[Kodirane UTF-8]

	Агата Кристи
	Предизвестено убийство


	Агата Кристи — ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща. Също като нея героите й са находчиви, оригинални и популярни по цял свят, а романите й — вечно живи.
	„Веднъж, докато миех чинии, ми хрумна идеята за една криминална случка. Така се роди «Аферата в Стайлс», която бе издадена няколко години след това.“
	Сега, осемдесет години по-късно, Агата Кристи е най-известната авторка на криминални романи в света. Нейните осемдесет романа са преведени на над четирийсет езика и са продадени в над два милиарда екземпляра. Емблематичните й герои Еркюл Поаро и госпожица Марпъл й спечелват титлата „Първата дама на криминалния жанр“.


	Обявата в местния вестник гласи: „На 29 октомври, петък, в 18.30 часа в Литъл Падъкс ще бъде извършено убийство.“
	Всички в града я възприемат като безвкусна шега. Но любопитството кара приятелите на госпожица Блеклок да се съберат в дома й.
	Само госпожица Марпъл е озадачена и разтревожена.
	Точно в 18.30 часа светлините угасват.


	Пролог

	I.

	Всяка сутрин, освен неделите, между седем и половина и осем и половина Джони Бът правеше с колелото си обичайната обиколка из селото Чипинг Клегхорн, огласяйки го с шумно подсвиркване, като слизаше пред всяка къща — малка или голяма, за да пъхне в пощенската й кутия сутрешните вестници, за които обитателите на въпросния дом бяха абонирани при господин Тотмън — книжаря от Хай Стрийт. И така, на полковник и госпожа Истърбрук той носеше „Таймс“ и „Дейли График“; на госпожа Суетънхам оставяше „Таймс“ и „Дейли Уъркър“; на госпожица Хинчклиф и госпожица Мъргатройд връчваше „Дейли Телеграф“ и „Ню Кроникъл“; на госпожица Блеклок — „Телеграф“, „Таймс“ и „Дейли Мейл“.
	А всеки петък, във всяка от изброените къщи, както и на практика във всички останали домове в Чипинг Клегхорн, той доставяше „Норт Бенъм Нюз и Чипинг Клегхорн Газет“, наричан от местните хора просто „Седмичника“.
	В петъчните сутрини, след като хвърлят по един бегъл поглед на заглавията в ежедневниците („Международното положение в критична точка“; „ООН се съвещава днес“; „Копои са по следите на убиеца на русата машинописка“; „Три рудника бездействат“; „Двайсет и трима загиват от хранително отравяне в крайморски хотел“ и т.н.), повечето жители на Чипинг Клегхорн отваряха с нетърпение „Седмичника“, за да се потопят в местните клюки. След като прегледат отгоре-отгоре рубриката „Кореспонденция“ (където непримиримите селски вражди и омерзения намираха пълна изява), девет от десет абоната се прехвърляха на „Личните обяви“. Тук поместваха безразборно обяви „търся“ и „продавам“, спешни молби за домашна прислуга, съобщения за кучета, обяви за птицевъден и градинарски инвентар, и разни други новини, представляващи интерес за членовете на малката общност на Чипинг Клегхорн.
	И този петък — 29 октомври — не правеше изключение от традицията.


	II.

	Като отметна красивите посивели къдрици от челото си, госпожа Суетънхам отвори „Таймс“ и погледна без особен интерес лявата страна на средната страница. Реши, че както обикновено, ако имаше нещо интересно, „Таймс“ беше успял да го замаскира майсторски. Тя хвърли поглед на колонката „Раждания, сватби, починали“, отделяйки малко повече внимание на последното, след което, вече изпълнила дълга си, остави „Таймс“ настрана и грабна „Седмичника“.
	Когато след малко синът й Едмънд влезе в стаята, тя вече беше дълбоко погълната от „Личните обяви“.
	— Добро утро, драги — поздрави госпожа Суетънхам, — семейство Смедли продават даймлера си — 1935 година. — Доста отдавна, не мислиш ли?
	Синът й изсумтя, наля си чаша кафе, взе си две пушени херинги и седна на масата, като отвори „Дейли Уъркър“ и го подпря на тостера.
	— „Малки кученца порода булдог“ — прочете майката. — Наистина, чудя се как в днешно време хората успяват да изхранват големи кучета, просто не… Хм, Селина Лорънс пак е дала обява за готвачка. Мога да й кажа, че само си губи времето с тези обяви. Не си е оставила адреса — само номера на пощенската кутия — а това е направо фатално. Ще ми се да й го кажа — прислугата държи да знае къде отива. Обичат да им се дава пълен адрес… „Изкуствени зъби — не разбирам защо са толкова на мода — на най-изгодни цени“… „Чудесни крушки, специално подбрани“ — звучи толкова евтино… Тук едно момиче си търси „интересна работа — с пътуване“. Е, как не! Че кой не обича да пътува?… „Дакели“ — лично аз не си падам по дакелите. Не че са _германски_ — това вече сме го преживели, но просто не ми харесват и туйто. Да, госпожо Финч?
	Вратата се отвори и вътре влезе неприветлива на вид жена, нахлупила овехтяла кадифена барета.
	— Добро утро, госпожо — поздрави госпожа Финч.
	— Мога ли да почистя?
	— Още не. Не сме свършили — отвърна госпожа Суетънхам и добави малко по-меко: — Не сме свършили напълно със закуската.
	Като хвърли неодобрителен поглед към Едмънд и вестника му, госпожа Финч изсумтя и излезе.
	— Та аз едва започвам — възрази Едмънд, когато майка му подхвърли:
	— Наистина, толкова искам да не четеш този ужасен вестник, Едмънд. Госпожа Финч никак не го харесва.
	— Не виждам какво общо имат моите политически възгледи с нея.
	— Ами това, че човек може да помисли, че си работник — настоя майката, — а ти не вършиш никаква работа.
	— Това изобщо не е вярно — възмути се той. — Аз пиша книга.
	— Имам предвид _истинска_ работа — поясни госпожа Суетънхам. — А и госпожа Финч не е без значение. Ако не сме й симпатични и откаже да идва, кого ще намерим?
	— Ще дадеш обява в „Седмичника“ — ухили се Едмънд.
	— Вече ти казах, че е безсмислено. Ох, Боже, нямаш ли си една стара бавачка в семейството, която да ти влезе в кухнята и да свърши всичко, _загубен си_.
	— А защо си нямаме стара бавачка? Какво нехайство от твоя страна да не ми осигуриш бавачка. Къде си мислила?
	— Ти имаше туземна дойка, скъпи.
	— Никаква прозорливост — промърмори Едмънд.
	Майка му отново потъна в личните обяви.
	— „Продава се употребявана електрическа косачка“ — ама че… Господи, каква цена! Още дакели… „Пиши или се обади, отчаян, Уогълс.“ Що за прякори си измислят някои хора… „Кокер шпаньоли“ — помниш ли сладураната Сузи, Едмънд? Тя си беше човешко същество. Разбираше всяка дума… „Продава се бюфет «Шератон». Истинска семейна реликва, госпожо Лукас, Дейъс Хол“… Каква лъжкиня е тази жена! „Шератон“, как ли не!
	Госпожа Суетънхам изсумтя презрително и продължи да чете:
	— „Това беше грешка, скъпа. Неугасваща любов. Петък както обикновено. Дж…“ Предполагам, че е някаква любовна кавга — дали пък не е парола на крадци?… Още дакели! Не, някои хора май са се побъркали с тези дакели! В края на краищата има и други породи кучета. Чичо ти Саймън отглеждаше манчестърски териери — такива малки и грациозни същества. Аз харесвам кучета с _крака_… „Дама, заминаваща в чужбина, продава син костюм от две части…“ — без мерки и цена… „Обявява се женитба — не, _убийство_“. _Какво_? Не може да бъде! Едмънд, Едмънд, я чуй… „Обявява се убийство, петък, 29 октомври, в Литъл Падъкс, 18.30 ч. Приятелите моля да откликнат, единствено съобщение.“ Що за странна история! _Едмънд_!
	— Какво е това? — Той вдигна поглед от вестника си.
	— Петък, 29 октомври… Че това е днес.
	— Я да видя. — Синът й взе вестника от нея.
	— Но какво означава това? — попита госпожа Суетънхам с любопитство.
	Едмънд Суетънхам неуверено почеса носа си.
	— Някакво парти, предполагам. С игра на убийство — нещо такова.
	— Хм — рече майка му, — доста странен начин за известяване. Да го сбутат така между другите обяви. Въобще не е в стила на Летиша Блеклок — винаги съм я смятала за разумна жена.
	— Сигурно е работа на онези млади щурчовци, които живеят при нея.
	— Съвсем кратка обява. Днес. Мислиш ли, че трябва да отидем, просто ей така?
	— Пише „Приятелите моля да откликнат, единствено съобщение“ — посочи синът й.
	— Хм, подобни начини за отправяне на покани ми се струват доста досадни — решително заяви госпожа Суетънхам.
	— Ами добре, мамо, тогава не отивай.
	— Да — съгласи се тя.
	Настъпи мълчание.
	— Наистина ли искаш да изядеш тази последна препечена филийка, Едмънд?
	— Мислех, че за теб е далеч по-важно да съм се нахранил добре, отколкото да пускаш тази стара вещица да разчиства масата.
	— Шшт, драги, ще те чуе… Едмънд, какво представлява играта на убийство?
	— И аз не знам точно… Закачат ти някаква хартийка… Не, май я изтеглят от шапка. И някой е жертвата, а друг — детективът. После загасят лампите, някой те тупва по рамото, ти извикваш, падаш на земята и се преструваш на умрял.
	— Звучи доста интересно.
	— Сигурно е тъпо до смърт. Ще мине без мен.
	— Глупости, Едмънд — възпротиви се енергично майката. — Аз отивам и ти идваш с мен. Решено!


	III.

	— Арчи — обърна се госпожа Истърбрук към съпруга си, — я чуй това.
	Полковник Истърбрук не й обърна внимание, защото четеше с интерес някаква статия в „Таймс“.
	— Бедата при тези юнаци е — обади се той, — че никой не знае нищо за Индия. Ама нищичко!
	— Да, скъпи, да.
	— Ако знаеха, нямаше да пишат тези глупости.
	— Да, зная. Арчи, чуй, моля те. „Обявява се убийство, петък, 29 октомври, Литъл Падъкс, 18.30 ч. Приятелите моля да откликнат, единствено съобщение.“
	Тя млъкна тържествуващо.
	Полковник Истърбрук благоволи да я погледне без особен интерес.
	— Игра на убийство — отсече.
	— О!
	— Това е. Имай предвид — поотпусна се той, — че може да стане много забавно, ако се изпълни както трябва. Изисква се обаче добра организация от човек, който си познава работата. Тегли се жребий. Един от присъстващите е убиецът, но не се знае кой. Светлините изгасват. Убиецът си избира жертва. Жертвата брои до двайсет, преди да извика. Тогава онзи, който е избран за детектив, поема нещата в свои ръце и разпитва всички. Къде са били, какво са правили, опитва се да спипа натясно истинския виновник. Да, играта си я бива, ако детективът — ъ-ъ — има понятие от полицейска работа.
	— Като теб, Арчи. Такива интересни случаи си разнищвал в своя район.
	Полковник Истърбрук се усмихна снизходително и доволно засука мустак.
	— Да, Лора — съгласи се той, — смея да твърдя, че бих могъл да им подскажа туй-онуй.
	И изпъчи гърди.
	— Госпожица Блеклок е трябвало да се допита до теб, когато го е организирала.
	Полковникът изсумтя:
	— Ами, нали си има оня хлапак, дето живее при нея. Предполагам, че идеята е негова. Племенник ли й беше, не помня. Все пак идеята е забавна — да пусне обява във вестника.
	— И то в „Личните обяви“. Можехме да го пропуснем. Предполагам, че това е покана, нали, Арчи?
	— И това, ако е покана. Едно ще ти кажа — без мен.
	— О, Арчи — проплака жената.
	— Обявата е кратка. А и те знаят, че може да съм зает.
	— Но ти не си, нали, скъпи? — Госпожа Истърбрук понижи умолително глас: — Освен това смятам, Арчи, че наистина трябва да дойдеш — просто за да измъкнеш горката госпожица Блеклок от неловкото положение. Сигурна съм, че тя разчита на теб за успеха на играта. В смисъл, че знаеш толкова много полицейски хватки. Всичко ще пропадне, ако не дойдеш и не помогнеш да стане както трябва. В края на краищата, трябва да си помагаме като съседи.
	Тя наклони на една страна изрусената си глава и отвори широко сините си очи.
	— Е, в такъв случай, щом така поставяш нещата, Лора… — Полковник Истърбрук отново важно засука посивелия си мустак и погледна разнежено своята малка пухкава половинка. Тя беше поне трийсетина години по-млада от него.
	— Щом така поставяш нещата, Лора — повтори той.
	— Наистина мисля, че това е твой дълг, Арчи — тържествено заяви съпругата му.


	IV.

	„Чипинг Клегхорн Газет“ бе доставен и в Боулдърс — трите живописни къщурки, скупчени на едно място, и обитавани от госпожиците Хинчклиф и Мъргатройд.
	— Хинч?
	— Какво има, Мъргатройд?
	— Къде си?
	— В курника.
	— Аха.
	Стъпвайки внимателно в избуялата мокра трева, Ейми Мъргатройд приближи приятелката си. Намъкнала панталони от рипсено кадифе и бойна работна туника, тя старателно разбъркваше с ръце хранителната смеска в отблъскващо димящ леген, пълен със сварени картофени обелки и зелеви кочани.
	Обърна към приятелката си грубото си лице.
	Госпожица Мъргатройд, пълна и приветлива, носеше карирана пола от туид и безформен яркосин пуловер. Къдравата й прошарена коса, напомняща птиче гнездо, беше доста разрошена.
	— В „Седмичника“ — задъхваше се тя. — Чуй само — какво може да _означава_ това? „Обявява се убийство, петък, 29 октомври, Литъл Падъкс, 18.30 ч. Приятелите моля да откликнат, единствено съобщение.“
	Тя прочете известието, след което, останала без дъх, млъкна в очакване на авторитетното мнение на приятелката си.
	— Откачени — отсече госпожица Хинчклиф.
	— Да, но какво мислиш, че означава?
	— При всички случаи означава пиене — отсече приятелката й.
	— Дали не е един вид покана?
	— Ами, като отидем там, ще разберем — добави госпожица Хинчклиф. — Долнопробно шери, предполагам. По-добре не стой в тревата, Мъргатройд, че си още по пантофи и вече са се намокрили.
	— Божичко! — извика госпожица Мъргатройд и погледна краката си. — Колко яйца има днес?
	— Седем. Тази проклета кокошка още се разсейва. Трябва да я затворя в курника.
	— Ама че странна покана, а, какво мислиш? — попита озадачено Ейми Мъргатройд, връщайки се на обявата в „Седмичника“.
	Приятелката й обаче беше замесена от по-сурово и твърдо тесто. Беше си наумила да се справи с непокорните пернати и никаква обява във вестника, колкото и загадъчна да беше, не можеше да я отклони от целта й.
	Тя шляпна тежко в калта и се нахвърли върху една пъстра кокошка. Разнесе се високо възмутено кудкудякане.
	— Де да бяха патици — въздъхна, — нямаше да си имам тези главоболия…


	V.

	— О-о, великолепно! — провикна се през масата госпожа Хармън към съпруга си, преподобния Джулиън Хармън, докато закусваха. — У госпожица Блеклок ще има убийство.
	— Убийство ли? — попита позачуден съпругът й. — Кога?
	— Днес следобед… Е, не точно следобед, ами довечера в 18.30 ч. Ах, какъв лош късмет, скъпи! Точно тогава трябва да се готвиш за конфирмацията. Безобразие! Ти толкова обичаш убийствата!
	— Наистина не разбирам за какво говориш, Бънч.
	Съпругата му, чиито закръглени форми и обло лице отрано й бяха спечелили прякора „Бънч“ (сноп), заместващ кръщелното й име Даяна, подаде „Седмичника“ през масата.
	— Ето виж. Сбутано е сред старите пиана и зъби.
	— Що за необичайно съобщение!
	— Нали? — весело откликна Бънч. — Минавало ли ти е през ума, че госпожица Блеклок се занимава с убийства и разни подобни игри, а? Предполагам, че младите Симънс са й погодили този номер. Все пак имах чувството, че Джулия Симънс смята убийствата за груба работа. Но фактът си е факт, скъпи, и просто е срамота, че няма да си там. Аз обаче ще отида и ще ти разкажа всичко. При все че тези работи не са за мен. Не обичам игрите на тъмно. Страхлива съм и дано аз не бъда убитата. Ако някой изведнъж сложи ръка на рамото ми и прошепне „Убита си!“, сърцето ми така ще подскочи, че може наистина да умра!
	— Не, Бънч. Мисля, че ще доживееш до дълбока старост заедно с мен.
	— И ще умрем в един и същи ден, и ще ни погребат заедно в един гроб. Чудесно ще бъде.
	Тя се засмя при мисълта за тази приятна перспектива.
	— Много си щастлива, а, Бънч? — рече съпругът й с усмивка.
	— Че кой няма да е щастлив на мое място? — смутено попита тя. — С теб и Сюзън, и Едуард. Всички сте така привързани към мен и не обръщате внимание, че съм глупава… И слънцето грее! Ами тази голяма прекрасна къща, в която живеем?
	Преподобният Джулиън Хармън огледа просторната гола трапезария и неуверено се съгласи:
	— Някои хора биха решили, че да живееш в такава голяма, неудобно построена и изложена на ветровете къща е цяло наказание.
	— Аз обичам големите стаи. Всички приятни аромати отвън влизат и остават там. Можеш да разхвърляш и да оставяш всичко, където ти попадне, и пак не се създава хаос.
	— Без домакинските уреди, които ти спестяват труда и без парно отопление? Това означава много работа за теб, Бънч.
	— О не, Джулиън. Сутрин ставам в шест и половина, пускам бойлера, понасям се като парна машина и до осем съм свършила всичко. Как мислиш, дали поддържам къщата в добър вид? Всичко е излъскано с пчелен восък и има големи вази, пълни с есенни листа? Всъщност съвсем не е по-трудно да чистиш голяма, отколкото малка къща. Навсякъде минаваш с парцала много по-бързо, без да блъскаш със задник разни предмети, както става, ако е тясно. Освен това обичам да спя в голяма и студена стая — толкова е приятно да се сгушиш под завивките и само с върха на носа си да усещаш какво има отвън. А и в колкото и голяма къща да живееш, пак белиш картофи, миеш чинии и въобще работата си е все същата. Помисли колко е хубаво, че Едуард и Сюзън имат такава просторна стая за игра — има място и за влакчетата, могат да си устройват кукленски партита на пода, без да е необходимо да прибират всичко след това. Освен това хубаво е да имаш няколко стаи в повече, където да пуснеш хора да живеят. Иначе Джими Саймс и Джони Финч щяха да живеят при родителите на един от двамата. А ти знаеш, Джулиън, че не е хубаво да се живее с родители. Привързан си към мама, но едва ли би желал да започнем семейния си живот заедно с мама и татко. И на мен не би ми харесало. Щях да продължавам да се чувствам като момиченце.
	Съпругът й й се усмихна:
	— Ти и сега си като момиченце, Бънч.
	Самият Джулиън сякаш бе създаден от природата като модел на шейсетгодишен човек. Оставаха му още около двайсет и пет години, докато достигне предопределението си.
	— Знам, че съм глупава…
	— Не си глупава, Бънч. Много си умна.
	— Не, не съм. Изобщо не съм интелигентна. Макар че се опитвам… И много ми харесва, когато ми говориш за книги, за история и за други неща. Мисля обаче, че идеята ти да ми четеш на глас Гибън вечерно време, май не е от най-добрите, защото вятърът навън е студен, вътре до огъня в камината е приятно и топличко, а в Гибън нещо ме кара на сън.
	Съпругът й се засмя.
	— Но аз обичам да те слушам, Джулиън. Разкажи ми пак историята за стария викарий, който проповядвал за Ейхазуриъс.
	— Ти вече я знаеш наизуст, Бънч.
	— Нищо. Разкажи ми я пак, моля ти се!
	Накрая той склони:
	— Това бил старият Скримджър. Един ден някой надникнал в черквата му. Той се бил надвесил от амвона и пламенно проповядвал на двете жени, които чистели в момента. Размахвал пръста си към тях и им викал: „Аха! Знам какво си мислите. Вие си мислите, че Ейхазуриъс от Първата книга на библията е Артаксеркс Втори. Само че не е!“, след което заявил победоносно: „Той е Артаксеркс Трети!“
	Самият Джулиън никога не бе смятал тази история за особено забавна, но тя всеки път разсмиваше Бънч. Разнесе се ясният й смях.
	— Какъв сладък старец! — възкликна тя. — Мисля, че един ден ще бъдеш точно като него, Джулиън.
	— Знам — произнесе засрамено той, — съвсем ясно съзнавам, че невинаги намирам най-правилния и прост подход.
	— На твое място не бих се тревожила — успокои го Бънч, като стана и започна да трупа чиниите от закуската върху един поднос. — Вчера госпожа Бът ми каза, че Бът, който никога не ходи на църква и всички го знаят като местния атеист, идвал всяка неделя специално за твоите проповеди.
	Тя продължи, имитирайки доста сполучливо госпожица Бът:
	— „Онзи ден, мадам, Бът увери господин Тимкинс от Литъл Уърсдейл, че тук, в Чипинг Клегхорн, имаме истинска култура. Не като господин Гос и Литъл Уърсдейл, който говори на паството, сякаш са неуки деца. Ами истинска култура — ето какво имаме тук, така каза Бът. Нашият свещеник е високообразован джентълмен — Оксфорд, а не просто Милчестър, и ние черпим от образованието му с пълни шепи. Той знае всичко за римляните, гърците, за вавилонците и асирийците. Дори и котката на свещеника, както казва Бът, е кръстена на асирийски цар!“ Значи ти се носи славата — завърши Бънч победоносно. — Господи, трябва да се хващам за работа, че доникъде не съм стигнала. Я ела, Тиглат Пайлизър, за теб има кости от херингата.
	Като отвори вратата и я задържа открехната с крака си, тя се промъкна с отрупания поднос, тананикайки високо и малко фалшиво собствена версия на една спортна песен:

	Чудесен ден за убийство, (пееше Бънч)
	мек като през май.
	Копоите опразниха селото.

	Издрънчаването на струпаните в мивката чинии заглуши следващите думи, но на излизане от къщи преподобният Джулиън Хармън успя да чуе последната триумфален стих:

	Днес всички ний отиваме на бой!



	Закуска в Литъл Падъкс

	I.

	В Литъл Падъкс закуската също беше в разгара си.
	Собственичката на къщата, госпожица Блеклок — жена на около шейсет години, седеше начело на масата. Беше облечена в дрехи от груб туид, а към тях съвсем нелепо беше сложила гердан от едри изкуствени перли. Четеше рубриката на Лейн Норкът в „Дейли Мейл“. Джулия Симънс преглеждаше отегчено „Телеграф“. Патрик Симънс съвестно проверяваше кръстословицата в „Таймс“. А госпожица Дора Бънър бе посветила цялото си внимание на местния „Седмичник“.
	Госпожица Блеклок приглушено се изсмя, а Патрик промърмори:
	— „Лепкав“, а не „леплив“ — ето къде съм сбъркал.
	Изведнъж от устата на госпожица Бънър се изтръгна пискливо кудкудякане като от подплашена кокошка:
	— Лети, _Лети_, видя ли това? Какво, за Бога, може да значи?
	— Какво има, Дора?
	— Най-невероятната обява — съвсем ясно е написано Литъл Падъкс. Но какво може да _означава_?
	— Би ли ми го показала, скъпа Дора?
	Госпожица Бънър послушно връчи вестника в протегнатата ръка на госпожица Блеклок, посочвайки й с треперещ показалец въпросното съобщение.
	— Погледни само, Лети.
	Тя погледна. Веждите й се повдигнаха. Въпросително огледа. След това прочете обявата на висок глас:
	— „Обявява се убийство, петък, 29 октомври, Литъл Падъкс, 18.30 ч. Приятелите моля да откликнат, единствено съобщение“ — и попита рязко: — Патрик, ти ли го измисли?
	Очите й се спряха изпитателно върху красивото, дръзко лице на младежа, седнал срещу нея. Патрик Симънс побърза да отрече:
	— Не, наистина не съм аз, лельо Лети. Как ти хрумна? Откъде-накъде трябва да имам нещо общо с това?
	— Не е толкова далеч от ума — строго отвърна тя. — Реших, че може би е твоя шега.
	— Шега? Няма такова нещо.
	— А ти, Джулия?
	Тя отегчено отвърна:
	— Разбира се, че не.
	Госпожица Бънър промълви:
	— Мислиш ли, че госпожа Хеймс може… — и по-гледна към празното място, където някой бе закусил преди малко.
	— Ами, не ми се вярва нашата Филипа да си позволи подобна шега — възрази Патрик. — Тя е сериозно момиче, такава си е.
	— Но какво искат да кажат все пак? — попита Джулия и се прозя. — Какво означава това?
	Госпожица Блеклок бавно отвърна:
	— Предполагам, че някой ни прави глупав номер.
	— Но защо? — възкликна Дора Бънър. — С каква цел? Подобна шега ми се струва много глупава и безсолна.
	Отпуснатите й бузи потрепериха, а късогледите й очи блеснаха от възмущение.
	Госпожица Блеклок се усмихна и изрече:
	— Не се вживявай толкова, Бъни. Някой, изглежда, смята това за проява на хумор, но много ми се ще да знам кой.
	— Пише днес — посочи госпожица Бънър. — Днес, в 18.30 часа. Какво мислиш, че ще се случи?
	— _СМЪРТ_! — процеди Патрик с гробовен глас. — Сладка смърт.
	— Млъкни, Патрик! — скастри го госпожица Блеклок, когато госпожица Бънър изписка.
	— Имах предвид просто специалната торта на Мици — извинително поясни той. — Знаеш, че винаги я наричаме „Сладката смърт“.
	Госпожица Блеклок се усмихна разсеяно. А Дора Бънър настояваше:
	— Но, Лети, какво мислиш наистина?…
	Думите на приятелката й й вдъхнаха окуражителна бодрост.
	— Със сигурност знам едно нещо, което ще се случи в 18.30 часа — заяви тя сухо. — Половината село ще се изсипе тук, пощуряло от любопитство. Добре ще е да осигурим шери в къщата.


	II.

	— Разтревожена си, Лети, нали?
	Госпожица Блеклок се сепна. Тя седеше на писалището си и разсеяно драскаше малки рибки върху попивателната хартия. Вдигна поглед към разтревоженото лице на старата си приятелка.
	Не беше съвсем наясно какво да отговори на Дора Бънър. Знаеше, че Бъни не бива да се тревожи и разстройва. Затова помълча известно време, премисляйки думите си.
	Едно време двете с Дора Бънър бяха съученички. Тогава Дора бе хубаво, русокосо, синеоко и твърде глуповато момиче. Глупостта й обаче не беше от значение, тъй като с веселия си нрав и хубава външност тя беше приятна за компания. Трябваше да се омъжи за някой симпатичен офицер от армията, помисли си приятелката й, или за провинциален адвокат. Дора притежаваше толкова много положителни качества — любвеобилност, привързаност, преданост. Но животът се бе отнесъл сурово към нея — наложи се да изкарва прехраната си сама. Полагаше старание, но неумението й прозираше във всяко начинание.
	Двете приятелки бяха загубили връзка помежду си. Преди шест месеца обаче госпожица Блеклок получи объркано и затрогващо писмо, в което Дора споделяше, че здравето й е разклатено, че обитава една стая и се опитва да живее с отпуснатата й по старост пенсия, че се опитва да шие, но пръстите й са сковани от ревматизъм. Споменаваше и за училищните им години — оттогава пътищата им се бяха разделили — нямаше ли възможност старата й приятелка да й помогне?
	Госпожица Блеклок откликна импулсивно. Горката Дора. Горката хубава глупавичка пухкава Дора. Притече й се на помощ, като я отведе и настани в Литъл Падъкс, измисляйки деликатното обяснение, че домашната работа започва да й тежи и има нужда от помощник в поддържането на къщата. Това нямаше да продължи дълго — според думите на лекаря — но понякога бедната Дора се превръщаше в истинско бреме и това натъжаваше госпожица Блеклок. Дора объркваше всичко, вбесяваше темпераментната чужденка — тяхната домашна „помощничка“, бъркаше бройката на дрехите, които се даваха за пране, и губеше разписките и писмата. Всичко това понякога изкарваше от търпение госпожица Блеклок. Бедната стара Дора с тази нейна объркана глава — толкова вярна, изгаряща от желание да помогне, така щастлива и горда със съзнанието, че е полезна, но колко малко, уви, можеше да се разчита на нея! Тя рязко изрече:
	— Недей, Дора. Знаеш, че те помолих.
	— О! — Госпожица Бънър придоби виновно изражение. — Знам. Забравих. Но… но ти си разтревожена, нали?
	— Разтревожена? Не. Или поне — добави тя искрено — не точно разтревожена. Имаш предвид глупавата обява в „Седмичника“?
	— Да. Дори и да е шега, струва ми се злобна шега.
	— Злобна?
	— Да, струва ми се, че съдържа злоба. Искам да кажа, че не е от приятните шеги.
	Госпожица Блеклок изгледа приятелката си. Тези кротки очи, възголямата упорита уста, леко вирнатия нос. Бедната Дора. Можеше да те побърка. В главата й бе такъв хаос, толкова бе предана и толкова много грижи създаваше. Една мила, стара, суетлива идиотка, която обаче притежаваше инстинктивна правилна преценка.
	— Мисля, че си права, Дора — съгласи се приятелката й. — Шегата не е приятна.
	— Никак не ми харесва — рече Дора Бънър с неподозирана страст. — Плаши ме. — Неочаквано добави: — Теб също те плаши, Летиша.
	— Глупости — бодро отвърна госпожица Блеклок.
	— _Опасна_ е. Сигурна съм. Като онези хора, които изпращат бомби в колет.
	— Мила моя, просто някой глупак иска да се направи на интересен.
	— Но това никак не е смешно.
	Наистина не беше особено смешно… Лицето на Блеклок издаде мислите й и Дора извика ликуващо:
	— Ето, виждаш ли, и ти мислиш така!
	— Но, Дора, мила…
	Тя замълча. През вратата нахлу като виелица млада жена, чиято пищна гръд се повдигаше от вълнение под тясната блуза. Тя беше с широка, пристегната в кръста ярка пола, а тъмните й лъскави плитки бяха увити няколко пъти около главата. Тъмните й очи пламтяха. Тя заговори отривисто:
	— Мога ли да говоря с вас, да или не?
	Госпожица Блеклок въздъхна:
	— Разбира се, Мици, какво има?
	Понякога си мислеше, че е за предпочитане да свърши къщната работа и готвенето сама, вместо да търпи тормоза на тази неуморна вихрушка от нерви в лицето на домашната си помощничка — емигрантка.
	— Още сега ви казвам — надявам се, такъв е редът. Предупреждавам ви, че напускам — _веднага_!
	— Какви са причините? Да не те е обидил някой?
	— Да, обидена съм! — драматично заяви Мици. — Не искам да умирам! От Европа успях да избягам. Семейството ми — всички умряха — всичките ги убиха — моята майка, моето братче, моята толкова сладка племенничка — всички, всички са убити. Но аз избягах, скрих се. Дойдох в Англия. Работя. Върша работа, с която никога, никога нямаше да се захвана в моята страна — аз…
	— Всичко това го знам — отсече госпожица Блеклок, защото слугинята наистина го повтаряше като латерна. — Но защо искаш да напуснеш _сега_?
	— Защото те отново идват да ме убият!
	— Кои?
	— Моите врагове. Нацистите! Или този път може да са болшевиките. Разбрали са, че съм тук. И идват да ме убият. Прочетох го… да, във вестника е!
	— О, имаш предвид „Седмичника“?
	— Ето — написано е тук. — Тя измъкна вестника зад гърба си. — Вижте, тук пише УБИЙСТВО! В Литъл Падъкс. Пише го, нали? Довечера, в шест и половина. Е, няма да чакам да ме убият, не!
	— Но защо мислиш, че това се отнася за теб? Това е просто една шега според нас.
	— Шега? Не можеш да убиеш някого на шега.
	— Разбира се, че не. Но, мило мое дете, ако някой е искал да те убие, нямаше да го обяви във вестника, нали?
	— Значи вие мислите, че не биха посмели? — запита Мици разколебано. — Може би мислите, че те нямат намерение да убиват никого? А може би искат да убият вас, госпожице Блеклок?
	— Изобщо не мога да си представя, че някой би искал да ме убие — безгрижно заяви тя. — И наистина, Мици, не виждам защо някой би искал да убие теб. Защо му е в края на краищата?
	— Защото те са лоши хора… Много лоши хора. Казвам ви, моята майка, моето братче, моята толкова сладка племенничка…
	— Да, да. — Госпожица Блеклок бързо пресече словесния поток. — Но аз наистина не мога да повярвам, че някой ще поиска да те убие, Мици. Разбира се, щом искаш да си вървиш още на минутата, аз не мога да те спра. Но смятам, че ще бъде много глупаво, ако постъпиш така.
	И тъй като Мици явно се колебаеше, твърдо добави:
	— Овнешкото, дето ни го прати месарят, изглежда много жилаво. А трябва да се задуши за обяд.
	— Ще ви приготвя гулаш, специален гулаш.
	— Добре, щом това име ти харесва. Можеш да настържеш и онази твърда бучка сирене. Мисля, че довечера ще ни дойдат гости — да пийнат по нещо.
	— Довечера ли? Как така довечера?
	— В шест и половина.
	— Но това не е ли часът, посочен във вестника? Тогава кой ще дойде? И защо?
	— Ще дойдат на погребението — намигна госпожица Блеклок. — Стига вече, Мици. Имам работа. Затвори вратата от външната страна — твърдо добави тя.
	— Засега я успокоих — каза тя, след като вратата се затвори след обърканата Мици.
	— Толкова си оправна — промълви с възхищение госпожица Бънър.


	В 18.30 вечерта

	I.

	— Ето че сме напълно готови — обяви госпожица Блеклок.
	Тя огледа критично двойната стая, която служеше за гостна — кретонените завеси с десен на рози; двете бронзови вази с хризантеми; вазичката с градински теменуги и сребърната кутия за цигари на масата до стената; подносът с напитките на централната маса.
	Литъл Падъкс бе средно голяма къща, построена в ранновикториански стил. Отпред се простираше дълга тясна веранда и прозорци със зелени щори. Дългата и тясна гостна, лишена от достатъчно светлина поради закритата веранда, първоначално бе имала в средата двойна врата, водеща към малка стая с еркерен прозорец. Предишните обитатели бяха махнали двойната врата и я бяха заменили с кадифени завеси. А госпожица Блеклок махна завесите и двете стаи се сляха в една. В двата й края имаше камини, но нито една от тях не гореше, въпреки че в стаята се усещаше приятна топлина.
	— Наредила си да пуснат парното отопление — забеляза Патрик.
	Госпожица Блеклок кимна.
	— Напоследък времето е толкова мъгливо и влажно. Имам чувството, че всичко вкъщи се е овлажнило. Накарах Евънс да пусне парното, преди да си тръгне.
	— Безценният кокс? — подхвърли иронично Патрик.
	— Да, безценният кокс, както го наричаш. А иначе щяха да бъдат още по-безценните въглища. И бездруго Министерството на енергетиката не ни отпуска и малката седмична дажба, ако не подадем официално заявление, че нямаме други средства за готвене.
	— Предполагам, че по-рано е имало достатъчно кокс и въглища за всички? — запита Джулия, проявявайки интереса на човек, който сякаш слуша за непозната страна.
	— Да, и то евтини.
	— И всеки е можел да си купи колкото иска, без да попълва разни декларации? Имало е в изобилие, така ли?
	— От всички видове и качества, а не камъни и люспи, каквито купуваме днес.
	— Навярно тогава светът е бил чудесен — с благоговение промълви Джулия.
	Госпожица Блеклок се усмихна:
	— Като се връщам назад към миналото си, с положителност мисля така. Но аз съм стара жена и за мен е естествено да харесвам своето време. Вие, младите, обаче няма защо да мислите като мен.
	— Да, и тогава нямаше да се налага да работя — въздъхна Джулия. — Щях да си седя вкъщи, да се занимавам с цветята и да пиша кратки писъмца до някого. Защо хората са писали подобни писъмца и до кого?
	— Ами, до всички онези хора, с които сега говориш по телефона — отвърна госпожица Блеклок, като намигна. — Струва ми се, Джулия, че ти дори не умееш да пишеш.
	— Предполагам, да. Поне не и в прелестния стил на наръчника „Как да напишем едно завършено писмо“, който открих онзи ден. Направо божествено — съветват те как да откажеш предложение за женитба на вдовец!
	— Съмнявам се, че би ти харесало да си стоиш вкъщи, както си мислиш — вметна госпожица Блеклок. — Свързано е със задължения — и добави сухо, — но на мен това не ми е много познато. Ние с Бъни — тя нежно се усмихна на Дора — стъпихме отрано на трудовата борса.
	— О, да, точно така беше — съгласи се приятелката й. — Тези непослушни, толкова непослушни деца — никога няма да ги забравя. Разбира се, Лети беше умна. Стана делова жена — секретарка на голям бизнесмен.
	Вратата се отвори и влезе Филипа Хеймс. Тя беше висока, руса и спокойна. Огледа се наоколо с изненада.
	— Здравейте — изрече. — Гости ли ще има? Никой нищо не ми е съобщил.
	— Естествено — извика Патрик, — нашата Филипа не знае нищо. Басирам се, че е единствената жена в Чипинг Клегхорн, която не е наясно.
	Филипа го изгледа въпросително.
	— В момента — драматично заговори той и направи изразителен жест с ръка — виждаш сцената на едно убийство!
	Филипа Хеймс изглеждаше леко объркана.
	— Това — Патрик посочи двете големи вази с хризантеми — са погребалните венци, а тези блюда с настърганото сирене и маслините са печеното за погребението.
	Филипа впери въпросителен поглед в госпожица Блеклок.
	— Някаква шега ли е това? — попита тя. — Винаги трудно схващам шегите.
	— Твърде лоша шега — откликна живо Дора Бънър. — Никак не ми харесва.
	— Покажи й обявата — каза госпожица Блеклок. — Аз ще отида да заключа патиците, че вече се стъмни. Всеки момент ще дойдат.
	— Нека аз да отида — предложи Филипа.
	— В никакъв случай, мила моя. Ти свърши работата си за днес.
	— Аз ще отида, лельо Лети — предложи Патрик.
	— Не, недей — отвърна енергично тя. — Последния път не беше заключил вратичката както трябва.
	— Лети, мила, нека аз да отида — извика госпожица Бънър. — С удоволствие ще го направя. Само да си обуя галошите. Къде съм си дянала жилетката?
	Но госпожица Блеклок вече беше излязла от стаята, като се усмихваше.
	— Няма смисъл, Бъни — обади се Патрик. — Леля Лети е толкова чевръста, че не може да търпи друг да й върши работата. Тя наистина предпочита да прави всичко сама.
	— Доставя й удоволствие — отбеляза Джулия.
	— Не забелязах да си предлагаш услугите — подхвърли брат й.
	— Нали току-що спомена, че леля Лети предпочита да върши всичко сама — отбеляза тя. — Освен това — протегна хубавия си крак, обут в тънък чорап — съм си обула най-хубавите чорапи.
	— „Смърт в копринени чорапи“ — изрецитира Патрик.
	— Не копринени, а найлонови, идиот такъв.
	— Не звучи толкова добре за заглавие.
	— Няма ли най-сетне някой да ми каже — проплака Филипа — защо говорите непрекъснато за смърт?
	Всички се опитаха да й обяснят едновременно — никой не можа да намери вестника с обявата, защото Мици го бе взела със себе си в кухнята.
	След няколко минути госпожица Блеклок се върна.
	— Ето — бодро обяви тя, — свърших и тази работа. — После погледна стенния часовник. — Шест и двайсет. Скоро трябва да пристигне някой, освен ако не съм се излъгала в преценката си за моите съседи.
	— Не виждам защо трябва да идва някой — обади се Филипа с объркан вид.
	— Така ли, скъпа?… Ти може би не виждаш, но повечето хора са далеч по-любопитни от теб.
	— Филипа гледа на живота така, сякаш той просто не я интересува — заядливо изрече Джулия.
	Филипа не отговори.
	Госпожица Блеклок оглеждаше стаята. Мици бе поставила бутилката шери и трите блюда с настърганото сирене, маслините и красивите дребни сладки върху масата в средата на стаята.
	— Патрик, защо не преместиш този поднос или даже цялата маса до еркерния прозорец в ъгъла на другата стая, ако нямаш нищо против? В края на краищата не давам прием! Не съм канила никого. И нямам намерение да показвам, че чакам някои хора да се появят.
	— Желаеш да замаскираш прозорливото си предчувствие, така ли, лельо Лети?
	— Съвсем правилно казано, Патрик. Благодаря ти, момчето ми.
	— Значи можем да разиграем чудесна сценка на спокойна вечер в домашна обстановка — намеси се Джулия — и да се направим на силно изненадани, ако някой се отбие.
	Госпожица Блеклок беше вдигнала бутилката шери и я държеше неуверено в ръка.
	Патрик я успокои:
	— Бутилката е пълна до половината. Ще стигне.
	— О, да, да… — Тя се поколеба. След това, изчервявайки се леко, подхвърли: — Патрик, би ли имал нещо против… В шкафа в килера има нова бутилка… Донеси я и вземи тирбушон. Аз… ние… Защо да не отворим нова бутилка? Тази… вече е престояла отворена.
	Без да каже дума, Патрик отиде да изпълни поръчката. Върна се с нова бутилка и извади тапата. Докато слагаше шишето върху подноса, изгледа госпожица Блеклок с любопитство.
	— Май го вземаш насериозно, а, миличка? — попита я той.
	— О — извика Дора Бънър, шокирана, — Лети, не е възможно ти…
	— Тихо — прекъсна я рязко госпожица Блеклок, — звъни се. Виждате ли, моето предчувствие се оправда.


	II.

	Мици отвори вратата на гостната и пропусна вътре полковник Истърбрук и съпругата му. Момичето си имаше свои начини за представяне на гостите.
	— Полковник и госпожа Истърбрук са дошли да ви видят — непринудено обяви.
	Полковникът оживено заговори, за да прикрие обзелото го смущение.
	— Надявам се, нямате нищо против, че се отбихме — рече той (Джулия се изкикоти сподавено). — Просто минавахме оттук — ъ — какво? Доста мека вечер. Забелязах, че парното ви работи. Нашето още не сме го пуснали.
	— Ах, не са ли прекрасни тези хризантеми? — възторжено извика съпругата му. — Такава прелест!
	— Всъщност май са доста опърпани — забеляза Джулия.
	Госпожа Истърбрук поздрави Филипа много сърдечно, за да покаже колко добре разбира, че тя всъщност не е селскостопански труженик.
	— Как върви градината на госпожа Лукас? — попита я. — Мислиш ли, че някога ще се оправи? След като бе напълно занемарена през войната, а после остана само този ужасен стар Аш, който не похваща нищо друго, освен да посъбере тук-там листата и да засади някоя зелка.
	— Поддава се на обработка — отвърна Филипа, — но трябва да мине време.
	Мици отново отвори вратата и съобщи:
	— Ето и дамите от Боулдърс.
	— Добър вечер — поздрави госпожица Хинчклиф, устремила се смело напред, като сграбчи здраво ръката на госпожица Блеклок в своята. — Казах на Мъргатройд: „Я да се отбием в Литъл Падъкс!“ Исках да те питам как снасят твоите патици.
	— Вечерите вече се спускат много бързо, нали? — обърна се развълнувано госпожица Мъргатройд към Патрик. — Какви прекрасни хризантеми!
	— Опърпани! — вметна Джулия.
	— Не можеш ли да бъдеш малко по-любезна? — промърмори Патрик.
	— Пуснали сте парното отопление — забеляза госпожица Хинчклиф. — Много рано.
	— По това време в къщата става много влажно — обясни госпожица Блеклок.
	Патрик й направи знак с вежди, който означаваше: „Да наливам ли вече шерито?“ и в отговор тя също му направи знак: „Не още“.
	Тя попита полковник Истърбрук:
	— Получихте ли луковици от Холандия тази година?
	Вратата отново се отвори и госпожа Суетънхам пристъпи с виновен вид, следвана от нацупения Едмънд, целият вид, на който издаваше смущение.
	— Ето ни и нас! — весело възкликна тя, като се оглеждаше наоколо с неприкрито любопитство, след което, почувствала се изведнъж неловко, продължи: — Реших само да се отбия да ви попитам дали случайно не искате коте, госпожице Блеклок? Нашата котка тъкмо…
	— Е на път да бъде чифтосана с изчадието на един риж котарак — довърши Едмънд. — Мисля, че резултатът ще бъде ужасяващ. Не казвайте, че не съм ви предупредил!
	— Тя е отличен ловец на мишки — продължи бързо госпожа Суетънхам и добави: — Какви прекрасни хризантеми!
	— Пуснали сте парното, а? — запита Едмънд, опитвайки се да бъде оригинален.
	— Кажи, че не са като грамофонни плочи — промърмори Джулия.
	— Новините не ми харесват — обади се полковник Истърбрук, хващайки безмилостно Патрик за слушател. — Никак не ми харесват. Ако питате мен, войната е неизбежна, абсолютно неизбежна.
	— Изобщо не ме интересуват новините — отвърна Патрик.
	Вратата се отвори за пореден път при влизането на госпожа Хармън.
	Смачканата филцова шапка се крепеше на тила й в плах опит да изглежда модерна. Беше си облякла широка блуза с богат набор вместо обичайния пуловер.
	— Здравейте, госпожице Блеклок — възкликна тя и кръглото й лице засия. — Не съм закъсняла много, нали? Кога започва убийството?


	III.

	Чуха се възклицания. Джулия се изкикоти одобрително, устните на Патрик се разтеглиха в усмивка, а вместо отговор госпожица Блеклок се засмя на последната си гостенка.
	— Джулиън е направо бесен, че не може да дойде — съобщи госпожа Хармън. — Той обожава убийствата. Всъщност това беше причината за блестящата му проповед в неделя. Може би не е редно аз да изтъквам, че проповедта му е била добра, след като ми е съпруг, но тя наистина бе хубава, нали забелязахте? Беше толкова по-сполучлива от другите му проповеди. Както вече споменах, това се дължеше на „Смъртта изпълнява номера с шапката“. Чели ли сте я? Момичето от Бутс ми я запази специално. Направо е смайваща. През цялото време си мислиш, че всичко ти е ясно, а накрая всичко се обръща — има цяла серия от страхотни убийства — четири или пет. Та бях я оставила в кабинета тъкмо когато Джулиън се канеше да се затвори там да подготвя проповедта си. Той я взе и не можа да се откъсне от нея! После трябваше да напише проповедта си за нула време и си набеляза само онова, което иска да каже — съвсем простичко, без научните му увъртания и заучени пасажи — и естествено стана сто пъти по-добре. О, Боже, как се разприказвах! Но кажете ми, моля ви се, кога започва убийството?
	Госпожица Блеклок погледна стенния часовник над камината.
	— Ако изобщо започне — каза весело тя, — трябва да бъде съвсем скоро. Остава една минута до шест и половина. Междувременно заповядайте по чаша шери.
	Патрик с готовност се запъти към портала. Госпожица Блеклок отиде до масата край портала, върху която лежеше кутията с цигарите.
	— С удоволствие бих пийнала малко шери — призна госпожа Хармън. — Но какво искате да кажете с това „ако“?
	— И аз съм в неведение като теб — обясни госпожица Блеклок. — Не знам какво…
	Тя се спря и обърна глава, когато малкият стенен часовник над камината започна да бие. Имаше приятен звук, напомнящ сребърна камбанка. Всички млъкнаха, без да помръдват, и приковаха очи в часовника. Първо отброи четвърт, след това половин час. Когато последната нотка замря, всички светлини угаснаха.


	IV.

	В тъмнината се дочуха радостни възгласи и възбудени женски писъци.
	— Започва се! — извика госпожа Хармън в екстаз.
	Дора Бънър проплака:
	— Ох, не ми харесва!
	Чуха се други гласове: „Колко е ужасно!“, „Ужасно е страшно! Полазиха ме тръпки.“ „Арчи, къде си?“, „Какво трябва да правя?“, „О, скъпа, крака ти ли настъпих? Толкова съжалявам!“
	След това вратата се отвори с трясък. Светлината на мощен електрически фенер пробяга бързо по стаята. Носов мъжки глас, напомнящ на всички присъстващи за приятните следобеди, прекарани в киното, прикова вниманието на компанията с отсечената фраза:
	— Горе ръцете, не мърдайте!
	— Горе ръцете казах! — излая мъжът.
	Ръцете на всички се стрелнаха нагоре доброволно и с удоволствие.
	— Не е ли чудесно? — прошепна женски глас. — Толкова се вълнувам!
	След това внезапно изгърмя пистолет. Изстрелите бяха два. Свистенето на двата куршума разтърси всеобщото задоволство. Играта изведнъж престана да бъде игра. Някой изпищя…
	Човекът на вратата неочаквано се завъртя кръгом, сякаш се колебаеше. Последва трети изстрел, при който силуетът се сви и сетне се строполи на пода. Светлината на фенера се насочи надолу и след това угасна.
	Отново настъпи мрак. Тъй като не беше подпряна, за да стои отворена, вратата на гостната се заклати с тихичко викторианско стенание на протест и се затръшна с леко хлопване.
	Настъпи паника. Различни гласове заговориха едновременно: „Светнете лампите“, „Можеш ли да намериш ключа?“ „Кой има запалка?“ „Ох, не ми харесва, не ми харесва!“ „Но изстрелите бяха истински!“ „Той държеше истински пистолет.“ „Крадец ли беше?“ „О, Арчи, искам да се махна оттук.“ „Моля ви, някой има ли запалка?“
	Две запалки щракнаха почти едновременно и запламтяха със стабилен пламък. Всеки мигаше и гледаше към другия. Изплашени лица се взираха в други изплашени лица. Подпряна до стената при портала, госпожица Блеклок бе вдигнала ръка към лицето си. Светлината беше твърде оскъдна, за да се види друго, освен нещо тъмно, стичащо се между пръстите й.
	Полковник Истърбрук се изкашля и пое нещата в свои ръце.
	— Пробвайте ключовете, Суетънхам — нареди той.
	Едмънд, който беше до вратата, послушно натисна ключа нагоре и надолу.
	— Изключени са централно или е изгорял бушон — заяви полковникът. — Кой вдига тази ужасна врява?
	Една жена пищеше зад затворената врата на гостната. Гласът й стана още по-пронизителен и заедно с него се чуха удари на юмруци по вратата.
	Дора Бънър, която тихичко хлипаше, се провикна:
	— Това е Мици. Някой убива Мици…
	Патрик измърмори:
	— Де този късмет.
	Госпожица Блеклок каза:
	— Трябва да намерим свещи. Патрик, ще отидеш ли?
	Полковникът отвори вратата. Двамата с Едмънд излязоха в антрето със запалки, чиито пламъци вече примигваха. Едва не се спънаха в проснатото на пода тяло.
	— Изглежда в нокаут — отбеляза полковникът. — Къде е жената, дето вдига този адски шум?
	— В трапезарията — отвърна Едмънд.
	Трапезарията се намираше в другия край на антрето.
	Някой удряше по ламперията, виеше и пищеше.
	— Заключена е вътре — рече Едмънд и се наведе.
	Превъртя ключа и Мици изскочи навън като тигрица, готова за скок.
	Лампата в трапезарията светеше. Очерталият се на фона й силует бе въплъщение на безумен ужас. Жената не спираше да крещи. Сцената беше донякъде комична, защото Мици, която се бе заела да лъска сребърните прибори, продължаваше да държи в ръцете си гюдерия и голяма лопатка за сервиране на риба.
	— Млъкни, Мици — скара й се господарката.
	— Престани — нареди Едмънд, но тъй като Мици продължаваше да крещи, той се наведе и рязко я зашлеви през лицето. Мици си пое дъх, изхълца и накрая млъкна.
	— Намерете свещи — нареди госпожица Блеклок. — В кухненския бюфет има. Патрик, нали знаеш къде е таблото с бушоните?
	— В коридора зад килера, нали? Добре, ще се опитам да направя нещо.
	Госпожица Блеклок се бе приближила към светлината, идваща от трапезарията, и Дора Бънър шумно изхлипа, а Мици нададе нов писък с цяло гърло.
	— Кръвта, кръвта! — викаше задавено тя. — Вие сте ранена, госпожице Блеклок, и кръвта ви изтича.
	— Не ставай глупава — отсече тя. — Дори не може да се каже, че съм ранена. Само ме перна по ухото.
	— Но, лельо Лети — намеси се Джулия, — виж кръвта.
	Наистина, бялата блуза, перлите и ръцете й представляваха ужасна кървава гледка.
	— Ушите винаги кървят много — успокои ги тя. — Спомням си как като дете припаднах във фризьорския салон. Човекът само леко ми поряза ухото и веднага рукна цяла локва кръв. _Трябва_ да намерим светлина.
	— Аз ще донеса свещи — предложи Мици.
	Джулия тръгна с нея и двете се върнаха с няколко свещи, залепени на чинийки.
	— А сега да разгледаме нашия престъпник — рече полковникът. — Дръж по-ниско свещите, Суетънхам. Колкото се може повече свещи.
	— Аз ще мина от другата страна — предложи Филипа.
	Тя държеше здраво в ръцете си двете чинийки със свещи. Полковник Истърбрук коленичи на пода.
	Проснатата фигура беше загърната в грубо съшито черно наметало с качулка. На лицето й имаше черна маска, а ръцете бяха в черни памучни ръкавици.
	Качулката се бе свлякла назад и откриваше разчорлена руса коса.
	Полковник Истърбрук обърна тялото по гръб, опипа пулса му, после сърцето… След това дръпна пръстите си с възклицание на погнуса и ги погледна — бяха лепкави и червени.
	— Прострелял се е — обяви той.
	— Тежко ли е ранен? — запита госпожица Блеклок.
	— Хм, боя се, че е мъртъв… Може да е самоубийство, а може и да се е спънал в тази наметка и пистолетът да е гръмнал при падането. Ако имах по-добра видимост…
	В този миг като по чудо лампите отново светнаха.
	Със странно усещане за нереалност жителите на Чипинг Клегхорн, скупчени в антрето на Литъл Падъкс, осъзнаха, че присъстват на неочаквана насилствена смърт. Ръката на полковник Истърбрук беше изцапана с кръв. Кръв продължаваше да се стича по шията, блузата и жакета на госпожица Блеклок. Гротескно проснатата фигура на натрапника лежеше повалена в краката им…
	Патрик пристигна от трапезарията и съобщи:
	— Изглежда е изгорял само един бушон… — и млъкна.
	Полковник Истърбрук смъкна малката черна маска.
	— По-добре ела да видиш кой е този тип — каза той. — Макар да ми се струва, че не е от нашите хора…
	После свали маската от лицето на умрелия. Всички протегнаха шии напред. Мици хълцаше и ахкаше, но другите стояха съвсем притихнали.
	— Съвсем млад е — забеляза госпожа Хармън.
	Изведнъж Дора Бънър извика възбудено:
	— Лети, Лети, това е младият мъж от спа хотела в Медънхам Уелс. Онзи, който беше тук и искаше да му дадеш пари, за да се върне в Швейцария, а ти му отказа. Мисля, че всичко е било само претекст — да разучи къщата… О, скъпа, като нищо е можел да те убие…
	Госпожица Блеклок, която владееше положението, рязко нареди:
	— Филипа, заведи Бъни в трапезарията и й дай половин чаша бренди. Джулия, мила, иди до банята и ми донеси лейкопласта от шкафа — кървя като прасе и така се изпоцапах! Патрик, ще се обадиш ли веднага в полицията?


	Спа хотел „Роял“

	I.

	Джордж Райдсдейл, началник на полицията в Мидълшир, беше спокоен човек. Среден на ръст, с проницателни очи под рунтави вежди, той имаше навика повече да слуша, отколкото да говори. След това даваше заповед с равен глас и заповедта му се изпълняваше.
	В момента изслушваше инспектор-детектив Дърмът Крадък. Той беше служебно натоварен със случая от предната вечер. Райдсдейл го бе извикал обратно от Ливърпул, където беше изпратен да извърши разследвания по друго дело. Райдсдейл имаше добро мнение за Крадък. Той притежаваше не само ум и въображение, но и нещо, което началникът ценеше много повече — самодисциплината да действа бавно, да проверява и проучва всеки факт, както и да проявява обективност до самия край на всеки случай.
	— Полицай Лег прие телефонното обаждане, сър — Докладваше Крадък. — Действал е правилно — с бързина и присъствие на духа. А явно не е било лесно — около половин дузина хора са се опитвали да говорят едновременно, включително и някаква емигрантка от Средна Европа — от онези, които изпадат в крайности, щом видят полицай. Уверявала го, че ще я заключат, и опищяла околността.
	— Идентифициран ли е починалият?
	— Да, сър. Руди Шерц. Швейцарец по националност. Бил е назначен като администратор в спа хотел „Роял“, Медънхам, Уелс. Ако не възразявате, сър, първо ще се отбия в хотела и сетне в Чипинг Клегхорн. В момента сержант Флечър се намира там — първо ще се срещне с хората от автогарата и след това ще отиде в къщата.
	Райдсдейл кимна одобрително.
	Вратата се отвори и началникът на полицията вдигна поглед.
	— Влез, Хенри — покани го той. — Тъкмо се занимаваме с един не съвсем стандартен случай.
	Сър Хенри Клидъринг — бивш комисар в Скотланд Ярд — влезе, като повдигна вежди. Той беше висок възрастен мъж с изискана външност.
	— Това може да впечатли дори твоя _blase palate_* — продължи Райдсдейл.
	[* Преситен вкус (фр.) — Б.пр.]
	— Никога не съм бил преситен — възмути се сър Хенри.
	— Последната мода — обясни му Райдсдейл — е да обявиш предварително собствените си убийства. Покажи на сър Хенри обявата, Крадък.
	— „Норт Бенъм Нюз и Чипинг Клегхорн Газет“ — подсвирна сър Хенри. — Голям залък. — Той прочете карето с отпечатаната обява, което Крадък му посочи с пръст. — Хм, да, малко необичайно.
	— Някаква идея кой може да е подал обявата? — попита Райдсдейл.
	— Според описанието, сър, била е подадена лично от Руди Шерц в сряда.
	— И са я приели без никакви въпроси? Не се ли е сторила най-малкото странна на онзи, който я е приел?
	— Аденоидната блондинка, която приема обявите, е почти неспособна да разсъждава, бих казал, сър. Само е преброила думите и е взела парите.
	— И каква е била идеята? — запита сър Хенри.
	— Да събере колкото може повече от местните любопитковци — изказа предположението си Райдсдейл. — Да ги събере всички на едно място по едно и също време, след което да ги задържи и да ги освободи от излишните им пари и ценности. Като идея не е лишена от оригиналност.
	— Що за място е Чипинг Клегхорн? — попита сър Хенри.
	— Голямо разпръснато и живописно село. Има месарница, хлебарница, бакалница, доста хубав антикварен магазин и две малки ресторантчета. Смята се за забележителност. Угажда на туристи, които пътуват на четири колела. Бива си го и като място за живеене. Селските къщи, в които някога са живели земеделци, сега са преустроени и населени от стари моми на почтена възраст и възрастни брачни двойки. Част от къщите са строени по викторианско време.
	— Ясно — промълви сър Хенри. — Мили стари писани и полковници в оставка. Да, при вида на тази обява всички ще се втурнат в посочения час и ще започнат да душат наоколо, за да разберат какво става. Господи, и аз имам една своя стара писана! И ако беше там сега! С какво удоволствие би завряла изисканото си носле в тази история. Това би се оказало точно по нейната част!
	— И коя по-точно е твоята писана, Хенри? Някоя леля?
	— Не — въздъхна сър Хенри, — не е роднина. — И додаде с благоговение: — Тя е най-добрият детектив, който Господ някога е създавал. Самороден гений, отгледан на подходяща почва. — Обърна се към Крадък. — Никога не се отнасяй с презрение към старите писани от твоето село, момчето ми — посъветва го той. — В случай, че това излезе заплетена история, което не допускам нито за миг, не забравяй, че съществува една неомъжена женица, която иначе си гледа плетката и градината. Но нито един детектив не може да стъпи на малкия й пръст. Тя може да ти каже какво е могло да се случи, какво е трябвало да се случи, че даже и какво всъщност се е случило! Може да ти каже и _защо_ се е случило!
	— Ще го имам предвид, сър — отвърна инспектор-детектив Крадък с най-официален тон и едва ли някой би предположил, че Дърмът Ерик Крадък всъщност беше кръщелник на сър Хенри и отношенията му с неговия кръстник бяха най-близки и непринудени.
	Райдсдейл направи бърз разбор на случая пред приятеля си:
	— Всички са се събрали в 18.30 часа, това е ясно. Обаче онзи швейцарец е знаел, че ще стане точно така? И още нещо — възможно ли е да са носели у себе си толкова плячка, че да си е струвал грабежът?
	— Две-три старомодни брошки, гердан от перлени мъниста, дребни монети за харчене и някоя и друга банкнота — нищо повече — произнесе замислено сър Хенри.
	— Тази госпожица Блеклок държеше ли много пари в къщата?
	— Каза, че не, сър. Всичко на всичко пет лири, както разбрах.
	— Нищо и половина — обобщи Райдсдейл.
	— Значи, твоята идея е, че това приятелче е обичало представленията — каза сър Хенри. — Цялата работа не е била в плячката, а в удоволствието да разиграе сцена на грабеж с насочен пистолет. Като във филмите, а? Твърде възможно. Как е успял да се застреля?
	Райдсдейл бутна един лист към него.
	— Това е предварителният медицински оглед. Пистолетът е бил изпразнен от късо разстояние — има леко обгаряне. Хм, нищо не показва дали е било нещастен случай или самоубийство. Може да е извършено нарочно, а може да се е спънал и да е паднал, а пистолетът да е гръмнал в ръката му. По-вероятно е последното. — Той погледна Крадък: — Трябва да разпиташ много внимателно свидетелите и да ги накараш да опишат с точност какво са видели.
	Инспектор Крадък унило се обади:
	— Всеки е видял нещо различно.
	— Винаги ми е било интересно — отбеляза сър Хенри — какво виждат хората в момент на силна възбуда и нервно напрежение. Какво виждат и което е още по-любопитно — какво не виждат. — Направена ли е балистична експертиза?
	— Пистолетът е чуждо производство (много често срещана марка в Европа). Шерц не е имал разрешително за него и не го е обявил при пристигането си в Англия.
	— Лошо момче — изрече сър Хенри.
	— Изобщо, неблагонадежден тип. Е, Крадък, върви да видиш какво ще можеш да научиш за него в хотел „Роял“.


	II.

	В спа хотел „Роял“ инспектор Крадък бе отведен направо при управителя.
	Самият управител, господин Роландсън — висок, червендалест и енергичен мъж, поздрави инспектора сърдечно.
	— Ще се радвам да ви помогна с всичко, което е по силите ми, инспекторе — започна той. — Много изненадваща история, наистина. Никога не бих предположил, никога. Шерц изглеждаше съвсем обикновен и приятен младеж — въобще не ми приличаше на човек, който би извършил въоръжен грабеж.
	— Откога работеше при вас, господин Роландсън?
	— Тъкмо това проверявах, преди да дойдете. Малко повече от три месеца. Много добри препоръки, редовни документи и всичко останало.
	— А вие бяхте ли доволен от него?
	Крадък отбеляза почти незабележимата пауза, преди Роландсън да отговори:
	— Ами, да, напълно доволен.
	Тогава Крадък употреби похват, който досега не го бе подвеждал.
	— Хайде, хайде, господин Роландсън — каза той и леко поклати глава. — Май не е точно така, а?
	— Ами… — Управителят изглеждаше малко смутен.
	— Хайде, кажете, нещо не е било съвсем наред, нали? Какво именно?
	— Тъкмо там е работата. И аз не знам какво.
	— Но сте _си мислели_, че има нещо нередно?
	— Ами — да — така беше… Но всъщност нямам никакви доказателства. Не бих искал предположенията ми да се записват и след това да се обърнат срещу мен.
	Крадък се усмихна любезно:
	— Разбирам какво имате предвид. Няма защо да се безпокоите. Просто трябва да си изградя някаква представа за този младеж Шерц. В какво го подозирахте?
	Роландсън отвърна твърде неохотно:
	— Е, един-два пъти възникнаха проблеми със сметките. Имаше надписани суми, които не трябваше да фигурират там.
	— Искате да кажете, подозирахте го, че е таксувал разходи, без да ги завежда в хотелските книги, и че е прибирал разликата в джоба си при плащането на сметките?
	— Нещо такова… С други думи, беше си проява на груба небрежност. Един-два пъти ставаше въпрос за по-значителни суми. Накарах счетоводителя ни да провери повторно счетоводните книги, като подозирах, че грешката е негова. Но макар че се натъкнах на допуснати грешки и претупване на работата, парите излязоха точно. Тогава стигнах до извода, че грешката явно е моя.
	— Ами ако не е била ваша? Ако Шерц е присвоявал малки суми оттук-оттам, той е можел да се прикрива, предполагам, като възстановява парите?
	— Стига да е имал пари. Но хора, които си присвояват „малки суми“, както се изразихте, обикновено се нуждаят от тези суми и ги харчат веднага.
	— Значи, ако е искал пари, за да възстанови липсващите суми, не би се спрял да ги набави чрез въоръжен грабеж или по друг начин?
	— Да. Чудя се дали това е бил първият му опит…
	— Възможно е. Опитът определено е съвсем аматьорски. Имаше ли някой друг, от когото би могъл да вземе пари? Имаше ли жени в живота му?
	— Една келнерка от грила. Името й е Мирна Харис.
	— Няма да е зле да поговоря с нея.


	III.

	Мирна Харис беше хубаво момиче с разкошна червена коса и вирнато носле. Беше разтревожена и седеше нащрек, а освен това прозираше и дълбокото й възмущение от този полицейски разпит.
	— Не знам нищо за това, сър. Нищичко — запротестира тя. — Ако знаех какъв е, никога нямаше да изляза с Руди. Естествено, мислех си, че като работи на рецепцията, всичко му е наред. Това е напълно естествено. Мисълта ми е, че хотелът трябва повече да внимава кого назначава, особено пък с чужденците. Защото с тях никога не си съвсем наясно. Предполагам, че може да е бил свързан с някои от тези банди, за които сигурно сте чели?
	— Ние смятаме — рече Крадък, — че е действал напълно самостоятелно.
	— Ама, представяте ли си — а изглеждаше толкова кротък и почтен. Просто да не повярваш. Въпреки че изчезваха разни неща — сега започвам да се сещам. Една диамантена брошка и малък златен медальон с капаче, струва ми се. Но и през ум не ми е минавало, че е работа на Руди.
	— Сигурен съм в това — заяви Крадък. — Всеки би могъл да се излъже. Добре ли го познавахте?
	— Не бих казала точно „добре“.
	— Но бяхте приятели?
	— О да, приятели бяхме — нищо повече. Само приятели. Изобщо нямаше нищо сериозно. Във всеки случай аз винаги внимавам с чужденците. Те са чешити и никога не можеш да бъдеш сигурен в тях, нали? Ами някои поляци през войната! Че даже и някои американци! Не се издават, че са женени, докато не стане твърде късно. Руди обичаше да се изхвърля в приказките, но аз винаги си имах едно наум.
	Крадък се хвана за последната фраза:
	— Изхвърляше се, значи? Много интересно, госпожице Харис. Мисля, че вие можете да ни бъдете много полезна. В какво отношение се изхвърляше?
	— Ами, колко богати и високопоставени били родителите му в Швейцария. А той все нямаше пари. Казваше, че не можел да получава пари от Швейцария заради валутните разпоредби. Може и така да е било, но той нямаше скъпи неща. Имам предвид дрехите му. Не бяха шик. И просто си мислех, че повечето му истории са само въздух под налягане. Изкачвал бил Алпите и спасявал живота на хората на ръба на разни ледници. Та на него му се завиваше свят само като вървеше по ръба на Баултърс Гордж! Алпите, как ли не!
	— Често ли излизахте с него?
	— Да — всъщност — да, често. Той имаше много добри обноски и знаеше как да ухажва момиче — винаги избираше най-добрите места в киното, понякога ми купуваше цветя. И танцуваше страхотно.
	— Споменавал ли е пред вас нещо за госпожица Блеклок?
	— Тя идва понякога да обядва тук, нали? И веднъж бе отседнала в хотела. Не, мисля, че Руди не ми е споменавал нищо за нея. Не знаех, че я познава.
	— А споменавал ли е Чипинг Клегхорн?
	Стори му се, че в погледа на Мирна Харис се мярна едва доловима бдителност, но не беше много сигурен.
	— Мисля, че не… Май веднъж ме попита нещо за автобусите — кога тръгват, но не си спомням дали ставаше дума за Чипинг Клегхорн или за друго село.
	Повече нищо не можа да изкопчи от нея. По думите й Руди Шерц изглеждал както обикновено. Не го била виждала предната вечер. Нямала абсолютно никаква представа, че бил крадец.
	„И това вероятно е самата истина“ — помисли си Крадък.


	Госпожица Блеклок и госпожица Бънър

	Литъл Падъкс отговаряше до голяма степен на представата, която инспектор Крадък си бе изградил. Той забеляза патиците и пилетата по двора, както и нещо, което доскоро сигурно е било красив затревен бордюр, из който тук-там се мъдреха късни астри като последни гаснещи пурпурни петънца. Поляната, както и пътеките показваха признаци на запуснатост.
	Инспекторът мислено обобщи впечатленията си: „Сигурно нямат излишни пари за градинари — обичат цветята и имат добър усет за проектиране и очертаване на бордюри. Неголям, но приятен на вид имот.“
	Когато колата му спря пред входната врата, откъм едната страна на къщата се появи сержант Флечър. Той имаше вид на гвардеец с изправената си войнишка стойка и беше в състояние да вложи различни значения само в една-единствена думичка: „Сър“.
	— Ето ви и вас, Флечър.
	— Сър — отвърна сержант Флечър.
	— Нещо да докладвате?
	— Приключихме с огледа на къщата, сър. Шерц, изглежда, не е оставил никакви отпечатъци от пръстите си. Бил е с ръкавици, разбира се. Няма следи от насилствено отваряне на прозорци и врати с цел проникване през тях. Изглежда е пристигнал с автобуса от Медънхам в 18.00 часа. Както разбрах, страничната врата на къщата е била заключена в 17.30 часа. Изглежда е влязъл през главния вход. Госпожица Блеклок твърди, че обикновено не заключват вратата, докато не стане вечер и не затворят къщата за през нощта. Прислужничката от своя страна настоява, че входната врата е заключена през целия следобед. Но тя говори, каквото си поиска. Много е темпераментна, сам ще видите. Бежанка е от Централна Европа или нещо такова.
	— Опърничава, така ли?
	— Сър! — рече с особено силно чувство сержант Флечър.
	Крадък се усмихна, Флечър продължи доклада си:
	— Осветлението навсякъде работи нормално. Още не сме открили как се е справил със светлините. Изгоряла е само едната верига — гостната и коридора. Разбира се, сега вече различните лампи не се свързват на един бушон в таблото, но тук електрическата инсталация е от стар тип. Не ми е ясно как е бърникал в електрическото табло, след като то се намира чак в килера и е трябвало да мине през кухнята, където прислужничката би го видяла.
	— Освен ако не е замесена и тя?
	— Това е твърде възможно. И двамата са чужденци. Аз лично не бих й се доверил, така да знаете.
	Крадък забеляза две огромни уплашени очи, които надничаха през прозореца до входната врата. Лицето, сплескано от стъклото, почти не се различаваше.
	— Това там тя ли е?
	— Тъй вярно, сър.
	Лицето изчезна.
	Крадък натисна звънеца на входната врата.
	След продължително чакане вратата се отвори от приятна на вид млада жена с кестенява коса и отегчено изражение.
	— Инспектор Крадък — представи се той.
	Младата жена го изгледа хладно с красивите си лешникови очи и каза:
	— Влезте. Госпожица Блеклок ви очаква.
	Гостната, както Крадък забеляза, бе дълга и тясна, по стените й имаше твърде много врати.
	Младата жена отвори една врата вляво и рече:
	— Инспектор Крадък, лельо Лети. Мици не пожела да се приближи до вратата. Затворила се е в кухнята и вие, та пушек се вдига. Не ми се вярва да получим нещо за обяд.
	След което обясни на Крадък:
	— Тя не обича полицията — и се оттегли, като затвори вратата след себе си.
	Крадък пристъпи напред, за да се ръкува със собственичката на Литъл Падъкс.
	Пред себе си видя висока енергична жена на около шейсет години. Прошарената й коса правеше естествена чупка и създаваше изискана рамка на интелигентното й решително лице. Тя имаше проницателни сиви очи и волева квадратна брадичка. На лявото й ухо имаше хирургическа превръзка. Не носеше никакъв грим и беше облечена семпло в добре скроени сако и пола от туид и пуловер. Около деколтето на пуловера съвсем изненадващо бе закачила старомодна брошка с релефни цветя — спомен от викторианската епоха. Това загатваше за сантименталност, която не личеше в нищо друго. Близо до нея, с кръгло разтревожено лице и несресана коса, измъкнала се от мрежичката, която я крепеше, беше седнала жена на приблизително същата възраст, в която Крадък без затруднение разпозна „Дора Бънър — компаньонка“ от доклада на полицай Лег, към което бе добавил „откачалка“.
	Госпожица Блеклок заговори с приятен глас:
	— Добро утро, инспектор Крадък. Запознайте се с моята приятелка, госпожица Бънър, която ми помага да поддържам къщата. Няма ли да седнете? Ще запалите цигара, предполагам?
	— Боя се, че не пуша по време на дежурство, госпожице Блеклок.
	— Колко жалко!
	Крадък бързо огледа стаята. Типична двойна викторианска гостна — два дълги прозореца в тази стая и един еркерен в другата… столове… диван… в средата маса и върху нея ваза с хризантеми, още една ваза с цветя до прозореца — свежи и приятни цветя, без особена оригиналност. Единственото нещо, което не беше на мястото си, бе малката вазичка с увехнали градински теменуги на масата близо до портала в по-отдалечената стая. Тъй като не можеше да си представи, че госпожица Блеклок би търпяла увехнали цветя в стаята, той реши, че това е единственият знак, подсказващ, че се е случило нещо извънредно, което отклоняваше добре поддържаното домакинство от обичайното му русло.
	Инспекторът започна:
	— Предполагам, госпожице Блеклок, че това е стаята, в която е станал инцидентът?
	— Да.
	— Да бяхте видели снощи какво стана — възкликна госпожица Бънър, — пълна бъркотия! Две масички се прекатуриха, кракът на едната се счупи, всички се блъскахме в тъмното, а някой си е изгасил запалената цигара и е изгорил масата — най-хубавата мебел. Хората — особено младите — са толкова небрежни към вещите… За наш късмет нямаше счупен порцелан.
	Другата жена я прекъсна внимателно, но твърдо:
	— Дора, всички тези неща, колкото и да са неприятни, са само дреболии. Мисля, че ще е най-добре просто да отговорим на въпросите на инспектор Крадък.
	— Благодаря ви, госпожице Блеклок. Скоро ще стигна и до това, което се е случило снощи. Но преди това искам да ми кажете кога за пръв път видяхте мъртвия — Руди Шерц.
	— Руди Шерц? — Тя се изненада. — Така ли се казва? А аз мислех, че… О, както и да е, това няма значение. За пръв път го срещнах, когато ходих на пазар един ден в Медънхам Спа, преди около — чакайте да помисля — преди около три седмици. С госпожица Бънър обядвахме в спа хотел „Роял“. Когато вече си тръгвахме след обяда, чух някой да произнася името ми. Беше този млад човек. Запита ме: „Вие сте госпожица Блеклок, нали?“ И след това добави, че аз може би не го помня, но той бил синът на собственика на хотел „Дез Алп“ в Монтрьо, където аз и сестра ми живяхме почти една година по време на войната.
	— Значи хотел „Дез Алп“, Монтрьо — отбеляза Крадък. — А вие помнехте ли го, госпожице Блеклок?
	— Не, не го помнех. Всъщност изобщо нямах спомен да съм го виждала. Всички момчета, които работят на хотелските рецепции, си приличат. Престоят ни в Монтрьо бе много приятен и собственикът на хотела се държа изключително внимателно, тъй че се постарах да бъда колкото мога по-любезна с младежа. Изразих надеждата, че сигурно му харесва в Англия, и той ме увери, че е така — баща му го бил изпратил тук за шест месеца да изучи хотелиерския бизнес. Всичко ми се стори напълно естествено.
	— А следващата ви среща?
	— Преди около — да, трябва да е било преди десетина дни, той неочаквано се появи тук. Доста се изненадах. Момчето ми се извини за безпокойството, но обясни, че съм единственият човек, когото познавал в Англия. Сподели, че спешно се нуждае от пари, за да се завърне в Швейцария, тъй като майка му била сериозно болна.
	— Но Лети не му даде — обади се задъхано госпожица Бънър.
	— Цялата история бе крайно съмнителна — развълнувано продължи госпожица Блеклок. — Реших, че работата му определено не е чиста. Историята, че му трябвали пари, за да се върне в Швейцария, беше чиста _глупост_. Баща му можеше без никакви проблеми да телеграфира и да уреди всичко тук. Хората от хотелиерския бизнес поддържат връзки помежду си. Подозирах, че е злоупотребил с пари или нещо подобно. — Тя млъкна и сухо добави: — Ако случайно ме смятате за коравосърдечна, знайте, че дълги години съм била секретарка на виден финансист и човек става предпазлив, когато става въпрос за пари. Запозната съм с всякакви злополучни истории. Единственото нещо, което действително ме озадачи — додаде замислено тя, — е, че той много лесно се примири. Тръгна си веднага без повече приказки. Сякаш и не бе очаквал да получи парите.
	— Мислите ли сега, когато се връщате към това, че идването му е било само претекст да огледа имота?
	Тя закима енергично:
	— Сега вече си мисля точно това. Когато го изпращах, той подхвърли някакви забележки за стаите от сорта „Имате много хубава трапезария“ (което, разбира се, е пълна лъжа — тя е една ужасна тъмна и малка стая) — просто като извинение да надникне вътре. След което бързо мина пред мен и отвори входната врата с думите: „Ще позволите ли?“ Мисля, че този път искаше да провери заключването. Всъщност като повечето съседи ние никога не заключваме входната врата, докато не се стъмни. _Всеки_ би могъл да влезе.
	— А страничната врата? Както разбрах, тя води към градината?
	— Да, излязох през нея, за да заключа патиците, малко преди гостите да пристигнат.
	— Беше ли заключена, когато излязохте?
	Жената се смръщи.
	— Не си спомням… Май да. Със сигурност обаче я заключих, когато се върнах.
	— Това трябва да е било към 18.15 часа?
	— Горе-долу по това време.
	— А входната врата?
	— Тя обикновено се заключва по-късно.
	— Значи Шерц би могъл да влезе през нея без проблеми. Или да се вмъкне, докато вие сте затваряли патиците. Сигурно е успял да проучи разположението на къщата и вероятно си е набелязал различни места, където може да се скрие — шкафове и така нататък.
	— Извинете, но изобщо не ми е ясно — възрази госпожица Блеклок — защо, за Бога, някой ще си прави целия този труд да идва, да обира къщата и да инсценира този глупав въоръжен грабеж?
	— Държите ли големи суми в къщата, госпожице Блеклок?
	— Около пет лири тук в бюрото и може би една-две лири в портмонето ми.
	— А бижута?
	— Няколко пръстена и брошки и камеите, които нося в момента. Не може да не се съгласите, инспекторе, че всичко това е абсурдно.
	— Това изобщо не беше обир — извика госпожица Бънър. — През цялото време ти го повтарях, Лети. Било е _отмъщение_! Защото не му даде парите! Нарочно стреля в теб два пъти.
	— А — включи се Крадък, — вече се приближаваме към събитията от снощи. Какво по-конкретно се случи, госпожице Блеклок? Разкажете ми всичко, което си спомняте.
	Жената се замисли за момент.
	— Часовникът започна да бие — каза. — Този над камината. Спомням си, че казах, че ако има нещо да става, то сигурно ще стане скоро. Тогава се чу първият удар на часовника. Всички го слушахме, без да продумаме. Той бие през определени интервали, нали разбирате? Отброи две четвърти час и най-неочаквано светлините угаснаха.
	— Кои лампи бяха включени?
	— Стенните аплици тук и в отдалечената стая. Този в средата и двете малки нощни лампи не бяха включени.
	— Появи ли се първо светкавица или шум при изгасването на лампите?
	— Мисля, че не.
	— Сигурна съм, че _имаше_ светкавица — намеси се Дора Бънър. — И се чу пукот. Опасно!
	— И след това, госпожице Блеклок?
	— Вратата се отвори.
	— Коя врата? В стаята има две врати.
	— Ей тази врата тук. Онази в другата стая не се отваря. Тя не е истинска врата. Вратата се отвори и той се появи — маскиран мъж с пистолет. Просто не може да се опише — толкова фантастично изглеждаше, но в момента аз естествено си помислих, че това е глупава шега. Той извика нещо, но забравих какво.
	— Горе ръцете или ще стрелям! — подсказа приятелката й не без драматизъм.
	— Нещо такова — допълни госпожица Блеклок с известно съмнение.
	— И всички вдигнахте ръцете си?
	— _О, да_ — потвърди госпожица Бънър, — всички. Искам да кажа, това беше част от играта.
	— Аз не си ги вдигнах — рязко отсече госпожица Блеклок. — Толкова безкрайно глупаво ми се стори всичко. Беше ме яд на това представление.
	— И после?
	— Електрическият фенер светна право в очите ми. Заслепи ме. И сетне — беше просто невероятно — чух как покрай мен изсвистя куршум и се удари в стената над главата ми. Някой изпищя, после усетих пареща болка в ухото си и чух следващия изстрел.
	— Беше ужасяващо — вметна Дора Бънър.
	— И какво се случи след това, госпожице Блеклок?
	— Трудно ми е да кажа — бях толкова зашеметена от болка и изненада. Човекът се обърна назад и изглежда се спъна, след което последва нов изстрел, фенерът изгасна и всички започнаха да се блъскат един в друг и да викат.
	— Къде бяхте застанали, госпожице Блеклок?
	— Ей там до масата. В ръцете си държеше вазата с теменугите — задъхана от вълнение промълви госпожица Бънър.
	— Бях ей там. — Блеклок се приближи до малката масичка близо до портала. — Всъщност в ръцете си държах кутията с цигари.
	Инспектор Крадък разгледа стената зад гърба й. Двете дупки, оставени от куршумите, ясно личаха. Самите куршуми бяха извадени и изпратени за балистична експертиза.
	Той тихо произнесе:
	— Спасили сте се на косъм, госпожице Блеклок.
	— Но той стреля по нея — извика другата жена, — нарочно се беше прицелил в нея! Видях го. Обиколи с фенера всички, докато я открие, и тогава го насочи към нея и стреля в _нея_! Искал е да _те_ убие, Лети.
	— Дора, скъпа, просто си си го втълпила в главата от прекалено много мислене върху цялата случка.
	— Той стреля в теб — упорито настоя Дора. — Искал е да те убие и като не те улучи, се застреля. _Сигурна_ съм, че беше така!
	— Нито за миг не допускам, че е имал намерение да се самоубива — възрази госпожица Блеклок. — Не беше от хората, които се самоубиват.
	— Вие твърдите, госпожице Блеклок, че докато не е стрелял по вас, сте смятали цялата история за шега?
	— Естествено. За какво друго бих могла да я смятам?
	— Кой според вас е авторът на тази шега?
	— В началото си помисли, че е Патрик — подсети я Дора Бънър.
	— Патрик? — рязко запита инспекторът.
	— Младият ми братовчед, Патрик Симънс — отсече госпожица Блеклок, ядосана на приятелката си. — Хрумна ми, когато прочетох обявата, че се опитва да бъде интересен, но той категорично отрече.
	— И след това ти се разтревожи, Лети — обади се госпожица Бънър. — Разтревожена беше, макар че се опитваше да го прикриеш. А то си беше за тревога. Там пишеше, че се обявява убийство — и си беше истина. Обявено бе _твоето_ убийство! И ако те беше улучил, щеше да си мъртва. И какво щяхме да правим тогава всички ние?
	Дора Бънър цялата трепереше, докато говореше. Лицето й се сгърчи, като че тя се канеше да се разплаче.
	Госпожица Блеклок успокоително я потупа по рамото.
	— Няма нищо, Дора, скъпа. Не се разстройвай. За теб е толкова вредно. Всичко е наред. Преживяхме нещо ужасно, но всичко вече свърши. — И добави: — Трябва да се стегнеш заради мен, Дора. Аз разчитам на теб да се поддържа ред в тази къща. Днес не трябваше ли да дойдат за прането?
	— О, Божичко, Лети, добре че ме подсети! Чудя се дали ще върнат онази калъфка за възглавница, която липсваше. Трябва да си я отбележа в тетрадката. Веднага се заемам с това.
	— И махни тези теменуги — каза госпожица Блеклок. — Мразя изсъхнали цветя.
	— Колко жалко. Вчера ги набрах съвсем свежи. Никак не са трайни — о, Божичко, май съм забравила да сложа вода във вазата! Господи! Все забравям по нещо. Сега отивам да приготвя прането. Всеки момент могат да дойдат.
	Тя излезе. Вече изглеждаше по-спокойна.
	— Не е много здрава — обясни госпожица Блеклок — и тревогите й се отразяват зле. Искате ли да знаете нещо друго, инспекторе?
	— Искам да знам точно от колко човека се състои домакинството ви и по нещо за всекиго.
	— Ами освен мен и Дора Бънър, в момента тук живеят двама мои млади братовчеди — Патрик и Джулия Симънс.
	— Братовчеди? Не племенник и племенница?
	— Не. Наричат ме „леля Лети“, но всъщност са далечни мои братовчеди. Майка им ми беше втора братовчедка.
	— Винаги ли са живели при вас?
	— О, Боже, не! Едва през последните два месеца. Преди войната са живели в Южна франция. Патрик се записа във флота, а Джулия мисля, че работеше в едно министерство. Тя беше в Ландудно? След края на войната майка им ми писа с молба, ако има възможност да дойдат да живеят при мен като наематели. Джулия е на стаж като помощник-аптекар в Обединената болница в Милчестър, а Патрик учи инженерство в Милчестърския университет. Както знаете, Милчестър е само на петнайсет минути оттук с автобус и аз много се зарадвах, че ще отседнат при мен, наистина. Плащат известна сума за спане и храна и всичко върви съвсем гладко. — Добави с усмивка: — Обичам да има млади хора в къщата.
	— Следващата е госпожа Хеймс, предполагам?
	— Да, тя работи като помощник-градинар в Дейъс Хол, къщата на госпожа Лукас. Домът на градинаря там сега е зает от стария градинар и жена му и госпожа Лукас ме помоли, ако мога да я настаня у нас. Госпожа Хеймс е много мила. Съпругът й е загинал в Италия. Има момченце на осем години, което ходи в началното училище, и съм уредила то да идва тук през ваканциите.
	— А домашната прислуга?
	— Един градинар, работи тук във вторник и петък. Също и една госпожа на име Хигинс идва от селото всяка сутрин пет дни в седмицата. Имам и една чужденка — бежанка, чието име е невъзможно за произнасяне — води се нещо като готвачка. Боя се, че Мици ще ви се стори труден характер. Обхваната е от някаква мания за преследване.
	Крадък кимна. Припомни си една от безценните забележки на полицай Лег. След като бе прикачил към Дора Бънър определението „откачалка“, а към това на Летиша Блеклок — „редовна“, той бе украсил справката за Мици с думата „лъжкиня“.
	Сякаш прочела мислите му, госпожица Блеклок добави:
	— Моля ви, не се настройвайте прекалено зле срещу горкото момиче само защото послъгва. Аз наистина вярвам, че както с повечето лъжци измислиците й крият в основата си някаква истина. Искам да кажа — да вземем за пример разказите й за ужасите, които е преживяла през войната — макар и да ги преувеличава до такава степен, че едва ли не излиза, че с роднините й са се случили всички възможни зверства, тя все пак е преживяла тежък шок и е видяла с очите си как убиват поне един от близките й. Мисля, че много от хората, останали без родина, чувстват, и то с право, че за да привлекат вниманието и съчувствието ни, трябва да преувеличават и дори да измислят възможно най-ужасни зверства. — И продължи: — Право да си кажа, Мици може да те подлуди. Изкарва ни от търпение и ни вбесява с недоверието си и постоянното си цупене, с нейните „чувства“, с това, че вечно е обидена на някого. И въпреки това наистина ми е жал за нея. — Тя се усмихна. — А освен това, когато поиска, може да готви много добре.
	— Ще се опитам да не я безпокоя повече от необходимото — увери я Крадък. — Госпожица Джулия Симънс ли ми отвори вратата?
	— Да. Искате ли да говорите с нея сега? Патрик излезе. А Филипа Хеймс можете да намерите в Дейъс Хол, където работи.
	— Благодаря ви, госпожице Блеклок. Бих искал, ако е възможно, да поговоря с госпожица Симънс сега.


	Джулия, Мици и Патрик

	I.

	Джулия влезе и седна на току-що освободения от Летиша Блеклок стол. Беше съвършено спокойна, което кой знае защо подразни Крадък.
	Тя впери в него ясните си очи и зачака въпросите му. Госпожица Блеклок тактично бе напуснала стаята.
	— Разкажете ми, моля ви, какво стана снощи.
	— Снощи? — промърмори Джулия с безизразен поглед. — Ами спахме като пънове — реакция, предполагам.
	— Имам предвид вечерта — от осемнайсет часа нататък.
	— А, разбирам. Ами къщата се напълни с досадници.
	— И кои бяха те?
	Тя отново му хвърли бистър поглед.
	— Не ги ли знаете вече?
	— Аз задавам въпросите, госпожице Симънс — любезно изрече Крадък.
	— Грешката е моя, но повторенията винаги ме отегчават до смърт. Вас явно не… Ами, дойдоха полковник Истърбрук и съпругата му, госпожица Хинчклиф и госпожица Мъргатройд, госпожа Суетънхам и господин Едмънд Суетънхам и госпожа Хармън, жената на свещеника. Пристигнаха точно в този ред. А ако ви интересува какво казаха, всички до един повтаряха едно и също нещо: „Пуснали сте си парното отопление“ и „Какви прекрасни хризантеми!“.
	Крадък прехапа устни. Пародията си я биваше.
	— Само госпожа Хармън направи изключение — и тя е една лигла! Влезе с почти смъкната шапка и развързани връзки на обувките и направо попита кога ще започне убийството. Всички се смутиха, защото се преструваха, че са дошли уж случайно. Леля Лети отвърна по своя суховат начин, че сигурно ще започне скоро. След това часовникът удари и тъкмо когато спря да бие и светлините угаснаха, вратата рязко се отвори и един маскиран човек извика: „Горе ръцете всички!“ или нещо подобно. Точно като в лош филм. Направо смешно. След което стреля два пъти в леля Лети и изведнъж всичко престана да изглежда смешно.
	— Къде беше всеки един, когато се случи това?
	— Като изгаснаха лампите ли? Ами, бяхме се пръснали из стаята, нали разбирате? Госпожа Хармън седеше на дивана. Хинч (това е госпожица Хинчклиф) бе заела мъжка поза пред камината.
	— В тази стая ли бяхте всички или в по-далечната?
	— Предимно в тази стая, струва ми се. Патрик беше отишъл в другата, за да донесе шерито. Полковник Истърбрук май тръгна след него, но не съм съвсем сигурна. Бяхме пръснати из стаята.
	— А вие къде бяхте застанали?
	— Мисля, че до прозореца. Леля Лети отиде за цигарите.
	— На тази масичка до портала?
	— Да. И тогава лампите угаснаха и лошият филм започна.
	— Мъжът е държал мощен фенер. Какво правеше с него?
	— Осветяваше ни. Светлината бе така заслепяваща, че просто трябваше да примижаваме.
	— Искам да ми отговорите много внимателно, госпожице Симънс. Човекът неподвижно ли държеше фенера или насочваше лъча му из цялата стая?
	Джулия се замисли. Вече определено не изглеждаше отегчена.
	— Насочваше го из цялата стая — отвърна бавно. — Като прожектор в зала за танци. В един момент светна право в очите ми и после продължи да се разхожда из стаята. Тогава се чуха изстрелите. Два изстрела.
	— После?
	— Той се обърна кръгом… и Мици започна да вие като сирена отнякъде, фенерът му угасна и последва нов изстрел, след което вратата се затвори — нали разбирате, затвори се бавно, с един особен провлечен звук като хленч, някак неестествено. Всички се озовахме в пълен мрак и не знаехме какво да правим. Горкичката Бъни пискаше като заклан заек, а виковете на Мици цепеха къщата.
	— Как ви се струва — дали човекът се е застрелял нарочно, или се е спънал и пистолетът е гръмнал случайно?
	— Нямам никаква представа. Всичко бе толкова театрално. Всъщност аз продължавах да си мисля, че е някаква глупава шега — докато не видях кръвта, която течеше от ухото на Лети. Но дори и да решиш да стреляш, за да изглежда всичко като истинско докрай, ще гледаш да насочиш пистолета доста по-високо от нечия глава, нали така?
	— Така е наистина. Смятате ли, че той е могъл да различи ясно в кого се прицелва? Искам да кажа, открояваше ли се госпожица Блеклок ясно в светлината на фенера?
	— Нямам представа. Не гледах нея, а мъжа.
	— Искам да разбера дали смятате, че се е целил именно в нея?
	Джулия се постресна от този въпрос.
	— Искате да кажете дали нарочно си е избрал леля Лети? О, не ми се вярва… В края на краищата, ако е искал да стреля по нея, има хиляди по-лесни начини. Няма никакъв смисъл да събира всичките приятели и съседи и да усложнява нещата толкова. Можел е да я застреля зад някой плет по добрата стара ирландска традиция, когато си поиска, и по всяка вероятност да се измъкне незабелязан.
	Това, помисли си Крадък, бе изчерпателен отговор на предположението на Дора Бънър за предумишлено нападение над Летиша Блеклок.
	Той промълви с въздишка:
	— Благодаря ви, госпожице Симънс. Сега мисля да поговоря с Мици.
	— Внимавайте с ноктите й — предупреди го Джулия. — Тя е дивачка!


	II.

	Придружен от Флечър, Крадък откри Мици в кухнята. Тя навиваше руло за сладкиш и подозрително го изгледа, щом той влезе.
	Черната й коса бе паднала над очите. Видът й беше мрачен и аленият жакет и ярката зелена пола, които носеше, контрастираха с пребледнялото й лице.
	— За какво сте дошли в кухнята ми, господин полицай? Вие сте от полицията, да? Винаги навсякъде те преследват — ах! Трябваше да свикна досега. Казват, че в Англия било различно, но и тук е същото. Дошли сте да ме измъчвате, да, искате да ме накарате да ви кажа разни неща, ама _нищо_ няма да ви кажа. Ще ми изтръгнете ноктите, ще ме горите със запалени кибритени клечки — о да, и още по-ужасни неща. Но аз няма да проговоря, чувате ли! Няма да ви кажа нищо — нищичко. И вие ще ме пратите в концентрационен лагер, но хич не ми пука.
	Крадък я наблюдаваше и обмисляше най-добрия начин за атака. Накрая въздъхна и каза:
	— Добре тогава, слагайте си шапката и палтото.
	— Какво казахте? — Мици се стресна.
	— Сложете си шапката и палтото и елате с мен. Не си нося апарата за изтръгване на нокти и чантата с другите атрибути. Тези неща ги държим в участъка, Флечър, под ръка ли са ти белезниците?
	— Сър! — одобрително се намеси сержант Флечър.
	— Но аз не искам да идвам с вас — изпищя пронизително Мици и заотстъпва назад.
	— Тогава ще отговаряте като цивилизован човек на цивилизованите въпроси. Ако желаете, можете да отговаряте в присъствието на адвокат.
	— Адвокат? Не обичам адвокат, не искам адвокат.
	Тя остави точилката, изтри ръцете си от брашното в една кърпа и седна.
	— Какво искате да знаете? — попита нацупено.
	— Искам да ми кажете какво се случи тук снощи.
	— Много добре знаете какво се случи.
	— Искам да го чуя от вас.
	— Аз исках да напусна. Тя каза ли ви? Когато видях онова за убийството във вестника. Исках да замина. Тя не ме пусна. Много е строга, няма милост. Накара ме да остана. Но аз си знаех — знаех си какво ще стане. Знаех, че трябва да бъда убита.
	— Е, не ви убиха, нали?
	— Не — съгласи се неохотно Мици.
	— Хайде сега, разкажете ми какво стана.
	— Не бях спокойна. Ох, не бях спокойна. През цялата вечер. Чух разни шумове. Чух, че хора се движат насам-натам. По едно време ми се стори, че някой се промъква в антрето, но това беше госпожа Хеймс — влязла през страничната врата да не цапа предните стъпала, така каза. Все много внимава! Тя самата е нацистка, тази с русата коса и сините очи — толкова е високомерна и ме гледа като че ли съм боклук.
	— Оставете госпожа Хеймс.
	— За какво се мисли? Да не би да има моето скъпо образование? Да не би да е завършила икономика? Не, тя е само един наемен работник. Копае и коси тревата и й плащат толкова много всяка събота. Коя е тя, та се смята за дама?
	— Оставете госпожа Хеймс, ви казах. Продължавайте.
	— Занесох в гостната шерито с чашите и хубавите сладки, които бях приготвила. След това се позвъни и отидох да отворя. И така продължих да отварям вратата цяла вечер. Унизително е, но го правя. След това отидох в килера и започнах да лъскам сребърните прибори и си помислих, че ще ми свърши добра работа — ако някой дойде да ме убие, ще имам под ръка големия касапски нож, добре наточен.
	— Много предвидливо от ваша страна.
	— И тогава изведнъж чувам изстрели. Помислих си: „Ето, случи се.“ Изтичах през трапезарията (другата врата не се отваря). Спрях се за момент, ослушах се и тогава се чу още един изстрел, и нещо тежко тупна отвън в коридора. Аз натиснах дръжката на вратата, но тя беше заключена. Бяха ме заключили като мишка в капан. И се побърках от страх. Започнах да крещя и да крещя, и да удрям по вратата. И накрая — накрая те завъртяха ключа и ме пуснаха да изляза. Тогава донесох свещи — много, много свещи — и лампите светнаха, и видях кръв — кръв! О, небеса, тази кръв! Не виждам кръв за пръв път. Малкото ми братче — убиха го пред очите ми — виждала съм кръв по улиците — застреляни хора, те умираха — аз…
	— Да — прекъсна я инспектор Крадък, — много ви благодаря.
	— А сега — рече драматично Мици — можете да ме арестувате и да ме отведете в затвора!
	— Не днес — отвърна инспекторът.


	III.

	Докато Крадък и Флечър се приближаваха до входната врата, тя се отвори със замах и един висок хубав младеж едва не се сблъска с тях.
	— Детективи по петите ми — извика младият мъж.
	— Господин Патрик Симънс?
	— Точно така, инспекторе. Вие сте инспектор, нали, а другият е сержант?
	— Напълно сте прав, господин Симънс. Мога ли да поговоря с вас, ако обичате?
	— Невинен съм, инспекторе. Кълна се, че съм невинен.
	— Хайде, господин Симънс, не се правете на шут. Трябва да се видя с още много хора и нямам време за губене. Каква е тази стая? Можем ли да влезем в нея?
	— Това е така наречената читалня, но никой не чете.
	— Съобщиха ми, че учите? — попита Крадък.
	— Не успях да се съсредоточа в математиката и затова се прибрах вкъщи.
	С делови вид инспектор Крадък се осведоми за трите му пълни имена, възраст и данни за военната му служба.
	— А сега, господин Симънс, бихте ли ми описали какво се случи снощи?
	— Ами, играхме си на любезни домакини, инспекторе — тоест Мици се зае да майстори хубави сладки, леля Лети отвори нова бутилка шери…
	Крадък го прекъсна:
	— Нова бутилка? Имало ли е отворена?
	— Да. Празна до половината, но леля Лети не я одобри.
	— Значи е била нервна, така ли?
	— О, не бих казал. Тя е безкрайно разумен човек. Струва ми се, че старата Бъни даваше тон за подобно нещо — през целия ден предричаше нещастие.
	— Значи госпожица Бънър определено беше наплашена?
	— О, да, и изпитваше пълно удоволствие.
	— Значи е приела обявата насериозно?
	— Побърка се от страх.
	— Когато за пръв път е прочела обявата, госпожица Блеклок изглежда е помислила, че вие имате пръст в тази работа. Защо?
	— О, мен ме обвиняват за всичко тук!
	— А вие нямахте нищо общо с това, така ли, господин Симънс?
	— Аз? За нищо на света.
	— Някога да сте виждали или разговаряли с този Руди Шерц?
	— Не съм го виждал никога през живота си.
	— Но вие бихте си направили такъв род шега, а?
	— Кой ви е казал това? Само защото веднъж застлах леглото на Бъни с ябълков пай и изпратих на Мици картичка, че Гестапо е по петите й.
	— Искам просто да ми разкажете какво се случи.
	— Тъкмо бях отишъл до малката гостна да донеса шерито, когато като по магически знак светлините угаснаха. Обърнах се и зърнах някакъв тип, застанал на вратата. Той извика: „Горе ръцете, не мърдайте“ и всички заахкаха и запискаха. И тъкмо си помислих: „Защо не взема да го изхвърля“ и той започна да стреля с пистолет. След това се свлече и фенерът му изгасна и ние отново останахме на тъмно. Полковник Истърбрук започна да раздава команди на висок глас, сякаш се намираше в казармата. „Светлина“, викаше той и „Колко ще издържи запалката ми? Няма да е много — такива са тези скапани изобретения“.
	— Останахте ли с впечатлението, че натрапникът се цели именно в госпожица Блеклок?
	— Откъде да знам? По-скоро бих казал, че изпразни пистолета си заради самото удоволствие, а сетне може би е усетил, че е отишъл твърде далеч.
	— И се е застрелял?
	— Възможно е. Когато видях лицето му, ми се стори като на онези дребни бъзливи крадци, които лесно губят присъствие на духа.
	— И сте сигурен, че не сте го виждали преди?
	— Никога.
	— Благодаря ви, господин Симънс. Искам да разпитам и останалите, които са присъствали снощи. В какъв ред ще е най-добре да стане това?
	— Ами нашата Филипа — госпожа Хеймс — работи в Дейъс Хол. Портата им е почти срещу нашата. След това най-близо са семейство Суетънхам. Всеки може да ви упъти.


	Между нас казано

	I.

	Очевидно бе, че Дейъс Хол е пострадал от войната. Троскот растеше на воля там, където някога е имало леха с аспержи, а тя пък си личеше от ветреещите се тук-там туфи с листа от аспержи. Кръстец, повет и други градински бурени показваха всички признаци на буен растеж.
	Част от градината като че ли бе приведена в известен ред и там Крадък видя старец с огорчен вид, облегнат тъжно на лопатата си.
	— Госпожа Еймс ли търсите? Не мога да ви кажа къде ще я намерите. Само тя си знае какво си е наумила да прави. Не взема акъл от никого. Аз мога да й покажа — искам — но какъв смисъл има, като не взема от дума? Такива са тези млади дами! Обули си бричове и щом веднъж се качат на трактор, смятат, че вече знаят всичко. Но тук се иска да разбираш от градинарство. А това не се учи за един ден. _Градинарство_ се иска тук.
	— И на мен така ми се струва — съгласи се Крадък.
	Старецът възприе забележката му като опит за унижение.
	— Погледнете тук, господине, какво според вас може да се направи с такова голямо място? Тук работеха трима мъже и едно момче — ни повече, ни по-малко. И точно от толкова души има нужда. Малко мъже могат да се справят с толкова работа, колкото върша аз. Понякога оставам до осем вечерта. До осем.
	— На каква светлина работите? Газена лампа?
	— Ама, нямам предвид този сезон на годината. Как ли пък не. Говоря за летните вечери.
	— Аха — промърмори Крадък. — Я да отида да потърся госпожа Хеймс.
	Селянинът прояви любопитство:
	— За какво я търсите? От полицията сте, нали? Да не се е случило нещо с нея, или сте дошли заради случката в Литъл Падъкс? Маскирани мъже да нахълтат вътре и да държат на мушка пълна стая с хора с един револвер. Е, такова нещо не можеше да се случи преди войната. Дезертьори — ето какви са те. Отчаяни хора, които кръстосват провинцията. Защо не вземат да ги подберат военните?
	— И аз не знам — отвърна Крадък. — Предполагам, че този въоръжен обир е възбудил доста приказки?
	— Така е. Накъде отиваме? Туй го каза Нед Баркър. Това е от многото ходене на кино, обясни той. А пък Том Райли му отвърна, че е от туй, дето сме пуснали чужденците да се скитат на свобода. Помнете ми думата — продължи той, онуй момиче, дето готви за госпожица Блеклок, с лошия нрав, то има пръст в тази работа. Тя е комунистка, рече той, че даже и по-лошо, и ние не щем такива тук. А Марлен — барманката, де — мисли, че госпожица Блеклок държи нещо много скъпо в къщата си. Като я гледаш как ходи — няма и да помислиш такова нещо, вика тя — госпожица Блеклок се облича от скромно по-скромно, освен няколкото реда фалшиви перли, дето ги носи. Ами я си представете, че перлите са истински. А Флори — дъщерята на стария Белами — разправя: „Глупости, евтина работа“ — ето какво са — „масова бижутерия“. Масова бижутерия — добро име са им измислили на фалшивите перли. Римски перли, тъй са им викали някога благородниците, и парижки диаманти. Жена ми е била прислужничка на една дама, та знам. Но всъщност е просто стъкло! Предполагам, че това, което госпожица Симънс носи, също е „масова бижутерия“ — разни листенца, кученца и тем подобни. В днешно време рядко можеш да видиш истинско злато — дори и венчалните халки ги правят от тази сивкава платина. Според мен изглеждат евтини, но въпреки това струват цяло състояние.
	Старият Аш спря да си поеме дъх и продължи:
	— „Госпожица Блеклок не държи вкъщи много пари, знам го със сигурност“ — тъй рече Джими Хигинс, когато взе думата. И сигурно е така, защото жена му ходи да работи в Литъл Падъкс, а тя знае всичко — пъха си носа навсякъде, ако питате мен.
	— Той каза ли ви на какво мнение е госпожа Хигинс?
	— Мици е замесена в историята, така смята тя. Ужасен характер имала и много си въобразявала! Онзи ден нарекла в лицето госпожа Хигинс работничка!
	Крадък остана така известно време, осмисляйки с методичния си ум казаното от стария градинар. Успя да добие ясна представа за хорското мнение в Чипинг Клегхорн, но това не улесняваше с нищо задачата му. Обърна се и си тръгна, а градинарят извика недоволно след него:
	— Сигурно ще я намерите в овощната градина. По-млада е от мен за бране на ябълки.
	Крадък действително откри Филипа Хеймс в овощната градина. Първото нещо, което съзря, бяха хубави крака, които ловко се спускаха по дънера на едно дърво. След това Филипа, със зачервено лице и разрошена от клоните руса коса, застана пред него и го погледна стреснато.
	Би била добра в ролята на Розалинда, помисли си автоматично Крадък. Той беше страстен почитател на Шекспир и играеше с голям успех ролята на меланхоличния Жак в представлението на „Както ви се харесва“ в Дома за сираци, който беше под патронажа на полицията.
	Само след миг обаче промени мнението си. Филипа Хеймс беше твърде скована за Розалинда, а светлата й коса и студенината й бяха прекалено английски — но от двайсети, а не от шестнайсети век. Благовъзпитана, хладна, по английски резервирана, без искрица дяволитост.
	— Добро утро, госпожо Хеймс. Съжалявам, ако съм ви стреснал. Аз съм инспектор-детектив Крадък от полицията в Мидълшир. Исках да поговоря с вас.
	— За снощи ли?
	— Да.
	— Дали да не седнем — дълго ли ще трае?
	Тя се огледа колебливо наоколо.
	Крадък посочи едно повалено дърво.
	— Съвсем неофициално — отвърна любезно той. — Не искам да прекъсвам работата ви повече отколкото е необходимо.
	— Благодаря ви.
	— Ще ми трябва само за справката — в колко часа се върнахте от работа снощи?
	— Към пет и половина. Забавих се около двайсет минути, за да свърша с поливането в парника.
	— През коя врата влязохте?
	— През страничната. Минавам за по-пряко покрай патиците и курника откъм пътеката. Така не заобикалям, а и верандата не се цапа. Понякога се връщам доста изпоцапана.
	— Винаги ли минавате оттам?
	— Да.
	— Вратата беше ли отключена?
	— Да. През лятото обикновено стои широко отворена. А по това време на годината се затваря, но не се заключва. Всички влизаме и излизаме през нея доста често. Заключих я, когато влязох.
	— Винаги ли постъпвате така?
	— През последната седмица, да. Нали разбирате, в шест вече е тъмно. Понякога вечер госпожица Блеклок отива да заключи патиците и кокошките, но тя най-често излиза през кухненската врата.
	— И вие сте съвсем сигурна, че и този път заключихте страничната врата?
	— Да, съвсем сигурна съм, наистина.
	— Добре, госпожо Хеймс. И какво правихте, след като влязохте?
	— Свалих калните обувки и се качих горе да се изкъпя и да се преоблека. След това слязох долу и видях, че ще има нещо като парти. Едва тогава разбрах за странната обява във вестника.
	— А сега, моля ви, опишете точно какво се случи по време на въоръжения обир.
	— Ами светлините изведнъж угаснаха…
	— Къде бяхте вие?
	— До камината. Търсех си запалката — мислех, че съм я оставила там. Светлините угаснаха и всички се изкискаха. След това вратата рязко се отвори и онзи мъж насочи светещия си фенер към нас, измъкна пистолет и ни заповяда да си вдигнем ръцете.
	— Което вие съответно изпълнихте?
	— Не, аз всъщност не ги вдигнах. Мислех си, че е шега, а освен това бях изморена и не сметнах за нужно да се подчинявам.
	— В действителност всичко това ви е било досадно?
	— Да, и то доста. И тогава пистолетът гръмна. Изстрелите бяха оглушителни и аз наистина се изплаших. Фенерът се завъртя, светлината му се насочи надолу и изгасна, и тогава Мици се развика. Сякаш колеха прасе.
	— Заслепяваща ли бе светлината на фенера?
	— Не, не особено. Но беше доста силна. За момент освети госпожица Бънър — тя приличаше на призрак — беше бяла като платно, със зяпнала уста и облещени очи.
	— Мъжът местеше ли фенера?
	— О да, разхождаше го из цялата стая.
	— Като че търсеше някого?
	— Не точно така, струва ми се.
	— И какво стана после, госпожо Хеймс?
	Филипа Хеймс се смръщи.
	— О, настъпи ужасна бъркотия и паника. Едмънд Суетънхам и Патрик Симънс светнаха със запалките си и излязоха в антрето, а ние ги последвахме. Някой отвори вратата на трапезарията — бушоните там не бяха изгорели — и Едмънд Суетънхам така ужасно зашлеви Мици през лицето, че я накара да млъкне и след това нещата се поуталожиха.
	— Вие видяхте ли трупа на убития?
	— Да.
	— Беше ли ви познат? Бяхте ли го виждали преди?
	— Никога.
	— Как смятате, дали смъртта е настъпила случайно или той се е застрелял умишлено?
	— Нямам никаква представа.
	— Вие не сте го виждали, когато е идвал в къщата преди това?
	— Не, това май е било преди обяд, а по това време аз обикновено не съм там. По цял ден съм навън.
	— Благодаря ви, госпожо Хеймс. Само още едно нещо — имате ли някакви ценни бижута — пръстени, гривни или нещо подобно?
	Филипа поклати глава.
	— Венчалният ми пръстен и две брошки.
	— И доколкото ви е известно, в къщата не се държи нищо особено ценно?
	— Не. Тоест има хубави сребърни прибори, но те не са нещо изключително.
	— Благодаря ви, госпожо Хеймс.


	II.

	Минавайки обратно по същия път през зеленчуковата градина, пред Крадък се изпречи жена с едро червендалесто лице, старателно пристегната в корсет.
	— Добро утро — войнствено поздрави тя. — Какво търсите тук?
	— Госпожа Лукас? Аз съм инспектор-детектив Крадък.
	— А, значи това сте вие? Извинявайте. Не обичам в градината ми да влизат неканени гости и да ми губят времето. Но напълно разбирам, че сте тук по работа.
	— Точно така.
	— Ако мога да попитам, трябва ли да очакваме повторение на насилието от снощи у госпожица Блеклок? Да не би да върлува цяла банда?
	— Доволни сме, госпожо Лукас, че поне не е било работа на банда.
	— В днешно време стават прекалено много кражби. Полицията действа хлабаво. — Крадък не отговори. — Предполагам, че сте говорили с Филипа Хеймс?
	— Исках да чуя нейната версия като очевидец.
	— Предполагам, не сте могли да изчакате да стане един часът? Все пак щеше да е по-честно да я разпитате през нейното, а не през моето работно време…
	— Бързам да се прибера в участъка.
	— Не че съм очаквала да се съобразите. Нито пък тя да си свърши дневната работа като хората. Закъснява за работа, после половин час се разтакава. Почивката й започва в десет вместо в единайсет часа. Само да завали дъжд, и работата спира. Ако трябва да се окоси ливадата, на косачката все нещо й става. И си тръгва пет или десет минути по-рано, отколкото трябва.
	— От госпожа Хеймс разбрах, че е останала тук до пет и двайсет вместо до пет часа.
	— Е, тъй беше. Трябва да й се признае, че си обича работата, макар че има дни, когато идвам тук, а нея никаква я няма. Разбира се, тя си е дама по рождение и човек трябва да направи нещо за тези нещастни млади вдовици от войната — наш дълг е. Но е много неудобно — с тези дълги училищни ваканции — а имаме уговорка тя да отсъства извънредно през това време. Казах й, че вече има чудесни лагери, където хората могат да си пращат децата и те да прекарват там много по-весело и приятно, вместо да се мотаят при родителите си. Всъщност изобщо не е необходимо да се връщат вкъщи през летните ваканции.
	— Но госпожа Хеймс не възприе идеята?
	— Това момиче има магарешки инат. Точно през сезона, когато искам тенискортът да се коси и очертава почти всеки ден. Старият Аш криви линиите. Но никой не ще да се съобразява с моето удобство!
	— Предполагам, че госпожа Хеймс получава по-ниска заплата от обикновената?
	— Естествено. Какво друго може да очаква?
	— Нищо, убеден съм — потвърди Крадък. — Довиждане, госпожо Лукас.


	III.

	— Беше ужасно — възбудено съобщи госпожа Суетънхам, — направо, направо ужасно! И да ви кажа, в редакцията на „Седмичника“ трябва да бъдат много по-внимателни при приемане на обявите. Когато я прочетох, ми се стори много особена. Нали така ти казах, Едмънд?
	— Спомняте ли си какво точно правехте, когато светлините угаснаха, госпожо Суетънхам?
	— Колко ми напомняте за моята стара бавачка! „Къде беше Мойсей, когато светлината угасна?“ Отговорът, разбира се, е „на тъмно“ — точно като нас снощи. Всички стояхме и се чудехме какво ли ще стане. И тогава, разбирате ли, стана тъмно като в рог и всички изтръпнахме. И после вратата се отвори, и на прага застана някаква неясна фигура с пистолет и със заслепяващия си фенер, и извика със страшен глас: „Парите или живота!“ О, никога в живота си не съм се забавлявала толкова! А после, само след минута, разбира се, стана _ужасно. Истински_ куршуми, които свистяха покрай ушите ни! Като командосите през войната.
	— Къде точно бяхте седнали или застанали в този момент, госпожо Суетънхам?
	— Чакайте да помисля… Къде бях? С кого говорех, Едмънд?
	— Наистина, майко, въобще не знам.
	— Не питах ли госпожица Хинчклиф дали не дава рибено масло на кокошките, когато е студено? Или беше госпожа Хармън — не, тя току-що бе пристигнала. Май тъкмо споделях с полковник Истърбрук, че смятам за много опасно да имаме научен атомен център в Англия. Такъв би трябвало да има на някой самотен остров, в случай че радиацията се разнесе.
	— Помните ли дали бяхте седнали, или стояхте права?
	— Има ли някакво значение, инспекторе? Стояла съм някъде до прозореца или до камината, защото помня, че бях съвсем наблизо до часовника, когато той започна да бие. Такъв вълнуващ момент! Да чакаш дали ще се случи нещо.
	— Описвате светлината на фенера като ослепителна. Право към вас ли беше насочена?
	— Право в очите ми. Нищо не можех да видя.
	— Неподвижен ли беше фенерът, или мъжът го местеше от лице на лице?
	— О, и аз не знам. Как беше, Едмънд?
	— Местеше се доста бавно по всички ни, сякаш искаше да види какво правим. Предполагам, в случай че се опитаме да се нахвърлим върху него.
	— А _вие_ къде точно в стаята се намирахте, господин Суетънхам?
	— Разговарях с Джулия Симънс. Двамата стояхме в средата на стаята — дългата стая.
	— Всички ли бяхте там или имаше някой в отдалечената стая?
	— Май Филипа Хеймс се премести там. Застана край далечната камина — струва ми се, че търсеше нещо.
	— Имате ли някаква представа дали третият изстрел е бил самоубийство или случайност?
	— Не, никаква. Мъжът се извъртя кръгом съвсем неочаквано, след което се свлече на пода, но всичко беше твърде объркано. Не забравяйте, че в действителност нищо не се виждаше. И после това момиче — чужденката — щеше да събори къщата с крясъците си.
	— Доколкото разбрах, вие сте й отключили вратата на трапезарията и сте я пуснали да излезе?
	— Да.
	— Вратата определено беше заключена от външната страна, така ли?
	Едмънд го изгледа с любопитство.
	— Естествено, че беше заключена. Защо, да не мислите, че…
	— Просто обичам да си изяснявам фактите. Благодаря ви, господин Суетънхам.


	IV.

	Инспектор Крадък бе принуден да прекара твърде дълго време при полковник Истърбрук и съпругата му. Наложи се да изслуша дълга беседа върху психологическата страна на случая.
	— Психологическият подход — днес това е алфата и омегата на едно разследване — обясни полковникът. — Трябва да разбереш своя престъпник. Например цялата инсценировка е напълно ясна за човек с моя опит. Защо този тип пуска обявата? Психология. Иска да си направи реклама — да привлече вниманието върху себе си. Бил е пренебрегван, може би и презиран като чужденец от останалите служители в хотела. Възможно е и някое момиче да му е обърнало гръб. Той иска да привлече вниманието му. Кой е идолът от филмите днес? Гангстерът, закоравелият тип. Е, и той ще стане закоравял. Грабеж с насилие. Маска? Пистолет? Но той се нуждае и от публика. И я събира. Тогава, в решителния момент, той се вживява в ролята си — той е нещо повече от обикновен крадец. Той е убиец — и стреля сляпо…
	Инспектор Крадък с облекчение се хвана за думата:
	— Казахте „сляпо“, полковник Истърбрук. Значи не мислите, че е стрелял умишлено в определен обект — тоест в госпожица Блеклок?
	— Не, не. Просто е стрелял напосоки — сляпо, както ви казах. И това го е накарало да дойде на себе си. Куршумът е уцелил някого. В действителност е било само одраскване, но той не е знаел това. Идва на себе си с шок. Цялата работа — целият този театър, който разиграва, е _действителност_. Стрелял е в някого — може би е убил някого… За всичко е виновен той. И тогава, изпаднал в паника, насочва пистолета към себе си.
	Полковник Истърбрук млъкна, изкашля се самодоволно и изтъкна със задоволство:
	— Ясно като бял ден, от ясно по-ясно.
	— Това наистина е невероятно — възхитена възкликна госпожа Истърбрук. — Как знаеш точно какво е станало, Арчи?
	Инспектор Крадък също си мислеше, че е невероятно, но не беше възхитен.
	— Точно къде в стаята се намирахте, полковник Истърбрук, когато започна стрелбата?
	— С жена ми бяхме застанали до една маса в средата на стаята, върху която имаше ваза с цветя.
	— И аз те хванах за ръката, нали така, Арчи, когато това се случи? Бях изплашена до смърт. Просто трябваше да се държа за теб.
	— Горкото ми мъничко котенце — игриво я закачи полковникът.


	V.

	Инспектор Крадък откри госпожица Хинчклиф чак в кочината.
	— Не са ли сладури тези прасенца? — каза тя, почесвайки едното по набръчкания гръб. — Добре върви, нали? Ще стане хубав бекон от него за Коледа. Е, за какво сте дошли да ме видите? Казах на хората ви снощи, че въобще не знам кой е този човек. Никога не съм го виждала да дебне наоколо или нещо подобно. Нашата госпожа Моп разправя, че работел в един от големите хотели в Медънхам Уелс. Да беше нападнал някой там и да го обере, щом толкова е искал. Щеше да прибере много повече.
	Това не можеше да се отрече. Крадък продължи с въпросите си:
	— Къде точно се намирахте, когато се случи инцидентът?
	— Инцидентът! Напомня ми за службата ми в противовъздушната отбрана. Там наистина видях инциденти, можете да ми вярвате. Та къде съм била, когато започна стрелбата? Това ли искате да знаете?
	— Да.
	— Бях се подпряла на камината и се молех дано някой по-скоро се сети да предложи нещо за пиене — без заобикалки отвърна госпожица Хинчклиф.
	— Смятате ли, че изстрелите са били дадени нахалост или са били внимателно насочени към някого?
	— Дали се е целил в Лети Блеклок ли? Откъде, по дяволите, да знам? Адски трудно е да прецениш точно впечатленията си или какво всъщност се е случило, след като всичко вече е свършило. Това, което помня, е, че светлините изгаснаха и че лъчът на онзи фенер се разхождаше по нас и ни заслепяваше. После се чуха изстрелите и си казах: „Ако тоя млад келеш, Патрик Симънс, си прави шеги със зареден пистолет, някой ще пострада.“
	— Значи сте си помислили, че е Патрик Симънс?
	— Ами, близо е до ума. Едмънд Суетънхам е интелектуалец, пише книги и не си прави груби шеги. А на стария полковник Истърбрук това едва ли ще му се стори забавно. Но Патрик е буйно момче. Аз обаче му се извиних, задето ми е минало през ума.
	— А дали и вашата приятелка си е помислила, че може да е бил Патрик Симънс?
	— Мъргатройд? По-добре я попитайте сам. Не че ще ви каже нещо смислено. Тя е в овощната градина. Ако викна по-силно, може да ме чуе оттук.
	Гръмкият глас на госпожица Хинчклиф се извиси:
	— Е-е-о-о-п, Мъргатройд!
	— Идва-а-а-м… — понесе се писклив вик.
	— По-бързо, полиция-я-я — ревеше Хинчклиф.
	Мъргатройд пристигна в бърз тръс, останала почти без дъх. Подгъвът на полата й бе разшит и косата й се подаваше от смешната мрежичка, с която я беше прибрала. На кръглото й добродушно лице грееше усмивка.
	— От Скотланд Ярд ли сте? — попита тя запъхтяна. — Въобще не очаквах. Иначе нямаше да излизам от къщи.
	— Все още не сме търсили помощта на Скотланд Ярд, госпожице Мъргатройд. Аз съм инспектор Крадък от Милчестър.
	— Е, това е много добре, сигурна съм — неопределено заяви тя. — Открихте ли някакви следи?
	— Къде си била по време на престъплението — това иска да знае инспекторът, Мъргатройд — обясни госпожица Хинчклиф и намигна на Крадък.
	— О, Боже! — ахна Мъргатройд. — Разбира се! Трябваше да се сетя. _Алиби_, естествено. Така, чакайте да помисля — ами бях с всички останали.
	— Не беше с мен — оспори другата жена.
	— О, Боже, Хинч, не бях ли с теб? Не, ами, разбира се, възхищавах се на хризантемите. Всъщност не бяха от най-хубавите. И тогава се случи всичко онова — само че аз така и не разбрах, че се е случило — искам да кажа, въобще не разбрах, че нещо подобно се е случило. Нито за миг не съм си помислила, че това е истински пистолет — всичко беше толкова неприятно в тъмното и тези ужасни писъци. Съвсем се обърках, нали разбирате? Помислих си, че убиват _нея_ — искам да кажа онова момиче — чужденката. Реших, че й прерязват гърлото някъде в другия край на коридора. Не разбрах, че е _той_ — тоест дори не разбрах, че е мъж. Беше само някакъв глас, нали разбирате, който викаше: „Горе ръцете, ако обичате!“
	— „Горе ръцете!“ — поправи я госпожица Хинчклиф. — И дума не може да става за „ако обичате“.
	— Толкова е ужасно, като си помисля, че докато онова момиче не започна да пищи, аз всъщност се забавлявах. Само дето беше много неприятно в тъмното и някой ме настъпи по мазола — беше направо агония. Нещо друго искате ли да знаете, инспекторе?
	— Не — рече инспектор Крадък и я изгледа колебливо. — Мисля, че няма друго.
	Смехът на приятелката й прозвуча като лай:
	— Той те е записал, Мъргатройд.
	— О, Хинч — промълви тя. — Исках само да кажа колкото мога повече неща.
	— Това не го интересува — отсече госпожица Хинчклиф и се обърна към инспектора: — Ако карате по географски ред, предполагам, че оттук следва къщата на свещеника. Там може да се доберете до нещо. Госпожа Хармън изглежда отвеяна колкото си иска, но понякога ми се струва, че не е глупава. Във всеки случай има качества.
	Гледайки след отдалечаващите се полицаи, Ейми Мъргатройд произнесе, задъхана от вълнение:
	— О, Хинч, много ли ужасна бях? Така се шашардисах!
	— Ни най-малко — ухили й се тя. — Мисля, че, общо взето, се справи чудесно.


	VI.

	Инспектор Крадък огледа обширната сиромашка дневна с приятно чувство. Тя му напомняше донякъде на неговия собствен дом в Къмбърленд. Избелели басмени завеси, овехтели столове, цветя и книги, пръснати навсякъде, и в един плетен кош — болонка. Самата госпожа Хармън му стана симпатична с объркания си вид и небрежно облекло, цялата преизпълнена от нетърпение. Но тя веднага заяви прямо:
	— Няма да ви бъда от полза. Защото си бях затворила очите. Мразя да ме заслепяват. След това започна да се гърми и аз ги стиснах още по-силно. Исках, ох, как исках, убийството да бъде тихо. Не обичам шумотевиците.
	— Значи не видяхте нищо? — Инспекторът й се усмихна.
	— О, Господи, но пък колко неща чух само. Врати се отваряха и затръшваха, всички говореха глупости и се вайкаха. А Мици пищеше като парен локомотив. Горкичката Бъни квичеше като заек, уловен в капан. Всеки се блъскаше и се стоварваше върху някого. Когато вече престанаха да се чуват нови трясъци, си отворих очите. Всички вече бяха излезли в коридора със свещи. Тогава лампите светнаха и нещата си дойдоха на мястото. Е, не съвсем на мястото, но отново си бяхме същите, а не просто хора, останали на тъмно. Когато са на тъмно, хората доста се променят, не мислите ли?
	— Мисля, че разбирам за какво говорите, госпожо Хармън.
	Тя му се усмихна.
	— Тогава го видях — продължи тя, — един чужденец, който доста ми приличаше на невестулка — целият розов, а на лицето му беше изписана изненада. Лежеше мъртъв с пистолет до себе си. Аз не… о, всичко просто изглеждаше абсурдно.
	На инспектора също му се струваше абсурдно. Въобще цялата история го тревожеше.


	Появява се госпожица Марпъл

	I.

	Крадък постави напечатания доклад от разпитите на свидетелите пред шефа на полицията. Той тъкмо беше прочел телеграмата от швейцарската полиция.
	— Значи е имал полицейско досие — обади се Райдсдейл. — Хм, точно както би си помислил човек.
	— Да, сър.
	— Бижута… хм, да… подправени книжа… да… чек… Изпечен мошеник.
	— Да, сър, но на дребно.
	— Точно така. А дребните неща са довели до по-едри.
	— Все пак ми е чудно, сър.
	Шефът на полицията го изгледа.
	— Нещо те тревожи, Крадък?
	— Да, сър.
	— Защо? Историята е ясна. Или не е? Я да видим какво казват всички тези хора, с които си разговарял.
	Той придърпа доклада към себе си и го изчете набързо.
	— Както обикновено — пълно с несъответствия и противоречия. Описанията на кратка стресова ситуация от различни участници, никога не съвпадат. Но общата картина изглежда съвсем ясна.
	— Зная, сър, но картината е незадоволителна. Ако разбирате какво имам предвид — картината е неточна.
	— Добре, да погледнем фактите. Руди Шерц хваща автобуса в 5.20 следобед от Медънхам за Чипинг Клегхорн и пристига там в шест часа. Има свидетели — кондукторът и двама пътници. От автобусната спирка тръгва в посока Литъл Падъкс. Влиза в къщата без особена трудност — вероятно през главния вход. Насочва пистолет към компанията, произвежда два изстрела, леко ранява госпожица Блеклок, след което се самоубива с трети изстрел — няма достатъчно доказателства дали е бил случаен или умишлен. Причините, поради които е извършил всичко това, са крайно незадоволителни, съгласен съм. Но всъщност нашата работа не е да отговаряме на въпроса „защо?“. Следствието по разследване причините за смъртта може да го изкара самоубийство или нещастен случай. Но окончателното решение е без значение за нас. Накрая ние поставяме точката.
	— Искате да кажете, че можем да прибегнем до психологията на полковник Истърбрук — унило въздъхна Крадък.
	— В края на краищата полковникът сигурно има богат опит — усмихна се Райдсдейл. — Втръснал ми е този психологически жаргон, който се използва с повод и без повод в днешно време, но въпреки това не можем да го отхвърлим напълно.
	— И все пак за мен картината остава невярна, сър.
	— Имаш ли причини да смяташ, че някой от компанията те лъже?
	Крадък се поколеба.
	— Струва ми се, че онова момиче — чужденката — знае повече, отколкото признава. Но това може да е обикновено предубеждение от моя страна.
	— Мислиш, че вероятно е съучастничка на онзи тип? Че го е пуснала в къщата? Че тя го е подучила?
	— Нещо такова. Не бих го изключил. Но това със сигурност би означавало, че в къщата действително има нещо ценно — пари или бижута, а случаят не изглежда такъв. Госпожица Блеклок отрече това съвсем категорично, както и останалите. В такъв случай остава предположението, че в къщата е имало нещо ценно, за което никой не е знаел…
	— Абсолютен сюжет за бестселър.
	— Съгласен съм, че звучи смешно, сър. Единственият друг мотив остава убеждението на госпожица Бънър, че това определено е било опит за убийство на госпожица Блеклок от страна на Руди Шерц.
	— Само че от това, което ми съобщаваш, а и от самите й изявления, тази госпожица Бънър…
	— О, съгласен съм с вас, сър — побърза да вметне Крадък. — Тя е свидетел, на когото въобще не може да се разчита и си внушава какво ли не. Всеки би могъл да й втълпи разни идеи, но интересното тук е, че това си е нейна собствена теория — никой не й я е внушавал. А всеки друг я отрича. Тя поне не се носи по течението. Впечатлението си е само нейно.
	— И защо Руди Шерц ще иска да убива госпожица Блеклок?
	— Точно там е работата, сър. И аз не знам. Госпожица Блеклок също не знае, освен ако не е много по-добра лъжкиня, отколкото ми изглежда. Никой не знае. Тъй че може да се предположи, че това не е вярно.
	Той въздъхна.
	— Горе главата, Крадък — ободри го шефът на полицията. — Сега те замъквам на обяд в компанията на сър Хенри и моя милост. Най-доброто, което хотел „Роял“ в Медънхам може да ни предложи.
	— Благодаря ви, сър. — Крадък изглеждаше леко изненадан.
	— Разбираш ли, получихме писмо… — Той прекъсна изречението при влизането на сър Хенри Клидъринг. — А, ето те и теб, Хенри.
	Този път сър Хенри поздрави неофициално:
	— Добро утро, Дърмът.
	— Имам нещо за теб, Хенри — обяви шефът на полицията.
	— И какво е то?
	— Автентично писмо от една стара Писана. Отседнала е в спа хотел „Роял“. Тя смята, че има нещо, което трябва да знаем във връзка с историята в Чипинг Клегхорн.
	— Казах ли ти аз нещо за старите писани? — победоносно възкликна сър Хенри. — Те успяват да чуят всичко, а от погледа им не убягва нищо. И за разлика от известната поговорка те известяват само неприятни факти. Та каква плячка е докопала тази Писана?
	Райдсдейл погледна писмото.
	— Пише точно като старата ми баба — оплака се той. — Разкривено. Като паяк в мастилница и всичко е подчертала. Пише надълго как се надява, че няма да ни отнеме от ценното време, но че можела да ни бъде от помощ и така нататък. Как се казваше? Джейн — някаква си Мърпъл. Не, Марпъл — Джейн Марпъл.
	— О, Господи и вси светии! — извика сър Хенри. — Възможно ли е? Джордж, та това е тъкмо моята единствена и незаменима стара Писана с четири звезди. Писана на писаните. Как е успяла да се озове в Медънхам Уелс, вместо да си седи мирно у дома в Сейнт Мери Мийд, и то точно навреме, та да се забърка в поредното убийство? Обявява се ново убийство — в чест и за удоволствие на госпожица Марпъл.
	— Е, Хенри — саркастично додаде Райдсдейл, — ще се радвам да се запозная с твоя идол. Да тръгваме! Ще обядваме в хотела и там ще си приказваме с дамата. Гледам, че Крадък се е настроил твърде скептично.
	— Съвсем не, сър — учтиво възрази Крадък.
	А в себе си реши, че понякога неговият кръстник наистина се поувлича.


	II.

	Госпожица Марпъл изглеждаше почти, ако не и напълно така, както Крадък си я представяше. Само дето беше много по-блага и доста по-възрастна. Наистина изглеждаше много стара. Косата й бе снежнобяла, розовото й лице — набръчкано, а сините й очи — благи и невинни. Цялата бе увита в пухкава вълна — раменете й бяха загърнати в плетена мрежеста наметка, а вълнената плетка, която държеше в ръцете си, се оказа бебешки шал.
	С възклицания тя изрази радостта и удоволствието си, че вижда сър Хенри, и се засуети, докато той я представяше на шефа на полицията и инспектор Крадък.
	— Наистина, сър Хенри, какъв късмет… какъв късмет само. Колко отдавна не съм ви виждала… О, да, моят ревматизъм. Доста се влоши напоследък. Разбира се, аз не бих могла да си позволя този хотел (цените са станали направо фантастични), но Реймънд — моят племенник, Реймънд Уест, може би го помните?
	— Кой не знае името му.
	— Да, скъпото ми момче постигна небивал успех с умните си книги. Гордее се, че никога не е писал за нищо приятно. Та той, милият, настоя да плати всичките разноски. И неговата мила жена също си спечели име на художничка. Рисува предимно вази с увехнали цветя и счупени гребени на фона на черчевета на прозорци. Не смея да й го кажа, но аз все още съм почитателка на Блеър Лейтън и Алма Тадема. О, как се разбъбрих! И шефът на полицията — наистина, изобщо не съм очаквала — толкова се боя да не му загубя времето.
	„Пълно куку“ — помисли ядосан инспектор Крадък.
	— Да отидем в личния кабинет на управителя — предложи Райдсдейл. — Там ще можем да разговаряме на спокойствие.
	След като се измъкна от вълнената прежда и прибра плетката с иглите за плетене, госпожица Марпъл тръгна с тях към удобната приемна на господин Роландсън, като се суетеше и протестираше.
	— А сега, госпожице Марпъл, нека чуем какво имате да ни съобщите — заяви шефът на полицията.
	Тя пристъпи към същината на въпроса изненадващо бързо.
	— Става въпрос за един чек — обясни. — Той го подправи.
	— Той?
	— Младият човек от рецепцията — онзи, за когото се предполага, че е инсценирал въоръжения грабеж и се е застрелял.
	— Казвате, че е подправил чек?
	Старицата кимна.
	— Да. И той е у мен. — Извади го от чантата си и го постави на масата. — Пристигна от банката тази сутрин заедно с останалите. Може да видите, че е бил за седем лири, а той го е подправил на седемнайсет. Една чертичка пред седмицата и едно „найсет“ след думата „седем“ — с леко артистично зацапване, като по този начин замазва цялата дума. Наистина, отлично изпипано. Изисква известна _практика_, бих казала. Мастилото е същото, защото всъщност аз попълних чека на рецепцията. Струва ми се, че му се е случвало доста пъти преди, вие как мислите?
	— Този път не е преценил с кого си има работа — подхвърли сър Хенри.
	Госпожица Марпъл кимна в знак на съгласие.
	— Да. Боя се, че той никога нямаше да напредне много в престъпленията. Аз бях най-неподходящият човек за целта. Някоя забързана млада омъжена жена или влюбено момиче — това са хората, които пишат чекове за най-различни суми, без да поглеждат внимателно чековите си книжки. Но една възрастна жена, която брои всяко пени, и има установени навици, е най-неподходящият човек за тази цел. Седемнайсет лири — никога не попълвам чек за такава сума. Двайсет лири — кръгла сума — за месечните заплати и за книги — да. А за лични разходи обикновено осребрявам седем лири — по-рано бяха пет, но всичко поскъпна толкова много.
	— И сигурно той ти е напомнил за някого? — подсказа сър Хенри с дяволит поглед.
	Старицата се усмихна и му се закани.
	— Голям сте дявол, сър Хенри. Всъщност наистина ми напомни. За Фред Тайлър от рибарския магазин. Винаги пробутваше по една допълнителна единичка в колонката на шилингите. В днешно време консумираме големи количества риба, сметката става прекалено дълга и много хора въобще не я проверяват. Слага си в джоба точно десет шилинга всеки път — не е много, но е достатъчно, за да си купува вратовръзки и да води Джеси Спраг (момичето от манифактурния магазин) на кино. Искат да се покажат — ето това им се ще на тези младежи. И тъй, още през първата ми седмица тук в сметката ми имаше грешка. Обърнах внимание на младежа и той ми се извини много учтиво. Изглеждаше наистина доста разстроен, но още тогава си помислих: „Очите ти играят, млади момко.“ — Тя продължи: — А когато кажа за някого, че „очите му играят“, това означава, че той е от онези хора, които те гледат право в очите, без да мигат и да си отклоняват погледа.
	С неволно движение Крадък изрази внезапното си възхищение. И си помисли: „Сякаш виждам Джим Кели“, спомняйки си известния измамник, на когото неотдавна лично бе помогнал да иде зад решетките.
	— Руди Шерц е бил крайно неблагонадежден тип — рече Райдсдейл. — Имал е полицейско досие в Швейцария, което открихме впоследствие.
	— Сигурно положението му там е станало много напечено и е пристигнал тук с подправени документи? — запита госпожица Марпъл.
	— Точно така.
	— Ходеше с червенокосата келнерка от ресторанта — подметна тя. — За щастие мисля, че сърцето й изобщо не е засегнато. Тя обича да бъде с някого, който е малко „по-различен“, а той й подаряваше цветя и шоколади, което английските младежи не правят често. Момичето каза ли ви всичко, което знае? — попита тя и неочаквано се обърна към Крадък. — Или все още не?
	— Не съм напълно сигурен — предпазливо отвърна той.
	— Мисля, че има още нещичко — довери госпожица Марпъл. — Изглеждаше много разтревожена. Донесе ми пушена сьомга вместо херинга тази сутрин и забрави каничката с млякото. А иначе е отлична келнерка. Да, разтревожена е. Бои се, че ще трябва да дава показания или нещо подобно. Но аз очаквам — откритият й поглед пробяга по мъжественото телосложение и красиво лице на инспектор Крадък с чисто женско викторианско одобрение, — че вие ще успеете да я склоните да ви каже всичко, което знае.
	Инспектор Крадък се изчерви и сър Хенри се подсмихна.
	— Може би е важно — настоя тя. — Той може да й е казал кой е бил човекът.
	Райдсдейл я зяпна учудено.
	— Какъв човек?
	— Толкова зле се изразявам. Имам предвид този, който го е подучил.
	— Значи вие мислите, че някой го е подучил?
	Очите на госпожица Марпъл се разшириха от изненада.
	— Но, разбира се — тоест… Имаме един представителен младеж, който пипа по малко оттук, по малко оттам, подправя чек за дребна сума, може и да прибере някой дребен накит, ако е оставен на открито, или пък да си вземе малко пари от касата — най-различни кражби на дребно. Гледа да има пари в себе си, за да се облече добре и да изведе някое момиче — за такива неща. И изведнъж тръгва с пистолет, заплашва с него пълна стая с хора и стреля в някого. Той _никога_ не би направил подобно нещо, за нищо на света! Не е такъв човек. Просто няма _логика_.
	Крадък рязко си пое дъх. Това беше казала и Летиша Блеклок. Това бе споменала и жената на свещеника. Това усещаше и самият той все по-осезаемо. Липсваше логика. Сега го заявяваше и старата Писана на сър Хенри с пълна увереност в треперещия си старчески глас.
	— Може би тогава ще ни кажете, госпожице Марпъл — подхвърли той с неочаквано агресивен тон, — какво всъщност се е случило?
	Тя се обърна към него удивено:
	— Но откъде мога да знам какво се е случило? Във вестника имаше репортаж, но се съобщаваше толкова малко. Човек може да прави догадки, разбира се, но липсва точна информация.
	— Джордж — обади се сър Хенри, — ще бъде ли прекалено неортодоксално, ако позволиш на госпожица Марпъл да прочете записките от срещите на Крадък с жителите на Чипинг Клегхорн?
	— Може и да не е ортодоксално — отвърна Райдсдейл, — но докъде ще стигна, ако бъда ортодоксален? Нека ги прочете. Ще ми бъде любопитно да чуя мнението й.
	Старицата силно се смути:
	— Боя се, че вие сте се вслушали в сър Хенри. Той винаги е бил толкова мил. В миналото обръщаше внимание на всяка моя дребна забележка. Но аз наистина нямам дарба — никаква дарба, освен може би известно познаване на човешката природа. Намирам, че хората са склонни да проявяват прекалено доверие. Боя се, че аз пък съм склонна винаги да мисля най-лошото. Това не е положително качество. Но пък твърде често се оправдава от последващите събития.
	— Прочетете това — промълви Райдсдейл и тикна в ръцете й изписаните на машина листове. — Няма да ви отнемат много време. В края на краищата, това са хора от вашата среда. Сигурно познавате много като тях. Може би ще откриете нещо, което ние не сме забелязали. Случаят скоро ще бъде приключен. Нека да разполагаме и с едно аматьорско мнение върху него, преди да затворим папките. Аз нямам нищо против да ви призная, че нашият Крадък тук не е доволен. И той като вас твърди, че не вижда смисъла.
	Настана мълчание, докато госпожица Марпъл четеше. Накрая тя остави листовете.
	— Много е интересно — въздъхна. — Различните неща, които хората казват и мислят. Както и онова, което виждат или не виждат. Всичко е толкова сложно и същевременно почти всичко е съвсем тривиално. А ако нещо не е тривиално, става трудно да се определи кое точно — като игла в копа сено.
	Крадък усети разочарование. В един момент бе започнал да се чуди дали сър Хенри не е прав по отношение на тази смешна старица. Тя би могла да напипа нещо — старите хора често проявяваха голяма проницателност. Той например никога не успяваше да укрие нещо от своята пралеля Ема. Накрая тя му бе доверила, че носът му потрепвал, когато се канел да излъже нещо.
	Но прословутата госпожица Марпъл на сър Хенри успя да направи само няколко обобщения и нищо повече. Изпита раздразнение към нея и рязко отсече:
	— Истината за тази история е, че фактите са неоспорими. Каквито и противоречиви подробности да съобщават тези хора, всички са видели едно и също нещо. Маскиран човек с пистолет и фенер, който отваря вратата, насочва към тях пистолета. А дали е извикал: „Горе ръцете“ или „Парите или живота“, или някоя друга фраза, свързана в съзнанието им с въоръжен обир, не е толкова важно. По-важното е, че са го _видели_.
	— Но сигурно — кротко промълви госпожица Марпъл — те не са могли всъщност да видят нищо…
	Дъхът на Крадък секна. Тя го бе открила! Много беше умна все пак. С тази своя реч той се бе опитал да я провокира, но тя не се хвана. Думите му всъщност не променяха фактите, нито онова, което се беше случило, но тя беше осъзнала, както и той, че хората, които бяха видели маскиран човек, заплашващ ги с пистолет, всъщност не биха могли да го видят.
	— Ако съм разбрала правилно — страните на възрастната жена бяха порозовели, а очите й светеха радостно като на дете, — в антрето отвън не е имало светлина — нито на горната площадка?
	— Точно така — потвърди Крадък.
	— Значи, ако на вратата е стоял човек с насочен към стаята мощен фенер, _никой не би могъл да види нищо друго, освен фенера_, нали така?
	— Точно така, не биха могли. Аз пробвах.
	— Следователно, когато някои казват, че са видели маскиран мъж и така нататък, всъщност, макар и несъзнателно, просто правят извод от това, което са видели после — след светването на лампите. Тъй че всичко си идва на мястото, ако приемем, че Руди Шерц е „рибката — примамка“ — това е изразът, струва ми се, нали?
	Райдсдейл я беше зяпнал с такова учудване, че страните й още повече порозовяха.
	— Може би не съм схванала много точно смисъла — промърмори тя. — Не съм много веща в американизмите, а и както разбрах, те се променят много бързо. Взех този от един разказ на Дашиъл Хамет. Научих от племенника ми Реймънд, че го смятат за един от най-добрите в бранша на гангстерската литература. Та „рибка — примамка“, ако правилно съм проумяла, означава човек, когото ще обвинят в престъпление, извършено в действителност от друг. Този Руди Шерц ми изглежда тъкмо подходящият човек за целта. Доста глупаво, наистина, но пък блика от корист и вероятно е крайно достоверно.
	Райдсдейл се усмихна търпеливо и рече:
	— Да не би да искате да кажете, че е бил придуман от някого да отиде и да стреля отблизо по хора, събрали се в една стая? Доста тежичка задача.
	— Мисля, че са му обяснили, че това е само _шега_ — отвърна тя. — Платили са му, за да го направи, разбира се. Тоест платили са му да подаде обявата във вестника, да разучи разположението на стаите в къщата и след това през въпросната вечер да отиде там, да си сложи маска и черно наметало, да отвори вратата със замах, размахвайки фенер, и да извика: „Горе ръцете!“
	— И да стреля с пистолета?
	— Не, не — възрази госпожица Марпъл. — Той изобщо не е имал пистолет.
	— Но всички разказват… — започна Райдсдейл и млъкна.
	— Точно така — продължи тя. — Никой не би могъл да _види_ пистолет, дори и той да е държал такъв. Аз си мисля, че не е имал. Мисля, че след като той е извикал „Горе ръцете!“, някой тихичко се е промъкнал зад него в тъмнината и е стрелял два пъти над рамото му. Това го е изплашило до смърт. Обърнал се е, а в този момент другият го е застрелял и е пуснал пистолета до него…
	Тримата мъже бяха приковали очи в нея. Сър Хенри изрече внимателно:
	— Това е една възможна теория.
	— Но кой е господин „Х“, който се е промъкнал в тъмнината? — запита шефът на полицията.
	Госпожица Марпъл се изкашля:
	— Ще трябва да разберете от госпожица Блеклок кой е искал да я убие.
	„Браво на Дора Бънър“ — помисли си Крадък. Инстинктът в постоянен двубой с интелекта.
	— Значи вие сте на мнение, че това е опит за убийство на госпожица Блеклок? — попита Райдсдейл.
	— Определено прилича на такъв — потвърди госпожица Марпъл. — Макар че има един-два трудни момента. Онова, което действително ме озадачава, е дали не е имало и по-лесен начин на действие. Не се съмнявам, че лицето, уговорило тази работа с Руди Шерц, се е погрижило да го предупреди да си държи устата затворена, но ако той е споменал пред някого, то това вероятно ще е момичето, Мирна Харис. Той може — просто би могъл — да изтърве някакъв намек относно това що за човек е бил онзи, предложил му всичко това.
	— Ще я видя веднага — предложи Крадък и се надигна.
	Госпожица Марпъл кимна:
	— Да, идете, инспектор Крадък. Ще ми олекне. Защото след като ви каже онова, което знае, тя ще бъде в много по-голяма безопасност.
	— Безопасност?… Да, разбирам.
	Той излезе от стаята. Шефът на полицията промълви със съмнение, но достатъчно тактично:
	— Е, госпожице Марпъл, вие наистина ни подадохте нещо, върху което да помислим.


	III.

	— Съжалявам за това, наистина съжалявам — започна Мирна Харис. — Толкова е любезно от ваша страна, че не се сърдите. Но нали разбирате, майка ми е от хората, които се паникьосват до Бога. А наистина изглежда сякаш съм — как му казват? — „съучастник във фактите“. В смисъл, боях се, че никога няма да ми повярвате, че съм смятала това просто за шега.
	Инспектор Крадък повтори окуражителните думи, с които в началото бе пречупил съпротивата на Мирна.
	— Ще кажа. Ще ви кажа _всичко_. Но, моля ви, не ме намесвайте, ако е възможно — заради майка ми. Всичко започна с това, че Руди не дойде на една наша среща. Същата вечер щяхме да ходим на кино и тогава той ми съобщи, че няма да може да дойде. Аз малко се нацупих, защото в края на краищата идеята бе негова, а никак не обичам, когато някой чужденец ми направи номер. И той призна, че не било по негова вина, а аз му отвърнах, че му нямам вяра. Тогава той ми каза, че същата вечер имал наум една щуротия — нямало да остане капо в смисъл на джобни пари и дали не искам ръчен часовник. Попитах го каква е тая щуротия. И той ме закле да не разправям за това на никого, но някъде си щяло да има парти и той щял да се престори, че прави въоръжен обир. После ми показа обявата, която бе подал, и очакваше аз да се засмея. Отношението му към всичко това беше леко презрително. Обясни ми, че всъщност било детинщина, но англичаните си били такива — никога не пораствали истински. Аз, разбира се, го попитах какво иска да каже с тези приказки по _наш_ адрес и се посдърпахме. После обаче се сдобрихме. Само вие можете да разберете, сър, че като прочетох за тази работа и тя изобщо не се оказа шега, ами Руди беше застрелял човек, а после и себе си — аз наистина не знаех какво да правя. Помислих си, че ако призная, че предварително съм знаела, те ще решат, че съм замесена в цялата афера. Но когато той ми спомена за това в началото, всичко ми изглеждаше просто майтап. Можех да се закълна, че и той така смяташе. Дори не знаех, че има пистолет. Той въобще не спомена, че ще бъде с пистолет.
	Крадък я успокои и след това й зададе най-важния въпрос:
	— Кой според него беше организаторът на това парти?
	И тук удари на камък.
	— Не ми каза кой го е накарал да стори това. Мисля, че никой всъщност. Сам го беше измислил.
	— Не е ли споменавал име? Или поне дали е той или тя?
	— Нищо не каза, освен че щяло да бъде голяма бъркотия. „Ще падне голям смях, като им видя физиономиите.“ Това ми каза.
	„Не му е останало време да се посмее“ — помисли Крадък.


	IV.

	— Това е само теория — обади се Райдсдейл, докато караха обратно към Медънхам. — С нищо не е подкрепена, абсолютно с нищо. Можеш да я приемеш като фантазиране на една стара мома и да я зарежеш, а?
	— По-скоро не бих направил това, сър.
	— Всичко е твърде невероятно. Някакъв мистериозен „Х“ изведнъж се появява в тъмнината зад нашия приятел от Швейцария. Откъде е дошъл? Кой е? Къде е бил?
	— Може да е влязъл през страничната врата — подметна Крадък. — Както е влязъл Шерц. Или може да е влязъл откъм кухнята.
	— Може и да е _дошла_ от кухнята, искаш да кажеш.
	— Да, сър, това също е възможно. Онова момиче никак не ми хареса още от самото начало. Струва ми се, че не е стока. Тези крясъци и истерии — може да са само театър. Може да е подработила това младо приятелче, след което го пуска да влезе в нужния момент, наглася цялата шмекерия, след което го застрелва, заключва се пак в трапезарията, хваща гюдерията и среброто и започва да пищи.
	— Но това се оборва от факта, че, ъ-ъ как му беше името — а, да, Едмънд Суетънхам — категорично твърди, че ключът е бил от външната страна на вратата и той го е превъртял, за да й отключи. Има ли друга врата, която води към тази част на къщата?
	— Да, една врата извежда към задното стълбище и кухнята — точно под стълбите, но бравата й изглежда е паднала преди три седмици и още никой не е дошъл да я постави. През това време вратата не е могла да се отваря. Склонен съм да мисля, че тази история е достоверна. Бравата и двете дръжки бяха сложени на една полица в антрето, плътно покрити с прах. Естествено един професионалист не би се затруднил да отвори тази врата.
	— По-добре прегледай досието на момичето. Виж дали документите й са редовни. Но на мен лично тази версия ми изглежда твърде теоретична.
	Шефът на полицията отново изгледа изпитателно своя подчинен. Крадък отвърна тихо:
	— Зная, сър. Разбира се, ако вие смятате, че трябва да приключим това дело, значи трябва. Ще ви бъда признателен обаче, ако позволите да поработя още малко по него.
	За негова голяма изненада шефът на полицията одобрително изрече:
	— Браво, момко.
	— Трябва да проверим и пистолета. Ако тази теория е правилна, значи пистолетът не е на Шерц, а и досега никой не е успял да потвърди, че той е притежавал пистолет.
	— Немско производство е.
	— Зная, сър. Но нашата страна е пълна с оръжие, произведено в Европа. Американците го внесоха на път за дома, а и нашите момчета направиха същото. Не можем да пренебрегнем този факт.
	— Вярно е. Някои други посоки на разследването?
	— Трябва да има мотив. Ако изобщо в тази теория има нещо вярно, това означава, че историята от миналия петък не е била никаква шега, нито обикновен въоръжен обир, а хладнокръвен опит за убийство. _Някой се е опитал да убие госпожица Блеклок_. Пита се защо? Струва ми се, че ако някой знае отговора на този въпрос, това трябва да е самата тя.
	— Доколкото разбрах, тя отхвърли тази идея.
	— Отхвърли идеята, че _Руди Шерц_ е искал да я убие. И с пълно право. Има и още нещо, сър.
	— Да?
	— Някой може да опита отново.
	— Това поне със сигурност ще докаже истинността на теорията — сухо процеди полицейският шеф. — Между другото, ще се погрижиш за госпожица Марпъл, нали?
	— Госпожица Марпъл? Защо?
	— Научих, че се е настанила в къщата на свещеника в Чипинг Клегхорн и ходи два пъти седмично в Медънхам Уелс за лечението си. Госпожица Как-й-беше-името била дъщеря на стара приятелка на госпожица Марпъл. Не ще и дума — старата писана има добър ловджийски нюх. Сигурно й липсват особени развлечения в живота и си доставя удоволствие, като души наоколо за вероятни убийци.
	— Ще ми се да не беше идвала — каза сериозно Крадък.
	— За да не ти се пречка в краката ли?
	— Нямах предвид това, сър. Но тя е една твърде мила старица и не бих искал да й се случи нещо… Ако, разбира се, има нещо вярно в тази теория.


	Една врата

	I.

	— Съжалявам, че пак ви безпокоя, госпожице Блеклок.
	— О, няма значение. Предполагам, че след като следствието е отсрочено с една седмица, вие се надявате да съберете повече доказателства?
	Инспектор Крадък кимна.
	— Да започнем, госпожице Блеклок, с това, че Руди Шерц не е бил син на собственика на хотел „Дез Алп“ в Монтрьо. По наши сведения той е започнал кариерата си като санитар в една болница в Берн. На доста от пациентите са изчезвали дребни бижута. Под друго име работи като келнер в малък ресторант в известен зимен курорт. Специалитетът му там бил да дублира сметките в ресторанта, като само в едната вписвал поръчките. Разликата естествено прибирал в джоба си. След което постъпва в един универсален магазин в Цюрих. Докато работел там, загубите от кражбите на клиенти се оказали твърде големи. Възможно е да не са били изцяло дело на клиентите.
	— С други думи, крадец на дребно, така ли? — студено запита госпожица Блеклок. — Значи съм била права да мисля, че не съм го виждала никога преди?
	— Напълно сте права. Без съмнение сте му били посочена в хотела и той се е престорил, че ви познава. Швейцарската полиция се е постарала да му стане напечено в родната страна и той пристига тук с чудесен комплект подправени документи и започва работа в хотел „Роял“.
	— Отлично място за лов — сухо отбеляза госпожица Блеклок. — Изключително скъпо е и отсядат само богаташи. Предполагам, че едва ли някои от тях внимават особено, когато плащат сметките си.
	— Да — съгласи се Крадък, — имало е изгледи за богата жътва.
	Тя се смръщи.
	— Това го разбирам — каза, — но защо му е трябвало да идва в Чипинг Клегхорн? Какво може да е било по-съблазнително при нас, отколкото в хотела?
	— Вие поддържате твърдението си, че в къщата няма нищо с особена стойност?
	— Разбира се, че няма. Ако имаше, щях да зная. Мога да ви уверя, инспекторе, че не притежаваме неизвестна картина на Рембранд, нито пък нещо подобно.
	— Тогава излиза, че вашата приятелка, госпожица Бънър, е била права, така ли? Мъжът е дошъл тук, за да нападне _вас_. („Ето, Лети, какво ти казах аз!“ „О, глупости, Бъни“.) Но дали са глупости? Мисля, че сама знаете, че не са.
	Госпожица Блеклок го загледа право в очите.
	— Нека бъдем наясно. Вие действително смятате, че този момък е дошъл тук, след като предварително е уредил чрез обявата точно по това време у нас да се изсипе в трескаво очакване половината село…
	— Но той може и да не е очаквал, че ще стане така — прекъсна я възбудено госпожица Бънър. — Може да го е намислил като ужасно предупреждение към теб, Лети — аз точно това си помислих, когато го прочетох — „Обявява се убийство“. Усетих го с цялото си същество, нещо зловещо — ако беше станало, както е било планирано, той щеше да те застреля и да изчезне — и как щяха да разберат кой е бил?
	— Това е вярно — съгласи се госпожица Блеклок, — но…
	— Знаех си, че тази обява не е шега, Лети. И ти го казах. Ами Мици — _тя_ също беше уплашена!
	— Аха — подметна Крадък, — Мици. Бих искал да знам нещо повече за тази млада жена.
	— Разрешителното и документите й са съвсем редовни.
	— Не се и съмнявам — сухо изрече той. — И на Шерц документите изглеждаха съвсем редовни.
	— Но защо този Руди Шерц ще иска да ме убива? Вие дори и не се опитвате да ни обясните това, инспектор Крадък.
	— Може би някой друг е стоял зад Шерц — бавно промълви Крадък. — Не ви ли е идвало наум?
	Думите му имаха преносно значение, но в съзнанието му проблесна мисълта, че ако теорията на госпожица Марпъл е вярна, те биха имали буквален смисъл. Във всеки случай това не произведе особено впечатление върху госпожица Блеклок, която продължаваше да бъде настроена скептично.
	— И все пак въпросът си остава — настоя тя. — Защо, за Бога, някой би искал да _ме_ убие?
	— Ще ми се вие да ми дадете отговор на този въпрос.
	— Да, но не мога! Това е положението. Нямам врагове. Доколкото ми е известно, винаги съм била в отлични отношения със съседите си. Не съм посветена в ничии гузни тайни. Идеята е направо смешна! И ако намеквате, че Мици има пръст в тази работа, това също е абсурдно. Както току-що ви каза и госпожица Бънър, Мици бе уплашена до смърт, когато видя обявата в „Седмичника“. Всъщност тя искаше да си събере багажа и да се махне от къщи още начаса.
	— Това може да е бил добре обмислен ход от нейна страна. Сигурно е знаела, че ще я накарате да остане.
	— Разбира се, ако предварително сте си решили, ще намерите отговор за всичко. Мога да ви уверя обаче, че ако Мици ме е намразила по необясними причини, би могла да ми сипе например отрова в храната, но съм сигурна, че никога не би се забъркала в такава сложна и безсмислена история. Идеята е просто абсурдна. Предполагам, че вие от полицията имате комплекс срещу чужденците. Мици може да е лъжкиня, но не е хладнокръвен убиец. Идете да я тормозите, щом трябва. Но когато тя ни напусне в пристъп на възмущение или се затвори да вие в стаята си, ще ми се иска да накарам _вас_ да сготвите вечерята. Госпожа Хармън ще ни идва на гости днес следобед с една възрастна дама, която й гостува, и исках Мици да приготви дребни сладки, но предполагам, че вие ще я разстроите окончателно. Случайно не може ли да подозирате някой друг?


	II.

	Крадък влезе в кухнята. Зададе на Мици същите въпроси, както и преди и получи същите отговори.
	Да, заключила главния вход малко след четири часа. Не, не го прави винаги, но този следобед била изнервена от „онази ужасна обява“. Нямало смисъл да заключва страничната врата, защото господарката й и госпожица Бънър излизали оттам да затварят патиците и да хранят пилетата, а и госпожа Хеймс обикновено влизала оттам след работа.
	— Госпожа Хеймс съобщи, че е заключила вратата, след като влязла в 5.30 часа — отбеляза Крадък.
	— Ах, и вие й вярвате. Ами да, вярвайте й…
	— Мислите, че не бива да й вярваме?
	— Има ли значение какво мисля? И бездруго няма да ми повярвате.
	— Ами, дайте ни възможност. Значи смятате, че госпожа Хеймс не е заключила вратата?
	— Мисля, че специално се е постарала да не я заключи.
	— Какво искате да кажете с това? — запита Крадък.
	— Този младеж не е работил сам. Не, той знае _откъде_ да влезе, знае кога вратата ще остане отключена за него — о, и то много удобно отключена!
	— Какво се опитвате да намекнете?
	— Каква полза има от думите ми? Вие няма да ги чуете. Казвате, че съм едно бедно момиче — бежанка, която лъже. Казвате, че русата английска дама — о, да, _тя_ не лъже — толкова е британска, толкова е честна. Тогава вярвайте на нея, не на мен. Само че _аз_ мога да ви кажа, и още как!
	Тя тресна тигана върху печката.
	Крадък се чудеше дали да вземе думите й под внимание, или да ги разглежда като изблик на злоба.
	— Ние вземаме под внимание всичко, което ни се каже — обади се той.
	— Абсолютно нищо няма да ви кажа. Защо да ви казвам? Всички сте един дол дренки. Преследвате и презирате бедните чужденци. Ако ви съобщя, че преди една седмица този младеж дойде тук да иска пари от госпожица Блеклок и тя го прати да си върви, и както вие казвате, го отряза — ако ви призная, че после го чух да говори с госпожа Хеймс — точно така, в беседката — вие само ще кажете, че съм го измислила!
	„И сигурно си го измислила“ — каза си Крадък и отвърна:
	— Но не бихте могла да чуете разговора им в беседката.
	— Точно тук грешите! — извика тържествуващо Мици. — Излязох да набера коприва — копривата е много полезна. Те не мислят така, но аз слагам от нея в яденето, без да им казвам. И ги чух да си говорят там. Той я питаше: „Но къде мога да се скрия?“, а тя му отговори: „Ще ти покажа.“ И после добави: „В шест и петнайсет.“ И аз си рекох: „Значи така! Ето какво било поведението ти, изисканата ми лейди! След работа да ходиш на срещи с мъж. Да го вкарваш в къщата. Това няма да се хареса на госпожица Блеклок.“ Тя ще те изхвърли. Ще ги проследя, викам си, ще ги подслушам и после ще съобщя на госпожица Блеклок. Но сега разбирам, че съм била на погрешен път. Не любов й се е въртяла в главата, ами кражба и убийство. Вие обаче ще кажете, че всичко това са измислици. Лошата Мици — ще си кажете вие — ще я тикна в затвора.
	Крадък се чудеше. Тя сигурно си измисляше. Но може пък и да беше истина? Предпазливо запита:
	— Сигурна ли сте, че тя разговаряше с Руди Шерц?
	— Естествено, че съм сигурна. Той тъкмо си тръгваше и го видях, че от пътеката сви към беседката. И след малко аз отидох да видя дали има хубава свежа и зелена коприва.
	Може ли да има хубава, свежа и зелена коприва през октомври? Все пак Крадък се впечатли от факта, че Мици моментално измисли претекст за явното си шпиониране.
	— Успяхте ли да чуете нещо друго?
	Мици изглеждаше разстроена.
	— Тази госпожица Бънър — оная с дългия нос — започна да ме вика ли, вика. Мици! Мици! И аз трябваше да вървя. Ама че е досадна. Все се меси. Щяла да ме научи как се готви. На нейното готвене! Че то нейното готвене има вкус на вода — на вода и нищо друго!
	— Защо не ми казахте това онзи ден? — строго попита Крадък.
	— Защото не се сетих — не мислех, че… Чак после се досетих, че това са го планирали _заедно с нея_.
	— Напълно ли сте сигурна, че беше госпожа Хеймс?
	— О, да, сигурна съм. Да, съвсем сигурна. Тази госпожа Хеймс е крадла. Крадла и съучастничка на крадци. Това, което получава от работата в градината, не й стига, не е достатъчно за такава изтънчена дама като нея. Та трябваше да обере и госпожица Блеклок, която е толкова добра с нея. О, тя е лоша, лоша, лоша, тази…
	— Ами ако някой каже, че е видял вас да говорите с Руди Шерц? — подметна инспекторът, като я наблюдаваше внимателно.
	Предположението му не произведе ефекта, на който се надяваше. Мици само изсумтя и отметна глава.
	— Ако някой каже, че са ме видели да говоря с него, това ще бъдат лъжи, лъжи, лъжи и пак лъжи — презрително процеди тя. — Лесно е да натопиш някого, но тук, в Англия, трябва и да го докажеш. Така ми каза госпожица Блеклок и е вярно, нали? Аз не говоря с убийци и крадци. И нито един английски полицай няма да се съгласи, че това е вярно. Кажете как да сготвя обяда, като сте тук и говорите ли, говорите? Излезте от кухнята ми, моля! Сега искам да приготвя един много внимателен сос.
	Крадък послушно излезе. Малко бе разколебан в съмненията си относно Мици. Разказаното от нея за Филипа Хеймс звучеше много убедително.
	Мици може би беше лъжкиня (и точно за такава я смяташе), но му се стори, че в разказа й съществува истина. Реши да говори с Филипа по въпроса. Когато й задаваше въпросите си, тя му се видя тиха и добре възпитана млада жена. С нищо не възбуди подозренията му.
	Пресичайки антрето, потънал в мисли, той се опита да отвори погрешна врата. Госпожица Бънър, която в този момент слизаше по стълбите, побърза да го насочи.
	— Не тази врата — обади се тя, — тя не се отваря. Съседната врата вляво. Човек се обърква от толкова много врати.
	— Множко са наистина — потвърди Крадък, измервайки с поглед тясното антре от край до край.
	Госпожица Бънър услужливо му ги изреди:
	— Първата врата е за тоалетната, след нея — за дрешника и след нея — за трапезарията — това е от онази страна. А от тази са фалшивата врата, през която се опитахте да минете, после е истинската врата на гостната, след нея идва бюфетът, в който държим порцелана, след него е вратата за стаичката с цветята и накрая се намира страничният вход. Много е объркващо. Особено тези двете, дето са една до друга. Често пъти неволно съм се опитвала да вляза през погрешната врата. Бяхме сложили масата от антрето пред нея, но после я преместихме ей там до стената.
	Крадък бе отбелязал почти механично тънката хоризонтална ивица върху рамката на вратата, която се опита да отвори. Сега осъзна, че това е следата, оставена от масата.
	Нещо се мярна в съзнанието му, когато попита:
	— Преместили? Преди колко време?
	За щастие, когато задаваше въпроси на Дора Бънър, не се налагаше да й обяснява причините си за тях. Всякакво любопитство по какъвто и да било въпрос се възприемаше като нещо напълно естествено от словоохотливата жена, която с радост даваше обяснения.
	— Чакайте сега да помисля… ами всъщност съвсем наскоро — преди десетина дни или две седмици.
	— И защо беше преместена?
	— Не мога да си спомня. Май във връзка с цветята, струва ми се. Филипа беше подредила цветя в една голяма ваза — тя чудесно подрежда цветя — само есенни клони с листа. Но букетът стана толкова голям, че закачаше косата ти, като минеш край масата, и Филипа предложи: „Защо не преместим масата по-натам? И без това вазата ще изглежда по-добре на фона на голата стена, отколкото на рамката на вратата.“ Само че трябваше да свалим „Уелингтън при Ватерло“. И бездруго не обичах много тази репродукция. Сложихме я под стълбището.
	— Значи все пак това не е фалшива врата? — попита Крадък, отправил поглед натам.
	— О, не, истинска е, ако това имате предвид. Води към малката гостна, но когато съединихме двете стаи, не бяха нужни две врати и затова затворихме тази.
	— Затворихте я? — Той отново я изпробва леко. — Искате да кажете, че е закована или само заключена?
	— О, мисля, че е заключена и залостена с резе.
	Той забеляза резето в горната й част и се опита да го премести. То се плъзна назад с лекота, с прекалено голяма лекота…
	— Кога е отваряна за последен път? — запита той Бънър.
	— О, сигурно преди много-много години. Откакто съм тук, никога не е била отваряна, знам това.
	— Не знаете ли къде е ключът?
	— В чекмеджето в коридора има много ключове. Сигурно е някъде там.
	Крадък я последва и откри различни стари ръждясали ключове навътре в чекмеджето. Разгледа ги, избра си един, който изглеждаше различен от другите, и се върна при вратата. Ключът влезе и се превъртя лесно. Той бутна вратата и тя безшумно се отвори.
	— Ох, внимавайте — извика госпожица Бънър, — може да има нещо подпряно от вътрешната страна. Ние никога не я отваряме.
	— Така ли? — изрече инспекторът.
	Лицето му придоби мрачен израз. Той произнесе натъртено:
	— Тази врата е била отваряна съвсем наскоро, госпожице Бънър. Ключалката и пантите са смазвани.
	Тя се вторачи в него с отворена уста. На лицето й беше изписано недоумение.
	— Но кой може да го е сторил?
	— Тъкмо това имам намерение да разбера — мрачно добави Крадък и си помисли: „Х отвън? Не, Х е бил тук, в къщата. Онази вечер Х е бил в гостната…“


	Пип и Ема

	I.

	Този път госпожица Блеклок го слушаше с голямо внимание. Тя беше интелигентна жена и бързо схвана значението на онова, което имаше да й съобщи.
	— Да — тихо промълви тя. — Това променя нещата… Никой нямаше право да пипа тази врата. И никой _не я е пипал_, доколкото знам.
	— Разбирате какво означава това, нали? — развълнувано запита инспекторът. — Когато лампите са угаснали онази вечер, _всеки в тази стая_ би могъл да се измъкне през онази врата, да мине зад Руди Шерц и да стреля във вас.
	— Без да бъде видян, чут или забелязан?
	— Без да бъде видян, чут или забелязан. Спомнете си, че когато лампите са загаснали, хората са се раздвижили, създала се е глъчка, блъсканица, след което е била видима само ослепителната светлина на електрическия фенер.
	— И вие вярвате, че някой от тези хора — един от моите мили и обикновени съседи се е измъкнал и се е опитал да ме убие? Мен? Но _защо_? Защо, за Бога? — попита жената.
	— Имам чувството, че вие трябва да знаете отговора на този въпрос, госпожице Блеклок.
	— Само че не го знам, инспекторе. Уверявам ви, че не го зная.
	— Е, нека започнем с нещо. Кой ще наследи парите ви, когато умрете?
	Тя доста неохотно промърмори:
	— Патрик и Джулия. Мебелите в къщата и малка рента съм завещала на Бъни. Наистина, нямам какво толкова да оставя. Притежавах дялове в немски и италиански ценни книжа, които се обезцениха, а при сегашните данъци и ниския процент, който получаваме върху инвестирания капитал, мога да ви уверя, че не струвам достатъчно, за да бъда убита. От около година влагам повечето си пари в годишен влог срещу определена лихва.
	— Но все пак вие имате някакъв доход, госпожице Блеклок и вашите племенник и племенница ще го наследят.
	— И това значи, че Патрик и Джулия биха планирали убийството ми? Аз просто не го вярвам. Не са закъсали чак толкова за пари.
	— Знаете ли това със сигурност?
	— Не. Предполагам, зная го само от това, което са ми казвали. Но аз просто отказвам да ги подозирам. Един ден може би ще си струва да бъда убита, но не и сега.
	— Какво искате да кажете с това, че един ден може би ще си струва да бъдете убита, госпожице Блеклок? — Хвана се инспектор Крадък за думите й.
	— Просто, че един ден — вероятно съвсем скоро — може да стана много богата жена.
	— Това е интересно. Ще ми обясните ли?
	— Разбира се. Вие може би не знаете, но в продължение на повече от двайсет години аз бях секретарка на Рандъл Гьодлер и името ми се свързваше тясно с неговото.
	Крадък слушаше внимателно. Рандъл Гьодлер беше известно име във финансовия свят. Дръзките му спекулации и твърде шумната публичност, с която бе заобиколен, го бяха превърнали в легенда. Доколкото Крадък си спомняше, той бе починал през 1937 или 1938 година.
	— Той е доста преди вашето време, предполагам — продължи госпожица Блеклок, — но вероятно сте чували за него.
	— О, да. Беше милионер, нали?
	— Дори много повече от това. Той винаги рискуваше и със спечелените пари правеше нов удар. — Тя говореше с оживление и очите й заблестяха от спомените. — Както и да е, той умря като много богат човек. Нямаше деца и завеща богатството си под попечителството на съпругата си, докато е жива, а след смъртта й — безусловно на мен.
	В главата на инспектор Крадък смътно проблесна спомен: „Предана секретарка ще наследи огромно богатство.“
	— През последните дванайсет години — рече жената и очите й едва забележимо блеснаха — съм имала идеален мотив за убийство на госпожа Гьодлер, но това не ви върши работа, нали?
	— Извинете ме за въпроса — каза Крадък, — но не беше ли госпожа Гьодлер недоволна от това негово разпореждане с богатството му?
	Сега вече събеседничката му имаше открито развеселен вид.
	— Не е нужно да бъдете чак толкова дискретен. Онова, което всъщност искате да знаете, е дали не съм била любовница на Гьодлер? Не, не бях. Мисля, че Рандъл не ми е посвещавал нито една сантиментална мисъл, нито пък аз определено. Той беше влюбен в Бел (неговата съпруга) и остана влюбен в нея до смъртта си. Мисля, че по всяка вероятност завещанието му е било продиктувано от благодарност. Вижте, инспекторе, в онези най-ранни години, когато Рандъл все още не бе стъпил здраво на краката си, той беше на косъм от пълна катастрофа. Ставаше въпрос само за няколко хиляди в брой. Това беше голям удар, безкрайно предизвикателен и дързък, каквито бяха повечето му замисли. Не му достигаше само тази малка сума, за да се оправи. Аз му се притекох на помощ. Имах малко спестени пари и вярвах в Рандъл. Продадох всичко, което можах, и му дадох всичко, до последното пени. Това свърши работа. След една седмица той стана невероятно богат. След което започна да се отнася към мен донякъде като към свой младши партньор. Ех, това бяха вълнуващи дни — въздъхна тя. — Цялата дейност ми доставяше огромно удоволствие. После баща ми почина, а единствената ми сестра остана инвалид за цял живот. Трябваше да се откажа от всичко и да отида да се грижа за нея. Рандъл почина след две години. Бях спечелила солидна сума пари по време на нашето сътрудничество и въобще не очаквах да ми завещае нещо. Останах много трогната и горда, когато разбрах, че ако Бел почине преди мен (а тя беше от онези крехки същества, за които всички мислят, че няма да живеят дълго), аз ще наследя цялото му богатство. Реших, че бедният човек просто не е имал на кого да го завещае. Бел е чудесна жена и много се радваше на това решение. Тя наистина е много мил човек. Живее в Шотландия. Не съм я виждала от години — пращаме си честитки за Коледа. Та аз отидох със сестра си в един санаториум точно преди войната. Там тя почина от туберкулоза. — Госпожица Блеклок помълча за момент-два и продължи: — Върнах се в Англия едва преди година.
	— Казвате, че можете да станете богата жена съвсем скоро… Колко скоро?
	— Разбрах от болногледачката, която се грижи за Бел Гьодлер, че състоянието й бързо се влошава. Остават й може би само няколко седмици. — И добави тъжно: — Парите сега няма да имат голямо значение за мен. Имам си достатъчно, за да посрещна скромните си нужди. По-рано бих се радвала да играя на борсата, но сега… Е, човек все пак остарява. Така че сигурно ви е ясно, инспекторе, че ако Патрик и Джулия са искали да ме убият по финансови причини, трябва да са луди да не изчакат още няколко седмици.
	— Да, госпожице Блеклок, но какво би станало, ако вие починете преди госпожа Гьодлер? У кого отиват парите тогава?
	— Ами знаете ли, наистина не съм мислила. У Пип и Ема, предполагам…
	Крадък се вторачи в нея, а тя се усмихна:
	— Много ли странно ви звучи? Мисля, че ако почина преди Бел, парите отиват при законните потомци — не знам дали това е точният термин — на единствената сестра на Рандъл, Соня. Рандъл бе скаран със сестра си, защото тя се омъжи за човек, когото той смяташе за мошеник и дори за нещо много по-лошо.
	— А той беше ли мошеник?
	— О, да, определено, бих казала. Но доколкото съм чувала, много привлекателен за жените. Мисля, че беше грък или румънец, или нещо подобно. Как му беше името — Стамфордис, Димитри Стамфордис.
	— И Рандъл Гьодлер е лишил сестра си от наследство, когато тя се е омъжила за този човек?
	— О, самата Соня е много богата жена. Рандъл се е погрижил да я подсигури с определени пакети суми, и то така, че съпругът й да не може да ги пипне. Но ми се струва, че когато адвокатите му са започнали да настояват да посочи някого като свой наследник в случай, че аз почина преди Бел, той неохотно е определил децата на Соня — просто защото не се е сетил за никой друг, а не беше от хората, които биха завещали пари за благотворителни цели.
	— Значи от този брак има деца?
	— Ами да, има Пип и Ема. — Тя се засмя: — Зная, че звучи смешно. Знам само, че Соня е писала веднъж на Бел след женитбата си с молба да съобщи на Рандъл, че е много-много щастлива и че наскоро е родила близнаци, които е нарекла Пип и Ема. Доколкото знам, никога след това не им е писала. Но Бел, разбира се, би могла да ви каже повече.
	Жената изглеждаше развеселена от своя монолог. Но на инспектора не му беше до смях.
	— Значи, излиза следното — започна той, — ако ви бяха убили онази вечер, предполага се, че поне двама души на света щяха да наследят внушително богатство. Грешите, госпожице Блеклок, като твърдите, че никой няма мотив да желае вашата смърт. Има най-малко двама, които са жизнено заинтересовани. На каква възраст са братът и сестрата?
	Тя се съсредоточи:
	— Нека да помисля… 1922… не, трудно ми е да си спомня… Предполагам, че на около двайсет и пет или двайсет и шест години. — Лицето й изведнъж придоби сериозен вид. — Но нали вие не мислите…
	— Мисля, че някой е стрелял във вас с намерението да ви убие. И мисля, че е възможно този някой да опита пак. Бих искал да внимавате _много_, госпожице Блеклок. Едно убийство вече беше подготвено, но не успя. Смятам, че много скоро може да се организира ново убийство.


	II.

	Филипа Хеймс изправи гръб и отметна кичур коса от влажното си чело. Тя почистваше бордюра на цветната леха.
	— Да, инспекторе?
	Изгледа го въпросително.
	В отговор той й отправи твърде изпитателен поглед. Да, хубаво момиче, типична англичанка със светлата си пепеляворуса коса и продълговато лице. Упорита брадичка и уста. Сякаш потискаше нещо дълбоко в себе си — видът й издаваше напрегнатост. Очите й бяха сини, с много твърд поглед, който не разкриваше нищо. Явно бе от момичетата, които умеят да пазят тайна.
	— Съжалявам, че все така се случва да прекъсвам работата ви, госпожо Хеймс — извини се Крадък, — но не исках да чакам, докато се приберете за обяд. Освен това реших, че може би е по-лесно да разговаряме тук, по-далеч от Литъл Падъкс.
	— Да, инспекторе?
	Гласът й беше безстрастен и не издаваше почти никакъв интерес. Но дали не долови в него нотка на предпазливост, или само така му се стори?
	— Тази сутрин пред мен бе направено едно изявление и то засягаше вас.
	Филипа едва забележимо повдигна вежди.
	— Вие ми казахте, госпожо Хеймс, че този човек — Руди Шерц — ви е съвършено непознат?
	— Да.
	— И че всъщност за пръв път сте го видели, когато вече е лежал мъртъв в стаята. Така ли е?
	— Разбира се. Не бях го виждала никога преди това.
	— И не сте разговаряли с него, да речем, в беседката на Литъл Падъкс?
	— В _беседката_?
	Той беше почти сигурен, че долови страх в гласа й.
	— Да, госпожа Хеймс.
	— Кой ви каза това?
	— Казаха ми, че сте разговаряли с този човек, Руди Шерц, и той ви е попитал къде може да се скрие, а вие сте му отговорили, че ще му покажете. Освен това е бил посочен точен час — шест и четвърт. Тоест, горе-долу в шест и четвърт Шерц е трябвало да пристигне тук от автобусната спирка във вечерта на въоръжения грабеж.
	За момент настъпи мълчание. След това тя се изсмя с кратък презрителен смях. Изглежда, й стана забавно.
	— Не знам кой ви е казал това — рече, — но мога да се досетя. Доста глупаво скалъпена история, при това злобна. Мици кой знае защо ме мрази, и то повече от всички останали.
	— Значи отричате?
	— Разбира се, че не е вярно… Никога в живота си не съм се срещала или виждала с Руди Шерц и онази сутрин въобще не съм била близо до къщата. Бях тук и работех.
	Инспектор Крадък попита съвсем меко:
	— Коя сутрин?
	Настъпи кратка пауза. Клепките й трепнаха.
	— Всяка сутрин. Тук съм всяка сутрин. И не си тръгвам преди един часа. — Добави презрително: — Няма никакъв смисъл да слушате Мици. Тя непрекъснато лъже.
	— Това е положението — обърна се Крадък към Флечър, когато се отдалечиха от къщата. — Две млади жени, чиито разкази напълно си противоречат. На коя от двете да вярвам?
	— Всеки изглежда е на мнение, че чужденката говори измислици — отвърна Флечър. — От опита си с чужденците съм разбрал, че им е по-лесно да излъжат, отколкото да кажат истината. Явно тя изпитва някаква злоба към госпожа Хеймс.
	— Значи на мое място ти би повярвал на госпожа Хеймс?
	— Освен ако нямате причина да мислите обратното, сър.
	А Крадък всъщност нямаше причина. Освен спомена за прекалено съсредоточения поглед на сините й очи и случайно изплъзналите се думи „онази сутрин“. Защото — добре си спомняше това — той не бе споменавал, че срещата в беседката се е състояла сутрин. И все пак госпожица Блеклок или госпожица Бънър, може би са споменали за посещението на младия чужденец, дошъл да изпроси завръщането си в Швейцария, и оттам Филипа да е заключила, че разговорът следва да се е състоял именно в онази сутрин.
	Въпреки това инспекторът остана с впечатлението, че в гласа й се бе прокраднал страх, когато го попита: „В беседката?“
	Затова реши да има едно наум по въпроса.


	III.

	В градината около къщата на свещеника беше много приятно. В момента Англия се радваше на един от онези внезапни проблясъци на мека есен. Инспектор Крадък така и не можа да си спомни дали този ден от циганското лято бе денят на Сейнт Мартин или на Сейнт Лукас, но си помисли, че определено е много приятен и твърде успокояващ. Бе се отпуснал в един шезлонг, който енергичната Бънч, запътила се на родителска среща, му донесе. Госпожица Марпъл седеше близо до него и плетеше. Ласкавото слънце, тишината и равномерното потракване на иглите за плетене — всичко сякаш караше инспектор Крадък към дрямка. В същото време той имаше усещането за кошмарен сън. Като в онези познати съновидения, когато някаква невидима заплаха расте, докато накрая превърне безгрижието в ужас…
	Той рече внезапно, без никаква връзка:
	— Вие не бива да стоите тук.
	За момент иглите на госпожица Марпъл спряха да потракват. Спокойните й светлосини очи го погледнаха замислено. Тя каза:
	— Знам какво имате предвид. Вие сте много съзнателен момък. Но всичко е наред. Бащата на Бънч (той беше свещеник в нашата енория и е много ерудиран учен) и майка й (която е забележителна жена със забележително силен дух) са мои стари приятели. Няма нищо по-естествено от това да погостувам на Бънч, когато съм в Медънхам.
	— О, сигурно е така — съгласи се той, — но недейте много-много да душите наоколо… Имам чувството — наистина го имам — че не е безопасно.
	Госпожица Марпъл се усмихна.
	— Боя се, че възрастните жени обичат да си пъхат носа навсякъде. Ще бъде много странно и далеч по-очебийно, ако не го правя. Например да задавам въпроси за общи приятели в различни части на света, дали си спомнят това и онова, дали си спомнят за кого се омъжи дъщерята на еди-коя-си. Това помага, нали?
	— Да помага за какво? — попита Крадък с твърде глупав вид.
	— Помага да се разбере дали хората са такива, за каквито се представят — отвърна тя и продължи: — Защото тъкмо това ви тревожи, нали? Точно тук се крие промяната в света след войната. Вземете за пример това селце — Чипинг Клегхорн. То много прилича на Сейнт Мери Мийд, където живея аз. Преди петнайсет години всеки знаеше кой какъв е. Семейство Бентри от голямата къща и семейство Хартнел, и Прайс Ридли и Уедърби… Това бяха все хора, чиито бащи и майки, и дядовци и баби, или лели и чичовци бяха живели там преди тях. Ако се заселваха нови хора, то те идваха с препоръчителни писма или трябваше да са били от същия полк или пък от същата флота, където е служил някой тамошен жител. Ако пристигнеше някой непознат, истински непознат, истински чужденец, той веднага се набиваше на очи, всички правеха догадки и не мирясваха, докато не разберат кой е.
	Тя леко поклати глава.
	— Но вече не е така. Всяко село или по-малко провинциално селище е пълно с хора, които просто са дошли там и са се заселили, без да имат някакви връзки. Големите къщи се разпродадоха, а по-малките се преобразиха и преустроиха. Хората пристигат просто така и човек знае за тях само онова, което те сами разкажат. А те идват от всички краища на света. От Индия, Хонконг и Китай, има и такива, които са живели във Франция и Италия, в малки евтини градчета и на неизвестни острови. Също и хора, спестили малко пари, които могат да си позволят да се оттеглят от работата. Но вече никой не знае кой какъв е. Можеш да имаш в къщата си месингови дрънкулки от Бенарес и да водиш разговори за _tiffin_* и чота хазри или да имаш картички от Таормина и да разговаряш за английската църква и библиотека — като госпожиците Хинчклиф и Мъргатройд. Може да си живял в Южна Франция или да си прекарал живота си на Изток. Хората те преценяват по личните ти качества. Не чакат да получат писмо от приятелка, с което ги уведомява, че еди-кои-си са приятни хора и че тя знае всичко за целия им живот, за да те посетят.
	[* Лек индийски обяд. — Б.пр.]
	Крадък си даде сметка, че именно това го притеснява — липсата на информация. Това бяха само лица и личности. Вярно е, че притежаваха купонни книжки и лични карти — съвсем прилични и спретнати. Всяка — с определен номер, но нямаше нито снимки, нито отпечатъци от пръстите. Всеки можеше да се снабди с по-добра карта за самоличност, стига да се потруди малко. Отчасти поради това дълбоките връзки, които крепяха целостта на обществото в провинциална Англия, се разпадаха. В града не бе задължително непременно да познаваш съседите си. И в провинцията вече беше така, макар хората да си въобразяваха, че всъщност ги познават.
	Наскоро смазваната врата наведе Крадък на мисълта, че в гостната на Летиша Блеклок е имало лице, различно от милия и добър приятел и съсед, за какъвто се е представял или представяла…
	Тъкмо заради това той се страхуваше за крехката госпожица Марпъл със зоркия поглед и беззащитна външност…
	Той предложи:
	— Бихме могли да проверим тези хора, доколкото ни позволяват възможностите…
	Но съзнаваше, че няма да е лесно. Индия и Китай или Хонконг и Южна франция… Преди петнайсет години щеше да е далеч по-лесно. А сега имаше хора (и той го знаеше добре), които кръстосваха страната с чужди документи за самоличност — взети от хора, срещнали смъртта внезапно при „инциденти“ в градовете. Съществуваха цели организации, които купуваха такива документи и подправяха лични карти и купонни книжки — дребни рекетьорски групи никнеха тук и там. Можеше да се извърши проверка, но щеше да отнеме много време, а време нямаше, защото вдовицата на Рандъл Гьодлер можеше да издъхне всеки момент.
	И тогава, под влияние на тревогата и умората, по-замаян от есенното слънце, той разказа на госпожица Марпъл за Рандъл Гьодлер и за Пип и Ема.
	— Само две имена — отбеляза той, — при това прякори! Може изобщо да не съществуват. А може и да са почтени граждани, живеещи в Европа или някъде другаде. В същото време един от тях или и двамата може да са тук, в Чипинг Клегхорн.
	„Приблизително двайсет и пет годишни“ — кой отговаряше на това описание? Крадък изрази гласно мисълта си:
	— Тези нейни племенник и племенница или братовчед и братовчедка, дявол ги знае точно какви са… Чудя се кога за последен път ги е виждала, преди да дойдат тук…
	Госпожица Марпъл предложи:
	— Мога да разбера това, искате ли?
	— Вижте, госпожице Марпъл, моля ви, недейте…
	— Това е съвсем проста работа, инспекторе, няма защо да се безпокоите. И никой няма да обърне внимание, ако го сторя аз, защото няма да е служебно. Ако нещо не е наред с тях, нали не искате да станат предпазливи?
	„Пип и Ема — напрегнато разсъждаваше Крадък, — Пип и Ема?“ Мисълта за тях бе започнала да го преследва. Този красив и дързък като дявол момък, хубаво момиче със студен поглед…
	— Мога да получа информация за тях в следващите четирийсет и осем часа — заяви той. — Заминавам за Шотландия. Госпожа Гьодлер, стига да е в състояние да говори, сигурно ще знае много повече за тях.
	— Това ми се струва много мъдър ход. — Старицата се поколеба: — Надявам се — измърмори, — че сте предупредили госпожица Блеклок да внимава?
	— Предупредил съм я. И ще оставя един от нашите хора тук да държи нещата под око, без да се натрапва.
	Той избегна погледа на госпожица Марпъл, когато тя му каза съвсем директно, че няма да има много полза от един полицай, който ще държи нещата под око, ако опасността идва от самото семейство…
	— И помнете — натърти Крадък и я изгледа право в очите, — че съм _ви_ предупредил.
	— Уверявам ви, инспекторе, че умея да се грижа за себе си — отвърна тя.


	Госпожица Марпъл отива на чай

	Ако Летиша Блеклок имаше леко разсеян вид, когато госпожа Хармън пристигна на чай и доведе със себе си една своя приятелка — госпожица Марпъл, която гостуваше в дома й — въпросната гостенка едва ли би могла да забележи това, тъй като я виждаше за пръв път.
	Старата дама беше много симпатична с милата си предразполагаща бъбривост. Тя веднага показа, че темата за крадците я вълнува силно.
	— Вече нищо не може да им се опре, мила — уверяваше тя домакинята. — Абсолютно нищо. Има какви ли не американски приспособления. Лично аз разчитам на едно доста старо и изпитано устройство — кука във вид на телено копче. Нека си отключват брави и махат резета, но месинговата кука направо ги съсипва. Опитвали ли сте я?
	— Боя се, че не ни бива много по бравите и резетата — отвърна домакинята развеселена. — Няма и кой знае какво за крадене.
	— Една верига на главния вход — посъветва я госпожица Марпъл. — Прислужничката трябва само леко да открехне вратата и да погледне през процепа кой е, и те няма да могат да влязат.
	— Предполагам, че това много ще се хареса на Мици — нашето девойче от Средна Европа.
	— Този въоръжен обир, който сте преживели — трябва да е бил нещо ужасно — откликна гостенката. — Бънч всичко ми разказа.
	— Бях се вцепенила от страх — потвърди Бънч.
	— Страшно си беше — съгласи се госпожица Блеклок.
	— Сякаш е било Провидението, че този тип се е спънал и се е застрелял сам. Крадците са станали брутални. Но как е влязъл?
	— Боя се, че през повечето време вратите ни стоят отключени.
	— Ах, Лети — възкликна госпожица Бънър, — забравих да ти кажа, че инспекторът се държа много особено днес. Настоя да отвори втората врата — нали знаеш, онази, дето никога не се отваря. Тършува и намери ключа, и установи, че вратата е била смазвана. Не разбирам защо, понеже…
	Тя твърде късно забеляза, че госпожица Блеклок й правеше знак да мълчи, и остана с отворена уста насред изречението.
	— О, Лети, аз толкова… съжалявам — искам да кажа, моля ти се да ме извиниш, много съм глупава.
	— Няма значение — отвърна тя, макар че бе нервирана. — Просто смятам, че инспектор Крадък не желае да се обсъжда това. Не знаех, че си била тук, когато е пробвал вратата, Дора. Нали ме разбирате, госпожо Хармън?
	— О, да — успокои я Бънч, — ще бъдем неми като гроб, нали, лельо Джейн? Само се чудя _защо_ той…
	Тя се отдаде на размисъл. Госпожица Бънър страшно се притесни, видът й бе нещастен, накрая не издържа и се обади:
	— Всичко обърквам. О, Боже, аз съм такова бреме за теб, Лети.
	Приятелката й побърза да я успокои:
	— Ти си моята голяма утеха, Дора. И без това в малко село като Чипинг Клегхорн няма тайни.
	— Много сте права — вметна госпожица Марпъл. — Боя се, че слуховете се разнасят по най-невероятните начини, нали знаете? Да вземем прислугата, но пък и не само те — днес хората нямат много помощници. Сега се наемат жени, които идват само за по няколко часа през деня, а с тях е още по-зле, защото те ходят и при други хора и разнасят клюките.
	— О! — извика неочаквано Бънч. — Сетих се! Ами, разбира се, ако тази врата също се отваря, някой би могъл да излезе през нея в тъмнината и да извърши въоръжения грабеж — само че, естествено, не е било така — защото това беше младежът от хотел „Роял“. Или не е бил той?… Не, в крайна сметка, не разбирам… — Тя се смръщи.
	— Значи всичко е станало в тази стая? — попита госпожица Марпъл и добави извинително: — Боя се, че сигурно ме мислите за безнадеждно _любопитна_, госпожице Блеклок, но наистина толкова е интригуващо, че просто горя от желание да чуя всичко и да си го представя, ако разбирате какво имам предвид…
	И тя моментално получи един твърде объркан и словоохотлив отчет за събитията от Бънч и госпожица Бънър, а госпожица Блеклок от време на време се намесваше, за да ги поправи.
	В разгара на разказа влезе Патрик и с ентусиазъм се включи в сцената, като стигна дотам, че взе да играе ролята на Руди Шерц.
	— А леля Лети стоеше там — в ъгъла до портала… Иди да застанеш там, лельо Лети.
	Тя се подчини. Тогава показаха на госпожица Марпъл и самите дупки, издълбани от куршумите.
	— Чудо на чудесата е, че сте се отървали — сякаш Провидението се е намесило! — ахкаше тя.
	— Тъкмо се канех да предложа цигари на гостите — госпожица Блеклок посочи голямата сребърна кутия на масата.
	— Хората са толкова небрежни, когато пушат — неволно изтърси госпожица Бънър. — Никой вече не цени хубавите мебели както едно време. Вижте как ужасно е изгорена с цигара тази хубава маса — някой си е изгасил цигарата в нея. _Срамота_.
	Госпожица Блеклок въздъхна:
	— Боя се, че понякога хората отдават прекалено голямо значение на вещите си.
	— Но масата е толкова красива, Лети.
	Госпожица Бънър бе така ревностно привързана към вещите на приятелката си, сякаш бяха нейни. Бънч намираше тази нейна черта за много мила. У нея нямаше капчица завист.
	— Масата е прекрасна, наистина — учтиво потвърди госпожица Марпъл. — И колко е красива тази порцеланова лампа върху нея.
	Отново комплиментите прие госпожица Бънър, като че ли тя, а не госпожица Блеклок бе собственичка на лампата.
	— Нали е чудесна? Дрезденски порцелан. Лампите са две. Другата е в свободната стая, струва ми се.
	— Ти знаеш къде се намира всяко нещо в тази къща, Дора, или поне така смяташ — добродушно отбеляза приятелката й. — И трепериш над вещите ми много повече от мен.
	Дора Бънър се изчерви.
	— Аз наистина обичам хубавите неща — каза. В гласа й се четеше предизвикателство, примесено с копнеж.
	— Трябва да си призная — заяви госпожица Марпъл, — че и на мен малкото вещи, които имам, са ми много скъпи — свързани са с толкова спомени, нали разбирате? Така е и със снимките. Днес хората нямат много снимки. Аз пък обичам и пазя всички снимки на моите племенници и племеннички още от бебета и после като по-големи деца и така нататък.
	— Имаш една моя ужасна снимка — там съм на три години — намеси се Бънч. — Държа в ръцете си един фокстериер и съм примижала от слънцето.
	— Сигурно леля ви има много ваши снимки — обърна се госпожица Марпъл към Патрик.
	— О, ние сме далечни братовчеди и нищо повече — отвърна той.
	— Мисля, че Елинор ми беше изпратила една твоя снимка, когато си бил бебе, Пат — досети се госпожица Блеклок. — Но се боя, че не я пазя. Наистина бях забравила колко деца имаше тя и как се казваха, докато Елинор не ми писа, че вие двамата сте тук.
	— Още един отличителен белег на времето — забеляза гостенката. — Днес хората често въобще не познават по-младите си родственици. А в миналото, когато са се правили големи събирания на целия род, това просто е било невъзможно.
	— За последен път видях майката на Пат и Джулия на сватбата й преди трийсет години — промълви госпожица Блеклок. — Беше много красиво момиче.
	— Затова има такива хубави деца — подхвърли ухилен Патрик.
	— Ти имаш разкошен стар албум — каза Джулия. — Помниш ли, лельо Лети, че го разглеждахме онзи ден? Шапките!
	— За колко елегантни се мислехме — въздъхна госпожица Блеклок.
	— Хич да не ти пука, лельо Лети — утеши я Патрик. — И Джулия може да попадне на някоя своя стара снимка след трийсет години и да си каже, че на нея прилича на момче!
	— Нарочно ли направи това? — попита Бънч, когато с госпожица Марпъл тръгнаха към къщи. — Да подхванеш разговор за снимките, имам предвид.
	— О, мила моя, интересно е наистина, че госпожица Блеклок не знае как са изглеждали младите й родственици… Да, струва ми се, че това ще заинтригува инспектор Крадък.


	Делник в Чипинг Клегхорн

	I.

	Едмънд Суетънхам бе заел твърде нестабилна поза върху градинския валяк.
	— Добро утро, Филипа.
	— Здравей.
	— Заета ли си?
	— Умерено.
	— С какво се занимаваш?
	— Не виждаш ли?
	— Не. Не съм градинар. Играеш си с пръстта по много особен начин.
	— Пикирам зимна маруля.
	— Пикираш? Ама че термин. Прилича ми на пинкиране. Знаеш ли какво е това? Според мен е термин от професионалната фехтовка.
	— Какво по-точно искаш? — попита студено Филипа.
	— Искам да те видя.
	Тя го стрелна с поглед.
	— По-добре не идвай тук. Госпожа Лукас няма да ти се зарадва.
	— Не ти ли позволява да имаш последователи?
	— Не се прави на глупак.
	— Последовател. Още една хубава дума. Тя отразява идеално моето отношение. Почтителен — от разстояние — но следващ неотклонно.
	— Едмънд, моля те, върви си. Нямаш работа тук.
	— Грешиш! — рече победоносно Едмънд — _Имам_ работа тук. Госпожа Лукас позвъни на майка ми по телефона тази сутрин да й каже, че има много тиквички.
	— Купища.
	— И дали не искаме да сменим буркан мед срещу тиквички или нещо друго.
	— Че това изобщо не е равностойна размяна! В момента тиквичките въобще не се търсят. Всеки се е запасил.
	— Естествено. Тъкмо за това ни позвъни госпожа Лукас. Миналия път, ако добре си спомням, беше предложила сметана срещу марули. Тогава беше още рано за марулите и всяка струваше по шилинг.
	Филипа не отговори.
	Едмънд бръкна в джоба си и извади бурканчето с мед.
	— Това ми е алибито — заяви той. — Използвам думата по най-произволния и непростим начин. Ако бюстът на госпожа Лукас се изпречи неочаквано на вратата на разсадника — дошъл съм тук да търся тиквички. И дума не може да става за някакъв флирт.
	— Разбирам.
	— Четеш ли изобщо Тенисън? — запита Едмънд.
	— Не много често.
	— А трябва. В най-скоро време е на път да направи голямо завръщане. Като си пуснеш радиото довечера, ще чуеш „Кралските идилии“*, а не безконечния Тролъп. Не издържам позьорството на Тролъп. Човек трябва да го поема на малки порции, за да не се задави. Като стана дума за Тенисън, чела ли си „Мод“**?
	[* Лорд Алфред Тенисън (1809–1892) — английски поет, представител на викторианския период. — Б.пр.]
	[** „Мод“, „Кралските идилии“ — поеми от Тенисън. — Б.пр.]
	— О, много отдавна.
	— Има някои хубави попадения там — Едмънд тихо изрецитира: — „Грешно безгрешна, ледено точна, великолепно недействителна.“ Писано е за теб, Филипа.
	— Едва ли може да мине за комплимент!
	— Не беше предназначено за комплимент. Сигурно Мод е била влязла под кожата на онзи нещастник, точно както ти под моята.
	— Не ставай смешен, Едмънд.
	— О, по дяволите, Филипа, защо си такава, каквато си? Какво се крие под твоите прелестно правилни черти? За какво мислиш? Какво чувстваш? Щастлива ли си или нещастна, или уплашена, или какво? Все нещо трябва да има.
	Тя тихо произнесе:
	— Моя работа си е какво чувствам.
	— И моя. Искам да те накарам да проговориш. Иска ми се да знам какво става в невъзмутимата ти глава. Имам право да знам. Наистина имам. Не исках да се влюбвам в теб. Исках да си седя мирно и да и пиша книгата. Такава хубава книга. В нея се разказва колко нещастен е светът. Страхотно лесно е да пишеш умно за това колко нещастни са другите. Всъщност превърнало се е в навик. Да, неочаквано се убедих в това. След като си прочел за живота на Бърн Джоунс.
	Филипа прекъсна разсаждането. Изгледа го с недоумение:
	— Какво общо има тук Бърн Джоунс?
	— Много общо. Когато изчетеш всичко за прерафаелитите, разбираш какво точно представлява модата. Те са били едни невероятно сърдечни веселяци, които говорят на жаргон, смеят се, пускат шеги и всичко е било хубаво и прекрасно. Това също е мода. А всъщност те не са били нито по-щастливи, нито по-сърдечни от нас. И ние не сме по-нещастни от тях. Всичко е мода, да знаеш. След войната се впуснахме в секса. Сега изпитваме само разочарование. Той всъщност не ни носи нищо. Защо ли говоря всичко това? Ставаше въпрос за _нас двамата_. Само че краката ми измръзнаха и срамежливо си подвих опашката. Защото ти не искаш да ми помогнеш.
	— Какво искаш да направя?
	— _Говори_! Кажи нещо. Заради съпруга ти ли е всичко? Обожаваш го, а той е мъртъв, и ти си се затворила в себе си като мида? Така ли е? Е, хубаво, обожавала си го, а той е мъртъв. На още много момичета съпрузите им са мъртви и някои от тях са ги обичали. Разказват ми историята си в някой бар, поплакват си, щом си пийнат порядъчно, и после искат да спят с мен, за да се почувстват по-добре. Това е един от начините да го преживеят, предполагам. Ти също трябва да го преживееш, Филипа. Млада си и си твърде красива, а аз те обичам като луд. Кажи нещо, по дяволите, разкажи ми за съпруга си.
	— Няма нищо особено за разказване. Запознахме се и се оженихме.
	— Трябва да си била твърде млада.
	— Да, прекалено млада бях.
	— Значи не си била щастлива с него. Продължавай, Филипа.
	— Няма какво да продължавам. Бяхме женени. И щастливи както повечето хора, предполагам. Роди се Хари. Роналд замина в чужбина и го убиха в Италия.
	— Значи си имаш Хари.
	— Имам си Хари.
	— Хари ми харесва. Симпатично хлапе е. И той ме харесва. Разбираме се с него. Какво ще кажеш, Филипа? Ще се оженим ли? Ти можеш да си продължиш с градинарството, аз — с моята книга, а през отпуските ще зарежем работата и ще се забавляваме. Можем съвсем легално да се отделим от майка ми. Тя ще заделя малко средства, за да подпомага любимия си син. Аз живея на неин гръб, пиша булевардни романи, зле съм със зрението и много говоря. Това са най-лошите ми качества. Ще опиташ ли?
	Филипа го изгледа. Видя пред себе си висок и твърде сериозен млад мъж с угрижена физиономия и големи очила. Сламенорусата му коса беше разрошена, а приятелското му отношение вдъхваше спокойствие.
	— Не — отсече.
	— Твърдо не?
	— Твърдо не.
	— Защо?
	— Не знаеш нищо за мен.
	— Това ли е причината?
	— Не, ти не знаеш нищичко за нищо.
	Той обмисляше.
	— Може и така да е — призна, — но пък кой може да каже, че знае всичко? Филипа, обична моя. — Той внезапно млъкна. Отнякъде се носеше неспирен пронизителен брътвеж.
	Едмънд изрецитира:

	Пекс в обширния парк там горе,
	когато залезът се спускаше (само че е 11.30 преди обяд)
	Фил, Фил, Фил, Фил…
	Викаха те и зовяха.

	Името ти май не се връзва с ритъма, а? Звучи ми като Ода за автоматичната писалка. Нямаш ли друго име?
	— Джоан. Хайде, върви си. Това е госпожа Лукас.
	— „Джоан, Джоан, Джоан, Джоан.“ По-добре е, но не съвсем. „Щом тлъстата Джоан гърнето прекатурна“ — и това не е особено привлекателна картина на семейния живот.
	— Госпожа Лукас ме…
	— О, по дяволите! — извика Едмънд. — Дай ми скапаните тиквички.


	II.

	Сержант Флечър бе останал сам в Литъл Падъкс.
	Мици имаше свободен ден. А в такъв ден тя винаги отиваше до Медънхам Уелс с автобуса в 11.00 часа. Госпожица Блеклок беше уредила нещата така, че къщата да остане на негово разположение. Двете с Дора Бънър бяха отишли до селото.
	Флечър действаше бързо. Някой в къщата беше смазал и подготвил тази врата и който и да бе той, го бе извършил, за да успее да излезе незабелязано от гостната, веднага щом лампите загаснат. Това изключваше Мици, защото тя нямаше нужда да използва тази врата.
	Кой оставаше? Съседите също можеха да бъдат изключени, реши Флечър. Не виждаше как някой от тях би имал възможност да смаже и да подготви вратата. Така че оставаха Патрик и Джулия Симънс, Филипа Хеймс и евентуално Дора Бънър. Младите Симънс са били в Милчестър. Филипа Хеймс е била на работа. Сержант Флечър имаше пълната възможност да претърсва, за да открие евентуални тайни. Но къщата изглеждаше обезсърчително невинна. Макар и отличен специалист по електрическите инсталации, той не можа да открие нищо в свързването на жиците в таблото, нито в електрическите ключове и лампите, което да му подскаже как са изгорели.
	Огледа набързо спалните в къщата и се подразни от нормалния им вид. В стаята на Филипа Хеймс имаше снимки на момченце със сериозен поглед, една по-ранна снимка на същото дете, купчина ученически писма и една-две театрални програми. В стаята на Джулия откри в чекмеджето й снимки от Южна франция — на плажа, в някаква вила, потънала сред мимози. В стаята на Патрик имаше сувенири от дните, прекарани във флотата. Личните вещи в стаята на Дора Бънър също изглеждаха напълно невинни.
	„Но все пак — разсъждаваше Флечър — някой от къщата трябва да е смазал тази врата.“ Мислите му бяха прекъснати от някакъв звук, идващ от приземния етаж. Той бързо прекоси разстоянието до стълбите и погледна отгоре.
	Госпожа Суетънхам се движеше в антрето. На ръката си беше надянала кошница. Тя надникна в гостната, след това прекоси антрето и влезе в трапезарията. След малко излезе оттам без кошницата.
	Някакъв слаб шум — вероятно от дъска, неочаквано изскърцала под тежестта на Флечър, я накара да обърне глава и да извика:
	— Вие ли сте, госпожице Блеклок?
	— Не, госпожо Суетънхам, аз съм — обади се Флечър.
	Тя изписка:
	— Ох! Как ме стреснахте! Помислих си да няма пак крадец.
	Флечър слезе по стълбите.
	— Тази къща, изглежда, не е добре защитена срещу крадци — забеляза той. — Всеки ли може да влиза и да излиза, когато си поиска?
	— Донесох й малко от моите дюли — обясни госпожа Суетънхам. — Госпожица Блеклок искаше да си направи сладко, но няма дюли в градината си. Оставих й ги в трапезарията. — След което се усмихна: — А, сега разбирам — питате как влязох? Ами, просто през страничната врата. Всички така си влизаме и излизаме по съседски, господин сержант. На никого и през ум не му минава да заключва вратата си, преди да се е стъмнило. Искам да кажа, толкова ще е неудобно, нали, да занесеш нещо на някого и да не можеш да му го оставиш. Сега не е като едно време, когато трябваше да позвъниш и прислужникът веднага да ти отвори. — Жената въздъхна. — Спомням си в Индия — тъжно каза тя, — имахме осемнайсет души прислуга. Осемнайсет. Без да броим дойката. Споменавам го само между другото. А вкъщи, когато бях момиче, винаги сме имали трима. Макар че мама смяташе, че трябва да си съвсем беден, за да не можеш да си позволиш готвачка. Ще ви кажа, че животът днес ми се вижда просто ужасен, господин сержант, въпреки че не бива да се оплаквам. Горките миньори, толкова им е тежко — всички хващат пситихоза (или как беше тази папагалска болест?) и като напуснат мините, стават градинари, макар че не могат да различат бурена от спанака. — Сетне добави, на път към входната врата: — Но аз да не ви задържам. Сигурно сте много зает. Нали няма да се случи нищо повече?
	— Защо трябва да се случва нещо, госпожо Суетънхам?
	— Ами, чудех се, като ви видях тук. Рекох, да не би да е цяла банда. Нали ще предадете за дюлите на госпожица Блеклок?
	Жената си тръгна, Флечър се почувства като човек, получил неочаквано раздрусване. Едва сега осъзна, че е бил на погрешен път, смятайки, че вратата е смазана от човек в къщата. Някое външно лице трябваше само да изчака Мици да потегли с автобуса, а Летиша Блеклок и Дора Бънър да излязат от къщи. Това беше много вероятно. Което от своя страна означаваше, че не бива да изключва никого от хората, присъствали в гостната онази вечер.


	III.

	— Мъргатройд!
	— Да, Хинч?
	— Мислех си за някои неща.
	— Така ли, Хинч?
	— Да, впрегнах великия ум в работа. Знаеш ли, Мъргатройд, цялото представление от онази вечер си беше съмнителна работа.
	— Съмнителна?
	— Да. Прибери си косата, Мъргатройд, и вземи тази лопатка. Все едно, че е пистолет.
	— О! — нервно възкликна тя.
	— Хайде, няма да те ухапе. Сега ела до вратата на кухнята. Ти ще бъдеш крадецът. Застани тук. Ще влезеш в кухнята и ще насочиш пистолета към внушителната група идиоти. Вземи електрическия фенер. Включи го.
	— Но още сме посред бял ден!
	— Напрегни си въображението, Мъргатройд. Включи го.
	Тя се подчини, като закрепи твърде несръчно лопатката под мишницата си.
	— Хайде — нареди госпожица Хинчклиф, — започвай. Помниш ли как игра Хермия от „Сън в лятна нощ“ в Женския институт? Изиграй си ролята и сега. Дай всичко от себе си. „Горе ръцете!“ — това ти е репликата и не я разваляй с „моля“.
	Госпожица Мъргатройд послушно вдигна фенера, размаха лопатката и се запъти към кухненската врата.
	Премествайки електрическия фенер в дясната си ръка, тя бързо натисна дръжката на бравата, пристъпи напред и отново върна фенера в лявата си ръка.
	— Горе ръцете! — извиси тя глас, след което добави раздразнено: — Боже, Хинч, много е трудно.
	— Защо?
	— Защото вратата се отваря в двете посоки и се връща обратно към мен, а двете ми ръце са заети.
	— Точно така — прогърмя гласът на другата жена. — И вратата на гостната в Литъл Падъкс винаги се затваря сама. Тя не се отваря като тази в двете посоки, но не може да стои отворена. Затуй Лети Блеклок купи онази възхитителна стъклена спирачка за вратата от „Елиътс“ на Хай Стрийт. Мога да ти кажа, че още не съм й простила, дето отиде там преди мен. Тъкмо бях успяла да сваля цените на оня стар хитрец — от осем гвинеи на шест лири и десет шилинга. А тя отива и без да се пазари, купува тази пущина. Не съм виждала по-красива спирачка за врата. Рядко се среща такова шуплесто стъкло.
	— Може би крадецът я е закрепил пред вратата, за да не се затваря — предположи госпожица Мъргатройд.
	— Помисли добре, Мъргатройд. Какво според теб прави той? Отваря вратата със замах и казва: „Извинете за момент.“ Навежда се да нагласи спирачката, след което отново се залавя за работа и кресва: „Горе ръцете!“ Я се опитай да задържиш вратата с рамо.
	— Пак е много неудобно — оплака се тя.
	— Ами да — съгласи се госпожица Хинчклиф, — пистолет, електрически фенер и в същото време да държиш вратата отворена — малко множко е, не мислиш ли? Тогава къде е отговорът?
	Госпожица Мъргатройд въобще не се опита да го открие. Тя гледаше въпросително самоуверената си приятелка в очакване да получи просветление и в погледа й се четеше възхищение.
	— Знаем, че е имал пистолет, защото е стрелял с него — обясняваше Хинчклиф. — И знам, че е имал електрически фенер, тъй като всички го видяхме (освен ако всички не сме били жертва на масова хипноза — като обяснението на този досадник Истърбрук за трика с индийското въже). Така че въпросът е дали някой е държал вратата отворена вместо него?
	— Но кой би се заел с това?
	— Ами, може и ти да си била, Мъргатройд. Доколкото си спомням, ти стоеше точно пред вратата, когато лампите угаснаха. — Приятелката й шумно се изсмя. — Съмнителна птица си ти, Мъргатройд. Но кой ли би се сетил да гледа теб? Ей, я ми дай тази лопатка. Слава богу, че не е пистолет. Досега да си се застреляла!


	IV.

	— Това е просто невероятно — промърмори полковник Истърбрук. — Просто невероятно.
	— Да, скъпи?
	— Ела до стаята ми за момент.
	— Какво има, скъпи?
	Съпругата му се показа на вратата.
	— Помниш ли, когато ти показвах пистолета си?
	— О, да, Арчи, онази ужасна и кошмарна черна вещ.
	— Да. Швабският сувенир. Беше в това чекмедже, нали?
	— Да, там беше.
	— Е, сега го няма.
	— Арчи, това е невъзможно!
	— Да не си го пипала или местила?
	— О не, не бих посмяла да го докосна даже.
	— Мислиш ли, че старата госпожица Как-й-беше-името може да го е пипала?
	— О, не мога да си го представя нито за миг. Госпожица Бът никога не би направила подобно нещо. Да я питам ли?
	— Не, по-добре недей. Да не започнат приказки. Кажи ми, спомняш ли си кога ти го показвах?
	— Преди около седмица. Мърмореше нещо за якичките си и прането и отвори широко чекмеджето. Той лежеше там в дъното и аз те попитах какво е това.
	— Да, точно така. Преди около седмица. Не помниш ли датата?
	Госпожа Истърбрук се замисли с притворени клепачи, а умът й усилено работеше.
	— Да, разбира се, беше събота — сети се тя. — Денят, когато се канехме да ходим на кино, но не отидохме.
	— Хм, сигурна ли си, че не беше преди това? В сряда? В четвъртък или дори предишната седмица?
	— Не, скъпи — отвърна жена му. — Спомням си съвсем точно. Беше събота, трийсети. Просто ти изглежда по-отдавна заради всичките тревоги, които преживяхме. И мога да ти кажа откъде си спомням. Защото беше в деня след въоръжения обир у госпожица Блеклок. И като видях пистолета ти, той ми напомни за стрелбата предната вечер.
	— Ох — въздъхна полковникът, — голямо бреме падна от плещите ми.
	— О, Арчи, защо?
	— Защото ако пистолетът беше изчезнал преди стрелбата, можеше този тип от Швейцария да го е свил.
	— Но откъде би могъл да знае, че имаш пистолет?
	— Тези банди имат страхотна система за свръзка и информация. Успяват да научат всичко за дадено място, както и за хората, които живеят там.
	— Колко неща знаеш, Арчи?
	— Ха. Знам. Видял съм туй-онуй по мое време. Все пак, щом помниш със сигурност, че си видяла пистолета ми _след_ въоръжения обир — е, смятам, че това урежда нещата. Пистолетът, който приятелчето от Швейцария е използвал, не може да е бил моят, нали?
	— Разбира се, че не може.
	— Това е голямо облекчение. Иначе трябваше да ходя до полицията за тази работа. А там задават сума ти неудобни въпроси. Длъжни са. Между другото, не съм си вадил разрешително за него. След войната човек е склонен да забравя мирновременните разпоредби. А и аз гледам на него като на военен сувенир, не като оръжие.
	— Да, разбирам. Естествено.
	— И все пак къде може да се е дянала?
	— Вероятно госпожица Бът го е прибрала. Има вид на честен човек, но след въоръжения обир може би се е изплашила и е поискала да си има пистолет вкъщи за всеки случай. Тя, разбира се, никога не би си признала. Дори няма да я питам. Може да се обиди. И какво ще правим сега? Тази къща е толкова голяма, просто не виждам…
	— Правилно — потвърди полковник Истърбрук. — По-добре да не казваме нищо.


	Делник в Чипинг Клегхорн (продължение)

	Госпожица Марпъл излезе през портата и тръгна по тясната алея, която извеждаше на главната улица.
	Тя вървеше твърде енергично с помощта на дебелия ясенов бастун на преподобния Джулиън Хармън.
	Подмина „Червената крава“ и месарницата и се поспря за момент, колкото да надникне през витрината на антикварния магазин на господин Елиът. Магазинът беше хитро разположен до „Синята птица“ — много посещавана сладкарница, където богатите мотоциклетисти, отбили се на чаша хубав чай и сладкиши с евфемистичното наименование „домашно приготвен кейк“ с ярък жълтеникавочервен цвят, можеха да бъдат изкушени от майсторската подредба на витрината му.
	Под старинната дъгообразна рамка на витрината господин Елиът се бе погрижил за всички вкусове. Две чаши от уотърфордски кристал лежаха до безупречен съд за охлаждане на вино. Бюро от орехово дърво, изработено от разнородни парченца, се обявяваше за автентичен „Баргин“, а на масичка насред самата витрина бяха пръснати евтини чукчета за врати и изящни самодиви, няколко нащърбени останки от дрезденски порцеланов сервиз, две тъжно изглеждащи огърлици, ваза с надпис „Подарък от Тънбридж Уелс“ и няколко викториански сребърни прибора.
	Госпожица Марпъл удостои витрината с възторжено внимание и Елиът — стар охранен паяк, подаде глава през паяжината си, за да прецени възможностите на непознатата мушица.
	Но тъкмо когато реши, че прелестите на „Подарък от Тънбридж Уелс“ ще дойдат прекалено много за дамата, гостуваща на свещеника (а той, както естествено и всички останали, знаеше прекрасно коя е тя), госпожица Марпъл зърна Дора Бънър, която в този момент влизаше в сладкарницата „Синята птица“, и мигновено й хрумна, че трябва да противодейства на студения вятър с чаша хубаво сутрешно кафе.
	Вътре четири-пет дами вече си бяха дали почивка от пазаруването и бяха насядали да се подкрепят с нещо сладичко. Госпожица Марпъл замига, за да свикне със сумрака на „Синята птица“, и както беше застанала там права, и артистично се озърташе наоколо, дочу гласът на Дора Бънър току до себе си:
	— О, добро утро, госпожице Марпъл. Нали ще седнете тук? Аз съм съвсем сама.
	— Благодаря.
	Тя с удоволствие се отпусна в едно от ъгловатите тапицирани кресла, боядисани в синьо, които „Синята птица“ предлагаше.
	— Такъв пронизващ вятър — оплака се. — А аз не мога да се движа твърде бързо с този мой ревматизъм.
	— Ох, знам. И аз една година страдах от ишиас, и да ви кажа, през повечето време беше истинска агония.
	Известно време двете дами обсъждаха ревматизма, ишиаса и неврита. Нацупено момиче в розова престилка с изрисувани отпред ято сини птици взе поръчката им за кафе и кейк с прозявка, изразяваща отегчение.
	— Тук наистина правят добре кейка — прошепна заговорнически госпожица Бънър.
	— Такова силно впечатление ми направи онова красиво момиче, което срещнахме онзи ден на тръгване от госпожица Блеклок — започна госпожица Марпъл. — Тя, струва ми се, спомена, че се занимавала с градинарство. Или със земеделие? Хайнс ли беше името й?
	— О, да, Филипа Хеймс. Нашата „наемателка“, както я наричаме. — Дора се засмя на собствената си шега. — Много мило и тихо момиче. Истинска дама, ако ме разбирате?
	— Чудя се. Познавам полковник Хеймс от кавалерията в Индия. Да не й е баща?
	— Тя е _госпожа_ Хеймс. Вдовица. Съпругът й бил убит в Сицилия или Италия. Може да е бил неговият баща.
	— Интересно ми е дали нямат роман с онзи висок млад мъж? — попита дяволито госпожица Марпъл.
	— Имате предвид Патрик? О, не мисля…
	— Не, имам предвид младежа с очилата. Видях го, че се увърта наоколо.
	— Ах, да, Едмънд Суетънхам. Шшт! Ето я майка му, там в ъгъла. И аз не знам. Мислите, че той я харесва? Толкова е особен — понякога те обърква със забележките си. Смятат го за _интелигентен_, нали разбирате? — изрече госпожица Бънър с открито неодобрение.
	— Интелектът не е всичко — вметна събеседничката й и поклати глава. — А, ето носят ни кафето.
	Намусеното девойче остави кафетата на масата. Двете жени започнаха взаимно да се канят с кейк.
	— Толкова интересно ми стана, като научих, че сте били съученички с госпожица Блеклок. Дружбата ви е наистина стара.
	— Да, наистина — Дора Бънър въздъхна. — Малцина остават толкова верни на старите си приятели колкото госпожица Блеклок. О, мила, колко отдавна ми изглеждат сега онези години. Толкова хубаво момиче и как се радваше на живота. Толкова е _тъжно_.
	Госпожица Марпъл, която нямаше представа кое е толкова тъжно, въздъхна и поклати глава.
	— Да, животът е тежък — промърмори.
	— „И тъжните несгоди посреща със кураж“ — избърбори госпожица Бънър, а очите й се напълниха със сълзи. — Винаги се сещам за този стих. Истинско търпение, истинско примирение. Подобен кураж и търпение _трябва_ да бъдат възнаградени, смятам аз. Според мен нищо не е прекалено достойно за скъпата госпожица Блеклок — каквито и добрини да й се случват, тя действително ги е заслужила.
	— Парите — вметна събеседничката й — са в състояние да облекчат много житейския път на един човек. — И с тази своя забележка се почувства по-сигурна, тъй като й се стори, че приятелката на госпожица Блеклок има предвид именно изгледите за бъдещото й охолство.
	Намекът й обаче тласна Дора Бънър в съвсем различна посока на разсъждения.
	— Пари! — възкликна горчиво тя. — Знаете ли, мисля, че докато човек не го изпита на гърба си, не би могъл да знае какво са парите или по-точно какво означава липсата им.
	Госпожица Марпъл поклати съчувствено побелялата си глава.
	Госпожица Бънър продължи бързо и трескаво, със зачервено лице:
	— Често съм чувала хората да казват: „По-скоро бих искал да имам цветя на масата си, отколкото храна без цветя.“ Но колко пъти тези хора са пропускали да се нахранят? И знаят ли какво е — никой не знае какво значи истински _глад_, без да го е преживял. Комат хлебец, кутийка пастет и маргарин на върха на ножа. Ден след ден. И как човек жадува за чиния с месо и два зеленчука. И вехтите дрехи — да ги кърпиш с надеждата, че няма да се забележи. Да подаваш молби за работа и все да ти отказват, защото си твърде стара. Ако пък накрая получиш работа, да нямаш сили да я вършиш. Да припадаш от слабост. И пак да се връщаш на работа — заради наема, все този наем, дето трябва да се плаща — иначе те изхвърлят на улицата. А днес не можеш да скъташ почти нищо настрана. С една пенсия по старост не можеш да стигнеш далеч, това е истината.
	— Да, така е — меко промълви госпожица Марпъл и погледна съчувствено сгърченото лице на другата жена.
	— Написах писмо на Лети. Просто случайно видях името й във вестника. Даваше се някакъв благотворителен обяд в помощ на болницата в Милчестър. И после, черно на бяло изписано „госпожица Летиша Блеклок“. Спомените изплуваха. Не я бях чувала от дълги години. Тя беше секретарка, нали знаете, на онзи богаташ, Гьодлер. Винаги е била много интелигентно момиче — от онези, които се оправят в живота. Не става въпрос толкова за външността, колкото за характера. И си помислих, ами помислих си, че тя сигурно ще си спомни за мен. А тя е човек, когото _бих могла_ да помоля за помощ. В смисъл, познавах я от училище — а съучениците те знаят — знаят, че не си някоя, която пише писма, за да проси.
	Сълзи замъглиха очите на Дора Бънър.
	— Тогава Лоти дойде и ме взе при себе си. Каза, че имала нужда от някого да й помага. Разбира се, останах много изненадана, но вестниците понякога объркват нещата. Колко мила беше тя и колко _състрадателна_. Всичко си спомняше от миналите ни години… Бих сторила всичко за нея, наистина. Аз _много_ се старая, но се боя, че понякога оплесквам нещата — главата ми не е това, което беше. Допускам грешки. Забравям и говоря глупости. А тя е толкова търпелива. А най-хубавото е, че винаги се преструва, че аз съм й от помощ. Не е ли самата доброта?
	Госпожица Марпъл откликна с нежност:
	— Да, самата доброта е.
	— А аз все се притеснявах, разбирате ли, дори след като се установих в Литъл Падъкс — какво ще стане с мен, ако нещо сполети госпожица Блеклок. Ами какво ли не се случва — с тези коли, които хвърчат като луди — човек не може да е спокоен, нали? Естествено, аз никога не съм й споменавала нищо, но тя, изглежда, се е досетила. И един ден неочаквано ми заяви, че ми е отпуснала скромна рента в завещанието си — и още нещо, което ценя много повече — всичките си прекрасни мебели. _Нямах думи_… Тя ми каза, че никой друг няма да ги оцени като мен, а това си е точно така. Не мога да понеса гледката на хубав строшен порцеланов съд или пък мокри чаши да се поставят върху масата и да оставят следи по нея. Аз наистина се грижа за нейните вещи. Има хора, особено някои хора — тъй ужасно небрежни, че даже повече от небрежни!
	— Всъщност аз не съм толкова глупава, колкото изглеждам — продължи госпожица Бънър. — Мога да разбера кога на Лети й се налагат. Някои хора — няма да споменавам имена — се _възползват_ от нея. Милата мис Блеклок, просто е мъничко по-доверчива, отколкото трябва.
	Мис Марпъл поклати глава.
	— Това е грешка.
	— Да, грешка е. Ние, двете, госпожице Марпъл, познаваме света. А милата госпожица Блеклок… — тя многозначително поклати глава.
	Госпожица Марпъл си помисли, че като секретарка на голям финансист госпожица Блеклок също би трябвало да познава света. Но Дора Бънър явно искаше да каже, че Лети Блеклок винаги е била подсигурена, а финансово обезпечените хора не познават най-дълбоките страни на човешката природа.
	— Този Патрик! — възкликна госпожица Бънър така неочаквано и рязко, че другата жена едва не подскочи. — Поне два пъти, доколкото ми е известно, е измъквал пари от нея, като се прави на много закъсал. Направил бил борчове — ето с какво й излиза. А тя е прекалено щедра. Когато я сгълчах, тя само ми отговори: „Младо е момчето, Дора. Сега му е времето да полудува.“
	— Е, така си е — съгласи се госпожица Марпъл. — При това е толкова хубав момък.
	— Хубостта се проявява в постъпките — отвърна Дора Бънър. — А той много обича да се подиграва с хората. Сигурно ходи и с доста момичета, предполагам. Според него аз ставам само за подигравки. Изглежда, не съзнава, че хората имат и чувства.
	— Младите са твърде небрежни в това отношение — забеляза събеседничката й. Госпожица Бънър неочаквано се наведе напред и промълви с твърде тайнствен вид:
	— Нали няма да кажете думичка, мила моя? — застрахова се предварително тя. — Аз все не мога да се отърва от чувството, че той е замесен в онази ужасна история. Мисля, че познаваше онзи младеж, или поне Джулия го познаваше. Не посмях дори да загатна за това пред госпожица Блеклок. По-точно, когато й намекнах, тя ме отряза. Неудобно е някак си — той е неин племенник или поне братовчед, и ако младият швейцарец се е застрелял, Патрик може да носи моралната вина за това, нали? Ако той го е подучил, искам да кажа. Наистина, много съм объркана. Всички вдигат такъв шум за втората врата към гостната. И за нея много се притеснявам — детективът твърди, че е била смазвана. Защото, разбирате ли, аз видях… — Тя ненадейно спря.
	Госпожица Марпъл търсеше подходящи думи.
	— Не ви е лесно — съчувствено изрече тя. — Естествено, вие не бихте искали нищо да стигне до полицията.
	— Точно там е работата — извика Дора Бънър. — По цели нощи лежа будна и се тревожа. Защото, разбирате ли, случайно се натъкнах на Патрик в храстите в градината онзи ден. Търсех яйца — една кокошка снася — и го виждам с перо и чаша в ръцете — мазна чаша. А той подскочи гузно, щом ме видя и рече: „Чудех се какво търси това тук“. Е, бързо му сече умът, разбира се. Струва ми се, че му хрумна в момента, когато го стреснах. И как ще намери нещо такова в храстите, ако не го е търсел специално и ако не е знаел, че то е там? Аз естествено не казах нищо.
	— Естествено.
	— Но му хвърлих един поглед, ако разбирате какво искам да кажа.
	Дора Бънър протегна ръка и разсеяно отхапа парче от кейка, чийто ярък цвят напомняше месо на сьомга.
	— След това един ден случайно дочух доста особен разговор между него и Джулия. Сякаш се караха за нещо. Той й натякваше: „Ако знаех, че имаш нещо общо с тази работа!“ А Джулия му отвръща (тя винаги е толкова спокойна, разбирате ли): „Е, братчето ми, и какво щеше да направиш тогава?“ Точно тогава за мое най-голямо нещастие стъпих върху онази дъска, дето винаги скърца, и те ме видяха. Аз подхвърлих доста весело: „Да не се карате, вие двамата?“ А Патрик ми отвърна: „Предупреждавах Джулия да не се хваща с тези черноборсаджийски сделки.“ О, всичко беше напълно точно, но аз и за миг не повярвах, че си говорят за нещо подобно! И ако питате мен, смятам, че Патрик бърникаше онази лампа в гостната, та да угаснат всички светлини, защото съвсем ясно си спомням, че беше овчарката, а не овчарят. И на другия ден… — Тя млъкна и се изчерви.
	Госпожица Марпъл се обърна и видя госпожица Блеклок, застанала зад тях. Явно току-що бе влязла.
	— Кафе и клюки, така ли, Бъни? — попита тя с доста недвусмислен укор в гласа. — Добро утро, госпожице Марпъл. Голям студ, а?
	Вратата се отвори със замах и Бънч Хармън нахълта в „Синята птица“.
	— Здравейте — поздрави тя. — Много ли закъснях за кафето?
	— Не, скъпа — отвърна госпожица Марпъл. — Седни да пиеш кафе с нас.
	— Ние трябва да се прибираме — обади се госпожица Блеклок. — Свърши ли с пазаруването, Бъни?
	Тонът й отново бе омекнал, но в очите й още се четеше укор.
	— Да — да, благодаря ти, Лети. Трябва само да се отбия в аптеката на връщане да взема аспирин и пластир за мазоли.
	Когато вратите на „Синята птица“ се залюляха след тях, Бънч попита:
	— За какво си говорехте?
	Госпожица Марпъл не отвърна веднага. Изчака Бънч да даде поръчката си и заяви:
	— Кръвта вода не става, така да знаеш. Спомняш ли си един твърде нашумял случай — и аз вече не помня какво точно беше. Разправяха, че съпругът отровил жена си. Отрова в чаша вино. Сетне на процеса дъщерята заявила, че самата тя изпила половината от чашата на майка си. Това разби на пух и прах цялото обвинение срещу бащата. Хората говореха, но може и да е само слух, че тя никога вече не проговорила на баща си и не могла да остане да живее с него. Естествено, бащата е едно, а племенник или далечен роднина — друго нещо. Но все пак никой не желае член от семейството му да бъде обесен, не е ли така?
	— Така е — отвърна замислено Бънч. — И на мен така ми се струва.
	Госпожица Марпъл се облегна назад и измърмори:
	— Хората всъщност навсякъде си приличат много.
	— Аз на кого приличам?
	— Ами, миличка, ти приличаш на самата себе си. Не бих казала, че ми напомняш по-специално на някого. Освен може би…
	— Ето че ще си кажеш — закачи я Бънч.
	— Просто си спомних за една моя прислужничка, скъпа.
	— Прислужничка? Май не ставам за прислужничка.
	— Да, скъпа, и тя беше такава. Изобщо не я биваше да прислужва на масата. Поставяше всичко неправилно, все объркваше кухненските ножове с ножовете за хранене и бонето й (това беше много отдавна, скъпа) никога не стоеше на главата й както трябва.
	Бънч механично оправи шапката си.
	— И какво още? — нетърпеливо попита.
	— Държах я само защото беше безкрайно приятно да имаш такъв човек вкъщи, а и защото ме разсмиваше. Харесваше ми как казва всичко без заобикалки. Един ден идва при мен: „Е, не че е моя работа, мадам — започва тя, — но Флори седи като омъжена жена.“ А бедничката Флори наистина беше загазила — с помощник-фризьора с изисканите обноски. Слава богу, че разбрах навреме, та успях да поговоря с него. Вдигнаха хубава сватба и заживяха доста щастливо. Добро момиче беше Флори, но лесно се подлъгваше по изисканата външност.
	— Но тя не е извършила убийство, нали? — запита Бънч. — Имам предвид прислужничката.
	— О, не, разбира се — отвърна госпожица Марпъл. — Омъжи се за един баптистки свещеник и станаха петчленно семейство.
	— Точно като мен — откликна Бънч. — Макар че засега съм стигнала само до Едуард и Сюзън.
	И добави след минута-две:
	— За кого си мислиш в момента, лельо Джейн?
	— За много хора, мила, за много хора — разсеяно отвърна тя.
	— От Сейнт Мери Мийд?
	— Повечето… Всъщност си мислех за сестра Елъртън — наистина чудесна и кротка жена. Грижеше се за една възрастна дама и изглеждаше много привързана към нея. После дамата умря. След нея имаше друга, но и тя умря. Морфин. Всичко излезе наяве. Бе извършено по възможно най-благия начин и най-шокиращото в случая беше, че самата жена наистина не смяташе, че е извършила някакъв грях. На тях и без туй не им оставаше да живеят дълго, сподели тя, а едната беше болна от рак и изпитваше страшни болки.
	— Искаш да кажеш, че ги е убила от състрадание?
	— Не, не. Те й бяха завещали парите си. Тя обичаше парите, разбираш ли… А имаше и един младеж на презокеанския пътнически кораб — племенник на госпожа Пърси от книжарницата. Беше й домъкнал някакви откраднати от него вещи и искаше да се отърве от тях с нейна помощ. Казал й, че ги е купил в чужбина. И тя се хвана. След това дойдоха от полицията и започнаха да задават въпроси, и той се опита да я убие с удар по главата, за да не го издаде… Беше млад непрокопсаник, но имаше много хубава външност. Ходеше едновременно с две момичета — и двете бяха влюбени в него. Харчеше доста пари за едната.
	— От най-гадните мъже, предполагам — вметна Бънч.
	— Да, скъпа. Сещам се и за госпожица Крей от магазина за вълнен трикотаж. Беше се посветила изцяло на сина си и естествено го разглези. Движеше се в съмнителна компания. Помниш ли Джоан Крофт, Бънч.
	— Н-не, струва ми се.
	— Мислех, че може да си я виждала, когато ми беше на гости. Разхождаше се по улиците с пура или лула. Веднъж в банката стана въоръжен грабеж и Джоан Крофт в този момент се намираше там. Събори нападателя с един удар и му отне пистолета. Получи специални поздравления за смелостта си от съда.
	Бънч слушаше толкова внимателно, сякаш трябваше да го учи наизуст.
	— И? — подкани тя.
	— Онова момиче от Сейнт Джейн де Колин, през лятото, такова затворено момиче — не толкова затворено, колкото мълчаливо. Всички я харесвахме, но така и не успяхме да я опознаем… По-късно научихме, че съпругът й бил фалшификатор. Това я караше да се чувства изолирана от хората. В крайна сметка беше станала малко смахната. Така става с хората, обзети от мрачни мисли.
	— А случайно в спомените ти да се срещат някакви англо-индийски полковници, скъпа?
	— Но естествено, мила моя. Например майор Вогън от Ларчис и полковник Райт от Симла Лодж. При тях всичко беше наред. Но помня господин Ходжсън — банковият управител, който замина на пътешествие и се ожени за едно момиче, което би могло да му бъде дъщеря. Нямал понятие откъде е — освен онова, което тя сама му казала, разбира се.
	— А то не беше вярно?
	— Не, скъпа, определено не беше вярно.
	— Не е зле — рече Бънч и кимна, като отмяташе хората на пръсти, — чухме за преданата Дора, хубавия Патрик, госпожа Суетънхам, Едмънд и Филипа Хеймс, полковник Истърбрук и съпругата му — ако питаш мен, абсолютно си права за _нея_. Но каква е причината да убива Лети Блеклок?
	— Разбира се, госпожица Блеклок може да знае за нея нещо, което тя не иска да се знае.
	— О, скъпа, тази ли стара история от Танкъри? Та това отдавна е погребано.
	— Може и да не е. Разбираш ли, Бънч, ти не си от хората, които обръщат особено внимание на хорското мнение за теб.
	— Разбирам какво имаш предвид — каза неочаквано Бънч. — Ако си се сблъскала с нещо подобно, а след това точно като едно измръзнало улично коте си намерила дом, млечице, топла ръка, която те гали и ти викат „сладко котенце“, и някой има високо мнение за теб… ще направиш всичко възможно, за да го запазиш… Е, бих казала, че ми представи цяла галерия от образи.
	— Само че ти не ги разбра — меко подметна госпожица Марпъл.
	— Така ли? Какво пропуснах? Джулия? „Джулия, Джулия, хубавата Джулия, що за чудо е?“
	— Три шилинга и шест пенса — съобщи начумерената келнерка, внезапно изникнала в сумрака, и добави: — И бих искала да знам, госпожо Хармън, какво искате да кажете с това „Що за чудо съм?“. Вярно, че имах леля, която се присъедини към Братството на чудните хора, но лично аз винаги съм била праведен член на англиканската църква, можете да питате преподобния Хопкинсън, предишния свещеник.
	— Ужасно съжалявам — извини се Бънч. — Но аз просто цитирах една песен. Въобще нямах предвид вас. Не знаех, че името ви е Джулия.
	— Какво съвпадение — възкликна начумерената келнерка, вече в по-добро настроение. — Сигурна съм, че не сте искали да ме обидите, но като чух името си, помислих, че — нали знаете, човешко е да нададеш ухо, ако дочуеш да говорят за теб. Благодаря ви.
	Тя се отдалечи с бакшиша.
	— Лельо Джейн — възкликна Бънч, — защо изглеждаш така разтревожена? Какво има?
	— Но естествено, това е невъзможно — промърмори тя. — Няма _причина_…
	— Лельо Джейн!
	Госпожица Марпъл въздъхна и после весело се усмихна:
	— Няма нищо, мила.
	— Да не реши, че знаеш кой е убиецът? — попита я Бънч. — Кой е той?
	— Изобщо нямам представа — отрече тя. — За момент ми мина нещо през ума, но изчезна. Бих искала да знам обаче. Времето е тъй кратко, тъй ужасно кратко.
	— Какво искаш да кажеш с това, че е кратко?
	— Онази възрастна дама в Шотландия може да издъхне всеки момент.
	Бънч промълви с широко отворени очи:
	— Значи наистина вярваш в Пип и Ема? Смяташ, че са те и че пак ще опитат?
	— Разбира се, че пак ще опитат — отвърна възрастната жена разсеяно. — Щом веднъж са опитали, ще опитат пак. Ако ти си наумиш да убиеш някого, няма да се спреш само защото първия път не си успял. Особено ако си твърде сигурна, че не те подозират.
	— Но ако са Пип и Ема — възрази Бънч, — съществуват само две възможни лица. Това трябва да са Патрик и Джулия. Те са брат и сестра и са единствените, които отговарят на възрастта.
	— Мила моя, далеч не е толкова просто. Има всевъзможни разклонения и комбинации. Съществува съпругата на Пип, ако той е женен, или пък съпругът на Ема. Съществува и майка им — тя е заинтересована страна дори и да не е пряк наследник. Ако Лети Блеклок не я е виждала от трийсет години, може да не я познае и сега. Всички възрастни жени си приличат. Нали помниш, че госпожа Уотърспун получаваше, освен своята старческа пенсия и тази на госпожа Бартлет, въпреки че тя бе починала преди няколко години. Между другото, госпожица Блеклок е късогледа. Не си ли забелязала как се взира в хората? А освен това съществува и баща им. А той явно не е стока.
	— Да, но той е чужденец.
	— По рождение. Но няма причина да смятаме, че непременно говори развален английски или че се изразява с ръце. Дори си мисля, че би могъл да играе ролята на полковник от англо-индийската армия не по-зле от всеки друг.
	— _Това_ ли си мислиш?
	— Не, не го мисля наистина, скъпа. Мисля си само, че в играта са заложени много пари, големи пари. Боя се, че прекалено добре знам на какви ужасни неща са способни хората, за да сложат ръка на многото пари.
	— Предполагам, че си права — съгласи се Бънч. — Но това няма да ги направи щастливи, нали? Не и в крайна сметка?
	— Да, но те обикновено не го знаят.
	— Мога да ги разбера. — Бънч неочаквано се засмя с милата си, малко крива усмивка. — Човек си мисли, че с него ще бъде различно… Дори и аз го чувствам. — Тя се замисли. — Залъгва се, че ще извърши много добри дела с всичките тези пари. Прави планове… Домове за извънбрачни деца… Уморени от старост майки… Една чудесна почивка някъде в чужбина за възрастни жени, които са се трудили неуморно през целия си живот…
	Лицето й помръкна. Очите й неочаквано потъмняха.
	— Знам какво си мислиш — обърна се тя към госпожица Марпъл. — Мислиш си, че аз ще бъда от най-лошите. Защото ще се самозалъгвам. Ако все пак парите ми трябват за егоистични цели, поне ще съм наясно какво представлявам. Но ако започна да се преструвам пред самата себе си, че ще правя добрини с парите, в крайна сметка ще се убедя, че може би не е от толкова голямо значение, ако убия някого…
	След това очите й се проясниха.
	— Но аз не бива — продължи, — наистина не бива да убивам никого. Дори и да са стари, болни или да вършат само злини на този свят. Не, дори да са изнудвачи или пълни скотове. — Внимателно извади една муха от пяната в кафето си и я сложи на масата да съхне. — Защото хората обичат живота, нали? Както и мухите. Даже да си стара, всичко да те боли и да си в състояние само да допълзиш до слънчицето. Джулиън казва, че такива хора обичат живота дори повече от младите и здравите. За тях е по-трудно да умрат, борбата е жестока. И аз обичам живота — не само когато съм щастлива и се забавлявам и прекарвам приятно. Искам да кажа — _да бъда жива_ — да се събуждам, изпълнена с усещането, че съществувам, че ме има.
	Лекичко издуха мухата, тя размаха крачета и отлетя като замаяна.
	— Горе главата, лельо Джейн! — изрече Бънч. — Никога не бих убила някого.


	Пътуване в миналото

	След цяла нощ пътуване инспектор Крадък слезе на малка гара в Хайлендс*.
	[* Хайлендс — название на северните части на Шотландия. — Б.пр.]
	Остана малко озадачен, че богата жена като госпожа Гьодлер, при това инвалид, която може да избира между къща в луксозен лондонски квартал, имение в Хемпшир или вила в Южна франция, беше избрала за свой дом този откъснат шотландски край, изолирана от приятели и развлечения. Тук сигурно водеше самотен живот — или беше толкова болна, че не забелязваше, или не се интересуваше от обкръжението си?
	На гарата го чакаше голям старомоден даймлер, каран от възрастен шофьор. Беше слънчева утрин и инспекторът се наслаждаваше на четирийсет и петте километра път с колата, макар че отново се зачуди на този неин избор. Опита се да разбере нещо, отправяйки към шофьора внимателна забележка, и донякъде успя. Това бил нейният дом била живяла тук като момиче. Ах, от цялата фамилия останала само тя. А с господин Гьодлер били най-щастливи тук, макар че той рядко успявал да се откъсне от Лондон. Но когато му се удавало, се забавлявали като деца.
	Когато пред погледа му изникнаха посивелите стени на старата крепост, Крадък почти осезателно почувства полъха на миналото. Посрещна го възрастен иконом и след като се изми и избръсна, беше поканен в стая с буйно пламтящ огън в камината, където му сервираха закуска.
	След като закуси, при него влезе висока жена на средна възраст, в униформа на болногледачка. Представи му се като сестра Маклилънд.
	— Пациентката ми е напълно готова да ви приеме, господин Крадък. Тя наистина ви очаква с нетърпение.
	— Ще се постарая да не я тревожа — обеща Крадък.
	— По-добре е да ви предупредя какво ще се случи. Ще намерите госпожа Гьодлер във видимо нормално състояние. Ще разговаря с вас с удоволствие и в един момент силите й внезапно ще я напуснат. Веднага излезте тогава и ме повикайте. Разбирате ли, тя е почти непрекъснато под въздействието на морфина. През повечето време спи. За да я подготвя за вашето посещение, трябваше да й дам мощно стимулиращо лекарство. Щом действието му премине, тя ще изпадне в полусъзнание.
	— Разбирам напълно, госпожице Маклилънд. Ще бъде ли в реда на нещата, ако ми опишете точно какво е здравословното състояние на госпожа Гьодлер?
	— Вижте, господин Крадък, тя умира. Животът й не може да бъде продължен повече от няколко седмици. Сигурно ще останете шокиран, ако ви кажа, че тя отдавна трябваше да е умряла, но това е самата истина. Силата, която поддържа живота й, е духът й да се радва, да се наслаждава на живота. Може да ви прозвучи странно за човек, живял дълго време като инвалид, без да е напускал дома си цели петнайсет години, но е истина. Госпожа Гьодлер никога не е била здрава, но е запазила волята си за живот. — И добави с усмивка: — Тя е очарователна жена, както сам ще видите.
	Крадък бе въведен в обширна спалня, където гореше огън. В голямо легло с балдахин лежеше възрастна жена. Макар че беше само със седем-осем години по-възрастна от Летиша Блеклок, поради своята крехкост изглеждаше значително по-възрастна за годините си.
	Бялата й коса бе внимателно сресана, а шията и раменете й бяха загърнати в небесносин вълнен шал, пухкав като пяна.
	По лицето й бяха вдълбани бръчки от болка, но също и от доброта. И колкото и странно да изглеждаше, в избледнелите й сини очи се прокрадваше нещо, което Крадък можеше да определи единствено като дяволито намигване.
	— Е, това е интересно — започна тя, — не ми се случва често да бъда посещавана от полицията. Разбрах, че Летиша Блеклок не е ранена сериозно при опита за убийството й? Как е скъпата ми Блеки?
	— Много е добре, госпожо Гьодлер. Изпраща ви поздрави.
	— Отдавна не съм я виждала… От дълги години вече получавам само картички за Коледа. Поканих я да ми дойде на гости, когато се върна в Англия след смъртта на Шарлот, но тя сподели, че след толкова време това ще бъде болезнено и може би е права… Блеки винаги е притежавала здрав разум. Преди около година една съученичка ми дойде на гости и о, Боже! — тя се усмихна, — досадихме си до смърт. Когато свършихме с всички „помниш ли?“, нямаше какво повече да си кажем. Беше доста потискащо.
	Крадък бе доволен, че я остави да говори, преди да я притесни с въпросите си. По този начин той искаше да се добере до миналото, да разбере връзката Гьодлер-Блеклок.
	— Предполагам — хитро подметна Бел, — че искате да ме питате за парите? Според завещанието на Рандъл Блеки ще получи всичко след смъртта ми. Рандъл естествено не е и сънувал, че ще го надживея. Той беше едър и силен мъж, не е боледувал нито ден, а аз винаги съм боледувала и заради моите болки, страдания и оплаквания над главата ми вечно висяха лекари със сериозни физиономии.
	— Не мисля, че оплаквания е подходящата дума, госпожо Гьодлер.
	Възрастната дама тихо се изсмя.
	— Не исках да кажа, че съм се оплаквала. Никога не ми е било прекалено мъчно за мен. Но винаги се е знаело, че аз ще си отида първа. Само че не стана така. Да… не стана така…
	— Защо съпругът ви е завещал парите си именно по този начин?
	— Искате да кажете защо ги е завещал на Блеки? Не е това, за което си мислите. — Дяволитото й намигване стана съвсем очевидно. — Що за подсъзнание имате вие, полицаите! Рандъл никога не е бил влюбен в нея, нито пък тя в него. Знаете ли, Летиша всъщност има мъжки ум. У нея няма нито едно от женските чувства или слабости. Не ми се вярва изобщо да се е влюбвала. Никога не се е отличавала с особена хубост, а и дрехите не бяха нейна слабост. Използваше съвсем малко грим, но не за да изглежда по-хубава, а колкото да бъде в крак с модата. — В старческия глас се прокрадна съжаление, когато продължи разказа си: — Непозната й беше радостта от това да бъдеш жена.
	Крадък загледа с интерес крехката мъничка фигура в леглото. Значи Бел Гьодлер бе изпитала тази радост и все още я изпитваше — да бъде жена. Тя му намигна.
	— Винаги съм смятала — отбеляза тя, — че е ужасно скучно да си мъж. — Сетне продължи замислено: — Струва ми се, че Рандъл гледаше на Блеки до голяма степен като на по-малък брат. Доверяваше се на мнението й, което винаги е било безпогрешно. Неведнъж го е измъквала от тежки ситуации, разбирате ли?
	— Тя ми спомена, че веднъж го е спасила, като му е дала пари?
	— Това да, но аз говоря за нещо много повече. След толкова години мога да си позволя да кажа истината. Рандъл всъщност не умееше да прави разлика между това кое е честно и кое не. Просто не притежаваше особено чувствителна съвест. Бедничкият, наистина не можеше да различи кое е умен ход и кое е просто нечестно. А Блеки го вкарваше в правия път. Това е едно от качествата й — праволинейна е до смърт. Никога няма да стори нещо нечестно. Тя е един много свестен човек, разбирате ли? Винаги съм й се възхищавала. Със сестра й са имали ужасно детство. Баща им — стар провинциален лекар — е бил ужасяващо твърдоглав и тесногръд човек — един тиранин в семейството си. Летиша избягва от къщи, отива в Лондон и се образова като заклет експерт-счетоводител. Сестра й била инвалид — страдала от някаква деформация — и никога не се е срещала с хора, нито е излизала от къщи. Ето защо, когато баща й умря, Летиша заряза всичко, за да се върне вкъщи и да се грижи за сестра си. Рандъл беше бесен, но това не оказа никакъв ефект. Ако Летиша сметне нещо за свой дълг, тя го изпълнява. Нищо не е в състояние да я отклони.
	— Колко време преди да почине съпругът ви, се случи това?
	— Две-три години, мисля. Рандъл направи завещанието си, преди тя да напусне фирмата, и след това не го промени. Каза ми: „Нямаме си свое дете (малкото ни момченце почина на две годинки). След като ние с теб си отидем, по-добре Блеки да получи парите. Ще ги разиграе на борсата и ще постави всички на колене.“ Разбирате ли — продължи Бел, — Рандъл обожаваше играта „Печелене на пари“ — работата не беше само в парите, а в авантюрата, риска, силните усещания. А и Блеки обичаше това. Тя имаше същия авантюристичен дух и разбирания. Горкичката, никога не е изпитвала нормалните радости — да се влюби, да води мъжете за носа, да си играе с тях, нито е имала дом и деца — всички тези истински удоволствия на живота.
	Искреното съжаление и безгрижното презрение, които тази жена изпитваше, се сториха странни на Крадък — те идваха от жена, чийто живот бе белязан от болестта, чието единствено дете бе починало, чийто съпруг също си бе отишъл, обричайки я на самотен вдовишки живот — жена, която от години бе инвалид. Тя кимна сякаш в знак на съгласие.
	— Знам за какво си мислите. Но аз съм _имала_ всичките неща, за които си заслужава да живееш. Може да са ми били отнети, но аз съм ги имала. Бях хубаво и весело момиче, омъжих се за човека, когото обичах и той не престана да ме обича… Детето ми почина, но аз го имах в продължение на две скъпоценни години… Изпитвала съм много силни физически болки — но ако имаш болки, можеш да оцениш невероятното удоволствие от това, че болката е преминала. И всички са били мили с мен, винаги… Аз съм късметлийка, наистина.
	Крадък се хвана за една от предишните й реплики.
	— Току-що казахте, госпожо Гьодлер, че съпругът ви е завещал богатството си на госпожица Блеклок, защото нямал на кого другиго да го остави. Но това не е съвсем вярно, нали? Той е имал сестра.
	— О, Соня. Но те се скараха преди много години и прекратиха всякакви отношения помежду си.
	— Той не е одобрявал брака й?
	— Да, тя се омъжи за един човек — как му беше името…
	— Стамфордис.
	— Точно така. Димитри Стамфордис. Рандъл винаги казваше за него, че е мошеник. Двамата не се харесаха още от самото начало. Но Соня беше лудо влюбена и твърдо решена да се оженят. Аз самата не виждах защо да не се оженят. Но мъжете гледат на тези неща по различен начин. Соня не беше малко момиче — беше двайсет и пет годишна — и прекрасно знаеше какво върши. А той си беше мошеник — смея да го твърдя — в смисъл, истински мошеник. Даже смятам, че е имал криминално досие. И Рандъл през всичкото време подозираше, че името, с което се представя, е фалшиво. Соня знаеше всичко това. Работата беше там (което Рандъл, разбира се, въобще не одобряваше), че Димитри беше неотразимо привлекателен за жените. А и той бе толкова влюбен в Соня, колкото и тя в него. Рандъл настояваше на своето — че той се жени за нея заради парите й, а това не беше вярно. Соня беше много красива. И жена с характер. Ако един ден бракът й се окажеше грешка, ако Димитри се отнасяше зле с нея или й изневеряваше, тя щеше да отреже загубите и да го напусне. Соня беше богата и можеше да прави с живота си, каквото си поиска.
	— И те никога не се сдобриха?
	— Не. Рандъл и Соня никога не са се спогаждали особено. Тя ненавиждаше опитите му да осуети брака й. Веднъж му заяви: „Много добре. Ти си просто невъзможен! Повече няма да ме видиш!“
	— Но вие все пак се видяхте?
	Бел се усмихна.
	— Не, получих писмо от нея след около осемнайсет месеца. Пишеше ми от Будапеща, доколкото си спомням, но не беше оставила адрес. Настояваше да предам на Рандъл, че е много щастлива и че току-що е родила близнаци.
	— Беше ли написала имената им?
	Бел отново се усмихна.
	— Съобщи ми, че са се родили точно в дванайсет часа по обяд и щяла да ги нарече Пип и Ема. Но може и да е било просто шега, разбира се.
	— Не ви ли се е обаждала повече?
	— Не. Пишеше, че заминава с мъжа си и бебетата за Америка. Повече нищо не чух за нея…
	— Дали случайно не пазите това писмо?
	— Не, боя се, че не… Прочетох го на Рандъл, а той само измърмори: „Скоро ще се разкайва, че се е омъжила за този тип.“ Не спомена нищо повече по въпроса. Забравихме за нея. Тя просто излезе от живота ни…
	— Въпреки това господин Гьодлер завеща имението си на децата й в случай, че госпожица Блеклок почине преди вас?
	— О, това беше мое дело. Запитах го, когато ми съобщи за завещанието си: „Ами ако Блеки умре преди мен?“ Той много се изненада. Тогава му обясних: „О, знам, че Блеки е здрава като кон, а аз съм крехко създание, но съществуват както нещастни случаи, така и случаи на дълбоки, макар и тежки старини…“ А той ми отвърна: „Няма никой друг, абсолютно никой.“ Казах му: „Има Соня“ и той моментално реагира: „И да оставя този тип да пипне парите ми? Не — само това не!“ Тогава му изтъкнах, че тя има деца — Пип и Ема — и че те може да са станали повече. Той продължи да мърмори, но ги включи в завещанието си.
	— И от този ден нататък — рече бавно Крадък — не сте чували нищо повече за зълва си или за децата й?
	— Нищо. Може да са умрели, може да са къде ли не.
	„Може да са в Чипинг Клегхорн“ — помисли си Крадък.
	Сякаш прочела мислите му, в очите на Бел Гьодлер се появи тревога. Тя промълви:
	— Не ги оставяйте да причинят зло на Блеки. Блеки е добра. Не бива да се случи нищо лошо с…
	Гласът й неочаквано замря. Крадък забеляза, че около устата и очите й внезапно се появиха сиви кръгове.
	— Вие сте уморена — каза той, — аз ще тръгвам.
	Тя кимна.
	— Изпратете ми Мак — прошепна тя. — Да, уморена… — Направи немощен жест с ръка. — Грижете се за Блеки… Нищо не бива да й се случва… Грижете се за нея…
	— Ще направя всичко, което мога, госпожо Гьодлер.
	Той се надигна и се отправи към вратата.
	Гласът й го изпроводи:
	— Не ми остава още много и ще бъда мъртва… опасно е за нея… погрижете се…
	На излизане се размина със сестра Маклилънд и неловко измърмори:
	— Надявам се, че не съм й навредил.
	— О, не ми се вярва, господин Крадък. Казах ви, че рухва изведнъж.
	По-късно той се обърна към болногледачката:
	— Единственото нещо, което не успях да попитам госпожа Гьодлер, е дали няма някакви стари снимки? Ако е така, се чудех…
	Тя го прекъсна:
	— Боя се, че няма нищо такова. Всичките й лични книжа и вещи бяха оставени на съхранение заедно с мебелите им от лондонската къща в самото начало на войната. Госпожа Гьодлер беше отчайващо зле тогава. После хранилището беше разрушено от бомбите. Госпожа Гьодлер силно се разстрои, че губи толкова много лични спомени и семейни документи. Боя се, че не е останало нищо.
	„Ето така значи стоят нещата“ — помисли си Крадък. И все пак чувстваше, че пътуването му не е било напразно. Пип и Ема — тези близнаци-двойници — не бяха пълни двойници. Крадък разсъждаваше: „Брат и сестра, израснали някъде в Европа. Соня Гьодлер е била богата жена по времето, когато се е омъжила. Но в Европа парите й не са били вече същите пари. Странни неща са се случвали с парите през войната. И ето ти двама млади хора — син и дъщеря на човек с криминално досие. Да предположим, че са дошли в Англия кажи-речи без пукната пара. Какво биха направили? Ще търсят богати роднини. Вуйчо им — човек с огромно богатство — е починал. Вероятно първото нещо, което биха сторили, е да проверят завещанието му, за да видят дали случайно не са оставени пари на тях или на майка им. И така, те отиват в Съмърсет Хаус* и научават съдържанието на завещанието. Оттам вероятно разбират за съществуването на госпожица Летиша Блеклок. След това правят проучване за вдовицата на Рандъл Гьодлер. Тя е инвалид, живее в Шотландия и не й остава още много да живее. _Ако тази Летиша Блеклок умре преди нея_, те стават наследници на огромно богатство. И какво следва?“
	Крадък разсъждаваше: „Те не биха отишли в Шотландия. Ще открият къде живее в момента Летиша Блеклок. И ще отидат там, но не като самите себе си… Ще пристигнат заедно… или поотделно? Ема… Чудя се?… Пип и Ема… Ще си изям шапката, ако Пип или Ема, или и двамата не са в Чипинг Клегхорн в момента…“
	[* Съмърсет Хаус — сграда в Лондон, където основно се депозират валидни завещания. — Б.пр.]


	„Сладката смърт“

	I.

	В кухнята на Литъл Падъкс госпожица Блеклок даваше наставления на Мици:
	— Сандвичи със сардина и с домат. И от онези кифлички, на които си майсторка. Искам също да приготвиш и твоя специалитет — тортата.
	— Парти ли ще има, че искате всички тези неща?
	— Госпожица Бънър има рожден ден и някои хора ще дойдат на чай.
	— На нейните години хората нямат рождени дни. По-добре да ги забравят.
	— Е, тя не иска да го забрави. Няколко човека ще й донесат подаръци и ще бъде хубаво да направим малко тържество по този повод.
	— Така казахте и миналия път и видяхте какво стана!
	Господарката успя да се сдържи.
	— Този път няма да стане.
	— Откъде знаете какво може да се случи в тази къща? По цял ден треперя, а нощем се заключвам и поглеждам в гардероба, дали не се е скрил някой вътре.
	— Значи можеш да си напълно спокойна — рече хладно госпожица Блеклок.
	— Тортата, която искате да приготвя, нали е… — Мици произнесе някакви звуци, които за английското ухо на госпожица Блеклок прозвучаха като нещо от сорта „швитцебж“ или пък като две котки, които съскат.
	— Точно тази. Богатата торта.
	— Да, богата е. За нея нямам _нищо_! Невъзможно е да приготвя такава торта. За нея ми трябват шоколад и много масло, захар и стафиди.
	— Може да използваш тенекията с масло, която ни изпратиха от Америка. И част от стафидите, които пазим за Коледа, има и парче шоколад, и захар.
	Лицето на Мици изведнъж грейна в усмивка.
	— Значи ще я направя хубава за вас, хубава — извика тя. — Ще бъде богата, богата, ще се топи от богатство! Отгоре ще има глазура — шоколадова глазура — толкова хубава я правя — и ще изпиша „Най-сърдечни пожелания“. Тортите на англичаните имат вкус на пясък, такова нещо те никога, никога не са вкусвали. Сладка, ще кажат те, сладка… — Лицето й отново помръкна. — Господин Патрик. Той я нарече „сладка смърт“. Моята торта! Не позволявам така да наричат тортата ми!
	— Това всъщност беше комплимент — успокои я госпожица Блеклок. — Искаше да каже, че си заслужава да умреш за такава торта.
	Мици я погледна със съмнение.
	— Все пак не ми харесва тази дума — _смърт_. Те не умират като ядат тортата ми, а, напротив, чувстват се много, много по-добре…
	— Сигурна съм, че всички ще се чувстваме така.
	Тя се обърна и напусна кухнята с въздишка на облекчение след успешния край на разговора. От Мици можеше да се очаква всичко. Отвън се сблъска с Дора Бънър.
	— О, Лети, да изтичам ли да кажа на Мици как да нареже сандвичите?
	— Не — отвърна й тя и решително я отклони към антрето, — тъкмо е в добро настроение и не искам да се ядосва.
	— Но аз само бих могла да й покажа…
	— Моля те, не й показвай _нищо_, Дора. Тези средноевропейци не обичат да им показват. Мразят това.
	Дора я изгледа колебливо и изведнъж се усмихна:
	— Току-що се обади Едмънд Суетънхам. Пожела ми за много години и подметна, че следобед ще ми донесе подарък буркан с мед. Не е ли мило? Как е разбрал, че имам рожден ден?
	— Изглежда, че всички знаят. Сигурно ти си говорила за това, Дора.
	— Е, споменах наистина, че днес ставам на петдесет и девет.
	— Ти си на шейсет и четири — намигна й приятелката й.
	— А госпожица Хинчклиф заяви: „Не ти личи. На _мен_ колко ми даваш?“, което беше много смущаващо, защото тя изглежда толкова особено, че може да й се даде всякаква възраст. Каза, че щяла да ми донесе малко яйца, между другото. Обясних й, че нашите кокошки не носят много напоследък.
	— Като гледам, въобще няма да сме на загуба от твоя рожден ден — отбеляза госпожица Блеклок. — Мед, яйца, великолепна кутия шоколадови бонбони от Джулия.
	— Не знам откъде намира такива неща.
	— По-добре не питай. Методите й вероятно са строго нелегални.
	— И твоята прекрасна брошка. — Госпожица Бънър гордо сведе поглед към гърдите си, където беше закачено малко листо с диаманти.
	— Харесва ли ти? Радвам се. Никога не съм си падала по бижутата.
	— Прекрасна е.
	— Добре. Сега да отидем да нахраним патиците.


	II.

	— Ха! — извика тържествено Патрик, щом гостите насядаха около масата в трапезарията. — Какво виждам пред себе си? „Сладката смърт“.
	— Шшт — смъмри го госпожица Блеклок, — само Мици да не чуе, че има сериозни възражения срещу името, което си измислил на тортата.
	— И все пак това си е „Сладка смърт“! За рождения ден на Бъни ли е?
	— Точно така — обади се тя. — Наистина празнувам чудесен рожден ден.
	Страните й бяха порозовели от възбуда още от момента, в който полковник Истърбрук й поднесе кутия със сладки и издекламира: „Сладки за Сладураната!“
	Джулия побърза да извърне глава и госпожица Блеклок я изгледа остро.
	Вкусните неща, сервирани на масата за чай, получиха всеобщо одобрение и след поднасянето на бисквитите гостите станаха да се поразтъпчат.
	— Малко ми е лошо — оплака се Джулия. — От тортата е. Помня, че и последния път бях така.
	— Но си заслужава — отбеляза Патрик.
	— Тези чужденци явно разбират от сладкарство — подхвърли госпожица Хинчклиф. — Сигурна съм обаче, че не могат да направят обикновен пудинг.
	Всички запазиха почтително мълчание, макар че на Патрик му се искаше да попита дали пък някой не предпочита обикновен варен пудинг.
	— Нов градинар ли имате? — обърна се госпожица Хинчклиф към Летиша Блеклок, докато вървяха към гостната.
	— Не, защо?
	— Видях един човек да се навърта около курника. Имаше съвсем приличен вид — на военен.
	— О, този ли? — рече Джулия. — Това ни е детективът.
	Госпожа Истърбрук изтърва чантата си.
	— Детектив? — възкликна тя. — Но… но… защо?
	— И аз не знам — отвърна Джулия. — Дебне наоколо и държи къщата под око. Пази леля Лети, предполагам.
	— Пълна глупост — заяви госпожица Блеклок. — Благодаря. И сама мога да се пазя.
	— Но нали всичко вече свърши? — извика госпожа Истърбрук. — Макар че се канех да те попитам защо отложиха следствието?
	— Полицията не е доволна — обясни съпругът й. — Ето какво значи това.
	— Но от какво не е доволна?
	Полковник Истърбрук поклати глава с вид на човек, който би могъл да каже много повече, стига да поиска. Едмънд Суетънхам, който не обичаше полковника, подметна:
	— Истината е, че всички сме под подозрение.
	— Подозрение в какво? — повтори госпожа Истърбрук.
	— Няма значение, котенце — отвърна мъжът й.
	— Че се шляем наоколо с определени намерения — отбеляза Едмънд. — А именно, да извършим убийство при първия удобен случай.
	— О, недейте, моля ви, недейте, господин Суетънхам! — Дора Бънър се разплака. — Сигурна съм, че никой тук не би искал да убие милата, милата Лети.
	Настъпи силно смущение. Едмънд целият почервеня и промърмори:
	— Само се пошегувах.
	Филипа предложи да чуят новините в 6.30 и предложението й се прие с готовност.
	Патрик се обърна шепнешком към Джулия:
	— Липсва ни само госпожа Хармън. Нямаше начин да не се провикне с ясното си гласче: „Ама аз все си мисля, че някой продължава да дебне удобен случай, за да ви убие, госпожице Блеклок.“
	— Радвам се, че тя и старата госпожа Марпъл не можаха да дойдат — отвърна Джулия. — Тази старица е от онези, дето обичат да си врат носа навсякъде. И умът й е като пробита цистерна. Типично викториански.
	Новините неусетно ги въвлякоха в приятното разнищване на ужасите от една атомна война. Полковник Истърбрук заяви, че истинската заплаха за цивилизацията идва от Русия, а Едмънд му възрази, че имал няколко симпатични приятели от Русия, но заявлението му се прие хладно.
	Празненството приключи с още благодарности, отправени към домакинята.
	— Добре ли се забавлява, Бъни? — попита госпожица Блеклок, след като изпратиха последния гост.
	— О, да. Но имам ужасно главоболие.
	— От тортата е — заяви Патрик. — И на мен малко ми се гади. А ти цяла сутрин яде шоколадови бонбони.
	— Май ще отида да си полегна — продължи Дора Бънър. — Ще взема два аспирина и ще се опитам хубаво да се наспя.
	— Отлична идея — одобри приятелката й.
	Госпожица Бънър се качи на горния етаж.
	— Да отида ли да затворя патиците вместо теб, лельо Лети?
	Госпожица Блеклок хвърли свиреп поглед към Патрик.
	— Само внимавай как затваряш вратичката.
	— Ще внимавам. Кълна се.
	— Ще пийнеш ли чаша шери, лельо Лети? — предложи Джулия. — Както казваше старата ми дойка „ще ти оправи стомаха“. Отблъскваща фраза, но пък уместна за случая.
	— Да, и аз мисля, че няма да е зле. Истината е, че не сме свикнали на богата храна. Ох, Бъни, как ме стресна! Какво има?
	— Не мога да си намеря аспирина — отвърна безутешно тя.
	— Нищо, вземи от моя, скъпа, до леглото ми е.
	— На нощната ми масичка има — намеси се Филипа.
	— Благодаря ви, много ви благодаря. Ако не намеря моя… но знам, че го прибрах _някъде_. Нова опаковка. Къде може да съм я сложила?
	— В банята има колкото щеш — нетърпеливо я прекъсна Джулия. — В тази къща навсякъде има аспирин.
	— Просто ме е яд, че съм толкова разпиляна и нищо не слагам на мястото му — отвърна госпожица Бънър и заизкачва наново стълбите.
	— Горката стара Бъни — въздъхна Джулия и вдигна чашата си. — Дали не трябваше да й налеем малко шери?
	— По-добре не — отвърна госпожица Блеклок. — Днес й се събраха много вълнения и наистина няма да й се отрази добре. Боя се, че утре може да се почувства още по-зле. И все пак мисля, че празненството й достави удоволствие.
	— Беше направо щастлива — отбеляза Филипа.
	— Я да почерпим Мици с чаша шери — предложи Джулия. — Ей, Пат — извика тя, щом го чу да влиза през страничната врата. — Доведи Мици!
	Мици беше доведена и Джулия й наля чаша шери.
	— Да пием за най-добрата готвачка на света! — извика Патрик.
	Мици беше удовлетворена, но реши, че не е излишно да направи фасон:
	— Не е точно така. Всъщност аз не съм готвачка. В моята страна се занимавах с интелектуална дейност.
	— Значи си пропиляваш таланта — подметна й Патрик. — Но какво е интелектуалната дейност в сравнение с върха на кулинарията — „Сладката смърт“?
	— О-о-о, казвам ви, че не ми харесва…
	— Няма значение какво харесваш, моето момиче — прекъсна я той. — Така съм я нарекъл и толкова. Да пием за „Сладката смърт“ и, по дяволите, последствията.


	III.

	— Филипа, искам да поприказвам с теб.
	— Да, госпожице Блеклок?
	Филипа вдигна поглед, леко изненадана.
	— Разтревожена ли си за нещо или какво?
	— Разтревожена?
	— Забелязах, че напоследък си угрижена. Да не се е случило нещо, а?
	— О, не, госпожице Блеклок. Защо да се е случило нещо?
	— Ами, чудех се. Помислих си да не би ти и Патрик…
	— Патрик? — Тя изглеждаше искрено изненадана.
	— Значи не съм била права. Моля те да ме извиниш за нахалството. Но често се случва да сте заедно — и макар че Патрик ми е братовчед, не мисля, че е подходящ за съпруг. Или поне не в близко бъдеще.
	— Аз няма да се омъжвам повторно — отсече Филипа.
	— Един ден и това ще стане, детето ми. Грешиш. Но няма какво да го обсъждаме. Значи нямаш други грижи. Не си притеснена за пари например?
	— Не, всичко е наред.
	— Знам, че понякога се притесняваш за учението на детето. Затова искам да ти каже нещо. Днес следобед ходих с кола до Милчестър и се видях с моя адвокат, господин Бедингфелд. Напоследък възникнаха проблеми в делата ми и реших да направя ново завещание предвид някои обстоятелства. Като изключим наследството на Бъни, всичко остава за теб, Филипа.
	— Какво? — Тя се завъртя на мястото си. Загледа я изумено. Имаше стреснат, почти уплашен вид. — Но аз не го искам — наистина не искам… Бих предпочела изобщо… И за какво е това? Защо точно на _мен_?
	— Може би — отвърна госпожица Блеклок с особен тон, — защото няма на кого другиго.
	— А Патрик и Джулия?
	— Да, Патрик и Джулия… — В гласа на госпожица Блеклок продължаваше да се долавя особена нотка.
	— Те са ви роднини.
	— Много далечни. И нямат претенции към мен.
	— Но и аз нямам. Не знам какво си мислите… О, не го искам.
	В погледа й се четеше повече враждебност, отколкото благодарност. В цялото й поведение прозираше почти страх.
	— Знам какво върша, Филипа. Привързах се към теб и момченцето ти… Ако умра сега, няма да получиш много, но след няколко седмици нещата могат да бъдат различни.
	Тя погледна Филипа право в очите.
	— Но вие няма да умрете! — запротестира младата жена.
	— Няма, ако взема предпазни мерки, за да го избегна.
	— Предпазни мерки ли?
	— Да. Помисли върху това… И не се тревожи повече.
	И неочаквано напусна стаята. Филипа я чу да разговаря с Джулия в антрето.
	Не след дълго Джулия влезе в гостната. В очите й проблясваха стоманени пламъчета.
	— Добре си изигра картите, нали, Филипа? Виждам, че си от тихите и дълбоки води…
	— Значи си чула?
	— Да, чух. И мисля, че точно това беше целта.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Нашата Лети не е глупава… Е, ти във всеки случай се уреди, Филипа. Изплете си кошницата, нали?
	— О, Джулия, не съм имала намерение — никога не съм и помисляла…
	— Не си ли? Виж ти! Нещата ти не вървят, не е ли така? Зле си с парите. Но запомни само едно — ако този път някой види сметката на леля Лети, ти ще бъдеш първото заподозряно лице.
	— Само че няма да бъда. Идиотско ще е да я убия сега, когато само малко да изчакам, и…
	— Аха, значи знаеш за старата, която е на смъртно легло в Шотландия? Чудех се… Филипа, все повече започвам да се убеждавам, че наистина си дълбока вода.
	— Не искам да лишавам теб и Патрик от каквото и да било.
	— Ах, не искаш ли, скъпа? Много съжалявам, но не ти вярвам.


	Инспектор Крадък се завръща

	Инспектор Крадък прекара тежка нощ, докато пътуваше обратно. Виденията, които му се присъниха, бяха по-скоро кошмари. Непрекъснато препускаше по сивите коридори на старинен замък в отчаян опит да стигне донякъде и да предотврати навреме нещо. Накрая му се присъни, че се събужда и го обзема силно облекчение.
	След това вратата на купето му се отвори с бавно плъзгане и се появи Летиша Блеклок, която го гледаше. По лицето й се стичаше кръв и го попита с укор: „Защо не ме спаси? Можеше, ако бе опитал.“
	Този път наистина се събуди.
	В крайна сметка почувства облекчение, че пристига в Милчестър. Отиде направо при Райдсдейл да му докладва. Той го изслуша внимателно.
	— Това не ни придвижва кой знае колко напред — отбеляза той. — Но поне потвърждава онова, което ни предаде госпожица Блеклок. Пип и Ема — хм — чудя се.
	— Патрик и Джулия като че ли отговарят на възрастта, сър. Ако успеем да установим, че госпожица Блеклок не ги е виждала от деца…
	Райдсдейл изрече с едва забележима усмивка:
	— Нашият съюзник, госпожица Марпъл, вече го е проверила. Всъщност госпожица Блеклок ги е видяла за пръв път преди два месеца.
	— Значи тогава сигурно, сър…
	— Не е толкова просто, Крадък. Ние също правим проверки. От това, което научихме, Патрик и Джулия, изглежда, определено нямат пръст в тази работа. Досието му от флота е автентично — и доста добро, като изключим склонността му към „неподчинение“. Извършихме проверка в Кан и някаква възмутена госпожа Симънс ни заяви, че естествено, че синът и дъщеря й били в Чипинг Клегхорн при братовчедка им Летиша Блеклок. Така че — ето на!
	— И госпожа Симънс наистина е госпожа Симънс?
	— Ами от дълги години е госпожа Симънс. Само това мога да ти кажа — сухо отвърна Райдсдейл.
	— Значи всичко изглежда пределно ясно. Само дето и двамата отговарят. Същата възраст. Госпожица Блеклок не ги познава лично. Ако търсим Пип и Ема — ето ти ги.
	Шефът на полицията кимна замислено, след което побутна един лист към Крадък.
	— Ето нещо, което изровихме за госпожа Истърбрук.
	Инспекторът го зачете с учудено повдигнати вежди.
	— Доста интересно — отбеляза. — Майсторски е изиграла стария дръвник, а? Макар че едва ли има някаква връзка с нашия случай, доколкото схващам.
	— Явно няма. А ето ти още нещо, отнасящо се до госпожа Хеймс.
	Крадък отново повдигна вежди.
	— Мисля да поговоря отново с дамата — предложи той.
	— Смяташ ли, че тази информация може да има някаква връзка?
	— Мисля, че не е изключено. Естествено, прицелът е твърде далечен…
	Известно време двамата помълчаха.
	— Флечър успя ли да свърши нещо, сър?
	— Флечър беше извънредно активен. Извърши обичайния обиск на къщата с позволението на госпожица Блеклок, но не откри нищо съществено. След това започна да проверява кой е имал възможност да смаже онази врата. Просто направи проверка кой е оставал в къщата през свободните дни на момичето от чужбина. Оказа се малко по-сложно отколкото предполагахме, защото тя, изглежда, ходи на разходка почти всеки следобед. Обикновено слиза до селото на чаша кафе в „Синята птица“. Така че докато госпожица Блеклок и госпожица Бънър са навън (а това е през повечето следобеди — те ходят да берат боровинки), теренът е чист.
	— И вратите винаги остават отключени?
	— Така е било досега. Но предполагам, че вече не е.
	— И какви са резултатите на Флечър? Знае ли се кой е бил в къщата, когато е оставала празна?
	— Ами на практика всички от групата са се отбивали. — Райдсдейл погледна листа пред себе си. — Госпожица Мъргатройд е идвала — носила е квачка да им мъти яйцата (звучи сложно, но точно това е казала). Била много развълнувана по този повод и си противоречала, но Флечър смята, че тя просто е емоционална — в поведението й не е имало и следа от вина.
	— Може и така да е — призна Крадък. — Тя все се вълнува.
	— После дошла госпожа Суетънхам да вземе конското месо, което било оставено на кухненската маса, понеже този ден госпожица Блеклок ходила с колата до Милчестър и винаги й носела оттам конско месо. Според теб в това има ли някакъв смисъл?
	Крадък разсъждаваше:
	— Защо госпожица Блеклок не е оставила конското месо на госпожа Суетънхам, когато е минавала край тях на връщане от Милчестър?
	— Не знам, но не е. Госпожа Суетънхам обяснила, че тя винаги й оставя месото на кухненската маса. Предпочитала да го взема оттам, докато Мици я няма, защото Мици била много груба понякога.
	— Добре се връзва. Кой е следващият?
	— Госпожица Хинчклиф. Заявила, че въобще не се е отбивала там напоследък. Но не е вярно. Защото Мици я видяла да излиза през страничната врата един ден, а и госпожа Бът също я зърнала (тя е една от съседките). Тогава госпожа Хинчклиф признала, че може и да е идвала, но е забравила. Не си спомня за какво се е отбила. Казва, че сигурно просто наминала.
	— Доста странно.
	— Очевидно и държанието й е било странно. Следващата е госпожа Истърбрук. Разхождала любимите си кучета и просто надникнала да пита госпожица Блеклок дали ще й заеме някаква плетка за модел, но тя не била вкъщи. Казва, че я почакала малко.
	— Точно така. Може да е шпионирала. Или да е смазала вратата. Ами полковникът?
	— Наминал оттам един ден — носел някаква книга за Индия, която госпожица Блеклок искала да прочете.
	— А тя искала ли е?
	— По нейните думи се опитала да се изплъзне, но се оказало безсмислено.
	— Не е лъжа — въздъхна Крадък. — Ако някой е твърдо решен да ти заеме книга, трудно ще можеш да се изплъзнеш!
	— Не знам дали Едмънд Суетънхам е ходил там. Той е пълна мъгла. Твърди, че понякога наистина се отбивал да изпълни разни поръчки на майка си, но не помни да е минавал оттам напоследък.
	— Всъщност не казва нищо с положителност.
	— Да.
	Райдсдейл рече, като се ухили:
	— Госпожица Марпъл пък не е стояла със скръстени ръце. Флечър ми докладва, че била на кафе в „Синята птица“, на шери в Боулдърс и на чай в Литъл Падъкс. Възхитила се от градината на госпожа Суетънхам и се отбила да види индийските трофеи на полковник Истърбрук.
	— Сигурно ще може да ни каже дали полковник Истърбрук е истински полковник или не.
	— Не може да не знае, съгласен съм. Той обаче изглежда да е редовен. Ще трябва да направим проверка в Управлението за Далечния изток за някакво потвърждение.
	— А междувременно — прекъсна го Крадък, — мислиш ли, че госпожица Блеклок ще се съгласи да замине?
	— Да се махне от Чипинг Клегхорн?
	— Да. Евентуално да вземе със себе си и преданата Бънър и да заминат в неизвестно направление. Защо да не отидат например в Шотландия и да гостуват на Бел Гьодлер? Мястото е идеално от гледна точка на недостъпност.
	— Да остане там и да я чака да умре? Не мисля, че ще го направи. Съмнявам се, че една почтена жена би одобрила подобно предложение.
	— Но става въпрос за живота й…
	— Преувеличаваш, Крадък. Не е чак толкова просто да видиш сметката на някого, колкото си мислиш.
	— Не е ли, сър?
	— Е, от една страна, е твърде лесно, съгласен съм. Има доста начини — препарат за унищожаване на плевели, удар по главата, докато тя е навън да заключва пилците, случаен изстрел зад плета. До един — съвсем прости. Но да убиеш някого и да останеш извън подозрение — ето това е трудното. А всички вече трябва да са се усетили, че са под наблюдение. Първоначалният добре изпипан план пропадна. Нашият непознат убиец трябва да измисли нещо друго.
	— Знам това, сър. Но не бива да забравяме фактора време. Госпожа Гьодлер е на смъртно легло. Всеки момент може да умре. А това означава, че нашият убиец не може да си позволи лукса да изчаква.
	— Вярно.
	— И още нещо, сър. Той или тя сигурно знаят, че правим проверки за всекиго.
	— А това отнема време — въздъхна Райдсдейл. — То означава справка чак в Далечния изток — Индия. Дълга и досадна работа.
	— Ето още една причина да се бърза. Убеден съм, сър, че опасността е съвсем реална. Заложена е огромна сума. Ако Бел Гьодлер умре…
	Думите му бяха прекъснати от влизането на един полицай.
	— На телефона е полицай Лег от Чипинг Клегхорн, сър.
	— Свържете го с мен.
	Инспектор Крадък, който наблюдаваше шефа си, забеляза как чертите на лицето му се изопнаха и застинаха.
	— Много добре — изръмжа Райдсдейл. — Детектив-инспектор Крадък идва веднага.
	Затвори телефона.
	— Да не би… — изтръгна се от Крадък.
	Рейдсдейл кимна.
	— Само че не тя, а Дора Бънър. Търсела аспирин и явно е взела от аспирина до леглото на Летиша Блеклок. В опаковката били останали само две-три таблетки. Тя взела двете и останала една. Изпратена е за анализ от лекаря, но той смята, че това със сигурност не е аспирин.
	— Мъртва ли е?
	— Да. Тази сутрин я намерили мъртва в леглото й. Починала в съня си, по думите на лекаря. Според него не е от естествена смърт, макар че не била добре със здравето. Отравяне с наркотик — това е неговото мнение. Аутопсията е определена за довечера.
	— Таблетки аспирин до леглото на Летиша Блеклок. Хитър, много хитър дявол. Патрик ми съобщи, че госпожица Блеклок изхвърлила половин отворена бутилка шери и отворила нова. Само че не ми се вярва да се е сетила да направи същото и с аспирина. Кой е бил в къщата този път — през последните един-два дни? Таблетките надали са престояли там дълго време.
	Райдсдейл го изгледа.
	— Цялата компания е присъствала вчера — отвърна той — на тържество по случай рождения ден на госпожица Дора Бънър. Всеки би могъл да изприпка догоре и да подмени таблетките. Естествено всеки, който живее в къщата, би могъл да го стори по всяко време.


	Албумът

	Застанала до портата на къщата на свещеника, госпожица Марпъл пое бележката от ръката на Бънч.
	— Предай на госпожица Блеклок — обясни Бънч, — че Джулиън ужасно съжалява, че не може да дойде лично, но един от неговите енориаши е на смъртно легло в Лок Хамлет. Ще успее да мине чак следобед, ако госпожица Блеклок желае да го види. Бележката се отнася за погребалния ритуал. Той предлага погребението да стане в сряда, ако разследването приключи във вторник. Горката стара Бъни. Някак си много типично за нея да открие тъкмо отровния аспирин, предназначен за някой друг. Довиждане, скъпа. Надявам се, че пътят няма да те измори много. Но трябва да заведа това дете в болницата, и то веднага.
	Госпожица Марпъл я успокои, че ходенето няма да я измори, и тя излетя навън.
	Докато чакаше госпожица Блеклок, госпожица Марпъл се озърна в гостната. Чудеше се какво точно е имала предвид Дора Бънър онази сутрин в „Синята птица“, когато каза, че Патрик нещо е човъркал в лампата, за да нагласи изгасването на осветлението. Коя лампа? И какво точно бе човъркал в нея?
	Реши, че тя сигурно е имала предвид малката нощна лампа, която стоеше на масата до портала. Бе споменала нещо за овчарка и овчар — а това всъщност бяха изящни изделия от дрезденски порцелан — овчар в син жакет и розови бричове, поел в ръката си свещ, която по-късно е била пригодена да свети чрез електричество. Абажурът, изработен от обикновен пергамент, беше твърде голям и почти скриваше фигурата. И какво още бе казала Дора Бънър? „Отлично помня, че беше овчарката, а на следващия ден…“ Сега тук без съмнение стоеше овчарят.
	Спомни си още, че когато бяха дошли с Бънч на чай, Дора Бънър им бе споменала, че това е едната от двойка лампи. Естествено — овчар и овчарка. В деня на въоръжения обир там е стояла овчарката, а на следващия вече е бил овчарят. Лампите са били разменени през нощта. Дора Бънър е имала причини да вярва (или е вярвала, без да има причини), че Патрик ги е разменил.
	Защо? Защото ако първата лампа е била проверявана, щеше да се установи, че той е успял „да накара осветлението да угасне“. А как го е постигнал? Госпожица Марпъл заразглежда съсредоточено лампата пред себе си. Шнурът й минаваше по масата, след това се спускаше надолу и бе включен в контакта на стената. В средата на шнура имаше малък крушовиден електрически ключ. Това не подсказваше нищо на госпожица Марпъл, тъй като тя не разбираше почти нищо от електричество.
	„А къде ли е лампата с овчарката? — чудеше се тя. — В «резервната стая» или може би е изхвърлена, или… къде беше казала Дора Бънър, че се е натъкнала на Патрик Симънс с перо и чаша масло в ръка? В храстите.“ Госпожица Марпъл си напомни да изтъкне тези факти пред инспектор Крадък.
	Още в самото начало госпожица Блеклок беше направила прибързания извод, че племенникът й Патрик е инициаторът на обявата във вестника. Точно този вид подсъзнателна увереност обикновено се оправдаваше, или поне госпожица Марпъл смяташе така. Защото ако познаваш някого достатъчно добре, ще знаеш и как мисли този човек…
	Патрик Симънс…
	Хубав младеж. Чаровен. Един млад мъж, харесван от жените — както от младите, така и от старите. Може би подобен на човека, за когото се бе омъжила сестрата на Рандъл Гьодлер? Възможно ли бе Патрик да е „Пип“? Но той беше служил във флотата по време на войната. Полицията провери това веднага.
	Само че понякога се случваха най-смайващите превъплъщения.
	Можеш да се измъкнеш и от най-трудната ситуация, стига да си достатъчно дързък…
	Вратата се отвори и влезе госпожица Блеклок. Изглеждаше състарена с много години. Сякаш цялата й жизненост и енергия се бяха изпарили.
	— Много съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент — извини се госпожица Марпъл, — но свещеникът има умиращ енориаш, а Бънч трябваше спешно да заведе едно дете в болницата. Свещеникът ви написа тази бележка.
	Госпожица Блеклок взе бележката и я отвори.
	— Моля ви, седнете, госпожице Марпъл — покани я тя. — Много любезно от ваша страна, че ми я носите.
	Прочете писмото докрай.
	— Свещеникът е много внимателен човек — тихо промълви. — Не ми изказва нито една безполезна утеха… Предайте му, че всичко, което е организирал, е прекрасно. Нейният — нейният любим химн беше „Води ме благодатна светлина“… — Гласът й изведнъж се пречупи.
	Госпожица Марпъл кротко се обади:
	— Аз съм само една непозната, но толкова съжалявам.
	Летиша Блеклок внезапно избухна в неудържим плач. Това бе сърцераздирателна, непреодолима скръб, граничеща с безнадеждност. Другата жена седеше съвсем неподвижно.
	Накрая госпожица Блеклок се изправи. Лицето й беше подпухнало и мокро от сълзи.
	— Извинете — рече. — Мъката изведнъж ме сграбчи — осъзнах какво губя. Тя… тя беше единствената ми връзка с миналото, разбирате ли? Единственият човек, който… който помнеше. Сега, когато и тя си отиде, оставам съвсем сама.
	— Разбирам ви много добре — откликна госпожица Марпъл. — Човек наистина остава сам, когато загуби и последния си близък, съхранил миналото. Имам племенници и племеннички и добри приятели, но нямам никого, който ме помни като малко момиче — никой, който е свързан с най-далечното ми минало. Вече от дълги години съм сама.
	Двете жени помълчаха известно време.
	— Много добре сте ме разбрали — рече Летиша Блеклок, след което се изправи и отиде до бюрото си. — Искам да напиша няколко реда на свещеника.
	Започна да пише бавно, като държеше писалката твърде несръчно.
	— Артрит — обясни тя. — Понякога едва пиша.
	Залепи плика и надписа адреса.
	— Ако нямате нищо против да му го занесете, ще ви бъда много благодарна.
	В този момент се чу мъжки глас в антрето и тя бързо добави:
	— Това е инспектор Крадък.
	Приближи се до огледалото над камината и леко напудри лицето си.
	Крадък влезе вътре. Беше мрачен и ядосан. Изгледа неодобрително госпожица Марпъл.
	— Охо — каза той, — тук сте значи.
	Госпожица Блеклок се извърна от камината.
	— Госпожица Марпъл беше така любезна да ми донесе бележка от свещеника.
	Госпожица Марпъл смутено отвърна:
	— Сега тръгвам, веднага. В никакъв случай не бих искала да преча.
	— Бяхте ли тук сред поканените на чай вчера следобед?
	Тя отвърна притеснено:
	— Не, не бях. Бънч ме закара с колата у едни приятели.
	— Значи няма какво да ми кажете. — Крадък многозначително задържа вратата отворена и тя побърза да си тръгне.
	— Тези старици — не дай Боже да пропуснат нещо — рече с яд Крадък.
	— Мисля, че сте несправедлив към нея — възрази госпожица Блеклок. — Тя наистина дойде да ми донесе бележка от свещеника.
	— О да, не се съмнявам.
	— Не мисля, че пристигна от празно любопитство.
	— Може и да сте права, госпожице Блеклок, но лично моята диагноза е остра атака на любопитство…
	— Тя е съвсем безобидно същество — настоя жената.
	„Не я познавате, опасна е като гърмяща змия“ — мрачно си каза инспекторът. Но нямаше намерение да доверява на никого мислите си. Сега, когато знаеше със сигурност, че един убиец е на свобода, усещаше, че колкото по-малко говори, толкова по-добре. Не искаше следващата жертва да бъде госпожица Марпъл.
	Някъде имаше убиец… Но къде?
	— Няма да губя време за съболезнования, госпожице Блеклок — започна той. — Между другото, смъртта на госпожица Бънър ми се отрази твърде зле. Трябваше да я предотвратим.
	— Не виждам какво бихте могли да направите?
	— Не, разбира се, нямаше да е лесно. Но сега трябва да действаме много бързо. Чие дело е това, госпожице Блеклок? Кой се опита да ви убие на два пъти и вероятно, ако не побързаме, ще направи и трети опит?
	Летиша Блеклок потръпна.
	— Не знам, инспекторе. Нямам _никаква_ представа!
	— Направих проверка при самата госпожа Гьодлер. Опита се да ми помогне с всичко по силите си. Но то не беше много. Има само няколко души, които със сигурност ще забогатеят от вашата смърт. Преди всичко Пип и Ема. Патрик и Джулия Симънс отговарят на възрастта, но миналото им изглежда съвсем чисто. Във всеки случай не можем да насочим вниманието си единствено към тях. Кажете ми, госпожице Блеклок: бихте ли познали Соня Гьодлер, ако я видите?
	— Да позная Соня? Ами, разбира се. — Тя изведнъж се спря и бавно каза: — Не, не съм сигурна. Мина много време. Трийсет години… Трябва вече да е възрастна жена.
	— Как изглежда тя във вашите спомени?
	— Соня ли? — Жената се замисли за момент. — Беше доста дребна, мургава…
	— Някакви особености? Особени маниери?
	— Не, не ми се струва. Беше весела, много жизнерадостна.
	— Сега може и да не е толкова жизнерадостна — допълни инспекторът. — Имате ли нейна снимка?
	— На Соня? Чакайте да помисля… Само няколко любителски снимки — в един албум — поне на една от снимките мисля, че я има.
	— Аха. Мога ли да я видя?
	— Да, разбира се. Къде ли съм прибрала този албум?
	— Кажете ми, госпожице Блеклок, смятате ли, че съществува, макар и съвсем слаба възможност госпожа Суетънхам да бъде Соня Гьодлер?
	— Госпожа Суетънхам? — Тя го изгледа изумено. — Но съпругът й беше правителствен чиновник първо в Индия, мисля, а след това в Хонконг.
	— Искате да кажете, че това е версията, която тя ви е разказала? Не знаете това, както се изразяват в съда, от собствен опит, така ли?
	— Не — отвърна тя. — Като поставяте въпроса по този начин, аз… Но госпожа Суетънхам? О, това е абсурд!
	— Соня Гьодлер някога била ли е актриса? В любителска трупа?
	— О, да. Беше доста добра.
	— Ето на! Още нещо — госпожа Суетънхам носи перука. Или поне госпожа Хармън твърди така — поправи се инспекторът.
	— Да-да, предполагам, че може да е перука. Тези малки сиви къдрици. Но продължавам да мисля, че това е абсурд. Тя наистина е много мил човек и понякога е направо комична.
	— А госпожица Хинчклиф или госпожица Мъргатройд? Възможно ли е някоя от тях да е Соня Гьодлер?
	— Госпожица Хинчклиф е прекалено висока. Почти като мъж.
	— Тогава госпожица Мъргатройд?
	— Ами… о, не, не, сигурна съм, че тя не може да е Соня.
	— Вие не виждате добре, нали, госпожице Блеклок?
	— Късогледа съм. Това ли имате предвид?
	— Да. Искам да видя някаква снимка на Соня Гьодлер — дори и да е много стара и да липсва прилика. Разбирате ли, ние сме обучени да откриваме прилики по начин, какъвто един любител не би могъл да постигне.
	— Ще се опитам да ви намеря една.
	— Сега?
	— Веднага ли?
	— Да, бих предпочел веднага.
	— Добре. Чакайте да помисля. Видях този албум, когато разчиствахме едни книги от шкафа. Джулия ми помагаше. Спомням си, че се смя на дрехите, които сме носили тогава… Сложихме книгите на полицата в гостната. Но къде прибрахме албумите и големите събрани томове на „Журнал на изкуството“? Паметта ми е трагична! Джулия сигурно помни по-добре. Днес си е вкъщи.
	— Аз ще я намеря.
	Инспекторът излезе да я потърси. Не откри Джулия в нито една от стаите на долния етаж. На въпроса къде е Джулия Симънс, Мици сърдито отвърна, че не е нейна работа.
	— Аз! Стоя си в кухнята и се грижа само за обяда. И не хапвам нищо, което не съм сготвила сама. Нищо, чувате ли?
	Инспекторът извика „Госпожице Симънс!“ долу от стълбата и като не получи отговор, тръгна нагоре.
	Почти се сблъска с Джулия в ъгъла на горната площадка. Тя тъкмо излизаше от една врата, зад която се виждаше малка вита стълба.
	— Бях на тавана — поясни тя. — Какво има?
	Инспектор Крадък й обясни.
	— Албумите със старите снимки? Да, спомням си ги чудесно. Сложихме ги в големия бюфет в кабинета, мисля. Сега ще ги намеря.
	Тя заслиза по стълбите пред него и отвори вратата на кабинета. До прозореца имаше внушителен бюфет. Джулия го отвори и отвътре се показа купчина разнородни предмети.
	— Боклуци — подхвърли Джулия, — само боклуци. Но старите хора не изхвърлят нищо.
	Инспекторът коленичи и измъкна два старомодни албума от най-долния рафт.
	— Тези ли са?
	— Да.
	Госпожица Блеклок влезе и се приближи към тях.
	— А, значи тук сме ги прибрали. Не можех да си спомня.
	Крадък сложи албумите на масата и започна да ги разгръща.
	Видя жени с шапки, големи колкото колело на каруца; жени с рокли, които се мотаеха в нозете им и им пречеха да се движат. Снимките бяха старателно надписани отдолу, но мастилото бе старо и избледняло.
	— Трябва да е в този албум — рече госпожица Блеклок. — На втората или третата страница. Другият е от по-късно време — когато Соня се омъжи и замина. — Обърна страницата. — Тук трябваше да бъде… — Тя се стъписа.
	На страницата имаше няколко празни места. Крадък се наведе и успя да разчете избледнелите надписи: „Соня… Аз… Р. Г.“ и малко по-встрани: „Соня и Бел на плажа“. На съседната страница — „Пикник в Скейн“. Той обърна страницата: „Шарлот, аз, Соня, Р. Г.“ Инспекторът се изправи. Беше стиснал устни.
	— Някой е махнал тези снимки — съвсем скоро, бих казал.
	— Нямаше празни места, когато го разглеждахме преди известно време, нали, Джулия?
	— Не гледах много внимателно — интересуваха ме само някои рокли. Но не… ти си права, лельо Лети, нямаше празни места.
	Крадък стана още по-мрачен.
	— Някой е махнал всички снимки на Соня Гьодлер от албума — съобщи той.


	Писмата

	I.

	— Съжалявам, че ви безпокоя пак, госпожо Хеймс.
	— Няма значение — студено отвърна Филипа.
	— Да влезем ли в тази стая?
	— В кабинета? Добре, щом така искате, инспекторе. Там е много студено. Няма отопление.
	— Нищо. Няма да ни отнеме много време. А и тук има по-малка възможност да бъдем подслушвани.
	— Има ли някакво значение?
	— За мен няма, госпожо Хеймс, но може би за вас има.
	— Какво искате да кажете?
	— Доколкото си спомням, госпожо Хеймс, вие ми съобщихте, че съпругът ви е убит при бойни действия в Италия?
	— Е?
	— Нямаше ли да е по-просто, ако ми бяхте казали истината — че е дезертирал от полка си?
	Забеляза, че тя пребледня и пръстите й започнаха да се свиват и разтварят. Попита го с горчивина:
	— Нужно ли е да се ровите във всичко?
	Крадък студено отвърна:
	— Очакваме хората да ни казват истината за себе си.
	Тя мълчеше. След това додаде:
	— Е, и?
	— Какво означава това „Е, и?“, госпожо Хеймс?
	— Означава какво следва да направите в тази връзка? Да кажете на всички? Необходимо ли е — честно ли е — или етично?
	— Знае ли някой?
	— Тук никой. Хари — гласът й се промени, — моят син, също не знае. Не искам да разбере. Не искам никога да научи за това.
	— Тогава нека ви кажа, че поемате много голям риск, госпожо Хеймс. Когато момчето стане достатъчно зряло, за да разбира, кажете му истината. Защото ако един ден узнае сам за това — ще му бъде твърде тежко. Ако продължавате да го залъгвате по този начин с измислици за баща му, че е загинал като герой…
	— Не го залъгвам. Не съм толкова нечестна. Просто не говоря за това. Баща му е бил убит през войната и толкова. В крайна сметка за нас резултатът е един и същ.
	— Но съпругът ви е още жив?
	— Възможно е. Откъде мога да знам?
	— Кога го видяхте за последен път, госпожо Хеймс?
	Филипа побърза да отговори:
	— Не съм го виждала от години.
	— Напълно ли сте сигурна в това? Не сте ли го виждали преди около две седмици, да речем?
	— За какво намеквате?
	— Изобщо не ми се струваше особено вероятно да сте се срещали с Руди Шерц в беседката. Но разказът на Мици бе твърде достоверен. Намеквам, госпожо Хеймс, че човекът, заради когото сте напуснали работата си онзи ден и с когото сте имали среща, е бил вашият съпруг.
	— Не съм се срещала с никого в беседката.
	— Сигурно е бил закъсал за пари и вие сте му дали някаква сума?
	— Не съм го виждала, казах ви. С никого не съм се срещала в беседката.
	— Дезертьорите обикновено са способни на отчаяни постъпки. Нерядко се замесват в обири, нали разбирате? Въоръжени грабежи. И други такива. _И много често носят у себе си чуждестранни пистолети, които са донесли от чужбина_.
	— Не знам къде е съпругът ми. Не съм го виждала от години.
	— Това последната ви дума ли е, госпожо Хеймс?
	— Нямам какво повече да ви кажа.


	II.

	Крадък си тръгна от срещата с Филипа Хеймс ядосан и объркан.
	— Магарешки инат — процеди той сърдито. Почти беше сигурен, че Филипа лъже, но не успя да пречупи упорството й.
	Искаше му се да знае малко повече за бившия капитан Хеймс. Информацията за него бе оскъдна. Незадоволително военно досие, но нищо не подсказваше, че е имал престъпни наклонности. Във всеки случай Хеймс не се връзваше със смазаната врата.
	Някой в къщата беше свършил това или човек, който има лесен достъп до нея.
	Той стоеше, вдигнал поглед към стълбата, и изведнъж се запита какво е правела Джулия на тавана. Един таван, реши той, е твърде необичайно място за придирчивата Джулия. Какво може да е правила там?
	Пъргаво и безшумно се изкачи на горния етаж.
	Наоколо не се мяркаше никой. Той отвори вратата, от която бе излязла Джулия, и се изкачи по тясната стълба на тавана.
	Там имаше сандъци, стари куфари, части от изпочупени мебели, стол без един крак, счупена порцеланова лампа, останки от стар сервиз за хранене.
	Разбута сандъците и отвори капака на единия. Дрехи. Старомодни женски дрехи с доста добро качество. Дрехи, принадлежали на госпожица Блеклок или на починалата й сестра, предположи той.
	Отвори друг сандък.
	Завеси.
	След това хвана малко кожено куфарче за книжа. В него имаше документи и писма. Доста стари писма, пожълтели от времето. Той разгледа външната страна на куфарчето, където бяха поставени инициалите Ш. Л. Б., и правилно заключи, че явно е принадлежало на сестрата на Летиша — Шарлот. Разтвори едно от писмата. То започваше така:

	Моя най-скъпа Шарлот, вчера Бел се почувства достатъчно добре, за да дойде на пикника. Р. Г. също си взе свободен ден. Флотационната фабрика на Асвогел върви прекрасно. Р. Г. е страшно доволен от това. Преференциалните акции се котират на висока цена.

	Крадък пропусна останалото и погледна подписа: „Твоя любяща сестра, Летиша“.
	Взе друго писмо.

	Скъпа моя Шарлот, наистина много ми се иска да вземеш решение и да започнеш да се срещаш с хората. Преувеличаваш нещата. Изобщо не е толкова страшно, колкото си мислиш. И хората въобще не обръщат внимание на такива работи. Това не е такъв физически недостатък, какъвто си внушаваш.

	Той кимна. Спомни си, че Бел Гьодлер му бе споменала за някакъв физически недостатък или недъг на Шарлот Блеклок. Летиша в крайна сметка бе напуснала работата си, за да се грижи за сестра си. От тези писма лъхаше тревогата на любяща и загрижена душа към един инвалид. Очевидно тя описваше на сестра си подробно ежедневните случки, всяка дреболия, която би събудила интереса на болното момиче. И Шарлот беше запазила тези писма. Към някои от тях бе прибавена и по някоя случайно направена снимка.
	Неочаквано вълнение обзе Крадък. Може би тук щеше да намери търсената нишка. Тези писма сигурно съдържаха подробности, отдавна забравени от самата Летиша Блеклок. Те представляваха вярна картина на миналото и някъде там може би се криеше нишката, която би му помогнала да идентифицира неизвестното. А също и снимки. Съществуваше нищожна вероятност там да е останала снимка на Соня Гьодлер, за която човекът, махнал тези от албума, не подозираше.
	Инспектор Крадък отново прибра писмата на мястото им, затвори внимателно куфарчето и заслиза по стълбите.
	Застанала на долната площадка, Летиша Блеклок го изгледа изумено.
	— Вие ли бяхте горе на тавана? Чух стъпки. Чудех се кой ли може да е…
	— Госпожице Блеклок, намерих горе едни писма до сестра ви Шарлот, писани преди много години. Ще ми позволите ли да ги взема със себе си и да ги прочета?
	Тя почервеня от гняв.
	— Непременно ли трябва да правите това? Защо? За какво са ви на вас?
	— От тях мога да си създам представа за Соня Гьодлер, за характера й — а може да има и някаква връзка — някаква случка, която да ни помогне.
	— Това са лични писма, инспекторе.
	— Знам.
	— Предполагам, че така или иначе ще ги вземете… Вие разполагате с тази власт или лесно ще можете да се сдобиете с нея. Вземете ги — вземете ги! Но в тях няма да откриете почти нищо за Соня. Тя се омъжи и замина само една или две години след като аз започнах да работя при Рандъл Гьодлер.
	Крадък държеше на своето:
	— Все пак може да има _нещо_. — И добави: — Трябва да опитаме всичко. Уверявам ви, че опасността е съвсем реална.
	Тя прехапа устни и промълви:
	— Знам. Бъни е мъртва — от таблетките аспирин, които бяха предназначени за мен. Може следващият да е Патрик, Джулия или Филипа Хеймс, или пък Мици — въобще някой млад човек, чийто живот е пред него. Някой, който ще изпие чашата вино, напълнена за мен, или ще изяде шоколадовите бонбони, изпратени за мен. Ох! Вземете писмата — вземете ги! И после ги изгорете. Те означаваха нещо единствено за мен и Шарлот. Всичко свърши — миналото си е отишло. Вече никой не помни…
	Ръката й инстинктивно се вдигна към гердана от изкуствени перли. Крадък отново си помисли колко нелепо й стоеше към сакото и полата от туид.
	Тя отново настоя:
	— Вземете писмата.


	III.

	Инспектор Крадък се отби в къщата на свещеника едва на следващия ден следобед.
	Денят беше мрачен и ветровит.
	Госпожица Марпъл бе примъкнала стола си близо до огъня и плетеше. Бънч пълзеше по пода и изрязваше някакъв плат по кройки.
	Тя седна, отметна кичур коса от очите си и загледа инспектора в очакване.
	— Не знам дали това не е нарушаване на доверието — започна инспекторът, обръщайки се към госпожица Марпъл, — но бих искал да прочетете това писмо.
	Обясни й как бе открил писмата на тавана.
	— Това е твърде трогателна колекция от писма — подчерта той. — Госпожица Блеклок е изляла цялата си душа в тях с надеждата да поддържа у сестра си интерес към живота и по този начин да крепи здравето й. Очертан е съвсем ясен портрет на стария им баща — възрастния доктор Блеклок. Един истински твърдоглав тиранин със закостенели разбирания, убеден, че всичко, което мисли или казва, е правилно. Сигурно е уморил стотици пациенти с ината си. Не е търпял никакви нови идеи и методи.
	— Не съм сигурна дали бих го обвинила за това — рече госпожица Марпъл. — На мен все ми се струва, че младите лекари горят от желание да експериментират. След като ни избият всички зъби и ни натъпчат с какви ли не незнайни хормони, и отрежат разни части от вътрешностите ни, си признават, че не могат да направят нищо за нас. Лично аз предпочитам старомодните лекове — големите черни флакони с лекарства. В края на краищата тях поне човек може да излее в мивката.
	Тя пое писмото, което Крадък й подаде с думите:
	— Искам да го прочетете, защото си мисля, че това поколение би могло да бъде разбрано по-добре от човек като вас, отколкото от мен. Наистина нямам представа по какъв начин са разсъждавали тези хора.
	Госпожица Марпъл разгъна тънката хартия.

	Скъпа Шарлот,
	Не съм ти писала от два дни, защото тук възникнаха най-ужасните семейни усложнения. Сестрата на Рандъл, Соня (Помниш ли я? Тя дойде да те изведе с колата един ден? Как искам да излизаш повече навън), заяви, че има намерение да се омъжи за един човек, Димитри Стамфордис. Виждала съм го само веднъж. Много привлекателен мъж, но според мен не може да се разчита на него. Р. Г. е бесен и го нарича крадец и мошеник. Бел, Господ да я поживи, само лежи на дивана и се усмихва. Соня, която изглежда доста сдържана, но всъщност има ужасно избухлив характер, е толкова разгневена на Р. Г., че вчера си помислих, че ще го убие! Направих всичко, каквото можах. Говорих поотделно със Соня и с Р. Г. и ги убедих да погледнат по-трезво на нещата. И когато отново се събраха, всичко започна отначало! Нямаш представа колко е тягостно.
	Р. Г. направи запитвания — изглежда, този Стамфордис е крайно неблагонадеждна личност. През това време бизнесът изостана. Продължавам да си върша работата в кантората и това в известен смисъл е забавно, защото Р. Г. ми е дал пълна свобода на действие. Вчера ми заяви: „Слава Богу, че на този свят има един нормален човек. Ти надали ще се влюбиш в един крадец, нали, Блеки?“ Отговорих му, че надали изобщо ще се влюбя в някого. А Р. Г. ми каза: „Я да подгоним малко новите зайци в Ситито.“
	Понякога наистина е настроен дяволски дръзко и плава опасно по гребена на вълната. На другия ден ми съобщи: „Ти твърдо си решила да ме държиш в правия път, нали, Блеки?“ Така и ще правя. Не мога да разбера как някои хора не виждат кога едно нещо е непочтено, но Р. Г. определено е неспособен да го проумее. Интересува го само дали е незаконно. Бел само се смее на всичко това. Тя смята, че врявата около Соня е пълна глупост. „Соня си има свои пари — казва тя. — Защо да не се омъжи за този човек, щом го иска?“ Аз й отвърнах, че може да се окаже голяма грешка, а Бел ми възрази: „Никога не е грешка да се омъжиш за човека, когото си избрала, дори и после да съжаляваш за това.“ И после: „Мисля, че Соня не иска да скъса с Рандъл заради парите. Соня много обича парите.“ Но стига за това. Как е татко? Не му изпращам поздрави. Но ако мислиш, че ще е по-добре, поздрави го. Срещаш ли се с нови хора? Не бива да гледаш така болезнено на това, скъпа. Соня ме помоли да те поздравя. Току-що влезе и свива и разтваря пръсти като побесняла котка, която си точи ноктите. Май отново са имали кавга с Р. Г. Соня наистина може да те изкара от нерви понякога. Обича да гледа отвисоко с този неин студен поглед. Много целувки, скъпа, и горе главата. Лечението с йод може да се окаже много ефикасно. Направих запитвания за него — изглежда, наистина дава добри резултати.
	Твоя любяща сестра, Летиша.

	Госпожица Марпъл сгъна писмото и му го върна.
	Имаше замислен вид.
	— Е, какво мислите за нея? — не издържа Крадък. — Каква представа си изградихте?
	— За Соня ли? Трудно е, разбирате ли, да видиш някого през очите на друг човек… Обича да постига своето — това поне е ясно, струва ми се. Не иска да се лиши от нищо в този живот…
	— Свива и разтваря пръсти като побесняла котка — промърмори Крадък. — Това май ми напомня за някого… — Той се смръщи.
	— „Направи запитвания…“ — измърмори госпожица Марпъл.
	— Ако можехме да се доберем до резултата от тези запитвания — въздъхна инспекторът.
	— Това писмо напомня ли ти за някого от Сейнт Мери Мийд? — попита Бънч доста неразбираемо, тъй като устата й беше пълна с карфици.
	— Не бих казала, скъпа… Може би доктор Блеклок прилича малко на господин Къртис, свещеника от Уесли. Той не даваше на детето си да носи шина за оправяне на зъбите. Казваше, че такава е волята божия — зъбите й да стърчат. Веднъж се намесих: „Но нали ти подрязваш брадата си и си подстригваш косата? Може би божията воля е косата ти да расте дълга?“ Но той ми отвърна, че това било съвсем друга работа. Типично за мъжете. Но това не ни върши работа в нашия случай.
	— Така и не успяхме да разберем произхода на пистолета. Не е бил на Руди Шерц. Ако знаех кой в Чипинг Клегхорн има пистолет…
	— Полковник Истърбрук има — обади се Бънч. — Държи го в чекмеджето си при яките.
	— Откъде знаете, госпожо Хармън?
	— Госпожа Бът ми довери. Всеки ден се виждам с нея. Или по-точно два пъти седмично. „Като военен, каза ми тя, той има пистолет, който ще му свърши добра работа, ако се появят крадци.“
	— Кога ви каза това?
	— Преди цяла вечност. Мисля, че най-малко преди шест месеца.
	— Полковник Истърбрук? — промърмори Крадък.
	— Като въртележките по панаирите, нали? — подметна Бънч. — Въртят се, въртят се и всеки път спират на различно място.
	— Да не искате да ми кажете… — изстена Крадък. — Но полковникът се е отбивал в Литъл Падъкс един ден да остави някаква книга. Може тогава да е смазал вратата. Но е споменал това съвсем открито, за разлика от госпожица Хинчклиф.
	Госпожица Марпъл леко се покашля и отбеляза:
	— Не бива да забравяте в какви времена живеем, инспекторе.
	Крадък я изгледа, без да разбира нищо.
	— В края на краищата — подхвърли тя, — вие сте от полицията, нали? Хората внимават какво говорят пред полицаите, не сте ли съгласен?
	— Не разбирам защо? — запита Крадък. — Освен ако не крият нещо престъпно?
	— Тя има предвид кравето масло — намеси се Бънч, заобикаляйки усърдно крака на масата, за да намести една хвърчаща кройка. — Краве масло и царевица срещу кокошки, а понякога и сметана или даже парче бекон.
	— Покажи му онази бележка от госпожица Блеклок — предложи госпожица Марпъл. — Тя е отпреди известно време, но звучи като първокласна кримка.
	— Къде я дянах? Тази ли имаш предвид, лельо Джейн?
	Възрастната жена я взе и я погледна.
	— Да — произнесе със задоволство, — тази е. — И я връчи на инспектора.

	Направих допитвания. Денят е четвъртък — пишеше госпожица Блеклок. — По всяко време след три. Ако има за мен, остави го на обичайното място.

	Бънч се разсмя и изплю карфиците. Госпожица Марпъл наблюдаваше лицето на инспектора.
	Съпругата на свещеника се зае да му обясни:
	— Четвъртък е денят, в който една от съседните ферми прави маслото. И дават на всеки, който поиска да си купи по малко. Обикновено госпожица Хинчклиф го събира. Тя е много близка с всички фермери — предполагам, заради прасетата й. Но работата е малко шушу-мушу, нали разбирате, нещо като местна система за размяна на продукти. Един купува краве масло и оставя краставици или нещо друго; друг пък оставя по нещичко, когато коли прасе — понякога се случва прасето да се нарани и трябва да се ликвидира — нали разбирате, има най-различни комбинации. Само че човек не го казва ей така направо на полицията, защото, предполагам, голяма част от тази размяна е незаконна. Но никой нито е видял, нито е чул, защото се извършва по такъв сложен начин. Навярно, Хинч се е промъкнала в Литъл Падъкс с малко масло или друго нещо и го е оставила на „обичайното място“. Впрочем това е коритото за брашно под шкафа. В него няма брашно.
	Крадък въздъхна.
	— Радвам се, че се видях с вас, дами — рече той.
	— Има и купони за дрехи, които обикновено не се купуват, защото не се смята за честно — продължи Бънч. — Пари не участват. Но жени като госпожа Бът или госпожа Финч, или госпожа Хигинс обичат да носят било хубава вълнена рокля, било зимно палто — малко употребявани — и плащат за тях с купони вместо с пари.
	— По-добре не казвайте нищо повече — предупреди Крадък. — Всичко това е противозаконно.
	— Значи не трябва да има такива глупави закони — отвърна му Бънч и отново напълни устата си с карфици. — Аз, разбира се, не го правя, защото на Джулиън не му е приятно, но естествено знам какво става.
	Инспекторът беше близо до отчаянието.
	— Всичко звучи така приятно и обикновено — въздъхна, — смешно, симпатично и простичко. И все пак убити са един мъж и една жена. Може да бъде убита още една, преди да съм се добрал до нещо определено, от което да тръгна. За момента оставих настрана грижите за Пип и Ема. Насочих се към Соня. Ще ми се да знам как е изглеждала. В писмата намерих една-две снимки, но нито една не би могла да бъде нейна.
	— Откъде знаете това? Знаете ли как е изглеждала?
	— Ами, дребна и мургава, по думите на госпожица Блеклок.
	— Така ли? — рече госпожица Марпъл. — Много интересно.
	— Една от снимките смътно ми напомня за някого. На високо, русокосо момиче с вдигната коса. Не знам коя е. Но във всеки случай не е Соня. Мислите ли, че госпожа Суетънхам може да е била мургава като момиче?
	— Не е много тъмна — каза Бънч. — Има сини очи.
	— Надявах се да има снимка на Димитри Стамфордис, но това би било прекалено много… Е — взе той писмото, — съжалявам, че това не ви подсказва нищо, госпожице Марпъл.
	— О! Напротив, подсказва ми — отвърна тя. — Подсказва ми много неща. Просто го прочетете отново, инспекторе — особено там, където пише, че Рандъл Гьодлер е правил запитване относно Димитри Стамфордис.
	Крадък я зяпна в недоумение.
	Телефонът иззвъня. Бънч стана от пода и отиде в антрето, където държаха телефона си в духа на добрата стара викторианска традиция.
	Върна се в стаята, за да съобщи, че търсят Крадък.
	Малко изненадан, инспекторът отиде до телефона, като внимателно затвори вратата на дневната след себе си.
	— Крадък? Райдсдейл на телефона.
	— Да, сър.
	— Прегледах доклада ти. При разговора, който си провел с Филипа Хеймс, чета, че тя категорично отрича да е виждала мъжа си след дезертирането му от армията?
	— Точно така, сър, дори го подчерта. Но според мен не казваше истината.
	— Съгласен съм с теб. Помниш ли онзи случай отпреди десет дни — един мъж, прегазен от камион и откаран в Обединената болница в Милчестър с мозъчно сътресение и счупен таз?
	— Онзи, дето измъкнал едно дете почти изпод колелата на камиона и самият той бил сгазен?
	— Точно той. Не е имал документи в себе си и никой не е дошъл да го потърси. Изглежда е бил издирван от полицията. Починал е снощи, без да дойде в съзнание. Но е идентифициран — дезертьор от армията — Роналд Хеймс, бивш капитан в Саут Ломшир.
	— Съпругът на Филипа Хеймс?
	— Да. У него са намерили стар автобусен билет от Чипинг Клегхорн и доста солидна сума пари.
	— Значи все пак е получил пари от жена си? Все си мислех, че той е бил човекът, когото Мици е подслушала да разговаря с нея в беседката. Госпожа Хеймс, разбира се, твърдо отрече. Но, сър, произшествието с камиона сигурно е било преди…
	Райдсдейл го прекъсна:
	— Да. Бил е откаран в болницата в Милчестър на двайсет и осми. Въоръженият грабеж в Литъл Падъкс беше на двайсет и девети. Това го освобождава от всякаква възможна връзка с грабежа. Но съпругата му, разбира се, не е разбрала нищо за произшествието и навярно през цялото време е мислела, че е замесен. Естествено е да си мълчи — в края на краищата той й е съпруг.
	— Твърде доблестна постъпка, не мислите ли, сър? — отбеляза Крадък.
	— Спасяването на детето от камиона ли? Да. Доста смело. Не ми се вярва да е дезертирал от страх. Но всичко това вече е минало. Добра смърт за човек, който е опетнил името си.
	— Все пак се радвам заради нея — обади се инспекторът. — И заради момченцето им.
	— Да, вече няма да се срамува заради баща си. А младата жена ще има възможност пак да се омъжи.
	Крадък изрече бавно:
	— Мислих върху това, сър… То открива… нови възможности.
	— Добре е ти да й съобщиш новината. И без това си там.
	— Ще го направя, сър. Още сега ще отида. Или по-добре да изчакам, докато се върне в Литъл Падъкс. Може да се окаже тежък шок за нея. А има и още едно лице, с което първо искам да поговоря.


	Пресъздаване на убийството

	I.

	— Ще преместя лампата по-близо до теб, преди да изляза — каза Бънч. — Толкова е притъмняло тук. Сигурно ще има буря.
	Тя премести малката нощна лампа от единия край на масата в другия. Там щеше да хвърля повече светлина върху плетката на госпожица Марпъл, която се беше настанила на широк стол с висока облегалка.
	Шнурът на лампата се опъна върху масата и котаракът Тиглат Пайлизър скочи върху него и яростно започна да го хапе и да дращи с нокти.
	— Не, Тиглат Пайлизър, не бива така… Ужасен е. Виж, почти го прегриза, целия го оръфа. Не разбираш ли, тъпо коте такова, че ще те удари ток, ако продължаваш в този дух?
	— Благодаря ти, скъпа — рече госпожица Марпъл и протегна ръка да включи лампата.
	— Не се включва оттам. Трябва да натиснеш този глупав ключ в средата на шнура. Чакай малко. Ще махна тези цветя да не пречат.
	Тя премести през масата вазата със зимните рози. Тиглат Пайлизър завъртя опашка, протегна непослушна лапа и одраска ръката на Бънч. От вазата се разля малко вода и попадна върху оръфаната част на шнура и върху самия Тиглат Пайлизър, който скочи на пода и възмутено изсъска.
	Госпожица Марпъл натисна малкия крушовиден ключ на лампата. Там, където водата бе намокрила оръфания шнур, се появи светкавица и се чу пукот.
	— О, Боже! — извика Бънч. — Стана късо съединение. Сега предполагам, че всички крушки са изключени.
	Тя ги пробва.
	— Да, точно така. Колко глупаво, че всичките са на един бушон! И масата изгоря. Ах, този палав Тиглат Пайлизър — той е виновен за всичко. Какво има, лельо Джейн? Изплаши ли се?
	— Не, няма нищо, скъпа. Просто изведнъж видях нещо, което отдавна трябваше да проумея…
	— Ще отида да оправя бушона и да смъкна лампата от кабинета на Джулиън.
	— Не, скъпа, не се притеснявай. Ще си изпуснеш автобуса. Не ми трябва светлина. Просто искам да поседя на тишина и да помисля върху нещо. Побързай, скъпа, че няма да хванеш автобуса.
	Щом Бънч замина, госпожица Марпъл остана неподвижна около две минути. Във въздуха тегнеше необяснима заплаха, идваща може би от задаващата се буря.
	Тя придърпа към себе си лист хартия.
	Написа първо „Лампа?“ и подчерта дебело думата.
	След малко написа друга дума. Моливът й се движеше по хартията и оставяше върху нея кратки, загадъчни следи…


	II.

	В мрачната дневна на Боулдърс, с нейния нисък таван и прозорци с решетки, госпожиците Хинчклиф и Мъргатройд се препираха за нещо.
	— Бедата при теб, Мъргатройд — заяви Хинчклиф, — е, че не правиш опит.
	— Но нали ти казах, Хинч, нищо не си спомням.
	— Виж сега, Ейми Мъргатройд — ще потренираме малко конструктивно мислене. Дотук не успяхме да се изявим като детективи. Бях на съвсем погрешен път по въпроса с вратата. В крайна сметка излезе, че не ти си държала вратата отворена за убиеца. Значи си чиста, Мъргатройд!
	Госпожица Мъргатройд се усмихна през сълзи.
	— Голям късмет извадихме с единствената мълчалива чистачка в Чипинг Клегхорн — продължи госпожица Хинчклиф. — По принцип съм й благодарна за това, но в случая тя означава за нас неуспех. Всички в селото разбраха, че е била използвана втората врата в гостната, само ние научихме за това едва вчера.
	— Все още не ми е съвсем ясно как…
	— Съвсем просто е. Първоначалните ни предположения са били съвсем правилни. Не можеш едновременно да държиш вратата отворена, да размахваш фенер и да стреляш с пистолет. Оставихме пистолета и фенера, а зачеркнахме вратата. Само че допуснахме грешка. Трябвало е да зачеркнем пистолета.
	— Но нали той имаше пистолет — упорстваше Мъргатройд, — видях го. Беше на пода до него.
	— Да, когато вече бе мъртъв. Съвсем ясно е. Не той е стрелял с пистолета.
	— Е, тогава кой?
	— Точно това ще разберем сега. Но който и да е бил, същият човек е сложил двата аспирина, които видяха сметката на Дора Бънър, до леглото на Лети Блеклок. Не може да е Руди Шерц, защото той е съвсем мъртъв. Бил е някой, който се е намирал в гостната вечерта на въоръжения обир и по всяка вероятност е присъствал и на рождения ден. Значи единствената, която можем да изключим, е госпожа Хармън.
	— Мислиш, че някой е сложил аспирините там по време на тържеството за рождения ден?
	— Защо не?
	— Но как е успял?
	— Нали всички ходихме в тоалетната? — отвърна безцеремонно госпожица Хинчклиф. — И аз си мих ръцете в банята заради тази лепкава торта. Както и малката сладурана Истърбрук, която ходи да си пудри личицето в спалнята на Блеклок, нали така?
	— Хинч! Мислиш ли, че тя…
	— Още не знам. Прекалено явно би било, ако е тя. Не мисля, че ако се кани да слага там таблетки, ще иска изобщо да я виждат в спалнята. О, да, имаше достатъчно удобни случаи все пак.
	— Мъжете не се качваха на горния етаж.
	— Има задни стълби. В края на краищата, ако един мъж излезе от стаята, ти не тръгваш след него да видиш дали наистина отива там, където си мислиш. Няма да е много деликатно! Както и да е, недей да спориш, Мъргатройд. Искам да се върнем към първия опит за убийство на Лети Блеклок. Сега преди всичко трябва здраво да наместиш фактите в главата си, защото всичко зависи от теб.
	Госпожица Мъргатройд имаше тревожен вид.
	— О, Хинч, нали знаеш как се обърквам!
	— В случая не става въпрос за мозъка ти или за сивата пихтия, която при теб минава за мозък. Става въпрос за _очите_. Важното е какво си _видяла_.
	— Но аз _нищо_ не видях.
	— Бедата при теб, Мъргатройд, е, както току-що казах, че просто не правиш опит. Сега внимавай. Ето какво се е случило. Който и да е бил човекът, който има зъб на Лети Блеклок, той е присъствал в гостната онази вечер. Той (казвам „той“, защото е по-лесно, но не е задължително да е бил мъж, освен че мъжете са долни животни) — така, той предварително е смазал другата врата, през която може да излезе от гостната и за която се знае, че е закована или нещо подобно. Не ме питай _кога_ го е направил, защото ще объркаш нещата. Всъщност, ако избера подходящ момент, мога да вляза във всяка къща в Чипинг Клегхорн и за половин час да направя каквото си поискам, без никой да разбере. Цялата философия е да знаеш предварително къде са прислужничките, когато обитателите ги няма, точно къде са отишли и колко ще се бавят. С други думи — да си изпипаш работата. Сега продължавам. Той е смазал втората врата и тя се отваря съвсем безшумно. Ето сценария: светлините угасват, врата „А“ (нормалната врата) се отваря със замах. Следва историята с фенера и репликите при въоръжен обир. Докато ние се кокорим, „Х“ (така е най-добре да го наричаме) се измъква тихо през врата „Б“ в тъмното антре, отива зад гърба на този идиот, швейцареца, изстрелва два куршума в Лети Блеклок и след това застрелва швейцареца. Пуска пистолета там, където лениви мозъци като твоя трябва да го приемат за доказателство, че е стрелял швейцарецът, и се шмугва обратно в гостната, докато някой намери запалка, която работи. Схвана ли?
	— Д-д-д-а, но кой е този човек?
	— Е, ако ти не знаеш, Мъргатройд, значи никой не знае!
	— Аз? — Приятелката й цялата се разтрепери. — Но аз _нищичко_ не знам. Наистина не знам, Хинч!
	— Напрегни тази сива пихтия, която наричаш мозък. Първо — къде са били всички, когато светлините угаснаха?
	— Не знам.
	— Знаеш. Ще ме побъркаш, Мъргатройд. Нали знаеш къде си била _ти_? Била си зад отворената врата.
	— Да, да, там бях. Удари ме по мазола, когато се отвори.
	— Защо не идеш на свестен педикюрист, вместо непрекъснато да се занимаваш с краката си? Ще вземеш да си навлечеш отравяне на кръвта. Както и да е — значи ти си зад вратата. Аз съм застанала пред камината и чакам пиенето с изплезен език. Лети Блеклок е до масата при портала, за да вземе цигарите. Патрик Симънс е минал през портала и е отишъл в малката стая, където Лети Блеклок държи напитките. Разбрахме ли се?
	— Да, да, всичко това го помня.
	— Добре. Сега, някой тръгва след Патрик към онази стая или се кани да тръгне. Един от мъжете. Неприятното е, че не мога да си спомня дали беше Истърбрук или Едмънд Суетънхам. Ти помниш ли?
	— Не, не си спомням.
	— Сигурна бях! Още един човек минава в малката стая: Филипа Хеймс. Спомням си го много ясно, защото забелязах колко хубав и изправен гръб има и си помислих: „Това момиче ще изглежда много добре на кон.“ Наблюдавах я и точно това си помислих. Тя отиде до камината в другата стая. Не знам за какво обаче, защото точно тогава светлините угаснаха. Значи ето разположението: в малката стая са Патрик Симънс, Филипа Хеймс и или полковник Истърбрук, или Едмънд Суетънхам — не знам кой от двамата. Сега, Мъргатройд, внимавай. Най-вероятно е бил някой от тези тримата. Ако човек иска да излезе през отдалечената врата, естествено ще гледа да заеме съответна позиция, когато лампите угаснат. Така че, както казах, по всяка вероятност е един от тримата. И в такъв случай, Мъргатройд, нищо не може да се направи!
	Госпожица Мъргатройд видимо се поуспокои.
	— От друга страна — продължи госпожица Хинчклиф, — има вероятност да не е бил един от тримата. И ето къде идваш ти, Мъргатройд.
	— Но откъде мога да знам нещо за това?
	— Както казах и преди, ако ти не знаеш, значи никой не знае.
	— Но аз не знам! Наистина не знам! Нищо не можах да видя!
	— Напротив, могла си. Ти си единствената, която е могла да види. Стояла си зад вратата. Не си могла да видиш фенера, защото вратата е била между теб и него. Гледала си към отсрещната страна — натам, където е сочел фенерът. Останалите бяхме заслепени. Но _ти_ не си била заслепена.
	— Не — не, може и така да е, но не видях нищо. Лъчът на фенера непрекъснато се местеше…
	— И какво ти показа, докато се местеше? Спирал се е на отделни лица, нали? И по масите? По столовете?
	— Да, да, вярно… Госпожица Бънър със зяпнала уста, очите й за малко да изскочат, гледаше като гръмната и мигаше.
	— Ето това е! — Госпожица Хинчклиф въздъхна облекчено. Цялата трудност е да те накарам да използваш тази твоя сива пихтия! А сега не спирай темпото.
	— Но аз не видях нищо повече, наистина.
	— Искаш да кажеш, че си видяла празна стая? И никой не е стоял прав или седнал?
	— Е, не точно това. Госпожица Бънър с отворената уста; госпожица Хармън седеше на страничната облегалка на един стол. Беше стиснала здраво очи и притискаше юмруци към лицето си като дете.
	— Добре. Значи Бънър и Хармън. Не разбираш ли накъде бия? Работата е там, че не искам да ти внушавам нищо. Но като елиминираме тези, които си видяла, стигаме до важния момент, а именно — кого _не си видяла_? Разбра ли? Освен масите, столовете, хризантемите и всичко останало, е имало и някои хора: Джулия Симънс, госпожа Суетънхам, госпожа Истърбрук — полковник Истърбрук или Едмънд Суетънхам — Дора Бънър и Бънч Хармън. Добре, видяла си Бънч Хармън и Дора Бънър. Зачеркваш ги. Сега помисли, Мъргатройд, мисли — някой от тези хора липсваше ли с положителност?
	Другата жена трепна, когато една клонка се удари в отворения прозорец. Затвори очи. Взе да си мърмори:
	— Цветята… на масата… големият фотьойл… фенерът не достигна до теб, Хинч — госпожа Хармън, да…
	Телефонът рязко иззвъня. Госпожица Хинчклиф отиде да се обади.
	— Ало, да? Автобусната спирка?
	Със затворени очи госпожица Мъргатройд послушно пресъздаваше вечерта на двайсет и девети, фенерът, който бавно кръжеше наоколо… група хора… прозорците… дивана… Дора Бънър… стената… масата с нощната лампа… портала… неочакваният изстрел на пистолета…
	— Но това е невероятно! — извика тя.
	— Какво? — Хинчклиф сърдито лаеше в телефонната слушалка. — Там е от сутринта? По кое време? Да ви вземат мътните, и чак сега ми се обаждате? Ще се оплача от вас в полицията. Недоглеждане? Само това ли имате да ми кажете?
	Тя тресна слушалката.
	— Кучето — червеният сетер — взе да обяснява. — От сутринта е на автобусната спирка — от осем часа сутринта! Без капка вода! А идиотите ми се обаждат чак сега. Веднага отивам да го прибера.
	Тя се втурна навън, а госпожица Мъргатройд вървеше по петите й и пискаше пронизително:
	— Чуй ме, Хинч, това е направо необикновено… Не го разбирам…
	Госпожица Хинчклиф изскочи през вратата и изтича до навеса, който служеше за гараж.
	— Ще продължим, като се върна — извика. — Не мога да те чакам да дойдеш с мен. Както винаги пак си по чехли.
	Тя натисна педала и с рязък тласък се измъкна от гаража на заден ход. Госпожица Мъргатройд пъргаво отскочи настрани.
	— Ама чуй ме, Хинч, трябва да ти кажа.
	— Като се върна…
	Колата рязко потегли напред. Високият, развълнуван глас на приятелката й се опита да я достигне:
	— Но, Хинч, _тя не беше там_…


	III.

	На небето се бяха скупчили гъсти, мрачни облаци. Докато стоеше така, загледана след отдалечаващата се кола, закапаха първите едри капки дъжд.
	Госпожица Мъргатройд припряно се спусна към въжето за пране, на което само преди няколко часа бе простряла да съхнат два джемпъра и няколко вълнени гащеризона.
	Мърмореше си под носа:
	— Колко необикновено, наистина… Ох, Боже, няма да успея да ги сваля навреме, а бяха почти сухи…
	Мъчеше се да откачи една непослушна щипка и обърна глава, щом чу, че някой идва, след което изрече с радостна усмивка:
	— О, здравей — влизай, че ще се измокриш.
	— Дай да ти помогна.
	— О, добре, ако нямаш нищо против… Толкова ще е неприятно, ако пак се намокрят. Трябваше да смъкна въжето малко по-ниско, макар че и така стигам.
	— Ето ти шала. Да ти го метна ли на врата?
	— О, благодаря ти… Ох! Я опитай ти, че не стигам тази щипка…
	Вълненият шал се плъзна около врата й и след това неочаквано се стегна здраво около него…
	Госпожица Мъргатройд се опита да си поеме въздух с широко отворена уста, но не успя да произнесе никакъв звук, освен леко сподавено хъркане.
	А шалът се затягаше все по-силно…


	IV.

	На връщане от автобусната спирка госпожица Хинчклиф спря, за да качи в колата госпожица Марпъл, която ситнеше по улицата.
	— Здравей — извика й тя. — Ще се измокриш. Ела да пиеш чай у нас. Видях, че Бънч чака автобуса. Като се върнеш, ще бъдеш съвсем сама. Ела да се включиш и ти. С Мъргатройд правим нещо като пресъздаване на убийството. Имам чувството, че напипахме нещо. Пази се от кучката. Доста е нервна.
	— Каква красавица!
	— Красива кучка, а! Тези глупаци да вземат да я държат на автобусната спирка от сутринта, без да ми кажат. Добре ги наредих аз, тези мързеливи к’лета. Ох, извинявай, че държа такъв език. У дома в Ирландия ме възпитаваха коняри.
	Малката кола направи завой и спря рязко в задния двор на Боулдърс.
	Ято нетърпеливи пилци обградиха дамите още щом слязоха.
	— По дяволите! — изруга Хинчклиф. — Мъргатройд не им е дала царевица.
	— Трудно ли се намира царевично зърно? — запита гостенката.
	Госпожица Хинчклиф намигна.
	— Аз съм близка с повечето фермери.
	Като прогони кокошките, тя придружи госпожица Марпъл до къщата.
	— Дано не си се измокрила много.
	— Не, с мушама съм.
	— Ще запаля камината, ако Мъргатройд все още не я е запалила. Е-о-о, Мъргатройд! Къде ли е тази жена? Мъргатройд! Къде отиде кучето? Сега пък то изчезна.
	Отвън се дочу провлечен, зловещ вой.
	— О, по дяволите, тази глупава кучка — стъпвайки тежко, Хинчклиф се приближи до вратата и извика: — Е-о-оп, Къти, Къти. Много тъпо име, но какво да се прави, така са я нарекли. Трябва да й измислим ново име. Е-о-оп, Къти.
	Червеният сетер душеше нещо паднало под опънатото въже, на което се ветрееха прострени дрехи.
	— На Мъргатройд даже не й е дошло наум да прибере прането от въжето. Къде се е дянала?
	Червеният сетер отново завря муцуна в купчината дрехи, после я вдигна високо нагоре и пак зави.
	— Какво му става на това куче?
	Госпожица Хинчклиф закрачи през тревата.
	Разтревожена, госпожица Марпъл я последва забързано. Те застанаха там една до друга, а дъждът биеше в лицата им. Ръката на по-старата жена се вдигна и обгърна раменете на по-младата. Усети как мускулите й се стегнаха и застинаха, докато гледаше надолу към проснатата фигура с посиняло, сгърчено лице и изплезен език.
	— Ще убия този, който го е направил — промълви Хинчклиф тихо и спокойно. — Само да я докопам…
	Госпожица Марпъл я изгледа въпросително.
	— Нея?
	Госпожица Хинчклиф я погледна:
	— Да. Знам коя е — почти съм сигурна… Едната от трите възможни.
	Тя остана така още миг, загледана в мъртвата си приятелка, след това се обърна и тръгна към къщи. Гласът й беше сух и твърд, когато произнесе:
	— Трябва да се обадим на полицията, а докато ги чакаме, ще ти кажа нещо — в известен смисъл вината, че Мъргатройд лежи тук, е моя. Бях го обърнала на игра… Убийството не е игра…
	— Да — съгласи се гостенката, — не е игра.
	— Ти имаш понятие от тези неща, нали? — запита Хинчклиф, като вдигна слушалката и набра номера.
	Изложи накратко фактите и затвори телефона.
	— След няколко минути ще бъдат тук… Да, разбрах, че си се намесвала в такива неща по-рано… Струва ми се, Едмънд Суетънхам ми го каза… Искаш ли да чуеш какво правехме с Мъргатройд?
	Тя накратко описа разговора им, преди да тръгне за автобусната спирка.
	— И викаше след мен, разбираш ли, точно когато тръгвах… Ето откъде разбрах, че е била жена, а не мъж… Ако бях почакала малко, само да я бях изслушала! По дяволите, кучето — можеше да почака още петнайсет минути.
	— Не се обвинявай, мила моя. Няма смисъл. Човек не може да предвиди всичко.
	— Да, не може… Нещо чукна по прозореца, спомням си. Може би тя е била там отвън, а може и да е била на път към къщи… А ние вътре с Мъргатройд викаме ли, викаме, колкото ни глас държи… Тя е чула… Всичко е чула…
	— Все още не знам какво ти е казала твоята приятелка.
	— Само едно изречение — „Тя не беше там“. — Млъкна за момент и пак продължи: — Разбираш ли? Имаше три жени, които не бяхме елиминирали — госпожа Суетънхам, госпожа Истърбрук, Джулия Симънс. И една от тях не е била там… Не е била в гостната, защото се е измъкнала в антрето през другата врата.
	— Да — каза госпожица Марпъл, — разбирам.
	— Една от тези три жени е. Не знам коя, но ще разбера!
	— Извинявай — обади се гостенката, — но тя (имам предвид госпожица Мъргатройд) точно по този начин ли го произнесе като теб?
	— Какво искаш да кажеш с това „като мен“?
	— О, мила, как да ти обясня? Ти го произнесе по следния начин: „Тя-не-беше-там“ — с еднакво ударение върху всяка дума. А всъщност това може да се произнесе по три различни начина. Например можеш да кажеш: „_Тя_ не беше там“ — много лично. Или „Тя _не беше_ там“ — като потвърждение на вече съществуващо подозрение. А можеш да го произнесеш и така (и то е най-близко до онова, което ти току-що изрече) — „Тя не беше _там_“ — доста неопределено, с ударение върху „там“, ако въобще е имало ударение.
	— Не знам. — Госпожица Хинчклиф поклати глава. — Не помня… Откъде да знам, по дяволите! Но мисля, да, май че наистина каза: „_Тя_ не беше там.“ Това е най-естественият начин, предполагам. Просто не съм сигурна. Има ли някакво значение?
	— Да — отвърна замислено госпожица Марпъл, — така мисля. Това е съвсем слабо указание, разбира се, но все пак е указание. Да, има голямо значение, струва ми се…


	Госпожица Марпъл изчезва

	I.

	За свое голямо неудоволствие пощальонът бе получил указание, освен сутрешното раздаване на пощата в Чипинг Клегхорн да разнася писма и следобед.
	Този следобед, точно в пет без десет той пусна три писма в кутията на Литъл Падъкс.
	Едното, надписано с детски почерк, беше адресирано до Филипа Хеймс; другите две бяха за госпожица Блеклок. Тя ги отвори, когато с Филипа Хеймс седнаха да пият чай. Този ден Филипа бе успяла да си тръгне по-рано от Дейъс Хол поради проливния дъжд, тъй като след затварянето на оранжерията нямаше какво повече да прави там.
	Летиша скъса плика на първото писмо, което съдържаше сметката за поправения бойлер в кухнята, и изсумтя ядосано:
	— Цените на Даймънд са абсурдни, направо абсурдни. Но предполагам, че и всички останали са един дол дренки.
	После отвори второто писмо, чийто почерк й бе непознат:

	Скъпа братовчедке Лети,
	Надявам се, че няма да е неудобно, ако дойда у вас във вторник? Писах на Патрик преди два дни, но той не ми отговори. Затова реших, че няма да е неудобно. Майка пристига в Англия следващия месец и се надява да се видите тогава. Влакът ми пристига в Чипинг Клегхорн в 6.15, дано това те устройва?
	С обич, Джулия Симънс.

	Прочете веднъж писмото в пълно недоумение, но при втория му прочит изражението й стана твърде сурово. Погледна към Филипа, която се усмихваше на писмото от сина си.
	— Знаеш ли дали Патрик и Джулия са се върнали?
	По-младата жена вдигна поглед.
	— Да, върнаха се малко след мен и се качиха горе да се преоблекат. Бяха мокри.
	— Надявам се, няма да имаш нищо против да ги извикаш.
	— Да, разбира се.
	— Чакай малко. Искам да прочетеш това.
	Тя й подаде писмото, което бе получила. Филипа го прочете и се намръщи.
	— Нищо не разбирам…
	— Нито пък аз, напълно… Но мисля, че е крайно време да разбера. Извикай Патрик и Джулия, Филипа.
	Филипа им викна от долната площадка на стълбите:
	— Патрик! Джулия! Госпожица Блеклок ви вика.
	Патрик слезе на бегом по стълбите и влетя в стаята.
	— Здравей, лельо Лети — изрече весело той, — трябвам ли ти?
	— Да. Може би ще ми обясниш това?
	Докато го четеше, на лицето му се изписа почти комичен ужас.
	— Щях да й телеграфирам! Какво магаре съм!
	— Това писмо, предполагам, е от сестра ти Джулия?
	— Да — да, от нея е.
	Летиша Блеклок строго попита:
	— _Тогава мога ли да знам коя е младата жена, която ти доведе тук и ми представи като Джулия — твоята сестра и моя братовчедка_?
	— Ами — разбираш ли, лельо Лети — в интерес на истината, между другото — мога всичко да ти обясня. Знам, че не биваше да го правя, но това наистина беше най-голямата щуротия, която съм… нека да ти обясня.
	— Чакам обяснението ти. _Коя е тази млада жена_?
	— Ами запознахме се на един коктейл наскоро след демобилизацията и се заприказвахме. Казах й, че съм тръгнал за насам — и просто решихме, че ще бъде страхотно, ако я взема със себе си… Разбираш ли, Джулия, истинската Джулия, беше пощуряла да става театрална актриса и майка ми получи седем припадъка, когато научи. Въпреки това сестра ми успя да се включи в една много добра театрална трупа в Пърт и реши да опита късмета си, а за да не тревожи майка, реши да й каже, че е тук с мен и че учи за аптекарка като послушно момиченце.
	— Аз все пак искам да знам коя е другата млада жена тук.
	Патрик се обърна с облекчение при влизането на Джулия — както обикновено хладно надменна.
	— Балонът се спука — съобщи й той.
	Веждите на Джулия се повдигнаха учудено, след което със същото студено безразличие пристъпи напред и седна.
	— Добре. Това е положението, значи. Предполагам, че си много сърдита? — Тя изучаваше лицето на госпожица Блеклок с безстрастно любопитство. — На твое място и аз бих се сърдила.
	— _Коя сте вие_?
	Джулия въздъхна:
	— Изглежда е дошъл моментът да си призная всичко. И така, аз съм едната половинка от комбинацията Пип и Ема. За да бъда точна, кръщелното ми име е Ема Джослин Стамфордис, но татко скоро заряза фамилията Стамфордис и мисля, че следващото му име стана Де Кърси. Трябва да ти кажа, че баща ми и майка ми се разделиха около три години след като се родихме с Пип. Всеки тръгна по свой път. Разделиха и нас. Аз бях татковата половинка. Общо взето, не го биваше за родител, но пък беше много забавен. Имала съм дълги периоди на убийствена скука, когато се местех от манастир в манастир, за да продължа обучението си, а татко оставаше без пукната пара или се канеше да се включи в някоя особено нечестна сделка. Обикновено плащаше за първия срок, проявявайки щедрост във всяко едно отношение, след което заминаваше и ме оставяше на монахините за някоя и друга година. В промеждутъците двамата си прекарвахме доста приятно, движейки се в космополитно общество. Обаче войната ни раздели окончателно. Нямам представа какво е станало с него. Самата аз се впуснах в поредица приключения. Даже известно време участвах във френската съпротива. Беше вълнуващо. Да не изпадам в подробности — накрая се озовах в Лондон и се замислих за бъдещето си. Знаех, че братът на майка ми, с когото навремето са се скарали ужасно, е починал като много богат човек. Проверих завещанието му, за да видя дали не е оставил нещо за мен. Нямаше нищо — поне не в прекия смисъл. Направих запитвания за неговата вдовица — оказа се, че тя е съвсем тра-ла-ла, поддържа се с опиати и бавно умира. Честно казано, ти изглеждаше най-добрият ми шанс. Щеше да наследиш невероятно много пари и доколкото успях да науча, нямаш почти никого, за когото да ги харчиш. Ще бъда съвсем откровена. Хрумна ми, че ако те опозная и ти ме харесаш — в края на краищата нещата се промениха след смъртта на чичо ми Рандъл, нали? Искам да кажа, че всичките пари, които имахме, бяха пометени от европейските катаклизми. Реших, че ти евентуално може да съжалиш едно бедно момиче — сираче, при това съвсем само на този свят, и да му отпуснеш известна скромна сума, с която да преживява.
	— Така значи? — каза сурово госпожица Блеклок.
	— Да. Разбира се, тогава още не те познавах… Очаквах от теб сълзливо отношение… И после по едно прекрасно и щастливо стечение на обстоятелствата срещнах тук Патрик, и той се оказа твой племенник или братовчед. Приех го като невероятен късмет. Е, хванах се здраво за Патрик, а той си падна по мен по един доста приятен начин. Истинската Джулия вече беше затънала в тази актьорска история и скоро успях да я убедя, че е неин дълг към изкуството да си намери квартира в Пърт и да се посвети на кариерата на една нова Сара Бернар. Не бива да виниш Патрик прекалено много. Той ужасно ме съжали, че съм сама на този свят, и скоро реши, че ще бъде страхотна идея, ако дойда тук като негова сестра, за да изпълня намеренията си.
	— И одобри идеята ти да наговориш куп лъжи пред полицията, нали?
	— Имай милост, Лети. Не разбираш ли, че когато се случи тази абсурдна история с въоръжения грабеж, или по-точно след това, започнах да усещам как съм се накиснала. Ако погледнем фактите, аз разполагам с идеален мотив да те отстраня от пътя си. Сега имаш само моята дума, че не аз се опитах да го извърша. Предполагам, не очакваш от мен да отида и нарочно да се самообвиня. Дори и Патрик от време на време си мислеше лоши неща за мен, а щом на него му е минала подобна мисъл, какво остава за полицията? Детектив-инспекторът ми се вижда изключително недоверчив човек. Не, аз просто реших, че единственото, което ми остава, е да продължавам твърдо да се правя на Джулия, докато накрая всичко се разкрие. Откъде можех да знам, че тази глупачка Джулия — истинската Джулия — ще се скара с режисьора и ще зареже всичко просто на инат? И че ще пише на Патрик да го пита може ли да дойде тук, а той, вместо да й отговори „стой настрана“, напълно изключва какво трябва да направи! — Тя ядосано изгледа Патрик. — Идиот такъв!
	Последва въздишка.
	— Не знаеш какво правех в Милчестър! Естествено, не посещавах курсовете в болницата, но все някъде трябваше да ходя. И прекарвах по цели часове в киното да гледам по сто пъти най-кошмарните филми!
	— Пип и Ема — промърмори госпожица Блеклок. — Независимо от онова, което спомена инспекторът, аз не вярвах, че те _съществуват_.
	Тя погледна изпитателно Джулия:
	— Ти си Ема — рече тя, — а къде е Пип?
	Очите на Джулия — ясни и невинни — срещнаха нейните.
	— Не знам — отвърна. — Нямам никаква представа.
	— Не ти вярвам, Джулия. Кога го видя за последен път?
	Джулия се поколеба, преди да отговори ясно и уверено:
	— Не съм го виждала от тригодишна възраст, когато майка ми го отведе със себе си. Оттогава не съм срещала нито него, нито майка си. Не знам къде са.
	— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
	Джулия въздъхна:
	— Бих могла да кажа, че съжалявам. Но всъщност няма да е вярно, защото ако се наложеше, отново бих постъпила по същия начин, стига да не бях научила за тази история с убийството, разбира се.
	— Джулия — каза госпожица Блеклок, — наричам те така, защото вече свикнах — ти спомена, че си участвала във френската съпротива, нали така?
	— Да. Осемнайсет месеца.
	— Значи, предполагам си се научила да стреляш?
	Студените сини очи отново срещнаха нейните.
	— Стрелям добре. Даже съм първокласен стрелец. Но не аз стрелях в теб, Летиша Блеклок, въпреки че можеш да разчиташ само на моята честна дума. Но мога да ти кажа едно нещо — ако бях стреляла аз, едва ли щях да пропусна.


	II.

	Шумът от кола, която спря пред къщата, наруши напрегнатия момент.
	— Кой ли може да е? — попита госпожица Блеклок.
	Мици подаде вътре разрошената си глава.
	— Пак са дошли от полицията — съобщи тя. — Не, това е направо преследване! Няма ли да ни оставят на мира? Повече няма да търпя. Ще пиша до министър-председателя. И до краля.
	Ръката на Крадък я отстрани твърдо и не особено любезно. Той влезе в стаята с мрачно стиснати устни и всички изтръпнаха. Това беше друг инспектор Крадък.
	Той строго изрече:
	— Госпожица Мъргатройд е убита. Удушена е преди не повече от час. — Очите му се спряха върху Джулия. — Къде бяхте през целия ден?
	Тя предпазливо отвърна:
	— В Милчестър. Преди малко се прибрах.
	— А вие? — Погледът му се премести върху Патрик.
	— Да.
	— Двамата заедно ли се върнахте тук?
	— Да — да, заедно — потвърди той.
	— Не — възрази Джулия, — няма смисъл, Патрик. Такава лъжа веднага ще лъсне. Хората от автобуса добре ни познават. Аз се върнах с по-ранния автобус, инспекторе — с този, който пристига в четири часа.
	— Какво правихте, след като пристигнахте?
	— Тръгнах да се поразходя.
	— В посока Боулдърс?
	— Не. Минах през ливадите.
	Той я изгледа втренчено. Джулия отвърна на погледа му с пребледняло лице и стиснати устни.
	Преди някой да каже нещо, телефонът иззвъня.
	Госпожица Блеклок хвърли въпросителен поглед към Крадък и вдигна слушалката.
	— Да. Кой? О, Бънч. Какво? Не, не се е обаждала. Нямам представа… Да, той е тук в момента. — Тя закри слушалката с ръка и промълви: — Госпожа Хармън иска да говори с вас, инспекторе. Госпожица Марпъл не се е прибирала у тях и тя се тревожи за нея.
	Крадък пристъпи напред и грабна слушалката.
	— Крадък на телефона.
	— Безпокоя се, инспекторе — гласът на Бънч отсреща трептеше по детски, — леля Джейн я няма и не знам къде е. И казват, че госпожица Мъргатройд била убита. Вярно ли е?
	— Да, вярно е, госпожо Хармън. Госпожица Марпъл е била там с госпожица Хинчклиф, когато са открили тялото й.
	— Ох, значи ето къде била. — В гласа на Бънч прозвуча облекчение.
	— Не — не, боя се, че не е там в момента. Тръгнала си е — момент да видя — преди половин час. Още ли не се е прибрала?
	— Не. От тях до нас е само десет минути пеш. Къде ли може да е?
	— Да не се е отбила у някои от съседите ви?
	— Звънях на всички. Не е там. Страхувам се, инспекторе.
	— И аз — каза той и бързо добави: — Идвам веднага у вас.
	— О, непременно елате — има някакъв лист хартия. Писала е нещо по него, преди да излезе. Не знам дали означава нещо… Прилича ми на драсканица.
	Крадък затвори телефона. Госпожица Блеклок попита угрижено:
	— Да не се е случило нещо с госпожица Марпъл? Ох, надявам се, че не.
	— И аз се надявам. — Той стисна сурово устни.
	— Тя е толкова възрастна и уязвима.
	— Знам.
	Застанала права, подръпваща нервно гердана от перли, който висеше на врата й, Летиша Блеклок изрече с пресипнал глас:
	— Става все по-лошо и по-лошо. Който и да е извършил всичко това, трябва да е луд, инспекторе, съвсем луд…
	— Чудя се.
	Герданът й от перли внезапно се скъса при едно по-силно подръпване на нервните й пръсти. Гладките бели мъниста се пръснаха из цялата стая.
	Госпожица Блеклок проплака:
	— Перлите ми — _перлите_ ми. — Мъката й беше толкова силна, че всички я загледаха с изумление.
	Тя рязко се обърна и с ръка на шията си избяга ридаейки от стаята.
	Филипа започна да събира перлите.
	— Никога не съм я виждала толкова разстроена — каза. — Вярно е, че не ги сваля въобще. Мислите ли, че може да й ги е подарил някой скъп за нея човек? Рандъл Гьодлер например?
	— Възможно е — промълви инспекторът.
	— Но те не са… възможно ли е да са _истински_? — попита Филипа от мястото, където бе коленичила и продължаваше да събира блестящите бели топчета.
	Крадък взе едно от тях. На устата му беше да отговори с презрение: „Истински? Разбира се, че не!“, но неочаквано се спря. Ами ако все пак бяха истински?
	Те бяха толкова едри, така еднакви и бели, че фалшът им изглеждаше почти очевиден, но той изведнъж си спомни за един случай от полицейската си практика, когато наниз от истински перли бе закупен за няколко шилинга от вехтошарски магазин.
	Летиша Блеклок го уверяваше, че в къщата си не държи ценни накити. Ако тези перли случайно се окажеха истински, навярно биха имали баснословна стойност. А ако й ги бе подарил Рандъл Гьодлер, наистина можеха да струват колкото си искат.
	Изглеждаха фалшиви и сигурно _бяха_ фалшиви, но ако въпреки всичко бяха истински?
	Защо не? Тя самата можеше да не знае стойността им. Или бе решила да пази съкровището си, отнасяйки се с него като с евтино украшение, което не може да струва повече от няколко гвинеи? Колко ли можеха да струват, ако бяха истински? Вероятно фантастична сума… заради която си струваше да извършиш убийство — стига да си знаел за тях.
	Инспектор Крадък внезапно се отърси от мислите си. Госпожица Марпъл бе изчезнала. Трябваше да бърза към къщата на свещеника.


	III.

	Завари Бънч и съпруга й да го чакат с разтревожени и сериозни лица.
	— Още не се е върнала — съобщи Бънч.
	— Каза ли ви, че се връща тук на тръгване от Боулдърс? — попита Джулиън.
	— Всъщност не каза точно това — отвърна Крадък, връщайки се мислено към последната си среща с госпожица Марпъл.
	Припомни си сурово стиснатите й устни и непреклонния леден блясък в иначе кротките й сини очи.
	Неумолима, твърда решимост… да извърши какво? Да иде къде?
	— Разговаряше със сержант Флечър, когато я видях за последен път — заяви той. — Точно до портата. След което излезе и напусна къщата. Реших, че е тръгнала право към дома ви. Бих я закарал с колата, но имах да върша толкова много неща, а и тя се измъкна съвсем неусетно, Флечър сигурно знае нещо! Къде е той?
	Но когато позвъни в Боулдърс се оказа, че сержант Флечър не е там, нито бе оставил съобщение къде отива. Имаше известна вероятност да се е върнал в Милчестър по някаква причина.
	Инспекторът позвъни в централата им в Милчестър, но и там нямаше помен от Флечър.
	След това Крадък се обърна към Бънч, спомняйки си какво му беше съобщила по телефона:
	— Къде е онзи лист? Казахте ми, че е писала нещо върху лист хартия.
	Бънч го донесе. Той го разгъна върху масата и го разгледа. Жената надничаше през рамото му и сричаше на глас, докато той четеше. Почеркът трудно се разчиташе.
	„Лампа“
	След това беше написана думата „теменуги“.
	И на известно разстояние: „Къде е флаконът с аспирина?“
	Следващите думи в този странен списък бяха по-трудни за разчитане.
	— „Сладка смърт“ — прочете Бънч. — Това е тортата на Мици. „Прави допитвания“.
	— Допитвания? Какви допитвания, за Бога? Какво е това? „И тъжните несгоди посреща със кураж…“ Какво, по дяволите! „Йод“ — продължи да чете той. — „Перли“ — а, перли. И след това „Лоти“ — не, „Лети“. „Е“-то тук е написано като „О“. После „Берн“. А това какво е? „Пенсия по старост…“
	Те се спогледаха в пълно недоумение. Крадък обобщи набързо:
	— Лампа. Теменуги. Къде е флаконът с аспирина? Сладка смърт. Прави допитвания. И тъжните несгоди посреща със кураж. Йод. Перли. Лети. Берн. Пенсия по старост.
	Бънч попита:
	— Има ли това някакъв смисъл според вас? Значи ли изобщо нещо? Аз не виждам никаква връзка.
	Той бавно отвърна:
	— Имам някакъв проблясък, но не виждам… Много странно, че споменава перли.
	— Какви перли? Какво означава това?
	— Госпожица Блеклок винаги ли носи този наниз от три реда перли?
	— Да, винаги. Понякога се смеем на това. Толкова са фалшиви, не мислите ли? Но предполагам, че тя ги смята за модерни.
	— Може би има друга причина — изрече бавно Крадък.
	— Да не искате да кажете, че са _истински_? О, не е възможно!
	— Колко пъти сте имали възможност да видите истински перли с такъв размер, госпожо Хармън?
	— Но те изглеждат като фалшиви.
	Крадък сви рамене.
	— Във всеки случай са без значение в момента. Сега госпожица Марпъл е важна. Трябва да я открием.
	Трябваше да я открият, преди да е станало късно — а може би вече беше късно? Тези думи, написани с молив, подсказваха, че тя е по следата… Но това криеше опасност — страшна опасност. И къде, по дяволите, беше Флечър?
	Крадък напусна къщата на свещеника и тръгна към мястото, където бе паркирал колата си.
	Да търси — друго не му оставаше, освен да търси.
	Един глас долетя изпод капещото лаврово дърво:
	— Сър! — извика припряно сержант Флечър. — Сър…


	Три жени

	Вечерята в Литъл Падъкс тъкмо бе приключила. Тя премина в неловко мълчание.
	Съзнавайки неудобното си положение на човек, изпаднал в немилост, Патрик правеше бегли опити да поддържа някакъв разговор, но те се посрещнаха хладно. Филипа бе потънала в собствените си мисли. Госпожица Блеклок не правеше усилие да се държи с обичайната си бодрост. Беше се преоблякла за вечерята и слезе долу с колие от камеи около шията си, но за пръв път страхът личеше в очите й, под които имаше тъмни кръгове. Личеше и в издайнически потрепващите й пръсти.
	Само Джулия успя да запази циничната си невъзмутимост през цялата вечер.
	— Съжалявам, Лети — обяви тя, — че не мога да събера багажа си и да си тръгна. Предполагам, че полицията няма да разреши. Надявам се, че няма още дълго да хвърлям сянка върху дома ти — не знам как точно беше изразът. Очаквам инспектор Крадък да се появи всеки момент със заповед за арестуването ми и белезници. Всъщност не мога да си обясня как все още не го е направил.
	— Той търси старата дама — госпожица Марпъл — отвърна тя.
	— Мислиш ли, че и тя е убита? — попита Патрик с научен интерес. — Но защо? Какво може да знае пък тя?
	— Нямам представа — отвърна госпожица Блеклок. — Сигурно Мъргатройд й е казала нещо.
	— Ако и тя е убита — заяви Патрик, — по пътя на логиката има само един човек, който може да го е направил.
	— Кой?
	— Хинчклиф, разбира се — победоносно възкликна той. — Там са я видели жива за последен път — в Боулдърс. Моето решение на загадката е, че тя въобще не е напускала Боулдърс.
	— Боли ме главата — простена Летиша Блеклок и притисна пръсти към челото си. — Защо Хинч ще убива госпожица Марпъл? Не виждам смисъл.
	— Би имало смисъл, ако Хинч наистина е убила Мъргатройд — каза ликуващо Патрик.
	Филипа излезе от апатията си и се намеси:
	— Хинч не би убила Мъргатройд.
	— Може да я убие, ако тя се е натъкнала на нещо, което уличава Хинч като престъпничка.
	— Във всеки случай Хинч е била на автобусната спирка, когато Мъргатройд е била убита.
	— Може да е убила Мъргатройд, преди да тръгне.
	Летиша Блеклок неочаквано стресна всички с крясъка си:
	— Убийство, убийство, убийство! Няма ли за какво друго да говорите? Страх ме е, не можете ли да разберете? Страхувам се. Преди не се страхувах. Мислех, че мога да се грижа за себе си… Но как да се бориш с убиец, който само дебне и изчаква удобен момент! О, Господи!
	Тя отпусна глава върху ръцете си. След малко вдигна очи и сковано се извини:
	— Съжалявам. Просто… просто си изпуснах нервите.
	— Всичко е наред, лельо Лети — рече Патрик с обич. — Аз ще се грижа за теб.
	— Ти? — каза само Летиша Блеклок, но разочарованието, което се долавяше в думата, прозвуча почти като обвинение.
	Това се случи малко преди да почне вечерята и Мици внесе известно оживление, като влезе и заяви, че няма да готви вечеря.
	— Повече нищо не правя в тази къща. Отивам в моята стая. Заключвам се. Оставам там, докато стане светло. Страхувам се — убиват хора — госпожица Мъргатройд с нейната глупава английска физиономия! Кой ще иска да убие _нея_? Само маниак! Значи наоколо има маниак! Но мен — аз няма да се оставя да ме убие. В кухнята има сенки — и чувам шумове — мисля, че има някой на двора — после ми се привижда сянка до вратата на килера за провизии, причуват ми се стъпки. Така че отивам в стаята си, заключвам вратата, даже може да преместя шкафа пред нея. А на сутринта съобщавам на тоя жесток полицай, че заминавам оттук. И ако той не ме пусне, ще му кажа: „Тогава ще пищя, ще пищя, ще пищя, докато не ме пуснете!“
	Всички, които още пазеха пресен спомен за способностите на Мици, потръпнаха при тази заплаха.
	— Значи отивам в моята стая — заяви отново тя, за да не останат никакви съмнения относно намеренията й. Захвърли престилката си с красноречив жест. — Лека нощ, госпожице Блеклок. Може би утре сутринта няма да сте жива. Затова за всеки случай ви казвам „сбогом“.
	После рязко напусна стаята, а вратата плавно се затръшна след нея с обичайното си тихо стенание. Джулия се надигна.
	— Ще се погрижа за вечерята — обяви тя делово. — Много добре стана — вместо да ви притеснявам с присъствието си на масата. Щом Патрик се писа за _твой покровител_, лельо Лети, ще бъде по-добре да опитва предварително всяко ядене — не искам отгоре на всичко да бъда обвинена, че съм те отровила.
	И така Джулия сготви и сервира едно наистина отлично ястие.
	Филипа отиде в кухнята да й предложи помощта си, но тя категорично отказа всякаква помощ.
	— Джулия, има нещо, което искам да ти кажа.
	— Моментът не е подходящ за момичешки откровения — отряза я тя. — Върни се в трапезарията, Филипа.
	Всички вече се бяха нахранили и седнаха да пият кафе около масичката до горящата камина в гостната. Изглежда, нямаха какво да си кажат. Просто седяха и чакаха. В 8.30 часа инспектор Крадък се обади по телефона:
	— Ще бъда при вас след около четвърт час. Ще доведа полковник Истърбрук и съпругата му и госпожа Суетънхам със сина й.
	— Но, инспекторе, наистина… не съм за гости тази вечер.
	Гласът на госпожица Блеклок звучеше сякаш се намира накрая на силите си.
	— Знам как се чувствате, госпожице Блеклок. Съжалявам. Но е спешно.
	— Открихте ли госпожица Марпъл?
	— Не — отвърна инспекторът и затвори телефона. Джулия изнесе подноса за кафе в кухнята. Там за своя изненада откри Мици, която наблюдаваше струпаните на мивката чинии от вечерята. Мици я посрещна с думите:
	— Виж на какво си направила хубавата ми кухня! Тиганът за пържене — аз го използвам само и единствено за омлети! А ти — за какво си го използвала?
	— Пържих лук.
	— Съсипан е — съсипан. Сега трябва да се мие, а аз никога, никога не мия тиган за омлети. Само го избърсвам внимателно с намазнен вестник и нищо повече. И тенджерата — какво си правила в нея? Ей тази — аз варя само мляко в нея…
	— Виж, не знам какви тигани използваш и за какво — ядоса се Джулия. — Ти предпочете да си легнеш и за какво, по дяволите, си решила да станеш — един Господ знае. Иди си и ме остави на мира да измия чиниите.
	— Не, няма да те оставя да използваш кухнята ми.
	— О, Мици, невъзможна си!
	Джулия излезе сърдито от кухнята и в този момент на вратата се позвъни.
	— Аз няма да отворя вратата — извика готвачката от кухнята.
	Като изруга под носа си по европейски, Джулия се запъти към входната врата. Беше госпожица Хинчклиф.
	— Добър вечер — поздрави тя с грубия си глас. — Съжалявам, че така нахълтвам. Инспекторът ви се обади, нали?
	— Не ни извести, че ще идваш — отвърна младата жена и тръгна пред нея към гостната.
	— Той каза, ако искам да не идвам — обясни госпожица Хинчклиф. — Но аз искам.
	Никой не й изказа съчувствието си, нито пък спомена нещо за смъртта на госпожица Мъргатройд. Покрусеното лице на тази висока, темпераментна жена бе достатъчно красноречиво и пред него всякакво изразяване на съболезнования би прозвучало като грубост.
	— Запалете всички лампи — нареди Летиша Блеклок. — И сложете още въглища в камината. Студено ми е — ужасно ми е студено. Ела да седнеш до огъня, госпожице Хинчклиф. Инспекторът каза, че ще бъде тук след четвърт час. Сигурно всеки момент ще пристигне.
	— Мици пак е слязла долу — обяви Джулия.
	— Така ли? Понякога ми се струва, че това момиче е побъркано, съвсем побъркано. Но може би всички сме се побъркали.
	— Въобще не мога да се съглася, че хората, които извършват престъпления, са побъркани — изръмжа госпожица Хинчклиф. — Напълно и ужасно с всичкия си — ето какъв е за мен един престъпник!
	Отвън долетя шумът от пристигаща кола и след малко инспектор Крадък влезе, придружен от полковник Истърбрук и съпругата му и Едмънд и госпожа Суетънхам, всичките необичайно притихнали.
	Полковник Истърбрук промълви с глас, който беше съвсем различен от обичайния му тон:
	— Ха! Хубав огън.
	Госпожа Истърбрук не си свали коженото палто и седна близо до съпруга си. Лицето й, обикновено хубаво като на празноглава кукла, този път напомняше изострената муцунка на невестулка. Едмънд бе изпаднал в едно от отвратителните си настроения и се дразнеше от всеки.
	Госпожа Суетънхам очевидно полагаше неимоверни усилия, които я превръщаха в пародия на самата себе си.
	— Ужасно е, нали? — опита се да поведе разговор тя. — Имам предвид всичко. И колкото по си мълчи човек, толкова по-добре. Защото не се знае кой ще бъде следващият — като с чумата. Скъпа госпожице Блеклок, дали не трябва да пийнеш малко бренди? Точно половин винена чашка? Мисля, че нищо не може да се сравни с брендито — такъв чудесен стимулант! Аз… толкова ужасно изглежда от наша страна да нахълтаме по този начин — но инспектор Крадък ни _накара_. И колко ужасно — не са я открили, както разбрах (имам предвид горката старица, дето е на гости у свещеника). Бънч Хармън ще полудее. Никой не знае _къде_ е отишла, вместо да се прибере вкъщи. Не се е отбивала у нас. Днес дори не съм я виждала. Щях да знам, ако е идвала, защото стоях в гостната — тя е отзад, нали знаете — а Едмънд беше в кабинета си и пишеше — а това е отпред — тъй че откъдето и да беше дошла, _щяхме_ да я видим. И о, Боже, надявам се и се моля нищо да не се е случило с тази толкова мила и приятна старица — и с ума си е наред, и с всичко.
	— Майко — изпъшка Едмънд с глас, в който се четеше непоносимо страдание. — Няма ли да млъкнеш?
	— Сигурна съм, скъпи, че изобщо не ми се говори — отвърна госпожа Суетънхам и седна на дивана до Джулия.
	Инспектор Крадък стоеше прав до вратата. Срещу него, почти в редица, се бяха наредили трите жени — Джулия и госпожа Суетънхам седяха на дивана; госпожа Истърбрук — върху облегалката на стола, в който седеше съпругът й. Това подреждане го устройваше идеално, макар и да не бе негово дело.
	Летиша Блеклок и госпожица Хинчклиф стояха приведени към огъня. Едмънд беше застанал близо до тях, а Филипа — малко по-далеч в сумрака.
	Крадък започна без предисловия:
	— Всички вече сте разбрали, че госпожица Мъргатройд бе убита. Имаме причини да смятаме, че лицето, което я е убило, е жена. И по ред други причини можем да стесним кръга още повече. Възнамерявам да поканя някои от присъстващите тук дами да дадат показания за действията си днес следобед между 16.00 и 16.20 часа. Вече получих обясненията на младата госпожица, която се води под името Симънс. Ще я помоля да повтори показанията си. В същото време, госпожице Симънс, съм длъжен да ви предупредя, че не сте длъжна да отговаряте, ако смятате, че отговорите ви могат да бъдат уличаващи за вас, и също така, че всичко, което кажете тук, се записва от полицай Едуардс и може да бъде използвано като доказателство пред съда.
	— Значи съм предупредена — отвърна Джулия. Тя беше пребледняла, но изглеждаше спокойна. — Повтарям, че между 16.00 и 16.30 часа се разхождах през ливадата, която се спуска надолу към потока до Комптън фарм. Върнах се на пътя по същата ливада, в която растат три тополи. Не срещнах никого, доколкото си спомням. Не съм се приближавала до Боулдърс.
	— Госпожо Суетънхам?
	Едмънд попита:
	— За всички ли важи предупреждението?
	Инспекторът се обърна към него:
	— Не. В момента само за госпожица Симънс. Нямам причини да смятам, че останалите показания могат да бъдат уличаващи, но всеки, разбира се, има право да си вземе адвокат и да откаже да отговаря на въпросите в негово отсъствие.
	— О, но това ще бъде много глупаво и пълна загуба на време — извика госпожа Суетънхам. — Сигурна съм, че веднага мога да ви кажа точно какво съм правила. Вие искате това, нали? Мога ли да започвам?
	— Да, ако обичате, госпожо Суетънхам.
	— Чакайте сега да видя. — Тя затвори очи и пак ги отвори. — Разбира се, въобще не съм имала нещо общо с убийството на госпожица Мъргатройд. Сигурна съм, че всеки тук е наясно с това. Но аз съм светска жена и много добре знам, че полицията задава възможно най-излишните въпроси и записва отговорите много внимателно, защото всички те са необходими за така наречените „показания“. Нали така? — Тя отправи въпроса си към прилежния полицай Едуардс и добави кокетно. — Надявам се, че не говоря прекалено бързо?
	Полицай Едуардс, който беше добър стенограф, но нямаше достатъчно светски опит, се изчерви до ушите и отвърна:
	— Така е добре, мадам. Ъ-ъ, може би мъничко по-бавно ще бъде по-добре.
	Госпожа Суетънхам продължи разказа си, като правеше специални паузи там, където смяташе, че трябва да се постави запетая или точка.
	— Вижте, разбира се, трудно е да се каже с точност, защото аз всъщност нямам много добро чувство за време. А и още от войната половината ни часовници не работят, а онези, които работят или избързват, или изостават, или спират, защото не сме ги навили. — Тя направи пауза, за да даде възможност твърдението за объркване на времето да проникне в съзнанието им, и продължи сериозно: — Та това, което _аз мисля_, че съм правила в четири часа, е, че кърпех петата на чорапа си (и по някаква необяснима причина взех да го кърпя откъм опакото, вместо откъм лицето), но ако не съм правила това, трябва да съм била навън и да съм скубела увехналите хризантеми — не, това беше по-рано, преди дъжда.
	— Дъждът — вметна инспектор Крадък — заваля точно в шестнайсет и десет.
	— Така ли беше? Това ще ми помогне много. Ами, разбира се, бях се качила на горния етаж да сложа един леген в коридора точно на онова място, където винаги тече, когато вали. Толкова силно течеше и веднага се досетих, че водосточната тръба пак се е запушила. Слязох долу, сложих си мушамата и гумените ботуши. Извиках Едмънд, но той не ми отговори. Помислих си, че е стигнал до много важен момент в романа си, и реших да не го безпокоя. Често пъти съм се справяла сама — с дръжката на метлата, прикрепена към дългото нещо, с което се бутат нагоре прозорците.
	— Искате да кажете — обади се Крадък, който забеляза обърканата физиономия на своя подчинен, — че сте чистили водосточната тръба?
	— Да, беше се задръстила от листата. Отне ми доста време и цялата се измокрих, но накрая я отпуших. И след това влязох вътре, преоблякох се и се измих — окапалите листа миришат толкова силно. После влязох в кухнята и сложих чайника на печката. Кухненският часовник показваше 18.15.
	Полицай Едуардс взе да мига.
	— Което ще рече — завърши победоносно жената, — че беше точно седемнайсет без двайсет. Или горе-долу толкова — добави.
	— Някой видя ли ви, докато чистехте водосточната тръба?
	— Не, разбира се — отвърна госпожа Суетънхам. — Веднага щях да ги хвана да ми помагат! Много е трудно за сам човек.
	— Значи, както сама заявихте, били сте навън по времето, когато е валял дъждът, и според вашите думи сте били заета с чистене на водосточната тръба, но няма никой, който да потвърди тези ваши показания?
	— Може да проверите водосточната тръба — заяви тя. — Изчистена е.
	— Чухте ли майка ви да ви вика, господин Суетънхам?
	— Не — отговори Едмънд. — Бях заспал дълбоко.
	— Едмънд — обади се с укор майка му, — аз мислех, че пишеш!
	Инспектор Крадък се обърна към госпожа Истърбрук:
	— Вие, госпожо Истърбрук?
	— Аз бях седнала с Арчи в кабинета му — започна тя, гледайки го с невинни, широко отворени очи. — Слушахме заедно радиото, нали, Арчи?
	Настъпи пауза. Полковник Истърбрук силно почервеня. Взе ръката на жена си в своята.
	— Ти не разбираш тези неща, котенце — рече. — Трябва да ви кажа, инспекторе, че ни стоварихте тази история малко неочаквано. Разбирате ли, жена ми е ужасно разстроена от всичко това. Тя е нервна и много чувствителна и недооценява значението на това, че трябва да помисли добре, преди да направи изявление.
	— Арчи — извика с укор съпругата му, — нима ще кажеш, че не си бил с мен?
	— Ама аз не бях, нали така, мила моя? Искам да кажа, човек трябва да се придържа към фактите. Много е важно при такова разследване. Разговарях с Лапсън, фермера от Крофт Енд, за една мрежа за курника. Това беше към шестнайсет без петнайсет. И се върнах вкъщи едва след като дъждът спря. Точно за чая. Седемнайсет без петнайсет. Лора печеше кифличките.
	— И вие ли излизахте навън, госпожо Истърбрук?
	Хубавото й личице заприлича повече от всякога на невестулка. Погледът й бе като на уловено в капан животинче.
	— Не, не, просто седях и слушах радиото. Не съм била навън. Не тогава. Излизах, но по-рано. Около три и половина. Просто малко да се поразходя. Наблизо.
	Тя, изглежда, очакваше още въпроси, но Крадък тихо промълви:
	— Това е всичко, госпожо Истърбрук.
	Сетне продължи:
	— Тези показания ще бъдат напечатани на машина. След това можете да ги прочетете и да ги подпишете, ако в основата си са верни.
	Госпожа Истърбрук го изгледа с неочаквана злоба:
	— Защо не питате и другите къде са били? Например тази жена Хеймс? Ами Едмънд Суетънхам? Откъде знаете, че е спял в стаята си? Никой не го е видял.
	Инспектор Крадък се опита да обясни кротко:
	— Преди да умре, госпожица Мъргатройд е направила едно изказване. Вечерта на въоръжения грабеж някой е отсъствал от тази стая. Някой, за когото се предполага, че е стоял тук през цялото време. Тя е казала на приятелката си имената на хората, които действително е видяла. По пътя на елиминирането е стигнала до откритието, че е трябвало да има някой, когото тя не е видяла.
	— Никой не можеше да види нищо — възрази Джулия.
	— Мъргатройд е могла — обади се неочаквано госпожица Хинчклиф с гърления си глас. — Тя е единственият човек, който е могъл да види всичко, което става.
	— _Аха, значи така смятате, а_? — чу се гласът на Мици изневиделица.
	Тя се появи по обичайния си драматичен начин, като отвори рязко вратата и едва не събори Крадък от мястото му. Беше почти обезумяла от възбуда.
	— Аха, значи не каните Мици да влезе тук при другите, така ли, дървен полицай такъв? Аз съм просто Мици! Мици от кухнята! Да си стои там в кухнята, където й е мястото! Но аз ви заявявам, че Мици може да вижда нещата не по-зле от всеки друг, че даже и по-добре. Да, виждам разни неща. Виждам нещо в нощта на обира. Виждам нещо и съвсем не мога да повярвам, и досега си държа езика зад зъбите. Повтарям си — няма да кажа какво съм видяла, все още не. Ще почакам.
	— Докато нещата се уталожат, за да поискаш малко пари от определен човек, а? — вметна Крадък.
	— И защо не? Защо да си подбивам цената? Защо да не ми платят за това, че бях толкова добра да си мълча? Особено след като един ден ще има пари — много, много пари. О! Чувам аз — чувам какво става. Знам за този Пипема — тайното общество, на което тя е агент. — Мици театрално посочи Джулия с пръст. — Да, щях да чакам и да поискам пари. Но сега ме е страх. Предпочитам да съм в безопасност. Защото скоро може би някой ще ме убие. И затова ще кажа каквото знам.
	— Добре тогава — каза скептично инспекторът, — какво знаеш все пак?
	— Ще ви кажа. — Мици заговори тържествено: — Онази вечер аз не бях в килера да лъскам сребърните прибори, както споменах — вече бях в трапезарията, когато чух, че пистолетът гръмна. Поглеждам през ключалката. Коридорът е черен, но пистолетът гръмва пак и фенерът пада, и се преобръща, като пада — и аз виждам нея. Виждам я там, близо до него, с пистолет в ръка. Виждам госпожица Блеклок.
	— Мен? — Жената се изправи в стола си от изумление. — Трябва да си се побъркала!
	— Но това е невъзможно! — извика Едмънд. — Мици не може да е видяла госпожица Блеклок!
	Гласът на Крадък се вряза, унищожителен като смъртоносна киселина:
	— _Не е ли могла, господин Суетънхам_? _И защо не_? Защото там не е стояла госпожица Блеклок с пистолет в ръка, а вие, нали така?
	— Аз — разбира се, че не… какво, по дяволите!
	— _Вие_ взехте пистолета на полковник Истърбрук. Вие погодихте номера с Руди Шерц — като една хубава шега. Вие последвахте Патрик Симънс в отдалечената стая и когато светлините изгаснаха, се измъкнахте през старателно смазаната врата. Вие стреляхте в госпожица Блеклок и после убихте Руди Шерц. И след няколко секунди бяхте отново в гостната и щракахте запалката си.
	В първия момент Едмънд онемя, след което изпелтечи:
	— Това е _чудовищно_. Защо _аз_? Какъв е бил мотивът ми, за Бога?
	— Ако госпожица Блеклок умре преди госпожа Гьодлер, двама души стават наследници, не забравяйте. И това са двамата, които знаем като Пип и Ема.
	Джулия Симънс се оказа Ема…
	— И вие мислите, че аз съм Пип? — Едмънд се изсмя: — фантастично, наистина _фантастично_! Аз само отговарям на възрастта и това е всичко. И мога да ви докажа, нещастен глупако, че аз съм Едмънд Суетънхам. Акт за раждане, училища, университет, всичко.
	— Той не е Пип — гласът долетя от сумрака в ъгъла. Филипа Хеймс пристъпи напред пребледняла. — _Аз съм_ Пип, инспекторе.
	— _Вие_, госпожо Хеймс?
	— Да. Изглежда, всички са решили, че Пип е момче — Джулия, разбира се, знаеше, че има _сестра_-близначка. Не ми е ясно защо скри това днес следобед…
	— Защото кръвта вода не става — отвърна тя. — Изведнъж осъзнах коя си. До този момент не знаех.
	— Идеята ми беше същата като на Джулия — промълви Филипа. Гласът й леко трепереше. — След като загубих съпруга си и войната свърши, се чудех какво ще правя. Майка ми умря преди много години. Научих за роднинските си връзки с фамилията Гьодлер. Госпожа Гьодлер умираше, а след смъртта й парите отиваха у някоя си госпожица Блеклок. Разбрах къде живее тя и пристигнах тук. Започнах работа при госпожа Лукас. Надявах се, че след като госпожица Блеклок е възрастна жена без роднини, може би ще иска да ми помогне. Не на мен, защото аз мога да работя, но да помогне за учението на Хари. В края на краищата това са пари на Гьодлер и тя няма свой човек, за когото да ги харчи. И тогава — Филипа заговори бързо, сякаш дълго таените мисли се бяха отприщили и не й достигаха думи — стана този въоръжен обир, и аз започнах да се страхувам. Защото ми се струваше, че единственият възможен човек, който имаше мотив да убие госпожица Блеклок, бях аз. Нямах никаква представа коя е Джулия — ние не сме еднояйчни близначки и не си приличаме много. Да, реших, че съм единственият човек, върху когото пада подозрението.
	Тя млъкна и отметна русата си коса назад. Крадък изведнъж осъзна, че жената от избледнялата снимка в куфарчето с писма, беше майката на Филипа. Приликата бе неоспорима. Осъзна също така защо споменаването на пръсти, които се свиват и разтварят, му бе така познато — в момента Филипа правеше същото.
	— Госпожица Блеклок беше добра към мен. Много, много добра — не съм се опитвала да я убия. И през ум не ми е минавало. И все пак аз съм Пип. — И добави: — Сега нали разбирате, че няма защо да подозирате Едмънд?
	— Няма ли? — обади се Крадък и в гласа му отново прозвучаха остри, хапливи нотки. — Едмънд Суетънхам е млад човек, който обича парите. И по всяка вероятност ще иска да се ожени за богата жена. Но тя няма да е богата, ако госпожица Блеклок не почине преди Бел Гьодлер. А тъй като е почти сигурно, че госпожа Гьодлер ще умре преди госпожица Блеклок, трябвало е да се направи нещо по въпроса — _Нали така, господин Суетънхам_?
	— Това е проклета лъжа! — извика Едмънд.
	В този миг внезапно се чу вик. Долиташе от кухнята — нечовешки вик на ужас.
	— Това не е Мици! — извика Джулия.
	— Не — обади се инспектор Крадък, — това е този, който уби трима души…


	Истината

	Когато инспекторът се обърна и заговори на Едмънд Суетънхам, Мици се измъкна тихичко от стаята и се върна в кухнята. Беше пуснала водата да тече, когато госпожица Блеклок влезе вътре.
	Мици я стрелваше крадешком със засрамен поглед.
	— Каква лъжкиня си, Мици — промълви незлобливо възрастната жена. — Ето, виж как се мие. Първо, сребърните прибори и напълни мивката достатъчно. Не могат да се измият добре в пет сантиметра вода.
	Мици послушно пусна кранчетата.
	— Нали не ми се сърдите за това, което казах, госпожице Блеклок? — попита.
	— Ако се сърдех на всичките ти лъжи, досега нервите ми да са се скъсали — отвърна тя.
	— Ще отида да съобщя на инспектора, че съм си го измислила, какво ще кажете? — попита я Мици.
	— Той вече знае — отвърна развеселено госпожица Блеклок.
	Мици завъртя кранчетата, за да ги спре, и в този момент две ръце се доближиха отзад до главата й и с едно бързо движение я натиснаха надолу в пълната с вода мивка.
	— Само аз знам, че този път казваш истината — злобно изсъска жената.
	Мици риташе и се мяташе, но тя беше силна и ръцете й натискаха здраво главата на момичето под водата. Внезапно някъде съвсем близо зад гърба й се разнесе жалният глас на Дора Бънър:
	— _О, Лоти — Лоти — не го прави… Лоти_.
	Госпожица Блеклок изпищя. Ръцете й инстинктивно се вдигнаха във въздуха и Мици, освободена, повдигна главата си, като се давеше и плюеше вода.
	Госпожица Блеклок продължаваше да пищи, защото в кухнята нямаше никой друг, освен нея.
	— Дора, Дора, прости ми… Нямах друг избор… нямах…
	Тя се втурна като обезумяла към вратата на килера, но сержант Флечър прегради пътя й точно когато госпожица Марпъл се измъкваше от шкафа за метлите, зачервена и ликуваща.
	— Винаги съм имитирала добре различни човешки гласове.
	— Трябва да дойдете с мен, мадам — заяви сержант Флечър. — Бях свидетел на опита ви да удавите това момиче. Ще има и други обвинения. Мой дълг е да ви предупредя, Летиша Блеклок.
	— Шарлот Блеклок — поправи го госпожица Марпъл, — защото това е тя. Под гердана от перли, който тя винаги носи, ще откриете белега от операцията.
	— Операция?
	— Операция от базедова болест.
	Госпожица Блеклок, вече дошла на себе си, погледна към госпожица Марпъл.
	— Значи знаете всичко за това? — попита.
	— Да, от известно време.
	Шарлот Блеклок приседна до масата и се разплака.
	— Не трябваше да го правите — простена тя. — Не трябваше да имитирате гласа на Дора. Аз обичах Дора. Истински я обичах.
	Инспектор Крадък и останалите се бяха скупчили на вратата.
	Полицай Едуардс, който освен всичките си умения знаеше как се дава първа помощ и как се прави изкуствено дишане, беше зает с Мици. Веднага щом способността й да говори се върна, тя се отдаде на лирична самовъзхвала:
	— Добре го изиграх, нали? Аз съм умна! Аз съм смела! О, смела съм! Съвсем, съвсем за малко да ме убият. Но бях толкова смела, че рискувах всичко.
	Госпожица Хинчклиф неочаквано избута другите настрани и се нахвърли върху ридаещата на масата Шарлот Блеклок.
	Сержант Флечър трябваше да употреби цялата си сила, за да я удържи.
	— Успокойте се — говореше й той, — успокойте се. Не, недейте, госпожице Хинчклиф.
	— Оставете я на мен, само ми я оставете — процеди тя през стиснати зъби. — Тя уби Ейми Мъргатройд.
	Шарлот Блеклок вдигна глава, подсмърчайки.
	— Не исках да я убивам. Никого не исках да убивам — нямах друг избор. Но ми е страшно мъчно за Дора Бънър. Откакто Дора е мъртва, останах съвсем сама — откакто тя умря — съм толкова самотна. — О, Дора… Дора…
	Отново отпусна глава върху ръцете си и зарида.


	На гости у свещеника

	Госпожица Марпъл беше седнала във високия фотьойл, а Бънч се бе настанила на пода пред запалената камина, обвила коленете си с ръце.
	Приведен напред, преподобният Джулиън Хармън поне веднъж в живота си приличаше по-скоро на ученик, отколкото на мъж, изпреварил собствената си зрелост. По всичко личеше, че инспектор Крадък, запалил лулата си и отпиващ уиски със сода, не е на дежурство в момента. Джулия, Патрик, Едмънд и Филипа образуваха външен кръг.
	— Мисля, че този разказ е ваш, госпожице Марпъл — отбеляза Крадък.
	— О, не, мило мое момче. Аз само помагах по мъничко. Случаят бе възложен на вас. Вие проведохте разследването докрай и знаете толкова много неща, които за мен са неизвестни.
	— Е, добре, тогава разказвайте заедно — предложи нетърпеливо Бънч. — Всеки по малко. Само нека леля Джейн започне, защото много обичам сложния начин, по който работи умът й. Кога за пръв път си помисли, че цялата история е замислена от Блеклок?
	— Виж, мила моя Бънч, трудно е да се каже. Разбира се, още в самото начало изглеждаше, че идеалният човек, или по-точно е да кажа — _очевидният_ човек, организирал въоръжения грабеж, е самата госпожица Блеклок. Единствено за нея се знаеше, че е контактувала с Руди Шерц. Освен това колко по-лесно е да организираш такова нещо в собствената си къща. Парното отопление например. Не бива да се пали никакъв огън, защото той би означавал светлина в стаята. Единственият човек, който би могъл да уреди да не се пали огън, е собственичката на дома. Не че тогава мислех така — само си казах колко жалко, че _не може_ да бъде толкова просто! О, да, бях се подвела като всички останали и смятах, че някой наистина е искал да убие Летиша Блеклок.
	— Искам още от началото да съм наясно какво всъщност е станало — обади се Бънч. — Това момче от Швейцария познало ли я е?
	— Да. Той е работил в… — Тя се поколеба и погледна Крадък.
	— В клиниката на доктор Адолф Кох в Берн — поясни той. — Кох е световноизвестен хирург-ендокринолог. Шарлот Блеклок е постъпила там за операция на гуша, а Руди Шерц е работел като санитар. Когато пристига в Англия, той познава в хотела дамата, която им е била пациентка, и без много да му мисли, я заприказва. Смея да твърдя, че едва ли би постъпил така, ако се беше позамислил. Защото не е напуснал заведението по нормалния начин, но това е станало известно време след изписването на Шарлот и тя не би могла да знае нищо за него.
	— Значи не й е споменавал за Монтрьо и че баща му е собственик на хотел?
	— О, не, тя го е измислила като обяснение за това, че я е заговорил.
	— Трябва да е било голям шок за нея — вметна замислено госпожица Марпъл. — Чувствала се е сравнително сигурна и… и изведнъж този почти невероятен малшанс — да се появи някой, който я познава, и то не като една от двете госпожици Блеклок (тя е била подготвена за това), а определено като Шарлот Блеклок — пациентката, оперирана от гуша. Но ти искаше да започна още от самото начало. Ами началото е (и мисля, че инспектор Крадък ще се съгласи с мен), когато Шарлот Блеклок — хубаво, безгрижно и любвеобилно момиче, получава увеличение на щитовидната жлеза, известно като гуша. Това съсипва живота й, тъй като тя е много чувствителна. При това винаги е обръщала особено внимание на външността си. А точно в тази възраст — пубертета — момичетата са крайно критични към себе си. Ако имаше майка или разумен баща, не мисля, че би изпаднала в болезненото състояние, в което несъмнено се е намирала. Не е имало никой, който да я изкара от това състояние, да я подтикне да се среща с хора и да води нормален живот, без да се вторачва прекалено много в болестта си. Естествено, при друга семейна среда тя може би щеше да бъде оперирана години по-рано. Но доктор Блеклок, струва ми се, е бил старомоден, тесногръд, тираничен и твърдоглав човек. Той не е вярвал в подобни операции. Шарлот е трябвало да приеме неговото мнение, че нищо не може да се направи — освен да взема йод и други лекарства в определени дози. Шарлот наистина го е приела, а мисля, че и сестра й е вярвала в способностите на доктор Блеклок повече, отколкото е заслужавал. Шарлот е обичала и се е доверявала на баща си. Вярвала е, че той знае какво върши. Но тя все повече се затваряла в себе си, колкото повече гушата й нараствала и ставала по-отблъскваща на вид. Накрая отказвала да вижда всякакви хора. А всъщност е била мило и любвеобилно създание.
	— Странно определение за една убийца — вметна Едмънд.
	— Не мисля, че е странно — отвърна госпожица Марпъл. — Слабохарактерните и добросърдечни хора често пъти са много опасни. А ако са озлобени от живота това подкопава и малкото морални устои, които имат.
	Летиша Блеклок, разбира се, е била съвсем различна личност. Инспектор Крадък ми каза, че Бел Гьодлер я описала като много добър човек. И аз наистина мисля, че Летиша е била добра — изключително почтена личност, за която, по собствените й думи, е било трудно да разбере как хората не виждат кое е нечестно. Както и да е била изкушавана, Летиша Блеклок никога не би помислила да извърши каквато и да е измама.
	Тя била привързана към сестра си. Писала й е дълги писма, в които подробно е разказвала за всичко в желанието си да поддържа връзката с живота у сестра си. Тревожела се е от болезненото състояние, в което била изпаднала Шарлот. Най-сетне доктор Блеклок умрял. Летиша без колебание зарязала кариерата си при Рандъл Гьодлер и се посветила на Шарлот. Завела я в Швейцария, където се консултирала с авторитетни специалисти относно възможностите за операция. Било вече доста късно, но както знаем, операцията минала успешно. Сестра й била излекувана, а белегът лесно бил скрит под гердан от перли или мъниста. Избухнала войната. Завръщането в Англия било трудно осъществимо и двете сестри останали в Швейцария, където изпълнявали различни задачи за „Червения кръст“ и вършели и друга работа. Така ли е, инспекторе?
	— Да, госпожице Марпъл.
	— От време на време получавали новини от Англия и между другото научили, че Бел Гьодлер няма да живее още дълго. Сигурна съм, че е било съвсем човешко двете да си говорят за бъдещето и да си мечтаят за дните, когато ще имат голямо богатство и ще могат да го харчат само за себе си. Но според мен трябва да се знае, че тази перспектива е имала далеч по-голямо значение за Шарлот, отколкото за Летиша. За пръв път в живота си Шарлот се движела и чувствала като нормална жена, на която не гледали с отвращение или съжаление. В годините, които й оставали да живее, тя трябвало да вмести цял един живот — да пътува, да има къща и хубави земи, да носи дрехи и бижута, да посещава пиеси и концерти, да задоволява всяка своя прищявка. За Шарлот всичко това било като приказка, превърнала се в действителност.
	И тогава Летиша, силната и здрава Летиша неочаквано се разболяла от грип, който се развил в пневмония и тя умряла само за една седмица! Шарлот загубила не само сестра си, но и целия приказен живот, за който била мечтала. Дори съм склонна да мисля, че е изпитвала известно негодувание срещу Летиша — защо е трябвало да умре точно тогава, когато са получили писмото, известяващо, че Бел Гьодлер няма да живее дълго? Може би само още месец и парите са щели да бъдат техни — на Летиша и нейни. А Летиша неочаквано умряла…
	Мисля, че точно тук се проявява разликата между двете. Шарлот всъщност не е чувствала, че онова, което внезапно й хрумва да извърши, е погрешно. Парите са били завещани на Летиша — и са _щели_ да бъдат нейни само след месеци, а тя е смятала себе си и Летиша за едно цяло.
	Вероятно идеята й е хрумнала, когато лекарят или някой друг я е попитал за малкото име на сестра й — тогава е осъзнала, че почти всички ги възприемат просто като сестрите Блеклок — двете възрастни госпожици, благовъзпитани англичанки, облечени почти еднакво, със силна семейна прилика — а както изтъкнах пред Бънч, една възрастна жена може да изглежда почти като друга възрастна жена. Защо починалата да не бъде Шарлот, а тази, която е останала жива — Летиша?
	По-скоро е било импулс, отколкото определен план. Летиша била погребана с името Шарлот. „Шарлот“ е починалата, а „Летиша“ се връща в Англия. Вродената й изобретателност и енергия, дремещи в продължение на дълги години, сега се проявяват с пълна сила. Като Шарлот тя е била втора цигулка. Сега заема ръководната позиция — това усещане, че държи нещата в свои ръце, което е имала Летиша. Всъщност те не са били особено различни като характери, макар че според мен е съществувала голяма разлика в _морално_ отношение.
	Естествено, наложило се Шарлот да вземе две задължителни предпазни мерки. Купува си къща в един съвсем непознат за нея район на Англия. Единствените хора, които е трябвало да отбягва, са неколцината жители от родния й град в Къмбърленд (където и без това е живяла като отшелник) и, разбира се, Бел Гьодлер, която познава Летиша така добре, че всяко превъплъщение е изключено. Пречките с почерка са били преодолени благодарение на артрита. Наистина е било съвсем лесно, защото в действителност толкова малко хора са познавали Шарлот.
	— Ами ако попадне на хора, познавали Летиша? — попита Бънч. — Сигурно е имало много такива.
	— Те няма да са от такова значение. Човек може да възкликне: „Онзи ден срещнах Летиша Блеклок. Толкова се е променила, че едва я познах.“ И въпреки това не би заподозрял нищо. Хората наистина се променят за десет години. Ако тя не ги познае, това може да се припише на късогледството й. А не бива да забравяме, че Шарлот е познавала всяка подробност от живота на Летиша в Лондон — компанията й; местата, които е посещавала. Имала е на свое разположение нейните писма и лесно би отстранила всяко подозрение само при споменаването на някоя случка или ако попита за общ познат. Не, единственото, от което се опасявала, е било да не я разпознаят като Шарлот.
	Тя се установява в Литъл Падъкс, опознава съседите си, а когато получава писмо с молба Летиша да прояви разбиране, с удоволствие приема да покани двамата си млади братовчеди, които никога не е виждала. Това, че те я възприемат като „леля Лети“, увеличава сигурността й.
	Всичко е вървяло чудесно. Тогава тя прави крайно погрешен ход. Този погрешен ход се дължи единствено на доброто й сърце и на вродената й любвеобилност. Получава писмо от старата училищна приятелка, изпаднала в беда, и веднага й се притичва на помощ. Вероятно постъпва така отчасти защото независимо от всичко се е чувствала самотна. Тайната й в известна степен я държала изолирана от хората. А тя е била искрено привързана към Дора Бънър, която за нея била символ на веселите й, безгрижни ученически години. Във всеки случай действа импулсивно и отговаря на Дора от свое име. Това трябва да е било голяма изненада за Дора! Пише на Летиша, а на писмото й откликва Шарлот. Изобщо не е ставало въпрос да се преструва пред Дора. Дора е една от малкото стари приятелки, допускани при Шарлот през самотните й, нещастни години.
	И тъй като е знаела, че Дора ще погледне на нещата точно като нея, разказва й какво е направила. Дора го одобрява. С обърканото си и размътено съзнание тя решава, че е напълно справедливо Лоти да не бъде лишена от наследство поради ненавременната смърт на Лети. Лоти _заслужава_ обезщетение за страданието, което е понесла така смело. Ще бъде съвсем несправедливо, ако всички тези пари попаднат у някой съвсем непознат човек.
	Тя е съвсем наясно, че нищо не бива да излезе на бял свят — подобно на допълнителното краве масло — не бива да говориш за него, но няма нищо лошо в това, че го имаш. И така, Дора пристига в Литъл Падъкс и твърде скоро Шарлот осъзнава огромната си грешка. Не защото Дора Бънър създава бъркотии, прави бели и със своята несръчност понякога е просто нетърпима. Шарлот би се примирила с това, защото искрено обича Дора, а и знае от лекаря, че Дора няма да живее дълго. Но приятелката й скоро се превръща в истинска заплаха. Въпреки че Шарлот и Летиша са се обръщали една към друга с пълните си имена, Дора е от хората, които винаги използват съкращения. За нея сестрите винаги са били Лети и Лоти. Старите имена често се изплъзват от устата й, както и спомени за минали случки. Шарлот трябва да бъде постоянно нащрек и да пресича тези лирични отстъпления. Това започва да я изнервя.
	И все пак никой не обръща особено внимание на непоследователността на Дора. Истинският удар срещу сигурността на Шарлот идва, както споменах, когато Руди Шерц я разпознава и заприказва в спа хотел „Роял“.
	Допускам, че парите, с които Руди Шерц е възстановявал предишните си злоупотреби в хотела, може да са идвали от Шарлот Блеклок. Нито инспектор Крадък, нито пък аз вярваме, че Руди Шерц е искал пари с намерение да я изнудва.
	— Той не е имал никаква представа, че би могъл да я изнудва с нещо — вметна инспекторът. — Просто е съзнавал, че е млад човек с представителна външност, а от опит е знаел, че понякога младите мъже с представителна външност могат да изкопчат пари от възрастни дами, стига да им разкажат достатъчно убедително някаква трогателна история. Но тя може да го е възприела по друг начин. Може да го е сметнала за коварна форма на изнудване или за вероятно подозрение. И че по-късно, ако вестниците раздухат смъртта на Бел Гьодлер, което е било напълно вероятно, той ще разбере, че в нейно лице е открил златна мина.
	Тя вече е обвързана с измамата. Приела е самоличността на Летиша Блеклок. Пред банката. Пред госпожа Гьодлер. Единствената пречка се оказва този доста съмнителен хотелски администратор от швейцарски произход — съвсем неблагонадеждна личност, по всяка вероятност изнудвач. Ако се махне от пътя й, тя ще бъде в безопасност.
	Може би в началото всичко е било чисто фантазиране. Тя е жадувала за емоции и драматизъм в живота си. Доставяло й е удоволствие да гради подробностите. Как да се отърве от него? И измисля план. Накрая пристъпва към осъществяването му. Споделя с Руди Шерц идеята за парти с мним въоръжен обир, като му обяснява, че иска ролята на „гангстера“ да бъде изпълнена от непознат човек, и му предлага щедро възнаграждение.
	Фактът, че той приема, без изобщо да се усъмни в нещо, говори, че положително не е знаел, че има някаква власт над нея. За него тя просто е била една глупава старица, склонна да пилее парите си.
	Дава му текста на обявата, която той трябва да подаде; организира посещението му в Литъл Падъкс, за да го запознае с разположението на къщата, и му показва мястото, откъдето ще го посрещне и вкара в нея през въпросната вечер. Дора Бънър, естествено, не е знаела нищо за това.
	Настъпва определеният ден… — Той направи пауза.
	Госпожа Марпъл поде разказа с благия си глас:
	— Въпросният ден трябва да е бил тежък за нея. Разбирате ли — още не е било късно да се откаже… Дора Бънър ни каза, че този ден Лети била уплашена и това сигурно е самата истина. Уплашена е била от онова, което се кани да направи; уплашена, че планът й може да се провали, но не достатъчно уплашена, за да се откаже…
	Трябва да й е било доста забавно да отмъкне пистолета от чекмеджето, в което полковник Истърбрук е държал яките си. Под претекст, че им носи яйца или мармалад, да се промъкне на горния етаж в празната къща. Забавно е било и смазването на втората врата в гостната, за да се отваря и затваря безшумно. Забавно е било предложението й да преместят масата по-далеч от тази врата, за да се вижда по-добре вазата с клонките, които Филипа е подредила. Но онова, което е трябвало да се случи по-късно, определено не е било игра. Нищо чудно, че е била уплашена… Дора Бънър беше напълно права.
	— Въпреки всичко тя не се отказва — продължи нататък Крадък. — Всичко върви по начертания план. Щом става шест часът, тя излиза „да заключи пилците“ и пуска вътре Шерц, като му дава маската, наметалото, ръкавиците и електрическия фенер. После в шест и половина, когато часовникът започва да бие, тя заема позиция до масата при портала с ръка върху кутията с цигари. Всичко е напълно естествено. Патрик, в ролята на домакин, отива за напитките, а тя като домакиня тръгва да вземе цигарите. Съвсем правилно е предположила, че щом часовникът забие, всички ще обърнат очи към него. Така и става. Само един човек — преданата Дора — не изпуска от очи приятелката си. И още в първите си показания тя ни каза какво точно е направила госпожица Блеклок. Обясни, че е взела вазата с теменугите.
	Шнурът на нощната лампа предварително е бил оръфан от нея така, че жиците са били почти оголени. Цялата работа е отнела само секунда. Кутията с цигари, вазата и малкият електрически ключ са били съвсем близо едни до други. Тя вдига теменужките, разлива вода върху жицата и включва лампата. Водата е добър електрически проводник. Става късо съединение.
	— Точно като онзи следобед у нас — извика Бънч. — Точно това те стресна, нали, лельо Джейн?
	— Да, мила моя. Бях озадачена от тези лампи. Разбрах, че е имало две нощни лампи — били са комплект — и че едната е била сменена с другата вероятно през същата нощ.
	— Точно така — обади се Крадък, — когато Флечър оглеждаше лампата на сутринта, тя беше в пълна изправност, както всичко останало, и шнурът й не беше разръфан, нито имаше обгорели жици.
	— Разбрах какво се крие зад думите на Дора Бънър, че предната нощ там е била овчарката — продължи госпожица Марпъл, — но реших, че това е дело на Патрик. Интересното при Дора Бънър е, че на нея не може да се разчита, що се отнася до неща, които е чула и трябва да повтори. Тогава въображението й ги преиначава и преувеличава и тя обикновено греши в изводите си, но пък беше твърде точна за нещата, които вижда. Видяла е, че Летиша взема вазата с теменугите…
	— Видяла е и нещо, което описа като светкавица и пукот — вметна Крадък. — И, разбира се, когато милата Бънч разля водата от зимните рози върху шнура на нощната лампа, аз веднага осъзнах, че единствено госпожица Блеклок е могла да направи късото съединение, защото само тя се е намирала близо до масата.
	— Идва ми да се ритна — каза Крадък, — защото Дора Бънър дори дърдореше, че масата е изгорена от някого, който е „изгасил цигарата си в нея“, но никой изобщо не бе запалвал цигара… А теменужките бяха увехнали, защото във вазичката не е имало вода — пропуск на Летиша Блеклок — трябвало е отново да им сложи вода. Но предполагам, че е мислила, че никой няма да забележи. Между другото, Дора Бънър беше готова да обвини себе си, че е забравила да налее вода във вазата. — Той продължи: — Тя лесно се поддаваше на внушения и госпожица Блеклок неведнъж се е възползвала от това. Мисля, че подозренията на Бъни към Патрик й бяха втълпени от нея.
	— Защо е избрала точно мен? — запита огорчено Патрик.
	— Мисля, че госпожица Блеклок не е имала нищо сериозно предвид, освен да отклони вниманието на Бъни от всякакво подозрение, че самата тя дърпа конците на цялата история. Е, знаем какво се случи по-нататък. Веднага щом светлините угасват и се чуват възклицания, тя се измъква през предварително смазаната врата и застава зад Руди Шерц, който движи фенера из цялата стая и се вживява в ролята си. Мисля, че изобщо не му е минало през ум, че тя е зад него, надянала градинските ръкавици, и че държи пистолет в ръката си. Тя изчаква, докато фенерът достигне мястото, където трябва да се прицели — стената, до която се предполага, че е застанала. След което стреля бързо два пъти и когато той стреснато се извръща към нея, тя доближава пистолета до тялото му и стреля отново. После пуска пистолета до трупа му, хвърля небрежно ръкавиците на масичката в антрето и се връща отново през вратата на мястото, където е стояла преди изгасването на светлините. Порязва ухото си — не съм съвсем сигурен как…
	— С ножичка за нокти, предполагам — обади се госпожица Марпъл. — Едно клъцване по месестата част на ухото е достатъчно, за да рукне много кръв. Това, разбира се, е блестящ психологически ход. Истинската кръв, която тече по бялата й блуза, е убедително доказателство, че са стреляли по нея и се е разминала на косъм със смъртта.
	— Всичко е било на път да мине съвсем гладко — рече Крадък. — Упоритото твърдение на Дора Бънър, че Шерц съвсем явно се е целил в госпожица Блеклок, изиграва своята роля. Без да ще, Дора Бънър създава впечатлението, че действително е видяла как раняват приятелката й. Случаят щеше да бъде прехвърлен към „Самоубийства“ или „Нещастни случаи“ и съответно приключен. На госпожица Марпъл дължим повторното му отваряне.
	— О, не, не. — Тя енергично заклати глава. — Всички дребни усилия от моя страна бяха съвършено случайни. Вие не бяхте удовлетворен, господин Крадък. Вие не искахте случаят да бъде приключен.
	— Аз наистина не бях доволен — добави той. — Чувствах, че нещо там е погрешно. Но не знаех какво, докато вие не ми го показахте. След това госпожица Блеклок наистина извади лош късмет. Открих, че нещо е правено с втората врата. До този момент всяко наше предположение се явяваше възможен вариант, но си оставаше само една хубава, неподплатена с нищо теория. А смазаната врата вече беше доказателство, на което се натъкнах по чиста случайност, натискайки една брава по погрешка.
	— Мисля, че сте били насочен към нея, инспекторе — подхвърли госпожица Марпъл. — Но може би съм старомодна.
	— И така, отново тръгнахме да душим — продължи Крадък. — Но този път беше различно. Търсехме човек, който е имал мотив да убие Летиша Блеклок.
	— А имаше човек с мотив и госпожица Блеклок знаеше това — обясни Джейн Марпъл. — Мисля, че тя почти веднага е разпознала Филипа. Защото Соня Гьодлер е била една от малкото, допуснати до уединението на Шарлот. А когато човек е стар (вие още не знаете това, господин Крадък), помни много по-добре лицата, които е виждал в младостта си, отколкото тези, видени преди година-две. Филипа трябва да е била на същата възраст като майка си — такава, каквато я помни Шарлот — а тя много прилича на майка си. Смятам, че колкото и да е странно, Шарлот се е зарадвала, когато е познала Филипа и мисля, че това подсъзнателно й е помагало да задуши угризенията на съвестта, които е имала. Казвала си е, че щом наследи парите, ще се погрижи за Филипа. Ще се отнася с нея като към дъщеря. Филипа и Хари ще живеят при нея. Чувствала се е щастлива и щедра при тези мисли. Но в момента, в който инспектор Крадък започва да задава въпроси и да прави проучвания за „Пип и Ема“, Шарлот става твърде неспокойна. Тя не е искала Филипа да стане изкупителна жертва. Идеята й е била да изкара всичко като въоръжен обир, извършен от млад престъпник, който загива случайно. Но сега, с откриването на смазаната врата, цялата гледна точка се променя. А освен Филипа няма друг — поне според нея, защото не е имала абсолютно никаква представа за самоличността на Джулия — който да има и най-малък мотив да я убие. Тя прави всичко възможно да прикрие самоличността на Филипа. Веднага съобразява да ви отговори, че Соня е дребна и мургава, и скрива старите снимки от албума, за да не откриете приликата, като в същото време маха и снимките на самата Летиша.
	— Само като си помисля как подозирах, че госпожа Суетънхам е Соня Гьодлер! — каза отвратен от себе си Крадък.
	— Горката ми майчица — измърмори Едмънд, — с такъв безупречен живот (поне винаги съм вярвал в това).
	— Но, разбира се — продължи госпожица Марпъл, — Дора Бънър е била истинската опасност. С всеки изминал ден Дора става все по-разсеяна и бъбрива. Спомням си как я погледна госпожица Блеклок в деня, когато бяхме на чай у тях. И знаете ли защо? Само защото Дора пак я нарече „Лоти“. А ние го възприехме просто като безобидна грешка на езика. Но това изплаши Шарлот.
	Нещата продължиха в същия дух — горката Дора просто не можеше да спре да приказва. Онзи ден, когато пихме с нея кафе в „Синята птица“, имах странното усещане, че Дора говори за _двама_ души и всъщност е било точно така. В един момент ми каза, че приятелката й не била красива, но пък имала силен характер, а в следващия ми я описа като хубаво, безгрижно момиче. Започна да говори за Лети като толкова умна и преуспяваща, а после оплаква тъжния живот, който е водила, след което споменава цитата „И тъжните несгоди посреща със кураж“, който изобщо не се връзва с живота на Летиша. Според мен Шарлот трябва да е подслушала голяма част от разговора ни онази сутрин, когато влезе в кафенето. Сигурно е чула, когато Дора сподели, че лампата е била сменена — че е бил овчарят, а не овчарката. И тогава е осъзнала каква реална опасност представлява горката предана Бъни за нейната сигурност.
	Боя се, че разговорът с мен в кафенето всъщност подписа смъртната присъда на Дора — моля да ме извините за това мелодраматично сравнение. Но смятам, че в крайна сметка пак щеше да се стигне до същото… защото животът на Шарлот не беше в безопасност, докато Дора Бънър бе жива. Тя обичаше Дора и не е искала да я убива, но не е виждала никакъв друг начин. И предполагам, е убеждавала себе си (както сестра Елертън, за която ти разказах, Бънч), че това е проява едва ли не на добродетелност. Горката Бъни — и без това не й е оставало да живее още дълго, и краят й може би щеше да е болезнен. Колкото и странно да е, Шарлот положи изключително старание да направи последния ден от живота на Бъни щастлив. Тържеството по случай рождения й ден, специалната торта…
	— „Сладката смърт“ — подхвърли Филипа и потръпна.
	— Да, получи се нещо подобно… Опита се да даде на приятелката си сладка смърт… Гостите и всички лакомства, които Дора обичаше, и това, че не позволи на никого да й каже нещо, което би я разстроило. След това таблетките, каквито и да са били те, във флакона с аспирин, поставен до собственото й легло, така че Бъни, след като не намери току-що купения аспирин, да отиде и да ги вземе. И всички да си помислят, както и стана, че таблетките са били предназначени за _Летиша_…
	И така, Бъни умира в съня си съвсем щастливо и Шарлот отново се чувства в безопасност. Но Дора Бънър й липсва — липсва й нейната обич и вярност, липсва й възможността да разговарят за отминалите дни… Тя плака горчиво в деня, когато отидох у тях с бележката от Джулиън — и скръбта й беше съвсем искрена. Беше убила скъпата си приятелка…
	— Това е ужасно — възкликна Бънч, — ужасно!
	— Но е напълно човешко — вметна Джулиън. — Човек забравя колко човечни са убийците.
	— Да, така е — съгласи се госпожица Марпъл. — Човечни са. И често пъти достойни за съжаление. Но и много опасни. Особено убиец със слаб характер и добра душа като Шарлот Блеклок. Защото ако една слаба личност се изплаши, тя освирепява от ужас и загубва самоконтрол.
	— Мъргатройд? — попита Джулиън.
	— Да, горката госпожица Мъргатройд. Шарлот сигурно е била наблизо и ги е чула да възстановяват убийството. Прозорецът е бил отворен и тя е подслушвала.
	До този момент въобще не е подозирала, че има още един човек, опасен за нея. Госпожица Хинчклиф е подканяла приятелката си да си спомни какво е видяла, а до този момент Шарлот изобщо не е предполагала, че някой би могъл да види нещо. Смятала е, че всички са наблюдавали Руди Шерц. Затаила дъх, тя е подслушвала отвън до прозореца. Щяло ли е да й се размине? И точно когато госпожица Хинчклиф хуква към спирката, Мъргатройд стига до важния момент, който й показва, че се е натъкнала на истината. Тя извиква след Хинчклиф: „Тя не беше _там_…“
	Попитах госпожица Хинчклиф дали го е произнесла по този начин… Защото ако беше казала „_Тя_ не беше там“ — това нямаше да означава същото.
	— Е, това вече е прекалено завързан момент за мен — обади се Крадък.
	Госпожица Марпъл обърна към него нетърпеливото си поруменяло лице:
	— Просто си представете какво става в ума на госпожица Мъргатройд… Разбирате ли, човек вижда някои неща, без изобщо да знае, че ги е видял. Веднъж при една железопътна катастрофа си спомням, че забелязах огромно петно от олющена боя отстрани на вагона. Бих могла да го нарисувам след това. А друг път, когато в Лондон падна бомба и навсякъде се разхвърчаха строшени стъкла — при целия този шок, онова, което най-добре си спомнях, бе една жена, застанала пред мен с дупка на чорапа си, а двата й чорапа бяха различни.
	Така че когато госпожица Мъргатройд е престанала да мисли и просто се е опитала да си спомни какво е _видяла_, изведнъж си е припомнила много неща.
	Започнала е, предполагам, от камината, където най-напред се е насочил фенерът, и след това е продължила нататък към двата прозореца, а между нея и прозорците е имало хора. Например Бънч, която притиска с юмруци очите си. Тя мислено следва движението на фенера покрай госпожица Бънър с широко отворена уста и вторачен поглед, след това покрай празната стена и маса с нощна лампа и кутия за цигари върху нея. Тогава се чуват изстрелите и най-неочаквано тя си спомня, но е невероятно. Видяла е стената, на която по-късно е имало две дупки от куршуми — стената, пред която е стояла Летиша Блеклок, когато са стреляли по нея, но в момента, когато са стреляли, _Лети не е била там_…
	Сега разбирате ли какво имам предвид? Вниманието й е било насочено към трите жени, за които госпожица Хинчклиф й е казала да мисли. Ако една от тях не е била там, вниманието щеше да е насочено към човека, за когото е мислила. И в такъв случай би си казала: „Ето я! Ето я коя липсва!“ Но в ума й се е въртяло _място_ — мястото, където би следвало да има някой, но то е било празно — там не е имало никого. Мястото си е било там, но човекът го е нямало. И тя не е могла да схване всичко веднага. „Колко невероятно, Хинч — е казала тя, — тя не беше _там_…“ А това е могло да бъде само Летиша Блеклок…
	— Но ти го разбра преди това, нали? — запита я Бънч. — Когато лампата гръмна? Когато писа онези неща на листа?
	— Да, мила моя. Тогава всички неща се сглобиха, разбираш ли — всичките различни изолирани парченца — и се образува свързана мозайка.
	Бънч тихичко изрецитира:
	— _Лампа_? Да. _Теменуги_? Да. _Опаковка аспирин_. Имала си предвид, че Бъни се е канела да купува аспирин, така че не е имало нужда да взема този на Летиша?
	— Да, освен ако нейният не е бил взет или скрит. Трябвало е да изглежда като че ли Летиша е била набелязаната жертва.
	— Да, разбирам. И после „Сладката смърт“ — тортата, но не само тя. Целият сценарий с тържеството. Щастлив ден за Бъни, преди да умре. Отнесла се е с нея като с куче, което се кани да унищожи. От всичко най-ужасна ми се струва тази нейна привидна доброта.
	— Да, тя наистина беше добра жена. Това, което призна накрая в кухнята, беше самата истина. „Не исках да убивам никого.“ Онова, което искаше, бяха многото пари, които не й принадлежаха. И това нейно желание се беше превърнало във фикс-идея, защото парите трябваше да я възмездят за всичките страдания, които животът й бе причинил. То изместваше всичко останало. Озлобените от живота хора са винаги опасни. Те смятат, че животът им е длъжник. Виждала съм инвалиди, изстрадали много повече и далеч по-зле откъснати от живота от Шарлот Блеклок, и въпреки това съумели да го изживеят по щастлив и смислен начин. Само онова, което човек носи у себе си, може да го направи щастлив или нещастен. Божичко, боя се, че се отклоних от темата! Докъде бяхме стигнали?
	— Преглеждахме списъка ти — подсети я Бънч. — Какво искаше да кажеш с това „направи допитвания“? Какви допитвания?
	Госпожица Марпъл закачливо поклати глава към инспектор Крадък:
	— Трябваше да го забележите, инспекторе. Вие ми показахте писмото от Летиша Блеклок до сестра й. В него на две места се споменаваше думата „запитвания“.
	И двата пъти беше „запитвания“, а не „допитвания“ както в бележката от госпожица Блеклок, която помолих Бънч да ви покаже. Обикновено хората не променят речника си на стари години. Това ми се видя много показателно.
	— Да — съгласи се Крадък, — трябваше да го забележа.
	Бънч продължи да изрежда списъка:
	— „И тъжните несгоди посреща със кураж.“ Това ти беше казала Бъни в кафенето, а Летиша, разбира се, не е имала никакви тъжни несгоди. „Йод“ — това те насочи към следата на „гушата“?
	— Да, скъпа. Швейцария, нали разбираш, и това, че Блеклок лансира версията, че сестра й е починала от туберкулоза. Но тогава си спомних, че най-големите капацитети по базедова болест, както и най-опитните хирурзи на гуша, са в Швейцария. Това се връзваше и с нелепите перли, които Летиша постоянно носеше. Въобще не беше в нейния стил, но пък беше много удобно прикритие на белега.
	— Сега разбирам защо се разстрои толкова онази вечер, когато нанизът се скъса — отбеляза Крадък. — В момента изглеждаше напълно необяснимо.
	— И накрая беше написала „Лоти“, а не „Лети“, както ние помислихме — довърши Бънч.
	— Да. Сетих се, че името на сестра й е Шарлот и че Дора Бънър един-два пъти нарече госпожица Блеклок „Лоти“, както и че всеки път след това много се разстройваше.
	— А как ще обясниш „Берн“ и „пенсия по старост“?
	— Руди Шерц е бил санитар в една болница в Берн.
	— А „пенсията по старост“?
	— О, мила моя Бънч, споменах ти за това в „Синята птица“, макар че тогава още не виждах връзката — как госпожица Уедърспун получаваше и пенсията по старост на госпожа Бартлет, освен своята собствена пенсия, въпреки че госпожа Бартлет беше починала преди много години — просто защото възрастните жени си приличат много.
	Да, всичко това образуваше определена схема и аз до такава степен се напрегнах, че излязох навън да поразхладя главата си и да обмисля някакъв възможен план, за да бъде доказано. Тогава госпожица Хинчклиф ме качи в колата си и намерихме госпожица Мъргатройд… — Гласът на госпожица Марпъл вече не беше възбуден и радостен. Стана тих и безпощаден. — Тогава реших, че нещо трябва да се направи, и то бързо! Но все още нямаше никакво _доказателство_. Измислих един евентуален план и го обсъдих със сержант Флечър.
	— Ще си поприказвам с Флечър по този въпрос! — закани се Крадък. — Изобщо не е негова работа да се съгласява с вашите планове, без да ми е докладвал преди това.
	— Той не искаше, но аз успях да го убедя — отвърна тя. — Отидохме в Литъл Падъкс и аз се залових с Мици.
	Джулия пое дълбоко въздух и промълви:
	— Не мога да си представя как изобщо сте я убедили да го направи.
	— Наложи се да поработя върху нея, мила моя — призна възрастната жена. — И бездруго Мици мисли прекалено много за себе си, тъй че нямаше да й навреди да извърши нещо за другите. Естествено, направих й комплимент, като й казах, че ако беше в нейната страна, без съмнение би участвала в съпротивителното движение, а тя се съгласи. Казах й, че нейният темперамент е тъкмо за такъв вид работа, както и че е смела, обича да поема рискове и би могла да изиграе тази роля. Разказах й за смелите постъпки на момичетата, участвали в съпротивата. Някои от тях бяха действителни, но други, боя се, си измислих. Но Мици невероятно много се запали!
	— Страхотно! — извика Патрик.
	— После трябваше да се съгласи да изиграе ролята си. Репетирахме я, докато я изпипахме напълно. След това й наредих да се качи в стаята си и да не слиза долу, докато не дойде инспектор Крадък. Опасявах се, че в подобен момент темпераментни натури като нея ги тресе такава възбуда, че са склонни да започнат, преди да е дошъл моментът.
	— Мици се представи отлично — каза Джулия.
	— Не съм съвсем наясно какво сте целели — намеси се Бънч и добави извинително: — Аз, разбира се, не бях там и…
	— Целта беше малко сложна — по-скоро да пусне фитила и да изчезне. Идеята беше Мици, която небрежно подхвърля, че уж е имала наум да изнудва, изведнъж да се покаже толкова изплашена, че вече е готова да разкрие цялата истина. През ключалката на трапезарията тя е видяла госпожица Блеклок, застанала в антрето зад Руди Шерц с пистолет в ръка. Значи е видяла _какво се е случило в действителност_. Опасността беше госпожица Блеклок да не се усети, че Мици не би могла да види нищо през ключалката, тъй като е имало ключ. Но аз разчитах на това, че в момент на шок човек не се сеща за такива неща. Всичко, което тя би могла да възприеме, е, че Мици я е видяла.
	Крадък продължи разказа нататък:
	— Но аз (и това беше много важно) се престорих, че приемам думите й с недоверие, и атакувах внезапно, сякаш най-после свалям картите си, човек, който до момента беше извън подозрение. Обвиних Едмънд…
	— Ама и аз добре си изиграх ролята — вметна той. — Отричах разпалено. Точно по плана. В сметките ни обаче не влизаше, че ти, скъпа моя Филипа, ще изчуруликаш, че всъщност си „Пип“. Нито на мен, нито на инспектора някога ни е хрумвало коя си. Пип трябваше да бъда аз! Това малко пообърка плановете ни в момента, но инспекторът направи блестящ ход с абсолютно отвратителния си намек, че съм искал да се оженя за богата жена, а това можеше да стигне до твоето подсъзнание и да има непоправими последици за нас.
	— Не виждам защо е било нужно?
	— Не разбираш ли? _От гледна точка на Шарлот Блеклок_ единственият човек, който подозираше истината, бе Мици. Но полицията подозираше другиго. За момента бяха възприели Мици като лъжкиня. Но ако тя продължаваше да настоява на своето, те може би щяха да се отнесат по-сериозно към нея. Значи Мици трябваше да бъде накарана да млъкне.
	— И така, Мици излиза от гостната и се връща в кухнята — точно както й бях наредила — продължи госпожица Марпъл. — Госпожица Блеклок я последва почти мигновено. Мици очевидно е сама в кухнята. Но сержант Флечър е зад вратата на килера, а аз се бях скрила в шкафа за метлите, който е в кухнята. За щастие съм много слаба.
	Бънч я погледна:
	— И какво очакваше да се случи, лельо Джейн?
	— Едно от двете — или Шарлот да предложи на Мици пари, за да мълчи, на което сержант Флечър щеше да стане свидетел, или — както аз мислех — да се опита да убие Мици.
	— Но тя не би могла да се надява, че ще се измъкне след такова нещо? Веднага ще бъде заподозряна.
	— О, скъпа, тя изобщо не е разсъждавала. Била е просто едно трескаво, притиснато, подплашено до смърт животинче. Помисли какво се е случило през онзи ден. Сцената между госпожиците Хинчклиф и Мъргатройд. Госпожица Хинчклиф потегля с колата към автобусната спирка. Веднага щом се върне, госпожица Мъргатройд ще й обясни, че Летиша Блеклок не е била в стаята онази вечер. Има на разположение само няколко минути, през които да се убеди, че Мъргатройд няма да каже нищо. Няма време нито да планира, нито да инсценира. Остава й само да я убие с голи ръце. Тя поздравява горката жена и я удушава. След това се прибира набързо, колкото да успее да се преоблече и да седне пред камината, когато другите се върнат — все едно, че не е излизала. Тогава идва разкритието за самоличността на Джулия. Тя скъсва гердана си и е ужасена, че останалите могат да забележат белега й. По-късно инспекторът телефонира, за да й съобщи, че ще доведе всички у тях. Няма време нито да размисли, нито да се успокои. Затънала е до шията в убийства — не убийство от състрадание или за да отстрани от пътя си нежелания млад мъж, а хладнокръвно убийство. Дали е в безопасност? Засега да. Но се появява Мици — _още една опасност_. Убий Мици и запуши устата й! Обезумяла е от страх. Загубила е човешки облик. Превърнала се е в опасен звяр.
	— Но защо се скри в шкафа за метлите, лельо Джейн? — запита Бънч. — Не можеше ли да оставиш другото на сержант Флечър?
	— По-безопасно беше да сме двама, скъпа. А освен това аз можех да имитирам гласа на Дора Бънър. Нищо друго не би могло да сломи госпожица Блеклок.
	— Така и стана…
	— Да, тя беше разнищена.
	Всички се умълчаха при този спомен, след което Джулия заговори с преднамерена веселост в желанието си да разведри тягостната атмосфера:
	— Това обаче се отрази чудесно на Мици. Вчера ми призна, че щяла да започва работа близо до Саутхемптън. Заяви ми (Джулия възпроизведе отлично акцента на Мици): „Отивам там и ако ми наредят първо се регистрирай в полицията — ти си чужденка — им казвам: Ще се регистрирам, да! В полицията ме знаят много добре. Аз помогнах на полицията! Без мен полицията никога нямаше да направи арест на един много опасен престъпник. Рискувах си живота, защото съм смела — като лъв — и не ми пука от рискове. Мици, ще ми кажат те — ти си _героиня_, ти си върхът! Ами — ще им отвърна аз — нищо особено.“ — Джулия млъкна. — Изрече още много неща в този дух — добави тя.
	— Мисля — обади се замислено Едмънд, — че в скоро време Мици ще помогне на полицията не в един, а поне в още дузина случая!
	— Поомекна и към мен — похвали се Филипа. — Даде ми рецептата си за „Сладката смърт“ като сватбен подарък и ми довери, че за нищо на света няма да я даде на Джулия, защото тя й съсипала тигана за омлети.
	— Госпожа Лукас се чуди как да угоди на Филипа, откакто след смъртта на Бел Гьодлер тя и Джулия наследиха милионите на Гьодлер. Изпрати ни сребърна ножица за аспержи като сватбен подарък. Ще ми достави огромно удоволствие да не я поканя на сватбата ни! — заяви Едмънд.
	— И оттам нататък те заживели щастливо — обади се Патрик. — Едмънд и Филипа. А Джулия и Патрик? — добави не съвсем уверено той.
	— С мен въобще няма да заживееш щастливо отсега нататък — отсече Джулия. — Забележките, които инспектор Крадък използва по адрес на Едмънд, прилягат много по-добре за теб. Ти си точно от разглезените мъжлета, на които им се иска богата жена. Но няма да мине!
	— Ето каква е благодарността за всичко, което направих за това момиче — въздъхна той.
	— Едва не влязох в затвора по обвинение в убийство — ето какво щеше да стане заради твоята разсеяност — отвърна Джулия. — Никога няма да забравя вечерта, когато получихме писмото от сестра ти. Реших, че с мен е свършено. Не виждах никакъв изход. Но при сегашното положение — добави тя — смятам да се появя на сцената.
	— Какво? Значи така си решила? — изстена Патрик.
	— Да, мисля да отида в Пърт. И да видя дали ще успея да заема мястото на твоята Джулия в театъра. После, когато изуча занаята, ще стана режисьор и ще поставям пиесите на Едмънд.
	— Мислех, че пишеш романи — обади се Джулиън Хармън.
	— Да, така беше в началото — потвърди Едмънд. — Започнах да пиша роман. И стана доста добър. Посветих много страници на небръснатия герой — как става от леглото и на какво мирише; на сивите улици и ужасната старица с воднянка; на проклетата млада уличница, на която й текат лиги от устата; и как всички говорят безспирно колко лош е светът, и се чудят за какво живеят. Изведнъж и аз започнах да се чудя… След това ми хрумна нещо много комично… Нахвърлих го набързо и после от него излезе една доста хубава сценка… без много да се задълбочавам… но взе да ми става интересно и преди да се усетя, вече бях написал фарс в три действия, от който може да умреш от смях.
	— И какво е заглавието? — попита Патрик. — „Спомени на иконома“?
	— Спокойно може да се нарече и така… Между другото, озаглавил съм го „Слоновете забравят“. Нещо повече — одобриха го и ще бъде поставен на сцената!
	— „Слоновете забравят“ — промърмори Бънч. — Аз пък си мислех, че помнят?
	Преподобният Джулиън Хармън подскочи виновно:
	— Боже господи! _Проповедта_ ми! Толкова интересно ми беше.
	— Отново детективски разкази — обади се Бънч. — Само че този път истински.
	— Можеш да вземеш за тема на проповедта си „Не убивай“ — предложи Патрик.
	— Не — отвърна Джулиън Хармън, — няма да проповядвам върху този текст.
	— Да — съгласи се Бънч, — напълно си прав, Джулиън. Знам един много по-приятен и щастлив текст. — Тя изрецитира с ясен глас: — „Защото, Господи, пролетта дойде и гласът на костенурката се чу на земята“ — не го помня съвсем точно, но ти се сещаш за кое говоря. Макар и да не разбирам защо точно костенурка. Костенурките изобщо нямат приятни гласове според мен.
	— Думата „Костенурка“ — обясни преподобният Джулиън Хармън — не е съвсем точно преведена. Тя не означава влечуго, а гургулица. Староеврейската дума в оригинала е…
	Бънч го прекъсна и като го прегърна, промълви:
	— Знам едно нещо — _Ти_ мислиш, че Ейхасуерус от Библията е Артаксеркс Втори, но между нас казано, той е Артаксеркс Трети.
	Джулиън Хармън за пореден път се зачуди какво толкова смешно намира жена му в този разказ.
	— Тиглат Пайлизър иска да дойде с теб да ти помага — рече Бънч. — Сигурно е много горд от себе си. Показа ни как са изгаснали светлините.


	Епилог

	— Трябва да се абонираме за някои вестници — съобщи Едмънд на Филипа, щом се завърнаха в Чипинг Клегхорн след сватбеното си пътешествие. — Да отидем до господин Тотмън, а?
	Господин Тотмън — човек, който се задъхваше и се движеше бавно — ги прие любезно.
	— Радвам се да ви видя отново, сър. Също и мадам.
	— Искаме да поръчаме някои вестници.
	— Разбира се, сър. Майка ви също е добре, надявам се? Вече свикна с Бърнмът, предполагам?
	— Много й харесва там — отвърна Едмънд, който нямаше никаква представа дали това е така, но като повечето синове предпочиташе да смята, че всичко е наред с тези обичани, но често пъти досадни същества — родителите.
	— Да, сър. Много приятно място. Миналата година карах почивката си там. Госпожа Тотмън беше очарована.
	— Радвам се. За вестниците — искаме…
	— Чух, че ваша пиеса се играе в Лондон, сър. Много била забавна, казват.
	— Да, върви доста добре.
	— Заглавието й било „Слоновете забравят“. Извинете за въпроса, сър, но винаги съм мислил, че не е така — че не забравят, искам да кажа.
	— Да, да, точно така. Започвам да мисля, че сбърках с това заглавие. Толкова хора вече ми задават същия въпрос.
	— Факт от естествознанието, доколкото знам.
	— Да, да, както и че стоножките са добри майки.
	— Наистина ли, сър? Не знаех този факт.
	— Да ви кажа за вестниците…
	— „Таймс“, доколкото си спомням, сър? — Тотмън се спря с вдигната писалка.
	— „Дейли Уъркър“ — твърдо заяви Едмънд.
	— И „Дейли Телеграф“ — добави Филипа.
	— И „Ню Стейтсмън“ — допълни Едмънд.
	— „Рейдио Таймс“ — додаде Филипа.
	— И „Спектейтър“ — продължи Едмънд.
	— Също и „Гардинър Кроникъл“ — прибави Филипа.
	Двамата спряха да си поемат дъх.
	— Благодаря ви, сър — рече господин Тотмън. — И „Седмичника“, предполагам?
	— Не — отсече Едмънд.
	— Не — допълни Филипа.
	— Извинете, искате ли „Седмичника“?
	— Не.
	— Не.
	— Искате да кажете — Тотмън обичаше да си изяснява нещата, — че не желаете „Седмичника“!
	— Не, не желаем.
	— Твърдо не.
	— Не искате „Норт Бенъм Нюз и Чипинг Клегхорн Газет“?
	— Не.
	— Не желаете да ви го пращам всяка седмица?
	— Не. — Едмънд добави: — Стана ли ви ясно вече?
	— О, да, сър — да.
	Едмънд и Филипа излязоха, а господин Тотмън се вмъкна в задната стаичка.
	— Имаш ли молив, майко? — попита той. — Писалката ми свърши.
	— Ето — каза госпожа Тотмън и взе книгата с абонаментите. — Аз ще запиша. Какво искат?
	— „Дейли Уъркър“, „Дейли Телеграф“, „Рейдио Таймс“, „Ню Стейтсмън“, „Спектейтър“ — и какво още — да, „Гардинър Кроникъл“.
	— „Гардинър Кроникъл“ — повтори тя, като пишеше усърдно. — И „Седмичника“.
	— Не искат „Седмичника“.
	— Какво?
	— Не искат „Седмичника“. Така казаха.
	— Глупости — възрази госпожа Тотмън. — Не си чул добре. Как няма да искат „Седмичника“! Всеки иска „Седмичника“. Откъде другаде ще научат какво става тук?


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5846
	__Издание:__
	Агата Кристи. Предизвестено убийство
	Художник и оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, София, 2006