[Kodirane UTF-8]

	Агата Кристи
	Поаро разследва


	Агата Кристи — ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща. Също като нея героите й са находчиви, оригинални и популярни по цял свят, а романите й — вечно живи.
	Днес Агата Кристи е най-известната авторка на криминални романи в света. Нейните осемдесет романа са преведени на над четирийсет езика и са продадени в над два милиарда екземпляра. Емблематичните й герои Еркюл Поаро и госпожица Марпъл й спечелват титлата „Първата дама на криминалния жанр“.


	Еркюл Поаро впряга малките си сиви клетки, за да разреши четиринайсет от най-интересните си случаи. Благодарение на блестящите си умозаключения белгийският детектив се справя успешно с всяка една от загадките — от отвличането на министър-председателя до кражбата на облигации, от убийство в провинциално имение до мистерията на египетската гробница, от изчезнало завещание до авантюра с италиански благородник.


	Приключението на „Звездата на Запада“

	Седях до прозореца в стаята на Поаро и гледах към улицата.
	— Много странно — възкликнах тихичко.
	— Кое по-точно, приятелю? — попита ме Поаро ведро, потънал блажено в удобното си кресло.
	— Извади заключение от следните факти, Поаро. Млада госпожица, скъпо облечена, модна шапка, великолепни кожи. Върви бавно и поглежда нагоре към къщите, покрай които минава. И без тя да подозира, неотклонно я следват трима мъже и жена на средна възраст. Току-що към тях се присъедини и едно момче-разносвач, което сочи към госпожицата, а в момента даже жестикулира. Какъв ли театър разиграват? Дали момичето не е мошеничка, а следващите я, детективи, които очакват удобен случай, за да я арестуват? Или може би те са негодниците, които кроят планове как да нападнат невинната жертва? Какво мисли великият детектив по въпроса?
	— Великият детектив, приятелю, както винаги избира най-простото решение. Той идва, за да види всичко сам. — И Поаро се присъедини към мен до прозореца.
	След минутка даде воля на смеха си.
	— Както обикновено фактите, които ми съобщи, са белязани от неизлечимия ти романтизъм. Това е госпожица Мери Марвъл — филмовата звезда. Тя е следвана от група почитатели, които са я разпознали. И en passant*, мой скъпи Хейстингс, тя добре го осъзнава.
	[* En passant (фр.) — както виждаш — Б.пр.]
	Аз се засмях.
	— Значи всичко е разгадано! Но не ми обясни как го направи, Поаро. Ти веднага я позна!
	— En verite*. Колко пъти си гледал Мери Марвъл на екрана, mon cher**?
	[* En verite (фр.) — наистина. — Б.пр.]
	[** Mon cher (фр.) — скъпи мой — Б.пр.]
	Помислих и казах:
	— Около дузина, може би.
	— А аз само веднъж! И я разпознах, а ти — не!
	— Но тя изглежда толкова различна — отговорих колебливо аз.
	— О! Sacre*. Да не би да очакваш да се разхожда по улиците на Лондон с каубойска шапка или може би с един куп огърлици като някоя ирландка? Винаги обръщаш внимание на най-несъщественото! Спомни си случая с танцьорката Валери Сент-клер.
	[* Sacre (фр.) — по дяволите. — Б.пр.]
	Повдигнах рамене, леко раздразнен.
	— Не го взимай навътре, приятелю — каза успокоително Поаро. — Не всички могат да бъдат като Еркюл Поаро! Добре го знам.
	— Не познавам друг, който да има толкова високо мнение за себе си, колкото ти самия! — възкликнах, едновременно развеселен и подразнен.
	— А не е ли така? Когато някой е неповторим, той си го знае! И други споделят мнението ми, ако не греша, дори и госпожица Мери Марвъл.
	— Какво?
	— Без съмнение тя идва тук.
	— Как разбра?
	— Много просто. Тази улица не е аристократична, приятелю. На нея няма нито моден лекар, нито моден зъболекар, а камо ли модистка. Но има един моден детектив. Oui*, приятелю, вярно е, станал съм модерен, dernier cri**! Някой възкликва: „Comment***. Загубил си златната кутийка за моливи? Трябва да отидеш при малкия белгиец. Той е просто изумителен!“ И те идват. Courez****. Пристигат на тълпи, приятелю! Дори и за най-глупавите си проблеми.
	[* Oui (фр.) — да. — Б.пр.]
	[** Dernier cri (фр.) — последен вик на модата. — Б.пр.]
	[*** Comment (фр.) — как. — Б.пр.]
	[**** Courez (фр.) — тичайте. — Б.пр.]
	На вратата се позвъни.
	— Какво ти казах! Това е госпожица Марвъл.
	Както обикновено Поаро беше прав. След малко американската филмова звезда беше въведена и ние станахме, за да я поздравим.
	Несъмнено Мери Марвъл беше една от най-популярните филмови актриси. Тя наскоро пристигна в Англия в компанията на съпруга си Грегъри Б. Ролф, който също бе филмов актьор. Бяха сключили брак преди около година в Щатите и това беше първото им посещение в Англия. Посрещането им бе много радушно. Всички бяха полудели по Мери Марвъл, по нейните прекрасни дрехи, кожени палта, бижута и най-вече по една скъпоценност — великолепен диамант, наречен „Звездата на Запада“, название, което добре подхождаше на притежателката му. Много истини и измислици бяха изписани за този знаменит камък и дори се говореше, че бил застрахован за фантастичната сума от петдесет хиляди лири.
	Всички тези мисли преминаха светкавично през главата ми, докато двамата с Поаро поздравявахме нашата красива клиентка.
	Мери Марвъл беше дребничка, стройна, с платиненоруса коса. Големите й невинни сини очи й придаваха детски вид.
	Поаро й предложи стол, за да седне, и тя започна направо да говори:
	— Вероятно ме мислите за лековерна, мосю Поаро, но лорд Кроншоу ми разказа снощи колко чудесно сте се справили с мистерията около смъртта на племенника му и почувствах, че трябва да потърся вашия съвет. Смея да твърдя, че е просто една глупава шега. Грегъри също мисли така, но все пак ме плаши до смърт.
	Тя спря, за да си поеме дъх. Приятелят ми я окуражи:
	— Продължете, мадам. Нали разбирате, все още съм в пълно неведение по случая.
	— Става въпрос за тези писма. — Тя разкопча чантичката си, извади три плика и му ги подаде. Той ги разгледа обстойно.
	— Евтина хартия, името и адресът са напечатани грижливо. Да видим какво има вътре.
	Той извади писмата. Отидох до него и се надвесих над рамото му. Имаше едно-единствено изречение, грижливо напечатано. Гласеше следното:

	Великият диамант, който е лявото око на Бога, трябва да бъде върнат там, откъдето е взет.

	Второто писмо бе абсолютно същото, но третото беше доста по-подробно и категорично:

	Вие бяхте предупредени. Не се подчинихте. Сега диамантът ще ви бъде взет. При пълнолуние двата диаманта, които са лявото и дясното око на Бога, ще бъдат върнати. Така е писано!

	— Реших, че първото писмо е шега — обясни посетителката, — а когато получих второто, започнах да се замислям. Третото го получих вчера и вече ми се струва, че всичко би могло да бъде по-сериозно, отколкото съм си представяла.
	— Както виждам, писмата не са пристигнали по пощата.
	— Да, те бяха донесени от един китаец. Ето това ме плаши.
	— Но защо?
	— Защото преди три години в Сан Франциско Грегъри купи камъка от един китаец.
	— Както виждам, мадам, вие вярвате, че диамантът…
	— „Звездата на Запада“ — довърши тя и продължи: — Това е всичко. Междувременно съпругът ми си спомни, че имало някаква история, свързана с камъка, но китаецът не споменал нищо. Грегъри каза, че той изглеждал изплашен до смърт и искал колкото се може по-бързо да се отърве от диаманта. Поискал му само една десета от цената. Грег ми го подари за сватбата.
	Поаро кимна замислено.
	— Историята изглежда невероятно романтична. Но все пак кой знае? Хейстингс, подай ми, моля те, малкия календар.
	Изпълних молбата му.
	— Voyons*! — разлисти календара той. — Кога точно се пада пълнолунието? О! Следващият петък. След три дни. Eh bien**, мадам, вие искахте съвета ми и ето какво мисля. Тази belle histoire*** може би е една лоша шега, но може и да не е. Следователно препоръчвам ви да оставите диаманта под мое наблюдение до следващия петък. Тогава ще можем да предприемем каквото е необходимо.
	[* Voyons (фр.) — да видим. — Б.пр.]
	[** Eh bien (фр.) — добре. — Б.пр.]
	[*** Belle histoire (фр.) — чудна история. — Б.пр.]
	На лицето на актрисата се изписа леко недоверие и тя някак си сковано отговори:
	— Страхувам се, че е невъзможно.
	— Но той е във вас, hein*? — Поаро я наблюдаваше внимателно.
	[* Hein (фр.) — нали. — Б.пр.]
	Тя се поколеба за момент, но след това плъзна ръка към деколтето на роклята си и извади дълга тънка верижка. Наведе се напред и разтвори ръката си. В дланта й лежеше камък, искрящ като огън, в съвършен платинен обков. Поаро изпусна дъха си с дълго свистене!
	— Epatant* — промърмори. — Позволявате ли, мадам?
	[* Epatant (фр.) — изумително. — Б.пр.]
	Взе бижуто и го проучи задълбочено, след което й го върна с лек поклон.
	— Изключителен камък, без какъвто и да е дефект. Cent tonnerres*! И вие го носите през цялото време със себе си, comme ca**!
	[* Cent tonnerres (фр.) — Дявол да го вземе. — Б.пр.]
	[** Comme ca (фр.) — просто ей така. — Б.пр.]
	— Не, не, всъщност съм много предпазлива, мосю Поаро. По правило е заключен в кутията ми за бижута, която съм оставила на съхранение в трезора на хотела. Ние сме отседнали в хотел „Магнифисънт“, както вероятно знаете. Днес го взех със себе си, за да можете да го видите.
	— И ще го оставите при мен, нали? Както ви съветва татко Поаро.
	— Вижте, мосю Поаро, положението е следното. В петък сме канени в Ярдли Чейс, за да прекараме няколко дни с лорд и лейди Ярдли.
	Думите й събудиха един смътен спомен в съзнанието ми. Някаква клюка — каква ли точно беше? Преди няколко години лорд и лейди Ярдли посетиха Щатите и както се мълвеше, негова милост доста му бил отпуснал края в компанията на няколко дами. Но, разбира се, имаше и нещо повече от клюка, което свързваше името на лейди Ярдли с това на филмовата звезда от Калифорния. Но какво ли точно беше? И като гръм от ясно небе в съзнанието ми изплува името не на когото и да е, а на самия Грегъри Б. Ролф.
	— Ще ви доверя една малка тайна, мосю Поаро — продължаваше госпожица Марвъл. — Имаме уговорка с лорд Ярдли. Открива се възможност да снимаме филм в неговото наследствено имение.
	— В Ярдли Чейс? — възкликнах заинтригувано. — Та това е една от забележителностите на Англия!
	— Надявам се, че имението е запазило автентичната феодална атмосфера. Проблемът е в това, че той иска една доста сериозна цена и, разбира се, не знам дали сделката ще се осъществи, но ние с Грег обичаме да съчетаваме полезното с приятното.
	— Искам предварително да ви се извиня, мадам, ако случайно не ме разберете, но едва ли при посещението ви в Ярдли Чейс е необходимо да взимате диаманта със себе си.
	В очите на жената се появиха острота и твърдост, които заличиха детското й изражение. Изведнъж тя се състари.
	— Трябва да е с мен, когато отидем там.
	— Струва ми се, че в известната колекция бижута на рода Ярдли има един подобен диамант, нали? — обадих се внезапно аз.
	— Така е — каза рязко госпожица Марвъл.
	Чух Поаро да си мърмори нещо под носа:
	— О, c’est comme ca*! — Сетне с по-висок глас, с типичния си маниер да удря точно в целта (което твърдеше, че се дължи на познанията му по психология), продължи: — Значи без съмнение вие вече се познавате с лейди Ярдли или може би съпругът ви?
	[* C’est comme ca (фр.) — значи така. — Б.пр.]
	— Грегъри я познава отпреди три години, когато тя беше на запад — каза тя. Поколеба се за миг, след което учудено добави: — Ама вие никога ли не четете вестник „Хайлайф“?
	И двамата се почувствахме виновни, дори засрамени.
	— Попитах, защото тази седмица има статия за най-известните бижута и наистина е доста любопитна — довърши ни окончателно тя.
	Станах, отидох до масата в другия край на стаята и се върнах с въпросния вестник. Госпожица Марвъл го взе, намери статията и започна да чете на глас:
	— Сред известните скъпоценни камъни може да бъде включен и диамантът „Звездата на Изтока“, който в момента е притежание на семейство Ярдли. Предшественикът на лорд Ярдли донесъл камъка от Китай и се говорело за някаква интересна история, свързана с него. Според нея този камък бил дясното око на някакъв Бог. Друг диамант, абсолютно еднакъв по форма и големина с този, е бил лявото око, но той също бил откраднат. „Едното око ще отиде на запад, а другото — на изток, докато се срещнат отново. И тогава триумфално ще се завърнат при своя Бог.“ Любопитно съвпадение е, че в момента съществува диамант, който много се доближава по описание до тъй наречения „Звездата на Запада“ или „Западната звезда“. Той е собственост на прочутата филмова звезда Мери Марвъл. Сравнението между двата камъка би било много интересно. — Тя спря.
	— Epatant — промърмори Поаро. — Без съмнение една невероятна история. — Обърна се към Мери Марвъл и рече: — Нали не се боите, мадам? Нали нямате никакви суеверни предразсъдъци? Не се страхувате да срещнете тези два сиамски близнака, още по-малко да очаквате някакъв си китаец да се появи, да ги грабне и да ги отнесе в Китай, нали?
	Тонът му беше подигравателен, но успях да забележа едва доловима нотка на сериозност.
	— Не вярвам, че диамантът на лейди Ярдли е толкова хубав, колкото моя — каза тя. — Във всеки случай ще проверя.
	Какво още искаше да каже Поаро не разбрах, защото в същия момент вратата се отвори и един добре изглеждащ мъж нахълта в стаята. Имаше къдрава, лъскава черна коса. Ботушите му бяха от лачена кожа. От главата до петите той олицетворяваше романтичния герой.
	— Споменах, че може би ще намина, за да те видя, Мери — каза Грегъри Ролф. — И ето ме тук. Е, какво мисли мосю Поаро за нашия малък проблем? Вероятно смята, че е просто една лоша шега, както мисля и аз, нали?
	Поаро се усмихна на големия актьор. Контрастът между двамата беше доста смешен.
	— Шега или не, господин Ролф, посъветвах съпругата ви да не взима диаманта със себе си в Ярдли Чейс този петък — сухо рече той.
	— Същото мисля и аз, сър. И вече й го казах. Но като всяка жена предполагам, че не би понесла мисълта друга жена да я засенчи, особено когато се отнася за бижута.
	— Каква глупост, Грегъри! — остро изрече Мери Марвъл и се зачерви от яд. Поаро сви рамене.
	— Мадам, дадох ви съвет. Повече от това не мога да направя. C’est fini*.
	[* C’est fini (фр.) — това е. — Б.пр.]
	Той се поклони на двамата, когато ги изпрати до вратата.
	— Олеле! — възкликна той. — Histoire des femmes*! Добрият съпруг каза всичко точно на място, tout de meme** определено не беше тактичен! Със сигурност не беше.
	[* Histoire des femmes (фр.) — женска му работа. — Б.пр.]
	[** Tout de meme (фр.) — все пак. — Б.пр.]
	Разказах му моите смътни спомени и той закима енергично.
	— Така си и мислех. Но зад тази история се крие нещо интригуващо. С твое разрешение, приятелю, ще се разходя. Изчакай ме, докато се върна. Обещавам ти, че няма да се бавя.
	Дремех на стола, когато хазяйката почука на вратата и надникна в стаята.
	— Някаква друга жена иска да види господин Поаро, сър. Казах й, че в момента не е вкъщи, но тя ми отговори, че въпреки това ще изчака. Както изглежда, идва от провинцията.
	— О! Поканете я тук, госпожо Мърчисън. Може би ще успея да направя нещо за нея.
	В следващия момент жената влезе. Сърцето ми спря, когато я разпознах. Снимката на лейди Ярдли твърде често беше във вестниците, така че едва ли бих могъл да не я позная.
	— Заповядайте, седнете, лейди Ярдли — предложих й стол аз. — Приятелят ми, Поаро, е навън, но знам със сигурност, че всеки момент ще се върне.
	Тя ми благодари и седна. Беше доста по-различен тип жена от Мери Марвъл. Висока, с тъмна коса и искрящи очи, с бледо лице. Имаше нещо тъжно в извивката на устните й.
	Изпитах желание да я попитам за повода на посещението й.
	И защо не? В присъствието на Поаро често се чувствах потиснат. Не се показвах в най-добрата си светлина. А в крайна сметка нямаше съмнение, че и аз притежавам дедуктивна мисъл, и то в значителна степен. Наведох се напред, обзет от внезапен импулс, и казах:
	— Лейди Ярдли, знам защо сте тук. Получили сте заплашителни писма по пощата, отнасящи се до вашия диамант.
	Без съмнение, че уцелих право в десетката. Тя ме зяпна и лицето й пребледня.
	— Вие знаете? — ахна. — Но как?
	— Благодарение на перфектното ми логично мислене — усмихнах се аз. — При положение, че и Мери Марвъл е получила такива писма…
	— Госпожица Марвъл? Тя е била тук?
	— Тя току-що си тръгна. Та, както казах, ако тя като собственик на един от двата диаманта е получила мистериозна поредица от предупреждения, вие като притежател на другия диамант също би трябвало да сте получили. Виждате колко е просто. В такъв случай съм прав, че и на вас са изпратени такива странни съобщения, нали?
	Тя се поколеба за момент, като че ли се чудеше дали да ми повярва или не, но след това поклати одобрително глава и леко се усмихна.
	— Точно така.
	— Вашите също ли бяха предадени на ръка от някакъв китаец?
	— Не, пристигнаха по пощата. Но кажете ми, госпожица Марвъл сподели ли тревогите си с вас?
	Разказах й събитията от сутринта. Тя ме изслуша внимателно.
	— Всичко съвпада. Моите писма са точни копия на нейните. Те наистина дойдоха по пощата, но от тях се носи някаква странна миризма. Прилича на китайски тамян. Веднага ми напомни за Изтока. Какво ли значи всичко това?
	Поклатих глава.
	— Трябва да разберем. Писмата са във вас, нали? Можем да научим нещо от марките им.
	— За нещастие ги унищожих. Както разбирате, в началото ги сметнах за глупава шега. Възможно ли е някаква китайска банда да се опитва да върне диамантите на мястото им? Звучи твърде невероятно.
	Прехвърляхме фактите отново и отново, но очевидно все още бяхме далеч от изясняване на мистерията. Накрая лейди Ярдли стана.
	— Наистина не смятам, че е необходимо да чакам мосю Поаро. Нали ще му разкажете всичко? Благодаря ви много, господин…
	Тя се поколеба, докато протягаше ръка.
	— Капитан Хейстингс.
	— О, разбира се! Как не се сетих! Вие сте приятел на семейство Кавендиш, нали? Всъщност Мери Кавендиш ме изпрати при господин Поаро.
	Когато приятелят ми се върна, с голямо задоволство му разказах за събитията, които се случиха в негово отсъствие. Подложи ме на кръстосан разпит относно всички детайли от разговора ми с лейди Ярдли. От интонацията му останах с впечатлението, че не е особено очарован, задето е отсъствал точно в този момент. Стори ми се също, въпреки че не ми изглеждаше вероятно, че милият ми стар приятел ревнува. Беше му станало навик постоянно да подценява възможностите ми и мисля, че изпита известно огорчение, като не успя да открие какъвто и да е повод за критика. Бях доволен от себе си, но се опитах да го прикрия от страх да не го обидя. Независимо от странностите му бях дълбоко привързан към моя малко старомоден приятел.
	— Bien* — каза той накрая със странен израз на лицето си. — Интригата се заплита. Подай ми, моля те, онзи азбучник с имената на аристократите от последната лавица.
	[* Bien (фр.) — добре. — Б.пр.]
	Той разлисти книгата.
	— А! Ето! Ярдли… десети виконт, участвал в Южноафриканската война… tout се n’a pas d’importance*… 1907. Хон Мод Стопертън, четвърта дъщеря от третия барон Котерил… хм, хм, хм… има две дъщери, родени през 1908 и 1910 година… клубове, резиденции… Voila**. Е, не ни казва много, но утре сутринта ще се срещнем с този милорд.
	[* Tout се n’a pas d’importance (фр.) — Това не е важно. — Б.пр.]
	[** Voila (фр.) — ето. — Б.пр.]
	— Какво?
	— Да. Обадих му се по телефона.
	— Реших, че се отказваш от случая.
	— Няма да работя за госпожица Марвъл, тъй като тя не послуша съвета ми. Това, което правя сега, е за собствено удовлетворение. Удовлетворението на Еркюл Поаро! Убеден съм, че трябва да се намеся в тази история.
	— И ти хладнокръвно накара лорд Ярдли да дотича тук само за да задоволиш амбицията си! Няма да остане много доволен.
	— Au contraire*. Ако опазя фамилния диамант, би трябвало да ми е много благодарен.
	[* Au contraire (фр.) — напротив. — Б.пр.]
	— Значи наистина смяташ, че има вероятност диамантът да бъде откраднат? — попитах нетърпеливо аз.
	— Почти сигурно — отговори спокойно той. — Всичко говори за това.
	— Но как…
	Поаро прекъсна прибързания ми въпрос е махване на ръка.
	— Моля те, нека не затормозяваме мозъците си. И погледни къде си оставил азбучника! Не виждаш ли, че най-големите книги стоят на най-високия рафт, по-малките — на по-долния и така нататък. По този начин се създава някакъв ред, последователност, за което съм ти говорил толкова много пъти, Хейстингс…
	— Прав си — отвърнах припряно аз, като подчертах раздразнението си.
	Лорд Ярдли се оказа бодър и гръмогласен мъж — спортен тип, добродушен и с приятно чувство за хумор, което прилагаше и към себе си. Точно това му качество го правеше привлекателен и компенсираше пропуските в интелекта му.
	— Чудна работа, мосю Поаро. Не можеш да свържеш началото с края. Изглежда жена ми приема доста странно тези писма, а разбрах, че госпожица Марвъл е получила същите. Какво означава всичко това?
	Поаро му подаде вестник „Хайлайф“.
	— Първо, милорд, бих искал да ви попитам дали тези факти са абсолютно точни.
	Беглият поглед върху статията разкри отношението му. Лицето му се сгърчи от гняв, докато четеше.
	— Абсолютни глупости! — извика гръмогласно той. — Никога не е имало каквато и да е история, свързана с диаманта. Мисля, че е от Индия. Никога не съм чувал за всички тези китайски щуротии.
	— Да, но камъкът е известен като „Звездата на Изтока“.
	— Е, и какво от това? — добави той сърдито.
	Поаро се усмихна леко, но не отговори.
	— Ще ви помоля, милорд, да се оставите в моите ръце. Ако ми се доверите безрезервно, имам големи надежди, че ще успея да предотвратя нещастието.
	— Значи вие все пак вярвате в тези врели-некипели?
	— Ще направите ли това, което ви помолих?
	— Да, разбира се, но…
	— Добре! Разрешете тогава да ви задам няколко въпроса. Сделката относно Ярдли Чейс единствено между вас и господин Ролф ли е?
	— О! Той ви е казал? Не, все още няма нищо конкретно уговорено. — Той се поколеба. Лицето му потъмня. — Нека да ви обясня точно как стоят нещата. Наистина се намирам в много глупаво положение, мосю Поаро. Затънал съм до гуша в дългове и искам да приключа с тях. Обичам децата си и искам да сложа нещата си в ред, така че да мога да живея в това старо имение. Грегъри Ролф ми предлага много пари. Достатъчно, за да се изправя на крака. Но аз не искам да го правя. Мисълта за цялата тази тълпа, суетяща се в Чейс, ме подлудява, но сигурно ще трябва да се примиря, в противен случай…
	— Той замълча.
	Поаро го погледна.
	— Тогава имате и друг начин за разрешаване на проблема. Позволете да ви го предложа. Продайте „Звездата на Изтока“.
	— Да, така е — кимна лорд Ярдли. — Бил е поколения наред притежание на рода, но сега това не е толкова важно. Но не е лесно да се намери купувач. Хофберг, служител в „Хатън Гардън“, търси клиент, но трябва да стане скоро или всичко отива на вятъра.
	— Permettez* още един въпрос. Лейди Ярдли кой план одобрява?
	[* Permettez (фр.) — позволете. — Б.пр.]
	— О, тя е против продажбата на бижуто. Знаете ги жените! Изцяло подкрепя тази филмова дивотия!
	— Разбирам — кимна Поаро. Замисли се за миг, след което се изправи рязко на крака и каза: — Сега се връщате в Ярдли Чейс. Добре! На никого не казвайте нито дума, абсолютно на никого, и ни очаквайте тази вечер. Ще пристигнем малко след пет.
	— Добре, но не виждам…
	— Ce n’a pas d’importance — каза мило детективът. — Повярвайте ми, ще успея да опазя диаманта?
	— Да, но…
	— Тогава направете каквото ви казах.
	Объркан и натъжен, благородникът напусна стаята.


	Беше пет и половина, когато пристигнахме в Ярдли Чейс и последвахме изпълнения с достойнство иконом в хол със стара ламперия и с неизменната камина, в която гореше огън. Пред очите ни се откри една пасторална картина. Лейди Ярдли с двете й деца. Майката, изпълнена с гордост, бе навела глава към двете си руси рожби, а до тях стоеше лорд Ярдли и им се усмихваше.
	— Мосю Поаро и капитан Хейстингс — съобщи икономът.
	Лейди Ярдли погледна стреснато, а съпругът й се приближи несигурно, търсейки с поглед някакви инструкции от Поаро. Малкият човек реагира според обстановката.
	— Приемете извиненията ми! Тук сме, защото все още разследвам онзи случай с госпожица Марвъл. Тя пристигна при вас в петък, нали? Направих това малко пътешествие, за да се убедя, че всичко е наред. А също исках да попитам лейди Ярдли дали случайно е запазила марките от всички получени писма.
	Лейди Ярдли поклати глава със съжаление.
	— Страхувам се, че не. Колко глупаво от моя страна. Но вижте, никога не съм и помисляла да ги взимам насериозно.
	— Ще останете ли тук тази нощ? — попита лорд Ярдли.
	— О, милорд, боя се, че ще ви безпокоим. Оставихме си багажа в странноприемницата.
	— Няма значение — измърмори от любезност домакинът. — Ще изпратим някого да го донесе. Няма да ни безпокоите, уверявам ви.
	Поаро позволи да го убедят. Седна до лейди Ярдли и започна да се занимава с децата. Съвсем скоро всички залудуваха, като въвлякоха и мен в играта.
	— Vous etes bonne mere* — отбеляза Поаро с лек елегантен поклон, когато детегледачката дойде и децата неохотно тръгнаха след нея.
	[* Vous etes bonne mere (фр.) — Чудесна майка сте. — Б.пр.]
	Лейди Ярдли приглади поразрошената си коса.
	— Обожавам ги — изрече трогателно тя.
	— И те вас. И има защо! — Поаро се поклони отново.
	В този момент гонгът ни извести, че е време да се преоблечем за вечеря. Тръгнахме към стаите си. Икономът се появи с поднос, на който имаше телеграма. Лорд Ярдли я взе, извини се и отвори телеграмата. Прочете я и се вцепени.
	Простена и я подаде на жена си. Сетне се обърна към приятеля ми:
	— Само за момент, мосю Поаро. Мисля, че трябва да знаете. От Хофберг е. Той смята, че е намерил купувач за диаманта. Американец, който ще отплава утре за Щатите. Довечера ще изпратят човек, за да огледа камъка. По дяволите, и все пак ако това се окаже вярно… — гласът му секна.
	Лейди Ярдли се обърна. Все още държеше телеграмата в ръце.
	— Надявам се, че няма да го продадеш, Джордж — каза тихо тя. — Бил е толкова дълго време в семейството. — Изчака за някакъв отговор, но когато не получи, чертите на лицето й се изостриха. Повдигна рамене и каза: — Качвам се да се преоблека. Предполагам, че ще трябва да подготвя „стоката“. — Обърна се към Поаро с лека гримаса и додаде: — Диамантът е поставен в една от най-противните огърлици, които някога са изработвани. Джордж често ми е обещавал, че ще му поръча нов обков, но така и не го направи. — И тя напусна стаята.
	След половин час тримата се събрахме във великолепната гостна, очаквайки дамата. Вече бяха изминали няколко минути от определения за вечеря час.
	Изведнъж дочухме леко шумолене и лейди Ярдли се появи на прага на вратата — сияеща в дългата бяла рокля. Потоци от искрящи лъчи струяха от шията й. Тя стоеше там, леко докосвайки огърлицата.
	— Задръжте комплиментите си! — възкликна развеселено. Хапливостта й се бе изпарила. — Само почакайте да включа големия полилей и ще можете да се полюбувате на най-грозната огърлица в Англия.
	Ключът за полилея беше точно зад вратата. И в мига, в който тя протегна ръка към него, се случи нещо невероятно. Внезапно всички светлини угаснаха, вратата се тресна и от другата страна се чу дълъг пронизителен женски писък.
	— Мили Боже! — извика лорд Ярдли. — Това беше гласът на Мод! Какво става?
	Ние се втурнахме слепешком към вратата, блъскайки се един друг в тъмнината. Отне ни няколко минути, докато я открием. И какво видяхме! Лейди Ярдли лежеше безжизнена на мраморния под, а на белия й врат, там, където беше огърлицата, имаше тъмночервена следа.
	Наведохме се над нея, все още, без да сме сигурни дали е жива или мъртва. Клепачите й се отвориха.
	— Китаецът… — промълви тя с усилие. — Китаецът… страничната врата…
	Лорд Ярдли се втурна натам, изричайки проклятия. Аз го последвах, а сърцето ми биеше лудо. Отново този китаец! Страничната врата беше малка и се намираше в ъгъла, на около десетина метра от мястото на събитието. Като стигнахме до нея, аз извиках. Там, почти до прага, лежеше блестящата огърлица, очевидно изпусната от крадеца при бягството му. Хвърлих се радостно към нея, след което възкликнах отново. Същото направи и лорд Ярдли. Точно в средата на огърлицата зееше голяма празнина. „Звездата на Изтока“ липсваше!
	— Значи не са били обикновени крадци! — въздъхнах аз. — Искали са само диаманта.
	— Но как е влязло това приятелче?
	— През тази врата.
	— Но тя винаги е заключена.
	— Сега не е заключена — поклатих глава аз. — Вижте.
	Бутнах я, тя зейна и нещо падна на земята. Взех го. Беше парче коприна. Бродерията върху нея не можеше да се сбърка с нищо друго. Парчето е било откъснато от китайска дреха.
	— Докато е бягал, дрехата му се е закачила за вратата — обясних аз. — Елате бързо! Не може да е избягал далеч!
	Търсихме напразно. За крадеца е било доста лесно да се измъкне в тъмната нощ. Върнахме се с неохота и лорд Ярдли изпрати един от своите прислужници да повика полицията.
	Благодарение на Поаро, който в подобни ситуации умееше почти като жена да се погрижи за пострадалия, лейди Ярдли се бе възстановила в значителна степен и можа да разкаже за случилото се.
	— Тъкмо отивах да включа полилея — каза тя, — когато някакъв мъж се хвърли изневиделица върху мен. С такава сила откъсна огърлицата от врата ми, че аз паднах по гръб на земята. Все пак успях да забележа, че изчезва през страничната врата. По бродираната роба и опашчицата му разбрах, че е китаец. — Тя потрепери и замълча.
	Икономът се появи отново и тихо се обърна към лорд Ярдли:
	— Един джентълмен, изпратен от господин Хофберг, милорд. Казва, че го очаквате.
	— Боже Господи! — извика благородникът. — Предполагам, че трябва да го видя. Не, не тук, Мълингс, в библиотеката.
	Дръпнах Поаро настрани.
	— Виж какво, приятелю. Не е ли по-добре да се връщаме в Лондон?
	— Така ли мислиш, Хейстингс? Защо?
	— Ами… — покашлях се деликатно. — Нещата не потръгнаха добре, нали? Имам предвид, че убеди лорд Ярдли да се остави в твоите ръце и всичко ще бъде наред, а диамантът изчезна под носа ти!
	— Да, наистина — каза Поаро, доста оклюмал. — Това не беше един от най-успешните ми удари.
	Начинът, по който описа случилото се, за малко не ме разсмя.
	— Значи, въпреки че — извини ме за израза — успяхме да забъркаме такава каша, не смяташ, че е по-учтиво да напуснем незабавно, така ли?
	— А вечерята? Без съмнение отличната вечеря, която le chef* на лорд Ярдли е приготвил?
	[* Le chef (фр.) — готвачът. — Б.пр.]
	— О, каква вечеря! — възкликнах нетърпеливо.
	Той вдигна ръце ужасен.
	— Mon Dieu! Вярно е, че в тази страна третирате гастрономията с подсъдно безразличие!
	— Има и друга причина, заради която трябва да се върнем в Лондон възможно най-бързо — продължих аз.
	— И каква е тя, приятелю?
	— Другият диамант — казах аз, снижавайки гласа си. — Този на госпожица Марвъл.
	— Eh bien, какво за него?
	— Не разбираш ли?
	Неговата странна несхватливост ме ядоса. Какво бе станало с обичайната му светкавична мисъл?
	— Ами те си взеха единия, сега ще отидат и за другия.
	— Tiens* — извика Поаро, отстъпвайки крачка назад, за да засвидетелства уважението си към мен. — Твоят ум днес триумфира, приятелю! Представи си само, до този момент не бях и помислил за това! Но все още имаме достатъчно време. Имам предвид до пълнолунието. То е в петък.
	[* Tiens (фр.) — виж ти. — Б.пр.]
	Поклатих глава. Теорията за пълнолунието направо ме смрази. Както и да е, ние заминахме незабавно, като оставихме бележка с обяснение и извинение на лорд Ярдли.
	Идеята ми беше да отидем веднага в хотел „Магнифисънт“ и да разкажем на госпожица Марвъл какво се беше случило, но Поаро промени плана, като настоя, че сутринта ще имаме достатъчно време за това. Отстъпих с неохота.
	Сутринта Поаро, изглежда, съвсем нямаше желание да става. Започнах да подозирам, че след като е направил грешка още в началото, е изгубил интерес да продължи със случая. В отговор на моите увещания той отбеляза със завидно спокойствие, че подробностите за случая в Ярдли Чейс вече са в сутрешните вестници, така че Мери Марвъл и Грегъри Ролф са научили толкова, колкото и ние можем да им разкажем. Съгласих се с нежелание.
	Събитията доказаха, че лошите ми предчувствия се оправдават. В два часа телефонът звънна. Поаро вдигна слушалката, слуша известно време, сетне с едно кратко: „Bien, j’y serai*“, затвори телефона и се обърна към мен:
	[* Bien, j’y serai (фр.) — Добре, ще бъда там. — Б.пр.]
	— Какво ще кажеш, mon ami. — Той ме погледна едновременно засрамено и въодушевено. — Диамантът на госпожица Марвъл също е бил откраднат.
	— Какво? — извиках аз, скачайки от стола. — И какво стана сега с „пълнолунието“?
	Той наведе глава.
	— Кога се е случило?
	— Сутринта, доколкото разбрах.
	Поклатих тъжно глава.
	— Само ако ме беше послушал. Видя ли, че бях прав?
	— Така изглежда, приятелю — отвърна предпазливо Поаро. — Казват, че понякога предположенията са лъжливи, но в случая бяха абсолютно верни.
	Докато летяхме с таксито към „Магнифисънт“, се помъчих да разгадая същността на схемата.
	— Идеята им за пълнолунието беше добра. Цялата работа бе в това да ни накарат да се съсредоточим върху петъка и по този начин да отслабим вниманието си. Жалко е, че не го разбра по-рано.
	— Ma foi*, човек не може да мисли за всичко! — заяви Поаро. След краткото му притеснение, равновесието му се беше възстановило.
	[* Ma foi (фр.) — Бога ми. — Б.пр.]
	Изпитах съжаление към него. Той толкова много мразеше провалите.
	— Горе главата! — утеших го аз. — Следващия път ще имаме повече късмет.
	В „Магнифисънт“ ни въведоха направо в кабинета на управителя. Грегъри Ролф беше там с двама мъже от Скотланд Ярд. Един блед чиновник седеше срещу тях.
	Ролф ни кимна, когато влязохме.
	— Изглежда, вече сме към края — осведоми ни той. — Но е почти невероятно. Просто не мога да проумея какво хладнокръвие е имал този човек.
	Няколко минути бяха достатъчни, за да ни разкажат всички факти. Господин Ролф излязъл от хотела към 11.15. В 11.30 един джентълмен, който толкова много приличал на него, че не събудил никакво подозрение, влязъл в хотела и поискал куфарчето с бижутата от трезора. И както му е редът, подписал квитанцията, отбелязвайки небрежно: „Подписът ми изглежда малко по-различен от обичайния, но си нараних ръката, докато слизах от таксито.“ Чиновникът се усмихнал леко и рекъл, че забелязва съвсем малка разлика. Ролф се засмял: „Е, този път не ме предавайте на полицията! Стигат ми заплашителните писма, които някакъв китаец ми изпраща! Отгоре на всичко и аз самият малко приличам на китаец. В очите.“
	— Погледнах го — продължи чиновникът, който ни разказваше историята — и веднага разбрах какво имаше предвид. Очите му бяха дръпнати точно като на някой азиатец. Наистина, не го бях забелязал досега.
	— По дяволите, човече! — изръмжа Грегъри Ролф, като се наведе напред. — Сега да забелязваш нещо такова?
	Чиновникът го погледна доста изненадан.
	— Не, сър. Не мога да кажа, че забелязвам.
	И наистина в честните кафяви очи на Ролф нямаше абсолютно нищо, което да събужда дори и далечни асоциации с азиатец.
	Мъжът от Скотланд Ярд измърмори:
	— Нагъл човек! Може да бъде разпознат само по очите и точно на това ви обръща вниманието, за да разсее всякакви подозрения. Трябва да ви е наблюдавал извън хотела, сър, и се е вмъкнал веднага, след като вие сте излезли.
	— А какво стана с куфарчето? — попитах аз.
	— Беше намерено в коридора. Само едно нещо липсваше — „Звездата на Запада“.
	Ние се спогледахме. Цялата тази история беше толкова странна, толкова нереална. Поаро скочи бързо на крака.
	— Страхувам се, че не бях достатъчно полезен тук — каза извинително той. — Бих ли могъл да видя мадам?
	— Предполагам, че е разстроена — обясни Ролф.
	— Тогава може би бих могъл да разменя няколко думи с вас насаме, мосю?
	— Разбира се.
	След около пет минути Поаро се появи отново.
	— А сега, приятелю — рече весело той, — към пощата! Трябва да изпратя една телеграма.
	— Но на кого?
	— На лорд Ярдли. — Той отби по-нататъшните ми въпроси, като ме хвана под ръка. — Хайде, хайде, приятелю. Знам как се чувстваш заради тази ужасна история. На мен все още не ми е ясно. Ако ти беше на мое място, сигурно вече щеше да си намерил обяснението. Bien! Всичко е възможно. Хайде да забравим и да обядваме.
	Беше около четири часът, когато влязохме в апартамента на Поаро. Някой се надигна от стола до прозореца. Беше лорд Ярдли. Изглеждаше изтощен и объркан.
	— Получих телеграмата ви и веднага пристигнах. Вижте, отскочих до Хофберг, но той не знаеше нищо нито за мъжа, който уж бил изпратен от него, нито пък за телеграмата. Смятате ли, че…
	Поаро вдигна ръката си.
	— Приемете моите извинения! Аз изпратих телеграмата и наех онзи джентълмен.
	— Вие! Но защо? За какво? — изпелтечи благородникът.
	— Моето малко хрумване беше да доведа нещата докрай — обясни приятелят ми учтиво.
	— Да доведете нещата докрай! Боже Господи! — извика лорд Ярдли.
	— И както виждате уловката подейства — продължи развеселен Поаро. — Както и да е, милорд, за мен е голямо удоволствие да ви върна… това. — С артистичен жест той показа искрящия предмет. Беше великият диамант!
	— „Звездата на Изтока“! — ахна лорд Ярдли. — Но аз нищо не разбирам…
	— Така ли? Няма значение. Повярвайте ми, беше необходимо диамантът да бъде откраднат. Обещах, че ще ви го запазя, и удържах на думата си. Трябва да ми позволите да запазя моята малка тайна. Моля, предайте най-дълбоките ми почитания на лейди Ярдли и й кажете, че ми е особено приятно да мога да възстановя нейното бижу. Какъв beau temps*, нали? Довиждане, милорд.
	[* Beau temps (фр.) — чудесен ден. — Б.пр.]
	Изключителният малък мъж с усмивка съпроводи слисания благородник до вратата. Сетне се върна, доволно потривайки ръце.
	— Поаро, напълно съм объркан! — възкликнах аз.
	— Не си, mon ami, но както обикновено си изпаднал в умствено затъмнение.
	— Как взе диаманта?
	— От господин Ролф.
	— Ролф?
	— Mais oui*. Заплашителните писма, китаецът, статията във вестника, всичко това е плод на изобретателния ум на господин Ролф! Двата диаманта, за които се предполагаше, че са напълно еднакви… Ами! Та те просто не съществуват! Има само един диамант, приятелю! Първоначално е бил в колекцията на Ярдли, но от три години е притежание на господин Ролф. Той го открадна тази сутрин с помощта на малко грим на очите си! О! Трябва да гледам някой филм с него, той е голям актьор!
	[* Mais oui (фр.) — но, разбира се. — Б.пр.]
	— Но за какво му е притрябвало да краде собствения си диамант? — попитах неразбиращо аз.
	— Поради много причини. Да започнем с това, че лейди Ярдли станала много неспокойна.
	— Лейди Ярдли?
	— Ти разбра, че тя дълго е стояла сама в Калифорния. Съпругът й се е забавлявал някъде. А господин Ролф е привлекателен мъж и има романтично излъчване. Но au fond* господинът е и много делови! Отначало е ухажвал лейди Ярдли, а след това я шантажирал. Миналата нощ я попритиснах с фактите и тя бе принудена да си признае. Закле се, че не е имала любовна връзка с него и аз й повярвах. Но без съмнение Ролф притежава писма, които могат спокойно да бъдат изопачени. Ужасена от заплахата за развод и от перспективата да бъде разделена от децата си, тя се съгласила с всички негови искания. Нямала собствени пари и била принудена да подмени истинския камък с фалшив. Съвпадението на времето, когато „Звездата на Запада“ се появява, веднага ми направи впечатление. Всичко вървяло добре. Лорд Ярдли се готвел да сложи нещата си в ред. И тогава се появила опасността от евентуална продажба на камъка. Размяната щяла да бъде открита. Тя започва да пише тревожни писма на Грегъри Ролф, който току-що е пристигнал в Англия. Той я успокоява, като й обещава, че ще оправи всичко. Започва да се подготвя за двойната кражба. Само по този начин би могъл да затвори устата на дамата, която в противен случай би могла да разкаже всичко на съпруга си. Подобна ситуация не влизала в плановете на нашия шантажьор. А не забравяй, че той би получил 50 000 лири от застраховката и пак щеше да притежава диаманта! Точно в този момент аз се намесих! Изпратих съобщение, че ще ги посети експерт по диамантите. Лейди Ярдли, както със сигурност предполагах, незабавно инсценира кражба. И го направи много добре! Но Еркюл Поаро не се впечатлява от нищо друго, освен от фактите! Какво се случи всъщност? Дамата изключи осветлението, блъсна вратата, хвърли огърлицата на пътеката и изпищя. Още в стаята си тя е извадила диаманта с клещи.
	[* Au fond (фр.) — всъщност. — Б.пр.]
	— Но ние видяхме огърлицата на врата й! — отбелязах аз.
	— Извини ме, приятелю, но тя закриваше с ръка онази част, където би трябвало да бъде камъкът, за да не забележим липсата му. А да поставиш парче коприна на вратата преди това, си е направо детска игра. Разбира се, веднага след като прочел за кражбата, Ролф организира и своята малка комедия. И наистина я изигра добре.
	— А ти какво му каза? — попитах с интерес.
	— Казах му, че лейди Ярдли е разказала всичко на съпруга си и че съм натоварен да върна бижуто. А дори и да не беше ми го дал веднага, след малко по-силен натиск щеше да го направи. Щях да използвам също и няколко малки лъжи, които ми хрумнаха. Беше като восък в ръцете ми! Бях премислил всичко!
	— Изглежда малко нечестно спрямо Мери Марвъл. Тя загуби диаманта си, без да е виновна.
	— Ами! — възкликна Поаро. — Този случай ще й направи страхотна реклама, а това е всичко, от което се интересува! Колкото до лейди Ярдли, тя е различна. Bonne mere, tres femme*.
	[* Bonne mere, tres femme (фр.) — чудесна майка, много женствена. — Б.пр.]
	— Да — кимнах колебливо аз, без да споделям напълно гледната точка на моя приятел относно женствеността й. — Предполагам, че Ролф е този, който й е пратил онези писма.
	— Pas du tout* — отсече Поаро. — Тя дойде по съвет на Мери Кавендиш, за да търси помощ по своя проблем. Тогава научава, че Мери Марвъл, за която знае, че й е враг, е била тук и решава да промени претекста за идването си. Тази възможност си й предоставил ти, приятелю мой. Само няколко въпроса ми бяха необходими, за да установя, че ти си й казал за писмата, а не тя на теб! Възползвала се е веднага от шанса, който приказките ти са й предложили.
	[* Pas du tout (фр.) — съвсем не. — Б.пр.]
	— Не мога да повярвам! — извиках като ужилен аз.
	— Да, да, приятелю. Жалко е, че не си учил психология. Тя ти е казала, че е унищожила писмата. Ами! Една жена никога не унищожава писмо, ако може да го избегне! Дори и да е по-разумно!
	— Това е много хубаво! — процедих през зъби, обхванат от гняв. — Но ти ме направи на пълен глупак! От начало до край! Да, наистина е много хубаво, че се опитваш да ми обясниш, след като всичко вече свърши. Този път наистина чашата преля!
	— Но ти така се забавляваше, приятелю. Сърце не ми даваше да разбивам илюзиите ти.
	— Не е хубаво! Отиде прекалено далеч!
	— Mon Dieu! Защо се гневиш за такава дреболия, приятелю?
	— До гуша ми дойде! — Излязох и затръшнах вратата. Поаро беше успял да ме направи на глупак. Реших, че му трябва сериозен урок. Трябваше ми известно време, за да му простя.
	Беше ме направил на глупак в собствените ми очи.


	Трагедията при Марсдън Менър

	За няколко дена бях извън града и когато се върнах заварих Поаро да си стяга куфара.
	— A la bonne heure*, Хейстингс, страхувах се, че няма да се върнеш навреме, за да ме придружиш.
	[* A la bonne heure (фр.) — много добре. — Б.пр.]
	— Извикали са те по някакъв случай, така ли?
	— Да, въпреки че все още се двоумя дали да приема, защото не ми изглежда обещаващ. От Северната съюзна застрахователна компания ме помолиха да разследвам смъртта на господин Малтравърс, който преди няколко седмици застраховал живота си при тях за крупната сума от петдесет хиляди лири.
	— Наистина ли? — попитах заинтригуван.
	— Разбира се, в застраховката фигурира и обичайната клауза за самоубийство. В случай, че го направи в рамките на една година, застраховката няма да бъде изплатена и вноската ще бъде конфискувана. Господин Малтравърс бил прегледан от лекаря на компанията и въпреки че не бил вече в разцвета на силите си, било установено, че е в цветущо здраве. Както и да е, миналата сряда, тоест онзи ден, тялото на господин Малтравърс било открито в двора на къщата му „Марсдън Менър“ в Есекс. Като причина за смъртта е посочен вътрешен кръвоизлив. Това само по себе си не е нищо особено, но се носи мълвата, че финансовото състояние на господин Малтравърс било доста съмнително и застрахователната компания установила недвусмислено, че покойният джентълмен е бил на ръба на банкрута. А това значително променя нещата. Малтравърс има красива млада съпруга и се предполага, че е събрал всичките си налични пари, за да може да плати вноските по застраховката си „Живот“, в полза на съпругата си, след което се е самоубил. Подобни случаи не са чак толкова необичайни. Както и да е, приятелят ми Алфред Райд, който е директор на компанията, ме помоли да разследвам фактите по случая, но както му обясних, не се надявам много на успех. Ако причината за смъртта беше инфаркт, щях да съм по-голям оптимист. Инфарктът може винаги да послужи за оправдание на неспособността на местния лекар да открие от какво точно е починал пациентът му, но вътрешният кръвоизлив е нещо съвсем категорично. Все пак ще можем да съберем необходимите сведения. Имаш пет минути, Хейстингс, за да си опаковаш багажа. Ще вземем такси до Ливърпул Стрийт.
	След около час вече бяхме на малката гара в Марсдън Лей. Там разбрахме, че „Марсдън Менър“ е на около два километра. Поаро реши да вървим пеша и ние тръгнахме по главната улица.
	— Какъв е планът ни относно цялата кампания? — попитах аз.
	— Първо ще наминем при доктора. Увериха ме, че има само един лекар в Марсдън Лей, доктор Ралф Бърнард. А, ето я и къщата му.
	Представляваше нещо като много луксозна вила, разположена малко навътре от улицата. Върху медна табелка на вратата беше изписано името на лекаря. Минахме по пътеката и позвънихме на звънеца.
	Имахме късмет. Беше часът за консултации, а и в момента нямаше никакви пациенти, които да чакат. Доктор Бърнард беше възрастен мъж, висок и леко прегърбен, с приятни и ненатрапчиви маниери.
	Поаро се представи и обясни причината за нашето посещение, прибавяйки, че застрахователните компании имат пълномощия да разследват подробно случаи от този род.
	— Разбира се, разбира се — кимна вяло доктор Бърнард. — Предполагам, тъй като беше богат човек, че е застраховал живота си за голяма сума?
	— Вие за богат ли го смятате, докторе?
	Лекарят изглеждаше доста изненадан.
	— А не беше ли? Имаше две коли, както знаете, а „Марсдън Менър“ е едно твърде голямо имение за поддръжка, въпреки че според мен го беше купил доста евтино.
	— Разбрах, че напоследък е претърпял значителни загуби — каза Поаро, вперил поглед във вратата.
	Думите му обаче накараха лекаря да поклати тъжно глава.
	— Наистина ли е така? В такъв случай тази застраховка е добре дошла за съпругата му, едно много красиво и очарователно младо създание, но ужасно разстроено от тази печална случка. Станала е кълбо от нерви, бедната. Опитах се да й отделя колкото се може повече време, но шокът й е твърде голям.
	— А бяхте ли посещавали скоро господин Малтравърс?
	— Драги господине, аз никога не съм го посещавал.
	— Какво?
	— Разбрах, че господин Малтравърс бил последовател на _християнската наука_* или нещо от този род.
	[* Християнска наука — религия и система за лечение, създадена от американката Мари Бейкър Еди през 1866 г. Основава се на тълкуването на Светото писание, според което болестите, греховете и смъртта могат да бъдат преодолени чрез разбиране и прилагане на божествените принципи на християнското учение. Хората, които го проповядват, се наричат християнски учени. — Б.пр.]
	— Но вие прегледахте трупа, нали?
	— Разбира се. Извика ме един от градинарите му.
	— Ясна ли беше причината за смъртта?
	— Напълно. Имаше кръв по устните му, но със сигурност кръвоизливът бе вътрешен.
	— Все още ли лежеше там, където е бил открит?
	— Да, трупът не беше докосван. Лежеше в края на една малка леха. Очевидно е излязъл на лов за врани. Малка пушка се намираше до тялото му. Кръвоизливът сигурно е настъпил внезапно. Стомашна язва, несъмнено.
	— Изключваме възможността да е бил застрелян, нали?
	— Точно така, сър.
	— Моля за извинение — каза смутено Поаро, — но ако не ме лъже паметта, в един случай наскоро лекарят първо поставил диагноза инфаркт, но сетне я променил, след като местният полицай му посочил, че в главата има рана от куршум.
	— Няма да намерите никакви рани от куршуми по тялото на господин Малтравърс — заяви сухо доктор Бърнард. — Сега, господа, ако нямате други въпроси…
	Ние схванахме намека му.
	— Желаем ви приятен ден, докторе. Благодарим ви, че бяхте любезен да отговорите на въпросите ни. Между другото, вие не сметнахте за необходимо да се направи аутопсия, нали?
	— Разбира се, че не.
	Той изведнъж се вцепени.
	— Причината за смъртта беше ясна и в нашата професия не намираме за необходимо безпричинно да разстройваме роднините на покойника. — Обърна се и затръшна вратата.
	— Какво мислиш за доктор Бърнард, Хейстингс? — попита ме Поаро, докато вървяхме към имението.
	— Старо магаре!
	— Точно така. Винаги си бил прозорлив за човешките характери, приятелю.
	Погледнах го с недоверие, но той изглеждаше напълно сериозен. Нещо проблесна в очите му и той хитро добави:
	— Е, когато не става дума за някоя красива жена!
	Изгледах го студено.
	Когато пристигнахме в имението, вратата ни отвори прислужница на средна възраст. Поаро й подаде визитната си картичка, както и писмо до госпожа Малтравърс от застрахователната компания. Прислужничката ни въведе в малък вестибюл и отиде да повика господарката си. След около десет минути вратата се отвори и на прага се появи крехка жена в черни дрехи.
	— Мосю Поаро? — рече неуверено тя.
	— Мадам! — Той се изправи галантно и се отправи към нея. — Не мога да ви опиша колко съжалявам, че се налага да ви безпокоя. Но какво да се прави. Работата няма милост.
	Госпожа Малтравърс му разреши да я заведе до стола. Очите й бяха зачервени и подути от плач, но това не можеше да скрие изключителната й красота. Беше около двайсет и седем-осем годишна, с големи сини очи и красиви, леко нацупени устни.
	— Нещо за застраховката на съпруга ми, нали? Но трябва ли да бъда безпокоена точно сега, толкова скоро?
	— Кураж, скъпа госпожо. Кураж! Както знаете, вашият съпруг е застраховал живота си за една значителна сума и в подобни случаи компанията иска да е сигурна в някои детайли. Упълномощиха ме да действам от тяхно име. Можете да бъдете сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да не ви бъде чак толкова неприятно. Бихте ли ми разказали накратко трагичните събитията от сряда?
	— Тъкмо се преобличах за чай, когато прислужницата ми се втурна в стаята. Един от градинарите току-що открил…
	Гласът й заглъхна. Поаро стисна ръката й съчувствено.
	— Разбирам. Достатъчно. Видяхте ли се със съпруга си онзи следобед?
	— Не го видях след обяда. Ходих до селото за няколко пощенски марки и знаех, че обикаля имотите.
	— Да стреля по гаргите, може би?
	— Да, обикновено взима малката си пушка. Чух един или два изстрела някъде далеч.
	— Къде е тази малка пушка в момента?
	— Във всекидневната, мисля.
	Тя ни поведе навън от вестибюла, намери и подаде малкото оръжие на Поаро, който го разгледа с любопитство.
	— Както виждам, изстреляни са два патрона — отбеляза той и я върна. — А сега, мадам, ако мога да видя… — Той замълча тактично.
	— Прислужницата ще ви заведе — промърмори тя, обръщайки глава настрани.
	Прислужницата поведе Поаро нагоре по стълбите. Аз останах с прекрасната и нещастна дама. Беше трудно да реша дали да я заговоря, или да запазя мълчание. Опитах се да споделя едно-две впечатления, на които тя отговори вяло. След няколко минути Поаро се върна.
	— Благодаря ви за любезността, мадам. Наистина смятам, че повече не бива да бъдете безпокоена по този въпрос. Между другото, знаете ли нещо за финансовото състояние на съпруга ви?
	Тя поклати с глава.
	— Абсолютно нищо. Аз съм невежа, що се отнася до деловите работи.
	— Разбирам. Значи с нищо не можете да ни подскажете защо съпругът ви внезапно е решил да застрахова живота си? Не го е правил преди, доколкото разбрах.
	— Бяхме женени малко повече от година. Беше си втълпил, че няма да живее дълго, и затова направи застраховка. Измъчваше го силно предчувствие, че ще умре. Тогава разбрах, че вече е имал един кръвоизлив. Знаеше, че следващият може да се окаже фатален. Опитах се да разсея тези негови мрачни страхове, но без успех. И в крайна сметка той се оказа напълно прав.
	Със сълзи на очи, но с достойнство, тя ни изпрати до вратата. Поаро направи характерния си жест, докато вървяхме по пътя.
	— Е, добре, това е всичко! Обратно към Лондон, приятелю. Изглежда, от този храст няма да изскочи заек. И все още…
	— Все още какво?
	— Едно малко несъответствие. Само това! Усети ли го? Не успя ли? Така или иначе, животът е пълен с несъответствия. Със сигурност човекът не е отнел сам живота си. Не съществува отрова, от която устата му да се напълни с кръв. Не, не! Ще трябва да се примиря с факта, че тук всичко е ясно и извън подозрение… Но кой е този?
	Висок млад мъж вървеше по пътя срещу нас. Подмина ни, без да поздрави, но забелязах, че не изглеждаше болен. Лицето му беше слабо, със силен бронзов загар, което говореше за живот в тропически климат. Един градинар, който метеше листата, беше спрял за момент работата си и Поаро изтича бързо при него.
	— Моля ви, кажете ми кой е този джентълмен? Познавате ли го?
	— Не си спомням името му, въпреки че го чух. Миналата седмица остана за една нощ в имението. Май беше във вторник.
	— Бързо, приятелю, да го последваме!
	Ние забързахме по шосето след отдалечаващия се мъж. Зърнахме облечена в черно фигура на страничната тераса на къщата. Нашият „обект“ се отклони от пътя, ние също и така станахме свидетели на срещата им.
	Госпожа Малтравърс се олюляваше, а лицето й беше пребледняло като платно.
	— Ти! — каза задъхано тя. — Мислех, че плаваш вече към Източна Африка?
	— Получих няколко новини от адвокатите ми, които ме задържаха — обясни младият мъж. — Чичо ми в Шотландия почина неочаквано и ми остави малко пари. И поради създалите се обстоятелства реших, че е по-добре да отложа пътуването си. След това прочетох във вестника тъжната вест и дойдох да видя дали има нещо, с което мога да помогна. Предполагам, че имаш нужда от някого да наглежда нещата за известно време.
	В този момент ни видяха. Поаро пристъпи напред и с много извинения обясни, че е забравил бастунчето си в дневната. Доста неохотно, поне така ми се стори, госпожа Малтравърс ги представи един на друг.
	— Мосю Поаро, капитан Блек.
	Минаха няколко минути в бъбрене, от което Поаро разбра, че капитан Блек е отседнал в странноприемницата „Котвата“. Бастунчето не беше намерено (което не ме изненада). Приятелят ми изрече още няколко извинения и ние си тръгнахме.
	Върнахме се бързо в селото и Поаро ме поведе направо към странноприемницата.
	— Ще останем тук, докато нашият приятел, капитанът, се завърне — обясни ми той. — Разбра ли ме, когато подчертах, че смятаме да хванем първия влак? Вероятно си решил, че наистина го мисля. Но не е така. Видя ли лицето на госпожа Малтравърс, когато забеляза младия Блек? Беше напълно слисана, а той… eh bien, той се държа много свойски, не мислиш ли? А и във вторник вечерта е бил тук, в деня преди Малтравърс да умре. Трябва да разберем с какво се занимава този капитан Блек, Хейстингс.
	След близо половин час забелязахме нашият човек да се приближава към кръчмата. Поаро се отправи към него, заговори го и го заведе в стаята, която бяхме наели преди това.
	— Тъкмо казвах на капитан Блек за целта на посещението ни тук — обясни ми той, сетне се обърна към госта: — Както разбирате, monsieur le capitaine*, от една страна, искам да установя какви мисли са вълнували господин Малтравърс непосредствено преди смъртта му, а, от друга — не искам да разстройвам госпожата безпричинно, като й задавам болезнени въпроси. И така, вие сте били там точно преди инцидента и можете да ни дадете доста ценна информация.
	[* Monsieur le capitaine (фр.) — господин капитан. — Б.пр.]
	— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна — отговори младият капитан. — Но се страхувам, че не съм забелязал нещо по-необичайно. Вижте, въпреки че беше стар приятел на родителите ми, аз не го познавах добре.
	— Вие кога дойдохте?
	— Във вторник следобед. Слязох в града рано сутринта в сряда, тъй като корабът ми отплаваше от Тилбъри в дванайсет часа на обяд. Но новините, които получих, ме накараха да променя плановете си и ако смея да кажа, вие чухте обясненията, които дадох на госпожа Малтравърс.
	— Трябвало е да се върнете в Източна Африка, доколкото разбрах?
	— Да, там съм от началото на войната. Невероятна страна.
	— Разбирам. За какво говорихте по време на вечерята във вторник?
	— О, не си спомням точно. Обичайните теми. Малтравърс ме разпитва за родителите ми, след това дискутирахме въпроса за германските репарации, а сетне ми зададе много въпроси за Източна Африка. Разказах им една-две истории. Това е всичко, което помня.
	— Благодаря.
	Поаро помълча известно време, след което любезно каза:
	— С ваше разрешение, бих искал да проведем един малък експеримент. Вие ни разказахте всичко, което е в съзнанието ви, а сега искам да разбера какво се крие във вашето подсъзнание.
	— Нещо като психоанализа ли? — попита Блек, видимо разтревожен.
	— О, не — успокои го Поаро. — Вижте, нещо като игра е. Ще ви кажа една дума, вие ще ми отговорите с друга дума и така нататък. Първата, за която се сетите, каквато и да е. Ще започваме ли?
	— Добре — изрече бавно Блек, но изглеждаше неспокоен.
	— Хейстингс, моля те, записвай думите — обърна се към мен Поаро, след което извади старомодния си джобен часовник и го постави на масата до себе си. — Добре, да започваме. Ден.
	След моментна пауза Блек отговори:
	— Нощ.
	Поаро продължи, а отговорите на капитана идваха все по-бързо.
	— Име — рече Поаро.
	— Място.
	— Бърнард.
	— Шоу.
	— Вторник.
	— Вечеря.
	— Пътешествие.
	— Кораб.
	— Държава.
	— Уганда.
	— Случка.
	— Лъвове.
	— Пушка за врани.
	— Ферма.
	— Изстрел.
	— Самоубийство.
	— Слон.
	— Бивни.
	— Пари.
	— Адвокати.
	— Благодаря ви, капитан Блек. Може би ще можете да ми отделите няколко минути след половин час?
	— Разбира се — погледна го с любопитство младият военен и почеса веждата си, докато ставаше.
	— И сега, Хейстингс — усмихна се Поаро, когато вратата се затвори след него. — Всичко ти е ясно, нали?
	— Не знам какво искаш да кажеш.
	— Този списък от думи нищо ли не ти говори?
	Прегледах го обстойно, но бях принуден да поклатя неразбиращо глава.
	— Ще ти помогна. Да започнем с това, че Блек отговори в рамките на нормалното време, без паузи, така че можем да приемем, че не смята себе си за виновен за нещо, за да го крие. „Ден“, „нощ“ и „място“, „име“ са нормални асоциации. Казвам „Бърнард“, което предполага местния лекар, ако се е срещал с него. Очевидно не е. След разговора, който проведохме, той отвърна „вечеря“ на моя „вторник“, но на „пътешествие“ и „държава“, отговори с „кораб“ и „Уганда“, показвайки ни ясно, че за него е било важно пътешествието в чужбина, а не онова, което го е довело тук. „Случка“ му напомни за една от историите, които е разказвал на вечерята. Продължих с „пушка за врани“ и той отговори с абсолютно неочаквана дума, „ферма“. Когато казах „изстрел“, той ми отговори веднага със „самоубийство“. Асоциацията е ясна. Човек, когото е познавал, извършил самоубийство с пушка за врани в някаква ферма. Не забравяй, че в неговото съзнание са все още историите, които е разказал на вечерята. Мисля, че не бъркам и ако извикам капитан Блек отново, той ще ни разправи историята за самоубийството, за която говорил онзи вторник на масата.
	— Сега като се замисля, наистина им разказах такава история — отговори прямо Блек. — Някакъв човек се застрелял в една ферма. Извършил го с пушка за врани, а куршумът минал през небцето и заседнал в мозъка. Лекарите не се колебали много, защото не се виждало нищо, освен малко кръв по устните. Но какво…
	— Какво общо има това с господин Малтравърс? — продължи въпроса му Поаро. — Както разбирам, вие не знаете, че до него бе намерена пушка за врани.
	— Искате да кажете, че моята история го е подтикнала? Но това е ужасно!
	— Не се разстройвайте, може да е така, но може и да не е. Трябва да се обадя по телефона в Лондон.
	Той проведе дълъг разговор и се завърна замислен. Следобед излезе сам. Върна се преди седем часа и ме уведоми, че не бива да протака повече нещата. Налага се да съобщи лошите новини на младата вдовица. Вече изцяло й симпатизирах. Да остане без пукната пара и с мисълта, че съпругът й се е самоубил, за да й осигури някакво бъдеще, е тежък товар, за която и да е жена. Тайно се надявах, че младият Блек ще е способен да я утеши, след като първият шок отмине. Очевидно той много й се възхищаваше.
	Разговорът ни с вдовицата беше труден. Упорито отказваше да приеме фактите, които Поаро й поднасяше един след друг, и когато накрая я убеди, тя избухна в плач. Огледът на трупа потвърди подозренията ни. Поаро съжаляваше бедната жена, но в крайна сметка бе нает от застрахователната компания и какво можеше да направи? На тръгване той внимателно се обърна към госпожа Малтравърс:
	— Мадам, вие най-добре от всички знаете, че мъртви няма!
	— Какво искате да кажете? — сепна се тя, а очите й се разшириха.
	— Никога ли не сте взимали участие в спиритически сеанси? Вие сте медиум, нали?
	— Бяха ми казали нещо такова. Но със сигурност вие не вярвате в спиритизма, нали?
	— Мадам, забелязах някои странни неща. В селото се говори, навярно знаете, че тази къща е обитавана от духове.
	Тя кимна. В този момент прислужницата съобщи, че вечерята е готова.
	— Защо не останете за вечеря?
	Ние приехме с готовност и аз усетих, че нашето присъствие може да разсее малко жената.
	Тъкмо привършвахме със супата, когато чухме вик зад вратата и звук от счупен порцелан. Скочихме. Прислужницата се появи, притиснала ръка към сърцето си.
	— Имаше някакъв мъж! Стоеше на пътя!
	Поаро се втурна, но се върна бързо и каза:
	— Там няма никого.
	— Няма ли, сър? — промълви едва-едва прислужницата. — Но той така ме стресна!
	— Защо?
	Тя зашепна:
	— Стори… Стори ми се, че е господарят. Приличаше много на него.
	Видях, че госпожа Малтравърс се стресна и в съзнанието ми веднага изскочи поверието, че самоубиецът никога не намира покой. Сигурен съм, че и тя си е помислила същото. След минута хвана ръката на Поаро и изпищя:
	— Чухте ли това? Тези три почуквания по прозореца? Той винаги така почукваше, когато минаваше покрай къщата.
	— Бръшлянът! — извиках аз. — Бръшлянът се удря в прозорчето.
	Но ужасът вече се беше вселил в душите ни. Прислужницата очевидно се беше паникьосала и когато свършихме с вечерята, госпожа Малтравърс помоли Поаро да не си тръгваме веднага. Очевидно се боеше да остане сама в къщата. Преместихме се в малката гостна. Вятърът се засилваше и стенеше зловещо около къщата. Вратата на стаята не беше заключена и на два пъти бавно се отвори. Всеки път домакинята се притискаше към мен ужасена.
	— Ах! Тази врата е като омагьосана! — извика ядосано Поаро накрая. Стана и я затвори, след което превъртя ключа в ключалката. — Ще я заключа и точка!
	— Не го правете — промълви тя. — Ако и сега се отвори…
	И още докато говореше, невъзможното се случи. Заключената врата бавно се открехна. От моето място не можех да видя коридора, но тя и Поаро бяха с лице към него. Тя нададе протяжен писък и се обърна към приятеля ми.
	— Видяхте ли го? Там в коридора? — изплака.
	Той се взря в нея с объркано изражение, след това поклати глава.
	— Аз го видях… съпругът ми… Вие също трябва да сте го видели?
	— Мадам, нищо не видях. Май не ви е добре, разстроена сте…
	— В отлично състояние съм, аз… О, Боже!
	Внезапно светлините примигнаха и угаснаха. В тъмнината се чуха три силни удара. Чух госпожа Малтравърс да стене.
	И тогава… видях!
	Мъжът, когото бях видял на леглото на горния етаж, стоеше срещу нас и сякаш излъчваше призрачна светлина. Имаше кръв на устните си и държеше дясната си ръка вдигната и насочена напред. Внезапно ослепителна светлина се стрелна от нея. Премина покрай Поаро и мен и падна върху госпожа Малтравърс. Видях пребледнялото й от страх лице и още нещо!
	— Боже мили, Поаро! — извиках аз. — Виж й ръката, дясната й ръка. Цялата е червена!
	Тя също погледна към ръката си, сетне се строполи зашеметена на пода.
	— Кръв! — извика истерично. — Да, това е кръв. Аз го убих! Аз го направих! Той ме учеше да стрелям и тогава аз сложих ръката си върху спусъка и го натиснах. Спасете ме от него… спасете ме! Той се върна!
	Гласът й заглъхна, задавен от хрипове.
	— Светлина! — извика Поаро. Лампите светнаха като по чудо. Той продължи: — Е, това е. Чу ли, Хейстингс? И ти, Еверет? О, между другото, това е господин Еверет, доста добър представител на театралния занаят. Звъннах му днес следобед. Гримът му е прекрасен, нали? Съвсем прилича на мъртвия. А и с джобно фенерче, и подходящата фосфоресценция, направи много силно впечатление. Не бих й докосвал дясната ръка, ако бях на твое място, Хейстингс. Червената боя цапа. Когато светлините угаснаха, аз хванах ръката й и я полях с боя. Между другото, не трябва да изпускаме влака си. Инспектор Джап е отвън. Зловеща нощ! Но той си запълни времето, като почукваше по прозореца от време на време.
	Докато вървяхме бързо под дъжда и вятъра, Поаро продължи:
	— Виждаш ли, имаше едно малко несъответствие. Лекарят смяташе мъртвия за християнски учен, а кой би могъл да му създаде такова впечатление, освен госпожа Малтравърс. Но на нас тя ни го представи като човек, който се е лекувал сам. После, защо беше толкова стъписана от неочакваното завръщане на младия Блек? И накрая, въпреки че моралните норми изискват съпругата поне да се преструва, че страда за съпруга си, толкова подпухнали клепачи не могат да ме впечатлят! Ти не ги ли забеляза, Хейстингс? Не? Както винаги съм ти казвал, никога нищо не забелязваш!
	— А, значи така било! Имало е две възможности. Дали от историята на Блек господин Травърс не се е подсетил за един хитър начин да се самоубие, или пък другият слушател, тоест съпругата, е видяла един също толкова добър начин за извършване на убийство? Склонен съм да приема втората. За да се самоубие по начина, по който предполагаме, той трябва да е натиснал спусъка с палеца на крака си или поне аз така си го представям.
	— Обаче ако Малтравърс беше открит със свалена обувка от единия си крак, ние със сигурност щяхме да научим. Такъв особен детайл не може да бъде подминат.
	— Не може — съгласи се Поаро. — Бях преценил, че това е случай на убийство, а не на самоубийство, но осъзнах, че нямам никакво доказателство, което да подкрепи моята теория. И затова подготвих малката комедия, която се разигра пред теб тази вечер.
	— Но дори и сега не схващам напълно всичките подробности на престъплението — признах си аз.
	— Добре, нека започнем отначало. Имаме една хитра и пресметлива жена. Тя научава за финансовите затруднения на съпруга си и уморена от застаряващата си половинка, за която се омъжила по сметка, го придумва да застрахова живота си за голяма сума, след което търси начини да постигне целта си. Една случайност й предоставя тази възможност — странната история, която младият военен им разказал. На следващия ден monsieur le capitaine е щял да бъде в открито море, както е предполагала. Тя и съпругът й се разхождали из имението. „Каква любопитна история ни разказаха снощи! — отбелязала тя. — Наистина ли може човек да се застреля по такъв начин? Моля те, покажи ми дали е възможно!“ И бедният глупак й показал. Той поставил дулото на пушката в устата си. Тя се навела и сложила пръста си на спусъка, като му се изсмяла в лицето. „А сега, сър — заявила безочливо, — представете си, че натисна спусъка?“ И тогава… и тогава, Хейстингс… тя го натиснала!


	Приключение в евтиния апартамент

	В случаите, които съм описал досега, било убийство или грабеж, разследванията на Поаро са започвали от най-съществения факт и по пътя на логичната дедукция са стигали до окончателното, триумфално разкритие. В историята, която имам намерение да разкажа сега, Поаро беше заинтригуван от маловажни на пръв поглед обстоятелства, бързо последвани от зловещи събития, довели в крайна сметка до развръзката на една необикновена случка.
	Една вечер бях на гости у моя стар приятел Джералд Паркър. Освен домакина и мен имаше още около десетина души и разговорът се завъртя около жилищата в Лондон, както се очакваше, че ще стане рано или късно, когато Паркър е наоколо. За Паркър търсенето на къщи и апартаменти се беше превърнало в страст. От края на войната* насам беше живял поне в шест различни апартамента и малки квартири. Едва успял да се настани някъде, той неочаквано откриваше нещо ново, грабваше багажа си и напускаше. При тези пренасяния почти винаги спестяваше по някоя и друга лира, защото бе практичен и съобразителен мъж; но към това го тласкаше искрено любопитство, а не желание за печелене на пари. Известно време слушахме Паркър с уважението, с което новакът слуша специалиста. После дойде и нашият ред и настана истинска врява. Накрая дадохме думата на госпожа Робинсън, наскоро омъжила се, очарователна, дребна жена, която бе със съпруга си. Не бях ги срещал дотогава, тъй като Робинсънови се познаваха съвсем отскоро с Паркър.
	[* Става дума за Първата световна война. — Б.пр.]
	— Като стана дума за жилища — започна тя, — разбрахте ли какъв късмет имахме, господин Паркър? Намерихме най-сетне апартамент в „Монтъгю Меншънс“.
	— Е — каза Паркър, — не мога да отрека, че за добри пари човек винаги може да намери не един апартамент.
	— Да, но не става дума за „добри пари“. Много е евтино. Осемдесет лири годишно.
	— Но… но „Монтъгю Меншънс“ е веднага след Найтсбридж, нали? Висока, красива сграда. Или говорите за постройка със същото име, забутана някъде из бедните квартали?
	— Не! Именно за сградата до Найтсбридж. Затова е така удивително.
	— „Удивително“ е точната дума. Това е сляп случай. Но трябва да има нещо нечисто. Пари на ръка, предполагам.
	— Без пари на ръка!
	— Без пари на ръ… о, не мога да повярвам! — изпъшка Паркър.
	— При условие, че купим мебелите — продължи госпожа Робинсън.
	— А! — възкликна Паркър. — Знаех, че има нещо нечисто.
	— Само за петдесет лири. А жилището е мебелирано много добре.
	— Предавам се — въздъхна Паркър. — Сегашните наематели трябва да са обезумели или са филантропи.
	Жената изглеждаше озадачена. Бръчица се появи между изящните й вежди.
	— Странно е, нали? Дали пък… няма духове?
	— Не съм чувал за апартамент, обитаван от духове — заяви категорично той.
	— Да, наистина. — Тя съвсем не изглеждаше убедена. — Но се случиха някои неща около тази работа, които ми се сториха… е, сториха ми се някак странни.
	— Например… — подканих я аз.
	— Охо — обади се Паркър, — интересът на нашия криминален експерт се пробуди! Доверете му се, госпожо Робинсън. Хейстингс е голям специалист по разкриване на загадки.
	Засмях се смутено, но не мога да отрека, че ми стана приятно от комплимента.
	— О, не чак толкова странни, капитан Хейстингс. Отидохме при посредниците Стосър и Пол (при тях не бяхме търсили квартира, защото предлагат само скъпи апартаменти на Мейфеър), но си помислихме, че нищо не пречи да попитаме; всичко, което ни посочиха, беше по четиристотин и петстотин лири годишно или с голяма сума на ръка и тъкмо си тръгвахме, когато стана дума, че имат апартамент за осемдесет лири, но се съмняват дали има смисъл да отиваме, тъй като бил записан в регистрите им отдавна; пратили били толкова много хора да го видят, че почти сигурно бил нает, „грабнат“, както се изрази чиновникът, само че клиентите били така некоректни, не им съобщавали решението си и те продължавали да изпращат хора, а всеки се дразни, когато го пращат да оглежда вече наето жилище. — Тя спря да си поеме дъх и продължи: — Съгласихме се, че може би няма никакъв смисъл, но независимо от това бихме искали да получим разрешение да го разгледаме. Взехме такси и отидохме право там, защото добре е все пак човек сам да се убеди. Номер 4 беше на втория етаж и докато чакахме асансьора, капитан Хейстингс, по стълбите забързано слезе приятелката ми Елзи Фъргюсън с мъжа си. „Този път преди теб, мила моя — започна тя. — Но няма смисъл да се качвате. Нает е вече.“ Това като че реши въпроса, но Джон каза, че цената е много ниска и можем да си позволим да дадем повече и да предложим пари на ръка. Никак не е почтено, разбира се, и много се срамувам, докато ви го разказвам, но знаете какво значи да търсиш жилище.
	Успокоих я, като се съгласих, че често пъти в борбата за квартира по-недостойните черти от човешката природа възтържествуват над по-възвишените и добре известният вълчи закон винаги важи.
	— И така, качихме се и, представете си, апартаментът не беше нает. Прислужничката ни покани да го разгледаме, след което се видяхме с притежателката и веднага всичко бе уговорено. Незабавно нанасяне и петдесет лири за мебелите. На следващия ден подписахме споразумението, а утре се нанасяме! — Госпожа Робинсън замълча победоносно.
	— А госпожа Фъргюсън? — запита Паркър. — Нека чуем извода ти, Хейстингс!
	— Всичко е ясно, скъпи ми Уотсън — цитирах безгрижно. — Тя е сбъркала апартамента.
	— О, капитан Хейстингс, колко сте умен! — възкликна госпожа Робинсън.
	Жалко, че Поаро не можеше да чуе. Понякога имам чувството, че той твърде подценява моите способности.
	Историята беше доста забавна и на следващия ден на шега предложих на Поаро да я разгадае. Изглежда му стана интересно и той много подробно ме разпита за наемите на апартаментите в различните квартали.
	— Любопитно — забеляза замислено. — Извинете ме, Хейстингс, но трябва да изляза да се поразходя.
	Когато след около час се върна, очите му блестяха от възбуда. Сложи бастуна на масата и преди да заговори, приглади шапката си.
	— Хубаво е, mon ami, че нямаме друг случай и можем да се посветим на това разследване.
	— За кое разследване говорите?
	— За необикновено ниския наем на апартамента на вашата приятелка госпожа Робинсън.
	— Поаро, вие се шегувате!
	— Ни най-малко. Представете си, приятелю, действителният наем на апартамента е триста и петдесет лири. Току-що го научих от посредника на притежателя. И въпреки това точно този апартамент е нает за осемдесет лири! Защо?
	— Сигурно нещо не е наред. Ами ако наистина е обитаван от духове, както предположи и госпожа Робинсън?
	Поаро поклати неодобрително глава.
	— И все пак е странно. Приятелката й твърди, че апартаментът вече е даден, а когато тя се качва, разбира, че жилището е свободно.
	— Но не може да не се съгласите с мен, че другата жена трябва да е сбъркала апартамента. Това е единственият възможен извод.
	— Може да сте прав, а може и да не сте, Хейстингс. Остава фактът, че много други кандидати са били изпратени да го видят и въпреки изключително ниската цена, когато Робинсънови пристигат, квартирата все още не е заета.
	— Това показва, че сигурно нещо не е наред.
	— А госпожа Робинсън не е забелязала нищо нередно. Много странно, нали? Дали е почтена жена, Хейстингс?
	— Тя е очарователно същество!
	— Evidemment*, щом ви е лишила от способността да отговорите на въпроса ми. Тогава опишете ми я.
	[* Evidemment (фр.) — очевидно — Б.пр.]
	— Ами… висока, косите й са руси с красив червеникав оттенък…
	— Винаги сте имали слабост към червените коси — промърмори Поаро. — Но продължете.
	— Сини очи и много хубав тен. Е, мисля, че това е всичко — завърших неубедително.
	— А съпругът?
	— О, много приятен човек — нищо особено!
	— Чернокос или рус?
	— Трудно ми е да определя; просто съвсем обикновен човек.
	Поаро кимна.
	— Да, има стотици такива обикновени мъже, а вие във всеки случай влагате повече разбиране и чувства в описанията на жени. Знаете ли нещо за тези хора? Паркър добре ли ги познава?
	— Познават се съвсем отскоро, струва ми се. Но, Поаро, нима можете и за момент да помислите…
	Той вдигна ръка.
	— Tout doucement, mon ami*. Казал ли съм, че мисля нещо? Казвам само, че това е странна история. И няма нищо, което да хвърли светлина; освен може би името на дамата, а, Хейстингс?
	[* Tout doucement, mon ami (фр.) — По-полека, приятелю. — Б.пр.]
	— Името й е Стела — отвърнах сдържано, — но не разбирам…
	Поаро ме прекъсна, като шумно се изсмя. Изглежда, нещо много го забавляваше.
	— А „Стела“ значи „звезда“, нали? Прекрасно!
	— Какво, за бога?…
	— А звездите дават светлина! Voila*! Успокойте се, Хейстингс. Не си придавайте израз на оскърбено достойнство. Хайде да отидем до „Монтъгю Меншънс“ да проучим някои неща.
	[* Voila (фр.) — ето. — Б.пр.]
	Придружих го с готовност. Спряхме до няколко красиви, чудесно поддържани сгради. Пред главния вход се приличаше на слънце униформен портиер, към когото Поаро се обърна:
	— Извинете, бихте ли ни казали дали тук живеят госпожа и господин Робинсън?
	Портиерът не беше от приказливите и очевидно бе раздразнителен и подозрителен човек. Почти без да ни погледне, изръмжа:
	— Номер 4, втория етаж.
	— Бихте ли ми казали откога живеят тук?
	— От шест месеца.
	Пристъпих напред удивен и в същото време усетих ехидната усмивка на Поаро.
	— Невъзможно — извиках. — Трябва да грешите.
	— Сигурен ли сте? Жената е висока, хубава, със златисточервена коса и…
	— Същата — рече портиерът. — Нанесоха се през есента. Точно преди шест месеца.
	Той като че загуби интерес към нас и бавно се отдалечи във фоайето на сградата. Последвах Поаро навън.
	— Eh bien, Хейстингс? — рече приятелят ми иронично. — Все още ли сте сигурен, че очарователните жени винаги казват истината?
	Не отговорих.
	Той вече се бе насочил по Бромптън Роуд, когато го попитах какво възнамерява да прави и къде отиваме.
	— При посредниците за квартири, Хейстингс. Имам голямо желание да наема апартамент в „Монтъгю Меншънс“. Ако не греша, скоро там ще станат интересни неща.
	Имахме късмет в търсенето. Номер 8 на четвъртия етаж се даваше под наем мебелиран за десет гвинеи на седмица. Поаро веднага го ангажира за един месец. Когато отново бяхме на улицата, той прекъсна протестите ми:
	— Сега печеля много. Защо да не задоволя един свой каприз? Между другото, Хейстингс, имате ли револвер?
	— Имам някъде — отвърнах с лека възбуда. — Нима мислите…
	— Че ще се нуждаете от него ли? Много е възможно. И това ви прави удоволствие, виждам. Драматичното и романтичното винаги ви привличат.
	Следващият ден ни завари настанени във временния ни дом. Жилището бе приятно мебелирано. Апартаментът бе в същото крило на сградата като този на Робинсънови, но два етажа по-горе. Денят след настаняването ни бе неделя. Следобед Поаро остави външната врата леко открехната и когато някъде долу се чу хлопване на врата, той бързо ме извика:
	— Погледнете над перилата. Това ли са вашите приятели? Внимавайте да не ви видят!
	Погледнах надолу.
	— Да, те — прошепнах, без да спазвам никаква граматика.
	— Добре. Да изчакаме малко!
	Около половин час по-късно на стълбището излезе млада жена, облечена с ярки дрехи. Поаро въздъхна със задоволство и на пръсти се върна в апартамента.
	— C’est la*. След господина и госпожата, и прислужничката. Сега жилището трябва да е празно.
	[* C’est la (фр.) — Ето това е. — Б.пр.]
	— Какво ще правим? — попитах неспокойно.
	Поаро бе притичал пъргаво в килера и дърпаше въжето на товарния асансьор.
	— Сега ще слезем по пътя на кофите за смет — обясни той весело. — Никой няма да ни забележи. Концертът в неделя, следобедната разходка и накрая дрямката след неделния английски обяд — ростбифа, — всичко това ще отвлече вниманието от действията на Еркюл Поаро. Хайде, приятелю! — Той стъпи в грубото дървено приспособление и аз предпазливо го последвах.
	— С взлом ли ще влезем? — попитах нерешително.
	Отговорът му не ме успокои особено:
	— Не точно днес.
	Дърпахме въжето и бавно се спускахме надолу, докато стигнахме втория етаж. Поаро възкликна от задоволство, като забеляза, че дървената врата на килера е отворена.
	— Виждате ли? През деня никога не заключват тези врати. Макар че всеки може да се качи или да слезе като нас. През нощта ги затварят, но невинаги; и точно срещу това ще се подсигурим.
	Докато говореше, от джоба си беше извадил няколко инструмента и веднага ловко се залови за работа; целта му беше така да нагласи резето, че да може да се вдига от асансьора. Операцията продължи само три минути. Поаро прибра инструментите в джоба си и отново се качихме на наша територия.
	В понеделник Поаро не се прибра целия ден, но когато се върна, с доволна въздишка се отпусна на стола.
	— Хейстингс, да ви разкажа ли една история? Ще бъде по ваш вкус и ще ви напомни за любимото ви кино.
	— Слушам ви — засмях се аз. — Предполагам, че историята е истинска, а не плод на фантазията ви.
	— Съвсем истинска. Инспектор Джап от Скотланд Ярд ще потвърди верността й, тъй като бе така любезен сам да ми разкаже някои подробности. Слушайте, Хейстингс. Преди малко повече от шест месеца от външния отдел на един от щатите на Америка са били откраднати важни военноморски планове. На тях било указано местоположението на най-важните точки от пристанищната отбрана и всяко чуждо правителство би дало за тях голяма сума, японското например. Подозрението паднало върху Луиджи Валдарно, млад човек от италиански произход, дребен чиновник в отдела, който изчезнал едновременно с документите. Дали Луиджи Валдарно ги е откраднал или не, не се знае, но два дена по-късно трупът му бил открит в Ист Сайд в Ню Йорк.
	Документите не били намерени у него. От известно време Луиджи Валдарно се срещал с някоя си госпожица Елза Харт, наскоро появила се млада камерна певица, която живеела с брат си в един апартамент във Вашингтон. За произхода на Елза Харт нищо не се знае и скоро след смъртта на Луиджи Валдарно тя изчезнала. Има основание да се смята, че тя е обигран международен шпионин и под различни имена е извършила много престъпни дела. Американските тайни служби направили всичко възможно да открият следите й и в същото време държали под наблюдение неколцина японци, които живеят във Вашингтон. Служителите, които се занимават със случая, са убедени, че след като Елза Харт прикрие следите си, ще се свърже с въпросните господа. Единият от тях внезапно заминал за Англия преди две седмици. Ако се съди по това, изглежда, че Елза Харт е в Англия. — Поаро замълча и после тихо продължи: — Официалното описание на Елза е: височина — около метър и осемдесет, очи — сини; коса — червеникава, светъл тен на лицето, правилен нос и без особени белези.
	— Госпожа Робинсън! — ахнах аз.
	— Твърде е възможно — рече Поаро. — Научих също, че тази сутрин мургав чужденец се е интересувал от обитателите на апартамент № 4. Ето защо, mon ami, страхувам се, че трябва да се лишите от разхубавителния си сън тази вечер и да ми правите компания по време на нощното ми бдение в апартамента долу, въоръжен с онзи чудесен ваш револвер, разбира се!
	— На драго сърце — извиках с ентусиазъм. — Кога тръгваме?
	— Полунощ е както тържествен, така и подходящ час, така поне предполагам. Няма вероятност да се случи нещо преди това.
	Точно в дванайсет часа се вмъкнахме предпазливо в товарния асансьор и се спуснахме на втория етаж. След манипулацията на Поаро дървената врата бързо се отвори навътре и влязохме в жилището. От килера минахме в кухнята, където удобно се настанихме на два стола, а вратата към хола оставихме леко открехната.
	— Сега не остава нищо друго, освен да чакаме — каза доволен Поаро и затвори очи.
	Чакането ми се стори безкрайно. Ужасявах се да не заспя. Точно когато ми се струваше, че съм седял така около осем часа, а после се оказа само час и двайсет минути, се чу леко драскане. Ръката на Поаро докосна моята.
	Станах и двамата внимателно се придвижихме към хола. Звукът идваше оттам. Поаро допря устни до ухото ми.
	— Вън пред входната врата. Изрязват ключалката. Когато ви дам знак, но не по-рано, хвърлете му се отзад и здраво го дръжте. Внимавайте, той ще има нож.
	Скоро чухме звук от разцепване на дърво и на вратата се появи малък кръг светлина, който веднага угасна, и вратата отново се отвори. И двамата с Поаро се долепихме до стената. Долових дишането на мъжа, когато минаваше покрай нас. Той запали фенерчето си и в този момент Поаро изсъска в ухото ми:
	— Allez*!
	[* Allez (фр.) — Хайде — Б.пр.]
	И двамата скочихме. Поаро ловко уви главата на неканения гост с лек вълнен шал, докато аз здраво притиснах ръцете му до тялото. Всичко стана бързо и безшумно. Избих камата, която той стискаше, и докато Поаро свали шала от очите му и го върза плътно около устата, аз подхвърлих револвера си, така че той да може да го види и разбере, че съпротивата е излишна. Щом мъжът престана да се бори, Поаро доближи устни до ухото му и оживено му зашепна. След миг човекът кимна. С движение на ръката Поаро заповяда да пазим тишина и ни поведе вън от жилището и надолу по стълбите. Пленникът ни го последва, а аз вървях последен, с револвер в ръка. На улицата Поаро се обърна към мен:
	— Зад ъгъла чака такси. Дайте ми револвера. Сега няма да имаме нужда от него.
	— Но ако този приятел се опита да избяга?
	Поаро се усмихна:
	— Няма да избяга.
	След минута се върнах с чакащото такси. Шалът бе отвързан от лицето на непознатия и аз трепнах от удивление.
	— Той не е японец — прошепнах развълнувано.
	— Наблюдателността винаги е била ваша сила, Хейстингс! Нищо не ви убягва. Да, не е японец. Италианец е.
	Качихме се в колата и Поаро даде на шофьора адрес в Сейнт Джон Уд. Това напълно ме обърка. Не исках пред пленника ни да питам Поаро къде отиваме и напразно напрягах ума си да разбера нещо.
	Слязохме пред вратата на малка къща, отдалечена от пътя. По тротоара се клатушкаше леко пийнал мъж, който почти се сблъска с Поаро, и той му каза нещо рязко, което не можах да чуя. Тримата изкачихме стъпалата към къщата. Поаро позвъни и ни даде знак да застанем малко встрани. Отговор не последва и той отново позвъни, после взе чукчето и няколко минути енергично чука по вратата. В прозорчето над вратата изведнъж се появи светлина и някой предпазливо открехна вратата.
	— Какво, по дяволите, искате? — грубо се обади мъжки глас.
	— Търся доктора. Жена ми заболя.
	— Тук няма доктор.
	Мъжът понечи да затвори вратата, но Поаро ловко пъхна крака си. Изведнъж той се превърна в истинска карикатура на разгневен французин.
	— Какво говорите, няма доктор ли? Ще ви дам под съд. Трябва да дойдете! Ще стоя тук, ще звъня и ще чукам цяла нощ.
	— Драги господине… — Вратата отново бе отворена и мъжът по пантофи и халат, пристъпи напред да успокои Поаро, като хвърли неспокоен поглед наоколо.
	— Ще извикам полиция.
	Поаро се приготви да слезе по стълбите.
	— Не, за бога, не правете това! — Мъжът се спусна след него.
	Поаро го блъсна и той се запрепъва надолу по стъпалата. В следващата минута и тримата бяхме от вътрешната страна на вратата, затворихме я и я залостихме.
	— Бързо вътре! — Поаро тръгна към най-близката стая, като по пътя запали лампата. — А вие — зад завесата!
	— Си, сеньор — отвърна италианецът и се скри зад завесата от розово кадифе.
	Всичко стана за по-малко от минута. Той тъкмо се скри от погледа, и една жена се втурна в стаята. Тя бе висока, с червеникава коса и придържаше алено кимоно около стройното си тяло.
	— Къде е съпругът ми? — извика с неспокоен, уплашен поглед. — Кои сте вие?
	Поаро пристъпи и се поклони.
	— Да се надяваме, че мъжът ви няма да настине. Забелязах, че е обул пантофите си, а и халатът му не е тънък.
	— Кой сте вие? Какво правите в дома ми?
	— Вярно е, мадам, че никой от нас няма удоволствието да ви познава. За това особено трябва да се съжалява, тъй като един от нас е дошъл от Ню Йорк специално да се срещне с вас.
	Завесите се разтвориха и се показа италианецът. С ужас забелязах, че той размахва моя пистолет, който без съмнение Поаро по невнимание бе оставил в колата.
	Жената изпищя пронизително и се обърна да избяга, но Поаро стоеше пред затворената врата.
	— Пуснете ме — извика тя, — той ще ме убие.
	— Кой уби Луиджи Валдарно? — попита дрезгаво италианецът, размахвайки оръжието, и ни разблъска с него. Не смеехме да мръднем.
	— Боже мой, Поаро, това е ужасно. Какво ще правим? — изкрещях.
	— Ще ви бъда задължен, Хейстингс, ако се въздържите от излишни приказки. Мога да ви уверя, че нашият приятел няма да стреля, преди да му кажа.
	— Сигурен ли сте? — попита италианецът, като се ухили неприятно.
	За разлика от Поаро аз не бях така сигурен, но жената светкавично се обърна към Поаро:
	— Какво искате?
	Той се поклони.
	— Не мисля, че е необходимо да обиждам интелигентността на Елза Харт с обяснения.
	С бързо движение жената грабна една голяма котка от черно кадифе, която служеше да се покрива телефонът.
	— Зашити са в хастара й.
	— Умно — промърмори Поаро. После отстъпи от вратата. — Приятна вечер, мадам. Ще задържа приятеля ви от Ню Йорк, докато подготвите измъкването си.
	— Ама че глупак! — изрева едрият италианец и като вдигна пистолета, стреля право в бягащата жена в момента, когато се хвърлих отгоре му. Но оръжието само безобидно щракна и чухме гласа на Поаро, изпълнен с лек укор:
	— Никога ли няма да се доверите на стария си приятел, Хейстингс? Не обичам близките ми да носят заредени пистолети със себе си и няма да разреша и случайни познати да го вършат. Не, не, mon ami — обърна се Поаро към италианеца, който грубо ругаеше, и продължи с лек укор: — Разберете какво съм направил за вас. Спасих ви от бесилка. А не мисля, че красивата ни дама ще избяга. Не, не. Къщата се наблюдава отвсякъде. Тя ще попадне право в ръцете на полицията. Нима това не е приятна и успокояваща мисъл? Да, вече можете да излезете от стаята. Но бъдете внимателен, бъдете много внимателен! Аз… А, отиде си! А моят приятел Хейстингс ме гледа с очи, в които се чете укор. Но всичко е толкова просто. От самото начало беше ясно, че от стотиците кандидати за апартамент номер 4 в „Монтъгю Меншънс“ само Робинсънови са били одобрени. Защо? Какво е онова, което ги е отличило още от пръв поглед от останалите? Видът им? Възможно е, но хора като тях не са рядкост. Тогава името им!
	— Но какво необикновено има в името Робинсън? — извиках аз. — Толкова често се среща.
	— Ох, боже мили, точно така! Работата е в името. Елза Харт и съпругът й или брат й, или какъвто й се пада, идват от Ню Йорк и наемат апартамент на името на господин и госпожа Робинсън. Внезапно научават, че едно от тайните общества, Мафията или Камората, към които без съмнение е принадлежал Луиджи Валдарно, е по следите им. Какво правят те? Скрояват съвършено прост план. Очевидно знаят, че преследвачите им не ги познават лично. Какво по-просто от това? Предлагат апартамента с абсурдно нисък наем. От хилядите млади двойки, търсещи жилище в Лондон, не може да няма няколко Робинсъновци. Просто въпрос на изчакване. Ако погледнете в телефонния указател на името Робинсън, ще разберете, че рано или късно светлокоса госпожа Робинсън сигурно ще се появи. И какво ще стане? Отмъстителят пристига. Той знае името, знае адреса. Нанася удара! Всичко е свършено, отмъстителите — задоволени, а Елза Харт още веднъж се е отървала на косъм. Между другото, Хейстингс, трябва да ме представите на истинската госпожа Робинсън — това чудесно, искрено същество! Какво ще си помислят, като видят, че апартаментът им е бил разбит? Трябва бързо да се върнем. Този шум ме кара да мисля, че Джап и приятелите му пристигат.
	Някой силно чукаше на вратата.
	— Как научихте този адрес? — попитах Поаро, докато го следвах към хола. — О, разбира се, проследили сте първата госпожа Робинсън, когато е напуснала другия апартамент.
	— A la bonne heure*, Хейстингс. Най-накрая започнахте да използвате сивите си мозъчни клетки. Сега малка изненада за Джап.
	[* A la bonne heure (фр.) — много добре. — Б.пр.]
	Той тихо отвори вратата, пъхна главата на котката в пролуката и издаде едно пронизително: „Мяу.“
	Инспекторът от Скотланд Ярд и мъжът до него, които стояха отвън, неволно подскочиха.
	— О, това е мосьо Поаро и една от неговите малки шеги — възкликна той, когато видя главата на Поаро да следва тази на котката. — Пуснете ни да влезем.
	— Нашите приятели здрави и читави ли са?
	— Да, хванахме птичките. Но стоката не е с тях.
	— Разбирам. Идвате да търсите. Добре, ние с Хейстингс тръгваме, но бих искал да ви изнеса кратка лекция за историята и навиците на домашните котки.
	— За бога, вие май съвсем мръднахте.
	— Котката — започна с патос Поаро — е била боготворена от древните египтяни. Все още се смята за щастлив знак, ако черна котка ти мине път. Тази котка ви пресече пътя тази вечер, Джап. Доколкото знам, в Англия не е прилично да се говори за вътрешностите на животно или човек. Но вътрешностите на тази котка са съвсем деликатни, имам предвид хастара.
	Другият мъж внезапно изсумтя и грабна котката от ръката на Поаро.
	— О, забравих да ви представя — каза Джап. — Мосьо Поаро, това е господин Бърт от тайните служби на Съединените щати.
	Опитните пръсти на американеца напипаха това, което търсеха. Той протегна ръка и за момент остана безмълвен. После достойно се справи с положението.
	— Много ми е приятно — каза.


	Загадката на „Хънтърс Лодж“

	— Все пак — промърмори Поаро — е напълно възможно този път да не умра.
	Зарадвах се много на забележката му, която показваше умерен оптимизъм, присъщ на човек, прекарал грип и вече на път да се възстанови. Аз пръв бях повален от болестта. Поаро беше абсолютно смазан, когато дойде и неговият ред. Сега седеше в леглото, подпрян с възглавници, а главата му бе увита с вълнен шал. Бавно отпиваше един безусловно нездравословен според мен tisane*, който бях приготвил, следвайки инструкциите му. Погледът му се спря блажено върху подредените като в аптека шишенца с лекарства, които украсяваха полицата над камината.
	[* Tisane (фр.) — билков чай. — Б.пр.]
	— Да, да — продължи дребничкият ми приятел. — Още веднъж ще възвърна истинското си аз, великият Еркюл Поаро, истински терор за злодеите! Представяш ли си, mon ami, има кратка информация за мен във вестник „Хайлайф“. Наистина! Ето слушай: „Всички вие, престъпници, бягайте! Вярвайте момичета, Еркюл Поаро е същински Херкулес! Но сега нашият любим домашен детектив не може да залови никого. И познайте защо? Защото самият той е «заловен» от la grippe*.“
	[* La grippe (фр.) — Игра на думи. Grip на английски означава хващам, залавям. La grippe на френски означава грип. — Б.пр.]
	Засмях се.
	— Много добре, Поаро. Започваш да се превръщаш в известна личност. И за щастие, докато боледуваше, не изпусна нищо, отнасящо се до теб.
	— Наистина. Няколкото случая, които трябваше да изоставя, не ме карат да съжалявам.
	Хазяйката ни се показа на вратата.
	— Долу има един господин. Каза, че трябва да види мосю Поаро или вас, капитане. Изглежда се е забъркал в някаква каша… но има вид на истински джентълмен… донесох визитната му картичка.
	Тя ми подаде картичка.
	— Господин Роджър Хавъринг — прочетох аз.
	Поаро се обърна към рафтовете с книги и аз покорно издърпах „Кой кой е“. Подадох му я и той започна да проучва енергично страниците.
	— Втори син на петия барон Уиндзор. Женен през 1913 за Зоуи, четвърта дъщеря на Уилям Краб.
	— Хм! Смътно си спомням, но струва ми се, че това момиче извърши една много лекомислена постъпка — отказа се от титлите си и се нарече просто Зоуи Карисбрук. Точно преди войната се омъжи за някакъв млад аристократ.
	— Ще ти бъде ли интересно. Хейстингс, да слезеш долу и да изслушаш какъв е проблемът на нашия посетител? Предай му извиненията ми.
	Роджър Хавъринг беше улегнал мъж около четирийсетте, с елегантен външен вид. Лицето му обаче беше изпито. Явно работеше под голямо напрежение.
	— Капитан Хейстингс? Вие сте партньорът на мосю Поаро, доколкото разбирам. Наложително е днес да дойде с мен в Дарбишър.
	— Страхувам се, че е невъзможно — отвърнах аз. — Поаро е болен от грип.
	Лицето му посърна.
	— Мили боже, това е голям удар за мен!
	— Явно въпросът, за който искате съвет, е доста сериозен.
	— О, боже, да! Моят вуйчо, най-добрият приятел, който съм имал някога на този свят, беше подло убит снощи.
	— Тук в Лондон?
	— Не, в Дарбишър. Бях в града и тази сутрин получих телеграма от съпругата си. По нейната заръка незабавно се отправих към вас, за да помоля мосю Поаро да се заеме с този случай.
	— Бихте ли ме извинили само за секунда — казах аз, озарен от една идея.
	Изтичах нагоре по стълбите и с няколко думи запознах Поаро със ситуацията. Той ме разбра от половин дума.
	— Виждам. Искаш да отидеш сам, така ли е? Добре, защо не? Вече трябва да си усвоил методите ми. Всичко, за което те моля, е да ми даваш пълен отчет всеки ден и да следваш безусловно заръките ми, които сигурно ще ти пращам с телеграми.
	Веднага се съгласих с този вариант.
	Час по-късно вече седях срещу господин Хавъринг във вагон първа класа по железопътната линия „Мидленд“, напускайки шеметно Лондон.
	— За да започнем, капитан Хейстингс, отиваме в „Хънтърс Лодж“, мястото, където се е разиграла трагедията. Това е ловна хижа в сърцето на дарбишърските ловни територии. Истинският ни дом е близо до Нюмаркет, но обикновено през зимата наемаме апартамент в града. За „Хънтърс Лодж“ се грижи една жена, която умее да се справя с всичко, от което имаме нужда, когато решим да отидем там за уикенда. Разбира се, по време на ловния сезон, взимаме някои от прислужниците си от Нюмаркет с нас. Вуйчо ми, Херингтън Пейс (както може би знаете, майка ми беше Пейс от Ню Йорк), живееше с нас през последните три години. Никога не се беше разбирал добре с баща ми и с по-големия ми брат. Подозирам, че положението ми на нещо като блуден син по-скоро засили, отколкото намали неговата привързаност към мен. Аз съм беден и всъщност той поемаше всички разноски. Разбира се, с цената на известни компромиси, не беше чак толкова трудно да се свикне с него и ние тримата си живеехме в разбирателство. Преди два дни вуйчо ми, доста изморен от партитата, които организирахме в града, предложи да заминем за ден-два в Дарбишър. Съпругата ми телеграфира на госпожа Мидълтън, прислужничката, и ние потеглихме същия следобед. Снощи бях принуден да се върна в града, но вуйчо и съпругата ми останаха. Сутринта получих тази телеграма. — Той ми я подаде.

	Върни се веднага. Вуйчо Херингтън беше убит снощи. Доведи добър детектив, ако можеш. Непременно ела. Зоуи.

	— Значи все още не знаете никакви подробности?
	— Не, но сигурно ще излязат във вечерните вестници. Предполагам, че полицията вече е в течение.
	Беше около три часът, когато слязохме на малката гара Елмърс Дейл. След девет километра шофиране стигнахме до малка каменна сграда в средата на хълмистите ловни територии.
	— Пусто място — отбелязах аз и потръпнах.
	— Ще се опитам да се отърва от него — кимна Хавъринг. — Никога не бих могъл да живея тук отново.
	Вдигнахме резето на портата и се отправихме нагоре по тясна пътека към дъбовата врата. Един познат мъж се появи и тръгна към нас.
	— Джап! — възкликнах аз.
	Инспекторът от Скотланд Ярд ми се ухили приятелски, преди да се обърне към моя спътник:
	— Господин Хавъринг, предполагам? Бях изпратен от Лондон да се заема с този случай и бих искал да си поговорим, сър.
	— Съпругата ми…
	— Видях съпругата ви, сър… и прислужничката. Няма да ви задържам дълго, защото бързам да се върна в селото. Тук видях всичко, което можеше да се види.
	— Все още не знам какво…
	— Да, така е — промърмори кротко Джап. — Но има едно-две неща, по които бих искал вашето мнение. Познаваме се с капитан Хейстингс и ще го помоля да отиде в къщата, за да ги уведоми, че идвате. Между другото, капитане, какво става с малкия мъж?
	— Той е болен от грип.
	— Наистина ли? Съжалявам да го чуя. И сега се получава така — идва каруцата, но без коня. Вие сте тук без него, нали?
	След неговата твърде неподходяща шега се запътих към къщата. Позвъних на звънеца, тъй като Джап беше затворил вратата след себе си. Тя се отвори и на прага се появи жена на средна възраст, облечена в черно.
	— Господин Хавъринг ще бъде тук след минутка — обясних аз. — Остана да поговори с инспектора. Пристигнах заедно с него от Лондон, за да се запозная със случая. Може би ще можете да ми разкажете накратко какво се случи снощи.
	— Влезте, сър. — Тя затвори вратата след мен и застанахме във вестибюла, потънал в сумрак. — Един мъж дойде точно след вечеря. Помоли да се види с господин Пейс, сър. Долових, че говори със същия акцент, и реших, че е някой американски господин, приятел на господин Пейс. Заведох го в стаята, където се държат ловните принадлежности, и сетне отидох да съобщя на господин Пейс. Гостът не ми се представи, което, разбира се, беше малко странно, като се замисля сега. Казах на господин Пейс и както ми се стори, той се учуди, но рече на господарката: „Извини ме, Зоуи, ще отида да видя какво иска този човек.“ Влезе в стаята, а аз се върнах в кухнята, но не след дълго чух високи гласове, сякаш имаше някаква кавга, и излязох във вестибюла. Господарката влезе в същия момент и точно тогава се чу изстрел, а после — смразяваща тишина. Двете се затичахме към вратата на стаята, но беше заключена и трябваше да заобиколим, за да влезем през прозореца. Беше отворен. Вътре намерихме господин Пейс, прострелян и целия в кръв.
	— А какво стана с мъжа?
	— Трябва да е избягал през прозореца, сър, преди да стигнем до него.
	— И след това?
	— Госпожа Хавъринг ме изпрати да извикам полицията. Трябваше да извървя девет километра. Върнах се с тях и един полицай остана цяла нощ, а тази сутрин пристигна и инспекторът от Лондон.
	— Как изглеждаше мъжът, който искаше да се види с господин Пейс?
	Прислужничката се позамисли.
	— Имаше черна брада, сър. Беше на средна възраст и носеше светъл балтон. Освен че говореше като американец, не забелязах нищо друго.
	— Разбирам. А сега ще мога ли да видя госпожа Хавъринг?
	— Тя е на горния етаж, сър. Да я предупредя ли?
	— Ако ви е удобно. Кажете й, че господин Хавъринг е отвън с инспектор Джап и че господинът, който той доведе от Лондон, много би искал да говори с нея възможно най-скоро.
	— Добре, сър.
	Горях от нетърпение да събера всички факти. Джап имаше два-три часа преднина и силното му желание да си тръгне ме амбицира да науча всичко, което той не знае.
	Госпожа Хавъринг не ме накара да я чакам дълго. След няколко минути чух стъпки по стълбите, погледнах нагоре и видях красива млада жена да се приближава към мен. Носеше огненочервен пуловер, който подчертаваше крехката й момчешка фигура. Върху тъмната си коса беше сложила кожена шапка в същия цвят. Трагедията явно не бе успяла да потисне жизнеността й.
	Представих й се и тя кимна бързо. Очевидно се досети веднага кой съм.
	— Но, разбира се. Често съм чувала за вас и колегата ви мосю Поаро. Двамата заедно сте извършили прекрасни неща, нали? Много умно от страна на съпруга ми, че се е свързал толкова бързо с вас. Сега ще ми задавате ли въпроси? Това е най-лесният начин да разберете всичко, което ви интересува относно тази ужасна случка, нали?
	— Благодаря ви, госпожо Хавъринг. Точно по кое време пристигна онзи мъж?
	— Сигурно е било някъде преди девет. Бяхме свършили с вечерята и пиехме кафе с цигара.
	— Съпругът ви вече беше ли тръгнал за Лондон?
	— Да, замина с влака в шест и петнайсет.
	— С кола ли отиде до гарата или пеша?
	— Колата ни не е тук. Един от гаража в Елмърс Дейл дойде, за да го закара навреме до гарата.
	— Господин Пейс в обичайното си състояние ли беше?
	— Напълно. Във всяко едно отношение.
	— А сега ще можете ли да ми опишете посетителя?
	— Страхувам се, че не. Не го видях. Госпожа Мидълтън го заведе направо в стаята с ловните принадлежности и след това дойде да уведоми чичо ми.
	— Какво каза чичо ви?
	— Изглеждаше доста обезпокоен и веднага отиде. Минаха само около пет минути, когато чух да говорят на висок глас. Изтичах във вестибюла и едва не се сблъскахме с госпожа Мидълтън. Тогава чухме изстрел. Стаята беше заключена отвътре и трябваше да влезем през прозореца. Разбира се, заобикалянето на къщата ни отне известно време и убиецът успя да избяга. Горкият ми чичо! — гласът й заглъхна. — Беше застрелян право в главата. Веднага разбрах, че е мъртъв. Изпратих госпожа Мидълтън да извика полиция, а аз се постарах да не пипам нищо в стаята и да я оставя така, както я заварихме.
	Кимнах одобрително.
	— А сега, за оръжието.
	— Ами, мога само да предполагам, капитан Хейстингс. Два револвера на съпруга ми бяха закачени на стената. Единият от тях липсваше. Посочих този факт на полицията и те взеха другия със себе си. Предполагам, че когато извадят куршума, ще установят със сигурност.
	— Мога ли да отида в стаята?
	— Разбира се. Полицията си свърши работата там. Но трупът е изнесен.
	Тя ме придружи до мястото на престъплението. В същия момент Хавъринг влезе във всекидневната и след като ми се извини набързо, жена му се втурна към него. Останах сам и се захванах с разследванията си.
	Веднага мога да призная, че видяното доста ме разочарова. По принцип детективските романи изобилстват с улики, за които да се хванеш, но тук нямаше нищо, което да привлече вниманието ми, освен голямото петно кръв върху килима. Реших, че там е паднал убитият. Проучих всичко с ревностно старание и направих няколко снимки на стаята с фотоапарата, който бях взел със себе си. Проверих също земята навън под прозореца, но изглежда беше толкова утъпкана, че реших да не си губя времето. Е, видях всичко, което „Хънтърс Лодж“ можеше да ми покаже. Трябваше да се връщам в Елмърс Дейл и да се свържа с Джап. Тръгнах от Хавърингови със същата кола, която ни взе от гарата.
	Открих Джап в „Матлок Армс“ и той веднага ме заведе да видя трупа. Херингтън Пейс беше слаб, гладко избръснат мъж, с типично американски вид. Изстрелът е бил откъм тила и е стреляно почти от упор.
	— Изглежда, за малко се е обърнал — отбеляза Джап — и другият е свалил един от револверите, и го е прострелял. Този, който ни даде госпожа Хавъринг, беше зареден и предполагам, че и другият също е бил. Дявол да го вземе, какви глупави неща правят хората понякога. Да държиш два заредени пистолета закачени на стената!
	— Какво мислите за случая? — попитах на излизане от тягостната стая.
	— Ще започна с това, че държах Хавъринг под око. О, да! — отбеляза той, виждайки учудването ми. — Хавъринг има един-два тъмни епизода в миналото си. Когато бил момче в Оксфорд, имало някаква странна работа с подписа на баща му върху един от чековете. Разбира се, всичко се потулило. И оттогава той постоянно е в дългове, но са от такъв род, че не му се ще да иска пари от чичо си. Можеш да бъдеш сигурен обаче, че завещанието на чичото ще е в негова полза. Да, следя го и точно заради това исках да си поговорим, преди да се види със съпругата си, но показанията им съвпадат изцяло. Проверих на гарата и няма никакво съмнение, че е заминал с влака в шест и петнайсет. А това означава, че е пристигнал в Лондон около десет и половина. Каза, че е отишъл веднага в клуба си и ако това се потвърди, ще е добре, защото тогава не би могъл да застреля чичо си в девет часа тук, дегизиран с черна брада.
	— А, да. Тъкмо исках да те питам какво мислиш за тази брада?
	Джап примигна.
	— Смятам, че доста бързо расте… само за девет километра, от Елмърс Дейл до „Хънтърс Лодж“. Американците, които съм срещал, в повечето случаи са били гладко избръснати. Да, ще трябва да търсим измежду американските познати на господин Пейс. Първо разпитах прислужничката, а после господарката й. Техните разкази съвпадат, но за съжаление госпожа Хавъринг не е успяла да види мъжа. Тя е умна жена и навярно би забелязала нещо, което да ни поведе по следата.
	Седнах и написах дълъг и много подробен доклад за Поаро. Имах възможността да прибавя още много и разнообразна информация, преди да му изпратя писмото.
	Куршумът беше изваден и се доказа, че е бил изстрелян от револвер, идентичен с онзи, който полицията беше прибрала. По-късно пътуването на господин Хавъринг във въпросната нощ беше проверено и потвърдено и без съмнение той е пристигнал в Лондон точно с онзи влак. Внезапно се появи нещо, което значително придвижи напред разследването. Един човек, който живее в Ийлинг, пресичайки онази сутрин Хевън Грийн, за да стигне до железопътната гара, се натъкнал на пакет, увит в кафява хартия, захвърлен между релсите. Като го отворил, открил, че вътре има револвер. Предал пакета в местната полиция и още преди залез-слънце се доказа, че револверът е същият като онзи, който е дала госпожа Хавъринг. От него е бил изстрелян само един куршум.
	Всичко това го добавих в моя доклад. На следващата сутрин, докато закусвах, пристигна телеграма от Поаро, която гласеше:

	Разбира се, че мъжът с черната брада не е Хавъринг. Само на теб или Джап може да ви хрумне такава идея. Прати ми описание на прислужничката и какви дрехи е носила онази сутрин. Същото и за госпожа Хавъринг. Не си губи времето за снимки на разни интериори, които не стига, че са преекспонирани, но дори и не са артистични.

	Стори ми се, че стилът на Поаро беше ненужно ироничен. Реших също, че той леко ме ревнува от положението ми да бъда на самото място с целия си набор от способности, с които да се справя със случая. Молбата му за пълно описание на дрехите, които са носили двете жени, ми се стори доста нелепа, но отстъпих, както подобава на мен, простосмъртния.
	В единайсет пристигна отговорът на Поаро:

	Посъветвай Джап да арестува прислужницата, преди да е станало късно.

	Онемял, занесох телеграмата на Джап. Той изруга тихичко.
	— Той е експертът, този мосю Поаро! Щом казва, значи има нещо гнило в цялата работа. А аз почти не й обърнах внимание. Не знам дали мога да отида толкова далече, че да я арестувам, но ще я държа под око. Да тръгнем веднага, за да я поразпитаме още веднъж.
	Но беше твърде късно. Госпожа Мидълтън, онази тиха женица на средна възраст, която изглеждаше толкова обикновена и изпълнена с уважение, бе изчезнала. Но беше оставила куфара си. В него обаче намерихме само дрехи. Нямаше никакъв намек коя е всъщност или пък къде е отишла. Измъкнахме всички сведения, които можахме, от госпожа Хавъринг.
	— Наех я преди около три седмици, когато госпожа Емъри, нашата предишна прислужничка, напусна. Бе ни изпратена от агенцията на госпожа Селбърн на Маунт Стрийт, доста е известна. Всичките ни прислужници съм взела оттам. Изпратиха ми няколко жени, но госпожа Мидълтън ми се стори най-симпатична, а имаше и добри препоръки. Наех я веднага и уведомих агенцията за това. Не мога да повярвам, че има нещо съмнително в нея. Тя беше толкова добра и тиха жена.
	Цялата тази работа наистина беше една голяма загадка. Беше ясно, че жената не би могла да извърши престъплението сама. Още повече, че когато се е чул изстрелът, двете с госпожа Хавъринг са били във вестибюла. И въпреки това тя сигурно имаше някаква връзка с убийството, иначе защо ще изчезне?
	Съобщих на Поаро последното развитие на събитията и предложих да се върна в Лондон и да проуча агенцията на Селбърн.
	Отговорът му беше кратък:

	Безполезно е да разпитваш в агенцията. Едва ли са чували за нея. Открий с какво превозно средство е дошла в „Хънтърс Лодж“, когато е пристигнала за първи път.

	Въпреки че нищо не разбирах, се подчиних. Възможностите за транспорт в Елмърс Дейл бяха ограничени. Местният гараж притежаваше два очукани форда, а имаше и две малки писти за самолети. На нито едно от тези места не са постъпвали заявки на въпросната дата. Попитах госпожа Хавъринг и тя ми отговори, че дала заплатата на жената още в Дарбишър, за да има достатъчно пари да наеме кола или самолет и да дойде в „Хънтърс Лодж“. Обикновено един от фордовете чака на гарата, ако има желаещи. Взимайки под внимание и факта, че никой на гарата не бил забелязал странник с черна брада или какъвто и да било друг непознат човек във фаталната вечер, стигнах до заключението, че убиецът е дошъл с кола. Сигурно го е чакала наблизо, за да улесни бягството му. Вероятно същата кола е закарала загадъчната прислужница на новата й работа. Мога да спомена и това, че прогнозите на Поаро относно агенцията в Лондон се оправдаха напълно. Никаква жена с името госпожа Мидълтън не фигурира в книгите им. Получили заявката на госпожа Хавъринг и й изпратили няколко кандидатки. Когато им платила таксата за ангажирането на новата прислужница, тя забравила да спомене името й.
	Прибрах се в Лондон доста отчаян. Заварих Поаро, отпуснал се в един стол пред огъня, облечен с копринен халат в крещящи цветове. Посрещна ме много топло:
	— Mon ami, Хейстингс! Ако знаеш само колко се радвам да те видя! Действително съм страшно привързан към теб! Е, забавлява ли се? Потичахте ли нагоре-надолу с добрия стар Джап? Вие разпитвахте и разследвахте до насита, нали?
	— Поаро! — възкликнах аз. — Цялата тази работа е една тъмна мистерия! Никога няма да се разплете.
	— Истина е, че не можем да се покрием със слава заради нея.
	— Да, вярно е. Оказа се доста костелив орех.
	— О, и както е тръгнало, ще излезе, че съм страшно добър с чупенето на орехи! Като една катерица! Не, не това ме притеснява. Знам със сигурност кой е убил господин Пейс.
	— Знаеш? Но как откри?
	— Твоите отговори на телеграмите ми ме озариха и аз разкрих истината. Виж какво, Хейстингс, нека проучим фактите методично и по ред. Господин Пейс притежава значително състояние, което след смъртта му без съмнение ще остане на племенника му. Точка номер едно. За неговия племенник се знае, че отчаяно се нуждае от пари. Точка номер две. За него също се знае, че е изгубил всякакви морални ценности, ако мога така да се изразя, нали? Точка номер три.
	— Но се доказа, че Роджър Хавъринг наистина е пътувал за Лондон по онова време.
	— Precisement*… и след като господин Хавъринг е напуснал Елмърс Дейл в шест и петнайсет, а пък господин Пейс не е бил убит, преди племенникът му да замине, ако заключението на лекаря за часа на убийството е точно, стигаме до извода, че господин Хавъринг не е застрелял чичо си. Но остава госпожа Хавъринг, Хейстингс.
	[* Precisement (фр.) — съвършено точно. — Б.пр.]
	— А, невъзможно! Прислужничката е била с нея, когато се е стреляло.
	— А, да, прислужничката. Но тя е изчезнала.
	— Ще бъде открита.
	— Не мисля. Има нещо странно неуловимо в тази прислужничка, не смяташ ли така, Хейстингс? Веднага грабна вниманието ми.
	— Предполагам, че е играла своята роля и след това е избягала в най-подходящия момент.
	— И каква е била нейната роля?
	— Ами, да допуснем, че е съучастничка на онзи с черната брада.
	— О, не! Не това е била нейната роля! Ролята й е била, както спомена по-рано, да създаде алиби за госпожа Хавъринг в момента, когато е бил изстрелян куршумът. А и никой не я откри просто защото тя не съществува. „Няма такава персона“, както е казал вашият велик Шекспир.
	— Казал го е Дикенс — поправих го аз, без да успея да прикрия усмивката си. — Но, Поаро, какво имаш предвид?
	— Имам предвид, че Зоуи Хавъринг е била актриса, преди да се омъжи, а също така, че двамата с Джап сте видели прислужничката в сумрачния вестибюл. Една неясна фигура на жена на средна възраст, облечена в черно, която ви е говорила с приглушен глас. Пък и нито ти, нито Джап, или местният полицай, сте видели госпожа Мидълтън и нейната господарка едновременно. Било е детска игра за тази умна и дръзка жена. Под претекст, че отива да извика своята господарка, тя изтичва по стълбите, нахлузва яркия пуловер и шапка с прикрепени черни къдрици, с които осъществява фантастичната промяна от предишния сив образ. Гримът набързо е отстранен, леко потупване с руж и искрящата Зоуи Хавъринг слиза и ви поздравява със своя ясен и звънтящ глас. Практически никой не обръща по-специално внимание на прислужничката. И защо да го правите? Няма нищо, което да я свързва с престъплението. Тя също си има алиби.
	— Но револверът беше открит при Ийлинг? Няма как госпожа Хавъринг да го е оставила там.
	— Да, това е било работа на Роджър Хавъринг, но точно тук е грешката им. Това ме насочи по правилния път. Човек, който извършва убийство с револвер, взет от мястото на престъплението, ще го захвърли веднага, а няма да го носи със себе си до Лондон. Не, мотивът е ясен, престъпниците са искали да отклонят вниманието на полицията от Дарбишър. Желаели са да отвлекат вниманието на полицията от района на „Хънтърс Лодж“ колкото се може по-скоро. Разбира се, револверът, открит при Ийлинг, не е този, с който е бил застрелян Пейс. Роджър Хавъринг е произвел един изстрел, донесъл го е в Лондон, отишъл е направо в своя клуб, за да си осигури алиби, а след това бързо се е придвижил до Ийлинг с железницата, свързваща Лондон с предградията. Отнело му е само двайсетина минути. Оставил е пакета там, където е бил открит по-късно, и се е върнал обратно в града. Това очарователно създание, съпругата му, след вечеря застрелва господин Пейс съвсем спокойно. Спомняш си, че той е бил прострелян откъм гърба, нали? Друго много важно нещо! Презарежда револвера и го оставя обратно на мястото му. Тогава започва да разиграва своята отчаяна малка комедия.
	— Но това е невероятно — измърморих омаян аз. — И така…
	— И така, това е самата истина. Bien sur*, приятелю, истина е. Но вече друг въпрос е как да подведем тази интересна двойка под наказателна отговорност. Е, Джап трябва да си свърши работата… вече му написах всичко подробно, но се страхувам, Хейстингс, че сме длъжни да ги оставим на тяхната участ или на le bon Dieu**, което предпочиташ.
	[* Bien sur (фр.) — разбира се. — Б.пр.]
	[** Le bon Dieu (фр.) — всевишния. — Б.пр.]
	— „Порочните никнат като гъби“ — припомних му аз.
	— Но винаги си плащат, винаги, croyez moi*.
	[* Croyez moi (фр.) — повярвайте ми. — Б.пр.]
	Предвижданията на Поаро се оправдаха. Джап, въпреки че беше убеден в истината на неговата теория, не успя да събере достатъчно доказателства, за да предяви обвинения.
	Огромното състояние на господин Пейс попадна в ръцете на убийците му. Въпреки това Немезида си свърши работата. Прочетох във вестника, че уважаемите господин Роджър Хавъринг и съпругата му са били измежду загиналите в катастрофата на самолета за Париж. Справедливостта бе възстановена!


	Кражбата на облигации за един милион долара

	— Колко много кражби на облигации станаха напоследък! — забелязах една сутрин, оставяйки вестника настрани. — Поаро, нека забравим за малко детективската наука и се позанимаем с престъпленията.
	— Иска ви се, как му казвате вие — да хванете нишката по най-бързия възможен начин?
	— Чуйте какъв е последният голям удар. Лондонската и Шотландската банки изпратили за Ню Йорк Облигации на свободата* на стойност един милион долара на борда на кораба „Олимпия“ и те по най-фантастичен начин изчезнали.
	[* Облигации на свободата — облигации на правителството на САЩ, пуснати през двайсетте години. — Б.пр.]
	— Ако не беше mal de mer* и трудният за прилагане метод на Лавергие за прекосяването на Ламанша, аз самият с голямо удоволствие бих попътувал на тези големи лайнери — промърмори замислено Поаро.
	[* Mal de mer (фр.) — морска болест. — Б.пр.]
	— Да, наистина — възкликнах с ентусиазъм. — Някои от тях са истински дворци; с басейни, шезлонги, ресторанти, палмови кътчета — човек трудно може да повярва, че е в морето.
	— Аз лично винаги усещам, когато съм в морето — тъжно промълви Поаро. — А всички тези дреболии, които изброихте, не ме вълнуват; но помислете, приятелю, за гениите, които пътуват там инкогнито. На борда на тези плаващи дворци, както сам справедливо ги нарекохте, човек може да срещне елита, haute noblesse* на криминалния свят.
	[* Haute noblesse (фр.) — каймака. — Б.пр.]
	Засмях се.
	— Ето, значи, откъде идва вашият ентусиазъм! Бихте искали да кръстосате шпаги с човека, който е задигнал облигациите?
	Хазяйката ни прекъсна:
	— Една млада дама иска да ви види, господин Поаро. Ето визитната й картичка.
	На картичката пишеше: „Госпожица Есме Фаркуър“. Поаро се наведе да вдигне една случайно паднала на земята троха и след като внимателно я пусна в кошчето за отпадъци, кимна на хазяйката да покани дамата.
	След около минута в стаята бе въведено едно от най-очарователните момичета, които някога съм срещал. Беше на около двайсет и пет години, с големи кафяви очи и прекрасна фигура. Добре облечено и със сдържани маниери.
	— Моля ви, седнете, mademoiselle. Това е приятелят ми Хейстингс, който ми помага при решаване на моите малки задачи.
	— Боя се, че идвам днес с голяма задача при вас, мосьо Поаро — каза момичето и след като ми се поклони мило, седна. — Предполагам, че сте чели вече вестниците, имам предвид кражбата на Облигациите на свободата на борда на „Олимпия“.
	По лицето на Поаро трябва да се беше изписала изненада, защото тя побърза да продължи:
	— Без съмнение се питате какво общо имам аз с тези сериозни учреждения — Лондонската и Шотландската банки. В известен смисъл — нищо, а от друга страна, много неща ме свързват с тях. Мосьо Поаро, аз съм сгодена за господин Филип Риджуей.
	— О! Господин Риджуей…
	— Той отговаряше за облигациите, когато бяха откраднати. Той, разбира се, не може да бъде обвинен в нищо. Грешката в никакъв случай не е негова. Независимо от това той е почти обезумял от тревога заради случилото се. Чичо му твърди, че по невнимание е споменал някъде, че облигациите са у него. Това е страшна пречка за кариерата му.
	— Кой е чичо му?
	— Господин Вевъсуър, един от генералните директори на Лондонската и Шотландската банки.
	— Бихте ли ми разказали цялата история, госпожице Фаркуър?
	— Добре. Както знаете, банката искаше да разшири влиянието си в Америка и с тази цел беше решено да се изпратят един милион долара във вид на Облигации на свободата. За куриер господин Вевъсуър избра племенника си, който от дълги години се ползва с доверието на банката и е компетентен по всички подробности на банковите операции. „Олимпия“ отплава от Ливърпул на двайсет и трети, а облигациите са били връчени на Филип сутринта на същия ден от господин Вевъсуър и господин Шоу, двамата генерални директори на банките. Те били преброени, опаковани и запечатани в негово присъствие, след което той заключил пакета в куфара си.
	— Куфар с обикновена ключалка ли?
	— Не, господин Шоу настоял фирмата „Хъбс“ да постави специална ключалка. Както вече казах, Филип прибрал пакета на дъното на куфара си. Кражбата е станала само няколко часа преди пристигането в Ню Йорк. Корабът е бил щателно претърсен, но без резултат. Облигациите са изчезнали буквално като дим.
	Поаро направи гримаса.
	— Но не са изчезнали напълно, тъй като чух, че са били продадени на малки части половин час след като корабът е акостирал в пристанището. Е, без съмнение, че следващото нещо, което трябва да сторя, е да се срещна с господин Риджуей.
	— Тъкмо исках да ви поканя да обядваме в Чешър Чийз. Филип ще бъде там. Имам среща с него, но той още не знае, че ще се консултирам с вас по неговия въпрос.
	С готовност приехме поканата и отидохме дотам с такси.
	Филип Риджуей беше дошъл преди нас и се изненада, като видя годеницата си да пристига със съвсем непознати мъже. Той бе хубав, млад, висок мъж, с леко прошарени на слепоочията коси. Госпожица Фаркуър се приближи и сложи ръката си върху неговата.
	— Трябва да ми простиш, Филип, че действах, без да те попитам — извини се тя. — Нека представя мосьо Еркюл Поаро, за когото често си чувал, и неговия приятел капитан Хейстингс.
	Риджуей изглеждаше много изненадан.
	— Разбира се, че съм слушал за вас, мосьо Поаро — каза той, докато се здрависваше, — но нямах представа, че Есме има намерение да се съветва с вас във връзка с моята… с нашата грижа…
	— Страхувах се, че няма да ми разрешиш — обади се тя.
	— Погрижила си се всичко да е в абсолютна тайна — забеляза той с усмивка. — Надявам се мосьо Поаро да хвърли малко светлина върху тази удивителна мистерия, защото, признавам честно, почти съм обезумял от тревога и притеснение.
	Лицето му наистина имаше изпит и измъчен вид и съвсем красноречиво говореше за вътрешното напрежение.
	— Добре, добре — успокои го Поаро. — Нека обядваме и докато се храним, ще обединим умовете си, за да видим какво може да се направи. Искам да чуя историята от господин Риджуей.
	Докато се справяхме с превъзходния бифтек и пудинга от бъбреци, Филип Риджуей описа обстоятелствата около изчезването на облигациите. Разказът му отговаряше до най-малки подробности на този на госпожица Фаркуър. Когато той свърши, Поаро запита:
	— Какво точно ви накара да откриете, че облигациите са били откраднати, господин Риджуей?
	Той се засмя горчиво:
	— Беше повече от ясно, мосьо Поаро. Нямаше как да не го видя. Куфарът ми беше наполовина измъкнат изпод леглото и всичко беше разхвърляно, а там, където се бяха опитвали да разбият ключалката, той беше издраскан и срязан.
	— Но аз разбрах, че е бил отворен с ключ?
	— Точно така. Опитали са се да разбият ключалката, но не са успели. И накрая някак си трябва да са я отключили.
	— Любопитно — забеляза Поаро, а очите му заблестяха с така добре познатата ми зелена светлина. — Много любопитно! Губят толкова време да изкъртят ключалката и изведнъж, sapristi*, откриват, че през цялото време са имали ключ, защото „Хъбс“ прави ключалките в един-единствен екземпляр.
	[* Sapristi (фр.) — Дявол да го вземе — Б.пр.]
	— Тъкмо затова е невъзможно те да са имали ключ. Нито за миг не съм се разделял с него.
	— Сигурен ли сте?
	— Мога да се закълна, а освен това, ако имаха ключа или негов дубликат, защо ще губят толкова време да разбиват една явно неразбиваема ключалка?
	— Е! Точно това се питаме и ние! Осмелявам се да предскажа, че решението, ако изобщо го открием, има връзка с този странен факт. Ще ви помоля да не ми се сърдите, ако ви задам още един въпрос: Напълно ли сте сигурен, че не сте оставили куфара отворен?
	Филип Риджуей само го изгледа, приятелят ми заръкомаха извинително:
	— Такива неща могат да се случат, уверявам ви! Е, добре, облигациите са откраднати от куфара. Какво е направил крадецът с тях? Как е успял да ги пренесе на брега?
	— О! — извика Риджуей. — Тъкмо това се питам. Как? Беше съобщено на митническите власти и всяко живо същество, което напусна кораба, беше най-щателно претърсено.
	— Облигациите, доколкото разбирам, са представлявали обемист пакет, нали?
	— Точно така. Едва ли са били укрити на кораба, защото половин час след пристигането на „Олимпия“ вече са ги продавали, много преди да изпратя каблограмите с номерата. Един от търговците се кълне, че е купил няколко дори преди влизането на „Олимпия“ в пристанището. Но човек не може да изпрати облигации по радиото.
	— По радиото не, но някакъв влекач не мина ли покрай кораба?
	— Само на охраната, и то след като бе вдигната тревога и всички бяха нащрек. Аз самият наблюдавах да не ги предадат на някого по този начин. Боже мой, мосьо Поаро, тази история ще ме подлуди! Хората започнаха да говорят, че аз съм ги откраднал.
	— Но вас също ви претърсиха на брега, нали? — попита детективът.
	— Да.
	Младият мъж го погледна учудено, без да разбира.
	— Виждам, че не схванахте смисъла на думите ми — усмихна се Поаро многозначително. — Сега бих искал да направя някои справки в банката.
	Риджуей извади една картичка и надраска няколко думи.
	— Покажете това и чичо ми ще ви приеме веднага.
	Поаро му благодари, кимна за довиждане на госпожица Фаркуър и двамата се отправихме по Треднийдл Стрийт към управлението на Лондонската и Шотландската банки. Щом подадохме картичката на Риджуей, бяхме поведени през лабиринт от гишета и бюра, заобиколихме чиновници, които изплащаха суми, и чиновници, които получаваха суми, и нагоре по стълбите на първия етаж в малък кабинет ни приеха генералните директори. Двама сериозни джентълмени, чиито коси бяха побелели в служба на банката. Господин Вевъсуър имаше къса бяла брадичка, господин Шоу беше гладко избръснат.
	— Доколкото разбирам, вие сте частен детектив — започна Вевъсуър.
	— Така, така. Ние, разбира се, сме предали нашия случай в ръцете на Скотланд Ярд. Инспектор Макнийл се занимава с него. Много способен човек според мен.
	— Убеден съм — отвърна любезно Поаро. — Ще разрешите ли да ви задам няколко въпроса в интерес на вашия племенник? Става дума за ключалката. Кой я поръча на „Хъбс“?
	— Аз лично я поръчах — обади се Шоу. — Не бих се доверил на никого от чиновниците. А що се отнася до ключовете, единият беше у Риджуей, другите два се пазеха у мен и у моя колега.
	— Нито един чиновник ли не е имал достъп до тях?
	Шоу отправи въпросителен поглед към Вевъсуър.
	— Смятам, че не греша, ако кажа, че останаха в касата, където ги прибрахме на двайсет и трети — отговори Вевъсуър. — Моят колега за нещастие се разболя преди две седмици, всъщност в самия ден, в който Филип отпътува. Току-що е оздравял.
	— Острият бронхит не е шега за човек на моите години — каза унило Шоу. — Но се опасявам, че господин Вевъсуър се е измъчил от усилената работа, която му се е струпала вследствие на заболяването ми и особено след неочакваната тревога.
	Поаро зададе още няколко въпроса. Разбрах, че той се старае да отгатне до каква степен са близки чичото и племенникът. Отговорите на Вевъсуър бяха кратки и точни. Племенникът му бил чиновник, на който банката имала доверие, не е имал дългове или парични затруднения, за които да му е известно. Бил е натоварван с подобни задачи и преди. Накрая двамата мъже любезно ни кимнаха за сбогом.
	— Разочарован съм — заяви Поаро, когато излязохме на улицата.
	— Надявахте се да откриете нещо повече ли? Те са такива отегчителни старци.
	— Разочарован съм не от тяхната досадност, mon ami. Не съм и очаквал да открия в един банков директор енергичен финансист с орлов поглед, както се изразяват в любимата ви художествена литература. Не, разочарован съм от случая — твърде лесен е!
	— Лесен ли?
	— Да, не намирате ли, че е детински прост?
	— Знаете кой е откраднал облигациите?
	— Да.
	— Но тогава… ние трябва… защо…
	— Недейте да се изненадвате и да се тревожите, Хейстингс. Засега няма да предприемем нищо.
	— Но защо? Какво чакате?
	— „Олимпия“. По разписание корабът трябва да се върне от Ню Йорк във вторник.
	— Но щом знаете кой е откраднал облигациите, защо чакате? Може да избяга.
	— На някой остров в Тихия океан, откъдето не могат да го екстрадират? Не, mon ami, животът там ще му се стори твърде непривлекателен. Колкото за причината за чакането, eh bien, за интелигентността на Еркюл Поаро случаят е съвършено ясен, но ще бъде от полза за другите, не така надарени от добрия господ, като инспектор Макнийл например, да продължат разследването, за да установят фактите. Човек трябва да е внимателен с по-малко надарените от себе си.
	— Боже мили, Поаро! Знаете ли, че бих дал значителна сума, за да ви видя как поне веднъж ставате за смях. Толкова дяволски самонадеян сте.
	— Не се гневете, Хейстингс. Забелязвам, че има моменти, в които просто ме ненавиждате. Уви, великите са наказани да страдат неразбрани.
	Дребничкият мъж изпъчи гърди и въздъхна така комично, че не можах да се сдържа и се засмях.


	Във вторник се носехме към Ливърпул в първокласен вагон на Лондонската северозападна железница. Поаро упорито отказваше да разкрие каквото и да било за това, което подозираше или беше убеден, че знае. Правеше му удоволствие да изразява учудването си, че и аз като другите не съм наясно с положението. Реших, че е под достойнството ми да споря, и скрих любопитството си зад стена от престорено безразличие.
	С пристигането на кея, край който беше акостирал големият лайнер, Поаро се оживи и забърза. Нашите разследвания се сведоха до разговор с четирима стюарди последователно, от които искахме да се осведомим за един приятел на Поаро, пътувал за Ню Йорк на двайсет и трети.
	— Възрастен джентълмен с очила. Инвалид, едва ли е излизал от кабината си.
	Описанието ни, изглежда, отговаряше на личността на някой си господин Бентнър, който заемал кабина № С 24, съседна на кабината на Филип Риджуей. Макар да не можех да разбера как Поаро беше открил съществуването на господин Бентнър и външния му вид, аз силно се развълнувах.
	— Кажете ми — извиках, — този джентълмен не беше ли един от първите, които слязоха на сушата, когато пристигнахте в Ню Йорк?
	Стюардът поклати глава.
	— Не, сър, всъщност той беше един от последните, които напуснаха кораба.
	Оттеглих се обезкуражен и забелязах, че Поаро се подсмихва насреща ми. Той благодари на стюарда, една банкнота смени притежателя си и ние си тръгнахме.
	— Всичко е наред — забелязах разгорещено, — но последният отговор сигурно праща по дяволите безценната ви хипотеза, колкото и да се подсмивате.
	— Както винаги вие нищо не разбирате, Хейстингс. Последният отговор, напротив, е върхът на моята хипотеза.
	Разперих отчаяно ръце.
	— Предавам се.
	Когато бяхме вече във влака и пътувахме обратно към Лондон, Поаро усърдно писа в продължение на няколко минути и запечата произведението си в плик.
	— Това е за добрия инспектор Макнийл. Като минаваме, ще го оставим в Скотланд Ярд и после отиваме направо в ресторант „Рандеву“, където съм поканил госпожица Есме Фаркуър да ни направи честта да вечеря с нас.
	— А Риджуей?
	— Какво Риджуей? — попита той.
	— Е, разбира се, нали не мислите… не можете…
	— Пак този ваш навик да говорите несвързано, Хейстингс. Всъщност аз наистина си помислих. Ако Риджуей беше крадецът, което е напълно възможно, случаят щеше да бъде забавен — една отлично изпипана работа.
	— Но не така забавен за госпожица Фаркуър.
	— Може и да сте прав. Следователно всичко се нарежда чудесно. Сега, Хейстингс, нека разгледаме случая отново, виждам, че умирате от желание за това. Запечатаният пакет е взет от куфара и изчезва, както се изрази госпожица Фаркуър, като дим. Ще отхвърлим теорията за дима, която е неприложима при днешното ниво на науката, и ще обсъдим какво би могло да стане с пакета. Всеки твърди, че е невероятно да бъде измъкнат на брега…
	— Да, но знаем, че…
	— Вие може да знаете, Хейстингс. Аз не зная. Приемам твърдението, че щом изглежда невероятно, то наистина е невероятно. Остават две възможности: или да е скрит на кораба (също твърде трудно), или да е хвърлен в морето.
	— Имате предвид с корк, нали?
	— Без корк.
	Погледнах го смаяно.
	— Но ако облигациите са били хвърлени през борда, невъзможно е да са ги продавали в Ню Йорк.
	— Възхищавам се от логичното ви мислене, Хейстингс. Облигациите са продадени в Ню Йорк, следователно не са изхвърлени в морето. Разбирате ли накъде ни води това?
	— Там, откъдето започнахме.
	— Jamais de la vie*. Ако пакетът е бил хвърлен през борда и облигациите са продадени в Ню Йорк, в него е нямало облигации. Спомнете си, че господин Риджуей не го е отварял изобщо от момента, в който му е бил връчен в Лондон.
	[* Jamais de la vie (фр.) — в никакъв случай — Б.пр.]
	— Да, но тогава…
	Поаро махна нетърпеливо с ръка.
	— Разрешете да продължа. Облигациите са били видени за последен път като „облигации“ в канцеларията на Лондонската и Шотландската банка сутринта на двайсет и трети. Отново се появяват в Ню Йорк един час след като „Олимпия“ влиза в пристанището, а според думите на един човек, в когото никой не иска да се вслуша — преди тя да влезе в пристанището. Да предположим, че изобщо не са били на „Олимпия“. Има ли някакъв друг начин, по който те могат да стигнат в Ню Йорк? Да. „Джайгантик“ тръгва от Саутхемптън в същия ден, в който тръгва и „Олимпия“, и държи рекорда за бързо прекосяване на Атлантика. Изпратени по пощата с „Джайгантик“, облигациите ще бъдат в Ню Йорк един ден преди пристигането на „Олимпия“. Всичко е ясно, случаят сам започва да се разплита. Запечатаният пакет е фиктивен и навярно е бил сменен в банката. Всеки един от тримата присъстващи мъже лесно би могъл да приготви пакет, който да замести истинския. Tres bien*, облигациите са изпратени по пощата до някой съучастник в Ню Йорк с нареждането да се продадат веднага щом „Олимпия“ пристигне. Но на „Олимпия“ е трябвало да пътува някой, който да инсценира обир.
	[* Tres bien (фр.) — много добре. — Б.пр.]
	— Защо?
	— Защото ако Риджуей само отвори пакета и разбере, че е фалшив, подозрението веднага пада на тези в Лондон. Не, човекът в съседната кабина на същия кораб свършва своята работа. Създава впечатление, че разбива ключалката така демонстративно, че веднага да привлече вниманието върху кражбата, отключва куфара с дубликат на ключа, хвърля пакета през борда и чака, докато и последният човек напусне кораба. Естествено носи очила, за да скрие очите си, и е инвалид, тъй като не му се иска да рискува да срещне Риджуей. Слиза в Ню Йорк и се връща с първия кораб.
	— Но кой е той?
	— Мъжът, който има дубликат на ключа, който е поръчал да се направи ключалката, който не е бил сериозно болен от бронхит в къщата си в провинцията… enfin* — скучният старец господин Шоу! Престъпници съществуват понякога и между високопоставените хора, приятелю. Ето че пристигнахме. Мадмоазел, успях! Ще разрешите ли?
	[* Enfin (фр.) — в крайна сметка. — Б.пр.]
	И сияещ, Поаро разцелува учуденото момиче.


	Загадката на египетската гробница

	Винаги съм смятал, че от многото приключения, които сме преживели с Поаро, едно от най-вълнуващите и драматичните беше разследването на странната серия от смъртни случаи, които последваха разкриването на гробницата на фараона Менхер-Ра.
	Ентусиазирани от откриването на гробницата на Тутанкамон от лорд Карнарвън, сър Джон Уилърд и господин Блайбнър от Ню Йорк по време на разкопките си около пирамидите на Гиза недалеч от Кайро попаднаха неочаквано на няколко погребални помещения. Откритието им предизвика голям интерес. Оказа се, че това е гробницата на Менхер-Ра, един от онези мрачни фараони на осмата династия, управлявала по времето, когато древното царство започва да запада. Данните за този период бяха оскъдни и вестниците публикуваха подробни информации за откритието.
	Скоро след това вниманието на обществото беше завладяно от ново събитие. Сър Джон Уилърд внезапно почина от сърдечен удар.
	Повечето вестници не пропуснаха възможността веднага да припомнят всички слухове за проблемите, съпътстващи някои от намерените египетски съкровища. Историята за нещастието, което носи мумията в сбирката на Британския музей, веднага беше припомнена и въпреки мълчаливото несъгласие на музея се радваше на обичайния си успех.
	Две седмици по-късно господин Блайбнър почина от остро отравяне на кръвта, а няколко дена след това негов племенник се застреля в Ню Йорк. „Ловът на Менхер-Ра“ стана тема на деня, а магическата сила на древния Египет бе издигната в култ.
	По това време Поаро получи кратко писмо от лейди Уилърд, вдовицата на починалия археолог, в което тя го молеше да я посети в дома й на Кенсингтън Скуеър. Аз го придружих.
	Лейди Уилърд бе висока, слаба жена, в пълен траур. Изпитото й лице красноречиво говореше за наскоро постигналото я нещастие.
	— Много мило от ваша страна, че се отзовахте така бързо, мосьо Поаро.
	— На вашите услуги, лейди Уилърд. Искате да се посъветвате с мен?
	— Зная, че сте детектив, но се обръщам към вас не само като към детектив. Вие сте човек с оригинални възгледи, имате опит и въображение и познавате света. Кажете ми, мосьо Поаро, какво мислите за свръхестественото?
	Преди да отговори, детективът за миг се поколеба. Като че размисляше. Накрая каза:
	— Нека не се разбираме погрешно, лейди Уилърд. Не ме питате изобщо. Във въпроса ви има лична заинтересованост, нали? Намеквате за смъртта на покойния ви съпруг.
	— Да, така е — призна тя.
	— Искате да разследвам обстоятелствата около неговата смърт?
	— Искам да изясните докъде в този случаи се простират вестникарските твърдения и колко от тези неща могат да се подкрепят с факти. Три смъртни случая, мосьо Поаро, всеки един сам за себе си има обяснение, но, взети заедно, представляват почти необяснимо съвпадение; и всичко това само месец след отварянето на гробницата! Може да е просто суеверие, а може и да е някое силно древно проклятие, което действа по необясним за съвременната наука начин, фактът си е факт — трима души са мъртви! Страхувам се, мосьо Поаро, ужасно се страхувам! Това може и да не е краят.
	— За кого се страхувате?
	— За сина си. Бях болна, когато новината за смъртта на съпруга ми дойде. Синът ми току-що се бе върнал от Оксфорд и веднага замина. Придружи мъртвия до дома, но сега въпреки молбите и настояването ми е пак там. Така е увлечен от работата, че има намерение да заеме мястото на баща си и да продължи разкопките. Можете да ме вземете за глупава, лековерна жена, но аз се страхувам, мосьо Поаро. Да предположим, че духът на мъртвия фараон не е намерил покой. Може би мислите, че говоря глупости.
	— Не, ни най-малко, лейди Уилърд — побърза да я увери Поаро. — Аз също вярвам в силата на суеверието — една от най-могъщите сили, които светът някога е познавал.
	Погледнах го с изненада. Никога не бих повярвал, че Поаро е суеверен. Но по всичко личеше, че дребният мъж беше съвсем сериозен.
	— Всъщност желаете да предпазя сина ви? Ще направя всичко, което е по силите ми, за да не му се случи нищо лошо.
	— От обикновена опасност, да, но от свръхестествено влияние?
	— Лейди Уилърд, в книги от средните векове човек може да намери много средства за противопоставяне на черната магия. Може би хората тогава са знаели повече от нас, с нашата прехвалена наука. А сега да започнем с фактите, които могат да ми дадат насока. Вашият съпруг винаги е бил запален египтолог, нали?
	— Да, още от млади години. Той беше един от най-големите съвременни специалисти в тази област.
	— Но доколкото зная, господин Блайбнър беше малко или много любител.
	— О, да. Той беше много богат човек и се залавяше с всяка работа, която му харесваше. Мъжът ми успя да го заинтересува с египтологията и експедицията до голяма степен беше финансирана от него.
	— А племенникът? Какво знаете за вкусовете му? Имаше ли и той интерес към тези неща?
	— Не вярвам. Всъщност не знаех за неговото съществуване, докато не прочетох за смъртта му във вестниците. Не смятам, че е бил много близък с господин Блайбнър. Той никога не е споменавал нищо за свои роднини.
	— Кои бяха останалите членове на групата?
	— Доктор Тосуил, служител в Британския музей; господин Шнайдер от музея „Метрополитен“ в Ню Йорк; един млад американец-секретар; доктор Еймс — който придружаваше експедицията като лекар; и арабинът Хасан, предан слуга на мъжа ми.
	— Помните ли името на американския секретар?
	— Мисля, че беше Харпър, но не съм сигурна. С господин Блайбнър се е познавал отскоро. Много приятен млад човек.
	— Благодаря ви, лейди Уилърд.
	— Ако има още нещо…
	— Засега нищо. Оставете нещата на мен и бъдете сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да предпазя сина ви.
	Това не бяха съвсем успокоителни думи и забелязах, че лейди Уилърд потръпна, като ги чу. Но все пак фактът, че Поаро не се отнесе с пренебрежение към страховете й, като че я поутеши. Що се отнася до мене, никога досега не бях подозирал, че Поаро е така склонен да вярва в суеверия. По пътя за вкъщи повдигнах този въпрос. Той ми отговори сериозно и искрено:
	— Да, Хейстингс. Вярвам в тези неща. Не трябва да подценявате свръхестествените сили.
	— Какво смятате да правите?
	— Toujours pratique*, добрият Хейстингс! Eh bien, като начало ще телеграфирам в Ню Йорк за повече подробности около смъртта на младия Блайбнър.
	[* Toujours pratique (фр.) — винаги практичен. — Б.пр.]
	Той изпрати телеграмата. Отговорът бе пълен и точен. Младият Рупърт Блайбнър от няколко години имал парични затруднения. Известно време безделничел и харчел чужди пари по разни острови в Тихия океан, но преди две години се върнал в Ню Йорк, където продължил бързо да пропада. По мое мнение най-важното беше, че е успял да намери достатъчно пари за пътуване до Египет. „Имам там добър приятел, от когото мога да взема пари назаем“, заявил той, преди да тръгне. Плановете му обаче не се осъществили. Върнал се в Ню Йорк, като проклинал своя чичо скъперник, който се тревожел повече за костите на отдавна мъртви царе, отколкото за собствената си плът и кръв. По време на неговото пребиваване там настъпила смъртта на сър Джон Уилърд. В Ню Йорк Рупърт отново се отдал на безпътния си живот и изведнъж най-неочаквано се самоубил, оставяйки писмо с няколко странни израза. Изглежда, го е писал в изблик на разкаяние. Наричал себе си „прокажен“ и „отхвърлен от обществото“ и накрая на писмото заявявал, че щом е такъв, по-добре е да умре.
	В съзнанието ми се появи смътна идея. Никога не съм вярвал в отмъщението на отдавна мъртъв египетски фараон. В тази работа виждах по-скоро едно съвременно престъпление. Да предположим, че младежът е искал да свърши с чичо си, като го отрови. По погрешка сър Уилърд поглъща фаталната доза. Рупърт се връща в Ню Йорк, преследван от мисълта за извършеното престъпление. Вестта за смъртта на чичо му стига до него. Разбира колко ненужно е било престъплението му и обзет от угризения, свършва със себе си.
	Изложих хипотезата си пред Поаро. Тя му се видя интересна.
	— Предположенията ви наистина са интересни. Дори може да се окажат и верни. Но не взимате предвид фаталното влияние на гробницата.
	Свих рамене.
	— Продължавате ли да смятате, че тя има нещо общо с трагедията?
	— Дотам съм убеден, mon ami, че утре тръгваме за Египет.
	— Какво? — извиках учуден.
	— Нали чухте? — На лицето на Поаро се изписаха гордост и смущение. След това той простена: — Но морето! Това омразно море!


	Една седмица по-късно ние стъпвахме по златистия пясък на пустинята. Над главите ни слънцето сипеше жарките си лъчи. Поаро, олицетворение на нещастието, клюмаше до мен. Дребният човечец не понасяше пътуванията. Четиридневното ни плаване от Марсилия бе истинско мъчение за него. В Александрия от кораба слезе неговата сянка. Той беше забравил дори обичайната си спретнатост. Щом пристигнахме в Кайро, веднага се настанихме в хотел „Мена Хаус“, разположен непосредствено до пирамидите.
	Египет ме очарова. Не беше така с Поаро. Облечен точно както и в Лондон, той носеше малка четка в джоба си и водеше непрестанна война с песъчинките, които се натрупваха по тъмните му дрехи.
	— А обувките ми — стенеше той. — Погледнете ги, Хейстингс, чудесните ми лачени обувки, винаги лъскави и елегантни, вижте, пясъкът влиза в тях и ми убива, а отвън ужасно разваля вида им. Ох, и тази горещина! От нея мустаците ми увисват!
	— Погледнете сфинкса — настоявах аз. — Дори аз мога да почувствам загадъчността и очарованието, които излъчва.
	Поаро хвърли пълен с досада поглед.
	— Не ми изглежда много щастлив — заяви. — И как би могъл да е, след като е полузарит в пясъка… Ах, този проклет пясък!
	— Е, хайде сега, в Белгия също има много пясък — отбелязах, спомняйки си за една почивка, прекарана в Нок-сюр-мер, сред „девствените дюни“, както ги наричаха в рекламата.
	— Но не и в Брюксел — заяви Поаро. Той се беше загледал в пирамидите. — Вярно е, че поне са солидни и с геометрична форма, но грапавата им повърхност дразни окото. А палмите изобщо не ми харесват. Даже не си правят труд да ги садят в редове!
	Прекъснах оплакванията му, като предложих да тръгнем към лагера. Дотам щяхме да стигнем с камили, които бяха коленичили и търпеливо ни чакаха да ги възседнем; за тях се грижеха няколко колоритни местни момчета, предвождани от приказлив преводач.
	Няма да се спирам на зрелището, което представляваше Поаро, качен на камила. Отначало започна със стенания и оплаквания и завърши с викове, ръкомахания и призоваване на Дева Мария и на всички светци подред. Накрая слезе безславно и през останалото време пътува върху гърба на едно магаренце. Трябва да призная, че да се друсаш на камила, не е шега за новаците. Няколко дена след това бях схванат.
	Най-накрая стигнахме мястото на разкопките. Загорял от слънцето мъж със сива брада, бели дрехи и шлем на главата дойде да ни посрещне.
	— Мосьо Поаро и капитан Хейстингс? Получихме телеграмата ви. Съжалявам, че никой не ви посрещна в Кайро. Случи се нещо непредвидено, което съвсем обърка плановете ни.
	Поаро пребледня.
	— Да не е починал някой?
	— Да.
	— Сър Гай Уилърд? — извиках аз.
	— Не, капитан Хейстингс. Моят колега от Америка, господин Шнайдер.
	— А причините?
	— Тетанус.
	Усетих как кръвта слиза от лицето ми. Чувствах, като че ли в атмосферата около мен витае нещо жестоко, неизвестно и застрашително. Ужасяваща мисъл като светкавица мина през съзнанието ми: „Ами ако аз съм следващият?“
	— Mon Dieu! — обади се Поаро много тихо. — Това не го разбирам. Ужасно е. Кажете ми, мосьо, няма съмнение, че е починал от тетанус, нали?
	— Мисля, че не. Но доктор Еймс ще ви разкаже по-подробно от мен.
	— О, разбира се, вие не сте лекарят.
	— Казвам се Тосуил.
	Значи това беше описаният от лейди Уилърд чиновник от Британския музей. В него имаше нещо сериозно и стабилно, което ме привлече.
	— Ако ме последвате — продължи доктор Тосуил, — ще ви заведа при сър Гай Уилърд. Той много държеше веднага да му бъде съобщено, щом пристигнете.
	Прекосихме лагера и стигнахме до голяма палатка. Доктор Тосуил повдигна платнището пред входа и влязохме. Вътре имаше трима души.
	— Мосьо Поаро и капитан Хейстингс пристигнаха, сър Гай — съобщи доктор Тосуил.
	Най-младият от тримата скочи и дойде да ни поздрави. В движенията му имаше импулсивност, която напомняше за майка му. Той беше по-малко загорял от останалите, което заедно с тъмните кръгове около очите го правеше да изглежда по-възрастен от своите двайсет и две години. Очевидно го измъчваха тежки мисли.
	Той ни представи другите присъстващи; доктор Еймс, интелигентен на вид, около трийсетгодишен мъж, с леко прошарена по слепоочията коса, и господин Харпър, секретаря — приятен, слаб, млад човек, чиято националност лесно можеше да се отгатне по очилата с рогови рамки.
	След неколкоминутен разговор Харпър, последван от Тосуил, излезе. Останахме сами със сър Тай и доктор Еймс.
	— Моля, питайте каквото искате, мосьо Поаро — обади се Уилърд. — Направо сме смаяни от тази странна поредица от нещастия, които не са нищо друго, освен съвпадения, не може да бъде иначе.
	В държането му имаше безпокойство, което противоречеше на думите му. Забелязах, че Поаро внимателно го изучава.
	— Заели сте се енергично с разкопките, нали, сър Гай?
	— Точно така. Каквото и да се случи и каквито и да са последствията, работата ще продължи. Нищо не е в състояние да ме отклони.
	Поаро се обърна към другия:
	— Какво ще кажете вие за това, докторе?
	— Аз също — започна бавно Еймс — не смятам, че работата трябва да се прекрати.
	Детективът направи една от своите изразителни гримаси.
	— В такъв случай… evidemment, трябва да си изясним положението. Кога почина господин Шнайдер?
	— Преди три дни.
	— Сигурен ли сте, че причината е тетанус?
	— Абсолютно.
	— Не би ли могло да бъде например отравяне със стрихнин?
	— Не, мосьо Поаро. Разбирам за какво намеквате. Но това беше типичен случай на тетанус.
	— Не инжектирахте ли противоотрова?
	— Разбира се — сухо отвърна лекарят. — Направено бе всичко възможно.
	— Имахте ли противоотрова в лагера?
	— Не. Доставихме я от Кайро.
	— Имали ли сте други случаи на тетанус в лагера?
	— Не, нито един.
	— Сигурен ли сте, че и смъртта на господин Блайбнър не се дължеше на тетанус?
	— Напълно съм сигурен. Той имаше на палеца драскотина, която се замърси и причини отравяне на кръвта. За неспециалист двете неща изглеждат почти едно и също, но смея да твърдя, че са съвършено различни.
	— Тогава имаме четири смъртни случая, всичките коренно различни един от друг: сърдечен удар, отравяне на кръвта, самоубийство, тетанус.
	— Точно така, мосьо Поаро.
	— Убеден ли сте, че нищо не свързва и четирите случая?
	— Не ви разбирам добре.
	— Ще говоря направо. Извършил ли е някой от четиримата постъпка, показваща неуважение към духа на Менхер-Ра?
	Лекарят го изгледа удивено.
	— Говорите празни приказки, мосьо Поаро. Нима са ви накарали да повярвате в тези глупости!
	— Абсолютни глупости — измърмори Уилърд гневно.
	Детективът остана напълно спокоен, само очите му проблясваха със зеления си блясък.
	— Значи вие не вярвате в тях, докторе?
	— Не, сър. Не вярвам — натъртено отвърна той. — Аз съм човек на науката и това, на което тя ме учи.
	— Нима в древния Египет не е имало наука? — попита меко Поаро. Той не изчака да му отговорят, а и доктор Еймс изглеждаше малко объркан за момент. — Не, не, не ми отговаряйте. Какво мислят местните работници за нещастията?
	— Предполагам — започна лекарят, — че когато белите загубват ума и дума, туземците не остават по-назад. Признавам, че започват да се боят, но нямат основание за това.
	— Дали нямат? — усъмни се Поаро.
	Сър Гай се наведе напред.
	— Наистина — извика той с изненада, — не може да вярвате в… но това е абсурд! Нищо не знаете за древния Египет, ако мислите така.
	Вместо отговор Поаро извади от джоба си малка книжка, стара и оръфана. Когато я протегна, прочетох заглавието й — „Магията у египтяните и халдейците“. После се обърна и излезе от палатката.
	— Каква е неговата идея?
	Изразът, толкова характерен за Поаро, ме накара да се усмихна, когато го чух от друг.
	— Не мога да ви кажа — признах аз. — Предполагам, че има някакъв план за прогонване на злите духове.
	Излязох да търся приятеля си и го заварих да разговаря с младия мъж, който доскоро е бил секретар на господин Блайбнър.
	— Не — казваше господин Харпър в момента, — с експедицията съм само от шест месеца. Да, познавам отлично работите на господин Блайбнър.
	— Можете ли да ми кажете нещо за племенника му?
	— Той се появи един ден тук, приятен на вид младеж. Дотогава не го бях виждал, но имаше други, които са го познавали отпреди — Еймс, мисля и Шнайдер. Старецът никак не се зарадва, че го вижда. Почти веднага се скараха. „Нито цент, крещеше Блайбнър, нито сега, нито след смъртта ми. Смятам да оставя парите си за продължаване на работата, която е смисъл на моя живот. Говорих за това днес с господин Шнайдер.“ И още нещо в този дух. Младият Блайбнър веднага полетя за Кайро.
	— Тогава беше ли напълно здрав?
	— Старият ли?
	— Не, младият.
	— Като че спомена, че има проблем. Но надали е било сериозно, иначе щях да запомня.
	— Още нещо. Господин Блайбнър остави ли завещание?
	— Доколкото ни е известно, не.
	— Ще продължите ли да работите с експедицията, господин Харпър?
	— Не, сър, нямам такова желание. Потеглям за Ню Йорк веднага щом уредя всичко тук. Може и да ми се смеете, но нямам намерение да ставам следващата жертва на този проклет Менхер-Ра. Ако остана, и мен ще погуби.
	Младият мъж избърса потта от челото си. Поаро се обърна и с многозначителна усмивка подхвърли:
	— Не забравяйте, че той взе една от жертвите си в Ню Йорк.
	— По дяволите! — извика Харпър.
	— Този младеж е неспокоен — каза замислено детективът. — Той наистина е изнервен до крайност.
	Погледнах с любопитство към Поаро, но загадъчната му усмивка нищо не издаваше.
	Най-важните находки бяха пренесени в Кайро, но самата гробница бе също много интересна. Ентусиазмът на младия баронет беше очевиден. Но ми се струваше, че в поведението му имаше безпокойство, като че не можеше да се отърве от предчувствието за някаква заплаха. Когато влязохме в определената за нас палатка, за да се измием преди вечеря, висок човек в широка бяла дреха се отдръпна да минем, след което ни поздрави с грациозен жест, мърморейки нещо на арабски. Поаро спря.
	— Ти ли си Хасан, слугата на покойния господин Уилърд?
	— Аз служих на моя господар сър Джон, а сега служа на сина му. — Мъжът пристъпи напред и понижи глас: — Казват, че сте мъдър и умеете да се справяте със зли духове. Накарайте младия господар да напусне това място. Зло витае във въздуха тук.
	Без да дочака отговор, той рязко махна с ръка и излезе.
	— Зло витае във въздуха тук — промърмори Поаро. — Да, аз го чувствам.
	Вечерята не беше много весела. Доктор Тосуил надълго и широко говори за египетските антики. Тъкмо се готвехме да се оттеглим да спим, когато сър Гай хвана ръката на Поаро и посочи над главите ни. Между палатките се движеше призрачна сянка. Това не беше човек. Ясно различих фигурата с кучешка глава, изобразена по стените на гробницата.
	Кръвта ми застина.
	— Mon Dieu! — прошепна Поаро, като бързо се кръстеше. — Анубис, богът с глава на чакал, богът на отлитащите души.
	— Някой си прави лоши шеги с нас! — извика Тосуил, скачайки възмутен от мястото си.
	— Влезе във вашата палатка, Харпър — промърмори сър Гай, силно пребледнял.
	— Не — поклати глава Поаро, — в палатката на доктор Еймс.
	Лекарят го погледна с недоверие, после повтори думите на Тосуил:
	— Някой си прави лоши шеги с нас. Елате да го хванем.
	Той се спусна енергично да преследва загадъчното привидение. Последвах го, но колкото и да търсихме, не можахме да открием следи, от каквото и да е живо същество, което да е минало оттам. Върнахме се объркани и заварихме Поаро как взима мерки, малко своеобразни наистина, да подсигури собствената си безопасност. Усилено покриваше пясъка около палатката ни с различни чертежи и букви. На много места различих звезди и петоъгълници. Както обикновено в такива случаи той изнасяше импровизирана лекция, този път за магьосничеството, бялата и черната магия, като вмъкваше забележки за Ка* и Книгата на мъртвите**.
	[* Душата на умрелия, която според древните египтяни се отделя от тялото след смъртта. — Б.пр.]
	[** Химни и молитви, които според древноегипетската религия трябва да се знаят, за да може душата благополучно да стигне до Царството на мъртвите. — Б.пр.]
	Това събуди презрение у доктор Тосуил, който ме дръпна настрана, буквално ръмжащ от ярост.
	— Дивотии, сър! — възкликна сърдито. — Това са направо дивотии. Този човек е мошеник. Той не прави разлика между средновековните суеверия и вярванията на древния Египет. Никога не съм виждал такава смесица от невежество и наивност.
	Успокоих възбудения експерт и влязох в палатката при Поаро. Моят малък приятел сияеше.
	— Сега можем спокойно да спим — заяви той щастливо. — Ще дремна малко. Ужасно ме боли глава. Какво не бих дал за хубав билков чай!
	И като че в отговор на неговите думи платнището се вдигна и на входа се появи Хасан с димяща чаша в ръце, която поднесе на Поаро. Оказа се, че това е чай от лайка, който той обичаше много. След като Поаро благодари на Хасан, а аз отказах да взема другата чаша, отново останахме сами. Съблякох се и постоях малко край входа на палатката, загледан в пустинята.
	— Чудесно място — казах, — и работата е чудесна. Усещам обаянието й. Този живот в пустинята, това проникване в сърцето на изчезнала цивилизация. Сигурно и вие, Поаро, усещате очарованието?
	Не получих отговор и се обърнах малко раздразнен. Негодуванието ми бързо премина в тревога. Приятелят ми лежеше изпънат на кушетката с ужасно сгърчено лице. До него стоеше празната чаша. Спуснах се към него, след това изскочих навън и се затичах към палатката на доктор Еймс.
	— Доктор Еймс — закрещях. — Елате веднага!
	— Какво се е случило? — попита той, появявайки се по пижама.
	— Приятелят ми. Зле му е. Умира. Чаят от лайка. Не разрешавайте на Хасан да напусне лагера.
	Лекарят като светкавица се спусна към нашата палатка. Поаро лежеше така, както го бях оставил.
	— Поразително — извика Еймс. — Прилича на апоплектичен удар или… казахте, че нещо е изпил, така ли? — Той взе празната чаша.
	— Само че не го изпих! — стигна до нас ведър глас.
	Обърнахме се смаяни. Поаро седеше в леглото и се усмихваше.
	— Не — продължи той меко. — Не го изпих. Докато моят добър приятел Хейстингс разговаряше с нощта, използвах случая да излея чая не в гърлото си, а в едно малко шише. Сега то ще бъде изпратено за анализ. Не — спря той внезапното движение на лекаря, — вие сте разумен човек и разбирате, че насилието няма да ви помогне. Докато Хейстингс беше навън, за да ви повика, имах време да прибера шишето на безопасно място. Хайде, Хейстингс, бързо, дръжте го!
	Погрешно бях разбрал тревогата на Поаро. За да предпазя приятеля ми, се хвърлих пред него. Но бързото движение на лекаря е било с друга цел. Ръката му се приближи до устата и дъх на горчиви бадеми изпълни въздуха, той политна напред и падна.
	— Още една жертва — мрачно произнесе Поаро. — Този път последната. Може би така е най-добре. Смъртта на трима души лежи на съвестта му.
	— Доктор Еймс? — извиках слисан. — Но аз смятах, че вярвате в някакво свръхестествено влияние.
	— Не сте ме разбрали, Хейстингс. Вярвам по-скоро в изключителната сила на суеверието. Достатъчно е да накарате хората да повярват, че няколко смъртни случая са резултат на свръхестествени сили и дори да пронижете някого посред бял ден — ще го отдадат на проклятието, така дълбоко е вкорененото у човека чувство за свръхестествено. От самото начало подозирах, че някой се възползва от това чувство. По всяка вероятност идея за това му е дала смъртта на сър Джон Уилърд. Веднага се е надигнала вълна от суеверие. Доколкото разбирам, никой няма изгода от смъртта на сър Джон. Друг е случаят с господин Блайбнър. Бил е много богат. В информацията, която получих от Ню Йорк, имаше няколко интересни момента. Първо, младият Блайбнър казвал, че в Египет има добър приятел, от който можел да вземе пари назаем. Негласно се разбирало, че има предвид чичо си, но ми се струва, че в такъв случай той би го казал направо. Според думите му става дума за приятел от веселите компании. Второ, събрал достатъчно пари, за да замине за Египет. Чичо му категорично отказва да му даде и цент и въпреки това младежът успял да плати пътуването си обратно до Ню Йорк. Някой трябва да му е дал пари.
	— Всичко това е много прозрачно! — възразих аз.
	— И още нещо, Хейстингс: много често думи, употребени преносно, се тълкуват буквално. Случва се и обратното. Думи, казани в буквалния им смисъл, да се разбират метафорично. Младият Блайбнър съвсем ясно е написал: „Аз съм прокажен“, но никой не е разбрал, че той се е застрелял, защото е смятал, че се е заразил от проказа.
	— Какво? — възкликнах аз.
	— Това е било добре обмислен ход на сатанински ум. Младият Блайбнър е имал леко кожно заболяване; живял е на островите в Тихия океан, където проказата е разпространена. Еймс е бил приятел с него преди и е известен лекар, ето защо на младежа и през ум не му е минавало да се усъмни в думите му. Когато пристигнах тук, подозренията ми се раздвоиха между Харпър и доктор Еймс, но скоро разбрах, че само лекарят е в състояние да извърши и замаскира престъпленията. Освен това от Харпър разбрах, че той се е познавал с младия Блайбнър от по-рано. Без съмнение той е оставил някакво завещание или е застраховал живота си в полза на лекаря. Той пък от своя страна е виждал в това възможност да забогатее. За него не е било трудно да инжектира смъртоносни вируси в господин Блайбнър. И тогава, отчаян от ужасните новини, които приятелят му споделя с него, племенникът се застрелва. Независимо от намеренията си господин Блайбнър не е оставил завещание. Състоянието щеше да остане на племенника му, а оттам на лекаря.
	— А господин Шнайдер?
	— В този случай не можем да сме сигурни. Не забравяйте, че той също е познавал племенника и може нещо да е заподозрял или пък лекарят да е решил, че още една безпричинна и безцелна смърт ще подсили суеверието. Нещо повече. Ще ви кажа един интересен психологически факт. Човек, който веднъж е убил, без да е бил разкрит, има силно желание да повтори престъплението и това го завладява все повече и повече. Ето откъде идваше и страхът ми за младия Уилърд. Сянката на Анубис, която видяхме тази вечер, беше Хасан, преоблечен по мое нареждане. Исках да видя дали мога да уплаша лекаря. Разбрах, че не съм успял напълно да го заблудя, че вярвам в окултизма, и трябваше да измисля нещо по-сериозно. Малката комедия, която разиграх за него, не го измами. Подозирах, че ще се опита да ме направи поредната си жертва. Да, но въпреки проклетото море, противната горещина и досадния пясък малките сиви клетки продължаваха да функционират.
	Поаро се оказа напълно прав. Преди няколко години младият Блайбнър по време на пиянско веселие направил шеговито завещание: „Моята табакера, която толкова много харесвам, и всичко друго, което ще притежавам в момента на смъртта си, оставям на моя добър приятел Робърт Еймс, който ме спаси от удавяне.“
	Историята беше потулена, доколкото беше възможно, и до ден-днешен хората още говорят за странната серия от смъртни случаи, свързани с гробницата на Менхер-Ра като ярко доказателство за отмъщението на древен владетел към осквернителите на гробницата му — идея, която, както ми обясни Поаро, противоречи на всички египетски вярвания и философии.


	Кражбата на бижута в „Гранд Метрополитън“

	— Поаро, една смяна на въздуха ще ти се отрази добре — казах аз.
	— Така ли смяташ, mon ami.
	— Сигурен съм.
	— Аха? — усмихна се приятелят ми. — Тогава всичко е уредено.
	— Ще дойдеш ли?
	— И къде възнамеряваш да ме заведеш?
	— Брайтън. Всъщност мой приятел от Сити ме осведоми за едно много приятно място и… тъй като имам достатъчно пари, за да мога ги харча, смятам, че един уикенд в „Гранд Метрополитън“ ще ни достави огромно удоволствие.
	— Благодаря ти, приемам с готовност. Имаш добро сърце и мислиш за стария човек. А доброто сърце, в края на краищата, е много по-важно от сивото вещество. Да, да, аз, който ти го казвам сега, съм склонен да го забравям понякога.
	Не бях очарован от този негов извод. От време на време Поаро имаше склонността да недооценява моите умствени възможности. Но удоволствието му беше толкова очебийно, че потиснах лекото си раздразнение.
	— Тогава всичко е наред — казах аз.


	Събота вечерта ни завари да вечеряме в „Гранд Метрополитън“ сред тълпа от весели хора. Като че ли целият свят се беше изсипал в Брайтън. Облеклата бяха великолепни, а бижутата — сложени повече от суетата да бъдат показани, а не от проява на добър вкус — бяха разкошни.
	— Хъм, приятна гледка! — измърмори Поаро. — Сякаш сме попаднали в дома на господин Спекулант, нали Хейстингс?
	— Така изглежда — отговорих аз. — Но да се надяваме, че не всички са от рода на този господин Спекулант.
	Поаро огледа спокойно наоколо.
	— Гледката на толкова много бижута ме кара да мисля, че щеше да е по-добре да бях насочил ума си към престъпления, а не към разследването им. Каква изключителна възможност за всеки уважаващ себе си крадец! Погледни онази пълна жена до колоната. Направо се губи под скъпоценностите си, както би казал ти.
	Проследих погледа му.
	— Я виж ти! — възкликнах аз. — Това е госпожа Опълсън.
	— Познаваш ли я?
	— Слабо. Мъжът й е богат борсов агент, който направи състояние от неотдавнашния петролен бум.
	След вечеря се упътихме към Опълсънови, които бяха в салона, и аз им представих Поаро. Побъбрихме си няколко минути и сетне си поръчахме кафе.
	Приятелят ми каза няколко похвални думи за най-скъпите бижута, изложени върху обширния бюст на дамата, и тя моментално се оживи.
	— Това е любимото ми хоби, господин Поаро. Просто обожавам бижутата. Ед знае моята слабост и всеки път, когато нещата потръгнат, ми носи по нещо ново. Явно се интересувате от скъпоценни камъни?
	— Имам си работа с тях от време на време, мадам. Професията ми е такава, че съм се докосвал до едни от най-ценните бижута в света.
	И той започна да разказва с дискретни псевдоними случката за историческите бижута на кралското семейство, а госпожа Опълсън слушаше със затаен дъх.
	— Виж ти! — възкликна тя, когато той свърши. — Като на театър! Знаете ли, притежавам няколко перли, които си имат история. Предполага се, че това е една от най-изящните огърлици в света. Перлите се съчетават прекрасно и са с великолепен цвят. Наистина настоявам да се кача горе и да ви я донеса!
	— О, мадам! — запротестира Поаро. — Толкова сте любезна. Умолявам ви, не се затруднявайте!
	— О, но аз държа да ви я покажа.
	Закръглената дама доста енергично се заклати към асансьора. Съпругът й, който си говореше с мен, погледна Поаро въпросително.
	— Съпругата ви е толкова мила и настоя да ми покаже перлената си огърлица — обясни приятелят ми.
	— О, перлите! — Той се усмихна доволно. — Е, заслужават си да бъдат видени. Доста пари струват! Засега с парите нямаме проблеми. Мога да си позволя да ги купувам едва ли не всеки ден, а може би и по-често, ако работите вървят така добре, както в момента. Парите са дяволски много в града.
	И той продължи да скача от тема на тема, впускайки се в различни технически термини и подробности, които не успях да проследя.
	Беше прекъснат от пиколо, което се приближи към него и му прошепна нещо на ухото.
	— А… какво? Идвам веднага. Не й е станало лошо, нали? Извинете ме, господа.
	Напусна ни набързо. Поаро се облегна назад и си запали една от неговите тънички руски цигари. След това внимателно и дори педантично, подреди празните чаши за кафе в права редица и остана много доволен от резултата.
	Минутите минаваха. Опълсънсови не се връщаха.
	— Странно — отбелязах най-накрая. — Чудя се кога ли ще се върнат?
	Поаро гледаше издигащите се спирали от дим и замислено изрече:
	— Те няма да се върнат.
	— Защо?
	— Защото, приятелю, нещо се е случило.
	— Но какво? Откъде знаеш? — попитах учуден аз.
	Поаро се усмихна.
	— Преди няколко минути управителят изхвърча от канцеларията си и се затича нагоре по стълбите. Беше доста развълнуван. Момчето в асансьора се е заприказвало задълбочено с едно пиколо. Звънецът за асансьора звънна три пъти, но той не му обръща внимание. Дори келнерите са разсеяни, а да накараш келнер да бъде разсеян… — Той поклати глава. — Аферата ще да е от първа величина. А, както и предполагах! Идва полицията.
	Двама мъже тъкмо влизаха в хотела, единият в униформа, а другият — цивилен. Размениха две-три думи с пиколото и то моментално ги поведе по стълбите. Няколко минути по-късно момчето слезе и се запъти към нас.
	— Приемете извиненията на господин Опълсън. Той ви моли да се качите горе.
	Поаро скочи пъргаво на крака. Може да се каже, че очакваше да бъде повикан. Последвах го с не по-малка енергичност.
	Апартаментът на Опълсънови беше на първия етаж. След като почукахме на вратата, момчето се оттегли, а ние изчакахме.
	— Влезте!
	Пред очите ни се разкри необикновена сцена. Стаята беше спалнята на госпожа Опълсън, а точно в центъра й се беше отпуснала самата лейди и ридаеше сърцераздирателно. Представляваше странна гледка. Сълзите й оставяха дълбоки следи в пудрата, с която лицето й беше обилно покрито. Господин Опълсън ядосано обикаляше из стаята. Двамата представители на полицията стояха в средата на стаята. Цивилният държеше бележник. Една от камериерките стоеше до камината и изглеждаше изплашена до смърт, а в другия край на стаята една французойка, очевидно прислужницата на госпожа Опълсън, плачеше и кършеше ръце. Тя беше отчаяна, също като господарката й.
	В целия този хаос Поаро пристъпи изискан и усмихнат. С енергичност, учудваща за нейните размери, госпожа Опълсън скочи веднага от стола и се втурна към него.
	— Ед да си казва каквото си ще, но аз наистина вярвам в късмета. Било е писано да ви срещна тази вечер и имам чувството, че ако вие не успеете да ми върнете перлите, никой друг не би могъл.
	— Умолявам ви, мадам, успокойте се — потупа я утешително по ръката приятелят ми. — Бъдете сигурна, всичко ще бъде наред. Еркюл Поаро ще ви помогне!
	Господин Опълсън се обърна към полицейския инспектор:
	— Нямате нищо против, че… ъъъ… повиках този джентълмен, предполагам?
	— Не, сър — отговори вежливо полицаят. — Вероятно вече дамата се чувства по-добре и ще може да ни разкаже какво се е случило.
	Госпожа Опълсън погледна безпомощно Поаро. Той я заведе до фотьойла.
	— Настанете се удобно, мадам, и ни разкажете цялата история, без да се вълнувате.
	Учтивата молба накара жената да избърше внимателно очите си и да започне:
	— След вечеря се качих по стълбите, за да взема и да покажа перлите си на господин Поаро. Камериерката и Селестин бяха в стаята, както обикновено…
	— Извинете, мадам, но какво разбирате под „както обикновено“?
	Господин Опълсън обясни:
	— Наредил съм на прислугата да влизат в стаята само в присъствието на Селестин. Под нейно наблюдение камериерката подрежда стаята сутрин и се връща отново след вечеря, за да оправи леглата. През другото време никой няма право да влиза в стаята.
	— Е, както казах — продължи госпожа Опълсън, — качих се тук. Отидох до това чекмедже.
	Тя посочи най-долното дясно чекмедже на тоалетната масичка.
	— Извадих кутията си за бижута и я отключих. Всичко изглеждаше наред, но перлите ги нямаше!
	Инспекторът пишеше в бележника си.
	— Кога ги видяхте за последен път? — попита той.
	— Бяха там, когато слязох за вечеря.
	— Сигурна ли сте?
	— Абсолютно сигурна. Чудех се дали да си ги сложа или не, но в края на краищата реших да си сложа смарагдите и затова върнах перлите в кутията.
	— Кой заключи кутията за бижута?
	— Аз, нося си ключето на верижка около врата. — Тя му го даде.
	Инспекторът го разгледа и сви рамене.
	— Крадецът трябва да е имал дубликат. Не е трудна работа. Закопчалката е твърде проста. Какво направихте, след като заключихте кутията?
	— Поставих я отново в най-долното чекмедже, където винаги я държа.
	— Не го заключихте, нали?
	— Не, никога не го заключвам. Моята прислужница винаги остава в стаята, докато се върна, така че няма нужда.
	Лицето на инспектора помръкна.
	— Трябва ли да разбирам, че бижутата са били там, когато сте слезли долу за вечеря и оттогава прислужницата не е напускала стаята!
	Внезапно, като че ли осъзнала ужаса от собственото си положение, Селестин нададе пронизителен писък и се хвърли върху Поаро, заливайки го с порой от неразгадаеми френски думи.
	Какъв срам! Да я подозират в обир на мадам! Полицията е добре известна със своята невероятна тъпота! Но мосю, който е французин…
	— Белгиец — поправи я той, но Селестин не обърна никакво внимание на неговата забележка.
	Мосю няма да търпи да вижда как я обвиняват несправедливо, докато на онази долна камериерка й е разрешено да се разхожда, освободена от всякаква отговорност. Тя никога не я е харесвала, нахално същество, с червено лице, роден крадец. Казах го още в началото, че тя е нечестна. Следях я зорко, докато оправяше стаята на мадам! Накарайте тези идиоти полицаите да я претърсят и ако не намерят перлите на мадам в нея, ще бъда много изненадана!
	Въпреки че тирадата й беше изречена на френски, и то като скоропоговорка, Селестин я украси с множество изразителни жестове, така че камериерката успя да разбере поне част от нея и почервеня от ярост.
	— Ако тази чужденка иска да каже, че аз съм взела перлите лъже! — заяви гневно тя. — Аз само съм ги виждала.
	— Претърсете я! — изкрещя другата. — Ще откриете, че е така, както казвам.
	— Ти си лъжкиня… чуваш ли? — извика камериерката и се нахвърли върху нея. — Не стига, че си ги свила, ами искаш и да ме натопиш! И как ще стане тая работа. Бях в стаята само за около три минути, преди лейди да дойде, а ти си седеше тука през цялото време, както винаги. Като котка, дебнеща мишка.
	Инспекторът хвърли кос поглед, очаквайки обяснение от Селестин.
	— Това вярно ли е? Въобще ли не сте напускали стаята?
	— Всъщност не може да се каже, че съм излизала извън стаята — неохотно отговори Селестин. — Но отидох два пъти в стаята си през тази врата. Първия път, за да си взема една макара, а втория — за ножиците ми. Сигурно тогава го е направила.
	— Не си отсъствала и минутка! — продължи да я напада яростно камериерката. — Само отскочи дотам и веднага се появи отново. Ще бъда доволна, ако полицията ме претърси. Нямам от какво да се страхувам.
	В същия момент се почука на вратата. Инспекторът се запъти към нея. Лицето му засия, когато видя кой е.
	— О! Каква приятна изненада! Повиках една от своите агентки и тя тъкмо пристигна. Предполагам, нямате нищо против да отидете с нея в съседната стая.
	Той погледна камериерката, а тя пристъпи прага, като тръсна глава. Агентката веднага я последва.
	Французойката седеше на един стол и ридаеше. Поаро оглеждаше стаята. Успях да направя скица на мебелите и разположението им.

	1. Гардероб
	2. Тоалетна масичка
	3. Скрин с чекмеджета
	4. Тоалетна масичка
	5. Легло
	6. Скрин с чекмеджета
	7. Коридор
	8. Стая на прислужницата
	9. Легло

	— Накъде води тази врата? — осведоми се той кимвайки към вратата до прозореца.
	— Предполагам, към съседния апартамент — отвърна инспекторът. — Така или иначе, тя е залостена от тази страна.
	Поаро прекоси стаята до нея, пробва я, след това вдигна резето и отново я опита.
	— А също и от другата страна — отбеляза той. — Изглежда, трябва да я забравим.
	Отиде до прозорците и пробва как се отваря всеки един от тях.
	— Отново нищо. Дори няма балкони.
	— Дори и да имаше — каза нетърпеливо инспекторът, — не виждам с какво можеше да ни помогне, след като прислужницата не е напускала стаята.
	— Evidemment — промърмори Поаро, все още замислен. — Ако мадмоазел е права, че не е напускала стаята…
	Прекъсна го повторното появяване на камериерката заедно с полицейската служителка.
	— Нищо — каза лаконично тя.
	— Нали ви казах, чиста съм! — заяви уверено камериерката. — А онази френска пачавра трябва да се засрами. Да опетни честно момиче като мен!
	— Добре, добре, моето момиче, всичко е наред — успокои я инспекторът, отваряйки й вратата. — Никой не те подозира. Сега върви и продължи да си вършиш работата.
	Камериерката си тръгна неохотно.
	— Ще претърсите ли и нея? — попита тя, сочейки към Селестин.
	— Да, да! — Той затвори вратата след нея и завъртя ключа.
	Селестин придружи на свой ред служителката в малката стая. След няколко минути се върнаха. Нищо не беше открито и у нея.
	Инспекторът стана сериозен.
	— Страхувам се, че ще трябва да дойдете с мен, госпожице. — Сетне се обърна към госпожа Опълсън и рече: — Съжалявам, мадам, но всички доказателства сочат към прислужничката ви. Ако перлите не са в нея, значи са скрити някъде в стаята.
	Селестин извика пронизително и се притисна към ръката на Поаро. Той се наведе и прошепна нещо на ухото на момичето. То вдигна глава и го погледна несигурно.
	— Si, si, mon enfant*… Уверявам те, че е най-добре да не се съпротивляваш. — След това се обърна към инспектора: — Ще позволите ли, мосю? Един малък експеримент, само за мое удовлетворение.
	[* Si, si, mon enfant (фр.) — Да, да, дете мое. — Б.пр.]
	— Зависи какъв — отговори с нежелание полицейският служител.
	Детективът отново се обърна към Селестин:
	— Ти ни каза, че си отишла до стаята си, за да вземеш една макара. Къде точно се намираше тя?
	— Върху скрина с чекмеджетата, мосю.
	— А ножиците?
	— Те също.
	— Ще те притесни ли, ако ни възпроизведеш отново тези две действия? Седяла си тук и както ни каза, си вършела работата си, така ли?
	Селестин седна и тогава по знак на Поаро се изправи, отиде до съседната стая, взе някакъв предмет от скрина и се върна.
	Поаро раздвои вниманието си между нейните движения и големия старомоден часовник, който държеше в ръката си.
	— Още един път, мадмоазел, моля те.
	В края на второто изпълнение той отбеляза нещо в бележника си и прибра часовника в джоба си.
	— Благодаря, мадмоазел, и на вас, мосю, за съдействието — поклони се той на инспектора.
	Инспекторът сякаш се развесели от тази приповдигната учтивост. Селестин напусна стаята, обляна в сълзи, в компанията на жената и полицая.
	След това инспекторът се извини набързо на госпожа Опълсън и се зае да претърсва стаята. Издърпа чекмеджетата, отвори шкафовете, обърна леглото и започна да почуква по пода. Господин Опълсън го гледаше скептично.
	— Наистина ли смятате, че ще ги откриете?
	— Да, сър, съвсем ясно е. Не е имала време да ги изнесе от стаята. Бързото откриване на кражбата от госпожата е объркало нейните планове. Да, те със сигурност са тук. Една от двете трябва да ги е скрила, но е доста необичайно камериерката да го е сторила.
	— Повече от необичайно, невъзможно! — обади се тихо Поаро.
	— А? — Инспекторът зяпна.
	Приятелят ми скромно се усмихна.
	— Ще ви демонстрирам. Хейстингс, добри ми приятелю, вземи часовника ми… внимателно. Той е семейна реликва! Измерих точно времето за действията на мадмоазел. Първото й отсъствие от стаята е било за дванайсет секунди, а второто — за петнайсет. А сега наблюдавайте действията ми. Мадам беше така любезна да ми даде ключа от кутията за бижута, за което й благодаря. А Хейстингс ще има любезността да каже: „Тръгвай!“
	— Тръгвай! — казах аз.
	С невероятна бързина Поаро рязко издърпа чекмеджето от тоалетната масичка, извади кутията за бижута, вкара ключа в ключалката, отвори кутията, избра някакво бижу, затвори и заключи кутията, върна я в чекмеджето и го прибра. Движенията му бяха светкавични.
	— Е, mon ami? — попита ме задъхано той.
	— Четирийсет и шест секунди — отговорих аз.
	— Виждате ли? — Той се огледа. — Не е имало време камериерката дори да вземе огърлицата, а камо ли да я скрие.
	— Тогава всичко се прехвърля върху прислужницата — каза инспекторът със задоволство и отново започна да претърсва. Премина в стаята на прислужницата.
	Поаро беше свил замислено вежди. Внезапно зададе въпрос на господин Опълсън:
	— Тази огърлица… без съмнение е била застрахована?
	Опълсън изглеждаше леко изненадан от въпроса.
	— Да — отвърна колебливо. — Точно така.
	— Но какво означава това? — намеси се госпожа Опълсън със сълзи на очи. — Това си е моята огърлица! Тя беше уникат. Никакви пари не могат да я заменят.
	— Разбирам, мадам — каза утешително Поаро. — Чудесно ви разбирам. За една жена чувствата са всичко, не е ли така? Но, мосю, човек, който не притежава толкова силна чувствителност, без съмнение ще намери лека утеха в парите.
	— Разбира се, разбира се — промърмори доста несигурно съпругът. — Но все пак…
	Прекъсна го вик на триумф, нададен от инспектора. Той влезе, подрънквайки с нещо в ръката си.
	Госпожа Опълсън извика и скочи от стола. Беше се преобразила.
	— О! О! Моята огърлица!
	Притисна я към гърдите си с две ръце. Ние се скупчихме около нея.
	— Къде беше? — попита Опълсън.
	— В леглото на прислужницата. Между пружините на матрака. Трябва да я е откраднала и скрила, преди камериерката да се е появила.
	— Позволявате ли ми, мадам? — каза мило Поаро. Той взе огърлицата от ръката й и я разгледа внимателно, след това я върна с поклон.
	— Страхувам се, мадам, че ще трябва да ни я предоставите за известно време — каза инспекторът. — Ще ни трябва за обвинението. Но ще ви я върнем възможно най-скоро.
	Господин Опълсън се намръщи.
	— Необходимо ли е?
	— Боя се, че да, сър. Чиста формалност.
	— О, позволи им да я вземат, Ед! — възкликна жена му. — Ще се чувствам по-сигурна, ако я вземат. Не бих мигнала от мисълта, че някой може да се опита отново да я открадне. Това проклето момиче! Никога повече не бих й се доверила.
	— Скъпа моя, не го взимай толкова навътре.
	Усетих лек натиск върху ръката си. Беше Поаро.
	— Ще си тръгваме ли, приятелю? Мисля, че повече нямат нужда от нас.
	Когато се озовахме навън обаче, той се поколеба и след това за голяма моя изненада отбеляза:
	— Много бих искал да видя съседната стая.
	Вратата не беше заключена и ние влязохме. Стаята се оказа голяма и двойна и не беше заета. Мебелите бяха доста прашни и моят проницателен приятел направи характерната си гримаса, като посочи с пръст правоъгълна следа върху масата до прозореца.
	— Явно има нужда от почистване — отбеляза сухо.
	Той се взираше замислено през прозореца.
	— Е? — попитах нетърпеливо аз. — За какво дойдохме тук?
	Той се стресна.
	— Je vous demande pardon, mon ami*. Исках да видя дали вратата наистина е залостена от тази страна.
	[* Je vous demande pardon, mon ami (фр.) — Моля те за извинение, приятелю. — Б.пр.]
	— Залостена е — казах аз, поглеждайки към вратата, свързваща стаята, която току-що напуснахме.
	Поаро кимна. Изглежда, продължаваше да мисли.
	— Е, както и да е — продължих аз, — какво значение има? Случаят е приключен. Надявах се да имаш повече възможност за изява. Но случаят се оказа толкова прост, че дори такъв идиот като инспектора не го обърка.
	Приятелят ми поклати глава.
	— Случаят все още не е приключил, приятелю. И няма да е, докато не открием кой е откраднал перлите.
	— Но прислужницата ги е откраднала!
	— Защо смяташ така?
	— Защото — запънах се аз — бяха открити… всъщност в нейния матрак.
	— Опа, чакай, чакай, чакай! — каза той нетърпеливо. — Това не бяха перлите.
	— Какво?
	— Имитация, mon ami.
	Направо си глътнах езика. Поаро се усмихна ведро.
	— Добрият инспектор очевидно нищо не разбира от бижута. Но ще настане хубава дандания!
	— Ела! — извиках, дърпайки го за ръката.
	— Къде?
	— Веднага трябва да кажем на Опълсънови.
	— Не мисля така.
	— Но бедната жена…
	— Е, тази бедна жена, както я нарече, ще има много по-спокойна нощ, вярвайки, че бижутата й са на сигурно място.
	— Но крадецът може да избяга с тях!
	— Както обикновено, приятелю, говориш, без да мислиш. Откъде знаеш, че перлите, които госпожа Опълсън е била заключила толкова внимателно тази вечер, всъщност не са били фалшивите и че истинската кражба не е станала по-рано?
	— О! — обърках се аз.
	— Точно така — продължи сияещ Поаро. — Започваме отначало.
	Той излезе от стаята, спря се за момент, като че ли се замисли, и след това тръгна към края на коридора. Спря срещу работната стая, където камериерите и камериерките на съответните етажи се събират. Нашата камериерка водеше разгорещен разговор, преразказвайки последните си приключения пред силно развълнувана публика. Спря по средата на едно изречение. Поаро се поклони с обичайната си учтивост.
	— Извини ме, че те обезпокоявам, но ще ти бъда задължен, ако ми отключиш стаята на господин Опълсън.
	Жената бързо се изправи и ние я придружихме по коридора. Стаята на господин Опълсън беше от другата страна на коридора, точно срещу тази на жена му. Камериерката я отключи и ние влязохме.
	Тъкмо когато си тръгваше, Поаро я спря:
	— Една секунда само. Виждала ли си някога измежду вещите на господин Опълсън картичка като тази.
	Той подаде бяла картичка, силно гланцирана и с необичаен външен вид. Камериерката я взе и я разгледа внимателно.
	— Не, сър, не мога да кажа, че съм я виждала. Но както и да е, камериерът се грижи за стаите на господата.
	— Разбирам. Благодаря ти.
	Той си взе обратно картичката. Жената си отиде, а той се замисли за малко. След това кимна рязко.
	— Моля те, натисни звънеца, Хейстингс. Три пъти за камериера.
	Подчиних се, обзет от любопитство. Междувременно Поаро изпразни кошчето за боклук на пода и бързо претършува съдържанието му.
	След няколко минути камериерът се отзова в отговор на повикването. Поаро му зададе същия въпрос и му подаде картичката, за да я разгледа, но отговорът беше същият. Камериерът никога не бил виждал картичка с подобно качество измежду вещите на господин Опълсън. Поаро му благодари и той се оттегли някак с нежелание, хвърляйки любопитен поглед на преобърнатото кошче и разхвърления боклук по пода. Нямаше как да не дочуе замислената забележка на Поаро, който отново се ровеше из разкъсаните хартии.
	— А огърлицата беше застрахована за голяма сума…
	— Поаро! — извиках аз. — Разбирам…
	— Нищо не разбираш, приятелю — отговори той бързо. — Както обикновено, абсолютно нищо! Може и да е невероятно, но е така. Хайде да се върнем в нашите апартаменти.
	Така и направихме. Прибрахме се мълчаливи. За моя огромна изненада Поаро бързо се преоблече.
	— Тази вечер заминавам за Лондон — обясни той. — Наложително е.
	— Какво!
	— Напълно. Важната работа, тази на мозъка (ех, това славно сиво вещество!), е свършена. Отивам да търся потвърждение. И ще го открия! Невъзможно е да бъде измамен Еркюл Поаро!
	— Ще станеш за смях в близките дни — заплаших го аз, раздразнен от неговата суета.
	— Моля те, не бъди злобен, mon ami. Ще ти бъда много благодарен, ако ми направиш една услуга заради нашето приятелство.
	— Разбира се — казах с голямо желание аз, доста засрамен от лошите си мисли. — И каква е тя?
	— Ръкавът на палтото ми, което свалих, би ли го изчеткал? Виждаш ли, малко пудра е полепнала по него. Без съмнение си забелязал, когато прокарах пръст по шкафчето на тоалетната масичка?
	— Не, не забелязах.
	— Трябва да наблюдаваш действията ми, приятелю. По този начин събрах малко прах върху пръста си и тъй като бях превъзбуден, се избърсах в ръкава си. Действие, без каквато и да е причина, което дълбоко осъждам като несъответстващо на всички мои принципи.

	— Но какъв беше този прах? — попитах аз, защото принципите на Поаро не ми бяха интересни в момента.
	— Не е отровата на Борджиите — отговори той. — Виждам, че въображението ти започва да се развихря. Бих могъл да кажа, че е френски тебешир.
	— Френски тебешир!
	— Да, мебелистите го използват, за да могат чекмеджетата да се движат гладко.
	Аз се засмях.
	— Ах, ти, стари разбойнико! Мислех, че работиш по нещо вълнуващо.
	— Au revoir, приятелю. Аз отлитам!
	Вратата се затвори след него. С усмивка на уста вдигнах палтото и протегнах ръка, за да взема четката за дрехи.


	На следващата сутрин все още не бях получил никаква вест от Поаро. Излязох да се поразходя и срещнах стари приятели. Обядвах с тях в техния хотел. Следобед отидохме на кратка разходка. Спукана гума ни забави и беше след осем часа, когато се върнах в „Гранд Метрополитън“.
	Първият, когото видях, беше Поаро. Изглеждаше още по-дребен от обикновено. Ядеше сандвич в компанията на Опълсънови. Сияеше и сякаш се разтапяше от доволство.
	— Mon ami, Хейстингс! — извика той и скочи да ме посрещне. — Прегърни ме, приятелю. Стана чудо!
	За щастие това за прегръдката беше фигуративно… но човек никога не може да бъде сигурен с Поаро.
	— Да не искаш да кажеш… — започнах аз.
	— Просто прекрасно! — обади се госпожа Опълсън, а устните й се разтегнаха в усмивка. — Не ти ли казах, Ед, че ако той не успее да ми върне перлите, никой друг не би могъл?
	— Да, скъпа моя, каза ми. И беше права.
	Хвърлих безпомощен поглед към Поаро и той ми отвърна:
	— Моят приятел Хейстингс е, както се изразявате вие англичаните, заблудената овца. Настани се удобно и ще ти разкажа цялата случка, която завърши толкова щастливо.
	— Завърши?
	— Но да. Те са арестувани.
	— Но кой е арестуван?
	— Камериерката и камериерът, parbleu! Не си допускал, нали? Дори и с намека за френския тебешир?
	— Ти каза, че мебелистите го използват.
	— В действителност да, за да се плъзгат леко чекмеджетата. Някой е искал чекмеджето да се плъзга навътре и навън безшумно. Кой може да е бил? Очевидно само камериерката. Планът е бил толкова хитър, че не се разбира от пръв поглед, дори и от този на Еркюл Поаро! Добре, слушай как е била извършена кражбата. Камериерът е бил в празната съседна стая и е чакал, френската прислужница напуска стаята. Бърза като светкавица, камериерката се хвърля да отвори чекмеджето, изважда кутията за бижута и като вдига резето, я подава през вратата. Съвсем спокойно камериерът я отваря с дубликат, с който сам се е снабдил, изважда огърлицата и изчаква подходящо време. Селестин отново напуска стаята и… шшшт!… кутията е подадена мълниеносно и поставена обратно в шкафа. Мадам пристига, кражбата е разкрита. Камериерката изисква да бъде претърсена и основателно негодуваща, напуска стаята ни лук яла, ни лук мирисала. Фалшивата огърлица, с която са се подсигурили, е била скрита в леглото на французойката сутринта от камериерката. Страхотен удар, а!
	— Но тогава за какво отиде в Лондон?
	— Спомняш ли си картичката?
	— Разбира се. Обърка ме и все още продължава да ме обърква. Мислех…
	Поколебах се леко, поглеждайки господин Опълсън. Поаро се засмя от сърце.
	— Une blague*. Заради камериера. Картичката беше една от тези със специално приготвена повърхност за отпечатъци от пръсти. Отидох веднага в Скотланд Ярд, попитах за нашия стар приятел инспектор Джап и му изложих фактите. Както и подозирах, отпечатъците доказаха, че онези двамата са добре познати крадци на бижута, които били издирвани от доста време насам. Джап дойде с мен, крадците бяха арестувани и огърлицата беше открита в камериера. Умна двойка, но се провалиха в метода си. Не съм ли ти казвал, Хейстингс, най-малко трийсет и шест пъти, че без метод…
	[* Une blague (фр.) — измама. — Б.пр.]
	— Най-малко трийсет и шест хиляди пъти! — прекъснах го аз. — Но къде се провали техният „метод“?
	— Mon ami, хубав план е да заемеш длъжност като камериер или камериерка, но не трябва да пренебрегваш задълженията си. Оставили са празната стая непочистена и следователно, когато са поставили кутията за бижута върху малката масичка близо до вратата, през която са се свързвали, тя е оставила правоъгълна следа…
	— Спомням си — възкликнах аз.
	— В началото не бях много сигурен. След това — разбрах!
	За момент настъпи тишина.
	— И перлите отново са си при мен — изчурулика госпожа Опълсън.
	— Е, не е ли време за вечеря? — попитах аз. Поаро ме подкрепи.
	— Означава ли, че обираш всички лаври?
	— Pas du tout — отговори той спокойно. — Джап и местният инспектор ще поделят наградата помежду си.
	— Но — потупа джоба си той — тук имам чек от господин Опълсън. А, какво ще кажеш, приятелю? Този уикенд не премина по плана. Хайде да се върнем другия уикенд, на мои разноски този път?


	Отвлеченият министър-председател

	Сега, когато войната и проблемите, свързани с нея, са вече минало, смятам, че мога спокойно, без какъвто и да е риск, да разкрия на света ролята, която приятелят ми Поаро изигра в момент на национална криза. Тайната беше добре запазена. И най-малък слух за това не е стигнал до ушите на журналистите. Необходимостта от секретност вече не съществува и смятам, че е справедливо Англия да знае какво дължи на моя чудат нисичък приятел, чийто превъзходен ум така умело предотврати голяма катастрофа.
	Една вечер (няма да посочвам точната дата; достатъчно е да спомена, че беше по времето, когато призивът „Примирие“ не слизаше от устата на враговете на Англия) двамата с моя приятел седяхме в неговата стая. Бяха ме освободили от армията, за да възстановя здравето си, и почти всяка вечер се отбивах у Поаро, да ми разкаже интересните случаи, с които се занимаваше.
	Тази вечер се канех да обсъдя с него сензацията на деня — опита за покушение над господин Дейвид Макадам, министър-председател на Англия. Явно беше, че съобщението във вестника беше минало през строга цензура. Не бяха дадени никакви подробности, освен че министър-председателят се е спасил като по чудо, куршумът одраскал само бузата му.
	Смятах, че нашата полиция е била срамно небрежна, щом е допуснала такова посегателство. Добре разбирах, че немските агенти в Англия биха дали много за постигането на успех в тази операция. „Борещият се Мак“, както го наричаха привържениците на неговата партия, упорито и недвусмислено се съпротивляваше на призивите за примирие, които така широко се бяха разпространили.
	Той беше нещо повече от министър-председател на Англия, той бе самата Англия; отстраняването му от неговата сфера на влияние би било парализиращ и съкрушителен за Британия удар.
	Поаро чистеше един сив костюм с мъничка гъба. Няма на света конте като Еркюл Поаро. Спретнатостта и редът бяха негова страст. Докато миризмата на бензин се носеше във въздуха, той не можеше да ми обърне внимание.
	— След миг ще бъда на ваше разположение, приятелю. Само да приключа. Мазно петно… нещо лошо… почиствам го… ето така! — Той размаха гъбичката си.
	Усмихнах се и запалих цигара.
	— Нещо интересно? — попитах след една-две минути.
	— Помагам на… една чистачка, както ги наричате у вас, да открие съпруга си. Трудна работа. Нужен е такт. Защото имам някакво чувство, че когато мъжът бъде намерен, няма да му е приятно. Ще призная, че лично аз му съчувствам. Бил е разумен, като се е загубил.
	Засмях се.
	— Най-после! Мазното петно изчезна. На ваше разположение съм.
	— Питах какво мислите за опита за покушение над Макадам?
	— Enfantillage* — отвърна веднага Поаро. Човек едва ли би го приел като нещо сериозно. Да стрелят с пушка — че как ще успеят? Това е остаряла работа.
	[* Enfantillage (фр.) — детинщина. — Б.пр.]
	— Този път за малко да успеят — напомних му аз.
	Поаро нетърпеливо разтърси глава. Тъкмо щеше да отговори, когато хазяйката му надникна през вратата и съобщи, че долу чакат двама джентълмени, които искат да го видят.
	— Не си казаха имената, сър, но твърдят, че било много важно.
	— Поканете ги да се качат — поръча той, като в същото време внимателно сгъваше сивите си панталони.
	След няколко минути двамата посетители бяха въведени и сърцето ми подскочи, тъй като в лицето на първия познах самия лорд Естър, председател на Камарата на общините; придружаваше го господин Бърнард Додж, член на Военния съвет и доколкото знам, близък приятел на министър-председателя.
	— Мосьо Поаро? — попита лорд Естър. Приятелят ми кимна. Високопоставеният мъж ме погледна и се поколеба. — Въпросът ми е частен.
	— Можете спокойно да говорите пред капитан Хейстингс — успокои го моят приятел, кимайки ми да остана. — Не е много надарен, но отговарям за дискретността му.
	Додж се намеси рязко:
	— Е, хайде да не говорим със заобикалки. Доколкото разбирам, няма да мине много време и цяла Англия ще разбере затрудненото положение, в което ще се озовем скоро.
	— Моля, седнете, господа — любезно ги покани Поаро. — Не бихте ли седнали в креслото, милорд?
	Лорд Естър леко се сепна.
	— Вие ме познавате?
	Приятелят ми се усмихна.
	— Разбира се. Чета илюстрованите вестници, как бих могъл да не ви познавам?
	— Мосьо Поаро, дошъл съм да се посъветвам с вас по въпрос, чието спешно разрешаване е от жизнено значение. И моля за абсолютна дискретност.
	— Имате думата на Еркюл Поаро, нищо повече не мога да ви кажа — заяви надуто приятелят ми.
	— Отнася се за министър-председателя. Много сме разтревожени.
	— Направо сме в безизходица — намеси се господин Додж.
	— В такъв случай раната е сериозна — обадих се аз.
	— Каква рана?
	— От куршума.
	— О, това ли? — възкликна презрително господин Додж. — То е стара история.
	— Както забеляза моят колега — продължи лорд Естър — тази история вече е приключена. За щастие не успяха. Бих искал да мога да кажа същото и за второто покушение.
	— Значи е имало и второ покушение?
	— Да, макар и от друго естество. Мосьо Поаро, министър-председателят е изчезнал.
	— Какво?
	— Отвлечен е.
	— Невъзможно! — извиках изумен.
	Поаро ми хвърли унищожителен поглед, с който ми даде да разбера, че трябва да си държа езика зад зъбите.
	— За съжаление, макар да изглежда невъзможно, е съвсем вярно — продължи лордът.
	Поаро погледна господин Додж.
	— Мосьо, преди малко казахте, че времето е всичко. Какво имахте предвид?
	Двамата мъже се спогледаха и лорд Естър добави:
	— Сигурно сте чули, мосьо Поаро, за предстоящата конференция на съюзниците.
	Приятелят ми кимна.
	— По понятни причини подробности за мястото и времето на провеждането й не са публикувани. Но макар датата да не е съобщена във вестниците, в дипломатическите кръгове, разбира се, е известна. Конференцията ще се състои утре, четвъртък, вечерта във Версай. Сега разбирате изключителната сериозност на положението. Няма да скрия от вас, че присъствието на министър-председателя там е от жизнена необходимост. Призивът за примирие, подет и поддържан от агентите на Германия в нашите среди, се е засилил. Всеобщо мнение е, че силната личност на министър-председателя ще даде поврат на конференцията. Отсъствието му може да има много сериозни последици — навярно преждевременен или катастрофален мир. А няма кого да изпратим вместо него. Само той може да представи Англия.
	Поаро беше станал много сериозен.
	— В такъв случай вие смятате отвличането на министър-председателя направо за опит да се отстрани той от конференцията?
	— Повече от сигурен съм. Всъщност той беше на път за франция, когато това се случи.
	— А кога ще се състои конференцията?
	— Утре в девет вечерта.
	Поаро извади от джоба си огромен часовник.
	— Сега е девет без четвърт.
	— Двайсет и четири часа — замислено забеляза Додж.
	— И петнайсет минути — поправи го детективът. — Не забравяйте, мосьо, че този четвърт час може да се окаже полезен. Сега подробностите — похищението във франция ли стана или в Англия?
	— Във Франция. Господин Макадам замина за Франция тази сутрин. Трябваше да прекара нощта в дома на главнокомандващия и утре да продължи за Париж. Беше превозен през Ламанша от патрулен кораб. В Булон го посрещнала кола, изпратена от началник-щаба, и един от адютантите на главнокомандващия.
	— Eh bien?
	— Потеглили от Булон… но изобщо не пристигнали.
	— Как?
	— Мосьо Поаро, това не е била редовната кола, и колата, и адютантът били фалшиви. Истинската кола била намерена в страничен път, а адютантът — със здраво запушена уста и вързан.
	— А фалшивата кола?
	— Все още не е заловена.
	Поаро нетърпеливо махна с ръка.
	— Невероятно! Сигурно няма да се изплъзне от внимание за дълго.
	— Така мислехме и ние. Струваше ни се, че е само въпрос на щателно претърсване. В тази част на франция е обявено военно положение. Бяхме убедени, че колата не може да остане дълго време незабелязана. Френската полиция и нашите хора от Скотланд Ярд заедно с военните полагат всички сили. Невероятно е, както сам казахте, но засега нищо не е открито.
	В този момент някой почука на вратата. Влезе млад офицер и връчи на лорд Естър плик, покрит с печати.
	— Направо от Франция, сър. Донесох го тук, както наредихте.
	Министърът нетърпеливо разкъса плика и възкликна. Офицерът се оттегли.
	— Най-сетне новини! Тази телеграма току-що е дешифрирана. Открили са втората кола, а също и секретаря Даниълс, упоен с хлороформ, вързан и със запушена уста, в една изоставена ферма, близо до К. Нищо не си спомня, освен че някой затиснал устата и носа му с нещо и той се опитал да се освободи. Полицаите са убедени в достоверността на думите му.
	— И нищо друго ли не са намерили?
	— Не.
	— И трупа на министър-председателя? В такъв случай има още надежда. Но все пак е странно. Защо, след като са се опитали тази сутрин да го застрелят, сега си създават толкова грижи да го запазят жив?
	Додж поклати глава.
	— Едно нещо е съвсем сигурно. Решени са на всяка цена да му попречат да присъства на конференцията.
	— Ако това е в границите на човешките възможности, министър-председателят ще присъства. Дано само не е твърде късно. Сега, господа, разкажете ми всичко отначало. Трябва да знам също и за тази история с покушението.
	— Миналата нощ министър-председателят, придружен от един от секретарите си, капитан Даниълс…
	— Същият, който го е придружил във Франция ли?
	— Да. Както казах, те отидоха с кола до Уинзор, където министър-председателят имаше среща. Рано тази сутрин той се е връщал в града и по пътя беше направен опит за покушение.
	— Един момент, ако обичате. Кой е този капитан Даниълс? Имате ли досието му?
	Лорд Естър се усмихна.
	— Мислех си, че ще ме попитате. Не знаем много за него. Не е от известно семейство. Служил е в английската армия и е извънредно способен секретар, тъй като е изключително надарен лингвист. Мисля, че говори седем езика. Ето защо и министър-председателят го избра да го придружи във Франция.
	— Има ли роднини в Англия?
	— Две лели. Госпожа Евърард, която живее в Хемпстед, и госпожица Даниълс, тя пък живее до Аскът.
	— Аскът ли? Това не е ли близо до Уинзор?
	— Не сме пренебрегнали тази подробност, но тя няма да доведе доникъде.
	— В такъв случай смятате, че капитан Даниълс е извън подозрение?
	В отговора на лорд Естър се долови горчивина:
	— Не, мосьо Поаро. В наши дни бих се поколебал, преди да кажа за когото и да било, че е извън подозрение.
	— Разбирам, милорд, че министър-председателят е бил заобиколен с бдителна полицейска охрана, която е трябвало да предотврати всяко нападение.
	Лорд Естър кимна.
	— Точно така. Друга кола с детективи в цивилни дрехи следвала отблизо колата на министър-председателя. Господин Макадам не знаеше нищо за тези предпазни мерки. Той самият е много смел човек и би ги отпратил. Но естествено полицията от своя страна взе мерки. В действителност шофьорът на премиера, О’Мърфи, е човек от криминалния отдел на Скотланд Ярд.
	— О’Мърфи? Това не е ли ирландско име?
	— Да, ирландец е.
	— От коя част на Ирландия?
	— Мисля, от Каунти Клер.
	— Tiens*! Но продължете, милорд.
	[* Tiens (фр.) — Гледай ти! — Б.пр.]
	— Колата тръгва за Лондон. Тя е затворена. Той седи вътре с капитан Даниълс. Както обикновено втората кола ги следва. Но за нещастие по неизвестни причини колата на министър-председателя се отклонява от главния път…
	— След един завой на пътя ли? — прекъсна го Поаро.
	— Да… но откъде знаете?
	— О, c’est evident*! По-нататък!
	[* C’est evident (фр.) — Това е ясно. — Б.пр.]
	— Неизвестно по каква причина — продължи лорд Естър — колата на премиера напуска главния път. Полицейската кола, без да подозира за отклонението, продължава по шосето. Съвсем скоро колата на министър-председателя бива спряна на пустия път от група маскирани мъже. Шофьорът…
	— Смелият О’Мърфи — промърмори замислено детективът.
	— Изненадан, шофьорът удря спирачките. Министър-председателят подава глава през прозореца. В този миг се чува изстрел, следва втори. Първият куршум го одрасква по бузата, а вторият за щастие минава встрани. Разбрал опасността, шофьорът внезапно потегля и разпръсква групата.
	— Едва са се отървали — възкликнах и потръпнах.
	— Господин Макадам отказал да се вдига шум за леката рана, която получил. Заявил, че е само драскотина. В местната болница почистили и превързали раната, той, разбира се, не казал кой е. После, както бе запланувано, потеглили към Черинг Крос, където ги чакал специален влак за Дувър. Капитан Даниълс накратко докладвал за случилото се на разтревожените полицаи и отпътували за франция. В Дувър той се качил на борда на кораба, който го чакал. А в Булон, както знаете, мнимата кола с английското знаме и всички останали подробности го очаквала.
	— Това ли е всичко, което имате да ми кажете?
	— Това е всичко.
	— Да сте изпуснали някои подробности, милорд?
	— Да, има още нещо доста странно.
	— Какво именно?
	— Колата на министър-председателя не се е прибрала, след като го е оставила на Черинг Крос. Полицейските власти искали да разпитат О’Мърфи и веднага започнали разследване. Колата беше намерена спряна пред някакъв отвратителен малък ресторант в Сохо, който е известен като място за срещи на немските агенти.
	— А шофьорът?
	— Никъде не можаха да го намерят. Той също изчезна.
	— Така — замислено каза Поаро. — Налице са две изчезвания: на министър-председателя — във франция, и на О’Мърфи — в Лондон.
	Той втренчено гледаше лорд Естър, който махна отчаяно с ръка.
	— Единственото, в което мога да ви уверя, мосьо Поаро, е, че ако вчера някой ми беше казал, че О’Мърфи е предател, щях да му се изсмея в лицето.
	— А днес?
	— Днес не знам какво да мисля.
	Поаро кимна мрачно. Той отново погледна огромния си старомоден джобен часовник.
	— Господа, да разбирам ли, че ми давате картбланш — във всяко отношение, искам, да кажа? Трябва да ми се осигури възможност да отивам, където поискам и както поискам.
	— Напълно. След час за Дувър тръгва специален влак с още служители от Скотланд Ярд. Ще ви придружават офицер от армията и човек от криминалния отдел, които ще са на ваше разположение за всичко. Това достатъчно ли е?
	— Да. Още един въпрос, преди да тръгнете, господа. Какво ви накара да дойдете при мен? Аз съм непознат и малко известен във вашия многолюден Лондон.
	— Издирихме ви по спешната препоръка и желание на много виден ваш сънародник.
	— Comment*? Моят стар приятел префекта?…
	[* Comment (фр.) — как. — Б.пр.]
	Лорд Естър поклати глава.
	— По-високостоящ от префекта. Човек, чиято дума някога беше закон в Белгия — и отново ще бъде! В това Англия се заклева!
	Поаро направи с ръка драматичен жест.
	— Амин! О, но моят шеф не забравя… Господа, аз, Еркюл Поаро, ще ви служа вярно. Дано само небето ни помогне да не бъде късно. Но е тъмно… тъмно… не виждам!
	— Е, Поаро — извиках нетърпеливо, щом вратата се затвори зад министрите, — какво мислите?
	Приятелят ми вече бързо подреждаше едно малко куфарче. Той поклати замислено глава.
	— Не зная какво да мисля. Мозъчните клетки ми изневериха.
	— Защо, както казахте, ще го отвличат, след като удар по главата ще свърши чудесна работа? — размишлявах аз.
	— Ще ме извините, но не казах точно това. Без съмнение тяхната цел е била именно да го отвлекат.
	— Но защо?
	— Защото несигурността поражда паника. Това е едната причина. Смъртта на министър-председателя би била страшна катастрофа, но би трябвало да се посрещне. А сега всичко се парализира. Ще се появи ли отново министър-председателят или не? Жив ли е или мъртъв? Никой не знае и докато не знаят, нищо определено не може да се направи. И както ви казах, несигурността води до паника, а за това се борят германците. В такъв случай, ако похитителите го държат скрит някъде, те имат преимуществото да се споразумеят с двете страни. Немското правителство по принцип не плаща лесно, но няма съмнение, че в случай като този може да бъде заставено да отпусне значителна сума. И трето, не поемат никакъв риск да се изправят пред бесилката. О, съвсем определено целта им е била да го отвлекат.
	— Ако това е така, защо ще се опитват първо да го застрелят?
	Поаро гневно махна с ръка.
	— Е, точно това не разбирам. Това е необяснимо — глупаво! Организирали са цялата работа (и много добре при това) за отвличането, после рискуват всичко със съвсем мелодраматично нападение, достойно за екрана. Почти ми е невъзможно да повярвам в тази история за банда маскирани мъже, действащи на не повече от двайсет километра от Лондон.
	— Може би са две съвсем отделни, независими едно от друго нападения, които случайно съвпадат — предположих аз.
	— О, не, не е възможно чак такова съвпадение. И после кой е предателят? Трябва да има предател, в първото поне. Но кой е — Даниълс или О’Мърфи? Трябва да е бил един от двамата, иначе защо колата ще се отклони от главния път? Не можем да предположим, че министър-председателят ще насърчи собственото си покушение. О’Мърфи на своя глава ли се е отклонил от пътя, или Даниълс му е наредил?
	— Сигурно е било дело на О’Мърфи.
	— Да, защото ако беше на Даниълс, министър-председателят щеше да чуе заповедта и да попита за причината. Но, общо взето, в тази история има твърде много въпроси „защо“ и те си противоречат. Ако О’Мърфи е честен човек, защо ще напуска главния път? Но ако е предател, защо ще потегли отново, след като са дадени само два изстрела — от което следва, че по всяка вероятност е искал да спаси живота на министър-председателя. А и защо, ако беше честен, веднага след като напуска Черинг Крос, се отправя към място, което е известно като сборище на немски шпиони?
	— Лоша работа — отбелязах аз.
	— Нека огледаме случая методично. Какви „за“ и „против“ имаме за тези двамата. Да вземем първо О’Мърфи. Против: подозрително е отклоняването от главния път; ирландец от Каунти Клер изчезва по много очебиен начин. За: бързината, с която подкарва колата и спасява живота на министър-председателя; човек е на Скотланд Ярд и по поста, който заема, можем да заключим, че е детектив, на когото са се доверявали. А сега Даниълс.
	За него няма много против, освен факта, че нищо не се знае за произхода му и говори твърде много езици за един англичанин. (Простете ми, mon ami, но като лингвисти вие сте отчайващи!) За: фактът, че беше намерен упоен, завързан и със запушена уста, от което обаче не личи дали е имал нещо общо с нападателите.
	— Би могъл и сам да се върже и да си запуши устата, за да отклони подозрението.
	Поаро тръсна глава:
	— Френската полиция не прави подобни грешки. Освен това той е постигнал целта си. И щом министър-председателят е отвлечен и скрит, за него е безпредметно да остава. Съучастниците му, разбира се, биха могли да го завържат и да му запушат устата, но не виждам каква цел биха преследвали. Сега вече няма да им е полезен, защото, докато не се изяснят обстоятелствата около министър-председателя, той ще бъде под строго наблюдение.
	— Може би се е надявал да насочи полицията по лъжливи следи?
	— Тогава защо не го е направил? Казал само, че нещо притиснало носа и устата му и не помни нищо повече. Тук няма лъжлива следа. Звучи забележително правдиво.
	— Добре — обадих се аз, поглеждайки към часовника. — Мисля, че трябва да тръгваме за гарата. Може би ще откриете повече следи във Франция.
	— Вероятно, mon ami, но се съмнявам. Все още не ми се вярва министър-председателят да не бъде открит в това ограничено пространство, където укриването му трябва да е страшно трудно. Ако военните и полицията и на двете държави не са го открили, как бих могъл аз да направя това?
	На Черинг Крос ни посрещна Додж.
	— Това е детектив Барне от Скотланд Ярд и майор Норман. Те ще бъдат изцяло на ваше разположение. Желая ви успех. Работата е трудна, но все още имам надежда. Време е за тръгване. — И министърът бързо се отдалечи.
	Заговорихме с майор Норман за незначителни неща. В центъра на малка група мъже на платформата познах дребен мъж, който разговаряше с висок, рус човек. Това бе старият приятел на Поаро — инспектор Джап, който се смяташе за един от най-добрите служители на Скотланд Ярд. Той се приближи и весело поздрави приятеля ми.
	— Чух, че вие също сте в това разследване. Сериозна работа. Досега сигурно вече са изчезнали със стоката си. Но не вярвам да могат дълго време да го крият. Нашите хора претърсват Франция до последното ъгълче, французите също. Все си мисля, че вече е въпрос на часове.
	— Ако все още е жив — отбеляза мрачно високият детектив.
	Лицето на Джап посърна.
	— Да… Но аз имам чувството, че е жив и здрав.
	Поаро кимна.
	— Да, да, жив е. Но дали ще бъде открит навреме? И аз като вас не вярвам, че може да бъде укриван дълго.
	Чу се свирката и ние се струпахме в пулмановия вагон*. После с бавен, нерешителен тласък влакът напусна гарата.
	[* Пътнически вагон, подходящо обзаведен за дълго пътуване. — Б.пр.]
	Пътуването бе необикновено. Хората на Скотланд Ярд се събраха. Разгънати бяха карти на Северна Франция и неспокойни показалци посочваха линиите на пътищата и селищата. Всеки имаше своя теория. Поаро не прояви обичайната си бъбривост, седеше загледан пред себе си с изражение, което много ми напомняше израза на недоумяващо дете. Аз разговарях с Норман, който се оказа много забавен човек. Когато пристигнахме в Дувър, поведението на Поаро започна много да ме забавлява. Щом се качихме на кораба, дребният човек се вкопчи отчаяно в ръката ми. Духаше силен вятър.
	— Mon Dieu — мърмореше той. — Това е ужасно.
	— Смелост, Поаро! — извиках аз. — Ще успеете. Ще го намерите. Сигурен съм.
	— А, mon ami, погрешно ме разбрахте. Измъчва ме това противно море. Mal de mer е ужасно страдание.
	— О! — възкликнах, малко разочарован.
	Усетихме първия тласък на машините, Поаро простена и затвори очи.
	— Майор Норман има карта на Северна Франция, искате ли да я разгледате?
	Поаро нетърпеливо поклати глава.
	— Не! Не! Оставете ме, приятелю! Не разбирате ли, че за да мислиш, стомахът и мозъкът ти трябва да бъдат в хармония. Лавергие има чудесен метод за предотвратяване на морската болест. Бавно вдишваш и издишваш, като обръщаш глава отляво надясно и между всеки дъх броиш до шест.
	Оставих го да прави гимнастическите си упражнения и се качих на палубата.
	Когато бавно приближихме Булонското пристанище, Поаро се появи спретнат и усмихнат и шепнешком ми съобщи, че системата на Лавергие имала удивителен успех.
	Показалецът на Джап все още следеше въображаеми пътища по картата.
	— Глупости! Колата е тръгнала от Булон… тук са се отклонили. Според мен са прехвърлили министър-председателя в друга кола. Разбирате ли?
	— Смятам — обади се високият детектив — да се отправя към пристанищата. По всяка вероятност са го укрили на борда на някой кораб.
	Джап тръсна глава.
	— Прекалено очебийно. Веднага бе дадена заповед да се затворят всички пристанища.
	Зазоряваше се, когато слязохме на сушата. Майор Норман докосна ръката на Поаро.
	— Сър, тук ви чака военна кола.
	— Благодаря ви, мосьо. Но нямам намерение да напускам Булон засега.
	— Какво?
	— Не, ще влезем в този хотел на кея.
	Той подкрепи думите си с дела, поиска стая и му беше дадена. Объркани, без да разбираме нищо, ние тримата го последвахме.
	Той ни хвърли бърз поглед.
	— Добрият детектив не работи така, нали? Разбирам какво мислите. Той трябва да е пълен с енергия. Да се щура насам-натам. Да се просне на прашния път и да търси с лупа следи от автомобилни гуми. Да събира фасове, паднал кибрит. Такава е вашата представа, нали? — Гледаше ни предизвикателно. — Но аз, Еркюл Поаро, ви казвам, че не е така. Истинското решение е тук, вътре! — И той се чукна по челото. — Нямаше нужда да напускам Лондон. Същата работа щях да свърша, ако спокойно си бях седял вкъщи. Единственото, което е от значение, са сивите клетки вътре. Тайно и мълчаливо те играят своята роля, докато изведнъж ще поискам карта и ще сложа пръст на някое място и ще кажа — министър-председателят е тук. Така е! С последователност и логика човек може да постигне всичко! Това безумно втурване към франция беше грешка — също като детска игра на криеница. Но сега, макар че може би е твърде късно, ще се заема с работата както трябва, отвътре. Тишина, приятели, моля ви.
	В продължение на пет часа дребният мъж седя неподвижно, примигвайки с клепачи като котарак, зелените му очи проблясваха и ставаха все по-зелени и по-зелени.
	Човекът от Скотланд Ярд го гледаше с явно презрение. Майор Норман беше отегчен и нетърпелив, а за мен времето течеше доста бавно.
	Най-накрая станах и колкото се може по-тихо се отправих към прозореца. Цялата работа започна да прилича на фарс. Безпокоях се за приятеля си. Ако се провалеше, бих предпочел да бъде поне по по-малко комичен начин. Разсеяно наблюдавах стоящия на кея кораб, ежедневно превозващ отиващите в отпуск британски войници от Франция към родината, който бълваше стълбове дим. Неочаквано гласът на Поаро се разнесе близо до мен и ме стресна:
	— Mes amis, да тръгваме!
	Обърнах се. Приятелят ми се беше преобразил. Очите му блестяха от вълнение, а гръдният му кош се беше издул до краен предел.
	— Какъв глупак съм бил, приятели! Но най-накрая пред очите ми е ясно.
	Майор Норман бързо тръгна към вратата.
	— Ще поръчам колата.
	— Няма нужда. Няма да я използвам. Слава богу, вятърът утихна.
	— Искате да кажете, че ще ходите пеша ли, сър?
	— Не, мой млади приятелю. Не съм Свети Петър. Предпочитам да прекося морето с кораб.
	— Да прекосите морето ли?
	— Да. Който иска да използва логиката като метод, трябва да започне от началото. А тази история започва в Англия. Следователно се връщаме в Англия.
	В три часа отново стояхме на перона на Черинг Крос. Поаро оставаше глух за всичките ни възражения, като повтаряше отново и отново, че да се започне от началото, съвсем не означава загуба на време, а е единственият верен път. Докато пътувахме обратно, той беше поговорил тихо с Норман, който пък от своя страна, беше изпратил от Дувър куп телеграми.
	Благодарение на специалните пропуски, които Норман показваше, изминахме разстоянието за рекордно кратко време. Голяма полицейска кола с няколко цивилни ни чакаше в Лондон и единият от тях подаде на приятеля ми напечатан на пишеща машина лист хартия. На въпросителния ми поглед Поаро отговори:
	— Списък на болниците в определен радиус западно от Лондон. Телеграфирах за това от Дувър.
	Бързо профучахме по лондонските улици. Преминахме Бат Роуд, пресякохме Хемърсмит, Чизик и Брентфорд. Започнах да разбирам каква е целта ни. През Уинзор към Аскът. Сърцето ми се разтуптя. В Аскът живееше една от лелите на Даниълс. Значи него преследвахме, а не О’Мърфи.
	Спряхме точно пред портата на спретната вила. Поаро скочи и позвъни. Видях как гримаса на объркване помрачи сияещото му лице. Ясно, че не беше доволен. Отговориха на звъненето. Въведоха го вътре. След няколко минути той отново се появи, качи се в колата и рязко тръсна глава. Надеждите ми започнаха да гаснат. Беше вече 16.30. Дори да откриеше някакви доказателства за вината на Даниълс, каква полза, ако не можеше да изтръгне от някого точното място във франция, където укриваха министър-председателя.
	Непрекъснато спирахме по пътя обратно към Лондон. Многократно се отбивахме от шосето и от време на време спирахме пред някоя малка сграда и никак не ми беше трудно да се досетя, че това са местни болници. Поаро оставаше само по няколко минути вътре, но след всяко спиране лъчезарната му увереност все повече се възвръщаше. Прошепна нещо на Норман, на което той отговори:
	— Ако завиете наляво, ще ги видите да чакат край моста.
	Завихме по страничен път и в припадащия мрак различих втора кола, която чакаше встрани от пътя. Вътре имаше двама цивилни. Поаро слезе, поговори с тях, след което потеглихме в северна посока, а втората кола ни следваше отблизо.
	Пътувахме известно време, като целта ни очевидно бяха северните покрайнини на Лондон. Най-накрая спряхме пред висока сграда, разположена навътре от пътя сред двор.
	Ние с Норман останахме в колата. Поаро и един от детективите се приближиха до вратата и позвъниха. Спретната прислужничка отвори. Заговори детективът:
	— Аз съм от полицията и имам заповед за обиск на тази къща.
	Момичето тихо извика и в преддверието се появи висока хубава жена на средна възраст.
	— Затвори, Едит. Това сигурно са крадци.
	Но Поаро бързо подпря вратата с крак и в същия миг наду свирка. Другите детективи се спуснаха и нахълтаха в къщата, като затвориха вратата зад себе си.
	Проклинайки принудителното си бездействие, ние с Норман чакахме близо пет минути. Най-накрая вратата се отвори и детективите излязоха, заобиколили трима задържани — една жена и двама мъже. Жената и единия от мъжете настаниха във втората кола. Вторият мъж беше настанен в нашата от самия Поаро.
	— Трябва да отида с другите, приятелю. Но много внимавайте с този джентълмен. Не го познавате, нали? Eh bien, нека ви го представя — мосьо О’Мърфи!
	О’Мърфи! Зяпнах от учудване. В този миг потеглихме. Човекът беше без белезници, но не можех да допусна, че ще се опита да избяга. Стоеше като замаян, с поглед, вперен напред. Ние с Норман не бяхме по-малко замаяни от него.
	За мое удивление продължавахме по пътя на север. Значи не се връщахме в Лондон! Съвсем се обърках. Изведнъж, когато колата намали, познах, че сме близо до летище „Хендън“. Веднага разбрах идеята на Поаро. Той имаше намерение да стигне до франция със самолет.
	Това бе чудесна мисъл, но очевидно непрактична. Една телеграма би стигнала много по-бързо. Важното беше да се печели време. Той трябваше да остави славата за спасяването на министър-председателя на другите.
	Щом пристигнахме, майор Норман изскочи от колата, а друг цивилен мъж зае мястото му. Размени бързо няколко думи с Поаро и веднага изчезна.
	Аз също изскочих от колата и хванах приятеля си за ръката.
	— Поздравявам ви, стари приятелю! Съобщиха ви скривалището, нали? Но трябва веднага да телеграфирате във франция. Ще закъснеете, ако сам отидете.
	Той ме гледа с любопитство в продължение на една-две минути.
	— За нещастие, приятелю, има някои неща, които не могат да се изпратят с телеграма.
	В този момент майор Норман се върна, придружен от млад офицер с униформа на въздушните войски.
	— Това е капитан Лайъл, с него ще отлетите за Франция. Може да тръгнете веднага.
	— Загърнете се добре, сър — обади се младият пилот. — Ако искате, мога да ви заема палто.
	Поаро погледна огромния си часовник и промърмори:
	— Да, има време… достатъчно време. — После вдигна поглед и любезно се поклони на младия офицер. — Благодаря ви, мосьо, но не аз съм вашият пътник. Ето за този джентълмен тук става дума.
	Докато говореше, той се отдръпна малко встрани и от тъмнината се показа човек. Това бе вторият задържан, който беше пътувал с другата кола, и когато светлината падна върху лицето му, зяпнах от изненада.
	Това беше министър-председателят!
	— За бога, разкажете ми всичко — извиках нетърпеливо, щом тримата с Поаро и Норман потеглихме назад към Лондон. — Как са успели да го върнат в Англия?
	— Не е имало нужда да го връщат — отговори сухо Поаро. — Министър-председателят не е напускал Англия. Бил е отвлечен по пътя от Уинзор за Лондон.
	— Какво?
	— Всичко ще ви обясня. Министър-председателят е пътувал със секретаря си в колата. Изведнъж към лицето му бил притиснат тампон с хлороформ…
	— Но кой?
	— Способният лингвист, капитан Даниълс. Щом министър-председателят изпада в безсъзнание, Даниълс вдига микрофона и нарежда на О’Мърфи да завие надясно, на което нищо неподозиращият шофьор веднага се подчинява. Няколко метра по-нататък по пустия път пред тях се изпречва голяма кола, явно повредена. Шофьорът маха на О’Мърфи да спре. Той забавя, непознатият се приближава. Даниълс надниква през прозореца и вероятно с помощта на внезапно действащ опиат, етилхлорат например, номерът с упояването се повтаря. След няколко минути двамата безчувствени мъже са извлечени от колата и прехвърлени в другата, а двама заместници заемат местата им.
	— Невъзможно!
	— Pas du tout*! Не сте ли виждали в мюзикхоловете да имитират с поразителен успех знаменитости? Нищо по-лесно от това да се представи известна личност. Да се дублира министър-председателят на Англия е далеч по-лесно, отколкото Джон Смит от Клапъм, да кажем. Що се отнася до „дубльора“ на О’Мърфи, на него никой няма да му обърне голямо внимание до отпътуването на министър-председателя и тогава той може да изчезне. От Черинг Крос той отива с колата право на мястото, където се срещат неговите приятели. Влиза като О’Мърфи, а излиза като съвсем друг човек. О’Мърфи е изчезнал, оставяйки след себе си много подозрителни следи.
	[* Pas du tout (фр.) — Ни най-малко! — Б.пр.]
	— Но човекът, който е играл ролята на министър-председателя, е видян от всички.
	— Но не и от някого, който го познава лично или отблизо. А Даниълс го е предпазил от всякакъв контакт с хора. Още повече че лицето му е било бинтовано и всичко необичайно в поведението му би могло да се отдаде на факта, че е още в състояние на шок вследствие на опита за убийство. Господин Макадам страда от гърло и преди сериозно изказване винаги щади колкото се може повече гласа си. Да се поддържа измамата до Франция, е било много просто. А там това би било неизпълнимо и невъзможно, ето защо министър-председателят изчезва. Полицията на тази страна бърза да мине оттатък Ламанша и никой не се занимава с подробностите на първото покушение. За да се поддържа илюзията, че отвличането е станало във франция, Даниълс е вързан и упоен по много убедителен начин.
	— А човекът, който е играл ролята на министър-председателя?
	— Освобождава се от маскировката. Той и мнимият шофьор могат да бъдат задържани като подозрителни, но на никого не може да мине и през ум да ги подозира като главни действащи лица в тази драма и накрая ще ги освободят поради липса на доказателства.
	— А истинският министър-председател?
	— Заедно с О’Мърфи е откаран направо в дома на госпожа Евърард в Хемпстед, така наречената леля на Даниълс. В действителност тя е фрау Берта Ебентал и полицията я търси от известно време. Един малък ценен подарък, който им правя, да не говорим за Даниълс. О, планът му е бил хитър, но той не е взел предвид интелигентността на Еркюл Поаро!
	Смятам, че приятелят ми заслужи да му бъде простена моментната суетност.
	— Кога за първи път започнахте да подозирате истината?
	— Когато заработих по верния начин — отвътре! Тази история със стрелбата като че нямаше връзка с покушението, но когато научих, че в резултат на това министър-председателят е заминал с превързана глава, започнах да разбирам. А когато посетих местните болници между Уинзор и Лондон и открих, че никой, който отговаря на описанието ми, не е бил превързван същата сутрин, бях вече сигурен. Останалото беше детска игра за ум като моя!
	На следната сутрин Поаро ми показа телеграма, която току-що беше получил. Липсваше адрес на подателя и подпис. Телеграмата гласеше:
	„Навреме“
	Съшия ден вечерните вестници поместиха информация за конференцията на съюзниците. Особено внимание се обръщаше на вдъхновената реч на господин Дейвид Макадам, направила дълбоко впечатление и изпратена с продължителни аплодисменти.


	Изчезването на господин Давънхайм

	Двамата с Поаро седяхме до масичката за чай и очаквахме нашия стар приятел инспектор Джап от Скотланд Ярд. Поаро току-що бе приключил с подреждането на чашите и каничките, защото хазяйката ни имаше навика по-скоро да ги тръсва на масичката, отколкото да ги поставя. Той дори духна няколко пъти на металния чайник за запарката и го лъсна с копринената си кърпичка. Чайникът за водата беше сложен на спиртника. В една малка емайлирана купичка до него имаше шоколад, който бе много повече по вкуса на Поаро от чая, който той наричаше „вашата английска отрова“.
	Отдолу се чу рязко почукване и след минута в стаята нахълта Джап.
	— Надявам се, че не закъснях — каза той, след като ни поздрави. — В интерес на истината се скарах с Милър, онзи, който е натоварен със случая Давънхайм.
	Наострих уши. През последните три дни вестниците широко коментираха странното изчезване на Давънхайм, старши партньор в „Давънхайм и Салмън“, добре известна банка. Миналата събота той излязъл от дома си и оттогава никой не го беше виждал. С нетърпение очаквах да чуя интересни подробности от Джап.
	— Мислех си, че в днешно време е почти невъзможно човек да „изчезне“ — отбелязах аз.
	Поаро премести с два-три милиметра чинийката с хляба и маслото и неочаквано се обади:
	— Бъди точен, приятелю. Какво имаш предвид под „изчезване“? За какъв род изчезване говориш?
	— Да не би да има класификация и номерация на изчезванията? — засмях се аз.
	Джап също се усмихна, а приятелят ми се намръщи.
	— Разбира се, че има! Три категории са: първата и най-често срещаната е доброволното изчезване, втората се дължи на така наречената „загуба на паметта“, по-често фалшива, но понякога, много рядко — истинска. А третата — убийството. В този случай трупът може да бъде или да не бъде намерен. И трите ли според теб са невъзможни?
	— Така мисля. Можеш да загубиш паметта си, но със сигурност ще се намери някой, който да те познае, особено когато става дума за толкова известна личност като Давънхайм. „Труповете“ не могат да изчезнат току-така. Рано или късно те се намират, скрити на някое запуснато място или захвърлени в някоя шахта. И убийството излиза наяве. Изчезналият служител или избягалият от дома си грешник не могат да се скрият и да се провалят, защото в днешно време съществува телеграф. Не могат да напуснат страната, защото пристанищата, гарите и летищата се наблюдават. А ако се опитат да се укрият тук, всеки, който чете вестниците, ще ги познае по снимките им, публикувани в тях.
	— Mon ami, грешиш — отбеляза Поаро. — Не допускаш ли възможността един човек, който е решил да се отърве от някого или, фигуративно казано, да се отърве от себе си, да бъде от онази рядка порода на така наречените методични хора? Той би могъл да впрегне интелигентността и таланта си, за да обмисли с пълни подробности плана си. Тогава не виждам защо да не успее да измами полицията.
	— Но предполагам не и вас! — пошегува се Джап и ми намигна. — Не може да ви измами нали, мосю Поаро?
	Той се постара отговорът му да прозвучи скромно, но не успя.
	— И мен също! Защо не? Вярно е, че при подобни проблеми аз прилагам научни методи и математическа прецизност, които за съжаление толкова рядко се срещат в новото поколение детективи.
	Джап се ухили.
	— Не зная… Милър, който се занимава с този случай, е умно момче. Можете да бъдете напълно сигурен, че няма да пропусне нито отпечатък от пръсти, нито пепел от пура, нито дори най-малката трохичка. Той вижда всичко.
	— Както и врабците в Лондон — рече Поаро. — И все пак аз не бих се обърнал към малката сива птичка да разреши загадката с господин Давънхайм.
	— Хайде сега, мосю, нали не искате да омаловажите значението на подробностите?
	— В никакъв случай. Подробностите имат своето място, но опасността при тях е, че могат да ви накарат да им придадете прекалено значение. Повечето детайли се оказват маловажни, само един-два са от съществено значение. Трябва да се осланяме на ума си, на малките сиви клетки — почука с пръст по челото си той. — Чувствата подвеждат. Истината се открива чрез размисъл, а не чрез действия.
	— Да не би да искате да кажете, мосю Поаро, че можете да разрешите някой случай, без да помръднете от стола си?
	— Точно това имам предвид, при условие обаче, че фактите са ми правилно изложени. Аз се смятам за експерт.
	— Да ме обесят, ако не се хвана за тези ваши думи! — плесна се Джап по коляното. — Готов съм да се обзаложа, че за една седмица не можете да откриете или по-скоро да ми кажете къде да открия господин Давънхайм, жив или мъртъв.
	Детективът се замисли, сетне каза:
	— Eh bien, mon ami, приемам. Обзалаганията, ето коя е голямата страст на вас, англичаните. А сега — фактите.
	— Миналата събота господин Давънхайм, както обикновено, взима в 12.40 влака от гара „Виктория“ за Кингсайд, където са намира разкошната му къща „Кедрите“. Следобед той се разхожда из градината си и дава многобройни нареждания на градинарите си. Всички те твърдят, че поведението му е било съвършено нормално. След чая той надниква в будоара на съпругата си и й съобщава, че ще отскочи до селото, за да пусне няколко писма. Казва й също, че очаква някой си господин Лоуен, който щял да дойде по работа. Ако гостът пристигне, преди той да се е върнал, наредил да го поканят в кабинета и да го помолят да почака. След това господин Давънхайм излиза от къщата през главния вход, тръгва спокойно по алеята, минава през портата на градината и… повече никой не го е видял. От този момент той изчезва.
	— Хубав… много хубав… очарователен малък проблем — промърмори Поаро. — Продължете, приятелю.
	— Около четвърт час по-късно един висок мургав мъж с черни мустаци позвънява на входната врата и съобщава, че има уговорена среща с господин Давънхайм. Представя се с името Лоуен и съгласно инструкциите на банкера го поканват в кабинета. Минава около час, но Давънхайм не се появява. Накрая Лоуен позвънява и обяснява, че не може да чака повече, защото трябва да хване влака за града. Госпожа Давънхайм му се извинява за отсъствието на съпруга си, за което няма обяснение, защото той я бил предупредил, че очаква посетител. Лоуен изказва съжаление и си тръгва. Както всички знаем, Давънхайм не се завръща. В неделя сутринта уведомяват полицията, но тя не открива нищо. Давънхайм сякаш е потънал вдън земя. Не е ходил до пощата, никой не го видял да минава през селото. Служителите на гарата са напълно сигурни, че не се е качвал на влак. Колата му си била в гаража. Ако е наел кола, която да го чака на някое усамотено място, шофьорът й сигурно би се появил да ни съобщи, като имаме предвид огромната награда, предложена за информация по случая. Наистина възможно е да е вървял до Ентфийлд, което е на пет километра от селото. Същия ден там са се провеждали конни надбягвания и е имало много хора. Това би му позволило да се качи незабелязано на влака. Оттогава неговата снимка и пълното му описание са отпечатвани многократно във всеки вестник, но никой не се явил да съобщи нещо достоверно. Разбира се, получихме много писма от цяла Англия, но проверката на информацията в тях донесе само разочарование. В понеделник сутринта се появи нова сензационна новина. Сейфът в кабинета на Давънхайм в дома му е бил разбит и ограбен. Прозорците са били добре затворени отвътре, което изключва проникването на крадец отвън, освен ако не е имал съучастник в къщата, който впоследствие да ги е затворил. От друга страна, ако вземем предвид настъпилата суматоха в дома, кражбата може да е била извършена в събота и да е останала неразкрита до понеделник.
	— Precisement* — отбеляза сухо Поаро. — Арестуван ли е вече бедният мосю Лоуен?
	[* Precisement (фр.) — именно. — Б.пр.]
	— Не още — изхили се Джап. — Но го следим отблизо.
	Поаро кимна и попита:
	— Какво е взето от сейфа? Знаете ли?
	— Разговаряхме с младшия партньор на фирмата и госпожа Давънхайм. Изглежда е имало значително количество облигации и пари, получени след успешна борсова операция. Имало е и малко състояние от скъпоценности. Всичките бижута на госпожа Давънхайм са били в сейфа. През последните години съпругът й е купувал бижута и рядко минавал и месец, без да й подари някой рядък и скъп скъпоценен камък.
	— Съблазнителна плячка — рече замислено Поаро. — Ами Лоуен? Разбрахте ли каква работа е имал с Давънхайм онази вечер?
	— Очевидно двамата не са се разбирали твърде добре. Лоуен е дребен спекулант. Въпреки това е успял веднъж-дваж да изиграе Давънхайм и да спечели. Изглежда, те или не са се срещали лично, или пък — много рядко. Въпросната среща е била по желание на банкера, по повод на някакви акции от Южна Америка.
	— Давънхайм има ли интереси в Южна Америка?
	— Да, струва ми се. Съпругата му спомена случайно, че цялата минала есен е прекарал в Буенос Айрес.
	— Имат ли семейни проблеми? Съпрузите разбират ли се?
	— Бих казал, че семейният им живот протича съвсем тихо и спокойно. Госпожа Давънхайм е приятна жена, въпреки че не блести с интелигентност. Както виждате, нищо съществено.
	— В такъв случай не бива да търсим ключа към разгадаване на загадката в дома им. Той има ли неприятели?
	— Конкурентите му са многобройни, а и без съмнение има хора, които е използвал и те едва ли са добронамерени към него. Но струва ми се, че никой от тях не би го убил… а дори и да е, тогава къде е тялото?
	— Точно така. Както спомена Хейстингс, труповете имат лошия навик да се появяват на бял свят, при това със завидно постоянство.
	— Между другото един от градинарите твърди, че е видял някой да минава отстрани на къщата и да отива към градината с рози. Високият френски прозорец на кабинета се отваря към тази градина и Давънхайм често влизал и излизал през него. Но градинарят е бил доста далеч, зает с краставичките, и не може да каже дали е бил господарят му или не. Освен това не си спомня точно по кое време е видял човека. Сигурно е било преди шест, защото тогава приключва работния си ден.
	— А Давънхайм кога е напуснал къщата?
	— Около пет и половина.
	— Какво има след градината с рози?
	— Езеро.
	— Има ли навес за лодки?
	— Да. В него държат няколко лодки. Предполагам, че допускате самоубийство, мосю Поаро? Е, ще ви кажа, че утре Милър ще отиде там, за да претърси езерото. Какъв упорит човек!
	Приятелят ми леко се усмихна и се обърна към мен:
	— Моля те, Хейстингс, подай ми вестник „Дейли Мегафоун“. Ако добре си спомням, в него има поместена една необичайно ясна снимка на изчезналия.
	Станах, взех вестника и намерих страницата със снимката. Поаро внимателно започна да я разучава.
	— Хъм! — промърмори. — Косата му е доста дълга и чуплива. Има големи мустаци, остра брада и рунтави вежди. Очите му тъмни ли са?
	— Да.
	— Вероятно косата и брадата му са започнали да побеляват?
	Инспекторът кимна и попита:
	— Е, мосю Поаро, какво ще кажете за онова, което чухте? Ясно като бял ден, а?
	— Точно обратното. Съвсем не е ясно.
	Инспекторът от Скотланд Ярд изглеждаше доволен.
	— Което ми дава голяма надежда, че ще разреша случая — заключи спокойно Поаро.
	— А?
	— Смятам, че е добър знак, когато случаят изглежда толкова неясен. Ако нещо е ясно като бял ден… е, не му се доверявай! Някой се е погрижил да изглежда ясно.
	Джап поклати глава, сякаш за да изрази съчувствие към приятеля ми.
	— Е, кой както го разбира. Но не е зле на човек да му е ясно онова, което гледа.
	— Аз не гледам. Аз затварям очи… и мисля — промърмори отново Поаро.
	— Имате цяла седмица да мислите — въздъхна Джап.
	— Нали ще ме осведомявате за развитието на случая? За резултатите от подвизите на старателния инспектор Милър с орловия поглед?
	— Разбира се. Това влиза в облога ни — отвърна инспекторът.
	— Срамно, а? — рече ми Джап, когато го придружих до вратата. — Чувствам се сякаш съм ограбил дете.
	Усмихнах се и кимнах в знак на съгласие. Все още се усмихвах, когато се върнах в стаята.
	— Eh bien! — възкликна веднага Поаро. — Значи се подигравате с татко Поаро, така ли? — закани ми се с пръст той. — Не се доверявате на сивите му клетки, а? О, не се притеснявай! Хайде да обсъдим този малък проблем, който, признавам, все още е доста неясен, но вече се забелязват няколко интересни момента.
	— Езерото! — досетих се аз и го погледнах многозначително.
	— Нещо повече — навеса за лодки!
	Изгледах изкосо Поаро. На устните му играеше най-загадъчната усмивка. Почувствах, че е напълно излишно да му задавам въпроси.


	Джап не се обади на другия ден, а направо се появи вечерта в девет. По изражението му разбрах, че има новини.
	— Eh bien, приятелю, всичко наред ли е? — попита Поаро. — Само не ми казвайте, че в езерото сте открили тялото на Давънхайм, защото няма да ви повярвам.
	— Не сме, но намерихме дрехите му. Или по-скоро подобни на онези, с които е бил облечен в деня на изчезването си. Какво ще кажете?
	— Липсват ли други негови дрехи от къщата?
	— Не, камериерът му е напълно сигурен, че не липсват. Гардеробът му е непокътнат. Има и още нещо. Арестувахме Лоуен. Една от прислужничките, която има за задача да проверява прозорците в спалните, твърди, че е видяла Лоуен да отива към кабинета през градината с рози, и то около шест и петнайсет. Тоест десетина минути преди да напусне къщата.
	— Той какво каза?
	— Първо отрече, че изобщо е напускал кабинета. Но прислужничката е сигурна, че го е видяла. После уж се сети, че излязъл за малко, за да разгледа някои редки видове рози. Много неубедителна лъжа. Освен това получихме нови сведения. Господин Давънхайм е носел солиден златен пръстен с голям диамант на малкия пръст на дясната си ръка. В събота вечерта този пръстен е бил заложен в Лондон от човек на име Били Келет. Стар познат на полицията. Миналата есен лежа три месеца, защото беше откраднал часовника на един господин. Изглежда се е опитвал да заложи пръстена поне на пет различни места. Успял на последното. Сетне с получените пари се напил, обидил един полицай и така разбрахме за пръстена. Двамата с Милър отидохме на Боу Стрийт да говорим с него. Вече беше почти изтрезнял и трябва да призная, че се постарахме добре да го сплашим, като му намекнахме, че можем да го обвиним в убийство. Тогава той ни разказа следната странна история. В събота бил на надбягванията в Ентфийлд, въпреки че, смея да отбележа, неговите интереси са насочени повече към иглите за вратовръзки, отколкото към залаганията. Така или иначе имал лош ден. Не му провървяло. Тръгнал да се прибира по пътя за Кингсайд и малко преди да стигне селото, седнал на ръба на канавката да си почине. Няколко минути по-късно забелязал, че по пътя откъм селото идвал човек. Описа го по следния начин: „Тъмен господин, с големи мустаци, един от онези важни градски баровци.“ Келет бил прикрит от няколко камъка и не се виждал добре от пътя. Малко преди да стигне до него, мъжът се огледал набързо и след като се уверил, че няма жива душа наоколо, извадил някакъв малък предмет от джоба си и го захвърлил в канавката. После тръгнал към гарата. При падането предметът издал особен звук, което възбудило любопитството на нашия приятел. Отишъл да го потърси и не след дълго открил пръстена. Това е историята на Келет. Справедливо е да кажа, че Лоуен напълно отрича, че има нещо общо с пръстена. От друга страна, на човек като Келет изобщо не може да се вярва. Напълно е възможно да е срещнал Давънхайм в полето, да го е ограбил и да го е убил.
	— Малко вероятно, mon ami — поклати глава Поаро. — Там не е имало къде да скрие трупа. Пък и щяхте да го намерите досега. Освен това фактът, че открито е предлагал пръстена в заложните къщи, показва, че не е извършил убийство, за да го вземе. На трето място, вашият джебчия едва ли е убиец. Четвърто, след като е в затвора от събота, твърде голямо съвпадение би било така ясно да опише Лоуен.
	— Не казвам, че не сте прав — поклати глава Джап. — Но все пак не може да очаквате съдебните заседатели да вземат под внимание думите на един рецидивист. Това, което ме изненадва, е, че Лоуен не е измислил по-хитър начин да се отърве от пръстена.
	— След като е намерен близо до селото, може да се спори дали самият Давънхайм не го е захвърлил в канавката — повдигна рамене Поаро.
	— Но защо е трябвало да го прави? — възкликнах аз.
	— Сигурно има причина — отбеляза Джап. — Знаете ли, че зад езерото в оградата има малка вратичка, която води към хълма и на не повече от три минути път стигате до… Къде мислите? До една варница.
	— Мили Боже! — извиках аз. — Искате да кажете, че варта може да разяде тялото, но не и златото?
	— Точно така.
	Прочистих гърлото си и продължих:
	— Първо, всички доказателства сочат, че Лоуен е мъжът, който е отворил сейфа. Второ — той е имал зъб на Давънхайм. Трето, в първоначалните си показания той е излъгал, че не е напускал кабинета. Четвърто — ако приемете разказа на Били Келет за верен, без съмнение Лоуен е замесен. — Замълчах за миг, сетне попитах: — Какво ще кажете? — Зададох този въпрос, защото усетих, че съм напипал най-същественото.
	Поаро ме погледна със съжаление и леко поклати глава.
	— Mon pauvre ami. Нямаш талант за тези неща. Никога не съумяваш да уловиш важния детайл. Разсъжденията ти са погрешни.
	— Защо?
	— Нека разгледаме четирите ти пункта. Първо, Лоуен едва ли е знаел, че ще има възможността да отвори сейфа. Дошъл е за делови разговор. Не е могъл предварително да знае, че Давънхайм ще отсъства, защото е отишъл да пусне писма, и той ще бъде сам в кабинета.
	— Може да се е възползвал все пак? — предположих аз.
	— А с какви инструменти? Деловите господа не носят със себе си инструменти за разбиване на сейфове, които да използват, щом им се удаде възможност. А пък човек не може да отвори сейф с джобно ножче, нали?
	— Ами по втория пункт?
	— Каза, че Лоуен е имал зъб на Давънхайм. Сигурно имаш предвид, че един-два пъти Лоуен го е изиграл и е спечелил от сделките. Във всеки случай, като правило, не можеш да имаш зъб на този, когото си изиграл, по-скоро е обратното. Този, който е изигран, би трябвало да има зъб, а в случая това е Давънхайм.
	— Добре, обаче не можеш да отречеш, че Лоуен е излъгал, твърдейки, че не е напускал кабинета.
	— Не мога, но може да се е уплашил. Не забравяй, че дрехите на изчезналия са били открити в езерото. Разбира се, по-добре би било да каже веднага истината.
	— А четвъртият пункт?
	— Него ти го признавам. Ако историята на Келет е вярна, безспорно Лоуен е замесен. Ето кое прави случая толкова интересен.
	— Значи все пак съм осъзнал един съществен момент?
	— Може би… но напълно си пропуснал други два изключително важни момента, единият от които несъмнено е ключът към загадката.
	— И кои са те, моля?
	— Първият е страстта на Давънхайм да купува бижута през последните години. Вторият е пътуването му до Буенос Айрес миналата есен.
	— Поаро, ти се шегуваш.
	— Напротив, напълно съм сериозен. Мисля, че уцелих десетката, и се надявам господин Джап да не забрави нашия малък облог.
	Но инспекторът беше взел присърце шегата и не беше забравил, така че на следващия ден в единайсет получихме телеграма, адресирана до Поаро. С негово разрешение аз я отворих и прочетох:

	От миналата зима съпругът и съпругата спят в отделни стаи.

	— Аха! — възкликна приятелят ми. — А сега сме средата на юни! Всичко е ясно!
	Аз се втренчих в него.
	— Надявам се, че нямаш пари в банката „Давънхайм и Салмън“, mon ami?
	— Не, защо? — почудих се аз.
	— Защото бих те посъветвал да ги изтеглиш, преди да е станало късно.
	— Защо? Какво очакваш да се случи?
	— Очаквам след няколко дни… или може би по-скоро да фалира. Това ме подсеща — да върнем на Джап жеста му с телеграмата. Моля те, дай ми писалка и една бланка. Voila! „Съветвам теглене пари депозирани във въпросната банка.“ Така ще се заинтригува бедният Джап! И ще ококори очи! Изобщо няма да се сети… поне до утре.
	Приех думите му скептично, но на следващата сутрин събитията ме принудиха да отдам дължимото на забележителните способности на моя приятел. Във всеки вестник имаше огромни заглавия за сензационния фалит на банката „Давънхайм и Салмън“. На изчезването на известния финансист вече се гледаше по съвсем друг начин. Настояваше се за разследване на финансовите афери на банката.
	Още не бяхме приключили със закуската, когато вратата се отвори със замах и в стаята нахълта Джап. В лявата си ръка държеше вестник, а в дясната — телеграмата от Поаро. Той я хвърли на масата пред приятеля ми.
	— Как разбрахте, мосю Поаро? Откъде, за бога, можахте да разберете?
	Поаро спокойно му се усмихна и отвърна:
	— О, mon ami, след като получих телеграмата ви, аз бях напълно сигурен. От самото начало ме впечатли фактът, че в обира на сейфа има нещо странно. Бижута, пари в брой, облигации… сякаш всичко е било подготвено, за да бъде удобно… но за кого? Както обичате да се изразявате вие англичаните, господин Давънхайм е „номер едно“. И на мен ми се стори почти сигурно, че той е подготвил всичко за себе си. Помислете за страстта му да купува бижута през последните години. Колко просто! Превръщал е парите си в бижута. Много е възможно впоследствие да ги е подменял с фалшификати, а истинските да е криел на някое сигурно място под чуждо име. Така се е сдобил с огромно състояние, на което да се радва, когато вече никой няма да го търси. Завършва приготовленията и си урежда среща с Лоуен, който е бил непредпазлив и си е позволил един-два пъти да му пресече пътя. Банкерът пробива дупка в сейфа, дава нареждания да въведат госта в кабинета и напуска къщата. Но къде отива? — Той замълча и се пресегна да си вземе следващото варено яйце. Намръщи се и промърмори: — Наистина е нетърпимо, че кокошките снасят яйца с различна големина! На каква симетрия би могъл да разчита човек на масата си за закуска? Поне да ги бяха сортирали в магазина!
	— Зарежете яйцата — рече нетърпеливо Джап. — Ако им харесва да си ги снасят и квадратни! Кажете ни къде е отишъл този красавец, след като е напуснал „Кедрите“? Искам да кажа, ако знаете.
	— Отишъл е в своето скривалище. Ах, този господин Давънхайм! Някои от сивите му клетки не функционират твърде добре, но като цяло са от първо качество.
	— Знаете ли къде се крие?
	— Естествено! Той е много изобретателен.
	— Тогава, за бога, кажете ни!
	Поаро много внимателно събра парченцата от черупката, които бяха паднали в чинията му, и ги сложи в поставката за яйцето, като ги захлупи с изгребаната черупка. Когато приключи тази операция, той се усмихна и ни погледна.
	— Хайде, хайде, и двамата сте интелигентни мъже. Задайте си въпроса, който си зададох и аз: „Ако бях на негово място къде щях да се скрия?“ Хейстингс, ти какво ще кажеш?
	— Допускам, че нищо няма да направя. Ще си остана в Лондон, в центъра на събитията, ще се возя по автобусите и с метрото и се обзалагам десет към едно, че никой няма да ме разпознае. Ще се скрия в тълпата.
	Поаро се обърна към Джап и го изгледа въпросително.
	— Не съм съгласен. Веднага ще изчезна оттук, това е единственият шанс. Ще съм имал достатъчно време да подготвя всичко предварително. Ще ме чака яхта, готова да отплава веднага, и ще се скрия в някое отдалечено кътче на света още преди да се е вдигнал шум.
	И двамата с Джап се втренчихме в Поаро.
	— А вие какво смятате, мосю? — попита Джап.
	Поаро замълча. Сетне на устните му заигра закачлива усмивка.
	— Приятели, ако аз се криех от полицията, знаете ли къде щях да се скрия? В затвора?
	— Какво?
	— Търсите господин Давънхайм, за да го вкарате в затвора, и никога не бихте се сетили, че той вече е там!
	— Какво искате да кажете?
	— Споменахте ми, че госпожа Давънхайм не е много интелигентна жена. Въпреки това мисля, че ако я заведете на Боу Стрийт и направите очна ставка с Били Келет, тя веднага ще го познае, нищо, че е обръснал брадата и мустаците си, подстригал е косата си и си е подрязал рунтавите вежди. Съпругата винаги може да разпознае съпруга си, дори той да е успял да измами целия свят.
	— Били Келет? Но той е познат на полицията!
	— Но не ви ли казах, че Давънхайм е умен мъж? Подготвил е много старателно алибито си. Миналата есен не е бил в Буенос Айрес, а е изграждал образа на Били Келет, който е получил присъда за три месеца. Ето защо полицията не би заподозряла нищо, ако отново го хване. Не забравяйте, че става дума не само за много пари, но и за свобода. Струвало си е да изтърпи несгодите. Само че…
	— Да?
	— Eh bien, трябвало е да си сложи фалшива брада и перука, за да заприлича отново на себе си. Но да се спи с перука не е никак лесно и може да събуди подозрения. И така той вече не може да споделя една спалня със съпругата си. Вие открихте, че през последните шест месеца, тоест след завръщането му от Буенос Айрес, двамата с госпожа Давънхайм спят в различни стаи. В този момент разбрах! Всичко дойде на мястото си. Градинарят, на когото му се е сторило, че вижда господаря си да завива покрай къщата, е бил съвсем прав. Отишъл е до навеса за лодки, извадил „скитническите“ си дрехи, които много старателно крил от погледа на камериера си, хвърлил другите в езерото и продължил с изпълнението на плана си. Изиграл номера с пръстена, обидил полицай и го прибрали на сигурно място, на Боу Стрийт, където на никого не би дошло наум да го търси.
	— Това е невъзможно! — изстена Джап.
	— Попитайте госпожата — усмихна се приятелят ми.
	На следния ден на закуска до чинията на Поаро лежеше препоръчано писмо. Той го отвори и от плика изпадна банкнота от пет лири. Приятелят ми смръщи вежди.
	— По дяволите! Какво да я правя? Имам угризения. Бедният Джап! О, хрумна ми нещо. Ще си направим вечеря, само ние тримата. Това ме успокоява. Всъщност беше твърде лесно. Дори ме е срам. Все едно да ограбиш дете… Mille tonnerres*. Mon ami, какво те накара така да се разсмееш от сърце?
	[* Mille tonnerres (фр.) — хиляди дяволи. — Б.пр.]


	Авантюрата на италианския благородник

	Двамата с Поаро имахме много приятели и познати. Един от тях бе и доктор Хокър, който живееше недалеч от нас. Имаше навика от време на време да се отбива вечер, за да си поприказва с Поаро. Беше голям почитател на гениалния белгиец. Лекарят бе честен и искрен човек и се възхищаваше на таланта, от който той самият беше лишен.
	Една вечер в началото на юни той пристигна около осем и половина и подхванахме приятен разговор по един „весел“ проблем — отравянията с арсен, които преобладават при този род престъпления. Сигурно беше минал около четвърт час, когато вратата на дневната рязко се отвори и в стаята се втурна една разстроена жена.
	— О, докторе! Търсят ви! Глас, изпълнен с ужас! Тръпки ме побиха от него!
	Досетих се, че жената е госпожица Райдър, икономката на доктор Хокър. Той беше ерген и живееше в мрачна стара къща, на няколко пресечки от нас.
	Обикновено спокойната госпожица Райдър сега беше на ръба на нервна криза.
	— За какъв глас ми говориш? Кой е? И за какво става въпрос?
	— Обади се по телефона, докторе. Когато звънна, вдигнах слушалката и чух: „Помощ! Докторе, помощ! Убиха ме!“ После сякаш заглъхна. „Кой е?“ — попитах аз няколко пъти. В отговор чух само шепот: „фоскатин“, или нещо такова, сетне: „Риджънтс Корт“.
	— Граф Фоскатини! — възкликна изненадан лекарят. — Има апартамент на „Риджънтс Корт“. Трябва веднага да отида. Какво ли се е случило?
	— Ваш пациент ли е? — попита Поаро.
	— Преди няколко седмици имаше леко заболяване и аз се погрижих за него. Италианец е, но чудесно говори английски. Е, ще трябва да ви пожелая лека нощ, мосю Поаро, освен ако… — Той се поколеба.
	— Досещам се какво имате наум — усмихна се приятелят ми. — С удоволствие ще ви придружа. Хейстингс, слез долу и намери такси.
	Такситата винаги се изпокриват, когато човек бърза и най-много се нуждае от тях, но най-сетне успях да спра едно. Качихме се и поехме към „Риджънтс Корт“. „Риджънтс Корт“ беше нова жилищна сграда с апартаменти, точно зад Сейнт Джонс Уд Роуд. Построена наскоро, тя беше с най-съвременно оборудване.
	Във фоайето нямаше никого. Лекарят нетърпеливо натисна копчето на асансьора и когато дойде, започна да разпитва униформеното момче, което го обслужваше.
	— Апартамент 11. Граф Фоскатини. Разбрах, че се е случила злополука.
	Момчето го зяпна и промърмори:
	— За първи път чувам. Господин Грейвс, той работи при граф Фоскатини, излезе преди половин час и нищо не каза.
	— Графът сам ли е?
	— Не, сър, поканил е на вечеря двама господа.
	— Как изглеждат? — намесих се енергично аз.
	Вече бяхме в асансьора и бавно се изкачвахме към втория етаж, където се намираше апартамент 11.
	— Аз самият не ги видях, сър, но останах с впечатление, че са чужденци — продължи да обяснява момчето.
	Отвори желязната врата на асансьора и ние излязохме на площадката. Точно отсреща бе номер 11. Доктор Хокър позвъни на вратата. Никой не отговори, а и отвътре не се чуваше никакъв шум. Той продължи да звъни настоятелно. Чувахме да се звъни вътре, но нямаше никакви признаци на живот.
	— Май става сериозно — промърмори докторът и се обърна към момчето: — Имате ли ключ от апартамента?
	— Трябва да има долу в стаичката на портиера.
	— Иди да го донесеш! И ми се струва, че ще е добре да позвъниш в полицията.
	Поаро кимна одобрително.
	След малко момчето се върна заедно с домоуправителя.
	— Ще ми кажете ли, господа, какво означава всичко това? — попита той.
	— Разбира се. Граф Фоскатини ми се обади по телефона и ми каза, че е бил нападнат и умира. Както разбирате, не бива да губим повече време… ако вече не е твърде късно.
	Без повече въпроси домоуправителят извади ключа и ние влязохме в апартамента.
	Озовахме се в малък квадратен вестибюл. Вратата отдясно беше полуотворена. Домоуправителят кимна към нея и каза:
	— Трапезарията.
	Доктор Хокър тръгна натам. Последвахме го. Когато влязохме в стаята, дъхът ми спря. На кръглата маса в средата на стаята имаше остатъци от вечеря, три от столовете бяха избутани назад, като че ли седящите току-що са станали. В ъгъла, отдясно на камината, имаше голямо писалище, до което имаше човек… или по-скоро мъртвец. Дясната му ръка все още беше върху телефонната слушалка. Той беше паднал върху писалището, очевидно от много силен удар отзад по главата. Не се наложи да търсим дълго оръжието на престъплението. Наблизо беше захвърлена мраморна статуетка. Поставката й бе цялата в кръв.
	За по-малко от минута лекарят разгледа трупа и заключи:
	— Мъртъв е! Мисля, че е умрял почти веднага. Чудя се как е успял да се обади по телефона. Не бива да го докосваме, преди да дойде полицията.
	По предложение на домоуправителя претърсихме апартамента, но не открихме нищо съществено. Разбира се, не очаквахме да намерим убийците скрити вътре, след като са могли спокойно да си тръгнат.
	Върнахме се в трапезарията. Поаро не ни придружи при огледа на жилището. Забелязах, че внимателно разглежда масата, и отидох при него. Беше добре полирана махагонова маса. В средата имаше ваза с рози, а около нея — бели дантелени покривчици, закриващи блестящата й повърхност. Имаше купа с плодове, но трите чинийки за десерт не бяха докосвани. Виждаха се и три чашки, в които имаше утайка от кафе. Личеше, че двама души са пили черно кафе, а единият — кафе с мляко. Всички бяха пили червено вино. Гарафата бе наполовина празна. Единият от мъжете беше пушил пура, а другият — две цигари. На масата имаше и отворена сребърна кутия с пури и цигари във формата на костенурка.
	Аз отбелязах всички тези факти, но трябваше да си призная, че те с нищо не ми помагаха да си изясня случилото се. Зачудих се какво толкова вижда Поаро, че е така съсредоточен. Запитах го, а той ми отговори:
	— Mon ami, изплъзва ти се основното. Търся нещо, което липсва.
	— И какво е то?
	— Грешка… някоя малка грешка от страна на убиеца.
	Той тръгна към кухнята, надникна вътре и поклати глава.
	— Мосю — обърна се той към домоуправителя, — бъдете добър да ми обясните по какъв начин се осигурява храната тук?
	Домоуправителят пристъпи към една вратичка в стената и каза:
	— Вътре е асансьорът за храна. Отива до кухните, които са разположени на последния етаж. Поръчвате по телефона и в желания час блюдата ви се изпращат по асансьора. Мръсните съдове се прибират по същия начин. Както виждате, много е удобно. Не се притеснявате с приготвянето, а в същото време избягвате досадния шум в ресторантите.
	Поаро кимна и каза:
	— В такъв случай съдовете, които са използвани тази вечер, вече са качени горе. Ще ми позволите ли да отида там?
	— Разбира се, след като желаете. Робъртс, момчето от асансьора, ще ви заведе и ще ви представи. Боя се обаче, че няма да намерите нищо, което да ви е от полза. Използват се стотици съдове и горе ги събират заедно.
	Поаро настоя и ние се качихме в кухните на последния етаж. Разпитахме мъжа, който е приел поръчката от апартамент 11.
	— Поръчката беше от менюто, което предлагаме — обясни ни той. — Беше за трима. Супа, ордьовър с риба, торнадо от говеждо и суфле с ориз. По кое време ли? Струва ми се около осем часа. Не, боя се, че съдовете вече са измити. Колко жалко наистина! Предполагам, че сте искали да вземете отпечатъци?
	— Не точно — усмихна се загадъчно приятелят ми.
	— Интересува ме по-скоро апетитът на граф Фоскатини. Дали е хапнал от всяко блюдо?
	— Да, въпреки че не мога да кажа колко е изял. Всички чинии бяха изцапани, а подносите — почти празни, тоест, искам да кажа, с изключение на този със суфлето. Повечето от него беше останало.
	— Аха! — възкликна Поаро, явно удовлетворен от този факт.
	Докато се спускахме надолу към апартамента, той тихо отбеляза:
	— Определено имаме работа с методичен човек.
	— Имаш предвид убиеца на граф Фоскатини?
	— Безспорно графът е бил човек на реда. След като е повикал помощ по телефона и е съобщил, че умира, той много внимателно е положил слушалката върху апарата.
	Втренчих се в Поаро. Последните му думи и разпитът, който проведе, ме наведоха на една мисъл. Със стаен дъх го попитах:
	— Подозираш отрова? Ударът по главата е бил за заблуда?
	Той само се усмихна.
	Когато влязохме в апартамента, заварихме инспектор от полицията с двама помощници. Не остана доволен от нашето появяване, но Поаро го успокои, като спомена за приятеля ни в Скотланд Ярд — инспектор Джап. Така получихме неохотно разрешение да останем. И добре, че стана така. Пет минути след нас в апартамента нахълта мъж на средна възраст. Изглеждаше възбуден и уплашен.
	Беше Грейвс, икономът на граф Фоскатини, който изпълняваше и длъжността камериер. Разказа ни впечатляваща история.
	Предната сутрин се появили двама господа, които искали да се срещнат с графа. Били италианци. По-възрастният бил на около четирийсет години и се представил като синьор Асканио. Другият бил добре облечен млад човек на около двайсет и четири. Очевидно граф Фоскатини е очаквал посещението им и веднага отпратил Грейвс, под претекст да свърши някои незначителни неща. Икономът замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. Накрая все пак реши да си признае, че не се подчинил веднага на нареждането на господаря си, а се помотал из къщата, с надеждата да чуе за какво става дума.
	Разговорът обаче се водел почти шепнешком, така че не успял да долови много. От чутото все пак му станало ясно, че обсъждали някаква финансова операция. Дочул и заплахи. Разговорът съвсем не бил приятелски. Накрая граф Фоскатини леко повишил глас и икономът му ясно успял да чуе следното: „Сега повече нямам време да споря с вас, господа. Ако утре дойдете на вечеря в осем часа, ще продължим обсъждането.“ Грейвс се уплашил, че могат да излязат и да го видят, и побързал да излезе, за да изпълни поръчките на господаря си. Тази вечер те пристигнали точно на минутата. По време на вечерята водели съвсем неангажиращ разговор — за политика, за времето и театралния живот. Когато Грейвс поднесъл портвайн и кафе, графът му казал, че повече не се нуждае от него.
	— Обикновено така ли постъпваше, когато имаше гости? — попита инспекторът.
	— Не, сър. Не постъпваше така. Ето кое ме накара да си помисля, че в сделката, която щяха да обсъждат, има нещо нередно.
	С това Грейвс завърши разказа си. Излязъл около 8.30 и се срещнал с приятел. Отишли заедно в „Метрополитън Мюзик Хол“ на Еджуеър Роуд.
	Никой не е забелязал двамата мъже да напускат сградата, но вече беше установено времето на убийството — 8.47 часа. Един часовник на писалището е бил бутнат от ръката на Фоскатини на пода и беше спрял на този час. Това съвпадаше с думите на госпожица Райдър за времето на телефонното обаждане.
	Полицейският лекар беше прегледал трупа и сега той беше положен на дивана. За първи път видях лицето на графа. Тъмна кожа, дълъг нос, великолепни черни мустаци и полуотворени червени устни, зад които искряха ослепително бели зъби. Лицето му не беше приятно.
	— Е, случаят изглежда ясен — обади се инспекторът и затвори бележника си. — Единствената трудност ще бъде да пипнем този синьор Асканио. Предполагам, че едва ли ще имаме този късмет адресът му да е в джоба на мъртвеца?
	Но както Поаро вече беше отбелязал, граф Фоскатини е бил човек на реда. В един от джобовете му открихме бележка с адреса, прилежно написана с четлив почерк — „Синьор Паоло Асканио, хотел «Гровнър».“
	Инспекторът се втурна към телефона и след малко се обърна усмихнат към нас:
	— Точно навреме. Нашият любезен господин се канел да хване влака за континента. Е, господа, нямаме повече работа тук. Неприятна история, но съвършено ясна. Няма съмнение, че става дума за италианска вендета.
	Тръгнахме си. Доктор Хокър изглеждаше много възбуден:
	— Като в криминален роман, нали? Вълнуващо! Но ако го прочетете, не бихте повярвали, че е истина.
	Поаро не каза нищо. Беше замислен. През цялата вечер почти не се обади.
	— Какво мисли великият детектив? — попита го лекарят, като леко го потупа по гърба. — Май нямаше много работа за сивите ви клетки?
	— Така ли мислите?
	— Че какво друго?
	— Ами например прозорецът.
	— Прозорецът ли? Но той беше затворен. Никой не би могъл да влезе или да излезе през него. Забелязах го.
	— А защо го забелязахте?
	Лекарят го погледна смутено, а Поаро обясни:
	— Заради завесите. Не бяха спуснати. Странно, нали? Пък и кафето. Беше твърде черно.
	— И какво от това?
	— Твърде черно — повтори замислено детективът. — И като си припомним, че от суфлето с ориз беше останало доста, какво заключаваме?
	— Глупости! — възкликна лекарят. — Шегувате се с мен!
	— Аз никога не се шегувам с вас. Хейстингс може да потвърди, че съм напълно сериозен.
	— Все пак не разбирам накъде биеш — обадих се аз. — Да не би да подозираш иконома? Може да е бил свързан с бандата и да е сложил отрова в кафето. Предлагам, че ще проверят алибито му.
	— Безспорно, приятелю. Но мен ме интересува алибито на синьор Асканио.
	— Смяташ, че има алиби?
	— Точно това ме тревожи. Не се съмнявам, че в скоро време ще получим информация.


	На другия ден вестник „Дейли Нюзмонгър“ ни осведоми за последните събития.
	Синьор Асканио бил арестуван и обвинен в убийството на граф Фоскатини. При арестуването му отрекъл, че познава графа, и твърдял, че никога не е бил на „Риджънтс Корт“, нито във вечерта на убийството, нито предната сутрин. Младият мъж изчезнал. Два дни преди убийството синьор Асканио пристигнал в Англия от континента и се настанил в хотел „Гровнър“. Всички усилия на полицията да открият младия мъж останали напразни.
	Асканио обаче не беше изправен пред съда. Лично италианският посланик се явил и свидетелствал в полицията, че същата вечер между осем и девет Асканио бил при него в посолството. Арестуваният бил освободен. Разбира се, много хора смятали, че е политическо престъпление и съзнателно се потулва.
	Написаното във вестника силно заинтересува Поаро. И все пак една сутрин се изненадах, когато изведнъж ми съобщи, че в единайсет часа очаква посетител. И то не кой да е, а лично сеньор Асканио.
	— Иска да се консултира с теб?
	— Du tout*, аз искам да се консултирам с него.
	[* Du tout (фр.) — Съвсем не. — Б.пр]
	— За какво?
	— За убийството на „Риджънтс Корт“.
	— Смяташ да докажеш, че той го е извършил?
	— Хейстингс, човек не може да бъде обвинен два пъти в едно и също престъпление. Моля те, постарай се да проявяваш малко здрав разум! А, ето, сигурно е той — рече Поаро, когато чухме звънеца на вратата.
	Няколко минути по-късно при нас влезе синьор Асканио. Беше дребен, слаб мъж, с лукави очи. Остана прав, местейки подозрителен поглед ту към мен, ту към Поаро.
	— Мосю Поаро? — попита той.
	Моят приятел се потупа леко по гърдите и каза:
	— Моля, седнете, синьор. Както разбирам получили сте бележката ми. Аз съм твърдо решен да стигна до дъното на тази загадка. В известна степен и вие можете да ми помогнете. Нека да започнем. Придружен от един приятел, сте отишли при граф Фоскатини във вторник сутринта, девети…
	По лицето на италианеца се изписа гняв, той махна с ръка и каза:
	— Няма такова нещо. Заклех се в полицията…
	— Precisement. Но на мен ми се струва, че сте дали лъжлива клетва.
	— Заплашвате ли ме? Ха! Не се боя от вас. Бях оправдан.
	— Така е, но понеже не съм глупак, не ви заплашвам с бесило, а с публичност. Публичност! Виждам, че тази дума не ви допада. Така си и мислех. Знаете ли, понякога имам много интересни хрумвания. Хайде, синьор, единственият ви шанс е да говорите откровено с мен. Не желая да зная какво точно ви е довело в Англия. Зная само, че сте дошли специално, за да се срещнете с граф Фоскатини.
	— Той не е граф — изръмжа италианецът.
	— Вече видях, че името му липсва в Алманаха на италианските благородници. Титлата граф обаче често върши работа при изнудвания.
	— Предполагам, че се налага да бъда напълно откровен с вас. Изглежда, знаете много.
	— Впрегнах в работа сивите си клетки. Кажете ми, синьор Асканио, посетихте дома на убития във вторник сутринта, нали?
	— Да, но не съм ходил там на следващата вечер. Нямаше нужда да го правя. Ще ви разкажа всичко. Важна информация относно един високопоставен господин в Италия бе станала достояние на този негодник. Поиска голяма сума пари в замяна на документите. Дойдох в Англия, за да уредя нещата. Онази сутрин го посетих по предварително уговорена среща. Придружи ме един от младите секретари в посолството. Графът се държа по-разумно отколкото очаквах, но така или иначе му платих исканата сума.
	— Простете, как я платихте?
	— В италиански пари в брой. В дребни банкноти. Тогава му дадох парите. Той ми връчи въпросните документи. Оттогава не съм го виждал.
	— Защо не разказахте това в полицията, когато ви арестуваха?
	— Намирах се в деликатно положение и бях принуден да отричам всякаква връзка с този човек.
	— Как тогава ще обясните случилото се вечерта?
	— Мисля, че някой се е представил за мен. Както разбрах, в апартамента не са намерени пари.
	Поаро го изгледа и поклати глава.
	— Странно — промърмори. — Всички ние притежаваме малки сиви клетчици, а толкова малко хора знаят как да ги използват. Синьор Асканио, аз ви вярвам. До голяма степен разказът ви потвърждава моите заключения, но трябваше да бъда сигурен.
	След като гостът излезе, приятелят ми седна отново в креслото си и ми се усмихна.
	— Да чуем мнението на капитан Хейстингс за случая.
	— Предполагам, че Асканио е прав. Някой се е представил за него.
	— Никога, никога не използваш в достатъчна степен ума, с който добрият Бог те е дарил. Припомни си думите, които казах онази нощ, след като напуснахме апартамента. Споменах за това, че завесите на прозореца не бяха спуснати. Сега сме юни и в осем вечерта е все още светло. Стъмва се около осем и половина. Ca ne vous dit quelque chose*? Останах с впечатлението, че ще се сетиш.
	[* Ca ne vous dit quelque chose (фр.) — Това не ви ли говори нещо? — Б.пр.]
	Да продължим. Кафето бе много черно. Зъбите на граф Фоскатини обаче бяха ослепително бели. Кафето оставя следи по зъбите. И все пак, и от трите чаши беше пито. Защо ще му е на някого да създава впечатление, че графът е пил кафе, когато не е?
	Поклатих глава, напълно объркан.
	— Ще ти помогна. Какви доказателства имаме, че Асканио и приятелят му или пък двамата мъже, представящи се за тях, изобщо са били в апартамента? Никой не ги е видял да влизат или да излизат. Разполагаме с показанията на един човек и наличието на няколко предмета.
	— Какво имаш предвид?
	— Имам предвид ножове, вилици, чинии и празни блюда. О! Било е умно хрумване! Грейвс е крадец и мошеник, но методичен човек! Той дочува част от разговора сутринта, но то му е достатъчно, за да осъзнае, че Асканио е в деликатно положение и ще му е трудно да се защити. На следващата вечер около осем часа съобщава на господаря си, че го търсят по телефона, Фоскатини сяда до писалището, посяга към слушалката и в този момент Грейвс го удря отзад по главата с мраморната статуетка. После веднага поръчва по телефона вечеря за трима. Когато пристига, той подрежда масата, зацапва чиниите и приборите, но трябва да се отърве от храната. Той е не само умен човек, но и голям лакомник. След като изяжда три порции торнадо, суфлето му идва в повече. Изпушва една пура и две цигари, само и само да придаде допълнителна достоверност на картината. Блестящ план!
	Сетне, след като е преместил стрелките на часовника на 8.47, той го пуска на земята и часовникът спира. Единственото нещо, което забравя, е да спусне завесите. Ако е имало истинска вечеря, завесите щяха да бъдат спуснати веднага, щом се стъмни.
	Сетне излиза, като споменава на момчето от асансьора, че господарят му има гости. Отива до една телефонна кабина и в 8.47 се обажда на лекаря, като изрича уж предсмъртните слова на графа. Той така добре е планирал всичко, че никой не се сеща да провери дали някой е звънял от телефона в апартамент 11 по онова време.
	— С изключение на Еркюл Поаро, предполагам? — вметнах саркастично аз.
	— Дори и Еркюл Поаро не се сети — усмихна ми се той. — Първо трябваше да докажа пред теб изводите си. Но виждаш ли, ще изляза прав и Джап, на когото вече подшушнах нещичко, ще може да арестува многоуважаемия Грейвс. Чудя се колко ли пари е успял да изхарчи досега?
	Поаро се оказа прав. Както винаги! Дяволите да го вземат!


	Случаят с изчезналото завещание

	Проблемът, поставен ни от госпожица Вайълет Марш, беше приятна промяна в обичайната ни рутинна работа. Поаро получи кратко, делово писмо от дамата, с което тя молеше за среща. Той й прати съобщение, че ще я приеме в единайсет сутринта на следващия ден.
	Тя пристигна точно навреме. Беше висока красива млада жена, облечена скромно, но спретнато. Имаше делови и решителен вид. Очевидно беше от онези млади жени, които умеят да се справят сами. Лично аз не съм голям почитател на така наречения нов тип жени и въпреки приятната й външност не почувствах особена симпатия към нея.
	— Работата, за която ви търся, мосю Поаро, е от малко необичайно естество — започна тя, след като се настани на предложения й стол. — По-добре ще е да ви разкажа цялата история.
	— Ще ви бъда благодарен, мадмоазел.
	— Аз съм сираче. Баща ми е по-малкият от двамата сина на дребен фермер в Девъншир. Фермата била бедна и по-големият брат, Андрю, емигрирал в Австралия. Благодарение на успешни сделки със земя той много забогатял. По-малкият брат, Роджър, баща ми, нямал влечение към селския труд. Успял да се образова и станал чиновник в една малка фирма. Взел за жена момиче от по-горна класа. Майка ми беше дъщеря на артист. Баща ми почина, когато бях на шест години. Когато навърших четиринайсет, майка ми го последва. И така единственият ми жив роднина остана чичо Андрю, който скоро след смъртта на майка ми се върна от Австралия. Купи една ферма, „Крабтрий Манър“, в родния му край. Прояви изключителна любезност към мен, единствената му племенница, и ме взе да живея при него. Държеше се с мен, сякаш му бях собствена дъщеря. Въпреки помпозното си име „Крабтрий Манър“ е само една стара фермерска къща. Оказа се, че селският труд е в кръвта на чичо ми и той прояви голям интерес към новостите във фермерството. Въпреки огромното внимание, с което ме обграждаше, той имаше доста странни и бих казала, дори отвратителни представи за възпитанието на момичетата. Той беше почти необразован и въпреки че беше много хитър, не ценеше никак така наречените книжовни знания. Особено категорично се противопоставяше на образоването на жените. Според него момичетата трябва да се учат да водят домакинство, да се грижат за дома и да стоят настрана от книгите. Бях дълбоко разочарована и огорчена, че се опита да ме възпита по тези свои убеждения. Открито му се противопоставих. Знаех, че съм умна, но нямам никакво влечение към домакинската работа. Двамата с чичо често имахме разправии по този въпрос, защото въпреки дълбоката ни привързаност един към друг и двамата сме упорити, и не се предаваме. Имах късмет и спечелих стипендия, и така до известна степен успях да си осигуря самостоятелност. Бурята се разрази, когато реших да замина за Гъртън. Имах малко собствени пари, завещани от майка ми, и бях твърдо решена да оползотворя максимално ума, който Бог ми е дал. Последният ни скандал беше много тежък. Той ясно ми изложи фактите. Нямал други роднини и възнамерявал да ме направи единствена наследница. Вече ви споменах, че беше много богат. Ако обаче продължавам да упорствам с „тези модни женски измишльотини“, ме заплаши, че няма да получа нищо. Държах се спокойно, но твърдо. Обясних му, че съм дълбоко привързана към него, но възнамерявам да живея както аз искам. Последните му думи на раздяла бяха: „Надценяваш ума си момичето ми! Аз не съм образован, но те предизвиквам — твоя ум срещу моя ум. Пък да видим какво ще стане.“ Това се случи преди девет години. Понякога го посещавах през уикендите и отношенията ни бяха много добри, но възгледите му не се промениха. Нито веднъж не се поинтересува дали съм завършила средното си образование или пък университета. Преди три години здравето му започна да се влошава и миналия месец почина. Сега стигаме до причината за посещението ми. Чичо ми е оставил едно необикновено завещание. Според него „Крабтрий Манър“ е на мое разположение в рамките на една година след смъртта му и цитирам точните му думи: „през което време моята умна племенница може да докаже способностите си“. В края на този период „ако моите способности се окажат по-големи от нейните“, къщата и цялото му огромно богатство ще бъдат предадени на благотворителни институции.
	— Постъпил е малко жестоко с вас, мадмоазел, след като сте единственият кръвен роднина на господин Марш.
	— Не гледам така на нещата. Чичо Андрю честно ме предупреди и аз избрах своя път. След като не се подчиних на волята му, той е бил напълно свободен да остави парите си на когото пожелае.
	— Завещанието било ли е изготвено от адвокат?
	— Не. Написано е на бланка за завещания, а свидетели са били едно семейство, мъж и жена, които работят за чичо ми и живеят в къщата.
	— Сигурно има възможност да се оспори завещанието?
	— Нямам никакво намерение.
	— Значи гледате на него като на предизвикателство от страна на чичо ви, така ли?
	— Точно така.
	— Дааа… и то определено си е предизвикателство — отбеляза замислено Поаро. — Някъде в тази стара фермерска къща, строена безразборно, чичо ви е скрил голяма сума пари или по-вероятно друго завещание, като ви е дал една година, за да използвате знанията и изобретателността си да го откриете.
	— Точно така, мосю Поаро. Но съм убедена, че вашата изобретателност е далеч по-добра от моята.
	— Хайде сега! Много мило от ваша страна. Моите сиви клетки са на ваше разположение. А вие самата не се ли опитахте да търсите?
	— Само отгоре-отгоре, но твърде много уважавам ума на чичо си, за да допусна, че задачата е лесна.
	— Носите ли завещанието или копие от него?
	Госпожица Марш му подаде документа през масата. Поаро го изчете, като от време на време кимаше с глава.
	— Направено е преди три години, на двайсет и пети март. Посочено е и времето — 11 часа сутринта. Това навежда на някои мисли. Стеснява кръга на търсенето. Друго завещание, направено дори половин час по-късно, би променило всичко. Eh bien, мадмоазел, представихте ми един уникален и предизвикателен проблем. С най-голямо удоволствие ще го разреша. Колкото и да е бил умен чичо ви, сивите му клетки едва ли са като тези на Еркюл Поаро!
	„Ама наистина! Суетността на Поаро е потресаваща“ — помислих си аз.
	— За щастие в момента не съм ангажиран с нищо. Още тази вечер двамата с Хейстингс ще отидем в „Крабтрий Манър“. Надявам се, че семейството, свидетелствало при подписване на завещанието, е все още там?
	— Да, фамилията им е Бейкър.
	На следващата сутрин започнахме с огледа на фермата. Бяхме пристигнали предната вечер. Господин и госпожа Бейкър ни очакваха. Госпожица Марш ги беше предупредила с телеграма. Изглеждаха симпатична двойка. Мъжът беше кокалест, с червени бузи и приличаше на спаружена ябълка. Съпругата му беше едра жена, която излъчваше типичното девънширско спокойствие.
	Уморени от пътуването, първо с влак, след това от гарата с кола, ние си легнахме веднага след вечерята, която се състоеше от печено пиле, ябълков пай и девънширски крем. На сутринта ни поднесоха чудесна закуска, след което се настанихме в малка стая с ламперия, която е служила за кабинет и дневна на покойния господин Марш. До стената имаше писалище с надстройка, пълно с прилежно подредени документи. Едно голямо кожено кресло ясно говореше, че е било любимото място на господаря. На противоположната стена имаше голямо тапицирано канапе. До прозорците бяха наредени столове, облечени в същата като на канапето старомодна дамаска.
	— Eh bien, mon ami, трябва да набележим плана ни за действие — каза Поаро и запали една от своите тънки цигари. — Вече огледах къщата, но смятам, че ключът към загадката трябва да се търси в това помещение. Необходимо е много внимателно да прегледаме документите в писалището. Разбира се, не очаквам да намерим сред тях завещанието, но е твърде възможно някое на пръв поглед незначително листче да разкрие тайната на скривалището. Но първо трябва да получим малко информация. Моля те, позвъни на прислугата.
	Направих го. Докато чакахме, Поаро започна да се разхожда напред-назад и одобрително да кима с глава.
	— Този господин Марш е бил човек на реда. Погледни колко прилежно са подредени документите. Ключовете за всяко чекмедже са надписани, както и този за шкафа до стената. Виждам, че и в шкафа порцелановите съдове са подредени много симетрично. Такава радост за душата. Тук нищо не дразни окото… — Изведнъж той рязко спря и се втренчи в ключа на капака на писалището. Към него беше завързан зацапан плик. Поаро се намръщи и го издърпа от ключалката.
	На плика бяха надраскани думите: „Ключ за капака на писалището“. Почеркът беше необработен и някак си съвсем не приличаше на надписите на останалите ключове.
	— Това е писано от някой друг — намръщи се приятелят ми. — Готов съм да се закълна, че не е от господин Марш. Но кой друг е влизал в къщата? Само госпожица Марш и, ако не греша, тя също обича реда.
	Появи се Бейкър.
	— Бихте ли повикали съпругата си, за да ни отговорите на няколко въпроса?
	Бейкър излезе и след малко се върна с жена си. Тя избърса ръцете си в престилката и засия.
	С няколко думи Поаро им обясни целта на посещението ни. И двамата с готовност пожелаха да ни помогнат.
	— На нас не ни се иска госпожица Вайълет да изпусне туй, дето си е нейно — заяви жената. — Нямаше ли сърце тоя човек, та да остави всичко на разни болници?
	Поаро започна да ги разпитва. Да, двамата си спомняха как господарят е подписал завещанието си пред тях. Малко преди това той изпратил Бейкър до съседния град да му купи две готови бланки за завещание.
	— Две? — попита рязко Поаро.
	— Да, сър, предполагам за всеки случай. Току-виж сбъркал… То и така си стана. Ние подписахме едно…
	— По кое време на деня беше?
	Бейкър се почеса по главата, но жена му реагира по-бързо и каза:
	— Ами ще ви кажа. Току-що бях сложила млякото за какаото му в единайсет. Не помниш ли? Цялото беше изкипяло върху печката, когато се върнахме в кухнята.
	— А после?
	— Другото беше след един час. Извика ни пак и ни рече: „Направих грешка и скъсах предишното. Ще ви помоля пак да се подпишете.“ После господарят ни даде по една хубава сума. „Не съм ви оставил нищо в завещанието си, но всяка година ще получавате по една такава сума, която ще ви потрябва, когато аз умра.“ Тъй рече.
	Поаро се замисли. Не след дълго отново попита:
	— Какво направи господин Марш, след като се подписахте втория път? Знаете ли?
	— Отиде в селото, за да се разплати с търговците.
	Отговорът им не се понрави много на Поаро и той опита друго. Показа им ключа от писалището и надписа.
	— Това почеркът на господаря ви ли е?
	Може би си въобразявах, но ми се стори, че Бейкър се поколеба малко, преди да отговори:
	— Да, сър, негов е.
	„Лъже! — помислих си аз. — Но защо?“
	— Господарят ви пускал ли е наематели в къщата? През последните три години тук живели ли са непознати хора?
	— Не, сър.
	— Ами посетители?
	— Само госпожица Вайълет.
	— Чужди хора влизали ли са в тази стая?
	— Не, сър.
	— Забравяш онези работници, Джим — припомни му жена му.
	— Работници? — завъртя се към нея Поаро. — Какви работници?
	Тя обясни, че преди около две години и половина повикали работници да направят някои поправки в къщата. Смътно си спомняше какви точно. Изказа мнение, че по-скоро било прищявка на господаря им и според нея били съвсем ненужни. Част от времето работниците майсторили нещо в кабинета, но тя не можа да каже какво точно, защото докато работели, господарят не им разрешавал да влизат вътре. За съжаление не помнеха името на фирмата, от която са били наети работниците, а само че била в Плимут.
	— Напредваме, Хейстингс — потърка доволно ръце Поаро, когато семейство Бейкър излезе от стаята. — Очевидно е направил второ завещание и е повикал работници от Плимут, за да подготвят подходящо скривалище. Вместо да си губим времето да разковаваме пода и да разбиваме стените, ще отидем в Плимут.
	С малко затруднение успяхме да се доберем до информацията, от която се нуждаехме. След един-два опита най-сетне открихме фирмата, към която се е обърнал господин Марш.
	Работниците бяха от дълги години във фирмата и се оказа лесно да открием двамата мъже, които са изпълнили поръчката му. Те много ясно си спомняха за нея. Наред с многото дребни поправки били извадили една от тухлите на старомодната камина, направили дупка и така нагласили тухлата, че да не личи отвън. Работата била доста трудна, пък и старият господин бил много претенциозен. Човекът, с когото разговаряхме, се казваше Когън. Беше едър мъжага с пищни мустаци. Стори ми се интелигентен.
	Върнахме се в „Крабтрий Манър“ с приповдигнат дух и след като заключихме вратата на кабинета, се опитахме да се възползваме от новата информация. От външната страна на камината тухлите по нищо не се различаваха. Но когато започнахме да натискаме тук-там, изведнъж се отвори дълбока кухина.
	Поаро нетърпеливо си пъхна ръката вътре. Лицето му изведнъж помръкна. Извади ръката си и в нея държеше парче от полуизгоряла хартия. В кухината нямаше нищо друго.
	— По дяволите! — изруга ядосано той. — Някой ни е изпреварил.
	Разгледахме парчето хартия. Очевидно беше остатъкът от онова, което търсехме. Виждаше се част от подписа на Бейкър, но не и съдържанието на завещанието.
	Поаро се отпусна на един стол. Изразът на лицето му би бил комичен, ако не бяхме толкова отчаяни.
	— Не го разбирам — измърмори той. — Кой го е унищожил? С каква цел?
	— Бейкърови? — предположих аз.
	— Защо? Той не е предвидил нищо за тях и би било по-изгодно завещанието да се запази, така че те да останат на работа при госпожица Марш, вместо къщата да стане собственост на някоя болница. Кой би спечелил от унищожаването на завещанието?
	Наистина болниците, но човек не може да подозира подобни институции.
	— Може би старецът е променил решението си и сам го е унищожил — рекох аз.
	Поаро стана и внимателно изтупа дрехите си.
	— Може и така да е — призна той. — Това е едно от смислените ти предположения, Хейстингс. Е, тук нямаме повече работа. Направихме всичко, което е по силите на един смъртен. Опитахме се да се преборим с хитростта на Андрю Марш, но за съжаление племенницата му няма да спечели облога.
	Веднага тръгнахме за гарата и хванахме първия влак за Лондон, въпреки че не беше експресен. Поаро седеше тъжен и неудовлетворен. Колкото до мен, бях изморен и задрямах в ъгъла. Изведнъж Поаро ме стресна, като възкликна:
	— Бързо, Хейстингс! Събуди се и скачай! Скачай!
	Преди да разбера какво става, аз се озовах на перона със замаяна глава. Багажът ни остана във влака. Видяхме как той отпътува в нощта. Ужасно се ядосах, но Поаро не ми обърна никакво внимание.
	— Какъв глупак съм бил! — възкликна той. — Трижди да съм проклет! Никога вече няма да надценявам сивите си клетки!
	— И добре ще направиш — заядох се аз. — Но какво става?
	Както обикновено, погълнат от своите хрумвания, Поаро не обърна внимание на въпроса ми.
	— Разплащане с търговците… аз изцяло го изпуснах. Да, но къде? Къде? Няма значение, не може да бъркам. Трябва веднага да се върнем.
	Беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Успяхме да хванем един пътнически влак, а сетне от гарата наехме кола. Озовахме се в къщата рано сутринта на следващия ден. Пренебрегнахме объркването на семейство Бейкър, когато най-сетне успяхме да ги събудим. Поаро не им обърна никакво внимание и се втурна към кабинета.
	— Не съм прост глупак, а царят на глупаците! — промърмори той. — Дръж се сега!
	Отиде направо до писалището, извади ключа и откачи плика от него. Аз се втренчих недоумяващо в Поаро. Защо се надяваше да намери голямата бланка за завещание в такъв малък плик. С изключително внимание той го разкъса и разгъна хартията. Сетне запали огън в камината и постави листа над пламъците. След няколко минути по него започнаха да се появяват букви.
	— Виж, приятелю! — извика триумфално.
	Аз погледнах и видях само няколко бледо изписани реда, според които Марш оставяше всичко на племенницата си Вайълет Марш. Датата беше 25 март, 12.30 следобед. Свидетели бяха Албърт Пайк — сладкар и Джеси Пайк — съпругата му.
	— Но валидно ли е? — простенах аз.
	— Доколкото зная, няма закон, според който да не можеш да напишеш завещанието си със симпатично мастило. Желанието на завещателя е ясно изразено, а и наследницата е единствената му жива роднина. Колко умно от негова страна! Предвидил е всяка стъпка, която ще предприеме онзи, който търси. И аз като глупак постъпих точно както той е очаквал. Поръчва да му доставят две бланки за завещания, накарва прислужниците да се подпишат два пъти, сетне прави номера, като пише второто си завещание със симпатично мастило върху зацапана хартия. Намира някаква основателна причина, за да помоли сладкаря и съпругата му да се подпишат под неговия подпис, сетне сгъва листа като плик, който връзва за ключа на писалището. Сигурно е бил много доволен! Ако племенницата му успее да разгадае номера, значи изборът й да се образова е бил правилен и следователно е напълно достойна за парите му.
	— Но тя не разгада номера, нали? — рекох бавно аз. — Несправедливо е! Старецът печели.
	— Не е така, Хейстингс. Нима не разбираш? Госпожица Марш доказа своите способности и значението на доброто образование за жените с това, че веднага се обърна към мен. Винаги трябва да потърсиш експерта. Тя напълно доказа правото си да притежава тези пари.
	Зачудих се… много се зачудих, какво ли щеше да каже старият Андрю Марш?


	Дамата с воала

	Забелязвах, че от известно време Поаро става все по-недоволен и неспокоен. Напоследък нямахме интересни случаи, нищо, върху което дребният ми приятел да упражнява проницателния си ум и забележителната си способност да прави успешни умозаключения. Тази сутрин той захвърли вестника с едно нервно „Уф“ — любимо негово възклицание, което звучеше досущ като котешко кихане.
	— Те се боят от мен, Хейстингс! Вашите английски престъпници се боят от мен! Когато котката е тук, малките мишлета стоят надалеч от сиренето!
	— Мисля, че повечето от тях дори не знаят за вашето съществуване — казах аз със смях.
	Поаро ме погледна укоризнено. Той винаги си въобразява, че целият свят мисли и говори само за Еркюл Поаро. Наистина си беше създал име в Лондон, но трудно можех да повярвам, че неговото съществуване буди ужас в престъпния свят.
	— Какво ще кажете за онзиденшната кражба на скъпоценности на „Бонд Стрийт“? — попитах аз.
	— Хубав удар — отговори одобрително Поаро, — само че не е по моята част. Pas de finesse, settlement de I’audace*! Мъж разбива витрината на бижутерски магазин с тежък бастун и задига известен брой скъпоценни камъни. Достойни граждани веднага го хващат, пристига и полицай. Крадецът е заловен на местопрестъплението, у него са и бижутата. Откарват го в полицията и после се установява, че камъните са фалшиви. Той е дал истинските на съучастник — един от гореспоменатите достойни граждани. Ще отиде в затвора — вярно; ала когато излезе оттам, ще го очаква хубаво малко състояние. Да, не е лошо замислено. Но аз бих постъпил много по-умно. Понякога, Хейстингс, съжалявам, че притежавам такива здрави морални устои. Да работя против закона би било удоволствие, просто за разнообразие.
	[* Няма финес, само дързост! (фр.) — Б.пр.]
	— Горе главата, Поаро! Знаете, че сте единствен във вашето поприще.
	— И какво толкова предлага това мое поприще?
	Аз взех вестника.
	— Тук пише за загадъчната смърт на англичанин в Холандия — казах аз.
	— Винаги представят нещата така — а по-късно установяват, че той е ял консервирана риба и че смъртта му е съвсем естествена.
	— Е, ако сте настроен да мърморите!
	— Tiens*! — каза Поаро, който беше отишъл до прозореца. — На улицата виждам това, което в романите се нарича „дама с тежък воал“. Тя изкачва стълбите, натиска звънеца — идва да се консултира с нас. Ето възможност за нещо интересно. Когато човек е млад и хубав като нея, не покрива лицето си с воал, освен ако няма много сериозна причина.
	[* Я виж! (фр.) — Б.пр.]
	След миг посетителката беше въведена при нас. Както забеляза Поаро, тя беше наистина добре завоалирана. Беше невъзможно да се различат чертите й, докато тя не вдигна воала си от черна испанска дантела. Тогава видях, че интуицията на Поаро не го бе излъгала; дамата беше изключително хубава, със светла коса и сини очи. От изисканата простота на облеклото й аз веднага заключих, че тя принадлежи към висшите слоеве на обществото.
	— Мосю Поаро — изрече дамата с мек, мелодичен глас, — аз съм в голяма беда. Почти не вярвам, че можете да ми помогнете, но прекрасните неща, които съм чувала за вас, ме подтикнаха буквално като израз на последна надежда да ви помоля да направите невъзможното.
	— Невъзможното винаги ме е привличало — каза Поаро. — Продължете, моля ви, мадмоазел.
	Нашата хубава гостенка се поколеба.
	— Но трябва да бъдете откровена — добави Поаро. — Не бива да ме държите в неизвестност по никой пункт.
	— Ще ви се доверя — каза внезапно девойката. — Чували ли сте за лейди Милисънт Касъл Вон?
	Вдигнах поглед, силно заинтригуван. Годежът на лейди Милисънт с младия дук на Саутшир бе обявен само преди няколко дни. Тя беше, знаех това, петата дъщеря на безпаричен ирландски пер, докато дукът на Саутшир беше една от най-добрите партии в Англия.
	— Аз съм лейди Милисънт — продължи девойката. — Може да сте чели за моя годеж. Би трябвало да бъда едно от най-щастливите момичета на света; но уви, мосю Поаро, аз съм в ужасна беда! Има един човек, отвратителен човек — казва се Лавингтън; и той… просто не зная как да ви кажа. Написах едно писмо — тогава бях само на шестнайсет години; а той… той…
	— Писмо, което сте писали на този мистър Лавингтън?
	— О, не — не на него! На един млад войник — много го харесвах… той беше убит във войната.
	— Разбирам — каза съчувствено Поаро.
	— Писмото беше глупаво, неблагоразумно, но, мосю Поаро, нищо повече от това. В него обаче имаше фрази… които могат да се изтълкуват погрешно.
	— Разбирам — каза отново Поаро. — И това писмо е попаднало в ръцете на мистър Лавингтън?
	— Да. Той заплашва, че ако не му заплатя огромна сума, такава, каквато никога не мога да събера, ще изпрати писмото на дука.
	— Мръсна свиня! — възкликнах аз. — Моля, лейди Милисънт, да ме извините за този израз!
	— Няма ли да постъпите по-умно, ако признаете всичко на бъдещия си съпруг? — предложи Поаро.
	— Не смея, мосю Поаро. Дукът е човек със странен характер — ревнив, подозрителен и склонен да вярва на най-лошото. Това значи веднага да развалим годежа си.
	— Боже, Боже! — възкликна Поаро с изразителна гримаса. — И какво искате от мен, милейди?
	— Мисля, че бих могла да помоля мистър Лавингтън да ви се обади. Ще му кажа, че вие сте упълномощен от мен да говорите по въпроса с него. Може би ще успеете да намалите сумата, която той иска.
	— Каква сума споменава той?
	— Двайсет хиляди лири — невъзможно голяма сума. Съмнявам се дали ще мога да намеря и хиляда.
	— Вие бихте могли да вземете назаем парите с оглед на предстоящия ви брак — но се съмнявам дали ще можете да получите и половината от тази сума. Освен това… eh bien, противна ми е мисълта, че трябва да платите! Не, интелектът на Еркюл Поаро ще разгроми враговете ви! Изпратете ми този мистър Лавингтън. Смятате ли, че той ще дойде с писмото?
	Младата жена поклати глава:
	— Едва ли. Той е много предпазлив.
	— Предполагам, че наистина притежава писмото, нали?
	— Показа ми го, когато отидох в дома му.
	— Ходили сте в дома му? Това е било много неблагоразумно, милейди.
	— Наистина ли? Бях толкова отчаяна! Надявах се молбите ми да го трогнат.
	— Oh, la la! Лавингтъновците от този свят не се трогват от молби! Той дори ще ги изслуша с голямо удоволствие, защото ще му покажат какво значение придавате на документа. Къде живее този хубавец?
	— В Буона Виста, Уимбълдън. Отидох там по тъмно…
	Поаро изпъшка. Дамата продължи:
	— Заявих му, че ще съобщя на полицията, това беше накрая, но той само ми се присмя по ужасен начин. „Непременно, драга моя лейди Милисънт — каза той, — постъпете, както желаете.“
	— Да, това едва ли е работа за полицията — промърмори Поаро.
	— „Но аз мисля, че ще постъпите по-умно — продължи той. — Вижте, тук е вашето писмо — в тази малка кутийка от китайска главоблъсканица!“ И ми го показа да го видя. Опитах се да я сграбча, но той беше по-бърз. С ужасна усмивка сгъна писмото и пак го прибра в малката дървена кутийка. „Тук е на сигурно място, уверявам ви — добави той, — а самата кутийка ще бъде на такова хитро местенце, че никога няма да я намерите.“ Очите ми се насочиха към малкия сейф в стената, но Лавингтън поклати глава и се изсмя. „Имам си по-добър сейф от този“ — заключи той. О, беше отвратителен! Мосю Поаро, мислите ли, че ще можете да ми помогнете?
	— Имайте вяра в татко Поаро. Ще намеря начин.
	Тези уверения звучаха чудесно, мислех си аз, докато Поаро изпращаше красивата си клиентка по стълбите, но ми се стори, че ни очакваше костелив орех. Доверих опасенията си на Поаро, като се върна. Той кимна замислено.
	— Да, решението не е от тези, които се набиват в очите. Той държи камшика, този мосю Лавингтън. За момента не виждам как можем да го надхитрим.
	Мистър Лавингтън ни се обади още същия следобед. Лейди Милисънт бе казала истината, представяйки ни го като ужасен човек. Направо ми се прииска да го изритам надолу по стълбите. Той беше нагъл и груб, надсмиваше се над деликатните предложения на Поаро и изобщо се показваше като господар на положението. Не можех да се отърва от чувството, че този път Поаро не беше в стихията си. Изглеждаше обезсърчен и оклюмал.
	— Господа — каза Лавингтън, като си вземаше шапката, — ние, изглежда, не направихме нито крачка напред. Въпросът стои така — ще направя на лейди Милисънт отстъпка, тъй като тя е толкова очарователна млада дама! — И той зловещо се изкиска. — Смъквам цената на осемнайсет хиляди. Днес заминавам за Париж — имам да уреждам там една дребна сделка. Ще се върна във вторник. Ако не получа парите до вторник вечер, писмото ще отиде при дука. Не ми казвайте, че лейди Милисънт не може да намери парите. Някои от приятелите й с радост ще заемат необходимата сума на такава хубава жена — стига тя да ги помоли както трябва.
	Лицето ми пламна и аз пристъпих крачка напред, но Лавингтън бе побързал да напусне стаята, щом довърши фразата си.
	— Господи! — извиках аз. — Нещо трябва да се направи! Просто не мога да ви позная, Поаро.
	— Имате храбро сърце, приятелю — но сивите ви клетки са в плачевно състояние. Нямам желание да впечатлявам мистър Лавингтън със способностите си. За колкото по-плах ме мисли той, толкова по-добре.
	— Защо?
	— Любопитно е — измърмори Поаро, — че изразих желание да върша противозаконни неща малко преди да ни посети лейди Милисънт!
	— Възнамерявате да влезете с взлом в къщата му, когато него го няма? — изпъшках аз.
	— Понякога, Хейстингс, пъргавината на мислите ви ме изумява.
	— А ако вземе писмото със себе си?
	Поаро поклати глава.
	— Много е неправдоподобно. Той очевидно има скривалище в дома си, за което си въобразява, че е просто недосегаемо.
	— Кога… ъ-ъ-ъ… се заемаме с работата?
	— Утре вечер. Ще тръгнем оттук към единайсет часа.
	В уреченото време бях готов. Бях облечен в тъмен костюм и тъмна мека шапка. Щом ме видя, Поаро грейна.
	— Виждам, че сте се пременили за ролята — забеляза той. — Хайде да вземем метрото за Уимбълдън.
	— Няма ли да вземем нещо с нас? Инструменти, с които да влезем вътре?
	— Драги Хейстингс, Еркюл Поаро не си служи с такива груби методи.
	Замълчах пренебрежително, но вътрешно изгарях от любопитство.
	Беше точно полунощ, когато навлязохме в малката крайградска градина на Буона Виста. Къщата беше тъмна и притихнала. Поаро се упъти право към един прозорец в задната част на къщата, повдигна безшумно рамката му и ми каза да влизам.
	— Откъде знаете, че този прозорец ще бъде отворен? — прошепнах аз, защото това наистина бе необичайно.
	— Защото прерязах райбера му тази сутрин.
	— Какво?
	— Да, работата се оказа много проста. Дойдох в къщата, представих фалшива карта и една от официалните карти на инспектор Джап. Казах, че съм изпратен с препоръката на Скотланд Ярд да проверя някои заключалки, които мистър Лавингтън е поставил срещу крадци. Икономът ме прие с ентусиазъм. Оказа се, че напоследък те са имали два опита за обир — очевидно нашата скромна идея е хрумнала и на други клиенти на мистър Лавингтън — но нищо ценно не било отнето. Проверих всички прозорци, направих приготовленията си, забраних на прислугата да пипа прозорците до утре, тъй като са свързани с електрическа инсталация и се оттеглих с финес.
	— Наистина, Поаро, вие сте прекрасен.
	— Mon ami, задачата беше от проста по-проста. А сега на работа! Слугите спят на горния етаж, така че почти няма опасност да ги събудим.
	— Ако сейфът е вграден някъде в стената?
	— Сейф? Дрън-дрън! Няма никакъв сейф. Мистър Лавингтън е интелигентен човек. Ще видите, че е изобретил много по-интелигентно скривалище от сейф. Сейфът е първото нещо, което ще търси всеки крадец.
	Веднага започнахме систематично претърсване на цялото място. Но след няколкочасово тършуване из къщата нашите усилия се оказаха напразни. Видях симптоми на гняв по лицето на Поаро.
	— А, по дяволите, нима може Еркюл Поаро да бъде победен? Никога! Нека запазим спокойствие. Нека размислим. Нека се позовем на здравия разум. Нека — enfin*! — употребим нашите малки сиви клетки!
	[* Накрая (фр.) — Б.пр.]
	Той поспря за няколко минути, съсредоточено сбърчил вежди; а после зеленият блясък, който ми беше толкова добре познат, се прокрадна в очите му.
	— Аз съм истински идиот! Кухнята!
	— Кухнята ли? — извиках аз. — Но това е невъзможно. Слугите?
	— Да. Точно това ще кажат деветдесет и девет от сто души! И точно по тази причина кухнята е идеалното място. Тя е пълна с различни домакински вещи. Eh avant* към кухнята!
	[* Напред (фр.) — Б.пр.]
	Последвах го без всякаква надежда и започнах да наблюдавам как той рови в ракли за хляб, почуква тенджери и си пъха главата в газовата пещ. Накрая се уморих да го гледам и се упътих към кабинета.
	Бях убеден, че там, само там ще открием la cache* Потършувах малко, забелязах, че часът е вече четири и четвърт и че следователно скоро ще започне да се развиделява, и се върнах в кухнята.
	[* Скривалището (фр.) — Б.пр.]
	За мое пълно изумление заварих Поаро стъпил в сандъка с въглища, напълно съсипвайки спретнатия си светъл костюм. Той направи гримаса.
	— Да, приятелю, против моите инстинкти е да съсипвам външния си вид, но какво да се прави?
	— Че Лавингтън би ли заровил писмото под въглищата?
	— Ако използвате правилно очите си, ще видите, че не въглищата ме интересуват.
	Тогава видях, че на една полица зад сандъка за въглища са натрупани цепеници дърва. Поаро умело ги изваждаше една по една от купчината. Изведнъж той издаде тихо възклицание.
	— Дайте ми ножа си, Хейстингс!
	Подадох му го. Той като че ли го мушна в цепеницата и внезапно тя се раздели на две. Дървото беше грижливо разрязано с трион през средата и там бе издълбана кухина. Именно от нея Поаро извади малката китайска дървена кутийка.
	— Добре измислено! — извиках аз, забравил за миг, че трябва да пазя тишина.
	— По-тихо, Хейстингс! — смъмри ме Поаро. — Не повишавайте толкова гласа си. Хайде да си вървим, преди да се е развиделило.
	Като пъхна кутийката в джоба си, Поаро изскочи леко от сандъка за въглища, изчисти се колкото можа и напуснахме къщата по същия начин, по който влязохме в нея, след което бързо се отправихме към Лондон.
	— Що за необичайно място! — възмутих се аз. — Всеки би могъл да изгори цепеницата.
	— През юли ли, Хейстингс? А тя беше и на дъното на купчината — много изобретателно скривалище. О, ето едно такси! Да поемаме към къщи, да се измием и да се отдадем на освежителен сън.
	След вълнуващата нощ аз спах до късно. Когато най-сетне се дотътрих до всекидневната малко преди един часа, видях с изненада Поаро, облегнал гръб в едно кресло, с китайската кутийка, отворена до него, спокойно да чете писмото, което беше извадил от нея.
	Той ми се усмихна топло и потупа листа, който държеше в ръка.
	— Лейди Милисънт има право — каза той. — Дукът никога не би простил за това писмо! То съдържа някои от най-екстравагантните термини за изразяване на чувства, които съм срещал.
	— Поаро — възразих аз с леко възмущение, — не мисля, че трябва да четете писмото. Така не се прави.
	— Но Еркюл Поаро го прави — отвърна невъзмутимо приятелят ми.
	— И още нещо — казах аз. — Не мисля, че използването на официалната карта на Джап вчера е в съответствие с правилата на играта.
	— Но аз не играя никаква игра, Хейстингс. Аз разследвам случай.
	Повдигнах рамене. Явно почтеността не можеше да послужи за довод пред Поаро.
	— Чувам стъпки по стълбите — рече Поаро. — Това трябва да е лейди Милисънт.
	Нашата хубава клиентка влезе с напрегнат израз на лицето, който се промени с радостен, щом видя писмото и кутийката в ръцете на Поаро.
	— О, мосю Поаро. Колко прекрасно от ваша страна! Как успяхте да постигнете това?
	— С доста осъдителни методи, милейди. Но мистър Лавингтън няма да ме подведе под отговорност. Това е вашето писмо, нали?
	Тя се вгледа в писмото.
	— Да. О, как да ви се отблагодаря! Вие сте чудесен, просто чудесен! Къде беше скрито то?
	Поаро й каза.
	— Колко умно от ваша страна! — Тя взе малката кутийка от масата. — Ще си я запазя за спомен.
	— Надявах се, милейди, че ще ми позволите да я задържа за себе си — също за спомен.
	— Аз ще ви изпратя по-хубав сувенир от този — в деня на моята сватба. Няма да бъда неблагодарна към вас, мосю Поаро.
	— Удоволствието, че ви направих услуга, ще бъде за мен по-ценно от чек — затова ми позволете да задържа кутийката.
	— О, не, мосю Поаро, аз просто трябва да взема това! — извика лейди Милисънт със смях.
	Тя протегна ръка да вземе кутийката, но Поаро беше по-бърз. Ръката му стисна здраво кутийката.
	— А аз пък мисля обратното. — Гласът му се беше променил.
	— Какво значи това? — Гласът на клиентката ни като че беше станал по-рязък.
	— Поне ми позволете да извадя и останалото съдържание на кутийката. Вие забелязахте, че кутийка е с двойно дъно. В горната й половина беше компрометиращото писмо, а в долната…
	Той направи умело движение, а после протегна ръката си. В дланта му имаше четири големи блестящи диаманта и два едри млечнобели бисера.
	— Скъпоценностите, откраднати на „Бонд Стрийт“ онзи ден, предполагам — измърмори Поаро. — Джап ще ни каже точно.
	За мое пълно изумление Джап се появи откъм спалнята на Поаро.
	— Ваш стар познат, струва ми се — каза учтиво Поаро на лейди Милисънт.
	— Спипаха ме, Господи! — каза лейди Милисънт с напълно променено държание. — Ах, вие, ловък стар дяволе! — И изгледа Поаро почти с нежно преклонение.
	— Е, драга ми Гърти — изрече Джап, — този път играта свърши, нали? Не се надявах да се видим тъй скоро! Хванахме и приятелчето ти, онзи господинчо, който се представи завчера под името Лавингтън. Колкото до самия Лавингтън, наричан още Кроукър, както и Рийд, питам се кой ли от бандата му заби ножа оня ден в Холандия? Мислила си, че е взел плячката със себе си, нали? Но не. Добре те е заблудил — крил я е в къщата си. Пратила си двама души да ги търсят, а после си хванала мосю Поаро и той с учудващ късмет е намерил бижутата.
	— Много обичате да приказвате, нали? — каза бившата лейди Милисънт. — Успокойте се сега. Аз ще си отида кротко. Не можете да ми кажете, че не съм идеалната дама. Сбогом на всички!
	— Обувките й я издадоха — каза Поаро унесено, докато аз още не се бях съвзел. — След известни проучвания на вашата английска нация установих, че една дама от висшето общество винаги е много стриктна по отношение на своите обувки. Дрехите й може да не са съвсем нови, но винаги ще бъде с безупречни обувки. А тази лейди Милисънт носеше елегантни, скъпи дрехи, докато обувките й бяха евтини. Съществува много малка вероятност да сме видели истинската лейди Милисънт — била е за кратко време в Лондон, а това момиче имаше известна повърхностна прилика, която е достатъчна, за да заблуди на пръв поглед. Както обаче казах, отначало обувките събудиха подозренията ми, а после нейната история… и воала й — е, те бяха малко мелодраматични, нали? Китайската кутийка с мнимото компрометиращо писмо в горната си част изглежда е била известна на цялата банда, но цепеницата е безспорно идея на покойния мистър Лавингтън. Eh, par exemple* Хейстингс, мисля, че няма отново да засегнете достойнството ми, както направихте вчера с думите, че съм бил неизвестен в криминалния свят. Ma foi, те дори ме ангажират, когато не могат да се справят сами!
	[* Например (фр.) — Б.пр.]


	Изгубената мина

	Оставих банковата си книжка настрана с въздишка.
	— Интересно нещо — отбелязах, — превишаването на моя кредит никога не намалява.
	— И това не ви смущава? Ако аз превиша кредита си, сън няма да ме лови — заяви Поаро.
	— Вашият положителен баланс е доста приличен, предполагам! — отвърнах.
	— Четиристотин четирийсет и четири лири, четири шилинга и четири пенса — продължи той с известно самодоволство. — Хубава сума, нали?
	— Може да е проява на такт от страна на банковия ви мениджър. Той очевидно е запознат със слабостта ви към симетрични детайли. Защо не инвестираме, да речем, триста лири от тях в „Поркюпайн Ойл Фийлдс“? Според статията за тяхното акционерно дружество, отпечатана в днешните вестници, става ясно, че те ще изплатят идната година сто на сто дивиденти.
	— Не е за мен — отвърна Поаро и поклати глава. — Не съм по сензационните неща. На мен ми дай сигурно, благоразумно инвестиране — les tes*, консоли… — как го казвате — конверсия, нали?
	[* Les tes (фр.) — ренти; лихви. — Б.пр.]
	— Никога ли не сте правили спекулативна инвестиция?
	— Не, mon ami — отговори Поаро строго. — Не съм. И единствените акции, които притежавам, а те не са това, което вие наричате „със златна нишка“, са четиринайсет хиляди дяла в „Бирма Майнс Лимитид“. — Поаро млъкна и показа, че очаква да бъде помолен да продължи.
	— Да? — подсказах му аз.
	— И за тях не съм платил нищо — те ми бяха подарени като награда за проявата на моите сиви клетки. Желаете ли да чуете историята?
	— Разбира се.
	— Тези мини са разположени във вътрешната част на Бирма на около четиристотин километра от Рангун. Били са открити от китайците през петнайсети век, работили са до времето на Мохамеданското въстание и били окончателно изоставени 1868 година. Китайците извличали богатата оловно-сребърна руда от горните пластове на едното находище и я стопявали заради сребро, като оставяли големи количества богата на олово шлака. Когато в Бирма започнали да проучват рудните богатства, те, разбира се, открили това находище, но поради факта, че старият обект бил пълен с рохкава почва и вода, всички опити да се намери източникът на рудата се оказали напразни. Много работни групи били изпратени от синдикатите и те разкопали голям район, но богатата жила продължила да им се изплъзва. Някакъв представител на един от синдикатите попаднал по следите на една китайска фамилия, за която се предполагало, че е запазила данни за мината. Сегашният глава на фамилията се казвал Ву Линг.
	— Каква обаятелна търговска романтика! — възкликнах аз.
	— Нали? О, mon ami, човек може да се радва на романтика и без златисторуси момичета с несравнима красота… не, аз греша; червеникавокестенявите коси ви вълнуват най-много. Помните…
	— Продължавайте с историята — изрекох бързо аз.
	— Eh bien, приятелю, този Ву Линг бил открит. Той бил достоен за уважение търговец, много ценен в провинцията, в която живеел. Признал веднага, че притежава въпросните документи, и бил готов да преговаря за продажби, но отказал да сключва сделката с друг, освен с най-главните ръководители. Накрая се споразумели той да отпътува за Англия и да се срещне там с директорите на една голяма компания. Ву Линг пристигнал с кораба „Асунта“ в Саутхемптън през една студена, мъглива ноемврийска сутрин. Един от директорите, господин Пиърсън, отишъл в Саутхемптън да посрещне кораба, но поради мъглата влакът му много закъснял и когато пристигнал в града, Ву Линг вече бил слязъл от кораба и заминал със специален влак за Лондон. Господин Пиърсън се върнал обратно малко недоволен, защото нямал представа къде е отседнал китаецът. По-късно същия ден обаче телефоните зазвънели в офисите на компанията. Ву Линг се намирал в хотел „Ръсел Скуеър“. Той се чувствал неразположен след пътуването, ала заявил, че ще бъде в състояние да присъства на заседанието на борда следващия ден. Заседанието било насрочено за единайсет часа. Когато станало единайсет и половина, а Ву Линг още не се появявал, секретарят позвънил в хотел „Ръсел“. В отговор на запитванията си той узнал, че китаецът излязъл с един приятел около десет и половина. Изглеждало ясно, че той е тръгнал от хотела с намерението да отиде на заседанието, но времето минавало, а той не идвал. Възможно било, разбира се, той да се е заблудил по пътя, понеже не познавал добре Лондон, но до късно през нощта не се завърнал в хотела. Разтревожен сериозно, Пирсън съобщил на полицията за изчезването на китаеца. На следващия ден пак нямало никаква следа от изчезналия, ала привечер на другия ден в Темза бил намерен труп, който се оказал на злополучния китаец. Нито в дрехите, нито в багажа, оставен в хотела, били открити документите, свързани с мината. В този момент, mon ami, аз поех случая. Обади ми се господин Пиърсън. Макар и дълбоко потресен от смъртта на Ву Линг, главното му безпокойство беше да открие документите, чието предаване беше целта на посещението на китаеца в Англия. Главната грижа на полицията, разбира се, беше да установи кой е убиецът — възвръщането на документите щеше да бъде второстепенна задача. Пиърсън искаше от мен да оказвам съдействие на полицията, като същевременно се грижа за интересите на компанията. Съгласих се на драго сърце. Беше ясно, че пред мен има два пътя на действие. Единият сочеше, че трябва да разбера кой измежду служителите на компанията е знаел за пристигането на китаеца, а другият — да разпитам пътници от кораба, които биха могли да са запознати с мисията на китаеца. Тръгнах по втория път, защото той имаше по-тясно поле на проучване. Обединих усилията си с инспектор Милър, натоварен с разследването на случая — човек напълно различен от нашия приятел Джап, защото беше самомнителен, невъзпитан и изобщо нетърпим. Разпитахме заедно служителите от кораба. От тях научихме малко — повече не знаеха. Ву Линг бил затворен човек и не общувал почти с никого. Сближил се повече с двама от пътниците — един изпаднал европеец на име Дайър, който навярно имал лоша репутация, а другия — млад банков чиновник на име Чарлс Лестър, който се връщал от Хонконг. Имахме щастието да получим моментални снимки и на двамата. В момента нещата изглеждаха така, че ако някой от двамата беше замесен, то това несъмнено би бил Дайър. За него се знаеше, че има връзки с банда китайски мошеници и, общо взето, беше много вероятен извършител на деянието. Следващата ни стъпка беше да посетим хотел „Ръсел Скуеър“. Показахме моменталната снимка на Ву Линг и те го познаха веднага. После им показахме снимката и на Дайър, но за наше разочарование носачът от фоайето заяви категорично, че това не е мъжът, дошъл в хотела през фаталната сутрин. Почти като допълнение аз извадих снимката на Лестър и за моя изненада човекът веднага го позна. „Да, сър — потвърди той, — това е господинът, който дойде в десет и половина и попита за господин Ву Линг, а после излезе с него.“ Работата напредваше. Предстоеше да разпитаме Чарлс Лестър. Той се отнесе към нас с изключителна откровеност и с голямо прискърбие научи новината за преждевременната смърт на китаеца, след което се постави напълно на наше разположение. Той ни разказа следното — уговорил се с Ву Линг да му се обади в хотела в десет и половина. Ву Линг обаче не се появил. Вместо него на срещата дошъл неговият слуга и обяснил, че на господаря му се наложило да излезе. Слугата предложил на младия човек да го заведе на мястото, където бил отишъл господарят му. Без да подозира нищо, Лестър се съгласил и китаецът наел такси. Пътували известно време към доковете. Лестър изведнъж се усъмнил, спрял таксито и слязъл от него въпреки протестите на слугата. Това, увери ни той, било всичко, което знаел. Ние му благодарихме и се сбогувахме с него. Но разказът му скоро се оказа малко неточен. Първо, Ву Линг не е водел слуга със себе си — нито на кораба, нито в хотела. Второ, шофьорът на таксито, който возил двамата мъже онази сутрин, беше издирен. Той каза, че Лестър не е слязъл от таксито по пътя, а че той и китайският господин били откарани до едно съмнително жилище в Лаймхаус, в самото сърце на китайския квартал. Въпросното място било известно като пушалня за опиум. Двамата господа влезли вътре, а след около час англичанинът, когото той позна от снимката, излязъл сам. Той изглеждал много блед и като че ли му било лошо; казал му да го откара до най-близката станция на метрото. Поинтересувахме се по-подробно за Чарлс Лестър и установихме, че макар да е човек с чудесен характер, той е затънал в дългове и има страст към комара. Дайър, разбира се, също не беше пренебрегнат. Имаше малка възможност той да е другият човек, но тази идея се оказа напълно безпочвена. За целия ден, който ни интересуваше, той имаше абсолютно непоклатимо алиби. Разбира се, собственикът на пушалнята на опиум отрече всичко с азиатска упоритост. Той не бил виждал никога Чарлс Лестър. Онази сутрин не били идвали при него никакви двама господа. А и полицията грешала — там изобщо не се пушел никакъв опиум. Отричанията на собственика, макар добре обмислени, не помогнаха много на Чарлс Лестър. Той беше арестуван за убийството на Ву Линг. Направен беше обиск на вещите му, но не се откриха никакви документи, свързани с мината. Собственикът на пушалнята също беше задържан, но спешното претърсване на помещенията му не даде резултат. Въпреки старанието на полицията не беше открито нито стръкче опиум. В същото време приятелят ми, господин Пиърсън, беше много развълнуван. Той се разхождаше напред-назад из стаята ми и не преставаше да се вайка горчиво. „Но вие трябва да имате някакви идеи, мосю Поаро! — постоянно ми повтаряше той. — Вие сигурно имате някакви идеи!“ „Положително имам — отговарях аз предпазливо. — Но бедата е в това, че имам твърде много, а всички те водят в различни посоки.“ „Например?“ — поиска да узнае той. „Например шофьорът на таксито. Разполагаме само с твърдението му, че е закарал двамата пътници до онази къща. Ето ви една идея. После — каква е била всъщност къщата, в която са отишли? Да предположим, че те са оставили таксито пред къщата, минали са през нея и са излезли през другия вход, а след това са отишли другаде.“ При тези мои думи Пирсън много се впечатли. „Но вие само седите и мислите — обвини ме той. — Не можем ли да направим нещо?“ Ясно ви е, че той е твърде нетърпелив. „Мосю — изрекох аз с достойнство, — не подхожда на Еркюл Поаро да тича нагоре-надолу по вонящите улици на Лаймхаус като малко бездомно пале. Успокойте се. Агентите ми действат.“ На следния ден имах за него новина. Двамата мъже от таксито наистина бяха преминали през въпросната къща, но истинската им цел била малка гостилница до реката. Те били видени да влизат там, а Лестър да излиза оттам сам.
	— Отгоре на всичко, представете си, Хейстингс, някаква абсолютно неразумна идея беше обзела този Пиърсън! Единственото, което би го задоволило, беше да отидем двамата в гостилничката и да разпитваме. Аз спорех с него и го умолявах, но той остана непреклонен. Говореше, че ще се дегизира… дори намекна, че аз… аз също трябва… срам ме е да го изрека… трябва да си обръсна мустаците! Да! Изтъкнах му, че това е абсурдна идея. Човек не унищожава от чист каприз красиво нещо като моите мустаци. Освен това има ли значение дали един белгиец е с мустаци или без мустаци, когато реши да се наслади на живота, като опита какво е да се пуши опиум? Eh bien, накрая той отстъпи за мустаците, но продължи да настоява да изпълним замисъла му. И дойде една вечер вкъщи — mon Dieu, какъв вид имаше само! Носеше късо двуредно сако от дебел плат, а брадата му беше мръсна и необръсната. На врата си беше завързал още по-мръсен шал, вонящ до непоносимост. А на всичкото отгоре явно изпитваше удоволствие от цялата тази работа! Англичаните са луди хора, наистина! Направи някои поправки и в моя външен вид. Аз ги приех. Може ли да спориш с маниак? Накрая тръгнахме заедно — та можех ли да го пусна да отиде сам, като дете, облечено за участие в маскарад?
	— Разбира се, че не сте могли — отговорих аз.
	— Нека продължа. Пристигнахме там. Пиърсън говореше най-странен английски. Представи се за моряк. Говореше за „морски вълци“, за „щормове“ и за още какво ли не. Гостилницата беше малка и ниска, пълна беше с китайци. Ядохме странни ястия. Ah, Dieu, mon estomac*! — Поаро се хвана за корема, преди да продължи. — После при нас дойде съдържателят на заведението, китаец със зловеща усмивка.
	[* Ah, Dieu, mon estomac! (фр.) — О, господи, стомахът ми! — Б.пр.]
	— Вий, господа, не харесва моя храна — каза той. — Вий дошли за друго кое харесва повече. По едно луличка, а?
	Пиърсън ме ритна здравата под масата. (Беше си обул и моряшки обувки!) И каза:
	— Нямам нищо против, Джон. Води ни.
	Китаецът се усмихна и ни поведе към едно мазе, после слязохме още надолу по няколко стъпала, а оттам пак нагоре и се озовахме в помещение, отрупано с дивани и удобни възглавници. Легнахме и едно китайче ни свали обувките. Това беше най-хубавият момент от вечерта. После ни донесоха лулите за опиум, приготвиха сместа; ние се престорихме, че пушим, а после — че спим и сънуваме. Но като останахме сами, господин Пиърсън ми извика тихичко и веднага запълзя по пода. Отидохме в друго помещение, където посетителите спяха, и така нататък, докато чухме двама мъже да разговарят. Застанахме зад една завеса и се заслушахме. Те говореха за Ву Линг. „Какво ще правим с документите?“ — каза единият. „Господин Лестър, той ги вземе — отговори другият, който беше китаец. — Той казва скрие тях на тайно място — къде полиция не може погледне.“ „Но него са го спипали“ — каза първият. „Той лесно се отскубне. Полиция не знае той го направил.“
	Те говориха още по същия начин, после очевидно двамата тръгнаха към нас и ние бързо се върнахме на нашите места. „По-добре е да се махаме оттук — рече ми Пиърсън след няколко минути. — Мястото не е безопасно.“ „Прав сте, мосю — съгласих се аз. — Играем този фарс доста дълго време.“ Успяхме да се измъкнем навън благополучно, като платихме солидно за лулите с опиум. Като напуснахме Лаймхаус, Пиърсън въздъхна с дълбоко облекчение. „Щастлив съм, че се отървахме от това — каза той. — Но трябваше да се убедим в нещо важно.“ „Наистина — съгласих се аз. — И предполагам, че няма да ни бъде много трудно да се доберем до това, което ни е нужно… след този маскарад.“ И нямаше никакви затруднения — завърши внезапно Поаро.
	Резкият завършек изглеждаше тъй неочакван, че аз се ококорих в недоумение.
	— Но — промълвих — къде бяха те?
	— В неговия джоб — tout simplement*.
	[* Tout simplement (фр.) — много просто. — Б.пр.]
	— В чий джоб?
	— На господин Пиърсън, иска ли питане! — После, като забеляза смаяния ми израз, той продължи по-кротко: — Не разбирате ли? Господин Пиърсън като Чарлс Лестър беше задлъжнял. И също като него обичаше да играе комар. Замислил да открадне документите от китаеца. Срещнал го в Саутхемптън, дошъл в Лондон заедно с него и го откарал направо в Лаймхаус. Този ден бил мъглив; китаецът не могъл да разбере къде отиват. Предполагам, че Пиърсън е пушил често опиум и поради това имал странни приятели. Не мисля, че е имал намерение да извърши убийство. Идеята му била някой от китайците да се представи за Ву Линг и да получи парите за продажбата на документите. Дотук добре! Но за азиатския ум било безкрайно по-просто да убият Ву Линг и да хвърлят трупа в реката. Китайците съучастници на Пиърсън решили да следват собствените си методи, без да го уведомят. Представете си сега „паниката“, както вие я наричате, обзела Пиърсън. Някой може да го е видял във влака с Ву Линг, а убийството е много различно нещо от отвличането. Спасението му зависело от китаеца, който ще представлява Ву Линг в хотел „Ръсел Скуеър“. При условие, че не открият трупа много рано. Вероятно Ву Линг му е казал за споразумението между него и Чарлс Лестър, според което последният трябва да потърси Ву Линг в хотела. Пиърсън видял в това отличен начин да отклони подозренията от себе си. Чарлс Лестър ще е последният, видян в компанията на Ву Линг. Мнимият Ву Линг получил нареждания да се представи на Лестър като прислужник на Ву Линг и да го отведе колкото може по-бързо в Лаймхаус. Там много е възможно да са му предложили да пие нещо. Напитката е била подправена с опиат и когато Лестър идва на себе си след един час, той има много неясна представа какво се е случило с него. Така стояха работите до момента, в който Лестър научава за смъртта на Ву Линг. Тогава той изпуска нервите си и отрича да е бил някога в Лаймхаус. С това, разбира се, той потвърждава напълно версията на Пиърсън. Но доволен ли е Пиърсън? Не — поведението ми го тревожи и той решава да завърши работата с окончателното оклеветяване на Лестър. Затова устройва сложен маскарад. Що се отнася до мен, аз трябва да бъда напълно заблуден. Казвал ли съм ви, че като дете той е играл в маскаради? Eh bien, аз пък изпълних моята роля. Той се прибира вкъщи тържествуващ. Но на сутринта инспектор Милър пристига на вратата му. Намират документите у него и играта приключва. Той горчиво съжалява, задето си е позволил да изиграе този фарс на Еркюл Поаро! В цялата история има само една истинска трудност.
	— Коя е тя? — попитах любопитно аз.
	— Да убедя инспектор Милър! Какво магаре е този Милър! Едновременно упорит и идиот. Но накрая той повярва!
	— Много лошо — извиках аз.
	— Е, аз получих своите компенсации. Другите директори на „Бирма Майнс Лимитид“ ме наградиха с четиринайсет хиляди дяла от акциите си като малка компенсация за моите услуги. Не е толкова лошо, а? Но що се отнася до инвестиране на пари, моля ви, Хейстингс, да се придържаме строго към консервативния принцип. Нещата, които четете във вестника, може да не са верни. Директорите на „Поркюпайн“ — до един могат да се окажат като Пиърсън!


	Кутията с шоколадови бонбони

	Беше бурна нощ. Вън вятърът бясно вилнееше и дъждът блъскаше по прозорците на силни пориви.
	С Поаро седяхме пред камината, протегнали крака към чудотворната топлина. Между нас имаше малка маса. Откъм мен на масата стоеше грижливо приготвен горещ пунш; откъм Поаро — чаша гъст, богат шоколад, който не можех да докосна дори да ми даваха за това сто лири! Той отпи гъстата кафява течност от розовата порцеланова чаша и въздъхна със задоволство.
	— Quelle belle vie*! — промърмори.
	[* Quelle belle vie! (фр.) — Какъв прекрасен живот! — Б.пр.]
	— Да, светът е хубав — съгласих се аз. — Ето че имам хубава работа, много хубава! А вие сте прочут…
	— О, mon ami! — запротестира Поаро.
	— Наистина сте прочут. И с пълно право! Когато си помисля за вашия дълъг низ от успехи, направо се удивлявам. Вие просто не познавате неуспеха!
	— Подобна оригиналност звучи нелепо!
	— Сериозно — имали ли сте неуспехи?
	— Безброй пъти, приятелю. Какво си мислите вие? La bonne chance* не може винаги да бъде на твоя страна. В някои случаи съм бил извикван твърде късно, в други — колеги, работещи по същия случай, са ме изпреварвали с разкритието. На два пъти бях приковаван на легло точно когато достигах успеха. Когато се прави обща преценка, трябва да се вземат всички плюсове и минуси, приятелю.
	[* La bonne chance (фр.) — добрият шанс. — Б.пр.]
	— Нямам предвид това — отвърнах аз. — Интересува ме дали някога напълно сте се проваляли по ваша вина?
	— А, сега разбирам! Питате се дали съм се превръщал някога в кръгъл глупак, както се изразявате тук? Да, веднъж, приятелю… — Замислена усмивка се появи за миг на лицето му. — Да, веднъж се оказах голям глупак.
	Внезапно той изправи гръб на стола.
	— Вижте какво, приятелю — продължи Поаро, — вие водите хрониката за скромните ми успехи. Прибавете към сбирката си още една история, история на неуспех!
	Наведе се напред и сложи едно дърво в огъня. После, след като внимателно избърса ръцете си в малка кърпа, която висеше на пирон край камината, отново се облегна назад и започна да ми разказва историята.
	— Това, което ще узнаете — каза мосю Поаро, — стана в Белгия преди много години. То беше по времето на ужасната борба във Франция между църквата и държавата. Мосю Пол Дерулар беше виден френски депутат. Беше всеобща тайна, че го очаква министерски пост. Той беше най-изявеният член на антикатолическата партия и се очакваше, че като стане министър, ще се сблъска с непримирима враждебност. Мосю Пол Дерулар беше в много отношения странен човек. Макар да не пиеше и не пушеше, той не беше чак толкова примерен във всяко отношение. Разбирате, Хейстингс, че c’etait des femmes — toujours des femmes*!
	[* C’etait des femmes — toujours des femmes (фр.) — Това бяха жените, винаги жените — Б.пр.]
	Беше се оженил няколко години преди това за млада дама от Брюксел, която му донесе значителна зестра. Парите безспорно бяха полезни за кариерата му, тъй като той произхождаше от небогато семейство, въпреки че, от друга страна, можеше да се нарича барон, ако пожелае. От брака си нямаше деца, а жена му беше починала след две години — резултат от падане. Освен другата собственост, която тя му завещала, имаше една къща на авеню „Луиз“ в Брюксел. В този дом го сполетя неочакваната му смърт — събитие, което съвпадна с оставката на министъра, чийто пост той щеше да заеме. Всички вестници поместиха обширни материали за неговата кариера. Смъртта, настъпила внезапно след вечеря, беше обяснена със сърдечна недостатъчност. По това време, mon ami, аз бях, както знаете, детектив в белгийската полиция. Смъртта на мосю Пол Дерулар не беше особено интересна за мен. Аз съм, както също ви е известно, bon catholique* и кончината на покойника ми изглеждаше шанс за нас, католиците. Около три дни по-късно, когато отпускът ми току-що беше започнал, в жилището ми дойде посетителка — дама с плътен воал на лицето, но очевидно доста млада; веднага разбрах, че тя е jeune fille tout a fait comme il faut**.
	[* Bon catholique (фр.) — добър католик. — Б.пр.]
	[** Jeune fille tout a fait comme il faut (фр.) — Съвсем порядъчно младо момиче — Б.пр.]
	„Вие ли сте мосю Еркюл Поаро?“ — попита тя с приятен гърлен глас. Аз се поклоних. „Детективът от полицията?“ Отново се поклоних.
	„Седнете, моля ви, мадмоазел“ — казах. Тя прие поканата ми, седна и отметна воала си. Лицето й беше очарователно, макар по него да личаха следи от сълзи и то да имаше измъчен вид като от някакво силно безпокойство.
	„Мосю — каза тя, — разбирам, че сте в отпуск. Следователно сте свободен да поемете един частен ангажимент. Разбирате, че не желая да уведомявам полицията.“ Аз поклатих глава.
	„Боя се, че това, което искате, е невъзможно, мадмоазел. Дори в отпуск, аз пак съм полицейски служител.“ Тя се наведе напред:
	„Ecoutez, monsieur*. От вас искам само да разследвате случая. Резултатът от вашето разследване ще можете свободно да съобщите в полицията. Ако това, в което вярвам, се потвърди, ще ни потрябва помощта на закона.“ Поставен по този начин, въпросът придаваше по-различен вид на работата и аз приех да услужа на госпожицата без повече възражения. Лека руменина обагри страните й.
	[* Ecoutez, monsieur (фр.) — Чуйте, господине. — Б.пр.]
	„Благодаря ви, мосю — каза тя развълнувано. — Това, което искам да разследвате, е смъртта на мосю Пол Дерулар.“
	— Comment? — възкликнах изненадан аз. „Мосю, нямам факти, на които да се облегна, но женската ми интуиция, убедена съм, не ме лъже… Убедена съм, казвам ви, че мосю Дерулар не е починал от естествена смърт!“
	„Но несъмнено лекарите…“
	„Лекарите могат да сгрешат. Той беше толкова здрав, толкова силен! О, мосю Поаро, умолявам ви да ми помогнете!…“ Бедното дете беше почти обезумяло. Едва не падна на колене пред мен. Постарах се да я успокоя.
	„Ще ви помогна, мадмоазел. Почти съм сигурен, че вашите опасения са неоснователни, но ще видим. Първо, искам да ми опишете обитателите на къщата.“
	„Ще започна от прислугата, разбира се — Жанет, Фелис и Дениз, готвачката. Тя е там от много години; другите са обикновени селски момичета. Трябва да спомена тук и за Франсоа — той също е стар прислужник. После идва майката на мосю Дерулар, която живее там, и аз. Моето име е Виржини Менар. Аз съм бедна братовчедка на покойната мадам Дерулар, съпругата на мосю Пол, и живея повече от три години в къщата. Мисля, че ви описах добре всички обитатели. Имаше и двама гости.“
	„Кои са те?“
	„Мосю Дьо Сент Алар, съсед на мосю Дерулар от Франция. И един приятел англичанин, господин Джон Уилсън.“
	„Те още ли са при вас?“
	„Господин Уилсън — да, но мосю Дьо Сент Алар си замина вчера.“
	„И какъв е вашият план, мадмоазел Менар?“
	„Ако дойдете в къщата след половин час, аз ще съм подготвила почвата да представя удобен повод за вашето посещение. Ще кажа, че сте журналист. Че сте дошли от Париж и че носите препоръчителна картичка от мосю Дьо Сент Алар. Майката на Дерулар е болнава жена и няма да обърне голямо внимание на подробностите.“
	— Находчивият претекст на мадмоазел помогна и аз бях приет в къщата. След кратък разговор с майката на покойния депутат — тя беше респектираща личност с аристократична фигура, но несъмнено с разклатено здраве — получих възможност да разгледам къщата. Питам се, приятелю — продължи Поаро, — дали си представяте трудностите на моята задача? Човекът беше починал едва преди три дни. Ако се е разиграла мръсна игра, приемлива би била само една възможност — отравяне! А аз нямах възможност да видя тялото, нямах възможност да го изследвам или анализирам — нищо, чрез което да докажа приемането на отровата. Нямах улики — мними или каквито и да било други. Действително ли е бил отровен покойникът? Или е умрял от естествена смърт? Трябваше аз, Еркюл Поаро, да реша това, без каквато и да е помощ отнякъде. Първо разпитах прислугата и с нейна помощ можах да си представя вечерта, която ме интересуваше. Обърнах специално внимание на храната, която е била поднесена, и на начините на поднасянето й. Супата е била сервирана от супник от самия мосю Дерулар. След това били поднесени котлети, а след тях — пиле. Накрая компот. Всичко било поставяно на масата и поднасяно от мосю Дерулар. Кафето било донесено в голям кафеник също на масата за вечеря. Нищо, mon ami, не е могло да го отрови, без да отрови и другите! След вечеря мадам Дерулар се оттеглила в покоите си, придружена от мадмоазел Виржини. Тримата мъже отишли в кабинета на мосю Дерулар. Тук те побъбрили приятно известно време и после изведнъж депутатът се свлякъл тежко на земята. Мосю Дьо Сент Алар изтичал и казал на Франсоа да доведе веднага лекар. Според него несъмнено се отнасяло за мозъчен удар, така обяснил той. Но когато лекарят пристигнал, на пациента не можело вече с нищо да се помогне. Джон Уилсън, на когото бях представен от мадмоазел Виржини, за онова време беше типичен англичанин на средна възраст и снажен. Неговият разказ, представен на смесен англо-френски, потвърждаваше същото.
	„Изведнъж Дерулар силно почервеня — каза той — и падна на земята.“ Не можеше нищо повече да се установи. Отидох там, където се е разиграла трагедията — в кабинета — и бях оставен сам по моя молба. Дотук нищо не подкрепяше теорията на мадмоазел Менар. Не можех да не си помисля, че тя се заблуждава. Очевидно тя беше увлечена романтично от починалия, което й пречеше да види действителността. Въпреки това аз огледах кабинета най-внимателно. Имаше, макар и хипотетична, възможност да намеря игла от спринцовка, поставена в стола на мосю Дерулар по такъв начин, че да предизвика фаталното убождане. Малката дупчица, причинена от иглата, остава почти винаги незабелязана. Но не успях да открия никакъв признак в подкрепа на теорията си. Отпуснах се отчаян на един стол.
	„Отказвам се! — извиках. — Няма никакво доказателство! Всичко е повече от нормално.“ Като изрекох тези думи, погледът ми беше привлечен от голяма кутия шоколадови бонбони, поставена на близката маса, и сърцето ми радостно подскочи. Може кутията да не е причина за смъртта на мосю Дерулар, но тук поне имаше нещо не съвсем нормално. Повдигнах капака й. Кутията беше пълна, недокосната, нито един бонбон не липсваше — но въпреки това тя беше привлякла вниманието ми. Защото, Хейстингс, кутията беше розова, а капакът — син. Днес често виждаме синя панделка върху розова кутия и обратното, но кутия от един цвят, а капак от друг — не, решително не — това никога не се среща! Аз още не разбирах дали това несъответствие в цветовете може да помогне, но реших да го изследвам, понеже беше все пак необичайно. Позвъних на Франсоа и го попитах дали покойният му господар е обичал да яде сладки неща. На устните му се появи леко меланхолична усмивка.
	„Страстно ги обичаше, мосю. В къщата винаги имаше кутия с шоколадови бонбони. Той не вкусваше дори вино.“
	„И все пак тази кутия е пълна?“ — Повдигнах капака, за да му покажа.
	„Пардон, мосю, но това беше нова кутия, купена в деня на смъртта му, понеже другата беше почти довършена.“
	„Значи другата кутия е била довършена в деня на смъртта му“ — изрекох бавно аз.
	„Да, мосю, намерих я празна на сутринта и я изхвърлих.“
	„По всяко време на деня ли ядеше мосю Дерулар бонбони?“
	„Обикновено само след вечеря, мосю.“ Започнах да съзирам светлина в дъното на тунела.
	„Франсоа — казах аз, — можете ли да бъдете дискретен?“
	„Ако се наложи, мосю.“
	„Bon! Знайте тогава, че съм от полицията. Можете ли да ми намерите другата кутия?“
	„Няма проблеми, мосю. Тя е в кофата за смет.“ Той излезе и се върна след няколко минути с един предмет, покрит с прах. Това беше също такава кутия, каквато аз държах, само че този път кутията беше синя, а капакът розов. Благодарих на Франсоа и още веднъж му напомних да бъде дискретен, след което напуснах дома на авеню „Луиз“ без по-нататъшни грижи. Като следваща задача се обадих на лекаря, който беше прегледал мосю Дерулар. С него имах затруднение. Той се прикри хубавичко зад стена от научна фразеология, но въпреки това долових, че не е съвсем сигурен за този случай, въпреки че желаеше да бъде така.
	„Има много любопитни случаи от този вид — отбеляза лекарят, когато успях да го обезкуража донякъде. — Внезапен пристъп на гняв, на неудържимо чувство, след обилна вечеря, а после в прилив на силен афект кръвта се качва в главата и хоп!… ударът е готов!“
	„Но мосю Дерулар не се е разгневявал.“
	„Не е ли? Аз пък установих, че е имал бурна свада с мосю Дьо Сент Алар.“
	„Защо ще се кара с него?“
	„C’est evident! — Лекарят повдигна рамене. — Мосю Дьо Сент Алар не е ли католик от най-фанатичните? Тяхното приятелство е било подронено от въпроса за противоречието между църквата и държавата. Не минавал ден, без да спорят. За мосю Дьо Сент Алар Дерулар бил почти антихрист.“
	Тази забележка беше неочаквана и ми даде повод за размисъл.
	„Още един въпрос, докторе — възможно ли е да се вкара фатална доза отрова в шоколадов бонбон?“
	„Смятам, че може — изрече бавно лекарят. — Например синилна киселина, ако липсват условия за изпарението й, и малко топче, в което е вкарана киселината, може да бъде погълнато незабелязано — но подобно предположение не е много основателно. Ала шоколадов бонбон, пълен с морфин или стрихнин… — Той направи гримаса на отвращение. — Разбирате ли, господин Поаро — една хапка ще бъде достатъчна! Непредпазливият човек няма да му мисли много-много.“
	„Благодаря ви, мосю докторе.“ Прибрах се. След лекаря отидох да разпитам аптекарите, най-вече тези, които са в съседство с авеню „Луиз“. Добре е да си от полицията. Получих информацията, която желаех, без никакви спънки. Само в един случай чух за отрова, доставена за въпросния дом. Това бяха атропинови капки за очи — за мадам Дерулар. Атропинът е силна отрова и в момента аз се въодушевих, но симптомите на отравянето с атропин приличат много на тези с птомаин и нямат прилика със симптомите, които изследвах. Освен това рецептата беше стара. Мадам Дерулар страдала от катаракта на двете очи от дълги години. Тъкмо се готвех да си тръгна разочарован, когато гласът на аптекаря ме спря:
	„Un moment, M. Poirot. Спомних си как момичето, което донесе рецептата, каза, че имало да ходи при аптекаря англичанин. Може да опитате и там.“ Така и направих. Още веднъж използвах служебните си права и получих желаната информация. В деня преди смъртта на мосю Дерулар написали рецепта за господин Джон Уилсън. Рецептата не трябвало да се приготвя. Това били малки таблетки тринитрин. Попитах дали мога да ги видя. Аптекарят ми ги показа и сърцето ми се разтуптя — защото малките таблетки бяха направени с шоколад.
	„Лекарството отровно ли е?“ — попитах аз.
	„Не, мосю.“
	„Можете ли да ми опишете въздействието му?“
	„Понижава кръвното налягане. Предписва се при някои форми на сърдечни смущения — например при ангина пекторис. Намалява артериалното налягане. При атеросклероза…“ Аз го пресякох:
	„Ma foi! Тези безкрайни обяснения не ми говорят нищо. Лекарството може ли да предизвика почервеняване на лицето?“
	„Може, разбира се.“
	„А ако погълна десет-двайсет от вашите малки таблетки, какво ще стане?“
	„Не ви съветвам да опитвате“ — отговори сухо аптекарят.
	„И въпреки това твърдите, че те не са отровни?“
	„Много вещества не се смятат за отрови, но могат да доведат до смърт“ — отговори ми той в същия дух. Напуснах аптеката окрилен. Най-после нещата бяха потръгнали! Сега знаех, че Джон Уилсън притежава средството за извършване на престъплението, но какво да кажем за мотива? Той бе дошъл в Белгия по работа и бе помолил мосю Дерулар да му даде подслон. Очевидно нямаше какво да спечели от смъртта на Дерулар. Нещо повече — открих от запитване до Англия, че Уилсън вече няколко години страдал от мъчителна форма на сърдечно заболяване, известно като ангина пекторис. Следователно той имаше пълно право да взема тези таблетки. Освен това бях убеден, че някой е ходил до кутията с шоколадови бонбони, отворил е по погрешка пълната кутия, а после е изпразнил съдържанието на последния бонбон в другата кутия, като го е напълнил с колкото може да побере малки тринитринови таблетки. Шоколадовите бонбони бяха големи. В един от тях можеха да се поберат, бях сигурен, между двайсет и трийсет таблетки. Но кой беше направил това? В къщата беше имало двама външни: — Джон Уилсън е притежавал средството, Сент Алар — мотива. Не забравяйте, че той е фанатик, а няма нищо по-страшно от религиозния фанатик. Могъл ли е той по някакъв начин да се добере до тринитрина на Джон Уилсън? Хрумна ми идея. О, вие се усмихвате на моите идеи! Защо Уилсън е свършил своя тринитрин? Защото не си е донесъл достатъчно таблетки от Англия. Отидох още веднъж в дома на авеню „Луиз“. Уилсън бе излязъл, но видях Фелиси — момичето, което чисти и оправя стаята му. Веднага го попитах дали е вярно, че Уилсън е изгубил някакво шишенце от полицата над умивалника си преди няколко дни. Момичето отговори много развълнувано. Да, точно така било. Тя, Фелиси, била обвинена в това. Господинът от Англия очевидно мислел, че е счупила шишенцето и не иска да си признае. А тя изобщо не го била докосвала. Без съмнение може да е била Жанет — винаги си пъхала носа там, където не й е работа… Успокоих бъбривото момиче и напуснах дома. Вече знаех всичко, което ми трябваше. Оставаше ми само да докажа случая. Но чувствах, че това няма да бъде лесно. Трябваше да съм сигурен, че Сент Алар е взел шишенцето с тринитрин от полицата на Джон Уилсън, ала за да убедя другите, трябваше да им представя доказателства. А нямаше какво да им представя! Както и да е — аз вече знаех, това беше същественото. Помните ли какви трудности срещнахме с аферата в Стайлс, Хейстингс? Тогава също знаех — но ми бе необходимо дълго време, за да установя последната брънка от веригата на доказателствата срещу убиеца. Поисках среща с мадмоазел Менар. Тя се отзова веднага. Попитах я за адреса на мосю Дьо Сент Алар. Лицето й помръкна от безпокойство.
	„Защо ви е, мосю?“ — попита тя.
	„Защото е необходимо, мадмоазел.“ Тя, изглежда, се съмняваше, беше и неспокойна.
	„От него нищо няма да узнаете. Той е човек, който като че ли не принадлежи към този свят. Едва ли забелязва това, което става около него.“
	„Възможно е, мадмоазел. Въпреки всичко той е бил стар приятел на мосю Дерулар. Може да има неща, които да науча от него… неща от миналото… стари вражди… стари любовни истории.“ Госпожицата поруменя и прехапа устната си.
	„Както искате — каза тя, — но… но сега съм сигурна, че се излъгах. Беше добре от ваша страна, че се съгласихте да ми помогнете, но аз бях разстроена… бях съвсем объркана по това време. Сега виждам, че няма никаква загадка за разрешаване. Оставете този случай, моля ви, мосю.“
	Изгледах я строго.
	„Мадмоазел — рекох аз, — понякога е трудно за едно куче да намери следата, но след като я намери, нищо не може да го накара да я изостави! Ако, разбира се, кучето е добро! А аз, мадмоазел, аз, Еркюл Поаро, съм много добро куче.“ Без да каже дума, тя се обърна и излезе. След няколко минути се върна с адреса, написан на лист хартия. Напуснах къщата, Франсоа ме чакаше отвън. Той ме погледна разтревожено:
	„Нещо ново, мосю?“
	„Още не, приятелю.“
	„О, клетият мосю Дерулар! — възкликна той. — И аз мисля като него. Не уважавам свещениците. Но не бих казал това в къщата. Жените до една са набожни… може би не толкова лошо качество. Madame est tres pieuse — et mademoiselle Virginie aussi*.“ Мадмоазел Виржини? Беше ли и тя „tres pieuse“?
	[* Madame est tres pieuse — et mademoiselle Virginie aussi. (фр.) — Мадам е много благочестива… и мадмоазел Виржини също. — Б.пр.]
	Като се замислих за обляното й от сълзи лице от първия ден на нашата среща, аз не бях много убеден в това. След като получих адреса на мосю Дьо Сент Алар, аз не се бавих нито минута. Пристигнах в околностите на имението му в Ардените, но едва след няколко дни можах да намеря претекст, за да получа достъп до дома му. Накрая успях — как мислите? Като водопроводчик, mon ami! Беше работа за една минута — да отстраня газов теч в спалнята на мосю Дьо Сент Алар. Отидох да си взема инструментите и пресметнах, че трябва да се върна с тях по време, когато съм сигурен, че всичко ще бъде най-благоприятно за мен. Не ми беше много ясно какво щях да търся. Не вярвах, че има шанс да намеря единственото нещо, което търсех. Той едва ли е поел риска да го запази. Въпреки това, когато открих заключения малък шкаф над умивалника, не можах да устоя на изкушението да видя какво има вътре. Ключалката се оказа твърде лесна за отваряне. Скоро вратичката бе отворена. Шкафът беше пълен със стари шишета. Разгледах ги едно по едно с трепереща ръка. И изведнъж нададох вик. Представете си, приятелю, аз държах в ръката си малко шишенце с етикет от английската аптека.
	На етикета пишеше: „Таблетки тринитрин. Да се взема по една при нужда. За господин Джон Уилсън.“ Сдържах възторга си, затворих шкафа, но преди това пъхнах шишенцето в джоба си и продължих да поправям газовия теч!
	Човек трябва да бъде методичен. После напуснах имението и взех влака за родината си колкото може по-бързо. Пристигнах в Брюксел късно през нощта. На сутринта седнах да пиша доклад до префекта, когато ми донесоха бележка. Тя беше от възрастната мадам Дерулар, която ме викаше в дома си на авеню „Луиз“ незабавно, Франсоа ми отвори вратата.
	„Мадам баронесата ви очаква.“ Той ме въведе в нейните покои. Тя седеше величествено в едно голямо кресло. Нямаше никакъв признак за присъствието на мадмоазел Виржини.
	„Мосю Поаро — започна старата дама, — аз току-що научих, че вие не сте такъв, за какъвто се представяте. Вие сте полицейски служител.“
	„Имате право, мадам.“
	„Дошли сте тук, за да разследвате обстоятелствата около смъртта на сина ми?“ Отново отговорих:
	„Имате право, мадам.“
	„Ще ви бъда признателна, ако ми кажете какъв напредък сте отбелязали досега.“ Аз се поколебах.
	„Първо, искам да зная как сте научили всичко това, мадам.“
	„От човек, който вече не е между живите.“ Нейните думи и начинът, по който тя ги произнесе, вледениха сърцето ми. Не бях в състояние да говоря.
	„Затова, мосю, ви моля най-настоятелно да ми кажете точно какъв напредък сте отбелязали във вашето разследване.“
	„Мадам, моето разследване приключи.“
	„Синът ми?“
	„Бил е убит.“
	„Знаете ли от кого?“
	„Да, мадам.“
	„Кой тогава е той?“
	„Мосю Дьо Сент Алар.“
	„Грешите. Мосю Дьо Сент Алар е неспособен да извърши такова престъпление.“
	„Доказателствата са в ръцете ми.“
	„Ще ви помоля още веднъж да ми кажете всичко.“ Този път аз се подчиних и разказах за всяка стъпка, която ме беше довела до разкриване на истината. Тя слушаше внимателно. Накрая започна да кима.
	„Да, да, всичко е така, както казвате, с изключение на едно нещо. Убиецът на моя син не е мосю Дьо Сент Алар. Убих го аз, неговата майка.“ Взрях се в нея. Тя продължи леко да кима.
	„Добре направих, че пратих да ви повикат. Провидение на добрия Бог беше това, че преди да тръгне за манастира, Виржини ми каза какво е извършила. Слушайте, мосю Поаро! Синът ми беше лош човек. Той преследваше църквата. Живееше в смъртен грях. Привличаше в него и други души. Но имаше и нещо още по-лошо. Когато една сутрин излизах от стаята си, видях снаха ми да стои на стълбищната площадка. Тя четеше писмо. Синът ми се прокрадна зад гърба й. Блъсна я, тя падна и удари главата си в мраморните стълби. Когато я вдигнаха, тя беше мъртва вече. Синът ми беше убиец и само аз, неговата майка, знаех това. — Старата дама затвори очите си за малко. — Не можете да си представите, мосю, моята мъка, моето отчаяние. Какво трябваше да направя? Да го издам на полицията? Не можех да си позволя това. Дългът ми го налагаше, но аз бях слаба. Освен това щяха ли да ми повярват? От известно време зрението ми отслабва — ще кажат, че съм сгрешила. Замълчах си. Но съвестта ми не ми даваше покой. Като запазвах мълчание, аз се превръщах в съучастник на убиеца. Синът ми наследи парите на жена си. Процъфтя като лаврово клонче. Предстоеше да получи и министерски пост. Тогава още по-яростно щеше да се бори срещу църквата. А още и Виржини. Тя, клетото дете, красива, благочестива, беше очарована от него. Той имаше странна и ужасна власт над жените. Съзнавах, че опасността приближава, а бях безсилна да я предотвратя. Той имаше намерение да се ожени за нея. Настъпи момент, в който тя беше готова да му се предаде напълно. Тогава видях ясно пътя си. Той беше мой син. Аз му бях дала живот. Аз отговарях за него. Той беше убил тялото на една жена, сега се готвеше да убие душата на друга! Отидох в стаята на господин Уилсън и взех шишенцето с таблетките. Той беше казал веднъж на шега, че има достатъчно от тях, за да убие човек! Отидох в кабинета на сина ми и отворих голямата кутия с шоколадови бонбони, която винаги стоеше на масата. По погрешка отворих новата кутия. Другата беше също на масата. В нея беше останал само един бонбон. Това улесняваше нещата. Никой, освен сина ми и Виржини не ядеше шоколадови бонбони. Тази вечер щях да държа Виржини при мен. Всичко изпълних, както го бях намислила… — Тя млъкна, затвори очи за миг, после отново ги отвори. — Мосю Поаро, аз съм в ръцете ви. Казват ми, че не ми остават много дни живот. Ще отговарям за своята постъпка пред добрия Бог. Трябва ли да отговарям за нея и тук, на земята?“
	Аз се колебаех.
	„А празното шишенце, мадам? — запитах я, за да печеля време. — Как така то се е озовало у мосю Дьо Сент Алар?“
	„Когато той дойде да се сбогува с мен, мосю, аз го пъхнах в джоба му. Не знаех друг начин да се отърва от него. Аз съм толкова несигурна, че не мога да се движа много без чужда помощ и ако намереха шишенцето празно в моите стаи, това можеше да породи подозрения. Вие разбирате, мосю — тя се надигна от стола в цял ръст, — нямах намерение да хвърля подозрения върху мосю Дьо Сент Алар! Никога не бих направила такова нещо. Реших, че слугата му ще намери празното шишенце в джоба и ще го изхвърли, без да задава никакви въпроси.“
	Наведох глава.
	„Разбирам, мадам“ — казах аз.
	„Какво е вашето решение, мосю?“ Гласът й беше твърд и уверен, главата й беше гордо вдигната. Станах от стола си.
	„Мадам — казах аз, — имам честта да ви пожелая всичко най-хубаво. Направих своите разследвания — и се провалих! Въпросът е приключен.“
	Поаро остана мълчалив за миг, а после каза тихо:
	— Тя почина точно след една седмица. Мадмоазел Виржини премина успешно своето послушничество и стана монахиня. Това, приятелю, е историята. Трябва да призная, че не се представих добре в нея.
	— Но това не може да се смята за провал — възразих аз. — Какво друго би могъл да реши човек при тези обстоятелства?
	— Ah, sacre, mon ami*! — извика Поаро, който внезапно се оживи. — Нима не разбирате? Аз трийсет и шест пъти се показах като идиот! Сивите ми клетки изобщо не функционираха. През цялото време уликата е била в моите ръце.
	[* Ah, sacre, mon ami (фр.) — О, проклятие, приятелю! — Б.пр.]
	— Каква улика?
	— Кутията с шоколадови бонбони! Не разбирате ли? Може ли човек, който си отваря добре очите, да направи такава грешка? Знаех, че мадам Дерулар има катаракта — атропиновите капки ми казаха това. Имаше само едно лице в цялата къща, чиито очи можеха да не забележат, че са разменили капаците. Кутията с шоколадовите бонбони ме поведе по следата и въпреки това до самия край аз не успях да схвана истинското й значение за случая! Психологията ми също се провали. Ако Дьо Сент Алар беше престъпник, той никога нямаше да държи в дома си уличаващото го шишенце. Това, че го намерих, всъщност доказваше неговата невинност. Вече знаех от мадмоазел Виржини, че той е разсеян. Разказах ви всичко, а всъщност цялата история е един провал! Ясно ви е, че не се представих добре в нея! Една възрастна жена извършва престъпление по толкова прост и ясен начин, а аз, Еркюл Поаро, напълно се заблудих. Sapristi. Непоносимо! Забравете го. Или не — помнете го и ако някога ви се стори, че съм се главозамаял — нещо непривично за мен, ала би могло да се случи…
	Аз прикрих усмивката си.
	— Eh bien, приятелю — продължи Поаро, — тогава ми кажете само това: „Кутията с шоколадовите бонбони“. Съгласен ли сте?
	— Дадено!
	— В края на краищата — рече той замислено, — този случай обогати житейския ми опит! Аз, който несъмнено съм най-проницателният ум в днешна Европа, мога да си позволя да бъда великодушен!
	— Кутията с шоколадовите бонбони — прошепнах тихо.
	— Pardon, mon ami?
	Вгледах се в невинното лице на Поаро, когато той се приведе напред, задавайки въпроса си, и нещо ме жегна в сърцето. Често съм страдал от саркастичните забележки на приятеля си, но аз също, макар да не притежавах най-проницателния ум в Европа, можех да си позволя да бъда великодушен!
	— Нищо — отговорих и си запалих лулата, като се усмихнах вътрешно.



	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6391
	__Издание:__
	Агата Кристи. Поаро разследва
	Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо`
	ISBN: 978–954–389–076–7
	ИК „ЕРА“, София, 2010