[Kodirane UTF-8]

	Агата Кристи
	Да се убива е лесно


	Агата Кристи — ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща. Също като нея героите й са находчиви, оригинални и популярни по цял свят, а романите й — вечно живи.
	„Веднъж, докато миех чинии, ми хрумна идеята за една криминална случка. Така се роди «Аферата в Стайлс», която бе издадена няколко години след това.“
	Сега, осемдесет години по-късно, Агата Кристи е най-известната авторка на криминални романи в света. Нейните осемдесет романа са преведени на над четирийсет езика и са продадени в над два милиарда екземпляра. Емблематичните й герои Еркюл Поаро и госпожица Марпъл й спечелват титлата „Първата дама на криминалния жанр“.


	Люк Фицуилям не може да повярва в безумните твърдения на госпожица Пинкертон, че в тихото английско село Уичууд действа сериен убиец. Или в предположението й, че местният лекар ще бъде следващата жертва. Но след няколко часа госпожица Пинкертон е прегазена от кола. Чисто съвпадение? Така мисли Люк до момента, в който разбира за „неочакваната“ смърт на доктор Хамбълби.


	Първа глава
	Спътницата

	Англия!
	Англия след толкова години!
	Каква ли ще му се стори?
	Люк Фицуилям си задаваше този въпрос, докато слизаше по подвижното мостче от кораба към брега. Тази мисъл го занимаваше, докато чакаше реда си на митницата. После внезапно излезе на преден план, когато Люк най-после се качи във влака, който щеше да го отведе до Лондон.
	Да прекараш отпуската си в Англия беше нещо по-различно. С много пари в джоба (нещо, което никак не беше за подценяване), стари приятели, които го очакваха, срещи с други сънародници, върнали се у дома като него, и безгрижни подмятания от рода на „Е, не съм тук за дълго, затова смятам да се позабавлявам! Скоро трябва да се връщам!“
	Само че сега връщане нямаше. Нямаше да ги има повече горещите и задушни нощи, нито заслепяващото слънце, нито тропическата прелест на богатата растителност, нито самотните нощи, когато препрочиташе за кой ли път старите броеве на „Таймс“.
	И ето го — пенсиониран с почести, а и с малко собствени средства в банката, — един свободен джентълмен, завърнал се в родината си. Какво щеше да прави занапред?
	Англия! Англия в един юнски ден, с посивяло небе и хапещ вятър. Човек трудно би приел това като особено топло посрещане. А хората! Господи, хората! На тълпи, сиви като небето и намръщени като него. Такива бяха и къщите, които никнеха навсякъде като гъби. Такива неприятни къщурки! Направо отблъскващи! Приличаха на някакви грандиозни кокошарници, пръснати докъдето стига погледът.
	Люк с усилие отмести очи от бягащия зад стъклото на вагона пейзаж и се зае с купчината вестници, които беше купил преди малко. „Таймс“, „Дейли Клариън“ и „Пънч“.
	Започна с „Дейли Клариън“. Вестникът беше изцяло посветен на конните състезания в Епсъм.
	Люк си помисли: „Жалко, че не пристигнахме вчера. За последен път гледах конни състезания, когато бях на деветнайсет.“
	Преди да тръгне, Люк беше заложил на един кон в клуба и сега му беше интересно да види мнението на специалистите за своите шансове. Кореспондентът почти не беше благоволил да говори за него, споменавайки с презрение: „Останалите — Жужу II, Маркс Майл, Сантъни и Джери Бой — едва ли биха могли да претендират за класиране. Вероятен аутсайдер е…“
	Но Люк не обърна внимание на вероятния аутсайдер. Той откри колонката със залаганията. Жужу II беше включен със скромното 40:1.
	Хвърли поглед на часовника си. Четири без десет. „Е — помисли си той, — вече са свършили.“ И съжали, че не е заложил на Кларигоулд, поставен на второ място между фаворитите.
	След това разтвори „Таймс“ и се задълбочи в по-сериозни проблеми.
	Но не за дълго, тъй като един полковник със свирепо изражение от отсрещния ъгъл, вбесен от току-що прочетеното, беше решен на всяка цена да сподели възмущението си със своя спътник. Измина половин час, преди полковникът да се умори да повтаря какво мисли за „тези проклети комунистически агитатори, сър“.
	Най-сетне полковникът се укроти и задряма с полуотворена уста. Малко след това влакът намали скоростта и накрая спря. Люк погледна през прозореца. Намираха се на голяма гара с много перони, която изглеждаше празна. Успя да зърне някъде напред на перона вестникарска будка с окачено табло „Резултати от конните състезания“. Люк отвори вратата, скочи долу и изтича към будката. След минута стоеше пред таблото, вторачен с широка усмивка в няколкото нечетливо написани на ръка реда.

	Резултати от конните състезания:
	1. Жужу II
	2. Мазепа
	3. Кларигоулд

	Люк се ухили. Сто лири за харчене! Добрият стар Жужу II, отхвърлен с такова презрение от всички познавачи.
	Той сгъна вестника все още с усмивка на уста и се обърна, за да види празния перон. Докато се бе опиянявал от победата на Жужу II, влакът му се беше незабелязано измъкнал от гарата.
	— Кога, по дяволите, потегли този влак? — обърна се той към един намръщен носач.
	Човекът отговори:
	— Какъв влак? Не е имало друг влак, освен този в три и четиринайсет.
	— Но тук преди малко имаше спрял влак. Аз слязох от него. Влакът от пристанището.
	Носачът отвърна назидателно:
	— Влакът от пристанището не спира никъде чак до Лондон.
	— Но той спря — увери го Люк. — Аз слязох от него.
	— Не спира никъде чак до Лондон — невъзмутимо отговори носачът.
	— Спря на този коловоз и аз слязох от него!
	Притиснат от фактите, човекът изрече с укор:
	— Не е трябвало да слизате. Влакът не спира тук.
	— Но аз ви казвам, че спря.
	— Беше заради семафора. Изчакал е сигнала, а всъщност не е спирал.
	— Явно разбирате тези неща повече от мен — каза Люк. — Проблемът сега е какво да правя?
	Носачът, който не се отличаваше с особено пъргав ум, повтори с укор:
	— Не е трябвало да слизате.
	— Добре, съгласен съм — отвърна Люк. — Станалото-станало! Сега ме интересува какво ще ме посъветва един човек като вас с опит по железниците?
	— Питате ме какво да правите ли?
	— Точно така. Навярно все пак има влакове, които спират тук официално, в истинския смисъл на думата?
	— Според мен — каза носачът — най-добре е да хванете влака в четири и двайсет и пет.
	— Щом този влак е за Лондон — съгласи се Люк, — това е влакът за мен.
	Успокоен, той се заразхожда напред-назад по перона. Надпис с големи букви го информира, че се намира на железопътен възел Фени Клейтън, осигуряващ връзка за Уичууд-андър-Аш, и тъкмо в този момент влак само с един вагон, тласкан назад от старичък локомотив, пристигна с отмерено пухтене и скромно се установи на гарата. От него слязоха шест-седем души и като прекосиха един от коловозите, застанаха до Люк на перона. Навъсеният носач изведнъж се оживи и забута пред себе си голяма количка с кошници и кашони; към него се присъедини още един носач, който затрака с бутилки от мляко. Фени Клейтън се бе събудил от своята летаргия.
	Най-после, излъчващ огромно самочувствие, дойде и лондонският влак. Третокласните купета бяха претъпкани; имаше само три първокласни, като във всяко от тях вече се намираха по един или по няколко пътници. Люк огледа купетата. В първото купе, което беше за пушачи, господин с вид на военен пушеше пура, но Люк реши, че един полковник за днес му е предостатъчен. Следващото беше подслонило симпатична млада жена с уморен вид, навярно гувернантка и момченце на около три години, което явно преливаше от енергия. Люк бързо ги отмина. Следващата врата беше отворена и в купето имаше само една пътничка — жена на възраст. Тя му заприлича на леля му Милдред, която, когато той беше на десет години, храбро му бе разрешила да държи вкъщи малка неотровна змия. Леля Милдред определено беше прекрасна леля. Люк влезе в купето и седна.
	След около пет минути суетене на колички с мляко, товарни платформи и други напрегнати дейности влакът бавно потегли и напусна гарата. Люк разгърна вестника си и потърси теми, представляващи интерес за човек, който вече е чел утринния вестник.
	В действителност не очакваше да чете дълго. Като човек с много лели той беше почти сигурен, че симпатичната стара дама в ъгъла не възнамерява да пътува мълчаливо до Лондон.
	Оказа се прав — прозорецът трябваше да се затвори добре, трябваше да се вдигне и падналият чадър, а миг след това вече старата дама му обясняваше колко удобен е този влак.
	— Само час и десет минути. Това е много удобно, знаете, наистина много удобно. Много по-добре, отколкото със сутрешния. Той пътува час и четирийсет минути. — Тя продължи: — Разбира се, почти всички пътуват със сутрешния. Искам да кажа, че когато е ден за намаление, безсмислено е да се пътува следобед. И аз смятах да пътувам сутринта, но Уанки Пух беше изчезнал — това е моят котарак, персийска порода. Такъв красавец! Само че напоследък го болеше ухото и, разбира се, не можех да изляза от къщи, преди да съм го намерила.
	— О, да, разбира се — промърмори Люк и отново демонстрира привиден интерес към вестника.
	Уви, това беше напразно. Тя продължи:
	— Така че си казах — всяко зло за добро и взех следобедния влак. Разбира се, той си има и добрите страни, защото не е препълнен, макар че това не е от значение, когато човек пътува в първа класа. Е, аз обикновено не пътувам в първа класа, защото според мен това е проява на екстравагантност — с тези данъци, с тези постоянни увеличения на това и онова, а и прислугата иска все повече и повече — но наистина бях много объркана, защото, виждате ли, отивам в Лондон по много важна работа и исках спокойно, без никой да ме притеснява, да си помисля точно какво ще кажа. — Люк едва успя да сдържи усмивката си. — Така че, помислих си, веднъж мога да си го позволя, макар да виждам колко много се прахосва в днешно време и как никой не спестява и не мисли за утрешния ден. Толкова е жалко, че премахнаха стоките от второ качество — по-друго си беше с тях. Разбира се — продължи бързо тя, хвърляйки поглед на загорялото лице на Люк, — знам, че военните, когато са в отпуск, трябва да пътуват в първа класа. Имам предвид, че това се очаква от тях, щом са офицери…
	Отначало той устоя на любопитния поглед на умните, примигващи очи. След това изведнъж се предаде. Знаеше, че рано или късно ще се стигне до това.
	— Аз не съм военен — заяви.
	— О, извинете. Толкова сте почернял, та си помислих, че може да си идвате в отпуск от Изтока.
	— Действително се връщам у дома от Изтока — поясни Люк, — но не в отпуск. — Пресече по-нататъшните й предположения с простото изявление: — Полицай съм.
	— Вие сте от полицията? Е, наистина, това е много интересно. Синът на една много добра моя приятелка току-що постъпи в полицията в Палестина.
	— Аз бях в Меянгския пролив — уточни Люк.
	— О, господи, колко интересно! Наистина, това е съвпадение — имам предвид това да попаднете в този вагон. Защото, виждате ли, работата, по която отивам в града… е, добре, всъщност отивам в Скотланд Ярд.
	— Наистина ли? — каза Люк.
	Той си помисли: „Дали скоро ще й се развие пружината като на часовник, или ще продължи така до Лондон?“ Но не се подразни особено, тъй като много беше обичал своята леля Милдред и си припомни как веднъж тя му беше дала банкнота от пет лири. Освен това имаше нещо много симпатично и английско във възрастните дами като неговата леля и като тази, която седеше с него в купето. Човек не можеше да попадне на хора като тях в Меянгския пролив. Те се нареждаха редом с коледния пудинг, с местния отбор по крикет и откритите камини с дърва — все неща, които човек оценява, когато ги няма и когато се намира на другия край на света. (От друга страна пък, когато ги има, човек обикновено се отегчава от тях. Обаче Люк бе стъпил на английска земя едва от няколко часа.)
	Старата дама продължи въодушевено:
	— Да, смятах да тръгна тази сутрин, но после, както ви казах, се притесних за Уанки Пух. Но нали не смятате, че сега ще е много късно? Нали в Скотланд Ярд нямат специални приемни часове?
	— О, не мисля, че затварят в четири или около това време.
	— Не, разбира се, не биха могли, нали? Трябва да е възможно да се съобщи за сериозно престъпление по всяко време, нали така?
	— Точно така — каза Люк.
	За момент старата дама замълча. Изглеждаше наистина обезпокоена.
	— Винаги съм смятала, че е най-добре да се отиде направо при извора — изрече тя най-после. — Джон Рийд е много симпатичен човек — това е нашият полицай в Уичууд — много учтив, приятен човек, но някак си нямам чувството, че точно той е човекът, с когото трябва да се говори за нещо сериозно. Свикнал е да се занимава с хора, които са си пийнали или които превишават позволената скорост, с времето за пускане на осветлението, с тези, които не са извадили разрешително за кучето си, а навярно дори и с кражби. Но не съм убедена, че той е човек, който да се заеме с убийство.
	Люк повдигна вежди:
	— Убийство?
	— Да, убийство — енергично кимна старата дама. — Виждам, че сте изненадан. И аз отначало бях изненадана, просто не можех да повярвам. Мислех, че си въобразявам.
	— А сигурна ли сте, че не грешите? — внимателно я попита той.
	— О, не. — Тя поклати глава. — Първия път може да съм сгрешила, но за втория, третия или четвъртия съм сигурна. След това човек сам разбира…
	— Искате да кажете, че е имало… ъ-ъ-ъ… няколко убийства?
	— Боя се, че са доста — отвърна тя и продължи: — Затова си помислих, че ще е най-добре да отида направо в Скотланд Ярд и да им разкажа всичко. Не мислите ли, че това е най-доброто, което бих могла да сторя?
	Люк я погледна замислено, после каза:
	— Ами да, мисля, че сте права.
	После си помисли: „Те най-добре ще знаят как да се отърват от нея. Вероятно по половин дузина такива бабички отиват там на седмица и бръщолевят за убийства, извършени в техните спокойни селца. Сигурно има специален отдел за изслушване на старици.“
	И си представи солиден полицай или пък младичък инспектор с приятна външност тактично да промърморва:
	— Благодаря ви, мадам, много сме ви задължени. А сега просто си идете и оставете всичко на нас. Няма да се притеснявате за нищо.
	И като се поусмихна на тази въображаема сцена, той си помисли: „Откъде им идват такива мисли? Предполагам, че животът им е доста скучен и това ги кара да мечтаят за нещо по-драматично. Чувал съм, че има възрастни дами, които подозират всекиго, че им трови храната.“
	Тези негови размишления бяха прекъснати от кроткия й глас:
	— Знаете ли, спомням си, че четох веднъж за случая Абъркромби. Разбира се, той отровил много хора, преди да възникне каквото и да е подозрение… За какво говорех? А, да, някой беше казал, че има лоши очи и че когато погледнел някого по специален начин, много скоро след това този човек се разболявал… Не повярвах на това, когато го прочетох, но сега мисля, че е вярно!
	— Кое е вярно?
	— Това за израза на лицето на човек.
	Люк я зяпна. Тя потреперваше малко и нейните симпатични розови бузи бяха позагубили от цвета си:
	— За пръв път видях този израз при Ейми Гибс и тя почина. После Картър. И Томи Пиърс. Но вчера беше доктор Хамбълби, а той е толкова добър човек — наистина много добър човек. Е, Картър пиеше доста, а Томи Пиърс беше ужасно безочливо и нахално хлапе и мъчеше малките момченца, извиваше им ръцете и ги щипеше. Никак не съжалявам за тях, но с доктор Хамбълби е различно. Той трябва да бъде спасен. Ужасното е, че ако отида при самия него и му разкажа всичко, той няма да ми повярва. Ще ми се изсмее. И Джон Рийд не би ми повярвал. В Скотланд Ярд ще е по-различно. Защото, естествено, там са свикнали с престъпленията. — Тя погледна през прозореца: — О, Господи, ще пристигнем след минута. — Засуети се, като започна да отваря и затваря чантата си и да приготвя чадъра си.
	— Благодаря, много ви благодаря. — Това беше за Люк, който за втори път вдигна чадъра й от пода. — За мен беше голямо облекчение да ви разкажа всичко. Беше много мило от ваша страна. Така се радвам, че одобрявате постъпката ми.
	— Сигурен съм, че ще ви посъветват правилно в Скотланд Ярд — каза любезно той.
	— Наистина съм ви много благодарна. — Тя се залови пак да рови в чантата си. — Визитната ми картичка. О, боже, имам само една! Трябва да я пазя за Скотланд Ярд.
	— Разбира се, разбира се.
	— Името ми е Пинкертон.
	— Много подходящо име, госпожице Пинкертон — каза Люк с усмивка, като набързо добави, макар и малко объркано: — А аз се казвам Люк Фицуилям.
	И докато влакът спираше на перона, той попита:
	— Да ви потърся такси?
	— О, не, благодаря ви. — Старицата изглеждаше изумена от тази идея. — Ще взема метрото. С него ще отида до Трафалгар Скуеър, а после пеш до Уайтхол.
	— Е, желая ви успех — каза Люк.
	Госпожица Пинкертон стисна топло ръката му.
	— Много сте мил — прошепна още веднъж. — Знаете ли, отначало помислих, че не ми вярвате.
	— Е — каза той, — толкова много убийства! Доста трудно е да извършиш много убийства и да не те заловят, нали?
	Възрастната дама поклати глава и сериозно изрече:
	— Не, не, млади момко, точно тук грешите. Много лесно е да се убива, докато никой не те подозира. А виждате ли, въпросната личност е човек, когото никой не би заподозрял.
	— Е, както и да е, желая ви успех — повтори Люк.
	В следващия момент тълпата погълна госпожица Пинкертон.
	Самият той слезе да търси багажа си, като си мислеше: „Леко мръднала? Не, не мисля. По-скоро има твърде живо въображение. Надявам се, че ще се отнесат добре с нея. Мила старица.“


	Втора глава
	Некрологът

	Джими Лоримър беше един от най-старите приятели на Люк. Всъщност той отседна при Джими още с пристигането си в Лондон. И пак с Джими се отправи още същата вечер да търси забавления. На следващата сутрин с натежала от болка глава, пиеше кафе, докато приятелят му, без да получи отговор, четеше повторно на глас някакво незначително съобщение в сутрешния вестник.
	— Извинявай, Джими — каза той, идвайки на себе си.
	— В какво толкова се беше задълбочил — политическа новина ли?
	Люк се ухили.
	— Няма такава опасност. Не, сетих се за нещо наистина странно. Старицата, с която пътувах във влака вчера, е била прегазена.
	— Навярно се е предоверила на тези нови светофари — каза Джими. — Откъде знаеш, че става дума за нея?
	— Вярно, че може и да не е тя. Но името е същото — Пинкертон. Била е блъсната и убита на място от лека кола, докато е пресичала Уайтхол. Колата не е спряла.
	— Лоша работа!
	— Да, бедната старица. Наистина съжалявам. Напомняше ми на леля Милдред.
	— Който е карал колата, ще си плати. Това си е непредумишлено убийство. Да ти кажа, направо ме е страх да карам кола напоследък.
	— А ти каква кола караш?
	— „Форд“ V8. Казвам ти…
	По-нататък разговорът премина изцяло на автомобилни теми.
	Джими го прекъсна с въпроса:
	— Какво, по дяволите, си тананикаш?
	Люк си тананикаше следната песничка:
	„Хамбъл-бамбъл, бамбъл би, бамбъл-хамбъл, хамбъл би.“
	Той се извини:
	— О, нещо, което сме си пели като деца. Представа нямам как ми хрумна.


	Около седмица по-късно, преглеждайки разсеяно първата страница на „Таймс“, Люк внезапно възкликна:
	— Дявол да го вземе!
	Джими Лоримър вдигна очи.
	— Какво има?
	Той не отвърна. Беше се втренчил във вестника.
	Приятелят му повтори въпроса си.
	Люк вдигна глава и го погледна. Изражението му беше толкова особено, че Джими се слиса.
	— Какво става, Люк? Да не си видял призрак?
	Люк захвърли вестника, разходи се до прозореца и после се върна. Джими го наблюдаваше с нарастваща изненада.
	Люк се отпусна на един стол и се приведе напред.
	— Джими, синко, спомняш ли си старата дама, за която ти бях споменал? Тази, с която пътувах във влака до Лондон?
	— Тази, за която казваше, че ти напомняла за леля ти Милдред? Дето след това я прегази кола?
	— Точно за нея. Слушай, Джими. Тя ми разказа тогава дълга и объркана история, споменавайки, че отива в Скотланд Ярд, за да им съобщи за не знам си колко убийства. Според нея в селцето й живее на свобода убиец, който никак не си поплювал напоследък.
	— Не беше ми казал, че е смахната — каза Джими.
	— Не съм я помислил за такава.
	— О, хайде и ти! Толкова убийства и…
	Люк го прекъсна:
	— Не съм си мислел, че е смахната. Просто реших, че е с твърде живо въображение, което не е изключено за такива възрастни дами.
	— Е, може и така да е било. Но все си мисля, че сигурно й е имало нещо.
	— Няма значение какво мислиш ти, Джими! Сега аз говоря на теб, нали така?
	— О, добре, добре! Продължавай.
	— Обясни ми доста подробно, спомена една-две от жертвите по име, а след това каза, че това, което наистина я е стреснало, бил фактът, че знаела кой ще е следващата жертва.
	— Да, и по-нататък? — каза Джими.
	— Понякога някое име ти влиза в главата просто ей така. Това име го запомних, защото го свързах с тази глупава песничка, която ми пееха като дете. „Хамбъл-бамбъл, бамбъл би, бамбъл-хамбъл, хамбъл би.“
	— Много е популярна без съмнение. Но каква връзка има с всичко това?
	— Въпросът е, че името на човека беше Хамбълби, доктор Хамбълби. Старата дама каза, че доктор Хамбълби ще бъде следващата жертва, и беше отчаяна, защото бил „такъв добър човек“. Името му ми влезе в главата заради тази песничка.
	— Е, и? — изрече Джими.
	— Ами погледни това тук. — Люк му подаде вестника, като продължаваше да държи палеца си върху колонката с известия за починалите.

	ХАМБЪЛБИ. — На 12 юни в дома си внезапно почина доктор Джон Едуард Хамбълби, обичан съпруг на Роуз Хамбълби.
	Погребението е в петък, в дома му Сандгейт, Уичууд-андър-Аш. Моля, без цветя.

	— Виждаш ли, Джими? Точно тези бяха имената на човека и на градчето, а е и лекар. Какво мислиш за това?
	Джими помълча, преди да отговори. Гласът му беше сериозен, когато най-сетне изрече колебливо:
	— Предполагам, че това е дяволски странно съвпадение.
	— Така ли, Джими? И това ли е всичко, което можеш да кажеш?
	Люк отново закрачи.
	— Че какво друго може да е? — попита приятелят му.
	Люк рязко се обърна.
	— Ами я си представи, че всяка дума, изречена от онази старица, е била истина! Представи си, че тази невероятна история е вярна!
	— О, хайде, стари приятелю! Това е вече малко прекалено. Такива неща не се случват.
	— Ами онзи Абъркромби? Нима не отрови доста хора?
	— Много повече, отколкото излезе наяве — отвърна Джими. — Местният съдебен лекар се оказа мой приятел и от него чух някои неща. Хванали Абъркромби да подхранва местния ветеринар с арсеник, после изровили жена му и тя се оказала натъпкана с отрова, а е почти сигурно, че и зет му си е заминал по този начин. Но това едва ли е било всичко. Този мой приятел ми каза за неофициалните предположения, според които Абъркромби е умъртвил поне петнайсет души. Петнайсет!
	— Точно така. Значи такива неща се случват!
	— Да, но не толкова често.
	— Откъде знаеш? А може би се случват много по-често, отколкото предполагаме.
	— Тук вече чувам да говори полицаят в теб. Време е да забравиш, че си бил полицай — нали вече си се посветил на личния си живот?
	— Предполагам, че който е бил полицай, винаги си остава такъв — каза Люк. — И така, Джими. Да предположим, че преди Абъркромби да стане толкова нагъл, че да извършва убийствата под носа на полицията, някоя разговорлива стара дама просто се досеща какво е намислил той и отива да уведоми властите за това. Как мислиш, дали биха я послушали?
	Джими се ухили.
	— Как ли не!
	— Точно така. Ще я помислят за луда — точно както каза и ти! Или ще си кажат: „Прекалено богато въображение.“ Както казах аз. Което означава, драги Джими, че и двамата грешим.
	Лоримър се замисли, после попита:
	— Според теб каква е ситуацията?
	Люк заговори бавно:
	— С две думи, случаят е такъв. Разказват ми една история — невероятна, но не невъзможна. Едно доказателство — смъртта на доктор Хамбълби — подкрепя разказаното. А има и още един факт. Госпожица Пинкертон отиваше в Скотланд Ярд, за да разкаже своята невероятна история. Но не е стигнала дотам. Била е прегазена и убита от кола, която не е спряла.
	Джими възрази:
	— Не си сигурен дали не е стигнала дотам. Може да е била убита, след като е била в Скотланд Ярд, а не преди това.
	— Да, може, но не смятам, че е успяла да го стори.
	— Това е само предположение. В крайна сметка искаш да кажеш, че ти вярваш в тази… мелодрама.
	Люк рязко поклати глава.
	— Не, не съм казал това. Просто според мен има случай, който трябва да се разследва.
	— С други думи, отиваш в Скотланд Ярд?
	— Не, още не се е стигнало дотам. Поне засега. Както казваш, смъртта на този Хамбълби може да е обикновено съвпадение.
	— Тогава какви са намеренията ти, ако мога да попитам?
	— Намерението ми е да отида в това място и да поогледам.
	— Значи така смяташ да постъпиш?
	— Ще се съгласиш, че това е единственият разумен начин да се разбере нещо, нали?
	Джими го изгледа втренчено, след което попита:
	— Сериозно ли гледаш на това, Люк?
	— Абсолютно.
	— Представи си, че няма никакво престъпление?
	— Това би било най-доброто, което може да се случи.
	— Да, наистина — намръщи се Джими. — Но ти не вярваш в това, нали?
	— Драги приятелю, мъча се да не си създавам предварително мнение.
	Джими помълча минута-две. После каза:
	— Имаш ли някакъв план? Имам предвид, че за да се появиш в селото, ще трябва да посочиш някаква причина.
	— Да, предполагам, че ще трябва.
	— Никакво „предполагам“ в такава игра. Даваш ли си сметка какво представлява едно провинциално английско градче? Та всеки новодошъл веднага се набива на очи!
	— Ще трябва да си измисля прикритие — каза Люк, като се ухили. — Какво предлагаш? Художник? Едва ли — та аз не мога да рисувам дори с молив, камо ли с бои.
	— Можеш да си модерен художник — предложи Джими. — Тогава това няма да има значение.
	Люк обаче приемаше нещата сериозно.
	— Писател? Писателите не ходят ли в отдалечени странноприемници, за да творят? Сигурно го правят. Или може би рибар — само че трябва да разбера дали там има река. Болен, на когото е препоръчан чист въздух? Нямам такъв вид, а пък и в днешно време всички отиват в почивни домове. Може да оглеждам за къща там. Не, това не е много убедително. По дяволите, Джими, трябва да има някаква причина, заради която един непознат да се появи в някое английско градче!
	Джими каза:
	— Почакай една секунда. Подай ми пак този вестник.
	Поемайки го, Джими му хвърли бегъл поглед и триумфално обяви:
	— Така си и мислех! Люк, стари приятелю, накратко казано, смятай всичко за уредено. Съвсем просто е!
	Люк се обърна.
	— Какво?
	Джими продължи със скромна гордост:
	— Стори ми се, че ми прозвуча познато. Уичууд-андър-Аш. Разбира се. Същото място.
	— Да нямаш случайно приятел, който да познава тамошния съдебен лекар?
	— Този път не. Нещо по-добро от това, момчето ми. Както знаеш, природата ме е дарила щедро с лели и братовчеди — баща ми е от семейство с тринайсет деца. Сега слушай: имам братовчедка в Уичууд-андър-Аш.
	— Джими, ти си истинско чудо!
	— Доста добре е, нали? — отвърна скромно той.
	— Кажи ми нещо за нея.
	— Името й е Бриджит Конуей. През последните две години беше секретарка на лорд Уитфийлд.
	— Онзи, който притежава гадните седмични вестничета?
	— Същият. И той е доста гадно човече. Надуто! Родом е от Уичууд-андър-Аш и тъй като е от снобите, които парадират с рождението и произхода си, а, от друга страна, се гордее, че се е издигнал сам, взе, че се върна в родното си градче, купи единствената голяма къща в околността — между другото, преди това тя принадлежеше на семейството на Бриджит — и се старае да създаде образцово имение.
	— А братовчедка ти му е секретарка?
	— Беше — изрече мрачно Джими. — Сега се издигна с едно стъпало. Сгодена е за него!
	— О! — изненада се Люк.
	— Разбира се, за нея той е добра партия — каза Джими. — Има много пари. Бриджит преживя разочарование с някакъв друг човек преди време. Това разби романтичните й мечти. Смея да кажа, че бракът сигурно ще е сполучлив. Тя вероятно ще бъде мила, но твърда с него, а той ще се храни от ръката й.
	— А как ще обясня появяването си аз?
	Джими отговори бързо:
	— Ще отидеш там за по-дълго. Най-добре и ти да си й братовчед. Бриджит има толкова много, че един повече или по-малко няма никакво значение. Аз ще уточня всичко. Винаги сме били приятели с нея. Що се отнася до причината да отидеш там — магьосничество, момчето ми.
	— Магьосничество?
	— Фолклор, поверия, местни суеверия — този род неща. Уичууд е известен с това. Едно от последните места, където е ставало сборище на вещици: преди сто години там още са изгаряли вещици на клада, изобщо имат традиции. Та ти ще събираш материал за книга. Ще сравняваш обичаите в Меянгския пролив със старинния английски фолклор — общи точки и така нататък. Разбираш, нали? Ще се движиш с бележник в ръка и ще разпитваш най-възрастните жители за местните суеверия и обичаи. Там са свикнали с тези неща и ако отседнеш в Аш Манър, имението на лорд Уитфийлд, това ще ти е допълнителна гаранция.
	— Ами лорд Уитфийлд?
	— Не бери грижа за него. Той е доста необразован и много лековерен — дотам, че вярва на това, което чете в собствените си вестници. Във всеки случай Бриджит ще го подготви. На нея можеш да разчиташ. Гарантирам!
	Люк си пое дълбоко дъх.
	— Джими, стар разбойник такъв, изглежда, че няма да е много трудно. Ти си истинско чудо. Ако наистина можеш да се договориш с братовчедка си…
	— Всичко ще е наред. Остави това на мен.
	— Безкрайно съм ти благодарен.
	Джими каза:
	— Само ми обещай едно — в случай, че преследваш действителен убиец, да ме извикаш в сюблимния момент! — След това внезапно добави: — Какво има?
	Люк отвърна:
	— О, спомних си нещо, което ми каза старата дама. Бях й казал, че е малко прекалено някой да извърши толкова много убийства и да се изплъзне, а тя ми отговори, че греша — било лесно да се убива. — Той се спря и след това изрече бавно: — Чудя се дали това е вярно, Джими? Питам се дали…
	— Какво?
	— … да се убива е лесно?


	Трета глава
	Вещица без метла

	Юнското слънце блестеше, когато Люк изкачи хълма, от който малкото провинциално градче Уичууд-андър-Аш. Той си беше купил на старо кола и я спря за малко на върха на хълма, като изключи двигателя.
	Летният ден беше топъл и слънчев. В краката му лежеше градчето, непокварено от модерните времена. То се състоеше от една дълга улица, която пълзеше под надвисналия стръмен склон на хълма Аш.
	Градчето изглеждаше скътано и откъснато от лапите на съвременния живот.
	Люк си помисли: „Трябва да съм полудял. Тази история е невероятна.“
	Нима наистина беше дошъл тук, за да търси убиец — само защото някаква старица му бе наприказвала какви ли не неща и заради един некролог?
	Той поклати глава.
	— Но такива неща не стават — промърмори. — Или пък стават? Люк, мое момче, на теб самия се пада честта да разбереш дали си най-голямото магаре на света, или полицейският ти нос те е отвел на вярна следа.
	Той запали колата, включи на скорост и плавно се спусна по виещия се път, който водеше към главната улица.
	На нея имаше магазини, неголеми къщи в джорджиански стил, спретнати и аристократични, с бели стъпала и полирани чукчета на вратите. Имаше и живописни къщички с цветни градинки. Странноприемницата „Белс и Мотли“ беше разположена малко навътре от улицата. Градчето си имаше и градина с езерце за патици, а над градината и езерцето се издигаше къща в джорджиански стил, за който Люк отначало помисли, че е неговата цел — Аш Манър. Но когато се приближи до къщата, видя, че на стената й виси широка нарисувана табела, известяваща, че това е музей и библиотека. По-нататък следваше истински анахронизъм — голяма, бяла, модерна сграда, строга и неподхождаща на стила на останалите постройки. Както разбра Люк, това беше местният младежки клуб.
	Тук той спря и попита как да стигне до целта си.
	Обясниха му, че Аш Манър е на около километър по-нататък — портата му била от дясната страна.
	Люк продължи пътя си. Намери лесно портата — тя беше нова, изработена от ковано желязо. Той влезе с колата, забеляза между дърветата да се мяркат червени тухли и зави, следвайки алеята, за да остане поразен от ужасната и нелепа грамада, наподобяваща замък, която се появи пред очите му.
	Докато наблюдаваше къщата, слънцето се скри. Той изведнъж си даде сметка за застрашително надвисналия Аш Ридж. Неочаквано излезе вятър и раздвижи листата на дърветата. Точно в този момент иззад ъгъла на замъкоподобната сграда се появи девойка.
	Вятърът опъваше назад черната й коса, сякаш искаше да я откъсне от главата й, и Люк си спомни за една картина, която някога беше виждал — „Вещицата“ на Невинсън. Продълговато, бледо, деликатно лице, черна коса, литнала към звездите. Вече си представяше тази млада жена да лети на метла към луната…
	Тя се отправи към него.
	— Вие сигурно сте Люк Фицуилям. Аз съм Бриджит Конуей.
	Той пое подадената му ръка. Сега можеше да я разгледа по-добре, да я види такава, каквато е, а не каквато му се бе сторила във фантазията му. Висока, стройна, с продълговато, деликатно лице, с леко хлътнали страни, черни вежди, черни очи и коса. Мислено я сравни с изящна гравюра — трогателна и красива.
	Далеч от родината той бе скътал съкровен образ дълбоко в съзнанието си — образа на английска девойка с поруменели бузи и почерняла от слънцето, която гали конска шия, навежда се да оплеви обраслия жив плет или протяга ръце към пламтяща камина. Един прекрасен образ…
	А сега не можеше да каже със сигурност дали Бриджит Конуей му е симпатична или не, но усети как образът потрепери и се разби на хиляди късчета, изгубвайки своята същност.
	Той каза:
	— Здравейте! Трябва да ви се извиня за моето натрапване. Джими твърдеше, че няма да имате нищо против.
	— Разбира се. Дори сме очаровани. — Тя внезапно се усмихна. — С Джими винаги сме се разбирали. А щом ще пишете на фолклорни теми, попаднали сте на великолепно място. Пълно е с легенди и живописни места.
	— Отлично — каза Люк.
	Те се упътиха към къщата. Сега Люк успя да огледа сградата по-добре. Откри следите на едно съвсем разумно жилище от епохата на кралица Ана, прикрито под претрупаното великолепие на надстройката. Той си спомни думите на Джими — че домът първоначално е принадлежал на семейството на Бриджит. Помисли си, че очевидно по това време тя не е била така претрупана. Крадешком хвърли поглед към профила на младата жена, към нейните дълги и красиви ръце и мислено повдигна рамене.
	Предположи, че е на двайсет и осем — двайсет и девет години. Очевидно беше умна. И очевидно беше от онези хора, за които не можеш да узнаеш абсолютно нищо, докато самите те не решат да ти кажат…
	Жилището беше подредено с вкус. Бриджит го въведе в стая с библиотечни рафтове и удобни кресла, наредени около масичка за чай близо до прозореца. До масичката седяха двама души.
	Тя каза:
	— Гордън, това е Люк, братовчед на мой братовчед.
	Лорд Уитфийлд беше дребен мъж с олисяло теме. Лицето му бе кръгло и наивно, с нацупена уста и изпъкнали зеленикави очи. Беше небрежно облечен. Дрехите му бяха подходящи по-скоро за полска работа. За облеклото му едва ли можеше да се каже, че подчертава най-хубавите черти на фигурата му, преобладаващата част от която заемаше коремът.
	Той поздрави Люк учтиво:
	— Радвам се да ви видя, много се радвам. Чух, че току-що сте се завърнали от Изтока. Интересно място. Бриджит ми спомена, че пишете книга. Хората казват, че днес се пишат прекалено много книги. Според мен обаче винаги има място за още една хубава книга.
	Бриджит каза:
	— Леля ми, госпожа Анстръдър. — И Люк се ръкува с жена на средна възраст.
	Както скоро научи, госпожа Анстръдър се беше посветила телом и духом на градинарството. Тя не говореше за нищо друго, а умът й постоянно беше зает от мисли дали някое рядко растение ще вирее на мястото, където смята да го засади.
	След като се запознаха, тя каза:
	— Знаеш ли, Гордън, смятам, че идеалното място за алпинеум е зад градината с рози, а пък до поточето ще може да се направи прекрасно езерце с лилии.
	Лорд-Уитфийлд се облегна назад в креслото си.
	— Разберете се с Бриджит — каза той безгрижно. — Според мен тези скални растения са доста грознички, но няма значение.
	Бриджит забеляза:
	— Очевидно скалните растения не са достатъчно грандиозни за теб, Гордън.
	Докато тя наливаше чай на Люк, лорд Уитфийлд каза помирително:
	— Вярно е. Просто си мисля, че те не си струват парите. Толкова са дребни, че човек не може да ги забележи… Обичам по-пищните цветя в зимната градина или лехи с червено мушкато.
	Госпожа Анстръдър, която притежаваше дарбата да не обръща внимание на нищо или на никого, когато решеше да продължи със своята тема, каза:
	— Според мен новите скални рози ще се развият отлично в този климат. — След което отново се съсредоточи в каталозите с цветя.
	Лорд Уитфийлд пиеше чая си на малки глътки и разглеждаше преценяващо Люк.
	— Значи вие пишете книги — промърмори.
	Поизнервен, Люк се канеше да се впусне в обяснения, когато усети, че лорд Уитфийлд всъщност не проявява интерес.
	— Често съм си мислел — каза негово благородие самодоволно, — че аз самият бих искал да напиша книга.
	— Да? — изрече Люк.
	— Наистина бих могъл, бъдете сигурен — заяви лорд Уитфийлд. — При това ще се получи много интересна книга. Познавам немалко интересни хора. Бедата е, че нямам време. Много съм зает.
	— Разбира се. Сигурен съм в това.
	— Няма да повярвате какво бреме тежи на раменете ми — каза лорд Уитфийлд. — Лично се интересувам от всяко едно от моите издания. Смятам се за отговорен при оформянето на общественото мнение. Следващата седмица милиони хора ще мислят и ще чувстват точно това, което аз искам да чувстват и да мислят. Това е много вълнуваща мисъл. Това означава отговорност. Но аз не се страхувам от нея. Чувствам се способен да я понеса.
	Лорд Уитфийлд се поизпъчи, опита се да прибере корема си и метна дружелюбен поглед към Люк.
	Бриджит Конуей подхвърли:
	— Ти си велик човек, Гордън. Искаш ли още малко чай?
	Лорд Уитфийлд отговори простичко:
	— Наистина съм велик. Не, не искам повече чай. — След това, слизайки от олимпийските висини до нивото на простосмъртните, той попита любезно госта си: — Познавате ли някого по тези места?
	Люк поклати глава. После, подтикван от някакъв импулс и чувствайки, че колкото по-бързо започне работата си, толкова по-добре, добави:
	— Всъщност има един човек тук, когото обещах да посетя — приятел на мои приятели. Казва се Хамбълби. Той е лекар.
	— О! — Лорд Уитфийлд се размърда. — Доктор Хамбълби? Жалко.
	— Защо?
	— Той почина преди една седмица.
	— О, боже! — възкликна Люк. — Много съжалявам.
	— Не мисля, че би ви допаднал много — каза лорд Уитфийлд. — Той беше самоуверен, противен, тъп стар глупак.
	— Което означава — вметна Бриджит, — че той имаше различия с Гордън.
	— По въпроса за водоснабдяването ни — поясни лорд Уитфийлд. — Мога да ви кажа, господин Фицуилям, че аз съм обществено ангажиран човек. Благоденствието на този град е важно за мен. Аз съм роден тук. Да, в същия този град.
	Люк разбра, че темата за лорд Уитфийлд измести тази за доктор Хамбълби.
	— Не се срамувам от това и не ме е грижа на кого е известно — продължи благородният господин. — Не съм имал нито едно от вашите предимства. Баща ми имаше магазин за ботуши — да, най-обикновен магазин за ботуши. Като дете съм работил там. Издигнах се благодарение на собствените си усилия, Фицуилям — бях решен да изляза от калта и го постигнах! С постоянство, тежък труд и Божията помощ — така постигнах всичко! Тези неща направиха от мен това, което съм днес.
	Последваха изчерпателни подробности за кариерата на лорд Уитфийлд, предназначени за ушите на Люк. Най-сетне лордът завърши тържествуващо:
	— И ето — заел съм полагащото ми се място в света и всеки може да узнае как съм го постигнал! Не се срамувам от миналото си — не, сър — затова се върнах в родното си място. Знаете ли какво се издига на мястото, където едно време беше магазинът на баща ми? Красива сграда, построена и оборудвана от мен — Институт, младежки клуб, всичко изрядно и най-модерно. Наех най-добрия архитект в страната! Според мен той направи нещо доста грозно — прилича на фабрика или на затвор, — но хората го харесват и аз предполагам, че има защо.
	— Горе главата — каза Бриджит. — Нали поне в този дом постигна своето!
	Лорд Уитфийлд се изхили одобрително:
	— Да, опитаха се да ми се наложат и тук. Да съм запазел първоначалния вид на сградата. Не, благодаря, казах аз — смятам да живея тук и затова искам навсякъде да има доказателство за моите пари! Когато един архитект не пожела да прави това, което аз исках, уволних го и наех друг. Този, когото намерих накрая, отлично схвана идеите ми.
	— Той се постави в услуга на най-лошите прояви на въображението ти — отбеляза Бриджит.
	— Тя искаше мястото да си остане такова, каквото е било — каза лорд Уитфийлд. Той потупа ръката й. — Няма смисъл да се живее с миналото, скъпа. Тези стари джорджианци не са знаели много. Не искам проста къща от тухли! Винаги съм си мечтал за замък и сега го имам! — После добави: — Знам, че нямам много изискан вкус, затова дадох на една фирма картбланш за вътрешното обзавеждане и трябва да кажа, че се справиха доста добре — макар никои от нещата да не са толкова луксозни.
	— Е — промърмори Люк, — много е важно човек да знае какво иска.
	— Освен това аз обикновено го получавам — самодоволно заяви събеседникът му.
	— За малко да не успееш с плана си за водоснабдяването — припомни Бриджит.
	— О, това ли! — отговори лорд Уитфийлд. — Хамбълби беше глупак. Тези старци само се инатят. Не искат да чуят гласа на разума.
	— Доктор Хамбълби е бил доста прям човек, нали? — осмели се да попита Люк. — Предполагам, че с това си създал немалко неприятели.
	— Н-не, не бих казал това — поколеба се лордът, потърквайки носа си. — А, Бриджит?
	— Той беше много популярен сред хората — каза тя. — Аз го видях само веднъж — когато дойде за глезена ми, но ми се стори много симпатичен.
	— Е, общо взето, беше доста популярен — съгласи се лорд Уитфийлд. — Макар че познавам един или двама, които не го обичаха. Пак заради някакви спорове.
	— Един-двама от местните хора ли?
	Лорд Уитфийлд кимна.
	— Тук има доста дребни вражди, хората се делят на групички — каза той.
	— Предполагам, че е така. Люк се поколеба, несигурен за следващата си стъпка. — Какви хора живеят тук? — попита.
	Въпросът не беше кой знае какъв, но отговорът дойде веднага.
	— Предимно възрастни — каза Бриджит. — Дъщери, сестри и жени на свещеници. И на лекари. На всеки мъж се падат около шест жени.
	— Но все пак има и мъже? — попита Люк.
	— Е, да, господин Абът, адвокатът, и младият доктор — Томас, партньорът на доктор Хамбълби, и господин Уейк, енорийският свещеник, и… Кого пропуснах, Гордън? О, господин Елсуърти, който държи антикварния магазин. И майор Хортън с неговите булдози.
	— Сещам се за още един човек, когото моите приятели като че ли споменаха — каза Люк. — Казаха, че е симпатична старица, но била твърде приказлива.
	Бриджит се засмя:
	— Но това може да се каже за половината градче!
	— Ех, как й беше името? Сетих се — Пинкертон.
	Лорд Уитфийлд се изсмя:
	— Наистина нямате късмет. И тя е мъртва. Прегази я кола онзи ден в Лондон. Убита на място.
	— Изглежда имате доста смъртни случаи тук — подхвърли небрежно Люк.
	Лорд Уитфийлд се наежи веднага.
	— Съвсем не. Това е едно от най-здравословните места в Англия. Не трябва да се безпокоите от нещастните случаи. Те могат да станат навсякъде.
	Но Бриджит отбеляза замислено:
	— Всъщност, Гордън, през последната година имаше доста смъртни случаи. Непрекъснато има погребения.
	— Глупости, скъпа.
	Люк попита:
	— Смъртта на доктор Хамбълби също ли беше нещастен случай?
	Лорд Уитфийлд поклати глава.
	— О, не. Хамбълби умря от отравяне на кръвта. Както подобава на лекар. Одраскал си пръста с ръждив гвоздей или нещо подобно, не му обърнал внимание и ето ти — отравяне на кръвта. Умря за три дни.
	— Лекарите са такива — каза Бриджит. — Естествено, те непрекъснато са изложени на инфекции, особено ако не внимават. Така или иначе беше тъжно. Жена му беше смазана от скръб.
	— Няма смисъл да се бунтуваме срещу Провидението — каза авторитетно лорд Уитфийлд.
	Но дали това беше волята на Провидението? Люк си задаваше този въпрос по-късно, когато се преобличаше за вечеря. Отравяне на кръвта? Може би. Все пак съвсем внезапна смърт.
	А в ушите му звучаха думите на Бриджит: „През последната година имаше доста смъртни случаи.“


	Четвърта глава
	Люк слага начало

	Люк внимателно беше разработил своя план за действие и се канеше да го приложи незабавно, когато слезе на закуска следващата сутрин.
	Лелята — специалистка по градинарство, не се виждаше, но лорд Уитфийлд си похапваше бъбречета и пиеше кафе, а Бриджит Конуей беше привършила закуската, стоеше до прозореца и гледаше навън.
	След като си казаха „добро утро“ и Люк седна пред пълната с бекон и яйца чиния, той реши да започне.
	— Трябва да пристъпя към работа — каза. — Не е лесно да накараш хората да говорят. Знаете какво имам предвид: не хора като вас и ъ-ъ-ъ… Бриджит. — Той навреме се усети да не каже „госпожица Конуей“. — Вие, разбира се, бихте ми казали всичко, което знаете. Неприятното е, че вие не знаете нещата, които ме интересуват, тоест местните суеверия. Едва ли ще повярвате колко много суеверия има из по-отдалечените места. Ето, има едно село в Девъншир. Свещеникът е трябвало да отстрани няколко древни гранитни менхира*, забити близо до черквата, защото хората упорито обикаляли около тях по някакъв стар ритуал всеки път, когато в селото имало смърт. Невероятно е как оцеляват старите езически ритуали.
	[* Менхир — от бретонски „мен“ — камък и „хир“ — дълъг; изправени каменни блокове с култово предназначение от бронзовата епоха. — Б.пр.]
	— Имате право — каза лорд Уитфийлд. — Просвещение — ето от това имат нужда хората. Казах ли ви, че подарих на града цяла библиотека? Преди беше голям стар дом, който продаваха на безценица — а сега е една от най-хубавите библиотеки…
	Люк се постара да предотврати възможността разговорът да се насочи към деянията на лорд Уитфийлд.
	— Чудесно — каза той. — Прекрасно дело. Отлично сте доловили старовремското невежество, което се шири наоколо. Е, от моя гледна точка аз точно от това имам нужда. Стари обичаи, стари истории, по нещичко за древни ритуали като…
	И той почти буквално предаде съдържанието на цяла страница от една статия, която беше прочел за случая.
	— Най-интересните обичаи са свързани точно с погребенията — завърши. — Погребалните обичаи и ритуали винаги надживяват всички други. Освен това по една или друга причина хората на село обичат да си говорят за смърт.
	— Погребенията им доставят удоволствие — съгласи се Бриджит.
	— Мислех си да започна с това — продължи Люк. — Ако намеря списъка на последните починали в енорията, ако издиря роднините им и поговоря с тях, не се съмнявам, че скоро ще открия някаква връзка с това, което ме интересува. От кого най-лесно мога да получа сведения, от свещеника ли?
	— Господин Уейк навярно ще прояви интерес — каза Бриджит. — Той е добра душа и си пада малко антиквар. Надявам се, че би могъл да ви бъде много полезен.
	За момент Люк изпита известни опасения и си пожела свещеникът да не е толкова запознат със старинните обичаи и предмети, за да не се изложи пред него.
	На глас той каза:
	— Много добре. Предполагам, че вие самите не сте много в течение кои от починалите през последната година могат да бъдат подходящи?
	Бриджит промърмори:
	— Чакай да видя. Разбира се, Картър. Той беше собственик на „Севън Старс“, онази гадна кръчмичка край реката.
	— Впиянчен грубиян — каза лорд Уитфийлд, — един от онези противни социалистически скотове, които нямат уважение към нищо. Смъртта му беше избавление за всички.
	— Госпожа Роуз, перачката — продължи Бриджит. — И малкият Томи Пиърс. Той беше неприятно момченце. О, разбира се, и онова момиче Ейми. Как му беше името? — Гласът й леко се промени при произнасянето на последното име.
	— Ейми? — запита Люк.
	— Ейми Гибс. Тя беше прислужничка тук, а после постъпи при госпожица Уейнфлийт. Нея я разследваха.
	— Защо?
	— Глупавото момиче объркало в тъмното някакви шишенца — каза лорд Уитфийлд.
	— Пила нещо, което смятала, че е сироп за кашлица, а то било боя за шапки — обясни Бриджит.
	Люк повдигна вежди.
	— Доста трагично.
	Бриджит допълни:
	— Имаше съмнения, че го е направила умишлено. Някакво скарване с младеж.
	Тя говореше бавно, почти неохотно. Последва пауза.
	Люк инстинктивно почувства как нещо неизречено надвисна наоколо.
	Той си помисли: „Ейми Гибс? Да, това беше едно от имената, които спомена старата госпожица Пинкертон.“
	Тя беше говорила и за някакъв Томи, момченце, за което очевидно не бе имала добро мнение (така мислеше и Бриджит!). Да, той беше почти сигурен, че тя беше споменала и името Картър.
	Надигайки се, той безгрижно изрече:
	— Като си говорим на такива теми, взеха да ме побиват тръпки, сякаш се занимавам само с гробища. Сватбените обичаи също са интересни, но е доста по-трудно да ги вмъкнеш в разговора между другото.
	— Като че ли да. — Бриджит леко присви устни.
	— Зложелателството или урочасването също е интересна тема — продължи Люк с престорен ентусиазъм. — То се среща на много места. Да сте чували нещо на подобна тема?
	Лорд Уитфийлд бавно поклати глава. Бриджит Конуей каза:
	— Едва ли сме от хората, които биха могли да чуят нещо подобно…
	Люк поде инициативата още преди тя да е свършила:
	— Не се и съмнявам. Знам, че би трябвало да насоча вниманието си към по-ниските социални прослойки. Най-напред ще отида до къщата на свещеника и ще видя какво мога да науча там. След това може би ще посетя кръчмата „Севън Старс“, нали така казахте? А какво ще кажете за онова неприятно момченце? Остави ли то опечалени роднини?
	— Госпожа Пиърс има магазинче за цигари и книжарски стоки на главната улица.
	— Това — каза Люк — е прекрасно. Е, аз ще тръгвам.
	С бързо и грациозно движение Бриджит се дръпна от прозореца.
	— Мисля — каза — да дойда с вас, ако не възразявате.
	— Не, разбира се.
	Той го изрече възможно най-сърдечно, но се почуди дали тя е забелязала, че за момент беше смутен.
	За него би било по-лесно да се справи с един възрастен свещеник, увличащ се по старинни предмети и обичаи, ако няма друг човек с проницателна интелигентност до себе си.
	„Е, добре — помисли си. — От мен зависи дали ще разкажа историята си убедително.“
	Бриджит каза:
	— Люк, ще почакате ли само да се преобуя?
	Споменаването на малкото му име го накара да изпита странно топло чувство. Макар че как иначе би могла да се обърне към него? След като се беше съгласила с плана на Джими за братовчедите, едва ли би могла да го назове господин Фицуилям. Той си помисли внезапно и с притеснение: „Какво смята тя за всичко това? Какво ли наистина?“
	Странно, че това не го бе притеснявало преди. Братовчедката на Джими беше една удобна абстракция и нищо повече. Той почти не бе мислил за нея — просто бе приел уверението на приятеля си: „На нея можеш да разчиташ.“
	Той си я беше представял, доколкото беше мислил въобще за нея, като малка руса секретарка, достатъчно хитра, за да спечели симпатията на богатия си шеф.
	Вместо това тя имаше сила, ум и спокойна, хладна интелигентност, а той не знаеше какво мисли за него. Хрумна му мисълта: „Тя не е човек, когото лесно можеш да заблудиш.“
	— Готова съм вече.
	Тя се беше приближила толкова тихо до него, че той не я бе чул. Беше без шапка и косата й не беше прибрана в мрежичка. Когато излизаха от къщата, вятърът поде дългата й черна коса и с внезапна ярост я омота около лицето й.
	Тя изрече с усмивка:
	— Ще трябва да ви посочвам пътя.
	— Много сте любезна — учтиво отвърна той и се попита дали не забеляза една мимолетна иронична усмивка на устните й.
	Поглеждайки назад към назъбените стени на бойниците, Люк изрече с раздразнение:
	— Колко отвратително! Никой ли не беше в състояние да го спре?
	Бриджит отговори:
	— Къщата на англичанина е неговата крепост, а в случая с Гордън това може да се приеме съвсем буквално!
	Той й се възхищава.
	Съзнавайки, че забележката му не говори за добър вкус, но неспособен да се възпре, той каза:
	— Това е вашият стар дом, нали? И вие ли му се „възхищавате“, когато го гледате в този вид сега?
	Тя го погледна спокойно и леко развеселено.
	— Неприятно ми е, че трябва да разруша драматичната картина, която сте си изградили — прошепна. — Всъщност аз съм напуснала тази къща, когато съм била на две и половина години, така че мотивът за „стария дом“ явно отпада. Аз дори не си спомням как е изглеждало това място.
	— Имате право — каза Люк. — Прощавайте, че ви заговорих като в мелодраматичен филм.
	Тя се засмя и отбеляза:
	— Истината рядко е романтична.
	В гласа й прозвуча внезапна горчиво-презрителна нотка, която го стресна. Той стана тъмночервен, след това изведнъж осъзна, че горчивината не е насочена към неговите думи. Това си беше нейна собствена горчивина. Люк разумно премълча. Но това го накара доста да се позамисли за Бриджит Конуей.
	След пет минути стигнаха до църквата и жилището на свещеника, което беше до нея. Намериха свещеника в кабинета му.
	Алфред Уейк беше дребен, прегърбен старец с кротки сини очи и маниери на разсеян, но учтив човек. Изглеждаше доволен, но и малко изненадан от посещението.
	— Господин Фицуилям е отседнал при нас, в Аш Манър — каза Бриджит, — и иска да се посъветва с вас за книга, която смята да напише.
	Свещеникът обърна благите си питащи очи към по-младия мъж и Люк започна да обяснява.
	Той беше изнервен, при това двойно. На първо място, защото този свещеник несъмнено знаеше много повече за фолклора, езическите ритуали и обичаи от човек, който беше прелистил набързо няколко случайно подбрани книги. На второ място — защото до него беше и го слушаше Бриджит Конуей.
	За Люк беше облекчение да открие, че господин Уейк се интересува главно от останки от римско време. Той си призна спокойно, че знае много малко за средновековния фолклор и магьосничество. Спомена за някои интересни теми в историята на Уичууд, предложи да заведе Люк до една тераса на хълма, на която според легендата било сборището на вещиците, но добави със съжаление, че не може да даде повече информация по този въпрос.
	Успокоен от това признание, Люк изрази разочарованието си и след това се впусна да разпитва за суеверията, свързани с мъртвите.
	Господин Уейк поклати леко глава.
	— Боя се, че съм последният човек, който би могъл да знае нещо за това. Моите енориаши биха скрили всичко от този род от мен.
	— Това е така, разбира се.
	— Но все пак не се съмнявам, че все още има много разпространени суеверия. Тези селски общини са твърде изостанали.
	Люк продължи смело:
	— Тъкмо исках от госпожица Конуей списък на всички скорошни смъртни случаи, за които може да си спомни. Мисля, че мога да намеря нещо по този начин. Предполагам, че можете да ме снабдите със списък, така че да подбера най-подходящото.
	— Да, да, това може да се направи. Джайлс, нашият клисар — добър човечец, но за жалост съвсем глух — може да ви помогне. Чакайте да видя. Доста имаше, доста. Имахме вероломна пролет, а преди нея тежка зима — и след това много нещастни случаи. Може да се каже, че беше злощастен период.
	— Понякога — каза Люк — такъв злощастен период е свързан с присъствието на определен човек.
	— Да, да. Старата история за Йона*. Но не мисля, че е имало някакъв непознат тук — някой, който да прави впечатление. Със сигурност не съм и чувал за подобно нещо, но както казах, може и да са скривали от мен. Чакайте да видя. Съвсем наскоро починаха доктор Хамбълби и бедната Лавиния Пинкертон. Хубав човек беше доктор Хамбълби.
	[* Йона — библейски пророк, изпратен да накаже жителите на един град за техните грехове. — Б.пр.]
	Бриджит вметна:
	— Господин Фицуилям познава приятели на доктора.
	— Наистина ли? Много жалко. Загубата му наистина се чувства. Беше човек с много приятели.
	— Но сигурно и с някои неприятели — възрази Люк. — Казвам само това, което неговите познати споменаха — побърза да добави той.
	Господин Уейк въздъхна.
	— Той винаги казваше това, което мисли, и да кажем, невинаги беше много тактичен. — Той поклати глава. — Това понякога дразни хората. Но, общо взето, го обичаха много, особено по-бедните.
	Люк отбеляза:
	— Знаете ли, винаги съм имал чувството, че един от най-трудните за приемане факти в живота е този, че всяка смърт означава печалба за някого. Нямам предвид само финансово.
	Свещеникът кимна замислено.
	— Разбирам какво искате да кажете, да. Във всеки некролог четем, че всички съжаляват за починалия, но се боя, че това много рядко е вярно. В случая с доктор Хамбълби не може да се отрече, че положението на доктор Томас ще се подобри много след смъртта на партньора му.
	— В какъв смисъл?
	— Томас, доколкото мога да кажа, е много способен човек — самият Хамбълби винаги го казваше, но ми се струва, че не успя да се наложи тук. Мисля, че беше засенчен от Хамбълби, който притежаваше определен магнетизъм. В сравнение с него Томас изглеждаше по-скоро безцветен. Въобще не правеше впечатление на пациентите си. Мисля, че това го безпокоеше и влошаваше нещата — изнервяше го. Всъщност аз вече виждам в него изненадваща промяна. По-самоуверен е, вече проявява индивидуалност. Мисля, че се чувства по-сигурен в себе си. Доколкото знам, с Хамбълби невинаги бяха на едно мнение. Томас беше изцяло за новите методи на лечение, а Хамбълби предпочиташе да се придържа към традиционните. Неведнъж мненията им се сблъскваха по този, както и по други, по-лични въпроси. Но достатъчно за това, не бива да разпространявам клюки.
	Бриджит изрече тихо, но ясно:
	— Но аз мисля, че господин Фицуилям би предпочел да поклюкарствате.
	Люк й хвърли бърз, смутен поглед. Господин Уейк поклати недоверчиво глава, след което продължи, усмихвайки се леко в знак на неодобрение:
	— Боя се, че прекалено много сме свикнали да се интересуваме от работите на съседите си. Роуз Хамбълби е много красиво момиче. Не е за чудене, че Джефри Томас се влюби в нея. И, разбира се, гледната точка на Хамбълби също е разбираема — момичето е младо и погребано в този затънтен край на Англия, където няма възможност да срещне други мъже.
	— Баща й не беше ли съгласен? — попита Люк.
	— Определено. Казваше, че са много млади. Разбира се, младите хора не обичат да им го напомнят! Отношенията между двамата бяха доста хладни. Трябва да кажа обаче, че доктор Томас беше дълбоко потресен от неочакваната смърт на партньора си.
	— Лорд Уитфийлд ми каза, че било отравяне на кръвта.
	— Да, просто малка драскотина, която се инфектира. Лекарите поемат понякога големи рискове при упражняване на професията си, господин Фицуилям.
	— Наистина е така — каза Люк.
	Господин Уейк изведнъж се сепна.
	— Но аз се отклоних много от това, за което говорехме. Боя се, че съм станал един стар клюкар. Говорехме за устойчивостта на езическите обичаи при погребенията и за починалите напоследък. Между тях беше и Лавиния Пинкертон — тя винаги с готовност помагаше в нашата църква. После онова клето момиче, Ейми Гибс — тук може да откриете нещо по вашия въпрос, господин Фицуилям. Знаете ли, имаше известно подозрение, че може да е било самоубийство. Съществуват някои странни ритуали при подобни случаи. Има една нейна леля, боя се, не много достойна за уважение, а и не особено привързана към племенницата си, но много приказлива.
	— Това е много ценно за мен — каза Люк.
	— После умря Томи Пиърс. По едно време той беше в черковния хор — чудесен дискант, направо ангелски, но, боя се, момчето съвсем не беше ангелче. В края на краищата трябваше да се отървем от него — покрай него и другите момчета се държаха зле. Бедното момче, страхувам се, че не го обичаха много. Изгониха го от пощата, където му бяхме намерили работа като раздавач на телеграми. Беше в бюрото на господин Абът за малко, но и оттам бързо го уволниха — доколкото знам, забърка се с някакви поверителни документи. После, разбира се, беше за известно време в Аш Манър — нали, госпожице Конуей — като помощник на градинаря и лорд Уитфийлд го уволни за проява на изключителна безочливост. Мъчно ми беше за майка му, много скромна, отрудена жена. Госпожица Уейнфлийт беше така добра да му намира прозорци за чистене. Лорд Уитфийлд отначало възрази, после внезапно се съгласи. Всъщност по-добре да не го беше направил.
	— Защо?
	— Защото момчето така се уби. Чистело горните прозорци на библиотеката, която лорд Уитфийлд подари на града, и се опитало да прави разни глупави номера — да танцува на перваза на прозореца или нещо подобно, загубило равновесие или му се завило свят и паднало. Неприятна работа! Въобще не дойде в съзнание и почина няколко часа, след като го закараха в болницата.
	— Някой видял ли го е да пада? — запита Люк с интерес.
	— Не. Той е бил откъм градината, не откъм лицевата страна на къщата. Смятат, че е лежал половин час, преди да го открият.
	— Кой го намерил?
	— Госпожица Пинкертон. Нали си спомняте, възрастната дама, за която споменах преди малко и която за нещастие беше убита онзи ден при улично произшествие. Бедната жена, тя беше ужасно разстроена. Неприятно преживяване! Получила разрешение да си вземе разсад от някои растения и намерила момчето да лежи там, където било паднало.
	— Трябва да е било ужасно — отбеляза Люк замислено.
	„Много по-ужасно — помисли си той, — отколкото вие предполагате.“
	— Тъжно е, когато един млад живот свършва така — каза възрастният мъж, като поклати глава. — Белите, които Томи вършеше, се дължаха на буйната му природа.
	— Той беше много неприятно момче — обади се Бриджит. — Вие сам знаете, господин Уейк. Постоянно мъчеше котките и кучетата или щипеше по-малките момченца.
	— Зная, зная. — Той тъжно поклати глава. — Но знаете ли, драга госпожице Конуей, понякога жестокостта е не толкова вродена, колкото се дължи на факта, че човек съзрява по-бавно. Ето защо, ако си представите възрастен човек с детински ум, ще разберете, че хитрината и бруталността на един луд вероятно съвсем не се осъзнават от самия него. Липсата на съзряване — убеден съм, че в това се корени значителна част от жестокостта и неразумната бруталност в света днес. Човек трябва да надрасне детинщините.
	Той разпери ръце и поклати глава.
	Бриджит каза с внезапно одрезгавял глас:
	— Да, прав сте. Знам какво искате да кажете. Вдетинилият се човек е най-ужасяващото нещо на света…
	Люк Фицуилям се чудеше кого ли може да има предвид Бриджит.


	Пета глава
	Среща с госпожица Уейнфлийт

	Господин Уейк промърмори още няколко имена:
	— Я да видя сега — клетата госпожа Роуз, старият Бен, детето на Елкинсови и Хари Картър. Не всички обаче са мои енориаши. Госпожа Роуз и Картър бяха от някаква секта. А застудяването през март довърши бедния стар Бен Станбъри — той беше на деветдесет и две.
	— Ейми Гибс умря през април — каза Бриджит.
	— Да, бедното момиче. Това беше нещастна грешка.
	Люк вдигна очи и видя, че Бриджит го наблюдава. Тя бързо сведе поглед. Той си помисли с раздразнение: „Тук има нещо, което не разбирам. Нещо, свързано с това момиче Ейми Гибс.“
	Когато се сбогуваха със свещеника и излязоха от къщата, той я попита:
	— Всъщност коя и каква беше Ейми Гибс?
	Тя забави отговора си една-две минути. Люк усети леко напрежение в гласа й, когато каза:
	— Ейми беше една от най-лошите прислужнички, които някога съм виждала.
	— Затова ли беше уволнена?
	— Не. След работа все изчезваше от къщи, забавляваше се с някакъв младеж. Гордън има много старомодни морални възгледи. Той направи забележка на момичето, а то се държа нахално.
	Люк попита:
	— Симпатична ли беше на вид?
	— Доста.
	— Нали тя беше изпила боята за шапки вместо сироп за кашлица?
	— Да.
	— Доста глупава грешка от нейна страна, нали? — попита Люк.
	— Много глупава.
	— А самата тя беше ли глупава?
	— Не, тя беше доста интелигентно момиче.
	Люк я погледна крадешком. Беше озадачен. Отговорите й звучаха спокойно, дори равнодушно, но той чувстваше, че зад думите й остава нещо скрито и недоизказано.
	В този момент Бриджит се спря и заговори с висок мъж, който свали шапката си и я поздрави сърдечно.
	След като размени с него няколко думи, Бриджит представи Люк:
	— Това е моят братовчед, господин Фицуилям. Отседнал е при нас в имението. Дошъл е тук да пише книга. А това е господин Абът.
	Люк погледна господин Абът с интерес. Това беше адвокатът, при когото беше работил Томи Пиърс.
	По принцип Люк имаше някакво ирационално предубеждение спрямо адвокатите, което вероятно се дължеше на факта, че толкова много политици излизаха от техните редици. Дразнеше го също така и навикът им да не оставят впечатление, че са готови да се ангажират било с думи, било с дела. Абът съвсем не отговаряше на обичайната представа за адвокат — не беше слаб и сух, нито устните му бяха стиснати. Беше едър, червендалест мъж, облечен в костюм от туид, енергичен и весел. В ъгълчетата на очите му имаше малки бръчици, а самите му очи бяха по-проницателни, отколкото изглеждаха на пръв поглед.
	— Пишете книга, а? Роман ли?
	— За фолклора — каза Бриджит.
	— Дошли сте точно където трябва за такава тема — отговори адвокатът. — Това е много интересно място.
	— И аз така разбрах — каза Люк. — Смея да кажа, че и вие бихте могли да ми помогнете до известна степен. Сигурно сте се сблъсквали с някои любопитни стари документи или знаете за някои запазени стари обичаи?
	— Е, не съм много сигурен, но може би… може би…
	— Тукашните хора вярват ли в призраци?
	— Вижте, за това не мога нищо да кажа, наистина нищо.
	— Да знаете за домове, обитавани от призраци?
	— Не, не зная нищо такова.
	— Много е разпространено това суеверие за децата. При неестествена смърт на момче то винаги вампирясва. Интересното е, че това не важи за момичетата…
	— Много интересно — изрече Абът. — Никога не бях чувал за такова нещо.
	В това нямаше нищо чудно, тъй като Люк току-що го беше измислил.
	— Чух, че е имало някакво момче тук — май се казвало Томи — което известно време работило при вас. Някои хора, така научих, смятат, че той е вампирясал.
	Червендалестото лице на господин Абът стана тъмночервено.
	— Томи Пиърс? Нехранимайко, любопитен, натрапчив нахалник.
	— Духовете като че ли винаги са склонни да пакостят. Богобоязливите граждани рядко тревожат света, след като го напуснат.
	— Кой го е виждал? Какви са тези истории?
	— Тези неща не са много лесни за уточняване — каза Люк. — Хората не обичат да говорят открито. Слуховете, така да се каже, се носят във въздуха.
	— Да, да, предполагам, че е така.
	Люк умело смени темата:
	— Може би човекът, към когото трябва да се насоча, е местният лекар. Те чуват много неща, особено когато имат някой по-беден пациент. Какви ли не суеверия и магии, може би любовни еликсири и тем подобни.
	— Тогава трябва да се обърнете към доктор Томас. Симпатичен човек е Томас, съвременен, а не като бедния, стар Хамбълби.
	— А той пък е бил малко консервативен, нали?
	— Абсолютен инат, твърдоглавец, при това от най-лошите.
	— С него имахте истински скандал около плана за водоснабдяването, нали? — запита Бриджит.
	Гъста руменина отново покри лицето на Абът.
	— Хамбълби пречеше на прогреса — каза той остро. — Той беше против този план! А и беше доста груб в приказките си. Не се замисляше какво говори. Можех спокойно да го дам под съд за някои от нещата, които ми каза.
	Бриджит промърмори:
	— Но юристите никога не прибягват до услугите на съда за подобни случаи, нали? Достатъчно са мъдри за това.
	Абът се изсмя силно. Гневът му изчезна така внезапно, както се беше и появил.
	— Много добре, госпожице Бриджит! Не сте далеч от истината. Ние знаем твърде много за законите и съдилищата, ха-ха-ха! Е, трябва да вървя. Позвънете ми, ако мислите, че мога да ви помогна с нещо, господин…
	— Фицуилям — каза Люк. — Благодаря ви, ще се възползвам.
	Когато отминаха, Бриджит изрече:
	— Май методът ви е да подхвърляте разни неща и да наблюдавате за реакцията на хората?
	— Моят метод — отвърна Люк — едва ли може да се нарече особено почтен, ако това е мисълта ви.
	— Вече го забелязах.
	Той почувства известно неудобство и не знаеше как да продължи разговора. Но преди да реши какво да каже, тя проговори:
	— Ако искате да научите нещо повече за Ейми Гибс, мога да ви заведа при човек, който би могъл да помогне.
	— Кой е той?
	— Госпожица Уейнфлийт. Ейми постъпи при нея, след като напусна Аш Манър. Тя беше на работа при нея, когато умря.
	— О, разбирам. — Той беше малко смутен. — Е, добре, много съм ви задължен.
	— Тя живее точно тук.
	Тъкмо пресичаха градския парк. Кимайки с глава към голямата къща в джорджиански стил, която Люк беше забелязал предния ден, Бриджит каза:
	— Това е Уич Хол. Сега е библиотека.
	Непосредствено до библиотеката имаше къща, която изглеждаше като куклен дом. Стъпалата й бяха ослепително бели, чукчето на вратата блестеше, а спретнатите перденца на прозорците блестяха от белота.
	Бриджит отвори портичката и тръгна по стълбите.
	В това време вратата се отвори и се появи възрастна жена. Тя беше, помисли си Люк, типична провинциална стара мома. Тънката й фигура беше спретнато облечена в пола и жакет от туид, носеше сива копринена блуза с брошка от жълто-червен камък. На главата й беше кацнала шапчица от доброкачествен филц. Лицето й беше симпатично, а очите й гледаха интелигентно през пенснето. Тя напомни на Люк за пъргавите черни кози, които могат да се видят в Гърция, най-вече заради изражението на любопитство и изненада в очите й.
	— Добро утро, госпожице Уейнфлийт — каза Бриджит. — Това е господин Фицуилям. — Люк се поклони. — Той пише книга за… за селските обичаи при смърт и за разни подобни ужасии.
	— Боже мой! — възкликна госпожица Уейнфлийт. — Колко интересно.
	И го погледна окуражаващо. Той си спомни за госпожица Пинкертон.
	— Помислих си — каза Бриджит и той отново долови онзи странен равен тон в гласа й, — че може да му кажете нещо за Ейми.
	— О! — възкликна старицата. — За Ейми? Да. За Ейми Гибс.
	Той почувства някаква лека промяна в изражението й — като че ли мислено го преценяваше.
	След това, сякаш взела решение, тя се отдръпна назад към антрето.
	— Заповядайте, влезте — каза. — Мога да изляза по-късно. Моля ви, моля ви — продължи бързо в отговор на учтивия протест на Люк, — наистина не е нещо важно. Просто няколко дребни покупки.
	Малката гостна беше чиста и подредена и леко ухаеше на горена лавандула. На поставката над камината имаше няколко овчари и овчарки от дрезденски порцелан, които сладко си шепнеха нещо. По стените висяха акварели в рамки, както и два гоблена. Имаше снимки, явно на племенници, и хубави мебели — писалище Чипъндейл, няколко полирани масички и един доста неудобен викториански диван.
	Госпожица Уейнфлийт предложи столове на гостите, след което каза с извинителен тон:
	— Боя се, че нямам цигари, тъй като самата аз не пуша, но моля, запалете, ако желаете.
	Люк отказа, но Бриджит веднага запали цигара.
	Седнала с изправен гръб в кресло с резбовани облегалки за ръцете, госпожица Уейнфлийт огледа госта си в продължение на няколко минути, а после, свеждайки очи, удовлетворено каза:
	— Вие желаете да узнаете нещо повече за случая с това нещастно момиче Ейми? Тази история беше много тъжна и ми причини големи страдания. Такава трагична грешка.
	— Не е ли имало съмнения за… самоубийство? — попита Люк.
	Тя поклати глава.
	— Не, не, това не мога да допусна и за момент. Ейми не беше такъв човек.
	— А какъв човек беше тя? — безцеремонно попита той. — Бих искал да чуя мнението ви за нея.
	Жената отговори:
	— О, първо, разбира се, тя изобщо не беше добра прислужница. Но в наши дни човек е благодарен, ако въобще намери прислужница. Беше много небрежна по отношение на работата си и все искаше да излиза. Е, разбира се, тя беше млада, а днешните момичета са такива. Те явно не съзнават, че времето им принадлежи на техния работодател.
	Люк се постара да демонстрира съчувствие и госпожица Уейнфлийт продължи да говори:
	— Не се покриваше с моята представа за една девойка — беше доста безочлива — макар че, разбира се, не бива да се говори така за мъртвите. Човек чувства, че не постъпва по християнски, макар лично аз да не възприемам това като логична причина да се прикрива истината.
	Люк кимна. Той разбра, че тази жена се различава от госпожица Пинкертон по това, че притежава по-логична мисъл и по-изявени умствени способности.
	— Обичаше да й се възхищават — продължи тя — и беше склонна да се мисли за голяма хубавица. Господин Елсуърти — той държи новия антикварен магазин — обича да рисува с водни бои, та той й направил няколко рисунки и си мисля, че това й вкара някаква муха в главата. Доста се караше с младежа, за когото беше сгодена — Джим Харви. Той е автомеханик и я обичаше много. — Тя помълча и после продължи: — Никога няма да забравя онази ужасна нощ. Ейми не беше добре, беше настинала, кашляше лошо — тези глупави копринени чорапи, които носят, и обувки с картонени подметки, разбира се, това води до простудяване — та тя беше на лекар онзи следобед.
	— При доктор Хамбълби или при доктор Томас?
	— При доктор Томас. Той й дал шише със сироп за кашлица, което тя донесе със себе си. Нещо съвсем безвредно — обичайния сироп, доколкото знам. Тя си легна рано, а около един през нощта чух някакъв задавен писък. Станах и отидох до вратата й, но тя беше затворена отвътре. Извиках й, но не получих никакъв отговор. Готвачката беше в къщата и двете се изплашихме ужасно. После изтичахме до входната врата и за щастие там беше Рийд, нашият полицай, който минавал оттук, и ние го извикахме. Той заобиколи откъм задната страна на къщата и успя да се покачи на покрива на пристройката, и тъй като прозорецът й беше отворен, влезе лесно в стаята и отключи вратата. Бедното момиче, гледката беше ужасна. Не можаха да й помогнат с нищо и след няколко часа почина в болницата.
	— И какво беше това? Боя за шапки?
	— Да. Казаха, че е отравяне с оксалова киселина. Шишето беше с почти същия размер като това на сиропа за кашлица. Шишето със сиропа стоеше на мивката, а това с боята за шапки беше до леглото. В тъмното сигурно е объркала шишето и го е сложила до леглото, за да пие, ако се почувства по-зле. Това беше заключението от разследването.
	Госпожица Уейнфлийт млъкна. Интелигентните й очи се спряха на него и той беше сигурен, че в погледа им се крие нещо особено. Имаше чувството, че тя не беше казала всичко; а едно друго, още по-силно чувство го караше да мисли, че по някаква причина тя иска той да разбере това.
	Настъпи тишина, дълга и доста мъчителна. Люк се чувстваше като актьор, който не знае ролята си. Той каза с тих глас:
	— Та значи вие не мислите, че е било самоубийство?
	Възрастната жена отговори веднага:
	— В никакъв случай. Ако момичето беше решило да свърши със себе си, навярно щеше да купи нещо друго. А това шише с боя беше от години. Както и да е, аз вече ви казах, че тя не беше такъв човек.
	— И какво е вашето мнение? — попита направо Люк.
	— Мисля, че всичко това беше нещастен случай. — Тя стисна устни и го погледна сериозно.
	Точно когато Люк се чудеше какво да каже, се чу драскане по вратата, последвано от умолително мяукане.
	Госпожица Уейнфлийт скочи от креслото и отиде да отвори вратата. Появи се великолепен, риж персийски котарак. Той се спря, погледна неодобрително посетителя и скочи на страничната облегалка на креслото на госпожица Уейнфлийт.
	Тя се обърна към него с гукащ глас:
	— Е, Уанки Пух! Къде беше моят Уанки Пух цяла сутрин?
	Името събуди нещо в паметта на Люк. Къде беше чувал нещо за персийски котарак на име Уанки Пух? Той каза:
	— Много красив котарак. Отдавна ли го имате?
	Жената поклати глава.
	— О, не, той беше на една моя стара приятелка, госпожица Пинкертон. Тя беше прегазена от тези ужасни автомобили и аз, разбира се, не можех да оставя Уанки Пух на чужди хора. Това много би разстроило Лавиния. Тя го обожаваше. Голям красавец е, нали?
	Люк погледна котарака с възхищение. Госпожица Уейнфлийт каза:
	— Внимавайте с ушите му. Напоследък го болят.
	Той внимателно погали животното.
	В този момент Бриджит се изправи.
	— Трябва да тръгваме.
	Госпожица Уейнфлийт стисна ръката на Люк.
	— Може би — каза — скоро пак ще ви видя.
	Той бодро отвърна:
	— Надявам се.
	Помисли си, че на сбогуване тя изглеждаше озадачена и малко разочарована. Погледът й се премести върху Бриджит. Люк почувства, че между двете жени съществува взаимно разбиране, от което той е изключен. Това го подразни, но си обеща скоро да изясни това, което остана недоизказано.
	Госпожица Уейнфлийт излезе с тях. Люк се задържа за момент на горната площадка на стълбите, поглеждайки недокоснатата прелест на градския парк и езерцето.
	— Колко добре е запазено това място — каза той.
	Лицето на възрастната жена грейна.
	— Да, наистина — каза тя. — Наистина то е такова, каквото съм го запомнила от дете. Ние живеехме в Уич Хол. Но когато имението премина във владение на брат ми, той не пожела да живее в него — всъщност не можеше да си го позволи и сградата беше обявена за продан. Един предприемач беше направил оферта и доколкото помня, искаше „да развие земята“, мисля, че така се казваше. За щастие се намеси лорд Уитфийлд, който купи имението и го спаси. Той превърна дома в библиотека и музей. На практика всичко е недокоснато. Работя там като библиотекар два пъти седмично — без заплащане, разбира се — и не мога да ви кажа какво удоволствие е да бъда отново в старото си жилище и да знам, че то няма да бъде обезобразено. Атмосферата му наистина е прекрасна. Трябва някой ден да посетите нашия малък музей, господин Фицуилям. Разполагаме с някои много интересни местни експонати.
	— На всяка цена ще го направя, госпожице Уейнфлийт.
	— Лорд Уитфийлд винаги е бил голям благодетел за Уичууд — каза госпожицата. — Огорчава ме, че някои хора са толкова неблагодарни.
	Тя отново стисна устни. Люк благоразумно не зададе никакви въпроси, само се сбогува още веднъж. Когато се отдалечиха от портата, Бриджит попита:
	— Искате ли да продължите с разследванията си или да се прибираме вкъщи покрай реката? Разходката оттам е много приятна.
	Люк нямаше настроение за по-нататъшни издирвания, особено с Бриджит Конуей до себе си, която да слуша и да преценява. Затова побърза да отговори:
	— О, разбира се, че ще се върнем покрай реката.
	Тръгнаха по главната улица. Една от последните къщи имаше табелка със старинни позлатени букви „Антикварни вещи“. Люк се спря и погледна през един от прозорците в магазина.
	— Виждам доста хубава керамична чиния — каза. — Много е подходяща за една моя леля. Чудя се колко ли ще искат за нея?
	— Да влезем да видим?
	— Нали нямате нищо против? Обичам да посещавам антикварни магазини. Понякога човек намира интересни неща на изгодни цени.
	— Съмнявам се, че тук ще успеете — сухо отбеляза Бриджит. — Според мен Елсуърти знае съвсем точно стойността на своите предмети.
	Вратата беше отворена. В антрето имаше столове, канапета и бюфети, пълни с порцеланови и калаени съдове. От двете страни се намираха две стаи, в които имаше различни предмети.
	Люк влезе в стаята отляво и взе керамичната чиния. В този момент от дъното на стаята, иззад орехово бюро в стил Кралица Анна, се надигна един мъж и приближи към тях.
	— А, драга госпожице Конуей, какво удоволствие е да ви видя.
	— Добър ден, господин Елсуърти.
	Елсуърти беше изключително изискан млад човек, облечен в червеникавокафяв костюм. Имаше бледо и продълговато лице с женствена уста, дълга черна коса и наперена походка.
	Люк беше представен и господин Елсуърти незабавно прехвърли вниманието си върху него:
	— Истинска стара английска керамика. Красива е, нали? Влюбен съм в моите антики и ми е свидно да ги продавам. Винаги съм мечтал да живея в провинцията и да имам малко магазинче. Уичууд е чудесно място — има атмосфера, ако разбирате какво искам да кажа?
	— Артистичен темперамент — подшушна Бриджит.
	Елсуърти се обърна към нея, размахвайки дългите си бели ръце.
	— Не изричайте това ужасно съчетание, госпожице Конуей, умолявам ви. Не ми прикачвайте подобни епитети — не ги понасям. Аз съм търговец и това е всичко.
	— Но вие наистина сте художник, нали? — попита Люк. — Искам да кажа, рисувате с водни бои, нали?
	— Кой пък може да ви е казал това? — извика Елсуърти, пляскайки с ръце. — О, това място наистина е чудесно — човек не може да запази нищо в тайна! Ето това му харесвам — толкова е различно от безчовечните отношения в големия град! Клюки, злоба и скандали — невероятно приятни неща, ако човек ги възприема в подходяща светлина.
	Люк се ограничи само с отговор на въпроса на Елсуърти, като не обърна внимание на словоизлиянията му.
	— Госпожица Уейнфлийт ни каза, че сте направили няколко скици на едно момиче — Ейми Гибс.
	— А, Ейми — рече Елсуърти. Той направи крачка назад и разклати една халба за бира. Внимателно я закрепи, а после каза: — Наистина ли? О, да, предполагам, че съм правил.
	Хладнокръвието му изглеждаше разклатено.
	— Тя беше хубаво момиче — каза Бриджит.
	Елсуърти беше възстановил състоянието си.
	— О, така ли мислите? — попита той. — Винаги съм я намирал много банална. Ако се интересувате от керамика — обърна се към Люк, — имам две прекрасни керамични птици.
	Люк се престори, че се интересува от птиците, и после попита за цената на чинията.
	Елсуърти каза една цифра.
	— Благодаря — каза Люк, — в крайна сметка май няма да ви лиша от нея.
	— Знаете ли, винаги въздишам с облекчение — изрече Елсуърти, — когато продажбата не стане. Глупаво от моя страна, нали? Вижте, ще ви го дам с една лира по-евтино. Виждам, че се интересувате от тези неща, а това променя всичко. А и в края на краищата, това е магазин.
	— Не, благодаря — отвърна Люк.
	Елсуърти ги придружи до вратата и помаха с ръце. Люк си помисли, че ръцете му са много неприятни — цветът им не беше чисто бял, а като че ли леко зеленикав.
	— Странна птица е този господин Елсуърти — забеляза той, когато с Бриджит се отдалечиха достатъчно, за да не могат да бъдат чути.
	— И с доста странни навици, бих казала — добави тя.
	— Защо му е да се установява на място като това?
	— Мисля, че се занимава с черна магия. Не става дума чак за „черни литургии“, но все пак подобни неща. Явно репутацията на градчето го вдъхновява.
	Люк неловко изрече:
	— Боже мой, предполагам, че точно той е човекът, който ми трябва. Трябваше да подхвана тази тема.
	— Така ли мислите? — попита Бриджит. — Той знае много по тези въпроси.
	Люк каза смутено:
	— Ще му се обадя някой ден.
	Бриджит не отговори. Вече бяха излезли от града. Тя се отби настрани по малка пътечка и след малко стигнаха до реката.
	Подминаха нисък мъж с гъсти мустаци и изпъкнали очи. Той водеше със себе си три булдога, на които крещеше с дрезгав глас:
	— Нерон, ела тук, сър!… Нели, остави го! Пусни го, казвам ти!… Август, Август, слушай! — Той прекъсна виковете си, за да свали шапка на Бриджит, изгледа Люк с нескрито любопитство и отмина, продължавайки словесните си упражнения.
	— Майор Хортън и неговите булдози? — опита късмета си Люк.
	— Познахте.
	— Не видяхме ли тази сутрин практически всички по-известни личности на Уичууд?
	— Практически — да.
	— Чувствам, че веднага привличам вниманието — каза Люк. — Предполагам, че в едно малко английско градче чужденецът си личи от един километър — добави унило, спомняйки си забележката на Джими Лоримър.
	— Майор Хортън не умее да прикрива любопитството си — добави Бриджит. — Доста се втренчи във вас.
	— Той явно е от тези хора, при които веднага се вижда, че са били офицери — злобно отбеляза Люк.
	Бриджит внезапно предложи:
	— Да поседнем ли за малко на пейката? Имаме много време.
	Седнаха на едно паднало дърво, което представляваше удобна пейка. Бриджит поде наново:
	— Да, майор Хортън е с прекалено военни маниери, направо казармени. Едва ли бихте повярвали, че само допреди една година той беше мъж под чехъл.
	— Какво, този тип?
	— Да. Имаше за съпруга най-неприятната жена, която съм виждала някога. Парите също бяха нейни и тя не се стесняваше публично да го подчертава.
	— Бедното добиче, искам да кажа, Хортън.
	— Той се държеше много добре с нея — винаги като офицер и джентълмен. Лично аз се чудя как не й е видял сметката.
	— Доколкото схващам, тя не е била много обичана тук.
	— Никой не я харесваше. Тя се държеше презрително с Гордън и покровителствено с мен. Обикновено ставаше неприятна навсякъде, където се появеше.
	— Но доколкото разбирам, милостивото Провидение я е отстранило?
	— Да. Преди около една година. Остър гастрит. Направи живота на мъжа си истински ад, а също на доктор Томас и на двете болногледачки, но все пак умря. Булдозите изведнъж живнаха.
	— Интелигентни животни!
	Последва мълчание. Бриджит късаше от дългата трева. Люк се беше втренчил в насрещната скамейка. Отново го обзе мисълта за нереалната същност на мисията му. Каква част бяха фактите, каква част — въображението? Не беше ли глупаво да обикаля наоколо и да вижда във всеки срещнат човек потенциален убиец? В тази гледна точка имаше дори нещо унизително.
	„Дявол да го вземе — помисли си. — Изглежда, че наистина съм бил полицай прекалено дълго.“
	Излизането му от това състояние стана съвсем внезапно. Той чу ясния и хладен глас на Бриджит:
	— Господин Фицуилям, защо всъщност сте дошли тук?


	Шеста глава
	Боя за шапки

	Люк тъкмо поднасяше запалена клечка към цигарата си. Неочакваната забележка за момент парализира ръката му. Остана неподвижен секунда или две, а клечката изгоря докрай и опари пръстите му.
	— По дяволите! — възкликна той, като хвърли клечката и разтърси силно ръката си. — Моля за извинение. Доста ме стреснахте. — Засмя се смутено.
	— Наистина ли?
	— Да. — Той въздъхна. — О, добре, предполагам, че всеки интелигентен човек можеше да ме разкрие! Сигурно историята ми за някаква книга за фолклора не ви е заблудила нито за миг.
	— Не, след като ви видях.
	— Значи дотогава сте вярвали?
	— Да.
	— Все пак не беше много добро прикритие — самокритично каза Люк. — Имам предвид, че всеки може да иска да напише книга, но да дойда тук и да се представям за ваш братовчед… Сигурно това ви е накарало да бъдете подозрителна.
	Бриджит поклати глава.
	— Не. За това си имах обяснение — или поне така си мислех. Помислих си, че сте закъсали — мнозина от приятелите на Джими са в такова положение — и допуснах, че той е измислил номера с „братовчеда“, за да не нарани гордостта ви.
	— Но когато дойдох, — видът ми веднага ви е внушил такова неизмеримо охолство, че подобно обяснение е станало немислимо, така ли?
	Устните й се извиха в лека усмивка.
	— О, не. Не беше това. Просто реших, че не сте такъв човек.
	— Помислили сте, че не съм достатъчно интелигентен, за да напиша книга ли? Не щадете чувствата ми. По-добре е да знам.
	— Вие бихте могли да напишете книга, но не такава — за стари суеверия, ровене в миналото — не такава книга! Не сте човек, за когото миналото, а може би дори и бъдещето означава много. Интересува ви единствено настоящето.
	— Х-м-м. Разбирам. — Той направи гримаса. — Дявол да го вземе, откакто съм дошъл тук, ме карате да се чувствам неудобно. Имате смущаващо интелигентен вид.
	— Съжалявам — сухо изрече Бриджит. — А вие какво очаквахте?
	— Всъщност не съм мислил за това.
	Но тя продължи спокойно:
	— Пухкава женичка с малко мозък, който обаче й стига да проумее предоставената й възможност и да се омъжи за шефа си?
	Люк смутено изсумтя. Тя обърна хладния си, развеселен поглед към него.
	— Разбирам ви отлично. Всичко е наред. Това не ме дразни.
	Люк реши да прояви дързост:
	— Добре, да кажем, че наистина имаше нещо подобно. Но аз не съм мислил много над това.
	Тя каза бавно:
	— Ясно е, че не сте. Вие не прескачате оградата, преди да сте стигнали до нея.
	Люк обаче бе разстроен.
	— О, повече от ясно е, че не съм добър артист! И лорд Уитфийлд ли разбра за мен?
	— О, не. Ако бяхте казали, че сте дошли тук, за да изучавате поведението на водните бръмбари и да пишете монография за тях, той и това щеше да приеме. Много е доверчив.
	— И все пак не бях никак убедителен! Просто оплетох конците.
	— Аз ви попречих. Разбрах го. Трябва да ви кажа обаче, че това доста ме развесели.
	— И още как! Умните жени обикновено са и доста жестоки.
	Бриджит промълви:
	— Всеки си има свои удоволствия. — Тя помълча около минута, след това повтори въпроса си: — Защо сте тук, господин Фицуилям?
	Бяха се върнали отново на първоначалния въпрос. Люк разбираше, че не може другояче. През последните няколко минути се опитваше да се мобилизира. Сега я погледна и срещна очите й, проницателни и питащи. В тях имаше сериозност, която той не беше очаквал да намери.
	— По-добре ще бъде — каза той замислено, — да не измислям повече лъжи.
	— Много по-добре.
	— Само че истината е много особена… Самата вие имате ли някакво мнение? Имам предвид дали сте се досетили защо съм тук?
	Тя кимна бавно и замислено.
	— И каква е вашата идея? Ще ми кажете ли? Струва ми се, че това може някак да помогне.
	Бриджит спокойно отговори:
	— Предположих, че сте дошли във връзка със смъртта на онова момиче, Ейми Гибс.
	— Така значи! Чувствах го всеки път, когато нейното име се споменаваше! Знаех си, че има нещо. Значи мислите, че съм дошъл за това?
	— А не е ли така?
	— Донякъде, да.
	Той свъси вежди и помълча известно време. Бриджит до него също мълчеше и не помръдваше.
	Най-сетне той се реши:
	— Дойдох тук по следите на нещо малко вероятно, като това нещо се крепи на едно фантастично, навярно съвсем абсурдно и мелодраматично предположение. Ейми Гибс е част от цялата загадка. Иска ми се да открия как точно е умряла:
	— Да, и аз така си помислих.
	— Но, дявол да го вземе, защо сте си го помислили? Какво има в нейната смърт, че да събуди интереса ви?
	Бриджит каза:
	— Още от началото си мисля, че има нещо съмнително в нейния случай. Ето защо ви заведох при госпожица Уейнфлийт.
	— Защо?
	— Защото и тя така мисли.
	— О! — Сега му стана ясно поведението на интелигентната стара мома.
	— Тя също ли смята, че има нещо странно в този случай?
	Бриджит кимна.
	— И защо, по-точно?
	— Като се започне от боята за шапки.
	— Какво искате да кажете — от боята за шапки?
	— Ами преди двайсетина години хората наистина са боядисвали сламените си шапки — един сезон розова, следващия — шишенце с боя, и тя става тъмносиня, след това — друго шишенце, и шапката става черна! Но днес вече шапките са евтини — просто еднодневки, които се изхвърлят, когато излязат от мода.
	— Дори за момичета като Ейми Гибс?
	— По-вероятно би било аз да боядисвам шапки, отколкото тя. Хората не правят вече икономии. А има и още нещо — това беше червена боя за шапки.
	— Е, и?
	— Ами Ейми Гибс имаше червени коси — като морков.
	— Искате да кажете, че червена шапка не подхожда на такива коси?
	Бриджит кимна.
	— Не можеш да носиш алена шапка с рижави коси. Това е нещо, което един мъж не може да разбере, но…
	Люк я прекъсна многозначително:
	— Не, мъж не би го разбрал. Но ето, че съвпада, всичко съвпада.
	Бриджит каза:
	— Джими има някакви приятели в Скотланд Ярд. Вие да не сте…
	Той бързо отговори:
	— Не съм официален детектив, нито известен частен детектив с кантора на Бейкър Стрийт. Аз съм точно това, което Джими ви е казал — полицай в оставка от колониите. Намесих се в този случай във връзка с нещо странно, което ми се случи във влака за Лондон.
	Той й предаде накратко разговора си с госпожица Пинкертон и последвалите събития, довели до пристигането му в Уичууд.
	— Така че виждате ли — завърши, — това звучи фантастично! Търся някакъв човек — убиец, човек от Уичууд, вероятно познат на всички и уважаван. Ако госпожица Пинкертон, вие и госпожица… как й беше името… сте прави, то този човек е убил Ейми Гибс.
	— Разбирам — каза Бриджит.
	— Това би могло да бъде извършено и отвън, предполагам?
	— Да, така мисля — бавно изрече тя. — Рийд, нашият полицай, се покатери до нейния прозорец по пристройката. Прозорецът е бил отворен. Не е било много лесно, но човек не би се затруднил особено.
	— И като се е качил, какво е направил?
	— Подменил е шишето със сироп за кашлица с това, което съдържа боя за шапки.
	— Разчитайки, че тя ще направи точно това, което е направила — ще се събуди, ще пие от шишето и всички ще кажат, че е сгрешила или че това е било самоубийство?
	— Да.
	— Не възникна ли подозрение за нещо нередно при следствието?
	— Не.
	— Защото са били мъже, предполагам. Въпросът за боята за шапки не е бил повдигнат, нали?
	— Не.
	— Но вие се досетихте?
	— Да.
	— И госпожица Уейнфлийт също? Говорили ли сте с нея за това?
	Бриджит се усмихна леко.
	— О, не, не в този смисъл, който имате предвид. Искам да кажа, че нищо открито не сме си казвали. Всъщност аз не знам докъде е стигнала тя в разсъжденията си. Бих казала, че беше силно обезпокоена и постепенно безпокойството й нарастваше. Тя е доста интелигентна, учила е или е искала да учи в Гъртън, и е била с модерни разбирания като млада. Тя съвсем няма закърнелия мозък на повечето хора тук.
	— Госпожица Пинкертон доста приличаше на човек — както вие се изразихте — със закърнял мозък — каза Люк. — Това беше причината отначало да не повярвам на нейните думи.
	— Винаги съм я смятала за много проницателна — обясни Бриджит. — Повечето от тези бъбриви стари дами имат мисъл, остра като бръснач. Но вие казахте, че тя е споменала и други имена?
	Люк кимна.
	— Да. Едно момче — това беше Томи Пиърс — спомних си името му още щом го чух. И съм почти сигурен, че Картър също беше споменат.
	— Картър, Томи Пиърс, Ейми Гибс, доктор Хамбълби — изброи замислено Бриджит. — Както казвате, това е прекалено фантастично, за да го повярваш. Кой, за бога, ще поиска да убива тези хора? Те са толкова различни един от друг!
	Люк запита:
	— Някакво предположение защо някой ще иска да се отърве от Ейми Гибс?
	Тя поклати глава.
	— Нямам представа.
	— Ами Картър? Между другото, как е умрял той?
	— Паднал в реката и се удавил. Отивал си вкъщи, нощта била мъглива, а той — много пиян. Има едно мостче с перила само от едната страна. Казаха, че е стъпил накриво.
	— Но някой лесно би могъл да го бутне?
	— О, да.
	— А някой друг би могъл също толкова лесно да блъсне малкия Томи, докато е чистел прозорците?
	— Така е.
	— Значи излиза, че наистина е доста лесно да се убият трима души, без някой да заподозре нещо.
	— Госпожица Пинкертон е подозирала — изтъкна Бриджит.
	— Да, наистина, лека й пръст. Тя поне не страдаше от мисълта за прекалена мелодраматичност, нито пък си въобразяваше разни неща.
	— Често ми е казвала, че светът е проклето място.
	— А вие, предполагам, сте се усмихвали разбиращо.
	— О, дори арогантно!
	— Всеки, който повярва в шест невероятни неща до закуска, печели тази игра безусловно.
	Бриджит кимна. Люк каза:
	— Предполагам няма смисъл да ви питам имате ли някакво подозрение? Няма ли някой по-особен човек в Уичууд, от чийто вид да ви полазват тръпки по гърба, който има странни бледи очи или странно, налудничаво хихикане?
	— Всеки от Уичууд ми се струва напълно нормален, почтен и съвсем обикновен.
	— Страхувах се, че точно така ще ми отговорите — каза Люк.
	— Мислите, че този човек е луд ли? — попита Бриджит.
	— О, да, така предполагам. Луд, но същевременно и хитър. Последният човек, когото можеш да заподозреш — вероятно някой стълб на обществото, като например банков управител.
	— Господин Джоунс? Изобщо не мога да си го представя като убиец.
	— Именно заради това може би той е нашият човек.
	— Може да бъде всеки — каза Бриджит. — Хлебарят, млекарят, магазинерът, някой фермер, работник по пътищата или който и да е.
	— Може наистина да е така, но си мисля, че кръгът определено е по-стеснен.
	— Защо?
	— Госпожица Пинкертон говореше за особения му поглед, когато измервал с очи следващата жертва. От начина, по който говореше, останах с впечатлението — забележете, това е само впечатление — че човекът, за когото говори, е в социално отношение най-малкото равен с нея. Разбира се, може и да греша.
	— Вероятно сте съвсем прав! Тези нюанси в разговора не могат да бъдат представени като черно и бяло, но те са неща, за които обикновено не се греши.
	— Знаете ли — каза Люк, — за мен е голямо облекчение, че сега и вие знаете всичко.
	— Това вероятно ще ви накара да се поотпуснете, съгласна съм. И навярно бих могла да ви помогна.
	— Вашата помощ ще бъде неоценима. Наистина ли смятате да се заемете с това?
	— Разбира се.
	Той смутено попита:
	— Ами лорд Уитфийлд? Мислите ли…
	— Естествено няма да кажем на Гордън нищо за това.
	— Защото той няма да повярва, затова ли?
	— О, той би повярвал! Гордън е способен да повярва, в каквото и да е! Вероятно просто идеята ще му допадне и той ще настоява половин дузина от неговите умни специалисти да обърнат цялата околност с главата надолу. Това страшно би му харесало!
	— Което наистина изключва възможността да му кажем — съгласи се Люк.
	— Да, страхувам се, че в този случай не можем да му позволим да си поиграе на воля.
	Люк я погледна. Понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това погледна часовника си.
	— Да — каза Бриджит, — трябва да се връщаме вкъщи.
	Тя стана. Внезапно у тях възникна някаква стеснителност, като че неизказаните думи на Люк витаеха из въздуха.
	Пътя до имението извървяха в мълчание.


	Седма глава
	Възможности

	Люк седеше в спалнята си. По време на обеда беше издържал разпита на госпожа Анстръдър какви цветя е имал в градината си в Меянгския пролив. След това му беше обяснено какви цветя биха расли добре там. Освен това изслуша по-нататъшни „Сказки за младите хора по въпроса за мен самия“ от лорд Уитфийлд. Сега, слава Богу беше сам.
	Взе, лист хартия и написа върху него имена.
	Списъкът имаше следният вид:

	Доктор Томас.
	Господин Абът.
	Майор Хортън.
	Господин Елсуърти.
	Господин Уейк.
	Приятелят на Ейми Месарят, хлебарят, свещарят и т.н.

	След това взе друг лист хартия и го озаглави „ЖЕРТВИ“.
	Под това заглавие написа:

	_Ейми Гибс_ — отровена.
	_Томи Пиърс_ — блъснат от прозореца.
	_Хари Картър_ — бутнат от мостчето (Пиян? Под въздействие на наркотици?)
	_Доктор Хамбълби_ — отравяне на кръвта.
	_Госпожица Пинкертон_ — прегазена от кола.

	Той добави:

	Мисис Роуз? Стария Бен?

	И след малко:

	Госпожа Хортън?

	Прегледа още веднъж списъците си, известно време пуши, после отново взе молива.

	_Доктор Томас. Възможни доказателства срещу него_: Определени мотиви в случая с доктор Хамбълби. Начинът на смъртта на последния — подходящ, по-точно — научно отравяне с микроби. Ейми Гибс го е посетила следобеда, преди да умре. Нещо между тях? Изнудване?
	_Томи Пиърс_? Няма сведения за връзка помежду им. Знаел ли е Томи за познанството му с Ейми Гибс?
	_Хенри Картър_? — Няма сведения за връзка с по-горните.
	Отсъствал ли е доктор Томас от Уичууд в деня, когато госпожица Пинкертон е отишла в Лондон?

	Люк въздъхна и започна нов параграф.

	_Абът. Възможни доказателства срещу него_: (По принцип определено подозрителна личност. По всяка вероятност — предубеждение.) Личността му — жив, общителен и прочие, определено би била подозрителна в роман — там подозрителните винаги се правят на много общителни. Възражение: това не е книга, а действителност.
	Мотив за убийството на доктор Хамбълби: Между тях е съществувал определен антагонизъм. Хамбълби се е противопоставил на Абът. Достатъчен мотив за един болен мозък. Противопоставянето би могло лесно да бъде забелязано от госпожица Пинкертон.
	_Томи Пиърс_? Ровил е в книжата на Абът. Намерил ли е нещо, което не е трябвало да вижда?
	_Хенри Картър_? Няма определена връзка.
	_Ейми Гибс_? Не е известна някаква връзка. Боята за шапки е доста подходяща за старомодния Абът.
	Бил ли е Абът вън от града в деня, когато е била убита госпожица Пинкертон?
	_Майор Хортън. Възможни доказателства срещу него_: Никакви известни връзки с Ейми Гибс, Томи Пиърс или Картър. А госпожа Хортън? Смъртта й прилича на отравяне с арсеник. Ако е така, другите убийства може да са резултат от нейното изнудване?
	_Забележка:_ Томас е бил лекуващ лекар. (Отново подозрение срещу него.)
	_Господин Елсуърти. Възможни доказателства срещу него_: Не е стока — занимава се с черна магия. Може би има темперамент на кръвожаден убиец? Познавал се е с Ейми Гибс. Някаква връзка с Томи Пиърс? Картър? Не се знае нищо. Хамбълби? Може да се е поддал на психическото му състояние. Госпожица Пинкертон? Отсъствал ли е Елсуърти от Уичууд, когато е била убита тя?
	_Уейк. Възможни доказателства срещу него_: Много невероятно. Възможна религиозна мания? Мисия да убива? Непорочните стари свещеници — възможни виновници в книгите, но (както в предишния случай) не и в живота.
	_Забележка_: Томи, Картър, Ейми определено са били все неприятни личности. Да се отстранят по волята на Божията промисъл?
	_Джоунс_. Никакви данни.
	_Приятелят на Ейми_.
	Възможни са много причини да убие Ейми, но по принцип не изглежда вероятен извършител.
	_Останалите?_
	Не си ги представям.

	Той препрочете написаното.
	След това разтърси глава и тихо промърмори:
	— … което е абсурдно! Колко прекрасно го е казал Евклид!
	Той скъса списъците и ги изгори.
	После си помисли: „Тази работа далеч не се очертава като много лесна.“


	Осма глава
	Доктор Томас

	Доктор Томас се облегна стола си и прокара пръсти през гъстата си руса коса. Той беше над трийсетте, но човек едва ли би му дал и двайсет години, русата непокорна коса, леко учуденото изражение и розово-бялото лице му придаваха вид на ученик. Въпреки че изглеждаше незрял, той беше поставил диагноза за коляното на Люк, която съвпадаше с тази, поставена седмица по-рано от прочут специалист от Харли Стрийт.
	— Благодаря — каза Люк. — Е, обнадежден съм от мнението ви, че лечението ще помогне. Не искам да се превърна в инвалид на моята възраст.
	Доктор Томас се засмя по момчешки.
	— О, не мисля, че има такава опасност, господин Фицуилям.
	— Е, поне ме успокоихте — каза Люк. — Канех се да отида при някой голям специалист, но сега съм сигурен, че не е необходимо.
	Лекарят се засмя отново.
	— Защо, вървете, ако това ще ви накара да се чувствате по-спокоен. В края на краищата винаги е полезно да се знае мнението на специалист.
	— Не, не, напълно ви се доверявам.
	— Откровено казано, проблемът ви не е никак сложен. Ако ме послушате, сигурен съм, че всичко ще се размине.
	— Безкрайно много ме успокоихте, докторе. Бях си въобразил, че имам артрит и че няма да мога да се помръдна.
	Доктор Томас поклати глава с леко самодоволна усмивка.
	Люк каза бързо:
	— Хората се влияят доста от думите на лекаря. Надявам се, че ще го потвърдите. Често си мисля, че един лекар трябва да се чувства като племенен магьосник или поне да изглежда такъв на повечето от пациентите си.
	— Наистина, доверието играе значителна роля при лечението.
	— Знам. „Лекарят каза така“ винаги се произнася със страхопочитание.
	Доктор Томас повдигна рамене:
	— Ако пациентите ни знаеха… — промърмори насмешливо. После каза: — Вие пишете книга върху магьосничеството, нали, господин Фицуилям?
	— А, това пък откъде знаете? — възкликна Люк, може би с малко престорена изненада.
	Доктор Томас изглеждаше развеселен.
	— Драги господине, в градче като нашето новините се разнасят много бързо. Иначе имаме толкова малко теми за разговор.
	— И сигурно фактите са доста преувеличени. Няма да се учудя, ако чуете, че съм викал местните духове и се стремя да надмина Ендорската вещица.
	— Доста странно е, че казвате това.
	— Защо?
	— Ами наоколо се носи слух, че сте извикали духа на Томи Пиърс.
	— Пиърс? Пиърс? Не беше ли това момчето, което паднало от прозореца?
	— Да.
	— Е, чудя се как… Разбира се, споменах нещо на адвоката — как му беше името… Абът.
	— Да, той ми разказа за вас.
	— Не ми казвайте, че съм успял да накарам един твърдоглав адвокат да повярва в призраци.
	— Тогава вие самият вярвате в призраци, така ли?
	— Тонът ви подсказва, че вие не вярвате, докторе. Не, не бих казал, че наистина „вярвам в призраци“. Но съм се сблъсквал с любопитни случаи на внезапна насилствена смърт. Повече се интересувам обаче от различни суеверия, свързани със случаите на насилствена смърт, например, че убит човек не намира успокоение в гроба. Или интересното поверие, че кръвта на убит човек потича, ако убиецът го докосне. Чудя се как са възникнали подобни суеверия.
	— Много любопитно — съгласи се лекарят. — Все пак не вярвам, че днес много хора си спомнят за тези поверия.
	— О, повече, отколкото си мислите. Но, разбира се, тук едва ли имате много убийства, така че е трудно да се съди.
	Люк бе придружил думите си с усмивка, а погледът му не се откъсваше от лицето на неговия събеседник. Доктор Томас обаче не показваше никакви признаци на смущение и също се усмихваше.
	— Не, не мисля, че тук е имало убийство поне от… о, много отдавна. Поне откакто аз съм тук.
	— Да, това е мирно място. Няма случки от подобен род. Освен ако някой е блъснал малкия Томи от прозореца.
	Люк се изсмя. Отговорът на доктор Томас отново беше широка усмивка — естествената усмивка на развеселено момче.
	— Много хора тук изпитваха желание да извият врата на това момче — каза той. — Но не мисля, че биха стигнали дотам — да го хвърлят от прозореца.
	— Изглежда е бил твърде противно хлапе. Някой може да е сметнал, че по този начин извършва услуга в името на обществото.
	— Жалко, че тази теория не може да се прилага достатъчно често.
	— Винаги съм си мислел, че някое и друго убийство от време на време би се отразило благотворно на обществото — каза Люк. — Някой досадник от клуба например може да бъде довършен с отровен ликьор. Или пък жените, които те вземат на мушка и са способни да разкъсат и най-близките си приятелки с острите си езици. Злобни стари моми. Твърдоглави консерватори, които пречат на прогреса. Ако можеха да бъдат премахвани без особени проблеми, това би променило обществения живот към по-добро!
	Усмивката на доктор Томас стана още по-широка.
	— Значи вие сте за едни по-голямомащабни престъпления?
	— Елиминиране, поставено на благоразумна основа! Не намирате ли, че това ще донесе полза на обществото?
	— О, несъмнено.
	— А, вие не се отнасяте сериозно към това — отбеляза Люк. — Докато аз — да. Аз не изпитвам към човешкия живот уважението, което изпитва нормалният англичанин. Всеки, който спъва прогреса, трябва да бъде елиминиран. Така виждам нещата.
	Прокарвайки ръка през късата си руса коса, доктор Томас каза:
	— Да, но кой може да бъде съдия и да реши дали един човек заслужава да живее или не?
	— Да, това е проблемът — призна Люк.
	— Католиците биха решили, че един комунистически агитатор няма право да живее, комунистическият агитатор ще осъди на смърт свещеника като пропагандатор на суеверие, лекарят би премахнал болния, пацифистът би осъдил военния и прочие, и прочие.
	— Би трябвало ролята на съдия да поеме човек на науката — отбеляза Люк. — Някой с безпристрастен, но високоспециализиран ум, например лекар. Просто си мисля, докторе, че вие самият можете да бъдете добър съдник.
	— За това кои не заслужават да живеят?
	— Да.
	Доктор Томас поклати глава.
	— Моята работа е да връщам към живот страдащите. Не крия, че в повечето случаи това е трудна задача.
	— Добре, само заради спора — каза Люк, — да вземем човек като покойния Хенри Картър.
	Лекарят реагира остро:
	— Картър? Имате предвид собственика на „Севън Старс“?
	— Да, за него става дума. Аз лично никога не съм го виждал, но братовчедка ми, госпожица Конуей, ми разказа за него. Изглежда е бил истински негодник.
	— Е — каза доктор Томас, — той, разбира се, пиеше. Малтретираше жена си, тормозеше дъщеря си. Беше кавгаджия и оскърбяваше хората, беше скаран с повечето жители на градчето.
	— Всъщност може да се каже, че светът е по-хубав без него.
	— Да допуснем, че човек би могъл да каже нещо подобно.
	— Добре, ако някой го е блъснал в реката, вместо да чака той сам да благоволи да падне, този човек би действал в интерес на обществото, нали?
	— Методите, които проповядвате, прилагахте ли ги на практика в, мисля, че казахте Меянгския пролив? — сухо попита доктор Томас.
	Люк се разсмя:
	— О, не, при мен всичко е на теория, не на практика.
	— Да, и на мен ми се струва, че нямате вид на убиец.
	Люк попита:
	— А защо не? Аз съвсем открито изложих възгледите си.
	— Точно така. Дори твърде открито.
	— Искате да кажете, че ако наистина бях човек, който е склонен към саморазправа, не би трябвало така да тръбя какво мисля?
	— Точно това имах предвид.
	— Но за мен това може да е като евангелие! Може да съм фанатик на тази тема!
	— Дори и да е така, то поне вашето чувство за самосъхранение щеше да се прояви.
	— В действителност, когато издирвате убиец, винаги търсете някоя хрисима душа, неспособна да убие и муха.
	— Навярно малко преувеличавате — каза доктор Томас, — но не сте далеч от истината.
	Люк каза рязко:
	— Кажете ми, това ме интересува много, срещали ли сте някога човек, за когото да мислите, че може да е убиец?
	Лекарят отвърна остро:
	— Що за необичаен въпрос!
	— Така ли? В края на краищата един лекар сигурно среща какви ли не хора. Той трябва да умее да открива признаците — например на мания за убийство, преди те да са различими за другите.
	Томас каза доста раздразнено:
	— Вие имате общата представа на лаика за маниакалния убиец — човек, който тича побеснял с нож в ръка и с пяна на уста. Позволете ми да ви кажа, че не е лесно да се постави диагноза на луд убиец. По външен вид в повечето случаи той е като всеки друг човек, който може би ще се изплаши по-лесно, който може да ви се оплаче, че има неприятели. Нищо повече. Външно той е напълно безобиден човек.
	— Наистина ли е така?
	— Разбира се, че е така. Лудият често убива, както самият той мисли, за самозащита. Но, разбира се, много от убийците са психически здрави хора, като вас и мен.
	— Докторе, вие ме плашите! Представете си, че по-късно откриете, че аз съм извършил пет-шест кротки убийства.
	Доктор Томас се засмя:
	— Не мисля, че това е много вероятно, господин Фицуилям.
	— Не мислите ли? Ще ви върна комплимента. И аз не вярвам вие да сте извършили пет или шест убийства.
	Лекарят весело отбеляза:
	— Явно не броите професионалните ми провали.
	Двамата се разсмяха.
	Люк се надигна да си ходи.
	— Страхувам се, че ви отнех много време — каза, извинявайки се.
	— О, не съм толкова зает. Уичууд е доста здравословно място. За мен беше удоволствие да си поговоря с някого от външния свят.
	— Чудех се… — започна Люк и спря.
	— Да?
	— Госпожица Конуей ми каза, изпращайки ме при вас, че сте високо… ъ-ъ-ъ… добър специалист. Чудех се дали не се чувствате като погребан тук? Полето за изява на таланта ви не е толкова голямо.
	— О, общата практика е добро начало. Тя дава ценен опит.
	— Но вие няма да се задоволите да вървите по утъпкания път през целия си живот. Покойният ви колега, доктор Хамбълби, както дочух, е бил човек без амбиции — напълно доволен от практиката си. Мисля, че е живял в Уичууд доста години.
	— Всъщност през целия си живот.
	— Чух, че е бил малко старомоден.
	Доктор Томас каза:
	— Понякога не беше лесен. Отнасяше се с подозрение към нововъведенията, но беше добър пример за старата лекарска школа.
	— Казват, че имал много хубава дъщеря — подхвърли Люк. И изпита удоволствието да види как лицето на доктор Томас става тъмночервено.
	— О, ъ-ъ-ъ… да — заекна той.
	Люк го погледна доброжелателно. Беше доволен от перспективата да заличи лекаря от списъка на заподозрените.
	Лекарят си беше възвърнал нормалния цвят на лицето и каза рязко:
	— Като си говорехме за престъпления преди малко, мога да ви заема една доста хубава книга, тъй като темата ви интересува. Превод от немски. „Чувство за малоценност и престъпление“ от Кройцхамер.
	— Благодаря — отвърна Люк.
	Доктор Томас прокара пръст по лавицата с книги и измъкна въпросното томче.
	— Заповядайте. Някои от теориите са доста стряскащи и, разбира се, са само теории, но са интересни. Например за ранните години на Менцхелд, касапина от Франкфурт, както са го наричали, или главата, посветена на Ан Хелм, малката бавачка-убиец — изключително интересен материал.
	— Мисля, че беше убила около дузина от децата, за които се е „грижила“, преди властите да я притиснат.
	Доктор Томас кимна:
	— Да. Тя е изглеждала много симпатична, предана на децата и потресена при смъртта на всяко едно от тях. Психологията е невероятно нещо.
	— Невероятното е как такива хора съумяват да се изплъзнат.
	Той беше вече на прага. Лекарят го беше съпроводил до вратата.
	— Всъщност няма нищо чудно — каза той. — Знаете ли, никак не е трудно.
	— Кое не е трудно?
	— Да се изплъзнеш. — Той отново се усмихваше с очарователната си момчешка усмивка. — Ако сте внимателен. Човек просто трябва да внимава, това е всичко. А един умен човек е крайно внимателен да не се издаде. Това е цялата работа. — Той се усмихна отново и влезе в къщата.
	Люк остана за момент на стълбите.
	В усмивката на лекаря имаше нещо снизходително. През целия им разговор Люк се чувстваше като зрял човек, който разговаря с неопитен и наивен младеж. И точно в последния момент му се стори, че ролите се размениха. Усмивката на лекаря беше усмивка на възрастен човек, развеселен от интелигентността на дете.


	Девета глава
	Госпожа Пиърс говори

	От малкото магазинче на главната улица Люк си беше купил кутия цигари и днешния брой на „Гуд Чиър“, местния седмичник, който носеше на лорд Уитфийлд немалка част от неговите значителни доходи. Обръщайки на страницата с футболните мачове, Люк изръмжа, когато научи, че току-що е пропуснал да спечели сто и двайсет лири. Госпожа Пиърс веднага прояви съчувствие и обясни, че мъжът й също имал подобни разочарования. Така на Люк не му беше трудно да продължи разговора.
	— Мъжът ми се интересува много от футбола — поясни жената. — Веднага обръща на спортната страница. И както ви казах, много пъти се е разочаровал, но, разбира се, всеки не може да спечели и както казвам, срещу съдбата не може да се върви.
	Люк изрази пълно съгласие с тези разсъждения и продължи настъплението си с дълбокомисленото изявление, че една беда никога не идва сама.
	— А, да, сър, това наистина го знам по себе си. — Госпожа Пиърс въздъхна. — А когато една жена има съпруг и осем деца — шест живи и две, които е погребала, можете да сте сигурен, че тя знае какво е беда.
	— Предполагам, че е така. Несъмнено — съгласи се той. — Вие казахте, че сте погребали две деца?
	— Едното само преди месец — отвърна жената с тъжна усмивка.
	— Господи, колко тъжно.
	— Не ми беше само тъжно, сър. Това беше шок, ето какво беше — истински шок. Почувствах се не на себе си, когато ми го казаха. Никога не съм очаквала нещо подобно да се случи на Томи — когато едно момче непрекъснато прави бели, не е естествено да очакваш, че ще го загубиш. Друго беше с моята Ема-Джейн, тя беше сладко малко дребосъче. Хората казваха: „Няма да можеш да й се нарадваш. Прекалено добра е, за да живее.“ И наистина стана така, сър. Господ рано прибира при себе си добрите.
	Люк изказа своите съболезнования и се постара да насочи разговора от непорочната Джейн към по-малко безгрешния Томи.
	— Казахте, че сте загубили момчето си съвсем скоро — попита. — Нещастен случай ли?
	— Да, сър, беше нещастен случай. Чистил прозорците на старата сграда, дето сега е библиотека. Трябва да е загубил равновесие и е паднал от горните прозорци.
	Тя се впусна да описва нещастието в подробности.
	— А хората не казаха ли, че са го видели преди това да танцува на перваза на прозореца? — подметна Люк.
	Жената отвърна, че момчетата са си луди глави, но допълни, че без съмнение именно това е изплашило майора и го е накарало да го забележи, нищо, че е особняк.
	— Майор Хортън ли?
	— Да, сър, господинът с булдозите. След нещастието той спомена, че е видял нашия Томи да подскача много невнимателно и, разбира се, това означава, че ако в този момент нещо го е стреснало, той лесно би могъл да падне. Буйна глава, сър, от това идваха бедите на Томи. Много мъка видях с него — довърши тя, — но такъв си беше — беше буен и с твърда глава. Иначе не беше лошо момче.
	— Да, да, сигурен съм, че не е вършил нещо лошо, но понякога, знаете ли, госпожо Пиърс, на улегналите, сериозни хора на средна възраст им е трудно да си припомнят, че и те са били деца.
	Тя въздъхна:
	— Много правилно го казахте, сър. Мога само да се надявам, че някои господа, чиито имена няма да назова, ще поразмислят колко лошо са се държали с момчето ми заради буйния му нрав.
	— От време на време правеше някои номера на работодателите си, нали? — запита Люк със снизходителна усмивка.
	Госпожа Пиърс реагира веднага:
	— Това беше само за майтап, сър, само за майтап. На Томи винаги му се е удавало да имитира хората. Караше ни да умираме от смях, когато се правеше на господин Елсуърти от антикварния магазин, на стария господин Хобс, църковния настоятел, а веднъж в Аш Манър имитирал негово благородие и градинарите се смеели като луди, ама лордът го видял и веднага го уволни. Разбира се, това можеше да се очаква и беше справедливо, а на лорда след това му мина и той даже помогна на Томи да си намери друга работа.
	— Но не всички май са били толкова великодушни? — подхвърли той.
	— Да, сър, вярно е. Няма да споменавам имена. И кой би помислил за господин Абът, толкова възпитан човек, дето винаги е готов да каже добра дума или шега.
	— Томи е имал неприятности с него?
	Тя каза:
	— Сигурна съм, че момчето не е искало да направи нищо лошо… Ами щом пък някои документи са тайна и не трябва всеки да ги вижда, защо трябва да се търкалят на масата? Ето това ще кажа аз.
	— О, разбира се — съгласи се Люк. — Секретните документи в една адвокатска кантора би трябвало да се пазят в сейфа.
	— Точно така, сър. Така мисля аз, а и господин Пиърс е съгласен с мен. А Томи дори не е прочел всичко.
	— Какво е било това, завещание ли? — попита Люк.
	Той се боеше, че един директен въпрос относно естеството на документа би могъл да накара жената да замълчи. Така или иначе, въпросът му получи бърз отговор.
	— О, не, сър, нищо подобно. Нищо важно. Било някакво лично писмо от жена, а Томи дори не видял коя е тя. Толкова шум за нищо — това ще кажа аз.
	— Господин Абът сигурно е човек, който се засяга лесно? — предположи Люк.
	— Ами май така излиза, нали, сър? Макар че, както казах, той е много приятен господин — все ще намери за какво да се пошегува. Ама съм чувала пък, че не бил много лесен и с доктор Хамбълби бяха, така да се каже, на нож, тъкмо преди бедният доктор да умре. Оттогава не мога с добро да си помисля за господин Абът. Защото когато човекът вече е мъртъв, не можеш да си вземеш обратно грубите думи, дето си му наприказвал.
	Люк поклати глава замислено и промърмори:
	— Точно така, точно така…
	След това продължи:
	— Това като че е съвпадение. Груби думи с доктор Хамбълби и той умира, грубо отношение към Томи и момчето умира! Човек би си помислил, че след подобно двойно съвпадение господин Абът би трябвало да бъде по-внимателен с езика си в бъдеще.
	— И Хари Картър също, от „Севън Старс“ — добави госпожа Пиърс. — Бяха си разменили много остри думи една седмица преди Картър да се удави, но за това не може да се вини господин Абът. Вината беше изцяло на Картър. Отишъл до къщата на господин Абът в пияно състояние и крещял с пълен глас най-лоши думи. Бедната госпожа Картър, тя много изпати с него и трябва да се признае, че за нея смъртта му беше милостиво избавление.
	— Той имаше и дъщеря, нали?
	— А — каза госпожа Пиърс, — аз никога не клюкарствам.
	Това беше неочаквано, но обещаващо. Люк зачака.
	— Само искам да ви кажа, че това бяха просто приказки. Люси Картър е хубаво момиче и ако не беше разликата в положението, смея да кажа, че никой нямаше да обърне внимание. Но хората говореха и не можеше да се отрече, особено след като Картър отиде направо пред къщата му, за да крещи и да ругае.
	Люк се опита да извлече същината от тази доста объркана реч:
	— Значи господин Абът си пада по симпатичните девойки — подхвърли.
	— Джентълмените често са такива. Те нямат предвид нещо сериозно, само подхвърлят дума-две при среща, но на по-обикновените хора това прави впечатление. Друго не може и да се очаква в тихо място като нашето.
	— Очарователно градче — каза Люк. — Толкова запазено.
	— Художниците винаги казват това, но аз мисля, че сме малко поизостанали. Ами вижте — тук въобще не се строи. Ей къде е Ашвейл например, а там има доста нови къщи, някои от тях със зелени покриви и цветни стъкла на прозорците.
	Люк леко потрепери:
	— Тук имате чудесен нов институт.
	— Разправят, че е много хубава сграда — отвърна жената без особен ентусиазъм. — Разбира се, негово благородие е направил много за града. Той му мисли доброто, всички знаем това.
	— Но не смятате, че от усилията му има полза? — попита Люк развеселено.
	— Е, вижте, сър, той всъщност не е от знатен произход като госпожица Уейнфлийт например или като госпожица Конуей. Ами бащата на лорд Уитфийлд държеше магазинче за ботуши на две крачки от нас. Майка ми помни Гордън Раг като чираче в работилницата, спомня си го много добре. Разбира се, сега той е богат човек, но никога няма да бъде като тях, нали, сър?
	— Очевидно не — потвърди Люк.
	— Ще ме извините, че говоря така, сър — изрече госпожа Пиърс. — Знам, че сте отседнали в Аш Манър и пишете книга. Само че сте братовчед на госпожица Бриджит, а това е съвсем друго нещо. Много се радвам, че тя пак ще бъде господарка на Аш Манър.
	— Ами да — каза Люк. — Сигурен съм, че ще се радвате.
	Плати цигарите и вестника, мислейки си: „Личният елемент. Не бива да го намесвам в тези неща! Дявол да го вземе, аз съм тук, за да издирвам престъпник. Какво значение има за кого ще се омъжи или няма да се омъжи тази чернокоса вещица. Тя не влиза в сметката…“
	Той тръгна бавно по улицата. С усилие прогони Бриджит от мислите си.
	„А сега да видим — каза си. — Абът. Възможни доказателства срещу него. Свързан е с три от жертвите. Скарал се е с Картър, с Томи Пиърс и с Хамбълби. И тримата умират. А Ейми Гибс? Какво е било личното писмо, което е видяло онова изчадие Томи? Дали е разбрал от кого е писмото? Може и да не е казал истината на майка си. Но да предположим, че е казал. Да предположим, че Абът е сметнал за необходимо да му затвори устата. Възможно е! Това е всичко, което може да се каже — възможно е. Само че не е достатъчно!“
	Люк ускори крачка, оглеждайки се наоколо с внезапно раздразнение.
	„Това проклето градче започва да ми действа на нервите. Толкова усмихнато и мирно, толкова невинно, а в същото време тази невероятна поредица от убийства. Или побърканият съм аз? Беше ли побъркана Лавиния Пинкертон? В края на краищата цялата работа би могла да бъде съвпадение — смъртта на Хамбълби и всичко останало…“
	Хвърли поглед назад и го обзе непреодолимо усещане за нереалност.
	Каза си:
	„Такива неща не се случват…“
	После вдигна очи към продълговатото намръщено чело на надвисналия хълм и изведнъж усещането за нереалност изчезна. Аш Ридж беше реален и този хълм криеше тайни за странни неща — за магьосничество и жестокост, кръвожадност и злокобни ритуали.
	Той се сепна. Двама души се движеха по хребета на хълма. Лесно ги разпозна — Бриджит и Елсуърти. Младият мъж размахваше своите странни и неприятни ръце. Главата му беше сведена към Бриджит. Изглеждаха като две фигури, излезли от нечий сън. Движеха се безшумно, като подскачаха с котешка ловкост от туфа на туфа. Черната й коса се развяваше зад нея, опъната от вятъра. Отново се почувствува завладян от странната й магия:
	„Омагьосан, ето какво ми е — аз съм омагьосан“ — каза си той.
	Застана неподвижно на едно място и го обзе странно вцепенение. Помисли си унило: „Кой ще развали магията? Няма кой.“


	Десета глава
	Роуз Хамбълби

	Лек звук зад гърба му го накара да се обърне рязко. На две крачки от него стоеше красиво момиче, с кестенява коса и плахи сини очи. То се изчерви от притеснение, преди да заговори.
	— Вие сте господин Фицуилям, нали? — попита.
	— Да. Аз…
	— Аз съм Роуз Хамбълби. Бриджит ми каза, че… че вие познавате някои хора, които са приятели на баща ми.
	Люк се поизчерви.
	— Това беше преди много време — отвърна доста неубедително. — Познавали са го като младеж, преди да се ожени…
	— О, разбирам. — Роуз Хамбълби изглеждаше малко обезсърчена. Въпреки това продължи: — Вие пишете книга, нали?
	— Да, по-скоро събирам материал за книга. За местните суеверия и разни такива неща.
	— Звучи ужасно интересно.
	— Но сигурно ще е много скучна — увери я Люк.
	— О, в никакъв случай.
	Той й се усмихна. Помисли си:
	„Нашият доктор Томас е щастлив човек.“
	— Има хора — каза той, — които могат да направят непоносимо скучни и най-вълнуващите теми. Боя се, че съм от тях.
	— О, и защо мислите така?
	— Не зная, но все повече се убеждавам в това.
	— А може би сте от хората, които карат и най-скучната тема да звучи изключително интересно!
	— Ето една хубава мисъл — отбеляза Люк. — Благодаря ви.
	Роуз Хамбълби се усмихна на свой ред, а после попита:
	— Вие вярвате ли в суеверията и разните такива неща?
	— Труден въпрос. Знаете ли, няма връзка. Човек може се интересува от неща, в които не вярва.
	— Да, предполагам, че е така. — Гласът на момичето не звучеше много уверено.
	— Вие суеверна ли сте?
	— Н-не, не мисля. Но наистина смятам, че нещата идват на вълни.
	— На вълни ли?
	— Вълни на лош късмет и на добър късмет. Искам да кажа… чувствам, че напоследък цял Уичууд беше под магията на нещастието. Смъртта на татко, прегазването на госпожица Пинкертон и това момченце, което падна от прозореца. Аз… аз започнах да се чувствам така, сякаш мразя това място, сякаш трябва да избягам от него.
	Люк я погледна замислено:
	— Значи такова усещане имате?
	— О, знам, че е глупаво. Предполагам, че истинската причина е внезапната смърт на татко. — Тя потрепери. — После госпожица Пинкертон. Тя беше казала… — Момичето спря. Дишането й се ускори.
	— Какво е казала? Тя беше симпатична възрастна дама. Много приличаше на една моя леля.
	— О, вие сте я познавали? — Лицето на Роуз светна. — Аз бях много привързана към нея, а тя беше предана на татко. Но понякога съм се чудила дали не беше това, което шотландците наричат ясновидка.
	— Защо?
	— Защото — странно наистина — тя изглеждаше много уплашена, че на татко ще му се случи нещо. Почти ме предупреди. Особено за нещастните случаи. И после, онзи ден, точно преди да замине за града, тя се държеше толкова странно, цялата трепереше. Наистина мисля, господин Фицуилям, че тя беше от онези хора, за които казват, че имат второ зрение. Според мен тя знаеше, че нещо ще й се случи. И трябва да е знаела също, че нещо ще се случи на татко. Този… този вид неща са направо ужасяващи!
	Тя се приближи към него.
	— В някои моменти човек може да предвиди бъдещето — каза Люк спокойно. — И това невинаги се дължи на свръхестествени неща.
	— Да, разбирам. Напълно е възможно повечето хора да не притежават такава способност, която иначе да е нещо съвсем естествено… И все пак много се тревожа…
	— Не бива да се притеснявате — внимателно каза той.
	— Не забравяйте, че всичко това е минало. Няма смисъл да се връщате назад. Трябва да се живее и да се мисли за бъдещето.
	— Зная. Но вижте, има и нещо друго. — Роуз се поколеба. — Има нещо, свързано с вашата братовчедка.
	— С моята братовчедка? Бриджит?
	— Да. Госпожица Пинкертон се безпокоеше и за нея по същия начин. Все ми задаваше въпроси. Мисля, че се боеше за нея.
	Люк се обърна рязко и внимателно огледа хълма. Без видима причина изпита страх за Бриджит. Бриджит — сама с човека, чиито ръце имаха зеленикавия оттенък на разлагаща се плът! Въображение, всичко е въображение! Елсуърти беше само безобиден дилетант, който си играеше на търговец.
	Като че отгатвайки мислите му, Роуз каза:
	— Господин Елсуърти симпатичен ли ви е?
	— Категорично не.
	— Джефри… доктор Томас, също не го харесва.
	— А вие?
	— О, и аз! Намирам, че е ужасен. — Тя се приближи още малко. — За него се говори какво ли не. Чух, че е организирал някаква странна церемония на Поляната на вещиците — много негови приятели дошли от Лондон, все хора с ужасен вид. А Томи Пиърс бил нещо като помощник.
	— Томи Пиърс? — рязко попита Люк.
	— Да, бил облечен в бял плащ и червена роба.
	— Кога е било това?
	— О, преди време. Като че ли през март.
	— Томи Пиърс изглежда е бил замесен във всичко, което е ставало в това градче.
	Роуз поясни:
	— Той беше ужасно любопитен. Винаги искаше да знае къде какво става.
	— Докато в един момент се е оказало, че знае прекалено много — строго изрече Люк.
	Роуз прие думите буквално.
	— Той беше доста противно момченце. Обичаше да къса оси на парченца и да дразни кучетата.
	— Изобщо момче, за чиято смърт никой не съжалява.
	— Така предполагам. Но за майка му беше ужасно.
	— Разбрах, че за утеха са й останали още шест дечица. Тази жена е доста приказлива.
	— И вие го забелязахте, така ли?
	— След като си купих пакет цигари от нея, имам чувството, че знам цялата история на всеки от това градче.
	Роуз рече унило:
	— Това му е най-лошото на такова място. Всеки знае всичко за останалите.
	— О, не — възрази Люк.
	Тя го погледна въпросително. Той каза многозначително:
	— Нито едно човешко същество не знае цялата истина за друго човешко същество.
	Лицето на Роуз пребледня и тя потрепери.
	— Да, навярно сте прав — бавно изрече.
	— Дори за най-близките си и скъпи хора — каза Люк.
	— Дори за… — Тя замълча. — О, сигурно сте прав, но бих желала да не казвате такива страшни неща, господин Фицуилям.
	— Нима това ви плаши?
	Тя кимна утвърдително. После се обърна рязко.
	— Трябва да вървя. Ако… ако нямате какво друго да правите — искам да кажа, ако можете — елате ни на гости. Майка ми би желала да ви види, защото познавате приятели на татко от едно време.
	Тя се отдалечи бавно по улицата. Главата й беше леко наклонена на една страна, сякаш притисната от тежестта на някакви грижи.
	Люк стоеше и я гледаше. Внезапно го обзе усещане за самота. Почувства готовност да закриля и защитава това момиче.
	От какво? Задавайки си въпроса, той нетърпеливо разтърси глава, ядосвайки се на себе си. Наистина Роуз Хамбълби съвсем скоро беше загубила баща си, но тя имаше майка, а и беше сгодена за привлекателен млад мъж, който щеше да поеме грижата за нея. Тогава защо му идваха подобни мисли?
	Добрата стара сантименталност отново бе взела връх, помисли си Люк. Мъжът-закрилник! Постигнал разцвет през викторианската епоха, горе-долу удържал положението си по времето на крал Едуард, той все още показваше признаци на живот, независимо от това, което нашият приятел лорд Уитфийлд би нарекъл „напрежението“ на съвременния живот.
	„Все едно — каза си той, движейки се към заплашително издигащия се хълм. — Това момиче ми е симпатично. То е прекалено добро за Томас — студенокръвен и високомерен дявол.“
	Споменът за усмивката на лекаря, когато го бе изпроводил на стълбите, отново го раздразни. Беше прекалено самодоволен. Направо щеше да се пръсне!
	Шумът от стъпки извади Люк от тези дразнещи мисли. Погледна и видя младия господин Елсуърти, който идваше по пътеката откъм хълма.
	Погледът му беше насочен към земята, а на устните му имаше усмивка. Изражението му неприятно порази Люк. Елсуърти не толкова вървеше, КОЛКОТО се движеше на подскоци — като човек, отмерващ в главата си темпото на някаква дяволска жига. Усмивката му беше по-скоро някакво странно, мистериозно изкривяване на устните. В нея имаше ликуваща хитрина, която определено беше неприятна.
	Люк беше спрял и Елсуърти почти се изравни с него, когато най-после вдигна глава. Очите му, лукави и играещи, срещнаха очите на другия минута преди да го разпознае. Тогава — или поне така се стори на Люк — в него настъпи пълна промяна. Това, което преди минута навеждаше на мисълта за танцуващ сатир, сега беше само позьорстващ и самомнителен млад човек.
	— О, господин Фицуилям, добър ден.
	— Добър ден — отговори той. — На красотата на природата ли сте се наслаждавали?
	Дългите бели ръце на Елсуърти се вдигнаха в опровержителен жест:
	— О не, не, за бога! Ненавиждам природата. Истинска блудница, лишена, от каквото и да е въображение. Винаги съм казвал, че човек не може да се наслади на живота, ако не постави природата на мястото й.
	— И как възнамерявате да го направите?
	— Има си начини! — отвърна Елсуърти. — Тук например, в нашето провинциално градче, съществуват прекрасни забавления, стига човек да умее да се наслаждава на живота. А аз мога, господин Фицуилям.
	— Аз също — каза Люк.
	— Mens sana in coprore sano* — каза Елсуърти. Тонът му беше леко ироничен. — Сигурен съм, че това напълно се отнася до вас.
	[* Здрав дух в здраво тяло — Б.пр.]
	— Има и по-лоши неща.
	— Драги приятелю, здравият разсъдък е нещо невероятно скучно. Човек трябва да е луд, влудяващо ненормален, тогава животът може да се види под нов, омайващ ъгъл.
	— От гледната точка на прокажения, да кажем — предложи Люк.
	— О, много добре, много добре, съвсем остроумно! Но знаете ли, в сравнението ви наистина има нещо. Интересен поглед към нещата. Но не искам да ви задържам — вие сте тръгнали на разходка. Човек трябва да се движи, това е нещо, което остава още от училище!
	— Щом казвате — отговори Люк с кратко кимване и продължи пътя си, като си мислеше: „Въображението ми започва да ми играе номера! Този тип е просто магаре, това е всичко.“
	Но някакво неопределимо безпокойство го караше да ускори стъпките си. Онази странна, лукава, тържествуваща усмивка на лицето на Елсуърти — беше ли всичко това само плод на неговото въображение? И последвалото впечатление, че това изражение беше изтрито като с гъба в момента, в който другият беше забелязал идващия към него Люк — какво означаваше това?
	С нарастващо смущение си помисли: „Бриджит? Всичко наред ли е с нея? Изкачиха се заедно, а той се върна сам.“
	Ускори крачка. Слънцето се беше показало, докато говореше с Роуз Хамбълби. Сега се бе скрило отново. Небето беше сиво и заплашително, а вятърът духаше на внезапни, променливи пориви. Сякаш беше напуснал обикновения, всекидневен живот и беше навлязъл в този странен свят на магия, усещането за който не го беше напуснало от идването му в Уичууд.
	Той зави и излезе на полянка, покрита със зелена трева, която му бяха показали отдолу и която местните жители наричаха „Поляната на вещиците“. Според легендата тук се събирали вещиците, за да честват Валпургиевата нощ и Хелоуин.
	Изведнъж изпита облекчение. Бриджит беше тук. Седеше, облегната на една скала. Седеше, хванала главата си с ръце.
	Той бързо отиде към нея. Как пружинираше под нозете му торфът, странно зелен и свеж.
	Той каза:
	— Бриджит?
	Тя бавно вдигна глава. Лицето й го смути. Изглеждаше така, сякаш се връщаше от някакъв небивал свят, като че й беше трудно да се приспособи към действителността.
	Люк неуверено попита:
	— Вие… ъ-ъ-ъ… добре ли сте?
	Минаха една-две минути, преди тя да отговори — като че онзи призрачен свят още не я бе освободил от прегръдките си.
	— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм? — Гласът й прозвуча остро, почти враждебно.
	Люк се засмя:
	— Да ме обесят, ако зная. Изведнъж се уплаших.
	— Защо?
	— Мисля, че главно заради тази мелодраматична атмосфера, от която не мога да се отърва напоследък. Тя ме кара да преувеличавам нещата. Щом ви загубя от погледа си за час или два, естествено ми хрумва, че в следващия момент ще намеря окървавеното ви тяло в някой ров. Това е по-скоро като в някоя книга или пиеса.
	— Героините никога не загиват — каза Бриджит.
	— Да, но… — Люк се спря навреме.
	— Какво щяхте да кажете?
	— Нищо.
	Слава Богу беше успял да замълчи тъкмо навреме. Човек не може да каже на една привлекателна млада жена: „Да, но вие не сте героинята.“
	Тя продължи:
	— Тях ги отвличат, пленяват, оставят ги да умрат от канализационните газове или да се удавят в мазето — винаги са в опасност, но никога не умират.
	— И образите им не избледняват — каза Люк. После продължи: — Значи това е Поляната на вещиците.
	— Да.
	Той изгледа младата жена и отбеляза:
	— Трябва ви само метла.
	— Благодаря. Господин Елсуърти каза същото.
	— Срещнах го преди малко — каза Люк.
	— Говорихте ли с него?
	— Да. Мисля, че се опита да ме ядоса.
	— И успя ли?
	— Методите му са доста детински. — Той замълча, после рязко продължи: — Той е странен тип. В един момент мислиш, че е побъркан, а после внезапно се чудиш дали зад това не се крие нещо друго.
	Бриджит го погледна на свой ред.
	— И вие ли сте имали това усещане?
	— Значи вие също мислите така?
	— Да.
	Люк чакаше.
	Бриджит продължи:
	— Има нещо странно в него. Знаете ли, от доста време се чудя… Снощи лежах будна и мислех за цялата тази работа. Реших, че ако наоколо има убиец, аз би трябвало да зная кой е той. Имам предвид, че живея тук и срещам често хората. Мислих, мислих и стигнах до това — ако има убиец, то той определено трябва да е някой луд.
	Мислейки за думите на доктор Томас, Люк попита:
	— Не мислите ли, че един убиец може да бъде толкова нормален, колкото сме и ние с вас?
	— Не и този вид убиец. Както аз го виждам, този убиец трябва да е побъркан. И виждате ли, това ме насочи право към Елсуърти. От всички жители на градчето той е единственият, който е твърде странен. Особен е — това е повече от сигурно!
	Люк изрече със съмнение:
	— Има доста такива хора — дилетанти, позьори — но обикновено са съвсем безобидни.
	— Да. Но мисля, че може да има нещо повече от това. Има такива неприятни ръце.
	— Забелязали сте това? Странно, аз също!
	— Не са просто бели, а зеленикави.
	— Наистина правят такова впечатление. И все пак не може да се обвини човек, че е убиец само заради цвета на ръцете му.
	— О, разбира се, трябват доказателства.
	— Доказателства — изръмжа Люк. — Точно те напълно липсват. Човекът е прекалено предпазлив. Предпазлив убиец! Предпазлив луд!
	— Опитвах се да помогна — каза Бриджит.
	— Искате да кажете — с Елсуърти?
	— Да. Помислих си, че ще мога да се справя по-добре от вас. Открих нещо.
	— Разкажете ми.
	— Ами, изглежда, той е член на малка групичка — банда неприятни типове. Идват от време на време тук и празнуват.
	— Имате предвид това, което наричат „безименни оргии“?
	— Не зная дали са безименни, но със сигурност са оргии. Всъщност всичко това звучи доста глупаво и по детински.
	— Предполагам, че те обожествяват дявола и играят непристойни танци.
	— Нещо от този род. Очевидно това ги възбужда.
	— И аз мога да допринеса нещо към това — каза Люк. — Томи Пиърс е участвал в една от техните церемонии. Бил е нещо като помощник, облечен с червено расо.
	— Значи той е знаел за тях?
	— Да. И може би това обяснява смъртта му.
	— Искате да кажете, че се е разприказвал?
	— Да, или пък може да се е опитал да ги изнудва.
	Бриджит каза замислено:
	— Знам, че всичко това звучи нереално, но когато се отнася до Елсуърти, на мен не ми изглежда толкова фантастично.
	— Съгласен съм, че е така. С него някои нелепи и нереални неща стават възможни.
	— Установихме връзка между него и две от жертвите — каза Бриджит. — Томи Пиърс и Ейми Гибс.
	— А къде е мястото на кръчмаря и Хамбълби?
	— За момента те не влизат в сметката.
	— За кръчмаря съм съгласен. Но мога да си представя защо е бил отстранен Хамбълби. Той беше лекар и може да се е досещал за ненормалното състояние на Елсуърти.
	— Да, това е възможно.
	Бриджит изведнъж се разсмя:
	— Изиграх ролята си доста добре тази сутрин. Изглежда, психическите ми възможности са големи, а когато казах как една от моите прапрабаби едва се е отървала да не я изгорят като вещица, акциите ми рязко се покачиха. Почти съм сигурна, че ще ме поканят да участвам в оргиите при следващото им събиране, в тези сатанински игри, каквито и да са те.
	Люк каза:
	— Бриджит, за бога, внимавайте много. — Тя го погледна изненадано. Той стана. — Преди малко срещнах дъщерята на Хамбълби. Говорихме за госпожица Пинкертон. И момичето на Хамбълби каза, че тя се е тревожела за вас.
	Бриджит, която също се надигаше, замръзна на място.
	— Какво? Госпожица Пинкертон се е тревожела за мен ли?
	— Каза го Роуз Хамбълби.
	— Роуз Хамбълби го е казала?
	— Да.
	— Каза ли още нещо?
	— Нищо повече.
	— Сигурен ли сте?
	— Съвсем сигурен.
	Настъпи мълчание, после Бриджит каза:
	— Да, разбирам.
	— Госпожица Пинкертон се е безпокояла за Хамбълби и той е умрял. Сега чувам, че се е тревожела и за вас…
	Бриджит се изсмя. Тя се изправи и разтърси глава така, че дългата й черна коса се развя.
	— Не се безпокойте — каза. — Дяволът се грижи за своите.


	Единайсета глава
	Домашният живот на майор Хортън

	Люк се облегна на стола си от другата страна на бюрото на управителя на банката.
	— Е, това ми се струва съвсем задоволително — каза. — Боя се, че отнех доста от времето ви.
	Господин Джоунс махна пренебрежително с ръка. Неговото дребно, мургаво и закръглено лице имаше щастливо изражение.
	— Моля ви, господин Фицуилям. Знаете ли, това тук е много спокойно място. Винаги се радваме да видим външен човек.
	— Мястото е очарователно — каза Люк. — Пълно със суеверия.
	Джоунс въздъхна и каза, че за изкореняване на суеверията е необходимо хората да се възпитават дълги години. Люк отбеляза, че според него в наши дни прекалено се надценява ролята на образованието и възпитанието, а Джоунс беше леко изумен от подобно изявление.
	— Лорд Уитфийлд — каза той — е всепризнат благодетел тук. Той съзнава колко пречат несгодите, от които сам е страдал като момче, и е убеден, че днешните младежи трябва да имат по-добри възможности.
	— Ранните несгоди не са му попречили да натрупа голямо състояние — каза Люк.
	— Не, трябва да е имал способности, големи способности.
	— Или късмет — отбеляза Люк.
	Господин Джоунс придоби още по-изумен вид.
	— Щастието е важно нещо — изтъкна Люк. — Да вземем например един убиец. Защо успява късметлията убиец да се изплъзне? Способност ли е това? Или е късмет?
	Джоунс допусна, че навярно е късмет.
	Люк продължи:
	— Да вземем тогава човек като Картър, съдържателя на една от тукашните кръчми. Сигурно се е напивал шест вечери в седмицата, но една нощ отива и пада от мостчето в реката. Отново късмет.
	— Добър за някои — отбеляза управителят на банката.
	— Какво искате да кажете?
	— Добър късмет за жена му и за дъщеря му.
	— О, да, разбира се.
	Един чиновник почука и влезе, носейки някакви книжа. Люк положи два подписа и получи чекова книжка. После стана.
	— Е, радвам се, че уредихме това. Имах малко късмет на конните състезания тази година. А вие?
	Джоунс заяви с усмивка, че не е от хората, които залагат. Той добави, че госпожа Джоунс имала много здрави възгледи по въпроса за конните надбягвания.
	— Тогава предполагам, че не ходите на конните състезания.
	— Не, наистина.
	— А някой от тукашните хора не ходи ли?
	— Майор Хортън ходи. Той е доста запален по състезанията. И господин Абът обикновено си взема почивен ден. Само че не позна победителя.
	— Не мисля, че този път позналите бяха много — отговори Люк и след като си казаха „довиждане“, си тръгна.
	Когато излезе от банката, запали цигара. Като оставеше настрани теорията за най-малко вероятния извършител, не виждаше друга причина господин Джоунс да остане в списъка на заподозрените. Управителят на банката не показа интересни реакции на въпросите на Люк. Изглеждаше съвсем невъзможно човек да си го представи като убиец. Още повече, че не беше отсъствал в деня на състезанието. Все пак посещението на Люк не беше напразно — беше научил две малки, но полезни неща. И двамата — майор Хортън и господин Абът, адвокатът, — не са били в Уичууд в деня на конните състезания. Следователно всеки от тях би могъл да бъде в Лондон по времето, когато госпожица Пинкертон е била прегазена от кола.
	Макар да не подозираше доктор Томас, той си даде сметка, че би бил по-доволен, ако знаеше със сигурност, че точно на този ден лекарят е бил в Уичууд, зает с професионалната си работа. Отбеляза си наум да провери това.
	След това идваше Елсуърти. Бил ли е Елсуърти в Уичууд в деня на конните състезания? Ако е бил, съмнението, че той е убиецът, съответно отслабваше. Макар че, помисли си, е възможно смъртта на госпожица Пинкертон да е била наистина нещастен случай, за какъвто официално беше смятана.
	Но тази теория не беше приемлива. Смъртта й беше прекалено навременна за някого.
	Люк влезе в колата си, която стоеше до завоя, и я закара до гаража на Пипуел, на другия край на главната улица.
	Имаше проблеми по колата, за които искаше да се консултира с някого. Един млад механик с приятен вид и покрито с лунички лице го изслуша внимателно. Двамата мъже отвориха капака и подеха технически разисквания.
	Един глас извика:
	— Джим, ела тук за минута.
	Луничавият механик се подчини. Джим Харви, точно така. Джим Харви, приятелят на Ейми Гибс. Не след дълго той се върна, извини се и те подновиха техническия си разговор. Люк се съгласи да остави колата си тук.
	Тъкмо когато се канеше да тръгне, той попита между другото:
	— Как е тази година — имали ли сте някакъв успех на конните състезания?
	— Не, сър. Заложих на Кларигоулд.
	— Едва ли много хора са заложили на Жужу II.
	— Сигурно е така, сър. Не вярвам в някой от вестниците да са му давали шанс дори като аутсайдер.
	Люк тръсна глава.
	— Конните състезания са несигурна игра. Били ли сте на състезанията в Дерби?
	— Не, сър, но бих искал да ги видя. Помолих за един ден отпуск тази година — имаше евтини билети до града и до хиподрума в Епсъм, но шефът не поиска и да чуе за това. Всъщност не ни достига работна ръка и през този ден имах много работа.
	Люк кимна и си замина.
	Джим Харви беше задраскан от неговия списък. Това симпатично момче не беше убиец — не беше човекът, който е прегазил Лавиния Пинкертон.
	Тръгна по брега на реката. Както и миналия път срещна майор Хортън и неговите кучета. Майорът пак беше в същото състояние на инфарктни крясъци: „Август!… Нели! Нели! НЕЛИ, казвам ти!… Нерон, Нерон, НЕРОН!“
	И отново изпъкналите му очи се втренчиха в Люк. Но този път се случи още нещо. Майор Хортън каза:
	— Извинете, господин Фицуилям, нали?
	— Да.
	— Аз съм Хортън, майор Хортън. Надявам се, че ще ви видя утре в Аш Манър. Ще има тениспарти. Госпожица Конуей любезно ме покани. Тя ви е братовчедка, нали?
	— Да.
	— Така си и мислех. Знаете ли, при нас външният човек веднага се забелязва.
	Тук разговорът беше прекъснат, защото двата булдога тръгнаха към някакъв невзрачен бял мелез.
	— Август! Нерон!… Ела тук, сър! Ела тук, казвам ти!
	Когато най-накрая Август и Нерон неохотно се подчиниха на командата, майор Хортън се върна към разговора. Люк галеше Нели, която го гледаше с разнежен поглед.
	— Хубаво куче, нали? — каза майорът. — Харесвам булдозите. Винаги съм имал булдози. Предпочитам ги пред всяка друга порода. Живея съвсем наблизо. Защо не дойдете да изпием по чашка?
	Люк прие и двамата мъже тръгнаха, като майорът продължаваше темата за кучетата и за непълноценността на всички други породи в сравнение с неговата любима. Люк научи за спечелените от Нели награди, за скандалното поведение на един член на журито, отсъдил на Август само допълнителна награда, и за триумфите на Нерон на кучешките изложби.
	Неусетно бяха стигнали до къщата на майора. Той отвори вратата, която не беше заключена, и двамата влязоха в къщата. След като отведе госта си в неголяма, леко миришеща на кучета стая със стени, покрити с лавици за книги, майор Хортън се зае с напитките. Люк огледа наоколо. Имаше снимки на кучета, броеве на „Фийлд“ и „Кънтри Лайф“, както и две доста протрити кресла. По библиотечните рафтове бяха подредени сребърни купи. Над закачалката висеше портрет, нарисуван с маслени бои.
	— Съпругата ми — каза майорът, забелязал погледа на Люк. — Забележителна жена. Лицето й изразява характер, не мислите ли?
	— Да, наистина — отвърна той, поглеждайки покойната госпожа Хортън. Тя беше с рокля от розов сатен и държеше букет от лилии. Кафявата й коса беше разделена по средата, а устните й бяха стиснати строго. Студените й сиви очи гледаха сърдито към наблюдаващия портрета.
	— Забележителна жена — повтори майорът, подавайки чашата на Люк. — Почина преди малко повече от година. Оттогава не съм същият човек.
	— Така ли? — отвърна гостът просто за да каже нещо.
	— Седнете — каза майорът, посочвайки едно от кожените кресла. Самият той зае другото и продължи, като отпиваше уиски със сода: — Не, оттогава не съм същият човек.
	— Сигурно ви липсва — неловко каза Люк.
	Майорът поклати мрачно глава.
	— На човек му е нужна жена, за да го държи във форма. Иначе се отпуска, да, отпуска се. Оставя се на течението.
	— Но сигурно…
	— Зная какво говоря, момчето ми. Вижте — аз не казвам, че семейният живот не изглежда малко тежък отначало. Защото е така. Човек си казва: „По дяволите всичко това! Не съм сигурен вече дали и собствената ми душа е моя!“ Но постепенно се пречупва. Бракът е преди всичко дисциплина.
	Люк си помисли, че семейният живот на майор Хортън трябва да е наподобявал по-скоро военна кампания, отколкото идилия от безоблачно щастие.
	— Жените — продължи монолога си майорът — са странни същества. Понякога изглежда, че не можеш да им угодиш, каквото и да правиш. Но, за Бога, това поддържа човек във форма. — Люк мълчеше. — Женен ли сте? — попита майорът.
	— Не.
	— Е, нищо, няма да ви се размине. Помнете, моето момче, нищо не може да се сравни с това.
	— Звучи насърчаващо — отвърна Люк, — когато чуеш някой да говори добре за семейния живот. Особено в тези времена на лесни разводи.
	— Пфу! — възкликна майорът. — Прилошава ми от младите. Никаква енергия, никаква издръжливост. Нищо не могат да понесат. Никаква сила на духа!
	Люк беше готов да попита за какво е нужна такава извънредна сила на духа, но успя да се овладее.
	— Имайте предвид — каза майорът, — че Лидия беше една на хиляда, една на хиляда! Всеки тук я уважаваше и почиташе.
	— Да?
	— Тя не търпеше никакви глупости. С погледа си можеше да порази човек. Да не ви говоря за онези нахални момичета, които само се наричат прислуга в днешно време. Мислят си, че човек ще им търпи безочливостта! Лидия веднага им даваше да разберат! Знаете ли, сменили сме петнайсет готвачки и прислужнички за една година. Петнайсет!
	Люк почувства, че това едва ли е голяма похвала за дома на госпожа Хортън, но тъй като домакинът му явно беше на друго мнение, той само промърмори нещо, докато майорът продължаваше:
	— Изритваше ги на минутата, ако не ставаха за нищо.
	— И винаги ли е било така?
	— Е, разбира се, много от тях сами си отиваха. Прав им път — така обичаше да казва Лидия!
	— Силен дух — каза Люк. — Но понякога това не създаваше ли проблеми?
	— О, аз нямах нищо против сам да помагам във всичко — отвърна Хортън. — Доста добър готвач съм и мога да угодя на всекиго. Е, не обичам да мия чинии, но и то трябва да се върши, няма начин.
	Люк се съгласи, че е така. Той попита дали самата госпожа Хортън е можела да върши нещо от домашните задължения.
	— Аз не съм от онези, които оставят жените си да се блъскат — каза майорът. — А и Лидия беше прекалено деликатна, за да върши каквато и да е работа вкъщи.
	— Значи не е била силна физически?
	Майор Хортън поклати глава:
	— Тя имаше силен дух. Не се предаваше. Но как страдаше тази жена! А не получи съчувствие дори от лекарите. Докторите са коравосърдечни животни. Те разбират само явната физическа болка. Всяко нещо извън обичайното е неразбираемо за повечето от тях. Хамбълби например го смятаха за добър лекар.
	— Вие не сте ли съгласен?
	— Той беше абсолютен невежа. Не познаваше съвременните методи. Съмнявам се дали въобще е чувал за невроза! Той разбираше от дребна шарка, от заушки и счупени кости, това му признавам. Но нищо друго. Малко преди да почине, се скарах с него. Той въобще не разбра случая на Лидия. Казах му го направо и това никак не му хареса. Обиди се и веднага си тръгна. Каза, че мога да повикам друг лекар. След това се обърнахме към Томас.
	— По-добър ли ви се стори?
	— Общо взето, много по-умен. Ако някой можеше да я спаси от последното й заболяване, то сигурно това би бил Томас. Всъщност тя имаше подобрение, но след това внезапно се влоши.
	— Имаше ли болки?
	— Хм, да. Гастрит. Остри болки, на легло и всичко останало. Как страдаше бедната жена! Беше истинска мъченица. А и двете болногледачки, които се мотаеха из къщата! Бяха безчувствени като дядовия ми бастун. „Пациентката това, пациентката онова.“ — Майорът поклати глава и пресуши чашата си. — Не мога да понасям болногледачките! Толкова са самодоволни. Лидия настояваше, че те я тровят. Разбира се, това не беше вярно — обикновена фантазия на болен. С много хора се случвало, така каза Томас, но зад всичко това имаше и малко истина — тези жени не я обичаха. Това е най-лошото при жените — никога не се понасят помежду си.
	— Предполагам — започна Люк, усещайки, че не поставя умело въпроса, но без да знае как да го направи по-добре, — че госпожа Хортън е имала верни приятели в Уичууд?
	— Хората бяха много мили — отвърна майорът малко неохотно. — Уитфийлд изпрати грозде и праскови от оранжериите си. А и стариците идваха да поседят при нея. Онория Уейнфлийт и Лавиния Пинкертон.
	— Госпожица Пинкертон е идвала често, нали?
	— Да. Обикновена стара мома, но добра душа! Безпокоеше се много за Лидия. Разпитваше за диетите и за лекарствата. Е, с най-добри намерения, разбира се, но създаваше излишна паника и суетене.
	Люк кимна с разбиране.
	— Не понасям суетенето — каза майорът. — Прекалено много жени се бяха събрали в тази къща. Човек трудно можеше да се откъсне за една прилична игра на голф.
	— Какво ще кажете за младия човек от антикварния магазин? — запита Люк.
	— Той не играе голф — изсумтя майорът. — Пада си малко женствен.
	— Отдавна ли живее в Уичууд?
	— От около две години. Отвратителен тип. Мразя тези дългокоси, мъркащи хлапаци. Странно, но на Лидия й беше симпатичен. Човек не може да разбере жените. Харесват им какви ли не дръвници. Тя дори настояваше да вземем от него някакво шарлатанско лекарство, което церяло всички болести. Някаква течност в тъмновиолетова стъкленица с всички знаци на зодиака по нея! Уж съдържала билки, брани при пълнолуние. Невероятни дивотии, но жените умират да поглъщат такива неща — поглъщат ги и в буквалния смисъл, ха-ха!
	Чувствайки, че сменя малко рязко темата на разговора, но с надеждата, че събеседникът му няма да забележи, Люк попита:
	— Какъв човек е господин Абът, местният адвокат? Твърдо ли се придържа към закона? Трябва ми юридически съвет за нещо и си помислих, че мога да се обърна към него.
	— Казват, че е доста хитър — отвърна Хортън. — Лично аз не знам. Всъщност веднъж се сдърпах с него. Не съм го виждал откакто идва тук да състави завещанието на Лидия, малко преди тя да почине. По мое мнение той е мерзавец. Но, разбира се, това не се отнася за способностите му като юрист.
	— Не, разбира се, че не — каза Люк. — Все пак изглежда сприхав. Дочух, че е в лоши отношения с доста хора.
	— Бедата при него е, че е отвратително докачлив — поясни майор Хортън. — Изглежда си мисли, че е всемогъщият Бог и че всеки, който не е съгласен с него, извършва смъртен грях. Чули ли сте за кавгата му с Хамбълби?
	— Значи е имало кавга, така ли?
	— Жестоко скарване. Имайте предвид, че това не ме изненада. Хамбълби беше упорито магаре.
	— Смъртта му е наскърбила доста хора.
	— На Хамбълби ли? Предполагам, че да. Липса на елементарна грижа. Отравянето на кръвта е дяволски опасно нещо. Аз винаги си слагам йод, когато се порежа, да! Обикновена предпазна мярка. Хамбълби, който беше лекар, не правеше нищо подобно. Това е показателно.
	Люк не беше съвсем сигурен за какво беше показателно това, но не посмя да попита. Поглеждайки часовника си, той се надигна.
	Майор Хортън подхвърли:
	— Време за обяд, а? Правилно. Е, радвам се, че си побъбрихме. Приятно ми е да се запозная с човек, който е пътувал по света. Трябва някой път пак да си поприказваме. Къде сте служили вие? В Меянгския пролив? Никога не съм бил там. Чух, че пишете книга. Суеверия и тем подобни.
	— Да, аз…
	Но майор Хортън беше неудържим:
	— Мога да ви разкажа няколко много интересни случая. Когато бях в Индия, момчето ми…
	Люк успя да се измъкне около десет минути по-късно, след като изслуша обичайните истории за факири, трикове с въженце и мангово дърво, към които пенсионираните английски военни са така привързани.
	Когато излезе навън, чу гласа на майора, който крещеше на Нерон и се позамисли за семейния живот. Хортън, изглежда, искрено съжаляваше за една жена, която според всички, без да се изключват и неговите собствени думи, трябва да е била нещо много подобно на тигър-човекоядец.
	„Или това е — внезапно Люк сам си зададе въпроса — един много хитър блъф?“


	Дванайсета глава
	Кръстосани шпаги

	За щастие следобедът, определен за тениспартито, беше чудесен. Лорд Уитфийлд беше в добро настроение, като изпълняваше ролята си на домакин с голямо удоволствие. Той непрекъснато припомняше скромния си произход. Играчите бяха осем — лорд Уитфийлд, Бриджит, Люк, Роуз Хамбълби, господин Абът, доктор Томас, майор Хортън и Хети Джоунс, вечно кикотеща се млада жена, дъщеря на управителя на банката.
	Във втория сет Люк се оказа партньор на Бриджит срещу лорд Уитфийлд и Роуз Хамбълби. Роуз беше добър играч и участваше в състезанията за първенството на графството. Тя компенсираше грешките на лорд Уитфийлд, а нито Люк, нито Бриджит бяха особено добри и това изравняваше силите. При три на три игри Люк направи поредица от блестящи удари и двамата с Бриджит поведоха с пет на три.
	Тогава той забеляза, че лорд Уитфийлд изтървава нервите си. Спореше за топки, попаднали на линията, обяви един сервис за грешка въпреки опровержението на Роуз и изобщо прояви всички качества на капризно дете. Люк и партньорката му имаха сет-бол, но Бриджит върна една лесна топка в мрежата и веднага след това направи двойна грешка. Равенство. Следващата топка беше върната около средната линия и спускайки се да я поеме, Люк се сблъска с партньорката си. После Бриджит направи още една двойна грешка и геймът беше загубен. Тя се извини:
	— Съжалявам, чувствам се скапана.
	Изглежда беше така. Ударите на Бриджит бяха неориентирани и играта й изобщо не вървеше. Сетът завърши с победа за лорд Уитфийлд и партньорката му с резултат осем на шест. Последва кратко обсъждане на състава на следващите двойки. В края на краищата беше решено Роуз да играе отново с господин Абът срещу доктор Томас и госпожица Джоунс.
	Лорд Уитфийлд беше седнал, бършеше челото си и се усмихваше самодоволно. Явно беше възвърнал доброто си настроение. Той заприказва майор Хортън за серията статии на тема „Британия има нужда от спорт“, която започваше да публикува един от неговите вестници.
	Люк каза на Бриджит:
	— Защо не ми покажете зеленчуковата градина?
	— Защо пък зеленчуковата градина?
	— Много си падам по зелето.
	— Зелен грах няма ли да свърши работа?
	— Чудесно.
	Те се отдалечиха от тенискорта и дойдоха до оградената с тухлена стена зеленчукова градина. В съботния следобед нямаше градинари и всичко изглеждаше мирно и лениво под лъчите на слънцето.
	— Ето го вашия грах — каза Бриджит.
	Той не прояви никакъв интерес към целта на посещението и попита:
	— Защо, по дяволите, им дадохте сета?
	— Съжалявам. Скапах се. Играта ми е непостоянна.
	— Не е чак толкова непостоянна! Тези ваши двойни грешки няма да заблудят и дете! И тези хаотични удари — всеки от тях цял километър навън!
	Бриджит отвърна спокойно:
	— О, аз съм много слаба на тенис. Ако бях малко по-добра, може би щях да го направя по-правдоподобно. Но когато се опитам да изкарам топката навън, тя пада на линията и всичко трябва да започне отново.
	— А, значи си признавате!
	— Елементарно, драги ми Уотсън.
	— И причината?
	— Също елементарна според мен. Гордън не обича да губи.
	— Ами аз? Ако предположим, че искам да спечеля?
	— Боя се, драги ми Люк, че в случая това не е толкова важно.
	— Бихте ли изяснили още малко мисълта си?
	— Разбира се, щом искате. Човек не трябва да се кара с хляба и маслото си. За мен Гордън е хлябът и маслото, а вие не сте.
	Люк пое дълбоко въздух. След това избухна:
	— Защо, по дяволите, сте хукнали да се омъжвате за този смешен дребосък? Защо?
	— Защото като негова секретарка получавам шест лири на седмица, а като негова жена ще получа сто хиляди наведнъж, кутия с перли и диаманти, огромна издръжка, както и различни подаръци, като всичко това е неотменно свързано със семейното положение.
	— Но за сметка на малко по-различни задължения!
	Бриджит хладно изрече:
	— Трябва ли да бъдем толкова мелодраматични към всяко нещо в живота? Ако си представяте Гордън като побъркан от любов съпруг, можете да се откажете от тази мисъл веднага. Гордън, както сам сте схванали, е малко момче, което още не е пораснало. Това, което му трябва, е майка, а не съпруга. За съжаление майка му е починала, когато е бил на четири години. Сега му е нужен някой, пред когото да може да се хвали, някой, който да поддържа самочувствието му и който е готов да слуша безкрайно лорд Уитфийлд да говори за самия себе си!
	— Имате остър език!
	Бриджит отвърна рязко:
	— Не се самозалъгвам с вълшебни приказки, ако това имате предвид! Аз съм млада жена, не особено интелигентна, с доста обикновен външен вид и никакви пари. Възнамерявам да си осигуря честно преживяване. Работата ми като съпруга на Гордън практически няма да се различава от тази като негова секретарка. Съмнявам се дали след година ще се сеща да ме целуне за лека нощ. Единствената разлика е в заплатата.
	Те се погледнаха един друг. И двамата бяха побледнели от яд. Бриджит изрече подигравателно:
	— Е, хайде. Май сте доста старомоден, а, господин Фицуилям? Защо не прибегнете до някое от старите клишета — кажете, че се продавам за пари. Мисля, че това винаги прави впечатление!
	Люк отвърна:
	— Вие сте студенокръвно, малко дяволче!
	— Това е по-добре, отколкото да съм малка глупачка с гореща кръв!
	— Така ли?
	— Да. Убедена съм.
	— Много знаете — с насмешка процеди Люк.
	— Да, знам какво е да обичаш един мъж! Вие не познавате Джони Корниш. Три години бях сгодена за него. Беше очарователен и толкова го обичах, та чак ме болеше. Но той ме изостави и се ожени за една симпатична закръглена вдовица със северняшки акцент и тройна гуша, но с годишен доход от трийсет хиляди! Това някак си помага да се излекуваш от романтиката, не сте ли съгласен?
	Люк се извърна настрани с въздишка.
	— Би могло.
	— Мен наистина ме излекува.
	Последва пауза. Тишината осезаемо тежеше между двамата. Бриджит най-после я наруши. Тя каза с известна несигурност в гласа:
	— Надявам се осъзнавате, че нямате никакво право да ми говорите по такъв начин. Гост сте в дома на Гордън и това е проява на лош вкус!
	Той се беше съвзел.
	— Не е ли това още едно клише? — учтиво попита.
	— Във всеки случай е вярно — отвърна тя.
	— Не е вярно. Бях напълно прав!
	— Глупости!
	Люк я погледна. Странна бледност беше покрила лицето му — като на човек, който изпитва силна физическа болка. Той каза:
	— Имам право. Имам правото да се грижа за вас — как казахте преди малко? — така да се грижа, та чак да ме боли!
	Тя се отдръпна и понечи да каже нещо:
	— Вие…
	Но Люк не я остави да довърши:
	— Да, смешно е, нали? Нещо, което би трябвало да ви накара да се посмеете от сърце! Дойдох тук да върша сериозна работа, а вие се появихте и — как да го кажа — ме омагьосахте! Почувствах го точно така. Преди малко споменахте вълшебните приказки. Аз съм се превърнал в герой от тях! Омагьосан съм. Имам чувството, че ако ме посочите с пръст и кажете: „Превърни се в жаба!“, в следващия момент ще заподскачам с изпъкнали очи. — Той пристъпи напред. — Влюбен съм във вас, Бриджит Конуей. И щом съм влюбен, не можете да очаквате да се радвам, когато виждам, че ще се омъжите за този надут, дребен лорд, който се ядосва, когато не печели на тенис.
	— И какво предлагате да направя?
	— Предлагам вместо това да се омъжите за мен. Но несъмнено това предложение ще предизвика само весел смях.
	— Смехът положително е гръмогласен.
	— Точно така. Е, сега сме с открити карти. Да се върнем ли на тенискорта? Може би този път ще ми намерите партньор, който може да играе за победа.
	— Май и вие — ласкаво каза тя — не обичате да губите като Гордън.
	Люк внезапно я хвана за раменете.
	— Имате дяволски език, Бриджит.
	— Страхувам се, че всъщност не ме харесвате, Люк, колкото и силна да е страстта ви.
	— Въобще не мисля, че ви харесвам.
	Наблюдавайки изражението му, Бриджит каза:
	— Имали сте намерение да се ожените и да се устроите, когато се върнете у дома, нали?
	— Да.
	— Но не за някоя като мен?
	— Никога не съм мислил за жена, която поне малко да е като вас.
	— Естествено, че не. Аз познавам вашия тип жена. И то добре.
	— Толкова сте интелигентна, драга Бриджит.
	— Симпатично момиче, чисто английски тип, привързано към провинциалния живот и отнасящо се добре с кучетата… Може би сте си я представяли с пола от туид, разбъркваща с върха на обувката си голям огън на открито.
	— Картината ми изглежда доста привлекателна.
	— Сигурна съм, че ви харесва. Да се връщаме ли на корта? Можете да играете с Роуз Хамбълби. Тя е толкова добра, че спечелването на играта ви е в кърпа вързано.
	— Тъй като съм старомоден, ще оставя на вас решаващата дума.
	Отново настъпи мълчание. После Люк бавно свали ръцете си от раменете й. Двамата стояха смутени и объркани, като че нещо недоизказано беше останало между тях.
	След това Бриджит рязко се обърна и тръгна към корта. Следващият сет тъкмо привършваше. Роуз запротестира срещу предложението да играе още веднъж без почивка.
	— Играх вече два сета един след друг.
	Бриджит все пак настоя:
	— Аз се чувствам изморена. Не искам да играя. Играйте с господин Фицуилям срещу госпожица Джоунс и майор Хортън.
	Роуз обаче не се съгласи и в края на краищата бяха съставени две мъжки двойки. После сервираха чай.
	Лорд Уитфийлд разговаряше с доктор Томас, описвайки подробно и с голямо самоизтъкване неотдавнашното си посещение в изследователските лаборатории „Уелерман Крайц“.
	— Исках да вникна сам в най-новите насоки на научните открития — обясняваше той сериозно. — Чувствам се отговорен за това, което се печата в моите вестници. При мен това е много силно усещане. Живеем в епохата на науката. Науката трябва се направи леснодостъпна за масите.
	— По всяка вероятност наука в малки количества може да се окаже опасно нещо — изрече доктор Томас, като леко повдигна рамене.
	— Науката — в дома на всеки. Към това трябва да се стремим — каза лорд Уитфийлд. — Научно ориентираният…
	— Ориентиран само в рамките на своите епруветки — със сериозен глас произнесе Бриджит.
	— Бях впечатлен — продължаваше лордът. — Самият Уелерман ме разведе навсякъде, разбира се. Аз го помолих да ме остави с някой подчинен, но той настояваше.
	— Естествено — каза Люк.
	Лорд Уитфийлд го погледна с благодарност.
	— И той ми обясни всичко по най-ясен начин — културите, серума, целия принцип на всичко там. Съгласи се лично да предостави една статия за серията.
	Госпожа Анстръдър промърмори:
	— Предполагам, че използват морски свинчета. Толкова е жестоко, макар че, разбира се, все пак е по-добре, отколкото кучета или дори котки.
	— Тези, които използват кучета за опити, трябва да бъдат разстрелвани — заяви с дрезгав глас майор Хортън.
	— Струва ми се, Хортън — каза господин Абът, — че вие поставяте живота на кучетата по-високо от човешкия.
	— Винаги! — отговори майорът. — За разлика от хората кучетата никога няма да проявят подлост към вас. Никога няма да чуете зли думи от куче.
	— Само зли зъби, забити в крака ви — рече Абът. — Какво ще кажете за това, а, Хортън?
	— Кучетата много добре разбират характера на човека — отговори майорът.
	— Едно от вашите животни за малко не ме ухапа по крака миналата седмица. Какво ще кажете за това, Хортън?
	— Същото, което казах преди малко.
	Бриджит се намеси тактично:
	— Какво ще кажете да поиграем още малко тенис?
	Изиграни бяха още няколко сета. След това Роуз Хамбълби се приготви да тръгва. Люк се приближи до нея.
	— Ще ви изпратя — каза той. — И ще ви нося ракетата. Не сте с кола, нали?
	— Не, но живея съвсем наблизо.
	— Тъкмо искам да се поразходя.
	Без да каже нещо повече, просто взе от ръцете й ракетата и обувките за тенис. Тръгнаха по алеята мълчаливо. След малко Роуз подхвърли две-три дежурни думи. Отговорите на Люк бяха кратки, но момичето като че не забелязваше това.
	Когато стигнаха до къщата й, лицето на Люк се проясни.
	— Сега се чувствам по-добре — каза той.
	— Преди това зле ли ви беше?
	— Много мило от ваша страна да се правите, че не сте забелязали. Вие сякаш прогонихте с магия лошото настроение на звяра. Странно, чувствам се така, сякаш облаците са се разсеяли и слънцето отново е грейнало.
	— Точно така. Слънцето беше скрито зад облак, когато напускахме имението, а сега този облак отмина.
	— Наистина облакът отмина, и в буквален смисъл, и фигуративно. Е, добре, в крайна сметка светът е хубаво място.
	— Разбира се, че е.
	— Госпожице Хамбълби, мога ли да проявя известно нахалство?
	— Убедена съм, че не можете да бъдете нахален.
	— О, не бъдете толкова сигурна в това. Исках да кажа, че доктор Томас е много щастлив човек. — Роуз се изчерви и се усмихна. — Значи е истина. Сгодени ли сте?
	Тя кимна.
	— Само че не искаме да го съобщаваме официално точно сега. Виждате ли, татко беше против и би изглеждало непочтително да го разгласяваме толкова скоро след смъртта му.
	— Баща ви не беше ли съгласен?
	— Не точно несъгласен. О, всъщност в крайна сметка нещата се свеждаха именно до това.
	Люк попита внимателно:
	— Мислел е, че сте прекалено млада?
	— Така казваше.
	Люк попита:
	— Но сте смятали, че има още нещо?
	Роуз наведе глава бавно.
	— Да. Боя се, че всичко се свеждаше до това, че татко не… не харесваше Джефри.
	— Имаха различия, така ли?
	— Понякога изглеждаше, че е така. Разбира се, татко беше мил старец, пълен с предубеждения.
	— И предполагам, че много ви е обичал и не му е била приятна мисълта да ви загуби.
	Роуз кимна в знак на съгласие.
	— Било е нещо по-силно, така ли? — попита Люк. — Категорично не е искал да се омъжите за Томас?
	— Да. Виждате ли, татко и Джефри са толкова различни и мненията им се сблъскваха по някои въпроси. Джефри беше наистина търпелив и добър, но разбирайки, че татко не го харесва, той ставаше още по-резервиран и стеснителен. Така татко всъщност никога не можа да го опознае по-добре.
	— Трудно е човек да се бори с предубеждения.
	— Това беше напълно неоснователно!
	— Баща ви не изтъкна ли някакви причини?
	— О, не. Не би могъл! Естествено… Искам да кажа, разбира се, че той всъщност нямаше какво да каже срещу Джефри, освен че не го харесва.
	— „Не те харесвам, доктор Грас, причината не знам и аз.“
	— Точно така.
	— И нищо, с което да се обясни отношението му? Искам да кажа вашият Джефри не пие, не залага на конните състезания?
	— О, не. Дори не мисля, че Джефри знае кой е спечелил последното надбягване.
	— Странно — каза Люк. — Знаете ли, бях готов да се закълна, че видях вашия доктор Томас в Епсъм в деня на състезанията.
	За момент той се притесни, тъй като не можеше да си спомни дали не е казал, че е пристигнал в Англия точно на този ден. Но Роуз отговори веднага, без всякаква подозрителност.
	— Сторило ви се е, че сте видели Джефри на състезанията. Не може да е бил там поради една проста причина. Беше в Ашууд почти през целия ден заради едно трудно раждане.
	— Каква памет имате!
	Тя се засмя:
	— Запомних го, защото той ми каза, че са нарекли бебето с прякора Жужу!
	Люк кимна разсеяно.
	— Джефри никога не ходи по състезания — каза Роуз. — Сигурно би се отегчил до смърт. — После добави с по-различен тон: — Защо не влезете за малко? Мисля, че майка ми би искала да ви види.
	— Щом сте сигурна в това.
	Тя го въведе в стая, която здрачът като че изпълваше с тъга. Една жена седеше в кресло, странно свита на кълбо.
	— Мамо, това е господин Фицуилям.
	Госпожа Хамбълби се стресна и се надигна да се ръкува. Роуз тихо излезе от стаята.
	— Радвам се да ви видя, господин Фицуилям. Ваши приятели са познавали преди много години съпруга ми, както каза Роуз.
	— Да, госпожо Хамбълби.
	Той с неудоволствие повтори лъжата си на овдовялата жена, но нямаше друг избор.
	Госпожа Хамбълби каза:
	— Жалко, че не го познавахте. Беше прекрасен човек и голям лекар. Само със силата на личността си излекува много хора, които бяха смятани за безнадеждни случаи.
	Люк внимателно изрече:
	— Чух доста за него, откакто съм тук. Зная колко са го ценели хората.
	Той не можеше да види много ясно лицето на жената. Гласът й беше по-скоро монотонен, но това сякаш подчертаваше факта, че в него има много чувство, което обаче упорито е потискано. Доста неочаквано тя каза:
	— Светът е много проклето място, господин Фицуилям. Знаете ли това?
	Той беше изненадан.
	— Да, може би сте права.
	Тя настоя:
	— Не, но знаете ли го? Това е важно. Толкова много зло има наоколо… Човек трябва да е подготвен, за да се бори с него! Джон беше подготвен. Той го знаеше. Той беше на страната на справедливостта!
	Люк каза тихо:
	— Сигурен съм, че е било така.
	— Той знаеше, че злото се крие и в това градче. Той знаеше… — Внезапно тя избухна в сълзи.
	Люк промърмори:
	— Толкова съжалявам…
	Тя се овладя така внезапно, както и беше загубила контрол над себе си.
	— Моля за извинение — изрече с тих глас. Протегна му ръка и той я пое. — Заповядайте пак да ни видите, докато сте тук. Роуз ще се радва. Тя е с толкова добри впечатления от вас.
	— Аз също много я харесвам. Мисля, че отдавна не съм срещал толкова красиво момиче като дъщеря ви, госпожо Хамбълби.
	— Тя е много добра с мен.
	— Доктор Томас е щастлив човек.
	— Да. — Жената пусна ръката му. Гласът й отново стана безизразен. — Не зная. Всичко е толкова объркано.
	Люк я остави в полумрака на стаята, където пръстите й нервно се сплитаха и разплитаха. Докато се прибираше, мислеше за разговора си с нея.
	Доктор Томас е отсъствал от Уичууд през по-голямата част от деня на конните състезания. Отсъствал е с колата си. Уичууд е на петдесет километра от Лондон. Предполага се, че е помагал при раждане. Има ли доказателство, освен неговите думи? Това лесно би могло да бъде проверено. Отново се сети за госпожа Хамбълби.
	Какво искаше да каже тя с думите: „Толкова много зло има наоколо“?
	Беше ли само нервна и разстроена от шока, причинен от смъртта на съпруга й? Или зад това се криеше нещо повече?
	Може би тя знаеше нещо? Нещо, което доктор Хамбълби е научил, преди да умре?
	„Трябва да продължа — каза си. — Трябва да продължа.“
	Той решително прогони мисълта за кръстосаните шпаги с Бриджит през този ден.


	Тринайсета глава
	Госпожица Уейнфлийт говори

	На следващата сутрин Люк взе решение. Досега той беше действал, доколкото може, с косвени разпитвания. Беше неизбежно да се наложи да се разкрие. Почувства, че е дошло времето да изостави прикритието с писането на книга и да обяви, че е дошъл в Уичууд с определена цел.
	Наумил си да приложи този план на действие, той реши да посети Онория Уейнфлийт. Той не само беше впечатлен от дискретността и хитрия поглед в очите на тази стара мома, но смяташе, че тя има какво още да му каже. Според него тя му беше доверила това, което знае. Сега искаше да я накара да му каже и това, за което вероятно се е досетила. Допускаше, че догадките й могат да бъдат доста близо до истината.
	Той я посети веднага след обяда.
	Госпожица Уейнфлийт го прие, без да се изненадва от посещението му. Тя седна до него със скръстени ръце, насочила към лицето му интелигентни очи, напомнящи очите на дружелюбна коза, и той без особени затруднения обясни целта на посещението си.
	— Навярно вече сте се досетили и сама, госпожице Уейнфлийт, че причината за идването ми тук не е просто да напиша книга за местните обичаи?
	Тя наведе глава и продължи да слуша.
	Люк не възнамеряваше да й разкаже цялата истина. Жената можеше да е дискретна — поне такова беше неговото впечатление — но когато имаше замесена стара мома, Люк едва ли можеше да разчита, че тя ще устои на изкушението да сподели интересната история с някоя от своите приятелки. Затова пое по един среден път.
	— Тук съм, за да разследвам обстоятелствата, при които е умряло онова бедно момиче Ейми Гибс.
	Госпожица Уейнфлийт каза:
	— Искате да кажете, че сте изпратен от полицията?
	— О, не, не съм цивилен полицай. — И добави леко насмешливо: — Боя се, че съм по-скоро добре известният герой от романите — частният детектив.
	— Разбирам. Значи Бриджит Конуей ви е повикала тук?
	Люк се поколеба за момент, после реши да остави нещата така. Трудно можеше да обясни присъствието си в Уичууд, без да разкаже цялата история за госпожица Пинкертон. Госпожица Уейнфлийт продължи с нотка на възхищение в гласа си:
	— Бриджит е толкова практична, толкова разсъдлива! Страхувам се, че ако беше останало на мен, навярно щях да изгубя вяра в собствената си преценка — искам да кажа, че когато човек не е абсолютно сигурен в нещо, много му е трудно да прибегне до определени заключения и действия.
	— Но вие сте сигурна, нали?
	Тя отвърна:
	— Всъщност не, господин Фицуилям. Това не е нещо, в което можеш да бъдеш сигурен. Искам да кажа, че е възможно и да си въобразявам. Когато човек живее сам, без да има с кого да се посъветва или да поговори, той лесно може да бъде обзет от тежки мисли и да си въобрази неща, за които всъщност няма основание.
	Люк прие с готовност това изявление, признавайки истината в него, но все пак добави внимателно:
	— Но вътре в себе си сте уверена?
	Дори сега жената показа известна неохота.
	— А дали говорим за едно и също нещо? — попита тя.
	Люк се усмихна.
	— Искате да го назова направо ли? Добре тогава. Мислите ли, че Ейми Гибс е била убита?
	Онория Уейнфлийт се сепна малко от директния въпрос. Тя каза:
	— Нейната смърт много ме притесни. Според мен в цялата тази работа имаше нещо странно.
	Люк каза търпеливо:
	— Но не мислите, че смъртта й беше естествена, нали?
	— Не.
	— И не вярвате, че е било нещастен случай?
	— Това ми се струва съвсем невероятно. Има толкова много…
	Люк я прекъсна:
	— Не смятате, че е било самоубийство?
	— Категорично не.
	— Следователно — рече той спокойно — смятате, че е било убийство?
	Тя се поколеба, преглътна и храбро се реши.
	— Да — каза, — смятам, че е така.
	— Добре. Сега да продължим с фактите.
	— Но аз всъщност нямам никакви доказателства, с които да подкрепя мнението си — обясни разтревожено жената.
	— Всичко е само едно предположение!
	— Точно така. Сега ние водим частен разговор. Просто си говорим за това, което мислим и подозираме. Подозираме, че Ейми Гибс е била убита. Кой мислим, че я е убил?
	Госпожица Уейнфлийт поклати глава. Тя изглеждаше много смутена. Наблюдавайки я, Люк промени въпроса:
	— Кой е имал причина да я убие?
	Възрастната жена изрече бавно:
	— Тя се беше скарала, доколкото знам, с приятеля си, който работи в гаража. Джим Харви — много уравновесен и разумен млад човек. Знам, че във вестниците пишат за младежи, които нападат своите любими и други подобни неща, но наистина не мога да си представя Джим да извърши такова нещо.
	Люк кимна.
	Тя продължи:
	— При това не мога да повярвам, че той би го направил по този начин. Да се покатери до прозореца й и да замени шишето със сироп, оставяйки шише с отрова. Искам да кажа, това не изглежда…
	Забелязвайки, че тя се колебае, Люк й се притече на помощ:
	— Не изглежда като постъпка на разгневен влюбен? Съгласен съм с вас. Според мен направо можем да зачеркнем Джим Харви. Ейми е била убита — съгласни сме, че е била убита — от някого, който е искал да я отстрани от пътя си и който грижливо е обмислил престъплението, така че да прилича на нещастен случай. Имате ли някаква представа, някаква догадка, да го наречем така, кой може да е това?
	Госпожица Уейнфлийт каза:
	— Не, наистина, нямам никаква представа!
	— Сигурна ли сте?
	— Д-д-да, наистина.
	Люк я погледна замислено. Последните й думи не прозвучаха много убедително. Той продължи:
	— Не се ли досещате за някакъв мотив?
	— Никакъв мотив.
	Този път беше по-категорична.
	— Работила ли е на много места в Уичууд?
	— Преди да отиде при лорд Уитфийлд, беше работила при Хортънови в продължение на година.
	Люк обобщи набързо:
	— Тогава нещата се подреждат по следния начин — някой е искал да отстрани момичето. От това, което знаем, можем да допуснем, че, първо, това е бил мъж, при това мъж със старомодни схващания — като вземем предвид боята за шапки, и второ, че трябва да е бил достатъчно атлетичен, тъй като е ясно, че се е изкачил по пристройката до прозореца на момичето. Съгласна ли сте по тези точки?
	— Абсолютно.
	— Имате ли нещо против да пробвам?
	— Съвсем не. Мисля, че това е много добра идея.
	Тя го изведе през странична врата към задния двор. Без много усилия Люк успя да достигне покрива на пристройката. Оттам той би могъл лесно да повдигне резето на прозореца на момичето и с леко усилие да влезе в стаята. Няколко минути по-късно слезе долу при госпожица Уейнфлийт, изтривайки ръце с носната си кърпа.
	— Всъщност е по-лесно, отколкото изглежда — отбеляза. — Необходимо е да имаш малко мускули, това е всичко. Нямаше ли някакви следи по перваза или отвън?
	— Мисля, че не — поклати глава тя. — Разбира се, полицаят се покачил по същия този път.
	— Така че, ако е имало следи, те са били сметнати за неговите. И така полицията помага на престъпника! Е, това е положението!
	Госпожица Уейнфлийт го поведе обратно към къщата.
	— Тежко ли спеше Ейми Гибс? — попита той.
	Госпожица Уейнфлийт отговори кисело:
	— Страшно трудно беше човек да я накара да стане сутрин. Налагаше се да чукам на вратата й по няколко пъти или да й викам, преди тя да ми отговори. Но знаете ли, господин Фицуилям, хората казват, че „никой не е по-глух от този, който не иска да чуе“.
	— Това е вярно — съгласи се той. — Е, сега, госпожице Уейнфлийт, стигаме до въпроса за мотива. Да започнем с най-очевидния — мислите ли, че е имало нещо между този Елсуърти и момичето? — Побърза да добави: — Интересува ме единствено вашето мнение. Само това.
	— Щом е само за мнението ми, бих казала — да.
	Люк кимна.
	— Според вас би ли прибягнала Ейми към изнудване?
	— Отново като мнение, бих казала, че това е твърде възможно.
	— Случайно да знаете имала ли е доста пари в момента на смъртта си?
	Госпожица Уейнфлийт се замисли.
	— Не смятам. Ако е имала някаква по-значителна сума, щях да науча за това.
	— И не се е впускала в някакво необичайно прахосничество, преди да умре?
	— Мисля, че не.
	— Това като че ли противоречи на теорията за изнудването. Жертвата обикновено плаща веднъж, преди да се реши да стигне до крайности. Има и друга теория. Момичето може да е знаело нещо.
	— Какво нещо?
	— Може да е знаела нещо, опасно за някого тук, в Уичууд. Да вземем един съвсем хипотетичен случай. Тя е била на служба в доста къщи тук. Да предположим, че е научила нещо, което би могло да навреди, да кажем, професионално на някого като господин Абът.
	— Господин Абът?
	Люк бързо каза:
	— Или евентуално някоя небрежност или непрофесионално поведение от страна на доктор Томас.
	Старата жена започна:
	— Но сигурно… — изведнъж спря.
	Люк продължи:
	— Вие казахте, че Ейми Гибс е била прислужница у Хортънови по времето, когато е починала госпожа Хортън.
	Последва мълчание, след което госпожица Уейнфлийт каза:
	— Ще ми кажете ли, господин Фицуилям, защо намесвате Хортън в това? Госпожа Хортън почина преди повече от година.
	— Да, и Ейми е била там по това време.
	— Разбирам. Но какво общо имат Хортънови с това?
	— Не знам. Просто се питах. Госпожа Хортън е починала от остър гастрит, нали?
	— Да.
	— Неочаквана ли беше смъртта й?
	— За мен — да. Виждате ли, тя беше започнала да се оправя, беше на път да се възстанови, след това последва рязко влошаване и тя почина.
	— Беше ли изненадан доктор Томас?
	— Не зная. Мисля, че беше.
	— А болногледачките? Какво казаха те?
	— От опит зная — каза госпожица Уейнфлийт, — че болногледачките никога не се изненадват, когато състоянието на някой болен започне да се влошава. Изненадва ги по-скоро оздравяването.
	— А вие изненадахте ли се от нейната смърт? — настоя Люк.
	— Да. Бях при нея само един ден преди да умре и тя изглеждаше много по-добре, разговаряше и беше в добро настроение.
	— Какво мислеше тя самата за болестта си?
	— Оплакваше се, че болногледачките я тровят. Преди това беше изгонила една болногледачка, но казваше, че и новите две били също толкова лоши!
	— Предполагам, че тогава не сте обърнали внимание на нейните обвинения.
	— Е, не. Мислех си, че това е свързано с болестта й. А и тя беше много подозрителна и макар че не е хубаво да го казвам, обичаше да си придава важност. Нейният случай все оставаше неразбран от лекарите, все беше не какво да е, а някоя много рядка болест или пък някой се опитвал „да я отстрани“.
	Люк попита:
	— Тя не е ли подозирала мъжа си в нещо подобно?
	— О, не, това никога не й беше хрумвало!
	Възрастната жена помълча малко, после попита с тих глас:
	— Това ли е вашето мнение?
	Люк отвърна бавно:
	— Много съпрузи са правили това и са оставали неоткрити. Според всички сведения госпожа Хортън е била жена, от която всеки мъж би копнял да се отърве. А и разбирам, че след смъртта й съпругът й е наследил много пари.
	— Да, наистина.
	— Какво мислите вие, госпожице Уейнфлийт?
	— Мнението ми ли искате?
	— Да, мнението ви.
	Тя отговори спокойно и хладнокръвно:
	— Според мен майор Хортън беше много предан на жена си и дори през ум не би му минало да извърши подобно нещо.
	Люк я погледна и срещна в отговор кроткия кехлибарен поглед. В него нямаше колебание.
	— Добре — каза той. — Надявам се, че сте права. Вероятно щяхте да знаете, ако беше обратното.
	Тя си позволи да се усмихне.
	— Мислите, че ние жените сме наблюдателни, така ли?
	— Да. Смятате ли, че госпожица Пинкертон щеше да е съгласна с вас?
	— Не мисля, че някога съм чувала Лавиния да изразява мнение.
	— Какво мислеше тя за Ейми Гибс?
	Жената се намръщи леко, сякаш обмисляше нещо.
	— Трудно е да се каже. Лавиния имаше една много странна идея.
	— Каква идея?
	— Мислеше, че тук, в Уичууд, става нещо странно.
	— Мислеше например, че някой е бутнал Томи Пиърс от прозореца ли?
	Госпожица Уейнфлийт се втренчи с учудване в него.
	— Откъде знаете това, господин Фицуилям?
	— Тя ми го каза. Не точно с тези думи, но това беше смисълът.
	Тя се приведе напред, порозовяла от вълнение.
	— Кога беше това, господин Фицуилям?
	Люк отговори спокойно:
	— В деня, когато беше убита. Заедно пътувахме за Лондон.
	— И какво точно ви каза тя?
	— Каза ми, че са извършени твърде много убийства в Уичууд. Спомена Ейми Гибс, Томи Пиърс и този човек, Картър. Каза също, че доктор Хамбълби ще бъде следващата жертва.
	Госпожица Уейнфлийт кимна бавно.
	— Каза ли ви кой е извършителят?
	— Човек с особен поглед — отвърна Люк навъсено. — Поглед, който според нея не можел да заблуди никого. Тя е видяла този поглед в очите му, когато е разговарял с доктор Хамбълби. Ето защо тя казваше, че Хамбълби ще бъде следващият.
	— И той наистина беше следващият — прошепна жената. — О, Господи! О, Господи!
	Тя се облегна назад. Очите й гледаха с покруса.
	— Кой беше човекът? — запита Люк. — Хайде, госпожица Уейнфлийт. Вие го знаете, трябва да го знаете!
	— Не го знам. Тя не ми каза.
	— Но може би се досещате — каза Люк. — Вие сигурно имате достатъчно добра представа кого е имала предвид.
	Макар и неохотно, госпожица Уейнфлийт кимна утвърдително.
	— Тогава ми го кажете!
	Тя обаче енергично отказа.
	— Не, моля ви се. Искате от мен да сторя нещо, което е непристойно! Искате от мен да предположа какво, забележете, би могла — отбележете — само би могла да мисли една приятелка, която вече не е между живите. Не мога да отправя обвинение по този начин!
	— Това няма да бъде обвинение, а само мнение.
	Но госпожица Уейнфлийт беше категорична:
	— Нищо повече не мога да кажа, нищо, каквото и да е то. Лавиния всъщност никога не ми е казвала нищо определено. Аз може да си мисля, че тя се е досещала за нещо, но виждате ли, може и да греша изцяло. Ако е така, ще ви насоча по грешна следа и от това може да произтекат сериозни последствия. Много погрешно и несправедливо ще е от моя страна да спомена някакво име. А може и съвсем да не съм права. Да, в действителност може съвсем да не съм права!
	И тя стисна устни и погледна Люк с непреклонна решимост.
	Люк умееше да приема поражения, когато беше необходимо.
	Той съзнаваше, че нейното чувство за коректност и нещо друго, което той не можеше да определи, в случая бяха против него.
	Той прие поражението с чест и се надигна да се сбогува. Разбира се, имаше намерение по-късно да се върне към въпроса, но сега не спомена нищо.
	— Естествено, трябва да постъпите, както смятате за правилно — каза той. — Благодаря ви за оказаната помощ.
	Госпожица Уейнфлийт като че стана по-несигурна в себе си, когато го изпращаше до вратата.
	— Надявам се не мислите… — започна тя, но явно промени намеренията си. — Ако има нещо друго, в което бих могла да ви помогна, моля, обадете ми се.
	— Ще се обадя. А вие няма да споменавате за този разговор на никого, нали?
	— Разбира се, че не. Няма да кажа на никого нито дума.
	Люк се надяваше, че тя ще спази обещанието си.
	— Поздравете Бриджит от мен — каза госпожица Уейнфлийт. — Тя е толкова красиво момиче, нали? И интелигентно. Надявам се, че ще бъде щастлива. — Тъй като Люк я погледна въпросително, тя добави: — Искам да кажа, когато се омъжи за лорд Уитфийлд. Но пък такава голяма разлика във възрастта!
	— Да, вярно е.
	Жената въздъхна.
	— Знаете ли, аз някога бях сгодена за него — неочаквано каза.
	Люк я погледна учудено. Тя кимаше с глава и се усмихваше тъжно.
	— Това беше много отдавна. Той беше толкова обещаващ младеж. Аз му помогнах, знаете ли, да се образова. И бях толкова горда с неговия… неговия дух и начина, по който твърдо беше решил да успее.
	Тя отново въздъхна.
	— Моите роднини, разбира се, бяха скандализирани. Класовите различия бяха много важни в онези дни.
	Тя добави след малко:
	— Винаги съм следила с голям интерес кариерата му. Мисля, че роднините ми не бяха прави.
	После тя му кимна усмихнато за довиждане и влезе в къщата.
	Люк се опита да събере мислите си. Беше мислил за госпожица Уейнфлийт определено като за „стара“. Сега осъзна, че тя вероятно няма още шейсет години. Лорд Уитфийлд сигурно беше доста над петдесет. Тя може би беше една-две години по-възрастна от него, не повече.
	А той се канеше да се ожени за Бриджит. Бриджит, която беше на двайсет и осем. Бриджит, която беше млада и енергична…
	„О, дявол да го вземе! — каза си Люк. — Няма смисъл да мисля за това. Работата. Трябва да напредвам с работата.“


	Четиринайсета глава
	Люк размишлява

	Госпожа Чърч, лелята на Ейми Гибс, беше неприятна жена. Острият нос, играещите очи и бъбривостта й го изпълваха с отвращение.
	Той й заговори с подчертано рязък тон и скоро разбра, че така постига неочакван успех.
	— От вас се иска — каза й той — да отговаряте на моите въпроси колкото може по-точно. Ако премълчите нещо или изопачавате истината, последствията за вас могат да бъдат много сериозни.
	— Да, сър. Разбирам. Готова съм да ви кажа всичко, което мога. Никога не съм имала работа с полицията…
	— И не искате да имате — довърши мисълта й Люк. — Е, ако правите така, както ви казах, няма нищо страшно. Искам да знам всичко за покойната ви племенница — кои са били нейните приятели, с какви пари е разполагала, нещо по-особено, което е казвала. Да започнем с приятелите й. Кои бяха те?
	Госпожа Чърч се ухили лукаво и свойски му намигна.
	— Имате предвид господата?
	— Имаше ли и приятелки?
	— Ами почти не. Е, имаше момичета, с които заедно са прислужвали, ама Ейми не държеше много на тях. Виждате ли…
	— Значи предпочиташе силния пол. Продължавайте! Кажете ми за тях!
	— Ами тя ходеше с Джим Харви от гаража, сър. Много симпатичен младеж. „Няма да намериш по-добър“, съм й казвала толкова пъти.
	Люк я прекъсна:
	— А другите?
	Тя отново го погледна лукаво.
	— Сигурно си мислите за господина, дето държи антикварния магазин? На мен лично не ми хареса тази работа и ви го казвам направо, сър! Аз съм порядъчна жена и на мен такива неща хич не са ми по вкуса! Но днешните момичета не можеш да ги вразумиш. Те си знаят своето, но често пъти съжаляват за това.
	— Случи ли се и на Ейми да съжалява? — запита направо Люк.
	— Не, сър, мисля, че не.
	— Била е на преглед при доктор Томас в деня, в който е умряла. Дали не е било това причината?
	— Не, сър, почти съм сигурна, че не. О, даже бих се заклела в това. Ейми не се чувствуваше добре, но това беше само простуда. Нищо такова, дето си го мислите. Сигурна съм, сър.
	— Добре, ще ви повярвам. Все пак докъде бяха стигнали нещата между нея и Елсуърти?
	Жената се ухили.
	— Не мога точно да ви кажа, сър. Ейми не споделяше с мен.
	Люк рязко попита:
	— Но все пак са отишли доста далеч, а?
	— Този господин няма особено добро име тук. Какви ли не работи разправят за него… И тези негови приятели, дето идват от града, и разни странни случки. Там горе, на Поляната на вещиците, посред нощ.
	— Ейми ходеше ли?
	— Мисля, че отиде веднъж, сър. Прекара навън цялата нощ и негово благородие разбра това — тогава тя беше на служба в имението — и говори много остро с нея. Тя му отвърнала и той я уволни веднага, както и можеше да се очаква.
	— Разказвала ли ви е разни неща за местата, където е работила?
	Госпожа Чърч поклати глава.
	— Не много, сър. Повече я интересуваха собствените й работи.
	— Известно време е работила при майора и госпожа Хортън, нали?
	— Почти година, сър.
	— А защо напусна?
	— Просто за да си подобри положението. Имаше свободно място в имението и, разбира се, заплатата там беше по-висока.
	Люк кимна.
	— Тя е била у Хортънови, когато госпожа Хортън е починала, нали?
	— Да, сър. Роптаеше много тогава — с две болногледачки в къщата и цялата допълнителна работа във връзка с това, подносите и какво ли още не.
	— Не е работила при господин Абът, адвоката, нали?
	— Не, сър. Той има мъж и жена, които му прислужват. Ейми веднъж ходи при него в кантората му, но не знам за какво.
	Люк се постара да запомни този дребен факт, който можеше да се окаже важен. Жената обаче явно не знаеше нищо повече по този въпрос.
	— Някои други господа от града, които да са й били приятели?
	— Никой, който да заслужава внимание.
	— Хайде, госпожо Чърч. Нали казахме, че искам истината.
	— Ами той не беше джентълмен, съвсем не. Това беше унижение за нея, ето какво беше, и точно така й го казах.
	— Бихте ли обяснили по-ясно, госпожа Чърч?
	— Сигурно сте чували за кръчмата „Севън Старс“, сър? Много съмнително заведение, сър, а собственикът, Хари Картър, беше долнопробен тип и през повечето време — полупиян.
	— Ейми беше ли му приятелка?
	— Един-два пъти е излизала на разходка с него. Не вярвам да е имало нещо повече. Наистина, сър.
	Люк кимна замислено и неочаквано попита:
	— Познавахте ли момче, Томи Пиърс?
	— Какво? Сина на госпожа Пиърс? Разбира се, че го познавах. Винаги готов за някаква беля.
	— Той срещал ли се е с Ейми?
	— О, не, сър. Ейми щеше да му даде да разбере, ако се беше опитал да й погажда номера.
	— А тя беше ли доволна от работата си при госпожица Уейнфлийт?
	— Намираше я малко скучна, сър, а и заплатата не беше висока. Но, разбира се, след като беше уволнена по такъв начин от Аш Манър, не й беше лесно да си намери друго добро място.
	— Можела е да се махне оттук, предполагам?
	— Искате да кажете да отиде в Лондон?
	— Или някъде другаде из страната.
	Жената поклати глава, после каза бавно:
	— Ейми не искаше да напусне Уичууд, поне не при тези обстоятелства.
	— Какво искате да кажете с това „при тези обстоятелства“?
	— Ами мисля за Джим и за господина от антикварния магазин.
	Люк кимна замислено. Тя продължи:
	— Госпожица Уейнфлийт е много мила дама, но е твърде капризна по отношение на почистването на сребърните и месинговите прибори, бърсането на праха и тупането на дюшеците. Ейми сигурно не би понесла тази дребнавост, ако не си е намирала компенсации в нещо друго.
	— Мога да си представя — каза Люк сухо.
	Той отново премисляше нещата. Не виждаше смисъл от по-нататъшни въпроси. Беше почти сигурен, че е измъкнал всичко, което госпожа Чърч знае. Реши да направи последен опит:
	— Предполагам, че се досещате защо ви задавам всички тези въпроси. Обстоятелствата около смъртта на Ейми са доста неясни. Не ни задоволява напълно заключението, че това е било нещастен случай. А ако не е, можете да се досетите какво е било.
	Жената изрече с известно страхливо облекчение:
	— Престъпление!
	— Точно така. Е, ако предположим, че племенницата ви е мъртва вследствие на престъпление, кой според вас би могъл да е виновен за смъртта й?
	Тя изтри ръце в престилката си.
	— Сигурно ще има награда за насочване на полицията по правилна следа? — попита многозначително.
	— Може и да има — отговори Люк.
	— Не бих искала да кажа нещо определено — жената облиза тънките си устни, — но господинът от антикварния магазин е странен тип. Спомняте ли си случая с Кастър, сър, и онова бедно момиче, дето го намериха на парчета в бунгалото на Кастър край морето. По-късно имаше още пет или шест нещастни момичета, които си изпатиха по същия начин. Може би и господин Елсуърти е като онзи тип Кастър?
	— Значи това е вашето предположение, така ли?
	— Че не може ли да е така, сър?
	Люк се съгласи, че би могло. После каза:
	— Отсъстваше ли Елсуърти от града през следобеда на конните състезания? Това е много важно.
	Госпожа Чърч се ококори.
	— Денят на конните състезания?
	— Да, в сряда, преди две седмици.
	— Наистина не мога да кажа. Той обикновено заминава в сряда, понякога ходи в града. Нали знаете, че в сряда магазините затварят по-рано.
	— О, значи затварят по-рано! — изненада се Люк.
	Той се сбогува с госпожа Чърч, без да обръща внимание на намеците й, че времето й е ценно и че има право на парично обезщетение. Тази жена определено му беше неприятна. Въпреки това разговорът му с нея, макар и да не хвърли светлина върху нещата, беше донесъл някои нови предположения.
	Той се зае да обмисли всичко внимателно.
	Да, в крайна сметка нещата се свеждаха до четирима души. Томас, Абът, Хортън и Елсуърти. Отношението на госпожица Уейнфлийт като че ли потвърждаваше това.
	Нейното мъчително нежелание да спомене каквото и да е име. Несъмнено това означаваше, че въпросната личност е с определено положение в Уичууд, някой, на когото един, макар и лек намек би могъл да навреди. Връзваше се също така и с решимостта на госпожица Пинкертон да отнесе съмненията си до по-горна инстанция — местната полиция не би приела сериозно нейната история.
	Нещата явно не опираха до обикновени хора като месаря, хлебаря и прочие. Не ставаше дума и за един прост автомеханик. Следователно обвинение срещу въпросната личност би представлявало, от една страна, фантастичен, а, от друга — изключително сериозен въпрос.
	Имаше четирима възможни кандидати. Сега той трябваше внимателно да обмисли уликите срещу всеки от тях и да вземе решение.
	Първо трябваше да изясни нежеланието на госпожица Уейнфлийт да говори. Тя имаше вид на съвестен човек. Смяташе, че знае кого е подозирала госпожица Пинкертон, но както бе казала, това било само догадка. Възможно било да греши. Кого имаше предвид тя? Явно се притесняваше да не би едно обвинение от нейна страна да навреди на невинен човек. Следователно заподозряната личност трябва да беше с високо обществено положение, ползваща се с уважение в града.
	Което автоматично изключваше Елсуърти. На практика той беше външен човек в Уичууд и се ползваше с лошо име тук. Люк не допускаше, че ако госпожица Уейнфлийт е имала предвид Елсуърти, то тя щеше да прояви същите скрупули както сега. Следователно, ако се вземеха предвид съображенията й, Елсуърти беше вън от играта.
	А сега останалите. Люк беше на мнение, че майор Хортън също можеше да бъде елиминиран. Госпожица Уейнфлийт енергично бе отхвърлила предположението, че той може да е отровил съпругата си. Ако го подозираше в следващи престъпления, то тя едва ли би била толкова уверена в невинността му относно смъртта на госпожа Хортън.
	Оставаха доктор Томас и господин Абът. И двамата отговаряха на необходимите условия. Бяха видни личности в професионално отношение, чиито имена никога не са били замесвани в скандал. По принцип и двамата бяха популярни сред местните хора и се ползваха с тяхното уважение.
	Люк насочи вниманието си към друг един аспект. Дали би могъл той сам да елиминира Елсуърти и Хортън? Той веднага поклати глава. Не беше толкова просто. Госпожица Пинкертон е знаела — наистина е знаела — кой е бил този човек. Това се доказваше на първо място от нейната собствена смърт и на второ — от смъртта на доктор Хамбълби. Ала госпожица Пинкертон никога не бе споменавала никакво име пред Онория Уейнфлийт. Следователно, макар госпожица Уейнфлийт да смяташе, че знае, можеше в действителност да греши. Човек често знае какво мислят другите, но понякога разбира, че в крайна сметка не е знаел нищо и че всъщност е направил огромна грешка!
	Значи трябваше да не се изключва нито един от четиримата заподозрени. Госпожица Пинкертон бе мъртва и вече не можеше да помогне с нищо. На Люк оставаше да направи това, което бе направил и преди, в деня на пристигането си в Уичууд — да претегли уликите и да обмисли вероятностите.
	Започна с Елсуърти. Поначало той беше начело на списъка. В него имаше нещо ненормално, нещо противно на човешката природа. Можеше без проблеми да се окаже „перверзен убиец“.
	„Да започнем така — помисли си Люк. — Ще огледаме всеки от заподозрените. Например Елсуърти. Да предположим, че той е убиецът. За момента ще приемем, че зная това със сигурност. Да вземем сега възможните жертви в хронологичен ред. Първо госпожа Хортън. Трудно е да се посочи какъв мотив би имал Елсуърти, за да я премахне. Но пък е имало начин. Хортън спомена за някакво шарлатанско лекарство, което имала от него и от което е взимала. Възможно е по този начин да е била дадена отрова, като арсеник например. Въпросът е — защо? А сега останалите. Ейми Гибс. Защо Елсуърти ще убива Ейми Гибс? Причината е очевидна — започнала е да му пречи! Навярно го е заплашила, че ще предприеме нещо, защото е била измамена от него? Или пък му е помагала за среднощните оргии? Дали го е заплашила, че ще проговори? Лорд Уитфийлд има силно влияние в Уичууд и според Бриджит той е човек с висок морал. Той би могъл да предприеме нещо срещу Елсуърти, ако последният е бил замесен в нещо наистина противно. И така — Ейми отпада. В убийството й няма нищо садистично — използваният метод не говори за това.
	Чий ред е сега? На Картър? Защо Картър? Не е много вероятно да е знаел за среднощните оргии (или Ейми му е казала?). Била ли е намесена по някакъв начин хубавата дъщеря? Бил ли е Елсуърти неин любовник? (Трябва да се срещна с Люси Картър.) Възможно е да се е отнесъл грубо с Елсуърти, което да е събудило злобата му. Ако вече е имал зад гърба си едно-две убийства, то тогава би могъл да посегне отново дори и за съвсем незначителна причина.
	А сега — Томи Пиърс. Защо Елсуърти е убил Томи Пиърс? Това е лесно. Томи е участвал по някакъв начин в среднощен ритуал и е заплашил, че ще проговори. А може би дори е успял да го стори и затова е трябвало да му се затвори устата.
	Доктор Хамбълби. Защо Елсуърти е убил доктор Хамбълби? Това е най-лесният случай! Хамбълби е лекар и е забелязал отклоненията на Елсуърти. Вероятно се е гласял да предприеме нещо в тази насока. По този начин се е обрекъл. Само че има нещо неубедително в начина на убийството. Как Елсуърти е успял да нагласи нещата така, че доктор Хамбълби да умре от отравяне на кръвта? Или лекарят е починал от нещо друго, а инфектираният пръст е бил някаква случайност?
	И най-накрая — госпожица Пинкертон. В сряда магазините затваряли рано. В този ден Елсуърти може да е бил в Лондон. Дали има кола? Не съм го виждал в кола, но това не означава нищо. Той е знаел, че тя го подозира, и затова не е искал да остави нищо на случайността при посещението й в Скотланд Ярд. А може би там той е бил вече известен с нещо?
	Това са уликите срещу Елсуърти! А какво имаме в негова защита? Ами във всеки случай той не е човекът, когото госпожица Уейнфлийт е смятала, че госпожица Пинкертон има предвид. От друга страна, той не подхожда съвсем на моето бегло впечатление. Когато тя говореше, аз си представих истински мъж, а не такъв като Елсуърти. Тя остави в мен впечатление за съвсем нормален човек — поне външно — за човек, когото никой не би заподозрял. Докато Елсуърти е човек, който буди подозрение. Не, впечатлението ми беше по-скоро за човек като доктор Томас.
	А сега — Томас. Какво имаме за Томас? След първия си разговор с него аз го заличих от списъка — приятен и симпатичен човек. Но всичко около този убиец (освен ако не правя някаква чудовищна грешка) говори именно за това — че той е приятен и симпатичен човек. Последният човек, който може да бъде заподозрян в убийство! А доктор Томас има точно такъв вид.
	Сега да проследим жертвите отново. Защо доктор Томас е убил Ейми Гибс? Е, наистина изглежда напълно невероятно той да го е сторил! Но тя е ходила при него в онзи ден и той й е дал шишенце със сироп за кашлица. Ами ако това е било оксалова киселина? Това би било много просто и същевременно хитро! Кой е бил повикан, когато са я намерили отровена — Хамбълби или Томас? Ако е бил Томас, той може да е пристигнал с шишенце боя за шапки, да го е поставил незабелязано върху масичката, а после най-спокойно да е взел за анализ и двете шишенца! Или нещо такова. Не е невъзможно, стига човек да е достатъчно хладнокръвен.
	Томи Пиърс? Отново не виждам мотив. Това е най-трудното при доктор Томас — мотивът. Същото е и с Картър. Защо доктор Томас ще иска да премахне Картър? Може да се допусне единствено, че Ейми, Томи и кръчмарят са знаели нещо изобличаващо за доктор Томас. А! Ами ако това нещо е било смъртта на госпожа Хортън? Доктор Томас се е грижел за нея и тя умира след внезапно влошаване на състоянието й. Той спокойно би могъл да го направи. А да не забравяме, че Ейми Гибс е била по това време в този дом. Това поне обяснява нейната смърт. За Томи Пиърс се знае със сигурност, че си е пъхал носа навсякъде. Може да е подочул нещичко. Не мога обаче да вкарам Картър в картината. Ейми Гибс може да му е казала нещо. Той може да го е повторил, когато е бил пиян, и тогава Томас решава да премахне и него. Всичко това, разбира се, са само предположения. Но какво друго може да се направи?
	А сега — Хамбълби! Това вече е едно съвсем обяснимо убийство. Достатъчен мотив и идеално средство! Кой друг, ако не доктор Томас е могъл да уреди на колегата си отравяне на кръвта. Можел е да инфектира повторно раната всеки път, когато го е превързвал. Защо и другите убийства не бяха така ясни?
	Госпожица Пинкертон? Този случай е по-труден, но има един неоспорим факт. Доктор Томас не е бил в Уичууд част от деня. Той каза, че бил на раждане. Възможно е. Но си остава фактът, че е бил извън Уичууд, при това с кола.
	Има ли още нещо? Да, има — онзи поглед, с който ме изпрати онзи ден. Надменен и снизходителен, като освен това се усмихваше като човек, който току-що те е пратил за зелен хайвер и много добре го съзнава.“
	Люк въздъхна, поклати глава и продължи да размишлява.
	„Абът? И той е подходящ. Нормален, заможен, уважаван, последният човек, когото можеш да заподозреш. Същевременно е и много самоуверен, а убийците обикновено са такива! Винаги си мислят, че ще се измъкнат. Ейми Гибс е ходила веднъж при него. Защо? Каква е била причината? Търсила е адвокатски съвет? Защо? Или по личен въпрос? Какво е било онова «писмо от дама», което Томи е видял? Дали е било от Ейми Гибс? Или е било от госпожа Хортън, а Ейми Гибс го е прибрала? Коя друга жена би писала на адвоката нещо толкова лично, че той да се вбеси, когато Томи го вижда? Какво още може да се изнамери за Ейми Гибс? Боята за шапки? Да, това е съвсем в старомоден стил, а мъже като Абът са много консервативни по отношение на жените. Томи Пиърс? Очевидно — заради писмото (явно е било много уличаващо писмо!). Картър? Ако е имало нещо около дъщерята на Картър, Абът в никакъв случай е нямало да допусне скандал — един долнопробен грубиян като Картър да заплашва него! Да заплашва човека, който вече има две убийства зад гърба си! Без господин Картър! Тъмна нощ и умело насочено бутане. Като че ли наистина да се убива е лесно.
	Правилно ли преценявам Абът? Струва ми се, че да. Лош поглед в очите на една старица. Тя си мисли разни неща за него… След това — скарване с Хамбълби. Старият Хамбълби се осмелява да застане срещу Абът, умния адвокат, убиеца. Старият глупак дори и не е подозирал какво го очаква. Получава си заслуженото! Той ще се изпречва на пътя ми!
	А после — какво? Обръща се и среща погледа на Лавиния Пинкертон. И тогава очите му го издават — в тях проличава вина. Той, който е мислел, че е неуловим, определено поражда подозрение. Госпожица Пинкертон е узнала неговата тайна… Тя знае какво е извършил… Да, но тя няма доказателства. Ами ако тръгне да ги търси? Ако започне да говори… Ако… Той е прекрасен познавач на човешкия характер. Предугажда какво би направила тя в крайна сметка. Ако отиде с тази история в Скотланд Ярд, там може и да й повярват, може да започнат разследване. Трябва да се направи нещо, непременно. Има ли Абът кола или е наел автомобил в Лондон? Във всеки случай не е бил в Уичууд в деня на надбягванията…“
	Люк спря за момент. Той толкова се бе увлякъл в заподозрените, че му беше трудно да ги отличи един от друг. Трябваше да измине поне минута, преди да се съвземе, за да може да си представи майор Хортън като убиец.
	„Хортън убива жена си. Да започнем с това! Бил е достатъчно провокиран, освен това смъртта й му носи големи облаги. За да мине всичко успешно, е трябвало да се покаже като всеотдаен съпруг. Трябва да поддържа тази илюзия и сега. Понякога обаче той като че ли попрекалява.
	Чудесно, едно убийство вече е налице. Кой е следващият? Ейми Гибс. Да, напълно вероятна жертва. Ейми е била в дома му. Може да е видяла нещо — например майорът да дава на жена си чаша бульон или каша? Може да е осъзнала много по-късно смисъла на това, което вижда. Изпълнението с боята за шапки е нещо, за което майорът — един човек с подчертано мъжки разбирания и малко познания относно женския характер — би се сетил съвсем естествено.
	Значи Ейми Гибс е обяснена.
	Пияният Картър? Както в предишния случай — Ейми му е казала нещо. Още едно изяснено убийство.
	А сега Томи Пиърс. Трябва да се опрем на неговото нездраво любопитство. Предполагам, че писмото в кантората на Абът не е било оплакване от страна на госпожа Хортън, че мъжът й се опитва да я отрови? Твърде смело предположение, но пък не може да се изключи. Както и да е — майорът осъзнава факта, че Томи представлява опасност и така момчето се преселва в отвъдното при Ейми и Картър. Всичко изглежда наред. Лесно е да се убива? Божичко, ами да!
	А сега идваме до нещо доста трудно. Хамбълби! Мотив? Твърде неясен. Първоначално той се е грижел за госпожа Хортън. Дали болестта го е озадачила, или пък Хортън е повлиял на жена си да прибегне до услугите на по-младия и малко подозиращ лекар? Но ако е така, тогава какво е превърнало Хамбълби в опасност, при това много по-късно? Наистина изглежда доста трудно… Освен това и тази негова смърт от инфекция. Няма връзка с майора.
	Госпожица Пинкертон? Напълно възможно. Той има кола — видях я. И същия ден не е бил в Уичууд — твърди, че бил на конните надбягвания. Може да е вярно. Дали Хортън е хладнокръвен убиец? Дали? О, ако можех да го узная…“
	Люк се втренчи пред себе си. Челото му бе смръщено от напрежение.
	„Един от тях е… Не мисля, че е Елсуърти — но може пък да е и той! На него му приляга най-много! За Томас почти е изключено — стига да не беше това отравяне на кръвта! Смъртта на Хамбълби определено сочи към убиец с медицински познания. Би могъл да е Абът — срещу него няма толкова улики, колкото срещу останалите, но някак си го виждам в тази роля… Да, той подхожда много повече от другите. А може да е и Хортън. Тормозен от жена си в продължение на години, постоянно унижаван — да, може да е и той! Само че госпожица Уейнфлийт не смята така, а тя никак не е глупава — познава градчето и хората тук…
	Кого от двамата подозира тя — Абът или Томас? Трябва да е един от двамата… Ако я притисна направо с въпроса: «Кой от двамата?», може би ще измъкна отговор от нея…
	Но дори и тогава тя може да греши. Няма начин да го докаже — както например можеше да го докаже госпожица Пинкертон. Трябват ми още доказателства. Ако има още един случай, поне още един, тогава ще знам…“
	Изведнъж той се сепна.
	— Боже Господи! — промълви той едва чуто. — Ами аз май прося за ново убийство…


	Петнайсета глава
	Непристойното поведение на един шофьор

	В бара „Севън Старс“ Люк изпи халба бира, чувствайки се до известна степен смутен. Погледите на половин дузина местни жители следяха и най-малкото му движение, а разговорът беше замрял още с влизането му. Люк опита с няколко забележки от всеобщ интерес като реколтата, времето и футболните състезания, но на нито една не получи отговор.
	Беше принуден да се ограничи с ухажване. Приятното момиче на бара с черна коса и червени бузи, както правилно предположи, се оказа госпожица Люси Картър.
	Закачките му бяха приети благосклонно. Момичето се изкикоти и му каза:
	— Ех, че сте и вие! Сигурна съм, че в действителност не мислите нищо такова!… Това са само приказки!
	След като не виждаше никакъв смисъл да остава повече в заведението, Люк излезе. Тръгна по пътеката край реката към мястото, където се намираше мостчето. Тъкмо спря да го погледне, когато чу зад гърба си потреперващ глас:
	— Точно така, сър, това е мястото, дето старият Хари се прекатури.
	Люк се обърна и видя един от доскорошните си „събеседници“ в кръчмата — човек, който изобщо не бе реагирал на опитите за разговор относно реколтата, времето и футбола. Очевидно сега му доставяше удоволствие да играе ролята на гид в областта на злокобното.
	— Паднал е в калта — допълни старият селянин. — Право в калта и се забил с главата надолу.
	— Чудна работа. Как пък ще падне оттук? — попита Люк.
	— Бил е пиян, пиян е бил — увери го човекът не без удоволствие.
	— Да, но сигурно и друг път е минавал оттук пиян.
	— Почти всяка вечер. Нямаше вечер, дето Хари да не е сръбнал.
	— Може би някой го е блъснал — предположи Люк, без да издава интереса си.
	— Може, може — съгласи се селякът. — Ама не виждам кой ще го направи.
	— Може да е имал неприятели. Бил е доста груб, когато си е пийнел, нали?
	— О, тогава ги приказваше едни! Хич не си мереше думите този Хари, ще знаете. Но никой няма да тръгне да блъска пиян човек.
	Люк не се опита да му възрази. Очевидно тук да се възползваш от състоянието на човек, който се намира под въздействието на алкохола, се смяташе за сериозно нарушение на добрия тон. Селянинът изглеждаше изумен само при мисълта за това.
	— Да — каза Люк, — тъжна работа.
	— Не е толкова тъжна за госпожата му — възрази старецът. — Да си призная, тя и Люси нямат за какво толкова да тъжат.
	— Може да има и други, които да са доволни от това.
	Отговорът беше уклончив.
	— Може — каза той. — Но той не е искал да навреди на никого.
	След този епитаф за покойния господин Картър те се разделиха.
	Люк се насочи към старата сграда на библиотеката и музея. Библиотеката се помещаваше в двете предни стаи. Той мина в задната част на къщата през врата, на която висеше табелката „Музей“. Там започна да обикаля шкафовете, разглеждайки не особено вълнуващите експонати. Керамика от римската епоха и монети. Малко интересни неща от Южните морета, малайско украшение за глава. Разни индуски божества, „подарени от майор Хортън“, голям и злобно гледащ Буда и една витринка със съмнителни египетски мъниста.
	Люк излезе отново в преддверието. Наоколо нямаше никого. Той спокойно тръгна нагоре по стълбите. Горе имаше една стая, пълна със списания и разни документи, и друга, в която имаше научнопопулярни издания.
	Качи се на следващия етаж. Там имаше стаи, пълни с вещи, които определи като вехтории. Препарирани птици, извадени от музея заради нанесените от молците сериозни поражения, купчини разпокъсани списания и една стая, чиито рафтове бяха претъпкани с остаряла художествена литература и детски книжки.
	Той се приближи до прозореца. Тук трябваше да е седял Томи Пиърс, подсвирквайки си по всяка вероятност и енергично потърквайки от време на време стъклото, когато е чул, че се задава някой.
	Някой е влязъл. Томи е искал да покаже усърдие, издаден наполовина извън прозореца. После този някой се е приближил до него и внезапно го е блъснал силно.
	Люк тръгна към вратата. Слезе по стълбите и постоя в преддверието. Никой не го беше забелязал да влиза. Никой не го беше видял да се качва по стълбите.
	„Всеки би могъл да го направи — каза си той. — Най-лесната работа на света.“
	В този момент чу стъпки откъм библиотеката. Тъй като не беше направил нищо и нямаше от какво да се бои, можеше да остане на мястото си. Ако пък не искаше да го видят, колко лесно беше да се вмъкне в стаите на музея!
	От библиотеката излезе госпожица Уейнфлийт с няколко книги под мишница. Тя надяваше ръкавиците си в движение. Изглеждаше щастлива и заета. Когато го видя, лицето й светна и тя възкликна:
	— О, господин Фицуилям, музея ли разглеждахте? Боя се, че всъщност няма кой знае какво. Лорд Уитфийлд обеща да ни намери някои наистина интересни експонати.
	— Наистина ли?
	— Да, знаете ли, нещо съвременно. Като това, което имат в Музея на науката и техниката в Лондон. Той има предвид модел на аероплан, локомотив и някои химически неща.
	— Това може би ще освежи експозицията.
	— Да, не мисля, че един музей трябва да е свързан само с миналото, нали?
	— Може би сте права.
	— После и някои хранителни експонати — калории, витамини и всичко от този род. Лорд Уитфийлд е толкова запален по идеята за кампания за здраве.
	— Точно това разказваше миналата вечер.
	— Това е най-модното нещо сега, нали? Лорд Уитфийлд ми разказваше как е посетил лабораториите „Уелерман“ и какви микроби, култури и бактерии е видял. Направо настръхнах. Каза ми всичко за комарите и за сънната болест, и за чернодробните паразити, което, боя се, беше малко трудно за мен.
	— Вероятно е затруднило и лорд Уитфийлд — отвърна Люк. — Готов съм да се обзаложа, че всичко е разбрал погрешно. Вие имате много по-ясен ум от него, госпожица Уейнфлийт.
	Тя изрече спокойно:
	— Много мило от ваша страна, господин Фицуилям, но се боя, че жените не могат да се мерят по ум с мъжете.
	Люк потисна в себе си неволното желание да критикува умствените възможности на лорд Уитфийлд. Вместо това каза:
	— Наистина поразгледах музея, но след това се качих горе да погледна прозорците на горния етаж.
	— Искате да кажете, където Томи… — Тя потръпна. — Наистина е ужасно.
	— Да, мисълта за това не е приятна. Преди да мина, разговарях около час с госпожа Чърч, лелята на Ейми. Не ми се стори много симпатична жена.
	— Така е.
	— Наложи се да прибегна до по-строг тон с нея — каза Люк. — Сигурно е останала с впечатлението, че съм някакъв суперполицай.
	Той спря, забелязвайки внезапна промяна в изражението й.
	— О, господин Фицуилям, мислите ли, че това е било разумно?
	Люк каза:
	— Всъщност не знам. Мисля, че беше неизбежно. Легендата с писането на книга се поизтърка. Не можех да отида по-далеч по този начин. Налага се да задавам въпроси, които имат пряко отношение към случаите.
	Тя поклати глава, на лицето все още беше изписана тревога.
	— Вижте, в градче като нашето всичко се научава много бързо.
	— Искате да кажете, че когато минавам по улицата, всеки ще си каже: „Ето го онзи, детектива“? Не смятам, че това вече има значение. Всъщност по този начин може да получа повече сведения.
	— Нямах предвид това. — Тя се задъха. — Имах предвид, че той ще узнае. Ще разбере, че сте по следите му.
	Люк каза бавно:
	— Предполагам, че ще разбере.
	Госпожица Уейнфлийт каза:
	— Но не виждате ли, че това е много опасно? Ужасно!
	— Искате да кажете — Люк най-после схвана мисълта й, — искате да кажете, че убиецът ще се насочи към мен?
	— Да.
	— Странно — отвърна той. — За това не бях помислил! Обаче сигурно сте права. Е, това може би ще бъде най-доброто, което може да се случи.
	— Мисля, че не го осъзнавате — той е много умен. А също и предпазлив. И запомнете, той има голям опит — може би по-голям, отколкото подозираме.
	— Да — каза Люк замислено. — Вероятно това е така.
	Госпожица Уейнфлийт възкликна:
	— О, това никак не ми харесва! Толкова съм разтревожена!
	Люк каза спокойно:
	— Няма защо да се безпокоите. Ще внимавам много, уверявам ви. Виждате ли, вече доста съм стеснил възможностите. Във всеки случай вече предполагам кой може да е убиецът.
	Тя го погледна остро.
	Люк пристъпи към нея и й зашепна:
	— Госпожице Уейнфлийт, ако ви попитам кого от двама души смятате за по-вероятен убиец — доктор Томас или господин Абът — какво ще ми кажете?
	— О! — извика тя. Вдигна ръка към гърлото си и отстъпи крачка назад. В очите й се появи изражение, което озадачи Люк. В тях се четеше нетърпение и още нещо, което обаче той не можеше лесно да определи.
	— Нищо не мога да кажа — каза тя.
	После внезапно се обърна, издавайки странен звук — полувъздишка, полуизхълцване. Люк се примири.
	— Вкъщи ли си отивате? — запита той.
	— Не, отивах да занеса тези книги на госпожа Хамбълби. Тя живее по пътя ви към имението. Бихме могли да повървим заедно.
	— Много ще ми е приятно — каза Люк.
	Те слязоха по стълбите, завиха наляво, заобикаляйки градската градина.
	Той погледна назад внушителните очертания на дома, който бяха напуснали.
	— Трябва да е била много красива къща по времето на баща ви — отбеляза.
	Госпожица Уейнфлийт въздъхна.
	— Да, всички бяхме твърде щастливи там. Много съм благодарна, че не я събориха. Толкова стари къщи ги няма вече.
	— Зная. Това е тъжно.
	— А новите не са така добре построени.
	— Съмнявам се дали ще издържат изпитанието на времето толкова добре.
	— Но, разбира се — каза госпожица Уейнфлийт, — новите си имат удобства, икономисват толкова труд и нямат големите прави коридори, които трябва да се мият.
	Люк се съгласи.
	Когато стигнаха до къщата на доктор Хамбълби, тя се поколеба, после каза:
	— Такава хубава вечер. Мисля, ако не възразявате, да се поразходя малко по-нататък. Наслаждавам се на въздуха.
	Изненадан, Люк учтиво изрази удоволствие. Вечерта малко трудно можеше да се опише като хубава. Духаше силен вятър, извиващ садистично листата на дърветата. Всеки миг, помисли си той, можеше да се извие буря.
	Госпожица Уейнфлийт обаче вървеше до него, като придържаше с една ръка шапката си и говореше с леко задъхване, опитвайки се да покаже, че й е приятно.
	Движеха се по една доста самотна алея, тъй като най-прекият път от дома на доктор Хамбълби до Аш Манър беше тази странична пътека, водеща до задните порти на имението. Тази порта не беше от същото ковано желязо, украсено с орнаменти, но имаше две красиви колони, увенчани с два големи розови ананаса. Не беше по силите на Люк да разбере защо именно ананаси. Съобрази обаче, че за лорд Уитфийлд ананасите са нещо като символ на изисканост и добър вкус.
	Когато наближиха вратата, чуха гневни гласове. След малко забелязаха лорд Уитфийлд, застанал срещу млад човек в шофьорска униформа.
	— Уволнен сте! — крещеше лордът. — Чувате ли? Уволнен сте!
	— Ако проявите снизхождение, милорд, само този път…
	— Не, няма да проявя снизхождение! Да излизате с колата ми! Моята кола! И отгоре на това сте пили!… Да, пили сте, не го отричайте! Дал съм да се разбере, че не понасям три неща в имението си — едното е пиянство, другото — липса на морал и последното — безочливост!
	Макар че човекът не беше пиян, явно беше пил достатъчно, за да му се развърже езикът.
	— Не трябва това и не трябва онова, стар копелдак такъв! Твоето имение! Мислиш си, че хората не знаят за обущарското дюкянче на баща ти? Умираме си от смях, като те гледаме как се перчиш като петел по улицата! Кой си ти, бе? С нищо не си повече от мене!
	Лицето на лорд Уитфийлд стана тъмночервено.
	— Как смеете да ми говорите така? Как смеете?
	Младежът застрашително пристъпи напред.
	— Ако не беше такава нищожна дебела свиня, щях да те ударя по муцуната. Да, щях да го направя.
	Лорд Уитфийлд побърза да се отдръпне, спъна се в един корен и тупна на земята. Люк се приближи.
	— Махайте се оттук — каза грубо на шофьора.
	Той се съвзе. Изглеждаше изплашен.
	— Съжалявам, сър. Наистина не знам какво ми стана.
	— Няколко чашки повече, бих казал. — Люк помогна на лорд Уитфийлд да се изправи.
	— Извинявайте, милорд — изпелтечи човекът.
	— Ще съжалявате за това, Ривърс — заплаши го лорд Уитфийлд.
	Гласът му трепереше от яд. Човекът се поколеба за минута, после бавно се отдалечи. Лорд Уитфийлд избухна:
	— Каква безочливост! На мен! Да говори на мен по такъв начин! На този човек ще му се случи нещо много сериозно. Никакво уважение, никакво чувство за собственото му положение в живота. Като си помисля какво правя за тези хора — добри заплати, пълни удобства, осигурена пенсия. Неблагодарност, черна неблагодарност!
	Той се задави от вълнение, после забеляза госпожица Уейнфлийт, която мълчаливо стоеше наблизо.
	— Вие ли сте, Онория? Дълбоко съжалявам, че присъствахте на такава позорна сцена. Езикът на този човек…
	— Страхувам се, че той не беше на себе си, лорд Уитфийлд — каза строго тя.
	— Той беше пиян!
	— Само малко поразпален — отбеляза Люк.
	— Знаете ли какво е направил? — Лорд Уитфийлд беше възмутен. — Излязъл е с колата ми, с моята кола! Помислил си, че няма да се върна скоро. Бриджит ме закара до Лайн с двуместната кола. И този тип е имал нахалството да излезе с момиче — мисля, че с Люси Картър — в моята кола!
	Госпожица Уейнфлийт спокойно изрече:
	— Най-непристойната постъпка.
	Това като че утеши малко лорда.
	— Да, нали?
	— Сигурна съм, че ще съжалява за това.
	— Смятам да взема необходимите мерки.
	— Вие го уволнихте — напомни му тя.
	Лорд Уитфийлд поклати глава.
	— Този приятел няма да свърши добре. — Той изправи рамене. — Заповядайте вкъщи, Онория, да изпием по чашка шери.
	— Благодаря ви, лорд Уитфийлд, но трябва да отида до госпожа Хамбълби с тези книги… Лека нощ, господин Фицуилям. Сега всичко ще е наред.
	Тя му кимна усмихнато и бързо се отдалечи. Това толкова приличаше на поведението на бавачка, която предава дете на родителите му, че Люк чак спря да диша от внезапно осенилата го мисъл. Възможно ли беше госпожица Уейнфлийт да го е придружила единствено за да го закриля? Тази мисъл изглеждаше абсурдна, но…
	Лорд Уитфийлд прекъсна мислите му:
	— Много способна жена е Онория Уейнфлийт.
	— И аз бих казал същото.
	Лордът тръгна към къщи. Движеше се доста вдървено, като внимателно потриваше ударените си задни части. Изведнъж той се закиска.
	— Някога, преди години бях сгоден за Онория. Тя беше хубаво момиче, не толкова мършава, колкото е сега. Сега ми е смешно, като си помисля. Родителите й бяха най-важните личности тук.
	— Така ли?
	Той се впусна в спомени:
	— Старият полковник Уейнфлийт колеше и бесеше тук. Човек трябваше, като го види, да се приближи и незабавно да вдигне ръка до шапката си за поздрав. Беше от старата школа и горд като Луцифер. — Той пак се изсмя. — Маслото беше налято в огъня, когато Онория им извести, че ще се омъжи за мен! Тогава тя се обяви за радикал. И не беше само ей така. Обяви се за премахване на класовите различия. Беше много сериозно момиче.
	— Значи семейството й сложи край на романса?
	Лорд Уитфийлд потри носа си.
	— Е, не е точно така. Всъщност се скарахме за нещо. Тя имаше птичка, едно от онези отвратителни, цвъртящи канарчета — винаги съм ги мразел. Лошо стана — извиване на врата и прочие. Е, сега няма смисъл да се спираме на това. По-добре да го забравим.
	Той раздвижи рамене като човек, който се отърсва от неприятен спомен. После каза доста нервно:
	— Не мисля, че ми е простила. Е, може би си е напълно в реда на нещата…
	— Аз мисля, че ви е простила напълно.
	Лорд Уитфийлд се развесели.
	— Така ли? Радвам се, ако е така. Знаете ли, уважавам Онория. Способна жена. Пък е и дама! Това все още има значение, дори в днешно време. Много добре се справя с тази библиотека.
	Той вдигна глава и гласът му се промени:
	— А! Ето я и Бриджит.


	Шестнайсета глава
	Ананасът

	С приближаването на Бриджит Люк усети как мускулите му се стягат.
	От деня на срещите по тенис не беше разменял с нея нито дума насаме. Двамата се избягваха един друг. Той хвърли един поглед към нея.
	Изглеждаше провокиращо спокойна и безразлична. Тя каза безгрижно:
	— Бях започнала да се чудя какво, за Бога, става с теб, Гордън.
	Лорд Уитфийлд изсумтя:
	— Имах малка разправия. Този тип Ривърс е имал нахалството да излезе този следобед с ролса.
	— Чудесно — каза тя.
	— Не е хубаво да се шегуваш с това, Бриджит. Работата е сериозна. Излизал е на разходка с момиче.
	— Не мисля, че би му доставило удоволствие да излезе, за да покара сам.
	Лорд Уитфийлд се изправи.
	— В имението ми ще има само прилично и морално държание.
	— Всъщност не е неморално да разходиш едно момиче с кола.
	— Неморално е, когато е с моята кола.
	— Това, разбира се, е по-лошо от неморалност! На практика се равнява на богохулство. Но, все пак, не можеш ей така да премахнеш сексуалния момент, Гордън. Сега е пълнолуние и освен това сме в навечерието на най-дългия ден в годината.
	— Господи, наистина ли? — обади се Люк.
	Бриджит го погледна.
	— Изглежда това ви интересува.
	— Да, интересува ме.
	Тя се обърна отново към лорд Уитфийлд:
	— Трима души с необикновен вид пристигнаха в „Белс и Мотли“. Номер едно — мъж с шорти, очила и красива копринена риза със сливов цвят! Номер две — женско същество без вежди, облечено в туника, половин кило имитация на египетски мъниста асорти и сандали. Номер три — дебел мъж в костюм с цвят на лавандула и съответстващи обувки. Подозирам, че са приятели на нашия господин Елсуърти. Клюкарската хроника гласи: „Носи се слух, че тази нощ ще има веселба на Поляната на вещиците.“
	Лорд Уитфийлд почервеня:
	— Няма да го допусна!
	— Не можеш да направиш нищо, скъпи. Поляната на вещиците е обществена собственост.
	— Няма да търпя това антирелигиозно идолопоклонничество точно тук! Ще го разоблича в рубриката „Скандали“. — Той помълча, след това каза: — Напомни ми да напиша бележка за това и да насоча Сидли към тях. Утре сутринта трябва да отида в града.
	— Кампанията на лорд Уитфийлд срещу магьосничеството — насмешливо изрече Бриджит. — Средновековни суеверия процъфтяват в тихо провинциално градче.
	Лорд Уитфийлд я погледна озадачено, намръщи се, после се обърна и тръгна към къщата.
	Люк каза весело:
	— Трябва да вършите работата си по-добре, Бриджит.
	— Какво искате да кажете?
	— Ще е жалко, ако загубите работата си. Онези хиляди още не са ваши. Нито диамантите и перлите. Ако бях на ваше място, бих демонстрирал саркастичните си дарби едва след брачната церемония.
	Тя го изгледа студено.
	— Толкова сте внимателен, драги Люк. Много мило от ваша страна, че вземате толкова присърце моето бъдеще.
	— Добротата и внимателното отношение винаги са били силните страни на характера ми.
	— Не бях забелязала.
	— Така ли? Изненадвате ме.
	Бриджит подръпна листата на едно пълзящо растение и попита:
	— Какво правихте днес?
	— Обичайната игра на детектив.
	— Някакви резултати?
	— И да, и не, както казват политиците. Между впрочем, имате ли някакви инструменти вкъщи?
	— Мисля, че да. Какви инструменти?
	— О, няма значение, стига да са удобни за работа. Нали може да им хвърля едно око?
	След десетина минути Люк беше направил избора си.
	— Това комплектче ще свърши добра работа — каза той, потупвайки джоба, в който ги беше пъхнал.
	— Да не мислите да насилвате брави и да се вмъквате неканен?
	— Може би.
	— Много сте сдържан по този въпрос.
	— Е, в края на краищата проблемите постоянно нарастват. В дяволски трудна позиция съм. Предполагам, че след малкото ни скарване в събота трябва да се измитам оттук.
	— Би трябвало, ако искате да се държите като истински джентълмен.
	— Но тъй като съм убеден, че съм на път да попадна по следата на убиеца-маниак, аз съм принуден да остана. Ако можете да измислите някаква убедителна причина, за да се махна оттук и да се настаня в „Белс и Мотли“, кажете я.
	Бриджит поклати глава.
	— Това не е осъществимо, след като сте ми братовчед. Освен това хотелчето е заето от приятелите на господин Елсуърти. Там има само три стаи.
	— Следователно съм принуден да остана, колкото и да ви е неприятно.
	Тя му се усмихна мило.
	— Съвсем не. Винаги мога да окача още един-два скалпа на пояса си.
	— Да — каза Люк одобрително, — особено хаплива забележка. Това, на което се възхищавам във вас, Бриджит, е, че практически сте лишена от всякаква доброта. Е, добре. Отхвърленият влюбен отива да се преоблече за вечеря.
	Вечерта мина спокойно. Люк спечели одобрението на лорд Уитфийлд още по-сигурно отпреди с привидно дълбокия интерес, с който слушаше вечерната му реч.
	Когато влязоха в гостната, Бриджит каза:
	— Нещо много се забавихте този път, господа.
	Люк отговори:
	— Лорд Уитфийлд говори толкова интересно, че времето мина неусетно. Разказа ми как е основал първия си вестник.
	Госпожа Анстръдър каза:
	— Тези нови малки плодни дръвчета в саксии са просто чудесни, струва ми се. Трябва да ги сложите около терасата, Гордън.
	След което разговорът пое по нормалното си русло.
	Люк се оттегли рано, но не си легна. Имаше други планове.
	Тъкмо биеше дванайсет часа, когато той слезе безшумно по стълбите, мина през библиотеката и излезе през прозореца.
	Все още духаше силен вятър. По небето се гонеха облаци, така че тъмнината се сменяше с ясна лунна светлина.
	Люк се придвижи до магазина на Елсуърти. Искаше да извърши едно малко разследване. Беше почти сигурен, че специално на тази дата Елсуърти и приятелите му ще бъдат навън. „Най-дългият ден на лятото, — мислеше си Люк — сигурно ще бъде отбелязан с някаква церемония. Докато тя трае, ще имам добра възможност да претърся дома на Елсуърти.“
	Прескочи няколко стени, излезе откъм задната страна на къщата, извади инструментите от джоба си и избра необходимия. Най-податлив се оказа прозорецът на килера. Няколко минути по-късно той беше избутал дръжката, вдигнал резето и успя без усилие да се прехвърли вътре.
	В джоба си имаше фенерче. Използваше го, колкото да види къде стъпва и да не се блъска в предмети.
	След четвърт час беше сигурен, че в къщата няма никого.
	Люк се усмихна със задоволство и пристъпи към изпълнение на задачата, която си беше поставил.
	Претърси всяко кътче от стаята. В едно заключено чекмедже, под два или три не особено интересни акварела, намери художествени творения, които го накараха да повдигне вежди и да подсвирне. Кореспонденцията на Елсуърти не донесе нищо ново, но някои от книгите — онези, които бяха скрити в задната част на шкафа — привлякоха вниманието му.
	Освен това Люк откри три дребни, но показателни неща. Първото беше надрасканото с молив в малък бележник: „Да уредя сметките си с Томи Пиърс“, като датата беше няколко дни преди смъртта на момчето. Второто беше скица с молив на Ейми Гибс със злокобен червен кръст през лицето. Третото беше шише със сироп за кашлица. Нито едно от трите неща не представляваше убедително доказателство, но, взети заедно, те можеха да се смятат за насърчителни.
	Люк тъкмо възстановяваше някакъв ред, поставяйки нещата по местата им, когато внезапно настръхна и изключи фенерчето си.
	Беше чул пъхването на ключ в ключалката на страничната врата. Пресичайки стаята, отиде до вратата и залепи око за една цепнатина. Надяваше се Елсуърти — ако това беше той — да се качи направо по стълбите.
	Страничната врата се отвори. Елсуърти влезе и светна лампата в антрето.
	Когато пресичаше преддверието, Люк видя лицето му и затаи дъх.
	То беше неузнаваемо. По устните му имаше пяна, а очите му горяха със странно, налудничаво задоволство, докато подскачаше из антрето със ситни танцови стъпки.
	Но това, което го изуми, бяха ръцете на Елсуърти. Те бяха изцапани с тъмни, кафеникавочервени петна — цветът на засъхнала кръв…
	Той изчезна нагоре по стълбите. Миг по-късно светлината в антрето угасна.
	Люк изчака известно време, след това много предпазливо напусна преддверието, прокрадна се до килера и се измъкна през прозореца. Погледна нагоре, но къщата беше тъмна и тиха.
	Пое си дълбоко дъх. „Този тип явно е луд — каза си. — Чудя се какво ли е вършил? Готов съм да се закълна, че по ръцете му имаше кръв!“
	Обиколи градчето и се върна в Аш Манър. Тъкмо завиваше по страничната алея, когато шумолене на листа го накара да се обърне.
	— Кой е там?
	Иззад едно дърво излезе висока фигура, загърната в тъмен плащ. Тя изглеждаше толкова тайнствена, че Люк усети как сърцето му заби по-силно. После разпозна продълговатото бледо лице под качулката.
	— Бриджит? Как ме стреснахте!
	Тя остро изрече:
	— Къде бяхте? Видях ви да излизате.
	— И ме проследихте?
	— Не. Бяхте се отдалечили твърде много. Изчаках да се върнете.
	— Това е било глупаво от ваша страна — промърмори той.
	Тя повтори нетърпеливо въпроса си:
	— Къде бяхте?
	Люк весело отвърна:
	— Претърсих дома на нашия господин Елсуърти.
	Бриджит затаи дъх.
	— А намерихте ли нещо?
	— Не знам. Сега зная малко повече за вкусовете на тази извратена свиня и има три неща, които могат да се окажат полезни.
	Тя изслуша внимателно разказа му за резултата от претърсването.
	— Обаче като доказателства са слабички — завърши той. — Но, Бриджит, тъкмо когато се канех да си тръгвам, Елсуърти се върна. И ще ви кажа само това — този човек е напълно луд!
	— Наистина ли мислите така?
	— Видях лицето му! То беше… Не може да се опише с думи! Господ знае какво е вършил. Беше изпаднал в делириума на налудничава възбуда. А ръцете му бяха изцапани — бих се заклел — с кръв.
	Бриджит потръпна и промърмори:
	— Ужасно.
	Люк каза раздразнено:
	— Не е трябвало да излизате сама, Бриджит. Било е абсолютна глупост. Ами ако някой ви беше ударил по главата?
	Тя се разсмя с малко неубедителен смях.
	— Същото се отнася и за вас, драги мой.
	— Аз мога да се грижа за себе си.
	— Аз също съм доста добра в това отношение. Мисля, че ме бяхте нарекли кораво момиче.
	Вятърът се усили. Люк внезапно изрече:
	— Махнете тази качулка.
	— Защо?
	Той бързо посегна към плаща й и го отметна. Вятърът грабна косата й и я разпиля. Тя го погледна втренчено, дишането й се учести. Люк каза:
	— Наистина ви липсва метла, Бриджит. Точно такава ви видях за пръв път. — Погледа я още малко и каза: — Вие сте жестоко дяволче. — Въздъхна и отново я наметна с плаща. — Ето, загърнете се. Хайде да си вървим.
	— Почакайте!
	— Защо?
	Тя се приближи плътно до него. Заговори с нисък, задъхан глас:
	— Защото искам да ви кажа нещо. Донякъде това е причината да ви чакам тук. Искам да ви го кажа сега, преди да влезем вътре в имението, което е на Гордън.
	— Е?
	Тя се засмя горчиво.
	— О, много е просто. Вие печелите, Люк. Това е всичко.
	Той попита рязко:
	— Какво искате да кажете?
	— Искам да кажа, че се отказах от идеята да стана лейди Уитфийлд.
	Той се приближи още.
	— Наистина ли?
	— Да, Люк.
	— Ще се омъжите ли за мен?
	— Да.
	— И защо?
	— И аз искам да знам. Казвате ми такива отвратителни неща, а на мен като че ми харесват.
	Той я прегърна и я целуна. След това каза:
	— Този свят е луд.
	— Щастлив ли сте, Люк?
	— Не особено.
	— Мислите ли, че въобще ще бъдете щастлив с мен?
	— Не знам. Но ще рискувам.
	— Да, и аз се чувствам по същия начин.
	Той я прегърна през раменете.
	— Ние май се държим доста странно, мила моя. Хайде, елате. Може би сутринта ще бъдем по-нормални.
	— Да. Доста странно е като си помислиш какво му се случва на човек. — Тя погледна надолу и го дръпна да спре.
	— Люк, Люк, какво е това?
	Луната се беше показала иззад облаците. Люк погледна надолу. Кракът на Бриджит беше до някаква тъмна купчина.
	Той освободи ръката си и коленичи. Погледът му се отмести от безформената купчина към колоната на вратата отгоре. Ананасът върху нея беше изчезнал.
	Най-после се изправи. Бриджит беше притиснала устата си с ръце. Той каза:
	— Шофьорът Ривърс. Мъртъв е.
	— Това ужасно каменно нещо. От известно време се клатеше. Предполагам, че вятърът го е съборил върху него.
	Люк поклати глава.
	— Вятърът не би могъл да стори такова нещо. О, това е направено да изглежда така, та да мине за още един нещастен случай! Това отново е работа на убиеца.
	— Не, не, Люк!
	— Казвам ви — той е. Знаете ли какво напипах отзад на главата му, примесено с лепкава кал — зрънца пясък. Тук около вратата изобщо няма пясък. Казвам ви, Бриджит, някой го е причакал и го е ударил, когато е отивал към къщичката си. След това го е преместил тук и е свалил отгоре му тази ананасова глупост.
	Бриджит изрече:
	— Люк, по ръцете ви има кръв!
	Той намръщено уточни:
	— Кръв има по ръцете на някой друг. Знаете ли какво си мислех този следобед? Че ако бъде извършено още едно убийство, сигурно ще открием убиеца. И наистина сега знаем кой е! Елсуърти! Снощи не беше у дома си и се прибра с окървавени ръце, подскачайки весело и опиянен от задоволството на убиеца-маниак.
	Поглеждайки надолу, Бриджит потръпна и каза тихо:
	— Бедният Ривърс!
	Люк състрадателно изрече:
	— Да, бедният човек. Дяволски лош късмет. Но това ще е последното, Бриджит! Вече знаем. Ще го хванем!
	Той я видя да се олюлява, направи две крачки и я пое в ръцете си.
	Тя му каза с тънък глас:
	— Люк, много съм уплашена.
	Той я успокои:
	— Всичко мина вече, мила. Всичко мина.
	Тя пошушна:
	— Бъдете добър с мен, моля ви. Толкова болка съм изтърпяла.
	Той й каза:
	— И ние си причинявахме болка един на друг. Повече няма да го правим.


	Седемнайсета глава
	Лорд Уитфийлд разказва

	Доктор Томас погледна Люк и каза:
	— Забележително! Забележително! Сериозно ли говорите, господин Фицуилям?
	— Абсолютно. Убеден съм, че Елсуърти е опасен маниак.
	— Не съм обръщал специално внимание на този човек. Бих казал обаче, че е възможно да е ненормален.
	— Аз бих отишъл много по-далеч от това — рече навъсено Люк.
	— Вие сериозно ли вярвате, че този Ривърс е бил убит?
	— Да, вярвам. Обърнахте ли внимание на пясъка в раната?
	Доктор Томас кимна.
	— Погледнах, след като ми обърнахте внимание. Склонен съм да кажа, че сте прав.
	— Това доказва, че е инсцениран нещастен случай и че човекът е убит или поне зашеметен от удар с торбичка с пясък?
	— Не непременно.
	— Какво искате да кажете?
	Доктор Томас се облегна назад.
	— Можем да предположим, че този Ривърс е лежал през деня в яма с пясък. Наоколо има такива на много места. Пясъкът в косата му може да е от там.
	— Човече, казвам ви, че е бил убит!
	— Вие може да ми го казвате — сухо изрече лекарят, — но това не го прави автоматично факт.
	— Предполагам, че не вярвате нито дума от това, което ви разказах?
	Доктор Томас се засмя с любезна усмивка на превъзходство.
	— Трябва да се съгласите, господин Фицуилям, че разказът ви е доста невероятен. Вие твърдите, че Елсуърти е убил прислужницата, момчето, пияния кръчмар, моя колега и накрая, този Ривърс.
	— Не вярвате ли?
	Лекарят вдигна рамене.
	— Донякъде познавам случая на Хамбълби. Изглежда ми изключено Елсуърти да е причинил смъртта му и не виждам ни най-малкото доказателство, че той го е направил.
	— Не зная как е успял — призна Люк, — но всичко съвпада с разказа на госпожица Пинкертон.
	— А за нея вие твърдите, че Елсуърти я е последвал в Лондон и я е прегазил с кола. Отново нямате доказателство, че това се е случило. Всичко това са небивалици!
	Люк остро заяви:
	— Сега, когато вече зная как стоят нещата, работата ми ще бъде да намеря доказателства. Утре отивам в Лондон, за да се видя с един стар приятел. Преди два дни прочетох във вестника, че са го направили заместник-комисар в полицията. Той ме познава и ще ме изслуша. В едно нещо съм сигурен. Той ще нареди пълно разследване на всичко това.
	Доктор Томас замислено потърка брадичката си.
	— Да, няма съмнение, че това ще е най-задоволителното решение. Ако се окаже, че сте сгрешили…
	Люк го прекъсна:
	— Вие наистина ли не вярвате на нито една моя дума?
	— За тази поредица от убийства? — Доктор Томас повдигна вежди. — Откровено казано, господин Фицуилям, не вярвам. Струва ми се твърде невероятно.
	— Невероятно — може би, но всичко съвпада. Трябва да се съгласите, че съвпада, ако приемете за вярна историята на госпожица Пинкертон.
	Доктор Томас клатеше глава. На устните му се появи лека усмивка.
	— Ако познавахте някои от тези стари моми така добре, както аз… — промърмори.
	Люк стана, стараейки се да не показва раздразнението си.
	— Във всеки случай правилно са ви избрали името — отбеляза. — Тома Неверни, по-истински от истинския!
	Томас отговори:
	— Дайте ми няколко доказателства, приятелю. Това е всичко, което искам. А не само дълга и мелодраматична небивалица, основана на това, което една възрастна дама си е въобразила, че вижда.
	— Това, което възрастните дами си въобразяват, че виждат, много често излиза вярно. Моята леля Милдред беше невероятна в това отношение! Самият вие имате ли леля, Томас?
	— Ами… не.
	— Тук ви е слабото място! Всеки би трябвало да има лели. Те доказват триумфа на интуицията над логиката. Само на лелите е дадено да знаят, че господин Х е мошеник, защото много прилича на един нечестен иконом, работил някога при тях. Другите казват, доста разумно, че уважаван човек като господин Х не може да бъде измамник. Но старите дами винаги излизат прави.
	Доктор Томас отново се усмихна снизходително. Чувствайки как раздразнението му отново нараства, Люк каза:
	— Не разбирате ли, че самият аз съм полицай? Не съм аматьор.
	Лекарят се усмихна и промърмори:
	— Да, но в Меянгския пролив.
	— Престъплението си е престъпление, дори и там.
	— Разбира се, разбира се.
	Люк излезе ядосан от кабинета на доктор Томас. Отиде при Бриджит, която го попита:
	— Е, как върви?
	— Той не ми повярва. Като се замислиш, едва ли е учудващо. Действително това е невероятна история без доказателства. Доктор Томас категорично не е от хората, които могат да повярват в шест невероятни неща преди закуска.
	— Дали въобще някой ще ви повярва?
	— Вероятно — не, но щом се добера до стария Били Боунс утре, колелото ще се завърти. Те ще проверят основно нашия дългокос приятел Елсуърти и накрая трябва да стигнат до нещо.
	Тя каза замислено:
	— Май много излизаме на открито, а?
	— Така трябва. Не можем, просто не можем да позволим повече убийства.
	Бриджит потрепери.
	— Бъдете внимателен, Люк.
	— Аз внимавам. Не минавам покрай врати с ананаси върху тях, по тъмно избягвам усамотените горички, следя какво ядете и пиете. Нали знам повечето номера.
	— Ужасно чувство е да си белязан човек.
	— Стига вие да не сте белязана жена, мила моя.
	— Може и да съм.
	— Не мисля. Но не възнамерявам да рискувам. Бдя над вас като старомоден ангел-хранител.
	— Дали има смисъл да се каже нещо на полицията тук?
	Люк обмисли въпроса.
	— Не, мисля, че не. По-добре да се отиде направо в Скотланд Ярд.
	Бриджит промърмори:
	— Така мислеше и госпожица Пинкертон.
	— Да, но аз ще внимавам.
	Бриджит каза:
	— Знам какво ще направя утре. Ще заведа Гордън в магазина на това чудовище и ще го накарам да купи нещо.
	— Убеждавайки се по такъв начин, че нашият господин Елсуърти не ме чака в засада на стъпалата на Уайтхол?
	— Нещо подобно.
	Люк попита с известно смущение:
	— Ами Уитфийлд?
	Бриджит отговори бързо:
	— Нека оставим това до утре. Тогава ще му разкрием всичко.
	— Мислите ли, че ще бъде много наранен?
	— Ами — Бриджит помисли малко, — ще се ядоса.
	— Да се ядоса? Господи!? Не е ли това малко меко казано?
	— Не. Защото, виждате ли, той не обича да го ядосват. Това го разстройва.
	Люк каза:
	— Чувствам се много неловко.
	Това чувство не го напусна и вечерта, когато се приготви да изслуша за двайсети път лорд Уитфийлд по въпроса за лорд Уитфийлд. Трябваше да признае пред себе си, че това е мръсен номер — да гостуваш на някого и да му откраднеш годеницата. От друга страна, чувстваше, че подобен надут, превзет мухльо не би трябвало въобще да се домогва до Бриджит!
	Но благодарение на тези терзания на съвестта той слушаше с двойно по-голямо внимание и съответно направи много добро впечатление на домакина си.
	Тази вечер лорд Уитфийлд беше в много добро настроение. Смъртта на шофьора му като че го беше оживила, вместо да го потисне.
	— Казвах ви, че този човек ще свърши зле — ликуваше той, вдигайки срещу светлината чаша порто и поглеждайки през нея. — Не ви ли казах така снощи?
	— Наистина го казахте, сър.
	— И виждате ли — бях прав! Учудващо е колко често съм прав.
	— Този факт сигурно ви удовлетворява — каза Люк.
	— Имал съм чудесен живот, да, чудесен живот! Пътят пред мен винаги е бил гладък и предначертан. Винаги съм вярвал и съм се уповавал на Провидението. Това е тайната, Фицуилям, това е тайната.
	— Наистина ли?
	— Аз съм религиозен човек. Вярвам в доброто и злото, вярвам във вечната справедливост. Съществува такова нещо — Божия справедливост, Фицуилям, това е извън всякакво съмнение.
	— Аз също вярвам в справедливостта — каза Люк.
	Лорд Уитфийлд както обикновено не се интересуваше в какво вярват другите.
	— Постъпвай справедливо според твоя Създател и твоят Създател ще бъде справедлив към теб! Винаги съм бил честен човек. Давал съм за благотворителни цели и почтено съм печелил парите си. Не съм задължен на никого! Сам съм се борил. Спомнете си в Библията как древните патриарси са станали заможни, стадата им се увеличили, а неприятелите им са били поразени.
	— Точно така, точно така — Люк едва успя да сдържи прозявката си.
	— Забележително е, просто невероятно — каза лорд Уитфийлд — по какъв начин неприятелите на праведния биват поразявани! Погледнете какво стана вчера. Този тип ме оскърби, дори отиде дотам, че се опита да вдигне ръка срещу мен. И какво се случи? Къде е той днес? — Той направи пауза и след това сам си отговори: — Мъртъв! Поразен от Божия гняв!
	Люк отбеляза:
	— Доста жестоко наказание може би за няколко прибързани думи, казани след една-две чашки.
	Лорд Уитфийлд поклати глава.
	— Винаги е така. Наказанието е бързо и ужасно. Има добри и автентични свидетелства за това. Спомнете си децата, които се присмивали на Елисей — как мечките дошли и ги разкъсали. Така става, Фицуилям.
	— Винаги съм мислел, че този случай от Библията съдържа ненужна отмъстителност.
	— Не, не. Не го разглеждате правилно. Елисей е бил велик и свят човек. На никого не може да бъде позволено да му се присмива и да остане жив. Разбирам го във връзка с моя случай.
	Люк изглеждаше озадачен. Лорд Уитфийлд понижи глас:
	— Отначало просто не ми се вярваше. Но това се случваше всеки път! Неприятелите ми, хулителите биваха низвергнати и унищожавани.
	— Унищожавани?
	Лорд Уитфийлд кимна спокойно и отпи от портото си.
	— Един след друг. Ето случай съвсем като с Елисей — едно момче. Изненадах го тук, в градината — тогава работеше при мен. Знаете ли какво правеше? Имитираше ме, подиграваше ми се. На МЕН! Да ми се подиграва! Перчеше се, и то пред публика, която го гледаше. В собственото ми имение. И знаете ли какво му се случи? Не бяха минали и десет дни — падна от висок прозорец и се преби. След това беше този грубиян Картър, пияница и човек с мръсен език. Дойде тук и ме оскърби. Какво му се случи? Седмица по-късно беше мъртъв — удавен в калта. Имаше и една прислужница, младо момиче. Повиши ми тон и ме нарече с обидни имена. Наказанието й дойде скоро. Пила отрова по погрешка. Мога да ви кажа още много. Хамбълби се осмели да ми се противопостави по плана за водоснабдяването. Умря от отравяне на кръвта. О, това продължава от години. Госпожа Хортън например беше отвратително груба с мен. Не мина много време и тя умря.
	Лордът млъкна и като се наведе напред, подаде шишето с порто на Люк.
	— Да — каза, — всички те умряха. Удивително, нали?
	Люк го погледна. Изпита едно чудовищно, невероятно подозрение! Погледна с други очи ниския, дебел човек, който седеше начело на масата, кимаше спокойно с глава, а светлите му изпъкнали очи безгрижно срещнаха погледа на Люк.
	Несвързани спомени преминаха бързо през главата на Люк. Майор Хортън казваше: „Лорд Уитфийлд беше много любезен. Изпрати грозде и праскови от оранжерията си.“ Лорд Уитфийлд беше този, който великодушно беше разрешил на Томи Пиърс да мие прозорците на библиотеката. Лорд Уитфийлд разказваше за лабораториите „Уелерман Крайц“ с техните серуми и микробни култури. Посещението се беше състояло малко преди смъртта на доктор Хамбълби. Всичко водеше в една посока, а той като глупак нищо не беше заподозрял.
	Лорд Уитфийлд все още се усмихваше самодоволно. Той кимна леко към Люк и повтори:
	— Да, всички те умират.


	Осемнайсета глава
	Съвещание в Лондон

	Сър Уилям Осингтън, известен на старите си другари като Били Боунс, погледна недоверчиво своя приятел.
	— Не ти ли стигнаха престъпленията в Меянг? — попита той. — Трябваше ли да се върнеш у дома, за да вършиш нашата работа тук вместо нас?
	— В Меянг престъпленията нямат такъв характер — отвърна Люк. — Сега се мъча да се противопоставя на човек, който е извършил най-малко половин дузина убийства, без въобще да бъде заподозрян.
	Сър Уилям въздъхна.
	— Случва се наистина. В какво се е специализирал — в жени ли?
	— Не, не е от този тип. Все още не се смята за Господ, но скоро може и дотам да стигне.
	— Луд?
	— О, несъмнено.
	— Но вероятно не е луд в правния смисъл на думата. Има разлика, нали разбираш?
	— Мисля, че той разбира естеството и последствията от действията си — поясни Люк.
	— Точно така — каза Били Боунс.
	— Е, нека да не се заяждаме с юридически детайли. Още не сме стигнали на този етап, а може и въобще да не стигнем дотам. От теб, стари момко, искам да науча някои факти. В деня на конните състезания е имало улично произшествие — между пет и шест часа следобед. Възрастна дама е била прегазена в Уайтхол и колата не е спряла. Името й е Лавиния Пинкертон. Искам да изровиш всичко, което може да се намери за този случай.
	Сър Уилям въздъхна:
	— Това е нещо, което ще свърша бързо. Необходими са ми само двайсет минути.
	Той удържа на думата си. След по-малко от двайсет минути Люк вече говореше с полицейския офицер, разследвал случая.
	— Да, сър, спомням си подробностите. Повечето са записани тук. — Той посочи листа, който Люк проучваше в момента. — Проведено бе дознание. Сачърверъл беше следователят. Съставено е обвинение срещу шофьора на колата.
	— А заловихте ли го?
	— Не, сър.
	— Каква кола е била?
	— Изглежда почти установено, че е била ролс — голяма кола, карана от шофьор. Всички свидетели са единодушни по тази точка. Повечето хора разпознават добре един ролс.
	— Не знаете номера й?
	— Не, за съжаление никой не е съобразил да го запише. Имаше отбелязан номер Р2Х 4498, но явно е записан погрешно. Една жена обърнала внимание и го споменала на друга, от която го получихме. Не знам дали втората жена го е записала погрешно, но във всеки случай това не е търсеният номер.
	— Откъде знаете, че този номер не е истинският?
	Младият офицер се усмихна.
	— FZX 4498 е номерът на колата на лорд Уитфийлд. Тази кола е стояла пред Бумингтън Хаус по това време и шофьорът е пиел чай. Алибито му е желязно, а колата не е напускала мястото си до шест и половина, когато негово благородие е излязъл.
	— Разбирам — каза Люк.
	— Винаги става така, сър — въздъхна човекът. — Половината свидетели са изчезнали, преди полицаят да стигне дотам и да отбележи обстоятелствата.
	Сър Уилям кимна.
	— Предполагаме, че номерът е бил подобен на този — FZX 4498. Вероятно е номер, който започва също с две четворки. Направихме всичко възможно, но не успяхме да открием подобна кола. Проучихме още няколко подобни номера, но всички собственици дадоха задоволителни обяснения за това време.
	Сър Уилям погледна въпросително Люк. Той поклати глава. Сър Уилям каза:
	— Благодаря, Бонър, това е достатъчно.
	Когато човекът излезе, Били Боунс отново погледна въпросително към приятеля си:
	— За какво е всичко това, Фиц?
	Люк въздъхна.
	— Всичко съвпада. Лавиния Пинкертон идваше при вас да уведоми умниците от Скотланд Ярд за проклетия убиец. Не знам дали щяхте да й обърнете внимание, вероятно не.
	— Защо не? — отвърна сър Уилям. — Има неща, които стигат по такъв път до нас. Просто нещо дочуто или пък клюки. Не пренебрегваме тези неща, уверявам те.
	— Точно така е предполагал и убиецът и затова не е искал да рискува. Премахнал е Лавиния Пинкертон и макар една жена да е проявила наблюдателност и да е запомнила номера, никой не й е повярвал.
	Били Боунс се изправи.
	— Да не искаш да кажеш…
	— Да, искам. Обзалагам се, на каквото искаш, че именно Уитфийлд я е прегазил. Не знам как се е изхитрил да го направи. Шофьорът е пиел чай. Предполагам, че по един или друг начин е отмъкнал колата, обличайки ливреята и шапката на шофьора. Но го е направил, Били!
	— Невъзможно! — каза сър Уилям.
	— Драги приятелю, той практически ми се похвали с това миналата вечер.
	— Тогава той е луд!
	— За луд — луд е, но е лукав дявол. Ще трябва да пипате внимателно. Да не разбере, че го подозираме.
	Били Боунс промърмори:
	— Не е за вярване.
	Люк отговори:
	— Но е вярно! — Той постави ръка на рамото на приятеля си. — Виж какво, Били, синко, веднага трябва да се заловим с това. Ето фактите.
	Двамата мъже говориха дълго и сериозно.


	На следващия ден Люк се завърна в Уичууд. Пристигна рано сутринта. Можеше да се върне и предната вечер, но при дадените обстоятелства нямаше желание да спи под покрива на лорд Уитфийлд или да приеме гостоприемството му. Минавайки през Уичууд, той спря колата пред къщата на госпожица Уейнфлийт. Прислужницата, която му отвори вратата, го погледна учудено, но го въведе в малката трапезария, където госпожица Уейнфлийт беше седнала да закусва. Тя го посрещна с известна изненада.
	Той не искаше да губи време.
	— Трябва да ви се извиня, че ви безпокоя по това време. — Той се огледа. Прислужницата беше излязла, затваряйки вратата. — Ще ви задам един въпрос, госпожице Уейнфлийт. Той е доста личен, но се надявам да ми простите.
	— Моля ви, питайте ме всичко, каквото искате. Сигурна съм, че имате основателна причина да го направите.
	— Благодаря ви. — Той замълча. — Искам да зная точно защо навремето сте развалили годежа си с лорд Уитфийлд?
	Тя не очакваше този въпрос. Страните й пламнаха, а едната й ръка се вдигна към гърдите.
	— Той казвал ли ви е нещо?
	Люк отговори:
	— Каза ми, че е имало нещо около една птичка — птичка, на която бил извит вратът.
	— Той ви каза това? — Учуди се тя. — Той го е признал? Това е невероятно!
	— Моля, ще ми отговорите ли?
	— Да. Ще ви отговоря. Но ще ви помоля никога да не говорите на Гордън по този въпрос. Всичко това е минало — окончателно и завинаги. Не бих искала да се раздухва отново.
	Тя го погледна умолително. Люк кимна.
	— Това е само за мое собствено удовлетворение — каза той. — Няма да повторя това, което ще ми кажете.
	— Благодаря ви. — Беше се успокоила. Гласът й беше твърд, когато продължи: — Стана така: имах канарче, което много обичах, може дори да се каже, че бях просто оглупяла по него — такива бяха тогава момичетата. Те… да кажем, че бяха луди по любимците си. Сигурно един мъж се е дразнел от това — сега го разбирам.
	— Да — каза Люк, тъй като тя спря.
	— Гордън ревнуваше от птичката. Един ден каза с раздразнение: „Мисля, че предпочиташ тази птичка пред мен.“ И аз по глупавия начин, по който говореха момичетата тогава, се засмях и държейки птичката на пръста си, казах нещо от този род: „Разбира се, че те обичам, малка птичко, повече от едно голямо глупаво момче! Разбира се, че те обичам!“ Тогава — о, това беше страшно — Гордън грабна птичката от мен и й изви врата. Това беше такъв шок. Никога няма да го забравя!
	Лицето й силно побледня.
	— И така, вие развалихте годежа? — запита Люк.
	— Да. След това не можех да се отнасям към него по същия начин. Виждате ли, господин Фицуилям — тя се поколеба, — не беше само действието — това можеше да бъде пристъп на ревност и лошо настроение. Причината беше ужасното чувство, че това му достави удоволствие. Това именно ме ужаси!
	— Дори преди много години — промърмори Люк. — Дори тогава…
	Тя постави ръката си върху неговата.
	— Мистър Фицуилям…
	Той срещна плахата молба в очите й със сериозен, твърд поглед.
	— Лорд Уитфийлд е извършил всички тези убийства — каза той. — Вие сте знаели това през цялото време, нали?
	Тя енергично поклати глава.
	— Знаела — не! Ако знаех, тогава… тогава, разбира се, щях да проговоря. Не, това беше само опасение.
	— И все пак вие нищо не ми намекнахте?
	Тя сключи пръсти, обзета от внезапна тревога.
	— Как бих могла? Аз някога го обичах…
	— Да — каза Люк внимателно. — Разбирам.
	Тя се обърна, започна да рови в чантата си, извади кърпичка с дантела по края и я притисна за миг до очите си. След това отново се обърна, вече със сухи очи, изпълнени с достойнство.
	— Толкова се радвам — каза тя, — че Бриджит е развалила годежа си. Вместо това ще се омъжи за вас, нали?
	— Да.
	— Това ще е много по-подходящо — отбеляза госпожица Уейнфлийт.
	Люк не можа да сдържи усмивката си.
	Но лицето на жената остана строго и напрегнато. Тя се наведе напред и още веднъж постави ръка върху неговата.
	— Бъдете много внимателен — предупреди го. — И двамата трябва да бъдете много внимателни.
	— Имате предвид лорд Уитфийлд?
	— Да. Би било по-добре да не му казвате.
	Люк се намръщи.
	— Не мисля, че тази идея би харесала на някого от двама ни.
	— О, какво значение има това? Вие изглежда не осъзнавате, че той е луд, луд! Той няма да го понесе — нито за миг! Ако нещо й се случи…
	— Нищо няма да й се случи!
	— Да, разбирам, но моля ви да разберете, че трудно можете да се мерите с него. Той е ужасно лукав! Заминете с нея веднага, това е единствената надежда. Накарайте я да замине в чужбина! Най-добре и двамата заминете в чужбина.
	— Може да е достатъчно, ако тя замине. Аз трябва да остана — заяви Люк.
	— Страхувах се, че ще го кажете. Но на всяка цена я накарайте да замине. И то веднага!
	Той кимна.
	— Мисля — каза, — че имате право.
	— Знам, че имам право! Накарайте я да замине, преди… преди да е станало твърде късно.


	Деветнайсета глава
	Развален годеж

	Бриджит чу, че Люк пристига. Тя излезе на стълбите да го посрещне и без никакво предисловие му съобщи:
	— Казах му.
	— Какво? — изненада се той. Смущението му беше толкова очевидно, че Бриджит го забеляза. — Люк, какво има? Изглеждате доста разстроен.
	Люк отвърна:
	— Мисля, че се бяхме разбрали да изчакаме, докато се върна.
	— Зная, но си помислих, че ще е по-добре да свърша с това. Той кроеше планове за женитбата ни, за медения месец — все такива неща! Налагаше се да му кажа! — Тя добави с упрек в гласа: — Това беше единственият почтен начин, по който можех да постъпя.
	Той се съгласи:
	— От тази гледна точка — да. О, да, разбирам много добре.
	— Според мен е правилно от всякаква гледна точка.
	Люк изрече бавно:
	— Има моменти, когато човек не може да си позволи да постъпва прилично.
	— Люк, какво искате да кажете?
	Той направи нетърпелив жест.
	— Не мога да го кажа сега и тук. Как го прие Уитфийлд?
	— Спокойно. Наистина много добре. Почувствах се засрамена. Мисля, Люк, че съм подценявала Гордън просто защото е надут и понякога е лекомислен. Вярвам, че той наистина е… ами, голям малък човек!
	Люк кимна.
	— Да, възможно е да е велик — по начин, който не сме и подозирали. Вижте, Бриджит, трябва да се изнесете оттук колкото е възможно по-скоро.
	— Естествено, ще си опаковам нещата и тръгвам още днес. Бихте могли да ме закарате в града. Предполагам, че ще можем и двамата да отседнем в „Белс и Мотли“, ако хората на Елсуърти са си заминали.
	Той поклати глава.
	— Не, по-добре да заминете за Лондон. Аз ще обясня всичко. Междувременно предполагам, че е по-добре да се срещна с Уитфийлд.
	— Мисля, че трябва да го направите. Доста е неприятно, нали? Чувствам се като долна златотърсачка.
	Люк й се усмихна.
	— Това беше една доста честна сделка. Играли сте честно с него. Във всеки случай няма смисъл да се оплакваме за неща, които са минали и приключени. Сега ще вляза да видя Уитфийлд.
	Намери лорд Уитфийлд да обикаля из гостната. Изглеждаше спокоен, дори на устните му имаше лека усмивка. Люк забеляза обаче, че вената на слепоочието му тупти яростно. Той се обърна, когато другият мъж влезе.
	— О, ето ви и вас, Фицуилям.
	Люк каза:
	— Няма смисъл да казвам, че съжалявам за това, което съм направил. Ще бъде лицемерно. Допускам, че от ваша гледна точка съм постъпил зле и мога да кажа много малко в своя защита. Тези неща се случват.
	Лорд Уитфийлд отново закрачи из стаята.
	— О, да, о, да! — Той махна с ръка.
	Люк продължи:
	— С Бриджит се отнесохме зле с вас. Но станалото-станало! Ние се обичаме и не можем да направим друго, освен да ви кажем истината и да си тръгнем.
	Лорд Уитфийлд се спря и го погледна с бледите си изпъкнали очи.
	— Да — каза, — нищо друго не можете да направите.
	В гласа му имаше една много особена нотка. Стоеше и гледаше Люк, леко поклащайки глава, сякаш изразяваше състрадание.
	Люк попита остро:
	— Какво искате да кажете?
	— Нищо не можете да направите — отвърна лорд Уитфийлд. — Много е късно.
	Люк пристъпи крачка напред.
	— Кажете ми какво означава това?
	Лордът неочаквано изрече:
	— Попитайте Онория Уейнфлийт. Тя ще разбере. Тя знае какво става. Веднъж ми говори за това.
	— Какво разбира тя?
	Уитфийлд отговори:
	— Злото не остава ненаказано. Трябва да има справедливост! Съжалявам, защото съм привързан към Бриджит. В известен смисъл съжалявам и за двама ви.
	— Заплашвате ли ни? — попита Люк.
	Лорд Уитфийлд изглеждаше шокиран.
	— Не, не, драги приятелю. В случая не изразявам чувства! Когато направих на Бриджит честта да я избера за своя жена, тя пое известни отговорности. Сега тя се отказва от тях, но в този живот връщане назад няма. Щом нарушаваш законите, трябва да понесеш наказанието…
	Люк стисна юмруци.
	— Искате да кажете, че нещо ще се случи на Бриджит? Вижте какво, Уитфийлд, нищо няма да се случи на Бриджит, нито на мен! Ако опитате нещо от този род, това ще е краят. По-добре внимавайте! Зная доста неща за вас!
	— Това няма нищо общо с мен — каза лордът. — Аз съм само оръдието на висша Сила. Каквото нареди Силата, това се случва!
	— Виждам, че вярвате в това.
	— Защото това е истината! Всеки, който тръгне срещу мен, понася наказанието си. Няма да има изключение за вас и Бриджит.
	Люк възрази:
	— Ето тук грешите. Колкото и дълго да има някой късмет, накрая той го изоставя. А вашият късмет е на път да ви напусне.
	Лорд Уитфийлд спокойно заяви:
	— Драги момко, вие не знаете с кого говорите. Мен нищо не може да ме засегне.
	— Не може ли? Ще видим. По-добре внимавайте в постъпките си, Уитфийлд!
	Леко вълнение се изписа по лицето на лорда. Когато заговори, гласът му беше променен.
	— Бях много търпелив. Повече не злоупотребявайте с това. Махайте се оттук.
	— Отивам си веднага. Помнете, че съм ви предупредил.
	Люк се обърна и бързо излезе от стаята. Изтича нагоре по стълбите. Намери Бриджит в стаята й да наглежда прислужницата, която подреждаше дрехите й.
	— Скоро ли ще сте готова?
	— След десет минути.
	Погледна го въпросително, но присъствието на прислужницата не й позволи да говори. Люк кимна. После отиде в стаята си и бързо нахвърли нещата си в куфарите. След десет минути се върна при Бриджит и я намери готова за заминаване.
	— Тръгваме ли?
	— Готова съм.
	Когато слизаха по стълбите, насреща им се зададе икономът.
	— Госпожица Уейнфлийт иска да ви види, сър.
	— Госпожица Уейнфлийт? Къде е тя?
	— В гостната, с негово благородие.
	Бриджит отиде в гостната, последвана от Люк. Лорд Уитфийлд стоеше до прозореца и говореше на старата мома. Държеше нож с дълго, тънко острие.
	— Съвършена изработка — тъкмо казваше той. — Един от моите младежи ми го донесе от Мароко, където беше специален кореспондент. Разбира се, марокански е, нож от Риф. — Прокара с възхищение пръста си по острието. — Колко е остър!
	Госпожица Уейнфлийт рязко изрече:
	— Гордън, оставете ножа, за Бога!
	Той се усмихна и го остави сред колекцията от други оръжия върху една масичка.
	— Харесва ми да го докосвам — тихо каза той.
	Госпожица Уейнфлийт беше загубила част от обичайното си равновесие. Беше бледа и нервна.
	— А, ето те, Бриджит, скъпа моя — каза тя.
	Лорд Уитфийлд се изкиска.
	— А, ето я Бриджит. Оправяйте се с нея, Онория. Тя няма да е дълго между нас.
	Жената каза остро:
	— Какво искате да кажете?
	— Да кажа? Искам да кажа, че заминава за Лондон. Така е, нали? Това е всичко, което искам да кажа.
	Той огледа всички.
	— Имам някои новини за вас, Онория — изрече той. — Бриджит няма да се омъжи за мен. Предпочете Фицуилям. Странно нещо е животът. Е, аз ще ви оставя да си поговорите.
	Той излезе от стаята, подрънквайки с монети в джобовете си.
	— Боже мой! — възкликна госпожица Уейнфлийт. — О, Боже мой!
	В гласа й прозвуча толкова дълбоко страдание, че Бриджит я погледна с изненада. После изрече с неудобство:
	— Съжалявам. Наистина ужасно съжалявам.
	По-възрастната жена каза:
	— Ядосан е, ужасно е ядосан. О, Господи, това е страшно! Какво да правим?
	Бриджит я изгледа.
	— Да правим ли? Какво искате да кажете?
	Госпожица Уейнфлийт каза, поглеждайки укорително и двамата:
	— Въобще не трябваше да му казвате!
	— Глупости! Какво друго бихме могли да направим? — отвърна Бриджит.
	— Не трябваше да му казвате сега. Трябваше да изчакате до заминаването си.
	Бриджит каза след кратка пауза:
	— Въпрос на гледна точка. Аз мисля, че е по-добре да се отървеш по-бързо от неприятните моменти.
	— О, мила моя, ако ставаше въпрос само за това!
	Тя се спря. Очите й отправиха мълчалив въпрос към Люк.
	Той поклати глава и изрече:
	— Още не.
	Госпожица Уейнфлийт прошепна:
	— Разбирам.
	Бриджит попита с леко раздразнение:
	— За нещо специално ли искахте да ме видите, госпожице Уейнфлийт?
	— Ами да. Всъщност дойдох да ви предложа да ми погостувате. Помислих си, че… ъ-ъ-ъ… сигурно ще ви е неудобно да останете тук и ще ви трябват няколко дни да, ъ-ъ-ъ… обмислите плановете си.
	— Благодаря ви, много мило от ваша страна.
	— Вижте, при мен ще бъдете в безопасност и…
	Бриджит я прекъсна:
	— В безопасност ли?
	Малко объркана, госпожица Уейнфлийт побърза да каже:
	— Удобно, това исках да кажа, при мен ще ви бъде съвсем удобно. Е, не предлагам такъв лукс като тук, разбира се, но горещата вода си е гореща, а моята прислужница Емили наистина готви много добре.
	— О, сигурна съм, че всичко би било прекрасно, госпожице Уейнфлийт — отвърна механично Бриджит.
	— Е, разбира се, ако отидете в града, може би ще е много по-добре…
	Младата жена бавно изрече:
	— Малко е неловко. Леля ми замина днес рано на изложба на цветя. Не съм успяла да й съобщя какво се е случило. Ще й оставя бележка, че съм отишла в апартамента.
	— Ще отидете в апартамента на леля си в Лондон?
	— Да. Там няма никого. Мога да се храня в ресторант.
	— Ще бъдете сама в апартамента? О, мила, по-добре не го правете. Не оставайте там сама.
	— Никой няма да ме изяде — нетърпеливо каза Бриджит. — Освен това леля ми ще си дойде утре.
	Госпожица Уейнфлийт поклати разтревожено глава.
	Люк каза:
	— По-добре да отидете на хотел.
	Бриджит се обърна към него.
	— Защо? Какво става с всички вас? Защо се държите с мен като с глупаво дете?
	— В никакъв случай, мила — увери я мис Уейнфлийт.
	— Просто искаме да бъдете внимателна, това е всичко!
	— Но защо? Защо? За какво става дума?
	— Вижте какво, Бриджит — започна Люк. — Искам да поговоря с вас, но не тук. Елате сега с мен в колата и ще отидем някъде на спокойно място. — Той погледна по-възрастната жена. — Можем ли да дойдем у вас след около час? Има някои неща, които искам да ви кажа.
	— Моля заповядайте. Ще ви чакам.
	Люк постави ръката си на рамото на Бриджит. Като кимна с благодарност на госпожица Уейнфлийт, той каза:
	— Ще вземем багажа по-късно. — И се обърна към Бриджит: — Хайде, елате.
	Изведе я от стаята, а после през преддверието към външната врата. Отвори вратата на колата. Бриджит влезе в нея. Люк пусна двигателя и потегли по алеята. Въздъхна с облекчение, когато излязоха през железните порти.
	— Слава Богу, измъкнах ви оттук без проблеми — каза той.
	— Какво ви става, Люк? Защо е цялото това „шушу-мушу“ и това „не мога да ти кажа сега“?
	Той отвърна мрачно:
	— Знаете ли, има известно неудобство в това да обясниш, че един човек е убиец, когато всъщност все още се намираш под покрива му.


	Двайсета глава
	Това засяга и двама ни — заедно

	Бриджит остана неподвижна.
	— Гордън? — изрече тя.
	Люк кимна.
	— Гордън? Гордън — убиец? Гордън е убиецът? Никога през живота си не съм чувала нещо по-смешно!
	— Значи така го възприемате?
	— Да, наистина. Та Гордън не би убил и муха.
	Люк мрачно отвърна:
	— Може и да е така. Не знам. Но той със сигурност е убил едно канарче, а аз съм доста сигурен, че е убил и няколко човека.
	— Драги ми Люк, просто не мога да го повярвам!
	— Зная. Не звучи много правдоподобно. До миналата вечер не ми е минавало и през ум да го нареждам между възможните виновници.
	Тя се възпротиви:
	— Но аз зная всичко за Гордън! Знам какво представлява! Той е едно симпатично човече — надут е, да, но всъщност е трогателен.
	Люк поклати глава.
	— Налага се да поизмените мнението си за него, Бриджит.
	— Не, Люк, просто не мога да повярвам! Как ви хрумна такава абсурдна идея? Нали преди два дни бяхте сигурен, че е Елсуърти?
	Той трепна.
	— Зная, зная. Вероятно мислите, че утре ще подозирам Томас, а на следващия ден ще съм убеден, че е Хортън. Не съм чак толкова неуравновесен. Съгласен съм, че в първия момент тази мисъл е поразяваща, но когато разгледате нещата по-внимателно, ще видите, че всичко съвпада. Нищо чудно, че госпожица Пинкертон не е посмяла да се обърне към местните власти. Знаела е, че ще й се смеят. Скотланд Ярд е бил единствената й надежда.
	— Но какъв възможен мотив би могъл да има Гордън за всичките тези убийства? О, това е толкова глупаво!
	— Зная. Но не разбирате ли, че Гордън Уитфийлд има прекалено високо мнение за себе си?
	Бриджит каза:
	— Той само се преструва на велик и много важен. Но това е комплекс за малоценност, бедното агънце!
	— Възможно е точно в това да се корени и целият проблем. Не знам дали е така. Но помислете си, Бриджит, помислете за момент. Спомнете си колко пъти самата вие сте го вземали на подбив. Не разбирате ли, че неговото „аз“ е раздуто извън всякаква мяра? И всичко това е примесено с религия. Мило мое момиче, този човек е луд за връзване!
	Тя помисли малко. Най-после каза:
	— Все още не мога да повярвам. Какви доказателства имате, Люк!
	— Ами неговите собствени думи. Той ми каза поминалата вечер, че всеки, който му се противопоставя по някакъв начин, винаги умира.
	— Продължавайте.
	— Не мога да ви обясня добре какво искам да кажа, но ме порази начинът, по който го изрече. Съвсем спокойно и самодоволно и — как да се изразя, — напълно приел тази идея! Просто си седеше и се усмихваше самодоволно. Беше неестествено, беше ужасяващо, Бриджит!
	— Продължавайте.
	— Е, след това ми изброи хората, които са умрели, защото са си навлекли височайшия му гняв! И чуйте това, Бриджит — хората, които спомена, бяха госпожа Хортън, Ейми Гибс, Томи Пиърс, Хари Картър, Хамбълби и онзи шофьор, Ривърс.
	Бриджит беше потресена. Тя пребледня силно.
	— Той наистина ли спомена точно тези хора?
	— Точно тези хора! Вече вярвате ли?
	— О, предполагам, че ще трябва да повярвам. А какви са били причините му?
	— Ужасяващо банални. Именно това прави всичко толкова ужасно. Госпожа Хортън се държала презрително с него. Томи Пиърс го имитирал и с това разсмивал градинарите. Хари Картър го оскърбил. Ейми Гибс била отвратително безочлива. Хамбълби се осмелил да му се противопостави публично. Ривърс го заплашил пред мен и госпожица Уейнфлийт.
	Бриджит закри очите си и прошепна:
	— Ужасно, ужасно!
	— Зная. После има и някои други, странични доказателства. Колата, която е прегазила госпожица Пинкертон в Лондон, е била ролс, а номерът й е бил този на колата на лорд Уитфийлд.
	— Това окончателно решава въпроса — изрече Бриджит бавно.
	— Да. Полицията мисли, че жената, която им е посочила този номер, трябва да е направила грешка. Как ли не!
	— Мога да ги разбера — каза тя. — Когато става въпрос за богат и влиятелен човек като лорд Уитфийлд, естествено, те предпочитат да вярват на него.
	— Да. Човек може да си представи в какво затруднено положение е била госпожица Пинкертон.
	Бриджит замислено произнесе:
	— Един-два пъти тя ми каза доста странни неща. Като че искаше да ме предупреди за нещо. Аз не го разбрах, поне тогава. Сега разбирам!
	— Всичко съвпада — заяви Люк. — Нещата се развиват така — отначало някой казва, както и вие: „Не е възможно!“, а после, когато човек приеме идеята, всичко си отива по местата. Гроздето, което е изпратил на госпожа Хортън, докато тя си е мислила, че болногледачките я тровят! И това посещение в изследователските лаборатории „Уелерман Крайц“. По един или друг начин трябва да се е снабдил с някаква микробна култура и да е заразил Хамбълби.
	— Не виждам как може да го е направил.
	— Аз също, но връзката си остава. Човек не може да си затвори очите пред това.
	— Не. Както казвате, всичко съвпада. И, разбира се, той е можел да върши неща, които другите хора не биха могли. Искам да кажа, че е бил извън всякакво подозрение.
	— Мисля, че госпожица Уейнфлийт е подозирала. Тя спомена за това посещение в лабораториите. Спомена го в разговора между другото, но вярвам, че се е надявала да му обърна внимание.
	— Значи тя е знаела през цялото време?
	— Имала е много силни подозрения. Мисля, че й е пречело това, че някога е била влюбена в него.
	Бриджит кимна.
	— Да, това е от значение по няколко причини. Гордън ми каза, че някога са били сгодени.
	— Тя се е опитвала да не вярва, че е той. Но се е уверявала все повече в обратното. Опита се да ми намекне, но не можеше открито да направи нещо срещу него. Жените са странни същества. Мисля, че по свой начин тя все още го обича.
	— Дори след като я е зарязал?
	— Тя го е зарязала. Една доста грозна история. Ще ви я разкажа.
	И той й описа случилото се. Бриджит го погледна втренчено:
	— Гордън е извършил това?
	— Да. Изглежда, още тогава не е бил нормален.
	Тя потрепери и прошепна:
	— През всичките тези години, всичките тези години…
	Люк каза:
	— Може да е отстранил доста повече хора, отколкото знаем или ще узнаем някога. Всъщност само няколкото смъртни случая един след друг са привлекли вниманието напоследък. Като че успехът го е направил дързък.
	Тя кимна. Замисли се, после рязко изрече:
	— Какво точно ви каза госпожица Пинкертон във влака онзи ден? Как започна?
	Люк се постара да си припомни.
	— Каза ми, че отива в Скотланд Ярд, спомена полицая на градчето, каза, че е симпатичен човек, но неспособен да се занимава със случай на убийство.
	— Това ли беше първото споменаване на тази дума?
	— Да.
	— Продължавайте.
	— После тя каза: „Виждам, че сте изненадан. И аз отначало бях изненадана, просто не можех да повярвам. Мислех, че си въобразявам.“
	— И после?
	— Попитах я дали е сигурна, дали действително не си въобразява, а тя отвърна съвсем спокойно: „О, не. Първия път може да съм сгрешила, но за втория, третия или четвъртия съм сигурна. След това човек сам разбира…“
	— Чудесно — коментира Бриджит. — Продължавайте.
	— Разбира се, аз се отнесох с известно недоверие към цялата тази работа. Казах й, че точно така трябва да постъпи, но бях един истински Тома Неверни.
	— Разбирам, след дъжд качулка. Но аз също бих постъпила така — щях да се отнеса с недоверие към бедната стара дама. А как продължи разговорът?
	— Момент да си припомня. О, тя спомена случая Абъркромби, сещате ли се — отровителя от Уелс? Каза, че не е вярвала, че той поглеждал жертвите си по особен начин. Но вече вярвала, защото сама е видяла подобно нещо.
	— Какви думи точно употреби тя?
	Люк помисли, свивайки вежди.
	— Тя каза с все същия кротък глас: „Разбира се, всъщност не повярвах на това, когато го прочетох, но сега мисля, че е вярно.“ А аз казах: „Кое е вярно?“ А тя: „За израза на лицето на човека.“ И, за Бога, Бриджит, начинът, по който тя каза това, абсолютно ме убеди! Тихият й глас, изражението на лицето й — като на човек, който е видял нещо прекалено ужасно, за да говори за него!
	— Продължавайте, Люк. Разкажете ми всичко.
	— А после тя изброи жертвите — Ейми Гибс, и Картър, и Томи Пиърс, като каза, че Томи е бил отвратително хлапе, а Картър — пияница. След това каза: „Но, вчера беше доктор Хамбълби, а той е толкова добър човек, наистина много добър човек.“ Отбеляза, че не е предупредила Хамбълби, защото той нямало да й повярва и щял да й се изсмее.
	Бриджит въздъхна дълбоко.
	— Разбирам! Разбирам.
	Люк я погледна.
	— Какво има, Бриджит? За какво мислите?
	— За нещо, което госпожа Хамбълби каза веднъж. Всъщност чудя се… Но не, няма значение, продължавайте. Какво каза тя накрая?
	Люк повтори добросъвестно думите й. Те го бяха впечатлили и не можеше лесно да ги забрави.
	— Аз й казах, че е трудно да се измъкнеш с толкова убийства, а тя отговори: „Не, не, млади момко, точно тук грешите. Много лесно е да се убива, докато никой не те подозира. А виждате ли, въпросната личност е човек, когото никой не би заподозрял.“
	Той замълча.
	Бриджит каза, като потрепери:
	— Да се убива е лесно? Ужасно лесно — това е толкова вярно! Не е за чудене, че сте запомнили тези думи, Люк. Аз също ще ги запомня. За цял живот! Човек като Гордън Уитфийлд! О, разбира се, лесно е!
	— Но не е толкова лесно да се докаже — отбеляза Люк.
	— Така ли мислите? Струва ми се, че бих могла да помогна тук.
	— Бриджит, забранявам ви.
	— Не можете. Човек не може просто да си седи и да си трае. Това ме засяга, Люк. Може да е опасно — да, допускам, че е така — но аз трябва да изиграя своята роля.
	— Бриджит…
	— Това ме засяга, Люк! Ще приема поканата на госпожица Уейнфлийт и ще остана тук.
	— Мила моя, умолявам ви…
	— Опасно е и за двама ни. Зная това. Но това засяга и двама ни, Люк. Двамата заедно!


	Двайсет и първа глава
	„О, защо вървиш през нивите с ръкавици?“

	Спокойствието в дома на госпожица Уейнфлийт беше в рязък контраст с напрежението в колата.
	Възрастната госпожица посрещна приемането на поканата от страна на Бриджит без голямо въодушевление, като, разбира се, побърза да повтори предложението и да покаже, че съмненията й относно неговата правилност се дължат на съвсем друга причина, а не на нежелание да я приеме.
	Люк каза:
	— Мисля, че това наистина ще е най-добре, щом сте така любезна, госпожица Уейнфлийт. Аз съм отседнал в „Белс и Мотли“. Предпочитам Бриджит да е тук, близо до мен, отколкото в града. В края на краищата, спомнете си какво се случи там преди.
	— Имате предвид Лавиния Пинкертон? — рече жената.
	— Да. А бихте казали, нали, че всеки по принцип би трябвало да е в безопасност в многолюдния град.
	— Искате да кажете — уточни госпожица Уейнфлийт, — че безопасността на човек зависи главно от факта, че никой не желае да го убива?
	— Точно така. Стигнали сме дотам да зависим от това, което наричат добрата воля на цивилизацията.
	Тя поклати замислено глава. Бриджит каза:
	— Откога знаете, че Гордън е убиецът, госпожице Уейнфлийт?
	Възрастната жена въздъхна.
	— Трудно е да се отговори на този въпрос, мила моя. Предполагам, че съм била доста сигурна вътре в себе си от известно време. Но аз правех всичко, което мога, за да не излезе тази увереност на бял свят. Виждате ли, не исках да го повярвам, затова убеждавах сама себе си, че това е отвратителна и чудовищна идея от моя страна.
	Люк попита:
	— Никога ли не сте се страхували за самата себе си?
	Тя се замисли.
	— Искате да кажете, че ако Гордън беше заподозрял, че аз знам, би намерил някакъв начин да се отърве от мен?
	— Да.
	Госпожица Уейнфлийт каза кротко:
	— Разбира се, допусках тази възможност… Разбира се, аз бях нащрек. Но наистина не мисля, че Гордън би ме сметнал за реална заплаха.
	— Защо?
	Тя се изчерви леко.
	— Защото Гордън въобще не би повярвал, че аз мога да направя нещо, което да… да го застраши.
	Люк каза рязко:
	— Вие стигнахте дотам, че го предупредихте, нали?
	— Да. Тоест намекнах му, че е странно всеки, който го разсърди, не след дълго да умре при нещастен случай.
	Бриджит запита:
	— И какво каза той?
	— Той въобще не реагира така, както предполагах. Изглеждаше — наистина, това е изключително! — изглеждаше много доволен. Каза ми: „Значи си го забелязала?“ Той направо се гордееше със себе си, ако мога така да кажа.
	— Луд е, разбира се — каза Люк.
	Госпожица Уейнфлийт се съгласи с готовност:
	— Да, наистина, няма друго възможно обяснение. Той не е отговорен за деянията си. — Тя постави ръка върху ръката на Люк. — Те… те няма да го обесят, нали, господин Фицуилям?
	— Не, не. Вероятно ще го пратят в Броудмур.
	Госпожица Уейнфлийт въздъхна и се облегна назад.
	— Толкова съм доволна. — Очите й се спряха върху Бриджит, която навъсено се взираше в килима.
	Люк каза:
	— Но дотам има да се извърви още много път. Аз съм уведомил властите за подозренията си. Те са готови да се отнесат сериозно към случая. Но трябва да се съгласите, че имаме прекалено малко доказателства.
	— Ще съберем доказателства — заяви Бриджит.
	Госпожица Уейнфлийт я погледна. Изражението й напомни на Люк за някого или нещо, което беше видял неотдавна. Опита се да си припомни, но не успя.
	Госпожица Уейнфлийт изрече със съмнение:
	— Вие сте уверена, мила моя. Е, може и да сте права.
	Люк каза:
	— Отивам с колата, Бриджит, за да взема нещата ви от Аш Манър.
	— И аз ще дойда, — заяви тя.
	— Бих предпочел да не идвате.
	— Да, но аз предпочитам да дойда.
	Люк раздразнено изрече:
	— Не се дръжте с мен като майка с детето си, Бриджит! Нямам нужда от закрила.
	По-възрастната жена прошепна:
	— Наистина мисля, Бриджит, че всичко ще бъде наред. Той е с колата, а и сега е светло.
	Бриджит се засмя засрамено.
	— Държа се като идиот. Тази ситуация ми действа на нервите.
	Люк каза:
	— Миналата вечер госпожица Уейнфлийт ме изпрати до дома, за да ме закриля… Хайде, госпожице Уейнфлийт, признайте си! Нали така беше?
	Тя се съгласи, усмихвайки се:
	— Виждате ли, господин Фицуилям, вие нищо не подозирахте. И ако Гордън Уитфийлд беше разбрал, че сте тук единствено за да разследвате него, нямаше да сте в безопасност. А тази алея е много усамотена. Всичко би могло да се случи!
	— Е, сега съм запознат с опасността — отвърна той мрачно. — Уверявам ви, няма да ме изненадат.
	Госпожица Уейнфлийт каза разтревожено:
	— Не забравяйте, че той е много хитър. И много по-изобретателен, отколкото можете да си представите. Наистина, много находчив ум.
	— Ето че съм предупреден.
	— Мъжете имат кураж, това е известно — каза тя, — но се подлъгват по-лесно от жените.
	— Това е вярно — съгласи се Бриджит.
	Люк каза:
	— Сериозно, госпожице Уейнфлийт, мислите ли, че за мен има някаква опасност? Мислите ли, ако говорим като във филмите, че лорд Уитфийлд е по следите ми?
	Тя се поколеба.
	— Мисля, че е заплашена най-вече Бриджит. За него е върховна обида, че тя го е отхвърлила. Мисля, че ще ви обърне внимание чак след като си е разчистил сметките с нея. Но несъмнено ще опита най-напред с нея.
	Люк изръмжа:
	— За Бога, бих искал да заминете в чужбина сега, още в този момент, Бриджит.
	Тя стисна устни.
	— Никъде няма да замина!
	Госпожица Уейнфлийт въздъхна.
	— Вие сте храбра, Бриджит. Възхищавам ви се.
	— И вие бихте постъпили така на мое място.
	— Е, може би.
	Младата жена изрече:
	— Това засяга двама ни с Люк.
	Тя излезе с него до вратата. Той каза:
	— Ще ви звънна от „Белс и Мотли“, когато ще съм в безопасност, вън от леговището на звяра.
	— Добре, обадете ми се.
	— Мила моя, нека да не се плашим толкова! Дори най-съвършените убийци имат нужда от малко време, за да изготвят плановете си. Според мен ще бъдем оставени на спокойствие ден или два. Инспектор Батъл пристига днес от Лондон. Оттук нататък Уитфийлд ще бъде под наблюдение.
	— Практически всичко е наред и можем да сложим край на мелодрамата.
	Люк постави ръка на рамото й и сериозно рече:
	— Бриджит, мила моя, ще ви бъда благодарен, ако не вършите прибързани неща.
	— Същото се отнася и до вас, скъпи Люк.
	Той стисна рамото й, качи се в колата и замина.
	Бриджит се върна в дневната. Госпожица Уейнфлийт се суетеше кротко, както правят обикновено старите моми.
	— Мила моя, стаята ви още не е готова. Емили се занимава с това. Знаете ли какво ще направя? Ще ви приготвя чаша хубав чай. Тъкмо от това имате нужда след цялото това напрежение.
	— Много мило от ваша страна, госпожице Уейнфлийт, но наистина няма нужда.
	В този момент Бриджит би предпочела силен коктейл с много джин, но беше явно, че едва ли можеше да получи подобна освежаваща напитка тук. Тя не обичаше чай и от него обикновено я заболяваше стомах. Госпожица Уейнфлийт обаче беше решила, че младата й гостенка има нужда единствено от чай. Тя излезе от стаята и след около пет минути се появи отново с грейнало лице и с поднос в ръце, на който имаше две фини чаши от дрезденски порцелан, пълни с ароматен чай.
	— Истински „Лапсанг Сушонг“ — каза тя гордо.
	Бриджит, която мразеше китайския чай още повече, отколкото индийския, се усмихна измъчено.
	В този момент Емили — дребно, непохватно момиче се появи на вратата и каза:
	— Аго обичате, бис, нали газахте галъфките с воланите?
	Госпожица Уейнфлийт бързо изскочи от стаята и Бриджит се възползва от това, за да излее чая през прозореца, като едва не попари Уанки Пух, който се беше разположил сред цветята.
	Уанки Пух прие извиненията й, скочи на перваза и започна да се извива около раменете на Бриджит, мъркайки благоразположено.
	— Красавец! — възхити му се тя, прокарвайки ръка по гърба му.
	Уанки Пух изви опашка и замърка още по-силно.
	— Хубав писан — каза Бриджит.
	Госпожица Уейнфлийт се върна в този момент.
	— Божичко! — възкликна тя. — Уанки Пух май доста ви е харесал. Толкова е особен! Внимавайте за ухото му, мила. Напоследък ухото го боли.
	Предупреждението дойде много късно — ръката на Бриджит докосна до болното място. Уанки Пух изсъска срещу нея и се оттегли с накърнено достойнство.
	— О, мила, одраска ли ви? — извика госпожица Уейнфлийт.
	— Дребна работа — отвърна Бриджит, смучейки драскотината на дланта си.
	— Да сложа ли малко йод?
	— О, не, всичко е наред. Не се тревожете.
	Госпожица Уейнфлийт изглеждаше малко разочарована. Чувствайки, че проявява неблагодарност, Бриджит бързо каза:
	— Чудя се колко ще се бави Люк?
	— Е, не се безпокойте, мила. Сигурна съм, че господин Фицуилям е способен да се грижи за себе си.
	— О, да, Люк е смел човек!
	В този момент звънна телефонът. Бриджит изтича към него. Чу се гласа на Люк:
	— Ало? Вие ли сте, Бриджит? Аз съм в „Белс и Мотли“. Можете ли да почакате за дрехите си до следобед? Защото тук пристигна Батъл — знаете за кого говоря.
	— Инспекторът от Скотланд Ярд?
	— Да. И иска веднага да поговорим.
	— Не се безпокойте за мен. Ще ми донесете нещата следобед и ще ми кажете какво сте говорили.
	— Добре. До скоро, мила.
	Тя затвори телефона и разказа разговора на госпожица Уейнфлийт. После се прозя. Умората замени възбудата. Домакинята го забеляза.
	— Вие сте уморена, мила! По-добре да си полегнете. Не, може би няма да е добре точно преди обяда. Канех се да занеса някои стари дрехи на една жена — къщата й не е далеч. Ще направим доста хубава разходка през полето. Може би ще поискате да ме придружите? Тъкмо имаме време до обяд.
	Бриджит се съгласи с готовност.
	Излязоха през задната врата. Госпожица Уейнфлийт си беше сложила сламена шапка и за учудване на Бриджит — ръкавици. По пътя тя й разказваше разни дребни случки от живота на градчето. Минаха през две ниви, пресякоха един неравен път и тръгнаха по пътека, водеща през редки дървета. Денят беше горещ и Бриджит намери сянката приятна.
	Спътничката й предложи да седнат и да си починат малко.
	— Ужасно горещо е днес, не мислите ли? Нищо чудно по-късно да има гръмотевици.
	Бриджит се съгласи малко сънливо. Облегна се на насипа с полузатворени очи, а в главата й се въртяха няколко стихчета:
	„О, защо вървиш през нивите с ръкавици, дебела, бяла жено, която никой не обича?“
	Но това не отговаряше на истината! Госпожица Уейнфлийт не беше дебела. Тя промени стиховете така, че се получи:
	„О, защо вървиш през нивите с ръкавици, слаба, сива жено, която никой не обича?“
	Госпожица Уейнфлийт наруши мислите й:
	— Много ви се спи, мила, нали?
	Думите бяха произнесени съвсем спокойно, но нещо в тях накара Бриджит рязко да отвори очите си.
	Другата жена се навеждаше към нея. Очите й изразяваха нетърпение, тя леко облиза устните. Повтори въпроса си:
	— Много ви се спи, нали?
	Този път значението на тона й не можеше да бъде сгрешено. Като че светкавица мина през главата на Бриджит — светкавица на просветление, последвана от друга, още по-силна, изпълнена с презрение към собствената й глупост!
	Тя беше подозирала истината, но съвсем смътно. Беше си поставила за задача тихо и тайно да се увери в това. Но нито за миг не беше допускала, че нещо може да бъде предприето срещу самата нея. Мислеше, че успешно крие своите подозрения. А и през ум не й беше минавало, че нещо ще бъде предприето толкова скоро. Глупачка!
	Изведнъж си помисли:
	„Чая, имало е нещо в чая. Тя не знае, че не съм пила от него. В това е моят шанс! Трябва да се преструвам. Чудя се какво ли е сложила в чая? Отрова? Или само приспивателно? Тя очаква да съм сънлива и отпусната. Това е очевидно.“
	Отново притвори клепачи. Надявайки се, че гласът й звучи естествено сънливо, отвърна:
	— Ужасно ми се спи. Колко странно! Никога не съм се чувствала така сънлива.
	Госпожица Уейнфлийт кимна леко. Бриджит наблюдаваше възрастната жена. Тя си помисли: „Най-малко съм равностойна. Мускулите ми са здрави, а тя е мършава, крехка женица. Но трябва да я накарам да говори!“
	Госпожица Уейнфлийт се усмихваше. Това не беше сърдечна усмивка. Беше лукава и съвсем нечовешка.
	Бриджит си помисли:
	„Тя е като коза. Колко прилича на коза! Козата винаги е била символ на злото. Сега виждам защо. Бях права, бях права за тази моя фантастична идея. И адът по-добър е от низвергната жена… Това е било началото на всичко, всичко се крие в това.“
	Тя промърмори и този път в гласа й наистина се долавяше нотка на страх:
	— Не знам какво става с мен. Чувствам се толкова странно, наистина толкова странно.
	Госпожица Уейнфлийт хвърли бърз поглед наоколо. Мястото беше съвсем пусто. Беше толкова отдалечено от градчето, че вик не можеше да се чуе. Наблизо нямаше къщи или вилички. Тя започна да рови в пакета, който носеше и за който се предполагаше, че съдържа стари дрехи. Очевидно беше така. Хартията беше хвърлена встрани, откривайки мека вълнена дреха. А облечените в ръкавици ръце все ровеха и ровеха.
	„О, защо вървиш през нивите с ръкавици?“
	Да, защо? Защо ръкавици?
	Разбира се! Разбира се! Всичко беше толкова добре планирано!
	Хартията падна настрана. Госпожица Уейнфлийт внимателно измъкна ножа, държейки го много грижливо, така че да не зацапа отпечатъците от пръсти, които вече бяха върху него — там, където късите месести пръсти на лорд Уитфийлд го бяха държали по-рано същия ден в гостната на Аш Манър.
	Мароканският нож, остър като бръснач.
	Бриджит почувства, че й прилошава. Трябваше да печели време и трябваше да накара жената да говори. Тази слаба, сива жена, която никой не обича.
	Сигурно нямаше да е много трудно. Защото тя сигурно искаше да говори, о, толкова силно, и единственият човек, на когото можеше да говори, беше този, който скоро щеше да замлъкне завинаги. Бриджит изрече със слаб, дрезгав глас:
	— Какъв е… този… нож?
	И тогава госпожица Уейнфлийт се засмя с глас. Това беше ужасен смях, мек и мелодичен, женствен и същевременно съвсем нечовешки. Тя каза:
	— Той е за вас, Бриджит! За вас! Знаете ли, мразя ви от дълго време.
	— Защото щях да се омъжа за Гордън Уитфийлд ли?
	Другата жена кимна.
	— Умна сте. Много сте умна! Това, виждате ли, ще бъде главното доказателство срещу него. Ще ви намерят тук с прерязано гърло заедно с неговия нож и неговите отпечатъци! Колко хитро поисках да го видя тази сутрин! А след това пъхнах ножа в чантата си, завит в носна кърпичка, докато вие бяхте на горния етаж. Толкова е лесно! Изобщо цялата работа беше лесна. Трудно бих повярвала, че ще бъде толкова лесно.
	Бриджит изрече със същия дрезгав, глух глас:
	— Това е, защото сте толкова дяволски хитра…
	Госпожица Уейнфлийт отново се изсмя със своя женствен, тъничък смях. Тя каза с ужасяваща гордост:
	— Да, винаги съм се отличавала с остър ум! Но не ми разрешиха да правя нищо. Трябваше да си стоя вкъщи, без да правя нищо. И тогава се появи Гордън — син на простия обущар, но много амбициозен. Аз знаех, знаех, че той ще се издигне. И после той ме отхвърли, заряза мен! Всичко заради този глупав случай с птичката.
	Ръцете й направиха странен жест, като че извиват нещо. Бриджит отново почувства, че й прилошава.
	— Гордън Раг, който се осмели да зареже мен, дъщерята на полковник Уейнфлийт! Заклех се, че ще му платя! Мислех за това нощ след нощ. След това започнахме да обедняваме. Наложи се да продадем къщата. Той я купи! Дойде и с покровителствен тон ми предложи работа в някогашния ми дом. Как го мразех тогава! Но никога не издадох чувствата си. На това ни учеха като момичета — много ценна черта на възпитанието. Винаги съм мислела, че в това си проличава доброто възпитание.
	Тя помълча малко. Бриджит я следеше и не смееше да диша от страх да не прекъсне изповедта й. Госпожица Уейнфлийт продължи тихо:
	— През цялото време мислех. Отначало мислех да го убия. По това време започнах да чета трудове по криминология в библиотеката. Както по-късно се убедих, това, което прочетох, щеше да ми бъде полезно неведнъж. За вратата на стаята на Ейми например, когато завъртях ключа, който беше в ключалката отвътре, с щипци от външната страна. След като бях сменила шишенцата до леглото й. Как хъркаше това момиче. Беше много противно! — Направи пауза. — Чакай, докъде бях стигнала?
	Дарбата, която Бриджит беше развила в себе си и която беше очаровала лорд Уитфийлд, дарбата на идеален слушател, се оказваше много полезна и сега. Онория Уейнфлийт можеше да бъде маниакален убиец, но в същото време беше и човешко същество, което искаше да говори за себе си. А Бриджит беше добре подготвена да се съобразява с този тип човешки същества.
	— Отначало мислехте да го убиете… — подкани тя Онория.
	— Да, но това не ме задоволяваше — беше прекалено банално. Трябваше да бъде нещо повече от обикновено убийство. И тогава ми хрумна тази идея. Трябва да бъде обвинен в извършване на много убийства, за които всъщност ще е невинен. Да бъде обявен за убиец! Да бъде обесен заради извършените от мен престъпления. Или пък да го признаят за луд и да го затворят до края на живота му. Това може би ще е още по-добре.
	Тук тя се закиска. Ужасяващо, тъничко кикотене. Очите й бяха светли и втренчени, със странно разширени зеници.
	— Както ви казах, прочетох много книги за престъпления. Избирах жертвите си внимателно, отначало не биваше да се събуждат много подозрения. Виждате ли — гласът й стана по-дълбок, — самото убиване ми доставяше удоволствие. Онази неприятна жена, Лидия Хортън — държеше се покровителствено с мен — веднъж, говорейки за мен, каза „онази стара мома“. Зарадвах се, когато Гордън се скара с нея. Помислих си — с един куршум два заека. Такова удоволствие беше да си седя до леглото й и да капвам арсеник в чая, а след това да изляза и да кажа на болногледачката, че госпожа Хортън се е оплакала от горчивия вкус на изпратеното от лорд Уитфийлд грозде! Глупавата жена не го спомена на никого. Колко жалко! А после и другите! Щом чуех, че Гордън има оплакване срещу някого, толкова лесно ми беше да организирам нещастен случаи. А той беше толкова глупав, така невероятно глупав! Успях да го накарам да повярва, че е изключителен. Че всеки, който се обявява против него, бива наказван. Повярва го съвсем лесно. Нещастният, мил Гордън, той е в състояние да повярва каквото и да е. Толкова е лековерен.
	Бриджит си спомни как самата тя казва презрително на Люк:
	„Гордън! Би могъл да повярва каквото и да е!“
	Лесно? Колко лесно! Бедният надут, доверчив, дребен Гордън!
	Но тя трябваше да научи още. Лесно? И това беше лесно. Години го беше правила като секретарка. Спокойно насърчаваше работодателите си да говорят за себе си. А тази жена силно желаеше да говори, да се хвали със своята интелигентност. Бриджит промърмори:
	— Но как успяхте да направите всичко това? Просто не виждам как сте могли.
	— О, много лесно. Нужна беше единствено организация. Когато Ейми Гибс беше изгонена от имението, аз веднага я наех. Мисля, че идеята с боята за шапки беше много находчива, а заключената отвътре врата ме поставяше вън от всяко подозрение. Но, разбира се, аз винаги бях в безопасност, защото никога нямах никакъв мотив, а не може да подозирате някого в убийство, ако няма мотив. С Картър също беше много лесно — залиташе в мъглата, изравних се с него на мостчето и внезапно го блъснах. Всъщност аз съм доста силна, знаете ли?
	Тя помълча и ужасното кискане се чу отново.
	— Цялата работа ми достави такова удоволствие! Никога няма да забравя лицето на Томи, когато го блъснах от перваза на прозореца. Изобщо не очакваше. — Тя наведе глава поверително към Бриджит. — Хората наистина са много глупави, знаете ли? Преди никога не бях осъзнавала това.
	Бриджит каза много тихо:
	— Но тогава вие сте необикновено интелигентна.
	— Да, да, може би сте права.
	Бриджит рече:
	— Доктор Хамбълби? Това трябва да е било по-трудно?
	— Да, наистина, забавно беше как успях и този път. Разбира се, можеше и да не стане. Но Гордън говореше на всекиго за посещението си в лабораториите „Уелерман Крайц“ и си помислих, че ако успея, хората ще си спомнят за това посещение, а след това ще направят и необходимата връзка. А ухото на Уанки Пух беше наистина много възпалено, с много гной. Изхитрих се да одраскам ръката на лекаря с ножиците, а после бях толкова нещастна и настоявах да го превържа. Естествено, той не знаеше, че превръзката съдържа секрет от ухото на Уанки Пух. Разбира се, можеше и да не се получи; беше само един пробен изстрел. Възхитена бях, когато това успя — най-вече защото Уанки Пух беше котката на Лавиния.
	Лицето й помръкна.
	— Лавиния Пинкертон! Тя се досети. Тя намери Томи. А после, когато Гордън и старият доктор Хамбълби се караха, тя ме изненада, като гледах Хамбълби. Този път не бях нащрек. Просто се чудех как да го направя този път… И тя разбра! Обърнах се и я видях, че ме наблюдава. Бях се издала. Видях, че е разбрала. Разбира се, тя не можеше нищо да докаже, знаех това. Но все едно, бях уплашена, че някой може да й повярва. Бях уплашена, че може да й повярват в Скотланд Ярд. Сигурна бях, че този ден беше тръгнала към тях. Пътувах в същия влак и я проследих. И този път всичко се оказа много лесно. Пресичайки Уайтхол, тя се беше спряла. Бях съвсем близо зад нея. Тя въобще не ме забеляза. Зададе се голяма кола и аз я блъснах с всички сили. Аз съм много силна. Тя залитна право срещу автомобила. Казах на една жена до мен, че съм видяла всичко, и дадох номера на ролса на Гордън. Надявах се, че ще го повтори пред полицията. Цяло щастие беше, че колата не спря. Подозирам, че е бил някой шофьор, разхождащ се без знанието на господаря си. Да, там имах късмет. Аз винаги имам късмет. Ами сцената онзи ден с Ривърс, на която и Люк Фицуилям стана свидетел? Толкова забавно ми беше с него, как го разигравах! Странно колко трудно ми беше да го накарам да подозира Гордън. Но след смъртта на Ривърс беше сигурно, че се е хванал. Длъжен беше! А сега… е, това тъкмо ще завърши по красив начин цялата работа.
	Тя се надигна и се приближи към Бриджит. Каза тихо:
	— Гордън ме заряза! Щеше да се жени за вас. През целия си живот съм имала разочарования. Лишена съм била от всичко, от всички…
	„Слаба, сива жена, която никой не обича…“
	Тя се беше навела над нея, усмихвайки се с налудничави светли очи. Ножът проблесна.
	Мобилизирайки цялата си младост и енергия, Бриджит скочи. Като дива котка се хвърли върху другата жена, блъсна я и хвана дясната й ръка.
	Изненадана, Онория Уейнфлийт падна назад, но после започна да се бори. По сила не можеше да има и сравнение между тях. Бриджит беше млада и здрава, с мускули, тренирани от спортуване. Онория Уейнфлийт имаше слабо, крехко телосложение.
	Но имаше и един фактор, който Бриджит не беше взела под внимание. Онория Уейнфлийт беше луда. Силата й беше силата на безумния. Тя се бореше като дявол и лудостта й даваше предимство пред нормалната сила на Бриджит. Те се олюляваха напред-назад. Бриджит се мъчеше да й отнеме ножа, а Онория Уейнфлийт все още успяваше да го задържи.
	После, малко по малко, силата на лудата започна да взема връх. Бриджит се развика:
	— Люк! Помощ! Помощ!
	Но тя нямаше никаква надежда за помощ. Двете с Онория Уейнфлийт бяха сами. Сами в един мъртъв свят. С върховно усилие тя успя да извие назад ръката на противничката си и най-после чу ножа да пада. В следващата минута Онория Уейнфлийт я сграбчи с маниакална сила за гърлото, изстисквайки живота от нея. Тя нададе последен приглушен вик…


	Двайсет и втора глава
	Мисис Хамбълби говори

	Инспектор Батъл направи добро впечатление на Люк. Той беше солиден човек, със спокойно, широко и червендалесто лице и с големи красиви мустаци. На пръв поглед не изглеждаше точно интелигентен, но едно повторно вглеждане би накарало наблюдателния човек да се замисли — очите на инспектор Батъл бяха много проницателни.
	Люк не направи грешката да го подцени. Беше срещал хора като него и преди това. Знаеше, че човек може да им се довери, както и това, че те неизменно постигат резултати. Не би могъл да пожелае по-подходящ човек да бъде натоварен със случая.
	Когато останаха сами, Люк му каза:
	— Вие май сте доста голяма клечка за случай като този.
	Инспекторът се поусмихна.
	— Може да се окаже, че е сериозна работа, господин Фицуилям. Когато става дума за човек като лорд Уитфийлд, не бихме искали да допускаме никакви грешки.
	— Благодарен съм за това. Вие сам ли сте?
	— О, не. С мен е и един детектив. Той е в другата странноприемница — „Севън Старс“, а работата му е да държи под око негово благородие.
	— Разбирам.
	Батъл попита:
	— Според вас, господин Фицуилям, няма никакво съмнение, така ли? Съвсем сигурен ли сте, че това е човекът?
	— Според фактите не виждам никаква друга възможност, поне теоретично. Искате ли да чуете фактите?
	— Благодаря, получих ги от сър Уилям.
	— Е, и какво мислите? Предполагам, че ви изглежда невероятно човек в положението на лорд Уитфийлд да бъде престъпник-убиец?
	— Много малко неща ми изглеждат невероятни — отвърна инспектор Батъл. — При престъпленията нищо не е невъзможно, винаги съм го твърдял. Ако вие ми кажете, че една симпатична стара мома или един архиепископ, или една ученичка са опасни престъпници, няма да твърдя, че е невъзможно. Просто ще разследвам случая.
	— Щом сте чули основните факти по този случай от сър Уилям, ще ви кажа само какво се случи тази сутрин — каза Люк.
	Той описа накратко сцената с лорд Уитфийлд. Инспекторът го изслуша с голям интерес. После рече:
	— Казвате, че е опипвал един нож. Спомена ли нещо специално за този нож, господин Фицуилям? Заплашваше ли с него?
	— Не открито. Опитваше острието по доста неприятен начин. Като че това му доставяше някакво удоволствие, което аз не оцених. Мисля, че и госпожица Уейнфлийт почувства същото.
	— Това е дамата, за която ми говорихте — тази, която е познавала през целия си живот лорд Уитфийлд и която е била сгодена за него?
	— Точно така.
	Инспектор Батъл заяви:
	— Мисля, че лесно можете да решите проблема с младата дама, господин Фицуилям. Ще наредя да я следят зорко. А и с Джаксън, който ще наблюдава негово благородие, би трябвало да няма никаква опасност.
	— Това е голямо облекчение за мен! — каза Люк.
	Инспекторът кимна съчувствено.
	— Зная, че се тревожите за госпожица Конуей, господин Фицуилям. Имайте предвид — не очаквам случаят да бъде лесен. Лорд Уитфийлд трябва да е доста хитър човек. Сигурно ще ни разиграва доста дълго. Освен ако не е навлязъл в последния стадий.
	— Какво наричате последен стадий?
	— Изключително самочувствие, когато един престъпник започва да си мисли, че е недосегаем. Смята се за прекалено умен, а всички останали за него са прекалено глупави. Тогава, разбира се, го хващаме по-лесно.
	Люк кимна и се надигна.
	— Е — каза, — желая ви успех. Готов съм да ви помогна с каквото мога.
	— Разбира се.
	— Няма ли нещо, от което се нуждаете?
	Батъл се позамисли, преди да отговори:
	— Не. Поне за момента. Искам само да придобия обща представа за нещата в градчето. Навярно ще можем да поговорим още веднъж тази вечер?
	— Разбира се.
	— Тогава ще съм ориентиран по-добре.
	Люк се почувства малко по-спокоен. Много хора бяха усещали същото след среща с инспектора. Той погледна часовника си. Да намине ли да види Бриджит преди обяд?
	По-добре не, каза си той. Госпожица Уейнфлийт можеше да помисли, че е длъжна да го покани да обядва с тях и с това да обърка реда в дома си. Възрастните дами — Люк го знаеше от опита си с лелите си — обикновено се суетяха много, когато се случеше нещо неочаквано. Помисли си дали госпожица Уейнфлийт е леля на някого. Вероятно.
	Беше излязъл до вратата на странноприемницата. Една жена в черно бързаше по улицата, но внезапно спря, когато го видя.
	— Господин Фицуилям!
	— Госпожо Хамбълби.
	Той се приближи и се ръкува с нея. Тя каза:
	— Мислех, че сте заминали.
	— Не, само си смених квартирата. Сега съм отседнал тук.
	— А Бриджит? Чух, че е напуснала Аш Манър.
	— Да, напусна го.
	Жената въздъхна.
	— Толкова се радвам, че си е заминала от Уичууд.
	— О, тя е още тук. Всъщност е отседнала при госпожица Уейнфлийт.
	Госпожа Хамбълби се стъписа. Люк с изненада забеляза, че лицето й изразява силна тревога.
	— Отседнала при Онория Уейнфлийт? О, но защо?
	— Тя много любезно я покани да й гостува няколко дни.
	Жената потрепери. Приближи се до Люк и сложи ръката си върху неговата.
	— Господин Фицуилям, зная, че нямам никакво право да казвам каквото и да е, но напоследък преживях много мъка и може би това се е отразило на въображението ми. Тези мои предположения може да са само болни фантазии.
	Люк внимателно попита:
	— Какви предположения?
	— Убеждението в присъствието на… на нещо зло! — Тя погледна плахо Люк. Виждайки, че той само клати глава със сериозно изражение и не поставя казаното от нея под съмнение, тя продължи: — Толкова много злина — това е мисълта, която не ме напуска — толкова много злина има тук, в Уичууд. И тази жена е в дъното на всичко, сигурна съм в това.
	Той беше озадачен:
	— Каква жена?
	Госпожа Хамбълби каза:
	— Онория Уейнфлийт, сигурна съм в това, е много зла жена! О, виждам, че не ми вярвате! Никой не вярваше и на Лавиния Пинкертон. Но ние и двете го чувствахме. Мисля, че тя знаеше повече от мен. Запомнете, господин Фицуилям, ако една жена не е щастлива, тя е способна на ужасни неща.
	— Това е възможно, да — съгласи се той.
	Госпожа Хамбълби каза бързо:
	— Не ми вярвате? Е, защо да ми вярвате? Но аз не мога да забравя деня, когато Джон се върна вкъщи с превързана ръка, идвайки от нейната къща, макар че той го нарече обикновено одраскване. — Тя се обърна. — Довиждане. Моля, забравете това, което ви казах. Аз… аз не се чувствам на себе си напоследък.
	Люк остана загледан след нея. Той се чудеше защо госпожа Хамбълби нарече Онория Уейнфлийт зла жена. Имало ли е нещо между доктор Хамбълби и Онория Уейнфлийт и дали това не е проява на ревност? Какво каза тя? „Никой не вярваше и на Лавиния Пинкертон.“ Тогава Лавиния Пинкертон трябва да е споделила някои от подозренията си с госпожа Хамбълби.
	Споменът от вагона нахлу в паметта му заедно с разтревоженото лице на симпатичната стара дама. Чу отново сериозния й глас: „Изражението на лицето.“ Спомни си и начина, по който нейното лице се беше изменило, като че виждаше много ясно някакъв образ пред себе си. Само за момент, помисли си той, лицето й беше станало съвсем различно — опънати назад устни, оголени зъби и странен, почти злорадстващ поглед.
	Внезапно си помисли: „Но аз съм виждал някого да изглежда точно така. Същото изражение. Съвсем наскоро. Кога? Тази сутрин. Разбира се. Госпожица Уейнфлийт гледаше Бриджит по този начин в гостната на имението.“
	И изведнъж друг спомен изплува в съзнанието му. Отпреди много години. Леля му Милдред, която казваше: „Знаеш ли, мили мой, тя изглеждаше безумна.“ И само за момент нейното собствено мъдро и симпатично лице беше придобило идиотско, безумно изражение…
	Лавиния Пинкертон беше говорила за изражението, забелязано върху нечие лице. Възможно ли беше само за секунда живото й въображение да е възпроизвело забелязания от нея поглед — погледа на убиец, който гледа следващата си жертва?
	Люк неволно ускори ход към дома на госпожица Уейнфлийт.
	Един глас в главата му не спираше да повтаря:
	„Не мъж, тя изобщо не спомена мъж. Ти прие, че се отнася за мъж, защото си мислеше за мъж, но тя никога не го е казвала… О, Господи, съвсем ли съм полудял? Това, което мисля, е невъзможно. Разбира се, че не е възможно, изглежда безсмислено… Но аз трябва да отида при Бриджит, трябва да се уверя, че тя е добре. Онези очи, онези странни кехлибарени очи. О, аз съм луд! Трябва да съм полудял! Уитфийлд е престъпникът. Трябва да е той. На практика той си го призна.“
	И все пак като в кошмар той виждаше лицето на госпожица Пинкертон, приело онова ужасно, нечовешко изражение.
	Отвори му дребната прислужница. Малко изненадана от неговото появяване, тя каза:
	— Госпожицата излезе. Госпожица Уейнфлийт ми каза така. Ще видя дали госпожица Уейнфлийт е тук.
	Той мина покрай нея и влезе в гостната. Емили изтича нагоре по стълбите. Върна се задъхана.
	— И господарката е излязла.
	Люк я хвана за рамото.
	— В каква посока? Къде отидоха?
	Тя зяпна срещу него.
	— Трябва да са излезли през задната врата. Щях да ги видя, ако бяха излезли отпред, защото кухнята гледа натам.
	Тя го последва, докато той изтича навън през вратата в малката градинка и оттам на двора. Един мъж подрязваше живия плет. Люк отиде при него и го попита за двете жени, мъчейки се да говори спокойно.
	Мъжът каза бавно:
	— Две жени? Да. Преди известно време. Аз тъкмо обядвах до плета. Те май не ме видяха.
	— Накъде отидоха? — Той отчаяно се мъчеше да скрие вълнението си.
	— През онези ниви, натам… След това не знам къде.
	Люк му благодари и хукна. Тревогата му нарасна още повече. Трябваше да ги настигне! Може би съвсем беше полудял. По всяка вероятност те само се разхождаха. Но нещо не му даваше покой. Трябваше да побърза.
	Той прекоси двете ниви и се поколеба на селския път. Сега накъде? И тогава чу вика — слаб, далечен, но добре познат: „Люк! Помощ!“ — И отново: — „Люк!“
	Той се шмугна в горичката и се затича натам, откъдето идваше гласът. Сега се чуваха повече звуци — от боричкане, тежко дишане, задавен вик.
	Излезе иззад дърветата навреме, за да откъсне ръцете на лудата жена от шията на жертвата й, да я задържи, бореща се, запенена, сипеща проклятия, докато най-после потрепери конвулсивно и се вцепени в ръцете му.


	Двайсет и трета глава
	Ново начало

	— Но не мога да разбера — каза лорд Уитфийлд. — Не разбирам.
	Той се опитваше да демонстрира достойнство, но беше объркан. Той не можеше да повярва на необикновените неща, които му разказваха.
	— Така е, лорд Уитфийлд — отвърна Батъл търпеливо. — Като се започне с това, че са имали известни психични отклонения в семейството. Сега установихме и това. Не е рядкост в старите семейства. Бих казал, че тя е била предразположена в това отношение. И после, била е амбициозна жена, а са й попречили. Първо — кариерата й, а после — любовната й история. — Той се покашля. — Разбирам, че вие сте я напуснали.
	Лорд Уитфийлд високомерно изрече:
	— Не харесвам думата „напуснал“.
	Инспектор Батъл перифразира думите си:
	— Вие ли развалихте годежа?
	— Е, да.
	— Кажи ни защо, Гордън — попита Бриджит.
	Лорд Уитфийлд се изчерви силно.
	— Добре де, щом трябва. Онория имаше едно канарче и много го обичаше. Беше свикнало да взема захар от устните й. Ала един ден вместо това я клъвна силно. Тя се разгневи, грабна го и му изви врата! Аз… след това не можех да имам същите чувства към нея. Казах й, че според мен и двамата сме направили грешка.
	Батъл кимна.
	— Това е било началото на всичко. Както каза госпожица Конуей, оттогава е насочила мислите и несъмнените си умствени способности в една посока и с една цел.
	Лорд Уитфийлд недоверчиво изрече:
	— Да направи така, че да ме осъдят като убиец? Не мога да го повярвам.
	Бриджит потвърди:
	— Вярно е, Гордън. Знаеш, че сам беше изненадан от необичайното съвпадение — всеки, който те ядосваше, биваше поразен.
	— Имаше причини за това.
	— Причината беше Онория Уейнфлийт — каза Бриджит. — Опитай се да го проумееш, Гордън, че не Провидението е бутнало Томи Пиърс през прозореца и всички останали. Онория е била.
	Лорд Уитфийлд тръсна глава.
	— Всичко ми изглежда съвсем невероятно! — каза.
	Батъл попита:
	— Казахте, че са ви се обадили по телефона тази сутрин?
	— Да, около дванайсет часа. Извикаха ме да отида в Шоу Ууд веднага, тъй като ти, Бриджит, си имала нещо да ми кажеш. Само че трябвало да отида пеш.
	Батъл кимна.
	— Точно така. Това би трябвало да бъде финалът. Госпожица Конуей щеше да бъде намерена с прерязано гърло, а до нея — вашият нож с вашите отпечатъци! А вие щяхте да сте забелязан сам в околностите по това време. Нямаше да имате никакво алиби. Всеки съд в света щеше да ви осъди.
	— Мен? — попита лорд Уитфийлд стреснато. — И всички биха повярвали подобно нещо за мен?
	Бриджит каза кротко:
	— Аз не го повярвах, Гордън. Никога не съм го вярвала!
	Той я погледна студено и каза упорито:
	— Като имам предвид характера си и моето положение в Уичууд, не вярвам, че някой дори за момент би повярвал в такова чудовищно обвинение.
	Той излезе с достойнство и затвори вратата след себе си. Люк каза:
	— Той така и няма да разбере, че наистина е бил в опасност. — После продължи: — Хайде, Бриджит. Как заподозря Уейнфлийт?
	Тя обясни:
	— Беше тогава, когато ти ми обясняваше, че Гордън е убиецът. Не можех да го повярвам! Разбираш ли, толкова добре го познавах! Бях му секретарка две години. Познавах живота му вкъщи и навън. Знаех, че е надут и дребнав, че е погълнат от себе си, но знаех също, че е добър човек и, колкото и да е абсурдно, с почти нежно сърце. Той не би убил дори муха! А тази история с канарчето на госпожица Уейнфлийт! Нищо от това не беше вярно. При това веднъж ми беше казал, че той я е напуснал. А вие настоявахте, че е било обратното. Е, можеше това да е истината! Може гордостта да не му е позволила да признае, че тя го е отхвърлила. Но не и историята с канарчето. Това просто не беше Гордън. Той дори не стреляше, защото от вида на убитото животно му прилошаваше. И така, аз знаех, че тази част от историята не е вярна. Но щом е така, значи госпожица Уейнфлийт лъже. А като се замисли човек, това наистина беше съвсем необикновена лъжа. Изведнъж се зачудих дали не е казала и други лъжи. Тя беше много горда жена — това личеше добре, когато човек я опознаеше. Това, че е била отхвърлена, трябва да е наранило ужасно гордостта й. Сигурно я е разгневило много и я е накарало да замисли отмъщение срещу лорд Уитфийлд — особено, както чувствах аз, когато по-късно е преуспял. Помислих си — да, вероятно би й доставило удоволствие да му припише някакво престъпление. Тогава една мисъл се завъртя в главата ми: „Да предположим, че всичко, което тя казва, е лъжа.“ И изведнъж видях колко лесно такава жена може да измами един мъж. Помислих си: „Да предположим, макар да звучи фантастично, че тя е убила всички тези хора и е внушила на Гордън, че това е Божие възмездие.“ За нея не би представлявало проблем да го накара да повярва в това. Както ти казах веднъж, Гордън може да повярва, в каквото и да е! Аз се замислих: „Възможно ли е тя да е извършила всички тези убийства?“ И разбрах, че е способна на това! Тя може да бутне един пиян мъж, да блъсне едно момче от прозореца, а Ейми Гибс е умряла в нейната къща. Госпожа Хортън — също. Тя я е посещавала и е седяла до нея, когато е била болна. Случаят с доктор Хамбълби е бил по-сложен. Тогава не знаех, че Уанки Пух е имал болно ухо. Смъртта на госпожица Пинкертон още по-трудно можеше да се свърже с нея, защото не можех да си представя госпожица Уейнфлийт, облечена като шофьор, да кара ролс. Тогава внезапно видях, че това е било най-лесният „нещастен случай“! Просто прастарото блъскане отзад, лесноосъществимо в тълпата. Колата не е спряла и виждайки благоприятна възможност, тя е казала на друга жена, че е видяла номера. Дала е, разбира се, номера на ролса на лорд Уитфийлд. Естествено, всичко това мина през главата ми в доста объркан порядък. Но ако Гордън определено не беше извършил убийствата — аз знаех, да, аз знаех, че не е той — тогава кой ги беше извършил? Отговорът изглеждаше доста лесен. Някой, който мрази Гордън! Кой мразеше Гордън? Разбира се — Онория Уейнфлийт. Тогава си спомних, че госпожица Пинкертон беше говорила за убиец-мъж. Това разрушаваше стройната ми теория, защото ако госпожица Пинкертон не е била права, не би трябвало да бъде убита… Затова те накарах, Люк, да повториш точно думите на госпожица Пинкертон и не след дълго открих, че всъщност тя нито веднъж не е говорила за мъж. Тогава окончателно почувствах, че съм на прав път! Реших да приема поканата на мис Уейнфлийт да й гостувам и да се опитам да открия истината.
	— Без да ми кажеш нито дума? — попита сърдито Люк.
	— Но, мили мой, за разлика от мен ти беше толкова сигурен, а аз — не! Но никога не съм и допускала, че за мен има реална опасност. Мислех си, че разполагам с много време… — Тя потрепери. — О, Люк, беше ужасно! Очите й… И този ужасяващ, учтив, нечовешки смях!
	Люк каза, потръпвайки леко:
	— Няма да забравя как едва успях да стигна навреме. — Той се обърна към Батъл: — Как се държи тя сега?
	— Напълно е сломена. Знаете ли, обикновено така става в подобни случаи. Престъпникът не може да понесе шока, че не е бил толкова интелигентен, за колкото се е смятал.
	Люк каза унило:
	— Е, излиза, че не съм особено добър полицай! Нито за момент не съм подозирал Онория Уейнфлийт. Вие се справихте по-добре, Батъл.
	— Може би, сър, а може би не. Спомняте ли си какво ви казах — че нищо не е невъзможно. Мисля, че споменах и стара мома.
	— Вие споменахте и архиепископ, и ученичка! Трябва ли да разбирам, че смятате всички тези хора за потенциални престъпници?
	Усмивката на Батъл се разшири още повече.
	— Исках да кажа, сър, че всеки може да бъде убиец.
	— Освен Гордън — обади се Бриджит. — Люк, да идем да го намерим.
	Намериха лорд Уитфийлд в кабинета му да пише нещо в бележника си.
	— Гордън — каза Бриджит. — Моля те, сега, когато знаеш всичко, да ни простиш.
	Лорд Уитфийлд я погледна снизходително:
	— Разбира се, мила, разбира се. Съзнавам истината. Бях много зает. Пренебрегвах те. Истината в този случай е като мъдрата мисъл на Киплинг: „Най-бързо пътува този, който пътува сам.“ Писано ми е в живота да пътувам сам. — Той изправи рамене. — Аз нося голяма отговорност. Трябва да я нося сам. За мен не може да има другар в живота, който да сподели част от товара. Ще измина житейския си път сам, докато един ден се строполя край този път.
	Бриджит каза:
	— Скъпи Гордън! Толкова си мил!
	Лорд Уитфийлд се намръщи:
	— Въпросът не е в това — човек да е мил. Нека забравим всички тези глупости. Аз съм зает човек.
	— Зная, че си.
	— Подготвям пускането на серия статии. Престъпления, извършени от жени през вековете.
	Бриджит го погледна с възхищение.
	— Гордън, мисля, че това е чудесна идея.
	Лорд Уитфийлд се изпъчи:
	— Така че ще ви моля да ме оставите сега… Никой не трябва да ме безпокои. Чака ме огромна работа.
	Люк и Бриджит излязоха на пръсти от стаята.
	— Наистина е много мил — каза тя.
	— Бриджит, вярвам, че наистина си била привързана към този човек.
	— Знаеш ли, Люк, мисля, че си прав.
	Той погледна през прозореца.
	— Ще се радвам да си замина от Уичууд. Не харесвам това градче. Има много злина тук, както каза госпожа Хамбълби. Не харесвам и начина, по който хълмът е надвиснал над градчето.
	— Като говорим за хълма, какво ново за Елсуърти?
	Люк се засмя смутено.
	— Тази кръв по ръцете му ли?
	— Да.
	— Очевидно са принесли в жертва бял петел.
	— Колко отвратително!
	Бриджит каза:
	— Бедният майор Хортън никога не се е опитвал да убие жена си. Предполагам, че господин Абът просто е бил получил компрометиращо писмо от дама, а доктор Томас е само един симпатичен и скромен лекар.
	— И голямо магаре!
	— Говориш така, защото го ревнуваш, тъй като ще се жени за Роуз Хамбълби.
	— Тя е прекалено добра за него.
	— Винаги съм знаела, че харесваш това момиче повече от мен.
	— Мила, говориш абсурдни неща.
	— Не, не толкова абсурдни. — Тя помълча, после каза: — Люк, харесваш ли ме и сега?
	Той посегна към нея, но тя го отблъсна.
	— Аз казах „харесваш“, Люк, не „обичаш“.
	— О, разбирам. Да, харесвам те, Бриджит, и те обичам.
	Тя каза:
	— И аз те харесвам, Люк.
	Те се усмихнаха един на друг малко стеснително, като деца, които са се сприятелили на някакъв празник. Бриджит отбеляза:
	— Да харесваш някого е по-важно, отколкото да го обичаш. То е нещо трайно. Искам това, което става между нас, да е трайно, Люк. Не желая просто да се обичаме и да се оженим, а после да си омръзнем.
	— О, любов моя, знам. Ти искаш нещо истинско. Аз също. Връзката между нас ще трае вечно, защото е на основата на нещо истинско.
	— Вярно ли е това, Люк?
	— Да, мила. Мисля, че това е причината, поради която се страхувах да се влюбя в теб.
	— И аз се страхувах да се влюбя в теб.
	— А сега?
	— Вече не.
	Той каза:
	— Доста време и двамата бяхме твърде близо до смъртта. Сега това свърши! Започваме нов живот…


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5870
	__Издание:__
	Агата Кристи. Да се убива е лесно
	Художник и оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „ЕРА“, София, 2008