичко — убийство! Нищо друго не можеше да бъде! Грабеж и убийство! Тук, в Бродхини. Че като писнах! Бая работа им отворих. На всичкото отгоре и припаднах. Трябваше да ми донесат бренди от „Трите патици“. Дори и след това не спрях да треперя часове наред. „Не го взимайте толкова присърце — ми каза сержантът, когато дойде. — Не го преживявайте толкова. Вървете си вкъщи и си направете една чаша чай.“ Така и сторих. А когато Елиът се прибра, ми каза, като ме гледаше втренчено: „Защо, какво толкоз се е случило?“ А пък аз цялата се тресях. От дете съм си много чувствителна.
	Поаро прекъсна вълнуващата й изповед:
	— Да, да, разбирам. А кога за последен път видяхте бедната госпожа Макгинти?
	— Трябва да е било предния ден, когато беше в градината си отзад да набере малко мента. Точно тогава хранех кокошките.
	— Тя заговори ли ви?
	— Поздрави и попита дали кокошките снасят.
	— И това беше последният път, когато я видяхте жива? Не сте ли я срещали в деня, когато е умряла?
	— Не. Обаче видях _него_. — Съседката понижи глас: — Беше около единайсет сутринта. Просто си вървеше по пътя. Както винаги тътрузеше краката си.
	Поаро изчака, но, изглежда, нямаше нищо повече за казване. Той попита:
	— Изненадахте ли се, когато полицията го арестува?
	— Ами и да, и не. Пак ви казвам, че открай време съм го смятала за малко нещо откачен. Няма никакво съмнение, че на тези откачени понякога им става нещо. Чичо ми имаше слабоумно момче, което от време на време го прихващаха — така беше, докато растеше. Да, този Бентли е доста откачен и не бих се изненадала, ако вместо да го обесят, го изпратят в някоя лудница. Погледнете само мястото, дето е скрил парите. Никой не би ги оставил на такова място, освен ако не иска да бъдат намерени. Прост и глупав, такъв беше той.
	— Освен ако не иска да бъдат намерени — промърмори Поаро. — Случайно да ви е изчезнало сатърче или брадвичка за месо?
	— Не, сър, не. И полицията ме пита. Всички ни питаха. Все още не се знае с какво я е убил.


	III.

	Еркюл Поаро се отправи към пощата.
	Убиецът бе пожелал да бъдат намерени парите, но не и оръжието. Защото парите насочваха следите към Джеймс Бентли, а оръжието водеше към… кого?
	Детективът поклати глава. Бе посетил и други две къщи. Хората в тях бяха по-малко словоохотливи от госпожа Кидъл и по-малко драматични от госпожа Елиът. По един или друг начин бяха споменали, че госпожа Макгинти е била уважавана жена, макар и необщителна, че е имала племенница в Кълавон и че те не познават човек, който да я мрази или да й има зъб за нещо. Интересуваха се дали е вярно, че има петиция за обжалване присъдата на Джеймс Бентли и ще трябва ли и те да я подпишат.
	„Доникъде не стигнах, доникъде — каза си Еркюл Поаро. — Нищо, дори и слаба искрица. Добре разбирам отчаянието на Спенс. Но за мен трябва да е различно. Спенс е добър и съвестен полицай, но аз съм Еркюл Поаро. Трябва да се появи някаква искрица _за мен_!“
	Кракът му, обут в лачена обувка, цопна в локва и Поаро направи гримаса.
	Той беше великият, единственият Еркюл Поаро, но бе също така един доста възрастен човек, а и обувките го стягаха.
	Поаро влезе в пощата.
	Дясната й половина бе предназначена за пощенски услуги. В лявата беше изложен богат асортимент от разнообразни стоки, включително сладкиши, играчки, железария, книжарски стоки, картички за рождени дни, прежда и детско бельо.
	Детективът бавно се насочи към гишето, където продаваха марки.
	Жената, която изскочи да го обслужи, бе на средна възраст, с остър, умен поглед.
	„Несъмнено — помисли си той — тук е мозъкът на селцето Бродхини.“ И името й беше интересно — госпожа Суийтимън.
	— И още дванайсет пенса — каза жената, докато сръчно изваждаше марките от голяма книга. — Всичко прави четири шилинга и два пенса. Нещо друго да желаете, сър?
	Тя прикова нетърпелив поглед в него. Иззад вратата се показа главата на момиче, което внимателно слушаше. Беше хремаво и с мръсна коса.
	— Не съм тукашен — рече Поаро тържествено.
	— Така е, сър — съгласи се жената. — От Лондон сте, нали?
	— Мисля, че не по-зле от мен самия знаете по каква работа съм тук — отвърна Поаро с едва забележима усмивка.
	— О, не, сър, наистина нямам понятие — каза госпожа Суийтимън някак между другото.
	— Госпожа Макгинти — натърти Поаро.
	Госпожа Суийтимън поклати глава.
	— Тъжна история… Истински шок.
	— Вероятно добре сте познавали госпожа Макгинти?
	— О, разбира се. Както и всички в Бродхини. Тя винаги се отбиваше при мен, когато идваше насам по някаква работа. Наистина, ужасна трагедия. Чувам, че цялата работа още не е приключила.
	— Има определени съмнения относно вината на Джеймс Бентли.
	— Е — рече продавачката, — няма да е за пръв път полицията да пипне друг вместо виновника. Макар специално за този случай да не мога да кажа същото. Не че съм го допускала за него преди. Бентли беше срамежлив, непохватен човечец, но изглеждаше безопасен. Човек обаче никога не може да е сигурен, нали?
	Поаро поиска хартия за писма.
	— Разбира се, сър, заповядайте от другата страна.
	Тя си проправи път сред многото вещи, за да заеме мястото зад лявото гише.
	— Ако не е господин Бентли, тогава ще е много трудно да се докаже кой друг може да е убиецът — отбеляза тя, като протегна ръка към най-горната полица с хартия за писма и пощенски пликове. — Понякога насам се навъртат досадни просяци и е напълно възможно някой от тях да е намерил открехнат прозорец, през който да влезе. Но той не би оставил парите на местопрестъплението, нали така? Не и след като е извършил убийство, за да се докопа до тях. Заповядайте, сър, това е чудесна синя хартия за писма и подходящи пликове.
	— Споменавала ли е някога госпожа Макгинти, че се страхува от някого? — попита той.
	— Поне на мен не. Тя не беше нервна жена. Понякога оставаше до по-късно у семейство Карпентър, дето живеят на върха на хълма. При тях често се отбиват хора и остават за вечеря. Госпожа Макгинти закъсняваше понякога, за да помага при миенето на съдовете, и по тъмно се спускаше по склона. Аз не бих го правила на нейно място. Много е опасно, за да върви човек сам по хълма в тъмното.
	— Познавате ли племенницата й госпожа Бърч?
	— Един-два пъти съм разговаряла с нея. Тя и мъжът й понякога се отбиват насам.
	— Те наследиха известна сума пари, когато госпожа Макгинти почина.
	Проницателните й тъмни очи го гледаха остро.
	— Е, това е нещо естествено, нали, сър? Човек не може да ги отнесе в гроба си и е напълно справедливо някой от собствената ти плът и кръв да ги наследи.
	— О, да, разбира се, напълно съм съгласен с вас. Госпожа Макгинти беше ли привързана към племенницата си?
	— Според мен да. При това доста, но без да го натрапва.
	— А към съпруга на племенницата си?
	Жената отговори уклончиво:
	— Това е, което знам.
	— Кога видяхте за последен път госпожа Макгинти?
	Тя се замисли.
	— Момент, да помисля. Кога беше това, Една? — Една, която стоеше на вратата, безпомощно подсмръкна. — Дали не беше в деня, в който тя умря? Не, беше предният ден, или може би два дни преди смъртта й. Да, беше в понеделник. Точно така, тя беше убита в сряда. Значи в понеделник. Тя влезе и купи шишенце с мастило.
	— Купила е шишенце с мастило?
	— Предполагам, че е искала да напише писмо — каза живо госпожа Суийтимън.
	— Възможно е. И се държеше съвсем естествено, така ли? Не беше ли малко по-различна от друг път?
	— Н-не, не мисля.
	Подсмърчащата Една затътрузи крака навътре в магазина и внезапно се включи в разговора:
	— Да, беше различна. Беше доволна от нещо. Е, може би не точно доволна, а развълнувана от нещо.
	— Май имаш право — каза госпожа Суийтимън. — Тогава не го забелязах, но сега, когато го казваш, се сещам, че тя беше в приповдигнато настроение.
	— Спомняте ли си какво говореше госпожа Макгинти през този ден?
	— Не помня точно. Но след като беше убита и полицията ни разпита и прочие, това направи нещата да изглеждат по-особени, по-впечатляващи. Не спомена нищо за Джеймс Бентли, в това съм сигурна. Спомена нещо за семейство Карпентър и госпожа Апуърд, все хора, при които работеше.
	— О, да. Тъкмо щях да ви попитам при кого точно работеше?
	Жената с готовност отвърна:
	— Понеделник и четвъртък ходеше у госпожа Самърхейс в Лонг Медоус. Вие сте отседнали там, нали?
	— Да — въздъхна Поаро. — Предполагам, че няма къде другаде да отседна.
	— Не, в самото Бродхини няма. Не се чувствате много удобно в Лонг Медоус, така ли? Госпожа Самърхейс е чудесна жена, но не знае как да поддържа къщата си. Всички, които се връщат от далечни страни, не го умеят. Госпожа Макгинти винаги казваше, че когато почиствала къщата на госпожа Самърхейс, било нещо ужасно. Да, в понеделник следобед и в четвъртък сутрин тя ходеше при госпожа Самърхейс. Вторник сутрин — при доктор Рендъл, а следобедите — при госпожа Апуърд в Лабърнъмс. Всяка сряда ходеше при госпожа Уедърби в Хънтърс Клоуз, а петъците — при госпожа Селкърк, която сега се казва госпожа Карпентър. Госпожа Апуърд е възрастна жена, която живее със сина си. Имат прислужница, но тя тепърва се учи и затова госпожа Макгинти обикновено ходеше там един път седмично, за да върши домакинската работа. При госпожа и господин Уедърби не се задържат прислужници — тя е почти инвалид. Семейство Карпентър имат чудесен дом и устройват много увеселения. Те са много добри хора.
	След тази преценка за част от живеещите в Бродхини Поаро излезе на улицата.
	Бавно пое нагоре към Лонг Медоус. Надяваше се, че съдържанието на издутата консерва и опръсканият с кръв боб са били изядени на обяд и че не са му запазили за вечерта. Въпреки че по всяка вероятност щяха да се намерят и други съмнителни консерви. Животът в Лонг Медоус положително криеше опасности.
	Като цяло този ден беше разочароващ.
	Какво беше научил?
	Че Джеймс Бентли все пак не беше съвсем без приятели. Че нито той, нито убитата са имали врагове. Че госпожа Макгинти била развълнувана от нещо два дни преди смъртта си и че е купила шишенце мастило…
	Поаро застина… Това в края на краищата не беше ли факт, макар и мъничък?
	Той небрежно беше попитал за какво би потрябвало на госпожа Макгинти шишенцето с мастило и госпожа Суийтимън съвсем сериозно му беше отговорила, че според нея тя се е канела да напише писмо.
	В това се криеше някакъв смисъл — смисъл, който за малко не му убягна. Защото за него, както и за повечето хора, писането на писма е нещо обикновено. Но не и за госпожа Макгинти. За нея писането на писмо е било нещо толкова необикновено и рядко, че ако е искала да го стори, тя е трябвало специално да излезе и да си купи шишенце с мастило.
	Следователно жената почти никога не е писала писма. Този факт беше известен на госпожа Суийтимън, която работеше в пощата. Госпожа Макгинти беше написала писмо два дни преди смъртта си. На кого беше писала и защо?
	Това можеше да се окаже от значение. Може би е писала до племенницата си или до някоя приятелка? Абсурдно беше да се поставя специално ударение на нещо толкова обикновено като шишенцето с мастило.
	Но това беше всичко, до което се бе добрал Поаро, и той нямаше да го остави така.
	_Шишенце с мастило…_


	Осма глава
	I.

	— Писмо ли? — Беси Бърч поклати глава. — Не, не съм получавала никакво писмо от леля. И за какво ли би могла да ми пише?
	Поаро предположи:
	— Може би е искала да ви каже нещо?
	— Леля не беше от хората, които обичат да пишат. Както знаете, тя наближаваше седемдесетте, а на младини не беше ходила много на училище.
	— Но все пак можеше да чете и да пише, нали?
	— О, да, разбира се. Не беше и от хората, дето си падат по четенето, въпреки че обичаше „Нюз ъв дъ Уърлд“ и „Санди Комет“. Но да пише — не. Ако имаше нещо да ми казва, като например да отклони нашето посещение или пък че тя не може да дойде у нас, обикновено се обаждаше на господин Бенсън, съседа от аптеката, и той ни предаваше съобщението. Винаги беше много любезен. Вижте; ние живеем наблизо, така че това струва само два пенса. В пощата в Бродхини има телефонна кабина.
	Поаро кимна. Той оценяваше факта, че два пенса е по-малко от два пенса и половина пени плюс мастилото. Вече си беше създал мнение за госпожа Макгинти като за пестелива и икономична жена. „Тя трябва да е била — мислеше си той — доста привързана към парите.“
	Той деликатно продължи с въпросите си:
	— Но предполагам, че от време на време леля ви е писала писма?
	— Е, да, разменяхме си картички за Коледа.
	— Вероятно е имала приятели в други части в Англия, на които би могла да пише?
	— Не се наемам да кажа. Имаше зълва, която почина преди две години, а също и някаква госпожа Бърдлип, но и тя вече е покойница.
	— Значи ако е писала на някого, най-вероятно това е бил отговор на писмо, което е получила?
	Госпожа Бърч отново погледна недоверчиво.
	— Не знам кой би могъл да й пише… Но, разбира се — лицето й се оживи, — винаги съществува вероятността да й пишат от управата на банката, в която си държеше парите.
	Поаро беше съгласен, но връзката между това, което Беси неопределено беше нарекла управа на банката и вложителите, бе по-скоро правило, отколкото изключение.
	— Обикновено е голяма играчка — каза жената. — Формуляри, които трябва да се попълват и все такива нахални въпроси, които не би трябвало да се задават на порядъчни хора.
	— Значи леля ви може да е получила някакво съобщение от управата на банката, на което е трябвало да отговори?
	— Ако е имало такова нещо, тя щеше да го донесе на Джо, за да й помогне да се оправи. Тези неща я объркваха и тя винаги ги носеше на Джо.
	— Можете ли да си спомните дали имаше писма във вещите й?
	— Не мога да ви кажа в момента. Май не си спомням такова нещо. Но полицията ги разгледа първа. Трябваше доста да почакам, докато ми разрешат да опаковам вещите й и да ги взема.
	— Къде са те сега?
	— Онази ракла ей там е нейна — цялата е от махагон. Има и гардероб на горния етаж и някои кухненски принадлежности. Останалото продадохме, защото нямаше къде да го сложим.
	— Имах предвид личните й вещи — поясни Поаро, после добави: — Такива неща като четки и гребени, снимки, тоалетни принадлежности, дрехи…
	— О, за това ли става въпрос? Честно да ви кажа, опаковах ги в един куфар, който все още е тук, горе. Не знаех какво да правя с тях. Мислех да предложа дрехите на коледна разпродажба, но забравих. Не ми изглежда много редно да ги дам на някого от онези противни хора, дето търгуват със стари дрехи.
	— Бих ли могъл да видя съдържанието на този куфар?
	— Разбира се. Въпреки че сигурно няма да намерите нещо, което да ви е от полза. Полицията вече прерови всичко.
	— О, да, зная, но все пак…
	Жената пъргаво го поведе към малка спалня в задната част на къщата. Тя извади някакъв куфар изпод леглото и каза:
	— Ето го. Ще ме извините, но трябва да нагледам яденето.
	Поаро с радост я извини и чу трополенето надолу по стълбите. Той придърпа куфара към себе си и го отвори.
	Рояк молци изскочиха, за да го приветстват.
	С тъга в сърцето той извади едно по едно нещата от куфара, които така красноречиво говореха за покойницата. Доста износено дълго черно палто. Две вълнени блузи. Сако и пола. Чорапи. Нямаше бельо (вероятно Беси Бърч го беше взела за себе си). Два чифта обувки, завити във вестник. Четка и гребен, захабени, но чисти. Старо, поочукано огледало със сребърен гръб. Снимка в кожена рамка на младоженци, облечени по модата отпреди трийсет години — вероятно снимка на госпожа Макгинти и съпруга й. Две цветни картички от Маргейт. Порцеланово куче. Рецепта за сладко от тиквички, откъсната от вестник. Още една изрезка от вестник, където пишеше за „летящи чинии“. Трета изрезка разказваше за предсказанията на майка Шиптън. Имаше също Библия и молитвеник.
	Нямаше чанта или ръкавици. Беси Бърч вероятно ги беше взела за себе си или ги беше дала на някого. Поаро прецени, че дрехите биха били твърде малки за едрата Беси. Госпожа Макгинти беше дребна.
	Той разви единия чифт обувки. Те бяха от добро качество и не много износени. Определено щяха да бъдат малки за племенницата.
	Тъкмо се готвеше отново да ги завие, когато едно заглавие от парчето вестник привлече вниманието му.
	Беше „Санди Комет“ от деветнайсети ноември.
	Госпожа Макгинти беше убита на двайсет и втори ноември.
	Следователно това беше вестникът, който си бе купила в неделята преди смъртта си. Бил е в стаята й и Беси Бърч го бе използвала, за да увие нещата на леля си.
	Неделя, деветнайсети ноември. А в _понеделник_ госпожа Макгинти отива в пощата и си купува шишенце с мастило… Дали имаше връзка с нещо, което е прочела в неделния вестник?
	Поаро отви другия чифт обувки. Те бяха завити във вестник „Нюз ъв дъ Уърлд“ от същата дата.
	Той приглади двата вестника и седна на стола да ги прочете. Изведнъж направи откритие — нещо беше изрязано от първата страница на „Санди Комет“. Липсваше квадратно парче от средната част на страницата. Дупката беше твърде голяма, за която и да е от намерените досега изрезки.
	Той прегледа и двата вестника, но нищо повече не го заинтересува. Отново зави обувките и ги постави в куфара.
	След това слезе по стълбите.
	Госпожа Бърч се беше заела с кухненските си задължения.
	— Намерихте ли нещо? — попита тя.
	— Уви, не — отвърна той, а после добави небрежно: — Случайно да си спомняте имало ли е изрезка от вестник в портмонето или в чантата на леля ви?
	— Не, не си спомням. Може би полицията я е взела.
	Само че полицията не я бе взела. Поаро знаеше това от бележките на Спенс. Съдържанието в чантата на мъртвата жена беше описано, но не се споменаваше за никаква изрезка от вестник.
	„_Eh bien_ — каза си детективът. — Следващата стъпка е лесна. Или пълен провал, или най-сетне известен напредък.“


	II.

	Заобиколен от прашните папки с вестници, Поаро седеше неподвижно и си мислеше, че шишенцето с мастило, на което бе обърнал внимание, ще се окаже от голямо значение за разследването.
	Вестник „Санди Комет“ разказваше по леко драматичен и доста романтичен начин за вече отшумели събития. Броят, който Поаро разглеждаше, беше от неделя, деветнайсети ноември. Най-отгоре на първата страница с едър шрифт бяха изписани думите:

	ЖЕНИ, ЖЕРТВИ НА ОТМИНАЛИ ТРАГЕДИИ. КЪДЕ СА ТЕЗИ ЖЕНИ СЕГА?

	Под заглавието бяха поместени четири доста неясни снимки, очевидно правени преди много години.
	Жените на тях съвсем не изглеждаха трагично. Всъщност те бяха доста смешни, тъй като почти всичките бяха облечени старомодно, а няма нищо по-смешно от отминалата вече мода. Нищо чудно след трийсетина години тяхното очарование да бъде възстановено, ако не в цялото си великолепие, то поне отчасти.
	Под всяка снимка имаше име:

	Ева Кейн, „другата жена“ в прочутия случай Крейг.
	Джанис Кортланд, „трагичната съпруга“, чийто мъж бил дявол в човешки образ.
	Малката Лили Гамбъл, нещастното дете, плод на нашата пренаселена епоха.
	Вера Блейк, нищо неподозиращата съпруга на убиец.

	И след това с получерен шрифт отново беше изписан въпросът:

	КЪДЕ СА ТЕЗИ ЖЕНИ СЕГА?

	Поаро примигна и започна старателно да чете доста сълзливия материал, който разказваше за живота на тези безплътни героини.
	Името на Ева Кейн му беше познато, тъй като случаят „Крейг“ беше много известен. Алфред Крейг беше общински чиновник в Парминстър, съвестен, незабележим човечец, почтен и с добри обноски. Той имал нещастието да се ожени за скучна, но темпераментна жена. Госпожа Крейг го вкарала в дългове, мамела го, била много претенциозна и страдала от нервни заболявания, за които неучтиви приятели казвали, че са изцяло плод на въображението й. Ева Кейн била младата гувернантка в дома им. Тя била деветнайсетгодишна, хубава, безпомощна и доста простовата. Отчаяно се влюбила в Крейг и той в нея. Един ден съседите научили, че на госпожа Крейг й било „препоръчано да замине за чужбина“ по здравословни причини. Това било измислица на Крейг. Късно една вечер той уж я закарал до Лондон, „първата спирка в пътуването“, и я „изпратил“ в Южна Франция. После се върнал в Парминстър и от време на време споменавал как според писмата на жена му здравето й не се подобрявало. Ева Кейн останала да се грижи за домакинството и за него и не след дълго хората започнали да злословят. Най-накрая Крейг получил известие за смъртта на жена си в чужбина. Той заминал и седмица по-късно се върнал, разказвайки за погребението.
	В известно отношение Крейг бил прост човек. Той допуснал грешка, като споменал къде била починала жена му — в един сравнително добре известен курорт на френската Ривиера. Достатъчно било само някой да напише на свои близки или приятели там, за да се открие, че не е имало никаква смърт или погребение на жена с това име. След известно време на какви ли не клюки със случая се заела полицията.
	Последвалите събития могат да се обобщят накратко:
	Госпожа Крейг не била заминала за Ривиерата. Тя била нарязана на парчета и погребана в мазето на Крейг. Аутопсията на останките показала отравяне с растителен алкалоид.
	Крейг бил арестуван и изправен пред съда. Ева Кейн първоначално била обвинена в съучастие, но обвинението било оттеглено, тъй като се оказало, че през цялото време тя е била в неведение относно случилото се. Накрая съпругът направил пълно признание, бил признат за виновен и бил екзекутиран.
	Ева Кейн, която очаквала дете, напуснала Парминстър и според написаното в „Санди Комет“ „близки в Новия свят й предложили подслон“. Като сменила името си, горкото младо доверчиво момиче, прелъстено от хладнокръвен убиец, напуснало тези места, за да започне нов живот и завинаги да запази заключено в сърцето си и скрито от дъщеря си името на баща й.

	„Дъщеря ми ще расте щастлива и невинна. Нейният живот няма да бъде опетнен от жестокото минало. Заклевам се в това! Трагичните спомени ще си останат само мои.“
	Бедната, доверчива Ева Кейн! Толкова млада да изпита измамата и жестокостта на мъжете! Къде ли е тя сега?! Дали в някой град на Средния Запад живее възрастна жена с тъжни очи, тиха и уважавана от съседите си?… И дали младо момиче, весело и щастливо, с деца, вероятно нейни собствени, я посещава, наричайки я „мамо!“, и споделя с нея ежедневните си грижи?… Без да има и най-малка представа за страданията, които майка й е преживяла преди години.

	„_Oh la-la!_“ — възкликна Еркюл Поаро и премина към следващата „трагична жертва“.
	Джанис Кортланд, „трагичната съпруга“, положително е била нещастна със съпруга си. Тя страдала в продължение на осем години от странните му привички, за които предпазливо и умишлено неясно се споменаваше в статията, а това неудържимо привличаше любопитството на читателя. Осем години мъченичество, твърдеше „Санди Комет“. После Джанис си намерила приятел. Човек идеалист, откъснат от света. Ужасен от разигралата се между съпруга и съпругата сцена, на която случайно бил свидетел, той с такова ожесточение се нахвърлил върху съпруга, че нападателят разбил черепа си в острия мраморен ръб на камината. Според съдебните заседатели обвиняемият бил силно провокиран, въпреки че младият идеалист не е имал намерение да убива. Присъдата била пет години затвор за непредумишлено убийство.
	Страдащата Джанис, потисната от публичността, която личността й придобила в резултат на делото, заминала за чужбина, „за да забрави“.
	„А дали е успяла да забрави? — питаше «Санди Комет». — Надяваме се. Някъде може би живее щастлива съпруга и майка, на която тези кошмарни години мълчаливо страдание изглеждат само един сън…“
	„Виж ти!“ — каза си Еркюл Поаро и се прехвърли на случая с Лили Гамбъл, трагичното дете, резултат на пренаселената епоха.
	Изглежда, Лили Гамбъл била отделена от многолюдния си дом. Някаква нейна леля поела отговорността за отглеждането й. Веднъж Лили поискала да отиде на кино, но леля й не й разрешила. Тогава момичето взело брадвата за месо, която лежала на масата, и се прицелило в главата на леля си. Въпреки че била властна жена, лелята била дребна и крехка. Ударът я убил. Лили била добре развито, силно за своите дванайсет години дете. Била изпратена в изправително училище за малолетни престъпници, след което сякаш изчезнала от белия свят.

	Сега вече тя е станала жена, отново е свободна да заеме мястото си в обществото. По време на годините в изправителния дом поведението й било отлично. Не показва ли това, че не детето, а системата трябва да бъде обвинявана? Израснала в невежество, малката Лили е жертва на своята среда.
	Когато вече е изкупила трагичната си грешка, ние се надяваме, че тя живее някъде щастливо като добра гражданка, майка и съпруга. Бедната малка Лили Гамбъл!

	Поаро поклати глава. Според него едно дванайсетгодишно момиче, посегнало на леля си с брадва за месо и ударило я толкова силно, че да я убие, не може да бъде добро дете. В този случай симпатиите му бяха на страната на лелята.
	Еркюл Поаро насочи вниманието си към случая на Вера Блейк.
	Тя съвсем очевидно бе от онзи тип жени, на които всичко им върви наопаки. Първо си намерила приятел, който се оказал гангстер, търсен от полицията за убийство на банков пазач. След това се омъжила за уважаван търговски посредник, който се оказал прекупвач на крадени стоки. По същия начин и двете й деца не след дълго привлекли вниманието на полицията. Когато ходели с майка си в универсални магазини, те винаги задигали по нещо. Най-накрая един „добър“ човек се появил на сцената на живота й. Той предложил на нещастната Вера дом в чужбина. Тя и децата й трябвало да напуснат тази страна.

	Оттук нататък ги очаквал нов живот. Най-сетне след дълги години непрекъснати удари от Съдбата тревогите на Вера приключили.

	Поаро промърмори скептично: „Питам се дали не е открила, че се е омъжила за измамник, който извършва грабежи по презокеанските кораби!“
	Той се облегна и започна да изучава четирите снимки. Ева Кейн, с къдрици над ушите и огромна шапка, държеше букет рози като телефонна слушалка до ухото си. Джанис Кортланд носеше шапка, нахлупена над ушите, и беше загърната с шал. Лили Гамбъл беше обикновено дете с глуповато изражение, с полуотворена уста и дебели стъкла на очилата. Снимката на Вера Блейк беше толкова лоша, че чертите й почти не се различаваха.
	Неизвестно защо госпожа Макгинти беше откъснала тази статия и снимките. Каква беше причината? Дали само защото историите я бяха заинтригували? Поаро не мислеше така. Жената пазеше много малко неща от целия си шейсет и няколко годишен живот.
	Поаро знаеше това от полицейските доклади за вещите й.
	Тя бе откъснала тази част от вестника в неделя, а в понеделник беше купила шишенцето с мастило. От това следваше, че тя, която рядко е пишела писма, е искала да напише на някого. Ако писмото е било служебно, тя вероятно би помолила Джо Бърч да й помогне. Следователно не е ставало въпрос за работа. Тогава на кого е искала да пише? И какво?
	Погледът на Поаро още веднъж се спря върху четирите снимки.
	„_Къде_ — питаше «Санди Комет» — _са тези жени сега?_“
	„Може би някоя от тях е била миналия ноември в Бродхини“ — помисли си Поаро.


	III.

	Едва на следващия ден Поаро се намери _tete-a-tete_ с госпожица Памела Хорсфол.
	Не можела да му отдели много време, защото трябвало да бърза за Шефийлд, обясни му тя.
	Госпожица Хорсфол беше висока мъжкарана, пиеше и пушеше, и, съдейки по външния й вид, изглеждаше почти невероятно, че именно нейната ръка беше написала такава сантиментална статия в „Санди Комет“. Независимо от всичко това беше истината.
	— Хайде, изплюйте камъчето — нетърпеливо каза жената. — Нямам много време!
	— Става въпрос за вашата статия в „Санди Комет“ миналия ноември. Поредицата „Трагични жени“.
	— О, за това ли става въпрос?! Доста гадна поредица, нали?
	Поаро не изказа мнение, а само отвърна:
	— По-специално искам да ви попитам за статията „Жени, свързани с престъпления“, отпечатана на деветнайсети ноември. Отнася се за Ева Кейн, Вера Блейк, Джанис Кортланд и Лили Гамбъл.
	Госпожица Хорсфол се ухили:
	— _Къде са тези трагични жени сега?_ Да, спомням си.
	— Предполагам, че след такива статии понякога получавате писма?
	— И още как! Изглежда, някои хора си нямат друга работа, освен да пишат писма. Една видяла „убиеца Крейг да се разхожда по улицата“. Други пък имат желание да ми разкажат „историята на живота си, далеч по-трагичен от това, което бих могла да си представя“.
	— След отпечатването на вашата статия получавали ли сте писмо от някоя си госпожа Макгинти от Бродхини?
	— Драги мой, за Бога, откъде да знам? Получавам купища писма. Защо трябва да си спомням едно-единствено?
	— Мислех, че може и да си спомните — каза Поаро, — тъй като няколко дни по-късно жената беше убита.
	— А, най-сетне дойдохме на въпроса. — Госпожица Хорсфол забрави, че бързаше за Шефийлд, и възседна един стол. — Госпожа Макгинти, госпожа Макгинти… наистина си спомням името. Тази, дето беше халосана по главата от наемателя си. От гледна точка на читателите престъплението не беше нещо особено. Липсваше сексуален елемент. Значи казвате, че жената ми е писала писмо?
	— Мисля, че е писала до „Санди Комет“.
	— То е същото. Така или иначе писмото ще дойде при мен. След убийството й и след като името й е попаднало в пресата, положително би трябвало да си го спомням… — Тя спря за момент. — Ха, ами да! Само че писмото не беше от Бродхини, а от Бродуей.
	— Значи все пак си спомняте?
	— Не съм много сигурна… Но името… смешно име, нали? Макгинти! Да, ужасен почерк, а и доста неграмотно писмо. Само ако се бях сетила… Но съм сигурна, че писмото беше от Бродуей.
	Поаро я прекъсна:
	— Самата вие казвате, че почеркът бил грозен, а Бродуей и Бродхини могат да изглеждат доста еднакви.
	— Да, може и да е така. В края на краищата не е възможно човек да знае всички тези особени селски имена. Що се отнася до госпожа Макгинти, да, определено си спомням за нея. Вероятно убийството ме е накарало да запомня името й.
	— Можете ли да се сетите какво ви беше писала?
	— Нещо за някаква снимка. Знаела къде има снимка като публикуваната във вестника — дали бихме й платили нещо за това и колко.
	— А вие какво й отговорихте?
	— Драги мой, не искаме да се занимаваме с подобни глупости! Изпратихме й стандартен отговор. Учтиви благодарности и нищо повече. Но го изпратихме до Бродуей и предполагам, че тя не го е получила.
	„_Тя е знаела къде има такава снимка…_“
	В съзнанието на Поаро оживя спомен. Беше гласът на Морийн Самърхейс, която казваше: „Обичаше да си пъха носа в чуждите работи.“
	Госпожа Макгинти се е ровела в чуждите дела. Била е честна, но доста любопитна. А хората пазят какви ли не неща — глупави, безсмислени вехтории от миналото. Пазят ги от сантименталност или просто ги забравят някъде.
	Госпожа Макгинти е видяла някъде стара снимка и по-късно я е разпознала в „Санди Комет“. Чудела се дали не може да изкара малко пари от тази история…
	Поаро живо се изправи.
	— Благодаря ви, госпожице Хорсфол. Простете за въпроса, но писаното от вас по случаите беше ли достоверно? Например аз забелязах, че погрешно е дадена годината, в която се състоя процесът срещу Крейг — в действителност той беше една година по-късно, отколкото твърдите вие. А в случая „Кортланд“, доколкото си спомням, името на съпруга беше Хърбърт, не Хюбърт. Лелята на Лили Гамбъл живееше в Бъкингамшир, а не в Бъркшир.
	Жената размаха цигарата си:
	— Скъпи мой, точността няма значение. Всичко отначало докрай е една романтична фантасмагория. Аз само понагласих фактите, поукрасих ги малко и хоп — готово.
	— Това, което се опитвам да кажа, е, че дори характерите на вашите героини не съответстват точно на своите прототипове.
	Памела изцвили като кон:
	— Разбира се, че не съответстват. А вие какво си мислите? Не се и съмнявам, че Ева Кейн е била малка кучка, а не невинна жертва! Що се отнася до тази Кортланд — защо тя е страдала мълчаливо в продължение на осем години заради този садистичен перверзен тип? Защото той е бил червив с пари, а романтичният й приятел е нямал и петак.
	— А трагичното дете Лили Гамбъл?
	— Само да ми падне, ще видите тогава дали ще й позволя да ми размахва топори!
	Поаро щракна с пръсти:
	— Напуснали са страната. Отишли са в Новия свят, в чужбина, за да започнат „нов живот“. И нищо не подсказва, че впоследствие са се върнали отново тук, нали?
	— Не, нищо — съгласи се госпожица Хорсфол. — А сега наистина трябва да бързам…
	По-късно същата вечер Поаро позвъни на Спенс.
	— Тъкмо се чудех какво става с вас, Поаро! Научихте ли нещо ново, каквото и да било?
	— Проведох няколко разговора — мрачно отвърна детективът.
	— Е, и?
	— Резултатът от тях е следният: _жителите на Бродхини са много добри хора_.
	— Какво искате да кажете, мосю Поаро?
	— Помислете сам, приятелю мой. „Много добри хора.“ Имало е случаи, когато това е било мотив за убийство.


	Девета глава
	I.

	„Много добри хора“ — промърмори Поаро, като зави при Кросуейс, близо до гарата.
	От медната плочка на вратата ставаше ясно, че там живее доктор Рендъл.
	Докторът беше весел мъжага на около четирийсет години. Той поздрави госта си с подчертано внимание.
	— За нашето малко селце е чест да посрещне великия Еркюл Поаро.
	— О, о! — Поаро беше поласкан. — Значи сте чували за мен?
	— Разбира се, че съм чувал. Кой не е чувал за вас?
	Отговорът би бил опасен за самолюбието на Поаро. Той просто вежливо отвърна:
	— Имам късмет, че ви заварих у дома.
	Което, разбира се, не бе самата истина. Посещението му по това време беше резултат от съвсем точна преценка. Доктор Рендъл се усмихна и сърдечно продължи:
	— Идвате тъкмо навреме. Трябва да съм в кабинета си след четвърт час. А сега с какво мога да ви помогна? Разкъсван съм от любопитство да разбера защо сте дошли в нашето селце. На почивка или сте на път да разкриете някое престъпление?
	— Става въпрос за убийство, извършено преди време.
	— Преди време ли? Не си спомням…
	— Госпожа Макгинти.
	— Ах, да, разбира се, разбира се, бях забравил. Само не казвайте, че още се занимавате с това след толкова време?
	— Мога да ви доверя, че съм нает от защитата, за да събера нови доказателства, въз основата на които присъдата да бъде обжалвана.
	Доктор Рендъл остро попита:
	— Но какви нови доказателства можете да съберете?
	— Това, уви, не съм в състояние да ви кажа.
	— О, да, разбира се, моля да ме извините.
	— Натъкнах се на някои неща, които, осмелявам се да кажа, са много любопитни. Много… как да кажа… те определено подтикват към размисъл. Дойдох при вас, доктор Рендъл, защото разбрах, че госпожа Макгинти е работела от време на време в дома ви.
	— О, да, да. Тя беше… какво ще кажете да пийнем по една чашка? Шери? Уиски? Предпочитате шери ли? Аз също. — Той донесе две чаши и като седна, продължи: — Идваше веднъж седмично, за да помага в почистването на къщата. Имам много добра прислужница, чудесна, но що се отнася до медните предмети и особено до търкането на кухненския под, моята госпожа Скот все се оплаква от болки в коленете. Госпожа Макгинти си вършеше отлично работата.
	— Мислите ли, че тя беше искрен човек?
	— Искрен човек ли? Странен въпрос. Едва ли ще мога да ви кажа — просто няма откъде да зная. Според мен — като че ли да.
	— Значи ако тя споделеше нещо с някого, според вас това би било истина?
	Доктор Рендъл изглеждаше леко объркан:
	— О, не бих искал да се задълбочавам чак толкова! Всъщност я познавах съвсем слабо. Мога да попитам госпожа Скот — тя ще ви осведоми по-добре.
	— Не, не. По-добре не го правете.
	— Изостряте любопитството ми — призна си доктор Рендъл. — Какво е разправяла тя? Наклеветила ли е някого?
	Поаро само поклати глава и каза:
	— Разбирате ли, засега всичко трябва да се пази в тайна. Аз съм в началото на разследването.
	Лекарят отвърна доста сухо:
	— Но трябва да побързате, нали?
	— Прав сте. Разполагам с много малко време.
	— Трябва да ви призная, че ме учудвате… Всички ние тук, в Бродхини, бяхме сигурни, че Бентли го е извършил. И дума не можеше да става за съмнение.
	— Изглеждало е съвсем обикновено и скучно престъпление, крайно безинтересно. Това ли искате да кажете?
	— Да, да. Вие го обобщихте точно.
	— Познавате ли Джеймс Бентли?
	— Идвал е при мен веднъж или два пъти като пациент. Притесняваше се за здравето си. Предполагам, че е бил доста разглезен от майка си. Това се случва твърде често. Имаме още един такъв случай в Бродхини.
	— Така ли?
	— Да. Госпожа Апуърд. Съвсем е полудяла по сина си. Не го пуска да се отдели от полата й. Той е умно момче — не толкова умно, колкото си мисли, между нас казано, но определено е надарен. Нашият Робин е изгряващ драматург.
	— Семейство Апуърд отдавна ли живее по тези места?
	— От три или четири години. Никой не се задържа дълго в Бродхини. Първоначално селището представлявало няколко къщи, разположени около Лонг Медоус. Доколкото разбрах, и вие сте отседнали там?
	— Да — отвърна Поаро без въодушевление.
	Доктор Рендъл изглеждаше развеселен.
	— И това ми било квартира за гости, моля ви се! Тази млада жена нищо не разбира от поддържане на истинска квартира за гости. През целия си съпружески живот е живяла в Индия, където рояк прислужници тичали вместо нея. Бас ловя, че ви липсва комфорт. Никой не отсяда там за дълго. А що се отнася до горкия Самърхейс, той се опитва да придаде приятен вид на градината, като по цял ден подрязва храстите, но досега нищо не е постигнал. Добър човек е, но няма понятие от търговски подход, а в днешно време той е крайно нужен, ако искаш да оцелееш. Не си тръгвайте с убеждението, че лекувам болните. Аз само попълвам формуляри и подписвам документи. Обаче семейство Самърхейс са ми симпатични. Тя е очарователно създание и въпреки че Самърхейс има дяволски характер и е склонен да се влияе от настроението си, него също си го бива. Само ако познавахте стария полковник Самърхейс! Съвсем необуздан човек и горд като дявола.
	— Бащата на майор Самърхейс ли?
	— Да. Когато умря, старият не остави много пари, а освен това и тежкият данък наследство им дойде пряко силите, но те са решени да не напускат този дом. Човек се чуди дали да им се възхищава, или да ги нарече глупаци!
	Той погледна към часовника си.
	— Не бива да ви задържам — рече Поаро.
	— Все още имам няколко минути. Освен това искам да ви запозная със съпругата си. Нямам представа къде е тя. Беше страшно заинтригувана, когато разбра, че сте тук. И двамата обичаме престъпленията. Четем много за тях.
	— Криминална, художествена литература или неделните вестници? — попита Поаро с усмивка.
	— И трите.
	— Стигате ли дотам, че даже да четете „Санди Комет“?
	— Какво би представлявала неделята без него? — засмя се Рендъл.
	— Бяха публикували няколко интересни статии преди около пет месеца. Едната от тях разказваше за жени, които са били въвлечени в убийства, и за трагедията на техния живот.
	— Да, спомням си тази статия. Обаче в нея имаше доста глупости.
	— Така ли мислите?
	— Е, разбира се, за случая Крейг знам само от статията, но за един от другите — за Кортланд например — мога да ви уверя, че тази жена не беше трагична жертва. Тя си беше твърде порочна. Твърдя го, защото един мой чичо беше посетил мъжа й. Той положително не беше стока, но и тя не оставаше по-назад. Този глупак, мъжът й, бил изцяло под нейно влияние и тя го подтикнала към убийството. След това той бил изпратен в затвора, а тя изчезнала. Станала богата вдовица и се омъжила за друг.
	— „Санди Комет“ не споменава това. Спомняте ли си за кого се е омъжила?
	Рендъл поклати глава:
	— Никога не съм чувал името му. Но някой ми каза, че тя доста добре се е уредила.
	— Интересно къде ли са сега тези четири жени — размишляваше Поаро.
	— Нищо чудно да съм видял някоя от тях на забава миналата седмица. Обзалагам се, че всичките и думичка не обелват за миналото си. Със сигурност няма да разпознаете нито една от тях по снимките им. Божичко, ама и тези от вестника бяха публикували едни снимки!
	Стенният часовник удари и Поаро стана да си ходи.
	— Не бива да ви задържам повече. Бяхте много любезен.
	— Боя се, че не ви бях полезен. Аз съм човек, който не е в състояние да опише дори прислужницата си. Но почакайте за секунда, трябва да се запознаете със съпругата ми! Иначе тя никога не би ми простила.
	Той въведе Поаро в коридора, като извика високо:
	— Шийла, Шийла!
	Жената се обади от горния етаж.
	— Слез долу! Имам нещо за теб.
	Една слаба и бледа русокоса жена заслиза по стълбите.
	— При нас е дошъл мосю Еркюл Поаро, Шийла. Какво ще кажеш за това?
	— О! — Госпожа Рендъл, изглежда, бе загубила ума и дума. Бледосините й очи се втренчиха в Поаро с боязън.
	— Мадам — каза той, като се поклони по чуждестранен маниер.
	— Чу се, че сте дошли тук — каза Шийла Рендъл. — Но не знаехме… — Тя се спря. Бледите й очи бързо се прехвърлиха върху лицето на съпруга й.
	„Винаги се съобразява с него“ — помисли си детективът.
	Той измърмори няколко любезни фрази и се сбогува.
	Остана с впечатлението, че доктор Рендъл е сърдечен, а съпругата му — мълчалива и напрегната.
	Значи това бяха семейство Рендъл, при които госпожа Макгинти е ходела да работи всеки вторник сутрин.


	II.

	Хънтърс Клоуз беше солидна сграда във викториански стил, до която се стигаше по дълга алея, обрасла с плевели. Първоначално не са я възприемали като голяма къща, но сега вече на нея се гледаше като на достатъчно просторна, за да не създава уют.
	Поаро попита младата прислужница, която явно не беше тукашна, за госпожа Уедърби.
	Тя се втренчи в него и после отвърна:
	— Аз не знае. Моля да влезе. Госпожица Хендерсън, да?
	Тя го остави да чака в коридора. На езика на посредниците на недвижими имоти той беше „напълно обзаведен“. Имаше доста много предмети от различни части на света. Нищо не изглеждаше особено чисто.
	След малко прислужницата-чужденка отново се появи. Тя каза: „Моля да идва!“ и го поведе към малка леденостудена стая с голямо бюро. Върху камината стърчеше голяма и доста страховита кана за кафе с огромна вирната муцуна като клюн.
	Вратата зад Поаро се отвори и едно момиче влезе в стаята.
	— Майка ми е на легло. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?
	— Вие ли сте госпожица Уедърби?
	— Хендерсън. Господин Уедърби е вторият ми баща.
	Беше обикновена, около трийсетгодишна, едра и непохватна. Имаше остър поглед.
	— Бих искал да науча нещо повече за госпожа Макгинти, която преди време е работела при вас.
	Тя впери поглед в него.
	— Госпожа Макгинти ли? Но тя е мъртва.
	— Зная — отвърна вежливо Поаро, — но независимо от всичко бих искал да науча нещо за нея.
	— О, да не сте от застрахователна агенция?
	— Не. Става въпрос за ново разследване.
	— Ново разследване? Искате да кажете за смъртта й?
	— Нает съм от адвокатите на Джеймс Бентли да направя ново разследване от страна на защитата.
	Като го гледаше все още втренчено, тя попита:
	— Но нали той го е извършил?
	— Съдебните заседатели решиха, че е той. Но както е известно, те не са безгрешни.
	— Значи наистина някой друг я е убил?
	— Може би.
	Тя рязко попита:
	— Кой?
	— Това е въпросът — тихо отвърна Поаро.
	— Нищо не разбирам.
	— Не разбирате ли? Но бихте могли да ми кажете нещо за госпожа Макгинти, нали?
	Тя отвърна доста неохотно:
	— Предполагам… Какво искате да знаете?
	— Ами… Да започнем с това — какво мислехте за нея?
	— Нищо особено. Тя беше като всички останали.
	— Приказлива или мълчалива? Любопитна или резервирана? Весела или приветлива? Добра по душа или не чак толкова?
	Младата жена размишляваше.
	— Тя работеше добре, но и говореше много. Понякога говореше смешни неща… В действителност не ми беше особено симпатична.
	Вратата се отвори и прислужничката-чужденка каза:
	— Госпожице Дирдри, ваша майка казва: „Моля да доведете!“
	— Майка ми иска да заведа този джентълмен горе при нея?
	— Да, моля, благодаря.
	Дирдри Хендерсън погледна Поаро със съмнение:
	— Ще дойдете ли да видите майка ми?
	— Но, разбира се.
	Дирдри го поведе през коридора нагоре по стълбите. Тя неуместно подхвърли:
	— Тези чужденци са толкова отегчителни.
	Тъй като умът й бе зает изцяло с проблемите на домакинството, а не с посетителя, Поаро не се обиди. Той си мислеше, че Дирдри Хендерсън изглежда доста простовата млада жена. При това непохватна.
	Стаята на горния стаж беше претъпкана с какво ли не. Това беше стая на жена, която е пътувала много и която е решила да има спомен от всяко място, където е била. Повечето от сувенирите очевидно бяха направени само за да радват окото — типични предмети за туристи. В стаята имаше твърде много дивани, маси и столове, твърде малко пространство за мебелите, а насред всичко това се намираше госпожа Уедърби.
	Макар че на пръв поглед изглеждаше дребна жена, смешно дребна в голямата стая, в действителност не беше чак толкова мъничка. Беше от типа „горкичката аз“, който се постига дори и при среден ръст.
	Тя се беше разположила удобно върху едно от канапетата. Около нея имаше книги, някакво плетиво, чаша с портокалов сок и кутия с шоколад. Тя бързо каза:
	— Трябва да ми простите, че не ставам, но докторът настоява да почивам през целия ден. А всички ми се карат, ако не изпълнявам това, което ми е препоръчано.
	Поаро пое протегнатата ръка и се поклони с подходящите за случая думи.
	Застанала зад него, Дирдри невъзмутимо изрече:
	— Той иска да научи нещо повече за госпожа Макгинти.
	При тези думи нежната ръка, която пасивно се бе отпуснала в неговата, се стегна и това за миг му напомни ноктите на птица. Да, ръката й не беше крехък дрезденски порцелан. Това бяха лапи на хищник. С лека усмивка госпожа Уедърби каза:
	— Не ставай смешна, мила Дирдри! Коя е госпожа Макгинти?
	— О, мамо, не помниш ли? Тя работеше при нас. Жената, която беше убита.
	Госпожа Уедърби затвори очи и потръпна.
	— Замълчи, скъпа. Всичко беше толкова ужасно! Бях напрегната седмици след това. Горката стара жена. Но беше толкова глупаво от нейна страна да държи парите си скрити под пода. Трябваше да ги вложи в банката. Разбира се, че си спомням всичко това — просто бях забравила името й.
	Дъщерята флегматично повтори:
	— Той иска да научи нещо повече за нея.
	— Но, моля ви, седнете, мосю Поаро. Доста съм любопитна. Госпожа Рендъл току-що позвъни и ми каза, че у тях бил един много известен детектив, както се изрази за вас. А след това, когато тази идиотка Фрида ми съобщи за посетителя, аз бях сигурна, че това трябва да сте вие, и изпратих да ви повикат. Кажете ми сега какво всъщност ви интересува?
	— Както дъщеря ви поясни, искам да науча нещо за госпожа Макгинти. Работела е при вас, идвала е тук, доколкото разбирам, всяка сряда, а именно в сряда е била убита. Значи същия ден е била при вас, нали?
	— Предполагам. Да. Мисля, че да. Не мога да ви кажа със сигурност. Беше много отдавна.
	— Преди няколко месеца. А тя не ви ли спомена нещо този ден? Имам предвид нещо необичайно?
	— Хора като нея винаги дърдорят много — каза госпожа Уедърби с отвращение. — Всъщност човек не ги и слуша. Както и да е, тя не би могла да знае, че ще бъде ограбена и убита същата нощ, нали?
	— За всяко следствие си има причина — отвърна Поаро.
	Жената сбърчи чело.
	— Не разбирам какво имате предвид.
	— Може би и аз самият все още не знам. Когато човек върви през тъмен тунел, той се стреми към светлината… Получавате ли неделни вестници, госпожо Уедърби?
	Сините й очи изведнъж се ококориха:
	— О, да, разбира се. Получаваме „Обзървър“ и „Санди Таймс“. Защо?
	— Просто питах. Госпожа Макгинти е получавала „Санди Комет“ и „Нюз ъв дъ Уърлд“.
	Той направи пауза, но никой не се обади. Госпожа Уедърби въздъхна, притвори очи и каза:
	— Всичко беше толкова потискащо. И този ужасен неин наемател! Не мисля, че е бил съвсем в ред. Очевидно е бил доста образован, а това още повече влошава нещата, нали?
	— Нима?
	— Да, поне аз мисля така. Толкова брутално престъпление, извършено с брадвичка за месо. Уф!
	— Полицията така и не е намерила оръжието — възрази Поаро.
	— Предполагам, че го е захвърлил в някое езеро или нещо от този род.
	— Те претърсиха всички езера — намеси се Дирдри. — Сама ги видях.
	— Скъпа — въздъхна майка й, — не ми разказвай тези отвратителни неща. Знаеш колко много мразя такива гадости! Става ми лошо.
	Момичето яростно се нахвърли срещу Поаро:
	— Спрете да я разпитвате. Не й се отразява добре. Тя е ужасно чувствителна. Дори не чете детективски романи.
	— Моите извинения — отвърна той и се изправи. — Имам едно-единствено съображение. Един човек ще бъде обесен след три седмици. Ако той не е извършил престъплението…
	Госпожа Уедърби се подпря на лакът.
	— Но, разбира се, че той е убиецът — пискливо извика тя. — Разбира се, че е той!
	Поаро поклати глава.
	— Не съм убеден.
	Той бързо напусна стаята. Докато слизаше по стълбите, момичето се втурна след него. Застигна го в коридора.
	— Какво искате да кажете? — попита.
	— Това, което казах, мадмоазел.
	— Да, но… — Тя се спря.
	Поаро нищо не отвърна. Дирдри Хендерсън бавно изрече:
	— Вие разстроихте майка ми. Тя ненавижда такива неща — грабежи, убийства и насилие.
	— В такъв случай за нея убийството на госпожа Макгинти, която е работела при вас, е било голям шок.
	— О, да. Да, разбира се, че беше.
	— Майка ви се е терзаела, нали?
	— Не искаше и да чуе за случая… Ние… Аз… Ние се опитахме да… да й спестим някои неща. Цялото това зверство.
	— Ами войната?
	— Слава богу, наоколо нямаше никакви бомбардировки. Разбира се, не можех да излизам от къщи. Майка ми имаше нужда от мен. И после прислужниците. Естествено, майка ми никога не е вършила домакинска работа — тя не е достатъчно силна за това. Беше ужасно трудно да намерим каквато и да било прислуга. Ето защо госпожа Макгинти беше истинска находка за нас. Оттогава тя започна да идва вкъщи. Много добре се справяше със задълженията си. Но, разбира се, нищо вече не е като преди.
	— Това не ви ли харесва, мадмоазел?
	— На мен ли? О, не, защо да не ми харесва? — Тя изглеждаше учудена. — Но за майка ми е различно. Тя живее доста много с миналото.
	— Някои хора го правят — отвърна Поаро. Зрителната му памет отново го върна в стаята, където беше преди малко. Едното чекмедже на бюрото беше наполовина издърпано. То беше пълно с всякакви джунджурии: копринена възглавничка за игли, счупено ветрило, сребърна каничка за кафе, някои стари списания. Чекмеджето беше прекалено пълно, за да може да се затвори. Поаро каза тихо: — Хората пазят разни неща, спомени от минали дни, като например програма от театрално представление, ветрила, снимки на стари приятели, дори менюта от ресторанти, защото като гледат тези предмети, старите спомени оживяват.
	— Навярно е така — каза тя. — Самата аз не съм такава. Никога не пазя нищо.
	— Вие гледате напред, а не назад, нали?
	Дирдри бавно отвърна:
	— Не зная дали гледам към нещо… Искам да кажа, че настоящето ми е напълно достатъчно. Не е ли така?
	Входната врата се отвори и висок, слаб, възрастен мъж влезе в коридора. Като видя Поаро, той застина. Хвърли поглед на Дирдри и веждите му въпросително се повдигнаха.
	— Това е вторият ми баща — каза тя. — А вашето име?
	— Аз съм Поаро. Еркюл Поаро — отвърна детективът с присъщия си смутен вид на човек, произнесъл кралско звание.
	Господин Уедърби не изглеждаше впечатлен. Той само каза „А!“ и се обърна да закачи палтото си. Дирдри проговори:
	— Господин Поаро е дошъл да разпитва за госпожа Макгинти.
	Господин Уедърби остана за секунда неподвижен, след което окачи палтото си на закачалката.
	— Много интересно — каза той. — Тя беше убита преди няколко месеца и въпреки че работеше при нас, нямаме никаква информация за нея или за семейството й. Ако имахме такава, щяхме да я предоставим на полицията.
	С тези думи възрастният мъж показа, че разговорът е приключил. Погледна часовника си.
	— Предполагам, че обедът ще бъде сервиран след четвърт час.
	— Страхувам се, че днес той доста ще закъснее.
	Господин Уедърби отново повдигна вежди:
	— Наистина ли? Защо, ако смея да попитам?
	— Фрида беше много заета.
	— Скъпа Дирдри, мразя да ти напомням, но воденето на домакинството е изцяло твое задължение. Бих приветствал една по-голяма точност!
	Поаро отвори входната врата и излезе. Той по-гледна през рамо.
	В погледа на господин Уедърби към заварената му дъщеря се таеше студена неприязън. А в очите му, когато срещнаха погледа на детектива, проблесна искрица, много наподобяваща омраза.


	Десета глава

	Поаро реши първо да обядва, а след това да направи третото си посещение. Обедът му се състоеше от недоварена говежда супа, преварени картофи и това, което Морийн оптимистично наричаше палачинки. Те бяха доста особени на вкус.
	Поаро бавно се заизкачва по хълма. След малко от дясната му страна щеше да се появи имението, наречено Лабърнъмс: две къщи, слети в една, и променени според съвременния вкус. Тук живееха госпожа Апуърд и многообещаващият млад драматург Робин Апуърд.
	Поаро се спря за момент пред портата, за да приглади мустаците си. Докато бе зает с това си занимание, една кола бавно се спусна надолу по хълма и огризка от ябълка, запратена със сила, го удари по бузата.
	Сепнат, той гневно извика.
	Колата спря и една глава се показа през прозореца.
	— Съжалявам. Ударих ли ви?
	Поаро се спря по средата на отговора, който напираше на устните му. Видя благородно лице, едро чело, сплъстени кичури сива коса и нещо проблесна в съзнанието му. Огризката от ябълка също помогна спомените му да изплуват.
	— Но, разбира се — възкликна. — Госпожа Оливър.
	Наистина това беше известната писателка на детективски романи.
	С възгласа „Ами, да, мосю Поаро!“ тя се опита да се измъкне от колата. Колата бе малка, а госпожа Оливър беше едра жена. Поаро се втурна да й помогне. Като мърмореше извинително „Все още съм изтръпнала от дългото шофиране“ тя внезапно изскочи на пътя като тапа от шампанско.
	С нея от колата изпадаха огромни количества ябълки и се затъркаляха надолу по хълма.
	— Торбата се скъса — обясни жената.
	Тя изтупа от деколтето си няколко недоядени парченца ябълка, а след това самата се отърси като голямо нюфаундлендско куче. Последната ябълка, скрита в гънките на тялото й, се присъедини към своите братя и сестри.
	— Жалко, че торбата се изсипа — каза госпожа Оливър. — Бяха от любимия ми сорт. Предполагам, че ще се намерят ябълки по тези места. Или може би не? Може би ги изнасят? Всичко е толкова странно в днешно време. Е, а вие как сте, мосю Поаро? Не живеете тук, нали? Не, сигурна съм, че не живеете тук! В такъв случай причината е някакво убийство. Надявам се, че не е убита моята домакиня.
	— Коя е вашата домакиня?
	— Ей там — каза писателката, поклащайки глава. — Стига това да е домът Лабърнъмс, който се намира на половината път надолу по хълма, от лявата страна, след като минете църквата. Да, това трябва да е. А дамата какво представлява като човек?
	— Вие не я ли познавате?
	— Не, идвам тук по работа, така да се каже. Една моя книга ще бъде драматизирана от Робин Апуърд. Вероятно ще трябва да поработим заедно върху нея.
	— Моите поздравления, мадам.
	— О, нещата въобще не стоят така, както си мислите — отвърна госпожа Оливър. — Засега общата ни работа е чиста агония. Не знам защо изобщо се съгласих с цялата тази авантюра. Книгите ми носят достатъчно пари — тоест кръвопийците от данъчното взимат повечето от тях и колкото повече изкарвам, те толкова повече взимат. Така че аз самата не се напрягам особено. Но вие нямате представа какъв кошмар е да виждаш героите си променени, да ги карат да говорят неща, които те никога не биха казали, да вършат неща, които никога не биха правили. И ако протестираш, твърдят, че това е „добър театър“. Само за това мисли Робин Апуърд. Всички казват, че е много умен. Ако е толкова умен, тогава не разбирам защо не напише собствена пиеса и не остави моя нещастен финландец на мира! Той дори вече не е и финландец. Сега е участник в норвежкото съпротивително движение! — Тя прокара пръсти през косата си. — Къде дянах шапката си?
	Поаро погледна в колата.
	— Според мен, мадам, вие сте седели върху нея.
	— Да, така изглежда — съгласи се госпожа Оливър, като оглеждаше това, което някога е било шапка. — Е — продължи бодро, — и без това никога не съм я харесвала особено. Но си мислех, че мога да ходя с нея на църква в неделя. Макар архиепископът да казва, че човек няма нужда от шапка, все пак мисля, че по-старомодните духовници очакват главите ни да са покрити с нещо. Но я ми разкажете за вашето убийство или каквото е там. А помните ли _нашето_ убийство?
	— Даже много добре.
	— Беше доста забавно, нали? Нямам предвид самото убийство, то изобщо не ми хареса. Но после — да. Кой е убит този път?
	— Не толкова колоритна личност, колкото беше господин Шейтана. Става дума за възрастна прислужница, ограбена и убита преди пет месеца. Може и да сте чели нещо за този случай — името й беше Макгинти. Млад мъж беше обвинен и осъден на смърт…
	— А той не го е извършил, така ли? Вие знаете кой е убиецът и ще го докажете — бързо отвърна госпожа Оливър. — Чудесно!
	— Много бързате — изрече Поаро с въздишка. — Все още не зная кой е извършителят, а оттам нататък пътят за доказване е дълъг.
	— Вие мъжете сте толкова мудни — неодобрително отбеляза тя. — Скоро ще ви съобщя кой го е направил. Някой тукашен човек, нали? Дайте ми ден или два, за да се огледам, и ще ви посоча убиеца. Женска интуиция — ето, от това имате нужда. Бях права за случая с Шейтана, нали?
	Поаро галантно забрави да й припомни бързата промяна на мнението й по случая.
	— Ох, мъже, мъже… — снизходително изрече госпожа Оливър. — Ако начело на Скотланд Ярд беше жена…
	Тази изтъркана тема увисна във въздуха, тъй като някой им извика откъм вратата на къщата.
	— Здравейте — чу се приятен висок тенор. — Това госпожа Оливър ли е?
	— Ето ме — обади се тя и промърмори към Поаро: — Не се тревожете, ще бъда много дискретна.
	— Не, не, мадам! Не искам да бъдете дискретна. Тъкмо обратното.
	Робин Апуърд се зададе по пътеката и излезе през портата. Той беше гологлав и носеше стари сиви панталони и вехто зимно палто. Но като цяло изглеждаше добре.
	— Ариадни, скъпа! — възкликна той и горещо я прегърна. После отстъпи с ръце върху раменете й. — Мила моя, хрумна ми страхотна идея за второто действие.
	— Наистина ли? — попита госпожа Оливър без особен ентусиазъм. — Това е мосю Еркюл Поаро.
	— Чудесно — каза Робин. — Носите ли някакъв багаж?
	— Да, отзад е.
	Той взе няколко куфара.
	— Толкова е досадно, че нямаме прислуга! Единствено старата Джанет, която трябва непрекъснато да щадим. Страшно неприятно, не мислите ли? Колко тежки са куфарите ви! Да не би да носите бомби в тях?
	Мъжът се заклати по пътеката, провиквайки се през рамо:
	— Влезте и пийнете нещо!
	— Той има предвид вас — каза госпожа Оливър, като взимаше чантата си, една книга и чифт стари обувки от предната седалка. — Наистина ли искате да бъда _недискретна_?
	— Колкото сте по-недискретна, толкова по-добре.
	— На ваше място не бих постъпила така — каза тя. — Но това си е ваше убийство. Ще помогна с каквото мога.
	Робин отново се появи на входната врата.
	— Влизайте, влизайте — провикна се той. — За колата ще се погрижим по-късно. Мадре умира да се запознае с вас.
	Писателката тръгна по пътеката и Еркюл Поаро я последва.
	Вътрешното обзавеждане на Лабърнъмс беше разкошно. Детективът предположи, че са пръснати много пари за него, но резултатът беше скъпа и очарователна простота. Всяко парче дърво в къщата беше от истински дъб.
	Седнала в инвалидна количка до камината във всекидневната, госпожа Апуърд поздрави гостите с усмивка. Тя изглеждаше енергична жена на около шейсет години с металносива коса и решителни брадичка.
	— Очарована съм да се запозная с вас, госпожо Оливър — каза тя. — Предполагам, че мразите хората да говорят за вашите книги, но те винаги са били огромна утеха за мен. И особено откакто съм инвалид.
	— Много мило от ваша страна — отвърна писателката; изглеждаше притеснена и кършеше ръце като ученичка. — Това е мосю Поаро, мой стар приятел. Съвсем случайно се срещнахме отвън, фактически аз го ударих с ябълка по главата. Като Вилхелм Тел. Само че в този случай аз стрелях с ябълка.
	— Приятно ми е, мосю Поаро. Робин!
	— Да, Мадре?
	— Предложи на гостите напитки. Къде са цигарите?
	— На онази маса.
	Госпожа Апуърд попита:
	— И вие ли сте писател, мосю Поаро?
	— О, не — отвърна госпожа Оливър. — Той е детектив. Нали знаете, като Шерлок Холмс. Дошъл е тук, за да разгадае едно убийство.
	Чу се звук от счупена чаша. Госпожа Апуърд остро каза:
	— Робин, бъди внимателен. — После се обърна към Поаро: — Това е много интригуващо, мосю Поаро.
	— Значи Морийн Самърхейс беше права — възкликна синът. — Тя ми разказа някаква дълга история за това какво е да имаш детектив в къщата си. Според нея било страшно забавно. Всъщност работата, за която сте дошли, е доста сериозна, нали?
	— Разбира се, че е сериозна — намеси се госпожа Оливър. — Пред вас стои истински детектив.
	— Но кой е бил убит? Или става дума за току-що изровен труп и всичко се пази в пълна тайна?
	— Не се пази в тайна — обади се Поаро. — Убийството… е, вие знаете вече за него.
	— Госпожа Мак… как й беше името, прислужница, убита миналата есен — каза госпожа Оливър.
	— О! — В гласа на Робин Апуърд прозвуча разочарование. — Мислех, че този случай е приключен.
	— Не, не е приключен — поясни писателката. — Арестували са не този, когото трябва, и той ще бъде обесен, ако мосю Поаро не открие истинския убиец навреме. Всичко е толкова вълнуващо!
	Робин приготви напитките.
	— „Уайт Лейди“ за теб, Мадре.
	— Благодаря ти, момчето ми!
	Поаро леко се намръщи. Домакинът поднесе чаши на госпожа Оливър и на него.
	— Е, добре — каза Робин. — Да пием за престъплението! — Той отпи от чашата си. — Едно време тази жена работеше тук.
	— Госпожа Макгинти ли? — попита гостенката.
	— Да, нали, Мадре?
	— Когато казвам, че е работила тук, имам предвид, че е идвала веднъж седмично.
	— Но понякога и през ден.
	— Що за човек беше тя? — попита госпожа Оливър.
	— Страшно респектираща — отвърна Робин — и маниакално чиста. Тя притежаваше ужасния навик да почиства всичко и да подрежда нещата в чекмеджетата така, че просто да не можеш да откриеш кое къде се намира.
	Госпожа Апуърд каза с леко мрачен хумор:
	— Ако няма някой като нея, който да почисти веднъж седмично, скоро няма да можеш да се движиш в тази малка къща.
	— Зная, Мадре, зная. Но ако нещата не си стоят там, където аз ги слагам, просто не мога да работя. Всичките ми бележки се разбъркват.
	— Досадно е да си така безпомощен като мен — каза госпожа Апуърд. — Имаме предана стара прислужница. Но това, с което може да се справи тя, е само готвенето.
	— Какво й е? — попита госпожа Оливър. — Да не страда от артрит?
	— Нещо такова. Боя се, че скоро ще трябва да си намеря постоянна болногледачка. Толкова е досадно! Обичам да бъда независима.
	— Моля те, не се натоварвай с такива мисли — каза синът. Той я потупа по рамото.
	Внезапно тя му се усмихна с нежност:
	— Робин е добър към мен, както дъщеря към майка си. Той прави всичко. Мисли за всичко. Никой не би могъл да бъде по-грижовен.
	Те се усмихнаха един на друг. Еркюл Поаро се изправи.
	— Уви — изрече той. — Време е да вървя. Трябва да направя още едно посещение и след това да хвана влака. Мадам, благодаря за гостоприемството. Господин Апуърд, желая ви успех в работата.
	— И на вас с вашето убийство — каза писателката.
	— Това истина ли е, мосю Поаро — попита Робин Апуърд, — или е някаква ужасна шега?
	— Никаква шега — заяви госпожа Оливър. — Много е сериозно. Мосю Поаро не иска да ми каже кой е убиецът, но той със сигурност го знае!
	— Не, не, мадам — протестът на Поаро бе подчертано неубедителен. — Обясних ви, че засега не зная нищо.
	— Това го казвате вие, но аз мисля, че всъщност той ви е известен. Вие сте ужасно потаен, не е ли така?
	Госпожа Апуърд остро попита:
	— Наистина ли всичко това е вярно? Не е ли шега?
	— Не е шега, мадам — отвърна Поаро. Той се поклони и си тръгна.
	Като слизаше по пътеката, дочу ясния тенор на Робин Апуърд.
	— Но, Ариадни, скъпа — казваше той, — всичко е много добре, но без тези мустаци, моля ви! Как може човек да го възприеме насериозно? Наистина ли смятате, че той е _добър_?
	Поаро вътрешно се засмя. „Добър ли? Господи!“
	Тъкмо когато се канеше да прекоси тясното платно на пътя, трябваше да отскочи назад, и то в последния момент. Колата на семейство Самърхейс, подскачайки и клатушкайки се, профуча край него. На волана беше Самърхейс.
	— Извинете — провикна се той. — Трябва да хвана влака. — Ковънт Гардън…
	Поаро също възнамеряваше да вземе влак — местния влак до Килчестър, където си беше уредил среща със Спенс.
	Преди да го хване, имаше време само за още едно посещение.
	Изкачи се на върха на хълма и пое по добре поддържано шосе, водещо към модерна къща от бетон с квадратен покрив и много прозорци. Това бе домът на семейство Карпентър. Гай Карпентър беше един от собствениците на големите заводи „Карпентър“ — богаташ, който отскоро се занимаваше с политика. Беше се оженил неотдавна.
	Входната врата на семейство Карпентър не беше отворена нито от прислужница-чужденка, нито от предана старица. Вместо това вратата отвори невъзмутим прислужник и с явна погнуса допусна детектива до прага на дома. Според него Еркюл Поаро беше от онези посетители, които би трябвало да стоят отвън. Явно си мислеше, че е дошъл да продава нещо.
	— Господин и госпожа Карпентър не са вкъщи.
	— Мога ли да ги почакам?
	— Не зная кога ще се приберат.
	Прислужникът затвори вратата.
	Поаро не тръгна обратно по алеята. Вместо това зави зад ъгъла на къщата и почти се сблъска с висока млада жена с палто от норки.
	— Хей — извика тя, — какво, по дяволите, правите тук?
	Детективът вежливо повдигна шапката си.
	— Надявах се — каза, — че бих могъл да разговарям с господин или госпожа Карпентър. Имам ли удоволствието да се запозная с госпожа Карпентър?
	— Да, аз съм госпожа Карпентър.
	Макар че говореше грубо, по държанието й личеше, че се е поуспокоила.
	— Казвам се Еркюл Поаро.
	Нищо не последва. Не само, че това велико и единствено име й беше непознато, но тя дори не можа да го разпознае като най-новия гост на Морийн Самърхейс. Значи местните клюки не стигаха дотук. Дребна подробност, но все пак може би беше от значение.
	— Да?
	— Бих искал да разговарям с господин или госпожа Карпентър, но вие, мадам, ще ми помогнете много, защото въпросите, които искам да ви задам, се отнасят до домакинството.
	— Имаме си прахосмукачка — отвърна подозрително жената.
	Поаро се разсмя.
	— Не, не ме разбрахте. Ще ви задам само няколко въпроса за домакинството.
	— О, имате предвид някоя анкета за домакинство ли? Честно казано, мисля, че е съвсем глупаво… — Тя се спря насред думата. — Може би е по-добре да влезем вътре!
	Детективът слабо се усмихна. Тя току-що се бе въздържала да не изругае. Тъй като съпругът й активно участваше в политическия живот, от нея се изискваше предпазливост в изказванията по правителствените програми.
	Тя поведе Поаро през коридора към обширна стая, която гледаше към грижливо поддържана градина. Стаята изглеждаше като нова — с голямо канапе, два махагонови стола, три или четири стола, копия в стил осемнайсети век, едно бюро и писалище. Не бяха икономисвани средства, най-добрите фирми бяха работили върху обзавеждането, но нямаше и следа от проява на собствен вкус.
	„Какво ли бе проявила тази съпруга? — мислеше си Поаро. — Безразличие или внимание?“
	Когато тя се обърна, той я изгледа изпитателно. Жената изглеждаше добре, бе облечена в скъпи дрехи, с платиненоруса коса и внимателно нанесен грим. Но големите й ясносини очи гледаха студено, сякаш бяха от стъкло.
	Вече по-любезно, но с едва прикрито отегчение, тя каза:
	— Моля, седнете!
	Поаро се настани и рече:
	— Благодаря за вниманието, мадам. Въпросите, които бих искал да ви задам, са свързани с госпожа Макгинти, която почина, тоест беше убита миналия ноември.
	— Госпожа Макгинти ли? Какво искате да кажете?
	Жената се втренчи в него. Очите й бяха сурови и подозрителни.
	— Спомняте ли си госпожа Макгинти?
	— Не, не я помня. Не зная нищо за нея.
	— А помните ли убийството й? Или тук убийствата са толкова често явление, че дори не ги забелязвате?
	— О, убийството ли? Да, разбира се! Бях забравила името на старата жена.
	— Въпреки че тя е работила при вас?
	— Тя не е работила тук, поне откакто аз живея в този дом. С господин Карпентър се оженихме само преди три месеца.
	— Но тя наистина е работила тук! Мисля, че е идвала всеки петък сутрин. Тогава вие сте били госпожа Селкърк и сте живеели в Роуз Котидж.
	Тя кисело изрече:
	— Щом знаете толкова много, тогава не виждам защо ми задавате тези въпроси! И все пак за какво е всичко това?
	— Извършвам разследване върху обстоятелствата около убийството.
	— Защо? За какво, за бога? Защо сте дошли при мен?
	— Може би знаете нещо, което би ми било от полза?
	— Нищо не зная. Откъде-накъде трябва да зная каквото и да било! Тя беше само една глупава стара прислужница. Държала парите си под една дъска на пода, някой я е ограбил и я убил заради тях. Всичко беше толкова отвратително. Направо зверско! Като това, което четете в неделните вестници.
	Детективът веднага пое по тази следа:
	— Като неделната преса, да, като „Санди Комет“. Може би четете „Санди Комет“?
	Тя скочи и залитайки, тръгна към отворените френски прозорци. Пристъпваше толкова несигурно, че се удари в рамката на прозореца. Това напомни на Поаро за красива голяма пеперуда, която като сляпа пърха срещу светлината на лампата.
	Жената се провикна:
	— Гай! Гай!
	Един мъжки глас се обади от далечината:
	— Да, Ив?
	— Ела бързо!
	Появи се висок мъж на колко трийсет и пет години. Той ускори крачка и се приближи откъм терасата. Ив Карпентър яростно изрече:
	— Дошъл е някакъв човек — чужденец. Задава ми какви ли не въпроси за онова ужасно убийство миналата година. На старата прислужница. Помниш ли? Мразя тези неща. Знаеш, че е така.
	Гай Карпентър се намръщи и влезе в стаята през френския прозорец. Той имаше дълго като на кон лице, беше блед и видът му беше на доста повърхностна личност. Държеше се надуто.
	Еркюл Поаро реши, че е твърде непривлекателен.
	— Мога ли да попитам защо е всичко това? — попита Карпентър. — На жена ми ли досаждахте?
	Детективът разпери ръце.
	— Последното нещо, което бих желал, е да досаждам на толкова очарователна дама. Само се надявах, че тя може да помогне на разследването, което водя, като ми разкаже за починалата жена, работила някога при вас.
	— Но какви са тези разследвания?
	— Да, попитай го за това — обади се жена му.
	— Събират се нови доказателства около смъртта на госпожа Макгинти.
	— Глупости! Случаят е приключен.
	— Не, не е. Допусната е грешка. Случаят все още не е приключен.
	— Събиране на нови доказателства ли казвате? — Гай Карпентър се намръщи и скептично попита: — От полицията ли? Глупости, та вие нямате нищо общо с полицията!
	— Прав сте. Работя самостоятелно.
	— Тогава е от пресата — намеси се Ив Карпентър. — От някой ужасен неделен вестник. Той така каза.
	Предпазливост се появи в очите на Гай Карпентър. Той не искаше да влиза в конфликт с пресата. Вече по-любезно поясни:
	— Жена ми е много чувствителна. Убийства и други подобни неща я разстройват. Сигурен съм, че не е необходимо да я притеснявате. Тя познаваше тази жена съвсем бегло.
	Ив яростно се намеси:
	— Тя беше само една глупава стара прислужница! Вече му казах това. — И допълни: — Освен това беше ужасна лъжкиня.
	— А, това е интригуващо. — Поаро обърна оживен поглед от Гай към Ив Карпентър. — Значи е лъжела? Това може да ни наведе на много ценна следа.
	— Не виждам как — мрачно отвърна Ив.
	— Установяване на мотива за убийство — поясни Поаро. — Това е линията, която следвам.
	— Отмъкнаха й парите — остро заяви Карпентър. — Това беше мотивът за престъплението.
	— А! — тихо възкликна детективът. — Дали наистина това е бил мотивът?
	Той се изпъчи като актьор, който току-що е изрекъл ключова реплика.
	— Съжалявам, ако съм причинил някакво неудобство на мадам — каза учтиво. — Неща от този род са винаги доста неприятни.
	— Цялата работа беше крайно неприятна — побърза да отговори Карпентър. — Естествено жена ми не обича да й напомнят за това. Съжалявам, че не можем да ви бъдем полезни с някаква информация.
	— О, напротив.
	— Моля?
	Детективът тихо каза:
	— _Госпожа Макгинти лъжела_ — това е ценен факт. Какви лъжи по-точно ви е казвала, мадам?
	Той учтиво изчака Ив Карпентър да заговори. Най-сетне тя отвърна:
	— О, нищо особено. Искам да кажа — не си спомням. — Съзнавайки, че и двамата мъже гледат с очакване към нея, тя добави: — Разни глупости — за този или онзи. Неща, които не могат да бъдат верни.
	Настъпи мълчание и след това Поаро отбеляза:
	— Разбирам, имала е остър език.
	Ив Карпентър направи рязко движение.
	— О, не. Нямах предвид чак това! Тя беше просто една клюкарка, това е всичко.
	— Просто една клюкарка — повтори тихо детективът, след което се сбогува.
	Гай Карпентър го изпрати в коридора.
	— Този ваш вестник, този неделен вестник, кой беше той?
	— Вестникът, който споменах на мадам — внимателно отвърна Поаро, — беше „Санди Комет“.
	Гай Карпентър замислено повтори:
	— „Санди Комет“ ли? Страхувам се, че не ми говори нищо.
	— Понякога публикува интересни статии и интересни илюстрации…
	Преди паузата да стане твърде голяма, той се поклони и бързо каза:
	— _Au revoir_, господин Карпентър. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил.
	След като мина през градината, той погледна назад към дома.
	„Чудно — каза си. — Да, наистина чудно защо…“


	Единайсета глава

	Полицейският началник Спенс седна срещу Еркюл Поаро и въздъхна:
	— Не твърдя, че нищо не сте направили, мосю Поаро. Лично аз смятам, че сте свършили работа. Но малко. Страшно малко!
	Детективът кимна.
	— Сведенията, които получих, не са достатъчни. Трябват още.
	— Сержантът или аз трябваше да обърнем внимание на този вестник.
	— Не, не, не можете да вините себе си. Престъплението беше толкова очевидно! Грабеж с насилие. Цялата стая е преобърната, а парите липсват. Защо точно парче вестник е трябвало да се окаже от значение за следствието?
	Спенс упорито повтори:
	— Длъжен бях да се сетя за това. И шишенцето с мастило…
	— Научих за него съвсем случайно.
	— И все пак то ви е накарало да се размислите. Защо?
	— Само след тази случайна фраза, че госпожа Макгинти е искала да пише писмо. Ние с вас, Спенс, пишем толкова много писма! За нас това е ежедневие.
	Полицейският началник въздъхна. После постави четири снимки на масата.
	— Това са снимките, които ме помолихте да открия. Оригиналните снимки, публикувани от „Санди Комет“. Във всеки случай те са малко по-ясни от тези във вестника. Но ви давам честната си дума, няма какво толкова да търсим в тях. Стари, избледнели, а прическите на жените променят целия им външен вид. Няма нищо определено в тях, на което бихме могли да се спрем. Като щръкнали уши например, или особен профил. Тази шапка например, смешната фризура и розите! Никакъв шанс!
	— Ще се съгласите ли с мен, че можем да изключим Вера Блейк?
	— Мисля, че да. Ако Вера Блейк е била в Бродхини, всички биха го разбрали. Изглежда, че да разказва тъжната история на живота си е било неин специалитет.
	— Какво можете да ми кажете за другите?
	— Научих, каквото можах. Ева Кейн напуснала страната, след като Крейг бил осъден. Мога да ви кажа името, което е приела. Хоуп* — доста символично, нали?
	[* Хоуп (hope) — надежда (англ.) — Б.пр.]
	Поаро промърмори:
	— Да, романтично. „Красивата Ивлин Хоуп е мъртва.“ Принадлежи на един ваш поет. Сигурно се е сетила оттам. Впрочем името й наистина ли е Ивлин?
	— Мисля, че да. Но тя бе известна като Ева. И сега, след като сме на тази тема, мосю Поаро, мнението на полицията за Ева Кейн не съвпада с това на статията в „Санди Комет“. Дори е противоположно.
	Детективът се усмихна.
	— Това, което полицията предполага, не е доказателство, но обикновено е добра следа. Какво мисли полицията за Ева Кейн?
	— Че тя в никакъв случай не е била невинна жертва, както я представят. Аз бях доста млад по онова време и си спомням как моят предишен шеф и инспектор Трейл, на когото беше възложен случаят, оживено дискутираха. Трейл вярваше (имайте предвид, че липсваха всякакви доказателства), че чудесната идея за отстраняването на госпожа Крейг е принадлежала на Ева Кейн. И че тя не само е измислила това, но го е и извършила. Един ден Крейг се връща вкъщи и вижда, че приятелката му е действала по съкратената процедура. Предполагам Ева Кейн е очаквала смъртта да мине за естествена. Но Крейг бил по-съобразителен, затова изхвърлил нарязаното тяло в мазето и изготвил план за това как госпожа Крейг умира в чужбина. После, когато всичко излязло на бял свят, той упорито твърдял, че го е извършил съвсем сам, и че Ева Кейн не е знаела нищо. И така — Спенс вдигна рамена, — никой не можел да докаже обратното. Отровата била в къщата. И двамата са могли да я използват. Красивата Ева Кейн невинно потръпвала от ужас. Тя била скалъпила историята много добре. Тази хитра малка актриса. Инспектор Трейл имал подозрения, но върху тях не можело да се гради обвинение. Разказвам ви нещата така, както ги научих, мосю Поаро, ала това не са доказателства.
	— Но пък подсказват възможността, че една, поне една, от „тези трагични жени“ е представлявала нещо повече — че е била убиец, и ако има достатъчно силна подбуда, би могла да убие отново… А сега да преминем към следващата — Джанис Кортланд. Какво можете да ми кажете за нея?
	— Поразрових се из досиетата и намерих доста противни неща. След като обесиха Едит Томпсън, положително е трябвало да изпратят на бесилото и Джанис Кортланд. Двамата с мъжа си били много неприятна двойка, а тя така подработила онзи младеж, че той бил изцяло в ръцете й. Но през цялото време, държа да отбележа, на заден план е стоял някакъв богаташ и тя искала да премахне съпруга си, за да се омъжи за него.
	— А омъжила ли се е?
	Спенс поклати глава:
	— Нямам представа.
	— Тя заминала за чужбина, а след това?
	Спенс вдигна рамене.
	— Била е свободна. Не била обвинена в нищо. Дали се е омъжила и какво е станало с нея, не ми е известно.
	— Значи човек може да я срещне на някоя забава — каза Поаро, като си мислеше за забележката на доктор Рендъл.
	— Точно така.
	Детективът погледна последната снимка.
	— А детето Лили Гамбъл?
	— Била твърде малка, за да бъде обвинена в убийство. Изпратили я в поправително училище, където поведението й било добро. Изучила стенография и машинопис и й дали работа на изпитателен срок. Справила се добре. За последен път се чуло за нея в Ирландия. Мисля, че можем да я задраскаме от заподозрените, мосю Поаро, също както направихме с Вера Блейк. В края на краищата, тя е водела благопристоен живот, а хората са склонни да простят на едно дванайсетгодишно дете за нещо, което е извършило в пристъп на гняв. Какво ще кажете, да я зачеркнем ли?
	— Бих го направил — отвърна Поаро, — ако не беше брадвата. Не можете да отречете, че Лили Гамбъл е използвала брадва, за да убие леля си, и че убиецът на госпожа Макгинти също е използвал нещо, което е било подобно на брадва.
	— Може би имате право. А сега, мосю Поаро, нека разгледаме ситуацията, която засяга лично вас. Радвам се да чуя, че никой не се е опитал да ви убие.
	— Н-н-н-е — каза Поаро след моментно колебание.
	— Бих искал да ви кажа, че един-два пъти се подведох по вас. Какви са впечатленията ви от жителите на Бродхини?
	Поаро разгърна бележника си.
	— Ако Ева Кейн е все още жива, то тя би била към шейсетте. Дъщеря й, за чийто живот „Санди Комет“ рисува такава трогателна картина, би била на около трийсет. Лили Гамбъл също би била на толкова. Джанис Кортланд вероятно е на около петдесет.
	Спенс кимна.
	— Значи стигаме до жителите на Бродхини, като специално спираме на тези, за които е работила госпожа Макгинти.
	— Точно така.
	— Ситуацията се усложнява от факта, че понякога тя е вършила тук-там по нещо извънредно, но засега ще приемем, че навярно е видяла нещо, вероятно снимка, в някоя от „редовните“ къщи, които е почиствала.
	— Дадено.
	— Що се отнася до възрастта, тя ни предоставя няколко възможности. Първо, семейство Уедърби, където госпожа Макгинти е била в деня на смъртта си. Госпожа Уедърби е на подходящата възраст, за да бъде Ева Кейн и да има дъщеря на годините, на които би била дъщерята на Ева Кейн. Дъщеря от предишен брак.
	— А снимката?
	— _Mon cher_, нищо конкретно не може да се каже. Прекалено много време е минало и както вие казвате, прекалено много вода е изтекла оттогава. Госпожа Уедърби е била определено красива жена и има държанието на такава. Тя изглежда твърде крехка и безпомощна, за да извърши убийство, но доколкото зная, и Ева Кейн е била възприемана по същия начин. Трудно е да се каже в действителност колко физическа сила е била необходима, за да бъде убита госпожа Макгинти, още повече, че не се знае точно какво оръжие е било използвано, каква дръжка, каква сила е била необходима, за да се удари с него, остротата на ръба му и прочие.
	— Да, да. Ние така и не можахме да го намерим, но продължавайте!
	— Последната забележка, която бих направил за семейство Уедърби, е, че господин Уедърби, ако поиска, а предполагам, че той го иска, може да бъде доста неприятен. Дъщерята е фанатично отдадена на майка си. Тя мрази втория си баща. Няма да коментирам тези факти, а само ви ги представям. Дъщерята би била в състояние да убие, за да предотврати възможността миналото на майка й да стане достояние на втория й баща. Майката би могла да убие по същата причина. Бащата би могъл да убие, за да предотврати един „скандал“. Много повече престъпления се извършват, за да се запази репутацията на даден човек пред обществото, отколкото можете да си представите. Семейство Уедърби са „порядъчни хора“.
	Спенс кимна.
	— Ако, казвам само ако, има нещо вярно в този „Санди Комет“, тогава семейство Уедърби ми изглеждат най-подозрителни — каза той.
	— Именно. Единственият друг човек в Бродхини, който би подхождал по възраст на Ева Кейн, е госпожа Апуърд. Има две доказателства срещу това госпожа Апуърд да бъде припозната като Ева Кейн, убила госпожа Макгинти: първо, тя страда от артрит и прекарва по-голямата част от времето си в инвалидна количка…
	— В романите — сякаш със завист започна Спенс — тази инвалидна количка би могла да бъде и фалшива. Но в истинския живот рядко стават такива неща.
	— И второ — продължи Поаро, — госпожа Апуърд изглежда догматична и жестока, по-склонна да заплашва, отколкото търпеливо да уговаря хората, което не съвпада с представите ни за нашата млада Ева. От друга страна, характерите на хората се развиват, а самоутвърждаването е качество, което се придобива с възрастта.
	— Това е доста вярно — примири се Спенс. — Госпожа Апуърд… не е невъзможно, ала звучи невероятно! Но сега да разгледаме другите възможности. Например Джанис Кортланд.
	— Мисля, че може да бъде елиминирана. Никой в Бродхини не е на нейната възраст.
	— Освен ако някоя от по-младите жени не е Джанис Кортланд с пластична операция на лицето. Не, не ми обръщайте внимание, само се пошегувах.
	— Има три жени на трийсет и няколко години. Това са Дирдри Хендерсън, съпругата на доктор Рендъл и госпожа Карпентър. Тоест, всяка една от тях би могла да бъде Лили Гамбъл или съответно дъщерята на Ева Кейн, що се отнася до възрастта.
	— А що се отнася до вероятността?
	Поаро въздъхна:
	— Дъщерята на Ева Кейн би могла да бъде висока или ниска, с тъмна или светла коса — въобще не знаем как изглежда тя. Вече разгледахме Дирдри Хендерсън в тази роля, а сега да огледаме другите две! Преди всичко ще ви кажа следното — госпожа Рендъл се страхува от нещо.
	— От вас?
	— Мисля, че да.
	— Това е доста показателно — отбеляза Спенс.
	— Вие намеквате, че госпожа Рендъл може да е или дъщерята на Ева Кейн, или Лили Гамбъл. С тъмна или руса коса е тя?
	— С руса.
	— Лили Гамбъл беше русокосо дете.
	— Госпожа Карпентър също е русокоса. Дрехите и гримът й са много скъпи. Дали в действителност е красива или не, не зная, но има забележителни очи. Големи сини очи.
	— Мосю Поаро… — Спенс поклати глава към приятеля си.
	— Знаете ли на какво ми заприлича в момента, в който изтича от стаята да извика съпруга си? Напомни ми за красива пърхаща пеперуда. Тя се блъсна в мебелите и разпери ръцете си като сляпа.
	Спенс снизходително погледна детектива:
	— Романтик. Ето какъв човек сте вие, Поаро! Вие и вашите красиви пърхащи пеперуди с големи сини очи.
	— О, съвсем не е така — отвърна той. — Приятелят ми Хейстингс, той беше романтичен и сантиментален. Аз — никога. Аз съм ужасно прагматичен. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че ако претенциите на една жена за красота зависят изцяло от красотата на очите й, тогава независимо колко късогледа е тя, ще си свали очилата и ще се научи да се справя без тях, дори ако очертанията на предметите са неясни, а разстоянията — трудни за преценка.
	Той леко докосна снимката на детето Лили Гамбъл, на която изпъкваха големите загрозяващи очила.
	— Значи, смятате, че може да е Лили Гамбъл?
	— Не, това е само хипотеза. Когато госпожа Макгинти бе убита, госпожа Карпентър все още не е била госпожа Карпентър. Била е млада вдовица от войната, изключително бедна, която е живеела в общинско жилище. Била е сгодена за богат мъж от околностите — човек с политически амбиции и високо мнение за себе си. Ако Гий Карпентър беше разбрал, че ще се ожени за, да кажем, момиче от лош произход, с репутацията на човек, ударил леля си с брадва по главата, или съответно, че е дъщеря на Крейг — един от най-известните престъпници на века, чиято восъчна фигура е изложена в музея на мадам Тюсо, е, тогава човек си задава въпроса — би ли приел всички тези унижения? Ще отговорите — да, може би, ако е обичал момичето. Но той не е от този тип хора. Бих го нарекъл егоистичен и амбициозен човек, извънредно загрижен за своята репутация. Мисля, че ако младата госпожа Селкърк, както тя се е наричала тогава, е искала на всяка цена да се омъжи за човек, който е такава добра партия, то тя би внимавала изключително много дори и най-малък намек относно нещастната й съдба да не достигне до ушите на годеника й.
	— Разбирам. Значи мислите, че е тя?
	— Отново ще ви кажа, _mon cher_, не зная. Само обсъждам възможностите. Госпожа Карпентър беше изключително предпазлива с мен, внимателна и много разтревожена.
	— Това не ми харесва.
	— Да, така е, но е много трудно да се обобщава. Веднъж бях отседнал с мои приятели в провинцията и те отидоха на лов. Нали знаете как става? Човек върви с кучета и пушки и кучетата плашат птиците. Те политат над дърветата, високо във въздуха, а на теб ти остава само да стреляш. Това важи и за нашия случай. Може би има и други птици в гората. Такива птици, които вероятно нямат нищо общо със случая. Но самите птици не знаят това. Трябва да разберем, _cher ami_, коя е нашата птица. По времето, когато госпожа Карпентър е била вдовица, сигурно хората са приказвали това-онова. Не чак толкова лоши неща, но все пак е било неприятно. И въпреки това трябва да съществува определена причина, поради която тя така импулсивно да ми каже, че госпожа Макгинти е лъжкиня!
	Спенс потърка нос.
	— Нека изясним това, мосю Поаро. Какво наистина мислите по въпроса?
	— Няма значение какво мисля. Трябват ми факти. А засега кучетата само са тръгнали из гората.
	Спенс промърмори:
	— Стига да можехме да се доберем до нещо определено. До някакво наистина подозрително обстоятелство. Засега всичко е само хипотеза, и то доста неясна. Цялата работа е малко мъглява, както казах. Дали някой наистина би убил по причините, които споменахме?
	— Зависи — отговори Поаро. — Зависи от различните семейни обстоятелства, които не са ни известни. Но манията за почтеност е много силна у хората. Това не са ти разни художници или бохеми. В Бродхини живеят почтени хора. Поне така разправя моята позната — пощальонката. А пък почтените хора искат да си останат такива. Да се знае за тях, че са имали дълги години щастлив брачен живот, а не да бъдат измъчвани от подозрения, че някой някога е бил замесен в най-сензационния углавен процес или че детето им е дете на известен убиец. И тогава изведнъж си казва: „По-скоро ще умра, отколкото мъжът ми да научи!“ или „По-скоро бих умряла, отколкото дъщеря ми да научи коя е тя!“ И продължаваш да размишляваш, докато не стигнеш до извода, че може би е по-добре, ако госпожа Макгинти умре…
	Спенс тихо попита:
	— Значи, мислите, че е семейство Уедърби?
	— Не, те може би най-добре отговарят на характеристиката, но само толкова. Като характер госпожа Апуърд повече подхожда да бъде убиецът, отколкото госпожа Уедърби. Тя притежава решителност, воля и определено е луда по сина си. За да не допусне той да научи какво се е случило, преди тя да се омъжи за баща му и по този начин да стане уважавана от всички, мисля, че би отишла твърде далеч.
	— Той би ли се разстроил толкова много?
	— Лично аз се съмнявам. Схващанията на младия Робин са на съвременен скептик. Освен това е егоцентрик и във всички случаи бих казал, че е по-малко привързан към майка си, отколкото тя към него. Той не прилича на Джеймс Бентли.
	— Ако приемем, че майка му е Ева Кейн, дали Робин не би убил госпожа Макгинти, за да предотврати разкриването на миналото?
	— Дори и за секунда не бих си помислил такова нещо. По-скоро би се постарал да извлече полза от този факт. Например би го използвал в пиесите си! Не виждам как Робин Апуърд би извършил престъпление, за да запази уважението на хората към себе си и майка си, или пък от преданост към майка си, или за каквото и да било, ако то не му носи солидна изгода.
	Спенс въздъхна и добави:
	— Това е огромна територия за изследване. Може и да успеем да научим нещо за миналото на тези хора, но се иска време. Войната усложни нещата. Досиетата са унищожени и това бе чудесна възможност за онези, които искат да заличат миналото си. Те си присвояваха чужди паспорти, особено след „инциденти“, когато никой не е можел да разпознае нечий труп! Само да можехме да се концентрираме върху нещо конкретно… Но вие имате толкова много варианти, мосю Поаро!
	— Скоро ще сме в състояние да ги ограничим.
	Детективът напусна кабинета на Спенс не толкова уверен, колкото се беше показал пред него. И двамата бяха обезпокоени от фактора време. Само ако разполагаха с малко повече време!…
	Изпитваше дразнещо съмнение, дали сградата, която двамата със Спенс изграждаха, е поставена върху стабилни основи? Ако предположеше все пак, че Джеймс Бентли е бил виновен…
	Поаро не се поддаде на това съмнение, но продължи да се притеснява.
	За кой ли път прехвърли в ума си разговора с Джеймс Бентли. Размишляваше върху него, докато чакаше влака на перона в Килчестър. Беше пазарен ден и имаше много хора. Откъм входовете за перона нахлуваха още по-големи тълпи.
	Той се наведе, за да погледне. Да, влакът най-сетне се задаваше. Преди да успее да се изправи, Поаро внезапно почувства целенасочен удар отзад в кръста. Беше нанесен с такъв замах и бе толкова неочакван, че го завари напълно неподготвен. Щеше да се намери върху релсите под приближаващия се влак, ако някакъв мъж не го беше хванал в последния момент и не го бе издърпал назад.
	— Какво ви стана? — попита той. Беше едър сержант от армията. — Да не сте полудели? Човече, та вие почти отивахте под колелата на влака!
	— Благодаря ви, хиляди благодарности.
	Тълпата вече се беше раздвижила около тях, едни се качваха, други слизаха от влака.
	— Добре ли сте сега? Ще ви помогна да влезете.
	Потресен, Поаро притихна на седалката си.
	Излишно бе да си казва „бях блъснат“, тъй като наистина беше блъснат. До тази вечер той съзнателно бе твърде предпазлив и непрекъснато нащрек за евентуална опасност. Но след разговора си със Спенс и след добродушното му подпитване дали някой не се е опитвал да го убие, неразумно бе сметнал евентуалната опасност за приключена или за малко вероятна.
	Каква огромна грешка бе допуснал! Един от разговорите, които бе провел в Бродхини, бе постигнал резултат. Някой се страхуваше. Някой се мъчеше да сложи край на едно опасно възобновяване на вече приключилото дело.
	Поаро се обади на Спенс от телефонната кабина на гарата в Бродхини.
	— Вие ли сте, _mon ami_? Чуйте ме, моля ви. Имам новини за вас. Чудесни новини! _Някой се опита да ме убие_…
	Поаро с наслаждение изслуша пороя от думи и възклицания.
	— Не, не съм ранен. Но не бях далеч от смъртта… Да, под колелата на влака. Не, не видях кой беше. Но искам да ви уверя, приятелю мой, че сега вече знаем, че сме на правилен път.


	Дванайсета глава
	I.

	Човекът, който проверяваше електромера, прекарваше времето си в компанията на старшия прислужник на Гай Карпентър, който го наблюдаваше.
	— Електричеството ще се отчита вече по съвсем нов начин — обясняваше електротехникът.
	Старшият прислужник скептично отбеляза:
	— Искате да кажете, че ще поскъпне както всяко друго нещо, така ли?
	— Зависи. Справедливи дялове за всеки, това казвам аз. Бяхте ли на събранието в Килчестър снощи?
	— Не.
	— Казват, че шефът ви, господин Карпентър, говорил много добре. Мислите ли, че ще го изберат?
	— Миналия път съвсем малко не му достигна.
	— Да. Имаше към сто двайсет и пет гласа повече, нали така? Вие ли го карате на тези събрания или той сам отива с колата?
	— Обикновено той сам шофира. Обича да кара автомобил. Има „Ролс-Бентли“.
	— А госпожа Карпентър шофира ли?
	— Да, и то доста бързо според мен.
	— Както обикновено карат жените. И тя ли беше на събранието снощи? Или тя не се интересува от политика?
	Главният прислужник се ухили.
	— Във всеки случай дава вид, че се интересува. Обаче не е останала до края. Получила главоболие или нещо такова и напуснала по средата на речта.
	— А-а! — Електротехникът се втренчи в електрическите кабели. — Почти е готово — отбеляза той, после зададе още няколко несвързани с темата въпроси, като събираше инструментите си и се приготвяше да си тръгне.
	Той живо се отправи надолу по пътя, но се спря зад ъгъла и отбеляза в бележника си:

	Карпентър е карал сам миналата нощ. Прибрал се е вкъщи в десет и половина (приблизително). През това време е могъл да бъде и на централната гара в Килчестър. Госпожа Карпентър напуснала рано събранието, прибрала се едва 10 минути преди мъжа си. Казала, че си е дошла с влака.

	Това бе втората бележка в тефтерчето на електротехника. Първата гласеше:

	Доктор Рендъл — извикан при пациент миналата нощ. Посока към Килчестър. По времето, което ни интересува, е могъл да бъде на централната гара в Килчестър. Госпожа Рендъл цяла вечер сама в къщата(?). След като изпила кафето си, госпожа Скот, домоуправителката, не я видяла повече през тази нощ. Госпожа Рендъл има малък автомобил.



	II.

	В Лабърнъмс общата работа по книгата вървеше с пълна пара. Робин Апуърд каза напълно сериозно:
	— Но вие виждате, нали, каква чудесна реплика е тази? И ако наистина уловим чувството на сексуалния антагонизъм между онзи тип и момичето, това ще внесе страхотно оживление!
	Госпожа Оливър прокара пръсти през разрошената си от вятъра прошарена коса, като я разбърка още повече, сякаш бе разпиляна не от вятър, а от торнадо.
	— Разбирате какво искам да кажа, скъпа Ариадни?
	— О, положително разбирам какво искате да кажете — с посърнал вид отговори тя.
	— Но най-важното за вас е да сте доволна от работата ни.
	Само човек, склонен да се заблуждава, можеше в този момент да приеме госпожа Оливър за щастлива.
	Робин весело продължи:
	— Да вземем например този чудесен млад мъж, който се спуска с парашут…
	Тя го прекъсна:
	— Но той е на шейсет години.
	— Не го виждам като такъв. Най-много на трийсет и пет години — и нито ден по-възрастен.
	— Но аз от трийсет години пиша книги за него, а той беше поне на трийсет и пет в първата!
	— Скъпа, ако той е на шейсет години, тогава напрежението между него и девойката — как й беше името? — Ингрид става невъзможно. Имам предвид, че това би го превърнало в противен старец.
	— Определено.
	— Ето, че и вие разбирате — той трябва да бъде на трийсет и пет години — заяви триумфално Робин.
	— В такъв случай няма да бъде Свен Хиерсон. Просто го преправете на млад мъж — норвежец, участник в съпротивителното движение.
	— Но, скъпа Ариадни, целият смисъл на пиесата е в Свен Хиерсон. Имате огромна читателска аудитория, която буквално го обожава и която ще се втурне да види именно Свен Хиерсон. Той е _касов герой_, скъпа!
	— Но хората, които четат книгите ми, _знаят_ що за човек е той! Вие можете да създадете съвършено нов герой — млад мъж от норвежкото съпротивително движение и просто да го наречете Свен Хиерсон.
	— Ариадни, скъпа, вече ви обясних. Това не е _книга_, скъпа, а _пиеса_. На нас ни трябва нещо бляскаво! И ако съумеем да пресъздадем това напрежение, този антагонизъм между Свен Хиерсон и онази… как й беше името?… Карън… нали знаете, абсолютно противоположни и все пак ужасно силно привличащи се…
	— Свен Хиерсон никога не го е било грижа за жените — отвърна писателката студено.
	— Но не можете да го изкарате и хомосексуалист, скъпа. Поне не за тази пиеса. Това не са зелени дървета в някой залив или нещо подобно, а силни усещания, убийства и несравнимо забавление сред природата.
	Споменаването на природата оказа своето въздействие.
	— Мисля, че трябва да изляза навън — рязко каза госпожа Оливър. — Имам нужда от глътка въздух.
	— Да ви придружа ли? — внимателно попита Робин.
	— Не, предпочитам да бъда сама.
	— Както желаете, скъпа. Може би сте права. Аз пък ще отида да разбия едно яйце за Мадре. Горката, тя се чувства малко изолирана, а обича вниманието. А вие ще си помислите за сцената в мазето, нали? Засега всичко върви чудесно! Пиесата ще има страхотен успех. Абсолютно съм уверен.
	Госпожа Оливър въздъхна.
	— Но най-важното е — продължи Робин — вие да сте доволна!
	Хвърляйки му студен поглед, госпожа Оливър наметна своята впечатляваща военна пелерина, която си беше купила преди време от Италия, и се отправи към Бродхини.
	Реши, че ще забрави тревогите си, и насочи мисълта си към разясняване на убийството. Еркюл Поаро имаше нужда от помощ. Тя щеше да хвърли един поглед на жителите на Бродхини, щеше да използва женската си интуиция, която никога не я бе лъгала, и щеше да посочи на Поаро убиеца. След това той трябваше само да събере необходимите доказателства.
	Госпожа Оливър започна разследването си, като се спусна по хълма към пощата, за да си купи кило ябълки. Докато купуваше плодовете, се заприказва с госпожа Суийтимън.
	След като стигнаха до взаимното убеждение, че е твърде топло за това време на годината, госпожа Оливър спомена, че е отседнала при госпожа Апуърд в Лабърнъмс.
	— Да, зная — вие сте дамата от Лондон, дето пише книги за убийства, нали? Имам три от тях, издадени от „Пенгуин“.
	Госпожа Оливър хвърли поглед към лавицата на издателство „Пенгуин“, която почти цялата бе затрупана с детски книжки.
	— „Аферата на втората златна рибка“ — заразсъждава на глас. — Да, стана добра книга. В „Котката умря“ изкарах тръбата, с която издухват стъкло, дълга две педи вместо два метра. Смешно е една такава тръба да е толкова дълга, но от някакъв музей ми писаха за това. Понякога си мисля, че има хора, които четат книги единствено с надеждата да намерят грешки в тях. Как се казваше другата? А, да — „Смъртта на един дебютант“ — каква невъобразима каша стана в нея! Бях написала, че сулфоналът е разтворим във вода. А той не е, и цялата книга е абсурдна отначало докрай. Поне осем човека умират, преди Свен Хиерсон да бъде осенен от своето прозрение.
	— Много са популярни — отбеляза събеседничката й, която не се трогна от такава необикновена самокритичност. — Няма да повярвате! Така и не съм прочела нито една от тях, не ми остава време за четене.
	— И вие си имате убийство, нали? — попита госпожа Оливър.
	— Да, стана миналия ноември. На една крачка оттук, така да се каже.
	— Чух, че някакъв детектив е дошъл да разследва?
	— А, имате предвид дребния джентълмен — чужденец, който е отседнал в Лонг Медоус? Той се отби при мен вчера и…
	Госпожа Суийтимън не се доизказа, тъй като друга клиентка влезе да купи пощенски марки. Тя побърза към гишето.
	— Добро утро, госпожице Хендерсън. Май е топло за сезона.
	— Да, така е.
	Госпожа Оливър внимателно се вгледа във високия гръб на момичето, което водеше куче на каишка.
	— Няма начин цъфналите дървета да не измръзнат — заяви госпожа Суийтимън с мрачно задоволство. — Как е госпожа Уедърби?
	— Добре, благодаря. Не излиза много. Напоследък духа неприятен източен вятър.
	— Тази седмица в Килчестър дават страшно хубав филм, госпожица Хендерсън. Непременно трябва да го гледате.
	— Мислех да отида снощи, но не успях.
	— Следващата седмица ще дават филм с Бети Грейбъл. Марките от пет шилинга са се свършили. Ще ви свършат ли работа тези от два шилинга и шест пенса?
	Когато момичето излезе, госпожа Оливър попита:
	— Госпожа Уедърби е инвалид, нали?
	— Поне така говорят — доста остро отвърна госпожа Суийтимън. — Слава богу, че ние не сме от тия, дето все им се иска да се излежават.
	— Съгласна съм с вас — рече събеседничката й. — И аз й казвам на госпожа Апуърд, че ако направи усилие да използва краката си, ще е по-добре за нея самата.
	Другата жена я погледна внимателно.
	— Тя спокойно си ставала и ходела, така поне съм чувала.
	— И сега ли?
	Госпожа Оливър се замисли кой ли би могъл да бъде източникът на тази информация.
	— Джанет? — наслуки каза тя.
	— Джанет Грум доста мърмори — отвърна госпожа Суийтимън. — Нищо чудно — тя не е много млада и ревматизмът й жестоко я мъчи, когато задуха източният вятър. Само че на това онези ми ти дами му викат артрит и веднага се просват в инвалидни колички. Аз не мога да си позволя да ме болят краката. В днешно време тичат при доктора дори при лека настинка, само и само да оползотворят парите от здравната си осигуровка. Това, докторите, станаха много важни. А пък всъщност все не могат да ти помогнат, дори наистина да си болен.
	— Права сте — каза госпожа Оливър.
	Тя взе ябълките и тръгна да търси Дирдри Хендерсън. Не беше трудно, като се има предвид, че кучето й беше старо и дебело, вървеше бавно и се забавляваше лениво да изследва туфите трева, и приятните миризми наоколо.
	„Кучетата — помисли си госпожа Оливър, винаги са били повод за запознанство.“
	— Колко е мил! — възкликна тя.
	Едрата млада жена с простовато лице я погледна със задоволство.
	— Направо е очарователен — рече. — Нали така, Бен?
	Бен вдигна глава, леко разтърси тялото си, прилично на кренвирш, направи инспекция с носа си на китка магарешки тръни, одобри ги и се зае да изразява одобрението си по познатия кучешки начин.
	— Хапе ли? — попита госпожа Оливър. — Кучетата от тази порода често хапят.
	— Да, ужасно хапе. Затова го държа на ремък.
	— Така и предполагах.
	Двете жени пообсъдиха още малко въпросното куче.
	След това Дирдри Хендерсън някак прибързано каза:
	— Вие сте… Вие сте Ариадни Оливър, нали?
	— Да. Отседнала съм при семейство Апуърд.
	— Зная. Робин ни каза, че ще пристигнете. Страшно харесвам книгите ви.
	Госпожа Оливър както винаги се изчерви от неудобство.
	— О! — промърмори тя и тягостно добави: — Много се радвам.
	— Не съм ги чела всичките, защото ги получаваме от „Таймс Бук Клъб“, а майка ми не обича много криминални романи. Тя е болезнено чувствителна и тези истории я държат будна по цели нощи. Но аз ги обожавам.
	— Имали сте истинско криминално приключение тук, нали така? — каза госпожа Оливър. — В коя къща бе извършено престъплението? В една от тези ли?
	— Ей там, в онази.
	Гласът на Дирдри Хендерсън звучеше доста сподавено.
	Писателката погледна към дома на госпожа Макгинти. Входните стълби бяха окупирани от две несимпатични деца на семейство Кидъл, които ентусиазирано измъчваха една котка.
	Щом госпожа Оливър се приближи, за да ги нахока, котката избяга, пускайки в употреба острите си нокти.
	По-голямото дете, жестоко издрано, започна да вие.
	— Така ти се пада! — каза госпожа Оливър и добави към Дирдри Хендерсън: — Къщата няма вид на място, където е било извършено убийство, нали?
	— Не, наистина.
	Двете жени бяха на едно мнение по този въпрос. Госпожа Оливър продължи:
	— Възрастна прислужница, която е била ограбена, нали?
	— От нейния наемател. Имала малко пари, държала ги под една дъска на пода.
	— Разбирам.
	Дирдри Хендерсън внезапно добави:
	— Но може всъщност изобщо да не е бил той. Тук е дошъл някакъв смешен човечец — чужденец. Името му е Еркюл Поаро.
	— Еркюл Поаро? О, да, познавам го.
	— Наистина ли е детектив?
	— Скъпа моя, той е невероятно известен и страхотно умен.
	— Значи ще установи, че не го е извършил той.
	— Кой?
	— Ами… наемателят. Джеймс Бентли. От все сърце се надявам, че ще се отърве.
	— Така ли? Защо?
	— Защото не искам да му се случи нещо лошо. Не искам.
	Госпожа Оливър я погледна с любопитство, сепната от разпалеността в гласа й.
	— Познавахте ли го?
	— Не — отвърна Дирдри. — Не го познавах. Но веднъж Бен си бе заклещил крака в капан и той ми помогна да го освободя. Поговорихме малко…
	— Що за човек беше?
	— Ужасно самотен. Майка му току-що бе починала. А той бе много привързан към нея.
	— А вие към вашата? — попита госпожа Оливър.
	— Да. Затова го и разбирах. Искам да кажа, че разбирах какво чувства. Майка ми си има само мен и аз — нея.
	— Робин ми каза, че имате втори баща.
	Дирдри отвърна горчиво:
	— О, да, имам втори баща.
	Госпожа Оливър подхвърли:
	— Не е същото като да имаш истински баща. Помните ли баща си?
	— Не, починал е преди да се родя. Мама се омъжила за господин Уедърби, когато съм била на четири години. Винаги… винаги съм го мразела. А и мама… — Тя направи пауза, преди да изрече: — Животът на мама винаги е бил много тъжен. Отникъде съчувствие или разбиране. Вторият ми баща е изключително коравосърдечен човек, жесток и студен.
	Госпожа Оливър кимна и после промърмори:
	— Този Джеймс Бентли изобщо не ми прилича на престъпник.
	— Никога не съм предполагала, че полицията ще арестува него. Сигурна съм, че убиецът е някой скитник. Понякога по тези места се срещат ужасни просяци. Трябва да е бил някой от тях.
	Писателката каза утешително:
	— Може би Еркюл Поаро ще разбере истината.
	— Да, може би…
	Дирдри Хендерсън рязко се обърна и влезе в двора на Хънтърс Клоуз.
	Госпожа Оливър се загледа след нея секунда-две, а после извади малък бележник от чантата си, където написа: „Не е Дирдри Хендерсън“ — и така надебели „не“-то, че моливът се счупи.


	III.

	По средата на пътя нагоре по хълма госпожа Оливър срещна Робин Апуърд, който вървеше надолу заедно с красива млада жена с платиненоруса коса.
	Той ги запозна.
	— Това е невероятната Ариадни Оливър, Ив — каза той. — Скъпа, нямам представа как го постига. Има толкова благочестив вид, нали? Никога няма да допуснеш, че си вади хляба от престъпления. А това е Ив Карпентър. Мъжът й ще бъде следващият член на парламента. Сегашният член, сър Джордж Картрайт, е направо изкукал, горкият стар човек. Крие се зад вратите, за да пресреща младите момичета.
	— Робин, не бива да съчиняваш такива дебели лъжи. Ще дискредитираш партията.
	— Е, защо трябва да ми пука? Това не е моята партия. Аз съм либерал. Това е единствената партия, в която е възможно да членуваш днес, наистина малка и с подбран състав и без никакви шансове да влезе в парламента. Обожавам изгубените каузи.
	Той се обърна към госпожа Оливър:
	— Ив ни кани на чашка тази вечер. Нещо като увеселение във ваша чест, Ариадни. Един вид среща с царицата на криминалните истории. Всички ние сме ужасно, ужасно въодушевени от вашето присъствие тук. Защо не направите Бродхини сцена на убийството в следващия ви роман?
	— О, направете го, госпожо Оливър — обади се Ив Карпентър.
	— Няма да е проблем да докарате вашия Свен Хиерсон тук — рече Робин. — И той като Еркюл Поаро ще отседне в пансиона на семейство Самърхейс. Ние точно натам отивахме, понеже обясних на Ив, че Еркюл Поаро е също толкова известен в своята област, както сте вие във вашата. Ив казва, че вчера била доста груба с него, затова лично иска да го покани на увеселението. Но шегата настрана, скъпа, опишете в следващата си книга престъпление, което се е случило в Бродхини. Това ще бъде толкова вълнуващо за всички нас!
	— О, да, госпожо Оливър. Ще бъде много забавно — каза Ив Карпентър.
	— Кой ще бъде убиецът и кой жертвата? — попита Робин.
	— Коя е сегашната ви прислужница? — попита писателката.
	— О, скъпа моя, не _такова_ убийство. Такава скука. Според мен Ив би могла да бъде чудесна жертва. Може би удушена със собствените й найлонови чорапи. Не, това е изтъркано.
	— Мисля, че ще е по-добре ти самият да бъдеш убит, Робин — каза Ив. — Изгряващият драматург, промушен във вилата си.
	— Все още не сме решили кой ще е убиецът — заяви Робин. — Какво ще кажете за моята маминка? Ще използва инвалидната си количка, за да не оставя следи от стъпки. Мисля, че това ще бъде великолепно!
	— Но тя няма да пожелае да те промуши, Робин.
	Той се замисли.
	— Да, по всяка вероятност няма. В действителност бях си намислил да удуши теб. Тя не би имала нищо против.
	— Но аз настоявам именно ти да си жертвата. А убиецът може да е Дирдри Хендерсън. Потиснатото простовато момиче, което никой не забелязва.
	— Ето ви, Ариадни — каза Робин, — сюжет за следващия ви роман. От вас се иска само да създадете известни фалшиви следи и, разбира се, да напишете книгата. О, боже мой, какви ужасни кучета има Морийн!
	Те бяха стигнали до портата на Лонг Медоус и две ирландски хрътки се втурнаха с лай насреща им.
	Морийн Самърхейс се появи на двора с кофа в ръка.
	— Тихо, Флин. Ела тук, Кормик. Здравейте. Тъкмо почиствах кочината на Пиги.
	— Разбрахме това, скъпа — каза Робин. — Отдалеч се усеща миризмата. Как я кара Пиги?
	— Ужасно се притеснихме за нея вчера. Лежеше и не искаше да яде. С Джони изчетохме всичко за разните болести в книгата за прасета и не можахме да спим от притеснение. Слава богу, тази сутрин беше наистина добре, направо весела, даже се нахвърли върху Джони. Просна го на земята, за сведение. Джони трябваше да се къпе след това.
	— Весело си живеете вие с Джони! — възкликна Робин.
	Ив попита:
	— Ще дойдете ли заедно с Джони да пийнем по нещо тази вечер, Морийн?
	— С удоволствие.
	— За да се запознаете с госпожа Оливър — каза Робин. — Всъщност и сега можете да го направите. Това е тя.
	— Наистина ли сте вие? — рече Морийн. — Колко вълнуващо! Пишете пиеса заедно с Робин, нали?
	— Работата върви блестящо — каза Робин. — Междувременно, Ариадни, след като излязохте тази сутрин, ми хрумна страхотна идея. Относно актьорския състав.
	— О, актьорския състав ли? — възкликна госпожа Оливър облекчено.
	— Познавам най-подходящия човек за ролята на Ерик. Сесил Лийч. Играе в малкия Репертоарен театър в Калънки. Някой път ще отскочим, за да видим представлението.
	— Търсим вашия наемател — обърна се Ив към Морийн. — Той тук ли е сега? Искам да поканя и него довечера.
	— Ще го вземем с нас — обеща домакинята.
	— Мисля, че ще е по-добре да го поканя лично аз. Вчера бях малко груба с него.
	— О! Е, добре, той трябва да е някъде наоколо — неопределено каза Морийн. — Струва ми се, че е в градината. Кормик, Флин… тези проклети кучета… — Тя с трясък изпусна кофата и се втурна към локвата с патици, откъдето се разнесе силно крякане.


	Тринайсета глава

	Към края на увеселението в семейство Карпентър госпожа Оливър се приближи до Еркюл Поаро с чаша в ръка. До този момент и двамата бяха центърът на вниманието. Увеселението вървеше добре и след като беше изпито голямо количество джин, обикновените познати започнаха да се сприятеляват и да разнищват местни клюки. Най-сетне на госпожа Оливър и Еркюл Поаро, единствените външни лица, се предостави възможност да поговорят насаме.
	— Да излезем на терасата — предложи тя, шепнейки поверително. В същото време пъхна в ръката му парченце хартия.
	Излязоха през френския прозорец и започнаха да се разхождат по терасата. Поаро разгърна листчето.
	— Доктор Рендъл — прочете той.
	Поаро въпросително погледна госпожа Оливър. Тя енергично кимна и голям кичур сива коса падна върху лицето й — така ставаше винаги, когато кимаше.
	— Той е убиецът — заяви тя.
	— Мислите ли? Защо?
	— Просто го знам — отвърна жената. — Той е от този тип. Сърдечен, добродушен и прочие.
	— Може би.
	Поаро не изглеждаше убеден.
	— А какво ще кажете за мотива му?
	— Непрофесионално поведение — заключи госпожа Оливър. — И госпожа Макгинти го е знаела. Но каквато и да е причината, можете да сте сигурен, че е бил той. Огледах всички останали и се спрях на него.
	В отговор той добави:
	— Миналата нощ някой се опита да ме блъсне върху релсите на гарата в Килчестър.
	— Боже мой! Искал е да ви убие!
	— Няма никакво съмнение, че това е било желанието му.
	— А доктор Рендъл е бил извикан по спешност, зная го със сигурност.
	— И аз зная, че е бил извикан по спешност.
	— Тогава нещата съвпадат — каза тя със задоволство.
	— Не съвсем — отвърна детективът. — И госпожа Карпентър, и господин Карпентър са били в Килчестър миналата нощ и са се върнали поотделно. Госпожа Рендъл може да си е стояла цялата вечер вкъщи и да е слушала радио, а може и да не е било така — никой не може да каже със сигурност. Госпожица Хендерсън често е ходела на кино в Килчестър.
	— Но не и миналата нощ. Била си е вкъщи. Така ми каза.
	— Не бива да вярвате на всичко, което ви се казва — прекъсна я Поаро с укор. — Членовете на едно семейство се подкрепят. От друга страна, прислужницата чужденка Фрида е била на кино миналата вечер, така че едва ли знае кой си е бил вкъщи и кой — не! Виждате, че не е толкова лесно да се уточнят нещата!
	— Аз мога почти със сигурност да гарантирам за моите домакини — заяви госпожа Оливър. — По кое време, казвате, стана това?
	— Точно в девет и трийсет и пет.
	— В такъв случай домът Лабърнъмс има солидно алиби. От осем до десет и трийсет Робин, майка му и аз играхме покер.
	— А аз мислех, че вие двамата с Робин сте се затворили някъде, за да се посветите на съвместната си работа.
	— И да оставим маминка да скочи на някой мотоциклет, скрит в храсталака? — Тя се засмя. — Не, маминка ни беше под око. — Въздъхна, тъй като по-тъжни мисли нахлуха в главата й. — Съвместна работа — горчиво изрече тя. — Това е кошмар! Как бихте се почувствали вие, ако видите големи черни мустаци, прикрепени на лицето на старши полицейския инспектор Батъл, и започнат да ви уверяват, че това сте вие!
	Поаро примигна.
	— Подобно предложение е просто кошмарно!
	— Значи разбирате страданието ми.
	— И аз страдам — каза той. — Храната на госпожа Самърхейс е под всякаква критика. Тя въобще не умее да готви. Ами течението, студеният вятър, разстроените стомаси на котките, дългите косми на кучетата, счупените крака на столовете, отвратителното легло, на което спя… — затвори очи при спомена за злата си участ — блудкавата вода в банята, дупките по пътеката към стълбите и кафето — нямам думи да ви опиша течността, която се сервира вместо кафе. Това е оскърбление за стомаха.
	— Божичко! — каза госпожа Оливър. — И все пак тя изглежда много симпатична.
	— Госпожа Самърхейс, ли? Тя е очарователна. Направо е чаровна и това доста усложнява нещата.
	— Ето я и нея — каза писателката.
	Морийн Самърхейс приближаваше към тях. Луничавото й лице грееше. В ръката си държеше чаша. Усмихна се пленително и на двамата.
	— Леко съм замаяна — обяви. — Чудесен джин, и то в голямо количество. Обожавам забавите. А ние не ги устройваме често в Бродхини. Увеселението е във ваша чест, вие сте такива знаменитости! Де да можех аз да пиша книги! Лошото при мен е, че нищо не правя както трябва.
	— Вие сте добра съпруга и майка, мадам — изрече важно Поаро.
	Очите на Морийн се разшириха. Това бяха привлекателни очи с цвят на лешник насред дребно личице, обсипано с лунички. Госпожа Оливър се запита на колко ли години е. На не повече от трийсет, предположи.
	— Така ли мислите? — каза Морийн. — Не знам. Страхотно ги обичам всичките, но дали това е достатъчно?
	Поаро се покашля:
	— Ще ви кажа нещо, мадам, но ви умолявам да не ме разберете погрешно. Една съпруга, която истински обича мъжа си, би трябвало много да се грижи за корема му. Коремът е важно нещо.
	Морийн изглеждаше леко засегната.
	— Джони има чудесен корем — каза възмутено. — Съвършено плосък. В действителност той въобще няма корем.
	— Аз имах предвид какво се слага вътре в него.
	— Имате предвид готвенето ми? — каза Морийн. — Мисля, че няма никакво значение какво яде човек.
	Поаро тежко пое въздух.
	— Или пък с какво се облича — продължи замислено жената. — Или какво прави. Не мисля, че нещата имат някакво значение.
	Тя замълча за секунда-две. Очите й бяха потънали в алкохолна мъгла, загледани сякаш някъде много надалеч.
	— Някаква жена писала до един от вестниците онзи ден — изрече тя внезапно. — Страшно глупаво писмо. Питаше кое е по-доброто — да дадеш детето си за осиновяване на някого, който да му осигури всичко — всичко — точно така се беше изразила — като е имала предвид добро образование, дрехи и подходяща среда — или да го задържиш, даже ако не можеш да му предоставиш тези неща. Според мен това е глупаво, толкова глупаво! Важното е да можеш да изхраниш детето си!
	Впери поглед в празната си чаша.
	— Зная отговора — каза. — Аз съм осиновено дете. Майка ми ме е дала на други хора и аз имам всичките тези предимства, както ги наричат. Но ме е боляло, винаги ме е боляло при мисълта, че не си желан, че майка ти те е оставила на чужди хора.
	— Сигурно е било за ваше добро — обади се Поаро.
	Очите й срещнаха неговите.
	— Не мисля, че сте прав. Човек говори така само за да се оправдае. Всичко се свежда до това, че те могат, наистина могат и без мен… От това ме боли. Не бих се отказала от моите деца, ако ще и заради всичките тези предимства!
	— Мисля, че имате известно право — каза госпожа Оливър.
	— И аз съм съгласен с вас — добави Поаро.
	— Тогава всичко е наред — весело възкликна Морийн. — За какво спорим тогава?
	Робин, който се бе приближил откъм терасата, за да се присъедини към тях, попита:
	— Да, за какво спорите?
	— За осиновяване — отговори Морийн. — Не ми харесва да съм осиновена. А на вас?
	— Е, много по-добре е, отколкото да си сирак, не мислите ли, скъпа? Трябва вече да си тръгваме, нали, Ариадни?
	Всички гости си тръгнаха едновременно. Доктор Рендъл имаше задължения и трябваше да бърза. Всички заедно повървяха надолу по хълма, като весело бъбреха в особено приповдигнато настроение, предизвикано от изпитите коктейли.
	Когато стигнаха градинската врата на Лабърнъмс, Робин настоя да влязат.
	— Само да разкажем на Мадре за забавата. Горката, толкова й е досадно, че не може да ходи заради крака, който й погажда номера. Но тя мрази да бъде изолирана от събитията около нея.
	Те весело нахълтаха в къщата и госпожа Апуърд изглеждаше доволна да ги види.
	— Кой още беше там? — попита тя. — Семейство Уедърби?
	— Не, госпожа Уедърби не се чувствала добре, а онова навъсено момиче Хендерсън не би дошло без нея.
	— Тази Хендерсън има доста окаян вид, нали? — попита Шийла Рендъл.
	— Направо патологичен случай — каза Робин.
	— Работата е в майка й — прекъсна го Морийн. — Някои майки сякаш са готови да изядат децата си, не мислите ли?
	Тя внезапно се изчерви, срещайки насмешливия поглед на госпожа Апуърд.
	— Смяташ ли, че аз ще те изям, Робин? — попита госпожа Апуърд.
	— Мадре! Разбира се, че не!
	За да прикрие смущението си, Морийн започна да разказва различни случки с ирландските си хрътки. Разговорът се изпълни с подробности за кучешкия живот.
	Госпожа Апуърд решително заяви:
	— Никой не може да избяга от своята наследственост. Това важи както за кучетата, така и за хората.
	Шийла Рендъл промърмори:
	— Не мислите ли, че и средата е от значение?
	Домакинята я сряза:
	— Не, мила, не мисля. Обкръжението може да повлияе само външно, но заложбите са си заложби.
	Еркюл Поаро с любопитство изгледа порозовялото лице на Шийла Рендъл. Тя изрече малко пресилено:
	— Но това е жестоко, несправедливо.
	Госпожа Апуърд отвърна:
	— Животът е несправедлив.
	В разговора се включи Джони Самърхейс:
	— Съгласен съм с госпожа Апуърд. Наследствеността си казва думата. Винаги съм си го мислил.
	Госпожа Оливър попита:
	— Искате да кажете, че всичко се предава от поколение на поколение? До трето или четвърто коляно…
	Морийн Самърхейс внезапно се намеси със своя сладък, тъничък гласец:
	— Но, вярвам, не сте забравили какво е казано — „Бъди милостив към всички!“
	Присъстващите я изгледаха малко смутени, вероятно поради сериозната нотка, която се бе прокраднала в разговора.
	За разнообразие те насочиха вниманието си към Поаро.
	— Разкажете ни нещо за госпожа Макгинти, мосю Поаро. Защо според вас не я е убил нейният скучен наемател?
	— Нали знаете, че си говореше сам — рече Робин. — Често съм го срещал да се шляе по улиците. Казвам ви, наистина изглеждаше твърде странно.
	— Трябва да имате все пак някаква причина, за да мислите, че той не е убиецът, мосю Поаро. Защо не ни кажете?
	Той им се усмихна и засука мустака си.
	— Ако не е той, тогава кой е убиецът?
	— Да, наистина, кой?
	Госпожа Апуърд сухо каза:
	— Не притеснявайте човека. Той вероятно подозира някого от нас.
	— Някого от нас ли? О-о-о!
	В объркването, което настъпи, очите на Поаро срещнаха очите на госпожа Апуърд. Те бяха развеселени… и още нещо… предизвикателни?
	— Той подозира един от нас! — Робин изглеждаше доволен. — А сега, Морийн, кажете ни — той си придаде надутостта на адвокат — къде бяхте през нощта на… коя нощ беше това?
	— Нощта на двайсет и втори ноември — подсказа Поаро.
	— Нощта на двайсет и втори ноември ли?
	— Боже мой, не знам! — отвърна тя.
	— Никой не може да помни какво е правил толкова отдавна — заяви госпожа Рендъл.
	— Ами, аз мога — намеси се Робин. — Тази нощ говорех по радиото. Ходих в Колпорт, за да изнеса лекция на тема „Някои аспекти на театъра“. Между другото, надълго и нашироко говорих за прислужницата от пиесата на Голсуърти „Сребърната кутия“, а на следващия ден госпожа Макгинти беше убита и аз се питах дали прислужницата от пиесата прилича на нея.
	— Точно така — внезапно се обади Шийла Рендъл. — Отлично си спомням думите ви, че майка ви трябвало да остане съвсем сама, защото това бил почивният ден на Джанет. Затова аз дойдох след вечеря да й правя компания. За съжаление тя не ме чу, когато позвъних на вратата.
	— Нека помисля — каза госпожа Апуърд. — Но да, разбира се! Легнах си с главоболие, а представяте ли си, спалнята ми гледа към задната градина.
	— А на следващия ден — продължи Шийла, — когато разбрах, че госпожа Макгинти е била убита, си помислих: „О! Може би в тъмното съм минала покрай убиеца!“, защото всички ние първо решихме, че този, който е влязъл с взлом в къщата, трябва да е бил някой просяк.
	— А аз все още не мога да си спомня какво съм правила тогава — прекъсна я Морийн. — Но пък си спомням, че на другата сутрин хлебарят ми съобщи за случилото се: „Пречукаха старата госпожа Макгинти.“ А пък аз се чудех защо още не е дошла.
	Жената потръпна.
	— Всичко това е ужасно, нали? — каза.
	Госпожа Апуърд продължи да наблюдава Поаро.
	Той си помисли: „Тя е много интелигентна и безжалостна жена. И егоист. Каквото и да извърши, няма предразсъдъци и угризения на съвестта…“
	В това време се обади един настоятелен и малко жаловит глас:
	— Не разполагате ли с някакви улики, мосю Поаро?
	Беше гласът на Шийла Рендъл. Издълженото смугло лице на Джони Самърхейс грейна въодушевено.
	— Уликите — каза той. — Това именно харесвам в криминалните истории. Уликите са всичко за един детектив. Не можете ли да ни предоставите поне една улика, мосю Поаро?
	Засмените им, умоляващи лица се обърнаха към него. За тях всичко бе игра (освен може би за един от тях). Но убийствата не са игра; убийствата са нещо опасно. При тях човек никога не знае как ще се обърнат нещата.
	Поаро внезапно извади четири снимки от джоба си.
	— Улики ли искате? — извика той. И с театрален жест ги хвърли на масата.
	Всички се скупчиха около тях, надзъртаха един през друг и възклицаваха:
	— Виж!
	— Какви старомодни кокони!
	— Само погледнете розите!
	— Боже мой, ами тази шапка?
	— Какво дете — плашило!
	— Но кои са те?
	— Не е ли смешна модата?
	— Тази жена сигурно е била красива като млада.
	— Защо тези снимки да са улики?
	— Кои са тези?
	Поаро бавно огледа лицата им. Не видя нещо по-различно от очакваното.
	— Никого ли не разпознавате?
	— Да разпознаваме ли?
	— Ще се изразя по друг начин — никога ли преди това не сте виждали тези снимки? Госпожо Апуърд? Не ви ли говорят нещо?
	Тя се поколеба.
	— Мисля, че да…
	— Коя от всички тях?
	Показалецът й се спря върху детското очилато лице на Лили Гамбъл.
	— Значи сте виждали тази снимка? Кога?
	— Съвсем наскоро… Но къде… не, не мога да си спомня. Сигурна съм обаче, че съм виждала снимка точно като тази.
	Тя седеше намръщена, свъсила вежди. Но когато госпожа Рендъл приближи, излезе от размисъла, в който бе потънала.
	— Довиждане, госпожо Апуърд. Заповядайте на чаша чай, когато пожелаете.
	— Благодаря ви, мила. Стига Робин да ме избута нагоре по хълма.
	— Разбира се, Мадре. Развил съм страхотни мускули от бутане на инвалидната количка. Спомняш ли си деня, когато отивахме у семейство Уедърби и беше толкова кално, че…
	— А! — извика майка му внезапно.
	— Какво има, Мадре?
	— Нищо. Продължавай.
	— Когато те бутах нагоре по хълма. Първо се подхлъзна инвалидната количка, а след това и аз. Мислех, че никога няма да се доберем до къщата.
	Смеейки се, те си взеха довиждане и се отдалечиха.
	„Алкохолът — мислеше си Поаро — положително развързва езика.“
	Глупаво или умно бе от негова страна да покаже тези снимки? Дали и това не бе резултат от алкохола?
	Не беше сигурен.
	Мърморейки нещо за извинение, той се върна обратно и се отправи към къщата. През отворения прозорец вляво до него достигнаха гласовете на двама души. Това бяха гласовете на Робин и госпожа Оливър. Тихичкият бе на писателката, а много по-силният — на домакина.
	Поаро отвори вратата и влезе в стаята, която бе напуснал преди малко. Госпожа Апуърд седеше до камината. Лицето й изглеждаше доста зловещо. Тя бе потънала толкова дълбоко в мислите си, че появата му я стресна.
	Той предупредително се изкашля. Сепната, тя го изгледа остро:
	— О, вие ли сте! Уплашихте ме.
	— Съжалявам, мадам. За друг ли ме взехте? За кого, ако може да попитам?
	Тя не отговори, само попита:
	— Забравихте ли нещо?
	— Страхувам се, че това, което съм забравил тук, е опасността.
	— Опасността?
	— Опасност за вас може би. Защото преди малко разпознахте една от онези снимки.
	— Не бих казала, че съм я разпознала. Всички стари снимки изглеждат толкова еднакви.
	— Чуйте ме, госпожо. Госпожа Макгинти също, или поне аз така мисля, е разпознала една от снимките. _И сега е мъртва_.
	Неочаквано госпожа Апуърд отвърна иронично:
	— _Госпожа Макгинти умря. И как умря тя? Главата си навън подаде също като мен_. Това ли имате предвид?
	— Да. Ако знаете нещо, каквото и да е то, кажете ми го сега. За вас ще бъде по-безопасно.
	— Драги мой, не е толкова просто, колкото си мислите. Съвсем не съм сигурна дали въобще зная нещо положително, нищо определено, за да бъде то наречено факт. Неясните спомени могат да подведат човека. Трябва да имам поне някаква представа за „как“, „къде“ и „кога“, ако разбирате какво искам да кажа.
	— Струва ми се, че вие имате представа.
	— И още нещо. Трябва да се вземат под внимание най-различни фактори. Не е хубаво да ме пришпорвате, мосю Поаро. Аз не съм от хората, които прибързват с решенията си. Имам мозък и го използвам, като обмислям всичко на спокойствие. Когато стигна до някакво решение, действам, но никога преди да съм се подготвила.
	— В много отношения вие сте потайна жена, мадам.
	— Може би, до известна степен. Знанието е сила. А силата трябва да се използва за справедливи цели. Ще ме извините, че ви го казвам, но вие вероятно не харесвате начина на живот в провинциална Англия.
	— С други думи вие ми казвате: „Вие сте само един проклет чужденец.“
	Тя леко се усмихна.
	— Не бих се изразила толкова грубо.
	— Ако не искате да разговаряте с мен, можете да се обърнете към полицейския началник Спенс.
	— Скъпи мосю Поаро, да не замесваме полицията. Поне не на този етап.
	Той вдигна рамене и отвърна:
	— Исках само да ви предупредя.
	Поаро беше сигурен, че сега вече госпожа Апуърд съвсем добре си спомня кога и къде е видяла снимката на Лили Гамбъл.


	Четиринайсета глава
	I.

	„Определено — мислеше си Еркюл Поаро на следващата сутрин — пролетта вече е дошла.“
	Предчувствията му от предната нощ изглеждаха съвършено безпочвени.
	Госпожа Апуърд беше разумна жена, която можеше да се грижи за себе си.
	Независимо от това по някакъв странен начин тя го бе заинтригувала. Той въобще не разбираше реакциите й. Очевидно тя целеше точно това. Беше разпознала снимката на Лили Гамбъл, но беше решена да играе сама.
	Поаро тъкмо пресичаше една градинска пътечка, потънал в мисли, когато един глас го стресна:
	— Мосю Поаро.
	Госпожа Рендъл се бе приближила толкова безшумно, че той не я бе чул. Беше много изнервен още от предния ден.
	— _Pardon_, мадам. Стреснахте ме.
	Тя се усмихна машинално. Ако той самият беше нервен, то госпожа Рендъл, помисли си Поаро, беше още по-напрегната. Клепачът й играеше, а ръцете й не можеха да намерят покой.
	— На… надявам се, че не ви прекъсвам. Вероятно сте зает.
	— Не, не съм. Денят е чудесен. Обичам усещането за настъпващата пролет. Чудесно е да се разхождаш навън. В дома на госпожа Самърхейс винаги духа отвсякъде.
	— Така ли?
	— Тук, в Англия, го наричате „течение“.
	— Ах, да. Предполагам, че е така.
	— Прозорците не могат да се затварят, а вратите постоянно зеят.
	— Къщата е доста занемарена. И, разбира се, семейство Самърхейс са толкова бедни, че не могат да си позволят да направят ремонт. Ако бях на тяхно място, бих зарязала всичко. Тази къща принадлежи на семейството от столетия, но днес човек не трябва да се привързва към разни неща само от сантименталност.
	— Да, в днешно време хората не са сантиментални.
	Двамата замълчаха. С крайчеца на окото си Поаро наблюдаваше ръцете й. Изчака тя да поеме инициативата. Най-сетне жената заговори:
	— Предполагам — започна, — че когато, ъ-ъ-ъ… да кажем, разследвате някой случай, винаги трябва да имате и претекст, нали?
	Поаро се замисли върху въпроса. Въпреки че не я поглеждаше, ясно си даваше сметка за напрегнатия й поглед, вперен в него.
	— Идеята ви не е лоша, мадам — отвърна неангажиращо. — Това е едно удобство.
	— Да обясните присъствието си тук и… да разпитвате.
	— Може да се наложи.
	— Защо… защо всъщност сте тук, в Бродхини, мосю Поаро?
	Той я погледна леко изненадан.
	— Но, скъпа госпожо, нали ви казах, че разследвам смъртта на госпожа Макгинти.
	Тя остро отвърна:
	— Знам, че така разправяте. Но звучи смешно и абсурдно.
	Поаро повдигна вежди.
	— Наистина ли?
	— Разбира се. Никой не ви вярва.
	— И все пак уверявам ви, че това е самата истина.
	Светлите й сини очи примигнаха и тя отмести поглед от него.
	— Не желаете да ми кажете.
	— Да ви кажа, но какво, мадам?
	Тя отново рязко промени темата:
	— Исках да ви попитам нещо… за анонимни писма.
	— Да — насърчително я подкани Поаро, когато тя замълча.
	— В тях всичко е лъжа, нали?
	— Понякога има и лъжи — предпазливо отвърна той.
	— В повечето случаи — настоя тя.
	— Не бих си позволил подобна категоричност.
	Шийла Рендъл изрече почти гневно:
	— Анонимните писма са дело на малодушни, подли и коварни хора!
	— Да, с това мога да се съглася.
	— И не бихте повярвали на написаното в тях, нали?
	— Труден въпрос — отвърна Поаро.
	— Лично аз не бих повярвала на нищо от този род. Тя живо добави: — Знам защо сте тук. Но това не е вярно. Казвам ви, това не е вярно.
	Тя рязко се обърна и се отдалечи.
	Еркюл Поаро повдигна вежди заинтригувано.
	„А сега какво? — запита се той. — Не е ли това опит да ме водят за носа? И дали тази птичка е такава, за каквато се представя? Всичко е твърде объркващо.“
	Госпожа Рендъл открито му заяви, че според нея причината за пребиваването му тук е друга, а не смъртта на госпожа Макгинти. Тя бе заявила, че разследването е само претекст.
	Наистина ли беше убедена в това? Или, както Поаро току-що си каза, не беше ли това опит да го водят за носа?
	Какво общо имаха анонимните писма?
	Беше ли госпожа Рендъл лицето от снимката, която госпожа Апуърд била „видяла наскоро“?
	С други думи, беше ли Шийла Рендъл Лили Гамбъл? Последните известия за излязлата от изправителния дом Лили Гамбъл бяха от Ирландия. Там ли се бе запознал и оженил за съпругата си доктор Рендъл, без да знае за миналото й? Лили Гамбъл бе учила стенография. Възможно е пътищата й да са се пресекли с тези на доктора.
	Поаро поклати глава и въздъхна. Всичко би могло да се случи, но бе длъжен да се убеди в това.
	Неочаквано задуха студен вятър и слънцето се скри. Той потръпна и се отправи към дома на семейство Самърхейс.
	Да, бе длъжен да се убеди. Ако можеше да открие оръжието на убийството…
	И в този момент, обзет от странно чувство на увереност, той го _съзря_.


	II.

	След това Поаро си задаваше въпроса, дали подсъзнателно не го бе виждал много по-рано. То си стоеше там, вероятно откакто бе дошъл в Лонг Медоус…
	Беше там, върху претъпканите с книги лавици до прозореца.
	Поаро си помисли: „Защо не съм го забелязал преди?“
	Вдигна го, претегли го на ръка, внимателно го огледа, намести го в дланта си и го вдигна за удар…
	Морийн нахлу през вратата, последвана от две кучета. Гласът й прозвуча дружелюбно:
	— Хей, със секача за захар ли си играете?
	— Така ли се нарича това? Секач за захар?
	— Да. Секач за захар или чукче за захар — не знам точно как се казва. Интересна вещ, нали? Изглежда като играчка с тази птичка накрая.
	Поаро внимателно повъртя предмета в ръце. Изработен от месинг, с богата украса, той имаше формата на тежка тесла с остър ръб. Тук-там беше инкрустиран с цветни камъчета — бледосини и червени. На върха имаше птичка с тюркоазени очи.
	— Идеално оръжие за убийство, нали? — каза Морийн разговорливо. Тя го взе от него и замахна.
	— Ужасно е лесно — добави. — С това чудо всеки може да бъде приспан завинаги, нали така?
	Поаро я погледна. Луничавото й лице беше спокойно и ведро.
	Морийн продължи:
	— Казах на Джони какво му се пише, ако ми писне от него. Това е най-добрият приятел на съпругата!
	Тя се засмя, остави чукчето за захар и се обърна към вратата.
	— За какво дойдох? — запита се. — Не се сещам… Божичко! По-добре да отида да видя дали пудингът има нужда от още вода.
	Гласът на Поаро я спря на вратата:
	— Вероятно сте донесли този предмет от Индия?
	— О, не — отвърна Морийн. — Взех го от Д. и К. За Коледа.
	— Д. и К. ли? — Той беше озадачен.
	— „Донеси и купи“ — с готовност обясни Морийн. — В дома на викария. Носиш нещо непотребно и можеш да си вземеш това-онова. Разбира се, ако можеш да намериш какво да купиш, защото на практика няма нищо свястно. Аз взех тази джунджурия и каната за кафе. Харесаха ми чучурът на каната и птичката на чукчето.
	Каничката за кафе беше от кована мед. Извитият й чучур напомняше на Поаро за нещо.
	— Мисля, че тези предмети са от Багдад — каза Морийн. — Във всеки случай поне така твърдят семейство Уедърби. Или от Персия.
	— Значи тези предмети са от дома на семейство Уедърби?
	— Да. У тях е пълно с какви ли не вехтории и боклуци. Трябва обаче да тичам да нагледам пудинга.
	Тя излезе. Вратата се хлопна. Поаро отново взе секача за захар и го отнесе до прозореца.
	Върхът на острието едва забележимо беше обезцветен.
	Той кимна.
	Поколеба се за момент, после отнесе чукчето за захар в стаята си. Там внимателно го сложи в кутия, която облепи с хартия и завърза с връв, а после слезе по стълбите и напусна къщата.
	Надяваше се, че никой няма да забележи изчезването на секача за захар. В домакинството на семейство Самърхейс липсваше порядък.


	III.

	В Лабърнъмс съвместната работа следваше усилния си ход.
	— Наистина не мисля, че е редно да го правим вегетарианец, скъпа — възразяваше Робин. — Много е префърцунено. И изобщо не е шик.
	— Не може иначе — упорстваше госпожа Оливър. — Той винаги е бил вегетарианец. Винаги носи със себе си малка машинка за стъргане на моркови и ряпа.
	— Но, скъпа Ариадни, защо?
	— Откъде да знам? — сърдито отвърна тя. — Откъде да знам как въобще съм измислила този отвратителен човек? Трябва да съм била откачила! И защо финландец, след като не знам нищо за Финландия? Защо вегетарианец? Защо е нужно цялото това идиотско маниерничене? Тези неща просто се случват. Опитваш нещо — и хоп, хората го харесват. Тогава продължаваш и преди да се усетиш, разбираш, че вече не можеш да се отървеш от някой луд като този Свен Хиерсон например. А като капак на всичко хората пишат и говорят колко ли привързана съм била към него. Привързана ли? Ако срещна този кокалест и дългунест финландски вегетарианец на живо, такова убийство ще извърша, че ще надмине всичко, което съм измислила досега!
	Робин Апуърд я погледна с възхищение.
	— Знаете ли, Ариадни, това е чудесна идея! Един истински Свен Хиерсон — и вие го убивате. Тази книга може да стане лебедовата ви песен и да бъде публикувана след смъртта ви.
	— И дума да не става! — възкликна тя. — А парите от хонорара? Всичките пари, които си изкарвам от убийствата, си ги искам приживе.
	— Да, да. Тук съм абсолютно съгласен с вас — разтревоженият драматург закрачи напред-назад. — Тази креатура Ингрид започва да става досадна — каза той. — След сцената в мазето, която е наистина блестяща, не виждам как ще предотвратим спадането на напрежението в следващия епизод.
	Госпожа Оливър нищо не каза. Епизодите, помисли си тя, бяха главоболието на Робин Апуърд.
	Той я стрелна с неудовлетворен поглед.
	Тази сутрин при една от честите промени на настроението й тя се бе заела с разрошената си от вятъра фризура. Използвайки мокра четка, бе пригладила прошарените кичури коса. С високото си чело, масивните очила и строгия си вид тя повече напомняше на Робин учителка, към която като дете е изпитвал страхопочитание. Все по-трудно му беше да се обръща към нея със „скъпа“, а дори и това „Ариадни“ го караше да примигва по няколко пъти при всяко споменаване.
	Той сприхаво каза:
	— Знаете ли, днес нещо не съм в настроение. Може би заради изпития алкохол вчера. Нека зарежем работата и да поговорим за актьорския състав. Би било идеално, ако можехме да ангажираме Денис Калъри, но той в момента снима филм. За ролята на Ингрид най-подходяща би била Джийн Белюс. Хубаво е, че и тя иска да играе тази роля. Както казах, имам блестяща идея за Ерик. Ще поговорим и за малкия Репертоарен театър довечера, нали? А вие ще ми кажете какво мислите за Сесил.
	Обнадеждена, че разговорът за актьорския състав се отлага, госпожа Оливър се съгласи да прекъснат работата и Робин отиде да телефонира.
	— Ето — каза той, като се върна, — всичко е уредено.


	IV.

	Очакванията за хубав ден от приятната сутрин не се оправдаха. Струпалите се облаци действаха потискащо и вещаеха дъжд. Докато си пробиваше път из гъстите храсталаци към входната врата на Хънтърс Клоуз, Поаро стигна до заключението, че не би желал да живее в тази долина в подножието на хълма. Самата къща беше заобиколена от дървета, а стените й се задушаваха в бръшлян. „Това място — мислеше си той — има нужда от брадвата на дървар.“
	(Брадва? А може би секач за захар?)
	Позвъни и след като не получи отговор, позвъни още веднъж.
	Отвори му Дирдри Хендерсън. Беше изненадана.
	— О, вие ли сте? — възкликна тя.
	— Мога ли да вляза и да поговоря с вас?
	— Аз… ами, добре, да, разбира се.
	Покани го в малка, затъмнена всекидневна, в която и преди беше влизал. Върху камината Поаро разпозна по-голямата сестра на каничката за кафе от полицата на Морийн. Нейният огромен чучур сякаш внасяше елемент на източна свирепост в тази иначе европейска стая.
	— Боя се — каза Дирдри с извинителен тон, — че сме доста разтревожени днес. Нашата домашна прислужница, германката, ни напуска. При нас е само от месец. Оказа се, че е приела работата само за да пристигне в Англия, понеже щяла да се омъжва за някого тук. Вече всичко й е уредено и тя си заминава още тази нощ.
	— Много нетактично от нейна страна — отбеляза Поаро.
	— Нали? Вторият ми баща казва, че е незаконно. Но дори и да е така, щом тя ще се омъжва и ще напуска, не виждам какво можем да направим. Даже нямаше да разберем, че си тръгва, ако не я бях заварила да си стяга багажа. Щеше да се измъкне тихомълком от къщата, без да каже и дума.
	— Уви, не живеем във време, когато хората зачитат другите.
	— Така е — глухо отвърна Дирдри. Тя потърка челото си. — Уморена съм — рече. — Много съм уморена.
	— Да — внимателно отвърна детективът. — И аз мисля, че сигурно сте доста уморена.
	— А вие за какво дойдохте, мосю Поаро?
	— Исках да ви попитам за едно чукче за захар.
	— Чукче за захар ли?
	На лицето й се изписа недоумение.
	— Един предмет от месинг, украсен с птичка отгоре и инкрустиран със сини, червени и зелени камъчета. — Той прилежно издекламира описанието.
	— О, да, сещам се.
	Гласът й не издаде никакъв интерес или оживление.
	— Доколкото съм осведомен, бил е ваша собственост?
	— Да. Майка ми го купи от пазара в Багдад. Чукчето за захар е едно от нещата, които бяхме занесли на разпродажбата в дома на викария.
	— Разпродажбата на „Донеси и купи“, нали така?
	— Да. Има доста такива магазини наоколо. Трудно е да накараш хората да дадат пари, но обикновено все може да се изрови по нещо и да се изпрати там.
	— Значи въпросният предмет е бил у вас до Коледа и едва след това сте го изпратили в „Донеси и купи“, така ли?
	Дирдри сбърчи чело.
	— Не беше за коледната разпродажба на „Донеси и купи“, а за предишната. За празника на реколтата.
	— Празникът на реколтата ли? Това се пада… кога? През октомври? Или септември?
	— В края на септември.
	В малката стая настъпи дълбока тишина. Поаро се взря в младата жена и тя от своя страна също го погледна. Лицето й беше безизразно и незаинтересовано. Поаро се опитваше да разбере какво става зад бялата стена от апатия. Може би съвсем нищо. Вероятно тя бе просто уморена, както му бе казала…
	Той попита спокойно, но настоятелно:
	— Напълно ли сте сигурна, че е била разпродажбата за Празникът на реколтата, а не на Коледа?
	— Да, напълно.
	Очите й бяха неподвижни, гледаха, без да мигат. Еркюл Поаро чакаше. Продължаваше да изчаква.
	Но това, на което се надяваше, така и не се случи.
	С официален тон той изрече:
	— Няма да ви задържам повече, мадмоазел.
	Тя го изпрати до входната врата и не след дълго Поаро отново се спускаше надолу по пътя.
	Това бяха две противоречащи една на друга версии, които не можеха да бъдат съчетани една с друга.
	Коя от двете жени казваше истината — Морийн Самърхейс или Дирдри Хендерсън?
	От огромно значение беше дали секачът за захар е бил използван така, както той си представяше. Празникът на реколтата е бил в края на септември. Между него и Коледа, по-точно на двайсет и втори ноември, е била убита госпожа Макгинти. Чия собственост е бил точно по това време секачът за захар?
	Поаро се отправи към пощата. Госпожа Суийтимън беше винаги услужлива и готова да помогне. Присъствала и на двете разпродажби, твърдеше тя. Винаги ходела на тях. Там успявала да избере нещо измежду най-различни хубави вещи. Обикновено отивала по-рано, за да помогне при подготовката, въпреки че повечето хора носели предметите със себе си, а не ги давали предварително.
	Месингово чукче, доста подобно на тесла, с цветни камъчета и малка птичка? Не, тя не можела да си спомни точно. Трудно било да се забележи всичко, още повече, че някои от предметите били грабвани веднага. Май все пак си спомняла нещо такова — бил оценен на пет шилинга заедно с една бронзова каничка за кафе, която обаче имала дупка на дъното и не ставала за нищо друго, освен за украса. Но госпожа Суийтимън не можеше да се сети кога е било това, във всеки случай било е отдавна. Може би по Коледа, а може и по-рано. Не била обърнала внимание.
	Тя прие колета на Поаро. Препоръчан? Да.
	Тя преписа адреса. Докато му подаваше разписката, Поаро забеляза в живите черни очи нескрит интерес.
	Детективът бавно заизкачва хълма, като си задаваше въпроси.
	Като че ли Морийн Самърхейс, която беше разпиляна, весела и небрежна, беше по-вероятно да греши. Празникът на реколтата или Коледа — за нея беше все едно.
	Мудната и непохватна Дирдри Хендерсън би трябвало да е много по-точна в преценките си за време и дати.
	И все пак един въпрос продължаваше да го измъчва.
	Защо, след като бе разговарял толкова надълго и нашироко с Дирдри Хендерсън, тя не се заинтересува _защо той иска да знае това_? Това би бил съвсем естествен, просто неизбежен въпрос!
	Дирдри Хендерсън обаче не го беше задала.


	Петнайсета глава
	I.

	— Някой ви търси по телефона — извика Морийн от кухнята, когато Поаро влезе в къщата.
	— По телефона ли ме търсиха? Кой беше?
	Той беше изненадан.
	— Не знам, но записах номера в бележника за менюто.
	— Благодаря ви, мадам.
	Той влезе в столовата и се приближи до бюрото. Сред огромна купчина хартии Поаро откри бележника близо до телефона. Разтвори го и видя записаното там: „Килчестър 350“.
	Вдигна слушалката и набра номера. Някакъв женски глас незабавно се обади:
	— „Бредър и Скатъл“.
	Поаро се опита да налучка:
	— Може ли да говоря с госпожица Мод Уилямс?
	След кратка пауза един контраалт се обади:
	— Госпожица Уилямс на телефона.
	— Обажда се Еркюл Поаро. Струва ми се, че сте ме търсили.
	— Да, да, звъних ви. Става въпрос за имота, за който се интересувахте онзи ден.
	— Имотът ли? — изненада се Поаро. После се досети, че разговорът на госпожица Уилямс се подслушва. Вероятно когато му е телефонирала преди това, е била сама в кабинета си.
	— Мисля, че ви разбрах. Става дума за случая с Джеймс Бентли и убийството на госпожа Макгинти, нали?
	— Да, точно така. Можем ли да направим нещо за вас?
	— Искате да помогнете, а не сте сама в стаята, така ли?
	— Точно така.
	— Разбирам. Слушайте внимателно. Наистина ли искате да помогнете на Джеймс Бентли?
	— Да.
	— А бихте ли се отказали от сегашната си работа?
	Тя отвърна без никакво колебание:
	— Да.
	— А ще се съгласите ли да се занимавате с домакинство? И то навярно, при не особено приветливи хора?
	— Да.
	— Съгласна ли сте веднага да напуснете? Да кажем още от утре?
	— О, да, господин Поаро. Мисля, че това може да се уреди.
	— Разбирате какво искам от вас. Вие ще вършите работата на домашна прислужница. Умеете ли да готвите?
	В гласа й прозвучаха весели нотки:
	— Много добре.
	— _Mon Dieu_, каква рядкост! А сега слушайте — веднага идвам в Килчестър. Ще се срещнем в същото кафене, където разговаряхме преди това. Нека бъде по обяд.
	— Да, разбира се.
	Поаро остави слушалката.
	„Каква жена, достойна за уважение! — размишляваше той. — С остър и пъргав ум, а може би дори наистина умее и да готви…“
	С известно затруднение изрови телефонния указател изпод някакъв трактат за гледане на прасета и затърси номера на семейство Уедърби.
	Обади се госпожа Уедърби.
	— Ало? Ало? Тук е мосю Поаро, спомняте ли си, мадам…
	— Не мисля, че…
	— Мосю Еркюл Поаро.
	— О, да, разбира се, моля да ме извините. Днес имаме проблеми у дома…
	— Точно затова ви позвъних. С голяма тревога научих за вашите затруднения.
	— Толкова са неблагодарни тези момичета-чужденки. Да й платиш пътя дотук и какво ли не още. Страшно ненавиждам неблагодарността!
	— Да, да. Наистина ви съчувствам. Чудовищно е, затова бързам да ви съобщя, че може би ще се намери разрешение на въпроса. Съвсем случайно познавам млада жена, която желае да постъпи на работа като домашна прислужница. Страхувам се обаче, че не е съвсем подготвена.
	— О, в днешно време не се намират квалифицирани прислужници. Важното е да умее да готви — повечето от тях не искат да готвят.
	— Да, да, тя умее да готви. Да ви я изпратя ли тогава? Поне да я прецените? Казва се Мод Уилямс.
	— О, разбира се, мосю Поаро, много мило от ваша страна. Каквато и да е, все е по-добре от нищо. Съпругът ми е особено придирчив и много се ядосва на милата Дирдри, когато домакинската работа не върви както трябва. Човек не може да очаква от мъжете да проявят разбиране, а днес всичко е толкова трудно… Аз…
	Някой я прекъсна. Госпожа Уедърби разговаряше с някого, който току-що бе влязъл в стаята, и въпреки че бе сложила ръка върху слушалката, Поаро чуваше приглушените й думи:
	— Обажда се онзи дребен детектив, познавал някакво момиче, което би могло да дойде на мястото на Фрида. Не, не била чужденка. Англичанка, слава богу. Много мило от негова страна. Наистина, той изглежда доста загрижен за мен. О, скъпа, не ми възразявай. Какво значение има? Знаеш Роджър как мърмори. Е, аз мисля, че е много мило, и се надявам, че тази ще е малко по-свястна.
	След като размениха още малко любезности, госпожа Уедърби изрече с огромна благодарност в гласа:
	— Много ви благодаря, мосю Поаро. Страшно сте любезен.
	Той окачи слушалката и погледна часовника си. Запъти се към кухнята.
	— Мадам, няма да се върна за обяд. Налага се да отида до Килчестър.
	— Слава богу! — отвърна Морийн. — И без това не успях да стигна до пудинга навреме. Не е страшно, може би е само малко поизгорял. Ако все пак се окаже отвратителен на вкус, мислех да отворя бурканче малини. Струват ми се малко мухлясали отгоре, но напоследък говорят, че това даже било полезно — истински пеницилин.
	Поаро напусна къщата доволен, че се е разминал с възможността да обядва прегорен пудинг и бурканче с пеницилин. По-добре далеч, по-добре беше да яде макарони и крем карамел в „Синята котка“, отколкото импровизациите на Морийн Самърхейс.


	II.

	В Лабърнъмс бяха възникнали малки разногласия.
	— Ами, разбира се, че ти, Робин, забравяш всичко останало, когато се заловиш с някоя пиеса.
	Той се разкайваше:
	— Мадре, ужасно съжалявам. Съвсем бях забравил, че Джанет е свободна тази вечер.
	— Няма никакво значение — студено изрече госпожа Апуърд.
	— Разбира се, че има. Ще се обадя в театъра и ще им кажа, че ще отидем утре вечер.
	— Нищо подобно няма да направиш. Уговорил си се да отидеш тази вечер и ще отидеш.
	— Но съвсем сериозно…
	— Вече е решено.
	— Да помоля ли Джанет да отсъства друга вечер?
	— В никакъв случай. Тя не обича плановете й да бъдат обърквани.
	— Сигурен съм, че няма да има нищо против. Особено ако аз я помоля…
	— Не съм съгласна, Робин. Моля те, не разстройвай Джанет. И не упорствай. Не искам да се чувствам като досадна старица, която разваля удоволствието на другите.
	— Мадре… Най-сладка от всички…
	— Достатъчно. Вървете и се забавлявайте. Аз знам кого ще помоля да ми прави компания.
	— Кого?
	— Това е моя тайна — каза тя, възвръщайки доброто си настроение. — И стига си ми досаждал.
	— Ще се обадя на Шийла Рендъл…
	— Благодаря, няма нужда. Аз сама ще се обадя, на когото поискам и стига по този въпрос. Преди да излезеш зареди кафеварката и я приготви за включване. О, извади и още една чаша — може да имам гости.


	Шестнайсета глава

	В „Синята котка“ Поаро привърши с наставленията си към Мод Уилямс:
	— Значи разбирате какво ме интересува, нали?
	Жената кимна.
	— Уредихте ли въпроса в службата си?
	Тя се засмя.
	— Здравословното състояние на леля ми е твърде сериозно. Изпратих телеграма до себе си.
	— Добре. Искам да добавя още нещо — в това селце на свобода се разхожда убиецът. Не е толкова безопасно.
	— Това предупреждение ли е?
	— Да.
	— Мога да се грижа за себе си — рече Мод Уилямс.
	— Това — отвърна Еркюл Поаро — може да се постави в рубриката „Прочути предсмъртни слова“.
	Тя отново се засмя, а смехът й беше искрен и весел. Няколко души от съседните маси се обърнаха и я изгледаха.
	Детективът се улови, че я преценява внимателно. Мод Уилямс бе здрава, уверена млада жена, жизнена, но затворена в себе си, горяща от нетърпение да изпълни опасна задача. Защо? Той отново си спомни Джеймс Бентли, неговия унил примиренчески тон и безжизнената му апатия. Човешката природа наистина е нещо любопитно и необяснимо.
	Мод каза:
	— Вие ме _помолихте_ да го направя, нали? А сега защо се опитвате да ме накарате да се откажа?
	— Защото когато някой ви предлага да изпълните определена мисия, той трябва точно да обясни какво включва тя и какви са последиците.
	— Не мисля, че съм в опасност — каза уверено Мод.
	— Е, да, в момента не сте. В Бродхини не ви познават, нали?
	Мод се замисли:
	— Д-д-д-а. Бих казала, че не ме познават.
	— Били ли сте там?
	— Веднъж или два пъти във връзка с дела на фирмата. Беше преди около пет месеца.
	— С кого се срещнахте? Къде ходихте?
	— Посетих една възрастна дама, госпожа Карстеърс или Карлайл… Не помня името й. Искаше да купи малък имот тук наблизо и аз реших да я посетя. Взех някои документи и оценката на имота, която бяхме направили специално за случая. Въпросната дама беше отседнала в пансиона, където сте сега и вие.
	— В Лонг Медоус ли?
	— Да. Неуютна къща с лош външен вид и много кучета.
	Поаро кимна.
	— Запознахте ли се с госпожа Самърхейс или с майор Самърхейс?
	— Предполагам, че жената, с която се запознах, беше госпожа Самърхейс. Тя ме заведе в спалнята — онази старица беше в леглото.
	— Дали госпожа Самърхейс ви помни?
	— Не мисля. Дори и да е така, това няма значение, нали? В края на краищата в днешно време човек често си сменя работата. Но смятам, че даже не ме е погледнала. Тя не е от тези.
	В гласа й имаше лека горчивина.
	— Срещнахте ли още някого в Бродхини?
	Мод отвърна малко смутено:
	— Ами господин Бентли.
	— А-а, видели сте господин Бентли. Случайно, нали?
	Тя се размърда на стола си.
	— Не, в действителност му бях изпратила пощенска картичка, с която го известявах, че пристигам този ден. Питах го дали би могъл да ме посрещне. Не че там има къде да се отиде. Бродхини е пълна скръб. Нито кафенета, нито кина, няма нищо по-особено. Просто си поговорихме на автобусната спирка, докато чаках автобуса.
	— Това беше преди смъртта на госпожа Макгинти, така ли?
	— О, да. Но не много преди тя да умре. Защото само няколко дни по-късно вестниците вече съобщиха за смъртта й.
	— Господин Бентли говорил ли ви е въобще за хазяйката си?
	— Не.
	— И с никого другиго ли не сте разговаряли в Бродхини?
	— Ами… Само с господин Робин Апуърд. Бях го слушала да говори по радиото. Видях го да излиза от дома му, познах го от снимките и му поисках автограф.
	— А той ви даде?
	— О, да, беше много мил. Не носех книгата му със себе си, затова му поднесох случайно попаднал ми лист хартия. Той извади писалката си и се подписа със замах.
	— Познавате ли още някого от Бродхини?
	— Познавам семейство Карпентър, разбира се. Те са важни личности в Килчестър. Имат чудесна кола, а Карпентър се облича приказно. Преди около месец откри голям базар. Говорят, че мъжът й ще стане нашият следващ член на парламента.
	Поаро кимна. След това извади от джоба си пощенския плик, който винаги носеше със себе си, и подреди четирите снимки на масата.
	— Разпознавате ли някоя от… Какво има?
	— Господин Скатъл. Току-що излезе. Надявам се, че не ни е видял заедно. Може да ви изглежда странно, но, хората приказват за вас. Казват, че са ви пратили от Париж.
	— Аз съм белгиец, а не французин, но това няма значение.
	— Какви са тези снимки? — Тя се наведе, за да ги разгледа. — Доста са старомоднички, нали?
	— Най-старата е отпреди трийсет години.
	— Ужасно глупави и старомодни дрехи. Горките жени изглеждат като абсолютни глупачки в тях.
	— Виждали ли сте някоя от тях преди?
	— Какво искате да кажете — дали познавам някоя от жените, или дали съм виждала самите снимки?
	— И двете.
	— Струва ми се, че съм виждала тази. — Пръстът й се спря върху Джанис Кортланд и нейната шапка. — В някой от вестниците, но не мога да се сетя кога. И детето ми изглежда познато. Но не помня кога съм ги виждала; трябва да е било преди известно време.
	— Всички тези снимки са публикувани в неделния брой на „Санди Комет“ преди смъртта на госпожа Макгинти.
	Мод го изгледа остро.
	— И мислите, че снимките имат нещо общо с убийството? Ето защо искате да…
	Тя не довърши мисълта си.
	— Да — отвърна Еркюл Поаро. — Точно заради това.
	Той извади още нещо от джоба си и й го показа.
	Беше изрезката от „Санди Комет“.
	— Прочетете го — каза.
	Мод зачете съсредоточено. Златисторусата й коса се посипа над малката изрезка от вестника. След като свърши, тя вдигна поглед.
	— Ето кои са тези жени! И прочетеното ви е подсетило нещо, така ли?
	— Не бихте могли да се изразите по-точно.
	— И все пак не разбирам… — Тя спря и се замисли за миг.
	Поаро не каза нищо. Въпреки че беше изключително доволен от собствените си идеи, той винаги бе готов да изслуша съображенията и на други хора.
	— И допускате, че някоя от тези личности би могла да е в Бродхини?
	— Не е изключено, нали?
	— Разбира се, защо не. Всеки може да бъде къде ли не… — Като постави пръста си върху хубавичкото и глуповато усмихващо се лице на Ева Кейн, Мод продължи: — Сега тя би била доста възрастна, някъде на годините на госпожа Апуърд.
	— Горе-долу на толкова.
	— Мисля си, че… Тя е такъв тип жена, че сигурно ще се намерят няколко души, които да й имат зъб.
	— Това е уместна гледна точка — бавно промълви Поаро. — Да, наистина е така. — После добави: — Спомняте ли си случая Крейг?
	— Че кой не го помни? — възкликна Мод Уилямс. — Ами той е в музея на мадам Тюсо. Тогава бях дете, но и досега вестниците не престават да го сравняват с някои нови убийства. Не вярвам да бъде забравен някога, как мислите?
	Поаро рязко вдигна глава. Той се чудеше какво бе предизвикало тази внезапна нотка на горчивина в гласа й.


	Седемнайсета глава

	Напълно объркана, госпожа Оливър полагаше усилия да се свие в ъгъла на тясната гримьорна. Личност, на която не подхождаше да се свива по ъглите, тя успя само да изтъкне още повече фигурата си. Беше заобиколена от младежи, които почистваха с кърпи мазен грим и от време на време й предлагаха топла бира.
	Доброто настроение на госпожа Апуърд изцяло се бе възвърнало и тя ги проводи с пожелания за приятно прекарване. Самият Робин се постара да й създаде максимални удобства, преди да замине. За да се убеди, че всичко е наред, той все още подтичваше насам-натам, след като другите се бяха качили вече в колата.
	Накрая и той се присъедини към тях с усмивка.
	— Мадре тъкмо оставяше телефонната слушалка, но е невероятен инат и не пожела да каже на кого е звънила. Обаче се хващам на бас, че зная.
	— И аз зная — обади се госпожа Оливър.
	— Вие кого имате предвид?
	— Еркюл Поаро.
	— Да, и аз мисля така. Тя ще му надуе главата — Мадре обича да има своите малки тайни, не мислите ли? А сега, скъпа, да поговорим за пиесата довечера. Много е важно честно да ми кажете какво мислите за Сесил и дали той се покрива с представата ви за Ерик…
	Безполезно е да се споменава, че Сесил Лийч въобще не се доближаваше до представата на госпожа Оливър за Ерик. Едва ли някой друг би могъл да бъде по-неподходящ за тази роля. Пиесата се хареса на госпожа Оливър, но перспективата „да се излезе някъде след това“ я хвърляше в ужас.
	Робин, разбира се, плуваше в свои води.
	Той беше приковал Сесил (поне писателката предполагаше, че това е Сесил) към стената и не млъкваше.
	Госпожа Оливър беше ужасена от Сесил и определено предпочиташе някого на име Майкъл, който в момента й говореше доста благовъзпитано. Във всеки случай Майкъл не очакваше от нея да му отговаря — явно предпочиташе монолозите. От време на време в разговора се намесваше някакъв Питър, но като цяло доминираше леко забавната злоба на Майкъл.
	— … твърде мило от страна на Робин — казваше той. — Канехме го да види представлението. Но, естествено, той е под чехъла на тази ужасна жена, нали? По цял ден й изпълнява заповедите. А наистина Робин е страхотен, не мислите ли? Направо е страхотен. Той не трябва да се принася в жертва пред олтара на матриархата. Жените могат да бъдат ужасни, нали? Нали знаете какво направи тя на горкия Алекс Росков? Беше му се лепнала в продължение на почти една година, а после открила, че той въобще не е никакъв руски емигрант. Разбира се, че и той й беше наговорил разни невероятни истории, затова пък доста забавни. Всички ние знаехме, че в тях няма и капка истина, но в края на краищата на кого му пука? А когато после открила, че той е син на шивач от Ийст Енд, направо го заряза, драга моя. Искам да кажа, бога ми, наистина ненавиждам снобите! Алекс бе много благодарен да се отърве от нея. Той казваше, че ставала страшна понякога — била малко нещо чалната. Леле, какви гневни изблици имала! Робин, скъпи, говорим за вашата чудесна Мадре. Толкова жалко, че тя не можа да дойде тази вечер. Затова пък е чудесно, че госпожа Оливър ни посети. Такива очарователни убийства.
	Възрастен мъж с дебел басов глас сграбчи ръката на госпожа Оливър и я стисна в горещата си и лепкава потна длан.
	— Как бих могъл някога да ви се отблагодаря? — промълви той с дълбока меланхолия в гласа. — Спасихте ми живота, много пъти сте ми спасявали живота.
	След това всички излязоха на чист въздух и отскочиха до „Понис Хед“, където се поръчаха още питиета и разговорите на театрални теми продължиха.
	Когато госпожа Оливър и Робин поеха с колата към къщи, тя се почувства много изтощена. Облегна се на седалката и притвори очи. Той от своя страна говореше, без да спира:
	— … а наистина ли смятате, че това е добра идея? — завърши накрая.
	— Какво?
	Потръпвайки, госпожа Оливър се ококори.
	Бе се унесла в носталгичен сън по дома. Нейните стени, покрити с екзотични птици и растителност. Чамовата маса, пишещата й машина, черно кафе, ябълки навсякъде… Какво блаженство, какво велико блаженство е усамотението! Ужасна грешка беше за един писател да изплува от потайната си крепост. Писателите са свенливи, необщителни същества, които компенсират своята липса на социална пригодност, измисляйки си събеседници, с които да разговарят.
	— Боя се, че сте уморена — каза Робин.
	— Не съвсем. Истината е, че не съм свикнала с много хора.
	— Обожавам хората — щастливо заяви той.
	— Аз пък не — твърдо отвърна госпожа Оливър.
	— А би трябвало. Вижте колко герои имате в книгите си.
	— Те са друго. Според мен дърветата са много по-добри от хората, много по-спокойни.
	— Имам нужда от хората — каза Робин, потвърждавайки очевиден факт. — Те ме стимулират.
	Той подкара към портата на Лабърнъмс.
	— Вие влезте — каза, — а аз ще прибера колата.
	Госпожа Оливър се измъкна от колата с обичайните усилия и тръгна по пътеката.
	— Вратата не е заключена — провикна се Робин.
	Наистина не беше заключена. Тя я отвори и влезе.
	Осветлението не беше включено и това й се стори доста нелюбезно от страна на домакинята. Или пък бе проява на икономия? Богатите хора много често са икономични. В хола ухаеше на нещо доста екзотично и скъпо. За момент госпожа Оливър се запита дали не е объркала къщата, после напипа ключа за осветлението и го щракна.
	Светлината изпълни ниското квадратно преддверие с дъбови греди. Вратата към дневната беше открехната и тя зърна един крак и стъпало. Следователно госпожа Апуърд не си беше легнала. Трябва да е седяла в инвалидната си количка и понеже лампите не бяха запалени, вероятно се е унесла.
	Госпожа Оливър се доближи до вратата и включи осветлението във всекидневната.
	— Върнахме се… — започна тя, но спря. Ръката й подскочи към гърлото. Тя почувства как нещо я задушава. Искаше да извика, но не можеше да издаде звук. С мъка изхриптя: — Робин… Робин…
	Мина известно време, преди да чуе свирукането му по пътеката. После тя бързо се обърна и изтича да го пресрещне в преддверието.
	— Не влизайте… не влизайте! Майка ви… тя… тя е мъртва… Мисля, че е била убита…


	Осемнайсета глава
	I.

	— Чистичко извършена работа — рече полицейският началник Спенс.
	Червендалестото му грубовато лице беше разгневено. Той погледна към мястото, където Еркюл Поаро седеше и слушаше със сериозен вид.
	— Чисто и грозно — каза детективът. — Била е удушена — продължи. — С копринено шалче, едно от собствените й копринени шалчета, с което е била. Обвито около врата й, краищата му се кръстосват и се издърпват. Чисто, бързо, ефикасно. Бандитите в Индия го правели по този начин. Жертвата не се бори и не вика — притиска се сънната артерия…
	— Изисква ли се някакво специално умение?
	— Може, но по-скоро — не. Ако човек реши да го направи, може да го прочете в някоя книга. На практика никак не е трудно. Особено когато жертвата нищо не подозира, а тя не е подозирала.
	Поаро кимна.
	— Извършил го е някой, когото е познавала.
	— Да. Заедно са пили кафе — една чаша за нея и една за госта. Отпечатъците от пръсти много внимателно са били изтрити от чашата на гостенката, но с червилото е по-трудно — останали са следи от него.
	— Значи е била жена, така ли?
	— И вие очаквахте да е жена, нали?
	— Ами да. Натам сочат нещата. — Спенс продължи: — Госпожа Апуърд разпозна една от снимките — тази на Лили Гамбъл. Значи има връзка с убийството на госпожа Макгинти.
	— Да — повтори Поаро след него, — има връзка с убийството на госпожа Макгинти.
	Той си припомни изражението на госпожа Апуърд, когато бе казала:
	_Госпожа Макгинти умря. И как умря тя? Главата си навън подаде също като мен_.
	Спенс продължаваше:
	— Госпожа Апуърд се е възползвала от отличната според нея възможност — синът й и госпожа Оливър са били на театър. Позвънила е на лицето, което я е интересувало, и го е поканила да я посети. Така и станало според вас? Тя си е играла на детектив.
	— Нещо подобно. Направила го е от любопитство. Пазела е за себе си това, което е знаела, но същевременно е искала да научи повече. Въобще не си е давала сметка, че това, което върши, може да е опасно. — Поаро въздъхна. — Страшно много хора мислят, че убийството е игра. За съжаление не е така. Предупредих я, но тя не искаше да ме чуе.
	— Да, зная. Преди младият Робин да потегли с госпожа Оливър, изтичал за последно в къщата, където майка му тъкмо привършвала някакъв телефонен разговор. Не поискала да му каже с кого. Играела си на загадки. Робин и госпожа Оливър си помислили, че може да сте вие.
	— Де да бях аз — възкликна Еркюл Поаро. — Наистина ли нямате представа на кого е телефонирала?
	— Никаква. Телефонните връзки наоколо са автоматични, нали знаете?
	— Прислужницата не може ли да ви помогне?
	— Не. Върнала се е около десет и половина вечерта. Тя има ключ от задната врата. Направо е отишла в стаята си, като е подминала кухнята и си е легнала. Къщата е била тъмна и тя предположила, че госпожа Апуърд е заспала и че другите още не са се върнали. — Спенс добави: — Тя е глуха и доста своенравна. Малко я интересува какво става наоколо. Мисля, че върши колкото се може по-малко работа с колкото се може повече мърморене.
	— Не е ли някоя от старите и предани прислужници?
	— О, не! Работи при семейство Апуърд едва от една-две години.
	Един полицай надникна през вратата.
	— Някаква млада дама иска да ви види, сър — каза той. — Твърди, че има нещо, което вероятно трябва да знаете. Става въпрос за снощи.
	— За снощи ли? Поканете я!
	Влезе Дирдри Хендерсън. Изглеждаше бледа, напрегната и както винаги — доста непохватна.
	— Помислих си, че може би е по-добре да дойда — каза. — Дано само не ви прекъсвам или нещо такова — извинително добави тя.
	— Съвсем не, госпожице Хендерсън.
	Спенс стана и приближи един стол. Младата жена седна сковано — също като ученичка.
	— Имате да ни кажете нещо за миналата нощ ли? — окуражително подхвана Спенс. — За госпожа Апуърд ли става дума?
	— Да. Убили са я, нали? Пощальонът каза така, а после и хлебарят. Майка, естествено, смята, че не може да е вярно… — тя спря.
	— Боя се, че майка ви не е съвсем права. Вярно е. А сега, не искахте ли да… да ни кажете нещо?
	Дирдри кимна.
	— Да — отвърна. — Ами… _аз_ бях там.
	В поведението на Спенс настъпи промяна. Той демонстрира още по-голямо внимание към момичето, но се долавяше, че е подплатено със служебна непоколебимост.
	— Били сте там — каза. — В Лабърнъмс. По кое време?
	— Не зная точно — отвърна тя. — Между осем и половина и девет предполагам. Може би по-скоро към девет. Във всеки случай беше след вечеря. Знаете ли, тя ми позвъни.
	— Госпожа Апуърд ви се е обадила по телефона?
	— Да. Каза, че Робин и госпожа Оливър отивали на театър в Калънки, че тя щяла да бъде съвсем сама и попита дали не бих могла да се отбия и да пия кафе с нея.
	— И вие отидохте ли?
	— Да.
	— И… пихте кафе с нея?
	Дирдри поклати глава.
	— Не. Отидох там и почуках, но не получих отговор. Така че отворих вратата и влязох в коридора. Беше доста тъмно — още отвън видях, че във всекидневната не свети. Това ме учуди. Един-два пъти извиках „госпожа Апуърд“, но никой не се обади. Тогава помислих, че може би има някакво недоразумение.
	— За каква грешка си помислихте?
	— Помислих си, че може би и тя е отишла със сина си и госпожа Оливър на театър.
	— Без да ви уведоми?
	— Наистина това изглеждаше доста странно.
	— Нямате ли друго обяснение?
	— Е, реших, че може би Фрида погрешно е разбрала думите й. Понякога тя не разбира точно какво й се казва. Чужденка е. Тя самата беше доста развълнувана предната нощ, защото ни напуска.
	— И вие какво направихте, госпожице Хендерсън?
	— Просто си излязох.
	— И се върнахте вкъщи?
	— Да. Всъщност малко се поразходих. Вечерта беше приятна.
	Спенс замълча за секунда-две, като я наблюдаваше. Поаро забеляза, че той е вперил поглед в устата й. След малко полицаят се изправи и живо произнесе:
	— Е, благодаря ви, госпожице Хендерсън. Много добре постъпихте, че дойдохте при нас. Задължени сме ви.
	Той се ръкува с нея.
	— Мислех, че е редно да дойда — рече Дирдри. — Майка ми обаче не беше на същото мнение.
	— Така ли?
	— Но аз помислих, че е по-добре да дойда.
	— Съвсем правилно.
	Той я изпрати и се върна.
	Седна, започна да барабани с пръсти по масата и погледна към Поаро.
	— Нямаше червило — отбеляза. — Или не си е сложила специално тази сутрин?
	— Не е само тази сутрин. Тя не употребява червило.
	— Не е ли странно в днешно време?
	— Тя е доста странно момиче — недоразвито.
	— Не си слага и парфюм, доколкото мога да подуша. Госпожа Оливър каза, че в къщата миналата нощ миришело на някакъв парфюм, при това скъп. И Робин Апуърд го потвърждава. Не е бил парфюмът на майка му.
	— Мисля, че това момиче не употребява и парфюм — каза Поаро.
	— Прав сте — отвърна полицейският началник. — Прилича на капитан на хокеен отбор от старомодно девическо училище. Но май гони трийсетте.
	— Точно така.
	— Забавено развитие, така ли?
	Детективът се замисли. После отвърна, че не е толкова просто, колкото изглежда.
	— Нещо не съвпада — каза Спенс. — Нито червило, нито парфюм. И след като Дирдри има майка, а майката на Лили Гамбъл е била убита в пиянски скандал на улицата в Кардиф, когато тя е била само на девет години, не виждам как Дирдри може да е Лили Гамбъл. Но госпожа Апуърд се е обадила по телефона именно на нея миналата вечер, това не можем да отречем. — Той потри носа си. — Има нещо объркано тук.
	— А медицинската експертиза?
	— Няма да ни е от голяма полза. Всички съдебни лекари със сигурност ще потвърдят, че е била мъртва преди девет и половина вечерта.
	— Значи госпожа Апуърд може да е била вече мъртва, когато Дирдри Хендерсън е дошла в Лабърнъмс?
	— Вероятно е било така, ако казва истината. Или казва истината, или е много потайна. Майка й не искала да дойде при нас. Какво смятате за това?
	Поаро се замисли.
	— Нищо особено. Естествено е всяка майка да реагира по този начин. Тя е от хората, които избягват неприятностите.
	Спенс въздъхна:
	— Следователно знаем, че Дирдри Хендерсън е била на мястото на престъплението. Или някой друг преди нея. Жена. Жена, която използва червило и скъп парфюм.
	Детективът промърмори:
	— Вие ще разследвате…
	Полицейският началник го прекъсна:
	— Ще разследвам! Трябва да бъдем тактични. Не искам никого да плашим. Какво е правила Ив Карпентър миналата нощ? Какво е правила Шийла Рендъл? От десет до един през нощта те просто са си седели вкъщи. Знам, че Карпентър е бил на политическо събрание.
	— Ив — замислено произнесе Поаро. — Модата в имената днес бързо се променя. Сега няма да чуеш името Ева. Просто не е модерно. Но Ив е популярно име.
	— Тя може да си позволи скъпи парфюми — рече Спенс, като следваше нишката на собствените си размишления и въздъхна: — Трябва да научим повече за нея. Толкова е удобно да си вдовица от войната. Можеш да се появиш, където си поискаш, да си сложиш скръбно изражение на лицето и да оплакваш някой храбър млад авиатор. Никой няма да ти задава въпроси.
	Той подхвана друга тема:
	— Що се отнася до чукчето за захар или каквото е там, дето сте го изпратили — мисля, че сте попаднали в целта. Това е оръжието, с което е била убита госпожа Макгинти. Докторът се съгласи, че то е много подходящо за такъв тип удар. Имало е и кръв по него. Чукчето за захар е било измито, разбира се, но те не си дават сметка, че в днешно време една микроскопична частица кръв може да даде реакция с най-новите химикали. Да, това е било човешка кръв. И тук отново откриваме връзка със семейство Уедърби и Дирдри Хендерсън. Или може би греша?
	— Дирдри беше напълно убедена, че чукчето за захар е било продадено по време на Празникът на реколтата в магазина „Донеси и купи“.
	— А госпожа Самърхейс също ли беше така категорична, че това чукче е купено по Коледа?
	— Тя никога за нищо не може да бъде категорична — отвърна мрачно Поаро. — Тя е очарователна личност, но й липсва организираност. Но аз, който живея в Лонг Медоус, мога да ви кажа следното — там прозорците непрекъснато са отворени. Всеки, който поиска, би могъл да се промъкне, да вземе нещо и после пак да го върне на мястото му, и нито госпожа Самърхейс, нито майор Самърхейс биха забелязали липсата му. Ако един ден не го намери, тя ще си помисли, че съпругът й го е взел, за да разреже заек или да насече дърва. Той пък ще реши, че жена му реже месо с него. В тази къща никой не използва нищо по предназначение. Те просто грабват каквото им е под ръка и го оставят, където им падне. Никой нищо не помни. Ако аз трябваше да живея по този начин, бих се намирал в постоянно стресово състояние. Но на тях, изглежда, това не им прави впечатление.
	Спенс въздъхна.
	— Е, има и нещо положително в цялата тази история — няма да екзекутират Джеймс Бентли, докато не се изясни каква е работата. Написахме писмо до канцеларията на Министерството на вътрешните работи. Дават ни това, което искахме — време.
	— Струва ми се — каза Поаро, — че трябва отново да се срещна с Бентли. Сега, когато знам малко повече.


	II.

	У Джеймс Бентли бе настъпила лека промяна. Беше доста поотслабнал, ръцете му бяха по-неспокойни — иначе си беше все същото тихо, отчаяно същество.
	Еркюл Поаро внимателно подхвана разговора. Има нови улики. Полицията преразглежда случая. Следователно има надежда…
	Но Джеймс Бентли беше загубил надежда. Той каза:
	— Няма никакъв смисъл. Какво повече може да разбере полицията?
	— Приятелите ви — започна Еркюл Поаро — работят усилено за вас.
	— Приятелите ли? — Той сви рамене. — Аз нямам приятели.
	— Не говорете така. В най-лошия случай имате двама приятели.
	— Двама приятели? Бих искал да зная кои са те.
	Ако се съдеше по тона му, той по-скоро изразяваше учудване, отколкото желание да узнае имената им…
	— Първо, полицейският началник Спенс…
	— Спенс? Спенс ли? Полицейският началник, който започна делото срещу мен? Това е направо смешно.
	— Не е смешно. Имате късмет. Той е изключително умен и съвестен полицейски офицер. Иска да бъде напълно сигурен, че е заловил истинския престъпник.
	— Ами явно е достатъчно сигурен в това.
	— Колкото и странно да звучи, въобще не е убеден във вашата вина. Ето защо, както вече казах, той е ваш приятел.
	— Ама че приятел!
	Еркюл Поаро изчакваше. „Дори Джеймс Бентли — размишляваше той — би трябвало да притежава някакви човешки качества. Дори Джеймс Бентли не би могъл изцяло да бъде лишен от човешко любопитство.“
	След малко Бентли продължи:
	— Е, добре, а кой е вторият ми приятел?
	— Мод Уилямс.
	— Мод Уилямс ли? Коя е тя?
	— Работила е в офиса на „Бредър и Скатъл“.
	— О-о… Тази госпожица Уилямс!
	— _Precisement_, тази госпожица Уилямс.
	— Но какво общо има тя с всичко това?
	На моменти Еркюл Поаро намираше личността на Джеймс Бентли толкова отблъскваща, че от все сърце искаше да повярва във вината му за убийството на госпожа Макгинти. За съжаление колкото повече Бентли го вбесяваше, толкова повече той заставаше на позицията на Спенс. За него ставаше все по-трудно да си представи Бентли в ролята на убиец. Отношението на Джеймс Бентли към убийството би било, Поаро бе убеден в това, като към нещо, което и без това не оправя живота. Ако самоувереността беше отличителна черта на убийците, както настояваше Спенс, то този мъж със сигурност не беше убиец.
	Детективът сдържано каза:
	— Госпожица Уилямс се интересува от този случай. Тя е убедена във вашата невинност.
	— Не разбирам какво би могла да знае тя за това.
	— Тя ви познава.
	Джеймс Бентли примигна, а после измърмори:
	— Предполагам, че ме познава малко, но само толкова.
	— Вие работехте с нея в една стая, нали? И понякога сте обядвали заедно?
	— Ами… да. Веднъж или два пъти. В кафенето „Синята котка“. Там е много удобно. Точно на отсрещната страна на улицата.
	— Не сте ли се разхождали заедно?
	— Всъщност бяхме излезли веднъж. Ходихме нагоре по хълмовете.
	Еркюл Поаро избухна:
	— _Ma foi_, да не би да искам да изтръгна от вас тайната на някакво престъпление? Нима е противоестествено да правите компания на едно хубаво момиче? Това не ви ли доставя удоволствие? Не сте ли доволен от себе си?
	— Не виждам защо да съм — отвърна Джеймс Бентли.
	— На вашата възраст е естествено и позволено да се радвате на компанията на момичета.
	— Не познавам много момичета.
	— _Ca se voit!_ Трябва да се срамувате, а не да изпитвате удовлетворение от този факт. Познавали сте мис Уилямс. Работели сте с нея, разговаряли сте с нея и понякога сте се хранили с нея, а веднъж дори сте се изкачвали по хълмовете. Когато обаче споменах името й, вие дори не се сетихте коя е тя!
	Младият мъж се изчерви.
	— Нали виждате, че никога не съм имал отношения с момичета. А и тя не е това, на което му казват истинска дама, нали? Симпатично момиче наистина, но съм сигурен, че майка ми би я взела за много обикновена.
	— От значение е какво мислите вие.
	Джеймс Бентли отново се изчерви.
	— Косата й, дрехите й — започна. — Мама, разбира се, имаше старомодни възгледи… — Той прекъсна мисълта си.
	— Но сте намерили у госпожица Уилямс… как да кажа… отзивчивост?
	— Тя винаги беше много мила — бавно отговори Джеймс Бентли. — Но не ме _разбираше_ истински. Майка й е починала, когато Мод е била дете.
	— След това сте загубили работата си — каза Поаро. — И не сте могли да си намерите друга. Доколкото разбирам, с госпожица Уилямс сте се виждали и в Бродхини, нали?
	Джеймс Бентли изглеждаше объркан.
	— Да… да. Идваше там по работа и ми бе изпратила пощенска картичка. Помоли ме да я посрещна. Не знам защо, аз въобще не я познавах.
	— Но отидохте да я посрещнете, нали?
	— Да. Не исках да бъда невъзпитан.
	— На кино ли я заведохте или на ресторант?
	Младият мъж изглеждаше искрено възмутен:
	— О, не! Нищо подобно. Ние… ъ-ъ-ъ… просто си поговорихме, докато тя чакаше автобуса си.
	— Колко ли забавно трябва да е било на горкото момиче!
	Джеймс Бентли рязко отвърна:
	— Нямах никакви пари. Не го забравяйте. Нямах пукнат петак.
	— Разбира се. Това е станало няколко дни преди госпожа Макгинти да бъде убита, нали?
	Бентли кимна. Неочаквано каза:
	— Да, беше в понеделник. Тя бе убита в сряда.
	— Ще ви попитам нещо друго, господин Бентли. Госпожа Макгинти получаваше ли „Санди Комет“?
	— Да.
	— А вие виждали ли сте тези нейни вестници?
	— Понякога ми ги предлагаше, но аз не приемах често. Мама не харесваше такъв род вестници.
	— Значи не сте видели броя на „Санди Комет“ от онази седмица?
	— Не.
	— И госпожа Макгинти не ви е говорила за него или за написаното там?
	— Напротив — неочаквано заяви Джеймс Бентли. — Тя живееше с този вестник и непрекъснато разправяше разни истории от него.
	— О-ла-ла, значи живеела с вестника! И какво разказваше? Внимавайте, много е важно!
	— Не мога точно да си спомня в момента. Ставаше въпрос за някакво старо дело за убийство. Мисля, че човекът се казвал Крейг, не, може би не беше Крейг. Както и да е, тя ми спомена за някого, който сега живеел в Бродхини и бил свързан със случая. Госпожа Макгинти бе изцяло погълната от тази история. Така и не можах да разбера защо й отделяше такова внимание.
	— Спомена ли ви за кого от Бродхини става дума?
	Бентли неопределено каза:
	— Мисля, че говореше за онази жена, чийто син пише пиеси.
	— Назовавала ли я е по име?
	— Не… аз… наистина беше толкова отдавна…
	— Умолявам ви, опитайте се да си спомните! Нали искате отново да сте на свобода?
	— На свобода ли? — в гласа му прозвуча изненада.
	— Да, на свобода.
	— Аз… да… разбира се, че…
	— _Тогава мислете! Какво ви каза госпожа Макгинти?_
	— Ами… нещо от рода на „толкова е самодоволна, толкова надута. Но няма да се надува така, ако всичко се разчуе“. И после: „Никога няма да повярваш, че е същата жена от снимката.“ Естествено, тези снимки са правени преди много години.
	— Но какво ви кара да сте сигурен, че госпожа Макгинти е говорила за госпожа Апуърд?
	— Наистина, не зная… Останах с такова впечатление. Тя ми говореше за госпожа Апуърд, а след това ми стана безинтересно и престанах да я слушам, а после… Май сега, като се размисля, не съм сигурен в действителност за кого говореше. Тя непрекъснато говореше нещо.
	Поаро въздъхна. После каза:
	— Аз не смятам, че е ставало въпрос за госпожа Апуърд. Според мен е говорела за някой друг. Но ще е нелепо да ви обесят заради това, че не обръщате достатъчно внимание на хората, с които разговаряте… Госпожа Макгинти разказвала ли ви е за къщите и семействата, където е работила?
	— Да, понякога, но няма смисъл да ме разпитвате. Вие като че ли не си давате сметка, мосю Поаро, че тогава аз трябваше да уреждам собствения си живот. Намирах се в много голямо затруднение.
	— Но не чак толкова голямо, както сега! Говорила ли е тя за госпожа Карпентър, която по онова време се е наричала госпожа Селкърк, или за госпожа Рендъл?
	— Карпентър с новата къща на върха на хълма и с голямата кола, нали? Беше сгоден за госпожа Селкърк — госпожа Макгинти винаги се е отнасяла с презрение към госпожа Селкърк. Не зная защо. „Парвеню“ — така я наричаше тя. Нямам представа какво е искала да каже с това.
	— А нещо за семейство Рендъл?
	— Оня, лекаря ли? Не си спомням да е казвала нещо специално за него.
	— А за семейство Уедърби?
	— За тях си спомням: „Тази пък само се преструва и си въобразява“ — казваше госпожа Макгинти. А за него говореше: „Нито една дума — добра или лоша — не съм чула от устата му.“ — Той помълча малко. — Тя казваше, че това е нещастен дом.
	Еркюл Поаро вдигна поглед. В този момент гласът на Джеймс Бентли прозвуча по-различно. Той не повтаряше безучастно всичко, което си спомняше. За кратко време беше излязъл от състоянието на апатия. Джеймс Бентли мислеше за Хънтърс Клоуз, за живота, който течеше там, за това дали този дом е щастливо или нещастно място. Джеймс Бентли правеше усилия да мисли обективно.
	Детективът меко промълви:
	— Познавахте ли ги? Майката? Бащата? Дъщерята?
	— Не бих казал. Случайно се запознах с дъщерята. Стана заради кучето им. Беше се хванало в капан. Тя не можеше да го измъкне и аз й помогнах.
	Отново се появиха странни нотки в гласа му.
	„Помогнах й“ — бе казал той и в тези думи се долови известна гордост.
	Поаро си спомни какво му беше доверила госпожа Оливър за разговора й с Дирдри Хендерсън.
	Той внимателно попита:
	— Разговаряхте ли с нея?
	— Да. Тя… Майка й страдала много, била тежко болна, ми каза тя. Много обича майка си.
	— А вие й разказахте за вашата майка, нали?
	— Да — простичко отвърна Джеймс Бентли.
	Поаро нищо не каза. Той чакаше.
	— Животът е много жесток — продължи събеседникът му. — И много несправедлив. Някои хора така и не разбират какво е щастие.
	— Възможно е — отвърна Еркюл Поаро.
	— Не мисля, че госпожица Уедърби е разбрала много от живота.
	— Хендерсън.
	— А, да. Тя ми спомена, че имала втори баща.
	— Дирдри Хендерсън — каза детективът. — Дирдри с печалния образ. Хубаво име, но самата тя не е особено хубава, струва ми се?
	Джеймс Бентли се изчерви.
	— Според мен — каза — тя е доста симпатична…


	Деветнайсета глава

	— А сега само ме слушай — каза госпожа Суийтимън.
	Една подсмръкна.
	От известно време слушаше госпожа Суийтимън. Това беше безнадежден разговор, който се въртеше в кръг. Госпожа Суийтимън повтаряше едно и също по няколко пъти, като леко променяше фразеологията, но без да се престарава.
	Една подсмърчаше, от време на време шумно изплакваше и току повтаряше двете единствени неща, с които допринасяше за дискусията — че първо тя никога не би го извършила! И второ — че баща й би я одрал жива.
	— Може и така да е — заяви госпожа Суийтимън, — но убийството си е убийство и каквото си видяла, си видяла, не можеш да го отречеш.
	Една подсмръкна отново.
	— Това, което е трябвало да направиш…
	Госпожа Суийтимън спря да говори и се обърна към влизащата госпожа Уедърби, която бе дошла за куки и прежда.
	— Не съм ви виждала от доста време, госпожо — бодро я посрещна госпожа Суийтимън.
	— Напоследък не съм много добре със здравето — отвърна госпожа Уедърби. — Сърцето ми, нали знаете? — Шумно си пое въздух. — Не трябва да напускам за дълго леглото.
	— Чух, че най-после имате нова прислужница — каза госпожа Суийтимън. — За тази светла прежда ще ви трябват по-тъмни куки.
	— Да. Що се отнася до прислужницата, много е способна и въобще не готви лошо. Но маниерите й! И външният й вид! С боядисана коса и много неподходяща тясна блуза.
	— Да — отвърна другата жена. — Момичетата днес не са научени да прислужват както едно време. Майка ми е започнала да работи още тринайсетгодишна. И ставаше в пет без четвърт всяка сутрин. Накрая я направиха главен иконом — командваше три прислужници. И добре ги обучаваше. Но днес това го няма, няма кой да учи момичетата на обноски и служба. Остават си само с едно училище като Една.
	Двете жени се обърнаха и погледаха към Една, която се бе облегнала на тезгяха, подсмърчаше, смучеше ментови бонбони и гледаше пред себе си с празен поглед.
	Като продукт на училището тя трудно можеше да мине за добър пример на днешната образователна система.
	— Много лошо стана с госпожа Апуърд, нали? — каза госпожа Суийтимън в старанието си да продължи разговора, докато госпожа Уедърби ровеше из разноцветните куки.
	— Ужасно — отвърна другата жена. — Едва се осмелиха да ми кажат. И когато го сториха, получих страшно сърцебиене, толкова съм чувствителна!
	— Беше истински шок за всички — продължи госпожа Суийтимън. — А пък младият господин Апуърд, той преживя голяма трагедия. Държал ръцете на майка си, докато не дошъл докторът и не му дал успокоително. Сега се преместил в Лонг Медоус като наемател, понеже чувства, че не може да остане повече в къщата, и не го виня за това. Джанет Грум заминала при племенницата си и ключовете са у полицията. Дамата, дето пише криминални истории, се върнала в Лондон, но пак щяла да дойде за оповестяването на причините за смъртта.
	Госпожа Суийтимън поднесе цялата тази информация с чувство на облекчение и задоволство. Тя се гордееше със своята информираност. Клиентката, чието желание да си купи куки за плетене, вероятно беше предизвикано от любопитството разбере какво се е случило, плати покупката си.
	— Много е потискащо — рече. — Сега цялото село живее под _заплаха_. Сигурно наоколо се навърта някой луд. Като си помисля, че собствената ми дъщеря е била навън тази нощ и че са можели да я нападнат, дори да я убият. — Тя затвори очи и се олюля.
	Събеседничката я наблюдаваше с интерес, но не се разтревожи. Госпожа Уедърби отново отвори очи и с достойнство добави:
	— Това място трябва да бъде охранявано. Никакви млади хора не трябва да се навъртат тук след мръкване. Всички входни врати трябва да се залостват. Нали знаете, че в Лонг Медоус госпожа Самърхейс никога не заключва вратите. Нито дори през нощта. Тя оставя задната врата и всекидневната отворени, така че котките и кучетата могат да влизат и да излизат. Аз лично смятам, че това е пълна лудост, но тя заявява, че досега винаги са оставяли вратите отворени и че ако крадци решат да влязат, могат спокойно да го направят.
	— То май няма какво толкова да се открадне от Лонг Медоус — заяви госпожа Суийтимън.
	Госпожа Уедърби тъжно поклати глава и излезе с покупката си.
	След миг госпожа Суийтимън и Една подновиха своя спор.
	— Не си мисли, че ти си най-умната — говореше госпожа Суийтимън. — Правото си е право и убийството си е убийство. Кажи истината и посрами дявола. Това бих те посъветвала аз.
	— Татко ще ме одере жива, наистина ще го направи — настояваше на своето Една.
	— Ще говоря с баща ти — каза госпожа Суийтимън.
	— Аз не мога! — проплака момичето.
	— Госпожа Апуърд е мъртва — отново заговори жената. — Виждаш, че полицията не знае някои неща. Работиш в пощата, нали така? Значи си служител на правителството. Длъжна си да изпълняваш своите задължения. Ще трябва да отидеш при Бърт Хейлинг…
	Една избухна:
	— Само не при Бърт, не мога! Как ще отида при него? Нали ще се разчуе?
	Госпожа Суийтимън отвърна колебливо:
	— Ами при този джентълмен, чужденеца…
	— При чужденеца пък никога! Никога!
	— Да, може би си права.
	С шумно изскърцване на спирачките пред пощата спря кола. Лицето на госпожа Суийтимън се оживи.
	— Това е майор Самърхейс. Кажи всичко на него и той ще те посъветва как да постъпиш.
	— Не мога — отвърна Една, но вече не толкова убедено.
	Джони Самърхейс влезе в пощата, като се олюляваше под тежестта на три големи кашона.
	— Добро утро, госпожа Суийтимън — поздрави той весело. — Надявам се, че кашоните ми няма да се окажат прекалено тежки!
	Тя огледа кашоните с професионална компетентност. Докато Самърхейс лепеше марките, му каза:
	— Извинете ме, сър, бих искала да се посъветвам с вас по един въпрос.
	— Да, госпожо Суийтимън?
	— Вие сте тукашен, сър, и най-добре знаете какво би следвало да се направи.
	Той кимна.
	Винаги го трогваше съхранилият се феодален дух на английските села. Селяните почти нищо не знаеха за него като личност, но тъй като баща му и дядото му и многото му прапрадядовци са живели в Лонг Медоус, те смятаха за нещо естествено да се обръщат към него за съвет и да го получават, когато имат нужда от помощ.
	— Става въпрос за Една — каза жената.
	Момичето подсмръкна.
	Джони Самърхейс погледна Една с недоверие. Никога, мислеше си той, не бе срещал толкова неприветливо момиче. Също като одран заек. Изглеждаше му и недотам интелигентно.
	Положително не би могло да се забърка в „неприятност“, както се казваше. Но не, госпожа Суийтимън не се беше обърнала към него за съвет от подобно естество.
	— Е, добре — внимателно започна той. — Какъв е проблемът?
	— Става въпрос за убийството, сър. През нощта, когато е станало, Една видяла нещо.
	Джони Самърхейс бързо премести тъмните си очи от Една към госпожа Суийтимън и обратно към Една.
	— Какво си видяла, Една? — попита той.
	Тя се разхлипа. Госпожа Суийтимън взе нещата в свои ръце:
	— Разбира се, и ние подочухме това-онова. Някои неща са само слухове, но други са истина. Едно обаче е ясно — при госпожа Апуърд е имало жена, с която са пили кафе през нощта на убийството. Така ли е, сър?
	— Да, струва ми се.
	— Знам, че е истина, защото го научихме от Бърт Хейлинг.
	Албърт Хейлинг беше местният полицай, когото Самърхейс добре познаваше. Той говореше бавно и притежаваше завидно самочувствие.
	— Разбирам — каза Самърхейс.
	— Само че не се знае коя е била дамата, с която госпожа Апуърд е пила кафето си, нали? Е, затова пък Една я е видяла.
	Той погледна момичето, като присви устни, сякаш се готвеше да изсвири.
	— Значи си я видяла, Една? Като влизаше или като излизаше?
	— Като влизаше — отвърна тя. Съзнанието за важността на това, което имаше да каже, й развърза езика. — Аз бях отсреща, под дърветата. Точно след завоя на алеята, където е тъмно. Видях я. Влезе през портата и се отправи към къщата, постоя малко и после… после влезе вътре.
	Веждите на Джони Самърхейс се повдигнаха, изразът на лицето му се проясни.
	— Всичко е наред — заяви той. — Била е госпожица Хендерсън. Полицията знае всичко. Дирдри Хендерсън сама им казала.
	Една поклати глава.
	— Не беше госпожица Хендерсън.
	— Тогава коя беше?
	— Не зная. Не видях лицето й. През цялото време, докато вървеше по пътечката и стоеше пред вратата, беше с гръб към мен, но не беше госпожица Хендерсън.
	— Откъде знаеш, че не е била тя, след като не си могла да видиш лицето й?
	— Защото беше русокоса, а госпожица Хендерсън има тъмна коса.
	Джони Самърхейс все още не й вярваше:
	— Било е тъмно. Едва ли си могла да различиш цвета на косата й.
	— Но аз добре различих цвета на косата. Външното осветление на верандата беше оставено включено, защото Робин и писателката на криминални романи били на театър. А тя пък беше застанала точно под лампите. Носеше тъмно палто, беше без шапка и русата й коса блестеше на светлината. Видях го с очите си.
	Джони леко подсвирна. Беше станал сериозен.
	— По кое време се случи? — попита той.
	Момичето подсмръкна:
	— Не знам точно.
	— И все пак приблизително — попита я госпожа Суийтимън.
	— Беше преди девет вечерта, защото още не бях чула камбаните на църквата. Но беше след осем и половина.
	— Значи между осем и половина и девет вечерта. Колко време остана жената в къщата?
	— Не зная, сър. Не останах повече. И не чух нищо. Нито викове, нито пъшкане — нищо от този род. — В гласа на Една прозвуча лека обида.
	Но Джони Самърхейс знаеше, че не е могло да има викове или пъшкания, и сериозно каза:
	— Е, добре, остава да се направи само едно нещо. Полицията трябва да разбере за тази история.
	Една избухна в ридания.
	— Татко жива ще ме одере — хлипаше тя. — Направо ще ми смъкне кожата.
	Тя хвърли умоляващ поглед към госпожа Суийтимън и изчезна в задната стая. Жената отново демонстрира компетентност.
	— Положението е такова — започна тя в отговор на питащия поглед на Самърхейс. — Една е постъпила страшно глупаво. Вярно, че баща й е много строг, дори малко прекалено, но е трудно да се каже дали това днес не е за предпочитане. Има един симпатичен младеж в Кълавон, с когото Една чудесно се спогажда вече от доста време и баща й беше доволен от връзката. Но Пер се оказа муден, а вие знаете какви са момичетата. Напоследък Една ходи с Чарли Мастърс.
	— Мастърс ли? Той не е ли от хората на фермера Коул?
	— Точно така, сър. Мастърс е работник във фермата. Женен е и има две деца, обаче продължава да търчи подир фустите и не е добра партия в нито едно отношение. Когато Една се беше побъркала по него, баща й й забрани да се срещат. Та значи тя се била запътила към Кълавон онази нощ, за да отиде на кино с Пер, поне това казала на баща си. Но в действителност излязла да се срещне с Мастърс. Чакала го на завоя на пътя, където, изглежда, обикновено се срещали. Е, той така и не дошъл. Може би жена му го е задържала вкъщи или просто е хукнал подир друго момиче, но това било положението. Една чакала, но накрая не издържала и си тръгнала. Във всеки случай не й е удобно да обяснява защо е била на това място, какво е правила и защо е трябвало да вземе автобуса за Кълавон.
	Джони Самърхейс кимна. Като потисна неуместното си учудване как невзрачната Една може да има такъв сексуален успех и да привлече вниманието на двама мъже, той започна да размишлява върху ситуацията.
	— Значи тя не желае да говори за това с Бърт Хейлинг — с разбиране каза.
	— Точно така, сър.
	Той бързо съобразяваше.
	— Страхувам се обаче, че полицията трябва да бъде уведомена — учтиво изрече.
	— И аз й казах същото — заяви госпожа Суийтимън.
	— Те сигурно ще проявят тактичност предвид… ъ-ъ-ъ… обстоятелствата. Може и да не й се наложи да дава показания. Каквото им каже, те ще го запазят за себе си. Мога да се обадя на Спенс и да го помоля да дойде тук. Не, още по-добре е да закарам младата Една в Килчестър с колата. Ако тя отиде в полицията там, тук никой нищо няма да узнае. Само най-напред ще им телефонирам, за да ги предупредя, че отиваме.
	И така, след кратък телефонен разговор подсмърчащата Една с догоре закопчано палто и насърчена от приятелското потупване на госпожа Суийтимън се качи в колата, която бързо потегли по посока на Килчестър.


	Двайсета глава

	Еркюл Поаро седеше в кабинета на полицейския началник Спенс в Килчестър. Отпуснат в един стол, той беше затворил очи и докосваше върховете на пръстите пред себе си.
	Полицейският началник прие някакви доклади, даде инструкции на един сержант и накрая погледна към детектива.
	— Някаква блестяща идея ли ви хрумна, мосю Поаро? — попита.
	— Размишлявам — отвърна той. — Отново преценявам фактите.
	— Забравих да ви попитам — успяхте ли да изкопчите нещо полезно от Джеймс Бентли при последното си посещение?
	Поаро поклати глава и се намръщи.
	Наистина в момента мислите му бяха изцяло заети с Джеймс Бентли.
	Беше много досадно, отчаяно си мислеше Поаро, че в този случай, когато бе предложил услугите си без възнаграждение, единствено от приятелски чувства и уважение към един добър полицейски служител, на жертвата й липсваше всякаква романтичност и притегателна сила.
	„Можеше да си имам работа с някое чудесно младо момиче, объркано и невинно, или пък с честен млад мъж, също объркан и невинен, но с «измъчен, ала непокорен дух».“ — мислеше си той, който напоследък бе чел доста английска поезия в една антология. Вместо това се бе ангажирал с този Джеймс Бентли, който беше истински патологичен случай на егоцентризъм, защото цял живот беше мислил само за себе си. Един човек, лишен от благодарност за усилията да го спасят, дори можеше да се каже напълно незаинтересован.
	„Наистина — мислеше Поаро, — заслужава да го оставим на бесилото, щом като му е толкова безразлично…“
	Но не, той нямаше да остави нещата да стигнат дотам.
	Гласът на Спенс прекъсна размишленията му.
	— Нашият разговор — каза Поаро, — ако мога така да се изразя, не даде никакви резултати. Ако е имало нещо важно за помнене, той не го помни. А това, което помни, е толкова мъгляво и уклончиво, че човек не може да се опре на него. Във всеки случай по всичко личи, че госпожа Макгинти е била много развълнувана от статията в „Санди Комет“ и е разговаряла по този въпрос с Бентли, като специално е назовала човек, живеещ в Бродхини и „свързан със случая“.
	— Свързан с кой случай? — рязко попита Спенс.
	— И нашият приятел не е сигурен — отвърна детективът. — Каза, че навярно е случаят „Крейг“, но не беше много убеден. Но тъй като това е единственият случай, за който Бентли е чувал, по всяка вероятност ще е единственият, за който би си спомнил. Въпросният „някой“ е жена. Джеймс Бентли дори цитира думите на госпожа Макгинти: „Някоя, която няма да се надува така, ако всичко се разчуе.“
	— Да се надува? Гордост?
	— _Mais oui_. — Поаро кимна, след като разбра, че Спенс схваща какъв смисъл се крие зад думата. — Подобно изказване може да ни подскаже много, нали?
	— Някакъв ключ към това коя може да е тази горделивка?
	— Бентли предполага, че е госпожа Апуърд, но лично аз не виждам причина за това!
	Спенс поклати глава.
	— Вероятно защото тя е горда и властна жена — дори прекалено, бих казал. Но едва ли е ставало въпрос за госпожа Апуърд, тъй като сега тя е мъртва, и то поради същата причина, заради която и госпожа Макгинти беше убита — разпознаването на снимката.
	Поаро тъжно промълви:
	— Предупредих я.
	Полицейският началник гневно измърмори:
	— Лили Гамбъл! Що се отнася до възрастта й, има само два възможни варианта — или госпожа Рендъл, или госпожа Карпентър. Не причислявам към тях и онова момиче Хендерсън, тъй като нейното минало е известно.
	— А на останалите две — не е?
	Спенс пое въздух:
	— Знаете как стоят нещата днес. Войната разтърси всички и всичко. Поправителното училище, където е била Лили Гамбъл, заедно с цялата му документация, са били унищожени от бомба. Ами хората? Най-трудното нещо на света е да проверяваш живота на хората. Вземете Бродхини — единствените хора, за които знаем нещо, са семейство Самърхейс, които са живели по тези места от триста години насам, а също и Гай Карпентър, който е един от инженерите Карпентър. Всички останали са, как да кажа, въздух. Доктор Рендъл с вписан в Медицинския регистър, известно е къде е следвал и къде е практикувал, но не знаем нищо за семейната му среда. Жена му е от Дъблин. Ив Селкърк, съпругата на Гай Карпентър, е била красива млада вдовица от войната. Да вземем семейство Уедърби — изглежда, те са пропътували целия свят, били са и тук, и там, и навсякъде. Защо? Има ли някаква причина? Дали той е злоупотребил с пари в банка? Или са предизвикали скандал? Не казвам, че не можем да разберем всичко за тези хора. Напротив, можем, но се иска време. Самите те няма да ни помогнат.
	— Защото обикновено има нещо, което искат да скрият, и не е нужно това да е непременно убийство — каза Поаро.
	— Точно така. Би могло да бъдат неприятности със закона, скромен произход или скандал от личен или обществен характер. Но каквото и да е то, засегнатите са положили много усилия, за да скрият тайната си, а това доста усложнява нещата.
	— Но не ги прави невъзможни.
	— О, не. Съвсем не е невъзможно, но изисква време. Ако Лили Гамбъл е в Бродхини, както аз си мисля, то тя е или Ив Карпентър, или Шийла Рендъл. Разпитвал съм ги, но беше един най-формален разпит. И двете твърдят, че по време на убийството са били вкъщи, сами. Госпожа Карпентър ме гледаше невинно с широко отворените си очи, а госпожа Рендъл беше нервна, но тя винаги си е нервна, така че по това не може да се съди.
	— Да — отвърна Поаро замислено. — Тя наистина е нервна. — Той си спомни за госпожа Рендъл в градината на Лонг Медоус. Тя беше получила анонимно писмо или поне така твърдеше. И преди това, и сега той продължаваше да се чуди на думите й.
	Спенс каза:
	— Трябва да внимаваме, защото ако една от тях е виновна, то другата е невинна.
	— А Гай Карпентър е вероятно бъдещият нов член на парламента и е важна фигура в областта.
	— Това не би му помогнало, ако е виновен за убийство или е съучастник в него — мрачно заяви полицейският инспектор.
	— Знам. Но нали трябва да бъдете _сигурен_?
	— Точно така. Във всеки случай ще се съгласите, че въпросът опира до двете жени, нали?
	Поаро въздъхна:
	— Не… не бих казал. Има и други възможности.
	— Кои са те?
	Детективът замълча за момент, а след това заговори с променен глас:
	— Защо хората пазят снимки?
	— Защо ли? Боже мой! Защо хората пазят какви ли не боклуци, джунджурии и дрънкулки? Просто го правят и това си е!
	— Тук съм съгласен с вас. Някои си пазят нещата. Други изхвърлят всичко, от което повече не се нуждаят. Да, това е въпрос на характер, но аз говоря специално за снимките. Защо хората пазят именно снимки?
	— Защото просто не изхвърлят нищо. Или са спомен…
	Поаро наблегна на последните му думи:
	— Именно. _Те са спомен_. Отново да си зададем въпроса — защо? Защо една жена пази снимките си като млада? Като първа причина, разбира се, бих изтъкнал суетността. Била е хубаво момиче и си пази снимките от младини, за да й напомнят за отминалата красота. Това я насърчава, когато огледалото не е много ласкаво към нея. Вероятно казва на приятелките си с въздишка: „Така изглеждах на осемнайсет години…“ Какво ще кажете?
	— Да, да, прав сте.
	— В такъв случай това е причина номер едно. Суета. Сега причина номер две — сантименталност.
	— Не е ли едно и също?
	— Не, не съвсем. Защото сантименталността те подвежда да пазиш не само своите снимки, но и снимките на други хора… на омъжената дъщеря като прохождащо бебе с играчки наоколо.
	— Виждал съм такива — Спенс се ухили.
	— Да. Понякога са доста смущаващи за самите хора от снимките, но майките си ги харесват. А синовете и дъщерите често пазят снимки на майка си, особено ако, да кажем, тя е починала рано. „Така е изглеждала майка ми като момиче.“
	— Започвам да разбирам накъде биете, Поаро.
	— Вероятно има и _трета_ категория. Нито от суетност, нито от сантименталност, нито от любов, а може би от омраза? Какво ще кажете?
	— Омраза ли?
	— Да, за да се запази желанието за мъст. Някой те е наранил — и ти пазиш снимката му, за да ти напомня за обидата.
	— Но в нашия случай не е така, нали?
	— Мислите ли?
	— А вие?
	Поаро промърмори:
	— Статиите във вестниците нерядко са неточни. „Санди Комет“ твърди, че Ева Кейн е била наета от семейство Крейг като гувернантка. А дали е било така наистина?
	— Така е било. Но сега ни интересува Лили Гамбъл.
	Поаро внезапно се изправи и размаха пръст към Спенс.
	— Погледнете снимката на Лили Гамбъл. Тя не е красива, не, в никакъв случай. Честно казано, с тези зъби и очила изглежда направо грозна. Тогава никой не би пазил снимката й поради причина номер едно — от суетност. Ив Карпентър или Шийла Рендъл, които са хубави жени, особено Ив Карпентър, ако са имали такава снимка, досега със сигурност биха я скъсали на хиляди парченца — да не би някой да ги види и да ги познае.
	— Е, да, има нещо вярно в това.
	— Значи елиминираме причина номер едно. Сега да разгледаме сантименталността. Обичали ли са Лили Гамбъл на тази възраст? Не, никой не я е обичал и точно това е важното. Била е нежелана и необичана. Някакво отношение към нея е имала само леля й, която впоследствие умира от удара на брадва. Следователно снимката на Лили Гамбъл не е пазена от сантименталност. А що се отнася до желанието за отмъщение, никой не е мразел Лили Гамбъл. Убитата й леля е била самотна жена, без съпруг и близки приятели. Никой не е изпитвал ненавист към горкото бедно дете, само са го съжалявали.
	— Значи според вас, мосю Поаро, излиза, че никой не би запазил нейна снимка?
	— Точно така — до този извод стигнах и аз.
	— Но все някой го е направил. Защото госпожа Апуърд го е виждала.
	— _Наистина ли?_
	— По дяволите! Нали вие ми казахте! И тя самата го е казала.
	— Да, такива бяха думите й — отвърна Поаро. — Но починалата госпожа Апуърд беше в известен смисъл потайна жена. Обичаше сама да урежда нещата си. Показах й снимките и тя позна едната от тях. Но след това поради неизвестни причини не посочи снимката, която беше разпознала, а друга. Искала е, нека така да се изразя, сама да се оправи в ситуацията, и то както тя си е представяла нещата. И понеже има пъргав ум, нарочно е посочила друга снимка. Така запази тайната за себе си.
	— Но защо?
	— Защото, както вече казах, е искала сама да играе играта.
	— Дали не е искала да шантажира някого? Госпожа Апуърд беше изключително богата вдовица на фабрикант от Северна Англия, сам знаете.
	— О, не е било шантаж. По-скоро е искала да направи благодеяние. Да предположим, че много е харесвала въпросната личност и не е искала да разкрие тайната й. Освен това е била любопитна. Възнамерявала е да говори на четири очи с лицето и по време на разговора да прецени дали то има нещо общо със смъртта на госпожа Макгинти. Горе-долу така е разсъждавала.
	— Следователно изключваме снимката на Лили Гамбъл и остава разпознатата снимка да е една от другите три, така ли?
	— Да. Госпожа Апуърд е искала при първа възможност да се свърже с въпросното лице, което я е посетило, след като Робин Апуърд и госпожа Оливър заминали на представление в Калънки.
	— _И тя е позвънила на Дирдри Хендерсън_. Това поставя Дирдри между заподозрените. Майка й също!
	Полицейският началник Спенс тъжно поклати глава.
	— Наистина обичате да заплитате нещата, мосю Поаро — каза.


	Двайсет и първа глава

	Госпожа Уедърби, която всички смятаха за инвалид, се връщаше от пощата към дома си с невероятна бързина.
	Едва след като влезе вкъщи, тя започна да тътрузи крака към всекидневната и се строполи на дивана.
	Звънецът бе до нея и тя позвъни. Никой не дойде и тя отново позвъни, този път по-продължително. Мод Уилямс веднага се появи. Носеше престилка на цветя и парцал за бърсане на прах в ръка.
	— Позвънихте ли, госпожо?
	— Да, дори два пъти. Когато звъня, очаквам някой веднага да дойде. Мисля, че се разболявам тежко.
	— Съжалявам, госпожо. Бях на горния етаж.
	— Зная къде си била. Била си в моята стая. Чух стъпките ти над главата си. Отваряше и затваряше чекмеджетата. Не мога само да разбера защо, след като не ти е работа да ровиш из вещите ми?
	— Не ровех. Прибирах някои неща, които бяхте оставили отгоре, за да е по-чисто и подредено.
	— Глупости! Всички вие си пъхате носа в чуждите работи! Чувствам се много слаба. Тук ли е госпожица Дирдри?
	— Тя изведе кучето на разходка.
	— Колко глупаво! Трябваше да знае, че може да имам нужда от нея. Донеси ми яйце, разбито в мляко и малко бренди! Брендито е на малката масичка в столовата.
	— Останали са само три яйца утре за закуска.
	— В такъв случай някой ще мине утре и без яйце. Няма ли да побързаш? Не ме зяпай така! И си сложила ужасно много грим. Не ти подхожда!
	От коридора се чу лай. Влязоха Дирдри и кучето. Мод вече беше излязла.
	— Чух гласа ти — задъхано изрече дъщерята. — Какво й наговори?
	— Нищо.
	— Изглеждаше като буреносен облак.
	— Сложих я на мястото й. Нахално момиче!
	— О, мила мамо, нима е трябвало така да се държиш с нея? Толкова е трудно да се намери прислужница! А тя наистина готви вкусно.
	— Виждам, че нахалството й спрямо мен не е от значение! Е, добре, няма повече да те задържам! — Госпожа Уедърби забели очи и няколко пъти задъхано пое въздух. — Много надалеч бях отишла — измърмори тя.
	— Изобщо не трябваше да излизаш, мамо. Защо не ми каза, че ще се разхождаш?
	— Помислих, че глътка чист въздух ще ми подейства добре. Толкова е задушно! Няма значение. На човек не му се живее, когато е само едно бреме за околните!
	— Ти не си бреме, мамо. Бих умряла заради теб!
	— Добро момиче си. Но виждам как те измъчвам и ти действам на нервите.
	— Не, не е вярно — пламенно я убеждаваше Дирдри.
	Майка й въздъхна и притвори очи.
	— Аз… не мога много да говоря — промълви, — просто трябва да полежа неподвижно.
	— Ще кажа на Мод да побърза с яйцето и брендито.
	Дирдри изхвърча от стаята. В бързината закачи с лакътя си една маса и бронзовата статуетка на някакво божество изтрополи на земята.
	— Толкова е непохватна — мърмореше на себе си госпожа Уедърби със затворени очи.
	Вратата се отвори и влезе господин Уедърби. Той се спря за секунда. Жена му отвори очи.
	— О, ти ли си, Роджър?
	— Питах се какъв е целият този шум. Невъзможно е да се чете спокойно в тази къща!
	— Това беше Дирдри, мили. Тя влезе с кучето.
	Господин Уедърби се наведе и вдигна бронзовото чудовище от пода.
	— Естествено. Дирдри е вече достатъчно голяма, за да не събаря разни неща по пътя си.
	— Тя е просто непохватна.
	— Абсурдно е да си непохватен на възраст като нейната. И не може ли това куче да не лае?
	— Ще поговоря с нея, Роджър.
	— Ако смята да живее в този дом, трябва да се съобразява и с нашите желания, а не да се държи, сякаш всичко тук й принадлежи.
	— Сигурно искаш да ни напусне — промълви госпожа Уедърби. Тя наблюдаваше съпруга си през притворените си клепачи.
	— Не, разбира се, че не. Нашият дом, естествено, е и неин. Само моля за малко повече разум и добри маниери. — Той добави: — Излизала ли си, Едит?
	— Да. Ходих до пощата.
	— Някакви новини за горката госпожа Апуърд?
	— Полицията все още не е открила кой е извършил престъплението.
	— Май не могат да се справят. Има ли мотив за престъплението? Кой наследява парите й?
	— Синът й, предполагам.
	— Да… да, май наистина ще се окаже някой скитник. Трябва да кажеш на прислужницата да внимава и да държи предната врата заключена. Вечер да я отваря само със сложена верига. В днешно време тези хора са изключително дръзки и брутални.
	— Изглежда, нищо не са откраднали от госпожа Апуърд.
	— Странно.
	— Не е като в случая с госпожа Макгинти — уточни съпругата му.
	— Госпожа Макгинти ли? О, да, прислужницата. Какво общо има тя с госпожа Апуърд.
	— Работела е при нея, Роджър.
	— Не ставай глупава, Едит.
	Госпожа Уедърби отново затвори очи. Когато той излезе от стаята, тя се засмя. Стреснато отвори очи, откривайки, че Мод се е надвесила над нея с чаша в ръка.
	— Яйцето ви, госпожо — каза прислужницата.
	Гласът й беше силен и ясен. Той отекна прекалено гръмко в замрялата къща.
	Госпожа Уедърби я погледна с неясно чувство на тревога.
	Колко високо и изправено беше това момиче! Бе застанало над нея като… като „фигурата на съдбата“ — помисли си тя и се запита защо точно такива странни думи й бяха дошли в главата. Надигна се на лакът и пое чашата.
	— Благодаря, Мод — каза.
	Мод се обърна и излезе от стаята.
	Госпожа Уедърби все още продължаваше да се чувства леко разстроена.


	Двайсет и втора глава
	I.

	Еркюл Поаро нае кола до Бродхини.
	Беше уморен от много мислене. Мисленето винаги е изтощително. А освен това този път не беше и много резултатно. Сякаш държеше парче плат, на който е изтъкан съвършено ясен мотив, а той не можеше да го различи.
	А мотивът си беше там — в това бе целият проблем. Само че беше от онези мотиви, които се сливат с основния цвят и не се забелязват лесно.
	Недалеч от Килчестър Поаро се размина с колата на Самърхейс. На волана беше Джони и вътре имаше още един пътник. Потънал в мисли, детективът ги забеляза в последния момент.
	Когато се върна в Лонг Медоус, той влезе във всекидневната, отмести тенджерата със спанак от най-удобния стол в стаята и седна. От горния стаж се носеше слабото тракане на пишеща машина. Робин Апуърд усилено работеше върху пиесата. Беше казал на Поаро, че е унищожил вече три версии. Не можел да се съсредоточи.
	Вероятно бе приел смъртта на майка си доста тежко, но си оставаше Робин Апуърд, загрижен най-вече за себе си.
	— Мадре — тържествено казваше той — би желала да ме види как продължавам да работя върху пиесите си.
	Еркюл Поаро беше чувал много хора да говорят по същия начин. Това беше удобно оправдание — съзнанието, че такова би било желанието на мъртвия. Скърбящите никога не се съмняват в желанията на своите непрежалими мъртъвци. И тези желания обикновено съвпадат със собствените им намерения.
	В случая това сигурно бе вярно. Госпожа Апуърд имаше огромна вяра в Робин и в неговата работа — затова тя така се бе гордяла с него.
	Поаро се облегна назад и притвори очи. Мислеше за госпожа Апуърд. Преценяваше какво всъщност бе представлявала тя. Той си спомни една фраза, която бе чул веднъж от полицейски офицер: „Ще го разкъсаме и ще видим какво му дава сили да живее.“
	Какво беше давало сили на тази жена?
	Чу се трясък и Морийн Самърхейс нахлу в стаята. Косата й се развяваше от вятъра.
	— Не знам какво може да се е случило с Джони — каза тя. — Отиде до пощата да изпрати едни пакети. Трябваше да се върне преди часове. Исках да поправи вратата на кокошарника.
	Истинският джентълмен, боеше се Поаро, галантно би предложил той да поправи вратата на кокошарника. Но той не го направи. Искаше да продължи разсъжденията си върху двете убийства и характера на госпожа Апуърд.
	— А и не мога да намеря формуляра от Министерството на земеделието — продължавате Морийн. — Търсих навсякъде.
	— Спанакът е на дивана — услужливо рече Поаро.
	Морийн обаче не се притесняваше за спанака.
	— Формулярът пристигна миналата седмица — разсъждаваше тя на глас. — И трябва да съм го сложила някъде. Май тогава разплитах пуловера на Джони.
	Изтича до бюрото и започна да издърпва чекмеджетата. По-голямата част от съдържанието им се изсипваше на пода. Гледката представляваше истинска агония за Еркюл Поаро.
	Внезапно тя нададе ликуващ вик:
	— Намерих го!
	Радостно изтича навън.
	Еркюл Поаро въздъхна и продължи да разсъждава.
	Да подреди, да внесе порядък и прецизност… Той се намръщи. Разхвърлените предмети на пода до бюрото го разсейваха. Що за начин на живот!
	Ред и методичност — това е то. Ред и методичност.
	Въпреки че бе обърнал стола си, той все още можеше да вижда бъркотията върху пода. Принадлежности за шиене, купчина чорапи, писма, прежда, списания, восък за запечатване, снимки, пуловер…
	Беше непоносимо!
	Поаро се изправи, застана до бюрото и с бързи сръчни движения се залови да прибира вещите в отворените чекмеджета.
	Пуловерът, чорапите, преждата. После в съседното чекмедже — восъкът, снимките, писмата.
	Телефонът иззвъня. Острият му звук накара Поаро да подскочи. Той отиде до телефона и вдигна слушалката.
	— Ало… ало… ало… — викаше той.
	Обаждаше се Спенс:
	— А! Вие ли сте, мосю Поаро? Тъкмо вас търсех.
	Гласът на Спенс бе почти неузнаваем. Доскоро разтревоженият офицер се бе превърнал в уверен мъж.
	— Изговорихме страшно много приказки за тази прословута снимка — каза той с укорително снизхождение. — Имаме нови показания. При мен дойде момичето от пощата в Бродхини. Майор Самърхейс току-що я доведе. Изглежда, тя е стояла точно срещу къщата през въпросната нощ и е видяла как някаква жена е влязла вътре. Било е след осем и половина и преди девет часа. Жената не е била Дирдри Хендерсън. Била е с руса коса. А това ни връща точно там, където бяхме преди — със сигурност е една от двете: или Ив Карпентър, или Шийла Рендъл. Въпросът е коя от двете?
	Поаро отвори уста да проговори, но не изрече нито дума. Внимателно и предпазливо той постави телефонната слушалка на вилката.
	Стоеше неподвижен, вперил невиждащ поглед пред себе си.
	Телефонът отново иззвъня.
	— Ало? Ало? Ало? Може ли да разговарям с мосю Поаро, ако обичате?
	— Еркюл Поаро е на телефона.
	— Така си и помислих. Обажда се Мод Уилямс. Може ли да се видим в пощата след петнайсет минути?
	— Ще бъда там.
	Той затвори и погледна краката си. Трябваше ли да смени обувките си, които леко му убиваха? Е, добре, това сега май нямаше значение. Решително сложи шапката си и излезе.
	По пътя надолу по склона бе поздравен от един от хората на Спенс, който идваше откъм Лабърнъмс.
	— Добро утро, мосю Поаро!
	Поаро вежливо отвърна на поздрава. Забеляза, че сержант Флетчър изглежда възбуден.
	— Началникът ме изпрати да направя щателна проверка — обясняваше той. — Нали знаете, може и да сме пропуснали някои дреболии. Човек никога не е сигурен. Прегледахме и бюрото, разбира се, но на началника му хрумна идеята за секретно чекмедже — трябва да е чел много детективски романи. Оказа се, че няма такъв тайник. След това започнах да преглеждам книгите. Понякога хората пъхват писъмца между страниците, нали знаете?
	Поаро отвърна, че това му е известно.
	— И намерихте ли нещо? — попита учтиво.
	— Писмо — не. Но затова пък открих нещо интересно. Поне аз смятам, че е интересно. Погледнете!
	Той отви от парче вестник стара, доста разкъсана книга.
	— Беше на една от лавиците. Стара книга е. Доста отдавна е печатана. Но вижте тук. — Той я разгърна и показа на Поаро първия лист, на който с молив бяха изписани думите: _Ивлин Хоуп_. — Интригуващо е, не мислите ли? В случай, че не си спомняте, това е името…
	— Името, което Ева Кейн е взела, след като е напуснала Англия. Да, спомням си — отвърна Поаро.
	— Изглежда, когато госпожа Макгинти е посочила една от тези снимки тук, в Бродхини, това е била нашата госпожа Апуърд. Май нещата доста се усложняват, нали?
	— Наистина — прочувствено отвърна детективът. — Мога да ви уверя, че когато се върнете при полицейския началник Спенс, той ще си изскубе косите. Да, със сигурност ще си ги изскубе.
	— Надявам се, че новината няма чак толкова много да го разстрои — отвърна сержант Флетчър.
	Поаро не отговори и продължи надолу по хълма. Бе престанал да мисли. Чувстваше, че вече нищо няма смисъл.
	Влезе в пощата. Мод Уилямс беше там и разглеждаше моделите за плетене. Поаро не я заговори, а отиде на гишето за марки. Когато тя приключи с покупката си, госпожа Суийтимън се приближи до Поаро, за да го обслужи, и той купи няколко марки. Мод излезе от магазина.
	Госпожа Суийтимън изглеждаше много заета и неразговорлива, така че Поаро успя бързо да последва Мод навън. Бързо я настигна и тръгна след нея.
	Госпожа Суийтимън, която ги наблюдаваше от прозореца на пощата, си помисли неодобрително: „Тези чужденци! Всички до един си приличат. Достатъчно стар е, за да й бъде даже дядо!“


	II.

	— _Eh bien_ — каза Поаро. — Имате да ми кажете нещо, нали?
	— Не знам дали е важно. Някой се опита да влезе в стаята на госпожа Уедърби през прозореца.
	— Кога?
	— Тази сутрин. Самата тя беше излязла, а момичето развеждаше кучето. Старият мърморко се беше затворил както обикновено. А аз, естествено, бях в кухнята — тя гледа на същата страна като кабинета — доста добра възможност, за да… Нали ме разбирате?
	Поаро кимна.
	— Така че аз изтичах на горния етаж и влязох в стаята на Нейно Кисело Величество. На прозореца беше опряна стълба и един човек се опитваше да го отвори. След убийството госпожа Уедърби държи къщата заключена и залоства врати и прозорци. Дори чист въздух не влиза. Когато мъжът ме видя, той бързо заслиза и избяга. Стълбата беше на градинаря, който орязваше бръшляна, но към единайсет часа отишъл да хапне.
	— Кой беше този мъж? Можете ли да го опишете?
	— Видях го съвсем бегло. Докато стигна до прозореца, той вече бе изчезнал, а когато го видях отначало, беше застанал срещу слънцето и не успях да разгледам лицето му.
	— Сигурна ли сте, че беше мъж?
	Мод се замисли.
	— Беше облечен като мъж, на главата си носеше стара шапка. Но може и да е била жена, разбира се…
	— Хм, интересно — каза Поаро. — Много интересно… Нещо друго?
	— Засега няма. Какви стари боклуци пази тази жена! Трябва да е изкуфяла. Тази сутрин ме обвини, че тършувам из вещите й. Следващия път сигурно ще ме обвини, че искам да я убия. Ако някой си проси смъртта, това е тя! Страшно неприятна жена.
	Поаро тихо промърмори:
	— Ивлин Хоуп…
	— Какво е това?
	— Името познато ли ви е?
	— Защо питате… ами, да… това е името, което Ева, как й беше името, приела, когато заминала за Австралия. Пишеше го… пишеше го във вестник „Санди Комет“.
	— „Санди Комет“ е писал за много неща, но това не го е споменавал. Полицията е намерила въпросното име, написано в някаква книга в къщата на госпожа Апуърд.
	Мод възкликна:
	— Значи е била тя — и тя _не е_ умряла там… Майкъл беше прав!
	— Кой е Майкъл?
	Мод рязко го прекъсна:
	— Не мога да се бавя повече. Ще закъснея със сервирането на обяда. Яденето е във фурната.
	Тя се затича. Поаро стоеше и гледаше след нея.
	А госпожа Суийтимън, чийто нос беше залепен на стъклото на прозореца, се питаше дали този стар чужденец не е направил някое неприлично предложение.


	III.

	Когато се върна в Лонг Медоус, Поаро си свали обувките и обу домашните си пантофи. Те не бяха шик и според него съвсем не на необходимата висота, но той изпита облекчение. Седна в мекото кресло и отново започна да размишлява. Доста му се беше насъбрало за размисъл.
	Имаше неща, дребни подробности, които пропускаше.
	Мотивът върху парчето плат вече беше оформен, нуждаеше се само от още малко връзки между детайлите.
	Той си представяше Морийн с чаша в ръка как говори с отнесен глас и задава въпроси… Госпожа Оливър и нейния разказ за вечерта й в театъра. Сесил?… Майкъл?… Беше почти сигурен, че тя бе споменала някакъв Майкъл — Ева Кейн, гувернантката на семейство Крейг.
	Ивлин Хоуп…
	Разбира се! Ивлин Хоуп!


	Двайсет трета глава
	I.

	Ив Карпентър влезе в къщата на семейство Самърхейс по обичайния начин, както правеха повечето хора, използвайки всяка удобна за целта врата или прозорец.
	Тя търсеше Еркюл Поаро и когато го намери, заговори без заобикалки:
	— Вижте какво, вие сте детектив и се предполага, че сте добър. Е, добре, наемам ви.
	— Ами ако не ставам за наемане? _Mon Dieu_, аз не съм такси!
	— Вие сте частен детектив, а на частните детективи им се плаща, нали?
	— Така е прието.
	— Това казвам и аз. Ще ви платя. Добре ще ви платя.
	— За какво? Какво ще искате от мен?
	Ив Карпентър остро каза:
	— Да ме защитавате от полицията. Те са полудели. Изглежда, мислят, че аз съм убила онази жена Апуърд. Продължават да душат наоколо, да ми задават всякакви въпроси и да се ровят в какво ли не. Това не ми харесва. Подлудява ме.
	Поаро я погледна. Имаше известна доза истина в думите й. Тя изглеждаше много по-стара, отколкото му се стори, когато я видя за пръв път преди няколко седмици. Кръговете под очите й говореха за безсънни нощи. От устата до брадичката й се бяха образували бръчки, а ръката й нервно трепереше, когато си палеше цигарата.
	— Трябва да сложите край на това — каза тя. — Трябва.
	— Мадам, но какво мога да направя аз?
	— Намерете начин да ги прогоните. Проклети нахалници! Ако Гай беше истински мъж, щеше да сложи край на всичко това. Нямаше да позволи да ме преследват.
	— А той нищо ли не е направил по въпроса?
	Тя мрачно отвърна:
	— Не съм му казала. Той само високопарно дрънка как ще окаже всякаква помощ на полицията. За него това е в реда на нещата. Онази нощ беше на някакъв ужасен политически митинг.
	— А вие?
	— Аз просто си седях вкъщи. Всъщност слушах радио.
	— Можете ли да го докажете?
	— Как мога да го докажа? Предложих на семейство Крофт приказно голяма сума, за да кажат, че са се навъртали наоколо и са ме видели да си седя у дома. Но проклетата свиня отказа.
	— Това е много необмислен ход от ваша страна.
	— Не разбирам защо. Щеше да свърши работа.
	— Може би по този начин сте убедили прислугата си, че именно вие сте извършили убийството.
	— Е, така или иначе щях да платя на Крофт за…
	— За какво?
	— Нищо.
	— Не забравяйте, че искахте помощта ми.
	— О! Нищо особено нямах предвид. Крофт ми предаде съобщението от онази.
	— От госпожа Апуърд ли?
	— Да. Молеше ме да я посетя онази нощ.
	— А вие твърдите, че не сте ходили там, нали така?
	— Че защо да отивам? Проклета старица. Защо да ходя там? Да й държа ръката ли? Изобщо не съм имала намерение да стъпя там.
	— Кога се е получило съобщението?
	— В мое отсъствие. Била съм навън. Не знам точно кога — вероятно между пет и шест следобед. Било е предадено на Крофт.
	— И вие му дадохте пари, за да забрави, че е получавал това съобщение, така ли? Защо?
	— Не се правете на глупак. Не исках да се забърквам в цялата тази каша.
	— А след това му предлагате пари, за да ви създаде и алиби? Според вас какво са си помислили той и жена му?
	— Кой го е грижа какво мислят те?
	— Съдебните заседатели може и да ги е грижа — сериозно отвърна Поаро.
	Тя ококори очи срещу него.
	— Не говорите сериозно, нали?
	— Напротив, сериозен съм.
	— Биха повярвали на прислугата, а не на мен?
	Поаро я погледна. Такава грубост и глупост! Да настройваш срещу себе си хора, които иначе биха ти помогнали! Късогледо, глупаво държане. Късогледо… Такива хубави големи сини очи. Той спокойно я попита:
	— Защо не носите очила, мадам? Имате нужда от тях.
	— Какво? О, понякога нося. Носех като дете.
	— А после сложихте и шина на зъбите, нали?
	Тя впери поглед в него.
	— Да, ако искате да знаете. Защо питате всичко това?
	— Грозното пате се е превърнало в красив лебед, а?
	— Със сигурност бях доста грозна.
	— А майка ви какво мислеше?
	Тя се сопна:
	— Не помня майка си. За какво, по дяволите, говорим в момента? Ще се заемете ли с работата?
	— Съжалявам, но не мога.
	— Защо?
	— Защото в това дело аз действам от името на Джеймс Бентли.
	— Джеймс Бентли ли? О, искате да кажете онзи слабоумник, който уби старата прислужница. Какво общо има той със семейство Апуърд?
	— Може би нищо.
	— Е, добре. За какво става въпрос? Колко?
	— Тук е голямата ви грешка, мадам. Винаги изхождате от парите. Имате пари и мислите, че само те са от значение.
	— Невинаги съм ги имала — отвърна Ив Карпентър.
	— Да — каза Поаро. — И аз мисля така. — Той учтиво кимна с глава. — Това обяснява много неща. И оневинява други…


	II.

	Ив Карпентър си тръгна по начина, по който беше влязла, като залитна малко срещу силната светлина, както детективът не за пръв път я бе виждал да прави.
	Поаро промърмори: „Ивлин Хоуп…“
	Значи госпожа Апуърд беше позвънила и на Дирдри Хендерсън, и на Ивлин Карпентър. А може би и на още някого. Може би…
	Морийн нахлу с трясък.
	— Сега пък изчезнаха ножиците. Съжалявам, че обедът пак закъснява. Имам три ножици, а не мога да намеря нито една.
	Тя се втурна към бюрото и процедурата, с която вече Поаро беше така добре запознат, се повтори отново. Този път предметът бе намерен значително по-бързо. Морийн излезе от стаята с радостен вик. Почти автоматично, без да мисли, той се приближи до бюрото и започна да слага нещата по местата им в чекмеджетата — восъка, хартията за писма, кошничката за ръкоделие, снимките.
	Снимките…
	Поаро гледаше втренчено снимката, която държеше в ръката си.
	Нечии стъпки се приближаваха отново по коридора.
	Въпреки възрастта си Поаро бе все още много подвижен. Той постави снимката на дивана, сложи възглавничка върху нея, а самият той седна върху възглавничката — и всичко това, преди Морийн да нахлуе в стаята.
	— Къде, по дяволите, съм сложила тенджерата със спанака?
	— Ето тук, мадам.
	Детективът посочи тенджерата до себе си на дивана.
	— А, значи ето къде съм я оставила. — Тя я грабна веднага. — Днес всичко закъснява… — Погледът й се спря на Еркюл Поаро, който седеше изправен като бастун.
	— Защо, за бога, сте седнали точно там? Че даже и върху възглавничка! Това е най-неудобното място за сядане в цялата стая. Всичките пружини са скъсани.
	— Зная, мадам. Но аз… аз се възхищавах на картината отсреща.
	Морийн вдигна поглед към рисуваната с маслени бои картина, изобразяваща морски офицер с телескоп.
	— Да, хубава е. Май единственото хубаво нещо в къщата. Не сме сигурни дали не е от Гейнсбъро. — Тя въздъхна. — Обаче Джони не иска да я продава. Това бил неговият прапра… не зная още колко „пра“ дядо, който потънал заедно с кораба си или направил нещо героично. Джони страшно се гордее с това.
	— Да — отвърна Поаро вежливо. — Да, съпругът ви има с какво да се гордее.


	III.

	Часът беше три, когато Поаро пристигна в дома на доктор Рендъл.
	Беше обядвал заешко задушено със спанак и недоварени картофи, а също и пудинг с невероятен вкус. Беше изпил половин чаша мътно кафе и не се чувстваше добре.
	Вратата му отвори старият иконом господин Скот и Поаро помоли госпожа Рендъл да го приеме.
	Жената беше във всекидневната и слушаше радио. Когато й известиха за него, се стресна.
	Той я възприе по начина, по който я бе възприел и първия път. Подозрителна, предпазлива, уплашена от него или от това, което той представлява.
	Тя изглеждаше още по-бледа и безплътна отпреди. Поаро почти бе сигурен, че е отслабнала.
	— Искам да ви задам един въпрос, мадам.
	— Въпрос ли? О? О, да.
	— Госпожа Апуърд обаждала ли ви се е в деня на смъртта си?
	Тя впери очи в него и кимна.
	— По кое време?
	— Госпожа Скот е разговаряла с нея. — Мисля, че е било около шест часа следобед.
	— Какво беше съобщението? Да ви помоли да отидете при нея вечерта ли?
	— Да. Казала, че госпожа Оливър и Робин щели да бъдат в Килчестър и тя щяла да е сама, тъй като Джанет имала свободна вечер. Дали бих могла да отида и да й правя компания.
	— Беше ли определила час?
	— Девет часа вечерта или след девет.
	— А вие отидохте ли?
	— Така смятах. Наистина смятах да отида. Не знам как се получи, но след вечеря ми се доспа, а когато се събудих, минаваше десет. Помислих си, че е твърде късно.
	— Но не казахте на полицията за телефонното обаждане на госпожа Апуърд, нали?
	Очите й се разшириха. Тя гледаше втренчено, с невинно детско изражение.
	— Трябваше ли? След като не съм отишла, помислих, че не е от значение. Даже след това се почувствах виновна. Ако бях отишла, сега може би госпожа Апуърд щеше да е жива. — Дъхът на госпожа Рендъл изведнъж секна. — О, надявам се, че не аз съм причината за смъртта й!
	— Не, не сте — отвърна Поаро. — Той изчака за момент и после продължи: — _От какво ви е страх, мадам?_
	Дъхът й секна.
	— Да ме е страх ли? Аз не се страхувам.
	— Напротив.
	— Що за глупост! От… от какво да се страхувам?
	Той направи пауза, преди да заговори отново:
	— Мисля, че може би се страхувате от _мен_…
	Тя не отвърна, но очите й се разшириха. Бавно и дръзко поклати глава.


	Двайсет и четвърта глава
	I.

	— Това ще ни вкара в лудницата — каза Спенс.
	— Не е чак толкова страшно — успокоително отвърна Поаро.
	— Така си мислите. И най-малката информация, която достига до нас, само усложнява нещата. Сега ми разправяте, че госпожа Апуърд е позвънила на три жени. Помолила ги е да отидат вечерта. Защо точно на три? Тя самата не е ли знаела коя е Лили Гамбъл? Ако въобще става въпрос за Лили Гамбъл! Да вземем книгата с името на Ивлин Хоуп. Това предполага, че госпожа Апуърд и Ева Кейн са едно и също лице, съгласен ли сте?
	— Което съвсем точно съвпада с впечатлението на Джеймс Бентли от думите на госпожа Макгинти.
	— Мислех, че не е сигурен.
	— Не е. Би било невъзможно за Джеймс Бентли да бъде сигурен в каквото и да било. Не е слушал внимателно приказките на госпожа Макгинти. Но независимо от това, ако Джеймс Бентли си е изградил впечатлението, че тя е говорила за госпожа Апуърд, това вероятно е било именно така. Впечатленията рядко лъжат.
	— Последната информация от Австралия (между другото, Ева Кейн е заминала за Австралия, а не за Америка) гласи, че въпросната „госпожа Хоуп“ е починала там преди двайсет години.
	— Вече ме осведомиха за това — отвърна Поаро.
	— О, вие винаги всичко знаете, мосю Поаро.
	Детективът не обърна внимание на язвителната забележка на Спенс и продължи:
	— От една страна, имаме починалата в Австралия „госпожа Хоуп“, а, от друга страна?
	— От друга страна, имаме госпожа Апуърд, вдовицата на богат фабрикант от Северна Англия. Живеела с него близо до Лийдс и му родила син. Скоро след неговото раждане мъжът й починал. Момчето имало туберкулоза. След смъртта на съпруга си тя живяла предимно в чужбина.
	— Кога започнала тази история?
	— Четири години, след като Ева Кейн напуснала Англия. Апуърд срещнал в чужбина бъдещата си съпруга и й купил къща за сватбата.
	— Значи в действителност госпожа Апуърд _би могла да бъде_ Ева Кейн. Какво е било моминското й име?
	— Харгрейвс, струва ми се. Но какво толкова има в едно име?
	— Да, наистина. Ева Кейн, или Ивлин Хоуп, може и да е починала в Австралия, но може и да си е измислила удобна смърт, след което да се е възкресила като Харгрейвс и да се е омъжила за богат фабрикант.
	— Всичко това е било преди много време — рече Спенс. — Но да предположим, че вашата версия е вярна. Да предположим също, че тя е пазила своя снимка и госпожа Макгинти я е видяла и я е разпознала. Тогава излиза, че тя е убила госпожа Макгинти.
	— Би могло да е и така, не мислите ли? Робин Апуърд е говорил по радиото тази нощ. Госпожа Рендъл спомена, че е отишла до къщата същата вечер, но не е успяла да влезе вътре, защото никой не я е чул и не й е отворил. Според госпожа Суийтимън Джанет Грум й казала, че госпожа Апуърд не е чак такъв инвалид, за какъвто се представя.
	— Всичко звучи чудесно, Поаро, но остава един факт — фактът, че _самата тя_ беше убита, и то, след като е разпознала снимката. Искате да докажете, че двете убийства не са свързани помежду си, така ли?
	— Не, не, не твърдя такова нещо. Съвсем явно те са свързани помежду си.
	— Предавам се.
	— Ивлин Хоуп. Това е ключът към загадката.
	— Ивлин Карпентър? Това ли е вашата идея? Значи не Лили Гамбъл, а дъщерята на Ева Кейн! Но тя положително не би убила собствената си майка.
	— Не, не става въпрос за убийство на майка.
	— Какъв вбесяващ дявол сте вие, мосю Поаро! Още малко и ще кажете, че и Ева Кейн, и Лили Гамбъл, и Джанис Кортланд, и Вера Блейк — всичките живеят в Бродхини! И четирите заподозрени…
	— Повече от четири са. Нали не сте забравили, че Ева Кейн е била гувернантка на семейство Крейг?
	— Там, където има гувернантка, трябва да има и деца. Или поне едно дете. Какво е станало с децата на семейство Крейг?
	— Мисля, че са били момче и момиче. Някакви близки ги взели.
	— Следователно в нашия кръг на разследване трябва да включим още двама души. Две лица, които са могли да пазят снимката поради споменатата от мен причина — отмъщение.
	— Не вярвам — каза Спенс.
	Поаро въздъхна:
	— И все пак трябва да се вземат под внимание. Мисля, че зная истината, въпреки съществуването на един факт, който напълно ме обърква.
	— Радвам се, че все пак нещо ви обърква — отвърна полицейският началник.
	— Кажете ми едно, _mon cher_ Спенс. Ева Кейн е напуснала страната преди екзекуцията на Крейг, нали?
	— Да, разбира се.
	— И по същото време е очаквала дете, нали?
	— Да.
	— _Mon Dieu_, колко глупав съм бил! — възкликна Еркюл Поаро. — Всичко е толкова ясно, не мислите ли?
	След тази забележка едва не последва едно трето убийство — убийството на Еркюл Поаро, извършено от полицейския началник Спенс в полицейския участък на Килчестър.


	II.

	— Искам — заяви Еркюл Поаро — да се обадя по телефона на госпожа Ариадни Оливър.
	Телефонният разговор с госпожа Оливър беше осъществен с известни затруднения. Съобщиха му, че тя работела и не можела да бъде обезпокоявана. Но Поаро беше глух за всякакви извинения. След малко чу гласа на писателката, която беше сърдита и доста задъхана.
	— Е, добре, какво има? — каза тя. — Трябваше ли точно сега да ми се обаждате? Беше ми дошла най-страхотната идея за убийство в магазин за платове. Нали ги знаете онези старомодни магазини, в които освен платове продават костюми и смешни долни ризи с дълги ръкави.
	— Не ги знам — отвърна Поаро. — При всички случаи това, което имам да ви кажа, е далеч по-важно.
	— Не би могло да бъде по-важно — заяви госпожа Оливър. — Искам да кажа, не и за мен. Ако не я запиша веднага, идеята ми ще се изпари!
	Еркюл Поаро не обърна никакво внимание на творческите й мъки. Той започна да задава остри заповеднически въпроси, на които тя отговаряше някак неопределено.
	— Да… да… това е един малък театър… Един от тях беше Сесил Еди-кой си, а човекът, с когото разговарях, беше Майкъл.
	— Възхитително! Това е всичко, което исках да зная.
	— Но защо са ви Сесил и Майкъл?
	— Мадам, по-добре се върнете при костюмите и ризите с дълги ръкави!
	— Не разбирам защо не арестувате доктор Рендъл — каза тя. — Ако бях на мястото на шефа на Скотланд Ярд, щях да го направя.
	— Напълно е възможно. Пожелавам ви успех с убийството в магазина за платове!
	— Идеята ми вече отиде по дяволите — оплака се госпожа Оливър. — Вие я съсипахте!
	Поаро вежливо се извини. Затвори телефона и се усмихна на Спенс:
	— Сега отиваме, или поне аз ще отида да разговаряме с един млад актьор, чието кръщелно име е Майкъл и който изпълнява само второстепенни роли в театъра в Калънки. Само се моля да е същият Майкъл.
	— Защо, за бога…
	Поаро изкусно отбягна надигащия се гняв на по-лицейския началник:
	— Знаете ли, _cher ami_, какво е _secret de Polichinelle_?
	— Това урок по френски ли е? — разгневено попита Спенс.
	— _Secret de Polichinelle_ е тайна, която всеки може да знае. Поради тази причина хората, които не я знаят, никога няма да я чуят, защото ако всеки си мисли, че знаеш нещо, никой няма да ти го каже.
	— Само не мога да разбера как още се удържам да не ви хвана за гушата! — каза Спенс.


	Двайсет и пета глава

	Предварителното следствие беше приключило със следното заключение — убийство от неизвестен извършител.
	След изслушване на заключението Еркюл Поаро покани присъстващите в Лонг Медоус.
	Той бе положил много старание, за да създаде някакво подобие на ред в дългата всекидневна. Столовете бяха подредени в правилен полукръг, кучетата на Морийн бяха изгонени с голяма мъка, а Еркюл Поаро, самоиздигнал се в качеството си на председател, беше застанал в дъното на стаята и откри събранието с леко прокашляне.
	— _Messieurs et Mesdames…_
	Той направи пауза.
	Следващите му думи бяха неочаквани и изглеждаха почти нелепи:

	Госпожа Макгинти умря. И как умря тя?
	На колене застанала, също като мен.
	Госпожа Макгинти умря. И как умря тя?
	Ръката си напред подаде също като мен.
	Госпожа Макгинти умря. И как умря тя?
	Ей така…

	След като проследи реакциите на присъстващите, Поаро продължи:
	— Не, не съм полудял. Това, че ви цитирам думите на една детска игра, не означава, че се вдетинявам. Госпожа Апуърд също е играла на тази игра. Наистина, тя ми каза думите, но с известна разлика: _Госпожа Макгинти умря. И как умря тя? Главата си навън подаде също като мен_. Това ми каза тя, това и направи. Тя си подаде главата навън от любопитство и умря също като госпожа Макгинти. За целта, която сме си поставили, ще трябва да се върнем към самото начало — при госпожа Макгинти, която е коленичила, лъскайки подовете на другите хора. Тя беше убита, а Джеймс Бентли беше арестуван, съден и признат за виновен. Поради неизвестни за мен причини полицейският началник Спенс, натоварен със случая, не беше убеден във вината на Бентли, въпреки че уликите срещу него бяха много силни. И аз се съгласих със Спенс. Дойдох тук, за да дам отговор на въпросите: „Как е умряла госпожа Макгинти? Защо е умряла?“ Няма да ви отегчавам дълго. Само ще кажа, че едно такова просто нещо като шишенце с мастило ми даде ключа към истината. Четири снимки са били публикувани в „Санди Комет“ — вестник, четен от госпожа Макгинти в неделята преди смъртта й. Вече всички знаете за тези снимки, затова ще се огранича да отбележа, че тя е разпознала една от тях, тъй като я е видяла в някоя от къщите, където е работела. Споменала е за това на Джеймс Бентли, въпреки че той тогава не обърнал никакво внимание на думите й, нито пък се е замислял над тях впоследствие. В действителност той почти не я е слушал. Но е останал с впечатлението, че госпожа Макгинти е видяла снимката в дома на госпожа Апуърд и че когато хазяйката му е говорила за някаква жена, която нямало да бъде толкова горделива, ако всичко за нея станело известно, тази жена била госпожа Апуърд. Не можем да се осланяме на това негово твърдение, но госпожа Макгинти със сигурност е употребила израз точно в този смисъл, а няма съмнение, че госпожа Апуърд беше горда и властна жена. Както всички вие знаете — някои от вас присъстваха, а другите вече са го чули — аз й показах тези четири снимки. Улових едва прикрита изненада в погледа й. Разбрах, че е разпознала някого, и реших да я подложа на изпитание. Трябваше да я накарам да признае истината. Госпожа Апуърд каза, че е виждала някъде „една от снимките, но не може да си спомни къде“. Когато я попитах точно коя, тя посочи тази на малката Лили Гамбъл. Но това, уверявам ви, не беше истината. По свои причини госпожа Апуърд искаше да запази тайната за себе си и посочи друга снимка, за да ме забави и да ме обърка. Но един човек не можеше да бъде излъган — убиецът. Имаше един човек, който знаеше точно коя снимка е разпознала госпожа Апуърд. Ще продължа без заобикалки — въпросната снимка е била на Ева Кейн — съучастничка, жертва, а може би и водеща фигура в прословутото дело на убиеца Крейг. На следващата вечер госпожа Апуърд беше убита. Била е убита по същите причини, поради които преди това е била убита и госпожа Макгинти. Госпожа Макгинти е протегнала ръката си, а госпожа Апуърд — главата си. Но резултатът е един и същ. Преди обаче госпожа Апуърд да бъде убита, три жени получили от нея съобщение по телефона. Това са госпожа Карпентър, госпожа Рендъл и госпожица Хендерсън. Тя ги молела да я посетят през въпросната вечер. Прислужницата й имала свободна вечер, а синът й и госпожа Оливър отишли в Калънки на театър. Следователно тя е търсела възможност да разговаря насаме с всяка една от тях. Сега да разгледаме защо госпожа Апуърд е позвънила точно на тези три жени? Дали е знаела къде е виждала снимката на Ева Кейн? Или само е била сигурна, че я е виждала, без да помни къде? Имали ли са тези три жени нещо общо помежду си? Изглежда, нищо друго, освен възрастта им. Всички са били на около трийсет. Може би сте чели статията в „Санди Комет“. Там има доста сантиментална рисунка на това как би изглеждала дъщерята на Ева Кейн след години. Всички жени, поканени от госпожа Апуърд, са били на подходяща възраст, за да бъдат дъщери на Ева Кейн. В такъв случаи вероятно в Бродхини живее дъщерята на известния убиец Крейг и неговата любовница Ева Кейн. Освен това навярно въпросната дъщеря не би се спряла пред нищо, за да предотврати разкриването на този факт. Дори би стигнала дотам, че да извърши две убийства. Защото когато госпожа Апуърд беше намерена убита, на масата й имаше две чаши с кафе, и двете използвани, а на чашата на посетителя бяха намерени следи от червило. Нека сега се върнем на трите жени, получили по телефона покана за посещение. Госпожа Карпентър е получила съобщението, но твърди, че не е отишла в Лабърнъмс онази вечер. Госпожа Рендъл имала намерение да отиде, но заспала след вечеря. Госпожица Хендерсън наистина отишла, но къщата била тъмна, никой не отговорил на нейното почукване и накрая тя си тръгнала. Това са версиите на тези три жени. Има обаче определено несъответствие в разказите им. Налице е втората чаша с кафе с червилото по нея. Един външен свидетел — момичето Една — горещо ни уверява, че е видяла русокоса жена да влиза в къщата. Важна улика е и парфюмът. От трите единствено госпожа Карпентър използва такъв скъп и екзотичен парфюм.
	Поаро бе прекъснат от виковете на Ив Карпентър:
	— Това е лъжа! Гнусна лъжа. Не съм била аз! Никога не съм стъпвала там! Никога не съм приближавала това място! Гай, не можеш ли да направиш нещо срещу тези нападки?
	Съпругът й пребледня от гняв.
	— Ще ви напомня, мосю Поаро, че мога да ви съдя за нанасяне на обида и всички присъстващи тук ще ми бъдат свидетели.
	— Обида ли е, дето казах, че жена ви употребява определен парфюм и също, позволете ми да добавя, определено червило?
	— Но това е нелепо — проплака Ив. — Абсолютно нелепо! Всеки би могъл да напръска въздуха с парфюма ми.
	Поаро неочаквано се усмихна.
	— _Mais oui_, точно така! Всеки би могъл да го направи. Това е нещо съвсем очевидно и недотам находчиво. Неумело и грубо. Толкова неумело, че, що се отнася до мен, успя да ме заблуди. Но постигна и още нещо. Даде ми, както се казва, идеи. Да, даде ми идеи. Парфюм и следи от червило върху чашата с кафе. Мога да ви уверя, че всяка следа е можело много лесно да бъде премахната. Например би могло чашите да бъдат измити и поставени обратно по местата им. Защо не? В къщата не е имало никого и все пак това не е било направено. Зададох си въпроса — защо? Струва ми се, че отговорът е да се подчертае фактът, че престъплението е било извършено именно от жена. Започнах да размишлявам върху телефонните обаждания до тези три жени — всички те са получили само _съобщения_. Нито една от тях не е разговаряла с госпожа Апуърд. Следователно може и да не е била госпожа Апуърд тази, която се е обаждала. Бил е някой, който на всяка цена е искал да въвлече _жена_, която и да е жена — в престъплението. Отново си зададох въпроса защо. Може да има само един отговор — че не жена е убила госпожа Апуърд, а _мъж_.
	Поаро огледа слушателите си. Всички бяха застинали. Обадиха се само двама души.
	Ив Карпентър с въздишка промълви:
	— Сега вече говорите смислено.
	Госпожа Оливър енергично заклати глава и допълни:
	— Разбира се.
	— Ето така стигнах до следния извод — _мъж_ е убил госпожа Апуърд и _мъж_ е убил госпожа Макгинти! Кой мъж? Причината за престъплението трябва да е била все същата — всичко опира до снимката. На кого е тя? Това е първият въпрос. И защо е била запазена? Е, добре, може би не е чак толкова трудно да се отговори. Да кажем, че първоначално е била запазена от сантименталност. След като госпожа Макгинти е била… премахната, не е било необходимо снимката да бъде унищожена. Но след второто престъпление положението е вече различно. Този път снимката определено ще бъде свързана с убийството. Сега тя става опасно притежание. Следователно ще се съгласите с мен, че тя е трябвало да бъде унищожена.
	Поаро погледна присъстващите, които кимаха срещу него в знак на съгласие.
	— Но въпреки всичко снимката не е била унищожена! Не, не е била! Знам го със сигурност, защото я намерих преди няколко дни. Намерих я тук, в таза къща. В чекмеджето на бюрото, което виждате до стената. Ето я!
	Той показа избледнялата снимка на глуповато усмихнато момиче с букет рози.
	— Да — каза Еркюл Поаро. — Това е Ева Кейн. На гърба на снимката с молив са изписани две думи. Да ви ги кажа ли кои са? _„Моята майка“…_
	Очите му, сериозни и обвиняващи, се спряха върху Морийн Самърхейс. Тя отметна назад кичур коса и втренчи в него големите си учудени очи.
	— Не ви разбирам. Аз никога…
	— Не, госпожо Самърхейс, разбира се, че не разбирате. Може да съществуват само две причини за запазването на снимката след второто убийство. Първата е невинна сантименталност. _Вие_ нямате чувство за вина и следователно сте могли да запазите снимката. Самата вие казахте един ден на госпожа Карпентър, че сте осиновено дете. Съмнявам се дали някога сте знаели името на истинската си майка. Но някой друг е знаел. Някой, който се е гордеел със семейството си — гордост, която го кара да се придържа към дома на предците си, гордост от предците си и потомствения си род. Такъв човек по-скоро би умрял, отколкото да допусне целият свят — и децата му — да научат, че Морийн Самърхейс е дъщерята на убиеца Крейг и Ева Кейн. Такъв човек, както казах, би предпочел да умре. Но това не би помогнало, нали? Затова е готов да убие.
	Джони Самърхейс скочи от мястото си. Когато заговори, гласът му беше тих, почти дружелюбен:
	— Май че наговорихте доста глупости, а? Наслаждавате ли се на различните хипотези? Хипотези — ето какво е всичко това! Говорите разни неща за жена ми… — Внезапно той изпадна в ярост. — Проклета мръсна свиня…
	Бързината на реакцията му завари хората в стаята неподготвени. Поаро отскочи назад, а полицейският началник Спенс бързо застана между него и Самърхейс.
	— Хайде, хайде, майор Самърхейс, успокойте се, успокойте се…
	— Съжалявам. Наистина е смешно. В края на краищата _всеки_ може да постави тази снимка в чекмеджето.
	— Точно така — отвърна Поаро. — И което е интересно, по тази снимка няма отпечатъци от пръсти.
	Той направи пауза и леко поклати глава.
	— А би трябвало да има — тихо продължи. — Ако госпожа Самърхейс я е пазила съвсем невинно, то би трябвало отпечатъците от пръстите й да бъдат върху снимката.
	Морийн възкликна:
	— Мисля, че сте полудели! Никога в живота си не съм виждала тази снимка! Освен когато онзи ден бях у госпожа Апуърд.
	— Имате късмет, защото аз зная, че казвате истината. Снимката е била сложена в чекмеджето _само няколко минути, преди да я открия там_. Тази сутрин на два пъти чекмеджето беше изпразвано на земята и на два пъти аз прибирах всичко отново: първия път снимката не беше в чекмеджето, но втория вече беше там. Междувременно някой я поставя в чекмеджето. И аз зная _кой е той_.
	Различни нотки прозвучаха в гласа му. Той вече не беше онова смешно човече с абсурдни мустаци и боядисана коса. Приличаше на ловец, който застига плячката си.
	— Престъпленията са били извършени от мъж. И са били направени от най-обикновени подбуди — за пари. В дома на госпожа Апуърд беше намерена книга и на листче в нея бе написано _Ивлин Хоуп_. А Хоуп е било името на Ева Кейн, след като тя е напуснала Англия. Ако истинското й име е било Ивлин, по всяка вероятност тя би дала това име и на детето си. _Но Ивлин може да бъде и женско, и мъжко име_. Защо тогава решихме, че детето на Ева Кейн е момиче? Главно защото в „Санди Комет“ пишеше така! Но в действителност „Санди Комет“ приема тази версия въз основа на предполагаемо интервю с Ева Кейн. А тя е напуснала Англия, _преди_ да роди. Ето защо никой не е могъл да каже от какъв пол е детето й. Тук допуснах да бъда подведен. От наивната небрежност на пресата. Ивлин Хоуп, _синът_ на Ева Кейн, пристига в Англия. Той е талантлив и привлича вниманието на много богата жена, която нищо не знае за неговия произход, а само романтичната история, която той пресъздава с много чувство (красива история за трагедията на млада балерина, умряла в Париж от туберкулоза!). Тя била самотна жена, която неотдавна загубила единствения си син. Талантливият драматург приема нейното име с помощта на юрист. _Всъщност вашето истинско име е Ивлин Хоуп, нали така, господин Апуърд?_
	Робин Апуърд извика с писклив глас:
	— Разбира се, че не е! Нямам представа за какво говорите!
	— Не сте в състояние да го отречете. Има хора, които ви знаят под това име. Името Ивлин Хоуп е написано на листчето с вашия почерк — същият почерк, с който е написано „Моята майка“ на гърба на снимката. Докато е почиствала стаята, госпожа Макгинти е видяла снимката и надписа на нея. Тя е разговаряла с вас, след като е прочела статията в „Санди Комет“. Предположила, че това е снимка на госпожа Апуърд като млада, понеже нямала представа, че тя не ви е истинска майка. Но вие сте съзнавали, че ако някога спомене нещо по този повод, то веднага би станал достояние на госпожа Апуърд и това би бил краят. Госпожа Апуърд имаше доста фанатични разбирания за наследствеността. Тя не би толерирала нито за момент сина на известен убиец, нито пък би простила вашите лъжи. Следователно госпожа Макгинти е трябвало на всяка цена да бъде заставена да мълчи. Вероятно сте й предложили малък подарък срещу дискретност. Повикали сте я на следващата вечер преди лекцията ви по радиото. И сте я убили. _Ей така…_
	С внезапно движение Поаро сграбчи чукчето за захар от полицата и го размаха, сякаш искаше да го стовари върху главата на Робин.
	Действието му бе толкова застрашително, че неколцина от присъстващите изпищяха.
	Робин Апуърд ужасено извика:
	— Недейте… недейте… Стана случайно. Кълна се, че беше случайност. Не исках да я убивам. Загубих разсъдъка си, кълна се, че беше така.
	— Измили сте кръвта и сте върнали чукчето за захар, откъдето сте го взели. Но съществуват нови научни методи за идентифициране на кръвните следи и за разпознаване на неясни отпечатъци.
	— Казвам ви, че никога не съм имал намерение да я убивам… Беше страшна грешка… И не беше моя вината… Аз не нося отговорността. Това е в кръвта ми и нищо не бих могъл да променя. Не можете да ме екзекутирате за нещо, което не е моя вина…
	Спенс, който едва си поемаше дъх от яд, заяви:
	— Не може ли? Ще видите как ще го направим!
	И с официален тон изрече на висок глас:
	— Длъжен съм да ви предупредя, господин Апуърд, че всяка ваша дума може да бъде използвана срещу вас…


	Двайсет и шеста глава

	— Наистина не разбирам, мосю Поаро, как ви хрумна да заподозрете Робин Апуърд?
	Поаро съучастнически огледа лицата, обърнати към него. За него беше удоволствие да дава обяснения.
	— Длъжен бях да го направя много по-рано. Ключът към загадката, толкова елементарен ключ, беше изречението, казано от госпожа Самърхейс на коктейла онзи ден. Тя се обърна към Робин Апуърд с думите: „Не ми харесва да съм осиновена. А на вас?“ Това бяха трите ключови думи — _„А на вас?“_. Те означаваха, само те можеха да означават, че госпожа Апуърд не е истинската майка на Робин. Самата госпожа Апуърд беше болезнено чувствителна и държеше на всяка цена никой да не узнае, че Робин не й е истински син. Вероятно тя е чувала доста непристойни подмятания за изискани млади мъже, които са били издържани от по-възрастни жени. И само много тесен кръг хора са знаели истината — една малка театрална трупа, където тя за пръв път срещнала Робин. Тъй като отдавна живеела в чужбина, имала много малко близки приятели в тази страна. Била решена на всяка цена да се засели тук, далеч от нейния роден Йоркшир. Дори когато се срещала със свои стари приятели, тя не им разкривала тайната си и те приемали Робин за онова момче, което някога били виждали. Но от самото начало нещо в домакинството на Лабърнъмс ме порази със своята неестественост. Отношението на Робин към госпожа Апуърд не беше нито на разглезено дете, нито на предан син. Това бе отношението на протеже към неговия покровител. Доста странно обръщение беше това „Мадре“ и то имаше силен театрален привкус. Въпреки че бе много привързана към Робин, госпожа Апуърд подсъзнателно го третираше като собственост, за която е платила. И така, ето го Робин Апуърд, утвърден в обществото като писател с парите на „Мадре“, които финансирали авантюрите му. Но в неговия осигурен свят в един момент се появява госпожа Макгинти, която разпознава снимката, грижливо пазена от него в чекмеджето. Снимката с надпис на гърба „Моята майка“. Той разказал на госпожа Апуърд, че майка му била талантлива млада балерина, умряла от туберкулоза! Госпожа Макгинти, естествено, си е помислила, че това е снимка на госпожа Апуърд на младини, тъй като смята, че тя е истинската майка на Робин. Не мисля, че госпожа Макгинти би могла да шантажира Робин в истинския смисъл на думата. По всяка вероятност тя се е надявала на „хубав дребен подарък“ като награда за мълчанието си, защото тази отшумяла клюка със сигурност не би била приятна за „горделива“ жена като госпожа Апуърд. Но Робин Апуърд не дал никакъв шанс на старата жена. Той задигнал чукчето за захар, което госпожа Самърхейс бе нарекла на шега „съвършено оръжие за убийство“, и на следващата вечер, на път за радиото, се отбил в дома на госпожа Макгинти. Тя го приела в салона си, без да подозира нищо, и той я убил. Робин е знаел къде старицата държи спестяванията си — изглежда, всички в Бродхини са знаели това — и инсценирал кражба, като заровил парите извън къщата. Бентли беше заподозрян и арестуван. Сега вече всичко е изглеждало съвсем сигурно за хитрия Робин Апуърд. Но след това аз внезапно показах четирите снимки и госпожа Апуърд разпозна едната от тях — на Ева Кейн, която е еднаква със снимката на балерината — майката на Робин! Било е нужно малко време на госпожа Апуърд, за да премисли нещата. Извършено е престъпление. Възможно ли е Робин?… Не, тя отказва да го повярва. В края на краищата ние не знаем какво би предприела тя. Но и на нея Робин не дал никакъв шанс. Той обмислил целия сценарий. Отиването на театър в почивния ден на прислужницата Джанет, телефонните обаждания, чашата кафе, внимателно изцапана с червилото на Ив Карпентър, което било взето от чантата й, дори покупката на парфюма, който тя употребява — всички тези подробности са част от предварително подготвен театрален декор. Докато госпожа Оливър чакала в колата, Робин на два пъти притичвал до къщата. Убийството било въпрос на секунди. След това оставало само бързо да се „нагласят“ декорите. Според условията на завещанието след смъртта на госпожа Апуърд той трябвало да наследи голямо богатство, без да пада каквото и да е подозрение върху него, защото съвсем сигурно изглеждало, че жена е извършила престъплението. При положение, че три жени е трябвало да посетят къщата онази нощ, една от тях неизбежно е щяла да бъде заподозряна. И наистина става точно така. Но като всички престъпници Робин бил невнимателен и прекалено самонадеян. Не стига, че в къщата се намирала книга с истинското му име, надраскано на нея, но той пазел по някакви свои съображения и фаталната снимка. Много по-безопасно за него щеше да бъде, ако бе унищожил тази снимка, но той упорито вярвал, че би могъл да я използва в подходящ момент, за да обвини някой друг за второто убийство. Може би тогава той се сеща за госпожа Самърхейс. Това би могла да бъде причината, поради която той се изнесе от къщата на госпожа Апуърд и дойде в Лонг Медоус. В края на краищата чукчето за захар бе на госпожа Самърхейс, а и той е знаел, че тя е осиновено дете и че ще й бъде много трудно да докаже, че не е дъщеря на Ева Кейн. Когато обаче Дирдри Хендерсън призна, че е била на местопрестъплението, у него се ражда идеята да подхвърли снимката сред нейните вещи. Опитал се да направи това, като използвал оставена от градинаря стълба до прозореца. Но госпожа Уедърби била неспокойна и настояла всички прозорци да бъдат здраво залостени, така че Робин не успял да осъществи плана си. Той веднага се върнал и поставил снимката в чекмеджето, което за голямо негово нещастие аз прерових съвсем скоро след това. Следователно аз знаех, че снимката е била подхвърлена и знаех от кого — от единствената личност в къщата, която неуморно тракаше на машина над главата ми. Понеже името Ивлин Хоуп беше намерено в една книга от Лабърнъмс, то Ивлин Хоуп трябваше да бъде или госпожа Апуърд, или Робин Апуърд… Името Ивлин ме подведе. Бях го свързал с госпожа Карпентър, тъй като нейното име е Ив. _Но Ивлин може да бъде същевременно име и на мъж_. Спомних си разговора в малкия театър в Калънки, за който госпожа Оливър ми разказа. Младият актьор, който разговарял с нея, бе човекът, който можеше да потвърди моите хипотези — хипотезата, че Робин Апуърд не е истински син на госпожа Апуърд. Защото начинът, по който говорел той, подсказвал, че знае истинските факти. На тази мисъл ме наведе и историята, че госпожа Апуърд е искала да отмъсти на млад човек, който се опитвал да я измами относно произхода си. Истината е, че аз трябваше да разбера всичко това много по-рано. Бях възпрепятстван от сериозна греша. Смятах, че нарочно съм бил бутнат върху релсите, а извършителят е бил убиецът на госпожа Макгинти. Робин Апуърд бе в действителност единственият човек в Бродхини, който не е могъл да се намира по това време на гарата в Килчестър.
	Джони Самърхейс внезапно се изкикоти:
	— Може да е била някоя старица с кошница. Те обичат да се пъхат насам-натам.
	Поаро продължи:
	— Фактически Робин Апуърд е бил твърде самонадеян, за да се страхува от мен. Това е присъщо на убийците. Така е за съжаление. Защото в този случай почти липсваха улики.
	Госпожа Оливър се надигна:
	— Нима искате да кажете — недоверчиво попита тя, — че Робин е убил майка си, докато аз съм седяла отвън в колата и не съм подозирала нищо? Не би му стигнало времето за убийство!
	— О, напротив, стигнало му е! Представите не хората за времето са направо смешни. Забележете само колко бързо една сцена може да бъде заредена с нови декори! В случая е ставало въпрос само за декори.
	— Добър театър — машинално промърмори госпожа Оливър.
	— Да, било е истинско театрално убийство, при това отлично замислено.
	— А аз си седях в колата и нямах никаква представа за това!
	— Боя се — каза Поаро, — че женската ви интуиция си е почивала този ден…


	Двайсет и седма глава

	— Няма да се върна в „Бредър и Скатъл“ — каза Мод Уилямс. — И без това не ги бива като фирма.
	— А освен това те си изпълниха ролята.
	— Какво искате да кажете с това, мосю Поаро?
	— Защо дойдохте по тези места?
	— Предполагам, че щом сте господин Всезнайко, че ще си отговорите сам.
	— Досещам се нещичко.
	— И какво е то?
	Поаро замислено гледаше косата на Мод.
	— Постарах се да бъда съвсем дискретен — каза той. — Имаше предположение, че жената, която е влязла в къщата на госпожа Апуърд, русокосата жена, която Една видяла, е била госпожа Карпентър. И че тя отрича това просто от страх. След като се оказа, че Робин е убиецът на госпожа Апуърд, нейното присъствие там не би имало по-голямо значение от това на госпожица Хендерсън. И все пак аз не смятам, че е била там. Мисля, че жената, която Една е видяла, сте били вие, госпожице Уилямс.
	— Защо пък аз?
	Гласът й беше твърд.
	Поаро й отговори с въпрос:
	— Защо се интересувахте толкова от Бродхини? Защо, когато сте дошли тук, сте поискали автограф от Робин Апуърд? Вие не събирате автографи. Какво знаехте за семейство Апуърд? И преди всичко защо дойдохте тук? Как разбрахте, че Ева Кейн е починала в Австралия, и как научихте новото й име, след като тя е напуснала Англия?
	— Отлично решавате ребуси! Е, добре, аз всъщност няма какво да крия.
	Тя отвори чантата си. От овехтял бележник извади пожълтяла от времето вестникарска изрезка. На нея се виждаше лице, което Поаро вече бе запомнил много добре — глуповато усмихващото се лице на Ева Кейн. Върху снимката бяха написани думите: „Тя уби майка ми.“
	Поаро върна снимката на Мод Уилямс.
	— Така си и мислех. Истинското ви име е Крейг, нали?
	Младата жена кимна.
	— Отраснах при братовчеди — много почтени хора. Но когато всичко това се случи, бях достатъчно голяма, за да не го забравя никога. Много съм размишлявала за нея. Тя беше противна жена — децата усещат тези неща! Баща ми беше просто слаб човек и се намираше изцяло под влиянието й. Но той беше обвинен за нещо, което винаги съм вярвала, че е извършила тя. О, да, зная, че той е бил неин съучастник, но това не е същото, нали? Винаги съм искала да разбера какво е станало с нея. Когато пораснах, наех детективи. Те я проследиха в Австралия и накрая ми докладваха, че е мъртва. Оставила син — той се казвал Ивлин Хоуп. Е, изглеждаше, че с това нещата приключваха. Но тогава се сприятелих с един млад актьор. Той ми спомена за някой си Ивлин Хоуп, който бил от Австралия, но сега се наричал Робин Апуърд и пишел пиеси. Заинтересувах се от него. Една вечер ми представиха Робин Апуърд — _той беше с майка си_. Така че, помислих си аз, в последна сметка Ева Кейн _не е мъртва_. Вместо това тя се прави на гранд дама с много пари. Намерих си работа по тези места. Бях любопитна и дори нещо повече. Е, добре, ще си призная, мислех дори, че по някакъв начин ще се добера до нея. Когато вие ми разказахте цялата тази история с Джеймс Бентли, веднага реших, че тъкмо госпожа Апуърд е убила госпожа Макгинти. Отново Ева Кейн с нейните трикове! От Майкъл Уест чух случайно, че Робин Апуърд и госпожа Оливър ще дойдат за представлението на театъра в Калънки. Реших да отида в Бродхини и да си разчистя сметките с госпожа Апуърд. Имах предвид… не знам точно какво имах предвид. Разказвам ви всичко. Бях взела малък пистолет, който беше с мен още от времето на войната. За да я сплаша или нещо повече, честно казано — не знам… Така или иначе, стигнах там. В къщата беше тихо, а вратата — отключена. Влязох. Знаете как я намерих. Беше мъртва, лицето й бе тъмночервено и подпухнало. Всичко, за което допреди си мислех, изглеждаше глупаво и мелодраматично. Знаех, че в действителност аз никога не бих убила, когото и да е… Но си давах ясна сметка, че ще бъде нелепо да обяснявам какво съм правила в къщата. Беше студена нощ и аз бях с ръкавици, ето защо знаех, че не съм оставила никакви отпечатъци от пръсти. И за миг дори не съм си мислила, че някой може да ме е видял. Това е всичко. — Тя направи пауза и добави малко неочаквано: — Какво ще правите с мен?
	— Нищо — отвърна Еркюл Поаро. — Желая ви успех в живота, това е всичко.


	Епилог

	Еркюл Поаро и полицейският началник Спенс празнуваха в „Ла вией гран мер“.
	След като сервираха кафето, Спенс се облегна на стола и въздъхна:
	— Храната тук никак не е лоша. Малко пофренчена наистина, но къде ли пък може да намери човек прилична пържола и пържени картофи в днешно време?
	— Вечерта, когато дойдохте за пръв път при мен, вече бях вечерял на същото място — каза Поаро.
	— Оттогава изтече много вода. Трябва да призная, мосю Поаро, че вие чудесно се справихте с тази заплетена история. — Той леко се усмихна. — За щастие този млад мъж така и не разбра с колко малко доказателства разполагахме. Един хитър адвокат би го измъкнал. Но Робин напълно си бе изгубил ума и сам влезе в капана. Каруцата се обърна и той затъна до шия. Имахме голям късмет!
	— Не беше въпрос само на късмет — поучително каза детективът. — Аз го изиграх така, както се изиграват големите риби! Той си мислеше, че съвсем сериозно приемам уликите срещу госпожа Самърхейс. Но когато се оказа обратното, загуби самообладание и рухна. Освен всичко друго той е и страхливец. Когато замахнах срещу него с чукчето за захар, той наистина помисли, че искам да го ударя. Силният страх винаги изкарва истината наяве.
	— Имахте късмет, че майор Самърхейс не ви стори нищо — ухили се Спенс. — Май е твърде сприхав и при това — импулсивен. Едва успях да ви разтърва навреме. Той прости ли ви вече?
	— О, да, сега сме приятели. Аз подарих на госпожа Самърхейс готварска книга и я научих да прави омлет. _Mon Dieu_, какво ли не изстрадах в този дом! — Той притвори очи.
	— Доста объркан случай беше — размишляваше на глас Спенс, безразличен към апокалиптичните спомени на Поаро. — Това само показва колко вярна е приказката, че всеки има какво да крие. Госпожа Карпентър едва отърва ареста за убийство. Ако някой някога се е държал гузно, това бе тя и знаете ли защо?
	— _Eh bien_, защо? — полюбопитства детективът.
	— Обикновена проява на не съвсем почтено минало. Била е танцьорка, а е имала и доста приятели мъже. Не била вдовица от войната, когато дошла и се заселила в Бродхини, а това, което хората днес наричат „неофициална съпруга“. Добре, но всичко това не би минало пред такъв пуяк като Гай Карпентър. Затова тя му изпяла съвсем друга песничка. Така че, когато започнахме да се ровим в миналото на хората, Ив се побъркала да не би всичко да излезе на бял свят. — Той отпи от кафето си и самодоволно се изкиска. — Да вземем семейство Уедърби. Зловещ дом. Злоба и омраза. Непохватно уплашено момиче. И какво се крие зад всичко това? Нищо зловещо. Само пари. Пари! Най-обикновени лири.
	— Толкова просто!
	— Младата жена има пари, и то доста. Наследство от леля й. Затова майка й я държи така изкъсо — да не би да се омъжи за някой нехранимайко. Вторият й баща я ненавижда, защото у нея са парите и тя плаща сметките. Доколкото разбирам, той самият е неудачник, който се проваля с всичко, с което се захване. А що се отнася до госпожа Уедърби, тя е истинска отрова, разтворена в захар.
	— Съгласен съм с вас — поклати глава Поаро. — Цяло щастие е, че момичето има пари. Това ще улесни много брака й с Джеймс Бентли.
	Полицейският началник зяпна от изненада:
	— Ще се омъжва за Джеймс Бентли? Дирдри Хендерсън? Кой казва това?
	— Аз го казвам — отвърна детективът. — Аз съм се заел с тази работа. Сега, когато нашият малък проблем е приключен, разполагам с достатъчно време. Ще се постарая да ускоря този брак. Засега и двете страни нямат представа за това, но те се привличат. Ако оставим нещата на тях, нищо няма да излезе. Но ще си имат работа с Еркюл Поаро. Ще видите! Работата ще потръгне.
	Спенс се ухили.
	— Май нямате нищо против да си пъхате носа в чуждите работи, нали?
	— _Mon cher_, това не звучи добре от вашите уста — укори го Поаро.
	— Хванахте ме натясно! Но все пак Джеймс Бентли е нещастник.
	— Със сигурност е нещастник! В момента положително е огорчен, че няма да бъде обесен.
	— Той трябва да ви падне на колене от благодарност — отбеляза Спенс.
	— По-скоро пред вас, но очевидно не мисли така.
	— Странен човек!
	— Както кажете, но поне още две жени са се интересували от него. Човешката природата крие големи изненади.
	— Мислех, че ще го сватосате за Мод Уилямс.
	— Той ще направи избора си сам — отвърна Поаро.
	— Той ще… как да се изразя… ще реши на коя да даде ябълката. Но мисля, че ще избере Дирдри Хендерсън. Мод Уилямс е твърде енергична и жизнена. С нея той би се затворил още повече в черупката си.
	— Така и не разбрах защо и двете го харесват.
	— Неведоми са пътищата божи.
	— И все пак ви очакват доста трудности. Първо да го подготвите, а след това да освободите момичето от отровата на майката — тя ще се бори с вас със зъби и нокти!
	— Успехът е на страната на силните.
	— Предполагам, че имате предвид — на страната на мустакатите!
	Спенс гръмогласно се засмя. Поаро самодоволно приглади мустаците си и предложи по чашка бренди.
	— Нямам нищо против, мосю Поаро.
	Детективът направи поръчката.
	— А — каза Спенс, — сетих се още нещо! Спомняте ли си семейство Рендъл?
	— Естествено.
	— Значи като проверявахме Рендъл, на бял свят излезе нещо доста странно. Изглежда, когато първата му жена починала в Лийдс, където той практикувал по това време, тамошната полиция получила някои доста противни анонимни писма срещу него с намек, че той я е отровил. Разбира се, хората говорят какво ли не. Затова смъртта на жена му била констатирана от външен лекар, човек с репутация, който, изглежда, приел смъртта й за съвсем естествена. Нямало е нещо, за което да се захванат, освен за факта, че съпрузите взаимно били застраховали живота си, всеки в полза на другия. Но хората често правят такива застраховки… И ние няма за какво да се захванем. Все пак ми е любопитно какво мислите _вие_?
	Поаро си спомни уплашеното изражение на госпожа Рендъл, начина, по който спомена за анонимните писма, и твърдението й, че не вярва на нищо, написано в тях. Припомни си убеждението й, че неговото разследване на случая с госпожа Макгинти е било само претекст.
	Детективът каза:
	— Мисля, че не само полицията е получавала анонимни писма.
	— И на нея ли са й изпращали?
	— Да, струва ми се. Когато се появих в Бродхини, тя си въобразяваше, че съм по следите на мъжа й и че случаят с Макгинти е само претекст. Да, и той така си мислеше… Това е обяснението! Именно доктор Рендъл се е опитал да ме блъсне върху релсите на влака онази нощ!
	— Смятате, че ще се опита да очисти и тази жена ли?
	— Смятам, че тя би постъпила умно, ако не направи застраховка за живота си в негова полза — сухо отвърна Поаро. — Но ако той знае, че го държим под око, сигурно ще прояви благоразумие.
	— Ще направим, каквото можем. Ще държим под око нашия любезен доктор и ще му дадем да разбере това.
	Поаро вдигна чашата си с бренди:
	— За госпожа Оливър!
	— Какво ви накара да се сетите за нея така внезапно?
	— Женската интуиция — отвърна детективът.
	За момент настъпи мълчание, после Спенс бавно изрече:
	— Робин Апуърд пристига за процеса следващата седмица. Нали знаете, Поаро, не мога да не проявя съмнение…
	Той го прекъсна ужасен:
	— _Mon Dieu_! Да не искате да кажете, че сега се съмнявате във вината на Робин Апуърд? Само не казвайте, че искате да започнем всичко отначало!
	Полицейският началник Спенс се ухили успокоително:
	— Боже мой, не. Няма съмнение, че той е убиецът! — И добави: — Ама и вие веднага сте готов да подскочите!


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5881
	__Издание:__
	Агата Кристи. Смъртта на госпожа Макгинти
	Художник и оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
	ISBN: 954-9395-41-3
	ИК „ЕРА“, София, 2006