[Kodirane UTF-8]

	Агата Кристи
	Празникът на Вси светии


	Агата Кристи — ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща. Също като нея героите й са находчиви, оригинални и популярни по цял свят, а романите й — вечно живи.
	„Веднъж, докато миех чинии, ми хрумна идеята за една криминална случка. Така се роди «Аферата В Стайлс», която бе издадена няколко години след това.“
	Сега, осемдесет години по-късно, Агата Кристи е най-известната авторка на криминални романи в света. Нейните осемдесет романа са преведени на над четирийсет езика и са продадени в над два милиарда екземпляра. Емблематичните й герои Еркюл Поаро и госпожица Марпъл й спечелват титлата „Първата дама на криминалния жанр“.


	Празненството по повод Вси светии в аристократичния дом на мисис Оливър е помрачено от умело планирано убийство. Ужасена от злодеянието, мисис Оливър моли Поаро да се заеме със случая, потресъл гражданите на Удли Комън. Макар че е решил да се наслади на спокойствие и тишина в лондонския си апартамент, детективът с готовност поема случая, без да знае колко трудно ще се окаже разследването.


	Първа глава

	Госпожа Ариадни Оливър бе отишла с приятелката си Джудит Батлър, у която бе отседнала, да помогне за приготовленията за детското празненство, което щеше да се състои същата вечер.
	В момента цареше голямо оживление. Жени пъргаво сновяха насам-натам, местеха столове, масички, вази и носеха жълти тикви, които поставяха на специално подбрани места.
	Това бе традиционното празненство за Празника на Вси светии, а поканените гости бяха на възраст между десет и седемнайсет години.
	Госпожа Оливър се отдели настрана, облегна се на една стена и като взе голяма жълта тиква, я огледа критично.
	— За последен път съм виждала такава миналата година в Съединените щати — каза тя, отмятайки кичур сива коса от своето впечатляващо чело. — Цялата къща беше пълна с тях. Дотогава не бях виждала толкова много тикви. В действителност — добави замислено — никога не съм знаела разликата между тиквата и тиквичката. Това какво е?
	— Извинявай, мила — изрече госпожа Батлър, спъвайки се в краката на приятелката си.
	Госпожа Оливър се притисна още по-плътно към стената и отвърна:
	— Вината е моя. Само стърча тук и преча. Но наистина беше страшно интересно да видиш толкова много тикви или тиквички, няма значение какво точно са. Имаше ги навсякъде — в магазините и по къщите, със свещи или с лампички вътре. Беше страшно интересно. Само че не беше за Празника на Вси светии, а за Деня на благодарността. А пък аз винаги съм мислела, че тиквите са за Деня на Вси светии, а той е в края на октомври. Денят на благодарността е доста по-нататък, нали? Не е ли през третата седмица на ноември? Както и да е. Важното е, че тук Денят на Вси светии се пада на трийсет и първи октомври, нали така? Значи първо идва той, а после? Задушница, така ли? Тогава в Париж ходят на гробищата и слагат цветя там. Ама не е тъжно. Имам предвид, че водят и деца, а на тях им е доста весело. Първо се ходи до пазара и се купуват страшно много цветя. Никъде цветята не са така красиви, както на пазара в Париж.
	От време на време някоя забързана жена се спъваше в госпожа Оливър, но никой не я слушаше. Всеки бе зает със задачите си.
	Повечето от жените бяха майки, като имаше и една-две оправни стари моми; наоколо сновяха и доста деца — шестнайсет-седемнайсетгодишни момчета се катереха по стълби или столове, за да закачват украшения, тикви или тиквички, докато момичетата се бяха скупчили на групички и се кикотеха.
	— А след Задушница и гробищата — продължи госпожа Оливър, присядайки върху облегалката на едно канапе — идва Празникът на Вси светии. Предполагам, че е така, нали?
	Никой не й отговори. Госпожа Дрейк, приятна жена на средна възраст, която беше домакинята на празненството, се обади:
	— В действителност празненството си е за Деня на Вси светии, само че аз му казвам „Над единайсет“, защото участниците са по на толкова години. Повечето от тях напускат Елмс и отиват в други училища.
	— Не е точно така, Роуина — обади се госпожица Уитъкър, като неодобрително побутна пенснето на носа си. Тя беше местната учителка и винаги държеше на точността. — Нали преди известно време отменихме „Над единайсет“?
	Госпожа Оливър се надигна от канапето и изрече с извинителен тон:
	— Ама аз изобщо не помагам с нищо. Седя си тук и говоря врели-некипели за разни тикви и тиквички… — „И краката ми отпочиват“ — помисли си тя с известно чувство за вина, което обаче не беше достатъчно силно, че да произнесе тези думи на глас. — А сега какво мога да свърша? — попита и веднага додаде: — Какви прекрасни ябълки!
	Защото някой току-що бе внесъл голяма купа с ябълки, а тя умираше за тези плодове.
	— Толкова прекрасни и толкова червени — добави.
	— Не са кой знае какви — обади се Роуина Дрейк, — но имат хубав вид и са идеални за празненството, защото са за състезанието с ябълки*. Меки са, така че лесно могат да се захапват. Ще ги занесеш ли в библиотеката, Биътрис? При състезанието с ябълки винаги се разплисква много вода, но килимът в библиотеката е стар, така че няма значение. О, благодаря ти, Джойс!
	[* Забавна детска игра, при която трябва да се захапят ябълки, потопени в съд с вода — Б.пр.]
	Джойс, едно здраво тринайсетгодишно момиче, грабна купата с ябълките. Две от тях се търкулнаха и като по чудо се спряха в краката на госпожа Оливър.
	— Вие обичате ябълки, нали? — попита Джойс. — Чела съм, че ги обичате, а може и да съм го чула по телевизията. Нали вие пишете за убийства?
	— Да — отвърна тя.
	— Трябваше да ви накараме да направите нещо свързано с убийство. Например довечера да стане убийство и гостите да го разкрият.
	— О, не, благодаря — заяви писателката. — Никога повече!
	— Защо никога повече?
	— Ами веднъж опитах, но не излезе нищо — отвърна госпожа Оливър.
	— Ама сте написали много книги — каза Джойс. — Сигурно сте спечелили много пари от тях, а?
	— Може и така да се каже — отговори, като веднага се сети за Данъчната служба.
	— А детективът ви е финландец.
	Госпожа Ариадни Оливър кимна утвърдително. Едно момченце с каменно изражение на лицето се приближи към по-големите деца и попита:
	— А защо е финландец?
	— И аз често съм се питала — отвърна писателката най-чистосърдечно.
	Госпожа Харгрийвс, съпругата на органиста, влезе в стаята запъхтяна, помъкнала голяма зелена пластмасова кофа.
	— Какво ще кажете да използваме тази за състезанието с ябълки? — попита. — По-ярка е на цвят.
	Госпожа Лий, помощничката на лекаря, се обади:
	— По-добре е поцинкована кофа, за да не се обръща лесно. Къде ще я оставите, госпожо Дрейк?
	— Според мен добре е състезанието с ябълки да бъде в библиотеката. Килимът там е стар, а винаги се разплисква вода.
	— Добре. Ще ги занесем там. Роуина, ето още една кошница с ябълки.
	— Нека да помогна — рече госпожа Оливър.
	Тя вдигна двете ябълки, търкулнали се до краката й. Почти несъзнателно захапа едната. Госпожа Дрейк решително издърпа другата ябълка от ръката й и я постави обратно в кошницата. Поведе се шумен разговор:
	— Добре, но къде тогава ще направим „Огнения змей“*?
	[* Игра, която се състои в лапане на стафиди от блюдо с горящ коняк. — Б.пр.]
	— Трябва да е в библиотеката, защото там е най-тъмно.
	— Не, ще го направим в дневната.
	— Ще трябва да постелем с нещо масата.
	— Ще я застелем със зелената покривка, а отгоре ще сложим мушамата.
	— Ами огледалата? Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?
	Изхлузвайки скришом обувките си и все още гризейки ябълката, гостенката отново се отпусна на канапето и се зае да оглежда пълната с хора стая. Мислите й се нижеха така: „Ако реша да пиша за всички тези хора, как да го направя? По принцип всички ми изглеждат симпатични, но може ли човек да е сигурен?“
	Все пак имаше нещо вълнуващо в това, че не знае нищо за тях. Всички бяха жители на Удли Комън, а за неколцина от тях бе подочула по нещо от Джудит.
	Например госпожица Джонсън имаше нещо общо с църквата, но не беше сестра на викария. О, ама, разбира се, тя беше сестрата на органиста. Роуина Дрейк пък като че ли командваше в Удли Комън. Онази жена, дето домъкна ужасната пластмасова кофа. Госпожа Оливър мразеше всичко пластмасово. А и тези деца, тези момчета и момичета.
	До този момент за нея те бяха само имена. Една се казваше Нан, друга — Биътрис, имаше още и Кати, Даяна и онази Джойс, дето задаваше такива оперени въпроси. „Нещо не ми харесва тази Джойс“ — каза си писателката. Високото момиче се казваше Ан и беше доста високомерно. Имаше и две по-големи момчета, които явно отскоро бяха започнали да експериментират с прическите си, но резултатът беше доста плачевен.
	Влезе още едно момченце и смутено изрече:
	— Мама праща тези огледала да видите дали стават.
	Госпожа Дрейк ги пое.
	— Много ти благодаря, Еди.
	— Ама това са си най-обикновени огледала — обади се момичето на име Ан. — Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?
	— Някои ще видят, а други — не — поясни Джудит Батлър.
	— А вие виждали ли сте съпруга си на такова празненство? Имам предвид като това сега?
	— Как ли не — обади се Джойс.
	— Може пък да го е видяла — намеси се Биътрис. — На това му казват ЕСВ. Екстрасензорно възприятие — добави с тон на човек, който свободно борави с модерните термини.
	— Чела съм една ваша книга — обърна се Ан към госпожа Оливър. — „Умиращата златна рибка“. Не беше лоша.
	— На мен не ми хареса — рече Джойс. — Нямаше достатъчно кръв в нея. Обичам убийствата да са много кървави.
	— Тогава не заприличва ли на касапница? — попита писателката.
	— Да, ама е вълнуващо — отвърна Джойс.
	— Това не е задължително.
	— Веднъж видях убийство — каза Джойс.
	— Не ставай смешна, Джойс — обади се госпожица Уитъкър, учителката.
	— Наистина видях — повтори тя.
	— Сериозно? — попита Кати, зяпнала я с ококорени очи. — Наистина, наистина?
	— Как ли пък не — отсече госпожа Дрейк. — Не говори глупости, Джойс.
	— Видях убийство — настоя тя. — Видях, видях, видях.
	Едно седемнайсетгодишно момче, седнало на една стълба, погледна надолу с любопитство.
	— Какво убийство? — попита то.
	— Не вярвам — каза Биътрис.
	— Разбира се, че не е за вярване — обади се майката на Кати. — Просто си измисля.
	— Не е така! Видях!
	— Тогава защо не си отишла в полицията? — попита Кати.
	— Защото тогава още не знаех, че е убийство. Едва по-късно, искам да кажа много след това разбрах, че е било убийство. Някой каза нещо преди месец или два и тогава ми прищрака — ами аз съм видяла убийство!
	— Виждате — каза Ан, — че си измисля. Това са глупости.
	— Кога е станало? — попита Биътрис.
	— Преди години — отвърна Джойс. — Тогава бях съвсем малка.
	— Кой кого е убил? — попита Биътрис.
	— Няма да ви кажа нищо — отвърна момичето, — щом сте такива ужасни!
	Госпожица Лий влезе с друга кофа. Започна спор за това кое е по-подходящо за състезанието с ябълки — ведрата или пластмасовите кофи. Повечето помагачи се стекоха в библиотеката, за да огледат мястото. По-малките, изглежда, бяха нетърпеливи да потренират някои по-трудни движения и да покажат уменията си. Косите им се намокриха, разплиска се вода. Донесоха хавлии за подсушаване. В крайна сметка се реши, че поцинкованото ведро бе за предпочитане пред цветното очарование на пластмасовата кофа, която се обръщаше твърде лесно.
	Госпожа Оливър остави купата с ябълки, която донесе за попълване на запасите за следващия ден, и отново си взе една.
	— Четох във вестника, че много обичате ябълки — чу се обвинителен момичешки глас, който принадлежеше на Ан или на Сюзън.
	— Това е най-големият ми грях — отвърна жената.
	— Щеше да е по-весело, ако бяха дини — отбеляза едно от момчетата. — Толкова са сочни. Как само щеше да се изпоцапа наоколо — добави, като многозначително огледа килима.
	Жената, която се почувства неудобно от подобно публично изобличаване в лакомия, напусна стаята и потърси определено помещение, чието местоположение по принцип се откриваше лесно. Тя изкачи стълбището и когато зави на първата площадка, се блъсна в момче и момиче. Те се бяха облегнали на вратата, за която госпожа Оливър бе почти сигурна, че е нейната цел. Влюбените не й обърнаха никакво внимание. Те въздишаха, сгушени един в друг. Жената се питаше на колко ли години са тези двамата. Момчето беше навярно на петнайсет, а момичето — малко над дванайсет.
	„Апъл Трийз“ беше доста голям дом и криеше в себе си няколко приятни ниши и гнезденца. „Какви егоисти са хората — помисли си госпожа Оливър. — Изобщо не зачитат другите.“ Тази до болка позната фраза изплува в съзнанието й. Тя й бе казвана последователно от бавачката, гувернантката, баба й, две стари лели, от майка й и от неколцина други.
	— Извинете — високо и ясно произнесе тя.
	Момчето и момичето се притиснаха още по-плътно и впиха устни.
	— Извинете — повтори жената, — може ли да мина? Искам да вляза през тази врата.
	Младежите неохотно се разделиха, като я изгледаха намръщено. Тя влезе, затръшна вратата и постави райбера. Вратата не прилепваше плътно и отвън долетя говор.
	— Що за хора, боже мой! — изрече с мутиращ глас момчето. — Можеше да види, че не желаем да ни безпокоят.
	— Хората са такива егоисти — припя гласчето на момичето. — Мислят само за себе си.
	— Изобщо не зачитат другите — добави момчето.


	Втора глава

	Подготовката за едно детско празненство създава далеч повече грижи на организаторите, отколкото прием, предназначен за възрастни. Качествена храна и подходящи алкохолни напитки — и малко лимонада — е предостатъчно, за да бъде приемът на ниво. Може да е по-скъпо, но грижите са далеч по-малко. По този въпрос Ариадни Оливър и приятелката й Джудит Батлър бяха единодушни.
	— А какво мислите за юношеските празненства? — запита Джудит.
	— Не зная много за тях — отговори госпожа Оливър.
	— В известен смисъл — каза Джудит — смятам, че те може би са свързани с най-малко неприятности. Имам предвид, че просто нас, възрастните, ни изхвърлят. И уверявам ви, сами си уреждат всичко.
	— И успяват ли?
	— Е, не като нас, разбира се. Забравят да поръчат някои неща, а поръчват в изобилие други, които никой не харесва. Първо ни отстраняват, а после казват, че имало неща, които сме били длъжни да им осигурим. Чупят много чаши и винаги идва някой натрапник или пък друг води приятел. Знаеш какво имам предвид. Разните му там наркотици — как му казват те — трева или коноп, или ЛСД, което винаги съм мислила, че означава пари, а очевидно не е така.
	— Предполагам, че всичко това струва доста — каза Ариадни Оливър.
	— Много е неприятно, а този коноп направо вони.
	— Не изглежда много забавно — отбеляза госпожа Оливър.
	— Във всеки случай това празненство ще протече добре. Имайте доверие в Роуина Дрейк. Тя е чудесен организатор, ще видите.
	— Като че ли нямам желание дори да отида на празненството — въздъхна гостенката.
	— Качете се в стаята и полегнете за малко. Ще видите, че ще ви хареса, щом отидете. Добре щеше да е, ако Миранда нямаше температура. Горкото дете, толкова е разочарована, че няма да може да отиде.
	Празненството започна в седем и половина. Ариадни Оливър трябваше да признае, че приятелката й е права. Гостите бяха точни. Всичко вървеше великолепно. Беше добре замислено, добре организирано и протичаше като по часовник. По стълбищата имаше червени и сини фенери, а жълтите тикви бяха навсякъде. Момичетата и момчетата пристигнаха и носеха украсени метли за състезанието. След приветствието Роуина Дрейк съобщи програмата за вечерта:
	— Първо ще присъдим награди от конкурса за метли. Има три награди — първа, втора и трета. Следва рязане на брашното — това ще бъде в малката оранжерия. След него — състезанието с ябълки — има списък на стената с имената на участниците.
	След това — танци. Всеки път щом светлините угаснат, сменяте партньорите си. После момичетата отиват в малкия кабинет, където ще им бъдат дадени огледалцата. Следва вечеря, после „Огненият змей“ и едва тогава раздаване на наградите.
	Подобно на всички празненства и това започна малко вяло. Огледаха метлите, които всъщност бяха миниатюрни метлички, но като цяло украсата им не беше много добра.
	— Което доста улеснява — сподели госпожа Дрейк с една от своите приятелки. — И това е от полза, защото е ясно, че винаги има едно-две деца, за които много добре знаем, че няма да могат да спечелят друга награда, а тук можем да се изхитрим малко.
	— Не сте ли малко безскрупулна, Роуина?
	— Никак. Просто проявявам малко справедливост при разпределянето на наградите. Та нали всяко дете иска да получи нещо?
	— А каква е тази „брашнена игра“? — попита Ариадни Оливър.
	— О, да! Разбира се, вие не бяхте тук, когато я подготвяхме. Ами пълните един по-висок съд с брашно, натъпквате брашното добре, после обръщате съда върху една табла и поставяте отгоре монета от шест пенса. След това всеки участник в играта отрязва по едно парче много внимателно, така че да не събори монетата. Ако някой я събори, той излиза от играта. Това е по системата на елиминирането. Който остане последен, разбира се, получава монетата. А сега да вървим.
	И те се отдалечиха. От библиотеката, където продължаваше състезанието с ябълките, се чуваха възбудените писъци на състезателите, които излизаха оттам с мокри къдрици и дрехи.
	Едно от най-интересните събития в програмата, поне за момичетата, беше пристигането на Вещицата, чиято роля се изпълняваше от госпожа Гудбоди — местна чистачка, която освен клюнестия нос, който почти опираше в брадичката й, притежаваше и възхитителната дарба да преправя гласа си, с който едновременно гукаше и доста злокобно изричаше римувани предсказания.
	— Хайде сега, ела насам. Ти си Биътрис, нали? Така значи, Биътрис. Хубаво име! Значи искаш да узнаеш как ще изглежда бъдещият ти съпруг. Хайде сега, мила, седни тук. Да, да, миличка, тук, под тази лампа. Седни тук и дръж това огледалце, а след малко, когато изгасне светлината, ще видиш, че той ще се появи. Ще го видиш как гледа през рамото ти. Сега дръж здраво огледалцето. „Абракадабра, кого ще зърнеш? Мъжа, когото ще прегърнеш. Ще видиш на мъжа лицето, когото любиш във сърцето.“
	Внезапен лъч светлина прекоси стаята, идващ от една стълба, поставена зад параван. Лъчът улучи точно там, където трябва, и в огледалото, което Биътрис стискаше здраво, се появи съответното отражение.
	— О! — извика тя. — Видях го! Видях го! Виждам го в огледалото си!
	Лъчът изчезна, лампите светнаха и една цветна снимка, залепена на картон, се понесе надолу откъм тавана. Биътрис танцуваше възторжено.
	— Той беше, той беше! Видях го! — викаше тя. — О, каква прекрасна рижа брада има.
	Тя се втурна към госпожа Оливър, която беше най-близо до нея.
	— Погледнете, моля ви, погледнете! Нали е чудесен? Прилича на Еди Пресуейт, певеца. Нали?
	Госпожа Оливър наистина намираше, че прилича на едно от лицата, които със съжаление ежедневно трябваше да вижда в утринния си вестник. Брадата беше просто само едно допълнение към неоспоримата гениалност на образа.
	— Откъде идват всички тези неща? — запита тя.
	— О, прави ги Ники по молба на Роуина. Помага му Дезмънд, неговият приятел. Ники доста се занимава с фотография! Той и още няколко негови познати си сложили перуки, бакенбарди, бради и разни такива неща, използвали специално осветление и други ефекти и нищо чудно, че момичетата пощуряват от радост.
	— Все ми се струва — каза Ариадни Оливър, — че на днешните момичета им има нещо.
	— А не мислите ли, че винаги е било така? — попита Роуина Дрейк.
	Тя се позамисли.
	— Може и да сте права — призна.
	— А сега — извика госпожа Дрейк — вечеря!
	Вечерята мина добре. Сандвичи, скариди, сирене, сладолед и орехови сладки. Децата просто преядоха.
	— А сега — рече Роуина — последното изпълнение за вечерта — „Огненият змей“. Там насреща, през килера. Но първо наградите.
	Наградите бяха раздадени и тогава се чу някакъв злокобен вой. Децата се втурнаха през салона назад към трапезарията.
	Масата беше почистена и застлана със зелена кадифена покривка. Внесоха голямо блюдо с фламбирани стафиди. Разнесоха се писъци, всички се втурнаха напред и започнаха да грабят горещите стафиди с викове: „Ох, изгорих се! Не е ли прекрасно?“ Огненият змей запремига и изгасна. Лампите светнаха. Празненството завърши.
	— Всичко мина чудесно — каза Роуина.
	— И как иначе — при всичките тези главоболия, с които се бяхте нагърбили.
	— Чудесно беше — рече тихо Джудит. — Наистина прекрасно. — А сега — добави уморено — ще трябва да поразчистим. Не можем да оставим всичко на онези клети жени утре заран.


	Трета глава

	В един апартамент в Лондон телефонът иззвъня. Собственикът на апартамента — Еркюл Поаро — се раздвижи в креслото си. Моментално го обзе разочарование. Още преди да вдигне слушалката, знаеше какво означава това. Неговият приятел Соли, с когото имаше намерение да прекара вечерта в безкрайни спорове относно истинския извършител на убийството в Градските бани на Канинг Роуд, щеше да каже, че не може да дойде. Поаро, който бе събрал известни сведения в полза на собствената си, макар и малко отвлечена хипотеза, беше дълбоко разочарован. Той не допускаше, че приятелят му Соли ще приеме неговите предположения, но не се съмняваше, че когато Соли на свой ред представи собствените си неправдоподобни виждания, самият Еркюл Поаро лесно ще може да ги обори в името на разума, порядъка и методичността. Малко бе да се каже, че щеше да е неприятно, ако Соли не дойдеше тази вечер. Но истина беше, че когато се срещнаха през деня, Соли беше със силна кашлица и хрема.
	„Ужасно е настинал — каза си Поаро — и без съмнение, независимо от лекарствата, с които разполагам, вероятно би ме заразил. По-добре, че няма да дойде tout de meme — добави с въздишка. — А това означава, че ще прекарам една отегчителна вечер.“
	Напоследък повечето вечери биваха отегчителни, помисли Еркюл Поаро. Неговият ум, колкото и да беше великолепен (той никога не се бе съмнявал в този факт), все пак имаше нужда от контакти. Той не притежаваше самовглъбеността на философа. Понякога почти съжаляваше, че на младини вместо полицията не бе избрал теологията. Колко ангела могат да танцуват на върха на една игла? Щеше да е интересно да почувства, че това има значение, и да се впусне в разпален спор със своите колеги.
	Джордж, прислужникът, влезе в стаята.
	— Обади се господин Соломон Леви, сър.
	— А, да! — каза Еркюл Поаро.
	— Много съжалява, но бил възпрепятстван да ви посети тази вечер. Бил на легло поради силен грип.
	— Той няма никакъв грип — рече детективът, — а само ужасна простуда. Всички мислят, че имат грип. Това звучи по-важно и изисква повече състрадание. Неприятното при простудата е, че е трудно да ти засвидетелстват необходимото съчувствие.
	— Добре е, сър, че няма да дойде — каза Джордж. — Тези простуди са много заразни. Няма да е хубаво, ако ви хване такова нещо.
	— Ще бъде крайно досадно — съгласи се той.
	Телефонът отново иззвъня.
	— Кой още е хремав? — попита. — Не съм канил никой друг.
	Джордж тръгна към телефона.
	— Ще се обадя оттук — каза Поаро. — Сигурен съм, че не е важно. Но във всеки случай — сви рамене — така времето ще мине по-бързо. Кой знае?
	— Много добре, сър — почтително кимна прислужникът и се оттегли.
	Поаро вдигна слушалката.
	— Еркюл Поаро на телефона — изрече с известна тържественост, целяща да впечатли този, който се обаждаше.
	— Чудесно! — отвърна задъхано нетърпелив женски глас. — Мислех, че няма да ви намеря у вас.
	— И защо ще мислите така? — попита той.
	— Защото не мога да се отърва от усещането, че напоследък винаги се случват само неприятни неща. Някой много ти е необходим, знаеш, че не можеш да чакаш, а се налага да чакаш. Исках да се свържа незабавно с вас, абсолютно ми е наложително.
	— А коя сте вие? — попита Еркюл Поаро.
	Жената остана безкрайно изненадана.
	— Нима не знаете? — попита учудено.
	— Да, зная — отвърна Еркюл Поаро. — Моята приятелка Ариадни.
	— И съм в ужасно състояние — каза тя.
	— Да, да, разбирам. И сте тичали? Направо сте без дъх, нали?
	— Не съм тичала. Просто много съм развълнувана. Може ли да дойда веднага?
	Поаро изчака малко, преди да отговори. Приятелката му госпожа Оливър явно се намираше в състояние на крайна възбуда. Каквото и да й се бе случило, тя без съмнение щеше да му отнеме дълго време в излияние на своите болки, разочарования или каквото не й даваше покой. Веднъж настанила се в светилището на Поаро, щеше да е доста трудно човек да й подскаже да си тръгне, без да бъде неучтив. Нещата, които я вълнуваха, бяха толкова много й често пъти толкова неочаквани, че човек трябваше да внимава как да подходи при обсъждането им.
	— Нещо ви е разтревожило, така ли?
	— Ама, разбира се, че съм разтревожена. Не зная какво да правя. Не зная, о, господи, направо нищо не зная! Само чувствам, че трябва да дойда и да ви го кажа — да ви кажа какво се е случило, защото единствено вие ще знаете какво да се направи. Само вие ще ми кажете какво трябва да сторя. Мога ли да дойда?
	— Но, разбира се, разбира се. Ще се радвам да ви посрещна.
	Жената затвори и Поаро повика Джордж, помисли няколко минути, след това поръча ечемичена вода с лимон, а за себе си — горчив лимон и чаша коняк.
	— Госпожа Оливър ще бъде тук след около десет минути — каза той.
	Джордж се оттегли. Върна се с коняка за Поаро, а след това отиде за другата напитка, която като че ли единствено би се понравила на госпожа Оливър. Поаро отпи глътка коняк, подкрепяйки се за изпитанието, което го очакваше.
	„Жалко — промърмори, — че мислите й са толкова разпилени. Ала все пак притежава известна оригиналност. Възможно е да чуя от нея нещо приятно. А пък — поразмисли малко — може и да се окаже, че само ще ми изгуби времето, защото просто ще е нещо невероятно глупаво. Eh, bien, човек трябва да умее да рискува.“
	Отново се чу звън, но този път беше на входната врата. Само че позвъняването не беше еднократно, а продължи прекалено дълго и този, който държеше пръста си на бутона, вдигна голям шум.
	„Явно е много развълнувана“ — каза си Поаро.
	Той чу Джордж да отива до вратата, да я отваря и преди да успее да се върне и да съобщи за посетителя, вратата на неговата стая се отвори и Ариадни Оливър нахлу вътре, а зад нея Джордж дърпаше от раменете й нещо, което наподобяваше рибарска мушама.
	— Господи, с какво сте облечена? — запита Еркюл Поаро. — Позволете на Джордж да го поеме. Много е мокро.
	— Разбира се, че е мокро — каза тя. — Навън вали. Дъжд, вода — откъде мога да мисля за такива неща? Само представата за тях ме изпълва с ужас.
	Поаро я погледна с интерес.
	— Ще пиете ли малко ечемичена вода с лимон — попита — или да ви предложа една малка чашка „Животворна вода“?
	— Ненавиждам водата — отвърна гостенката.
	Поаро я погледна изненадано.
	— Ненавиждам я. Никога не съм допускала какво може да причини на някого.
	— Мила приятелко — каза Еркюл Поаро, докато Джордж я освобождаваше от мократа мушама. — Елате и седнете тук. Нека Джордж най-после ви освободи от — с какво всъщност сте облечена?
	— Купих си я в Корнуол — отвърна тя. — Мушама. Истинска рибарска мушама!
	— Не се съмнявам, че на рибаря може да му върши чудесна работа, но не мисля, че е толкова подходяща за вас. Тежичка е. Но хайде сядайте и разказвайте.
	— Не зная как да започна — изрече госпожа Оливър, отпускайки се в едно кресло. — Разбирате ли, има моменти, когато всичко ми се струва напълно нереално. Но то се случи. Действително се случи.
	— Хайде, разкажете ми — подкани я Поаро.
	— Затова съм дошла. Но щом влязох тук, мислите ми напълно се объркаха.
	— Защо не започнете от началото? — подхвърли той. — Или ви се струва твърде тривиално?
	— Не зная къде му е началото. Наистина. Всичко може да е започнало много отдавна, разбирате ли?
	— Успокойте се — каза Поаро. — Съберете мислите си и ми кажете какво толкова ви е разтревожило?
	— И вас щеше да разтревожи — рече жената. — Поне така си мисля. — Тя погледна някак неуверено. — Макар че човек не може да е сигурен какво може да ви разтревожи. Приемате толкова неща съвсем невъзмутимо.
	— Често пъти това е най-добрият начин.
	— Добре тогава — каза госпожа Оливър. — Започна с едно празненство.
	— Аха! — рече Поаро, облекчен, че най-сетне има нещо толкова обикновено като едно празненство. — Значи празненство. Отишли сте на празненство и нещо се е случило.
	— Знаете ли какво се прави на Празника на Вси светии? — попита гостенката.
	— Зная — рече той. — Това е трийсет и първи октомври. — Той намигна леко и каза: — Тогава вещици яздят метли.
	— Наистина имаше метли — потвърди тя. — Раздадоха награди за тях.
	— Награди?
	— Да, на тези, които донесоха най-добре украсени метли.
	Поаро я изгледа със съмнение. При споменаването на празненството изпита облекчение, ала сега отново бе обзет от съмнение. Тъй като знаеше, че госпожа Оливър не се докосва до спиртни напитки, той не можеше да допусне това, за което човек би се сетил веднага при друг случай.
	— Детско празненство — поясни жената. — Или по-скоро празненство „Над единайсет“?
	— Над единайсет?
	— Това било някакъв термин от училището. Имало изпити и ако ги вземеш, това означавало, че си достатъчно умен, за да преминеш в по-добро училище. Но ако не си достатъчно способен, тогава отиваш в обикновена прогимназия. Смешна работа. Освен това не ми стана много ясно.
	— Да си призная, наистина не разбирам за какво говорите — каза Поаро. Изглежда, бяха се отдалечили от празничната тема и бяха навлезли в областта на образованието.
	Гостенката пое дълбоко дъх и продължи да разказва:
	— Всъщност всичко започна с ябълките.
	— Ама разбира се! — възкликна Поаро. — Няма как. При вас винаги става така, нали?
	Той си спомни за една малка кола на един хълм и една едра жена, която слиза от нея, и за чанта, пълна с ябълки, която се скъсва и ябълките се търкулват, подскачайки надолу по хълма.
	— Да — каза той насърчително, — ябълки.
	— Състезание с ябълки — поясни госпожа Оливър. — Това се прави на Празника на Вси светии.
	— О, да. Струва ми се, че съм чувал за това, да.
	— Виждате ли, правеха се какви ли не неща. Състезание с ябълки, рязане на брашнена торта с монета от шест пенса отгоре, гледане в огледало…
	— За да видиш лицето на бъдещия си съпруг ли? — показа Поаро своята вещина по въпроса.
	— А! — възкликна жената. — Най-после започвате да разбирате.
	— С две думи — стари обичаи — допълни той. — И всичко това се е случило на празненството.
	— Да! Беше чудесно. Накрая беше „Огненият змей“. Нали знаете, дето вадят горящи стафиди от чиния и… — Гласът й потрепна. — Ами да, сигурно тогава е станало.
	— Какво е станало тогава?
	— Убийството. След „Огнения змей“ всички си отидоха вкъщи — каза. — И точно тогава не можаха да я открият.
	— Да открият кого?
	— Едно момиче. Едно момиче на име Джойс. Всички я викаха, търсеха я наоколо и разпитваха дали не си е отишла у дома с някой друг. Майка й дори се подразни и каза, че Джойс може би се е почувствала уморена или болна или нещо друго и сама си е отишла, и че било безразсъдство от нейна страна да не се обади. При такива случаи майките винаги говорят подобни неща. Но както и да е, не можехме да открием Джойс.
	— А беше ли си отишла вкъщи сама?
	— Не — отвърна госпожа Оливър, — не си беше отишла вкъщи… — гласът й се задави. — Намерихме я най-накрая в библиотеката. Там е станало… там някой го е направил. Ами да — състезанието с ябълки. Кофата беше там. Голяма поцинкована кофа. Не искаха пластмасовата. Ако бяха взели пластмасовата, нямаше да се случи. Нямаше да е така тежка и лесно щеше да се обърне…
	— Но какво се е случило? — попита Поаро с доста остър тон.
	— Там я намериха — отговори жената. — Някой, разбирате ли, някой е натискал главата й във водата с ябълките. Натискал я е и я е държал там така, докато я е удавил. В една нищо и никаква кофа, която дори не беше пълна догоре. Била е на колене и е навеждала главата си към кофата, за да захапе ябълка. Божичко, как мразя ябълките! — възкликна тя. — Повече не искам да видя ябълка.
	Поаро я погледна, после напълни една чашка с коняк.
	— Изпийте това — каза. — Ще ви олекне.


	Четвърта глава

	Госпожа Оливър остави чашката и изтри устните си.
	— Прав сте — изрече. — Това… това ми помогна. Бях пред истерия.
	— Виждам, че сте изпитали голям шок. Кога се случи това?
	— Снощи. О, божичко, нима беше снощи?! Ами да, разбира се.
	— И сега сте при мен. — Това не беше въпрос. Думите на Поаро изразяваха желание да научи поне малко повече. — Та защо дойдохте при мен?
	— Помислих си, че бихте могли да помогнете. Виждате, че не е просто.
	— Може да е, а може и да не е — каза той. — Зависи. Трябва да ми кажете нещо повече, нали разбирате? Полицията, предполагам, се е заела със случая. Без съмнение е бил извикан и лекар. Какво каза той?
	— Ще има разследване.
	— Естествено.
	— Вероятно утре.
	— Това момиче Джойс на колко години беше?
	— Не зная точно. Може би на дванайсет или тринайсет години.
	— Дребна ли бе за възрастта си?
	— О, не. По-скоро бих казала, че беше доста зряла. Позакръглена — уточни госпожа Оливър.
	— Добре развита? Имам предвид беше ли съблазнителна?
	— Да, това точно исках да кажа. Но не мисля, че престъплението е било от този род… Предполагам, че е било нещо по-просто, не мислите ли?
	— За такива престъпления — каза детективът — човек чете всеки ден във вестниците. Нападната девойка, ученичка е изнасилена — да, всеки ден. Това обаче се е случило в частна къща, което е вече различно, а може би все пак не е толкова различно. Но както и да е, все пак аз не съм сигурен, че ми разказахте всичко.
	— Навярно не съм. Не съм ви разказала за причината, поради която дойдох при вас.
	— Познавахте ли тази Джойс? Добре ли я познавахте?
	— Изобщо не я познавах. Мисля, че е по-добре да ви обясня как попаднах там.
	— Къде е това там?
	— О, в Удли Комън.
	— Удли Комън — замислено повтори Поаро. — Където всъщност наскоро… — започна, но не довърши.
	— Не е далеч от Лондон. Около — о, на петдесетина километра. Близо е до Медчестър. Градче с няколко хубави стари къщи, но и с много нови постройки. Приятно и спокойно местенце за живеене. Наблизо има хубаво училище, а хората ходят на работа в Лондон или Медчестър. Не е нещо особено и е населено главно с хора от „средна ръка“.
	— Удли Комън — замислено повтори Поаро.
	— Бях там при една приятелка. Джудит Батлър. Тя е вдовица. Тази година бях на круиз из Средиземно море и с Джудит се сприятелихме на кораба. Има дъщеря на име Миранда, която е на дванайсет или тринайсет. Та тя ме покани да й погостувам и каза, че нейни приятелки уреждали празненство за деца по случай Деня на Вси светии. Каза, че вероятно бих могла да им дам някакви интересни идеи.
	— Аха! — рече Поаро. — Сигурно ви е предложила да устроите разкриване на убийство или нещо подобно?
	— Господи, не! — възрази гостенката. — Смятате ли, че някога отново ще помисля за такова нещо?
	— Струва ми се малко вероятно.
	— Но това се случи, ето защо е толкова ужасно — каза госпожа Оливър. — Искам да кажа, че не се е случило само защото аз бях там, нали?
	— Не мисля така. Поне… Знаеше ли някой от присъстващите коя сте?
	— Да — отвърна тя. — Едно от децата каза нещо за моите книги и още, че харесвали да четат за убийства. Ето как… ох, ето кое ме накара… Имам предвид, че това ме доведе тук.
	— И което все още не сте ми разказали.
	— Вижте, отначало изобщо не се сетих за това. Не веднага. Имам предвид, че децата понякога вършат странни неща. Искам да кажа, че има какви ли не деца, деца, които според мен би трябвало да бъдат настанени в домове за душевноболни, а не да ги пращат вкъщи, като им поръчват да си живеят нормално, защото в един хубав ден те извършват нещо като това.
	— Там имаше ли младежи?
	— Имаше две момчета или юноши, както винаги ги наричат в полицейските доклади. На около шестнайсет или осемнайсет години.
	— Един от тях може да е бил извършителят. Така ли мисли полицията?
	— Не казват какво мислят — рече Ариадни Оливър. — Но като че ли мислеха така.
	— А тази Джойс беше ли привлекателно момиче?
	— Не мисля. Искате да кажете привлекателна за момчетата, нали?
	— Не — отвърна Поаро. — По-скоро имах предвид… Имах предвид в буквалния смисъл на думата.
	— Не мисля, че беше много приятно момиче — каза събеседничката му. — Не такова, с което би ти се искало много да разговаряш. Беше от тези, които обичат да се перчат и да се хвалят. Според мен момичетата на тази възраст са доста отегчителни. Едва ли е твърде възпитано да го кажа, но…
	— Когато става въпрос за убийство, не е невъзпитано да се каже каква е била жертвата — отбеляза Поаро. — Дори е необходимо. Личността на жертвата е причина за много убийства. Колко души имаше в къщата тогава?
	— Искате да знаете на празненството? Ами предполагам, че имаше пет или шест жени, няколко майки, една учителка, една лекарска съпруга или сестра, струва ми се, една двойка на средна възраст, две момчета на шестнайсет или осемнайсет, едно петнайсетгодишно момиче, две или три на единайсет или дванайсет — горе-долу около двайсет и пет или общо трийсет, може би.
	— Някакви непознати?
	— Всички се познаваха, така ми се струва. Някои повече от други. Мисля, че повечето момичета бяха от същото училище. Имаше няколко жени, дошли да помогнат за вечерята. Когато тържеството завърши, повечето от майките се разотидоха с децата си. Аз останах с Джудит и още няколко жени да помогнем на Роуина Дрейк, жената, която организира празненството, да поприберем, така че чистачките да не заварят голяма бъркотия сутринта. Имаше разпиляно брашно, нахвърлени опаковки от бисквити и бонбони, и разни други неща. Затова поизметохме и най-после стигнахме до библиотеката. И тогава именно я намерихме. В този момент си спомних какво беше казала!
	— Кой какво е казал?
	— Джойс.
	— Какво е казала? Доста близо сме вече, а? Почти сме стигнали до причината защо сте тук, нали?
	— Да. Предположих, че това няма да е от значение за… о, за някой лекар или полицай, или който и да е, но реших, че за вас ще е от значение.
	— Eh, bien — каза Поаро, — чакам да го чуя. Нещо, което Джойс е казала на празненството?
	— Не, по-рано през деня. Следобед, когато подреждахме. По едно време заговорихме, че пиша за убийства, и Джойс каза: „Веднъж видях убийство“, а майка й или някой друг рече: „Не ставай смешна, Джойс, като разправяш такива неща.“ Едно от по-големите момичета се обади: „Просто си измисля.“ Тогава Джойс отговори: „Видях. Видях, казвам ви. Видях. Видях някой да извършва убийство.“ Обаче никой не й повярва. Те се изсмяха и тя се разгневи.
	— Вие повярвахте ли й?
	— Не, разбира се, че не.
	— Ясно — изрече Поаро, — да, ясно. — Помълча известно време, потрепвайки с пръст по масата, а после проговори отново: — Но не спомена никакви подробности, никакви имена?
	— Не. Тя продължи да се хвали и да вика, дори се ядоса, защото повечето от другите момичета й се присмиваха. Майките, струва ми се, и останалите възрастни хора я гледаха сърдито. Но момичетата и момчетата просто й се присмиваха! Те я подкачаха: „Хайде, Джойс, кажи кога беше това? Защо не си ни казала досега?“, на което тя отвърна: „Бях го забравила, беше много отдавна!“
	— Аха! А каза ли колко отдавна?
	— Преди години — отвърна госпожа Оливър. — И знаете ли, изрече го също като възрастен. „Тогава защо не си отишла в полицията?“ — я запита едно от момичетата. Струва ми се, че беше Ан или Биътрис. Едно доста надменно момиче.
	— Аха! И какво отговори тя на това?
	— „Защото тогава още не знаех, че е убийство!“
	— Много интересно. — Поаро се поизправи в креслото си.
	— Струва ми се, че Джойс вече се беше пообъркала — отбеляза госпожа Оливър. — Опитваше се да обясни и се ядосваше, защото всички я дразнеха. Продължаваха да я питат защо не е отишла в полицията, а тя продължаваше да повтаря: „Защото тогава още не знаех, че е убийство. Едва по-късно разбрах, че е било убийство.“
	— Но никой с нищо не показа, че й вярва — и вие самата не сте й повярвали — но когато сте я видели мъртва, сте допуснали, че тя може би е говорила истината, така ли?
	— Да, точно така. Не знаех какво трябваше да направя или какво можех да направя. Но после се сетих за вас.
	Поаро кимна замислено. Помълча миг-два, после каза:
	— Трябва да ви задам един сериозен въпрос, но помислете, преди да отговорите. Смятате ли, че това момиче действително е станало свидетел на убийство? Или мислите, че просто му се е сторило?
	— Струва ми се — първото — отговори гостенката. — Тогава не вярвах. Просто мислех, че смътно си спомня нещо, което е видяла някога и го представя така, за да звучи интересно. Цялата пламна, когато започна да повтаря: „Видях, наистина видях, ви казвам!“
	— И така?
	— И така — дойдох при вас — отвърна госпожа Оливър, — защото единственото обяснение за нейната смърт е, че наистина е имало убийство и че тя е била свидетел. Това пък означава определени неща. Означава, че едно от лицата, които са били на празненството, е извършило убийството и че същото лице вероятно е било там по-рано през деня и е чуло какво каза Джойс! Не мислите, че само си въобразявам, нали? Смятате ли, че това е само плод на моето много богато въображение?
	— Едно момиче е убито — каза Поаро. — Убито от достатъчно силен човек, за да държи главата му в кофа с вода. Грозно убийство, при това извършено при обстоятелства, когато всяка секунда е била от значение. Някой се е почувствал заплашен и този някой е действал веднага щом е било възможно.
	— Джойс не е могла да знае кой е извършил убийството, което е видяла — изрече госпожа Оливър. — Имам предвид, че тя не би говорила за него, ако от присъстващите в стаята някой действително е бил замесен!
	— Да — рече Поаро. — Струва ми се, че имате право. Тя е видяла убийство, но не е видяла лицето на убиеца. Трябва да отидем по-далеч.
	— Не разбирам какво точно имате предвид.
	— Възможно е някой, който е бил там по-рано през деня и е чул думите на Джойс, да е знаел за убийството, да е познавал извършителя, може да е бил тясно обвързан с това лице. Може да е бил някой, който е мислел, че е единственото лице, което знае какво е извършила неговата жена или майка, или дъщеря, или син. Или може да е жена, която е знаела какво е извършил нейният съпруг или майка, или дъщеря, или син. Някой, който е мислел, че никой друг не знае. И тогава Джойс започва да говори…
	— И следователно…
	— Джойс е трябвало да умре?
	— Да. Какво смятате да правите?
	— Току-що се сетих — изрече Еркюл Поаро — защо името Удли Комън ми е толкова познато!


	Пета глава

	Еркюл Поаро погледна над портата, през която се минаваше за дома „Пайн Крест“. Това беше съвременна къща. Детективът се беше задъхал. Малкият кокетен дом пред него бе много подходящо наименуван. Намираше се на върха на един хълм с няколко борчета. Имаше и неголяма, добре подредена градина, където едър възрастен мъж вървеше по пътеката с голяма лейка от поцинкована ламарина.
	Косата на полицейския началник Спенс бе съвсем побеляла. Не можеше да се каже, че беше отслабнал. Той се спря и погледна посетителя пред портата. Еркюл Поаро стоеше там неподвижно.
	— Божичко! — каза Спенс. — Той трябва да е. Невъзможно е, но все пак е той. Самият Еркюл Поаро.
	— Аха — рече Поаро, — познахте ме. Поласкан съм.
	— Нека мустаците ви никога не оредяват — каза полицейският началник.
	Остави лейката и слезе до вратата.
	— Проклети плевели — измърмори. — А вас какво ви води насам?
	— Каквото ме е водило до много места и преди — отвърна гостът — и каквото веднъж преди доста години доведе вас при мен. Убийство.
	— Вече не се занимавам с убийства — заяви Спенс, — като изключим само плевелите. Ето с какво се занимавам сега. Унищожавам плевелите с отрова. Човек би помислил, че е лесно, но все нещо не е наред, обикновено времето. Не трябва да бъде твърде влажно, нито прекалено сухо и така нататък. Как разбрахте къде да ме намерите? — попита, докато отваряше на Поаро.
	— Изпратихте ми картичка за Коледа. Новият ви адрес беше на нея.
	— А, да, така беше! Нали съм старомоден — обичам да пращам картички на старите приятели.
	— Много съм ви признателен — рече Поаро.
	Спенс добави:
	— Вече съм стар човек.
	— И двамата сме стари хора.
	— Но вашата коса не е много побеляла — отбеляза Спенс.
	— Постигам го с едно шишенце — поясни Поаро. — Не е необходимо да се явяваш на публично място с бели коси, освен ако не го желаеш.
	— На мен едва ли ще ми отива гарвановочерно — изрече домакинът.
	— Съгласен съм — отговори Поаро. — Белите коси ви придават по-голямо достолепие.
	— Никога не съм мислил за себе си по този начин.
	— Но аз го мисля. А защо сте се заселили в Удли Комън?
	— Истината е, че дойдох тук, за да обединим сили със сестра ми. Съпругът й почина, децата й се изпожениха и живеят в чужбина — един в Австралия, а друг в Южна Африка. Затова дойдох тук. Пенсиите не стигат в днешно време, но ние доста добре се справяме. Елате да поседнем.
	Той се запъти към една малка остъклена веранда, където имаше столове и маси. Есенното слънце приятно огряваше това уединено местенце.
	— Какво да ви предложа? — попита Спенс. — Боя се, че тук няма нищо специално. Нито сироп от касис или от шипки, нито нещо друго от вашите патентовани напитки. Бира? Или да помоля Елспет да донесе чай? А може едно шанди, кока-кола или какао, ако желаете. Сестра ми Елспет пие какао.
	— Много сте любезен. За мен едно шанди! Това значи бира от джинджифил. Нали така?
	— Точно така!
	Той влезе в къщата и скоро се върна с две големи халби в ръце.
	— И аз ще пия същото — каза Спенс.
	Той придърпа един стол към масата и седна, поставяйки халбите пред себе си и Поаро.
	— Какво казахте преди малко? — попита, вдигайки халбата си. — Няма да пием за „престъпността“. С това вече приключих. Сигурно имате предвид престъплението, за което ми се струва, че мислите, и за което няма начин да не мислите, защото не мога да се сетя за друго престъпление в последно време. Не ми харесва това убийство, никак не ми харесва.
	— Не съм и допускал противното.
	— Говорим за детето, което натикали в кофа?
	— Да — отвърна Поаро. — Точно за това говоря.
	— Не зная защо сте дошли при мен — каза Спенс. — Вече нямам нищо общо с полицията. Приключих с това преди много години.
	— Полицаят винаги си остава полицай — рече Поаро. — Зад гледната точка на обикновения човек винаги стои гледната точка на полицая. Знам го от личен опит, защото и аз започнах в полицията в моята страна.
	— Да, вярно. Разказвали сте ми. М-м-да, наистина човек не може да се отърве от това, но отдавна не съм се занимавал с подобно нещо.
	— Но чувате какво се говори — отбеляза гостът. — Имате приятели сред колегите си. Можете да научите какво мислят или какво знаят.
	Спенс въздъхна.
	— Бедата днес е в това, че човек знае твърде много. Например става престъпление, чийто почерк ти е познат и знаеш, че всъщност на действащите полицейски служители им е известно много добре кой може да го е извършил. Те не тръбят по вестниците, само разследват и узнават. Но дали ще могат да направят нещо повече — това никак не е лесно.
	— Имате предвид съпругите, приятелките и разни такива?
	— Отчасти — да. Накрая човек може и да залови този, когото търси. Понякога може да мине година или две. Днес повече момичета се омъжват за нехранимайковци, отколкото по мое време.
	Еркюл Поаро се замисли, подръпвайки мустаците си.
	— Да — съгласи се. — Разбирам, че навярно е така. Подозирам, че момичетата, както казвате, винаги ги е теглело към нехранимайковците, но в миналото са имали повече задръжки.
	— Вярно е. Повече се грижеха за тях. Майките им, лелите им, по-големите им сестри. По-малките сестри и братя знаеха какво става. На бащите не им беше неудобно да изритат нехранимайкото от дома си. Имаше и девойки, разбира се, които понякога бягаха с някой от тях. В днешно време дори няма нужда от това. Майката не знае с кого излиза момичето, на бащата не се казва нищо, братята знаят с кого излиза тя, но само се подхилват. Ако родителите откажат да дадат съгласието си, двамата отиват при съдията и успяват да получат разрешение да встъпят в брак и когато младежът, известен на всички като нехранимайко, се заеме да доказва на всички, включително и на жена си, че е такъв, става истински панаир! Но любовта си е любов; момичето не иска да приеме, че нейният Хенри притежава отвратителни навици, криминални наклонности и какво ли още не. Заради него е готова да лъже, да се кълне, че черното е бяло и всичко останало. Да, трудно е. Имам предвид, че е трудно за нас. Няма смисъл все да повтаряме, че едно време нещата бяха по-добри. Може пък само така да сме смятали. Я ми кажете, Поаро, как се замесихте във всичко това? Малко сте се поотдалечили от дома си, а? Нали живеете в Лондон? Поне тогава беше така.
	— Все още живея в Лондон. Една моя приятелка, госпожа Оливър, ме помоли да дойда тук. Помните госпожа Оливър, нали?
	Спенс изправи глава, затвори очи и се замисли.
	— Госпожа Оливър ли? Май името й нищо не ми говори.
	— Писателка е. Пише детективски романи. Сигурно ще си спомните — запознахте се с нея, когато ме убедихте да разследвам убийството на госпожа Макгинти. Не може да сте забравили госпожа Макгинти.
	— Господи, разбира се, че не! Но това беше преди много време. Тогава ми направихте голяма услуга, Поаро, много голяма услуга. Дойдох при вас за помощ и не ми обърнахте гръб.
	— Беше чест за мен, бях поласкан, че дойдохте да се посъветвате с мен — рече Поаро. — Трябва да ви кажа, че един или два пъти бях стигнал до пълно отчаяние. Човекът, когото трябваше да спасим — да спасим кожата му в онези дни, вярвам, че достатъчно дълго време е изминало оттогава — просто беше такава личност, че много трудно можеше да се направи нещо за него. Беше човек, който не можеше да стори нищо полезно за себе си.
	— Оженил се е за онова момиче, нали? Намръщеното. Не, другото, с изрусената коса. Чудя се как ли я карат заедно. Чували ли сте нещо за тях?
	— Не — отвърна Поаро. — Предполагам, че всичко е наред.
	— Не мога да разбера какво хареса тя у него.
	— Трудно е. Но това е една от големите утехи в природата, че един мъж, колкото и непривлекателен да е, открива, че има жена, която го харесва. Човек може само да каже или да се надява, че са се оженили и са живели щастливо.
	— Няма да са живели много щастливо, ако е трябвало и майката да живее с тях!
	— Не, разбира се — каза детективът. — Или вторият баща — добави.
	— Седим си тук — отбеляза домакинът — и си говорим за едно време. Всичко това е минало. Аз пък все си мислех, че този човек, не мога да си спомня името му сега, е трябвало да отвори погребално бюро. Физиономията му беше такава. А може и да го е направил. Момичето имаше пари, нали? Да, от него би излязъл добър погребален агент. Мога да си го представя — целия в черно и как дава нареждания за погребението. Може да е проявявал ентусиазъм при избора на дървения материал — бряст или тик или каквото се употребява за ковчези. Обаче никога не би преуспял като застрахователен агент или продавач на недвижими имоти. Но хайде да не говорим за минали неща. — След което изведнъж каза: — Госпожа Оливър. Ариадни Оливър. Ябълки. Пак така ли се е заплела в тази история? Главата на онова клето детенце е била натикана в кофа с вода, в която е имало ябълки, нали? На някакво празненство? От това ли се интересува госпожа Оливър?
	— Не допускам, че единствено ябълките са я привлекли там — отговори Поаро, — но е била на празненството.
	— Искате да кажете, че живее тук?
	— Не, не живее тук. Отседнала е у една приятелка, госпожа Батлър.
	— Батлър? Да, знам я. Живее надолу, близо до църквата. Вдовица е. Мъжът й е бил пилот. Има дъщеря. Много симпатично момиче, много възпитано. И госпожа Батлър е доста симпатична жена, нали?
	— Видях я за миг, но мисля, че наистина е привлекателна.
	— А вие какво общо имате с всичко това, Поаро? Не сте били там, когато се е случило?
	— Не. Госпожа Оливър дойде при мен в Лондон. Беше силно разтревожена. Искаше да направя нещо за случая.
	Усмивка озари лицето на Спенс.
	— Разбирам. Все същата стара история. Аз също дойдох при вас, защото исках да сторите нещо.
	— Аз пък направих една стъпка напред — каза Поаро. — Сега аз дойдох при вас.
	— Защото искате да сторя нещо? Казвам ви, не мога нищо да направя.
	— О, можете. Можете да ми разкажете всичко за хората, които живеят тук. За хората, които са отишли на това празненство. За бащите и майките на децата, които са били там. За училището, учителите, адвокатите, лекарите. По време на празненството някой кара едно дете да коленичи и може би със смях на уста е казал: „Ще ти покажа как най-добре да захапеш ябълка със зъби. Зная как става.“ И тогава той или тя — независимо кой е бил — слага ръка върху главата на момичето. Явно не е имало борба и не се е вдигнал голям шум.
	— Мръсна работа — рече Спенс. — Точно това си помислих, като научих за това. Какво искате да узнаете? Тук съм от една година. Сестра ми живее тук от две или три години. Общината не е много голяма. Дори не може да се смята, че е твърде населена. Хора идват и си отиват. Мъжът работи или в Медчестър или в Грейт Канинг, или в друго някое място наблизо. Децата им посещават местното училище. После мъжът си сменя работата и те отиват да живеят другаде. Не е място, където хората се задържат, макар някои да са отдавна тук. Например госпожица Емлин, директорката на училището, и доктор Фъргюсън.
	— Щом и двамата — каза Еркюл Поаро — сме на мнение, че е било мръсна работа, навярно мога да се надявам, че вие ще знаете кои от тукашните хора са способни на подобни мръсни дела.
	— Да — отбеляза Спенс. — Това е първото нещо, за което се оглеждаме, нали? След това вече търсим някой по-млад от тази категория. Кой би искал да удуши или да удави, или да се отърве от едно тринайсетгодишно момиче? Както изглежда, няма доказателства за сексуално насилие или нещо подобно, защото първо това се гледа. В днешно време има много такива случаи, във всеки малък град или село. И пак ще повторя, че тези случаи са много повече, отколкото по мое време. И тогава имаше душевноболни или как им казват сега, но не толкова много. Предполагам, че повечето от тях са вън от заведенията, където трябва да ги държат. Всичките ни лудници са препълнени, затова лекарите казват: „Пуснете го, за да води нормален живот, да се върне и да заживее с близките си.“ А после в този разбойник или злочест младеж, зависи как гледате на нещата, се пробужда тъмната сила и хоп — в някоя яма намират още една млада жена, излязла да се поразходи, или пък ще се намери друга, достатъчно глупава да се качи в колата му. Деца не се връщат от училище, защото приемат чужд човек да ги качи в кола, макар да са предупредени да не правят това. Да, в днешно време има много такива случаи.
	— Това съответства ли на маниера, който имаме тук?
	— Всъщност това е първото нещо, за което се замисля човек — каза Спенс. — Да кажем, че на празненството е имало някой, който е бил ръководен от подобна тъмна сила. Може да го е вършил преди, а може просто да е искал да опита. Възможно е някой някъде да е водил статистика за нападения върху деца. Но доколкото ми е известно, никой не е съобщавал за подобно нещо. Поне не официално. Там е имало две момчета на подходяща възраст. Никлъс Рансъм, симпатично момче на седемнайсет или осемнайсет години. По възраст отговаря. Мисля, че е от Ист Коуст. Не ми изглежда ненормален, но откъде да знаем? Другият е Дезмънд. Около него имаше нещо, но не беше сериозно. Трябва да е бил някой от присъстващите, макар че, предполагам, всеки е можел да влезе отвън. По време на празненство не се заключва. Все се оставят отворени някоя странична врата или прозорец. Някой от онези наши приятелчета може да е наминал да види какво става и да се е промъкнал вътре. Рискът, разбира се, е много голям. Би ли се съгласило едно дете, дошло на забава, да се състезава с ябълки с някого, когото изобщо не познава? Във всеки случай още не сте обяснили, Поаро, какво ви накара да се заемете със случая. Споменахте нещо за госпожа Ариадни Оливър. Да не би да е някое от нейните чудати хрумвания?
	— Не точно чудато хрумване — възрази Поаро. — Вярно е, че на писателите им хрумват чудатости. Хрумвания, които едва ли имат нещо общо с реалността. Но тук става въпрос за нещо, което тя чула момичето да казва.
	— Какво, Джойс ли?
	— Да.
	Спенс се приведе напред и изпитателно се вгледа в Поаро.
	— Ще ви разкажа — задоволи любопитството му детективът.
	Той преразказа историята, която бе чул от госпожа Оливър.
	— Разбирам — каза Спенс и потърка мустака си. — Значи момичето казало това, така ли? Че видяло убийство. Споменало ли е кога и как?
	— Не — отвърна Поаро.
	— И какво го е накарало да каже това?
	— Говорили за убийствата в книгите на госпожа Оливър. Някой казал нещо за това на госпожа Оливър. Доколкото разбрах, едно от децата отбелязало, че нямало достатъчно кръв в книгите й или достатъчно трупове. А после Джойс заявила, че веднъж видяла убийство.
	— Похвалила се е? С това впечатление оставам от думите ви.
	— И госпожа Оливър останала с такова впечатление. Да, похвалила се е.
	— Може да не е било истина.
	— Да, може въобще да не е било истина — съгласи се Поаро.
	— Децата често преувеличават, когато искат да привлекат внимание към себе си или да направят впечатление. Но, от друга страна пък, може да е истина.
	— Вие как мислите?
	— Не зная — отвърна гостът. — Едно дете се хвали, че е видяло убийство. Само няколко часа по-късно то е мъртво. Трябва да признаете, че съществуват основания да се вярва, че навярно — макар може би това да е пресилено хрумване — че навярно това може да е било причина и следствие. В такъв случай някой изобщо не си е губил времето.
	— Положително — каза Спенс. — Знаете ли точно колко души са присъствали, когато момичето е споменало за убийството?
	— Според госпожа Оливър били около четиринайсет или петнайсет души, а може и повече. Пет или шест деца, пет или шест възрастни, които се занимавали с организацията. Но за по-точни сведения разчитам на вас.
	— Добре, това ще е лесно. Не означава, че в момента зная, но лесно ще мога да науча от местните хора. Колкото за самото празненство — вече знам доста. Преобладавали са жените. Бащите не са много по детските празненства. Но понякога надникват или идват да приберат децата си. Доктор Фъргюсън е бил там, викарият също. Другите били майки, лели, социални деятелки, две учителки от училището — мога да ви дам списък — и около четиринайсет деца. Най-малките са били на не повече от десет — останалите са били по-големи.
	— И предполагам, че са ви известни имената на съмнителните.
	— Ами няма да е толкова лесно, ако това, което мислите, е вярно.
	— Искате да кажете, че вече не търсим някоя личност със сексуални отклонения, а човек, който е извършил убийство и се е измъкнал. Някой, който не е предполагал, че могат да го разкрият, и върху когото внезапно се стоварва страшен удар.
	— Все пак не разбирам кой може да е — изрече Спенс. — Не биваше да казвам, че има възможни убийци в района. Поне е сигурно, че не е имало някакви по-особени убийства тук.
	— Навсякъде може да има възможни убийци — отбеляза Поаро. — А може би трябва да кажа невъзможни убийци, но все пак убийци? Защото невъзможните убийци не предизвикват подозрение. Срещу тях вероятно няма много доказателства и ще бъде страшен удар за такъв убиец да открие, че е имало очевидец на неговото престъпление.
	— Защо Джойс не е казала нищо още тогава? Това искам да знам. Да не би да е била подкупена от някого, за да мълчи? Прекалено е рисковано.
	— Не — рече Поаро. — От думите на госпожа Оливър направих извода, че навремето тя не е знаела, че е било убийство.
	— О, ама това е невероятно!
	— Не непременно. Говорело е дете на тринайсет години. Припомняло си е нещо, което е видяло преди години. Не знаем точно кога. Може да е било преди три или четири години. Видяло е нещо, но не е осъзнало истинското му значение. А това, знаете, може да се отнася за много неща, mon cher. Някаква необичайна злополука с кола. Кола, която е налетяла право върху лицето, което е било наранено или убито. Едно дете не би могло да схване, че това е било умишлено по времето, когато го е видяло. Но нечии думи или нещо, което е видяло или чуло година или две по-късно, може да събуди спомена и вероятно то се замисля. „А или В или Х го е сторил нарочно.“ „Може да е било действително убийство, а не злополука.“ Има и много други възможности. Някои от тях, признавам, са загатнати от моята приятелка госпожа Оливър, за която не е проблем да излезе с около дванайсет различни решения за всичко, като повечето от тях не са много вероятни. Таблетки в чаша чай, предназначена за някого. Все подобни неща. Да блъснеш някого на опасно място. Наоколо няма скали, което определено стеснява теоретичните възможности. Да, мисля, че може да съществуват много възможности. Може някоя история за убийство, която момичето прочита, да му припомня за някаква злополука. Може да е било случка, която го е озадачила тогава и когато е чело историята, да си е казало: „Аха, това може да е било така и така, така и така. Чудя се дали той или тя не са го направили нарочно?“ Да, наистина съществуват много възможности.
	— И вие сте дошли да ги разследвате?
	— Не смятате ли, че ще бъде в интерес на хората? — попита Поаро.
	— Аха, значи ние двамата ще бъдем съвестта на обществото, така ли?!
	— Поне можете да ми предоставите информация — нали познавате тукашните хора.
	— Ще направя каквото мога — отвърна Спенс. — Ще използваме и Елспет. Едва ли има човек, когото да не познава.


	Шеста глава

	Доволен от постигнатото, Поаро се сбогува с приятеля си.
	Щеше да получи сведенията, които му бяха необходими — в това не се съмняваше. Бе успял да заинтригува Спенс, а веднъж тръгнал по следа, Спенс не я изоставяше. Репутацията му на бивш високопоставен служител от Отдела за разследване на криминални деяния му бе спечелила приятели в местните полицейски отделения. А сега — Поаро погледна часовника си — той трябваше да се срещне с госпожа Оливър точно след десет минути пред дома, наречен „Апъл Трийз“. Името наистина беше подходящо — Ябълкови дървета.
	„Явно — мислеше си Поаро — човек не може да се отърве от тези ябълки. Наистина няма нищо по-вкусно от една сочна английска ябълка. И все пак тук ябълките са свързани с метли и врачки, със старинни обичаи — и с едно убито дете.“
	Следвайки указанията за пътя, той пристигна навреме пред червена тухлена къща, заобиколена от буков плет, зад която се виждаше приятна градина.
	Вдигна резето, отвори портата от ковано желязо, на която имаше табелка с надпис „Апъл Трийз“ и влезе. До входната врата водеше пътека. Подобно на стенен швейцарски часовник, от който автоматично излизат фигури от вратичка над циферблата, входната врата се отвори и госпожа Оливър се появи на стъпалата.
	— Точно на секундата — каза тя задъхано. — Наблюдавах ви от прозореца.
	Поаро се обърна и внимателно затвори портата. Така се случваше, че всяка среща с писателката, независимо дали внезапна или уговорена, почти винаги беше придружена от доказателство за ябълки: тя или ядеше ябълка, или бе яла — за което обикновено свидетелстваше ябълковата огризка, задържала се на широката й гръд, — или носеше чанта с ябълки. Но днес нямаше и следа от ябълка. Много тактично, помисли си Поаро със задоволство. Би било проява на лош вкус да яде ябълка на мястото, където бе станало не само престъпление, но се бе разиграла истинска трагедия. „Как другояче би могла да се нарече — мислеше си той — внезапната смърт на едно тринайсетгодишно дете?“ Не му се искаше да мисли за драмата и именно защото не му се искаше да прави това, у него се оформи твърдото убеждение да продължава да мисли по този въпрос, докато по някакъв начин не се разбули мракът около този проблем и не се изясни онова, за което бе дошъл тук.
	— Не проумявам защо отказвате да отседнете у Джудит Батлър — каза госпожа Оливър — и защо трябва да стоите в някой петоразреден пансион.
	— Защото е по-добре да бъда независим при своите наблюдения. Това е много важно, нали разбирате?
	— Не разбирам как ще съумеете да запазите независимостта си — възрази тя. — Нали ще трябва да се срещнете поотделно с всеки и да разговаряте?
	— Това е повече от ясно.
	— С кого сте се срещнали досега?
	— С моя приятел — полицейския началник Спенс.
	— Как изглежда сега? — попита госпожа Оливър.
	— Доста по-възрастен отпреди — отвърна Поаро.
	— Естествено — изрече тя. — Какво друго може да се очаква? Как е със слуха, с очите? Напълнял ли е или е отслабнал?
	Детективът се замисли:
	— Поотслабнал е. Чете вестника си с очила. Но не намирам да е оглушал.
	— А какво мисли за всичко това?
	— Много сте припряна — отговори Поаро.
	— И какво точно възнамерявате да правите?
	— Изготвил съм си програма. Най-напред се срещнах и се посъветвах със стария си приятел. Помолих го да събере известни сведения — нещо, което не бих могъл да сторя сам.
	— И понеже тукашните полицаи са му приятели, той ще може да измъкне информация от тях, така ли?
	— Не бих се изразил точно така, но в известен смисъл не сте далеч от истината.
	— А след това?
	— Имам среща с вас, мадам. Трябва да видя точно къде е станало произшествието.
	Госпожа Оливър изви глава и погледна къщата.
	— Няма вид на дом, в който е станало убийство, нали?
	Поаро помисли: „Какъв безпогрешен инстинкт има!“
	— Да — отвърна. — Въобще няма вид на такъв дом. След като огледам мястото, ще отидем с вас у майката на мъртвото дете, за да я изслушам. Моят приятел Спенс ми урежда среща с местния инспектор за днес следобед. Желая също да поговоря с тукашния лекар. И ако е възможно, с директорката на училището. В шест часа ще пия чай и ще ям наденички с приятеля си Спенс и сестра му и ще обсъждаме.
	— Какво още смятате, че би могъл да ви съобщи той?
	— Искам да се запозная със сестра му. Тя е живяла тук по-дълго от него. Приятелят ми е дошъл при нея след смъртта на съпруга й. Вероятно тя познава хората тук доста добре.
	— Известно ли ви е как звучи всичко, което казвате? — попита госпожа Оливър. — Имам чувството, че сте компютър. Програмирате се — така се казва, нали?
	Имам предвид, че цял ден въвеждате всички данни в себе си, за да видите какво ще излезе после на екрана.
	— Това наистина е идея! — отбеляза Поаро с известен интерес. — Да! Да! Аз играя ролята на компютър. Човек въвежда информацията…
	— Ами ако се получат само погрешни отговори? — попита госпожа Оливър.
	— Невъзможно е — заяви той. — Компютрите не грешат.
	— Така се говори за тях — каза приятелката му, — но понякога се случват удивителни неща. Например последната ми сметка за електричеството. Зная поговорката „Човешко е да се греши“, но една човешка грешка е нищо в сравнение с онова, което може да причини компютър, ако реши. А сега влезте и се запознайте с госпожа Дрейк.
	Госпожа Дрейк беше висока и симпатична жена, над четирийсетте. Златистата й коса беше прошарена, очите й бяха яркосини, цялото й същество излъчваше компетентност. Всяко празненство, организирано от нея, щеше да бъде успех. В приемната ги очакваше табла с кафе и две захарни бисквити. „Апъл Трийз“, заключи Поаро, беше изключително добре поддържан дом. Обзаведен с вкус, със скъпи килими, всичко беше старателно излъскано и почистено и обстоятелството, че почти липсваха скъпи предмети, не се забелязваше веднага. А и те нямаше да са на мястото си. Цветовете на завесите и покривките бяха приятни, макар че материите бяха обикновени. В това си състояние стаята можеше да бъде дадена под наем на добра цена във всеки момент, без да се налага преместване на ценни предмети или промяна в мебелировката.
	Госпожа Дрейк ги поздрави и почти успя изцяло да прикрие онова, което Поаро не можеше да не долови — известно усещане за бързо потиснато раздразнение от положението, в което бе изпаднала като домакиня на обществено събитие, по време на което е било извършено едно толкова антисоциално деяние като убийството. Като изтъкнат член на обществото в Удли Комън, подозираше той, вероятно тя изпитваше неприятното чувство, че в известен смисъл не се е оказала на необходимата висота. Онова, което се бе случило, не би трябвало да се случи. На някой друг, в нечий друг дом — да! Но на празненство за деца, уредено и организирано от нея, подобно нещо не би трябвало да се случи. По един или друг начин тя е трябвало да вземе мерки това да не се допусне. И Поаро подозираше, че тя трескаво напряга ума си, за да открие някаква причина. Не толкова причина за убийството, а по-скоро да стовари върху някого от помощниците си вината за това, че е пропуснал да предвиди възможността да се случи нещо подобно.
	— Мосю Поаро — каза тя с хубавия си глас, който, помисли си Поаро, би звучал отлично в малка зала. — Толкова съм доволна, че дойдохте. Госпожа Оливър ми разказа колко безценна ще бъде за нас помощта ви в тази ужасна ситуация.
	— Бъдете уверена, мадам, че ще сторя всичко по силите си, но както без съмнение сама знаете от опит, това ще бъде доста трудно.
	— Трудно? — попита тя. — Разбира се, че ще бъде трудно. Изглежда невероятно, абсолютно невероятно, че такова ужасно нещо е могло да се случи. Предполагам — добави, — че полицията вече знае нещо? Инспектор Раглън се ползва с много добра репутация тук. Не зная дали е необходимо да изпращат тук някого от Скотланд Ярд. Като че ли смъртта на клетото дете е само от местно значение. Няма нужда да ви казвам, мосю Поаро, след като и вие четете вестници, че има извънредно много нещастни случаи с деца из цялата страна. Изглежда, броят им постоянно расте. Като че ли наблюдаваме нарастване на случаите на психическа неуравновесеност, при това трябва да кажа, че майките и семействата изобщо не се грижат за децата си така, както някога. Децата се прибират от училище вкъщи сами вечер по тъмно и сами отиват на училище рано сутрин, пак по тъмно. А децата, колкото и да ги предупреждаваш, за зла беда постъпват глупаво, когато някой им предложи да ги качи в елегантната си кола. Просто са доверчиви и предполагам, че в такива случаи нищо не може да се направи.
	— Но случилото се тук, мадам, е от съвсем различно естество.
	— О, зная, зная. Ето защо употребих думата невероятно. Все още не мога да повярвам. Всичко беше под контрол. Бяхме приготвили всичко, до последното нещо. Тържеството вървеше идеално, по план. Изглежда просто невероятно. Лично аз смятам, че трябва да е имало, както аз го наричам, някаква външна намеса. Някой е влязъл в къщата, което не е било трудно — някой със силно умствено увреждане, предполагам от онези хора, които са пуснати от приютите за душевноболни по простата причина, че, доколкото ми е известно, няма достатъчно места за тях. В днешно време непрекъснато трябва да се осигуряват места за нови пациенти. Всеки е можел да надникне през прозореца и да види, че има детско празненство, и този нещастник — ако човек изобщо може да изпита съжаление към такива хора, което, искрено трябва да заявя, самата аз трудно бих сторила — примамва по някакъв начин това дете навън и го убива. Невероятно е, че подобно нещо е могло да се случи, но ето че е факт.
	— Вероятно бихте ми показали къде…
	— О, разбира се. Още кафе?
	— Не, благодаря.
	Госпожа Дрейк се изправи.
	— В полицията, изглежда, мислят, че е станало по време на играта „Огненият змей“. Тя беше в столовата. — Жената прекоси салона, отвори вратата и с жест на човек, който развежда група екскурзианти из знатен дом, посочи просторната столова с тежките плюшени завеси. — Тук беше тъмно, разбира се. Светеше само блюдото със запален коняк. А сега…
	Тя ги поведе през салона и отвори вратата на малка стая с кресло, гравюри със спортни сюжети и лавици с книги.
	— Библиотеката — каза и леко потрепери. — Кофата беше тук. Върху парче найлон, разбира се.
	Госпожа Оливър бе останала в салона.
	— Не мога да вляза — обясни на Поаро. — Ако го направя, ще се побъркам от мисли за това.
	— Сега не се вижда нищо — каза домакинята. — Аз само показвам мястото, както пожелахте.
	— Предполагам, че е имало вода, доста вода — обади се детективът.
	— В кофата имаше вода, разбира се. — Госпожа Дрейк изгледа Поаро така, сякаш той не беше с всичкия си.
	— Имало е вода й върху найлона. Имам предвид, че ако главата на детето е била натисната под водата, тогава наоколо би трябвало да се разплиска доста вода.
	— О, да. Дори по време на състезанието кофата трябваше да се допълва един или два пъти.
	— Значи този, който я е пълнил, се е намокрил.
	— Да, да, предполагам.
	— Никой ли не го забеляза?
	— О, инспекторът вече ме попита за това. Виждате ли, до края на вечерта почти всички бяха разрошени, измокрени или набрашнени. Изглежда, изобщо не са останали някакви полезни следи. Искам да кажа, че това е мнението на полицията.
	— Да — изрече Поаро. — Предполагам, че единственият ключ към тази загадка е самото дете. Надявам се да ми разкажете всичко, което знаете за него.
	— За Джойс ли?
	Жената изглеждаше изненадана. Като че ли Джойс вече бе отминала толкова назад в съзнанието й, че тя дори се озадачи, когато й се напомни за нея.
	— Жертвата е винаги от значение — поясни Поаро. — Всъщност много често самата жертва е причината за престъплението.
	— О, да, предполагам, че ви разбирам — рече госпожа Дрейк, което едва ли отговаряше на истината. — Ще се върнем ли в гостната?
	— И тогава ще ми разкажете за Джойс — напомни той.
	Те се настаниха отново в гостната. Домакинята явно изпитваше известно безпокойство.
	— Не зная наистина какво очаквате от мен, мосю Поаро — започна. — Навярно всички сведения са на разположение в полицията, а и майката на Джойс… Горката жена, без съмнение за нея ще бъде много мъчително, но…
	— Но на мен не ми е нужна — прекъсна я Поаро — преценката на майката за мъртвата й дъщеря. Необходимо ми е безпристрастно мнение от човек, който познава добре човешката природа. Самата вие, мадам, сте били деен участник в много благотворителни и обществени изяви тук. Никой друг, уверен съм, не би обрисувал по-умело характера и темперамента на лице, което вие познавате.
	— Ами… малко е трудно. Имам предвид, че децата на тази възраст — тя беше на тринайсет, струва ми се, на дванайсет или тринайсет — на тази възраст всички много си приличат.
	— А, не, моля ви! — възпротиви се Поаро. — Положително не са еднакви — има много голяма разлика в характерите и темперамента. Беше ли ви симпатична?
	Изглежда, въпросът позатрудни госпожа Дрейк.
	— Ами… разбира се, че ми беше симпатична. Искам да кажа, че всички деца са ми симпатични. Така е с повечето хора.
	— А-а! Тук вече не съм съгласен с вас. Намирам, че има подчертано несимпатични деца.
	— Да, съгласна съм, че в днешно време не ги възпитават много добре. Като че ли всичко се предоставя на училището, а и живеят много разпуснато. Сами избират приятелите си и ъ-ъ-ъ… о, наистина, мосю Поаро!
	— Джойс беше ли добро дете или не? — попита той настоятелно.
	Госпожа Дрейк го изгледа и каза с леко осъдителен тон:
	— Не бива да забравяте, мосю Поаро, че нещастното дете е мъртво.
	— Независимо дали е мъртво или живо, това има значение. Ако е било приятно и добро дете, кой ще иска да го убие, но ако не е било добро дете, може някой да го е желаел и да го е сторил…
	— Ами… Но наистина ли мислите, че е било въпрос на характер?
	— Може и да е било. Освен това е твърдяла, че е била свидетел на убийство.
	— О, това ли? — пренебрежително изрече жената.
	— Не сметнахте тези нейни думи за нещо сериозно, така ли?
	— Ама, разбира се, че не. Беше много глупаво нещо.
	— По какъв повод го каза?
	— Ами в действителност мисля, че всички бяха твърде възбудени от присъствието на госпожа Оливър. Вие сте много известна личност, трябва да не забравяте това, мила — обърна се госпожа Дрейк към госпожа Оливър. — Думата „мила“, която тя употреби, като че ли беше лишена от всякакво чувство. — Не допускам, че подобен въпрос изобщо би възникнал, но за децата наистина беше вълнуващо да се запознаят с такава известна писателка…
	— И така, Джойс казала, че видяла убийство — замислено изрече Поаро.
	— Да, каза нещо подобно. Всъщност аз не слушах.
	— Но наистина си спомняте, че го е казала, нали?
	— О, да, каза го. Но аз не повярвах — отвърна госпожа Дрейк. — Сестра й я накара да млъкне веднага.
	— И тя се ядоса от това, нали?
	— Да, продължи да повтаря, че било вярно.
	— Хвалела се е.
	— Ами да, много правилно го назовахте.
	— А може да е било истина.
	— Глупости! Изобщо не го вярвам — възрази госпожа Дрейк. — Просто това бе една от глупостите, които Джойс казваше.
	— Глупаво момиче ли беше?
	— Как да кажа — струва ми се, че бе от тези, които обичат да се изтъкват. Винаги искаше да е видяла повече или да е сторила повече от останалите момичета.
	— Немного приятен характер.
	— Да, наистина. Беше от тези, на които непрекъснато трябва да им напомняш да млъкнат.
	— А какво казаха за това останалите деца? Направили им впечатление?
	— Присмяха й се. Това, разбира се, я ядоса.
	— Е — каза Поаро, като се надигна. — Радвам се, че получих необходимото потвърждение по този въпрос. — Той се поклони учтиво. — Довиждане, мадам, благодаря ви извънредно много, че ми позволихте да огледам сцената на тази безкрайно тъжна случка. Надявам се, че не събудих у вас мъчителни спомени.
	— Естествено — отвърна госпожа Дрейк, — много е болезнено да си припомняш подобни неща. Толкова се надявах, че малкото ни празненство ще премине добре. И наистина всичко си вървеше отлично, и явно всички се забавляваха до момента на тази ужасна случка. Единственото нещо, което може да направи човек, е да се опита да го забрави. Беше много трагично, че Джойс подхвърли това за убийството.
	— Имало ли е някога убийство в Удли Комън?
	— Не, доколкото си спомням — уверено отвърна тя.
	— В този век на голяма престъпност, в който живеем — каза Поаро, — това наистина изглежда някак необичайно, нали?
	— А, да! Мисля, че имаше един шофьор на камион, който уби свой приятел — нещо от този род — и едно момиченце, което намерили заровено в яма с чакъл на около двайсетина километра оттук, но това беше отдавна. Нищо особено около тези две злодеяния. Доколкото ми е известно, и двете са станали под влиянието на алкохол.
	— В действителност едва ли подобен род убийства са могли да бъдат наблюдавани от дванайсет или тринайсетгодишно момиче.
	— Напълно невъзможно, бих казала. О, мога да ви уверя, мосю Поаро, че думите й са имали за цел единствено да привлекат вниманието на нейните приятелки и вероятно да предизвика интерес у прочута личност.
	Тя погледна доста хладно към гостенката си.
	— Явно — каза госпожа Оливър — вината е изцяло моя, защото бях на празненството.
	— О, разбира се, че не, мила! Съвсем не исках да кажа това.
	Поаро въздъхна, докато заедно с госпожа Оливър се отдалечаваше от „Апъл Трийз“.
	— Много неподходящо място за убийство — каза той, докато вървяха по пътеката към портата. — Липсва подходящата атмосфера, липсва трагичното усещане, липсва лицето, което си струва да бъде убито, макар да не мога да се отърва от мисълта, че може да се намери човек, на когото да му се прииска да убие госпожа Дрейк.
	— Разбирам накъде биете. Понякога тя наистина може да те вбеси. Много е самодоволна и самоуверена.
	— Какво представлява съпругът й?
	— О, тя е вдовица. Съпругът й е починал преди година или две. Разболял се от паралич и бил инвалид дълги години. Струва ми се, че е бил банкер. Бил запален спортист и ненавиждал мисълта, че трябва да се откаже от спорта и че ще остане инвалид.
	— Да, наистина. — Поаро отново насочи разговора към Джойс: — Кажете ми само това — намери ли се някой, който чу Джойс да споменава за убийството и който да й повярва?
	— Не зная. Едва ли.
	— Ами останалите деца?
	— Аз наистина имах предвид само тях. Не, не мисля, че някой й е повярвал. Казаха, че си съчинявала.
	— И вие ли решихте така?
	— Ами да — отвърна тя. — Е — добави, — например госпожа Дрейк би искала да вярва, че не са убили Джойс, но това не е възможно, нали?
	— Изглежда, че случаят е доста мъчителен за нея.
	— Предполагам, че донякъде е така — съгласи се госпожа Оливър, — но мисля, че вече започва да изпитва удоволствие да говори за това.
	— Симпатична ли ви е? — попита Поаро. — Смятате ли, че е добра жена?
	— Задавате ми такива трудни въпроси. Бих казала просто неудобни — изрече тя. — Изглежда, единственото нещо, което ви интересува, е дали хората са симпатични или не. Роуина Дрейк е властна жена — обича да движи нещата и да дирижира хората. Малко или много командва тук и явно добре си върши работата. Зависи дали харесвате властни жени. Аз лично не…
	— А какво ще кажете за майката на Джойс, при която отиваме?
	— Симпатична е. Струва ми се малко глуповата. Жал ми е за нея. Ужасно е да убият дъщеря ти, нали? И всички наоколо смятат, че това е било сексуално престъпление, което още повече утежнява нещата…
	— Но нали няма доказателства за изнасилване?
	— Не, но на хората им се иска да вярват, че се случват такива неща. Така е по-вълнуващо. Знаете какви са хората.
	— Така си мислим — но понякога, как да кажа — се оказва, че не знаем нищо за тях.
	— Нямаше ли да е по-добре приятелката ми Джудит Батлър да ви заведе у госпожа Рейнолдс? Тя я познава доста добре, а аз съм чужда за нея.
	— Ще постъпим според плана.
	— Значи компютърната програма продължава — възнегодува госпожа Оливър.


	Седма глава

	Госпожа Рейнолдс беше пълна противоположност на госпожа Дрейк. Липсваше й самоувереност — качество, което, изглежда, никога не бе притежавала.
	Беше облечена в обичайните траурни дрехи, в ръката си стискаше мокра носна кърпичка, а сълзите й бяха готови да рукнат всеки момент.
	— Наистина много мило от ваша страна — каза тя на госпожа Оливър — да доведете ваш приятел да ни помогне. — Сложи влажната си ръка в ръката на Поаро и го погледна плахо. — И ако той може да помогне по някакъв начин, ще бъда много признателна, макар и да не виждам какво може да се направи. Нищо няма да върне клетото ми дете. Ужасно е като помисля само — как е могъл някой да убие дете. Само ако бе извикала — но сигурно той веднага е натиснал главата й във водата и я е държал така. О, не мога да понеса мисълта за това, наистина не мога!
	— В никакъв случай не искам да ви разстройвам, мадам. Не мислете за това. Ще ви задам само няколко въпроса, които биха могли да помогнат да открием убиеца на дъщеря ви. Имате ли някаква представа кой би могъл да е?
	— Откъде да зная? Не бих и помислила, че може да е някой местен човек. Градът ни е толкова приятен, хората са симпатични. Предполагам, че би могъл да е само някой ужасен човек, влязъл през прозореца. Вероятно се е бил натъпкал с наркотици или нещо такова. Видял е светлината, разбрал е, че има празненство, и се е промъкнал вътре.
	— Уверена сте, че нападателят е бил мъж?
	— О, сигурно — почти извика тя. — Сигурна съм, че е бил мъж. Не би могло да е жена, нали?
	— Една жена също може да бъде достатъчно силна.
	— Предполагам какво имате предвид. Искате да кажете, че в днешно време жените са доста атлетични. Джойс беше още дете — само на тринайсет години.
	— Не искам да ви разстройвам, като стоя дълго тук, мадам, нито пък като ви задавам трудни въпроси. Уверен съм, че полицията вече се занимава с това и не желая да ви тревожа, като засягам неприятни факти. Отнася се само за нещо, което дъщеря ви е казала на празненството. Доколкото ми е известно, вие не сте били там, нали?
	— Не, не бях. Напоследък не се чувствах много добре, а детските празненства са много уморителни. Закарах ги там и по-късно се върнах да ги прибера. Трите деца отидоха заедно. Ан, най-голямата, е на шестнайсет, а Леополд е почти на единайсет. Какво е казала Джойс, за което искахте да ме попитате?
	— Госпожа Оливър, която е била там, може да повтори точно думите на дъщеря ви. Казала е, както разбрах, че била видяла убийство.
	— Джойс? О, не е възможно да каже такова нещо. Какво убийство е могла да види?
	— Всеки, изглежда, смята, че това е доста неправдоподобно — отбеляза Поаро. — Аз просто се чудех дали и вие мислите по този начин. Споменавала ли ви е някога за подобно нещо?
	— Да е видяла убийство? Джойс?
	— Не бива да забравяме — каза детективът, — че думата „убийство“ навярно е била употребена от някоя връстница на Джойс в най-общ смисъл. Може да е ставало въпрос за човек, прегазен от кола, или за деца, които са се боричкали и едното е блъснало другото в река или от мост. Нещо, което не е било направено нарочно, но е завършило с нещастие.
	— Не мога да се сетя за подобно нещо, което Джойс да е видяла. Във всеки случай нищо не ми е казвала. Може просто да се е пошегувала.
	— Твърдеше го съвсем уверено — обади се госпожа Оливър. — На няколко пъти повтори, че било вярно и че го видяла.
	— Някой повярва ли й? — попита майката.
	— Не зная — отвърна Поаро.
	— Не мисля, че й повярваха — изрече госпожа Оливър — или може би не искаха да ъ-ъ-ъ… да я насърчават, като кажат, че й вярват.
	— По-скоро били готови да й се присмиват и казали, че си измисля — изрече Поаро, но не така състрадателно като госпожа Оливър.
	— Не е било много хубаво от тяхна страна — каза госпожа Рейнолдс. — Джойс никога не би лъгала за такова нещо. — Изглеждаше възмутена и обидена.
	— Зная. Изглежда доста неправдоподобно — рече Поаро. — Според мен е по-вероятно да е сгрешила, да е видяла нещо, за което само е помислила, че може да е убийство. Навярно някаква злополука.
	— Ако е така, щеше да ми каже нещо за това, нали? — каза майката, все още обидена.
	— Допустимо е — отвърна Поаро. — Значи нищо не ви е казвала, така ли? Да не би да сте забравили? Особено ако не е било нещо важно.
	— Кога е могло да бъде това според вас?
	— Не знаем. Това е една от трудностите. Може да е било преди три седмици, а може да е било и преди три години. Казала е, че тогава била „по-малка“. Какво разбира под „по-малка“ едно тринайсетгодишно момиче? Не си ли спомняте за някаква сензационна случка в околността?
	— Ами не. Човек наистина чува какво ли не. Или го чете във вестниците. Нали знаете — нападения над жени или на някоя девойка с приятеля й и други подобни неща. Но нищо важно не мога да си спомня, нищо, което може да е заинтригувало Джойс.
	— Но да кажем, че дъщеря ви е споделила с вас, че със сигурност е видяла убийство, щяхте ли да допуснете тогава, че тя наистина си го мисли?
	— Тя не би го казала, ако не го е мислела наистина, нали? — попита госпожа Рейнолдс. — Според мен тя нещо се е объркала.
	— Да, изглежда възможно. Чудя се — продължи Поаро — дали ще мога да поговоря с двете ви деца, които също са били на празненството?
	— Да, разбира се, макар да не зная какво очаквате да чуете от тях. Ан е горе и се подготвя за изпити, а Леополд е в градината и сглобява модел на самолет.
	Леополд бе набито момче с обло лице и изцяло бе погълнат от процеса на сглобяване. Изминаха няколко минути, преди да е в състояние да обърне внимание на зададените му въпроси.
	— Ти беше там, нали, Леополд? Чул си какво е казала сестра ти. Какво точно каза тя?
	— О, имате предвид онова за убийството ли? — отегчено попита той.
	— Да, това имам предвид — рече Поаро. — Тя казала, че веднъж видяла убийство. Действително ли е видяла такова нещо?
	— Разбира се, че не! — отговори момчето. — Кого, за Бога, ще види тя убит? Просто така си говореше.
	— Какво означава „просто така си говореше“?
	— Ами за да се покаже — отвърна Леополд, дишайки учестено в старанието си да се съсредоточи. — Беше страшно глупаво момиче — добави. — Беше готова да каже какво ли не, за да накара хората да й обърнат внимание.
	— Значи според теб тя е измислила всичко?
	Леополд погледна към госпожа Оливър.
	— Предполагам, че е искала да направи впечатление на вас — каза той. — Нали вие пишете детективски истории? Казала го е само за да обърнете по-голямо внимание на нея, отколкото на другите.
	— Това също е нейна черта, нали? — запита детективът.
	— О, тя би казала какво ли не — рече Леополд. — Обзалагам се обаче, че никой не й е повярвал.
	— Ти чу ли я? Допускаш ли, че някой й е повярвал?
	— Чух я, като го каза, но не се заслушах. Биътрис й се присмя, а също и Кати. Те казаха: „Ама че измислица…“ или нещо от този род.
	Изглежда, нямаше какво повече да се измъкне от Леополд. Те отидоха горе, където Ан, която изглеждаше по-голяма от своите шестнайсет години, беше наведена над една маса с разхвърлени учебници по нея.
	— Да, бях на празненството — отвърна тя.
	— Чу ли сестра си да казва, че била видяла убийство?
	— О, да, чух я. Но не и обърнах внимание.
	— Не повярва, че е истина, така ли?
	— Разбира се, че не беше истина. Тук не са ставали убийства поне от сто години. Не е имало истинско убийство от не знам колко време.
	— Защо тогава го е казала?
	— О, тя обича да се изтъква. Искам да кажа, че имаше такъв навик. Веднъж беше съчинила една история, че е ходила в Индия. Чичо ми беше ходил там и тя разправяше наляво и надясно, че е била с него. Много от момичетата в училище й повярваха.
	— Значи не си спомняш тук да са ставали някакви по-особени убийства през последните три или четири години?
	— Да, нищо особено — отвърна Ан. — Само като тези от вестниците. А и те не са станали всъщност тук, в Удли Комън. Повечето са били, мисля, в Медчестър.
	— Според теб кой може да е убил сестра ти, Ан? Познаваш приятелките й и навярно знаеш на кого не е била симпатична.
	— Не мога да си представя кой би искал да я убие. Предполагам някой, който не е бил с всичкия си. Кой друг може да е?
	— Нямаше ли някой, който се е карал с нея или с когото не са се разбирали?
	— Искате да кажете дали е имала врагове? Според мен това е глупост. Хората в действителност нямат врагове. Просто има хора, които не са ви симпатични.
	Ан ги изпрати с думите:
	— Не искам да излиза, че съм лоша към Джойс, защото е мъртва и няма да е прилично, но тя наистина беше голяма лъжкиня. Съжалявам, че така трябва да говоря за сестра си.
	— Имаме ли някакъв напредък? — попита госпожа Оливър, когато се озоваха навън.
	— Абсолютно никакъв — отвърна Еркюл Поаро. — А това е интересно! — добави замислено.
	Госпожа Оливър явно не беше съгласна с него.


	Осма глава

	В „Пайн Крест“ часът беше шест. Еркюл Поаро хапна от наденичката и отпи от чая. Той беше силен, а за Поаро това означаваше, че бе почти безвкусен. Докато наденичките пък бяха изключително апетитни, приготвени отлично. Той погледна одобрително през масата към госпожа Маккей, която председателстваше над големия кафяв чайник.
	Елспет Маккей не приличаше на брат си. На всички негови широки и заоблени черти при нея съответстваха тесни и ъгловати. Имаше тясно и слабо лице и преценяваше заобикалящия я свят с проницателен поглед. Беше тънка като игла и все пак имаше известна прилика помежду им — главно в очите и силно подчертаната челюст. Поаро си помисли, че на всеки от тях можеше да се разчита за разумно мнение и здравомислеща преценка. Единствената разлика би била в това, че вероятно биха се изразили по различен начин. Полицейският началник Спенс щеше да говори бавно и внимателно в резултат на последователна мисъл и целенасоченост. Докато в съжденията си сестра му би скачала бързо, като котка върху мишка.
	— Изключително много неща зависят — каза Поаро — от характера на това дете, Джойс Рейнолдс. А това ме озадачава най-много.
	Той погледна въпросително към Спенс.
	— Нищо не мога да ви кажа — обади се полицейският началник. — Не съм живял тук достатъчно дълго. По-добре попитайте Елспет.
	Поаро погледна през масата и повдигна въпросително вежди. Както можеше да се очаква, жената не се забави с отговора си.
	— Според мен това момиче си беше една малка лъжкиня — каза тя.
	— Значи човек не е можел да разчита и да вярва на онова, което твърди?
	— Не, разбира се. Все разказваше измислици, при това доста добре. Но никога не съм й вярвала.
	— Говорела ги е, за да се изтъкне, така ли?
	— Точно така. Сигурно вече сте чули за индийската история, нали? Да знаете, че мнозина й повярваха. Цялото семейство заминало на почивка. Ходили някъде в чужбина. Не зная дали баща й и майка й или чичо й и леля й са били в Индия, но като се върнала от тази почивка, започнала да разказва фантастични истории как и тя била с тях. Добре я беше скалъпила тази история — за махараджи, за лов на тигри, за слонове — о, чудесно беше да я слуша човек и много от тукашните хора й повярваха. Но аз веднага разбрах, че говори повече, отколкото може да се е случило. Отначало помислих, че е възможно и че само малко преувеличава. Но всеки път историята се украсяваше с нови неща. Тигрите станаха толкова много, че повече нямаше накъде. Слоновете също. И преди беше разказвала подобни невероятни истории.
	— И все, за да привлече внимание ли?
	— Ами да, така е. Беше нещо невероятно.
	— Не можеш да твърдиш, че само защото едно дете е разказвало за пътешествие, което не е направило — обади се Спенс, — то винаги е лъжело.
	— Може и да не е така — настоя Елспет, — но бих казала, че по-скоро е вярно.
	— Следователно мислите, че щом Джойс Рейнолдс е разправяла, че е видяла убийство, то по-вероятно е тя да лъже и вие няма да й повярвате?
	— Така смятам — каза госпожа Маккей.
	— Може да грешиш — рече брат й.
	— Да — отвърна тя. — Всеки може да сгреши. Прилича на приказката за лъжливото овчарче.
	— Следователно, ако обобщим…
	— Все пак ще кажа, че според мен е малко вероятно да е говорила истината. Но аз съм справедлив човек. Може и да е било вярно, може наистина да е видяла. Не чак такова нещо, каквото е казала, но все пак нещо.
	— И затова е била убита — каза Спенс. — Не бива да забравяш това, Елспет — била е убита.
	— Така е. И ето защо казвам, че може и да се лъжа за нея. Ако действително е така, съжалявам. Но попитай някого, който я познава, и ще ти кажат, че просто й е идвало отвътре да лъже. Да не забравяме, че е била на празненство и е била развълнувана. Искала е да направи впечатление.
	— Наистина никой не й е повярвал — отбеляза Поаро.
	Елспет Маккей тръсна глава недоверчиво.
	— Чие убийство би могла да види тя? — попита детективът. Той погледна първо към брата, после към сестрата.
	— Ничие — решително отвърна госпожа Маккей.
	— Несъмнено тук е имало смъртни случаи през последните, да кажем, три години.
	— О, да, естествено — изрече Спенс. — Съвсем обикновени случаи — възрастни хора или инвалиди, или пък някоя пътна катастрофа…
	— И нищо необичайно, нищо неочаквано?
	— Ами… — Елспет се колебаеше. — Всъщност…
	Спенс я изпревари.
	— Записал съм няколко имена тук. — Побутна едно листче към Поаро. — Ще ви спести известни неприятности да разпитвате хората.
	— Това предполагаеми жертви ли са?
	— Не бих ги нарекъл точно така. Да речем в рамките на възможното.
	Поаро зачете на глас:
	— Госпожа Луелин-Смит, Шарлот Бенфийлд, Джанет Уайт, Лесли Фериър. — Той прекъсна, погледна през масата и повтори първото име: — Госпожа Луелин-Смит.
	— Възможно е — каза госпожа Маккей. — Да, може да има нещо там. — Добави една дума, която прозвуча като „опера“.
	— Опера ли? — погледна той озадачено. Не беше чувал за никаква опера.
	— Излязла една вечер — каза Елспет — и повече ни се чу, ни се видя.
	— Госпожа Луелин-Смит?
	— Не, не тя. Момичето-опера. За нея изобщо не е било проблем да е сложила нещо в лекарството й. И тя наследи всичките пари, нали? Или поне така е смятала тогава.
	Поаро погледна Спенс въпросително.
	— И оттогава нищо не се е чуло за нея — каза госпожа Маккей. — Тези чужденки са все една стока.
	Изведнъж значението на думата „опера“ стана ясно на Поаро.
	— Аха, момиче-au pair* — каза той.
	[* Момиче от чужда страна, което отсяда в семейства, за да изучава езика, като се отплаща с труд (фр.) — Б.пр.]
	— Точно така. Живееше при старата дама и една или две седмици след като тя почина, това момиче опера просто изчезна.
	— Сигурно с някой мъж — отбеляза Спенс.
	— И да е така, никой не знае нищо за него — добави Елспет. — При това тукашните хора доста приказват и обикновено знаят кой с кого ходи.
	— Никой ли не се усъмни относно смъртта на госпожа Луелин-Смит? — попита Поаро.
	— Не. Тя страдаше от сърце и докторът често я посещаваше.
	— Но сте поставили името й на първо място в списъка, приятелю, нали?
	— Ами тя беше богата жена, много богата. Смъртта й не бе неочаквана, но бе внезапна. Казвам между другото, че доктор Фъргюсън беше малко изненадан. Мисля, че той очакваше тя да живее по-дълго. Но на лекарите им се случват такива изненади. Тя не беше от тези, които изпълняват лекарските предписания. Не трябваше да се преуморява, но тя правеше каквото й харесва. Беше страстна градинарка, а това не помага много при сърдечни заболявания.
	Сега Елспет Маккей взе думата:
	— Дойде тук, когато здравето й беше вече поразклатено. Преди е живяла в чужбина. Дойде тук, за да е близо до племенниците си — господин и госпожа Дрейк — и купи Куори Хаус. Голям дом във викториански стил, като с него вървеше и занемарена каменоломна, и тя го купи именно заради нея. Пръсна хиляди лири, за да превърне тази каменоломна в „потънала“ градина или как му казват на това. Някъде от Уисли докара специален градинар, за да я проектира. О, трябва да ви кажа, че заслужава да се види.
	— Ще отида да я видя тогава — каза Поаро. — Кой знае — може пък там да ми хрумне някаква идея?
	— Да, на ваше място бих отишла. Заслужава си!
	— Значи била богата, така ли?
	— Мъжът й бил голям корабостроител. Имаше много пари.
	— Смъртта й не беше неочаквана заради състоянието на сърцето й, но бе внезапна — поясни Спенс. — Никой не се усъмни, че смъртта може да се дължи на нещо друго, а не на естествени причини. Сърцето й спряло или както лекарите го наричат — коронарна… е, не мога да си спомня точно.
	— Никой ли не поиска да се направи разследване?
	Спенс поклати глава.
	— Известни са такива случаи — каза Поаро. — Казвате на някоя възрастна жена да внимава, да не тича нагоре-надолу по стълбите, да не се занимава по цял ден с градината и т.н., и т.н. Но ако си имате работа с енергична жена, която е била запалена градинарка през целия си живот и в повечето случаи е постъпвала както й се харесва, то тя няма да се отнесе към лекарските съвети с необходимата сериозност.
	— Това наистина е така. Госпожа Луелин-Смит направи чудо от каменоломната. По-точно постигна го художникът. Три или четири години двамата работиха над това. Била видяла някаква градина, доколкото помня, в Ирландия, където ходила на обиколка по градините, организирана от „Нашънъл Тръст“. Взела оттам модел и просто преобрази мястото. О, наистина човек трябва да я види, за да повярва.
	— Значи имаме работа с естествена смърт — каза Поаро, — потвърдена от местния лекар. Това същият лекар ли е, който е тук сега? И с когото имам среща?
	— Да, това е доктор Фъргюсън. Той е около шейсетгодишен, добър лекар е и хората го обичат.
	— Но допускате, че смъртта й може да не е била естествена. Има ли и друга причина, освен казаното дотук, което да ви кара да мислите така?
	— Най-вече момичето-опера — каза Елспет.
	— Защо?
	— Ами сигурно е подправило завещанието. Кой друг ще е?
	— Явно не сте ми казали още всичко — рече Поаро. — Какво е това подправено завещание?
	— Вдигна се малко шум при легализиране на завещанието на старата дама.
	— Ново ли е било това завещание?
	— Ами казаха, че е имало… как беше? Имало е допълнение към него.
	Елспет погледна Поаро, който кимна разбиращо.
	— Правила е завещания и по-рано — обади се Спенс.
	— Горе-долу все едни и същи — дарения с благотворителна цел, завещания за стари прислужници, но основната част от богатството си винаги определяше за племенника си и жена му, които бяха най-близките й роднини.
	— А това допълнение?
	— Оставила всичко на момичето-опера — каза Елспет. — „За преданите грижи и добрина“. Нещо подобно.
	— Разкажете ми тогава още за тази девойка.
	— Тя е някъде от Средна Европа. Страната е с някакво много дълго име.
	— Колко време е била при старата дама?
	— Малко повече от година.
	— Винаги я наричате „старата дама“. На каква възраст беше?
	— Над шейсет. На шейсет и пет или шест.
	— Това не означава, че е била много стара — отбеляза Поаро прочувствено.
	— При всички положения е направила поне няколко завещания — обясни Елспет. — Както каза и Бърт, всичките почти едни и същи. Все оставяше пари за благотворителни цели и сигурно просто е сменяла получателите или е решавала да дава различни подаръци на възрастни прислужници и други подобни. Но основната част от парите винаги е била за племенника и съпругата му, струва ми се, а също и за някакъв възрастен братовчед, който обаче починал преди нея.
	Едноетажния дом, който построи, остави на художника — да живее там, докато желае, а също и известен доход за поддръжка на градината в каменоломната, която да бъде достъпна за посетители. Нещо от този род.
	— Предполагам, че семейството е поставило под въпрос уравновесеността на госпожа Луелин-Смит, както и това, че навярно е имало неблагоприятна външна намеса.
	— Възможно е да се е стигнало дотам — изрече Спенс. — Но адвокатите веднага се заловили здравата с подправеното допълнение. Явно фалшификацията не е била много сполучлива и я забелязали веднага.
	— Всичко сочело, че момичето-опера е могло да го стори доста лесно — каза Елспет. — Разбирате ли, тя е писала много от писмата на госпожа Луелин-Смит, защото старата дама не одобрявала да се изпращат до приятелите й писма, написани на машина. Ако писмото не било делово, тя казвала: „Напишете го на ръка, като се стараете да наподобите моя почерк, и го подпишете с моето име.“ Госпожа Миндън, чистачката, я чула да казва така един ден и предполагам, че чужденката е свикнала да го върши и е усвоила почерка на работодателката си. Сигурно тогава й е хрумнало да го направи и да избяга. Така е станало. Но както казах, адвокатите били много внимателни и го забелязали.
	— Адвокатите на госпожа Луелин-Смит ли?
	— Да. „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“. Много уважавана фирма в Медчестър. Винаги са се занимавали с нейните правни въпроси. Както и да е. Та те наели експерти, разпитали много народ, момичето също било разпитано и тогава усетило накъде отива работата. И един ден просто излязло, като оставило половината си багаж. Тъкмо се подготвяли да възбудят съдебно дирене срещу нея, но тя не изчакала. Просто изчезна!
	В действителност никак не е трудно да излезеш от тази страна, ако го сториш навреме. Ами че всеки може да отиде до Франция за един ден без паспорт и ако има уговорка с някого там, нещата могат да се уредят бързо и без много шум. Вероятно се е върнала в собствената си страна или е променила името си, или е отишла при приятели.
	— Всички ли мислеха, че госпожа Луелин-Смит е починала от естествена смърт? — попита Поаро.
	— Да. Не помня някой да го е поставял под въпрос! Само казвам, че е възможно, защото и преди е имало случаи, когато лекарят не е подозирал нищо. Да предположим, че Джойс е чула нещо, чула е момичето-опера да дава лекарство на госпожа Луелин-Смит, при което старата дама казва: „Това лекарство има по-различен вкус отпреди.“ Или „горчи ми“ или „много е особено“.
	— Човек би помислил, че самата ти подслушваш тук и там, Елспет — каза Спенс. — Въобразяваш си.
	— Кога почина тя? — попита Поаро. — Сутринта, вечерта, на закрито, навън, у дома си или извън дома си?
	— О, умря си вкъщи. Един ден се върнала от градината, където се занимавала с нещо, и дишала доста тежко. Казала, че е много уморена и си легнала. А после, с две думи, не се събудила вече. Което пък от медицинска гледна точка е напълно естествено.
	Поаро извади малък бележник. Страницата вече беше озаглавена „Жертви“. По-надолу той написа „Номер 1 — госпожа Луелин-Смит“. На следващите страници написа другите имена, които Спенс му бе дал, а после попита:
	— Шарлот Бенфийлд?
	Бившият полицай отговори веднага:
	— Шестнайсетгодишна продавачка в магазин. Била намерена на пътеката близо до Куори Уд с многобройни наранявания по главата. Били заподозрени двама младежи и двамата са излизали с нея от време на време. Нямало доказателства.
	— Те помогнаха ли на полицията по време на разследването? — попита Поаро.
	— Точно така — това е изразът, който се употребява винаги. Само че не помогнаха кой знае колко. Бяха изплашени. Изрекоха няколко лъжи, противоречаха си. Но би могъл да бъде всеки от тях.
	— Нещо повече за тях?
	— Питър Гордън, на двайсет и една години. Безработен. Хващал се е на работа, но не се е задържал. Мързелив. Хубавец. Веднъж или два пъти е задържан за дребни кражби. Не е регистриран за насилие. Дружи с една банда вероятни бъдещи престъпници, но е успявал да се държи настрани от големи неприятности.
	— А другият?
	— Томас Хъд. Двайсетгодишен. Заеква. Стеснителен, нервен. Искал да стане учител, но не успял. Майка му е вдовица. От тези е, дето не дават перце да падне върху момченцето им. Не била много благосклонна към приятелките му. Искала да не се отделя от полите й. Работел е в книжарница. Нищо криминално срещу него, но е възможна определена психическа нестабилност. Девойката много го е разигравала. Ревността може да е причина, но няма доказателства за завеждане на дело. И двамата имаха алиби. За Хъд бе майка му. Беше готова да се кълне до второ пришествие, че си е бил вкъщи при нея цялата вечер, а никой не можеше да каже противното или че го е виждал някъде другаде или в близост до мястото на убийството. За Гордъи пък гарантираха някои от онези негови приятели с лошо име. Не беше много убедително, но не можеше да се отхвърли.
	— Кога се случи това?
	— Преди година и половина.
	— И къде?
	— До една нива недалеч от Удли Комън.
	— На половин километър — каза Елспет.
	— Близо до дома на Джойс?
	— Не, от другата страна на селото.
	— Не ми се струва да е убийството, за което е говорила Джойс — изрече Поаро замислено. — Ако видиш как някой момък здраво налага девойка по главата, веднага ще си помислиш за убийство, нали? И няма да чакаш цяла година, за да се сетиш, че е било убийство.
	Той прочете още едно име.
	— Лесли Фериър.
	Спенс се обади пак:
	— Чиновник в адвокатска кантора, на двайсет и осем години, работил при „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“, Маркет Стрийт, Медчестър.
	— Адвокатите на госпожа Луелин-Смит, ако не греша.
	— Да, същите.
	— И какво се е случило с Лесли Фериър?
	— Прободен в гърба. Недалеч от кръчмата „Грийн Суон“. Говореше се, че имал връзка с жената на собственика, Хари Грифин. Наистина доста си я биваше, а и все още си я бива. Само дето зъбите й са малко по-големички. Пет или шест години по-възрастна от него, но тя си падаше по по-млади.
	— Оръжието?
	— Ножът не бе намерен. Говореше се, че Лес е скъсал с нея и започнал да се среща с друга, но не се разбра коя е другата.
	— Аха! И кого заподозряха в случая? Собственика или съпругата му?
	— Имате право — каза Спенс. — Би могъл да бъде всеки от тях. По-скоро съпругата. Тя е наполовина циганка и е много темпераментна. Но съществуват и други вероятности. Нашият Лесли не беше безгрешен. Малко след като навърши двайсет години, си създаде неприятности, подправяйки свои сметки. Опит за фалшификация. Разправяха, че бил от лошо семейство. Тогава работодателите му се застъпиха за него. Получи лека присъда и когато излезе от затвора, го взеха на работа във „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“.
	— И след това се поправи?
	— Е, няма доказателства. Изглежда, че се промени, поне доколкото ставаше дума за работодателите му. Но се беше забъркал в няколко съмнителни сделки с приятелите си. Беше мошеник, но пипаше внимателно.
	— А другата версия?
	— Че може да е бил намушкан от някой свой приятел с лоша слава. Попаднеш ли в такава среда, чака те нож, ако решиш да се измъкнеш.
	— Нещо друго?
	— Имал е доста голяма сума в сметката си в банката. Внесени в брой. Не можа да се разбере откъде са парите. Това само по себе си е подозрително.
	— Вероятно са били присвоени от „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“ — загатна Поаро.
	— Отричат. Казаха, че наели счетоводител да провери нещата.
	— В полицията нямат ли представа откъде може да са дошли парите?
	— Не.
	— И отново — каза Поаро — като че ли не е убийството, което е видяла Джойс.
	Той прочете последното име:
	— Джанет Уайт.
	— Намерена удушена на прекия път от училището към дома й. Живеела с още една учителка, Нора Амброуз. Според Нора Амброуз Джанет Уайт споменавала, че се страхувала от някакъв мъж, с когото скъсала преди година, но който често й изпращал заплашителни писма. Нищо не се откри относно този мъж. Нора Амброуз не знаеше името му, не знаеше и къде точно живее.
	— Аха! — възкликна детективът. — Тук може да има нещо.
	Той направи един солиден знак срещу името на Джанет Уайт.
	— Защо? — попита Спенс.
	— Защото това повече прилича на убийство, което момиче на възрастта на Джойс може да е видяло. Може да е познала жертвата — учителка, която вероятно й е преподавала. Възможно е да не е познавала нападателя. Може да е видяла борба, да е чула кавга между жена, която познава, и някакъв непознат мъж. Но не се е замислила повече тогава. Кога е убита Джанет Уайт?
	— Преди две години и половина.
	— Ето и това — каза Поаро — приблизително съвпада по време. Освен това явно не е разбрала, че мъжът, когото вероятно е видяла с ръце около шията на Джанет Уайт, не я е прегръщал, а вероятно я е душал. Но разбира истината след време. — Погледна Елспет. — Съгласна ли сте с моите разсъждения?
	— Разбирам какво искате да кажете — рече тя. — Но не тръгвате ли по погрешен път за цялата таз работа? Търсите жертва на минало престъпление, вместо да търсите човека, който е убил едно дете тук, в Удли Комън, преди не повече от три дни.
	— Вървим от миналото към бъдещето — поясни Поаро. — Или пристигаме, така да се каже, отпреди две години и половина допреди три дни. И следователно трябва да обмислим — което вие без съмнение вече сте направили — кой измежду хората от Удли Комън, присъствали на празненството, може да е бил свързан с по-старо престъпление?
	— Да постесним тогава обръча още малко — каза Спенс. — Разбира се, ако не грешим, като приемаме вашата презумпция, че Джойс е убита заради казаното от нея — защото била свидетел на убийство. Казала го е, когато са подготвяли празненството. А може и да грешим, като смятаме, че това е било причина за убийството, но аз не мисля, че грешим. Затова да приемем, че тя е казала това за убийството, и някой, който е присъствал там, я чува и действа незабавно.
	— Кои са присъствали? — попита Поаро. — Предполагам, че знаете.
	— Да, ето списъка.
	— И сте го проверили внимателно?
	— Да, два пъти го проверих. Не беше лесно. Ето осемнайсетте имена.

	Списък на хората, присъствали по време на подготовката за Празника на Вси светии
	Госпожа Дрейк (собственичка на дома)
	Госпожа Батлър
	Госпожа Оливър
	Госпожица Уитъкър (учителка)
	Преподобният Чарлс Котръл (викарий)
	Саймън Ламптън (курат)
	Госпожица Лий (помощничка на доктор Фъргюсън)
	Ан Рейнолдс
	Джойс Рейнолдс
	Леополд Рейнолдс
	Никлъс Рансъм
	Дезмънд Холанд
	Биътрис Ардли
	Кати Грант
	Даяна Брент
	Госпожа Гарлтън (домашна прислужница)
	Госпожа Миндън (чистачка)
	Госпожа Гудбоди (помощничка)

	— Сигурен ли сте, че това са всички?
	— Не — отвърна Спенс. — Не съм и не мога да бъда сигурен. Никой не може. Вижте, разни хора са носели по нещо. Някой донесъл цветни електрически крушки. Друг донесъл огледалца. Имало допълнителни блюда. Някой е услужил с пластмасова кофа. Хората идвали, разменяли по няколко думи и си отивали. Не оставали да помагат. Следователно такова лице може и да не е било забелязано и запомнено като едно от присъстващите. Но съм сигурен, че дори да е бил някой, който само е оставил ведро в салона, той е можел да чуе какво казва Джойс в приемната. Тя почти е крещяла. Не можем да се ограничим само с този списък, но това е най-доброто засега. Ето, погледнете. Направил съм кратки бележки срещу всяко име.
	— Благодаря. Само един въпрос. Някои от тези хора сигурно вече са разпитани — тези, които са били на празненството. Дали някой от тях е споменал за казаното от Джойс?
	— Мисля, че не. Няма го в протоколите от разпитите. За пръв път го чух от вас.
	— Интересно — отбеляза Поаро. — Дори странно!
	— Явно никой не го е сметнал за нещо сериозно — каза Спенс.
	Детективът поклати замислено глава.
	— Трябва да тръгвам, за да не закъснея за срещата с доктор Фъргюсън след приемния му час — каза. Сгъна списъка на Спенс и го сложи в джоба си.


	Девета глава

	Доктор Фъргюсън беше шейсетгодишен, по произход шотландец. Той измери Поаро от глава до пети с проницателен поглед изпод гъстите си вежди и каза:
	— И така, за какво става дума? Седнете. Внимавайте само с креслото, защото колелцето му е нестабилно. Няма да е зле да ви обясня някои неща — каза. — В градче като нашето няма нищо скрито. Онази писателка ви доведе тук като най-велик божи детектив, за да объркате живота на полицейските служители. В общи линии е така, нали?
	— Отчасти — отговори Поаро. — Дойдох да посетя един стар приятел, бившия полицейски началник Спенс, който живее тук със сестра си.
	— Спенс ли? Хм! Бива си го Спенс. Порода булдог. Добър и честен полицай от старата школа. Неподкупен. Никакво насилие. Праволинеен до глупост, без обаче самият той да е глупав.
	— Намирам преценката ви за доста вярна.
	— И така — каза лекарят, — какво му разказахте вие и какво ви каза той?
	— Спенс и инспектор Раглън бяха изключително отзивчиви. Очаквам го и от вас.
	— Какво може да очаквате от мен? — попита доктор Фъргюсън. — Нямам представа какво се е случило. На едно дете му набутват главата в кофа с вода и се удавя посред някакво празненство. Гадна история. В днешно време не можеш да учудиш никого с убийство на дете. През последните десетина години са ме викали за оглед на твърде много убити деца — прекалено много. Голям брой лица, които би трябвало да са в лудниците, не са там. Просто местата не стигат. Разхождат си се свободно, любезни, добре облечени — изобщо като всички останали, а всъщност търсят кого да пречукат. И това им доставя удоволствие. Но обикновено не го вършат на празненства. Предполагам, защото вероятността да ги хванат там, е доста голяма. Но никой не е казал, че на лудите не може да им хрумне нещо ново.
	— Имате ли някаква представа кой я е убил?
	— Наистина ли мислите, че мога да отговоря ей така, веднага? Трябва да имам доказателства, нали? Трябва да съм сигурен.
	— Може да имате предположения — каза Поаро.
	— Всеки може да има предположения. Когато ме извикат при болен, аз трябва да направя предположение дали детето ще се разболее от шарка, или е случай на алергия от миди или от възглавници с перушина. Трябва да задавам въпроси, за да разбера какво са яли или пили, или на каква възглавница са спали, или с какви други деца са имали контакт. Дали са били в препълнен автобус с децата на госпожа Смит или на госпожа Робинсън, които имат шарка, и какво ли още не. После правя предположение за какво може да става въпрос от всички възможности и едва тогава поставям диагноза. Не бива да бързате, ако искате да сте сигурен.
	— Познавахте ли това дете?
	— Разбира се. Беше една от пациентките ми. Тук сме двама — аз и Уоръл. Аз се случих да съм лекар на семейство Рейнолдс. Джойс беше доста здраво дете. Имаше си детските оплаквания, разбира се, но нищо особено. Ядеше прекалено много и говореше прекалено много. Не можеше да се каже, че прекаленото говорене й беше навредило по някакъв начин. Прекаленото ядене обаче й докарваше жлъчни кризи от време на време. Прекарала е заушка и варицела. Това е.
	— Но както сам намекнахте, явно при един случай тя наистина е прекалила с приказките си.
	— Значи изплюхте камъчето. Да, подочух такова нещо. Както се казва в пиесите: „Какво видял лакеят?“ Само че този път не било смешно. Така ли е?
	— Това може да се е оказало мотив, причина.
	— О, да. Имате право. Но има и други причини. В днешно време най-обичайното обяснение би било, че го е направил някой луд. Във всеки случай така поне постоянно излиза в съда. Никой не печели от смъртта й, никой не я е мразил. Но ми се струва, че в днешно време при децата не е необходимо да се търси причина. Причината е другаде. Причината е в главата на убиеца, просто защото той не е с всичкия си или е изпълнен със злоба, или пък е извратен. Можете да го наречете както си искате, аз не съм психиатър. Има моменти, когато не издържам повече, когато чувам: „Изпраща се за психиатрично освидетелстване“, щом някое дете влезе някъде с взлом, изпотроши огледалата, открадне бутилките с уиски, отмъкне дребните пари и халоса някоя бабичка по главата. Няма значение какво е. Просто веднага го изпращат за освидетелстване.
	— И на кого бихте се спрели в този случай за подобно освидетелстване?
	— Имате предвид от онези, които са били там?
	— Да.
	— Значи убиецът е бил там, а? Иначе нямаше да има убийство. Така е, нали? Бил е сред гостите, между помощниците или е влязъл през прозореца с престъпни намерения. Вероятно е познавал ключалките в къщата.
	Може и преди да е влизал на оглед. Да вземем например вашия човек. Иска да убие някого — нещо не толкова необикновено. Имаше подобен случай в Медчестър. Разкри се едва след шест или седем години. Убиецът беше тринайсетгодишно момче. Искал да убие някого и така убил едно деветгодишно момиченце. Откраднал кола, закарал го на десетина километра в някакви храсти, изгорил го там, избягал и после водил безупречен живот докато навършил двайсет и една-две години. Имайте предвид, че го знаем само от него — може да е продължил да постъпва така. Вероятно го е правил. Открил е, че му харесва да убива хора. Едва ли е убил мнозина — в противен случай по петите му щяха да са всички полицаи. Но от време на време в него е пламвало това желание. Според мнението на психиатрите той е извършил убийство в момент на психическа нестабилност. Опитвам се да се убедя, че и тук имаме такъв случай, поне нещо подобно. Слава богу, че не съм психиатър. Имам приятели обаче, които са. Някои от тях са си наред, докато други — ще кажа само това, че самите те май трябва да бъдат изпратени за освидетелстване. Този, който е убил Джойс, вероятно има добри родители, нормално поведение, приятен вид. Никой не би допуснал, че може да му има нещо. Захапвали ли сте някога хубава, червена, сочна ябълка! Изведнъж от нея се надигне нещо гадно и започне да ви се поклаща насреща? И сред хората има много червеи. Поне повече отпреди.
	— А вие не подозирате ли някого?
	— Не мога да поставя диагноза ей така, без никакви доказателства.
	— Все пак допускате, че е бил някой от присъстващите. Не може да има убийство без убиец.
	— Защо? Може, особено в днешните детективски романи. Сигурно и вашата приятелка ги пише такива. Но в този случай съм съгласен — убиецът трябва да е бил там. Гост, домашна прислужница, някой, който влязъл през прозореца. Няма да му е било трудно, стига да е огледал предварително прозорците. Може да е хрумнало на някого, че ще бъде много забавно да убие някого на празника на Вси светии. Само с това можете да започнете, нали? С човек, който е бил на празненството.
	Очите изпод гъстите вежди намигнаха на Поаро.
	— И аз бях там — каза той. — Наминах по-късно, просто да хвърля едно око.
	Той поклати енергично глава.
	— Да, там е работата. Прилича на съобщение във вестник:
	„Сред присъстващите беше и… ЕДИН УБИЕЦ.“


	Десета глава

	Поаро погледна одобрително към училището „Елмс“.
	Прие го, по негово предположение, секретарката, която веднага го отведе в кабинета на директорката. Госпожица Емлин стана от бюрото си, за да го посрещне.
	— Приятно ми е да се запознаем, господин Поаро. Толкова съм слушала за вас.
	— Прекалено сте любезна с мен — каза той.
	— За вас ми говори една моя много стара приятелка, госпожица Булстроуд, бивша директорка на Медоубанк. Вероятно си спомняте госпожица Булстроуд?
	— Едва ли някой би могъл да я забрави. Забележителна личност.
	— Да — изрече директорката. — Тя превърна Медоубанк в това, което е днес. — Въздъхна леко и допълни:
	— Наистина училището се промени. Различни цели, различни методи, но то все пак запази облика си на престижно учебно заведение, славещо се също така и със своите традиции. Но не бива да живеем прекалено много с миналото. Дошли сте без съмнение във връзка със смъртта на Джойс Рейнолдс. Не мога да си обясня какво ви е накарало да се заемете с нейния случай. Предполагам, че не попада в сферата на обичайните ви интереси. А може би сте я познавали лично, или нейното семейство?
	— Не — отвърна Поаро. — Дойдох по молба на една моя приятелка, госпожа Ариадни Оливър, която е на гости тук и е присъствала на празненството.
	— Тя пише чудесно — отбеляза госпожица Емлин. — Срещала съм се с нея един-два пъти. Е, сега вече смятам, че ще е по-лесно да разговаряме. Щом не са намесени лични чувства, човек може да говори направо. Случилото се е направо ужасно. Освен това е просто невероятно, ако мога така да се изразя. Децата, които бяха там, не са нито много големи, нито пък малки, за да ги причислим към някоя специална група. Според мен става дума за престъпление, извършено от умствено неуравновесен човек. Съгласен ли сте?
	— Не — възрази детективът. — Аз смятам, че зад това убийство, както е с повечето убийства, се крие определен мотив, при това навярно доста неприятен.
	— Аха! А причината?
	— Причината е била една забележка, направена от Джойс; не точно на празненството, доколкото разбрах, но по-рано същия ден, по време на приготовленията, в присъствието на по-големи деца и други помощници. Казала, че веднъж видяла убийство.
	— Повярвали ли са й?
	— Струва ми се, че, общо взето — не.
	— Това, изглежда, е най-вероятната реакция. Джойс — ще говоря откровено с вас, мосю Поаро, защото не искам ненужна сантименталност да прикрива умствените дадености — беше едно доста посредствено дете, нито глупаво, нито особено интелигентно. Няма да крия от вас — тя беше непоправима лъжкиня. Съвсем не искам да кажа, че е била някаква измамница. Не се опитваше да избегне наказание, нито пък да прикрива някаква своя слабост. Просто се хвалеше. Хвалеше се за неща, които никога не се бяха случвали, но това правеше впечатление на приятелките й, които я слушаха. В резултат, разбира се, те се бяха научили да не вярват сляпо на нейните неправдоподобни истории.
	— Вие мислите, че тя се е хвалила с това убийство, за да се покаже важна и да заинтригува някого?
	— Да. И според мен именно Ариадни Оливър е била този някой, когото е искала да впечатли.
	— Значи вие въобще не мислите, че Джойс е станала свидетел на убийство?
	— Дълбоко се съмнявам.
	— Смятате, че тя е измислила всичко?
	— Не бих казала това. Може да е видяла автомобилна злополука или когато някой е бил ударен с топка на игрище за голф и наранен — нещо, което би могла да превърне във впечатляваща случка и което би могло да мине като опит за убийство.
	— Следователно единственото предположение, което можем с положителност да направим, е, че на забавата по случай Вси светии е присъствал убиец.
	— Разбира се — каза госпожица Емлин, без да мигне. — Разбира се. Съвсем логичен извод, нали?
	— Имате ли някаква представа кой би могъл да бъде този убиец?
	— Това наистина е уместен въпрос — изрече директорката. — Освен това повечето деца на празненството бяха между девет и петнайсет години и предполагам, повечето от тях са или поне са били ученици в моето училище. Би трябвало да зная нещичко за тях. А също и за техните семейства.
	— Чух, че една от вашите учителки е била удушена от неизвестен убиец преди една или две години.
	— Имате предвид Джанет Уайт? Беше на около двайсет и четири години. Емоционална девойка. Доколкото е известно, разхождала се е сама. Разбира се, може да е имала среща с някой младеж. Не беше изключителна красавица, но беше привлекателна девойка. Убиецът не бе открит. Полицията разпита различни младежи и ги помоли да съдействат при разследването, но не можаха да открият достатъчно доказателства, за да се стигне до образуване на дело срещу някого. Според мнението на полицията този случай бе приключен незадоволително. Аз също мисля така.
	— Ние с вас имаме един общ принцип. Не одобряваме убийството.
	Госпожица Емлин спря погледа си върху него. Изразът й не се промени, но Поаро остана с впечатление, че го оглеждат преценяващо.
	— Вашите думи ми харесват — каза тя. — От това, което четем и слушаме в днешно време, човек би могъл да си направи извода, че в известен смисъл убийството бавно, но сигурно става приемливо за голяма част от обществото.
	Тя помълча малко. Поаро също не проговори. „Навярно — реши той — тя обмисля план на действие.“
	Тя стана и натисна един звънец.
	— Смятам — каза, — че ще е добре да поговорите с госпожица Уитъкър.
	Пет минути след като госпожица Емлин напусна стаята, вратата се отвори и една жена на около четирийсет години, с кафява къса коса влезе с енергична стъпка.
	— Мосю Поаро? — каза жената. — С какво мога да ви бъда полезна? Госпожица Емлин изглежда е на мнение, че мога да направя нещо за вас.
	— Щом госпожица Емлин мисли така, тогава почти няма съмнение в това. Напълно й се доверявам.
	— Познавате ли я?
	— Едва днес следобед се запознах с нея.
	— Но много бързо сте я преценили.
	— Надявам се да потвърдите преценката ми.
	Елизабет Уитъкър въздъхна леко.
	— О, да! Прав сте. Навярно става дума за смъртта на Джойс Рейнолдс. Не ми е ясно как сте разбрали за случая. Чрез полицията ли? — Лекото поклащане на главата й изразяваше неодобрение.
	— Не, не от полицията. Изпълнявам молбата на една приятелка.
	Тя взе стол и го побутна малко назад, за да е с лице към него.
	— Така. Какво искате да знаете?
	— Мисля, че не е необходимо да ви казвам. Няма смисъл да губим време с въпроси, които могат да се окажат без значение. Нещо се е случило на празненството онази вечер и би било добре да го науча. Нали така?
	— Да.
	— Бяхте на празненството, нали?
	— Да, бях. — Тя се замисли. — Много хубаво празненство. Добре организирано. Премина чудесно. Имаше около трийсетина души там, включително помощници от всякакъв вид. Деца, юноши, възрастни — няколко чистачки и домашни прислужници.
	— Участвахте ли в приготовленията в ранния следобед или сутринта?
	— Всъщност нямаше какво толкова да се върши. Госпожа Дрейк може да се справи с всички различни приготовления с малък брой помощници. Приготовленията бяха повече от домакинско естество.
	— Разбирам. Значи сте отишли на празненството като една от гостенките?
	— Точно така.
	— И какво се случи?
	— Не се съмнявам, че вече сте научили как протече самото празненство. Искате да знаете дали имам да ви кажа нещо, което специално съм забелязала или съм помислила, че може да има някакво значение? Не искам да ви губя времето напразно.
	— Изобщо не ми губите времето. И така, госпожице Уитъкър, разкажете ми с няколко думи.
	— Различните номера си вървяха по предварително набелязаната програма. Последното нещо беше подходящо повече за Коледа, отколкото за Вси светии. „Огненият змей“ е пламтящо блюдо със стафиди, напръскани с коняк, и всички наоколо посягат да грабнат по една — това са писъци, смехове и вълнение. В стаята стана много горещо, затова излязох и отидох в салона. И точно тогава, докато стоях там, видях госпожа Дрейк да излиза от тоалетната на площадката на първия етаж. Тя носеше голяма ваза с есенни листа и цветя. Застана до ъгъла на парапета и се спря за момент, преди да започне да слиза. Гледаше надолу, но не към мен, а към другия край на салона, където е вратата на библиотеката. Тя се намира точно срещу вратата на трапезарията. Та тя гледаше нататък, като се спря за момент, преди да тръгне надолу. Опита се да намести вазата по-добре, защото явно беше неудобна за носене, а и сигурно беше тежка. Нагласи я внимателно, за да може да я носи с една ръка, а с другата да се хване за парапета. Постоя така минута-две, като не гледаше вазата в ръцете си, а надолу към салона. И изведнъж направи рязко движение — сякаш трепна от уплаха, да, точно така бих го нарекла — явно нещо я бе стреснало. Толкова се сепна, че изпусна вазата и водата я заля. Вазата падна на пода на салона и се разби на парченца.
	— Разбирам — каза Поаро. После помълча, като не откъсваше поглед от събеседничката си. Очите й, забеляза, бяха проницателни. Сега те искаха да узнаят неговото мнение за онова, което му бе разказала. — Според вас какво може да я е уплашило толкова?
	— По-късно си помислих, че сигурно е видяла нещо.
	— Значи смятате, че е видяла нещо — повтори той замислено. — Какво например?
	— Вече казах, че тя гледаше към вратата на библиотеката. Възможно е да е видяла вратата да се отваря или дръжката й да се обръща, а може и да е видяла нещо повече от това. Може да е видяла някой да отваря вратата и да се кани да излезе. Може да е видяла някого, когото не е очаквала да види.
	— Вие самата гледахте ли към вратата?
	— Не. Гледах в противоположната посока, нагоре към госпожа Дрейк.
	— И мислите, че тя е видяла нещо, което я е стреснало?
	— Да. Може би нищо повече от това. Една врата, която се отваря. Или някой, може би някой, за когото не би могло да се допусне, да се показва оттам. Във всеки случай видяното е било достатъчно, за да я накара да изпусне тежката ваза.
	— Видяхте ли някого да излиза от онази врата?
	— Не. Не гледах нататък. Не мисля, че някой въобще е излизал в салона оттам. Който и да е бил, вероятно се е оттеглил обратно в стаята.
	— Какво направи след това госпожа Дрейк?
	— Тя извика, явно беше ядосана, слезе по стълбището и ми каза: „Вижте какво направих! Каква беля!“ И изрита настрани някои от счупените парчета. Помогнах й да смете парчетата в ъгъла. Не беше възможно да се изчисти напълно в момента, защото децата започнаха да излизат от стаята, където играеха на „Огнения змей“. Намерих някаква кърпа и й я дадох да почисти роклята си, а скоро след това празненството свърши.
	— Госпожа Дрейк не каза ли, че се е изплашила или за причината да се изплаши?
	— Не, нищо подобно.
	— Но вие мислите, че беше изплашена, така ли?
	— Наистина ли смятате, мосю Поаро, че ще вдигам шум за нещо незначително?
	— Не — отвърна той. — Съвсем не мисля така. Виждал съм госпожа Дрейк само веднъж — добави сериозно, — когато я посетих у дома й заедно с моята приятелка госпожа Оливър. Отидох там, за да огледам — сигурно ще ви прозвучи доста мелодраматично — местопрестъплението. За краткото време, през което бях там, не останах с впечатление, че тя е жена, която лесно би се стреснала. Съгласна ли сте с мен?
	— Разбира се. Ето защо и аз самата се чудя.
	— Вие не я запитахте нещо по-определено, нали?
	— Нямах никакво основание да го сторя. Ако домакинята е имала нещастието да изтърве една от най-хубавите си вази, то едва ли е редно някой гост да каже: „Как можахте да го направите?“ Госпожа Дрейк е последният човек, който може да бъде обвинен в несръчност.
	— И след това, както казахте, празненството приключи. Децата и техните майки или приятели си тръгнаха, а Джойс не бе намерена. Сега знаем, че Джойс е била в библиотеката и че е била мъртва. И тогава кой би могъл да бъде този, който е понечил да излезе от библиотеката малко по-рано, а после, чувайки гласове в салона, затваря отново вратата и излиза по-късно, когато в салона е имало хора, които са се сбогували, обличали са палтата си и прочие? Допускам, че едва след откриването на тялото сте имали време да размислите върху това, което сте видели.
	— Така е. — Жената се изправи. — Боя се, че няма какво повече да ви кажа. Дори това може да се окаже глупава дреболия.
	— Но е било забелязано, а всичко видяно си струва да се спомене. Между другото има един въпрос, който бих желал да ви задам. В действителност те са два.
	Елизабет Уитъкър седна отново.
	— Добре — каза. — Питайте каквото искате.
	— Можете ли да си спомните точно последователността на различните събития по време на празненството?
	— Предполагам. — Тя се замисли. — Започна със състезанието за метли. Украсени метли. За тази цел имаше три или четири малки награди. След това някакво състезание с балони — да ги пукат и да си ги подхвърлят, нещо като за загрявка на децата. Имаше и един номер с огледала — момичетата отиваха в една малка стая и държаха в ръка огледало, в което се отразяваше лицето на младеж.
	— Как ставаше това?
	— О, много просто. Сваля се надстройката на вратата и оттам надничат различни лица, които се отразяват в огледалото в ръката на момичето.
	— Знаеха ли момичетата кого виждат в огледалото?
	— Предполагам, че някои са знаели, а други — не. Кавалерите бяха дегизирани с маски, перуки, изкуствени бакенбарди, бради, грим. Повечето момчета бяха познати на момичетата, затова може да е имало и някой непознат. Във всеки случай се кикотеха през цялото време — каза госпожица Уитъкър, като за миг даде израз на своето академично неодобрение спрямо този вид забавление. — След това се състоя състезание с препятствия и тогава дойде ред на брашнената торта — напълва се една купа с брашно, обръща се върху табла, като отгоре се поставя монета от шест пенса. Всеки трябва да отреже по парче. Ако брашното се разпилее и монетата падне, тогава състезателят напуска играта. Останалите продължават, а последният получава монетата. Следваха танци, после вечеря и накрая играта „Огненият змей“.
	— А кога за последен път видяхте Джойс?
	— Нямам представа. Не я познавам много добре. Не е в моя клас. Не беше нещо специално, ето защо не съм й обърнала внимание. Помня само, че я видях да реже брашнената торта — беше толкова несръчна, че монетата падна почти веднага. Което означава, че тогава е била още жива — но това беше доста по-рано.
	— Не я ли видяхте да влиза в библиотеката с някого?
	— Със сигурност не. Щях да ви кажа, ако беше така. Това поне щеше да е от значение.
	— А сега — каза Поаро — идва ред на втория ми въпрос. Откога сте в това училище?
	— Тази есен ще станат шест години.
	— И преподавате?
	— Математика и латински.
	— Спомняте ли си една млада жена, която е преподавала тук преди две години — на име Джанет Уайт?
	Елизабет Уитъкър се вцепени. Понечи да стане от стола, после отново седна.
	— Но онова — онова няма нищо общо с това, нали?
	— Може и да има — каза Поаро.
	— Но как? По какъв начин?
	„Учителското съсловие е по-слабо информирано в сравнение със селските клюкари“ — помисли детективът.
	— Джойс заявила пред свидетели, че е била свидетел на убийство преди няколко години. Има ли вероятност това да е било убийството на Джанет Уайт, как мислите? Как е умряла Джанет Уайт?
	— Била е удушена, когато една вечер се прибирала от училище.
	— Сама ли е била?
	— Вероятно не.
	— Но не с Нора Амброуз?
	— Какво знаете за Нора Амброуз?
	— Засега нищо — отвърна Поаро. — Но бих желал да науча повече. Какво представляваха те — Джанет Уайт и Нора Амброуз?
	— Сексът ги занимаваше много — започна Елизабет Уитъкър, — но по различен начин. Как би могла Джойс да е видяла нещо подобно или да знае нещо за това? Станало е на една алея близо до Куори Уд. Тя едва ли е била на повече от десет-единайсет години.
	— Коя от двете имаше приятел? — попита Поаро. — Нора или Джанет?
	— Това е стара история.
	— Старите грехове имат дълги сенки — цитира детективът. — С годините все повече се убеждавам в истинността на тази поговорка. Къде е сега Нора Амброуз?
	— Тя напусна училището и отиде някъде в Северна Англия. Естествено тя беше силно разтревожена. Двете бяха големи приятелки.
	— Полицията не успя ли да разкрие случая?
	Госпожица Уитъкър поклати глава. Тя стана и погледна часовника си.
	— Трябва да вървя.
	— Благодаря ви за онова, което ми разказахте.


	Единайсета глава

	Еркюл Поаро погледна фасадата на Куори Хаус. Домът бе солиден и добре построен образец на средновикторианската архитектура. Представи си вътрешната подредба — тежък махагонов бюфет, правоъгълна маса, също от махагон, вероятно и билярдна зала, голяма кухня в съседство с миячно помещение, под, покрит с каменни плочи, масивна готварска печка с въглища, несъмнено вече подгрявана с електричество или газ.
	Той забеляза, че повечето от горните прозорци бяха все още със спуснати завеси. Позвъни на входната врата. Отвори му слаба, белокоса жена, която каза, че полковникът и госпожа Уестън заминали за Лондон й нямало да се върнат преди другата седмица.
	Той запита за Куори Удс и му отговориха, че градината е отворена за посетители без заплащане. Входът бил на пет минути път надолу по пътя. Щял да види табелата, поставена на желязна порта.
	Той се оправи много лесно и като мина през портата, заслиза по пътека, водеща надолу между дървета и храсти.
	Изведнъж спря и се замисли. Умът му не беше зает само с това, което виждаше или което го заобикаляше. Той разсъждаваше върху едно-две изречения, размишляваше върху един-два факта, които, както се бе изразил пред себе си, караха мислите му бясно да се надпреварват. Едно подправено завещание, подправено завещание и една девойка. Една девойка, която бе изчезнала, девойката, в чиято полза бе подправено завещанието. Един млад художник, който бе дошъл тук като професионалист да направи от изоставената каменоломна градина, една „потънала“ градина. На това място Поаро се огледа и кимна одобрително на названието. „Каменоломна градина“ звучеше грозно. Напомняше за шум и експлозия от взривяване на скали, за камиони, които откарват огромни количества камък за направа на пътища. Имаше нещо индустриално в тази фраза. Но Потънала градина — това вече беше нещо различно. Названието извика у него някакви откъслечни спомени. И така госпожа Луелин-Смит бе ходила в Ирландия с „Нашънъл Тръст“ на обиколка из градините. Самият той беше ходил в Ирландия преди пет-шест години. Бе отишъл там да разследва кражба на семейно сребро. Няколко интересни факта около случая бяха възбудили любопитството му и след като (както обикновено) — добави Поаро тази скоба към мислите си — разреши загадката, бе отделил няколко дни за пътуване из страната и за разглеждане на забележителности.
	В момента не можеше да си спомни името на градината, която бе посетил. Беше някъде близо до Корк. Киларни? Не, не беше Киларни. Недалеч от Бантри Бей. Беше я запомнил, защото беше доста по-различна от градините, които дотогава бе смятал за великото постижение на този век, градините на Шато във Франция, симетричната прелест на Версай. Спомни си, че бе тръгнал с една малка група с лодка. Лодка, в която трудно щеше да влезе сам, ако двама силни и сръчни лодкари фактически не го бяха поставили вътре. Насочиха се към малък остров, който не изглеждаше нищо особено и Поаро бе започнал да съжалява, че е тръгнал. Краката му бяха мокри и студени, а вятърът го пронизваше. Каква красота, си бе мислил, каква подреденост, каква симетрия на форми би могло да има на този скалист остров, осеян тук-там с дървета? Грешка, несъмнена грешка!
	Слязоха на малък пристан. Рибарите го свалиха със същата ловкост, с каквато го бяха качили. Останалите членове от групата бяха тръгнаха напред, увлечени в разговори. След като пооправи шлифера си и пристегна връзките на обувките си, Поаро ги бе последвал по една пътека между шубраци и храсти и няколко хилави дървета. Съвсем скучен парк, си бе помислил той.
	И тогава, доста внезапно, оставили зад себе си храстите, те се бяха озовали на тераса със стъпала, които водеха надолу. Там той бе видял нещо, което го бе поразило. Нещо, което би могло да стане само ако призрачните същества, каквито знаеше, че се срещат в ирландската поезия, бяха излезли от хралупите си и бяха го създали не толкова с труд и усилия, колкото с едно махване на магическа пръчка — една градина. Тя беше в нозете им. Нейната красота, нейните цветя и храсти, водата във фонтана, пътеката край него — всичко това очароваше и омайваше със своята неочакваност. Той се бе питал какво ли е било мястото в първоначалния си вид. Изглеждаше твърде симетрично, за да е било каменоломна. Една дълбока падина в повдигнатата почва на острова, отвъд която се виждаха вадите на залива, а от другата й страна се издигаха хълмове с обвити в мъгла върхове — вълшебна гледка! Помисли си, че може би точно това място е подсказало идеята на госпожа Луелин-Смит да притежава такава градина, да изпита удоволствието от купуването на една занемарена каменоломна в тази спретната, подредена, безинтересна и в основата си съвсем провинциална част на Англия.
	И така, тя бе потърсила съответния подходящ и добре платен роб, който да изпълни волята й. Бе намерила Майкъл Гарфийлд, млад човек, добър професионалист, бе го взела при себе си и му бе заплатила без съмнение голяма сума, бе му построила и дом. Майкъл Гарфийлд, помисли си Поаро, не я бе разочаровал.
	Той приседна на една пейка, от която се виждаше цялата градина. Представи си как би изглеждала тя през пролетта. Имаше млади дъбови дръвчета и брези с бели стволове. Бодливи храсти и бели рози, малки хвойнови дръвчета. Сега беше есен. Имаше златисточервени кленове и една пътека, която отвеждаше към нови прелести. Имаше цъфнали храсти прещип или испанска метла — имената на цветя и храсти не беше най-силната страна на Поаро, той познаваше и харесваше само рози и лалета. Но всичко, което растеше тук, имаше вид, че расте по своя воля. Не бе аранжирано, не личеше някаква натрапена зависимост. И все пак, помисли си той, в действителност не беше така. Всичко бе подредено, всичко бе планирано, от най-мъничкото растение, което растеше тук, до онзи голям храст, който се извисяваше стремително нагоре със своите златни и червени листа. О, да. Тук всичко бе планирано и подредено. Нещо повече — всичко бе подчинено на нечия воля.
	Питаше се на кого ли се бе подчинило. На госпожа Луелин-Смит или на Майкъл Гарфийлд? „Има значение — каза си Поаро, — да, има значение.“ Луелин-Смит е била добре осведомена, той беше сигурен в това. Занимавала се е с градинарство в продължение на много години, сигурно е членувала в Кралското градинарско дружество, посещавала е изложби, имала е на разположение каталози, посещавала е градини. Пътувала е в чужбина. Знаела е какво иска, заявявала го е. Достатъчно ли е било това? Поаро смяташе, че не е било напълно достатъчно. Тя е можела да даде своите нареждания на градинаря и да го държи отговорен за изпълнението им. Но дали е знаела, дали е виждала във въображението си точно как биха изглеждали нейните нареждания, когато са изпълнени? Не, поне не през първата година от засаждането им, нито дори през втората. Би могла да ги види едва след две години, след три години, дори след шест или седем години. Майкъл Гарфийлд, помисли си Поаро, Майкъл Гарфийлд е знаел какво е искала тя, защото му е казала какво иска и той е знаел как да превърне тази гола каменна пустиня в цъфтяща градина. Той го е планирал и го е постигнал; без съмнение той е изпитал огромното удоволствие, което изпитва един художник, изпълнил поръчка на много богат клиент. Бе осъществил своята представа за приказна страна, сгушена в един обикновен, дори малко скучен хълмист склон, където тя щеше да расте. Скъпи храсти, за които са били изписвани големи чекове, редки растения, които биха могли да се вземат само с благоволението на приятел, редом до прости, но необходими неща, които не струват почти нищо. През пролетта на склона, точно от лявата му страна, щяха да разцъфнат иглики — скромните им зелени листа, събрани заедно в горния край, му подсказаха това.
	„В Англия — каза си — хората ти показват своите живи плетове, водят те да видиш розите им и разговарят с часове за градините си с перуники и за да покажат, че ценят една от най-големите прелести на Англия, те завеждат там, когато слънцето блести и буковите дървета са разлистени, а под тях е разцъфтял дивият зюмбюл. Да, много красива гледка, но вече ми е показвана, при това твърде често, струва ми се. Предпочитам…“ — мисълта му се прекъсна, докато си припомняше какво предпочита. Да се вози в кола по пътищата на Девън. Пътят се вие, сгушен като поток между два бряга, които са покрити с килим от иглики. Бледи и свенливо жълти, а от тях долита онзи сладък и нежен аромат, доловим само когато игликите са с хиляди, който повече от всеки друг е ароматът на пролетта. Тук няма да са само редки храсти. Ще има пролет и есен, ще има малки диви циклами, ще има и есенен минзухар. Беше прекрасно място.
	Той се питаше какви ли бяха хората, които живееха в Куори Хаус сега. Знаеше имената им — възрастен полковник от запаса и съпругата му; все пак Спенс можеше да му разкаже нещо повече за тях. Имаше чувството, че който и да притежаваше сега Куори Хаус, домът едва ли бе обичан така, както го бе обичала покойната госпожа Луелин-Смит. Той стана и тръгна по пътеката. По нея се вървеше лесно — тя беше грижливо подравнена и явно предназначена за удобството на възрастни хора, които да вървят, където желаят, без да има нужда да слизат или да се изкачват по стръмни стъпала; на известни разстояния имаше пейки, които далеч не бяха толкова груби, колкото изглеждаха на пръв поглед. Всъщност ъгълът на облегалката и поставката за краката бяха изключително удобни. Поаро си помисли, че би искал да се запознае с Майкъл Гарфийлд. Това беше голямо постижение. Истински професионалист в занаята си. Бил е добър проектант и е ангажирал опитни изпълнители, освен това е успял така да подреди нещата, че покровителката му да остане с впечатлението за непокътнатостта на нейния първоначален замисъл. „Само че аз не мисля точно така. По-голямата заслуга е негова. Да, бих желал да го видя. Ако е все още в хижата или бунгалото, построено за него, то предполагам…“ — тук мисълта му прекъсна. Той се вторачи. Впери поглед над една падина при нозете си, където пътеката извиваше и я заобикаляше. Гледаше в почуда към един златисточервен храст, обрамчил нещо, което не знаеше в момента дали действително е там, или се дължеше на комбинацията от сенки, слънчева светлина и листа.
	„Какво ми се привижда? — помисли Поаро. — Да не е някаква магия? Нищо чудно. Тук всичко е възможно. Човешко същество ли виждам, или е — какво би могло да бъде?“ Мисълта му се върна години назад към предишни негови приключения, които бе нарекъл „Подвизите на Херкулес“. Всъщност, мислеше си той, това не бе английска градина. Тук имаше атмосфера. Опита се да я улови. Имаше нещо като магия, очарование, красота, плаха красота, при това неопитомена. Ако тук се поставеше пиеса, щеше да има нимфи, фавни, щеше да има гръцка красота, щеше да има и страх. „Да — мислеше си той, — в тази потънала градина витае страх.“ Какво бе споменала сестрата на Спенс? За някакво убийство в каменоломната преди години. Кръв е обагрила скалата, а после смъртта е била забравена, всичко е било покрито, дошъл Майкъл Гарфийлд, за да проектира и създаде една градина с изключителна красота, а една възрастна жена, която не е имала толкова много години пред себе си, е заплатила за това.
	Най-сетне видя, че от другата страна на падината е застанал млад човек, обрамчен от златисточервени листа, един млад мъж, установи сега Поаро, с необикновена красота. В днешно време не се говореше така за младите мъже. Обикновено за един мъж се казваше, че е секси или подлудяващо привлекателен и тези възхвали често пъти бяха доста точни. Мъж с набраздено лице, със сплъстена, мазна коса и с неправилни черти. За млад мъж не се казваше, че е красив. Ако се кажеше, то се казваше с оправдателен тон, сякаш ставаше дума за някакво отдавна изчезнало качество. Секси девойките не искаха Орфей с неговата лира, те искаха певец с дрезгав глас, изразителни очи и дълга разрошена коса.
	Поаро тръгна по пътеката. Когато стигна другата страна на стръмния склон, младият мъж излезе иззад дърветата, за да го посрещне. Младостта беше най-характерното у него, но все пак, забеляза детективът, в действителност той не бе толкова млад. Беше над трийсетте, навярно наближаваше четирийсетте. Усмивката на лицето му беше много лека, почти незабележима. Тя не беше предназначена да приветства. Беше висок, строен, с идеални черти на лицето, сякаш изваяни от скулптор-класик. Очите му бяха тъмни, косата — черна и му стоеше като защитна метална мрежа на шлем или шапка. За миг Поаро си помисли дали с този млад човек не се срещат като на някаква репетиция за тържествен парад. „Ако е така — помисли си, поглеждайки своите галоши, — то аз, уви, ще трябва да отида при гардеробиерката, за да се пременя с нещо по-подходящо.“ Той каза:
	— Изглежда съм навлязъл в чуждо владение. Ако е така, дължа извинение. Не съм оттук. Пристигнах едва вчера.
	— Не мисля, че можете да бъдете обвинен в нарушение. — Гласът беше много тих; звучеше учтиво, но някак си незаинтересовано, сякаш мислите на този човек бяха някъде доста надалеч. — Не бих казал, че е открито за посетители, но хора наистина минават оттук. Старият полковник Уестън и съпругата му нямат нищо против. Биха се възпротивили само ако се причинят някаква щети, но това е малко вероятно.
	— Няма следи от вандалщина — каза Поаро, като се огледа. — Не се забелязват отпадъци. Доста необичайно, нали? И изглежда безлюдно — странно. Човек би си помислил, че тук е идеално местенце за влюбени.
	— Влюбените не идват тук — обясни младият мъж. — Хората смятат, не знам защо, че това място носи нещастие.
	— Да не би вие да сте архитектът? А може би греша?
	— Казвам се Майкъл Гарфийлд — отговори младият мъж.
	— Помислих си го — каза Поаро, а после махна с ръка: — Ваше дело е, нали?
	— Да — отвърна Гарфийлд.
	— Много е красиво. Усещането, че нещо красиво е създадено в една, откровено казано, скучна част от английския пейзаж, е винаги необикновено. Поздравявам ви — продължи. — Сигурно сте доволен от постигнатото.
	— Питам се дали човек изобщо може някога да е доволен?
	— Направили сте го, доколкото зная, за госпожа Луелин-Смит. Доколкото ми е известно, тя вече не е жива. Сегашните собственици са полковник Уестън и съпругата му, нали?
	— Да. Купиха дома евтино. Къщата е огромна и трудна за поддържане. Не е онова, което хората търсят. Беше я завещала на мен.
	— И вие я продадохте?
	— Да, продадох я.
	— Но не и Куори Гардън?
	— О, да. Куори Гардън вървеше с къщата, беше нещо като добавка, както би казал някой.
	— А защо? — попита Поаро. — Интересно наистина — защо? Предполагам, че няма да имате нищо против, ако проявя малко любопитство.
	— Вашите въпроси са доста необичайни — отбеляза Майкъл Гарфийлд.
	— Интересувам се не толкова от фактите, а от причините. Защо „А“ е сторил това и това? Защо „Б“ е постъпил различно? Защо поведението на „В“ е различно от това на „А“ и „Б“?
	— Трябва да поговорите с някой учен — каза Майкъл. — Това е въпрос — или поне така казват в днешно време — на гени или хромозоми. Как са разпределени, как са разположени и прочие.
	— Вие току-що казахте, че не сте напълно доволен, защото човек по принцип е недоволен. А вашата работодателка, покровителка, наречете я както желаете, тя беше ли доволна от това произведение на красотата?
	— До голяма степен — отвърна той. — Аз се погрижих за това. Не беше трудно.
	— Звучи доста неправдоподобно — рече Еркюл Поаро. — Била е над шейсетте. Най-малко на шейсет и пет. Лесно ли е човек на тази възраст да бъде доволен?
	— Успях да я уверя, че направеното от мен е точно според нейните указания, замисли и идеи.
	— Така ли беше в действителност?
	— Сериозно ли ме питате?
	— Не — отвърна Поаро. — Откровено казано — не.
	— За да успее в живота — каза Майкъл Гарфийлд, — човек трябва да преследва кариерата, която желае, трябва да задоволи тези артистични наклонности, които притежава, но същевременно трябва да бъде и търговец. Трябва да продава стоката си. В противен случай се обвързва да изпълнява идеите на хората по начин, който няма да съвпада с неговия. Аз осъществих главно собствените си идеи и ги продадох на клиентката, която ме бе наела, като точно пресъздаване на нейните планове и замисли. Не е кой знае колко трудно да се научи това изкуство. Не е нищо повече от това да продадеш на едно дете кафявите вместо белите яйца. Трябва да убедиш клиента, че те именно са най-хубавите, най-подходящите, че са истински природен дар. Да кажем ли дори, че са предпочитани от самата кокошка? Кафяви, натурални, селски яйца. Не можеш да ги продадеш, ако кажеш: „Яйца като яйца. Яйцата се различават само по едно — или са пресни, или не са.“
	— Вие сте един необикновен млад човек — изрече Поаро и добави наум: „И арогантен.“
	— Възможно е.
	— Сътворили сте тук нещо прекрасно. Вие сте одухотворили празнината, оставена след грубата намеса на индустрията. Проявили сте въображение, като сте намерили средства, за да осъществите вашите идеи. Поздравявам ви. Засвидетелствам ви своето уважение, уважението на един възрастен човек, който се приближава до времето, когато краят на неговите дела наближава.
	— Но в момента вие продължавате да се трудите, нали?
	— Значи знаете кой съм аз?
	Несъмнено Поаро беше поласкан. Обичаше да знаят кой е той. Боеше се, че в днешно време това не можеше да се каже за повечето хора.
	— Вие следвате кървавата диря… Тук вече всички знаят. Градчето е малко и новините бързо се разпространяват. Довела ви е друга известна личност.
	— А, имате предвид госпожа Оливър?
	— Ариадни Оливър. Авторката на бестселъри. Хората искат да научат какво е мнението й по въпроси като студентските вълнения, социализма, облеклото на девойките, свободата в секса, както и много други въпроси, които не я засягат.
	— Да, да — каза Поаро. — Достойно е за съжаление. Забелязал съм, че не може да се научи много от госпожа Оливър. Става ясно само, че тя обича ябълки. Това, доколкото зная, е известно най-малко от двайсет години, но тя все още го повтаря с приятна усмивка. Ала вече, боя се, тя не ги обича много.
	— Ябълките ви доведоха тук, нали?
	— Ябълки на празника на Вси светии. Бяхте ли на празненството?
	— Не.
	— Имали сте щастие.
	— Щастие? — повтори думата Майкъл Гарфийлд, а в гласа му прозвуча изненада.
	— Не е приятно да си бил един от гостите на празненство, където е извършено убийство. Вероятно не сте изживявали подобно нещо, но уверявам ви, имали сте щастие, защото — детективът продължи на френски — il y a des ennuis, vous comprenez*? Ще ви питат къде сте били по това време, за дати, ще задават нахални въпроси. — После изведнъж попита: — Познавахте ли детето?
	[* Има неприятности, нали разбирате? (фр.) — Б.пр.]
	— О, да, семейство Рейнолдс са известни тук. Познавам повечето от хората, които живеят наоколо. В Удли Комън всички се познаваме, макар и в различна степен. Някъде се създава по-голяма близост, другаде приятелство, а някои хора остават най-обикновени познати и така нататък.
	— Какво представляваше това дете?
	— То беше — как да се изразя — не правеше впечатление. Гласът му беше доста неприятен. Креслив. В действителност това е всичко, което си спомням. По принцип не обичам деца. Много са отегчителни. И Джойс ме отегчаваше. Постоянно говореше за себе си.
	— Не предизвикваше интерес, така ли?
	Майкъл Гарфийлд погледна изненадано:
	— Не бих казал това. А трябваше ли?
	— Моето становище е, че неинтересните хора не ги убиват. Хора биват убивани за печалба, от страх или от любов. Човек прави избора си сам, но трябва да има изходна точка… — Той прекъсна и погледна часовника си: — Трябва да тръгвам. Имам ангажимент. Още веднъж приемете моите благопожелания.
	Поаро продължи надолу по пътеката, като избираше внимателно къде да стъпи. За пръв път се радваше, че не е с тесните си лачени обувки.
	Майкъл Гарфийлд не беше единственият, когото срещна в „Потъналата градина“ този ден. Като стигна в ниското, забеляза три пътеки, които водеха в различни посоки. На средната пътека, седнало върху повален дънер, го чакаше едно дете и то незабавно му обясни това.
	— Надявам се, че вие сте господин Еркюл Поаро, нали? — попита момиченцето.
	Гласът му беше ясен, звънлив. Беше крехко създание. У това момиченце имаше нещо, което хармонираше с „Потъналата градина“. Горска нимфа или елф.
	— Да, така се казвам — отвърна Поаро.
	— Дойдох да ви посрещна — каза детето. — Поканен сте у дома на чай, нали?
	— С госпожа Батлър и госпожа Оливър? Да.
	— Точно така. Това са мама и леля Ариадни. — И с лек упрек добави: — Доста закъсняхте.
	— Съжалявам. Спрях се да поговоря с един човек.
	— Да, видях ви. Говорехте с Майкъл, нали?
	— Познаваш ли го?
	— Разбира се. От доста време живеем тук. Познавам всички.
	Поаро се чудеше на колко ли години може да е. Попита я и тя отговори:
	— На дванайсет. Догодина ще бъда в училище-пансион.
	— Съжаляваш ли или се радваш?
	— Не мога да кажа, преди да съм отишла там. — После добави: — По-добре е да тръгваме.
	— Но, разбира се. Но, разбира се. Извинявам се, че закъснях.
	— О, няма значение, наистина.
	— Как се казваш?
	— Миранда.
	— Мисля, че ти подхожда — каза детективът.
	— За Шекспир ли се сетихте*?
	[* Миранда — невинната дъщеря на Просперо от „Бурята“ на Шекспир. — Б.пр.]
	— Да. Учили ли сте го?
	— Да, госпожица Емлин ни е чела от него. Аз накарах мама да ми прочете още нещо. Хареса ми. Чудесно звучи. Един смел, нов свят. Няма нищо такова в действителност, нали?
	— Не вярваш ли?
	— А вие?
	— Винаги има един смел нов свят — изрече Поаро, — но само за някои специални хора. За щастливците. За онези, които носят в себе си рождеството на този свят.
	— О, разбирам — отвърна Миранда с тон на човек, който очевидно разбираше с безкрайна лекота, макар Поаро да недоумяваше какво точно е разбрала. Тя пое по пътеката и каза: — Ще минем оттук. Не е далеч. Може да минете през плета на нашата градина.
	След това погледна през рамото си и посочи:
	— Там, в средата, беше фонтанът.
	— Фонтанът?
	— О, преди години. Предполагам, че е още там, под шубраците и азалиите и другите неща. Беше разрушен. Хората го отнесоха парче по парче, но не направиха нов.
	— Много жалко.
	— Не зная. Не съм сигурна. Обичате ли фонтани?
	— Ça depend — отговори Поаро.
	— Знам малко френски — каза Миранда. — Това означава „зависи“, нали?
	— Права си. Добра ученичка си.
	— Всички казват, че госпожица Емлин е много добра учителка. Тя е нашата директорка. Много е взискателна и доста строга, но понякога ни разказва страшно интересни неща.
	— Значи наистина е добра учителка — съгласи се Еркюл Поаро. — Познаваш това място много добре. Изглежда, знаеш всички пътеки. Често ли идваш тук?
	— О, да! Това е едно от любимите ми места за разходка. Когато съм тук, никой не знае къде съм. Сядам по клоните на дърветата и наблюдавам разни неща. Харесва ми да наблюдавам какво става.
	— Какви неща?
	— Най-вече птички и катерички. Птиците са много свадливи, нали? Съвсем не са като в поезията, където се казва „птичките сговорни са във своите гнезда“. В действителност не са, нали? Наблюдавам и катеричките.
	— А хора?
	— Понякога. Тук обаче не идват много.
	— А защо?
	— Предполагам, че се страхуват.
	— Защо трябва да се страхуват?
	— Защото тук е имало убийство. Имам предвид, преди да стане градина. Някога е било каменоломна и имало купчина чакъл или пясък и там именно са я намерили. В купчината. Мислите ли, че старата поговорка е вярна — роден си да те обесят или роден си да те удавят?
	— В днешно време никой не се ражда, за да го бесят. В Англия вече не бесят хора.
	— Но в други страни бесят. Бесят ги по улиците. Четох го във вестниците.
	— Аха! Как мислиш, това добро ли е или е лошо?
	Отговорът на Миранда не беше точно отговор на въпроса му, но Поаро разбра какво има предвид тя.
	— Джойс бе удавена — каза момичето. — Мама не искаше да ми каже, но това ми се стори глупаво, не мислите ли? Имам предвид, че съм вече на дванайсет години.
	— Бяхте ли приятелки с Джойс?
	— Да. В известен смисъл тя ми беше чудесна приятелка. Понякога ми разказваше интересни неща. Все за слонове и махараджи. Ходила е в Индия. Как ми се иска и аз да бях ходила там. С Джойс си споделяхме всичките си тайни. Аз нямаше какво толкова да разказвам като мама. Мама е била в Гърция. Там са се запознали с леля Ариадни, но мама не ме взе.
	— Кой ти каза за Джойс?
	— Госпожа Перинг, нашата готвачка. Тя говореше с госпожа Миндън, която идва да чисти. Някой натиснал главата й в кофа с вода.
	— Имаш ли някаква представа кой може да е бил този някой?
	— Не. Изглежда, и те не знаят, но пък са доста глупави.
	— А ти знаеш ли, Миранда?
	— Аз не ходих. Болеше ме гърлото, имах и висока температура и мама не ме заведе на празненството. Но мисля, че мога да науча защо е била удавена. Затова ви попитах дали хората се раждат, за да бъдат удавени. Ще минем оттук, през плета. Внимавайте за дрехите си.
	Поаро я последва. Влизането през плета откъм Куори Гардън не беше никакъв проблем за неговата водачка — дете, нежно като фея; все едно, че вървеше по шосе. Тя обаче беше внимателна към Поаро, като го предупреждаваше за бодливи храсти, отстранявайки по-опасните части от плета. Озоваха се в градината, близо до купчина тор и завиха покрай изоставен парник за краставици, до който имаше две големи кофи за смет. Оттам нататък спретнатата градинка отвеждаше до малък едноетажен дом. Миранда влезе през отворен френски прозорец и съобщи със скромната гордост на колекционер, който току-що се е сдобил с рядък екземпляр бръмбар:
	— Всичко е наред — с мен е.
	— Миранда, да не би да си го превела през плета? Трябваше да заобиколите и да влезете през страничната порта.
	— Този е по-добър път — отвърна детето. — По-бърз и по-къс.
	— И по-болезнен, не е ли така?
	— Не помня — каза Ариадни Оливър — дали съм ви запознавала с моята приятелка госпожа Батлър.
	— Разбира се. В пощата.
	Въпросното запознаване бе станало на опашка пред гишето. Сега Поаро имаше възможност по-добре да огледа приятелката на госпожа Оливър. Предишното му впечатление беше за слаба жена с шал на главата и шлифер. Джудит Батлър беше жена на около трийсет и пет години и докато дъщеря й приличаше на фея или на горска нимфа, тя напомняше на воден дух. Би могла да бъде рейнска сирена. Дългата й руса коса падаше свободно на раменете; тя бе с нежни черти, продълговатото й лице имаше леко хлътнали страни, над които блестяха големи морскозелени очи с дълги мигли.
	— Радвам се, че мога да ви благодаря лично, мосю Поаро — каза тя. — Беше много мило от ваша страна да се отзовете на поканата на Ариадни.
	— Когато моята приятелка ме помоли да сторя нещо, независимо какво, аз съм длъжен да го направя — отвърна той.
	— Глупости — рече Ариадни.
	— Тя беше уверена, съвсем уверена, че ще можете да разкриете това зверско деяние. Миранда, мила, би ли отишла в кухнята? Бисквитите са на телената тавичка.
	Миранда излезе. На вратата отправи разбираща усмивка към майка си, която съвсем красноречиво й казваше: „Отпращаш ме, но не за дълго.“
	— Опитах се да скрия от нея — изрече майката на Миранда — това ужасно нещо, което се случи. Но предполагам, че още от началото опитът ми е бил обречен на неуспех.
	— Да, наистина — каза Поаро. — Нищо не достига до хорските уши по-бързо от новината за нещастие, и то особено за някое ужасно нещастие. Във всеки случай — добави — невъзможно е да се живее, без да научаваш какво става наоколо. А децата, изглежда, са много способни в това отношение.
	— Не зная дали беше Бърнс или сър Уолтър Скот, който е казал: „Сред вас има дете, което си взема бележки“ — обади се госпожа Оливър, — но навярно е знаел за какво говори.
	— Може пък Джойс Рейнолдс наистина да е била свидетел на убийство — каза госпожа Батлър. — Просто да не повярваш.
	— Не вярвате, че Джойс го е видяла?
	— Исках да кажа, че ако е видяла подобно нещо, не е споменала за него преди това. Съвсем не е в неин стил.
	— Първото нещо, което чувам от всеки — изрече Поаро с благ глас, — е, че тази Джойс била лъжкиня.
	— Нима не е възможно — попита Джудит Батлър — едно дете да измисли нещо, а след това да се окаже, че е истина.
	— За нас това явно ще се окаже основната ни изходна позиция — каза детективът. — Джойс Рейнолдс е убита, по това не може да се спори.
	— Значи сте започнали! Сигурно вече знаете всичко — възкликна госпожа Оливър.
	— Мадам, не искайте от мен невъзможни неща. Винаги бързате много.
	— Защо не? — попита тя. — Днес нищо не може да се постигне, ако не се бърза.
	В този момент Миранда се върна. Носеше чиния, пълна с бисквити.
	— Да ги оставя ли тук? — попита. — Сигурно вече сте приключили с разговора, нали? Или трябва да донеса още нещо от кухнята?
	В гласа й се долавяше лека ирония. Майка й сложи сребърния чайник близо до решетката на камината, включи електрическия съд с вода, който беше изключила малко преди да кипне, после напълни чайника и сервира чая. Миранда любезно поднесе топли бисквити и сандвичи с краставица.
	— С Ариадни се запознахме в Гърция — поясни Джудит.
	— Паднах в морето — вметна госпожа Оливър, — когато се връщахме от един от островите. Имаше силно вълнение, а моряците винаги казват „скачай“ и, разбира се, казват „скачай“ точно тогава, когато лодката е най-отдалечена, защото малко след това ще ти бъде най-удобно да го направиш, само че ти си мислиш, че това не може да стане, и трепериш, губиш самообладание и скачаш, когато ти се струва близо, и, разбира се, точно тогава лодката се отдръпва. — Тя спря, за да си поеме дъх. — Джудит помогна да ме измъкнат и това, така да се каже, ни свърза, нали?
	— Така беше — потвърди госпожа Батлър. — Освен това много харесах името ви — добави. — Стори ми се много подходящо.
	— Да, предполагам, че е гръцко име — отговори госпожа Оливър. — Това е истинското ми име. Не е литературен псевдоним. Но нищо Ариаднинско не ми се е случвало. Никога не съм била изоставяна на гръцки остров от любимия или нещо от този род.
	Поаро вдигна ръка към мустаците си, за да скрие леката усмивка, която не успя да потисне, като си представи госпожа Оливър в ролята на изоставена гръцка девица.
	— Не можем да живеем според имената си — каза госпожа Батлър.
	— Наистина. Не мога да си представя вас как отрязвате главата на любимия си. Така е било, нали? Имам предвид Иудит и Олоферн*.
	[* Иудит 13:8 — Б.пр.]
	— Това е било патриотичен дълг — поясни приятелката й, — за който, ако си спомням правилно, била похвалена и наградена.
	— Не съм много осведомена наистина за Иудит и Олоферн. Това е от Стария завет, нали? Все още, ако човек се замисли за това, хората дават на другите — имам предвид на децата си — странни имена, нали? Кой беше оня, дето забил кол в нечия глава? Иаил или Сисара*. Никога не мога да запомня кой е мъжът и коя е жената. Не се сещам някое дете да е било кръстено Иаил**.
	[* Съд. 4:21 — Б.пр.]
	[** Съд. 4:19 — Б.пр.]
	— Тя му развързала мях с мляко и му дала да пие — неочаквано се обади Миранда, когато спря да вземе таблата.
	— Не гледайте към мен — каза Джудит Батлър на приятелката си. — Не съм аз тази, която запознава Миранда със Стария завет. Това е от училище.
	— Доста необичайно за съвременно училище, нали? — отбеляза госпожа Оливър. — Иначе ги занимават с етика, нали?
	— Но не и госпожица Емлин — рече Миранда. — Тя казва, че ако отидем на църква, ще чуем само съвременната версия, а тя нямала никаква литературна стойност. Ние трябва поне да познаваме изящната проза и белите стихове на пълното издание. Много ми хареса историята на Иаил и Сисара — добави. — Никога не би ми минало през ума да извърша такова нещо — изрече замислено. — Имам предвид да забия кол в главата на някого, който спи.
	— И аз се надявам, че няма да го правиш — каза майка й.
	— А ти как би се справила с враговете си, Миранда? — попита Поаро.
	— Ще бъда много внимателна — отговори момичето с мек, замислен глас. — Ще бъде по-трудно, но предпочитам този начин, защото не ми се иска да използвам неща, които причиняват болка. Ще употребя някакъв вид лекарство, което причинява безболезнена смърт. Ще заспят, ще сънуват прекрасни сънища, а после няма да се събудят. — Вдигна някои чаши и чинията за хляб.
	— Ще ги измия, мамо — каза, — ако искаш да заведеш мосю Поаро да разгледа градината. Все още има няколко рози от сорта „Кралица Елизабет“ зад плета.
	И тя излезе от стаята, крепейки внимателно подноса с чаените прибори.
	— Миранда е удивително дете — рече госпожа Оливър.
	— Имате много красива дъщеря, мадам — каза Поаро.
	— Да, мисля, че е красива сега. Човек не знае как ще изглеждат, когато пораснат. Понякога напълняват и заприличват на угоени прасенца. Но сега е като горска нимфа.
	— Нищо чудно, че харесва „Потъналата градина“, която е в съседство с вашия дом.
	— Бих желала да не й харесва толкова. Тревожа се, когато се скита из усамотени места, дори когато тези места са близо до хората или до селото. Човек, о, в днешно време човек непрекъснато се тревожи. Ето защо трябва да откриете как се е случило това страшно нещо с Джойс, мосю Поаро. Докато не узнаем кой е бил този злодей, няма да се чувстваме в безопасност ни минута — имам предвид за нашите деца. Нали ще заведете мосю Поаро в градината, Ариадни? Аз ще дойда след една-две минутки.
	Тя взе останалите две чаши и една чиния и отиде в кухнята. Поаро и госпожа Оливър излязоха през френския прозорец. Малката градина беше като повечето есенни градини. Бяха се запазили няколко стръка късни маргарити в една леха, както и няколко рози, които държаха високо изправени розовите си глави. Ариадни бързо се отправи към мястото, където имаше каменна пейка, седна и махна на Поаро да се настани до нея.
	— Казахте, че Миранда прилича на горска нимфа — заговори тя. — А какво мислите за Джудит?
	— Мисля, че Джудит би трябвало да се казва Русалка — отвърна Поаро.
	— Воден дух, точно така! Да, тя изглежда, като че току-що е излязла от Рейн, или от морето, или от горско езеро, или нещо подобно. Косата й има вид, като че е била потопена във вода. И въпреки това у нея всичко е спретнато и подредено, нали?
	— Тя е и прелестна жена — добави детективът.
	— А какво мислите за нея?
	— Все още не съм имал време да мисля за това. Просто си мисля, че е красива и привлекателна и че нещо много я тревожи.
	— Ами, разбира се, че как иначе?
	— Бих желал, мадам, вие да ми разкажете какво знаете или мислите за нея.
	— Ами по време на круиза се опознахме доста добре. Знаете как човек се сприятелява на такива места — само с един или двама. Искам да кажа, че останалите също са ти симпатични, но не си правиш труда да ги виждаш отново. Но за един или двама — да. И така, Джудит беше една от тези, които наистина исках да видя отново.
	— Не я познавахте преди пътешествието?
	— Не.
	— Но знаете нещо за нея?
	— Да, но само обикновени неща. Тя е вдовица — каза госпожа Оливър. — Съпругът й починал преди доста години — бил пилот. Загинал при автомобилна злополука. Било е, мисля, при някакво сблъскване на много коли, когато една вечер е напускал магистралата, за да излезе на обикновения път. Доколкото знам, оставил я е в доста тежко материално положение. Била е направо съсипана. Не обича да говори за него.
	— Миранда едно дете ли е?
	— Да. Джудит върши секретарска работа от време на време, но няма постоянна работа.
	— Познавала ли е хората от Куори Хаус?
	— Имате предвид стария полковник и госпожа Уестън ли?
	— Имам предвид предишната собственица, госпожа Луелин-Смит.
	— Мисля, че да. Струва ми се, че съм я чувала да споменава това име. Но тя умря преди две-три години и оттогава не съм чувала нищо за нея. Не са ли ви достатъчни живите хора? — попита Ариадни с раздразнение в гласа.
	— Разбира се, че не — каза детективът. — Трябва да науча повече и за онези, които са починали или изчезнали от сцената.
	— Кой е изчезнал?
	— Една девойка-au pair.
	— О — възкликна приятелката му, — ама те винаги изчезват, нали?! Имам предвид, че идват тук отнякъде, прибират си парите, а после отиват в болница, понеже са бременни, раждат и наричат бебето Аугуст или Ханс, или Борис, или някакво такова име. Или идват тук, за да се омъжат за някого, или са тръгнали след някой млад мъж, в когото са влюбени. Няма да повярвате на нещата, които чувам от приятели. Тези девойки-au pair са или манна небесна за преуморени майки, които не искат за нищо на света да се разделят с тях, или ти крадат чорапите, или ги убиват… — Тя замлъкна и почти веднага извика: — Ох!
	— Успокойте се, мадам — каза Поаро. — Няма причина да мислим, че една девойка-au pair е била убита — точно обратното.
	— Какво искате да кажете с „точно обратното“? Не разбирам.
	— Вероятно не. Няма значение.
	Той извади бележника си и записа нещо в него.
	— Какво записахте?
	— Някои неща, които са се случили в миналото.
	— Миналото май доста ви тревожи?
	— Миналото е баща на настоящето — поясни Поаро поучително.
	Той й предложи бележника си.
	— Желаете ли да видите какво съм писал?
	— Разбира се! Само че едва ли ще науча нещо. Винаги се разминаваме за нещата, които вие смятате, че трябва да се записват.
	Той протегна малкия черен бележник.
	„Умрели: госпожа Луелин-Смит (богата). Джанет Уайт (учителка). Адвокатски чиновник — намушкан с нож, с присъда за фалшифициране.“
	Под това беше написано: „Девойка-опера изчезва.“
	— Каква „опера“?
	— Това е думата, която сестрата на приятеля ми Спенс употребява за онова, което ние с вас наричаме девойка-au pair.
	— Защо е изчезнала?
	— Защото вероятно е щяла да бъде замесена в сериозни юридически проблеми.
	Пръстът на Поаро продължи надолу по списъка. „Фалшификация“ с два въпросителни знака след нея.
	— Фалшификация? — възкликна госпожа Оливър. — Защо фалшификация?
	— И аз това попитах. Защо фалшификация?
	— Каква фалшификация?
	— Било е фалшифицирано едно завещание, или по-скоро допълнение към него в полза на девойката-au pair.
	— Неправомерно влияние? — подсказа Ариадни.
	— Фалшифицирането е нещо много по-сериозно от неправомерното влияние.
	— Не виждам какво общо има това с убийството на клетата Джойс.
	— Нито пък аз — каза Поаро. — Но все пак е интересно.
	— Каква е следващата дума? Не мога да я прочета.
	— Слонове.
	— Това пък няма връзка с нищо!
	— Може да има — каза Поаро. — Повярвайте ми, може да има. — Той стана. — Сега трябва да ви оставя. Извинете ме, моля ви, пред домакинята, че не се сбогувах с нея. Беше изключително удоволствие да се запозная с нея и с прекрасната й и необикновена дъщеря. Кажете й да внимава за това дете.
	— „Мама казваше ми нивга да не ходя аз сама в гората“ — изрецитира госпожа Оливър. — И така, довиждане. Щом сте решили да се правите на тайнствен, няма да ви преча. Не казвате дори какво възнамерявате да правите.
	— Утре сутринта имам среща с представители на „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“ в Медчестър.
	— Защо?
	— За да си поговорим за фалшифициране и по други работи.
	— А след това?
	— Ще поговоря с някои хора, които също са присъствали.
	— На празненството ли?
	— Не — на приготовленията за празненството.


	Дванайсета глава

	Кантората на „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“ беше типична за една старомодна фирма, свидетелстваща за изключителна почтеност. Времето бе оставило своя отпечатък. Нямаше ги вече нито Харисън, нито Ледбетър. Имаше един господин Аткинсън и един млад господин Коул, а също така и господин Джеръми Фулъртън, старши партньор.
	Фулъртън беше слаб, възрастен мъж, със сух, делови глас и изненадващо проницателен поглед. Под ръката му имаше лист с няколко думи, които току-що бе прочел. Прочете ги отново, преценявайки значението им много точно. После погледна към човека, когото тези думи представяха.
	— Мосю Еркюл Поаро? — Направи собствена преценка на посетителя: възрастен човек, чужденец, облечен малко екстравагантно, с неподходящи черни лачени обувки, които, усмихна се вътрешно господин Фулъртън, явно доста го стискаха. Вече присвиваше очи от болка.
	Конте, франт, чужденец, при това препоръчан му не от някой друг, а от инспектор Хенри Раглън, а така също и от полицейския началник Спенс, бивш служител от Скотланд Ярд.
	— Полицейския началник Спенс, така ли? — попита Фулъртън. Той познаваше Спенс. Човек, който беше работил отлично навремето си, високо ценен от началството. В съзнанието му изплуваха далечни спомени. Един доста известен случай, в действителност много по-нашумял, отколкото обещаваше от самото начало, случай, който беше изглеждал ясен като бял ден. Разбира се! Сети се, че племенникът му Робърт, който бе младши адвокат, също се бе занимавал с този случай. Отначало следите сочеха към убиец психопат, който сякаш нямаше и желание да се защити, човекът като че ли искаше да бъде обесен (защото по онова време нещата стояха точно така). Никакви петнайсет години или доживотна присъда. Не. Получаваш най-тежката присъда. „Жалко наистина, че отмениха смъртната присъда — помисли си Фулъртън. — Младите нехранимайковци днес мислят, че не рискуват кой знае какво, когато преминават границата и отнемат живот. Мъртвият не може да те издаде.“
	Спенс се занимаваше със случая. Тогава той беше скромен, млад и упорит човек, който още от самото начало твърдеше, че са задържали невинен човек. И наистина се оказа така, а този, който доказа, че са задържали невинен, беше някакъв чужденец-аматьор. Някакъв пенсиониран детектив от белгийската полиция. Тогава не беше млад. А сега сигурно вече беше пооглупял от старост. Обаче все пак той щеше да бъде внимателен. От него се очакваха сведения. Нямаше да сгреши, като даде сведения, още повече, че не знаеше нищо, което би могло да е от полза за този случай. Убийство на дете.
	Господин Фулъртън подозираше поне трима души, които биха могли да извършат това престъпление. Всеки един от тримата нехранимайковци можеше да го е направил. Сигурно щяха да изкарат убиеца човек с умствено увреждане. Доклад от психиатър. Ето как вероятно щеше да завърши всичко. Но все пак да удавиш едно дете по време на празненство е доста различно от многобройните случаи, когато ученици не се връщат у дома, защото са се качили в чужда кола, макар да им се повтаря непрекъснато, че не трябва да го правят, за да ги открият по-късно в някой шубрак или яма за чакъл. Яма за чакъл ли? Кога беше това? Да, много, много отдавна.
	Всичко това продължи около четири минути, след което господин Фулъртън прочисти гърлото си подобно на астматик и заговори:
	— Мосю Еркюл Поаро, с какво мога да ви бъда полезен? Предполагам, че е нещо във връзка с онова момиче Джойс Рейнолдс. Ужасно нещо, наистина ужасно. Само че не виждам как мога да ви помогна. Знам много малко за случая.
	— Но, доколкото ми е известно, вие се грижите за правните въпроси на семейство Дрейк, нали?
	— О, да, да! Клетият Хюго Дрейк. Много симпатичен човек. Познавах го отдавна, още от времето, когато купиха „Апъл Трийз“ и се преместиха тук. Тъжна история — детски паралич — заразил се, когато били на почивка в чужбина. Иначе умът му си остана непокътнат. Тъжно е, когато се случи на човек, който е бил добър атлет, активен спортист и прочие. Да, тъжно е, когато знаеш, че оставаш инвалид за цял живот.
	— Вие сте се занимавали и с юридическите дела на госпожа Луелин-Смит, нали?
	— Лелята, да. Забележителна жена, наистина. Дойде да живее тук, след като здравето й се влоши, така че да бъде близо до племенника си и съпругата му. Купи на загуба Куори Хаус. Плати много над онова, което струваше в действителност, но парите не бяха проблем за нея. Тя беше много добре материално. Можеше да намери и по-хубава къща, но каменоломната я привличаше много. Намери художник-градинар за нея, чух, че бил голям специалист. Един от онези красиви, дългокоси младежи, но наистина беше кадърен. Добре се справи с тази градина в каменоломната. Прочу се с нея, писаха за това в списание „Дом и градина“ и къде ли не… Да, госпожа Луелин-Смит умееше да подбира хора. Не става въпрос само за млад красавец-протеже. Има застаряващи жени, които се побъркват на тази тема, но този младеж беше умен и беше ненадминат в професията си. Но аз като че ли се поувлякох малко. Госпожа Луелин-Смит почина почти преди две години.
	— Доста внезапно.
	Фулъртън остро изгледа Поаро:
	— О, не, не бих казал. Имаше болно сърце и лекарите я съветваха да си почива, но тя беше жена, на която не можеше да се диктува. Не беше хипохондричка. — Той се покашля и каза: — Струва ми се обаче, че се отдалечаваме от въпроса, по който сте дошли да разговаряте с мен.
	— Не е така, макар че бих желал, ако позволите, да ви задам няколко въпроса за един напълно различен случай. Бихте ли ми дали сведения за един от вашите бивши служители — Лесли Фериър.
	Господин Фулъртън погледна някак изненадано:
	— Лесли Фериър? Лесли Фериър. Само за момент. Знаете ли, почти бях забравил името му. Да, да, разбира се. Намушкаха го с нож, нали?
	— Това е човекът, когото имам предвид.
	— Добре, само че не зная дали бих могъл да ви кажа нещо повече за него. Станало е преди няколко години. Намушкали го една нощ близо до пивницата „Грийн Суон“. Не арестуваха никого. Според мен полицията е имала подозрения за виновника, но не достигнаха доказателства.
	— Подбудата от емоционален характер ли е била?
	— О, да, с положителност бих казал така. Ревност, знаете. Ходел с една омъжена жена. Съпругът й държал „Грийн Суон“ в Удли Комън. Непретенциозно заведение. След време, изглежда, младият Лесли тръгнал с друга млада жена, а както се говореше, може да са били и повече. Имаше успех сред момичетата. Един-два пъти си беше имал неприятности.
	— Бяхте ли доволен от него като служител?
	— По-скоро бях недоволен. Е, имаше и положителни страни. Справяше се с клиентите много добре, подготвяше се старателно за всеки случай, но не обръщаше достатъчно внимание на служебните си задължения и непрекъснато се замесваше с жени, повечето от които според моята старомодна преценка бяха неподходящи за него. Една вечер станал скандал в „Грийн Суон“ и по пътя си за вкъщи Лесли Фериър бил намушкан.
	— Някое от момичетата ли е било виновно или госпожа Грийн Суон, как мислите?
	— Вижте, това не бе случай, при който нещата са ясни. Доколкото знам, полицията прецени, че е било убийство от ревност, но… — Той сви рамене.
	— Но не сте сигурен, така ли?
	— О, случва се — отвърна Фулъртън. — „Адът не е така свиреп както пренебрегнатата жена.“ Това винаги се цитира в съда. Понякога е вярно.
	— Доколкото схващам обаче, вие самият не сте съвсем убеден, че този случай е бил такъв.
	— Да кажем, че съм имал нужда от повече доказателства. Същото важи и за полицията. Прокурорът не предяви обвинения.
	— А могло ли е да се окаже нещо съвсем различно?
	— О, да! Можеха да се предположат няколко теории. Младият Фериър беше доста избухлив. Майка му беше вдовица. Добра жена. Беше се постарала да го възпита добре. Покойният му баща обаче не е бил стока. Отървал се е на косъм от няколко трудни ситуации. Жалко за жена му. В някои отношения нашият млад приятел приличаше на баща си. Един-два пъти се бе озовал в доста съмнителна компания. Допуснах, че може да е сгрешил — беше още млад. Но го предупредих, че си намира неподходящи компании, все прекалено тясно свързани с измами и незаконни сделки. Откровено казано, ако не бе заради майка му, нямаше да го държа. Беше млад и способен. Предупредих го един-два пъти, като се надявах, че ще си вземе бележка. Но корупцията придобива огромни размери, а през последните десет години се увеличи още повече.
	— Някой може да му е имал зъб.
	— Напълно е възможно. Тези групи — шайки звучи доста мелодраматично, — човек се излага на известна опасност, когато се свърже с тях. Всеки опит да скъсаш с тях може да означава нож в гърба — това не е нещо необичайно.
	— Не е имало свидетели?
	— Никакви. Те не биха го допуснали, разбира се. Този, който се е наел с тази работа, е изпипал всичко докрай. Алиби със съответното място и време и прочие, и прочие.
	— Все пак някой може да е видял какво се е случило. Някое дете например.
	— Късно през нощта? В съседство с „Грийн Суон“? Едва ли, мосю Поаро.
	— Дете — настойчиво продължи детективът, — което би могло да си спомни. Дете, което се е прибирало вкъщи от дома на една приятелка. Или да го е видяло от собствения си дом. Може да е идвало по някаква пътека или да е видяло нещо зад плет.
	— Наистина, мосю Поаро, какво въображение имате само! Вашите предположения ми се струват крайно неправдоподобни.
	— На мен не ми се струват толкова неправдоподобни. Децата наистина виждат разни неща. Много често се оказват на места, където не очакваш да ги видиш.
	— Но със сигурност, щом си отидат у дома, разказват какво са видели.
	— Може и да не разказват. Може да не са сигурни какво точно са видели. Особено ако онова, което са видели, е било страшно за тях. Децата невинаги разказват вкъщи за улична злополука, която са видели, или за някаква проява на насилие. Те пазят тайните си много добре. Пазят ги и мислят за тях. Харесва им усещането, че знаят тайна, която пазят само за себе си.
	— Биха разказали на майките си — рече господин Фулъртън.
	— Не съм уверен в това. От опит зная, че нещата, които децата не казват на майките си, са доста много.
	— Мога ли да зная защо проявявате такъв интерес към случая с Лесли Фериър? Към трагичната смърт на един млад човек чрез насилие, което е толкова тежко бреме за нас в днешно време?
	— Аз не зная нищо за него. Но исках да науча нещо, тъй като неговата смърт е резултат на насилие, което се е случило не толкова отдавна. Може да се окаже важно за мен.
	— За вас, господин Поаро? — попита адвокатът с известна острота. — Наистина не мога да разбера защо сте дошли точно при мен и какво ви интересува. Не можете да подозирате каквато и да била връзка между смъртта на Джойс Рейнолдс и смъртта на един обещаващ младеж, макар и с известни криминални наклонности, който е мъртъв от няколко години.
	— Човек може да подозира всичко — заяви Поаро. — Човек трябва да научи повече неща.
	— Извинете ме, но онова, от което човек се интересува във всички случаи, свързани с престъпление, са доказателствата.
	— Вие може би сте научили, че мъртвата Джойс е била чута от няколко свидетели да казва, че е видяла със собствените си очи убийство.
	— В място като това — възрази Фулъртън — човек чува какви ли не неща. При това, ако мога така да се изразя, в особено преувеличен вид, който не предполага доверие.
	— И това е вярно. Джойс е била едва на тринайсет години. Дете на девет години може да запомни нещо, което е видяло — кола да блъска човек, бой с ножове в тъмна вечер или пък учителка, която удушават — всички тези неща оставят много силни впечатления у детето. То може да не говори за тях, защото не е уверено в действителните факти, които е видяло, но често се сеща за тези неща. Може дори и да забрави за тях, докато нещо не го подсети. Не сте ли съгласен, че е възможно това да се случи?
	— О, да, да, но едва ли… Струва ми се, че това е доста пресилено предположение.
	— Зная, че тук е живяла девойка чужденка, която е изчезнала. Името й, струва ми се, е било Олга или Соня, но не съм сигурен за презимето.
	— Олга Симеонов. Да, наистина.
	— Боя се, че е била с по-особен характер, така ли е?
	— Така е.
	— Била е компаньонка или медицинска сестра на госпожа Луелин-Смит, която преди малко ми описахте. Лелята на госпожа Дрейк…
	— Да. Тя имаше няколко момичета на тази длъжност — две други чужденки мисля. С едната от тях се скара почти веднага и една друга, която беше мила, но изключително глупава. Госпожа Луелин-Смит не беше човек, който търпеше глупостта. Олга, последният й избор, като че ли й допадна много. Доколкото си спомням, тя не беше красавица — каза господин Фулъртън. — Беше ниска, набита, с доста строг нрав и хората не я обичаха много.
	— Но госпожа Луелин-Смит я е обичала — подхвърли Поаро.
	— Тя много се привърза към нея, което в един момент се оказа доста неразумно.
	— А, така ли?
	— Не вярвам — изрече Фулъртън, — че ще ви кажа нещо, което вече не сте чули. Тези слухове, както казах, пълзят наоколо като пожар.
	— Разбрах, че госпожа Луелин-Смит е оставила крупна сума пари на момичето.
	— Това беше голяма изненада — отвърна адвокатът.
	— Госпожа Луелин-Смит не бе променяла основната част на своето завещание от много години, като изключим добавянето на нови благодеяния или промените, наложени от нечия смърт. Вероятно ви разказвам неща, които вече знаете, ако наистина се интересувате от това. Парите й бяха завещани на нейния племенник Хюго Дрейк и съпругата му, която пък беше негова първа братовчедка и по този начин също племенница на госпожа Луелин-Смит. Ако някой от тях починеше преди другия, парите отиваха при преживелия. Много пари бяха завещани с благотворителна цел и на възрастни прислужници. Но това, за което се твърдеше, че е нейното последно разпореждане относно имуществото й, бе направено около три седмици преди смъртта й, и то не както дотогава от нашата кантора. Беше допълнение, написано от нея на ръка. То включваше едно-две дарения с благотворителна цел — не толкова много, колкото преди, на старите прислужници изобщо не бе оставено нищо, като остатъка от нейното значително богатство получаваше Олга Симеонов в знак на признателност за нейната предана служба. Изключително смайващо разпореждане, което беше в пълен разрез с всичко, което госпожа Луелин-Смит беше правила преди това.
	— А после? — попита Поаро.
	— Вероятно сте чули много или малко за развоя на събитията. Експертизата на специалисти по графология доказа, че допълнението било пълна фалшификация. То малко наподобявало почерка на госпожа Луелин-Смит, нищо повече. Госпожа Смит не обичала пишещата машина и често карала Олга да пише писма от личен характер, като наподобява, доколкото може, почерка на работодателката си — понякога дори ги е подписвала вместо нея. Явно това момиче е имало възможността добре да усвои тази работа. Изглежда, след смъртта на възрастната жена Олга отишла още по-далеч, решавайки, че е достатъчно опитна, за да може почеркът й да се възприеме като този на работодателката й. Само че експертите не могат да бъдат измамени. Не, наистина не могат.
	— Предстояло е дело за оспорване на документа?
	— Точно така. Разбира се, мина известно време, преди делото да влезе в съда. В този период нервите на младата дама не издържаха и както вие току-що сам казахте, тя изчезна.


	Тринайсета глава

	След като Еркюл Поаро се сбогува и си отиде, Джеръми Фулъртън седна зад бюрото и започна да барабани с пръсти по него. Замисленият му поглед беше зареян някъде надалеч.
	Вдигна един документ от бюрото и се втренчи в него, но не успя да се съсредоточи. Приглушеният звън на телефона го накара да вдигне слушалката.
	— Да, госпожице Майлс?
	— Господин Холдън е тук, сър.
	— А, да. Доколкото си спомням, той трябваше да дойде преди четирийсет и пет минути. Даде ли някакво обяснение за закъснението си? Да, да, разбирам. Почти, както и предишния път. Бихте ли му казали, че имах друг клиент, а сега не разполагам с повече време. Ще го запишете ли за другата седмица? Не можем да търпим повече това положение.
	— Да, господин Фулъртън.
	Той остави слушалката и отново се загледа замислено в документа пред себе си. Все още не можеше да се концентрира върху него. Умът му бродеше из отминали събития. Две години, близо две години бяха изминали — и този чудат човечец тази сутрин, с лачените обувки и големите мустаци, го бе върнал назад във времето.
	Припомни си един разговор отпреди две години.
	Видя отново на стола срещу себе си една девойка с ниска, набита фигура, със смугло лице, с тъмночервена, великодушна уста, с добре очертани скули и свиреп поглед в сините очи, които го гледаха изпод тежките вежди. Страстно лице, лице, излъчващо жизненост, лице, познало страданието. Вероятно страданието винаги щеше да е част от живота на тази жена, но тя никога нямаше да го приема покорно. Тя би се борила до края. Къде ли беше тя сега, питаше се той. Така или иначе се бе справила — но как точно? С чия помощ? Дали някой изобщо й е помогнал? Сигурно беше така.
	Тя се бе върнала отново, предполагаше той, в някоя разтърсвана от вълнения част на Централна Европа, откъдето бе дошла, където беше нейната родина, където е трябвало да се върне, защото нямаше друг път за нея. В противен случай би изгубила свободата си.
	Джеръми Фулъртън беше твърд поддръжник на закона. Вярваше в закона и изпитваше негодувание срещу мнозинството от днешните съдии с техните леки наказания, със снизхождението им към младостта. Учениците, които крадяха книги, омъжените жени, които измъкваха стоки от супермаркетите, девойките, които задигаха пари от работодателите си, момчетата, които разбиваха телефонни кабини — без абсолютно никаква нужда, защото никой от тях не изпитваше недоимък, нито беше изпаднал в отчаяние, а повечето бяха израсли в охолство и безгрижие, с дълбоката вяра, че всичко, което не могат да си купят в момента, могат да си го присвоят. И все пак, редом с тази присъща вяра в справедливото прилагане на закона, у господин Фулъртън съжителстваше и състраданието. Той можеше да изпита съжаление към хората. Той можеше да ги съжалява, съжаляваше и Олга Симеонов, при това, без да се влияе от пламенните аргументи, които тя бе представила за себе си.
	„Дойдох при вас, защото мислех, че ще ми помогнете. Миналата година бяхте толкова внимателен. Помогнахте ми с документите, така че можах да остана още една година в Англия. Казаха ми: «Няма нужда да отговаряте на въпроси, на които не желаете. Можете да бъдете представена от адвокат.» Затова дойдох при вас.“
	„Обстоятелствата, които представяте — и той си припомни колко сухо и хладно го бе казал, още по-сухо и хладно поради състраданието, което изпитваше, — са неприложими за случая. Този път законът не ми разрешава да се застъпя за вас. Аз вече съм адвокат на семейство Дрейк. А както ви е известно, бях адвокат и на госпожа Луелин-Смит.“
	„Но тя е мъртва. Няма нужда от адвокат.“
	„Беше привързана към вас“ — каза господин Фулъртън.
	„Да, обичаше ме. Това искам да ви кажа. Ето защо тя желаеше да остави парите си на мен.“
	„Всичките си пари?“
	„Защо не? Защо не? Тя не обичаше роднините си.“
	„Грешите. Обичаше племенницата си и племенника си.“
	„Добре тогава, може да е обичала господин Дрейк, но не харесваше госпожа Дрейк. Смяташе я за твърде отегчителна. Госпожа Дрейк все си пъхаше носа къде ли не. Не позволяваше на госпожа Луелин-Смит да върши каквото й е приятно. Не я оставяше да яде това, която й харесваше.“
	„Тя е много съзнателна жена и се е опитвала да накара леля си да спазва указанията на лекаря за диетата, както и да не се преуморява, и много други неща.“
	„Хората невинаги желаят да се подчиняват на лекарските нареждания. Те не желаят роднини да им се месят. Харесва им да живеят посвоему, да вършат каквото им се иска и да ядат каквото им се иска. Тя имаше много пари и можеше да си позволи каквото й се искаше! Можеше да има по колкото си иска от всичко. Беше богата, богата, богата и можеше да върши с парите си каквото й харесва. Господин и госпожа Дрейк и без това имат доста пари. Притежават хубави неща и дрехи и две коли. Много са добре. Защо им е да имат повече?“
	„Те бяха единствените й живи роднини.“
	„Тя искаше парите да са за мен. Съжаляваше ме. Знаеше какво съм преживяла. Знаеше за баща ми, когото полицаите арестуваха и отведоха. Повече не го видяхме — нито майка ми, нито аз. Знаеше как умря и майка ми. Всички от семейството ми умряха. Изтърпяла съм ужасни неща. Вие не знаете какво е да се живее в полицейска страна. Не, не. Вие сте на страната на полицията, вие не сте на моя страна.“
	„Така е — отвърна адвокатът. — Не съм на ваша страна. Съжалявам много за всичко, което ви се е случилото вината е изцяло ваша.“
	„Не е вярно. Не е вярно, че съм извършила нещо нередно. Какво съм сторила? Бях добра към нея, бях мила. Носех й много неща, които не й позволяваха да яде. Шоколад и масло. Позволяваха й само олио. Тя не обичаше олио. Искаше масло. Искаше много масло.“
	„Не става въпрос само за маслото.“
	„Аз се грижех за нея. Бях мила с нея! И затова тя ми беше признателна. А като умря и аз открих, че от добрина и обич е подписала един лист, с който оставя всичките си пари на мен, тогава дойдоха онези Дрейк и казаха, че нямало да ги получа. Наговориха ми най-различни неща. Казаха ми, че съм й повлияла лошо. И после казаха още по-лоши неща. Много по-лоши. Заявиха, че аз съм писала завещанието. Това са глупости. Тя си го написа. Тя самата. И ми нареди да изляза от стаята. Извика чистачката и градинаря Джим. Каза, че те трябвало да подпишат листа, а не аз. Защото аз трябвало да получа парите. И защо да не получа парите? Защо и аз да нямам малко късмет в този живот? Изглеждаше толкова чудесно. Какви ли не неща исках да направя, когато научих за това.“
	„Не се съмнявам, не се съмнявам.“
	„Защо да не мога и аз да имам планове? Защо да не се радвам? Ще бъда щастлива и богата и ще имам всичко, което поискам. В какво сгреших? В нищо. В нищо. Казвам ви — в нищо.“
	„Опитах се да ви обясня“ — изрече господин Фулъртън.
	„Всичко е само лъжи. Вие казвате, че аз разправям лъжи. Твърдите, че аз сама съм го написала. Не съм го написала аз. Тя го написа. Никой не може да докаже противното.“
	„Има хора, които твърдят много други неща — възрази адвокатът. — Сега слушайте. Замълчете и ме изслушайте. Вярно е, че госпожа Луелин-Смит често ви е карала да имитирате нейния почерк в писмата, които сте писали вместо нея, нали? Защото тя имаше старомодното схващане, че е неучтиво да се пишат писма на пишеща машина до хора, които са приятели или лични познати. Това е предразсъдък от викторианската епоха. Днес никой не гледа как са написани писмата. Но за госпожа Луелин-Смит това беше неуважение. Разбирате ли какво искам да ви кажа?“
	„Да, разбирам. Тя ме молеше така: «А сега, Олга, ще отговорите на тези четири писма както аз ви казах и както ги стенографирахте. Но ще ги напишете на ръка така, че почеркът да прилича колкото е възможно повече на моя.» И ме караше да упражнявам почерка й, да забелязвам как пише различните букви. «Щом поне малко прилича на моя почерк — казваше тя, — ще можете да го подпишете с моето име. Не искам хората да мислят, че вече не мога да пиша сама писмата си. Въпреки че, както знаете, ревматизмът ме мъчи и ми е все по-трудно да пиша, но не искам личните ми писма да са на пишеща машина.»“
	„Можели сте да ги пишете със собствения си почерк — каза господин Фулъртън, — като отдолу поставите забележка «чрез секретарка» или своите инициали.“
	„Тя не искаше да постъпвам така. Искаше да си мислят, че сама пише писмата.“
	„А това — мислеше си адвокатът — би могло наистина да е вярно.“
	Би било съвсем в стила на Луиз Луелин-Смит. Тя беше болезнено чувствителна към факта, че повече не е в състояние да върши нещата както преди — че не може вече да прави разходки на дълги разстояния, да изкачва бързо стръмнини или да си служи добре с ръцете, особено с дясната. Искаше й се да може да каже: „Аз съм напълно добре, аз съм съвършено добре и няма нещо, което да не мога да извърша, щом го реша.“ Това, което Олга му разказваше сега, беше напълно вярно и именно защото бе вярно, то бе една от причините никой да не оспори първоначално автентичността на допълнението към последното завещание, написано и подписано от Луиз Луелин-Смит. Подозренията тръгнаха от собствената му кантора, защото той и неговият по-млад съдружник познаваха отлично почерка на госпожа Луелин-Смит. Именно младият Коул пръв каза: „Знаете ли, не мога да повярвам, че Луиз Луелин-Смит е написала това допълнение. Зная, че напоследък я измъчваше артрит, но забележете тези образци от собствения й почерк, които намерих сред фините книжа. В това допълнение има нещо не както трябва.“
	Но господин Фулъртън се бе съгласил, че има нещо нередно. Той заяви, че ще потърсят мнението на експерти графолози за въпросния почерк. Отговорът не будеше някакви съмнения. Мненията съвпадаха напълно — почеркът на допълнението с положителност не беше този на Луиз Луелин-Смит. Ако Олга не беше толкова алчна, ако се бе задоволила да напише допълнение в духа на неговото начало — „За нейните грижи и внимание към мен и за обичта и добрината, засвидетелствани към мен, оставям…“ Ето как започваше то, както бе и редно, и ако бе продължило с определяне на една прилична закръглена сума пари, завещани на преданата девойка-au pair, роднините може би щяха да го сметнат за прекалено, но биха го приели без оспорване. Ала да лишиш роднините си изцяло, племенника си, който бе единственият законен наследник в последните четири завещания на леля си, които тя бе изготвяла в период от близо двайсет години, да оставиш всичко на чужденката Олга Симеонов — това не бе в характера на Луиз Луелин-Смит. На практика една жалба за „неправомерно влияние“ щеше да анулира и бездруго такъв документ. Но не. Това темпераментно, пламенно дете беше алчно. Възможно беше госпожа Луелин-Смит да й е казала, че за нея ще има известна сума пари заради добрината й, заради грижите й, заради обичта, която старата дама започнала да изпитва към това момиче, изпълняващо всичките й капризи, всичките й желания. И това открило една възможност за Олга. Тя поискала да има всичко. Старата дама е трябвало да остави всичко на нея, тя е искала всичките пари. Всичките пари, и къщата, и дрехите, и скъпоценностите. Всичко. Алчно момиче. Обаче възмездието я бе застигнало.
	И господин Фулъртън, противно на волята си, противно на своя инстинкт за законност, противно още и на много други неща изпитваше жал към нея. Тя бе познала страданието още от дете, бе познала жестокостите на полицейската държава, бе загубила родителите си, загубила брат и сестра, бе познала неправдата и страха и в нея се бе развила наклонност, с която тя без съмнение се бе родила, но която досега не бе имала възможност да удовлетвори. Склонността към неудържима, детинска алчност.
	„Всички са против мен — каза Олга. — Всички, всички сте против мен. Не сте справедливи, защото съм чужденка, защото не съм от вашата страна, не знам какво да кажа, как да постъпя. Какво мога да сторя? Защо не ми кажете какво мога да сторя?“
	„Защото наистина смятам, че едва ли може да се направи нещо — отвърна господин Фулъртън. — Най-доброто, което можете да направите, е да си признаете всичко.“
	„Ако кажа това, което вие искате от мен, то ще бъде лъжа, а не истина. Тя направи това завещание. Тя го написа. Каза ми да изляза от стаята, докато другите го подпишат.“
	„Срещу вас има доказателства, както знаете. Има хора, които ще кажат, че госпожа Луелин-Смит често не е знаела какво подписва. Имало е няколко документа от различен вид и тя невинаги е препрочитала каквото са й поднасяли за подпис.“
	„Тогава излиза, че не е знаела какво говори.“
	„Мило дете — каза господин Фулъртън, — най-голямата надежда за вас е фактът, че нарушавате закона за пръв път, че сте чужденка и че си служите с английски език доста слабо. При подобни обстоятелства бихте могли да се отървете с много лека присъда, а може дори да ви осъдят само условно.“
	„О, думи! Само думи! Ще ме затворят и никога няма да ме пуснат.“
	„Говорите глупости“ — изрече господин Фулъртън.
	„По-добре ще е да избягам, да избягам и да се скрия така, че никой да не може да ме намери.“
	„Веднъж издадат ли заповед за задържането ви, ще те открият.“
	„Няма, стига да го сторя бързо, ако тръгна веднага, ако някой ми помогне. Бих могла да избягам. Да се махна от Англия. С кораб или със самолет. Бих могла да намеря някого, който фалшифицира паспорти или визи, или каквото е нужно. Някой, който ще направи нещо за мен. Имам приятели. Има хора, които ме обичат. Някой може да ми помогне да изчезна. От това се нуждая. Мога да си сложа перука. Мога да вървя с патерици.“
	„Чуйте ме — каза адвокатът с целия си авторитет, — аз ви съжалявам. Ще ви пратя при един добър адвокат, който ще стори всичко възможно за вас. Откажете се от мисълта да изчезнете. Това са детски приказки.“
	„Имам достатъчно пари. Спестявах. — А после добави: — Вие проявихте любезност, разбрах го, но нищо не можете да направите заради закона. Някой обаче ще ми помогне. Ще ми помогне. И ще избягам там, където никой никога не ще ме открие?“
	„Никой — мислеше Фулъртън — не я откри.“ Той се чудеше — да, чудеше се къде е тя, къде е или къде би могла да бъде.


	Четиринайсета глава

	След като прекрачи прага на „Апъл Трийз“, Еркюл Поаро бе въведен в гостната и му бе съобщено, че госпожа Дрейк няма да се забави много.
	Когато минаваше през салона, той дочу женски гласове, които според него идваха откъм столовата.
	Детективът отиде до прозореца на гостната и огледа чудесната градина. Тя беше подредена и старателно поддържана. Избуялите есенни маргарити, привързани здраво към колчета, бяха доста запазени; имаше и хризантеми, които все още не се бяха предали. Една-две упорити рози като че ли бяха истинско предизвикателство към приближаващата зима.
	Поаро не можеше да открие никаква намеса на художник-градинар. Всичко бе дело на грижи и традиция. Той се чудеше дали Майкъл Гарфийлд не се бе провалил с госпожа Дрейк. Явно напразно се бе опитвал да я съблазни, защото градината по нищо не се отличаваше от другите в предградията.
	Вратата се отвори.
	— Извинявам се, че ви накарах да чакате, мосю Поаро — каза госпожа Дрейк.
	Откъм салона долетяха гласовете на хора, които се сбогуват и се разотиват.
	— Имахме сбирка на комитета във връзка с Коледа — обясни тя. — Планирахме църковното празненство. Тези неща, разбира се, винаги продължават повече, отколкото трябва. Някой винаги се противопоставя на нещо или има чудесна идея, която обаче се оказва напълно неприложима.
	В тона й пролича нотка на сарказъм. Поаро си представи как Роуина Дрейк отхвърля твърдо и безпрекословно някои неща като абсурдни. Той достатъчно добре бе схванал от забележките, които сестрата на Спенс бе подхвърляла, от намеците на други хора, че Роуина Дрейк е властна личност, от която всички очакват да бъде двигателят на нещата, но към която никой не изпитва добри чувства. Помисли си също така, че нейната добросъвестност не е от естество, което би допаднало на една по-възрастна родственица, също отличаваща се с подобен характер. Госпожа Луелин-Смит бе дошла да живее тук, за да е по-близо до племенника си и жена му, която пък с готовност се бе заела да осъществява надзора и грижите за лелята на съпруга си, при условие, че тя няма да живее в къщата им. Възрастната жена вероятно е признавала в себе си, че дължи много на Роуина, като в същото време сигурно е негодувала срещу тираничния й характер.
	— И така, всички си отидоха вече — продължи Роуина Дрейк след последното хлопване на външната врата. — С какво мога да ви бъда полезна? Още нещо във връзка с онова ужасно празненство? Ще ми се да не е ставало тук. Но нямаше друга подходяща къща. Госпожа Оливър още ли е у Джудит Батлър?
	— Да. Доколкото ми е известно, тя се връща в Лондон след ден-два. Не се познавахте отпреди, нали?
	— Не. Много харесвам книгите й.
	— Минава за много добра писателка — отвърна Поаро.
	— О, да, наистина е много добра. Без съмнение. Същевременно е и много забавна. Самата тя има ли някаква представа кой би могъл да извърши това ужасно нещо?
	— Мисля, че не. А вие, мадам?
	— Вече ви казах — нямам никаква представа.
	— Така и очаквах да ми отговорите, но все пак бихте могли, нали разбирате, би могло да ви хрумне някаква много добра идея, само идея. Полуоформена идея. Възможна идея.
	Тя го погледна любопитно:
	— Защо мислите така?
	— Може да сте видели нещо — нещо съвсем дребно и незначително, но което, ако се замисли човек, може да ви се стори по-важно, отколкото първия път.
	— Сигурно имате нещо предвид, мосю Поаро, определена случка.
	— Признавам. Това е нещо, което чух от някого.
	— О, боже! И от кого?
	— От госпожица Уитъкър. Една учителка.
	— О, да, разбира се. Елизабет Уитъкър. Тя е учителка по математика в Елмс, нали? Беше на забавата, спомням си. Видяла ли е нещо?
	— Не точно, че тя е видяла нещо, но е останала с впечатлението, че навярно вие сте видели нещо.
	Събеседничката му погледна изненадано и поклати глава.
	— Не се сещам за нищо, което съм могла да видя — каза Роуина Дрейк, — но човек никога не знае.
	— Свързано е с ваза — поясни Поаро. — Ваза за цветя.
	— Ваза за цветя? — Тя погледна озадачено. След това челото й се проясни. — О, разбира се, сега се сетих. Да, имаше една голяма ваза с есенни листа и хризантеми на масата в ъгъла на стълбището. Много хубава стъклена ваза. Сватбен подарък. Листата бяха започнали да капят, а също и няколко от цветята. Спомням си, че забелязах това, когато минавах през салона — беше вече към края на празненството, струва ми се, но не съм сигурна — почудих се защо изглеждат така, затова се качих горе, потопих пръстите си и разбрах, че някой идиот трябва да е забравил да налее вода. Това ме ядоса. Занесох я веднага в банята и я напълних. Но какво бих могла да видя в банята? Там нямаше никого. Напълно съм уверена в това. Мисля, че някои от по-големите момчета и момичета бяха правили опити да се целуват там по време на празненството, но когато влязох с вазата, там наистина нямаше никого.
	— Не, не, нямам предвид това — уточни Поаро. — Разбрах, че е станало известно премеждие. Вазата се е изплъзнала от ръцете ви и е паднала на пода в салона, където е станала на парчета.
	— О, да — изрече Роуина. — Стана на сол. Неприятно ми беше, защото, както казах, тя ни беше сватбен подарък и беше много подходяща за големи есенни букети. Много глупаво беше от моя страна. Просто се изплъзна от ръцете ми и се разби на пода в салона. Елизабет Уитъкър стоеше там и ми помогна да сметем счупените стъкла, да не би някой да стъпи върху тях. Сметохме ги в ъгъла до старинния часовник, за да ги изхвърля по-късно.
	Тя погледна Поаро въпросително:
	— Тази случка ли имате предвид?
	— Да — отвърна Поаро. — Госпожица Уитъкър се чудеше как сте могли да изтървете вазата. Помислила, че вероятно нещо ви е изплашило.
	— Да ме изплаши? — Тя го погледна, след това смръщи чело, сякаш се опитваше да си припомни. — Не, не мисля, че съм се изплашила. Просто вазата се изплъзна от ръцете ми, както това се случва понякога. Например, когато миете съдове. Мисля, че беше от умора. Вече бях доста уморена от приготовленията за празненството, от ръководенето на програмата и всичко останало. Трябва да ви кажа, че всичко мина много добре. Струва ми се, че това беше… е, знаете как изпуска човек, когато е уморен.
	— Значи сте сигурна, че не е имало нещо, което да ви стресне? Че не сте видели нещо неочаквано?
	— Да съм видяла? Къде? Долу в салона? Нищо не видях долу в салона. Тогава там нямаше никого, защото всички бяха на „Огнения змей“, с изключение, разбира се, на госпожица Уитъкър. А даже и нея не бях забелязала до момента, в който тя не дойде да ми помогне, когато изтичах долу.
	— Видяхте ли някого да излиза от библиотеката?
	— От библиотеката… Разбирам какво имате предвид. Да, бих могла да видя нещо такова. — Направи доста дълга пауза, а после настойчиво погледна Поаро право в очите. — Не видях никого — каза тя. — Абсолютно никого…
	Той се замисли. Начинът, по който тя го изрече, събуди у него съмнението, че не му каза истината, че всъщност е видяла някого или нещо, може би леко открехнатата врата, нечий силует в рамката на вратата. Беше обаче доста категорична в твърдението си. „Защо — питаше се той — бе толкова настойчива?“ Дали защото лицето, което бе видяла, е принадлежало на човек, когото тя не би допуснала нито за миг, че е имал нещо общо с престъплението, извършено от другата страна на вратата? Някой, на когото тя държеше, или някой — което бе по-правдоподобно, помисли той — някой, когото тя желаеше да прикрие. Навярно някой, който едва е пристъпил прага на юношеството, някой, който според нея наистина не е осъзнавал ужаса на извършеното престъпление.
	Помисли си, че макар да е с труден характер, тя е честен човек. Каза си, че е като много други жени, жени, които често стават съдии, занимават се с благотворителност или проявяват интерес към „добри дела“. Жени, които прекомерно вярват в смекчаващи вината обстоятелства и са готови по един странен начин да намират извинения за невръстни престъпници. За някой юноша, за някое бавноразвиващо се момиче. За някого, който вероятно е бил — как се казваше? — „под попечителство“. Ако лицето, което е видяла да излиза от библиотеката, се е числяло към тази категория, мислеше си той, тогава беше напълно възможно Роуина Дрейк да е проявила своя инстинкт за покровителство. В днешно време доста деца извършват престъпления, при това съвсем невръстни деца. Като тези млади престъпници представляваха голям проблем за съдилищата за малолетни. Трябваше да се търсят извинения за тях. Разтрогнати семейства. Безотговорни и неподходящи родители. Но техните най-ревностни защитници, готови да се хванат и за най-дребното извинение, бяха хората като Роуина Дрейк. Строга жена, но не и в случаи като този.
	Поаро не споделяше подобно становище. Той бе човек, който преди всичко мислеше за справедливостта. Беше подозрителен, винаги е бил подозрителен към състраданието — прекаленото състрадание. Прекаленото състрадание, както знаеше от опита си в Белгия, а и тук, често пъти раждаше по-нататъшни престъпления, оказващи се фатални за невинни жертви, които не биха станали жертви, ако справедливостта се поставяше пред състраданието.
	— Разбирам — каза Поаро. — Разбирам.
	— Не допускате ли възможността госпожица Уитъкър да е видяла някого да влиза в библиотеката? — подсказа госпожа Дрейк.
	Поаро веднага реагира:
	— А, значи мислите, че може да е било така?
	— Хрумна ми просто като една възможност. Може да е зърнала някого да влиза в библиотеката, да речем, пет минути по-рано, а когато изтървах вазата, тя може да си е помислила, че и аз трябва да съм видяла този човек. Че може да съм видяла кой е бил той. Вероятно тя не желае да каже нещо, което би могло, вероятно напълно несправедливо, да насочи вниманието към някое лице, което едва е зърнала и за което не може да бъде сигурна. Някакво дете например.
	— Според вас, мадам, това е било — да речем дете — момче или момиче, просто едно дете, или юноша, така ли? Смятате, ако мога да се изразя така, че извършителят на престъплението спада към тази възрастова група?
	Тя обмисли сериозно казаното от него.
	— Да — рече най-после. — Струва ми се, че да. Не съм го обмисляла. Според мен в днешно време престъпленията твърде често са дело на младите. Хора, които в действителност не са много наясно какво точно вършат, хора, които се стремят към глупави отмъщения, които притежават разрушителен инстинкт. Дори тези, които съсипват телефонните кабини или режат гумите на коли, вършат какви ли не поразии само за да причинят болка, само защото са изпълнени с омраза към целия свят. Това е нещо като характерна черта на нашето време. Затова предполагам, че когато човек се сблъска със смъртта на дете, удавено на празненство без никаква причина, тогава допуска, че това е дело на лице, което още не е изцяло отговорно за постъпките си. Не сте ли съгласен с мен, че… че… ами че това е най-вероятното обяснение в този случай?
	— Доколкото зная, полицията споделя вашето мнение, или го споделяше допреди известно време.
	— Те сигурно са наясно. Тук имаме много добри полицаи. Справяли са се отлично в няколко случая. Старателни са и никога не се предават. Убедена съм, че ще разкрият престъпника, макар да не вярвам, че ще стане бързо. Тези неща явно отнемат доста време, през което търпеливо да се съберат доказателства.
	— В този случай доказателствата няма да бъдат събрани много лесно, мадам.
	— Да, предполагам, че няма да е лесно. Когато съпругът ми загина… Той беше инвалид, знаете. Прекосяваше шосето и една кола връхлетя върху него и го прегази. Не можаха да открият извършителя. Както знаете, моят съпруг — или вероятно не знаете — моят съпруг страдаше от детски паралич. Получи частична парализа преди шест години. Състоянието му се беше подобрило, но все още си беше инвалид и за него е било трудно да избегне връхлитащата кола. Аз почти се чувствах виновна за случая, макар винаги да е настоявал да излиза без мен или без придружител, защото не желаеше да се окаже под грижите на болногледачка или на съпруга, изпълняваща такава роля, освен това той винаги внимаваше, когато пресичаше шосето. Знаете, че човек винаги се обвинява, щом се случи злополука.
	— Това беше след смъртта на леля ви, така ли?
	— Не. Тя почина малко след това. Изглежда, всичко се струпва наведнъж, нали?
	— Точно така е — каза Поаро. После продължи: — Полицията не можа ли да открие колата, която е прегазила съпруга ви?
	— Струва ми се, че беше „Грасхопър“, модел 7. Всяка трета кола по шосето е от този модел. Поне така беше тогава. Казват, че това била най-популярната кола. Смятат, че е била открадната от пазара в Медчестър. Там има паркинг. Принадлежала е на възрастен търговец на семена в Медчестър. Казва се Уотърхаус. Той бил внимателен шофьор. Със сигурност бе установено, че не е карал той. Ясно беше, че е един от онези случаи, когато лекомислени младежи открадват коли. Понякога човек си мисли, че към такива безотговорни, дори коравосърдечни младежи трябва да се подхожда много по-строго, отколкото сега.
	— Една солидна присъда, която да се излежи в затвора може би. Обикновената глоба, която се заплаща от родителите, не прави впечатление никому.
	— Човек не бива да забравя — каза Роуина Дрейк, че на определена възраст младите хора трябва да продължат образованието си, ако искат да успеят в живота.
	— Свещената крава на образованието — отбеляза Еркюл Поаро. — Това е израз, който съм чувал от хора, които уважавам. Хора, които заемат висши академични постове.
	— Те вероятно не са склонни да вземат предвид някои обстоятелства. Например разтрогнатите бракове.
	— Следователно вие сте на мнение, че те имат нужда от нещо друго, а не от затворнически присъди?
	— Подходящ изправителен режим — строго изрече Роуина Дрейк.
	— Това ми напомня още една стара поговорка — копринена кесия от свинско ухо. Значи не вярвате в максимата, че съдбата на всеки човек е увита около врата му?
	Тя го изгледа с безкрайно съмнение и леко недоволство.
	— Ислямска поговорка, струва ми се — каза Поаро, но това никак не я впечатли.
	— Не ми се иска да черпим идеи или навярно трябва да кажа идеали — от Близкия изток.
	— Човек трябва да приема фактите — изрече детективът, — а такъв факт, изразен от съвременни биолози — западни биолози — побърза да добави — говори красноречиво, че характерът на човека е генетично заложен в него. Че един двайсет и четири годишен убиец е бил потенциален убиец още на три или четиригодишна възраст. Това важи, разбира се, и за един математик или един музикален гений.
	— В момента не говорим за убийци — възрази госпожа Дрейк. — Моят съпруг загина в резултат на злополука. Злополука, причинена от безотговорна личност, която явно не е успяла да се пригоди в обществото. Независимо кой е бил този младеж, винаги има надежда за приобщаване към убеждението, че е дълг да зачиташ другите, да бъдеш научен да изпитваш отвращение, ако неволно си отнел чужд живот поради престъпна небрежност, а не с престъпен умисъл, не мислите ли?
	— Следователно вие сте уверена, че не е имало подобен умисъл?
	— Позволете да се усъмня в това. — В гласа на госпожа Дрейк се долавяше лека изненада. — Не мисля, че полицията някога сериозно е обсъждала такава възможност. Аз поне не съм я допускала. Беше злополука. Трагична злополука, която промени живота на мнозина, включително и моя.
	— Казвате, че не говорим за убийци — отново поде детективът. — Но в случая с Джойс говорим именно за това. Това не е било злополука. Нечии ръце умишлено са натиснали главата на детето във водата, за да го удавят. Съвсем умишлено.
	— Да, зная. Ужасно е. Не искам да мисля за това, не искам да си спомням.
	Тя стана и закрачи неспокойно. Поаро продължи своето безпощадно настъпление:
	— Пред нас все още стои въпросът за избор. Ние трябва да открием подбудата.
	— Струва ми се, че такова престъпление може да е било извършено без всякаква подбуда.
	— Искате да кажете, че е извършено от човек, толкова неуравновесен, че да изпитва удоволствие от убийството? От убийството на едно дете?
	— Подобни случаи са известни. Тяхната първопричина трудно може да се открие. Дори психиатрите не са наясно по този въпрос.
	— Вие отказвате да приемете едно по-просто обяснение?
	Тя го погледна озадачена.
	— По-просто?
	— За човек, който не е умствено обременен, който не е възможен пациент за психиатри. За човек, който вероятно е искал да си подсигури безопасността.
	— Безопасност? Искате да кажете…
	— Момичето се е хвалило няколко часа по-рано, че е видяло убийство.
	— Джойс — изрече жената със спокойна увереност — беше действително едно много глупаво момиченце. Страхувам се, че невинаги говореше истината.
	— Чувам го от всички — каза Еркюл Поаро. — Знаете ли, започвам да вярвам, че онова, което ми разправят всички, може би е вярно — добави с въздишка. — Обикновено е така.
	Той се изправи и в поведението му настъпи промяна.
	— Дължа ви извинение, мадам. Говорих за неща, които ви причиняват болка, неща, трябва да призная, които нямат пряко отношение към повода да съм тук. Но от онова, което ми разказа госпожица Уитъкър, изглежда…
	— Защо не научите повече от нея?
	— Имате предвид?
	— Тя е учителка и знае много по-добре от мен какви възможности съществуват между децата, които обучава. — После добави: — Госпожица Емлин също.
	— Директорката? — Той я погледна изненадано.
	— Да. Познава нещата. Искам да кажа, че тя по природа е психолог. Казахте, че може да имам някаква представа, макар и смътна, кой може да е убил Джойс. Аз нямам, но тя може да има.
	— Това е интересно…
	— Нямам предвид, че може да ви предостави доказателства, а това, че тя просто знае. Би могла да ви каже, но не мисля, че ще го направи.
	— Започвам да разбирам — рече Поаро, — че ми предстои още много дълъг път. Хората знаят, но мълчат. — Погледна замислено Роуина Дрейк. — Вашата леля, госпожа Луелин-Смит, имала момиче-au pair, което се грижело за нея, чужденка.
	— Явно сте се запознали с всички местни клюки — сухо отбеляза Роуина. — Да, така е. Тя напусна доста внезапно, наскоро след смъртта на леля ми.
	— Изглежда е имала сериозни причини.
	— Не зная дали е клевета или не, но няма съмнение, че е подправила едно допълнение към завещанието на леля ми — или някой й е помогнал да го стори.
	— Някой?
	— Тя беше близка с един младеж, който работеше в адвокатска кантора в Медчестър. Бил се заплитал в някакъв опит за фалшифициране и преди това. Случаят никога не стигна до съда, защото чужденката изчезна. Усетила, че завещанието няма да бъде утвърдено официално и че нещата намирисват на съд. Изчезна и оттогава нищо не се е чуло за нея.
	— Чух, че и тя произхождала от разделено семейство — каза Поаро. Роуина Дрейк го изгледа остро, но той се усмихваше дружелюбно: — Благодаря ви за всичко, което ми разказахте, мадам.
	След като си тръгна, Поаро се разходи до едно отклонение от главния път, където имаше табелка „Хелпсли Семетри Роуд“. Гробището, чието име носеше отклонението, не бе много далеч. Пътят до него беше най-много десет минути. Самото гробище явно беше направено през последните десет години — вероятно да отговори на нарастващите нужди на Удли Комън. Църквата, макар и значителна по размер и датираща отпреди два или три века, нямаше голям двор и той бе вече почти запълнен, затова бе възникнало и новото гробище, до което водеше пътека през две ниви. То беше делово, съвременно, с подходящи надписи върху мраморни или гранитни плочи; имаше урни, покрити с чакъл пътечки, насаждения от храсти и цветя. Липсваха обаче старинни надгробни надписи. Нищо интересно, нищо антично. Почистени, спретнати, подредени и с подходящи надписи гробове.
	Той спря, за да прочете една от няколкото надгробни плочи, поставени почти по едно и също време — преди две или три години. На плочата имаше скромен надпис: „В памет на Хюго Едмънд Дрейк, любим съпруг на Роуина Арабела Дрейк, напуснал този живот на 20 март 19…“

	Той на Своя възлюбен дава сън*
	[* Псал. 126 (2) — Б.пр.]

	Все още под впечатлението от енергичната Роуина Дрейк, на Поаро му мина през ума, че сънят вероятно е бил благоприятно избавление за покойния господин Дрейк.
	Имаше урна от алабастър, а в нея — увехнали цветя. Един възрастен градинар, явно назначен да поддържа гробовете на почтените граждани, напуснали този живот, заприказва Поаро, като остави настрани мотиката и метлата си.
	— Не сте тукашен май — каза той, — нали, сър?
	— Самата истина — отговори Поаро. — Чужд съм за теб, както са били и дедите ми преди мен.
	— Аха! Има такъв текст някъде тук или нещо подобно. Ей там, на онзи ъгъл е. — И продължи: — Добър човечец беше този господин Дрейк. Инвалид, знаете. Беше болен от детски паралич, както му казват, макар май да не ходи само по децата. И по възрастните. И мъже, и жени, жена ми имаше леля, дето го хвана в Испания, да. Отиде там на пътешествие и се къпала в някаква река. После казаха, че водата била заразена, ама не им вярвам много. Ако питате мен, лекарите нищо не отбират. Все пак има голяма промяна в днешно време. Разните му там ваксини, дето правят на децата, и други неща. По-малко случаи отпреди. Да, хубав човек беше. Никога не съм го чул да се оплаква, макар да му тежеше, дето беше инвалид. Навремето е бил голям спортист. Играеше в отбора ни по крикет. Здраво въртеше бухалката. Да, хубав човек беше.
	— Умрял при злополука, нали?
	— Вярно е. Пресичал шосето, било по здрач. Една кола го връхлетяла, а вътре имало двама хулигани от онези, дето носят бради. Така казват. Не спрели. Продължили. Изобщо не се обърнали да погледнат. Изоставили колата на някакъв паркинг на двайсетина километра оттук. Не била и тяхна. Задигнали я някъде от паркинг. А, тези злополуки напоследък са лоша работа. Пък и полицията често не може нищо да стори. Много предана му беше жена му. Много навътре го взе. Почти всяка седмица идва, носи цветя и ги поставя тук. Да, те бяха много привързани един към друг. Ако питате, тя няма да остане още дълго тук.
	— Така ли? Но тук има много хубав дом.
	— Да, о, да. И върши много работа в селото, знаете. Всички тези неща — разни женски сбирки, пият чай заедно, имат кръжоци и какво ли не. Върши много неща, да, макар на някои туй да не им се харесва много-много. Пада си малко командаджийка, знаете. Командва и се меси, казват някои. Но викарият разчита на нея. Тя организира всичко, занимава се с жените и какво ли не. Урежда пътешествия и екскурзии. О, да! Често съм си мислил, ама няма да го казвам на жената, че жените вършат разни добри дела, ама от това не ти стават по-приятни. Все те знаят най-много, все ти казват какво да правиш и какво да не правиш. Никаква свобода. То днес и без това няма много свобода.
	— Значи смятате, че госпожа Дрейк може да си замине оттук?
	— Хич няма да се учудя, ако се вдигне и замине да живее в чужбина.
	— Защо мислите, че иска да си замине оттук?
	Внезапно старецът хитро се усмихна.
	— Ами, вижте какво, тук тя вече направи, каквото можа. Както е казано в светото писание, трябва й друго лозе, дето да копае. Трябват й още добри дела. Тук няма какво повече да върши. Свършила е всичко, дори някои казват, че се е попрестарала. Да.
	— Има нужда от ново поле за изява? — попита Поаро.
	— Точно така. По-добре да отиде някъде другаде, дето ще може да оправя още много неща и да командва други хора. Тя нас ни вкара вече в пътя и няма какво повече да върши.
	— Може би е така.
	— Няма и мъж, за когото да се грижи. Тя доста годинки го гледа. Това като че й беше станало цел в живота, както може да кажете вие. С него и с разните други неща не й оставаше свободна минутка. Точно това й харесваше най-много. Няма и деца, жалко. Затуй си мисля, че може да започне отначало някъде другаде.
	— Може и да сте прав. Къде би отишла?
	— Колкото за това — не мога да кажа. Някъде по Ривиерата може би — или по разните му там Испании или Португалии. Или пък в Гърция — чувал съм я да споменава за Гърция — за островите. Госпожа Батлър е ходила в Гърция на пътешествие.
	Поаро се усмихна.
	— Гръцките острови — промърмори. След това попита: — Симпатична ли ви е?
	— Госпожа Дрейк ли? Не точно симпатична. Добра жена е. Помага на съседите си и всичко там, но такива като нея винаги имат нужда от цял отбор съседи, на които да са полезни, а ако питате мен, никой не обича хора, които непрекъснато искат да ти помагат. Все ми казва как да подрязвам розите си, като че ли си нямам понятие от тази работа. Винаги ме кара да сея разни нови сортове зеленчуци. Само че аз си обичам зелето и не ми трябва нищо друго.
	Поаро се усмихна:
	— Трябва да тръгвам. Можете ли да ми кажете къде живеят Никлъс Рансъм и Дезмънд Холанд?
	— След църквата, третата къща отляво. На квартира са при госпожа Бранд, всеки ден отиват в Медчестър да учат. Вече трябва да са се върнали.
	Той любопитно изгледа Поаро.
	— Значи така ви работи мозъкът, а? И още някой мисли същото.
	— Не, аз още нищо не мисля. Просто са били между присъстващите — това е всичко.
	Сбогува се и закрачи замислено. „Между присъстващите — а аз почти стигнах до края на списъка.“


	Петнайсета глава

	Два чифта очи смутено гледаха към Поаро.
	— Не разбирам какво още можем да ви кажем. И двамата бяхме разпитани от полицията, мосю Поаро.
	Детективът премести поглед от едното момче към другото. Самите те едва ли биха се представили като момчета. Държаха се като възрастни. Дори дотолкова, че ако човек си затвори очите, би могъл да възприеме разговора им като такъв на по-възрастни членове на някой клуб. Никлъс бе на осемнайсет, а Дезмънд — на шестнайсет години.
	— Изпълнявам молбата на една приятелка и затова разпитвам онези, които са присъствали на въпросното събитие. Не на самото празненство, а на неговата подготовка. Нали и двамата участвахте в това?
	— Да.
	— Досега съм разпитал чистачки — каза Поаро, — разполагам също с мнението на полицията, със сведенията, които получих от един лекар — този, който пръв прегледал тялото, разговарях с една учителка, която е била там, с директорката на училището, с разстроени роднини, научих много и от селските клюки — между другото, вярно ли е, че тук имате местна вещица?
	Младежите пред него се засмяха.
	— Имате предвид мама Гудбоди? Да, тя дойде на празника и игра ролята на вещица.
	— А сега съм дошъл — заяви детективът — при вас, при младото поколение — хора с добро зрение и остър слух, хора, които притежават _съвременни научни_ познания и разумна философия. С голямо нетърпение очаквам вашето мнение по въпроса.
	Осемнайсет и шестнайсет, помисли си той, гледайки двете момчета пред себе си. Младежи за полицията, момчета за него, юноши за журналистите. Човек щеше да ги нарече всякак. Продукт на днешното време. Не бяха глупави, дори и да не притежаваха изключителен интелект. Били на празненството. Били там също и малко по-рано, за да помагат на госпожа Дрейк.
	Катерили се по сгъваеми стълби, поставяли жълти тикви на определени места, помогнали за свързването на празничното осветление, единият се е занимавал с изкусните ефекти за поукрасените снимки на бъдещите съпрузи, предназначени за копнеещите очи на девойките. Същевременно тяхната възраст им отделяше място в челната редица на заподозрените от инспектор Раглън, а както изглеждаше, така смяташе и старият градинар. Процентът на убийствата, извършвани от тази възрастова група, се бе увеличил през последните няколко години. Не че самият Поаро бе склонен да сподели подобни подозрения, но всичко беше възможно. Възможно бе дори убийството отпреди две-три години да е било извършено от момче, младеж или юноша. Напоследък във вестниците пишеше за такива случаи.
	Без да изключва всички тези възможности, той, така да се каже, ги изтласка за момента на заден план и се зае да направи оценка на двамата младежи пред себе си — на вида им, на облеклото, обноските, гласовете и прочие, така както само Еркюл Поаро бе способен: скрит зад параван от ласкателни думи и пресилено маниерничене на чужденец, така че те да могат да почувстват едно леко презрение към него, макар и прикрито от учтивост и добри обноски. Никлъс, който беше на осемнайсет години, си беше пуснал бакенбарди и дълга коса, а черното му облекло имаше доста погребален вид. Не беше траур за скорошната трагедия, а просто въпрос на личен вкус. По-младият бе с кадифено розово сако, лилав панталон и риза с жабо.
	Явно и двамата харчеха доста пари за дрехи, които не бяха купувани тук и които вероятно си бяха заплатили самите те, а не родителите или настойниците им.
	Косата на Дезмънд беше рижа и много пухкава.
	— Кога бяхте там, за да помагате — сутринта или следобед?
	— Рано следобед — обади се Никлъс.
	— В какво точно помагахте? Чух за приготовленията от няколко души, но не съм съвсем наясно, защото като че ли всеки разказва различни неща.
	— Ами например голяма част от осветлението.
	— Качвахме се по стълби, за да закачаме неща, които трябваше да са нависоко.
	— Научих, че сте били страхотни фотографи.
	Дезмънд незабавно бръкна в джоба си, извади портфейл и гордо измъкна някакви снимки.
	— Подправихме ги предварително — каза. — Съпрузи за момичетата — обясни. — Всички момичета си приличат. Всички искат нещо модерно. Колекцията си я бива, нали?
	Той връчи няколко снимки на Поаро, който разгледа с интерес малко неясните репродукции на младеж с рижа брада, на друг младеж с цял ореол от коса и на трети, чиято коса стигаше почти до коленете, а имаше и няколко с различни по големина и вид бакенбарди и други подобни украшения по лицата.
	— Направихме ги все различни. Не е лошо, нали?
	— Предполагам, че сте ползвали модели.
	— О, ние сме на всички снимки. Само малко грим, нали разбирате? Направихме ги с Ник. Той фотографира мен, а аз него. Поиграхме си само с косата.
	— Много интересно — каза Поаро.
	— Не снимахме точно на фокус.
	Другото момче добави:
	— Госпожа Дрейк много ги хареса. Поздрави ни. Много се смя. В дома й повече помагахме с електричеството. Нали разбирате — нагласихме една-две лампи така, че когато момичетата сядаха с огледалата в ръка, трябваше просто някой от нас да стане, да надникне иззад един параван и тогава момичето да види в огледалото лице с подходяща коса, брада, бакенбарди или нещо друго.
	— Знаеха ли те, че това сте вие и приятелят ви?
	— О, не мисля. Не и по време на празненството. Знаеха само, че помагаме в къщата, но не мисля, че са ни разпознали в огледалото. Според мен нямат толкова мозък. Освен това имахме бързосъхнещ грим, за да променяме физиономиите си. Първо аз, после Никлъс. Момичетата квичаха и пискаха. Страшно забавно беше.
	— А хората, които бяха там следобед? Не ви карам да си спомняте кои са били на празненството.
	— На самото празненство може да е имало трийсетина души. Следобед бяха госпожа Дрейк, разбира се, и госпожа Батлър. Една от учителките, мисля, че се казваше Уитъкър. Госпожа Флатърбът или някакво такова име. Сестра или съпруга на органиста. Помощничката на доктор Фъргюсън госпожица Лий този следобед почиваше и дойде също да помогне; имаше и дечурлига — ако потрябват за нещо. Не че имаше полза от тях. Момичетата само стърчаха наоколо и се кикотеха.
	— Аха. А спомняте ли си кои момичета бяха там?
	— Ами момичетата на Рейнолдс. Клетата Джойс, разбира се. Тази, която удавиха, и по-голямата й сестра Ан. Страшно момиче. Не отстъпва на никого. Мисли се за много умна. Няма начин да не изкара отличен по всичко. И онзи хлапак, Леополд. Ужасен е — каза Дезмънд. — Истинско леке — подслушва, доносничи, разправя какво ли не. Не е стока. Там бяха и Биътрис Ардли и Кати Грант, която е малко тъпичка, и няколко работливи жени, разбира се. Имам предвид чистачки. И онази писателка, която ви доведе тук.
	— Някакви мъже?
	— О, викарият само надникна, ако го броите. Приятно старче, само дето е малко бавен в мисленето. И новият курат. Той заеква, когато се нервира. Тук е отскоро. Това е всичко, за което се сещам в момента.
	— И сигурно сте чули Джойс Рейнолдс да казва, че била видяла убийство?
	— Изобщо не съм чул това — отговори Дезмънд. — Така ли е казала?
	— О, така разправят — рече Никлъс. — Аз не съм я чул, сигурно не съм бил в стаята, когато го е казала. Къде е била, когато го е казала?
	— В гостната.
	— Да, повечето хора бяха там, освен ако не са се занимавали с нещо специално. Разбира се, ние с Ник — каза Дезмънд — бяхме повечето време в стаята, където момичетата щяха да гледат възлюбените си в огледалата. Свързвахме кабели и други неща от този род. Или сме били по стълбището, за да поставяме осветлението. В приемната бяхме само веднъж или два пъти да поставяме крушки в издълбани тикви и да ги окачваме нависоко. Но не съм чул нищо такова, докато бяхме там. А ти, Ник?
	— Не — отговори той. И добави с известен интерес: — Джойс наистина ли е била свидетел на убийство? Страшно интересно ще е, ако наистина е видяла, нали?
	— Защо да е толкова интересно? — попита Дезмънд.
	— Добре де, това е екстрасензорно възприятие, нали? Чиста работа. Видяла убийство и само след час-два я убиват. Сигурно е имала някакво видение. Кара те малко да се замислиш. Знаете последните опити, които правят — изглежда има начин да го предизвикаш, като ти закрепят електрод или нещо от този род на врата. Чел съм някъде за това. — Не са напреднали много по въпроса с ЕСВ — каза Никлъс презрително. — Събират хора в разни помещения и ги карат да гледат карти с букви, разместени между квадрати и геометрични фигури. Само че почти никога не виждат това, което трябва.
	— Трябва да си млад, за да го направиш. Младите са по-подходящи от възрастните за това нещо.
	Еркюл Поаро, който нямаше желание да слуша подобни високоинтелектуални дискусии, се обади:
	— Значи според вас нищо зловещо или знаменателно не се е случило във ваше присъствие в къщата. Имам предвид нещо, което може би никой друг не би забелязал, но което да е привлякло вашето внимание.
	Младежите сбърчиха чела, явно напрягайки се да си спомнят някоя важна случка.
	— Не, имаше само много тракане и шум от подреждане на разни неща.
	— А вие имате ли някакво предположение? — Поаро отправи въпроса си към Никлъс.
	— Какво, предположение кой може да е убил Джойс ли?
	— Да, имам предвид нещо, което сте забелязали и което би могло да насочи вашето подозрение в чисто психологически аспект.
	— Аха, разбирам. Може би имате право.
	— Уитъкър е, обзалагам се. — Дезмънд прекъсна погълнатия от размисъл Никлъс.
	— Учителката? — попита Поаро.
	— Да. Стара мома. Жадна за секс. И това учителстване, където е оградена само от жени. Спомняте си, че преди година удушиха една от учителките. Казват, че била малко особена.
	— Лесбийка? — запита Никлъс с тон на светски джентълмен.
	— Не бих се учудил. Спомняш ли си Нора Амброуз, момичето, с което живееше? Биваше си я. Имала си един-двама приятели, така казват, а съквартирантката й направо побесняла заради това. Някой каза, че била самотна майка. Тя отсъстваше два срока поради болест и след това се върна. Какви ли не работи научава човек в това клюкарско гнездо.
	— Във всеки случай Уитъкър беше в гостната през по-голямата част от сутринта. Сигурно е чула какво е казала Джойс. Може да й е щукнало нещо, знаеш ли?
	— Ето какво — каза Никлъс, — да предположим, че Уитъкър… На колко ли години е? Четирийсет? Или към петдесет? На тази възраст жените стават доста особени.
	И двамата погледнаха Поаро с изражението на доволни кучета, които са донесли на господаря си това, което е искал от тях.
	— Обзалагам се, че ако някой знае нещо, това е госпожица Емлин. Тя знае всичко, което става в училището.
	— Не иска ли да говори?
	— Вероятно мисли, че трябва да бъде лоялна и да я защити.
	— О, не мисля, че ще постъпи така. Ако мисли, че Елизабет Уитъкър е откачила, това означава още много деца от училището да бъдат пречукани.
	— Ами курата? — попита Дезмънд обнадеждено. — Той може да е малко мръднал. Нали разбирате — първородния грях и разните му там работи, водата, ябълките и още… Слушайте, дойде ми наум нещо велико! Представете си, че той е пълно куку. Тук е отскоро. Никой не знае нищо за него. Ами ако „Огненият змей“ му се е сторил като адския огън? Като ада? Тези издигащи се пламъци! След това хваща Джойс и й казва: „Ела с мен да ти покажа нещо.“ Завежда я в стаята с ябълките и й казва: „Коленичи.“ Казва й още: „Това е кръщение“ и натиска главата й в кофата. Разбирате ли? Всичко съвпада. Адам, Ева, ябълката, адския огън, „Огнения змей“ и кръщението, чрез което получаваш опрощаване на греховете.
	— Може би най-напред се е разголил пред нея — обади се Никлъс с надежда. — Искам да кажа, че в тези неща винаги има секс.
	И двамата погледнаха детектива.
	— Да — каза Поаро, — наистина ми дадохте определени основания за размисъл.


	Шестнайсета глава

	Еркюл Поаро гледаше с интерес госпожа Гудбоди. Тя наистина представляваше съвършен модел за вещица. Фактът, че жената пред него без съмнение притежаваше приятен характер, не нарушаваше илюзията. Тя говореше приятно и с удоволствие:
	— Да, там бях. Аз винаги играя вещицата тук. Викарият ме поздрави миналата година и каза, че съм била много добра на шествието, затова ми подари нова островърха шапка. И на вещиците шапките се износват бързо. Да, бях там. Аз казвам стихчетата. Стихчетата за момичетата, като им казвам имената. Едно стихче за Биътрис, едно за Ан и за всички останали. Аз ги казвам на този, дето прави гласа на духа и той го повтаря на момичето в огледалото, а мастър Никлъс и младият Дезмънд хвърлят снимките от тавана към тях. Някои от тях ме карат да се смея. Тези момчетии, дето си лепят косми по лицата и се фотографират един друг. И с какви дрехи се навличат! Видях мастър Дезмънд оня ден и няма да повярвате с какво беше облечен. Сакото му беше розово, а панталоните — бежови. Направо забиват девойките в земята. А пък момичета мислят само как да носят още по-къси поли. Ама това не е много хубаво, защото трябва да се навличат с повече работи отдолу. С разни чорапогащници и какво ли не, дето едно време ги слагаха само в оперетите — сега харчат всичките си пари за тях. А пък момчетата — господи, приличат на пуяци, пауни или райски птици. Е, и аз обичам да гледам малко шарения и винаги мисля, че трябва да е било забавно едно време, както се вижда по картините. Там са все с дантели, жаба, кавалерийски шапки и какво ли не. Имали са по какво да се пулят момите. То били и жакети, и панталони. А тогава момите са можели само да си слагат онези надути поли, дето им викали кринолини, и големи къдри край врата. От баба си знам, че нейните млади господарки — тя прислужвала в едно добро викторианско семейство — та нейните млади господарки (май било преди управлението на Виктория I), било по времето на оня крал, дето имал глава като круша, викали му Били Глупака, нали? Та както и да е, тогава управлявал този Уилям IV и нейните млади господарки носели муселинени рокли чак до земята, били чудна работа, мокрели ги с вода, за да лепнат по тях. Нали разбирате — щом залепнели по тях, се виждало всичко, дето имало да се види. И пристъпвали напред-назад скромно-скромно, ама това подлудявало господата! Дадох на госпожа Дрейк моето кристално кълбо за празненството. Купих го от една разпродажба. Ей го там, виси сега до комина. Тъмносиньо е, много е хубаво. Държа го над вратата си.
	— Предсказвате ли?
	— Не бива да казвам, че го правя, нали? — засмя се тя. — На полицаите не им харесва това. Не че имат нещо против предсказанията, които правя. Нищо лошо няма в тях. Тук всеки знае кой с кого ходи и това много ме улеснява.
	— Можете ли да погледнете във вълшебното си кълбо и да видите кой е убил онова момиченце Джойс?
	— Май нещо бъркате — каза госпожа Гудбоди. — В това кристално кълбо се гледа, за да се виждат разни неща, то не е магьосническо кълбо. Ако кажа кой мисля, че го е сторил, няма да ви хареса. Ще речете, че е противоестествено, да, точно тъй ще речете. Само че много неща стават, дето са все противоестествени.
	— Може би в думите ви се крие нещо.
	— Общо взето, градчето ни си е добро. Искам да кажа, че повечето хора са почтени, но където и да идеш, дяволът винаги си има по някой свой, дето е роден и закърмен с проклетия.
	— Имате предвид черна магия?
	— Не, нямам предвид това — презрително изрече жената. — Това са глупости. Това е за хора, дето се предрешват и вършат щуротии. На тях само секс им е в акъла. Имам предвид онези, дето дяволът ги е пипнал със собствената си ръка. Те са такива изчадията на Луцифер. Те са така родени, че убийството нищо не значи за тях, стига да имат полза от него. Поискат ли нещо — край! Жестока пасмина. Някои от тях могат да са красиви като ангели. Едно време познавах едно момиченце. На седем години уби братчето и сестричето си, близнаци. Били на шест месеца, не повече. Удушило ги в количките им.
	— Това в Удли Комън ли е станало?
	— Не, не беше в Удли Комън. В Йоркшир. Страшна работа. А пък беше истинска красавица. На човек му идеше да й привърже криле, да я сложи на подиума и да я слуша как пее коледни песни — същинско ангелче, само че не беше. Отвътре беше гнилоч. Разбирате какво искам да кажа. Вие сте човек на години и знаете каква проклетия има по света.
	— Уви! — рече Поаро. — Права сте. Зная, дори прекалено добре. Ако Джойс наистина е видяла убийство…
	— Кой каза, че е видяла?
	— Тя го е казала.
	— Това не е причина да й се вярва. Винаги е била малка лъжкиня. — Жената го изгледа изпитателно. — Да не би да го вярвате?
	— Да — отвърна той. — Вярвам го. Чух го от твърде много хора, за да продължавам да не вярвам.
	— Странни неща стават в някои семейства — рече госпожа Гудбоди. — Да вземем семейство Рейнолдс. Мъжът се занимава с недвижими имоти. Никога не е бил нещо особено, няма и да бъде. С две думи — не е прокопсал кой знае колко. А жената пък все се тревожи за какво ли не. Нито едно от трите им деца не се е метнало на тях. Например Ан — умница е тя. Ще успее в учението. Няма да се учудя, ако иде в колеж и се изучи за учителка. Имайте предвид, че тя е много доволна от себе си. Толкова е доволна от себе си, че никой не може с пръст да я пипне. Никое момче не смее да я погледне втори път. А ето Джойс — тя не беше умна като Ан, нито пък като братчето си Леополд, но много й се искаше да е. Все искаше да знае повече от другите хора, да е направила нещо по-добре от тях и разправяше какво ли не, само и само да накара хората да я забележат. Да не мислите, че всяка нейна дума беше истина? Десет думи да кажеше — девет от тях бяха лъжи.
	— А момчето?
	— Леополд ли? О, той е само на десет години, но е голям хитрец. Сръчен в ръцете, а и в други работи. Искал да учи физика. Бива го и в математиката. Доста се изненадаха от това в училището. Да, бива си го. Сигурно един ден ще стане учен. Ама няма начин нещата, дето ще ги измисля като учен, да не са разни ужасни работи като атомни бомби например! Той е от тези, дето учат. Акълът им постоянно щрака и измислят разни неща, дето да разрушат половината свят и нас, клетите, заедно с него. Човек трябва да се пази от Леополд. Той погажда номера на хората и подслушва. Научава всичките им тайни. Много ми се иска да знам откъде получава джобните си пари. Нито от майка си, нито от баща си — те нямат възможност да му дават много. Винаги има много пари. Държи ги в чекмеджето под чорапите си. Купува си какви ли не скъпи неща. Откъде ще взема пари? Това искам да знам. Сигурно научава разни тайни за хората и ги кара да му плащат, за да не приказва. — Тя спря, за да си поеме дъх. — Май няма да мога да ви помогна много.
	— Напротив, много ми помогнахте — отвърна Поаро. — А какво стана с младата чужденка, за която казват, че е избягала?
	— Струва ми се, че не е стигнала надалеч. „Котето го няма, май че падна в яма.“ Така си мисля аз.


	Седемнайсета глава

	— Извинете, мадам, но мога ли да поговоря с вас за една минута?
	Госпожа Оливър, която стоеше на верандата в дома на приятелката си и се озърташе за Еркюл Поаро — той я бе уведомил с телеграма, че ще мине да я види някъде по това време — се огледа.
	Видя спретнато облечена жена на средна възраст, която кършеше нервно ръцете си в чисти памучни ръкавици.
	— Да?
	— Искрено съжалявам, че ви безпокоя, мадам, но си помислих, че… Помислих си, че…
	Ариадни Оливър слушаше, но не направи опит да я насърчи. Чудеше се какво ли тревожи толкова много тази жена.
	— Струва ми се, че не греша — нали вие сте дамата, която пише разкази? Разкази за престъпления и убийства и такива неща?
	— Да — отговори госпожа Оливър, — аз съм.
	Любопитството й се засили. Това предисловие за автограф ли беше или дори за снимка с подпис? Човек никога не можеше да е сигурен. Какви ли не неща се случваха.
	— Помислих си, че само вие ще можете да ми кажете.
	— По-добре седнете — покани я писателката. Разбра, че тази госпожа — имаше венчална халка, следователно беше госпожа — беше от тези, на които им трябва време, за да пристъпят към същината на въпроса. Жената седна и продължи да кърши ръце.
	— Разтревожена сте от нещо, така ли? — попита госпожа Оливър, полагайки всички усилия да я накара да проговори.
	— Ами вижте какво — дошла съм за съвет, няма да крия. Става въпрос за нещо, което се случи доста отдавна и което тогава не ме разтревожи. Но вие знаете как става — премисляте нещата и тогава ви се иска да познавате някого, при когото да отидете за съвет.
	— Разбирам — отговори Ариадни, надявайки се да вдъхне доверие с това напълно фалшиво твърдение.
	— Като гледа човек какво се случи наскоро, просто не зная какво да мисля.
	— Какво имате предвид?
	— Имам предвид това, дето се случи на празненството за Вси светии, или как му казват там. Искам да кажа, че има хора, на които не може да се разчита, нали? И показва, че някои предишни неща не са били такива, за каквито си ги е мислел човек тогава. Може да не са били това, за което човек си ги е мислел, ако разбирате какво искам да кажа.
	— Да? Не си спомням да се познаваме — изрече писателката.
	— Лиймън. Госпожа Лиймън. Откакто почина мъжът ми преди пет години, ходя по домовете и чистя на тукашните дами. Работих у госпожа Луелин-Смит, дамата, която живееше в Куори Хаус, преди да дойдат полковник и госпожа Уестън. Не зная дали я познавахте.
	— Не, не я познавах. За пръв път съм в Удли Комън.
	— Аха. Тогава вие няма да знаете какво е ставало по онова време и какво се е говорило.
	— Вече чух някои неща, откакто съм тук.
	— Вижте, аз не разбирам нищо от закони и винаги се притеснявам, когато стане дума за тях. Имам предвид адвокатите. Те така могат да те объркат, а пък аз не искам да си имам работа с полицията. Щом като става дума за закони, значи няма да има нещо общо с полицията, нали?
	— Вероятно не — отвърна предпазливо госпожа Оливър.
	— Ама сигурно знаете какво са казали навремето за онова — как беше — за допълнението?
	— За допълнението към завещанието ли? — подсказа й Ариадни.
	— Да, точно така. Това исках да кажа. Госпожа Луелин-Смит направи такова допълнение и остави всичките си пари на момичето-чужденка, дето се грижеше за нея. Голяма изненада беше, защото имаше роднини, дето живеят тук, а и тя всъщност бе дошла тук да е близо до тях. Особено господин Дрейк. Хората направо си глътнаха езиците. А след това пък адвокатите, разбирате ли, започнаха да разправят разни неща. Казаха, че тя изобщо не била писала никакво допълнение, че го е сторила чужденката, за да прибере всичките й пари. И че щели да я съдят за това. И че госпожа Дрейк щяла да поспори завещанието — нали така се казва?
	— Адвокатите щели да оспорят завещанието. Да, чух наистина нещо такова — каза госпожа Оливър насърчително. — И вие знаете нещо по въпроса, така ли?
	— Не искам да направя лошо никому — изрече госпожа Лиймън плачливо.
	Ариадни си помисли, че госпожа Лиймън явно е жена, на която не може много да се разчита, жена, която сигурно има навика да подслушва.
	— Дума не обелих тогава — призна жената, — защото, разбирате, не знаех каква е работата. Ама още тогава ми се стори, че има нещо не както трябва и пред дама като вас, дето ги разбира тия работи, ще призная, че много ми се искаше да науча истината. Работила съм при госпожа Луелин-Смит известно време и човек иска да знае как стават нещата.
	— Разбира се — отвърна Ариадни.
	— Ако смятах, че съм извършила нещо нередно, щях веднага да си призная. Според мен обаче не съм направила нищо лошо. Поне не тогава, ако ме разбирате правилно — добави.
	— О, да! Сигурна съм, че ще разбера. Продължавайте. Говорехте за допълнението.
	— Вижте значи какво става: един ден госпожа Луелин-Смит — тя не се чувстваше твърде добре този ден — ни вика при нея. Мен и младия Джим, дето помага в градината и пали печките. Та влязохме ние в стаята й, където беше тя, а пред нея на бюрото имаше документи. И тя се обърна към чужденката — госпожица Олга, така я наричахме ние — и й каза: „Вие излезте от стаята сега, мила, защото не бива да присъствате на това“ или нещо от този род. И тогава госпожица Олга излезе от стаята, а пък госпожа Луелин-Смит ни вика да се приближим и казва: „Това е моето завещание.“ Горната част на листа беше покрита с парче попивателна хартия, но долната се виждаше ясно. Каза: „Аз ще напиша нещо тук, на този лист хартия, и искам вие да бъдете свидетели на онова, което ще напиша и на моя подпис накрая!“ И тя започна да пише по страницата. Тя винаги употребяваше перодръжки — не обичаше да пише с химикалки или други такива работи. Та написа два или три реда, подписа се и каза: „А сега, госпожо Лиймън, подпишете се тук. Напишете името и адреса си.“ След това каза на Джим: „Сега пък вие напишете името си отдолу, и адреса също. Така. Достатъчно. Видяхте ме да пиша, видяхте подписа ми, а после и двамата се подписахте, за да кажете, че това е така.“ И после добави: „Това е всичко. Благодаря ви много.“ И си излязохме от стаята. Тогава много-много не му мислих, само малко се позачудих. И така стана, че тъкмо като излизах от стаята, обърнах главата си. Значи вратата невинаги се затваряше както трябва. Искаше малко да я дръпнеш, за да щракне. И аз правех точно това — не гледах в действителност, ако знаете какво имам предвид…
	— Разбирам какво имате предвид — каза госпожа Оливър.
	— И значи видях госпожа Луелин-Смит да става от стола си — тя имаше артрит и усещаше болки при движение понякога — да отива до библиотеката, да издърпва една книга и да поставя онзи лист хартия, дето току-що го бе подписала и сложила в плик, в една от книгите. Беше една голяма книга на долната полица. И после я пъхна обратно в библиотеката. Повече не се сетих за това. Наистина не ми дойде на ума. А когато се вдигна целият този шум, аз, разбира се, усетих, поне аз…
	Интуицията на Ариадни веднага й се притече на помощ.
	— Но, разбира се — каза тя, — убедена съм, че не сте чакали толкова дълго, за…
	— Добре, ще ви кажа истината. Бях любопитна, признавам. Ами че когато човек подписва нещо, не му ли се иска да знае какво е подписал? Искам да кажа, че е съвсем човешко.
	— Да — рече Ариадни, — съвсем човешко е. Любопитството, мислеше тя, беше много основна черта на госпожа Лиймън.
	— Затова ще ви кажа, че на другия ден, когато госпожа Луелин-Смит замина за Медчестър и аз влязох да оправя спалнята й — тя я използваше и за дневна, защото трябваше да почива често — си помислих: „Добре де, щом човек подписва нещо, той трябва да знае какво е подписал.“ Нали винаги ти казват да четеш внимателно напечатаното с дребни букви, когато си купуваш нещо на изплащане?
	— А в този случай е било написаното на ръка — подхвърли събеседничката й.
	— Затова си помислих, че не правя нищо лошо — не е като да вземеш нещо. Искам да кажа, че трябваше да се подпиша там, и реших, че наистина трябва да зная какво съм подписала. Затова огледах полиците на библиотеката. И без това трябваше да бърша прах. И намерих книгата. Беше на долната полица. Беше стара книга, сигурно от времето на кралица Виктория. Та намерих този плик със сгънатия лист в него, а пък заглавието на книгата беше „Справочник по всичко“. И ми се стори, че сякаш нарочно е избрано това заглавие, не мислите ли?
	— Да. Има нещо такова. И така вие извадихте листа и го разгледахте.
	— Точно така, мадам. И дали сгреших или не — не знам. Във всеки случай го видях. Беше си истински документ. На последната страница беше писаното от нея предната сутрин. Прясно написано с писалка, каквито тя употребяваше. Достатъчно ясно се четеше, макар тя да имаше малко остър почерк.
	— И какво пишеше там? — заинтригувано попита госпожа Оливър.
	— Ами пишеше нещо, че… не помня точните думи… но ставаше дума за допълнение и че след това, което оставяше на тези, които са споменати в завещанието й, оставяла цялото си състояние на Олга — не съм сигурна за презимето й. Започваше със С, Саминов или нещо такова — защото била много внимателна с нея, докато боледувала. Така пишеше и госпожа Луелин-Смит го бе подписала, и аз го бях подписала, и Джим го бе подписал. Сложих го обратно на мястото му, защото не ми се искаше тя да разбере, че съм ровила из нещата й. Но си казах, че това вече е изненада. И си помислих, че чужденката получава всичките тези пари, защото всички знаем, че госпожа Луелин-Смит беше много богата. Съпругът й бил корабостроител и й оставил голямо богатство, и си помислих как някои хора все имат късмет. Ако искате да знаете, тази госпожица Олга не ми беше много симпатична. Понякога беше рязка и избухлива. Но ще кажа, че винаги беше много внимателна и предана към старата дама. Беше се погрижила за себе си и сполучи. И тогава си помислих, че всичките пари отиват при чужд човек, дето не е от семейството й. Може нещо да са се скарали, рекох си аз, ама това ще премине и тогава тя ще скъса това, и ще направи друго завещание или допълнение. Във всеки случай това беше положението и аз го сложих обратно, и после явно съм забравила за него. Но когато се вдигна шум около завещанието и започнаха да говорят, че било фалшифицирано и че госпожа Луелин-Смит никога не би могла сама да напише такова допълнение, защото така се говореше — че старата дама изобщо не го била написала това, ами някой друг…
	— Разбирам — каза госпожа Оливър. — И така, какво направихте?
	— Ами нищо. И точно това ме тревожи… Аз не схванах веднага положението, а когато попремислих всичко, не знаех какво трябваше да направя и реших, че това са били само приказки, защото адвокатите бяха против чужденката, както си е нормално. И на мен самата чужденците не са ми симпатични. Във всеки случай това беше положението и младата дама си придаваше важности, и се перчеше като някой палячо, а аз пък реших, че щом опира до закона, те ще кажат, че тя няма право на парите, защото не е роднина на старата дама. Следователно всичко щеше да е наред. И горе-долу така стана, защото те се отказаха от делото. Не се стигна до съд изобщо и доколкото се разбра, госпожица Олга избяга. Върнала се някъде на континента, откъдето бе дошла. Значи излиза, че е имало нещо скрито-покрито от нейна страна. Може би е заплашила старата дама и я е принудила да го направи. Знае ли човек? Един мой племенник, който ще става доктор, казва, че могат да се извършат чудеса с хипнотизиране. Нищо чудно тя да е хипнотизирала старата дама.
	— Преди колко време се случи това?
	— Госпожа Луелин-Смит е покойница от… момент да помисля — трябва да има две години.
	— И това не ви ли тревожеше?
	— Не, не ме тревожеше. Поне не тогава. Защото тогава не мислех, че е важно. Всичко беше наред, не се повдигна въпрос, че госпожица Олга ще изчезне с парите, затова не сметнах за необходимо…
	— Но сега сте на друго мнение, така ли?
	— Ами заради ужасната смърт на момиченцето, дето го удавили в кофа с ябълки. Казало нещо за убийство, казало, че било видяло нещо или знаело нещо за убийство. И аз реших, че може би госпожица Олга е убила старата дама, защото е знаела, че всичките пари ще бъдат нейни, после, когато се вдигнал шум от разните му там адвокати и полиция, и тя избягала. Тогава размислих, че е трябвало да… Ами да разкажа на някого и реших, че вие сте дама, която има приятели по местата, дето се занимават със законите. Или пък приятели в полицията и вие ще им обясните, че аз само избърсвах праха на една етажерка с книги и този лист си беше в една книга, и аз отново го сложих на същото място. Не съм го взела.
	— Значи това е станало тогава? Видели сте госпожа Луелин-Смит да пише допълнение към завещанието си. Видели сте как се подписва, а самата вие и този Джим сте били там и сте се подписали собственоръчно.
	Така е, нали?
	— Точно така.
	— А щом и двамата сте видели възрастната дама да се подписва, тогава този подпис не е могъл да бъде фалшифициран, нали? Не може, щом сте я видели собственоръчно да се подписва.
	— Видях я до го пише сама и ви казвам, че това е самата истина. И Джим щеше да каже същото, само че той замина за Австралия. Замина преди повече от година и не му знам нито адреса, нито нищо. И бездруго той не беше тукашен.
	— И какво искате сега от мен?
	— Искам да ми кажете дали има нещо, дето трябва да кажа или да направя сега. Имайте предвид, че никой не ме е питал нищичко. Никой не ме е питал дали знам нещо за някакво завещание.
	— Казвате се Лиймън. А собственото ви име?
	— Хариет.
	— Хариет Лиймън. А на този Джим как му е фамилното име?
	— Че как беше я? Дженкинс. Точно така — Дженкинс. Ще ви бъда много задължена, ако ми помогнете, защото това много ме тревожи. Цялата тази неприятност, дето се случи, и ако онази госпожица Олга го е сторила — искам да кажа, ако е убила госпожа Луелин-Смит — и това момиченце Джойс е видяло… Тя много се наду, госпожица Олга имам предвид, като научи от адвокатите, че наследява толкова пари. Само че нещата се промениха, когато полицията дойде да разпитва и тя внезапно избяга. Никой не ме попита нищо, не. Но сега все ме човърка отвътре дали не трябваше тогава да кажа нещо.
	— Според мен — каза госпожа Оливър — ще трябва вероятно да разкажете тази история на адвоката на госпожа Луелин-Смит. Уверена съм, че един добър адвокат ще разбере правилно вашите чувства и какво ви е накарало да постъпите така.
	— Ами добре, стига да съм сигурна, че ще кажете една дума за мен, защото вие вече знаете кое как е станало и как аз никога не съм имала намерение да… ами да сторя нещо непочтено. Искам да кажа, че аз само…
	— Вие просто сте мълчали, това е всичко. Като обяснение това изглежда доста разумно.
	— И ако може най-напред вие да кажете една дума за мен, само да им обясните — ще ви бъда благодарна до гроб.
	— Ще направя каквото мога — отвърна Ариадни. Погледът й се насочи към градинската пътека, по която вървеше Еркюл Поаро.
	— Много ви благодаря. Казаха, че сте много мила дама. Много съм ви задължена.
	Жената се изправи, намести си памучните ръкавици, които почти бе смъкнала от непрекъснатото кършене на ръце, тръсна глава за нещо като поклон и заситни към портата.
	Госпожа Оливър изчака детективът да се приближи.
	— Идвайте бързо тук и сядайте — каза тя. — Какво става с вас? Изглеждате разтревожен.
	— Много ме болят краката — оплака се той.
	— Причината е в тези ваши ужасно тесни лачени обувки. Сядайте. Разказвайте каквото имате, защото след това аз ще ви кажа нещо, от което направо ще паднете!


	Осемнайсета глава

	Поаро седна, протегна краката си и въздъхна:
	— А, така е по-добре.
	— Събуйте си обувките — нареди госпожа Оливър, — за да ви отпочинат краката.
	— В никакъв случай! — Той беше шокиран от тази идея.
	— Че какво, ние сме просто стари приятели, седнали заедно, а Джудит няма да има нищо против, ако излезе от къщата. Извинете ме, че ви го казвам, но вие не трябва да носите лачени обувки на село. Защо не си вземете хубави велурени обувки? Или от онези, които всички хипита носят днес? Знаете ги — дето само ги нахлузваш и не се налага изобщо да ги почистваш, защото явно те се самопочистват по някакъв свръхестествен начин. Страшно са удобни.
	— Изобщо не ме интересуват — свирепо отвърна Поаро. — Господи, как можете да го допуснете!
	— Вашият проблем е — каза Ариадни, започвайки да развива един пакет на масата, който явно скоро бе купила, — вашият проблем е, че държите на всяка цена да бъдете елегантен. Обръщате по-голямо внимание на облеклото и мустаците си, на това как изглеждате и с какво сте облечен, отколкото на удобството. А удобството е действително нещо несравнимо. Когато човек прехвърли, да кажем, петдесетте, тогава единствено удобството е от значение.
	— Madame, chere madame, не бих казал, че съм съгласен с вас.
	— Няма да е зле да се съгласите. В противен случай ще се мъчите много и с всяка година ще става все по-зле.
	Тя измъкна една шарена кутия от хартиената й обвивка. Вдигна капака, гребна малко от съдържанието и го пъхна в устата си. След това облиза устните си, изтри ги в една носна кърпичка и измърмори доста неопределено:
	— Лепнат.
	— Не ядете вече ябълки? Свикнал съм да ви виждам с торба ябълки в ръка, които непрестанно ядете, а понякога торбата се къса и те се търкулват по земята.
	— Казах ви — отвърна госпожа Оливър, — че вече не искам да видя ябълка. Мразя ябълките. Предполагам, че някой ден ще ми мине и отново ще мога да ги ям, но… просто ненавиждам всякакви асоциации с ябълки.
	— А какво ядете сега? — Той повдигна шарения капак, украсен с картинка на палмово дърво. — „Фурми от Тунис“ — прочете. — А-а! Значи сега ядем фурми.
	— Точно така! — рече тя. — Фурми.
	Тя взе още една фурма, сложи я в устата си, извади костилката, хвърли я в един храст и продължи да дъвчи.
	— Фурми — повтори Поаро. — Невероятно.
	— Какво му е невероятното да ядеш фурми? Хората ги ядат.
	— Не, не. Не исках да кажа това. Не става въпрос за ядене. Невероятното е, че ми го казахте просто ей така — фурми.
	— Защо?
	— Защото — отвърна детективът — вие отново ми посочихте пътеката, отново ми посочихте — как казвате вие? — картата, която трябва или е трябвало да взема. Показвате ми пътя, по който трябва да вървя, фурми. Дати*. До този момент не осъзнавах значението на датите.
	[* Игра на думи — английската дума „date“ означава едновременно „фурма“ и „Дата“. — Б.пр.]
	— Не мога да разбера какво общо имат датите с онова, което се случи тук. Имам предвид, че тук не става дума за някакво време. Всичко, което се случи, бе едва преди пет дни.
	— Случи се преди четири дни. Наистина е така. Но всяко нещо има свое минало. Минало, което вече е част от днес, но което е съществувало вчера или миналия месец, или миналата година. Настоящето почти винаги има корени в миналото. Преди година, преди две, а може и преди три години е било извършено убийство. Едно дете е станало свидетел на това убийство. И понеже това дете е видяло убийството преди толкова време, то трябваше да умре преди четири дни. Не е ли така?
	— Да, така е. Поне предполагам, че е така. А е възможно изобщо да не е било така. Може да е само някой луд, който обича да убива и чиято представа за игра с вода е да натисне главата на някого под водата и да я държи там. Може да се обясни като представата на психически неуравновесен малолетен престъпник за празнична шега.
	— Но не това убеждение ви доведе при мен, мадам.
	— Да, така е. Нещо не ми хареса в цялата тази работа. И все по-малко ми харесва.
	— Съгласен съм с вас. Мисля, че имате право. Ако на човек не му се нрави нещо, той трябва да разбере защо това е така. И аз се опитвам с всички сили, независимо дали ние се съмнявате в това, да науча защо.
	— Като обикаляте и разговаряте с хора, като откривате дали са симпатични или не и тогава им задавате въпроси?
	— Точно така.
	— И какво научихте досега?
	— Факти — отвърна Поаро. — Факти, които, когато им дойде времето, ще бъдат закотвени с дати.
	— И това ли е всичко? Какво друго сте научили?
	— Че никой не вярва на това, което е казала Джойс Рейнолдс.
	— За убийството ли? Но аз я чух.
	— Да, казала го е. Но никой не вярва, че е говорила истината. Следователно съществува вероятност това да не е истина. Че тя не е видяла такова нещо.
	— Струва ми се — възрази Ариадни Оливър, — че вашите факти ви водят назад, вместо да се задържите на място или да вървите напред.
	— Нещата трябва да се съгласуват. Вземете например фалшификацията. Установено е, че е било извършено подправяне на документ. Всички твърдят, че чужденката е успяла да стане толкова симпатична на една стара и много богата вдовица, че тази богата вдовица направила завещание или допълнение към завещанието, оставяйки всичките си пари на това момиче. Девойката е подправила завещанието или някой друг го е фалшифицирал?
	— Че кой друг ще го фалшифицира?
	— В селото е имало още един фалшификатор. Човек, който веднъж е бил обвинен във фалшификация, но се е отървал леко, защото му е било за пръв път, а е имало и смекчаващи обстоятелства.
	— Това ново лице ли е? Познавам ли го?
	— Не, не го познавате. Мъртъв е.
	— О! Кога е умрял?
	— Преди около две години. Точната дата още не ми е известна. Но ще разбера. Това е човек, който е извършил фалшификация и който е живял тук. И поради една дребна, така да се каже, неприятност с момиче възникнала ревност и различни чувства, той бил намушкан с нож една нощ и умрял. Струва ми се, че много отделни случки може да се свържат.
	— Звучи интересно, но аз не виждам…
	— Нито аз засега — прекъсна я детективът. — Но според мен датите ще бъдат от полза. Дати на определени случки, къде са били хората, какво се е случило с тях, с какво са се занимавали. Всички мислят, че чужденката е подправила допълнението към завещанието, и вероятно са прави. Тя е имала полза от това, нали? Чакайте, чакайте…
	— За какво да чакам? — попита госпожа Оливър.
	— Дойде ми наум една идея.
	Писателката въздъхна и взе още една фурма.
	— Връщате ли се в Лондон, мадам? Или ще останете още дълго тук?
	— Вдругиден. Не мога да стоя повече. Имам доста неща за вършене.
	— Кажете сега — във вашия апартамент или къща, не помня вече в какво живеете, защото сте се местили толкова пъти напоследък, та във вашия дом има ли място за гости?
	— Никога не казвам, че има. Ако някога признаете, че имате свободна стая за гости в Лондон, направо си търсите белята. Всичките ви приятели и не само вашите приятели, ами и познатите или понякога и третите братовчеди на ваши познати ви пишат дали бихте имали нещо против да ги приемете за една нощ. Е, аз имам нещо против. Да не говорим за чаршафи, пране, калъфки за възглавници, за чай рано сутринта, а освен това мнозина често очакват и да ги храня. Затова не казвам, че разполагам със свободна стая. Мои приятелки идват и остават при мен. Хора, които наистина желая да видя, но други — не. Аз не съм гостоприемна. Не обичам да бъда използвана.
	— Че кой обича? Вие сте мъдра.
	— А защо питате?
	— Но бихте ли могли да приемете една-две гостенки, ако се наложи?
	— Бих могла. Кого искате да приема? Не вас самия — имате си великолепен апартамент. Свръхмодерен, много абстрактен, целият на квадрати и кубове.
	— Може да се наложи да вземем една разумна предпазна мярка.
	— За кого? Кого още ще убиват?
	— Моля се да не става такова нещо, но нищо не може да се изключи напълно.
	— Но за кого става въпрос? За кого? Нищо не разбирам.
	— Добре ли познавате приятелката си?
	— Да я познавам? Немного добре. Искам да кажа, че по време на пътешествието двете си допаднахме и свикнахме да сме заедно. Имаше нещо — как да кажа? — нещо вълнуващо у нея. Нещо различно.
	— Мислите ли, че бихте могли да я вмъкнете в някоя ваша книга един ден?
	— Мразя този израз. Хората винаги ми го казват, но това не е вярно. Наистина. Аз не вмъквам хора в книги. Хора, които срещам, хора, които познавам.
	— Навярно не е истина да твърдя, мадам, че вие вмъквате хора в книги? Хора, които срещате, но не, съгласен съм с вас, хора, които познавате. Няма да е забавно.
	— Имате право — каза госпожа Оливър. — Понякога вие наистина сте доста добър в отгатването. Случва се. Ето например виждате дебела жена да седи в автобус и да яде кифла със стафиди. Устните й се движат, докато яде, и разбирате, че тя или казва нещо на някого, или обмисля телефонен разговор, който й предстои, или вероятно ще пише писмо. Гледате я и я изучавате — обувките й, полата, шапката, отгатвате възрастта й и дали има венчална халка и други такива неща. И после слизате от автобуса. Не искате да я видите отново, но в ума ви вече има история за една жена на име госпожа Карнаби, която си отива вкъщи с автобус, която е водила много странен разговор някъде, където видяла някого, който й заприличал на някого, когото е срещнала веднъж и за когото чула, че бил мъртъв, а явно не бил мъртъв. Боже господи! — възкликна тя, спирайки за миг, за да си поеме дъх. — Ако искате да знаете, това до голяма степен е вярно. Наистина седях срещу една жена в автобус точно преди да напусна Лондон и ето как сега всичко оживя чудесно в главата ми. Скоро ще излезе цял разказ. Цялата последователност — какво ще каже тя, дали това ще я изложи на опасност или някой друг ще бъде в опасност. Мисля, че дори зная името й. Казва се Констанс. Констанс Карнаби. Има само едно нещо, което би провалило всичко.
	— И какво е то?
	— Ами ако отново я срещна в друг автобус или разговарям с нея, или тя ме заговори и аз науча някои неща за нея. Това би провалило всичко, разбира се.
	— Да, да. Историята трябва да е ваша, героинята също. Тя е ваша рожба. Вие сте я създали, вие започвате да я разбирате. Вие знаете какво чувства тя, знаете къде живее и какво върши. И всичко е започнало с реално, живо човешко същество, и ако откриете какво представлява това истинско човешко същество, тогава няма да има разказ, нали?
	— Отново сте прав. А онова, което казвате за Джудит, мисля, че е вярно. Имам предвид, че бяхме заедно на обиколката и заедно разглеждахме забележителности, но в действителност не съм я опознала особено добре. Тя е вдовица, съпругът й е умрял и я оставил в тежко материално положение с едно дете. Миранда, която вече видяхте. Вярно е, че изпитвам доста странно чувство към тях. Чувство, че те са от значение за мен, че са замесени в някаква интригуваща драма. Само искам да измисля в какъв вид драма бих желала да са замесени.
	— Да, да. Виждам, че са кандидатки за включване в още един бестселър на Ариадни Оливър.
	— Вие наистина понякога сте непоносим. Правите всичко да звучи вулгарно. — Тя се замисли. — Вероятно е така.
	— Не, не е вулгарно. По-скоро човешко.
	— И вие искате да поканя Джудит и Миранда в моя дом в Лондон.
	— Още не. Не още, докато не се уверя, че една от моите идеи е правилна.
	— Вие и вашите идеи! А сега аз имам да ви съобщя една новина.
	— Мадам, вие сте възхитителна!
	— Не бъдете толкова сигурен. Вероятно ще разбъркам идеите ви. Как ще реагирате, ако се окаже, че фалшификацията, която толкова ви занимава, изобщо не е била фалшификация?
	— Какво казахте?
	— Госпожа Джоунс-Смит, или как се казваше тя, наистина е направила допълнение към завещанието си, оставяйки всичките си пари на момичето-au pair, и двама свидетели са я видели да го подписва, като всеки от тях също го е подписал. Е, какво ще кажете за това?


	Деветнайсета глава

	— Госпожа Лиймън — каза Поаро, записвайки името й.
	— Точно така. Хариет Лиймън. А другият свидетел изглежда е бил някой си Джеймс Дженкинс. Заминал за Австралия. А за Олга Симеонов последното, което се знае, е, че си е заминала за Чехословакия или откъдето е дошла. Всички изглежда са заминали нанякъде.
	— Според вас доколко може да се разчита на тази госпожа Лиймън?
	— Не мисля, че е съчинила всичко, ако това имате предвид. Смятам, че е подписала нещо, проявила е любопитство и се е възползвала от първата възможност да разбере какво е подписала.
	— Може ли да чете и да пише?
	— Предполагам. Но понякога хората не умеят да разчитат почерците на стари дами, защото са доста особени. Ако по-късно е имало слухове за това завещание или допълнение, тя може да е помислила, че става дума за онзи документ с нечетливия почерк.
	— Един истински документ — каза Поаро. — Но е имало и едно подправено допълнение.
	— Кой твърди това?
	— Адвокатите.
	— Може изобщо да не е било фалшиво.
	— Адвокатите държат особено много на тези неща. Били са готови да се явят в съда с експерти графолози за свидетели.
	— Е, добре. Тогава не е трудно да се разбере какво е станало, нали?
	— Кое не е трудно? Какво е станало?
	— Ами да кажем, че на другия ден, или няколко дни по-късно, или дори след седмица, госпожа Луелин-Смит се е поспречкала със своята предана компаньонка или пък е имало сладко помирение между нея и племенника й Хюго или племенницата й Роуина, тя скъсва завещанието или написаното на ръка допълнение или изгаря всичко.
	— А след това?
	— Е, след това, предполагам, възрастната жена умира и девойката се възползва от случая и написва ново допълнение, приблизително при същите условия и с почти същия почерк като на госпожа Луелин-Смит, подправяйки и двата подписа на свидетелите колкото може по-сполучливо. Вероятно е познавала доста добре почерка на госпожа Лиймън. Сигурно го е виждала на някоя здравна карта или нещо подобно и го е имитирала, мислейки, че никой от двамата няма да отрече, че е бил свидетел на завещанието, и че всичко ще мине гладко. Но фалшификацията не се оказва достатъчно сполучлива и така започват неприятностите.
	— Ще ми позволите ли, мадам, да използвам телефона ви?
	— Ще ви разреша да използвате телефона на Джудит Батлър.
	— Къде е приятелката ви?
	— О, тя отиде на фризьор, а Миранда е на разходка. Отивайте, телефонът е в стаята.
	Поаро отиде и се върна след около десет минути.
	— Е? Какво свършихте?
	— Позвъних на господин Фулъртън, адвоката. Сега ще ви кажа нещо — в допълнението, подправеното допълнение, което е било представено за официално утвърждаване, няма свидетелка на име Хариет Лиймън. Свидетелката е някоя си Мери Дохърти, покойница, която е била на служба при госпожа Луелин-Смит, но неотдавна е починала. Другият свидетел е същият този Джеймс Дженкинс, който, както ви е казала вашата приятелка госпожа Лиймън, бил заминал за Австралия.
	— Следователно е имало подправено допълнение — заяви Ариадни. — А изглежда е имало и истинско. Вижте какво, Поаро, нещата не се ли усложняват прекалено много?
	— Да, става невероятно сложно. Понасъбраха се, струва ми се, доста фалшификати.
	— Може би истинското допълнение е все още в библиотеката на Куори Хаус, между страниците на „Справочник по всичко“.
	— Доколкото ми е известно, всички вещи от къщата са разпродадени след смъртта на госпожа Луелин-Смит, с изключение на някои семейни мебели и картини.
	— Сега — каза госпожа Оливър — ни трябва нещо като „Справочника по всичко“. Чудесно заглавие, нали? Спомням си, че и баба ми имаше такъв. Човек може да намери в него какво ли не. Правни съвети, готварски рецепти, как да премахнеш мастилени петна от плат, как да си приготвиш пудра, която не уврежда кожата ти. О, и много още. Не ви ли се иска да имате такава книга сега?
	— Без съмнение — отбеляза той — в този справочник ще има рецепти за лечение на уморени крака.
	— Колкото си искате. Но защо не носите удобни обувки?
	— Мадам, аз държа да изглеждам добре.
	— В такъв случай продължавайте да си носите тесните дрехи и обувки, но престанете да се оплаквате. О, ама аз направо нищо не разбирам. Да не би онази Лиймън да ми е наговорила лъжи?
	— Не е изключено.
	— Дали някой не я е накарал да разкаже тези лъжи?
	— Това също е възможно.
	— Дали някой не й е платил, за да ми разкаже тези лъжи?
	— Продължавайте — каза Поаро, — продължавайте. Разсъжденията ви са много интересни.
	— Предполагам, че госпожа Луелин-Смит, подобно на много други богати жени, е изпитвала удоволствие да прави завещания. Сигурно е направила доста през живота си. Нали знаете — ще си остави парите първо на един, после на друг. Непрекъснати промени. Семейство Дрейк и без това са били заможни. Сигурно за тях винаги е имало приличен дял от наследството, но се питам дали е оставила на някой друг толкова много, поне според госпожа Лиймън и според фалшифицираното завещание, колкото на онова момиче Олга. Много ми се иска да науча нещо повече за това момиче. Изглежда е успяло да изчезне по един много майсторски начин.
	— Надявам се, че в скоро време ще узная повече за нея — заяви Еркюл Поаро.
	— Как?
	— Скоро ще получа определени сведения.
	— Известно ми е, че сте разпитвали наоколо.
	— Не само тук. В Лондон имам един агент, който събира сведения за мен както от чужбина, така и от тук. Възможно е да имам скоро новини от Херцеговина.
	— Ще откриете ли дали изобщо се е върнала там?
	— Това може да е едно от нещата, което ще науча, но по-вероятно е да получа сведение от друг характер — писма, навярно писани, докато е била тук, в които да се споменават приятели, с които е била близка.
	— Ами учителката?
	— Коя имате предвид?
	— Онази, която е била удушена. За която ви каза Елизабет Уитъкър. — И добави: — Тази Елизабет Уитъкър не ми е много симпатична. Отегчителна жена, макар и умна. — После добави замечтано: — Не бих я изключила от подозрение, че може да е обмисляла убийство.
	— Искате да кажете, че ще удуши още една учителка.
	— Човек трябва да изчерпи всички възможности.
	— Ще разчитам, както много често, на вашата интуиция, мадам.
	Госпожа Оливър замислено напъха още една фурма в устата си.


	Двайсета глава

	Когато си тръгна от дома на госпожа Батлър, Поаро пое по същия път, който му показа Миранда. Отворът в плета му се стори малко по-широк от последния път. Навярно някой по-едър от Миранда също го бе ползвал. Той изкачи пътеката в каменоломната, любувайки се отново на красотата на пейзажа. Прекрасно място, но Поаро пак изпита чувството, че това място може да е обитавано от духове. Наоколо витаеше някаква езическа безпощадност. Може би по тези виещи се пътеки самодивите са примамвали своите жертви или някоя безмилостна богиня е нареждала да се принасят жертви.
	Той разбираше защо не бе станало място за излети. Имаше причина човек да не иска да дойде тук с кошница с твърдо сварени яйца, марули и портокали, за да седне тук и да се весели. Беше различно, много различно. Навярно щеше да е по-добре, помисли си внезапно, ако госпожа Луелин-Смит не бе искала тази фантастична промяна. Една каменоломна би могла да се превърне в съвсем скромна градина без тази атмосфера, но тя е била амбициозна, амбициозна и много богата жена. За момент се замисли за завещания, за тези завещания, които правеха богатите жени, за лъжите, разказвани във връзка със завещанията на богатите жени, за местата, където тези завещания понякога се криеха, и се опита да разсъждава като фалшификатор. Без съмнение завещанието, подложено на официално потвърждение, се бе оказало фалшификат. Господин Фулъртън бе опитен адвокат, Поаро бе уверен в това. Адвокат, който никога няма да посъветва клиент да заведе дело или да започне съдебна процедура, ако не разполага с много убедителни доказателства и оправдание за това.
	Той зави по пътеката, усещайки за момент, че краката му са много по-важни от мислите му. Беше ли това по-кратък път до жилището на началника Спенс или не? По права линия вероятно да, но главният път сигурно щеше да се отрази по-добре на краката му. Тази пътека не бе затревена или покрита с мъх, имаше твърдината на камък. Тогава той спря.
	Пред себе си съзря двама души. Майкъл Гарфийлд седеше на една заоблена скала. На коленете си държеше скицник и рисуваше, като изцяло беше погълнат от това, което вършеше. Малко по-далеч от него, застанала до пеещо поточе, стоеше Миранда Батлър.
	Еркюл Поаро забрави за краката си, за болките и страданията на човешкото тяло, защото се прехласна от красотата, която можеше да се открие в човешките същества. Несъмнено Майкъл Гарфийлд беше много красив млад мъж. Трудно му беше да определи дали самият той харесва Майкъл Гарфийлд или не. Винаги е трудно да решиш дали харесваш човек, който се отличава с красота. Хората обичат да гледат красотата и същевременно не я одобряват по принцип. Жените могат да са красиви, но Еркюл Поаро не беше сигурен дали харесва красотата у мъжете. Самият той не би искал да бъде красив млад мъж, не че някога е съществувала и най-малката възможност за това. В неговата външност имаше само едно нещо, което го радваше, и това беше богатството на мустаците му и начинът, по който те се покоряваха на приглаждане, сресване и подреждане. Те бяха великолепни. Той не познаваше друг, чиито мустаци да се доближават поне наполовина до неговите. Никога не е бил с привлекателна външност, а за красавец изобщо не ставаше въпрос.
	А Миранда? В главата му отново мина предишната мисъл, че привлекателността й се дължеше на нейната сериозност. Запита се какво ли занимава ума й в този момент. Това никой никога не би разбрал. Тя не казваше лесно за какво мисли. Той се съмняваше дали би казала какво мисли, ако я запитаха. Тя притежаваше оригинален ум, мислеше си той, разсъдлив ум. Според него тя същевременно беше уязвима, при това силно уязвима. У нея имаше и други качества, които той съзираше или си мислеше, че съзира. Наистина това бяха само мисли, но все пак той беше почти уверен.
	Майкъл Гарфийлд вдигна поглед и рече:
	— Ха! Сеньор Мустачиос. Желая ви приятен ден, сър.
	— Може ли да погледна с какво се занимавате или ще ви обезпокоя? Не искам да се натрапвам.
	— Заповядайте — каза младият мъж. — За мен няма значение. — И добави любезно: — Страшно ми е забавно.
	Поаро застана зад рамото му и кимна. Видя изящна рисунка с молив, чиито линии бяха почти невидими. „Този човек наистина умее да рисува — помисли си Поаро. — Не само да проектира градини.“ После промърмори:
	— Изключително изящество.
	— И аз така мисля — отговори Майкъл Гарфийлд. Той не се постара да поясни дали ставаше дума за рисунката, която правеше, или за модела.
	— Защо? — запита Поаро.
	— Защо го върша ли? Смятате ли, че имам причина?
	— Може да имате.
	— Имате право. Ако замина оттук, има едно-две неща, които искам да запомня. Миранда е едно от тях.
	— Лесно ли бихте я забравили?
	— Много лесно. Такъв съм. Но да забравиш нещо или някого, да не си в състояние да си припомниш лице, извивка на рамо, жест, дърво, цвете, някоя гледка, да знаеш как е изглеждало, като си го гледал, но да не си в състояние да извикаш образа пред очите си, това понякога причинява — как да кажа — почти агония. Виждате, запаметявате — и всичко изчезва.
	— Но не и паркът „Куори“. Той всъщност не е изчезнал.
	— Така ли мислите? Скоро ще изчезне. Съвсем скоро, ако тук не остане никой. Природата винаги надделява. Паркът се нуждае се от любов, внимание, грижи и умение. Ако някое кметство го поеме — а това се случва много често в днешно време — тогава ще го „поддържат“. Може да засадят някой нов вид храсти, ще прокарат допълнителни пътеки, ще се поставят пейки на определено разстояние една от друга. Ще има и кошчета за отпадъци. О, те са така грижливи, толкова старателни, когато стане дума за опазване. Но това не може да се опази, защото е диво. Да поддържаш нещо диво е много по-трудно, отколкото да го опазиш.
	— Мосю Поаро — гласът на Миранда долетя през поточето.
	Поаро мина напред така, че да може да я чува.
	— Значи тук си била. Дошла си да позираш за портрет, така ли?
	Тя тръсна глава.
	— Не съм дошла за това. Просто така се случи.
	— Да — каза Майкъл Гарфийлд, — да, така се случи. Понякога на човек му провървява.
	— Просто се разхождаше из любимата си градина?
	— Търсех кладенеца — каза Миранда.
	— Какъв кладенец?
	— Някога в тази гора е имало кладенец на желанията.
	— В една стара каменоломна? Не знаех, че в каменоломните има кладенци.
	— Около каменоломната винаги е имало гора. Да, винаги е имало дървета тук. Майкъл знае къде е кладенецът, но не иска да ми каже.
	— Ще ти бъде по-интересно — заяви Гарфийлд — да продължаваш да го търсиш. Особено когато изобщо не си сигурна дали наистина съществува.
	— Старата госпожа Гудбоди знае всичко за него. — И добави: — Тя е вещица.
	— Вярно — съгласи се Майкъл. — Тя е местната вещица, мосю Поаро. Няма град или село без собствена вещица. Те невинаги се наричат вещици, но всеки ги знае. Предсказват бъдещето или правят магия на бегониите ви, или изсушават божурите, или пък спират млякото у кравите на стопаните и вероятно дават също така и любовни лекове.
	— Бил кладенец на желанията — изрече момичето. — Хората идвали тук и си пожелавали разни неща. Трябвало да го обиколят три пъти заднишком и понеже бил на хълмист склон, не им било много лесно. — Тя погледна към Майкъл Гарфийлд. — Един ден ще го намеря, дори и да не ми кажете. Бил тук някъде, но бил затрупан, каза госпожа Гудбоди. Още преди години. Затрупали го, защото бил опасен. Едно дете паднало вътре преди години — някоя си Кити. Може и други да са паднали там.
	— Добре, продължавай да мислиш така — рече Майкъл Гарфийлд. — Това е хубава местна история, а при Литъл Белинг наистина има едно кладенче на желанията.
	— Разбира се — каза Миранда. — Аз зная всичко за него. Не е нищо особено. Всички го знаят и е много смешно. Хората хвърлят монети в него, а вече не му е останала вода и не се чува дори плисък.
	— Съжалявам.
	— Ще ви кажа, като го намеря — рече тя.
	— Не трябва винаги да се вярва на вещиците. Не мисля, че е падало някога дете в него. Смятам, че веднъж там паднала котка и се удавила.
	— „Котето го няма, май че падна в яма“ — издекламира Миранда и стана. — Трябва да вървя. Мама ще ме чака.
	Тя внимателно се отмести от камъка, усмихна се на двамата мъже и пое по една още по-непроходима пътечка, която минаваше от другата страна на водата.
	— „Котето го няма“ — замислено повтори Поаро. — Човек вярва това, което му се иска да вярва, Майкъл Гарфийлд. Тя права ли е или не?
	Младият мъж го погледна сериозно, после се усмихна.
	— До голяма степен е права. Има кладенец и той наистина е затрупан. Предполагам, че е бил опасен. Не вярвам някога да е бил кладенец на желанията. Мисля, че това е част от измислиците на госпожа Гудбоди. Има дърво на желанията, или поне е имало някога. Едно буково дърво, на половината път нагоре по хълма, което, предполагам, хората са обикаляли три пъти заднишком и са си пожелавали разни неща.
	— И какво стана с него? Не го ли обикалят повече?
	— Не, струва ми се, че го удари гръм преди около шест години и го разцепи на две. Това явно е сложило край на тази хубава приказка.
	— Разказали ли сте на Миранда това?
	— Не. Реших, че е по-добре да я оставя с кладенеца й. Един овъглен бук няма да й се стори забавен, нали?
	— Трябва да вървя — рече Поаро.
	— Връщате се при своя приятел, полицая?
	— Да.
	— Изглеждате уморен.
	— Уморен съм — отвърна детективът. — Ужасно съм уморен.
	— По-удобно ще ви бъде с платнени обувки или сандали.
	— А, не!
	— Разбирам. Вие сте маниак на тема елегантност. Добре изглеждате, като особено, ако позволите да ги спомена, се открояват превъзходните ви мустаци.
	— Признателен съм ви — каза Поаро, — че ги забелязахте.
	— Нима ще се намери човек, който да не ги забележи?
	Белгиецът наклони глава, а после изрече:
	— Споменахте, че тази рисунка я правите, защото желаете да запомните Миранда. Означава ли това, че заминавате оттук?
	— Мислил съм за това.
	— Мястото ми изглежда приятно.
	— О, да, дори много. Имам дом, в който да живея — малка къща, но проектирана от мен, имам и работа, но това не ме удовлетворява вече както преди. Усещам как ме обзема някакво неспокойствие.
	— Защо работата ви не ви удовлетворява вече?
	— Защото хората ме карат да върша най-ужасни неща. Хора, които искат да променят градините си, хора, които са закупили земя, строят къща и искат проект за градина.
	— Не се ли грижите за градината на госпожа Дрейк?
	— Тя иска да го сторя, да. Направих някои предложения за градината и тя като че ли ги прие. Аз обаче не смятам — добави той замислено, — че човек може да й се довери.
	— Искате да кажете, че тя няма да ви остави да постъпите както желаете?
	— Искам да кажа, разбира се, че ще стане на нейното и независимо че й харесаха моите идеи, тя най-неочаквано ще поиска нещо съвсем различно. Нещо утилитарно, скъпо и вероятно предназначено да впечатлява всички. Мисля, че ще се опита да ме притисне. Ще настоява да бъдат изпълнени нейните идеи. Аз няма да се съглася и ще се скараме. Следователно е по-добре да замина, преди да си развалим отношенията. И не само с госпожа Дрейк, но и с много други съседи. Аз съм доста известен. Не се налага да стоя на едно място. Мога да замина и да намеря някое друго кътче в Англия или в Нормандия, или в Бретан.
	— Някъде, където човек може да подобри природата? Някъде, където човек може да експериментира или да сади странни неща там, където никога не са расли преди, където нито слънце, нито буря, нито мраз биха ги унищожили? Някоя безлюдна земя, където можете да се забавлявате, като играете ролята на Адам? Винаги ли сте били толкова неспокоен?
	— Никога не съм се застоявал някъде много дълго.
	— Били ли сте в Гърция?
	— Да. Бих желал да отида в Гърция отново. Там има какво да се направи. Градина на гръцки хълм. Там има само кипариси и нищо друго. Една гола скала. Но ако човек има желание, какво ли не би станало?
	— Градина за богове, които да се разхождат…
	— Да. Умеете да четете мисли, нали, господин Поаро?
	— Бих желал да е така. Има толкова неща, които бих желал да зная, а не зная.
	— Сега говорите вече съвсем прозаично, нали?
	— За нещастие така е.
	— Палеж, убийство и внезапна смърт?
	— Горе-долу. Не зная дали имах предвид палеж. Кажете, господин Гарфийлд, вие сте тук от доста време — познавахте ли млад мъж на име Лесли Фериър?
	— Да, помня го. Работеше в една адвокатска кантора в Медчестър, нали? „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“. Младши чиновник, нещо от този род. Симпатичен младеж.
	— Но загина внезапно, нали?
	— Да. Намушкали го с нож една вечер. Женска история, доколкото разбрах. Всички изглежда смятат, че полицията знае доста добре кой го е сторил, но не могат да представят необходимите доказателства. Той беше много или малко обвързан с една жена на име Сандра — не мога да се сетя за фамилията й в момента, — Сандра някоя си, да. Съпругът й държеше местната кръчма. Тя и младият Лесли имали връзка, а после той тръгнал с друго момиче. Или така поне говореха.
	— А Сандра не се примирила?
	— Никак. Имайте предвид, че момичетата тичаха след него. Той ходеше едновременно с две-три.
	— Всички англичанки ли бяха?
	— Чудно защо питате това? Не мисля, че се ограничаваше с англичанки, стига да говореха достатъчно английски, за да разбират много или малко какво им казва, а и той да разбира какво му казват те.
	— Несъмнено от време на време тук се появяват и чужденки?
	— О, да. Че къде ги няма? Момичета-au pair — те са част от ежедневието. Някои грозни, някои хубави, едни честни, други нечестни, някои, които помагат на изнемогващи майки, други, от които няма никаква полза, и такива, които просто изчезват.
	— Като Олга ли?
	— Да, като Олга.
	— Лесли беше ли приятел на Олга?
	— О, ето накъде биете. Да, беше. Не мисля, че госпожа Луелин-Смит е знаела нещо за това. Олга беше доста внимателна, струва ми се. Тя говореше сериозно за някого, за когото щяла да се омъжи някой ден в нейната страна. Не зная дали беше вярно, или си го беше съчинила. Както казах, младият Лесли беше привлекателен млад мъж. Не зная какво намираше в Олга — тя не беше много красива. Все пак — той се замисли — у нея имаше някаква жизненост. На един млад англичанин това може да се е сторило привлекателно. Във всеки случай Лесли поне е мислел така, а това не се харесваше на другите му приятелки.
	— Много интересно — каза Поаро. — Помислих си, че вие може да ми дадете известни сведения, които ми трябват.
	Майкъл Гарфийлд го погледна любопитно.
	— Защо? За какво става въпрос? Каква роля играе тук Лесли? Защо е това ровене в миналото?
	— Има неща, които човек иска да знае. Да знае как са станали някои неща. Аз се връщам още по-назад, преди времето, когато тези двамата — Олга Симеонов и Лесли Фериър са се срещали тайно, без госпожа Луелин-Смит да знае.
	— Да, но аз не съм сигурен в това. То е само, как да кажа, то е само моя идея. Доста често ги срещах, но Олга никога не е споделяла с мен. Що се отнася до Лесли Фериър, едва го познавах.
	— Бих искал да се върнем малко назад. Той е имал, доколкото зная, известни проблеми в миналото си.
	— Имаше нещо такова. Е, поне така се говореше тук. Господин Фулъртън се зае с него и се надяваше да направи от Лесли почтен човек. Старият Фулъртън си го бива.
	— Обвинението срещу Лесли, струва ми се, е било за фалшифициране.
	— Да.
	— Било е първо нарушение, имало е и смекчаващи вината обстоятелства. Болна майка, баща пияница или нещо от този род. Във всеки случай се отървал леко.
	— Не съм чувал някакви подробности. Изглежда, отначало всичко е минало добре за него, но после дошла финансова проверка и го разкрили. Не съм много наясно. Това са само слухове, фалшифициране. Да, в това беше обвинен, във фалшифициране.
	— И когато след смъртта на госпожа Луелин-Смит нейното завещание е трябвало да бъде представено за официално утвърждаване, се е разкрило, че е фалшифицирано.
	— Да, разбирам мисълта ви. Вие смятате, че тези две неща имат връзка помежду си.
	— Един човек, който, така да се каже, е постигнал известни успехи във фалшифицирането. Един човек, сприятелил се с девойка, която, ако едно завещание се приеме без проблеми, би наследила по-голямата част от огромно богатство.
	— Да, да, така е.
	— А тази девойка и мъжът, който вече е имал зад гърба си опит за фалшифициране, били големи приятели. Той се отказал от момичето си и вместо това се е обвързал с една чужденка.
	— Според вас фалшифицирането на онова завещание е било дело на Лесли Фериър, така ли?
	— Съществува известна вероятност, нали?
	— За Олга се говори, че е била способна да имитира доста добре почерка на госпожа Луелин-Смит, но това винаги ми се е струвало не особено силен аргумент. Тя е писала писма на ръка вместо възрастната дама, но не смятам, че почеркът й е бил толкова сходен. Поне не достатъчно, за да издържи проверка. Но ако тя и Лесли са действали заедно, това вече променя нещата. Смея да твърдя, че той е бил способен достатъчно добре да изпипа нещата, като освен това явно е бил и доста самоуверен, че номерът му ще мине. Но в такъв случай сигурно е бил уверен и когато е извършил първото си провинение, но е сгрешил тогава, а, предполагам, сгрешил е и този път. Предполагам, че когато се е вдигнал шум около тази работа, когато адвокатите са започнали да създават неприятности и трудности, когато извикали експерти да изследват нещата и когато те започнали да задават въпроси, изглежда, тя е загубила самообладание и се е скарала с Лесли. И тогава е изчезнала, надявайки се, той да опере пешкира. — Той тръсна глава. — Защо сте дошли да ми говорите подобни неща тук, в моята красива гора?
	— Исках да зная.
	— По-добре е да не знаете. По-добре е никога да не узнаете. По-добре е да оставите нещата такива каквито са, а не да си навирате носа и да ровите.
	— Вие желаете красота — каза Еркюл Поаро. — Красота на всяка цена. А за мен това е истината. Винаги истината.
	Майкъл Гарфийлд се изсмя:
	— Вървете при вашите приятели полицаи и ме оставете тук, в моя рай. Махнете се от мен, Сатана.


	Двайсет и първа глава

	Поаро продължи нагоре по хълма. Изведнъж престана да усеща болката в краката си. Някаква идея бе завладяла ума му. Знаеше, че нещата, както ги бе мислил и чувствал, са свързани по някакъв начин, но до този момент не бе разбрал как. Сега усещаше опасност — опасност, която заплашваше да сполети някого всеки момент, освен ако някой не успееше да я предотврати. Сериозна опасност.
	Елспет Маккей излезе на вратата да го посрещне.
	— Изглеждате уморен — отбеляза тя. — Елате да седнете.
	— Брат ви тук ли е?
	— Не. Отиде на гарата. Сигурно нещо се е случило.
	— Нещо се е случило? — Беше поразен. — Толкова скоро? Не е възможно.
	— Моля? — попита Елспет. — Какво имате предвид?
	— Нищо. Нищо. Искате да кажете, че нещо се е случило на някого, така ли?
	— Да, но не зная точно с кого. Както и да е, Тим Раглън позвъни и го повика да отиде там. Да ви направя ли чаша чай?
	— Не — отвърна Поаро, — благодаря ви много, но по-добре е да се върна у дома. — Той не можеше да понесе мисълта за черен горчив чай. Сети се за едно хубаво извинение, което да прикрие всякакви признаци на неучтиви обноски. — Краката ми — обясни, — краката ми. Не съм много подходящо екипиран за разходки из природата. Налага се да се преобуя.
	Елспет Маккей погледна към обувките му.
	— Да — каза. — Виждам, че не са удобни. Лачените обувки стягат краката. А, сетих се, че има писмо за вас. С чуждестранни марки. От чужбина е. Адресирано е до полицейския началник Спенс, Пайн Крест. Сега ще ви го донеса.
	Тя се върна след минута-две и му го подаде.
	— Ако не ви трябва плика, бих го взела за един от племенниците ми — събира марки.
	— Разбира се.
	Поаро отвори плика, извади писмото и й върна плика. Тя му благодари и влезе обратно в къщата.
	Поаро отвори писмото и се зачете.
	Чуждестранната служба на господин Гоби се ръководеше със същата вещина, както и английската. Не пестеше средства и постигаше бързи резултати. Вярно, че резултатите не бяха кой знае какви, но и той не очакваше повече. Олга Симеонов не се беше върнала в родния си град. От семейството й не бил останал никой жив. Имала приятелка, възрастна жена, на която била писала от време на време, информирайки я за живота си в Англия. От тях личало, че била в добри отношения с работодателката си, която понякога била строга, но иначе проявявала щедрост.
	Последните писма от Олга били с дата отпреди около година и половина. В тях се споменавало за един млад мъж. Загатвало се, че обсъждат въпроса за женитба, обаче младият мъж, чието име не споменавала, трябвало да си пробие път, затова още нищо не било решено със сигурност. В последното си писмо пишела, че изгледите били добри. Когато престанала да получава писма, възрастната приятелка предположила, че Олга се е омъжила за своя англичанин и е сменила адреса си. Такива неща не били рядкост, когато девойки отивали в Англия. Ако са щастливо омъжени, те често не се обаждали повече. Затова и не се разтревожила.
	„Това съвпада“ — помисли си Поаро. Лесли бе говорил за женитба, но може да не е имал сериозни намерения. За госпожа Луелин-Смит се казваше, че е „щедра“. Някой е давал пари на Лесли, вероятно Олга (пари, които е получавала от работодателката си), за да го накара да извърши фалшификацията вместо нея.
	Елспет Маккей отново се появи на верандата. Поаро поиска да узнае нейното мнение за някаква връзка между Олга и Лесли.
	Тя се замисли за момент, после проговори като оракул:
	— Ако е имало, държали са го в тайна. Нищо не се е чувало за тях двамата, а пък в градче като нашето това не се случва често.
	— Младият Фериър бил обвързан с омъжена жена. Може да е предупредил момичето да не казва нищо за него на работодателката си.
	— Доста правдоподобно. Госпожа Смит вероятно е знаела, че Лесли Фериър не е стока, и би предупредила момичето да няма нищо общо с него.
	Поаро сгъна писмото и го сложи в джоба си.
	— Ама нека да ви донеса чаша чай.
	— Не, не — трябва да се връщам в стаята си и да сменя обувките си. Знаете ли кога ще се върне брат ви?
	— Нямам представа. Не казаха защо го търсят.
	Детективът пое по пътя към пансиона, който беше само на неколкостотин метра от дома на Спенс. Като стигна до входната врата, тя се отвори и хазайката му, весела трийсетгодишна жена, го пресрещна.
	— Чака ви една дама — каза тя. — От доста време е тук. Казах й, че не зная къде сте или кога ще се върнете, но тя отвърна, че ще чака. — И добави: — Госпожа Дрейк. Доста е притеснена. Иначе винаги е много сдържана, но сега изглежда се е изплашила от нещо. Тя е в приемната. Да ви донеса ли чай?
	— Не — отвърна Поаро. — По-добре недейте. Искам първо да я изслушам.
	Той отвори вратата и влезе в приемната. Роуина Дрейк стоеше до прозореца, но не до прозореца, който гледаше към входа, което означаваше, че не го бе видяла да идва. Тя се обърна рязко при отварянето на вратата.
	— Мосю Поаро! Най-после. Стори ми се много дълго.
	— Съжалявам, мадам. Бях в Куори Уд, а също разговарях и с моята приятелка, госпожа Оливър. След това имах среща с две момчета. С Никлъс и Дезмънд.
	— Никлъс и Дезмънд? Да, познавам ги. Чудя се… О! Човек мисли какво ли не.
	— Изглеждате разтревожена — каза Поаро учтиво.
	Подобно нещо не бе очаквал да види — Роуина Дрейк разтревожена, Роуина Дрейк да не е господарка на събитията, да не е взела нещата в свои ръце, налагайки решенията си на останалите.
	— Чухте, нали? — запита тя. — О, може и да не сте.
	— Какво да чуя?
	— Нещо ужасно. Той е… той е мъртъв. Някой го е убил.
	— Кой е мъртъв, мадам?
	— Значи наистина не сте чули. И той е още дете и аз мислех… О, каква глупачка съм била. Трябваше да ви кажа. Трябваше да ви кажа, когато ме попитахте. Чувствам се ужасно — ужасно виновна, загдето мислех, че зная най-добре, загдето мислех… но аз наистина го направих за добро, мосю Поаро, наистина!
	— Седнете мадам, седнете. Успокойте се и ми разкажете. Загинало е още едно дете, така ли?
	— Брат й — изрече тя. — Леополд.
	— Леополд Рейнолдс?
	— Да. Намерили тялото му на една от полските пътеки. Вероятно се е връщал от училище и се е отклонил от пътя си, за да поиграе в близкия поток. Някой е натиснал главата му под водата.
	— Същото, което сториха с Джойс?
	— Да, да. Това е… това е някакъв луд. И не се знае кой е, това е най-ужасното. Човек няма и най-малка представа. А аз мислех, че зная, аз действително мислех — предполагам, че съм постъпила ужасно.
	— Трябва да ми разкажете, мадам.
	— Да, искам да ви разкажа. Затова и дойдох. Нали вие дойдохте при мен, след като сте разговаряли с Елизабет Уитъкър? След като тя ви е казала, че нещо ме е стреснало. Че съм видяла нещо в салона. В салона у дома. Аз отвърнах, че нищо не съм видяла и че нищо не ме е стреснало, защото, виждате ли, аз мислех…
	— Какво видяхте?
	— Трябваше още тогава да ви кажа. Видях вратата на библиотеката да се отваря съвсем внимателно и… и след това той излезе. Всъщност не излезе. Стоеше на входа, след това дръпна бързо вратата назад и отново се скри вътре.
	— Кой беше това?
	— Леополд. Леополд — детето, което убиха сега. Нали разбирате, аз мислех, че… о, каква грешка, каква ужасна грешка! Ако ви бях казала, вероятно щяхте да проумеете какво се крие зад всичко това.
	— Вие сте го помислили? — попита детективът. — Помислили сте, че Леополд е убил сестра си? Това ли помислихте?
	— Да, това помислих. Не тогава, разбира се, защото аз не знаех, че тя е мъртва. Но лицето му изглеждаше много особено. Той винаги е бил особено дете. В известен смисъл се боях малко от него, защото чувствах, че той не е… не е като другите. Беше много сръчен и умен, но въпреки това в него имаше нещо особено. И аз помислих: „Защо Леополд излиза оттам, вместо да е на «Огнения змей»?“ Казах си: „Какво е правил, че изглежда толкова особено?“ После това ми изскочи от ума, но предполагам, че ме е разтревожил начинът, по който той изглеждаше. Ето защо изпуснах вазата. Елизабет ми помогна да съберем парчетата и аз се върнах отново при „Огнения змей“, и повече не се сетих за това. Докато не намерихме Джойс. И тогава именно си помислих, че…
	— Помислихте, че Леополд го е сторил?
	— Да. Да, наистина така помислих. Помислих, че това обяснява начина, по който изгледаше той. Помислих, че зная. Аз винаги мисля… цял живот съм мислила, че знам прекалено много, че съм права за много неща. А всъщност може да съм грешала много, защото, нали разбирате — това, че той е убит, означава вече нещо съвсем различно. Сигурно е влязъл там и я е намерил мъртва. Това е било ужасен удар за него и се е изплашил. И затова е искал да излезе от стаята, без никой да го види. Предполагам, че след като е погледнал нагоре и ме е видял, се е върнал в стаята, затворил е вратата и е изчакал, докато салонът се изпразни. Не защото той я е убил. Не. Дължало се е на шока от това, което е видял.
	— И въпреки това вие нищо не ми казахте? Не споменахте кого сте видели дори и след като бе намерен трупът?
	— Да. Аз… о, не можех. Той е… вижте, той е или по-скоро беше едно момченце. На десет, най-много на единайсет години и искам да кажа, че според мен той не е знаел какво върши, не би могъл да е виновен. Не може да бъде държан морално отговорен. Винаги е бил твърде странен и помислих, че ще трябва да бъде лекуван. Да не се оставя всичко в ръцете на полицията. Да не го изпращат в изправителен дом. Помислих, че ако е необходимо, би могло да се уреди специално лечение за него. Аз… аз исках за добро… Трябва да ми повярвате — имах добри намерения.
	Тъжни думи, помисли си Поаро, думи, които се нареждаха сред най-тъжните в света. Госпожа Дрейк, изглежда, прочете мислите му.
	— Да — каза тя. — Направих го за добро. Имах добри намерения. Човек винаги мисли, че знае кое е най-добро за другите, но не е така. Защото, вижте, причината да е изглеждал толкова потресен, трябва да се е дължала или на това, че е видял убиеца или че е видял нещо, което би могло да уличи убиеца. Нещо, което е накарало убиеца да се почувства в опасност. И така, той е издебнал момента, когато момчето е било само, и тогава го е удавил в потока, за да не проговори, за да не го издаде. Ако аз само бях проговорила, ако бях казала на вас или на полицията, или на някого, но аз си въобразявах, че зная най-добре.
	— Едва днес — проговори Поаро, след като бе седял мълчалив миг или два, наблюдавайки как жената се опитва да потисне риданието си — научих, че напоследък Леополд разполагал със страшно много пари. Явно някой му е плащал, за да мълчи.
	— Но кой, кой?
	— Ще разберем. Ще разберем, при това много скоро.


	Двайсет и втора глава

	Не беше много обичайно за Еркюл Поаро да търси мнението на други. Обикновено той бе напълно доволен от своето собствено мнение. Въпреки това имаше моменти, когато правеше изключение, и сега беше точно така. Двамата със Спенс имаха кратък разговор, след това Поаро се свърза с една фирма за коли под наем и след кратък разговор с приятеля си инспектор Раглън отпътува. Беше наел кола да го закара в Лондон, но по пътя се отби в Елмс. Каза на шофьора, че няма да се бави — най-много четвърт час — и поиска среща с госпожица Емлин.
	— Съжалявам, че ви безпокоя в този час. Сигурно в момента се храните.
	— Е, благодаря ви, мосю Поаро, че поне сте се сетили за това, а съм сигурна, че не бихте ме обезпокоили без сериозна причина.
	— Много сте любезна. Ще бъда откровен. Имам нужда от вашия съвет.
	— Наистина ли? — На лицето й се изписа изненада. В действителност изненадата й доста красноречиво граничеше с недоверие. — Твърде необичайно за вас, мосю Поаро. Не се ли задоволявате обикновено със собственото си мнение?
	— Да, разбира се, но за мен би било голяма подкрепа, ако някой, чието мнение уважавам, е съгласен с мен.
	Тя не отговори, а само го изгледа въпросително.
	— Зная кой е убил Джойс Рейнолдс — заяви той. — Според мен вие също знаете това.
	— Не съм казвала подобно нещо — отговори госпожица Емлин.
	— Да, така е. И това ме кара да мисля, че вероятно става въпрос само за мнение, нали?
	— Или предположение? — попита тя, като тонът й бе по-хладен от когато и да било.
	— Бих предпочел да не употребявам тази дума. Бих предпочел да кажа, че вие имате определено мнение.
	— Много добре тогава. Приемам, че имам определено мнение. Но това не означава, че ще го изкажа пред вас.
	— Това, което искам да направя, мадмоазел, е да напиша четири думи на лист хартия. Просто ще ви попитам дали сте съгласна с четирите думи, които съм написал.
	Госпожица Емлин стана. Отиде до бюрото си, взе лист хартия и го подаде на Поаро:
	— Заинтригувахте ме. Четири думи.
	Детективът бе извадил писалка от джоба си. Написа нещо на листа, сгъна го и й го подаде. Тя взе листа, разгъна го и се вгледа в написаното.
	— Е? — попита Поаро.
	— За две от думите съм съгласна. За другите две е по-трудно. Нямам доказателства, а и наистина не се бях сетила за това.
	— Но за първите две думи имате определено доказателство, нали?
	— Мисля, че да.
	— Вода — замислено произнесе Поаро. — Веднага щом сте чули това, сте разбрали. Аз също, още щом чух тази дума. Вие сте сигурна, сигурен съм и аз. А сега пък — продължи той, — имаме и удавено момче в един поток. Чухте ли?
	— Да. Някой ми позвъни по телефона и ми каза. Братът на Джойс. Какво общо има той с това?
	— Искал пари — обясни детективът. — И ги е получил. След което в подходящ момент е бил удавен в един поток.
	Гласът му запази суровия си тон, който бе придобил преди малко.
	— Лицето, което ми каза това — рече, — бе разяждано от състрадание. Намираше се в ужасно състояние. Аз съм по-различно устроен. Наистина той е бил само едно момче, но неговата смърт не бе случайна. Тя, както много неща в живота, беше резултат от неговите постъпки. Искал е пари и е поел риск. Бил е достатъчно умен, достатъчно съобразителен, за да знае, че се излага на риск, но е искал пари. Момченце на десет години, но причината и следствието си имат своята желязна логика и не подбират дали си на трийсет, четирийсет или деветдесет. Знаете ли за какво се сещам най-напред при такива случаи?
	— Вероятно — рече събеседничката му — повече ви занимава мисълта за справедливостта, отколкото за състраданието.
	— Моето състрадание няма да помогне на Леополд. Той вече не се нуждае от помощ. Справедливостта, ако с наша помощ успее да възтържествува, защото мисля, че и вие разсъждавате като мен по този въпрос — справедливостта също едва ли ще му помогне. Но може да помогне на някой друг Леополд, може да спаси живота на някое друго дете, ако можем достатъчно бързо да разкрием престъпника. Човек, който е убил повече от веднъж, за когото убийството е начин да си осигури безопасността, е извънредно опасен. Сега отивам в Лондон, където ще се срещна с определени хора, за да обсъдим какво да предприемем. Ще се опитам да ги спечеля на моя страна в този случай.
	— Може да се окаже трудно — отбеляза госпожица Емлин.
	— Не, не мисля. Начините и средствата може да са трудни, но мисля, че мога да ги убедя в това, което зная. Защото на тях им е известна логиката на престъпния ум. Има още един въпрос, по който се нуждая от вашето мнение. Този път само мнение, не доказателство. Мнението ви за Никлъс Рансъм и Дезмънд Холанд. Мога ли да разчитам на тях?
	— Бих казала, че и двамата заслужават абсолютно доверие. Това е мнението ми. В много отношения демонстрират значителна глупост, но това е само за повърхностното в живота. В основата си са здрави като ябълка без червеи.
	— Все тези ябълки — тъжно изрече Еркюл Поаро. — Трябва да тръгвам. Колата ме чака. Очаква ме още едно посещение.


	Двайсет и трета глава

	— Чухте ли какво става в Куори Уд? — попита госпожа Картрайт, слагайки пакет брашно в пазарската си чанта.
	— Куори Уд ли? — повтори Елспет Маккей. — Не, не съм чула нищо. — Тя си избра пакет корнфлейкс. Двете жени се намираха в наскоро открития супермаркет.
	— Казват, че дърветата там били опасни. Тази сутрин пристигнала група лесовъди. Става дума за стръмния склон, където едно дърво се е надвесило встрани. Сигурно се страхуват да не падне. Нали миналата зима гръм удари едно дърво, само че то беше по-нататък. Щели да копаят около корените на дърветата. Май доста дълбочко. Жалко. Ще загрозят мястото.
	— Ами сигурно знаят какво вършат. Някой трябва да ги е повикал.
	— Има също и двама полицаи, за да не се приближават хора, защото можело да е опасно. Щели да търсят кои дървета са заразени.
	— Ясно — рече Елспет Маккей.
	Навярно наистина й беше ясно. Не че някой й бе казал, но тя не се нуждаеше от това.


	Ариадни приглади телеграмата, която току-що й бяха донесли. Беше свикнала да получава телеграми по телефона и тогава трескаво започваше да търси молив, за да ги запише, като винаги настояваше да й се изпрати копие, затова доста се слиса, когато отново получи, както тя си каза, една „истинска телеграма“.

	МОЛЯ ДОВЕДЕТЕ ГОСПОЖА БАТЛЪР И МИРАНДА В АПАРТАМЕНТА СИ ВЕДНАГА. НЯМА ВРЕМЕ ЗА ГУБЕНЕ. ВАЖНО ЛЕКАР ОПЕРАЦИЯ.

	Тя отиде в кухнята, където Джудит Батлър правеше желе от дюли.
	— Джудит — каза госпожа Оливър, — идете и опаковайте малко багаж. Връщам се в Лондон, а вие с Миранда идвате с мен.
	— Много мило от ваша страна, Ариадни, но имам много работа. Защо скочихте така изведнъж? Непременно днес ли трябва да си тръгнете?
	— Да. Налага се. Така ми предадоха.
	— Кой ви го каза? Вашата икономка ли?
	— Не — отвърна тя. — Друг човек, на когото се подчинявам безпрекословно. Хайде, побързайте.
	— Не искам да заминавам точно сега. Не мога.
	— Трябва да дойдете. Колата е готова. Докарах я отпред. Можем да тръгнем веднага.
	— Не ми се иска да вземам Миранда. Мога да я оставя при някого — у семейство Рейнолдс или при Роуина Дрейк.
	— Миранда идва с нас — прекъсна я рязко госпожа Оливър. — Не създавайте затруднения, Джудит. Сериозно е. Не разбирам как можете да помислите да я оставите у семейство Рейнолдс. Две от децата им са убити, нали?
	— Да, наистина е така. Смяташ, че нещо не е наред там ли? Искам да кажа, че там има някой, който… о, господи, какво говоря!
	— Говорим твърде много — изрече Ариадни. — Във всеки случай — добави, — ако ще убиват някого, това най-вероятно ще е Ан Рейнолдс.
	— Какво става с това семейство? Защо трябва всички да ги избиват един след друг? О, Ариадни, страх ме е!
	— Да — каза писателката, — има моменти, когато човек с основание може да се страхува. Току-що получих една телеграма и постъпвам според нея.
	— О, не чух телефона.
	— Не беше по телефона. Донесоха я.
	Тя се поколеба за момент, после я подаде на приятелката си.
	— Какво значи това? Операция?
	— Вероятно сливици — поясни госпожа Оливър. — Миналата седмица Миранда беше болна от гърло, нали? И така, какво по-достоверно от това да бъде прегледана от специалист в Лондон?
	— Да не сте полудели, Ариадни?
	— Нищо чудно — рече тя. — Направо съм бясна. Хайде, Миранда ще се радва да дойде в Лондон. Не се тревожете. Няма да има никаква операция. В шпионските разкази това се нарича „прикритие“. Ще я заведем на театър или на опера, или на балет — където поиска. Като че ли най-добре ще е да отидем на балет.
	— Страх ме е — каза Джудит.
	Ариадни Оливър погледна приятелката си. Тя леко трепереше. Приличаше повече от всякога на русалка. Изглеждаше откъсната от действителността.
	— Хайде — рече госпожа Оливър. — Обещах на Еркюл Поаро да ви взема, щом ми съобщи. И ето — съобщението пристигна.
	— Какво става тук? — попита Джудит. — Не мога да разбера защо изобщо дойдох тук.
	— И аз съм се питала защо сте дошли, но няма обяснение за това къде отиват хората да живеят. Един мой приятел отиде да живее сред блатата в Мортън-ин-дъ-Марш онзи ден. Попитах го защо ще живее там и той ми отговори, че винаги го е искал. Мечтаел да отиде там веднага щом се пенсионира. Казах, че самата аз не съм ходила там, но ми се струва, че е малко влажно. Попитах го дали е така. Той ми отвърна, че не знаел как изглежда, тъй като никога не е бил там. Но винаги е искал да живее там. При това си е съвсем нормален.
	— И отиде ли?
	— Да.
	— Харесало ли му е?
	— Ами още не съм говорила с него. Но хората са много странни, не намирате ли? Онова, което искат да вършат, онова, което просто трябва да вършат… — Излезе в градината и извика: — Миранда, отиваме в Лондон.
	Момичето бавно се приближи към тях.
	— Ариадни има намерение да ни закара там — поясни майка й. — Ще отидем на театър. Госпожа Оливър мисли, че ще може да намери билети за балет. Искаш ли да гледаш балет?
	— О, с удоволствие! — отвърна Миранда. Очите й светнаха. — Трябва обаче да отида и да се сбогувам с един от приятелите си.
	— Но ние заминаваме веднага.
	— О, няма да се бавя толкова, но трябва да обясня. Дала съм обещание.
	Тя изтича в градината и изчезна през портата.
	— Кои са приятелите на Миранда? — попита госпожа Оливър с известно любопитство.
	— Нямам понятие, наистина — изрече майката. — Тя никога не споделя с мен. Понякога си мисля, че единствените същества, които чувства като свои приятели, са птичките, които гледа по дърветата. Или катеричките. Смятам, че всички я харесват, но не зная да има някакви определени приятели. Не води момичета на чай или нещо такова или поне много по-рядко от другите момичета. Мисля, че най-добрата й приятелка беше Джойс Рейнолдс. — После добави някак отнесено: — Джойс й разказваше невероятни неща за слонове и тигри. — Тя се изправи. — Е, отивам да приготвя багажа, щом толкова настоявате. Но не ми се заминава. Имам толкова неща за довършване — като това желе и…
	— Трябва да дойдете — твърдо изрече приятелката й.
	Джудит тъкмо сваляше куфарите отгоре, когато дъщеря й дотича запъхтяна през страничната врата.
	— Няма ли първо да обядваме? — попита. Въпреки вида й на горска нимфа тя беше здраво дете, което се хранеше с апетит.
	— Ще обядваме някъде по пътя — каза Госпожа Оливър. — Ще спрем в „Влак Бой“ в Хавършам. Там не е лошо. Намира се на около четирийсет и пет минути оттук и поднасят доста хубава храна. Хайде, Миранда, тръгваме.
	— Няма да успея да предупредя Кати, че не мога да отида на кино с нея утре. О, мога да й телефонирам!
	— Добре, но побързай — каза майка й.
	Миранда изтича в дневната, където се намираше телефонът. Джудит и госпожа Оливър сложиха куфарите в колата. Миранда излезе от дневната.
	— Помолих да й предадат — изрече задъхано. — Сега всичко е наред.
	— Мисля, че нещо ви става, Ариадни — отбеляза Джудит, докато се качваха в колата. — Наистина. Защо е всичко това?
	— Ще разберем, когато му дойде времето — отговори тя. — Само че не зная дали на мен ми става нещо или на него.
	— На него? На кого?
	— На Еркюл Поаро.


	В Лондон Еркюл Поаро седеше в една стая с четирима други мъже. Единият беше Тимъти Раглън, с неизменния си почтителен вид и безизразно лице, когато се намираше пред по-старши; вторият бе полицейският началник Спенс. Третият беше Алфред Ричмънд, главен полицейски началник на графството, а четвъртият бе мъж със строги черти от обществената прокуратура. Те гледаха детектива с променливи изражения или както някой би казал, по-скоро без определено изражение.
	— Изглеждате доста сигурен, мосю Поаро.
	— Наистина съм сигурен — заяви той. — Когато нещо се нарежда така, човек разбира, че трябва да е така, и само търси причините защо не трябва да е така. Ако човек не открие причините защо не трябва да е така, тогава мнението му се затвърждава.
	— Подбудите изглеждат някак си сложни, ако мога да се изразя така.
	— Не — отговори Поаро. — В действителност не са сложни. Но те са толкова прости, че е много трудно да се видят ясно.
	Представителят на прокуратурата го погледна скептично.
	— Много скоро ще разполагаме с едно определено доказателство — каза инспектор Раглън. — Разбира се, ако сме допуснали грешка…
	— Искате да кажете, че „котето го няма в ямата“? — попита Еркюл Поаро.
	— Трябва да се съгласите, че това е само предположение от ваша страна.
	— Всички улики сочат натам. Когато едно момиче изчезне, причините за това не са толкова много. Първата е, че е избягала с мъж. Втората е, че е мъртва. Всичко останало е само неясни предположения и практически никога не се случва.
	— Нещо по-конкретно, което можете да предложите на нашето внимание, мосю Поаро?
	— Да. Във връзка съм с една добре известна фирма за продажба на недвижими имоти. Мои приятели, които са специализирани в сделки с имоти на Карибските острови, егейското крайбрежие, Адриатика, Средиземноморието и други места. Те са специалисти в тези курортни области и клиентите им обикновено са богати. Ето една скорошна покупка, която може да ви заинтригува.
	Той им подаде сгънат лист.
	— Мислите, че това има някаква връзка?
	— Сигурен съм.
	— Смятах, че продажбата на острови е забранена от това правителство?
	— За парите няма пречки.
	— Нещо друго, което можете да изтъкнете?
	— Възможно е до двайсет и четири часа да имам за вас нещо, което ще изясни нещата.
	— И какво е то?
	— Очевидец.
	— Искате да кажете…
	— Очевидец на престъплението.
	Човекът от прокуратурата го погледна с нарастващо недоверие.
	— Къде е сега този очевидец?
	— Надявам се, че в момента пътува към Лондон, и се моля да пристигне невредим.
	— Изглежда сте обезпокоен.
	— Вярно е. Направих, каквото можах, но ще ви призная, че се страхувам. Да, страхувам се въпреки предпазните мерки, които съм взел. Защото ние сме — как да го кажа? — ние сме изправени срещу безпощадност, бързи реакции, алчност, преминаваща всякакви човешки граници, и вероятно — не съм уверен, но не го изключвам — пристъп на безумие. Неща, които не са били заложени в този човек, но които са се развили. Семе, което е пуснало корен и е пораснало бързо. А сега вероятно е получило сила, изпълваща го с подчертано нечовешко отношение към живота.
	— Ще имаме нужда от още някои мнения по този въпрос — каза представителят на прокуратурата. — Не можем да действаме прибързано. Разбира се, много зависи от… ъ-ъ-ъ… от работата в гората. Ако резултатът е положителен, ще трябва да помислим отново.
	Еркюл Поаро се изправи.
	— Аз си тръгвам. Разказах ви всичко, каквото зная, и всичко, което ме плаши и което допускам като възможност. Ще държа връзка с вас.
	Той се ръкува с всеки поотделно с чуждестранна акуратност и излезе.
	— Този човек като че ли обича да послъгва — обади се представителят на прокуратурата. — Не мислите ли, че е малко мръднал? А и годинките му са доста. Не зная доколко може да се разчита на човек в такава възраст.
	— Мисля, че може да разчитате на него — заяви главният полицейски началник. — Поне това е моето мнение. Спенс, познавам ви от много години. Вие сте му приятел. Какво е вашето мнение? Смятате ли, че малко се е вдетинил?
	— Не — отвърна той. — А вашето мнение, Раглън?
	— Познавам го отскоро, сър. Отначало неговият начин на разговаряне, неговите идеи ми се сториха доста особени. Но като цяло аз съм убеден. Мисля, че той ще се окаже прав.


	Двайсет и четвърта глава

	Госпожа Оливър се бе настанила на една маса до прозореца в „Блак Бой“. Беше още доста рано, затова ресторантът не бе много пълен.
	Джудит Батлър се завърна от онова място, където, както се казва благовъзпитано, си беше „напудрила носа“, седна срещу нея и започна да разглежда менюто.
	— Какво обича Миранда? — попита Ариадни. — Можем да поръчаме и за нея. Предполагам, че ще се върне след минута.
	— Тя обича печено пиле.
	— Добре, тогава няма проблеми. А вие?
	— Същото.
	— Три порции печено пиле — поръча госпожа Оливър. Тя се облегна назад, изучавайки приятелката си.
	— Защо ме гледате така?
	— Мислех си нещо.
	— Какво мислехте?
	— Мислех си колко малко наистина зная за вас.
	— Да, така е с всеки, нали?
	— Имате предвид, че човек никога не знае всичко, за когото и да е.
	— Не бих казала това.
	— Може би сте права — рече Ариадни.
	И двете жени се умълчаха за известно време.
	— Много се бавят със сервирането тук.
	— Струва ми се, че идват — каза госпожа Оливър.
	Пристигна сервитьорка с табла, пълна с чинии.
	— Миранда закъснява. Може ли да се оправи до този салон?
	— Да, разбира се. Надникнахме по пътя. — Джудит стана нетърпелив. — Ще отида да я доведа.
	— Чудя се дали не й е прилошало от пътуването.
	— Прилошаваше й, когато беше по-малка.
	Върна се след пет минути.
	— Няма я в тоалетната — каза майката. — Оттам има врата към градината. Може би е излязла, за да погледне някаква птичка или нещо друго. Тя си е такава.
	— Днес нямаме време за птички — заяви Ариадни. — Вървете да я повикате. Трябва да тръгваме.


	Елспет Маккей набоде няколко наденички с вилица, нареди ги в тавичка за печене и започна да бели картофи. Телефонът иззвъня.
	— Госпожо Маккей? Обажда се сержант Гудуин. Брат ви там ли е?
	— Не. Днес е в Лондон.
	— Звъних там — излязъл е. Като се върне, кажете му, че резултатът е положителен.
	— Искате да кажете, че сте намерили тяло в кладенеца?
	— Няма нужда да се разгласява. И без това май вече се е разчуло.
	— Кой е? Момичето-опера ли?
	— Изглежда.
	— Бедното момиче — каза Елспет. — Само ли се е хвърлило?
	— Не е било самоубийство. Била е промушена с нож. Чисто убийство си е.


	След като майка й излезе от тоалетната, Миранда изчака минута-две. Отвори вратата, надникна предпазливо, отвори страничната врата към градината, която беше наблизо, и изтича по пътеката, водеща до задния двор — някога хан за каруци, а сега гараж. Мина през портичка, която позволяваше на пешеходци да излязат на външната алея. Малко по-надолу по алеята имаше паркирана кола. В нея седеше мъж със сива брада, който четеше вестник. Миранда отвори вратата и седна на мястото до шофьора. Засмя се.
	— Много си смешен.
	— Смей се, колкото искаш. Няма от какво да се притесняваш.
	Колата тръгна, мина по алеята, зави надясно, после наляво, отново зави надясно и излезе на един второстепенен път.
	— Добре сме с времето — отбеляза мъжът със сивата брада. — Ще успеем навреме, за да видиш двуглавата секира както трябва. И Килтърбъри Даун. Чудесна гледка.
	Една кола профуча край тях толкова близо, че почти ги притисна в плета.
	— Млади идиоти — каза мъжът.
	Единият от младежките беше с дълга коса до раменете и с огромни очила. Другият приличаше по-скоро на испанец със своите бакенбарди.
	— Не мислиш ли, че мама ще се тревожи за мен? — попита Миранда.
	— Няма да има време да се тревожи за теб. Докато се сети, ти вече ще бъдеш там, където трябва.


	В Лондон Еркюл Поаро вдигна телефона. Чу гласа на госпожа Оливър:
	— Изгубихме Миранда.
	— Как така я изгубихте?
	— Обядвахме в „Блак Бой“. Тя отиде до тоалетната. Не се върна. Казаха, че я видели в кола с възрастен мъж. Но може да не е била тя. Може да е била някоя друга. Може…
	— Някой е трябвало да стои с нея. Не биваше да я изпускате от очи. Нали ви казах, че е опасно. Госпожа Батлър много ли е разтревожена?
	— Разбира се, че е разтревожена. Направо ще откачи. Настоява да телефонираме в полицията.
	— Да, това е най-разумно. И аз ще им позвъня.
	— Но защо смятате, че Миранда е в опасност?
	— Не знаете ли? Досега трябваше да разберете. — После той добави: — Тялото е намерено. Току-що го научих.
	— Какво тяло?
	— Едно тяло в кладенеца.


	Двайсет и пета глава

	— Прекрасно е. — Миранда се огледа наоколо.
	Килтърбъри Ринг беше местна забележителност, макар и не толкова известна. Била е разрушена още преди стотици години, ала все още тук-там имаше изправен по някой висок мегалитен камък, разказващ за отдавнашен религиозен обред.
	Момичето беше любопитно:
	— Защо са им били нужни всички тези камъни?
	— За ритуалите им. Религиозни ритуали. За обредни жертвоприношения. Знаеш какво е жертвоприношение, нали, Миранда?
	— Мисля, че да.
	— То е много важно нещо.
	— Искаш да кажеш, че не е вид наказание? Че е нещо друго?
	— Да, то е нещо друго. Ти умираш, за да живеят другите. Ти умираш, за да живее красотата. За да се роди. Това е важното.
	— Мислех, че…
	— Да, Миранда?
	— Мислех, че човек трябва да умре, защото каквото е извършил, е убило някой друг.
	— Кой ти е втълпил това?
	— Мислех си за Джойс. Ако аз не й бях казала нещо, тя нямаше да умре, нали?
	— Може би не.
	— Неспокойна съм, откакто умря Джойс. Не трябваше да й казвам, нали? Аз й казах, защото исках да й разкажа нещо, което си струва. Тя е била в Индия и все за това говореше — за тигри, за слонове, за златните им висулки, украшения и наметала. И аз реших… изведнъж ми се прииска още някой да знае, защото преди изобщо не бях мислила за това. — После добави: — Онова… онова нещо също ли беше жертвоприношение?
	— В известен смисъл.
	Миранда остана замислена известно време, след което каза:
	— Не е ли вече време?
	— Слънцето още не е на мястото си. Още пет минути и тогава ще освети камъка.
	Те отново се умълчала.
	— Струва ми се, че сега е моментът — каза спътникът на Миранда, поглеждайки небето, където слънцето клонеше към хоризонта. — Моментът е чудесен. Няма никого тук. Никой не идва тук по това време на деня, за да се изкачи до върха на Килтърбъри Даун и да види Килтърбъри Ринг. През ноември е много студено и боровинките са свършили. Най-напред ще ти покажа двуглавата секира. Двуглавата секира върху камъка. Издълбали са я там, когато са дошли от Микена или от Крит преди стотици години. Чудесно е, Миранда, нали?
	— Да, чудесно е — каза тя. — Покажи ми я.
	Те се изкачиха до най-високия камък. До него лежеше един повален, а малко по-надолу по склона имаше друг, който сякаш се бе наклонил под тежестта на годините.
	— Щастлива ли си, Миранда?
	— Да, много съм щастлива.
	— Ето знака тук.
	— Това наистина ли е двуглавата секира?
	— Да, времето я е позаличило, но това е тя. Това е символът. Сложи ръката си отгоре й. А сега да пием за миналото, за бъдещето и за красотата.
	— О, великолепно! — възкликна Миранда.
	В ръката й бе пъхната позлатена чаша и от едно плоско шише спътникът й наля в нея някаква златиста течност.
	— Има вкус на праскови. Изпий го, Миранда, и ще се почувстваш още по-щастлива.
	Тя взе позлатената чаша и я помириса.
	— Да, наистина мирише на праскови. О, погледни, ето го слънцето. Колко е червено! И сякаш действително е легнало на края на света!
	Той я обърна към слънцето.
	— Дръж чашата и пий.
	Тя послушно се обърна. Едната й ръка беше все още върху мегалитния камък и неговия полуизтрит знак. Спътникът й беше застанал зад нея. Двама души, приведени почти на две, се измъкнаха изпод наклонения камък. Миранда и спътникът й бяха с гръб към тях и дори не ги забелязаха. Бързо, но крадешком новодошлите изкачиха хълма.
	— Пий за красотата, Миранда.
	— Как ли няма да го изпие! — чу се глас зад тях.
	Розов кадифен ръкав се стрелна нагоре и изби ножа от ръката, която бавно се издигаше. Никлъс Рансъм сграбчи Миранда и я отведе далеч от двамата, които се бореха.
	— Глупачка такава! — скара й се Никлъс. — Да дойдеш тук с един побъркан убиец. Би трябвало да знаеш какво правиш.
	— В известен смисъл знаех — отвърна тя. — Мисля, че щях да бъда принесена в жертва, защото вината е моя. Джойс бе убита заради мен. Затова е редно аз да бъда принесена в жертва, нали? Щеше да бъде обредно убийство.
	— Я не ми говори глупости за обредни убийства. Намериха онова момиче. Девойката-au pair, дето бе изчезнала преди около две години. Всички мислеха, че е избягала, защото е фалшифицирала едно завещание. Само че не била избягала. Намериха тялото й в кладенеца.
	— О! — извика Миранда с измъчен глас. — Да не би в кладенеца на желанията? В кладенеца на желанията, който толкова исках да открия? О, не биваше тя да е там! Кой, кой я е хвърлил там?
	— Същият човек, който те доведе тук.


	Двайсет и шеста глава

	Поаро отново се намираше пред четирима, които седяха и го гледаха. Израженията на Тимъти Раглън, на Спенс и на главния полицейски началник бяха като това на котка, която очаква всеки момент пред погледа й да се появи купа със сметана. Четвъртият мъж все още гледаше недоверчиво.
	— И така, мосю Поаро — каза главният полицейски началник, поемайки инициативата и оставяйки представителя на прокуратурата само в ролята на наблюдател, — всички сме тук, за…
	Детективът махна с ръка. Инспектор Раглън излезе от стаята и се върна, въвеждайки една жена на около трийсет години, едно момиче и двама младежи. Той ги представи на главния полицейски началник.
	— Госпожа Батлър, госпожица Миранда, господата Никлъс Рансъм и Дезмънд Холанд.
	Поаро стана и хвана ръката на Миранда.
	— Седни тук до майка си, Миранда. Господин Ричмънд, който е, както се казва, полицейски началник, иска да ти зададе няколко въпроса. Той иска да му отговориш. Отнася се за нещо, което си видяла преди повече от година, по-скоро преди две години. Ти си споменала това пред едно лице и доколкото зная, пред никого другиго. Така ли е?
	— Казах на Джойс.
	— И какво точно сподели с Джойс?
	— Че съм видяла убийство.
	— Каза ли на някой друг?
	— Не. Но мисля, че Леополд се досети. Той подслушваше край вратите. Обичаше да узнава тайните на хората.
	— Ти си чула, че Джойс Рейнолдс малко преди празненството е заявила, че тя самата е видяла убийство. Вярно ли е това?
	— Не. Тя е повторила онова, което й бях казала, само че искаше да й повярват, че се е случило на нея.
	— Ще ни кажеш ли сега какво точно си видяла?
	— Отначало не знаех, че е убийство. Мислех, че е злополука. Помислих, че е паднала.
	— Къде беше това?
	— В Куори Гардън, в ниското, където беше фонтанът. Аз бях в клоните на едно дърво. Гледах една катеричка, а човек не трябва да вдига шум, иначе ще избягат. Катеричките са много бързи.
	— Разкажи ни какво видя.
	— Един мъж и една жена я вдигнаха и я понесоха по пътеката. Помислих, че я носят в болница или в Куори Хаус. След това жената внезапно спря и каза: „Някой ни наблюдава“ и погледна към моето дърво. Аз се изплаших, но не помръднах. Мъжът каза: „Глупости“ и те отминаха. Видях, че имаше кръв на едно шалче и нож с кръв по него, и помислих, че вероятно някои са се опитвали да се самоубиват. Продължих да стоя много тихо.
	— Защото се изплаши ли?
	— Да, но не знаех защо.
	— Не каза ли на майка си?
	— Не. Помислих, че може би не е трябвало да съм там и да наблюдавам. На другия ден никой не спомена нищо за злополука и така забравих за това. И изобщо не се сетих за това, докато…
	Тя изведнъж млъкна. Главният полицейски началник отвори устата си — после я затвори. Той погледна Поаро и направи много лек жест.
	— Да, Миранда — каза Поаро, — докато какво?
	— Ами като че ли всичко се случваше отново. Този път беше един зелен кълвач. Аз стоях много тихо и го наблюдавах иззад едни храсти. И онези двамата седяха там и си говореха за някакъв гръцки остров. Тя каза нещо такова: „Всичко е подписано. Наш е. Можем да отидем там, когато поискаме. Но по-добре е да се позабавим още малко, да не насилваме нещата.“ И после кълвачът отлетя и аз мръднах. И тя каза: „Шшт! Тихо — някой ни наблюдава.“ Точно така го беше казала и преди и лицето й имаше същия израз. Аз пак се изплаших и си спомних. Този път вече разбрах. Разбрах, че бях видяла убийството и че те бяха носили труп, за да го скрият някъде. Аз не съм малка и разбрах какво означават тези неща — кръвта, ножът, неподвижното тяло…
	— Кога беше това? — попита главният полицейски началник.
	Миранда се замисли за момент.
	— Миналия март — точно след Великден.
	— Можеш ли да кажеш кои бяха тези хора, Миранда. Видя ли лицата им?
	— Разбира се.
	— Кои бяха те?
	— Госпожа Дрейк и Майкъл… — В думите й не прозвуча обвинение. Гласът й беше спокоен, с някаква нотка на почуда, но изразяваше убеденост.
	Полицейският началник попита:
	— Не си казала на никого. Защо?
	— Мислех… Мислех, че е жертвоприношение.
	— Кой ти внуши такова нещо?
	— Майкъл. Той каза, че жертвоприношенията били необходими.
	Поаро внимателно попита:
	— Ти обичаше ли Майкъл?
	— О, да — отвърна момичето. — Много го обичах.


	Двайсет и седма глава

	— Най-после ви докарах тук — каза госпожа Оливър. — Искам да узная абсолютно всичко. — Тя изгледа Поаро и попита строго: — Защо не дойдохте по-рано?
	— Моите извинения, мадам. Бях много зает да помагам на полицията при разследването.
	— Това не е извинение. Какво, за бога, ви накара да помислите, че Роуина Дрейк е замесена в убийство? Никой друг не би го и сънувал.
	— Беше много просто, веднага щом открих най-уличаващия факт.
	— И какво наричате „най-уличаващ факт“?
	— Вода. Трябваше ми някой, който е бил на забавата и е бил мокър, а не е трябвало да бъде мокър. Убиецът на Джойс Рейнолдс непременно трябва да е бил мокър. Ако натискаш главата на едно енергично дете в кофа, пълна с вода, неминуемо ще има боричкане, разплискване и непременно ще се намокриш. Затова трябва да се случи нещо, което да ти осигури невинно обяснение за това как си се намокрил. Когато всички са се събрали в столовата за играта „Огнения змей“, госпожа Дрейк завежда Джойс в библиотеката. Ако домакинята те покани да я придружиш, естествено е да отидеш. И, разбира се, Джойс не е подозирала нищо. От Миранда е знаела само, че някога е видяла убийство. И така Джойс бива убита и дрехите на убийцата били мокри. Трябвало е да се намери причина за това и тя се заела с нейното измисляне. Имала е нужда от свидетели, които да са я видели как се е намокрила. Чакала на площадката с огромна ваза с цветя, пълна с вода. След време госпожица Уитъкър излиза от стаята на играта „Огнения змей“ — там било горещо. Госпожа Дрейк, преструвайки се на уплашена, изпуска вазата, като преди това я накланя към себе си, за да се разлее върху нея, преди да падне долу и да се строши. Тя изтичва долу и двете с госпожица Уитъкър събират стъклата и цветята, като госпожа Дрейк изразява съжалението си за загубата на красивата ваза. Успяла да остави у другата жена впечатлението, че е видяла нещо или някой да излиза от стаята, където е било извършено убийството. Уитъкър приела това буквално, но когато го споменала пред госпожица Емлин, тя се досетила за действително интересния момент в случката и накарала Уитъкър да ми разкаже цялата история. И така — каза Поаро, засуквайки мустака си — аз също знаех кой е убиецът на Джойс.
	— Значи Джойс изобщо не е видяла никакво убийство!?
	— Но госпожа Дрейк не го е знаела. Тя винаги е подозирала, че някой е бил в Куори Уд, когато двамата с Майкъл Гарфийлд са убили Олга Симеонов, и може да е видял какво е станало.
	— Кога разбрахте, че е била Миранда, а не Джойс?
	— Веднага щом здравият разум ме принуди да приема всеобщото мнение, че Джойс е била лъжкиня. Тогава остана Миранда. Тя често е ходела в Куори Уд, за да наблюдава птички и катерички. Джойс била, както Миранда ми каза, най-добрата й приятелка. Тя каза: „Ние си споделяхме всичко.“ Миранда не е била на празненството, така че склонната към лъжи Джойс могла да използва разказаната от приятелката й история, че някога е видяла извършване на убийство — най-вероятно за да направи впечатление на вас, мадам — известната писателка на криминални романи.
	— Точно така, за всичко съм виновна аз.
	— Не, не.
	— Роуина Дрейк — размишляваше на глас госпожа Оливър. — Просто още не мога да го повярвам.
	— Тя имаше всички качества за това. Винаги съм се чудел — добави той — що за жена е била лейди Макбет. Как би изглеждала, ако я срещнеш в действителния живот? Е, струва ми се, че я срещнах.
	— Ами Майкъл Гарфийлд? Те изглеждат толкова неподходяща двойка.
	— Интересно — лейди Макбет и Нарцис, необикновено съчетание.
	— Лейди Макбет — замислено промърмори госпожа Оливър.
	— Тя беше красива жена, работоспособна и кадърна — роден ръководител, изненадващо добра актриса. Трябваше да я чуете как оплаква смъртта на онова момченце Леополд, как хлипаше в носната си кърпа.
	— Отвратително!
	— Нали си спомняте, че ви попитах кой или кои според вас са несимпатични хора?
	— Бил ли е влюбен в нея Майкъл Гарфийлд?
	— Съмнявам се дали някога е бил влюбен в някого, освен в себе си. Той искаше пари — много пари. Вероятно най-напред е вярвал, че би могъл да въздейства на госпожа Луелин-Смит по такъв начин, че да направи завещание в негова полза — но тя явно не е била такава жена.
	— Ами фалшификацията? Все още не мога да разбера това. Каква е била нейната цел?
	— Отначало наистина беше объркващо. Човек би казал, че имаше прекалено много фалшифициране. Но при малко повече мислене целта ставаше ясна. Трябва само да се вземе предвид какво действително се е случило. Роуина Дрейк е наследявала богатството на госпожа Луелин-Смит. Допълнението е било толкова явно фалшифицирано, че всеки адвокат би го забелязал. Щяло е да бъде оспорено и доказателството на експерта щяло да доведе до неговото отхвърляне, за да остане валидно първоначалното завещание. Тъй като съпругът на Роуина Дрейк бил починал преди това, тя щяла да наследи всичко.
	— А допълнението, за което свидетелствала чистачката?
	— Моето предположение е, че госпожа Луелин-Смит е открила, че Майкъл Гарфийлд и Роуина Дрейк са имали връзка, изглежда, още преди мъжът й да умре. В яда си възрастната дама е направила допълнение към завещанието си, оставяйки всичко на девойката-au pair. Вероятно тя е казала за това на Майкъл — надявала се е, че той ще се ожени за нея.
	— Не беше ли Лесли Фериър?
	— Това бе само история, разказана от Майкъл, която не се потвърди.
	— Ами ако е знаел за съществуването на това допълнение, защо тогава не се е оженил за Олга и да се сдобие с парите по този начин?
	— Защото се е съмнявал, че тя ще получи парите. Има такова нещо като неправомерно въздействие. Госпожа Луелин-Смит е била възрастна жена, при това с разклатено здраве. Предишните й завещания са били в полза на собствените й роднини — хубави и смислени завещания, каквито са по вкуса на съдиите. Тя е познавала тази чужденка само от една година, като момичето не е имало право да претендира, за каквото и да е. Това допълнение, дори и да е било истинско, пак е можело да бъде оспорено. Освен това съмнявам се дали Олга би се справила с покупката на един гръцки остров — или дори дали би пожелала да стори това. Нямала е влиятелни приятели, нито връзки в деловите кръгове. Харесвала е Майкъл, но е гледала на него като на подходяща партия за брак, който би й осигурил английско поданство.
	— А Роуина Дрейк?
	— Тя е била сляпо влюбена. Съпругът й е бил инвалид в продължение на много години. Макар и на средна възраст, тя е била страстна жена, в чиято орбита попада млад мъж с необикновена красота. Жените лесно са се влюбвали в него, само че той не се е интересувал от тяхната красота, а от изявата на собствения си творчески стремеж да създава красота. За тази цел той се нуждаеше от пари — от много пари. Що се отнася до любов — той е обичал само себе си. Беше Нарцис. Има една френска песничка, която зная отпреди много години. — И той затананика тихо:

	Погледни, Нарцис,
	погледи във водата
	и виж тази красота —
	в целия свят не ще
	откриеш по-голяма.
	Погледни, Нарцис,
	погледни във водата…

	— Не мога да повярвам, просто не мога да повярвам, че някой може да извърши убийство само за да направи една градина на гръцки остров — изрече Ариадни Оливър.
	— Не можете ли? Не можете ли да си представите как е мислел за това? Една гола скала, която обаче предлага добри възможности. Пръст, тонове плодородна пръст, която да покрие голите кости на скалата — а след това растения, храсти, дървета. Навярно е чел във вестника за един милионер, който създал островна градина за своята любима. Така и на него му дошла идеята да направи градина, но не за жена, а за себе си.
	— Все пак всичко това ми се струва доста налудничаво.
	— Да. Случва се. Съмнявам се дори дали някога е помислял, че тези негови мотиви са ужасни. Той е мислел за това само като необходимост за създаване на повече красота. Бил е луд на тема творчество. Красотата на Куори Уд, красотата на другите градини, които е създал — а сега е предвиждал дори повече — цял остров на красотата. И ето, че се появява Роуина Дрейк, която е омаяна от него. Какво е означавала тя за него, освен източник на пари, с които той би могъл да създава красота? Да — вероятно наистина е бил полудял. Когато боговете решат да унищожат някого, първо го лишават от разум.
	— Той наистина ли толкова много е искал този остров? Дори и с Роуина Дрейк, увиснала на врата му? Да го командва през цялото време?
	— Стават и злополуки. Можело е след време някоя злополука да сполети и госпожа Дрейк.
	— Още едно убийство?
	— Да. Всичко е започнало много просто. Олга е трябвало да бъде премахната, защото е знаела за допълнението, а е трябвало да бъде и изкупителната жертва, набедена като фалшификатор. Госпожа Луелин-Смит е криела оригиналния документ, затова според мен са дали пари на младия Фериър да изготви нещо подобно. Така явно фалшифициран, че веднага предизвиква подозрение. Това е осигурило смъртната му присъда. Наскоро разбрах, че Лесли Фериър не е имал никаква любовна връзка с Олга. Това ми бе подхвърлено от Майкъл Гарфийлд, а аз мисля, че именно Майкъл е дал пари на Лесли. Гарфийлд е бил оня, който е подклаждал чувствата на чужденката, предупреждавайки я да мълчи по този въпрос и да не казва на работодателката си, като й говорел за бъдеща женитба, но същевременно я е набелязал хладнокръвно като жертвата, от която двамата с Роуина Дрейк ще се нуждаят. Не е било необходимо Олга Симеонов да бъде обвинена във фалшифициране, нито да бъде съдена — трябвало е само да бъде заподозряна, фалшифицираният документ щял да я облагодетелства. Той можел да бъде изготвен от нея много лесно — имало е доказателство, че е умеела да имитира почерка на работодателката си и ако тя е изчезнела внезапно, щяло да се възприеме, че е била не само фалшификаторка, но вероятно е имала и пръст във внезапната смърт на своята работодателка. И така — при един удобен случай Олга Симеонов умира. Говори се, че Лесли Фериър е бил намушкан от престъпници или от ревнива жена. Ножът, намерен в кладенеца, съвпада с раните, от които той е починал. Знаех, че тялото на Олга трябва да е скрито някъде наблизо, но нямах представа къде, докато един ден не чух Миранда да пита за Кладенеца на желанията, настоявайки Майкъл Гарфийлд да я заведе там. А той отказваше. Наскоро след това, когато разговарях с госпожа Гудбоди, подхвърлих, че се чудя къде може да е изчезнала онази девойка, и тя изрецитира: „Котето го няма, май че падна в яма.“ Тогава се сетих, че е възможно тялото на момичето да е в кладенеца на желанията. Открих, че той е в гората, в Куори Уд, на един склон близо до дома на Майкъл Гарфийлд, и реших, че може би Миранда е видяла или истинското убийство, или изхвърлянето на тялото по-късно. Убийците са се страхували, че някой може да ги е видял — само че не са имали представа кой е бил — но тъй като нищо не се е случило, те са се успокоили. Изработили си план — не бързали, но задействали всичко. Тя разказвала, че ще купува земя в чужбина — създавала у хората впечатление, че иска да се махне от Удли Комън. Имало прекалено много тъжни спомени, свързани със загиналия съпруг. Всичко вървяло добре до празненството по случай Вси светии и думите на Джойс, че била видяла убийство. Така Роуина разбрала, или поне е мислела, че е научила кой е бил в гората през оня ден. Действала незабавно. Но това не било всичко. Леополд започнал да иска пари — искал да си купи разни неща. Не е сигурно за какво се е досещал или какво е знаел, но той е бил брат на Джойс и затова те вероятно решили, че знае много повече от това, което е знаел в действителност. И така — той също умрял.
	— Нея сте я заподозрели заради намокрянето с вода, това е ясно — уточни госпожа Оливър. — А как заподозряхте Майкъл Гарфийлд?
	— Той просто беше подходящ — отвърна Поаро. — И после — последния път, когато разговарях с него, бях вече сигурен. Той ми каза със смях: „Махнете се от мен, Сатана. Идете при вашите приятели полицаи!“ Тогава вече разбрах почти със сигурност. И си казах: „Оставям теб зад себе си, Сатана.“ Един Сатана, така млад и красив като Луцифер, може да се явява на смъртни…
	В стаята имаше още една жена — досега бе мълчала, но сега се раздвижи на стола си.
	— Луцифер — обади се тя. — Да, сега разбирам. Винаги е бил такъв.
	— Той беше много красив — изрече Поаро — и обичаше красотата. Красотата, която създаваше с ума си, с въображението и ръцете си. За нея той би пожертвал всичко. Струва ми се, че по свой начин е обичал Миранда — но беше готов да я пожертва, за да спаси себе си. Той планирал смъртта й много грижливо — създал от това цял обред и може да се каже, че е я заразил с тази идея. Тя е трябвало да го уведоми, ако напусне Удли Комън, и той й наредил да се срещне с него при ханчето, където сте обядвали с госпожа Оливър. Трябвало да я намерят на Килтърбъри Ринг — до знака на двуглавата секира, с позлатена чаша до нея — обредно жертвоприношение.
	— Луд — каза Джудит Батлър. — Трябва да е бил луд.
	— Мадам, дъщеря ви е в безопасност, но има нещо, което много бих желал да узная.
	— Вие заслужавате да узнаете всичко, което мога да ви кажа, мосю Поаро.
	— Тя е ваша дъщеря — но дъщеря ли е и на Майкъл Гарфийлд?
	Джудит замълча за момент и после отговори:
	— Да.
	— Но тя не знае това?
	— Не. Тя няма представа. Срещата им беше чиста случайност. Запознах се с него като младо момиче. Влюбих се лудо и после — после ме обзе страх.
	— Страх?
	— Да. Не зная защо. Не че щеше да ми стори нещо — просто се страхувах от характера му. Беше нежен, но зад това имаше студенина и безпощадност. Страхувах се дори от страстта му към красота и творчество в работата му. Не му казах, че очаквам дете. Напуснах го, заминах и после бебето се роди. Измислих историята за съпруг, който е бил летец и е загинал при катастрофа.
	Пообиколих доста места, преди да се заселя в Удли Комън, а и това стана доста случайно. Имах познати в Медчестър, където успях да си намеря работа като секретарка. И един ден Майкъл Гарфийлд дойде тук да работи в Куори Уд.
	Нямах нищо против. Нито пък той. Всичко отдавна бе минало, но по-късно, макар и да не знаех колко често Миранда ходи в гората, започнах да се тревожа…
	— Да — отбеляза Поаро, — между тях е имало връзка. Естествено привличане. Видях приликата помежду им. Само че Майкъл, последователят на Луцифер красавеца, беше зъл, докато вашата дъщеря притежава невинност и мъдрост и в нея няма зло.
	Той отиде до бюрото си и донесе плик. От него извади изящна рисунка с молив.
	— Дъщеря ви — каза.
	Джудит я погледна. Беше подписана „Майкъл Гарфийлд“.
	— Рисуваше я край потока — поясни детективът — в Куори Уд. Рисувал я, каза той, за да не забрави. Страхуваше се, че забравя. Това обаче не би му попречило да я убие. — После посочи една дума, написана с молив в горния ляв ъгъл. — Можете ли да го прочетете?
	Тя бавно засрича:
	— Ифигения.
	— Да — каза Поаро, — Ифигения. Агамемнон пожертвал дъщеря си, за да излезе вятър и да откара корабите му към Троя. Майкъл би пожертвал дъщеря си, за да има една нова Райска градина.
	— Съзнавал е какво върши — изрече Джудит. — Чудя се дали някога се е разкайвал?
	Детективът не отговори. Пред очите му се оформяше картина на млад мъж с особена красота, легнал до мегалитния камък с двуглава секира, все още стискайки позлатената чаша, която бе грабнал и бе изпил отровата, когато възмездието бе дошло така внезапно, за да спаси жертвата и да го предаде на правосъдието.
	Така бе умрял Майкъл Гарфийлд — подобаваща смърт — помисли си Поаро, ала, уви, нямаше да има цъфтяща градина на един остров в гръцките морета.
	Вместо това пък имаше Миранда — жива, млада и красива. Той взе ръката на Джудит и я целуна.
	— Сбогом, мадам, и поздравете дъщеря си.
	— Тя винаги ще си спомня за вас и какво ви дължи.
	— По-добре да не си спомня. По-добре е някои спомени да бъдат изтрити от съзнанието.
	Той отиде при Ариадни Оливър.
	— Лека нощ, chere Madame. Лейди Макбет и Нарцис. Беше изключително интересно. Трябва да ви благодаря, че се сетихте да ми се обадите за…
	— Точно така — каза тя раздразнено. — Изкарайте си го на мен както обикновено.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5770
	__Издание:__
	Агата Кристи. Празникът на Вси светии
	Превод от английски: Жана Райчева
	Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
	Издателство „ЕРА“, София, 2006
	ISBN: 954-9395-58-8