Американска подводница изчезва в началото на 70-те години на миналия век. От екипажа и командира й Форест Малоун не е открита никаква следа. Десетилетия по-късно синът му, бившият таен агент Котън Малоун, решава най-накрая да разбере какво се е случило с баща му и се добира до тайния доклад от разследването на военните. Прочетеното вътре го изумява: капитан Малоун е бил изпратен на суперсекретна мисия дълбоко под ледовете на Антарктида, чиято цел продължава да е неизвестна. Резултатите също.
Котън Малоун не е сам в своя поход към истината. За да получат огромно наследство, Доротея и Кристел, последни представителки на фамилията Оберхойзер, трябва да научат повече за края на баща им, който също бил на борда. Те знаят нещо, за което американецът няма представа — след като дядо им открива пълен с древни шифри и загадки дневник в гробницата на Карл Велики, както и текстове на напълно непознат език, още през 1938 г. нацистите изпращат експедиция до Антарктида. Разкритията, направени там, могат да имат невероятни последствия за цялото човечество. За да запази в тайна именно тези мистериозни находки, адмирал Лангфорд Рамзи, чиято крайна цел е вицепрезидентския пост, започва безскрупулна игра, изобилстваща с предателства, изнудвания и убийства и стигаща дори до Белия дом.
Търсейки истината, Котън Малоун и сестрите Оберхойзер се озовават в древна немска катедрала, полуразрушен френски манастир и накрая сред ледовете на Антарктида. Там ги очаква едно наистина изумително откритие, което може да хвърли светлина върху цялата човешка история. И върху бъдещето.
Пъблишърс Уийкл
Конфуций
Лао Дзъ, 604 г. пр.н.е.
Притчи, 11:29
Форест Малоун подскочи при тревожния вой на сирената.
— Дълбочина? — напрегнато попита той.
— Двеста метра.
— Какво има под нас?
— Още шестстотин и петдесет метра ледена вода.
Очите му пробягаха по показанията на контролните уреди и термометрите. Седеше в средата на тясната командна кабина, притиснат между кормчията и навигатора. Ръцете на двамата мъже лежаха върху контролните лостове. Осветлението мъждукаше.
— Намалете на два възела.
Подводницата се разтресе. Сирената спря да вие, кабината потъна в мрак.
— Капитане, съобщение от реакторния блок. Задействан е прекъсвачът на един от контролните пръти.
Той веднага разбра какво беше станало. Вградените в реактора предпазни механизми бяха потопили останалите активни пръти, прекъсвайки верижната реакция. Реакторът се беше самоизключил.
— Преминете на акумулаторно захранване.
Беше единствената възможност. Включиха се аварийните светлини. Слаби и мъждукащи. В кабината за управление влезе борд-инженер Фландърс — стегнат и сдържан професионалист, на когото Малоун имаше пълно доверие.
— Казвай какво става, Том.
— Не знам каква е повредата и колко време ще бъде нужно за отстраняването й — отвърна Фландърс. — Но при всички случаи трябва да ограничим максимално консумацията на електрически ток.
И друг път се беше случвало да изгубят мощност. Всъщност беше ставало няколко пъти. Форест Малоун беше наясно, че акумулаторите могат да осигурят временно захранване за не повече от два дни. При условие, че ги ползват максимално икономично. Екипажът беше добре обучен за действие в подобни ситуации, но инструкциите бяха категорични — при проблем с реактора повредата трябва да бъде отстранена в рамките на един час. В противен случай подводницата трябва да се насочи към най-близкото пристанище.
Което се намираше на хиляда и петстотин морски мили от тук.
— Изключете всичко, от което нямаме непосредствена нужда — заповяда той.
— Ще ни бъде трудно да запазим стабилност, капитане — обади се навигаторът.
Законът на Архимед в действие. Всеки предмет, тежащ колкото водата, която измества, не може да потъне, но и не може да плава, запазвайки равновесно положение. Всички подводници действат на този принцип, придвижвайки се под вода с помощта на двигателите си. Но без двигателна тяга не могат да се потапят или да изплават, нито пък да използват инерцията си. Проблеми, които лесно могат да бъдат решени с излизане на повърхността. Но повърхността над тях беше блокирана от дебел слой лед.
— Капитане, от машинното докладват за ограничено изтичане на хидравлична течност.
— Ограничено? — вдигна вежди Малоун. — Точно сега?
— Забелязано е още преди известно време. Искат разрешение да изключат един от клапаните и да подменят съответния маркуч, докато двигателят не работи.
Логично.
— Добре, направете го. Надявам се, че чувам последната лоша новина. — Извърна се към дежурния на сонара и попита: — Нещо пред нас?
— Чисто е — отвърна матросът.
— Течението започва да ни отнася — обади се навигаторът.
— Компенсирай. Но внимавай с тягата.
Внезапно носът на подводницата се наведе рязко надолу.
— Какво става, по дяволите?
— Кърмовите панели са в позиция потапяне! — изкрещя помощникът, скочи и издърпа лоста към себе си. — Не реагират!
— Блаунт! — повиши глас Малоун. — Помогнете му!
Дежурният пред сонара напусна мястото си и хукна към командния мостик. Наклонът се увеличи. Малоун се хвана за пулта, от който изпопадаха всички незакрепени вещи.
— Аврал! — изкрещя той.
Носът продължаваше да се навежда.
— Наклон над четирийсет и пет градуса! — докладва навигаторът. — Спускането продължава. Не можем да го овладеем.
Малоун се вкопчи в пулта, опитвайки се да се задържи на крака.
— Триста метра и продължава!
Цифрите на дълбокомера се въртяха с шеметна бързина. Корпусът на подводницата беше пригоден да издържа дълбочина до деветстотин метра, но дъното се приближаваше прекалено бързо и външното налягане рязко се увеличаваше. При тези условия заплахата от смачкването му ставаше съвсем реална. От друга страна, евентуалният челен сблъсък с океанското дъно също не носеше нищо добро.
Оставаше само един, последен шанс.
— Пълен назад! Опразнете баластните резервоари!
Подводницата се разтърси от аварийно включените електродвигатели. Витлата се завъртяха с пълна сила, а сгъстеният въздух нахлу с грохот в резервоарите, изтласквайки водата от тях. Кормчията държеше руля с две ръце, почервенял от напрежение.
Постепенно подводницата възстанови равновесието си. Носът бавно се повдигна и зае хоризонтално положение.
— Контролирайте изхвърлянето на баласта — заповяда Малоун. — Задръжте в неутрално положение. Не искам да тръгнем нагоре.
Навигаторът бързо изпълни командата.
— Разстояние до дъното?
Блаунт се върна на мястото си.
— Седемдесет метра — докладва той.
Малоун погледна дълбочинния индикатор. Седемстотин и четирийсет метра. Корпусът поскърцваше от външното налягане, но се държеше. Премести очи върху уредите, отчитащи нередностите в баласта. Всички светеха в зелено, което означаваше, че клапаните и прекъсвачите са затворени. Най-накрая една добра новина.
— Заход към дъното — заповяда той.
Едно от големите предимства на този модел подводници беше способността им да лягат на морското дъно. Тя се дължеше на специалните подобрения при изграждането им, включително допълнителните възможности на стабилизиращата система, чието действие току-що бяха изпитали.
Корпусът меко докосна дъното. Мъжете на командния мостик се спогледаха, но не казаха нищо. Не беше нужно, тъй като Малоун прекрасно знаеше какво им минава през главата.
— Знаем ли какво се случи? — попита той.
— От машинното докладват, че системата за управление и спускане е блокирала в момента, в който са изключили клапана, подлежащ на ремонт. Подобно нещо не се беше случвало досега.
— Да кажат нещо, което не ми е известно — въздъхна Малоун.
— В момента клапанът е отворен и функционира нормално.
Той се усмихна на начина, по който борд-инженерът изрече тези думи.
— Добре, кажи им да го оправят. Какво става с реактора?
— Още не работи.
Часът за рестартирането се топеше с тревожна бързина.
— Контакт извън корпуса, капитане — докладва Блаунт. — Многобройни твърди предмети. Изглежда, сме попаднали на каменисто дъно, осеяно с огромни скали.
Малоун реши да рискува и да изразходва част от скъпоценната електроенергия.
— Включете камерите и външните светлини. За кратко, колкото да видим за какво става въпрос.
Видеоекраните оживяха. В кристално чистата вода около подводницата се очертаха огромни каменни късове.
— Странно — промълви един от мъжете в командната зала.
— Това не са скали, а големи каменни плочи — отбеляза Малоун. — Правоъгълни и квадратни. Насочете камерата.
Блаунт натисна няколко копчета на пулта пред себе си. Камерата се фокусира върху най-близката плоча.
— Пресвети боже! — възкликна командирът.
Отвесната стена на камъка беше покрита с някаква странна маркировка. Приличаше на писмо, което му беше непознато. Отделните букви бяха изписани с курсив, закръглени и някак обтекаеми. Подредени в групи, които приличаха на думи, но с напълно неразбираемо съдържание.
— Има ги и върху останалите блокове — отбеляза Блаунт, а Малоун се извърна към допълнителните екрани.
Бяха попаднали в някакво странно гробище, изпълнено с непознати духове.
— Изключи камерите — разпореди той. За момента енергията беше много по-важна от всякакви любопитни находки. — Дали сме в безопасност тук, разбира се, ако си кротуваме и не мърдаме?
— Лежим в нещо като падина между скалите, няма нищо опасно — увери го Блаунт.
— Капитане, викат ви на носа! — екна разтревоженият глас на помощника, придружен от нов тревожен звук.
Малоун изтича към стълбата, която водеше към горното ниво. Борд-инженерът вече го чакаше там.
Алармата замлъкна. Той усети топлина и закова очи в пода. После се наведе и внимателно докосна метала. Беше нетърпимо горещ. Лоша работа. Под алуминиевия капак имаше сто и петдесет сребърно-цинкови акумулатора. От горчив опит знаеше, че те са по-скоро произведение на изкуството, отколкото надеждна апаратура, и се повреждат изключително често.
Един електротехник отвъртя четирите винта, които придържаха капака към пода. Отдолу се разнесе зловещо клокочене, придружено от облак задушлив дим. Малоун моментално разбра за какво става въпрос: зарядната течност на акумулаторите отново беше кипнала. Калиев хидроокис.
Капакът с трясък се върна на мястото си, винтовете потънаха в леглата си. Но отлагането щеше да е временно, за броени минути. Скоро вентилационната система щеше да разпространи отровния дим из цялата подводница. И всички щяха да загинат, тъй като нямаше възможност за проветряване.
Малоун хукна обратно към командния мостик.
Не искаше да умира, но шансовете им бързо намаляваха. Беше служил на подводници цели двайсет и шест години — отначало на дизелови, а след това на атомни. Само един от петима кандидати в специалната подводничарска школа на военноморските сили успяваше да издържи изключително тежките приемни изпити, които включваха максимално физическо натоварване, психологически тестове и свръх бързи реакции. Сребърните делфинчета бяха окачени на петлиците му от първия му командир, а после самият той беше оказвал тази чест на най-добрите си ученици.
По тази причина знаеше какъв ще бъде резултатът.
Играта беше приключила.
В главата му се появи една-единствена мисъл. За момчето му. За десетгодишния му син, който щеше да расте без баща.
Котън Малоун мразеше затворените пространства. Затова се чувстваше ужасно в претъпканата кабина на лифта. Повечето пътници бяха туристи в ярки екипи, нарамили ски и щеки. Неколцина италианци и швейцарци, двама-трима французи. Но повечето бяха германци. Той се качи сред първите, придвижи се към дъното и залепи нос в заскреженото стъкло. Така неприятното усещане ставаше поносимо. Високо в небето с цвят на хладна стомана, на три хиляди метра надморска височина, се очертаваха острите, отрупани с есенен сняг зъбери на Цугшпице.
Малко неразумно беше приел предложението да се появи в този район.
Кабината продължаваше главоломното си изкачване, поклащайки се между дългата редица стоманени пилони, забити направо в скалите.
Стръмното изкачване не беше единствената причина за опънатите му нерви. Горе, на най-високия връх в Германия, го очакваха призраци, които беше избягвал почти четири десетилетия. Хората като него, решително погребали своето минало, не би трябвало да го възкресяват с такава лекота.
Но той беше тук и правеше именно това.
Вибрациите намаляха, после изчезнаха. Кабината гладко се плъзна на площадката в подножието на върха.
Скиорите вкупом се насочиха към друг, по-малък лифт, който щеше да ги отведе към стръмните писти, над които се гушеше малка хижа. Малоун не караше ски. Този спорт никога не го беше привличал.
Проби си път към сградата, над входа на която беше окачена жълта табела с надпис „Мюнхнер Хаус“. Половината от нея беше заета от ресторант, а в другата имаше кинозала, снекбар, обсерватория, магазинчета за сувенири и метеорологична станция.
Той бутна вратите от дебело стъкло и излезе на терасата. Леденият въздух опари устните му. Според Стефани Нел човекът, с когото трябваше да се срещне, щеше да го чака на площадката за наблюдение. Едно беше предварително ясно — на три хиляди метра над морското равнище тази среща в Алпите със сигурност щеше да бъде без нежелани свидетели.
Цугшпице се намираше на самата граница. На юг беше Австрия, към която водеше дълга верига заснежени върхове. На север се виждаше дълбока долина във формата на супник, оградена от непристъпни скали. Ефирно облаче от ледена мъгла маркираше местоположението на германското селце Гармиш и съседа му Партенкирхен — и двете истинска Мека не само за скиорите, но и за любителите на бобслея, кънките и кърлинга.
Още спортове, които Малоун избягваше от малък.
Площадката за наблюдение беше пуста, с изключение на една възрастна двойка и неколцина скиори край парапетите, които бяха спрели за малко, за да се насладят на гледката. Малоун беше тук, за да разкрие една загадка, която го измъчваше от дълги години. От деня, в който на прага на къщата им се бяха появили неколцина униформени мъже и бяха съобщили на майка му за трагичната гибел на баща му.
Майка му не се разплака. Не беше в характера й. Но несъмнено беше напълно смазана. Изминаха години, преди тийнейджърът Котън да си зададе някои конкретни въпроси. Правителството така и не предложи нищо повече от официалното съобщение. Малко след като постъпи във флота, той направи опит да се сдобие с доклада от разследването, проведено от военната прокуратура. Отказаха му под претекста, че въпросното разследване е засекретено. Втория си опит направи, след като стана служител на Министерството на правосъдието със съответните пълномощия. Отново безуспешен. Новите въпроси възникнаха, когато 15-годишният му син Гари дойде да прекара лятната си ваканция с него. Момчето не познаваше дядо си, но имаше желанието да научи повече за него — особено за смъртта му. В пресата имаше няколко материала, свързани с потъването на подводницата „Блейзък“ през ноември 1971 г. Баща и син внимателно прегледаха всичко, което беше качено в интернет. Разговорите помежду им увеличиха съмненията на Малоун до степен, която го принуди да се заеме с разкриването на загадката.
Той пъхна юмруци в джобовете си и закрачи по терасата.
В близост до парапетите бяха монтирани телескопи. Пред един от тях стоеше жена с тъмна коса, прибрана на опашка. Беше облечена в скиорски костюм с ярки цветове, до нея имаше ски и щеки. Очите й бяха насочени надолу към долината.
Малоун бавно се приближи към нея. От опит знаеше, че не бива да бърза. Това можеше да му донесе единствено неприятности.
— Каква гледка — подхвърли той.
— Страхотна — отвърна жената и се обърна да го погледне.
Лицето й имаше цвят на канела. Чертите й, особено устата, носът и очите, издаваха близкоизточен произход. Най-вероятно египтянка, помисли си той.
— Аз съм Котън Малоун.
— Как разбрахте, че имате среща точно с мен?
Малоун посочи кафявия плик, който лежеше на поставката на телескопа.
— Мисля, че изпълнявате мисията на обикновен куриер — усмихна се той. — Без особен ангажимент.
— Нещо такова — призна жената. — И без друго бях решила да покарам ски, а Стефани ме помоли да го донеса. — Ръката й се насочи към кафявия плик, главата й отново се извърна към телескопа. — Искам да довърша огледа, ако нямате нищо против. Платила съм все пак едно евро.
Телескопът се извъртя към долината, простираща се на километри под тях.
— Имате ли си име? — попита Малоун.
— Джесика — отвърна тя, без да се отлепва от окуляра.
Той посегна да вземе плика, но ботушът й му препречи пътя.
— Още не. Стефани поръча да ви предам, че с това се изчерпват задълженията й към вас.
Година по-рано той беше помогнал на бившата си шефка при една заплетена ситуация във Франция. Тя бе казала, че му дължи услуга, и му бе пожелала да се възползва от нея, когато наистина му се наложи.
И той бе постъпил точно така.
— Съгласен съм. Пито-платено.
Тя се обърна да го погледне. Бузите й бяха зачервени от ледения вятър.
— Сред хората от отдел „Магелан“ се носят легенди за вас. Били сте между първата дузина щатни агенти.
— Не знаех, че съм толкова популярен.
— Стефани казва, че сте и доста скромен.
Малоун не беше в настроение за комплименти. Миналото го чакаше.
— Може ли да взема плика?
— Разбира се — отвърна жената и очите й проблеснаха.
Той се наведе и вдигна кафявия плик. Неволно се запита как е възможно няколко листа хартия да съдържат отговорите на толкова много въпроси.
— Трябва да е важно за вас — подхвърли Джесика.
Още една поука от миналото: игнорирай всичко, на което не желаеш да отговаряш.
— Отдавна ли работите в „Магелан“? — попита той.
— Две години — отвърна тя и се отдръпна от телескопа. — Но не ми харесва и мисля да се оттегля. Чух, че и вие сте напуснал доста бързо.
Като гледам как безгрижно се държиш в момента, да напуснеш май ще бъде най-доброто решение, помисли си Малоун. За дванайсетте години служба в „Магелан“ той самият беше излизал в отпуск само три пъти, но и при трите оставаше на повикване. Параноята е един от многобройните професионални рискове, на които се излагат специалните агенти, а две години са малък срок за нейното излекуване.
— Приятно спускане — рече той.
На следващия ден възнамеряваше да отлети обратно за Копенхаген, но днешния бе определил за кратка обиколка на местните книжарници за редки издания — друг професионален риск, свързан с новата му професия. Книжар.
— Благодаря, така и мисля да направя — отвърна Джесика и вдигна ските си.
Напуснаха терасата и прекосиха полупразния център за посетители. Джесика се насочи към лифта, който щеше да я откара до пистите, а той тръгна към лифта, който щеше да го върне на нормална надморска височина.
Влезе в празната кабина с плика в ръце. Беше доволен, че е единственият пътник. Малко преди вратите да се затворят, вътре скочиха мъж и жена, държащи се за ръце. Униформеният служител затвори вратата отвън и кабината плавно потегли.
Малоун се извърна към прозореца.
Затвореното пространство е нещо доста по-различно от претъпканото затворено пространство, рече си той. Усещането за лишаване от свобода не е толкова интензивно. Беше имал много такива случаи в миналото, най-вече под земя. Но преди години, когато постъпи във флота, именно дискомфортът, който изпитваше, го беше отказал да кандидатства за подводничар — за разлика от баща си.
— Позволете да взема този плик, господин Малоун — заяви жената зад него и насочи пистолет към гърдите му.
Адмирал Лангфорд К. Рамзи обичаше да произнася речи.
Беше го осъзнал още като кадет във Военноморската академия, а днес, след повече от четирийсет години във флота, продължаваше да търси поле за изява.
В момента говореше на националната конференция на благотворителната организация „Киуанис“ — нещо доста необичайно за началника на военноморското разузнаване. Работата му беше свързана със света на секретните факти, слухове и спекулации, а публичните му изяви се изчерпваха с редки изявления пред някоя от комисиите на Конгреса. Напоследък обаче с благословията на висшестоящите адмирал Рамзи се появяваше все по-често на публични места и говореше по всякакви теми. Свободно, без ограничения за пресата и всички останали. Колкото повече хора го слушаха, толкова подобре.
Желаещи имаше в изобилие. Това беше осмата му реч в рамките на един месец.
— Днес ще ви запозная с факти, за които положително не сте чували нищо — обяви той. — Съвсем доскоро те бяха държавна тайна. И засягат най-малката ядрена подводница на САЩ.
Очите му опипаха публиката, замръзнала в напрегнато очакване.
— Вероятно вече се питате дали не съм полудял, нали?
Той тържествено кимна.
— Именно това ще направя, дами и господа.
— Както виждате, успяхме да се измъкнем от минното поле — усмихна се на слушателите си Рамзи. — Случи се през пролетта на 1971 година. — Той бавно кимна. — Да, наистина беше отдавна. Аз бях един от късметлиите, които служиха на НР-1.
По лицата на голяма част от слушателите му се беше изписало удивление.
— Много малко хора знаеха за съществуването на тази подводница — продължи Рамзи. — Беше построена в средата на 60-те, при пълна секретност. Дори адмиралите не знаеха за нея. Уникалната конструкция й позволяваше да се потапя на три пъти по-голяма дълбочина от всички останали съдове. Тя нямаше име, не разполагаше с оръдия и торпеда, нито пък с официално назначен екипаж. Мисиите й бяха секретни, част от тях и до днес си остават такива. Но най-смайващото от всичко е, че е действаща и в момента — втора по дълголетие в целия флот, тъй като плава от 1969 година. Разбира се, вече не е секретна и се използва както за военни, така и за граждански цели. Но когато океанските дълбини се нуждаят от присъствието на човешки очи и уши, мисията задължително се възлага на НР-1. Вероятно си спомняте онази стара история как американците се включили в трансатлантическия телефонен кабел, за да подслушват руснаците. Беше нейно дело. През 1976-а, когато един Ф-14 изпусна в океана ракета „Феникс“, нашата лодка успя да я открие и прибере преди руснаците. Нейна е заслугата и за изваждането на ракетния ускорител с дефектно уплътнение, което доведе до катастрофата със совалката „Чалънджър“.
Няма публика, която да устои на подобни истории. А Рамзи разполагаше с купища от тях. Но славната история на подводницата имаше и обратна страна. Далеч от техническото съвършенство, тя беше останала на вода единствено благодарение на гениалната изобретателност на екипажа си. Тези хора отдавна бяха забравили наръчниците и указателите, превръщайки „импровизацията“ в свое мото. Почти всички бяха стигнали до високи постове във военноморските сили, включително Рамзи. Той беше доволен, че вече може да говори на воля за НР-1, което бе станало възможно благодарение на специалната програма за набиране на нови кадри, от които напоследък флотът изпитваше отчаяна нужда. Ветерани като него започнаха да разказват увлекателни случки от своето минало, а хората ги попиваха жадно заедно със закуската. Пресата, за чието присъствие го бяха предупредили предварително, щеше да свърши останалото.
Представите му за успеха бяха прости и ясни.
Просто не допускаш никаква мисъл за провал.
Рамзи трябваше да се пенсионира още преди две години, но въпреки това бе останал на служба. Причините бяха две: той беше най-високопоставеният цветнокож офицер в армията на Съединените щати и единственият заклет ерген, успял да се издигне до този ранг. Успехът му се дължеше на задълбоченото планиране и изключителното внимание, с което подхождаше към всичко. Лицето му беше точно толкова сдържано, колкото и гласът му. Веждите му не помръдваха, погледът му беше открит, ясен и едновременно с това абсолютно безизразен. Беше планирал цялата си кариера във ВМС с точността и акуратността, с които щурманът на подводницата планира поредния маршрут. Нищо не можеше да го отклони от веднъж поставената цел.
В момента той беше насочил топъл поглед към събралата се публика, готов да разкаже поредната интересна случка.
Но един проблем определено го тормозеше.
Едно потенциално препятствие по пътя.
Гармиш.
Заковал поглед в пистолета, Малоун се опитваше да запази самообладание. Беше се държал малко по-грубо с Джесика. И може би беше пренебрегнал предпазливостта.
— Този плик? — попита той и леко го повдигна. — Вътре има само няколко брошури „Да спасим планината“, които обещах да изпратя по пощата на моите колеги от „Грийнпийс“. Така си оправдавам командировъчните.
Кабината продължаваше движението си надолу.
— Смешник — рече жената.
— Едно време мислех да се отдам на комедията. Дали съм се заблуждавал?
Именно заради подобни ситуации си беше подал оставката. Като агент на „Магелан“ се разписваше срещу 72 300 долара годишно, без удръжките. А като продавач на книги печелеше доста повече, при това без рисковете на предишната си работа.
Или поне така си мислеше. Бе време да си спомни старите навици. И да се опита да спечели време.
— Кои сте вие? — попита той.
Жената беше ниска и набита, с кестенява коса. Около трийсет. Синьо вълнено палто и златист шал. Мъжът носеше тъмночервен лоден и приличаше на подчинен. Тя направи леко движение с пистолета и заповяда:
— Вземи го!
Червения лоден направи крачка напред и дръпна плика от ръката на Малоун. За миг жената отклони поглед към острите зъбери, които бавно се нижеха покрай запотените стъкла. Малоун се възползва от този миг. Свита в юмрук, лявата му ръка се стрелна напред и отклони дулото.
Тя натисна спусъка. В кабината нахлу леден въздух.
Юмрукът му потъна в тялото на мъжа, който се олюля и падна. После сграбчи брадичката на жената и заби главата й в прозореца. Стъклото се напука във формата на паяжина. Очите й се обърнаха с бялото нагоре и тялото й рухна на пода.
Червения лоден скочи на крака и се втурна напред. Сблъскаха се в далечния край на кабината и се строполиха на мокрия под. Малоун се претърколи назад, опитвайки се да избегне пръстите на противника, протегнати към гърлото му. Зад него долетя тих стон и той си даде сметка, че съвсем скоро ще трябва да се бори с двама противници, единият от които въоръжен. Изпъна длани и удари силно мъжа по ушите. От обучението си във флота знаеше, че ушите са едни от най-чувствителните части на човешкото тяло. Ръкавиците пречеха, но при третия опит мъжът изкрещя от болка и разхлаби хватката си.
Малоун пъхна коляното си под него, прехвърли го през глава и понечи да се изправи. Но в следващия миг пръстите на Червения лоден се стрелнаха над рамото и успяха да докопат гърлото му. Главата му се заби в рамката между двете стъкла, бузата му изтръпна от ледения конденз.
— Не мърдай! — изръмжа мъжът.
Дясната ръка на Малоун беше болезнено извита назад. Той направи опит да я освободи, но противникът му се оказа изключително силен.
— Казах ти да не мърдаш!
За момента нямаше друг избор, освен да се подчини.
— Паня, добре ли си? — подхвърли през рамо Червения лоден, опитвайки се да привлече вниманието на партньорката си.
Лицето на Малоун остана притиснато към стъклото, очите му гледаха надолу, към все още далечната крайна станция на лифта.
— Паня?
Погледът на Малоун попадна на един от стоманените пилони, който беше на петдесетина метра от тях и бързо се приближаваше. Усети, че лявата му ръка притиска нещо, което прилича на дръжка. Явно двубоят им беше свършил пред вратата.
— Добре ли си, Паня? Отговори ми! Потърси пистолета!
Натискът върху ларинкса и дясната му ръка беше изключително силен. Все пак законът на Нютон си оставаше в сила: всяко действие има еднакво по сила противодействие.
Вретеновидната стоманена подпора беше само на няколко метра от кабината, която всеки момент щеше да се плъзне под нея. Малоун дръпна дръжката нагоре, вратата се плъзна встрани. Със същото движение той промуши тялото си през отвора. Изненаданият мъж с червения лоден излетя от кабината и тялото му се удари в ръба на стоманеното вретено. Малоун се вкопчи в ръчката с всичка сила. Противникът му беше премазан между кабината и пилона.
Кратък вик, после всичко свърши. Напрегнал мускулите си до крайност, Малоун се върна обратно в кабината. Дишаше тежко и разпокъсано, от устата му излиташе пара. Гърлото му пресъхна и започна да се сковава.
Жената се беше надигнала и правеше отчаяни опити да се задържи на крака. Един добре премерен ритник в брадичката я върна на пода.
Малоун залитна навътре в кабината и насочи поглед надолу. На площадката чакаха двама мъже в тъмни палта. Подкрепление? Разстоянието до тях все още беше около триста метра. Гъстата гора стигаше до основите на скалистия връх. Вечнозелените клони бяха натежали от сняг. Очите му попаднаха на контролния панел, на който светеха три зелени и две червени лампички. Извърна глава и видя, че кабината наближава поредния пилон. Протегна ръка и щракна късото лостче, под което пишеше стоп. Кабината се разклати и забави ход, но продължи да се плъзга надолу. Още един закон на Нютон: при триене постъпателното движение постепенно се забавя и спира.
Малоун се наведе за плика, който лежеше на крачка от жената. Натика го в джоба си, прибра пистолета и пристъпи към вратата, готов за приближаването на следващия пилон. Кабината вече пълзеше, но въпреки това скокът си оставаше опасен. Изчислил за последен път времето и разстоянието, той се хвърли към металната греда. Ръкавиците за момент се хлъзнаха по заснеженото желязо, тялото му се блъсна с глух тътен в пилона. Ударът беше значително омекотен от коженото яке.
Снегът изхрущя под пръстите му, които бързо се стегнаха в здрав захват.
Кабината продължи надолу, измина още трийсетина метра и спря. Малоун успокои дишането си и започна да се придвижва на ръце към железната стълба, прикрепена към пилона. Над главата му се изви облаче сух сняг, наподобяващо талк. След няколко секунди гумената подметка на обувката му докосна заснеженото стъпало. А миг по-късно зърна мъжете в черно, които побягнаха от площадката долу. Подозренията му за допълнителни неприятности бяха на път да се потвърдят.
Спусна се по стълбата и скочи в снега. Намираше се на около сто и петдесет метра над дървената платформа на долната станция.
Проби си път между заснежените борове и скоро излезе на тясно асфалтирано шосе. Пред него изникна ниска сграда с кафяви капаци на прозорците. Приличаше на цех или работилница. Отвъд нея чернееше друг път, старателно почистен от снега. Насочи се натам и установи, че порталът е заключен с тежък катинар. Откъм пътя долетя ръмженето на автомобилен двигател. Секунда след като бе успял да се скрие зад някакъв засипан от снега трактор, иззад завоя изскочи черно пежо. Той измъкна пистолета и се приготви за бой. Но колата ускори и скоро изчезна нагоре по завоите.
Не след дълго Малоун откри друга тясна ивица асфалт, която се виеше между дърветата надолу, към станцията на лифта. Той се насочи към нея. Високо над главата му кабината все още се полюшваше на стоманеното въже. На пода й лежеше в несвяст жена, облечена в синьо палто. В снега някъде под нея изстиваше трупът на мъж с тъмночервен лоден.
Никой от двамата не беше негова грижа.
Неговият проблем бе друг. Кой разполагаше с информация за работата, която трябваше да свършат Малоун и Стефани Нел?
Стефани Нел погледна часовника си. Бе се появила в офиса малко преди седем сутринта и от тогава съсредоточено анализираше оперативните сводки. В момента осем от дванайсетте агенти юристи на нейно подчинение изпълняваха оперативни задачи. Двама в Белгия като част от международен екип, издирващ военнопрестъпници, други двама току-що бяха пристигнали в Саудитска Арабия за изпълнението на мисия, която имаше всички шансове да излезе извън контрол. Останалите четирима бяха пръснати из различни европейски и азиатски държави.
Но един от тях беше на почивка. В Германия.
Личният състав на „Магелан“ беше умишлено ограничен. Освен дузината юристи в него работеха още петима административни асистенти и трима сътрудници. Лично Стефани беше настоявала за минимален екип, опирайки се на правилото, че колкото по-малко са очите и ушите, толкова по-малък е рискът от изтичане на информация. И се бе окачала права. За четиринайсетте години от създаването на отдела нямаше нито един провал.
Тя се отдръпна от компютъра и стана. Офисът й беше малък и спартански обзаведен, защото Стефани не си падаше по разточителствата. Изпитваше глад. Сутринта отново беше пропуснала закуската. Отдавна вече не обръщаше внимание на редовното хранене. Отчасти защото живееше сама, отчасти защото не обичаше да готви. Реши да отскочи до барчето и да хапне нещо. Разбира се, стандартна, предварително приготвена храна. Но стомахът й отдавна настояваше за презареждане. По обед ще изляза навън, обеща си тя. Морски дарове на скара или нещо подобно.
Напусна строго охраняваната зона и се насочи към асансьорите. Тук, на петия етаж на огромната сграда, се намираха канцелариите на Министерството на вътрешните работи, които съжителстваха с няколко отдела на Министерството на здравеопазването и социалната политика. Офисите на специалния отдел „Магелан“ бяха нарочно натикани в най-отдалечения край на коридора. На вратите им бяха окачени табели с неразбираеми съкращения, най-конкретното от които звучеше по следния начин: „Министерство на правосъдието: юридическа кантора“.
Асансьорът пристигна. От кабината излезе висок и слаб мъж с късо подстригана посивяла коса и спокойни сини очи. Едуин Дейвис.
Устните му се разтеглиха в кратка, но приветлива усмивка.
— Стефани. Точно ти ми трябваш.
В съзнанието й моментално светнаха предупредителни лампички. Един от помощник-съветниците на президента по въпросите на националната сигурност се появява в Джорджия, при това без предизвестие. Не означаваше нищо добро.
— Фактът, че все още не си затворена в килия, ми се отразява много освежително — добави Дейвис.
А тя си спомни последната му неочаквана поява.
— Отиваш ли някъде? — попита той.
— В барчето.
— Имаш ли нещо против да дойда с теб?
— Нима имам избор?
— Е, не е чак толкова зле — усмихна се той.
Спуснаха се на втория етаж и намериха една свободна маса. Тя си поръча портокалов сок, а Дейвис се задоволи с бутилка минерална вода. Апетитът й беше изчезнал.
— Искам да ми отговориш на един въпрос — започна без увертюри президентският съветник. — Преди пет дни си изискала доклада от разследването за потъването на бойната подводница „Блейзък“. Защо?
Тя успя да прикрие изненадата си от отличната му осведоменост.
— Нямах представа, че подобно действие ще привлече вниманието на Белия дом.
— Този доклад е класифициран.
— А пък аз наруших закона.
— Изпратила си го в Германия, на Котън Малоун. Имаш ли представа до какво може да доведе това?
Радарът на Стефани включи на пълни обороти.
— Признавам, че разполагаш с отлични информатори — въздъхна леко тя.
— Което е единственият начин всички ние да оцелеем.
— Котън има официален достъп до строго класифицирана информация.
— Имаше. Той вече не работи за нас.
Дойде нейният ред за настъпление.
— Но ти все пак успя да го натикаш в онази бъркотия в Централна Азия, нали? Със сигурност беше строго секретна операция. Президентът също нямаше проблем да го забърка с Ордена на Златното руно.
Върху гладкото лице на Дейвис се появи загрижена гримаса.
— Май още не си информирана за онова, което се е случило само преди един час в подножието на Цунгшпице — поклати глава той.
И без да чака отговор, започна да разказва. За мъж, който пада от кабината на лифта, за друг, който скача от същата кабина и се спуска по един от пилоните, за жена в безсъзнание, открита на пода, след като кабината най-сетне е свалена до началната станция, за пробито от куршум стъкло.
— Кой от тези мъже е бил Котън Малоун според теб? — попита Дейвис.
— Надявам се онзи, който е избягал.
Съветникът кимна.
— Открили са тялото. Не е на Малоун.
— Откъде знаеш всичко? — любопитно го погледна Стефани.
— Предварително наредих наблюдение на района.
— Защо?
Дейвис допи водата си и поклати глава.
— Все още се питам защо Малоун напусна отдела толкова внезапно. Не му оставаше кой знае колко да завърши дванайсетте години служба, след което можеше да се оттегли съвсем законно.
— Тежко понесе смъртта на онези седем души в Мексико Сити — въздъхна Стефани. — А и беше освободен със заповед на твоя началник, президента. В отговор на някаква лична услуга, доколкото си спомням.
— Ето я реалната валута в политиката — замислено промълви Дейвис. — Хората си мислят, че системата се захранва с пари, но не е така. Услугите движат всичко. Един върши услуга, друг му се отблагодарява със същото.
Доловила странната нотка в тези думи, Стефани побърза да се възползва.
— Същото направих и аз. Дадох доклада на Малоун в отговор на лична услуга от негова страна. Той иска да разбере какво се е случило с баща му и…
— Това не е твоя работа! — рязко я прекъсна Дейвис.
— Аз пък смятам точно обратното! — кипна тя.
Опразни чашата си, опитвайки се да прогони тревожните мисли, които се блъскаха в главата й.
— От тогава все пак са изминали цели трийсет и осем години — добави тя.
Дейвис бръкна в джоба си. На масата се появи малка флашпамет.
— Ти чела ли си доклада?
— Дори не съм го докосвала — поклати глава тя. — Помолих един от агентите да го преснима и да го изпрати на Котън.
— Трябва да го прочетеш — промърмори Дейвис и махна с ръка по посока на малката електронна кутийка.
Доклад от разследването за потъването на МК „Блейзък“
Установени факти
Заключение
ПРЕПОРЪКИ
Малоун беше в стаята си на втория етаж на „Постхотел“. От прозореца се разкриваше панорамна гледка към Гармиш на фона на планината Ветергцайн и полегатите склонове на Цугшпице. Далечните очертания на непристъпния връх му напомняха за онова, което се беше случило там само преди два часа.
Прочете доклада за втори път. Уставът на ВМС изисква незабавно разследване на всеки морски инцидент. Участниците в него са кадрови офицери, които са длъжни да установят истината.
Колко много лъжи! Баща му не е изпълнявал мисия в Северния Атлантически океан. МК „Блейзък“ изобщо не е съществувал, а капитан Форест Малоун е бил командир на свръхсекретна подводница, която, Бог знае защо, се е намирала под ледовете на Антарктида.
Спомни си и останалото. Цяла армада бе потеглила на спасителна мисия в Северния Атлантически океан, но не бе открила никакви следи от корабокрушение. Според материалите в печата „Блейзък“ — експериментална подводница с ядрен реактор, вероятно пригодена за спасителни операции на морското дъно, е била смачкана от ВОДНОТО налягане. Малоун отлично помнеше думите, с които един капитан от Пентагона съобщи на майка му за нещастието, по принцип това задължение се падаше на офицер с много по-висок ранг, обикновено на някой вицеадмирал от флота.
Или този капитан бе излъгал, или командването бе излъгало него. Нищо чудно, че докладът бе останал засекретен.
Американските атомни подводници потъват много рядко — едва три от 1945 г. до наши дни. „Трешър“ поради авария в хидравличната система, „Скорпион“ при необясним взрив и „Блейзък“ по неизвестни причини. Или по-точно, НР-1А по неизвестни причини.
Във всеки един от материалите в печата, които двамата с Гари бяха изчели внимателно по време на лятната ваканция, се споменаваше за Северния Атлантик. Отсъствието на отломки се обясняваше с голямата дълбочина и многобройните каньони по океанското дъно. Което не преставаше да го учудва. Дълбочината би довела до смазване на корпуса и тотално наводняване на подводницата. Някакви отломки непременно би трябвало да изплуват на повърхността. Освен това специализираните екипи на флота бяха провели подробно звуково сканиране на района. В доклада изрично се подчертаваше, че са били прехванати някакви акустични сигнали, които са били чути от малцина и не са получили никакво смислено обяснение.
По дяволите. Той беше служил във флота. Беше постъпил като доброволец, беше дал клетва и я беше спазвал. За разлика от тях.
Една подводница потъва някъде в Антарктика, но реакция липсва. Не изпращат флотилия да я издирва, няма сонар, който да изследва морските дълбини. Не се събират показания на експерти, чертежи, графики, снимки. Липсва анализ на оперативните планове, довели до нещастието. Само един мизерен кораб, три дни разследване и доклад, в който няма нищо.
Някъде в далечината звъннаха камбани. Прииска му се да забие юмрук в стената. И после какво? Той посегна към мобилния си телефон.
Погледът на капитан Стърлинг Уилкърсън от военноморските сили на САЩ беше насочен навън, към „Постхотел“, който се виждаше добре през широката витрина на „Макдоналдс“. По улицата крачеха минувачи, сгушени в дебелите си дрехи. Беше студено, валеше сняг.
Гармиш представляваше истински възел от преплитащи се улички, повечето от които бяха превърнати в пешеходни зони. Приличаше на онези градчета играчки, които се предлагаха в магазините на „ФАО-Шуорц“ — с боядисани алпийски хижи, сгушени в памучни преспи и напръскани с пластмасови снежинки. Туристите със сигурност бяха привлечени от красивото селище и прекрасните писти по околните склонове. Капитан Уилкърсън обаче беше тук по друга причина: да наблюдава Котън Малоун. По тази причина той стана свидетел на драмата в кабината на лифта, където бившият агент от отдел „Магелан“ и настоящ собственик на книжарница в Копенхаген уби един въоръжен мъж, а после се спусна по пилона, скочи в снега и избяга с взета под наем кола. Уилкърсън го последва. Уверил се, че обектът остава в „Постхотел“, той зае позиция в заведението отсреща и си поръча бира.
Уилкърсън знаеше всичко за Котън Малоун.
Четирийсет и осем годишен, роден в Джорджия. Бивш флотски офицер, дипломиран юрист от Университета на Джорджтаун, специален агент в отдел „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Преди две години участва в престрелка по улиците на Мексико Сити, в резултат на която е ранен за четвърти път. Случилото се очевидно му идва в повече и той подава молба за напускане, одобрена лично от президента на Съединените щати. Почти веднага напуска и флота, преселва се в Копенхаген и отваря книжарница.
Всичко това беше напълно разбираемо. Но Уилкърсън беше озадачен от две неща. Първо, от името Котън. В личното досие на Малоун беше отбелязано истинското му име — Харолд Ърл. В него липсваше обяснение за необичайния прякор. Котън. Памук. И, второ, колко значима бе фигурата на бащата? Или по-скоро паметта за нея? Все пак онзи човек беше загинал преди цели трийсет и осем години.
Дали смъртта му все още имаше значение? Вероятно. Иначе Малоун не би стигнал до убийство, за да спаси материалите, получени от Стефани Нел.
Уилкърсън отпи глътка бира. Снежинките навън затанцуваха под поредния силен порив на вятъра. На платното се появи ярко изрисувана шейна, теглена от двойка лудуващи жребци със звънци на оглавниците. Пътниците в нея бяха завити с топли одеяла.
Той можеше да разбере мотивите на човек като Котън Малоун. Защото беше като него. След петнайсет години служба във военноморското разузнаване Уилкърсън беше изпратен в Берлин като негов неофициален резидент. По време на мандата си беше изпълнявал много важни и нерядко опасни мисии. Разбира се, не се беше случвало да скача от лифта от височина триста метра, но често се беше изправял очи в очи с опасността.
Погледна часовника си. Четири и двайсет следобед. Животът бе хубав.
Разводът с втората му съпруга година по-рано беше минал гладко, без кой знае какви разходи. Тя просто го бе напуснала, без да вдига излишен шум. А той се бе стегнал, бе свалил десет килограма от теглото си и бе добавил малко кестеняво към светлорусата си коса. В момента, благодарение на тези действия, изглеждаше поне с десет години по-млад от своите петдесет и три години. Очите му изглеждаха доста по-живи след намесата на един френски пластичен хирург, който бе опънал бръчките около тях. Друг специалист го отърва от очилата, а съветите на близък приятел диетолог го научиха как да съхранява енергията си с помощта на вегетарианството. Правият нос, леко хлътналите бузи и строгите вежди щяха да бъдат голямото му предимство при дълго чаканото повишение.
Адмирал. Мечтата му. Вече на два пъти го бяха подминавали. Обикновено с това се изчерпват шансовете на всеки висш офицер във флота. Но Лангфорд Рамзи му беше обещал и трети шанс.
Мобилният телефон в джоба му започна да вибрира.
— Малоун е прочел доклада — съобщи гласът отсреща.
— Вероятно до последната запетайка — кимна Уилкърсън.
— Време е да го пришпориш.
— Мъже като Малоун не бива да бъдат пришпорвани.
— Но могат да бъдат насочвани.
— Човечеството е чакало това откритие в продължение на хиляда и двеста години — не се сдържа той.
— Именно. Нека не го караме да чака повече.
Стефани седеше зад бюрото си и дочиташе доклада от разследването.
— И всичко това е фалшиво, така ли? — вдигна глава тя.
— Да — кимна Дейвис. — Подводницата изобщо не е била в Северния Атлантик.
— Какъв е бил смисълът?
— Риковър построил двете лодки от клас HP. Били любимите му рожби. Стрували цяло състояние, но по времето на Студената война никой дори не се замислял дали трябва да се отделят двеста милиона долара за нещо, което може да ни донесе някакво предимство пред руснаците. Но той го карал наистина през просото. Важни били единствено резултатите, никой не го било грижа за сигурността. Още повече, че малцина знаели за съществуването на тези подводници. Потъването на НР-1А обаче повдигнало въпроси на различни нива. Самата подводница. Нейната мисия. Купища неудобни въпроси. По тази причина флотът се скрил зад националната сигурност и се заловил да изработи фалшива теза.
— Изпратили са само един кораб да търси оцелели?
— Напълно съм съгласен с теб, Стефани — кимна е въздишка Дейвис. — Малоун има достатъчно пълномощия, за да прочете този материал. Въпросът е: трябва ли да го прави?
— Абсолютно — без колебание отвърна тя, спомняйки си огромната болка, която беше изпитала след неочакваното самоубийство на съпруга си и смъртта на сина си. Именно Малоун й беше помогнал да се освободи от агонията, именно това беше причината да му бъде задължена.
Телефонът на бюрото иззвъня. Един от сътрудниците й съобщи, че на другата линия е Котън Малоун, който настоява да разговаря с нея.
Стефани и Дейвис се спогледаха.
— Хич не ме гледай — промърмори той. — Не аз му дадох доклада.
Стефани посегна към слушалката, но Дейвис й направи знак да включи микрофона. Това не й хареса, но нямаше как да му откаже.
— Стефани — прозвуча гласът на Малоун. — Веднага бързам да ти кажа, че не съм в настроение да слушам глупости.
— Здрасти и на теб — отвърна тя.
— Ти прочете ли доклада, преди да ми го изпратиш?
— Не.
Което си беше чистата истина.
— Приятели сме от доста време, Стефани. Оценявам жеста ти, но ми трябва нещо друго. Без никакви въпроси.
— Мисля, че ти върнах услугата — отвърна тя.
— Значи тази ще бъде на моята сметка.
Тя вече знаеше какво ще поиска Малоун.
— Моторен кораб „Холдън“. През ноември седемдесет и първа е бил изпратен на специална мисия в Антарктика. Искам да знам дали капитанът му е още жив. Казва се Закари Алегзандър. Ако е жив, искам да разбера къде живее. Ако не е, ще трябва да потърся някой друг член на екипажа, за предпочитане офицер.
— Предполагам, че няма да ми кажеш защо.
— Прочете ли доклада? — отново попита Малоун.
— Защо питаш?
— Усещам го по гласа ти. Със сигурност знаеш защо се интересувам от тези неща.
— Току-що бях информирана за събитията на Цугшпице. След което реших да хвърля едно око на написаното.
— Имаш ли твои хора тук? Оперативни агенти или други?
— Не и от моите.
— След като си прочела доклада, вероятно си даваш сметка, че мръсникът лъже. Зарязали са подводницата на произвола на съдбата. Баща ми и останалите десет души на борда може би са чакали да бъдат спасени. Но никой не се е появил. Искам да разбера защо командването на флота е постъпило по този начин.
Ясно личеше, че е ядосан. Тя също.
— Искам да се срещна с един или няколко от офицерите на „Холдън“ — добави той. — Моля те, намери ми ги.
— Ще се връщаш ли?
— Само ако откриеш някой от тези хора.
Дейвис кимна.
— Добре. Ще ги открия.
Започваше да й писва. Появата на Едуин Дейвис не беше случайна. Малоун със сигурност беше манипулиран, тя също.
— Още нещо, след като вече си научила за лифта — добави той. — В кабината имаше една жена, която тикна пистолет под носа ми. Справих се с нея, но искам да я открия. Прибрали ли са я? Пуснали ли са я?
Достатъчно, кипна вътрешно Стефани. Малоун е верен приятел, който винаги е до нея, когато има нужда от него. Беше крайно време да му обясни какво се случва. А Едуин Дейвис да върви по дяволите.
— Всъщност забрави — неочаквано добави Малоун.
— Какво?
— Току-що я открих.
Изправен до прозореца на втория етаж, Малоун гледаше надолу към оживената улица. Жената от лифта, Паня, спокойно крачеше към заснежения паркинг пред „Макдоналдс“.
Малоун върна пердето на мястото му. Какво търсеше тук тази жена? Избягала ли бе, или полицията просто я бе пуснала да си върви? Той взе якето, навлече ръкавиците и тикна пистолета й в джоба си. Излезе от стаята и се спусна във фоайето. Беше напрегнат, но походката му остана спокойна.
Навън въздухът беше леден, като в гигантски фризер. Взетата под наем кола го чакаше до тротоара. Тъмното пежо, към което се бе отправила жената, даде десен мигач и напусна паркинга. Той подкара след него.
Уилкърсън допи бирата си. Беше забелязал как помръдва пердето на втория етаж в момента, в който жената от лифта мина покрай витрината.
Таймингът наистина е всичко. Допреди миг беше убеден, че Малоун трудно ще бъде накаран да напусне хотела. Но се оказа, че греши.
Стефани беше ядосана.
— Няма да участвам в това! — отсече тя и изгледа гневно Едуин Дейвис. — Още сега ще се обадя на Котън, пък ти, ако искаш, можеш да ме уволниш!
— Тук съм неофициално — кротко отвърна Дейвис.
— Без знанието на президента? — подозрително го изгледа тя.
— Въпросът е личен — кимна той.
— Трябва да знам повече.
Тя имаше лоши спомени от единствената операция, в която беше участвала под неговото пряко ръководство. Дейвис беше отказал да й се довери и на практика беше изложил живота й на опасност. Но в крайна сметка бе получила възможност да се увери, че този човек съвсем не е глупак. Беше защитил два доктората — по история на Съединените щати и международни отношения, към които трябваше да се прибавят и изключителните му организационни умения. Бе винаги приятелски настроен, любезен и земен. Точно като прекия си началник — президента Даниълс. Стефани беше имала възможност да се увери с очите си как хората го подценяват. Включително и самата тя. Трима държавни секретари го бяха използвали, за да въведат ред във ведомството си. В момента Дейвис беше член от екипа на Белия дом и успешно подпомагаше усилията на президентската администрация да довърши трите години от втория си мандат. И в момента този типичен бюрократ от кариерата най-спокойно нарушаваше установените правила.
— Бях убедена, че единствено аз си позволявам да излизам извън нормите — подхвърли тя.
— Този доклад не биваше да стига до ръцете на Малоун — поклати глава Дейвис. — Но след като научих, че си му го предала, реших, че ще ми трябва известна помощ.
— За какво?
— За един дълг, който имам да връщам.
— Точно в този момент? С всичките ти пълномощия като представител на Белия дом?
— Нещо такова.
— Какво искаш от мен? — предаде се с лека въздишка Стефани.
— Малоун е прав. Ние трябва да разберем какво е станало с мисията на „Холдън“ и офицерския му състав. Тоест да издирим онези от тях, които все още са живи.
Малоун караше внимателно след пежото. От двете страни на пътя се издигаха непристъпни, частично заснежени зъбери. Пътят водеше на север и бе изпълнен с остри завои. Гармиш остана далеч назад. Вековната борова гора бе достойна за справочника „Бедекер“. Тук, далеч на север, нощта настъпваше бързо. Още нямаше пет, но денят вече си отиваше.
Кратката справка с картата на съседната седалка показа, че скоро ще навлязат в алпийската долина Амергебирге, която се простираше в подножието на величествения връх Еталер Мандел, издигащ се на височина от почти три хиляди метра. Малка точка на картата обозначаваше селцето, в което току-що навлизаха. Той намали скоростта, придържайки се на безопасна дистанция от пежото.
Успя да засече навреме маневрата на жената пред себе си, която рязко завъртя кормилото и влезе в паркинга пред масивна бяла сграда на два етажа, изградена според всички изисквания на готическата архитектура. В средата й се издигаше широк купол, ограден от две остри кули. Върху медните плочки на покрива падаше ярка светлина.
Бронзовата табела над вратата гласеше МАНАСТИР „ЕТАЛ“. Жената слезе от колата и изчезна зад арката. Малоун паркира и я последва.
В сравнение с Гармиш тук въздухът беше значително по-студен. Потвърждение за по-голямата надморска височина. Той си даде сметка, че би трябвало да облече нещо по-дебело, но мразеше тежките палта. Винаги се беше присмивал на стереотипа за агента в шлифер, защото подобен вид дрехи ограничават свободата на движението. Пъхна ръце в джобовете на якето, пръстите му стиснаха дръжката на пистолета. Снегът заскърца под краката му. Циментовата пътечка го отведе във вътрешен двор с големината на футболно игрище, заобиколен от още сгради в бароков стил. Жената пред него крачеше бързо към църквата, в която непрекъснато влизаха и излизаха хора. Малоун ускори крачка. Тишината в затвореното пространство се нарушаваше единствено от скърцането на снега по замръзналата пътека и далечните призиви на невидима кукувица.
Той влезе в храма през високите готически порти, над които имаше скулптурна композиция с библейски сцени. Погледът му веднага беше привлечен от фреските на купола, изобразяващи рая. Покрай вътрешните стени на храма се издигаха каменни статуи и херувими, сякаш оживели от трепкащата светлина, заливаща ги със златни, розови и сиво-зеленикави отражения. Малоун беше виждал и други църкви в стил рококо. Повечето от тях бяха твърде претрупани, заличавайки изцяло идеите на строителя. Но тази беше различна. Тук украсата беше напълно подчинена на архитектурните решения.
Жената, която следеше, тръгна надясно, измина двайсетина метра и се насочи към съседното помещение, пълно със статуи. Тежката дървена врата се затръшна зад нея.
Малоун спря да обмисли следващите си действия. Всъщност нямаше избор. Приближи се до вратата и хвана металната дръжка. Дясната му ръка продължаваше да стиска пистолета в джоба. Натисна дръжката и вратата се открехна. Помещението беше малко. Куполът се крепеше на стройни бели колони. И тук украсата бе в стил рококо, но без да бъде прекалено натрапчива. По всяка вероятност това беше сакристията. Обзавеждането се изчерпваше с два високи шкафа, пред всеки от които имаше маса. До по-близката стояха две жени — тази от колата и още една, напълно непозната.
— Добре дошли, хер Малоун — обади се непознатата. — Отдавна ви чакам.
Къщата беше пуста, в гората наоколо нямаше никой. Но вятърът продължаваше да носи името му.
Той се закова на място. Не беше глас, а по-скоро неясен шепот, подет от зимния вятър. Адмиралът бе влязъл в къщата през отворената задна врата и в момента стоеше в просторно помещение, чиито мебели бяха покрити с мръсни кафяви чаршафи. През прозорците в дъното се виждаше част от широка поляна. Той стоеше неподвижно и се ослушваше напрегнато. След известно време реши, че така му се е причуло.
По дяволите! Наистина ли някой го викаше по име, или всичко беше плод на въображението му в тази зловеща обстановка?
След речта в клуба той се бе качил на колата и бе потеглил насам. Без компания, без униформа. Като началник на военноморското разузнаване трябваше да бъде незабележим. По тази причина избягваше както официалното облекло, така и служебната лимузина с шофьор. Нищо по замръзналата земя около къщата не сочеше скорошни посещения. Макар и силно ръждясала, бодливата тел на оградата изглеждаше непокътната. Самата къща беше отдавна изоставена, със счупени стъкла на прозорците и продънен покрив, без следи и някакви опити за ремонт. По негово мнение тя беше строена някъде през XIX век. Някога елегантната лятна резиденция днес се беше превърнала в развалина.
Вятърът продължаваше да вие. Според метеорологичната прогноза снегът най-сетне се беше преместил на изток. Рамзи сведе очи към дървения под. Върху пластовете мръсотия личаха единствено неговите стъпки.
Навън нещо издрънча. Счупено стъкло? Звън на метал? Трудно беше да се каже.
Стига вече. Край на глупостите. Разкопча палтото си и измъкна автоматичния валтер. Предпазливо тръгна наляво по дълъг и тъмен коридор. По гърба му полазиха тръпки. До слуха му долетя нов звук. Стържене, някъде вдясно. Последвано от металическо подрънкване откъм задната част на къщата. Явно компанията му се състоеше от двама души.
Адмиралът продължи бавно напред. Една бърза атака може би щеше да му свърши работа, още повече, че човекът в дъното на коридора продължаваше да демонстрира присъствието си с ритмично потракване.
Той си пое въздух, вдигна пистолета и влетя в кухнята. На плота на срещуположната стена, на три метра от него, се беше покатерило куче. Доста едър екземпляр от смесена порода, с увиснали уши и тъмна козина, изсветляваща към корема. Гърдите и муцуната му бяха бели. Песът изръмжа и заплашително оголи зъби. Задните му крака се стегнаха за скок. Откъм предната част на къщата се разнесе лай.
Две кучета?
Песът пред него скочи от плота и избяга през вратата. Той се върна във вестибюла точно навреме, за да зърне друго куче, което изскочи през прозореца. От гърдите му излетя въздишка на облекчение.
Сякаш вятърът оформяше гласни и съгласни, превръщаше ги в говор. Тих и неясен, но говор. Наистина ли беше така? Прогони тези глупости с огромно усилие на волята и започна оглед на стаите от другата страна на вестибюла. Още увити с чаршафи мебели, още подгизнали от влага тапети. Само старото пиано не беше покрито. Покритите със зебло картини на стената приличаха на заковани прозорци. Той се приближи и повдигна зеблото. Литографии, изобразяващи различни моменти от Гражданската война. Едната от Монтичело, другата от Маунт Върнън.
Премина в трапезарията. Поколеба се за миг, съвсем ясно си представи групичка бели мъже преди два века, които обядват на масата, отрупана с вкусни ястия — най-вероятно апетитни говежди пържоли и домашно омесена питка. А след това се прехвърлят в салона за чаша уиски със сода. Там играят традиционната партия бридж, а разпаленият мангал край масата изпълва въздуха с аромат на евкалипти. Разбира се, по същото това време предците на Рамзи зъзнат в бараките за роби.
Погледна към дългия коридор, в дъното на който се виждаше затворена врата. Отиде да провери стаята. Дъските на пода бяха покрити с дебел слой прах.
Този път не беше вятърът. Установил посоката, той се втурна към един покрит стол и смъкна чаршафа. Облак прах се вдигна във въздуха. Върху изгнилата дамаска лежеше магнетофон. Касетата се беше извъртяла някъде до половината.
Пръстите му се стегнаха около ръкохватката на пистолета.
— Виждам, че най-сетне си открил призрака ми — долетя глас зад гърба му.
Рамзи рязко се обърна. На прага стоеше нисък мъж, близо петдесетгодишен, с кръгло лице и бяла като снега навън кожа. В черната му, сресана на път коса блестяха сребристи нишки. Мъжът се усмихваше. Както винаги.
— Какъв е този театър, Чарли? — изръмжа Рамзи, докато прибираше пистолета си.
— По-приятен от едно банално „здрасти“, освен това обичам кучета. Явно тук им харесва.
Работеха заедно вече петнайсет години, но Рамзи така и не научи истинското му име. Познаваше го като Чарлс К. Смит-младши, с ударението на младши. Веднъж го попита за Смит-старши и в отговор получи половинчасова лекция по фамилна история, която почти със сигурност беше пълна измислица.
— Кой е собственик на това място? — попита Рамзи.
— Аз. Купих го преди месец. Сигурен съм, че къща в провинцията е добра инвестиция. Мисля да й направя основен ремонт и да я давам под наем. Измислил съм й и име: „Бейли Милс“.
— Малко ли ти плащам?
— Човек се нуждае от разнообразие, адмирале. Не мога да разчитам единствено на заплатата. Старостта наближава, а за нея трябват средства. Един от начините да се сдобия с тях е фондовата борса, друг — търговията с недвижими имоти.
— За ремонта на тази развалина ще ти трябва цяло състояние.
— Казаното ме подсеща за една важна информация, която наскоро прочетох. Поради неочаквания скок в цената на горивата, по-високите транспортни разходи и общото увеличение на цените лихвените проценти ще се повишават изключително бавно. Въпреки че правим всичко възможно за намаляване на разходите, без да влошаваме качеството на услугите, нашите акционери настояват за приемлива норма на печалба.
— Дрънкаш глупости, Чарли.
— Освен това платих куп пари за този имот и се нуждая от още средства.
На хартия Смит получаваше заплата срещу специализирани услуги в областта на наблюдението. Главно в чужбина, където законите срещу подслушването и други форми на проследяване не са толкова стриктни. Особено в Централна Азия и Близкия изток. По тази причина Рамзи изобщо не се притесняваше от сумите, които искаше Чарли.
— Добре, прати ми сметката. А сега е време за действие.
Беше доволен, че подготвителната работа беше свършена предварително, в рамките на годината. Досиетата бяха готови, плановете — утвърдени. Той знаеше, че шансът ще се появи. Не как и кога, а само, че ще се появи.
И това наистина се беше случило.
— Започваме с главния обект, както говорихме. После се местим на юг и се заемаме с другите двама.
— Слушам, капитане! — шеговито отдаде чест Смит. — Ще разпънем платната и ще хванем попътния вятър.
Какъв идиот, господи.
— Никакви контакти помежду ни преди края на операцията. Искам чиста работа, Чарли. Много чиста.
— Връщаме парите, ако не получите гарантираното удовлетворение — продължи да рецитира Чарли. — Задоволяването на нуждите на клиента е наша първа грижа.
Някои хора умеят да композират музика или да пишат романи, други рисуват или ваят скулптури. А Смит убиваше. Чисто и бързо, с ненадминат талант. Ако не беше този талант, ако Чарли Смит не беше най-добрият убиец на света, Рамзи отдавна щеше да го гръмне в идиотски ухилената физиономия. Но сега трябваше да го убеди във важността на предстоящата операция.
За целта измъкна валтера, свали предпазителя и навря дулото в лицето на Смит. Беше с двайсетина сантиметра по-висок и това му позволяваше да го гледа от горе на долу.
— Внимавай да не прецакаш нещата, Чарли! — заплашително изръмжа той. — Позволявам ти да мелиш глупости, но сега ме чуй добре:
Смит театрално вдигна ръце.
— Не ме бийте, госпожице Скарлет, моля ви! Много ви моля…
Изрече тези думи с изтънял глас, груба имитация на актрисата в стария филм.
Рамзи не обичаше расистките закачки и дулото остана на сантиметър от лицето на Смит.
— Хей, адмирале, я се стегни — ухили се Чарли.
А Рамзи неволно се запита какво може да изкара от релсите тоя тип. После прибра пистолета.
— Имам един въпрос — обади се след секунда Смит. — Много сериозен въпрос.
Рамзи очаквателно го погледна.
— Боксерки или слипове?
Мили боже! Рамзи се обърна и напусна стаята.
— Кажи, адмирале — изкиска се зад гърба му онзи. — Боксерки или слипове? Или си от онези, които си развяват карантиите? Според Си Ен Ен десет процента от гражданите на тази страна не носят бельо. Аз съм един от тях. Обичам да ми е проветрено.
Рамзи продължаваше да крачи към изхода.
— Нека силата да е с теб, адмирале — извика зад гърба му Смит. — При джедай като мен няма празно. Бъди спокоен. Докато мигнеш, всички ще бъдат мъртви.
Малоун напрегнато се огледа. В момент като този всеки детайл има значение. Вдясно зееше отворена врата, зад която цареше мрак.
— Тук сме само ние — отгатна тревогата му домакинята.
Английският й беше добър, с лек немски акцент. Ръката й направи леко движение и жената от лифта тръгна към него, опипвайки отока на лицето си, причинен от неговия ритник.
— Надявам се, че някой ден ще имам шанс да ти го върна — рече тя.
— Вече получи този шанс, успявайки да ме примамиш тук — поклати глава той.
Жената доволно се усмихна, подмина го и затвори вратата след себе си.
Малоун насочи вниманието си към спътницата й. Висока, с отлична фигура и пепеляворуса, късо подстригана коса. Гладка бяла кожа, с едва доловим розов оттенък. Очите й имаха цвят на кафе с мляко и излъчваха някаква особена съблазън. Беше облечена с дънки, бежов пуловер с висока яка и сако от агнешка вълна. Излъчваше аристократизъм, който будеше безпокойство. Беше разкошна жена и го знаеше.
— Коя си ти? — попита той и измъкна пистолета от джоба си.
— Уверявам те, че не съм заплаха за теб — отвърна жената. — Желанието да се срещнем ми донесе немалко неприятности.
— С пистолета все пак се чувствам подобре, ако нямаш нищо против.
— Както искаш — сви рамене тя. — Отговарям на въпроса ти, казвам се Доротея Линдауер и живея наблизо. Произхождам от старо баварско семейство, чиито корени стигат чак до фамилията Вителсбах. Ние сме от рода Оберхойзер. Свързани сме с планината. Както и с този манастир. Дотолкова, че бенедиктинците ни дават известна свобода.
— Като например да организирате убийство, а после да подмамите убиеца в сакристията им?
Линдауер леко сбърчи веждите.
— И това се случва. Не много често все пак.
— Откъде разбра, че точно в този ден ще бъда в планината?
— Имам приятел, който ме информира за всичко.
— Нуждая се от по-добър отговор.
— Проявявам интерес към съдбата на американската подводница „Блейзък“. Много искам да разбера какво всъщност се е случило. Предполагам, че вече си прочел доклада от разследването. Научи ли нещо ново?
— Съжалявам, но трябва да вървя — промърмори Малоун и се обърна към вратата.
— Ние с теб имаме нещо общо — подхвърли тя.
Той не намали ход.
— Бащите ни са били сред екипажа на онази подводница.
Стефани натисна един бутон на стационарния телефон. Все още беше в кабинета си в компанията на Едуин Дейвис.
— Търсят ви от Белия дом — прозвуча гласът на един от помощниците й.
Тя побърза да се свърже, а Дейвис запази мълчание.
— По всичко личи, че пак започваме — прогърмя един глас в слушалката и отекна и във високоговорителя, включен за удобство на Дейвис.
Гласът на президента Даниълс.
— Какво съм направила този път? — отвърна с въпрос тя.
— Стефани, за всички ще е по-лесно, ако преминем направо на проблема.
Тези думи бяха изречени от друг глас, женски. Той принадлежеше на Даян Маккой, колежка на Дейвис със същия ранг — помощник-съветник по въпросите на националната сигурност, която не можеше да се нарече близка на Стефани.
— Какъв проблем, Даян?
— Преди двайсет минути си изтеглила служебното досие на капитан Закари Алегзандър, пенсиониран офицер от военноморските сили на САЩ. Искаме да разберем защо военноморското разузнаване вече разследва твоя интерес. И, второ, защо преди няколко дни си разрешила копирането на секретен доклад, свързан със загубата на подводница преди трийсет и осем години?
— Бих отвърнала с друг въпрос — рече Стефани. — Защо военноморското разузнаване проявява интерес към толкова стара история?
— Тук сме на едно мнение — намеси се Даниълс. — Аз самият бих искал да имам отговора. Между другото успях да хвърля едно око на прословутия доклад. В него няма нищо. Алегзандър е бил съвестен офицер, който просто е изслужил своите двайсет години и е излязъл в пенсия.
— А вие защо сте замесен, господин президент?
— Замесен съм, защото Даян се появи в кабинета ми и каза, че трябва да се свържем с теб.
Дрън-дрън. Никой не можеше да каже на Дани Даниълс какво трябва да направи. След три мандата като губернатор и един като сенатор той бе спечелил и изборите за президент на Съединените щати. Два пъти. И съвсем не беше глупав въпреки някои мнения в тази посока.
— Извинете, сър, но моите впечатления от вас са малко по-други. Вие винаги правите онова, което решите сам.
— Такава ми е службата. Хубаво. Явно нямаш желание да отговориш на въпроса на Даян, затова аз ще ти задам един: случайно да знаеш къде се намира в момента Дейвис?
Дейвис размаха отчаяно ръце. Тя не биваше да издава присъствието му.
— Изгубил ли се е? — направи опит да спечели време Стефани.
— Не съм забравил как подреди онзи мръсник Брент Грийн, за да спасиш скривалището ми — засмя се Даниълс. — Знам, че си смела жена, Стефани. Но този път проблемът е сериозен. Едуин е решил да полудува. Някакъв личен въпрос. Вчера си взе два дни отпуск и изчезна. Според Даян е дошъл при теб.
— Аз дори не го харесвам — направи гримаса Стефани. — Заради него за малко не ме убиха във Венеция.
— Според дневника на охранителната фирма в момента той се намира във вашата сграда — обади се Маккой.
— Стефани — въздъхна Даниълс. — Когато бях хлапе, един от моите приятели разказа в час как двамата с баща му отишли на риба и почти веднага уловили трийсеткилограмов костур. Но учителката не беше толкова загубена и веднага отсече, че това е невъзможно. А после, за да накара моето приятелче да си извлече поука от лъжата, разказа друга случка. Някаква мечка изскочила от гората и я нападнала, но била прогонена от джафкането на малко кученце. „Вярваш ли на тази история?“ — попита тя. „Разбира се — отвърна приятелят ми. — Беше моето кученце.“
Стефани се усмихна.
— Едуин е моето кученце, Стефани — добави президентът. — Каквото и да направи, аз веднага научавам. В момента обаче е затънал до гуша. Ще можеш ли да ми помогнеш? Защо се интересуваш от този капитан Закари Алегзандър?
Достатъчно. Беше стигнала твърде далеч. Отначало, за да помогне на Малоун, а сега и на Дейвис.
— Защото Дейвис каза, че трябва — искрено отвърна тя.
Лицето на Дейвис помръкна.
— Дай му слушалката — кратко заповяда Даниълс.
Стефани се подчини.
Вперил поглед в лицето на Доротея Линдауер, Малоун чакаше отговор.
— Баща ми Диц Оберхойзер е бил на борда на „Блейзък“ — поясни тя.
Направи му впечатление, че жената продължава да използва фалшивото име на подводницата. Вероятно не знаеше много, но по-вероятно се опитваше да го заблуди. Но името му беше познато. Да, в доклада се споменаваше за оперативен специалист на име Диц Оберхойзер.
— Какво е правил там? — попита на глас той.
Красивите й черти омекнаха, но не и очите й, които продължаваха да го пронизват. Напомняше му за Касиопея Вит — една друга жена, която беше успяла да привлече вниманието му.
— Задачата на баща ми е била да търси началото на цивилизацията.
— Само толкова? Аз пък си мислех, че е била по-важна.
— Много добре разбирам, че иронията може да бъде защитно средство, хер Малоун. Но когато става въпрос за баща ми, не бих прибягвала до нея. Убедена съм, че и ти си на същото мнение.
Острите й думи нямаха особен ефект.
— Не отговори на въпроса ми. Какво е правел на борда?
На лицето й се появи едва забележима гневна руменина, която бързо се стопи.
— Говоря сериозно. Задачата му наистина е била да търси началото на цивилизацията. Това беше голямото предизвикателство на живота му.
— Не обичам да си играят с мен — изръмжа Малоун. — Заради теб днес убих човек.
— Грешката си е негова. Прояви прекалено усърдие и те подцени. Но поведението ти напълно потвърди всичко, което бях чувала за теб.
— Очевидно убийствата не те плашат, но с мен не е така.
— Доколкото съм осведомена, едва ли са нещо непознато за теб.
— От други
— О, да.
Малоун пристъпи към масата и прибра пистолета в джоба на якето си. Ако тази жена искаше смъртта му, по всяка вероятност вече щеше да е мъртъв.
Размерите на книгата бяха около петнайсет на двайсет и пет сантиметра, с дебелина почти пет. Очите му по навик отчетоха характерните й особености. Корица от телешки бокс. Скромно, лишено от цветове оформление. Плосък гръб без никакви обозначения — доказателство за нейната дълга история, тъй като през средновековието книгите са били съхранявани не в отвесно, а в легнало положение. Оттам и чистият гръб.
Внимателно разтвори кориците и започна да прелиства сухите и втвърдени от старост страници, изработени от фин пергамент. Не след дълго забеляза наличието на някакви странни чертежи в полетата, придружени от ръкописен текст на непознат език.
— Какво е това?
— Нека ти разкажа за едно събитие. Случило се е на север оттук, в Аахен, през една неделна майска утрин хиляда години след раждането на Христос.
Малоун изслуша историята, без да скрива скептицизма си.
— Според непотвърдени исторически сведения Ото изрязал ноктите на Карл Велики, махнал един зъб и заповядал да направят златна отливка на носа му. След което запечатал гробницата.
— От тона ти разбирам, че вярваш на тази легенда.
— Кой знае? Неслучайно онези времена са наречени „тъмните векове“.
На последната страница се виждаше символът, изографисан върху щита, открит в гробницата — една любопитна комбинация на буквите K, R, L и S, но и още няколко неща. Малоун се обърна към домакинята за обяснение.
— Това е пълният подпис на Карл Велики — отвърна тя. — Буквата А от Карл е открита в центъра на кръста. Другите, разположени отляво и отдясно, вероятно са били добавени от някой писар.
— Това ли е книгата от неговата гробница?
— Да.
Стефани забеляза как Едуин Дейвис се сви на стола, обзет от неудобство.
— Говори, Едуин — прозвуча в мембраната гласът на Даниълс. — Какво става?
— Сложно е.
— Учил съм в колеж, служил съм в армията. Бил съм губернатор и сенатор. Мисля, че ще разбера.
— Искам да се справя сам.
— Ако зависеше от мен, Едуин, щях да ти кажа, разбира се, направи го. Ето, Даян се е изправила на нокти. Военноморското разузнаване задава въпроси, на които ние тук нямаме отговори. В повечето случаи оставям децата да се бият на пясъка, но сега, тъй като вече ме въвлякоха в тази история, искам да знам. Казвай за какво става въпрос.
От ограничените си контакти с помощник-съветника по националната сигурност Стефани беше останала с впечатлението, че този човек притежава огромно самообладание. От което в момента нямаше дори следа. Даян Маккой положително бе имала случаи да наблюдава притеснението му, но Стефани не изпита удоволствие от гледката.
— Операция „Висок скок“ — промърмори Дейвис. — Запознат ли сте с нея?
— Е, тук ме хвана — отвърна Даниълс. — Един на нула за теб.
Дейвис запази мълчание.
— Чакам — обади се президентът.
— Въпросната операция вдъхнала живот на целия флот — заключи Дейвис. — Успехът й бил безспорен.
— На кого му пука? — изръмжа в отговор Даниълс.
— А знаете ли, че през 1948-а ние отново сме се върнали в Антарктида? — отвърна с въпрос Дейвис. — Операция „Вятърна мелница“. Споменатите седемдесет хиляди снимки от въздуха по време на „Висок скок“ се оказали безполезни, защото никой не се сетил за поставянето на наземни жалони, които биха позволили някаква интерпретация на заснетото. На практика фотографиите не били нищо повече от бели полета. Една от целите на „Вятърна мелница“ била да се поставят такива жалони.
— Какъв е смисълът, Едуин? — обади се Даян Маккой. — Каква връзка има с нас?
— Похарчили сме милиони долари, за да изпратим хора и кораби, които да картографират района, но забравят да поставят жалони по вечните ледове. Нима довършването на започнатото е лишено от смисъл?
— Намекваш, че операция „Вятърна мелница“ е имала и други цели? — попита Даниълс.
— И двете експедиции са имали други цели. В тях са участвали малки специализирани отряди, състоящи се от по шест души. Съответно подготвени и инструктирани. Те няколкократно са слизали на брега. Благодарение на тяхната дейност, корабът на Закари Алегзандър е изпратен на мисия в Антарктика през 1971-ва.
— В личното му досие няма нищо, свързано с тази мисия — каза Даниълс. — Там фигурира единствено заповедта за назначението му като командир на „Холдън“ за срок от две години.
— Алегзандър е отплавал за Антарктика със задачата да търси изчезнала подводница.
Отсреща се възцари тишина.
— Същата, която е изчезнала преди трийсет и осем години? — попита най-накрая Даниълс. — И докладът от разследването, който Стефани е изтеглила току-що?
— Да, сър. В края на шейсетте години ние сме построили две свръхсекретни подводници. НР-1 и НР-1А. Първата е на вода и до днес, но НР-1А изчезнала през 1971-ва някъде в Антарктика. Никой не знае за този провал, защото мисията й била строго секретна и нещата били потулени. Само „Холдън“ отишъл да я търси. Господин президент, капитан на НР-1А е бил офицер на име Форест Малоун.
— Бащата на Котън?
— А какво предизвика твоя интерес? — намеси се рязко Даян.
— Един от членовете на екипажа се казва Уилям Дейвис. Моят по-голям брат. Заклех се, че ако някога получа възможност да разбера какво се е случило с него, непременно ще го направя. — Дейвис замълча за момент и тихо добави: — А в момента имам тази възможност.
— Какво предизвиква интереса на флотското разузнаване? — попита Даян.
— Не е ли очевидно? Потъването на подводница е прикрито с дезинформация. Просто са я изоставили на произвола на съдбата, ако не броим мисията на „Холдън“. Представяш ли си какво ще стане, ако тези факти се появят в предаване като „60 минути“? Ще станем за смях пред цялата страна. И за срам.
— Ясно, Едуин — рече с лека въздишка Даниълс. — Добре си навързал нещата. Два на нула за теб. Продължавай в същия дух, но се пази. След два дни да си тук.
— Благодаря ви, сър. Оценявам отношението ви.
— Един съвет — небрежно подхвърли президентът. — Вярно е, че рано пиле рано пее, но не забравяй, че втората мишка получава сиренцето.
Линията прекъсна.
— Даян трябва да е бясна — подхвърли Стефани. — Няма как да не е, защото остава извън играта.
— Хич не си падам по амбициозните чиновници — промърмори Дейвис.
— Мнозина са убедени, че ти си именно такъв.
— Но грешат.
— По всичко личи, че правиш самостоятелно разследване. Лично аз имам впечатлението, че адмирал Рамзи е готов да направи всичко, за да потули случая. Да спаси авторитета на службата и всички останали глупости. Той е най-подходящият пример, ако говорим за амбициозни чиновници.
— За Даян си права — промърмори Дейвис и се изправи. — Няма да изтече много време, преди да се включи в играта, а разузнаването ще я последва. — Ръката му махна към разпечатките, които бяха свалили. — Затова се налага да отскочим до Джаксънвил, Флорида.
Според документите, които току-що беше прочела Стефани, капитан Закари Алегзандър живееше именно в Джаксънвил.
— Но защо и аз? — пожела да узнае тя.
— Защото каза „не“.
— Самотният Рамбо, а? — усмихна се тя.
— Имам нужда от помощта ти, Стефани. Нали знаеш за услугите? Сега ще ти бъда задължен.
— Окей, това ми е достатъчно — изправи се тя.
Причината за бързото й съгласие беше друга. И нейният сънародник го знаеше. В заключенията на доклада, който беше прочела по негово настояване, не се споменаваше за член на екипажа на НР-1А на име Уилям Дейвис.
Малоун гледаше с нескрито възхищение книгата, която лежеше на масата.
— Идва направо от гробницата на Карл Велики, а? — промърмори той. — Написана преди хиляда и двеста години? Изглежда много добре за възрастта си.
— Много сложна и объркана история, хер Малоун. Която продължава цели дванайсет века.
Тази жена очевидно не обичаше да й задават въпроси.
— Все пак опитай — рече той.
Пръстът й се насочи към книгата.
— Познаваш ли този език?
Той се наведе над една от страниците, запълнена със странен текст. В полетата имаше рисунки на голи жени, излегнали се във вани с особена конструкция. Най-вече по отношение на водопровода, който изглеждаше по-близо до анатомията, отколкото до хидравликата.
Голяма част от страниците бяха запълнени с някакви странни астрономически обекти, сякаш видени през телескоп. Растителност с развита мрежа от корени, странен календар със зодиакални символи, около които имаше голи човешки фигурки, надничащи от някакви кофи за смет. Илюстрациите бяха толкова много, че непознатият текст приличаше по-скоро на обяснения под снимки.
— Ото III правилно е отбелязал, че това е езикът на небесата — каза жената.
— За пръв път чувам, че небесата се нуждаят от език.
— По времето на Карл Велики е имало доста по-различни представи за небесата — усмихна се тя.
Малоун плъзна пръст по символа, изрисуван на корицата.
— Какво е това?
— Нямам представа.
Той бързо осъзна какво липсва в книгата — кръв, чудовища, митични зверове. Никакви конфликти и деструктивни намеци, никакви религиозни символи и капани на индивидуалната власт. Нищо, което да сочи някакъв познат начин на живот — сечива, обзавеждане, средства за транспорт. От страниците на книгата лъхаше нещо извънземно, нещо извън времето и пространството.
— Искам да те заведа на едно друго място — обади се жената.
Той се поколеба.
— Хайде — настоя тя. — Нали си свикнал на всякакви ситуации.
— Аз продавам книги.
Ръката й махна към отворената врата в далечния край на помещението.
— В такъв случай вземи книгата и ме последвай.
Но Малоун не беше в настроение да отстъпва.
— Какво ще кажеш, ако ти вземеш книгата, а аз си остана с пистолета? — подхвърли той и пръстите му здраво стиснаха оръжието.
— Добре — кимна тя. — След като ще се почувстваш подобре…
Жената вдигна книгата и тръгна към вратата. Малоун я последва.
Озоваха се пред каменно стълбище, което се извиваше надолу и свършваше пред друга слабо осветена врата. Поеха по него. Попаднаха в тесен коридор с дължина почти двайсет метра. От двете му страни имаше симетрично подредени дървени врати. В дъното също имаше врата.
— Крипта ли е?
— Не — поклати глава тя. — Монасите погребват мъртвите си горе, в манастира. Това са останки от средновековна обител, която днес се използва за склад. Дядо ми е прекарвал много време тук, особено по време на Втората световна война.
— Скривалище?
— В известен смисъл — кимна тя и пое напред по коридора, осветен от няколко голи крушки.
Помещението се оказа нещо като музей, запълнен от странни каменни предмети и няколко пана с фина дърворезба. Четирийсет, може би петдесет експоната, всеки под собствен кръг от ярка светлина. В дъното бяха подредени няколко маси, също осветени отгоре. До стената имаше двойка дървени шкафове, боядисани в типичните баварски цветове.
Жената посочи резбованите пана, под които бяха подредени най-различни дреболии, изработени от дърво: кръстове и полумесеци, звезди и сърца, звезди и корони.
— Събирани са от фронтоните на селските къщи в Холандия. Някои хора ги наричат фолклорно изкуство. Но за дядо ми бяха нещо повече, което е изгубило значението си с времето. Затова ги събираше.
— След поражението на Вермахта?
В очите й проблесна раздразнение.
— Дядо ми беше учен, а не нацист.
— Доста изтъркана версия, не мислиш ли?
Тя умишлено пренебрегна заядливостта му.
— Какво знаеш за арийците?
— Достатъчно, за да си давам сметка, че тази идея не е рожба на нацистите.
— Още един пример за фотографската ти памет?
— Ти си истински извор на информация за мен.
— Която положително ще събереш и за мен, ако решиш, че си заслужава.
Това си беше чистата истина.
— Концепцията за арийската раса възниква през осемнайсети век — продължи тя. — Тази раса се състои от високи, стройни и мускулести индивиди със златиста коса и сини очи. По онова време се обръща внимание и на приликата между древните езици. Идеята, обърни внимание, е на британски юрист във Върховния съд на Индия. Той изучавал санскритски и пръв забелязал близостта на този език със старогръцкия и латинския. В един момент започнал експерименти с думата „ариа“, означаваща „благородство“. С нейна помощ изучавал различните индийски диалекти. Повечето учени след него забелязали близостта на санскритския с други езици и започнали да използват думата за описание на тази езикова група.
— Ти лингвист ли си?
— Едва ли, но дядо ми е бил истински познавач. — Тя посочи към един от каменните блокове. Скулптура, изобразяваща човешка фигура на ски. — Тази е от Норвегия, на възраст четири хиляди години. Другите екземпляри са събирани в Швеция. В тях са издълбани кръгове, дискове и колела. Според дядо ми именно това е езикът на арийците.
— Глупости!
— Така е. Но нещата не спират дотук.
Разказът й продължи с историята на един народ от блестящи воини, обитавал преди много години някаква дълбока и спокойна долина в Хималаите. Драматично събитие, което така и не оставило следи, принудило тези хора да напуснат домовете си и да се превърнат в професионални бойци. Част от тях тръгнали на юг и покорили Индия. Други се насочили на запад и стигнали чак до студените и дъждовни гори на Северна Европа. По пътя те нагодили езика си към местните наречия и именно това обяснява откритата по-късно близост. Тези хималайски нашественици нямали име. Такова получили чак през 1808 година от един немски литературен критик, който ги нарекъл арийци. По-късно друг немски писател, който не притежавал качествата на историк и лингвист, свързал арийците с нордическите племена, като ги обявил за едно цяло. Написал серия от книги на тази тема, които се превърнали в бестселъри на двайсетте години.
— Пълно безумие — заключи с въздишка дамата. — Без факти, на които да се опира. На практика арийците са митичен народ с измислена история и взето назаем име. Но през 30-те години на миналия век националсоциалистите били привлечени от романтиката, която излъчва тази сага. Думата „ариец“ все по-често се повтаряла в пряка връзка с историята на нордическите племена и на самите германци. Така е и до днес. Представата за завоевателя с руса коса и сини очи все още докосва душите на германците и подхранва тяхната суета. Така онова, което започва като безобидно лингвистично проучване, се превръща в смъртоносно расистко оръжие, взема милиони жертви и мотивира хората да вършат неща, които при други обстоятелства никога не биха извършили.
— Стари истории — сви рамене Малоун.
— Нека ти покажа нещо, което не е такова — предложи тя и започна да си пробива път сред изложените експонати.
Не след дълго спряха пред пиедестал, на който се крепяха четири напукани каменни плочи. Върху тях личаха дълбоко издълбани знаци. Малоун се наведе и огледа буквите.
— Прилича ми на онзи текст — отбеляза той. — Буквите са същите.
— Абсолютно — кимна тя.
— Още скандинавски заклинания? — изправи се той.
— Тези плочи идват от Антарктида.
Книгата. Камъните. Непознатият език. Баща му. Нейният баща. НР-1А. Антарктида.
— Какво искаш от мен?
— Плочите са открити от дядо ми, който ги докарал тук. Баща ми посвети живота си на дешифрирането им, както и на нея. — Ръката й леко повдигна книгата. — И двамата бяха безнадеждни мечтатели. Аз искам да разбера за какво са жертвали живота си, а ти със сигурност искаш да знаеш защо е загинал баща ти. Но за тази цел трябва да разкрием загадката на онова, което дядо ми наричаше „наследството на Карл Велики“.
— Откъде знаеш, че има връзка с онази подводница? — попита той.
— Татко е попаднал там случайно. Бил е участник в събитията. Фактически именно той е предизвикал тези събития. Десетки години се опитвам да получа класифицирания доклад за „Блейзък“ но без успех. А ти разполагаш с него.
— Все още не си ми обяснила откъде знаеш всичко.
— Имам контакти с флота. От тях разбрах, че твоята бивша началничка Стефани Нел се е сдобила с доклада и ти го е изпратила.
— Това не обяснява откъде си получила информация, че ще бъда в планината именно днес.
— Засега предпочитам да не отговарям на този въпрос.
— Ти ли изпрати двамата, които ме нападнаха в кабината?
Тя кимна.
Малоун изобщо не хареса отношението й, но същевременно беше силно заинтригуван. Намираше се в подземията на древен манастир в Бавария, заобиколен от древни камъни със странни надписи. Пред очите му лежеше книга, която вероятно е била притежание на Карл Велики. И която не можеше да прочете. Ако тази Доротея Линдауер казваше истината, връзката със смъртта на баща му ставаше съвсем вероятна. Но съвместните действия с тази жена бяха лудост. Не се нуждаеше от нея.
— Ще се въздържа, ако нямаш нищо против — промърмори той и тръгна към изхода.
— Съгласна съм — подхвърли след него тя. — Ние с теб никога не бихме могли да работим заедно.
Той се обърна и сбърчи вежди.
— Стой далеч от мен!
— Лека вечер, хер Малоун.
Изправен под един бук с отрупани от снега клони, Уилкърсън наблюдаваше книжарницата в пасажа с живописни магазинчета, който се намираше на две крачки от коледния базар. Пешеходната зона беше пълна с хора, а ярката светлина на прожекторите създаваше илюзията за топлина в мразовитата нощ. Сухият въздух беше пропит от аромата на канела, ръжени хлебчета и захаросани бадеми, сред който се промъкваше апетитната миризма на шницели и кренвирши, цвъртягци на скарите с дървени въглища. В църквата някой свиреше Бах.
Слабите лампички на витрината свидетелстваха, че книжарницата е отворена и собственикът очаква клиенти. Животът на Уилкърсън беше на път да се промени. Прекият му началник, адмирал Лангфорд Рамзи, беше обещал, че ще получи златна звезда на пагона веднага след завръщането му от Европа.
Но той изпитваше известни съмнения относно Рамзи. Проблемът беше в цвета на кожата му. На черните не можеше да се вярва. Все още помнеше детството си в малкото градче в Южен Тенеси, където хора като баща му си вадеха хляба във фабриката за килими. Бели и чернокожи бяха живели десетки години в затворени общности, но промените в законодателството и политиката започваха да ги обединяват. Една лятна вечер той си играеше в стаята, а в малката кухня се бяха събрали съседите и оживено обсъждаха бъдещето си. Деветгодишното момче не можеше да разбере от какво са разстроени те и на другия ден попита баща си.
Баща му се оказа прав. На тези хора не можеше да се има доверие. Особено на един от тях, който се беше издигнал до поста адмирал във флота и оглавяваше военноморското разузнаване. Но нима имаше избор? Пътят му към адмиралските пагони минаваше пряко през Лангфорд Рамзи.
Уилкърсън погледна часовника си.
На улицата се появи една тойота и спря пред два магазина по-долу от книжарницата. Страничното стъкло се плъзна и шофьорът махна с ръка. Уилкърсън сложи кожените ръкавици и се насочи към входа на книжарницата. Почука леко и собственикът му отвори.
— Добър вечер, Мартин.
Поздравът му беше предназначен за нисък мъж с наднормено тегло и гъсти черни мустаци.
— Радвам се да те видя — отвърна на немски мъжът.
Беше облечен както при първата им среща, с папийонка и тиранти.
Книжарницата представляваше еклектична комбинация между старо и ново, с видимо ударение върху окултното. А собственикът имаше репутацията на дискретен посредник.
— Надявам се, че си имал добър ден за бизнес.
— Слаба работа. Почти нямаше клиенти. Но при този сняг и изкушенията на коледния базар малцина мислят за книги.
Мартин затвори вратата и сложи резето.
— Дано ти донеса късмет. Май е време да приключваме.
През последните три месеца този немец беше действал като посредник, доставяйки от различни източници широка гама от редки книги и документи. Всички на една и съща тема, с надеждата това да остане незабелязано.
Уилкърсън го последва зад завесата, която отделяше предната от задната част на книжарницата. От първата си визита знаеше, че в началото на XX век в тази сграда се бе помещавала банка. От нея беше останал голям трезор с метална врата, снабдена с цифрова ключалка. Немецът нагласи шифъра, тежките панти изскърцаха. Вътрешността се освети от гола крушка.
— Цял ден се блъскам с тези неща — промърмори Мартин.
Уилкърсън пристъпи към купчината кашони и вдигна капака на един от тях. Вътре имаше броеве на „Германиен“ — месечно археологическо и антроположко списание, издавано от нацистите през 30-те години на миналия век. В друг кашон бяха събрани книги с луксозни кожени корици, озаглавени
— Това издание е било подарък от Хайнрих Химлер за петдесетия рожден ден на Хитлер — поясни Мартин. — Истинско чудо, че успях да се сдобия с него, при това на съвсем разумна цена.
В останалите кашони имаше още списания, писма, договори и други документи, всичките от периода около Втората световна война.
— Имах късмет, че издирих продавачи с финансови проблеми. В днешно време все по-трудно се намират такива хора. А сега да поговорим за плащането.
Уилкърсън бръкна във вътрешния джоб на сакото си и му подаде един плик.
— Десет хиляди евро, както се договорихме.
Немецът доволно плъзна палец по банкнотите. Напуснаха трезора и се върнаха в магазина. На крачка от завесата Мартин внезапно се завъртя и насочи пистолет в гърдите на Уилкърсън.
— Аз не съм аматьор — изръмжа той. — Но онзи, за когото работиш, явно ме взема за такъв.
Уилкърсън направи безуспешен опит да преодолее изненадата.
— Онези хора навън. Защо са тук?
— За да ми помогнат.
— Аз изпълних условията ти. Купих какво искаше.
— Значи нямаш основания за безпокойство. Тук съм единствено заради кашоните.
— Парите? — попита Мартин и размаха плика пред очите му.
— Едва ли — сви рамене Уилкърсън.
— Предай на хората, които финансират тази сделка, да ме оставят на мира!
— Откъде знаеш, че не я финансирам аз?
Очите на Мартин изпитателно пробягаха по лицето му.
— Някой те използва — констатира той. — Или още по-лошо, ти самият си се предложил. Имаш късмет, че не те гръмнах.
— А защо не го направи?
— Да не си хабя куршумите. Ти не представляваш заплаха за мен. Но пак повтарям, кажи на работодателя си да ме остави на мира. А сега си взимай кашоните и изчезвай.
— Ще ми трябва помощ.
— Не — тръсна глава Мартин. — Онези двамата си остават в колата. Сам ще ги изнесеш. И внимавай, защото ще те гръмна при първото подозрително движение.
Доротея Линдауер се беше втренчила в сиво-синкавите камъни, които дядо й беше докарал от Антарктида. Отдавна не беше идвала тук, защото те не я интересуваха. Но сега, докато пръстите й се плъзгаха по вдлъбнатините на странните букви, вече не беше толкова сигурна. Глупаци. И двамата бяха глупаци. Особено дядо й.
Херман Оберхойзер беше роден в аристократично семейство на консервативни политици с твърди убеждения. Включил се в началото на 30-те години в антиполското движение с основната цел да събира средства за война с омразната Ваймарска република. Когато Хитлер дойде на власт, той постави рекламната си фирма в услуга на националсоциалистите, предлагайки почти безплатно печатно пространство за популяризиране на техните идеи. Така помогна на „кафявите ризи“ да се превърнат от терористи в лидери. По-късно постави основите на вестникарската си империя и стана председател на Германската национална народна партия, която по-късно се обедини с нацистите. Междувременно отгледа тримата си синове. Двама от тях така и не дочакаха края на войната. Единият загина в Русия, а другият — във Франция. Бащата на Доротея оцеля по единствената причина, че бе твърде млад, за да го вземат в армията. След края на войната дядо й стана част от хилядите разочаровани германци, спомогнали за възхода на Хитлер и оцелели, за да понесат срама от неговите престъпления. Той загуби вестниците си, но има късмета да запази фабриките за производство на хартия и петролната рафинерия, които бяха нужни на съюзниците. Благодарение на тях греховете му не бяха простени, но потънаха в удобна забрава.
Освен това дядо й изпитваше ирационална гордост от тевтонския си произход. Заслепен от немския национализъм, той бе убеден, че западната цивилизация е на ръба на разрухата и единствената й надежда е възкресяването на отдавна загубените истини. В края на 30-те той забеляза странните символи по холандските къщи и постепенно започна да вярва, че те, както и скалното изкуство, открито в Швеция и Норвегия, са някакви арийски йероглифи. По същия начин възприе и надписите върху камъните, пренесени от Антарктида. Според него тези йероглифи бяха основата на писмеността. Езикът на небето.
Пълни глупости, но нацистите харесваха тези романтични внушения. През 1931 г. в специалните части СС се записаха над десет хиляди доброволци, които впоследствие Химлер ловко превърна в расистки елит от млади арийци. Специален щаб за расова чистота определяше дали желаещите да се включат в СС са генетично годни за членство. През 1935 г. Химлер направи следващата стъпка и създаде мозъчен тръст, който имаше задачата да съживи и реконструира златното арийско минало.
Мисията му бе двустранна.
Да открие доказателства за присъствието на немска кръв още в каменната ера и да ги предостави на германската общественост. За достоверността и важността на тази задача се грижеше една специална организация с дългото име „Немското духовно наследство — Дружество за изследване историята на идеите от древността насам“. Или съкратено, „Аненербе“. Наследството на предците. В нея работеха сто трийсет и седем учени, осемдесет и двама кинорежисьори, фотографи, художници, скулптори, библиотекари, технически персонал, счетоводители и секретарки. Начело с Херман Оберхойзер.
Докато дядото на Доротея гонеше безумните си химери, милиони немци намериха смъртта си по фронтовете. В даден момент Хитлер го уволни, унижавайки публично цялата фамилия Оберхойзер. Тогава Херман се оттегли зад сигурните стени на манастира, където направи опит да се възстанови.
Не му бе писано. Доротея помнеше последния му час.
И до ден-днешен я побиваха тръпки, когато си спомнеше тези думи. Защо беше изрекъл с последния си дъх думите, възхваляващи злото? Защо бе демонстрирал личната си принадлежност към него? Никога нямаше да получи отговор.
Вратата се отвори и в подземието се появи жената от кабината. Доротея мълчаливо я гледаше как се придвижва между експонатите. Какво стана, как се стигна дотук? Дядо й беше умрял като заклет нацист, а баща й — като безумен мечтател.
А тя беше на прага да повтори лудостта им.
— Малоун си тръгна — рече жената. — Видях го да потегля с колата си. Искам си парите.
— Какво стана в планината? — попита Доротея. — Партньорът ти не трябваше да бъде убит.
— Нещата излязоха извън контрол.
— Ти привлече много внимание към нещо, което трябваше да остане незабелязано.
— Но се получи, нали? Малоун дойде и ти успя да разговаряш с него.
— Поведението ти беше твърде рисковано.
— Изпълних онова, което пожела, и искам да ми бъде платено. Плюс дела на Ерик. Със сигурност си го е заслужил.
— Смъртта му нищо ли не означава за теб?
— Той реагира прекалено емоционално и си плати.
Доротея беше отказала цигарите преди десет години, но напоследък отново припалваше. Никотинът се отразяваше добре на вечно опънатите й нерви. Пристъпи към един от боядисаните шкафове, извади пакет цигари и го поднесе на гостенката. От първата им среща знаеше, че е пушачка. Избра една цигара и за себе, намери кибрит и двете запалиха.
— Парите ми, моля — рече жената след две дълбоки дръпвания.
— Разбира се.
Клепачите реагираха първи. Интелигентността в очите отстъпи място на страха, болката, а накрая и на отчаянието. Лицевите мускули се сковаха в агонизираща гримаса. Устните се разтвориха, пръстите изпуснаха цигарата и се вкопчиха в гърлото. Езикът изскочи навън. Жената се задави в напразен опит да си поеме въздух. Устата й гореше. Един последен дъх, последван от задавена кашлица и опит да каже нещо. После главата й клюмна и тялото й рухна на пода. Разнесе се миризма на горчиви бадеми. Цианкалий. Ловко смесен с тютюна.
Мъртвата жена в краката й беше работила за непознати хора. Интересно. Никога не попита нищо. Но Доротея не допусна тази грешка. Провери внимателно всичките си партньори. Тази тук беше най-лесна, защото се интересуваше само от парите. Трябваше да бъде отстранена, за да не проговори. А Котън Малоун? При него беше друго. Нещо й подсказваше, че нещата между тях все още не бяха приключили.
Рамзи се завърна в сградата на Националния център по мореплаване, където се помещаваше и разузнавателната служба на ВМС. В офиса го чакаше началникът на кабинета му, един амбициозен капитан на име Хоуви.
— Какво е станало в Германия? — веднага попита адмиралът.
— Папката с материалите за НР-1А е била предадена на Малоун според плана, на връх Цугшпице. След което се е отприщил адът. В кабината на лифта, докато се спускал обратно.
Рамзи изслуша сбития разказа на подчинения си и рязко попита:
— Къде е Малоун?
— Проследяващото устройство в колата е засякло точните му координати. Отначало се е прибрал в хотела, а след това е отишъл в някакъв манастир на име „Етал“, на около петнайсет километра от Гармиш. Според последната информация е отпътувал обратно към хотела си.
Предвидливо бяха оборудвали наетата от Малоун кола с джипиес. Рамзи се настани зад бюрото си.
— А Уилкърсън?
— Тоя мръсник се прави на много умен — сбърчи вежди Хоуви. — Проследил от разстояние Малоун, изчакал за известно време в Гармиш, а след това се насочил към Фюсен, където се срещнал с някакъв книжар. Отпред го чакали двама помощници с кола. Тръгнали си с няколко кашона.
— Уилкърсън май те дразни, а? — подхвърли Рамзи.
— Създава повече неприятности от ползата, която ни носи. Трябва да го разкараме.
И друг път беше забелязвал тази неприязън.
— Къде са ви се кръстосвали пътищата?
— В щабквартирата на НАТО. Заради него почти се разминах с капитанското звание. За късмет началникът ми също не понасяше копелето, готово да целуне всеки задник, който се изпречи на пътя му.
Рамзи нямаше време за служебни дрязги.
— Знаем ли какво прави в момента Уилкърсън?
— Вероятно преценява кой може да му свърши по-добра работа — ние или те.
В момента, в който бе разбрал, че Стефани Нел се е сдобила с доклада за подводницата и го е предоставила на Малоун, адмиралът бе изпратил на Цугшпице свои агенти на свободна практика. Естествено, без да информира Уилкърсън. Шефът на берлинското бюро беше сигурен, че е единственият оперативен агент на място, получил задачата да следи отдалеч Малоун и да докладва.
— Той обади ли се?
— Не — поклати глава Хоуви.
Телефонът иззвъня. Секретарката съобщи, че го търсят от Белия дом. Той освободи Хоуви и вдигна слушалката.
— Имаме проблем — каза Даян Маккой.
—
— Едуин Дейвис е хукнал по следата.
— И президентът не може да го спре?
— Вероятно защото няма желание.
— Така ли усещаш нещата?
— Успях да накарам Даниълс да говори с него, но той просто изслуша някакви глупости за Антарктида, каза му „приятен ден“ и затвори.
Рамзи поиска повече подробности, после попита:
— Не се ли учуди, че се интересуваме от Закари Алегзандър?
— Явно не.
— Значи трябва да усилим натиска.
Именно това беше причината да изпрати Чарли Смит.
— Дейвис е привлякъл на своя страна и Стефани Нел.
— Тя е лека категория.
Специален отдел „Магелан“ обичаше да се представя като основен играч на арената на международния шпионаж. Как ли пък не! Дванайсет смотани адвокати? Хайде де! Никой от тях не заслужаваше внимание. Котън Малоун? Е, той бе малко по-различен, но вече се беше оттеглил. Мислеше единствено за баща си. В момента най-вероятно бе бесен, а гневът пречи на здравия разум.
— Нел няма да бъде фактор.
— Дейвис е заминал направо за Атланта. А той не е импулсивен човек.
Вярно беше.
— Обаче не познава нито правилата на играта, нито залозите — изтъкна Рамзи.
— Даваш ли си сметка, че най-вероятно е тръгнал към Закари?
— Нещо друго?
— Гледай да не прецакаш нещата.
Макар и съветник по националната сигурност, тази жена не можеше да заповядва на човек като Рамзи.
— Ще се постарая — сухо отвърна той.
Работата е сериозна, помисли си с въздишка адмиралът. Колко балона могат да бъдат задържани едновременно под водата? Погледна часовника си. Поне един от тези балони всеки миг щеше да изскочи на повърхността.
Очите му се спряха на вчерашния брой на „Ню Йорк Таймс“, в който бе поместен материал за адмирал Дейвид Силвиан, заместник-председател на Съвета на началник-щабовете. Петдесет и девет годишен, трийсет и седем години служба във флота. В момента хоспитализиран след катастрофа с мотоциклет преди една седмица, станала на някакъв заледен участък от пътя във Вирджиния. Стабилно, но все още сериозно състояние. Белият дом му пожелал скорошно възстановяване. Силвиан беше шампион по съкращаване на разходите и коренно бе променил бюджета на Пентагона. Подводничар. Харесван и уважаван. И сериозно препятствие.
Рамзи не знаеше кога ще настъпи неговият час, но беше готов за него. През изминалата седмица всичко си бе дошло на мястото. Чарли Смит щеше да си свърши работата. Бе време да насочи вниманието си към Европа. Вдигна слушалката и набра един номер. Отсреща вдигнаха на четвъртото позвъняване.
— Как е времето там? — попита адмиралът.
— Облачно, студено и гадно.
Това беше верният отговор. Разговаряше с правилния човек.
— Коледните подаръци, които поръчах. Искам да бъдат внимателно опаковани и изпратени.
— Бърза или обикновена поща?
— Бърза. Празниците наближават.
— Можем да се справим в рамките на един час.
— Чудесно.
Линията прекъсна. Стърлинг Уилкърсън и Котън Малоун бяха обречени.
Чарли Смит сведе очи към флуоресциращите стрелки на колекционерския си часовник от серията „Индиана Джоунс“, след което погледна през предното стъкло на паркирания хюндай. С нетърпение очакваше пролетта и хубавото време. Изпитваше органична непоносимост към зимата. Тя се появи още в младежките му години, но се задълбочи, след като се прехвърли в Европа. В „Инсайд Едишън“ прочете материал, който описваше това психологическо състояние. Дълги нощи, малко слънце, минусови температури. Адски депресиращо.
Ярко осветеният вход на болницата се намираше на трийсетина метра от колата. Бетонен триетажен куб със сива мазилка. На седалката до него лежеше папката, готова за бърза справка. Но той отново насочи вниманието си към айфона, по който течеше поредният епизод от „Стар Трек“, свален току-що. Балансиращи на скалист астероид, Кърк и някакво гущероподобно извънземно водеха битка на живот и смърт. Чарли беше гледал по няколко пъти всичките седемдесет и девет епизода на филма и знаеше диалозите наизуст. Между другото тази мацка Ухура наистина бе страхотна. В момента, в който гущерът притисна Кърк, от болницата излязоха двама души и с бърза крачка се насочиха към паркирания наблизо бежов форд хибрид. Чарли погледна регистрационния му номер и го свери с данните в папката. Колата беше собственост на дъщерята и съпруга й.
От входа се появи още един човек — прехвърлил трийсет, с червеникава коса, и се насочи към сребрист джип тойота. Номерът показа, че това е синът. Последва го по-възрастна жена. Съпругата. Лицето й отговаряше на черно-бялата снимка в папката. Колко е хубаво да си подготвен. Кърк бягаше от гущера като дявол, но Смит знаеше, че няма да стигне далеч. Предстоеше истинското шоу. Също като тук.
В момента стая 245 би трябвало да е празна. Той знаеше, че двете операционни на болницата работеха двайсет и четири часа в денонощието, а спешното отделение приемаше линейките на най-малко четири общини едновременно. Високата активност щеше да позволи на преоблечения като санитар Смит безпрепятствено да проникне в сградата.
Той излезе от колата и спокойно се насочи към главния вход. На рецепцията нямаше никой. Служителят си беше тръгнал в пет следобед и щеше да се появи чак в седем на следващата сутрин. Неколцина посетители се насочваха към паркинга отвън. Външните посещения приключваха в пет, но обикновено се точеха докъм шест.
Чарли подмина асансьорите и се насочи към пералнята в задната част. Пет минути по-късно уверено закрачи към асансьора на втория етаж, стъпвайки безшумно с гумените подметки на меките бели обувки. Коридорът беше пуст, вратите на заетите стаи — затворени. В стаята на дежурните сестри в дъното две жени на средна възраст бяха навели глави над папките си.
В ръцете си държеше пълен комплект изгладени и акуратно сгънати чаршафи. В пералнята долу бе получил информация, че стаи 248 и 250 — най-близките до 245, се нуждаят от смяна на бельото.
Единственото по-трудно решение през деня досега бе изборът какво да качи на своя айфон и каква причина за смъртта да избере. За късмет главният компютър на болницата предлагаше свободен достъп до медицинските картони на пациентите. В случая имаше достатъчно вътрешни травми, които можеха да бъдат изтъкнати като причина за фатален срив на сърцето или черния дроб — неговите любими диагнози. Но лекарите очевидно се тревожеха от ниското кръвно налягане и вече бяха предписали съответните медикаменти. Бележка отдолу сочеше, че медикаментите ще бъдат включени в системата най-рано на следващата сутрин.
Прекрасно. Той вече беше направил справка относно закона за аутопсиите, действащ в щата Вирджиния. Такива се правеха единствено в случаите на насилствена смърт, самоубийство, внезапна смърт при добро здравословно състояние в отсъствието на лекар и всякакви други съмнителни обстоятелства. Много обичаше, когато правилата съдействат на пряката му работа. Влезе в стая 248 и хвърли чаршафите на голия матрак. За броени минути оправи леглото и насочи вниманието си към вратата отсреща. Коридорът беше пуст.
Три бързи крачки бяха достатъчни, за да влезе в стая 245. На стената светеше слаба крушка. Мониторът за сърдечната дейност издаваше тихи сигнали, респираторът съскаше. Двата уреда бяха под постоянното наблюдение на сестрите и той внимаваше да не ги докосва.
Пациентът на леглото беше плътно опакован. Череп, лице, ръце и крака — всичко беше покрито с дебел пласт бинтове. Бе докаран в спешното отделение с фрактура на черепа, порезни рани и вътрешни увреждания.
Гръбначният стълб като по чудо беше останал цял. Операцията бе продължила три часа. Кръвозагубата бе толкова голяма, че за момент нещата бяха на кантар. След това надеждите постепенно се превърнаха в обещания и общото състояние бе променено с една степен — от сериозно в стабилно.
Но този човек щеше да умре. Защо? Смит нямаше никаква представа, а и не го интересуваше. Сложи си гумените ръкавици и напипа спринцовката в джоба си. Болничният компютър услужливо му беше предоставил и референтните показатели, което пък му бе позволило предварително зареждане на спринцовката със съответната доза нитроглицерин.
Умело вкара иглата в съответния порт на системата, окачена над леглото. Нямаше опасност от разкриване на субстанцията в организма, тъй като нитроглицеринът има свойството да се разтваря напълно още преди настъпването на смъртта.
В случая внезапната смърт не беше опция, тъй като щеше да предизвика реакцията на мониторите и появата на сестрите. А Смит се нуждаеше от време за оттегляне. Трийсетте минути до смъртта на адмирал Дейвид Силвиан щяха да бъдат напълно достатъчни. След този отрязък от време никой нямаше да е в състояние да установи присъствието му в болницата. Защото щеше да бъде далеч, на път за следващата задача.
Малоун се върна в „Постхотел“. След срещата в манастира се чувстваше зле. Подкара обратно към Гармиш със свит стомах, а в съзнанието му изплува картината на малката подводница на дъното на студения океан и хората в нея, очакващи помощ. Която тъй и не бяха получили.
Стефани не се бе обадила и той изпита желание да се свърже с нея, но после си даде сметка, че ако има нещо ново, тя положително щеше да му звънне. А тази Доротея Линдауер беше проблем. Дали баща й наистина е бил на борда на НР-1А? А ако не е бил, откъде знаеше името, фигуриращо в доклада? След потъването на подводницата списъкът на членовете на екипажа действително се бе появил в пресата, но той не си спомняше в него да има Диц Оберхойзер. Присъствието на германец на борда очевидно е било запазено в тайна въпреки всички лъжи, изписани след инцидента.
Какво ставаше тук? Нещата около този баварски излет решително не изглеждаха добре.
Пое нагоре по дървените стълби с намерението да се наспи. Утре щеше да анализира ситуацията. Погледна към дъното на коридора и веднага забеляза, че вратата на стаята му е открехната. Надеждата за почивка моментално изчезна.
Малоун стисна пистолета в джоба си и предпазливо пое по шарената пътека, която покриваше дюшемето, опитвайки се да избегне предателското скърцане на дъските. Набързо си припомни разположението. Вратата се отваряше навътре, към малко антре, от което се влизаше директно в просторната баня. Вдясно беше голямата стая, обзаведена с двойно легло, бюро, масичка с телевизор и два стола.
Може би камериерката бе забравила да затвори след почистването? Беше напълно възможно, но след събитията през деня той вече нямаше желание да рискува. Спря пред вратата и предпазливо я побутна с дулото на пистолета. В стаята светеше.
— Всичко е наред, господин Малоун — обади се женски глас.
Той внимателно надникна през процепа.
От другата страна на леглото стоеше висока жена с чудесна фигура и руса коса, падаща свободно към раменете. Лицето й беше гладко, с изваяни черти. Някъде беше виждал това лице. Доротея Линдауер? Не. Не съвсем.
— Аз съм Кристел Фалк — представи се непознатата.
Стефани седеше до илюминатора, а Едуин Дейвис заемаше мястото откъм пътеката. Самолетът на „Делта“ от Атланта започна да се снижава към международното летище „Джаксънвил“. Под тях се простираха безбрежните блата на Националния природен резерват „Окефеноки“, чиято водна растителност беше приела характерната за зимния сезон кафява окраска. По време на 50-минутния полет тя беше оставила Дейвис насаме с мислите му, но вече беше крайно време да поговорят.
— Защо не ми кажеш истината, Едуин?
— Добре де, ще ти я кажа — промърмори Дейвис, без да отваря очи. Главата му почиваше на облегалката, краката му бяха изпънати максимално напред. — Нямам брат на онази подводница.
— Защо излъга Даниълс?
— Защото така трябва — отвори очи той.
— Не е в твоя стил.
— Така ли? — обърна се да я погледне съветникът. — Та ние с теб се познаваме съвсем бегло.
— Тогава защо съм тук?
— Защото си честна. И понякога адски наивна. Голям инат, но винаги честна. Ето ти отговора.
Що за цинизъм, помисли си тя.
— Системата е корумпирана, Стефани — добави той. — Дълбоко корумпирана. Накъдето и да се обърнеш, ще се натъкнеш на отрова.
Накъде ли биеше с тези думи?
— Какво знаеш за Лангфорд Рамзи? — попита след кратка пауза Дейвис.
— Знам, че не го харесвам. Третира хората като идиоти и си въобразява, че светът не може да оцелее без него.
— Вече девет години е началник на военноморското разузнаване. Нещо нечувано в историята на тази служба. Но когато дойде времето за ротация, него винаги го прескачат.
— Това проблем ли е?
— Огромен. Амбициите на Рамзи са безгранични.
— Явно го познаваш добре.
— Много подобре, отколкото би ми се искало.
— Шест месеца по-късно тя беше мъртва — промълви с далечен глас Дейвис.
Стефани мълчеше.
— Спря й сърцето. Според патолозите в Брюксел се дължало на генетичен проблем. — Дейвис замълча за момент. — Рамзи пак я беше пребил. Три дни преди смъртта й. Следи нямаше. Просто няколко добре насочени удара. — Ново мълчание. — Скоро след това подадох рапорт да бъда преместен.
— Рамзи знаеше ли за чувствата ти към нея?
— Не съм сигурен какви чувства съм имал — сви рамене Дейвис. — Но се съмнявам, че това би променило нещата. Тогава бях на трийсет и осем и правех кариера в Държавния департамент. В много отношения службата в чужбина прилича на военната. Просто отиваш там, където те изпратят. Но тогава се заклех, че при първа възможност ще му го начукам на тоя мръсник.
— Какво общо има Рамзи?
Дейвис се облегна назад и затвори очи. Самолетът направи плавен завой и се насочи към пистата.
— Всичко — промълви той.
Уилкърсън превключи на по-ниска скорост и волвото забави ход. Пътят се спускаше стръмно надолу, към сгушената между непристъпните върхове алпийска долина. Снежинки изскачаха от мрака, блъскаха се в стъклото и отлитаха, пометени от чистачките. Намираше се на петнайсет километра северно от Фюсен, сред вековните гори на Бавария в околностите на Линдерхоф. Мястото беше известно с един от приказните замъци, построени от лудия крал Лудвиг II.
Колата почти спря, отби от асфалта и пое по каменист път сред смълчаната тъмна гора. Къщата се появи няколко минути по-късно. Типична за района: с остър покрив, боядисана в ярки цветове, с основи от камък и дървени стени. Прозорците на долния етаж бяха скрити зад зелени капаци и изглеждаха така, както ги беше оставил през деня.
Той паркира и слезе от колата. Снегът заскърца под обувките му. Отключи, влезе в къщата и запали осветлението. После разпали огъня, който тлееше в камината, излезе навън и започна да пренася кашоните, които беше натоварил във Фюсен. Прибра ги в един от кухненските шкафове и се огледа. Задачата беше изпълнена. Върна се да затвори входната врата и отправи поглед навън, към снежната нощ.
След малко трябваше да докладва на Рамзи. Вече беше уведомен, че в рамките на месеца ще бъде изтеглен във Вашингтон и ще получи висок пост в щаба на военноморското разузнаване, а името му ще бъде включено в списъка на офицерите, подлежащи на повишение. Но дали щеше да се случи в действителност?
Нямаше друг избор, освен да се надява.
Напоследък животът му силно зависеше от други хора и това го притесняваше.
Горящите пънове в камината се разпаднаха с тихо съскане. Трябваше да донесе още дърва от навеса, залепен за къщата. Нощта обещаваше да бъде мразовита. Отвори входната врата. Разнесе се оглушителна експлозия. Уилкърсън инстинктивно вдигна ръка, за да предпази лицето си от ослепителния огън и горещата ударна вълна. Ярки пламъци поглъщаха волвото. По-скоро усети, отколкото видя придвижването на някакви сенки в мрака. Двама души, насочили се към него с оръжие в ръце. Той затръшна вратата.
Стъклото на прозореца се пръсна и нещо изтропа на дъските. Очите му светкавично го откриха. Граната, съветско производство. Стрелна се в съседната стая в момента, в който гранатата избухна. Стените явно бяха достатъчно солидни, защото удържаха на взрива. До ушите му достигна свиренето на вятъра. Във външната стена зееше широка дупка. Успя да се изправи и светкавично приклекна. Отвън долетяха гласове. На двама души, заели позиция край ъглите на къщата.
— Иди да провериш трупа — заповяда на немски единият.
Отломките заскърцаха под тежки ботуши, светна фенерче. Нападателите не си правеха труда да скрият присъствието си. Уилкърсън опря гръб на стената.
— Откри ли нещо? — подвикна гласът.
— Не.
— Влез вътре.
Уилкърсън се стегна. Тесният лъч се плъзна по пода, а след това се появи и самото фенерче, в компанията на пистолет. Уилкърсън изчака нападателят да влезе в стаята и скочи отгоре му. Юмрукът му потъна в брадичката, а другата му ръка светкавично издърпа оръжието. Мъжът политна напред, продължавайки да стиска фенерчето. Без да губи нито секунда, Уилкърсън изстреля един куршум в гърдите му и извъртя пистолета по посока на вратата, където се появи светлината на друго фенерче. Нещо тъмно профуча във въздуха и тежко изтропа на дъските. Нова граната.
Той се хвърли зад дивана и го дръпна върху себе си. Гранатата избухна. Външната стена рухна, от тавана се изля дъжд от отломки. Леден въздух нахлу в къщата. Преобърнатият диван го предпази от взрива. В момента, в който си помисли, че е избягнал най-лошото, отгоре се разнесе остро пропукване и една от носещите греди се заби в тапицерията. За негов късмет на сантиметри от рамото му.
Мъжът с фенерчето предпазливо се промъкна напред.
Уилкърсън трескаво се огледа, търсейки пистолета, който беше изпуснал при експлозията. Зърна го почти веднага, измъкна се от укритието и запълзя към него.
Нападателят влезе в стаята, пробивайки си път сред отломките. Един куршум рикошира в пода на сантиметри от главата на Уилкърсън.
Той намери укритие зад купчина тухли и натрошени греди миг преди вторият да свирне покрай ушите му. Но с това шансовете му се стопиха. Пистолетът беше прекалено далеч. Леденият вятър го блъсна в лицето. Секунда по-късно същото стори и лъчът на фенерчето.
По дяволите, изруга той. Проклет да си, Лангфорд Рамзи!
Екна оглушителен изстрел. Лъчът на фенерчето се люшна встрани, после изчезна. На пода се строполи невидимо тяло. В къщата настъпи тишина.
Уилкърсън бавно се изправи и очите му се спряха на тъмната фигура под рамката на кухненската врата. Висока, добре оформена, женствена. С пушка в ръка.
— Добре ли сте? — попита Доротея Линдауер.
— Отличен изстрел.
— Видях, че имате неприятности.
Той направи няколко крачки напред.
— Предполагам, че вече не храните никакви съмнения относно намеренията на вашия любим адмирал Рамзи — подхвърли Доротея.
Уилкърсън кимна.
— Отсега нататък ще работим по вашия начин.
Малоун поклати недоумяващо глава. Близначки?
— Току-що се разделих със сестра ви — промърмори той и затвори вратата. — Бях доста учуден, че ме пусна толкова лесно. Вие двете май наистина не желаете да разговаряте заедно с мен.
— Ние изобщо не разговаряме — поклати глава Кристел Фалк.
— Но очевидно работите заедно — погледна я озадачено Малоун.
— Нищо подобно.
Английският й беше безупречен като на сестра й, почти напълно лишен от немски акцент.
— Тогава какво търсите тук?
— Тя ви подмами днес. Накара ви да отидете в манастира. Чудех се защо. Възнамерявах да поговоря с вас, след като слязохте от върха, но видях какво се случи и размислих.
— Видели сте?
Тя кимна.
— А след това ви проследих дотук.
В какво се забърквам, по дяволите, запита се Малоун.
— Нямам нищо общо с онова, което се случи — увери го гостенката.
— С изключение на факта, че сте знаели предварително.
— Знаех само, че ще бъдете там. Нищо повече.
Той реши да прескочи подробностите.
— И вие също искате да научите какво се е случило с баща ви?
— Точно така.
Той седна на леглото и хвърли бърз поглед към дървената пейка под прозорците. Там беше разговарял със Стефани, когато бе забелязал жената от лифта. Докладът за „Блейзък“ лежеше, където го беше оставил. Не можеше да каже дали гостенката е надзърнала в него.
Кристел Фалк се настани удобно на стола срещу него. Беше облечена в дънкова риза с дълъг ръкав и широки панталони в цвят каки, подчертаващи отличната й фигура. Тези две красиви жени, почти еднакви на външен вид, ако не се брояха прическите — косата на Кристел падаше свободно към раменете, — очевидно се различаваха по характер. Доротея Линдауер излъчваше гордост и достолепие, докато Кристел Фалк безспорно беше борбена натура, винаги готова за битка.
— Доротея разказа ли ви за дядо?
— Получих някаква представа — кимна Малоун.
— Работил е за нацистите като председател на „Аненербе“.
— Доста благородно начинание.
— Съгласна съм. — Кристел очевидно бе доловила сарказма. — Но това бил научноизследователски институт, заел се да фабрикува археологически доказателства за политически цели. Химлер наистина вярвал, че немската нация произхожда от древен народ, който доминирал над останалите и е разпространил арийската кръв по света. По тази причина и създал „Аненербе“ — смесица от авантюристи, мистици и побъркани учени, поставяйки му задачата да открие тези арийци и да унищожи всички останали.
— Какъв е бил дядо ви?
Тя озадачено го погледна.
— Авантюрист, мистик или учен?
— Всъщност от всичко по малко.
— Но трябва да е бил и политик, нали? Той е бил ръководител на „Аненербе“ и положително е бил наясно с истинските й цели.
— Тук грешите. Дядо вярваше в мита за арийската нация и нищо повече. А Химлер използвал тази вяра като средство за етническо прочистване.
— Тази теза е била издигната по време на Нюрнбергския процес, но без успех — поклати глава Малоун.
— Вярвайте в каквото желаете — въздъхна жената. — Не това е причината за моята поява тук.
— Чакам да чуя обясненията ви, и то доста търпеливо — рече Малоун.
Тя прехвърли крак върху крак.
— Основната задача на „Аненербе“ била изследването на ръкописи и символи в търсене на древни арийски послания. В края на 1935-а дядо ми всъщност открил нещо. — Кристел махна към леглото, върху което беше хвърлила палтото си. — Там, в джоба.
Той извади книгата, увита в найлонова торбичка. По състояние, размер и форма тя си приличаше като две капки вода с предишната, но върху корицата й липсваше символът.
— Чували ли сте за Айнхард? — попита тя.
— Чел съм неговия „Животът на Карл Велики“.
— Той е роден на изток, в немската част на Франкското кралство. Получил образованието си във Фулда, един от най-големите центрове на знанието по земите на франките. През 791 година бил приет в двора на Карл — един изключителен владетел на своето време: строител, политически лидер, изявен религиозен пропагандатор, меценат на науката и изкуството. Той обичал да се огражда с хора на науката и Айнхард скоро се превърнал в негов близък съветник. След смъртта му през 814-а на трона се възкачил синът му Луи Благочестиви, който назначил Айнхард за свой личен секретар. Шестнайсет години по-късно между Луи и синовете му избухнали разпри и Айнхард напуснал двора. Умрял през 840-а и бил погребан в Зелингенгцат.
— Впечатлен съм от познанията ви — промълви Малоун.
— Притежавам три научни степени по средновековна история.
— Но нито една от тях не обяснява какво, по дяволите, търсите тук.
— „Аненербе“ търсили навсякъде следи от арийците. Разкопали стотици гробници на територията на Германия. Книгата, която държите в ръце, е открита от дядо ми в гроба на Айнхард.
— Аз пък си помислих, че е била в гробницата на Карл.
— Доротея ви е показала своя екземпляр — усмихна се Кристел. —
Малоун не издържа на изкушението, извади книгата от опаковката и внимателно я разтвори. Страниците бяха изпълнени с текст на латински, но и тук присъстваха странните скици и рисунки, придружени от обяснения на непознат език.
— Дядо ми открил тази книга през трийсетте години на миналия век заедно със завещанието на Айнхард. По времето на Карл хората оставяли писмени завещания. В това на Айнхард дядо ми се натъкнал на една загадка.
— А вие откъде знаете, че не става въпрос за поредната фантазия? Сестра ви няма особено високо мнение за дейността на вашия дядо.
— Ето една от причините, поради които не се понасяме.
— Защо сте толкова привързана към него?
— Защото е открил и доказателства.
Доротея нежно го целуна по устните. Тялото му все още трепереше. Стояха сред руините на къщата и гледаха горящата кола.
— Вече сме заедно в огъня — прошепна тя.
Уилкърсън си даваше сметка, че е именно така. Даваше си сметка и за нещо друго — край на мечтите за адмиралски пагони. Тя няколкократно беше повтаряла, че Рамзи е змия, но той все бе отказвал да й повярва.
Сега вече знаеше.
— Животът сред лукс и привилегии е добър заместител — отгатна мислите му тя.
— Но ти имаш съпруг.
— Само на книга.
Като всеки мъж и Уилкърсън се нуждаеше от убеждаване.
— Тази вечер ти се държа достойно.
Той избърса потта от челото си.
— Дори успях да убия един от тях. Застрелях го в гърдите.
— Което доказва, че умееш да поемеш нещата в свои ръце, когато се налага. Забелязах го, докато идвах насам. Оставих колата в гората и се промъкнах към къщата. Станах свидетел на нападението. Силно се надявах да ги задържиш, докато намеря някоя пушка.
Цялата долина беше собственост на семейството й. Без съседи, от началото до края.
— Цигарите, които ми даде, свършиха добра работа — добави тя. — Беше прав за онази жена. Тя наистина се оказа източник на неприятности, който трябваше да бъде елиминиран.
Комплиментите свършиха работа и Уилкърсън видимо започна да се успокоява.
— Радвам се, че си открила тази пушка — промърмори той.
Леденият въздух се затопляше от пламъците на горящата кола. За всеки случай Доротея презареди оръжието си, но и двамата знаеха, че тази вечер няма да имат други гости.
— Трябва да измъкнем кашоните, които донесох — рече той. — Бях ги подредил в кухнята.
— Видях ги — кимна тя.
Странно как опасността пробужда желанието. Този мъж определено я привличаше. Капитан от флота с добър външен вид, ограничени умствени способности и известна доза кураж. Защо слабите мъже са толкова желани? Съпругът й беше пълна нула и я оставяше да прави каквото си иска. Също като по-голямата част от любовниците й.
Тя опря пушката на близкото дърво, пристъпи напред и отново целуна Уилкърсън.
— Какво доказателство? — попита Малоун.
— Изглеждате уморен — отбеляза Кристел.
— Не само уморен, но и гладен.
— В такъв случай да идем да хапнем нещо.
Беше му писнало от жени, които го държат на каишка. Ако не беше мисълта за баща му, положително щеше да я прати по дяволите, също като сестра й. Но любопитството му вече беше събудено.
— Добре — кимна той. — Но вие плащате.
Излязоха от хотела и се насочиха към един ресторант в пешеходната зона на Гармиш. Снегът продължаваше да вали. Малоун си поръча свинска пържола на тиган с гарнитура от пържени картофи. Кристел Фалк се задоволи със супа и препечен хляб.
— Чували ли сте за Немската антарктическа експедиция? — попита тя. — Потеглила от Хамбург през декември 1938 година с официалната цел да изгради германска китоловна база на Антарктида с оглед производството на китова мас. Представяте ли си? Но най-странното е, че хората са повярвали на това обяснение.
— Всъщност аз също мога да го приема. По онова време китовата мас е била основната суровина за производство на маргарин и сапун. Германия е внасяла големи количества от Норвегия. Логично е да потърси собствена суровинна база, особено в навечерието на войната.
— Виждам, че наистина знаете много.
— Чел съм за дейността на нацистите в Антарктика. Натам се насочил корабът „Швабенланд“ с шейсет души екипаж. Малко преди това Норвегия обявила част от Антарктида за своя територия, наричайки я „Земя на кралица Мод“. Но нацистите проявили апетит към същата територия и я кръстили „Нойшвабенланд“. Заснели я от въздуха и пуснали хиляди немски знамена от бодлива тел. Представям си гледката: ледена пустош, обсипана с пречупени кръстове.
— Дядо ми е участвал в експедицията от 1938 година. Въпреки че маркирали една пета от територията на Антарктида, главната му цел била да провери дали написаното от Айнхард в онази книга отговаря на истината.
Той си спомни скалните късове, събрани в подземието на манастира.
— И е докарал част от камъните, покрити със странните символи?
— Значи вече сте били в манастира? — изненадано го погледна тя.
— По покана на сестра ви. Но защо имам чувството, че вече го знаете?
Тя замълча.
— Каква е присъдата? — настоя Малоун. — Какво е открил дядо ви?
— Проблемът е там, че не знаем. След войната всички архиви на „Аненербе“ били конфискувани или унищожени от съюзниците. Още през 1939 година Хитлер публично заклеймил дядо ни, тъй като не бил съгласен с някои негови възгледи. Най-вече с феминистката теза, според която древната арийска общност била управлявана от пророчици и проповеднички.
— Нещо много различно от убеждението на Хитлер, че жените са само машини за раждане на деца — подхвърли Малоун.
— Точно така — кимна тя. — По тази причина затворили устата на Херман Оберхойзер, а идеите му били забранени. Било му забранено да чете лекции и да издава научни трудове. Приблизително седем години по-късно загубил разсъдъка си. Останалите двайсет от живота си прекарал като сенилен и никому ненужен старец.
— Странно, че Хитлер не го е ликвидирал.
— Имал е нужда от нашите фабрики, петролната рафинерия и вестниците. Запазвайки живота му, той получил възможност да установи контрол над тях. За съжаление дядо бил отявлен привърженик на Адолф Хитлер и с готовност му отстъпил всичко. — Кристел извади книгата от джоба си. — Този текст повдига много въпроси, на които нямам отговор. Надявам се на вашата помощ. Може би заедно ще успеем да разкрием загадката.
— Наследството на Карл Велики?
— Виждам, че доста сте си поговорили с Доротея. Да. Неговото наследство.
Кристел му подаде книгата. Латинският му беше сравнително добър, но все пак му беше трудно да разшифрова част от текста. Тя го забеляза.
— Може ли?
Той се поколеба.
— Уверявам ви, че е интересно. За мене беше.
Стефани спря поглед върху лицето на възрастния мъж, който отвори вратата на скромната тухлена къщичка в южния край на града. Беше нисък и пълен, с огромен нос във формата на патладжан, който й напомни за еленчето Рудолф от популярния комикс. Според служебното досие Закари Алегзандър би трябвало да наближава седемдесет. И изглеждаше точно така. Изправена на прага, тя мълчаливо слушаше как Едуин Дейвис обяснява причините за неочакваното им посещение.
— Какво очаквате да ви кажа? — вдигна вежди Алегзандър. — Напуснах флота преди близо четирийсет години.
— Трийсет и шест — поправи го Дейвис.
Месестият показалец се насочи в гърдите му.
— Хич не обичам да ми губят времето! — изръмжа старият морски вълк.
От вътрешността долитаха звуците на някаква телевизионна игра. Къщата беше излъскана до блясък и миришеше на дезинфекционни препарати.
— Отделете ни няколко минути — рече Дейвис. — Аз все пак съм представител на Белия дом.
Стефани трепна при тази лъжа, но запази мълчание.
— Дори не съм гласувал за Даниълс — запъна се старецът.
— Мнозина от нас попадат в тази категория — намеси се с примирителна усмивка Стефани. — Става въпрос за няколко минути.
В крайна сметка Алегзандър отстъпи и неохотно ги покани в дневната. Изключи телевизора и им махна да седнат.
— Дълго съм служил във флота — промърмори той. — Но трябва да ви кажа, че не храня особено добри спомени.
В служебното му досие беше отбелязано, че е стигнал до капитан II ранг. И на два пъти го бяха прескочили за повишение. След което бе подал молба за напускане и го бяха пенсионирали веднага, като му бяха изплатили всички полагаеми се възнаграждения.
— Не ме считаха за достатъчно добър — рече с въздишка домакинът.
— Но достатъчно добър, за да командвате „Холдън“.
Очите му се присвиха, образувайки мрежа от ситни бръчици.
— Него и още няколко кораба.
— Дойдохме заради мисията на „Холдън“ в Антарктика — обясни Дейвис.
Алегзандър замълча, а Стефани се запита дали това е знак за пресметливост или обикновена предпазливост. Трудно беше да се каже.
— На практика бях много развълнуван от тази мисия — проговори най-сетне той. — Много исках да видя ледовете. Но по-късно осъзнах, че именно заради това плаване изпуснах всички възможности за повишение.
— Разкажете ни по-подробно, моля — приведе се напред Дейвис.
— Няма как да стане — изръмжа Алегзандър. — Цялата мисия беше засекретена. Вероятно и до днес е такава. Предупредиха ме да си държа езика зад зъбите.
— Аз съм помощник-съветник по националната сигурност, а тази дама е ръководител на държавна разузнавателна агенция. Имаме право да чуем онова, което сте длъжни да ни кажете.
— Дрън-дрън.
— Има ли причина да се държите толкова враждебно? — попита Стефани.
— Освен, че ненавиждам флота? — вдигна вежди възрастният мъж. — Или че вие двамата ми хвърляте въдици, които отказвам да захапя?
Алегзандър се отпусна назад в креслото с подвижна облегалка. Тя ясно си представи как той седи там в продължение на години и си мисли за онова, което напираше да излети от устата му в момента.
— Изпълних всички заповеди, които получих — продължи с лека въздишка домакинът. — И ги изпълних добре. Винаги съм изпълнявал заповеди. Но всичко беше толкова отдавна. Какво точно искате да знаете?
— Знаем, че „Холдън“ е получил заповед за отплаване към Антарктика през ноември седемдесет и първа — отвърна Стефани. — Със задачата да търси изчезнала подводница.
— За какво говорите? — учудено я погледна Алегзандър.
— Наскоро се натъкнахме на заключенията в доклада във връзка с потъването на „Блейзък“, НР-1А, или както там се е наричал този съд. В него изрично се споменава за спасителната мисия на „Холдън“ под ваше командване.
Алегзандър ги гледаше със смесица от любопитство и враждебност.
— Заповедите ми гласяха да се насоча към море Уедъл, където трябваше да извърша сонарни проби, като обръщам внимание на всички аномалии. На борда имах трима пътници, чиито изисквания трябваше да изпълнявам, без да задавам въпроси. И точно това направих.
— Нямаше подводница, така ли? — попита тя.
— Нищо такова — поклати глава домакинът.
— А какво открихте? — попита Дейвис.
— Абсолютно нищо. Две седмици мръзнахме като кучета.
До стола на Алегзандър имаше кислородна бутилка и Стефани се запита за предназначението й. В библиотеката насреща се виждаха доста медицински книги. Самият домакин не изглеждаше болен, а дишането му беше съвсем нормално.
— Не знам нищо за никаква подводница — повтори още веднъж той. — Спомням си, че по същото време имаше някаква катастрофа в северната част на Атлантическия океан. Мисля, че беше именно „Блейзък“. Да, точно така. Сега си спомних. Но моята мисия нямаше нищо общо с нея. Ние прекосихме Южния Тих океан и се отбихме в Южна Америка, откъдето взехме тримата пътници, за които ви споменах. А след това се насочихме право на юг.
— Как беше ледът? — попита Дейвис.
— Труден за преодоляване, въпреки че беше началото на лятото. Адски студ, навсякъде айсберги. Но много красиво.
— По време на мисията не открихте нищо, така ли? — обади се Стефани.
— Не аз съм човекът, който може да отговори на този въпрос — отвърна Алегзандър. Тонът му значително се смекчи, сякаш най-сетне беше проумял, че тези неканени гости едва ли са враговете, за които ги беше взел. — Не се ли споменава за тримата пътници в докладите, които сте чели?
— Нито дума — поклати глава Дейвис. — В тях фигурира единствено вашето име.
— Типично за шибаното командване! — Лицето му изгуби безизразното си изражение. — Имах заповед да откарам онези тримата там, където пожелаят. Няколко пъти слизаха на брега, но при завръщането си мълчаха като риби.
— Носеха ли някаква екипировка?
— Леководолазни костюми — кимна Алегзандър. — Пригодени за гмуркане в студена вода, с кислородни бутилки. След четвъртото си слизане на брега обявиха, че можем да се прибираме.
— Никой от вашите хора не ги придружаваше, така ли?
— Не. Беше ни забранено. Тримата лейтенанти си вършеха работата сами. Каквато и да беше тя.
Стефани се замисли върху тези странности. Но в армията странности се случваха всеки ден. Въпреки това не можеше да не зададе въпроса за един милион долара:
— Кои бяха те?
Моментално усети ужаса, който обзе възрастния мъж.
— Никога не съм говорил за това — промърмори с видимо притеснение той. — Исках да стана капитан, заслужавах го. Но флотът беше на друго мнение.
— Изминало е страшно много време — въздъхна Дейвис. — Няма как да поправим една толкова стара грешка.
Тя се запита дали съветникът има предвид ситуацията, свързана с Алегзандър или с него самия.
— Сигурно е важно за вас — промърмори старецът.
— Достатъчно, за да изминем целия път дотук.
— Единият се казваше Ник Сейърс, а другият — Хърбърт Роуланд. Наежени и надменни като повечето лейтенанти.
Тя мълчаливо се съгласи с това определение.
— А третият? — попита Дейвис.
— Най-големият фукльо в компанията! — изръмжа Алегзандър. — Него наистина го мразех! Но тъкмо той се издигна и получи капитанските нашивки, а после и златните звезди. Рамзи се казваше. Лангфорд Рамзи.
Малоун търпеливо изслуша прецизния превод на латинския текст и попита:
— Кога е било написано това?
— Между осемстотин и четиринайсета, когато умира Карл Велики, и осемстотин и четирийсета, когато умира Айнхард — отвърна Кристел.
— Невъзможно! В този текст се говори за орбитите на Слънцето и Луната, за начина, по който са свързани помежду си. Но тези астрономически факти все още не са били открити и доказани. По онова време са били считани за ерес.
— Съгласна съм. Но само по отношение на хората, които са населявали Западна Европа. Положението е съвсем различно за онези, които са живели в други части на света и не са били ограничавани от църковни догми.
Малоун остана скептичен.
— Нека ви го представя в исторически контекст — предложи тя и без да чака отговор, започна: — Двамата най-големи синове на Карл умират преди него. Третият, Луи Благочестиви, наследява империята на Каролингите. Но синовете на Луи водят войни помежду си, бият се и срещу баща си. Айнхард му служи вярно, както е служил на Карл. Но е толкова отвратен от тези междуособици, че се оттегля от кралския двор и прекарва остатъка от живота си в манастира, който му е дарил старият император. Именно тогава пише биографията на Карл Велики и тази книга.
— В която разказва за великото си пътешествие?
Тя кимна.
— Но кой знае дали написаното в нея е истина? Много неща звучат като плод на болна фантазия.
Кристел поклати глава.
— „Животът на Карл Велики“ е една от най-известните книги в историята. Издава се дори и днес.
Малоун продължаваше да изпитва съмнения.
— Знаем много за делата на Карл, но почти нищо за вътрешните му убеждения — продължи Кристел. — В разказите на онези, които са го надживели, няма нищо достоверно. Знаем, че е обичал древната история и епос. Преди него митовете се предавали от уста на уста. Той е първият, който заповядва да бъдат записвани. Задача, чието изпълнение и контрол поверява на Айнхард. Но след като се възкачва на трона, Луи унищожава всички ръкописи заради еретическото им съдържание. Потресен от това варварство, Айнхард прави всичко възможно за оцеляването на своята книга.
— Като я пише на неразбираем език?
— Нещо такова.
— Според някои мнения Айнхард изобщо не е авторът на биографията на Карл — отбеляза Малоун. — Никой не може да е сигурен в това.
— Господин Малоун…
— Защо не ме наричате Котън? Това „господин Малоун“ ме кара да се чувствам остарял.
— Интересно име — отбеляза тя.
— Аз си го харесвам.
Тя се усмихна.
— Мога да ви засипя с подробности. Проучванията на дядо ми и баща ми са продължили с години. Но има неща, които трябва да ви покажа. Когато ги видите и чуете, положително ще се съгласите, че бащите ни не са умрели напразно.
По очите й личеше, че е готова да обори аргументите му, но и двамата знаеха, че в момента тя хвърля най-силния си коз.
— Баща ми е бил капитан на онази подводница, докато вашият е бил само пътник — каза Малоун. — Съгласен съм, че нямам представа какво са търсили в Антарктика, но продължавам да мисля, че са загинали напразно.
Тя отмести супата си и попита:
— Ще ни помогнете ли?
— Кои сте вие?
— Аз. Баща ми. Вашият баща.
Малоун долови острата нотка в гласа й, но първо трябваше да се чуе със Стефани.
— Нека преспим, а утре ще ми покажете каквото искате — предложи той.
Погледът й омекна.
— Става. Вече е доста късно.
Напуснаха ресторанта и тръгнаха по заснежената улица обратно към „Постхотел“. Седмица преди Коледа Гармиш изглеждаше напълно готов за празника, който Малоун посрещаше със смесени чувства. Последните две години бе прекарвал в Кристиангаде с Хенрик Торвалдсен, вероятно и тази година щеше да бъде там. Запита се къде ли ще отиде Кристел Фалк. В поведението й се долавяше някаква меланхолия, която тя не се и опитваше да прикрива. Изглеждаше умна и решителна, също като сестра си. Но той си напомни да внимава, тъй като и двете жени криеха доста тайни.
Прекосиха улицата. Повечето от прозорците на хотела с весело боядисани стени все още светеха. Неговата стая на втория етаж имаше четири от едната страна и още три от другата, на челната фасада. На излизане беше оставил лампите да светят и сега ясно видя някакво движение зад пердетата. В стаята имаше някой. Кристел също го забеляза. На един от прозорците се появи лицето на мъж, който се втренчи в Малоун, погледна вдясно от него към улицата и изчезна.
Малоун забеляза паркирания до тротоара автомобил с трима души вътре.
— Елате! — напрегнато прошепна той.
Трябваше да изчезват, при това бързо. Слава богу, че ключовете на взетата под наем кола бяха в джоба му. Втурнаха се към нея и скочиха вътре. Той запали мотора и с пълна газ напусна паркинга. Колелата леко поднесоха по замръзналия сняг. Малоун свали страничното стъкло и излезе на булеварда. В огледалото за обратно виждане се мерна фигурата на човек, който изскочи от входа на хотела.
Малоун извади пистолета, намали скоростта и се насочи към спрялата до тротоара кола. Стреля в една от задните гуми, а тримата мъже вътре светкавично се наведоха, търсейки укритие.
Той даде газ и бързо се отдалечи.
Малоун напусна Гармиш по най-краткия път, възползвайки се от лабиринта от неосветени улички. Държеше на всяка цена да съхрани аванса си пред мъжете, които го чакаха пред хотела, тъй като нямаше как да знае дали разполагат и с друга кола. Доволен от факта, че преследвачи липсват, той излезе на пътя, който водеше на север. През деня вече беше минавал по него. Механично изпълни инструкциите на Кристел и почти веднага разбра къде отиват.
— Нещата, които искате да ми покажете, се намират в манастира „Етал“, така ли? — попита той.
Тя кимна.
— Няма смисъл да чакаме до сутринта.
Той беше съгласен.
— Сигурна съм, че Доротея ви е разказала само онова, което е пожелала да знаете — добави Кристел.
— А вие сте различна?
— Напълно — втренчено го погледна тя.
— Онези мъже пред хотела — промърмори той, обзет от съмнения. — Ваши хора ли бяха или нейни?
— Каквото и да отговоря, няма да ми повярвате.
Започна стръмното спускане към долината и той включи на по-ниска предавка.
— Ще ви дам един съвет. Крайно време е да ми обясните за какво става въпрос, защото търпението ми се изчерпва.
— Добре. Преди петдесет хиляди години на тази планета се появила цивилизация, която се развивала далеч по-бързо от останалото човечество. Показвала пътя, ако щете. Дали е била развита в технологическо отношение? Не съвсем, но била далеч по-напред от останалите. Математика, архитектура, химия, биология, геология, метеорология, астрономия — във всички тези области имала огромно предимство.
Той мълчеше и слушаше.
— Нашето разбиране за древната история е силно повлияно от Библията. Но текстовете, засягащи древността, са написани от доста ограничена гледна точка. Те смесват и изкривяват понятията за предхождащите я култури, като дори пренебрегват някои от тях — например минойската. Културата, която имам предвид, изобщо не е библейска. Тези хора населявали бреговете на океана, търгували по целия свят. Разполагали с достатъчно солидни кораби, притежавали навигационни умения. По-късните култури — на полинезийците, на финикийците, на викингите и най-накрая на европейците — развили тези умения, но далеч след първата цивилизация.
Той беше чел за подобни теории. Редица учени напоследък отхвърляха тезата за линейно развитие — от каменната ера, през новокаменната, бронзовата и желязната ера. Твърдяха, че човешкото общество се е развивало разделно. В тяхна подкрепа бе фактът, че дори днес в отделни континенти съществуваха примитивни култури, които успешно съжителстваха с напредналото общество.
— С други думи твърдите, че в зората на човешката история, когато Европа е била населена с палеолитни племена, на други места по Земята е имало развита култура? — В главата му изплуваха думите на Доротея Линдауер. — Пак ли опираме до арийците?
— Едва ли. Арийците са мит, но корените му са някъде назад в историята. Вземете Крит и Троя. Дълго време се е считало, че те са плод на фантазията, но днес вече имаме доказателства за реалното им съществуване.
— И какво е станало с тази първа цивилизация?
— За съжаление всяка култура носи в себе си семената на своето унищожение. Прогресът и разпадът вървят ръка за ръка. Историята доказва, че всяко общество работи за своята разруха. Вземете за пример Троя, Вавилон, Гърция, Рим, монголите, хуните, турците. Плюс неизброимите монархии, рухнали по всички краища на планетата. Те винаги работят за своето унищожение. Не прави изключение и първата цивилизация.
В думите на тази жена имаше логика. Човек наистина унищожава сам всичко, което е изградил.
— Татко и дядо са били силно привлечени от тази изгубена цивилизация. Признавам, че аз изпитвам същото.
— Моята книжарница е задръстена от писания в стил „Нова епоха“ — поклати глава Малоун. — За Атлантида и още дузина от така наречените „изгубени цивилизации“, от които липсват каквито и да било следи. Чисти фантазии според мен.
— Войните и завоеванията са оказали силно влияние върху човешката история. Процесът е цикличен — прогрес, война, унищожение, възраждане. Така се ражда една социологическа аксиома: колкото по-развито е дадено общество, толкова по-лесно рухва и оставя минимални следи от своето съществуване. Казано по-просто, ние откриваме онова, което искаме да открием.
Той намали скоростта и поклати глава.
— Не е така. Най-често просто се натъкваме на разни неща.
— Всички велики открития се основават на прости теории — възрази Кристел. — Да вземем за пример еволюцията. Едва след като Дарвин формулира своите концепции, започваме да забелязваме онова, което безапелационно подкрепя неговата теория. Коперник предлага радикално нов начин за изследване на Слънчевата система. Но ние го приемаме едва след дългогодишни изследвания, които доказват правотата му. Преди петдесет години никой не е вярвал сериозно в съществуването на напреднала цивилизация преди нас. Възприемало се е като безсмислица. Което означава, че сме пренебрегвали доказателствата.
— Какви доказателства?
— Тези — отвърна тя и извади книгата на Айнхард от джоба си.
— Именно Наблюдателите са хората, които Айнхард нарича „първа цивилизация“ — каза в заключение Кристел. — Назовава ги още Светите люде. И той, и Карл са убедени, че тези хора са небесни пратеници.
— Но как можем да сме сигурни, че не са представители на култура, която вече познаваме? — попита Малоун.
— А вие познавате ли народ, който използва азбуката и езика, използвани в книгата на Доротея?
— Това не е убедително доказателство.
— Имало ли е друг народ, който да е запознат с мореплаването, през девети век? Само един — викингите. Но онези хора не са били викинги.
— Не знаете какви са били.
— Вярно. Но знам друго: Карл е заповядал да бъде погребан с книгата, която ви е показала Доротея. За него тя е имала толкова важно значение, че той решил да я скрие от всички с изключение на императорите. Айнхард е направил всичко възможно. Ето защо нацистите са отишли в Антарктика през трийсет и осма, а нашите бащи — през седемдесет и първа.
Пред тях изплува величествената ярко осветена сграда на манастира. Отзад все още не се виждаха преследвачи.
— Сега ще ви покажа нещо, което Доротея със сигурност ви е спестила — каза Кристел и отвори вратата.
Рамзи обичаше нощта. Оживлението го спохождаше най-често надвечер, около шест, а най-важните решения вземаше винаги на тъмно. Сънят е необходим, но той го свеждаше до четири-пет часа, колкото да отпочине мозъкът му. Мракът предлага уединение и лично пространство. В два през нощта е много по-лесно да разбереш кой се интересува от теб, отколкото в два следобед. Затова и срещите му с Даян Маккой ставаха винаги на тъмно.
Рамзи живееше в скромна къща в Джорджтаун. Беше я наел от приятел, който се гордееше, че има за наемател един адмирал с четири звезди на пагона. Проверяваше двата етажа най-малко веднъж дневно, търсейки електронни устройства за подслушване и наблюдение. Задължително го правеше преди посещенията на Даян.
Беше извадил късмет, че президентът я беше назначил за съветник по националната сигурност. Разбира се, тази жена притежаваше висока квалификация, имаше научни степени по международни отношения и икономика, а в света на политиката поддържаше тесни връзки както с десницата, така и с левицата. До неочаквания край на кариерата на Лари Дейли като държавен секретар миналата година Даян Маккой работеше в Държавния департамент. Рамзи харесваше Дейли, с когото винаги можеше да се преговаря, но Даян бе определено по-добра. Умна и амбициозна, тя беше твърдо решена да остане в политиката и след изтичането на трите години от втория мандат на Даниълс. Рамзи, по волята на съдбата, беше в състояние да й осигури тази възможност. И тя го знаеше.
— Започва се — подхвърли той.
Бяха се настанили удобно пред камината в хола. Температурата навън беше твърдо под нулата. Все още не валеше, но снегът беше близо.
— Знам твърде малко за онова, което се случва — каза Даян. — Мога само да предполагам, че е добро.
— А как са нещата при теб? — усмихна се той. — Ще можеш ли да уредиш срещата?
— Адмирал Силвиан все още е жив. Пострадал е тежко при катастрофа с мотоциклет, но лекарите очакват да се оправи.
— Познавам Дейвид — поклати глава Рамзи. — Няма да се оправи поне няколко месеца, но през това време със сигурност би искал някой да движи нещата. В крайна сметка ще си подаде оставката. — Замълча за момент и добави: — Ако преди това не умре от раните си.
Маккой се усмихна. Беше ведра, русокоса, самоуверена, излъчваща компетентност. Той я харесваше. Сдържана, с точен поглед върху нещата. И едновременно с това опасна. Дяволски опасна. Седеше на стола с изправен гръб, в ръката си държеше чаша с уиски.
— Почти съм готова да повярвам, че си в състояние да предизвикаш смъртта на Силвиан — подхвърли тя.
— И какво, ако наистина е така?
— Ще получиш моето уважение.
Той се засмя.
— Играем игра без правила, с една-единствена цел: да спечелим. Затова искам да знам за Даниълс. Дали ще сътрудничи?
— Зависи от теб. Не те харесва особено, но си дава сметка, че имаш нужната квалификация. Разбира се, ако се отвори вакантно място.
Рамзи долови подозрителността в гласа й. Първоначалният план беше прост: отстранява Дейвид Силвиан, заема мястото му в Съвета на началник-щабовете, служи там в продължение на три години, а след това преминава към план Б. Но сега трябваше да е сигурен.
— Даниълс ще те послуша ли?
Тя отпи глътка от питието си.
— Не ти харесва, че не контролираш нещата, а?
— Че на кой му харесва?
— Даниълс е президент на тази страна. Може да прави каквото пожелае. Но в конкретния случай действията му ще зависят от Едуин Дейвис.
Рамзи потръпна от недоволство.
— Как е възможно
— Като мен?
Презрението й беше видимо.
— Знаеш какво имам предвид, Даян. Нима Дейвис може да представлява проблем?
— Ето един от малкото ти недостатъци, Лангфорд. Подценяваш врага.
— Дейвис е
— Четох доклада за „Блейзък“. Никой на име Дейвис не е загинал в подводницата. Той излъга Даниълс. Няма по-голям брат, който да е изгубил живота си.
— Даниълс знае ли?
— Не, защото не е чел доклада от разследването — поклати глава тя. — Сам ми го каза.
— А ти не можеш ли да контролираш Дейвис?
— Както ти мъдро отбеляза, ние с него сме равни по ранг. Той има точно толкова достъп до президента, колкото и аз. Става въпрос за Белия дом, Лангфорд. Правилата не съм ги писала аз.
— А съветникът по националната сигурност? Надежда за помощ от негова страна?
— Той е в Европа и не участва в играта.
— Мислиш ли, че Даниълс работи директно с Дейвис?
— Откъде мога да знам, по дяволите? Единственото, в което съм сигурна, е, че Дани Даниълс обича да го вземат за глупак, но съвсем не е такъв.
Рамзи хвърли поглед към часовника над камината. Новината за преждевременната смърт на адмирал Дейвид Силвиан съвсем скоро щеше да се появи в националния ефир. Естествено, официалната причина за нея щеше да бъде нелепата мотоциклетна катастрофа. Утре друга кончина, този път в Джаксънвил, Флорида, щеше да намери своето място в местните новини. Машината се беше задвижила и думите на Маккой го разтревожиха.
— Замесването на Котън Малоун също може да бъде проблем — заяви тя.
— По какъв начин? Този човек е напуснал службата. Единственото му желание е да научи истината за баща си.
— Докладът не биваше да попада в ръцете му.
Рамзи беше съгласен, но това едва ли щеше да има значение. По всяка вероятност Уилкърсън и Малоун вече бяха мъртви.
— Просто използвахме глупостта в наша полза — промърмори той.
— Не мога да си представя как може да е в наша полза.
— Просто ми повярвай.
— Ще съжалявам ли, Лангфорд?
— Можеш спокойно да довършиш мандата на Даниълс, а после да си намериш работа в някой институт и да пишеш доклади, които никой няма да чете. Назначаването на бивши служители на Белия дом е престижно за частния бизнес. Чувал съм, че им плащат добре. Може би някоя телевизионна компания ще ти предложи договор за десет секунди в ефир, за да плюеш хората, които се опитват да променят света. И там парите са добри, дори ако непрекъснато се правиш на идиот.
— Пак те питам: ще съжалявам ли?
— Властта се взема, Даян. Няма друг начин да се сдобиеш с нея. Но ти не отговори на въпроса ми. Ще се съгласи ли да ме назначи Даниълс?
— Прочетох доклада за „Блейзък“, а след това направих някои проверки — отвърна тя. — Ти си бил на борда на „Холдън“ по време на спасителната операция в Антарктика. Ти и още двама. Изпратени със секретна мисия от върховното командване. Фактически тази мисия е секретна и до днес. Не успях да науча абсолютно нищо за нея. Но екипът ви е слизал на брега и е изготвил доклад за свършеното. А лично ти си го занесъл на началника на оперативния щаб. Никой не знае какво е станало с него.
— Не открихме нищо.
— Лъжец.
Рамзи внимателно прецени реакцията й. Тази жена беше политическо животно с превъзходни инстинкти. Можеше да помага, но можеше и да нанася удари. Той реши да смени тактиката.
— Права си, излъгах. Но не ти трябва да знаеш какво открихме, повярвай ми.
— Съгласна съм. Но то може би те преследва и до днес.
Беше права. Преследваше го вече трийсет и осем години.
— От него няма спасение.
Тя видимо правеше усилия да сдържи раздразнението си от начина, по който Рамзи избягваше въпросите й.
— От опит знам, че миналото винаги намира начин да се завърне, Лангфорд. А онзи, който не извлича поуки или не си спомня за него, просто е обречен да го повтори. Сега става въпрос за бивш агент, дяволски добър агент, за когото нещата са лични. На всичкото отгоре се включва и Едуин Дейвис. Нямам представа какво точно прави, но…
Чул достатъчно, Рамзи рязко я прекъсна:
— Можеш ли да осигуриш подкрепата на Даниълс, или не можеш?
Даян помълча известно време.
— Бих казала, че всичко зависи от твоите приятели на Капитолийския хълм. Даниълс има нужда от тяхната помощ за куп неща. Той прави онова, което в крайна сметка правят всички президенти — мисли какво ще остави след себе си. Има съвсем конкретни законодателни инициативи и по тази причина няма да откаже на определени членове на Конгреса, ако те поискат от него да бъдеш назначен в Съвета на началник-щабовете. Разбира се, срещу гласовете им. Но тук възникват два въпроса: дали ще се освободи място и дали ти ще успееш да си осигуриш подкрепата на точните конгресмени?
Рамзи въздъхна. Бяха разговаряли достатъчно. Имаше още работа, преди да си легне. Приключи срещата със забележка, която Даян Маккой не биваше да забравя:
— Точните конгресмени не само ще подкрепят моята кандидатура, но и ще настояват за нея.
Малоун гледаше как Кристел Фалк отключва вратата на манастирската църква. Сестрите Оберхойзер очевидно имаха пълното доверие на монасите. Независимо от среднощния час те имаха свободен достъп до светата обител.
Църквата беше полуосветена. Двамата прекосиха каменния под. Единствено скърцането на подметките им нарушаваше дълбоката тишина. Малоун беше нащрек. От опит знаеше, че празните европейски църкви често поднасят изненади.
Влязоха в сакристията. Без да забавя крачка, Кристел се насочи към стълбите, които водеха към подземията на манастира. Вратата долу беше открехната. Стиснал пистолета, с който се беше сдобил в кабината на лифта, Малоун се плъзна напред, без да отделя гръб от стената. Стигна до вратата, побутна я и внимателно надникна. Вътре цареше пълно безредие.
— Може би монасите са се ядосали? — прошепна той.
Камъните и паната с дърворезба бяха разпилени по пода, витрините бяха изпочупени. Съдържанието на двата стенни шкафа лежеше на пода в безпорядък, масите в дъното бяха преобърнати. После видя тялото. Жената от лифта. Липсваше кръв, не се виждаха наранявания. Но ноздрите му доловиха характерната миризма.
— Цианкалий.
— Отровена ли е?
— Погледнете я. Глътнала си е езика.
Кристел не прояви желание да огледа трупа.
— Не понасям мъртъвци — прошепна тя.
Явно беше разстроена и Малоун реши да смени темата.
— Какво трябваше да видим тук?
Кристел очевидно успя да овладее емоциите си и плъзна поглед наоколо.
— Няма ги — констатира тя. — Някой е изнесъл камъните, които дядо е открил в Антарктика.
— Важни ли са? — попита Малоун.
— Върху тях са издълбани част от текстовете на книгата.
— Кажете ми нещо, което не знам.
— Това не е хубаво.
— И още как. Монасите сигурно ще са разстроени.
Тя беше очевидно объркана.
— Само за камъните ли дойдохме тук? — попита Малоун.
— Не, разбира се — тръсна глава Кристел. — Има и други неща.
Приближи се към по-близкия шкаф, който зееше с разтворени вратички и извадени чекмеджета.
— О, господи!
Малоун надникна зад гърба й и видя дупката, пробита в задната стена на шкафа.
— Тук дядо и татко държаха документите си.
— Което явно е било известно и на други хора.
Тя пъхна ръката си в дупката.
— Няма нищо.
Обърна се и хукна към вратата.
— Къде отивате? — извика след нея Малоун.
— Трябва да побързаме! Дано не е прекалено късно!
Рамзи изключи осветлението на долния етаж и пое по стълбите към спалнята си. Даян Маккой отдавна си беше тръгнала. Понякога си мислеше, че трябва да се сближи малко повече с тази жена. Тя беше привлекателна не само с острия си ум. Но в крайна сметка реши, че идеята не е добра. Колко мъже с власт бяха изгубили всичко заради едно женско тяло? Е, той нямаше желание да се включи в списъка им.
Беше ясно, че Маккой е силно разтревожена от поведението на Едуин Дейвис. Той добре познаваше Дейвис. Пътищата им се бяха пресекли преди години, в Брюксел. Там, където беше Милисънт с горещите си ласки. Тя беше умна, млада и темпераментна. Но и…
След по-малко от месец Милисънт беше мъртва. А седмица по-късно изчезна и Едуин Дейвис. Милисънт му беше разказала как Дейвис се отзовава на всяко нейно повикване и прави всичко възможно да я утеши. Можеше само да предполага защо го направи. Сякаш признанията щяха да я защитят от грубостите му. Което не се получи. Той пак я пердашеше, а тя отново му прощаваше. Дейвис не каза нито дума, но Рамзи често виждаше омразата в очите на по-младия мъж. Придружена от безсилието да направи каквото и да било.
По онова време Дейвис беше дребен служител в Държавния департамент, изпратен на първия си мандат в чужбина. Задачата му беше да решава проблемите, а не да ги създава. Да си държи устата затворена, а ушите — наострени. Днес обаче същият Едуин Дейвис беше помощник-съветник по националната сигурност на президента на САЩ. Друго време, други правила.
От което следваше, че Едуин Дейвис трябва да бъде елиминиран. Също като Милисънт.
Уилкърсън вървеше през снега към колата на Доротея Линдауер. Неговата все още димеше. Доротея не изглеждаше разстроена от съсипаната къща, въпреки че преди седмици беше споделила, че тя е собственост на семейството й още от средата на XIX век. Труповете останаха сред руините.
Той носеше последния кашон от купчината, която беше натоварил във Фюсен. Снегът и студът буквално го разболяваха. Обичаше слънцето и топлината. Предпочиташе да бъде римлянин, а не викинг. Отвори вратата и с усилие натика премръзналите си крака под кормилото. Доротея вече беше заела съседната седалка.
— Хайде, направи го — каза тя.
Той погледна светещите стрелки на часовника си и започна да пресмята часовата разлика. След което поклати глава.
— По-късно.
— Не, сега — настоя жената до него.
— Защо?
— Хора като него трябва да бъдат извадени от равновесие. Само по този начин могат да допуснат грешка.
Объркването и страхът го раздвояваха.
— Току-що отървах куршума. Нямам настроение за подобни неща.
— Чуй ме, Стърлинг — докосна ръката му тя. — Машината се движи и нищо не може да я спре. Хайде, кажи му.
Не можеше да различи чертите й в мрака, но съвсем ясно си представи съвършената красота на лицето й. Рядко беше срещал по-привлекателна жена. И умна. Прогнозата й за змийската същност на Лангфорд Рамзи се оказа абсолютно точна. А на всичкото отгоре беше спасила и живота му.
Той бръкна в джоба си за телефона и набра номера. Продиктува секретния си код и дневната парола на телефонистката, след което й каза какво иска.
Две минути по-късно Лангфорд Рамзи вдигна слушалката.
— Там, където си, трябва да е адски късно — приятелски подхвърли адмиралът.
— Жалък мръсник! Гадно лъжливо копеле!
Изтече цяла минута в мълчание.
— Предполагам, че имаш сериозни причини да говориш по този начин на по-висшестоягц офицер — изръмжа най-сетне Рамзи.
— Оцелях.
— От какво си оцелял?
Искреното любопитство в гласа на Рамзи малко го пообърка. Но нима тоя тип би си признал?
— От хората, които си изпратил да ме ликвидират.
— Капитане, мога да те уверя, че ако имах такива намерения, отдавна щеше да си мъртъв. Подобре се запитай кой би пожелал смъртта ти. Може би фрау Линдауер? Изпратих те да установиш контакт с нея, да я опознаеш и да откриеш онова, което ме интересува.
— Изпълних всичко, придържах се стриктно към заповедта. Много исках тая шибана звезда!
— И ще я получиш, както ти обещах. Но трябва да знам какво си свършил.
Гласът на Рамзи се чуваше съвсем ясно в тишината на купето. Доротея грабна телефона от ръката на Уилкърсън.
— Вие сте лъжец, господин адмирал — отчетливо каза тя. — Именно вие сте човекът, който иска смъртта му. А аз бих добавила, че той свърши добра работа.
— Фрау Линдауер, много се радвам, че най-после получавам възможност да говоря с вас.
И тези думи прозвучаха достатъчно ясно, за да бъдат чути от Уилкърсън.
— Защо се интересувате от мен, господин адмирал?
— Не от вас, а от семейството ви — поправи я Рамзи.
— Знаете за баща ми, нали?
— Запознат съм с цялата ситуация.
— Значи знаете защо е бил на борда на онази подводница.
— Въпросът е защо проявявате толкова голям интерес? Семейството ви от години отглежда информатори във флота. Нима допускате, че не съм в течение? А сега просто ви изпратих един от тях.
— Знаем, че е имало и други.
— За съжаление никога няма да получите информация по този въпрос, фрау Линдауер.
— Не бъдете толкова сигурен.
— Каква самоувереност! Много съм любопитен да разбера дали е основателна.
— Ще отговорите ли на един въпрос?
— Добре — засмя се Рамзи. — Но само на един.
— Има ли там нещо, което може да бъде открито?
Уилкърсън объркано я погледна. Какво да бъде открито? И
— Дори не можете да си представите.
Линията прекъсна. Поемайки телефона от ръцете й, Уилкърсън попита:
— Какво искаше да кажеш? Къде трябва да бъде открито нещо?
Доротея се облегна назад. Снегът бързо засипваше колата.
— Точно от това се страхувах — промърмори тя. — За съжаление всички отговори са в Антарктида.
— Какво търсиш?
— Преди да отговоря, трябва да изчета всичко, което натоварихме в багажника. Все още не съм сигурна в нищо.
— Доротея, аз рискувам живота и кариерата си! Нали чу какво каза Рамзи? Може би не той е изпратил убийците.
Тя седеше с изправен гръб, абсолютно неподвижна.
— Ако не бях аз, сега щеше да си вкочанен труп. — Очите й се заковаха в неговите. — Животът ти е свързан с моя.
— Отново ще ти напомня, че имаш съпруг.
— Нещата между Вернер и мен отдавна приключиха. Сега сме само ти и аз.
Той знаеше, че е точно така. Чувстваше се разтревожен и едновременно възбуден.
— Какво мислиш да правиш?
— Много неща. Надявам се, че ще бъдат добри и за двамата.
Малоун гледаше към стария замък, кацнал на стръмния хълм. Тесни, отвесно наредени прозорци с грациозни арки над тях, красиви тавански прозорчета, от които се излъчваше мека светлина. Извитите високи лампи от ковано желязо хвърляха жълтеникави отблясъци по високите средновековни стени. В главата му се появи една мисъл на Лутер, изречена по повод друга немска цитадела:
Беше зад волана на наетата кола с Кристел Фалк до себе си. Бяха напуснали набързо манастира „Етал“ и бяха потънали във вековната баварска гора, следвайки завоите на пустия път. Четирийсет минути по-късно пред очите им се бе появил величественият замък. Той вкара колата под каменната арка и спря във вътрешния двор. Звездите ярко светеха високо горе, в мастиленото небе.
— Това е нашият дом — каза Кристел, слизайки от колата. — Имението „Райхсхофен“ на фамилията Оберхойзер.
— „Надежда и империя“ — преведе той. — Интересно име.
— Мотото на семейството. Този планински връх е наш от седемстотин години.
Той огледа сградата и безупречния вътрешен двор. Неутрални цветове, нарушени тук-там от снежни петна върху каменните стени. Тя се обърна и той хвана ръката й. Красивите жени обикновено са странни, а тази тук беше наистина много красива. На всичкото отгоре си играеше с него и той го знаеше.
— Защо фамилното ви име е Фалк, а не Оберхойзер? — попита Малоун, опитвайки се да я извади от равновесие.
Тя сведе очи към ръката си и той бавно я пусна.
— Брак, който се оказа грешка.
— А сестра ви е Линдауер. Все още ли е омъжена?
— Да, но не бих казала, че бракът й е успешен. Вернер се интересува само от парите й, но тя предпочита да е омъжена. По този начин любовниците й не могат да разчитат на нещо повече.
— Ще ми обясните ли защо вие двете не се понасяте?
На лицето й се появи съблазнителна усмивка.
— Зависи. Може би, ако проявите желание да ми помогнете.
— Вие отлично знаете защо съм тук.
— Заради баща си. Аз също.
Той определено се съмняваше, но реши да изостави темата.
— Добре, нека видим онова, което смятате за толкова важно.
Влязоха в замъка през тежък портал, над който имаше висока арка. Вниманието му беше привлечено от огромен гоблен, покрил цялата насрещна стена. Пак странни шарки, този път в златисто, изтъкани върху основа от тъмнокафяво и морскосиньо.
— Това е фамилният ни герб — забеляза интереса му тя.
Той напрегна взор. Корона върху някакво животно — нещо средно между куче и котка, стиснало в зъбите си някакво влечуго.
— Какво символизира това?
— Така и не съм получила смислено обяснение. Но някой от предците ни го е харесал, поръчал е гоблена и го е закачил тук.
Отвън долетя ръмженето на мотор. Малоун се обърна навреме, за да види как някакъв мъж изскача от спортен мерцедес с автомат в ръце. Същият, когото беше зърнал зад пердето на хотелската стая. Какво ставаше, по дяволите? Мъжът се прицели.
Малоун дръпна Кристел назад в мига, в който куршумите проникнаха през отворената врата и превърнаха масичката до стената в купчина отломки. Стъклото на стенния часовник се пръсна на ситни късчета. Кристел му направи знак да я последва и се втурна напред. В стената зад гърба му се забиха още куршуми.
Двамата завиха зад ъгъла и хукнаха по къс коридор, от който се влизаше в голяма и празна зала.
Светкавичният оглед му даде бегла представа за обстановката. Намираха се в помещение с квадратна форма, украсено с колонади, над които имаше тесни балкончета. В дъното, под меката светлина на канделабрите, беше окачен гербът на бившата немска империя — орел на фона на знаме в черно, червено и златисто. Под него зееше черната паст на огромно огнище, в което спокойно можеха да стоят изправени няколко души.
— Разделяме се! — напрегнато прошепна Кристел. — Вие тръгнете нагоре.
Без да чака отговор, тя се обърна и изчезна в мрака. Той видя тясното стълбище, което водеше до галерията на горния етаж. Предпазливо сложи крак на първото стъпало. От двете страни се виждаха безброй тъмни ниши и празни пространства, които предизвикаха безпокойството му. Твърде много удобни скривалища и за други хора със зли помисли. Горе всичко тънеше в мрак с изключение на каменната балюстрада. Долу се появи черна сянка, едва-едва очертаваща се на светлината, която идваше от коридора. Около огромната маса за хранене бяха наредени осемнайсет стола. Гърбовете им с позлатена дамаска бяха подредени в една линия, като войници. Само два бяха разместени, вероятно от Кристел, която се беше скрила под масата.
— Мъртъв си, Малоун! — разнесе се груб мъжки глас, последван от ироничен смях.
Прекрасно. Дори името ми знае.
— Ела и ме хвани — подвикна той, сигурен в ехото, което щеше да скрие точната му позиция.
Видя как мъжът оглежда арките, полускритата в мрака печка и тежката маса, над която висеше бронзов полилей. Прицели се и натисна спусъка. Не улучи.
Противникът му се насочи към стълбището. Малоун се скри зад ъгъла. Тук стъпките не се чуваха, но стрелецът със сигурност беше наблизо. Погледна надолу към масата. Един стол рязко се преобърна, облегалката му се удари в каменния под.
От горната галерия екна автоматичен откос. Куршумите със свистене се забиха в плота на масата. За късмет дървото беше дебело и издържа. Малоун стреля към мястото, откъдето бе долетял изстрелът. Непознатият отвърна на огъня. Куршумите рикошираха в каменната стена зад гърба му.
Малоун всячески се опитваше да засече нападателя. Беше извикал с цел да отвлече вниманието му, но Кристел Фалк развали плановете му, вероятно неволно. В стената зад гърба му имаше още тъмни ниши. Очите му уловиха сянката отсреща, която бавно се промъкваше към него. Приклекна и запълзя към ъгъла, озовавайки се в другия край.
Какво се беше случило? Защо този мъж искаше смъртта му? Изведнъж Кристел изникна в средата на залата. Меката светлина я очерта съвсем ясно.
Малоун предпазливо надникна иззад арката.
— Покажи се — извика Кристел.
Никакъв отговор. Малоун напусна укритието си и бързо смени позицията. Целта му беше да излезе в гръб на стрелеца.
— Аз си тръгвам — обяви жената долу. — Знаеш какво трябва да направиш, ако искаш да ме спреш.
— Глупаво — обади се един глас.
Малоун пак надникна и този път го видя. Нападателят стоеше в средата на галерията, с гръб към него. Кристел все още беше долу. Обзе го хладно вълнение. Сянката пред него вдигна оръжието си.
— Къде е той?
Жената не отговори.
— Малоун, покажи се или тя ще умре!
Малоун пропълзя още метър-два, прицели се и тихо подвикна:
— Тук съм.
Оръжието на нападателя остана насочено надолу.
— Все още мога да убия фрау Линдауер — спокойно обяви той.
Малоун отчете грешката си.
— Ще те застрелям далеч преди да натиснеш спусъка — заплашително изръмжа той.
Изправен пред дилемата, нападателят бавно започна да се обръща към него. После движенията му се ускориха. Дулото се завъртя едновременно с натискането на спусъка. Куршумите изсвириха във въздуха. Миг преди да стреля, Малоун долови друг изстрел. Главата на мъжа отскочи назад, пръстът му се отдели от спусъка. Тялото му се люшна през парапета и полетя надолу. Кратък вик, последван от тежък тътен.
Малоун свали пистолета. Горната част на черепа на стрелеца я нямаше. Пристъпи към парапета и предпазливо надникна. До Кристел Фалк стоеше висок и слаб мъж. Пушката му сочеше нагоре. От другата й страна се беше изправила възрастна жена.
— Благодарим ви, че отклонихте вниманието му, хер Малоун — рече тя.
— Не беше нужно да го убивате.
Старицата махна с ръка и мъжът свали пушката.
— Според мен беше — поклати глава тя.
Малоун се спусна долу. Слабият мъж и възрастната жена все още стояха до Кристел Фалк.
— Това е Улрих Хен — представи го Кристел. — Работи за нашето семейство.
— И какво по-точно прави?
— Грижи се за замъка — обади се старата жена. — Нашият главен камерхер.
— А вие коя сте? — изгледа я внимателно Малоун.
Веждите й развеселено се вдигнаха, усмивката й разкри два реда редки зъби. Беше много дребна и слаба, с лакирана златистосива коса. Тънките й ръце бяха прорязани от синкави вени, а по китките й имаше множество кафеникави петънца.
— Аз съм Изабел Оберхойзер.
В очите й се четеше несигурност въпреки широката усмивка.
— Трябва ли да бъда впечатлен? — попита Малоун.
— Аз съм главата на фамилията.
— Току-що убихте човек, вие и този мъж — изръмжа той и махна с ръка към Улрих Хен.
— Човек, който се промъква в дома ми въоръжен и за малко не уби вас и дъщеря ми — спокойно отвърна старицата.
— А пък вие случайно имате пушка подръка и помощник, който може да пръсне черепа на нападателя от десетина метра в слабо осветено помещение.
— Улрих е отличен стрелец.
Хен мълчеше. Явно си знаеше мястото.
— Не знаех, че са тук — обади се Кристел. — Мислех, че мама е извън замъка. Когато ги видях да влизат, просто направих знак на Улрих да бъде готов, докато аз привличам вниманието на стрелеца.
— Глупав ход.
— Но свърши работа.
Виждаше спътницата си в нова светлина. Да се изправиш пред насочено оръжие изисква кураж. Но все още не можеше да реши дали насреща му стои умна и смела жена или обикновена идиотка.
— Не познавам много хора на науката, които биха постъпили като вас — промърмори Малоун и се извърна към възрастната дама. — Този човек ни трябваше жив. Знаеше името ми.
— Забелязах.
— Искам отговори, а не нови загадки. Онова, което направихте, още повече обърка ситуацията.
— Покажи му — кимна на дъщеря си Изабел. — А после, хер Малоун, ние с вас можем да си поговорим насаме.
Той последва Кристел към главното фоайе, откъдето поеха по стълбите към една от спалните. Огромната кахлена камина вътре заемаше цяла стена и се издигаше до тавана. На желязната табелка отпред беше изписана годината на производството й — 1651.
— Това е стаята на баща ми и дядо ми.
Тя се насочи към малка ниша с дървена пейка под висок тесен прозорец с матирани стъкла.
— Дедите ми, построили замъка през XIII век, ужасно се страхували да не попаднат в капан. Затова всяка стая има поне два изхода, включително и тази. На практика тя предлагала максималната сигурност за онова време.
Ръката й натисна ръба на една от зиданите стени, която бавно се отмести. Пред очите им се появи тясно стълбище, виещо се надолу в обратна на часовниковата стрелка посока. Щракна електрически ключ и на каменния таван светнаха няколко слаби крушки. Малоун мълчаливо я последва. В подножието на стълбите тя щракна още един електрически ключ.
Въздухът веднага му направи впечатление. Сух и топъл, с явно контролиран достъп. Подът беше покрит със сиви плочи, слепени с тъмен цимент. Стените бяха облицовани с грубо изсечени камъни, също боядисани в сиво. Тесният проход продължаваше напред, преминавайки от едно помещение в друго. В повечето от тях се съхраняваха странни предмети. Немски знамена, нацистки флагове, дори един олтар, напълно готов за детските кръщенета, така популярни през 30-те години. Картата на Европа от началото на XX век беше покрита с безброй фигурки на войници, нацистки каски, саби и ками, кепета, униформи, пушки и пистолети, бронирани жилетки, патрондаши, пръстени, бижута, ръкавици и фотографии.
— Така дядо ми си запълвал времето след войната — обясни Кристел.
— Прилича ми на нацистки музей — рече Малоун.
— Дядо бил много наранен от начина, по който Хитлер се отнесъл към него. Служил му като вярно куче, но не успял да проумее, че не означава нищо за социалистите. В продължение на шест години, чак до края на войната, отчаяно се опитвал да си възвърне благоволението на диктатора. Събирал тези вещи до петдесетте, когато загубил разсъдъка си.
— Това не обяснява защо семейството му ги е съхранило.
— Баща ми много го уважаваше. Ние рядко слизахме тук.
Тя се приближи до малка остъклена витрина. Вътре имаше сребърен пръстен със символа на СС, изписан по много особен начин.
— Тези пръстени са изработени по стара германска традиция, копиращи древните норвежки щитове — поясни Кристел. — Били предназначени единствено за членовете на „Аненербе“. — Посочи друг предмет в стъклената витрина и добави: — Също като тези значки с руническия символ на Одел и малка свастика. Те са проектирани лично от дядо ми. Иглата им е много особена, изработена е във формата на свещения Ирмисул, или саксонското Дърво на живота. Според легендата то се издигало на върха на Слънчевата планина в Детмолд и било унищожено лично от Карл Велики. Това поставило началото на дългата война между саксонци и франки.
— Говорите много почтително за тези реликви — отбеляза Малоун.
— Наистина ли? — объркано го погледна тя.
— Сякаш имат голямо значение за вас.
— Спомени от миналото, нищо повече — сви рамене Кристел. — Дядо ми е основал „Аненербе“ по чисто научни причини, но организацията се превърнала в нещо съвсем различно. Нейният Институт за военнонаучни изследвания провеждал отвратителни експерименти с концлагеристи. Поставяли хората в барокамери, подлагали ги на хипотермия, изследвали сгъстяването на кръвта им. Ужасни неща. А лабораторията колекционирала кости на мъже и жени от еврейски произход, които били убити и разчленени. Неколцина свършили на бесилката, мнозина отишли в затвора: Отвратително наистина.
Той внимателно я наблюдаваше.
— Дядо ми няма нищо общо — добави тя, отгатнала мислите му. — Станало е след неговото уволнение и публично дискредитиране. — Кратка пауза. — Дълго след като се бил обрекъл на самота в този манастир.
Редом с флага на „Аненербе“ беше изложен гоблен, на който беше изрисувано Дървото на живота. Същото, което беше пресъздадено на иглите. Вниманието му беше привлечено от текста под него.
— Дядо ми наистина е вярвал в това твърдение — забеляза интереса му тя.
— А вие?
— Аз също.
Малоун все още не разбираше защо фамилията беше съхранила тази колекция в специални помещения с контролиран въздух, без нито една прашинка. Една от причините все пак му беше ясна. Той също уважаваше баща си. Все още помнеше как си бяха разменяли пасове с топката за бейзбол, как бяха плували заедно и се бяха грижили за градината. Дълги години след неговата смърт беше страдал, че са му отнели онези неща, които децата с двама родители получават даром. Майка му правеше всичко възможно да съхрани живи спомените за баща му, но с хода на годините той откри, че паметта започва да й изневерява. Да си съпруга на моряк е тежко бреме. Също като да си съпруга на агент от специалния отдел „Магелан“. За неговата бивша съпруга бремето се беше оказало непоносимо.
Кристел продължи напред. Всеки експонат в тази странна изложба разкриваше нов детайл от страстта на Херман Оберхойзер. Тя спря пред един шкаф, боядисан в ярки цветове — подобен на онзи в манастира. Издърпа едно от чекмеджетата и извади лист хартия, защитен от прозрачен плик.
— Последната воля и завещание на Айнхард, открито от дядо ми. Копие от него има и в манастира.
Малоун пое плика. Листът под него приличаше на пергамент, изписан с гъст почерк на латински. Избледнялото мастило имаше светлосив цвят.
— На гърба има превод — обади се тя. — Последният параграф е най-важният.
— За това ви говорех — прошепна Кристел. — Наследството на Карл Велики. Великото начинание на Шарлеман. Него трябва да дешифрираме. Въпреки че Ото III и всички римски императори след него не са успели да го сторят. Разкриването на загадката ще ни отведе до онова, което нашите бащи са търсили в Антарктида.
Малоун поклати глава.
— Казахте, че дядо ви е ходил там и не се е върнал с празни ръце. Той очевидно е разкрил загадката. Не е ли оставил някакъв отговор?
— Липсват каквито и да било записки за пътешествието му. Къде е ходил, какво е открил. А по-късно не успя да ни разкаже нищо, тъй като беше сенилен.
— Защо всичко това е толкова важно днес?
Тя се поколеба.
— Баща ми и дядо ми нямаха отношение към бизнеса. Те се интересуваха от света. За съжаление дядо ми е живял по време, в което новаторските идеи са били забранени. Принуден е бил да работи сам. А татко беше безнадежден мечтател, без никакви практически умения.
— Който все пак е успял да стигне до Антарктида на борда на американска подводница — отбеляза Малоун.
— Което повдига един сериозен въпрос.
— Защо американското правителство е проявило такъв интерес, че го е поканило на секретна мисия?
Той знаеше, че през 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век САЩ бяха провеждали редица неконвенционални експерименти. Главно в областта на паранормалните възприятия, контрола върху съзнанието и НЛО. С единствената цел да получат предимство пред СССР. Дали и тази мисия не е била един от тези безумни експерименти?
— Надявах се, че вие ще ми помогнете да намеря обяснение — промълви Кристел.
Малоун обаче все още чакаше друг, по-конкретен отговор.
— Защо всичко това е толкова важно днес? — повтори той.
— Защото може да промени света.
Зад гърба на Кристел се появи госпожа Оберхойзер. Вървеше бавно, стъпвайки безшумно с меките си обувки.
— Остави ни сами — заповяда на дъщеря си тя.
Кристел безмълвно се подчини. Малоун се изправи със завещанието на Айнхард в ръце.
— Трябва да обсъдим някои неща — твърдо рече Изабел.
Чарли Смит чакаше от другата страна на улицата. Предстоеше му последната задача за нощта.
Последните трийсет години от живота си капитан Закари Алегзандър не правеше нищо друго, освен да се оплаква. От сърце, далак, черен дроб, кости. Нямаше органи, които да не беше подлагал на задълбочено изследване.
Преди дванайсет години беше стигнал до заключението, че се нуждае от операция на апендицит. Отказа се от нея едва след като лекарят му припомни, че такава му е правена десет години по-рано. Преди три години реши, че има рак на белите дробове, тъй като беше пушил по кутия цигари дневно в продължение на десетилетия. Но подробните изследвания не показаха нищо.
Последната му мания беше рак на простатата. Седмици наред обикаляше специалистите и ги убеждаваше, че страда от това ужасяващо заболяване. Тази нощ медицинските тревоги на Закари Алегзандър щяха да бъдат прекратени. Завинаги.
Единственото затруднение беше как точно да стане това. Алегзандър беше изследвал абсолютно всичките си вътрешни органи. Ето защо всяка медицинска причина за смъртта му щеше да изглежда подозрителна. Насилствената смърт беше изключена, тъй като тя винаги привлича внимание. В работното му досие пишеше:
Прибавени към още известно количество данни, тези сведения бяха достатъчни, за да провокират изобретателността на Смит. Скоро бе решено как Закари Алегзандър ще се раздели с живота.
Чарли Смит беше пристигнал в Джаксънвил с късен полет от Вашингтон. Бе паркирал на около половин километър от къщата на Алегзандър. Сега облече дънков елек, измъкна брезентова торба от багажника и пресече улицата.
На тихата уличка имаше само няколко къщи. Според досието Алегзандър имаше тежък сън и хъркаше толкова гръмовно, че можеше да се чуе от улицата. Чарли бутна градинската врата. На страничната стена бръмчеше компресорът на централното отопление, който разпращаше топъл въздух във вътрешността на къщата. Нощта беше студена, но забележимо по-мека от тази във Вирджиния.
Предпазливо се доближи до един от прозорците и търпеливо зачака да чуе ритмичното хъркане на Алегзандър. На ръцете му вече имаше чифт чисто нови гумени ръкавици. Леко пусна брезентовата торба в краката си и извади от нея малък гумен маркуч с метален накрайник. Очите му внимателно се плъзнаха по прозореца и скоро откриха пластове силикон върху лошо изолираната повърхност между стъклото и рамката.
Той проби силикона с металния накрайник и отново бръкна в торбата. В ръцете му се появи цилиндричен флакон, който свърза с маркуча. В него имаше газ под налягане, до чиито услуги прибягваше от години. От него жертвата изпадаше в безсъзнание, без никакви остатъчни следи в белите дробове и кръвта. Разви клапана и химикалите безшумно нахлуха в къщата. След десетина минути хъркането спря. Смит затвори клапана, разкачи системата и я прибра в торбата. В силиконовото уплътнение остана малка дупчица, но той знаеше, че след известно време тя ще изчезне. Насочи се към задния двор. Спря по средата на пътя, пусна торбата и вдигна дървения капак на шахтата за електроинсталацията. Пъхна се вътре и огледа гъсто преплетените кабели, които се губеха под основите на къщата. В работното досие беше отбелязано, че Алегзандър не само е безнадежден хипохондрик, но и голям скъперник. Преди няколко години беше платил на някакъв съсед да прекара директен прекъсвач до спалнята му, който да включва и изключва компресора, свързан с тока преди разпределителната кутия и електромера.
Нищо не беше направено както трябва. Чарли откри разпределителната кутия и разви капака. После откачи входящия кабел за 220 волта. Компресорът утихна. Изчака няколко изпълнени с напрежение секунди, за да се увери, че Алегзандър някак си не е избягнал въздействието на отровния газ. Нищо не наруши нощната тишина.
Извади нож от джоба на елека си и оголи изолацията на кабелите, които влизаха и излизаха от разпределителната кутия. Онзи, който си беше играл с нея, беше пропуснал да изолира жиците. Прекъсването на тока със сигурност щеше да бъде приписано на липсата на заземяване. По тази причина Чарли се постара да не оголи кабелите прекалено много. Прибра ножа. От друг джоб измъкна найлоново пликче, което съдържаше изолационен пластилин и керамична клема. Закрепи клемата и запълни кутията с пластилин. В сегашното си състояние материалът беше безопасен, но при нагряване до определена температура за определено време щеше да се изпари и да разтопи последните остатъци от изолацията. Необходимата за експлозията топлина щеше да дойде от керамичната клема. За достигането на нужната температура беше нужно известно време, но Чарли го беше включил в изчисленията си. Това време му беше необходимо да се оттегли. Затегна винтовете и компресорът отново забуча. Умишлено не постави капака на разпределителната кутия, който натика в джоба си.
Внимателно огледа свършеното. Всичко изглеждаше наред. Подобно на огъня, който бълват факирите, клемата и изолационният пластилин щяха да се превърнат в нажежен газ с изключително висока температура. Те бяха направени от специален материал, използван най-често от колегите му професионалисти, които си падаха по убийства, свързани с палежи.
Той затегна кабелите, върна капака на мястото му и вдигна брезентовата торба. Огледа внимателно всичко около себе си. Искаше да е сигурен, че не е оставил нищо, което впоследствие може да издаде присъствието му.
Отново се върна при страничния прозорец. Лъчът на фенерчето писалка с труд си проби път. На масичката до леглото на Алегзандър се виждаше пепелник с остатък от пура. Перфектно. Ако заключението „късо съединение“ се окажеше недостатъчно, то „пушене в леглото“ със сигурност щеше да доведе до прекратяване на следствието. Обърна се и спокойно се насочи към улицата. Светещите стрелки на часовника му показваха 1:35.
Чарли Смит често будуваше нощем. Преди няколко години си беше купил „Наръчник за планетите и звездите“ от Питърсън, от който бе научил много неща за небето. Хубаво е да си имаш хоби. Вдигна глава и веднага разпозна ярката точка на Юпитер на западния небосклон. Изминаха пет минути. Изпод основите на къщата проблесна искра. Първо се възпламени клемата, а след това и изолационният пластилин. Той ясно си представи как покритието на кабелите се разтопява и електрическият ток започва да подхранва огъня. Къщата беше дървена, поне на трийсет години. Сухите насмолени греди на основите бяха като пънове в добре заредена камина. За броени минути цялата конструкция потъна в буйни пламъци.
Закари Алегзандър така и нямаше да разбере какво е станало. Щеше да се задуши далеч преди огънят да изпепели тялото му.
— Както виждате, и съпругът ми, и баща му са имали своите тайни — заяви неохотно Изабел Оберхойзер.
— Съпругът ви също ли беше нацист? — запита Малоун.
— Той просто беше убеден, че след войната Германия вече не е същата — поклати глава тя. — А аз бих казала, че се оказа прав.
Избягването на преките отговори явно беше характерна черта на тази фамилия. Тя му хвърли кос изпитателен поглед, десният й клепач потрепна. Дишането й беше плитко и някак накъсано. Дълбоката тишина се нарушаваше само от тиктакането на невидим часовник.
— Страхувам се, че дъщерите ми не са били откровени с вас, хер Малоун.
— Първите думи тази вечер, с които съм напълно съгласен — кимна той.
— След смъртта на съпруга ми аз съм тази, която контролира семейното благосъстояние. Извънредно трудна задача, уверявам ви, защото притежаваме няколко предприятия, които са изцяло фамилна собственост. За съжаление други Оберхойзер няма. Свекърва ми беше смайващо некомпетентна жена, която, слава богу, почина няколко години след Херман. Останалите ни роднини загинаха по време на войната. Докато беше жив, съпругът ми държеше фамилията под контрол. Той беше най-малкият син. А самият Херман окончателно изгуби разсъдъка си някъде в средата на петдесетте. Днес тази болест се нарича Алцхаймер, но по онова време беше известна като сенилност. Като всяко семейство, ние също имахме трудности с наследството. В крайна сметка нещата преминаха под контрола на децата. Имаме две дъщери. Силни жени, всяка от тях по своему различна. Жени, които водят непрестанна война с действителността, опитвайки се да я приемат.
— Нещо като игра?
Краищата на веждите й леко се спуснаха надолу.
— Нищо подобно. Те търсят истината. Обичах съпруга си, но откровено казано, той цял живот се занимаваше с глупости. Също като баща си. Хитлер открито заклейми Херман. Според мен това доведе до психическия му срив. Съпругът ми също беше слаб човек. Трудно вземаше решения. За съжаление дъщерите ни цял живот враждуват помежду си. Никога не са били близки. Причина за това беше баща им. Доротея умееше да се възползва от слабостите му, докато Кристел открито ги порицаваше. Когато той почина, те бяха на десет години. Но и днес отношението към баща им е най-добрият начин да се направи разлика между тях. Доротея е стъпила здраво на земята и е много практична. Тя се нуждае от кротък и спокоен мъж. Кристел е мечтателка и търси силен партньор. И двете са обсебени от своите цели, но никоя от тях не знае какво точно иска.
— Благодарение на вас, предполагам — обади се Малоун.
Старицата кимна.
— Признавам, че имам известен контрол над тях. Но сега всичко е заложено на карта. Буквално всичко.
— Какво означава всичко?
— Фамилията притежава производствени предприятия, една петролна рафинерия, няколко банки. Плюс акции по целия свят. Става въпрос за милиарди евро.
— Днес двама души намериха смъртта си в тази игра.
— Знам. Но Доротея иска доклада за „Блейзък“ на всяка цена. Той е част от онази реалност, към която се стреми. Бързо разбра, че пътят към успеха не минава през вас, и се отказа от услугите ви. А аз имах основания да подозирам, че ще стане именно така, и затова накарах Кристел да направи всичко възможно, за да разговаря с вас.
— Изпратили сте я на Цугшпице?
— Да — кимна Изабел. — А Улрих трябваше да я наблюдава.
— Ами ако откажа да се забърквам във вашите конспирации?
Във воднистите й очи се появи раздразнение.
— Стига, хер Малоун. Игрите между нас двамата са излишни. Аз съм напълно открита и ще ви помоля за същото. И вие отчаяно искате да разберете какво се е случило преди трийсет и осем години, също като мен. Моят съпруг и вашият баща са загинали заедно. За разлика от вас аз знаех, че той заминава за Антарктика. Разбира се, изобщо не допусках, че няма да го видя повече.
Умът му включи на високи обороти. Тази жена очевидно разполагаше с информация от първа ръка.
— Той търсеше Наблюдателите — добави тя.
— Едва ли вярвате сериозно, че такива хора са съществували.
— Но Айнхард е вярвал. Те са споменати в завещанието, което държите в ръце. Херман също е вярвал, а Диц е жертвал живота си за тази вяра. На практика те са имали различни имена за различните култури. Ацтеките са ги наричали „Пернати змии“, вероятно защото са били едри бели хора с рижави бради. В Битие са наречени Елохими, а шумерите им казват Анунаки. На египтяните са известни като Акху, Озирис или Шемсу Хор. Описани са още от индуизма и будизма. В това отношение аз се присъединявам към мнението на Кристел, хер Малоун. Те наистина са съществували. Успели са да впечатлят дори самия Карл Велики.
Пълни глупости.
— Фрау Оберхойзер, тук става въпрос за събития, станали преди хилядолетия…
— Съпругът ми беше дълбоко убеден, че Наблюдателите съществуват.
А Малоун си даде сметка, че през 1971 г. светът е бил доста различен. Без глобални медии, без джипиес системи за проследяване, без геостационарни спътници, без интернет. Скритото съществуване е било напълно възможно. Но не и днес.
— Това е абсурд — рече на глас той.
— В такъв случай защо американците са приели да го закарат там?
Той усети, че възрастната жена притежава отговора на този въпрос.
— Защото и те са ги търсили. След войната организирали широкомащабно военноморско учение в Антарктика, наречено „Висок скок“. Съпругът ми многократно споменаваше за него. Целта им е била да търсят онова, което Херман е открил още през 1938 година. Диц беше убеден, че по време на учението американците са намерили нещо. Минавали години. А после, около шест месеца преди експедицията до Антарктида, неколцина ваши военни дошли тук, за да се срещнат с Диц. Споменали за „Висок скок“ и демонстрирали добри познания относно изследователската работа на Херман. По всяка вероятност част от неговите книги и документи са били конфискувани след войната.
В главата му изплуваха думите на Кристел:
В началото беше склонен да отхвърли категорично подобни безсмислици. Но правителството на САЩ не само беше изпратило на секретна мисия една от най-модерните си подводници, но след това беше наложило тотално затъмнение над нейното потъване.
— Диц мъдро е предпочел американците пред руснаците — добави Изабел. — Те също идвали тук, но той просто не понасяше комунистите.
— Имате ли представа какво има в Антарктида?
Тя поклати глава.
— Дълги години си задавам този въпрос. Знаех за завещанието на Айнхард, за Светите люде, за двете книги, които бяха на разположение на Доротея и Кристел. Много исках да разбера какво има там. Но дъщерите ми се заеха да разрешат загадката и аз се оттеглих. Надявах се те двете да се сближат така.
— Май е невъзможно — поклати глава Малоун. — Те дълбоко се ненавиждат.
Очите й се сведоха.
— Не познавам други сестри, които да се мразят толкова силно. Но краят на живота ми е близо и искам да съм сигурна, че фамилията ще продължи да съществува.
— За да прогоните и собствените си съмнения?
— Именно — кимна тя. — Трябва да знаете, че ние винаги намираме онова, което търсим, хер Малоун.
— Така каза и Кристел.
— Баща й го повтаряше непрекъснато и беше прав.
— Но защо замесвате и мен?
— Първоначално решението беше взето от Доротея. Тя очакваше, че от вас ще научи нещо за подводницата. Подозирам, че ви е отхвърлила поради твърдостта, която демонстрирате. Но аз ви избрах именно поради тази твърдост. Вие сте човекът, който би могъл да помогне на Кристел.
Това изобщо не го интересуваше, но той моментално предусети какво щеше да последва.
— Помагайки на нас, вие най-вероятно ще разрешите и собствената си дилема.
— Аз винаги работя сам.
— Известни са ни случаи, при които не сте го правили.
Нямаше как да го отрече.
— Имате ли новини от Доротея? — попита той. — В манастира остана един труп.
— Знам, Кристел ми каза. Улрих ще се погрижи за него, както и за този тук. Питам се кой ли още е замесен, но същевременно съм убедена, че вие най-добре умеете да се оправяте в подобни ситуации.
— Стрелецът дойде за мен и за Доротея. Не спомена нищо за Кристел.
— Чух го.
Адреналинът бързо отстъпваше място на умората.
— Кристел ви е разказала за Айнхард и Карл Велики. Документът в ръцете ви съдържа съвсем ясно предизвикателство. Поход в търсене на истината. Вече видяхте книгата, написана собственоръчно от Айнхард. И онази от гроба на Карл, предназначена единствено за поредния римски император. Всичко това е реално, хер Малоун. Представете си за момент, че първа цивилизация наистина е съществувала. Помислете си за последиците за историята на човечеството.
Той не можа да си отговори дали тази жена е манипулатор, паразит или експлоататор. Вероятно и трите заедно.
— Всичко това изобщо не ме интересува, фрау Оберхойзер. Ако трябва да бъда честен, ще добавя, че смятам всички ви за побъркани. Искам да знам само къде, как и защо е умрял баща ми. — Замълча за момент, надявайки се да не съжалява за думите, които се готвеше да добави. — Ако получа отговор, като ви помагам, това ще бъде достатъчен стимул за мен.
— Значи взехте своето решение?
— Не, не съм.
— В такъв случай позволете да ви предложа гостоприемството си за нощта, а утре ще ми съобщите решението си.
Цялото тяло го болеше от умора. Не му се шофираше обратно до „Постхотел“, който на всичкото отгоре не се оказа най-сигурното място на света. Имаше предвид честите неканени гости в стаята си напоследък. А присъствието на Улрих в замъка определено действаше успокояващо.
— Добре. Приемам поканата.
Рамзи съблече хавлията. Новият ден започваше. Можеше да се окаже най-важният в живота му, ново начало.
В съня му се появиха Милисънт, Едуин Дейвис и НР-1А. В странни, взаимно преплитащи се комбинации от образи и цветове. Но той не беше от хората, които биха позволили на фантазиите да изкривят реалността. Беше извървял дълъг път. Само няколко часа го деляха от заслужената награда. Даян Маккой се оказа права. Съвсем не беше сигурно, че президентът ще избере именно него за заместник на Дейвид Силвиан. Знаеше поне две имена, които Даниълс положително би предпочел — разбира се, ако решението бъдеше взето единствено в Белия дом. Слава богу, че в политическия живот на Вашингтон рядко се вземат свободни решения.
Слезе в кабинета си на първия етаж в момента, в който мобилният му телефон иззвъня. Никога не се разделяше с него. На дисплея се появи индикация за международен разговор. Много добре. След разговора с Уилкърсън очакваше да разбере дали в провалената операция е настъпила промяна.
— За съжаление поръчаните от вас коледни подаръци няма да пристигнат навреме — обяви гласът отсреща.
Рамзи с мъка потисна гнева си.
— Причина за забавянето? — попита той.
— Складът се оказа празен. Нямаше нищо от онова, което ни трябва.
— Не е мой проблем. Платих предварително още преди седмици и очаквах бързо действие.
— Наясно сме и вземаме мерки. Пратката ще пристигне навреме. Просто искахме да ви предупредим за малкото закъснение.
— Пратете ми сметката, в случай че се наложи спешна доставка. Цената няма значение. Искам стоката незабавно и това е всичко.
— В момента проследяваме движението й. Съвсем скоро ще потвърдим експедицията.
— Дано — сухо рече Рамзи и изключи телефона.
Едва сега даде воля на вълнението си. Какво ставаше в Германия? Още ли бе жив Уилкърсън? А Малоун? Два провала щяха да му дойдат твърде много. За съжаление не беше в състояние да промени каквото и да било. Беше длъжен да вярва на оперативните си агенти. До този момент нямаха провали, дано и сега се справеха.
Включи настолната лампа. Вграденият сейф беше едно от нещата, които го бяха накарали да избере тази къща — разбира се, освен местоположението, квадратурата и обзавеждането. Сейфът не беше нищо особено, но предлагаше достатъчно сигурност както за служебните документи, които връщаше още на другия ден, така и за няколкото папки с лични архиви.
Отвори добре замаскирания дървен панел и набра кода. Във вътрешността на касата имаше шест вертикално подредени папки. Извади първата отляво. Освен че беше превъзходен убиец, Чарли Смит умееше да събира информация с усърдието на катеричка, трупаща зимнина. Най-много обичаше да разкрива тайните, които хората пазят като очите си. А тази информация Смит събираше вече две години. Част от нея подлежеше на незабавна употреба, останалата щеше да влезе в действие няколко дни по-късно.
Разтвори папката и отново огледа детайлите. Все още се учудваше на разликата между личния и обществения живот на публичните личности. И направо недоумяваше от начина, по който политиците поддържат фасадата си. Сигурно беше адски трудно. Докато инстинктите и желанията сочат в една посока, кариерата и имиджът се намират точно в обратната.
Типичен пример в това отношение беше сенаторът Атос Кейн. Петдесет и шест годишен, четвърти мандат в Сената като представител на Мичиган, женен, с три деца. Професионален политик още преди да навърши трийсет — отначало на щатско, а след това и на национално равнище. Миналата година Даниълс го беше поканил да заеме овакантения пост на вицепрезидент, но Кейн бе благодарил за доверието и бе отказал. Мотивите му бяха, че в Сената може да служи на президента далеч подобре, отколкото в Белия дом. Цял Мичиган въздъхна с облекчение. В политическите среди Кейн беше известен като най-ревностния привърженик на компромисите в законодателството. След двайсет и две години на Капитолийския хълм Атос Кейн беше усвоил най-важните поуки. Коя бе първата? Че политиката се прави на местно равнище.
Рамзи се усмихна. Обичаше хората, които умеят да преговарят. Въпросът на Доротея Линдауер продължаваше да кънти в ушите му.
Колко пъти бяха слизали на брега? Четири?
Капитан Закари Алегзандър беше адски любопитен тип, но Рамзи все пак бе изпълнил заповедта за пълна секретност на мисията. Радиостанцията, която екипът му качи на борда, беше настроена на вълната за сигнала за бедствие, на която беше настроена радиостанцията на НР-1А. Такъв сигнал не беше уловила нито една от контролните станции, разположени по цялото Южно полукълбо. Именно това бе улеснило задачата им. Радиация също не беше открита. Идеята на командването беше, че сигналите за бедствие и наличието на радиация ще бъдат уловени най-добре в близост до мястото на инцидента. По онова време вечните ледове пречеха на електрониката. И тъй, в продължение на два дни те бяха прослушвали района на море Уедъл — родното място на ураганни ветрове, светещи в алено облаци и призрачен ореол около бледото слънце.
Нищо. После бяха пренесли оборудването на брега.
Рамзи все още усещаше смразяващия студ на онази лишена от сенки земя, където сиво-зеленикавата мъгла покриваше всичко за броени секунди. Експедицията им беше блокирана от лошото време, ниско надвисналите облаци и постоянния вятър. Никоя зима в Северното полукълбо не можеше да се сравни дори с един-единствен „нормален“ ден в Антарктида. Никога нямаше да забрави четирите денонощия там.
Правилата за плаване преди трийсет и осем години изискваха такъв дневник от командващите офицери на всички кораби. Рамзи протегна ръка и го измъкна.
Стефани събуди дълбоко заспалия Едуин Дейвис. Той стреснато се надигна. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае къде се намира.
— Хъркаш.
Цяла нощ беше слушала хъркането му въпреки затворената врата и дългия коридор.
— Така казват — промърмори той. — Особено когато съм уморен.
— Кой ти го казва?
Дейвис разтърка очи. Лежеше облечен, мобилният му телефон беше на възглавницата. Бяха пристигнали в Атланта малко след полунощ, с последния полет от Джаксънвил. Той предложи да отиде на хотел, но Стефани настоя да спи в стаята й за гости.
— Е, не съм монах — промърмори президентският съветник.
Тя не знаеше почти нищо за личния му живот. Неженен и толкова. А бил ли е някога? Има ли деца? Сега едва ли беше най-подходящото време да му задава подобни въпроси.
— Имаш нужда от бръснене.
Той разтърка брадичката си.
— Добре че ми го казваш.
Тя се обърна и тръгна към вратата.
— В банята има кърпи и самобръсначки. Страхувам се, че са дамски.
Вече беше взела душ и се беше облякла, готова за новия ден.
— Слушам, госпожо — надигна се той. — На кораба ви цари желязна дисциплина.
Тя го остави и се насочи към кухнята. Включи телевизора на плота и се огледа. Закусваше рядко — най-много една кифличка или купичка мюсли. Ненавиждаше кафето. Обичайната й топла напитка беше чаша зелен чай. Трябваше да се обади в офиса. Почти пълната липса на персонал отговаряше на мерките за сигурност, но беше и твърде досадна, тъй като се налагаше всичко да върши сама.
— „… Ситуацията обещава да бъде интересна — прозвуча гласът на репортерката от Си Ен Ен. — Неотдавна президентът Даниълс изрази недоволство от работата на Съвета на началник-щабовете. Преди две седмици той намекна, че институцията е станала почти ненужна.“
На екрана се появи Даниълс, изправен зад синя катедра.
— Те не командват нищо — обяви със звучния си баритон той. — На практика са политически съветници, които не правят политика, а само изпълняват политически поръчки. Не ме разбирайте погрешно — наистина уважавам тези хора. Проблемът обаче е в самата институция. Нямам никакви съмнения, че офицерите от Съвета на началник-щабовете могат да бъдат използвани далеч по-пълноценно в други области на управлението.
Камерата се върна на наперената руса репортерка.
— Всичко това ни кара да се запитаме как и дали президентът ще запълни мястото, освободено от преждевременната смърт на адмирал Дейвид Силвиан.
Дейвис влезе в кухнята и закова очи в екрана.
— Какво има? — забеляза интереса му тя.
Той стоеше неподвижно, изражението на лицето му беше мрачно и угрижено.
— Силвиан е представителят на ВМС в Съвета на началник-щабовете.
Стефани озадачено го погледна. От пресата знаеше за катастрофата с мотоциклет и тежкото състояние на адмирала.
— Жалко, че е починал, Едуин. Но има и нещо друго, нали?
Дейвис измъкна мобилния телефон от джоба, набра няколко цифри и го притисна до ухото си.
— Искам да знам как е умрял адмирал Силвиан — сухо заповяда той. — Точните причини за смъртта. Бързо! — Той щракна капачето.
— Ще ми обясниш ли какво става? — попита тя.
— Стефани, има и някои други неща, свързани с Лангфорд Рамзи. Преди шест месеца президентът получи писмо от вдовицата на някакъв лейтенант от флота…
Телефонът изписука. Преди да го включи, Дейвис внимателно погледна екрана. Послуша няколко секунди, после прекъсна разговора.
— Младежът работел в главното счетоводство на ВМС и открил редица нередности. Няколко милиона долара били прехвърляни от банка в банка, след което просто изчезнали. Били под прякото разпореждане на директора.
— Разузнаването често работи с неосчетоводени пари — кимна тя. — Самата аз имам няколко специални сметки, които използвам за външни плащания, частни договори и други такива неща.
— Но въпросният лейтенант е починал два дни преди официално да докладва пред началниците. Вдовицата му отказала да се довери на военните. Вместо това написала лична молба до президента, а той я прехвърли на мен.
— А ти от своя страна си включил всички радари, тъй като си видял, че става въпрос за военноморското разузнаване — кимна тя. — Казвай какво откри в тези сметки.
— Не успяхме да ги намерим — поклати глава Дейвис.
Стефани беше имала подобни, меко казано, смущаващи случаи. Повечето банки по света имаха лошия навик да не закриват сметки, открити при тях — разбира се, заради таксите, които плащаха техните титуляри.
— И какво установи? — попита тя.
— Въпросният лейтенант просто паднал и умрял в дома си, докато гледал телевизия. Жена му била на пазар и когато се върнала, той бил мъртъв.
— Случва се, Едуин.
— Рязко понижение на кръвното. Малко преди това му открили някакъв шум в сърцето и съответно го лекували. Права си, че се случва. Аутопсията не открила нищо.
Стефани мълчеше и чакаше.
— Току-що научих, че адмирал Дейвид Силвиан също е починал от рязко понижение на кръвното налягане.
На лицето му беше изписано смущение, примесено с отвращение и гняв.
— Твърде голямо съвпадение, а? — подхвърли тя.
Дейвис кимна.
— Ние с теб прекрасно знаем, че Рамзи контролира сметките, на които лейтенантът е обърнал внимание. Сега пък изведнъж се отваря свободно място в Съвета на началник-щабовете…
— Отиваш твърде далеч, Едуин.
— Дали? — горчиво попита той. — От службата ми казаха, че тъкмо щели да се свържат с мен. Снощи заповядах да изпратят двама агенти на Сикрет Сървис в Джаксънвил. Исках да държат под око Закари Алегзандър. Преди час пристигнали там. Къщата е изгоряла до основи заедно със собственика.
Тя ужасено го погледна.
— Според предварителните заключения на следствието става въпрос за късо съединение в електрическото табло, което се намира под къщата.
Стефани си отбеляза никога да не играе покер с Едуин Дейвис. Той беше приел и двете шокиращи новини с абсолютно каменно лице.
— Трябва да открием двамата лейтенанти, които са участвали в онази антарктическа експедиция заедно с Рамзи.
— Ник Сейърс е мъртъв от доста години — поклати глава Дейвис. — Хърбърт Роуланд е жив и здрав. Живее в околностите на Шарлот. Снощи се погрижих да направя и тази проверка.
Сикрет Сървис? Съучастие на хора от Белия дом?
— Говориш глупости, Едуин! — отсече Стефани. — В тая работа не си сам, а изпълняваш задача.
— Всичко е относително — отвърна той със странен блясък в очите. — Ако нещата се получат, аз ще бъда добре. Но ако се проваля, ще бъда изритан.
— Залагаш на карта кариерата си?
— Дължа го на Милисънт.
— А къде съм аз?
— Както вече ти споменах, Рамбо отказа. Но после добави, че когато става въпрос за солови акции, никой не може да се сравнява с теб.
Изявлението не й прозвуча особено успокояващо. Какво толкова, по дяволите! Чертата и без това вече беше престъпена.
— Да вървим в Шарлот — въздъхна тя.
Малоун усети как влакът забавя ход и навлиза в предградията на Аахен. Притесненията от отминалата нощ бяха намалели значително, но той продължаваше да се пита какво търси тук. Кристел Фалк седеше до него. По време на тричасовото пътуване от Гармиш двамата почти не бяха разговаряли.
Бе се събудил в „Райхсхофен“ и с изненада бе открил, че дрехите и тоалетните му принадлежности са в стаята. Кратка бележка обясняваше, че това е работа на Улрих Хен, който през нощта си беше направил труда да прибере вещите му от хотела. Бе спал непробудно на миришещите на детелина чаршафи, после бе взел душ, бе се обръснал и бе облякъл чисти дрехи. За съжаление бе взел от Дания само две ризи и два чифта панталони, тъй като не предполагаше, че ще се забави повече от ден-два. Сега вече не беше толкова сигурен.
Бе информирал главата на фамилията Оберхойзер, че е решил да й помогне. Всъщност нима имаше друг избор?
Искаше да научи истината за баща си, а и за онези, които се опитаха да го убият. Бягството нямаше да промени нищо. На всичкото отгоре възрастната жена съвсем конкретно го бе предупредила, че
— Преди хиляда и двеста години това е бил център на познатия свят — каза Кристел. — Столица на новосъздадената Северна империя. Която двеста години по-късно започнала да се нарича Свещена Римска империя.
— И която нито е свещена, нито е римска, нито е империя — добави с усмивка Малоун.
— Вярно — кимна тя. — Но Карл е бил прогресивен владетел. Човек с огромна енергия. Основал университети, изработил правните принципи, които по-късно се превръщат в стройно законодателство, създал държавната власт и я подчинил на онзи национализъм, от който по-късно се ражда Европа. Изучавала съм живота му в продължение на години. Вземал мъдри решения, управлявал четирийсет и седем години и доживял до седемдесет и четири, въпреки че по онова време кралете са управлявали най-много пет години, а на трийсет вече са били мъртви.
— И мислите, че го е постигнал благодарение на помощ отвън?
— Хранел се здравословно, пиел умерено. И то във време, в което властвали чревоугодието и пиянството. Яздел и плувал всеки ден, обичал лова. Една от причините да избере Аахен за столица на своята империя са горещите минерални извори.
— Мислите, че Наблюдателите са го научили на хигиена, начин на хранене и физически упражнения?
Тя долови иронията в гласа му.
— Карл бил воин. Цялото му управление е белязано от завоевателни войни. Но и към войната подхождал дисциплинирано. Планирал кампаниите си по цяла година, изучавал враговете си. Но най-главното е, че
— Същевременно бил дяволски жесток — поклати глава Малоун. — При Верден заповядал да обезглавят четири хиляди и петстотин пленени саксонци.
— Не е сигурно. При археологическите разкопки не е намерено нищо, което да доказва подобно клане. В оригиналния документ най-вероятно е използвана по погрешка думата
— Добре познавате историята — призна Малоун. — Латинския също.
— Не аз, а Айнхард е истинският хроникьор на тези събития. Именно той е стигнал до това заключение.
— Ако приемем, че неговите мемоари са автентични.
Скоростта на влака намаля още повече. Малоун продължаваше да мисли за вчерашния ден и за онова, което лежеше под „Райхсхофен“.
— И сестра ви ли поддържа вашето мнение за нацистите и за онова, което са причинили на дядо ви? — попита той.
— Доротея проявява пълно равнодушие. Фамилията и историята не означават нищо за нея.
— А от какво се интересува?
— Единствено от себе си.
— Враждата между близначки като вас ми се струва странна.
— Не е задължително да бъдем близки. Още като дете разбрах, че Доротея е проблем.
Той искаше да се зарови по-дълбоко в тези различия.
— Но майка ви си има фаворитка.
— Не бих казала.
— Изпрати при мен вас, а не Доротея.
— Вярно. Но преди това помогна и на Доротея.
Влакът спря.
— Ще ми обясните ли по-подробно?
— Тя й даде книгата, която беше открита в гроба на Карл Велики.
Доротея приключи с прегледа на кашоните, които Уилкърсън беше донесъл от Фюсен. Книжарят беше свършил добра работа. След войната съюзниците бяха конфискували голяма част от архивите на „Аненербе“ и тя остана дълбоко учудена от количеството на събраните материали. Залови се с четене, но два часа по-късно установи, че „Аненербе“ продължава да е загадка. Организацията беше привлякла вниманието на историците едва през последните години, а няколкото книги за нея наблягаха главно на провалите й.
Тези кашони правеха подробен преглед на успехите.
Били организирани експедиции до Швеция, откъдето били докарани праисторически рисунки върху камък, и до Близкия изток, където учените изследвали междуособиците и сблъсъците в рамките на Римската империя. За членовете на „Аненербе“ тези борби били просто битка между нордически и семитски народи. Последната била финансирана лично от Гьоринг. В Дамаск тя била посрещната като съюзник в борбата на сирийците с бързо нарастващото еврейско население. В Иран изследователите посетили персийските руини и Вавилон, където с вълнение обсъждали възможната арийска връзка. Във Финландия изучавали древни езически псалми, а в Бавария се натъкнали на пещерни рисунки и доказателства за съществуването на кроманьонци. Според „Аненербе“ те също били арийци. Други пещерни рисунки били изследвани във Франция, където според един наблюдател „Химлер и останалите нацисти мечтаели да потънат в мрачната прегръдка на своите далечни предшественици“.
Но истинските съкровища се оказали в Азия. Членовете на „Аненербе“ вярвали, че ранните арийци били покорили голяма част от Китай и Япония, а самият Буда бил от арийски произход. Голяма експедиция до Тибет се върнала с хиляди снимки, отливки на черепи и скелети, на които се възлагали големи надежди за откриване на реални доказателства в древността. Разчитало се и на многобройните животински и растителни проби. Плановете за експедиции в Боливия, Украйна, Иран, Исландия и Канарските острови така и не се осъществили, въпреки че били изготвени до последния детайл.
В архивите се правеше подробен отчет на възхода на „Аненербе“ с разширяването на войната. След като Химлер заповядал арийско прочистване на окупирания Крим, организацията получила задачата да засади там немски горски видове и да подготви земята за по-големи добиви в полза на Райха. Членовете й надзиравали преселването на етнически германци в региона, който едновременно с това бил прочистван от местните жители.
С нарастването на дейността се увеличавала и нуждата от финансиране. За целта се създала специална фондация, която трябвало да набира необходимите средства. Даренията идвали от Дойче Банк, БМВ и „Даймлер-Бенц“, които получили официални благодарности. Отворен както винаги към научните новости, Химлер научил за светлоотражателите за велосипеди, патентовани от някакъв немски механик. Направил смесено дружество с изобретателя, а после прокарал и специален закон, според който педалите на всички велосипеди трябвало да бъдат оборудвани със светлоотражатели. Благодарение на тази дейност организацията печелила десетки хиляди райхсмарки годишно.
Толкова много усилия в преследването на един мит!
Затънал до гуша в безумното издирване на доказателства за съществуването на арийците, което нерядко се превръщало в съучастие в трагедии и масови убийства, дядо й все пак се беше натъкнал на истинско съкровище. Очите й се спряха на разтворената книга върху масата. Дали наистина бе лежала в гроба на Карл? Никъде в изчетените дотук материали не се споменаваше подобно нещо въпреки твърденията на майка й, че книгата била открита още през 1935 г. в архивите на Ваймарската република. Към нея била прикрепена бележка на старонемски, чийто неизвестен автор твърдял, че книгата била извадена от гробницата в Аахен на 19 май 1000 г. от император Ото III. Как бе оцеляла до XX век, си оставаше загадка. Каква тайна криеше тя? Защо бе толкова важна?
Според Кристел отговорът се криеше в мистичната й същност. Лаконичният отговор на Рамзи не й помогна да се освободи от обземащия я страх.
Не, това не можеше да е отговорът. Или?
Малоун и Кристел излязоха навън. Влажният и студен въздух му напомни за зимата в Нова Англия. Пред гарата имаше дълга редица таксита. Постоянен поток от хора се изливаше през широките врати.
— Мама иска
Той не успя да определи дали младата жена иска да убеди него или себе си.
— Мисля, че майка ви манипулира и двете.
Тя спря и се обърна.
— Господин Малоун…
— Името ми е Котън.
Тя с мъка удържа гневното си избухване.
— Да, снощи вече ми го казахте. Откъде се сдобихте с това странно име?
— По-късно ще ви разкажа. Ако не ви бях изкарал от равновесие, май щяхте да ме наругаете.
Лицето й се отпусна, устните й се разтеглиха в усмивка.
— Вие сте проблем.
— От думите на майка ви пролича, че и Доротея е на същото мнение. След кратко колебание реших да го приема като комплимент. — Той потърка ръкавиците си и се огледа. — Трябва да се отбием в някой магазин. Имам нужда от топли дрехи. Времето тук няма нищо общо със сухия въздух на Бавария. А вие как сте? Студено ли ви е?
— Аз съм родена в този климат.
— А аз не съм. В Джорджия е горещо и влажно поне девет месеца в годината. — Огледа се около себе си и с престорено притеснен вид добави: — Оказа се, че не съм подготвен за продължително пътуване.
— В близост до параклиса има много магазини.
— Предполагам, че все пак ще ми разкажете за майка си и ще ми обясните защо сме тук.
Кристел махна на едно такси, което запълзя към тях. Настаниха се вътре, тя даде указания на шофьора и се обърна да го погледне.
— Да, ще ви обясня.
Малоун се извърна и хвърли поглед назад. Човекът, когото беше забелязал преди три часа на гарата в Гармиш — висок и слаб, с изпито и прорязано от бръчки лице, — махаше на следващото такси. Той нямаше багаж и изглеждаше вглъбен в задачата си. Да ги проследи.
За да се сдобие с архивите на „Аненербе“, Доротея се беше изложила на сериозен риск. Риск беше и контактът с Котън Малоун, оказал се, уви, безполезен. Не беше сигурна кой точно е пътят към успеха, но едно беше ясно: семейството й не трябваше повече да бъде обект на подигравки. От време на време в „Райхсхофен“ се появяваше по някой историк или репортер, който проявяваше желание да прегледа архивите на дядо й и да си поговорят за „Аненербе“. И, естествено, получаваше отказ. Миналото трябваше да си остане в миналото.
Тя насочи поглед към леглото, в което спеше Уилкърсън. Снощи бяха потеглили на север, към Мюнхен. Още преди края на деня майка й щеше да научи за опожарената ловна хижа. Вероятно вече бяха открили и трупа в манастира. Но за него щяха да се погрижат. Хен или монасите. По-скоро Улрих.
Доротея съзнаваше, че след като й бе дала книгата от гробницата на Карл, майка й бе направила нещо и за Кристел. Именно майка й беше настояла да разговарят с Котън Малоун. И затова Доротея и Уилкърсън бяха използвали онази жена, за да го подмамят в манастира. Майка й не се интересуваше от Уилкърсън. Наричаше го „поредния безволев тип“.
Като снощи например.
Тя се приближи към леглото и го побутна. Той се събуди с усмивка.
— Наближава обед.
— Бях уморен.
— Трябва да тръгваме.
Той огледа кашоните, чието съдържание беше разпиляно по пода.
— Къде отиваме?
— Надявам се, че ще успеем да изпреварим Кристел.
Рамзи беше пълен с енергия. Вече беше проверил медийните сайтове и с удоволствие бе установил, че новината е там. Пожар с фатален край в Джаксънвил, Флорида. Жертвата е Закари Алегзандър, пенсиониран капитан от ВМС. Нищо необичайно около причините за пожара. Късо съединение в електрическото табло, дължащо се на погрешно свързване. Вчера Чарли Смит явно беше сътворил превъзходни спектакли. Дано и днес е на същото ниво.
Утрото беше типично за региона — свежо, хладно и слънчево. Рамзи се разхождаше пред музея „Смитсониън“. Отсреща блестяха внушителните бели сгради на Капитолия. Обичаше студените зимни утрини. Две седмици преди Коледа Конгресът беше във ваканция, политическият живот вървеше на бавни обороти. Всички чакаха новата година и поредната сесия на законодателите.
Новините също бяха оскъдни. Вероятно това обясняваше големия интерес на медиите към смъртта на адмирал Силвиан. А неотдавнашните критики на Даниълс към Съвета на началник-щабовете бяха солта и пиперът на тази преждевременна смърт. Самият Рамзи ги беше изслушал с пренебрежение, тъй като прекрасно знаеше, че никой в Конгреса няма желание за промени във върховното командване. Вярно е, че Съветът на началник-щабовете не правеше чести изявления, но когато това ставаше, хората слушаха. Което със сигурност беше и основната причина за недоволството на Белия дом. И най-вече на куцото пате Даниълс, което тромаво се клатушкаше към залеза на политическата си кариера.
Пред очите му се появи фигурата на нисък и спретнат мъж, облечен в отлично скроено кашмирено палто. Бледото му изпито лице беше поруменяло от студа. Беше гладко избръснат, с безупречно подстригана тъмна коса. Той потрепваше с крака, опитвайки се да се стопли. Рамзи погледна часовника си и установи, че пратеникът го чака поне от петнайсетина минути.
Насочи се към него.
— Адмирале, имате ли представа каква е температурата в момента?
— Четири под нулата — спокойно отвърна Рамзи.
— Не можахте ли да бъдете точен?
— Ако трябваше да бъда точен, щях да бъда.
— Не съм в настроение за чинопочитания. Ама никак!
Странно как набира кураж една мишка, докопала се до позицията началник-канцелария на някой американски сенатор, помисли си Рамзи. А после се запита дали Атос Кейн е наредил на тоя нещастник да се държи нагло, или поведението му е плод на лична импровизация.
— Аз съм тук, защото сенаторът ми заповяда да ви изслушам.
— Той още ли мечтае да стане президент?
Всичките му досегашни контакти с Кейн се бяха осъществили чрез този посредник.
— Да. И ще стане.
— Говориш с убеждението на предан чиновник, вкопчен в полите на шефа си.
— Всяка акула си има рибка, която почиства зъбите й.
— Вярно — усмихна се Рамзи.
— Какво искате, адмирале?
Поведението на този хлапак започна да го нервира. Беше време да го постави на мястото му.
— Искам да си затвориш устата и да слушаш.
Събеседникът му го огледа с преценяващия поглед на професионален политик.
— Винаги съм се отзовавал на молбите за помощ, които ми е отправял Кейн. Правил съм всичко възможно, без да задавам въпроси. — Изчака някакви мъже, които забързано минаха покрай тях, после продължи: — Тук му е мястото да добавя, че съм нарушил куп закони. Нещо, за което вие сте си затваряли очите.
Слушателят му не беше мъж на възраст, не притежаваше нито мъдрост, нито богатство. Но в замяна беше амбициозен и отлично знаеше цената на политическите услуги.
— Сенаторът прекрасно знае какво сте направили, адмирале. Но ние никога не сме имали пълна представа за плановете ви.
— Което не ви е пречило да се възползвате от благоприятните резултати.
— Приемам, че е така. А сега какво искате?
— Искам Кейн да убеди президента, че трябва да бъда назначен в Съвета на началник-щабовете. На мястото на Силвиан.
— И сте на мнение, че президентът не може да му откаже?
— Не и без сериозни последици.
Напрегнатите черти на посредника се разтеглиха в лека усмивка.
— Няма да стане — обяви той.
Какво?! Правилно ли беше чул?!
— Сенаторът предполагаше, че ще поискате точно това. Вие се обадихте още преди да изстине тялото на Силвиан. — Младежът се поколеба, след което тихо добави: — Подобна бързина повдига някои въпроси… — В наблюдателния му поглед се появи сянка на недоверие. — Но в крайна сметка вие наистина ни направихте една услуга, без да поискате нещо.
Рамзи не обърна внимание на думите му и тежко избоботи:
— Какво искаше да кажеш с това „няма да стане“?
— Вие сте твърде противоречива личност, адмирале. Опасен сте като оголена жица. Прекалено много хора във флота не ви харесват или ви нямат доверие. Подкрепата на назначението ви би била сериозна грешка. Както вече споменах, ние се готвим да щурмуваме Белия дом. Кампанията ни ще започне още следващата година.
Рамзи моментално си даде сметка, че започва прословутият вашингтонски танц: две стъпки напред, една назад. Опитните политици като Атос Кейн го владееха до съвършенство. Кандидатурата му изглеждаше напълно логична. Той беше лидер на своята партия, без сериозна конкуренция. Рамзи знаеше, че Кейн отдавна събира подкрепа. В момента със сигурност имаше милиони на своя страна. Беше от хората, които умеят да предразполагат околните, чувстваше се удобно както пред камерите, така и пред многобройна публика. Не беше нито заклет консерватор, нито изявен либерал, а по-скоро онова, което медиите обичат да наричат „средата на пътя“. Беше женен само веднъж, а трийсетте години брачен живот не бяха белязани с нито един скандал. Беше почти перфектен. „Почти“ заради услугата, която беше поискал преди време.
— Добър начин да се отблагодариш на приятелите си — горчиво поклати глава Рамзи.
— Кой е казал, че вие сте наш приятел?
По челото на Рамзи се появиха бръчки, които той побърза да прогони. Би трябвало да предвиди арогантността — най-често срещаната болест при политиците.
— Прав си — рече той. — Беше прекалено от моя страна.
— Ще говоря откровено, адмирале. Сенатор Кейн ви благодари за онова, което направихте за него. Но той отдавна ви върна услугата, блокирайки намеренията на флота да се освободи от вас. Не веднъж, а два пъти. Направихме го, използвайки цялото си влияние. А вие получихте исканото. Не държите Атос Кейн с нищо. Онова, което искате в момента, е невъзможно. След по-малко от шейсет дни сенатор Кейн официално ще обяви кандидатурата си за Белия дом. Вие сте адмирал, на когото предстои пенсиониране. Направете го. Радвайте се на добре заслужената почивка.
Рамзи мълчеше и кимаше, успял да скрие и последните остатъци от агресивност.
— И още нещо — подхвърли посредникът. — Сенаторът е много ядосан на тазсутрешното ви обаждане. Той ме натовари да ви съобщя, че отношенията между вас са приключени. Край на посещенията, край на телефонните разговори. Сега трябва да вървя…
— Разбира се. Няма да те задържам.
— Вижте, адмирале, знам, че сте бесен. На ваше място и аз бих се почувствал така. Но вие няма да влезете в Съвета на началник-щабовете. Подобре излезте в пенсия. Станете политически коментатор на телевизия „Фокс“ и обяснете на света какви идиоти го управляват. Радвайте се на живота.
Рамзи не каза нищо. Нафуканият хлапак си тръгна, явно много доволен от звездната си изява. Първата му работа щеше да бъде да докладва на господаря си как е подредил шефа на военноморското разузнаване.
Адмиралът се отпусна на близката скамейка и се замисли. Студът бързо проникваше през разтвореното му палто. Сенатор Кейн нямаше никаква представа, да не говорим за началника на канцеларията му.
Съвсем скоро и двамата щяха да бъдат наясно.
Уилкърсън спа добре, доволен както от представянето си в ловната хижа, така и от онова в леглото на Доротея. Парите, липсата на отговорност и красива жена като нея бяха доста добра компенсация за изпуснатите адмиралски пагони. Разбира се, ако успееше да остане жив.
Предварителната подготовка за операцията включваше задълбочено проучване на фамилията Оберхойзер. Оказа се, че тя притежава милиарди — не стари пари, както обикновено ги наричат, а направо древни. Оцелели столетия наред въпреки политическите промени. Опортюнисти? Сигурно.
Фамилният им герб казваше всичко. Куче в нещо като украсена с кръстове купа, захапало плъх. Намек за множество противоречия. Също като в семейството. Как иначе биха оцелели?
Все пак времето беше взело своето. Доротея и сестра й бяха единствените останали. Две прекрасни и чувствителни същества. Наближаващи петдесет, почти еднакви на външен вид, те правеха всичко възможно да се изявят в професиите си. Доротея беше завършила икономика и работеше активно във фамилния бизнес редом с майка си. Беше се омъжила на двайсет и няколко. От брака си имаше син, който бе загинал при автомобилна катастрофа преди пет години, седмица след двайсетия му рожден ден. Всички доклади бяха единодушни за коренната промяна, настъпила у нея след инцидента. Станала по-груба и по-затворена, изпаднала в дълбока депресия и поведението й било непредвидимо. Снощи беше доказала точността на поставената диагноза — беше убила човек с ловна пушка, а след това се беше любила страстно, без следа от някакви угризения.
За разлика от нея Кристел не проявяваше интерес нито към бизнеса, нито към семейството и децата. Уилкърсън я беше виждал само веднъж, на някакво благотворително парти. Стори му се скромна и непретенциозна, отдадена на науката подобно на баща си и дядо си. С ярко изявени предпочитания към загадките на света и безкрайните дълбини на митовете и легендите. И двете дисертации, които беше защитила, бяха на тема скритите връзки между митичните древни цивилизации (най-вече Атлантида, установи Уилкърсън, след като си направи труда да ги прочете) и нововъзникващите култури. Пълни глупости, разбира се. Но всички мъже в рода Оберхойзер бяха проявявали интерес към подобни неща, а Кристел явно бе наследила тяхното любопитство. Тя вече съвсем не беше млада и Уилкърсън неволно се запита какво ще стане след смъртта на Изабел Оберхойзер. Империята ще бъде наследена от две жени, които не се понасят. Наследник няма. Любопитен сценарий, предлагащ безкрайни възможности.
Намираше се навън, на студа, недалеч от хотела — величествена сграда, достойна за кралски особи. Снощи Доротея се беше обадила от колата на дежурния портиер, който веднага им бе осигурил луксозен апартамент.
Обленият от слънцето Мариенплац беше пълен с туристи. Над площада тегнеше някаква странна тишина, нарушавана единствено от приглушени гласове и меки стъпки. Наблизо беше градският пазар, заобиколен от магазини и кафенета. Зад тях се издигаха кралският дворец и църквата. На самия площад доминираше местното кметство, масивна сграда с потъмняла от времето фасада. Уилкърсън умишлено заобиколи района на музеите и се насочи към близката пекарна, пред която цареше оживление. Беше гладен и с удоволствие щеше да хапне някоя и друга кифличка с шоколад.
По площада имаше павилиони, украсени с елхови клонки. Част от коледния базар, който продължаваше надолу по главната улица на стария град. Беше чувал, че по празниците тук се стичат милиони туристи, но се съмняваше, че двамата с Доротея ще вземат участие в тях. Тя изпълняваше мисия. Той също. Което го накара да се замисли за работата. Трябваше да се свърже с Берлин и да съгласува присъствието си тук със своите преки началници. Извади мобилния си телефон и набра един номер.
— Капитан Уилкърсън — каза адютантът му, след като го позна по гласа. — Наредено ми е да ви свържа с командир Бишъп в момента, в който се обадите.
Нещо щракна и още преди да реагира, в мембраната се появи гласът на прекия му шеф:
— Капитане, къде се намирате, ако смея да попитам?
Радарът му моментално се задейства. Брайън Бишъп го наричаше „капитан“ само в присъствието на други хора.
— Какъв е проблемът? — попита той.
— Този разговор се записва, сър. Вие сте освободен от служба и сте обявен за риск за сигурността трета степен. Имаме заповед да ви открием и арестуваме.
Уилкърсън с мъка се овладя.
— Кой е издал заповедта?
— Капитан Хоуви от Централното управление. Подписана е от адмирал Рамзи.
На практика самият Уилкърсън беше предложил Бишъп за повишение, изтъквайки неговата дисциплинираност и стриктност при изпълнението на поставените задачи. Тогава беше убеден, че постъпва правилно, но сега нещата се обръщаха срещу него.
— Обявен ли съм за издирване? — попита той, после, осъзнал безсмислеността на въпроса, бързо изключи телефона.
Очите му се спряха на екрана. Тези апарати бяха оборудвани с джипиес система за спешна локализация при извънредни ситуации. По дяволите! Ето как го бяха открили снощи. Изобщо не му беше минало през ума. Разбира се, до момента на нападението той нямаше представа, че се е превърнал в мишена. А след него беше силно разстроен и онзи мръсник Рамзи нарочно го беше приспал, за да спечели време за изпращането на нов екип.
Баща му се бе оказал прав. На тези типове не можеше да се вярва. Изведнъж милионният град се превърна в затвор вместо в убежище. Той се огледа уплашено. И забрави за кифличките.
Рамзи напусна парка пред Капитолия и се насочи към Дюпон Съркъл в центъра на Вашингтон. Обикновено използваше Чарли Смит за изпълнението на деликатни мисии, но този път беше невъзможно. Разбира се, той разполагаше с цял списък от хора, всеки от тях специалист в своята област. Беше си изградил репутацията на човек, който плаща щедро, без да задава въпроси. И това му помагаше да разрешава проблемите по най-бързия начин.
Не беше единственият адмирал, пожелал мястото на покойния Дейвид Силвиан. Знаеше поне петима, които бяха започнали да загряват телефоните на влиятелни конгресмени от мига, в който бяха научили за смъртта му. Траурната церемония и погребението щяха да се проведат след няколко дни, но изборът на заместник със сигурност щеше да бъде направен в рамките на следващите няколко часа. При военните празните места на масата се заемат бързо.
Би трябвало да си даде сметка, че Атос Кейн ще му създава проблеми. Сенатор с дълъг стаж, той познаваше много добре обстановката във висшите политически кръгове. Но опитът идва с цената на определени пасиви. Хора като Кейн разчитат на факта, че опонентите им нямат достатъчно кураж и средства, за да се възползват от тях. За щастие той не притежаваше подобни недостатъци.
Успя да мушне колата на едно току-що освободило се място до тротоара. Поне в това му провървя. Пусна седемдесет и пет цента в колонката и тръгна пеш към „Кепитъл Мапс“. Интересно място. Тук се предлагаха карти и атласи от всички краища на света, а колекцията от туристически наръчници беше наистина внушителна. Но днес Рамзи нямаше намерение да се занимава с картография, защото трябваше да поговори със собственичката.
Веднага я засече пред един от щандовете, потънала в разговор с някакъв клиент. Тя се обърна и за миг срещна погледа му, но с нищо не показа, че го познава. Рамзи беше убеден, че щедрите му хонорари през годините бяха допринесли до голяма степен за издръжката, но двамата никога не бяха разговаряли на тази тема. Едно от железните му правила гласеше: хората, които работят за мен, са инструменти, точно като чука, триона или отвертката. И той ги използваше като такива. А след това ги оставяше настрана. Повечето от подчинените му бяха наясно с това правило. Останалите просто отпадаха.
Собственичката приключи разговора с клиента и бавно се приближи към него.
— Определена карта ли търсите? — попита тя. — Разполагаме с богат асортимент.
— Радвам се — промърмори той, хвърляйки предпазлив поглед наоколо. — Защото днес ще ми трябва доста съществена помощ.
Не след дълго Уилкърсън разбра, че вече има опашка: мъж и жена на около трийсет метра след него, вероятно изпратени след обаждането му в Берлин. Те не направиха опит за контакт, което означаваше две неща: или искаха да пипнат и Доротея, очаквайки да ги отведе до нея, или просто го наблюдаваха, изчаквайки подходящия момент. И двете перспективи бяха неприятни.
Продължи да си пробива път сред тълпата мюнхенски граждани, излезли на пазар. Нямаше никаква представа колко хора го следят и какво го чака. Риск за сигурността трета степен? Това означаваше, че трябва да бъде спрян с всякакви средства, включително физическо отстраняване. По-лошото беше, че бяха имали достатъчно време за подготовка. Той знаеше, че операция „Оберхойзер“ е важна — повече лична, отколкото професионална. Рамзи притежаваше съвестта на екзекутор, готов да реагира на всяка лична заплаха. А в момента положително се чувстваше лично заплашен.
Рязко ускори крачка. Би трябвало да се обади на Доротея и да я предупреди, но все още изпитваше неприятно чувство от начина, по който снощи се беше намесила в разговора му с Рамзи. Проблемът беше негов, следователно трябваше да се справи сам. Слава богу, че не го бе нахокала за погрешната преценка. Вместо това го бе завела в луксозен мюнхенски хотел, където бе сътворила истински чудеса в леглото. А на всичкото отгоре един разговор с нея означаваше, че ще се наложи да обяснява как са ги засекли. Нещо, което предпочиташе да избегне.
Пешеходната зона свършваше петдесетина метра по-нататък в оживен булевард, от двете страни на който се издигаха жълтеникави сгради в средиземноморски стил.
Той хвърли поглед зад гърба си. Двойката преследвачи скъсяваха дистанцията.
Уилкърсън се огледа наляво и надясно, после насочи вниманието си към оживения булевард, от който долитаха клаксони и ръмжене на мотори. Край отсрещния тротоар бяха наредени таксита. Шофьорите се бяха събрали на малка групичка в очакване на клиенти. От тях го деляха шест платна, по които летяха автомобили. Нивото на шума беше високо, почти колкото пулсът му. После светофарът вляво включи на жълто и колите започнаха да спират. Отдясно се появи автобус, който държеше средното платно. Движението от двете му страни видимо се забави.
Тревогата отстъпи място на страха. Той нямаше избор. Рамзи искаше смъртта му. Знаейки какво могат да предложат двамината зад него, Уилкърсън избра булеварда. Хукна да пресича в мига, в който някакъв шофьор отгатна намерението му и скочи на спирачката. Бе избрал перфектно времето за следващия си ход: когато автобусът спря на червения сигнал. Пресече външното платно, което за късмет беше празно. Добра се до тревната площ в средата на булеварда и се шмугна зад туловището на автобуса, изчезвайки от погледа на преследвачите. Клаксони и скърцащи по асфалта гуми сигнализираха за наличието на някакъв шанс. Беше спечелил няколко скъпоценни секунди и нямаше никакво намерение да ги губи. Прекоси трите платна, опразнени благодарение на червения светофар. Скочи в първото такси на стоянката.
— Карай! — заповяда на немски той.
Шофьорът пъргаво се настани зад кормилото и включи на скорост. Уилкърсън се сгуши на седалката и предпазливо надникна през страничното стъкло.
Светофарът светна зелено и по асфалта се втурна стадо ръмжащи коли. Мъжът и жената си пробиваха път по опразнената част на платното, но лавината от коли в негова посока им попречи да се прехвърлят от другата страна. И двамата напрегнато се оглеждаха. Уилкърсън се усмихна.
— Накъде? — попита на немски шофьорът.
Хрумна му да опита още един ход.
— Няколко преки направо, после спрете.
Не след дълго таксито отби до тротоара. Той хвърли на седалката банкнота от десет евро и изскочи навън. Шмугна се под светещата табела с надпис „U-Bahn“ и затича надолу по стълбите. Купи си билет и изскочи на перона. Минута по-късно влакът се появи, вратите със съскане се отвориха. Влезе в почти пълния вагон, намери едно свободно място и активира мобилния си телефон, който притежаваше няколко доста необичайни добавки в менюто. На екрана се изписа кратък и ясен въпрос: „Изтриване на всички данни?“ Той без колебание натисна „да“. Подобно на втората му съпруга, която никога не го чуваше добре, машинката отвърна с един до болка познат въпрос: „Сигурен ли сте?“ Пръстът му отново натисна същия бутон. Паметта беше празна. Уилкърсън се наведе да оправи чорапите си и незабелязано пусна апаратчето под седалката. Влакът навлезе в следващата гара. Той слезе. Телефонът продължи пътуването си. По този начин щеше да отвори малко допълнителна работа на Рамзи.
Излезе на повърхността, изключително доволен от успешното бягство. Сега вече можеше да се свърже с Доротея, но трябваше да действа внимателно. Защото най-вероятно и тя беше под наблюдение.
Измина известно разстояние под ярките лъчи на следобедното слънце, след което спря и се огледа. Оказа се недалеч от реката, на няколко крачки от музея. Пред него се простираше още един широк и изключително оживен булевард.
Внезапно до него се изправи някакъв мъж.
— Моля, хер Уилкърсън — каза на немски той. — Вървете към колата.
Уилкърсън се вкамени. Ръцете на мъжа бяха в джобовете на дългото вълнено палто.
— Не ми се иска да ви застрелям, но ако се наложи, ще го направя! — хладно предупреди той.
Очите на Уилкърсън механично се плъзнаха по него.
Стомахът му болезнено се сви. Нямаше начин да е бил проследен от хората на Рамзи. Уви, беше насочил цялото си внимание върху тях, без да вижда нищо друго.
— Не сте от Берлин, нали?
—
Малоун с възхищение оглеждаше една от последните останки от империята на Каролингите, известна по онова време като църквата „Света Богородица“, а днес като параклиса на Карл Велики. Сградата се състоеше от три отделни блока. Самостоятелна готическа кула. Кръгла средна част, свързана посредством покрит мост с кулата. Куполът беше нагънат — нещо необичайно за епохата. И накрая висока и тясна постройка с плосък покрив и многобройни прозорци с матирани стъкла. Започната в края на VIII и строена до средата на XV век, тя беше оцеляла сякаш по чудо. Особено през последната война.
Някога църквата била свързана с кралския дворец посредством редица дървени постройки. В тях се помещавали военен гарнизон, съдебни зали, имало и отделно крило за краля и неговото семейство. Палатите на Карл Велики. Днес бяха останали само вътрешният двор, параклисът и основите на кметството, издигнато в средата на XIV век. Останалото беше изчезнало през вековете.
Влязоха през древния западен портал, който не се виждаше от улицата. Три каменни стъпала ги отведоха надолу, към вътрешна тераса в бароков стил с варосани стени.
— Тези стъпала имат особено значение — каза Кристел. — Те показват с колко се е издигнала земната повърхност от времето на Карл.
Малоун си спомни обясненията на Доротея за Ото III.
— Тук долу ли са открили гробницата на Карл? — попита той. — И книгата, която е притежание на Доротея?
Кристел кимна.
— Според някои изследователи Ото III прокопал дупка в пода и открил краля в седнало положение, положил пръст върху един пасаж от Евангелието на Марк.
Той долови цинизма в думите й.
— Според други Фридрих Барбароса е открил гробницата през хиляда сто шейсет и пета година. Тялото било положено в мраморен ковчег. Римският саркофаг е изложен в съседната зала. Предполага се, че Барбароса е подменил една позлатена ракла, която се намира ей там, на мястото на хора. — Ръката й махна към вътрешността на параклиса.
Зад олтара се виждаше осветена витрина, в която беше изложен златен реликварий. Напуснаха терасата и слязоха в самия параклис. Вляво и вдясно се виеха пътеки, но вниманието му беше привлечено от центъра на вътрешния октагон, едва-едва осветен от прозорчетата, разположени високо горе, под сводестия покрив.
— Хексадекагон, в който е вплетен октагон — прошепна той.
Куполът се опираше на осем двойни масивни колони. Високи арки се издигаха към галериите над тях. Всичко беше свързано посредством стройни колонади, мраморни мостчета и ръчно изковани решетъчни конструкции.
— Три века след своето построяване това била най-високата сграда на север от Алпите — поясни Кристел. — На юг отдавна са използвали камък за градежа на храмове, арени, дворци, а по-късно и църкви, но този тип строителство е било напълно непознато на германските племена. Това тук е първият опит да се изгради каменен свод извън района на Средиземноморието.
Той вдигна глава към високия купол.
— Малко от това, което виждате, е останало от времето на Карл Велики — продължи тя. — Самата конструкция, разбира се. Плюс онези трийсет и шест колони на второто ниво. Част от тях са оригинални, докарани от Италия от Наполеон. Откраднал ги по време на своето управление, но по-късно ги върнали обратно. Осемте бронзови решетки между арките също са оригинални, но всичко останало е било добавено по-късно. Каролингите боядисвали храмовете си в бяло, а цветове използвали само за вътрешните стени. По-късно християните добавили известна елегантност. Това си остава единствената все още съществуваща църква на немска земя, построена по заповед на Карл.
Той изви врат, за да разгледа златистата мозайка от вътрешната страна на купола. Облечените изцяло в бяло двайсет и четири мъдреци поднасяха златните си корони в знак на преклонение пред Агнеца. Ако не грешеше, беше сцена от Откровението на свети Йоан. Стените под купола бяха покрити с още мозайки. Дева Мария, Йоан Кръстител, Христос, архангел Михаил, Гавраил. Между тях се виждаше и самият Карл. Дълга верига от ковано желязо, чиито звена се удебеляваха с приближаването си към тавана, крепеше огромен канделабър във формата на колело. Повърхността му беше покрита със сложни златни инкрустации.
— Канделабърът е дарен от император Барбароса през дванайсети век, в чест на коронясването му. Символизира небесния Йерусалим, града на светлината, който ще се спусне на земята като корона на победителя. Нещо, обещано на всеки християнин.
Малоун си помисли за катедралата „Сан Марко“ във Венеция.
— Това място носи духа на Византия.
— Да, то отразява привързаността на Карл към византийския блясък, който контрастира с римската строгост.
— Кой го е проектирал?
— Никой не знае — сви рамене тя. — В някои текстове се споменава майстор Одо, но за него не се знае нищо, освен че е познавал архитектурата на Юга. В изготвянето на проекта със сигурност е участвал Айнхард, а по всяка вероятност и самият император.
Достъпът до храма беше свободен, но вътре имаше няколко туристически групи, водени от платени гидове. Към една от тях се беше присъединил и преследвачът, който ги бе поел от гарата. След известно време, явно уверил се, че изходът е само един, той излезе навън.
Предположенията на Малоун се оказаха верни. Взетата под наем кола със сигурност беше оборудвана с предавател. Иначе нямаше как да бъдат открити от онзи стрелец снощи. Със сигурност нямаха опашка след себе си. Днес бяха използвали същата кола, за да се придвижат от „Райхсхофен“ до гарата на Гармиш, откъдето взеха влака. Именно там за пръв път бе засякъл мъжа с изпитото лице.
Най-добрият начин да разбереш дали си следен е да започнеш да разхождаш преследвача си.
Кристел посочи към галерията на горното ниво.
— Тази част е била запазена единствено за владетелите. Там са били короновани трийсет свещени римски императори. Сядайки на трона и следвайки стъпките на Карл, те са получавали символично имперската власт. Никой от тях не е бил считан за законен владетел, преди да се възкачи на трона там горе.
Октагонът беше пълен със столове, заети от богомолци и туристи. Малоун намери едно свободно място в края на редицата, седна и вдигна глава.
— Е, добре. Защо сме тук?
— Айнхард е бил влюбен в математиката и архитектурата.
Той веднага долови неизказаното.
— Мислите, че е бил обучен от Наблюдателите?
— Огледайте още веднъж това място. Не ви ли се струва прекалено модерно за девети век? Пълно е с новости. Каменният свод горе е направо революционен. Онзи, който го е проектирал и построил, е знаел какво прави.
— Но какво общо има тази църква със завещанието на Айнхард?
— В него пише, че разбирането на небесната мъдрост започва с новия Йерусалим.
— Тук ли е той?
— Карл нарича църквата точно така.
В главата му изплува останалото.
—
— Имате добра памет.
— Още нищо не знаете.
— Не ме бива много в загадките. Специално с тази имах големи затруднения.
— Кой казва, че аз съм по-добър?
— Майка ми твърди, че имате завидна репутация.
— Радвам се, че съм издържал успешно изпита пред мама. Вече споменах, че тя май е избрала коя от вас да подкрепи.
— Тя се опитва да ни накара да работим заедно. Мисля, че на даден етап ще ми се наложи да обединя усилията си с Доротея. Но бъдете уверен, че ще направя всичко възможно да го избегна.
— Когато видяхте разбития шкаф в манастира, си помислихте, че е дело на Доротея, нали?
— Тя знаеше, че татко съхранява книжата си там. Но аз никога не съм й казвала как се стига до скривалището. Доскоро то изобщо не я интересуваше. Сега е ясно, че не е искала да имам достъп до документите.
— Но не е имала нищо против да работим заедно?
— Което продължава да ме учудва.
— Може би е решила, че няма полза от мен?
— Не мога да си представя защо.
— Това комплимент ли е?
Тя се усмихна. Малоун искаше да знае повече.
— Защо Доротея краде документите от манастира, но същевременно оставя оригинала на един от тях в замъка?
— Доротея рядко си прави труда да слиза в подземията на „Райхсхофен“. И едва ли знае какво се съхранява там.
— Кой според вас е убил жената от лифта?
— Доротея! — мрачно отвърна тя.
— Защо?
— Вече трябва да сте наясно, че сестра ми е почти напълно лишена от съвест — сви рамене Кристел.
— Вие двете сте най-странните близначки, които съм виждал.
— Фактът, че сме родени в един и същ час, съвсем не ни прави еднакви. Винаги сме се държали на дистанция. Така ни харесва.
— А какво ще стане, когато наследите огромното фамилно състояние?
— Мама се надява, че този поход към истината ще изглади различията помежду ни.
Той усети скептицизма й и внимателно я погледна.
— Мислите, че няма да стане, така ли?
— И двете обещахме да опитаме.
Очите му отново пробягаха по вътрешността на храма. На няколко крачки от тях се издигаше внушителният олтар. Кристел забеляза интереса му.
— Според някои изследователи парапетът пред олтара е бил изработен от златото, което Ото III открил в гробницата на Карл.
— Вече знам какво ще ми кажете.
Обясненията й до този момент бяха подробни, което съвсем не означаваше, че са правилни. Той погледна часовника си и стана.
— Мисля, че е време да хапнем нещо.
— Няма ли най-напред да свършим тук? — озадачено попита тя.
— Стига да знаех как — отвърна с въздишка той.
Преди да влязат, се бяха отбили в магазинчето за сувенири, където научиха, че храмът е отворен до седем вечерта, а последната туристическа обиколка ще започне в шест. По рафтовете се виждаха доста туристически справочници, някои от тях на английски, но повечето на немски.
— Трябва да си починем и да хапнем нещо.
— Марктплац е съвсем наблизо.
— След вас, моля — наведе почтително глава той.
Чарли Смит беше облечен с избелели джинси, тъмна риза и ботуши със стоманени върхове, закупени само няколко часа по-рано от „Уолмарт“. Чувстваше се като каубой, току-що измъкнал се от шофьорската седалка на прашния джип. Движението по двупосочния път северно от Шарлот беше слабо, позволявайки спокойно пътуване. В момента стоеше под замръзналите дървета и наблюдаваше къщата. Знаеше добре нейната история.
Хърбърт Роуланд беше купил парцела, когато беше на трийсет и няколко, а самата къща беше построил след двайсет години. Две седмици след уволнението си от флота беше наел фургон за пренасяне на покъщнината. И от десет години живееше спокойно на брега на езерото заедно със съпругата си.
По време на полета от Джаксънвил Смит изчете работното досие. Роуланд имаше два стари проблема от медицински характер. Първият беше диабет, инсулинозависим, придобит на сравнително ранна възраст. Контролиран с редовни дози инсулин. Вторият беше страстта му към чашката, най-вече уиски. Истински познавач, той отделяше солидна част от пенсията си за отбрани марки, които купуваше от скъп магазин за алкохол в Шарлот. Пиеше само вкъщи, вечер, в компанията на жена си.
Записките му, направени още миналата година, предполагаха свързана с диабета смърт. Която задължително не трябва да изглежда подозрителна и изисква сериозно обмисляне.
Вратата се отвори и Хърбърт Роуланд излезе под яркото слънце, качи се в един мръсен форд „Тундра“ и бързо потегли. Не се виждаше втора кола, принадлежаща евентуално на жена му. Смит остана в храсталаците още десетина минути, след което реши да рискува. Приближи се до входната врата и почука. Никой не отговори. Почука още веднъж. Справянето с ключалката отне по-малко от минута. Предварително беше осведомен, че алармена инсталация липсва. Роуланд я считаше за излишен разход.
Побутна вратата и предпазливо влезе. Шестото съобщение на телефонния секретар му достави нескрито удоволствие. Съпругата се обаждаше от дома на сестра си, за да предупреди, че ще се прибере вдругиден.
Плановете на Чарли претърпяха бърза промяна. Двата дни предлагаха шанс, който не биваше да пропуска.
Той се приближи към шкафа с ловни пушки. Роуланд беше страстен ловец. Чарли протегна ръка и погали една карабина. Той също беше привърженик на лова, но предпочиташе двукраките мишени.
Влезе в кухнята и отвори хладилника. На вратичката, точно където трябваше да бъдат, проблеснаха четири ампули инсулин. Облечените му в ръкавица пръсти внимателно ги изследваха. Всичките бяха пълни и запечатани. С изключение на една, явно предназначена за текущия ден.
Пренесе ампулата до умивалника и извади от джоба си празна спринцовка. Иглата проби гумената капачка и изсмука част от течността. Плавно натискане на буталото и лекарството изтече в канала. След още две процедури ампулата се опразни. От друг джоб се появи шишенце с физиологичен разтвор. Спринцовката прехвърли част от съдържанието му в ампулата и тя отново се напълни почти догоре.
Смит изплакна умивалника и върна обработената ампула в хладилника. След осем часа, когато си поставеше поредната инжекция, Хърбърт Роуланд едва ли щеше да забележи нещо. Но голямото количество алкохол и неконтролираният диабет не вървят заедно. Няколко часа по-късно Роуланд щеше да изпадне в шок, а до сутринта вероятно щеше да бъде мъртъв.
За Смит оставаше единствено да чака.
Отвън долетя бръмчене на мотор и той се втурна към прозореца. Навреме, за да види мъжа и жената, които слизаха от малък крайслер.
Доротея беше сериозно разтревожена. Уилкърсън го нямаше вече доста време. Бе казал, че отива да купи кифлички, но от тогава изминаха почти два часа. Телефонът я стресна.
Никой не знаеше, че е тук, освен… Тя вдигна слушалката.
— Слушай ме внимателно, Доротея — прозвуча гласът на Уилкърсън. — Успях да се изплъзна от хората, които ме следяха.
— Как са ни открили?
— Нямам представа, но на връщане към хотела ги видях да чакат отпред. Не използвай мобилния си телефон, защото най-вероятно го подслушват. Ние го правим непрекъснато.
— Сигурен ли си, че си успял да им се изплъзнеш?
— Използвах метрото. В момента вероятно ще се лепнат за теб, за да ги отведеш при мен.
Умът й запрепуска.
— Помотай се час-два, а след това вземи метрото за Централна гара. Чакай ме пред туристическата агенция. Ще дойда в шест.
— А как ще се измъкнеш от хотела? — попита той.
— С помощта на портиера. Семейството ми използва този хотел достатъчно често, за да изпълнят молбата ми.
Стефани слезе от колата. Едуин Дейвис я последва. Разстоянието между Атланта и Шарлот по междущатската магистрала беше около триста и шейсет километра, което те изминаха за по-малко от три часа. От архивите на флота Дейвис беше успял да открие актуалния адрес на офицера от резерва Хърбърт Роуланд, а Гугъл им даде най-прекия маршрут дотам.
Къщата се намираше северно от Шарлот, на брега на езерото Игъл, което по размер и очертания приличаше на създадено от човешка ръка. Брегът беше скалист и стръмен, покрит с гъста гора. Къщите бяха малко, на разстояние една от друга. Домът на Роуланд беше на около четиристотин метра от пътя, заобиколен от магнолии и вековни широколистни дървета, с чудесна гледка.
Стефани изпитваше сериозни съмнения относно това пътуване и заяви на Дейвис, че предпочита нещата да бъдат поети от силите на реда. Но той беше на друго мнение.
— Идеята продължава да не ми харесва — промърмори тя.
— Стига, Стефани. Ако се обърна към ФБР или местния шериф и споделя подозренията си, те със сигурност ще ме вземат за луд. Всъщност кой знае? Може и да съм.
— Вчерашната смърт на Закари Алегзандър не е фантазия.
— Но също така не е и доказано убийство.
Бяха разговаряли с агенти на Сикрет Сървис в Джаксънвил, които ги увериха, че не са открили нищо подозрително.
Тя забеляза, че пред къщата няма паркирани коли.
— Май няма никой.
— Да идем да проверим — отвърна Дейвис и затръшна вратата на колата.
Стефани го последва.
Той почука на вратата, но никой не отвори. Почука още веднъж, след което внимателно натисна бравата. Вратата се отвори.
— Едуин… — започна тя, но той вече беше вътре.
Тя остана отвън.
— Това е незаконно.
— В такъв случай стой си там на студа — обърна се той. — Не те карам да нарушаваш закона.
Стефани обаче влезе. Бе преценила, че трябва да се действа разумно.
— Сигурно съм се побъркала, за да се забърквам във всичко това — рече с въздишка тя.
— Миналата година си казала същото и на Малоун — усмихна се Дейвис. — Във Франция.
— Наистина ли? — изненада се тя. — Какво друго ти каза Котън?
Той не отговори и се насочи към вътрешността на къщата. Столове с кожени облегалки, диван с разделящи се секции, ютени килими върху излъсканите дъски на пода. Всичко беше чисто и подредено. Стените и масичките бяха отрупани с фотографии в дървени рамки. Веднага ставаше ясно, че Роуланд е спортен тип. За това свидетелстваха купите и трофеите между снимките — повечето от тях на деца и внуци. От верандата се виждаше далечният край на езерото. Къщата сякаш бе кацнала на брега на малко заливче.
Дейвис се залови да отваря вратичките на шкафовете и да издърпва чекмеджетата.
— Какво правиш? — попита тя.
Той се насочи към кухнята.
— Просто се опитвам да усетя атмосферата.
Отвори вратата на хладилника и добави:
— От съдържанието на хладилниците научавам много неща.
— Наистина ли? Какво научи от моя?
Малко преди да тръгнат на път, той се беше пъхнал в нейния хладилник, търсейки нещо за пиене.
— Научих, че не готвиш. А оскъдното му съдържание ми напомни за студентските години.
— А тук? — усмихна се тя.
— Хърбърт Роуланд е диабетик — отвърна той и посочи ампулите с надпис „Инсулин“ и името на собственика.
— Е, не е чак толкова трудно.
— Освен това обича изстудено уиски — добави Дейвис. — При това качествено, „Мейкърс Марк“.
Трите бутилки заемаха най-горния рафт.
— Ти пиеш ли?
Дейвис затвори вратата на хладилника.
— От време на време нямам нищо против чашка шейсетгодишно „Макалън“.
— Да се махаме от тук — подкани го Стефани.
— Нали искаме да помогнем на Роуланд? Някой се готви да го убие, при това по неочакван за него начин. Трябва да проверим и другите стаи.
Тя все още не беше убедена. Излезе в коридора и замръзна на място. Покрай една врата за миг се мярна сянка. В главата й светна предупредителна лампичка. Ръката й се плъзна под връхната дреха и измъкна тежката служебна берета. Дейвис я видя и учудено вдигна вежди.
— Дошла си въоръжена?
Стефани опря показалец до устните си и махна към вратата.
— Имаме си компания — раздвижиха се беззвучно устните й.
Чарли Смит напрегна слух. Двамата непознати бяха проникнали в къщата, принуждавайки го да се оттегли в спалнята и да затвори вратата. Осъзна, че е в беда, в момента, в който мъжът каза, че иска да провери стаите. Не беше въоръжен. По принцип използваше пистолет само в краен случай. А сега това беше невъзможно, защото беше летял със самолет от Вирджиния до Флорида. Освен това пистолетите не са най-доброто средство, когато искаш да причиниш нечия „естествена“ смърт. Те привличат внимание, оставят улики и повдигат въпроси.
Тази къща би трябвало да е празна. В справката беше изрично отбелязано, че всяка сряда Хърбърт Роуланд работи на доброволни начала в местната библиотека до пет часа следобед. Съпругата му беше заминала, а до пет имаше твърде много време. Улови част от разговора между непознатите. Повече лични, отколкото професионални неща. Жената изглеждаше нащрек. Ситуацията коренно се промени, когато чу въпроса на мъжа:
Трябваше да изчезва, но беше попаднал в капан. Никой от четирите прозорци в спалнята не предлагаше възможност за незабелязано бягство.
От спалнята се влизаше в баня, а стената от двете страни на вратата беше заета от големи вградени гардероби. Трябваше да направи нещо, при това бързо.
Стефани отвори вратата на спалнята. Широкото двойно легло беше оправено. Вратата на банята беше открехната. През четирите прозореца нахлуваше ярка дневна светлина, по персийския килим играеха весели отблясъци.
— Има ли призраци? — подхвърли зад гърба й Дейвис.
— Фалшива тревога — поклати глава тя.
После забеляза нещо. Единият гардероб с плъзгащи се врати явно беше на мисис Роуланд. Имаше и друг, по-малък, с обикновени вратички на панти. Не можеше да види какво има вътре, тъй като беше разположен под прав ъгъл в нещо като антре, от което се влизаше в банята. Вниманието й беше привлечено от пластмасовата закачалка на вратата, която леко се поклащаше. Леко, но достатъчно.
— Какво има? — попита Дейвис.
— Нищо — отвърна тя. — Прав си. Просто съм изнервена от незаконното ни проникване.
Дейвис или не беше забелязал нищо, или реагираше по правилния начин.
— Няма ли най-сетне да се махаме? — попита тя.
— Тръгваме. Мисля, че видяхме достатъчно.
Уилкърсън беше вцепенен от ужас. Бяха го принудили да се обади на Доротея, като бяха опрели пистолет в главата му. Мъжът от тротоара го бе инструктирал какво точно да й каже. Дулото на 9-милиметровия автоматик бе притиснато в лявото му слепоочие. Беше му обяснено, че дори и най-малкото отклонение от сценария ще доведе до натискането на спусъка. И той прецизно бе изпълнил инструкциите.
След това беше натоварен на задната седалка на един спортен мерцедес, а зад волана се бе настанил похитителят. Прекосиха града и спряха. За няколко минути мъжът го остави сам, защото излезе навън и проведе някакъв разговор по мобилния си телефон. Изтекоха няколко часа.
Доротея щеше скоро да се появи на гарата, докато те се отдалечаваха от центъра на града. Пътуваха на юг, към Гармиш и Алпите, които се намираха на стотина километра разстояние.
— Мога ли да ви задам един въпрос? — попита Уилкърсън.
Мъжът не отговори.
— Явно няма да споделите за кого работите, но ми кажете поне името си. Или и то е тайна?
Бяха го обучавали на това. Първата му работа беше да ангажира похитителите в някакъв диалог. Мерцедесът се люшна надясно и пое по естакадата, която излизаше на аутобана. Колата увеличи скоростта и се смеси с дългата колона от автомобили, напускаща града.
— Казвам се Улрих Хен — отвърна най-после мъжът.
Малоун се наслаждаваше на добрия обяд. Ресторантът се намираше в дъното на триъгълния Марктплац, точно срещу сградата на общината. Преди да дойдат тук, влязоха в магазина за сувенири и купиха няколко справочника. После навлязоха в лабиринта на тесни павирани улички, от двете страни на които се издигаха солидни богаташки къщи, напомнящи за средновековието, макар че повечето от тях бяха построени преди петдесетина години, след унищожителните бомбардировки на Аахен по време на Втората световна война. Студеното време не пречеше на хората, които се тълпяха в магазините да избират коледни подаръци.
Изпития продължаваше да ги следи. В момента беше заел позиция в насрещното кафене. Малоун поиска маса в близост до прозореца, с добра видимост към площада.
Замисли се за преследвача. Фактът, че беше сам, сочеше две неща. Следенето беше дело или на аматьори, или на хора, които нямаха достатъчно средства, за да наемат професионална помощ. А може би Изпития се считаше за толкова добър, че не допускаше да бъде разкрит? Често се беше сблъсквал с прекалено самоуверени оперативни агенти.
Вече беше успял да прелисти три от справочниците. Кристел беше права. Карл Велики наистина бе считал църквата за своя „нов Йерусалим“. Векове по-късно Барбароса беше признал същото, дарявайки големия позлатен канделабър. В една от книгите имаше превод на надписа, който беше забелязал върху външния кръг на канделабъра.
По-нататък се цитираше Ноткер, историк от IX век, който твърдеше, че Карл Велики е изградил храма „съгласно личните си представи“ за дължина, широчина и височина, обединени по символичен начин. Строителството започнало някъде между 790 и 800 г. след Христа, а храмът бил осветен на 6 януари 805 г. от папа Лъв III в присъствието на императора.
Малоун разгърна поредния справочник и вдигна глава.
— Предполагам, че имате задълбочени познания за времето на Карл.
— Това ми е специалността — отвърна Кристел и вдигна чашата с вино. — Управлението на Каролингите е преходен период за западната цивилизация. Преди тях Европа представлявала врящ котел от враждуващи племена, дълбоко невежество и пълен политически хаос. Карл създава първата централизирана държава северно от Алпите.
— Но след него всичко рухва. Империята се разпада, разкъсана и унищожена от сина му, а след това и от внуците му.
— Идеите му обаче са живи. Според него основната цел на държавата е да се грижи за благосъстоянието на своите поданици. За него селяните са разумни човешки същества, които заслужават внимание. Той управлява не за прослава, а в името на общото благо. Често твърди, че мисията му е да съхрани империята, а не да я разширява.
— И въпреки това е завладявал нови територии.
— Минимално и само с определена цел. Той е бил революционер в почти всяко свое начинание. Владетелите от неговата епоха са бойци и копиеносци, докато той е събирал учени и просветители.
— Но всичко потъва в забрава и през следващите четиристотин години Европа затъва в мрак. Промените започват едва след този дълъг период.
— Такава е съдбата на всички велики владетели — кимна Кристел. — Наследниците на Карл не притежавали неговата мъдрост. Той имал много съпруги, създал десетки деца. Никой не знае точния им брой. Първородният му син Пипин бил гърбав и това го лишило от шансове да наследи трона.
Споменаването на този недъг накара Малоун да си спомни за изкривения гръбнак на Хенрик Торвалдсен. Какво ли правеше датският му приятел? Той със сигурност бе чувал за Изабел Оберхойзер, а може би я познаваше и лично. Малко повече информация щеше да му бъде от полза. Но Торвалдсен щеше да попита защо все още е в Германия. Самият той нямаше отговор, затова беше излишно да търси услугите му.
— На по-късен етап Пипин бил лишен от наследство, тъй като новите съпруги на Карл родили здрави и жизнени момчета — добави Кристел. — Пипин се превърнал в заклет враг на баща си, но умрял преди него. В крайна сметка Луи бил единственият син на императора, който оцелял. Бил кротък, дълбоко религиозен, с влечение към науката, ненавиждал битките и му липсвало постоянство. На по-късен етап бил принуден да абдикира, предавайки властта в ръцете на тримата си синове. През 841 година те разделили империята помежду си. Едва в края на десети век тя била обединена отново от Ото Първи.
— И той ли е прибегнал до помощта на Светите люде?
— Никой не знае. Свидетелство за пряката им намеса в европейската култура са само контактите им с Карл. За тях се говори единствено в дневника на Айнхард, с който разполагам.
— Тогава как всичко е било запазено в тайна?
— Дядо е казал единствено на баща ми. Но той очевидно не му е обърнал внимание, защото не е бил наясно дали това не са поредните фантазии на объркания му ум. По-късно се свързал с американците. Но нито той, нито американците имали възможност да надникнат в книгата от гроба на Карл, в която се крият всички подробности. Книгата, която е притежание на Доротея. Така тайната била запазена.
— Тогава как дядо ви е открил нещо в Антарктида? — бързо попита той.
— Не знам. Но съм сигурна, че го е направил. Нали видяхте камъните?
— Кой ги притежава в момента?
— Най-вероятно Доротея. Със сигурност не е искала да попаднат у мен.
— Затова ли унищожи витрините с колекцията на дядо ви?
— Сестра ми никога не се е интересувала от онова, в което е вярвал дядо. И е способна на всичко.
Доловил леда в гласа й, Малоун реши да не я притиска повече. Сведе поглед към справочника пред себе си и се задълбочи в някаква скица на храма, която обхващаше вътрешните дворове и съседните сгради.
Комплексът с почти фалическа форма граничеше със стара леярна, превърната днес в хранилище, в което се влизаше през тясна вътрешна врата. Показана беше само двойната външна врата, през която бяха влезли преди малко. Тук тя имаше име — Вълчият портал.
— За какво мислите? — попита Кристел.
Въпросът го накара да вдигне глава.
— За книгата на Айнхард, която е у вас. Разполагате ли с пълен превод от латински?
— Да, имам го в компютъра си в „Райхсхофен“ — кимна тя. — Но от него няма кой знае каква полза. Айнхард говори за срещите на Наблюдателите с Карл. Важната информация най-вероятно се намира в книгата на Доротея. Нея Айнхард нарича „пълно обяснение“.
— Но дядо ви положително се е запознал с това обяснение.
— По всяка вероятност е така, но не можем да бъдем сигурни.
— Тогава какво ще стане, след като приключим с търсенето? Ние не разполагаме с книгата на Доротея.
— Мама очаква точно тогава да заработим заедно. Всяка от нас има своята роля, но задължително трябва да си сътрудничи с другата.
— Но вие и двете отчаяно се стремите да се сдобиете с всичко, за да нямате нужда една от друга.
Как успях да се забъркам във всичко това, отчаяно си помисли той.
— За мен наследството на Карл Велики е единственият начин да науча каквото и да било. Доротея вярва, че отговорът е в търсенията на „Аненербе“, но аз съм на друго мнение.
— Май знаете отлично какво мисли сестра ви — любопитно я погледна Малоун.
— Бъдещето ми е на карта. Защо да не науча всичко, което мога?
Тази стилна жена нямаше никакви колебания по отношение на езика и начина на изразяване. Беше умна, красива и интересна и все пак нещо около Кристел Фалк изглеждаше не на място. Обзе го същото чувство, което изпита при първата си среща с Касиопея Вит във Франция миналата година. Привличане, смесено с предпазливост.
С какво го привличаха силните жени, изтъкани от дълбоки противоречия? Бившата му съпруга Пат също беше трудна личност. Такива бяха и всички партньорки, с които беше имал отношения след развода, включително Касиопея. А сега и тази немска наследница, която притежаваше красота, ум и кураж.
Извърна глава към прозореца и насочи поглед към сградата на кметството в неоготически стил с остри кули в двата края. На едната от тях имаше часовник, който показваше пет и половина. Кристел проследи погледа му.
— Нека ви разкажа една история. Храмът се намира точно зад кметството. Карл ги свързал с вътрешен двор, заобиколен от сградите на двореца. През четиринайсети век, когато била построена общината на Аахен, входът бил преместен от северната страна, гледаща към вътрешния двор, на южната, гледаща насам. Направили го в чест на новата гражданска независимост. Хората имали друго самочувствие и символично обърнали гръб на църквата. — Тя посочи към фонтана в центъра на Марктплац. — Статуята отгоре е на Карл. Забележете, че и тя е с гръб към храма. Ново утвърждение на свободния дух, този път от седемнайсети век.
Малоун се възползва от поканата и погледна навън към заведението, от което дебнеше Изпития. Сградата с дървена облицовка напомняше английски пъб. Вслуша се в околната многоезична глъч, примесена с потракването на прибори. Внезапно откри, че вече не възразява — нито открито, нито вътрешно, вече не търси аргументи за продължаващото си присъствие тук. Вместо това в главата му се появи нова идея. Студената хладина на оръжието в джоба му го караше да се чувства по-сигурен. В същото време не забравяше, че са му останали само пет патрона.
— Можем да го направим — промълви тя.
—
— Да. Важното е да го направим именно ние.
Очите й светнаха в очакване. Но Малоун отново беше обзет от съмнения.
Чарли Смит се беше втурнал към гардероба, без да разсъждава. С облекчение установи, че е достатъчно дълбок, и бързо се скри зад окачените дрехи. Нарочно остави вратичката открехната, надявайки се, че така нещата ще изглеждат по-невинни. После двамата непознати влязоха в спалнята. След няколкото реплики, които си размениха, в душата на Чарли се промъкна надеждата, че скривалището ще се окаже надеждно. Те решиха да си тръгнат и не след дълго входната врата се отвори, а след това меко се захлопна.
Този път се размина на косъм. Не беше очаквал подобно нещо. Кои бяха тези двамата? Дали да не информира Рамзи?
Не, не. Адмиралът даде да се разбере, че не желае контакти преди изпълнението на трите задачи.
Промъкна се към прозореца и проследи с очи колата, която се отдалечаваше. Двата силуета в нея се очертаваха съвсем ясно. Чарли се гордееше със задълбочената подготовка на операцията. Хората робуват на навиците си. Включително и онези, които са убедени, че нямат такива. Хърбърт Роуланд водеше прост живот, наслаждаваше се на почивката край езерото в компанията на съпругата си. Но този живот също се подчиняваше на рутината. По някое време щеше да се прибере, вероятно с храна за вкъщи, щеше да си сложи инжекцията и да седне да вечеря. А после щеше да изпие някоя и друга чаша уиски и да си легне, без да подозира, че това е последният ден в живота му.
Поклати глава, страхът го напусна. Странен начин да си изкарваш хляба, но някой трябва да върши и тази работа. Разполагаше с няколко свободни часа и реши, че спокойно може да се върне в града и да отиде на кино. Може би да хапне и един стек в „Рутс Крис“. По-късно щеше да се върне.
Стефани мълчеше. Колата се носеше по черния път, който водеше към шосето. В един момент се обърна, но къщата вече беше изчезнала. Обграждаше ги гъста гора. Беше подала ключовете на Дейвис с молбата да шофира. За късмет той не бе попитал нищо и просто бе седнал зад кормилото.
— Спри.
Чакълът под колелата изскърца и колата закова на място.
— Дай ми номера на мобилния си телефон.
Дейвис го продиктува и тя го вкара в паметта на своя. После отвори страничната врата.
— Излез на асфалта и след известно разстояние спри. Чакай да ти се обадя.
— Какво си намислила?
— Имам едно предчувствие.
Малоун и Кристел пресякоха Марктплац. Наближаваше шест следобед. Слънцето висеше ниско над хоризонта. Времето бързо се влошаваше. Задуха леден северен вятър.
Тя го поведе към храма през стария вътрешен двор — павиран правоъгълник, очертан от отрупани със сняг дървета. Дължината му беше два пъти по-голяма от широчината. Околните сгради спираха вятъра, но не и студа. Наоколо тичаха и се боричкаха деца, а дворът беше изпъстрен с коледни сергии. Във всеки германски град имаше такива. Какво ли прави в този момент Гари? Синът му вече беше излязъл в коледна ваканция. Трябва да му се обади. Звънеше му на всеки два дни.
Децата хукнаха към новата атракция — мъж с увиснали бузи, облечен в червена шуба и с дълга шапка с пискюл на главата.
— Санта Клаус — обади се Кристел. — Нашият Дядо Коледа.
— Различен е — промълви Малоун.
Възползвайки се от навалицата, той вече беше установил, че Изпития продължава да ги следи. В момента се мотаеше пред сергиите, подредени около висок смърч, окичен с електрически свещи и разноцветни гирлянди. В носа го удари миризмата на врял оцет, или
На няколко метра от тях се виждаше сергия, на която дебели лелки с ръкавици предлагаха дълбоки кафяви купи, пълни с лютивата и гореща течност. Обърна се към съседната сергия, на която възрастен мъж продаваше някакви сладки.
— Какво е това?
— Местен деликатес. Хляб с джинджифил и други подправки.
— Да го опитаме.
Тя го погледна някак особено.
— Какво има? Аз обичам сладкиши.
Приближиха се до сергията и купиха две плоски и твърди хлебчета. Малоун захапа едното.
— Не е лошо.
Цялата постановка беше в чест на Изпития, с надеждата да приспи вниманието му. С удоволствие установи, че се получава. Преследвачът им продължаваше да стои пред сергиите, видимо самоуверен и отпуснат.
Скоро щеше да се мръкне. Малоун вече беше купил билети за последната туристическа обиколка на храма, която започваше в шест. В магазинчето за сувенири, откъдето бе взел и справочниците. Оттук нататък се налагаше да импровизира. От помощните материали беше научил, че храмът е обявен за световен паметник на културата от ЮНЕСКО. Всяко насилствено проникване и причиняването на щети би било сериозно престъпление. Но дали това означаваше нещо, особено след събитията в онзи португалски манастир и базиликата „Сан Марко“ във Венеция? Май беше на път да се превърне в експерт по унищожаване на световни исторически паметници.
Доротея влезе в централната гара на Мюнхен, на около два километра от Мариенплац. Тук пристигаха влакове от цяла Европа, вътрешните линии, метрото, трамваи и автобуси. Терминалът нямаше нищо общо с историческото наследство на града и представляваше модерна конструкция от бетон, стомана и стъкло. Електронните часовници показваха няколко минути след шест следобед.
Какво ставаше? Адмирал Лангфорд Рамзи май беше издал смъртна присъда на Уилкърсън, но тя го искаше жив. Защото го харесваше. Огледа се и почти веднага откри туристическата агенция. Уилкърсън не се виждаше никъде, но в замяна на това забеляза един мъж.
Висок, с еднореден костюм под вълненото палто и меки обувки. Около врата му имаше шалче „Бърбъри“ в убити тонове. Въпреки браздите на времето лицето му с приятни черти беше съхранило нещо детско. Стоманеносивите очи под очилата с метални рамки я огледаха с подчертано одобрение.
Беше съпругът й.
Вернер Линдауер.
— Добър вечер, Доротея — пристъпи към нея той.
Тя не знаеше какво да отговори. Бракът им беше навлязъл в своята двайсет и трета година. Съюзът им в началото беше продуктивен и криеше приятни очаквания. Но през последните десет години тя все по-трудно понасяше постоянното му мърморене и липсата на всякакъв интерес към околните. Единственото му положително качество беше любовта му към сина им Георг. Но момчето почина преди пет години и това събитие издълба огромна пропаст между тях. Вернер беше съсипан, тя също. Но двамата се справяха със скръбта по различен начин. Тя се затвори в себе си, той стана гневен. Тя заживя свой собствен живот, позволявайки му да стори същото. Всякакви емоционални контакти бяха прекратени.
— Какво търсиш тук? — попита Доротея.
— Теб.
Тя не беше в настроение за старите му номера. От време на време се правеше на мъж, но това беше по-скоро мимолетен каприз, отколкото някаква промяна.
— Откъде знаеше, че ще дойда? — пожела да узнае тя.
— От капитан Стърлинг Уилкърсън.
На лицето й се изписа шок, който бързо отстъпи място на ужаса.
— Интересен тип — подхвърли Вернер. — С пищов в слепоочието се разпява така, че нищо не може да го спре.
— Какво си направил? — попита Доротея, без да крие смайването си.
Очите му се забиха в лицето й.
— Много неща, Доротея. А сега трябва да хванем един влак.
— Никъде няма да ходя с теб!
По лицето на Вернер пробяга гневна гримаса. Може би не беше очаквал подобна реакция. После устните му се разтегнаха в предразполагаща усмивка, която наистина я изплаши.
— В такъв случай ще пропуснеш сблъсъка между майка ти и любимата ти сестра. Това не те ли засяга?
До този момент тя дори не подозираше, че съпругът й е в течение. Не му беше казала абсолютно нищо, но беше ясно, че той е информиран много добре.
— Къде отиваме? — промълви най-сетне тя.
— Да видим сина си.
Стефани изчака, докато Едуин Дейвис се отдалечи, после превключи телефона на вибрация, закопча палтото си и се шмугна в гората. Заобикаляха я вековни борове и широколистни дървета с оголени клони и покрити с мъх стъбла. Първите стотина метра обратно към къщата измина бавно, стъпвайки безшумно по дебелия килим от борови иглички.
Разклатената закачалка бе прогонила всичките й съмнения. Но дали грешката беше нейна или на онзи, който се криеше в дома на Роуланд?
Непрекъснато втълпяваше на своите агенти, че трябва да се осланят на инстинктите си. Нищо не действа подобре от здравия разум. В това отношение Котън Малоун беше истински майстор. Какво ли правеше в момента? Не се беше обадил във връзка с информацията относно Закари Алегзандър и останалите офицери на борда на „Холдън“.
Дали не бе в беда?
Къщата бавно изплува между преплетените клони на дърветата. Тя се залепи за един влажен и студен ствол. И най-добрите допускат грешки. Номерът е да си там, когато това се случи. Ако можеше да се вярва на Дейвис, смъртта на Закари Алегзандър и Дейвид Силвиан е била причинена от експерт, който умее да прикрива следите си. Явно това се беше случило и с Милисънт, въпреки че колегата й не беше изразил съмненията си.
Но закачалката беше помръднала. Стефани мъдро бе премълчала този факт. Искаше да разбере дали Хърбърт Роуланд е следващият. В същия миг вратата се отвори. В рамката й се появи нисък и слаб мъж с джинси и ботуши. Той се поколеба за момент, после тъмната му фигура изчезна в гората. Сърцето й ускори ритъма си. Ето го мръсника! Какво ли е направил там вътре? Извади телефона си и натисна бутона със запаметения номер на Дейвис. Съветникът вдигна на първото позвъняване.
— Ти беше прав — съобщи му тя.
— За какво?
— За Лангфорд Рамзи. Онова, което каза за него, е абсолютно вярно.
Малоун последва групата туристи, която се насочи към централния октагон. В храма беше поне с петнайсет градуса по-топло и той изпита чувство на облекчение. Екскурзоводката даваше своите обяснения на английски пред групата от двайсетина души, струпала се около нея. Изпития го нямаше сред тях. По неизвестни причини сянката им беше решила да остане навън. Предпазливост, вероятно предизвикана от затвореното пространство. За която със сигурност беше допринесла и липсата на навалица. Столовете под купола бяха празни. Освен групата в храма имаше не повече от десетина посетители.
Блесна светкавица, която за миг освети белите стени. Един от служителите се насочи към жената с фотоапарата.
— Тук снимането се заплаща — прошепна Кристел.
Жената извади някакви банкноти. Служителят ги прибра и й подаде пластмасова гривна.
— Сега вече всичко е законно, а?
— За поддръжката на храма трябват пари — усмихна се Кристел.
Обясненията на екскурзоводката се покриваха почти сто процента с написаното в туристическите справочници. Малоун пожела да се включи в групата по друга причина: хората с платени билети получаваха достъп до някои забранени за обикновената публика места — най-вече до второто ниво, където беше изложен императорският трон.
Последваха групата в един от седемте странични параклиса. Този беше на свети Михаил, реставриран съвсем наскоро. Срещу мраморния олтар бяха наредени дървени пейки. Малоун забеляза врата в северната стена. Според справочниците именно това би трябвало да бъде вторият изход. Тежките дървени крила бяха плътно затворени. Насочи се с нехайна походка натам. Монотонният глас на екскурзоводката бавно заглъхваше зад гърба му. Протегна ръка и натисна дръжката. Беше заключено.
— Какво правите? — попита Кристел.
— Решавам вашия проблем.
Отново се присъединиха към групата, която мина покрай олтара и се насочи към мястото на църковния хор — то също беше с платен достъп. Малоун спря в средата на октагона и вдигна поглед към мозаечния надпис, който обикаляше парапета над арките. Черни латински букви на златист фон. Кристел носеше плика със справочниците. Той бързо откри онзи, който му трябваше: тънка брошура със заглавие
Интересът му не остана незабелязан от Кристел.
— Това е от освещаването на храма — прошепна тя. — Оригиналният надпис е бил изписан с боя. Мозайката е направена доста по-късно.
— Но текстът е от времето на Карл, нали? — попита той. — Разположен на същото място?
— Доколко ми е известно, точно така — кимна тя.
— Историята на това място прилича на брака ми — усмихна се той. — Никой нищо не знае.
— А какво стана с фрау Малоун?
В гласа й прозвуча нескрито любопитство.
— Фрау Малоун стигна до заключението, че хер Малоун е голям досадник.
— Може би е била права.
— Пам беше права винаги и за всичко, повярвайте ми — рече с усмивка той. Но вътре в себе си добави и заключението, до което беше стигнал доста години след развода: почти. За сина им беше сбъркала. Разбира се, той нямаше никакво намерение да обсъжда кой е бащата на Гари с тази непозната жена.
Отново насочи вниманието си към надписа. Мозайките, мраморният под и покритите с мраморни плочи стени бяха на по-малко от двеста години. По времето на Карл, което бе и времето на Айнхард, каменните стени на храма били груби и покрити с боя. Но съветът на Айнхард
— Трябва да настигнем групата.
Забързаха след последните посетители и стигнаха прохода точно когато екскурзоводката се готвеше да окачи кадифения шнур на мястото му. На няколко крачки по-навътре групата беше заобиколила стъклена витрина, в която беше изложен позлатен реликварий, стъпил на издължени крачета, отстоящи на около метър над пода.
— Гробницата на Карл — прошепна Кристел. — Построена е през тринайсети век и съхранява костите на императора. Деветдесет и две на брой. Други четири се намират в хранилището, а останалите са изчезнали.
— Броени са, така ли?
— В реликвария се пази дневник, в който се регистрират всички отваряния на гробницата от 1215 година насам. Да, костите се броят изключително внимателно.
Тя го поведе към мемориалната плоча до гробницата.
— Тук е погребан император Ото III. Предполага се, че в този храм лежат тленните останки на още петнайсет владетели.
Екскурзоводката отговаряше на въпроси, свързани с живота на Карл Велики, а туристите правеха снимки. Малоун насочи поглед към мястото на хора: пространство с класически готически форми, чиито бели стени сякаш се разтваряха в стъклата нагоре.
После насочи вниманието си към галерията на втория етаж, която обикаляше над централния октагон. След като разгледа чертежите в справочника, той стигна до заключението, че добрата точка за наблюдение се намира именно горе, на галерията пред мястото на хора. От там се надяваше да види това, което му убягваше. И се оказа прав. Всичко на второто ниво беше свързано. Дотук добре.
Групата се насочи към главния вход и започна да се изкачва по стълбището, което започваше непосредствено до него. Екскурзоводката го нарече „императорското стълбище“. То се извиваше плавно нагоре, всяко от белите му стъпала беше порядъчно протъркано. Жената придържаше отворената вратичка от ковано желязо и обясняваше на преминаващите край нея хора, че единствено свещените римски императори са имали достъп горе.
Стълбището излизаше на просторна галерия над централния октагон. Вниманието на групата бе привлечено от грубо издялани стъпала от камък, носилка, стол и малък олтар. Странната композиция беше оградена с верига от ковано желязо.
— Това е тронът на Карл Велики — тържествено обяви екскурзоводката. — Намира се тук, на горното ниво. Издигнат е по примера на византийските съдилища и като тях е разположен точно по централната ос на храма, срещу олтара, и гледа на изток.
Малоун се заслуша в подробностите. Тронът бил направен от четири къса пароски мрамор, съединени с обикновени бронзови скоби. Каменните стъпала били изрязани от древна римска колона.
— Стъпалата са шест, за да отговарят на водещите към трона на Соломон, описани в Стария завет. Соломон е първият владетел, който строи религиозен храм, първият, който сяда на трон, и първият, който управлява в условията на траен мир. Всичко това е постигнато и от Карл в Северна Европа.
В съзнанието на Малоун се появи част от текста, написан от Айнхард:
— Никой не знае кога е издигнат този трон — продължаваше с обясненията жената. — Според някои историци той е тук от времето на Карл, други твърдят, че е поставен по-късно, през десети век, при управлението на Ото Първи.
— Много е обикновен — обади се някаква туристка. — Почти грозен.
— От различната дебелина на мраморните парчета става ясно, че са били използвани като плочи за настилка, определено римска. Вероятно са били пренесени от някое много специално място. Били са толкова важни, че видът им не е имал значение. На този прост мраморен стол с дървена седалка трябвало да бъде коронясан свещеният римски император, а след това да приеме и почитанията на своите принцове. — Тя посочи към тясното пространство под издигнатия трон. — Оттук пълзели поклонниците, за да засвидетелстват своята почит към императора. Мястото било дълбоко почитано в продължение на векове.
Жената направи знак на групата да я последва от другата страна и махна с ръка.
— Разгледайте и тези гравюри.
Точно затова беше дошъл Малоун. В справочниците имаше много снимки с обяснителни текстове, но той искаше да ги види на живо.
Върху неравната повърхност на мрамора се очертаваха вградени едно в друго квадратчета. От центъра на най-голямата фигура излизаше права линия, която пронизваше по-малкия квадрат. От него също излизаше подобна линия, която отиваше към следващия размер. Не всички се бяха съхранили, но Малоун напрегна въображението си и успя да си представи цялата фигура.
— Това доказва, че парчетата мрамор наистина са били част от римска настилка. А разграфеното парче е част от дъската за игра с девет пула, която представлявала нещо средно между дама, шах и табла. Проста, но интересна, римляните я обожавали. Популярна и по времето на Карл. Дори днес се играе по някои места.
— Но какво търси тя на кралския трон? — попита някой.
— Никой не знае — поклати глава екскурзоводката. — Но е доста интересна като елемент, нали?
Малоун направи знак на Кристел да се отдалечат. Туристите снимаха въодушевено. Тронът беше прекалено голяма атракция и вече почти всички носеха пластмасова гривна на китката си в знак, че бяха платили таксата за фотографиране.
Кристел и Малоун се спряха зад арката. Обгърна ги здрач.
Малоун се надяваше, че някъде тук ще открие подходящо скривалище. Поведе Кристел към тъмната ниша във външната стена, като й направи знак да пази тишина. Не след дълго туристите започнаха да слизат по стълбите.
Малоун погледна часовника си. 19:00 ч. Край на работното време.
Доротея се питаше какво да прави. Съпругът й явно знаеше всичко за Стърлинг Уилкърсън. Но повече я тревожеше фактът, че знаеше и за съперничеството между нея и Кристел. По всяка вероятност Уилкърсън беше отвлечен от Вернер. Какво ставаше, по дяволите?
Качиха се на влака за Гармиш, който потегли от мюнхенската гара в 18:40 ч. По време на 80-минутното пътуване Вернер изобщо не отвори уста. Просто си седеше и четеше някакъв мюнхенски вестник. Тя винаги се беше дразнила от начина, по който поглъща всяка дума, дори некролозите и рекламите. Интересуваше го абсолютно всичко, напечатано на хартия. Тя искаше да разбере какво означава това „отиваме да видим сина си“, но реши да запази мълчание. За пръв път от двайсет и три години насам този мъж беше демонстрирал решителност. За нея оставаше да види докъде ще доведе тя.
В момента пътуваха по тъмен път, който ги отдалечаваше от Гармиш, манастира „Етал“ и „Райхсхофен“. На гарата в Гармиш ги бе чакала кола със скрит под предната стелка ключ. Постепенно разбра накъде пътуват: към едно място, което беше избягвала от три години насам.
— Не съм глупак, Доротея — обади се най-сетне Вернер. — Въпреки че ти ме мислиш за такъв.
Тя реши, че няма смисъл да му доставя удоволствие.
— Изобщо не мисля за теб, Вернер.
Той игнорира жилването и продължи да шофира. Слава богу, поне беше спряло да вали. Това шосе пробуждаше спомени, които тя се беше борила да забрави. Спомени с петгодишна давност. Когато колата на Георг беше изскочила от един завой в Тиролските Алпи. Беше отишъл на ски. Звънна й броени минути преди инцидента, за да я информира, че ще отседне в хижата, която винаги беше предпочитал. Поговориха няколко минути за незначителни неща, като всяка майка със сина си.
Оказа се, че това е последният им разговор. После видя единственото си дете, положено в ковчег. Облечено в сив костюм, готово за погребение.
Семейната гробница на Оберхойзер се намираше до стара баварска църква, на няколко километра западно от „Райхсхофен“. След погребението фамилията издигна малък параклис в памет на Георг. През първите две години Доротея го посещаваше редовно и палеше свещи. През последните три го избягваше.
В далечината се появи силуетът на църквата. Зад матираните стъкла на прозорците мъждукаше светлина. Вернер спря пред входа.
— Защо дойдохме? — попита тя.
— Ако не беше важно, нямаше да сме тук, повярвай ми.
Той излезе навън и се насочи към църквата. Тя го последва. Вътре беше пусто, но желязната врата към параклиса на Георг беше открехната.
— Отдавна не си идвала — подхвърли Вернер.
— Това си е моя работа.
— Но аз идвам редовно.
Тя не се изненада. Приближи се към вратата. Пред малкия олтар беше поставено молитвено столче, изработено от мрамор. Над него се виждаше издълбаната в камъка фигура на свети Георги, яхнал сребрист кон. Доротея рядко се молеше и понякога си задаваше въпроса дали изобщо е вярваща. Баща й беше заклет атеист, а майка й — католичка, която не стъпваше в църква. Ако Бог наистина съществуваше, тя можеше да изпитва към Него само гняв, защото я беше лишил от единственото човешко същество, което беше обичала безрезервно.
— Достатъчно, Вернер! — тръсна глава тя. — Кажи какво искаш! Стоим пред гроба на Георг, който заслужава нашето уважение. Не е място да изразяваме своите различия.
— Искаш да кажеш, че уважаваш него, като не проявяваш уважение към мен?
— Ти не ме интересуваш, Вернер. Имаш си свой живот, аз — също.
— Всичко свърши, Доротея.
— Съгласна съм. Бракът ни отдавна се е разпаднал.
— Не това имах предвид. Край на мъжете. Аз съм твой съпруг, ти си моя жена.
— Я не се шегувай! — разсмя се тя.
— Напротив, говоря напълно сериозно.
— А какво те превърна в съпруг така изведнъж?
Той отстъпи към стената.
— Рано или късно живите трябва да оставят мъртвите на спокойствие. Аз вече стигнах до този етап.
— И ме доведе тук, за да ми го кажеш?
Връзката между тях бе започнала с помощта на родителите им. Не беше класически уговорен брак, но все пак беше планиран. За щастие се харесаха и първите им години бяха наистина щастливи. Раждането на Георг им донесе огромна радост. Детството и юношеството му преминаха чудесно. Дълбокото отчуждаване дойде след смъртта му. Примесено с желанието за гневни взаимни обвинения.
— Доведох те, защото така трябва — отвърна Вернер.
— Но аз не съм достигнала етапа, който явно си достигнал ти.
— Много, много жалко — въздъхна той, без да я слуша. — Сега той щеше да бъде един прекрасен човек.
Съгласна беше.
— Момчето имаше мечти и амбиции, а ние можехме да му помогнем да ги реализира. Със сигурност щеше да бъде по-добър и от двама ни. — Обърна се да я погледне. — Питам се, какво ли би си помислил за нас сега?
Въпросът й се стори странен.
— В какъв смисъл?
— Държим се зле един с друг.
— Вернер, какво ти става?
— Той може би ни слуша и иска да знае какво мислиш.
Тази работа никак не й харесваше.
— Синът ми щеше да одобри всичко, което върша! — отсече тя.
— Дали? Щеше ли да одобри онова, което направи вчера? Ти уби двама души!
— А ти откъде знаеш?
— Улрих Хен разчисти след теб.
Доротея беше объркана и притеснена, но нямаше никакво намерение да обсъжда подобни въпроси тук, на това свято място. Обърна се към вратата, но съпругът й препречи пътя.
— Този път не можеш да избягаш.
В душата й нахлу притеснение и гняв.
— Махай се!
— Имаш ли представа какво правиш?
— Върви по дяволите, Вернер!
— Нямаш никаква представа за действителността.
Изражението му беше на човек, който не се страхува, нито се притеснява.
— Нима искаш да отстъпя пред Кристел? — любопитно го погледна тя.
— Не знаех, че става въпрос за състезание — отвърна той и изражението му видимо се смекчи. — Мислех си, че е по-скоро предизвикателство. Но аз съм тук, за да ти помогна.
Много й се искаше да разбере какво знае този човек и какво възнамерява да прави, но не можа да се сдържи и горчиво поклати глава.
— Мъртвото дете не може да заздрави брака. — Очите й се забиха в лицето му. — Не ми трябва помощта ти. Вече не.
— Грешиш.
— Искам да си вървя. Ще ме пуснеш ли?
Съпругът й замръзна на място и тя за пръв път изпита истински страх. Вернер беше от хората, които се вкопчват в емоциите като удавник за сламка. Биваше го да вдига скандали, но нямаше сили да ги довърши. Затова не се изненада, когато той се дръпна встрани. Тя побърза да излезе навън.
— Трябва да видиш нещо — подхвърли след нея той.
Тя се обърна. Лицето на мъжа й излъчваше нещо, което отдавна не беше виждала. Самоувереност. Страхът отново я прониза. Той излезе от църквата и се насочи към колата. Тя го последва. Капакът на багажника отскочи с меко изщракване. На слабата светлина се очерта разкривеното лице на Стърлинг Уилкърсън с кървава дупка на челото.
Тя ахна.
— Нещата са сериозни, Доротея.
— Защо? — прошепна тя. — Защо си го направил?
— Ти го използваше, както и той теб — сви рамене Вернер. — Важното в случая е, че той е мъртъв, а аз не съм.
Поканиха Рамзи в дневната на контраадмирал Реймънд Дайлс-младши, офицер от запаса на военноморските сили на Съединените щати. Деветдесет и четири годишният мъж, родом от Мисури, беше служил по време на Втората световна война, Корея и Виетнам, след което, в началото на 80-те, беше излязъл в пенсия. През 1971 г. като началник на военноморските операции Дайлс беше подписал секретната заповед за прекратяване на всякакви действия по издирването и спасяването на изчезналата подводница НР-1А. Тогава Рамзи беше лейтенант, на когото Дайлс бе възложил задачата да отплава към Антарктида на борда на „Холдън“ и да му докладва лично. След приключването на мисията Рамзи беше повишен в капитан и назначен в щаба на Дайлс. От този момент нататък възходът му беше бърз и лесен.
Рамзи дължеше кариерата си на този възрастен мъж. Който между другото все още имаше сериозно политическо влияние.
С Дайлс се консултираха всички президенти, включително и сегашният. Всички се съобразяваха с мнението му. Пресата го третираше с респект и благоговение, а мнозина сенатори му демонстрираха уважението си на място — в същата стая, в която току-що въведоха Рамзи. В камината гореше буен огън. Старецът седеше пред нея с вълнено одеяло върху съсухрените колене, а ръката му механично галеше котката с дълга козина, която дремеше в скута му. Той дори си имаше прякор. Наричаха го Зимния ястреб — прозвище, което той много харесваше.
— Винаги ми е приятно, когато се отбиваш при мен — промърмори Дайлс и стрелна госта си с изненадващо бистри очи, скрити между дълбоки бръчки.
Рамзи остана почтително прав, очаквайки поканата на своя ментор да седне.
— Очаквах да се обадиш — добави Дайлс. — Едва тази сутрин научих за Силвиан. Едно време служеше в щаба ми. Много добър сътрудник, но малко скован. Въпреки това се справяше добре. Пламенни рапорти, но нищо повече.
— Искам мястото му — каза Рамзи, решил да действа директно.
В меланхоличните зеници на адмирала проблесна одобрение.
— Член на Съвета на началник-щабовете — промърмори той. — Аз така и не стигнах дотам.
— Но бихте могли.
Възрастният мъж поклати глава.
— С Рейгън не се разбирахме. Той имаше своите фаворити. Всъщност те бяха фаворити на сътрудниците му, но аз не бях сред тях. А и беше време да се оттегля.
— А как стоят нещата с Даниълс? Не сте ли в неговия списък с фаворити?
В изражението на Дайлс се появи нещо твърдо и непреклонно.
— Лангфорд, ти много добре знаеш, че президентът не е сред нашите приятели. Той има твърд курс спрямо военните. Орязва бюджета, спира програми. Дори твърди, че нямаме нужда от Съвет на началник-щабовете.
— Греши.
— Може би. За съжаление той е президент, при това доста популярен. Също като Рейгън, само че с друга философия.
— Но той със сигурност уважава някои офицери. Хора, които вие познавате. Ако те подкрепят моята кандидатура, нещата може би ще се получат.
— Мнозина от тях също биха пожелали този пост — промърмори Дайлс и механично погали котката.
Рамзи не каза нищо.
— Не мислиш ли, че е гадно? — подхвърли Дайлс. — Молиш за услуга хора, които отдавна са се превърнали в политически проститутки. Навремето аз се оттеглих точно по тази причина.
— В такъв свят живеем — въздъхна Рамзи. — Правилата са установени от други, а ние просто играем според тях.
Той отлично знаеше, че много кадрови офицери и немалко „политически проститутки“ дължат кариерата си на Дайлс.
Зимния ястреб имаше приятели навсякъде и знаеше как да ги използва.
— Не съм забравил какво направи за мен — промърмори Дайлс. — Често си мисля за НР-1А и онези хора. Моля те, Лангфорд, разкажи ми го пак.
— Удивително! — прошепна Дайлс. — Какво приключение!
Рамзи кимна.
— Когато изскочих на повърхността, по устните ми имаше някакъв особен вкус. Сякаш бях целувал замръзнал метал.
Адмиралът се засмя.
— Много бих искал да съм на твое място.
— Приключението не е свършило, адмирале.
Сериозният тон, с който бяха изречени тези думи, недвусмислено показваше, че причините за настоящата визита са повече от една. По челото на възрастния мъж се появиха загрижени бръчки.
— Хайде, започвай.
Рамзи му разказа как агентите от специален отдел „Магелан“ са се сдобили с доклада за изчезването на НР-1А и той е станал достояние на Котън Малоун. Не пропусна да спомене за успешния си опит да го прибере обратно. За намесата на Белия дом, изискал личните досиета на Закари Алегзандър, Хърбърт Роуланд и Ник Сейърс. Пропусна единствено мисията на Чарли Смит.
— Някой проявява сериозен интерес — рече в заключение той.
— Въпрос на време — прошепна с въздишка старецът. — Тайните вече трудно остават тайни.
— Мога да ги спра — късо обяви Рамзи.
Очите на адмирала се превърнаха в тесни цепки.
— Значи трябва да ги спреш.
— Взел съм мерки. Но онази ваша заповед гласеше той да бъде оставен на мира.
Името беше излишно. И двамата знаеха кой е
— А ти дойде да провериш дали заповедта все още е валидна?
Рамзи кимна, помълча за миг и добави:
— Ако искаме всичко да свърши,
— Аз вече не мога да ти заповядвам.
— Вие сте единственият човек на света, на когото съм готов да се подчинявам безпрекословно. Преди трийсет и осем години, когато екипът ни се разпусна, вие издадохте кратка и ясна заповед:
— Още ли е жив? — попита Дайлс.
— Да, в момента е на шейсет и осем. Живее в Тенеси и преподава на студенти.
— И продължава да дрънка същите глупости?
— Нищо не се е променило.
— А двамата лейтенанти, които бяха с теб?
Той замълча. Приказките бяха излишни.
— Доста работа си свършил — отбеляза адмиралът.
— Имах добри учители.
Дайлс продължаваше да гали котката.
— През седемдесет и първа поехме голям риск. Вярно е, че преди плаването екипажът на Малоун прие всички условия, но ние бихме могли да постъпим и другояче. Да ги потърсим и да се опитаме да ги спасим. И до ден-днешен се питам дали постъпих правилно.
— Абсолютно правилно.
— Откъде си толкова сигурен?
— Времената бяха други. Онази подводница беше нашето най-секретно оръжие. Нямаше начин да обявим съществуването й, а още по-малко нейното потъване. Колко време щеше да мине, преди руснаците да открият останките й? Да не забравяме, че ставаше въпрос и за другата подводница — НР-1. Тя е на вода и до днес. Няма никакво съмнение, че сте постъпили правилно.
— Мислиш ли, че президентът се опитва да разбере какво е станало?
— Не. Става въпрос за хора с по-нисък ранг, но президентът разполага с ушите на Дейвис.
— И ти се опасяваш, че той ще ликвидира шансовете ти за номинация?
— Без никакво съмнение.
Адмиралът не виждаше смисъл да добавя очевидното:
— В такъв случай отменям заповедта — обяви след кратък размисъл той. — Постъпи така, както намериш за добре.
Малоун седеше на пода в малкото помещение до галерията, където двамата с Кристел се бяха скрили, след като умишлено изостанаха от туристическата група. Преди час тежките крила на портала се бяха затръшнали с глух тътен, ивицата светлина под вратата бе изчезнала. В храма цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от приглушения шум на коледния пазар, долитащ през малкото прозорче, и от вятъра, който свиреше покрай каменните стени.
— Каква странна тишина — прошепна Кристел.
— Трябва ни време, за да огледаме мястото на спокойствие — отвърна той. Пропусна да добави, че изчезването им със сигурност е разтревожило Изпития отвън.
— Колко ще чакаме?
— Нещата навън трябва да се успокоят. Може да се появят още посетители. — Решил да се възползва от паузата, Малоун побърза да добави: — Искам да разбера и други неща.
Под зеленикавата светлина на аварийното осветление ясно видя как лицето й се прояснява.
— Вече се чудех кога ще попитате.
— Най-напред за Светите люде. Какво ви кара да мислите, че те действително са съществували?
Тя леко се изненада. Явно беше очаквала друг въпрос, по-личен. Но самообладанието не я напусна.
— Чували ли сте за картата на Пири Райс?
Той имаше някаква информация. Ставаше въпрос за карта, изработена през 1513 г. от някакъв турски пират.
— Била открита през хиляда деветстотин двайсет и първа — продължи Кристел. — Всъщност само фрагмент от нея. На него били очертани Южна Америка и Западна Африка, при това с изключително точни координати. Навигаторите от шестнайсети век не биха могли да определят географската дължина, идеята за нея възниква чак през осемнайсети век. Когато Пири Райс създава първата си карта, Герард Меркатор е бил едва на годинка. Тази карта, представяща Земята като плоскост, съдържа точните географски дължини и ширини. На нея присъстват и северните брегове на Антарктида, при това очертани изключително детайлно. Но този континент е открит едва през 1818 година. А първото сонарно изследване под дебелите ледове е осъществено чак през 1949 година. По-късно се прави и детайлно картографиране с помощта на наземни радари. Установено е почти пълно съвпадение с картата на Пири Райс, която очертава крайбрежието на Антарктида със забележителна точност. Върху нея има и обяснителен текст, от който става ясно, че създателят й е използвал информация от времето на Александър Велики, живял в началото на четвърти век преди Христа. По онова време Антарктида е била скрита под дебел пласт лед. Следователно действителната брегова линия е била очертана приблизително десет хиляди години преди Христа, когато ледът е бил малко. Или преди петдесет хиляди години, когато лед почти не е имало. Напомням ви, че тази карта е безполезна без конкретни бележки относно онова, което търсите. Представете си карта на Европа без уточняващи текстове. Едва ли ще разберете много от нея. По всеобщото мнение на специалистите писмеността възниква три хиляди и петстотин години преди Христа и е създадена от шумерите. Райс използва много постара карта, което означава, че писмеността се е появила много по-рано.
— Във вашите аргументи има много бели полета — отбеляза Малоун.
— Винаги ли сте толкова скептичен?
— Предпочитам да съм такъв, особено когато става въпрос за кожата ми.
— Като част от подготовката на дисертацията ми трябваше да проуча редица средновековни карти. И открих една много интересна подробност. Земните карти от онова време по принцип са изключително груби и неточни — например Италия е свързана с Испания, а картата на Англия изобилства от грешки: сбъркани планински масиви и тотално променени речни легла. За разлика от тях мореплавателските карти са съвсем друга работа. Наричали ги „портолани“, тоест показващи пътя от едно пристанище до друго. И са изключително точни.
— И вие стигате до заключението, че техните автори са получили помощ отнякъде.
— Изследвах купища портолани. Например „Дулсърт Голуей“ от 1339 година очертава изключително точно границите на тогавашна Русия. Една турска карта от 1559 година показва света от северна перспектива, все едно, че е надвиснал над Северния полюс. Как е било възможно? Още през 1737 година е направена карта на Антарктида, на която континентът е разделен на два отделни острова. Днес вече знаем, че това наистина е така. На друга изследвана от мен карта, от 1531 година, Антарктида е показана без лед, прорязана от реки и планини. Днес знаем, че те са скрити под дебела ледена обвивка. Но през шестнайсети век такава информация не е съществувала. И все пак средновековните карти са изключително точни: грешките в тях не превишават
— Но Светите люде са знаели какво е географска дължина, така ли?
— За да плават по Световния океан, те би трябвало да прибягват до навигация по звездите или да познават географските дължини и ширини. В хода на изследването открих редица прилики в различните портолани. Твърде много, за да ги приема като съвпадение. И тъй, ако едно общество на мореплаватели е съществувало векове преди геоложките и климатични катастрофи, връхлетели планетата десет хиляди години преди новата ера, то логично би съхранило опита си, за да го предаде на поколенията, които ще оцелеят. И то е станало именно чрез тези карти.
Малоун усети, че неволно започва да променя мнението си. Пропълзя към вратата и предпазливо надникна навън. Пълна тишина. Изправи се и опря гръб на стената.
— Има и още нещо — подхвърли Кристел.
Той я погледна с любопитство.
— Началният меридиан. Своя отправна точка са имали всички мореплаватели. Но едва през 1884 година основните морски държави се събрали във Вашингтон и решили това да бъде линията, минаваща през Гринуич, и я обозначили като нула градуса географска дължина. Всеобща константа, която използваме и днес. Портоланите разказват съвсем различна история. По смайващо съвпадение всички те използват за своя отправна точка съвсем друго място.
Малоун нямаше представа за какво говори жената срещу него.
— Тази линия пресича Голямата пирамида в Гиза — поясни Кристел. — На споменатата конференция във Вашингтон през 1884 година е било предложено нулевият меридиан да мине точно оттам, но идеята била отхвърлена.
Той продължаваше да не разбира нищо.
— Всички портолани, които разгледах, използват концепцията за географска дължина — продължи Кристел. — Не ме разбирайте погрешно: тези древни карти не съдържат познатите днес линии на паралелите и меридианите. Те използват един прост метод — избират една централна точка, чертаят окръжност около нея и разделят кръга, а после излизат извън него, създавайки една доста груба и приблизителна мерна единица. Портоланите, които разгледах, използват един и същ център — точка в Египет, близо до днешен Кайро. Там, където се издига Голямата пирамида в Гиза.
Доста много съвпадения, принуди се да признае пред себе си Малоун.
— Същата линия, която пресича Гиза, продължава на юг чак до Антарктида и достига до района, който през 1938 година нацистите маркират като „Нойшвабенланд“. — Кристел замълча за момент, после добави: — Дядо ми и баща ми са го знаели. Самата аз го прочетох в техните записки.
— Мислех, че дядо ви е бил сенилен.
— Все пак е оставил някои важни бележки. Не са много, но ги има. Баща ми също. Мога само да съжалявам, че не са продължили изследванията си.
— Това са пълни глупости! — отсече той.
— Колко от днешните научни реалности са започнали по този начин? Не, не са глупости, а съвсем реални неща. Там има нещо, което чака да бъде открито.
Може би баща ми е жертвал живота си за това нещо, каза си Малоун.
— Май е време да слезем долу — погледна часовника си той. — Искам да проверя някои работи.
Тя го спря, докосвайки го с ръка. Вече беше стигнал до заключението, че дамата съвсем не е смахната.
— Ценя това, което правите — тихо промълви Кристел.
— Нищо не съм направил.
— Но сте тук.
— Както вече ви е ясно, моят баща също е замесен.
Тя се наведе и го целуна, забавяйки се достатъчно дълго, за да покаже колко й харесва.
— Винаги ли се целуваш още на първата среща? — попита Малоун.
— Само с мъже, които харесвам.
Замръзнала от ужас, Доротея гледаше мъртвите очи на Стърлинг Уилкърсън, втренчени в нея.
— Ти ли го уби? — рязко се обърна тя.
— Не — поклати глава Вернер. — Но бях там. — Затръшна багажника и добави: — Не познавам баща ти, но хората казват, че си приличаме. Позволяваме на жените си да правят каквото искат, стига и ние да се радваме на същото.
Зави й се свят.
— Откъде знаеш такива неща за баща ми?
— От мен — обади се един глас зад гърба им.
Доротея рязко се завъртя. Майка й стоеше на прага на църквата. Зад нея смътно се очертаваше едрата фигура на Улрих Хен. Нещата изведнъж й се изясниха.
— Улрих е убил Стърлинг — прошепна тя.
— Точно така — кимна Вернер и пристъпи към нея. — Бих казал, че ще убие и нас, ако не се държим прилично.
Малоун се измъкна пръв от скривалището и надникна долу. Пръстите му докоснаха бронзовия парапет, който според Кристел стоеше тук от времето на Карл. Няколко стенни свещника бяха оставени запалени за през нощта. Навън вятърът продължаваше да вие, заглушавайки глъчката на коледния базар. Насочи вниманието си към издигнатия трон в противоположния край на галерията, върху който попадаше разсеяната светлина от тесните прозорчета под купола. После напрегна взор към надписа в мозайката на пода. Думите на Айнхард не бяха чак толкова загадъчни. Слава богу, че на света има туристически справочници и умни жени.
— Това е амвон, нали? — обърна се към Кристел той.
— Да — кимна тя. — До мястото за хора, казвали са му амбо. Доста стар, някъде от единайсети век.
— Поредният урок по история — усмихна се той.
— Казвам това, което знам — сви рамене тя.
Той тръгна по галерията, мина покрай трона и започна да се спуска по извитото каменно стълбище. Направи му впечатление, че вратичката от ковано желязо беше останала отворена. Прекоси октагона и се насочи към мястото на църковния хор. В близост до южната стена се виждаше амвон с богата златна украса. Беше точно над входа за един параклис. Към него водеха няколко дървени стъпала. Той прескочи кадифения шнур и пое нагоре. За щастие това, което търсеше, беше на мястото си. На позлатената катедра лежеше Библия.
Разгърна я на Откровение, Глава 21.
Започна да чете на глас, а Кристел слушаше отдолу с вдигната глава.
C>
„Па ме отнесе духом на голяма и висока планина и ми показа големия град, светия Йерусалим, който слизаше от небето — от Бога.
Той имаше големи и високи стени, дванайсет порти, а на тях дванайсет Ангели и написани имената на дванайсетте колена на синовете Израилеви.
Стените на града имаха дванайсет основи, и върху тях — имената на дванайсетте апостоли на Агнеца.
И който говореше с мене, имаше златна тръст, за да измери града и портите му и стените му.
Градът е четвъртит и дължината му е колкото и широчината. Той измери града с тръстта и намери, че е дванайсет хиляди стадии; дължината, широчината и височината му — равни.
После измери стените му, които бяха сто четирийсет и четири лакти, с мярка човешка, която е и ангелска.
А дванайсетте порти бяха дванайсет бисери.“
C$
— Откровението има важно значение за този храм. Канделабърът на император Барбароса е покрит с цитати от него, мозайката на купола се базира върху неговите текстове. Карл ненапразно нарича храма „нов Йерусалим“. Тази връзка не представлява тайна, защото е описана във всички справочници. — Малоун замълча за момент и посочи Библията. — В този строеж те просто са прехвърлили размерите на небесния град.
— Това е проучвано в продължение на столетия — кимна Кристел. — Но каква е връзката с нашата работа?
— Спомни си какво е написал Айнхард.
За пръв път от дълго време насам Доротея изпита чувството, че нещата са извън контрол. Не беше предвидила нищо от онова, което се случваше. Изправена във вътрешността на храма срещу майка си, Вернер и мълчаливата, но заплашителна фигура на Улрих Хен, тя отчаяно се бореше да запази обичайното си самообладание.
— Недей да скърбиш за загубата на този американец — обади се Изабел. — Той беше авантюрист.
— А ти не си, така ли? — обърна се с лице към Вернер Доротея.
— Аз съм твой съпруг.
— Само на хартия.
— Но по твоя воля, нали? — рязко попита Изабел. Замълча за момент, огледа вътрешността на параклиса и все пак успя да се овладее. — Разбирам какво изпитваш след смъртта на Георг. На мен също ми липсва. Но той си отиде и никой не може да го промени.
Доротея винаги беше ненавиждала начина, по който майка й се справяше с мъката. Не си спомняше дори една сълза в очите й, когато баща й изчезна. Нищо не можеше да я изкара от равновесие. Самата тя все още не можеше да прогони спомена за безжизнения поглед на Уилкърсън. Вярно е, че беше авантюрист, но тя хранеше сериозни надежди, че между тях ще се получи нещо повече.
— Защо го уби? — извърна се тя към Изабел.
— Защото щеше да създаде огромни проблеми на семейството ни. И беше обречен, защото американците искаха да го ликвидират.
— Но именно ти доведе американците, нали? Ти искаше да докопаш онова разследване за подводницата. Накара ме да използвам Уилкърсън, а след като получа досието, да се свържа с Малоун и да го убедя да се откаже. Ти искаше да открадна документите на баща ми, а също така и камъните в манастира. И аз изпълних
— Нима аз ти наредих да убиеш онази жена? — контрира Изабел. — Не, беше твоя идея. Отрова в цигарите, ха-ха! А какво стана със семейната вила? Превърна се в руини, погребали двама души. Хора, изпратени от американците. Кого от тях застреля лично, Доротея?
— Беше наложително.
Майка й закрачи напред-назад по мраморния под.
— Практична както винаги — изсъска тя. — Било наложително! Заради
— А защо забърка и него? — попита Доротея и махна към Вернер.
— Защото имаш нужда от помощ.
— Не искам нищо от него! — отсече Доротея, присви очи и злобно добави: — Нито от теб, бабичко!
Изабел вдигна ръка и я зашлеви.
— Няма да ти позволя да ме наричаш така! Нито сега, нито в бъдеще!
Доротея не помръдна. Лесно можеше да се справи с възрастната си майка, но навреме съобрази, че Улрих Хен няма да остане безучастен. Езикът й механично опипа устната кухина. Бузата й пулсираше.
— Тук съм, за да изясня нещата — сухо добави Изабел. — Вернер вече участва по мое изрично настояване. Аз организирах всичко. Ако не желаеш да се съобразяваш с моите правила, кажи го още сега. В такъв случай сестра ти ще поеме нещата.
От очите й пролича, че изобщо не се шегува.
— Знам, че го искаш, Доротея — въздъхна тя. — Просто защото приличаш на мен. Наблюдавам те отдавна. Вземаш дейно участие в семейния бизнес и се справяш отлично. Фактът, че застреля онзи човек, недвусмислено сочи, че притежаваш кураж. Сестра ти не е толкова решителна, но в замяна на това има визия. Жалко, че най-добрите качества не са намерили място у едната от вас. Вероятно грешката е моя. Навремето, преди много години, бях много объркана. Което за съжаление се отрази и на двете ви.
Доротея се втренчи във Вернер.
Отдавна не го обичаше, но от време на време, колкото и жалко да беше, изпитваше нужда от него. По онзи особен начин, който могат да разберат само родителите, изгубили дете. Връзка, скрепена от мъката. Ужасната смърт на Георг беше издигнала бариери, които и двамата се научиха да уважават. Същевременно въпреки пълния провал в личен план останалата част от живота й се развиваше великолепно. Майка й имаше право. Бизнесът беше нейната стихия. Амбицията е могъщо лекарство, което потиска всичко, включително и чувствата.
Вернер стоеше изправен, със сключени зад гърба ръце.
— Може би, преди да умрем, трябва да се насладим на онова, което ни остава — подхвърли той.
— Никога не съм те чувала да говориш за смърт. Ти си здрав и можеш да живееш още дълги години.
— Не, Доротея. Аз мога да
— Какво искаш, Вернер?
Той наведе глава и пристъпи към тъмния прозорец.
— Ние сме на кръстопът, Доротея. В рамките на няколко дни може би ще настъпи кулминацията на живота ти.
—
Устните му леко увиснаха.
— Не исках да те обидя. Помежду ни има много различия, но аз не съм твой враг.
— Кой тогава е мой враг, Вернер?
В очите му се появи стоманен блясък.
— Всъщност ти нямаш нужда от врагове, защото си най-големият враг на самата себе си.
Малоун слезе от амвона.
— Откровението е последната книга в Новия завет. В нея Йоан описва своето виждане за ново небе, земя, нова реалност. — Ръката му махна към октагона. — Тази постройка е символ на това виждане.
— Бива те в сметките — отбеляза Кристел.
— Цифрата осем също има важно значение. Светът е бил създаден за шест дни, а на седмия Господ е седнал да си почине. Христос представлява осмия, когато всичко е готово. Възкресението му увенчава края на Великото сътворение. Това е причината за изграждането на октагон, заобиколен от полигон с шестнайсет страни. Но строителите на храма отиват още една крачка напред.
Напусна пространството на църковния хор, влезе в октагона и махна към кръглия мозаечен надпис.
— Можеш ли да го преведеш? Твоят латински е по-добър от моя.
Разнесе се силен тътен. Сякаш някой блъскаше по стената. После отново и отново.
Малоун определи посоката. Тътенът идваше откъм пристройките. Най-вероятно от параклиса на свети Михаил, където беше вторият изход от храма.
Той хукна натам, заобикаляйки празните пейки. Солидната дървена врата беше затворена с желязно резе. От другата й страна нещо изпука.
— Те разбиват вратата.
— Кои са
— Нови неприятности — промърмори Малоун и измъкна пистолета.
Доротея осъзна, че не може да избяга. Оказа се изцяло в ръцете на майка си и на съпруга си. Да не говорим за Улрих Хен. Този човек работеше за семейството над десет години. Официално се грижеше за поддръжката на „Райхсхофен“, но тя отдавна подозираше, че изпълнява и други поръчки. Сега вече знаеше, че сред тях фигурира и убийството.
— Съпругът ти желае да направи известни корекции, Доротея — обади се майка й. — Желанието му е да запазите отношенията помежду си. Явно ти все още изпитваш някакви чувства към него, иначе отдавна би се развела.
— Беше заради Георг.
— Но той е мъртъв.
— Паметта за него е жива.
— Нищо подобно. Ти водиш битка за своето наследство. Мисли добре и вземи това, което ти се предлага.
— А теб какво те интересува? — пожела да узнае тя.
— Сестра ти иска слава и реабилитация за семейството ни — въздъхна Изабел. — Което означава голямо обществено внимание. Ти и аз никога не сме се стремили към него. Твой дълг е да го предотвратиш.
— Как така стана мой дълг?
— Ох, колко приличате на баща си — отвратено поклати глава майка й. — И двете. Нима не сте взели нищичко от мен? Слушай внимателно, дете. Поела си по безполезен път, а аз искам да ти помогна и нищо повече.
Самоувереността и покровителственият тон вбесиха Доротея.
— Научих много неща от прегледа на архивите на „Аненербе“ — тръсна глава тя. — Включително и от подробните записки на дядо за онова, което е открил в Антарктида.
— Херман беше мечтател и вярваше на фантазиите си.
— Той споменава за райони, където снегът отстъпва място на скалите. За езера, които не би трябвало да съществуват. За кухи планини и ледени пещери.
— А с какви доказателства разполагаме? Кажи, Доротея. Нима имаме шанс да открием нещо?
— Разполагаме с един мъртвец в колата отвън.
— Ти си безнадежден случай — въздъхна майка й.
Търпението на Доротея окончателно се изчерпи.
— Ти определи правилата на това начинание. Ти пожела да узнаеш какво се е случило с татко. Ти искаше двете с Кристел да работим заедно, подхвърляйки ни части от загадката. Я ми кажи
— Ще ти разкажа нещо, което преди много време научих от баща ти — рече Изабел.
— Това е казал Айнхард — промълви Изабел. — Научих го от баща ти, който го е чул от своя баща. Написано е в книгата, която ти дадох. Онази, която е била открита в гроба на Карл. С цената на големи усилия Херман се е научил да я чете. Ние трябва да направим същото. Затова организирах цялата акция. Ти и сестра ти трябва да намерите отговорите.
Но книгата, която бе получила от майка си, беше пълна с безсмислици, фантастични чертежи и непознати образи.
— Спомни си завещанието на Айнхард — добави Изабел. —
Доротея не можеше да повярва на ушите си.
— Това не са фантазии, Доротея. Миналото съвсем не е измислица. По времето на Карл думата „небеса“ е имала съвсем различно значение от днешното. За Каролингите тя е означавала и „високите земи“. Тук не става въпрос за религия или Бог, а за народ, който е живял преди много векове в планинска земя, сред сняг, ледове и дълги нощи. Айнхард е ходил там. На същото място, на което е загинал твоят баща. Не искаш ли да узнаеш защо?
Искаше, разбира се. Дяволски силно искаше.
— Мъжът ти е тук, за да помогне — продължи Изабел. — Отстраних един потенциален проблем в лицето на хер Уилкърсън. Сега търсенето може да продължи без външна намеса. Ще направя така, че американците да открият тялото му.
— Не беше нужно да го убиваш — поклати глава Доротея.
— Така ли мислиш? Вчера неизвестен нападател проникна в дома ни и се опита да убие хер Малоун. А също и сестра ти, която погрешно е взел за теб. Слава богу, че Улрих беше наблизо и успя да го спре. Бъди сигурна, че американците пет пари не дават за твоя живот, Доротея.
Тя неволно потърси погледа на Хен, който леко кимна, потвърждавайки думите на майка й.
— Трябваше да направя нещо. Предположих, че ще те открия в Мюнхен, тъй като си човек с навици. Представи си колко трудно ще бъде за американците, след като аз го направих.
Тя си спомни паниката в гласа на Уилкърсън по телефона.
— Аз изпълних дълга си. А сега е твой ред, дете.
— Но какво трябва да направя? — объркано я погледна Доротея. — Нали сама каза, че досега съм си губила времето?
— Напротив — поклати глава майка й. — Убедена съм, че онова, което си открила в архивите на „Аненербе“, ще ни бъде от помощ. В Мюнхен ли се намират материалите?
Доротея кимна.
— Ще изпратя Улрих да ги вземе. Сестра ти скоро ще тръгне по верния път, затова ти задължително трябва да се присъединиш към нея. Тя трябва да бъде обуздана. Семейните тайни трябва да си останат в семейството.
— Къде е Кристел? — отново попита Доротея.
— Опитва се да направи същото, което опита и ти. Да се довери на един американец — сухо поясни Изабел.
Хванати за ръце, Малоун и Кристел напуснаха параклиса и тичешком се насочиха към главния портал на храма. Зад гърба им се разнесоха нови силни удари. До слуха му достигна стърженето на метал в ключалката. Вероятно Изпития беше повикал помощ.
— Хей, какво става? — попита Кристел.
— Снощните ни приятели са ни открили. Цял ден ни следят.
— Защо ми го казваш едва сега?
Той се обърна и огледа полутъмния храм.
— Прецених, че няма смисъл да те занимавам с подробности.
— Подробности?
Скърцането на старите панти зад гърба му показа, че главният портал е отстъпил. Той дръпна Кристел и пое по извитото стълбище към галерията. Бе зарязал всякакви опити за безшумно придвижване.
Отдолу се разнесоха гласове и Малоун опря пръст до устните си.
Искаше да намери безопасно място за Кристел. Пред очите му се появи императорският трон. Под него зееше дупката, през която някога се бяха промъквали поклонниците. Според справочниците точно под олтара имаше препречен от дървена вратичка изход. Обърна се и направи знак на Кристел да пропълзи под трона. Тя отвърна с въпросителен поглед, но време за обяснения нямаше.
— Тихо! — заповяда само с устни той.
Откъм извитото стълбище долетяха стъпки. Разполагаха с броени секунди. Кристел най-сетне разбра сериозността на положението и мълчаливо пропълзя в дупката.
Той се нуждаеше от маневра, която да отдалечи преследвачите от трона. По време на подробния оглед беше забелязал един корниз, който минаваше над долните арки и беше нещо като разделителна линия между двете нива. На него имаше достатъчно място за стъпване.
Малоун пропълзя покрай трона и прескочи бронзовата решетка, която му стигаше до кръста. Успя да се закрепи на корниза и опря гръб на колоните, върху които се крепяха осемте арки на октагона. За щастие те бяха двойни, с широчина около шейсет сантиметра всяка, а това означаваше мраморен щит с дебелина повече от метър.
До слуха му долетяха тихи стъпки. Изведнъж го обзе колебание. Какво правя тук, на този 20-сантиметров корниз с пистолет, в който има само пет патрона, увиснал над петметровата бездна? Надникна предпазливо иззад колоната и видя две тъмни сенки зад трона. Едната, с пистолет в ръка, зае позиция до носилката, а другата остана залепена за отсрещната стена. Поведение на професионалисти: единият заема атакуваща позиция, другият го прикрива. Тактика, която издаваше добра подготовка.
Малоун долепи глава до студения мрамор и напрегна взор. През прозорците над трона се процеждаше слаба светлина, лъскавите колони насреща се виждаха съвсем ясно. Трябваше да намери начин да ги привлече още по-наблизо.
Ръката му безшумно потъна в джоба на якето и напипа монета от едно евро. Извади я и внимателно я подхвърли към бронзовата решетка. Тя достигна отсрещния край, близо до двойната колона, удари се в ръба на решетката и звънна на мраморния под долу. Надяваше се, че стрелецът ще напусне прикритието си, за да погледне вляво, докато той беше готов за атака от обратната страна. Но действията на втория стрелец не влизаха в сметките му. Сянката от близката страна на трона помръдна. Нямаше време за точни движения. Пистолетът премина от дясната в лявата му ръка. Сянката се насочи към решетката. В ръката й се очерта пистолет. Малоун се завъртя, сграбчи мъжа за палтото и го прехвърли през парапета. Тялото полетя към мраморния под.
Малоун се претърколи през парапета в мига, в който вторият нападател стреля и куршумът откърти парче от колоната. В същия момент тялото на другия се стовари между пейките долу поне от седем-осем метра височина. Малоун стреля по посока на трона, използвайки мига пауза да скочи на крака и да потърси укритие. Но десният му крак се подхлъзна и коляното му се удари в пода. Гръбначният му стълб беше пронизан от остра болка. Тръсна глава да я преодолее и започна да се надига, но преимуществото вече не беше на негова страна.
— Не, Малоун — прозвуча мъжки глас. — Изправи се!
Малоун бавно се подчини. Изпития заобиколи трона.
— Хвърли оръжието!
Малоун нямаше намерение да се предава лесно.
— За кого работиш?
— Хвърли оръжието!
Имаше нужда от някакво забавяне, но мъжът насреща едва ли щеше да го позволи. Нещо помръдна зад фигурата на Изпития, ниско над пода. В следващия миг краката на Кристел се отблъснаха от мрамора и се забиха в коленете на Изпития. Изненадан, той не успя да запази равновесие и падна по гръб.
В следващия момент куршумът, изстрелян от Малоун, улучи гърдите му с глух тътен. Изпития изкрещя от болка, но реагира изненадващо бързо. Ръката с пистолета започна да се надига. Малоун стреля втори път и тялото на противника му замря. Кристел се измъкна изпод носилката.
— Ти си една много храбра дама — с уважение промълви той.
— Трябваше да ти помогна.
Коляното зверски го болеше.
— Наистина се нуждаех от помощ — призна той.
Отиде да провери пулса на Изпития. Такъв нямаше. Надникна през парапета. Вторият стрелец лежеше между изпочупените столове, а под главата му се събираше локвичка кръв.
Кристел пристъпи към него. В манастира беше обявила, че не може да гледа трупове, но тези тук явно не й правеха впечатление.
— А сега какво?
— Преди да ни прекъснат, те помолих да ми преведеш онзи текст на латински — промърмори той и махна към мозаечния надпис под тях.
Рамзи показа документите си и беше пропуснат в периметъра на Форт Ли. Пътуването от Вашингтон му бе отнело малко повече от два часа. Базата беше един от шестнайсетте пункта за разквартируване на войници, изградени в края на Първата световна война и бе кръстена на любимия син на Вирджиния Робърт Ли. През 20-те години бе разрушена и превърната в щатски природен резерват, но през 40-те отново стана действаща. През последните двайсет години, благодарение на близостта си с Вашингтон, нейните съоръжения бяха разширени и модернизирани.
Колата пое по лабиринта от пътища и алеи между тренировъчни полигони и командни пунктове, предназначени главно за управление на транспорта и логистика. Флотът използваше три големи сгради в далечния край на периметъра, част от дълга редица военни складове. Достъпът до тях се контролираше чрез цифрови кодове и електронна идентификация. Двете бяха под контрола на Главното командване, а третата беше запазена за нуждите на военноморското разузнаване.
Рамзи паркира и излезе от колата, придърпа реверите на палтото си и застана под металния навес. Набра кода и опря палец в електронния четец.
Вратата щракна и се отвори.
Озова се в малко входно антре. Осветлението се включи автоматично. Пристъпи към стенното табло и щракна няколко прекъсвача. Огромното, подобно на пещера помещение отвъд вратата с ламинирано прозорче беше залято от ярка светлина. Кога за последен път беше идвал тук? Май преди шест години. Не, може би преди осем или девет.
Първото му посещение беше станало далеч по-рано — преди трийсет и осем години. Вътрешността не беше много променена, ако се изключи модерната система за охрана. Бе го довел адмирал Дайлс в един мразовит февруарски ден, два месеца след експедицията в Антарктика.
В момента Рамзи стоеше пред същата врата. Помещението зад нея представляваше хладилна камера.
Същата, в която преди трийсет и осем години бе влязъл за пръв и последен път. В деня, в който адмирал Дайлс бе издал своята кратка и категорична заповед:
Ръката му се протегна към резето.
Малоун и Кристел се спуснаха долу. Пликът със справочниците лежеше на един от оцелелите столове. Той измъкна една брошура и бързо откри превода на латинския надпис в мозайката.
АКО ЖИВИТЕ КАМЪНИ СИ СЪВПАДНАТ, АКО ЧИСЛАТА И РАЗМЕРИТЕ СА ТОЧНИ, ТОГАВА ТВОРЕНИЕТО НА ГОСПОДАРЯ, ИЗДИГНАЛ ТАЗИ ПРЕКРАСНА ЗАЛА, ЩЕ ОЗАРИ СЪС СИЯНИЕТО СИ ХОРАТА, ЧИЙТО ТРУД ЩЕ ОСТАНЕ ЗАВИНАГИ ЕДИН ПРЕКРАСЕН ПАМЕТНИК. АКО НАД НЕГО БДИ ВСЕМОГЪЩИЯТ СЪВЕТНИК, БОГ ЩЕ НАПРАВИ ТАКА, ЧЕ ТОЗИ ХРАМ ДА ПРОСЪЩЕСТВУВА ВОВЕКИ ВЪРХУ ЗДРАВИТЕ СИ ОСНОВИ, ПОЛОЖЕНИ ОТ ИМПЕРАТОР КАРЛ.
Подаде брошурата на Кристел и попита:
— Верен ли е този превод?
Още в ресторанта беше забелязал, че в текстовете в различните справочници има някои незначителни разлики. Тя прегледа написаното, сравнявайки го с мозаечния надпис. Сред локва кръв на няколко крачки от тях лежеше трупът с изкривени под странен ъгъл крайници, но и двамата се правеха, че не го забелязват. Малоун не вярваше, че някой е чул изстрелите. Стените бяха дебели, а и навън духаше силен вятър. Засега липсваше интерес към събитията, разиграли се в храма.
— Преводът е сравнително точен — кимна Кристел. — Има известни разлики, но те не променят смисъла.
— Ти спомена, че макар и направен върху мозайка, надписът е оригинален и е свързан с освещаването на храма. Спомни си Айнхард —
Ръката му махна към мозайката.
— Би могло да бъде всяка дванайсета буква, но според мен по-вероятно е да става въпрос за всяка дванайсета дума.
Началото и краят на текста бяха маркирани с кръстове.
—
— Интересно, нали? Само три думи. Четвъртата е номер единайсет, сякаш за да покаже, че текстът свършва.
— Може да се преведат приблизително като „Сиянието на Бога“.
— Моите поздравления — усмихна се той. — Ти току-що разкри загадката.
— Но ти вече я беше разгадал, нали?
— В ресторанта опитах няколко комбинации, които доведоха до един и същ резултат — сви рамене Малоун.
— Можеше да ме информираш — погледна го с укор Кристел. — Заедно с факта, че ни следят.
— Можех, но ти спомена и още нещо.
В очите й се появи объркване, но той отказа да навлиза в подробности.
— Защо си играеш е мен? — попита тя.
— Знаеш къде е Кристел, така ли? — попита Доротея, втренчила очи в майка си.
— Разбира се — кимна Изабел. — Аз наблюдавам и двете си дъщери. — Направи безуспешен опит да скрие раздразнението си и намръщено добави: — Сестра ти е в компанията на Малоун.
— Но нали ти ме накара да го отблъсна? — сепнато я погледна Доротея. — Каза, че този човек представлява проблем.
— И все още е така. Но сестра ти е разговаряла с него след теб.
Безпокойството й беше заменено от чувството, че я правят на глупачка.
— Ти ли уреди това?
— Да — кимна майка й. — Ти имаше хер Уилкърсън и аз реших да й дам Малоун.
Доротея замръзна на място, умът й блокира.
— Сестра ти се намира в Аахен, в храма на Карл Велики. Изпълнява дълга си, а сега и ти трябва да сториш същото.
Лицето на възрастната жена беше безизразно. За разлика от баща й, който беше безгрижен, топъл и любящ човек, поведението на майка й винаги се беше отличавало със строгост и сдържаност.
И двете сестри бяха отгледани от дойки и гувернантки, но винаги се бяха състезавали за рядкото внимание и благоволение на майка си. Според Доротея именно това беше в основата на враждебността им една към друга. А тъй като бяха близначки, всяка се стремеше да подчертае своята индивидуалност.
— Нима за теб това е само игра? — попита тя.
— Много повече — поклати глава Изабел. — Крайно време е моите дъщери да пораснат.
— Мразя те!
— Охо, най-после се разгневи. Ако това ти помогне да не вършиш глупости, добре — мрази ме.
Изгубила последните остатъци от самообладанието си, Доротея направи крачка към нея, но Улрих бързо се изправи между тях. Изабел вдигна ръка да го спре. Мъжът се подчини като добре дресирано животно.
— Какво, нима ще се нахвърлиш върху мен? — попита тя.
— Стига да можех.
— А ще получиш ли онова, което искаш?
Въпросът накара Доротея да се замисли. Отрицателните емоции бавно изчезнаха, остана единствено чувството за вина. Устните на майка й се разтеглиха в лека усмивка.
— Трябва да ме слушаш, Доротея. Аз наистина искам да ти помогна.
Вернер наблюдаваше сцената с подчертано равнодушие.
— Ти уби Уилкърсън и сега ми предлагаш този — махна в негова посока Доротея. — А Кристел ще задържи американеца, така ли?
— Няма да е честно. Макар да е твой съпруг, Вернер не е бивш американски агент. Утре ще разреша този проблем.
— Откъде знаеш къде ще бъде той утре?
— Ще науча, дете. А след това ще ти кажа.
— Имаш две дипломи, но изпитваш затруднения да разчетеш завещанието на Айнхард? — вдигна вежди Малоун. — Я не ме лъжи. Не може да не си разгадала всичко.
— Не го отричам — бавно отвърна тя.
— Аз съм идиот, че се забърках — горчиво въздъхна той. — Заради вашето семейство убих трима души в рамките на двайсет и четири часа.
Кристел бавно се отпусна на един стол.
— Действително успях да разреша загадката до този етап — рече тя. — Ти си прав, наистина не беше много трудно. Но за хората, живели през средновековието, задачата била непосилна, защото малцина са били грамотни. Тук трябва да добавя, че ми беше любопитно да видя как ще се справиш.
— Е, издържах ли изпита?
— Да, и то много добре.
— Благодаря. А сега накъде?
— Може и да не повярваш, но аз наистина нямам отговор. Преди три дни спрях на този етап и се върнах в Бавария…
— За да ме причакаш?
— От майка ми научих за плановете на Доротея.
— Чакай малко — спря я той, обзет от желание да си изяснят нещата. — Аз съм тук заради
— Значи аз нямам участие в решението ти да останеш?
— Една целувка не означава нищо.
— Въпреки че ти хареса, така ли?
Настъпи часът на истината.
— След като и двамата сме наясно с нещата, може би е време всеки да продължи сам по пътя си — отсече Малоун.
Тръгна към портала, но очите му попаднаха на трупа. Колко души беше убил през годините? Много. Твърде много. Винаги с основание. В името на Бог и Родина. Дълг и чест. А сега? Отговор нямаше. Погледна Кристел Фалк, която спокойно седеше на стола. После се обърна и излезе.
Стефани и Едуин Дейвис се криеха в гората, на петдесетина метра от крайбрежната къща на Хърбърт Роуланд. Домакинът се беше прибрал преди петнайсетина минути с пица.
Малко след това излезе навън, за да пренесе три дебели цепеници от купчината дърва под навеса. В момента от каменния комин се виеше приятна струя дим. Ех, ако и ние можехме да си запалим огън, въздъхна Стефани.
Следобед, в продължение на два часа, двамата бяха пазарували топли дрехи, дебели ръкавици и вълнени шапки, закуски и напитки. После се бяха върнали и бяха заели удобна позиция за наблюдение.
Дейвис беше сигурен, че убиецът ще се върне след мръкване, но за всеки случай искаше да бъдат на мястото по-отрано.
— Роуланд няма да излиза повече — прошепна той.
Дърветата спираха вятъра, но температурата на въздуха бързо падаше. Мракът бавно настъпваше. Двамата се бяха сгушили в новите ловджийски дрехи, най-добрите на пазара. Стефани никога не беше ходила на лов и се чувстваше доста странно в магазина за специално облекло, разположен близо до един от големите търговски центрове на Шарлот.
Бяха застанали на позиция в корените на вековен бор, където земята беше покрита с дебел килим пожълтели иглички. Тя механично захапа блокче „Туикс“. Много обичаше сладко. Едно от чекмеджетата на бюрото й беше пълно е различни лакомства. Но все още не беше убедена, че постъпват правилно.
— Трябваше да повикаме Сикрет Сървис — прошепна тя и поклати глава.
— Винаги ли си толкова негативно настроена?
— Идеята все пак заслужаваше обмисляне, но ти веднага я отхвърли.
— Това е моя операция.
— По всичко личи, че вече е и моя.
— Хърбърт Роуланд е в беда. Но ако почукаме на вратата да му го кажем, той няма да ни повярва. Сикрет Сървис — също. Не разполагаме с доказателства.
— Освен човека, когото заварихме в къщата му.
— Какъв човек? Кой е той? Какво знаем за него?
Тя замълча.
— Ще трябва да го хванем в момента на престъплението — тръсна глава Дейвис.
— Значи мислиш, че той е убил и Милисънт?
— Разбира се.
— Налага се да ми обясниш какво става. Милисънт няма нищо общо със смъртта на някакъв адмирал и Закари Алегзандър, нито пък с операция „Висок скок“. Това е нещо много повече от лично отмъщение.
— Добре знаеш, че общият знаменател е Рамзи.
— На практика знам само, че разполагам с достатъчно обучени агенти, но въпреки това мръзна в някаква гора в компанията на президентски съветник, който има чип в главата.
Стефани довърши вафлата си.
— Обичаш тези неща, а? — подхвърли Дейвис. — По мое мнение сладкото е ужасно вредно.
— Съгласна съм — кимна тя и извади поредната опаковка от торбичката.
— Я да видя? — дръпна я от ръката й той. — Аха, „Бейби Рут“!
Стефани се усмихна. Този човек я дразнеше, но въпреки това беше забавен.
— Защо никога не си се женил? — попита тя.
— Откъде знаеш, че не съм?
— То си личи.
Той възнагради прозорливостта й с лека усмивка.
— Никога не е възниквала подобна необходимост.
Тя се запита чия ли е била вината.
— Аз работя — добави Дейвис и задъвка сладкиша. — Не ми трябват допълнителни главоболия.
Тя го разбираше. Собственият й брак се бе оказал пълен провал, завършил с отчуждение, последвано от самоубийството на съпруга й преди петнайсет години. Доста продължителен период, прекаран в самота. Едуин Дейвис вероятно беше сред малцината, които можеха да проявят разбиране.
— Но освен главоболия има и радост — подхвърли тя.
— Проблемът е там, че болката винаги присъства.
Тя се сгуши до дънера.
— След смъртта на Милисънт получих назначение в Лондон — промълви той. — Един ден намерих някаква бездомна котка. Болна и бременна. Занесох я на ветеринар, който успя да я спаси, но котенцата умряха. Прибрах я у дома. Оказа се много добро животно. Мила и гальовна. Никога не ме одраска. Беше ми приятно с нея. Но един ден тя просто умря. Много ме заболя. Тогава реших, че обикна ли нещо, то умира. И спрях.
— Прозвуча доста фаталистично.
— По-скоро реалистично.
Мобилният телефон започна да вибрира на гърдите й. На дисплея се изписа номерът от Атланта. Тя го включи, послуша няколко секунди и кимна.
— Добре, свържете ме.
Обърна се към Дейвис и подхвърли:
— Котън. Крайно време е да разбере за какво става въпрос.
Съветникът продължаваше да дъвче, заковал очи в къщата.
— Стефани — прозвуча гласът на Малоун. — Откри ли това, което ми е нужно?
— Нещата се усложниха — отвърна тя, прикри уста с длан и накратко му описа последните събития. След кратка пауза попита: — А докладът?
— Вероятно е изчезнал.
Сега дойде нейният ред да се запознае със случилото се в Германия.
— Какво правиш в момента? — попита Малоун.
— И да ти кажа, няма да ми повярваш.
— След глупостите, които извърших през последните два дни, съм готов да повярвам на всичко.
Тя му обясни.
— Не бих казал, че е чак толкова глупаво — каза Малоун. — Самият аз мръзна пред една църква на Каролингите. А Дейвис е прав. Онзи наистина ще се върне.
— Точно от това се страхувам.
— Някой проявява специален интерес към „Блейзък“, НР-1А, или както там се е наричала проклетата подводница. — В гневния глас на Малоун се прокрадна нотка на несигурност. — След като Белият дом твърди, че разследването е дело на военноморското разузнаване, значи става въпрос за Рамзи. Движим се успоредно, Стефани.
— Тук един тип до мен дъвче „Бейби Рут“ и твърди същото. Разбрах, че вече си се чул с него.
— Когато някой ми спаси задника, аз съм му благодарен.
Тя си спомни за една стара случка в Азия, но въпреки това попита:
— Накъде води твоята пътека, Котън?
— Добър въпрос. Пак ще ти се обадя. Пази се.
— Ти също.
Малоун изключи телефона. Стоеше в далечния край на вътрешния двор, откъдето се виждаше коледният базар. Малкото възвишение се намираше срещу кметството, на около сто метра от заснежената църква, която излъчваше фосфоресциращо сияние. Вятърът беше стихнал и снегът се сипеше почти отвесно. Слава богу. Часовникът му показваше единайсет и половина.
Павилионите отдавна бяха затворени. Глъчката и навалицата щяха да се възобновят едва на следващата сутрин. В момента по площада се мяркаха само няколко самотни фигури. Кристел не го последва навън. След разговора със Стефани той се почувства още по-объркан.
Сиянието на Бога. Термин, който не съответстваше на времето, по което беше живял Айнхард. И очевидно имаше някакво друго значение. Дали тези думи означаваха нещо различно? Не му беше трудно да разбере. Извади своя айфон, набра думата „САФАРИ“ и влезе в безжичния интернет. На екрана се отвориха прозорчетата на Гугъл. Изписа „Сиянието на Бога, Айнхард“ и включи търсачката. Екранът примигна и се запълни с първите двайсет и пет попадения. Още първото от тях даваше отговор на въпроса.
Стефани долови някакъв шум. Не силен, но достатъчно ясен, за да няма съмнения. Дейвис беше задрямал и тя го остави да поспи. Имаше нужда от сън. Беше разтревожен, а тя искаше да му помогне. Както Малоун беше помогнал на нея. Все още се питаше дали постъпват правилно.
Стисна пистолета и се взря в къщата. Площадката пред нея се виждаше през дърветата. Светлината в прозорците на Роуланд беше угаснала още преди два часа. Слухът й долови ново пропукване. Клоните на бора вдясно от тях леко се раздвижиха. Прецени разстоянието. Не повече от петдесетина метра. Сложи длан върху устата на Дейвис и го побутна по рамото с пистолета. Той стреснато отвори очи, дланта й усили натиска си.
— Имаме компания — прошепна.
Той кимна. Ръката й се отлепи от устата му. Разнесе се ново пропукване. Очите им доловиха движение в близост до колата на Роуланд. Мерна се неясна сянка, която за миг изчезна между дърветата, после отново се появи. Движеше се към къщата.
Чарли Смит се насочи към входната врата. Къщата на Хърбърт Роуланд беше тъмна от доста време насам.
Беше уплътнил следобедните часове в някакъв киносалон, а след това бе хапнал един превъзходен стек. В общи линии денят бе преминал спокойно. Бе изчел информацията във вестника за смъртта на адмирал Дейвид Силвиан и бе останал доволен от липсата на каквито и да било подозрения. Преди два часа се бе появил отново и търпеливо бе изчакал в близката гора.
Всичко изглеждаше спокойно.
Влезе през главния вход, усмихвайки се на лекотата, с която се бе справил с ключалката и резето. В лицето го лъхна топлият въздух на централното отопление. Първата му работа беше да отвори хладилника и да провери ампулата с инсулин. Нивото на течността в нея беше видимо намаляло. Той знаеше, че една пълна ампула съдържа четири дози. Прецени на око, че количеството физиологичен разтвор беше намаляло с около една спринцовка и пъхна ампулата в малка торбичка.
Огледа бутилките изстудено уиски. Отворената беше видимо по-празна. Хърбърт Роуланд не си беше губил времето. Разрови кошчето за отпадъци в кухнята, откри използваната спринцовка и я прибра при ампулата. После с лека стъпка се насочи към спалнята.
Роуланд се беше сгушил под кариран юрган. Дишането му беше разпокъсано. Смит хвана ръката му и измери пулса. Бавен, прекалено бавен. Будилникът на нощното шкафче показваше, че до един след полунощ остават няколко минути. От инжекцията бяха изтекли приблизително седем часа. В работното досие беше отбелязано, че Роуланд си инжектира инсулин вечер, преди новините в шест. А след това започва да пие. Но тази вечер в кръвта му нямаше инсулин и алкохолът беше свършил своето, предизвиквайки дълбока диабетична кома. Смъртта не би трябвало да се забави.
Придърпа един стол и седна. Беше длъжен да чака, докато Роуланд умре. Знаеше, че не бива да се успокоява. Не беше забравил онези двамата, които за малко не го заловиха по-рано през деня. Затова отскочи до шкафа за двете ловни пушки, които беше забелязал при първото си проникване в къщата. Едната от тях беше истинско бижу: едрокалибрена помпа „Мозберг“ с пълнител за седем патрона, оборудвана с впечатляващ оптически мерник. Другата беше „Ремингтън“ 12-и калибър, класически модел „Дъкс Ънлимитед“. Преди време за малко не си бе купил такава, защото моделът беше на път да се превърне в легенда. Чекмеджето беше пълно с муниции. Смит зареди двете пушки и се върна на поста си край леглото. Беше напълно готов.
Стефани сграбчи ръката на Дейвис, който вече беше на крака, готов за действие.
— Хей, какво си намислил?
— Трябва да тръгваме.
— А какво ще правим, когато стигнем?
— Ще го спрем. В момента той отнема човешки живот.
Дейвис беше прав и тя го знаеше.
— Аз поемам входната врата. За теб остава остъклената врата на верандата. Предлагам да го изплашим. Дано да го накараме да сгреши.
Дейвис тръгна напред. Стефани го последва, питайки се дали партньорът й изобщо беше попадал в подобна ситуация. Най-вероятно не, но се държеше храбро.
Стъпиха на покритата с чакъл алея и безшумно се приближиха към къщата. Дейвис заобиколи откъм езерото и пъргаво изкачи стъпалата към верандата. Провери плъзгащата се врата и се отмести встрани. Отвътре пердето беше спуснато. Тя се насочи към входната врата, решила да действа директно.
Вдигна ръка, почука и отскочи встрани.
Смит подскочи на стола. Някой блъскаше по входната врата. Миг по-късно отзад се разнесе друго почукване, този път по стъклото на плъзгащата се врата.
— Излез, мръснико! — изкрещя гневен мъжки глас.
Хърбърт Роуланд не чу нищо. Дишането му беше все така затруднено, а състоянието му беше близо до комата.
Смит взе пушките и се насочи към килера.
Стефани чу крясъците на Дейвис.
Какви ги върши тоя тип, да го вземат мътните?!
Смит се втурна в кухнята, опря пушките на плота и изстреля един залп по посока на задната врата. Стъклото се пръсна на хиляди късове и в кухнята нахлу студен въздух. Той се възползва от грохота и бързо приклекна зад плота. Изстрелите, които долетяха отдясно, го принудиха да се просне на пода.
Стефани пусна два куршума в прозорчето до входната врата. Надяваше се, че по този начин ще отклони вниманието на нападателя от верандата, където се намираше невъоръженият Дейвис.
Двата изстрела я изненадаха. Беше се надявала, че самото им присъствие в близост до къщата ще разколебае мъжа вътре.
Дейвис явно имаше други планове.
Смит не беше свикнал да бъде притискан. Дали това бяха двамата неканени посетители? Сигурно. Полицаи? Едва ли. Полицаите щяха да разбият вратата. А единият дори беше извикал, призовавайки го на бой. Не, тези бяха нещо друго. Анализите можеха да почакат. В момента просто трябваше да изчезне от тук.
Как би постъпил Макгайвър? Смит много си падаше по това шоу. Хайде, поразмърдай си мозъка.
Стефани напусна укритието си и хукна към задната веранда. Използва колата като прикритие, внимавайки за прозорците. Пистолетът й бе готов за стрелба. Нямаше как да знае дали маневрата е безопасна, но трябваше да намери партньора си. Заобиколи тичешком къщата, намери стълбата и завари Едуин Дейвис в момента, в който хвърляше някакъв стол от ковано желязо по остъклената врата.
Смит чу как нещо тежко прониква през остатъците от стъклото и къса пердето. Изстреля поредния патрон, после грабна пушката и хукна обратно към спалнята. Онези отвън щяха да се поколебаят, а той възнамеряваше да използва всичките секунди, с които разполагаше.
Хърбърт Роуланд лежеше неподвижно. Ако все още не беше мъртъв, със сигурност беше на прага на смъртта. Доказателства за престъпление нямаше, тъй като ампулата и спринцовката бяха на сигурно място в джоба на Смит. Вярно, че беше използвал оръжие, но нищо не можеше да докаже самоличността му.
Пристъпи към един от прозорците, вдигна рамката и пъргаво се прехвърли навън. От тази страна на къщата нямаше никой. Плъзна рамката обратно на мястото й. С удоволствие би наказал натрапниците, но рисковете ставаха прекалено много. Реши да действа разумно и потъна в гората.
— Ти полудял ли си?! — изкрещя Стефани, залегнала на земята.
Сънародникът й все още беше на верандата.
— Избяга — полугласно отвърна той.
Тя се надигна и предпазливо пропълзя нагоре, без да се доверява на думите му.
— Чух как се отваря и затваря някакъв страничен прозорец — поясни Дейвис.
— Което не означава, че е избягал. Отворил се е прозорец и нищо повече.
Дейвис тръгна към разбитата врата.
— Едуин…
Той изчезна в мрака и Стефани се втурна след него. Фигурата му се мерна пред вратата на спалнята. Изщрака електрически ключ. Когато главата й надникна през рамката, Дейвис седеше на леглото и измерваше пулса на Роуланд.
— Едва диша — обърна се да я погледне той. — Със сигурност не е чул нищо, защото е в кома.
Тя все още си мислеше за един непознат мъж с пушка в ръка. Дейвис протегна ръка към телефона и набра 911.
Рамзи се усмихна, доловил мелодичния звън на входната врата. До този момент беше чакал търпеливо, потънал в поредния трилър на любимия му Дейвид Морел. Затвори книгата, но не побърза да тръгне към вратата. Имаше всички основания да поизпоти среднощния посетител. В крайна сметка се надигна и бавно се насочи към входното антре.
Сенатор Атос Кейн потропваше нетърпеливо на студа.
— Горчиво ще съжаляваш! — изръмжа той.
— Реакцията ми е доста мека — сви рамене Рамзи. — Особено ако я сравним с поведението на твоя сътрудник.
Кейн се втурна вътре. Рамзи не му предложи да си свали палтото. По всяка вероятност агентката от магазина за карти беше изпълнила заповедта, изпращайки съобщение по сътрудника на Кейн — същия арогантен младок, който се беше държал пренебрежително с него. Информацията се отнасяше до изчезването на служителка, работила три години в канцеларията на Кейн. Привлекателна червенокоса дама от Мичиган, станала трагична жертва на сериен убиец, вилнял в района на Вашингтон. По-късно полицията откри тялото на престъпника, който се беше самоубил. Вестниците в цялата страна поместиха репортажи за трагедията.
— Жалък мръсник! — изрева Кейн. — Нали каза, че всичко свърши?
— Подобре да седнем.
— Не искам да сядам! По-скоро ми се ще да ти избода очите!
— Това няма да промени нищо — спокойно отвърна Рамзи, който много обичаше да слага сол в раната. — Последната дума пак ще е моя. Предлагам да си зададеш един простичък въпрос: все още ли искаш да станеш президент? Или предпочиташ публичното заклеймяване?
Гневът на Кейн беше съпътстван от видимо притеснение. Както винаги, гледката от вътрешността на капана е доста различна.
Двамата мъже приличаха на два гладни лъва, изправени един срещу друг в решителна схватка. В крайна сметка не издържа Кейн, който леко кимна. Рамзи го въведе в кабинета и му предложи да седне. Стаята беше малка и двамата по принуда се оказаха близо един друг. Това още повече усили неудобството на Кейн.
— Снощи и тази сутрин дойдох при теб, за да потърся помощта ти — започна Рамзи. — Молбата ми беше съвсем искрена, като към приятел. — Направи необходимата пауза и добави: — Но бях посрещнат с обидна арогантност. Поведението на помощника ти беше отвратително грубо. Естествено, той изпълняваше твоите заповеди. Мисля, че моята реакция е съвсем логична.
— Ти си едно лъжливо копеле!
— А ти си неверен съпруг и мръсник, който не се колебае да поправи грешката си, използвайки удобната смърт на един сериен убиец. Доколкото си спомням, дори предизвика обществено съчувствие по повод трагичната смърт на твоята сътрудничка, тъй като успя да демонстрираш скръб и гняв. Но какво ще си помислят членовете на семейството ти и твоите избиратели, ако научат, че малко преди смъртта си нещастното момиче е абортирало от теб?
— Няма доказателства, че аз съм бащата.
— Но беше изпаднал в паника, нали?
— Тя можеше да ме унищожи, независимо дали бебето е от мен или от някой друг. Само обвиненията й щяха да бъдат достатъчни.
Рамзи седеше с изправен гръб и строго лице. От адмирал Дайлс беше научил как да се държи, когато владее положението.
— А любовницата ти прекрасно го знаеше и можеше да те манипулира — ледено процеди той. — Ето защо потърси помощ от мен.
Кейн видимо се укроти от спомена за отминалото премеждие.
— Нямах представа какво си намислил — промърмори той. — Ако имах, никога нямаше да се съглася.
— Така ли? — изгледа го с презрение Рамзи. — Вероятно затова не възрази срещу идеята да я убием и да лепнем престъплението на сериен убиец, който отне живота си точно навреме. Доколкото си спомням, пресата аплодира тази развръзка. Самоубийството на изверга не само спести на обществото съдебния процес и екзекуцията, но и даде храна за вълнуващи репортажи. Не си спомням да си протестирал.
Рамзи прекрасно знаеше, че обвиненията на предполагаема любовница са най-голямата заплаха за политиците. Кариерата на много хора беше рухнала по този прост и елементарен начин. Няма значение дали обвиненията са недоказани или откровено неверни. Важното е, че са повдигнати. Ето защо не бива да се дават никакви поводи за упреци и съмнения в корупция.
— Когато осъзнах какво си направил, вече нямах избор — облегна се в стола си Кейн. — Кажи ми какво искаш, Рамзи.
Без „адмирал“, без дори малко име.
— Искам да заема освободилото се място в Съвета на началник-щабовете. Още днес го казах пределно ясно.
— А имаш ли представа колко хора искат същото?
— Няколко, със сигурност. Но аз
Докато осъзнаваше чутото, в погледа на Кейн се появи несигурност.
— Би трябвало да се досетя.
— Казвам ти го по три причини — продължи Рамзи. — Първо, ти няма да кажеш на никого. Второ, ще разбереш с кого си имаш работа. И, трето, аз знам, че искаш да станеш президент. Според експертите шансовете ти са доста добри. Партията те подкрепя, проучванията на общественото мнение сочат отличен рейтинг, а конкуренцията ти не впечатлява с нищо. Имаш достатъчно връзки и контакти, за да набереш достатъчно средства за предизборна кампания. От свои източници разбрах, че вече си осигурил около трийсет милиона долара от различни спонсори.
— Доста си поработил — загрижено промърмори Кейн.
— Ти си сравнително млад, в добро здраве — продължи Рамзи. — Имаш пълната подкрепа на съпругата си, а децата ти те обожават. В общи линии една прекрасна кандидатура.
— С изключение на факта, че преди три години изчуках една жена от екипа си, която забременя, абортира и реши, че ме обича — горчиво поклати глава Кейн.
— Нещо такова. Но за нейно нещастие тя стана жертва на сериен убиец, който впоследствие отне собствения си живот, вероятно в пристъп на лудост. Той обаче остави достатъчно доказателства, че е извършил престъпленията, които му се приписват, включително убийството на въпросната дама. По този начин нещастието, което надвисна над главата ти, изведнъж се превърна в предимство.
Рамзи предвидливо се беше снабдил с документите за аборта, извършен в тексаска клиника, които включваха и видеозапис на събеседването с желаещата да се освободи от бременност — задължително според законите на Тексас. Въпреки че използваше фалшива самоличност и не споменаваше конкретни имена, въпросната дама признаваше пред събеседничката си, че е имала връзка със своя работодател. Детайлите не бяха много, но бяха напълно достатъчни да заинтригуват телевизионни предавания като „Вътрешно разследване“, „Екстра“ или „Шоуто на Мори“. Което, разбира се, би ликвидирало без остатък амбициите на Кейн за Белия дом.
Агентката от магазина за карти бе свършила много добра работа, намеквайки пред началник-канцеларията на Кейн, че именно тя е била събеседничката на онази жена. Бе изразила желание да разговоря със сенатора, а при отказ от неговата страна да се обади във „Фокс Нюз“. Точка по въпроса. Репутацията на Кейн висеше на косъм.
— Ти ли уби Силвиан? — вдигна глава Кейн.
— А ти как мислиш?
Сенаторът го гледаше с дълбоко презрение. Но ситуацията го притискаше, при това здраво. В душата му се бореха омраза и страх.
— Добре — предаде се той. — Мисля, че ще успея да уредя назначението ти, защото Даниълс има нужда от мен.
— Знаех, че ще се съгласиш — дари го с окуражаваща усмивка Рамзи. — А сега да обсъдим и другия въпрос.
Но очите му не издаваха нищо. Нито радост, нито симпатия.
— Какъв въпрос?
— Мисля да се включа в кампанията ти. Ще бъда напълно доволен от поста на вицепрезидент.
— Ти си луд! — изсмя се Кейн.
— Мога да те уверя, че не съм. Не е трудно да се предвиди изходът от предстоящата президентска надпревара. Трима кандидати, може би четирима. Нито един от тях не е в твоя отбор. Разбира се, в началото ще има битки, но ти разполагаш с достатъчно ресурс и огнева мощ, за да излезеш победител. След това би могъл да предприемеш традиционните ходове — или да посочиш за партньор най-силния си противник от групата на победените, или да избереш някоя безопасна и никому непозната фигура. И в двата случая няма да постигнеш нищо. При първия вариант ще вкараш вълка в кошарата, а при втория ще имаш партньор, който не умее да се бори. Би могъл да потърсиш и човек, който да привлече част от собствения си електорат. Но то ще означава, че избирателите гласуват за теб с мисълта за заместника ти, което е пълна безсмислица. По-реалистично е да избереш човек от действащата администрация, който ще ти донесе реални гласове. Безсмислено е. През 2004 г. Джон Кери постъпи точно така. Избра Джон Едуардс и изгуби изборите, включително и в Северна Каролина, родния щат на Едуардс.
Кейн се подсмихна.
— Основният ти недостатък е липсата на опит във външната политика. В тази област сенаторите по принцип нямат шансове, освен ако не положат върховни усилия. Но през всичките тези години мъдро се държеше настрана. Мога да ти помогна именно в това отношение. Там ми е силата. Ти нямаш военен опит, но аз съм трупал такъв в продължение на четирийсет години.
— Освен това си чернокож.
— Сега ли го забеляза? — усмихна се Рамзи. — Май нищо не може да убегне от погледа ти.
— Вицепрезидент Лангфорд Рамзи — промърмори Кейн, без да отделя поглед от лицето му. — Само на една крачка от…
— Нека спрем дотук — вдигна ръка Рамзи. — Искам осем години като вицепрезидент и нищо повече.
— Два мандата? — вдигна вежди Кейн.
— Естествено.
— Извършил си всичко, за да си запазиш място в историята?
— Какво лошо има? Нима твоята цел не е същата? Ти най-добре от всички знаеш какво означава това. Никога не мога да бъда избран за президент. Но имам всички шансове за кресло номер две. — Направи пауза, за да придаде допълнителна тежест на думите си. После въздъхна и смени тона. — Атос, ти със сигурност виждаш предимствата на подобна конфигурация. Мога да ти бъда безценен съюзник. И обратно — опасен враг, в случай че пренебрегнеш офертата ми.
Изричайки тези думи, Рамзи внимателно следеше реакцията на Кейн. Познаваше го много добре — безсърдечен и лишен от морал лицемер, прекарал живота си на високи обществени постове, натрупал връзки и влияние, които беше решил да използва, за да се добере до президентския пост. При това с висока доза основание, тъй като едва ли щеше да срещне особени спънки. Не ги и очакваше.
— Добре, Лангфорд — кимна Кейн. — Ще получиш своето място в историята.
Най-сетне се обърна към него на малко име. Нещата може би вървяха към успешен край.
— Мога да ти предложа и бонус — подхвърли Рамзи. — Приеми го като жест на добра воля и доказателство, че не съм дяволът, за който ме мислиш.
Във внимателния поглед на Кейн се мерна недоверие.
— Разполагам с информация, че по време на предварителните избори твой основен съперник ще бъде губернаторът на Южна Каролина. Вие с него никога не сте се понасяли, следователно битката има всички шансове да стане лична. Той има сериозни проблеми, особено в Юга. А ние не бива да забравяме, че никой не е влизал в Белия дом без подкрепата на Юга. Просто защото от там идват твърде много гласове.
— Кажи ми нещо, което не знам — промърмори Кейн.
— Аз мога да елиминирам кандидатурата му.
— Не, не! — размаха ръце Кейн. — Не искам повече убийства!
— Нима ме вземаш за глупак? — втренчи се в него Рамзи. — Разполагам с информация, която ще ликвидира шансовете му още преди да са се появили.
По лицето на събеседника му пробяга бегла усмивка. Като човек с пъргав ум той вече беше оценил предимствата на сделката, която се очертаваше. В това нямаше нищо необикновено. Кейн се славеше със своята гъвкавост.
— Ако той се оттегли, набирането на средства за кампанията ще стане далеч по-лесно — призна сенаторът.
— В такъв случай го приеми като дар от новия си съюзник — отсече Рамзи, замълча за момент и добави: — Той ще изчезне веднага след като положа клетва като член на Съвета на началник-щабовете.
Рамзи ликуваше. Всичко се развиваше според плановете му. Бъдещето му беше осигурено, независимо дали Атос Кейн щеше да стане президент, или не. Дори ако не успееше, Рамзи щеше да се пенсионира като член на Съвета на началник-щабовете. Ситуацията при всички случаи беше печеливша.
Изключи осветлението и пое нагоре по стълбите. Нуждаеше се от няколко часа сън, тъй като следващият ден беше изключително важен. Фабриката за слухове щеше да заработи в момента, в който Кейн се свържеше с Белия дом. Трябваше да е готов да посрещне атаките на пресата, без да потвърждава или отрича каквото и да било. Ставаше въпрос за президентско назначение, което означаваше една-единствена линия на поведение: умерено учудване, съпътствано от сдържана гордост заради издигнатата кандидатура. До края на деня новината щеше да обиколи общественото пространство и ако, дай Боже, бъдеше възприета без особени сътресения, щеше да стане факт още на следващия ден.
Телефонът в джоба на халата му иззвъня. Беше странно, че някой го търси в този късен час. Извади го и погледна екрана. Идентификация на номера липсваше. Любопитството надделя. Рамзи спря по средата на стълбите и включи апарата.
— Адмирал Рамзи, обажда се Изабел Оберхойзер.
Той не беше от хората, които се стряскат лесно, но този път наистина подскочи. Гласът насреща беше мрачен, с едва доловим немски акцент.
— Признавам, че наистина сте изобретателна, фрау Оберхойзер — промърмори той. — От доста време насам се опитвате да изкопчите някаква информация от флота, а сега успяхте да откриете личния ми номер.
— Не беше чак толкова трудно. Взех го от полковник Уилкърсън. Тъй като в главата му бе опрян пистолет, той прояви достатъчно благоразумие.
Безпокойството му бързо нарастваше.
— Уилкърсън ми разказа доста неща, адмирале. Страшно много му се искаше да живее и по тази причина даде изчерпателни отговори на всичките ми въпроси. Уви, те се оказаха недостатъчни.
— Мъртъв ли е?
— Спестих ви усилията.
Рамзи се стегна. Нямаше намерение да признава каквото и да било.
— Какво желаете?
— Обаждам се да ви предложа нещо. Ще разрешите ли един въпрос, преди да го сторя?
Той изкачи стълбите и се отпусна на леглото.
— Слушам.
— Защо умря съпругът ми?
Доловил лекото потрепване в гласа, Рамзи моментално разбра коя е слабостта на тази иначе желязна жена. И реши да бъде откровен.
— Съпругът ви изрази желание да бъде включен в една опасна мисия. Подобна на онази, в която години по-рано е участвал баща му. За съжаление подводницата претърпя авария.
— Всичко това ми е известно, но вие не отговорихте на въпроса ми.
— Нямаме представа как е потънала подводницата. Знаем само, че е потънала.
— Открихте ли я?
— Тя просто не се завърна.
— Отново не отговорихте на въпроса ми.
— Какво значение има дали е открита, или не? И в двата случая екипажът е загинал.
— За мен има значение, адмирале. Защото бих предпочела да погреба мъжа си. Той заслужава да лежи редом с дедите си.
— А вие защо убихте Уилкърсън? — попита на свой ред Рамзи.
— Защото беше авантюрист, решил да живее на гърба на семейството ни. Не можех да го позволя. Освен това беше ваш шпионин.
— Вие сте опасна жена.
— И Уилкърсън каза същото. Но каза още, че вие също желаете смъртта му. След като сте го излъгали и употребили. Той беше слаб човек, адмирале. Направиха ми впечатление думите ви пред дъщеря ми. Как беше: дори не можете да си представите. Така сте отговорили на въпроса й дали сте открили нещо в Антарктида. А сега отговорете на моя въпрос: защо умря съпругът ми?
Тази жена явно си въобразяваше, че го е хванала натясно. Обажда се посред нощ, съобщава за смъртта на сътрудника му. Наистина смел ход, но в него се съдържаше един основен недостатък — той знаеше много повече от нея.
— Преди да предложим на съпруга ви мисията до Антарктика, си направихме труда да проучим както него, така и баща му. Интересът ни беше предизвикан от участието на нацистите в техните проучвания. О, да, вие прекрасно знаете, че през 1938 година те са открили доста интересни неща. За съжаление тесногръдието им е попречило да ги оценят както трябва. След това са затворили устата на баща ви. А след войната, когато е получил възможност да говори, вече не е имало кой да го слуша. И тогава се намесихме ние.
— Какво открихте?
Устните му се разтеглиха в усмивка.
— И защо да ви кажа?
— Защото искам да ви предложа нещо. Вие сте наредили да убият Котън Малоун и дъщеря ми Доротея. Наемникът проникна в дома ни, но подцени нашите възможности за защита и умря. Не искам дъщеря ми да бъде заплашена. Тя не представлява опасност за вас. Което не важи за Котън Малоун. Той вече разполага с информацията за потъването на онази подводница. Кажете, ако бъркам нещо.
— Слушам ви.
— За разлика от вас аз знам точно къде се намира Котън Малоун. Преди броени часове е ликвидирал в Аахен двама мъже, изпратени да го убият. Пак от вас.
Това беше новост за Рамзи, тъй като все още не беше получил информация от Германия.
— Разполагате с добри източници — промърмори той.
— Вярно е. Искате ли да научите къде е Малоун?
Любопитството му се пробуди.
— Каква игра играете?
— Просто не искам да се бъркате в семейните ни работи. Предполагам, че и вие не желаете ние да се бъркаме във вашите. Затова нека си изясним позициите и всеки да си върви по пътя.
Както в случая с Атос Кейн, той моментално подуши, че тази жена може да бъде полезен съюзник, и реши да й предложи нещо в замяна.
— Аз бях там, фрау Оберхойзер. Заминах за Антарктика непосредствено след потъването на подводницата. Гмурнах се под леда и видях разни неща.
— Които ние не можем дори да си представим?
— Които и до ден-днешен не ми излизат от главата.
— Но ги пазите в тайна, така ли?
— Такава ми е работата.
— Искам да науча тази тайна. Преди да умра, искам да разбера защо съпругът ми не се завърна.
— Може би ще успея да ви помогна.
— Срещу информацията за местонахождението на Котън Малоун в момента?
— Не ви обещавам нищо, но съм най-добрият ви избор.
— Затова ви се обадих.
— А сега ми кажете онова, което обещахте — сдържано рече Рамзи.
— Малоун пътува за Франция, към селце на име Осо. След четири часа ще бъде там. Ще имате достатъчно време да организирате посрещане.
Стефани и Едуин Дейвис чакаха пред болничната стая на Хърбърт Роуланд. Когато го докараха в спешното отделение, той беше на ръба, но лекарите успяха да го стабилизират. Тя обаче все още беше бясна на Дейвис.
— Ще повикам моите хора.
— Вече се свързах с Белия дом — въздъхна той.
Преди половин час беше изчезнал и тя се беше запитала какво прави.
— Какво каза президентът?
— Той спи. Но екип на Сикрет Сървис пътува насам.
— Беше крайно време да започнеш да разсъждаваш.
— Исках да пипна мръсника.
— Имаш късмет, че не ти видя сметката.
— Ще го хванем.
— Как? Той изчезна и се покри, благодарение на теб. Можехме да го изплашим и да го задържим в къщата до пристигането на полицията, но ти реши да разбиеш вратата с някакъв стол.
— Направих онова, което трябва, Стефани.
— Не подлежиш на контрол, Едуин. Поиска помощта ми и аз ти я дадох. Нямам нищо против, ако си решил да се самоубиваш, но защо трябваше да присъствам на този акт?
— Ако не те познавах, със сигурност щях да си помисля, че те е грижа за мен.
— Размяната на любезности нямаше да доведе доникъде.
— Беше прав, че някой избива тези хора, Едуин. Но това не е начинът, приятелю. Въобще не е!
Дейвис сведе очи към екрана на телефона си, който започна да вибрира.
— Президентът! Слушам, сър.
Послуша известно време, после й подаде телефона.
— Иска да говори с теб.
Тя го грабна и извика:
— Вашият съветник е луд!
— Разкажи ми какво се случи.
След като изслуша кратките й обяснения, Даниълс леко въздъхна.
— Права си. Поеми нещата в свои ръце, защото Едуин е прекалено емоционален. Знам всичко за Милисънт. Заради нея се съгласих. Не се и съмнявам, че Рамзи й е видял сметката. Според мен той е убил адмирал Силвиан и капитан втори ранг Алегзандър, но не мога да го докажа.
— Май ще се окажем в безизходица — промълви Стефани.
— Няма да ни е за пръв път. Но трябва да намерим начин да продължим.
— Защо винаги попадам в центъра на подобни бъркотии?
— Такава ти е съдбата — засмя се Даниълс. — В тази връзка трябва да те информирам, че преди няколко часа в катедралата на Аахен са били открити два трупа. По вътрешните стени има следи от куршуми. Единият от мъжете е застрелян, а другият е паднал от галерията. И двамата са познати на нашите разузнавателни служби, които са ги наемали за различни задачи. Германците ни изпратиха официална нота с молба за повече информация, която е включена в сутрешния ми брифинг. Дали има някаква връзка?
Стефани реши да не лъже.
— Малоун е в Аахен — кратко съобщи тя.
— Защо ли очаквах да чуя именно това?
— Там става нещо. Котън е на мнение, че то има връзка със ставащото тук.
Очите й се извърнаха към Едуин Дейвис, който се беше облегнал на стената на няколко крачки от нея. Вратата на болничната стая се отвори и на прага се появи лекарят.
— Той е в съзнание и иска да говори с вас.
— Трябва да тръгвам — каза в слушалката Стефани.
— Грижи се за моето момче — нареди Даниълс.
Малоун стискаше кормилото. Колата пълзеше нагоре по тесния път, изпълнен с остри завои. Скалите от двете страни бяха покрити със сняг, но местните власти се бяха погрижили за почистването на асфалта. Намираше се високо в Пиренеите, близо до френско-испанската граница. Целта на пътуването му беше селце, наречено Осо.
Рано сутринта беше взел първия самолет от Аахен за Тулуза, откъдето нае кола и пое към заснежените планини. Снощи бе отворил Гугъл, бе набрал „Сиянието на Бога, Айнхард“ и бе научил, че така се казва един манастир във Френските Пиренеи, построен през VIII век. Римляните, които били първите завоеватели на тези земи, построили голям град и го превърнали в културен и търговски център на областта. Но по време на братоубийствените войни между франкските крале през VI век бил опожарен и разрушен. Обитателите му били избити до крак, не останал камък върху камък. Сред голото поле останала да стърчи само една скала, внушаваща „чувство за самота сред тишината“ по думите на неизвестен хроникьор от онова време. След два века пристигнал Карл Велики и заповядал до нея да бъде построен манастир с църква. Не след дълго наоколо се появили къщи, които образували малко село. Строителството било надзиравано лично от Айнхард. Първият епископ на име Бертран се прочул както със своето милосърдие, така и с изключителните си качества на администратор. През 820 г. Бертран умрял в подножието на олтара и бил погребан в основите на църквата, която сам кръстил Храм на свети Лестел.
Пътят минаваше покрай живописни планински села, различаващи се единствено по имената си. Малоун беше идвал тук няколкократно, за последен път през миналото лято. Осо го посрещна със стръмните и извити улички и къщи от груб камък с дървени покриви, по чиито стени имаше древни щитове и красиви орнаменти. Те бяха наблъскани плътно една до друга. Гледани отдалеч, стръмните им покриви приличаха на купчини тухли, разпилени по снега. От комините се виеше дим. Селото имаше около хиляда жители, а четири хотела предлагаха подслон на туристите.
Той спря близо до центъра и изключи мотора. До площада се стигаше по тясна алея. В магазинчетата от двете й страни влизаха и излизаха хора с топли дрехи и неразгадаеми погледи. Часовникът му показваше 9:40 сутринта.
Малоун вдигна глава. Небето беше ясно, без нито едно облаче. На върха на близкия хълм, стръмен и скалист, се издигаше квадратна кула. От двете й страни бяха залепени отломки от каменни зидове. Руините на манастира.
Стефани и Дейвис седяха от двете страни на леглото. Хърбърт Роуланд беше много замаян, но в пълно съзнание.
— Вие ли ми спасихте живота? — попита със слаб глас той.
— Ние работим за правителството, мистър Роуланд — каза Дейвис. — Не разполагаме с много време и бихме искали да ви зададем няколко въпроса.
— Вие ли ми спасихте живота?
Стефани хвърли изразителен поглед към президентския съветник и той кимна с глава.
— Мистър Роуланд, снощи в дома ви проникна човек, който искаше да ви убие. Не знаем точно как, но вие изпаднахте в диабетична кома. За късмет бяхме наблизо. Ще можете ли да отговорите на въпросите ни?
— Защо е искал да ме убие?
— Спомняте ли си за „Холдън“ и Антарктида?
Видя как човекът в леглото напряга паметта си.
— Беше много отдавна — прошепна той.
— Точно така — кимна тя. — Но именно то е причината.
— За кого работите?
— За една разузнавателна агенция. — Стефани махна с ръка към Дейвис и добави: — А той е съветник в Белия дом. Снощи е бил убит капитан втори ранг Алегзандър, някогашният командир на „Холдън“. Преди няколко години умря и Ник Сейърс. Стигнахме до заключението, че следващият сте вие, и се оказахме прави.
— Аз нищо не знам.
— Какво открихте в Антарктида? — попита Дейвис.
Роуланд затвори очи и сякаш задряма. Няколко секунди по-късно отново ги отвори и поклати глава.
— Имам заповед да не говоря за пътуването. С никого. Издаде я лично адмирал Дайлс, чух я от устата му.
Стефани знаеше кой е Реймънд Дайлс. Бившият командващ военноморски операции.
— Той е изпратил НР-1А на мисията в района — подхвърли Дейвис.
Това не й беше известно.
— Знаете за подводницата? — изненада се Роуланд.
— Запознахме се с доклада за потъването й — кимна тя. — И успяхме да поговорим с капитан Алегзандър преди смъртта му. — Поколеба се за момент, после реши да действа директно. — Разкажете ни всичко, което си спомняте. Може би от това ще зависи животът ви.
— Трябва да спра пиенето — сякаш не я чу Роуланд. — Докторът ме предупреди, че то може да ме убие. Вземам инсулин и…
— Снощи взехте ли?
Човекът кимна. Тя започна да губи търпение.
— Лекарите не са установили наличието на инсулин в кръвта ви. Очевидно не сте приели необходимата доза. Ето причината да изпаднете в шок, плюс алкохола, разбира се. Но в момента няма никакво значение. Ние искаме да знаем какво сте открили в Антарктида.
Малоун се спря на хотел „Арлекин“ — по планински строг отвън, но елегантен и удобен отвътре, украсен с миришеща на бор коледна елха, ярки декори, пресъздаващи Рождество Христово, и хвойнови клонки по вратите на стаите. Съдържателят посочи книгата за гости и гордо поясни, че в нея са се разписвали всички известни изследователи на Пиренеите и много други прочути личности от XIX и XX век. В ресторанта предлагаха великолепна пъстърва с шунка, задушена в гърне. Малоун с удоволствие се отдаде на ранния обяд, който завърши с продълговато парче шоколадова торта, посипана с настъргани орехи. Но когато стрелките на часовника му показаха единайсет, осъзна, че може би е направил погрешен избор.
От келнера научи, че манастирът е затворен през зимата. Работел от май до август и предлагал подслон на туристите, които пристигали на тълпи, за да се наслаждават на планинското лято. Там няма нищо особено, добави човекът. Развалини, които всяко лято се реставрират по малко с парите на местното историческо дружество, подпомагано от Католическата църква.
Малоун все пак реши да хвърли едно око. Дните бяха къси, стъмваше се малко след пет следобед. Нямаше много време за губене.
Излезе от хотела, въоръжен с пистолета, в който бяха останали само три патрона. Температурата на въздуха беше доста под нулата. Лед нямаше, но снегът беше замръзнал и шумно скърцаше под ботушите му. Слава богу, че в Аахен бе решил да се снабди с тях. Новият пуловер под якето беше достатъчно топъл, а на ръцете му имаше плътно прилепнали кожени ръкавици. С други думи беше готов. За какво? Не беше много сигурен.
Стефани чакаше отговора на Хърбърт Роуланд за събитията от 1971 г.
— Не им дължа нищо на онези мръсници — промърмори той. — Изпълних дълга си. Не казах нищо на никого, но въпреки това са решили да ме убият.
— Искаме да разберем защо — кротко рече тя.
Роуланд пое глътка кислород.
— Отвратителна работа. Рамзи се появи в базата, избра мен и Сейърс и обяви, че заминаваме за Антарктика. В отряда за специални операции бяхме свикнали на какво ли не, но тази мисия беше наистина странна. Адски далеч от дома. Отлетяхме за Аржентина, където ни чакаше „Холдън“. Настаниха ни отделно от екипажа. Задачата ни беше да търсим сонарен сигнал, но не уловихме нищо. После слязохме на брега. Рамзи навлече специалното оборудване и се гмурна. Петдесет минути по-късно се появи обратно.
— Той не отговори на въпроса ми — прошепна Роуланд.
— Какво стана после? — попита Стефани.
— Тръгнахме си. Командваше Рамзи. Измерихме още няколко пъти радиацията, но не открихме нищо обезпокоително. После Рамзи заповяда да поемем курс на север. Не каза нито дума за онова, което беше видял по време на гмуркането.
— Нещо не ми е ясно — обади се Дейвис. — Как тогава сте се превърнали в заплаха?
Възрастният мъж облиза устните си.
— Може би заради това, което се случи на връщане.
— Какво беше толкова важно? — пожела да узнае Стефани.
— То е ясно — погледна я Дейвис.
— Не и за мен.
— Беше корабният дневник на НР-1А — поясни Роуланд.
Малоун се катереше по тясната пътечка нагоре по хълма. От едната й страна се виеше тържествена редица кръстове от ковано желязо, а панорамата от другата ставаше все по-величествена. Дълбоката долина се къпеше в лъчите на слънцето. В далечината синееха непристъпни върхове. Далечни камбани отмериха дванайсет удара.
Целта му беше един от пиренейските циркуси — концентрични кръгове от непристъпни скали, сгушени между планинските склонове. До тях се достигаше единствено пеш. Край пътеката се издигаха брези с оголени и отрупани със сняг клони. Очите му не се отделяха от пътеката. По нея липсваха пресни следи. Явно тези места не бяха особено посещавани през зимата.
Преодоля последния завой и пред очите му се появи входът на манастира. Спря да си поеме дъх и отново се наслади на великолепната панорама. Във въздуха се въртяха редки снежинки, замразени от ледения вятър.
От двете страни на портата се издигаше висок зид от дялани камъни. Ако можеше да се вярва на онова, което пишеше в книгите, манастирът беше посрещал римляни, визиготи, сарацини, франки и всякакви други нашественици. За тази стратегическа кота се бяха водили безброй сражения. Сега всичко тънеше в тържествена тишина. Историята на това място беше погребана заедно с мъртвите, а следи от славата му не можеха да бъдат открити нито в камъка, нито в древните папируси.
Сиянието на Бога. Поредната измислица? Или исторически факт? Измина последните двайсетина метра и спря пред железния портал, заключен с катинар на дебела верига. Прекрасно. Високите зидове бяха абсолютно непристъпни.
Ръката му докосна желязото. Студът бързо проникна до пръстите въпреки дебелите ръкавици. А сега какво? Може би трябваше да обиколи скалите и да потърси някаква пролука. Изглеждаше единственото разумно решение. Беше уморен. Познаваше много добре тази фаза на изтощението, при която съзнанието се обърква в лабиринта на възможните решения и в крайна сметка стига до задънена улица. Обзе го безсилен гняв, ръцете му разтърсиха портала. Желязната верига издрънча и се плъзна на земята.
Думите на Хърбърт Роуланд бавно проникнаха в съзнанието на Стефани.
— Искате да кажете, че подводницата е била цяла и непокътната?
Човекът изглеждаше уморен, но очевидно искаше да приключат с въпроса.
— Искам да кажа, че Рамзи донесе корабния дневник със себе си след онова гмуркане — отвърна той.
— Казах ти, че мръсникът е в дъното на тази каша — погледна я Дейвис.
— Рамзи ли се опита да ме убие? — попита Роуланд.
Тя нямаше намерение да отговаря, но Дейвис очевидно беше на друго мнение.
— Има право да знае — промърмори той, обърна се към леглото и кимна. — По наше мнение Рамзи е организирал цялата работа.
— Но не знаем със
— Винаги си е бил мръсник — прошепна Роуланд. — След като се прибрахме у дома, той обра лаврите. Не аз или Сейърс. Е, дадоха ни по някое и друго повишение, но то не можеше да се сравнява с кариерата, която направи Рамзи. — Замълча, надвит от умората, после дрезгаво добави: — Стигна чак до върха и стана адмирал.
— Може би трябва да прекратим този разговор — загрижено го погледна Стефани.
— В никакъв случай — отсече Роуланд. — Никой не може да ми посегне, без да си плати. Ако не бях в това легло, със сигурност щях да го ликвидирам.
Какъв дух, мълчаливо отбеляза Стефани.
— Снощи изпих последното си питие — добави бившият морски вълк. — Край на алкохола!
Гневът беше най-доброто лекарство. Очите му се проясниха и заблестяха с мрачен пламък.
— Добре, разкажете ни и останалото — отстъпи тя.
— Чували ли сте за операция „Висок скок“?
— Знаем за нея само от официални източници — отвърна Дейвис.
— Официалните източници са пълна глупост.
— За пръв път чувам, че Бърд си е водил личен дневник — промълви Дейвис.
— Виждал съм го с очите си — поклати глава Роуланд. — Цялата операция „Висок скок“ беше засекретена, но след завръщането си работихме по най-различни теми и в един момент аз попаднах на него. За тази операция през последните двайсет години се публикуваха някои неща, но повечето от тях са свободни съчинения.
— С какво точно се занимавахте, след като се прибрахте? — попита Стефани. — Имам предвид вас, Сейърс и Рамзи.
— Преместихме се на ново място и подредихме всичко, донесено от Бърд през четирийсет и седма.
— То все още съществува, така ли?
— Абсолютно — кимна Роуланд. — Десетки пълни сандъци. Държавата пази всичко.
— Какво има в тях?
— Нямам представа. Просто ги преместихме, без да ги отваряме. Между другото тревожа се за съпругата си. Тя отиде на гости при сестра си.
— Дайте ми адреса и ще изпратя хора от Сикрет Сървис — кимна Дейвис. — Но Рамзи иска вас, не нея. А вие още не сте ни обяснили защо представлявате заплаха за Рамзи.
Роуланд лежеше неподвижно. И двете му ръце бяха свързани със системи.
— Не мога да повярвам, че почти си бях отишъл — прошепна той.
— Мъжът, когото вчера изненадахме, проникна в къщата, докато ви нямаше — поясни Дейвис. — Предполагам, че е направил нещо е инсулина ви.
— Главата ми ще се пръсне.
Стефани изгаряше от нетърпение да притисне стареца за нови подробности, но си даваше сметка, че той ще говори само когато е готов.
— Ще се погрижим за безопасността ви — тихо рече тя. — Искаме да знаем какво ви заплашва.
Лицето на Роуланд беше като калейдоскоп, отразяващ душевните му вълнения. Явно нещо го измъчваше. Дишането му стана разпокъсано, в насълзените му очи се появи презрение.
— Проклетото нещо беше абсолютно сухо — прошепна той. — По страниците му нямаше нито една капка вода.
— Имате предвид корабния дневник? — погледна го тя.
Той кимна.
— Рамзи го извади от океана в непромокаема торбичка. Което означава, че изобщо не е бил мокър, преди да го открием.
— Пресвета майко! — прошепна Дейвис.
— Подводницата е била непокътната! — осъзна най-сетне Стефани.
— Само Рамзи може да отговори на този въпрос.
— Ето защо иска да ги избие — промълви Дейвис. — Изпаднал е в паника в момента, в който е разбрал, че си изпратила досието на Малоун. Не може да позволи тези неща да излязат наяве. Представяш ли си какво ще се случи с флота?
Стефани не беше толкова сигурна. В тази история имаше и още нещо.
— Кой друг знае? — попита Дейвис и впи очи в лицето на Роуланд.
— Аз и Сейърс. Но той вече е мъртъв. Знае и адмирал Дайлс. По онова време той ръководеше цялата операция. Именно от него дойде заповедта да пазим мълчание.
Зимния ястреб. Прозвището, с което пресата наричаше адмирал Дайлс — както заради преклонната му възраст, така и поради политическите му възгледи. Дълго време го бяха сравнявали с друг застаряващ и арогантен морски офицер, когото впоследствие се бе наложило да изгонят. Хаймън Риковър.
— Рамзи беше любимецът на Дайлс — добави Роуланд. — Получи назначение в личния му екип. Буквално обожаваше стареца.
— Достатъчно, за да му пази репутацията и до днес? — попита Стефани.
— Трудно ми е да преценя. Но Рамзи е особняк и не мисли като повечето от нас. Бях доволен, че след експедицията се отървах от него.
— Значи остава единствено Дайлс — замислено промълви Дейвис.
Роуланд поклати глава.
— Знае и още един човек.
Стефани неволно се запита дали е чула правилно.
— Тези неща не минават без експерти. Този беше някакъв прочут изследовател, когото наеха от флота. Наричахме го „Магьосника от Оз“. Нали се досещате? Онзи, който стои зад завесата, далеч от очите на всички. Дайлс лично го нае. А той докладваше само на него и на Рамзи. Само той имаше право да отваря сандъците. Без никакви помощници.
— Трябва ни име — нетърпеливо рече Дейвис.
— Дъглас Скофилд, доктор на науките. Непрекъснато ни го навираше под носа. Държеше да го наричат доктор Скофилд, но никой от нас не беше впечатлен. Главата му беше завряна толкова дълбоко в задника на Дайлс, че едва ли е виждал дневната светлина.
— Какво се случи с него?
— Проклет да съм, ако знам.
Беше крайно време да тръгват, но нещо продължаваше да тормози Стефани.
— Какво стана с онези сандъци от Антарктида?
— Пренесохме ги в един военен склад във Форт Ли, Вирджиния. Оставихме ги на разположение на Скофилд. Нямам представа какво е станало после.
Малоун погледна желязната верига, паднала в снега. Мисли, заповяда си той. Бъди предпазлив. Нещо не е наред. Свидетелство за това беше гладко срязаната халка. Някой си беше донесъл предварително подготвени клещи за работа с метал.
Той измъкна пистолета и бутна портата. Замръзналите панти изскърцаха. Под краката му захрущяха парчета мазилка. Насочи се към арката и се спусна по няколко ронещи се стъпала. Вътре беше полутъмно. Светлината, доколкото я имаше, проникваше през прозорците без стъкла заедно с вятъра. Дебелината на стените, полегатите отвори и железният портал свидетелстваха за тежките времена, когато е било изграждано всичко. Очите му се плъзнаха по най-важната някога част от храма, който приличаше на място за богослужение точно толкова, колкото и на непристъпна цитадела, построена в периферията на една империя.
От устата му излиташе пара. Продължаваше да се оглежда, но не можеше да открие следи от човешко присъствие. Направи няколко крачки напред и застана под колонадата, поддържаща все още здравия покрив. Усещането за обширно пространство идваше отгоре, от тъмните арки. Тръгна между колоните с усещането, че се разхожда сред вкаменена гора. Не беше сигурен какво търси, не знаеше какво да очаква. От прочетеното в интернет беше научил, че Бертран, първият епископ на тази обител, успял да си изгради солидна репутация. Легенди се носели за сътворените от него чудеса. Главатарите на испанските племена в съседство редовно нахлували в областта, оставяйки след себе си опожарени домове и реки от кръв. Жителите на Пиренеите изпитвали ужас от тях. Но Бертран ги разбил, принудил ги да освободят пленниците си и да изчезнат завинаги.
После направил и чудото. В храма се появила жена с малко дете и се оплакала, че бащата не желае да ги издържа. Мъжът, разбира се, отрекъл. Бертран заповядал да напълнят един съд със студена вода и пуснал вътре голям камък. Заповядал на мъжа да го извади. Казал, че ако лъже, Бог ще даде знак. Човекът извадил камъка, но ръцете му изведнъж се покрили с мехури, сякаш били потопени във вряла вода. Изпаднал в ужас, той веднага признал бащинството си и обещал да издържа жената и детето. Благочестието и милосърдието на Бертран станали широко известни сред местните жители и те започнали да го наричат Сиянието на Бога. Той отказал да приеме почетното прозвище, но го харесал за име на манастира.
Малоун напусна колонадата и се насочи към вътрешния двор — трапецоид с неравен покрив, ограден от арки, колони и капители. Гредите на покрива бяха нови, очевидно сменени наскоро. Вдясно имаше две празни помещения. Едното беше без покрив, а стените на другото бяха срутени. Някога явно са били използвани за трапезария на монасите и гостите, но днес бяха оставени на дивите зверове и природните стихии.
Свърна зад ъгъла и пое по късата страна, край която се виждаха отдавна запуснати помещения с продънени тавани и буренясали отвори за вратите. Над един от тях личеше избелелият лик на Дева Мария. Обзет от любопитство, Малоун надникна в голямата зала, която някога беше служила за спалня на монасите. После насочи поглед обратно към двора и полуразрушения фонтан в средата.
Нещо помръдна. Под колоните отсреща, отвъд фонтана. Само за миг, но съвсем ясно. Малоун приклекна и предпазливо се промъкна към ъгъла.
Пред него беше дългата част на двора, поне петнайсет метра, която се опираше в двойна арка, водеща към църквата. Ако в изоставения манастир имаше нещо интересно, то би трябвало да е именно там. Твърде смело предположение, разбира се. Но някой все пак беше срязал онази верига на портата.
Обърна се и огледа стената вляво от себе си. Три врати го деляха от края. Арките над тях бяха голи, без никакви орнаменти. Времето и природните стихии бяха взели своето. Оцелял беше само един херувим с щит в ръце. От колоните вляво долетя някакъв шум. Стъпки, които се приближаваха.
Рамзи излезе от колата и се насочи към входа на административната сграда, в която се помещаваха канцелариите на военноморското разузнаване. Отпред, настръхнал от студа, го очакваше млад лейтенант. Докато вървеше с бърза крачка към кабинета си, той изслуша в движение обичайния сутрешен рапорт.
Вътре го чакаше Хоуви.
— Открили са трупа на Уилкърсън — докладва той.
— Слушам те.
— В Мюнхен, съвсем близо до Олимпийския парк. Убит, с един изстрел в главата.
— Сигурно си доволен.
— Добре е, че се отървахме от него.
На Рамзи не му беше забавно. Разговорът с Изабел Оберхойзер продължаваше да го тревожи.
— Ще заповядате ли да преведем парите на хората за извършената работа?
— Още не. — Той вече беше провел един международен разговор. — Налага се да изпълнят още една мисия, този път във Франция.
Настанил се удобно в „Шонис“, Чарли Смит довършваше купата с овесени ядки. Обичаше ги солени, с много масло. Чувстваше се уморен и недоспал. Изминалата нощ беше тежка. Онези двамата очевидно бяха дошли за него.
След като избяга от къщата, той измина няколко километра по пътя, отби на банкета и изключи мотора. Не след дълго покрай него профуча линейка, насочила се към крайбрежието. Той я изчака да се върне и я проследи до една болница в покрайнините на Шарлот. Потисна желанието си да влезе вътре, обърна колата и се прибра в хотела.
След малко му предстоеше да се свърже с Рамзи, който очакваше да чуе, че и трите мишени са ликвидирани. Дори при най-малкия намек за проблем самият Чарли щеше да се превърне в такъв. Досега успяваше да котка Рамзи, използвайки старото им приятелство и дългата поредица от успехи. Разбира се, и факта, че адмиралът се нуждае от него. Но всичко щеше да се промени в мига, в който докладваше за провал.
Погледна часовника си. Шест и четвърт сутринта. Налагаше се да рискува. Плати сметката и се насочи към телефонната кабина до входа на заведението. Изслуша краткия запис, който изброяваше различните болнични отделения, след което натисна бутона за информация относно пациентите. Не знаеше номера на стаята и се принуди да изчака включването на дежурния оператор.
— Искам да разбера как е вуйчо ми Хърбърт Роуланд. Приели са го по спешност снощи.
Жената насреща го помоли да почака. Изтекоха няколко секунди, преди гласът й отново да прозвучи в слушалката.
— Съжалявам, но мистър Роуланд почина малко след постъпването си в болницата.
— Ужасно! — възкликна шокирано той.
Телефонистката изказа съболезнованията си. Смит благодари, остави слушалката и облекчено въздъхна. Този път се беше разминал на косъм. Измъкна мобилния си телефон и набра познатия номер.
— Три от три! — тържествено обяви той. — В десетката, както винаги.
— Приятно ми е, че се гордееш със своята работа.
— Безупречното обслужване е нашата цел.
— В такъв случай искам да ме обслужиш още веднъж. Имаш зелена светлина за четвъртия обект. Действай.
Малоун напрегна слух. Имаше чувството, че някой се движи едновременно пред и зад него. Приведен към пода, той се плъзна в едно от страничните помещения. Оказа се, че то има както стени, така и покрив. Залепи гръб за стената и се огледа. Ъглите тънеха в мрак. Намираше се на седем метра от входа на църквата. Стъпките се чуха отново. В дъното на колонадата. Извън храма.
Някой се приближаваше. Дали го бяха видели, че влиза тук? Вероятно не, защото стъпките бяха спокойни, без никакви опити да се избегне скърцането по снега. Малоун се стегна, стараейки се да не изпуска от очи отвора на вратата. Стъпките прозвучаха по-ясно. Появи се неясната фигура на мъж, насочил се към църквата. Малоун скочи, сграбчи рамото му и рязко го завъртя към стената. Дулото на пистолета потъна в ребрата му. В погледа на мъжа се изписа ужас.
Стефани се свърза с офиса на „Магелан“ и поиска информация за д-р Дъглас Скофилд. С Дейвис бяха сами. Преди половин час се бяха появили двама агенти на Сикрет Сървис с поискания от Дейвис лаптоп със специална защита. След това бяха изпратени да охраняват Хърбърт Роуланд — вече преместен в друга стая и с променено име. Дейвис бе успял да убеди административната директорка на болницата, че тези мерки са абсолютно наложителни. След кратко колебание тя се бе съгласила да обявят пациента за мъртъв. Очакванията им за интерес към състоянието на въпросния пациент се бяха потвърдили от дежурната телефонистка, която двайсетина минути по-рано беше докладвала за обаждане от непознат, представил се за племенник на Роуланд.
— Това би трябвало да задоволи любопитството на убиеца — каза Дейвис. — Съмнявам се, че ще рискува да се появи в болницата, но все пак ще пуснем некролог в местната преса. Наредих на агентите да обяснят на семейство Роуланд за какво става въпрос и да ни осигурят сътрудничеството им.
— Ще бъде доста неприятно както за тях, така и за приятелите им — въздъхна Стефани.
— Но ще бъде далеч по-неприятно, ако онзи тип разбере за грешката си и направи опит да довърши започнатото.
Лаптопът издаде кратък сигнал и Стефани бързо отвори имейла от офиса.
— Той е последният — подхвърли Дейвис, който четеше през рамото й. — А Ашвил е съвсем близо.
— Не говориш сериозно — погледна го тя, моментално разбрала намеренията му.
— Аз отивам, а ти както решиш. Трябва да влезем в контакт с този човек.
— Изпрати Сикрет Сървис.
— Не е моментът да демонстрираме сила, Стефани. Дай да отскочим дотам и да видим какво ще излезе.
— Може би и снощният ни приятел се е запътил натам.
— Да се надяваме.
Поредният мелодичен звън обяви за пристигането на другия отговор, който беше поискала. Тя отвори имейла.
— Все още ли си готова да спориш? — попита Дейвис. — Знаеш, че съм прав.
— Още една причина да поискаме помощ.
— Президентът няма да ни позволи — поклати глава Дейвис.
— Дрън-дрън.
На лицето на Дейвис се появи умолително изражение, примесено с упорство.
— Трябва да го направя, Стефани — промълви той. — Ти също. Не забравяй, че бащата на Малоун е бил на онази подводница.
— От което следва, че трябва да уведомим и Котън.
— Нека преди това да потърсим някои отговори.
— Снощи можеха да те убият, Едуин.
— Но не ме убиха, нали?
— Отмъщението е най-бързият начин да те сполети подобна съдба. Защо не оставиш нещата в мои ръце? Разполагам с добре обучени агенти.
— Няма да стане — тръсна глава той.
Стефани разбра, че няма смисъл да спори. Дейвис беше прав. Форест Малоун е бил на борда на подводницата и това беше предостатъчен мотив за нея.
— Мисля, че до Ашвил са някъде около три часа път с кола.
— Кой си ти? — попита Малоун.
— Изплашихте ме до смърт!
— Отговори на въпроса!
— Вернер Линдауер.
Той светкавично направи връзката.
— Съпругът на Доротея?
— Паспортът е в джоба ми — кимна мъжът.
Нямаше време за проверки. Малоун отмести пистолета и блъсна пленника си в една от страничните стаи.
— Какво търсиш тук?
— Преди три часа Доротея влезе вътре. Тръгнах да я търся.
— Как е открила това място?
— Явно не познавате Доротея. Тя не обича да дава обяснения. Кристел също е тук.
Е, можеше да се очаква. Той беше останал в хотела с надеждата, че тя или има предварителна информация за мястото, или го е открила по начина, по който самият той го беше направил.
— Дошла е преди Доротея — добави Вернер.
Малоун насочи вниманието си към църквата. Беше крайно време да разбере какво се крие във вътрешността му.
— Тръгвай пред мен — заповяда той и махна с пистолета. — Надясно, към онази арка в дъното.
— Разумно ли е? — погледна го Вернер.
— Нищо в тази история не може да се нарече разумно.
Той побутна Вернер пред себе си. В момента, в който минаха под арката, се скри зад близката колона. Пред очите му се разкри широката централна пътека на храма. Бе оградена от множество колони, които завършваха в широк полукръг зад олтара. Стените от двете страни бяха голи. Не се виждаше украса, орнаменти липсваха. Църквата беше далеч по-порутена от околните манастирски сгради. Вятърът свиреше през отворите на прозорците с каменни кръстове в средата. Вниманието му беше привлечено не толкова от олтара, издигнат върху гранитен постамент, колкото от онова, което се намираше пред него.
Две жени с лепенки на устите. Ръцете им бяха извити назад и привързани към колоните. Доротея и Кристел.
Рамзи се насочи обратно към кабинета си. Очакваше доклада на своите хора във Франция. Беше им дал да разберат, че смъртта на Котън Малоун е единствената новина, която е готов да приеме. Едва след това щеше да обърне внимание на Изабел Оберхойзер, макар че все още не беше решил как. По време на току-що завършилия брифинг бе мислил само за нея, припомняйки си думите й.
Рамзи беше напълно съгласен. За късмет разполагаше с достатъчно сведения за старицата. Беше се омъжила за Диц Оберхойзер в края на 50-те. Той — наследник на богата и аристократична баварска фамилия, тя — дъщеря на местния кмет. По време на войната баща й бе сътрудничил на нацистите, а веднага след нея американците също го бяха използвали. През 1972 г. Диц бе изчезнал безследно и Изабел бе придобила пълен контрол над богатството на фамилията Оберхойзер. Бе успяла да се сдобие с юридическо потвърждение на смъртта му, което автоматично бе довело до изпълнение на завещанието му. Двете му дъщери бяха наследили всичко, а Изабел изпълняваше ролята на попечител. Преди да възложи конкретна задача на Уилкърсън, Рамзи си беше направил труда да проучи завещанието в детайли. Най-интересният от тях гласеше, че Изабел решава сама кога точно да прехвърли финансовия контрол на двете си дъщери. Трийсет и осем години по-късно тя все още държеше всичко в ръцете си. Уилкърсън докладва за наличието на трайно и необратимо враждебно отношение между сестрите. Това обясняваше много неща, но до този момент Рамзи не беше проявявал интерес към разногласията във фамилията Оберхойзер.
Той знаеше, че Изабел отдавна проявява интерес към „Блейзък“ и не крие желанието си да разбере какво се е случило. Бе наела адвокати, за да се сдобият с информация по официалните канали, а след като не бяха успели, тя бе опитала да се сдобие със сведенията лично, предлагайки дискретни подкупи където трябва. Но неговите хора от контраразузнаването засякоха тези опити и му докладваха. От този момент Рамзи пое нещата в свои ръце и възложи конкретни задачи на Уилкърсън.
Днес този човек бе мъртъв. Как?
Той знаеше, че Изабел ползва услугите на източногерманеца Улрих Хен. Проверката на миналото му бе разкрила, че дядо му по майчина линия бил командир на един от хитлеристките концлагери и лично командвал операция, по време на която 28 000 украински пленници били хвърлени в дълбока пропаст. На процеса след войната той не отрекъл нищо и гордо заявил:
Хен бил отгледан от втория си баща, който успешно приобщил новото си семейство в комунистическото общество. Младежът служил в армията на ГДР, откъдето преминал в тайните служби, известни като ЩАЗИ. Днешната му благодетелка почти не се различаваше от бившите му комунистически босове и вземаше своите решения по същия педантичен начин. А изпълнението на тези решения се осъществяваше с неподлежаща на съмнения деспотична твърдост. Да, тази Изабел несъмнено бе забележителна личност.
Тя притежаваше пари, власт и железни нерви. Единствената й слабост бе съпругът й. Искаше да разбере защо е умрял. Преди Стефани Нел да се сдобие със секретния доклад за съдбата на НР-1А и да го изпрати през океана на Котън Малоун, това нейно желание не беше повод за тревога.
Сега ставаше проблем.
Рамзи силно се надяваше, че той вече е решен. Там, във Франция.
Малоун гледаше как Кристел поклаща глава и прави усилия да се освободи. На устата й имаше голяма лепенка.
Иззад колоните се появиха двама мъже. Този вляво беше висок и слаб, с тъмна коса. Другият беше рус, с яко телосложение. Колко ли други се въртят наоколо, запита се Малоун.
— Дойдохме за теб — обясни тъмнокосият. — А тези двете вече бяха тук.
Скрит зад колоната, Малоун вдигна пистолета. Противниците му нямаше как да знаят, че разполага само с три патрона.
— А защо съм толкова интересен за вас?
— Проклет да съм, ако знам. Но съм доволен.
Русокосият опря дулото в слепоочието на Доротея Линдауер.
— Ще започнем с тази — обяви колегата му.
Умът на Малоун работеше на високи обороти. Веднага му направи впечатление, че никой не споменава Вернер. Обърна се към него и прошепна:
— Някога стрелял ли си по човек?
— Не съм.
— А ще можеш ли?
Вернер се поколеба, после кимна.
— Ако се наложи. Заради Доротея.
— Умееш ли да стреляш?
— Цял живот съм бил ловец.
Решил да прибави нова глупост към бързо набъбващото си досие, Малоун му подаде пистолета.
— Какво искаш да направя? — нервно прошепна Вернер.
— Да гръмнеш единия.
— Кой?
— Все едно. Просто стреляй преди тях.
Вернер бавно кимна.
Малоун пое няколко пъти дълбоко дъх, после напусна укритието си и разпери ръце.
— Добре. Ето ме.
Никой от нападателите не помръдна. Очевидно беше успял да ги изненада. Това беше идеята му. Русият отмести дулото от Доротея и излезе иззад колоната. Беше млад, напрегнат като струна.
Проехтя изстрел и гърдите му се превърнаха в кървава каша. Пряко попадение. Вернер Линдауер май наистина бе добър стрелец. Малоун светкавично се хвърли зад колоната вдясно. Прекрасно знаеше, че тъмнокосият ще се отърси от изненадата в рамките на милисекунда. Автоматичният откос изкърти парчета от колоната на сантиметри от главата му.
Погледна оттатък пътеката и установи, че Вернер е намерил укритие зад друга колона.
Тъмнокосият просъска някаква ругатня и изкрещя:
— Тези двете ще ги гръмна! Още сега!
— Пет пари не давам за тях — отвърна Малоун.
— Сигурен ли си?
Трябваше да принуди този тип да сгреши. Махна на Вернер и със знаци му обясни, че възнамерява да тръгне напред, използвайки колоните за прикритие. След което удари часът на истинското изпитание. Направи знак на Вернер да му подхвърли пистолета. Той изпълни желанието му без никакво колебание. Малоун улови оръжието във въздуха, пое дъх и се втурна напред, пресичайки откритото пространство до отсрещната колона.
Екна нов автоматичен откос, куршумите свирнаха в опасна близост.
За миг зърна Доротея и Кристел, все още привързани към колоните. Отчитайки, че разполага само с три патрона, Малоун грабна един объл камък и го запрати към тъмнокосия. Камъкът се удари в подножието на амвона и отскочи встрани, но времето беше достатъчно за прехвърляне към следващото укритие. Само пет колони го деляха от Доротея Линдауер, която беше от неговата страна.
— Погледни насам! — извика тъмнокосият.
Малоун рискува да надникне иззад колоната. Кристел лежеше на грубите плочи. От китките й стърчаха прерязаните остатъци от въжето, с което беше завързана. Тъмнокосият се беше скрил зад амвона.
— Наистина ли не ти пука? — извика той. — Нима искаш да гледаш как ще умре?
Няколко куршума рикошираха на сантиметри от краката на Кристел. Обзета от паника, тя трескаво запълзя по покритите с мъх плочи.
— Спри! — изрева тъмнокосият.
Кристел се вцепени. Малоун изведнъж си спомни за Вернер Линдауер. Къде изчезна този човек?
— Има ли начин да обсъдим положението? — подвикна той.
— Хвърли оръжието и ела насам!
Все още нито дума за Вернер. Но стрелецът със сигурност беше наясно, че в църквата има и още някой.
— Вече ти казах — отвърна Малоун. — Можеш да я убиеш, когато пожелаеш. Пет пари не давам за нея.
Докато изричаше поредното си предизвикателство, той леко се измести вдясно, за да вижда подобре олтара. В зеленикавия здрач на гаснещия ден успя да зърне фигурата на тъмнокосия, който отстъпи две крачки назад, търсейки по-добро място за стрелба.
Малоун се прицели и натисна спусъка, но не улучи. Останаха му само два патрона. Тъмнокосият бързо се върна в укритието си.
Малоун използва времето да се прехвърли зад следващата колона. В мрака зад олтара се очерта тъмна фигура, която предпазливо се промъкваше в тила на стрелеца. Секунда по-късно сянката й придоби по-конкретни очертания. Този Вернер Линдауер се оказа истински смелчага.
— Окей, имаш пистолет — подвикна тъмнокосият. — Аз стрелям, ти стреляш. Но не забравяй, че мога да гръмна сестра й, без да ти дам никакъв шанс.
В следващия миг се разнесе изпъшкване, последвано от тежък тътен. Такъв звук издава човешкото тяло, срещнало тежко препятствие. Малоун рискува да надникне иззад колоната. Вернер Линдауер се беше стоварил върху тъмнокосия с вдигнат юмрук. Двамата мъже се претърколиха по плочите. Тъмнокосият успя да се освободи. Оръжието все още беше в ръцете му.
Кристел скочи. Тъмнокосият започна да се надига. Малоун се прицели. Екна оглушителен изстрел. Огромното, подобно на пещера помещение отвърна с многогласно ехо. От шията на тъмнокосия бликна кървав фонтан. Ръцете му инстинктивно се вдигнаха към гърлото. Тресна още един изстрел. Тялото на мъжа подскочи във въздуха и падна по гръб с глух тътен. Църквата потъна в тишина.
Вернер лежеше на пода. Кристел се изправи. Доротея седеше в основите на колоната. Малоун извърна глава наляво.
Улрих Хен бавно свали пушката с оптически мерник. Беше заел позиция в горната галерия, в близост до мястото, на което преди векове беше пял църковният хор. До него, мрачна и разгневена, стоеше Изабел Линдауер.
Даян Маккой отвори вратата на лимузината и седна до Рамзи. Бе пристигнал по-рано и я чакаше търпеливо пред административната сграда, разтревожен от телефонното й обаждане.
— Какво си направил, по дяволите? — гневно попита тя.
Той нямаше никакво намерение да навлиза в подробности.
— Преди един час Даниълс ме извика в кабинета си и ме направи на нищо! — все така гневно добави тя.
— Ще ми кажеш ли защо?
— Не се прави на доброто ченге! Притиснал си Атос Кейн, нали?
— Разговарях с него.
— А той е разговарял с президента.
Рамзи запази спокойствие. Познаваше Маккой от няколко години и знаеше всичко за нея. Внимателна и изтънчена, надарена с огромно търпение. Задължителни качества за поста, който заемаше.
Но сега беше бясна. Защо?
Екранът на мобилния му телефон светна. Имаше съобщение.
— Извинявай, но няма как да не отговоря — промърмори той, после провери от кого идва съобщението и щракна капачето. — Всъщност могат и да почакат… Какво става, Даян? Аз просто помолих сенатора за съдействие. Нима в Белия дом това не се случва всеки ден?
— Но Атос Кейн е друго животно и ти прекрасно го знаеш! — сопнато отвърна Маккой. — Какво си намислил?
— Нищо особено. Той беше много доволен, че се свързах с него. Каза, че ще бъда отлично попълнение на Съвета на началник-щабовете. Аз отвърнах, че ако наистина мисли така, нямам нищо против да се възползвам от подкрепата му.
— Престани да дрънкаш глупости, Лангфорд! Май забравяш, че сме насаме. Даниълс е бесен, защото никак не му харесват ходатайствата на Кейн. И обвинява мен. Смята, че съм направила комбина с теб.
— Комбина за какво? — сбърчи чело Рамзи.
— Как така за какво? Едва вчера заяви, че държиш Кейн в джоба си, и вече го доказа! Не искам да знам как и защо, но никак не ми е приятно, че президентът ме свързва с теб! В крайна сметка става въпрос за задника ми!
— Който никак не е лош — промърмори Рамзи.
— Боже! Това пък какво беше?
— Нищо. Само една констатация.
— Няма ли да ми предложиш някаква помощ? Години съм блъскала, за да стигна дотук.
— Какво точно каза президентът? — пожела да узнае той.
Тя плесна с ръце, отхвърляйки въпроса.
— Изобщо не си въобразявай, че ще измъкнеш нещо повече от мен!
— Защо? Обвиняваш ме във всички смъртни грехове и аз искам да знам какво е казал Даниълс.
— Държиш се съвсем различно в сравнение с предишния ни разговор — мрачно промърмори тя.
— Доколкото си спомням, и ти беше на мнение, че кандидатурата ми за Съвета на началник-щабовете е много подходяща — сви рамене той. — Ти си съветник по националната сигурност. В задълженията ти положително влизат и препоръките на подходящи хора за вакантните длъжности.
— Добре, адмирале. Изиграй си ролята на доблестен воин. Но въпреки това президентът на САЩ и сенатор Кейн са изключително ядосани.
— Не мога да разбера защо. Разговорът ми със сенатора беше изключително приятен, а с президента изобщо не съм говорил. Нямам идея защо ми е толкова ядосан.
— Ще ходиш ли на погребението на адмирал Силвиан?
Той моментално отбеляза смяната на темата.
— Разбира се. Помолиха ме да участвам в почетната стража.
— Арогантността ти няма граници — отбеляза Маккой.
Той я дари с най-чаровната си усмивка.
— Наистина бях трогнат от поканата.
— Тук съм, за да поговорим. Но какво става? Седя като глупачка в някаква паркирана кола, защото се оказвам забъркана с теб…
— В какво си забъркана?
— Прекрасно знаеш в какво! Снощи ти съвсем ясно спомена, че в Съвета на началник-щабовете ще се освободи място. Още преди то да стане факт.
— Спомням си. Но ти беше тази, която настоя да разговаряме и дойде у дома въпреки късния час. Беше загрижена за Даниълс и отношението му към армията. За Съвета говорихме в най-общи линии. Нито ти, нито аз знаехме, че в него ще се освободи място. Още по-малко пък още на следващия ден. Смъртта на Дейвид Силвиан е трагично събитие. Беше изключителен човек, но аз не виждам по какъв начин ние с теб сме се оказали замесени.
Маккой смаяно поклати глава, после отсече:
— Трябва да тръгвам!
Рамзи не я задържа.
— Приятен ден, адмирале — промърмори тя и затръшна вратата на лимузината.
Той направи бърз преглед на току-що приключилия разговор. Беше се справил добре, изразявайки становището си с отлично премерена небрежност. По време на снощния разговор Даян Маккой беше негова съюзница, сигурен беше. Но днес нещата се промениха.
Куфарчето му беше на задната седалка. Вътре беше монтиран хай-тек монитор, регистриращ всички електронни записи или излъчвания наблизо. Подобен уред имаше и в дома му. Благодарение на него беше сигурен, че снощният му разговор с Даян Маккой не беше подслушван.
Камерите на Хоуви следяха целия паркинг. Току-що полученият есемес гласеше: „Колата й е в западната част. Някой е работил по нея, защото е оборудвана с приемник и записващо устройство.“ Сигнал беше изпратен и от монитора в куфарчето на задната седалка. Всичко, което Даян Маккой кажеше, се подслушваше.
Рамзи излезе от колата и я заключи. Едва ли бе работа на Кейн. Той имаше интерес нещата да се развият в негова полза и не би рискувал да бъде разкрит. Сенаторът много добре знаеше, че предателството му ще бъде жестоко наказано. Не. Беше работа на самата Даян Маккой.
Малоун гледаше как Вернер развързва Доротея и сваля лепенката от устата й.
— Ти какво си въобразяваш? — гневно извика тя. — Нормален ли си?
— Той щеше да те застреля — кротко отвърна съпругът й. — Аз знаех, че хер Малоун е тук и държи пистолет.
Малоун стоеше в средата на пътеката, насочил цялото си внимание към Изабел и Улрих Хен горе.
— Виждам, че не ви е толкова безразлично — подхвърли той.
— Тези хора искаха да ви убият — отвърна старицата.
— А вие как разбрахте, че ще бъдат тук?
— Дойдох да се уверя, че дъщерите ми са в безопасност.
Това не беше отговор и той се извърна към Кристел. Очите й не издаваха нищо.
— Чаках да се появиш в селото, но ти явно си ме изпреварила.
— Не беше особено трудно да направя връзка между Айнхард и Сиянието на Бога.
— Тя едва ли обяснява присъствието й тук — кимна към галерията той. — Както и твоето, и това на сестра ти.
— Говорих с мама снощи, след като ти си тръгна.
Малоун се обърна и пристъпи към Вернер.
— Съгласен съм с вашата съпруга — рече с въздишка той. — Постъпихте глупаво.
— Трябваше да отклоня вниманието му от вас. Нямах оръжие и бях принуден да прибягна до други възможности.
— Той можеше да те застреля — обади се Доротея.
— Не мислиш ли, че това би решило брачните ни проблеми?
— Никога не съм желала смъртта ти.
Малоун имаше понятие от любовта и омразата, които съпътстват брака. И при него беше така, дори години след раздялата. За късмет беше успял да сключи примирие с бившата си съпруга, макар и с цената на доста усилия. Тези двамата все още бяха далеч от подобно нещо.
— Направих онова, което трябваше да направя — отсече Вернер. — И отново бих го направил.
Малоун отново вдигна глава към мястото на църковния хор. Хен се отдръпна от парапета и изчезна зад гърба на Изабел.
— А сега ще можем ли да открием онова, което търсим? — попита възрастната жена.
Хен отново се появи и прошепна нещо в ухото на работодателката си.
— След вас са били изпратени четирима мъже, хер Малоун — обяви тя. — Надявахме се, че втората двойка няма да ни създава проблеми, но те току-що са влезли в манастира.
Чарли Смит четеше досието на Дъглас Скофилд. Още преди година беше направил предварителните си проучвания, но за разлика от останалите Дъглас оставаше в графата „допълнителни мишени“. Вече не беше така. Плановете се бяха променили и той имаше нужда от освежаване на паметта.
След като напусна Шарлот, Чарли пое на север по магистрала 321, а в Хикъри се прехвърли на шосе 40, което водеше на запад към Смоуки Маунтънс. Вече беше направил справка в интернет, за да се увери, че информацията в досието все още е актуална. Доктор Скофилд щеше да говори на ежегоден зимен симпозиум, който този път се провеждаше в историческото имение „Билтмор“. Събитие, на което очевидно се събираха откачалки от цялата страна. Уфология, призраци, некрология, отвличания от извънземни, криптозоология бяха само част от темите за обсъждане. Макар и професор по антропология в Университета на Тенеси, Скофилд проявяваше подчертан интерес към паранормалното и беше автор на многобройни статии и няколко книги по темата. Смит не знаеше дали и кога ще получи заповед за елиминирането на Дъглас Скофилд и по тази причина не си беше правил труда да подготви цялостен план.
В момента беше паркирал колата си пред „Макдоналдс“, който се намираше на стотина метра от входа на имението „Билтмор“. Пръстите му небрежно прелистваха папката.
Скофилд беше човек с разностранни интереси. Обичаше лова и през зимните почивни дни редовно ходеше да стреля по елени и глигани. Предпочиташе арбалета, въпреки че притежаваше внушителна колекция от ловни оръжия. Смит все още носеше пушката, която беше задигнал от дома на Хърбърт Роуланд. Заредена и готова за стрелба, тя лежеше в багажника. Ей така, за всеки случай. Друга страст на Скофилд бяха риболовът и рафтингът, които обаче не се практикуваха по това време на годината.
Чарли зачете програмата на конференцията, опитвайки се да открие нещо, което би могло да се окаже полезно. Все още беше разтревожен от премеждията си през изминалата нощ. Онези двамата не бяха случайно там. Въпреки че изобщо не бе изгубил своята самонадеяност (в крайна сметка увереността в собствените сили е всичко), нямаше смисъл да се прави на глупак. Трябваше да е подготвен. Вниманието му беше привлечено от две точки в дневния ред и в главата му се родиха две нови идеи. Едната отбранителна, а другата — нападателна. Мразеше да насилва нещата, но нямаше как да признае пред Рамзи, че не може да се справи.
Измъкна мобилния телефон и набра номера в Атланта. Слава богу, че Джорджия е близо.
Малоун погледна Изабел и промърмори:
— Останаха ми само два патрона.
Тя се извърна към Хен, каза му нещо и той измъкна един пистолет изпод дрехата си и го хвърли долу. Малоун улови оръжието, после стори същото и с двата пълнителя, които го последваха.
— Добре сте се подготвили.
— Както винаги — заяви спокойно Изабел.
Малоун прибра пълнителите в джоба на якето си.
— Постъпи доста смело, като ми се довери — обади се Вернер.
— Нямах друг избор.
— И все пак.
Малоун хвърли кос поглед към Кристел и Доротея.
— Вие тримата се скрийте някъде — рече той, огледа се и махна към пространството зад олтара. — Там не е зле… — Изчака ги да изпълнят разпореждането и вдигна глава към Изабел. — Ще можем ли да хванем поне един от тях жив?
Хен вече беше изчезнал.
— Зависи от поведението им — сви безучастно рамене старицата.
Откъм църквата долетяха два изстрела.
— Улрих вече е ангажирал вниманието им — добави тя.
Малоун прекоси централната пътека, профуча през преддверието и излезе във вътрешния двор. Под арките отсреща се мерна фигурата на единия от нападателите. Денят си отиваше, температурата на въздуха рязко спадна.
Чуха се нови изстрели. Този път встрани от църквата.
Стефани напусна магистралата и пое по оживения булевард, който свършваше пред главния вход на „Билтмор“. Два пъти беше идвала тук, единия по Коледа, както сега. Имението се простираше на площ от хиляди декари, в центъра на която се намираше огромен френски замък. Няколко хиляди квадратни метра разгъната площ под формата на ренесансов замък, той беше най-голямата частна резиденция в Америка. Построен през 1880 г. от Джордж Вандербилт като място за почивка и уединение, днес се беше превърнал в претенциозна туристическа атракция, носталгичен спомен за безвъзвратно изгубения Златен век на Америка.
Вляво се виждаше комплекс от каменни и тухлени къщи със стръмни покриви и дървени веранди. Алеите между тях бяха павирани, от двете им страни се издигаха дървета. Богата коледна украса покриваше уличните лампи и клоните на боровете. Празничното осветление трябваше да прогони остатъците от краткия зимен ден.
— Това е Билтмор Вилидж — подхвърли тя. — Тук някога са живели работниците и прислугата. Вандербилт построил за тях отделно градче.
— Прилича ми на сцена от Дикенсов роман — промърмори Дейвис.
— Такава е била идеята — кимна тя. — Селце в английски стил. Сега там има множество магазини и кафенета.
— Добре познаваш мястото — отбеляза той.
— Едно от любимите ми е.
Пред очите им се появи ярко осветен „Макдоналдс“, изграден в тон с живописните къщички наоколо.
— Имам нужда от тоалетна — промърмори Стефани и насочи колата към паркинга.
— А пък аз — от един млечен шейк.
— Имаш доста странни хранителни навици — отбеляза тя.
— Приемам всичко, което може да ми напълни стомаха — сви рамене той.
Тя погледна часовника си. Единайсет и четвърт.
— Отбиваме се тук за малко, а след това продължаваме. Хотелът е на около километър и половина от портала.
Чарли Смит си поръча „Биг Мак“ без сосове и без лук, към който прибави порция пържени картофи и голяма кока-кола. Беше една от любимите му закуски. Тежеше седемдесет кила с мокри дрехи и нямаше никакви притеснения по отношение на калориите. Господ го беше дарил с бърз метаболизъм, който, прибавен към активния начин на живот, фитнеса три пъти в седмицата и здравословното хранене, вършеше работа. Да бе. Идеята му за фитнес се изчерпваше с набирането на вътрешния телефон на румсървиса и пренасянето на плика с храна за вкъщи от ресторанта до колата. Останалото натоварване дължеше на професията си.
Държеше апартамент под наем в предградията на Вашингтон, но рядко стоеше там. Нуждаеше се от корени. Може би вече бе време да купи някакъв имот. Като „Бейли Милс“ например. При последната среща с Рамзи се беше пошегувал, че му е хвърлил око, но идеята да стегне старата ферма в Мериленд и да заживее в нея съвсем не беше лоша. Може би малко странна, но заслужаваща внимание. Като тези къщички тук. Дори „Макдоналдс“ нямаше нищо общо с традиционните заведения от веригата. Беше оформен като стара книжарница, с пиано в залата за хранене, мраморен под и изкуствен водопад в дъното.
Той остави подноса си на една свободна маса. След като се подкрепи, щеше да отиде в „Билтмор Ин“, където вече си беше запазил стая за две нощи. Хотелът беше лъскав, с високи цени. Но Чарли Смит винаги беше предпочитал най-доброто. Защото го заслужаваше. Освен това Рамзи поемаше всички разноски. Какво му пукаше за цените?
В програмата на конференцията беше отбелязано, че Дъглас Скофилд ще прочете основния доклад утре вечер, по време на официалната вечеря. Преди събитието щеше да има коктейл във фоайето на хотела.
Досега само беше чувал за имението „Билтмор“. Може би трябваше да обиколи замъка и да види с очите си как са живели някога представителите на другата част от човечеството. Да открадне някои идеи, свързани с вътрешното обзавеждане. В крайна сметка можеше да си позволи високо качество. Кой казва, че убийството не струва скъпо? От изпълнението на мокри поръчки и разумни инвестиции Чарли беше натрупал близо двайсет милиона долара. И наистина имаше намерение да изпълни онова, което беше подхвърлил на Рамзи при последната им среща: възнамеряваше да преустанови дейността си, макар че изпитваше огромно удоволствие от нея.
Намаза сандвича си с малко горчица и кетчуп. Винаги внимаваше с подправките и ги използваше в минимални количества, само за вкус. Докато дъвчеше, очите му обикаляха заведението. Посетителите бяха главно туристи, решили да прекарат Коледа сред природата и да попазаруват в многобройните магазинчета.
Добре, дори отлично. Навалицата е най-доброто прикритие.
В съзнанието на Малоун се очертаха два проблема. Първо, срещу него имаше двама въоръжени мъже — някъде там, в зле осветения вътрешен двор. И, второ, беше принуден да разчита на съюзници, които не му вдъхваха никакво доверие.
Плюс още две неща, които се нуждаеха от сериозен анализ.
Първо, Вернер Линдауер.
И, второ, стрелецът. Изобщо не се беше притеснявал, че в храма може да има и други хора. Които в крайна сметка застреляха партньора му. Кристел му беше дала да разбере, че е споменала пред майка си за Осо. Спокойно би могла да спомене и за неговата поява там. Но това не обясняваше нито присъствието на Вернер Линдауер, нито факта, че го познава по име. Ако се окажеше, че информацията е дело на Кристел, това означаваше съвсем друго равнище на сътрудничество между членовете на фамилията Оберхойзер. Сътрудничество, за което изобщо не беше подозирал. Събрани заедно, тези факти означаваха само едно: проблеми.
Спря на място и се заслуша във воя на вятъра. Снегът се сипеше над двора. Нищо не помръдваше. Леденият въздух изгаряше гърлото и дробовете му. Не би трябвало да дава воля на любопитството си, но нямаше сили да спре. Вече подозираше какво се случва, но трябваше да бъде сигурен.
Доротея не отделяше очи от Вернер, който уверено стискаше получения от Малоун пистолет. За последните двайсет и четири часа бе разбрала много за този човек. Неща, за които дори не беше подозирала.
— Излизам навън — обяви Кристел.
— Видях как го гледаш — не устоя на изкушението Доротея. — Ти си влюбена в Малоун.
— Той се нуждае от помощ.
— От твоята помощ?
Кристел само поклати глава и излезе.
— Добре ли си? — подхвърли Вернер.
— Ще бъда добре, когато всичко свърши. Нямам доверие нито на майка ми, нито на Кристел. Ти също знаеш, че допускаме грешка.
Студът ставаше нетърпим и тя неволно се сгуши във вълненото си палто. Бяха изпълнили желанието на Малоун да се скрият в нишата зад олтара. Руините на църквата излъчваха някаква мрачна обреченост. Нима дядо й наистина беше открил отговорите именно тук?
— Можем да го направим — хвана ръката й Вернер.
— Нямаме друг избор — направи гримаса тя. Планът на майка й определено не й харесваше.
— Или ще извлечеш максимална полза от ситуацията, или ще се бориш с нея, но в своя вреда. За другите това няма значение, но за теб би трябвало да е важно.
В думите му пролича известна несигурност.
— Онзи тип наистина беше изненадан от нападението ти — подхвърли тя.
— Предупредихме го, че ще има една-две изненади — сви рамене Вернер.
— Да, вярно.
Денят си отиваше. Сенките във вътрешността на храма се удължиха, студът се усили.
— Той така и не повярва, че може да умре — добави Вернер.
— Грешката си е негова.
— А Малоун? Мислиш ли, че разбира какво става?
Доротея се поколеба. Спомни си с какви опасения го беше посрещнала оня ден в манастира.
— Дано — промърмори след кратка пауза тя.
Малоун се промъкна към едно от помещенията, които гледаха към вътрешния двор. Сред покритите със сняг руини той направи бърз преглед на възможностите, с които разполагаше. Сега вече имаше пистолет с достатъчно муниции. Защо да не прибегне до тактиката, която беше имала успех с Вернер? Стрелецът отсреща вероятно щеше да тръгне към църквата, а това означаваше да попадне в капана.
— Той е там, вътре! — разнесе се приглушен мъжки глас.
Малоун предпазливо надникна. Във вътрешния двор се беше появил вторият стрелец. Вървеше откъм късата страна. Подмина входа на църквата, зави зад ъгъла и се насочи право към него. По всяка вероятност Улрих Хен не беше успял да го спре. Мъжът вдигна оръжието си и натисна спусъка. Куршумът попадна в стената над главата на Малоун, който бързо се дръпна назад.
Разнесе се още един изстрел. Този път куршумът мина през отвора на вратата и рикошира край ушите му с противно бръмчене. Стреляше се от другата страна на двора. Очите му бързо обходиха помещението. Прозорци нямаше, а покривът беше здрав. Това, което допреди миг изглеждаше надеждно укритие, изведнъж се превърна в сериозен проблем. Нямаше път навън. Беше попаднал в капан.
Стефани се взираше с възхищение в „Билтмор Ин“. Хотелът бе кацнал на затревен нос с отличен изглед към прочутите лозя. Достъпът на автомобили беше ограничен само за гостите му, но на главния портал те си купиха пропуск за цялото имение, с който можеха да ходят навсякъде.
Тя подмина паркинга и спря на павираната алея след главния вход. Двамата слязоха от колата и поеха обратно. Пиколото ги посрещна с любезна усмивка. Фоайето даваше ясна представа за чувството, което са изпитвали гостите на Вандербилт преди сто години. Стените бяха покрити със светла ламперия, която излъчваше меден блясък. Мраморен под, артистично разхвърляни мебели, чиято дамаска на цветя съвпадаше с тона на завесите. Навсякъде имаше изящни произведения на изкуството. Зеленината в изобилие, пръсната в множество каменни кашпи и по-малки саксии. Допълнително чувство за простор придаваше витата стълба към мецанина. Таван, покрит с дърворезба, се издигаше на повече от осем метра над нивото на фоайето.
През широките прозорци се виждаше огромна веранда с шезлонги, а отвъд нея се разкриваше прекрасна панорама към Смоуки Маунтънс и Националния парк „Пизга“. Гледката беше наистина впечатляваща.
Стефани спря и се заслуша в мелодията, изпълнявана от елегантен пианист на огромен роял близо до пламтящата камина. По дървеното стълбище вдясно се изкачваха и слизаха хора. Отдолу долиташе апетитна миризма. Явно там се намираше ресторантът. От рецепцията ги насочиха към коридор с остъклени стени, започващ зад пианиста. В дъното бяха голямата заседателна зала и центърът за регистрация на участниците в конференцията.
Дейвис взе една програма от купчината до стената и се задълбочи в дневния ред.
— Днес Скофилд няма да говори — обяви той.
Думите му бяха чути от наперена млада жена с черна коса, която се обърна и обясни:
— Професорът ще изнесе своята беседа утре. Днес се провеждат предварителните информационни сесии.
— А знаете ли къде се намира доктор Скофилд в момента? — попита Стефани.
— Преди малко беше тук, но сега не го виждам — поясни тъмнокосата, поколеба се за миг и попита: — И вие ли сте от медиите?
— И други ли има? — отвърна с въпрос Стефани, безпогрешно доловила множественото число.
— Един мъж — кимна момичето. — Преди малко и той попита за Скофилд.
— Какво му казахте? — намеси се Дейвис.
— Същото — сви рамене новата им позната. — Че нямам никаква идея.
Стефани реши да хвърли поглед на една от програмите. Следващата сесия на тема „Извънземната мъдрост в днешното противоречиво време“ започваше в 13:00. Отдолу имаше кратка анотация за автора.
Останалата част от следобеда беше запълнена с още куп щуротии: концентричните кръгове в узрелите жита, края на света през 2012 г., Светите места и една изключително обемиста тема за възхода и падението на човешката цивилизация, към която бяха включени бинарното движение, промените в електромагнитните вълни и последиците от катастрофални явления с ударение върху равноденствието.
Стефани поклати глава. Какво губене на време, господи!
Дейвис благодари на тъмнокосата девойка и се отдалечи от масата с брошура в ръка.
— Никой от пресата не е тук, за да го интервюира — промърмори той.
Тя не беше толкова сигурна.
— Знам какво си мислиш, но нашият човек едва ли ще предприеме нещо в присъствието на толкова много хора.
— Може би е притиснат от времето.
— Но може и да е на другия край на страната.
Дейвис се обърна и забърза към главното фоайе.
— Къде отиваш? — подвикна след него тя.
— Време е за обяд. Нека проверим дали доктор Скофилд има навика да се храни.
Рамзи влезе забързано в кабинета си и се огледа нервно за Хоуви.
Помощникът му се появи секунди по-късно и докладва:
— Маккой веднага напусна района.
— Искам всичко, с което разполагаме за нея! — гневно изръмжа адмиралът.
Хоуви кимна и колебливо подхвърли:
— Вие знаете, че това е солова акция, нали?
— Знам. Но проблемът е там, че тя е решила да ме записва.
Хоуви беше наясно с усилията му да си осигури място в Съвета на началник-щабовете, но не беше запознат с подробностите. Още по-малко пък с близките отношения между шефа му и Чарли Смит. Вече беше получил уверенията на Рамзи, че ще получи назначение в Пентагона, и беше щастлив. За негов късмет всички капитани мечтаеха да станат адмирали.
— Донеси ми информацията за нея! — късо заповяда Рамзи.
Изчака излизането на помощника си и набра мобилния телефон на Чарли Смит. Отсреща вдигнаха на четвъртото позвъняване.
— Къде си?
— В момента си хапвам нещо много вкусно.
Рамзи не поиска подробности, защото знаеше, че те няма да закъснеят.
— Намирам се в една прекрасна зала. Просторна, с елегантни мебели и голяма камина. Меко осветление, спокойна обстановка, великолепно обслужване. Чашата с вода пред мен все още не е празна, а кошничката с хляб е непокътната. Управителят току-що ме посети с въпроса дали съм доволен от обяда.
— Млъквай, Чарли — изгуби търпение Рамзи.
— Днес си доста раздразнителен.
— Слушай внимателно. Предполагам, че вършиш това, което трябва.
— Както винаги.
— Трябва да побързаш, защото утре искам да си тук.
— Току-що ми донесоха да опитам десерта. Крем брюле и шоколадов мус. Най-искрено ти препоръчвам да посетиш това място.
На Рамзи му дойде до гуша.
— Свърши си работата, Чарли! — изръмжа той. — Утре следобед да си тук!
Смит изключи телефона и отново насочи вниманието си към десерта. В далечния край на салона д-р Дъглас Скофилд обядваше в компанията на още трима души.
Стефани се спусна по покритото с килим стълбище и се насочи към малкия подиум. И тук имаше голяма камина от дялан камък, в който гореше буен огън. Повечето от масите с бели покривки бяха заети. Тя се възхити на изящните порцеланови съдове, кристалните чаши, бронзовите свещници и ленените салфетки, оцветени в бежово, златисто и зелено. Сто процента южняшка атмосфера. Дейвис продължаваше да държи в ръка програмата на конференцията, върху корицата на която имаше голяма снимка на Дъглас Скофилд.
Стефани го видя първа, седнал на една маса до прозореца в компанията на трима души. В момента, в който го засече и Дейвис, тя докосна ръкава му и поклати глава.
— Не сега. Не можем да правим сцени.
— Нямам подобни намерения — отвърна той.
— Да седнем и да го изчакаме да се освободи.
— Нямаме време.
— Закъде си се разбързал?
— За теб не знам, но аз съм решил да присъствам на лекцията за извънземните, която започва в един часа.
— Направо си невъзможен! — усмихна се Стефани.
— Гледам от теб.
Тя се предаде и пусна ръкава му. Дейвис започна да си пробива път към масата.
— Доктор Скофилд, много бих искал да разменя няколко думи с вас.
Скофилд наближаваше шейсет, имаше сплескан нос и плешивина на темето. Зъбите му изглеждаха прекалено бели и равни, за да са истински. Върху месестото му лице се изписа раздразнение, потвърдено и от гневния поглед в очите му.
— В момента обядвам — сухо рече той.
— Важно е, доктор Скофилд — запази дружелюбната си усмивка Дейвис. — Наистина трябва да поговорим.
Ученият остави вилицата и вдигна глава.
— В момента съм зает, както виждате. Доколкото разбирам, сте делегат на конференцията, но времето ми е изключително ограничено.
Стефани не хареса тона му. Явно и Дейвис беше отбелязал надменността на този човек. Цялото му поведение говореше:
— Всяка година правя едно и също, за да съм полезен на участниците. Разбирам желанието ви да обсъдим някои теми и нямам нищо против. Нека си довърша обяда, а след това можем да се срещнем горе, до пианото. Става ли?
Раздразнението му беше видимо. Останалите мъже около масата също изглеждаха недоволни.
— Цяла година сме чакали този обяд — обади се един от тях.
— Бъдете спокойни — все така любезно отвърна Дейвис. — Ще можете да го продължите, след като приключим разговора си.
— Кой сте вие? — попита Скофилд.
— Реймънд Дайлс, морски офицер в оставка.
Стефани забеляза промяната в изражението на учения.
— Е, добре, мистър Дайлс — предаде се той. — Между другото май сте открили извора на младостта.
— Ще останете изненадан от онова, което съм открил.
В очите на Скофилд проблеснаха искри.
— В такъв случай ние с вас наистина трябва да си поговорим.
Малоун реши да действа. Вдигна пистолета и изстреля два патрона към вътрешния двор. Нямаше представа за позицията на нападателя, но посланието беше ясно: внимавай, защото съм въоръжен.
Един куршум се заби в рамката на вратата и го накара да отскочи назад.
Не беше трудно да определи посоката. Беше стрелял вторият нападател, който се намираше вдясно, от неговата страна.
Вдигна глава. Покривът се крепеше на няколко успоредни, грубо издялани греди. Край една от стените се виждаше купчина камъни и парчета зидария. Той тикна пистолета в джоба на якето и започна да се катери. Височината й беше около шейсет сантиметра. Малоун подскочи и уви ръце и крака около гредата над нея. Напрегна мускули и миг по-късно вече я беше яхнал. Надигна се до клекнало положение и внимателно запълзя напред, пазейки равновесие. Не след дълго се озова над вратата, на около три метра височина. Отново измъкна пистолета и замря. Мускулите му се превърнаха в стоманени топки.
Откъм градината прозвучаха още няколко изстрела. Дали Хен беше успял да се присъедини към компанията? До слуха му достигна тътен, последваха глухи удари, придружени от напрегнато пъшкане. От укритието си не можеше да види нищо, дори каменните плочи под краката му се виждаха трудно в настъпващия мрак. После се мерна някаква сянка. Той замря.
Екнаха два изстрела и нападателят се стрелна през вратата. Малоун полетя надолу и се стовари върху него. После се претърколи встрани и се надигна, готов за ръкопашен бой. Мъжът беше гъвкав и здрав, с широки рамене. Тялото му беше твърдо като стомана. Той пъргаво отскочи встрани. Но без оръжие, което мътно проблясваше на няколко крачки от него.
Малоун го удари с дръжката на пистолета по лицето. Мъжът политна назад. В следващия миг зад гърба му изтрещя оглушителен изстрел и противникът му се срути сред отломките.
На прага стоеше Хен с насочена пушка. Зад него изплува фигурата на Кристел. Излишно беше да пита каквото и да било. Но все пак трябваше да бъде сигурен.
— Другият?
— Мъртъв — отговори Кристел и се наведе да вдигне пистолета от плочите.
— Имаш ли нещо против да го взема аз?
Тя направи опит да скрие изненадата си.
— Много си недоверчив.
— Научили са ме хората, които ме лъжат.
Тя му подаде пистолета.
Стефани седеше в компанията на Дейвис и Скофилд. Намериха си закътано място в ниша до фоайето с панорамни прозорци, високи библиотечни рафтове и малки масички с плюшени столове около тях. Малка табела на стената уведомяваше, че достъпът до книгите е свободен. Неколцина посетители прелистваха изданията, които ги бяха заинтригували.
Пред масата се изправи келнер, но тя му направи знак да се отдалечи.
— Очевидно не сте адмирал Дайлс, затова отново ще попитам кой сте — промърмори Скофилд.
— Служител на Белия дом — отвърна Дейвис. — А тя е от Министерството на правосъдието. Работата ни е да се борим с престъпността.
Скофилд видимо потръпна.
— Приех да разговарям с вас, защото мислех, че сте сериозни.
— Като тези глупости, с които се занимавате тук?
Лицето на професора поруменя.
— Никой от нас не възприема конференцията като глупост!
— Наистина ли? В момента стотина души се намират в заседателната зала и правят опити да установят връзка с отдавна изчезнали цивилизации. А самият вие сте опитен антрополог, когото държавата е използвала за някои секретни проучвания.
— То беше отдавна.
— Ще бъдете изненадан колко актуални са тези проучвания и днес.
— Предполагам, че разполагате с документи за легитимиране?
— Разбира се.
— Мога ли да ги видя?
— Снощи е бил убит Хърбърт Роуланд — съобщи с равен глас Дейвис. — Ден преди това са убили и един бивш морски капитан, свързан с Роуланд. Може би няма да си спомните за този човек, но той е работил с вас във Форт Ли. Помагал ви е при складирането на сандъците след операция „Висок скок“. Не можем да бъдем сигурни, че следващата мишена сте вие, но имаме всички основания да вярваме в това. Стига ли като легитимация?
— Говорите за неща, които са се случили преди трийсет и осем години! — засмя се Скофилд.
— Което явно е без значение — обади се Стефани.
— Не мога да говоря за тях. Те все още са засекретени.
Тези думи бяха изречени с оправдателен тон, сякаш бяха щит, който щеше да го предпази от злото.
— Пак повтарям, че това няма значение — рече с равен глас Стефани.
— Губите ми времето — сбърчи чело Скофилд. — Много хора чакат да се срещнат с мен.
— Разкажете ни само онова, което считате за възможно — подхвърли Стефани, надявайки се, че започне ли да говори, този глупак няма да спре.
Скофилд погледна часовника си.
— Написал съм една книга, казва се „Картите на древните изследователи“. Ако си направите труда да я прочетете, ще откриете стотици обяснения. — Махна с ръка вляво от себе си и добави: — Ще я намерите ей там, в книжарницата.
— Разкажете ни я накратко — рече Дейвис.
— Защо? Вие ни смятате за смахнати. Какво значение има моето мнение?
Дейвис понечи да отговори, но Стефани вдигна ръка.
— Убедете ни — настоятелно каза тя. — Не сме били целия този път, за да ви губим времето.
Скофилд замълча, търсейки подходящите думи.
— Чували ли сте за „бръснача на Окам“?
Тя поклати глава.
— Става въпрос за принцип, който гласи, че нещата не бива да се усложняват без причина. Казано с други думи, няма нужда от търсене на сложни решения при наличието на прости такива. Този принцип е приложим към почти всичко, включително древните цивилизации.
Стефани изпита чувството, че горчиво ще съжалява за поисканите разяснения.
— В ранните шумерски текстове, включително прочутия „Епос на Гилгамеш“, многократно се споменават високите, богоподобни хора, живели между тях. Наричали ги Наблюдателите. В старите еврейски книги, включително различни версии на Библията, се споменават шумерските „наблюдатели“, описвани като богове, ангели или синове на небето. Книгата на Енох описва как тези любопитни хора са изпращали свои емисари, които са учили земните обитатели на нови умения. Един от Наблюдателите е ангелът Уриел, който учи Енох на астрономия. В споменатата книга се описват осем Наблюдатели. Те били експерти в различни области: магия, астрология, съзвездия, метеорология, геология и астрономия. Дори в Свитъците от Мъртво море се споменава за Наблюдателите, включително епизодът, в който бащата на Ной започва да се съмнява във верността на съпругата си, защото детето им е твърде красиво.
— Това са глупости! — отсече Дейвис.
— Знаете ли колко често чувам подобни реплики? — пренебрежително се усмихна Скофилд. — Нека ви предложа няколко
Тоя тип наистина се опиянява от собственото си красноречие, унило си помисли Стефани.
— През 1936 г. при разкопките на партианска гробница от III век преди новата ера един немски археолог открил глинена ваза, в която има меден цилиндър с желязна пръчка в средата. С изумление установил, че когато във вазата се налее плодов сок, в нея се създава електрическо напрежение със сила половин волт, което се запазва в продължение на две седмици. То е достатъчно за електролизата, която, научно доказано, съществувата по онова време. През 1837 г. в Голямата пирамида в Гиза е открита метална плоча, която е била излята при температура над хиляда градуса по Целзий. Удивителното е, че е направена две хиляди години преди желязната епоха и в нея се съдържа известно количество никел. През 502 г. Колумб достигнал до бреговете на днешната Коста Рика, където бил посрещнат с огромно уважение. Местните хора го отвели навътре в сушата и му показали гроб, на който бил поставен странен на вид корабен нос. Върху надгробната плоча била издълбана фигурата на мъж, който си приличал с Колумб и неговите моряци. Но до тяхната поява на онази земя европеец не бил стъпвал.
— Особено интересен е Китай — продължи след кратка пауза Скофилд. — Великият философ Лао Дзъ споменава за Древните. Както и Конфуций, Лао Дзъ ги нарича мъдри, образовани, могъщи, състрадателни и най-важното, човеци. Той пише за тях през VII век преди новата ера, а ръкописите му са оцелели и до ден-днешен. Искате ли да чуете някои цитати от тях?
— Затова дойдохме — кимна Стефани.
—
Стефани беше принудена да признае, че чутото е наистина интригуващо.
— Знаете ли какво е променило света? Какво е променило завинаги живота на хората? Откриването на колелото? Огънят? — Без да чака отговор, Скофилд тръсна глава. — Не, нещо друго. Писмеността. Светът се променя едва когато се научаваме да записваме своите мисли и да ги предаваме на поколенията след нас. И на кого го дължим? Шумерите и египтяните са оставили писмени доказателства за посещението на разумни създания, които са ги научили на много неща. Те били нормални хора, които живеели и умирали като всички останали. Това не е моя измислица, а исторически факт. Знаете ли, че сега, в момента, в който разговаряме, правителството на Канада изследва една подводна зона в близост до островите Кралица Шарлот и търси следи от неизвестна на науката цивилизация? Тази зона представлява нещо като базов лагер, намирал се преди хилядолетия на брега на езеро.
— А откъде са дошли тези гости? — попита Стефани.
— От морето. Били са много добри мореплаватели. Наскоро край Кипър бяха открити навигационни уреди на възраст дванайсет хиляди години. Някой е кръстосвал Средиземно море и е стигнал до Кипър две хиляди години по-рано, отколкото допуска съвременната история. В Канада мореплавателите са били привлечени от райони, богати на кафяви водорасли. От което следва, че тези хора са подбирали богати на храна места, подходящи за търговия.
— Продължавам да твърдя, че това е научна фантастика — промърмори Дейвис.
— Нима? А какво ще кажете за пророчеството, според което богоподобни същества излизат от морето? То присъства в митологията на племената, населявали Америка в древността. В преданията на маите се говори за Попол Вух — земята, където се срещат светлината и мракът. Праисторически рисунки, открити в пещерите на Африка и Египет, показват непознати мореплаватели. Рисунки във Франция на възраст десет хиляди години показват мъже и жени в удобно облекло, без животинските кожи и кости, характерни за тази епоха. В Родезия е открита медна мина на възраст четирийсет и седем хиляди години. Там са открити доказателства, че рудата е била извличана със съвсем определени цели.
— За Атлантида ли говорите? — попита Дейвис.
— Няма такова нещо — тръсна глава Скофилд.
— Обзалагам се, че доста хора в този хотел са на друго мнение.
— Което е погрешно. Атлантида е мит, който присъства в различни култури. Също като Големия потоп, намерил място във всички религии. Една романтична идея, която няма нищо общо с действителността. Останки от мегалитно строителство са открити на морското дъно на много места по света — до Малта, Египет, Гърция, Ливан, Испания, Индия, Китай, Япония. Постройките са съществували преди Ледената епоха и при разтопяването на ледовете са потънали под водата. Те са били истинската Атлантида и доказват мъдростта на Окам. При наличието на прости решения сложните са излишни. Всички обяснения са рационални.
— Кое от тях е валидно в случая?
— Докато пещерните хора са се учили да използват каменни сечива, на земята са живеели и други хора, които са обикаляли света с кораби и дори са го картографирали. Те явно са знаели какво правят и са се опитвали да ни научат на много неща. При това напълно миролюбиво. Никъде не са открити свидетелства за тяхната враждебност. С течение на времето посланията им избледняват, особено след като съвременното човечество се самообявява за единствен източник на интелектуални постижения. — Скофилд хвърли напрегнат поглед към Дейвис и мрачно добави: — Арогантността ще ни погуби.
— Глупостта има същия ефект.
Скофилд беше готов за подобно подмятане.
— Този древен народ е оставил посланията си на много места по света. Като предмети и сечива, като карти и ръкописи. Вярно е, че тези послания не са директни, но те са форма на комуникация, която съвсем ясно ни казва: „Вашата цивилизация не е първата във Вселената, вашата култура не е коренът на истинското начало. Новото откритие за вас ни е познато от хиляди години. Ние пребродихме младия ви свят още когато ледът бе сковал всичко на север, а южните морета бяха добри за плаване. Оставихме карти на всички места, които посетихме. Споделихме познанията си за вашия свят и за Космоса, математиката, науката и философията. Някои от народите, които посетихме, съхраниха това познание и именно то ви помогна да съградите света, който познавате. Не ни забравяйте.“
Дейвис не изглеждаше впечатлен.
— Какво общо има всичко това с операция „Висок скок“ и Реймънд Дайлс?
— Много общо. Но пак повтарям, тази информация е поверителна. Бих искал да не е, повярвайте ми. Но съм дал своята дума и съм я спазвал през всичките тези години. А сега си тръгвам. Вие двамата очевидно ме мислите за луд, но между другото аз мисля същото за вас.
Скофилд се изправи, направи една крачка и спря.
— Все пак бих ви предложил храна за размисъл. Преди десет години Кеймбриджският университет финансира едно дълго и изтощително проучване, в което взеха участие редица световноизвестни учени. Заключението им? По-малко от десет процента от древните послания и ръкописи са оцелели до наши дни. Останалите деветдесет са безвъзвратно загубени. Как тогава можем да определим кое е глупост и кое не?
Рамзи прекоси парка и се насочи към мястото, където вчера се бе срещнал със сътрудника на сенатор Атос Кейн. Младежът отново беше там, плътно загърнат във вълненото си палто и потропваше с крака на студа. Днес Рамзи го беше накарал да чака цели четирийсет и пет минути.
— Добре, адмирале, разбрах — промърмори хлапакът. — Вие печелите, а аз трябва да си платя.
Веждите на Рамзи се повдигнаха в престорено смайване.
— Това не е състезание.
— Напротив. Последния път аз ви го начуках, а вие го начукахте на шефа ми. В момента всички сме любящи братовчеди. Спечелихте тая игра, адмирале.
— Момент — рече Рамзи, измъкна от джоба си малък уред с размерите на дистанционно за телевизор и го включи.
Апаратът бързо установи, че наоколо няма подслушвателни устройства. Хоуви се намираше в противоположния край, откъдето следеше за евентуалното използване на сателитни системи. Рамзи се съмняваше, че това може да се случи, защото дребният лакей насреща му работеше за професионалист, който прекрасно знаеше, че трябва да дадеш, за да получиш.
— Слушам те — кратко нареди той.
— Тази сутрин сенаторът е разговарял с президента и му е изложил позицията си. Президентът пожелал да узнае на какво се дължи нашият интерес и сенаторът отвърнал, че изпитва възхищение към вас.
Това потвърждаваше първата причина за соловата акция на Даян Маккой.
— Президентът изразил своите резерви. Казал, че вие не сте фаворит на администрацията, защото от Белия дом имат други предложения. Но сенаторът разбрал какво всъщност иска президентът.
— Какво? — любопитно попита Рамзи.
— Скоро ще се разкрие свободно място във Върховния съд. След една очаквана оставка. Министерството на правосъдието ще се съобрази с кандидатурата, издигната от администрацията. Даниълс вече е направил избора си, а ние трябва да предложим името за одобрение от сенатската комисия.
Интересно.
— Ние председателстваме комисията по правосъдието. Изборът на президента е много добър и едва ли ще имаме проблеми да го утвърдим. — Сътрудникът очевидно се гордееше, че е част от екипа.
— Президентът имаше ли сериозни възражение към кандидатурата ми?
Сътрудникът си позволи една самодоволна усмивка.
— Какво очаквате, за бога? Официална покана с гравирани инициали? Президентите не обичат да им нареждат какво да правят, а още по-малко да им искат услуги. Те обичат да искат. Но Даниълс се е отнесъл благосклонно. Той по принцип няма високо мнение за Съвета на началник-щабовете.
— Слава богу, че разполага само с три години от втория си мандат.
— Не знам дали е късмет за нас. Даниълс е доказан играч, който знае как да взема и дава. Нямаме проблеми да преговаряме с него, а той е страшно популярен.
— Познато зло — половин зло, а?
— Нещо такова.
Рамзи искаше да го изстиска докрай. Беше му интересно да разбере кой помага на Даян Маккой в изненадващата й акция.
— Бихме желали да знаем кога ще упражните натиск върху губернатора на Южна Каролина — подхвърли сътрудникът.
— В деня, в който получа назначението си в Пентагона.
— А какво ще стане, ако не успеете да убедите губернатора?
— Ще унищожа шефа ти — ухили се с нескривано удоволствие Рамзи. — Операцията ще бъде проведена по моите правила, ясно?
— А какви са те?
— Първо, искам да знам точно как възнамерявате да ми осигурите назначението. Не онова, което искаш да ми кажеш, а всеки детайл. Ако търпението ми се изчерпи, ще приема предложението, което ми отправи при предишната ни среща. Ще си подам оставката и с огромно удоволствие ще гледам как се сгромолясват кариерите ви.
— По-полека, адмирале — вдигна ръце сътрудникът в закачлив опит да се предпази. — Тук съм, за да ви информирам, а не да се бия с вас.
— В такъв случай ме информирай, нещастник такъв.
Младежът прие обидата с равнодушно повдигане на рамене.
— Даниълс е с нас. Казва, че ще стане. Насреща Кейн ще му осигури гласовете на комисията по правосъдието. И Даниълс го знае. Очакваме предложението за вашето назначение да бъде обявено още утре.
— Преди погребението на Силвиан?
— Не е нужно да изчакваме — кимна съветникът.
Рамзи беше съгласен. Но проблемът с Даян Маккой оставаше.
— Някакви възражения от канцеларията на съветника по националната сигурност?
— Даниълс не е споменал нищо. Кой би бил против?
— Не мислиш ли, че трябва да сме наясно с евентуалните планове за саботаж от страна на отделни членове на администрацията?
— Няма проблем — отвърна с лека усмивка сътрудникът. — Веднъж приел, Даниълс остава с нас и толкоз. Той знае как да се оправя с хората си. Имате ли проблем с администрацията, адмирале?
Не, помисли си с облекчение Рамзи. По-скоро усложнение, което май ще се окаже незначително.
— Предай на сенатора, че високо ценя усилията му. Ще поддържаме връзка.
— Свободен ли съм?
Мълчанието на Рамзи означаваше съгласие. Сътрудникът изглеждаше доволен от приключването на разговора и побърза да се отдалечи. Рамзи седна на скамейката. Хоуви изчака пет минути, преди да се настани до него.
— Районът е чист — докладва той. — Никой не ви подслушваше.
— С Кейн всичко е наред, но Маккой е проблем — въздъхна адмиралът. — Явно играе на своя глава.
— Вероятно се надява на решителен скок в кариерата, ако успее да ви притисне.
Май дойде времето да провери дали и помощникът му се надява на „решителен скок“.
— Може би ще се наложи да я отстраним — промърмори Рамзи. — Също като Уилкърсън.
Мълчанието на Хоуви беше по-многозначително от всякакви думи.
— С какво разполагаме за нея?
— Няма нищо особено. Живее сама, няма приятел, работохоличка. Колегите й са същите, но никой не изгаря от желание да седи до нея на официалните вечери. А тя вероятно го използва да си повиши цената.
Логично. Изпод палтото на Хоуви долетя приглушеният звън на мобилния му телефон. Разговорът беше кратък.
— Нови проблеми — въздъхна той.
Рамзи въпросително го погледна.
— Даян Маккой току-що е направила опит да проникне в складовете на Форт Ли.
Малоун последва Хен и Кристел в църквата. Изабел беше слязла долу и стоеше редом с Доротея и Вернер.
Решил да сложи край на представлението, Малоун направи две крачки, заби дръжката на пистолета си в тила на Хен и изтръгна пушката от ръцете му. Отстъпи назад и я насочи в гърдите на Изабел.
— Кажете на иконома си да кротува! — заповяда той.
— А какво ще направите, ако откажа, хер Малоун? — изгледа го тя. — Ще ме застреляте ли?
— Няма да е нужно — свали оръжието той. — Играта на котка и мишка приключи. Онези четиримата трябваше да умрат, макар че едва ли са го съзнавали. Вие не искахте да говорят с мен.
— Защо сте толкова сигурен? — присви очи Изабел.
— Защото обръщам внимание на някои неща.
— Е, добре. Знаех, че ще бъдат тук и ни вземат за съюзници.
— В такъв случай са по-големи глупаци от мен.
— Не те, а човекът, който ги е изпратил. Предлагам да прекратим театъра и да поговорим сериозно.
— Слушам ви.
— Аз знам кой иска да ви убие, но имам нужда от помощта ви.
Температурата на въздуха бързо падаше. Малоун усети и студа в тона, с който бяха изречени думите й.
— Услуга за услуга, така ли?
— Извинявам се за дребните измами, но не виждах как другояче да привлека вниманието ви.
— Бихте могли просто да ме попитате.
— В „Райхсхофен“ опитах, но след това ми хрумна, че има и по-добър начин.
— В резултат на който можеха да ме убият.
— Не говорете така, хер Малоун. Явно моето доверие в способностите ви е по-голямо от вашето.
Разговорът започваше да му писва. Време беше да действа по-решително. От протакането никой нямаше да спечели. Трябваше да се действа.
— Връщам се в хотела — отсече той и се обърна към изхода.
— Аз знам къде е пътувал Диц — подхвърли зад гърба му тя. — Знам точното място в Антарктида, на което го е отвел баща ви.
Върви по дяволите, рече си Малоун и продължи към вратата.
— Някъде в този храм е скрит предметът, който търсеше Диц. Същият, за който отиде там.
Гневът му внезапно изчезна, заменен от усещането за глад.
— Възнамерявам да хапна нещо — подхвърли през рамо той. — Готов съм да ви изслушам по време на вечерята, но ако информацията ви не е убедителна, просто си тръгвам.
— Уверявам ви, че е повече от убедителна, хер Малоун.
— Притисна го прекалено силно — подхвърли Стефани.
Все още седяха на остъкления мецанин и се наслаждаваха на залеза и изчезващите в далечината гори. Вляво, на около километър и половина, се очертаваше внушителният силует на замъка.
— Скофилд е глупак — изръмжа Дейвис. — Нима си въобразява, че на Рамзи му пука, че е мълчал през всичките тези години?
— Не знаем за какво му пука на Рамзи.
— Ще очистят Скофилд.
— Какво предлагаш да направим? — несигурно го погледна тя.
— Да се залепим за него.
— Можем да го приберем на сигурно място.
— Така е, но ще го изгубим като примамка.
— Вероятно си прав. Но дали е справедливо спрямо него?
— Той ни мисли за идиоти.
Стефани също не харесваше Дъглас Скофилд, но това не би трябвало да повлияе на решенията им. Имаше и още нещо.
— Нали си даваш сметка, че все още не разполагаме с никакви доказателства?
Дейвис вдигна глава към стенния часовник насреща и промърмори:
— Трябва да се обадя.
Дейвис беше обезпокоен и леко объркан. Силно заинтригуван, но едновременно с това завладян от емоциите си, също като нея. За които не желаеше да говори. Той се обърна и й направи знак да се приближи. Тя се подчини.
— Пак иска да разговаря с теб.
Тя пое телефона и го притисна до ухото си. Отлично знаеше кой е от другата страна на линията.
— Нещата стават сложни, Стефани — заяви президентът Даниълс. — Рамзи е успял да манипулира Атос Кейн. Доблестният сенатор иска от мен да назнача Рамзи на освободеното място в Съвета на началник-щабовете. Няма как да стане, но аз не казах нищо на Кейн. Има една индийска поговорка, която гласи: „Живееш ли в реката, трябва да си приятел с крокодилите.“ Рамзи май действа именно според нея.
— Но може да бъде и обратното — отбеляза Стефани.
— Именно това усложнява нещата. Тези двамата не са се съюзили доброволно. Нещо се е случило. Мога да ги размотавам през следващите няколко дни, но ми трябва напредък от твоя страна. Как е моето момче?
— Старае се.
— Сега вече разбираш какво ми е на главата — засмя се Даниълс. — Трудно е да го държиш на каишка, нали?
— Би могло да се каже.
— Най-добре го е казал Теди Рузвелт: „Прави каквото можеш с това, с което разполагаш, там, където си.“ Не е зле да се придържаш към неговата максима.
— Нямам кой знае какъв избор, нали?
— Така е. А сега ти предлагам новината на деня: в Мюнхен е открит трупът на резидента на военноморското разузнаване в Берлин капитан Стърлинг Уилкърсън.
— Което според вас не е случайно, нали?
— Не е, разбира се. Рамзи провежда някаква операция, която стига чак до там. Нямам доказателства, но усещам, че е така. Какво става с Малоун?
— Не съм го чувала.
— Искам откровеното ти мнение. В опасност ли е този Скофилд?
— Не знам. Но май трябва да останем тук и утре, за да бъдем сигурни.
— Ще ти кажа нещо, за което не споменах пред Дейвис. Гледай да не се издадеш пред него.
— Добре — усмихна се тя.
— Имам сериозни подозрения към Даян Маккой. Отдавна съм се научил да държа враговете под око, защото именно те първи забелязват грешките ни. Наблюдавам я от доста време и Едуин го знае. Но не знае, че днес тя се е качила в колата си и е потеглила към Вирджиния. В момента се намира във Форт Ли и инспектира някакъв склад, който военноморското разузнаване държи под наем. Проверката показа, че вчера и Рамзи е бил там.
Тя вече го знаеше благодарение на екипа си.
Дейвис й направи знак, че отива да си вземе питие от шведската маса до огнището, и попита с очи дали иска нещо. Тя поклати глава, обърна се с гръб и каза в слушалката:
— Той се разкара. Предполагам, че имате причини да ми казвате всичко това.
— Изглежда, че и Даян се е сприятелила с крокодилите, но аз се опасявам, че ще бъде изядена.
— Е, би могло да се случи и на по-добър човек.
— Нямаш добре мнение за нея, а?
— Стремя се да бъда реалистка.
— Струва ми се, че си разтревожена, Стефани.
— Бих възразила, но имам натрапчивото чувство, че нашият човек е тук.
— Искаш ли помощ? — попита Даниълс.
— Искам, но Едуин е против.
— Откога си започнала да го слушаш?
— Това шоу си е негово. Човекът има мисия.
— Не му позволявай да се провали, Стефани. Имам нужда от него.
Смит се наслаждаваше на музиката и топлината, която идваше от камината. Обядът беше отличен. Салатата, предястията и супата бяха изключително вкусни, но най-добро беше печеното агнешко с гарнитура от свежи зеленчуци.
Качи се горе, след като непознатата двойка прекъсна обяда на Скофилд и безцеремонно го отмъкна от масата. Нямаше как да чуе за какво си говорят — както долу, така и тук. Запита се дали не бяха хората, които го нападнаха снощи. Трудно беше да се отговори.
През последните няколко часа Скофилд беше обект на интензивно внимание. Сякаш всички участници в конференцията искаха да му засвидетелстват своята обич и уважение. Професорът беше известен като един от първите организатори на събитието, а утре вечер щеше да изнесе основната беседа. За тази вечер беше предвидено факелно шествие, отново водено от него. Утре сутринта започваше събитието, обозначено в брошурата като „Лов на глигани под ръководството на д-р Скофилд“. Споменатият лов щеше да продължи три часа. Участниците, водени от професора, щяха да използват само лъкове и стрели.
Жената на рецепцията го беше информирала, че подобни излети се организират често, поне трийсет пъти в годината. Двама души повече, които проявяват интерес към д-р Дъглас Скофилд, едва ли могат да бъдат повод за тревога. По тази причина Чарли Смит направи опит да прогони параноята от душата си. Снощи здравата го бяха разтърсили, въпреки че не искаше да си го признае.
Проследи с поглед как мъжът става от дивана, пристъпва към масата със зелена покривка и си налива чаша вода с лед.
Смит го последва с небрежна походка и поднесе чашата си под сребърния контейнер за чай. Прибави пакетче подсладител, тъй като избягваше захарта. Тук освежителните напитки бяха част от безупречното обслужване.
Мъжът се върна на мястото си и отпи глътка вода. Жената говореше по мобилния си телефон. Пламъците в камината се бяха снишили, превръщайки се в алена жар. Един от униформените служители отвори решетката от ковано желязо и хвърли няколко цепеници. Смит си даваше сметка, че може да проследи двамата и да разбере за какво става въпрос, но вече беше решил да използва друг подход.
Нещо ново и различно. Нещо, което гарантираше резултат. Достойно за великия Дъглас Скофилд.
Малоун влезе в „Арлекин“ и тръгна към ресторанта с шарени черги, разпръснати върху дъбовите дъски на пода. Компанията го последва. Изабел размени няколко думи с човека на рецепцията и той бързо се оттегли. Малоун смъкна якето и ръкавиците си. Едва сега забеляза, че ризата му е влажна от пот.
— Горе има само осем стаи — делово поясни възрастната жена. — Наех ги всичките за една нощ, а собственикът ще ни приготви вечеря.
— Много добре, защото умирам от глад — промърмори Малоун и седна на дългата пейка край една от двойните маси, изработени от масивен дъб.
Кристел, Доротея и Вернер се настаниха срещу него. Хен остана прав, с раница в ръце, а Изабел зае мястото начело.
— Ще бъда откровена с вас, хер Малоун — обяви тя.
— Силно се съмнявам, но давайте — промърмори той.
Пръстите й нервно забарабаниха по масата.
— Не съм ви роднина и не фигурирам в завещанието — добави той. — Карайте направо.
— Знам, че Херман е идвал тук два пъти — започна старицата. — Първият преди войната, през 1937 година. Второто му посещение е станало през 52-ра. Свекърва ми го призна, преди да почине. Но не знаеше защо. Диц също е идвал тук година преди да изчезне.
— Досега не го беше споменавала — обади се възмутено Кристел.
— Изобщо не подозирах, че има нещо общо с нас — въздъхна Изабел. — Знаех само, че и двамата са идвали тук. Направих връзката едва вчера.
Адреналинът бавно се оттече и тялото на Малоун се скова от умора. Но беше длъжен да се концентрира.
— Добре, Херман и Диц са идвали тук — кимна той. — Но ние нямаме никаква полза от това. Дори да е открил нещо, Херман не го е споделил с никого.
— Текстът в завещанието на Айнхард — напомни му Кристел. — Там пише:
Доротея и Вернер мълчаха. Защо изобщо са тук, запита се Малоун. Може би вече бяха изиграли своята роля в църквата? Насочи пръст към тях и попита:
— Вие двамата помирихте ли се?
— Толкова ли е важно? — отвърна с въпрос Доротея.
— За мен да — сви рамене той.
— Ние трябва да разкрием загадката, хер Малоун — сухо се обади Изабел.
— Нали видяхте църквата? Пълна развалина. Там няма нищо, което би могло да оцелее от XII век до наши дни. Стените едва се крепят, покривът е подновен. Плочите на пода са напукани и се ронят, олтарът е ерозирал. За каква загадка говорите?
Изабел направи знак на Хен, който й подаде раницата. Тя разкопча кожените презрамки и извади стара карта на избеляла от времето хартия. Внимателно я разгърна на масата. Размерите й бяха приблизително шейсет на четирийсет и пет сантиметра. Той веднага забеляза, че не е карта на държава или континент, а по-скоро на някакъв бряг, изпълнен с дълбоко врязани в сушата заливи.
— Ето картата, използвана от немската експедиция в Антарктида през 1938-а. Именно с нея е работил Херман.
— Няма никакъв текст — отбеляза Малоун.
Отделните местности бяха отбелязани с малки триъгълници, а планинските масиви — с кръстчета. В центъра имаше квадратче, свързано с две пунктирни линии, вероятно маршрутите на експедицията на отиване и на връщане. Никъде не се виждаше дори една дума.
— Мъжът ми оставил тази карта, преди да отплава за Америка през 1971-ва. Със себе си носел друга, но аз знам точно накъде се е насочил. — От раницата се появи още една сгъната карта. По-нова, начертана със син туш и озаглавена
От раницата се появиха още два предмета, старателно скрити в непромокаеми пликове. Книгите. Едната от гробницата на Карл Велики, която Доротея вече му беше показала, а другата — от гроба на Айнхард, притежание на Кристел.
Старицата ги постави на масата и вдигна книгата на Доротея.
— Текстът е тук, но ние не можем да го разчетем — обяви тя. — В този манастир е ключът към загадката. Страхувам се, че ако не разгадаем какво се крие между тези страници, евентуалното пътешествие до Антарктида ще бъде абсолютно безплодно. Както казва Айнхард, трябва да получим пълно обяснение как точно да стигнем до небесата.
— Но вашият съпруг е тръгнал, без да притежава някакво обяснение.
— Което е било и грешката му.
На Малоун започна да му писва от тези дрънканици.
— Няма ли да ядем? — попита той.
— Знам, че сте ядосан, но аз съм тук, за да ви предложа споразумение — спокойно отвърна Изабел.
— Не, вие сте тук, за да ми заложите капан! — отсече той, хвърли мрачен поглед към сестрите и добави: — За пореден път!
— Ако разберем как да разчетем тази книга — нещо, което рано или късно ще се случи, — вие ще тръгнете ли за Антарктида?
— Не съм мислил толкова занапред.
— Искам да вземете със себе си дъщерите ми, както и Вернер и Улрих.
— Шегувате ли се? — развеселено я погледна Малоун.
— Говоря сериозно. Това е цената, която трябва да платите, за да узнаете точното място. Ако не го знаете, пътешествието ви ще бъде точно толкова безплодно, колкото и онова на Диц.
— В такъв случай предпочитам да не знам, защото е пълно безумие. Не говорим за някаква зимна екскурзия, а за Антарктида, едно от най-непристъпните места на света.
— Тази сутрин си направих труда и проверих. Температурата в базата „Халворсен“, която е доста близо до евентуалната ни цел, е минус седем градуса под нулата. Не е толкова лошо. А и времето е тихо.
— Но то може да се промени в рамките на десет минути.
— Говорите така, сякаш сте бил там — обади се Вернер.
— Наистина съм бил. И не го препоръчвам на никого.
— Мама вече ни обясни някои неща, Котън — намеси се Кристел и посочи към картата. — Те са се придвижвали към точно определено място. Не допускаш ли, че подводницата е някъде там, съвсем наблизо?
От този въпрос се страхуваше най-много. Защото отдавна си го беше задал. В доклада за издирването на НР-1А черно на бяло беше отбелязано последното известно местонахождение на подводницата:
— Предполагам, че ако приема споменатите спътници, няма да науча абсолютно нищо, преди да сме във въздуха — промърмори той.
— По-скоро след като кацнете — хладно отвърна Изабел. — Улрих притежава отлични навигационни умения, получени в ЩАЗИ. Ще ви бъде от голяма полза, когато стигнете до района.
— Недоверието ви ме съсипва — промърмори той.
— То е съвсем адекватно на вашето.
— Вероятно си давате сметка, че не мога да решавам кой ще участва в експедицията. За да стигна до там, ще ми трябва помощта на Пентагона. А те едва ли ще се съгласят да приемат външни хора.
Каменното лице на възрастната дама изведнъж се пропука в нещо като усмивка.
— Моля ви, хер Малоун. Прекрасно знам, че не сте толкова безпомощен. Дори напротив, убедена съм, че ще получите достатъчно пълномощия, за да осъществите тази експедиция.
Очите му се плъзнаха по хората около масата.
— Имате ли представа какво ви очаква?
— Това е цената, която
Стана му ясно, че играта все още не е приключила.
— Лично аз ще се справя — добави Доротея.
— Аз също — кимна Вернер.
Погледът му се закова в лицето на Кристел.
— Искам да разбера какво им се е случило — прошепна със сведени очи тя.
Той също. Предстоеше му да вземе едно налудничаво решение.
— Добре, фрау Оберхойзер. Ако разрешим загадката, имате моето съгласие.
Рамзи отвори люка. Беше прелетял разстоянието от Вашингтон до Форт Ли директно благодарение на хеликоптера, който дежуреше двайсет и четири часа в денонощието на площадката в близост до административната сграда на военноморското разузнаване.
Адмиралът се качи в чакащата кола и потегли към помещението, в което беше задържана Даян Маккой. Беше заповядал да я арестуват в мига, в който Хоуви му докладва за появата й в базата. Задържането на един помощник-съветник по националната сигурност положително щеше да създаде проблеми, но той увери командира на базата, че поема цялата отговорност. Вътре в себе си обаче беше убеден, че няма да се стигне до усложнения.
Маккой беше на частно пътуване и едва ли щеше да замеси Белия дом. Фактът, че не беше провела никакви телефонни разговори от базата, го потвърждаваше.
Рамзи слезе от колата и последва дежурния. Маккой бе настанена в кабинета на командира на базата и се радваше на всички удобства.
— Време беше — подхвърли тя. — Чакам вече два часа.
Рамзи разкопча палтото си. Вече му бяха докладвали, че задържаната е проверена за електронни устройства.
— Мисля, че ние с теб имахме уговорка — промърмори той, сядайки срещу нея.
— Не, Лангфорд. Уговорката си е за теб. За мен няма нищо.
— Обещах да ти уредя място в следващата администрация.
— Но не можеш да го гарантираш, нали?
— Нищо на този свят не може да бъде гарантирано. Мога само да увелича шансовете ти и го правя. Но да ме записваш? Да ме караш да правя неволни признания? А после и да се появиш тук? Не е начинът, Даян.
— Какво има в този склад?
— А ти как разбра за него? — любопитно я погледна той.
— Аз съм помощник-съветник по националната сигурност.
След кратко колебание Рамзи реши да сподели част от истината.
— В склада се съхраняват предмети, открити по време на операция „Висок скок“ през 1947-а, а също и такива, намерени при операция „Вятърна мелница“ през 48-а. Доста необичайни неща, които имат връзка със съдбата на НР-1А през 71-ва. Подводницата е изпълнявала секретна мисия, свързана с тях.
— Едуин Дейвис говори с президента за споменатите операции — кимна Маккой. — Чух го с ушите си.
— Даян, знаеш какво ще стане, ако се разчуе, че флотът не е предприел нищо за издирването на потъналата подводница. Не само не я издирва, но и потулва нещата. Лъжат се близките на екипажа, фабрикуват се фалшиви доклади. В онези години това можеше да се размине, но не и днес. Ще стане огромен скандал.
— А каква е твоята роля?
Интересно. Май щеше да се окаже, че дамата не е кой знае колко информирана.
— Заповедта да не се издирва НР-1А беше издадена от адмирал Дайлс. Ако беше станала обществено достояние, репутацията му щеше да се срине. А аз съм много задължен на този човек.
— Защо тогава уби Силвиан?
Тук вече нямаше място за никакви откровения.
— Никого не съм убил!
Тя понечи да каже нещо, но Рамзи вдигна ръка.
— Обаче не отричам, че искам тази длъжност.
Въздухът определено се нажежи. Сякаш в кабинета се водеше напрегната игра на покер. Очите му се забиха в лицето й.
— Говоря открито с теб, надявам се и ти да сториш същото.
Сътрудникът на Атос Кейн го беше уверил, че Даниълс е приел благосклонно идеята за назначението му, но поведението на Маккой не го потвърждаваше. Запазването на око и ухо в Овалния кабинет беше от жизненоважно значение. Добрите решения винаги се опират на добрата информация. Тоест той се нуждаеше от нея.
— Знаех, че ще се появиш — подхвърли Маккой. — Много ми е интересно, че този склад е под личния ти контрол.
— Той е обект на военноморското разузнаване — сви рамене Рамзи. — Преди моето назначение други са се грижили за него. И съвсем не е единственият, който е под наш контрол.
— Предполагам, че е така. Но сега май стават много повече неща, отколкото си склонен да признаеш. Какво ще кажеш за инцидента с Уилкърсън, шеф на бюрото ви в Берлин? Защо умря той?
Новината за този инцидент очевидно бе влязла в служебните сводки, но това съвсем не означаваше, че Рамзи трябва да потвърждава каквото и да било.
— Назначил съм разследване. Има вероятност причините да са лични, защото Уилкърсън е поддържал връзка с омъжена жена. Нашите хора ще изяснят въпроса.
— Искам да видя какво се съхранява в този склад.
Лицето й не изразяваше нищо. Нито враждебност, нито добронамереност.
— Какво ще докажеш?
— Просто искам да разбера за какво става въпрос.
— Убедена ли си?
Продължаваше да я наблюдава. Капризна уста, лице с формата на издължено сърце, около което се спускаха двете завеси на светлата й коса. Беше привлекателна жена и той неволно се запита дали малко ухажване би свършило работа.
— Чуй ме, Даян. Не ти трябва да се забъркваш в тези неща. Ще спазя нашата договорка, но трябва да го направя по моя си начин. Появата ти тук поставя нещата под заплаха.
— Не съм готова да оставя кариерата си в твои ръце.
Рамзи знаеше някои неща за живота й. Баща й беше успял да стигне до поста помощник-губернатор на Индиана, после успешно беше внесъл разцепление сред жителите на щата. Дали в момента не ставаше свидетел на наследствена непокорност? Може би. Нещата трябваше да се изяснят.
— Страхувам се, че в такъв случай се налага да действаш сама.
— Докато бъда убита ли? — подхвърли тя. По очите й личеше, че е схванала намека.
— Да съм казал подобно нещо?
— Не е нужно да го казваш.
Наистина не бе нужно. Но проблемът за ограничаване на щетите продължаваше да стои.
— Ето какво предлагам — въздъхна той. — Ще кажем, че е станало недоразумение. Пристигнала си тук на проучвателна мисия, но Белият дом и военноморското разузнаване не са постигнали съгласие относно информацията, която трябва да ти бъде предоставена. Достатъчно обяснение за командира на базата. Край на неудобните въпроси, които вече са поставени. А ние с теб ще си тръгнем заедно, доволни и щастливи.
— Не си играй с мен! — отсече Маккой, но поражението се прокрадна в очите й.
— Нищо не съм направил — защити се той. — Ти си тази, която върви с рогата напред.
— Заклевам се, че ще те съсипя, Лангфорд. Няма да ти позволя да си играеш с мен!
Рамзи реши, че най-добрата тактика е дипломацията. Поне за момента.
— Отново повтарям, че ще спазя моята част от договорката — спокойно рече той.
Малоун се зае с храната с истинско удоволствие, тъй като цял ден не беше слагал нищо в уста. Когато работеше в книжарницата, гладът го спохождаше в точно определен час. Но в момента, в който тръгнеше да изпълнява някоя оперативна задача, мисълта за ядене изчезваше неизвестно къде. Доста любопитна метаморфоза.
Разговорът на масата се въртеше около Херман и Диц Оберхойзер. Напрежението между дъщерите на Изабел беше повече от очевидно, а Малоун през цялото време държеше под око Улрих Хен. Някогашният гражданин на ГДР не обелваше нито дума, но слушаше с напрегнато внимание.
Беше ясно на всички, че Изабел дърпа конците. Независимо от настроението си дъщерите не си позволяваха да й противоречат. Или се съгласяваха с нея, или мълчаха. Вернер Линдауер почти не се обаждаше.
Малоун отказа десерта и реши да се прибере в стаята си.
В камината във фоайето пламтяха няколко големи цепеници, изпълващи въздуха с аромата на смола. Той спря да се наслади на топлината, а очите му попаднаха на три рисунки с молив на манастира, закачени на стените. Едната представляваше външна скица на кулите, недокоснати от времето. В долния й край личеше годината, през която е била направена: 1784-та. Останалите две показваха различни части от интериора. Арките и колоните във вътрешния двор не бяха голи, а покрити с красиви, издялани в камъка фигури, разположени на равно разстояние една от друга. Фонтанът в центъра беше изобразен в цялото му великолепие. Малоун неволно си представи забулените фигури на монасите под дългата колонада.
Последната рисунка изобразяваше вътрешността на храма, гледана иззад олтара. Именно оттам Малоун се беше промъкнал в гръб на стрелеца. Виждаше се една великолепна постройка от камък, дърво и стъкло — част от нея готическа, друга — римска. Колоните бяха покрити с деликатни и ненатрапчиви гравюри. Нямаха нищо общо с днешните руини. Погледът му се спря на бронзовата решетка около олтара, изпъстрена с каролингски орнаменти. Копие на онази, която беше видял в Аахен. Плочите на пода бяха непокътнати, покрити със сиво-черни сенки, които някога са били в различни окраски. И двете рисунки бяха от 1772 г.
Малоун пристъпи към рецепцията.
— Тези неща оригинали ли са? — махна към стената той.
— Висят тук от десетилетия — кимна администраторът. — Някога е бил много хубав манастир, но за съжаление отдавна вече не е така.
— Какво се е случило?
— Какво ли не. Войни, нехайство, природни стихии. Сградата е била безсилна срещу тях.
Преди да стане от масата, бе дочул Изабел да нарежда на Хен да махне труповете в храма. Сега немецът облече палтото си и изчезна в нощта.
Малоун пое по дървеното стълбище за втория етаж. Откъм входната врата лъхна студ. Беше потеглил насам без никакви дрехи, а тези, които бяха на гърба му, се нуждаеха от почистване. Влезе в малката баня, съблече ризата си и я изпра в емайлирания умивалник със сапунчето, което намери под крана. Простря я да съхне на радиатора и се погледна в огледалото.
Още от шестгодишен бе свикнал да носи долна фланелка и навикът му остана за цял живот.
И беше права. С какво друго наистина?
На вратата се почука. Той излезе от банята и отиде да отвори. На прага стоеше Кристел.
— Може ли да вляза?
Той отстъпи встрани и тихо затвори след нея.
— Искам да ти кажа, че изобщо не ми хареса случилото се днес. Затова дойдох тук. Предупредих мама да не те заблуждава повече.
— Но и ти правеше същото — отбеляза Малоун.
— Хайде да бъдем честни, искаш ли? Щеше ли да дойдеш в Аахен, ако ти бях казала, че вече съм направила връзка между завещанието и надписите?
Вероятно не, призна пред себе си той, но замълча.
— Едва ли — разчете изражението на лицето му тя.
— Всички вие поемате куп глупави рискове.
— Залогът е голям. Мама пожела да ти кажа нещо, но не пред Доротея и Вернер.
Той бе започнал да се чуди кога Изабел ще изпълни обещанието си да му предостави „дяволски важна информация“.
— Добре. Кой се опитва да ме убие?
— Човек на име Лангфорд Рамзи. Разговаряла е с него. Той е изпратил хората, които ни нападнаха в Гармиш, „Райхсхофен“ и Аахен. А също и днешните. Иска те мъртъв. Началник е на военноморското разузнаване. Мама успя да го заблуди, че е на негова страна.
— Това вече е новина — промърмори Малоун. — Излага живота ми на риск, за да ме спаси.
— Опитва се да ти помогне.
— Как? Като съобщава на Рамзи, че съм тук?
— Точно така — кимна Кристел. — Подготвихме нещата така, че и двамата да бъдат убити. Не очаквахме появата на другите двама. Те трябваше да стоят отвън. Според Улрих са били привлечени от стрелбата. — Поколеба се за момент и добави: — Радвам се, че си тук и си в безопасност, Котън. Искам да го знаеш.
Той се почувства като осъден на смърт, който крачи към бесилката, след като сам си е нахлузил примката.
— Къде ти е ризата? — попита тя.
— Когато човек живее сам, бързо се научава да се пере.
Усмивката й разведри напрегнатата атмосфера.
— Аз цял живот живея сама.
— Нали си била омъжена?
— На практика не сме живели заедно. Една от онези грешки, които се поправят по най-бързия начин. Прекарахме няколко прекрасни уикенда и това май беше всичко. А ти колко време си бил женен?
— Почти двайсет години.
— Деца?
— Един син.
— На теб ли е кръстен?
— Казва се Гари.
Този път паузата беше лишена от напрежение.
Кристел беше с дънки, сива риза и тъмносиня жилетка. Той все още я виждаше завързана за колоната. Разбира се, женските лъжи не бяха някаква новост. Бившата му съпруга го беше лъгала години наред кой е бащата на Гари. Стефани лъжеше по необходимост. Дори майка му, криеща в душата си вулкан от емоции, го беше излъгала за баща му. Добре й беше със спомените, които бе предпочела да запази. Но за него не беше така. Той отчаяно искаше да го опознае. Не мита, не легендата и спомените, а живия човек.
Изведнъж се почувства съсипан от умора.
— Време е за сън.
Тя заобиколи лампата, която светеше до леглото. Преди да й отвори, той беше загасил осветлението в банята. Кристел сложи веригата на вратата и изгаси лампата. В стаята се възцари пълен мрак.
— Прав си, време е — прошепна тя.
Доротея открехна вратата точно навреме, за да зърне как сестра й влиза в стаята на Котън Малоун. След вечерята майка им бе разменила няколко фрази с Кристел, а после Улрих бе излязъл да изпълни заповед, за която всички се досещаха. А каква бе ролята, отредена за нея? Очевидно се очакваше да се сближи със съпруга си, тъй като им бяха отредили стая с едно-единствено, при това доста тясно легло. Тя се опита да промени ситуацията и отиде да попита съдържателя дали има други свободни стаи, но той каза „не“.
— Не е чак толкова зле — подхвърли Вернер.
— Зависи какво разбираш под „зле“ — жлъчно отвърна тя.
На практика положението беше доста забавно. И двамата се държаха като гимназисти на първа среща. От една страна, беше комично, от друга, не. Тясното помещение не й позволяваше да избегне натрапчиво познатата миризма на неговия афтършейв, тютюна му за лула и вечната му дъвка. Комбинацията от аромати й напомняше, че този човек не е част от безличното множество мъже, с които се беше забавлявала напоследък.
— Прекалено е, Вернер. И твърде бързо.
— Мисля, че нямаш кой знае какъв избор.
Той стоеше до прозореца със скръстени ръце. Тя все още беше объркана от поведението му в църквата.
— Мислиш ли, че онзи тип в храма действително щеше да ме застреля?
— Като нищо. В момента, в който гръмнах колегата му, той побесня и беше способен на всичко.
— Много лесно уби онзи човек.
— Не беше лесно, но трябваше да бъде направено — поклати глава той. — Все едно застрелях елен.
— Не съм подозирала, че си толкова смел.
— През последните няколко дни разбрах доста неща за себе си.
— Онези в църквата се държаха твърде глупаво. Мислеха само за парите, които ще получат — въздъхна Доротея. Също като жената в манастира, добави наум тя. — Нямаха никакви причини да ни се доверяват и все пак го сториха.
Устните му се превърнаха в тънка черта.
— Защо не приемеш очевидното?
— Мисля, че не е времето и мястото да обсъждаме личния си живот.
Веждите му учудено се повдигнаха.
— Точно сега му е времето. Предстои да вземем наистина важни решения.
Отчуждението през последните години се беше отразило на способността й да усеща лъжите му, дори и най-невинните. Беше го оставила да си живее живота и сега си плащаше.
— Какво искаш, Вернер?
— Същото, което и ти. Пари, власт, сигурност. Твоите права по рождение.
— Но те са мои права, а не твои!
— Интересни права, няма що. Дядо ти е бил нацист, боготворил е Хитлер.
— Не е бил нацист! — разпалено възрази тя.
— Но е помагал на злото, причинявано от нацистите. Улеснявал ги е да убиват хора.
— Това вече е прекалено!
— Ами абсурдните му арийски теории? Предполагаемият ни произход? Специалната господстваща раса, появила се от специално място? На Химлер тези глупости много му допадали. Наливали вода в мелницата на нацистката пропаганда.
В главата й се блъскаха тревожни мисли. За нещата, които й беше разказала майка й, за други, които лично беше чувала още като дете. Дядо й беше изповядвал дясна философия и категорично беше отказал да критикува Третия райх. От друга страна, баща й поддържаше тезата, че следвоенна Германия с нищо не е по-добра от онази преди войната. За него престъпленията на Хитлер бледнееха пред разделянето на страната след края на Втората световна война. Всичко това означаваше, че майка й е права. Историята на фамилията Оберхойзер наистина трябваше да бъде погребана и забравена.
— Налага се да пипаш много внимателно — прошепна Вернер.
В тона му имаше нещо обезпокояващо. Какво всъщност знаеше този човек?
— Може би ти е по-лесно да успокояваш съвестта си, като ме вземаш за глупак — подхвърли той. — Може би е извинение за съсипания ни брак.
Тя замълча, напомняйки си, че мъжът й е майстор в залагането на капани.
— Но аз не съм глупак.
— Какво знаеш за Кристел? — любопитно го погледна тя.
— Знам, че в момента е при Малоун — махна към вратата той. — Разбираш ли какво означава?
— Обясни ми.
— Кове нов съюз. Малоун е свързан с американците и точно затова майка ти се спря на него. Може да ни свърши много работа. Как иначе ще стигнем до Антарктида? В момента Кристел изпълнява нейната заповед.
Беше прав.
— Я ми кажи, Вернер, ще се радваш ли на евентуалния ми провал?
— Ако беше така, нямаше да съм тук. Просто щях да те оставя да се провалиш.
Умишлено безразличният му тон я накара да застане нащрек. Той със сигурност знаеше повече, отколкото споделяше.
С мъка потисна тръпката, която разтърси тялото й, и внезапно усети влечение към този мъж, който беше по-скоро непознат, отколкото съпруг.
— А ти какво изпита, когато уби онзи човек в хижата? — попита на свой ред той.
— Облекчение — процеди през стиснати зъби Доротея.
— Ние трябва да победим, Доротея — промълви след кратката пауза той. — Ако за тази цел се налага да си сътрудничим с майка ти и сестра ти, ще го направим. Не можем да позволим на Кристел да поеме издирването в свои ръце.
— Ти и мама работите заедно от доста време насам, нали?
— Тя страда по Георг не по-малко от нас. Той беше бъдещето на тази фамилия. Без него е заплашено цялото й съществуване. Други наследници на Оберхойзер просто няма.
Тя го погледна в очите, за да се увери, че е разбрала правилно.
— Не говориш сериозно!
— Ти си само на четирийсет и осем. Все още можеш да родиш дете.
Вернер пристъпи към нея и нежно я целуна по врата. Тя се завъртя и го зашлеви.
— Прекомерни емоции, склонност към насилие — усмихна се той. — У теб все пак има нещо човешко.
По челото й избиха капчици пот, въпреки че в стаята съвсем не беше топло. Нямаше никакво намерение да го слуша повече и се обърна към вратата. Той направи скок напред, сграбчи китката й и я завъртя към себе си.
— Няма да стане! Този път няма да ми избягаш!
— Пусни ме! — извика тя, но в гласа й се прокрадна несигурност. — Ти си отвратителен! Повръща ми се само като те гледам!
— Майка ти ясно даде да се разбере, че ако направим бебето, всичко отива за теб. — Ръцете му грубо я притеглиха. — Чуваш ли ме, жено? Всичко! Кристел не се нуждае нито от деца, нито от съпруг. Но ако и тя е получила подобна оферта? Забрави ли къде се намира в момента?
Лицето му беше на сантиметри от нейното.
— Помисли малко! В желанието си да разбере какво се е случило със съпруга й Изабел ви е настроила една срещу друга. Но най-голямото й желание е да продължи рода. Фамилията Оберхойзер притежава пари, високо положение в обществото, многобройни активи. Но й липсват наследници.
Тя се освободи от ръцете му. Прав беше. Кристел беше с Малоун. А майка й наистина не заслужава доверие. Дали не бе направила същото предложение и на сестра й?
— Ние имаме едно голямо предимство — подхвърли Вернер. — Нашето дете ще бъде законно.
Доротея изпита отвращение към себе си, но мръсникът имаше право.
— Предлагам да започваме — рече той, ухили се многозначително и я притегли към себе си.
Стефани беше малко объркана. Дейвис реши да останат за през нощта и ангажира обща стая.
— Обикновено не съм от момичетата, които отиват на хотел още при първата среща — подхвърли тя, докато той отваряше вратата.
— Не знам. Чувал съм, че си лесна.
— Иска ти се, а? — Плесна го по тила тя.
Той се обърна да я погледне.
— Ето ни в луксозен хотел, цели четири звезди, А първата ни среща беше снощи, в една скована от студ гора. На всичкото отгоре стреляха по нас. Със сигурност сме станали по-близки.
— Не ми напомняй — усмихна се тя. — Между другото много ми хареса деликатният ти подход към Скофилд. Той веднага се хвана и те почувства близък.
— Скофилд е един арогантен и егоистичен всезнайко.
— Който е бил там през седемдесет и първа и знае повече от теб и мен.
Дейвис се просна на широкото легло, покрито с кувертюра на цветя. Стаята сякаш беше излязла от кориците на лъскаво списание. Хубави мебели, елегантни пердета, обстановка като в някое английско или френско имение. Тя изпита силно желание да изпробва дълбоката вана. За последен път се беше къпала вчера сутринта, в Атланта. Така ли се чувстваха и нейните агенти?
— Президентски апартамент — промърмори Дейвис. — Най-доброто, което могат да ни предложат. Цената му е далеч над признатите разходи на държавните служители, но ти напълно го заслужаваш.
Стефани потъна в едно от плюшените кресла и качи краката си на малкото столче, облечено в същата материя.
— След като ти можеш да приемеш подобен вид общуване, ще мога и аз — обяви тя. — Но имам чувството, че едва ли ще имаме много време за сън.
— Той е тук, усещам го — промърмори Дейвис.
Тя не беше толкова сигурна, но и нейният стомах се свиваше от някакво особено и доста неприятно чувство.
— Скофилд се намира в апартамента „Уортън“ на шестия етаж, където отсяда всяка година — добави Дейвис.
— От рецепцията ли измъкна тази информация?
— Да. Момичето там също не го харесва.
Дейвис измъкна от джоба си брошурата на конференцията.
— След малко ще оглави обиколката на „Билтмор“, а утре сутринта отива на лов за глигани.
— Ако нашият човек е тук, със сигурност ще има богат избор от възможности за удар. Включително и през нощта, в апартамента на Скофилд.
Стефани наблюдаваше лицето на съветника. Обичайната му безизразност беше изчезнала, заменена от нетърпение. Обзета от мрачно любопитство, тя подхвърли:
— Какво ще направиш, когато най-сетне се изправиш срещу него?
— Ще го убия.
— Ще бъде престъпление.
— Може би. Съмнявам се, че ще се предаде без бой.
— Ти много ли я обичаше?
— Мъжете не бива да бият жените.
Тя се запита към кого се обръща. Към нея? Към Милисънт? Или към Рамзи?
— Досега не бях в състояние да направя нищо, но вече не е така — добави той и лицето му потъмня. — А сега ми кажи за разговора си с Даниълс. Какво не трябва да знам?
Отдавна очакваше този въпрос.
— Става дума за колежката ти. — Сбито обясни къде е заминала Даян Маккой, замълча за момент, после тихо добави: — Той ти вярва, Едуин. Много повече, отколкото предполагаш.
Веднага забеляза, че Дейвис се досети и за думите, които не бе изрекла:
— Няма — тръсна глава той.
— Не можеш да го убиеш, Едуин. Трябва ни жив, за да пипнем Рамзи. В противен случай мръсникът ще се измъкне.
— Знам — мрачно въздъхна той и се изправи. — Трябва да вървим.
Отбиха се на рецепцията и си взеха билети за предстоящата обиколка на свещи.
— Добре ще е да се държим в близост до Скофилд, независимо дали това ще му хареса, или не — предупреди я Дейвис.
Чарли Смит се присъедини към нощната обиколка на имението. С билета за събитието се бе сдобил още когато се регистрира за конференцията — под чуждо име, разбира се. В магазинчето за сувенири се осведоми, че от ноември до Нова година в имението се провеждат така наречените „магически нощи“, по време на които посетителите могат да се насладят на замъка на светлината на свещите и пламтящите камини, празнична украса и различни концерти на живо. Броят на участниците в тези събития беше ограничен. Особено за последната обиколка тази вечер, която беше запазена само за делегати на конференцията.
От хотела ги превозиха с два автобуса. По негова преценка бяха около осемдесет души. Той беше облечен като повечето от тях — с топли дрехи, вълнено палто и тъмни обувки. По пътя завърза разговор с някакъв делегат. Обсъждаха „Стар Трек“.
— Дръжте се в близост до мен — прикани събралите се Скофилд, изправил се на главния вход. — Чака ви голямо забавление.
Групата влезе в имението през широк портал от ковано желязо. В програмата пишеше, че всяко помещение в огромния замък ще бъде украсено за Коледа по начина, по който го е направил Джордж Вандербилт през 1885 г., когато празненствата са се провели за пръв път. Традицията продължаваше и до днес.
Смит с нетърпение очакваше началото на спектаклите. Този в замъка. И другия, лично неговия.
Малоун се събуди. Голото тяло на Кристел беше притиснато в неговото. Погледна часовника си. 0:35 ч. Нов ден, нов късмет. Петък, 14 декември.
Беше спал два часа.
Обзе го приятно чувство на задоволство. От доста време не беше правил подобни упражнения. В съзнанието му изплуваха различни картини. Рамкираните рисунки във фоайето. Църквата, каквато е била през 1772 г.
После отговорът се появи. Без усилие, изненадващо леко, сякаш отдавна беше кротувал в главата му. Същото му се беше случило и преди две години, в замъка на Касиопея Вит. Замисли се за нея. В последно време го посещаваше рядко. Къде е сега? В Аахен беше близо до мисълта да потърси помощта й, но след това реши да се оправя сам. Лежеше неподвижно и мислеше за милиардите възможности, които предлага животът. Продължаваше да се тревожи от бързината, с която бе взел решение относно Кристел.
Но ето че тя му бе помогнала. Бе разбрал за какво става дума. Какво е наследството на Карл Велики.
Вече знаеше края.
Стефани и Дейвис последваха групата в огромното преддверие с високи стени и многобройни каменни арки. Вдясно се виждаше просторна зимна градина с остъклен покрив. Около фонтана от мрамор и бронз белееха лехи с красиви „коледни звезди“. Топлият въздух беше наситен с миризмата на канела и свежа зеленина.
Една жена в автобуса им бе обяснила, че обиколката на свещи се нарича още Празник на светлината и разкрива цялото кралско великолепие на разкошния замък. Невидим хор изпълняваше весели коледни песнички, точно както обещаваше програмата. Гардероб нямаше и Стефани разкопча палтото си. Бяха в опашката на групата, далеч от очите на Скофилд, който очевидно се вживяваше в ролята на гид.
— Целият замък е на наше разположение — обяви професорът. — Вече е традиция за конференцията. Двеста и петдесет стаи, трийсет и четири спални, четирийсет и три бани, шейсет и пет камини, три кухни и покрит плувен басейн. Сам се изненадвам на паметта си… — Той се засмя на собственото си остроумие. — Ще ви придружа навсякъде, ще ви покажа най-интересните неща. После отново ще се върнем тук и ще имате половин час за разходка, преди автобусите да ни върнат в хотела. — Кратка пауза. — Предлагам да започваме.
Скофилд поведе групата по дълга поне трийсет метра галерия, стените на която бяха украсени с копринени гоблени и вълнени килими, изтъкани според думите му някъде около 1530 г. в Белгия.
Посетиха внушителната библиотека с венециански таван, в която се съхраняваха двайсет и три хиляди тома, а от там се прехвърлиха в музикалния салон, в който имаше прекрасна литография на Дюрер. Накрая влязоха в импозантна банкетна зала с френски килими, орган и маса за хранене от масивен дъб, край която можеха да се поберат шейсет и четири души. Тук осветлението беше ограничено само до свещите, пламъците на огъня в камината и мигащите лампички на коледната елха.
— Това е най-голямото помещение в замъка — обяви Скофилд. — Дължината му е двайсет и четири метра, широчината четиринайсет, а сводът му се издига на повече от двайсет метра височина.
Огромната елха се издигаше почти до тавана, украсена с играчки, гирлянди, позлатени топки и сухи цветя. От органа звучеше празнична музика. Стефани се приближи до Дейвис, който беше застанал до голямата маса.
— Какво има? — прошепна тя.
Дейвис махна с ръка към старите оръжия, окачени над камината, сякаш искаше да изрази възхищението си.
— Нисък и строен мъж с тъмносин панталон, ленена риза и вълнено палто с кадифена яка. Точно зад нас.
Тя пристъпи към камината и започна да разглежда релефната полица над нея, наподобяваща орнамент от старогръцки храм.
— Наблюдава Скофилд — подхвърли Дейвис.
— Както всички останали — отбеляза тя.
— Не говори с никого, на два пъти погледна през прозорците. Потърсих погледа му просто да видя какво ще се случи. Той веднага извърна глава. Струва ми се доста напрегнат.
Тя махна с ръка към бронзовите канделабри над главите им. Скофилд обясняваше какво означават флаговете, окачени високо на стената. Принадлежали на тринайсетте колонии преди Американската революция.
— Нямаш никакви идеи, нали? — подхвърли тя.
— Имам предчувствие. Пак гледа през прозорците. Нали сме дошли да се запознаем с вътрешността на сградата, а не с градината?
— Имаш ли нещо против да се уверя лично?
— Моля.
Тя заобиколи елхата и с небрежна походка се насочи към групата туристи до слабия мъж. На пръв поглед поведението му беше съвсем нормално. Но наистина не сваляше очи от Скофилд, въпреки че професорът беше потънал в оживен разговор с неколцина души около себе си. В един момент мъжът обърна гръб на елхата, която излъчваше свеж боров аромат, хвърли нещо в кошчето за боклук и излезе през вратата, която водеше към следващата зала.
Стефани изчака малко и го последва. Дребният мъж се разхождаше в билярдна зала със строго, чисто мъжко обзавеждане. Тук всичко напомняше на благороднически клуб от XIX век — дъбова ламперия, гипсов таван, дебели ориенталски килими в убити тонове. Обектът спря пред стена с множество литографии. Но веднага си пролича, че вниманието му не е насочено към тях.
Стефани се наведе над кошчето и с едно бързо движение измъкна предмета, който лежеше най-отгоре. После се оттегли обратно в банкетната зала и разтвори длан.
Оказа се, че държи кутийка от кибрит. От двете й страни беше изписана рекламата на грил-ресторант „Рутс Крис“. В Шарлот, Северна Каролина.
Малоун се отказа от намерението да заспи, измъкна се изпод дебелата завивка и напусна леглото. Беше решил да слезе във фоайето и отново да разгледа старите рисунки на стената.
— Къде отиваш? — събуди се Кристел.
— Да проверя нещо — промърмори той и вдигна панталоните си от пода.
— Значи си открил нещо — кимна тя, седна в леглото и запали нощната лампа. — Какво?
Голотата й не притесняваше нито нея, нито него. Той дръпна ципа на панталона и навлече ризата, без да си прави труда да обува обувките си.
— Чакай! — напрегнато прошепна тя, скочи от леглото и се огледа за дрехите си.
Фоайето тънеше в полумрак. Осветлението, доколкото го имаше, идваше от аплиците на стената и от жарта в широкото огнище. На рецепцията нямаше никой, ресторантът беше затворен. Малоун пристъпи към рисунката на стената и щракна електрическия ключ.
— Тази е от 1772 година. Тогава църквата е била в далеч по-добро състояние. Да забелязваш нещо?
Кристел пристъпи по-наблизо и вдигна глава.
— Прозорците са непокътнати. Има статуи. Решетката около олтара е също като в Аахен.
— Не е това.
Изпитваше истинско удоволствие от факта, че най-сетне е на крачка пред нея. А също и от тънкия кръст, стройните бедра и къдриците на свободно падащата й руса коса. Тя протегна ръка и докосна стъклото. Под блузката се очертаха фините прешлени на гръбначния й стълб.
— Подът! — прошепна тя и се обърна да го погледне.
Светлокафявите й очи възбудено блестяха.
— Обясни ми — рече той.
— Плочите са подредени по точно определен начин, въпреки че не се вижда много добре.
Беше права. Рисунката беше направена от ъгъл, акцентиращ върху височината на стените и арките. Но той вече го беше забелязал. Тъмни линии разделяха светлите плочи, на пода всеки квадрат застъпваше следващия. Познато подреждане.
— Дъска за дама с девет пула — прошепна той. — Не можем да бъдем сигурни, докато не проверим на място, но съм убеден, че е така.
— Няма да е лесно — поклати глава тя. — Пълзях по този под и трябва да ти кажа, че от него не е останало почти нищо.
— Част от ролята?
— Идеята не беше моя, а на майка ми.
— А ние не можем да откажем на мама, така ли?
— Не можем — кимна с лека усмивка Кристел.
— Това е втората дъска за дама след онази в Аахен.
— Тази църква е била построена от Айнхард — кимна Малоун. — Години по-късно е скрил наследството на Карл, а двата храма са били ключът към него. По всяка вероятност този трон е бил в Аахен и именно той е помогнал на дядо ти да направи връзката. Ние също ще го сторим. Обърни внимание на долния десен ъгъл — махна към рисунката той. — На пода, в близост до централната пътека, около която би трябвало да са плочите на дъската. Какво виждаш?
Кристел напрегна взор.
— На пода сякаш е издълбано нещо. Трудно ми е да определя какво е, линиите са твърде преплетени. Прилича ми на малък кръст с някакви букви. Мога да различа R и L, но другите са изтрити.
Малоун забеляза как лицето й се озарява от прозрението.
— Това е част от подписа на Карл! — възбудено прошепна Кристел.
— Трудно е да се каже — поклати глава Малоун. — Има само един начин да проверим дали е така.
Стефани откри Дейвис и му показа кибрита.
— Съвпаденията стават твърде много — промърмори той. — Този човек не е участник в конференцията, а просто дебне жертвата си.
Убиецът действително беше самоуверен и нагъл. Сам, пред очите на всички, без помощ отникъде — за това действително се искаше кураж. Особено за човек, който беше убил поне трима души през последните четирийсет и осем часа. Освен ако…
Дейвис се обърна и тръгна към билярдната.
— Едуин!
Участниците в обиколката се бяха разпръснали из банкетната зала, а Скофилд вече ги насочваше към следващата забележителност. Стефани поклати глава и тръгна след тях. Дейвис си пробиваше път между масите за билярд, насочвайки се към дребния мъж, който се беше изправил пред голямата камина, украсена със свежи борови клонки. Пред нея беше просната меча кожа. В залата вече имаше неколцина участници, а останалите всеки момент щяха да се присъединят.
— Хей, вие! — подвикна Дейвис.
Мъжът се обърна и инстинктивно отстъпи крачка назад.
— Да, вие! — кимна съветникът и с твърд глас добави: — Трябва да поговоря с вас!
Мъжът се стрелна напред и го изблъска от пътя си. Ръката му потъна под палтото.
— Едуин! — изкрещя Стефани.
Дейвис беше видял движението и бързо приклекна зад близката билярдна маса. Тя измъкна пистолета си и го насочи към непознатия.
— Не мърдай!
Хората в залата видяха оръжието. Една жена изпищя. Мъжът изчезна през отворената врата.
Дейвис се изправи и се втурна след него.
Малоун и Кристел напуснаха хотела. Небето беше покрито с ярки звезди, обливащи смълчаното селце с бледото си сияние. Въздухът беше чист и студен.
Кристел беше открила две електрически фенерчета в едно от шкафчетата на рецепцията. Малоун усети прилив на нови сили. Току-що се беше любил с една изключително красива жена, на която не се доверяваше изцяло, но не бе успял да й устои. Кристел беше прибрала косата си нагоре, но няколко къдрици все пак се спускаха от двете страни на нежното й лице. По неравния терен играеха сенки. В сухия въздух се долавяше миризмата на дим. Двамата поеха нагоре по тясната неутъпкана пътека и не след дълго стигнаха до манастирския портал. Срязаната верига беше на мястото си, създавайки впечатление за заключена врата. Хен си беше свършил работата.
Малоун свали веригата. Посрещна ги дълбоката тишина, която не можеше да бъде нарушена нито от нощта, нито от вековете. Двамата запалиха фенерчетата си, прекосиха тъмния вътрешен двор и влязоха в църквата. Той имаше чувството, че се намират в огромен фризер, толкова беше студено.
По-рано не беше обърнал внимание на подовата настилка, но сега насочи цялото си внимание към нея. Фугите между плочите бяха доста широки и груби, запълнени с мъх. Повечето плочи бяха напукани или счупени, а на места липсваха цели парчета, заместени от замръзнала пръст. Прозрението го прониза чак до костите. За всеки случай си беше взел пистолета заедно с няколко резервни пълнителя.
— Дъската е тук — подхвърли той. — Трудно се забелязва, защото липсва голяма част от нея.
Вдигна глава към мястото на хора в галерията — там, където няколко часа по-рано беше стояла Изабел в компанията на Хен.
— Ела.
Поеха нагоре по стълбите. Отгоре се виждаше много подобре. Напрегнаха взор към пода на храма. Ако всички плочи бяха там, те без съмнение биха оформили игралната дъска за дама.
Той насочи лъча на фенерчето към центъра на дъската.
— Признавам, че Айнхард е бил изключително прецизен. Тя е там, в средата на пътеката.
— Страшно вълнуващо — промълви Кристел. — Точно така е постъпил дядо.
— Да слезем долу и да видим какво ще открием.
— Чуйте всички! — повиши тон Стефани, опитвайки се да установи контрол. Няколко глави се извърнаха към нея, в залата се възцари тишина.
— Какво става тук? — извика Скофилд, появил се от банкетната зала.
— Доктор Скофилд, моля ви да изведете хората през главния вход. Там трябва да има охрана. Обиколката приключи!
Пистолетът в ръката й придаваше допълнителна тежест на заповедта. Нямаше време да проверява дали Скофилд ще я изпълни и Стефани хукна след Дейвис. От билярдната се озова в някакъв слабо осветен коридор. Табелата на стената информираше, че от тук се отива в ергенското крило. Вдясно се виждаха две сравнително малки помещения, а вляво някакво стълбище. Липсата на украса сочеше, че то най-вероятно е предназначено за прислугата. До слуха й долетяха отдалечаващи се стъпки. Бързи, потъващи надолу.
Тя се понесе след тях.
Малоун се взря в плочите в средата. Макар напукани и покрити с мъх, повечето от тях бяха на мястото си. Лъчът на фенерчето попадна върху централния камък и той се наведе да го разгледа. Върху него се очертаваха едва забележими линии. Прекъснати от многобройни пукнатини, те представляваха нещо като триъгълник, а в краищата им личаха две избледнели букви — K и L.
— Може да бъде единствено знакът на Карл — обяви Кристел, приклекнала до него.
— Трябва ни лопата.
— Отзад има барака за инструменти. Видяхме я, преди да се появим тук вчера сутринта.
— Ще идеш ли да провериш?
Младата жена забързано се отдалечи, а той се наведе над замръзналата земя. Дали Херман Оберхойзер бе открил нещо тук? Според Изабел първото му посещение в този манастир било в края на трийсетте, малко преди да отпътува за Антарктика. За втори път бил тук в края на петдесетте, а съпругът й се появил някъде през седемдесетте.
Нима тези хора не бяха открили нищо?
По околните стени пробяга светлина, после Кристел се появи с лопата в ръка. Той я пое, подаде й фенерчето и натика железния ръб между плочите. Земята се оказа твърда като бетон, точно както предполагаше. Той вдигна лопатата и с всичка сила я заби във фугата. След няколко подобни удара почвата най-после започна да се рони.
Той заби ръба максимално дълбоко и успя да го подпъхне под дебелата плоча. После натисна дървената дръжка с цялата тежест на тялото си. Повтори операцията и от другите краища. Плочата най-сетне помръдна. Той пъхна лопатата максимално навътре и натисна дръжката като лост.
— Дръж така! — задъхано заповяда Малоун.
Кристел хвана лопатата, а той се отпусна на колене и започна да рови пръстта отдолу. Фенерчетата лежаха до него. Той вдигна едното от тях и насочи лъча в процепа. Не се виждаше нищо друго освен пръст.
— Нека опитам оттук — обади се Кристел и започна да нанася силни удари с острието на лопатата по замръзналата земя.
Напредваше бавно, но все пак напредваше. После лопатата звънна в нещо твърдо. Кристел я отмести, а той започна да разрива с две ръце. След известно време напипа нещо. На пръв поглед приличаше на обикновен камък, но при внимателно вглеждане личеше, че става въпрос за хоризонтална плоча с гладка повърхност. Котън избърса с длани последните остатъци от пръстта. Пред очите му бавно изплува подписът на Карл Велики, издълбан ясно и отчетливо в камъка. След още няколко минути Малоун започна да проумява, че пред него се намира каменен реликварий с размери четирийсет на двайсет и пет сантиметра. Облечените му в ръкавиците пръсти бързо напипаха долния край на сандъчето. Височината му не надминаваше петнайсет сантиметра. Пъхна ръцете си под него, напрегна мускули и го измъкна. Кристел коленичи до него.
— От времето на Каролингите — констатира тя. — Личи от формата, от гравюрите, от мрамора. И от подписа, разбира се.
— Отстъпвам ти честта да го отвориш.
Тя се усмихна, сграбчи горната част на камъка и я вдигна. Реликварият покорно се раздели на две. В долната му половина лежеше омаслена кожена торба.
Малоун предпазливо извади и развърза шнура, който я пристягаше.
Кристел насочи фенерчето.
Стефани преодоля поредицата от десни завои на стълбището и се озова в подземието на замъка. Дейвис я чакаше долу.
— Много се забави — промърмори той и издърпа пистолета от ръката й.
— Какво си намислил?
— Вече ти казах. Ще го гръмна този нещастник.
— Но ние дори не знаем кой е той, Едуин!
— Достатъчно е, че побягна, когато ме видя.
Явно трябваше да поеме контрола, точно както я беше посъветвал Даниълс.
— Нима мислиш, че те е познал? Снощи никой не ни видя, нито пък ние видяхме него.
— Нямам отговор, Стефани. Но със сигурност ме позна.
Бягството на непознатия действително беше подозрително, но все още не означаваше смъртна присъда. Зад тях се разнесоха стъпки и пред тях се появи униформен пазач. При вида на пистолета в ръката на Дейвис се опита да реагира, но Стефани светкавично измъкна картата си.
— Ние сме федерални агенти — извика тя. — Оттук избяга човек, от когото се интересуваме. Колко изхода има?
— На противоположния край има още едно стълбище плюс няколко врати от външната страна на сградата.
— Можете ли да ги покриете?
Пазачът се поколеба за момент, после, очевидно решил, че двамата срещу него не са престъпници, измъкна радиостанцията от колана си и даде съответните разпореждания.
— Този човек трябва да бъде заловен — настоя Стефани. — Сложете хора отвън, в случай че реши да се измъкне през някой прозорец.
Мъжът кимна, изрече още няколко думи в микрофона и добави:
— Групата вече е в автобусите. Сградата е празна, ако не броим вас.
— И него — изръмжа Дейвис и се обърна.
За съжаление пазачът не беше въоръжен. Стефани забеляза, че от джобчето на ризата му стърчи една от листовките, които носеха повечето от участниците в обиколката.
— Там има ли план на етажа? — посочи тя.
— Да, има планове на всичките четири — кимна мъжът и й подаде брошурата. — Тук сме в приземието. Помещения за почивка, кухни, стаи за прислугата, складове. Много места за криене.
Информацията не беше от най-приятните.
— Свържете се с местната полиция, а после заемете позиция на стълбището. Внимавайте, защото този тип може да се окаже опасен.
— Но не сте сигурни, така ли?
— Там е работата, че не сме сигурни в нищо.
В торбата имаше книга и някакъв бледосин плик. Малоун протегна ръка и извади книгата.
— Остави торбата на пода — промърмори той и посегна за фенерчето.
Кристел внимателно издърпа плика. В него имаше два листа, изпълнени с едър мъжки почерк. На немски.
— Това е почеркът на дядо — прошепна тя. — Познавам го от записките му.
Стефани забърза след Дейвис. Настигна го на мястото, където коридорът предлагаше избор: наляво и направо. През остъклената врата се виждаше някакъв склад за хранителни продукти. Бързата справка с картата показа, че коридорът свършва при главната кухня. До слуха й достигна звук. Отляво. Според плана разклонението водеше към спалните за прислугата и нямаше връзка с другите части. Задънена улица.
Дейвис пое по дългия коридор вляво. По посока на звука. Минаха покрай фитнес зала с успоредка, халки, медицински топки и машина за гребане. Вдясно се виждаше плувен басейн. Всичко беше покрито с бели керамични плочки, включително таванът. Прозорци липсваха. Осветлението идваше от ярки електрически тела. Вода нямаше.
Някаква сянка се мярна отвъд басейна, в близост до втория изход. Двамата поеха по оградената с перила пътека. Водеше Дейвис. Тя направи бърза справка с картата.
— Това е единственият изход за помещенията оттатък. С изключение на главното стълбище, което, да се надяваме, вече е покрито от охраната.
— Значи го пипнахме. Той трябва да се върне оттук.
— Или той е пипнал нас.
Дейвис хвърли кос поглед към картата, бутна вратата и се спусна по няколкото стъпала. После й върна пистолета.
— Ще го чакам. Коридорът прави пълен кръг и завършва тук.
Стомахът й се сви от неприятно предчувствие.
— Това е лудост, Едуин.
— Ти само го изтласкай насам — промърмори съветникът и десният му клепач започна да трепери. — Така трябва. Просто го изпрати към мен.
— Какво мислиш да направиш?
— Ще бъда готов.
Тя кимна, търсейки точните думи. После изведнъж усети колко е силно желанието му.
— Добре.
Той се върна обратно по стъпалата. Стефани тръгна наляво. Не след дълго пред очите й се появи главното стълбище, което водеше нагоре. Охраняваше го униформен пазач, който поклати глава да покаже, че никой не се е появявал. Тя кимна и му направи знак, че ще продължи наляво.
Двата извити коридора без прозорци я отведоха в дълго правоъгълно помещение, пълно със стари вещи и десетки черно-бели фотографии. Стените бяха покрити с цветни колажи. Залата на Вси светии. Тя си спомни за една бележка в пътеводителя, в която се споменаваше за стените, изрисувани от гостите на празника някъде през 20-те години. После зърна дребния мъж, който си пробиваше път сред експонатите към втората врата в дъното.
— Стой!
Мъжът продължи.
Тя се прицели и стреля. Ушите й писнаха от трясъка. Куршумът попадна в стената. Не искаше да го улучи, а само да го сплаши. Но непознатият профуча през вратата и избяга. Тя го последва.
Беше го видяла съвсем бегло и не знаеше дали е въоръжен. Прекоси някаква стая за почивка и се озова в зала за боулинг, оборудвана с две алеи от полирано дърво, топки и кегли. В края на XIX век сигурно е било връх на лукса.
Стефани реши да опита нещо друго.
— Няма смисъл да бягаш — извика тя. — Сградата е блокирана, всички изходи се охраняват.
Мълчание.
Вляво се появиха редица от врати, водещи към малки съблекални. Тя си представи как дамите и господата отпреди един век се преобличат в спортни екипи. Коридорът пред нея свършваше при басейна, където чакаше Дейвис. Беше направила пълен кръг.
— Покажи се — отново извика тя. — Няма как да излезеш от тук.
Усещаше, че мъжът е наблизо. Внезапно нещо помръдна. От вратата на отсрещната съблекалня излетя кегла за боулинг, която свирна във въздуха като странен бумеранг.
Стефани се наведе. Кеглата удари стената над главата й и изтрака на пода. Мъжът профуча покрай нея и изчезна. Стефани хукна след него. В края на коридора спря и се огледа. Нищо. Понесе се към стъпалата, които водеха към басейна. Дребният мъж беше отсреща, откъм плитката страна. Тичаше към вратата на фитнеса. Тя вдигна пистолета и се прицели в краката му. Миг преди да натисне спусъка, Дейвис излетя през вратата и скочи върху беглеца.
Вкопчени едно в друго, телата им строшиха дървения парапет около басейна и паднаха на дъното. Разнесе се глух тътен.
— Майка ти твърди, че второто посещение на Херман тук е станало в началото на 50-те — подхвърли Малоун. — Тогава трябва да е бил някъде около трийсетгодишен, нали?
— Роден е през 1921-ва — кимна Кристел. — Умрял е на петдесет.
— Което означава, че Херман Оберхойзер е върнал обратно намереното, за да може синът му да продължи да търси.
— Дядо ми беше човек със странно мислене. През последните петнайсет години от живота си той не напусна „Райхсхофен“. Накрая вече не ни познаваше. Почти не разговаряше с мен.
Малоун си спомни още детайли от историята на Изабел.
— Майка ти казва, че Диц се е появил тук след смъртта на Херман. Но книгата си е на мястото, което означава, че не е открил нищо. — Значението на тези думи моментално проблесна в съзнанието му. — Наистина е тръгнал за Антарктида, без да знае каквото и да било.
— Разполагал е с картите на дядо — поклати глава Кристел.
— Нали ги видя? Към тях няма никакви обяснителни бележки. В Аахен сама каза, че картите нямат стойност без съответните обяснения.
— Разполагал е с тетрадките на дядо, а в тях има достатъчно информация.
— За да узнае онова, което е знаел Херман, баща ти е имал нужда от тази книга — въздъхна Малоун.
Защо флотът бе приел идеята за едно толкова безсмислено плаване? Какво им бе обещал Диц Оберхойзер? Какво бяха очаквали да спечелят?
Ушите му изтръпнаха от студа.
Насочи поглед към книгата. На корицата й личеше същият символ като в гробницата на Карл.
Внимателно я разтвори. По форма, размери и цвят тя беше почти идентична с другите две, които вече беше виждал. Страниците й бяха изписани със същия стар почерк, но имаше някои допълнения.
— Онези завъртулки в другата книга са букви — промърмори той. После забеляза, че на всяка страница има нещо като таблица за превръщането на азбуката в латински. — Това е превод на небесния език.
— Ние можем да го направим — подхвърли Кристел.
— Какво искаш да кажеш?
— Мама сканира книгата и преди година нае екип от лингвисти с идеята, че текстът може да бъде дешифриран. Те се провалиха, разбира се. Езикът е напълно непознат. Очаквах го, защото си давах сметка, че каквото и да открием тук, то ще съдържа ключа за превода. Какво друго можеше да бъде? Вчера мама ми даде електронното копие, а аз разполагам с програма, която би трябвало да работи. Трябва просто да пуснем тези страници през нея.
— А сега ми кажи, че си носиш и лаптопа — с уважение промърмори Малоун.
— Мама го взе от „Райхсхофен“ — кимна тя. — Също и скенера.
Най-после нещо беше свършено както трябва.
Стефани нямаше кой знае какъв избор. Дейвис и непознатият се търкаляха по плъзгавите плочки към дълбоката част на басейна, на цели три метра под нея.
Вкопчени един в друг, те се блъснаха в дървената стълбичка на някаква платформа, която при пълен басейн би трябвало да плува на повърхността. От горната й част стърчаха още три стъпала. Дейвис се отскубна, скочи на крака и препречи пътя на противника си, който видимо се поколеба. Завъртя глава, за да прецени къде е попаднал.
Дейвис съблече палтото си. Непознатият прие предизвикателството и направи същото. Стефани искаше да предотврати сблъсъка, но си даде сметка, че съветникът няма да й го прости. Със своите петдесет години той беше най-малко с десет по-възрастен от противника си, но гневът положително щеше да премахне разликата.
Тя чу хрущенето на юмрук, попаднал в твърда кост. Дейвис бе улучил противника си в брадичката, запращайки го на пода. Но той пъргаво скочи и му нанесе силен ритник в слабините. Въздухът напусна гърдите на съветника с шумно свистене.
Непознатият заподскача около него, нанасяйки му бързи и силни удари. Последният от тях попадна в гръдната кост на Дейвис и той залитна. Миг преди да възстанови равновесието си, дребният мъж се стрелна напред и му нанесе силен удар в адамовата ябълка. Дейвис замахна, но юмрукът му се стрелна във въздуха.
Чертите на непознатия се разтеглиха в усмивка на превъзходство. Дейвис рухна на колене. Ръцете му увиснаха отстрани, главата му се сведе в молитвена поза. Противникът му стоеше и чакаше. Стефани чу как партньорът й си поема дъх, устата й пресъхна. Непознатият направи крачка напред, очевидно с намерението да сложи точка на двубоя. В същия миг, събрал последните си сили, Дейвис се стрелна напред и му нанесе тежък удар с глава в ребрата. Разнесе се противно пропукване. Мъжът изрева от болка и се просна на дъното на басейна. Дейвис връхлетя отгоре му. От носа на противника му бликна кръв и оплиска белите плочки. Ръцете и краката му безсилно увиснаха. Дейвис продължаваше да го удря с юмруци.
— Едуин! — извика тя.
Той не я чу.
— Едуин!
Дейвис спря, дишайки тежко.
— Свършено е, Едуин — рече тя.
Той я погледна с кръвясали очи, после бавно се отдръпна от противника си и стана на крака. Коленете му поддадоха. Протегна ръка да се подпре на стената, но не успя. Тялото му рухна на плочките.
Кристел извади лаптопа от пътната си чанта. Бяха се прибрали в хотела, без да срещнат никого. Навън заваля сняг. Тя включи компютъра, а след това извади от чантата си портативен скенер и го свърза.
— Ще отнеме известно време — предупреди тя. — Скенерът съвсем не е от най-бързите.
Котън държеше в ръце книгата, която бяха открили в църквата. Вече бяха успели да я прелистят. Всяка буква от небесния език май бе намерила своя латински еквивалент.
— Вероятно си даваш сметка, че ще има известни несъответствия — предупреди го Кристел. — Част от буквите със сигурност едва ли ще отговарят на латинските, както по смисъл, така и по звучене.
— Но дядо ти се е справил, нали? — изтъкна той.
В погледа й се появи раздразнение, примесено с благодарност.
— Мога да превеждам от латински както на немски, така и на английски. Но и досега не знам дали може да се вярва на дядо. Преди няколко месеца мама се съгласи да ми предостави част от записките му. И тези на татко. Не научих почти нищо от тях. Явно тя беше задържала всичко, което й се е струвало важно. Например картите и книгите, които бяха открити в гробовете на Айнхард и Карл. По тази причина винаги съм се питала дали дядо ми не е просто обикновен глупак.
Какво означава тази откровеност? — запита се Малоун. Звучи много убедително, но е и доста подозрителна.
— Видя колекцията му от нацистки символи. Наистина е бил обсебен. Но най-странното е, че макар и да е избегнал пълния крах, той дълбоко е съжалявал, че не е загинал с Третия райх. Накрая е останала само горчилката. Добре че е изгубил разума си.
— Но сега пак има шанс да докаже правотата си.
Тих звън съобщи, че машината е готова за работа.
— И аз възнамерявам да му го дам — кимна тя, поемайки книгата от ръцете му. — Какво ще правиш, докато работя?
— Мисля да подремна — отвърна Малоун и се изтегна на леглото. — Събуди ме, когато свършиш.
Рамзи потегли за Вашингтон едва след като се увери с очите си, че Даян Маккой напуска Форт Ли. За да не повдига излишни въпроси, той изобщо не посети склада. На командира на базата обясни, че е станал свидетел на поредния малък спор между Белия дом и флота. Това обяснение беше достатъчно, за да оправдае внезапните посещения на важни персони в базата през последните няколко дни.
Ръчният му часовник показваше 8:50. Беше се настанил в малка тратория в покрайнините на Вашингтон, отличаваща се с три неща: истинска италианска храна, скромно обзавеждане и отлична изба. Три неща, които тази вечер изобщо не го интересуваха. Отпи глътка вино и погледна към вратата.
На прага стоеше висока жена, облечена в тъмни маркови дънки и ръчно ушито велурено палто. Около шията й беше увит шал от фин кашмир в бежов цвят. Тя започна да си пробива път към неговата маса.
Беше жената от магазина за карти и атласи.
— Справи се отлично със сенатора — похвали я Рамзи. — Точно в целта.
Тя прие комплимента с леко кимане.
— Къде е тя? — попита Рамзи.
Беше наредил да следят неотлъчно Даян Маккой.
— Информацията няма да ти хареса.
По гърба му пробягаха студени тръпки.
— В момента е в компанията на Кейн.
— Къде?
— Разходиха се около Мемориала на Линкълн, а след това и край езерото.
— Нощта е доста студена за разходки.
— На мен ли го казваш? В момента я следи един от моите хора. Тръгнала е към дома си.
Лоша новина, много лоша. Той би трябвало да бъде единствената връзка между Маккой и Кейн, но явно беше подценил решителността на тази жена. Телефонът в джоба му започна да вибрира. Извади го и погледна екрана. Беше Хоуви.
— Трябва да приема обаждането — вдигна глава Рамзи. — Би ли изчакала до вратата?
Жената кимна и се отдалечи.
— Какво има? — включи телефона той.
— Търсят ви на другата линия и настояват да разговарят с вас — докладва Хоуви. — От Белия дом.
Това не беше изненадващо.
— И какво толкова?
— На линията е лично президентът.
Е, това наистина беше изненадващо.
— Свържи ме — сухо заповяда Рамзи.
Няколко секунди по-късно в мембраната екна гласът, който цял свят познаваше:
— Адмирале, надявам се, че прекарвате приятно вечерта.
— Доста е студено, господин президент.
— Тук сте прав. И ще става още по-студено. Обаждам се, защото Атос Кейн настоява да бъдете назначен в Съвета на началник-щабовете. Твърди, че сте най-подходящата кандидатура.
— Зависи дали вие мислите така, сър.
Рамзи говореше тихо, за да не привлича вниманието.
— Точно така мисля. Цял ден разсъждавам, но в крайна сметка съм съгласен. Ще приемете ли поста?
— С радост ще служа там, където ме изпратите, сър.
— Вие знаете какво е мнението ми за този съвет, но нека бъдем реалисти. Нищо няма да се промени и затова ви изпращам там.
— За мен е чест. Кога ще оповестите официалното ми назначение?
— В рамките на следващия час ще пусна съобщението, утре сутринта вече ще бъде в пресата. Подгответе се добре, адмирале. Там ще бъде съвсем различно от разузнаването.
— Ще се подготвя, сър.
— Радвам се, че приехте.
Гласът на президента изчезна.
Рамзи пое дълбоко дъх, после се отпусна. Страховете му изчезнаха. Беше постигнал своето. Онова, което се опитваше да направи Даян Маккой, вече нямаше значение.
Доротея лежеше в тясното легло. Бе в онова особено състояние, в което човек все пак съумява да контролира мислите си. Нима отново бе правила секс с Вернер? До снощи беше убедена, че е невъзможно, той отдавна се беше превърнал в затворена страница. Е, май не беше така.
Преди около два часа бе чула как вратата на Малоун се отваря. През тънките стени бе долетял някакъв неразбираем шепот. Какво правеше сестра й посред нощ?
Вернер спеше притиснат до нея. Прав беше. Те бяха семейство и детето им щеше да бъде законен наследник. Но да ражда на четирийсет и осем? Може би това беше цената, която трябваше да плати. По всяка вероятност между майка й и Вернер беше сключен някакъв съюз — достатъчно силен, за да бъде пожертван Стърлинг Уилкърсън, а самият Вернер да се превърне в някакво подобие на мъж.
До слуха й достигнаха приглушени мъжки гласове. Тя стана и долепи ухо до стената, но не успя да различи нито дума. Обърна се и тръгна към прозореца, стъпвайки на пръсти по килима. Навън валеше сняг. Чувстваше се у дома си. Целият й живот беше преминал в планината. От малка се беше научила да ходи на лов и да кара ски. Изпитваше страх единствено от майка си и от провал в живота. Опря голия си гръб на студения перваз и насочи тъжен поглед към съпруга си, сгушен в топлата завивка.
Запита се дали неприязънта й към този човек не се дължи на мъката по починалото им дете. Години след смъртта на сина им нейните дни и нощи бяха изпълнени с кошмари. Искаше й се да се махне, да тръгне нанякъде без цел и посока. В стаята се промъкна хлад и тя неволно скръсти ръце на голите си гърди.
С течение на годините ставаше все по-мрачна и по-язвителна. Георг продължаваше да й липсва. Но Вернер вероятно бе прав, може би бе дошло времето да започне нов живот. Да обича и да бъде обичана.
Протегна дългите си крака. В съседната стая беше тихо. Тя се обърна и насочи поглед навън. Снегът продължаваше да се сипе в нощта. Погали корема си и се усмихна. Още едно бебе? Защо не.
Стефани и Едуин Дейвис влязоха във фоайето на „Билтмор Ин“. Дейвис се беше съвзел от битката. Лицето му беше подуто, болеше го навсякъде, но самочувствието му си оставаше непокътнато. Дребният мъж бе откаран в болница с многобройни наранявания. Представители на местната полиция придружиха линейката и щяха да го пазят до пристигането на Сикрет Сървис, което се очакваше до един час. Лекарите бяха категорични, че пациентът им ще може да бъде разпитан най-рано на сутринта. Полицията вече претърсваше замъка, надявайки се да открие някакви улики. Специален екип преглеждаше записите от охранителните камери с надеждата да се добере до повече информация за инцидента.
След излизането си от басейна Дейвис не бе казал почти нищо. Телефонното обаждане до Белия дом потвърди самоличността и пълномощията им и полицията предпочете да не им задава въпроси. Което беше добре, защото Стефани ясно виждаше, че Дейвис няма настроение да им отговаря.
До хотела ги придружи началникът на охраната.
— Номерът на апартамента на Скофилд — подаде на Дейвис листче хартия администраторът на рецепцията.
— Да вървим — отсече съветникът.
Не след дълго спряха пред вратата на шестия етаж и той почука. Скофилд отвори, облечен в халат с монограм на хотела.
— Късно е, а утре трябва да ставам рано! — навъсено рече той. — Какво още искате вие двамата? Не ви ли стига бъркотията, която създадохте?
Дейвис безцеремонно го избута и влезе в апартамента, в който имаше просторна дневна с диван и фотьойли, минибар и огромни прозорци.
— Следобед изтърпях пренебрежителното ви поведение, защото бях длъжен да го сторя — мрачно изръмжа съветникът. — Вие ни взехте за смахнати, но сега ще трябва да отговорите на въпросите ми, защото ви спасихме живота.
— Някой е искал да ме убие ли?
— Вижте лицето ми — натъртено рече Дейвис. — Той е в болницата. Време е да споделите някои неща с нас, професоре. Най-вече класифицирана информация.
Скофилд преглътна част от обичайната си арогантност и кимна.
— Имате право. Днес наистина се държах като задник, но не знаех, че…
— Този човек беше тук, за да ви ликвидира — намеси се Стефани. — Все още не сме го разпитали, но всичко сочи в тази посока.
Скофилд отново кимна и ги покани да седнат.
— Не мога да си представя, че след всичките тези години мога да бъда заплаха за някого — промърмори той. — Спазих дадената клетва и не съм говорил с никого, въпреки че трябваше. Ако го бях сторил, днес със сигурност щях да съм прочут.
Стефани мълчеше и чакаше.
— От хиляда деветстотин седемдесет и втора до днес търся други начини да докажа онова, в което съм сигурен — добави професорът.
Тя вече се беше запознала с резюмето на книгата му, което вчера беше получила от сътрудниците си под формата на имейл. В него се твърдеше, че на Земята е съществувала напреднала цивилизация хиляди години преди Древния Египет. В подкрепа на тезата си професорът предлагаше нов прочит на отдавна известни доказателства, най-вече на карти и атласи отпреди много столетия. Такава беше прочутата Карта на Пири Райс, съставена на базата на древни и отдавна изгубени карти. Скофилд беше убеден, че съставителите на тези карти са притежавали огромни научни познания — далеч по-големи от съществуващите цивилизации на Древна Гърция, Египет, Вавилон, а дори и на по-късна Европа. В тях са били очертани всички континенти на Земята, включително Америка, открита от Колумб хиляди години по-късно. А картата на Антарктида е била съставена далеч преди покриването на континента с дебел пласт лед. В имейла се подчертаваше, че теорията на Скофилд не се подкрепя от сериозни научни изследвания, но не се и отхвърля от тях.
— Професоре — започна с лека въздишка тя. — За да разберем защо някой желае смъртта ви, трябва да разберем за какво изобщо става въпрос. Налага се да ни разкажете за своята работа във флота.
Скофилд наведе глава.
— Трима лейтенанти ми донесоха купища сандъци, пълни с камъни. Събрали ги по време на операциите „Висок скок“ и „Вятърна мелница“, проведени през 40-те години на миналия век. От тогава били на съхранение в някакъв склад. Никой не им бил обърнал внимание, представяте ли си? Страхотни доказателства, които просто чакаха да бъдат проучени!
Само на мен бе разрешен достъп до тях. Освен Рамзи, разбира се. Вътре имаше парчета скали, гравирани със странни надписи. Още по-странни бяха буквите — уникални със своите завъртулки. На Земята няма писменост, която да прилича на тях. Още по-любопитно е, че са открити в Антарктида — континент, който от хиляди години е покрит с дебел пласт лед. Всъщност открили ги германците. Тяхната експедиция през 1938 г. локализирала местата, а американските експедиции през 47-а и 48-а открили каменните плочи.
— Има и още една, през седемдесет и първа — добави Дейвис.
— Така ли? — учудено го погледна Скофилд.
Стефани веднага разбра, че човекът срещу тях наистина не е чувал за последната експедиция.
— В района е била изпратена подводница — поясни тя. — На нейното изчезване дължим всички днешни усложнения. Някои хора очевидно не желаят да се разбере целта на мисията й.
— Никой не ми е казал. Явно не са счели за необходимо. Задачата ми беше да анализирам написаното и да се опитам да го разшифровам.
— Успяхте ли?
— Не ми дадоха възможност да довърша започнатото — въздъхна Скофилд. — Адмирал Дайлс внезапно прекрати проекта. Заклех се да пазя тайна и ме освободиха. Беше най-тъжният ден в живота ми. — Поведението му потвърждаваше думите му. — Доказателството за съществуването на висша цивилизация беше в ръцете ми. Ако бях успял да разшифровам писмеността им, щяхме да знаем всичко за тези хора, включително и да разберем дали те са били древните господари на моретата. Нещо ми нашепваше, че е именно така, но не ми разрешиха да го докажа.
Думите му прозвучаха едновременно развълнувано и тъжно.
— А как точно възнамерявахте да разгадаете тази писменост? — попита Дейвис. — Може би като вземете случайно подбрани думи, а след това се опитате да откриете точното им значение?
— Нищо подобно. На тези плочи бяха изписани букви и думи, които ми бяха познати. Както латински, така и гръцки. Дори и известен брой йероглифи. Не схващате ли? Тази цивилизация е общувала с нас. Имало е контакт. Надписите върху плочите може би са били съобщения, послания или обяви. Кой знае? Със сигурност обаче те можеха да бъдат разчетени.
Стефани се ядоса на собствената си глупост. После си спомни за Малоун и гневът й се превърна в несигурност.
— Да сте чували името Оберхойзер? — попита тя.
— О, да — кимна Скофилд. — Херман Оберхойзер, участник в експедицията през 38-а, организирана от нацистите. Той е една от причините за операция „Висок скок“ и „Вятърна мелница“. Адмирал Бърд прояви голям интерес към теорията му за арийците и изгубените цивилизации. Разбира се, след Втората световна война за такива неща не се говореше открито. По тази причина Бърд организира нещо като частно разследване в рамките на операция „Висок скок“ и откри тези камъни. По всяка вероятност той е потвърдил теорията на Оберхойзер, а правителството е засекретило проекта. С течение на времето неговите открития били просто забравени.
— Но защо някой ще убива заради подобно нещо? — замислено промърмори Дейвис. — Това е нелепо.
— Има и още — поклати глава Скофилд.
Малоун се стресна и се събуди.
— Хайде, ставай — разнесе се гласът на Кристел до главата му.
Той тръсна глава да прогони съня и погледна часовника си. Бяха изминали два часа. Очите му постепенно свикнаха със светлината на настолната лампа. В погледа на Кристел се четеше триумф.
— Успях! — развълнувано прошепна тя.
Стефани мълчеше и чакаше продължението.
— Нещата се променят, когато разглеждаме света под различен ъгъл. Ние засичаме дадена точка с помощта на географската дължина и ширина, но това е сравнително модерен метод. Началният меридиан пресича английския град Гринуич, нарочно избрана в края на XIX век отправна точка. Но моите проучвания на древните карти разкриват нещо различно и доста необикновено.
Скофилд стана и отиде да вземе бележник и писалка от бюрото. Стефани гледаше как скицира една доста груба карта на света и нанася отстрани дължината и ширината. След това изтегли една права линия към центъра, започвайки от трийсет градуса източна дължина.
— Мащабите не са точни, но чертежът ще ви помогне да разберете за какво говоря. Можете да ми повярвате, че ако го положим върху една разграфена карта, точките ще съвпаднат съвсем точно. Тази права линия отговаря на трийсет и един градуса и осем минути източна дължина и пресича Голямата пирамида в Гиза. Вижте какво става, ако приемем, че именно там е нулевият меридиан.
Писалката се насочи към Южна Америка — някъде около мястото, където би трябвало да е разположена Боливия.
— Тиахуанако, построен около 15 000 г. преди новата ера на брега на езерото Титикака. Столица на неизвестна цивилизация, съществувала преди инките. Някои учени твърдят, че това е най-старият град на Земята. Намира се на сто градуса западно от Гиза. Това тук е Теотихуакан — посочи друга точка на картата Скофилд. — В превод означава „родно място на боговете“. На същата възраст, намира се на територията на днешно Мексико, но никой не знае кой го е построил. Свещен мексикански град, на сто и двайсет градуса западно от Гиза.
Писалката се премести към Тихия океан.
— Великденските острови. Изобилие от паметници, за които нямаме обяснение. Сто и четирийсет градуса западно от Гиза. — Импровизираната показалка се плъзна навътре в океана. — Древният полинезийски център Раятеа, място за поклонение от векове. Сто и осемдесет градуса западно от Гиза.
— И в обратната посока ли се наблюдава същото? — попита Стефани.
— Разбира се — кимна Скофилд и посочи региона на Близкия изток. — Библейският град Ур в Ирак, родното място на Авраам. Петнайсет градуса източно от Гиза. — Писалката се премести. — А тук някъде е Лхаса, свещеният тибетски град, който съществува от памтивека. Шейсет градуса на изток. Много градове лежат на точно определени интервали от линията Гиза. Всички до един свещени, повечето издигнати от непознати народи, изпълнени с пирамиди и високи сгради. Не може да бъде случайно, че всички те лежат на точно определени места по глобуса.
— И вие сте на мнение, че авторите на надписите по древните плочи са ги построили? — попита Дейвис.
— Да не забравяме, че всички обяснения звучат рационално. А когато вземем под внимание и мегалитния ярд, заключенията са неизбежни.
Стефани за пръв път чуваше този термин.
— Шотландският инженер Алегзандър Том изследва 46 каменни кръга, построени през неолита и бронзовата епоха — поясни Скофилд. — Започва през петдесетте години на миналия век и завършва в началото на деветдесетте. Посещава над триста различни обекта и установява, че всички без изключение са били построени с помощта на обща измервателна единица. Нарича я „мегалитен ярд“.
— Но как е възможно, при толкова различни култури? — попита тя.
— Фундаменталната идея е непоклатима. Паметници като Стоунхендж има навсякъде по света и те са просто древни обсерватории. Строителите им изчислили, че ако се изправят в средата на един кръг с лице към изгрева и всяка божа утрин маркират своята позиция, след една година на Земята ще има 366 маркера, а разстоянието между тях е точно 16,32 инча. Разбира се, древните хора не са използвали инчове, но това е съвременният еквивалент на тяхната техника — обясни професорът.
По-късно древните учени открили, че за придвижването на дадена звезда от един маркер към друг са нужни точно 3,93 минути. И тук не става въпрос за минути в нашия смисъл на думата, но те забелязали, че това става за точно определен отрязък от време.
Скофилд замълча за момент.
— А сега идва ред на най-интересното. Махалото, което прави 366 движения за 3,93 минути, трябва да бъде дълго точно 16,32 инча. Смайващо, нали? Но не и случайно. В никакъв случай. Именно това е причината древните строители да изберат 16,32 инча за дължина на мегалитния ярд.
Скофилд забеляза недоверието в очите на слушателите си и добави:
— Не е чак толкова необичайно. Подобен метод бил предложен като алтернатива при определянето дължината на стандартния метър. В крайна сметка французите решили, че е подобре да използват деленията на квадранта, защото не вярвали на своите часовници.
— Как древните биха могли да знаят такива неща? — попита Дейвис. — За тях се изискват сложни познания по математика и орбитална механика.
— Пак тази съвременна арогантност! — въздъхна професорът. — Тези хора съвсем не са били невежи диваци. Напротив, те са притежавали интуитивна интелигентност и са познавали своя свят. Ние стесняваме усещанията си и изучаваме миниатюрни неща и явления, докато те са притежавали широки възприятия и са изучавали Космоса.
— Има ли някакви научни доказателства в подкрепа на тази теория? — попита Стефани.
— Току-що ви предложих такива от света на физиката и математиката. Между другото въпросните древни мореплаватели са били добре запознати с тях. Алегзандър Том допуска, че дървените пръчици на мегалитните ярдове са били произвеждани на едно място, за да бъде поддържана точността на строителните обекти. Тези хора са преподавали отлични уроци на своите ученици. — Беше ясно, че професорът е дълбоко убеден във всичко, което казва. — Съществуват още много цифрови съвпадения с други използвани във времето измервателни системи, които подкрепят мегалитния ярд. В своите проучвания на минойската цивилизация археологът Джей Уолтър Греъм прави предположението, че народът на Крит е използвал стандартна мярка, която той нарича минойски фут. Триста шейсет и шест мегалитни ярда се равняват на хиляда минойски фута. Още едно смайващо съвпадение, нали? Но това не е всичко. Връзка с мегалитния ярд има и древната египетска мярка, наречена „царски лакът“. Кръг с диаметър половин царски лакът има обиколка, равняваща се на един мегалитен ярд. Как е възможно подобно съотношение без използването на общ знаменател? Като че ли някой е научил минойците и египтяните да използват мегалитния ярд, а след това те са го пригодили към своите специфични условия.
— Защо никога не съм чел или слушал за това? — попита Дейвис.
— Традиционната наука не е в състояние да потвърди или да отхвърли мегалитния ярд. Има спорове дали махалото е било широко разпространено, спори се дори дали принципът на махалото е бил познат преди Галилей. Но и тук проличава арогантността на днешните хора. По някакъв начин сме си въобразили, че ние сме тези, които правят откритията. Твърди се, че хората по време на неолита не са разполагали със система за писмена комуникация, която е в състояние да регистрира движението на планетите по техните орбити. Но…
— Камъните — прекъсна го Стефани. — На тях има някаква писменост.
— Точно така — усмихна се Скофилд. — Древна писменост на непознат език. Но теорията ще остане недоказана до момента, в който успеем да дешифрираме този език или пък открием измервателен уред от неолита.
Скофилд замълча, а Стефани все още очакваше да чуе
— На мен ми разрешиха да работя само върху камъните — продължи след кратка пауза ученият. — Те бяха струпани в един от складовете на Форт Ли. Но там имаше и хладилна камера, заключена и охранявана. В нея имаше право да влиза адмиралът. Дайлс обеща, че ако разчета написаното, ще ми позволи да надникна вътре.
— Но нямате представа какво се е съхранявало там, така ли? — попита Дейвис.
— Адмиралът беше маниак на темата секретност — поклати глава Скофилд. — По негова заповед онези лейтенанти не се отлепяха от задника ми. Никога не ме оставяха сам в склада. Но аз усещах, че интересните неща са във фризера.
— Запознахте ли се е Рамзи? — попита Дейвис.
— О, да. Той беше любимецът на Дайлс и шеф на останалите.
— Значи зад всичко това стои Рамзи! — отсече решително Дейвис.
Безпокойството и раздразнението на Скофилд нарастваха.
— Той има ли представа какво съм писал за тези камъни? Те отдавна би трябвало да станат достояние на света и да потвърдят моите заключения за съществуването на непозната култура далеч преди зараждането на нашата цивилизация. Народ от мореплаватели, които са имали свой език и писменост. Истинска революция в науката!
— На Рамзи изобщо не му пука за науката — мрачно въздъхна Дейвис. — Той се интересува единствено от себе си.
— А как разбрахте, че този народ познава мореплаването? — любопитно попита Стефани.
— От фигурите, издълбани в плочите. Издължени ладии със сложна система от платна, китове, айсберги, тюлени и пингвини. При това големи пингвини, с човешки ръст. На науката вече е известно, че такива животни са съществували на Антарктида, но са изчезнали преди много хилядолетия. Видях рисунките им.
— А какво се е случило с тази древна култура?
— Вероятно същото, което сполетява всички човешки цивилизации — сви рамене ученият. — Ние имаме способността да се самоунищожаваме — умишлено или поради невежество. Но резултатът е един и същ.
Дейвис се извърна към Стефани.
— Трябва да отидем във Форт Ли и да проверим дали тези неща са още там — възбудено каза той.
— Те са държавна тайна — поклати глава Скофилд. — Няма да ви пуснат да припарите до тях.
Беше прав. Но тя знаеше, че Дейвис няма да се спре пред нищо.
— Не бъдете толкова сигурен! — изръмжа съветникът.
— А сега ще разрешите ли да си легна? — надигна се професорът. — Трябва да ставам рано, защото ми предстои традиционният лов на глигани, но с лъкове и стрели. Всяка година водя в гората солидна група делегати.
— Разбира се — стана Дейвис. — Утре сутринта и ние няма да сме тук.
Стефани също се изправи.
— Вижте, съжалявам за отношението си — неочаквано промълви Скофилд. — Всъщност аз високо ценя това, което вършите.
— В такъв случай си помислете дали да ходите на лов — отвърна Стефани.
— Не мога да разочаровам участниците — поклати глава той. — Те го очакват с огромно нетърпение.
— Както решите — кимна Дейвис. — Според мен всичко ще бъде наред. Рамзи не е глупак и едва ли ще направи втори опит за покушение. Едва ли би могъл да заложи бъдещето си на карта.
Стефани се стресна от резкия звън на телефона. Дигиталният часовник показваше 5:10 сутринта. Напълно облечен, Дейвис спеше дълбоко на съседното широко легло. И двамата не си бяха направили труда да се мушнат под завивките.
Тя вдигна слушалката, послуша няколко секунди, после седна.
— Я повтори!
— Името на арестувания е Чък Уолтърс. Проверихме пръстовите му отпечатъци. Има полицейско досие, но за дребни престъпления, които нямат нищо общо със сегашната ситуация. Живее и работи в Атланта. Проверихме и алибито му. Според показанията на неколцина свидетели преди два дни е бил в Джорджия. Нямаме никакви съмнения, защото ги разпитахме поотделно.
Съзнанието й бавно се проясняваше.
— Защо тогава хукна да бяга?
— Той твърди, че някакъв мъж го нападнал. От няколко месеца насам имал връзка с омъжена жена и решил, че това е съпругът й. Проверихме тази жена и тя потвърди за връзката им. Той побягнал, защото се изплашил от Дейвис. Хвърлил кеглата, след като си стреляла по него, защото изпаднал в ужас. Не знаел какво става. А после Дейвис го смазал от бой. Заплашва, че ще го съди.
— Дали не лъже?
— Не вярвам. Този човек със сигурност не е професионален убиец.
— Какво търси в Ашвил?
— Преди два дни жена му го изгонила и той решил да се разходи насам. Толкова. Нищо зловещо.
— Предполагам, че и жена му е потвърдила тази версия.
— За това ни плащат.
Стефани мрачно поклати глава. По дяволите!
— Какво да правим с него?
— Пуснете го, какво друго.
Остави слушалката и се извърна към Дейвис, седнал на ръба на леглото.
— Не е той.
Миг по-късно и двамата осъзнаха какво става. Едновременно. Скофилд! Скочиха и се втурнаха към вратата.
Чарли Смит вече час се крепеше сред клоните на дървото. Миришеше на смола, плътните иглички предлагаха отлично прикритие. Въздухът в ранното утро беше леден, а високата влажност беше допълнителен източник на дискомфорт. Но той беше облечен с дебели дрехи, а мястото на засадата бе избрал с изключително внимание.
Снощното шоу в замъка беше класика. Чарли наблюдаваше с нескрито удоволствие как жената не само захапва стръвта, но след това поглъща кордата, въдицата, макарата и цялата лодка. Трябваше да разбере дали влиза в капан. За целта се свърза с Атланта и проведе кратък разговор с оперативния работник, който му беше помагал и при други мисии. Инструкциите бяха ясни: чакаш сигнала, а след това привличаш вниманието. Мъжът и жената от фоайето бяха част от групата, която се качи в автобусите. Веднага си помисли, че може да представляват проблем за него. Увери се, че наистина е така, в момента, в който пристигнаха в замъка. Изпрати сигнала и неговият човек започна шоуто, което беше достойно за „Оскар“. Изправен край огромната коледна елха в банкетната зала, той се наслаждаваше на отприщения ад.
Заповедта му към оперативния беше категорична: никакво оръжие. Само бягаш. В един момент се оставяш да те хванат, а после се правиш на смахнат. Два дни по-рано се беше погрижил за алибито на своя човек, защото знаеше, че всичко ще бъде подложено на двойни и тройни проверки. Фактът, че той имаше семейни проблеми и спеше с омъжена жена, подпомагаше това алиби и даваше перфектно обяснение за бягството му. И спектакълът се получи, съвършен до последния детайл.
А сега беше
Стефани заблъска по вратата на координатора на конференцията. От рецепцията им бяха предоставили номера на стаята му.
— Коя, по дяволите…
Тя тикна служебната си карта под носа на слисаната жена.
— Федерални агенти! Искаме да знаем къде точно ще се проведе сутрешният лов!
След кратко колебание жената кимна.
— В рамките на имението, на двайсетина минути оттук.
— Покажете ни как да стигнем до там, моля ви — рече Дейвис.
Смит наблюдаваше ловната група с бинокъла, който беше купил предния ден от местния „Таргет“. Радваше се, че беше задържал пушката, която отмъкна от дома на Хърбърт Роуланд. В нея имаше четири патрона. Повече от достатъчно. На практика му трябваше само един.
Ловът на глигани със сигурност не е за всеки. Лично той почти не познаваше този спорт. Глиганите са зли и опасни животни и населяват гъсто залесени райони, далеч от отъпканите пътеки. В досието на Скофилд беше отбелязано, че той обича да ходи на лов за глигани. Вчера, почти едновременно с получаването на тази информация, Чарли нахвърли плана за ликвидирането на обекта.
Огледа се наоколо. Обстановката беше перфектна. Много дървета, никакви къщи. Гъста, простираща се на километри гора, забулена от влажна мъгла. За щастие Скофилд не използваше кучета — те биха били сериозен проблем. От участници в конференцията беше разбрал, че ловците неизменно тръгват от определено място край реката, разположена на около пет километра от хотела. А след това следват предварително маркиран маршрут. Никакви огнестрелни оръжия. Само лъкове и стрели. Не е задължително да се върнат с глиган. По-важно е да бъдат в компанията на професора, да разговарят с него и да се наслаждават на зимната утрин сред гората.
Всичко това го накара да се придвижи към мястото на засадата два часа по-рано, далеч преди разсъмване. След внимателно проучване на местността избра малко възвишение близо до пътеката.
Надяваше се на добър шанс. Ако такъв не се появеше, щеше да импровизира.
Стефани беше зад волана, а Дейвис играеше ролята на навигатор. Отдалечиха се от хотела и потънаха дълбоко в имението. Пътят представляваше тясна алея, покрита с неравен асфалт, която пресичаше реката и потъваше в гората. Координаторката на конференцията им бе обяснила, че ловният район е разположен отвъд реката и няма да им бъде трудно да открият маркираната пътека.
В далечината се мярнаха червени стоп-светлини. Стефани отби на някаква полянка и двамата изскочиха от колата. Небето започваше да просветлява. Лицето й поруменя от влагата на ледения въздух. Очите й бързо откриха пътеката. Тя се втурна напред.
Смит долови някакво оранжево сияние сред боровите клони, на по-малко от километър от него. Беше яхнал дебел клон и бе опрял гръб в дънера. Бавно просветляващото декемврийско небе обещаваше още един изключително студен ден. Той вдигна бинокъла и проследи групичката ловци, която се отдалечаваше на север. Беше рискувал с избора на мястото, опирайки се на предположението, че те ще се придържат към пътеката. Фигурата на Скофилд в окуляра беше доказателство, че рискът е бил оправдан.
Смит преметна каишката на бинокъла на близкия клон, зае удобна позиция и погледна през оптическия мерник. Би предпочел да работи на сигурно, използвайки заглушител. За съжаление не си беше взел един от онези, които беше изработил лично, а официалната им продажба беше забранена. Притисна приклада към рамото си и търпеливо зачака приближаването на жертвата.
Трябваше да изчака само няколко минути.
Стефани тичаше с всички сили. В душата й се бореха паника и страх. Очите й се взираха напред с надеждата да уловят някакво движение. Леденият въздух прогаряше дробовете й. Дали ловците са облечени в ярки жилетки? Дали убиецът е някъде там?
Смит долови някакво движение зад групата, грабна бинокъла и бързо установи, че двамата от снощи тичат след ловците. Деляха ги някакви си петдесет метра и един завой.
Значи постановката е проработила само частично, въздъхна той.
Веднага си представи какво ще стане, след като застреля Скофилд. Първото предположение ще бъде нещастен случай по време на лов, въпреки че онези двамата ще крещят с пълно гърло, че става въпрос за убийство. Ще бъде проведено следствие от местния шериф и представители на щатските служби. Ще мерят, фотографират и претърсват района, ще изследват всички възможни ъгли и траектории. След като установят, че куршумът е изстрелян от горе на долу, околните дървета ще бъдат подложени на обстойно изследване. Слава богу, че тук гората е гъста и дърветата са хиляди. Кое от тях щеше да привлече вниманието им?
Скофилд беше на около петстотин метра от него. Спасителите му бързо се приближаваха. След няколко секунди щяха да излязат от завоя и да засекат групата.
Чарли Смит настрои оптическия мерник. Нещастни случаи стават непрекъснато. Ловците често стрелят по свои колеги, вземайки ги за дивеч. Четиристотин метра. Дори и когато са облечени в оранжеви жилетки, отразяващи светлината.
Нормално беше да се прицели в гърдите. Главата пък елиминираше необходимостта от втори изстрел. Триста метра. Присъствието на двамата му познайници беше сериозен проблем, но Рамзи очакваше д-р Дъглас Скофилд да умре именно днес.
Смит натисна спусъка. Оглушителният изстрел отекна в долината, усилен многократно от ехото. От главата на Скофилд изригна кървав фонтан.
Рискът се оказа оправдан.
Малоун бе прочел достатъчно от превода на Кристел, за да се убеди, че се налага да замине за Антарктика. Дори и ако трябва да вземе четирима пътници. Айнхард положително беше преживял нещо изключително. Именно то беше провокирало въображението на Херман Оберхойзер. За нещастие, предчувствайки съдбата си, старият немец беше решил да върне книгата там, където беше лежала в продължение на хиляда и двеста години, надявайки се синът му да измине обратния път. Но Диц се беше провалил, повличайки със себе си и екипажа на НР-1А. Следователно Малоун трябваше да направи всичко възможно да открие потъналата подводница независимо от степента на риска.
Вече бяха разговаряли с Изабел и бяха споделили откритието си с нея. Кристел довършваше и оглаждаше превода, за да бъдат сигурни в точността на информацията.
Малоун излезе от хотела и тръгна към площада на Осо. Пресният сняг скърцаше под краката му като стиропор. Измъкна телефона от джоба си и набра номера на Стефани. Тя вдигна на четвъртия сигнал.
— Чаках да се обадиш.
— Прозвуча обезпокоително — смръщи вежди той.
— Когато те правят на глупак, винаги е така — въздъхна Стефани, после му разказа за събитията в имението „Билтмор“. — Пръснаха му черепа на няколко крачки от мен.
— Май не се е вслушал в предупреждението да не ходи на лов. Някакви следи от стрелеца?
— Гората беше много гъста. Няма начин да го открием. Избрал е мястото с изключително внимание.
Той усети раздразнението й и подхвърли:
— Но все пак имате следа, която води към Рамзи, нали?
— По-скоро е обратното.
— Връзката вече е установена. На някакъв етап той ще допусне грешка. Ти спомена, че Даян Маккой е отскочила до Форт Ли, а вчера там се е появил и Рамзи. Мисли, Стефани. Неслучайно и президентът те посъветва същото.
— Нещата се развиха гадно, Котън. Професор Скофилд умря, защото не мислех.
— Никой не твърди, че е справедливо. Ти самата ми каза, че правилата са железни, а последствията жестоки. Върши си работата спокойно, но гледай да не се прецакаш още веднъж.
— Ученикът май учи учителя, а?
— Нещо такова. А сега ще ти поискам една услуга. Много голяма услуга.
Стефани се обади в Белия дом. Бе изслушала молбата на Малоун и му бе казала да чака на телефона. Беше съгласна. Трябваше да бъде направено. Беше съгласна и с нещо друго — Дани Даниълс участваше в някаква комбинация.
Набра личния телефон на началника на канцеларията и му обясни за какво става въпрос. Няколко секунди по-късно насреща прозвуча гласът на президента:
— Скофилд е убит, така ли?
— Да. По наша вина.
— А Едуин?
— Бесен е. Какво правите вие и Даян Маккой?
— Браво. Аз пък си мислех, че никой нищо не подозира.
— Не съм аз. Умникът е Котън Малоун. На мен ми стига ум дотолкова, че да слушам какво ми казва.
— Сложно е, Стефани. Да речем, че не бях напълно сигурен в подхода на Едуин. Май ще изляза прав.
Нямаше какво да възрази.
— Котън се нуждае от помощ — подхвърли тя. — Свързано е със същия проблем.
— Слушам те.
— Той е успял да направи връзка между Рамзи, подводницата, Антарктида и склада във Форт Ли. Открил е начин да разчете надписите върху онези камъни.
— Много се надявах, че някой ще успее да го направи — рече с облекчение Даниълс.
— Ще ни изпрати имейл с програмата за превод. Подозирам, че причината за експедицията през седемдесет и първа е била да научат повече за тези камъни. Сега Малоун иска да замине за базата „Халворсен“ в Антарктида. Веднага, с четирима спътници.
— Цивилни?
— Страхувам се, че да. Но те са част от сделката, защото разполагат с точните координати. Без тях няма да открием мястото. Малоун се нуждае от въздушен и наземен транспорт плюс екипировка. Убеден е, че ще успее да разкрие загадката.
— Дължим му го. Имаш съгласието ми.
— Отново се връщам на въпроса, който ви зададох: какво правите вие с Даян Маккой?
— Съжалявам, но това е класифицирана информация. Я ми кажи, дали не възнамерявате да отскочите до Форт Ли?
— Ако разрешите да използваме частния самолет, с който дойдоха агентите на Сикрет Сървис.
— Ваш е — засмя се Даниълс. — Разполагате с него за целия ден.
— В такъв случай отговорът е „да“. Ще отскочим до там.
Седнал на студената пейка, Малоун гледаше хората, които минаваха покрай него. Усмихнати, в празнично настроение. Какво ли го чакаше в Антарктида? Неизвестно защо изпитваше страх.
Почти не помнеше баща си, но от десетгодишна възраст до днес не минаваше ден, без да мисли за него. След постъпването си във флота се бе срещнал с много хора, които бяха служили с баща му. Всички без изключение заявяваха, че Форест Малоун е бил образцов офицер, уважаван от колеги и началници. Никога не усети тежестта на сравнението с него, но често му казваха, че много прилича на баща си. Прям, решителен, лоялен. Приемаше го като комплимент, но дяволски му се искаше да научи повече. За съжаление смъртта му беше попречила.
И все още беше ядосан, защото флотът го беше излъгал. Част от тези лъжи се съдържаха в доклада на разследващата комисия и в онова, което знаеше Стефани. Студената война, уникалната мисия на подводницата, съгласието на екипажа да не търси помощ… Не му звучеше достатъчно убедително. Баща му беше загинал по време на абсурдна мисия в търсене на някаква безсмислица. Въпреки това някой я беше организирал, а след това безцеремонно беше засекретил резултатите от нея. Защо?
Телефонът в ръката му започна да вибрира.
— Президентът се съгласи — информира го Стефани. — Такива мисии обикновено се предхождат от дълга подготовка: обучение, ваксиниране, медицински прегледи, но той е заповядал всичко да бъде прескочено. Към теб вече лети специален хеликоптер. Желае ти успех.
— Ще изпратя имейл с програмата за превод.
— Какво се надяваш да откриеш, Котън?
— Не съм сигурен — мрачно въздъхна той. — Но съм тук с няколко души, които имат огромно желание да предприемат това пътешествие.
— Понякога призраците трябва да бъдат оставени на мира.
— Не си спомням да си казвала тези думи преди две години, когато призраците бяха твои.
— Там, където отиваш, ще те чакат много опасности.
— Знам — отвърна той, навел глава към замръзналия сняг.
— Бъди внимателен, Котън.
— Ти също.
Стефани беше зад волана на колата, която наеха на летище „Ричмънд“, след като самолетът на Сикрет Сървис кацна там след кратък полет от Ашвил. Дейвис седеше до нея, с наранено лице и смачкано самочувствие. На два пъти го бяха направили на идиот. Преди години, когато Рамзи му бе погодил номера с Милисънт, и вчера, когато оня тип майсторски премахна Дъглас Скофилд. На базата на подадената от тях информация местната полиция започна разследване за убийство, но от извършителя нямаше никаква следа. И двамата си даваха сметка, че той отдавна е изчезнал. Задачата им беше да разберат накъде се е отправил, но преди това бяха длъжни да разгадаят целите на тази проточила се във времето операция.
— Как възнамеряваш да проникнем в склада? — попита тя остро. — Даян Маккой не успя.
— Надявам се да нямаме проблеми.
Тя знаеше какво има предвид Дейвис. Или по-скоро кого.
Колата спря пред главния портал на базата. Стефани подаде документите си на войника пред бариерата и поясни:
— Изпълняваме секретна задача и трябва да видим командира на базата.
Ефрейторът влезе в караулното и миг по-късно се появи обратно с плик в ръка.
— Това е за вас, госпожо.
Стефани го пое, подаде го на Дейвис и включи на скорост.
— Има бележка с инструкции — промърмори съветникът, след като разпечата плика.
Следвайки указанията му, тя пое по асфалтираната алея. Не след дълго навлязоха в район с метални конструкции, които приличаха на огромни самуни хляб, разрязани наполовина.
— Склад номер 12Е — каза Дейвис.
Пред входа ги чакаше някакъв мъж. Мургав, с късо подстригана гарвановочерна коса и арабски черти. Стефани спря колата и слезе.
— Добре дошли във Форт Ли — поздрави ги той. — Аз съм полковник Уилям Крос.
Беше облечен с дънки, ботуши и дебело яке.
— Хубава униформа — подхвърли Дейвис.
— Днес възнамерявах да ходя на лов. Обадиха ми се и ми заповядаха да тръгвам веднага. Нямах време за преобличане. Разбрах, че искате да поразгледате.
— От кого го разбрахте? — изгледа го внимателно Стефани.
— Ами от президента на Съединените щати. Досега не бяха разговарял с президенти, но днес и това ми се случи.
Рамзи втренчено гледаше репортерката на „Уошингтон Поуст“, седнала зад заседателната маса. Беше деветото му интервю за деня и първото, което даваше лично. Другите бяха по телефона — нещо обикновено за представителите на печата с техните къси срокове. Даниълс беше изпълнил обещанието си. Решението за назначението на Рамзи беше обявено преди малко повече от четири часа.
— Сигурно много се вълнувате — подхвърли репортерката.
Тя отразяваше работата на военното министерство от няколко години и вече беше вземала интервю от него. Не беше особено умна, но имаше високо мнение за себе си.
— Добър пост, достоен за края на кариерата ми във флота — кимна с усмивка той. — Но нека бъдем откровени. В кариерата на всеки човек има таван. Лично аз не виждам кой знае колко постове, които да са по-високи от този, който ще заема.
— А Белият дом?
Рамзи се запита дали тази жена знае нещо, или просто му хвърля въдица. По-скоро второто. Направи кратка пауза, после реши да се позабавлява.
— Наистина бих могъл да си подам оставката и да се включа в президентската надпревара — промърмори той. — Идеята не е лоша.
— В историята има дванайсет военни, които са стигали до този пост — усмихна се репортерката.
— Уверявам ви, че нямам подобни планове — вдигна ръце той. — Дори не са ми минавали през главата.
— Днес разговарях с няколко души, които са убедени, че вие сте чудесен кандидат. Зад гърба си имате отлична кариера, без никакви скандали. Никой не знае какви са политическите ви убеждения, което означава, че можете да ги моделирате както ви е удобно. Не поддържате връзки с политическите партии и това ви дава право на избор. А народът винаги е харесвал хората с униформи.
Рамзи също мислеше така. Беше твърдо убеден, че едно проучване на общественото мнение ще му донесе всеобщо одобрение — и като човек, и като лидер. Името му не беше толкова известно, но кариерата му говореше достатъчно. Беше отдал живота си на военната служба, беше служил по различни точки на света, включително и в най-горещите. Имаше двайсет и три награди и много приятели в политическите среди. Част от тях — като Дайлс, Зимния ястреб и сенатор Кейн, беше отгледал лично, но останалите гравитираха към неговата орбита, защото беше висш офицер на важен пост, способен да помогне в случай на нужда.
— Вижте какво ще ви кажа — театрално въздъхна Рамзи. — Ще оставя тази чест на някой друг военен. В момента мисля единствено за новото си назначение в Съвета на началник-щабовете. То предлага достатъчно предизвикателства.
— Говори се, че кандидатурата ви е била издигната от Атос Кейн. Вярно ли е?
Тази жена беше далеч подобре информирана, отколкото допускаше.
— Ако сенаторът се е сетил за мен, съм му много благодарен. При ново назначение винаги е добре да имаш приятели в Сената.
— Допускате ли, че ще имате проблеми с одобрението от Сената?
— Не допускам нищо — сви рамене той. — Просто се надявам, че сенаторите имат добро мнение за мен. Ако се окаже, че не е така, нямам никакви проблеми да довърша кариерата си на поста, който заемам в момента.
— Говорите така, сякаш ви е все едно дали ще заемете мястото.
Куп кандидати за високи постове се бяха провалили по една проста причина: прекалено нетърпение да заемат вакантната позиция и високомерно убеждение, че от тях по-подходящи няма.
— Не съм казал подобно нещо и вие прекрасно го знаете. Какъв ви е проблемът? Може би се опитвате да изровите някаква история около назначението ми? Ако е така, само си губите времето.
Репортерката явно не хареса забележката му.
— Нека бъдем откровени, адмирале — смени тона тя. — Повечето хора едва ли са свързвали името ви с това назначение. За тях логичната кандидатура би била Роуз от Пентагона или Блекуд от НАТО. Но Рамзи? Името ви изскочи буквално от нищото. Ето защо съм любопитна.
— А не допускате ли, че споменатите от вас висши офицери не са проявили интерес?
— Напротив, вече си направих труда да го проверя. Но Белият дом се е спрял на вас. Според моите източници станалото е по настояване на Атос Кейн.
— В такъв случай попитайте Кейн.
— Вече го направих. От канцеларията му обещаха да ми изпратят отговор. Преди три часа.
Дойде времето за примирие.
— Страхувам се, че тук няма да откриете нищо зловещо. Поне от моя страна. Срещу вас стои офицер с дълга кариера, който е благодарен за възможността да служи още няколко години на своята страна.
Стефани последва полковника в склада. Вратата се отвори след въвеждането на цифров код, последван от електронно сканиран отпечатък от палеца му.
— Лично отговарям за всичките тези складове и появата ми тук няма да предизвика подозрение — поясни Крос.
Ясно защо го е избрал Даниълс, помисли си Стефани.
— Предупредиха ли ви, че нашето посещение трябва да остане тайна? — попита Дейвис.
— Да. Първо командирът, а след това и самият президент.
Озоваха се в малко преддверие. Зад остъклената стена се виждаше огромно, слабо осветено пространство, пълно с безкрайни редове метални стелажи.
— Наредено ми е да ви запозная с историята на това място — каза Крос. — Складът е даден под наем на флота през октомври 1971-ва.
— Преди отплаването на подводницата — отбеляза Дейвис.
— Не знам нищо по този въпрос — отсече полковникът. — Но знам добре, че оттогава до ден-днешен този склад се поддържа от флота. — Ръката му махна към вътрешността. — В дъното зад стелажите има отделна хладилна камера, която работи.
— Какво се съхранява в нея? — попита Стефани.
Крос се поколеба за момент.
— Мисля, че ще е най-добре да видите сами.
— Затова ли сме тук?
— Нямам представа — сви рамене водачът им. — Но вече трийсет и осем години ръководството на Форт Ли поддържа този склад в безупречно състояние. Аз самият отговарям за него от шест години насам. Никой не може да влиза тук без мое присъствие с изключение на адмирал Рамзи. Присъствам на всички ремонти работи или дейности, свързани с почистването, също като предшествениците си. Скенерите и електронните ключалки бяха монтирани преди пет години. Всяко влизане се регистрира от компютър, който изпраща ежедневна сводка до щаба на военноморското разузнаване. Всичко, което се съхранява тук, представлява държавна тайна и това е добре известно на персонала на базата.
— Колко пъти е идвал Рамзи? — попита Дейвис.
— Само веднъж през последните пет години. Преди два дни и посещението е надлежно регистрирано от компютъра. Влизал е и в хладилната камера, която има отделна електронна ключалка.
— Заведете ни там — нетърпеливо тръсна глава Стефани.
Рамзи изпрати репортерката на „Поуст“ и затвори вратата след нея. Хоуви му бе казал, че го чакат още три интервюта — две за телевизията и едно за радиото. Но те щяха да се проведат в заседателната зала на долния етаж, която позволяваше монтирането на съответната апаратура. Денят започваше да му харесва. Нямаше нищо общо с живота в сянка. От него щеше да излезе отличен представител на Съвета на началник-щабовете, а ако всичко вървеше по план — и активен вицепрезидент.
Така и не разбираше защо вторият човек в държавната йерархия по традиция се държи в сянка. Дик Чейни беше доказал, че вицепрезидентът може да провежда активна политика, без това да се отразява на имиджа на държавния глава. В ролята на вицепрезидент самият Рамзи можеше да взема участие в каквото намери за добре и когато намери за добре. А и да се измъкне по съшия начин — бързо и без сериозни последици. Защото, както мъдро беше отбелязал Джон Нанси Гарднър, вицепрезидент на Франклин Делано Рузвелт, според повечето хора въпросната институция не струва дори „кофа топли плюнки“.
На лицето му изплува усмивка. Вицепрезидент Лангфорд Рамзи. Звучеше добре.
Мобилният му телефон тихо изцвърча. Вдигна го от писалището си и погледна екрана. Търсеше го Даян Маккой.
— Трябва да говоря с теб — обяви тя.
— Няма да стане.
— Без номера, Лангфорд. Посочи мястото.
— Нямам време.
— Намери, иначе назначение няма да има.
— Защо продължаваш с тези заплахи?
— Ще дойда в кабинета ти. Явно там се чувстваш най-сигурен.
Наистина беше така.
— По-какъв въпрос? — попита той.
— Става дума за човек на име Чарлс Кей Смит-младши. Явно е псевдоним, но ти определено го познаваш.
Рамзи за пръв път чуваше името на Смит, произнесено от друг човек. Хоуви имаше грижа за плащанията, но те отиваха в чуждестранна банка и на друго име, надеждно защитени от Закона за националната сигурност. Но Даян Маккой го беше научила.
Той погледна стенния часовник над писалището. 16:05.
— Добре — въздъхна Рамзи. — Чакам те.
Малоун се настани в салона на ДС-130. Бяха се приземили в Кейптаун след десетчасов полет от Франция. Хеликоптер на френските ВВС ги беше превозил от Осо до най-близката военна база, отстояща на 250 километра от планинското селце. Там се бяха прехвърлили на един С-21А — военната версия на „Лиърджет“, който бе прекосил Средиземно море и целия африкански континент с почти свръхзвукова скорост, кацайки само два пъти за бързо презареждане с гориво.
В Кейптаун ги чакаше транспортен ДС-130 „Херкулес“ с два екипажа от 109-а въздушна ескадрила на Нюйоркската въздушна гвардия, с включени двигатели и допълнителни резервоари за гориво. Малоун бързо си даде сметка, че полетът с лиърджета ще се окаже истински лукс в сравнение с онова, което чакаше него и спътниците му по маршрута до Антарктида. Предстоеше им да изминат около 4300 километра над бурния океан. Е, последните хиляда и нещо бяха над дебели пластове вечен лед.
Една наистина ничия територия.
Екипировката им вече беше на борда. Ключовата дума за нея беше „пластове“, а главната й цел — да отстранява телесната влага без замръзване. Основното средство за постигането й беше специалното бельо от бързо съхнеща материя. След него идваше ред на дебел вълнен комбинезон, който позволява на кожата да диша и също съхне бързо, запазвайки топлината на тялото. Отгоре трябваше да облекат подплатени с кожа найлонови якета и панталони, над които щяха да сложат дебели анораци от гортекс и непропускащи вятър панталони. Всичко това в камуфлажните цветове на американската армия. Накрая идваше ред на ръкавиците и ботушите в комплект с два чифта чорапи.
Няколко часа по-рано той беше изпратил номерата на участниците в експедицията. Сега с одобрение откри, че всичко е точно, като ботушите бяха с половин номер по-големи, за да могат да поемат и дебелината на чорапите. Екипите им завършваха с черни качулки от плътна вълна, които предпазваха лицето и шията, с процепи за очите, които на свой ред щяха да бъдат предпазени от очила със специално тонирани стъкла. Сякаш ще правим космическа разходка, помисли си развеселено той, но след това бързо си даде сметка, че не е чак толкова далеч от истината. Беше чувал, че от невероятния антарктически студ понякога дори пломбите могат да се свият и паднат.
Всеки носеше раница с лични вещи. Малоун отбеляза, че са изработени от специална материя — дебела и добре изолирана срещу студа.
„Херкулесът“ се заклатушка към пистата за излитане.
Пътниците бяха заели брезентовите столове с мрежест гръб. Все още не бяха нахлузили качулките и лицата им бяха открити.
— Наред ли е всичко? — обърна се към тях той.
Кристел, която седеше до него, леко кимна. Беше видно, че никой не се чувства удобно в тежките доспехи.
— Мога да ви уверя, че по време на полета ще бъде доста студено — подхвърли той. — Затова си мисля, че съвсем скоро ще оцените предимствата на топлото облекло.
— Според мен май се престарахме — поклати глава Вернер.
— Това е лесната част — увери го Малоун. — Разбира се, ако ти е трудно, спокойно можеш да останеш в базовия лагер. В Антарктида тези лагери предлагат всички удобства.
— Никога не съм предприемала подобно нещо — обади се Доротея. — Истинско приключение.
По-скоро приключението на живота ти, мислено добави Малоун. За пръв път човешки крак бе стъпил на Антарктида през 1820 година, малцина го правеха и в наши дни. Той знаеше, че съществува международен договор, подписан от 25 държави, според който леденият континент е обявен за зона на мира със свободен обмен на научна информация, без териториални претенции. На него са забранени всякакви бойни действия, а добиването на полезни изкопаеми е възможно само при писменото съгласие на всичките 25 страни. Тринайсет милиона и двеста хиляди квадратни километра (повече от територията на САЩ и Мексико, взети заедно), 80 процента от които покрити с лед, чиято дебелина достига километър и половина. Този лед съставлява 70 процента от сладководните запаси на планетата. Дебелината му превръща континента в най-високото плато на света, с над 2500 метра средна надморска височина.
Живот има само по крайбрежието, тъй като валежите над континента са по-малко от пет сантиметра на квадратен метър годишно. Това го прави сух като пустиня. Бялата повърхност не може да абсорбира светлината и топлината, отразява обратно всякаква радиация и поддържа средна температура от 17–18 градуса под нулата.
От своите две посещения тук в качеството си на агент от специалния отдел „Магелан“ Малоун беше добре запознат и с политиката в региона. В момента седем държави имаха териториални претенции към осем района на ледения континент, очертани от географските дължини, пресичащи се на Южния полюс. Това бяха Аржентина, Великобритания, Норвегия, Чили, Австралия, Франция и Нова Зеландия. В момента летяха към територията, върху която имаше претенции Норвегия. Тя се наричаше Земя на кралица Мод и обхващаше територия с координати от 44 градуса и 38 минути източна до 20 градуса западна дължина. През 1938 г. Германия предявила претенции към значителна част от нея, с координати 20 градуса източна и 10 градуса западна дължина, наричайки я „Нойшвабенланд“. Войната сложила край на тези претенции, но районът останал сред най-малко проучените на континента. Крайната точка на пътуването им беше австралийската база „Халворсен“, построена в норвежката част на северното крайбрежие, точно срещу най-южната точка на африканския континент.
Всички си бяха сложили раздадените тапи, но грохотът в ушите им продължаваше. Острата миризма на самолетно гориво им пречеше да дишат, но от предишните полети Малоун знаеше, че скоро ще свикнат с нея. Бяха ги настанили в предната част на самолета, съвсем близо до пилотската кабина, до която се стигаше по пет железни стъпала. Предвид дългия полет имаше и резервен екипаж. Малоун вече беше имал възможност да разбере какво означава кацане върху антарктическия сняг. И все още помнеше колко опасно е то. Не беше предполагал, че ще го преживее отново, но ето че пак беше тук.
По време на дългия полет от Франция Улрих Хен не беше проронил нито дума. Просто седеше до Вернер Линдауер и мълчеше. Малоун усещаше, че този човек ще му създава проблеми, но все още не беше в състояние да определи дали интересът на Хен е насочен лично към него или към някой от другите участници. Но Хен притежаваше важна информация, която щеше да им трябва на земята, а и сделката си е сделка.
Кристел го потупа по рамото и изрече едно безгласно „благодаря“. Той само кимна.
Двигателите на турбовитловия „Херкулес“ достигнаха максимални обороти и тежкият му корпус се понесе по пистата. Секунди по-късно под тях се появи морската шир. Наближаваше полунощ. Започна дългото пътуване към неизвестността.
Форт Ли
Стефани гледаше как полковник Крос се справя с електронната ключалка и отваря блиндираната врата на хладилната камера. Във въздуха излетя облаче ледена мъгла. Крос я изчака да се разсее и отстъпи крачка встрани.
— След вас, моля.
Тя влезе първа, следвана по петите от Дейвис. Камерата представляваше квадрат с триметрови метални стени, край една от които имаше рафтове с книги. Пет реда. Най-малко двеста екземпляра, прецени на око Стефани.
— Тук са от 1971 година — поясни Крос. — Нямам представа къде са били съхранявани преди. Но мястото трябва да е било студено, защото, както виждате, всички са в отлично състояние.
— Откъде са ги докарали? — попита Дейвис.
— Не знам — сви рамене Крос. — Камъните са били открити по време на операция „Висок скок“ през 1947-а и операция „Вятърна мелница“ през 48-а. Логиката сочи, че и тези книги трябва да са от там.
Стефани пристъпи към един от рафтовете. Книгите бяха малки по размер, някъде около 15 на 20 сантиметра. Кориците им бяха от дърво и бяха шити с дебели конци, а страниците бяха от дебела и грапава хартия.
— Може ли да разлистя една? — попита тя.
— Имам заповед да ви позволя всичко, което пожелаете.
Стефани внимателно свали една замразена книга от рафта.
Крос беше прав: тя наистина беше в отлично състояние. Термометърът до вратата показваше минус 12,2 градуса. Някъде беше чела, че изследователи, посетили Южния полюс десетилетия след експедицията на Амундсен и Скот, открили хранителните им складове непокътнати. Сиренето и зеленчуците все още ставали за ядене, а бисквитите били запазили своята хрупкавост. Солта, горчицата и подправките били в отлично състояние, дори списанията изглеждали така, сякаш били отпечатани предишния ден. Антарктида е един природен фризер. Там няма гниене, ръжда, ферментация и микроби. Няма влага и прах, нито пък насекоми. Нищо, което да се превърне в органични отпадъци. Например книги с дървени корици.
— Преди време имаше предложение Антарктида да бъде превърната в световна библиотека — подхвърли Дейвис. — Климатът осигурявал пълното запазване на хартията. Тогава идеята ми се стори абсолютно налудничава.
— Ама май не е така.
Стефани върна книгата на мястото й. На корицата в светлокафяв цвят беше изписан непознат символ.
Внимателно разгърна втвърдените страници, запълнени от горе до долу със странно писмо. Завъртулки, кръгчета и камшичета. Странен курсив: равен и стегнат. Имаше и множество рисунки на растения, хора и някакви непознати уреди. Страниците си приличаха като две капки вода — плътно запълнени с текст, изписан с кафяво мастило, без нито едно петънце.
Преди да отвори камерата, Крос им беше показал множеството каменни фрагменти, подредени върху широки лавици. Върху тях личеше същото писмо.
— Нещо като библиотека, а? — подхвърли Дейвис.
Стефани само сви рамене.
— Госпожо — обади се Крос.
Тя се обърна. Полковникът се пресегна и свали от най-горния рафт дневник с кожени корици, увит в парче плат.
— Личният дневник на адмирал Бърд. Президентът нареди да ви го предам.
Тя веднага си спомни думите на Хърбърт Роуланд.
— Засекретен е от 1948 година — поясни Крос. — А от 1971-ва се съхранява тук.
Между страниците на дневника се виждаха няколко разделителя от тънка хартия.
— Отбелязани са най-важните части от него — рече Крос.
— От кого? — попита Дейвис.
— Президентът беше сигурен, че ще зададете този въпрос — усмихна се полковникът.
— И какъв е отговорът?
— Преди известно време занесох дневника в Белия дом и президентът го прочете. Помоли да ви предам, че въпреки вашето мнение и това на част от колегите ви той отдавна се е научил да чете.
Стефани вдигна глава от дневника.
— Невероятно! — прошепна тя. — Открили са такива неща и просто са ги замразили!
— Такива са били времената — въздъхна Дейвис. — Имали са големи грижи със Сталин и разрушена Европа. Изгубените цивилизации не са означавали кой знае какво, особено пък такива, които може би ще се окажат свързани с германците. Именно от това се е страхувал Бърд. — Обърна се към Крос и подхвърли: — Тук се споменава за снимки. Можем ли да ги видим?
— Президентът вече поиска същото, но без успех. Снимките са изчезнали. На практика не е останало нищо освен този дневник.
— Не забравяйте книгите и плочите — обади се Стефани. Дейвис започна да прелиства дневника и да чете на глас отделни пасажи.
— Бърд е посетил много места. Жалко, че не разполагаме с карта. Котите са отбелязани само с номера, без координати.
Стефани също изпита съжаление, най-вече заради Малоун. Но решение все пак имаше: програмата за превод, за която бе споменал той. Същата, която Херман Оберхойзер бе открил във Франция. Тя измъкна мобилния си телефон и набра Атланта. Един от сътрудниците й докладва, че са получили имейл от Малоун. Тя се усмихна и подвикна към Крос:
— Трябва ми една от тези книги.
— Нужно е да останат замразени, за да се съхранят — поклати глава полковникът.
— В такъв случай искам нов достъп до тази камера. Разполагам с лаптоп, но ще ми трябва и интернет връзка.
— Президентът каза да се изпълняват всичките ви желания.
— Разполагаш ли с нещо? — любопитно я изгледа Дейвис.
— Мисля, че да.
18:30 ч.
Приключил с последното интервю за деня, Рамзи се върна в кабинета си. Даян Маккой го чакаше там.
— Е, казвай какво е толкова важно — промърмори той и затвори вратата след себе си.
Хоуви вече я беше проверил за евентуални записващи устройства, а кабинетът му беше напълно обезопасен. Така се чувстваше уверен.
— Искам повече — обяви Маккой.
Носеше кафяв вълнен костюм с консервативна кройка, под който имаше черен пуловер. Небрежно елегантно и доста скъпо за служител в Белия дом, но едновременно с това стилно. Палтото й беше преметнато на облегалката на стола.
— Повече какво? — попита той.
— Човек, който използва името Чарлс Кей Смит, от дълго време работи за теб. Ти му плащаш добре, макар и чрез кодирани сметки на различни имена. Той е твоят убиец — същият, който се погрижи за адмирал Силвиан и още куп хора.
Рамзи беше смаян, но успя да запази самообладание.
— Имаш ли доказателства? — изграчи той.
— Защо са ти? — изсмя се тя. — Достатъчно е, че знам. Май ще се окажеш първият човек във военната история на САЩ, който прави кариера чрез убийства. По дяволите, Лангфорд, ти наистина си един амбициозен мръсник!
— Какво искаш? — пожела да узнае той.
— Получи назначението, за което мечтаеше. Убедена съм, че това не е всичко, но в момента е така. До този момент реакцията е положителна и по всичко личи, че ще спечелиш.
Вярно беше. Но когато изборът на президента станеше обществено достояние, вероятно щяха да се появят и проблемите. Анонимни телефонни обаждания в телевизиите и вестниците бързо щяха да настроят обществеността срещу него. Девет часа след обявяването все още нямаше нищо сериозно, но жената насреща му беше права: той действително правеше кариера с помощта на убийствата, извършени от Чарли Смит. Всички препятствия по пътя му бяха отстранени. Всъщност къде, по дяволите, изчезна Смит?
Зает с многобройните интервюта, Рамзи беше забравил за него. Беше наредил на кретена да се погрижи за професора и да се прибере до вечерта. Слънцето вече залязваше.
— Доста си поработила — изръмжа той.
— Не става въпрос за работа, а за интелигентност. Имам достъп до информационни мрежи, за които ти само можеш да мечтаеш.
В което Рамзи не се съмняваше.
— И възнамеряваш да ми създаваш неприятности, така ли?
— Възнамерявам да превърна живота ти в ад.
— Освен ако?
По лицето й пробяга усмивка. Кучката определено се забавляваше.
— Всичко зависи от теб, Лангфорд.
— Искаш да се включиш в играта след оттеглянето на Даниълс, така ли? Мога да го уредя.
— Да ти приличам на ряпа, изпаднала от ремаркето?
— Изразяваш се като Даниълс — усмихна се той.
— Защото ми говори подобни неща поне два пъти седмично. В повечето случаи заслужено — аз наистина го мотая. Умен е, трябва да му се признае. Но и аз не съм глупава. И искам повече, много повече!
Той искаше да попита за какво става въпрос, но си наложи да запази мълчание, колкото и да се притесняваше.
— Искам пари — обяви Маккой.
— Колко?
— Двайсет милиона долара.
— Как стигна до тази цифра?
— Изчислих, че с лихвите ще живея спокойно до края на дните си. Доста ме бива в сметките.
В очите й проблесна почти сексуална възбуда.
— В офшорна банка. Кодирана сметка, достъпна единствено за теб?
— Точно като Чарлс Кей Смит-младши — кимна тя. — С още няколко допълнения, за които можем да поговорим по-късно.
Той направи опит да запази спокойствие.
— Какво те накара да действаш така?
— Ще ме прецакаш. И двамата го знаем. Опитах се да те запиша, но ти си прекалено предпазлив. Затова си казах:
— А ако откажа?
— Ще се озовеш в затвора. При малко повече шанс може би ще открия Чарлс Кей Смит-младши и ще чуя какво има да каже.
Рамзи замълча.
— Или просто ще те хвърля на вълците — добави тя. — Имам предвид медиите.
— А какво ще предложиш на репортерите?
— Ще започна с Милисънт Сен.
— Какво знаеш за нея?
— Млада дама, офицер от ВМС, назначена към екипа ти в Брюксел. Ти имаш връзка с нея. Изведнъж обаче тя забременява и няколко седмици по-късно умира. Сърдечен удар. Белгийците потвърждават диагнозата, случаят е приключен.
Тази жена явно беше добре информирана. Опасявайки се, че мълчанието му ще бъде изтълкувано като признание, той побърза да подхвърли:
— Никой няма да ти повярва.
— В момента може би не. Но от тази история ще излезе страхотен материал. От онези, които медиите обичат. Особено такива като „Екстра“ и „Вътрешна информация“. Знаеш ли, че и до ден-днешен бащата на Милисънт е убеден, че дъщеря му е била убита? Той с удоволствие ще застане пред камерите. Брат й също има своите съмнения. Между другото той е адвокат. Разбира се, те не знаят нищо за връзката ти с Милисънт. Не знаят, че си я пребивал от бой. Какво според теб ще си помислят? Ами белгийските власти?
Тя го държеше в ръцете си и прекрасно го знаеше.
— Не е постановка, Лангфорд. Нямам за цел да изтръгна някакви признания от теб. Не са ми нужни. Просто се грижа за себе си. Отново повтарям: искам пари!
— А какво ще ти попречи да ме издъниш, след като си получиш парите? — изгледа я той. — Ако теоретично приема условията ти?
— Абсолютно нищо! — отсече през стиснати зъби Маккой.
Той си позволи една крива усмивка.
— Ти не си жена, а истински дявол!
— Значи си подхождаме — върна му комплимента тя.
Приятелската нотка в гласа й му хареса. Дори не беше предполагал колко много отрова тече във вените й. При най-малкия намек за скандал с подобни мащаби Атос Кейн веднага щеше да забрави ангажиментите си към него. Искам да изпълня своята част от договорката, но ти имаш проблеми, щеше да каже той. На което Рамзи нямаше как да реагира.
В рамките на най-много един час репортерите щяха да установят, че службата му в Брюксел съвпада с мандата на Милисънт. На всичкото отгоре тогава там беше и онзи глупак Едуин Дейвис, който питаеше нежни чувства към въпросната мадама. Рамзи го разбра веднага, но не му пукаше. Тогава Дейвис беше дребна риба. Но не и сега. Един господ знае къде се намираше в момента. От няколко дни не беше чувал нищо за него. Но жената насреща му беше друга работа. В ръцете си държеше зареден револвер и знаеше къде да се прицели.
— Добре, ще ти платя — рече той.
Тя бръкна в джобчето на сакото си и извади лист хартия.
— Тук ще намериш номера на сметката и кода за превод. Искам да изпратиш парите в рамките на един час.
Листчето кацна на бюрото, но той не помръдна.
— Хайде, не бъди толкова мрачен — усмихна се Маккой.
Той не отговори.
— Добре, слушай внимателно — заяви след кратка пауза тя. — За да докажа, че съм добронамерена и готова да работя дългосрочно с теб, ще ти дам нещо, което наистина искаш. Но само след като преведеш парите.
Тя се изправи и посегна за палтото си.
— Какво ще ми дадеш? — дрезгаво попита той.
— Себе си. Утре вечер съм твоя. Разбира се, ако ми бъде платено в рамките на следващия час.
Доротея се чувстваше зле. Самолетът се тресеше като камион по неравен път, напомняйки й за детството, когато пътуваше с баща си към вилата в планината. Семейството обичаше живота на открито. За разлика от Кристел тя си падаше по пушките и лова. Тази страст споделяше с баща си. За съжаление удоволствието им продължи само няколко лета. Тя беше едва на десет години, когато той умря. Или, по-точно казано, когато той не се завърна у дома. Тъжните мисли отвориха нов кратер в стомаха й, усилвайки онази особена празнота, която винаги бе усещала.
Отчуждението между нея и Кристел се задълбочи след изчезването на баща им. Имаха различни вкусове и интереси, различни приятели. Всяка живееше свой собствен живот. Как е възможно две жени, които са се появили на белия свят от една обща яйцеклетка, да са толкова далеч една от друга.
На този въпрос имаше само един отговор. Майка им. В продължение на десетилетия беше насърчавала съперничеството помежду им. Постоянните битки родиха гнева. После дойде ред на неприязънта. От нея вече беше лесно да се роди и омразата.
Седеше сгушена на неудобната седалка. Малоун излезе прав по отношение на облеклото. Това противно пътуване щеше да продължи най-малко още пет часа. Екипажът им беше раздал кутиите с обяда още преди да излетят. Кифла със сирене, бисквити, плочка шоколад, пилешко бутче и ябълка. Гадеше й се от самата мисъл за храна. Опита се да се настани по-удобно. Преди час Малоун бе изкачил стъпалата към пилотската кабина и бе останал там. Хен и Вернер спяха, но очите на Кристел бяха широко отворени. Май и тя се притесняваше.
Това беше най-тежкият полет в живота й. Не само заради неудобствата. Те летяха към съдбата си. Дали щяха да открият нещо? И ако откриеха, лошо или добро щеше да бъде то?
След като бяха облекли топлите дрехи, те се бяха заели да пълнят специално подплатените раници. Доротея взе само една смяна бельо, четка за зъби, малко тоалетни принадлежности и автоматичния пистолет, който бе получила от майка си в Осо. Полетът беше частен и по тази причина никой не ги провери за оръжие. Почувства се подобре, въпреки че не й хареса начинът, по който майка й продължаваше да взема решения вместо нея.
Кристел извърна глава. Очите им се срещнаха. Каква ирония на съдбата ги беше събрала? Дали размяната на няколко думи щеше да промени нещо? Доротея реши да опита. Разкопча предпазния колан, надигна се от седалката и прекоси тясната пътека по посока на сестра си.
— Трябва да прекратим това — извика тя, опитвайки се да надвие рева на моторите.
— Съгласна съм, но след като разберем какво има там.
Гласът на Кристел беше по-студен от въздуха в кабината.
— То е без значение — не се отказа Доротея.
— Само за теб. Ти цял живот си мислила как да прехвърлиш семейното състояние на скъпия си Георг.
Сърцето на Доротея се сви при тези думи.
— Защо го мразеше толкова? — попита тя.
— Защото олицетворяваше всичко, което не можех да имам, мила сестричке.
Доротея усети горчивината в гласа на сестра си. Два дни беше ридала над ковчега на Георг. А Кристел се мярна на погребението и изчезна, без да й поднесе съболезнованията си.
Смъртта на Георг се оказа повратна точка в живота й. Всичко се преобърна. Бракът й, семейството й. И най-вече животът й. Не харесваше жената, в която се превръщаше, но с готовност прие гнева и омразата, които заместиха любимата рожба.
— Не можеш да забременееш ли?
— Интересува ли те?
— Мама знае ли, че не можеш да имаш деца?
— Какво значение има? Вече не става въпрос за деца, а за наследството на Оберхойзер. Него иска семейството ни.
Стана й ясно, че този разговор няма да доведе доникъде. Пропастта помежду им беше прекалено дълбока. Понечи да се надигне, но пръстите на Кристел докоснаха ръката й.
— Не ти поднесох съболезнованията си, защото ти завиждах. Ти поне разбра какво е да имаш дете.
Доротея остана смаяна от дребнавостта на сестра си.
— Бог помага на всички деца, които се раждат. Ти, ти не си способна да се грижиш за деца и може би затова никога няма да имаш.
— Изглежда, и ти не си свършила добра работа, защото синът ти е мъртъв — хапливо отвърна Кристел.
Чудовище!
Доротея сви в юмрук дясната си ръка и я стовари в лицето на сестра си.
Седнал зад бюрото, Рамзи обмисляше предстоящите си действия. Със сигурност щеше да има още интервюта. Погребението на адмирал Силвиан беше насрочено за следващия ден на Националното гробище „Арлингтън“. Отбеляза си да споменава тъжното събитие при следващите си интервюта.
Мобилният му телефон изписука. На екрана се изписа чуждестранен номер, от Германия. Най-после!
— Добър вечер, адмирале — прозвуча мрачен женски глас.
— Очаквах позвъняването ви, фрау Оберхойзер.
— А как разбрахте, че ще се обадя?
— Защото знам, че сте нетърпелива стара кучка, която обича да държи нещата под контрол.
— Такава съм — засмя се тя. — Вашите хора свършиха добра работа. Малоун е мъртъв.
— Предпочитам да изчакам потвърждение на този факт от своите източници.
— Страхувам се, че е невъзможно, защото и те са мъртви.
— В такъв случай проблемът е ваш. Трябва да получа потвърждение.
— Да сте чували нещо за Малоун през последните дванайсет часа? Някакви рапорти, засягащи непосредствената му дейност?
Не беше.
— Видях го как умира.
— Тогава няма какво повече да си кажем.
— Дължите ми отговор на въпроса, който ви поставих. Защо не се върна моят съпруг?
Какво пък толкова, кажи й, рече си Рамзи.
— На подводницата стана авария.
— А екипажът? Съпругът ми?
— Никой не оцеля.
Мълчание.
— Вие видяхте ли подводницата и екипажа?
— Да.
— Разкажете ми какво видяхте.
— Не бихте искали да го чуете, повярвайте ми.
Ново мълчание.
— А защо беше нужно да покривате тази история?
— Подводницата беше строго секретна, мисията й също. По онова време нямахме друг избор. Руснаците можеха да я издирят. На борда имаше само единайсет души и това ни улесни да скрием инцидента.
— Зарязахте ги там, така ли?
— Съпругът ви предварително прие условията. Знаеше за всички рискове.
— А в Америка продължават да твърдят, че немците били безсърдечни.
— Ние сме практични, фрау Оберхойзер. Защищаваме света, докато вие се опитвате да го покорите. Съпругът ви подписа декларация, че осъзнава опасността на мисията. Всъщност тя беше негова идея. Но той съвсем не е първият, направил подобен избор.
Искрено се надяваше, че разговаря за последен път с тази жена. Не му се искаше да чува гробовния й глас.
— Сбогом, адмирале. Надявам се да горите в ада.
Вълнението в гласа й пролича съвсем ясно. Рамзи въобще не се трогна.
— С удоволствие ви пожелавам същото — отвърна той и изключи телефона.
После си отбеляза да смени номера. Само така щеше да е сигурен, че никога повече няма да разговаря с лудата германка.
Чарли Смит обичаше предизвикателствата. Рамзи му възложи нова задача, пета поред. С изричното условие да я изпълни още днес. Без нищо, което да предизвика подозрения. Бързо и чисто убийство, без никакви последствия. Обикновено това не представляваше проблем. Но в този случай беше лишен от работно досие и разчиташе само на няколко бегли описания, получени от Рамзи. А изпълнението на задачата трябваше да се вмести в дванайсет часа. В случай на успех адмиралът бе обещал един силно впечатляващ бонус. Достатъчен, за да плати в брой „Бейли Милс“ и да му останат още много пари за проектиране, ремонт и обзавеждане.
За пръв път от два месеца насам се беше прибрал у дома. Бе успял да дремне няколко часа и вече се беше заел с организацията на новата мисия, когато от кухненската маса се разнесе мелодичен звън. Чарли вдигна телефона и погледна дисплея. Непознат номер, от района на Вашингтон. Може би Рамзи, от резервен номер. Този човек бе разяждан от параноя.
— Търся Чарли Смит — прозвуча женски глас.
Той трепна. Това име се използваше единствено при контактите му с Рамзи.
— Сбъркали сте номера.
— Не, не съм.
— Боя се, че е така.
— Няма да затворя — рече жената. — А онова, което ще ви кажа, би могло коренно да промени живота ви.
— Вече ви казах, че сте сбъркали номера, госпожо.
— Вие убихте Дъглас Скофилд.
По гърба му пробягаха студени тръпки, после той изведнъж разбра.
— Вие бяхте там, с онзи мъж, нали?
— Не бях там, Чарли. Но те работят за мен. Знам всичко за теб.
Той не отговори. Но проблемът беше много сериозен, защото тази жена знаеше името и телефона му. Всъщност проблемът беше катастрофален.
— Какво искаш?
— Задника ти.
Той изпусна къс нервен смях.
— Всъщност искам да го изтъргувам срещу един друг задник — добави жената.
— Нека отгатна. Рамзи, нали?
— Умно момче.
— Предполагам, че няма да ми разкриете самоличността си.
— Напротив. За разлика от теб не водя двойствен живот.
— Тогава коя сте вие, по дяволите?
— Даян Маккой. Заместник-съветник на президента на САЩ по въпросите на националната сигурност.
Доловил някакви крясъци, Малоун прекъсна разговора си с пилотите и се втурна към тясната врата на кабината. Погледна надолу, към помещението, което наподобяваше дълъг и полутъмен тунел. Доротея беше наведена над Кристел, която се бореше с коланите, опитвайки се да стане. От носа й течеше кръв. Вернер и Хен се бяха събудили и трескаво разкопчаваха коланите си.
Малоун се плъзна по перилата на тясната стълбичка и хукна към тях. Хен успя да издърпа Доротея от сестра й.
— Шантава кучка! — изкрещя Кристел. — Виж какво направи!
Вернер стисна здраво Доротея. Малоун спря на място.
— Тя ме удари! — проплака Кристел и избърса нос в ръкава си.
Малоун й подхвърли някаква кърпа, която откри на металния стелаж до себе си.
— Трябваше да те убия! — изсъска Доротея. — Ти не заслужаваш да живееш!
— Чухте ли я? — извика извън себе си Кристел. — Тя е луда! Напълно откачена!
— Хей, какво правиш? — попита Вернер, обръщайки се към жена си. — Защо се счепкахте?
— Тя мрази Георг! — задъхано отвърна Доротея, опитвайки се да се освободи от хватката му.
Кристел най-сетне стана. Вернер пусна Доротея и двете лъвици се изправиха една срещу друга. Всяка от тях се опитваше да прецени скритите козове на другата. Малоун ги гледаше с интерес. Облечени по един и същ начин, с еднакви лица, те бяха безкрайно различни.
— Дори не дойде на гроба му! — изсъска Доротея. — Всички почетоха Георг в последния му път, но не и ти!
— Не обичам погребенията.
— Мразя те!
Кристел се извърна към Малоун, притискайки кърпата към носа си. Той веднага улови опасния блясък в очите й, но не успя да реагира. Тя захвърли кърпата, извърна се и нанесе силен удар в лицето на сестра си.
Доротея политна обратно в ръцете на Вернер, а Кристел вдигна ръка за втори удар.
— Достатъчно! — извика Малоун и светкавично застана между тях. — Върна й го, стига толкова!
Лицето й потъмня, в очите й проблесна омраза. От цялото й поведение личеше какво иска да му каже: дръж се настрана, не е твоя работа!
В следващия миг тя му обърна гръб и се наведе да вдигне кърпата.
Вернер помогна на Доротея да седне на мястото му. Хен стоеше и гледаше, без да пророни дори дума.
— Край на дуела! — обяви Малоун. — Предлагам на всички да поспим. Разполагаме с по-малко от пет часа. Веднага след кацането ни чака дълъг и тежък преход. Всеки, който реши да се занимава със скандали, остава в базата!
Смит седеше в кухнята и гледаше втренчено мобилния си телефон на масата. Жената му бе продиктувала един номер за контакт, след което бе затворила. Той се пресегна към апарата и бързо набра номератора на Белия дом.
— Свържете ме с канцеларията на съветника по националната сигурност — рече с несигурен глас той.
Телефонистката се подчини.
— Доста се забави, Чарли — обяви женски глас. Същият глас. — Сега доволен ли си?
— Какво искаш?
— Да ти кажа нещо.
— Слушам те.
— Рамзи възнамерява да прекрати отношенията ви. Той има големи планове и едва ли ще позволи на хора като теб да му попречат.
— Чукаш на погрешната врата — отговори Смит.
— На твое място бих казала абсолютно същото, Чарли. Но искам да ти предложа нещо съвсем просто: ти слушаш, аз говоря. По този начин ще си спестиш евентуалните подозрения, че те записват. Съгласен ли си?
— Да, след като разполагаш с достатъчно време.
— Ти си човекът, който решава личните проблеми на Рамзи. Той те използва от години. И ти плаща. През последните няколко дни беше доста зает, нали? Джаксънвил, Шарлот, Ашвил. Налучквам ли, Чарли? Искаш ли да споменавам конкретни имена?
— Можеш да говориш каквото пожелаеш.
— В момента изпълняваш поредната задача на Рамзи. — Кратка пауза, после Маккой продължи: — Мишената съм аз. Предполагам, че имаш заповед да приключиш още днес, защото вчера здравата го разтърсих. Говорихте ли за това, Чарли?
Смит не отговори.
— Не, нали? Което доказва, че ти вече не фигурираш в плановете на Рамзи. Аз обаче нямам никакво намерение да свърша като всички останали. Ето защо и си приказваме в момента. Ако бях твой враг, сега Сикрет Сървис щеше да чука на вратата ти. Разговорът ни щеше да се води на друго място, в присъствието на други хора — много едри и много яки.
— Мина ми през главата.
— Знаех, че ще проявиш здрав разум. За да се убедиш, че наистина знам какво говоря, ще цитирам номерата на трите офшорни сметки, в които Рамзи депозира твоите хонорари. — Маккой бързо изреди имената на банките, номерата на съответните сметки и дори паролите за достъп, две от които Смит беше променил едва преди седмица. — Нито една от тези сметки не е напълно секретна, Чарли. Човек просто трябва да знае къде и как да погледне. За твое голямо съжаление аз съм в състояние да ги блокирам в рамките на една секунда. Още не съм ги докоснала с единствената цел да ти демонстрирам своята добронамереност.
Съмненията на Смит окончателно се стопиха. Тази жена действително не лъжеше.
— Окей — въздъхна той. — Казвай какво искаш.
— Рамзи наистина е решил да се отърве от услугите ти. Сключил е сделка с един сенатор, в която не фигурираш. Имайки предвид факта, че и без това си мъртъв — без самоличност, без семейство и само с няколко далечни роднини, — мислиш ли, че ще бъде трудно да изчезнеш завинаги? Никой няма да плаче за теб, Чарли. Колко тъжно.
Но е чистата истина, въздъхна той.
— Аз обаче имам по-добра идея — добави Маккой.
Рамзи беше близо до целта. Всичко вървеше по план. Сега му предстоеше да отстрани и последното препятствие: Даян Маккой.
Все още седеше зад бюрото, с чаша изстудено уиски пред себе си. Мислеше за онова, което беше споделил с Изабел Оберхойзер. За подводницата. За изваденото от нея, което беше пазил като очите си.
Дневникът на капитан Форест Малоун.
През годините беше хвърлял по някое око на изпълнените със стегнат почерк страници. Повече от любопитство, отколкото от реален интерес. Но този дневник съдържаше информация за пътешествие, което коренно бе променило живота му. Не беше сантиментален, но някои неща се помнят цял живот. Едно от тях беше пребиваването му под арктическите ледове. Когато последва онзи тюлен. Нагоре.
Рамзи го помнеше наизуст.
О, колко прав е бил Форест Малоун.
Бе приключил издирването по един перфектен начин. Мъртви бяха всички, които днес биха създавали проблеми. Наследството на адмирал Дайлс беше осигурено, неговото — също. В безопасност беше и флотът като цяло. Призраците от НР-1А бяха останали там, където им беше мястото. В Антарктида.
Мобилният му телефон светна, но не издаде никакъв сигнал. Беше изключил звука още преди няколко часа. Погледна екрана. Най-после.
— Да, Чарли. Казвай какво има.
— Трябва да ви видя.
— Невъзможно.
— Направете го възможно. След два часа.
— Защо?
— Имаме проблем.
Рамзи си даде сметка, че говорят по открита линия и трябва да подбират думите си.
— Голям?
— Достатъчно голям, за да поискам среща.
Той погледна часовника си.
— Къде?
— Знаете къде. Бъдете там.
Компютрите не бяха силната страна на Стефани, но в имейла на Малоун бяха включени подробни инструкции за използване на програмата. Полковник Крос й осигури високоскоростен скенер и връзка с интернет. Тя свали програмата и сканира една пробна страница, а след това я прехвърли в компютъра.
Резултатът беше колкото бърз, толкова и забележителен. Странният набор от заврънкулки, криволици и камшичета се преобразува първо в латински, а след това и в английски. На места с груби неясноти и липсващи фрази. Но в общи линии текстът беше достатъчен, за да разбере, че хладилната камера съдържа истинско съкровище от информация за отдавна отминали времена.
Стефани втренчено погледна Едуин Дейвис.
— От една страна, става въпрос за примитивно производство на електричество, а от друга, научаваме за механизми и съединения, за които никога не сме чували. Трябва да разберем откъде са дошли тези книги.
— Трудна работа, защото са изчезнали всички архиви на операция „Висок скок“ — поклати глава Дейвис. — Какви тъпаци, господи! Засекретили са всичко! Трима-четирима малоумници са взели решения, които засягат цялото човечество. В този склад е скрито познание, което би могло да промени света. Разбира се, може да се окаже и куп глупости, но никога няма да разберем. Десетилетия наред след откриването на тези книги там се е трупал нов сняг, сантиметър по сантиметър. Пейзажът е променен до неузнаваемост и отдавна няма нищо общо с онзи, който е съществувал тогава.
Стефани знаеше, че Антарктида е истински кошмар за картографите. Крайбрежието бе обект на постоянни промени, дължащи се на произволната поява и изчезване на ледените масиви. Дейвис бе прав: вероятно щеше да се окаже невъзможно да бъдат открити местата, посетени от Бърд.
— Все пак прегледахме само няколко случайно избрани страници — подхвърли тя. — Няма как да знаем какво съдържат останалите томове.
Вниманието й беше привлечено от друг лист, изпълнен с текст и рисунка на две растения, заедно с корените.
Тя сканира страницата и включи програмата за превод.
Тя направи опит да си представи какво е изпитвал пътешественикът, изправен на безлюдния бряг и отправил поглед към една напълно непозната земя.
— Този склад трябва да бъде запечатан — обяви Дейвис.
— Идеята не е добра, защото Рамзи ще се усети — поклати глава тя.
Съветникът съзря логиката в забележката й.
— Тогава да работим чрез Крос — предложи той. — Той ще ни предупреди в момента, в който някой прояви желание да надникне тук.
Тази идея беше доста по-приемлива. Тя си помисли за Малоун. Вече би трябвало да е близо до Антарктида. Но дали ще поеме по вярната следа?
Тук обаче имаше още работа. И те трябваше да я свършат. Да открият убиеца.
Някъде в огромното, подобно на пещера хале се разнесе звук от затръшваща се врата. Полковник Крос беше поставил охрана в преддверието и тя предположи, че е влязъл именно той. Но по циментовия под прозвучаха стъпките на двама души.
Халето тънеше в мрак. Двамата с Дейвис седяха до малка масичка до вратата на камерата. Осветлението идваше от две слаби крушки на стената. Стефани вдигна глава. Към тях се приближаваше Крос, следван от висок мъж с буйна коса, облечен в тъмносиньо яке и джинси. В лявата горна част на якето се виждаше знакът на президента на САЩ.
Дани Даниълс.
Рамзи напусна тъмния път и навлезе в гората. Отиваше във фермата в Мериленд, където преди няколко дни се бе срещнал с Чарли Смит. „Бейли Милс“, както я бе нарекъл наемникът.
Не му бе харесал тонът на Чарли Смит по време на телефонния разговор. Нафукан, дразнещ, самодоволен — да. Но ядосан, войнствен, почти истеричен? Не, едва ли. Нещо не беше наред.
По всичко личеше, че в лицето на Даян Маккой Рамзи се беше сдобил с нов съюзник. Дамата му бе струвала внушителната сума от двайсет милиона долара. Слава богу, че се беше погрижил да спести много пари, умно разпръснати в различни точки на света. Почти всички бяха останали след преждевременно прекратени операции или провалени такива. Върху документите за тях стоеше клеймото „Строго секретно“, което означаваше, че разходите не подлежат на финансова проверка. По правилник всички инвестирани средства трябва да бъдат възстановени, но на практика това не се случваше почти никога. Той се нуждаеше от средства, за да плаща на Смит — средства, които минаваха под перото „секретни разследвания“, но нуждите му постоянно нарастваха. А заедно с тях и рисковете.
Както в настоящия случай.
В светлината на фаровете изплува занемарената сграда на фермата. Пред обора до нея беше спряла кола. Никъде не светеше. Рамзи натисна спирачката, извади от жабката автоматичния си валтер и излезе на студа.
— Чарли! — подвикна той. — Ела тук, защото нямам време за глупостите ти!
Очите му свикнаха с тъмнината и успяха да регистрират някакво движение вляво. Без да се колебае за миг, той се прицели и натисна спусъка. Куршумите се забиха в дървото с глух тътен. Долови ново движение. Явно не беше Чарли Смит.
Кучета. Няколко сенки изскочиха на верандата и побягнаха към гората. Като предишния път. От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение. Смит си падаше по подобни игри. Добре, ще ги получи.
— Чуй какво ще направя, Чарли — подвикна той. — Ще ти спукам и четирите гуми, за да съм сигурен, че цяла нощ ще мръзнеш тук. Обади ми се утре, когато си готов за разговор.
— Никак не си забавен, адмирале — прозвуча един глас от мрака. — Ама никак!
Фигурата на Смит изплува от мрака.
— Имаш късмет, че не те застрелях! — изръмжа Рамзи.
— Защо да го правиш? — подхвърли наемникът и слезе от верандата. — Бях добро момче и изпълних всичко, което поиска от мен. И четиримата са мъртви, чиста работа. После чух по радиото, че ще те назначават в Съвета на началник-щабовете. Хубаво повишение. Ще получиш луксозен апартамент високо горе, в облаците. Ти и Джордж Джеферсън.
— Това не е твоя работа!
— Знам. Аз съм само наемник. Важното е, че получавам пари.
— Вече ги получи. Преди два часа. Цялата сума е преведена.
— Хубаво. Планирам малка ваканция, някъде на топло.
— Не и преди да изпълниш последната си задача.
— Високо се целиш, адмирале. Последната води право в Белия дом.
— Високите цели са единственият път към успеха.
— Искам двойно. Половината в аванс, останалите след изпълнението.
За Рамзи парите нямаха значение.
— Съгласен съм — кимна той.
— Има и още нещо — подхвърли Смит.
В същия миг нещо твърдо опря в гърба му.
— Кротко, Лангфорд — просъска женски глас. — Мръднеш ли, ще те гръмна!
Даян Маккой.
Малоун погледна хронометъра в кабината. Показваше 7:40. Погледът му се зарея навън. Антарктида приличаше на обърната чаша с назъбени краища. Назъбени планински върхове ограждаха три четвърти от огромното плато. Ледът, който го покриваше, беше дебел почти три километра. Планините бяха покрити с дълбоки ледници, които се спускаха към океана. Североизточното крайбрежие, към което летяха, не правеше изключение.
Пилотът обяви, че захожда към база „Халворсен“ и пътниците трябва да се подготвят за кацане.
— Имаме рядък късмет — подхвърли на Малоун той. — Времето е прекрасно, без почти никакъв вятър. — Направи корекции в контролните уреди и добави: — Искаш ли да приземиш тази птичка?
— Не, благодаря — размаха ръце Малоун. — Извън възможностите ми е.
Беше кацал с изтребители на подхвърляни от вълните самолетоносачи, но приземяването на 50-тонния „Херкулес“ върху заледена писта съвсем не беше игра.
Скандалът между Доротея и Кристел продължаваше да го притеснява. През последните два часа се държаха прилично, което съвсем не означаваше, че са забравили за конфликта. Явно Изабел се беше погрижила да разпали враждата между дъщерите си. Сега възрастната жена беше далеч, а проблемните й рожби бяха тук, изцяло оставени на грижите му.
Самолетът започна рязко да се спуска. В момента мислите на Малоун бяха насочени в друга, далеч по-тревожна посока. Улрих Хен. Нападението на Доротея го беше хванало неподготвен. Малоун успя да улови объркването, което се появи на лицето му миг преди да бъде скрито под обичайната маска на равнодушие. Явно не беше очаквал подобни действия от Доротея.
Самолетът зае хоризонтално положение, воят на моторите намаля.
Вторият пилот докладва за спускането на колесника, оборудван със специални ски. Продължаваха да се снижават. Замръзналата земя бързо се приближаваше.
Удар. После още един. Ските заскърцаха по снега. Използването на спирачки беше невъзможно. Скоростта щеше да намалее единствено от триенето. За щастие имаха достатъчно разстояние за пързаляне. Най-после тежкият „Херкулес“ се разклати и спря.
— Добре дошли на дъното на света — обяви пилотът.
Подчинявайки се на навика, Стефани стана от стола си. Дейвис стори същото. Даниълс им направи знак да останат по местата си. Те го послушаха, макар и с голямо неудоволствие. Президентът трябва да се слуша.
— Сядайте. Късно е, всички сме уморени. — Президентът придърпа един стол и се обърна към Крос. — Благодаря ви, полковник. Направете необходимото да не ни безпокоят.
Крос се запъти към изхода.
— И двамата изглеждате зле.
— Сигурно защото пръснаха главата на един човек буквално пред очите ни — унило отвърна Дейвис.
— И на мен ми се е случвало — въздъхна Даниълс. — Във Виетнам. Подобни кошмари остават за цял живот.
— Човекът загина заради нас — мрачно добави Дейвис.
— Но Хърбърт Роуланд е жив благодарение на вас — стисна устни президентът.
Което не е никаква утеха, помисли си Стефани и попита:
— Как така се озовахте тук?
— Измъкнах се от Белия дом, качих се на „Марийн 1“ и поех право на юг. Буш измисли този номер. Излита тайно и стига в Ирак, преди някой да разбере. Днес сме разработили и няколко специални процедури. Ще си бъда в леглото, преди някой изобщо да разбере, че ме е нямало. — Очите на Даниълс се насочиха към вратата на хладилната камера. — Исках да видя какво има там. Полковник Крос ми обясни, но искам да го видя с очите си.
— Онова, което е там, може да промени представите ни за човешката цивилизация — каза Стефани.
— Невероятно! — прошепна Даниълс. — Прав ли е Малоун? Може ли да разчетем тези книги?
— Достатъчно, за да разберем смисъла — кимна тя.
По всичко личеше, че Даниълс държи под контрол буйния си нрав. Стефани беше чувала, че е нощна птица и спи само по два-три часа в денонощието — достатъчна причина за оплакванията на обслужващия персонал.
— Изпуснахме убиеца — промърмори Дейвис.
В гласа му прозираше униние. А поведението му нямаше нищо общо с първата им съвместна мисия, когато тя се беше заразила от непоправимия му оптимизъм и беше тръгнала с него за Централна Азия.
— Направил си всичко възможно, Едуин — промълви президентът. — Помислих те за луд, но се оказа прав.
В погледа на Дейвис се появи отчаяние.
— Това няма да възкреси Скофилд. Нито Милисънт.
— Въпросът е дали искаш да пипнеш техния убиец.
— Нали ви казах, че го изпуснахме.
— Работата е там, че аз го намерих — неочаквано обяви Даниълс.
Рамзи седеше на плетен стол. Ръцете, гърдите и краката му бяха омотани в тиксо. Беше се отказал от идеята да нападне Маккой навън, тъй като нямаше как да се защити от Смит, който със сигурност беше въоръжен. Затова не направи нищо и предпочете да дебне за някаква грешка на похитителите си. Поведение, което май не се оказа много умно.
Смит беше запалил малка печка, която предлагаше слаба светлина, но и така желаната топлина. Част от стената на спалнята беше съборена и зад нея се образуваше потънал в мрак правоъгълник. Много му се искаше да разбере какво искат тези двамата. По какъв начин се бяха съюзили?
— Тази жена твърди, че и аз съм включен в списъка за прочистване — каза Смит.
— Не би трябвало да слушаш непознати — въздъхна Рамзи.
Маккой стоеше права до прозореца с пистолет в ръка.
— Кой казва, че не се познаваме? — попита тя.
— Не е трудно да се разбере — изгледа я адмиралът. — Подела си игра от краищата към центъра. Чарли, тя каза ли ти, че ме изръси с двайсет милиона?
— Спомена нещо такова.
Нов проблем. Рамзи отново погледна Маккой.
— Впечатлен съм, че си идентифицирала Чарли и си осъществила контакт с него.
— Не беше особено трудно. Нима си въобразяваш, че никой на нищо не обръща внимание? Мобилните телефони се подслушват лесно, банковите трансфери се проследяват, а междуправителствени споразумения позволяват достъп до банкови сметки и архиви, до които никой простосмъртен не може да се добере.
— Не съм допускал, че проявяваш чак такъв интерес към скромната ми особа.
— Ти поиска помощта ми, нали? Е, аз се отзовах.
— Не това имах предвид — промърмори той и леко се напрегна, за да опита здравината на тиксото.
— Предложих на Чарли половината от двайсетте милиона — хладно го информира тя.
— В аванс — добави Смит.
— Ти си неблагодарен глупак — въздъхна Рамзи.
Смит се стрелна напред и го удари през лицето с опакото на дланта си.
— Отдавна чакам този момент — мрачно изръмжа той.
— Заклевам се, че горчиво ще съжаляваш, Чарли.
— Петнайсет години изпълнявам заповедите ти — продължи все така мрачно Смит. — Ти искаше да убивам хора и аз ги убивах. Но сега усещам, че си намислил нещо. Винаги те усещам. Предстои ти преместване в Пентагона, в Съвета на началник-щабовете. Какво още може да се очаква? Няма начин да кротнеш, защото такъв ти е характерът. Което означава, че аз се превръщам в проблем за теб.
— Кой е казал подобно нещо?
Смит махна с ръка към Маккой.
— И ти й повярва?
— В думите й има логика. Освен това наистина е получила двайсет милиона долара, защото аз вече притежавам половината.
— А ти си ни в ръцете — добави Маккой.
— Едва ли имате куража да ликвидирате един адмирал, който е шеф на военноморското разузнаване и има номинация за Съвета на началник-щабовете. Такова убийство просто не може да се прикрие.
— Наистина ли? — изгледа го Смит. — Колко души съм ликвидирал по твоя заповед? Петдесет, сто, двеста? Дори не си спомням цифрата. И нито едно не беше квалифицирано като убийство. Бих казал, че съм истински експерт в прикриването на престъпления от този вид.
За съжаление този наежен язовец беше прав. Рамзи реши, че е време да опита с дипломатичност.
— Какво трябва да направя, за да те убедя, Чарли? — попита той. — От много години сме заедно. И в бъдеще ще имам нужда от теб.
Смит не отговори.
— Колко жени е убил? — попита го Маккой.
— Какво значение има? — учудено я погледна той.
— За мен има.
Изведнъж му светна. Колегата й. Едуин Дейвис.
— Милисънт ли имаш предвид?
— Мистър Смит ли я ликвидира?
Той реши да бъде откровен и кимна с глава.
— Беше ли бременна?
— Така ми казаха. Но кой знае? Жените често лъжат за тези неща.
— Значи я уби ей така, за всеки случай?
— Беше най-простият начин да реша проблема. Чарли работеше за нас и в Европа. Именно там се запознахме. Справи се добре и от тогава до ден-днешен си остана мой.
— Не съм твой — изръмжа с омраза Чарли. — Работя за теб, а ти ми плащаш.
— Още купища пари чакат да бъдат спечелени.
Смит пристъпи към дупката в стената.
— От тук се слиза в едно скривалище, което сигурно е останало от Гражданската война — подхвърли той. — Отлично място за криене на разни неща.
— Убийството ми наистина е лоша идея, Чарли.
— Може би — отвърна Смит, обърна се и насочи пистолета си в гърдите му. — Но със сигурност ще ме накара да се почувствам добре.
Малоун обърна гръб на яркото слънце и влезе в базата „Халворсен“. Останалите го последваха. От домакина им, брадат австралиец на име Тейпърел, се излъчваше компетентност и професионализъм. Беше ги посрещнал на ледената писта, непосредствено до стълбичката на самолета.
Базата представляваше комплекс от високотехнологични сгради, погребани под дебел пласт сняг и захранвани от сложна система слънчеви панели и вятърни модули. Последен писък на техниката според Тейпърел.
— Днес сте късметлии — добави той. — Температурата е само тринайсет градуса под нулата. За тази част на света това си е истинска жега.
Австралиецът ги въведе в просторна зала с дървена ламперия, обзаведена с маси и столове. Във въздуха се носеше приятна миризма на топла храна. Цифровият термометър в ъгъла показваше деветнайсет градуса по Целзий.
— Хамбургери, пържени картофи и безалкохолни напитки — обяви домакинът. — Всичко ще бъде готово след минута. Предположих, че ще се нуждаете от малко кльопачка.
— Ще можем ли да тръгнем веднага след яденето?
— Спокойно, предупреден съм — кимна домакинът. — Хеликоптерът е готов. Къде искате да отидете?
Малоун се извърна към Хен.
— Вече е ваш ред.
— Всъщност аз имам това, което ви трябва — направи крачка напред Кристел.
Стефани гледаше как Дейвис скача на крака и се втренчва в президента.
— Какво означава
— Днес предложих на Рамзи да заеме свободното място в Съвета на началник-щабовете. Позвъних му по телефона и той прие.
— Предполагам, че сте имали сериозни причини да го направите.
— Имам чувството, че постоянно си разменяме местата, Едуин — отвърна с лека усмивка Даниълс. — Сякаш ти си президентът, а аз — помощник-съветникът по националната сигурност.
— Добре знам кой е шефът, вие също — тръсна глава Дейвис. — Просто ни обяснете какво търсите тук посред нощ.
Тя отбеляза, че Даниълс изобщо не се впечатлява от резкия му език.
— Преди няколко години, по време на едно официално посещение във Великобритания, ме поканиха на лов за лисици — започна той. — Британците много си падат по такива щуротии. Ставане на разсъмване, обличане на странни дрехи, яздене на смърдящ кон след глутница виещи кучета. Те постоянно ме уверяваха, че ще бъде страхотно. Разбира се, ако не си в ролята на лисицата. Тогава става наистина гадно. Но аз по принцип съм състрадателна душа и отказах.
— На лов ли ще ходим? — погледна го любопитно Стефани.
В очите на президента проблеснаха палави искрици.
— О, да — кимна той. — Но хубавото в случая е, че лисицата изобщо не подозира за намеренията ни.
Малоун гледаше как Кристел разгъва една карта на близката маса.
— Мама ми обясни всички детайли — обяви тя.
— А защо точно на теб? — присви очи Доротея.
— Заради хладнокръвието ми, предполагам, въпреки че ме счита за безумна мечтателка, която ще съсипе фамилията.
— Такава ли си наистина? — попита Доротея.
Очите на Кристел се забиха в лицето на сестра й.
— Аз съм Оберхойзер — хладно отвърна тя. — Последна издънка на една стара фамилия, чиято чест съм готова да защищавам.
— Нека се концентрираме в настоящето — обади се Малоун. — Трябва да се възползваме от хубавото време.
Кристел беше донесла по-новата карта на Атлантида — същата, с която Изабел се беше опитала да го подмами в Осо. Сега я виждаше за пръв път и със задоволство установи, че на нея са отбелязани всички бази по крайбрежието, включително „Халворсен“.
— Дядо е бил тук и тук — поясни Кристел и посочи точките, отбелязани с цифрите 1 и 2. — В бележките му пише, че повечето камъни са били открити в пункт 1, въпреки че голяма част от времето си е прекарал в пункт 2. Експедицията е донесла сглобяема къщичка, която трябвало да бъде поставена на мястото, за което са претендирали германците. Решили, че това място ще бъде в пункт 2 — ето тук, близо до бреговата линия.
— Къде се намира то? — попита Малоун, обръщайки се към Тейпърел.
— Знам го с точност — отвърна австралиецът. — На около осемдесет километра западно от тук.
— Къщичката още ли е там?
— Положително. Тук дървото наистина не гние. Обзалагам се, че състоянието й е същото като в деня на построяването й. Особено пък в този регион, който е обявен за защитена зона. В Антарктическия договор той фигурира като „зона от специфичен научен интерес“. Посещението там става само с изричното разрешение на Норвегия.
— Защо? — попита Доротея.
— Крайбрежната ивица е рай за тюлените. Там те се хранят и размножават. Достъпът на хора е забранен. Къщата е построена в една от сухите долини, малко по-навътре в континента.
— Мама твърди, че татко е завел американците до самия пункт 2 — вметна Кристел. — Дядо е искал да се върне там за нови изследвания, но не са му разрешили.
— А
В очите й се появиха дяволити пламъчета. Бръкна в раницата и извади тънка шарена книжка с немско заглавие. Той мълчаливо си го преведе:
— Илюстрованото издание е отпечатано през 1988-а. Дело е на екип, изпратен от някакво немско списание. Мама попаднала на него преди пет години. — Пръстите й започнаха да прелистват страниците. — Ето я къщата.
Показа им великолепна цветна снимка, разположена на две страници. На нея се виждаше сива дървена постройка, разположена в дълбока долина, обсипана с черни камъни, между които блестяха ивици чисто бял сняг. На хоризонта се виждаше гола и мрачна планина. Кристел обърна страницата и добави:
— А това е снимка на вътрешността.
Малоун се наведе над снимката. Нищо особено. Маса с разпръснати върху нея списания, няколко стола, два нара, сандъци, превърнати в рафтове, печка и радиоапарат.
— Нещо да ти прави впечатление? — попита с усмивка Кристел.
Очевидно му връщаше за онова, което й беше причинил в Осо. Той прие предизвикателството и се взря във фотографията. Останалите сториха същото.
Скоро го видя. На пода. Издълбано в една от дъските.
— Символът от корицата на книгата от гробницата на Карл — промълви той.
— Значи това е мястото — усмихна се тя и извади един прегънат лист от книгата. — Ето още нещо.
Оказа се страница от старо списание, пожълтяла от времето. На нея имаше черно-бяла снимка с лошо качество, която също показваше вътрешността на хижата.
— Виждала съм тази снимка — обади се Доротея. — Беше в архивите на „Аненербе“ в Мюнхен.
— Мама ги прибрала и забелязала фотографията — поясни Кристел. — Символът на пода личи съвсем ясно. Материалът е дело на дядо. Публикуван е през пролетта на 1939-а и разказва за полярната експедиция година по-рано.
— Казах й, че тези архиви са важни — вметна Доротея.
Малоун се извърна към Тейпърел.
— По всичко личи, че трябва да отидем именно там.
Австралиецът се надвеси над картата.
— Крайбрежният район представлява леден шелф, под който има вода. Тя навлиза на близо три километра в сушата и ако не беше ледът, щеше да образува доста внушителен залив. Къщата се намира от другата страна на възвишението, на по-малко от километър от това, което би трябвало да е западният бряг на залива. Можем да ви оставим там, а после да ви приберем от същото място. Пак повтарям, имате късмет с времето. Днес навън е истинско лято.
— За всеки случай ще вземем и оборудване за извънредни ситуации.
— Вече съм приготвил две шейни — кимна Тейпърел.
— Май не си падаш по въпросите, а? — подхвърли Малоун.
— Така е, приятелю — кимна австралиецът. — Аз съм тук да си върша работата.
— В такъв случай да хапнем и да тръгваме.
Форт Ли
— Възможно ли е просто да ни обясните, господин президент? — нервно попита Дейвис. — Без истории и без гатанки. Късно е, вече нямам енергия да бъда търпелив и почтителен.
— Харесвам те, Едуин. Повечето от чиновниците около мен или казват това, което си въобразяват, че ще харесам, или ме занимават с глупости. Но ти си различен. Ти ми казваш това, което трябва да чуя. Директно, без подсладители. Затова се вслушах в думите ти, когато ми съобщи за Рамзи. Ако го бях чул от друг човек, щеше да мине през едното ми ухо и да излезе през другото. Но не и от теб. Да, бях скептичен, но ти се оказа прав.
— Какво сте направили? — изгледа го любопитно Дейвис.
Стефани също долови нещо особено в тона на президента.
— Просто му дадох онова, което искаше. Назначението. Успехът е най-доброто приспивателно. Би трябвало да го знам, защото много пъти са ме приспивали по този начин. — Очите на Даниълс се извърнаха към хладилната камера. — Привлича ме скритото там. Историята на хора, които изобщо не познаваме. Живели преди много години, способни на много неща, измислили много неща. А ние нямахме представа, че са съществували.
Ръката му потъна в джоба и излезе обратно с лист хартия.
— Вижте тук.
— Петроглиф от храма на Хатор в Дендера. Видях го преди няколко години. Храмът е огромен, с високи колони. Сравнително нов е за Египет, построен е през първи век преди новата ера. Тези слуги държат неща, които приличат на лампи. Трябва да са доста тежки, защото са подпрени на колоните. Свързани са с жица към голям сандък на пода. Обърнете внимание на горния край на колоните, под лампите. Не ви ли прилича на кондензатор?
— Нямах представа, че се интересувате от подобни неща — промълви Стефани.
— Знам, знам. Ние, бедните провинциални момчета, не можем да оценим изкуството.
— Казах го в друг смисъл. Просто си помислих, че…
— Спокойно, Стефани. Не споделям интересите си с никого. Обичам Древен Египет. Представям си многобройните гробници, а също така и вътрешността на пирамидите. Нито едно от тези помещения няма следи от опушване. Но как, по дяволите, са били осветявани тези места? Разполагали са с огъня, но факлите и кандилата използват олио, което изпуска страшно много дим. — Пръстът му се закова върху рисунката. — Тук са имали нещо друго. Един надпис в храма на Хатор казва всичко. Направих си труда да го препиша. — Той обърна рисунката и прочете: — „Този храм е построен по план, изложен на древен език върху козя кожа. От времето на Приятелите на Хор.“ Представяте ли си? Те директно посочват, че са получили външна помощ много, много отдавна!
— Не ми казвайте, че египтяните са познавали електричеството — промърмори Дейвис.
— Не знам какво да ти кажа. Но защо трябва да е електричество? Може да са използвали някакви химически вещества. Военните притежават специални лампи с фосфор и тритий, които могат да светят с години без нужда от електричество. Вече не съм сигурен на какво да вярвам. Но този надпис в камъка наистина съществува.
Да, така беше.
— Нека погледнем на нещата по друг начин — продължи президентът. — Преди време така наречените експерти поддържали становището, че всеки континент си има твърде определено място. На пръв поглед това наистина е така — Земята си е там, където е била винаги. Точка по въпроса. После хората започнали да забелязват, че Африка и Южна Америка някак си приличат. Същото се наблюдава при Северна Америка и Гренландия, а и Европа. Обикновено съвпадение, отсекли експертите. Нищо повече. После открили абсолютно идентични вкаменелости в Англия и Северна Америка. Също и определени видове скали. Идеята за съвпадението започнала да се пропуква. След това дошъл ред на друго откритие — движещите се земни плочи на дъното на Световния океан. Така наречените експерти проумели, че континентите действително могат да се движат. Накрая, през шейсетте години на миналия век, било доказано, че експертите грешат. Някога континентите са били едно цяло, което постепенно се е разкъсало. Това, което някога се е считало за фантазия, днес е наука.
Стефани си спомни разговора помежду им през април миналата година, в Хага.
— Преди време споделихте, че нищо не разбирате от наука — подхвърли тя.
— Наистина не разбирам. Което не означава, че не чета и не обръщам внимание на фактите.
— Вие сте пълен с противоречия — усмихна се тя.
— Ще го приема като комплимент — рече Даниълс и махна към масичката. — Действа ли програмата за превод?
— Така изглежда. А вие сте прав: това наистина са сведения за една отдавна изчезнала цивилизация. Тя е съществувала дълго време и е контактувала с хората по цялата земя. Малоун твърди, че го е правила и с европейците, през девети век.
Президентът стана от стола.
— Мислим се за гениални, първи във всичко — поклати глава той. — Пълни глупости, защото има куп неща, за които изобщо не подозираме.
— От преведеното досега личи, че става въпрос за конкретни технически познания. Странни неща. Ще ни трябва време, за да ги разберем. А и доста работа — каза Стефани.
— Малоун може би ще съжалява, че е заминал за Антарктида — промърмори Даниълс.
— Защо? — погледна го любопитно тя.
Тъмните очи на президента се спряха върху лицето й.
— Подводницата беше с ядрен реактор, но на борда е имало и няколко хиляди галона машинно масло, предназначено за смазване на различни части и агрегати. От него не е открита дори капка. — Даниълс замълча за момент, после продължи: — Потъналите подводници изпускат всякакви течности. А е имало и корабен дневник, както сте разбрали от Роуланд. Сух, без нито едно петънце. Следователно, когато Рамзи я е открил, подводницата е била цяла и непокътната. Освен това Роуланд твърди, че когато Рамзи се гмурнал, те се намирали на континента. Близо до брега. Малоун върви по пътя на Диц Оберхойзер, точно като НР-1А. Ами ако тези пътища се пресекат?
— Подводницата едва ли съществува — поклати глава Стефани.
— Защо не? Това е Антарктида.
Президентът направи кратка пауза и добави:
— Преди половин час ме информираха, че Малоун и групата му вече са стигнали до базата „Халворсен“. А сега слушайте внимателно. Имам информация, че Рамзи използва услугите на наемен убиец, Чарлс Смит.
Дейвис седеше, без да помръдва.
— Поисках от ЦРУ пълна проверка на Рамзи — продължи президентът. — В хода на тази проверка беше засечен въпросният Смит. Не ме питайте как. По всяка вероятност този тип използва още куп псевдоними, а Рамзи му е дал цял тон пари. Най-вероятно именно той е убил Силвиан, Александър и Скофилд. Мисли си, че е ликвидирал и Хърбърт Роуланд…
— И Милисънт — добави Дейвис.
Даниълс кимна.
— Значи сте открили Смит? — попита Стефани, спомняйки си началото на разговора.
— Образно казано — колебливо отвърна президентът. — Дойдох, тласкан от огромно желание да видя какво се съхранява тук. И същевременно искам да обсъдим как да прекратим този цирк.
Малоун гледаше през прозорчето на хеликоптера. Ушите му бучаха от грохота на роторите. Летяха на запад. Тъмни очила предпазваха очите му от ярката слънчева светлина. Следваха бреговата линия. Тюлените върху леда приличаха на гигантски голи охлюви. Китове убийци патрулираха във водата около ледените блокове, дебнейки за плячка. Планините започваха от самия бряг и стърчаха като надгробни камъни над безкрайното бяло гробище. Тъмният им цвят контрастираше с искрящия сняг. Хеликоптерът се разклати и пое на юг.
— Навлизаме в забранената зона — прозвуча в шлема му гласът на Тейпърел.
Австралиецът седеше на предната дясна седалка, редом с пилота норвежец. Пътниците се бяха сгушили отзад, в неотоплената кабина. Технически проблеми бяха забавили полета с повече от три часа, но това не ги бе разколебало. Всички изгаряха от нетърпение да видят какво има там. Дори Кристел и Доротея се укротиха, седнали на максимално разстояние една от друга.
Не след дълго се озоваха над залива във формата на подкова, отбелязан на картата. Няколко айсберга охраняваха достъпа до него. Ледът пламтеше, отразявайки ослепителната слънчева светлина.
Хеликоптерът прехвърли билото. Планинските върхове бяха черни, прекалено остри, за да задържат снега. Имаше великолепна видимост. Вятърът беше слаб, в небето белееха малки пухкави облачета.
Изведнъж снегът почти изчезна. Почвата и скалите бяха прорязани от сиво-черни ивици гранит и светъл пясъчник. Цялата околност беше изпъстрена с огромни каменни късове.
— Суха долина — поясни Тейпърел. — Два милиона години без капчица дъжд. Тогава планините растели по-бързо от образуващите се ледници, затова част от леда е останала от другата страна. Силните южни ветрове поддържали платото чисто от сняг и лед. В южната част на континента има много такива долини, но тук се срещат по-рядко.
— Някой изследвал ли е тази? — попита Малоун.
— Посещават ни ловци на вкаменелости. Мястото е истинска съкровищница за тях. Намират се и метеорити. Но договорът ограничава подобни визити.
Пред очите им се появи къщата. Призрачна постройка, издигната в подножието на мрачен и непристъпен връх. Хеликоптерът направи кръг на каменистия терен и се насочи към площадката за кацане, покрита с едрозърнест пясък.
Пътниците слязоха. Малоун остана последен, за да поеме шейните с екипировката. Тейпърел му подаде раницата и леко намигна — беше изпълнил молбата му. Грохотът на мотора се смесваше със свистенето на витлото в ледения въздух.
Разполагаха с две радиостанции. Разбраха се, че първият сеанс ще бъде след шест часа. Тейпърел обясни, че при нужда може да се подслонят вътре. Но хубавото време щеше да се задържи поне още десет-дванайсет часа. Дневната светлина не беше проблем, тъй като слънцето щеше да залезе чак през март.
Малоун вдигна палец и хеликоптерът бързо изчезна зад билото. Обгърна ги дълбока тишина.
Сух като в Сахара, въздухът пареше дробовете им. Тишината беше пълна, но не носеше чувство за покой. Къщата бе на петдесетина метра от тях.
— Какво ще правим сега? — попита Доротея.
— Най-очевидното — промърмори Малоун и пое напред.
Приближиха се към дървената постройка. Тейпърел беше прав. След седемдесет години дъските и гредите бяха бели и свежи, сякаш току-що докарани от дъскорезницата. Главичките на гвоздеите блестяха без нито едно петънце ръжда. До вратата висеше навито на руло въже, което изглеждаше чисто ново. На двата прозореца имаше капаци. Към четирийсет квадратни метра, не повече, прецени Малоун. Широка стряха и стръмен ламаринен покрив, от който стърчеше железен комин. Край стената лежеше изкормен тюлен, сиво-черен на цвят. Мустаците под изцъклените очи си бяха на мястото. Изглеждаше така, сякаш просто лежеше да си почине.
Вратата нямаше брава. Той я бутна и свали слънчевите очила. От тавана висяха метални стелажи. Част от тях бяха заети от месото на тюлена и чифт снегоходки. Край една от боядисаните в кафяво стени се виждаха рафтовете от снимката. На тях бяха подредени познатите вече бутилки и консервени кутии с добре запазени етикети. На двата нара имаше кожени спални чували. Останалото също беше на мястото си — маса, столове, желязна печка и радиоапарат. Дори списанията от снимката бяха на масата. Всичко изглеждаше така, сякаш обитателите са излезли за малко и всеки момент ще се приберат.
— Страшничко — прошепна Кристел.
Той беше съгласен с определението.
При липсата на прах, микроорганизми и насекоми, които да разлагат органичните отпадъци, потта на немците със сигурност лежи някъде тук, върху замръзналия под, помисли си той. Заедно с микроскопичните люспици кожа и други телесни частици. Той буквално усети присъствието на нацистите, увиснало в неподвижния въздух.
— Дядо е бил в тази хижа — каза Доротея и махна към списанията на масата. — Виж, издания на „Аненербе“.
Малоун тръсна глава, да се отърси от неприятното чувство, и потърси с очи символа, издълбан на пода. Беше абсолютно същият като онзи на корицата, но в компанията на още един, по-грубо очертан.
— Това е нашият фамилен герб — обяви Кристел.
— По всяка вероятност дядо ти е оставил личния си печат — промърмори Малоун.
— Какво искаш да кажеш? — попита Вернер.
Изправеният до вратата Хен явно разбра, защото грабна желязната маша, изправена до печката. Повърхността й беше гладка, без никакви следи от ръжда.
— Виждам, че знаеш отговора — отбеляза Малоун.
Хен мълчаливо натика плоската част на машата под дъските и рязко натисна. Те отскочиха, разкривайки тъмна дупка. В горния й край се виждаше стъпалото на дървена стълба.
— Как се сети? — попита Кристел, обръщайки се към Малоун.
— Тази хижа е построена на странно място. Неудобно за целта, значи крие нещо. Получих отговора, след като видях снимката в книгата.
— Ще ни трябват фенерчета — обади се Вернер.
— Имаме, в шейната навън. Помолих Тейпърел да ги сложи при екипировката заедно с комплект резервни батерии.
Смит се събуди в апартамента си. Часът беше 8:20. Денят беше започнал чудесно. Благодарение на Даян Маккой беше станал с десет милиона долара по-богат и бе получил възможността да обясни на Лангфорд Рамзи, че отношението към него трябва да бъде сериозно.
Включи телевизора и попадна на повторение на една от любимите му шоупрограми. Привличаха го трите секси вещици, които участваха в него. Лоши, но готини. Определения, които пасваха идеално и на Даян Маккой. Дамата се беше държала изключително добре по време на сблъсъка с Рамзи. Беше ясно, че е недоволна от ситуацията, иска повече и със сигурност знае как да го получи.
Видя как едната вещица напуска къщата. Какъв номер само! Изчезваш без следа от едно място, а след това изведнъж се появяваш на друго. И той действаше по същия начин. Промъква се, върши си работата и изчезва без следа. Мобилният му телефон издаде тих мелодичен звън. Номерът, който се изписа на екрана, му беше познат.
— Какво мога да направя за теб? — попита той.
— Малко допълнително почистване — отвърна ведро Даян Маккой.
— Денят изглежда подходящ — кимна Чарли.
— Двамата от Ашвил, които почти се добраха до Скофилд. Те работят за мен и знаят прекалено много. Бих искала да разполагаме с повече време за детайлите, но такова няма. Което означава, че те просто трябва да бъдат отстранени. Знам точно как ще го направим.
Доротея гледаше как Малоун се спуска в дупката. Какво ли беше открил дядо й? Бе приела да участва в тази експедиция след доста колебания, отчитайки риска и нежеланата лична намеса. Но сега беше доволна, че е тук. Пистолетът в раницата на няколко крачки от нея й даваше допълнителна сигурност. Беше прекалила по време на полета. Сестра й си играеше с нея, изваждаше я от равновесие, докосваше всеки оголен нерв. Беше крайно време да се вземе в ръце и да откаже да захапва въдицата.
Вернер стоеше до вратата редом с Хен. Кристел седеше на масичката с радиоапарата.
Фенерчето на Малоун светна.
— Тунел, който извива към планината — подвикна той.
— Дълъг ли е? — попита Кристел.
— Дълъг и доста широк.
Малоун се появи обратно и се насочи към вратата.
— Трябва да видя нещо.
Останалите вкупом го последваха.
— Интересуват ме онези ивици сняг и лед, които прорязват долината. А и голата земя между тях. — Ръката му махна към планината и снежната пътека с широчина седем-осем метра, която започваше от хижата и водеше към подножието й.
— Линията на тунела — обяви той. — Въздухът в него е много по-студен от този на повърхността, затова има и неразтопен сняг.
— Откъде знаеш? — попита Вернер.
— Сам ще се увериш.
Хен слезе последен по дървената стълба и се присъедини към останалите, които стреснато се оглеждаха. Изсечен в черната вулканична скала, тунелът представляваше права галерия с широчина приблизително седем метра. От тавана се излъчваше синкаво сияние, което предлагаше достатъчно светлина.
— Невероятно! — прошепна Кристел.
— Ледена шапка, оформила се преди хилядолетия — поясни Малоун и насочи лъча на фенерчето към пода. Големите камъни сякаш светнаха, отразявайки светлината. — Кварц — добави той. — Има го навсякъде. Обърнете внимание на формата. Предполагам, че и таванът е бил покрит с него, но в даден момент се е срутил. Останал е ледът и е образувал естествена арка.
Доротея се наведе и огледа камъните в краката си. Хен й помогна с второто фенерче.
— Прав си — обяви след секунди тя. — Това действително са отломки.
— Накъде води този тунел? — попита Кристел.
— Сега ще разберем.
Въздухът беше по-студен в сравнение с този на открито и Малоун погледна термометъра на китката си. Минус двайсет градуса по Целзий. Студено, но поносимо. По отношение на дължината беше прав — тунелът се простираше на седемдесет метра в недрата на планината, а подът му беше обсипан със ситно натрошен кварц.
Преди да се спуснат, бяха пренесли багажа в хижата, включително двете радиостанции. Всеки беше с раница на гърба. От фенерчетата нямаше нужда, фосфоресциращото сияние се оказа достатъчно.
Според приблизителните му изчисления леденият таван свършваше в подножието на планината. Пред тях се издигаше широка арка, оградена от черни и червеникави колони. Сводът между тях беше изпълнен с надписи на непознатия език, на който бяха написани и книгите. Той насочи фенерчето и веднага забеляза, че квадратните стълбове изтъняват към основата си. Гладко полираната им повърхност блестеше.
— По всичко личи, че сме на точното място — отбеляза Кристел.
Малоун пристъпи към две тежки врати е височина близо четири метра. Докосна спираловидната украса на повърхността им и кимна.
— Бронз.
Тежки греди препречваха вратите по ширината им, поддържани от дебели планки. На всяка имаше по шест масивни панти.
Той грабна по-близката греда и рязко я вдигна.
Хен натисна дръжката. Вратата се отвори. Малоун пристъпи прага, чувствайки се като Дороти в замъка на Оз. От вътрешната страна на вратата имаше същата спираловидна украса. Беше достатъчно широка да пропусне цялата група едновременно.
Това, което отвън приличаше на планина, покрита със сняг, на практика се оказаха три върха, разположени в кръг. Пропастите между тях бяха запълнени със синкав полупрозрачен лед — стар, твърд и напълно лишен от снежна покривка. Вътрешността явно някога е била облицована с грубо скрепени помежду си кварцови плочи, наподобяващи огромни оцветени прозорци. Голяма част от тях беше паднала, но онези, които все още бяха на мястото си, даваха достатъчно ясна представа за гениалното строителство. От три широки процепа струяха дебели синкави снопове, достатъчни за осветяването на огромното пространство.
Пред очите им лежеше един град.
Стефани прекара нощта в дома на Едуин Дейвис — скромен апартамент с две спални и две бани в комплекса „Уотъргейт“. Скосените стени, гредите по таваните с различна височина и многобройните ниши създаваха впечатлението за малко странен приложен кубизъм. Лишените от украса стени в цвят зряла круша предизвикваха доста особено, но не и неприятно чувство. Дейвис обясни, че не е пипал нищо и постепенно е свикнал със скромното обзавеждане в жилището си.
Бяха се прибрали във Вашингтон на борда на „Марийн 1“ заедно с президента и бяха успели да поспят няколко часа. Тя взе душ, а Дейвис я заведе да си купи дрехи в един бутик. Доста скъпо се оказа, но тя нямаше друг избор, тъй като онова, е което беше тръгнала от Атланта, беше в доста окаяно състояние. Бе заминала за Шарлот с увереността, че нещата ще приключат за двайсет и четири часа, но те се бяха проточили вече цели три дни. И краят не се виждаше. След душа и бръсненето Дейвис се преоблече в тъмносин панталон и бледожълта риза. Лицето му все още носеше следи от битката с убиеца, но вече изглеждаше доста подобре.
— Можем да хапнем долу — предложи той. — Аз го правя постоянно, защото не мога да си сваря дори едно яйце.
— Президентът наистина ти е приятел — подхвърли тя, усещайки, че събитията от изтеклата нощ не излизат от главата на съветника. — Заради теб се излага на голям риск.
— Знам — пусна крива усмивка Дейвис. — Сега е наш ред.
Стефани не можеше да скрие възхищението си от този мъж. Оказа се, че той няма нищо общо е представата, която си беше изградила за него. Доста безразсъден по отношение на личната си безопасност, но в замяна на това всеотдаен.
Телефонът иззвъня и Дейвис вдигна слушалката. И двамата очакваха това обаждане. Дълбоката тишина в апартамента й позволяваше да чува всяка дума.
— Едуин — рече Даниълс. — Разполагам с координатите.
— Нека ги чуя.
— Сигурен ли си? Това е последният ти шанс. Имай предвид, че може и да не се върнеш.
— Дайте ми координатите.
Тя се сви. Президентът беше прав. Наистина имаше опасност да не оцелеят.
— Нека просто го направим — затвори очи Дейвис, замълча за момент и през стиснати зъби добави: — Сър…
— Добре, пиши.
Дейвис грабна лист и молив от плота до себе си и задраска.
— Много внимавай, Едуин — приключи с лека въздишка президентът. — Там има много неизвестни.
— И не може да се вярва на жени, нали?
— Радвам се, че го казваш ти, а не аз — засмя се Даниълс.
Дейвис остави слушалката и се втренчи в нея. Очите му излъчваха цял калейдоскоп от емоции.
— Ще трябва да останеш тук.
— Не си познал! — тръсна глава тя.
— Не си длъжна да го правиш.
Хладната му забележка я накара да се изсмее.
— Откога, Едуин? Нали ти беше този, който ме вкара в тази бъркотия?
— Сбърках.
Тя се приближи до него и докосна израненото му лице.
— В Ашвил щеше да убиеш невинен човек, ако не бях аз.
— Даниълс има право — нежно хвана ръката й той. Пръстите му трепереха. — Нещата са абсолютно непредвидими.
— По дяволите, Едуин. Целият ми живот е такъв.
Обикаляйки света, Малоун беше виждал много забележителности — съкровището на тамплиерите, Александрийската библиотека, гробницата на Александър Велики. Но всичко бледнееше в сравнение с гледката, която се разкри пред очите му.
От двете страни на широка, настлана с плочи улица бяха наредени сгради с различна форма и големина, прилепени плътно една до друга. По-малки алеи я пресичаха на равни интервали. Селището беше сгушено сред гнездо от скали, издигащи се на петдесет-шейсет метра във въздуха. Най-отдалечените от тях бяха на разстояние близо две футболни игрища. Още по-впечатляващи бяха вертикалните, гладко полирани стени на огромните монолитни блокове, плътно покрити със символи, надписи и рисунки. Лъчът на фенерчето му попадна върху най-близката от тях — жълтеникав пясъчник, прорязан от зелени нишки с черни ръбове. Ефектът беше поразителен. Сякаш не бяха в утробата на планината, а в хубава къща с мраморни стени.
От двете страни на улицата се издигаха каменни колони, върху които имаше блокове фосфоресциращ кварц. Наподобяваха улични лампи, излъчващи тайнствено сияние.
— Дядо е бил прав — прошепна Доротея. — Този град наистина съществува.
— Естествено — каза на висок глас Кристел. — Той за всичко е бил прав.
Малоун ясно долови гордостта и вълнението й.
— Всички го мислехте за фантазьор — добави тя. — Мама постоянно го упрекваше, не вярваше и на татко. А те се оказаха истински ясновидци и всичките им догадки се потвърдиха.
— Откритието им ще промени света! — добави развълнувано Доротея.
— За което ти нямаш никаква заслуга — не пропусна да я ухапе Кристел. — Винаги съм вярвала в теориите им и бях твърдо убедена, че ще доведат до нещо голямо. А ти и всички останали им се присмивахте. Вече никой няма да се присмива на Херман Оберхойзер.
— Да оставим хвалебствените слова и да разгледаме — предложи с твърд глас Малоун и ги поведе по широката улица.
Надничаше и в пресечките, дотолкова доколкото му позволяваше светлината на фенера. Обзе го някакво странно предчувствие, но любопитството го тласкаше напред. Имаше чувството, че от къщите всеки момент ще излязат хора, за да ги посрещнат, но тишината се нарушаваше единствено от стъпките им.
Сградите бяха квадратни или правоъгълни, изградени изцяло от прецизно изрязани каменни блокове, наредени един върху друг без никакъв хоросан. Под светлината на фенерчетата се появяваха ярко оцветени фасади. Преобладаваха ръждивочервеното, кафявото, синьото, жълтото, бялото и златистото. Полегатите покриви имаха фронтони, изписани със спираловидни символи и непознати думи. Всичко изглеждаше подредено, чисто и практично. Антарктическият фризер беше свършил добра работа — всичко беше в отлично състояние въпреки някои следи от геологична дейност. Част от кварцовите блокове на уличните стълбове бяха паднали, подобна съдба беше сполетяла някои външни стени.
Широката улица излизаше на кръгъл площад, очертан от долепени една до друга сгради. Точно насреща им се виждаше наподобяваща храм постройка с красиви колони. В центъра на площада се издигаше монумент, изобразяващ символа от книгата — огромен, лъскав, червен, заобиколен от няколко реда каменни пейки.
Във фотографската памет на Малоун изплуваха думите, написани от Айнхард:
Площадът беше пълен е квадратни колони с височина около три метра. Всички от червен камък, с орнаменти на върха. Той преброи осемнайсет. Стените им бяха гъсто изписани с непознатото писмо.
— Айнхард е бил тук — обади се Кристел, очевидно стигнала до същото заключение. — Всичко е както го е описал.
— Но ние няма как да бъдем сигурни, защото ти не благоволи да го споделиш с нас — отбеляза Доротея.
Кристел не й обърна внимание и пристъпи към една от колоните.
Стояха върху разкошна мозайка. Хен насочи фенерчето си надолу. Животни, хора, сцени от всекидневния живот — в блестящи ярки цветове. Няколко метра по-нататък се виждаше овален каменен парапет е диаметър около десет метра и височина един и двайсет. Малоун се приближи към него и надникна. Черна дупка, оградена с камъни.
Той вдигна камък с големината на малък пъпеш и го хвърли. Изтекоха десет секунди. После двайсет, трийсет, четирийсет. Никакъв звук откъм дъното.
— Много дълбока дупка — отбеляза той.
Подобна на ситуацията, в която се беше озовал.
Доротея им обърна гръб и започна да се отдалечава.
— Добре ли си? — тихо попита Вернер, който побърза да я последва.
Тя кимна, отново изпитвайки неудобство от съпружеската му загриженост.
— Трябва да приключваме — прошепна тя. — Действай.
Вернер кимна.
Малоун разглеждаше една от червените колони. Вернер пристъпи към него.
— Няма ли да е подобре, ако се разделим на две групи? Така по-бързо ще приключим с огледа, а след това отново ще се съберем тук.
— Добра идея — обърна се Малоун. — Разполагаме с пет часа до контролния радиосеанс, а обратният път е доста дълъг. Можем да го изминем само веднъж.
Никой не възрази.
— За да няма повече спорове, Доротея ще дойде с мен, а ти и Кристел ще вървите е Хен — добави Малоун.
Доротея стрелна с поглед Улрих, който леко кимна. Тя преглътна възраженията си.
Малоун реши, че ако нещо има да се случва, подобре бе да се случи още сега. Затова и прие предложението на Вернер. Оставаше да види кой ще направи първия ход. Разделянето на сестрите и брачната двойка беше умно решение и той отбеляза, че никой не му се противопостави. Играта щеше да започне по неговите правила.
Малоун и Доротея напуснаха централния площад и поеха навътре в лабиринта от сгради. Част от приземните етажи очевидно бяха магазини с едно или две помещения, в които се влизаше от улицата. Достъпът до жилищните сгради на втория ред се осигуряваше от тесни алеи. Корнизи, стрехи и отводнителни канавки липсваха. Архитектурата бе подчинена на правите ъгли, диагоналите и пирамидалните форми. Явно не се търпеше никаква заобленост. Между къщите бяха прокарани керамични тръби, крепени от солидни скоби в сив цвят. Същите тръби се виждаха и по външните стени, боядисани в ярки цветове като част от украсата. Но практическото им значение беше очевидно.
Двамата с Доротея решиха да разгледат вътрешността на една от къщите и влязоха през покритата с орнаменти бронзова врата. Около вътрешния двор имаше четири стаи с квадратна форма, построени от прецизно изрязани каменни блокове. Колоните от оникс бяха по-скоро декоративни, отколкото носещи. До втория етаж се стигаше по каменно стълбище. Прозорци липсваха. Функцията им се изпълняваше от таваните, изработени от големи плочи прозрачен кварц. Те пречупваха слабата външна светлина, усилвайки я до напълно приемливо сияние.
— Всички помещения са празни — отбеляза Доротея. — Сякаш са събрали багажа си и са тръгнали.
— Може би е станало точно така.
Стените бяха покрити с рисунки. На една от тях се виждаха добре облечени жени, седнали около дълга маса, заобиколени от още хора. На друга беше изобразен кит убиец (мъжки, според височината на тръбния плавник), който плуваше в синьото море.
Около него се виждаха назъбени айсберги, населени от колонии пингвини. Двумачтов платноход пореше вълните. Върху квадратното платно беше изрисуван яркочервен символ — съшият като този на площада. Всичко в картините беше подчинено на реализма, с точни пропорции. Стената отразяваше светлината на фенерчето. Малоун се приближи и я докосна с длан. Едва сега разбра, че рисунките всъщност са фини мозайки.
Във всяка стая имаше керамични тръби, които излизаха от пода и изчезваха в тавана. Повърхността им беше боядисана в цвят, който се сливаше с фреските.
Той ги разглеждаше с открито учудване.
— Това трябва да е някаква отоплителна система. Тези хора са знаели как да отопляват домовете си.
— С какво?
— Най-вероятно геотермални води. Древните обитатели на този свят са били умни и съобразителни, но не са притежавали високи технически умения. Допускам, че дълбоката дупка на площада е била термален извор, благодарение на който се е отоплявал целият град. Хората са уловили топлата вода и са я вкарали в системата от тръби. Животът на това място е бил всекидневна битка.
Лъчът на фенерчето му проследи дълга пукнатина на една от вътрешните стени.
— Имало е и земетресения. Чудно ми е как къщите са издържали.
Усетил липсата на реакция, той се обърна. Доротея Линдауер стоеше в средата на стаята. В ръцете си държеше пистолет, насочен в главата му.
Стефани разгледа къщата, до която бяха стигнали, следвайки инструкциите на Дани Даниълс. Стара и порутена, тя се намираше сред вековни гори и тучни ливади в Мериленд. Зад нея се очертаваше занемарен хамбар. Автомобили нямаше. Този път и двамата бяха въоръжени. Слязоха от колата с пистолети в ръце, без да проронят нито дума.
Насочиха се към входната врата, която зееше отворена. Повечето прозорци бяха с избити стъкла. Внимателно прекрачиха прага.
Денят беше ясен и студен. Вътре нахлуваше ярка слънчева светлина. Озоваха се в просторно входно антре с ниши от двете страни. Дълъг коридор водеше навътре. Къщата беше едноетажна, но с много коридори и помещения. Стаите бяха пълни с мебели, покрити с мръсни парчета плат. Стените се ронеха, подовите дъски се бяха надигнали от влагата.
До слуха й достигна някакъв звук. Дращене, придружено от тихо потупване. Нещо се движи? Или ходи? После откъм дъното на коридора долетя злобно ръмжене. Дейвис я отмести и тръгна напред. Спряха пред вратата на една от спалните. Партньорът й се дръпна встрани и вдигна пистолета. Тя разбра какво се иска от нея и предпазливо надникна в стаята. Кучетата бяха две: едното кафяво на бели петна, другото сиво. Еднакви на ръст, доста кльощави, те ожесточено ръфаха нещо на пода. Едното усети присъствието й и вдигна глава. Муцуната му беше окървавена.
Животното изръмжа. Другото също вдигна глава. Дейвис надникна зад рамото й.
— Виждаш ли я? — прошепна той.
Тя кимна. Храната на кучетата лежеше на пода.
Човешка ръка, отрязана от китката. Три пръста липсваха.
Малоун се втренчи в пистолета.
— Какво, ще ме гръмнеш ли? — попита той.
— Ти си в комбина с нея — изсъска Доротея. — Снощи я видях да влиза в стаята ти.
— Не мисля, че една нощ секс е достатъчна за някаква комбина.
— Тя е зла!
— И двете сте луди — поклати глава Малоун и направи крачка напред.
Пистолетът в ръката й рязко подскочи. Той спря на крачка от вратата, която водеше към съседната стая. Тя стоеше на три метра от него, край стена, покрита с лъскава мозайка.
— Ще се унищожите взаимно, ако не престанете — промърмори той.
— Тя няма да спечели!
— Какво няма да спечели?
— Аз съм наследницата на татко!
— Не си. И двете сте наследници. Проблемът е там, че не го осъзнавате.
— Нали я чу? Тя си отмъщава. С нея не може да се говори.
Беше вярно, но на него му беше дошло до гуша от разправиите им.
— Прави какво искаш, но аз си тръгвам — отсече той.
— Ще те застрелям!
— Добре, направи го — тръгна към изхода той.
— Наистина ще го направя, Малоун!
— Само ми губиш времето.
Тя натисна спусъка.
— Докато обядвахме в базата, успях да прегледам раницата ти и открих пистолета — хладно я информира той, отбелязвайки с удоволствие глупавото й изражение. — След скандала по време на полета реших, че ще е по-разумно да извадя патроните.
— Стрелях в пода — промърмори тя. — Нямах намерение да те наранявам.
Той протегна ръка. Доротея покорно се приближи и му подаде оръжието.
— Мразя я с цялата си душа! — изсъска тя.
— Вече го установихме — кимна той. — Но за момента е непродуктивно. Открихме онова, което търсеше семейството ти. Онова, на което баща ти и дядо ти са отдали живота си. Нима не се радваш?
— Аз търсех друго.
Малоун усети колебанието й, но предпочете да не задава въпроси.
— А ти намери ли това, което търсеше? — попита тя.
Въпросът беше логичен. От подводницата нямаше никаква следа.
— Търсенето продължава — промърмори той.
— Може би е там, където са изчезнали бащите ни.
Преди да отговори, в далечината се чуха две последователни пропуквания. После още едно.
— Изстрели! — сепна се Малоун.
Двамата излетяха едновременно от стаята.
Стефани забеляза още нещо.
— Погледни в дъното, надясно — прошепна тя.
Част от далечната стена беше срутена, дупката тънеше в мрак. Тя огледа следите от лапи в праха, които водеха към нея.
— Кучетата със сигурност знаят какво има зад тази стена.
Сякаш разбрали, че говорят за тях, двата песа настръхнаха и започнаха да лаят.
— Трябва да ги разкараме — промърмори Стефани, насочила вниманието си обратно към животните.
Размениха си местата с насочени оръжия, но кучетата нямаха никакво намерение да отстъпят храната си. Едното се стрелна напред, после рязко спря.
— Ще стрелям — предупреди я Дейвис.
Куршумът му попадна в дъските между двете животни. Те изквичаха и объркано отскочиха назад. Вторият изстрел ги накара да излетят през вратата към коридора. Но едва изминали няколко крачки, те спряха и се обърнаха. Бяха се сетили за храната. Стефани стреля на свой ред и прекрати колебанията им. Песовете излетяха през входната врата и изчезнаха.
Тя въздъхна с облекчение. Дейвис влезе в стаята и се наведе над отрязаната ръка.
— Трябва да видим какво има там — промърмори той и погледна към тъмната ниша.
Тя не беше на същото мнение, но замълча. Знаеше, че нищо не може да разубеди партньора й. Следите от кучешките лапи свършваха пред няколко дървени стъпала, зад които цареше непрогледен мрак.
— Може би е някакъв стар килер.
Стефани заслиза, следвана по петите от Дейвис. Спря на площадката, обзета от колебание. Очите й постепенно се нагодиха към тъмнината. В здрача се очерта квадратно помещение, не повече от три на три метра. Далечната стена беше изсечена направо в скалата, а подът беше покрит с пръст. Таванът се крепеше на дебели кръстосани греди. Въздухът беше тежък и застоял.
— Слава богу, че няма други кучета — промърмори зад гърба й Дейвис.
После го видя.
Облечен в палто труп, проснат на пода. Китката на едната ръка липсваше. Моментално го позна, въпреки че част от лицето му беше отнесено от куршум.
Лангфорд Рамзи.
— Дълговете са платени — прошепна тя.
Дейвис я заобиколи и се наведе над трупа.
— Съжалявам, че някой ме е изпреварил! — процеди през зъби той.
— Така е подобре.
Внезапно над главите им се разнесе шум от стъпки. Очите на Дейвис механично се вдигнаха към дървения таван.
— Не е куче — прошепна той.
Малоун и Доротея изскочиха на пустата улица. Нов пукот ги ориентира за посоката.
— Натам — махна той.
С мъка потисна желанието си да хукне към централния площад, но прецени, че дебелите дрехи и раниците не са най-добрата екипировка за бягане. Заобиколиха оградената яма и поеха по друга широка алея. Тук, в сърцето на града, можеха да се видят многобройни доказателства за геологични катаклизми. Уличната настилка беше покрита с каменни отломки. Трябваше да бъдат много внимателни, тъй като тежките им ботуши не бяха пригодени за преодоляване на такива препятствия.
Нещо привлече вниманието му. Тъмно петно в подножието на една от светещите колони. Спря на място. Доротея стори същото.
Шапка? Тук? Изглеждаше много странно на фона на древния, напуснат от обитателите си град.
Малоун пристъпи натам. Син плат. До болка познат. Наведе се над него. Над козирката бе извезан надпис.
ВОЕННОМОРСКИ СИЛИ НА САЩ НР-1А
Пресвета Майко!
— Не може да бъде! — ахна Доротея, също прочела надписа.
Малоун обърна кепето от вътрешната страна. Там, с черно, беше изписано името ВОТ. В паметта му изплува списъкът от доклада от разследването. В него определено фигурираше и името Дъг Вот, помощнк-механк. Член на екипажа на НР-1 А.
— Малоун.
Гласът на Кристел прозвуча някъде отдалеч, отеквайки в затвореното пространство.
— Малоун.
— Къде си? — изкрещя той, светкавично завърнал се в реалността.
— Насам.
Стефани веднага прецени, че трябва да се изтеглят от това крайно неподходящо за конфронтация място.
Стъпките горе принадлежаха на един човек и бързо се отдалечаваха към другия край на къщата. Стефани пъргаво изкачи стъпалата, спря и предпазливо надникна. Стаята беше празна и тя се измъкна от дупката. Обърна се и направи знак на Дейвис да заеме позиция от другата страна на вратата към коридора. После предпазливо надникна. Нищо.
Дейвис излезе пръв и се насочи към входното антре. Тя го последва. Нещо в дъното помръдна. Близо до вратите, които най-вероятно водеха към трапезарията и кухнята. Появи се жена.
Даян Маккой. Точно според предвижданията на Даниълс. Тя се насочи право срещу нея, а Дейвис напусна укритието си.
— Танго и Кеш — подхвърли Маккой. — Май мъничко закъсняхте, а?
Беше облечена в дълго вълнено палто, под което се виждаха риза, панталони и ботуши. Ръцете й бяха празни, а ритмичното почукване на токчетата й по дъските отговаряше на онова, което бяха чули в мазето.
— Имате ли представа каква каша забъркахте, пъхайки си носа където не ви е работа? — попита Маккой.
— Въобще не ми пука! — изръмжа Дейвис и насочи пистолета си в гърдите й. — Ти си предателка!
Стефани не помръдна.
— Е, това вече не е хубаво — обади се мъжки глас зад гърба й.
Тя рязко се завъртя. На прага на вратата отляво се беше изправил дребен и жилав мъж с автоматичен ХК53, насочен в тях. Стефани отлично познаваше качествата на това щурмово оръжие. Четирийсет патрона в пълнителя, които могат да бъдат изстреляни за няколко секунди и да причинят фатални поражения. Знаеше и кой го държи.
Чарли Смит.
Малоун натика шапката под колана си и хукна напред. Полегатите стълби плавно се спускаха надолу към висока сграда с колони в срещуположния край на площада. От двете й страни бяха подредени статуи и скулптурни групи, други каменни фигури красяха горната част на многобройните квадратни колони.
Кристел стоеше под колонадата на входа. Ръката й беше отпусната покрай тялото, пръстите й стискаха пистолет. Бе проверил и нейния багаж, но оръжието явно е било скрито в дрехите й. Нямаше как да я обискира, без да предизвика подозренията на останалите, които очевидно го считаха за глупак. Освен това не искаше да губи предимствата, които му носеше тяхното отношение.
— Какво става? — задъхано попита той.
— Хен застреля Вернер.
Доротея тихо ахна зад гърба му.
— Защо?
— Мисли, скъпа сестро. Чии заповеди изпълнява Улрих?
— На мама?!
Нямаше време за семейни спорове.
— Къде е Хен? — остро попита Малоун.
— Бяхме се разделили. Аз се появих в момента, в който той застреля Вернер. Извадих пистолета и стрелях по него, но той успя да избяга.
— Защо носиш пистолет?
— Добре че го взех. Не си ли съгласен?
— Къде е Вернер? — попита с рязък тон Доротея.
— Там вътре — махна с ръка Кристел.
Доротея хукна нагоре по стълбите, а Малоун я последва. Вратата беше обвита в нещо като тънка ламарина. Зад нея се появи продълговата зала с висок таван и покрити със златни и сини плочки стени. На пода имаше няколко малки басейна с огладени камъчета по дъното, всеки ограден с отделен парапет. Рамките на прозорците бяха от бронз, по стените блестяха мозайки, които изобразяваха пейзажи, животни, млади мъже с къси полички и жени с плисирани рокли. Последните носеха купи и кани, с които пълнеха басейните. Малоун беше забелязал медните фронтони и среброто на колоните отвън. А тук имаше изобилие от бронзови котли и сребърни съдове. Стана му ясно, че този древен народ бе използвал металургията като някаква форма на изкуство. Таванът беше изцяло от кварц; широката арка бе стъпила на здрави колони по протежение на цялата зала. Отточните тръби по стените и дъното на басейните показваха, че някога те са били пълни с вода. Явно това тук е било обществена баня, помисли си той.
Тялото на Вернер беше проснато в един от басейните. Доротея изтича натам.
— Трогателна сцена, нали? — подхвърли Кристел. — Вярната съпруга оплаква преждевременната загуба на любимия мъж.
— Дай ми пистолета! — заповяда той.
Тя му хвърли остър поглед, но се подчини. Малоун отбеляза, че оръжието е абсолютно същото като онова, което беше отнел от Доротея. Явно Изабел се беше погрижила да даде равни шансове на дъщерите си. Той извади пълнителя и го прибра в джоба си.
Приближи се към Доротея. Мъжът й беше убит с един изстрел в главата.
— Стрелях два пъти по Хен — обясни Кристел и махна към една врата в дъното на залата. — Избяга оттам.
Малоун свали раницата си, дръпна ципа и измъкна 9-милиметровия автоматик. Веднага след като бе открил пистолета на Доротея, бе помолил Тейпърел да сложи някакво оръжие сред личните му вещи.
— За теб правилата са други, а? — подхвърли Кристел.
Той не й обърна внимание.
— Искам Улрих! — злобно изсъска Доротея.
— Защо му е трябвало да убива Вернер? — озадачено запита Малоун.
— По заповед на майка ми, ето защо! — изкрещя Доротея и думите й отекнаха под високия купол. — Тя уби Стърлинг Уилкърсън с единствената цел да ни раздели, а сега стори същото и с Вернер!
Почувствала се длъжна да го информира, Кристел небрежно подхвърли:
— Уилкърсън беше американски агент. Рамзи го беше изпратил да ни шпионира. Последният любовник на Доротея. Улрих го застреля още в Германия.
Малоун беше съгласен, че трябва да открият Хен.
— Мога да ти помогна — предложи Кристел. — Двамата ще се справим по-лесно. Освен това познавам Улрих и знам как мисли.
Тя имаше право. Малоун извади пълнителя от джоба си, вкара го в пистолета, който току-що беше прибрал, и решително й го подаде.
— И аз си искам оръжието — обади се Доротея.
— И тя ли е дошла въоръжена? — вдигна вежди Кристел.
— Вие си приличате като две капки вода — въздъхна Малоун.
Доротея се почувства беззащитна. Малоун категорично отказа да й върне пистолета, въпреки че Кристел беше въоръжена.
— Защо й даваш предимство? — гневно извика тя. — Ти идиот ли си?
— Съпругът ти е мъртъв — напомни й Малоун.
Тя сведе поглед към трупа и мрачно въздъхна.
— Вернер отдавна не ми е съпруг, което не означава, че съм искала смъртта му.
— И на двете това пътешествие ви струва скъпо — промърмори Малоун.
— Но дядо е бил прав — обади се Кристел. — Историята ще бъде пренаписана благодарение на фамилията Оберхойзер. Длъжни сме да го направим.
Доротея беше сигурна, че баща й и дядо й са мислили именно по този начин.
— А какво ще правим с Хен? — попита тя.
— Няма съмнение какво му е заповядала мама — въздъхна Кристел. — Сигурна съм, че ще се опита да убие Малоун и мен. — Тя насочи пистолета към сестра си. — Трябва да оцелееш единствено ти. Написала е онази бележка, за да те мотивира.
— Лъжеш! — изсъска Доротея.
— Така ли? Тогава къде е Улрих? Защо избяга, когато се изправих срещу него? Защо уби Вернер?
Доротея беше готова с отговорите, но Малоун вдигна ръка.
— Няма смисъл да спорите — отсече той. — Да го хванем и да приключваме.
Малоун напусна банята през една от страничните врати. Озова се в дълъг коридор с много стаи, които приличаха на складове или работилници. С доста по-скромна украса, без мозайки. Но и при тях таваните бяха от кварц, който предлагаше достатъчно осветление. Кристел вървеше до него, а Доротея се влачеше отзад.
Прекосиха няколко малки помещения, най-вероятно използвани за съблекални, след които имаше още складове и работилници. Керамичните тръби продължаваха и в тази част на сградата. Стигнаха до разклонение с друг коридор.
— Аз поемам натам — махна с ръка Кристел.
— Добре, ние пък ще тръгнем в другата посока — кимна той.
Кристел зави надясно и фигурата й бързо се стопи в здрача.
— Знаеш, че кучката лъже, нали? — прошепна Доротея.
— Мислиш ли? — замислено попита той, насочил поглед в посоката, в която беше изчезнала Кристел.
Чарли Смит държеше положението в свои ръце. Следвайки инструкциите на Даян Маккой, той беше потърсил укритие в хамбара, където бе изчакал неканените гости да влязат в къщата и бе заел позиция във входното антре. След това Маккой се бе появила, а сега им предстоеше да решат проблема.
— Хвърлете оръжието! — сухо заповяда той.
Пистолетите изтропаха на дъските.
— Вие сте двамата от Шарлот, нали? — пожела да узнае той.
Жената кимна. Тя беше Стефани Нел, специален отдел „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Маккой му беше съобщила имената и служебното им положение.
— Как разбрахте, че ще дойда в къщата на Роуланд? — попита с неподправено любопитство той.
— Ти си предвидим, Чарли — отвърна Стефани.
Той се съмняваше, но те все пак се бяха появили. При това на два пъти.
— Отдавна знам всичко за теб — обади се Едуин Дейвис. — Без името и външния ти вид, разбира се. Но знаех, че работиш за Рамзи, знаех и характера на задачите, които изпълняваш.
— Хареса ли ви моето шоу в „Билтмор“?
— Признавам, че си професионалист — кимна Стефани. — Онзи рунд беше изцяло в твоя полза.
— Гордея се със своята работа — усмихна се Смит и направи няколко крачки навътре. — За съжаление в момента съм в процес на смяна на работодателите.
— Даваш си сметка, предполагам, че присъствието ни тук е известно на доста хора — подхвърли Стефани Нел.
— Тя ми каза друго — ухили се Чарли и посочи Даян Маккой. — Президентът храни определени подозрения към нея и ви е изпратил да й заложите капан. Между другото Даниълс спомена ли моето име?
Върху лицето на Стефани се изписа изненада.
— Не е, нали? — продължаваше да се усмихва Смит. — Трябваше да бъдете само вие тримата и да обсъдите създалото се положение.
— Това ли му каза? — обърна се към Маккой Стефани.
— Нима не е вярно? Даниълс ви е изпратил да ме пипнете. Той не иска публичност за тези неща, защото ще възникнат прекалено много въпроси. По тази причина вие двамата сте цялата му шибана армия!
Маккой замълча за момент, после добави:
— Танго и Кеш, както вече споменах.
Малоун нямаше представа накъде води лабиринтът от коридори. Но изобщо не възнамеряваше да направи онова, което беше споделил с Кристел.
— Ела с мен — обърна се към Доротея той и пое обратно към помещението с басейните.
На външната стена се виждаха три врати.
— Иди да видиш какво има там — нареди той и й подаде фенерчето.
Тя учудено го погледна, после кимна. Схваща бързо, помисли си той. Първото помещение беше празно. Но на вратата на второто тя спря и му направи знак да се приближи. Вътре, на крачка от рамката, лежеше мъртвото тяло на Улрих Хен.
— Четвъртият изстрел — промърмори Малоун. — Всъщност Хен е бил първият, когото е ликвидирала Кристел, тъй като е представлявал най-голямата опасност. Особено след бележката, изпратена от майка ти. Тя се е опасявала, че вие тримата ще се обедините срещу нея.
— Каква кучка! — хлъцна Доротея. — Убила ги е и двамата!
— Възнамерява да убие и теб — предупредително рече Малоун.
— А теб?
— Не допускам, че ще ме изпусне просто ей така — сви рамене той.
Снощи, принуден от обстоятелствата, той беше свалил гарда. Сексът винаги му помагаше да разсее страховете си. Преди години, като действащ агент от специалния отдел „Магелан“, си бе навличал наистина сериозни неприятности. Но този път нямаше да стане така. Отправил поглед към залата с басейните, той се замисли върху следващите си стъпки. Събитията се развиваха с необичайна бързина, трябваше да…
Нещо го удари в слепоочието. Прониза го силна болка. Залата се разлюля пред очите му и започна да потъмнява. Втори удар. Още по-силен. Ръцете му потрепнаха, пръстите му се свиха в юмруци. После пред очите му се спусна черна пелена.
Стефани светкавично оцени ситуацията. Даниълс ги беше изпратил тук с минимална информация, но такава беше работата на разузнавача — да импровизира. Настъпи моментът да приложи на практика онова, на което беше учила подчинените си.
— Рамзи е имал късмет с теб — подхвърли тя. — Смъртта на адмирал Силвиан беше истински шедьовър.
— И аз мисля така — светна лицето на Смит.
— Идеята за рязко сваляне на кръвното налягане действително е гениална…
— А как уби Милисънт Сен? — прекъсна я Дейвис. — Цветнокожа жена, флотски лейтенант, изпратена на работа в Брюксел. Преди петнайсет години.
Смит се замисли за момент, после кимна.
— Да, спомням си. По същия начин. Но то беше в друго време, на друг континент.
— Но аз съм същият — промърмори Дейвис.
— Бил си там?
Дейвис кимна.
— Какво беше тя за теб?
— По-важното е какво е била за Рамзи.
— Е, тук вече ме хвана — въздъхна Смит. — Изобщо не го попитах. Просто изпълних задачата, за която ми плащаше.
— А плати ли ти, за да убиеш и него самия? — намеси се Стефани.
— Ако не бях го сторил, скоро щях да съм мъртъв — засмя се Смит. — Изобщо не присъствах в новите му планове. — Дулото на автоматичната пушка помръдна към вътрешността на къщата. — Затова сега си лежи в спалнята с една хубава дупка в коварния мозък.
— Имам малка изненада за теб, Чарли — подхвърли тя.
Той въпросително я погледна.
— Трупът не е там.
Доротея стовари тежкото фенерче за трети път в слепоочието на Малоун. Краката му се подгънаха и той се свлече на пода. Тя грабна пистолета.
Дойде времето да си разчисти сметките е Кристел. Още сега. Веднага.
Стефани отбеляза учудването, което се изписа по лицето на Смит.
— Какво, да не би да си е тръгнал?
— Иди да видиш.
— Добре, но ти ще ми покажеш пътя! — изръмжа Чарли и тикна дулото на автомата под носа й.
Тя си пое дъх и направи опит да се успокои.
— Един от вас двамата да изхвърли пистолетите през прозореца! — заповяда Смит, без да отделя очи от лицето й.
Дейвис изпълни заповедта. Смит свали оръжието.
— Окей, да отидем да видим. Тръгвайте пред мен, и тримата.
Прекосиха коридора и влязоха в спалнята. Вътре нямаше нищо освен голата рамка на прозореца, полуразрушената стена и отрязаната китка на пода.
— Май те изиграха, а? — подхвърли Стефани и махна с ръка към Даян. — Това е нейна работа.
— Глупости! — гневно реагира Маккой. — Забрави ли, че ти платих десет милиона долара?
Смит изобщо не я чу.
— Къде е шибаният труп? — изръмжа той.
Доротея се втурна напред. Беше сигурна, че Кристел дебне наблизо. Цял живот се бяха състезавали, борейки се за надмощие. Георг беше единственото нещо, с което тя превъзхождаше сестра си. Винаги се беше питала защо бе станало така. Сега вече знаеше.
Прогони неприятните мисли от главата си и направи опит да се концентрира върху предстоящото. Имаше опит в нощния лов, често беше дебнала дивеча под ярката луна на баварските гори, търпеливо изчаквайки момента да натисне спусъка. В най-добрия случай сестра й беше двойна убийца. Това потвърждаваше досегашното й мнение за нея. Едва ли някой ще я обвини, че е застреляла кучката.
Коридорът свършваше на три метра от нея. Имаше две врати — едната отляво, другата отдясно. Коя от двете, по дяволите? Доротея направи опит да потисне паниката, която се надигаше в душата й.
Малоун отвори очи и бавно осъзна какво се беше случило. Докосна пулсиращата цицина на слепоочието си и потръпна от болка. По дяволите! Тази жена май не осъзнава какво прави!
Надигна се, но веднага му прилоша. Дано студеният въздух му помогнеше да се освежи.
Мисли, концентрирай се, заповяда си той. Нещата не се развиваха според очакванията му. Той бръкна в джоба си за пистолета на Доротея. Възползвайки се от еднаквите модели на двете сестри, беше сложил празния пълнител в оръжието, което бе дал на Кристел. Сега извади пълния и го постави в автоматичния „Хеклер и Кох“. После се изправи и с олюляване тръгна към вратата.
Стефани импровизираше, правейки всичко възможно да извади от равновесие Чарли Смит. Даян Маккой беше изиграла ролята си перфектно. Даниълс им бе разказал как я бе изпратил при Рамзи — първоначално в ролята на съзаклятник, а след това и на враг. Целта била да се държи Рамзи постоянно зает. Докато лети, пчелата не може да жили, бе заключил президентът. След като разказал на Маккой за трагичния инцидент с Милисънт Сен в Брюксел, тя сама изразила желание да се заеме с изпълнението на задачата. За успеха бил нужен човек с нейния ранг, тъй като Рамзи никога не би влязъл в преговори с някой от подчинените си. След като президентът научил за съществуването на Чарли Смит, за Маккой не било трудно да го манипулира. Просто защото Смит се оказал суетен и алчен тип, свикнал с успеха. Даниълс ги беше информирал, че Рамзи вече е мъртъв, застрелян от доскорошния си наемник. За съжаление с това се изчерпваше и цялата му информация — плюс факта, че самият Смит със сигурност ще се появи в изоставената къща. Конфронтацията между тях и Маккой също беше част от сценария, но всичко останало влизаше в графата на предположенията.
— Обратно към входа — заповяда Смит и вдигна пушката.
Върнаха се в антрето с двете дълбоки ниши.
— Имаш сериозен проблем — подхвърли Стефани.
— Аз пък мисля, че ти имаш проблем — заядливо отвърна Смит.
— Нима? Наистина ли се готвиш да убиеш двама помощник-съветници по националната сигурност и високопоставен служител в Министерството на правосъдието? Според мен едва ли ще понесеш последиците от един такъв акт. Докато ситуацията с Рамзи е съвсем друга. На кого му пука, че си го гръмнал? Със сигурност не и на нас. Дори обратното — доволни сме, че се отървахме от него. Никой няма да ти търси сметка. С нас положението е различно.
Веднага забеляза, че доводите й попаднаха на благодатна почва.
— Винаги си бил крайно внимателен — продължи да го обработва тя. — Което е и отличителната ти черта. Никакви следи, никакви улики. Ако ни застреляш сега, би било рязко отклонение от начина ти на действие. Не забравяй и още нещо: ние също бихме могли да се възползваме от услугите ти. В крайна сметка ти си отличен специалист.
— Стига бе — усмихна се Смит. — Силно се съмнявам, че някога ще се възползвате от услугите ми, затова дайте да говорим сериозно. — Той посочи Маккой. — Дойдох да й помогна да си реши проблема. Тя ми плати десет милиона долара и ми позволи да убия Рамзи, което определено ме кара да се чувствам задължен. Желанието й беше да ви ликвидирам, но сега виждам, че не е добра идея. Мисля, че ще бъде най-разумно да се оттегля.
— Разкажи ми за Милисънт — рече Дейвис.
Стефани се учуди на спокойствието му.
— Толкова ли е важно? — вдигна вежди Смит.
— Да, за мен е важно. Бих искал да ми разкажеш за нея, преди да си тръгнеш.
Доротея се плъзна към вратата, притиснала гръб към дясната стена. Нищо не нарушаваше тишината в полутъмния коридор. Тя предпазливо надникна вътре. Стаята беше малка, не повече от десет квадратни метра. До стената отсреща забеляза сгърчена фигура, смътно очертаваща се на слабата светлина.
Загърнат в одеяло мъж, облечен в син найлонов комбинезон. Седеше облегнат на стената, с кръстосани крака. Главата му беше наклонена наляво, а очите му я гледаха, без да мигат.
Доротея предпазливо пристъпи напред. Млад човек, ненавършил трийсет, с продълговато лице и сплъстена кестенява коса. Мъртъв от години, но напълно съхранен. Сякаш всеки момент щеше да й проговори. Връхна дреха липсваше, но кепето му беше идентично с онова, което откриха навън. ВОЕННОМОРСКИ ФЛОТ НА САЩ, НР-1А.
Баща й винаги я беше предупреждавал за опасността от премръзване по време на лов. Човешкият организъм е устроен така, че да съхрани кръвоснабдяването на най-важните органи, включително и чрез жертване на периферията — пръсти, ръце, нос, уши, брадичка и бузи. Но когато студът продължава и спасението не идва, белите дробове се напълват с кръв и сърцето спира. Смъртта настъпва бавно и безболезнено, но агонията е продължителна, тъй като човекът остава в пълно съзнание докрай. Кой бе този нещастник?
Някакъв шум отзад я накара да се обърне. В стаята оттатък коридора се мярна тъмна сянка. На не повече от двайсет метра. Неясните й контури запълниха рамката на вратата.
— Какво чакаш, сестро? — подвикна Кристел. — Хайде, ела да ме хванеш!
Малоун долови гласа на Кристел, зави наляво и пое по друг дълъг коридор, който свършваше петнайсетина метра по-нататък. Придвижваше се бавно, надзъртайки през отворените врати на стаите от двете си страни. Пак складове и работилници, които не съдържаха нищо интересно.
На предпоследния праг той се закова на място. На пода лежеше човешка фигура. Малоун се огледа и влезе в тясното помещение.
Бял мъж на средна възраст с късо подстригана кестенява коса. Лежеше върху одеяло, с разперени ръце и изпънати нозе, като някаква странна вкаменелост. Върху джобчето на униформения му комбинезон беше изписано името ДЖОНСЪН. Автоматично направи връзката:
Сърцето му прескочи.
Мъжът изглеждаше така, сякаш се беше предал на студа. От службата си във флота Малоун помнеше, че никой не може да умре от замръзване. При достъпа на студения въздух кръвоносните съдове в кожата автоматично се свиват, редуцирайки загубата на топлина, и насочват кръвта към жизненоважните органи. Процесът беше известен с поговорката „студени ръце, топло сърце“. В главата му изплуваха предупредителните признаци: лек сърбеж, парене, тъпа болка, силно пребледняване. Смъртта настъпва след спадането на телесната температура и изключването на животоподдържащите органи. После идва замръзването.
Тук, при пълното отсъствие на влага, тялото би трябвало да бъде идеално съхранено. Но Джонсън не беше имал този късмет. От бузите и брадичката му висяха почернели парчета кожа. Лицето му беше покрито с жълтеникави струпеи, които го превръщаха в гротескна маска. Клепачите му бяха затворени, миглите бяха заскрежени. Последният му дъх се беше превърнал в две ледени висулки, проточващи се от носа към устата — като миниатюрни бивни на морж.
Малоун усети как в гърдите му потрепва гняв. Негодниците от флота бяха оставили тези хора да умрат. В ужасяваща самота. Безпомощни. Забравени.
До слуха му долетяха стъпки и той побърза да се оттегли в коридора. За миг зърна Доротея, която излезе от стаята в дъното и изчезна в насрещната врата.
Даде й аванс от няколко секунди и я последва.
Спомняше си онази нощ в Брюксел до най-дребните детайли, но благоразумно реши да ги спести на мъжа, който стоеше на два метра от него.
— Чакам — промълви Дейвис.
— Тя умря.
— Ти си я убил.
— Нима всичко това е заради нея? — полюбопитства Смит.
— Не, заради теб.
Мрачният тон на Дейвис решително не му хареса.
— Тръгвам си — отново обяви той.
Стефани гледаше как Дейвис предизвиква похитителя. Смит може би наистина не искаше да ги убива, но ако бъдеше притиснат, положително щеше да натисне спусъка.
— Тя беше добър човек — въздъхна Дейвис. — Не заслужаваше да умре.
— Трябваше да го кажеш на Рамзи — сви рамене Смит. — Той поиска смъртта й.
— Но преди това редовно я смазваше от бой.
— А може би й е харесвало?
Дейвис направи крачка напред, но Смит го спря с пушката. Стефани си даваше ясна сметка, че едно леко докосване на спусъка щеше да бъде достатъчно. От Дейвис нямаше да остане много нещо.
— Много си докачлив — отбеляза похитителят им.
Очите на Дейвис бяха потъмнели от омраза. Внезапно зад него се мярна сянка. Тя прекоси пространството пред зейналия отвор на прозореца и се насочи към огряната от слънцето веранда. Миг по-късно една глава надникна през вратата. Полковник Бил Крос.
Маккой също го забеляза, но не реагира. Защо просто не застреляше гадния убиец? Полковникът със сигурност беше въоръжен, а излетелите през прозореца пистолети бяха сигурен знак, че се нуждаят от помощ. После нещата изведнъж й се изясниха. Президентът сигурно искаше Чарли Смит жив.
Явно не изгаряше от желание да се вдига шум и именно това беше причината да няма хора от ФБР и Сикрет Сървис. Но също така беше ясно, че Чарли му е нужен, по възможност цял.
Маккой едва забележимо кимна. Убиецът долови жеста й и рязко извърна глава.
Доротея напусна сградата и се спусна по тесните каменни стъпала, водещи към улицата. Озова се зад обществената баня, съвсем близо до задната стена на огромната пещера — излъскана и гладка, издигаща се на стотици метри височина.
Тя зави надясно. Кристел тичаше на трийсетина метра отпред. Фигурата й ту се мяркаше, ту изчезваше в мрака. Доротея хукна след нея. Изпита чувството, че преследва елен в гъста гора. Дай му аванс. Нека се успокои, нека изпита илюзията, наречена безопасност. После нанеси удара си.
Прекоси една осветена галерия и навлезе в друг площад. Напълно пуст с изключение на една самотна фигура, седнала на каменна скамейка. Мъжът носеше бял термозащитен комбинезон като нейния, но разкопчан отпред. Отдолу се виждаше само един вълнен пуловер. Очите му бяха хлътнали, със затворени клепачи, лицето бе видимо изпито. Скованият врат беше наклонен на една страна, тъмната коса докосваше пепеливобели уши. Стоманеносивата брада беше сплъстена, с преплетени в нея топчета лед, стиснатите устни бяха замръзнали в блажена усмивка. Ръцете кротко лежаха в скута.
Баща й.
Сърцето й заблъска в гърдите. Направи безуспешен опит да отмести очи от замръзналата фигура. Труповете трябва да бъдат погребвани, а не да седят по пейките.
— Да — изрече Кристел.
Вниманието на Доротея отново се насочи към непосредствената опасност. Не виждаше сестра си, но я чуваше съвсем ясно.
— Открих го преди известно време. Чакаше ни.
— Покажи се! — заповяда Доротея.
Отвърна й смях.
— Огледай го добре, Доротея. Свалил е ципа на дрехата си, за да умре, представяш ли си?
Не, такова нещо тя не можеше да си представи.
— За тази постъпка се изисква кураж — добави гласът на сестра й. — Ако се вярва на мама, той не е притежавал кураж. Ако се вярва на теб, е бил глупак. Но ти способна ли си на подобна постъпка, Доротея?
В дъното се виждаше друга висока порта, оградена от квадратни колони. Бронзовите й крила зееха отворени. Зад тях се виждаха каменни стъпала, полъхваше студ. Тя отново насочи вниманието си към мъртвеца.
— Това е нашият баща.
Рязко се завъртя. Кристел стоеше на седем-осем метра от нея с насочен пистолет.
Доротея замръзна на място и започна да вдига ръката с оръжието.
— Не, сестро — поклати глава Кристел. — Не смей да вдигаш пистолета.
Тя не помръдна.
— Намерихме го — добави сестра й. — Изпълнихме поръчението на мама.
— Но то не решава проблемите между нас.
— Абсолютно съм съгласна.
— Оказах се права във всичко, до последния детайл — добави Кристел. — А ти сбърка.
— Защо уби Хен и Вернер?
— Мама изпрати Хен да ме спре. Бедният, верен Улрих. А Вернер? По всяка вероятност си доволна, че вече го няма.
— Възнамеряваш да убиеш и Малоун, нали?
— Аз съм единствената, която ще излезе жива от тук. Последната оцеляла.
— Ти си побъркана!
— Погледни го, Доротея. Погледни скъпия ни баща. Бяхме десетгодишни, когато го видяхме за последен път.
Не искаше да гледа повече. Беше видяла достатъчно. Искаше да го запомни такъв, какъвто го познаваше.
— Ти се съмняваше в него — подхвърли Кристел.
— Ти също.
— Никога!
— Ти си убийца!
— Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен — изсмя се Кристел.
Нямаше начин да насочи оръжието си, преди Кристел да натисне спусъка. Реши да действа първа, защото тъй и тъй щеше да умре. Ръката й се стрелна нагоре. Кристел натисна спусъка. Доротея инстинктивно се сви, очаквайки куршумът да я прониже. Но се чу само едно метално изщракване. Кристел изпадна в паника. Натисна спусъка още няколко пъти, но със същия успех.
— Няма патрони — обади се Малоун от другия край на площада. — Не съм чак такъв идиот.
Достатъчно! Доротея се прицели и стреля. Първият куршум улучи Кристел в гърдите, разкъсвайки дебелите дрехи. Вторият, също в гърдите, я извади от равновесие. Третият попадна в челото. Бликналата кръв почти светкавично замръзна.
След още два изстрела тялото на Кристел Фалк се стовари върху плочите и застина.
Малоун бавно се приближи.
— Трябваше да го направя — прошепна Доротея. — Тя беше зла.
Извърна глава към баща си. Имаше чувството, че се събужда от дълбока упойка.
— Оказва се, че те все пак са се добрали до тук. Радвам се, че е открил всичко, което е търсел.
Погледна Малоун и веднага забеляза блясъка в очите му. Вниманието им беше привлечено от големия портал. Нямаше нужда да го казва. Тя беше открила баща си. Той още не.
Стефани се запита доколко уместен беше сигналът, подаден от Маккой. Смит отстъпи няколко крачки назад и се завъртя, опитвайки се едновременно да ги държи на мушка и да надникне през дупката на прозореца. Навън се размърдаха нови сенки. Смит пусна къс откос, който отнесе част от стената и остави дълбоки следи по дървената рамка. Маккой се хвърли към него.
Стефани беше сигурна, че Смит ще я застреля, но той се завъртя и заби приклада в корема й. Тя изпъшка и се прегъна на две. В следващия миг коляното му я улучи в брадичката. Тялото й се просна на пода.
Преди двамата да помръднат, Смит скочи между тях и прозореца, местейки дулото наляво и надясно. Очевидно не можеше да реши откъде ще дойде опасността. Навън не помръдваше нищо.
— Преди малко казах, че нямам интерес да ви убия, но нещата се промениха! — заплашително изръмжа той и размаха пушката.
Свита на пода, Маккой тихо стенеше.
— Може ли да се погрижа за нея? — попита Стефани.
— Тя е голямо момиче.
— Въпреки това ще я погледна — отвърна Стефани и коленичи до Даян, без да чака разрешението му.
— Няма да се измъкнеш от тук — мрачно промълви Дейвис.
— Доста смели думи — изръмжа Смит, но в гласа му потрепна несигурност.
Явно се чувстваше в капан.
Нещо тежко се блъсна във външната стена, близо до прозореца. Смит светкавично извъртя пушката натам. Стефани направи опит да се изправи, но получи силен удар с металния приклад, изохка и се строполи.
Никога през живота си не беше изпитвала такава болка. Бореше се за глътка въздух, опитвайки се да не повърне. Претърколи се по гръб и видя как Едуин Дейвис връхлита върху Чарли Смит с глух тътен.
Направи опит да се изправи, опитвайки се да преодолее болката. Смит продължаваше да държи пушката, но за момента не можеше да я използва. Вкопчени един в друг, двамата мъже се претърколиха сред отломките и се блъснаха в отсрещната стена.
Къде, по дяволите, бе Крос? Смит стисна гърлото на Дейвис с дясната си ръка, в лявата се появи ново оръжие — малък автоматичен пистолет.
— Достатъчно! — ревна той и заби дулото в шията на съветника.
Дейвис престана да се бори. Двамата бавно се изправиха, после Смит го блъсна на пода до Маккой.
— Всичките сте откачени! — изръмжа на пресекулки той. — Абсолютно луди!
Стефани бавно се надигна, мъчейки се да прогони мъглата от главата си. Смит отново грабна пушката. Нещата окончателно се объркаха. Двамата с Дейвис се бяха разбрали в никакъв случай да не нервират Смит. Но Дейвис беше направил точно това. Смит пристъпи към прозореца и внимателно надникна навън.
— Кой е той?
— Може ли да погледна? — с мъка преглътна тя.
Смит мълчаливо кимна. Стефани бавно се насочи към рамката на прозореца. Крос лежеше на верандата. От десния му крак бликаше кръв. Беше в съзнание, но очевидно изпитваше силни болки.
— Работи за Маккой — съобщи само с устни тя.
Смит отправи взор отвъд верандата, към кафявата трева на поляната и гъстата гора отвъд.
— Която е една лъжлива кучка! — изръмжа той.
Стефани събра остатъка от силите си и решително тръсна глава.
— Но тази кучка ти плати десет милиона долара!
Смит явно не хареса логиката на довода й.
— Изправен си пред труден избор, нали, Чарли? Досега винаги си имал последната дума при убийствата. Изборът е бил твой. Е, този път не е така.
— Не бъди толкова сигурна. Върни се на мястото си.
Тя се подчини, но не устоя на изкушението и попита:
— А кой е преместил Рамзи?
— Няма ли най-сетне да млъкнеш? — ядосано изсъска Смит, продължавайки да наднича през прозореца.
— Няма да го изпусна тоя тип! — изпъшка Дейвис, Маккой се обърна по гръб, показвайки изкривеното си от болка лице.
— В джоба… на палтото… — беззвучно размърда устни.
Малоун заслиза по стълбите зад портала. Имаше чувството, че върви към ешафода. По гърба му пробягаха тръпки на страх — нещо, крайно необичайно за него.
Долу се простираше огромна пещера. Таванът и голяма част от стените й бяха изсечени в леда. Познатата синкава светлина падаше върху оранжевата мачта на подводницата. Къс и заоблен корпус, плоска надстройка. Всичко беше покрито с дебел пласт лед. Стълбата преминаваше в покрита с керамични плочки пътека, която беше издигната на метър и половина над леда и достигаше далечния край на пещерата. Нещо като пристан, съобрази той.
Може би някогашно пристанище, излизащо в открито море?
Подобни ледени пещери имаше из цялата територия на Антарктида. Тази тук беше достатъчно голяма, за да побере няколко подводници.
Тласкани от неочакван импулс, двамата енергично закрачиха напред. Доротея продължаваше да стиска пистолета си, той — също. Въпреки че вече никой не ги заплашваше, недоверието им един към друг все още беше голямо.
Скалната част от стената беше гладка, с познатата украса и надписи. В основата й се виждаха каменни пейки. На една от тях седеше тъмна фигура. Малоун затвори очи, надявайки се, че това е само призрак. Но когато ги отвори, фигурата все още си беше там.
Седеше изправен, като останалите. Гърбът опираше в стената. Униформена риза в цвят каки, панталони в същата окраска, натикани във високи ботуши. До пейката лежеше тъмносиньо кепе.
Малоун предпазливо тръгна напред. В душата му се бореха противоречиви чувства, зрението му се замъгли.
Лицето беше същото като на онази снимка в Копенхаген, поставена редом със стъклената кутия с националния флаг, която висшите офицери на флота връчиха на майка му по време на траурната церемония. И която тя отказа да приеме.
Издължен нос, издадена брадичка, лунички. Късо подстригана прошарена руса коса. Широко отворени и сякаш замислени очи.
Тялото на Малоун се парализира от силата на шока. Устата му се разкриви.
— Баща ти? — шепнешком попита Доротея.
Той кимна. Острата стрела на болката прониза гърлото му и се спусна надолу. Сякаш някой го беше набучил на шиш.
— Просто са се предали на смъртта — прошепна тя. — Без палта, без никаква защита от студа. Излезли са навън, за да я приветстват.
Точно това са направили, помисли си той. Не са виждали смисъл да протакат агонията.
В скута на баща му се виждаше купчина листа. Подостреният молив изглеждаше така, както преди трийсет и осем години. Дясната му ръка лежеше върху купчината, сякаш да я предпази от разпиляване. Малоун бавно издърпа листовете. Имаше чувството, че осквернява нещо свято.
Едрият и равен почерк му беше до болка познат.
Гърдите му заплашваха да се пръснат. Реалният свят се разтопи в безумни фантазии. Напрегна се и се опита да прогони мъката, надигаща се в душата му. Не беше плакал никога през живота си. Нито когато се ожени, нито при раждането на Гари, нито при разпадането на брака си и ужасната новина, че не е биологичен баща на момчето. Но сега му се доплака. Прогони сълзите с прост, но ефикасен способ — просто си напомни, че те ще замръзнат още преди да се отлепят от клепачите.
С усилие на волята се концентрира върху листовете, които държеше в ръка.
— Би ли ги прочел на глас? — попита Доротея. — В тях може би има нещо, което засяга и баща ми.
Смит трябваше да убие и тримата и да се махне. След като се бе доверил на жена, на която не би трябвало, той вече работеше без информация, на сляпо. Кой беше преместил тялото на Рамзи? Беше го оставил в спалнята с намерението по-късно да го закопае някъде. Някой го беше свалил в мазето.
Гледаше през прозореца и се питаше дали навън има други хора. Нещо му нашепваше, че са сами. Просто предчувствие. На което той трябваше да се довери поради липсата на избор. Стисна пушката, готов да се завърти и да открие огън. Един къс откос ще е достатъчен и за тримата, а после ще довърши и онзи отвън.
След което ще зареже труповете.
Беше платил фермата в брой, под чуждо име. Нямаше как да го открият. Нека правителството се погрижи за почистването.
Стефани гледаше как дясната ръка на Дейвис бавно потъва в джоба на Маккой. Чарли Смит все още стоеше до прозореца. Беше сигурна, че ще ги застреля. На помощ не можеха да разчитат, тъй като подкреплението им лежеше на верандата с кървяща рана. Дейвис спря. Смит рязко извъртя глава, огледа ги, после отново насочи поглед навън. Дейвис измъкна ръката си. В нея проблесна 9-милиметров автоматичен пистолет.
Дано знае как да го използва, отчаяно си помисли тя.
Ръката с пистолета се отпусна, използвайки тялото на Маккой за прикритие. Дейвис очевидно си даваше сметка, че изборът им е ограничен. Трябваше да застреля Чарли Смит. Но да си даваш сметка за подобен акт и да го извършиш са две коренно различни неща. Самата тя бе убила човек за пръв път едва преди няколко месеца. За щастие тогава не разполагаше с никакво време за размисли и просто натисна спусъка. Но Дейвис беше лишен от този лукс. Той размишляваше. Положително искаше да го направи, но едновременно с това не му се щеше. Убиването е сериозна работа независимо от причините и обстоятелствата.
Тя с облекчение отбеляза хладната възбуда в погледа на съветника. Очите му не се отделяха от Чарли Смит, лицето му беше отпуснато, без никакво изражение. Какво ли може да му даде кураж, за да убие човек? Оцеляването? Твърде възможно. Милисънт? Със сигурност.
Дейвис вдигна пистолета и стреля. Куршумът прониза тесните гърди на Смит и го отхвърли към стената. Едната му ръка потърси опора в близката стена. Дейвис скочи на крака и продължи да стреля. Още четири куршума пронизаха противника им. Ушите й писнаха от оглушителните трясъци. После пълнителят свърши.
Тялото на Смит се сгърчи, разтърсено от конвулсии. Краката му бавно се подгънаха и той падна по очи. Претърколи се по гръб и утихна. Безжизненият му поглед се закова в тавана.
Гласът на Малоун издайнически потрепна, прочитайки последните думи. Да, баща му бе изпитвал трудност да ги произнесе. Всъщност той не си спомняше да ги е чувал от устата му. Но през цялото време беше знаел.
Спря поглед върху замръзналия труп. Трийсет и осем години. Време, за което се беше превърнал в зрял човек, бе постъпил във флота, бе стигнал до офицерски чин, а след това бе преминал на секретна работа към правителството. А през всичките тези години командир Форест Малоун си бе седял тук, на тази каменна пейка.
В очакване.
Усетила болката му, Доротея нежно докосна ръката му. Той вдигна поглед към нея и с лекота отгатна мислите й.
— Май всички открихме това, което търсехме — прошепна тя. В очите й се четеше решителност. И покой. — Нищо не ми остана — добави тя. — Дядо ми е бил нацист, баща ми — мечтател, живял в друго време и на друго място. Дошъл тук да търси истината и смело посрещнал смъртта. През последвалите четири десетилетия майка ми правеше непрекъснати опити да заеме мястото му, но единственото, което успя да постигне, беше да раздуха омразата между мен и Кристел. Опитите й продължиха дори и тук. Успя да настрои Кристел срещу мен до такава степен, че я превърна в убийца. — Замълча, очите й потъмняха. После тихо добави: — Когато Георг почина, с него умря и голяма част от мен. Доста време се заблуждавах, че ще бъда щастлива, ако успея да наследя семейното богатство. Но това е невъзможно.
— Ти си последната Оберхойзер.
Изричайки тези думи, той внезапно осъзна, че е последният Малоун.
— Ние сме двама нещастници — въздъхна Доротея.
— Би могла да промениш нещата.
— Само ако вкарам един куршум в главата на майка си — промърмори тя, после се обърна и тръгна към стълбите.
Малоун я проследи с поглед. В душата му се сблъскаха уважението и омразата, тъй като прекрасно знаеше къде отива.
— Откритието ни ще има огромно въздействие — подхвърли след нея той. — Кристел беше права: историята на човечеството вече няма да е същата.
— Тази работа не ме засяга — отвърна тя, без да забавя ход. — Нещата трябва да приключат.
В гласа й се доловиха нетърпение и гняв. Всъщност беше права. Всичко на света си има край. Военната му кариера например. Държавната служба. Бракът. Животът в Джорджия. Животът на баща му.
В момента Доротея Линдауер правеше последния си избор.
— Желая ти успех — извика той.
Тя се обърна и го дари с бледа усмивка. И въздъхна.
— Трябва да го направя сама — добави сякаш на себе си тя.
Очите й потърсиха неговите.
— Аз оставам тук — кимна той.
Високата й фигура изкачи стълбите и изчезна зад портала.
Малоун се обърна към баща си. Мъртвите очи не отразяваха нито лъч светлина. Толкова много имаше да му каже. Че е бил достоен син, добър морски офицер, отличен агент и както вярваше, добър човек. Беше носител на шест високи държавни отличия. Като съпруг се беше провалил, но упорито се стремеше да бъде добър баща. Мечтата му беше да бъде част от живота на Гари. Завинаги. Цял живот се беше питал какво е станало със собствения му баща, представяйки си най-лошото. За жалост реалността се оказа далеч по-страшна от всичко, което си беше мислил. Това важеше и за майка му, която така и не се омъжи повторно. Беше избрала самотата и мълчаливото страдание, продължавайки да се нарича мисис Форест Малоун.
Защо миналото отказваше да си отиде?
Разнесе се изстрел, който прозвуча като пукане на балон под одеяло. Малоун ясно си представи сцената горе. Доротея Линдауер беше сложила край на живота си. Самоубийствата най-често се дължат на болен мозък или разбито сърце. В случая ставаше въпрос да предотврати настъпващата лудост. Дали Изабел Оберхойзер изобщо щеше да проумее какво всъщност е направила? Сега вече бе напълно сама. Без съпруг, без внук, без двете си дъщери.
Обзе го дълбоко чувство на самота, многократно подсилено от тишината на ледената гробница. В главата му се появи един стих от „Притчи“, прост като живота:
Стефани влезе в Овалния кабинет. Дани Даниълс стана да я посрещне. Даян Маккой и Едуин Дейвис вече се бяха настанили.
— Честита Коледа — рече президентът.
Тя отвърна на поздрава. Вчера Даниълс я бе повикал от Атланта, изпращайки самолет на Сикрет Сървис — същия, с който двамата с Дейвис бяха пътували от Ашвил до Форт Ли.
Съветникът изглеждаше добре. Отоците и синините вече ги нямаше. Облечен в костюм и с вратовръзка, той седеше малко сковано на тапицирания стол с висока облегалка, възвърнал каменното изражение на лицето си. За миг бе успяла да надникне в сърцето на този мъж, но сега се запита дали подобна привилегия щеше някога да се повтори. Той не беше от хората, които обичат да разголват душата си.
Даниълс я настани до Маккой и седна зад бюрото.
— Мисля, че е време да си поговорим в пълен състав. Последните няколко седмици бяха доста тежки.
— Как е полковник Крос? — попита Стефани.
— Добре. Кракът му зараства нормално, но куршумът е направил и някои пакости. Малко е ядосан на Даян, защото го е издала, но е благодарен на Едуин за точната стрелба.
— Трябва да ида да го видя — въздъхна Маккой. — Не съм искала да го излагам на опасност.
— На твое място бих изчакал поне седмица — поклати глава президентът. — Нали ти казах, че е ядосан? — Меланхоличните му очи се извърнаха към Дейвис. — Едуин, знам, че не си падаш по моите истории, но ще те помоля да чуеш тази. Две светлини в мъглата. Едната принадлежи на кораб. На мостика стои адмирал, който изпраща радиограма. Съобщава, че е командир на ескадрата, и заповядва на другата светлина да се отклони надясно. Другата светлина обаче отговаря, че той трябва да завие надясно. Адмиралът, раздразнителен тип като мен, гневно повтаря заповедта си. И получава следния отговор: „Адмирале, аз съм човекът, който дежури на фара, затова ти предлагам веднага да завиеш надясно!“ Изложих се на голяма опасност заради теб, Едуин. На много голяма опасност. Но ти се оказа умният човек на фара и аз се вслушах в думите ти. В момента, в който разбра за Милисънт, присъстващата тук Даян веднага изрази желание да се включи в операцията, поемайки много голям риск. Ти привлече Стефани, но именно тя свърши главната работа. А Крос? Той получи куршум.
— Ценя високо усилията на всички — отвърна Дейвис. — Много високо.
Стефани се запита дали съветникът изпитва някакви угризения заради убийството на Чарли Смит. Вероятно не, но едва ли щеше да го забрави. Тя се извърна към Даян Маккой и попита:
— Ти знаеше ли какво става, когато президентът звънна в службата ми и попита за Дейвис?
— Не — поклати глава Даян. — Той ми каза, след като приключихте разговора. Тревожеше се, че нещата ще излязат извън контрол, и реши да подготвим резервен вариант. Така се обадих на Рамзи. — Маккой замълча, после продължи: — И се оказа прав. Въпреки че вие двамата свършихте страхотна работа, като насочихте Смит към нас.
— Но има и някои провали, с които трябва да се справим — подхвърли Даниълс.
Стефани знаеше какво има предвид. Смъртта на Рамзи беше обявена за убийство, извършено от агент под прикритие. За смъртта на Смит изобщо не стана дума, тъй като никой не го познаваше. Раняването на Крос приписаха на инцидент по време на лов. Притиснат от заплахата за военен съд, най-близкият сътрудник на Рамзи, капитан Хоуви, направи пълни самопризнания. В рамките на броени дни Пентагонът извърши коренна реорганизация във военноморското разузнаване, назначавайки изцяло нов ръководен екип. Царуването на Лангфорд Рамзи и приближените му мина в историята.
— Наскоро ме посети Атос Кейн — подхвърли президентът. — Съобщи ми, че е бил заплашван от Рамзи. Не беше особено словоохотлив, както винаги.
Стефани улови веселите искрици в очите му.
— Аз пък му показах една папка, която намерихме в домашния сейф на Рамзи. Вътре имаше много интересни неща, но няма да навлизам в подробности. Ще ви кажа само едно: добрият сенатор няма да се кандидатира за президент. На трийсет и първи декември ще си подаде оставката от Конгреса и ще отдели повече време на семейството си. — Чертите на президента видимо се втвърдиха. — По този начин страната ни ще се отърве от един много амбициозен лидер. А вие тримата свършихте отлична работа. Малоун — също.
Преди два дни Форест Малоун беше погребан в едно хладно и сенчесто гробище в Южна Джорджия, съвсем близо до дома на вдовицата му. Синът категорично отказа баща му да бъде погребан с почести в националното гробище „Арлингтън“.
Телата на останалите девет членове на екипажа също бяха прибрани в родината и предадени на близките им. А истинската история на НР-1А най-после стигна до медиите. Тялото на Диц Оберхойзер бе изпратено в Германия. Съпругата му беше изразила желание да бъде погребан в семейната гробница заедно с дъщерите си.
— Как е Котън? — попита президентът.
— Ядосан.
— Не знам дали има значение, но адмирал Дайлс е подложен на огромен натиск от флота и пресата — обади се Дейвис. — Трагедията с подводницата докосна оголен нерв в обществото.
— Убедена съм, че Котън изгаря от желание да извие врата на Дайлс — промърмори Стефани.
— Благодарение на програмата за превод получаваме океан от информация за подземния град и неговите обитатели. Има купища доказателства за контактите им с различни култури, пръснати по всички части на земното кълбо. Те охотно са споделяли знанията си, но слава богу, не са били никакви арийци. Никаква суперраса. Дори не са били войнствени. Вчера изследователите се натъкнаха на текст, който може би ще обясни какво е станало с тях. Живели са на Антарктида преди десетки хиляди години, когато континентът все още не е бил заледен. С падането на температурите започнали да се окопават вътре в планините. По всяка вероятност топлите термални извори са започнали да изстиват и това ги принудило да напуснат родните земи. Трудно е да се каже кога, защото са използвали други мерки за времето и различен календар. И при тях, точно както е при нас, не всеки е имал достъп до познанието. По тази причина не са успели да пресъздадат културата си на друго място. Тук-там са останали свидетелства за нея, доказващи опитите им да се интегрират в нашата цивилизация. Най-добре информираните са останали последни и са поели грижата да запишат всичко. С течение на времето другите култури ги поглъщат. Историята им изчезва, остават само преданията.
— Звучи тъжно — прошепна Стефани.
— Наистина е така. Но последиците ще бъдат от огромно значение. Националната научна фондация вече взе решение да изпрати голяма експедиция на Антарктида, а Норвегия даде съгласието си за изследвания в нейната зона. Бащата на Малоун и останалите членове на екипажа не са умрели напразно. Благодарение на тях човечеството е на път да открие много неща за собственото си развитие.
— Не съм сигурна, че Котън ще се почувства подобре от този факт — поклати глава тя. — Нито пък близките на останалите загинали.
— Изучавай миналото, за да предвидиш бъдещето, казва Конфуций — тихо рече Дейвис. — Добър съвет. Както за нас, така и за Котън.
— Така е — кимна Даниълс. — Надявам се, че всичко свърши.
— За мен свърши — тръсна глава Дейвис.
Маккой беше на същото мнение.
— Нищо няма да спечелим, ако случилото се стане публично достояние — изтъкна тя. — Рамзи и Смит са мъртви, а Кейн се оттегли. Всичко приключи.
Даниълс стана и взе някаква голяма тетрадка от писалището си.
— Това също дойде от дома на Рамзи — съобщи той. — Корабният дневник, същият, за който ви е споменал Хърбърт Роуланд. Мръсникът го е крил през всичките тези години. — Подаде го на Стефани и добави: — Мисля, че Котън ще го хареса.
— Ще му го предам, след като се успокои — кимна тя.
— Погледни последния ред.
Тя разтвори дневника на последната страница и прочете изписаното с почерка на Форест Малоун:
— Това е извадка от „Балада за Богохулника Бил“ — поясни президентът. — Написана е в началото на двайсети век от Робърт Сървис, голям почитател на Юкон. Бащата на Котън явно го е харесвал.
Малоун й беше разказал как е открил замръзналия труп — с лед в изцъклените очи.
— Котън е професионалист — обади се Дейвис. — Знае правилата не по-зле от баща си. Трудно е да съдим с днешните стандарти хората, които са живели преди четирийсет години. Той трябва да го преодолее.
— Лесно е да се каже — въздъхна тя.
— Някой трябва да съобщи новината на семейството на Милисънт — добави Дейвис. — Заслужават да научат истината.
— Съгласен съм — отвърна Даниълс. — Ти ли ще го направиш?
Дейвис кимна. На лицето на президента се появи усмивка.
— Е, все пак има и нещо ведро в цялата история — промърмори той и насочи пръст към Стефани. — Не си уволнена.
— Безкрайно съм ви благодарна — ухили се тя.
Дейвис се обърна към Маккой и глухо промълви:
— Преценката ми за теб беше погрешна. Проявих се като лош колега, но наистина те помислих за идиотка.
— Винаги ли си толкова откровен? — попита Маккой.
— Не беше длъжна да го правиш. На практика си заложи живота за нещо, което не те засягаше.
— Не съм съгласна. Рамзи беше опасен за националната сигурност — това влиза в служебните ни задължения. И беше убил Милисънт.
— Благодаря ти.
Маккой кимна в отговор.
— Така вече ми харесва — усмихна се Даниълс. — Всички сме в мир и съгласие. Както виждам, борбата с гърмящи змии може да доведе и до нещо полезно.
Напрежението видимо спадна. Даниълс помълча, после се размърда в креслото и промърмори:
— С този проблем приключихме, но за съжаление се появи друг. Той засяга и Котън Малоун, независимо дали ситуацията ще му хареса, или не.
Малоун изгаси осветлението и се качи в апартамента си на четвъртия етаж. Днес в книжарницата беше доста оживено. До Коледа оставаха три дни, а книгите явно заемаха важно място в списъка с подаръците на много граждани на Копенхаген. Трима служители бяха обслужвали клиентите, докато го нямаше. Той изрази благодарността си, като им раздаде щедри коледни бонуси.
Погребаха баща му в семейната гробница, до майка му. Стефани долетя за събитието, бившата му съпруга Пам също беше там. Гари беше много развълнуван. Бе зърнал лицето на дядо си за пръв път едва в ковчега. Благодарение на дълбокото замразяване и майсторството на погребалния агент Форест Малоун изглеждаше така, сякаш беше починал преди няколко дни.
От флота предложиха военни почести, но Малоун ги прати по дяволите. За такива церемонии беше прекалено късно. Нямаше значение, че никой от сегашното командване не беше участвал в необяснимото решение подводницата да бъде оставена на произвола на съдбата. Къде бяха достойнството, справедливостта и честта? Когато тези думи придобиват истинския си смисъл, всички ги забравят. Единайсет души изчезват в Антарктида, но на никого не му пука!
Изкачи се на последния етаж и запали няколко лампи. Чувстваше се уморен. Напрежението през последните две седмици си казваше думата. Не можеше да забрави сълзите на майка си, когато ковчегът бе спуснат в гроба. Двамата бяха останали сами, за да наблюдават как работниците зариват пръстта и поставят надгробната плоча.
— Свърши чудесна работа, като го прибра у дома, Котън — бе прошепнала майка му. — Той щеше да се гордее с теб. Много щеше да се гордее!
След тези думи сълзите най-после бяха рукнали от очите му.
В един момент му се бе приискало да прекара Коледа в Джорджия, но после бе решил да се прибере у дома. Странно и неусетно Копенхаген се беше превърнал в негов дом.
И ето го тук. Вече нищо не можеше да го спре.
Влезе в спалнята и се просна на леглото. Наближаваше единайсет, чувстваше се изтощен. Трябваше да сложи край. Формално беше напуснал държавната служба, но беше доволен, че върна услугата на Стефани.
Утре ще почивам, реши той. Неделята е ден за почивка. Магазините са затворени. Може би ще тръгне на север и ще посети Хенрик Торвалдсен. А може би не. Торвалдсен ще поиска да узнае къде е бил и какво се е случило, но Котън все още не беше готов да говори.
Първо щеше да се наспи.
Отвори очи, сънят бързо отлетя. Часовникът на нощното шкафче показваше 2:34. Лампите светеха. Беше спал около три часа. Нещо го беше събудило. Някакъв звук. Може би беше част от съня, може би не. Звукът се повтори. Три проскърцвания едно след друго.
Сградата беше строена през XVII век, но бе основно преустроена и ремонтирана след пожара преди няколко месеца. След ремонта между втория и третия етаж беше поставена нова дървена стълба. Три от нейните стъпала винаги напомняха за присъствието си — на равни интервали, като клавишите на пиано. А това означаваше, че някой се качва по тях.
Той бръкна под леглото и измъкна раницата, която винаги беше там. Навик, останал от службата му в „Магелан“. Пръстите му напипаха дръжката на автоматичната берета. В цевта имаше един патрон.
Котън Малоун се надигна от леглото и предпазливо се насочи към коридора.
Тази книга е едно лично приключение — както за Малоун, така и за мен. Той откри баща си, а аз се ожених. Бракът не е новост за мен, но все пак си е приключение. Предприех едно доста дълго пътуване, което ме отведе в Германия (Аахен и Бавария), Френските Пиренеи, Ашвил, Северна Каролина (имението „Билтмор“). Доста студени места, с много сняг.
Сега е времето да очертаем границата между предположенията и реалността.
Свръхсекретната подводница НР-1 (Пролог) съществува реално, както и цялата история на нейната експлоатация. Тя е на вода и до днес, почти четирийсет години по-късно, и продължава вярната си служба на родината. Но НР-1А е моя измислица. По принцип писмените сведения за НР-1 са много малко. Аз използвах прекрасната книга „Тъмни води“ на Ли Виборни и Дон Дейвис — един изключителен разказ за живота под водата. Заключенията на разследването за потъването на НР-1А (Глава 5) се базират на действителните доклади за потъването на „Трешър“ и „Скорпион“.
Цугшпице и Гармиш са описани точно (Глава 4), също и „Постхотел“. Ваканцията в Бавария е чудесно преживяване, а коледните пазари, описани в Глави 13, 33 и 37, несъмнено са част от атракцията. Манастирът „Етал“ (Глава 7) също е описан точно, с изключение на подземията.
Естествено, Карл Велики (или Шарлеман) е в основата на разказа. Присъствието му в историята (Глава 36) и доказателствата за него (Глава 10) са предадени възможно най-точно. Той си остава една от най-енигматичните фигури през вековете и продължава да бъде наричан „Бащата на Европа“. Достоверността на начина, по който Ото III разкрива гробницата на Карл през X век, си остава спорна. Описанието в Глава 10 се среща на много места и в различни варианти, но тайнствената книга в гроба на императора е моя измислица. Съществуват не по-малко убедителни разкази, в които се твърди, че Карл Велики е бил погребан в мраморен саркофаг (Глава 34), но никой не може да бъде сигурен, че това е истина.
И до днес „Животът на Шарлеман“ от Айнхард се смята за една от най-великите творби, свързани с онзи период от историята. Самият Айнхард е бил изключително образован човек, който действително е бил близък на императора. Моя измислица е само връзката им с Наблюдателите. Цитираните в Глави 21 и 22 мисли на Айнхард в общи линии се базират на части от Книгата на Енох — една колкото древна, толкова и загадъчна творба.
Операциите „Висок скок“ и „Вятърна мелница“ действително са били проведени и отговарят на описанието в Глава 11. Като мащабни военни учения те дълго време остават засекретени, а някои аспекти от тях остават неизвестни и до днес. Адмирал Ричард Бърд е бил един от командващите на операция „Висок скок“. Донесените от него предмети (Глава 53) са автентични, а задълбоченото изследване на Ледения континент е доказано и научно аргументирано. Тайният му дневник (Глава 77) е плод на художествена измислица, както и откритите от него каменни плочи, покрити със загадъчни надписи. Германската експедиция в Антарктида през 1938 г. (Глава 20) действително се е състояла. Подробностите са описани точно (включително многобройните пречупени кръстове, пръснати върху леда). Само откритията на Херман Оберхойзер са мое творение.
Странната писменост и отделните листа на ръкописа (Глави 12 и 81) са взети от ръкописа на Войнич. Той се намира в Библиотеката за редки книги и ръкописи „Байнеке“ към Иейлския университет и е всеобщо признат като един от най-загадъчните писмени документи в човешката история. До ден-днешен никой не е успял да дешифрира текстовете в него. Полезен наръчник в тази посока предлага „Ръкописът на Войнич“ от Джери Кенеди и Роб Чърчил. Именно от тази книга е взет символът, описан в Глава 10. Оригиналният му вариант е открит в един трактат от XVI век. Странният герб на фамилията Оберхойзер (Глава 25) също е от книгата на Кенеди и Чърчил. На практика той е част от фамилния герб на Войнич, изработен лично от автора.
Анализът на термина „ариец“ (Глава 12) ясно показва как нещо невинно може да се превърне в убийствена доктрина. Организацията „Аненербе“ е съществувала в действителност, но едва през последните няколко години историците обърнаха внимание на псевдонаучната й същност, довела до ужасяващи престъпления (Глава 26). Най-добрата книга на тази тема без съмнение е „Генералният план“ на Хедър Прингъл. Многобройните международни експедиции на „Аненербе“, описани в Глава 31, действително са били проведени. Главната им цел е била да създадат легитимност на една научна фантастика. Участието на Херман Оберхойзер в управлението на тази организация е моя измислица, но неговите усилия, както и дискредитирането му са взети от живота на реални членове на „Аненербе“.
Концепцията за съществуването на праисторическа цивилизация не е моя (Глава 22). Тя се базира на много и различни издания по темата, като безспорен лидер в тази насока е „Първата цивилизация“ на Кристофър Найт и Апън Бътлър. Целият диалог между Кристел Фалк и Дъглас Скофилд относно съществуването на първата цивилизация е взет от Найт и Бътлър. Тяхната теория не е толкова фантастична, но реакцията към нея е точно копие на реакцията на официалната наука към теорията за плаващите континенти (Глава 84). Основният въпрос, разбира се, остава. Ако такава цивилизация наистина е съществувала, защо няма никакви следи от нея?
А може би има.
Истински са историите на Скофилд за „богоподобни“ същества, общуващи с различни култури по света (Глава 60). Такива са и странните предмети, на които се е натъкнал Колумб. Още по-смайващи са рисунките и надписите в храма на Хатор в Египет (Глава 84), на които съвсем ясно личат необикновени неща. За съжаление забележката на Скофилд, че „деветдесет процента от познанията на древните хора са безвъзвратно загубени“, вероятно ще се окаже истина. Което означава, че откритията, свързани с тази история, никога няма да бъдат доказани.
Мой е изборът на Антарктида като люлка на първата цивилизация (Глави 72, 85 и 86). Също и нейните технологически достижения (Глави 72 и 81). Самият аз никога не съм ходил там, въпреки че Антарктида е на челно място в списъка на местата, които бих искал да посетя. Но смея да твърдя, че описанията на нейната красота и опасности са достоверни, тъй като съм ползвал източници от първа ръка. Базата „Халворсен“ (Глава 62) е измислена, но специалните костюми на Малоун и компания са истински (Глава 76). Политиката по отношение на Ледения континент е пресъздадена в цялата й сложност — с всички международни договори и уникални по същността си правила за обща експлоатация. Зоната, която изследва Малоун (Глава 85), действително се намира под контрола на Норвегия. В някои текстове на Антарктическия договор е записано, че тя е затворена по „екологически“ причини. Подводните приключения на Рамзи са заимствани от разказите на хора, които действително са се гмуркали в онези кристално чисти води. Сухите долини (Глава 84) действително съществуват, но повечето от тях се намират в южната част на континента. Съхранението и щетите върху човешкото тяло в условията на абсолютен студ са пресъздадени точно (Глави 90 и 91). Това явление е описано по великолепен начин в книгата на Мариана Госнел „Лед“.
При всички случаи си струва да посетите катедралата в Аахен (Глави 34, 36, 38 и 42).
Откровението на свети Йоан играе ключова роля в нейното проектиране и строителство, а самата сграда е една от последните оцелели от времето на Карл Велики. Разбира се, включването на Наблюдателите в нейната история е мое дело.
Латинският надпис във вътрешността на параклиса (Глава 46) също е от времето на Карл Велики и е прекопиран дословно. Преброявайки всяка дванайсета дума в него, аз открих присъствието само на три думи, които се повтарят в текста. После, по един наистина смайващ начин, те се подредиха в една многозначителна фраза: „Сиянието на Бога“.
До трона на Карл Велики действително има дъска за дама с девет пула. Играта е била популярна по времето на римляните и Каролингите, но се играе и днес.
Идеята за наследството на Карл Велики е изцяло моя. Това се отнася и за завещанието на Айнхард.
Френското селце Осо (Глава 51) и манастирът в околностите му (Глава 54) са художествена измислица, но легендата за Бертран води началото си от живота на истински абат, живял по тези места.
Базата Форт Ли действително съществува (Глава 46), но без складовете и хладилната камера, за които се говори в книгата. Съвсем наскоро аз се сдобих с айфон — значи можем да допуснем, че и Малоун е разполагал с такъв. Странните разследвания на американското правителство по време на Студената война наистина са били многобройни, особено онези, насочени към паранормалните явления и извънземните контакти (Глава 26). Аз просто прибавих още едно към тях.
Имението „Билтмор“ (Глави 58, 59 и 66) е едно от любимите ми места, особено по Коледа. Всичко е пресъздадено точно и до последния детайл — замъкът, селцето, хотелът, околностите. Разбира се, няма никаква ежегодна конференция на тема „Разкрити древни загадки“, но тази, за която се говори в книгата, е заимствана от много подобни събития, провеждащи се там.
Картата на Пири Райе и портоланите са реални и всеки от тях повдига противоречиви въпроси. За настолно четиво в тази област се счита изключително интересна книгата „Карти на древните морски крале“ от Чарлс Хапгуд. Дебатът за нулевия меридиан се е състоял точно както е описано (Глава 41), а след него се стига до решението за такъв да бъде избран Гринуичкият. Но използването на пирамидата в Гиза като нулева географска дължина (Глава 41) ражда една прелюбопитна връзка с редица свещени места, разпръснати по всички части на земното кълбо. Мегалитният ярд (Глава 71) е друга интересна концепция, с чиято помощ се обясняват общите конструктивни решения на редица древни градежи — решения, които строителните инженери са забелязали преди векове. Доказателства за реалното му съществуване все още не са открити.
Тази история предлага някои интересни възможности. Не за митичната Атлантида със сюрреалистично инженерство и фантастични технологии, а простичката мисъл, че ние не сме първите с интелектуални постижения. Преди нас може би е имало други, за чието съществуване изобщо не подозираме. Тяхната съдба и история са попаднали в категорията на онези деветдесет процента древно познание, до което вероятно никога няма да се докоснем.
Твърде смело? Невъзможно?
Колко пъти са били опровергавани така наречените експерти?
Великият китайски философ Лао Дзъ е живял преди 2700 години, но все още се смята за един от най-блестящите мислители на човечеството. Може би наистина е знаел нещо, когато е написал:
Във всяка моя книга благодаря на чудесните хора в „Рандъм Хаус“ и сега няма да направя изключение. Сърдечни благодарности на Джина Чентрело, Либи Магуайър, Синди Мъри, Ким Хоуви, Кристин Кабело, Бек Стван, Каръл Лоуенстийн и всички в отдел „Реклама и продажби“. Поклон пред Лора Йорстад, която е коректор на всичките ми книги. Никой писател не би могъл да мечтае за по-добри професионалисти. Наистина сте най-добрите.
Специални благодарности на гражданите на Аахен, които отговаряха на безкрайните ми въпроси с невероятно търпение. Отдавна искам да благодаря на Рон Шамблин, който притежава „Шамблин Букмайн“ в Джаксънвил, Флорида. От години правя там проучванията си. Благодаря ти, че си създал това невероятно място, Рон.
Тази книга е посветена на моята агентка, Пам Ейхърн, и на редактора ми Марк Тавани. През 1995 г. Пам ме прие за свой клиент, а после издържа цели 7 години и 85 отказа, преди да ни намери дом. Какво страхотно търпение. После дойде и Марк. Какъв късмет, че именно той пое откачения адвокат, който искаше да пише книги.
В крайна сметка всички оцеляхме.
Дължа на Пам и Марк повече, отколкото някой би могъл да си представи.
Благодаря ви. За всичко.
STEVE BERRY
THE CHARLEMAGNE PURSUIT
Copyright c 2008 by Steve Berry
СТИВ БЕРИ
НАСЛЕДСТВОТО НА КАРЛ ВЕЛИКИ
Превод c
Худ. оформление c
ОБСИДИАН, София 2008
ISBN 978-954-769-193-3