[Kodirane UTF-8]

	Агата Кристи
	Смърт в Лимсток


	Агата Кристи — ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща. Също като нея героите й са находчиви, оригинални и популярни по цял свят, а романите й — вечно живи.
	Днес Агата Кристи е най-известната авторка на криминални романи в света. Нейните осемдесет романа са преведени на над четирийсет езика и са продадени в над два милиарда екземпляра. Емблематичните й герои Еркюл Поаро и госпожица Марпъл й спечелват титлата „Първата дама на криминалния жанр“.


	Жителите на тихото английско градче Лимсток са потресени от ужасяващото самоубийство на мис Симингтън. Но това е само началото. Оказва се, че тя е била изнудвана, а скоро и други хора получават заплашителни писма. Когато откриват и втори труп, Скотланд ярд изпраща детектив, който да разследва случая. Но резултати няма… докато съпругата на местния свещеник не призовава на помощ госпожица Марпъл.


	Първа глава

	1.

	Когато най-сетне ме извадиха от гипсовото корито и лекарите се наситиха да ми правят всевъзможни изследвания, медицинските сестри постепенно ме научиха да движа крайниците си като през цялото време ми говореха, сякаш съм бебе, от което започна да ми прилошава, Маркус Кент ми заяви, че ще трябва да отида да живея на село.
	— Свеж въздух, спокоен живот — основното ти задължение ще бъде да бездействаш — това е рецептата за твоето пълно и окончателно възстановяване. Сестра ти ще се грижи за теб. Яж, спи и имитирай царството на растенията, колкото се може по-успешно.
	Не го попитах дали ще мога някога отново да летя. Има въпроси, които не се задават, защото те е страх от отговора, който ще получиш. Това бе причината през последните пет месеца нито веднъж да не си позволя да попитам дали съм обречен да прекарам остатъка от живота си прикован на легло. Страхувах се, че ще получа от сестрите онзи жизнерадостен отговор, зад който обикновено се крият всички лоши новини: „Виж ти, що за въпрос е това? Не може един пациент да пита подобни глупости!“
	Затова не задавах никакви въпроси — и всичко бе наред. Вече знаех, че няма да бъда съвсем безпомощен инвалид. Можех да движа краката си, да стоя изправен, после се научих да изминавам сам по няколко крачки и ако се чувствах като прохождащо бебе, с подгъващи се колене и крака, които отказваха да слушат командите на мозъка, причината бе само слабост и липса на достатъчно упражнение. С времето всичко щеше да си дойде на мястото.
	Маркус Кент, който според мен бе идеалният лекар, знаеше, че не смея да задам толкова важния за мен въпрос, и отговори, без да питам:
	— Ще се оправиш напълно. Не бяхме сигурни до миналия вторник, но след резултатите от последните изследвания смея да го заявя с целия си авторитет. Но няма да е скоро. Ще продължи дълго и ще бъде много отегчително, това трябва да си го набиеш в главата. Когато става дума за възстановяване на мускули и нервни окончания, главен помощник е мозъкът. Затова най-малката проява на нетърпение, най-малкото безпокойство ще бъдат пречка да се оправиш по-бързо. И в никакъв случай не се лъжи „да вложиш цялата си воля, за да се възстановиш бързо“. Нещо от този род и ще се видим отново в болницата. Трябва да си наложиш да живееш бавно и спокойно, в темпо легато, както пише по партитурите. Искам да знаеш, че не само тялото, но и нервите ти са силно отслабени от продължителната употреба на болкоуспокоителни… Препоръчвам да отидеш сред природата, да си наемеш къща на село, да започнеш да се интересуваш от местната политика, скандали и клюки. Запознай се с всички свои съседи, прояви жив интерес към техния начин на живот. И ако ми позволиш една последна препоръка — избери си място далеч от всички стари познати и приятели.
	Кимнах:
	— Вече съм мислил по този въпрос.
	Не можех да си представя нещо по-отчайващо от посещенията на бившите си колеги, изпълнени със съжаление, кипящи от енергия и планове за себе си: „Ама, Джери, че ти изглеждаш великолепно. Кажи, Мери, не изглежда ли много добре? Скъпи, чакай да ти разкажа — какво, мислиш, направи Бъстър?“
	Не, това не можех да понеса. Кучетата са умни. Те припълзяват в някой тъмен ъгъл, ближат раните си и не се появяват на бял свят докато не се излекуват напълно.
	И така, двамата с Джоана се заровихме в брошурите на агенциите за недвижими имоти, опитвайки се да разберем какво се крие зад изкусния жаргон, който те владеят така добре. Не остана място в целите Британски острови, с което да не се запознахме. Спряхме се на „Литъл Фърз“ в Лимсток като една от къщите, които си струва да бъдат огледани, главно защото не бяхме посещавали Лимсток и не познавахме никого в тази област.
	Когато Джоана видя „Литъл Фърз“, веднага реши, че точно това е къщата, която е най-подходяща за нас.
	Намираше се на един нисък хълм на около километър от Лимсток по пътя, който води към тресавищата. Беше спретната ниска бяла къща с викторианска веранда, покрита с наклонен покрив, боядисан в бледозелено. От верандата се разкриваше приятна гледка към подножието на покрития със зеленина склон и кулата на селската черква.
	Къщата бе собственост на семейство стари моми, госпожиците Бартън, от които бе останала жива само най-малката — госпожица Емили.
	Емили Бартън бе очарователна дребна стара дама, която по невероятен начин приличаше на къщата си. С благ, извиняващ се глас тя обясняваше на Джоана, че никога досега не е давала къщата си под наем, дори не си е представяла, че може да го направи. „Но как да ви обясня, скъпа, всичко е толкова различно тези дни — данъците, разбира се, пък и всичките ми вложения — акции, дялове, толкова сигурни, както си въобразявах, самият управител на банката ми препоръча повечето от тях, като че ли не носят нищо — напълно неразбираемо, естествено! И наистина, всичко стана толкова трудно. Човек не може (сигурна съм, че ще ме разберете, скъпа, моля да не се обидите, изглеждате толкова любезна) да харесва идеята да дава къщата си под наем на абсолютно непознати. Но нещо трябва да се направи и трябва да призная, че след като ви видях, ще се радвам, ако решите да живеете тук. Знаете ли, тази къща се нуждае от млади хора. И ще ви кажа, че твърдо се отказах от идеята да позволя на мъже да живеят тук.“
	В този момент се наложи Джоана да съобщи за моя милост. Госпожица Емили се справи отлично:
	— О, Боже мой, разбирам. Колко тъжно! Разбил се със самолета си. Тези младежи са толкова безстрашни. Е, та брат ви е на практика инвалид…
	Тази мисъл като че ли успокои старата госпожица. Предполагаше се, че като инвалид няма да се занимавам с тези грозни мъжки дейности, от които Емили Бартън толкова много се страхуваше. Тя недоверчиво ме попита дали пуша.
	— Като комин — отговори вместо мен Джоана. — Но — заяви твърдо тя — аз също пуша.
	— Разбира се, разбира се. Колко съм глупава. Знаете ли, страхувам се, че съм ужасно изостанала от времето. Сестрите ми бяха по-големи от мен, а майка ми беше много строга. Можете ли да си представите — тя живя до деветдесет и седем години! Да, да, сега всички пушат. Само че в къщата няма нито един пепелник.
	Джоана я успокои, че ние ще донесем много пепелници, и с усмивка добави:
	— Обещавам най-твърдо да внимаваме хубавите ви мебели да не бъдат обгорени от цигари. Аз се вбесявам от хора, които си позволяват да бъдат толкова небрежни.
	И така, всички подробности бяха уредени. Наехме „Литъл Фърз“ за шест месеца с възможност за продължение с още три. Емили Бартън обясни на Джоана, че самата тя няма да ни създава никакви неудобства — отиваше да живее в къщата на тяхна бивша прислужница, „моята вярна Флорънс“, която се омъжила, след като служила вярно на семейство Бартън цели петнайсет години.
	— Толкова приятно момиче. Мъжът й се занимава със строително предприемачество. Имат много хубава къща на главната улица. Аз съм наела две прекрасни стаи на втория етаж. Ще ми бъде изключително удобно, а Флорънс е възхитена, че отново ще бъдем заедно.
	След като и двете страни бяха доволни, договорът бе подписан и не след дълго ние с Джоана станахме новите обитатели на къщата. Личната прислужница на госпожица Емили Бартън — Партридж, се съгласи да остане и да се грижи за нас заедно с още една домашна помощница — младо момиче, което идваше всяка сутрин и изглеждаше полуумно и добродушно.
	Партридж бе слаба кисела жена на средна възраст. Готвеше превъзходно. Когато разбра, че харесваме кухнята й, отиде дотам, макар да не одобряваше късните вечери (оказа се, че госпожица Емили е имала навик да вечеря съвсем леко — само едно твърдо сварено яйце), че се пригоди към нашите навици и заяви, че смята за свое задължение пълното възстановяване на силите ми.
	След като донякъде свикнахме с обстановката, след около седмица госпожица Емили Бартън ни посети и тържествено ни връчи визитната си картичка. Примерът й бе последван и от госпожа Симингтън, жената на адвоката, госпожица Грифит, сестрата на доктора, госпожа Дейн Калтроп, съпругата на викария, и господин Пай от близката обител. Джоана беше силно впечатлена.
	— Не знаех — каза тя, — че все още някъде хората идват на посещение… с визитни картички!
	— Така е, дете мое — отговорих, — защото нищо не знаеш за живота на село.
	— Глупости. Прекарала съм на село неизброимо число уикенди.
	— Това съвсем не е същото. Била си на гости и не ти се е налагало да се запознаваш с местната общественост.
	Аз съм с пет години по-голям от Джоана. Помня голямата, мрачна, разхвърляна къща, която имахме, когато бях дете, и нивите, простиращи се чак до реката. Спомням си как пропълзявах между малиновите храсти, стремейки се да не ме забележи градинарят, помня миризмата на белия прах в двора пред оборите, котката, която мързеливо прекосяваше двора, шума от конски копита в конюшнята.
	Но когато станах на седем години, а Джоана — на две, отидохме да живеем в Лондон с нашата леля, след което прекарвахме коледните и великденските си ваканции в посещения на театър, пантомима, кино и екскурзии до Кенсингтън Гардънс, където имаше лодки, а когато отраснахме започнахме да посещаваме ледените пързалки. През август ни водеха на почивка някъде по южното крайбрежие.
	Припомняйки си всичко това, казах на сестра си замислено и с угризение за това какъв егоистичен, погълнат единствено от себе си инвалид съм:
	— Страхувам се, че тук те очаква ужасно скучен живот. Всичко ще ти липсва толкова много…
	Защото Джоана е много хубава и много весела, обича танците и коктейлите, любовните истории и бързите, мощни коли.
	Тя се засмя и отговори, че няма нищо напротив.
	— Дори ще ти призная, че съм доволна да се спася от този отровен начин на живот. Цялата тайфа ужасно ми е омръзнала. Освен това знам, че отказваш да ме разбереш, но продължавам да се чувствам дълбоко наранена от Пол. Ще ми е необходимо много време, за да го преодолея.
	Не можех да не бъда скептичен относно последното й твърдение. Любовните й истории винаги протичат по един и същи начин. Влюбва се до полуда в някой безхарактерен младеж, който по правило е непризнат гений. Слуша безкрайните му оплаквания и се втурва с всички сили да работи, за да му спечели признание в обществото. А след това, когато той прояви неблагодарност, е дълбоко наранена и разочарована, сърцето й е разбито, докато не се появи следващият меланхоличен нещастник, което обикновено става след три седмици.
	Затова не приемах насериозно разбитото сърце на сестра си. Но забелязах, че привлекателната Джоана гледаше на селския живот като на нова игра.
	— Все пак изглеждам добре, нали? — попита тя.
	Огледах я критично и не можах да се съглася.
	Джоана бе облечена спортно (от „Миротен“). Разбира се, идеите на модните дизайнери за спортно облекло са малко особени — полата й до средата на коляното беше прекалено тясна, на абсурдни, крещящи карета, туниката й беше с къси ръкави, бродирана с тиролски мотиви, носеше копринени чорапи без ръб и безупречни нови спортни обувки от светлокафява истинска кожа.
	— Не — отговорих. — Според мен облеклото ти е погрешно. Би трябвало да носиш много стара пола от дебел вълнен плат в избеляло мръснозелено или кафяво, подходящ кашмирен пуловер и дълга жилетка върху него, памучни чорапи и стари обувки на краката, филцова шапка на главата. Само тогава ще можеш да се слееш с главната улица на Лимсток, без да правиш впечатление.
	Продължих критичния си оглед и прибавих:
	— Лицето ти също е сбъркано.
	— Че какво може да съм сбъркала с лицето си? Ако искаш да знаеш, сложила съм си грим номер 2 на „Шанел“, който се препоръчва точно за природата.
	— Точно така. Но ако живееше в Лимсток, щеше да си сложиш само малко пудра, колкото да не блести носът ти, и съвсем скромно червило — по възможност неумело нанесено, без да очертаваш устните си предварително с молив. А веждите ти щяха да са целите, не само четвъртинка от тях.
	Джоана прихна. Струваше й се много забавно.
	— Мислиш, че ще решат, че изглеждам ужасно?
	— Не ужасно. Странно.
	Тя отново се зае с визитните картички, които посетителите ни бяха оставили. Единствено съпругата на викария бе имала щастието (или нещастието) да завари Джоана у дома. Тя промърмори:
	— Знаеш ли, много ми е интересно. Като онази детска игра — „Щастливи семейства“ — госпожа Право, съпруга на адвоката, госпожица Доза, дъщеря на лекаря, и тъй нататък. — После добави ентусиазирано: — Наистина мисля, че това е едно много приятно място, Джери! Толкова са симпатични, смешни и старомодни. Не можеш да си представиш дори да ти се случи нещо неприятно, нали?
	Знаех, че дрънка глупости, но се съгласих с нея. Нищо неприятно не можеше да се случи в Лимсток. Сега звучи странно, като си спомням, че само седмица след този разговор получихме първото писмо.


	2.

	Виждам, че започнах зле своя разказ. Не съм описал Лимсток, а без да се знае какво представлява Лимсток, ще е трудно да се разбере моята история.
	Ще започна с миналото. Лимсток има своите корени в древността. По време на норманското нашествие е бил важен център. Значението му е било предимно свързано с религията. Лимсток има своята обител с традиционно силни и амбициозни игумени в миналото. За да са чисти пред съвестта си и Бога, местните лордове и барони са давали част от земите си на обителта, която станала много богата и имала силно влияние върху областта в продължение на много векове. Но по времето на Хенри VIII манастирът споделил съдбата на останалите си събратя и бил лишен от владенията си. Последвало управление от лорд и градът продължил да бъде важен център — имал богатства, права и привилегии.
	След това някъде около хиляда седемстотин и някоя година техническият прогрес изпратил Лимсток в застояли води. Замъкът на лорда западнал и накрая се срутил. Наблизо не минавали нито важни пътища, нито железопътни линии. Градът се превърнал в малко провинциално село с пазар, незначително и забравено, заобиколено от ниви и ферми, едно от малкото останали кътчета, където природата все още не бе прогонена от настъпващата по всички фронтове цивилизация.
	Пазарът беше веднъж седмично и в този ден всички улици и пътища се изпълваха с дребен и едър рогат добитък. Два пъти в годината се организираха конни надбягвания, на които обикновено се състезаваха малко известни коне. Главната улица бе очарователна, изтеглените леко назад къщи изглеждаха като че ли не на място със своите магазини, намиращи се в приземните етажи. По витрините им бяха изложени франзели, кифли, зеленчуци и плодове. Имаше дълъг, малко накриво разположен магазин за платове, голям и малко страшен железарски магазин, красива пощенска сграда, редица други магазини с най-разнообразен асортимент, две съперничещи си месарници и един супермаркет. Лекарят бе един, една бе и адвокатската кантора „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“, църквата бе красива и неочаквано голяма, датираща от хиляда четиристотин и двайсета година, вътре в нея имаше древни саксонски гробове. Към останалите забележителности можеха да се причислят ново, ужасно грозно училище и две кръчми.
	Накратко, това представляваше Лимсток. Насърчавани от Емили Бартън, всички, които се смятаха за важни, ни посетиха. Джоана си купи ръкавици и кадифена барета, която не й отиваше чак толкова, и се зае да връща визитите.
	Това бе ново и интересно за нас. Не бяхме обречени да прекараме тук живота си. Всичко бе само една интерлюдия. Приготвих се да изпълня препоръките на Маркус Кент и да се заинтересувам живо от съседите си. Двамата с Джоана се забавлявахме. Припомних си инструкцията да се развличам с местните скандали. Но със сигурност никога нямаше да мога да предположа по какъв начин тези скандали щяха да бъдат предложени на вниманието ми.
	Най-странно от всичко бе писмото и когато то дойде, ни стана по-забавно от всичко останало.
	Спомням си, че пристигна, докато закусвахме. Разгледах го, без да бързам, по онзи ленив начин, към който прибягваме, когато нямаме какво да правим и се стремим да удължим максимално и най-незначителното събитие. Забелязах, че е изпратено от селото. Адресът бе написан на машина.
	Отворих това писмо преди другите две, които бяха с лондонски печат, защото знаех съдържанието им: едното бе сметка, другото бе от наш доста скучен братовчед. Върху лист хартия бяха налепени думи и букви, изрязани от вестници. В първия момент само го разглеждах учуден и стреснат от вида му. Когато започнах да чета, ахнах от изненада.
	Сестра ми, която се мръщеше над някакви сметки, ме погледна.
	— Хей — каза. — Какво е това? Изглеждаш разтревожен.
	С най-груби и нецензурни изрази авторът на писмото изразяваше мнението, че ние с Джоана не сме брат и сестра. С огромно въображение бяха описани сексуални сцени, които можеха само да бъдат продукт на изключително болно въображение. Но в никакъв случай не можеха да влязат сред бисерите в световната литература, тъй като езикът бе просташки.
	— Това е едно твърде долно анонимно писмо.
	Продължавах да съм под влиянието на първоначалния шок. Не можех да предполагам, че нещо толкова тъмно и мръсно може да се случи в спокойния, пасторален Лимсток.
	Джоана изведнъж прояви жив интерес:
	— И какво пише в него?
	Забелязал съм, че в романите анонимните писма с долно и отвратително съдържание никога не се показват на героините, ако е възможно. Подразбира се, че жените на всяка цена трябва да бъдат защитени от шока, който подобни писания могат да причинят върху деликатната им нервна система.
	Със съжаление трябва да призная, че и през ум не ми мина да скрия писмото от Джоана. Дори изпитвах удоволствие, докато й го подавах.
	Тя затвърди моята вяра в нейната твърдост, като отбеляза само:
	— Каква гадост! Бях чувала за анонимни писма, но никога не бях виждала. Всичките ли са като това?
	— Не мога да ти кажа. На мен също ми се случва за пръв път.
	Джоана започна да се смее:
	— Ти си бил прав за грима ми, Джери. Предполагам, че наистина ме вземат за жена с леко поведение.
	— Това — добавих — в съчетание с факта, че баща ни беше висок, тъмен мъж с дълго, тясно лице, а майка ни — русокосо, синеоко, нежно, мило създание. Аз приличам на него, а ти — на нея.
	Тя кимна замислено:
	— Да, никак не си приличаме. Никой не би ни взел за брат и сестра.
	— А някой със сигурност е решил да направи капитал от това.
	Джоана обяви, че смята цялата история за изключително смешна.
	Като поклащаше замислено писмото, тя попита какво ще правим с него.
	— Мисля, че най-правилната процедура ще бъде да го хвърлим в огъня с остро възклицание на отвращение.
	Подкрепих думите си с действия, които Джоана аплодира:
	— Направи го великолепно. Трябвало е да станеш актьор. Хубаво е, че имаме камина, нали?
	— Права си, кошчето за боклук щеше да бъде далеч не толкова драматично — съгласих се. — Разбира се, можех да го запаля и да гледам как гори бавно — или бавно да гледам как гори.
	— Да, но нали знаеш, че обикновено, когато искаш да изгориш нещо, то не гори. Можеше да се наложи да драскаш клечка след клечка.
	С това изчерпихме всички шеги около необичайната случка.
	Сестра ми се изправи и отиде до прозореца. След това изведнъж се обърна и рязко попита:
	— Чудя се кой ли го е написал.
	— Вероятно никога няма да разберем.
	— Да, вероятно.
	Тя дълго мълча, след това каза:
	— Като се замислиш, не е чак толкова смешно. Знаеш ли, мислех, че те… те ни харесват.
	— Харесват ни. Според мен това е някой идиот, който е на път да откачи напълно.
	— Дано да е така. Уф, отвратително!
	След тези думи тя излезе на слънце. Докато пушех лулата си след закуска, си помислих, че беше съвсем права. Наистина беше отвратително. Някой ни мразеше за това, че бяхме дошли тук, някой мразеше младата, свежа красота на Джоана — някой искаше да ни нарани. Да се надсмиваме над случилото се може би беше най-правилно, но всъщност съвсем не беше смешно…
	Тази сутрин дойде доктор Грифит. Бях се договорил с него да ме преглежда всяка седмица. Харесвах Оуен Грифит. Беше тромав човек, който се движеше непохватно, но имаше внимателни и сръчни ръце. Говореше бързо, на пресекулки и бе доста свенлив.
	Според него възстановяването ми беше окуражително. После добави:
	— Чувствате се добре, нали? Въобразявам ли си или наистина нещо ви боли тази сутрин?
	— Не, не е точно така. С кафето на закуска пристигна едно мръсно анонимно писмо, от което все още изпитвам неприятен вкус в устата.
	Той пусна чантата си на пода. Лицето му изразяваше възбуда.
	— Нима и вие сте получили едно от тях?
	Стана ми интересно.
	— Значи и други хора получават анонимни писма, така ли?
	— Да. От известно време.
	— О — казах, — разбирам. Бях останал с впечатлението, че присъствието ни тук е нежелано.
	— Не, не, нищо подобно. Обаче… — Той се запъна, после продължи: — Какво пишеше в писмото? Понеже… — Изведнъж се изчерви, изглеждаше много притеснен. — Може би не би трябвало да питам?
	— С удоволствие ще ви кажа. Пишеше, че готината мадама, която съм довел със себе си, изобщо не ми е сестра. И това е, ако мога да се изразя така, бодлеризираната версия.
	На тъмното му лице се изписа гняв.
	— Възмутително! Сестра ви… Тя не се ли притесни?
	— Джоана може да изглежда като ангел небесен, но е изключително съвременно момиче и не се трогва лесно. Намери писмото забавно. Досега подобно нещо не се бе случвало нито на мен, нито на нея.
	— Слава Богу! — възкликна Грифит.
	— И в края на краищата според мен това е единствено правилното отношение — добавих твърдо. — Смехория, граничеща с абсурд.
	— Да — вметна Оуен Грифит. — Единствено…
	— Точно така — прекъснах го. — „Единствено“ е точната дума!
	Без да се засегне, той продължи мисълта си:
	— Бедата е там, че това нещо започна да придобива все по-широки размери.
	— Мога да си представя.
	— Трябва да знаете, че вероятно се отнася за патологичен случай.
	Кимнах.
	— Имате ли някаква представа кой може да е анонимният извършител?
	— Не. А бих желал да зная. Искате ли малко теория? Обикновено анонимните писма се изпращат по две основни причини — или е конкретно насочена срещу един човек или група хора, с една дума, мотивирана е — някой мрази (или си въобразява, че мрази) някого и избира особено долен и подъл начин да задоволява това си чувство. Постъпката може да е грозна и отблъскваща, но не е задължително извършителят да е луд. Обикновено този тип се открива лесно — уволнен прислужник, ревнива съпруга и тъй нататък. Но ако омразата е обща, не конкретно насочена, става много опасно. Писмата се изпращат безразборно и служат за удовлетворяване на някакво голямо разочарование на автора. И както вече казах, тези хора са определено патологични случаи. Тяхната лудост непрекъснато нараства. Те не могат да спрат. Накрая, разбира се, ги залавят — най-често това са хора, за които е невероятно да се предположи, че са способни на подобни постъпки, но фактът си е факт. Миналата година в другия край на страната беше избухнала подобна епидемия — оказа се, че авторката е началничката на тъкачното отделение в една голяма текстилна фабрика. Тиха, скромна жена, работела във фабриката от дълги години. Спомням си и за друг случай при предишната ми практика в Северна Англия — но там се отнасяше за лична, целенасочена омраза. С една дума, запознат съм донякъде с тези проблеми и съвсем откровено, в този случай съм изплашен.
	— Отдавна ли се появиха? — попитах аз.
	— Не мисля. Трудно е да се каже. Обикновено хората, които получават анонимни писма, предпочитат да не се хвалят с тях. Просто ги изхвърлят или ги изгарят. — Той замълча. После добави спокойно: — Аз също получих анонимно писмо. И адвокатът Симингтън. А и няколко от по-бедните ми пациенти споделиха, че са получили.
	— Всички писма ли са с неприлично съдържание?
	— О, да. Определено може да се каже, че сексуалната тема е главна за всички писма. — Той се засмя. — Симингтън беше обвинен, че поддържа извънбрачна връзка със секретарката си — горката госпожица Гинч — тя е стара мома над четирийсетте, с пенсне и зъби като на заек… Той веднага отнесе писмото в полицията. А в писмата, които аз получих, ме обвиняват в неспазване на професионалната етика спрямо дамите, които са ми пациентки. Акцентът е главно върху сексуалните подробности. Написани са детински, звучат абсурдно, но преливат от злъч. — Лицето му се промени, стана много сериозно. — Въпреки всичко изпитвам страх. Може да стане много опасно…
	— Представям си.
	— Вижте, може да става дума за груба, детинска омраза, но рано или късно едно от тези писма ще нарани болезнено получателя. И тогава един Бог знае какво ще се случи! Освен това непредвидим е ефектът, който могат да имат върху необразованите местни умове. Повечето от тукашните хора са готови безрезервно да приемат, че всичко, което е написано върху хартия, е сто процента истина. И от това могат да възникнат непредвидими усложнения.
	— Беше доста неграмотно написано писмо — отбелязах замислено. — Сякаш авторът е необразован грубиян.
	— Мислите ли? — попита Оуен и се сбогува.
	Когато малко по-късно размишлявах върху разговора ни, това „мислите ли?“ ми се стори доста тревожно.


	Втора глава

	1.

	Няма да се преструвам, че полученото анонимно писмо не остави горчив вкус в устата ми. Напротив. В същото време съвсем скоро забравих за него. Просто в този момент не го взех насериозно. Спомням си, мисля, че реших да не обръщам внимание на случката, защото вероятно подобни неща често се случват в затънтените села. Сигурно на дъното на тази история се криеше някоя жена с вкус към драматизиране. Пък и писмата, ако съдя по това, което получих, звучаха толкова детински и абсурдно, че бе изключено да причинят голяма беда.
	Следващият инцидент, ако мога да го нарека така, възникна около седмица по-късно, когато Партридж с присвити устни ме уведоми, че Беатрис — нашата дневна помощница — няма да дойде този ден.
	— Разбрах, сър — съобщи Партридж, — че момичето е неразположено.
	Не бях много сигурен какво искаше да каже, но реших (погрешно), че се отнася за стомашни болки, които тя деликатно не желаеше да назове с по-точно име. Отговорих, че съжалявам и се надявам тя скоро да бъде по-добре.
	— Момичето е напълно здраво, сър — каза Партридж. — Тя е неразположена заради чувствата си.
	— О! — възкликнах, без все още да успея да проумея каквото и да е.
	— Дължи се — продължи тя — на едно писмо, което е получила. В него, разбирам, се правят неприлични намеци.
	Мрачността в очите на Партридж в комбинация с очевидното натъртване върху „намеци“ ме накараха да изпитам опасения, че намеците засягат моя милост. И тъй като едва ли бях в състояние да позная Беатрис, ако случайно я срещна на главната улица, до такава степен не бях й обръщал внимание, изпитах естествено раздразнение. Инвалид, който едва куцука на два бастуна, едва ли е подходящ за ролята на прелъстител на бедни селски момичета. Възмутено казах:
	— Каква глупост!
	— Повтаряте думите ми, сър. Същото казах на майката на момичето. Казах й, че такива работи няма да се случат в тази къща, докато аз съм тук. А за Беатрис й казах, че тези дни момичетата не са същите, и ако такива работи се вършат на друго място аз не мога да знам. Но истината е, сър — добави тя, — че приятелят на Беатрис, дето работи в гаража, е получил едно такова писмо и не ще и да чуе, че трябва да се държи разумно.
	— Не съм чувал по-глупаво и абсурдно нещо през целия си живот.
	Бях наистина разгневен.
	— Моето мнение, сър — обобщи тя, — е, че ще бъде най-добре да се отървем от момичето. Искам да кажа, че нямаше да реагира така, ако нямаше нещо, което иска да скрие. Няма дим без огън, не съм първата, която го казва.
	Не можех да си представя колко ужасяващо уморен щях да се почувствам от многократното повторение на тази фраза.


	2.

	През тази сутрин се бях решил на малка авантюра. Щях да вървя пеша сам до селото (с Джоана винаги го наричахме село, което технически не беше правилно, по-скоро беше градче и ако хората от Лимсток ни чуеха, щяха доста да се подразнят).
	Слънцето грееше, въздухът бе хладен и свеж, чувстваше се вече сладостта на пролетта. Взех си бастуните и се приготвих да вървя. Твърдо отказах на Джоана да ме придружи:
	— Не! Отказвам се от ангел-хранител, който ще кръжи около мен и ще ме окуражава с нежно чуруликане. Най-бързо стига този, който пътува сам, ако не си забравила поговорката. Трябва да уредя много неща. Първо ще посетя „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“, за да подпиша прехвърлянето на акциите, после ще отида в хлебарницата, за да се оплача за сухия хляб със стафиди, после ще върна онази книга в библиотеката. Да не забравя, че трябва да посетя и банката. Пускай ме да вървя, жено, защото сутринта е много кратка.
	Договорихме се Джоана да дойде да ме вземе с колата от главната улица, така че за обяд да съм си вкъщи.
	— Ще имаш време да се видиш с целия Лимсток — отбеляза тя.
	— Не се съмнявам. До обяд, искам или не, ще съм разговарял с всеки, който е нещо в Лимсток — съгласих се аз.
	Защото сутринта беше времето, когато всички излизаха на главната улица да пазаруват и да разменят клюки.
	Случи се така, че не отидох до градчето без компания. Не бях изминал и двеста метра, когато зад гърба си чух звънец на велосипед, после изскърцаха спирачки и накрая в краката ми буквално се строполи от колелото си Меган Хънтър.
	— Здравейте — поздрави тя задъхано, докато се изправяше на крака и се изтупваше от прахта.
	Меган ми бе доста симпатична. Изпитвах към нея необяснимо съжаление.
	Тя бе доведена дъщеря на адвоката Симингтън. Дъщеря на госпожа Симингтън от първия й брак. Никой не говореше охотно за господин (капитан) Хънтър. Предположих, че бяха решили името му да бъде забравено. Споменаваха, че се е отнасял много лошо с госпожа Симингтън. Развела се с него една или две години след сватбата. Самата тя била богата. Заселила се в Лимсток с малката си дъщеричка, „за да забрави“, и след време се омъжила за най-личния ерген в градчето, Ричард Симингтън. От втория си брак имаше две момчета, които се радваха на дълбоката привързаност на родителите си. Имах чувството, че Меган понякога се чувства излишна в семейството си. Тя положително не приличаше на майка си — дребна, анемична жена с повехнала хубост, която говореше с тънък, меланхоличен глас за трудностите с прислугата и за здравето си.
	Меган бе високо момиче, приличаше на шестнайсетгодишна ученичка, въпреки че беше почти на двайсет години. Кестенявата й коса обикновено бе несресана, имаше момчешки перчем, зеленикавокафяви очи, тясно лице и неочаквано очарователна усмивка. Дрехите й бяха тъмни и раздърпани. Рипсените й памучни чорапи винаги бяха с дупки на коленете и петите.
	Като я гледах тази сутрин, реших, че прилича повече на кон, отколкото на човешко същество. Наистина, малко грижи, и от нея щеше да излезе един много хубав кон.
	Както обикновено, тя заговори бързо и задъхано:
	— Бях горе, до фермата — нали знаете, на Лешър — да видя дали имат патешки яйца. Родили са им се много сладки малки прасенца. Сладурчета! Вие харесвате ли прасетата? Аз много. Даже и миризмата ми харесва.
	— Прасетата не миришат, ако за тях се грижат добре — отговорих.
	— Така ли? Тук миришат. До града ли отивате? Видях, че сте сам, и реших да повървя с вас, само че спрях много бързо.
	— Скъсала си си чорапа — забелязах аз.
	— Да. Обаче той вече има дупки на две места, така че не е много важно, нали?
	— Ти не си ли кърпиш чорапите, Меган?
	— Разбира се. Когато мама ме хване. Но тя не забелязва много-много какво правя — това е голям късмет, нали?
	— Ти самата май не забелязваш, че си пораснала?
	— Искате да кажете да бъда като сестра ви? Като кукла?
	Това определение за Джоана не ми се понрави.
	— Тя изглежда чиста, спретната и е приятно да я гледаш — опитах се да обясня.
	— Тя е страшно хубава — каза Меган. — И никак не прилича на вас. Защо?
	— Братята и сестрите невинаги си приличат.
	— Вярно. Разбира се. Аз също изобщо не приличам на Брайън и Колин. А и те не си приличат. — Тя помълча и след това попита: — Много е странно, нали?
	— Кое?
	Отговорът й беше много кратък:
	— Семействата.
	Казах замислено:
	— Мисля, че имаш право.
	Чудех се какво точно става в ума й. Известно време вървяхме, без да разговаряме, после Меган свенливо ме попита:
	— Вие летите със самолети, нали?
	— Да.
	— И така ли пострадахте?
	— Да, разбих се в земята заедно със самолета си.
	Тя рече:
	— Тук наоколо никой друг не лети.
	— Да, мисля, че никой. А ти искаш ли да летиш със самолет, Меган?
	— Аз? — Изглеждаше изненадана. — Боже мой, не! Сигурно ще ми стане лошо. На мен ми прилошава дори във влака. — Отново замълча и после ме попита прямо, както само едно дете може да го направи: — Ще се излекувате ли напълно и ще летите ли отново със самолет? Или ще останете сакат за цял живот?
	Въпросът бе изключително личен, но тя го зададе толкова простодушно, че не можех да не отговоря, макар по възможно най-кратък начин:
	— Моят лекар твърди, че ще се оправя напълно.
	— Да, но той да не би да е от онези доктори, които само лъжат?
	— Не мисля, че е такъв. Даже трябва да кажа, че го уважавам много и му имам пълно доверие.
	— Тогава всичко е наред. Обаче много хора обичат да лъжат.
	Приех мълчаливо тази констатация.
	Тя изрече с особен, като че незаинтересован тон, но в думите й се криеше учудваща способност за задълбочена преценка:
	— Радвам се. Страхувах се, че сте с лош нрав, защото знаете, че сте сакат за цял живот. Но щом не е така, естествено има разлика.
	— Аз не съм с лош нрав — отговорих хладно.
	— Е, добре, но сте раздразнителен.
	— Раздразнителен съм, защото бързам да се възстановя напълно, а с това не бива да се бърза, както каза моят лекар.
	— Че защо тогава се притеснявате?
	Засмях се на простодушното удивление, което прозвуча в думите й.
	— Мило момиче, не си ли попадала в ситуация, когато искаш нещо да се случи много бързо?
	Меган се замисли.
	— Не. Защо да ми се иска? Няма за какво да бързам. И без това нищо не се случва.
	Стана ми мъчно за нея, защото усетих отчаянието в думите й. Попитах меко:
	— Ти как прекарваш времето си тук?
	Тя сви рамене.
	— Няма какво да се прави.
	— Нямаш ли някакво хоби? Не играеш ли на разни игри? Имаш ли приятели?
	— Никак не ме бива в игрите. Пък и не ги обичам много. Тук няма момичета на моя възраст, а и тези, които ги има, не ми харесват. Мислят, че съм ужасна.
	— Глупости. От къде на къде?
	Меган поклати глава.
	— Ходила ли си на училище?
	— Разбира се. Върнах се миналата година.
	— Харесваше ли ти училището?
	— Не беше лошо. Само че преподаваха ужасно глупаво.
	— Какво значи „глупаво“?
	— Ами оттук-оттам. Всичко накъсано и непрекъснато от едно нещо скачат на друго. Беше евтино училище и учителите не бяха много добри. Никога не можеха да отговорят както трябва на даден въпрос.
	— Е, много малко учители могат — успокоих я.
	— А защо? Те са длъжни.
	Съгласих се.
	— Разбира се, аз съм малко глупава — призна чистосърдечно тя. — И толкова много неща ми изглеждат пълна глупост. Например история. Ами че тя е различна във всяка книга.
	— Точно това я прави по-интересна — изразих своето мнение.
	— А граматиката? А глупавите съчинения? И всички глупости, които ни задължаваха да четем? Шели чурулика за някаква чучулига, Уърдсуърт се захласва по някакви… минзухари ли бяха или нарциси? И Шекспир!
	— Какво му е лошото на Шекспир? — Разговорът ставаше интересен.
	— Така го усуква и по такъв сложен начин казва всичко, че въобще не можеш да го разбереш. Обаче някои неща в Шекспир ми харесват.
	— Сигурен съм, че ще му стане много приятно, ако те чуе — пошегувах се.
	Тя не усети сарказма ми. Лицето й се оживи.
	— Например много ми харесват Гонерил и Ригън.
	— Защо точно те?
	— О, не зная. Те са някак… истински. Как мислите, защо са станали такива?
	— Станали какви?
	— Такива, каквито са били. Искам да кажа, нещо трябва да ги е направило такива, нали?
	За пръв път се замислих по този въпрос. Винаги приемах двете по-големи дъщери на крал Лир за две лоши жени и нищо повече. Но въпросът на Меган за причината да бъдат лоши ме заинтригува.
	— Ще си помисля и ще ти кажа.
	— О, няма чак такова голямо значение. Просто си мислех. В края на краищата това е само английска литература, нали?
	— Да, да. А нямаше ли предмет, който наистина да ти харесва?
	— Само математика.
	— Математика? — изненадах се.
	Лицето й светна.
	— Обожавах математиката. Но и нея не я преподаваха както трябва. Бих искала да имам много добър учител по математика. Божествена е! Аз мисля, че в числата има нещо божествено. Вие какво ще кажете?
	— Никога не съм го почувствал — отговорих честно.
	Бяхме вече в началото на главната улица. Меган изведнъж изрече рязко:
	— Ето я госпожица Грифит. Омразна жена.
	— Не я ли харесваш?
	— Мразя я с цялото си сърце. Непрекъснато ме преследва да се присъединя към нейните отвратителни „Момичета-водачки“. Мразя ги тези „Водачки“. Защо трябва да се киприш в униформа, да ходиш навсякъде под строй, да се кичиш със значки за неща, които в действителност не си се научила да вършиш както трябва? Мисля, че това са големи глупости.
	В общи линии бях съгласен с Меган. Но госпожица Грифит ни нападна, преди да успея да изразя мислите си на глас.
	Сестрата на лекаря, която се радваше на крайно неподходящото за нея име Еме, излъчваше огромна самоувереност, която толкова липсваше на брат й. Беше представителна жена, спортен тип, с дълбок, сърдечен глас.
	— Здравейте, вие двамата — изрече тя. — Прекрасна сутрин. Меган, точно теб желаех да видя. Трябва да ми помогнеш да надписваме пликове за Асоциацията на консерваторите.
	Меган промърмори нещо неразбираемо, опря колелото си в бордюра и демонстративно се шмугна в супермаркета.
	— Невероятно дете — рече госпожица Грифит, докато гледаше след нея. — Толкова е мързелива. Прекарва си времето само в безцелно шляене насам-натам. Сигурно горката госпожа Симингтън много се мъчи с нея. Знам, че се опита на няколко пъти да я накара да се захване с нещо — курсове по стенография и машинопис, готварство, дори да отглежда ангорски зайци, но напразно. А й е нужен някакъв интерес в живота.
	Тя може би беше права, но на мястото на Меган аз също щях твърдо да се противопоставям на коя да е от идеите на Еме Грифит, защото нейната агресивна натрапчивост беше наистина отблъскваща.
	— Мразя безделието — продължаваше госпожица Грифит, — особено при младите хора. Поне Меган да беше красива, привлекателна или нещо от този род. Понякога си мисля, че е малоумна. Голямо разочарование за майката. Бащата, знаете ли — тук тя като че ли направи опит да понижи глас, — не беше добър човек. Страхувам се, че детето прилича на него. Болезнено за майка й. Но какво ли не можеш да видиш на този свят, тъй казвам аз!
	— За щастие — отговорих.
	Еме Грифит се засмя престорено.
	— Прав сте, не можем всички да бъдем излети по един калъп. Но не ми се нрави да гледам как хората са неспособни да извлекат от живота всичко, което им се предлага. Аз се радвам на живота и искам всички да му се радват. Казвали са ми, че сигурно се отегчавам до смърт, като живея в това затънтено място. Нищо подобно, отговарям. Винаги съм заета, винаги щастлива! Времето ми е изцяло запълнено било с „Водачките“, било с Института на жените, да не говорим за разните комитети и комисии — да не говорим, че се грижа за Оуен.
	В този момент госпожица Грифит забеляза една позната от другата страна на улицата, изкрещя й за поздрав и притича през пътя като безцеремонно ме остави сам и свободен да следвам набелязания курс.
	Намирах госпожица Грифит за уморителна, от друга страна, не можех да не се възхищавам на нейната енергичност и жизнерадост, а и на фона на оплакванията на толкова много други жени бе приятно да се наблюдава нейното лъчезарно задоволство от определения й от съдбата жребий, което тя с готовност демонстрираше.
	Свърших работата си в банката сравнително бързо и се отправих към кантората на господа „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“. Не зная дали все още имаше някой жив Гълбрайт — не видях адвокат с такова име. Въведоха ме в канцеларията на Ричард Симингтън в дъното на кантората, която със своя застоял въздух и мебелировка напълно отговаряше на представата за солидна адвокатска кантора с корени в миналото.
	Огромни кутии с нотариални книжа, надписани надлежно — успях да прочета няколко имена — лейди Хоуп, сър Еверард Кар, Уилям Йейтсби-Хоърс, ескуайър, починал и тъй нататък — създаваха нужната атмосфера за уважавани клиенти и сериозен, дългогодишен бизнес.
	Докато изучавах господин Симингтън, наведен над документите, които бях донесъл, си помислих, че ако госпожа Симингтън беше преживяла трагедия с първия си брак, с втория бе улучила десетка. Ричард Симингтън олицетворяваше спокойната солидност, мъж, който никога не би допуснал съпругата му да изпита дори най-малко притеснение. Имаше дълъг врат с изявена адамова ябълка, бледо лице с дълъг, тесен нос. Внимателен човек, несъмнено добър съпруг, но със сигурност не от тези, които карат кръвта да закипи лудо във вените.
	В този момент той проговори. Говореше ясно и бавно, в думите му се долавяше дълго натрупван опит. Въпросът бе уреден и аз станах да си ходя, отбелязвайки:
	— Слязох от хълма пеша с доведената ви дъщеря.
	За миг се почудих, да не би да съм се объркал, защото Симингтън като че ли не помнеше да има доведена дъщеря. После се усмихна:
	— А, да, разбира се, Меган. Тя, ъ-ъ, завърши гимназия неотдавна. Ние с майка й обсъждаме, че трябва да й намерим някакво занимание — да, занимание. Но тя е още много малка, разбира се. И е изоставаща за възрастта си, така казват, да, да, така казват.
	Излязох. В предната канцелария един много възрастен човек, седнал на табуретка, пишеше бавно и старателно. Другите обитатели бяха момче на около тринайсет години с хитър поглед и жена на средна възраст със ситно накъдрена коса и пенсне, която пишеше със замах на машината пред нея.
	Ако това наистина беше госпожица Гинч бях изцяло съгласен с Оуен Грифит, че изглеждаше невероятно между нея и шефа й да съществува каквато и да е размяна на нежности.
	Влязох в хлебарницата и се оплаках за сухия хляб със стафиди. Отвърнаха ми с много възклицания и нежелание да повярват, което беше напълно в духа на ситуацията, след което бях компенсиран с нова франзела „преди минута я извадихме от пещта“ — топлината, която проникна до тялото ми през дрехите, потвърждаваше истината.
	На улицата се заозъртах с надеждата да видя Джоана с колата. Продължителното ходене пеша ме бе изморило, а и придвижването с два бастуна и гореща франзела в ръце не бе никак лесно. Но сестра ми все още не се бе появила. Изведнъж разтворих широко очи приятно изненадан.
	По тротоара срещу мен пристъпваше богиня. Няма други думи, с които да опиша това, което виждах.
	Идеално лице, дълга, чуплива, руса коса, стройно тяло с великолепни пропорции! Движеше се без усилие, като че ли плуваше във въздуха, без да докосва земята. Блестящо, невероятно момиче, което кара дъха да секва!
	Нещо трябваше да се случи насред огромната възбуда, която ме бе обзела. И се случи най-прозаичното — изтървах хляба. Изпуснах го от прегръдката си. Опитах се да го хвана, но изтървах бастуна си, който изтрака на паважа, а аз залитнах и едва не паднах.
	Силната ръка на богинята ме подхвана и подкрепи.
	Започнах да заеквам:
	— Б-б-благодаря много. У-у-ужасно съжалявам.
	Тя се наведе, взе хляба и бастуна и ми ги подаде.
	После се усмихна любезно и весело каза:
	— Не се притеснявайте. Няма нищо, уверявам ви.
	Магията изчезна светкавично, както се бе появила, унищожена от гласа й.
	Хубаво, здраво момиче с безупречна фигура и толкова. Нищо повече!
	Представих си какво ли би се случило, ако боговете бяха дарили Елена от Троя с такъв безстрастен глас. Как става така, че едно момиче е в състояние да смути най-съкровеното в душата ти само докато мълчи, а в мига, в който проговори, блясъкът се стопява.
	Познавах и друг случай — една дребна женица с маймунско личице, която никой не би се обърнал да погледне втори път. Но когато тя заговореше, магията започваше да действа, човек се чувстваше очарован и митът за Клеопатра отново се възраждаше.
	Джоана бе спряла до мен, без да забележа кога е пристигнала. Тя попита какво се е случило.
	— Нищо особено — отговорих, връщайки се към ежедневието. — Разсъждавах за Елена от Троя и странностите на божествената красота.
	— Какво смешно място си избрал. Изглеждаше много странно, притиснал към гърдите си хляба, с широко отворена уста.
	— Изживях шок — опитах се да обясня. — Пренесен бях в градината на Боговете и обратно за един миг. — Знаеш ли коя е тази? — добавих, като кимнах към грациозно отдалечаващата се жена.
	Джоана се вгледа и каза, че това е гувернантката на децата на Симингтън.
	— Тази ли беше причината за изненадата ти? Тя е много хубава, но доста посредствена.
	— Зная — отвърнах. — Най-обикновено хубаво момиче. Но в първия момент помислих, че виждам живата Афродита.
	Джоана отвори вратата на колата и аз се наместих вътре с известна трудност.
	— Смешно е, нали? — каза тя. — Някои момичета са толкова красиви и чаровни, други са грозновати, но също са чаровни. А има и красиви, но скучни, тип „Армия на спасението“. Това момиче е точно от тях. Жалко.
	Отговорих, че ако работи като гувернантка, може би така е най-добре.


	Трета глава

	1.

	През този следобед бяхме поканени на чай от господин Пай.
	Господин Пай беше изключително женствен пухкав човечец, влюбен в своите старинни мебели, в своите овчарки от дрезденски порцелан и колекцията си от модерни вехтории. Живееше в „Прайърс Лодж“ — къща, която се намираше до развалините на старото абатство.
	„Прайърс Лодж“ беше една наистина великолепна къща, която под нежните грижи на собственика си правеше впечатление с всяко едно от многобройните си предимства. Всяка мебел беше излъскана и поставена на най-подходящо за нея място. Завесите и възглавничките бяха в деликатни цветове и отсенки.
	Не приличаше изобщо на къща, обитавана от мъж. Имах чувството, че да живееш в такава къща е равносилно на живот в изложбената зала на музей за старинни мебели. Върховното удоволствие за господин Пай бе да развежда гостите си из къщата. Дори най-безчувствените към заобикалящата ги среда не бяха в състояние да се измъкнат. Даже да си толкова безразличен, че да смяташ необходимото за живот да бъде радио, шкаф за напитки, баня, легло и заобикалящите ги стени, господин Пай не се отчайваше и бе винаги готов да те поведе към по-висша красота.
	Малките му пухкави ръце тръпнеха от чувственост, докато говореше за своите съкровища, гласът му се извисяваше до фалцет, когато описваше възбуждащите обстоятелства, при които се е сдобил с италианското си легло във Верона.
	С Джоана ценяхме класическите стари мебели и това бе повод за бурно одобрение.
	— Та това наистина е удоволствие, голямо удоволствие, ценна придобивка за нашата малка общност. Тукашните добри и мили хора, знаете ли, са болезнено пасторални — за да не употребя думата провинциални. Те не знаят нищо. Вандали — абсолютни вандали! А вътрешността на къщите им — ще ви се доплаче, скъпа госпожице — уверявам ви, че ще ви се доплаче. А може би вече ви е направило впечатление?
	Джоана каза:
	— Все още не съм стигнала дотам, че да плача.
	— Но разбирате какво искам да кажа? По такъв ужасен начин смесват мебелите си! Виждал съм възхитителна малка масичка в стил шератон — деликатна, перфектна — а до нея обикновена викторианска маса, или още по-лошо — въртяща се етажерка за книги от пушен дъб — да, да, дори такава безвкусица — пушен дъб. — Той потрепери от отвращение и отчаяно промълви: — Защо хората са толкова слепи? Вие ще се съгласите — сигурен съм, ще се съгласите, че красотата е единственото нещо, за което има смисъл да се живее.
	Хипнотизирана от неговата страстна искреност, сестра ми каза:
	— Да, да, наистина е така.
	— Тогава защо? — драматично попита господин Пай. — Защо хората се обкръжават с грозота?
	— Не е ли много странно, наистина! — пригласи му Джоана.
	— Странно? Престъпно е! Така го наричам аз — престъпно! А как се извиняват! Твърдят, че нещо си било удобно. Или пък, че е шик. Шик! Толкова ужасна дума.
	— Къщата, която наехте — продължи той — къщата на Емили Бартън. Тя е очарователна. Емили притежава забележителни неща. Направо прекрасни. Някои от тях са първокласни екземпляри за колекционери. И при това тя има вкус, въпреки че напоследък не съм толкова сигурен. Понякога, страх ме е да призная, си мисля, че това е повече сантименталност. Тя обича нещата да си стоят както са си били, но не в името на красотата, не заради хармонията, която се е получила, а защото така са останали от майка й. — Той прехвърли вниманието си върху мен и гласът му се промени. От възвишения артист се превърна в родения клюкар: — Вие познавахте ли семейството? Не? Ах, да — чрез агенция. Но, скъпи мои, това беше много интересно семейство! Когато дойдох да живея тук, старата им майка все бе още жива. Забележителна личност — забележителна! Чудовище, ако разбирате какво искам да кажа. Истинско чудовище. Старомодно, викторианско чудовище, което поглъща децата си. Да, в крайна сметка беше така. Тя беше величествено монументална, трябва да знаете, тежеше със сигурност над сто и двайсет килограма и всичките й пет дъщери се въртяха около нея както планетите обикалят около слънцето. Момичетата! Винаги ги наричаше така. А тогава най-голямата й дъщеря беше над шейсетгодишна. „Тези глупави момичета“, обичаше да казва. Черни робини, ето какво бяха те, слугуваха й, съгласяваха се с всяка нейна дума. В десет часа си лягаха, не им позволяваше топлина в стаите, а да поканят приятелките си у дома бе нечувано. Тя ги мразеше, трябва да знаете, защото са останали стари моми, и в същото време така подреждаше живота им, че бе невъзможно да се срещат с когото и да било. Мисля, че Емили, а може би беше Агнес, не помня точно, имаше нещо като афера с послушника на викария. Но семейството му не беше по вкуса на мама и тя сложи край на връзката.
	— Звучи като в роман — отбеляза Джоана.
	— О, скъпа, така беше. И после омразната стара жена умря, но, разбира се, тогава вече беше много късно. Те продължиха да живеят както бяха научени, говореха с приглушени гласове и непрекъснато си мислеха как би желала мама да постъпят. Дори да сменят тапетите в нейната спалня смятаха за богохулство. Все пак по един тих начин можеха да се радват на живота в енорията… Но нито една от тях не притежаваше достатъчно душевни сили и те една след друга починаха. Едит умря от грип, Мини трябваше да се оперира и не издържа, бедната Мейбъл получи удар — Емили се грижеше за нея с изключителна привързаност. Бедната Емили — през последните десет години не се е занимавала с нищо друго, освен да се грижи за болни. Агнес пък се разболя от рак и цели три години беше прикована на легло в ужасни мъки, преди да си отиде, горката. Емили не се отделяше от нея. Очарователно създание, не мислите ли? Фино като дрезденски порцелан. Толкова е тъжно, че има и финансови притеснения, но какво да се прави, напоследък всички капиталовложения си губят стойността.
	— Изпитваме угризение, че сме се настанили в нейната къща — каза Джоана.
	— Не, не, моя скъпа млада госпожице, какво говорите! Не бива да изпитвате подобни чувства. Нейната вярна и добра Флорънс е силно привързана към нея, а самата Емили сподели с мен колко се радва, че има толкова симпатични наематели. — На това място господин Пай направи малък поклон. — Тя каза, че според нея имала голям късмет.
	— Мисля, че къщата създава много спокойна атмосфера — вметнах аз.
	Господин Пай ми хвърли бърз поглед.
	— Нима? Така ли се чувствате? Виж ти, много интересно. Аз се чудех, знаете. Да, да, често съм размишлявал.
	— Какво намеквате, господин Пай? — попита Джоана.
	Той разпери късичките си, пълни ръце.
	— Нищо, нищо. Човек се чуди, нали разбирате? Аз също вярвам в атмосферата, която предметите създават, нали разбирате? Мислите и чувствата на обитателите. Те се предават на стените и мебелите.
	Известно време не казах нищо. Оглеждах се и се питах как ли бих могъл да охарактеризирам атмосферата на „Прайърс Лодж“. Любопитното беше, че според мен липсваше всякаква атмосфера. А това само по себе си беше наистина особено забележително.
	Така се бях замислил по този въпрос, че не чух нищо от останалия разговор между сестра ми и любезния домакин. Върнаха ме към действителността думите за сбогуване, които Джоана произнасяше. Изрецитирах своя дял учтивости.
	Тръгнахме към изхода. В момента, в който се приближавахме до входната врата, през отвора за пощата бе пуснато писмо, което падна върху килимчето на пода.
	— Следобедната поща — промърмори господин Пай, докато го вземаше. — А сега, млади хора, надявам се, че ще ме посетите отново, нали обещавате? Такова удоволствие е да се срещаш с културни хора, ако можете да ме разберете. Които разбират и ценят изкуствата. Чакайте да ви кажа, знаете ли какво мислят повечето от хората тук за балета? За тях балет са глезените на танцьорките, облечени в рокли от тюл, и възрастни господа с театрални бинокли, които ги оглеждат сластно, както е било преди хиляда и деветстотната година. С петдесет години зад времето си — ето такива са тукашните хора. Англия е една прекрасна страна. Знаете ли, има много джобове. Лимсток е един от тях. Интересен единствено от колекционерска гледна точка. Когато съм тук, винаги се чувствам сякаш доброволно съм влязъл под стъклен похлупак. Спокойните тихи задни дворове, където никога нищо не се случва.
	След като се здрависахме още веднъж, господин Пай ми помогна да се наместя в колата. Джоана седна зад волана, запали мотора и внимателно направи обратен завой на поляната с безупречно окосена трева пред къщата. Преди да потеглим, тя се обърна с вдигната ръка за поздрав. Същото направих и аз с известна трудност.
	Но нашият жест за сбогом остана незабелязан.
	Господин Пай бе отворил пощата си.
	Той се бе вторачил в отворения лист в ръката му.
	Веднъж Джоана го бе описала като пухкав, розовичък херувим. Той продължаваше да си бъде пухкав, но вече не приличаше на херувим. Лицето му бе потъмняло почти до тъмновиолетово и бе разкривено от ярост и изненада.
	В този момент се досетих, че пликът ми изглежда познат. В първия миг не бях обърнал внимание, един от случаите, когато забелязваме подсъзнателно, без да разбираме, че нещо ни е впечатлило.
	— Божичко — възкликна Джоана, — май нещо е жегнало бедния господин Пай!
	— Струва ми се, че това е нов удар на Отровното перо — казах аз.
	Тя се извърна стреснато към мен и колата се отклони.
	— Внимавай, жено!
	Забавлявах се да я наричам така, използвайки селската терминология.
	Джоана отново насочи вниманието си към пътя. Беше се намръщила.
	— Искаш да кажеш, че е получил анонимно писмо?
	— Така предполагам. Мисля, че разпознах плика.
	— Що за място е това? — възмути се тя. — На пръв поглед е най-невинното заспало малко кътче в цяла Англия, което можеш да си представиш…
	— Където, ще цитирам господин Пай: „нищо никога не се случва“ — прекъснах я аз. — Той май избра погрешния момент да произнесе тези думи. Защото нещо доста неприятно се случва.
	— Но кой пише тези писма, Джери?
	Свих рамене.
	— Скъпо мое момиче, откъде да зная? Вероятно някой местен простак, на когото силно му хлопа дъската.
	— Но защо? Всичко изглежда толкова идиотски.
	— Трябва да почетеш малко Фройд или Юнг, за да разбереш. Или да попиташ нашия доктор Оуен.
	Джоана тръсна глава.
	— Доктор Оуен не ме харесва.
	— Че той почти не те е виждал.
	— Мисля, че е видял достатъчно, след като щом ме зърне на главната улица, отдалеч пресича на другата страна.
	— Много странна реакция — казах със симпатия. — И най-важното, ти не си свикнала с подобно отношение, нали?
	Тя отново се намръщи.
	— Не, но сериозно, Джери, можеш ли да кажеш защо хората пишат анонимни писма?
	— Както казах, дъската им хлопа. Задоволяват някакъв комплекс, много вероятно. Ако са те унизявали, или пренебрегвали, или разочаровали, ако животът ти е празен и скучен, предполагам, че можеш да изпиташ чувство за сила, когато от тъмнината нанасяш жестоки удари върху хора, които са щастливи и доволни.
	Джоана потръпна.
	— Не е никак хубаво.
	— Не, не е хубаво. Мисля си, може би една от причините е, че в тези затънтени кътчета на страната преобладават браковете, при които хората са в кръвна връзка, затова има много ненормални.
	— Предполагам, че авторът на тези глупости е прост и необразован. С по-добро образование…
	Тя не довърши мисълта си, аз също премълчах. Никога не съм бил склонен да приема популярната теория, че образованието е лек за всички болести на обществото.
	Докато пресичахме селото, преди да се изкачим на хълма, наблюдавах с любопитство редките минувачи по главната улица. Коя ли от тези здрави селски жени обикаляше с товар от злоба и омраза зад чистото чело и може би в този момент планираше поредния изблик на отровна, отмъстителна злъч.
	Но все още не допусках, че тези инциденти могат да бъдат много по-сериозни, отколкото изглеждаха.


	2.

	След два дни бяхме поканени на бридж парти в семейство Симингтън.
	Беше събота следобед — Симингтън винаги организираше своите бридж партита в събота, защото това бе почивният ден за кантората.
	Щяхме да бъдем две маси играчи — семейство Симингтън, Джоана и аз, госпожица Грифит, господин Пай, госпожица Емили Бартън и полковник Епълтън, когото все още не бяхме виждали и който живееше в Комбиейкър — село на четиринайсет километра от Лимсток. Той бе идеалният тип офицер от запаса, около шейсетгодишен, обичаше откритата, рискована игра, „храбра“, както сам я наричаше (последиците най-често бяха огромни суми в графата на противниците), и бе толкова заинтригуван от сестра ми, че през целия следобед не свали очи от нея.
	Длъжен съм да призная, че Джоана бе вероятно най-привлекателното същество, което някога се бе появявало в Лимсток.
	Когато пристигнахме, Елзи Холанд, гувернантката на децата, търсеше бланки за записване в богато украсено писалище. Жената се плъзгаше по пода по същия божествен начин, както при първата ни среща, но този път магията не действаше. Тъжно — защото тя притежаваше перфектни форми и идеално лице. Но този път не можах да не забележа прекалено ясно огромните й бели зъби и как се оголваха венците й, когато се смееше. Освен това със съжаление установих, че е празна бъбривка:
	— Тези ли са, господин Симингтън? Толкова глупаво от моя страна, не си спомням къде ги оставих последния път. И да си призная, вината е изцяло моя. Държах ги в ръка и тогава Брайън извика, че играчката му се е заклещила под дивана и не може да я извади, аз изтичах при него и после не помня какво направих, но сигурно съм ги пъхнала на някое глупаво място и сега не зная къде да ги търся. Намерих тук едни, но май не са същите, защото сега забелязвам, че са леко пожълтели по краищата. Да кажа ли на Агнес да сервира чая в пет часа? Аз ще заведа децата до Лонг Бароу, за да не вдигат шум, докато играете.
	Мило, симпатично, свежо момиче. Забелязах, че Джоана ме наблюдава. Тя се смееше. Изгледах я студено. Сестра ми винаги знае какви мисли се въртят в главата ми, проклетницата.
	Настанихме се около масите и започнахме играта. Скоро щях да познавам в подробности качествата на всеки един от играещите бридж в Лимсток. Госпожа Симингтън бе изключително добър играч и очевидно изпитваше огромно удоволствие от играта, личеше си, че е влюбена в нея. Като всички жени, които не са интелектуалки, тя не бе глупава и притежаваше вродена прозорливост. Съпругът й също беше добър играч, малко по-предпазлив, отколкото е необходимо. Господин Пай можеше да бъде охарактеризиран с единствената дума брилянтен. Той притежаваше мистериозната дарба да отгатва анонсите.
	След като партито бе в наша чест, ние с Джоана играехме срещу госпожа Симингтън и господин Пай. На другата маса основната задача на Ричард Симингтън беше да успокоява бурните духове на останалите трима играчи, като с огромно чувство за такт се стреми да примири вечно спорещите страни. Полковник Епълтън, както вече казах, стръвно играеше своята „храбра“ игра. Несъмнено най-слабият играч, когото някога съм виждал да играе бридж, бе малката Емили Бартън, но за сметка на това тя много се забавляваше. Успя само веднъж да отговори в боя, нямаше и най-малка представа за силата на картите, бе абсолютно неспособна да брои излезлите козове и често забравяше кой е козът. Стилът на Еме Грифит може да се опише с нейните собствени думи:
	— Обичам да играя бридж без всякакви глупости и изхвърляния. И не признавам никакви конвенции или системи. Казвам това, което имам. И мразя да се обсъжда играта, след като веднъж е приключила. В края на краищата сме седнали да се забавляваме, не да се бием!
	От това можеше да се заключи, че задачата на домакина не е от най-лесните.
	Все пак играта се развиваше доста хармонично с известна разсеяност от страна на полковник Епълтън, който непрекъснато се зазяпваше по Джоана.
	Чаят бе сервиран на голямата маса в трапезарията. Почти привършвахме, когато нахлуха две разгорещени, възбудени момчета. Представиха ни ги като Брайън и Колин, беше очевидно, че родителите им са изпълнени с гордост.
	След това, в самия край, чинията ми бе затъмнена от нечия сянка. Обърнах глава и видях, че това бе Меган, която се бе изправила до френския прозорец.
	— О! — възкликна майка й. — И Меган е дошла.
	В гласа й се долавяше изненада, сякаш напълно бе забравила за съществуването на дъщеря си.
	Момичето влезе и се ръкува с присъстващите неловко, без всякаква грациозност.
	— Страх ме е, че забравих за твоя чай, скъпа — каза госпожа Симингтън. — Госпожица Холанд взе чая за момчетата на екскурзията и днес в детската няма чай. Аз съвсем забравих, че ти не си отишла с тях.
	Меган кимна примирено.
	— Добре, мамо. Ще отида в кухнята.
	Тя излезе от стаята. Както обикновено дрехите й бяха стари и раздърпани и двете пети на рипсените й чорапи бяха с огромни дупки.
	С извиняващо хихикане госпожа Симингтън изрече:
	— Моята бедна Меган. В момента е точно в онази неловка възраст, нали знаете? Момичетата винаги са притеснени и срамежливи, когато завършат училище, но все още не са достатъчно зрели.
	Забелязах как Джоана рязко изправи глава. Знаех много добре, че това бе нейната бойна стойка.
	— Но Меган е на двайсет години, нали? — попита.
	— О, да, да. Тя е вече на двайсет години. Но, разбира се, все още е много малка за възрастта си. Още е съвсем дете. Мисля, че е толкова хубаво, когато момичетата не порастват много бързо. — Жената отново се засмя притеснено. — Предполагам, че всички майки мечтаят децата им да си останат цял живот деца.
	— Не виждам защо — възрази й Джоана. — Не мислите ли, че е доста неловко да имаш дете, което умствено е на шест години, докато тялото му се развива като на зрял човек.
	— О, не бива толкова буквално да приемате думите ми, госпожице Бъртън — възкликна госпожа Симингтън.
	В този момент реших, че домакинята никак не ми харесва. „Тази анемична, занемарена и повехнала хубост — казах си — крие егоистична и властна душа.“
	Със следващите си думи ми стана още по-несимпатична:
	— Моята бедна Меган. Тя е много трудно дете. Непрекъснато се опитвам да й намеря някаква работа — вярвам, че чрез задочните курсове могат да се научат много полезни неща — шев и кройка, стенография и машинопис и тъй нататък.
	Очите на Джоана продължаваха да блестят войнствено. Докато сядахме отново зад масите за бридж, тя каза:
	— Мисля, че Меган вече трябва да започне да посещава вечеринки или други подобни събирания. Вие ще й организирате ли танцова забава?
	— Танцова забава? — Госпожа Симингтън изглеждаше силно изненадана и леко развеселена. — Но не, ние тук не сме свикнали да правим подобни неща.
	— Разбирам. Може би само партита за тенис или други подобни неща?
	— Нашият тенискорт е много запуснат. Нито аз, нито Ричард играем. Може би когато момчетата пораснат… О, Меган си намира достатъчно занимания. На нея й е приятно просто да се шляе насам-натам, знаете. Чакай, аз ли раздавах? Две без коз!
	Когато се качихме в колата на път за „Литъл Фърз“, Джоана с ярост натисна педала за газта и каза:
	— Страшно ми е жално за това момиче.
	— Меган?
	— Да. Майка й не я обича.
	— О, хайде, Джоана, не вярвам да е чак толкова зле.
	— Да, сигурна съм. Много майки не обичат децата си. Предполагам, че Меган не е най-приятното същество, което можеш да имаш в къщата си. Пречи на установения ред — на установения ред у Симингтънови. Без нея те са идеалното семейство — а за едно чувствително създание това е най-ужасното усещане. Меган е много чувствителна.
	— Да. — Бях съгласен. — Много.
	Двамата замълчахме, после Джоана се разсмя:
	— Нямаше късмет с гувернантката.
	— Не разбирам намека ти — отвърнах с достойнство.
	— Глупости. Всеки път, когато я погледнеше, на лицето ти се изписваше мъжко съжаление. Аз съм напълно съгласна с теб. Каква загуба.
	— Не разбирам за какво говориш — продължих да настоявам.
	— Но все пак ще ти призная, че съм много радостна. Това е първият признак, че се връщаш към живота. В санаториума много се бях уплашила за теб. Нито веднъж не погледна онази хубавичка медицинска сестра, която се грижеше за теб. А беше страхотна мацка — направо дар Божи за един болен млад мъж.
	— Джоана, намирам думите ти за изключително невъзпитани.
	Без да обръща ни най-малко внимание на забележката, сестра ми продължи:
	— Затова ми олекна, като видях, че не си изгубил интереса си към красивите жени. А тя наистина е красива. Но интересно, ако около нея не витаеше този дух на активистка от „Армията на спасението“, щеше да е направо очарователна. Не е ли много странно, Джери? Кое е това, което едни жени притежават, а други не? Кое прави някоя жена толкова привлекателна, че стига да каже „лошо време“, всеки мъж, който е достатъчно близо, за да я чуе, е готов надълго и нашироко да беседва с нея за времето? Предполагам, че понякога провидението допуска грешки в разпределението на благата. Лице и форми на Афродита и никакъв темперамент. И в същия момент нещо от темперамента на Афродита попада у някоя най-обикновена, да не кажа грозна жена и какво се получава — всички жени около нея побесняват и питат: „Какво толкова виждат в нея мъжете? Че тя дори не е симпатична!“
	— Свърши ли с теориите си, Джоана.
	— Да, кажи, моля те, че си съгласен.
	Засмях се.
	— Признавам разочарованието си.
	— Обаче не виждам друга подходяща за теб. Ще трябва да се ориентираш към Еме Грифит.
	— Боже опази!
	— Тя съвсем не е грозна, длъжна съм да ти възразя.
	— Прекалено амазонски тип за мен.
	— Тя като че ли се радва да живее. И пращи от здраве, нали? Няма да се учудя, ако всяка сутрин взема леденостуден душ.
	— А какво ще правим с теб? — реших да пренеса битката в нейната територия.
	— С мен?
	— Да. Ти също се нуждаеш от известно любовно разведряване, нали?
	— Кой говори неприлично сега? Освен това забравяш Пол. — Джоана въздъхна не особено убедително.
	— Аз няма да го забравя толкова бързо, колкото теб. Само след десет дни ще питаш: „Пол? Кой Пол? Никога не съм познавала Пол.“
	— Ти мислиш, че съм изключително непостоянна — укори ме Джоана.
	— Когато става дума за хора като Пол, дори настоявам да си непостоянна.
	— Ти никога не си го харесвал. Но той наистина е нещо като гений.
	— Възможно е, въпреки че дълбоко се съмнявам. Освен това съм чел и чувал, че повечето гении са изключително омразни хора. И трябва да те предупредя, че тук няма да откриеш гении.
	Сестра ми ме слушаше, наклонила глава на една страна.
	— Страхувам се, че си прав — изрече със съжаление.
	— Ще трябва да се задоволиш с Оуен Грифит — опитах се да й върна за Еме. — Той е единственият симпатичен мъж в околността. Ако не броим стария полковник Епълтън. Той те дебнеше като гладна хрътка през целия следобед.
	Джоана се засмя:
	— Наистина. Страшно притеснително беше.
	— Не се преструвай! Ти никога не се притесняваш.
	Тя мълча, докато минавахме през входната врата и паркирахме колата в гаража. Паркирахме, защото без моите ценни указания, сестра ми е голяма трагедия в маневрите. Преди да излезем от колата, тя каза:
	— Може би идеята ти не е чак толкова лоша.
	— Коя идея?
	Не отговори направо:
	— Не разбирам защо един мъж преднамерено ще бяга от другата страна на улицата, щом ме види? Останалото настрана, но е грубо.
	— Разбирам. Решила си да го преследваш най-хладнокръвно, докато падне в капана ти.
	— Не обичам да ме пренебрегват.
	Бавно и внимателно се измъкнах от колата и се подпрях на бастуните си. След това дадох следния съвет на сестра си:
	— Тогава позволи ми да ти кажа следното. Оуен Грифит не прилича на нито един от твоите питомни, хленчещи, артистични приятели. Ако не внимаваш, той е в състояние да разбуди цяло гнездо оси между ушите ти. Този мъж може да е опасен.
	— О, така ли мислиш? — В тона й се долавяше удоволствието, което тази перспектива обещаваше.
	— Остави човека на мира — казах строго.
	— Как смее да прекосява улицата, щом ме види!
	— Всички жени сте еднакви, когато си навиете нещо на пръста. Не забравяй за сестра Еме, която ще се брани с извадени пищови, ако не греша.
	— Тя и без това вече не ме харесва — говореше замислено, но в гласа й усетих известно злорадство.
	Казах колкото може по-строго:
	— Дошли сме тук, за да сме на спокойствие, и възнамерявам да ги получа.
	Но спокойствието беше последното, което ни очакваше.


	Четвърта глава

	1.

	Мисля, че беше след около седмица, когато Партридж съобщи, че с мен иска да разговаря госпожа Бейкър. Името Бейкър не ми говореше нищо.
	— Коя е госпожа Бейкър? — попитах озадачен. — Не е ли по-добре да говори с Джоана?
	Стана очевидно, че именно аз съм персоната, с която госпожата желае разговор. Допълнително се изясни, че госпожа Бейкър е майка на нашата бивша домашна помощница Беатрис.
	Съвсем бях забравил за нея. От около две седмици забелязвах една жена на средна възраст с посивели коси, която с парцал в ръка, обикновено на колене и с гръб към мен, отстъпваше заднишком подобно на рак, от банята по коридорите и надолу по стълбите всеки път, когато се появях, и се досещах, че това е дневната ни помощница. Във всяко друго отношение случаят с Беатрис се бе изпарил от съзнанието ми.
	Нямаше основателна причина да откажа да разговарям с майката на момичето, особено след като разбрах, че Джоана е излязла, но трябва да призная, че предстоящият разговор ме караше малко да се страхувам. Искрено се надявах, че няма да бъда обвинен в злоупотреба с чувствата на Беатрис. В себе си проклех вредния ефект, който анонимните писма имаха, в същото време гласно изразих готовността си да разговарям с госпожата.
	Госпожа Бейкър беше висока, едра жена, с обветрено лице, която говореше много бързо. С облекчение не забелязах признаци за гняв или готовност да ме обвинява.
	— Надявам се, сър — започна тя веднага щом врата се затвори зад Партридж, — че ще ме извините за свободата, с която си позволявам да идвам при вас. Но си мислех, сър, че вие сте най-подходящият човек, към когото мога да се обърна и ще бъда много благодарна, ако склоните да ми кажете своето мнение за това как трябва да постъпя към създалите се обстоятелства, защото според мен, сър, нещо трябва да се направи, а аз никога не съм била от тези, които позволяват на тревата да расте под краката им. Това, което искам да кажа, е, че няма смисъл да се оплакваме, а трябва да се захванем с работа, както каза викарият в проповедта си по-миналата седмица.
	Бях много озадачен, изглежда не бях схванал напълно нещо важно в думите й.
	— Да, разбира се — казах. — Няма ли… да седнете, госпожо Бейкър? Сигурен съм, че с радост, ъ-ъ-ъ, ще ви помогна всячески, стига да мога… — Тук замълчах в очакване на по-големи подробности.
	— Благодаря ви, сър. — Тя приседна на крайчеца на един стол. — Много сте любезен. И се радвам, че дойдох при вас. Казах на Беатрис, да, така й казах, а тя плаче, та се къса в леглото, господин Бъртън ще знае как да постъпим, казах, защото той е джентълмен от Лондон. А нещо трябва да се направи, защото младежите са с толкова гореща кръв и изобщо не се вслушват в здравия смисъл, а нейният не ще и да чуе какво му казва тя, а между другото, ако аз бях на нейно място, щях да му дам да разбере, да каже той за онова момиче от мелницата.
	Усетих, че все повече се обърквам.
	— Извинете — рекох, — но не разбирам за какво точно става дума. Какво се е случило?
	— Ами, писмата, сър. Писмата. Злобни писма — и неморални отгоре на всичко, такива мръсни думи и тъй нататък. Аз и в Библията не съм срещала толкова лоши думи дори.
	Като подминах последната безкрайно интересна забележка, попитах отчаяно:
	— Да не би дъщеря ви да е получила нови анонимни писма?
	— Не тя, сър. Тя получи само едно. Това писмо бе причината да напусне.
	— Нямаше никаква нужда… — започнах, но госпожа Бейкър ме прекъсна твърдо, но с уважение:
	— Няма нужда да казвате, сър, че всичко, което беше написано, е злостна лъжа. Госпожица Партридж ми даде думата си, а аз и без това никога нямаше да повярвам. Вие не сте такъв тип, сър, много добре знам, пък и сте инвалид на всичкото отгоре. Долни и злобни лъжи имаше само в това писмо, но при все това казах на Беатрис, че ще бъде по-добре да напусне, защото нали знаете какво става, когато хората започнат да говорят, сър? Няма дим без огън, ето какво казват хората. А едно младо момиче трябва да внимава. И освен това дъщеря ми страшно се засрами и аз й казах: „Съвсем правилно“, когато тя ми рече, че повече няма да се върне тук, въпреки че и двете съжаляваме много, че ви причинихме такова голямо неудобство…
	Неспособна да намери завършек на така започнатото изречение, госпожа Бейкър пое дълбоко дъх и започна отново:
	— Аз, ще ви призная, се надявах, че с това ще се сложи край на тези лоши приказки. Обаче Джордж, дето работи в гаража, той и Беатрис, нали разбирате, ходят… и той получи анонимно писмо. Ужасни неща за нашата Беатрис, че ходела с Том, сина на Фред Ледбетър и, о, уверявам ви, сър, тя няма нищо общо с него, най-много дето е вежлива и го поздравява, щом го срещне, само толкова.
	Вече ми се завиваше свят от новите усложнения, свързани с Том, сина на Фред Ледбетър.
	— Да видим, правилно ли съм разбрал? — опитах се да сложа някакъв ред. — М-м, приятелят на Беатрис е получил анонимно писмо, в което се казва, че има нещо между нея и друг младеж, така ли е?
	— Съвсем правилно, сър, и с много неприлични думи — ужасни думи, и Джордж побесня, наистина, и дойде у дома, и каза на Беатрис, че няма да остави тази работа току-така, как си позволява Беатрис да ходи с други младежи — тя му казва, че всичко е лъжа, а той и отговаря: „Няма дим без огън“, да, така каза и изфуча от къщата, защото кръвта му е гореща и лесно се пали, а аз си взех шапката и си казах, че ще дойда право при вас, сър.
	Госпожа Бейкър спря своя речитатив и ме загледа с очакване, като куче, което моли за награда, след като е изпълнило особено сложен трик.
	— Но защо идвате при мен?
	— Зная, сър, че вие самият сте получили такова злостно писмо, и си помислих, сър, че след като сте джентълмен от Лондон, вие знаете какво трябва да направим.
	— На ваше място — отговорих — бих отишъл направо в полицията. На тези писма трябва да се сложи край.
	Госпожа Бейкър изглеждаше дълбоко потресена:
	— О, не, сър, аз не мога да отида в полицията.
	— Защо не можете?
	— Никога не съм имала вземане-даване с полицията, сър. Никой от нас не е имал.
	— Сигурно е така. Но полицаите са единствените, които са в състояние да се справят с този проблем. Това е точно тяхна работа.
	— Да отида при Бърт Рандъл?
	Бърт Рандъл бе началникът на полицията, знаех това.
	— Не е задължително, можете да отидете при някой сержант или инспектор.
	— Аз да вляза в полицейския участък?
	В гласа й се долавяше укор и недоверие. Започнах да се дразня:
	— Това е единственият съвет, който мога да ви дам.
	Госпожа Бейкър мълчеше, очевидно никак не бе убедена. Тя каза замислено и сериозно:
	— Тези неща трябва да бъдат спрени, сър, те наистина трябва да бъдат спрени. Рано или късно ще се случи голяма беда.
	— Аз мисля, че и сега е станала голяма беда.
	— Исках да кажа физическо насилие, сър. Тези младежи, вие не знаете колко жестоки могат да бъдат — пък и възрастните още повече.
	Попитах:
	— Много хора ли получават такива писма?
	Госпожа Бейкър кимна утвърдително.
	— И става все по-лошо и по-лошо, сър. Господин и госпожа Бийдъл, съдържателите на „Синия глиган“, винаги са били толкова щастливи, така се разбираха и сега идват тези писма, и той почва да се съмнява за неща, които изобщо не са верни.
	Наведох се към нея.
	— Госпожо Бейкър, имате ли представа, дори най-бегла представа, кой може да пише тези отвратителни писма?
	За моя най-голяма изненада тя кимна:
	— Ние си имаме нашата представа, сър. Дори много добра представа имаме.
	— Кой?
	Мислех си, че ще се раздели с неохота с името на предполагаемия виновник, но тя светкавично отговори:
	— Госпожа Клийт. Всички така мислим. Със сигурност госпожа Клийт ги пише.
	Тази сутрин бях чул толкова много нови имена, че вече бях съвсем объркан. Попитах:
	— Коя е госпожа Клийт?
	Обяснено ми бе, че тя е съпругата на един възрастен градинар, който ходеше по къщите да поддържа градините на обитателите в градчето. Живееше в малка къща на пътя, който води към мелницата. На другите си въпроси не успях да получа задоволителен отговор. Когато попитах защо мисли, че е госпожа Клийт, госпожа Бейкър неясно отговори: „Тя трябва да е.“
	Накрая я изпратих да си върви, повтаряйки съвета си да отиде в полицията, съвет, от който тя очевидно не възнамеряваше да се възползва. Останах с впечатлението, че съм я разочаровал.
	Размислих върху това, което бях научил. Въпреки че нямаше доказателства, реших, че щом цялото село е на мнение, че госпожа Клийт е виновникът, възможно бе това да е вярно. Реших да отида при Оуен Грифит, за да обсъдим нещата. Той със сигурност познаваше тази Клийт. Ако сметнеше, че е препоръчително, можехме да съобщим на полицията предположенията си, че тя е в дъното на растящото безпокойство.
	Отидох в кабинета на Грифит по време, когато според мен щеше да е приключил с прегледите за деня. Наложи се да изчакам малко в чакалнята. Когато и последният пациент излезе, влязох в кабинета.
	— Здравей, Бъртън. Какво те води насам?
	Описах разговора си с госпожа Бейкър и му предадох съмненията за виновността на госпожа Клийт. Но за мое разочарование Оуен поклати отрицателно глава.
	— Не е чак толкова просто.
	— Значи не вярваш, че тази Клийт е отговорна за анонимните писма?
	— Всичко е възможно. Но ми се струва, че тя няма никаква вина.
	— Но защо тогава всички я сочат за отговорна?
	Той се усмихна.
	— О, ти не разбираш. Госпожа Клийт е местната вещица.
	— Боже мой! — възкликнах изненадан.
	— Да, в наши дни това звучи невероятно, но фактът си е факт. Трябва да знаеш, че продължава да цари мнението, че има определени хора, отделни семейства, които е опасно да бъдат предизвиквани. Госпожа Клийт например идва от семейство „мъдри жени“. И се опасявам, че тя си е направила труда да разпространи легендата. Тя е странна жена с опасно чувство за хумор. За нея е било много лесно, ако някое дете си пореже пръстта или падне лошо, или заболее от заушка, да кимне и да каже: „Да, той ми открадна ябълките миналата седмица“ или „Той дръпна опашката на котката ми“. И не след дълго майките започват да пазят децата си от нея, а други жени й носят мед или сладкиши само за да не ги „омагьоса“. Това е суеверие, глупаво е, но се случва. И сега, естествено, те мислят, че тя е в дъното на тази история.
	— Но тя не е?
	— О, не. Тя не е такава жена. Не е… не е толкова просто.
	— А ти имаш ли някакви подозрения? — Гледах го с любопитство.
	Той поклати глава, но гледаше встрани.
	— Не, въобще не знам. Но не ми харесва, Бъртън. Рано или късно ще се случи нещо лошо.


	2.

	Когато се върнах у дома, намерих Меган седнала на стъпалата на верандата, притиснала брадичка на колене.
	Тя ме посрещна с обичайната за нея липса на официалности:
	— Здравейте. Мислите ли, че мога да обядвам с вас?
	— Разбира се.
	— Ако ще има пържоли или нещо, което е точно определено само за вас, няма да ви притеснявам — извика подире ми, докато отивах да предупредя Партридж, че на обяд ще бъдем трима.
	Предполагам, че Партридж се подразни. Най-малкото успя, без да каже нищо лошо, да покаже, че няма особено високо мнение за тази госпожица Меган.
	Върнах се на верандата.
	— Ще може ли? — попита момичето нетърпеливо.
	— Всичко е наред — успокоих я. — Ирландска яхния.
	— А, добре, тя е нещо като храна за кучета, нали? Много картофи и подправки.
	— Нещо такова.
	Извадих табакерата си и й предложих цигара. Тя се изчерви.
	— Много мило от ваша страна.
	— Няма ли да си вземеш една?
	— Не, не мисля, но е много мило, че ми предлагате. Все едно, че съм истинска личност.
	— А ти не си ли истинска личност? — стана ми забавно.
	Меган поклати глава, след това рязко смени темата, като протегна крак за оглед.
	— Закърпих си чорапите — обяви гордо.
	Не съм специалист, но ми се стори, че странното топче от дебели вълнени конци в пълно несъответствие с цвета на чорапите не бе много успешен опит за закърпване.
	— Много по-неудобно е, отколкото с дупки — оплака се тя.
	— Така изглежда — съгласих се.
	— Сестра ви умее ли добре да кърпи?
	Опитах се да си спомня дали някога съм забелязал Джоана да се занимава с подобна дейност.
	— Не зная — наложи се да призная.
	— Ами тогава тя какво прави, когато й се появи дупка в чорапите?
	— Мисля — отвърнах доста неохотно, — че ги хвърля и си купува нови.
	— Много практично — каза Меган, — но аз не мога да си го позволя. Получавам четирийсет лири годишна издръжка. Не стига за много неща.
	Съгласих се.
	— Ако само можех да нося черни чорапи. Щях да си боядисвам краката с туш — рече тя тъжно. — В училище винаги правех така. Госпожица Батуърти, учителката, която ни проверяваше дрехите, беше силно късогледа. Страшно полезен номер.
	— Изглежда умно.
	После замълчахме приятелски, а аз пушех лулата си. Внезапно Меган наруши мълчанието, като каза гневно:
	— Предполагам, че както всички други ме смятате за ужасна?
	Толкова се стреснах, че лулата падна от устата ми. Беше от морска пяна, само красиво боядисана, и се счупи веднага. Възкликнах гневно:
	— Виж какво направи сега.
	Вместо да се притесни, това най-непредвидимо от всички деца се усмихна широко:
	— Ама сте симпатичен.
	Това бе една много мила забележка. Може би греша, но ако нечие куче можеше да говори, вероятно това бяха думите, които би казало на стопанина си. Казах си, че независимо от човешкия й външен вид Меган има кучешки нрав, а прилича на кон.
	Докато събирах внимателно парченцата от лулата, попитах:
	— Какво точно каза преди катастрофата?
	— Казах, че предполагам, че си мислите, че съм ужасна. — Този път тонът й значително се различаваше от предишния.
	— От къде на къде?
	Меган твърдо отговори:
	— Защото съм такава.
	— Не бъди глупава — срязах я аз.
	Тя кимна:
	— Точно така. Аз не съм глупава в действителност. Всички ме вземат за малоумна. Не разбират, че зная съвсем точно какво представлява всеки от тях и през цялото време дълбоко ги мразя.
	— Мразиш ги?
	— Да.
	Очите й, тези меланхолични, съвсем не детски очи ме гледаха втренчено, без да мигат. Беше изпитателен, мрачен поглед.
	— И вие на мое място щяхте да мразите хората. Ако бяхте нежелан.
	— Не мислиш ли, че си прекалена песимистка?
	— Да, точно така отговарят всички, когато им казваш истината в очите. А това е самата истина. Мама изобщо не ме харесва. Сигурно й напомням за баща ми, който е бил жесток с нея и въобще лош човек, ако слушам хората. Само човешките майки не могат да кажат, че не харесват децата си, и да ги изоставят. Или да ги изядат. Котките постъпват така — изяждат малките, които не харесват. И това е много разумно според мен. Чисто, без да се губи нещо. Но човешките майки са длъжни да пазят децата си и да се грижат за тях. Докато можех да ходя на училище, не беше чак толкова лошо. Разбирате ли, в действителност мама иска да са си сами: тя, момчетата и втория ми баща.
	— Продължавам да настоявам, че мислиш прекалено песимистично, Меган, но ако приемем, че част от това, което казваш, е истина, защо просто не отидеш на друго място.
	Усмивката й съвсем не беше детинска.
	— Искаш да кажеш да започна да работя? Да печеля пари?
	— Да.
	— А какво?
	— Можеш да завършиш някакъв курс. Машинопис или деловодство.
	— Не вярвам, че ще мога да се науча. Аз не умея да правя каквото и да е. И освен това…
	— Да?
	Беше се извърнала встрани, а сега бавно се обърна към мен. Лицето й беше аленочервено и очите й бяха насълзени. Изведнъж заговори отново като дете:
	— Защо да заминавам? Или пък да ме накарат да замина? Те не ме искат, но аз ще остана. Ще остана и ще ги накарам всичките да съжаляват. Всички до един. Омразни свине! Мразя всеки един тук, в Лимсток. Всички ме мислят за грозна и глупава. Аз ще им покажа. Аз ще им покажа. Аз…
	Беше детска, смешно-тъжна ярост. Дочух стъпки по покритата с чакъл алея, която водеше към къщата.
	— Стани — казах свирепо. — Влез в къщата през всекидневната. Качи се на първия етаж. Там е банята. В дъното на коридора. Измий си очите. Бързо.
	Тя се изправи неловко и се втурна в къщата. Иззад ъгъла се появи Джоана.
	— Господи, колко ми е горещо — възкликна тя и седна до мен. Започна да си вее с тиролската кърпа, с която бе вързала главата си. — Въпреки всичко мисля, че дадох добър урок на тези обувки. Не зная колко километра извървях. Едно нещо разбрах, туристическите обувки не бива да имат дупки. Иначе в тях се закачат тръни, бодлива трева и какво ли още не. Знаеш ли, Джери, мисля, че трябва да си вземем куче.
	— И аз. А между другото Меган ще обядва с нас.
	— Така ли? Добре.
	— Тя симпатична ли ти е?
	— Мисля, че е подхвърлено дете на елфи. Нали разбираш, елфите са взели истинското дете, а са оставили Меган. Много интересно е да срещнеш дете-елф. Уф, трябва да се кача да се измия.
	— Не бързай. Меган е в банята.
	— Виждам. И е ходила с мръсни обувки, нали?
	— Наложи се бързо да влезе в къщата, Партридж ще почисти.
	— Да, но после на мен ще прави забележки.
	Сестра ми извади огледалото си и започна критично да изучава лицето си.
	— Не ми харесва това червило — обяви тя.
	В тази област по-добре беше да мълча, въпреки че от време на време обичах да се правя на голям специалист.
	Меган се върна при нас. Беше се успокоила, не се забелязваха следи от скорошната буря и изглеждаше приемливо чиста. Тя погледна Джоана смутено.
	— Здравей!
	Джоана все още беше погълната от огледалото си.
	— Толкова се радвам, че си дошла да обядваш с нас. Боже мой, излязла ми е луничка на носа. Трябва да взема спешни мерки. Луничките развалят фасадата.
	Партридж излезе и хладно обяви, че обедът е сервиран.
	— Хайде — изправи се сестра ми. — Умирам от глад. — Хвана Меган под ръка и двете влязоха в къщата.


	Пета глава

	1.

	Виждам, че съм направил пропуск в разказа си. Досега почти не съм споменавал за госпожа Дейн Калтроп и нейния съпруг, преподобния Калеб Дейн Калтроп.
	А викарият и неговата съпруга бяха сред най-знатните личности. Самият Дейн Калтроп беше може би по-далеч от реалността от всеки друг човек. Неговият личен живот бе в книгите му, между четирите стени на кабинета му и в интимното познаване на ранната история на църквата. За разлика от него госпожа Дейн Калтроп бе винаги ужасяващо осведомена. Може би съзнателно съм избягвал да я спомена досега, защото от самото начало изпитвах страх от нея. Тя бе забележителна жена и знаеше тайни, които могат да бъдат известни само на древногръцка богиня, която не пропуска от Олимп и най-незначителния детайл от живота на простосмъртните. Изобщо не бе типичната съпруга на викарий — разбира се, тук трябва да се запитам какво знам лично аз за съпругите на уважаемите викарий?
	Тази, която помня, бе плахо, невзрачно същество, изцяло посветено на своя едър и силен съпруг, който притежаваше таланта да проповядва с магнетична сила. Тя общуваше с такава трудност и притеснение, че бе почти невъзможно да проведеш нормален разговор.
	Друг тип, често срещан в литературата, е карикатура на жена, която си вре носа навсякъде и във всичко и си служи единствено със стандартни, безсмислени фрази. Вероятно в реалната действителност този тип липсва.
	Госпожа Дейн Калтроп никога не си пъхаше носа, където и да било, но въпреки това притежаваше магическата способност да знае абсолютно всичко, което се случва на всеки в градчето. Много скоро установих, че почти всичките му обитатели изпитват страх от нея. Тя не предлагаше съвети и никога не се намесваше, но беше олицетворение на божествената сила за всяка гузна съвест.
	Никога не бях срещал жена, която да е толкова безразлична към заобикалящата я среда. Виждал съм я в горещи дни с дебело вълнено палто и отново, когато вали дъжд, примесен със сняг, да крачи по главната улица облечена само в лека памучна рокля, вперила разсеян поглед далеч пред себе си. Имаше дълго, слабо, интелигентно лице, което наподобяваше муцуната на ловджийска хрътка. Говореше винаги открито и прямо, думите й улучваха целта си с поразяваща точност.
	На следващия ден след посещението на Меган за обяд тя ме спря на главната улица. Бях изненадан, защото обикновено се движеше с поглед, зареян в хоризонта, сякаш истинската й цел се намираше на километри напред.
	— О — възкликна тя, — господин Бъртън. В гласа й усетих триумф, като че ли в момента бе успяла да се справи с особено сложен ребус.
	Признах, че аз действително съм господин Бъртън на нейните услуги и съпругата на викария спря да се взира напред и се опита да фокусира погледа си върху моята персона.
	— Чакай да видя — каза тя. — За какво исках да разговарям с вас?
	Не можех да й помогна в изпълнението на тази сложна задача. Тя стоеше пред мен намръщена и озадачена.
	— Нещо доста неприятно — бе първата констатация.
	— Съжалявам, ако е така — отговорих стреснат.
	— А! — възкликна госпожа Дейн Калтроп. — Мразя тази своя привързаност към буквата „А“. Анонимни писма! Каква е тази история с анонимни писма, която ни навлякохте?
	— Аз не съм я навлякъл — възразих. — Тя вече си беше тук.
	— Нима? Никой не получаваше анонимни писма, преди да се появите вие.
	В гласа й се усещаше обвинение.
	— Не е вярно, госпожо Дейн Калтроп. Когато пристигнахме тук със сестра ми, неприятностите с писмата вече бяха започнали.
	— Боже мой! — възкликна тя. — Това никак не ми харесва. — Продължаваше да стои пред мен, но очите й отново разсеяно гледаха в далечината. Заговори: — Чувствам, че тук има нещо изключително нередно. Ние в Лимсток не сме такива. Завист, разбира се, злоба и дребни грехове — но не мислех, че някой е способен на подобни постъпки — никога не съм предполагала. А това силно ме тревожи, защото, разбирате ли, аз би трябвало да знам.
	Красивите й очи се върнаха от хоризонта и се впериха в моите. В тях се четяха тревога и искрено удивление.
	— Но как бихте могла да знаете?
	— Обикновено знам. Винаги съм чувствала, че това е мое задължение. Калеб проповядва добре и съвестно и съблюдава свещенодействията. Това е дълг на всеки свещеник, но дългът на неговата съпруга, ако приемем, че му е съпруга, защото той е женен първо за църквата, е да знае какво чувстват и мислят хората от паството дори и да не може по някакъв начин да им повлияе. Нямам ни най-малка представа чия идея е… — Тя прекъсна мисълта си и разсеяно добави:
	— А тези писма са толкова глупави.
	— Вие, ъ-ъ, получихте ли също анонимно писмо?
	Въпросът ми беше поставен много плахо, просто се изплъзна от устата ми и веднага съжалих, но госпожа Дейн Калтроп отговори спокойно, като съвсем леко разшири очи:
	— О, да, две, не, три. Не помня точно за какво пишеше. Нещо много глупаво за Калеб и директорката на училището, мисля. Пълен абсурд, защото Калеб няма вкус към прелюбодействието. Никога е нямал голям късмет, защото е свещеник.
	— Разбира се — съгласих се. — О, разбира се.
	— Калеб щеше да е светец — продължи, — ако не беше прекален интелектуалец.
	Не се чувствах достоен да отговоря на тази критика, освен това съпругата на викария по доста странен начин продължи, прескачайки от разсъжденията за съпруга си към проблема с анонимните писма:
	— Има толкова много неща, които могат да се кажат, а писмата изобщо не ги засягат. Ето, това е много любопитно.
	— Не мисля, че са особено сдържани — възразих горчиво.
	— Но авторът им като че ли не пише нищо. Нищо от истински неприятните неща.
	— Например?
	Хубавите й очи се впериха в моите.
	— Ами, разбира се. Тук има много изневери и всичко останало. Невъобразим брой срамни тайни. Защо не ги използва авторът? — Тя замълча и след това внезапно попита: — Какво пишеше във вашето анонимно писмо?
	От всеки друг въпросът би прозвучал нахално, но не и от нейните уста.
	— Твърдеше се, че Джоана не ми е сестра.
	— А тя е?
	Госпожа Дейн Калтроп зададе този въпрос с открит приятелски интерес.
	— Разбира се. Джоана е моя сестра.
	Тя кимна.
	— Ето пример за това, което искам да кажа. Смея да твърдя, че има други неща…
	Очите й ме гледаха замислено, без всякакъв видим интерес и аз изведнъж разбрах защо цял Лимсток се страхува от съпругата на викария.
	В живота на всеки от нас има неща, които бихме искали да забравим. Имах чувството, че госпожа Дейн Калтроп ги знае всичките.
	За пръв път в живота си изпаднах във възторг от появяването на Еме Грифит. Сърдечният й глас прогърмя:
	— Здравей, Мод. Толкова се радвам, че успях да те срещна. Искам да предложа да променим датата за благотворителната разпродажба. Добро утро, господин Бъртън. — Тя продължи: — Само ще прескоча до бакалията да оставя списъка с поръчките си и ще те придружа до института, ако не възразяваш?
	Еме влезе в супермаркета, а госпожа Калтроп каза:
	— Горката!
	Бях озадачен. Защо ще съжалява Еме? Но тя продължи:
	— Знаете ли, господин Бъртън, страхувам се…
	— За писмата ли?
	— Да, виждате ли, това значи — това трябва да значи… — Тя спря замислена, веждите й се свиха. После продължи бавно, като човек, който решава задача на глас: — Сляпа омраза… да, сляпа омраза. Но дори и слепец може да прободе сърцето, ако случайността го насочи… И какво ще се случи тогава, господин Бъртън?
	Щяхме да узнаем само след ден.


	2.

	Първа ни съобщи за трагедията Партридж. Тя обича трагичните ситуации. Когато трябва да съобщи каквато и да е неприятна новина, носът й започва да потръпва в екстаз.
	Тя влязла в спалнята на Джоана, големият й нос потръпвал с двойна бързина, очите й блестели, а устата й била присвита в престорено тъжна гримаса.
	— Ужасни новини, госпожице — казала, докато дърпала завесите.
	Вярна на своите лондонски навици, Джоана се нуждае от минута-две, преди да се събуди напълно сутрин. Тя промърморила нещо нечленоразделно и се обърнала на другата страна.
	Партридж оставила подноса с чая на масичката до леглото и започнала отново:
	— Ужасна новина, шокираща. Не можах да повярвам, когато научих.
	— Какво е ужасно? — попитала Джоана, все още в борба със съня.
	— Бедната госпожа Симингтън. — Партридж направила драматична пауза. — Мъртва!
	— Мъртва! — Джоана се изправила в леглото вече напълно будна.
	— Да, госпожице, вчера следобед и което е по-лошо, сама е посегнала на живота си.
	— О, не, Партридж!
	Сестра ми била потресена — трудно бе да се свърже госпожа Симингтън с някаква трагедия.
	— Да, госпожице, това е самата истина. Направила го нарочно. Но не, без да бъде подтикната, бедната.
	— Подтикната? — Тогава сестра ми започнала да се досеща. — Да не…
	Погледнала Партридж и тя потвърдила съмненията:
	— Точно така, госпожице. Едно от онези писма!
	— Но какво пишело в него?
	За голямо съжаление на Партридж съдържанието на писмото все още не й било известно.
	— Това са отвратителни писма — казала Джоана, — но не виждам защо трябва да се самоубива човек заради глупостите, които се пишат в тях.
	Партридж подсмръкнала и изрекла с чувство:
	— Няма нужда, ако не е вярно, госпожице.
	— О! — възкликнала Джоана.
	След като напуснала стаята, тя изпила чая си, облякла халата си и дойде в моята стая, за да ми съобщи новината.
	Спомних си думите на Оуен Грифит. Рано или късно изстрелът в тъмнината щеше да улучи целта си. Така бе станало с госпожа Симингтън. Тя най-малко вероятно от всички жени в Лимсток, бе имала срамна тайна. Размисляйки, си казах, че наистина при всичкия си ум и прозорливост тя не беше силна личност. Беше се пречупила при най-слабия натиск.
	Джоана ме попита за какво съм се замислил толкова дълбоко.
	Повторих думите на Оуен.
	— Разбира се! — възкликна тя заядливо. — Той знае. Този човек си мисли, че знае всичко.
	— Той е умен — възразих.
	— Той е самоуверен — отсече сестра ми. — Той е отвратително самоуверен.
	След около минута тя се обади:
	— Какъв ужас за мъжа й и за момичето. Как мислиш ще реагира Меган?
	Нямах ни най-малка идея и й казах. Никога не можеше да се предвиди какво ще почувства или помисли Меган.
	Джоана кимна:
	— Никой не знае какво си мислят децата-елфи.
	След още минута мълчание тя отново се обади:
	— Мислиш ли… Би ли желал… Чудя се дали би се съгласила да дойде у нас за ден-два. За момиче на нейната възраст смъртта на майка му сигурно е голям шок.
	Съгласих се и предложих:
	— Да отидем да я попитаме.
	— За децата няма защо да се притесняваме, те си имат гувернантка. Но тя май е точно от типа, който може да докара Меган до полуда.
	Помислих си, че вероятно Джоана е абсолютно права. Можех да си представя Елзи Холанд как реди клише след клише и предлага чай след чай. Мило същество, но най-неподходящо, щом ставаше дума за чувствително момиче, каквото бе Меган.
	Аз сам се бях замислил да отдалечим Меган от това място и се зарадвах, че сестра ми се усети сама, без напомняне от моя страна.
	След закуска се качихме в колата и отидохме в къщата на Симингтън.
	И двамата бяхме малко нервни. Появяването ни можеше да се възприеме като груба форма на любопитство. За щастие срещнахме Оуен Грифит на входната врата. Той изглеждаше разтревожен и потънал в мисли. Все пак ме поздрави доста сърдечно:
	— О, здравей, Бъртън. Радвам се да те видя. Както ти казах, това, от което се боях, се случи. Ужасна история!
	— Добро утро, доктор Грифит — каза Джоана с гласа, който използваше за разговори с глухите ни лели.
	Грифит се сепна и се изчерви.
	— О, о, добро утро, госпожице Бъртън.
	— Помислих, че може да не сте ме забелязали.
	Оуен Грифит съвсем почервеня. Неговата свенливост го обгърна сякаш с мантия.
	— Аз… Аз се извинявам… замислен, не ви забелязах.
	Тя продължи безмилостно:
	— Аз все пак съм в нормален човешки размер.
	— Обикновено котенце — забелязах сурово и се обърнах към Грифит: — Със сестра ми си мислим дали няма да е добра идея да поканим момичето да живее с нас няколко дни. Ти как мислиш? Не желая да изглежда, че се натрапвам, но сигурно на бедното дете му е много тежко. Как мислиш ще го възприеме Симингтън?
	Грифит се замисли, след това каза:
	— Мисля, че това е великолепна идея. Тя е странно момиче, цялата е кълбо от нерви и би било добре да се отдалечи от това място за известно време. Госпожица Холанд върши чудеса — носи отлична глава на раменете си, но двете деца, а и самият Симингтън, са прекалено много за нея. Той е рухнал, не е на себе си.
	— Наистина ли беше… — поколебах се — самоубийство?
	Грифит кимна утвърдително.
	— О, да, несъмнено. И дума не може да става за нещастен случай. Тя написала на лист хартия „Не мога повече“. Писмото трябва да е пристигнало с вчерашната следобедна поща. Пликът лежеше на пода до краката й, а писмото бе смачкано на топка и захвърлено в камината.
	— И какво… — Спрях се на средата на въпроса, ужасен от себе си, и добавих: — Моля да ме извините.
	Грифит се усмихна мрачно.
	— Не се притеснявай. Това писмо така или иначе ще бъде прочетено на официалното разследване в съда. Няма как да се премълчи и това е за съжаление. Беше в същия стил — неприлични думи и тъй нататък. Конкретното обвинение бе, че по-малкото й дете, Колин, не е от Симингтън.
	— Мислиш ли, че е вярно? — не можах да се въздържа да не запитам.
	Грифит сви рамене:
	— Не мога да реша сам. Тук съм само от пет години. Това, което съм видял с очите си, е, че Симингтънови бяха спокойно, щастливо семейство, привързани към децата си. Вярно е, че момчето очевидно не прилича на родителите си — силно червенокосо и така нататък, но всички знаем, че децата много често приличат много повече на бабите и дядовците, отколкото на родителите си.
	— Може би именно липсата на прилика е предизвикала това обвинение. Подло и неуместно използване на случайността.
	— Вероятно. Почти сигурно е така. Във всички писма липсват точни факти, има само отровни, необуздани, злобни обиди.
	— Да, но в случая писмото я е улучило точно в сърцето — намеси се Джоана. — В противен случай тя не би се самоубила, не е ли така?
	Грифит изрече колебливо:
	— Не съм много сигурен. От доста време здравето й не беше добро, беше невротизирана, истерична понякога. Лекувах я. Предполагам, че шокът от получаването на писмо с подобно съдържание е предизвикал чувство на паника и покруса, под влиянието на които тя е решила да сложи край на живота си. Може би сама си е внушила, че съпругът й няма да й повярва, а срамът и отвращението са замъглили за миг нейното съзнание и способността да разсъждава трезво.
	— Самоубийство в състояние на силен афект — обобщи Джоана. — Нали това е правилната формулировка, доктор Грифит?
	— Точно така. Смятам, че имам всички основания да предложа такава теза на следствието.
	— Разбирам — каза сестра ми.
	Нещо в гласа й накара Оуен да добави с гневен тон:
	— Абсолютно всички основания! Вие не сте ли съгласна, госпожице Бъртън?
	— О, да — отвърна тя. — На ваше място щях да постъпя по същия начин.
	Той я погледна недоверчиво. След това се разделихме. Двамата с Джоана влязохме в къщата. Входната врата бе широко отворена и изглеждаше по-лесно да влезем направо, без да натискаме звънеца, особено след като чухме гласа на Елзи Холанд. Тя говореше на Ричард Симингтън. Той се бе свил в един стол и изглеждаше напълно зашеметен.
	— Не, господин Симингтън, наистина, вие трябва да хапнете нещо. Днес нищо не закусихте, поне нищо, което аз наричам нормална закуска, снощи не вечеряхте и като прибавим шока, можете сериозно да се разболеете, а сега ще са ви необходими сили. Докторът каза същото, преди да си тръгне.
	Симингтън каза с отпаднал глас:
	— Много сте любезна, госпожице Холанд, но…
	— Една чаша горещ, хубав чай — прекъсна го твърдо тя, докато натикваше напитката в ръцете му.
	На нейно място щях да предложа на нещастника чаша силно уиски със сода. Видът му показваше, че точно от това се нуждае. Все пак той прие чашата и погледна момичето с благодарност.
	— Не зная как да ви благодаря за всичко, което направихте и продължавате да правите, госпожице Холанд. Вие сте великолепна.
	Тя се изчерви, изглежда й стана приятно.
	— Много мило от ваша страна, господин Симингтън. Трябва да ми позволите да направя всичко възможно, за да помогна. Не се тревожете за децата — аз се грижа за тях, успях също да успокоя прислугата. Ако има още нещо, което трябва да се направи — да се пишат писма, да се телефонира, моля, не се колебайте да ме помолите.
	— Много сте любезна — повтори Симингтън.
	Елзи Холанд се обърна, забеляза ни и бързо дойде при нас.
	— Не е ли ужасно? — сподели тя с приглушен глас.
	Докато я гледах, помислих, че тя е много добра.
	Внимателна, компетентна, делова в тази кризисна ситуация. Великолепните й очи бяха зачервени, което показваше, че е с меко сърце и е проляла сълзи за трагедията на работодателката си.
	— Къде можем да поговорим за малко — помоли Джоана. — Не желаем да безпокоим господин Симингтън.
	Елзи Холанд кимна разбиращо и ни поведе към трапезарията в другия край на къщата.
	— Ужасно — каза. — Такъв удар за него. Кой да помисли, че подобно нещо може да се случи? В интерес на истината от известно време тя се държеше доста странно. Беше много нервна и все плачеше. Аз си мисля, че се дължеше на влошеното й здраве. Доктор Грифит винаги казваше, че в действителност й няма нищо. Но тя бе станала толкова раздразнителна, караше се за най-малкото и дори имаше дни, когато се заяждаше за най-дребните неща. Беше невъзможно да й се угоди.
	— Ние в действителност сме тук — започна Джоана, — за да предложим да вземем Меган при нас за няколко дни — разбира се, ако е съгласна.
	Младата жена изглеждаше доста изненадана, но бързо прецени, че предложението е доста удобно.
	— Меган? — каза тя колебливо. — Не зная. Искам да кажа, много любезно от ваша страна, но тя е толкова странно момиче. Никога не можеш да си сигурен какво мисли или какво ще каже.
	Джоана не се притесни. И продължи:
	— Мислим, че по този начин ще можем да помогнем.
	— О! Да, виждам, че наистина това ще бъде голяма помощ. Трябва да се грижа за момчетата (те са с готвачката в този момент), а и бедният господин Симингтън — той се нуждае от грижи повече от всеки друг, пък и толкова много неща има да се свършат. Честно да ви кажа, не съм имала време да се погрижа за Меган. Мисля, че е в старата детска стая. Тя като че ли иска да избяга от всички. Не зная дали…
	Почти незабележимото кимване на Джоана беше достатъчно за мен. Веднага напуснах стаята и поех нагоре по стълбите.
	Старата детска стая беше на тавана. Отворих вратата и влязох. Трапезарията на долния етаж гледаше към градината зад къщата и капаците на прозорците бяха отворени. Тази стая гледаше към улицата и светлината се процеждаше едва-едва през плътно притворените капаци и плътните завеси.
	В тъмно сивкавия полумрак различих Меган свита на кълбо на дивана до срещуположната стена. Приличаше на обхванато от ужас зверче, което се опитва да се скрие. Беше се вцепенила от страх.
	— Меган — произнесох името й. Пристъпих напред. Несъзнателно възприех тона, който използваме, когато искаме да успокоим уплашено животно. Изпитвах желание да й протегна морков или бучка захар.
	Тя ме гледаше, без да помръдне. Лицето й не показваше, че е забелязала моето присъствие.
	— Меган! — казах отново. — С Джоана сме дошли да те попитаме дали би се съгласила да ни гостуваш за известно време.
	Гласът й прозвуча глухо в полумрака:
	— Да живея с вас? Във вашата къща?
	— Да.
	— Искате да кажете, че ще ме отведете оттук?
	— Да, скъпа моя.
	Изведнъж тя започна да трепери. Беше ужасяваща и покъртителна картина.
	— О, моля ти се, отведи ме оттук! Много те моля! Толкова е страшно и отчайващо да бъда тук.
	Приближих се и тя сграбчи ръкава на палтото ми.
	— Аз съм голяма страхливка. Не знаех, че мога да изпитвам толкова голям страх.
	— Всичко е наред, момичето ми. Тези неща са потресаващи за всички, това е нормално. Хайде да вървим.
	— Можем ли да тръгнем още сега? Без да чакаме нито минута? Ужасно съм нетърпелива.
	— Е, първо ще трябва да си вземеш някои най-необходими неща, предполагам.
	— Какви неща? Защо?
	— Мое скъпо момиче, можем да ти осигурим легло, баня и всичко останало, но нищо не може да ме накара да ти заема четката си за зъби.
	Тя се засмя много тихо:
	— Разбрах. Мисля, че днес съм много глупава. Не ми обръщай внимание. Веднага ще си приготвя багажа. Ти… ти няма да си отидеш, нали? Ще ме чакаш ли?
	— Ще бъда на входа.
	— Благодаря. О, много благодаря! Съжалявам, че съм толкова глупава. Обаче е ужасно, когато майка ти умре.
	— Знам.
	Потупах я приятелски по гърба, тя ми се усмихна признателно и изчезна в банята. Слязох долу.
	— Намерих Меган — съобщих. — Тя ще дойде с нас. Сега се приготвя.
	— О, добре, това е много хубаво — възкликна Елзи Холанд. — Ще може да се разсее. Знаете ли, тя е много чувствително момиче. И страшно трудна. За мен ще е голямо облекчение. Поне за нея ще бъда спокойна. Много сте внимателна, госпожице Бъртън. Надявам се, че няма да ви притеснява много. О, господи, телефонът звъни. Ще трябва аз да се обадя. Господин Симингтън не е в състояние да върши каквото и да е.
	Тя изхвърча от стаята. Джоана каза:
	— Изпратен от Бог ангел-хранител.
	— Ти май се подиграваш. Тя е мило, добро момиче и очевидно умее да се справя с всякакви ситуации.
	— Справя се отлично. И го знае!
	— Това е недостойно от твоя страна, Джоана — скарах й се аз.
	— Искаш да кажеш да не се отнасям иронично към нейната съвестност и компетентност?
	— Разбрала си ме отлично.
	— Не мога да понасям хора, които изглеждат предоволни от себе си — отбеляза Джоана. — Това предизвиква най-лошите ми инстинкти. Но ти ме разбираш толкова добре, че няма смисъл да ти обяснявам. Просто си доволен от себе си и се опитваш да ме дразниш. Как намери Меган?
	— Беше се сгушила в една стая на тъмно и приличаше на ранена газела.
	— Бедното дете. Наложи ли се да я убеждаваш?
	— Ни най-малко. Беше възхитена, че може да дойде с нас.
	Трополене по стълбите възвести слизането на Меган и нейния багаж. Излязох и взех куфара от ръцете й. Джоана ме следваше и каза нетърпеливо:
	— Хайде да побързаме. Вече трети път отклонявам чаша хубав, силен чай.
	Отидохме до колата. За мое неудоволствие Джоана натовари куфара в багажника. Вече ходех само с един бастун, но все още не бях готов за атлетични подвизи.
	— Влез — подканих Меган.
	Тя се качи в колата, аз я последвах. Джоана запали машината и потеглихме.
	Пристигнахме в „Литъл Фърз“ и през френския прозорец влязохме направо във всекидневната.
	Меган се тръшна на един стол и избухна в сълзи. Плачеше като малко дете — като че ли ревеше бе по-подходящата дума. Напуснах стаята, за да потърся нещо, което може да я успокои. Джоана се бе изправила пред нея, според мен напълно безпомощна.
	Чух Меган да казва със задавен глас:
	— Извинявам се, че правя така. Толкова е идиотско от моя страна.
	— Ни най-малко — успокои я сестра ми. — Вземи още една кърпичка.
	Предполагам, че кърпичките бяха нейни. Върнах се в стаята с препълнена чаша и я подадох на Меган.
	— Какво е това?
	— Коктейл.
	— Коктейл? Наистина? — Сълзите й внезапно пресекнаха. — Аз никога не съм пила коктейл.
	— Всяко нещо си има начало.
	Меган предпазливо отпи една глътка, след това лицето й грейна в усмивка. Тя наклони назад глава и пресуши цялата чаша на един дъх.
	— Много е хубав — възкликна. — Ще мога ли да изпия още един?
	— Не.
	— Защо не?
	— След десетина минути ще разбереш сама.
	— О!
	Меган насочи вниманието си към Джоана:
	— Аз наистина искам да се извиня, че толкова глупаво се разревах. Не зная защо го направих. Съвсем нелогично е, защото толкова се радвам, че съм тук.
	— Няма проблеми. Съвсем естествено е да си поплачеш, за да ти олекне. Сега всичко е наред. На нас също ни е приятно, че си ни на гости.
	— Не може да ви е приятно. Просто сте учтиви. Но аз съм ви много благодарна.
	— Няма нужда да се чувстваш благодарна — възрази сестра ми разтревожено. — Само ще се притесня. Когато казах, че ще се радваме, ако дойдеш с нас, говорех самата истина. Да знаеш само как сме си омръзнали с Джери. Вече няма за какво да си говорим, обсъдихме всички теми.
	— А сега — намесих се аз — ще имаме възможност да водим най-интересни дискусии — например за Гонерил и Рийгън и други подобни.
	Лицето на Меган светна.
	— Аз си мислех по този въпрос и смятам, че вече знам отговора. Защото техният ужасен баща е държал толкова много на благопристойното им поведение. Когато те карат за най-малкото нещо да благодариш, да се правиш на вежлив и любезен, неизбежно започва да ти става противно, вътре в теб се заражда бунт, иска ти се поне веднъж да можеш да бъдеш лош и когато наистина ти се удаде такава възможност, много вероятно е да се главозамаеш и да стигнеш прекалено далеч. А старият Лир е бил доста лош с дъщерите си, не е ли така? Искам да кажа, напълно е заслужил пренебрежението от страна на Корделия.
	— Виждам, че ни очакват преинтересни тълкувания на творчеството на Шекспир — казах.
	— Ясно е, че вие двамата възнамерявате да се правите на големи интелектуалци — възкликна Джоана с шеговит ужас в гласа. — Аз лично винаги съм намирала Шекспир за страшно скучен. Всички тези протяжни сцени, когато всички са пияни и се предполага, че всичко, което става, е смешно, винаги са ме отблъсквали.
	— Говорейки за пиене — обърнах се към Меган, — как се чувстваш?
	— Много добре, благодаря.
	— Не ти ли се вие свят? Или да виждаш две Джоани случайно?
	— Не. Нищо подобно. Само много ми се приказва.
	— Прекрасно. Значи може би имаш вродена дарба да издържаш на пиене. Ако това действително е бил първият ти коктейл.
	— О, наистина беше първият.
	— Здравата глава е безценно качество за всяко същество — обявих аз тържествено.
	Джоана заведе Меган горе, за да разопаковат багажа.
	Влезе Партридж и с кисела физиономия съобщи, че за обяд е приготвила само две чаши крем. Попита какво ще правим. Успокоих я, като изразих непоколебимата си увереност и доверие в импровизаторските й способности.


	Шеста глава

	1.

	Съдебното разследване по смъртта на госпожа Симингтън се състоя след три дни. Бяха спазени всички официални формалности. Залата в съда беше препълнена и както Джоана отбеляза, преобладаваха бонетата на селските жени.
	Часът на кончината на госпожа Симингтън бе определен между три и четири следобед. Била е сама в къщата. Съпругът й бил в кантората си, прислужниците са имали почивен ден, Елзи Холанд и децата са били на разходка, а Меган е карала велосипеда си из околностите.
	Писмото вероятно е пристигнало със следобедната поща. Госпожа Симингтън трябва да го е извадила сама от пощенската кутия и след прочитането му в състояние на афект е отишла до навеса в градината, където е взела част от цианида, който се използва за унищожаване на гнезда на оси, разтворила го е във вода и след написването на последните отчаяни думи: „Не мога повече…“ върху парче хартия е изпила чашата с отрова.
	Оуен Грифит даде медицински показания. Както беше казал пред нас, той наблегна върху нервността и психическата нестабилност, които госпожа Симингтън проявяваше напоследък. Съдията бе дискретен и изпълнен с разбиране. Той с горчивина осъди хората, които се увличат по писането на анонимни писма, изобилстващи с низки клевети. Авторът на злобното, лъжовно писмо беше моралният убиец на жертвата. Изказа надеждата, че полицията много скоро ще съумее да открие виновника и ще вземе подобаващи мерки спрямо него. Тази позорна, убийствена злъч заслужаваше да бъде наказана с най-голямата строгост на закона. Под вещото му ръководство съдебните заседатели достигнаха до неизбежното заключение самоубийство в състояние на афект.
	Съдията си свърши работата отлично, Оуен Грифит — също, но след края на съдебното заседание в тълпата дочух жените да си шепнат същите омразни думи, които вече познавах толкова добре: „Няма дим без огън, тъй мисля аз!“, „Със сигурност е имало нещо… Иначе защо да се самоубива!“
	За миг изпитах омраза към Лимсток, неговото тесногръдие и жените, които неспирно клюкарстват.


	2.

	Трудно е да се запомнят нещата в техния точен хронологичен ред. Със сигурност следващата забележителна случка бе посещението на инспектор Неш. Но преди това бяхме посетени от най-различни представители на обществото. Всеки от тях бе интересен и по свой собствен начин хвърли светлина върху характерите на участниците в трагедията.
	Еме Грифит ни посети на следващата сутрин след следствието. Както винаги тя излъчваше здраве и непресекваща енергия и от самото начало съумя да ме подразни. Джоана и Меган бяха излезли да се разхождат и се наложи аз да бъда неохотният домакин.
	— Добро утро — поздрави гръмогласно госпожица Грифит. — Чух, че сте взели Меган Хънтър при вас?
	— Така е.
	— Много добра постъпка. Сигурно ви притеснява. Дойдох да кажа, че ако желаете, мога да я взема при нас. Смея да твърдя, че ще мога да я накарам да бъде полезна с нещо в нашата къща.
	Изгледах я с неприязън.
	— Колко сте любезна. Но на нас ни е приятно да ни гостува. И най-важно — тук тя може щастливо да се шляе и да бездейства.
	Еме Грифит не бе от тези, които лесно схващат кога ги иронизират.
	— Точно така! Прекалено много обича да се шляе това момиче. Но предполагам, че е неспособна да върши нещо по-добро — нали е почти малоумна.
	Време беше да стана по-решителен:
	— Тя е много умно момиче.
	Еме ме изгледа строго и продължително.
	— За пръв път чувам някой да мисли така за нея — отбеляза накрая. — Чудно, когато й говориш, тя гледа през теб, все едно че те няма, и сякаш не разбира за какво става дума!
	— Вероятно просто не й е интересно.
	— Ако е така, значи е изключително груба — заяви посетителката.
	— Може би това е вярно. Може би и аз бих се държал така с някого, който ме смята за малоумен. Не знам. Но ще ви кажа, че със сигурност не е малоумна.
	Госпожица Грифит заяви рязко:
	— Най-малкото е завеяна. На Меган й е необходимо да се научи да работи — солидна, трудна работа — за да придобие интерес към живота. Нямате представа колко много значи това за едно момиче. Щом става дума за момичета, аз знам много. Ще останете изненадан каква огромна разлика прави членуването във „Водачките“ за живота на едно момиче. Меган е вече прекалено голяма, за да се шляе безцелно насам-натам. Трябва да върши нещо.
	— За нея е било много трудно да се научи да прави каквото и да е друго нещо. Госпожа Симингтън беше на мнение, че Меган не е по-голяма от дванайсетгодишно дете.
	Госпожица Грифит изсумтя:
	— Зная. Не можех да понасям това нейно отношение. Разбира се, бедната жена е мъртва, а за мъртвите или добро, или нищо, но тя бе идеален пример за това, което аз наричам ниско интелигентен домашен тип. Бридж, клюки и децата — а дори за тях се грижеше онова момиче, Холанд. Неприятно е да го кажа, но никога не съм изпитвала особено уважение към госпожа Симингтън, без да подозирам истината, разбира се.
	— Истината! — възкликнах рязко.
	Госпожица Грифит се изчерви.
	— Ужасно съжалявах Дик Симингтън, когато всички научиха за подвизите й по време на следствието. Не беше честно спрямо него.
	— Но вие сигурно чухте с ушите си как Ричард Симингтън заяви, че в това писмо няма капка истина? Той беше абсолютно сигурен.
	— Разбира се, че ще каже така. Съвсем правилно. Един истински мъж трябва да защити жена си. Поне Дик постъпи така. — Тя замълча, след което добави: — Знаете ли, че познавам Дик Симингтън отдавна?
	Бях изненадан:
	— Наистина ли? Зная от брат ви, че сте тук от няколко години.
	— Така е. Но когато живеехме на север, той често идваше в нашия край. Познавам го много добре от дълги години.
	Жените стигат до някои изводи много по-бързо от мъжете. Но в случая внезапно омекналият глас на Еме ме накара да започна да подозирам нещо.
	Погледнах я с любопитство. Без да ми обръща внимание, тя продължаваше да говори със същия замечтан тон:
	— Много добре го познавам… Той е горд човек и много резервиран. Но е истински мъж, свидетелка съм, че може да бъде страшно ревнив.
	— Може би това обяснява — прекъснах я — защо госпожа Симингтън се е уплашила и не е посмяла да му покаже или да му каже за това анонимно писмо. Страхувала се е, че след като е толкова ревнив, няма да повярва, че написаното не е вярно.
	Госпожица Грифит ме погледна гневно и укорително.
	— Боже мой! — възкликна. — Нима вярвате, че една жена ще вземе да се трови с цианкалий, защото е обвинена в нещо, което не е вярно?
	— Съдията реши, че е възможно. Брат ви също…
	Тя ме прекъсна:
	— Всички мъже сте еднакви. Всички държите да се спази благоприличието. Само че не на мен подобни номера. Ако една невинна жена получи подобно писмо, пълно с долни обвинения, тя се засмива и го захвърля. Ето какво — изведнъж се запъна, след това довърши — бих направила аз.
	Долових паузата и за мен тя можеше да има само едно значение — Еме бе готова да каже: „направих аз“.
	Реших да пренеса бойните действия в полето на противника.
	— Разбирам — казах учтиво, — че и вие сте получила анонимно писмо?
	Еме Грифит бе от хората, които мразят лъжите. Затова тя замълча, после се изчерви и призна:
	— Е, да. Но изобщо не си позволих да се главоболя с него.
	— Непочтено? — полюбопитствах, демонстрирайки съчувствие.
	— Естествено. Тези писма са непочтени и подли. Бълнувания на луд човек. Прочетох една-две думи, разбрах накъде бие и го захвърлих в кошчето за боклук.
	— Не сметнахте ли за по-добре да го отнесете в полицията?
	— Не в онзи момент. Освен това имам принцип, който твърдо спазвам — колкото по-малко се говори, толкова по-бързо се оправят нещата.
	Изведнъж ми прииска да кажа многозначително: „Няма дим без огън“, но се въздържах. За да избегна изкушението, насочих разговора отново към Меган.
	— Имате ли представа какво е финансовото положение на Меган? Не искам да прозвучи като излишно любопитство от моя страна. Само се чудя дали наистина се налага да работи, за да може да живее нормално?
	— Не мисля, че се налага. Баба й, майката на нейния баща, й е завещала малка рента, ако не се лъжа. А и във всеки случай Дик Симингтън ще й осигури дом и ще се грижи за нея дори нищо да не наследи от майка си. Не, по-важен е принципът.
	— Кой принцип?
	— Работата, господин Бъртън. Нищо друго не е от такова значение за мъжете и за жените. Безделието е най-непростимият грях.
	Навлизахме в познати води. Темата за безделието ме занимаваше отдавна. Затова започнах тържествено да изреждам:
	— Сър Едуард Грей, нашият министър на външните работи, като студент е бил изключен от Оксфордския университет за непоправим мързел. Чел съм, че като дете смятали херцога на Уелингтън за глупав, защото никак не залягал над книгите. А не ви ли е хрумвало, госпожице Грифит, че ако малкият Джордж Стивънсън, вместо да е навън със своята младежка организация, не си е стоял в кухнята на майка си и странното поведение на чайника с кипяща вода не е заинтригувало безделния му ум, сега вероятно нямаше да можете да пътувате до Лондон с експресния влак?
	Еме Грифит изсумтя презрително.
	— Аз имам своя теория — продължих, въодушевен от темата и реакцията й, — че повечето велики изобретения на човечеството, повечето гениални открития са продукт на безделието — било то принудително или доброволно. Човешкият ум предпочита да се храни с готови чужди мисли и идеи, но ако е лишен от подобна храна, започва неохотно сам да твори — именно този вид мислене наричаме оригинално и точно то движи прогреса на човечеството. — И освен това — бързах да изпреваря поредното презрително изсумтяване на Еме — тази тема е намерила своето отражение в изкуството.
	Станах и взех от бюрото си фотографията на своята любима китайска рисунка, с която никога не се разделях. На рисунката е изобразен стар китаец, който седи под едно дърво и се забавлява с парче връв, като образува сложни плетеници с помощта на пръстите на ръцете и краката си.
	— Видях тази рисунка на една изложба на китайски художници. Позволете да ви я покажа. Нарича се „Стар човек се наслаждава на удоволствията от безделието“.
	Еме Грифит не бе впечатлена от моята рисунка. Тя само отбеляза сухо:
	— Е, да, ние всички знаем що за хора са китайците!
	— Не ви ли харесва?
	— Честно казано, не. Аз не се интересувам особено от художественото изкуство. Опасявам се, господин Бъртън, че вашите идеи са типични за повечето мъже. Вие мразите идеята, че жените също могат да работят, че са равностойни и дори в много случаи по-добри от прехваления „силен“ пол.
	Изненадах се. Имах срещу себе си заклета феминистка. Еме се беше въодушевила, очите й блестяха, бузите й бяха зачервени.
	— За вас е невероятно, че една жена може да желае да се изяви в някаква кариера. Аз толкова много исках да уча медицина, да стана лекар. Но за моите родители това бе нечувана дързост. Твърдо отказаха да ме издържат. Но за Оуен плащаха с готовност. А съм сигурна, че аз щях да бъда много по-добър лекар от брат си.
	— Съжалявам, че е станало така. Не е било честно спрямо вас. Ако някой иска да постигне нещо…
	Тя бързо продължи, очевидно не ме слушаше:
	— О, сега вече съм преодоляла всичко. Имам воля. Животът ми е запълнен с работа. Аз съм една от най-щастливите личности в Лимсток. Не ми стига времето да свърша всичко. Но винаги въставам и се боря против глупавото, старомодно предубеждение, че мястото на жената е у дома.
	— Извинете, ако съм ви обидил. Но не това исках да кажа. Просто не мога да си представя Меган да върши домакинска работа.
	— Да, бедното дете. Тя никъде няма да може да си намери място за жалост. — Жената се беше успокоила. Вече говореше с нормален тон: — Баща й, знаете…
	Тя спря, но аз настоях да продължи:
	— Аз не знам. Всички споменават баща й и толкова. Какво е направил този човек? Жив ли е още?
	— Честно казано, и аз не знам. Страхувам се, че моята информация е малко обща. Със сигурност е бил лош човек. Лежал е в затвора, ако не се лъжа. И психически не е бил много добре. Затова не бих се учудила, ако и Меган не е съвсем с всичкия си.
	— Меган — повторих твърдо за кой ли път — е абсолютно нормална и както казах, мисля, че е доста интелигентно момиче. Сестра ми е на същото мнение. Тя много я харесва.
	Еме каза:
	— Страхувам се, че сестра ви се отегчава ужасно в Лимсток.
	И докато произнасяше тези думи, научих още нещо. Тя мразеше сестра ми.
	— Всички се чудим как сте решили да се погребете в това затънтено място.
	Това бе въпрос и аз отговорих:
	— По препоръка на лекаря ми. Трябваше да отида някъде, където не ме познават, където е много тихо и нищо никога не се случва.
	Тя мълчеше и аз добавих:
	— Уви, не може вече да се говори, че Лимсток е такова място.
	— Не, наистина не може. — В гласа й звучеше тревога. Стана да си ходи и изведнъж каза: — Знаете ли, трябва да се сложи край на това безобразие! Не можем да позволим да продължава.
	— Нали полицията се занимава с проблема?
	— Предполагам. Но все си мисля, че ние трябваше да се справим.
	— Ние не разполагаме с техните възможности.
	— Глупости! Ние вероятно сме много по-умни и познаваме обстановката по-добре от тях. Трябва ни само малко повече решителност.
	След тези думи тя се сбогува и си тръгна.
	Когато Джоана и Меган се върнаха от разходка, показах на Меган своята китайска рисунка. Лицето й светна.
	— Божествена е, нали? — възкликна тя.
	— И аз така мисля.
	Челото й започна да се набръчква по начин, който вече познавах много добре.
	— Обаче няма да е никак лесно.
	— Да бездействаш?
	— Не, не да бездействаш — да се радваш на безделието. Трябва да си много стар… — Тя млъкна.
	— Той наистина е стар човек — казах.
	— Нямам предвид стар като възрастен. Искам да кажа стар по… по…
	— Искаш да кажеш, че човек трябва да достигне висша степен на цивилизованост и изтънченост, за да може да възприема живота по този начин. Мисля, че ще обогатя твоето образование, като ти прочета сто поеми, преведени от китайски, Меган.


	3.

	Малко по-късно през същия ден срещнах Симингтън.
	— Нали не възразявате, ако задържим Меган още известно време с нас? — попитах. — Правят си чудесна компания с Джоана, а тя често се чувства самотна без приятелките си.
	— О, м-м-м, Меган? О, да, да, много добре постъпихте, господин Бъртън.
	В този момент Симингтън ми стана безкрайно неприятен и никога не успях да се освободя от това чувство. Той толкова очевидно бе забравил за съществуването на Меган. Не бих имал нищо напротив, ако я мразеше — един съпруг често ревнува съпругата от децата от предишния й брак, но той просто не я забелязваше. Нещо като човек, които не обича кучета, а има куче в къщата си. Забелязва бедното животинче само когато се препъне в него и тогава го ругае, понякога го милва разсеяно, ако то му се умилква. Пълното безразличие на Симингтън към доведената му дъщеря ме вбеси.
	— Какво смятате да правите с нея? — попитах.
	— С кого, с Меган?
	Той ме погледна изненадано.
	— Е, Меган ще продължи да живее с нас. В края на краищата това е и неин дом, естествено.
	Моята баба, която много обичах и уважавах, често пееше стари песни, акомпанирайки си с китара. Помня, че една от тях завършваше така:

	Любима, скъпа, мила, аз съм съвсем самин,
	покой за мене няма по суша и море
	и нийде нямам дом, освен един,
	един-единствен — в твоето сърце.

	Прибрах се в къщата на хълма, тананикайки си тази песен.


	4.

	Емили Бартън ни посети, когато току-що бяхме приключили със следобедния чай.
	Искаше да разговаряме за градината. Излязохме навън и около половин час слушах наставления за лехи, цветя, трева и дървета. Когато се връщахме към къщата, тя прошепна:
	— Надявам се, че това дете, че тя не е силно разстроена от ужасната трагедия?
	— Смъртта на майка й ли имате предвид?
	— Да, разбира се. Но в действителност исках да изтъкна неприятностите зад нея.
	Стана ми интересно. Поисках да узная каква е реакцията на госпожица Бартън.
	— А вие какво мислите за тази история? Вярна ли е според вас?
	— О, не, не, със сигурност не е вярно. Аз съм уверена, че госпожа Симингтън никога не е… че той не беше… — Малката стара госпожица бе цялата порозовяла и объркана. — Искам да кажа, че не е вярно. Въпреки това обаче може би е било присъда.
	— Присъда?
	Бях изключително озадачен.
	Бузите на Емили Бартън червенееха като бузите на овчарките от дрезденски порцелан, с които толкова се гордееше господин Пай.
	— Имам усещането, че всички тези отвратителни писма, всичката болка и беди, които причиняват, са изпратени с определена цел.
	— Съвсем сигурно с определена цел — съгласих се мрачно.
	— Не, не. Господин Бъртън, вие ме разбирате погрешно. Аз не говоря за обърканото същество, което ги пише — може би е съвсем луд. Искам да кажа, че те са насочени от… от Провидението! Да събудят у нас съзнанието за собствените ни недостатъци.
	Възразих:
	— Не вярвам Всевишният да избере толкова подло оръжие.
	Тя промърмори, че пътищата Господни са неведоми.
	— Не мога да се съглася — отговорих. — Съществува много силна тенденция да се приписват на Бог злините, които човек създава по своя свободна воля. Може би Сатаната, но Бог няма нужда да ни наказва, госпожице Бартън. Ние сме толкова ангажирани сами да се наказваме.
	— Не мога да проумея защо някой желае всичко това?
	Свих рамене.
	— Изкривено съзнание.
	— Много тъжно.
	— На мен не ми изглежда тъжно. Престъпно е и заслужава най-строго наказание.
	Бузите на добрата женица бяха побелели като истински порцелан.
	— Но защо, господин Бъртън, защо? Какво удоволствие може да се изпита от това?
	— Нищо, което вие или аз можем да разберем, слава Богу.
	Емили Бартън понижи глас:
	— Говорят за госпожа Клийт — но аз не вярвам.
	Поклатих глава. Тя продължи възбудено:
	— Нищо от този род не се е случвало досега — поне аз не помня. Обществото ни беше толкова щастливо. Какво ли би казала майка ми? Е, поне да се благодарим, че й беше спестено това нещастие.
	Доколкото знаех, старата госпожа Бартън е имала достатъчно твърд характер и вероятно, ако беше жива, настоящите събития щяха по-скоро да я забавляват, отколкото да й причинят страдание.
	Емили добави:
	— Аз съм много притеснена.
	— Вие… получавали ли сте писмо?
	Тя цялата пламна.
	— О, не, не. О, това би било ужасно!
	Побързах да се извиня, но тя си тръгна.
	Влязох в къщата. Джоана седеше до камината във всекидневната, която току-що бе запалена, защото все още вечерите бяха студени.
	В ръката си държеше разтворено писмо.
	Когато влязох в стаята, тя бързо обърна глава към мен.
	— Джери, току-що намерих това анонимно писмо в пощата. Започва така: „Ти, боядисана кукло…“
	— И какво още?
	Тя направи физиономия.
	— Същата кал.
	Хвърли писмото в огъня. С бързо движение, от което ме заболя гърбът, го измъкнах от пламъците.
	— Не — казах. — Може би ще ни потрябва.
	— Да ни потрябва?
	— За полицията.


	5.

	На следващата сутрин ни посети суперинтендант Неш. От момента, в който го видях, изпитах към него силна симпатия. Беше висок, с военна стойка, със спокоен, замислен поглед и прямо, предразполагащо държание — най-добрият тип провинциален офицер от криминалната полиция. Той поздрави:
	— Добро утро, господин Бъртън. Предполагам, че се досещате за целта на посещението ми.
	— Да, предполагам, че сте се заели с анонимните писма?
	Неш кимна.
	— Разбрах, че и вие сте получили анонимно писмо?
	— Точно така, малко след като пристигнахме.
	— Какво точно беше съдържанието му?
	За миг се замислих, след това най-добросъвестно повторих съдържанието на писмото, като се стараех да бъда максимално точен.
	Суперинтендант Неш ме слушаше с каменно лице, без да издава никакви емоции. Когато приключих, той каза:
	— Ясно. Не запазихте ли това писмо, господин Бъртън?
	— Съжалявам. Не го запазих. Виждате ли, тогава помислих, че това е случаен израз на омраза към новодошлите.
	Полицаят кимна с разбиране и отбеляза:
	— Жалко.
	Всички ние имаме моменти, когато се наслаждаваме от драматизма на ситуацията. Това бе моят миг:
	— Обаче — направих пауза — сестра ми получи анонимно писмо вчера. Успях навреме да го спася от огъня.
	— Благодаря ви, господин Бъртън. Постъпили сте предвидливо.
	Изкуцуках до бюрото си и отключих чекмеджето, в което бях прибрал анонимното писмо. Бях преценил, че подобни писания не са най-подходящо четиво за очите на нашата Партридж. Подадох го тържествуващо на Неш.
	Той внимателно прочете писмото, после вдигна поглед и запита:
	— Различава ли се по нещо от предишното писмо?
	— Не, поне доколкото си спомням.
	— И пликът беше същият?
	— Да — отговорих. — Адресът върху плика беше напечатан, а самото писмо представляваше изрязани думи или букви от книга, залепени върху лист хартия.
	— И хартията беше същата?
	— Мисля, че да.
	Суперинтендант Неш кимна и прибра писмото в джоба си. След това каза:
	— Чудя се, господин Бъртън, дали ще имате нещо против, ако ви помоля да дойдете с мен до полицейския участък? Смятам да организирам кратка консултация и вашето присъствие ще ми спести много време и преповтаряне на някои факти.
	Съгласих се с готовност:
	— Сега ли желаете да тръгнем?
	— Да, ако ви е удобно.
	Навън чакаше полицейска кола. Качихме се в нея и потеглихме. Попитах:
	— Смятате ли, че ще успеете да разнищите тази история?
	Неш кимна уверено.
	— О, да, сигурен съм, че ще се доберем до истината. Защото истината е една и винаги се открива. Но ще ни отнеме доста време и рутинна работа. Тези случаи са бавни, но винаги се постига резултат. Отнася се за постепенно елиминиране на потенциалните извършители.
	— Елиминиране?
	— Да. Не ги застрелваме — пошегува се той. — Просто е нужна голяма последователност и настоятелност в издирването.
	— Ще се наблюдават пощенските кутии, ще се изследват пишещите машини, отпечатъците от пръсти и тъй нататък?
	Той се засмя.
	— Вие май всичко знаете.
	— Сигурно съм чел прекалено много криминални романи.
	В полицейския участък вече ни очакваха Симингтън и Грифит. Представиха ме на висок мъж с дълго лице й остра брадичка в цивилни дрехи — инспектор Грейвс. Неш обясни:
	— Инспектор Грейвс е дошъл от Лондон, за да ни окаже помощ. Той е специалист по случаите с анонимни писма.
	Инспектор Грейвс се усмихна вяло. Казах си, че един живот, посветен на издирване на авторите на анонимни писма, със сигурност е доста потискащ. Все пак инспекторът демонстрира нещо като меланхоличен ентусиазъм.
	— Всички тези случаи са еднакви — рече с дълбок, печален глас. Звучеше ми като нещастен пес. — Ще се учудите, фразеологията, съдържанието — приличат си като две капки вода.
	Суперинтендант Неш се намеси:
	— Преди две години имахме подобен случай. Тогава инспектор Грейвс ни оказа много ценна помощ.
	Забелязах няколко от писмата разхвърлени на масата пред Грейвс. Очевидно ги беше изследвал.
	— Най-голямата трудност — продължи Неш — е да се съберат всички писма. Хората или ги изгарят, или отричат да са получавали нещо подобно. Глупаво, разбирате, но по-голямата част от населението изпитва страх от полицията.
	Не можех да не си припомня госпожа Бейкър.
	— Все пак в този случай има от какво да започнем — добави Грейвс.
	Неш извади от джоба си писмото, което му бях дал, и го подхвърли на масата пред инспектора. Той го прегледа внимателно, след това го постави редом с останалите анонимни писма и каза одобрително:
	— Много хубаво. Много хубаво наистина.
	И през ум не би ми минало да описвам това писание по подобен начин, но експертите, предполагам, имат своя гледна точка. Можех само да се радвам, че тирадите от злъч и обиди доставят удоволствие някому.
	— Мисля, че имаме достатъчно събран материал, който да ни послужи като отправна точка — започна инспектор Грейвс. — Ще ви помоля, господа, веднага щом получите нови писма, да ми ги донасяте. Също, ако разберете, че някой е получил (това се отнася най-много за вас, доктор Грифит, вие общувате с много пациенти), да направите всичко, което можете, за да стигнат писмата до мен. Засега — той сръчно запрелиства разхвърляните пред него листи — разполагаме със следните веществени доказателства — едно до господин Симингтън, едно до госпожица Гинч, едно до госпожа Мадж, съпругата на месаря, едно до Дженифър Кларк, барманка в „Трите корони“, писмото, изпратено до госпожа Симингтън, това до госпожица Бъртън и… о, да, до управителя на банката.
	— Доста представителна колекция — забелязах.
	— И нито едно писмо, което да мога да отлича от други подобни случаи! Ето, това например все едно е писано от онази жена от текстилната фабрика, а тези са почти същите като онзи случай в Нортъмбърленд — там ги пишеше една ученичка. Ще ви призная, господа, понякога мечтая за нещо ново, а не за същата стара песен на нов глас.
	— Нищо ново под слънцето — промърморих.
	— Абсолютно сте прав, сър. Ако бяхте от нашата професия, щяхте ежедневно да се убеждавате колко истина има в тези думи.
	Неш въздъхна:
	— Да, вярно е.
	Симингтън попита:
	— Имате ли определено мнение кой би могъл да бъде авторът?
	Грейвс се прокашля и започна кратка лекция по проблемите с анонимните писма:
	— Във всички тези писма има известни прилики. Ще ги изредя, господа, защото те могат да ви насочат към някоя следа. Текстът на писмата се състои от думи, които са образувани от отделни букви, изрязани от книга. Книгата е стара, според мен е печатана някъде около 1830 година. Това очевидно е направено, за да бъде избегнат рискът от разпознаване на почерка на автора. Всички знаят, че днес това става много лесно… Дори преправените почерци се откриват след графологична експертиза. По писмата и пликовете липсват ясни пръстови отпечатъци. По-точно, пипали са ги много хора — пощенските чиновници, получателят и други, но липсват отпечатъци, които се повтарят при всяко писмо. Това значи, че авторът е внимавал и винаги е носел ръкавици. Адресите са напечатани на пишеща машина модел „Уиндзор 7“, доста стара, буквите „а“ и „т“ не съвпадат с оригиналния шрифт. По-голямата част от анонимните писма са били пуснати в местната поща или собственоръчно поставени в пощенските кутии. Заключението е, че със сигурност може да се твърди, че злодеят е местен. Авторът е жена, според мен над средна възраст, вероятно неомъжена.
	Една-две минути мълчахме, изпълнени с преклонение пред детективския му гений. След това аз попитах:
	— Пишещата машина е най-вярната следа, нали? За толкова малко градче не би било трудно да се издири.
	Инспекторът тъжно поклати глава.
	— Ето къде бъркате, сър.
	— Пишещата машина — поясни суперинтендант Неш — за жалост открихме прекалено лесно. Тя е стара машина от кантората на господин Симингтън, подарена от него на Института на жените. Там за съжаление достъпът до нея е лесен за абсолютно всеки. А почти всички местни жени посещават института.
	— А не можете ли да откриете нещо по-определено от, как го наричате — маниера на печатане?
	Грейвс ме погледна одобрително.
	— Прав сте, това бе направено, но всички пликове са печатани от човек, който си е служил само с един пръст.
	— Значи някой, който не е свикнал да си служи с пишеща машина?
	— Не, не бих го твърдял. Може би умее, но се опитва да прикрие факта.
	— С една дума, авторът, който и да е той, е изключително хитър и предвидлив — казах бавно.
	— Тя, сър, тя е хитра и предвидлива — поправи ме Грейвс. — Познава всички тънкости на играта.
	— Съмнявам се някоя от местните селянки да има достатъчно мозък за подобна работа.
	Грейвс се изкашля.
	— Страхувам се, че не съм бил ясен докрай. Писмата са писани от образована жена.
	— Как, от дама?
	Думата неволно се изплъзна от устата ми. Не бях я използвал от години. Но сега дойде автоматично, връщайки ме към детските години и слабият, несъзнателно арогантен глас на баба прозвуча отново в ушите ми: „Разбира се, тя не е дама, скъпо дете.“
	Неш веднага разбра. Думата „дама“ все още значеше нещо и за него.
	— Не задължително дама — каза той. — Но със сигурност не е обикновена селска жена. Тукашните са почти неграмотни, не знаят да пишат правилно и не умеят да се изразяват свободно.
	Мълчах, защото бях силно изненадан. Общността в селото бе толкова малобройна. Подсъзнателно си бях представил автора на писмата като госпожа Клийт или някоя подобна на нея злобна, хитра, неинтелигентна селянка.
	Симингтън изрази с думи моите мисли. Той констатира с рязък тон:
	— Но това значи, че кръгът на възможните извършители се ограничава до половин дузина, най-много дузина жени!
	— Правилно.
	— Не мога да повярвам.
	След това с видимо усилие, без да гледа към някого от присъстващите, сякаш се срамуваше от самия звук на думите си, той изрече:
	— Вие чухте моите показания по време на следствието. В случай, че сте останали с впечатление, че тези мои думи са били предизвикани от желанието да запазя чиста паметта на жена си, искам още веднъж да заявя — аз съм твърдо уверен, че изнесеното в писмото до съпругата ми е долнопробна лъжа. Аз знам, че е абсолютно невярно. Жена ми беше изключително чувствителна, ъ-ъ-ъ, прекалено почтена в някои отношения. Това писмо е било голям удар за нея, а тя беше с лошо здраве.
	Грейвс мигновено реагира:
	— Разбира се, че сте прав, сър. В нито едно от писмата, с които разполагаме, не проличава, че авторът разполага с конкретна информация. Те са слепи, безпочвени обвинения. Няма опит за изнудване. Не се усеща някакъв религиозен фанатизъм — често имаме такива случаи. Съдържанието на тези анонимни писма е чиста проба секс и злоба! А това неизбежно ще ни помогне да открием престъпника.
	Симингтън се изправи. При все, че беше сдържан и лишен от емоции човек, устните му трепереха.
	— Надявам се скоро да заловите авторката на тази мръсотия. Тя уби жена ми. Все едно, че я прободе в сърцето със собствената си ръка.
	Той мълча известно време, после добави:
	— Чудя се, как ли се чувства сега?
	Излезе от стаята, без да дочака отговор на въпроса си.
	— Как ли се чувства, Грифит? — попитах аз. Струваше ми се, че отговорът е в неговата сфера на знание.
	— Един Бог знае. Може би съжалява. От друга страна, може би се наслаждава на силата си. Възможно е смъртта на госпожа Симингтън да се е превърнала в храна за нейната мания.
	— Дано не е така. — Потреперих от ужас. — Защото в такъв случай тя ще…
	Поколебах се, но Неш довърши мисълта ми:
	— Тя ще опита отново? Господин Бъртън, от гледна точка на нашето разследване ще бъде най-добре, ако подобно нещо се случи. Лисицата винаги се връща в пилчарника, нали?
	— Но тя трябва да е луда, за да продължава — възкликнах аз.
	— Тя ще продължи — каза Грейвс. — Те винаги го правят. Това е порок, трябва да знаете, порок, от който много трудно можеш да се освободиш.
	Поклатих глава с отвращение. Попитах дали съм още необходим. Исках да изляза на чист въздух, атмосферата в стаята бе заредена с ужас, който ме задушаваше.
	— Не, това е всичко, господин Бъртън — каза суперинтендант Неш. — Само не забравяйте да си държите очите отворени и се постарайте да подканяте всички да предават в участъка получените анонимни писма.
	Кимнах с разбиране.
	— Имам впечатлението, че едва ли има жител на градчето, който да не е получил такова писмо.
	Грейвс се намеси:
	— Нещо ми хрумна! — Той леко наклони глава на една страна и ме попита: — Знаете ли със сигурност дали има човек, който не е получавал анонимно писмо?
	— Интересен въпрос! Нима мислите, че цялото население ми се доверява и споделя с мен личните си проблеми?
	— Не, не, господин Бъртън, смисълът на думите ми беше дали случайно вие със сигурност знаете или предполагате, че определена личност не е получила такова писмо.
	— В действителност мога да приема, че знам — казах и предадох дума по дума вчерашния си разговор с Емили Бартън и нейните реакции.
	Грейвс слушаше със застинало лице и накрая заяви:
	— Мисля, че това ще е от полза. Ще си го отбележа.
	Суперинтендант Неш предложи да ме откара обратно до „Литъл Фърз“, но аз отказах. Напоследък се стараех да ходя колкото се може повече пеша, защото имах усещането, че след всяка разходка организмът ми укрепва.
	Излязох под лъчите на следобедното слънце придружен от Оуен Грифит. Когато бяхме вече на улицата, не можах да се въздържа и изругах:
	— И това било тихо и спокойно място, където човек може да лекува раните си и да се припича безгрижно на слънце. Тук прелива от мръсотия и отрова, а изглежда мирно, тихо и невинно като в райска градина.
	— Дори и там — отбеляза Оуен сухо — е имало една змия.
	— Виж, Оуен, според теб те знаят ли нещо наистина? Дали изобщо имат идея кой е виновникът?
	— Не съм сигурен. Разбира се, полицаите имат богат опит. Изглеждат толкова откровени и въпреки това не ти казват нищо конкретно.
	— Да. А Неш е доста приятен човек.
	— И е много способен.
	— Ако на някого тук му хлопа дъската, ти си длъжен да знаеш — възкликнах с горчивина. Бях със съзнанието, че тези думи могат да прозвучат обидно за Оуен.
	Грифит поклати глава. Изглеждаше обезкуражен. Не само това — беше разтревожен. Зачудих се дали не се досеща за нещо, но не желае да го сподели.
	Вървяхме по главната улица. Спрях се пред вратата на агенцията за недвижими имоти.
	— Мисля, че тези дни трябваше да направя втората вноска за наема на къщата. Чудя се дали да не го платя и да се махнем оттук с Джоана още утре.
	— Не си отивай — каза Оуен.
	— Една добра причина да остана?
	Той не отговори. Гледаше встрани и след минута-две каза:
	— В края на краищата смея да се съглася с теб. Лимсток не е здравословен в този момент. Може… може да те нарани — теб или сестра ти.
	— Нищо не може да нарани Джоана. Тя е кораво момиче. Аз съм слабият. И цялата тази история като че ли се отразява на здравето ми.
	— На мен също.
	Вече бях отворил вратата на агенцията.
	— Но няма да си отида — обявих. — Вулгарното любопитство е по-силно от всякакъв страх. Искам да съм свидетел на развръзката на цялата тази история.
	Влязох.
	Една жена, която пишеше на машина, стана и се насочи към мен. Бе с къса, ситно накъдрена коса и се усмихваше притеснено, но я намерих за далеч по-приемлива от очилатото момиче, което преди нея царуваше в тази канцелария.
	След минута-две се досетих, че я познавам отнякъде. Това бе госпожица Гинч, секретарката от кантората на Симингтън. Реших да проверя и попитах:
	— Вие не работехте ли в адвокатската кантора „Гълбрайт и Симингтън“?
	— Да. Да, наистина. Но реших да напусна. Тази работа също е хубава, въпреки че заплатата е по-ниска. Но има неща, които са по-ценни от парите, не мислите ли, господин Бъртън?
	— Несъмнено.
	— Тези ужасни анонимни писма — прошепна госпожица Гинч. — Аз получих отвратително писмо, в което бях обвинена, че имам връзка с господин Симингтън — и такива позорни и неморални твърдения в допълнение! Знам дълга си и веднага го занесох в полицията, въпреки че това не е никак приятно, нали?
	— О, много неприятно.
	— Но те ми благодариха и казаха, че постъпвам правилно. Все пак, като знаех, че хората ще започнат да приказват, а и преди сигурно са приказвали, иначе откъде ще му хрумне на автора подобна идея, — реших да сложа край на всякакви клюки. Но между мен и господин Симингтън никога не се е случвало нещо нередно.
	Бях смутен.
	— Не, разбира се, че не.
	— Но хората са злобни. Уви, толкова злобни!
	Опитвах се да отбягна погледа й, но беше неизбежно.
	И тогава направих невероятно откритие.
	Госпожица Гинч изпитваше нескрита радост от случилото се.
	През този ден вече бях срещнал един човек, който изпитваше удоволствие от анонимните писма. Но ентусиазмът на инспектор Грейвс бе професионален. Очевидното наслаждение, което изпитваше госпожица Гинч, намерих за отблъскващо.
	И ме осени внезапна идея.
	Нима госпожица Гинч бе автор на анонимните писма?


	Седма глава

	1.

	Когато се върнах у дома, заварих госпожа Дейн Калтроп да разговаря с Джоана. Изглеждаше мрачна и болна.
	— Ужасен шок, господин Бъртън — каза тя. — Бедната, о, бедната!
	— Да. Ужасно е да се помисли дори, че някой може да бъде доведен до самоубийство.
	— А, вие имате предвид госпожа Симингтън?
	— А вие кого имахте предвид?
	Госпожа Дейн Калтроп поклати глава.
	— Разбира се, че съжалявам за нея, но това щеше да се случи рано или късно, не е ли така?
	— Не ви разбирам — каза Джоана сухо.
	Госпожата се обърна към нея:
	— Ще се опитам да ви обясня, скъпа. Ако някой си мисли, че самоубийството е изход от всичките му беди, то няма значение какъв ще бъде поводът. Тя щеше да постъпи по същия начин при първата по-сериозна неприятност. Защото в края на краищата е такъв тип жена. Не че можеше да се предположи. Тя винаги ми изглеждаше по-скоро егоцентрична, отколкото глупава жена и се радваше на живота. Не я мислех за толкова слабохарактерна, но това само доказва колко слабо познавам хората.
	— Аз все още съм любопитен кого нарекохте „бедната“ — попитах.
	Тя ме погледна изненадано.
	— Разбира се, жената, която пише тези писма.
	Отбелязах сухо:
	— Аз не бих си хабил състраданието за подобен изрод.
	Госпожа Дейн Калтроп се наведе напред и сложи ръка върху коляното ми. Освен че имаше хубави очи, допирът на ръката й беше много нежен.
	— Но нима не разбирате — не чувствате ли? Използвайте въображението си. Помислете само колко отчаяна и нещастна трябва да е жената, седнала да пише тези ужасии. Колко самотна, колко откъсната от човешкия род! Пропита с отрова до мозъка на костите си и тази черна отрова е намерила откъде да блика. Ето защо обвинявам себе се. Някой в този град се измъчва от ужасна мъка, а аз не зная. Длъжна съм да знам. Човек няма право да се меси в живота на другите. Аз никога не го правя. Но тази тъмна, дълбоко скрита мъка — ако можеше подобно на черен и гангренясал крайник да бъде отсечена, за да може отровата да изтече, без да причини вреда никому. Да, бедната душа, бедната душа.
	Тя се изправи, готова, да си тръгне.
	Не можех да се съглася с нея. Невъзможно ми бе да изпитвам състрадание към нашето Отровно перо (това име измисли Джоана). Но, измъчван от любопитство, попитах:
	— Имате ли някаква представа, госпожо Дейн Калтроп, коя може да бъде тази жена?
	Тя ме погледна със своя странен поглед.
	— Да, мисля, че се досещам. — После добави: — Но мога и да греша, нали?
	Излезе през вратата и мигновено се върна, за да ме попита:
	— Я ми кажете защо не сте се оженили досега, господин Бъртън?
	Който и друг да беше проявил такова нахалство, щях да се възмутя и да не отговоря, но от нейната уста въпросът прозвуча толкова естествено и мило, че не можех да не отговоря.
	— Да речем — рекох замислено, — че не съм срещнал все още подходяща жена.
	— Да речем, че мога да приема отговора ви, но не ми се струва много добър, защото почти всички мъже очевидно са женени за неподходящи жени.
	След тази декларация тя наистина си отиде. Джоана се обади:
	— Знаеш ли, аз си мисля, че тя е луда. Но я харесвам. Хората от селото се страхуват от нея.
	— И аз малко се страхувам.
	— Защото никога не знаеш какво ще каже?
	— Да. И поразителната точност на всички нейни умозаключения.
	Сестра ми попита замислено:
	— Смяташ ли, че нашият анонимен автор е много нещастна личност?
	— Не зная какво мисли тази проклета вещица. И не ме интересува. Ако съжалявам някого, това са жертвите й. — Тук се досетих да разкажа на Джоана за полицията и заключенията, до които бяха достигнали. Обсъдихме всички възможности и отново се върнахме към думите на съпругата на викария.
	Сега ми изглежда странно, че в своите разсъждения за чувствата на тази отровна персона ние изпуснахме може би най-очевидното. Грифит си я представяше ликуваща. Аз — съжаляваща, ужасена от извършеното. За госпожа Дейн Калтроп тя страдаше.
	И все пак никой от нас (по-точно аз самият) не подозираше най-естествената реакция. Тази реакция се наричаше страх. Защото след смъртта на госпожа Симингтън анонимните писма преминаха в нова категория. Не зная точно как се разглеждаше това от гледна точка на закона — адвокатът Симингтън вероятно знаеше много добре — но бе очевидно, че след като имаше причинена смърт, положението на автора бе станало много сериозно. И дума не можеше да става, ако бъде открит виновникът, всичко да се вземе на шега. Полицията се бе заела със случая, на помощ бе извикан експерт от Скотланд Ярд. За неизвестния извършител бе въпрос на живот и смърт да не бъде заловен.
	А щом се приемеше, че основната реакция е страх, следваха куп опасности. Бях сляп за тях, сляп за очевидното.


	2.

	На следващата сутрин ние с Джоана закъсняхме малко за закуска. По-точно закъсняхме по представите на Лимсток. Беше девет и половина. По това време в Лондон Джоана може би току-що щеше да се е събудила, а аз все още щях да спя дълбоко. Но когато Партридж обявяваше „Закуска в осем и трийсет“ или „Закуска в девет“, нито аз, нито Джоана смеехме да възразим.
	За мое неудоволствие заварихме Еме Грифит да разговаря с Меган на входа.
	С обичайната за нея простодушна сърдечност още с появяването ни тя ни приветства с:
	— Хайде, мързеливци. Аз вече преполових деня.
	Това, разбира се, си беше нейна работа. Несъмнено един лекар трябва да бъде на крак рано сутринта и неговата грижовна сестра би трябвало да стане, за да приготви кафе или чай. Но няма никакво извинение, когато тази сестра тръгне по къщите да безпокои по-сънливите си съседи. Девет и половина бе изключително неподходящ час за посещение.
	Меган светкавично влезе в къщата и оттам в трапезарията. Очевидно Еме бе прекъснала закуската й.
	— Заявих, че няма да влизам — заобяснява госпожица Грифит, — въпреки че аз самата не разбирам каква е разликата дали ще разговаряш с хората на входа или вътре в къщата им. Както и да е, дойдох да попитам госпожица Бъртън дали може да участва с някои зеленчуци от градината ви в благотворителната разпродажба за „Червения кръст“, която организираме на главната улица. Ако има възможност, ще се обадя на Оуен да дойде да ги вземе с колата.
	— Много рано сте тръгнали — обадих се аз.
	— Ранно пиле рано пее — бодро отговори тя. — По това време всички са си у дома. Оттук отивам у господин Пай. А на обяд ще ходя в Брентън с „Водачките“.
	— Вашата енергия ме кара да се чувствам ужасно уморен.
	В този момент телефонът иззвъня и аз се отправих към дъното на хола, оставяйки Джоана смутено да изрежда имена на зеленчуци, демонстрирайки пълното си невежество по отношение на градината.
	— Да? — казах в телефонната слушалка.
	От другия край на линията чувах дълбоко дишане, след това колеблив женски глас възкликна:
	— О!
	— Да? — повторих окуражително.
	— О! Това ли… Това ли… Искам да кажа, това ли е „Литъл Фърз“? — попита тя разтревожено.
	— Това е „Литъл Фърз“.
	— О! — Очевидно жената започваше така всяка своя мисъл. Тя запита предпазливо: — Ще мога ли да разговарям за малко с Партридж?
	— Разбира се. За кого да съобщя?
	— О! Кажете й, че се обажда Агнес. Агнес Пате.
	— Агнес Пате?
	— Точно така.
	Едва се въздържах да не обявя: „Аз пък съм Доналд Патока.“ Оставих слушалката и извиках към стълбищата, където чувах, че тропа грижовната ни прислужница:
	— Партридж. Партридж.
	Тя се появи с метла в ръката, физиономията й ясно казваше: „Какво пък си решил да искаш точно сега?“, но попита с уважение:
	— Да, сър?
	— Агнес Пате желае да разговаря с теб по телефона.
	— Извинете, сър?
	Повиших глас:
	— Агнес Пате.
	Повторих името както го бях чул. Но тя го произнесе правилно:
	— Агнес Потер? Какво ли пък иска?
	Очевидно притеснена, Партридж остави внимателно метлата до стената и запристъпва надолу по стъпалата. Колосаната й престилка на цветя шумолеше разтревожено при всяка стъпка.
	Незабелязано от Еме се шмугнах в трапезарията, където Меган похапваше пържени бъбреци и бекон. За разлика от Еме тя не излъчваше „бодро утринно настроение“. Отговори троснато на поздрава ми и продължи да се храни мълчаливо.
	Разтворих сутрешния вестник. След малко влезе Джоана. Изглеждаше малко разстроена.
	— Уф! — строполи се тя на стола си. — Толкова рано и вече съм уморена. Отгоре на всичко мисля, че ужасно се изложих. Оказа се, че изобщо не познавам градината и какво кога расте. По това време няма ли зелен боб?
	— Август — обади се Меган.
	— Добре де, но в Лондон можеш да си купиш по всяко време — оправда се сестра ми.
	— В консерви, мило глупаче — поправих я аз. — Или замразен. Носят го с кораби от топлите страни.
	— Като слоновата кост, маймуните и пауните? — попита сестра ми.
	— Съвсем вярно.
	— Аз бих си поискала паун — каза Джоана замечтано.
	— А аз искам да си имам маймунка — намеси се Меган.
	Докато замислено белеше един портокал, Джоана рече:
	— Чудя се какво ли би било да съм на мястото на Еме Грифит? Винаги заредена с енергия, пращяща от здраве и доволна от живота. Как мислиш, дали понякога се чувства уморена, потисната, копнееща?
	Казах, че съм сигурен, че Еме Грифит е неспособна да копнее, за каквото и да е, и през отворения френски прозорец последвах Меган на верандата.
	Докато пълнех лулата, в трапезарията влезе Партридж. Чух я да пита:
	— Ще може ли да поговоря с вас, госпожице?
	„Боже мой — помислих. — Надявам се, че Партридж не възнамерява да си подаде оставката. Ако го направи, Емили Бартън никога няма да ни прости.“ Прислужницата продължи:
	— Трябва да се извиня, госпожице, за това, че ми позвъниха по телефона. Искам да кажа, младото момиче, което ми се обади, би трябвало да знае, че това не е редно. Аз никога не съм си позволявала да използвам телефона или да разрешавам на познатите си да ми се обаждат и много съжалявам, че подобно нещо се случи, да не говорим за неудобството, което бе причинено на господина да се обажда, да се налага да ме вика и тъй нататък.
	— Но, Партридж, аз не виждам никаква причина за притеснение. — Сестра ми се опитваше да я успокои. — Защо да не се обаждат твоите приятелки? Телефонът е именно за това.
	Можех да си представя киселата физиономия на Партридж, докато слушах безстрастния й отговор:
	— Такива постъпки са недопустими в този дом, госпожице. Госпожица Емили никога нямаше да позволи такова своеволие. Аз също, и затова се извинявам, че допуснах да се случи, но Агнес Потер, момичето, което си позволи да ме търси, е ужасно младо и освен това е ужасно разтревожено и не знае какво е подобаващо за една уважавана къща.
	„Ето ти един малък урок, Джоана“ — казах си злорадо.
	— Тази Агнес, която ми се обади, госпожице — продължаваше Партридж, — работеше тук под мое ръководство. Беше едва на шестнайсет години и я бяхме взели направо от сиропиталището. И, разбирате ли, тъй като си няма майка или други роднини, които да я съветват, е свикнала да търси моя съвет за всички свои проблеми. Аз съм я научила на много неща, ако не звучи самохвално.
	— Да? — каза Джоана и зачака. Очевидно следваше още нещо.
	— Затова си позволявам волността да ви помоля, госпожице, да позволите Агнес да ме посети за чай днес следобед. Ще я поканя в кухнята. Днес тя има свободен ден и е ужасно разтревожена. Иска да се посъветва с мен. Във всеки друг случай не бих си позволила да отправям към вас такава молба.
	Сестра ми попита озадачено:
	— Но какво пречи някой да те посещава?
	Партридж се наежи и гордо заяви:
	— Това никога не е било позволено в този дом, госпожице. Старата госпожа Бартън никога не допускаше гости в кухнята. Изключение бяха почивните дни, тогава можеха да ни посещават, вместо да излизаме. Госпожица Емили също се придържа към старите порядки.
	Джоана се държи много добре с прислужниците и те я обичат. Но с Партридж никога не успя да разчупи леда.
	Когато прислужницата излезе от стаята и Джоана дойде при мен, й казах:
	— Безсмислено е, моето момиче. Твоята проява на добри чувства е непонятна за Партридж. Тя държи на традицията и на всичко, което подобава за дома на един истински джентълмен, какъвто съм аз.
	— Не съм и помисляла, че подобна тирания все още намира почва в тази страна! — Джоана беше възмутена. — Третират ги като роби, Джери, а на тях им харесва.
	— Това е очевидно. Поне на Партридж й харесва.
	— Не мога да разбера защо не ме понася? Повечето хора ме намират симпатична.
	— Вероятно те презира, защото не спазваш закона господар — роб, не се държиш както подобава. Ти никога не прокарваш пръст по скритите места, за да провериш дали е бърсан прахът. Никога не проверяваш дали под килимите има боклук. Никога не питаш какво е станало с останалите сладкиши и нито веднъж не си я накарала да ни приготви красива торта.
	— Ужасно! — възкликна Джоана.
	След като бях споменал случайно красивата торта, идеята ми изглеждаше въодушевяваща, но тя тъжно продължи:
	— Днес се провалих във всичко. Еме Грифит ме презира, защото не познавам царството на зеленчуците, Партридж ме гледа високомерно, защото съм нормално човешко същество. Ще отида в градината и ще ям червеи.
	— Меган е вече там.
	В този момент момичето наистина бе застанало между две лехи. Приличаше ми на птичка, която очаква да бъде нахранена.
	Но тя изведнъж тръгна към нас и каза рязко:
	— Искам да ви благодаря много, че бяхте тъй добри към мен, май много ви дотегнах, но на мен ми беше ужасно приятно, само че сега трябва да се върна у дома. Защото все пак моят дом е там и аз не мога безкрайно да живея тук. С една дума, реших да си тръгна още тази сутрин.
	— Какво? — възкликнах удивен.
	— Трябва да си тръгна веднага.
	Тя се бе изчервила от притеснение. С Джоана се опитахме да я накараме да промени решението си, но тя бе непреклонна.
	Накрая сестра ми приготви колата, а Меган се качи горе и след малко слезе с куфара, в който бе прибрала всичките си принадлежности.
	Единствената, която бе изключително доволна от така развилите се обстоятелства, бе Партридж. Мрачно й лице почти разцъфтя в усмивка, когато научи новината. Тя никога не бе харесвала Меган.
	Когато Джоана се върна, стоях неподвижен в средата на градината. Тя ме попита, да не би да съм решил да ставам слънчев часовник.
	— Защо?
	— Ами, когато тръгвах, стоеше на същото място. Само че не мога да те нарека слънчев часовник, защото си мрачен като градоносен облак!
	— Нямам настроение. Първо Еме Грифит, после Меган ни напусна. А възнамерявах да я помоля да отидем до онзи връх, Лег Тор.
	— Щеше да я водиш за каишката ли? — попита Джоана.
	— Какво?
	Тя вече влизаше в къщата и почти извика:
	— За каишка ли щеше да я водиш? Господарят си загубил кучето и чудо голямо!


	3.

	Трябва да призная, че бях ядосан. Меган ни беше изоставила най-внезапно. Може би в един миг бе решила, че сме й омръзнали.
	Нашият живот надали бе много забавен за едно момиче. У дома щеше да се развлича с братята си и Елзи Холанд.
	Чух стъпките на Джоана и побързах да направя няколко крачки встрани, за да избегна подигравките относно слънчевия часовник.
	Около обяд дойде Оуен Грифит. Джоана се бе погрижила един градинар да го чака с необходимата зеленчукова реколта.
	Докато старият Адамс товареше колата, поканих Оуен в къщата да се почерпим. Той бе отклонил поканата за обяд.
	Когато влязох с чашите с шери, от пръв поглед разбрах, че Джоана се бе заела с работа.
	Нямаше и най-малка следа от враждебност между двамата. Тя бе свила крака под себе си в един ъгъл на дивана и едва не мъркаше като доволно коте. Задаваше му въпроси за работата му, дали е доволен, не възнамерява ли да специализира. Според нея лекарската професия е една от най-благородните на света.
	Каквото и да казвате, сестра ми може да бъде много добра слушателка. След като се бе наслушала на толкова много недооценени гении, Оуен бе най-лесната жертва. След третата чаша шери Грифит разпалено й разказваше за някакъв страшно сложен случай, използвайки думи, които само колега медик е в състояние да разбере, разбира се, и Джоана.
	Тя гледаше умно и бе силно заинтересована от най-малките подробности.
	В първия момент се разтревожих. Джоана не постъпваше правилно. Грифит бе чудесен човек и да го причислява към многобройните си завоевания, а след това да се прави на ни лук яла, ни лук мирисала, бе най-малко нечестно. Всички жени са превъплъщение на Сатаната.
	После, докато гледах Грифит, вече не бях толкова сигурен, че Джоана ще успее с пъкления си план. Твърдата брадичка и присвитите устни говореха за мъжественост, срещу която тя не се бе изправяла до този момент. Освен това един истински мъж сам знае как да се справи в подобна ситуация. Рискът е изцяло негов, ако не успее да овладее събитията.
	Изведнъж Джоана каза:
	— Моля, не бъдете толкова твърд. Настоявам да останете с нас на обяд, доктор Грифит.
	Той се поизчерви и каза, че не би възразил, но сестра му ще го очаква у дома.
	— Ще й позвъним и мисля, че проблемът лесно ще бъде уреден. — Джоана мигновено изпълни намеренията си.
	Грифит изглеждаше малко смутен. Мина ми през ума, че е много вероятно да се страхува от сестра си.
	Джоана се върна и с усмивка обяви, че всичко е наред.
	И Оуен остана да обядва с нас. По всичко личеше, че му е приятно. Говорехме за книги, театър, световна политика, след това за музика, рисуване и архитектура.
	Нито веднъж не споменахме Лимсток, анонимните писма или самоубийството на госпожа Симингтън.
	Всичко това сякаш бе забравено и мисля, че Оуен бе щастлив. Тъмното му лице се оживи, оказа се, че е високоерудиран и приятен събеседник.
	Когато си тръгна, казах на сестра си:
	— Този човек е прекалено добър за ловките ти трикове.
	Тя възрази:
	— Това са твои думи! Всички мъже са еднакви!
	— Защо си се захванала с него, Джоана? Наранена гордост?
	Сестра ми ме изгледа с любопитство.
	— Може би.


	4.

	През този следобед щяхме да ходим на чай у госпожица Емили Бартън, в стаите, които беше взела под наем.
	Отидохме до селото пеша, защото вече се чувствах достатъчно силен да изкачвам хълма.
	Изглежда не бяхме преценили добре времето, за което щяхме да изминем пътя, и пристигнахме рано. Вратата ни отвори висока жена с грубовато лице и свиреп поглед, която ни заяви, че госпожица Бартън все още не се е прибрала.
	— Но знам, че сте поканени, затова, моля, влезте да я почакате.
	Това явно беше вярната Флорънс.
	Последвахме я по стълбите, тя отвори вратата и ни покани в доста уютна и приятна трапезария. Стаята може би имаше малко повече мебели от необходимото, предположих, че някои от нещата бяха дошли тук от „Литъл Фърз“. Високата жена явно бе горда от стаята си.
	— Красиво е, нали? — попита.
	— Много красиво — отговори Джоана. Гласът й звучеше сърдечно.
	— Направих я колкото можех по-удобна. И то с огромно желание, защото тя наистина заслужава. Тя би трябвало да бъде в прекрасната си къща, а не в стаи под наем.
	Флорънс като разгневен дракон поглеждаше ту единия, ту другия от нас, готова да ни изпепели с поглед. Разбрах, че днес не е щастливият ни ден. Меган си отиде, Джоана трябваше да търпи огорчения от Еме Грифит и Партридж, а сега двамата бяхме принудени да слушаме укорите на дракона Флорънс.
	— Петнайсет години бях прислужница там — добави домакинята.
	Джоана не търпеше да бъде жертва на несправедливост:
	— Добре, но госпожица Бартън сама искаше да даде къщата под наем. Иначе нямаше да я предлагат от агенцията за недвижими имоти.
	— Беше принудена — отвърна Флорънс. — А живееше толкова скромно и пестеливо. Но дори проклетото правителство не я оставя на мира. Лешоядите искат колкото се може повече да печелят.
	Поклатих тъжно глава.
	— По времето на старата господарка имаше толкова много пари — продължи Флорънс. — И след това всички измряха една след друга, бедните. А госпожица Емили се грижеше за тях. Беше търпелива, никога не се оплакваше. Понасяше всичко с такова благородство, горката. Но това й се отразяваше, на всичкото отгоре сега има неприятности с пари! Би трябвало да се срамуват от себе си. Да грабят от такава дама като нея, която нищо не разбира от сметки и не може да схване триковете им.
	— Такива са времената, практически всеки от нас е получил подобен удар — намесих се аз, но Флорънс беше безмилостна.
	— За някои, които могат да се грижат за себе си, може да не е такава беда, но не и за нея. Тя се нуждае от някого, който да се грижи за нея, и докато е с мен, ще се постарая никой да не я притеснява и мами. Бих направила всичко за госпожица Емили. — И след като ни огледа още веднъж с изгарящ поглед, за да се увери, че сме разбрали какво иска да каже, желязната Флорънс напусна стаята, затваряйки внимателно вратата след себе си.
	— Чувстваш ли се като кръвопиец, Джери? — попита Джоана. — Защото аз се чувствам. Какво става?
	— Изглежда не ни приемат добре — отговорих. — Меган се умори от нас, Партридж те презира, а вярната Флорънс явно не ни харесва.
	Джоана промърмори:
	— Чудя се защо Меган ни напусна.
	— Отегчи се от нас.
	— Изобщо не мисля, че се е отегчила. Чудя се… Джери, мислиш ли, че може да има връзка с разговора й с Еме Грифит?
	— Имаш предвид тази сутрин, преди да слезем за закуска?
	— Да, не бяха говорили дълго, но…
	Аз довърших изречението:
	— Но тази жена не се спира пред нищо, може да те сгази като слон. Сигурно…
	Вратата се отвори и госпожица Емили влезе. Бузите й бяха порозовели, беше задъхана и изглеждаше възбудена. Ясносините й очи блестяха.
	Гласът й прозвуча като гукане на гълъб:
	— О, Боже! Толкова съжалявам, че закъснях. Направих някои покупки в града, кейковете в „Синята роза“ не ми се видяха достатъчно пресни, та отидох до магазина на госпожа Логан. Обичам пресни кейкове и затова винаги се стремя да ги купувам последни от всички покупки — така човек е сигурен, че ще вземе току-що извадени от пещта, а не останали от предишния ден. Но съм толкова отчаяна, че ви накарах да чакате, наистина непростимо от моя страна.
	Джоана я прекъсна:
	— Грешката е наша, госпожице Бартън, ние подранихме. Слязохме пеша, а Джери върви вече толкова бързо, че навсякъде пристигаме прекалено рано.
	— Не прекалено, мила. Не казвай това. Нищо хубаво не може да е прекалено. — И старата дама потупа сърдечно Джоана по рамото.
	Лицето на сестра ми засия, най-после изглежда беше постигнала успех. Емили Бартън се усмихна широко, обръщайки се към мен. В усмивката й имаше нещо свенливо, както ако на абсолютно невинен човек позволят да се доближи до тигър-човекоядец, когато е сигурно, че няма да го нападне.
	— Много мило от ваша страна да удостоите с присъствието си такова женско забавление като пиене на чай, господин Бъртън.
	Помислих си, че вероятно представата й за мен беше като за същество, наливащо се през цялото време с уиски и сода, пушещо дебели пури и от време на време забавляващо се с прелъстяване на селски девойки, в по-радикален случай, имащо връзка с омъжена жена.
	Когато по-късно казах на Джоана за мислите си, тя отговори, че може би това е бил подсъзнателният идеал на Емили Бартън за мъж, но уви, не го е намерила.
	Госпожица Емили се защура из стаята, подреждайки около мен и Джоана малки масички, на които внимателно и тържествено постави по един пепелник. Минута по-късно вратата се отвори и Флорънс влезе с поднос, на който бяха наредени няколко великолепни чаши за чай „Краун Дарби“. Предполагам, че Емили ги бе взела със себе си от „Литъл Фърз“. Чаят бе великолепно приготвен, китайски и много ароматен. Имаше чинии със сандвичи и няколко вида пресен кейк.
	Вярната Флорънс сега сияеше, поглеждайки към госпожица Емили с майчинска загриженост, като към любимо дете, което организира чай за своите кукли.
	С Джоана изядохме много повече, отколкото бе учтиво или колкото бихме искали. Нямаше начин да се устои на непрекъснатите подканяния на любезната ни домакиня. Емили очевидно страшно много се забавляваше, почувствах, че със сестра ми сме за нея част от голямото приключение — двама души от тайнствения свят на Лондон.
	Съвсем естествено много скоро разговорът се пренесе към местните новини и личности. Госпожица Бартън говори с топлота за доктор Грифит, особено за добротата и способностите му като лекар. Господин Симингтън също бил умен адвокат и помогнал на госпожица Бартън да си прибере част от парите от доходите по рентата, нещо, което тя никога не е знаела и не би се сетила да направи. Той бил толкова мил с децата си, направо отдаден на тях, както и на жена си.
	Тук госпожица Бартън прекъсна за момент и продължи:
	— Бедната госпожа Симингтън, толкова е тежко с тези малки деца, останали без майка. Тя не беше много силна жена, а напоследък и здравето й се беше влошило. Нещо като мозъчна буря, спомням си, че четох нещо такова по вестниците. При такива обстоятелства хората наистина не знаят какво правят. И тя също. Бедната душа не е знаела какво прави, иначе щеше да помисли за господин Симингтън и децата.
	— Тези анонимни писма сигурно са я поразили много дълбоко — попита Джоана.
	Госпожица Бартън се изчерви. След това с нотка на отвращение каза:
	— Това не е особено приятна тема за дискутиране, нали така? Знам, че е имало наистина писма, но няма да говорим за тях. Гадни неща. Мисля, че е по-добре да не им обръщаме внимание. Е, може би за господин Бъртън би било възможно да не им обръща внимание, но за някои хора това не беше лесно.
	Въпреки това аз покорно насочих разговора към Еме Грифит.
	— Прекрасно, наистина прекрасно — изчурулика госпожица Бартън. — Тя е толкова добра и способна във всичко. Тя наистина поддържа много добре това място и е абсолютно предана на брат си. Много е приятно да се види такава преданост между брат и сестра.
	— Той не мисли ли, че понякога тя е прекалено предана? — попита Джоана.
	Емили Бартън се вторачи в нея.
	— Тя жертва много неща за неговия успех — отвърна Емили с нотка на извинително благородство.
	Съзрях пламък в очите на сестра ми и побързах да насоча вниманието към господин Пай.
	Емили Бартън имаше някои съмнения относно господин Пай. Всичко, което би могла да каже, и то с известна доза сигурност, беше, че той е много мил, да, много мил. Доста богат и доста щедър. Понякога го посещавали много странни хора, но, разбира се, това било естествено — господин Пай бе пътувал много. Съгласихме се, че пътуванията не само разширяват кръгозора, но често водят и до странни връзки и познанства.
	— Често съм си мечтала да отида на такова пътуване — каза госпожица Бартън. — Човек чете за тях във вестниците и те изглеждат толкова привлекателни.
	— Защо не отидете? — попита Джоана.
	Превръщането на мечтата в реалност като че ли разтревожи госпожица Емили:
	— О, не, това е просто невъзможно!
	— Но защо? Те са доста евтини.
	— О, не са само разходите. Не, не бих могла да пътувам сама. Да пътувам сама изглежда толкова странно, не мислите ли така?
	— Не — отговори сестра ми.
	Госпожица Емили я погледна със съмнение.
	— Не знам как бих могла да се оправя с багажа си, а и да слизам на брега в непознати пристанища… и всички тези различия в парите…
	Безбройни трудности като че ли започнаха да изникват пред дребничката дама и Джоана побърза да я успокои, като я заразпитва за предстоящото градинско увеселение и местната разпродажба. Това ни доведе съвсем естествено до госпожа Дейн Калтроп. Лек спазъм се появи за миг по лицето на госпожица Бартън.
	— Знаеш ли, мила, тя наистина е много странна жена. Нещата, които понякога казва…
	Попитах я какви неща има предвид.
	— О, не знам точно. Толкова неочаквани неща, а и начинът, по който те гледа, като че ли не си ти там, а някой друг — струва ми се, че не се изразявам правилно, но е много трудно да обясня точното впечатление, което тя оставя у мен. И освен това тя не би се — как да кажа — не би се намесила в нищо. Има толкова много случаи, когато жената на викария може да даде съвет — и дори може би да даде утешение. Да повдигне духа на хората и да ги накара да следват пътя си. Хората биха я слушали. Сигурна съм в това, те изпитват страхопочитание към нея. Но тя не иска да се меси в тези неща и стои настрана. Има и този странен навик да проявява съжаление към най-недостойни хора.
	— Това е интересно — казах аз. Разменихме погледи с Джоана.
	— И въпреки това тя е жена от много добро семейство. Преди да се омъжи, беше госпожица Фероуей от Белпат, много добро семейство, но тези стари семейства понякога са много странни. Така ми се струва на мен може би. Но тя се е посветила на мъжа си, който е човек с много фин интелект. Понякога ми се струва, че само го похабява в такова малко градче като нашето. Добър човек и много честен е нашият викарий, въпреки че намирам навика му да цитира непрекъснато на латински за много объркващ.
	— Точно така — пламенно я подкрепих аз.
	— Джери получи скъпо образование в светско училище, така че трудно може да разбира латински, когато му се случи да го чуе — добави Джоана.
	Споменаването на думата образование пренесе мислите на госпожица Бартън в съвсем нова посока.
	— Учителката ни тук е една от най-неприятните млади жени, които съм срещала — каза тя. — Доста червена, страхувам се. — Тя понижи гласа си при споменаването на думата „червена“.
	По-късно, когато се прибирахме вкъщи, Джоана ми каза:
	— Много е сладка.


	5.

	По време на вечерята Джоана попита Партридж дали партито й е имало успех.
	Лицето на Партридж почервеня и тя застана още по-изправена, ако изобщо би могла да го направи.
	— Благодаря ви госпожице, но Агнес изобщо не се появи.
	— О, съжалявам.
	— За мен това няма значение — отвърна прислужницата. Беше толкова изпълнена с възмущение, че изрази недоволството си пред нас: — Не мислех да я каня! Самата тя се обади по телефона, каза, че имала нещо, което би могла да сподели с мен, и понеже днес бил свободният й ден, помоли да дойде и да си поприказваме. И аз се съгласих, тъй като получих позволение от вас. И след всичко това нито следа от нея? Нито дума за извинение, макар да си мисля, че утре сутринта ще получа пощенска картичка, в която ще се извини за случилото се. Днешните момичета не си знаят мястото, просто не знаят как да се държат.
	Джоана се помъчи да смекчи наранените чувства на Партридж.
	— Може би не се е чувствала добре. Не позвънихте ли да разберете?
	Партридж отново изпъчи гърди.
	— Не, госпожице, не го направих. Наистина не го направих. Ако Агнес иска да се държи невъзпитано, това си е нейна работа, но когато се видим, ще й обясня някои неща.
	Партридж излезе от стаята все още зачервена от смущение. С Джоана избухнахме в смях.
	— Най-вероятният случай от книгата „Съветите на леля Нанси“ — казах аз. — „Моят приятел е много студен към мен, какво би трябвало да направя?“ Биха могли да извикат Партридж за съвети. Всъщност, надявам се, че сега Агнес и приятелят й са една от тези безделни двойки, прикрили се в най-затънтените и тъмни места, на които внезапно налиташ. Карат те да се чувстваш ужасно неудобно, но те не ти обръщат никакво внимание.
	Джоана също се засмя и каза, че се надява всичко да е така, както го казвам.
	Започнахме да говорим за анонимните писма и да се чудим как се чувстват Неш и меланхоличният Грейвс.
	— Днес се навършва точно една седмица — каза Джоана — от самоубийството на госпожа Симингтън. Мисля, че вече би трябвало да са се добрали до нещо.
	Отговорих й нещо неясно. Някъде дълбоко в мен беше започнало да расте нещо несигурно и мъгляво. По някакъв начин то беше свързано с думите на Джоана „точно една седмица“. Чувствах, че трябва някак си да съпоставя нещата. Може би неслучайно в главата ми се беше загнездило съмнение.
	Както и да е, всичко вече се бе задействало. Чувството за несигурност се бе засилило и беше преминало в нещо като страх.
	Джоана внезапно забеляза, че не слушам остроумните й забележки за хората в селото.
	— Какво става. Джери?
	Не отговорих. Умът ми беше зает да подрежда парчетата от мозайката.
	Самоубийството на госпожа Симингтън… Тя е била сама вкъщи този следобед… Сама, защото прислужницата е имала свободен ден… Точно преди седмица.
	— Джери, какво…
	Аз я прекъснах:
	— Джоана, прислужниците имат само един свободен ден през седмицата, нали така?
	— Да, и една събота всяка втора седмица. Но какво…
	— Съботите нямат значение. Но всяка седмица са свободни в един и същи ден, нали?
	— Да. Обикновено така се прави.
	Тя ме гледаше с любопитство. Явно не схващаше посоката на разсъжденията ми. Прекосих стаята и позвъних на звънеца. Партридж влезе в стаята.
	— Кажете ми — попитах я аз, — тази Агнес Потер, тя работи ли някъде?
	— Да, сър. При госпожа Симингтън. Всъщност сега вече е при господин Симингтън след нещастното събитие.
	Поех дълбоко въздух, погледнах към часовника — беше десет и половина.
	— Дали вече се е прибрала, Партридж, как мислите?
	Тя ме погледна подозрително.
	— Да, сър. Там прислужниците трябва да се приберат в десет. Господин Симингтън е доста старомоден за тези неща.
	— Ще се обадя по телефона — казах аз.
	Отидох в хола, последван от Партридж и Джоана. Партридж изглеждаше разярена, а сестра ми — учудена.
	— Какво ще правиш, Джери? — попита ме тя, докато избирах номера.
	— Искам да се уверя, че момичето се е прибрало живо и здраво.
	Прислужницата изсумтя — не каза нищо, просто изсумтя. Но аз пет пари не давах за това.
	Елзи Холанд отговори на обаждането ми.
	— Съжалявам, ако съм ви събудил — казах. — Обажда се Джери Бъртън. Прислужничката ви Агнес върна ли се вече?
	Едва когато произнесох тези думи, се почувствах малко глупаво. А ако момичето се беше върнало и всичко беше наред, как, по дяволите, бих обяснил повода за обаждането си. Трябваше да накарам Джоана да попита, макар че и тогава щеше да има нужда от някакво малко обяснение. Вече виждах пред себе си нова вълна, обхванала Лимсток, като на прицел този път щяхме да бъдем аз и непознатата за мен Агнес Потер. Гласът на Елзи Холанд естествено звучеше много изненадано:
	— Агнес? О, тя сигурно вече е тук…
	Почувствах се като глупак, но не престанах да упорствам:
	— Имате ли нещо против просто да проверите дали се е прибрала, госпожице Холанд?
	Едно нещо може със сигурност да се признае на гувернантките — свикнали са да изпълняват нещата, които им се казват. И без да задават въпроса защо! Елзи Холанд постави телефонната слушалка до телефона и послушно отиде да провери.
	След две минути отново чух гласа й:
	— Още ли сте на линията господин Бъртън?
	— Да.
	— Всъщност, Агнес още не се е върнала.
	От другия край на линията чувах гласове и след момент се обади господин Симингтън:
	— Ало, Бъртън, какво има?
	— Прислужницата ви Агнес още ли не се е прибрала?
	— Да, така е. Госпожица Холанд току-що провери. Какво има? Да не би да се е случил някакъв инцидент с нея?
	— Не е имало инцидент — отговорих аз.
	— Искате да кажете, че имате основание да вярвате, че нещо се е случило на момичето?
	— Няма да се учудя — отговорих мрачно.


	Осма глава

	1.

	Тази нощ спах зле. Мисля, че даже и насън загадките се въртяха в ума ми. Сигурен бях, че ако бях оставил мозъка си да се справи с това, бих могъл да открия всичко. Иначе защо тези фрагменти толкова настоятелно се въртяха в главата ми.
	Колко много знаем? Много повече, отколкото си мислим, че знаем. Но само да можем да проникнем до това потискано знание. То е там, но не можем да го достигнем.
	Легнах си, въртях се, опитвайки се да заспя, но загадката измъчваше уморения ми ум.
	Имаше пътека, по която бих могъл да достигна, само да можех да я намеря. Трябваше да разбера кой пише тези проклети писма. Някъде имаше следа, само да можех да се добера до нея…
	Докато заспивах, думи и фрази изплуваха в дремещия ми мозък. „Няма дим без огън“, „Няма дим без огън“. Дим… Дим… Димна завеса, не това беше от войната, фраза от войната. Война. Парче хартия… Само парче хартия. Белгия, Германия…
	Заспах и сънувах, че водя госпожа Дейн Калтроп, която се бе превърнала в хрътка, на разходка, вързана с нашийник и синджир.


	2.

	Телефонът ме събуди. Звънеше непрекъснато. Седнах в леглото и погледнах часовника си. Беше седем и половина. Телефонът звънеше в хола на долния етаж.
	Станах от леглото, облякох халата си и се затичах надолу по стълбите. Успях да изпреваря Партридж, която идваше от задната врата на кухнята с частица от секундата и вдигнах слушалката.
	— Ало?
	— О! — беше изхлипване от облекчение — Ти ли си? — Гласът на Меган, изпълнен с безнадеждност и уплаха. — О, моля те, ела, ела! Моля те! Нали ще дойдеш?
	— Идвам веднага! — извиках в слушалката. — Извини ме!
	— Веднага!
	Изкачих стълбите по две наведнъж и се втурнах в стаята на Джоана.
	— Отивам веднага при Симингтън! — Сестра ми повдигна къдравата си руса глава от възглавницата и разтърка очи като малко дете.
	— Защо? Какво се е случило?
	— Не знам. Беше детето — Меган. Звучеше страшно изплашена!
	— От какво мислиш, че е изплашена?
	— Ако не се лъжа много, мисля, че е свързано с онова момиче, Агнес.
	Докато отивах към вратата, Джоана извика след мен:
	— Чакай. Ще стана и ще те закарам дотам.
	— Няма нужда. Сам ще карам.
	— Не можеш да караш още колата.
	— И още как!
	Наистина можех. Болеше ме, но не прекалено много. Избръснах се, измих се, облякох се, изкарах колата и пристигнах пред къщата на Симингтън след около половин час. Съвсем прилично постижение!
	Меган сигурно ме бе чакала. Тя изтича от къщата и се притисна към мен. Малкото й личице беше бледо, устните й трепереха.
	— О, ти дойде, ти дойде!
	— Почакай малко, красавице. Да, дойдох. Кажи сега, какво се е случило?
	Тя започна да трепери и аз я прегърнах.
	— Аз, аз я намерих.
	— Намери Агнес? Къде?
	Треперенето й се засили.
	— Под стълбите. Там има един бюфет. В него държим стари снимки, ракети за тенис, бухалки за крикет и други такива неща.
	Кимнах, такива бюфети имаше навсякъде. Меган продължи:
	— Тя беше там сгъната на две — и — студена, ужасно студена. Беше… беше мъртва!
	— Какво те накара да погледнеш в този бюфет? — попитах с любопитство.
	— Аз… аз не знам. Ти телефонира снощи и всички започнахме да се чудим къде може да е Агнес. Почакахме известно време, но тя не се върна и си легнахме. Не спах добре и станах рано. Само Роуз — готвачката, беше станала. Тя много се тревожеше за Агнес. Каза, че на предната й работа едно момиче по същия начин изчезнало и никой никога не го намерил. Хапнах малко хляб, масло и мляко в кухнята и изведнъж дойде Роуз, но изглеждаше много особено. Каза, че всички дрехи за излизане на Агнес били в стаята й. Също и най-хубавите й официални дрехи. Тогава аз също започнах да се чудя как е излязла и започнах да оглеждам навсякъде в къщата. И когато надникнах в бюфета под стълбите, тя беше там.
	— Предполагам, че някой се е обадил в полицията.
	— Да, те вече са тук. Вторият ми баща им се обади веднага и тогава аз почувствах, че не мога сама да понеса всичко това, и реших да ти се обадя. Не се сърдиш, нали?
	— Разбира се, че не се сърдя.
	Погледнах я с любопитство.
	— Даде ли ти някой малко бренди, кафе или чай, след като си я намерила?
	Меган поклати глава.
	Прокълнах цялото Симингтъново домакинство. Това нищожество Симингтън не беше се погрижил за нищо друго, освен за полицията. Нито Елзи Холанд, нито готвачката бяха помислили как ще се отрази ужасяващото откритие върху това чувствително момиче.
	— Хайде, момичето ми. Отиваме в кухнята.
	Заобиколихме къщата и влязохме през задната врата в кухнята. Роуз, пълна жена, с кръгло лице, към четирийсетте, пиеше силен чай, седнала до кухненския огън. Поздрави ме с поток от думи, държейки ръка на сърцето си. Какво силно стягане само чувствала в областта на сърцето си. Но помислете си само, можела да бъде тя, всички можели да бъдат убити в леглата си, докато спят.
	— Налей голяма чаша от този чай на госпожица Меган — наредих й аз. — Знаете ли, че е преживяла шок? Спомнете си, че именно тя е намерила трупа.
	Самото споменаване за тялото почти накара Роуз да започне речта си отново, но аз я погледнах твърдо и тя отиде да налее чаша горещ чай.
	— Ето, млада госпожице — казах на Меган. — Изпий го до дъно. Предполагам, че имате и бренди, Роуз.
	Жената каза със съмнение в гласа, че може би е останала някоя глътка от брендито, което била използвала за коледния пудинг.
	— Ще свърши работа — рекох и налях малко в чашата на Меган. С крайчеца на окото си забелязах, че Роуз възприе това като добра идея.
	— И аз ще си сложа малко бренди. Още треперя при мисълта…
	— Стой при Роуз, Меган — прекъснах я аз. — Роуз, надявам се, че мога да ти имам доверие и да ти поверя госпожица Меган?
	— О, да, напълно, сър — отвърна готвачката.
	Влязох в къщата. Познавах добре Роуз и жените от нейния вид — скоро щеше да открие, че е необходимо да подкрепи силите си с малко храна и това щеше да е добре и за Меган. Искаше ми се да наругая тези хора! Защо, по дяволите, не можеха да се погрижат за младото момиче?
	Все още вбесен от случилото се, попаднах на Елзи Холанд в хола. Тя не изглеждаше изненадана, че ме вижда. Предполагам, че чувството на ужас кара хората да не обръщат внимание на по-дребните неща, като например кой влиза и излиза от къщата. Полицаят Бърт Рандъл стоеше до предната врата.
	Елзи Холанд каза с въздишка:
	— О, господин Бъртън, нали е ужасно! Кой би могъл да направи такова отвратително нещо?
	— Значи е било убийство.
	— О, да. Била е ударена по главата. Всичко е само кръв и коси. О, ужасно е, и после набутана в този бюфет! Кой би могъл да направи такова порочно нещо и защо! Горката Агнес, сигурна съм, че никога не е причинила никому нищо лошо.
	— Не — отвърнах, — но някой се е погрижил за това.
	Тя втренчи очи в мен. Имаше здрави нерви. Бе леко пребледняла от вълнението и аз си позволих да пофантазирам, че по някакъв порочен начин въпреки доброто си сърце тя изпитва удоволствие да наблюдава разигралата се драма.
	— Трябва да отида при момчетата — каза Елзи. В гласа й се долавяше нотка на извинение. — Господин Симингтън е толкова разтревожен, да не би да изживеят шок. Нареди ми да стоя с тях в стаята през цялото време.
	— Чух, че Меган е открила трупа. Надявам се, че някой ще се погрижи и за нея.
	За чест на Елзи Холанд съвестта й заговори:
	— О, Боже! — извика. — Съвсем забравих за нея. Дано да е наред. Цялата тази суматоха, а и полицията — просто се обърках, но това не ме оправдава. Веднага ще отида да се погрижа за нея.
	— Тя се успокои. Роуз се грижи за нея. Вие се погрижете за децата.
	Тя ми се усмихна, блестящите й бели зъби ми заприличаха на бордюра от камъчета, с които старите моми в селото ограждаха лехите си с цветя, после се затича нагоре по стълбите. Всъщност нейната работа бяха момчетата. Никой не я бе наемал, за да се грижи за Меган. Симингтън й плащаше да наглежда сополивите му деца. Никой не можеше да я обвини, че не върши съвестно задълженията си.
	Докато завиваше покрай ъгъла на стълбите, затаих дъх. За пореден път ми се стори, че виждам крилатата Нике, безсмъртна и необикновено красива, а не обикновената съзнателна и изпълнителна гувернантка.
	Вратата се отвори. В хола влезе суперинтендант Неш, следваше го Симингтън.
	— О, господин Бъртън — произнесе Неш, — тъкмо се канех да ви телефонирам и се радвам, че ви намирам тук.
	Дори не ме попита защо съм дошъл. Обърна глава към Симингтън:
	— Ще използвам тази стая, ако може.
	Стаята беше малка, с изглед към улицата. Разгледах Симингтън — беше запазил присъствие на духа, но изглеждаше безкрайно уморен.
	Неш се обърна към адвоката:
	— На ваше място бих закусил добре, господин Симингтън. Вие, госпожица Холанд и госпожица Меган ще се почувствате много по-добре след чаша горещо кафе, придружена от солидна порция яйца с бекон. Убийството е гадно нещо, особено на празен стомах.
	Говореше тихо и спокойно с авторитета на семеен лекар. Невъзможно бе да се каже дали се шегува, или е абсолютно сериозен.
	Симингтън направи слаб опит да се усмихне:
	— Благодаря, мисля, че ще приема съвета ви.
	Последвах Неш в малката стая и той затвори вратата след нас. Обърна се към мен, изгледа ме внимателно и каза:
	— Дошли сте много бързо тук? Как разбрахте?
	Обясних, че Меган ми се е обадила. Изпитвах силна симпатия към Неш, поне не беше забравил, че Меган има нужда също и от закуска.
	— Чух, че сте телефонирали предната вечер, господин Бъртън, за да питате за момичето. Защо?
	Разказах му за телефонното обаждане на Агнес и за неявяването на момичето. Предполагам, че звучеше наистина странно.
	Той замислено заговори, като потъркваше брадата си:
	— Виждам, виждам… — След това повдигна рязко глава. — Е, добре. Сега вече имаме убийство — директно физическо насилие. Въпросът е какво е знаело момичето. Дали е казало нещо на тази Партридж? Нещо конкретно?
	— Не мисля, но можете да я попитате.
	— Да, ще дойда да я разпитам, когато свърша тук.
	— Какво точно се е случило — попитах аз — или все още не знаете?
	— Достатъчно. Бил е свободният ден на прислужниците…
	— И на двете?
	— Да, изглежда, преди тук са били прислужници две сестри и госпожа Симингтън ги е уредила така. Когато са дошли новите две прислужници, тя не е променила деня. През този ден са хапнали студена вечеря, сервирана в столовата, а госпожица Елзи е направила чая.
	— Разбирам.
	— Дотук всичко е напълно ясно. Готвачката Роуз е от Недър Микфорд и в свободните си дни ходи там, като взема автобуса в два часа и трийсет минути, така че винаги Агнес остава да измие съдовете от обяда. Роуз пък измива съдовете след вечеря и така всички са доволни. Това се е случило и вчера. Роуз е отишла да хване автобуса в два и двайсет и пет минути. Адвокатът е излязъл за кантората си в три без двайсет и пет, а Меган е излязла с колелото си пет минути по-късно. Елзи и малките са излезли в три без петнайсет. Агнес е останала сама в къщата. Доколкото можах да разбера, тя излизала обикновено между три и три и половина.
	— Къщата празна ли е оставала?
	— О, никой не се тревожи за тези неща. Тук много малко хора заключват къщите си. Но тя явно не е напускала къщата, защото, когато са открили тялото й, все още е била в униформа.
	— Предполагам, че сте установили и часа на смъртта?
	— Засега приблизителната оценка на доктор Грифит е между два и четири и трийсет.
	— Как е била убита?
	— Отначало е била зашеметена от удар в тила, а след това с обикновен кухненски шиш убиецът я е пробол в основата на черепа й. Смъртта е настъпила мигновено.
	Запалих цигара. Описанието на Неш не беше приятно.
	— Много хладнокръвно, нали?
	— О, да, да, това се набива на очи от пръв поглед.
	Всмукнах дълбоко от цигарата.
	— Кой го е направил — попитах — и защо? Защо, за Бога?
	— Не съм сигурен, че някога ще узнаем точно защо — отговори бавно той, — но можем да предположим.
	— Знаела е нещо?
	— Да, знаела е нещо.
	— Но никой не се е досещал, че тя може би знае?
	— Доколкото знам, не. Била е угрижена и неспокойна още от смъртта на госпожа Симингтън, така поне казва готвачката, и пак според нея е ставала все по-неспокойна и непрекъснато повтаряла, че не знае какво да прави. — Неш раздразнено поклати глава. — Винаги става така. Не искат да идват при нас. Всички таят дълбоко в себе си този предразсъдък и не желаят да си имат работа с полицията. Ако беше дошла навреме и ни беше казала какво я тревожи, щеше да е жива и здрава.
	— Не е ли казала нещо на другата прислужница?
	— Не, или поне така казва Роуз, и аз съм склонен да й вярвам, защото ако го е направила, тя щеше веднага да го разнесе из цялото градче. Украсено с много допълнителни неща, измислени от самата нея, разбира се.
	— Влудяващо е да не знаеш — отбелязах.
	— Все пак можем да опитаме да правим предположения, господин Бъртън. За начало не смятам, че това, което я е тревожило, е било нещо точно определено. Било е нещо, за което се е досетила по-късно и колкото повече време минавало, толкова по-неспокойна ставала. Разбирате ли какво искам да кажа?
	— Да.
	— Всъщност мисля, че знам за какво става дума.
	Погледнах го с уважение.
	— Ето, това е добра работа.
	— Да, виждате ли, господин Бъртън, аз знам нещо, което вие не знаете. В следобеда, когато госпожа Симингтън се е самоубила, и двете прислужници би трябвало да са навън. Бил е свободният им ден. Но всъщност Агнес се е върнала много по-рано вкъщи.
	— Сигурен ли сте?
	— Да. Агнес има приятел, младия Рендел от магазина за риба. В петък затварят рано и той идвал да се срещне с Агнес. Излизали са да се поразходят или са ходели на кино, ако е валяло. Този петък се скарали почти веднага след като се срещнали. Поводът е бил отново едно от онези писма. Нашият писмописец е бил доста активен, намеквайки, че Агнес си има и друг приятел, а младият Рендел го е приел прекалено дълбоко. Скарали се и тя си тръгнала за вкъщи, като казала, че няма да излезе, докато приятелят й не дойде да й каже, че съжалява.
	— Е, и?
	— Господин Бъртън, кухнята е в задната част на къщата, но има и един много малък прозорец, който гледа към улицата, както и стаята, където се намираме сега. Има само една врата за влизане. Влизаш оттам и продължаваш към външната врата или по пътеката към задната врата на къщата. — Той замълча. — Сега ще ви кажа нещо. Това писмо, което е било адресирано до госпожа Симингтън, не е дошло по пощата. Върху плика беше залепена стара марка и печатът беше подправен, за да се създаде впечатлението, че е било оставено от пощальона заедно с останалата следобедна поща. Но всъщност не е дошло с пощата. Разбирате ли какво може да означава това?
	— Означава, че е донесено от някого — разсъждавах на глас — и пуснато в кутията, преди да е пристигнала следобедната поща. Целта е била да се смеси с останалите писма.
	— Точно така, следобедната поща идва около четири без петнайсет. Теорията ни е, че момичето е било в къщата, гледало е през прозореца (той е закрит с храсти, но през него се вижда много добре) и е очаквало младият мъж да се върне и да се извини.
	— И така е видяла кой е пуснал това писмо? — казах аз.
	— Това са моите предположения, господин Бъртън, но естествено може и да греша.
	— Не, не мисля така. Обяснението е просто и убедително и то ни дава да разберем, че Агнес е знаела кой е авторът на анонимното писмо.
	— Да.
	— Но тогава, защо не е… — Замълчах замислено.
	Неш бързо продължи:
	— Както го виждам аз, момичето не е разбрало какво вижда. Не в началото. Някой оставил писмо в кутията, да, но този някой е бил човек, за когото тя не би си помислила, че може да има каквато и да е връзка с това писмо. Бил е човек, който от нейна гледна точка е бил извън подозрение. Но колкото повече е мислела за това, толкова по-несигурна се е чувствала. Може би е било най-добре да го сподели с някого? В уплахата и смущението си се е сетила за госпожица Партридж, която, доколкото разбрах, е властна натура. Агнес е имала пълно доверие на думите и преценките й. И тя е решила да попита Партридж как трябва да постъпи.
	— Да — рекох замислено. — Всичко се връзва добре. И някак си господин Отровно перо е разбрал за това. Как го е разбрал, суперинтендант?
	— Не сте свикнали да живеете в провинцията, господин Бъртън. Направо е чудо как всичко се научава веднага. Първо имаме телефонното обаждане. Кой отговори от вашата къща?
	Помислих за миг:
	— Аз отговорих. След това извиках Партридж да се обади.
	— Споменахте ли името на момичето?
	— Да, споменах го.
	— Кой друг ви е чул?
	— Може би сестра ми или госпожица Грифит.
	— А, госпожица Грифит. Какво е правила при вас?
	Обясних му.
	— Каза, че след нас ще посети господин Пай.
	Суперинтендант Неш кимна.
	— Значи има два пътя, по които новината се е разпространила.
	Погледнах го скептично.
	— В тези места всичко е новина. Ще бъдете изненадан, но ако на майката на шивачката й излезе ечемик на окото, цялото градче научава мигновено! А може и да се е получило така — госпожица Холанд или Роуз са чули какво е казала Агнес. Освен това да не забравяме Фред Рендел — от него може да е тръгнала новината, че тя се е върнала в къщата през този следобед.
	Потреперих. Гледах през прозореца. Виждах моравата пред къщата, алеята и ниската входна врата.
	Някой бе отворил вратата, беше се приближил спокойно до входа и бе пуснал писмо в пощенската кутия. Виждах неясните очертания на жената — лицето със сигурност трябваше да ми е познато.
	Неш продължаваше:
	— Така или иначе, това стеснява значително кръга на заподозрените. Винаги е така и винаги залавяме виновника. А в този случай заподозрените няма да са чак толкова много.
	— Искате да кажете…
	— Отпадат от подозрение всички чиновнички, които през този следобед са били на работа. Също и учителките. И медицинската сестра. Знам къде е била вчера. Не че някога съм подозирал някоя от изброените, но поне сега съм сигурен. Вижте, господин Бъртън, сега вече разполагаме с два точно определени интервала от време и ще се концентрираме върху тях — вчера следобед и същия следобед точно преди една седмица. В деня на смъртта на госпожа Симингтън това е било да речем между три и петнайсет (възможно най-ранното време, когато Агнес е могла да се прибере след скарването си с Рендел) и четири часа, когато пристига следобедната поща (това време мога да уточня с пощальона). А вчера следобед — от три без десет (когато госпожица Меган е напуснала къщата) до три и половина, по-вероятно три и четвърт, защото Агнес все още не се е била преоблякла.
	— Какво мислите, че се е случило вчера?
	Той направи гримаса:
	— Какво мисля? Мисля, че някоя дама се е приближила небрежно до входната врата и е извършила престъплението спокойно, с усмивка на уста. Може да е носила пакет или нещо друго за Меган или госпожица Холанд и когато Агнес се е обърнала с гръб към нея, я е ударила по главата.
	— С какво?
	Неш тъжно се усмихна.
	— Тук жените предпочитат да носят доста по-големи чанти, отколкото в Лондон. Никой не може да каже какво е носила в чантата си.
	— И след това я пробожда в шията и я набутва в бюфета под стълбите? Не е ли това доста тежка работа за жена?
	Неш ме погледна с доста странна физиономия, но все пак отговори:
	— Жената, която търсим не е нормална, а такива хора често демонстрират забележителна сила. А Агнес не беше много едро момиче. — Той мълча известно време, а след това попита: — Какво е накарало госпожица Меган да погледне в този бюфет?
	— Някакъв инстинкт — отговорих. — Но защо е било необходимо да се скрива трупът в бюфета? Какъв е смисълът на подобно действие?
	— Колкото по-късно се намери тялото, толкова по-трудно ще бъде да се определи часът на смъртта. Ако госпожица Холанд например го бе намерила веднага след като се е върнала, за лекаря нямаше да е проблем да определи часа на смъртта с точност до десет минути, а това не би се понравило на нашата дама.
	Аз помислих за момент и попитах:
	— Но ако Агнес е подозирала тази жена?
	— Не я е подозирала. Не е стигнала чак дотам. Само е мислела, че това е странно. Смятам, че е била не особено съобразително момиче и е имала само смътно подозрение и чувство, че нещо не е наред. Със сигурност не е подозирала, че жената пред нея е способна да извърши убийство.
	— Подозирахте ли нещо такова? — попитах.
	Неш поклати глава. Отговори ми с глас, изпълнен с гняв:
	— Трябваше да се досетя. Това самоубийство е изплашило Отровното перо. Тя се е объркала. Страхът, господин Бъртън, не е чувство, което може да бъде пресметнато.
	— Да, страх. Това беше нещото, което трябваше да предвидим. Страх — в един болен мозък…
	— Виждате ли — отговори суперинтендантът Неш и някак си думите му направиха цялата история да изглежда ужасна. — Ние сме изправени срещу жена, която е уважавана, с добро социално положение и в чиято добродетелност никой не се съмнява.


	3.

	След това Неш каза, че иска да разпита отново Роуз, а аз го попитах малко стеснително дали мога да присъствам. За моя изненада той се съгласи доста охотно:
	— Много се радвам на помощта ви, господин Бъртън, ако мога така да се изразя.
	— Звучи малко подозрително — отговорих. — В книгите, когато детективът покани някого да му помага, обикновено този човек е самият убиец.
	Неш се разсмя.
	— Вие не сте човекът, който е писал анонимните писма, господин Бъртън. Наистина можете да ми бъдете от полза — добави.
	— Благодаря ви, но не виждам защо?
	— Защото тук сте чужденец. Нямате никаква предубеденост за хората наоколо, но в същото време имате възможността да научавате различни неща, както бих се изразил, по социален път.
	— Убиецът е с добро социално положение — промърморих.
	— Точно така.
	— Аз ще бъда шпионин в крепостта?
	— Имате ли някакви възражения?
	Помислих за момент:
	— Не, нямам. Ако наоколо обикаля опасен психопат, който кара беззащитни жени да се самоубиват и разбива главите на млади прислужници, то тогава не съм против да свърша малко мръсна работа, за да го вкараме зад решетките.
	— Имате чувство за отговорност, сър. И нека ви предупредя, че човекът, когото търсим, е опасен. Той е опасен като гърмяща змия, кобра и черна мамба, взети заедно.
	Потръпнах и казах:
	— Всъщност трябва да бързаме.
	— Наистина. Но не мислете, че ние не правим нищо — в полицията работим по няколко направления.
	Неш ми обясни, че иска да чуе историята на Роуз отново, защото досега му била разказала две различни версии. И колкото повече версии можеше да изтръгне от нея, толкова по-вероятно беше да се открие поне частица от истината.
	Открихме Роуз да мие съдовете след закуската. Като ни видя, тя спря веднага, постави ръка на сърцето си, започна да върти очи и да ни обяснява колко тежко й се е отразило намирането на трупа и как все още сърцето и нервите й не са се успокоили.
	Неш беше внимателен, но твърд с нея. Каза ми, че при първия разпит главно я утешавал, при втория се е държал доста строго. Сега използваше и двата подхода в зависимост от случая.
	Роуз все повече разширяваше показанията си, правейки го с явно удоволствие. Детайлите от случилото се предишната седмица ставаха все повече, тя си спомни как Агнес е изпитвала смъртен страх и как е потреперила, когато я е попитала какво става.
	— Сигурно и аз щях да съм мъртва, ако ми беше казала — завърши готвачката, въртейки щастливо очи.
	Дали Агнес й беше казала нещо за това, което я беше разтревожило? Не, освен че е била смъртно уплашена.
	Неш кимна и изостави темата, като се съсредоточи върху точните описания на действията на Роуз през изминалия следобед. Най-общо казано, тя бе хванала автобуса в два и трийсет и бе прекарала следобеда и вечерта със семейството си. Беше се върнала от Недър Микфорд с автобуса в осем и четирийсет вечерта. Всичко казано бе утежнено от нейните сложни обяснения за необикновеното й чувство, че нещо лошо ще се случи, какво казала сестра й по въпроса и как не била в състояние да опита от любимия си кейк, приготвен специално за нея.
	От кухнята отидохме да потърсим Елзи Холанд, която преподаваше урок на децата. Както винаги тя беше делова и готова да бъде от полза.
	— Сега, Колин и ти, Брайън, ще решите тези три задачки и когато се върна, ще ми покажете отговорите.
	След това ни заведе в стаята на децата.
	— Предполагам, че тук ще е удобно? Мисля, че е по-добре да не говорим за тези неща пред малките.
	— Благодаря ви, госпожице Холанд. Само ми кажете още един път дали сте съвсем сигурна, че Агнес не е споменавала пред вас, че нещо я тревожи? Особено след смъртта на госпожа Симингтън?
	— Не, нищо не ми е споменавала. Тя беше много тихо момиче, рядко говореше.
	— А някаква промяна в другата прислужница?
	— Да, Роуз говори много, дори изключително много. Понякога трябва да й напомняме да не бъде толкова нахална.
	— Бихте ли ми казали какво точно се е случило вчера следобед? Всичко, което можете да си спомните.
	— Добре, както обикновено обядвахме. В един часа — малко поизбързахме. Не позволявам на децата да се застояват на масата. След това… нека помисля. Господин Симингтън отиде в кантората си, а аз помогнах на Агнес с масата — момчетата отидоха да играят в градината, докато се подготвя да ги изведа.
	— Къде ходихте?
	— Към Комбиейкър, по пътечката през полето. Момчетата искаха да отидем на риболов. Забравих стръвта им и трябваше да се върна да я взема.
	— По кое време беше това?
	— Нека да си помисля. Тръгнахме към три без двайсет или малко след това. Меган също щеше да идва с нас, но се отказа и излезе с колелото. Тя е направо луда по карането на велосипед.
	— Искам да зная по кое време се върнахте за стръвта? Влизахте ли в къщата?
	— Не, бях я оставила в оранжерията, отзад. Не знам в колко часа беше. Предполагам около три без десет.
	— Видяхте ли Меган или Агнес?
	— Мисля, че Меган вече бе тръгнала, а Агнес не видях. По-точно не видях никого.
	— И след това отидохте да ловите риба?
	— Да, тръгнахме нагоре по потока. Нищо не можахме да уловим. Всъщност винаги е така, но момчетата страшно се забавляват. Брайън доста се поизмокри и когато се върнахме, се наложи да му сменя дрехите.
	— Вие ли приготвяте чая в сряда?
	— Да. Всичко е приготвено и сервирано във всекидневната. Когато господин Симингтън се върне, аз само кипвам чая и го сервирам. Момчетата и аз, разбира се, и Меган, пихме чай в детската стая. Аз държа в бюфета всичко необходимо и не се налага да безпокоим някого, когато пием чай с децата.
	— В колко часа се прибрахте?
	— Беше пет без десет. Качих децата горе и се заех да приготвям чая за тях. Господин Симингтън се прибра точно в пет и аз веднага слязох, за да му сервирам, но той предпочете да дойде при нас в детската стая. Момчетата бяха толкова доволни. След това всички играхме на сляпа баба. Сега изглежда толкова ужасно — през цялото време бедното момиче е стояло напъхано в бюфета.
	— Някой използва ли този бюфет?
	— Не, там държим само непотребни вехтории. Може би никой не е надничал в него от месеци.
	— Разбирам. А когато се върнахте, не забелязахте ли нещо необичайно?
	Ясните сини очи на Елзи се разтвориха широко.
	— О, не, господин суперинтендант, съвсем нищо. Всичко си беше както обикновено. И това именно го прави толкова ужасно!
	— А предната седмица?
	— Имате предвид деня, в който госпожа Симингтън… — Тя деликатно не продължи.
	— Да.
	— О, това беше ужасно, ужасно!
	— Да, да, знам. И тогава ли ви нямаше цял следобед?
	— Да, аз винаги извеждам момчетата, щом времето позволява. Сутрин учим уроците. През този ден ходихме до блатото. Спомням си, че беше дълга разходка. Изплаших се, че съм закъсняла, защото, когато бяхме на входната врата, видях господин Симингтън да се прибира, а аз още не бях сложила водата за чая да завира. Беше точно пет без десет.
	— Защо не се качихте горе при госпожа Симингтън?
	— Никога не го правя, по-точно правех. Тя обикновено си почиваше следобед. Имаше невралгия, обикновено се чувстваше зле след ядене. Доктор Грифит й беше предписал нещо против главоболие. Следобед тя винаги си лягаше и се опитваше да спи.
	Неш попита небрежно:
	— Значи никой не й вземаше пощата следобед?
	— Следобедната поща? Не, аз надзъртах в пощенската кутия и ако имаше нещо за нея, го оставях на масата в хола. Но госпожа Симингтън много често слизаше сама. Тя спеше обикновено до около четири часа.
	— Не ви ли се стори необикновено онзи следобед, че още не е станала?
	— О, не. Не съм мислила изобщо за това. Господин Симингтън си събличаше палтото в преддверието и аз му казах, че чаят не е още съвсем готов, но съм сложила вече водата да ври, той кимна и извика: „Мона, Мона!“, но никой не се обади и той се качи горе. Вероятно е изживял страхотен шок. Извика ме и ми каза да пазя децата, след това телефонира на доктор Грифит. Аз забравих чайника и дъното му прегоря. О, Боже, беше ужасно, а госпожа Симингтън бе толкова приветлива и весела на обяд.
	Неш попита направо:
	— Какво мислите за писмото, което е получила?
	— О, мисля, че беше злобно — отвратително!
	— Не това имам предвид. Вярно ли беше или не?
	Елзи Холанд отговори твърдо:
	— Не, не беше вярно. Госпожа Симингтън беше много чувствителна, наистина много чувствителна. Често се налагаше да взема разни успокоителни за нервите си. И беше много, как да кажа, особена. — Тя се изчерви. — Нещо от този род, искам да кажа нещо мръсно, би й причинило шок.
	Неш стоя замислен известно време, после попита:
	— Госпожице Холанд, вие самата получавали ли сте анонимно писмо?
	— Не, не съм получавала.
	— Сигурна ли сте? Моля ви — той повдигна предупредително ръка, — не бързайте с отговора. Знам, че това е много неприятна тема и понякога хората не желаят да се знае, че са били обект на подобен род нападки. Но в този случай е много важно да знаем дали сте получавали такова писмо. Съвсем сигурни сме, че написаното в тези писма е плод на болно въображение. Така че няма защо да се чувствате неудобно.
	— Но аз не съм получавала нищо, господин суперинтендант. Действително нищо не съм получавала! — В гласа й се усещаше негодувание, почти бе готова да се разплаче. Отговорът й звучеше напълно правдиво.
	Когато тя се върна при децата, Неш се изправи и се загледа през прозореца.
	— Е — каза, — това е. Тя твърди, че не е получавала такова писмо. И по всичко личи, че казва истината.
	— Съгласен съм с вас. Аз съм сигурен, че нищо подобно не е получила.
	— Да! Тогава, дявол да го вземе, искам да знам защо не е получила!
	Когато го погледнах с учудване, той продължи нетърпеливо:
	— Тя е хубаво момиче, нали?
	— Бих казал, много повече от хубаво.
	— Точно така. Тя е необикновено красива и млада. Би трябвало да е точно това, за което един писач на мръсни анонимни писма може да мечтае. Тогава защо е оставена настрани?
	Поклатих глава.
	— Интересно. Трябва да обърна внимание на инспектор Грейвс. Между другото, той ме помоли да му кажа дали зная със сигурност някой, който не е получавал анонимни писма.
	— Тя е втората — обадих се. — Не забравяте Емили Бартън, нали?
	Неш се захили.
	— Не бива безрезервно да вярвате на всичко, Бъртън. Госпожица Емили е получила писмо. И то не само едно.
	— Откъде знаете?
	— Нейният предан дракон, предишната й прислужница, при която живее сега, ми каза. Флорънс Елфорд кипеше от благородно негодуване. Искаше жестоко наказание за автора.
	— Защо тогава госпожица Бартън ми каза, че не е получавала анонимно писмо?
	— Деликатност. Езикът на писмата е груб, на места направо мръсен. Чувствителната стара мома до този момент е избягнала сблъскване с грубостта и простащината, които ни заобикалят.
	— Какво пише в нейните писма?
	— В нейния случай е доста гадно. Твърди се, че е отровила майка си и повечето от сестрите си!
	Запитах недоверчиво:
	— Искате да кажете, че наистина между нас броди опасно луда и ние не можем да разберем коя е тя?
	— Ще я намерим — отговори той с мрачна увереност. — Все ще напише едно писмо, което не е трябвало да пише.
	— Но, Боже мой, човече, та тя няма да напише нито едно писмо след всичко, което се случи.
	Той ме погледна.
	— О, ще напише. Защото, виждате ли, това е болезнена страст. Сега тя и да иска, не може да спре. Писмата ще продължат, бъдете сигурен.


	Девета глава

	1.

	Преди да напусна къщата, потърсих Меган. Намерих я в градината. Изглеждаше отново предишното жизнерадостно момиче. Поздрави ме доста весело.
	Предложих й, ако желае отново да се пресели при нас, но след кратко колебание тя поклати глава:
	— Много мило от твоя страна, но мисля, че ще остана тук. Въпреки всичко предполагам, че това е моят дом. И мисля, че мога да оказвам малка помощ в гледането на момчетата.
	— Добре — съгласих се, — твоя воля.
	— Да, ще остана. Мога ли… възможно ли е…
	— Да? — опитах се да я окуража.
	— Ако, се случи нещо, мога ли да ти се обадя по телефона и ти ще дойдеш, нали ще дойдеш?
	Думите й ме развълнуваха.
	— Разбира се, ще дойда веднага. Но какво мислиш, че може да се случи?
	— О, не знам. — Тя изглеждаше малко несигурна. — Но сега нещата са точно такива, не е ли така?
	— За Бога! — възкликнах. — Само недей да търсиш повече трупове! Не ти се отразява добре.
	За миг очите й блеснаха.
	— Вярно е. Почувствах се отвратително.
	Не ми харесваше, че остава тук, но както тя сама изтъкна, това бе домът й. А и се надявах, че сега Елзи ще се чувства по-отговорна за нея.
	Прибрах се в „Литъл Фърз“ заедно с Неш. Докато разказвах на Джоана за случилото се сутринта, Неш разпитваше Партридж. Върна се при нас доста обезкуражен.
	— Почти нищо ново не можах да науча. Според вашата прислужница момичето само е казало, че е силно разтревожено за нещо и не знае как да постъпи, затова е възнамерявало да се обърне към Партридж за съвет.
	— Партридж казала ли е на някой друг? — попита Джоана.
	Суперинтендант Неш кимна.
	— Да, казала е на госпожа Емори — вашата дневна прислужница, в смисъл, че има някои млади момичета, които търсят съвет от по-възрастните и не смятат, че с всичко могат да се оправят сами, и че Агнес може и да не била много интелигентна, но била добро момиче, с добри обноски, което уважава възрастните.
	— Всъщност Партридж се е хвалила — промърмори Джоана, — а госпожа Емори светкавично е разпространила новината из селото.
	— Точно така, госпожице Бартън.
	— Едно нещо ме учудва — намесих се аз. — Защо аз и сестра ми сме включени в списъка на Отровното перо? Ние сме временни пришълци тук и никой не би могъл да има нещо против нас или да ни мрази.
	— Не отчитате манталитета на неизвестния автор. Всичко, което може да бъде очернено, е подходящ материал. При тези хора омразата е насочена, така да се каже, към цялото човечество.
	— Предполагам, че точно това имаше предвид госпожа Дейн Калтроп — каза Джоана замислено.
	Неш я погледна въпросително, но тя не се зае да му обяснява.
	— Не знам дали сте огледали внимателно плика на писмото, което получихте, госпожице Бъртън. Но ако го бяхте направили щяхте да забележите, че пликът всъщност е адресиран до госпожица Бартън, впоследствие „а“ е променено на „ъ“.
	Тази забележка на суперинтендант Неш, разбрана и осмислена правилно, би ми дала ключа към цялата загадка, но за жалост никой не й обърна внимание.
	Той си тръгна, аз останах да разговарям с Джоана. Тя ме попита:
	— Ти не мислиш, че това писмо е било адресирано до Емили Бартън, нали?
	— Съмнявам се, че би започнало с: „Ти, боядисана кукло…“ — забелязах и Джоана се съгласи с мен.
	След това ми предложи да се разходя до селото.
	— Трябва да разбереш какво говорят хората. Тази сутрин друга тема няма да има!
	Предложих й да дойде с мен, но за мое учудване тя отказа. Заяви, че имала работа в градината. Спрях се на вратата на стаята и тихо казах:
	— Надявам се, че Партридж е добре?
	— Партридж!
	Учудването й ме накара да се засрамя от хрумналата ми идея, затова отвърнах с нотка на извинение:
	— Просто се чудех. Тя е доста особена в някои неща. Мрачна стара мома — нали разбираш, такива хора често имат мании.
	— Това не е религиозна мания, или поне ти ми каза, че Грейвс смята така.
	— Да, казва се сексмания. Понякога двете се свързани или са много близки помежду си, доколкото разбрах. Тя е жена, вдъхваща респект, но не забравяй, че е била затворена тук дълги години с много възрастни жени.
	— Какво ти внуши тази мисъл?
	— Виждаш ли, за всичко имаме единствено нейната дума. Имам предвид това, което Агнес й е казала. Нали така? А предположи, че Агнес се е обадила на Партридж да попита защо тя е идвала и е оставила писмо в този ден, а Партридж й е отговорила, че ще й се обади следобед и ще й обясни?
	— И след това е дошла при нас да ни попита дали момичето може да дойде тук?
	— Да.
	— Но Партридж изобщо не е излизала този следобед.
	— Не можем да сме сигурни в това. Спомни си, че ние също бяхме навън през това време.
	— Да, прав си. Предполагам, че е възможно. — Джоана се замисли. — Но въпреки всичко не мисля, че това е вярно. Не мисля, че Партридж има нужната интелигентност, за да прикрие следите върху писмата, да изчисти отпечатъците и всичко останало. Знаеш, че за това се изисква не само омраза, но и интелигентност. Не мисля, че тя я притежава. — Джоана направи пауза и добави бавно:
	— Предполагам, че те са сигурни, че е жена, нали?
	— Да не мислиш, че е мъж? — извиках невярващо.
	— Не, не обикновен мъж. Но даден тип мъж! Всъщност аз мисля за господин Пай.
	— Значи твоят заподозрян е господин Пай?
	— Не чувстваш ли ти самият, че това е възможно? Той е от хората, които са самотници — нещастни и злобни. Всеки му се подиграва. Не можеш ли да си го представиш тайничко да мрази всички нормални и чувствителни хора и да чувства по свой особен начин удоволствие от това, което прави?
	— Грейвс каза, че е стара мома на средна възраст. — Сбъркан човек — изрекох бавно аз.
	— Точно така. Богат е, но парите не могат да му помогнат. Имам чувството, че е малко откачен. Той наистина е един вдъхващ страх малък човек!
	— Не забравяй, че той също е получил едно от тези писма.
	— Но ние не знаем това със сигурност — отговори Джоана. — Само мислим така. Всичко, което видяхме, може да е една добре изиграна роля.
	— В наша чест?
	— Да. Достатъчно е умен да помисли и за това и да не преиграе.
	— Трябва да е много добър актьор.
	— Естествено, Джери. Който и да е, извършителят е първокласен актьор. За него това е неразделна част от удоволствието.
	— За Бога, Джоана, не говори, сякаш знаеш всичко. Караш ме да се чувствам неудобно. Като че ли познаваш добре психиката на този престъпник!
	— Мисля, че наистина я разбирам. Просто чувствам, че мога да разбера настроенията му. Ако не бях Джоана Бъртън, ако не бях млада и достатъчно привлекателна, способна да прекарвам времето си добре, ако бях — как да се изразя — зад решетка и да гледам останалите как се радват на живота, може би и в мен би се надигнала черна вълна от зло, което да ме кара да наранявам, да измъчвам, дори да унищожавам?
	— Джоана? — Сграбчих я за раменете и я разтърсих. Тя потрепери, вперила очи някъде зад мен, и после ми се усмихна.
	— Изплаших те, нали, Джери? Но мисля, че този е най-добрият начин за разрешаване на проблема. Трябва да влезеш в кожата на този човек, да почувстваш какво го кара да върши тези неща и едва тогава би могъл да предвидиш каква ще бъде следващата му постъпка.
	— По дяволите! — казах аз. — И аз дойдох тук да си почивам и да се интересувам от дребните, мили скандалчета. Дребни, мили скандалчета: клевети, хулене, мръсен език и убийства.


	2.

	Джоана беше съвсем права. Главната улица беше изпълнена от хора, заинтересовани от събитието. Бях твърдо решен да чуя мненията на всички.
	Първо срещнах Грифит. Изглеждаше ужасно уморен и болен. Толкова много, че се учудих. Естествено, убийството не е нещо от всекидневната работа на лекар, но професията му го беше направила донякъде такъв, че да може да погледне по-спокойно от останалите повечето неща, включително и страданието, грозните страни на човешката природа и факта на смъртта.
	— Изглеждате ужасно — казах аз.
	— Наистина ли? О, току-що имах някои доста трудни случаи.
	— Несъмнено сте мислили и за нашия лунатик?
	— Това със сигурност: — Погледна настрани. Видях потрепването на десния му клепач.
	— Не се съмнявате в някого?
	— Не, не. Бих желал, за Бога, да мога да се усъмня.
	Попита ме нещо за Джоана и каза с леко запъване, че имал някои снимки, които тя би желала да види.
	Предложих му да й ги занеса.
	— О, няма значение — отвърна той. — Всъщност имам път натам.
	Започнах да се страхувам, че Грифит е хлътнал по-дълбоко, отколкото си мислех. „По дяволите, Джоана!“ Грифит беше достатъчно добър човек, за да се превръща в ловен трофей.
	Оставих го да тръгне, защото видях сестра му да се задава и за пръв път, откакто я бях видял, исках да поговоря с нея.
	Еме Грифит както винаги започна от средата на разговора.
	— Абсолютно шокиращо! — извика тя. — Чух, че сте били там доста рано.
	В думите й имаше въпрос и очите й заблестяха, когато произнасяше думата „рано“. Не исках да й казвам, че Меган ми е телефонирала, и казах:
	— Нали разбирате, чувствах се малко неспокоен предната нощ. Момичето трябваше да дойде на чай в къщата ни, а и не беше се върнало навреме.
	— И вие се изплашихте от най-лошото — много умно от ваша страна?
	— Да — отговорих, — приличам на хрътка, надушила нещо.
	— Това е първото убийство, което сме имали в Лимсток. Всеобщата възбуда е огромна, надявам се, че и полицията ще се справи добре.
	— На ваше място не бих се тревожил — отвърнах. — Те са много добри специалисти.
	— Дори не мога да си спомня как изглеждаше това момиче, предполагам, че ми е отваряло вратата, когато съм ходила в Симингтънови. Някое тихо, незабележимо малко същество, ударено в главата и след това прободено в областта на врата, така ми каза Оуен. За мен виновният е приятелят й. Вие как мислите?
	— Според вас той ли е убиецът?
	— Поне най-вероятно. Сигурно са се скарали. Тук хората са доста простовати. Повечето от тях са с лоши наследствени черти. — Тя се замисли за момент и продължи: — Чух, че Меган Хънтър е намерила убитата. Сигурно е изпаднала в шок?
	— Наистина — отговорих лаконично.
	— Никак не е било приятно, мога да си представя. Ако питате мен, тя не е много умна и уравновесена и нещо такова може да я извади напълно от равновесие.
	Внезапно реших, че трябва да зная нещо със сигурност.
	— Кажете ми, госпожице Грифит, вие ли накарахте Меган да се прибере вкъщи вчера?
	— Е, не бих казала, че съм я убеждавала.
	— Но сте й казали нещо? — усетих надигащ се гняв.
	Еме Грифит застана срещу мен и ме погледна в очите:
	— Не е добре за млада жена да отхвърля отговорностите си. Тя е млада, не знае какво говорят злите езици и смятам за мой дълг да я подсетя.
	— Езици? — Бях прекалено разгневен, за да продължа.
	Тя продължи с тази нейна влудяваща самоувереност:
	— О, не се опитвам да кажа, че вие сте чули всичките клюки, които се носят. Аз ги чувам. Знам какво казват хората — имайте предвид, че и за минутка не съм си помисляла, че в тях има нещо вярно. Но знаете какви са хората — ако могат да кажат нещо лошо за някого — веднага го правят. Това не е добре за момичето, особено сега, когато трябва само да си изкарва прехраната.
	— Да си изкарва прехраната? — попитах изненадан.
	Еме Грифит продължи:
	— Естествено положението й сега е трудно. И мисля, че постъпих правилно. Искам да кажа, че не може да излиза, когато си поиска и да оставя децата без надзор. Тя беше прекрасна. Казвам го на всеки! Но сега положението е различно и хората ще говорят.
	— За кого говорите? — попитах я аз, замаян от този водопад от думи.
	— За Елзи Холанд, разбира се! — В гласа на госпожица Грифит се долавяше нетърпение. — По мое мнение тя е едно умно, хубаво момиче и само си вършеше работата.
	— А какво казват хората?
	Еме Грифит се засмя. Помислих си, че това е точно този тих смях, който хората наричат „неприятен“.
	— Казват, че тя вече обмисля възможността да стане госпожа Симингтън номер две, че непрекъснато се занимава да утешава вдовеца и зарязва задълженията си.
	— Не, за Бога! — бях малко шокиран. — Госпожа Симингтън е мъртва едва от седмица!
	Събеседничката ми вдигна рамене.
	— Разбира се! Абсурдно е! Но знаете какви са хората. Това момиче Холанд е младо и красиво, за тях това е достатъчно. И забележете, да бъдеш гувернантка не е особена перспектива за едно момиче. Не бих я укорила, ако иска да има дом и съпруг, ако изиграе добре картите си. Разбира се, бедният господин Симингтън представа няма за това! Той все още не е на себе си от загубата! Но знаете какви са мъжете? Ако жената е винаги край него и го накара да се чувства удобно и приятно, да се грижи за него, да е привързана към децата — е, тогава той ще започне да бъде зависим от нея.
	Изрекох много бавно:
	— Значи мислите, че Елзи Холанд е някое леко момиче, което търси пари?
	Госпожица Грифит се изчерви:
	— Съвсем не! Съжалявам я. И всички тези гадни неща, които хората говорят за нея! Затова казах на Меган да се прибере у дома. Ще изглежда по-добре, отколкото Дик Симингтън и момичето да са сами вкъщи.
	Започнах да разбирам някои неща. Еме Грифит се засмя весело.
	— Шокиран сте да чуете, господин Грифит, какво мисли нашият малък клюкарски град! Ще ви кажа едно нещо — те винаги мислят най-лошото.
	Продължавайки да се смее, тя ми кимна и продължи напред.


	3.

	Налетях на господин Пай до черквата. Той говореше с Емили Бартън, която изглеждаше много възбудена и с порозовели бузи. Господин Пай ме поздрави радостно:
	— А, господин Бъртън, добро утро, добро утро! Как е очарователната ви сестра?
	Казах му, че Джоана е добре.
	— Но не идва да се присъедини към селския ни парламент? Всички сме превъзбудени от новините. Убийство! Истинско убийство, достойно за първите страници на съботните вестници! И всичко това тук, в това малко селце! Според мен това не е най-интересното престъпление, ако мога така да се изразя. Някак си това е мръсна работа. Брутално убийство на никому неизвестна прислужница. Но все пак това са новини.
	Госпожица Бартън възбудено каза:
	— Шокиращо е, наистина шокиращо!
	Господин Пай се обърна към нея:
	— Но ви харесва, скъпа лейди, харесва ви! Признайте си! Вие съжалявате, не сте съгласна с това, което е станало, но все пак има тръпка. Наистина има тръпка, настоявам да го признаете!
	— Толкова добро момиче — рече Емили Бартън. — Дойде при мен от дома „Света Клотилда“. Беше груба, но много бързо се учеше. Превърна се в толкова хубава и способна домашна прислужница. Партридж много я харесваше.
	— Тя трябваше да дойде на чай с Партридж вчера следобед — спомних си бързо аз. След това се обърнах към господин Пай: — Предполагам, че Еме Грифит ви е казала? — Тонът ми беше доста небрежен и той отговори, без да се замисли:
	— Да, спомням си го. Спомням си, че ми каза, че е нещо съвсем ново прислужниците да се обаждат по телефоните на хората, които са ги наели.
	— Партридж не би си и помислила да направи такова нещо — отбеляза госпожица Емили. — Много съм учудена, че и Агнес го е направила.
	— Изостанали сте, скъпа лейди — отвърна господин Пай. — Прислужниците ми постоянно ползват телефона и пушат навсякъде из къщата, докато не им направя забележка. Но това не значи, че съм груб с тях. Прескот е божествен готвач, макар и малко темпераментен, а госпожа Прескот е домашна прислужница, достойна за възхищение.
	— Да, наистина всички мислим, че сте щастливец, господин Пай.
	Намесих се, защото не исках разговорът да се измести от темата.
	— Новината за убийството е дошла много бързо.
	— Разбира се, разбира се — отвърна господин Пай, — касапинът, хлебарят и свещеникът, нали знаете? Когато един слух се появи, обикновено той не само се разпространява светкавично, но и всеки го украсява по малко. Лимсток за жалост се променя — анонимни писма, убийства, изобщо всички факти за нарастваща криминална тенденция.
	Госпожица Емили запита нервно:
	— Предполага се, че те не мислят, че нямат представа, че двете неща може да са свързани.
	Господин Пай се вкопчи в думите й:
	— Интересно предположение. Момичето е знаело нещо и затова е било убито. Да, наистина, много обещаваща хипотеза. Колко умно от ваша страна да го помислите!
	— Аз, аз не мога да понасям повече това. — Емили Бартън се обърна и се отдалечи с бързи крачки от нас.
	Пай се загледа след нея. Ангелското му лице бе добило насмешливо изражение. Той се обърна отново към мен и поклати глава:
	— Чувствителна душа. Прекрасно създание, но мислите ли така и вие? Знаете ли, тя не е от собственото си поколение, а от генерацията преди него. Майка й трябва да е била жена с изключително силен характер. Бих казал, че е запазила времето в семейството около 1870 година. Цяло семейство под стъклен похлупак. Бих искал да мога да видя такова нещо.
	Не ми се говореше на такава тема.
	— Какво мислите наистина за цялата тази работа? — запитах аз.
	— Какво имате предвид?
	— Ами анонимните писма, убийството…
	— За нашата локална вълна от престъпления? А вие?
	— Аз първи ви попитах — казах любезно.
	— Знаете, че изследвам ненормалното. Такива неща ме интересуват. И такива изглеждащи съвсем нормални хора извършват най-фантастичните неща, които можете да си представите. Вземете случая „Лизи Борден“. За него наистина няма логично обяснение. В този случай съветът ми към полицаите би бил да се проучи характерът на извършителя. Оставете микроскопите, измерванията, графологията и пръстовите отпечатъци. На тяхно място наблюдавайте какво правят хората с ръцете си, промените в маниерите им, начина, по който се хранят, и дали понякога се смеят без особена причина.
	Повдигнах вежди.
	— Някоя луда?
	— Много, много луда — каза господин Пай, — но никога няма да го заподозрете?
	— Кого?
	Погледите ни се срещнаха. Той се усмихна.
	— Не, не, Бъртън, това ще бъде клевета. Не можем да си позволим и клевета на всичкото отгоре.
	Той се обърна и тръгна по улицата.


	4.

	Докато стоях загледан след него, вратата на църквата се отвори и преподобният Калеб Дейн Калтроп излезе от нея.
	— Добро, добро утро господин… — каза ми той с усмивка.
	— Бъртън — помогнах му аз.
	— Разбира се, разбира се, не мислете, че не си спомням името ви. Просто ми се изплъзна от ума за секунда. Какъв хубав ден, нали!
	— Да — отвърнах аз.
	Той се вторачи в мен.
	— Но нещо, имаше нещо — о, това бедно, нещастно дете, което работеше при Симингтънови. Боже мой, трудно ми е да повярвам, че имаме случай на убийство тук, в Лимсток, господин Бъртън.
	— Наистина звучи малко фантастично — отвърнах.
	— И нещо друго достигна до ушите ми — той се наведе към мен, — научих, че в градчето се разпространяват анонимни писма. Чули ли ли сте и вие за подобни случаи?
	— Да.
	— Работа на някой страхливец. — Той направи пауза, след което изрецитира някаква невероятно дълга латинска сентенция. — Тези слова на Хораций са много подходящи за този случай, нали?
	— Абсолютно!


	5.

	Не видях друг, от когото можех да науча нещо интересно, и тръгнах да се прибирам. Отбих се да си купя тютюн за лулата и бутилка шери, а също да чуя какво ще каже продавачката.
	— Мръсни скитници! — Беше нейното обяснение. — Идват до вратата ти, умилкват се и просят пари. И ако в къщата има момиче, останало само, стават гадни! Сестра ми Дора, тя живее в Комбиейкър, един ден имаше подобен случай. Някакъв пияница ходел от врата на врата да продава разни глупави поеми с рисунки…
	Историята продължи с големи подробности, за да завърши с Дора, която затръшнала вратата под носа на нахалника и се барикадирала в някакво тайно помещение, което бе деликатно премълчано и заключих, че е било тоалетната.
	— И представете си, сър, бедното момиче стояло там заключено, докато не се прибрала собственичката на дома.
	Бях в „Литъл Фърз“ точно няколко минути преди обядът да бъде сервиран. Джоана стоеше до прозореца на трапезарията, зареяла поглед навън, сякаш мислите й бяха светлинни години надалеч.
	— Как си, малка сестричке? Мечтаеш ли? — попитах шеговито.
	— О, не знам. Нищо особено.
	Погледнах към верандата. Два стола бяха придърпани до масичката, върху която забелязах две празни чаши и някаква фотография.
	— Какво е това?
	— О, доктор Грифит беше тук. Донесе снимка на далак. Изглежда е мислел, че ще ми е интересно да го видя.
	Излязох на верандата и разгледах снимката с интерес. Всеки мъж си има свой начин на ухажване на нежния пол. Аз самият никога не бих избрал да го правя с помощта на снимки на човешки органи, здрави или не. Но Джоана без съмнение бе поискала да види такава снимка.
	— Изглежда отвратителен.
	Тя се съгласи с мен.
	— Как изглеждаше Оуен?
	— Изморен и притеснен. Имаше нещо наум.
	— Далак, който не се нуждае от лечение?
	— Не ставай глупав. Имам предвид нещо истинско.
	— Мисля, че е имал тебе наум, Джоана. Бих желал да не го насърчаваш.
	— Затваряй си устата. Нищо лошо не съм направила.
	— Жените винаги така казват.
	Джоана ме напусна разгневена. Болният далак бе започнал да се извива под лъчите на слънцето. Държейки снимката за края, я внесох в стаята. Лично аз не изпитвах към нея никакъв интерес, но може би беше едно от съкровищата на Грифит. Взех дебела книга от лавицата, за да затисна фотографията с нея. Беше огромен старинен том с проповеди.
	Книгата се изплъзна от ръката ми и падна разтворена на земята. В следващия миг забелязах, че в средата част от страниците са грижливо изрязани.


	6.

	Останах на място, втренчен в книгата. Взех я и погледнах заглавната страница. Беше публикувана през 1840 година.
	Нямаше никакво съмнение. От тази книга бяха изрязаните букви на анонимните писма. Но кой ги беше изрязал?
	Добре, да започнем поред. Можеше да бъде Емили Бартън. Всъщност тя бе първият най-вероятен избор. Тя или Партридж.
	Но имаше и много други възможности. Страниците можеше да изреже всеки посетител, останал сам в тази стая — любезен гост или непознат, дошъл по работа.
	Не, не беше така. Бях забравил, че когато веднъж бе дошъл да ме посети един чиновник от банката, Партридж го бе поканила в малкия кабинет в задния край на къщата. Ясно беше, че това е рутинната практика за дома.
	Значи възможно бе единствено да е близък гост. Някой с „добро социално положение“. Господин Пай? Еме Грифит? Госпожа Дейн Калтроп?


	7.

	След като се наобядвахме, показах откритието си на Джоана.
	Обсъдихме го от всяка гледна точка. След това отнесох книгата в полицейския участък. Там всички много се зарадваха на находката и бях потупан по гърба за нещо, което, честно казано, бе чист късмет.
	Инспектор Грейвс не беше там, но суперинтендант Неш го уведоми по телефона. Книгата щеше да бъде изследвана за отпечатъци, въпреки че Неш не вярваше да открият нещо. Аз също. Единствените отпечатъци щяха да бъдат моите и на Партридж, тъй като тя съвестно чистеше книгите от прах всяка седмица.
	Неш излезе да ме изпрати, когато си тръгнах. Попитах го има ли някакъв напредък.
	— Стесняваме кръга, господин Бъртън. Вече елиминирахме хората, които са вън от всякакво подозрение, по-точно, които със сигурност не са извършители.
	— О! И кои останаха?
	— Госпожица Гинч например. Вчера следобед е посетила клиент. Имало е предварителна уговорка. Адресът е на Комбиейкър Роуд. Пътят към тази улица минава покрай къщата на Симингтън. А миналата седмица, в деня, когато госпожа Симингтън се самоуби, е бил последният й работен ден в кантората на Симингтън. Отначало той беше сигурен, че не е напускала офиса. При него е бил цял следобед сър Хенри Ленсингтън и на няколко пъти госпожица Гинч е била викана в канцеларията му. Но се оказа, че тя все пак е излизала между три и четири часа. Ходила до пощата да купи някакви марки с високи стойности. Трябвало да отиде момчето, но тя настояла, като казала, че я боли глава и иска да се разведри. Не се е бавила много, но според нашите преценки достатъчно дълго, за да може да притича до къщата на Симингтън, да пусне писмото в кутията и да се върне тичешком. За жалост не можах да открия някой да я е забелязал около къщата.
	— А възможно ли е никой да не я е забелязал?
	— Може би да, може би не.
	— Кого още подозирате?
	Неш гледаше мрачно пред себе си.
	— Разбирате, че не можем да изключим никого, само хората с доказано алиби!
	— Разбирам.
	Той каза сериозно:
	— Госпожица Грифит е ходила до Брентън на среща на „Момичетата-водачки“ вчера. Но е закъсняла доста за срещата.
	— Не мислите, че…
	— Нищо не мисля. Но не знам. Госпожицата изглежда толкова здравомислеща жена, но повтарям — не знам.
	— А миналата седмица? Възможно ли е тя да е пуснала писмото в кутията на Симингтън?
	— Възможно е. Била е на покупки из града. Но — Неш се усмихна мрачно — същото важи и за госпожица Емили Бартън. Вчера рано следобед тя е пазарувала. Същевременно миналата седмица се е разходила до домовете на някои свои приятели, всички много близо до къщата на Симингтън.
	Поклатих глава. Не беше за вярване. Намирането на книгата с изрязаните страници в „Литъл Фърз“ според мен целеше да се насочи разследването в погрешна посока — към собственика на къщата. Спомних си как вчера госпожица Бартън се прибра с грейнало лице, щастлива и възбудена…
	По дяволите, наистина беше възбудена… — с порозовели бузи, очите й блестяха — сигурно защото е бързала, а не защото, защото…
	Казах с мъка:
	— Това е дяволска работа. Виждаш разни неща, въобразяваш си…
	— Да, никак не е приятно, когато започнеш да гледаш на всеки от околните като на потенциален лунатик и убиец — съгласи се Неш. После продължи: — В добавка имаме и господин Пай…
	Това наистина ме изненада.
	— Значи и господин Пай сте имали предвид?
	Той се усмихна.
	— Да, разбира се, че и него не сме забравили. Много любопитен характер — не, бих казал много деликатен характер. Той няма алиби. И в двата случая е бил сам в градината си.
	— Значи не подозирате само жена?
	— И аз, и инспектор Грейвс сме сигурни, че писмата са писани от жена. Но никога не сме изключвали господин Пай от кръга на възможните автори. Той, как да се изразя, има известна женственост в характера си. За вчера следобед сме проверили всички. Нали разбирате, вече става дума за убийство. Вие сте наред — той се засмя, — както и сестра ви и господин Симингтън, който вчера следобед изобщо не е напускал кантората си. Също и доктор Грифит — бил е на посещение в съвсем друга посока, засякохме всичките му вчерашни визити. — Той отново се усмихна: — Както виждате, не стоим със скръстени ръце.
	— Значи случаят е сведен само до тези четирима — госпожица Гинч, господин Пай, госпожиците Бартън и Грифит?
	— О, не, има още двама други и съпругата на викария в добавка.
	— Мислили сте и за нея? — не можех да повярвам.
	— Мислим за всички, но госпожа Дейн Калтроп е някак по-странна, сигурен съм, че ме разбирате. И въпреки всичко тя би могла да е извършителката. Била е в гората да гледа птиците вчера следобед — за жалост птиците са лоши свидетели.
	Доктор Грифит дойде, при нас, поздрави ни и се обърна към Неш:
	— Разбрах, че сте ме търсили? Нещо важно?
	— Определям следствието в съда за петък. Това удобно ли е за вас, Грифит?
	— Съгласен съм. Тази вечер ще изготвим пост мортема с Моресби.
	Неш продължи:
	— Има и нещо друго, Грифит. Госпожа Симингтън е вземала някакви хапчета по ваше предписание. — Той замълча.
	Грифит попита:
	— Да?
	— Възможно ли е една прекалено голяма доза от тези лекарства да бъде фатална?
	Лекарят сухо отговори:
	— Със сигурност не. Могат да бъдат опасни само при положение, че вземе над двайсет и пет капсули наведнъж.
	— Но според госпожица Холанд вие сте я предупредили веднъж да не превишава дозата.
	— А, това ли? Да, госпожа Симингтън бе от пациентите, които си мислят, че ако вземат две хапчета от едно лекарство вместо едно, ще се излекуват два пъти по-бързо. Обърнах й внимание да не прекалява, въпреки че става дума за аспирин и фенацитин — те са вредни за черния дроб. Всъщност няма никакво съмнение за причината на смъртта — цианкалий.
	— О, знам това, не разбирате смисъла на въпроса ми. Мислех само, че когато искаш да се самоубиеш, предпочиташ да вземеш голяма доза приспивателно, отколкото да се натъпчеш с циановодородна киселина.
	— Възможно е. От друга страна, отравянето с циановодородна киселина е по-драматично и сто процента сигурно. С барбитуратите например жертвата може да бъде спасена, ако се вземат бързи мерки.
	— Разбирам. Благодаря, докторе.
	Разделихме се и аз бавно тръгнах по пътя за дома.
	Джоана беше излязла, но до телефона беше оставено някакво тайнствено послание, предназначено за Партридж или мен:

	Ако позвъни доктор Грифит, кажи, че не мога да продължавам да чакам. Няма да отида във вторник, но мога в сряда или в четвъртък.

	Повдигнах вежди и отидох във всекидневната. Настаних се в най-удобния фотьойл (бяха еднакво неудобни, с прави гърбове и винаги ми напомняха за старата госпожа Бартън), протегнах крака и се опитах да премисля отново всичко.
	С внезапно безпокойство си припомних, че срещата с Оуен бе прекъснала разговора ми със суперинтенданта точно в момента, когато ми бе казал, че има още двама заподозрени. Чудех се кои може да са те?
	Може би една от заподозрените бе Партридж? Все пак книгата с изрязаните букви бе намерена в тази къща. А и нищо неподозиращата Агнес лесно би могла да бъде ударена отзад от своята наставница. Не, Партридж не можеше да бъде елиминирана.
	Но кой бе другият?
	Някой непознат? Госпожа Клийт? Някой по-подозрителен местен жител?
	Затворих очи и отново прехвърлих в ума си имената на четиримата основни заподозрени. Всички бяха толкова различни един от друг. Нашата деликатна, дребничка Емили Бартън? Какви данни имахме срещу нея? Пропилян живот, доминиран и управляван още от най-ранно детство? Прекалено многото жертви, искани от нея? Нейният странен ужас да дискутира за неща, които „не са хубави“? Не бе ли този ужас знак, че всъщност е погълната именно от тези неща? А всъщност не ставах ли аз прекален фройдист? Но помнех какво ми бе разказвал един мой приятел психотерапевт за старите моми: „Не можеш да си представиш какви думи знаят.“
	Еме Грифит?
	При нея липсваше всякакво потискане или забрани. Весела, жънеща успехи навсякъде. Продуктивен, изпълнен с работа живот. И въпреки това госпожа Дейн Калтроп я бе нарекла „бедното създание“.
	Имаше и нещо друго, нещо, което трябваше да си спомня. Да, досетих се! Оуен Грифит бе казал, че са имали подобен случай с анонимни писма, когато е практикувал в Северна Англия.
	Да не би това също да е било дело на Еме? Две епидемии от един и същ тип и тя винаги е била там! Наистина странно съвпадение.
	Не, не беше така. На север бяха открили автора на анонимните писма. Грифит ми каза. Някаква ученичка.
	Изведнъж ми стана студено, може би защото духаше през отворения прозорец. Размърдах се в неудобния фотьойл. Защо изведнъж се почувствах толкова притеснен и неспокоен?
	Продължавай да мислиш… Какво, ако е била Еме, а не другото момиче? А после са се преместили тук и тя отново се е превърнала в Отровното перо? И може би това е причината Оуен Грифит да се чувства толкова нещастен? Може би подозираше? Да, бях сигурен, че той подозираше нещо или някого…
	Господин Пай? Да, някак си той не изглеждаше прекалено милия човек, за когото обичаше да се представя. Можех да си представя, че е способен на всичко това… кроящ планове… смеещ се.
	Тази бележка до телефона в хола. Защо продължавах да мисля за нея?
	Грифит и Джоана — той бе влюбен в нея… Не, не това ме тревожеше относно бележката. Беше нещо друго…
	Унасях се, скоро щях да заспя. Повтарях си идиотски едно и също: „Няма дим без огън, няма дим без огън…“ Ето, това е, сега всичко се връзва…
	После вървях по главната улица под ръка с Меган. Покрай нас мина Елзи Холанд, облечена като булка. Хората наоколо шушукаха: „Ще се жени за доктор Грифит, най-сетне. Били сгодени от години…“
	После се отправихме към църквата, където преподобният Калеб Дейн Калтроп четеше службата на латински.
	Изведнъж по средата на проповедта съпругата му скочи от мястото си и силно извика:
	— Край! На това трябва да бъде сложен край, казвам ви!
	За минута-две не можех да разбера дали спя, или съм буден. След това съзнанието ми се проясни и видях, че съм в „Литъл Фърз“ и срещу мен стои госпожа Дейн Калтроп, която току-що бе влязла през френския прозорец и ми говореше с глас, в който се прокрадваха нотки на заплаха:
	— Казвам ви, че това трябва да спре.
	Подскочих на мястото си.
	— Извинете. Страхувам се, че бях задрямал. Какво казахте току-що?
	— Трябва да бъдат спрени. Тези писма. Убийствата. Не може да се позволява невинни деца като Агнес Потер да бъдат убивани!
	— Напълно сте права — отговорих. — Но имате ли идея какво трябва да се направи?
	Тя заяви:
	— Трябва да направим нещо!
	Усмихнах се, може би малко високомерно.
	— Все пак какво предлагате да направим?
	— Цялото това място трябва да бъде прочистено. Преди казах, че не е зловещо място. Признавам, че съм сбъркала. Такова е!
	Отговорих раздразнено и не много учтиво:
	— Мила жено, какво желаете да се направи?
	Госпожа Дейн Калтроп отговори невъзмутимо:
	— Ще сложа край на всичко.
	— Полицията прави всичко, което е възможно да бъде направено.
	— Щом са допуснали Агнес да бъде убита вчера, тяхното „всичко, което е възможно“ нищо не струва.
	— Значи вие разбирате тези неща по-добре от тях?
	— Съвсем не. Аз не разбирам абсолютно нищо. Затова съм решила да повикам експерт.
	Поклатих глава.
	— Не можете да го направите. Скотланд Ярд се ангажират със случаи само по настояване на главния полицейски областен управител. Всъщност те изпратиха Грейвс.
	— Нямам предвид полицай-експерт. И не говоря за хора, които разбират от анонимни писма или дори от разследване на убийства. Говоря за експерт, който познава човешката природа. Не разбирате ли? Необходим ни е някой, който е специалист по злото!
	Това бе странна гледна точка. Но едновременно с това заслужаваше внимание.
	Преди да успея да кажа нещо повече, госпожа Дейн Калтроп кимна и ми каза доверително:
	— Още сега ще отида да оправя всичко това.
	И без да се сбогува, напусна стаята по същия начин, по който се беше появила — внезапно.


	Десета глава

	1.

	Следващата седмица бе според мен най-странната, която бях преживял в Лимсток. Беше като сън, нищо не изглеждаше реално.
	Съдебното следствие за смъртта на Агнес Потер бе проведено и почти цял Лимсток присъстваше в залата. Не бяха открити нови факти и единствената възможна присъда беше: „Убийство, причинено от един или повече извършители“.
	Така малката Агнес Потер бе скромно погребана в тихия църковен двор и животът в Лимсток продължи както обикновено. Не, последното не беше вярно — в очите на всеки можеше да се види страх. Съседите се следяха. Поне едно нещо бе установено със сигурност по време на следствието — убиецът на Агнес Потер не беше външен човек. Нито скитници, нито някакви непознати бяха забелязани в района по това време. С една дума между жителите на Лимсток бродеше луд убиец, пробол с остър шиш мозъка на беззащитно момиче, почти дете. И никой не можеше да каже кой е той.
	Както казах, дните минаваха като в сън. Гледах на всеки срещнат като на убиец. Не беше приятно усещане.
	Вечер зад спуснатите завеси на прозорците дълго разговаряхме с Джоана за всички възможни извършители, говорехме и спорехме, повтаряхме всичко отначало, измисляхме различни драматични ситуации и версии, но всички изглеждаха фантастични и невероятни.
	Сестра ми твърдо държеше на теорията си за господин Пай. Аз след известно колебание се върнах към първоначалното си подозрение — госпожица Гинч. Но отново и отново обсъждахме всички имена.
	Господин Пай?
	Госпожица Гинч?
	Госпожа Дейн Калтроп?
	Еме Грифит?
	Емили Бартън?
	Партридж?
	И през цялото време очаквахме да се случи нещо.
	Но нищо не се случи. Доколкото знам, никой не получи анонимно писмо. Неш правеше периодични посещения из града, но нямах понятие с каква цел, нито дали полицията бе напреднала в разследването. Грейвс си беше отишъл.
	Емили Бартън дойде на чай. Меган дойде на обяд. Оуен Грифит се занимаваше с практиката си. Ходихме веднъж у господин Пай на чашка шери. Бяхме поканени на чай от викария.
	Останах доволен, че госпожа Дейн Калтроп не показа нищо от войнствената напористост, която бе демонстрирала при последната ни среща. Сякаш бе забравила за всичко това. Сега бе погълната от унищожаването на белите пеперуди, които бяха нападнали зелето и калиите й.
	Следобедът във викарството бе един от най-спокойните и приятни, които бяхме прекарали напоследък. Къщата на преподобния Калеб Дейн Калтроп бе стара, но добре поддържана и уютна, мебелите в голямата трапезария бяха тапицирани с избелял розов крепон.
	Калтропови имаха гостенка, приятна възрастна дама, която през цялото време плетеше нещо от бяла вълна. Пихме ароматен чай с вкусни курабийки. Викарият се присъедини към нас ведро усмихнат и проведохме обичайния високоинтелектуален разговор. Беше много приятно.
	Но накрая разговорът все пак стигна до най-голямата местна новина — убийството в Лимсток.
	Госпожица Марпъл — така се казваше гостенката, естествено беше много заинтересована от случилото се.
	— За толкова малко неща можем да си говорим в провинцията — каза тя, сякаш искаше да се извини за любопитството си.
	Изглежда си беше внушила, че убитото момиче е приличало много на нейната прислужница Едит.
	— Толкова е симпатична и добра и с такова желание изпълнява всичко, но понякога бавно схваща нещата — беше описанието за Едит.
	Освен това се оказа, че госпожица Марпъл имала братовчедка, чиято племенница имала много неприятности с някакви анонимни писма, така че писмата също много заинтересуваха добродушната възрастна дама.
	— Кажи ми, скъпа — обърна се тя към госпожа Дейн Калтроп, — какво говорят хората от селото, извинявай, исках да кажа градчето? Какво мислят те?
	— Предполагам, че все още подозират госпожа Клийт — намеси се Джоана.
	— О, не — отвърна госпожа Дейн Калтроп, — вече не!
	Госпожица Марпъл попита коя е госпожа Клийт.
	Джоана отвърна, че това е местната магьосница.
	— Правилно — подкрепи я съпругата на викария.
	Преподобният Калеб промърмори някаква латинска сентенция, предполагам за дяволската сила на вещиците. Ние го изгледахме с уважително, неразбиращо мълчание.
	— Тя е много глупава жена — добави госпожа Дейн Калтроп. — Обича да се изтъква. Ходи да събира билки при пълнолуние, като предварително си прави труда всички да знаят.
	— И глупавите млади момичета ходят при нея за съвети, предполагам? — попита госпожица Марпъл.
	Забелязах, че викарият се готви да ни залее с нов поток от латински мъдрости, и бързо попитах:
	— Но защо вече не я подозират в убийство? Всички бяха уверени, че анонимните писма са нейно дело.
	— О, да, но момичето е било намушкано с шиш за скара, ако не се лъжа — отговори госпожица Марпъл. — Естествено, това веднага сваля всяко подозрение от госпожа Клийт. Защото, нали разбирате, тя е вещица и може да убие посредством някакво заклинание, без да докосва момичето.
	— Странно как старинните суеверия продължават да се тачат, без да губят сила — намеси се викарият. — В ранните християнски времена местните суеверия са били включени в християнската доктрина, като впоследствие най-неприятните постепенно са били елиминирани.
	— Тук няма суеверия, с които трябва да се справяме, а факти — рече госпожица Марпъл.
	— Много неприятни факти — добавих аз.
	— Колко сте прав, господин Бъртън — обърна се към мен възрастната жена. — Но вие, извинете, че навлизам в лични неща, вие сте чужденец за това място и имате широки познания за света в най-различните негови аспекти. Струва ми се, че сте в състояние да намерите решение на този ужасен проблем.
	— Най-доброто решение, което успях да открия, беше по време на сън — усмихнах се аз. — В съня ми всичко си бе на мястото и бе абсолютно логично. За нещастие, когато се събудих, не можех да си спомня нищо от великото си откритие.
	— Това е много интересно. Бихте ли ми разказали малко по-подробно за този ваш сън?
	— О, май всичко започна с глупавата фраза „Няма дим без огън“. Тук я повтарят толкова често, че вече ме дразни, щом я чуя. После смесих това с военни термини — димни завеси, изрезки от вестници, телефонни съобщения — не, това май беше друг сън.
	— И какъв беше той?
	Възрастната дама бе толкова нетърпелива и напориста с въпросите си, бях сигурен, че имам пред себе си страстен поклонник на Наполеоновата „Книга на сънищата“, която бе настолната книга на старата ми бавачка.
	— О, нищо. Елзи Холанд, гувернантката на децата на адвоката Симингтън, се омъжваше за доктор Грифит, а нашият любезен домакин четеше службата на латински („Много подходящо, скъпи“, обърна се госпожа Дейн Калтроп към съпруга си) и тогава госпожа Дейн Калтроп се изправи и каза, че на това трябва да се сложи край.
	— Но тази част — продължих с усмивка — бе самата истина. Събудих се точно когато вие произнасяхте тези думи, изправена пред мен.
	— И бях напълно права — каза съпругата на викария, — но трябва да призная, че бях много развълнувана.
	— Не казахте нищо за телефонните съобщения — изведнъж се обади госпожица Марпъл.
	— Страхувам се, че излезе доста глупаво. Не беше в съня ми, а точно преди да се унеса. Когато влязох в хола, забелязах, че Джоана е написала бележка какво да кажем, ако някой се обади.
	Госпожица Марпъл се наведе към мен. На бузите й се бяха появили две алени петна.
	— Ще ме помислите ли за много груба и невъзпитана, ако попитам какво пишеше в бележката? — Тя погледна Джоана. — Нали ще ме извините, скъпа?
	Сестра ми бе силно увлечена от разговора.
	— О, няма никакво значение — каза. — Аз сама не мога да си спомня какво бях написала в тази бележка, сигурно е било нещо маловажно. Но може би Джери помни.
	Повторих съобщението, доколкото можех да си го спомня, като се забавлявах на значението, което възрастната госпожица му отдаваше.
	Мислех, че прозаичното му съдържание ще я разочарова, но тя изглежда беше романтична натура, защото кимна доволно и каза:
	— Виждам. Точно това очаквах.
	Госпожа Дейн Калтроп веднага полюбопитства:
	— Какво, Джейн?
	— Нещо съвсем обикновено — отговори тя.
	Тя ме гледа известно време и изведнъж заяви:
	— Вие сте много умен млад човек, но не сте достатъчно сигурен в себе си. Трябва да преодолеете това чувство за несигурност.
	Джоана въздъхна:
	— За Бога, не го окуражавайте. Той и без това има прекалено високо мнение за себе си.
	— Замълчи, Джоана — скарах й се аз. — Госпожица Марпъл ме е разбрала много добре.
	Възрастната дама отново се бе захванала с плетивото си.
	— Знаете ли — каза тя замислено. — Да извършиш успешно убийство е все едно да извършиш ловък фокус.
	— Бързината на ръката заблуждава окото?
	— Не само това. Трябва да накараш хората да гледат в неправилна посока, в нещо, което не е важно в момента — да съумееш да ги заблудиш.
	— Добре забелязах. Засега всички гледат в погрешна посока, защото нашият луд убиец е все още на свобода.
	— Аз самата съм по-склонна да търся някой умствено здрав — заяви госпожица Марпъл.
	— Интересно, в общи линии същото смята и суперинтендант Неш — казах замислено. — Според него убиецът е уважаван член на нашето малко общество.
	— Правилно. Много е важно да го имаме предвид.
	Всички изразиха съгласие.
	Обърнах се към госпожа Дейн Калтроп, която бе седнала зад възрастната дама:
	— Неш твърди, че ще има още анонимни писма. Какво е вашето мнение?
	— Може би ще има — отговори тя замислено.
	— Щом това е мнението на полицията, несъмнено ще има — добави госпожица Марпъл.
	— Все още ли съжалявате автора, госпожо?
	Госпожа Дейн Калтроп се изчерви.
	— Защо не?
	— Не мисля, че мога да се съглася с теб, скъпа — каза госпожица Марпъл. — Не и в този случай.
	— Тези писма докараха една нещастна жена до самоубийство, причиниха смъртта на едно невинно момиче и създадоха неизказано нещастие и мъка на толкова много хора — заявих разгорещено.
	— И вие ли получихте такова писмо, госпожице Бъртън? — обърна се възрастната дама към сестра ми.
	Джоана започна да се смее.
	— Да, пълно с обиди, обвинения и цинични закани.
	— Страхувам се — продължи госпожица Марпъл, — че всички млади и щастливи хора са най-подходяща цел на писача на анонимни писма.
	— Точно затова се чудех защо госпожица Елзи Холанд не е получила нито едно писмо — намесих се аз.
	Това силно развълнува госпожица Марпъл:
	— Тя не е ли гувернантката на децата на господин Симингтън? Тази, която сте видели в съня си, господин Бъртън?
	— Да.
	— Може и да е получила, но да си мълчи — отбеляза Джоана.
	— Не. Аз й вярвам. Също и суперинтендант Неш.
	— Мили Боже! — възкликна госпожица Марпъл. — Това е най-интересното нещо, което научавам.


	2.

	Когато се прибрахме вкъщи, Джоана ми каза, че не е трябвало да споменавам, че Неш ми е казал, че писмата ще продължават да пристигат.
	— Защо?
	— Защото госпожа Калтроп може да е човекът, когото търсим.
	— Наистина ли го вярваш?
	— Не съм сигурна, но е много странна жена.
	Продължихме разговора си, като отново изброихме всички възможни извършители.
	Две нощи по-късно се връщах с колата от Икземптън. Вечерях там и докато се прибера до Лимсток, вече се беше стъмнило.
	Фаровете на колата ми се повредиха и затова слязох да ги поправя. Загубих доста време, но накрая все пак успях да се справя.
	Пътят беше съвсем пуст. Никой в Лимсток не излизаше, след като се стъмни. Първите къщи на градчето бяха точно пред мен, сред тях се виждаше грозната сграда на Женския институт. Тръгнах под бледата светлина на звездите и нещо ме накара да продължа напред и да разгледам сградата. Не зная с точност дали видях някого да минава през градинската врата — дори и да бях видял, беше толкова неясно, че надали това беше стигнало до съзнанието ми. Изведнъж изпитах непреодолимо любопитство да видя какво има в сградата.
	Портата беше леко отворена, аз я бутнах и влязох вътре. Къса пътечка, завършваща с четири стъпала, водеше до вратата.
	Застанах там за момент, изпълнен с колебание. Какво всъщност правех тук? Не знаех и в същия момент съвсем близо до мен долових тихо шумолене. Приличаше на женска рокля. Рязко се обърнах и отидох до ъгъла на сградата, откъдето се бе чул шумът.
	Не видях никого. Продължих и завих след следващия ъгъл. Намирах се пред задната част на къщата и внезапно видях, само на две крачки от мен, отворен прозорец.
	Приближих се приведен до него и се вслушах. Не чух нищо, но някак си знаех, че вътре има някой.
	Гърбът ми все още не беше достатъчно стабилен за гимнастика, но успях да се вдигна на ръце и да се прехвърля през прозореца. Вътре цареше тишина. За жалост вдигнах много шум.
	Стоях зад прозореца и се ослушвах. Тръгнах през стаята с протегнати ръце, за да не се ударя в нещо в тъмнината. Чух отново шумоленето вдясно от мен.
	В джоба си имах фенерче, извадих го и го включих. В същия момент чух тих, дрезгав глас:
	— Загаси го веднага!
	Подчиних се моментално, тъй като веднага бях познал гласа на суперинтендант Неш.
	Той сграбчи ръката ми, последвах го през някаква врата в един коридор. Тук нямаше прозорец, който да издаде присъствието ни. Неш запали лампата и ме изгледа. В погледа му се четеше повече съжаление, отколкото яд.
	— Точно сега ли трябваше да се намесвате, господин Бъртън?
	— Извинете — започнах да се оправдавам — но някакъв вътрешен подтик ме накара да го направя. Усещах, че съм на вярна следа.
	— Най-вероятно сте били! Видяхте ли някого?
	— Не съм сигурен — отвърнах след кратко мълчание. — Имам чувството, че някой се прокрадна през градинската врата, но всъщност не видях нищо. След това чух шум около къщата.
	Неш кимна:
	— Прав сте. Някой дойде в къщата преди вас. Поколеба се пред отворения прозорец и после бързо изчезна — предполагам, че това именно е бил шумът, който сте чули.
	Отново се извиних за неприятностите, които несъзнателно бях създал.
	— И каква е целта на всичко това? — попитах.
	Той обясни:
	— Залагам на факта, че един автор на анонимни писма не може да спре. Със сигурност знае, че е опасно, но трябва да го направи. Също както става с алкохолиците и наркоманите.
	Съгласих се.
	— Сега виждате ли, господин Бъртън. Мисля си, че авторът ще иска да запази колкото се може повече писмата да си приличат едно с друго. Тя вече има буквите, които взема от изрязаните страници на книгата, но пликовете са трудна работа. Би искала да ги надпише на същата машина. Не би желала да рискува и да ги напечата на друга машина или да ги адресира със собствения си почерк.
	— Мислите ли наистина, че тя ще продължи с играта си? — попитах, изпълнен със съмнение.
	— Да, със сигурност. И мога да се обзаложа с вас, на каквото желаете, че тя е напълно сигурна в себе си. Тези хора са винаги толкова самоуверени! Е, добре, тогава аз предположих, че който и да е нашият автор, то той непременно би дошъл в института, когато се стъмни, за да се добере до пишещата машина.
	— Госпожица Гинч? — казах.
	— Може би.
	— Все още не знаете?
	— Не знам.
	— Но подозирате някого?
	— Да. Но извършителят е много коварен човек, някой, който знае всички подробности на тази игра.
	Можех да си представя каква мрежа от разследвания е създал Неш в градчето. Не се и съмнявах, че всяко писмо, написано от някой заподозрян или пуснато на ръка в някоя кутия, е било внимателно проучено. Рано или късно престъпникът щеше да се разкрие, щеше да стане прекалено самонадеян.
	За трети път се извиних за моето нежелано присъствие.
	— Е, нищо — отвърна философски Неш. — Нищо вече не може да се направи. Дано другия път имаме повече късмет.
	Излязох от сградата. Някой стоеше до колата ми. За мое учудване познах Меган.
	— Здравей — каза тя, — мислех, че е твоята кола. Какво правиш тук?
	— Мисля, че по-важно е да знам ти какво правиш тук? — отвърнах.
	— Излязох да се поразходя. Обичам да се разхождам нощем. Никой не те спира и не ти говори глупави неща. Обичам звездите, всичко мирише така хубаво и ежедневните неща изглеждат толкова тайнствени.
	— За всичко това съм съгласен с теб. Но само котките и магьосниците се разхождат нощем. Вашите ще се безпокоят за теб!
	— Не, няма. Никога не се интересуват къде съм и какво правя.
	— Как се справят вкъщи? — попитах.
	— Мисля, че добре.
	— Госпожица Холанд грижи ли се за теб?
	— Елзи е наред. Горката, няма никаква вина, че е абсолютна глупачка.
	— Не си много мила, но може би си права. Скачай вътре и ще те закарам до вас.
	Не беше напълно вярно, че никой не обръщаше внимание на Меган.
	Симингтън стоеше на стълбите при вратата, когато пристигнахме. Той впери очи в нас.
	— Здрасти, там ли е Меган?
	— Да — отвърнах аз. — Доведох я.
	— Не бива да излизаш навън, без да ни предупредиш, Меган — гласът му беше остър. — Госпожица Холанд много се тревожеше за теб.
	Тя промърмори нещо, мина покрай него и влезе в къщата. Симингтън въздъхна.
	— Едно пораснало момиче е голяма отговорност, особено сега, когато е без майка, която да се грижи за нея. — Той ме погледна с подозрение. — Предполагам, че сте я извели на разходка с колата?
	Помислих, че е най-добре да оставя нещата така.


	Единайсета глава
	1.

	На следващия ден полудях. Като мисля за всичко, случило се тогава, това е единственото обяснение, което мога да си дам.
	Трябваше да отида на месечния си преглед при Маркус Кент… Отидох с влака. За голяма моя изненада Джоана предпочете да си остане вкъщи. Като правило обикновено тя беше много развълнувана, преди да тръгна, и обикновено оставахме по няколко дни в Лондон.
	Този път дори й предложих да се върнем същия ден с вечерния влак, но за моя голяма изненада дори това не промени решението й. Каза ми само тайнствено, че има много работа и че няма намерение да прекара часове в мрачния и претъпкан влак, когато наоколо е такъв хубав ден.
	Това беше истина, но не звучеше като истинската Джоана.
	Каза, че не иска и колата, така че аз отидох с нея до гарата и я оставих там до завръщането си.
	Гарата на Лимсток е разположена на половин час път от самия град по причини, знайни само от железопътната компания. По средата на пътя срещнах Меган.
	— Здрасти, какво правиш?
	— Просто се разхождам.
	— Но не си излязла на кратка разходка, както се казва, нали? Мотаеш се наоколо като излязъл от равновесие бръмбар.
	— Е, всъщност не отивам никъде определено.
	— Тогава по-добре ела и ме изпрати до гарата — отворих вратата на колата и Меган скочи вътре.
	— Къде ще ходиш? — попита тя.
	— До Лондон. Трябва да се видя с лекаря си.
	— Не чувстваш гърба си по-зле, нали?
	— Не. Всъщност сега се чувствам изключително добре. Очаквам и лекарят ми да се зарадва.
	Тя кимна.
	Стигнахме до гарата. Спрях колата и отидох да си купя билет. На перона имаше много малко хора — не познавах никого.
	— Няма да ми откажеш да ми заемеш едно пени, нали? — обади се Меган. — Искам да си купя шоколад.
	— Ето — подадох й монета. — Сигурна ли си, че не искаш и малко дъвка или бонбони?
	— Най-много обичам шоколад — каза Меган, без да усети сарказма в думите ми. Тя отиде към машината за шоколад. Загледах се след нея с все по-голямо раздразнение.
	Носеше разкривени, стари обувки, груби, грозни чорапи и безформени сако и пола. Не зная защо, но наистина бях ядосан.
	Когато се върна, ядосано попитах:
	— Защо си обула тези отвратителни чорапи?
	Меган ме погледна с изненада:
	— Какво им има?
	— Как какво? Те са отвратителни. И защо обличаш пуловер с цвят на разложено зеле?
	— Той е хубав, нали? Имам го от години.
	— Така си и мислех. И защо ти…
	В този момент влакът дойде и прекъсна гневната ми реч.
	Влязох в едно празно купе първа класа, свалих прозореца и се наведох, за да продължа разговора ни.
	Меган стоеше под мен, лицето й беше вдигнато нагоре. Попита ме защо се ядосвам така.
	— Не е вярно — излъгах. — Искам да те видя добре облечена. Искам да те заведа до Лондон и да ти купя нови дрехи и обувки.
	— Бих искала да можеш — отвърна тя.
	Влакът бавно потегли. Погледнах към повдигнатото към мен, изпълнено с желание лице на Меган. И тогава, както казах, ме обзе лудост. Изтичах до края на вагона, отворих вратата, сграбчих с една ръка Меган и почти я хвърлих във вагона.
	Чух гласа на началник-гарата, но единственото, което му оставаше да направи, бе да затвори отново вратата на вагона. Вдигнах Меган от пода.
	— Защо, за Бога, направи това? — попита тя, докато си търкаше коляното.
	— Замълчи — рекох. — Ще дойдеш с мен в Лондон и когато привършим с теб, няма да се познаеш. Ще ти покажа как можеш да изглеждаш, ако поискаш. Действително ми омръзна да те гледам да се шляеш с тези противни токове.
	— О! — рече тя.
	Дойде кондукторът и аз купих билет на Меган. Тя седна в ъгъла на купето и ме загледа с почтително уважение.
	— Бих казала, че си много импулсивен, нали? — отбеляза.
	— Много — отвърнах аз. — Предава се по наследство в семейството ни.
	Как да обясня на Меган импулса, който ме завладя? Приличаше ми на нещастно, изоставено и самотно кученце. И сега на лицето й се четеше невероятното удоволствие на куче, което въпреки всичко е изведено на разходка.
	— Предполагам, че не познаваш много добре Лондон?
	— Познавам го — отвърна тя. — Винаги преминавах през него, когато ходех на училище. Била съм на зъболекар там, а също и на пантомима.
	— Това — прекъснах я мрачно, — ще бъде един друг и различен Лондон.
	Пристигнахме близо половин час преди уговорения ми час на Харли Стрийт.
	Взех такси и отидохме направо при Миротен, шивачката на Джоана. Миротен всъщност е една необикновена, жизнерадостна четирийсет и пет годишна жена. Името й е Мери Грей. Умна жена и много добра компаньонка. Винаги съм я харесвал.
	— Ти си ми братовчедка — казах на Меган.
	— Защо?
	— Не спори, моля те!
	Мери Грей беше заета с една пълна дама. Увещаваше я да не купува пепелявосиня рокля, прилепнала по тялото й, която дамата гледаше с копнеж. Успях да я освободя от клиентката и я дръпнах настрани.
	— Слушайте. Дойдох с една моя братовчедка. Тя е много млада. Джоана щеше да я доведе, но беше възпрепятствана. Каза ми, че мога да оставя всичко на вас. Вижте как изглежда момичето сега?
	— Господи, виждам! — възкликна Миротен.
	— Добре, бих искал да я преобразите. Давам ви картбланш — чорапи, обувки, бельо, всичко! Между другото, човекът, който прави прическите на Джоана, е близо до вас, нали?
	— Антоан? Точно зад ъгъла. Ще се погрижа и за това.
	— Жени като вас са една на хиляда.
	— О, за мен ще е удоволствие не само заради парите, които ще получа. А в наши дни и това не е за изпускане — половината от моите клиентки не си плащат сметките. Но както ви казах, ще ми достави удоволствие.
	Тя хвърли бърз професионален поглед към Меган, която бе застанала встрани.
	— Има хубаво тяло.
	— Явно имате рентгенови очи — отвърнах. — На мен ми се вижда абсолютно безформена.
	Мери Грей се засмя:
	— Виновни са тези училища! Изглежда, там изпитват гордост да втълпяват на момичетата ни да не изглеждат добре. Наричат го да бъдеш мила и естествена. Понякога е необходимо цял век момичето да дойде на себе си и да се почувства нормално човешко същество. Не се притеснявайте, оставете всичко на мен.
	— Правилно — рекох. — Ще се върна да я взема към шест часа.


	2.

	Маркус Кент беше доволен от състоянието ми. Каза, че подобрението е надминало и най-големите му очаквания.
	— Имаш конструкция на слон — засмя се, — за да се възстановиш така добре. Виждаш ли какво правят селският въздух, ранното лягане и липсата на напрежение за организма, когато спазваш съветите на лекарите.
	— За първите две ти гарантирам — отвърнах. — Но не мисля, че в провинцията липсват вълнения. При нас поне те са повече от достатъчни.
	— Какво имаш предвид?
	— Убийство.
	Маркус тихо подсвирна:
	— Някоя пасторална любовна трагедия? Фермер е убил момичето си?
	— Съвсем не, ловък, решен на всичко убиец.
	— Не съм чел нищо за това, но всъщност много рядко чета вестници. Кога го заловиха?
	— Не са заловили още убиеца и не е той, а тя!
	— О, не съм сигурен, че Лимсток е точното място за теб, приятелю.
	Отвърнах твърдо:
	— Напротив, мястото си е много хубаво. И няма да ме принудиш да го напусна.
	Маркус Кент имаше перверзно мислене. Отвърна ми веднага:
	— А, значи е това! Намерил си някоя русокоса красавица?
	— Съвсем не! — В главата ми се въртяха виновни мисли за Елзи Холанд. — Просто психологията на убиеца ме интересува много.
	— Е, добре. Засега със сигурност това не би се отразило зле, но, моля те, увери се, че вашият убиец-лунатик няма предвид следващата жертва да бъдеш ти.
	— Затова няма защо да се безпокоиш — отвърнах аз.
	— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Можеш да ми разкажеш всичко за това убийство.
	— Съжалявам. Вече имам ангажимент.
	— Среща с някоя дама, а? Да, ти наистина си увлечен по някоя хубавица.
	— Предполагам, че можеш да го наречеш и така. — Бях доста развеселен от идеята за Меган в тази роля.
	Пристигнах при Миротен точно в шест часа. Салонът беше затворен, но ме пуснаха веднага. Мери Грей излезе да ме посрещне на стълбите, водещи към залата за представяне на модните й колекции.
	— Ще се шокираш! Ако мога да се изразя така, успях да направя точно това, което исках.
	Влязох в голямата зала. Меган стоеше пред голямото огледало. Давам ви честната си дума, че едва я разпознах. За момент дъхът ми спря. Висока и слаба като топола, от нея се излъчваше благородство и изисканост. Имаше тънка талия и малък, добре оформен бюст. Беше с копринени чорапи и модерни обувки. Но голямата промяна беше в лицето й. Лъскавата й кестенява коса беше подстригана в модерна прическа. Нямаше грим или пък ако имаше, беше толкова светъл и деликатен, че не се забелязваше. Устните й не се нуждаеха от червило.
	И най-важното — в нея имаше нещо, което не бях виждал преди — невинна гордост в начина, по който бе изправила главата си. Тя ме погледна сериозно и с едва доловима срамежлива усмивка рече:
	— Изглеждам доста добре, нали?
	— Добре! — отвърнах. — Добре не е точната дума! Ела да отидем да вечеряме и ако всеки втори мъж не се обърне след теб, ще си изям шапката. Ти си в състояние да накараш всяка срещната жена да се чувства грозна.
	Меган не беше красавица, но беше необикновена и имаше страхотно излъчване, което я правеше прекрасна. Влезе в ресторанта пред мен. И когато сервитьорът се засили към нас, почувствах тръпката на истинската гордост, която мъжът изпитва винаги, когато е с някоя необикновена и красива жена.
	Отначало изпихме по един коктейл, след това вечеряхме, а по-късно танцувахме. Меган искаше много да танцува, а аз не желаех да я разочаровам, макар че по някаква неизвестна и за самия мен причина бях решил, че тя не може да танцува добре. Но не беше така! Беше лека като перце в ръцете ми, тялото и краката й следваха чудесно ритъма на музиката.
	— По дяволите! Ти можеш и да танцуваш!
	Тя ме погледна с изненада.
	— Разбира се, че мога. В училище всяка седмица имахме час по танци.
	— Не само уроци по танци са необходими, за да си добър танцьор — отбелязах, докато се връщахме към масата.
	— Храната е прекрасна! — възкликна Меган. — А и всичко останало.
	— Наистина е добра — отговорих, — но най-прекрасното нещо е, че ти си тук. Обзалагам се, че в момента съм човекът, на когото най-много завиждат в тази зала.
	— О, недей да говориш така. — Свенливата усмивка отново се появи на устните й.
	Наистина прекарахме една невероятна вечер. Лудостта все още не ме бе напуснала, но Меган ме върна към действителността, като попита притеснено:
	— Не трябва ли да се прибираме вече у дома?
	Останах с отворена уста. Да, наистина бях полудял. Бях се самозабравил. Бях се потопил в свят, коренно различен от действителността, в него съществувахме само аз и Меган.
	— Велики Боже! — възкликнах.
	Осъзнах, че сме изпуснали и последния влак за Лимсток.
	— Почакай тук — казах на Меган. — Ще отида да се обадя по телефона.
	Позвъних на агенцията за луксозни таксита „Луелин“ и поръчах най-голямата и бърза кола, с която разполагаха, да дойде да ни вземе веднага.
	Върнах се и казах на Меган:
	— Изтървахме последния влак. Затова ще се приберем с кола.
	— Наистина ли? Чудесно!
	Какво дете беше. Толкова доволна и от най-дребните радости на живота, не задаваше въпроси, беше готова да приеме всички мои предложения.
	Колата дойде, бе широка и бърза, но въпреки това пристигнахме в Лимсток много късно.
	— Сигурно те търсят навсякъде?
	Но Меган не бе ни най-малко притеснена.
	— О, не мисля така. Аз много често не се прибирам за обяд.
	— Но, мило момиче, ти не си изтървала само обяда — нямало те е за чая и за вечерята.
	Въпреки всичко, изглежда, този ден минаваше под щастливата звезда на Меган. Къщата бе тъмна и тиха. Следвайки съвета, заобиколихме и хвърлихме камъчета по прозореца на готвачката Роуз.
	След десетина опита готвачката се появи на прозореца и с възклицания и упреци слезе да ни отвори.
	— Хубава работа, а аз казах, че си в леглото. Господарят и госпожица Холанд (тук в гласа й се почувства раздразнение) вечеряха рано и отидоха на разходка с кола. Аз наглеждах момчетата. Когато се качих горе, за да успокоя Колин, чух шум и помислих, че си ти, но като слязох долу, не те видях и реших, че вече си легнала да спиш. Това и казах на господаря, когато попита за теб, след като се върнаха.
	Сложих край на разговора, като заявих, че Меган трябва да си ляга.
	— Лека нощ — пожела ми тя — и ужасно благодаря. Това бе най-хубавият ден в живота ми.
	Прибрах се в приповдигнато настроение. Дадох щедър бакшиш на шофьора и му предложих да преспи у дома, но той предпочиташе да шофира през нощта и веднага си тръгна.
	По време на краткия ни разговор входната врата се открехна, а веднага щом останах сам, се отвори широко и Джоана застана на прага.
	— А, ето те най-сетне и теб.
	— Тук съм. Тревожи ли се за мен? — попитах, докато влизахме в къщата.
	Джоана отиде в трапезарията и аз я последвах. Тя си направи кафе, а аз си налях малко уиски и го разредих със сода.
	— Защо да се тревожа? — попита Джоана. — Мислех, че си решил да останеш да се забавляваш една вечер в града.
	— Наистина се забавлявах, но не както ти мислиш.
	Започнах да се смея с глас. Тя ме попита дали не съм попрекалил с пиенето и тогава й разказах всичко.
	— Но, Джери, ти си полудял!
	— Аз съм на същото мнение.
	— Но, скъпи, не може да правиш такива неща — не и в село като това. Утре цял Лимсток ще говори за подвизите ти.
	— Предполагам. Но всъщност Меган е само едно дете.
	— Какво дете, тя е на двайсет години. Не можеш да заведеш момиче на двайсет години в Лондон и да му купуваш дрехи, без да стане ужасен скандал. Боже Господи! Джери, може дори да се наложи да се ожениш за нея.
	Сестра ми беше напълно сериозна, но в очите и на устните й напираше смях. В този момент взех едно много важно решение.
	— По дяволите всичко! — извиках. — Щом трябва, ще го направя. Всъщност, дори и да не съм принуден, искам да се оженя за Меган!
	Странно изражение се изписа на лицето на сестра ми. Тя стана и тръгна към вратата, отбелязвайки хладно:
	— Да, знаех това от известно време…
	Останах сам с чаша в ръка, поразен от решението си.


	Дванайсета глава
	1.

	Не знам какви са нормалните реакции на един мъж, който отива да прави предложение за женитба.
	В романите обикновено гърлото му е пресъхнало, яката на ризата го стяга, чувства се толкова нервен, че всички около него го съжаляват.
	При мен липсваха тези емоции. Веднъж решил, исках колкото се може по-бързо да приключа. Не изпитвах никакво притеснение или нервност.
	Пристигнах пред къщата на Симингтън около единайсет. Позвъних и когато на вратата се появи Роуз, попитах за госпожица Меган. Заговорническият поглед на готвачката за пръв път ме накара да се почувствам леко засрамен.
	Тя ме въведе в малката всекидневна и докато чаках нетърпеливо, искрено се надявах, че Меган няма да се притесни. Когато вратата се отвори и тя се появи, моментално почувствах облекчение. Меган не изглеждаше нито притеснена, нито загрижена. Имаше красивата прическа и от нея се излъчваха гордост и самоуважение, които бях забелязал предната вечер. Отново бе облякла старите си дрехи, но бе съумяла да ги направи да изглеждат различно. Учудващо е как усещането, че са привлекателни, променя момичетата! Меган изведнъж бе пораснала, като че ли за една нощ.
	Предполагам, че съм бил доста нервен, иначе не бих започнал разговора по такъв тъп начин:
	— Здравей, шаранче!
	Това надали бе най-добрият любовен поздрав. Но тя се усмихна и отговори:
	— Здрасти.
	Продължих:
	— Виж сега, надявам се, че не съм станал причина да ти вдигнат скандал заради вчера?
	— О, не — увери ме, после примига и добави: — Всъщност като че ли имаше. Искам да кажа, наговориха ми всевъзможни неща и изглежда мислят, че съм много странна, но нали знаеш какви са хората и колко шум вдигат за нищо.
	Изпитах облекчение, че скандалът е преминал, без да я засегне, а може би тя наистина не обръщаше внимание на такива неща.
	— Дойдох тази сутрин — започнах с леко прегракнал глас, — за да ти предложа нещо. Виж, аз много те харесвам и мисля, че ти също ме харесваш…
	— Страхотно — каза Меган ентусиазирано.
	— И ние се разбираме прекрасно, така че помислих, че ще е добра идея да се оженим.
	— О! — бе единственото, което произнесе.
	Изглеждаше изненадана. Само това. Не възхитена, не шокирана, само леко изненадана.
	— Искаш да кажеш, че наистина искаш да се ожениш за мен? — попита тя с вид на човек, който иска да си изясни сложна ситуация.
	— Повече от всичко на света — отговорих и наистина беше така.
	— Искаш да кажеш, че ме обичаш?
	— Обичам те много!
	Очите й бяха сериозни и замислени, когато ми отговори:
	— Мисля, че ти си най-добрият човек на света. Но аз не те обичам.
	— Ще те накарам да ме обичаш.
	— Няма да стане. Не желая да ме принуждават. — Тя замълча, а после добави много тихо и с чувство: — Аз не съм жена за теб, Джери. Аз мога много по-добре да мразя, отколкото да обичам.
	— Омразата не е безкрайна, любовта продължава до гроб — казах.
	— Нима мислиш, че е така?
	— Вярвам.
	Нова пауза.
	След време попитах:
	— Значи отговорът е „не“, така ли?
	— Да, отговорът е „не“.
	— И не ми даваш възможност да се надявам?
	— Има ли някакъв смисъл?
	— Изглежда не — съгласих се, — защото аз ще се надявам каквото и да кажеш.


	2.

	Е, това беше всичко! Тръгнах си като замаян, но все пак усещах любопитния поглед, с който ме изпрати Роуз.
	Роуз ми разказа много неща, преди, да успея да избягам.
	Никога не се била чувствала същата след онзи ужасен ден. Ако не били децата и господин Симингтън, отдавна да си била тръгнала. Заявила, че ако не намерят бързо нова домашна прислужница, тя ще напусне. Но нямало да бъде лесно, защото в къщата било извършено убийство. Много лесно й било на госпожица Холанд да уверява, че тя щяла да върши цялата домакинска работа. Правела се на много сладка и грижлива, да, но всъщност си правела сметка тя да стане господарката на дома един ден. Господин Симингтън, бедният, не казвал нищо, но Роуз знаела какви са вдовците — беззащитни, безпомощни създания, лесна плячка в ръцете на всяка жена, на която влизат в плановете. А госпожица Холанд положително бе решила да се намести на мястото на покойната госпожа Симингтън.
	Кимах механично при всяка нейна дума, но не можех да се отскубна, защото тя се бе хванала здраво за шапката ми с две ръце и нямаше да ми я даде, докато не приключи с оплакванията си.
	Помислих си дали има нещо вярно в думите й? Нима наистина Елзи Холанд се канеше да стане новата госпожа Симингтън? А може би беше честно и добросъвестно момиче, което правеше всичко за доброто на децата и къщата?
	И в двата случая резултатът щеше да е един и същ. И защо не? Малките деца на Симингтън се нуждаеха от майка. Елзи беше чиста душа, а и много красива. Всеки мъж би забелязал това, дори препарирана риба като Симингтън!
	Мислех за всичко това само за да не мисля за Меган.
	Някой може да си помисли, че отидох да искам ръката й с някакво абсурдно чувство на превъзходство, сякаш й правех услуга, и заслужавах това, което получих — но не беше така. Бях толкова сигурен, че Меган ми принадлежи, че да се грижа за нея, да я направя щастлива, да я предпазвам от реалния живот бе единственият начин на живот, който си представях, и мислех, че тя изпитва същото чувство към мен. Сега всичко се провали!
	Но аз нямаше да се предам. О, не! Меган беше моята жена и щях да се боря за нея!
	След кратък размисъл отидох в кантората на Симингтън. Меган можеше да не обръща внимание на нещата около себе си, но аз държах всичко да става точно според правилата.
	Господин Симингтън беше свободен и ме прие в кабинета си. От стиснатите устни и сковаността в движенията разбрах, че в този момент не съм особено популярен тук.
	— Добро утро — поздравих. — Страхувам се, че посещението ми не е професионално, а по-скоро лично. Ще ви кажа направо. Не знам дали сте се досетили, но аз съм влюбен в Меган. Днес я помолих да се омъжи за мен, но тя отказа. Но не смятам, че това е последната й дума, възнамерявам да се боря за любовта й.
	Забелязах как се промени изражението на Симингтън и можех да прочета мислите му. Меган бе елементът, който разваляше хармонията в неговото домакинство. Чувствах, че е почтен човек и никога не би си помислил да остави доведената си дъщеря без дом и прехрана. Но ако тя се омъжеше за мен, той щеше да се избави от всякакви притеснения и угризения. Усмихна се с предпазлива усмивка.
	— Честно казано, Бъртън, нямах представа. Знам, че й обръщахте доста внимание, но ние всички гледахме на нея като на едно особено дете.
	— Тя не е дете — възразих.
	— Не, не на години…
	— Може да изглежда на възрастта си, ако й се позволи — отвърнах леко разгневен. — Знам, че все още не е пълнолетна, но след няколко месеца ще навърши двайсет и една години. Ще ви дам всяка информация за себе си, която бихте желали да имате. Богат съм и водя тих, спокоен живот. Ще се грижа за нея и съм готов да направя всичко, за да бъде щастлива.
	— Сигурно, сигурно. Но все пак всичко зависи от самата Меган.
	— Мисля, че с течение на времето ще разбере всичко. Но исках да бъда откровен с вас относно това, което става.
	Разделихме се приятелски.


	3.

	Навън се натъкнах на госпожица Емили Бартън. Беше с голяма пазарска чанта в ръка.
	— Добро утро, господин Бъртън. Чух, че вчера сте ходили до Лондон.
	Да, правилно беше чула. Очите й бяха добри, но гледаха с несдържано любопитство.
	— Бях на консултация при лекаря си.
	Госпожица Емили се усмихна. Усмивката й ми напомни за Маркус Кент. Тя промълви:
	— Казаха ми, че Меган едва не изтървала влака. Качила се в движение.
	— Аз й помогнах — отговорих колкото се може по-мило. — Всъщност аз бях този, който я издърпа във вагона.
	— Какво щастие, че сте били там. Иначе е можело да се случи неприятен инцидент.
	Невероятно е как една добра, наивна и безкрайно любопитна стара дама може да накара човек да се чувства пълен глупак. Спаси ме от по-нататъшни страдания минаващата покрай нас госпожа Дейн Калтроп.
	— Добро утро — поздрави тя, — чух, че сте накарали Меган да си купи някои по-сносни дрехи. Много похвално от ваша страна. Само един истински мъж може да се досети за такава практична постъпка. Отдавна се тревожех за това момиче. Умните момичета се срещат толкова рядко, нали?
	И след това забележително изказване тя се шмугна в магазина за риба.
	Госпожица Марпъл, която я придружаваше, остана с мен.
	— Госпожа Дейн Калтроп е забележителна жена, нали? — рече. — Почти винаги е права за това, което казва.
	— Това я прави доста опасна — усмихнах се аз.
	— Честността има такъв ефект — отговори старата дама с блеснали очи.
	Съпругата на викария изскочи от магазина и отново се присъедини към нас. Носеше голям червен омар.
	— Виждали ли сте нещо друго, което толкова много да се различава от господин Пай? — попита тя. — Толкова е красив и мъжествен, нали?


	4.

	Бях малко притеснен от предстоящата ми среща с Джоана, но се оказа, че притесненията ми са напразни. Беше излязла и не се върна за обяд. Това натъжи Партридж, която, докато сервираше ордьовъра, каза кисело:
	— Госпожица Бъртън изрично каза, че ще си бъде у дома за обяд.
	Опитвайки се да запълня отсъствието на Джоана, изядох и нейната телешка пържола. Самият аз се чудех къде ли е отишла сестра ми. Напоследък бе станала много тайнствена и почти нищо не споделяше с мен.
	Към три и половина Джоана с трясък се появи в трапезарията. Навън чух шум от кола и очаквах да бъде последвана от Грифит, но колата се отдалечи, без някой да влезе след нея.
	Лицето й беше силно зачервено и изглеждаше разстроена. Предположих, че нещо се е случило.
	— Какво стана?
	Сестра ми отвори уста, за да ми отговори, после я затвори, строполи се в най-близкия фотьойл и се вторачи пред себе си.
	— Имах най-ужасния ден в живота си — каза накрая тя.
	— Но какво се случи?
	— Извърших най-невероятните неща. Беше ужасно…
	— Но какво?
	— Излязох както обикновено на разходка, изкачих хълма и тръгнах към тресавището. Вървях дълго, имах нужда да повървя. След това стигнах до една долинка. Там имаше ферма — на място, както се казва, забравено от Бога. Бях жадна и реших да попитам дали имат мляко или нещо подобно. И така, влязох в двора и се заоглеждах, и в това време вратата се отвори и Оуен излезе от къщата.
	— Да.
	— Помислил, че е областната сестра. Вътре раждаше жена. Очакваше сестрата, а също и друг лекар, защото имало някакви усложнения.
	— Да?
	— И той ми каза: „Влез, ти ще свършиш работа. По-добре ти, отколкото никой.“ Отговорих, че не мога, а той: „Какво искаш да кажеш с това?“ Опитах се да му обясня, че никога не съм правила такова нещо, че не знам как… „Какво, по дяволите, значи това?“, каза. „Ти си жена, нали?“ Беше направо ужасен. „Не можеш да откажеш да помогнеш на друга жена в такова положение! Нали казваше, че медицината те интересува и дори, че си искала да станеш медицинска сестра. Или това са били само хубави приказки, така ли? Но сега вече няма приказки, това е истинският живот и ще се държиш като почтено човешко същество, а не като остроумно нищожество!“
	Джоана спря да разказва и ме помоли да й донеса чаша вода. Изпи я на един дъх и продължи:
	— Върших най-невероятни неща. Джери. Подавах инструменти, изварявах ги, помагах при манипулациите. Толкова съм изморена, че не мога да стоя права. Беше страшно. Но той я спаси — и нея, и бебето. Роди се живо. По едно време се страхуваше, че няма да може да го спаси. О, Боже!
	Тя закри лицето си с ръце. Гледах я с гордост и задоволство. Мислено свалих шапка на Оуен Грифит. Той веднъж завинаги бе свалил романтичната ми, несериозна сестра на земята.
	— В хола има писмо за теб. Мисля, че е от Пол.
	— А?
	Тя се замисли за миг и продължи:
	— Нямах понятие, Джери. Изобщо не знаех какво са длъжни да вършат лекарите. Какви железни нерви са необходими!
	Отидох до входа, взех писмото и го донесох на Джоана. Тя го отвори, прегледа го машинално и го пусна на земята.
	— Той беше наистина прекрасен. Начинът, по който се бореше, не можеше да се остави да бъде победен. Беше груб и се държа ужасно с мен — но беше прекрасен.
	Гледах с удоволствие забравеното на пода писмо от Пол. Явно Джоана го бе забравила завинаги.


	Тринайсета глава
	1.

	Нещата никога не се случват, когато ги очакваш.
	Моите и на Джоана проблеми до такава степен ме бяха погълнали, че бях страшно изненадан от телефонното обаждане на Неш на следващата сутрин:
	— Хванахме я, господин Бъртън!
	Бях толкова поразен, че за малко не изпуснах слушалката.
	— Имате предвид…
	Той ме прекъсна:
	— Могат ли да ви подслушват?
	Стори ми се, че вратата на кухнята леко се открехна.
	— Не. Впрочем не съм сигурен.
	— Може би ще е по-добре да дойдете веднага в участъка.
	— Ще дойда. Тръгвам веднага.
	Пристигнах бързо в полицейския участък. Там намерих Неш и сержант Паркинс. Неш беше усмихнат до уши.
	— Ловът продължи дълго — каза, — но все пак накрая успяхме.
	Той подхвърли на масата едно писмо. Този път беше написано на машина, а съдържанието му бе далеч по-сдържано в сравнение с предишните:

	Няма смисъл да мислите, че ще заемете мястото на мъртвата. Цял град ви се смее. Махнете се още сега. Скоро ще бъде твърде късно. Това е предупреждение. Спомнете си какво се случи с другото момиче. Махнете се и стойте далеч от тук.

	— Госпожица Холанд го е получила тази сутрин — обясни Неш.
	— Мислехме, че е странно, че единствено тя не бе получавала анонимно писмо — добави сержант Паркинс.
	— Кой го е писал? — попитах нетърпеливо.
	Неш мрачно рече:
	— Съжалявам за това, защото то ще засегне сериозно един много свестен човек, но какво да се прави. Може и той самият да е имал вече своите подозрения, нали?
	— Кой го е писал? — повторих.
	— Госпожица Еме Грифит.


	2.

	Същия следобед отидохме с Неш и сержант Паркинс в къщата на Оуен Грифит с разрешение за обиск и заповед за арестуване.
	Придружавах двамата полицаи по покана на Неш.
	— Докторът — каза той — е привързан към вас. Той няма много приятели тук. Мисля, че ако не ви е много мъчително, господин Бъртън, ще можете да го успокоите и да предотвратите шока.
	Съгласих се. Не горях от нетърпение да бъда там, по-скоро се надявах да бъда полезен.
	Позвънихме, попитахме за госпожица Грифит и бяхме въведени във всекидневната. Там заварихме Елзи Холанд, Симингтън и Меган да пият чай.
	Неш се държа много деликатно. Попита Еме дали ще може да разговаря с нея насаме.
	Тя стана и се запъти към нас. За миг ми се стори, че забелязах страх в очите й. Но можех и да греша, защото тя се държеше перфектно — нормално и сърдечно.
	— Искате да говорим? Надявам се, не отново за фаровете на колата ми?
	Тя ни заведе през трапезарията в малък кабинет. Преди да изляза от стаята, видях как Симингтън рязко вдигна глава. Предположих, че опитът му на адвокат често го е срещал с полицията и е доловил нещо в думите на Неш. Той се изправи от стола си.
	Това бе всичко, което забелязах, преди да затворя вратата и да последвам другите.
	Неш направи изложението си. Беше много спокоен и коректен. Обяви, че арестува Еме и я помоли да го придружи до участъка. Показа и заповедта за задържането, прочете обвинението. Не помня точно юридическата обосновка, но ставаше дума за анонимните писма, не за убийството.
	Еме Грифит повдигна глава и избухна в смях:
	— Каква невероятна глупост! Как бих могла да напиша такива отвратителни неща. Вие трябва да сте луд. Никога не съм писала подобно нещо.
	Неш й показа писмото до Елзи Холанд и попита:
	— Отричате ли, че сте писали това писмо, госпожице?
	Стори ми се, че за част от секундата тя се поколеба.
	— Разбира се, че отричам. Никога досега не съм го виждала.
	Той заяви спокойно:
	— Трябва да ви кажа, уважаема госпожице, че сте били наблюдавана, докато сте писали това писмо на машината в Женския институт между единайсет и единайсет и трийсет по-предната нощ. Вчера сте влязла в пощата с куп писма в ръка…
	— Никога не съм пускала това писмо.
	— Да, вярно е. Докато сте чакали за марки, сте го изтървали уж случайно на пода, така че ако някой го намери, без да подозира нищо, да го пусне…
	— Аз никога…
	Вратата се отвори и в стаята влезе адвокат Симингтън.
	— Какво става тук? — попита той остро. — Еме, ако нещо не е наред, ти имаш право на адвокатска защита. Аз съм готов…
	В този момент тя рухна, покри лицето си с ръце и се отпусна на един стол.
	— Върви си, Дик. Не ти. Не ти!
	— Имаш нужда от адвокат.
	— Не ти. Не мога — не мога да го понеса. Не желая да знаеш за всичко това.
	Тогава той може би я разбра, защото попита тихо:
	— Ще се свържа с Майлдмей в Ексхемптън. Съгласна ли си?
	Тя кимна. Вече плачеше.
	Симингтън излезе от стаята. На вратата се сблъска с Оуен Грифит.
	— Какво става тук? — попита лекарят разярено. — Сестра ми…
	— Съжалявам, доктор Грифит. Наистина съжалявам. Но в случая нямаме избор.
	— Мислите, че тя е отговорна за анонимните писма?
	— Страхувам се, че няма никакво съмнение, сър — отвърна Неш и се обърна към госпожица Грифит:
	— Трябва веднага да дойдете с нас, госпожице. Разбира се, ще ви бъде дадена възможност да се срещнете с адвокат.
	— Еме? — извика Оуен.
	Тя мина покрай него, без да го погледне.
	— Не ми говори, не казвай нищо, Оуен. В името на Бога, не ме поглеждай!
	Полицаите излязоха. Оуен стоеше като изпаднал в транс.
	Изчаках малко и се приближих до него.
	— Ако мога да направя нещо, Оуен, моля, кажи ми.
	Той отговори като насън:
	— Еме! Не мога да повярвам.
	— Може би е грешка — предположих, въпреки че бях сигурен в обратното.
	— Нямаше да го приеме така, ако беше грешка — отговори той бавно. — Не, не мога да повярвам. Никога няма да повярвам!
	Той се строполи в един фотьойл. Успях да намеря някакво алкохолно питие и му го дадох. Изпи почти на един дъх цяла чаша и това като че ли малко му помогна.
	— В началото не можех да го понеса, но сега съм по-добре. Благодаря ти, Бъртън, но нямаш повече работа тук. Никой вече нищо не може да направи.
	Вратата се отвори и в стаята влезе Джоана. Лицето й беше пребледняло.
	Приближи се до Оуен и ме погледна:
	— Отивай си, Джери. Това е моя работа.
	Когато излизах от стаята, видях как тя коленичи до фотьойла му.


	3.

	Не мога да опиша точно събитията през следващите двайсет и четири часа. Случиха се най-различни неща без никаква връзка едно с друго.
	Спомням си Джоана да се връща вкъщи много бледа, с изтощен вид. Опитах се да я развеселя, а тя се изсмя и рече:
	— Той каза, че не ме иска, Джери. Той е много горд и самотен…
	— Какво съвпадение! Моето момиче също ме отхвърли.
	Известно време мълчахме, после Джоана въздъхна тежко:
	— Изглежда, фамилията Бъртън не е много търсена тези дни.
	— Карай да върви, сладур — отвърнах. — Поне се имаме един друг.
	— Някак си това не е никак успокояващо в момента, Джери.


	4.

	Оуен дойде на следващия ден и започна да хвали Джоана. Тя била невероятна, прекрасна! Как отишла при него, как поискала да се омъжи за него, дори веднага, ако пожелаел. Но той нямало да я остави да извърши тази глупост. Тя била прекалено добра, прекалено деликатна, за да се свърже с цялата мръсотия, която щяла да се излее по вестниците, щом научат за ареста.
	Бях дълбоко привързан към Джоана, но знаех, че тя е в състояние да се пребори с всякакъв вид неприятности, особено ако е застрашен човек, когото обича. Всички тези превъзнасяния и хвалби ме отегчиха и малко грубо казах на Оуен, че е време да слезе от небето и да престане да се прави на прекалено благороден.
	Излязох на главната улица и намерих там почти цял Лимсток да обсъжда оживено новината. Емили Бартън твърдеше, че никога не се е доверявала на Еме Грифит, а жената на бакалина с огромно удоволствие разправяше наляво и надясно как госпожица Грифит имала толкова особен поглед.
	От Неш научих, че срещу Еме е повдигнато обвинение. При обиска намерили изрязаните страници от книгата на Емили Бартън в един голям бюфет под стълбищата, увити в някаква стара амбалажна хартия.
	— Наистина добре избрано място — каза Неш с уважение. — Никога не можеш да си сигурен, че някой прислужник няма да полюбопитства да надникне в бюрото ти или в някое заключено чекмедже. Но в този бюфет никой няма да надникне — там има само вехтории — хартии, стари топки за тенис, бухалки за крикет, ненужни дрехи и тъй нататък.
	— Изглежда, госпожицата има вродена наклонност да използва тези бюфети за скривалище — казах мрачно.
	— Прав сте. Умът на престъпника е много по-различен от този на нормалния човек. Между другото, говорейки за мъртвото момиче, открихме още нещо. От кабинета на лекаря е изчезнало голямо тежко чукало за хаван, в който приготвял част от лекарствата си. Готов съм да се обзаложа, че точно това ще се окаже тъпият предмет, с който е било зашеметено момичето.
	— Със сигурност доста неудобен за носене предмет — възразих.
	— Не и за госпожица Грифит. Госпожицата е отивала при „Водачките“ през този следобед, но по пътя щяла да остави цветя и зеленчуци на щанда на „Червения кръст“, затова е носела грамадна кошница.
	— Но не сте открили още шиша?
	— Не, и не вярвам, че ще го намерим. Тя може да е луда, но никой не е толкова луд, та да ни улесни в търсенето. Вероятно е измила добре шиша от кръвта и го е оставила при другите. Иди, че търси.
	— Е — заключих, — не можете да имате всичко.
	Домът на викария бе едно от последните места, където новината беше достигнала. Възрастната госпожица Марпъл бе потресена от чутото. Непрекъснато повтаряше:
	— Не е вярно, господин Бъртън. Сигурна съм, че не е вярно. Всичко е толкова объркано.
	— Страх ме е, че е вярно. Те са я следили, ако искате да знаете. Видели са я да печата последното писмо.
	— Да, да, може и така да е. Да, това го разбирам.
	— Намерили са и изрязаните страници, от които са вземани буквите в нейната къща.
	Този факт оказа огромно влияние върху възрастната жена. Тя впери очи в мен и каза с много тих глас:
	— Но това е ужасно — това е зловещо!
	Госпожа Дейн Калтроп влезе забързана в стаята и веднага забеляза притеснението на госпожица Марпъл.
	— Какво се е случило, Джейн?
	Госпожицата мърмореше безпомощно:
	— О, Боже, Боже, но какво трябва да се направи сега?
	— Какво те тревожи, Джейн?
	Тя сякаш не й обръщаше внимание.
	— Трябва да има нещо. Но аз съм толкова стара и невежа и се страхувам, че изглупявам.
	Почувствах се доста притеснен и бях щастлив да изляза отново на улицата.
	През този следобед срещнах още веднъж госпожица Марпъл. Беше вече късно и аз бях тръгнал да се прибирам.
	Тя стоеше до малкия мост в края на селото, близо до къщата на госпожа Клийт и разговаряше с Меган. Бях поразен — от всички хора в околията най-малко очаквах да видя тях двете да си говорят. Доколкото знаех, момичето не познаваше госпожица Марпъл или я познаваше бегло.
	През целия ден исках да срещна Меган и да разговарям с нея. Но щом наближих, тя се обърна и тръгна в друга посока. Това ме ядоса и щях да я последвам, ако госпожица Марпъл не ми беше препречила пътя.
	— Искам да говоря с вас — каза тя. — Моля, не отивайте след Меган сега. Няма да е разумно.
	Тъкмо се канех да я заобиколя, когато тя ме обезкуражи с думите си:
	— Това момиче притежава голяма смелост. Забележителна духовна сила.
	Все още исках да тръгна след Меган, но госпожица Марпъл ме възпря:
	— Не се опитвайте да я видите сега. Знам какво говоря. Тя трябва да запази силата и смелостта си.
	Нещо в думите на старата дама ме накара да потреперя. Като че ли тя знаеше неща, за които нямах представа. Бях изплашен, без да разбирам защо.
	Не се прибрах у дома. Върнах се отново на главната улица и се заразхождах безцелно. Не знаех какво да очаквам и за какво да мисля.
	Там ме спипа онзи стар досадник полковник Епълтън. Както обикновено пожела да знае какво прави красивата ми сестра и след това продължи:
	— Вярно ли е, че сестрата на доктор Грифит била луда? Чух да казват, че тя била на дъното на тази афера с анонимните писма? Отначало не можех да повярвам, но всички казват, че е истина.
	Отговорих, че е вярно.
	— Я виж ти! Трябва да признаем, че нашата полиция пипа твърдо и сигурно. Само трябва да им се даде време, това им е необходимо на полицаите, малко повече време. Страшна работа е тази с анонимните писма, винаги тези остаряващи стари моми са в основата на всичко, макар че госпожица Грифит съвсем не изглежда зле дори и с тези дълги зъби. Но в тази част на страната няма нито едно добре изглеждащо момиче като гувернантката на Симингтънови. Тя си заслужава да я гледа човек. И е толкова приятна. Благодари за най-дребното нещо, което човек направи за нея. Неотдавна я срещнах на един от пикниците, които устройва за децата. Те играеха наоколо, а тя плетеше толкова бързо и съсредоточено, че вълната й свърши. Веднага й предложих да я закарам до Лимсток. Имах малко работа в градчето и най-много след десет минути щях да я върна обратно. Тя не се решаваше да остави момчетата сами, но аз я придумах, че нищо лошо няма да им се случи. Закарах я, оставих я пред магазина за вълна и я взех после оттам. Благодари ми толкова мило! А услугата беше толкова незначителна. Хубаво момиче!
	Успях да се освободя от него и тръгнах към къщи.
	Малко след това зърнах госпожица Марпъл за трети път през този ден. Идваше от полицейския участък.


	5.

	Откъде идва страхът? Как се оформя и завладява цялото ви същество? Къде се крият всички страхове, преди да излязат открито?
	Само една къса фраза. Чута, отбелязана и никога незабравена:
	— Заведи ме някъде — толкова ужасно е да живееш тук, да се чувстваш част от дяволското зло…
	Защо бе казала Меган това? Какво зло чувстваше около себе си?
	Нямаше нищо в смъртта на госпожа Симингтън, което да кара Меган да чувства зло около себе си.
	Защо бедното дете се чувстваше обхванато от дяволското зло? Защо? Защо?
	Меган! Невъзможно! Тя не би могла да има нещо общо с тези писма — тези отвратителни и злобни писма.
	Оуен Грифит знаеше за подобен случай на Север — ученичка…
	Какво беше казал инспектор Грейвс?
	Неща за детски ум…
	Невинни дами на средна възраст, втренчили поглед в нищото, фъфлещи думи, чието значение не знаеха. Момчета, рисуващи с въглен по стените гротескни фигури.
	Не, не, не Меган!
	Наследственост? Лоша кръв? Неосъзната наследственост на нещо ненормално? Нещастие за нея, а не нейна грешка, проклятие, легнало върху нея от минали поколения?
	„Не съм жена за теб. По-добра съм да мразя, отколкото да обичам.“
	О, моя Меган, милото ми момиче! Не това!
	Всичко друго, но не това. И тази стара, любопитна дама е сега по следите ти. Тя подозира нещо. Каза, че си имала смелост. Смелост за какво?
	Всички тези мисли се въртяха в главата ми като паднали листа, подгонени от вятъра. Всичко полека мина. Но исках да видя Меган, да я видя на всяка цена.
	В девет и половина тази нощ излязох от къщи и се отправих към градчето, по-точно към къщата на Симингтънови.
	Точно тогава ми хрумна една нова идея за извършителя на престъплението. Идеята за жена, за която в момента никой не мислеше. (А може би Неш я слагаше в сметките си.)
	Невероятна, почти невъзможна идея — така бих отвърнал досега, ако някой ми я кажеше. Но вече не беше така. Не, не, невъзможно.
	Закрачих по-бързо. Сега беше повече от важно да видя Меган.
	Преминах през портата на Симингтънови и се отправих към къщата. Беше тъмна, мрачна нощ. Започваше да вали и видимостта беше лоша. Видях светлина от един от прозорците. За момент се поколебах, след това вместо да отида до входната врата, се промъкнах и клекнах близо до прозореца. Движех се много внимателно, заобикаляйки един голям храст, като се стараех да не издавам нито звук.
	Светлината идваше от полудръпнатата завеса, като лесно можеше да се погледне през отвора в стаята.
	Сцената, която видях, беше странно мирна и домашна. Симингтън седеше в големия фотьойл, а Елзи Холанд зашиваше скъсана детска риза. Можех много добре да чувам какво си говорят, тъй като горният прозорец беше отворен. Говореше Елзи Холанд:
	— Наистина мисля, господин Симингтън, че момчетата са достатъчно големи, за да отидат в подготвително училище. Не че няма да ми е приятно да съм с тях. Толкова съм привързана и към двамата.
	— Мисля, че може би сте права за Брайън, госпожице Холанд — отвърна той. — Реших да започне от тази година в „Уинуейз“ — моето старо подготвително училище. Но Колин е малък. Предпочитам да го оставя още една година вкъщи.
	— Да, разбира се, виждам какво имате предвид. Наистина Колин е още малък…
	Спокойна домашна сцена, спокоен домашен разговор.
	Тогава вратата се отвори и влезе Меган. Стоеше много изправена на вратата и усетих напрежение и възбуда в позата й. Кожата на лицето й беше изопната, очите й бяха блестящи и твърди. Тази нощ в нея нямаше нищо детско или неуверено.
	Заговори на Симингтън, но без да се обърне към него. (Внезапно си спомних, че никога не бях чувал да го нарича с някакво име. Дали се обръщаше към него с Дик или татко.)
	— Искам да говоря с теб, ако обичаш. Насаме.
	Той изглеждаше изненадан и не особено доволен.
	Промърмори нещо, но Меган продължи да настоява с неприсъщо за нея упорство.
	Тя се обърна към Елзи Холанд:
	— Имаш ли нещо против, Елзи?
	— О, не, разбира се, че не! — Гувернантката скочи от стола си.
	Изглеждаше стресната и малко уплашена.
	Тя тръгна към вратата, а Меган влезе навътре в стаята.
	Само за миг Елзи спря, поглеждайки безмълвно през рамо. Устните и бяха затворени, стоеше съвсем изправена, едната й ръка бе хванала дръжката на вратата, а с другата притискаше към гърдите си иглата и детската блуза.
	Затаих дъх, замаян от красотата й.
	Когато сега си мисля за нея, винаги си я представям така — застанала до вратата с тази несравнима, безсмъртна перфектност, създадена само от древните гърци. След това тя излезе и затвори вратата. Симингтън напрегнато попита:
	— Е, добре, Меган, какво има? Какво искаш?
	Тя бе застанала точно до масата. Гледаше към Симингтън и бях поразен от решителността, изписана на лицето й, и твърдостта на погледа й — нещо съвсем ново за мен.
	След това разтвори устни и каза нещо, което направо ме разтърси:
	— Искам пари.
	Искането не подобри настроението на Симингтън. Той отвърна остро:
	— Не можа ли да почакаш до утре сутринта? Какво става, не мислиш ли, че държанието ти е неадекватно?
	Честен човек, помислих дори тогава аз.
	— Искам много пари! — каза Меган.
	Адвокатът се изправи във фотьойла си и отвърна студено:
	— След няколко месеца ще станеш пълнолетна. Тогава парите, оставени от баба ти, ще ти бъдат дадени.
	Тя го гледаше, без да мига.
	— Не ме разбра. Искам пари от теб. — Тя продължи, говорейки по-бързо: — Никой не ми е говорил много за баща ми. Не искаха да зная нищо за него. Но аз знам, че е починал в затвора, и знам защо е бил там. За изнудване.
	Тя млъкна за момент. Погледът й беше все така твърд, но сега забелязах в него и омраза.
	— Добре, аз съм негова дъщеря. И може би ще стана като него. Както и да е, искам да ми дадеш пари, защото, ако не го направиш — тя спря и продължи много бавно, акцентирайки върху всяка дума, — ако не го направиш, ще кажа какво видях да правиш с лекарството в аптечката на майка ми онзи ден, когато тя умря.
	Настъпи тишина.
	След това Симингтън каза с глас, напълно лишен от емоции:
	— Не знам за какво говориш.
	— Мисля, че знаеш. — Меган се усмихна. Не беше хубава усмивка.
	Той стана, отиде до писалището и извади някаква книжка от джоба си. Написа чек, откъсна го внимателно и се върна обратно. Подаде й го.
	— Виждам, че вече си пораснала. Разбирам, че искаш да си купиш нещо много специално — дрехи или нещо подобно. Не знам за какво говориш, не обърнах внимание. Но ето чека.
	Меган го погледна и каза:
	— Благодаря, като за начало е добре.
	Обърна се и излезе от стаята. Адвокатът стоеше вторачен след нея и след затворената врата и после се обърна. Когато видях лицето му, понечих да се хвърля напред.
	Бях спрян по най-невероятен начин. Големият храст, който бях забелязал до стената, се размърда. Ръцете на Неш ме сграбчиха и гласът му беше като дихание в ухото ми:
	— Спокойно, Бъртън, в името на Бога, спокойно!
	След това с огромна предпазливост той се оттегли назад, ръцете му не ме пускаха и аз го придружих.
	Зад ъгъла на къщата той се изправи и изтри потта от челото си.
	— Разбира се! — каза. — Ти трябваше да се набъркаш и тук!
	— Това момиче не е в безопасност — отвърнах. — Видяхте ли лицето му? Трябва да я махнем оттук.
	Той сграбчи силно рамото ми.
	— Виж какво, Бъртън, сега ти трябва да слушаш.


	6.

	Е, изслушах го.
	Не ми хареса — но нямаше какво друго да се направи. Но настоях да съм на мястото и затова се заклех, че ще му се подчинявам безпрекословно.
	Така влязох с Неш и Паркинс в къщата през задната врата, която беше отворена. Скрит зад кадифените завеси, прикриващи нишата на прозореца, чаках с Неш, докато стенният часовник в стаята удари два часа и Симингтън влезе в стаята на Меган.
	Не помръднах, не направих и най-малкото движение, защото знаех, че сержант Паркинс, скрит в стаята, е вещ в работата си. Аз самият не бях сигурен дали на негово място щях да бъда тих и да не се издам, ако бях в стаята на Меган вместо него.
	С разтуптяно сърце видях как Симингтън излезе от стаята, понесъл Меган на ръце. Занесе я долу, а ние с Неш го следвахме съвсем отблизо.
	Симингтън я пренесе през кухнята. Тъкмо я полагаше удобно до газовата фурна и пусна газта, когато с Неш нахлухме през вратата на кухнята и включихме осветлението.
	Това беше краят на Ричард Симингтън.
	Той рухна. Дори не се опита да се бори. Знаеше, че е изиграл картите си и е загубил.


	7.

	Седях до леглото на Меган в очакване да се събуди и от време на време ругаех Неш.
	— Откъде знаете, че е добре? Поехте твърде голям риск.
	Той ме утешаваше непрекъснато:
	— Няма нищо опасно, сложено й е само малко приспивателно в млякото, което пие всяка нощ преди лягане. Нищо повече! Разберете, той не е можел да рискува да я отрови. Доколкото го е засягало, цялата работа е завършила с арестуването на госпожица Еме Грифит като авторка на анонимните писма. Не е можел да си позволи още една мистериозна смърт. Никакво насилие, никаква отрова. Но ако някое много нещастно момиче не е могло да понесе самоубийството на майка си и накрая си е сложило главата в газовата фурна — е, тогава хората биха казали, че тя не е съвсем нормална и никога не е била, и че шокът от смъртта на майка й я е довършил.
	Наблюдавах Меган и казах:
	— Много дълго време не идва на себе си!
	— Чухте, какво каза доктор Грифит? Тя ще се събуди. Той каза, че дава доста подобни лекарства на пациентите си.
	Меган се поразмърда и промърмори нещо. Неш дискретно напусна стаята. Тя отвори очи и се втренчи в мен.
	— Джери!
	— Здрасти, хубавице!
	— Направих ли го добре?
	— Изглежда си изнудвала още от бебешката си люлка!
	Меган затвори отново очи и промълви:
	— Предната нощ ти написах писмо, в случай че нещо не стане както трябва. Но ми се спеше много и не можах да го довърша. То е там, горе!
	Аз отидох до писалището и близо до смачканата попивателна хартия открих недовършеното писмо на Меган.

	Мой скъпи Джери,
	Четох сонетите на Шекспир и един от тях, който започваше така: ти си за мислите ми като храната на живота или като априлския дъжд за жадната земя, ми направи най-силно впечатление. Изведнъж открих, че съм влюбена в теб, скъпи мой, въпреки че не исках да си го призная, но наистина чувствам това силно…



	Четиринайсета глава

	— Видяхте, нали? — каза госпожа Дейн Калтроп. — Бях съвсем права да извикам експерт за тази мистерия?
	Вгледах се в нея. Всички се бяхме събрали във викарството. Отвън дъждът се лееше като из ведро. Приятен, буен огън гореше в камината, а госпожа Калтроп се луташе из стаята — взе една възглавница от канапето и по причина, известна само на нея, я постави върху голямото пиано.
	— Така ли? — отвърнах изненадан аз. — Кой беше той? Какво направи?
	— Не беше той — отвърна госпожа Дейн Калтроп, — а Джейн Марпъл. Погледнете я добре. Казвам ви, тази жена знае повече за човешките слабости, отколкото всеки друг, когото познавам.
	— Не мисля, че трябваше да го казваш по такъв начин, скъпа! — промърмори госпожица Марпъл.
	— Но ти наистина си експерт!
	— Човек вижда много неща в човешката природа, когато живее цялата година в провинцията — отвърна госпожица Марпъл с кротък глас.
	След това изглежда почувства, че всички я гледаме и очакваме обяснение от нея, тя остави плетката си и ни представи с мек глас едно обяснение за убийствата:
	— Най-важното в тези случаи е човек винаги да бъде абсолютно готов да приеме всякакви идеи. Виждате ли, повечето убийства са толкова абсурдно прости. И това беше такова. Много умно и решително, наистина, но и много разбираемо в неприятния случай на думата, разбира се.
	— Много неприятно!
	— Истината беше толкова очевидна. Вие я прозряхте, господин Бъртън, нали?
	— Всъщност не.
	— Но вие наистина го направихте! Вие ми посочихте всичко! Вие забелязахте съвсем точно връзката между нещата, но нямахте достатъчно доверие в себе си, за да видите какво означават вашите чувства. Да започнем с натрапващата се фраза „Няма дим без огън“. Тя ви дразнеше, но вие продължавахте да я повтаряте, докато достигнахте до истинското й значение — димна завеса. Грешна посока, сами виждате — всички гледат към неверните неща — към анонимните писма, а истината беше, че нямаше никакви анонимни писма.
	— Но, скъпа госпожице Марпъл, мога да ви уверя, че имаше. Самият аз получих едно.
	— О, да, но те не бяха истински. Самата Мод беше объркана от тях. Дори в мирния Лимсток има достатъчно скандали. Мога да ви уверя, че всяка жена, живееща на такова място, ще ги знае и ще се възползва от тях. Но мъжът, нали разбирате, не се интересува от клюките по този начин — особено логичен, незаинтересован мъж като господин Симингтън. Ако писмата бяха писани от жена, тя щеше да пише много повече за местните клюки и скандали, а не само общи злобни намеци и заплахи.
	Така че, ако разсеете дима и стигнете до огъня, вече сте наясно с проблема. И тогава може да се разгледат истинските факти за това, което се е случило. И ако оставим настрана анонимните писма, се е случило само едно нещо — смъртта на госпожа Симингтън.
	И тогава възниква въпросът кой е искал смъртта й. Естествено първият човек, за когото се мисли в такива случаи, е съпругът. И следващият въпрос идва съвсем естествено — какъв е мотивът? Има ли причини? Например друга жена?
	Първото нещо, което чух, когато дойдох тук, беше, че в дома на Симингтънови има много красива гувернантка. Толкова е ясно, нали? Господин Симингтън, доста сух, лишен от емоции мъж, свързан с невротична и свадлива застаряваща жена. Представяте си го, нали? И изведнъж се появява това красиво младо същество.
	Знаете ли, страхувам се, че джентълмените, когато се влюбят на определена възраст, наистина прекарват нещо като болест. Прилича на лудост. Господин Симингтън, доколкото можах да разбера, никога не е бил добър човек — не е бил нито особено мил, симпатичен или чувствителен — така че той не е имал действителната сила да се противопостави на тази лудост. А в място като Лимсток само смъртта на жена му е можела да разреши проблема му. Той наистина е искал да се ожени за момичето. Тя е човек, вдъхващ уважение, между впрочем, както и той. Освен това той е много привързан към децата и не е искал да ги загуби. Искал е всичко — дома си, децата си, почтеността си и Елзи. И цената, която е трябвало да плати за това, е убийството.
	Мисля, че е избрал много умен начин. Знаел е достатъчно добре от практиката си в криминалните случаи колко бързо подозрението пада върху съпруга, ако жена му умре неочаквано, и възможността за ексхумация при съмнение за отравяне. Тогава той е създал смърт, която е само последствие от много по-значимо събитие. Създал е несъществуващ автор на анонимни писма. И най-умното в плана му е, че полицията е била сигурна, че авторът е жена. И това е било правилно в известен смисъл. Всички писма са били писани от жена. Той много умно ги е пресял от случая през миналата година и от случая, който му е разказал доктор Грифит. Не искам да кажа, че е бил толкова несръчен да преписва дословно някои от писмата, но е вземал пасажи и фрази от тях и ги е смесвал. Резултатът е бил, че писмата наистина са представлявали плод на женска личност — на полунормална, депресирана личност.
	Знаел е всички трикове, с които полицията си служи — графологични тестове, тестове на пишещи машини. Той е подготвял престъплението си отдавна. Напечатал е всички пликове, преди да подари пишещата си машина на Женския институт, и е откраднал страниците от книгата на госпожица Бартън доста отдавна, докато е чакал в трапезарията й. Не се е надявал да открият срязаните страници, тъй като хората не четат книги с религиозни проповеди твърде често. Накрая, след като всичко е било готово, е дошло времето за истинските неща. В един хубав следобед, когато гувернантката и доведената му дъщеря са били навън, а прислугата е била в редовния си почивен ден. Не е могъл да предположи само, че младата прислужничка Агнес ще се скара с приятеля си и ще се върне вкъщи.
	Джоана попита:
	— Но какво е видяла тя? Знаете ли?
	— Не знам. Но мога да предположа. И предположението ми е, че не е видяла нищо!
	— Значи всичко е било блъф?
	— Не, не, скъпа. Имам предвид, че тя е стояла пред прозореца на кухнята и е чакала целия следобед младото момче да се върне и да се извини, така че наистина не е видяла нищо. Никой не е идвал в къщата изобщо, нито пощальонът, нито който и да е било друг. Отнело й е известно време (горката, не е била много умна), за да разбере, че нещо не е както трябва, тъй като госпожа Симингтън явно е получила анонимно писмо този следобед.
	— Нима не е получила? — попитах учудено.
	— Разбира се, че не! Както казах, това убийство е толкова просто. Съпругът й е сложил цианида в най-горната капсула на тези, които тя е вземала този следобед. Всичко, което Симингтън е трябвало да направи, е било да се върне преди или когато госпожица Елзи Холанд се е връщала, да повика жена си и когато не получи отговор, да се качи в стаята й. Да пусне капка цианкалий в нейната чаша с вода, която тя е приготвила, за да глътне лекарството си, да остави напечатаното анонимно писмо до нея и да сложи до ръката й парчето хартия с думите „не мога повече“.
	Госпожица Марпъл се обърна към мен:
	— Бяхте напълно прав и за това, господин Бъртън, „парче хартия“ беше напълно погрешно. Хората не остават самоубийствени писма на откъснати парчета хартия. Използват най-големите листове, които могат да се намерят, а много често и плик. Да, това с парчето хартия беше грешка и вие го разбрахте.
	— Много големи детективски способности ми приписвате, госпожице Марпъл! — казах аз. — Нищо не бях разбрал!
	— Не, разбрали сте, наистина сте разбрали, господин Бъртън! Иначе защо сте били впечатлен от посланието на сестра си, написано върху телефонния бележник?
	— _Кажи, че не мога повече да чакам_… — изрекох бавно. — Разбирам, _не мога повече_.
	Лицето на госпожица Марпъл светна:
	— Точно така. Господин Симингтън е видял подобно съобщение и веднага е съзрял възможността. Откъснал е думите, за да ги използва, когато му дойде времето — съобщение, собственоръчно написано от ръката на жена му.
	— Има ли още някои гениални открития, които да съм направил — попитах.
	Тя ми намигна.
	— Знаете ли, вие ми показахте следата. Вие събрахте тези факти за мен един по един и на всичкото отгоре ми казахте най-важното от всички неща — че госпожица Елзи Холанд не е получавала анонимни писма.
	— Знаете ли — казах аз, — предната нощ мислех, че тя е тази, която пише писмата, и затова не е писала писмо до себе си.
	— О, Боже, не… човек, който пише анонимни писма, практически винаги пише и на себе си. Това е част от, как да кажа, удоволствието, предполагам. Не, не фактът ме заинтересува, а съвсем друга причина. Това е наистина единствената слабост на господин Симингтън. Не е могъл да се реши да напише подобно глупаво писмо до момичето, което е обичал. Ето един много интересен аспект от човешката натура — и в известен смисъл нещо добро, което може да се каже за него. Но точно с това той се е издал.
	Джоана се обади:
	— А също и с убийството на Агнес? Това със сигурност не е било необходимо.
	— Може би е било, но това, което не разбираш, скъпа моя (тъй като не си убивала никога), е, че преценката на ситуацията на един убиец е нарушена и всичко изглежда преувеличено. Няма съмнение, че той е чул момичето да телефонира на Партридж и да казва, че нещо я тревожи след смъртта на госпожа Симингтън и че има нещо, което тя не може да разбере. Той не е искал да поема никакви рискове. Според него това глупаво момиче е видяло нещо, знаело е нещо. И смъртната присъда на горкото дете е била подписана.
	— Но нали е бил в кантората си целия следобед и всички работещи там, а също и клиентите му, ще се закълнат в това.
	— Според мен той я е убил, преди да тръгне към кантората си. Госпожица Холанд е била в трапезарията и кухнята. Той е минал през хола, отворил е и е затворил външната врата, като че ли излиза навън, а после се е върнал и се е скрил в гардероба за дрехи в хола. Когато само Агнес е останала в къщата, той най-вероятно е звъннал на входната врата, шмугнал се е отново в гардероба, излязъл е оттам зад нея и я е ударил по главата, докато тя е отваряла вратата. След това е набутал тялото й в големия шкаф под стълбите и бързо е отишъл на работа. Пристигнал е малко по-късно. Но надали някой е забелязал това. А както се видя, никой не е обърнал внимание. Нали разбирате, никой не го е подозирал.
	— Отвратителен звяр! — извика госпожа Дейн Калтроп.
	— Не го съжалявате вече, госпожо, нали? — намесих се аз.
	— Не и когато разбрах всичко. Защо питате?
	— Просто се радвам да го чуя.
	— Но защо Еме Грифит? — попита Джоана.
	— Знам, че полицията е намерила голямото чукало от аптечния хаван, взети от лабораторията на Оуен, а също и шиша. Предполагам, че не е толкова лесно за мъж да върне неща в кухненските чекмеджета. Те просто са изчезнали. И познайте къде са били? Господин Неш току-що ми каза, когато го срещнах по пътя за насам. В една от тези стари, мухлясали кутии за нотариални актове в кабинета на господин Симингтън. — На кутията е пишело „Имение на сър Джаспър Харингтън, починал“.
	— Горкият Джаспър — каза госпожа Калтроп, — беше ми братовчед. Толкова коректен старец, щеше да припадне, ако чуеше това!
	— Не е ли било лудост да ги пази? — попитах аз.
	— Може би по-голяма лудост би било да ги изхвърли някъде. Никой не е подозирал адвоката.
	— Той не я е ударил с това чукало — каза Джоана. — Намерили са там и тежест от стенен часовник. По нея е имало кръв и косми. Полицията смята, че той е откраднал чукалото от хавана в деня, в който Еме е била арестувана, и е скрил тогава отрязаните страници в шкафа под стълбите им. И това ме накара отново да попитам: защо Еме Грифит? Всъщност полицията действително я е видяла да пише писмото.
	— Да, разбира се — отвърна госпожица Марпъл, — тя действително е написала това писмо.
	— Но защо?
	— О, скъпа, сигурно разбираш, че госпожица Еме е била влюбена в господин Симингтън през целия си живот.
	— Бедното създание! — изрече госпожа Дейн Калтроп механично.
	— Те винаги са били добри приятели и смея да кажа, че след смъртта на госпожа Симингтън Еме си е помислила, че някой ден може би… — Госпожица Марпъл се изкашля деликатно. — И точно тогава започват да се разпространяват клюки за Елзи Холанд, които разстройват госпожица Грифит. Започва да мисли за момичето като за някаква пречка, за нещо злобно и лошо, пречещо на пътя й към чувствата на Симингтън, без изобщо да подозира него. И така, мисля, се поддава на изкушението. Защо да не добави още едно анонимно писмо, с което да изплаши момичето и да го накара да се махне. Изглеждало й е много просто, а освен това си е мислела, че е взела всички предпазни мерки.
	— И така? — каза Джоана. — Историята свърши!
	— Мога да си представя — продължи бавно госпожица Марпъл, — че когато госпожица Холанд е показала писмото на господин Симингтън, той веднага е разбрал кой го е писал, видял е възможността да приключи делото веднъж завинаги и да се почувства в безопасност. Не е постъпил добре, не, това е такава грозна постъпка, но е бил изплашен. Знаел е, че полицията няма да спре, докато не залови автора на анонимните писма. Когато е занесъл писмото в полицейския участък и там е разбрал, че те са проследили Еме и са видели как го пише, Симингтън е разбрал, че е имал огромен късмет — шанс едно на хиляда делото да приключи. Той е завел семейството си на чай при Еме още същия следобед и тъй като е идвал от кантората си с голямата адвокатска чанта, лесно би могъл да донесе отрязаните страници от книгата, да ги пусне в бюфета под стълбите и с това да приключи случая. Вече го е правил, когато е скрил тялото на Агнес в подобен шкаф и му е трябвало съвсем малко време. Най-вероятно докато е вървял след полицията и Еме, преминавайки през хола, само за минута-две е успял да сложи отрязаните страници в шкафа.
	— Въпреки всичко, госпожице Марпъл — рекох аз, — има едно нещо, което не мога да ви простя — да замесите Меган в тази история!
	Госпожица Марпъл остави плетката на коленете си. Погледна ме, а погледът й беше твърд.
	— Скъпи младежо, нещо трябваше да се направи. Нямаше доказателства срещу този изключително умен и безскрупулен човек. Имах нужда от някого, който да ми помогне, някой с огромна смелост и добър ум. И го намерих.
	— Имаше голяма опасност за живота й!
	— Да, опасност имаше, но ние не сме създадени на този свят да избягваме опасностите, когато животът на наш близък е застрашен. Вие сте били военен. Проявили сте храброст и кураж през войната с мисълта, че каузата, за която се биете, е благородна и ще помогне на хората, всичко ще свърши по-бързо и ще се дадат колкото се може по-малко жертви. Мисля, че ме разбрахте, нали?
	Кимнах. Разбрах я напълно.
	— Може би просто много я обичаш, Джери? — чух тихия глас на Джоана.
	Твърдият поглед в сините очи на госпожица Марпъл изчезна и се смеси с весело и закачливо пламъче.
	— Да, скъпа, той я обича много. Знаех го от самото начало, но просто нямаше никакъв друг начин. А брат ви е доста буен и вироглав, за да можех да го посветя в тайната. Така ми каза и любезният господин Неш. Сам виждате, господин Бъртън, нямах избор. А Меган? Тя е много смела девойка, смела и хладнокръвна, което рядко се среща. Мисля, че от вас ще излезе чудесна двойка, ако мога така да се изразя.
	— Надявам се — промърморих смутено.
	— И бъдете по-уверен в себе си, младежо! Управлявали сте самолет, били сте в облаците — неща, които изискват голяма смелост, сигурна съм, че я имате. Наистина войната свърши, но както виждате и в мирно време понякога се налага човек да взема бързи и смели решения. Знам, че мислите само доброто на Меган, но дали тя се нуждае само от човек, който да я пази от лошите неща в живота и да я закриля? Съмнявам се, много се съмнявам. По-скоро и тя мисли за вас, както и вие за нея. Смятам, че докато милата ви сестра е наясно какво иска от живота и какво чака, то вие все още сте някъде в облаците, но този път без самолета си. Страхувам се, че решителните битки са все още пред вас. Но това ще са сладки битки, скъпи господин Бъртън, битки без победители, в които победител е само любовта. Ще видите, сигурна съм в това!
	— Госпожице Марпъл, не го плашете повече — усмихна се благо викарият. — Бедното момче, изглежда напълно съкрушено. Бракът е нещо велико и прекрасно.
	— Това мислех да кажа и аз — усмихна се отново възрастната госпожица.


	Петнайсета глава

	Сутрин на главната улица.
	Госпожица Емили Бартън излезе от бакалницата с препълнена чанта.
	Беше развълнувана, бузите й бяха зачервени.
	— О, Боже, господин Бъртън! Наистина съм толкова развълнувана! Като си помисля, че най-накрая и аз ще отида на това великолепно пътуване с кораб!
	— Надявам се, че ще ви достави удоволствие.
	— О, сигурна съм, че ще бъде така. Никога не бих се решила на това сама. Всичко се обърна така внезапно, имам чувството, че Провидението има пръст в цялата работа. От дълго време чувствах, че имам нужда да се разделя с „Литъл Фърз“, исках го наистина, но не можех да се примиря с мисълта, че тук ще дойдат да живеят чужденци. Но сега, когато вие я купихте и ще живеете там с Меган, всичко е различно. А и милата Еме след ужасното й изпитание, промяната в живота й (имам предвид сватбата на брат й — колко мило, че ще се заселите сред нас), се съгласи да дойде с мен. Искаме да бъдем надалеч за дълго време. Може би дори — госпожица Бартън снижи гласа си — да направим околосветско пътешествие. Еме е толкова очарователна и практична. Наистина си мисля, че всичко се обърна за по-добро, не е ли така?
	За момент помислих за госпожа Симингтън и Агнес и се запитах дали и те биха се съгласили с това. След това си спомних, че приятелят на Агнес не беше влюбен в нея и че госпожа Симингтън не беше особено добра с Меган и, по дяволите, нали всички ще умрем един ден! Съгласих се с щастливата госпожица Емили, че всичко е било за добро в най-добрия от всички възможни светове.
	Продължих по главната улица до градинската врата на Симингтънови и Меган излезе да ме посрещне. Не беше романтично посрещане, защото едно огромно овчарско куче излезе заедно с нея и почти ме събори на земята в изблик на несдържани приятелски чувства.
	— Не е ли прекрасен? — попита тя.
	— Малко е големичък. Наш ли е?
	— Да, това е сватбеният подарък на Джоана. Имаме толкова хубави сватбени подаръци, нали? Това пухкаво вълнено нещо, чието предназначение все още не сме успели да разберем, е от госпожица Марпъл, а хубавият сервиз „Краун Дерби“ е от господин Пай, а Елзи ми изпрати тостер…
	— Колко типично — вметнах аз.
	— Тя сега работи при един зъболекар и е много щастлива. Но докъде бях стигнала?
	— Броеше сватбените ни подаръци. Не забравяй, че ако не се оженим, ще трябва да ги върнем.
	Тя ме погледна в очите и каза:
	— Никога няма да променя решението си. Имаме и още нещо — госпожа Дейн Калтроп ни подари брошка с египетски скарабей, изработен от скъпоценни камъни.
	— Оригинална жена — отвърнах аз.
	— О, но ти не знаеш най-важното. Партридж ми изпрати подарък. Най-отвратителната покривка за чай, която си виждал. Но мисля, че сега ме харесва, защото каза, че я е избродирала сама, със собствените си ръце.
	— Извити лози и магарешки бодли, предполагам?
	— О, не. Панделки, свързани в знак за любов.
	— Я виж ти! — казах аз. — Партридж се очовечава.
	Меган ме отведе в къщата и каза:
	— Не мога да разбера само едно нещо. Освен каишката и нашийника за кучето Джоана е изпратила и още един нашийник и каишка. Не мога да разбера защо?
	— О, това ли? — стараех се гласът ми да звучи небрежно. — Това е някоя от малките шеги на сестра ми.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5872
	__Издание:__
	Агата Кристи. Смърт в Лимсток
	Художник и оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, София, 1996