Октавиан се мръщеше — освен че убиваха през тънките подметки на сандалите, камъните бяха напечени от слънцето и пареха.

Макар Рим да твърдеше, че най-сетне е дал цивилизацията на Гърция, той почти не виждаше следи от нея в селата по хълмовете. Хората, живеещи във вътрешността, се отнасяха към непознати или с подозрение, или с открита враждебност. Дори простата молба да използваш кладенеца се посрещаше с намръщени физиономии и затръшнати врати. А през цялото време слънцето печеше неумолимо и изгаряше вратовете им. Октавиан си спомни как се беше усмихнал, когато местният претор му каза, че в Гърция имало места, където един млад римлянин има горе-долу толкова шансове за оцеляване, колкото и събирач на данъци. Беше преувеличение наистина, но не кой знае колко голямо.

Спря да избърше потта от челото си. Самата земя беше дива, с дълбоки клисури, които сякаш нямаха дъно. Октавиан пое дълбоко дъх. Изведнъж се почувства сигурен, че ще му се наложи да трамбова пеша. Нищо не можеше да достави по-голямо удоволствие на местните момчета от това да видят трима римляни с подбити крака да търсят откраднатите си коне.

Беше нащрек, докато се катереше; оглеждаше се за някакъв знак за дрипавата група, след която вървяха. Отначало пътеката бе лесна, но после се раздели и отново се раздели. Октавиан не знаеше дали разбойниците знаят, че ще ги преследват, или просто са поели към дома си, изчезвайки из планините по същия начин, по който са го правели и прадедите им в продължение на хиляди години. Огледа се пак. Лесно беше да си представи стрелец, спотаен зад някоя скала.

— Извикайте, ако видите нещо — каза той.

Меценат изсумтя и махна към голите чукари.

— Не съм следотърсач. Ако питаш мен, може да са минали оттук преди час със стадо кози. Защо не се върнем при основната група и да продължим търсенето оттам? Не очаквах да прекарам отпуската си по този начин. Представях си повече вино и по-малко… катерене. — Изпъшка, когато стигнаха едно огромно скално стъпало.

Нямаше никаква следа от пътека и се набраха нагоре, драпайки със сандали. Слънцето печеше свирепо, а небето бе толкова синьо, че очите ги заболяваха. И тримата бяха плувнали в пот, а единственият им мях с вода вече бе празен.

— Поне хората от селото познават тези чукари — продължи Меценат. — Ще знаят къде да търсят.

Октавиан нямаше дъх, за да му отговори. Склонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, докато не им се наложи да използват ръцете си, за да запазят равновесие, а след това продължиха направо на четири крака. Октавиан беше задъхан, когато изкатери чукара и се загледа напред, преценявайки най-добрия път по другия склон. Лабиринтът от сиви скали се губеше в далечината, напълно лишен от живот с изключение на гущерите, които се разбягваха пред тях на всяка стъпка.

— Искаш да стоя и да гледам, без да си мръдна пръста, за да им помогна ли? — внезапно рече Октавиан. — Изнасилване и убийство, Меценате. Видя тялото й. Каква чест има в това да пуснем неколцина селяци да ги гонят, а ние да стоим и да гледаме, потвърждавайки всичко, което говорят за римляните? Я стига!

Кимна към избрания маршрут към дъното на клисурата и тръгна надолу. Тук поне беше сянка и камъните бяха по-хладни, но после отново щяха да се катерят нагоре под палещото слънце.

— Трябва ли да ми пука какво казват някакви си гръцки селяци? — промърмори Меценат, но толкова тихо, че никой не го чу. Меценат беше от толкова стар род, че отказваше да твърди, че е потомък на близнаците, които били кърмени от вълчица, а по-късно основали Рим. Неговите предци, казваше той, притежавали вълчицата. Когато се срещнаха за първи път, Меценат беше приел, че тъй като познава Цезар, Октавиан няма да бъде впечатлен от някакъв си римски благородник. След време обаче осъзна, че Октавиан го възприема като идеала, към който да се стреми той самият. Беше малко огорчаващо в крайна сметка да оправдаеш по-високото си положение. Меценат усещаше, че Октавиан пропуска основното при благородните фамилии. Не беше важно кой си, а кои са предците ти. И в същото време тази проста вяра бе нещо, което не можеше да разбие у приятеля си. Октавиан беше изгубил рано баща си и познаваше бедността. И щом си въобразяваше, че един истински римски благородник трябва да е храбър и почтен, Меценат нямаше никакво намерение да го разочарова.

Въздъхна при тази мисъл. Бяха облечени с прости туники и тъмни гамаши. С всяко облекло щеше да им е горещо при катеренето, но гамашите бяха направо ужасни и вече бяха потъмнели от пот. Меценат беше убеден, че кожата му под тях се е протрила. Надушваше собствената си пот и бърчеше с погнуса нос, докато се катереше и подхлъзваше обратно надолу. Ножницата му се заклещи в някаква цепнатина и Меценат изруга, докато я освобождаваше. Настроението му стана още по-мрачно, когато чу зад себе си смеха на Агрипа.

— Радвам се, че успявам да те забавлявам, Агрипа — рязко рече той. — Така удоволствията от деня вече са пълни.

Агрипа се усмихна мълчаливо, настигна го и го задмина, като правеше грамадни крачки надолу. Флотският центурион беше с една глава по-висок от другарите си и постоянният труд на борда на римските галери само беше увеличил силата в ръцете и краката му. Като го гледаше човек, цялото това бъхтене изглеждаше детска работа и той изобщо не беше задъхан, когато стигна дъното. Октавиан го следваше на няколко крачки. Двамата изчакаха Меценат да се домъкне до тях.

— Нали си давате сметка, че на връщане отново трябва да катерим този чукар? — каза Меценат, докато скачаше долу.

— Не искам да споря с теб, Меценате — отвърна Октавиан. — По-лесно ще е, ако просто приемеш, че го правим.

— И то без мърморене — добави Агрипа. Дълбокият му глас отекна от скалите около тях.

Меценат изгледа кисело двамата си приятели.

— Има хиляди различни пътеки през тези проклети камънаци. Нищо чудно разбойниците вече да са далеч и да отпиват разхладителни напитки, докато ние тук умираме от жажда.

Агрипа насмешливо посочи прашната земя и когато погледна надолу, Меценат видя следите на много хора.

— О — рече той и с плавно движение извади меча си, сякаш очакваше всеки момент да ги нападнат. — Все пак си мисля, че са местни пастири.

— Може би — отвърна Октавиан. — Ние обаче сме единствените по тази пътека, така че бих искал да съм сигурен.

Той също извади гладиуса си. Беше по-къс с цяла длан от оръжието на Меценат, предназначено за дуел, но бе добре смазан и излезе от ножницата с шепот. Металът опари ръката му.

Агрипа също извади меча си и тримата мълчаливо продължиха в клисурата, като стъпваха предпазливо. Без изобщо да го е планирал, Октавиан поведе, с едрия Агрипа от дясната му страна и Меценат от лявата. Откакто се бяха сприятелили, Октавиан беше водач на групата, сякаш друга алтернатива просто нямаше. Меценат разпознаваше и оценяваше вродената му увереност. Старите фамилии все трябваше да започват отнякъде, пък било то и с Цезар. Усмихна се при тази мисъл, но усмивката му замръзна, когато заобиколиха една висока скала и видяха някакви мъже да ги чакат в сенките. Октавиан продължи непоколебимо напред, като държеше меча си ниско. След три крачки се озова в сянката на клисурата. Отвесните скали се издигаха високо над главите им. Той спря и погледна хладно мъжете, изпречили се на пътя му.

Зад тях пътеката продължаваше и Меценат видя натоварени мулета, които чакаха търпеливо. Мъжете срещу тях не изглеждаха изненадани или уплашени, може би защото бяха осем на брой; взираха се с жив интерес в тримата млади римляни. Най-едрият от тях вдигна оръжие от друга епоха — огромно парче желязо, което приличаше по-скоро на секира, отколкото на меч. Мъжът имаше черна брада, стигаща до гърдите му; грамадните му мускули издуваха охлузения му кожен елек. Здравенякът им се ухили и на местата, където би трябвало да има зъби, се видяха дупки.

— Доста сте далеч от приятелите си — каза на гръцки.

Меценат знаеше гръцки, но Октавиан и Агрипа не разбираха нито дума. Двамата не погледнаха назад заради насочените към тях оръжия, но Меценат долови очакването им.

— Трябва ли да превеждам? — каза той, зарови в ума си за подходящите думи и продължи на гръцки: — Владея високата реч, а твоят селяшки акцент е толкова силен, че едва те разбирам. Все едно слушам хрипове на умиращо муле. Говори бавно и ясно, сякаш се извиняваш на господаря си.

Мъжът го погледна с изненада и лицето му потъмня от гняв. Даваше си сметка, че смъртта на римляните ще го направи издирван човек, но планините бяха крили трупове преди и можеха да го направят отново. Той леко наклони глава, преценявайки възможностите.

— Искаме онзи, който изнасили и удуши жената — продължи Меценат. — Предайте ни го и се върнете към късия си безсмислен живот.

Водачът на разбойниците изръмжа и направи крачка напред.

— Какво му каза? — попита Октавиан, без да откъсва поглед от мъжа.

— Направих му комплимент за чудесната брада — отвърна Меценат. — Никога не съм виждал подобна.

— Меценате! — рязко рече Октавиан. — Те трябва да са. Само разбери дали знае кого търсим.

— Е, брада? Знаеш ли кого търсим? — продължи Меценат, преминавайки отново на гръцки.

— Мен търсиш, римлянино — отвърна онзи. — Но ако сте дошли тук сами, сте направили огромна грешка.

Разбойникът погледна нагоре към синьото небе и скалите за издайническо движение, което да разкрие засада или капан. Изсумтя удовлетворено и хвърли поглед към другарите си, които стояха нащрек. Един от тях, черен и слаб, с нос като клюн, сви рамене и вдигна недвусмислено камата си.

Без абсолютно никакво предупреждение Октавиан пристъпи напред и с жесток замах преряза гърлото на най-близкия разбойник. Мъжът пусна ножа, хвана се за шията и рухна на колене, като се давеше в собствената си кръв.

Водачът на разбойниците за момент замръзна, а после нададе яростен рев, който бе подет от останалите. Вдигна меча си, за да съсече Октавиан, но Агрипа скочи, хвана дясната му ръка със своята лява и заби късия си гладиус между ребрата му. Разбойникът се сви като продупчен мях и рухна по гръб.

За миг разбойниците се поколебаха, потресени от внезапното насилие и смърт. Октавиан не спря нито за миг. Уби още един зяпнал бандит с обратен удар в гърлото. Беше заел добра стойка и вкара цялата си сила в замаха, така че почти обезглави противника си. Гладиусът беше създаден точно за такива удари и Октавиан го усещаше като продължение на ръката си.

Останалите щяха да побягнат, ако пътят им не беше препречен от собствените им мулета. Принудени да останат, те се биеха ожесточено, но римляните бяха обучавани още от деца. Бяха професионални войници, а разбойниците бяха свикнали да се изправят срещу уплашени селяни, които не смееха да вдигнат оръжие срещу тях. Сражаваха се яростно, но безполезно, атаките им биваха отбивани и те не можеха да посрещнат ответните удари. Тясната клисура се изпълни с пъшкане и стонове, разбойниците рухваха съсечени. Нито един от римляните не беше с броня, но тримата стояха плътно един до друг и се пазеха, докато мечовете им се издигаха и спускаха, а топлата кръв се стичаше по още по-топлата стомана.

Всичко свърши за секунди и накрая прави останаха само Октавиан, Агрипа и Меценат. Дишаха тежко. Октавиан и Агрипа имаха порязвания по ръцете, но не ги забелязваха, все още обзети от възбудата на боя.

— Ще вземем главите им — каза Октавиан. — Съпругът на жената ще иска да ги види.

— Всички ли? — попита Меценат. — Една няма ли да е достатъчна?

Октавиан погледна приятеля си, пресегна се и стисна рамото му.

— Справи се добре. Благодаря ти. Ще направим торба от дрехите им. Искам селото да разбере, че тези бандити са убити от римляните. Ще го запомнят. И подозирам, че ще извадят най-доброто си вино и ще заколят една-две кози или прасета. Може дори да си намериш момиче, склонно да ти пусне. А сега да им отсечем главите.

Меценат се намръщи. От дете беше заобиколен от слуги, които угаждаха на всяка негова прищявка, но въпреки това Октавиан някак успяваше да го накара да работи и да се поти като домашен роб. Ако някогашните му наставници го видеха, челюстите им щяха да увиснат от изумление.

— По тези места дъщерите са мустакати колкото бащите си — отвърна той. — Може би след като се стъмни напълно, но не и преди това.

Навъсено се зае с гадната задача да реже глави. Агрипа също се захвана за работа и замахваше здраво, за да разсече прешлените.

Октавиан клекна до тялото на водача на разбойниците и погледна в изцъклените му очи. Кимна на себе си, повтаряйки наум движенията от сражението. Едва сега забеляза разреза на ръката си. Кървеше обилно. Беше на двайсет и това не бе първата му рана. Просто щеше да добави още един белег към вече съществуващите. Започна да сече главата, като я държеше за мазната брада.

На сутринта Меценат го мъчеше ужасен махмурлук, но въпреки това се застави да изпълзи от леглото и да излезе с Агрипа на двора. Гръцката къща, която бяха наели за отпуската, беше малка, макар да вървеше с домашен роб, който да се грижи за тях. Примижал с едно око заради яркото слънце, Меценат погледна към приятеля си, който се разкършваше енергично, и попита:

— Къде е Октавиан? Още ли спи?

— Тук съм — обади се Октавиан и излезе. Косата му лъщеше от студената вода. Изглеждаше блед и зле, но вдигна ръка за поздрав. — Изобщо не си спомням как сме се върнали. Богове, главата ми е спукана, сигурен съм. Да не би да съм паднал някъде?

— В една кана, предполагам. Иначе не — жизнерадостно отвърна Агрипа. От тримата той с най-голяма лекота се отърсваше от влиянието на алкохола и сега се наслаждаваше на мъките на другите двама.

— Какви са плановете за последните дни от отпуската, Октавиане? — попита Меценат. — Сигурен съм, че се изкушаваш да ги прекараш в образоване на местните деца или може би гориш от желание да помогнеш на селяните по нивите. Аз обаче чух, че довечера се организира състезание по юмручен бой. Още чакам да науча къде, но гледката ще си заслужава.

Октавиан поклати глава.

— Последното се превърна в бунт, което изобщо не ме учудва. Все така се получава. Същото се отнася и за боя с петли. Не се подигравайте. Знаете, че бях прав. Онези трябваше да бъдат убити.

Меценат предпочете да извърне поглед и да не спори.

— Остават ни още два дни — заяви Агрипа. — Мисля, че е най-добре да ги прекараме в упражнения и тичане. Не искам да се върна на кораба си като грохнал старец.

— Виж, Агрипа, това твоето се нарича липса на въображение — каза Меценат. — Първо, ти вече си старец…

— На двайсет и две, с три години по-голям от теб, но продължавай — прекъсна го Агрипа.

— … мъкнеш твърде много тежест по кокалите си, като същински вол. Онези от нас, които не сме си пропилели годините във вдигане на тежести, не губим толкова лесно форма. Ние сме състезателни коне, нали разбираш, ако не си схванал веднага метафората.

— Искаш ли да изпиташ скоростта си срещу моята сила? — с гадна усмивка предложи Агрипа.

Меценат погледна тежкия тренировъчен меч, с който приятелят му разсичаше въздуха.

— Миналия път ме преби почти до смърт, което изобщо не е честно. При истински дуел ще те надупча, приятелю, но с тези дървени мечове, пълни с олово? Те са сопи за селяци и ти размахваш своята с жар. Идеята не ми допада. — Меценат отвори другото си око и примижа към слънцето. — Въпреки това се замислям, предвид последния ти инструктаж.

— Това означава, че си научил урока си, така че съм доволен — отвърна Агрипа.

Напрежението на пясъчния двор растеше. Меценат не обичаше да бъде побеждаван в нищо и Октавиан знаеше, че много го е яд, че го блъскат като малко дете. Агрипа бе толкова едър и силен, че почти не усещаше тежестта на дървения меч и можеше да нанесе на Меценат удар, с който да го зашемети. Октавиан отвори уста да им отвлече вниманието, но Меценат беше забелязал стойката с метателни копия на стената — бяха с дълги метални върхове — и лицето му светна.

— Предполагам, че с друго оръжие бих могъл да ти покажа това-онова.

— И да имаш три стъпки по-голям обхват от моя ли? — Очите на Агрипа проблеснаха, но Октавиан не можеше да определи дали от гняв, или развеселено.

— Ако те е страх, ще те разбера — рече Меценат. — Не? Отлично. — Отиде до стойката, взе едно от дългите оръжия и го прецени на тежест.

Агрипа вдигна дървения меч пред себе си. Носеше само гамаши, сандали и широка туника и изобщо не му се нравеше Меценат да размахва копие около него.

— Стига, Меценате — разтревожено се обади Октавиан. — Ще си намерим някакво добро занимание за днес.

— Аз вече си намерих добро занимание — отвърна Меценат, пристъпи бързо напред и замахна рязко. Агрипа трепна, но все пак поклати глава и попита:

— Сигурен ли си? Това е оръжие за войници, благороднико.

— Мисля, че ще ми свърши работа — отвърна Меценат и внезапно мушна върха към широките гърди на Агрипа, после се дръпна и отново атакува, но този път към слабините. — О, да, ще ми свърши чудесна работа. Защитавай се, маймуняк!

Агрипа наблюдаваше внимателно Меценат, следеше движенията на краката му, позата и очите. Бяха се изправяли неведнъж един срещу друг и всеки познаваше стила на противника си. Октавиан седна на близката пейка. От опит знаеше, че няма да може да ги спре, докато сами не решат. Макар да бяха приятели, двамата бяха свикнали да побеждават и не можеха да устоят на предизвикателството. Така че той се настани удобно и загледа.

Отначало Агрипа просто отстъпваше от мушкащия връх. Намръщи се, когато той се озова пред очите му, но се измъкна и вдигна тренировъчния си гладиус, за да блокира удара. Меценат беше доволен, че е принудил едрия си противник да премине в защита, и започна малко да преиграва, краката му затанцуваха по пясъка.

Краят бе толкова внезапен, че Октавиан едва не го пропусна. Меценат се хвърли напред достатъчно бързо и рязко, за да нанесе рана. Агрипа блокира с ръба на меча си, завъртя се на място и халоса копието с ръка. То се счупи и Меценат го зяпна. Агрипа опря меча си в гърлото му и се изсмя:

— Победа!

Без да каже нито дума, Меценат бутна дървения меч настрана и се наведе да вземе половината копие. Беше срязано, а срезът бе скрит с кафяв восък. Очите му се разшириха и той тръгна към стойката. Изруга, когато огледа останалите копия, после започна да ги чупи едно по едно на коляно. Агрипа избухна в смях, когато видя вбесената му физиономия.

— Ти ли си го направил? — остро попита Меценат. — Колко време ти отне приготвянето на всяко копие? Що за човек може да направи подобно нещо? Богове, откъде изобщо си знаел, че ще избера тях? Ти си побъркан, Агрипа!

— Не съм побъркан, ами стратег — отвърна Агрипа, като бършеше сълзите си. — Ох, какво изражение само. Де да можеше да се видиш.

— Това не е почтено поведение — измърмори Меценат. За негово най-голямо раздразнение Агрипа отново се разсмя.

— Предпочитам да съм печелещ селяк вместо губещ благородник. Нещата са съвсем прости, приятелю.

Октавиан стана да огледа повредените копия. Внимаваше да не показва, че му е смешно — знаеше, че Меценат и без това ще е непоносим през целия ден, а неговата реакция можеше само да влоши положението.

— Чух, че тази сутрин на пазара ще има пресни портокали в лед. Май един студен сок ще се отрази добре на главата ми. Можете ли да си стиснете ръцете и да бъдете приятели до края на деня? Би ми доставило удоволствие.

— Аз съм съгласен — рече Агрипа и протегна широката си като лопата ръка. Ръката на Меценат изчезна в неговата.

Докато двамата се ръкуваха с подигравателна сериозност, домашният роб изтича на двора. Фидол винаги правеше всичко възможно да не се натрапва на гостите и Октавиан не го познаваше добре; беше останал само с впечатлението, че е любезен и тих.

— Господарю, дойде вестоносец с писма от Рим.

Октавиан изстена.

— Обзалагам се, че ме викат да се прибера. Цезар се чуди къде ли е любимият му роднина, не се съмнявам.

Меценат и Агрипа го гледаха с невинни физиономии. Октавиан махна с ръка.

— Ще трябва да почака още малко. В края на краищата цяла година чакаме тази отпуска. Фидол, погрижи се да настаниш вестоносеца. Отивам до пазара да купя портокали.

— Да, господарю — отвърна Фидол.

Скрит в сянката, Марк Антоний разтърка слепоочията си. Бореше се с изтощението. Нямаше трийсет и спокойно можеше да будува цяла нощ и после да работи здравата през следващия ден. В Галия беше вървял в тъмното и се бе сражавал цяла сутрин, без да отстъпва с нищо на десетте си хиляди легионери. Знаеше, че всички неща отминават, че времето отнема всичко от човека, но въпреки това беше убеден, че издръжливостта е част от самия него, подобно на съобразителността или ръста му. А сега откриваше, че тя изтича от него като вода от спукана стомна.

Форумът бе пълен с граждани и войници, дошли да отдадат последна почит на Цезар. Богати и бедни бяха принудени да се смесят и непрекъснато се чуваха раздразнени и гневни викове, а множеството продължаваше да приижда от околните улици. Някаква жена изплака, че е изгубила детето си, и Марк Антоний въздъхна. Искаше му се Юлий да беше тук, да стои до него и просто да гледа как Рим се тълпи около тялото на бога.

Нямаше достатъчно място за всички желаещи да го видят. Слънцето удряше като чук голите глави на събралите се, които се блъскаха, за да си намерят по-удобно място. Жегата се засилваше неотклонно още от изгрев-слънце, когато Цезар бе изложен и четирийсет центуриони от Десети легион бяха заели позиции около него. Тялото почиваше върху златна носилка, превърнала се във фокус и център на света в този ден.

Марк Антоний с усилие вдигна глава. Не беше спал две нощи и се потеше обилно. Жаждата вече го измъчваше, но не смееше да пие, за да не бъде принуден да напусне форума, за да изпразни мехура си. Щеше да отпие глътка вино, преди да говори пред множеството; един роб вече стоеше до него с чаша и кърпа. Марк Антоний беше готов и знаеше, че няма да се провали. Не поглеждаше лицето на приятеля си. Вече се бе взирал твърде дълго в трупа, докато го миеха, а учените доктори брояха раните и ги рисуваха с въглен и мастило за Сената. Онова нещо на носилката вече беше просто празна надупчена обвивка, а не човекът, който караше сенаторите да треперят от страх и пред когото подгъваха колене царе и фараони. Леко олюлявайки се от изтощение, Марк Антоний стисна свитъците и пергаментът изпука и се нацепи в ръката му. Знаеше, че би трябвало да поспи поне малко. Не биваше да си позволява да припадне пред всички или да покаже дори мъничко от мъката и яростта, които заплашваха да го съсипят.

Не виждаше Освободителите, но знаеше, че всички те са тук. Двайсет и трима бяха забили ножовете си в приятеля му, мнозина след като животът бе напуснал тялото, сякаш участваха в някакъв ритуал. Очите на Марк Антоний станаха студени и гърбът му се изпъна при мисълта за тях. Часове наред се упрекваше, че не е бил там, че не се е досетил какво предстои, но сега всичко това нямаше значение. Не можеше да промени миналото. Искаше му се да изреве срещу убийците, да свика войниците си и да ги разкъса на парчета, а бе принуден да се усмихва и да се държи с тях като с първенци на града. Само при мисълта за това устата му се изпълваше с горчилка. Щяха да гледат, да чакат дните на погребалните церемонии да отминат и гражданите да се успокоят в мъката си, след което щяха да се наслаждават на новите си постове, спечелени от ножовете им. Марк Антоний стисна зъби. Беше носил маска от първия миг, когато чу слуховете. Цезар бе мъртъв и джафкащите псета седяха в Сената. Едно от най-трудните неща в живота му бе да крие отвращението си. Но въпреки това си струваше да предложи гласуването на амнистия. С тази проста постъпка бе извадил зъбите им и не беше трудно да осигури подкрепата на малцината си останали приятели за правото да произнесе погребалната реч. Освободителите бяха посрещнали идеята с подигравателни усмивки, сигурни в победата и новото си положение.

— Кърпа и чаша — рязко заповяда той.

Робът побърза да избърше потта от лицето на господаря си, а Марк Антоний взе чашата и отпи, за да прочисти гърлото си. Време беше да говори на Рим. Изправи се, за да може робът да оправи гънките на тогата му. Едното му рамо беше голо и той усещаше как потта изстива на подмишницата му. Излезе от сянката и мина пред редицата центуриони, като гледаха сурово тълпата. След още четири стъпки се озова за последен път на платформата с Юлий.

Тълпата видя консула и всички се смълчаха. Никой не искаше да пропусне нито дума и внезапната тишина беше почти изнервяща. Марк Антоний погледна величествените сгради и храмове около форума. От всеки прозорец надничаха чернокоси глави и той се запита отново къде ли са Брут и Касий. За нищо на света нямаше да пропуснат момента на своя триумф, това бе сигурно. Пое дълбоко дъх и се обърна гръмко към множеството.

— Граждани на Рим! Аз съм просто човек, консул на нашия град. Но въпреки това не говоря с гласа на един, когато става дума за Цезар. Говоря от името на всеки гражданин. Говоря от името на всичките си сънародници. Сенатът постанови почести за Цезар и когато казвам всичките му имена, ще чувате не моя глас, а вашия собствен.

Обърна се леко на трибуната, за да погледне тялото на приятеля си. На форума цареше пълна тишина и никой не смееше да я наруши. Раните на Цезар бяха скрити от бялата тога и туниката. В тялото вече нямаше кръв и то бе станало бледо и вкочанено през дните на подготовка на погребението. Единствено в зелените листа на лавровия венец имаше останал живот.

— Той бе Гай Юлий Цезар, син на Гай Юлий и Аврелия, потомък на Юлиите и на Еней Троянски, син на Венера. Той беше консул и водач на Рим. Баща на отечеството. Старият месец квинтилий беше преименуван в негова чест. И най-вече той получи правото на божествени почести. Тези имена и титли показват как почитаме Цезар. Нашият августейши Сенат постанови, че тялото му следва да бъде недосегаемо под страх от смъртно наказание. Че всеки с него ще има същия имунитет. По законите на Рим тялото на Цезар е неприкосновено. Той не бива да бъде докосван. По силата на нашите закони храмът на плътта му не може да бъде осквернен.

Замълча за момент, заслушан в гневното мърморене, което премина през огромната тълпа.

— Той не изкопчи тези титли със сила от ръцете на Сената, от вашите ръце. Дори не ги поиска, а те му бяха дадени в знак на благодарност за всичко, което направи за Рим. Днес вие го почитате отново с присъствието си. Вие сте свидетели на римската чест.

Един от центурионите под него се размърда неспокойно и Марк Антоний погледна надолу, после отново вдигна очи към многохилядната тълпа. В очите на хората се четеше гняв и срам и Марк Антоний кимна на себе си, пое дълбоко дъх и продължи:

— Според нашите закони, според нашата римска чест, ние се заклехме да защитаваме с всички сили Цезар и личността му. Заклехме се онези, които не го защитят, да бъдат завинаги прокълнати.

Тълпата зашумя, когато разбра думите му, и Марк Антоний се принуди да заговори още по-гръмогласно.

— О, Юпитер и всички богове, простете провала ни! Смилете се. Простете на всички нас, че нарушихме клетвата си.

Дръпна се от трибуната и застана над тялото. Хвърли поглед към сградата на Сената. Стъпалата бяха пълни с мъже с бели тоги. Гледаха го. Никой не можеше да наблюдава по-добре погребалната реч и Марк Антоний се запита дали онези там се наслаждават толкова на местата си, колкото са очаквали. Мнозина от тълпата гледаха към сенаторите с открита вражда.

— Цезар обичаше Рим. И Рим обичаше любимия си син, но не го спаси. Няма да има мъст за смъртта му въпреки всички закони и празни обещания, които така и не спряха ножовете. Законът е само желание на хората, записано и облечено във власт, каквато само по себе си не притежава.

Замълча, за да могат да осмислят думите му, и бе награден с вълнение в тълпата. Сърцата им забиха по-бързо, кръвта нахлу в крайниците им. Беше ги накарал да очакват с нетърпение следващите му думи. Друг центурион го погледна предупредително, опитвате се да привлече вниманието му. Марк Антоний го пренебрегна.

— Във ваше име нашият августейши Сенат даде амнистия на онези, които наричат себе си „Освободители“. Във ваше име беше гласуван закон. Той също е свещен и не може да бъде нарушаван.

Тълпата изръмжа и Марк Антоний се поколеба. Беше уязвим, също като войниците около подиума. Ако натовареше тълпата прекалено много с гняв и чувство за вина, тя щеше да го погълне. Движеше се по ръба на острието. Беше виждал на какво са способни изпадналите в ярост жители на града. Отново погледна към сенаторите и видя, че броят им се е стопил — и този път бяха усетили накъде духа вятърът. Усмихна се уморено и събра сили. Знаеше какво би поискал от него Юлий. Беше го разбрал в мига, когато видя Касий и съзаклятниците му да влизат в залата, вдигнали високо ръце, за да покажат кръвта на тирана. Трябваше да накара римския народ да разбере какво са направили.

Марк Антоний се наведе към редицата центуриони в лъснати брони и тихо каза на най-близкия:

— Ти. Качи се горе. Застани до мен.

Центурионът бе съвършен образец за поста си, с блестяща на слънцето броня и късо подстригани пера на шлема, точно по устав. Несъмнено беше ветеран и реагира крайно неохотно. Всички инстинкти му казваха да не откъсва поглед от тълпата, която ги притискаше от всички страни.

— Консуле, мястото ми е тук… — започна той.

Марк Антоний се наведе още малко и заговори тихо и гневно.

— Както сам каза, аз съм консул на Рим. Нима републиката е толкова хилаво нещо, че дори един римски офицер отказва да изпълнява заповеди?

Центурионът се изчерви, наведе засрамено глава и без нито дума повече се качи на подиума. Мълчаливите му другари се раздвижиха, за да запълнят оставената празнина.

Марк Антоний се изправи в цял ръст и очите му се озоваха на нивото на перата. Погледна строго надолу.

— Под тялото има восъчен манекен, центурионе. Извади го и го дръж. Вдигни го така, че да го виждат.

Мъжът зяпна потресено и поклати глава.

— Какво?! Консуле, моля те. Довърши речта си и ми позволи да те отведа на безопасно място.

— Как се казваш? — попита Марк Антоний.

Центурионът се поколеба. Досега беше анонимен, скрит сред строените си другари. А ето че изведнъж се оказваше на показ пред всички, без основателна причина. Преглътна горчиво, но не възропта срещу боговете, че са му дали такъв лош късмет.

— Опий, консуле.

— Ясно. Ще говоря бавно и ясно, за да ме разбереш, Опий. Подчини се на заповедта ми. Спазвай клетвата си пред републиката или махни перото от шлема си и предай на своя трибун молбата ми да ти покаже какво означава римска дисциплина, защото явно си забравил.

Центурионът стисна пребледнелите си устни. В очите му проблесна гняв, но той кимна отсечено. Подобна „молба“ означаваше да бъде бичуван, докато не оголят ребрата му, а може би дори екзекутиран за назидание. Обърна се сковано и се загледа за момент в тялото на Цезар.

— Той не би имал нищо против, Опий — продължи Марк Антоний с неочаквано мек тон. — Беше мой приятел.

— Консуле, не знам какво става, но ако се нахвърлят върху нас, ще се видим на оня свят — изръмжа Опий.

Марк Антоний стисна юмрук и сигурно щеше да го удари, но центурионът се наведе и повдигна златотъканата покривка. Под тялото на Цезар имаше манекен в цял ръст от бял восък, облечен в пурпурна тога със златна шевица. Опий се поколеба, изпълнен с отвращение. Манекенът беше изработен с чертите на самия Цезар. А най-отвратителното бе, че на главата му имаше свеж лавров венец.

— Какво е това… нещо? — промърмори той.

Марк Антоний само му даде знак и Опий вдигна манекена. Оказа се неочаквано тежък и центурионът леко се олюля, преди да го задържи.

Тълпата мърмореше, неспособна да разбере ожесточения разговор на подиума. Всички ахнаха и нададоха викове, когато видяха манекена с неговите слепи бели очи.

— Консуле! — извика друг центурион през надигналия се шум. — Трябва да спреш веднага това, което си намислил. Опий, слизай долу. Тълпата няма да понесе това.

— Тишина! — изрева Марк Антоний, изгубил търпение от глупаците около себе си.

Тълпата застина в ужас, хората не можеха да откъснат поглед от чучелото, изправено пред тях и поддържано от Опий.

— Нека ви покажа, граждани на Рим. Нека ви покажа какво струва думата ви!

Марк Антоний пристъпи напред и извади от колана си сив железен нож. Дръпна пурпурната тога на манекена и оголи гърдите и врата му. Тълпата зяпна като омагьосана. Мнозина вдигнаха разтреперани ръце и почнаха да правят знаци за пропъждане на злото.

— Тулий Цимбер държал Цезар, докато Светоний Пранд нанасял първия удар… тук! — каза Марк Антоний.

Опря дланта на лявата си ръка в рамото на манекена и заби ножа във восъка под моделираната ключица, при което дори старите войници в тълпата трепнаха. Сенаторите на стъпалата стояха като заковани. Светоний беше сред тях и гледаше с увиснала челюст.

— Публий Сервилий Каска нанесъл тази рана върху първата — продължи Марк Антоний и с жесток замах разряза тъкан и восък. Вече се беше задъхал и ревеше басово, а гласът му отекваше от околните сгради. — Тогава приближил и брат му, Гай Каска, докато Цезар се е съпротивлявал! Той забил своя нож… тук.

Пред сградата на Сената братята Каска се спогледаха с ужас. Без да кажат нито дума, двамата се обърнаха и побързаха да се изнесат от форума.

Плувнал в пот, Марк Антоний запретна тогата и оголи дясната ръка на манекена.

— Луций Пела нанесъл дълъг разрез ето тук. — С рязко движение той разряза восъка и тълпата изстена. — Цезар още се съпротивлявал! Той беше левак и вдигнал окървавената си дясна ръка, за да ги отблъсне. Тогава Децим Юний съсякъл мускула и ръката му била осакатена. Цезар извикал за помощ на каменните скамейки на театъра на Помпей. Призовавал за отмъщение, но бил сам с тези мъже… и те нямало да спрат.

Тълпата се люшна напред, докарана почти до лудост от онова, което виждаше. В нея нямаше здрав разум, беше се превърнала в ръмжаща, кипнала от ярост маса. Само неколцина сенатори бяха останали на стъпалата и Марк Антоний видя как Касий се обръща, за да се махне.

— После Гай Касий Лонгин наръгал Бащата на отечеството, като проврял тънките си ръце между останалите убийци. — Марк Антоний изсумтя, заби ножа във восъка през дрехата и го извади. — Кръвта бликнала, напоила тогата на Цезар, но той продължавал да се съпротивлява! Той бе римски воин и духът му останал силен, макар че те продължавали да удрят и удрят! — Подчерта думите си с удари, от които тогата стана на парцали.

Накрая спря. Дишаше тежко и клатеше глава.

— И тогава Цезар видял шанс да се спаси.

Гласът му бе паднал и тълпата се люшна още по-напред, напълно подивяла, но жадно ловяща всяка дума. Марк Антоний погледна множеството, но очите му виждаха друг ден, друга сцена. Беше изслушал всички подробности от десетина източници и за него тя бе толкова истинска, сякаш беше присъствал лично.

— Видял Марк Брут да излиза на сцената на театъра. Мъжът, с който се сражавал рамо до рамо през половината си живот. Мъжът, който веднъж го предал и застанал на страната на враг на Рим. Мъжът, на когото Юлий Цезар прости, когато всеки друг би го убил на място и би хвърлил тялото му на кучетата. Цезар видял най-големия си приятел и за момент, насред всички удари и викове, сигурно си помислил, че е спасен. Сигурно решил, че ще оцелее.

Очите му се напълниха със сълзи. Марк Антоний ги избърса с ръкав; усещаше умората като огромна тежест върху раменете си. Беше почти приключил.

— Видял, че Брут държи нож като всички останали. Това разбило сърцето му и силите най-сетне го напуснали.

Центурион Опий стоеше като зашеметен, едва успяваше да придържа восъчната фигура. Трепна, когато Марк Антоний се пресегна, наметна края на тогата върху главата на манекена и прикри лицето му.

— Цезар не искал да ги гледа след това. Седял, докато Брут приближавал и всички продължавали да пробождат плътта му.

Задържа ножа над сърцето. Мнозина в тълпата, мъже и жени наравно, плачеха и очакваха в агония последния удар. Стоновете вече бяха преминали в изпълнени с болка ридания.

— Може би не е почувствал последния удар. Не знаем.

Марк Антоний беше силен мъж и заби ножа до дръжката в гърдите на манекена. Остави оръжието да стърчи, за да го видят всички.

— Остави го, Опий — каза той, като дишаше тежко. — Видяха всичко, което исках да видят.

Всички очи проследиха обезобразения манекен, докато центурионът го полагаше на платформата. Обикновените хора не посещаваха театри като благородниците. Това, на което бяха станали свидетели, бе най-разтърсващото представление през живота им. Над форума се понесе дълга, изпълнена с болка въздишка.

Марк Антоний разбираше техните мудно влачещи се мисли. Беше развълнувал и яхнал тълпата, но я бе преценил добре. Щяха да си тръгнат оттук опечалени и разговарящи тихо помежду си. Нямаше да забравят приятеля му. А Освободителите бяха осъдени на презрение до края на живота си.

— Само като си помисли човек — с по-спокоен тон рече той. — Цезар е спасил живота на мнозина от онези, които са били там, в театъра на Помпей, на мартенските иди. Мнозина от тях дължат богатствата и постовете си на него. И въпреки това те се обърнаха срещу него. Той стана първи в Рим, първи в целия свят, но това не го спаси.

Вдигна рязко глава, когато от тълпата се разнесе вик:

— Нима те заслужават да живеят?!

Марк Антоний отвори уста да отговори, но се надигнаха още десетки гласове, отправящи гневни проклятия към убийците на Цезар. Той вдигна ръце да успокои множеството, но първият възглас бе подействал като искра върху сухо сено и възгласите се разпростираха и усилваха и скоро стотици сочеха с пръст към сградата на Сената и крещяха яростно.

— Приятели, римляни, сънародници! — изрева Марк Антоний, но дори неговият мощен глас потъна в глъчката. Онези отзад започнаха да напират напред и центурионите едва удържаха напора на тълпата.

— Това е — изръмжа един центурион и блъсна напред с цялата си сила, за да си освободи пространство да извади гладиуса си. — Време е да се махаме. При мен, момчета. Заобиколете консула и запазете спокойствие.

Тълпата обаче не напираше към консулския подиум. Хората се понесоха към Сената и опустелите вече стъпала.

— Чакайте! Ще ме послушат. Оставете ме да говоря! — извика Марк Антоний и изблъска центуриона, който се опитваше да го свали от подиума.

Хвърлен от задните редици камък полетя във въздуха и остави вдлъбнатина в един украсен нагръдник. Тълпата къртеше настилката на форума. Улученият центурион лежеше по гръб и се мъчеше да си поеме дъх, докато другарите му срязваха кожените връзки на бронята му.

— Вече е късно за това, консуле — рязко рече Опий. — Надявам се да си постигнал онова, което искаш. А сега се размърдай, ако обичаш. Или искаш да убият всички ни?

Във въздуха полетяха още камъни. Марк Антоний виждаше как тълпата се движи на отделни потоци. На форума имаше хиляди разгневени хора и мнозина от по-слабите щяха да бъдат стъпкани до смърт, преди гневът да се уталожи. Той изруга под нос.

— Взе ми думата от устата, консуле — мрачно рече Опий. — Но стореното — сторено.

— Не мога да оставя тялото — отчаяно рече Марк Антоний.

Сниши се, когато поредният камък профуча покрай него. Хаосът бързо се разрастваше. Нямаше начин да удържат тълпата. Внезапно го обхвана страх, че ще бъдат пометени.

— Добре тогава. Измъкнете ме оттук.

Подуши пушек и потръпна. Единствено боговете знаеха какво беше отприщил, но той си спомни бунтовете от предишните години и появилите се в ума му картини бяха грозни. Докато се отдалечаваше, защитаван от войниците, погледна назад към тялото на Юлий, изоставено и само. По платформата се катереха мъже с ножове и камъни.

Октавиан се събуди късно сутринта. Чувстваше се така, сякаш е прекалил с лошо червено вино. Главата го болеше ужасно, стомахът му бушуваше и бе толкова слаб, че трябваше да се облегне на стената и да събере сили, докато Фидол изведе коня му. Искаше му се да повърне, за да проясни главата си, но нямаше какво да изхвърли и едва успяваше да сдържи напъните на сухо, от което главата му заплашваше да се пръсне, сякаш някой я налагаше с чукове. Знаеше, че трябва да потича, за да вкара кръв в крайниците си и да изкара срама, който го изгаряше. Когато домашният роб влезе вътре за седлото, Октавиан заудря с юмрук бедрото си все по-силно и по-силно, докато не започна да вижда светкавици всеки път, когато затваряше очи. Проклетата му слаба плът! Толкова внимаваше след първия път, казваше си, че е пипнал някаква инфекция от драскотина или някаква болест от противния въздух в Египет. Тогава собствените му хора го бяха открили в безсъзнание, но бяха приели, че се е напил до безпаметство, и не бяха видели нищо странно в това — та нали по същото време Цезар се бе отдал на безкрайни пиршества с египетската царица по Нил.

Усещаше как на крака му се появява синина. Искаше му се да изкрещи от гняв. Да бъде предаден от собственото си тяло! Юлий го бе учил, че то е просто инструмент като всички останали, който трябва да бъде кален и овладян като куче или кон.

А ето че двамата му приятели го бяха видели, докато… отсъстваше. Промърмори молитва на богинята Карна, че този път не беше изпуснал мехура си. Само не и пред тях.

— Моля те — прошепна той на божеството на здравето. — Избави ме от това, каквото и да е то.

Беше се събудил чист и завит с груби одеяла, но спомените му свършваха със свитъка от Рим. Не можеше да приеме новата реалност. Неговият наставник и закрилник бе убит в града, животът му бе изтръгнат точно там, където би трябвало да бъде в най-голяма безопасност. Направо невъзможно.

Фидол му подаде повода и погледна загрижено младия мъж, който трепереше под утринното слънце.

— Добре ли си, господарю? Мога да доведа доктор от града, ако ти е лошо.

— Прекалих с пиенето, Фидол — отвърна Октавиан.

Робът кимна и се усмихна съчувствено.

— Няма да продължи дълго, господарю. Свежият въздух ще проясни главата ти, а днес Атрей е изпълнен със сили. Ще те откара до хоризонта, ако му позволиш.

— Благодаря. Приятелите ми събудиха ли се? — Октавиан следеше внимателно роба за знак, че той знае нещо за припадъка му, но изражението на Фидол си остана съвсем невинно.

— Чух някой да се движи из къщата. Да ги извикам ли да дойдат с теб?

Октавиан възседна тежко коня, от което той изпръхтя и затанцува на място. Фидол понечи да вземе юздите, но Октавиан го спря.

— Не сега. Ще се видя с тях, когато се върна.

Заби пети в хълбоците на коня и той препусна, щастлив, че е излязъл от конюшнята и може да потича. Октавиан видя движение при вратата на къщата и чу плътния глас на Агрипа: викаше го. Не се обърна. Тропотът на копитата по плочите бе силен, а и той все още не можеше да погледне приятеля си в очите.

Кон и ездач се понесоха в лек галоп през портата. Агрипа изтича на двора зад тях, като все още търкаше сънените си очи. Известно време остана загледан след Октавиан, после се прозя.

Меценат също излезе, още облечен в дългата риза, с която бе спал.

— Нима си го пуснал сам?

Агрипа се ухили, когато видя римския благородник така разчорлен. Намазаната му с помада коса стърчеше във всички посоки.

— Остави го да се поизпоти — рече той. — Ако е болен, това ще му се отрази добре. Само боговете знаят какво ще направи сега.

Меценат забеляза Фидол, който се беше дръпнал назад с наведена глава.

— Приготви коня ми, Фидол. А също и впрегатното добиче, което има нещастието да мъкне приятеля ми.

Робът забърза към конюшнята, посрещнат от развълнуваното цвилене на двата коня в сумрака. Римляните се спогледаха.

— Мисля, че заспах преди около час — рече Меценат, като търкаше лицето си с длани. — Мислил ли си какво ще правиш сега?

Агрипа се окашля смутено.

— За разлика от теб, аз съм просто войник, Меценате. Нямам свободата да вземам решения. Ще се върна във флота.

— Ако си направиш труда да използваш блестящия си ум, който криеш така добре, щеше да си дадеш сметка, че флотът в Брундизиум вече няма цел. Цезар е мъртъв, Агрипа! Твоята кампания няма да продължи без него. Богове, ами римските легиони? Кой ще ги поведе сега? Ако се върнеш, ще има да се клатушкаш в морето месеци наред без заповеди, а Сенатът няма да ви обърне никакво внимание. Повярвай ми, познавам онези хора. Ще има да се дърлят и препират като деца за парченцата власт, след като сянката на Цезар вече я няма. Могат да минат години, преди легионите да тръгнат отново, и ти го знаеш. Те бяха верни на Цезар, а не на сенаторите, които го убиха.

— Октавиан каза, че имало амнистия — смутено промърмори Агрипа.

Меценат се изсмя горчиво.

— А ако прокарат закон, че трябва да се женим за сестрите си, дали това ще стане? Честно казано, започнах да се възхищавам на дисциплината във войската, но има моменти, когато цялата дъска се разчиства, Агрипа! И сега е един от тези моменти. Ако не виждаш това, може би наистина е по-добре да седнеш с още хиляда моряци, да си пишете докладите и да гледате как водата се вмирисва, докато чакате разрешение да качите прясна храна на борда.

— Добре, ами ти какво ще правиш? — гневно попита Агрипа. — Може би ще се оттеглиш в имението си и ще гледаш как ще се развият събитията? Нямам патрицианско семейство, което да ме закриля. Ако не се върна, до името ми ще се появи „беглец“ и някой някъде ще подпише заповед за преследването ми. Понякога си мисля, че си живял твърде добре, за да разбираш другите. Не всички имаме твоите връзки!

Лицето на Агрипа се бе зачервило. Меценат кимна замислено. Усещаше, че моментът не е подходящ да го дразни още, макар че възмущението на Агрипа винаги го караше да се усмихва.

— Прав си — каза той с по-мек тон. — Роднина съм на достатъчно много важни мъже, за да не се страхувам от когото и да било от тях. Но и аз не греша. Ако се върнеш в Брундизиум, ще има да вадиш червеи от храната си, докато редът не се възстанови. Ако не за друго, можеш да ми се довериш поне за това.

Агрипа понечи да отговори и Меценат знаеше, че ще каже нещо типично за него, честно и почтено. Приятелят му се беше издигнал по стълбицата благодарение на заслугите си и това понякога си проличаваше. Меценат побърза да го прекъсне преди Агрипа да се е заклел, че ще изпълни дълга си или някаква друга подобна глупост.

— Старият ред умря с Цезар, Агрипа. Говориш за моето положение — добре тогава! Нека го използвам, за да те защитя, поне за няколко месеца. Ще напиша молби за освобождаване от задълженията ти. Ще се постарая да запазиш ранга си, докато не отмине всичко! Помисли си, великане. Октавиан има нужда от теб. Ти поне имаш своя флот и ранга си. Какво има той сега, след като Цезар го няма? Мен ако питаш, няма да се учудя, ако в момента насам не препускат хора, решили да довършат работата, която са започнали в Рим…

Меценат внезапно млъкна и се ококори.

— Фидол! Идвай веднага тук, гръцко нощно гърне такова! По-бързо!

Робът вече се връщаше с двата коня. Меценат грабна юздите и скочи в седлото, като се намръщи, когато студената кожа опря тестисите му.

— Меч! Донеси ми оръжие. Живо!

Агрипа яхна коня си, докато Фидол тичаше презглава към къщата. Вярно бе, че неговият кон бе много по-як от онези на другите. Беше висок и силен, черният му косъм лъщеше на утринното слънце. Когато пое тежестта му, животното изпръхтя и затанцува странично. Агрипа разсеяно го потупа по шията, като си мислеше за казаното от Меценат.

— Кълна се в Марс, по-добре наистина наоколо да се навъртат убийци — озъби се Меценат и обърна коня си. — След половин миля ще съм целият в синини.

Отвън се чу тропот на копита, приближаваше се. Октавиан препусна пребледнял през портата. Изненада се, когато видя приятелите си на коне и Фидол, който тъкмо излизаше тичешком от къщата с мечовете им.

Погледът на Октавиан се спря върху Меценат, чиято дреха бе вдигната така, че оголваше задника му, и той попита:

— Какво правите?

Меценат се опита да го изгледа високомерно, но му бе трудно да запази достойнство в този си вид.

— Не знаеш ли, че всички млади римляни вече яздят така? Може би модата още не се е разпространила в провинциите.

Октавиан поклати безрадостно глава.

— Върнах се да ви кажа да си съберете нещата. Трябва да идем в Брундизиум.

Агрипа рязко вдигна глава, когато чу името, но Меценат заговори преди него.

— Тъкмо обяснявах на нашия запален моряк защо Брундизиум е последното място, където бихме искали да отидем, поне докато градът не се успокои. Там ще цари пълен хаос, Октавиане. Повярвай ми, в момента всяка римска фамилия удвоява охраната си и се готви за гражданска война.

— Прав си — рече Октавиан. — Легионите също са в Брундизиум.

— В такъв случай ми кажи дали това наистина не е последното място, което бихме искали да посетим — каза Меценат.

Октавиан се умълча и сведе замислено глава. В двора за момент се възцари тишина, след което той заговори отново.

— Трябва да отида там, защото онези мъже бяха верни на Цезар. На моята фамилия. Ако са останали някои, които искат да отмъстят за убийството му, те ще са потеглили по море към лагера. И моето място е там.

— Даваш ли си сметка, че там може да има и хора, които биха те убили, без изобщо да се замислят? — тихо попита Меценат.

Погледът на Октавиан се стрелна към него.

— Трябва да започна отнякъде. Не мога да позволя да си измият ръцете и да продължат да си живеят, сякаш нищо не се е случило. Аз го познавах, Меценате. Той беше… по-добър от онези псета в Рим, до последния от тях. И би поискал от мен да вляза в домовете им и да им покажа същата милост, която те показаха към него.

Агрипа кимна и потърка брадата си.

— Прав е — рече той. — Трябва да се върнем в Брундизиум. Тук сме твърде далеч, за да сме в течение на събитията.

Меценат изгледа първо единия, после другия и като никога в изражението му не се долавяше нито капка ирония.

— Трима души? — попита той. — Срещу легионите на Рим?

— Не срещу, а заедно с тях — поправи го Октавиан. — Познавам тези мъже, Меценате. Служил съм със стотици… не, с хиляди от тях. Те ще си спомнят кой съм. Познавам ги поне по-добре, отколкото побелелите глави в Сената.

— Разбирам. Това е… окуражаващо — отбеляза Меценат.

Погледна Агрипа с надеждата да види някакъв знак, че той няма да се върже на тази лудост, но Агрипа на свой ред гледаше настоятелно Октавиан. Младият мъж, който бе скочил леко от коня си и сега крачеше през двора, го бе впечатлил още първия път, когато се запознаха преди две години. Не само заради това, че Октавиан беше кръвен роднина на Цезар и бе виждал великите градове на изток. Младият римлянин беше човек, който виждаше през трескавото суетене на търговци, благородници и войници онова, което наистина имаше значение. Агрипа си спомни как на една гощавка бе взел думата и бе говорил така добре и уверено, че дори пияните го слушаха. Октавиан им бе казал, че трябва да се гордеят с онова, което дават на света, но Агрипа бе чул и другите послания, втъкани в думите му — за цената, която трябва да платят, и товара, който трябва да поемат като представители на града. Беше слушал с благоговение концепции и мисли, които никога не бяха хрумвали на баща му в безкрайния му стремеж към все повече богатство.

Един от пияните благородници се беше изсмял подигравателно на Октавиан. Агрипа го беше награбил и го бе метнал през балкона. Ухили се при спомена за изумената физиономия на Октавиан, когато почти всички гости бързо се изнесоха. Това бе достатъчно за началото на приятелство; което никой от двамата не бе търсил. Пиха и разговаряха до зазоряване и Агрипа благодари на боговете, че се бе съгласил с настояването на баща си да отиде на събирането. Не беше намерил нови делови партньори, нито богаташки дъщери, които да ухажва, но на следващата сутрин отиде на пристанището и постъпи на служба на първата си военна галера. Оттогава баща му не му бе проговорил.

По туниката на Октавиан имаше петна от пот и конят му бе целият в пяна. Заповедите му към Фидол обаче бяха ясни и точни, докато вървяха обратно към къщата да съберат багажа му.

— Не спомена за припадъка, който го повали снощи — тихо отбеляза Агрипа.

Меценат го погледна.

— Не е имало такова нещо. А и да е имало, той би трябвало да го каже.

Меценат слезе от коня, преметна юздите на един стълб и влезе да се преоблече. Агрипа гледаше след него и когато остана сам, на лицето му се появи усмивка. Харесваше и двамата, което бе истинско чудо за човек, който не се сприятеляваше лесно. Въпреки целия си изтънчен цинизъм Меценат беше готов да си насини задника от яздене в мига, когато му хрумна, че Октавиан може да е в опасност.

Агрипа пое дълбоко дъх и издиша бавно. Беше човек, който ценеше римския ред, строгата стабилност и предсказуемостта на военния живот. През детството си бе посетил десетки градове и бе гледал как баща му сключва хиляди сделки. Флотът го бе спасил от скуката и му бе дал нов дом, в който най-сетне се чувстваше като част от нещо, което наистина има значение. Приказките за хаос го тревожеха много повече, отколкото би признал пред когото и да било. Надяваше се Меценат да греши, но беше достатъчно наясно с положението, за да се страхува, че приятелят му е предрекъл вярно бъдещето. Божествения Юлий го нямаше и хиляди по-дребни фигури щяха да се втурнат да запълнят празнината, която беше оставил. Агрипа знаеше, че републиката може да бъде разкъсана, докато хора като баща му се борят да извлекат ползи от положението. Скочи от коня си и разкърши яките си рамене. Вратът му изпука. В момент като този човек трябва да избира внимателно приятелите си, в противен случай рискува да бъде пометен.

Чу Меценат да вика заповеди от къщата и се ухили, докато мяташе юздите на стълба и влизаше. Поне щеше да бъде пометен в посока Брундизиум.

Никога досега Брундизиум не бе свидетел на подобно оживление. Градът бе като преобърнат кошер, войници и граждани сновяха навсякъде и нямаше и помен от леността на Рим. Всички в пристанищния град бързаха, доставяха продоволствия за флота и легиона — бъчви с вода, ножове, въжета, корабни платна, осолено месо и десетки и стотици други жизненоважни стоки.

Въпреки че корабът беше пропуснат от външния кордон, беше почти пладне, когато мина през огромните порти на вътрешното пристанище, които се отваряха всяка сутрин от отряди потящи се роби.

Щом търговският съд стигна кея, моряците хвърлиха въжета на пристанищните работници и те ги завързаха за яките железни стълбове, вградени в камъка. Със скрипци вдигнаха и спуснаха широк дървен мост, който образува същински път между кораба и кея. Октавиан и Агрипа стъпиха първи на сушата, а Меценат остана да се разплати с капитана и да наглежда разтоварването на конете. Десетина работници и две празни каруци се качиха на борда да свалят сандъците от кораба. Тези мъже бяха платили за правото да обслужват тази част на пристанището и налагаха високи цени за услугите си. Когато свалиха конете, дори Меценат се оплака от продажната природа на пристанището, което сякаш беше специално замислено да го изцеди до последната монета.

— В околните трийсет мили, ако не и повече, няма свободни стаи, нито конюшни — доложи той на приятелите си. — Според докерите в района са разположени на лагер шест легиона и офицерите са заели всяка таверна в града. Така ще е по-лесно да намериш някого, когото познаваш, Октавиане, но пък ще е нужно време, за да намерим квартира. Дай ми половин ден.

Октавиан кимна. Обзе го безпокойство. Планът му да се срещне със старшия офицер в Брундизиум беше изглеждал много по-прост, преди да види царящия в града хаос. С войниците населението се беше увеличило четирикратно и способностите на Меценат му бяха по-нужни от всеки друг път. Приятелят му вече беше събрал вестоносци и ги пускаше да тичат из плетеницата улици. Октавиан не се съмняваше, че до залез-слънце Меценат ще намери място, където да оставят нещата си.

— По каква работа сте дошли в Брундизиум? — обади се глас зад него. — Не можете да оставите целия този товар тук и да блокирате дока. Кажете на капитана да отплава. Вече два кораба чакат на опашка.

Октавиан се обърна и видя плешив мъж с броня на опций[7], дребен и як, с меч на кръста. Зад него стояха двама служители с туники.

— Тъкмо уреждаме носачи. Кажи ми името на командващия в Брундизиум. Искам да се срещна с него.

Офицерът се усмихна сухо и прокара длан по голото си теме, за да избърше потта.

— Сещам се най-малко за седем души, които отговарят на определението. Само че за да ги видиш, ще ти се наложи да почакаш доста. Освен ако не си сенатор. Сенатор ли си? Изглеждаш ми малко млад за сенатор. — И се усмихна на собственото си остроумие.

Вече раздразнен, Октавиан пое дълбоко дъх. Когато стоеше до Цезар, никой не си позволяваше да го разпитва. Погледна развеселената физиономия на мъжа и осъзна, че няма да може да се оправи с повишаване на тон и заплахи. Не можеше да каже дори истинското си име, тъй като имаше вероятност да го издирват.

— Аз… нося съобщения за старшия офицер в града.

— И въпреки това не знаеш името му, така ли? — отвърна опцият. — Прости, че се съмнявам в младеж като теб… — Видя обезсърчената физиономия на Октавиан и сви рамене с известно съчувствие. — Виж какво, момко. Просто си махни товара от кея ми, става ли? Не ми пука къде, само да не го виждам. Ясно? Мога да те свържа с човек, който има склад наблизо, ако искаш.

— Трябва да се видя с някой военачалник — продължи Октавиан. — Или трибун.

Опцията го изгледа мълчаливо и Октавиан извъртя отчаяно очи и каза:

— Меценате?

— Ето — отвърна Меценат, бръкна в кесията си и извади две сестерции. С отдавна заучено движение опцият взе монетите, без да ги поглежда, разтърка ги между пръстите си и те изчезнаха.

— Не мога да ти уредя среща с легат, момко. Усамотили са се през последните няколко дни, откакто дойдоха новините от Рим.

По израженията на тримата младежи си личеше, че те вече знаят за случилото се.

— Все пак можете да опитате таверната на Пета улица. — Той погледна към слънцето. — Трибунът Либурний често се храни там. Сигурно все още можете да го заварите, но ви предупреждавам, че не обича да прекъсват обяда му.

— Дебел е, нали? — обади се безгрижно Меценат. — Сигурно е голям чревоугодник.

Опцият го изгледа и поклати глава.

— Исках да кажа, че е важен човек, който не търпи глупаци. — Хвана Октавиан за ръката и го дръпна настрани. — Съвет от мен: лично аз бих държал твоя приятел по-далеч от трибуна. Либурний не се слави като особено търпелив.

— Разбрано. Благодаря — отвърна Октавиан през зъби.

— Няма за какво. А сега си разкарайте нещата от кея ми, или ще заповядам да ги хвърлят в морето.

Лъчите на изгряващото слънце надникнаха над хълмовете Есквилин и Виминал, позлатиха покривите на сградите около форума и достигнаха Палатин от другата страна. Кръглият храм на Веста заблестя, сякаш оживял след мрака. Нито древната постройка, нито много по-големият Дом на девиците зад нея бяха докоснати от пожарите, бушували в града. Собственият им свещен огън все още гореше в сърцето на храма и тълпите размирници бяха предпочели да стоят настрана от гнева на богинята, като правеха знаци с ръце, за да се предпазят от проклятието й, и продължаваха нататък.

Докато вървеше през форума, Марк Антоний знаеше, че изглежда чудесно. Съпровождаха го шестима ликтори, носещи традиционните брадви в снопа пръчки за бой, както и двама центуриони с блестящи брони и дълги тъмни наметала, спускащи се до глезените им. Консулът на Рим беше дошъл да чуе завещанието на Цезар и макар сградата на Сената да представляваше купчина почернели развалини, поне самият Марк Антоний все още представляваше държавната власт. Усещаше върху себе си погледите на събралата се тълпа, но точно в този ден от нея не идваше заплаха. Сигурен беше, че мнозина от присъстващите бяха участвали само преди часове в размириците, но утрото беше спокойно и почти създаваше впечатление за настъпило примирие. Целият град искаше да чуе последните думи на Цезар към неговия народ.

Марк Антоний застана пред кръглия храм, така че да вижда вечния огън, чиито отражения танцуваха по стените. Хората му заеха позиции около него, без да се чувстват застрашени от смълчаната тълпа. Марк Антоний потърси с поглед останалите Освободители, но не ги откри. Шпионите му докладваха всеки ден и той знаеше, че мнозина от тях вече са напуснали града, за да си спасят кожите.

Изражението му беше сурово, макар че отсъствието на заговорниците беше поредният знак, че е спечелил най-много от кланетата и бунтовете. Щом влиятелни мъже като Брут и Касий вече не смееха да се показват, как можеха да се надяват да възстановят авторитета си в Рим? Победата беше изтънчена. Несъмнено те имаха в тълпата свои хора, които щяха да им доложат всяка чута дума, но отсъствието им говореше много и Марк Антоний нямаше да е единственият, който е забелязал, че ги няма. Само преди месец не можеше и да си помисли за ден като този. Цезар бе жив и светът беше вкаран в коловози, по които можеше да се движи единствено напред, в определената му посока. Освободителите бяха променили всичко това с ножовете си, но сега Марк Антоний беше човекът, който бе във възход. Той триумфираше стъпка по стъпка, докато те се проваляха.

Марк Антоний бе по-висок от повечето присъстващи и можеше да гледа над главите на хората. Форумът съвсем не беше претъпкан. Почернелите от пожарите камъни зад него бяха празни, но на площада се бяха събрали най-малко три хиляди мъже и жени, а още граждани и роби продължаваха да прииждат по всички улици и хълмове, подобно на тъмни потоци, спускащи се към сърцето на Рим. В повечето квартали вече имаше някакво подобие на ред — беше се погрижил за това. Градските порти отново бяха отворени и в града прииждаха стоки, макар и продавани на нелепо високи цени. Навсякъде се виеха опашки, работещите в хлебарниците и пекарниците не бяха мигнали цяла нощ. Нямаше достатъчно храна за всички и Марк Антоний беше принуден да прати патрули на най-важните места, за да спре масовите сбивания. Буйната енергия на размирниците се беше изчерпала толкова бързо, колкото се бе появила, и сега най-страшните врагове бяха гладът и болестите. Никой не знаеше колко трупа са хвърлени в Тибър и в момента се носят към морето.

Погледът му се спря върху група от четирима мъже вдясно от него — трима младежи и един малко по-възрастен. Бяха въоръжени и явно бяха дошли заедно, тъй като си приказваха тихо. Двама от тях му се сториха смътно познати — стройни фигури в сравнение с плещестия мъж до тях. Марк Антоний обаче не можеше да се сети за имената им. Стотици в тълпата несъмнено бяха клиенти на Цезар — хора, които дължаха именията и постовете си на него и приемаха скромна месечна сума срещу подкрепата си за него. Твърдеше се, че били дори хиляди. Богати и бедни, те определено искаха да разберат дали техният патрон ги е споменал в завещанието си.

Марк Антоний продължи да върти глава, като се вглеждаше най-вече в онези, които покриваха главите си. Сред тях разпозна сенатори, мнозина от които с охрана от легионите или наемници. С напредването на деня тълпата продължаваше да расте, докато прохладата на утрото не изчезна и в стоплящия се въздух започна да се разнася миризма на пот и пикантна храна. Пролетното небе бе ясно и по пладне градът щеше да стане неприятно горещ. Марк Антоний прехвърляше тежестта си от крак на крак, докато чакаше нетърпеливо жрицата най-сетне да се появи.

Тълпата замръзна, когато от Дома на девиците се чу пеене. Всички се обърнаха натам, за да видят весталките. Марк Антоний потисна усмивката си, когато ги видя: за разлика от повечето присъстващи, той си даваше сметка за въздействието на пищното представление. Весталките имаха малки цимбали на пръстите и китките си и ги удряха на всяка крачка, така че нестройният им хор заглушаваше песента им. Загледа как процесията се подрежда пред храма и песента достига до връхната си точка, след което настъпи пълно мълчание. За негово разочарование, младите жени не показваха почти нищо в дългите официални роби и наметала, скриващи напълно краката им. Жрицата бе показала повече плът, когато я беше посетил, и Марк Антоний се усмихна на младежа в себе си. Всяка весталка беше подбрана заради физическото си съвършенство, но полагаше клетва за целомъдрие в продължение на трийсет години, преди да напусне храма. Като гледаше някои лица, Марк Антоний неволно си помисли, че това е зашеметяващо пропиляване на женска красота.

Изтърпя ритуалните благодарности към Минерва и Веста и само въздишаше, докато слънцето се издигаше в небето и жегата се усилваше. Сякаш мина цяла вечност, преди да изнесат от храма дървен подиум, покрит с тъмночервен плат. Квинтина Фабия се качи на него и погледна Марк Антоний в очите. Сигурно си спомняше, че той също неотдавна беше говорил пред Рим. Последиците от речта му още се виждаха около тях. Марк Антоний видя студена ирония в очите й, но интересът му беше насочен единствено към покритата с резба кутия от кедър, изнесена от храма. Тя бе заключена и запечатана и две весталки разбиха печатите с чукчета, преди да вдигнат капака. Извадиха отвътре таблички, овързани с оловни пластини и запечатани лично от Цезар с голям восъчен печат. Марк Антоний потръпна при мисълта, че ръката на приятеля му е била последната, докоснала тези таблички до днешния ден.

Весталките поднесоха табличките на жрицата и тя сряза с нож печата, като показа на всички, че е бил непокътнат. След това внимателно огъна оловните ивици и ги отстрани.

Петте дървени таблички бяха покрити с тънък слой восък. Марк Антоний не можеше да види изписаните думи, но въпреки това се наведе напред като всички останали, очакващ с трепет да чуе последната воля на Цезар.

Без изобщо да се трогне от нетърпението на тълпата, Квинтина Фабия върна четири таблички на спътничките си, прочете наум първата, кимна леко и вдигна очи към събралата се тълпа.

— В името на Рим, чуйте волята на Гай Юлий Цезар — започна жрицата.

А после млъкна и Марк Антоний изстена тихо от театралното й изпълнение и промърмори:

— Хайде, давай.

Квинтина Фабия погледна към него, сякаш го беше чула, след което продължи да чете:

— Гай Октавиан е мой наследник. Признавам го като кръв от моята кръв и чрез тези думи го припознавам и обявявам за свой син.

Тълпата замърмори и Марк Антоний забеляза как четиримата млади мъже се вцепеняват почти като един и се споглеждат с потрес. Простите думи бяха типични за човека, който ги бе написал, без никакви епитети и изтънчена риторика. Цезар обаче беше написал и оставил завещанието си тук преди да се върне от Египет, може би дори преди да напусне Рим, за да се бие с Помпей в Гърция. По онова време не бе знаел, че египетската царица ще му роди наследник. Марк Антоний задиша бавно, обмисляше чутото. По-добре щеше да е основният наследник да е някакво чуждоземно пале, което никога няма да дойде в Рим и да се бори за онова, което му принадлежи по закон. Консулът беше виждал Октавиан преди няколко години, но тогава той бе почти момче и Марк Антоний дори не си спомняше физиономията му.

Жрицата продължи:

— Цялото ми имущество е негово, с изключение на сумите и имотите, които определям тук. От тях, първо посочвам градината до река Тибър. Тя е първият ми дар за гражданите на Рим, за да могат за вечни времена да почиват на обществена земя.

Докато тълпата мърмореше от удивление, жрицата остави табличката и взе други две. Повдигна вежди, докато четеше наум.

— Освен мястото за разходка на открито давам на всеки гражданин на Рим по триста сестерции от имуществото си, които те да похарчат както намерят за добре. Те бяха моите любимци приживе. Не мога да направя по-малко за тях след смъртта си.

Този път реакцията на тълпата бе възторжен рев. Триста сребърни монети бяха страшно много пари, достатъчни за изхранването на цяло семейство месеци наред. Марк Антоний разтърка чело, мъчейки се да изчисли общата сума. Последното преброяване бе отчело почти един милион жители на града, макар че само половината от тях би трябвало да са граждани. С иронична усмивка отчете, че бунтовете бяха намалили броя им, но въпреки това те си оставаха многобройни като мравки и щяха да настояват за парите си от съкровищниците, които се контролираха от Сената. Цезар не би могъл да знае, но с това просто завещание бе смазал Освободителите. След този ден те не биха могли да вървят по улиците, без да ги преследват викове „Убийци!“ Марк Антоний затвори за момент очи в памет на приятеля си. Дори в смъртта си Юлий беше нанесъл удар на враговете си.

Квинтина Фабия продължи с изброяването на отделните суми, оставени за клиентите. Мнозина завикаха да се пази тишина, за да могат да чуват жрицата, но приказките продължаваха навсякъде. Клиентите щяха да се принудят да отправят молби до храма да прочетат табличките допълнително, за да научат подробностите. Марк Антоний си спомни собствената си среща с жрицата и им пожела късмет.

Квинтина Фабия зачете последната табличка, в която Цезар завещаваше злато и земи на членовете на фамилията си и на всички, които го бяха подкрепяли. Марк Антоний чу своето име и изкрещя на онези около него да млъкнат. За разлика от другите, неговият глас успя да смаже шума на тълпата.

— … на когото давам петдесет хиляди ауреуса. Давам същата сума и на Марк Брут. Те бяха, и все още са, мои приятели.

Марк Антоний усети погледите на тълпата върху себе си. Не можеше да скрие шока си, че Брут получава същата сума. Марк Антоний беше пропилял много злато, поддържайки стандарта на консул, както и за собствените си клиенти. Макар да беше щедро, завещанието едва щеше да покрие дълговете му. Поклати глава. Даваше си сметка за възхищението и горчивината на онези, които го гледаха. Петдесет хиляди не бяха чак толкова много за човека, който бе разбунил тълпата в името на Цезар. И определено бяха много повече от онова, което заслужаваше Брут.

— Останалото е собственост на Гай Октавиан, когото приемам като свой син във фамилията на Юлиите. Оставям Рим в твоите ръце.

Квинтина Фабия приключи и подаде последната табличка на чакащите я весталки. Марк Антоний с изумление видя блестящите в очите й сълзи. Нямаше помпозни думи, само делово изброяване на наследници, суми и отговорности. Всъщност това бе завещанието на човек, който не бе вярвал, че ще умре. Марк Антоний усети как нещо започна да пари в собствените му очи. Ако Юлий бе оставил завещанието си в храма преди да напусне Рим, то това е било в годината, когато се беше доверил напълно на Марк Антоний и бе оставил управлението на града в ръцете му. Завещанието бе прозорец към миналото, към един различен Рим.

Докато жрицата слизаше от подиума. Марк Антоний се обърна и хората му го последваха, принуждавайки тълпата да се раздели. Събралото се множество не разбираше защо консулът е разгневен. Зад него се разнесе ясен глас. Когато го чу, Марк Антоний спря и се обърна, а хората му застанаха нащрек, готови да посрещнат всяка заплаха.

Освежен, Октавиан вървеше към Дома на девиците. Срещу дребна сума тримата с Агрипа и Меценат бяха намерили работеща баня и се бяха нахранили на една улична сергия. Вярно, че беше облечен в тогата на един приятел на Меценат, но се чувстваше много по-сигурен. Бяха съставили плана си в горещата баня, след като наредиха на робите да чакат отвън. Когато слънцето достигна зенита, Октавиан уверено приближи храма, като мина покрай Гракх и охраната, сякаш имаше пълното право да не им обръща внимание. Те не го спряха и след няколко крачки тримата се озоваха в прохладата на сградата. По-възрастните мъже може би нямаше да зяпат така открито, но весталките бяха прочути с красотата и невинността си — комбинация, когато дразнеше апетита дори на преситения Меценат.

Квинтина Фабия се появи от един страничен проход да ги посрещне. Беше сменила официалната роба от сутринта с фина памучна дреха, която показваше фигурата й, вместо да я крие.

Приближи с леки стъпки Октавиан, взе ръцете му в своите и го целуна по бузата.

— Тъгувам за теб и с теб — рече тя. — Иска ми се да бяха събрали прахта на Цезар, за да я погребат, но размириците бяха ужасни. Известно време никой не смееше да излезе. Ужасно съжалявам.

Октавиан примигна. Не беше очаквал подобно съчувствие и то застрашаваше да достигне до онази част от него, където мъката бе все още неизплакана.

— Благодаря — рече той. — Мисля, че си първият човек в града, който ми казва подобно нещо.

— Трябва да простиш на властимащите поне това. Бяха изцяло заети с бунтовете. Честно казано, нямаш представа колко лошо беше известно време.

— Знаеш ли нещо за онези „Освободители“? Къде се крият? — попита Октавиан.

— Неколцина като Луций Пела бяха убити от тълпите. Останалите се усетиха бързо и се пръснаха из именията си и в провинциите. Няма да ги откриеш тук поне тази година, макар че все още си имат поддръжници в Сената. Но не се съмнявам, че след време отново ще пропълзят в града. — Тя сви рамене и стисна здраво ръцете му. — Радвам се, че стана така. Те се опитаха да снемат от себе си срама за стореното, но гражданите не го позволиха. Въпреки целия хаос налице е поне това.

— Ще пристъпим ли по същество, Квинтина? — обади се Меценат.

Тя го погледна.

— Я, ти още си бил жив, Меценате. Колко време мина?

— Няколко години, предполагам. Изглеждаш много добре.

— И съм достатъчно добре. Да предам ли поздрави на майка ти, или смяташ да я посетиш лично?

— Познавате ли се? — попита Октавиан.

— Би трябвало. Квинтина Фабия ми е леля — без капка смущение отвърна Меценат. — Съвсем не любимата ми леля или нещо подобно. Просто леля, нали разбираш.

— И той със своя мързел не ми е любим племенник — каза тя, но с усмивка. — А кой е този красив и мълчалив млад мъж?

— Агрипа ли? — попита Меценат. — Миризмата на риба би трябвало да те предупреди, Квинтина. Той е моряк, груб и прост тип, но пък верен, досущ като добро куче.

Агрипа не обърна внимание на думите му и когато жрицата хвана ръцете му, се изчерви под изпитателния й поглед.

— Меценат си мисли, че е духовит, Агрипа — рече тя. — Вече се отказах да се извинявам вместо него.

— Не е нужно — отвърна Агрипа. — Той е просто нервен. Имахме… интересна сутрин.

Квинтина Фабия леко наклони глава и каза:

— Радвам се да видя, че има такива приятели. Майка му е отчаяна от долнопробните компании, с които се забърква обикновено. Вие ли ще бъдете свидетелите, които да потвърдят самоличността на Октавиан?

Меценат кимна и изгледа кръвнишки Агрипа.

— Добре, тогава елате.

Тримата я последваха в лабиринта от помещения и коридори зад преддверието. Домът на девиците беше многократно по-голям от кръглия храм, който гледаше към форума. Млади жени с прости бели дрехи минаваха забързано покрай тях, повечето носеха листа пергамент или свитъци.

Квинтина забеляза интереса им и се усмихна.

— Да не би да си мислехте, че прекарват по цял ден в молитви? Моите момичета са част от биещото сърце на Рим, младежи. Повярвайте ми, те знаят повече за законите на града, отколкото повечето височайши оратори в съдилищата и в Сената. Когато срокът на службата им в храма приключи, те нямат никакви трудности да си намерят добри съпрузи и да управляват домакинството.

— Никога не съм се съмнявал в това — каза Меценат и се препъна, зазяпан по едно дългокрако момиче, което мина покрай тях. Естествено, Квинтина го видя.

— Разбира се, дотогава те са Деца на богинята — рече тя. — Ако чистотата им бъде отнета, така да се каже, биват погребвани живи — а виновникът се побива на кол пред тълпата.

— Сурово наказание — тъжно отбеляза Меценат.

— Но необходимо. Мъжете могат да бъдат същински вълци, племеннико.

— Потресаващо, наистина потресаващо.

Стигнаха до врата от полиран дъб и жрицата отвори и ги въведе. На една голяма маса лежаха купища восъчни таблички и нарязани листа пергамент, наред с мастилници, писци и всички други необходими инструменти. Квинтина се настани зад писалището, като ги остави да стоят прави.

— Всичко е съвсем просто. Съставих документа, който трябва да подпишеш пред свидетелите. Аз ще добавя моето име и тогава, Октавиане, ще започнеш да се наричаш Гай Юлий Цезар. — Тя леко потръпна, докато произнасяше името. — И през ум не ми бе минавало, че ще го чуя отново толкова скоро. Това е име на честта. Надявам се да го носиш подобаващо.

— Ще го направя — рече Октавиан. Прочете единствената страница, след което и тримата се подписаха с писеца, предложен им от Квинтина.

Жрицата доближи бучка восък към пламъчето на една лампа. Нямаше пръстени, а използва железен цилиндър с печата на Веста. Октавиан повтори действието й с пръстена на Цезар и тя погледна печата с тъга и обич.

— Той беше обичан човек. Ако си наполовина като него, ще накараш сянката му да се гордее с теб.

Квинтина вдигна малък звънец и позвъни. Вратата се отвори и една деликатно прелестна жена влезе и взе документа. Докато минаваше покрай Меценат, изсумтя тихо и го изгледа гневно. Изражението на Меценат беше самата невинност.

— Е, свършено е. Надявам се, разбираш, че не бих допуснала аргентариите да влязат тук. Достатъчно необичайно е, че вие тримата сте в тези стаи. Те чакат в градината от другата страна. Портата й излиза на Палатин.

— Аргентарии ли? — не разбра Октавиан.

Квинтина го погледна изненадано.

— Лихварите. Цяла сутрин ме молят да се видят с теб. Какво очакваше?

— Не ми трябва заем… — започна Октавиан.

— От тази сутрин ти си човекът с най-големия кредитен лимит в Рим — изсумтя Меценат. — Така че ти трябва заем, освен ако не възнамеряваш да те издържам.

Квинтина поклати глава.

— Ти май не разбираш. Не са се събрали да ти предлагат заеми. Цезар беше вложил парите си в трите най-големи сдружения на аргентариите. Мисля, че са дошли да те питат какво смяташ да правиш със златото.

Когато умореният Октавиан стигна улицата на хълма Авентин, където се намираше основният имот на консула, вечерта настъпваше и всичко тънеше в нюанси на сивото.

Беше в непрекъснато движение от сутринта, откакто бе чул завещанието на Цезар. Беше посетил три къщи, пълни с прислуга и роби, които сега бяха негови. Беше направо замайващо. Бе пристигнал в Рим с празни ръце, но бе някак подобаващо завещанието на Цезар да доведе до подобна промяна в състоянието му. Приживе Цезар бе непредсказуем, склонен да не обръща внимание на закони и правила, ако виждаше най-бързия начин да постигне целите си. Октавиан се бе учил от него. Ако се поколебаеше, евентуалните му противници щяха да имат време да съберат сили.

Странно беше да види имота на консула абсолютно непокътнат. Докато вървеше по улиците, бе минал през купища развалини и седемте хълма предлагаха гледка, каквато не бе виждана от цял век, ако не и повече. На много места вече имаше строители и потящи се работници, наети от богати собственици. Следите от разрухата нямаше да се запазят дълго. Къщите на Марк Антоний обаче бяха останали невредими — това беше неговата награда за разпалването на размириците в града.

— И двамата с Меценат сме на мнение, че идеята е ужасна — каза Агрипа, докато се изкачваха по хълма.

Гракх беше с тях, най-вече защото се бе оказал полезен през целия ден. Мотивите му за тази внезапна лоялност бяха очевидни и Меценат не пропускаше възможност да го ужили, но един меч в повече определено беше от полза и Октавиан не го беше отпратил.

Октавиан не отговори и четиримата спряха пред масивната дъбова врата в стената, която вървеше покрай покритата с калдъръм улица. Вратата имаше малка желязна решетка. Агрипа се наведе да надникне през нея и вдигна вежди при вида на двора. Там цареше хаос: петнайсетина роби сновяха напред-назад, товареха каруца и извеждаха впрегатни коне.

— Май сме избрали неподходящо време. Консулът очевидно е зает — отбеляза Агрипа. — Не е нужно да го правиш, Октавиане.

— Аз пък казвам, че е нужно. И трябва да започнеш да свикваш с новото ми име. Имам право на него, по кръв и по осиновяване.

Агрипа сви рамене.

— Ще се опитам да не забравям, Юлий. Богове, изобщо не ми идва да те наричам така.

— Ще свикнеш. Тайната е в честата употреба, приятелю.

Един от робите в двора бе забелязал надничащия Агрипа и приближи, като махаше с ръце.

— Каквото и да искате, консулът не приема никого — каза той. — Ако сте по държавна работа, обърнете се към сенатора си.

— Предай му, че Цезар е тук — каза Октавиан. — Мисля, че ще намери време за мен.

Робът се ококори.

— Да, господарю. Ще го уведомя. — И се отдалечи в тръс, като на всеки няколко крачки поглеждаше през рамо.

— Нали знаеш, че тук няма да спечелиш нищо? — рече Меценат. — Дори развълнуваното ти ново кученце го разбира. Нали, Гракх? — Гракх само го изгледа кръвнишки, без да каже нищо. — В най-добрия случай само ще ядосаш човек с огромно влияние.

Марк Антоний излезе на двора зачервен и раздразнен. Даде заповеди в движение и около него се засуетиха още мъже и жени, превиващи се под тежестта на сандъци и увити в кожа вързопи.

Консулът направи знак на човека, който ги беше видял и който явно беше вратар. Чу се дрънчене на верига и дърпане на резе. Вратата се отвори плавно и Марк Антоний спря на крачка от прага на имота си, като ги гледаше с неприкрито нетърпение. Не пропусна да отбележи, че четиримата са въоръжени, и устните му се свиха в тънка линия.

— Какво е толкова важно, че трябва да ме безпокоиш в дома ми? Да не си мислиш, че името Цезар още има подобна сила?

— То те накара да излезеш — отвърна Октавиан.

Марк Антоний замълча за момент. Ако следваше буквално решението на Сената, би трябвало да замине за Брундизиум само с неколцина слуги, но в действителност той местеше цялото си домакинство, заедно с жена си и децата. Не знаеше кога ще се върне и мислите му бяха изцяло заети с политическите машинации на Сената, а не с младежа, който се беше нарекъл Цезар.

— Явно не си забелязал, че съм зает. Ела, когато се върна в Рим.

— Консуле, хората говорят за теб като за приятел на Цезар. Прочетох речта ти и тя беше… благородна, независимо какво е последвало след нея. Само че последната му воля не беше и няма да бъде потвърдена от Сената без твоята подкрепа. Какво ще стане със завещаното на римския народ?

— Съжалявам. Сенатът вече гласува. Ще изплатят парите едва след като пораженията в града бъдат възстановени. Известно време ще отсъствам от Рим по заповед на Сената. Нищо повече не мога да направя.

Октавиан го зяпна. Не можеше да повярва на ушите си.

— Дойдох при теб с мир, защото си мислех, че най-вече ти ще ме подкрепиш.

— Изобщо не ме интересува какво си мислиш — озъби му се Марк Антоний и се обърна към невидимата фигура от дясната му страна. — Затваряй вратата.

Вратата заскърца и Октавиан постави длан върху дървото.

— Консуле! Ще има правосъдие, със или без теб. Ще се погрижа убийците на Цезар да бъдат наказани, независимо как се наричат и къде се крият! Нима ще застанеш на тяхна страна, срещу честта на приятеля ти?

Марк Антоний изсумтя с отвращение, докато се отдалечаваше. Натискът върху вратата се засили, когато робът я налегна с цялата си тежест, и се затръшна. Вбесен, Октавиан заблъска по нея с юмруци.

— Консуле! Избирай. Ако застанеш на тяхна страна, аз ще…

— Богове, дай да го укротим — намеси се Меценат.

Двамата с Агрипа хванаха Октавиан за раменете и го дръпнаха от вратата на консула.

— Това май е най-лошата идея, която ти е хрумвала някога — сърдито отбеляза Меценат, докато водеха Октавиан надолу. — Защо направо не изкрещиш замислите си пред Сената?

Октавиан бутна ръката му и закрачи скован от ярост, като поглеждаше назад към вратата на консула, сякаш можеше да я отвори само със силата на гнева си.

— Трябваше да му се каже, ако няма ум да го разбере сам. Аз съм му естествен съюзник. Ама че сляп глупак!

— Да не си мислеше, че ще те посрещне с разтворени обятия? — отвърна Меценат. — Та той е консул на Рим!

— А аз съм син и наследник на Цезар. Това е ключът към всички ключалки, със или без Марк Антоний.

Меценат се извърна, обезпокоен от решимостта на приятеля си.

— Става късно — каза Агрипа. — Какво ще кажете да се върнем в къщата на Есквилин?

Октавиан едва не се прозя само при мисълта за сън. Къщата беше една от петте, които бе наследил тази сутрин според документите, които му бяха дали аргентариите.

— Без постановлението на Сената аз още не съм официален наследник на Цезар — каза той. Внезапно му хрумна нещо и той се закова на място, принуждавайки и останалите да спрат. — Но пък имаше хиляди свидетели, когато жрицата четеше завещанието. Това беше достатъчно за аргентариите. Какво от това, че няма постановление? Народът знае.

— Народът няма власт — обади се Агрипа. — Колкото и да се бунтуват, те си остават безсилни.

— Така е — съгласи се Октавиан. — Но там имаше и войници. Легионите на Марсово поле знаят, че аз съм Цезар. А те са достатъчно силни. За всичко.

Групата, която яхна конете пред къщата на Цезар на Есквилин, беше значително по-голяма от четиримата уморени мъже, които бяха дошли тук предишната вечер. Октавиан се бе вслушал в съвета на Меценат и бе наредил на старшите роби да поемат ролята на управители. Те бяха видимо решени да се представят добре пред новия си господар. Довеждането на бойни коне от друго имение беше само първата от хилядите им задачи. Над десет други мъже бяха заминали по задачи към всички имения на Цезар, в това число и градината на брега на Тибър, която все още не бе предадена на римския народ. Всички запазени сметки и архиви щяха да бъдат открити и събрани.

Меценат беше настоял Гракх също да се изкъпе, преди да тръгне с тях. Войникът още бе с мокра коса и зачервен от бързата баня, но всички се чувстваха по-добре чисти. Сякаш можеха да оставят грешките и изпитанията на миналото зад гърба си, да ги остържат като черната кир, която излизаше с помощта на месинговите стъргалки и зехтина.

Докато се спускаха по западния склон на хълма, привлякоха вниманието на няколко улични момчета. Октавиан предположи, че се надяват да получат по някоя и друга монета, но те не протягаха ръце и се държаха на разстояние. Той се запита дали някой не ги е изпратил да държат под око действията му — децата бяха най-евтините шпиони, които можеше да предложи Рим. На всяка следваща улица обаче групата след тях растеше и в нея вече нямаше само хлапета. Мъже и жени го сочеха и си говореха тихо, следяха ги с интерес и прошепваха името Октавиан, а по-често и Цезар. Те също го последваха и накрая стотици вървяха след конете към Марсово поле.

Октавиан яздеше с изправен гръб, в броня, пригодена за него от прислугата в къщата. Меценат изглеждаше великолепно в бронята и наметалото си, макар че, доколкото Октавиан знаеше, нямаше официален чин. Самият той беше помислил дали да не облече тога, но за разлика от Меценат, Октавиан беше командвал римски войници, а и офицерското наметало беше ясен сигнал за онези, които следяха за подобни неща.

Когато излязоха на един пазар, тълпата се умълча и той чу как името Цезар преминава като ветрец през нея. Групата му отново се увеличи, отначало двойно, а после и четворно. Накрая Октавиан имаше чувството, че води цяла процесия през сърцето на града. Когато стигна подножието на Капитолий, бе заобиколен от стотици мъже и жени, всички напиращи да зърнат човека в центъра. Новото му име се чуваше отвсякъде и тълпата продължаваше да расте. Октавиан продължи напред. Изражението му беше сурово.

Меценат доближи коня си до неговия и каза тихо:

— Не се обръщай, но мисля, че ни следят.

Октавиан едва не избухна в непристоен смях — приятелят му така внезапно бе успял да освободи напрежението. Продължи нагоре по Капитолий и не спря, когато конете стигнаха върха. Театърът на Помпей лежеше долу от другата страна — огромна постройка от светъл камък, три пъти по-голяма от старата сграда на Сената. По покрива му не се вееха знамена. Тълпата се стече надолу. Сенатът не заседаваше този ден, но Октавиан не се съмняваше, че сенаторите ще научат за минаването му през града. Усмихна се мрачно. „Нека чуят — помисли си. — Нека да се чудят“.

Агрипа го побутна на кръстовището, когато видя стоящите на стража легионери. Войниците се взираха с изумление към безредната гмеж, излизаща от града. Докато минаваше покрай тях, Октавиан видя, че спорят помежду си, но не се обърна да види дали са се присъединили към шествието. Скоро щяха да научат какви са намеренията му.

След театъра на Помпей започваше просторното Марсово поле. От векове това бе мястото, където римляните тренираха и се събираха да гласуват, но също така то бе сборен пункт за легионите, преди да потеглят на поход. Събраната от Юлий Цезар войска за кампанията срещу партите беше останала тук по-дълго от очакваното и това си личеше навсякъде, от отходните ями и ровове до хилядите палатки от промазана кожа и дори малките постройки, осеяли равнината.

Октавиан поведе колоната си право към центъра на това множество.

Седми Победоносен и Осми Близнашки легиони се бяха установили на съседни лагери, разположени според правилата, наложени преди години от консула Марий, чичо на Цезар. Нищо не се бе променило за изминалите оттогава близо петдесет години и Октавиан изпита носталгия, когато стигна до външната граница. Единствено уважението към древната римска равнина не беше позволило на легионите да издигнат огромни земни валове, както изискваше правилникът. Вместо това лагерът беше маркиран от плетени кошове с височината на човек, пълни с камъни и пръст — по-скоро символична граница, отколкото реална преграда.

Докато приближаваше, Октавиан погледна назад и примигна от изненада, когато видя колко хора са го последвали от града. Най-малко хиляда души вървяха след него с грейнали лица, сякаш имаше някакъв празник. Поклати изумено глава и почерпи кураж от гледката. Това беше силата на името, което му бе дадено. А също и напомняне, че именно тези хора бяха подкрепяли Цезар, а не сенаторите, които го бяха убили.

Следобедното слънце печеше силно. Октавиан спря. Двамата легионери на пост на входа на лагера се взираха право напред, без да го поглеждат. Октавиан зачака търпеливо, като потупваше коня си по врата. Беше видял войниците, които бяха препуснали пред него в лагера, за да съобщят новината. Нямаше нищо против да изчака офицерите да излязат да го посрещнат това бе в негова полза.

Сякаш прочел мислите му, Меценат се наведе и му каза тихо:

— Този път забрави за всякакви съмнения, приятелю. Покажи им малко благородническа арогантност.

Октавиан кимна сковано.

Четирима конници се появиха и подкараха в тръс по широката улица през средата на лагера. Макар да бяха на няколкостотин крачки, Октавиан забеляза, че двама са с наметала и украсени сребристи брони и месингови отличия, спускащи се до кожените ивици, покриващи бедрата им. Спътниците им бяха облечени в тоги с широка пурпурна ивица от едната страна.

Агрипа погледна доволно Октавиан. Преди не много време бяха положили куп усилия да се срещнат с един военен трибун в Брундизиум. А ето че сега двама легати и двама трибуни излизаха да посрещнат човека, който дори не бе питал за тях.

— Май името Цезар все още се цени — промърмори тихо Агрипа.

Октавиан не отговори. Лицето му бе строго и напрегнато.

При вида на тълпата от града римските офицери дръпнаха юздите и погледите им се спряха върху Октавиан. Жителите на Рим се смълчаха и напрежението осезаемо се повиши. Положението беше деликатно, тъй като онзи с по-нисък чин трябваше да поздрави първи; никой обаче не знаеше със сигурност какъв е чинът на Октавиан. След неудобна пауза по-възрастният легат прочисти гърлото си и попита:

— Как да се обръщам към теб?

Октавиан го изгледа и видя мъж към петдесетте, с побелели слепоочия, мъж, около когото витаеше умора от живота. Лицето на легата бе загрубяло и набръчкано от десетките кампании, но очите му бяха блеснали от интерес, почти младежки.

— Не знаеш ли? Наричай ме Гай Юлий Цезар — отвърна Октавиан, сякаш въпросът го беше озадачил. — Аз съм синът на човека, който сформира легиона ти и на когото дължиш безпрекословна вярност. Ти си легат Марк Флавий Силва от Седми Победоносен. Баща ми се отзоваваше много добре за теб.

Легатът впери поглед в него.

— За мен е чест да чуя това, Цезар. Моят колега легат…

— … е Тит Павлиний от Осми Близнашки — прекъсна го Октавиан. — Срещали сме се преди, в Галия.

— Точно така — каза другият легат.

Сега беше ред на трибуните да се представят, но Флавий Силва заговори пръв:

— В памет на Цезар, добре дошъл в лагера. Мога ли да попитам какво е довело тук тази тълпа от Рим? През последния час непрекъснато получавах тревожни доклади. Легионът ми още не е забравил размириците.

И погледна с неприязън множеството зад Октавиан, но хората отвърнаха на погледа му, без да се страхуват, бяха жадни да видят какво ще стане. Октавиан се поколеба. Щеше да му е по-лесно да се справи с легатите, ако всеки ход и дума си останеха само между тях. Не беше планирал подобна публика.

С рязко дърпане на юздите обърна коня си към тълпата и нареди:

— Вървете си по домовете. Ще разберете, когато преобразя Рим. Ще го видите с очите си.

При думите му легат Силва погледна обезпокоено колегите си.

Октавиан продължаваше да гледа строго тълпата и да чака. Мнозина в задните редици вдигаха високо децата си, за да могат да видят новия Цезар, но останалите вече се обръщаха. Не бяха сигурни какво точно са видели, но гледката бе неустоима и не бяха недоволни.

Октавиан ги гледаше как си отиват. После поклати невярващо глава и каза тихо:

— Просто са искали да ме видят.

Агрипа го тупна по рамото и избоботи:

— Разбира се, че са искали. Те обичаха Цезар. Не го забравяй, когато дойде време да се изправиш срещу Сената.

Октавиан се обърна към офицерите и видя, че го наблюдават внимателно.

— Е? — каза той, спомняйки си думите на Меценат за римската арогантност. — Пуснете ме да вляза. Имаме много работа.

Двамата легати и трибуните им обърнаха конете си към лагера. Октавиан, Агрипа и Меценат яздеха един до друг по широката улица. Гракх беше последен и се молеше на домашните си богове да не бъде убит този ден. Направо не можеше да повярва, че четирима висши офицери са излезли да посрещнат Октавиан. Трябваше още в първия удобен момент да изпрати вест до трибуна Либурний.

Марк Антоний пристигна в Брундизиум след залез-слънце и бе посрещнат от блясъка на хиляди лампи и стражеви огньове на фона на черния хоризонт. Знаеше броя на хората, които чакаха тук. С Цезар ги бяха обсъждали предишната зима, докато подготвяха кампанията срещу партите. Конниците на онази източна империя бяха трън в кожата на Рим от много години и Цезар не беше забравил стария враг. Партите трябваше да си платят, но подобно на много други неща, това мащабно начинание беше съсипано от ножовете на убийците.

Въпреки това Марк Антоний не беше подготвен да види с очите си цели шест легиона ветерани, разположили се около града — и светлините на корабите, подобни на светулки в тъмното море.

Консулският пръстен му осигури пропуск, макар да го спираха и разпитваха неведнъж, докато обикаляше лагерите на легионите. Всички надежди да пътува инкогнито отидоха на вятъра и когато слънцето изгря, целият град вече знаеше, че консулът е пристигнал и че легионите ще изпитат гнева на Сената. Бяха чакали дълго да разберат какво ще последва след хаоса в Рим и обичайното оживление в града бе спряло пред лицето на възможния ужас.

Марк Антоний бързо си намери квартира — просто нареди на всички останали наематели да напуснат стаите си. Някои от тях бяха старши офицери, но никой не посмя да възрази и те поеха обратно към лагерите колкото се може по-бързо.

Консулът закуси мълчаливо с подсладена с мед каша, резен диня и портокал. Беше яздил три дни без почивка и беше достатъчно изморен, за да поръча запарка от греяно вино и билки, за да възвърне силите си. Съдържателят на таверната беше досадно раболепен, когато донесе високите чаши и се оттегли с поклони. Консулът имаше властта да заповяда смъртта на хиляди до края на деня и жителите на Брундизиум си шепнеха само за това, докато той довършваше закуската си.

Изведнъж на Марк Антоний му хрумна да излезе. Тръгна по една пътека към скалите, надвиснали над дълбоките води. Наслади се на свежия въздух, далеч от миризмата на твърде много хора, натъпкани в твърде тясно пространство. Главата му се проясняваше, докато се взираше в морето.

Видът на корабите и изгряващото слънце ободри духа му още повече. Пред него беше поредният символ на римската мощ. Искаше му се да има къде да изпрати флота, но основната му цел бяха войниците от легионите. В момента беше въплъщение на Сената, негов пълномощник, облечен в цялата му власт. Мислено си отбеляза да сподели с жена си какво е чувството.

Докато вървеше обратно по улиците, двама от хората му дотичаха при него, застанаха мирно и отдадоха чест.

— Къде са легатите? — остро попита той.

— Събрали са се на централния площад и те чакат, консуле.

— Добре — каза той. — Водете. Не съм идвал тук от години.

Портите на Рим бяха отворени. Новината се разпространяваше из града със скоростта на вятъра. Името Цезар се носеше от уста на уста и хората излизаха на тълпи да видят наследника на Рим и света.

Отначало Октавиан и легатите яздеха сковано, но бяха посрещнати с приветствени викове и тълпите растяха с всяка следваща улица.

Градът беше виждал много процесии в миналото. Навремето Марий беше настоял пред Сената да му бъде гласуван триумф, а Юлий Цезар беше чествал победите си с цели четири, по време на които бе хвърлял пари на тълпите.

По-наблюдателните можеха да видят, че гражданите са по-мършави, отколкото преди бунтовете. Голяма част от града все още бе в развалини, но въпреки това хората изпитваха гордост и крещяха одобрително. Вълнението им действаше на Октавиан като вино и го възбуждаше. Единственото, което липсваше, бе робът до него, който да му шепне: „Не забравяй, че си смъртен“.

Всички предишни триумфи бяха завършвали на форума и тълпата като че ли разбираше това и тичаше пред легионите, така че улиците се задръстваха все повече и повече. Граждани и роби започнаха да скандират: „Цезар“ и Октавиан се изчерви, завладян от емоции.

На три кръстовища имаше групи, които крещяха оскърбления, но виковете им бързо бяха заглушени от гласовете на онези около тях.

Легионите вървяха към сърцето на града и Октавиан знаеше, че никога няма да забрави това изживяване. Сенатът може и да се беше обърнал срещу фамилията му, но народът показваше любовта си към нея без никакво колебание.

Прехвърлиха Капитолий по същия път, по който бяха минали убийците. Октавиан стисна зъби при мисълта за онези, които се бяха нарекли Освободители и бяха вървели, гордо вдигнали окървавените си ръце. Именно тази картина го разяряваше най-бързо. Убийствата бяха до болка познати в републиката, но не и представянето им за доблестни и почтени дела. Октавиан мразеше Освободителите заради това толкова, колкото и заради завистта и алчността им.

Не се съмняваше, че в момента сенаторите пращат между домовете си трескави съобщения и са затаили дъх от страх. Усмихна се горчиво при тази мисъл. Без силата на легионите те бяха просто няколкостотин застаряващи мъже. И той беше разкрил това, бе вдигнал завесата, която скриваше колко слаби са всъщност. Надяваше се всички онези, които бяха гласували амнистията, да чуват рева на тълпата, приветстваща Цезар. И се надяваше този рев да смразява кръвта им.

Дори огромният форум не можеше да побере два легиона в пълен състав. Първите няколко хиляди минаха по цялата му дължина, за да могат останалите да влязат в сърцето на Рим. Легатите Силва и Павлиний пратиха назад по колоната вестоносци със заповед войниците да се пръснат във всички посоки, за да не настане блъсканица. Всеки храм можеше да побере няколкостотин души. По още толкова се събраха във всяко патрицианско имение. Когато тези сгради се напълнеха, легионите щяха да се установят на самите улици и да блокират всички подстъпи към форума. Лагерни огньове щяха да бъдат запалени за първи път в каменните канавки и центърът на Рим щеше да е техен.

Спирането и организирането на колоната отне известно време и много усилия от страна на легатите и офицерите им. Множеството в центъра се пръсна във всички посоки, легионерите се настаняваха навсякъде, където имаше свободно място. Единствено Домът на девиците остана недокоснат по нареждане на Октавиан. Освен че бе задължен на Квинтина Фабия, присъствието на легионери сред младите жени можеше да доведе само до безчестия или трагедия. Октавиан вече започваше да си дава сметка за трудностите, пред които се е изправял Цезар при всяко мащабно придвижване на войници, но структурата на легиона бе замислена така, че да отговаря на командите на един човек, и не му се налагаше да мисли за всичко, а само да се довери на офицерите си, че ще действат от негово име.

На свечеряване над форума и над хилядите мъже проехтяха тръби. Легионерите не можеха да издигнат палатки върху камъка, дори да имаше свободно място. Но пък те спяха на открито в дъжд и пек, в мраз и жега. Същите тези войници го бяха приветствали на Марсово поле и нямаха никакви оплаквания, че Цезар ги е довел в Рим.

Развалините на старата сграда на Сената бяха разчистени и мястото бе готово за нов строеж. Виждаха се основите — груби тухли и камъни, почернели и тъмножълти на фона на плочника. Изглеждаше уместно, че легатите наредиха там да бъде издигната груба постройка. Легионерите забиха клинове, с които да свържат гредите, после опънаха големи съшити кожи за покрив. Преди да се стъмни, навесът вече беше готов, уютен и сух, с кушетки, маси и ниски легла, подобно на всеки команден пост по време на кампания. Сякаш за да докажат уменията на войниците, тъмни облаци закриха залязващото слънце. Лекият дъжд донякъде охлади празничното настроение на легионерите, които готвеха вечерята си и търсеха сухи местенца.

Октавиан гледаше потъващия в мрак форум. Беше опрял рамо на дебела греда, цялата в резки и дупки от многократна употреба. Около него легионери разнасяха масло, допълваха лампите и подрязваха фитилите, та легатите да имат светлина.

Беше заложил всичко с този си ход, но поне засега той държеше властта в Рим. Оставаше му единствено да я запази.

Прозя се и закри уста с длан.

— Трябва да хапнеш — обади се Гракх. Държеше дървен поднос с тънко нарязано месо.

Октавиан се усмихна уморено.

— След малко. — Импулсивно реши да заговори за проблема, който бе подминавал вече от дни. — Изненадан съм, че още си тук, Гракх. Не е ли време да се връщаш при трибун Либурний?

Легионерът го изгледа тъпо.

— На моя страна ли си изобщо? — продължи Октавиан. — Откъде мога да знам? Съвсем наскоро смяташе да ме бичуваш на улицата, задето досаждам на твоя трибун.

Гракх извърна поглед. Лицето му тънеше в сянка.

— Тогава ти не беше Цезар — рече той смутено.

— Прати го обратно в Брундизиум — обади се Меценат зад тях. Приятелят му вече се беше настанил с Агрипа и двамата легати и се наслаждаваше на студената храна и топлото вино.

— Нито ти, нито фамилията ти сте мои клиенти, Гракх. Вече видях списъците. Не ми дължиш нищо, така че защо си тук? — Октавиан въздъхна. — Заради злато ли?

Легионерът се замисли за момент, после каза:

— Да, най-вече заради него.

Честността му така изненада Октавиан, че го накара да се разсмее.

— Никога не си бил беден, в противен случай нямаше да се смееш — каза Гракх и стисна устни.

— Тук грешиш, Гракх, и не се смея на теб. Бил съм беден и съм гладувал. Баща ми умря, когато бях съвсем малък, и ако не беше Цезар, в момента сигурно щях да съм там, където си ти в момента. — Октавиан стана сериозен и изгледа внимателно мъжа, който едва не го беше удушил в таверната. — Гракх, трябват ми хора, които са верни, готови са да рискуват с мен и да не мислят за награди. Не играя някаква игра. Ще унищожа Освободителите, та ако ще да ми се наложи да похарча за това цялото състояние на Цезар. Ще жертвам годините на младостта си, за да ги смажа. А ако златото е единствената ти цел, ти можеш да бъдеш купен от моите врагове.

Обезсърчен, Гракх мрачно заби поглед в земята. В действителност не беше останал единствено заради златото. Заедно с тези младежи беше преживял едни от най-необикновените дни в живота си.

— Не ме бива по речите — бавно каза той. — Зная, че не можеш да ми се довериш. Но живях в страх от сенаторите, не… не е точно така. Ти се опълчваш срещу тях. Не е само заради парите… — Гракх махна с ръка и едва не изпусна подноса. — Искам да остана. С времето ще спечеля доверието ти, обещавам.

Останалите се бяха смълчали и изобщо не се преструваха, че не слушат. Октавиан се дръпна от гредата с намерението да покани Гракх да седне на масата с тях, но импулсивно отвърза кесията от колана си и каза:

— Остави подноса и протегни ръце, Гракх.

Легионерът остави подноса на масата и застана пред него.

— Хайде, протегни ръце — подкани го Октавиан.

Тежките златни монети се посипаха в шепите на Гракх и той се ококори.

— Двайсет и… два, двайсет и три ауреуса, Гракх. Всеки на стойност сто сребърни сестерции. Какво прави това? Пет, дори шестгодишна заплата за войник с твоя ранг. Най-малко толкова, мисля.

— Не разбирам — предпазливо рече Гракх. Не можеше да откъсне очи от жълтите монети, а когато най-сетне успя, Октавиан все още го наблюдаваше.

— Ако искаш, можеш да вземеш парите още сега и да си вървиш, без никакви последствия. Работата ти за мен и за трибуна Либурний приключи. Златото е твое.

— Но… — Гракх поклати объркано глава.

— Или можеш да ми го върнеш и да останеш. — Октавиан неочаквано стисна рамото му, мина покрай него и тръгна към масата. — Изборът е твой, Гракх, но трябва да знам решението ти. Или ще си с мен докрай, или не.

Седна и нарочно престана да обръща внимание на онемелия войник, който продължаваше да стои с пълни със злато шепи. Помоли за вино и Агрипа му подаде каната. Меценат се усмихваше иронично. Всички на масата се опитваха да не поглеждат през рамо към войника до горящата лампа.

— Какво според вас правят сенаторите в момента? — попита Октавиан.

Флавий Силва заговори веднага, макар че устата му бе пълна с печено свинско:

— Отначало ще фучат, в това няма съмнение. През последния месец имах вземане-даване с много от тях и те няма да реагират добре на това предизвикателство. Съветвам те да не обръщаш внимание на думите им през следващите един-два дни, докато не обмислят положението. В края на краищата в центъра на Рим има цели два легиона.

— С каквото и да заплашват, няма как да го изпълнят — отбеляза Октавиан, отпи глътка вино и се намръщи.

Флавий Силва видя реакцията му и се изкиска.

— Вярно, не е от най-доброто. Утре ще намеря фалернско.

— Никога не съм опитвал фалернско — каза Октавиан.

Меценат зацъка с език, после каза весело:

— В сравнение с него това е конска пикоч, повярвай ми. Имам няколко амфори в имението си, отлежава вече три години. Тази година би трябвало да е готово за пиене, или може би следващата. Ще видиш, когато ми дойдеш на гости.

— Да оставим за момент качествата на вината — обади се Агрипа. — Сенатът рано или късно ще те попита какво искаш. И тъй, какво искаш от тях?

— На първо място куриатното постановление — отвърна Октавиан. — Искам то да бъде издадено, така че никой да не може да каже, че не съм законен наследник на Цезар. При нормални обстоятелства това е просто формалност, но въпреки това решението трябва да бъде гласувано и записано. Освен това трябва да изпълнят волята на Цезар за разпределянето на средствата, в противен случай аз ще платя лично и ще ги посрамя. След това ще поискам отмяна на амнистията. — Той се ухили. — Само толкова.

— Няма да се съгласят да обявят Освободителите за престъпници — промърмори Меценат в чашата си. Усети, че останалите го гледат, и вдигна очи. — Хора като Касий все още имат прекалено голяма подкрепа.

— Ти познаваш Сената — рече Октавиан. — Какво би направил на мое място?

— Бих наредил на центурионите да изгонят с пръчки всички сенатори от Рим — заяви Меценат. — Засега си ги хванал натясно, но има и други легиони. Не можеш да попречиш на сенаторите да пращат съобщения извън града и поддръжниците им ще тръгнат на поход. Колко хора предават информация на теб? Сенаторите също си имат клиенти и изобщо няма да се учудя, ако в момента някой вече не бърза по пътя към Брундизиум. Ако действа бързо, Марк Антоний може да доведе легионите тук само за няколко дни. — Огледа седящите около масата. — Е, ти попита. Трябва да продължиш докрай и да се възползваш от момента. В противен случай скоро ще се наложи да защитаваме този град от римски войници.

— Няма да премахна Сената — намръщено рече Октавиан. — Дори Юлий Цезар с цялото си влияние и сила го запази. Народът няма да ни приеме така радушно, ако почнем да демонтираме републиката пред очите му. Ако се превърна в диктатор, това ще принуди хората да се обединят срещу мен.

— И все пак трябва да го обмислиш — каза Меценат. — Поеми командването на легионите един по един. Имаш името и правото да го направиш.

Напълни отново чашите и всички отпиха едновременно. Меценат видя, че двамата легати се споглеждат тревожно, и заговори отново:

— Сенаторите ще разберат, че ще им се наложи да издържат само няколко седмици, преди верните на тях легиони да се изправят пред стените. Ако не екзекутираш някои от тях, ще решават съдбата ти още преди да е изтекъл този месец. Казваш, че искаш възмездие над Освободителите? Може да се окаже невъзможно да се добереш до тях с помощта на закона, особено щом Сенатът създава законите. Вероятно би могъл да настояваш да ти бъдат предадени само най-дребните от заговорниците. Така ще можеш да ги съдиш на форума и да покажеш на Сената, че разбираш какво означава достойнство и традиция.

— Мисля, че в Рим са останали само Гай Требоний и Светоний — бавно каза Октавиан. — Требоний дори не е участвал в самото убийство. Мога да задържа и двамата. Но това няма да ми осигури останалите, особено онези, които са получили високи постове. Няма да ми осигури Касий или Брут. Искам единствено отмяна на амнистията. Така всички ще могат да бъдат изправени пред съда.

Меценат поклати глава.

— В такъв случай ще ти се наложи да прережеш няколко гърла или най-малкото да заплашиш, че ще го направиш, при това без да блъфираш.

Октавиан разтърка уморено слепоочията си.

— Ще намеря начин, когато се наспя.

Стана от масата и потисна прозявката си. Останалите също бяха уморени. Едва сега Октавиан се сети да погледне към входа, където бе оставил Гракх. Там нямаше никого. Лампата осветяваше единствено лекия дъжд, който ръмеше над форума.

Докато легионите му вървяха на север, Марк Антоний беше в лошо настроение и се зъбеше на всеки, който имаше глупостта да се обърне към него.

Апиевият път беше същинско чудо — шест разкрача широк и с отводнителни канали в продължение на стотици мили. Единствено по такава гладка повърхност легионите можеха да изминават по двайсет до трийсет мили на ден и легионерите брояха всеки камък, показващ оставащото им разстояние. Проблемът бе, че Марк Антоний изобщо не възнамеряваше да се появява в близост до Рим. Един прашен и изтощен пратеник от Сената бе променил всичките му планове.

Марк Антоний се загледа в далечината, сякаш можеше да види сенаторите, очакващи триумфалното му завръщане. Усещаше ги, подобни на паяци, плетящи нишки, които минаваха под краката му. Тръсна глава, за да прогони картината. Още не можеше да повярва на новината. Октавиан несъмнено бе изгубил разсъдъка си, за да предприеме подобен дързък ход! Какво си мислеше това момче? Гневът, който бе предизвикал, ясно си личеше в заповедта на Сената. Бибил, Хирций и Панса я бяха подпечатали със символа на Сената, видимия знак на властта му над всички легиони. На Марк Антоний се нареждаше да се върне възможно най-бързо и с една-единствена цел — да унищожи парвенюто на форума.

Войниците отпред нададоха ликуващи възгласи и Марк Антоний смуши коня си и препусна да види какво ги е зарадвало. През по-голямата част от сутринта пътят постепенно се изкачваше и прорязваше варовиковите хълмове — построяването му бе отнело години тежък труд.

Разбра причината още преди да я види, когато долови соления привкус на прохладния ветрец. Тиренско море се появи пред колоната, тъмносиня шир от лявата му страна. Това означаваше, че Рим е на не повече от сто мили и че той трябва да реши дали да даде почивка на хората си, за да успее обозът да ги настигне.

Ентусиазмът се пое от маршируващите редици; всяка центурия виждаше морето и надаваше вик за късмет, горда от темпото, с което се движеха. Марк Антоний дръпна коня си настрани и известно време наблюдаваше минаващите покрай него войници, като кимаше отсечено на всеки, който го погледнеше.

Замисли се за проблемите, пред които беше изправен. Два легиона бяха нарушили клетвите си и се бяха разбунтували в името на момче, което се бе нарекло Цезар. Щом това име имаше подобно въздействие, той не можеше да се довери на Сената, че ще е в състояние да се справи с него. Инстинктът му казваше да удари на север, да продължи с първоначалния си план за поход срещу Децим Юний. Легионите от Брундизиум вече бяха отказали веднъж да изпълнят заповед. Бяха готови да го разкъсат на парчета, когато си мислеха, че той е един от одобрилите убийството на Цезар. Как ли щяха да реагират, когато разберат, че им е наредено да атакуват наследника му? Богове, та това бе невъзможно! Северът на Децим Юний беше готов да падне и той разполагаше с необходимите сили да го победи. В същото време обаче не смееше да остави Октавиан с два легиона на негово разположение. Истинският Цезар бе постигнал много и с по-малко хора.

Погледна отново маршируващите редици. Черпеше увереност от вида на трийсетте хиляди мъже. Знаеше, че ако поддържа дисциплината, може да принуди Октавиан да се предаде. А после Сенатът да се оправя с него. Докато некадърници като Бибил решаваха съдбата на Октавиан, никой нямаше да следи него, Марк Антоний. И той пак можеше да поведе легионите на север.

По Апиевия път се бяха появили цели селища, обслужващи пътуващите. По цялата му дължина можеше да се купи всичко — от стъкло, бижута и платове до топла храна и дори коне.

Легионите от Брундизиум минаваха покрай всички обичайни места за спиране, подкарвани с възможно най-високо темпо от странната настойчивост, обсебила Марк Антоний. При крайна необходимост войниците можеха да изминат по трийсет мили на ден на добър път, макар че консулът започна да губи хора от навяхвания и изтощение. Поне онези с очевидно разранени крака и подути колене и глезени не бяха наказвани. Един-двама щастливци от центурията им оставаха да наглеждат групи от по десет-дванайсет в най-близката крайпътна странноприемница. Рим беше съвсем близо и щяха да настигнат бързо частите си — в противен случай можеха да изгубят ивици кожа по гърбовете си.

Марк Антоний даде заповедта за спиране едва когато се увери, че се намират на един ден път от града. Благодарение на хранените с овес коне той и легатите бяха сравнително свежи в сравнение с придвижващите се пеша мъже, но въпреки всичко цялото тяло го болеше.

По залез-слънце той влезе в двора на една странноприемница, която изглеждаше така, сякаш е била издигната още докато са полагали камъните на пътя. Млади прислужници, може би децата на собственика, изтичаха да се погрижат за коня му и бързо прибраха хвърлените им монети. Марк Антоний влезе през ниския вход и се огледа за масата, на която бяха легатите.

Те стояха прави и го гледаха внимателно, докато приближаваше. Рим беше съвсем близо и Марк Антоний знаеше, че трябва да им каже защо е наложил такова убийствено темпо. Така войниците щяха да разполагат само със сутринта, за да чуят и осъзнаят новината. И с малко късмет щяха да са на форума, преди да имат време да се замислят дали да не се разбунтуват срещу новите заповеди.

— Къде е Либурний? — попита Марк Антоний. — Той би трябвало да е дошъл пръв тук.

Легатите не отговориха. Заспоглеждаха се и поглеждаха и момичето, което поставяше кани с рибен сос на масата.

— Е? — остро попита Марк Антоний.

— Четвърти Железен не спря — каза легат Букцион. — Аз… помислихме, че ти си наредил така.

— Как така не е спрял? Не съм давал такава заповед. Прати ездач с нареждане да се връщат.

— Слушам — отвърна Букцион и излезе да предаде заповедта на някой войник.

Марк Антоний седна и даде знак на останалите да се настаняват. Сипа си пикантен рибен сос в чинията, подуши го със задоволство и си отчупи хляб, за да топне. Докато лапваше първия залък, си даде сметка, че сътрапезниците му са сковани и се чувстват неудобно в негово присъствие.

Букцион се върна и също седна. Марк Антоний го погледна. Букцион беше направо старец в сравнение с другите легати: дълбоки бръчки браздяха страните и челото му. Кафявите му очи бяха изпълнени с необяснима тревога.

— Изпратих вестоносец — каза той.

— Нали щяхме да обсъдим… трудностите, които имаме, Букцион — обади се един от другите легати.

Букцион го изгледа кръвнишки, но понеже Марк Антоний го гледаше, кимна и каза:

— До мен достигнаха някои… слухове, консуле. Имам в легиона си доверени хора, които знаят, че няма да ги държа отговорни, ако съобщават какво се говори сред войниците.

Марк Антоний се намръщи.

— Войниците са положили клетва, легате. Да ги шпионираш след това означава да подрониш тяхната чест, както и своята. Настоявам незабавно да прекратиш това.

Букцион кимна.

— Прав си, консуле. Научих обаче нещо достатъчно сериозно, за да го съобщя и на теб, независимо какъв е източникът.

Марк Антоний го гледаше и дъвчеше бавно.

— Продължавай. Аз ще преценя дали е сериозно.

— Войниците са чули за новия Цезар, консуле. И то не само моите хора. Легат Либурний ми каза същото вчера. Можеш ли да го потвърдиш?

Марк Антоний се вцепени. Трябваше да се сети, че легионерите би трябвало вече да са научили новината. Вървяха заедно по цял ден и всеки слух се разпространяваше като обрив. Изруга наум. Трябваше да изгори заповедта на Сената, но вече бе твърде късно за това. Скръсти ръце на гърдите си и се опита да скрие обхваналото го раздразнение.

— Както и да се нарича Октавиан — заяви той, — ще се разправя с него, когато вляза в града. Ако това е всичко, което си чул…

— Иска ми се да беше, консуле. — Букцион пое дълбоко дъх и събра кураж за реакцията, която щеше да последва. — Войниците казват, че няма да се бият срещу Цезар.

На масата се възцари тишина.

— Това означава бунт, легате — каза Марк Антоний. — Да не би да ми казваш, че хората ти още не са си научили урока?

— Аз… съжалявам, консуле. Реших, че това е нещо, което трябва да знаеш.

— И правилно си решил, макар че започвам да се съмнявам в умението ти да командваш, щом реагираш по този начин. Вътрешните въпроси на легиона трябва да си остават вътрешни, Букцион! На твое място изобщо не бих се замислил да накажа с бичуване неколцина утре сутринта. Командващият не трябва да научава всичко, което става, знаеш го много добре! Защо ме занимаваш с разни слухове?

— Консуле, аз… мога да се справя с неколцина глупаци, които подбуждат останалите, но доколкото разбрах, половината от хората заявяват, че няма да се сражават срещу Цезар. Не и в Рим.

Марк Антоний изчака прислугата да поднесе печените пилета и да излезе и продължи:

— Всички вие сте старши офицери. Чуйте какво ще ви кажа. Рим дава на войниците ви всичко — заплата, положение, чувство за братска солидарност. Но хората ви ще се подчинят на дисциплината, защото са римляни.

Махна безсилно с ръка, мъчеше се да намери подходящите думи, с които да обясни мисълта си ясно на сътрапезниците си, които го гледаха озадачено. Преди да успее да продължи, един от тях — легат Сатурний — се окашля и Марк Антоний разтърка раздразнено врата си. Досега Сатурний не беше успял да го впечатли с нищо, освен че нямаше и капка срам, когато се домогваше до благоволението му.

— Да? — каза Марк Антоний.

— Ами… — почна Сатурний и се наведе над масата. — Войниците много често са с нечист произход, консуле. Мисля, че проблемът е в това. Как можем да очакваме синовете на проститутки и търговци да разберат идеалите ни? Те се поддават на всяка нова мода, на всеки безумен оратор в републиката. Преди няколко години се наложи да заповядам да удушат един агитатор, защото преписваше речите на някакъв гръцки политик. Малцината грамотни четяха тайно опасните му идеи на останалите. Само един човек едва не разби с покварата си цял легион!

И Сатурний погледна Марк Антоний с очакване да бъде похвален, но консулът го гледаше студено. Без изобщо да се усети, Сатурний изтри мазнината от устата си и продължи:

— Простите войници са като непослушни деца и трябва да бъдат възпитавани по същия начин. — Започна да си дава сметка, че останалите не споделят мнението му, и се поколеба. — Те разбират само от това, както каза и самият консул.

Всички мълчаха. Сатурний ги огледа объркано, изчерви се и попита:

— Не съм ли прав?

— Не подобава да говориш такива неща, нито да ми приписваш думи, които не съм казал — отвърна Марк Антоний. — Не знам къде си служил, Сатурний, но аз съм виждал тези синове на проститутки и търговци да рискуват живота си, за да ме спасят от неминуема смърт. Казах, че те са римляни. И последният от тях струва нещо.

Сатурний се изчерви още повече и измънка:

— След екзекуциите в Брундизиум си помислих, че споделяш същите възгледи. Извинявам се, ако не е така.

Марк Антоний го изгледа намръщено.

— В Брундизиум те разбираха, че наказанието трябва да се наложи. Да не мислиш, че ми достави удоволствие да заповядам да убият сто престъпници? Бях в правото си да наредя децимация на всеки легион — а това означаваше да отнема живота на три хиляди души, Сатурний. Това, което направих, беше демонстрация на сила и дадох да се разбере, че няма да се уплаша от гнева им. Онези с достатъчно ум разбраха, че съм спасил повече, отколкото съм убил. И което е по-важно, сплотих останалите. Върнах им достойнството и честа им.

Извърна се от Сатурний, давайки да се разбере, че разговорът е приключил, и заговори отново на Букцион:

— Октавиан е приел име, което е скъпо на хората ни. Това изобщо не е изненадващо, още повече че самият Юлий Цезар създаде повечето от легионите, представени на тази маса. Разбира се, че ще кажат, че няма да се бият срещу осиновения му син! Бих се изненадал, ако не го бяха направили.

Замълча за момент. Даваше си сметка, че трябва да задържи присъстващите на своя страна.

— Властта ни си има граници и не можем да караме войниците да правят всичко, което заповядаме. Легионите могат да бъдат принуждавани само донякъде, а нататък трябва да бъдат водени. Виждал съм го. Виждал съм как самият Цезар говореше на разбунтували се легиони, като рискуваше собствения си живот. — Погледна презрително Сатурний. — Ако се отнасяте с тях като с деца или кучета, те рано или късно ще се обърнат срещу вас. Дисциплината е в основата на всичко, но те не са гърци или изрисувани гали. Те са римски мъже, които разбират нещо за републиката, макар че невинаги могат да го изразят с думи. Е, вие трябва да им дадете тези думи — ти, Букцион, ти, Сатурний. Трябва да им напомните, че Цезар може и да го няма, но че републиката все още може да бъде възстановена. Няма да позволя някакво си русокосо момченце да претендира за авторитета на моя приятел, независимо какво пише в старото завещание за осиновяването му. Няма нов Цезар. Това им кажете.

Букцион се беше умислил. Ако не друго, той разбираше положението. Някои от старшите му офицери се бяха осмелили да говорят с него, а консулът като че ли не си даваше сметка колко сериозна е ситуацията. Марк Антоний обаче го гледаше настоятелно и на него не му оставаше друго, освен да кимне и да нападне мълчаливо храната си.

Смениха се две блюда, преди някой да каже още нещо освен кратки коментари за кухнята. Марк Антоний мислеше за Сената и какво ще поискат от него, когато се върне. Надяваше се Октавиан да се предаде и да не го принуждава да подлага хората си на още изпитания. Не можеше да пренебрегне предупрежденията на легатите, макар да беше ядосан на Букцион, че е оплескал нещата. Ако „Цезар“ бъдеше заловен бързо, това щеше да сложи край на приказките, които бе научил легатът.

Когато вечерята приключи, вече беше станало късно. Марк Антоний беше много уморен и си мечтаеше за стая с огнище. Докато ставаше от масата, незабавно последван от легатите, отвън се чу чаткане на копита. Пратеникът на Букцион влезе в таверната и тръгна право към консула.

— Докладвай — каза Марк Антоний. — Спряха ли? Започвам да си мисля, че избързах с издигането на Либурний.

— Не спряха, консуле — нервно отвърна пратеникът. — Препуснах до предните редици и се опитах да стигна до легата, но трима от офицерите му изтеглиха мечове веднага щом ме видяха. И казаха да ти кажа…

Спря, когато осъзна, че ще трябва да повтори оскърблението пред легатите. Марк Антоний разбра опасенията му и вдигна ръка.

— Кажи ми смисъла.

— Няма да се върнат, консуле. Смятат да се бият на страната на Цезар.

Марк Антоний изруга и погледна Букцион, който стоеше като попарен — много добре осъзнаваше, че гневът на консула ще се стовари върху него.

— Връщайте се при легионите си. Щом Либурний може да продължи през нощта, значи можем и ние. Ще го настигна, кълна се!

Смаза напиращата прозявка. Проклинаше и себе си, и хората си. Щом легионите вече бяха размирни, нощното мърморене срещу консула никак нямаше да подобри положението. Докато нареждаше да оседлаят конете, реши, че Октавиан трябва да бъде убит. Младежът си беше избрал име, което го правеше твърде опасен, за да остане жив.

Когато в далечината се появиха стените на Рим, изтощеният Четвърти Железен спря и легат Либурний изпрати пратеници със спешни съобщения. Преди убийството на Цезар самата идея за бунт беше немислима. Либурний почеса ушите на коня си и се замисли за изминалите месеци. Беше един от водещите гласове, когато решиха да не изпълнят заповедта на Сената да се върнат в града. Трудно беше да се опише усещането за хаос, минало през легионите в Брундизиум. Мнозина от войниците се бяха сражавали рамо до рамо с Цезар в Гърция, Египет и Галия и малцина бяха онези, които не бяха виждали Бащата на отечеството или не го бяха чували да изнася речи през годините. Някои дори си спомняха с огромна гордост думите, които той бе отправил лично към тях. Войниците бяха обвързани с клетви, които бяха толкова част от тях, колкото бронята и традициите им, а недекларираната им вярност бе още по-дълбока. Те бяха хора на Цезар. Преминаването им под командването на сенаторите, които го бяха убили, не беше заповед, на която биха се подчинили.

Либурний гледаше града пред себе си, изненадан от огромното удоволствие, което изпитва, че се е прибрал у дома. Не беше виждал Рим от години, а ето че сега се връщаше начело на току-що разбунтувал се легион, несъмнено гонен по петите от вбесения консул. След издигането му за легат това не беше точно начинът, по който беше гледал на развитието на кариерата си. Тази мисъл го накара да се усмихне иронично. И все пак, когато търсеше поводи за съмнение в постъпката си, не откриваше такива. Хората му не знаеха за услугата, която му се дължи, нито дори това, че се е срещал с новия Цезар. Знаеха само за името и осиновяването, белега на фамилията, свързващ Октавиан с човека, който беше създал легиона им. И това им беше достатъчно.

Когато Либурний разкри пред тях решението си да тръгне на север и да се присъедини към бунта на Цезар, войниците бяха твърде предпазливи, за да го приветстват, но си личеше, че са доволни. Либурний поклати глава, развеселен от самия себе си. През всичките си години като трибун изобщо не бе подозирал каква популярност си е спечелил. Беше изненадващо колко много му харесваше това — а винаги беше смятал, че се намира над желанието да търси одобрението на онези, които командва. Отлично съзнаваше, че няма шансове да бъде лъв в Рим, подобно на Марий, Сула или самия Цезар. Беше доволен от ранга си и от това, че хората му му се подчиняват и са дисциплинирани. Убийството на Цезар го бе потресло толкова, колкото и войниците, и бе променило начина, по който гледаше на света.

Въздъхна с облекчение, когато видя първия от пратениците да се връща в галоп. Марк Антоний едва ли беше далеч зад него. Последното, което Либурний искаше, бе да бъде притиснат до стените на града, преди да успее да се присъедини към Октавиан. Хората му бяха уморени и с подбити крака, но въпреки това не бяха спирали цяла нощ — бяха поддържали максималното възможно темпо, при това без да оставят хора зад себе си. Независимо дали решението за бунт бе правилно, или не, връщане назад нямаше и те го знаеха.

Екстраординарият беше зачервен и плувнал в пот. Конят му се подхлъзна на мокрите камъни и задните му крака се подгънаха, когато войникът дръпна юздите.

— Легионите на Цезар са напуснали града и са тръгнали на север.

— Мътните да го вземат! — изруга изуменият Либурний. — Преди колко време са тръгнали? Какви части са останали в града?

— Не зная. Питах някакъв жрец. Веднага щом научих новината, обърнах и препуснах обратно.

Доброто настроение на Либурний се изпаряваше стремително, за да се смени с горчивина. Днес нямаше да влезе в Рим, не и сам. Консулът и петте други легиона се приближаваха бързо.

— По кой път са тръгнали? — остро попита той.

Младият ездач поклати глава, че не знае, и обърна коня си.

— Ще разбера.

Препусна обратно към града, а Либурний видя тревогата и страха по лицата на всички, които бяха чули донесенията. Новината се разпространяваше бързо по редиците.

— Защо трябва да приемаме, че Цезар ни е очаквал? — попита той високо. — Не е знаел, че идваме да се присъединим към него. Центуриони! Поведете Четвърти Железен покрай стените на града до Марсово поле. Трябва да го догоним.

За негово задоволство най-близките войници се ухилиха и въпреки изтощението тръгнаха в крак.

Арециум беше военно градче само на стотина мили северно от Рим. Каквито и да бяха причините на Меценат да го препоръча, то имаше предимството да е сравнително близо до столицата и същевременно достатъчно далеч, за да даде на Сената чувството, че не се намира под непосредствена заплаха.

Имотът на Фабиите беше великолепен — комплекс от ниски сгради и градини, разположени по склоновете на един хълм на различни нива, на които имаше най-разнообразни чуждоземни плодни дървета и статуи от бял мрамор. Беше място, където можеха да си починат и да се наслаждават на края на лятото, след като неприятностите вече бяха зад тях. Залата за пиршества гледаше към градините и Меценат се беше съгласил да настани легатите на четирите легиона в имението. Двайсет хиляди легионери напълниха самото градче и удвоиха населението му, така че цените скочиха. Онези, които не можеха да си позволят квартири, се установиха на лагер в полето.

Легатите Силва и Павлиний бяха посрещнали Либурний и Букцион като стари приятели. Всъщност четиримата се познаваха от предишни кампании и сега изпитваха облекчение, че не са били сами, когато са рискували да си навлекат гнева на Сената.

Марк Антоний потръпна от студения вятър, който идваше направо от надвисналата над него планина. Наметалото, което беше изглеждало дебело на юг, тук бе като рибарска мрежа, колкото и да го сгъваше и увиваше около себе си. Дъхът му излизаше на пара, а земята беше покрита със скреж. Дори конят му имаше кожени калъфи върху копитата, за да предпазва краката си.

Още по зазоряване беше наредил на хората си да започнат да сглобяват катапултите и скорпионите. Огромните оръжия от дърво и желязо пътуваха на части в обоза. Студът правеше нараняванията неизбежни и лекарите вече се грижеха за двама души с премазани пръсти.

Разбира се, синовете му Антил и Павел се намираха в разгара на работата — тичаха сред легионерите и разнасяха инструменти и гвоздеи, без изобщо да усещат какъвто и да било студ. Марк Антоний се беше изкушавал да каже на Фулвия и Клавдия да ги приберат, преди да са се наранили, но инстинктът му беше заглушен от хилядите други задачи, на които трябваше да обърне внимание. Семейството му се бе придвижвало бързо по крайбрежния път на север и пристигна седмица след него. Жена му беше уморена и раздразнителна и щеше да й се отрази добре, ако синовете й потичат на воля един ден.

Децим Юний не беше стоял безучастно въпреки шока, който несъмнено беше изпитал при вида на четирите легиона, излезли в полята около укрепленията му. Преди три дни Марк Антоний беше обкръжил и обезоръжил две хиляди легионери, принуждавайки останалите войници на Юний да ги изоставят и да се спасяват с бягство. Пленниците се намираха под стража в постоянния лагер Тавринорум и бяха в мизерни условия, макар че им беше по-топло, отколкото на него.

Марк Антоний още не беше сигурен къде точно се намира Децим Юний във веригата укрепления, но някой командир беше изтеглил повечето от останалите му войници в най-голямото от тях — масивна дървена конструкция, намираща се на входа на планинския проход. По-нататък имаше други две твърдини, но те можеха лесно да бъдат пречупени или принудени да се предадат след обсада. Отвъд прохода и главното укрепление се намираше Галия с цялото й богатство и необятните зелени простори. Провинцията изглеждаше едва ли не като блян, докато леденият вятър щипеше кожата му, но Марк Антоний искаше поне един маршрут до Галия да бъде открит и без противници.

Не възнамеряваше да прекосява планината тази година. Децим Юний беше получил доста апетитна награда на север за участието си в убийството. Далеч от суровия климат на планината, районът беше с плодородна земя и произвеждаше основните количества зърно и месо за римските градове. Ако успееше да го завладее, щеше да разполага с богатство и власт над Сената, независимо колко се пенеха срещу него. Само след няколко години, когато синовете му пораснеха, щеше да е възстановил позициите си. Позволи на тази мисъл да приповдигне духа му, макар че вятърът се засилваше и лицето му бе измръзнало дотолкова, че не усещаше нищо. Един от легатите му от Брундизиум стоеше в очакване на разпореждания. Носът и бузите му бяха зачервени от студа.

— Прати хора с искане крепостта да се предаде — каза Марк Антоний. — Така поне ще разберем дали Децим Юний е вътре. Ако не отговорят, изчакайте сигнала ми и после ги направете на трески.

Легатът отдаде чест и забърза към очакващите го екипи на катапултите, доволен, че може да се раздвижи. Марк Антоний обърна коня си и огледа строго чакащите легиони. Бяха готови да се втурнат веднага щом портите бъдат разбити и той не ги винеше. У тях нямаше никакъв намек за нелоялност пред лицето точно на този враг. Марк Антоний си спомни как Цезар навремето го беше предупреждавал никога да не дава заповед, която легионите могат да не изпълнят. В думите му имаше проницателност, но това не му доставяше удоволствие. Знаеше, че ще настъпи момент, когато ще прати хората си срещу врагове, срещу които те няма да искат да се бият, и не можеше да рискува да се обърнат срещу него, както бе станало с Букцион и Либурний. Вятърът стенеше покрай него от планината. Марк Антоний облиза напуканите си устни и се запита как да възстанови дисциплината им и да я превърне в безпрекословно подчинение.

От крепостта не дойде отговор. Той и не беше очаквал отговор. Чакаше, а бледото слънце се движеше зад облаците в небето. Накрая измръзна дотолкова, че не усещаше ръцете и краката си.

— Достатъчно — с тракащи зъби каза той на тръбача. — Дай два къси сигнала.

Рогът отекна и реакцията не закъсня. Камъни полетяха от метателните оръдия, задвижвани от въжета от конски косъм, три пъти по-дебели от човешки крак. Марк Антоний чу как стрелците зареваха ликуващо, когато изпревариха по-големия катапулт, но когато той стреля, бръмченето на въжето му ги накара да млъкнат. Двайсет хиляди души загледаха как огромният камък полита по ниска дъга към вратите на укреплението. При липсата на съпротива отвътре хората му бяха успели да разположат оръжията си удобно. Всички изстрели улучваха целта и ударите се сипеха по централната порта. Разхвърчаха се трески и прах и от ликуващите възгласи Марк Антоний разбра, че укреплението е пробито. Присви очи срещу хапещия вятър; надалеч виждаше много по-добре, отколкото когато четеше. Метателните оръдия бяха заредени отново; обслужващите ги екипи бяха единствените, на които им беше топло в тази равнина. Масивното рамо от дърво и желязо също започна да се опъва стъпка по стъпка назад, подобно на лък. Марк Антоний се сгуши по-плътно в червеното си наметало и задържа гънкитe със свободната си ръка, за да покрие бедрата си и хълбока на коня. Животното изпръхтя от докосването и той го потупа, за да го успокои.

Долови движение с крайчеца на окото си, докато тежките машини запращаха втория си залп във въздуха. Хората му изкрещяха възбудено, но собственото му удоволствие се превърна в горчива тревога, когато видя един от конниците да галопира с все сили през бялата равнина. Марк Антоний беше разпратил съгледвачи на два пръстена, на по десет и двайсет мили от позицията си. Не беше изненадан, че ездачът е запъхтян след такова препускане.

— Забелязани са легиони, консуле — каза ездачът.

— Знаеш как се докладва! — озъби му се Марк Антоний.

Младият ездач го погледна изненадано, но успя да се овладее.

— Дисцент[9] Петроний се явява на рапорт, консуле!

— Докладвай — отвърна Марк Антоний и го изгледа свирепо.

— Забелязани са легиони, движещи се на север. Голяма армия с помощни войски и екстраординарии.

Марк Антоний забарабани с пръсти по седлото, обмисляйки възможностите.

— Добре, дисцент Петроний. Върни се на поста си.

Загледа се в отдалечаващия се ездач, а мислите му летяха като скрежа, полепващ по кожата му. Това можеше да е единствено Октавиан. Всички планове на Марк Антоний бяха на път да станат на пух и прах. Не можеше да задържи Севера дори за една зима, ако е изправен срещу равна, ако не и превъзхождаща го сила — и то ако хората му изобщо се съгласят да се бият, след като разберат кой е насреща им.

Ръката му посегна към джоба на гърдите му, където държеше смачканото писмо. Беше го чел много пъти с изумление и ужас. Изруга под нос, когато си даде сметка, че изборите му са се свели до един-единствен. Каквото и да станеше, трябваше да отвори прохода към Галия. Загледа се в изпречилата се на пътя му крепост с очи, ледени като планината.

Вдигна ръка и рязко я спусна. Легионите отдавна очакваха този сигнал и се втурнаха към разбитите порти покрай катапултите, чиито екипи вече си бяха свършили работата.

Когато легионерите се изсипаха в укреплението, звънът на мечове и писъците отекнаха от хълмовете. Марк Антоний погледна наляво, макар да се наложи да присвие очи срещу вятъра. Някъде там един млад римлянин държеше бъдещето му в ръцете си. Обърна се към укреплението и прохода, който се виеше през планината и изчезваше в бялата мъгла горе.

— Марс, закриляй ме.

Всички инстинкти му казваха, че ако побегне, ще бъде унищожен. Гней Помпей беше избягал на края на света, но Цезар въпреки това го беше настигнал. Марк Антоний знаеше, че може да изпрати помощните войски и обоза през прохода и така да им даде възможност да се спасят. Поне жена му и децата му щяха да са в безопасност още известно време.

— Юлий, закриляй ме — прошепна той във вятъра. — Ако можеш да ме видиш сега, стари приятелю, малко помощ ще е добре дошла.

Главата на Октавиан клюмна отново; умората беше ужасна. Вярно бе, че боят изтощава човек повече от всяка друга дейност. Не беше сам — легатите, събрали се в командирската палатка в равнината, непрекъснато се прозяваха. Навън още духаше, но железните мангали осигуряваха някакво подобие на топлина, а виното прогонваше остатъците от студа. Легионерите бяха лишени от лукса да почиват, тъй като Октавиан беше наредил да издигнат вал около огромния лагер. Той беше приключен бързо: хиляди хора грабнаха лопатите и се справиха за нула време с каменистата земя. Въпреки това Октавиан беше твърдо решен още на следващия ден да изтегли легионите на юг, по-далеч от студената планина и обратно към меките ветрове на лятото в Северна Италия.

Настроението на хората също бе топло и Октавиан се усмихна, когато чу Меценат да се смее на нещо, казано от един легат. Лежеше върху натрупани одеяла и беше свил едно на топка под главата си вместо възглавница. Поднос студена храна чакаше до лакътя му, а слугите стояха наблизо и пълнеха чашата му всеки път, когато я изпразнеше. Всяка кост и мускул го боляха, но болката беше приятна и изобщо не можеше да се сравнява с онази заплаха, че ще рухне по време на битката.

С притворени очи Октавиан наблюдаваше четиримата легати, доведени от Хирций и Панса на север. Държаха се на групичка и се чувстваха неловко, въпреки че беше казал на останалите да ги приемат радушно. Беше ги поздравил за победата, но трябваше да направи повече, преди да са осъзнали, че вече са част от неговата армия, а не просто дадени назаем от Сената. Разтърка очи и реши да стане, за да не задреме от топлината. Хората на тези легати се бяха сражавали с Цезар, независимо дали командирите им разбираха значението на това. След този ден те бяха негови. Силата на името още го смайваше, но той вече се беше научил да приема тази магия. Рим някога беше принадлежал на Сената и великите оратори, но Юлий Цезар беше направил легионите свои.

Когато стана. Меценат и Агрипа го посрещнаха с радостни възгласи и Октавиан им се ухили.

— Той се надигна! — възкликна Меценат и му подаде пълна чаша. — Тъкмо казвах на Павлиний, че можехме да се справим по-добре със стрелци. Видя ли как летят стрелите? Марк Антоний има отряд сирийски стрелци, които се представиха великолепно с лъковете си.

Октавиан не беше забелязал точно тази подробност и поклати глава. Осъзна, че всички го наблюдават внимателно и го чакат да заговори.

— Не мога да се гордея особено от победа срещу два пъти по-малобройна армия, но все пак е по-добре, отколкото да загубим. За победата!

Вдигна чашата си и всички пиха. Октавиан погледна новите легати и реши да прекара остатъка от вечерта в тяхната компания, за да научи силните и слабите им страни. Разпозна най-възрастния от тях, който се бе обърнал към него в края на битката — Юстиний. Изглеждаше така, сякаш изобщо не се беше сражавал. Официалната му тога беше току-що извадена от багажа му и той гледаше и слушаше учтиво, сякаш се намираше на банкет на сенатори, а не в лагер насред полето.

Октавиан тъкмо прекосяваше ниската палатка, за да поговори с него, когато един от стоящите на пост легионери влезе, отдаде чест и докладва:

— Децим Юний е тук. Иска да разтваря с консулите Хирций и Панса.

— Трудна работа — промърмори Меценат.

Октавиан го изгледа предупредително. Панса все още береше душа в лечебницата. Бълнуваше и треската му бе толкова силна, че никой не можеше да направи нищо за него. Октавиан обаче не биваше да показва, че е доволен от начина, по който са се обърнали нещата за него.

— Да влезе — каза той. Умората му моментално се беше изпарила и той се обърна към входа в горчиво очакване. Чудеше се как да постъпи.

Децим Юний имаше кръгло месесто лице, което му придаваше младежки вид. Въпреки това изглеждаше достатъчно стегнат в тогата на римски сенатор и огледа строго палатката, като накрая отдаде сковано чест.

— Научих, че консул Хирций е убит — каза той. — Кой командва сега, за да мога да се оплача пред него? Кой позволи на Марк Антоний да се измъкне в Галия, когато беше в ръцете ни?

Всички погледи се насочиха към Октавиан, който отначало не каза нищо. Наслади се на момента, докато Децим Юний се взираше последователно в лицата, объркан от настъпилото мълчание.

— Мисля, че длъжностите пропретор и префект ме правят командващ — каза най-сетне Октавиан. — Така или иначе, аз съм Гай Юлий Цезар и тази армия е моя.

Говореше колкото на Децим Юний, толкова и на новите легати, но името не остана незабелязано от новодошлия, който пребледня и запелтечи.

— Аз… Пропретор Цезар… — започна той, като се мъчеше да намери подходящите думи. Пое дълбоко дъх и продължи, макар че лицето му беше пребледняло от тревога. — Две хиляди мои легионери все още са в плен в Кастра Тавринорум, под охраната на хора на Марк Антоний. Искам разрешение да ги освободя и да възстановя крепостта. Изкарах късмет, че консулът ме подмина на път към прохода, но запасите ми са на привършване. Ако искам да задържа позицията си тук, трябва да помоля за храна и материали…

Гласът му замря под студения поглед на Октавиан.

— Твоята позиция ли, Децим Юний? — попита Октавиан. — Нещата са прости. Ти си един от онези, които убиха Бащата на отечеството. Като негов осиновен син мой дълг е да настоявам за възмездие.

Децим Юний пребледня още повече. Кожата му лъщеше от пот.

— Аз… аз получих амнистия от Сената на Рим, пропреторе — с треперещ глас каза той.

— Амнистия, която аз отменям — отвърна Октавиан.

— С какво право? Сенатът…

— Не е тук — прекъсна го Октавиан. — Аз съм командващият тук и ще откриеш, че властта ми е абсолютна, поне доколкото се отнася до теб. Стража! Арестувайте този човек, за да бъде съден. Можеш да избереш когото пожелаеш за свой застъпник, Децим Юний. Съветвам те да намериш някой изключително опитен.

Стражът постави ръка на рамото на Децим Юний и той подскочи.

— Не можеш да го направиш! — извика Юний. — Беше ми дадена амнистия за свалянето на тиранин. Нима и ти ще станеш такъв? Къде е законът във всичко това! Аз съм недосегаем!

— Не и за мен — каза Октавиан. — Утре сутринта ще събера съда на старшите офицери. А сега го отведете.

Децим Юний оклюма и се остави да бъде изведен. Октавиан се обърна към другите в палатката, като насочи вниманието си най-вече към новите легати.

— Ще ме критикувате ли за това? — попита тихо.

Юстиний беше единственият от новите, който го погледна в очите. Поклати глава и каза:

— Не, Цезар.

Вратите на Рим бяха затворени и залостени. Имащите право на глас жители на града бяха излезли на Марсово поле още по тъмно. Всички свободни граждани бяха там, подредени на центурии според произхода и имотното си състояние, а градът се изпълни с аромата на десетки хиляди блюда, които ги чакаха на връщане.

В миналото в изборните дни цареше празнична атмосфера. Навсякъде беше пълно с улични артисти и търговци на храна, които за един ден изкарваха повече пари, отколкото за цял месец. Сега обаче от другата страна на Тибър се бяха разположили осем легиона като някакво море от блестяща броня, очакващо резултата. Гледката на подобна сила в непосредствена близост до Рим потискаше духа на гражданите.

Представителите на всяка центурия идваха да хвърлят гласа си в огромни кошове, като ги пълнеха бавно с дъсчици. Октавиан стоеше наблизо, облечен в проста бяла тога. Много добре долавяше страхопочитанието на онези, които минаваха покрай него, и се усмихваше на всички, разменяше няколко думи с тях и благодареше за подкрепата им. А подкрепящите го не бяха никак малко. Той погледна към Бибил, който стоеше и се потеше, въпреки че един роб му вееше, а друг държеше сенник над главата му. Преди години Бибил се бе кандидатирал за консулската длъжност с Цезар и Октавиан знаеше, че спомените му за онзи ден несъмнено са все още ярки. Беше чувал историите и беше трудно да не погледне към хълма Яникулум, където се вееше високо издигнато знаме. Докато то беше там, изборите щяха да продължат, но ако хората на върха видеха приближаваща армия, знамето щеше да се свали и целият град щеше да се приготви да се защитава. При предишното кандидатиране на Бибил приятелят му Светоний беше уредил знамето да бъде свалено, след като станало ясно, че резултатите са срещу него. Цезар беше предвидил предателството и хората му бяха задържали знамето вдигнато достатъчно дълго, за да стане консул. Октавиан се усмихна при мисълта за онези събития.

— Четирийсет и два за Цезар и Педий; четирийсет и осем за Бибил и Светоний! — обявиха дирибиторите[12].

Сенатът бе прибягнал до голямо ухажване, за да си осигури толкова много гласове от първите гласуващи центурии. Октавиан се усмихна спокойно. Знаеше, че влиянието на сенаторите не е така силно сред по-бедните класи, докато името Цезар бе като звън на звънец за всички онези, които бяха получили завещаните им пари.

— Надявах се на по-добри резултати дотук — каза стоящият до него Педий.

Октавиан се замисли отново дали не беше сгрешил, когато го бе избрал за свой колега. Педий бе с трийсет години по-стар от него, с лице, покрито с дълбоки бръчки, и тясна заострена брадичка. Всичко в него изглеждаше остро, но Педий беше нервен дребен човек, имащ навика да дъвче устните си, когато е притеснен. Вярно бе, че навремето е бил клиент и приятел на Цезар. Това приятелство не се беше оказало достатъчно, за да гласува против амнистията, но той поне беше човек, който не бе застанал открито на страната на Освободителите. Октавиан го загледа внимателно, опита се да го види през очите на гласуващите и тихо въздъхна. Беше принуден да ухажва и открито да подкупва Педий, за да го накара да се кандидатира с него. И двамата знаеха, че целта на всичко това е само да не допуснат Бибил или Светоний до втория консулски лост, но въпреки това Педий се беше пазарил така, сякаш му е било писано да заеме тази длъжност. Октавиан отмести поглед от сенатора с воднистите очи и се загледа към огромното Марсово поле, на което се бяха събрали сто хиляди свободни мъже. Отново му се прииска Меценат да беше пожелал поста. Приятелят му обаче не искаше и да чуе за подобно нещо и само се беше разсмял, когато чу предложението.

— Петдесет за Цезар и Педий; петдесет и три за Бибил и Светоний! — обявиха дирибиторите и неколцина от онези, които все още чакаха реда си да гласуват, нададоха радостни викове. Не можеха да се върнат в града, докато печатите от портите не бъдат свалени, и някои бяха нетърпеливи, докато други се наслаждаваха на принудителния почивен ден далеч от работата и семействата си.

Октавиан тупна Педий по гърба, при което сенаторът подскочи.

— Дотук гласуваха центуриите на знатните — каза той. — Мисля, че търговците и занаятчиите ще предпочетат нас пред Бибил и Светоний.

Педий раздвижи уста, сякаш се мъчеше да извади парче хрущял, попаднало между зъбите му.

— Дано да си прав, Цезар. Едва ли е нужно да ти казвам каква е опасността от загубата точно на тези избори.

Октавиан погледна на запад, където чакаха четирийсет хиляди легионери. Беше ги спрял от другата страна на Тибър и изчака цял ден, преди да се яви пред Сената и да обяви, че се кандидатира за консул. Беше направил всичко, за да извади жилото на въоръжената заплаха срещу града, но въпреки това войниците си бяха там. Мнозина от тълпата непрекъснато обръщаха глави към легионите. Октавиан не мислеше, че Рим ще гласува срещу човек, опрял нож на гърлото му, макар и да беше положил всички усилия да скрие оръжието.

Усмихна се при вида на растящата купчина дъсчици. Виждаше как Бибил кипва, когато гласовете в полза на Цезар и Педий започнаха да се увеличават. Избирателите продължаваха да идват и тенденцията се превърна в буен поток, когато центуриите на търговци и занаятчии се възползваха от възможността да показват какво е мнението им за мъжете, възприемани като убийци на Цезар. Добре беше, че преброяването бе публично, така че всеки отиващ при кошовете да подаде гласа си вече знаеше, че споделя настроенията на мнозинството.

Октавиан виждаше задоволството им. Мнозина от гласуващите му кимаха, докато пускаха дъсчиците си, стотици и стотици граждани на Рим му показваха, че може да разчита на подкрепата им. Усещането беше опияняващо. Беше поискал консулската длъжност заради властта и сигурността, които щеше да му осигури тя, но в действителност нещата бяха много по-важни. Жителите на Рим бяха лишени от правото на глас и всякакви недоволства и бунтове се потушаваха жестоко. Това беше тяхното отмъщение срещу Сената и Октавиан се наслаждаваше на всеки миг от него.

В ранния следобед се стигна до положение, при което масата от по-бедните класи вече не можеше да повлияе на резултата. Дирибиторите се посъветваха и дадоха знак на тръбачите. Тръбите зазвучаха над Марсово поле и чакащите отвъд Тибър легиони нададоха рев като океан в далечината.

Викът беше поет от гласувалите до десетките хиляди, които нямаше да имат възможност да пуснат дъсчиците си. Те също искаха да покажат одобрението си и ревът им се стовари върху Октавиан. Той отпусна рамене, като дишаше тежко; тогата му беше станала хлъзгава от избилата по кожата му пот. Все си беше повтарял, че изобщо не се съмнява в резултата, а ето че сега усети болезненото напрежение, което бе стегнало всичките му мускули. Знамето на Яникулум беше тържествено спуснато под погледите на гражданите. Зазвучаха тръби, печатите от бронз и восък бяха разбити с чукове и градските врати се отвориха. Жени, деца и роби се изсипаха с хиляди, за да се присъединят към своите съпрузи, братя и синове, и празничната атмосфера се засили, когато научиха новината.

Октавиан беше взел със себе си само двама телохранители — само толкова му бяха позволени за официалното гласуване. Те не бяха в състояние да спрат хилядите, които напираха да говорят с него, да го докоснат и да го потупат по гърба. Хората бяха безброй и той си тръгна, преди да са се скупчили прекалено много около него и да го задушат в ентусиазма си. Раздвижването му донесе известно облекчение, но хората продължаваха да ликуват и да го следват, докато вървеше през полето към шестимата стражи, които държаха бял бик, приготвен за жертвоприношение. Агрипа и Меценат също бяха там и сияеха от гордост. Октавиан им кимна. Знаеше, че приятелите му разбират през какво е минал, за да стигне дотук. Предстоеше гадание за новите консули и близо стотина жреци, официални лица и писари се бяха събрали, за да запишат събитието. Войници разчистиха място за ритуала и гадателите подготвиха ревящото животно.

Квинтина Фабия беше облечена в ослепително бяло и лицето й бе изрисувано така добре, че приличаше на маска на младостта. Тя се поклони на Октавиан и Педий, когато те приближиха, и подаде наточен железен сърп. Октавиан го взе и изпробва инструмента върху косъмчетата на ръката си, докато гледаше едрия бик.

— Сигурна съм, че Юлий те гледа сега — топло рече жрицата. — Той би се гордял със сина си.

Октавиан сведе почтително глава. Стражите хванаха въжетата и издърпаха бика към края на ограденото пространство. Бикът беше упоен със смес от опиум и други билки, така че бе замаян и муден. Поличбите нямаше да са добри, ако им се наложеше да гонят раненото животно из Марсово поле. Октавиан се помъчи да потисне усмивката си, когато си представи картината. Знаеше, че е леко зашеметен след изборите, но трябваше да остане сериозен и тържествен до края.

Припяването започна и гадатели и прорицатели отправиха молитви към боговете да пратят знак и да благословят започващата консулска година. Октавиан стоеше като истукан и накрая Квинтина трябваше да го побутне по рамото, за да му подскаже, че моментът е настъпил.

Той пристъпи към завързания бик. От това разстояние можеше да види миглите му и да надуши миризмата на чисто от кожата му. Постави ръка върху главата и забеляза, че животното преживя лениво, без да осъзнава какво предстои. Гледката му напомни за Педий и отново го напуши смях.

С рязко движение Октавиан прокара сърпа през мощната шия на бика. Кръвта рукна като порой в бронзовите съдове, приготвени долу. Животното изпръхтя и като че ли отначало не усети болката. Купите се напълниха и бяха сменени с нови, а пълните бяха предадени на гадателите, които се загледаха в червената течност, за да видят бъдещето.

Бикът замуча и се задърпа, но кръвта продължаваше да изтича. Животното бавно падна на колене и тъмнокафявите му очи се изцъклиха. Бикът измуча по-силно и опъна въжетата, мъчейки се да се изправи. Октавиан го гледаше, чакаше го да умре и си мислеше за Децим Юний. Викът на един харуспекс[13] го извади от унеса му. Мъжът сочеше с трепереща ръка към небето. Октавиан погледна нагоре с всички останали и видя ято черни птици да прелита над града в далечината. Усмихна се, когато разпозна, че са лешояди. Според легендата при основаването на Рим Ромул видял дванайсет от тези птици. Заедно с хилядите граждани той се опита да преброи тъмните петна, но те се движеха непрекъснато и Октавиан не можеше да е сигурен колко са точно.

— Видях дванайсет — високо и ясно изрече Квинтина Фабия.

Октавиан примигна. Птиците кръжаха на фона на залязващото слънце и трудно можеше да се каже колко са. Числото обаче беше повторено от хората около него и Октавиан най-накрая се разсмя.

— Това е добра поличба — каза той. Имаше късмета на Цезар, защото самият той бе уверен, че е видял само девет птици. Те бяха изчезнали в яркото слънце, но това беше достатъчно. Дванайсет лешояда бяха послание към жителите на Рим, че настъпва ново начало.

Когато извадиха черния дроб на бика, краят му беше прегънат и Квинтина Фабия грейна и вдигна високо кървавия орган, който изпръска бялата й роба в яркочервено. Кръвта се стичаше на струйки по ръцете й. Гадателите нададоха радостен вик, писарите записаха всяка подробност върху восъчни таблички, за да ги препишат в градските архиви по-късно вечерта. Знаменията бяха отлични и Октавиан поклати възхитено глава и отправи мълчалива благодарствена молитва към своя наставник и съименник.

Река Лавиний се виеше през северния район. При Мутина беше образувала десетина островчета с различна големина, от отделни стърчащи скали с едно-единствено дръвче върху тях до гъсти горички, заобиколени от водата и откъснати от останалия свят.

Октавиан погледна през реката към мястото, където го очакваше Марк Антоний. И двамата не се доверяваха напълно един на друг, поради което островът беше идеално място за среща. На отсрещния бряг два галски легиона стояха търпеливо, строени в карета, но неспособни да се намесят, ако Октавиан замисли някакъв коварен ход. Същото се отнасяше и за Седми Победоносен и Девети Македонски — те нямаше да могат да му помогнат, ако Марк Антоний беше решил да го убие.

Самото стигане до този момент представляваше сложен танц, по време на който двете страни размениха безброй писма и обещания. И двамата гарантираха неприкосновеност на другия, но реалността винаги включваше един последен риск. Октавиан погледна към Агрипа и Меценат. Двамата вече бяха стъпвали на острова, за да го претърсят за скрити войници или евентуални капани. „Невъзможно е да се предвиди всичко“, помисли си Октавиан. Пое дълбоко дъх и погледна със съмнение люлеещата се лодка.

— Ако сме пропуснали нещо и ако нещата не се развият добре, бих искал да умра с увереността, че Марк Антоний ще ме последва на оня свят — рече той. — Това са нарежданията ми. Ако бъда убит, той не бива да напусне острова жив.

Прецени разстоянието и видя, че Марк Антоний е избрал място, до което не може да достигне хвърлено копие.

— Докарайте скорпионите и ги насочете към реката — каза Октавиан.

Предишния ден легионите му бяха успели да сглобят тежките оръжия и той изпитваше известно облекчение, когато те бяха изтеглени от воловете и обърнати към острова. Забеляза, че на отсрещния бряг правят същото, и се запита какво ли ще е да стои на онова малко парче земя и да чуе избръмчаването на тетивите, запращащи железните си стрели над водата.

— Готови ли сте? — попита той приятелите си.

Вместо отговор Агрипа се качи в лодката и провери въжетата. Меценат сви рамене, без да сваля поглед от очакващите ги фигури.

— Направи всичко, което можеше. Ако има някакъв заговор, той няма да доживее да види края му, това ти го гарантирам.

— Освен ако изобщо не е там — обади се Агрипа, докато сядаше. — Онзи високият с бронята може да е просто някой офицер, изпратен да ни подлъже да отидем на място, където да може да ни атакува с катапултите и лъковете си.

— Винаги си бил оптимист, Агрипа — отвърна Меценат.

Въпреки това благородникът се качи в лодката, но предпочете да остане прав и хвана веслото на кърмата. Четиримата гребци вече бяха заели местата си — опитни с мечовете ветерани, които бяха оставили оръжията в краката си, за да ги сграбчат при нужда. Като един всички погледнаха към Октавиан.

— Да тръгваме — каза той. — Да видим какво иска.

Октавиан се качи и седна на дървената преграда, без да откъсва очи от целта им.

— Отплавайте, гребете или каквато там е заповедта — каза той.

Агрипа го погледна обидено, но ветераните оттласнаха лодката от брега и я вкараха в течението. Четирите гребла се потопиха във водата и лодката набра скорост в посока към острова.

Октавиан с изненада откри, че пътуването му харесва. Агрипа видя изражението му и се усмихна.

— В малките лодки има някаква магия — рече той. — Но все пак галерите са по-добри.

При напомнянето за огромния флот, който беше изчезнал от Брундизиум, усмивката на Октавиан помръкна. Колегата му Педий беше успял да прокара решение за отнемане на командването на Секст Помпей, но това не беше върнало корабите.

— След като приключа тук, ще ми трябва мой собствен флот — каза Октавиан.

— В момента си в собствения си флот — изтърси Меценат.

Октавиан изсумтя.

— Мислех за това. Рано или късно ще трябва да се разправя със Секст Помпей. Без контрол над морето никога няма да можем да изправим легионите срещу Касий и Брут.

Агрипа потърка брадичката си и каза:

— Ще струва скъпо. С какво разполага Секст? Около двеста галери, нали така? За построяването само на половината ще са нужни десетки милиони сестерции, както и време за обучаване на легионерите.

— Какъв е смисълът да се договарям с Марк Антоний, ако не мога да напусна Рим поради страх от пирати? — отвърна Октавиан. — Ще намеря парите. И хората. Давам ти пълна свобода, Агрипа. Построй ми флот.

Стигнаха острова и слязоха от лодката. Без да кажат нито дума, гребците започнаха да си слагат бронята, която можеше да ги удави, ако я бяха носили преди и лодката се преобърнеше. Октавиан ги чакаше нетърпеливо, като барабанеше по дръжката на гладиуса си.

Марк Антоний лично слезе по песъчливия бряг и загледа приготовленията им леко развеселен. Изглеждаше здрав и силен, висок почти колкото Агрипа и с мускулесто телосложение на войник въпреки годините си.

— Добре дошъл, консуле — каза той. — Измина дълъг път, откакто аз носех титлата, която сега е твоя. Както ти писах, давам ти честната си дума, че тук си в безопасност. Помежду ни има примирие. Искам да те представя на спътниците си. Ще дойдеш ли с мен?

Мъжът, когото Октавиан беше видял за последен път да бяга към Галия, като че ли не изпитваше никакъв страх от въоръжените войници. Изглеждаше спокоен като римски патриций, наслаждаващ се на прохладен следобед край реката. Октавиан се усмихна и също влезе в ролята.

— Ще дойда — каза той. — Имаме много неща за обсъждане.

— След като най-сетне реши да те изслуша — промърмори Меценат.

Тръгнаха с Марк Антоний към мястото, където имаше издигната палатка и маси. От тази страна на острова Октавиан можеше да огледа много по-добре галските легиони на отсрещния бряг. Едва ли беше случайно, че реката тук беше по-тясна. Дузина скорпиони и две центурии стрелци го наблюдаваха, готови да действат при първия намек за предателство. Странно, но Октавиан изпита задоволство при мисълта, че е възприеман като заплаха. Не искаше да е единственият, разкъсван от безпокойство.

Марк Антоний беше в приповдигнато настроение като домакин. Видя, че Октавиан гледа към стоящите в готовност легионери, и каза:

— Времената са тежки, нали, Цезар? Лепид си помисли същото, когато пристигнах в Галия. Благодарен съм, че не видя нищо нередно в това да предаде командването на един римски консул.

— Бивш римски консул — машинално го поправи Октавиан, но видя, че Марк Антоний започва да се мръщи, и побърза да добави: — Но и мъж, когото Юлий Цезар наричаше приятел и който, надявам се, ще бъде съюзник в тежките времена.

— Както кажеш. Открих, че с колкото повече легиони разполагам, толкова по-лесно намирам съюзници — отвърна Марк Антоний и се разсмя гръмогласно. — Лепид? Позволи ми да ти представя новия Цезар и новоизбран консул.

Мъжът, към когото Марк Антоний се обърна, изглеждаше слисан и не на мястото си. Октавиан не познаваше лично Лепид; знаеше само, че е префект на Галия, назначен от Цезар след връщането му от Изтока. На пръв поглед Лепид не изглеждаше впечатляващо. Беше леко прегърбен, поради което приличаше повече на книжник, отколкото на старши офицер, макар че носът му бе чупен неведнъж и едното му ухо бе здравата пострадало при някакъв стар конфликт. Беше останал само малко хрущял, розов и без обичайната форма. Косата му беше гъста, но напълно бяла. В негово присъствие Октавиан възприемаше младостта си като сила вместо слабост.

— За мен е чест да се запознаем, Цезар — каза Лепид. Гласът му бе тих и твърд и даваше известна представа за човека зад очуканата външност.

Октавиан хвана протегнатата му ръка и я стисна.

— И за мен е чест да се срещна с вас, господа. Предполагам, че като консул на Рим моят ранг е най-висок. Ще седнем ли?

Посочи дългата маса и нарочно тръгна към нея, за да не позволи на Марк Антоний да определя темпото. Меценат и Агрипа го последваха незабавно и заеха позиция зад гърба му, когато той седна на почетното място.

Марк Антоний изглеждаше раздразнен, но постъпи великодушно и се настани срещу Октавиан, а Лепид седна до него. Четирима от хората им стояха на достатъчно разстояние, за да не изглеждат като непосредствена заплаха, макар че беше ясно защо са тук. Октавиан погледна през рамо към гребците, които бяха заели автоматично позиции срещу хората на Антоний. Получиха се две ясно обособени групи и напрежението изведнъж се прояви отново, когато Марк Антоний сложи ръце върху масата.

— Мога ли да започна? — каза той и продължи, преди някой да успее да отговори. — Предложението ми е просто. Разполагам с петнайсет легиона в Галия, като се броят тези на Лепид. Ти имаш осем. Цезар, както и цяла година като консул. Ти се нуждаеш от войска, за да се разправиш с Освободителите, а аз искам пост и власт в Рим, а не да бъда изгнаник в Галия. Бихме могли да стигнем до някакво съглашение, не мислиш ли?

Октавиан мислено благодари на боговете за тази типично римска прямота. Поне в това отношение с Марк Антоний си приличаха — и двамата не обичаха двуличието и игричките на Сената.

— Къде е мястото на префекта Лепид в това? — попита той с абсолютно спокоен глас.

— Двамата с Лепид говорим като един човек — каза Марк Антоний, преди Лепид да успее да отговори. — Рим вече е виждал триумвират. Предлагам да си поделим властта с цел да разбием Освободителите на изток. Не мисля, че можеш да постигнеш това без моите легиони.

Октавиан се замисли. Предложението беше добро, стига да можеше да му се довери. Самият Цезар беше създал първия триумвират с Крас и Помпей. Едва ли беше нужно да се споменава колко зле бе завършил той за другите двама. Октавиан се вгледа внимателно в очите на Марк Антоний и видя напрежението в тях. Бившият консул се правеше, че е със силни позиции, но нещо го тормозеше и Октавиан затърси подходящите думи, за да разбере какво е то.

— Триумвиратът трябва да бъде признат от Сената, за да е законен — каза той. — Мога да предложа най-малко това. Разполагам с достатъчно клиенти, за да спечеля всяко гласуване.

Марк Антоний видимо се отпусна и Октавиан погледна покрай него към легионите на брега на реката.

— И в същото време ми се струва, че печеля много малко от това. Аз съм консул със Сенат, който не смее да ми се противопостави. Разбира се, имам своите врагове, но мога да създам нови легиони.

Марк Антоний поклати глава.

— Имам сведения от Сирия и Гърция, според които не разполагаш с толкова време. Цезар. Ако не действаш бързо, Брут и Касий ще станат твърде силни. А аз ти предлагам силата да ги разбием преди да се е стигнало дотам.

Октавиан пак се замисли. Консулите бяха с ограничени пълномощия, въпреки че привидно разполагаха с огромна власт. Временната диктатура, която предлагаше Марк Антоний, щеше да го постави над закона, да го направи недосегаем през жизненоважните години, докато изгради свой флот и армия. Сети се обаче, че още не е открил слабостта, принудила Марк Антоний да преговаря с него. Мисълта го загложди. Октавиан погледна отново покрай седящите на масата към легионите на брега и разсеяно попита:

— Как плащаш на хората си?

За негова изненада Марк Антоний се изчерви и призна:

— Не им плащам. — Каза го така, сякаш вадеха думите с ченгел от устата му. — Изплащането на заплатите на войниците под мое командване трябва да е част от съглашението.

Октавиан кривна глава. Петнайсет легиона правеха общо седемдесет и пет хиляди души, плюс около двайсет хиляди помощен персонал. Запита се колко ли време са карали без пари. Бедността беше сурова господарка и Марк Антоний се нуждаеше от него или най-малкото от средствата в Рим и от завещанието на Цезар.

Октавиан се усмихна по-топло на двамата мъже срещу себе си.

— Мисля, че разбирам основните аргументи. Но що за глупак ще съм, ако приема да изляза срещу Касий и Брут и изгубя Галия, ако тя остане без войници?

Марк Антоний махна пренебрежително с ръка.

— В Галия от години цари мир. Цезар прекърши гръбнака на племената и уби водачите им. Няма нов върховен крал след Верцингеторикс. Галите отново се разделиха на хиляди враждуващи родове и ще си останат в това положение поколения наред. Но аз няма да изтегля всички римляни от Галия. Мога да оставя два-три легиона, които да държат крепостите за няколко сезона. Ако галите се разбунтуват, ще науча веднага. А те знаят какво ги очаква, ако решат да надигнат глава.

Октавиан го погледна със съмнение и се запита дали Марк Антоний не се надценява. Последното, което искаше, бе да води война на два фронта. Марк Антоний правеше опасен ход с опразването на Галия само и само за да седне на масата за преговори.

След дълъг изпълнен с напрежение момент, през който двамата не сваляха поглед от него, той кимна.

— Добре. Ясно е, че сте имали време да обсъдите как точно ще действа този триумвират. Кажете ми как виждате нещата и аз ще реша кое е най-добро за Рим.

Слънцето още напичаше, макар че есента вече настъпваше и дърветата бяха обагрени в червено и златно, Агрипа стоеше на брега на Авернското езеро, загледан през половината миля дълбока вода към отсрещния бряг. Там, където някога се бе сгушило само едно малко селце, днес имаше римски аванпост с десетки хиляди мъже, които се трудеха здравата от сутрин до здрач. На брега се издигаха огромни скелета, поддържащи строящите се корпуси на двайсет галери. Дори от това разстояние виждаше хората по гредите и ударите на чуковете достигаха до него в неподвижния въздух. Три завършени галери се носеха по водите на езерото и екипажите им се състезаваха кой ще излезе напред.

— Добре, впечатлен съм — каза стоящият до него Меценат. — Направи истински чудеса само за няколко месеца. Но въпреки това виждам един малък проблем в плановете ти, Агрипа.

— Няма никакъв проблем. Октавиан ми даде два легиона и всеки дърводелец и корабостроител, останал в Италия. Преди два дни подписах заповед за изсичане на гората в имението на един сенатор и той дори не се осмели да възрази. Мога да построя корабите, Меценате.

Меценат се загледа в надпреварващите се кораби.

— Не се съмнявам в това, приятелю, макар че дори петдесет-шейсет галери няма да са достатъчни за победа над флота. Обаче…

— С четирийсет ще го победя — прекъсна го Aгрипа. — Аз съм моряк, откакто се помня, Меценате! Познавам галерите и мога да ги направя по-добри. Ела да ти покажа новите. Имам идея за оръжие, което ще изненада Секст Помпей.

Тръгнаха покрай брега. Меценат чуваше заповедите към гребците на корабите, плъзгащи се по огледалната повърхност. Приятелят му беше взел идеята за неограничени средства дотолкова присърце, че Октавиан беше пратил Меценат на юг, за да види къде потъват всички тези милиони всеки месец. Ако се съдеше по това, което виждаше тук, сумата щеше да се увеличи още.

— Забелязах недостатък в плана ти, Агрипа — каза Меценат и се ухили. — Вече си имаш таен флот и виждам, че тренираш легионери да го използват. Ще се появи обаче една малка трудност, когато дойде време да изкараш корабите в морето.

Агрипа го изгледа кръвнишки.

— Не съм идиот, Меценате. Знам, че езерото не е свързано с морето.

— Някои хора биха сметнали това за проблем, когато става дума за морски флот — отбеляза Меценат.

— Разбирам защо ти е толкова весело. Брегът обаче е само на миля оттук и неслучайно избрах това езеро. Разполагам с неограничен брой работници. Те ще прокопаят канал, по който ще изкарам корабите в морето.

Меценат го погледна слисано.

— Мислиш ли, че може да се направи?

— Че защо не? Египтяните са издигнали грамадните си пирамиди с десетки хиляди роби. Вече пратих земемери да определят откъде ще минава каналът. Само една миля. Меценате! Разстоянието не е голямо за хора, построили хиляди мили пътища.

Когато приближиха корабостроителницата, шумът от чуковете се засили. Навсякъде сновяха мъже, помъкнали торби с инструменти и плувнали в пот. Меценат тихо подсвирна, когато погледна най-близката галера. Никога не си беше давал сметка колко големи са тези кораби. По-нататък имаше още единайсет, на различни стадии на завършеност. Меценат докосна дъбовите греди, които поддържаха кила на галерата. Във въздуха се носеше аромат на прясно отсечено дърво и той виждаше стотици дърводелци по стълби и платформи, с чиято помощ достигаха до всяка част от кораба. Докато гледаше, осем мъже поставиха една греда на мястото й и наместиха краищата й, за да може един от тях да забие един дървен клин, дебел колкото ръката му.

— Колко плащаш на хората? — попита Меценат.

— Два пъти повече, отколкото биха могли да изкарат където и да било другаде — изсумтя Агрипа. — Майсторите дърводелци са на тройна надница. Октавиан каза, че имам свобода на действие и че най-важното е скоростта. Това не е евтино. Мога да построя флота му, но цената е висока, щом иска корабите бързо.

Меценат погледна приятеля си. Изглеждаше уморен, но и горд.

— Тази работа ти харесва — усмихнато рече Меценат.

Преди Агрипа да отговори, чуха тропот на колела. По пътя за намиращия се на десет мили оттук Неапол идваше кола.

— Кой е това? — попита Агрипа подозрително.

— Приятел. Искаше да види корабите.

— Меценате! Как мога да пазя галерите в тайна, щом каниш приятелите си да гледат какво правя? Как изобщо е успял да мине през стражата по пътя?

Меценат се изчерви.

— Дадох му пропуск. Виж, Вергилий е поет и знае как да пази тайни. Просто си помислих, че може да напише няколко стиха за това място.

— Да не си мислиш, че имам време за поети? Няма ли да ми доведеш и скулптори и художници? Това е таен флот. Меценате! Отпрати го. Само с идването си вече е видял прекалено много. Виждам, че има кочияш. Ще се наложи да го задържа. Ще го водя на заплата с останалите, но няма да го пусна до пролетта.

— В такъв случай ще го откарам аз — отвърна Меценат.

Двамата загледаха как поетът слиза, загледан в огромните корпуси. Въздухът беше прашен и Вергилий кихна и си избърса носа със скъпа копринена кърпа.

— Насам — извика му Меценат.

Приятелят му ги видя, махна им и тръгна към тях.

— Виж — каза Меценат. — Наистина е добър и Октавиан го харесва. Вече е прочут в градовете. Нищо не ти струва да си любезен с такъв човек. Ще те направи безсмъртен.

— Не искам да съм безсмъртен — озъби му се Агрипа. — Искам да построя флота преди Секст Помпей да умори от глад цялата страна.

Новодошлият бе закръглен и дребен, с къдрава черна коса. Докато приближаваше, кихна отново, а щом дойде при тях, изохка:

— Кълна се, Меценате, мислех си, че въздухът ще ми се отрази добре, но прахта е ужасно неприятна. Ти трябва да си Агрипа, гениалният корабостроител, нали? Аз… аз съм Вергилий. — И замълча, видимо разочарован, когато Агрипа го изгледа с празен поглед. — Аха. Виждам, че славата ми не ме е изпреварила чак дотук. Няма значение. Меценат ми каза, че си измислил някакви подобрения за галерите. Вярно ли е?

— Меценате! — ахна Агрипа. — На колко още хора си казал? Няма да се учудя, ако флотът на Помпей ме чака, когато изляза в морето.

Меценат смутено разпери ръце.

— Споменах му само няколко подробности, колкото да събудя интереса му. Вергилий знае, че не бива да казва нито дума на никого, нали?

— Разбира се — незабавно отвърна Вергилий. — Поетите знаят много тайни. Така или иначе, подозирам, че няма да остана дълго на този свят. С всеки ден силите ми се топят.

Издуха шумно носа си и Агрипа го изгледа раздразнено.

— Е, ще задържа кочияша ти — рязко рече той. — Меценат ще те откара обратно до града.

Вергилий примигна.

— Той е точно такъв, какъвто го описа. Меценате. Строг и типичен римлянин, но с тялото на млад Херкулес. Харесвам го. — Поетът се обърна към Агрипа. — И тъй, след като вече видях да строиш флота си, няма ли да ме разведеш да го огледам?

— Не — отвърна Агрипа, който вече едва се владееше. — Зает съм.

— Цезар каза, че трябва да погледна подробните планове, Агрипа — каза Меценат. — Реших да взема Вергилий с мен, за да води бележки. Давам ти думата си, че може да му се има доверие.

Изгубил търпение, Агрипа вдигна очи към небето и отведе Меценат на десетина крачки настрани, за да си поговори с него насаме.

— Този не ми прилича на… мъж, Меценате. Чувал съм, че на подобни типове не може да им се има доверие. Клюкарят като жени.

— Какви типове имаш предвид? — невинно попита Меценат.

Агрипа се изчерви и извърна поглед.

— Знаеш какво имам предвид. Поне ми кажи, че е, нали се сещаш… — Гърлото му се стегна и той с мъка поясни: — Подаващ, не поемащ.

— Вече съвсем ме обърка — отвърна Меценат, макар че очите му проблеснаха развеселено.

Агрипа не можеше да го погледне.

— Меч, а не ножница! Богове, не знам как да кажа такива неща. Знаеш какво имам предвид!

— Да, знам — отвърна Меценат със смях. — Просто исках да чуя как ще се изразиш. Вергилий! Приятелят ми иска да знае какво си — меч или ножница?

— Моля? О, меч, разбира се. Добра римска стомана, това съм аз!

Агрипа изстена. Изгледа кръвнишки двамата, но се гордееше с онова, което беше създал край езерото, и част от него искаше да им го покаже.

— Добре, елате с мен — рече той.

Вергилий и Меценат се спогледаха ухилено и го последваха. Агрипа отиде до една стълба и започна да се изкачва, като се прехвърляше с непринудена лекота от платформа на платформа. Меценат и Вергилий го последваха по-бавно и накрая стигнаха до недовършената палуба. Част от нея все още беше непокрита, така че можеха да видят пейките на гребците долу.

— Отначало опитах да сложа четири гарвана[14] вместо обичайния един. Резултатът е на дъното на езерото. Горната част на галерата стана много тежка. Въпреки това съм решил да приспособя няколко, тъй като така ще мога да изсипя повече мъже на вражеския кораб, но ако има вълнение, галерите няма да са достатъчно стабилни. Тепърва трябва да намеря начин да постигна числено превъзходство.

Обърна се към Меценат с надеждата, че го разбира, но благородният му приятел гледаше объркано.

— Гребците на тези кораби няма да са роби. Всеки ще бъде войник, избран със съревнование от легионите на Октавиан. Предлагам два пъти по-високо заплащане за всеки, който може да спечели мястото. По отношение на бойци би трябвало да превъзхождаме трикратно всеки екипаж на Секст Помпей.

— Това вече е преимущество — призна Меценат. — Но Помпей разполага с двеста галери. Ще ти е нужно и нещо повече.

— Имам нещо повече — кисело рече Агрипа и погледна Вергилий. — Ако обаче ви го покажа, искам да се закълнете, че ще умрете, преди да сте казали на когото и да било. И без това ми е достатъчно трудно да попреча на работниците да изчезнат в града и да започнат да дрънкат пред всеки, който поиска да ги изслуша.

— Още веднъж имаш честната ми дума — каза Меценат. Вергилий повтори сериозно думите му.

Агрипа кимна и викна на един от работниците на палубата:

— Изкарайте катапулта.

— Катапултите не са нищо ново — малко нервно каза Вергилий. — Всяка бойна галера ги има.

— И изстрелват камъни, които по-често падат в морето, отколкото върху целта си — изръмжа Агрипа. — Проблемът е в точността, така че се заех да го реша. Те не разполагат с нищо подобно.

Под ръководството на дърводелеца шестима мъже издигнаха от недрата на кораба греди и въжета. Меценат и Вергилий гледаха как работниците сглобяват машината на палубата. Първо заковаха за дъските кръгла платформа, която можеше да стои неподвижно дори в буря. Върху нея в специално предвидени жлебове поставиха бронзови топки. Отгоре беше закрепен друг дървен кръг и се получи площадка с височина шест стъпки, която можеше да се върти с лекота дори когато върху нея има товар. Останалата част от катапулта беше сглобена с бързина, постигната след дълга практика.

— Тази кука… — започна Меценат.

— Мълчи и гледай — каза Агрипа.

Рамото на катапулта се изви назад към огънатите железни пръти, подобно на миниатюрна версия на скорпионите, използвани от легионите. На края на рамото обаче нямаше чаша за камък. За края му беше закрепена огромна желязна кука с четири извити зъбци, завързана за дълго навито въже. Мъжете зачакаха сигнал и Агрипа рязко махна с ръка. Тримата подскочиха, когато рамото рязко се изправи и запрати куката във въздуха. Въжето се изви зад нея като змия. Куката се издигна на сто крачки, преди да полети надолу и да потъне в меката почва.

Агрипа се обърна доволно към двамата си спътници.

— Камъкът може да не улучи или да отскочи от палубата и да падне в морето. Куката обаче ще прелети над вражеския кораб и ще се закачи за дървото. Разбира се, те ще се опитат да съсекат въжето, но в него съм добавил и медни нишки. На всяка палуба ще има по три такива катапулта и когато изстрелят куките си, мъжете ще придърпат бързо галерите една до друга. Тогава спускаме гарваните и сме на борда им преди да са успели да организират някаква отбрана.

Меценат и Вергилий кимаха, но не изглеждаха особено впечатлени.

— Ще видите — обеща им Агрипа. — Корабите в езерото вече са оборудвани с новите оръжия. Смятах да ги изпробвам днес, преди да пристигнете и да ми пропилеете сутринта.

Обърна се и извика заповед към най-близката галера, която упражняваше бързи маневри. Гласът му достигна до кораба и капитанът отвърна с вдигане на ръка. Гребците загребаха назад и галерата се озова в обхвата на другата, която я преследваше. Меценат и Вергилий се обърнаха навреме, за да видят как трите въжета и куките се издигат във въздуха над другата галера, след което я захващат. Легионерите сграбчиха макарите и започнаха да навиват въжетата обратно; краката им намираха опора в специални трупчета, заковани за палубата.

— Сега ще видите — каза Агрипа.

Куките бяха закачили противниковата галера под ъгъл. Когато въжетата се опънаха, екипажът се втурна към борда, от който щеше да дойде атаката. Това наруши баланса на кораба, той рязко се килна и палубата му се превърна в пързалка. Още мъже се плъзнаха към ниската страна с панически викове. Греблата от другата страна се издигнаха от водата, а гребците от ниската се замятаха, когато водата на езерото нахлу в кораба. Преди Агрипа да успее да изреве нова заповед, галерата се преобърна с оглушителен трясък, показвайки извития си лъскав корпус, който досега бе под повърхността.

Меценат преглътна нервно, осъзнал, че току-що е станал свидетел на удавянето на двеста мъже, ако не и повече. Дори онези, които можеха да плуват, трудно можеха да се спасят от студената вода. По-навътре в езерото екипажът на първата галера стоеше като зашеметен от онова, което бяха направили.

Меценат погледна Агрипа и видя, че приятелят му се разкъсва между ужаса и задоволството.

— Богове, мислех си… — Извика на екипажа на галерата да спасят евентуалните оцелели и избърса потта от челото си.

— Знаеше ли какво ще се случи? — попита го потресеният Вергилий.

Агрипа поклати глава.

— Не. Но това не е игра. Ще използвам всичко и няма да пропусна нито едно предимство.

Галерата бе заобиколена от съскащи мехури. Чуваха слабите викове на хората, останали в палубата на гребците. Въпреки всичко някои от попадналите в капана успяха да се измъкнат и изплуваха, като мятаха ръце, викаха и отчаяно се мъчеха да се задържат на повърхността, докато ги спасят.

— Трябват ми още двайсет милиона сестерции за построяването на канала до морето — каза Агрипа. — Ще осигуря на Цезар нужните му галери и ще унищожа Секст Помпей каквото и да струва това.

— Ще се погрижа да ги получиш — каза Меценат. Обичайното му добро настроение се беше изпарило.

Октавиан вдигна ръка и другите наддавания незабавно спряха.

— Четири милиона сестерции — каза той.

Аукционерът кимна и остави настрана подпечатаните документи за собственост, за да може да ги вземе след края на разпродажбата. Никой участник в наддаването не смееше да си навлече неприязънта на един консул и триумвир, макар че имението на Светоний беше добро, на брега на река и с чудесна къща на хълм недалеч от Рим. До него имаше друг имот, който Октавиан беше наследил от Цезар, и той не можеше да изпусне възможността да увеличи земите си. Въпреки това му беше малко странно да наддава за имоти, които самият той бе изкарал на пазара. Десет процента от финалната цена отиваше за гражданина, който беше предал фигуриращия в списъка, и след публикуването на проскрипциите имаше ужасяващи сцени, в които тълпата разбиваше вратите на нарочените и ги измъкваше на улицата. Често беше представяна само главата на нещастника с искане за награда.

За съжаление случаят със Светоний не беше от тези. Сенаторът беше изчезнал веднага след консулските избори и Октавиан беше пуснал всичките си шпиони и клиенти да го издирят наред с останалите Освободители, които все още бяха живи. В отсъствие на Светоний имението му беше конфискувано и основната част от парите за него щяха да отидат за обучаване и подготовка на нови легиони.

— Следва извънградска вила до Неапол, досега собственост на Публий Каска.

Октавиан знаеше кой е Публий Каска — един от братята, които бяха успели да се измъкнат от преследвачите си. Носеха се слухове, че двамата Каска са се предали на съмнителната милост на Секст Помпей, но не можеше да е сигурен дали наистина е така. Нямаше желание да наддава за имотите им, но въпреки това остана, за да види колко сребро ще влезе в хазната от тях.

Наддаването започна вяло, тъй като богатите в залата се мъчеха да познаят дали консулът триумвир няма да им отнеме имота в последния момент. Октавиан усети погледите им върху себе си, поклати глава и леко се извърна. Тогава наддаването продължи с по-бързо темпо, тъй като имението на юг беше прочуто с лозите и плодородните си земи. „В Рим все още има пари“, помисли си Октавиан. Задачата му беше да събере колкото се може повече за кампанията, която щеше да се нуждае от по-голям бюджет от онзи, който Цезар беше събрал за войната срещу партите.

Разтърка уморено очи, когато цената достигна четири милиона сестерции и повечето участници се отказаха. Тайният флот на Агрипа беше изсмукал ужасяваща сума от държавната хазна, но Октавиан нямаше друг избор, освен да налива още сребро и злато в корабите. Без флот легионите, които контролираше с Марк Антоний, бяха на практика безполезни. Цената на хляба вече бе скочила тройно и макар че повечето граждани все още пазеха по-голямата част от парите, получени от Цезар, той знаеше, че няма да мине много време и отново ще започнат гладни бунтове.

Наддаването завърши на шест милиона и четиристотин хиляди. Октавиан направи знак на аукционера, който пребледня, когато си помисли, че е прекратил търга твърде бързо. Октавиан поклати отново глава и посочи купчината документи за имението, което бе купил. Те щяха да бъдат отнесени в една от градските му къщи и парите щяха да се изплатят от един от стотиците пълномощници и слуги, работещи под прякото му началство. Мъжете в залата видимо се отпуснаха, когато го видяха да излиза.

Търгът се провеждаше високо на Квиринал и Октавиан заслиза надолу към форума, без да обръща внимание на ликторите, които го следваха.

Новата сграда на Сената беше почти завършена и той се беше разбрал да се срещне с колегата си Педий при храма на Веста, за да присъстват на поставянето на последния камък. Животът в Рим течеше около него, докато слизаше, и устните му се извиха в крива усмивка при мисълта за някогашните времена, когато едва можеше да си проправи път през приветстващите го тълпи. Днес никой не го приветстваше.

Октавиан потръпна. Годината клонеше към края си и въздухът бе станал студен. Във всяко отношение новата пролет изглеждаше безкрайно далеч.

Когато стигна форума, усещането за енергията на града се усили. Откритото пространство бе пълно с хиляди мъже и жени, от служители в стотици търговски къщи до сенатори и юристи, обсъждащи всякакви теми; около мнозина от тях имаше струпани тълпи. Рим беше създаван и пресъздаван с думи и идеи преди мечовете и въпреки това беше млад, също като самия него. Сенаторите не бяха изолирани от гражданите, поне през определени дни всеки месец. Те вървяха сред тълпите на форума и изслушваха молбите и исканията на онези, които представляваха. Хората можеха да се обърнат към тях по всякакъв въпрос, от проблем със съседа до обвинение в убийство, и докато вървеше, Октавиан видя Бибил, който разговаряше оживено с група богати търговци. Подобно на Октавиан, Бибил беше увеличил имотите си покрай проскрипциите. Несъмнено беше пратил на търга свои хора, за да наддават от негово име за по-апетитните предложения.

Бибил видя суровите ликтори и студените му очи намериха Октавиан, който вървеше между тях. Октавиан знаеше, че помежду им няма и не може да има примирие. Бибил си траеше, защото Октавиан и Марк Антоний се бяха върнали в Сената с повече власт и по-малко ограничения. Октавиан усети отдалеч неприязънта му и се остави тя да го стопли. Бибил не го поздрави — предпочете да се престори, че не го е видял.

Педий стоеше пред входа на храма на Веста и разговаряше с Квинтина Фабия. Октавиан почти не беше разговарял с нея, откакто бе станал консул, но беше започнал да я смята за своя поддръжница, най-малкото заради това, че бе леля на Меценат.

За негова изненада Квинтина Фабия тръгна към него с разперени ръце.

— Цезар, чух, че трябва да те поздравя.

Октавиан погледна Педий, но той само сви рамене. Октавиан се остави да го прегърнат. Силата на жрицата беше изненадваща.

— За какво? — попита той, след като тя го пусна.

— За годежа ти, естествено — рече тя.

— А. Честно казано, не се радвам особено на перспективата да имам дванайсетгодишна съпруга, Квинтина.

Беше видял дъщерята на Марк Антоний само веднъж след връщането си в Рим и предстоящият брак бе просто част от пазарлъка между двамата. Ако не друго, съжаляваше Клавдия, но браковете в Рим бяха разменна монета и засвидетелстваха взаимната подкрепа между две фамилии. Той нямаше да попречи на популярността му сред благородните госпожици в града. Октавиан беше хубавец, млад и на власт — силно съчетание, което можеше да му осигури различна партньорка всяка нощ, стига да поискаше. Подозираше, че Квинтина знае много добре това и го дразни, така че се опита да приеме нещата радушно.

— Просто си мислех за други неща, Квинтина. Извинявай.

— Разбира се. Младите мъже са вечно влюбени — отвърна тя.

— Може би. Не знам. Лично аз мечтая за нови легиони, обучени и калени през зимата.

Погледна Педий, който изглеждаше смутен от разговора и малко объркан от вниманието на жрицата.

— Казвай, Педий. Точно днес не съм тук, за да говоря за любов.

Възрастният мъж прочисти гърлото си.

— Много съжалявам, Фабия, но се налага да продължим разговора си друг път.

— О, добре тогава, макар да познавам няколко римски вдовици, които с радост биха се запознали и с по-зрял мъж, Педий. Те имат по-дълбоки вирове от младите момичета, по които си пада Цезар. Реките им не са пресъхнали през годините без мъж. Всъщност тъкмо обратното. Помисли си за това, докато губите чудесната сутрин в разговори.

И тръгна обратно към храма, като остави двамата да се взират след нея. Педий поклати глава, раздвоен между подозрението, че му се подиграват или че проявяват към него истински интерес.

— Формирахме шест нови легиона и обявихме имената им пред Сената. В момента са малко повече от обикновени селяни и ратаи. Обучават се в района на Арециум, но се налага да си делят мечовете и щитовете.

— Тогава купи още.

Педий въздъхна раздразнено.

— Щях да го направя, ако имах пари! Имаш ли представа колко струва екипирането на пет хиляди мъже, да не говорим за трийсет хиляди? Мечовете трябва да дойдат от Испания, а Секст е блокирал целия западен бряг. Хиляда мили. Цезар! Вместо за един месец по море, пристигат четири пъти по-бавно, а дотогава войниците трябва да тренират с пръчки и събрани оттук-оттам оръжия, произведени преди повече от сто години. А където и да потърся пари, навсякъде ми казват, че Цезар ме е изпреварил и всички ковчези са празни.

Октавиан определено не се нуждаеше от още едно напомняне, че Секст Помпей тормози крайбрежието. Касий и Брут ставаха все по-силни в Гърция и Македония и той много добре си даваше сметка за душещата хватка, която изцеждаше силите на страната.

— Уредил съм доставянето и на сребро по суша, от мините в Испания. Освен това търся решение на проблема с флота на Секст Помпей. Това източва хазната, но трябва да съм в състояние да защитя легионите, докато прекосяват морето.

— Бих искал да споделяш повече плановете си с мен — каза Педий. — Макар че проскрипциите накараха някои от враговете ти да млъкнат, основните проблеми си остават. Не можем да започнем кампания без още легиони, които да осигурят безопасността на Рим, както и без транспортни кораби, разбира се. Докато не се сдобием с тях, оставаме затворени на сушата.

— Добре, консуле. Няма смисъл да се тюхкаме над трудностите си. Бил съм и в по-тежки положения, повярвай ми.

За негова изненада Педий се усмихна.

— Прав си. И успя да излезеш от тях. Градът още разчита на теб да оправиш нещата, сякаш можеш само с едно махване на ръката да докараш евтино зърно. — Той се наведе малко напред, така че вездесъщите ликтори да не могат да го чуят. — Но всичко, което спечели, може да ти бъде отнето, ако хора като Брут, Касий и Секст Помпей си намерят някой съюзник в Рим.

Октавиан го погледна остро.

— Опитваш се да ме предупредиш ли? Марк Антоний застана до мен, Педий. Не е такъв глупак, че да рискува да се съюзи с хора като тях.

— Може би — отвърна Педий. — Надявам се да си прав. Може би съм просто подозрителен старец, но понякога не е зле да си подозрителен. Ти си много млад. Цезар. Бъдещето за теб е по-дълго, отколкото за мен. Може би трябва да помислиш за тези години, когато вземаш решенията си.

Октавиан се замисли. Знаеше, че Цезар е бил предупреждаван неведнъж, че му се готви покушение, и че винаги е пренебрегвал заплахата.

— Ще бъда готов за всичко, Педий. Имаш думата ми.

— Добре. — Педий се усмихна. — Приятно ми е да съм консул с теб младежо. Не искам това преживяване да приключи преждевременно.

Брут потисна гнева си, насочен повече към собствената му намаляла издръжливост, отколкото към гърка, който танцуваше около него с меча за тренировки. Имаше време, когато щеше да унизи с лекота младежа, но с годините голяма част от скоростта му се беше стопила. Единствено ежедневните тренировки не позволяваха формата му да изчезне напълно.

Беше се сгорещил и знаеше, че лицето и голите му гърди са зачервени. При всяко издишване сякаш бълваше огън, целият се обливаше в пот, а противникът му все още изглеждаше свеж. Беше крайно раздразнително и абсолютно безсмислено, но му се искаше поне за малко младостта му да се върне, за да може да напердаши гърка и бързо да го накара да се предаде.

Клеант все още се опасяваше от римския управител, който го беше предизвикал да му бъде партньор. Въпреки че разликата във възрастта им беше трийсет години, той все още не беше успял да нанесе съкрушителен удар, а само беше нашарил ръцете му с червената боя, нанесена по дървения меч. Въпреки това чувстваше, че двубоят се обръща в негова полза, и нямаше нищо против, че приятелите му викат окуражително край игрището. Рим можеше и да управлява Атина, но местната тълпа открито демонстрираше подкрепата си за младия грък.

Окуражен от възгласите им, Клеант блокира поредната атака с малкия си щит и се хвърли към гърлото на римлянина.

Това беше опасен удар, един от малкото, които можеха да се окажат фатални с дървени оръжия. Брут се напрегна от гняв и отби, след което нанесе серия удари, които принудиха Клеант да отстъпи крачка по крачка. Младежът си помисли, че навремето римлянинът е бил наистина много, ама много добър — и все още се намираше във впечатляваща форма, макар че беше задъхан и от влажната му коса пръскаше пот.

Вместо да го притисне отново, Клеант се поколеба. Всичко, което беше научил при тренировките, се оказа неспособно да пробие защитата на противника му. Въпреки това не искаше да го побеждава чрез изтощение. Изправи се срещу Брут и направи движение, сякаш прибира меча в ножница на кръста си. Бяха само по гамаши и нямаха истински ножници, но жестът беше недвусмислен. Брут сви устни — навремето и той беше не по-малко арогантен. Пристъпи напред, като не изпускаше от поглед Клеант, докато прибираше меча до бедрото си, готов за удар. Младежите обичаха подобни трикове, които представляваха тест по бързина. Брут гледаше противника си в очите, отпуснат напълно.

Атаката дойде внезапно — удар, който Клеант бе упражнявал хиляди пъти през младия си живот. Ръката му замахна мълниеносно. За негов потрес усети как нещо изгаря врата му отстрани, оставяйки червено петно, което се смеси с потта му и закапа по голите му гърди. Брут нанесе още два бързи удара, един по вътрешната част на бедрото, където човек бързо щеше да умре от загуба на кръв, и втори в хълбока. Всичко се случи за миг и Брут се ухили гадно и отстъпи назад.

— Вторият действащ често се оказва по-бърз. Не са ли те учили на това? — попита той. — Ако е трениран, реакцията му е по-бърза от замисления удар.

Клеант посегна към гърлото си и червената боя изцапа пръстите му. Погледна надолу и видя ивицата по десния си крак. Тълпата се беше смълчала и той сковано се поклони на римския управител.

— Ще запомня урока — каза Клеант. — Ще повторим ли?

Зрителите рязко завъртяха глави, когато на двора за тренировки прозвуча ръкопляскане. Брут видя Касий при парапета.

Изглеждаше свеж и във форма. А до него стояха Светоний и Гай Требоний. Брут стисна зъби и с бързо движение метна дървения меч на Клеант, който беше принуден да го улови.

— Не и днес — отвърна Брут през рамо. — Май имам гости.

И тръгна към очакващите го трима мъже.

— Ще ми направите ли компания в банята? Трябва да махна тази пот от себе си.

Касий кимна, а Светоний като че ли се почувства неудобно и прокара длан по косата си. Гай Требоний го зяпаше с неприкрит интерес.

Гостите последваха Брут в банята и четиримата мъже се съблякоха и дадоха дрехите си на робите, за да ги изчеткат и почистят на пара. Брут не обръщаше внимание на другите — знаеше, че ще го чакат, независимо какво искаха. Стоически изтърпя излетите върху него кофи вода, след което влезе в горещото помещение. Заобиколен от външни хора, Касий не можеше да обсъжда плановете си и групата седеше мълчаливо, докато парата се виеше около тях. След това Брут се хвърли в басейна със студена вода и накрая отиде на масите, където други роби втриха масло в кожата му и го изстъргаха със стъргалки от слонова кост.

Мина цял час, преди да останат насаме. Някои хора предпочитаха да подремнат след банята, но повечето използваха времето, за да обсъдят насаме важни дела. Робите излязоха, макар че щяха да ги чакат при изхода с надеждата да получат някоя допълнителна монета, когато клиентите свършат разговора си.

Светоний не осъзнаваше, че от парата и маслото косата му е станала на тънки, подобни на змии кичури, абсолютно неспособни да скрият плешивото му теме. Вдигна глава от масата и видя, че другите продължават да лежат със затворени очи.

— Колкото и да е приятно да намериш нормална римска къща в Атина, имаме много за обсъждане — каза той.

Брут издаде звук, подобен на стон, но въпреки това се надигна. Другите направиха същото. Светоний постави ръце върху провисналото си шкембе и отпуснатите си бедра. Банята напълно отнемаше всякакво достойнство и точно сега му се искаше да му върнат тогата.

— Е, какво ви доведе при мен? — попита Брут. — Надявах се да чуя оратора Тенес на агората.

— Заслужава ли си да се чуе? — попита Касий.

Брут сви рамене и махна с ръка.

— Знаеш какви са гърците. Виждат в света само хаос и не предлагат решения. Всичко при тях е прах и вятър в сравнение с римските мислители. Ако не друго, ние сме практични. Когато виждаме хаос, бързо му смачкваме главата.

— Винаги съм смятал, че са арогантен народ — отвърна Касий. — Помня как един ми заяви, че били открили всичко, от боговете до секса. Посочих му, че ние сме заимствали идеите им и сме ги развили. Арес е станал Марс, а Зевс — Юпитер. И, разбира се, макар че не можем да развием кой знае колко секса, именно на нас ни е хрумнало да го опитаме с жени.

Брут се разсмя и го тупна по рамото.

— Не ми се иска да прекъсвам философската ви дискусия — намеси се Светоний, — но имаме по-належащи проблеми.

Касий и Брут се спогледаха развеселено. Светоний забеляза това и устните му се свиха в тънка неодобрителна линия. Гай Требоний просто гледаше. Не се чувстваше достатъчно уверен, за да се включи в разтвора.

— Е, разказвайте тогава — с въздишка рече Брут. Чувстваше се великолепно отпуснат. — Какво или кой те накара да дойдеш тук от Сирия, Касий?

— Кой друг, ако не Цезар? — отвърна Касий. — Знаеш ли, че е образувал триумвират?

— С Марк Антоний и онзи галски генерал Лепид, да. Не съм чак толкова далеч от Рим, за да не научавам подобни неща.

— Дал си е правомощията на император! — озъби се Светоний, на когото му бе писнало от веселия тон на разговора. — Действа като диктатор, разпродава имотите ни и се подиграва със закона. Знаеш ли за проскрипциите?

Брут се усмихна неприятно.

— Знам, че съм в списъка. И какво от това? Аз бих направил същото, ако бях на негово място.

— Колкото и да се преструваш, не си чак толкова примирен, че друг Цезар се е издигнал над всички ни — сприхаво рече Светоний.

Брут го изгледа студено и Светоний се принуди да се извърне.

— Внимавай, Светоний, поне когато си около мен. В края на краищата аз съм управител на Атина. Не знам какво точно… си ти.

Светоний го зяпна, а Касий се ухили и се извърна, за да скрие усмивката си.

— Лишен от имотите си! Ето какво съм. Освен това съм един от Освободителите! Аз спасих Рим от побъркан тиранин, който се подигра с републиката, който унищожи вековна цивилизация, защото беше прекалено силен, за да бъде държан под контрол. Това съм аз, Бруте. А ти кой си?

Брут прие избухването като джафкане на кученце, макар че усмивката му се стопи. Светоний млъкна само за миг и продължи, дълго задържаните думи буквално се изливаха от него:

— И въпреки всичко, което направих за републиката, фамилният ми дом ми е отнет, законната амнистия, която прокарах, е отменена и животът ми е в опасност. Дори в Гърция съм застрашен от всеки римлянин, който реши да се възползва от възможността да вземе главата ми и да си спечели състояние. Да не мислиш, че си недосегаем, Бруте? Стигнахме дотам да изгубим всичко, защото някакъв си долнопробен роднина на тиранина се опитва да заграби власт, която не е заслужил. Той ще се разправи с всички ни, ако не го спрем.

— Говориш като уплашено старче, сенаторе — отвърна Брут. — Опитай да си спомниш, че имаш достойнство.

— Достойнство ли? — повиши тон Светоний.

Брут се извърна от него, оставяйки го изумен и с увиснало чене.

— Не съм стоял със скръстени ръце, Касий — каза Брут. — Работя с легионите и съветите тук, заздравявам лоялността им. Повиших данъците, за да създам нови легиони. Предимно гръко-римска мешавина, но са във форма. Тренират всеки ден и са мои, положили клетва пред мен. Ти можеш ли да кажеш същото?

Касий се усмихна.

— Имам седем легиона в Сирия и още четири от Египет. Мога да извадя на бойното поле общо единайсет, всички добре запасени и екипирани. Те обичат републиката и въпреки отровния шепот на поддръжниците на Цезар в ушите им са абсолютно верни на онези, които освободиха Рим. Не съм си губил времето. Достатъчно добре ме познаваш.

Брут кимна доволно, след което погледна Светоний и каза:

— Виждаш ли, Светоний? Двамата с Касий работим заедно. Създадохме армия, докато ти си се надувал месеци наред и си дрънкал празни приказки в Рим.

Светоний беше чисто гол и всички видяха как по цялата му кожа, от изкривеното от ярост лице до слабините, избиха червени петна.

— Аз бях онзи, който осигури бъдещето на всички ни, като предадох флота на Секст Помпей! — отвърна сенаторът. — Ако двамата с Бибил не бяхме постигнали това, още тази година щеше да ти се наложи да излезеш на бойното поле, Бруте. Ето какво спечели цялото мое „надуване“ — времето, което ни е необходимо!

— Всички сме съгласни, че това беше чудесно решение — обади се Касий в опит да намали напрежението между двамата. — Секст Помпей е млад, но враждебността му към фракцията на Цезар е добре известна. Поддържаш ли контакт с него?

— Да — каза Брут. Видя, че Светоний вдига глава, и сви рамене. — Той има единствения флот на запад и името ми не е петно за него и за лагера му. Разбира се, че поддържам контакт. Знаеш ли, че братята Каска са при него?

— Не, не знаех — отвърна Касий. — Това е добре. Макар че и техните имения са били продадени, за да напълнят държавната хазна.

— Което е още един мотив да са на наша страна — каза Брут.

— Точно сега не искам никакви изненади. Можем да използваме флота и да се прехвърлим в Италия, или да ги чакаме тук. Да, Светоний, знам, че ще дойдат. Октавиан и Марк Антоний не могат да ни игнорират, докато Рим остава без жито. Просто трябва да дойдат. Ще прекосят морето до Гърция, точно както направи Юлий Цезар срещу Помпей. Този път обаче мисля, че ще изгубят половината си хора, понеже Секст ще ги прати на морското дъно. Прав ли съм, Касий?

— Надявам се, че да — отвърна слабият сенатор. — Това е най-добрата ни надежда да сложим край на всичко.

Докато излизаха от банята, Брут бръкна в кесията си, за да извади няколко бронзови монети за персонала. Спря, когато извади сребърна сестерция, и я подхвърли на Касий. Той я огледа намръщено, след което се разсмя.

— „Спасител на републиката?“ Сериозно ли, Бруте? Струва ми се, ами, малко нескромно.

Брут се усмихна криво и подхвърли друга монета на Светоний, който я улови и се загледа в лицето, изсечено върху метала.

— Трудно бих успял да побера и вашите имена. Приликата обаче си я бива, не мислите ли? В качеството си на управител аз отговарям за монетосеченето в Атина, така че не беше трудно. Не е зле да напомняме на гражданите защо сме убили човек в Рим. — Той кимна на Светоний. — Надявам се, че ще се съгласиш с това.

Касий бе свил устни при думата „убили“, но когато върна монетата, на лицето му беше изписано нещо като задоволство.

— Така е. Образът е всичко. Това е едно от нещата, които научих през годините. Хората знаят много малко, само онова, което им се съобщава. Открих, че са готови да повярват на почти всичко, което им казвам.

Брут изсумтя и подхвърли сребърната монета на прислужника. Робът се поклони ниско, зарадван от неочаквания късмет.

— Никога не съм отричал, че имах лични причини да участвам, Касий. Всичко, което направих, всичко, което постигнах, си оставаше скрито в сянката му. Е, затова осветих тъмните места и се освободих от него. Монетите са добри по своя начин. Ние наистина спасихме републиката, освен ако не я изгубим сега заради онова момче Октавиан.

— Няма да изгубим — каза Касий. — Той ще дойде при нас и когато го направи, ще трябва да дойде по море.

— Освен ако не заобиколят от север и не атакуват по суша — мрачно рече Светоний. Брут и Касий го погледнаха, но той отдавна се беше отказал да ги ухажва. — Е? Разстоянието не е по-голямо, отколкото оттук до Сирия. Не можете просто да пренебрегнете заплахата от атака по суша. Какво са около хиляда мили за легионите?

— Сенаторе — с презрение рече Брут, — ако тръгнат да прехвърлят толкова много хора далеч на север, ние ще научим. Разполагаме и с флот, забрави ли? Ако хората на Цезар поведат армията на север, ще бъдем в Рим месеци преди да успеят да се върнат. Ще се радвам, ако опитат! Това би решило всичките ни проблеми наведнъж.

Светоний промърмори нещо неразбираемо и излезе от банята с пламнало лице. Другите го последваха. Открояваха се в гръцката тълпа дори само заради късо подстриганата си коса и военната осанка. Брут направи знак на войниците, които го чакаха, и те веднага отдадоха чест и се построиха около тях.

— Трябва да кажа, че направи добре, като избра Атина, Бруте — отбеляза Касий, докато се оглеждаше. — Приятно място. Дом далеч от дома. Боя се, че Сирия е прекалено гореща през лятото и твърде студена през зимата. Сурово място, но пък легионите там са калени.

— С колко кораби разполагаш, за да ги докараш тук? — попита Брут.

— Кораби ли? С николко. Малкото, които имах, изпратих на Секст Помпей. Просто не са ми нужни, щом има суша оттук чак до Бероея. Край Бизанциум има баржи, с които да прекосят Босфора. Някой ден трябва да видиш онова място, ако не познаваш района. В известен смисъл градът е толкова гръцки, колкото и Атина, и е по-стар дори от Рим.

— Да, някой ден, когато примката не е на врата ми, може би ще мога да изгубя известно време със стари карти и градове. Колко време ти трябва, за да докараш легионите в Македония?

— Те вече пътуват. През пролетта двамата с теб ще имаме армия, способна да се изправи срещу всичко, което им остане на триумвирите след прекосяването. Можем да изведем на бойното поле деветнайсет легиона, Бруте. Повече от деветдесет хиляди мъже, повечето от които ветерани. Каквато и неудавена сган да стъпи в Гърция, след като Секст поработи върху тях, няма да издържи дълго срещу подобна сила.

— Аз ще командвам, разбира се — каза Брут.

Касий рязко спря насред улицата и другите спряха с него, така че тълпата беше принудена да ги заобикаля като река около стърчаща скала. Чуха се ругатни на гръцки, но римляните не им обърнаха внимание.

— Мисля, че разполагам с повече легиони от теб, Бруте. Хайде да не губим заради разправии войната, преди още да сме я започнали.

Брут прецени решимостта на жилавия мъж, който стоеше срещу него.

— Имам повече опит от теб и петимата ти легати — рече той. — Сражавал съм се в Галия, Испания и Египет, при това години наред. Не оспорвам верността им към теб, Касий, но вече съм бил жертван от Цезар. Няма да бъда жертван отново.

На свой ред Касий прецени доколко може да се съпротивлява и накрая се предаде.

— Е, в такъв случай ще командваме заедно — каза той. — Войската е прекалено голяма, за да може само един да дава заповедите. Това устройва ли те? Всеки начело на собствените си легиони?

— Аз ще разполагам с осем, а ти с единайсет, Касий, но да, мисля, че можем да ги накараме да се разтанцуват, когато дойде времето. Ще ми трябва обаче конница, под мое командване. Знам как да използвам екстраординариите.

— Добре — отвърна Касий. — Имам осем хиляди. Твои са. Приеми го като жест на приятелство.

Светоний поклати глава. Раздразнението му растеше, докато тези двамата обсъждаха бъдещето, без да отдават дължимото на ролята, която беше изиграл самият той заедно с Бибил.

— Да не мислите, че всичко се свежда само до война? — каза той с насмешка. — Или до няколко монети с гръмки хвалби върху тях?

Брут и Касий го изгледаха кръвнишки, но той не се уплаши и продължи:

— И кой от вас ще стане император, когато всичко приключи? Кой ще управлява Рим като цар?

— Светоний, не мисля, че… — започна Касий. За негова изненада Светоний вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Познавам те от момче, Бруте. Забрави ли?

— О, никак даже — отвърна Брут.

В тона му се долавяше предупреждение, но Светоний не му обърна внимание. Тълпата продължаваше да тече около тях.

— Тогава двамата с теб вярвахме в републиката — не само като фантазия, а като нещо истинско, нещо, за което си заслужава да се умре. Юлий никога не е вярвал в това. Републиката струва един живот, помниш ли? Струва също и една смърт. Точно нея се опитвахме да спасим, но по начина, по който говориш, оставам с впечатление, че си го забравил. Помниш ли колко мразеше навремето хора като Помпей и Корнелий Сула? Генерали като Марий, които биха направили всичко, за да се доберат до власт? Цезар беше един от тях, част от същата гадна болест. И същото се отнася за осиновения му син. Ако Октавиан бъде убит или победен, не бива да се появява някой друг като него, който да го замести. Старата република зависи от добрата воля на онези, които са достатъчно силни, за да я разкъсат, но тя струва повече от няколко души. Отдадох живота си на тази кауза и ще умра за нея, ако се наложи. Това е залогът — по-голям, отколкото война, флот или друг диктатор. След това или ще имаме императори, или ще бъдем свободни хора. Ето защо сме против Октавиан — не защото търсим отмъщение или за да се защитаваме, а защото вярваме в републиката. За разлика от него.

Брут се канеше да каже нещо, но се отказа. Касий го погледна с изненада.

— Мисля, че успя да затвориш устата на нашия генерал, сенаторе! — Засмя се, за да разведри обстановката, но никой не последва примера му.

— Смятам, че поне един от нас трябва да се замисли какво ще стане след като победим, Касий — студено отвърна Светоний.

— Това е възможност да възстановим старите свободи, споразумението между свободните граждани и държавата, великата свобода. В противен случай ще се окажем само поредното пипало на лозата, която души Рим вече петдесет гадини.

Бръкна в кесията си, извади монетата, която му бе дал Брут, и я вдигна.

— „Спасител на републиката“ — прочете на глас. — Е, защо не, Бруте? Защо не?

Флотът галери заобиколи тока на Италийския ботуш и скоро той изчезна в мъглата и сумрака. Секст избърса солената вода от очите си. Много добре знаеше колко зле понасят хората му плаването. За да се движат бързо в плитки води, корабите му не газеха много, но пък това водеше до нестабилност в бурни води.

А сега Секст виждаше бързо приближаващата буря на хоризонта — черни облаци с далечна пелена дъжд. Цялото небе проблесна и морето сякаш отговори, вълните станаха по-високи и се покриха с бяла пяна.

Капитанът на легиона повръщаше през борда и Секст потръпна, когато вятърът поде капки от повърнатото и ги лепна по лицето и врата му.

— В името на Марс, защо не слезеш долу? — гневно извика той.

Нещастникът се затътри към кърмата, без да се пуска от парапета. Секст тръгна по люлеещата се палуба към носа и се загледа в сивата шир. Навсякъде около себе си виждаше десетки галери, борещи се с вълните. Бяха най-уязвими, когато греблата трябваше да се приберат и отворите да се затворят с насмолено платно, за да не влезе вода в палубата на гребците. Някои галери вече го бяха направили и бяха вдигнали малко платно за бурно време, но повечето продължаваха да се мъчат с греблата и ледената вода нахлуваше през отворите в дървените стени. Мъжете вътре сигурно се бореха за живота си, но поне галерите можеха да се управляват. Другите можеха да заобиколят сушата, разчитайки единствено на парчето плат, веслата на кърмата и редките случаи, в които успяваха да зърнат южния бряг.

Секст преглътна нервно в очакване на трясъка, когато някой кораб се натъкне на скала или може би на съседа си. Винаги имаше опасност, но галерите бяха в относителна безопасност, когато можеха да се насочат към сушата и да заседнат в пясъка. Ставаха уязвими само когато луд като него им наредеше да излязат в дълбоки води.

Една вълна се разби в носа и го измокри до кости. Дъждът забарабани по палубата и намали видимостта още повече. Секст се взираше към брега, който се виждаше само като смътна линия в сивотата. Трябваше да стигне до някакво убежище преди бурята да се е стоварила върху него с пълната си сила, но както изглеждаше, екипажите му трябваше да изтърпят още, преди да заобиколят носа. Когато успяваше да зърне другите кораби, забелязваше, че все повече и повече се принуждават да изтеглят греблата, за да не потънат. Сега ги насочваха единствено огромните весла на кърмата. През пръските и мъглата Секст виждаше как някои галери се отдалечават в морето и войници се катерят по мачтите, за да виждат по-добре и да ориентират онези долу. Изстена. Знаеше, че ще изкара огромен късмет, ако изгуби само няколко кораба. Искаше му се Ведий да е тук, но първият му помощник беше единственият човек, на когото можеше да повери другата половина от флота. Ведий нямаше да го предаде, сигурен беше в това. Беше оставил с него още двама души, които бяха инструктирани тихомълком да го убият, ако го направи.

Усети сърбеж в тила и когато се обърна, с изненада видя Лавиния — държеше се за главната мачта. Беше заслонила очи с другата си ръка и се взираше в далечината. Секст си помисли, че прилича на призрак с неестествено бледото си лице и развяващо се на вятъра наметало. Напусна мястото си на носа и тръгна към нея, като леко залиташе на люлеещата се палуба.

— Не мога да се безпокоя едновременно и за теб, и за кораба. Какво й е на каютата ти?

— Просто трябваше да подишам. Долу няма никакъв въздух, а корабът се клати и подскача като полудял.

Въпреки загрижеността си Секст се усмихна на измъчения й тон. Пресегна се и махна кичур мокра коса от челото й.

— Няма да продължи още много, обещавам. Скоро ще заобиколим носа и морето ще стане по-спокойно.

Погледна отново към буреносните облаци. Лавиния видя тревогата му и безпокойството й се засили.

— По-лошо ли ще стане?

Той се ухили, за да й вдъхне увереност.

— Ние сме късметлии, забрави ли? Ще се справим.

Това беше тяхна стара и горчива шега. Семейството им беше посрещнало много повече несгоди, отколкото му се полагаше. Ако в името Помпей все още беше останал някакъв късмет, той определено се бе паднал на Секст и Лавиния. Тя завъртя очи при неуспешния му опит да я развесели. Брат й забеляза, че трепери в мокрото си наметало, и каза:

— Ще замръзнеш, ако останеш тук.

— Не повече от теб — отвърна тя. — Поне се махнах от вонята на пот и повърнато. Долу е… неприятно.

— Ще го преживееш — каза той без капка съчувствие. — Нали винаги го правим? Казах ти, че ще се грижа за теб, и ето че имам чудесен флот под мое командване.

В същия миг галерата рязко се издигна на върха на една вълна и се понесе надолу. Лавиния писна и Секст хвана здраво и нея, и мачтата.

— Май предпочитам времето, когато беше пират — каза тя. — Тогава поне ми носеше скъпоценности.

— Които ти продаваше и инвестираше! Давах ти ги да им се радваш, а не да бъдеш благоразумна.

— Поне единият от нас трябва да е благоразумен — отвърна тя. — Когато всичко това приключи, ще ми трябва зестра. А на теб ще ти трябват пари за къща, ако искаш някога да създадеш семейство.

Той я прегърна силно. Спомняше си хилядите разговори в по-тежките времена. Като деца двамата бяха изгубили всичко освен бащиното си име и неколцината верни слуги, които все още тачеха Гней Помпей. В най-черните моменти бяха разговаряли за живота, който щяха да имат един ден, с къща, слуги и мир просто спокойствие и мир, без повече заплахи и преследване.

— Радвам се, че все още се тревожиш за мен — рече той. — Но ще съм още по-доволен, ако слезеш долу и ми намериш някое добро наметало, както и едно сухо за теб.

Лавиния не можеше да възрази на подобна молба, пък и виждаше, че той трепери не по-малко от нея.

— Добре — каза тя. — Но ще се върна.

Той я отведе до люка и го задържа отворен, докато тя се спусне по стълбата. Още се усмихваше, докато вървеше обратно към носа и се вглеждаше в сивото море, за да види какво е пропуснал.

„Поне капитаните от Сирия знаят какво правят“, помисли си Секст, докато корабът му ги следваше. Десетте очукани галери се държаха на разстояние една от друга и се движеха сравнително умело. За да стигнат дотук от Сирия, бяха прекосили откритото море и умората личеше както по корабите, така и по хората. Секст си каза, че е взел правилно решение, когато нареди на капитаните на Касий да водят при заобикалянето на носа.

Сепна се, когато чу силен трясък някъде отляво. Присви очи и се вгледа, но не можа да види какво е станало. Южният бряг на Италия едва се виждаше и това го окуражи. Скоро щяха да заобиколят носа и да се озоват в по-спокойни води. Искаше му се да може да събере флота, но имаше опасност скалите да разпорят дъната на галерите.

Вятърът зафуча около мачтата и носът се заби в поредната огромна вълна. Секст се вкопчи с всички сили в парапета, за да не бъде отнесен. Закашля се, когато ледената вода влезе в дробовете му. Когато зеленият бронзов таран на носа се издигна отново, си пое дъх. Бурята продължаваше да приближава. Погледна назад и видя, че римският капитан още се превива. Приличаше на труп, но въпреки това се държеше и ругаеше немощно. Секст се ухили при вида му и се зарече да му го припомни, ако оцелеят.

Сирийските галери все така се движеха с мъка напред. Нямаше безопасно място, където да изчакат бурята да отмине. Оставаше им само да продължат безумното заобикаляне и да обърнат към Брундизиум. Секст за пореден път си каза, че Касий е прав. Разполагаше с достатъчно кораби, за да блокира цялата страна, ако ги раздели на две части, подобно на ковашки клещи. Никой друг не разполагаше и със сто галери, какво оставаше за двеста и двайсет. Имаше силата да умори Рим от глад.

Със засилването на бурята настроението му ставаше все по-мрачно и студът вътре в него отговаряше на студа, който бе сковал кожата му. Баща му можеше да управлява републиката. Секст и Лавиния можеха да израснат сред всички удобства. Всичко това му беше откраднато на едно египетско пристанище. Баща му беше убит от чуждоземни роби само за да угодят на Цезар.

Години наред Секст знаеше, че е не повече от досадна конска муха за римската мощ. Верни на баща му хора все още му изпращаха сведения от града и той бе видял шанса си и рискува да бъде екзекутиран, когато се върна там, за да отправи молбата си лично. Ведий беше възразявал и твърдеше, че не бива да се доверява на благородните старци в Сената. Вълкът от таверните не разбираше, че Секст познава добре тези хора. Баща му беше един от тях. Въпреки това той се уплаши, когато те отначало се захванаха с пиратското му минало и с младостта му, но нещата някак потръгнаха благодарение на заплахата от Октавиан и легионите му. Секст беше получил флот, който нямаше равен на себе си в тези води, и моментът, в който Сенатът гласува, успя да успокои донякъде болката, която изпитваше още от смъртта на баща си.

Сега Касий го беше призовал и той бе отговорил. Флотът му беше оръжие, способно да въвлече привържениците на Цезар в битка, която не можеха да спечелят. Секст отново избърса солената вода от очите си и оголи зъби срещу фучащия вятър. От малък беше научил, че такова нещо като справедливост не съществува. Не беше справедливо, че му отнеха бащата. Не беше справедливо човек като Цезар да управлява Рим като цар. Секст беше живял години наред в отчаяние и горчивина, оцелявайки благодарение на това че е по-безжалостен и по-готов да убива от онези около него. Това беше брутална школа и той знаеше, че никога няма да стане отново онова невинно дете, което беше навремето. Усмивката му се разтегна на вятъра, устните му се дръпнаха назад, оголвайки кучешките му зъби. Нищо от това не беше от значение. Касий и Брут бяха убили тиранина и той най-сетне имаше шанс да опустошава и изтощава силите на Октавиан. Един ден щеше да възстанови всичко, което му бе отнела фамилията на Цезар, и това беше единственото, което го интересуваше, което му бе нужно да знае. Сянката на баща му го наблюдаваше. Заради честта на стареца си заслужаваше да изтърпи някаква си буря.

Подбуден от някаква странна и неразбираема радост, Секст запя срещу вятъра моряшка песен. Пееше лошо, но енергично и достатъчно силно, за да накара измъчения капитан да вдигне глава и да го изгледа слисано. Други от екипажа се ухилиха, когато видяха как младият им водач реве и тропа с крака на носа.

Секст усети тежестта на наметалото върху мокрите си рамене. Лавиния се беше върнала и го гледаше, сякаш беше побъркан.

— Долу говорят, че някакво морско чудовище е започнало да реве пред кораба — рече тя. — Да сляза ли и да ги успокоя, че просто си се разпял?

Секст й се ухили и се уви с наметалото. Бурята разбиваше морето на пяна и пръски, които жилеха лицето му.

— Остани на носа с мен — извика й той. — Корабът се нуждае от нашия късмет.

Двамата застанаха един до друг, хванати за ръце, докато флотът не заобиколи носа и бурята не остана да ръмжи и святка зад гърбовете им.

Галерите излязоха в черното море по новолуние. Три нощи след завършването на канала Агрипа беше очаквал идеалните условия, за да отвори последните порти. Не можеше да действа, докато бурята вдигаше вълните прекалено високо за преустроените му галери. Стабилността се оказа най-големият проблем, тъй като всяко от нововъведенията му добавяше допълнителна тежест към горната част. Неведнъж му се наложи да изостави някой замисъл, когато откриваше, че той или намалява скоростта на корабите, или ги превръща в убийствени капани за екипажите. Месеците работа по галерите бяха най-отчайващите и завладяващи в живота му, но ето че вече беше готов, а и дори да не беше, Октавиан беше изпратил при него Меценат, за да му нареди да пуска корабите.

Като никога приятелят му беше мълчалив. Агрипа усещаше, че на Меценат му се иска да е където и да е, само не тук, но гордостта не му беше позволила да откаже назначението. Щяха да посрещнат вражеския флот заедно, само с четирийсет и осем галери. Всичко зависеше от планирането на времето и изненадата — както и от късмета, което не даваше покой на Агрипа, тъй като залогът бе прекалено висок.

В тъмното малкият флот си разменяше съобщения с лампи с капаци, чиито приглушени светлини отбелязваха позициите на строяващите се кораби. Отне им цял следобед и вечерта, за да изпълзят по канала с прибрани гребла, докато мъжете на сушата ги теглеха с въжета. Щом корабите се озоваха в дълбоки води, всички бяха обзети от радостна възбуда.

Агрипа не можеше да не се гордее с това постижение. Хората му бяха изкопали воден път до морето. Бяха построили огромни кораби — и когато идеите се бяха оказвали погрешни или прекалено тромави, ги разглобяваха и започваха отново без никакви оплаквания. Помисли си, че трябва да се погрижи екипажите и офицерите да бъдат наградени — стига някой от тях да оцелееше.

Морето беше черно. Нищо чудно наоколо да се спотайваха многобройни галери, дебнещи ги като хищници. Агрипа преглътна нервно. На юг се намираше Сицилия — огромна маса суша и малки заливчета, за които се твърдеше, че приютявали вражеския флот. Надеждите му бяха да се приближи колкото се може по-близо преди зазоряване. След това новите му оръжия и тактика щяха или да успеят, или да се провалят. Хората му бяха тренирали непрекъснато, но Агрипа знаеше, че все още не могат да маневрират толкова добре, колкото опитните екипажи. Избърса потта от челото си, когато новопостроените кораби вдигнаха платна. Галерата му пое напред с останалите, единственият шум бе съскането на водата под носа. Сицилия се намираше пред носа на Италийския ботуш и до нея имаше почти двеста мили. Агрипа крачеше по палубата и си припомняше картите. Изкушаваше се да откаже сражение и да откара флота си на източния бряг, където Октавиан отчаяно се нуждаеше от кораби. Знаеше, че с мъничко късмет може да придвижи флота на юг през деня, а през следващата нощ да заобиколи тока на Ботуша, може би дори преди Секст Помпей да разбере, че се намира в тези води. Решението щеше да е правилно, ако Помпей не бе разделил флота си и не бе пратил сто галери покрай източния бряг. Новината, която му бе донесъл Меценат, промени всичко.

При двойната блокада търговията и по двата основни бряга на Италия беше прекъсната. Рим вече беше заплашен с глад и обсадата не можеше да се търпи повече. Трябваше да бъде разбита. Агрипа усещаше тежестта на отговорността върху плещите си. Ако се провалеше, Октавиан щеше да остане затворен години наред в Рим и да бъде принуден да преговаря или дори да се предаде на Освободителите. Агрипа знаеше, че няма да имат втори шанс. Всичко се свеждаше до вярата на Октавиан в него.

Четирийсет и осем галери бяха вдигнали платна в нощния вятър, но Агрипа почти не ги виждаше. Опасността белите платна да бъдат забелязани бяха принудили хората му да ги боядисат с боя от брош, като ги потапяха отново и отново в огромните казани, докато не станаха ръждивокафяви. Така нямаше да издадат положението си на всеки, който си направеше труда да погледне в морето. Платната бяха с цвета на засъхнала кръв, но вършеха работа.

— Донесъл съм нещо добро — каза Меценат зад гърба му и почука с глинена чаша по каната, за да подчертае думите си.

Агрипа поклати глава и със закъснение осъзна, че Меценат не може да види жеста му.

— Без мен. Сега трябва да съм трезвен и бодър.

— Трябвало е да се родиш спартанец, Агрипа — рече Меценат. — Лично мен хубавото червено вино просто ме отпуска. — Напълни чашата и изруга, когато разля вино на палубата. — Е, за късмет — рече и отпи. — Няма да е зле да поспиш, щом трябва да си бодър. Поне морето е спокойно. Предпочитам да не умирам, докато си повръщам червата през борда.

Агрипа не отговори. Умът му беше насочен изцяло към галерите. Меценат като че ли не разбираше каква отговорност лежи на раменете му. Всяка модификация, всяка нова тактика бяха негово дело. Провалът щеше да означава, че е пропилял половин година тежък труд и невъобразими пари — както и собствения си живот. Корабите му бяха добре скрити в нощта, но утрото щеше да ги разкрие за неприятелските очи. Не знаеше дали да се страхува, или да очаква с нетърпение момента, когато видят първата вражеска галера, понесла се към тях.

Утрото в морето настъпваше бързо — тук нямаше планини или хълмове, които да скриват лъчите. Слънцето се появи отначало като горяща нишка на хоризонта, позлати вълните и разкри двата флота. Нито една от страните не хареса гледката. Агрипа преглътна нервно, като видя какво голямо числено превъзходство има противникът, а Ведий изобщо не беше очаквал да види толкова много кораби пред себе си.

Веднага щом слънчевите лъчи прогониха мрака, Агрипа зарева нови заповеди — от галерата му ги предаваха с разноцветни флагове. Беше накарал капитаните си да научат наизуст нова система сигнали, непозната за вражеските галери. Изпита мрачно задоволство, когато присви очи на север и загледа как противниковият командир вдига флагове, които му бяха много добре познати. Това бе поредното ново оръжие — можеха да научат намеренията на врага и да реагират максимално бързо. Срещу толкова много галери Агрипа се нуждаеше от всяко преимущество, което можеше да измисли.

По-големият флот отговори с цялата военна дисциплина, която Агрипа беше очаквал — разгърна се и образува огромна дъга, която продължи да се носи напред. Имаха числено превъзходство. Агрипа виждаше само най-близките шейсетина галери, но зад тях имаше и други. Пое дълбоко дъх и си заповяда да запази спокойствие. Беше подготвен за това и беше изгубил един кораб при тренировките. Не можеше да се отърси от ледения ужас, който го обхвана, но вече беше направил всичко по силите си, за да има някакъв шанс срещу подобно множество.

— Пригответе флага за атака. Вдигнете флаг „готови“.

Агрипа гледаше огромната наближаваща дъга кораби. Разстоянието беше по-малко от миля и той различаваше сигналите, които си разменяха. Кимна, когато видя заповедта „щурмова скорост“ на мачтата на флагмана. Така значи. Който и да беше командирът, корабът му се намираше в центъра.

— Онзи там! — извика той. — Сигнали „заден“, „обърни“ и „атака“!

Даването на заповедта отне известно време, но галерите на Агрипа бяха виждали сигнала и реагираха моментално. Само за миг бягството им спря напълно и беше последвано от бавно обръщане, по време на което бяха най-уязвими. Ако врагът ги настигнеше, докато бяха обърнати с борд към него, бяха почти обречени. Агрипа видя как вражеските галери ускоряват като излитащи птици, превръщайки водата в пяна. Закъсняха. Галерите на Агрипа ги посрещнаха челно и се стрелнаха напред, когато греблата заработиха отново.

Двата флота се сблъскаха с ужасяваща скорост.

— Богове, толкова са много! — възкликна Меценат. Беше се вкопчил в парапета с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели.

Агрипа не отговори; очите му улавяха всяка подробност на ослепителната светлина на слънцето. Не беше проста работа всеки от корабите му да потопи два вражески. Знаеше, че ако му се удаде възможност да унищожи флагмана и да пръсне останалите, ако успее да оцелее в първия сблъсък, ще има шанс за победа.

Извика единия кормчия и му показа кораба, който искаше. Мъжът присви очи срещу слънцето, прецени разстоянието и се втурна обратно към кърмата. Агрипа можеше просто да му изреве заповедта от носа, но искаше да е сигурен, че е разбрал правилно.

Малкият му флот щеше да удари в центъра: нямаше друг избор. Врагът щеше да ги обкръжи незабавно, но галерите не бяха така маневрени като легионите. За да потопят корабите му, те трябваше да ги вземат на таран на висока скорост или да ги вземат на абордаж и да прехвърлят войници по мостовете.

Разстоянието се скъсяваше и на Агрипа му оставаше единствено да се надява, че е подготвил хората си достатъчно добре. Първото изпитание в морето беше на нерви — капитаните от двете страни крещяха заповеди наляво и надясно, за да насочват корабите и да отгатнат намеренията на противника. Агрипа преглътна с мъка. Първото оръжие беше собственият му кораб, който можеше да остане без гребла, ако врагът минеше прекалено близо до него и убиеше половината гребци от едната страна — стига да отгатнеше правилно намеренията му. При грешка щеше да последва челен сблъсък, при който и двата кораба щяха да потънат преди някой да успее да извади меча си.

Беше се задъхал от страх и възбуда. Видя вражеския капитан, вкопчен в носа. Греблата се вдигаха и спускаха енергично. Знаеше, че командирите на легиони инстинктивно се дърпат наляво, за да обърнат силната си дясна страна срещу врага. Агрипа обаче нямаше представа дали галерата се командва от човек от легионите, или от някой пират на Секст Помпей.

— Пригответе гарвана! — изрева той. — Пригответе харпаксите!

Екипите на катапултите страшно се гордееха с името, което бяха избрали за новото си оръжие. Куките „грабители“ можеха да завлекат цели кораби, ако успееха да ги използват в хаоса на сражението.

Навсякъде около него корабите му посрещаха врага, но Агрипа трябваше да се съсредоточи само върху галерата, която се носеше към него. Ако изгубеше кураж и завиеше твърде рано, другият капитан щеше да се възползва от това и да го вземе на таран. Агрипа започна да брои наум, докато корабите летяха един срещу друг, без да забавят скорост. На петдесет крачки разстояние другата галера не се отклони нито педя и Агрипа изведнъж осъзна, че капитанът няма да отстъпи: че арогантно смята, че противникът му ще обърне и ще побегне. Не можеше да каже откъде го знае, освен по неотклонния курс, по който се движеше неприятелят.

— Агрипа? — тихо се обади Меценат, загледан с ужас в приближаващия кораб.

— Още не — промърмори Агрипа.

Даде командата в последния миг:

— Прибери греблата на левия борд! Десните — горе!

Гребците бързо издърпаха греблата на левия борд. Греблата на десния борд само се вдигнаха. Двамата кормчии натиснаха кормилното весло и корабът започна да завива надясно почти без да намалява скорост.

Агрипа се напрегна и се вкопчи в парапета, когато галерата се понесе покрай вражеския кораб, разбивайки с носа си десетки гребла. Чу писъците, когато огромните дръжки блъснаха хората на пейките, като трошаха гръбнаците им.

Екипажът на Агрипа изрева тържествуващо и греблата и от двете страни отново се спуснаха във водата. Искаха да приключат с ранения кораб, но към тях се носеха други противници и обръщането щеше да е равнозначно на самоубийство.

Една галера се носеше право към тях, втора малко зад нея и отдясно.

— Пригответе харпаксите! Цел дясно на борд!

Навсякъде около него корабите се бяха вкопчили в битка.

Много и от двете страни бяха изгубили греблата си и бяха станали напълно беззащитни. Доста бяха пробити и вече се килваха и започваха да потъват. Тела осейваха кипналата вода и давещите се, се мятаха сред сребристи мехурчета.

Галерата срещу него набираше скорост, но Агрипа изрева на екипите на харпаксите да се целят в дясната. Куките полетяха високо във въздуха и противниковите екипажи зяпаха с отворени уста как те стигат до кораба и се захващат. Легионерите му завъртяха макарите и бойците се втурнаха към левия борд, за да попречат на кораба да се преобърне, докато се влачеше странично през вълните.

Галерата срещу него като че ли се плъзна наляво. Хората на Агрипа залитнаха, когато захванатият от тях кораб се килна, преобърна се и започна да потъва, и Агрипа почувства, че и неговата галера започва да се накланя.

— Брадви! В името на Марс, отсечете въжетата! — изрева той панически.

Изруга медните нишки, които беше втъкал във въжетата — те устояха на първите удари, а корабът му продължаваше да се накланя, повлечен от изчезващата под водата галера. Първото въже се скъса и издрънча като струна, звукът се чу из целия кораб. Второто от трите също се скъса под трескавите удари на двама мъже, а после и третото, което удари като камшик един войник и го запрати през борда с лице, превърнато в кървава каша.

Галерата на Агрипа рязко се изправи, вдигайки вълна от пръски.

— Харпакси! — изкрещя той. Вече беше прегракнал. — Нови въжета и куки!

Всеки екип имаше втори комплект, но докато войниците го приготвяха, друга галера се беше озовала до тях. Агрипа едва успя да нареди греблата на левия борд да бъдат прибрани отново, преди корабите да докоснат бордове със смразяващо кръвта стържене. Агрипа се озъби, когато видя абордажният мост на противника да се вдига, тикан от потящи се войници.

— Отблъснете ги!

Не можеше да напусне поста си на носа, но видя Меценат да вади гладиуса си и да грабва един щит от дървената стойка. Заедно с първата вълна войници приятелят му се втурна към врага, докато собствените му екипи вдигаха своите мостове. Вражеският кораб беше приближил под ъгъл, така че мостът при кърмата не можеше да стигне до борда му, а остана да стърчи като дървен език, на който несигурно стояха мъже. Най-близкият до носа мост се стовари върху палубата на противника и големият железен шип се заби дълбоко в дъските.

Войниците на Агрипа се изсипаха по тесния мост, а други отблъскваха онези, които се опитваха да се прехвърлят на тяхната палуба. Агрипа видя центурия легионери на вражеската галера, но второто му предимство се прояви незабавно. Всеки от гребците му си беше спечелил мястото на турнири по двубой с мечове. Сега те изоставиха пейките си и се втурнаха на палубата. Бяха три пъти повече от вражеските легионери и всеки от тях беше ветеран и въртеше опитно меча. Меценат се прехвърли с тях през моста, като изблъскваше противника с щита си, докато групата му се мъчеше да освободи място за останалите, които я следваха.

Беше същинска касапница. За момент двете страни се мъчеха да се прехвърлят всяка на вражеския кораб, но онези, които успяваха да се доберат до галерата на Агрипа, биваха посичани моментално и телата им политаха през борда. Собствените му войници си пробиха път, избивайки противника, след което се спуснаха в трюма, за да се разправят с гребците.

Разнесоха се ликуващи викове, когато измъкнаха на палубата капитана — мъж с шлем с пищни пера, който се беше опитал да се скрие под палубата, когато бе видял, че корабът му е превзет. Все още жив, той бе хвърлен през борда заедно с доспехите си, за да се удави — и ето че Агрипа вече бе сразил още един кораб. Изкушаваше се да се прехвърли на него, но вражеският флот все още беше навсякъде наоколо.

— Подпалете го и се връщайте бързо — нареди той, като се оглеждаше за нова заплаха, докато черният дим се издигаше във въздуха, съпровождан от писъците на гребците. Агрипа стисна зъби. В подобна битка нямаше място за справедливост. Знаеше, че нещастниците долу не го бяха атакували по свой избор, но нямаше какво да направи за тях и не можеше да показва милост. Войниците му се върнаха на борда и вдигнаха гарваните от палубата.

Галерите се разделиха. Стълбът дим на противниковия кораб бързо се сгъсти, а от трюма забълваха оранжеви пламъци. Агрипа извика окуражаващо на хората си, които отново заеха местата си, като оставиха окървавените мечове в краката си и хванаха греблата с покритите си с мехури ръце. Навсякъде около него малкият му флот продължаваше да се сражава.

Изведнъж бе настъпило странно затишие. Битката се беше разпростряла на огромно разстояние, докато галерите се вкопчваха една в друга. Водата бе покрита с масло, трески и тела, някои от които все още се движеха. Агрипа видя много преобърнати корпуси, но нямаше начин да каже дали са негови, или вражески. От онези, които все още се биеха, можеше да разпознае всеки свой кораб само от един поглед. Остана доволен, когато видя броя им. Обърна се, когато чу катапултите и видя как въжетата полетяха отново от един от корабите му, за да довлекат поредната вражеска галера достатъчно близо, за да я нападнат. Дали заради късмет, или защото се бяха научили да не дърпат прекалено силно, корабът му си остана изправен, след което бойците се втурнаха по двата моста и с поредния неприятелски кораб беше свършено.

Меценат дойде при него, задъхан от боя. Огледа се невярващо. Никога досега не беше виждал морска битка.

— Спечелихме ли?

Агрипа поклати глава.

— Още не. Но половината от корабите, които виждаш, са извън строя. Можем да ги превземем, но няма смисъл.

Нареди четвърт скорост на началника на гребците и галерата пое между горящите съдове. Всички чуваха викове и писъци сред пламъците, черният пушек ги задавяше. Вятърът се позасили и отнесе дима на изток. Меценат с потрес откри, че слънцето все още е ниско над източния хоризонт. Беше му се сторило, че се сражават от часове.

Докато се движеха през отломките, Агрипа видя първия кораб, който бяха ударили. Екипажът беше работил здравата, за да прехвърли гребла на разбития борд и да възстанови донякъде подвижността на съда. Агрипа видя сигналните флагове на мачтата му и се огледа да види колко кораби ще се отзоват. Измина сякаш цяла вечност, но накрая видя в далечината вдигнати флагове и вражеските галери започнаха да се връщат.

Агрипа също даде сигнал за прегрупиране, след което не му остана нищо друго, освен да чака.

— Сега ще видим — мрачно рече той.

Откри най-близката галера, която изглеждаше невредима и беше издигнала на мачтата си знамето на римския флот, и се обърна към хората си.

— Тази там. Няма смисъл да ги чакаме да ни дойдат.

Хората му бяха изтощени от дългото нощно гребане и сражението, но Меценат долови свирепото задоволство у екипите, които навиваха въжетата и зареждаха катапултите. Не бяха в настроение да губят, след като бяха стигнали чак дотук.

Брут се усмихна. Беше открил, че това е едно от многото предимства на младата съпруга. Не само че той изпитваше по-голям стимул да се поддържа във форма, вместо да се предава на възрастта, но и у Порция липсваше онзи цинизъм, с който се беше сблъсквал през годините. Тя се смееше с по-голяма лекота от него и когато го правеше, смехът й бе заразителен. Всеки път, когато си помислеше за нея, мрачното му настроение веднага изчезваше.

— Подиграваш ми се — каза Порция. Нацупи му се — знаеше, че той обожава това. Нощем Брут понякога хапеше лекичко долната й устна, като се наслаждаваше на пълнотата й.

— Не бих посмял — отвърна той. — Оценявам по достойнство римския ти дух и желанието ти да се грижиш за съпруга си по време на кампания. Просто казвам, че вече съм опитвал гозбите ти и смятам, че е най-добре да оставиш тази работа на прислугата.

Тя ахна в престорена ярост и замахна с котлето, сякаш се канеше да го хвърли по него. Беше облечена като гръцка селянка, с проста бяла туника с широк пояс и тъмночервено наметало. Докато говореше, движеше длани по тъканта и тя изглеждаше едва ли не като част от нея, жива и непрекъснато в движение. Брут погледна с обич жена си, обута в сандали със скъпоценни камъни, струващи много повече от селските къщи, покрай които минаваха всеки ден. Тъмната й коса беше вързана със сребърни нишки и другите римски жени в лагера вече бяха започнали да имитират стила й с по-прост грим и облекло, сякаш можеха да се надяват да изглеждат прекрасни като нея.

— Аз ще се грижа за съпруга си! — заяви тя.

Брут пристъпи към нея и я прегърна през кръста.

— Знаеш, че не бих искал нищо друго, но може би в кръвта на съпруга ти вече има достатъчно въглен.

Порция ахна и го отблъсна.

— Никога не си опитвал моето пиле с билки, съпруже. Ако беше, нямаше да ми се подиграваш така.

— Вярвам ти — със съмнение отвърна той. — Ако искаш, няма да се оплаквам. Всеки залък ще бъде нектар за мен и ще се усмихвам, докато дъвча гьона.

— О! Ще видиш ти! Ще съжаляваш за думите си, когато те оставя да спиш сам през нощта!

И се отдалечи, като размахваше котлето и викаше прислугата. Брут се загледа след нея, после погледът му обгърна лагера. Видя, че някои легионери се усмихват, когато виждат младата жена на командира си, и я зяпат с копнеж. Брут се вгледа за момент в тях и изражението му стана мрачно. Това беше недостатъкът, разбира се. Никога не можеше да е сигурен, че някой младок няма да рискува главата си, за да я ухажва, заслепен от похот или любов, докато здравият му разум се дави като пале във вино.

Пое дълбоко дъх, напълни дробовете си с топлия въздух и издиша през носа. Обичаше Гърция. Като млад войник беше пътувал през същата страна, където сега се бяха събрали легионите му. Другар му беше един прошарен стар войник. Рений, сприхав и безжалостен син на Рим, който от много години лежеше в гроба. За момент Брут си спомни как двамата вървяха рамо до рамо при първото му бойно назначение. Поклати глава. Тогава бе толкова млад. Всички онези, които обичаше, бяха все още живи и двамата с Юлий бяха приятели, твърдо решени да оставят следа в този свят.

Гледаше назад през годините и едва успяваше да разпознае младежа, който бе при онова първо пресичане на Гърция. Юлий вече се издигаше в Рим, но се нуждаеше от военна сила. Брут бе твърдо решен да стане негов генерал, негов най-близък поддръжник. Изобщо не си беше представял, че ще настъпи ден, когато ще вдигне ръка да убие приятеля си.

Седна на едно повалено дърво, отбелязващо границата на селската градина, която бе избрал за пренощуване. Виждаше цялата си младост и буквално се потопи в нея. Спомни си Тубрук, управителя на извънградското имение на Юлий. Брут не искаше да види разочарованието в очите му, ако все още беше жив. Тубрук никога не би разбрал какво ги е разделило. За някои беше по-добре да умрат, за да не се терзаят душите им от всичко, което бе последвало.

Майка му Сервилия бе все още жива, вече побеляла старица, която въпреки това вървеше с изправен гръб и осанката й скриваше годините й. Юлий я беше обичал, призна си Брут, макар да го гризеше, че собствената му майка години наред се умилкваше около приятеля му. Накрая Юлий я беше зарязал заради своята египетска царица, единствената жена, способна да му роди син.

Брут въздъхна. Беше видял как майка му се състарява едва ли не за една нощ, след като заряза всички преструвки, че е все още млада. Беше си помислил, че ще повехне и ще умре, но у Сервилия нямаше и капка слабост. Годините само я направиха по-здрава, като тиково дърво или обработена кожа. Зарече се да я посети, когато се върне в Рим, може би заедно с младата си жена, макар да знаеше, че двете ще си издерат очите като котки.

— Какво си се замислил? — обади се изненадващо Порция зад гърба му.

Не беше чул стъпките й и се стресна, а после се подразни, че някой може да го приближи неусетно. Възрастта му отнемаше всичко, което го правеше такъв, какъвто беше навремето. Въпреки това й се усмихна.

— Нищо. Нищо важно.

Порция се намръщи красиво.

— Да ти покажа ли белега си? Моето доказателство, че може да ми се има доверие?

И преди Брут да отговори, отметна наметалото и показа дългото си загоряло от слънцето бедро. С едната си ръка повдигна края на гръцката си туника и се видя тъмнорозовият белег, дълъг почти колкото дланта му. Брут се огледа, но никой не гледаше. Наведе се и целуна белега, при което тя въздъхна и погали главата му.

— Не биваше да си го правиш — каза той прегракнало. — Виждал съм мъже да умират от треска след по-леки рани.

— Това ти показа, че не съм някаква празноглава куртизанка, която можеш да загърбиш просто така. Аз съм римлянка, съпруже, с римски добродетели, и съм чудесна готвачка. Така че можеш да ми довериш мислите си и всичко останало. Току-що се беше отнесъл някъде много далеч.

— Мислех си за Юлий — призна той.

Тя кимна и седна на дървото до него.

— Така и предполагах. Винаги имаш това изражение, когато си мислиш за него. Тъжно най-вече.

— Е, виждал съм тъжни неща — рече той. — И изгубих голяма част от живота си в търсене на правия път, по който да тръгна. — Махна към легионите, разположени на лагер около тях в продължение на цели мили. — Надявам се вече да съм го намерил. Искам да се върна в Рим, Порция. Макар и да обичам тази страна, тя не е мой дом. Искам отново да стъпя на форума, може би да служа като консул известно време.

— И аз бих го искала — за теб, не за себе си, съпруже. Щастлива съм, където и да си. Достатъчно си богат, за да живееш охолно, хората те уважават и обичат. — Тя се поколеба. Не беше сигурна докъде може да стигне със спора, който бяха водили неведнъж. — Не искам да те изгубя. Знаеш, че ще умра още същия ден.

Брут я прегърна. Изглеждаше дребничка до него. Усети топлината на тялото й през тънкия плат и долови аромата на косите й.

— Ти си малко луда, да знаеш — промърмори той. — Но въпреки това те обичам. И няма да ме изгубиш. Порция. Аз свалих тиранин, а не цар. Нима трябва да подгъвам коляно пред някакво си момче, нарекло се със същото име? Познавах истинския Цезар. Октавиан няма право на това име. Абсолютно никакво право.

Порция вдигна ръце и докосна лицето му. Дланите й бяха изненадващо хладни.

— Не можеш да поправиш онова, което е счупено, любов моя. Не можеш да оправиш целия свят. Мисля, че от всички други ти си направил най-много и си бил нараняван предостатъчно през живота си. Нима е толкова ужасно сега да се наслаждаваш на плодовете на труда си? Робите да ти бъдат подръка и да се наслаждаваш на добрата храна и лятото? Да прекараш тези години с мен в някоя хубава вила край морето? Баща ми има едно великолепно място в Херкулан. Всеки ден пише писма и управлява имотите си. Нима това е срамно? Не мисля.

Той я погледна. Не можеше да се каже, че тя не разбира какво го кара да продължава напред. Беше споделил с нея всичко за миналото си — както провалите, така и триумфите. Тя се бе омъжила за него с пълното съзнание кой е той и кой иска да стане, но това не й пречеше да настоява за мир и оттегляне от активния живот. Брут можеше само да съжалява, че синът им беше умрял така рано. Отглеждането на едно момче можеше да отклони вниманието й от съпруга й. Но след това тя не беше забременяла отново, сякаш утробата й бе умряла заедно с детето. Мисълта за това го разстрои и той поклати глава.

— Не съм стар като баща ти. Порция, поне засега. Предстои ми още една битка. Ако не я проведа или ако изгубим, ще казват за мен само, че съм убиец, а не освободител на Рим. Ще говорят за Марк Брут като за долен предател и ще пишат историята така, както им изнася. Виждал съм да се прави и преди, Порция. Няма да им позволя да го сторят и с мен. Не мога да им позволя да го сторят! — Хвана китките й и свали ръцете й на гърдите си, върху сърцето.

— Зная, че си добър човек, Марк — тихо каза тя. — Зная, че си най-добрият от всички, по-добър от онзи мършав Касий, от Светоний и останалите. Зная, че ти е болно да си част от заговорите им, също както и да продължаваш да се биеш. Мисля, че прекалено много те е грижа как те гледат на теб, любов моя. Какво значение има, че някакви си дребосъци живеят в неведение кой си бил и кой си все още? Нима достойнството ти е толкова крехко, че не можеш да понесеш смеха и на най-долния просяк на улицата, докато минаваш покрай него? Нима ще отговориш на всички обиди, дори отправени от такива, които не са достойни да завържат сандалите ти? Ти наистина освободи Рим, съпруже. Ти възстанови републиката или поне им даде възможността да видят едно бъдеще без диктатори и царе, които да ги управляват като роби. Самият ти го казваш. Нима това не ти е достатъчно? Направил си повече, отколкото повечето хора биха могли да направят за десет живота, и аз те обичам заради това, но сезоните се менят и ще дойде време, когато ще трябва да оставиш меча.

— Ще го направя, кълна се. След тази битка. Веднага след тази битка, Порция. Боговете ми дадоха за врагове всички лъвове в Рим. Ако могат да бъдат победени, няма да има кой да създаде империя от пепелищата. Републиката ще продължи напред и ще има мир хиляда години. Всичко това е в ръцете ми, също както ти си в ръцете ми.

Завърши последните думи, като плъзна ръце по тялото й и започна да я гъделичка. Тя запищя и се загърчи, но той продължи, без да обръща внимание на протестите и съпротивата й, докато в очите й не се появиха сълзи.

— Ти си чудовище! — със смях каза тя. — И изобщо не ме слушаш.

Той поклати глава.

— Знаеш, че те слушам. Част от мен не желае нищо повече от това да върви като свободен човек, заслужил свободата си в името на Рим. Искам го, но няма да позволя да бъда управляван отново от царе в лицето на Марк Антоний и още по-малко на Октавиан. Ще се изправя срещу тях още веднъж и ако боговете ми се усмихнат, ще вляза заедно с теб в града, докато всички младежи зяпат прелестта ти. И ще съм доволен.

Когато тя отговори, в очите й имаше тъга, макар да се опитваше да се усмихне.

— Надявам се, любов моя. Ще се моля за това.

Отпусна глава на гърдите му и известно време седяха в мълчание и се взираха към равнината, където легионите приготвяха вечерята си.

— Освен това го обичах — рече Брут. — Той беше най-добрият ми приятел.

— Знам — унесено отвърна тя.

— Веднъж се сражавах срещу него, Порция. Тук, в Гърция, при Фарсала. Иска ми се да можеше да видиш битката. Беше невероятна. — Той издиша бавно. Спомените бяха ярки в ума му. — Той разби войската на Гней Помпей и след като всичко приключи, ме откри на бойното поле. Прегърна ме, както аз прегръщам теб сега — и ми прости за предателството.

Гласът му секна, спомените върнаха стари мъки и сподавен гняв. От онзи момент Брут беше човекът, на когото му бе простено за предателството от благородния Цезар. Мястото му бе отредено в историите и поемите на Рим — слабият предател, благословен от по-добрия от него. Брут потръпна. Не беше признал на Порция как се бе чувствал онзи ден в Гърция. Беше й споделил, че се страхува за републиката, когато Цезар доведе Клеопатра и сина си в Рим. Бе изразил мнението си, че те се опитват да положат основите на династия, която да владее света.

Всичко това бе вярно, но само отчасти. Съдбата на Цезар беше решена през онзи ден при Фарсала, когато той беше пречупил и измъчвал приятеля си, прощавайки му пред очите на всички.

Порция сякаш беше задрямала в обятията му и той леко я вдигна и я целуна по челото.

— Хайде, любов моя. Искам да опитам онова твое пиле с билки.

Тя се размърда, прозя се и се протегна като котка. Той я гледаше с обич.

— Денят е много топъл — рече тя. — Още много ли имаме да вървим?

— Не чак толкова, но ще трябва да те върна в Атина, когато се срещна с легионите на Касий.

— Предпочитам да остана в лагера.

— Казваш ми го за стотен път, но военният лагер не е място за теб, много добре го знаеш. Ще се погрижа да си в безопасност, преди да потегля към брега.

— Не разбирам защо трябва да отиваш да се срещаш с легионите му, след като брегът е в обратната посока.

— Той води повече от половината армия, Порция. Добре е войниците да се срещнат, преди да затръбят тръбите. А и сред тези хълмове не са много равнините, в които могат да се построят деветдесет хиляди души.

— Как се казва мястото, към което отиваме? — попита тя.

— Филипи — отвърна той и сви рамене. — Просто малко градче, като всяко друго.

Октавиан не беше изтощен. Подозираше, че се нуждае от нова дума, за да опише как се чувства. „Изтощен“ се бе чувствал преди седмици. Не че не можеше да спи или да яде. Правеше го и понякога заспиваше като труп, преди да стане само след няколко часа. Ядеше машинално, без да усеща вкуса, само за да накара тялото си да продължи да действа. Всеки ден обаче го товареше с толкова неотложни задачи, че беше плувнал в пот още от събуждането си преди зазоряване до рухването в леглото, обикновено с дрехите. Трудностите около придвижването и снабдяването на двайсет легиона и помощните войски изискваха екип от хиляди, цял отделен легион от чиновници и помощници. Те работеха под негово пряко началство и въпреки това понякога не бяха в състояние да направят каквото и да било без одобрението му.

Това бе област, в която Марк Антоний не показваше никакви особени умения, макар Октавиан да подозираше, че по-възрастният мъж е доволен, че му е прехвърлил този товар. Всеки път, когато бившият консул беше натоварен с някаква отговорност, Октавиан откриваше, че работата си остава занемарена, докато не се заеме сам с нея. Не можеше да се отърси от чувството, че фино го манипулират, но хиляди задачи щяха да останат неизпълнени, ако и той ги пренебрегнеше. А легионите още чакаха да бъдат прехвърлени в Гърция.

Осигуряването на защитата на Рим от нападение, докато е на кампания, се оказа логистичен кошмар. Колегата му Педий се задоволяваше да командва Сената и сенаторите не оказваха съпротива в града. Но останалите задачи! Само придвижването на десетки хиляди през страната, като през цялото време трябваше да им се осигурява храна и вода, се оказа почти непосилно начинание. След месеците блокада отклоняването на една трета от зърнените запаси на Рим за изхранване на гладните войници трудно можеше да намали напрежението в столицата. Октавиан обаче знаеше, че доставките ще играят основна част в кампанията срещу Брут и Касий в Гърция. Гладните войници не се сражаваха добре.

Съмняваше се, че Касий и Брут имат подобни неприятности. Те можеха да си осигурят храна и бойци от Изтока и по-късно да се занимават с последствията. Имаше моменти, когато Октавиан се чудеше дали няма да триумфира в Гърция само за да прекара следващите десетина години в потушаване на бунтове в римските провинции.

Легионите, които беше оставил в града, изглеждаха достатъчно внушително, но за всеки с по-набито око бе ясно, че обучението им тепърва започва. И в тази насока Марк Антоний не показа абсолютно никакъв интерес. Октавиан сам беше събрал три нови легиона, плати на цяло поколение младежи да постъпят в тях, след което ги настани във военните селища, където те все още бяха замаяни от рязката промяна в живота им.

Усещаше как галерата леко се поклаща под краката му на слабото вълнение и чакаше слънцето да изгрее, преди да слязат на суша. Това беше петото му прекосяване за този месец. Всеки час от деня се използваше за пускането на натъпкани с галери войници. При предишните прекосявания бяха изгубили два кораба и почти шестстотин души. Галерите се сблъскаха и преобърнаха точно когато се бяха отдалечили достатъчно от брега, за да направят спасяването на хората в тях невъзможно. След този инцидент капитаните станаха по-предпазливи, но пресичането се беше забавило и цялата операция се проточи една седмица повече от първоначалните планове.

Октавиан се загледа на изток към изсветляващото небе. Изгряващото слънце осветяваше с бледите си лъчи гръцкия бряг, където войската се строяваше и продължаваше към вътрешността. Поклати глава, изпълнен с трепет. Никой досега не беше събирал на едно място двайсет легиона. Освен стоте хиляди войници имаше още четирийсет хиляди помощен персонал в лагерите и трийсет хиляди конници, заемащи допълнително място в галерите, които Агрипа бе успял да спаси след морските си сражения. Гръцкото крайбрежие бе опустошено в продължение на цели мили, към вътрешността бяха прокарани нови пътища само за придвижването на хора и екипировка, които прииждаха всеки ден.

Изстена, като си помисли за цената на цялото това начинание. Рим беше останал без пари: увери се лично в това, докато обикаляше къщите на аргентариите и хазната на Сената. Беше наредил на всяка мина и монетен двор под римска власт да увеличат продукцията си, но при липсата на нови работници щяха да минат години, преди да заработят нормално. Знаеше, че в Рим все още има останало богатство — някои сенатори бяха натрупали състояния от именията на проскрибираните и от заеми, отпускани срещу високи лихви по време на кризата. Октавиан имаше разписки от петнайсетина души за десетки милиони ауреуси. Дългът щеше да бъде тежест за държавата за цяло поколение, но той нямаше друг избор и постави името си под тях, когато нуждите станаха по-неотложни. Известно време бе пазил богатството, което бе наследил, но след това вкара и него в кампанията. Опитваше се да не мисли колко бързо изчезнаха парите.

Когато светлината се засили, капитанът на галерата пое към новото пристанище, построено специално за прехвърлянето. Октавиан изчака да спуснат моста на левия борд и слезе на сушата.

Десетина мъже го очакваха и той се насили да им се усмихне; усмивката му стана истинска, когато видя Меценат и Агрипа. Групата едва не го погълна още щом слезе от галерата. Всички го наобиколиха и всеки се опитваше да привлече вниманието му, а гаденето и умората притъпяваха отговорите му. Той поклати глава и се опита да се стегне, да мисли и да работи на висока скорост поне още веднъж.

Не разбираше какво се случва с него. Беше млад и във форма, но сънят и храната сякаш вече не можеха да възстановят нито духа, нито тялото му. Всяка сутрин се будеше объркан, обзет от невидими ужаси, докато не осъзнае, че се е събудил. Веднага след умиването и обличането се захващаше за работа, като налагаше на мозъка си да открива находчиви отговори и решения.

— Няма ли да оставите консула да си поеме дъх? — внезапно се озъби Агрипа.

Октавиан поклати глава и сетивата му се изостриха. Отдалечаваше се от пристанището, заобиколен от всички страни от хора, които му задаваха въпроси и се опитваха да му покажат купища документи. Даваше си сметка, че им е отговарял, но дори животът му да зависеше от това, не можеше да си спомни какво точно е казал. Агрипа бе доловил, че нещо не е наред, по празния поглед на приятеля си и беше използвал ръста и силата си, за да изблъска неколцина настрани, въпреки че с това си навлече гнева им.

— Не, Пенций, нищо не е чак толкова важно — чу Октавиан отговора на Меценат на някакъв друг мъж. — А сега защо не млъкнете и не ни оставите малко сами? Армията ще се срине, защото е трябвало да чакате, така ли?

Октавиан нямаше представа кой е другият, но отговорът му, какъвто и да бе, явно беше погрешен, тъй като Меценат рязко пристъпи към него и двамата изостанаха, като се разправяха ожесточено.

През последния месец пристанище Дирахиум се беше променило до неузнаваемост. Такива са легионите, помисли си отнесено Октавиан. Можеха да построят всичко. Огледа се, когато стигна главния път, водещ към разрасналото се вече градче. От двете му страни се издигаха огромни добре охранявани складове, пълни с храна и екипировка. Легионите бяха изсекли околните гори и ги бяха нарязали на дъски, за да построят цели улици и квартали. Магазини и ковачници работеха ден и нощ без прекъсване, във въздуха се носеше воня от кожарските работилници. Всичко това щеше да бъде изоставено, когато продължаха напред, но войниците щяха да потеглят с нови подковани сандали и добре екипирани екстраординарии. През ръцете му бяха минали хиляди заявки и подробностите се размиваха в съзнанието му.

На теория нямаше причина чиновниците и пълномощниците да не могат да го съпровождат навсякъде из огромния крайбрежен лагер, но когато стигнаха до палатките на войниците, Меценат и Агрипа успяха да убедят останалите да престанат така гръмко да се домогват до вниманието му. При предишното си идване Октавиан едва беше спрял Агрипа да не хвърли един човек във водата, когато онзи прекали с нахалството си, но този път странната летаргия, която го беше обхванала, му пречеше да възразява и той само гледаше тъпо как едрият му приятел задържа някакъв мъж и му обяснява кратко, ясно и грубо какво да направи със заявките си.

След това тримата останаха сами. Агрипа вървеше отзад, за да е сигурен, че никой няма да посмее да им досажда.

— Слава на боговете, това е последният път — рече Агрипа.

Слънцето все още се издигаше, пътят пред тях бе ярко осветен и обещаваше пореден горещ ден под безоблачното синьо небе. Минаха през най-старите лагери, където се бяха настанили първите войници още преди шест седмици. Легионерите по навик и по заповед ставаха рано, така че наоколо вече сновяха хиляди мъже, ядяха топла овесена каша или пиеха чай. Мнозина се упражняваха, за да раздвижат крайниците и мускулите си след спането на каменистата земя. В лагера цареше дружеска атмосфера и мнозина възкликваха, когато разпознаваха Агрипа, и го сочеха на другарите си. За съвсем кратко време той бе станал прочут — мъжът, който бе смазал флота на Секст Помпей и беше осигурил прехвърлянето им в Гърция.

Изкачиха крайбрежните хълмове и Октавиан погледна към равнината зад тях. Чувстваше тежест зад очите. В светлината на утрото не можеше да види края на огромния лагер, който се простираше във всички посоки. Нужни бяха по-остри очи от неговите, за да различат границата между двете основни сили, но такава съществуваше. Марк Антоний командваше самостоятелно легионите си и Октавиан го доядя, когато си спомни една друга дразнеща подробност. Колегата му беше настоял да прекоси пръв. В резултат легионите му бяха заели най-добрите места в близост до вода и сянка. След това бившият консул имаше нахалството да се оплаква за всеки прахосан ден, докато Октавиан прехвърляше собствените си легиони в Гърция. Марк Антоний успяваше да игнорира безбройните проблеми у дома и да се съсредоточи единствено върху командването на силите си и разузнаването на терена. Отначало това изглеждаше маловажно, но пристигането му пръв тук му бе позволило да разположи легионите си в авангарда без никакво официално решение. Октавиан се усмихна уморено при мисълта за Педий, който несъмнено правеше същото в Рим.

— Ял ли си? — попита Меценат.

Октавиан го погледна с празен поглед и се опита да мисли. Помнеше някаква купа с овесена каша и мед, но можеше да я е изял и предишния ден. Дребните подробности като храненето се губеха в масата неща, които трябваше да свърши.

Меценат видя, че ръцете на Октавиан треперят, и загрижено стрелна с поглед Агрипа.

— Трябва да ядеш. Дори Марк Антоний да тръгне сега, ще минат часове, преди да можем да потеглим и ние. Изяж нещо топло и дремни за няколко часа. Богове, Октавиане, изглеждаш изтощен. Направи предостатъчно.

— Не изтощен — изпъшка Октавиан. — Трябва ми нова дума. — С мъка събра сили и се поизправи, като се мъчеше да проясни мислите си. — Да, ще хапна нещо. Агрипа, би ли се върнал да ми доведеш онези чиновници? Не мога просто да не им обръщам внимание.

— Можеш, колко пъти да ти го казвам — отвърна Агрипа. — Аз ще говоря с тях и ще преценя дали има нещо, което не търпи отлагане. Точно сега едва ли има много за вършене.

— Добре — каза Октавиан и не можа да скрие облекчението си. Призляваше му от подробности. Подобно на войниците в лагера, искаше да продължи напред и да се бие. Подпечатването на някакво нареждане за купуване на хиляда чифта сандали от някакъв гръцки търговец вече не беше сред приоритетите му.

Приближиха командирската палатка и сърцето на Октавиан се сви, когато видя, че го чакат още десетина души.

Град Филипи беше построен като просто укрепление в планините, но триста години са много време, когато трябва непрекъснато да гледаш на север към враждебните племена. Подобно на каменните стени и агората, първоначалната твърдина все още си беше там, погълната от стотици други постройки, които бяха изпълзели, за да образуват тесни улички по хребета. Касий с удоволствие разгледа малкия храм на Филип Македонски, скътан на една търговска улица. Беше познавал и друг мъж, провъзгласен за божество, и това го накара да се усмихне. Ако не беше добрият път към брега, малкото градче щеше отдавна да е угаснало заедно със славата на основателя си, или може би с тази на неговия син.

Касий нямаше други планове за селището освен да го използва като сборен пункт за легионите си и за онези на Брут, докато чакат Секст Помпей да разпердушини силите, опитващи се да се прехвърлят в Гърция. Когато дойде вестта за катастрофалните морски битки, двамата бяха променили плановете си и започнаха да се оглеждат за най-доброто място, където да посрещнат врага. При новите обстоятелства Брут пръв бе забелязал възможностите, които можеше да им представи Филипи като център на формацията им. Имаха достъп до морето по Виа Егнация, римски път, построен върху много по-стар, който беше в състояние да поеме всякакво количество хора и оборудване. Самият Филипи се намираше на височина, която бе почти недостъпна от запад, както и беше възнамерявал бащата на Александър Велики. От гледна точка на Касий, мястото имаше още едно преимущество — южният подход към него се пазеше от стръмен хълм и огромно блато в подножието му. Дъждовете бяха силни през изминалата зима и тресавището определено представляваше сериозно препятствие за легионите.

След като Касий и Брут взеха решение да превърнат градчето в команден център, войниците построиха огромна дървена палисада, стигаща до самото блато. Благодарение на естествения терен и римските умения градът не можеше да бъде атакуван от тази посока; планините го защитаваха от север, а от изток беше морето. Врагът можеше да приближи единствено от запад и щеше да се озове като във фуния срещу военните машини на двайсет римски легиона. Всичко, от заострените колове до скорпионите и тежките катапулти, беше в готовност.

Измина повече от месец от пристигането на първите новини за дебаркирането на противника в Дирахиум. Двамата командващи бяха заети да преследват постоянно нарастващия брой екстраординарии, които разузнаваха района. Касий беше довел от Сирия партски конни стрелци, които се оказаха брутално ефективни и точни дори когато галопираха по неравния терен. Въпреки това постоянните малки сблъсъци бяха доказателство, че легионите приближават и че командирите им се опитват да научат всичко възможно за силите и терена пред себе си.

Касий тихо се оригна в юмрук, докато гледаше блатото. Беше на същата дажба като войниците и това не му харесваше особено. Поне през седмиците чакане беше успял да натрупа запаси. Знаеше, че има възможност пленените галери на Секст скоро да блокират гръцкия бряг. От братята Каска нямаше никакви вести. Касий предположи, че или са се удавили, или са загинали в сраженията.

Подозираше, че мисли прекалено много за своя съкомандир, вместо за хората, срещу които щеше да се изправи. Брут обаче беше такава странна смес от качества, че Касий така и не знаеше какво да очаква при срещата им. Брут оживяваше като спомен от собствената му младост, когато обучаваше екстраординариите. Офицерът начело на партските стрелци вървеше след Брут като изгубено кученце и сияеше от похвалите на римлянина. При тази мисъл настроението на Касий помръкна още повече. Брут успяваше някак неусетно да спечели уважението на хората около себе си, без да полага усилия. Касий нямаше тази дарба и се дразнеше, че му се налага да говори със старшите офицери, докато очите им не се откъсват от Брут. Очакваха само една дума или одобрително кимане от негова страна, а Касий биваше напълно забравен. Оригна се отново и кисело се замисли за това как легионите бяха приветствали жената на Брут, когато тя замина за брега.

Запита се дали да не повдигне въпроса за командването на дясното крило. Легионите бяха склонни да приемат командира на тази позиция като главен и Брут беше разположил частите си на широкия хребет, без да си направи труда да се консултира с колегата си. Те щяха да поемат най-тежката атака, в това нямаше съмнение, но въпреки това войниците изглеждаха доволни, сякаш им бе възложена почетна задача.

Успя да скрие цялото си безпокойство, когато се качи на коня и тръгна по хребета на Филипи, показвайки, поне според него, добро настроение и увереност на всеки, който можеше да го види. Отляво птиците кръжаха и ловяха насекоми над блатата, а отпред теренът се спускаше на огромна вълна към западната равнина. Именно там двамата с Брут бяха разположили легионите си в очакване на врага. Касий кимна замислено, докато препускаше в тръс сред сирийските части. Те тъкмо се хранеха и войниците скачаха и отдаваха чест, докато минаваше покрай тях. Стотици преобръщаха дървените си паници, докато се изправяха. Той им махна разсеяно да продължат да се хранят, като се мъчеше да измисли какво още може да се подобри.

— Мястото е добро — промърмори си той. Знаеше, че Филип Македонски го е избрал, за да спре тракийските орди, но не беше чувал градчето някога да е било атакувано. Сред блатата и високите части на Филипи никога не беше проливана кръв. „Това ще се промени“, помисли си той със смесица от задоволство и ужас. Най-добрите римляни щяха да умрат на земята около него. Вече нямаше как да промени това.

Стигна до група легионери, седящи в сянката на една маслина, толкова стара, че спокойно можеше да е посадена и от самия Филип. Те го видяха да приближава и скочиха на крака преди да им махне да не го правят.

— Готови сме — извика един от тях.

Касий кимна в отговор. Знаеше, че са готови. Всички бяха готови. Бяха направили всичко възможно и сега единственото, което му трябваше, бе Марк Антоний и Цезар да надценят поне мъничко собствените си способности и да бъдат разбити при най-доброто укрепление, което бе виждал в живота си.

Заслонил очи, Брут намръщено гледаше как екстраординариите на Антоний препускат нагоре по склона и мятат високо във въздуха копия и оловни топки. Топките летяха по-надалеч и можеха да нанасят ужасни поражения, макар че копията всяваха повече страх сред гъстите редици. Те се изсипваха върху стоящите или клекнали войници на билото и Брут не можеше да види дали има ранени и убити. Знаеше, че намерението на конниците е да вбесят защитниците дотолкова, че да ги накарат да напуснат безопасната си позиция. Хората му бяха достатъчно дисциплинирани, за да не се поддадат, но се дразнеха, че не са в състояние да отговорят. През първия ден бяха хвърлени едно-две копия и стрели на скорпион, но те не нанесоха никакви загуби на пръснатите конници. Оръжията работеха най-добре срещу масирана атака. Брут знаеше, че дотогава хората му просто трябва да издържат градушката и да не забравят, че ще имат възможност да си го върнат с лихвите.

Ездачите на Марк Антоний продължаваха жилещите атаки близо два дни, като се наслаждаваха на всеки вик от болка, който предизвикваха. Брут кипеше при мисълта, че триумвирът се гордее с тактиката си. Накрая легионите от Рим трябваше да атакуват или да потеглят обратно с подвити опашки. Брут много добре знаеше какви количества храна изяждат всеки ден, тъй като и неговите хора опразваха бързо запасите във Филипи.

Късно следобед Брут се беше качил на градските стени и сега гледаше строените за бой легиони, достигащи до средата на западния склон. Ако Марк Антоний и Октавиан атакуваха, щяха да напредват нагоре, обсипвани с копия, олово, железни стрели и някои други изненади, които им беше подготвил. Гледката би трябвало да го изпълни със задоволство, но недостатъкът на подобна силна позиция бе в това, че противникът можеше да маневрира свободно — за разлика от него. Те бяха свободни да обикалят целия околен терен и да търсят слаби места, а на него му оставаше единствено да седи и да чака началото на истинската касапница.

От височината на градската стена и благодарение на наклона Брут виждаше на цели мили на запад, чак до огромния лагер на Октавиан и Марк Антоний. Гледката беше необичайна за човек с неговия опит — високите насипи с палисада, портите и стражите, характерни за Рим на бойното поле — и в същото време това, което виждаше, беше врагът му. Странно беше да е в положението, в което се бяха оказвали толкова много народи, откакто римляните бяха напуснали пределите на седемте хълма, облечени в желязо.

Когато видя, че Марк Антоний е заел позиция на десния фланг, Брут остана донякъде разочарован. И двете страни имаха двама главнокомандващи, но Касий щеше да се изправи срещу Марк Антоний, а Брут отново трябваше да се занимава с момчето. Изхрачи се върху сухите камъни. Много добре си спомняше Октавиан. Беше го учил да язди, или най-малкото да язди с кавалерията. Устните му се изкривиха в усмивка, когато осъзна, че се чувства предаден заради това, че ще трябва да се изправи срещу младежа на бойното поле. Може би Октавиан щеше да изпита същото чувство, когато дойдеше времето.

Спомените му бяха за момче, но Брут знаеше, че в предстоящото сражение ще се срещне с мъж. Каза си, че не бива да подценява новия Цезар. Самият той все още си спомняше какво е да си толкова млад, без да изпитваш болка в ставите и без ужасната мудност в движенията, която тихомълком го беше обхванала през последните години. Помнеше как тялото му работеше така, както трябваше, и дори да го раняха, му минаваше като на куче. Изпъна гръб при тази мисъл и се намръщи, когато гръбнакът му изпука.

— Ако изобщо ме помниш, момче, ще те е страх да се изправиш пред мен.

Каза го така, сякаш Октавиан можеше да го чуе. Един от гвардейците му изви глава към него, но Брут не му обърна внимание. Тепърва предстоеше да види хората на Октавиан в действие. Екстраординариите, които препускаха пред редиците му, носеха отличителните знаци на галските легиони, за да покажат ясно на защитниците кой ги тормози. Брут кипна от гняв при мисълта за собствените му хора, принудени да стоят и да чакат, докато враговете им викаха, сипеха подигравки и се опитваха да оставят по още някой труп с всяка атака.

Най-големите армии, събирани някога от Рим, стояха на по-малко от миля една срещу друга. Слънцето се спускаше към хоризонта и дори този дълъг ден щеше да приключи след час-два.

Меценат потъна до коляно в тинята и изруга. Всяка крачка в блатото беше изпитание. Напрягаше всички сили да освободи краката си и коленете го боляха от неестествените движения. Обърна се към Агрипа, подхлъзна се на някакъв потопен дънер, падна в студената тиня и изруга.

Онзи, когото носеха, падна с него. Октавиан. Целият в кал.

— Ставай, Меценате — озъби се Агрипа. — Трябва да влезем още по-навътре.

Чуваха рева на битката зад тях, както и гласовете на хората на Марк Антоний някъде отляво. Блатото беше достатъчно голямо, за да ги скрие, така че се бяха озовали в един притихнал свят. Незнайни хлъзгави неща бързаха да избягат от тях и те виждаха вълнички в неподвижната вода, докато вървяха приведени и мъкнеха своя изпаднал в безсъзнание приятел навътре и все по-навътре, като през цялото време очакваха вик, че са забелязани.

Треската на Октавиан беше ужасна. Понякога приятелят им промърморваше нещо, веднъж почти се събуди, но после тялото му отново се отпусна.

— Мисля, че се отдалечихме достатъчно — каза Меценат. — В името на Марс, какво ще правим? Не можем да останем тук.

Наместиха Октавиан върху малка могилка сред тръстиките, с лице към залязващото слънце и потопени във водата крака.

Поне нямаше опасност да се удави. Агрипа побутна друга по-плътна могилка и реши да рискува и да седне. Отпусна се внимателно и изстена, когато водата стигна почти до кръста му. Меценат също си намери подобно местенце.

— Ако имаше по-добра идея, да я беше споделил — озъби му се Агрипа. Погледът му долови някакво лъкатушещо движение и той рязко дръпна крак, когато нещо се плъзна през водата. — Змия! На това място дори драскотина ще ти докара треска, та какво остава да те ухапе змия!

— Ти си по идеите — каза Меценат. — Така че ако имаш някакви, сега е моментът да ги изложиш.

— Един от двама ни трябва да иде да види как се развиват нещата — каза Агрипа. — Ако легионите са изклани, най-добре е да останем тук за няколко дни, след което да се опитаме да стигнем до брега.

— Пеша? И да влачим Октавиан? Ще имаме повече шансове, ако се предадем още сега. Богове, Брут изкара късмет днес. Не мисля, че той е наредил атаката. Не чух никакви тръби, когато започна. А ти?

Агрипа поклати глава. Заедно с осемте легиона той и Меценат с ужас бяха видели как войниците се изсипват надолу без предупреждение. Двамата се спогледаха, взеха моментално решение, втурнаха се към палатката, където Октавиан лежеше в безсъзнание, и го отнесоха, докато легионите на Брут продължаваха безумната си атака надолу по склона. За известно време намериха убежище сред останалите сили на Марк Антоний, но тези легиони също започнаха да отстъпват и Агрипа реши да влязат в блатото. Все още не знаеше дали е взел правилното решение.

Октавиан изведнъж трепна и започна да се плъзга в черната вода. Меценат го улови под мишниците и го издърпа обратно върху пречупените тръстики. Приятелят му отвори за момент очи и каза нещо, което Меценат не разбра, след което отново изпадна в несвяст.

— Гори — каза Меценат.

Водата беше ледена, недокосната от слънцето в сумрачния свят на сенки и тръстики. Меценат се запита дали Октавиан усета как студът се просмуква в него и дали той няма да прогони треската, която го измъчваше.

— Защо не се буди? Предишния път не беше така — каза Агрипа.

— Предишния път нямаше треска. Мисля, че през последния месец напрежението му дойде в повече. На няколко пъти трябваше да го карам да яде насила, а и по принцип си е кожа и кости. — Нещо избръмча покрай ухото на Меценат и той се плесна, обхванат от внезапна ярост. — Богове, ако някога ми се случи да се окажа на един меч разстояние от Брут или Касий, няма да пропусна възможността, кълна се.

Слънцето залязваше и блатото започваше да потъва в мрак, който сякаш се надигаше отдолу като мъгла. Измъчваха ги жилещи насекоми, които кацаха по голите им ръце и крака. Двамата се опитаха да се настанят колкото се може по-удобно. И дума не можеше да става за сън на подобно място, особено когато имаше опасност Октавиан всеки момент да се плъзне във водата и да се удави. Очертаваше се дълга, много дълга нощ.

Брут тъкмо беше задрямал, когато отряд екстраординарии пристигна с новината, че Касий е сложил край на живота си. Първата му реакция бе гняв заради това, че старецът е изгубил вяра в каузата и в самия него. Още не беше свършено. Те не бяха загубили.

Пи вода в прохладния сумрак и задъвка парче сушено месо, докато кавалерийският офицер го гледаше на слабата светлина на лампата. Накрая Брут взе решение.

— Прати хора до всеки легион под командването на Касий. Нареждам им да се строят на равнината долу.

Мъжът се затича към коня си и изчезна в нощта.

Брут стоеше в подножието на хълма. Знаеше, че без Касий не е в състояние да командва двете огромни армии. Заповедите пътуваха твърде дълго на различни фронтове, пристигаха след като обстановката се е променила и само създаваха хаос. Единственият му избор бе да събере легионите заедно… или да бъдат избити поотделно.

Войските маршируваха под звездното небе. Движеха се мълчаливо, без да знаят дали минават покрай приятели или врагове и без да имат особено желание да научават. Вярно беше, че Брут беше оставил Марк Антоний да овладее Филипи, но смяташе, че укрепеният град няма да му даде преимущество. Марк Антоний и Октавиан бяха дошли в Гърция да атакуват, а не да стоят зад укрепления. Касий вече бе мъртъв и Брут знаеше, че те ще искат да завършат с победа и да отмъстят за загубите си от предишния ден. Усмихна се мрачно. Нека дойдат. Беше ги чакал цял живот.

По изгрев-слънце легионите му се събраха в равнината в подножието на Филипи. Брут разговаря с всички легати, един по един или на групи. Беше готов да се бие отново, легион срещу легион, да изпита таланта си на пълководец срещу Марк Антоний и Цезар.

Когато стана достатъчно светло, препусна пред редиците, за да прецени какви сили са му останали. Беше изгубил хиляди, но пък хората му бяха овладели лагера на Марк Антоний и Цезар и бяха изтласкали легионите им, като им нанесоха сериозни поражения.

Във Филипи Марк Антоний видя огромното сборище в равнината и поведе легионите си надолу. Брут ги виждаше как приближават и прие предизвикателството. Спомни си, че Марк Антоний открай време си беше арогантен, но пък и се съмняваше, че има друг избор. Легатите му щяха да го притиснат дори да се опиташе да задържи войските си.

Брут беше видял огромния изоставен лагер в равнината. Всичко ценно вече беше ограбено, макар че, за съжаление, никой не му беше докладвал за смъртта на Цезар. Щеше да е някак подобаващо Октавиан и Касий да паднат в един и същи ден и да оставят двата стари римски лъва да се бият един с друг. На Брут още му беше трудно да повярва, че е единствен главнокомандващ, но мисълта не беше неприятна. Той бе начело на римска армия. Нямаше Гней Помпей или Юлий Цезар, които да отменят заповедите му. Битката щеше да е само негова. Така бе правилно и тази мисъл го изпълваше с ликуване. Именно затова беше убил Цезар в театъра на Помпей. Най-сетне бе излязъл от сянката на другите.

Вдигна поглед, когато откъм легионите на Октавиан, намиращи се на по-малко от миля, се разнесоха ликуващи викове. Различи в далечината фигура, яздеща пред редиците, и стисна дръжката на меча си, когато разбра, че това явно е Октавиан, че е оцелял и ще се бие отново. Каза си, че това няма значение.

Денят само щеше да стане още по-сладък, когато видеше как претендентът пада. Странно беше, че са му останали само още двама врагове на този свят и че ще се срещне и с двамата в тази равнина. „Марк Антоний ще е самоуверен“, помисли си той. Хората му се бяха справили добре, макар че Касий ги бе лишил от удоволствието да го заловят. Брут безмълвно благодари на стареца за храбростта му. Поне денят нямаше да започне със спектакъла на публична екзекуция.

Октавиан тепърва трябваше да се доказва. Предишния ден легионите му бяха побягнали и сега несъмнено кипяха от ярост заради унижението и бяха твърдо решени да възвърнат честта си. При тази мисъл Брут се усмихна хладно. Неговите хора се биеха за свободата. Това щеше да свърши по-добра работа.

Брут не успя да мигне. През последните два дни се беше докарал до края на силите си и мислите му сновяха и драскаха като затворен в кутия плъх. Седеше върху туфа суха трева високо сред хълмовете с ръце в скута, а мечът лежеше в краката му. Гледаше как луната се издига и се наслаждаваше на чистото небе — толкова ясно, че сякаш можеше да се пресегне и да я докосне.

Надушваше киселата миризма на собствената си пот и всяка става и мускул го боляха. Някаква част от него знаеше, че все още трябва да търси начин за бягство, но нощта сякаш крадеше волята му и той го усети като сковано примирение, твърде силно, за да му се противопостави. Беше прекалено уморен да бяга, та дори през планините зад него да имаше някакъв път. Може би Касий беше изпитал същото преди края — не гняв или горчивина, а само покой, обгръщащ го като наметало. Надяваше се да е така.

Нямаше начин да се върне в равнината, нямаше начин отново да стане онзи, който бе някога. Виждаше светлините на Филипи и се мъчеше да заличи образите на Октавиан и Марк Антоний, които в този момент сигурно вдигаха наздравица за неговия провал и за своя успех. Докато слънцето се беше издигало сутринта, се бе радвал на възможността да е единствен главнокомандващ, но накрая нещата изглеждаха съвсем различно. Копнееше да чуе още веднъж сухите иронични думи на Касий или на някой друг стар приятел. Жадуваше за утеха в прегръдката на жена си.

Седеше под звездите, заобиколен от хората си, които се бяха събрали на групички и разговаряха тихо. Усещаше страха им и разбираше безнадеждността им. Знаеше, че те няма да застанат редом с него, когато слънцето изгрее. Защо им бе да го правят, когато можеха да се предадат на благородния Цезар и така да отърват кожите? Брут нямаше да даде яростен последен отпор в планините край Филипи. Единственото, което можеше да направи, бе да умре. Разпозна студа в костите си — умът му се приготвяше за края. Но не го беше грижа. Всичко бе свършило. Беше убил първенеца на Рим и кървавият поток го бе понесъл през морето до това място, където ветрецът развяваше наметалото му и дробовете му се пълнеха с хладен благоуханен въздух.

Не знаеше дали сенките на мъртвите наистина могат да виждат живите. Ако можеха, може би Юлий беше някъде тук. Брут се вгледа в смълчаната нощ и затвори очи, помъчи се да усети нечие присъствие. Мракът моментално го притисна, почти го задуши. Той отвори отново очи и потръпна от меката чернота, която така приличаше на смърт. За един кратък момент беше държал бъдещето на Рим в ръцете си. Беше вярвал, че има силата да промени историята на града за векове напред. Това се оказаха мечти на глупак — вече го разбираше. Сам човек не може да направи много и другите щяха да продължат без него, без изобщо да знаят, че го е имало. Усмихна се криво. Беше най-добрият от своето поколение, но това не се бе оказало достатъчно.

Спомни си един разговор, който бе водил преди много години. Седеше в работилницата на един бижутер. Табик, и говореше за следата, която ще остави в света. Беше казал на стареца, че иска само да бъде запомнен, че нищо друго не е от значение. Толкова млад беше тогава! Поклати глава. Нямаше смисъл да си спомня провалите си. Беше работил за нещо по-голямо от самия него и старостта го беше настигнала неусетно, докато той бе заслепен от слънцето.

Сам на хълма, Брут се разсмя на глас на грешките, които беше направил, на мечтите и великите мъже, които бе познавал. Всичко това вече беше само пепел и кости.