Очите на пазача на параклиса на Медичите рязко се отвориха в шест без четвърт сутринта, когато капакът на прозореца на спалнята се тресна в стената на сградата, обзет от усещането, че настъпва краят на света. Разбуди се мигновено, а в главата му се застрелкаха думи от Откровението на Йоан Богослов: "И змията изпусна от устата си подир жената вода като река, за да я отвлече с реката."[1]

Помисли си, че някак си е попаднал в капана на истински кошмар, но в този момент дървеният капак политна назад толкова силно, че разби стъклото на прозореца на спалнята и то се пръсна на проблясващи късчета из стаята. Дъждът плющеше така жестоко по сградата, че си представи как старите камъни ще започнат да падат и накрая цялата постройка ще рухне. Това определено не беше сън.

Трябваше му само секунда, за да скочи от леглото и да повлече жена си през прага и по коридора към стаята на бебето. Чуваше писъците на сина си, които заглушаваха грохота от бурята. София го грабна от детското креватче и се опита да го успокои.

— Софи, вземи Лео и няма да излизате от задната стая. Затвори капаците на прозорците и пусни резетата. Ще ти донеса завивка и фенерче. Аз трябва да отида в параклиса.

— Марио, не бива да го правиш.

— Налага се — отговори той. — Кой знае какви поразии са станали. Може да се наводни погребалната камера и телата ще…

Марио забърза към вратата. Няколко минутки по-късно се върна с бутилката на бебето, фенерче, малко хляб и завивката от семейното легло. Целуна жена си и детето, обърна се и излезе бързо. Заключи вратата, хукна надолу по коридора, спусна се по тясната дървена стълба, толкова тъмна, че едва виждаше стъпалата пред себе си, и пое коридора, който водеше към входната врата.

Вратата едва не го нокаутира, когато дръпна резето и вятърът с рев нахлу в коридора. Опита се да я затвори, но тя беше прилепнала като закована към стената. Той заряза вратата, наведе глава и приведен напред, направи две бавни крачки. Навън цареше мрак. Буреносните облаци бяха закрили луната и очевидно електричеството беше прекъснато.

Когато Марио надникна от входа на сградата, небето се озари от огромна светкавица. Цялата улица беше наводнена. Дълбоката до колене кална вода се носеше бързо надолу. Миришеше на отпадни води. Видя велосипед да плува по Виа Джинори по посока на Пиаца Сан Лоренцо. Пое си дълбоко дъх и се насили да нагази във водата.

Студът направо го пресече и той конвулсивно раззина уста. Крачеше неуверено, а под подметките си усещаше калния паваж. Нямаше за какво да се хване, освен за влажните тухли и камъни на околните сгради. Небето леко се освети и лунните лъчи пробиха за кратко мрака, хвърляйки слаба неясна светлина, която му позволи да различи очертанията на Виа Джинори и стените на базиликата "Сан Лоренцо" пред него.

Марио се опита да върви по-бързо, но беше безнадеждно. Едва напредваше срещу течението с по няколко сантиметра. Трябваше да се притиска в стената; един клон, после гума, а след нея празна кутия и кофа за боклук профучаха край него, носени от вятъра, блъскаха се в сградите и цопваха опасно в носещата се бързо мътна вода.

Когато най-сетне стигна ъгъла, където Виа Джинори се пресичаше с Виа деи Пучи, вече беше изтощен и целият покрит с кал. Пронизващият студ жилеше бузите му и вече не усещаше пръстите на краката си. Обикновено оживената главна улица сега бе пуста. По нея течеше същата кафява мътилка, която заливаше основите на древните постройки от двете й страни. Марио чу в далечината трясък и стържене на метал, последвани от уплашен писък. Докато гледаше онемял опустошението, поредната светкавица проряза небето, а дъждът се превърна в градушка, която започна да отскача от покривите и го заблъска по лицето.

Той продължи напред по главната улица и успя да намери малко убежище в сянката на базиликата. Тук течението беше по-силно и му бяха нужни всички сили, за да му отстоява. И тогава, точно когато се приближаваше към вратите на параклиса, друг клон полетя към главата му. Наведе се, но беше прекалено късно. Клонът се стовари в лицето му и той падна назад във водата.

Калта го заля и го завъртя под повърхността. Нещо твърдо го смушка силно в ребрата и Марио се напрегна да се изправи на крака, опитвайки се да намери някаква опора в тинята. Почти успя, но се подхлъзна и се намери отново във водата с уста, пълна с кал. Изплю се с отвращение, завъртя се и внезапно изпита страх. С дясната си ръка се вкопчи в една от халките в стената на базиликата. Стискаше я с всички сили и се издърпа нагоре, докато кашляше, плюеше и се опитваше да си поеме въздух. Гадеше му се от гнилия вкус в устата.

Намираше се почти до параклиса и се промъкваше напред като се подпираше на стената. Заобиколи внимателно каменните подпорни стени и най-сетне успя да зърне входа на параклиса. Вратата се беше откъснала от пантите и водата се изливаше вътре като водопад.

С нова решителност Марио преодоля течението и пое към входа, след това се спусна надолу по десетината каменни стъпала, водещи до приземния етаж на криптата. Тук водата стигаше до прасците му. Ставаше все по-дълбока и носеше боклуци и фекалии; те се полюшваха в кафеникавата мътилка, която нахлуваше през прага и се изливаше надолу по стъпалата. Встрани от входа, на стената, имаше кутия, където се съхраняваха фенерче и брадва. Той строши стъклото и сграбчи фенерчето.

Едва не се хлъзна по камъните, но успя да стъпи на пода на главното помещение. Шумът от падащата вода кънтеше в ниския сводест таван. Наоколо се издигаха паметниците на повече от петдесет членове на фамилията Медичи, погребани в прости каменни ковчези под земята преди много години. Паметниците се издигаха над повърхността, но водата се надигаше и скоро щеше да покрие статуите и богато украсените саркофази. Но не това беше главната грижа на Марио Спорани. Много по-тревожна беше вероятността водата да намери път и да проникне под земята в същинската гробница. Трябваше да направи всичко възможно, за да го предотврати.

Марио разплиска водата, когато тръгна към олтара, издигащ се върху подиум в задната част на криптата. Тук се извисяваха два големи каменни ангела, разположени от двете страни на мраморната платформа. Зад тях се намираше входът към семейната гробница на Медичите.

Марио крачеше колкото може по-бързо в ледената вода към олтара. Капакът в пода, през който се влизаше в гробницата, беше изненадващо лек и лесно се вдигна. През пролуката съзря част от стълбата на стената. Освети мрака с фенерчето и едва успя да различи металните стъпала, изчезващи надолу в нищото. Водата, която беше раздвижил, се изля вътре и той я чу как изплющя върху каменния под. Бързо, доколкото бе възможно, той се спусна в отвора и дръпна капака над главата си. Изолацията не беше добра и водата продължаваше да се стича надолу по стълбата и в гробницата.

Минута по-късно Марио вече стоеше на пода на криптата и плъзгаше лъча на фенерчето по древните стени и редиците каменни ниши от двете страни. Въздухът беше тежък, пропит с миризмата на плесен, пръст и разлагаща се плът, но той вече беше свикнал с нея и тя не му правеше впечатление. Точно в този миг чу зловещо пукане. Рязко се извърна и видя как един каменен блок се отдели от стената и се стовари на пода. През зейналата дупка нахлу вода.

Стихията за малко не го повали. Наелектризиран от страха за живота си, той се изкатери на един каменен перваз, който се намираше точно зад него. От мястото си можеше да види отвора към една от погребалните ниши и крайчеца на разръфан, посивял саван. След това се чу втори трясък и още един камък падна и разплиска силно водата по стените на гробницата. Фенерчето се изплъзна от ръката му и цопна във водата. Той го наблюдаваше как потъва и как след малко загасна. Помещението потъна в черен мрак. Някакъв глас крещеше в главата му: "Как може да си такъв идиот и да слезеш тук? Какво би могъл да направиш за гробницата? И сега — не спираше гласът — на това място ще намериш смъртта си." Щеше да се присъедини към мъртъвците, които го заобикаляха.

Обаче паниката отмина и той беше обхванат от стоманена решителност. Не можеше да види каквото и да било, но знаеше накъде е изходът. Надигна се от перваза и се плъзна в ледената вода. Тя стигна до бедрата му и вече се плискаше около первазите на нишите, където лежаха труповете. Без да обръща внимание на почти безчувствените си крака и засилващото се виене на свят, той пое назад към мястото, където знаеше, че е стълбата. В мрака опипваше за металните пречки на стъпалата, но те бяха още извън неговия обсег. Не виждаше нищо, напредваше трудно с протегнати ръце срещу силното течение, водата продължаваше да нахлува през зеещата в стената дупка.

Тъкмо вече започваше да се отчайва, когато пръстите му напипаха метал. Той стисна края на стълбата и се издърпа на първото стъпало. Щом вдигна крак, за да намери следващото, почувства как стълбата се поклаща и започва да се отделя от стената. Марио се хвърли напред, тежестта му я върна на място и тя отново се опря в каменната стена. Над себе си можеше да види ивичка светлина, нахлуваща от недобре прилепналия капак. Мръсна вода се стичаше върху главата му и надолу по гърба. Чувстваше как сърцето му блъска в гърдите, докато внимателно се качваше на следващото стъпало. Стълбата отново се заклати. Оставаха му още шест стъпала и щеше да стигне до капака.

В този миг видя нещо, прилично на дълга черна тръба с дължина около трийсетина сантиметра, да се полюшва във водата на не повече от половин метър от него.

Марио се изви колкото може по-внимателно. Протегна се и връхчетата на пръстите му докоснаха предмета. С едно последно усилие той успя да го сграбчи. Напъха го под колана на панталона си и с всички сили се закатери по стълбата, защото болтовете, които я държаха, започнаха да се измъкват от гнездата си в стената. С почти нечовешко усилие се протегна към ръба на капака. Пръстите му откриха металната дръжка. Водата плисна върху лицето му и той с мъка пое въздух. Тласкан от инстинкта си за самосъхранение, Марио успя да се издърпа нагоре. Краката му драскаха по грубата каменна стена, с едната ръка блъсна капака да се отвори и се просна със зинала от ужас уста върху пода пред олтара.

Еди Грейнджър заключи червения си фиат на частния паркинг до параклиса на Медичите и тръгна по паважа към входната врата. На токчета беше висока един и седемдесет и четири и благодарение на ежедневната едночасова тренировка се намираше в прекрасна форма. Макар че беше необичайно за английски учен, Еди поставяше елегантните дрехи високо в списъка си с приоритети и това я сближаваше с нейните италиански приятели, които от време на време твърдяха полушеговито, че е двойничка на актрисата Лив Тейлър.

Както беше правила през последните няколко месеца, тя се постара да не обръща внимание на закачулените фигури в износени кафяви раса с плакати в ръце, които демонстрираха пред вратите на черквата. Протестиращите бяха членове на странна групичка, наричаща се "Труженици на Господа". Предвождани от един фанатизиран доминиканец, отец Баджио, те се противопоставяха на всякакви научни изследвания, провеждани в параклиса на Медичите. За Еди те отдавна се бяха превърнали в част от пейзажа.

Размаха пропуска си пред будката на охраната и запрескача по две стъпала наведнъж, за да влезе в онази част от криптата, където тълпи посетители се въртяха всеки ден и четяха надписите по надгробните паметници на Медичите.

В далечния край на църквата имаше район, ограден с шнурове, за да не могат хората да влизат там. Кремаво ленено платнище закриваше входа за тясното стълбище към гробницата, където в дълбоки ниши по протежение на двете стени лежаха саркофазите. Когато навлезе в района на проучванията, Еди зави покрай две дисекционни маси и мина през вратата на първата от двете лаборатории, разположени вляво.

Гробницата под криптата на параклиса на Медичите представляваше помещение с ниски тавани, дълго десет и широко шест метра. То беше тясно и горещо, но благодарение на мощната преносима климатична система въздухът беше пресен. Покрай стените на лабораторията стояха рентгенови апарати, спектрометри и ДНК анализатори. От другата страна на главната гробница се намираше кабинетът на Карлин Макензи. Там запечатани кутии с кости се търкаляха до два тунинговани макинтоша.

Еди току-що се беше отпуснала на една пейка и преглеждаше няколко разпечатки от инфрачервените спектрометри, когато Макензи влезе, придружен от двама мъже в костюми. Беше се срещала с тях и преди: по-ниският от двамата бе Умберто Неро, заместник-ректор на Пизанския университет, а по-младият мъж беше популярен местен политик, Франческо дела Пиноро, който в момента беше начело в допитванията за кметските избори.

— А, Еди — възкликна Макензи. Професорът беше нисък, пълен мъж в края на шейсетте. Носеше очила а ла Джон Ленън, бялата му коса беше чорлава и много фина. Нежното му красиво лице го беше направило много популярен сред режисьорите на документални филми. — Господа, това е моята племенница, доктор Еди Грейнджър.

Дела Пиноро протегна ръка, а Неро кимна. Той и Еди се бяха срещали много пъти, но така и не успяха да се сприятелят.

— Еди, чудя се дали би могла да отделиш малко време на нашите гости? Колата им ще пристигне след малко. Можеш ли да ги разведеш набързо?

— Разбира се — Еди успя да вкара малко въодушевление в гласа си.

— Чудесно. Господа, благодаря за ценните ви мнения. Скоро ще ви се обадя — Макензи стисна ръцете им и се завъртя на токовете си.

— Оттук. — Еди поведе Дела Пиноро и Неро обратно в централната гробница към дълга метална маса. Докато крачеха по каменния под, тя им разказа как телата в нишите са били балсамирани и запазени в това подземие. Заобиколи масата и погледна към гостите. Между тях лежеше един четиристотин и седемдесет годишен труп.

Отметна черния кичур къдрава коса, паднал на лицето й, вгледа се в мъжете с тъмнокафявите си очи, кръстоса ръце и се изправи в целия си ръст, извисявайки се и над двамата.

— Това е Иполито де Медичи, незаконният син на Джулиано де Медичи, херцога на Немур — започна да обяснява тя. — В продължение на почти пет века неговата смърт е забулена в тайнственост. Някои хора предполагали, че този млад мъж — бил само на двайсет и четири, когато е умрял, — е убит от своя братовчед Алесандро, който на свой ред е убит от друг приятелски настроен роднина — Лоренцо де Медичи. Обаче не са имали доказателства. Или поне досега. Ние току-що завършихме работа по тези останки и открихме ясни следи, че Иполито е бил отровен.

Неро вдигна поглед от мумията на масата. Еди забеляза, че е малко пребледнял. Тя бързо поведе мъжете към едно по-малко помещение встрани от главната гробница. Тук миризмата на пръст и стара тъкан беше по-слаба. Един мъж седеше на работната маса, вперил очи в окулярите на голям микроскоп.

— Тук е сърцевината на нашите проучвания — продължи Еди. — Това помещение и съседната лаборатория някога са съдържали десетки ковчези, които са били тежко повредени по време на наводнението през 1966 година. Телата, принадлежащи на по-маловажните членове на фамилията Медичи, са били препогребани в друга част на параклиса. Сега тук се помещава главната лаборатория, където анализираме проби, взети от мумиите в криптата.

— Как може да сте сигурни, че мъжът отвън е бил убит? — попита Дела Пиноро. През последните няколко минути той беше проявявал видим интерес към V-образното деколте на престилката на Еди. — Всички тези столетия не са ли заличили всякакви доказателства?

— Добър въпрос — отбеляза Еди и почувства облекчение, че може да покаже познанията си. — Основната цел на нашата работа тук е да установим причината за смъртта на известните членове на фамилията Медичи. Тези трупове може да приличат на безжизнени обвивки — подхвана тя и посочи с ръка помещението, откъдето току-що бяха излезли, — но ни разказват невероятни неща, останали скрити досега.

— Например?

— Често се налага да възстановим сценария на случилото се само от онова, което е останало от скелета. След петстотин години обикновено оцеляват само костите. Но дори разпадащите се кости могат да ни разкажат много неща. Обичайните за времето болести като сифилис и дребна шарка оставят ясно забележими знаци по останките на жертвата, които можем да изучаваме, като използваме имунохистохимичен и ултраструктурен анализ.

Дела Пинора загледа объркано.

— В случая с Иполито — продължи Еди, — успяхме да проведем подробно проучване на скелета, което разкри необичайно високи равнища на химическо съединение, наречено салицилат.

— И това доказва какво?

— Алесандро е успял да се измъкне от обвинение в убийство, защото на смъртния си одър Иполито е показвал всички симптоми, присъщи на маларията: температура, тръпки, нетърпимо главоболие и ужасни болки в корема. Обаче отравянето с масло от вечнозелената гаултерия предизвиква същото въздействие, а това масло съдържа метилов салицилат.

Дела Пиноро точно се готвеше да каже нещо, когато някакво движение зад двамата мъже привлече погледа на Еди.

— А, тъкмо изнасят последната причина за спорове.

— Причина за спорове? — възкликна Неро, когато тя тръгна към вратата.

— Както изглежда, това е Козимо де Медичи, или известен още като Козимо Старши — отговори Еди и поведе мъжете към друга дисекционна маса, долепена с челната си част до долния край на масата, върху която лежаха останките на Иполито. Там беше Макензи заедно със своя доведен син Джек Картрайт; той беше и ДНК експертът на екипа.

— Изглежда? — Макензи погледна въпросително към Еди.

— Имаме противоположни мнения за самоличността на това тяло — обясни Еди. — Чичо ми е сигурен, че това е Козимо, но аз не съм толкова убедена.

Джек Картрайт, високият мъж с широки рамене, който беше застанал до Макензи, пристъпи напред и се представи на гостите. Току-що се беше върнал от Флорентинския университет, където бе прекарал сутринта.

— А вие, доктор Картрайт, какво мислите по този въпрос? — попита заместник-ректорът, когато откъсна погледа си от трупа.

Картрайт тъкмо се готвеше да отговори, когато дойде една млада жена с доста объркан вид.

— Съжалявам, че трябва да ви прекъсна — намеси се тя, — но колата на нашите гости пристигна.

Заместник-ректорът не успя да прикрие облекчението си и преди Дела Пиноро да успее да отвори уста, той вече беше пристъпил към Макензи.

— Много съм ви благодарен, че успяхте да ни отделите време — рече бързо той. — Доктор Грейнджър, благодаря ви, че ни разведохте.

Еди се върна само няколко минути след като изпрати гостите до лимузината им. Макензи и Картрайт изучаваха тялото на масата. Макензи с лупа на окото и помощта на пинсета разтваряше крайчеца на забележително добре запазена копринена туника. В течение на две седмици вече изследваха проби, взети от това тяло, като провеждаха тестове с тъканите и костите, използвайки един преносим рентгенов апарат. Обаче едва тази сутрин бяха стигнали до съгласие, че тялото трябва да бъде извадено от нишата му и проучено по-внимателно. Този труп споделяше алкова с още един. Макензи смяташе, че това са останките на Контесина де Медичи, съпругата на Козимо I, починал през 1473 година.

— Бих искал да не развяваш кирливото ни бельо пред чужди хора — изсумтя Макензи, без да поглежда към нея.

— Не виждам нищо лошо в това да си признаем, че и между учените царят различия — отговори Еди, докато взимаше друга пинсета от подноса.

— Да, но аз виждам. Нямам доверие на тези хора. Те постоянно търсят предлог, за да спрат финансирането ни.

— Аз пък мисля, че повече ги интересуваше как по-бързо да излязат оттук.

— Твърде вероятно, но аз смятам, че Пиноро е пепелянка.

— Затова ли ми ги натресе? — озъби се тя.

Макензи я погледна ядно. Еди отклони поглед и бързо смени темата.

— Коприната на този жакет е от изключително качество.

— Наистина. Погледни това — Макензи подаде лупата си на Картрайт. Трупът беше облечен с кремава копринена риза и кадифен жакет, някога радвал окото с най-яркото и красиво пурпурно. Копчетата му бяха от масивно злато. — Това добавя тежест към теорията ми, нали? — измърмори Макензи.

Еди вдигна рамене.

— Може да се очаква Козимо да е погребан с най-хубавите си дрехи, но това важи и за всеки друг известен член на фамилията.

— Възможно е. Джек, откри ли нещо в ДНК пробите?

— Още работим по тях — отговори Картрайт и върна лупата на Макензи. — Излезе по-трудно, отколкото очаквахме.

Макензи въздъхна, докато внимателно повдигаше трошащия се жакет, за да открие намиращата се под него ронлива кафеникава кожа на мумията. Тялото имаше вид, сякаш е направено от папиемаше.

— Добре де, нали затова извадихме горкия човечец — отбеляза той.

Козимо де Медичи, или Козимо Старши, както също са го наричали, бил един от най-важните членове на фамилията. Човек, който беше направил повече от всички останали, за да я издигне на нейното блестящо място в историята. Роден във Флоренция през 1389 година, той фактически управлява града в продължение на едно поколение. Запалва пламъка на италианския Ренесанс и печели за семейството суми, днес равни на милиарди. След смъртта му през 1464 година е почетен с официалната титла Pater Patriae, или Баща на отечеството.

Макензи прекара скалпел по изсъхналия гръден кош на тялото. Без усилие острието сряза кожата и той го плъзна надолу по тялото, за да направи един У-образен срез. Балсаматорите бяха проявили забележително умение. Древният труп беше твърде различен от този на Иполито, чието тяло, макар погребано по-скоро, се беше превърнало в разпадащ се скелет. Под сбръчканата кожа, в сухата кухина на гръдния кош, органите се бяха свили значително от първоначалните си размери и бяха изсъхнали като кожата му.

Той отряза късчета от всеки орган, постави ги в отделни тубички за проби с етикети. Еди ги сложи внимателно на стойката, отстрани на масата. Макензи бръкна по-дълбоко, съсредоточено остърга проба от гръдната кост и едно ребро и постави люспите в две тубички. Наведе се напред и заоглежда празното пространство в гръдния кош на трупа.

— Странно — промърмори той след известно време. — Изглежда, има някакво чуждо тяло върху гръбнака. Не се вижда добре. Еди, я погледни.

Тя завъртя монтираната на стойка лупа над трупа и се взря надолу към областта на сбръчканото сърце.

— Виждам нещо… има черна повърхност и е забито във външните слоеве епидермална тъкан. Или поне така си мисля. Със сигурност не прилича на естествен продукт.

— Помогнете ми да обърна тялото настрани — нареди Макензи.

Еди и Джек Картрайт внимателно завъртяха трупа и повдигнаха едната му страна на пет-шест сантиметра от масата. Оказа се много лек.

— Още малко — обади се пъхналият главата и рамото си под мумията Макензи. С точността на хирург той плъзна скалпела по протежение на гръбнака, като внимаваше острието да потъне така, че да не го повреди. Когато се изправи, вдигна пинсетата към светлината. Краищата й бяха стиснали скучен черен правоъгълник.

Джеф Мартин лекичко измъкна кашмирения си пуловер през главата и прекара длан по наболата по бузите му брада. Вечерта, преди да излезе от апартамента си, беше прекалено късно да се избръсне. Когато на излизане зърна отражението си в огледалото във фоайето, си помисли, че изглежда уморен. По кожата му сякаш имаше петна, а светлокестенявата му коса изглеждаше мазна и безжизнена. За да си вдъхне увереност, си каза, че наситеносините му очи още притежават част от предишния блясък, но не можеше да отрече, че е изглеждал и по-добре.

Сега, когато се озърташе из "Барът на Хари", той не за пръв път размишляваше какво ли е минавало през главата на Ърнест Хемингуей, когато е гледал същата сцена преди повече от половин век. "В "Барът на Хари" можеш да намериш каквото поискаш… с изключение на щастието." Мястото не се бе променило, нито пък това усещане, помисли си той. Наполовина покритите с ламперия стени все още имаха онази кремава отсянка, каквато са имали, когато заведението е отворило врати през 1931 година. Красивите и елегантни келнери носеха същите униформи с черни панталони, бели папийонки и бели сака, скърцащи от колосването. Менюто беше подобно, оформлението на бара непроменено, подредбата на масите и столовете в скромното помещение такива, каквито ги беше проектирал в мечтите си основателят му Джузепе Киприани. Той го беше кръстил "Барът на Хари" на името на приятеля си Хари Пикъринг, дал му двестате лири, нужни, за да отвори заведението. То все още излъчваше същата аура на нежна меланхолия, която беше притежавало толкова отдавна.

— Още едно?

Въпросът рязко измъкна Джеф от унеса. Той погледна към своя приятел виконт Роберто Арматовани и кимна.

— Защо не?

Не се бяха виждали от доста време. Роберто, световноизвестен музиколог, беше на лекционно турне из Америка. Бяха се срещнали по-рано тази вечер и се насладиха на безбожно скъпа вечеря горе в ресторанта. Сега и двамата се чувстваха малко преяли, но отморени. Келнерът чакаше до масата и двата "Белини"[2] бяха поръчани на часа.

— Е — започна Роберто, — как свиква Роуз с Венеция?

— О, много добре. Тя е в трудната възраст, но много се привърза към скъпата стара Мария. Това е голямо облекчение.

Роуз, единственото дете от несполучливия му брак, беше най-доброто нещо, което бе направил през живота си. На Джеф му се искаше да прекарва повече време с нея, но майка й Имоджин, жената, за която беше женен тринайсет години и разведен от две, изглеждаше решена да му причинява болка и неприятности. Това беше първото гостуване на Роуз в новата родина, която си беше избрал. След разтрогването на брака им той беше успял да я види само няколко пъти. Роуз живееше с майка си в Хогсдаун, огромен, студен и величествен дом в Глостършир, който Имоджин беше наследила, когато родителите й починаха. Изпита моментна болка от мисълта, че четиринайсетгодишната му дъщеря вече е почти млада жена и скоро завинаги ще изгуби момиченцето си.

Той отпи глътка от своя "Белини". Остави чашата обратно на масата и хвърли поглед към Роберто; приятелят му както винаги беше спокоен като човек, чувстващ се навсякъде у дома си. Беше в постоянната си униформа от черни джинси, черно поло и черно кожено яке. Прошарената му коса бе късо подстригана, а слабото му лице с черни очи и изпъкнали скули го правеше да изглежда много по-млад от четирийсет и четирите му години.

Двамата мъже се бяха срещнали преди пет години. Роберто беше признат авторитет в областта на музиката на ранния Ренесанс и най-вече творчеството на Палестрина, маестрото от шестнайсети век, любимец на папа Юлий III. Но Роберто беше нещо много повече. Той беше изключителен енциклопедист, великолепен цигулар, автор на множество популярни книги по различни мистериозни теми. Онова, което най-много привлече Джеф, беше, че е специалист по историята на Венеция. Заедно бяха участвали в две археологически експедиции и му помогна в някои от проучванията за последната му книга: описание на ранното селище на мястото на Венеция през четвърти век.

За Роберто всички негови начинания бяха екзотични хобита, защото се явяваше наследник на едно от най-големите и древни богатства в Италия. Фамилията Арматовани можеше да проследи предците си чак до тринайсетото столетие. Сред тях имаше половин дузина дожи, кардинали и безброй военачалници и местни благородници. Роберто беше най-младият от четирима братя и единственият, останал във Венеция след смъртта на родителите им. Живееше в един от малкото дворци, които още не бяха превърнати в пищни апартаменти или хотели.

— Е, Роберто, няма ли да ми разкажеш за турнето си? Чакам цяла вечер да го споменеш.

— Боже мой, честно казано, толкова се радвам, че съм си вкъщи, че не мисля много за него. — Английският му беше чист оксбриджски[3]. — То беше… ъъъ… как да го кажа? Полезен опит. Не смятам, че знаеха какво да мислят за мен. Явно бяха убедени, че европейските професори задължително ходят със сака от туид и пушат лула.

И двамата се засмяха.

— А турнето? Сигурно си им взел акъла.

— Разбира се — отговори Роберто, — но и те имат някои отлични млади музиканти. А ти, Джеф? Изглеждаш малко смачкан.

— О, това са глупости.

— Какво не е наред?

— Роберто, добре съм. Всъщност, не съм бил по-удовлетворен.

— Удовлетворен? Колко отвратителна дума. Нищо неозначаваща. Точно по средата между агонията и екстаза. Драги приятелю, това е много буржоазно от твоя страна.

Джеф вдигна рамене и пресуши чашата си.

— Добре де, да кажем доволен. Това върши ли работа?

— Да, така е много по-добре.

— Ти знаеш най-добре колко потиснат бях, когато се преместих тук, но сега вече го преодолях.

— И не ти липсва старият живот?

— Имоджин?

— Не, не тази кучка. Блестящата ти кариера, да бъдеш младият феномен, историкът чудо?

— Не.

— Защо ли не ти вярвам?

— Добре де, да. Понякога се улавям, че се чудя какво ли щях да правя, ако нещата се бяха развили другояче. Опитвам се да следя новите открития, макар че съм персона нон грата в Кеймбридж. А и нали работя с теб.

Джеф повика келнера и поръча още по едно. Не беше напълно честен със своя приятел. Обичаше Венеция и започна да изпитва истинско удоволствие, когато работеха заедно. Проблемът беше в това, че тези проучвания бяха само една от многото задачи на Роберто, който притежаваше удивителната способност да жонглира с по няколко проекта едновременно. Последното му пътуване до Америка беше прекъснало съвместните им проучвания и Джеф знаеше, че сега, когато отново си е у дома, Роберто веднага щеше да се хвърли в поне десетина нови начинания. Освен това беше започнало да му липсва удовлетворението, което получаваше от това да бъде уважаван член на академичната общност, преподавател в Тринити Колидж, Кеймбридж.

Издигането му до световен авторитет в историята на ранното Средновековие се беше превърнало в легенда и в университета го бяха смятали за истински феномен. Преди още да вземе последните си изпити, беше написал новаторска студия за антисемитизма във Франция през десети век, която излезе във водещото историческо списание "Джърнал ъф юропиън хистъри". След това получи почетна степен от Кингс Колидж, Лондон, преди още да е навършил двайсет.

Когато се премести в Кеймбридж, стана протеже на Норман Хониуел-Скот, прочутия учен с многото важни връзки. Джеф не се срамуваше да си признае, че беше плавал в килватера на Хониуел-Скот, но три години след като започна работа с историка в Кеймбридж, те се скараха и повече не си проговориха. Хониуел-Скот се премести в Сорбоната, където се превърна в още по-голяма звезда на академичния небосклон. Същото лято Джеф срещна Имоджин Паркхърст и се влюби в нея. Тя беше единственото дете на министъра от кабинета на консерваторите сър Максуел Паркхърст, чиито предци бяха спечелили богатството си, финансирайки Наполеоновите войни.

Бащата на Имоджин така и не го хареса (майка й беше починала преди девет години) и Джеф знаеше, че въпреки блестящия му ум и академичните успехи Имоджин беше далеч над неговата категория. Той беше роден в апартамент с две спални над магазина в Уикфорд, Есекс, където баща му търгуваше с електроматериали. Интелектуалното наметало можеше само отчасти да прикрие долния произход. Имоджин отричаше яростно, че чувствата й към него се дължат на закъснял бунт срещу родителите й, но това, разбира се, беше самата истина. И тогава като гръм от ясно небе Джеф научи, че съпругата му има връзка с един семеен приятел, Каспиън Найтли, далечен братовчед на покойната лейди Даяна Спенсър.

От този миг насетне неговият живот и този на Имоджин започнаха да се отделят. Два месеца след като се бяха разделили, сър Максуел загина при катастрофа с хеликоптер и Имоджин наследи семейните милиони. Джеф се зарови в работа и възложи големи надежди на един телевизионен сериал за Шарлеман. Бяха го поканили да напише сценария и да води сериите. Пилотната серия се провали и само за една нощ той се лиши от тази възможност. Провалът, първи в неговата кариера, му нанесе тежък удар. Започна да пие и не след дълго под влияние на приятелите си от медиите за кратко се заигра с кокаина. По това време академичният му живот започна да се разпада. Няколко месеца по-късно, когато разводът приключи, той се възползва от съвета на ректора на Тринити и замина за продължителна "отпуска" в Италия.

В някои отношения извади късмет. По време на брака си с Имоджин се запозна с някои полезни хора, с които се сприятели истински. Един от тях, Марк Торнтън, се оказа сред най-способните бракоразводни адвокати в Британия. Торнтън никога не беше харесвал кой знае колко фамилията Паркхърст и специално Имоджин. Той хвърли много усилия, за да осигури на Джеф едно необичайно добро споразумение. Това означаваше, че синът на търговеца на електроматериали от Уикфорд беше осигурен до края на живота си, разполагаше с апартамент в "Мейфеър", луксозен апартамент с четири спални на площад "Сан Марко" във Венеция и няколко милиона в банката. Обаче Джеф знаеше, че с удоволствие би пожертвал тези неща, ако можеше да пренапише историята на живота си и да прекарва повече време с Роуз.

— Да няма някоя мацка на бара? — внезапно попита Роберто.

— Какво?

— Проявяваш неотклонен интерес към нещо или някого на бара.

— Извинявай, просто мислех за Роуз — излъга той.

— Тя сигурно е разцъфтяла. Направо не повярвах, когато онази вечер дойдох да ви посрещна. И се разбира с непоправимата Мария? Това наистина е нещо.

Джеф се засмя.

— Никога не си изпитвал топли чувства към моята икономка. Признай си!

— Така е — ухили се той. — Жената не може да ме понася.

— Глупости. — Джеф погледна часовника си. Вече беше единайсет. — Съжалявам, че ставам досаден, но трябва да си вървя. Аз черпя.

Навън беше студено и парата от дъха им оставаше да виси във влажния въздух. Беше хладна февруарска вечер в навечерието на карнавала, любимия венециански сезон на Джеф. Те вдигнаха яки и закрачиха по Кале Валарес покрай бутиците от двете страни на улицата, поемайки към "Сан Моизе". Разделиха се на кръстовището с обещанието да се видят за неделен обяд в двореца "Грити". Джеф пъхна ръце в джобовете на палтото си и пое на изток към "Сан Марко".

Беше тихо. Повечето туристи вече се бяха сгушили в леглата си, африканските улични търговци бяха почнали да прибират фалшивите чанти "Луи Вюитон" и ролексите за по пет долара. Той прекоси площада близо до западния му ъгъл и закрачи бързо по късия пасаж. Апартаментът му се намираше на последния етаж на сградата в северния край на площада. След като зави надясно, той пое по тясна уличка откъм задната страна на сградата. Тишината се нарушаваше единствено от плисъка на вълните, идващ от канала вляво от него. Стигна до входната врата, която водеше към фоайето, и бръкна в джоба за ключа си, ала в мига, когато го пъхна в ключалката, чу тихо покашляне. Джеф се обърна рязко. В сенките стоеше мъж с дълго палто и мека шапка. За съвсем кратко светлината от един прозорец в сградата, където живееше, освети нещо лъскаво в ръката на мъжа и то проблесна в мрака.

— Съжалявам, не исках да ви изплаша — заговори непознатият и излезе от сянката. Беше дребен, малко над метър и петдесет, а лицето му бе сбръчкано и изтощено. Носеше развлечено палто и омачкана шапка, изпод която дългата му бяла коса се спускаше до раменете. Когато направи крачка към Джеф, се облегна тежко на дървен бастун с лъскава метална топка в края на дръжката. — Казвам се Марио Спорани — представи се той. — Вие не ме познавате, но аз имам информация, която смятам, че ще ви заинтересува. Бих ли могъл да се възползвам от вашето гостоприемство? Малко е хладничко.

— Каква информация? — попита Джеф докато подозрително оглеждаше мъжа.

— Историческа.

— Историческа?

— Моите извинения. Тази вечер пристигнах от Флоренция. Някога бях пазач на параклиса на Медичите. Има нещо много важно, което трябва да обсъдя с вас. — Той подаде на Джеф една оръфана черно-бяла снимка. На нея се виждаше един много по-млад Марио Спорани, който държи черен цилиндър с дължина около трийсетина сантиметра. В единия му край Джеф можа с усилие да различи кръст и подредени пет топки с чифт кръстосани ключове: беше гербът на Медичите.

— През последните петстотин години аз съм един от малцината, които са виждали този предмет — продължи Спорани. — А сега той изчезна от лицето на земята.

Козимо де Медичи преценяваше отражението си в малкото огледало в неговата спалня. Беше грозен млад мъж и го знаеше. Не можеше да иска тежките руси къдрици или добре оформения нос на най-добрия си приятел Амброджио Томазини, нито пък да мечтае за големите му кафяви, понякога неразгадаеми очи с дълги мигли. Лицето на Козимо беше странна смесица от неподхождащи си черти: изпъкнала брадичка, тънки устни и напълно непривлекателен нос. Да, очите му бяха големи и с хубава форма, но се различаваха малко в размерите си, а и бяха разположени някак си несиметрично около носа. Макар да беше току-що навлязъл в двайсет и втората година от живота си, косата му беше тънка и рядка, а кожата жълтеникава. Усмихна се леко и лицето му на секундата се промени. Все още си беше грозен, но в очите му заблестя нова светлина. Внезапно появилите се бръчици около тях го състариха с десет години, но излъчваха топлина. Той се чувстваше удобно с лицето, което го гледаше втренчено от огледалото, и в този миг не би разменил своята чудата физиономия с вдъхващата страхопочитание красота на Амброджио. Вдигна своето луко, разкошното пурпурно, дълго до глезените палто, което носеше всеки ден, пъхна ръце в ръкавите и остави големите дипли елегантно да се нагънат около китките му. Миг по-късно вече крачеше към вратата.

Докато вървеше по отекващия коридор и после надолу по широкото, извиващо се каменно стълбище, къщата оставаше тиха, но щом Козимо се озова във фоайето, започна да чува шума от крачещите на улицата хора и на тракащите по паважа копита.

Козимо намери майка си Пикарда седнала в стаята за шев, разположена близо до фасадата на сградата. Пердетата бяха дръпнати докрай и слънчеви лъчи нахлуваха през капаците, очертавайки широки лимоненожълти ивици из помещението. Шестгодишното му братче Лоренцо си играеше с една от котките. Оломо, малкият черен роб, пристигнал наскоро от Лисабон, почистваше пепелта от камината и я смиташе в голямо дървено ведро, подпряно на ръба на цокъла. От време на време той размахваше метлата в широка дъга, за да прогони кафяво-бялото котенце, опитващо се да разпръсне купчината сива прах, която беше свалил толкова грижливо от решетката.

— Ще се срещна с татко в един — съобщи Козимо на майка си.

— А закуската?

— Някъде по пътя ще спра да хапна хляб. — Наведе се и целуна Пикарда по бузата.

Лоренцо забеляза брата си и дотича при него. Козимо разчорли косата на детето. После го вдигна високо и го завъртя във въздуха.

— Кози, да не забравиш нашата игра на топка. Нали помниш, че ми обеща по-късно да поиграем.

— Как бих могъл да забравя едно толкова важно обещание? — Той постави брат си отново на килима, целуна го по темето, махна на майка си и излезе.

Семейство Медичи живееше в голяма, но съвсем обикновена къща на Пиаца дел Дуомо и прозорците на горния етаж предлагаха възхитителна гледка към Понте Векио. Предната част беше доминирана от издигащия се в далечината недовършен колос на катедралата "Санта Мария дел Фиоре", цялата обгърната от дървени скелета.

Улиците в близост до катедралата вече бяха оживени. На площада Козимо ловко избягна мъж, който дърпаше количка, натоварена със зеленчуци, и пое на юг по Виа деи Калцауоли в посока реката и района на банките, разположен около Виа Порта Роса, където неговият баща Джовани ди Бичи преди тринайсет години основа банката на Медичите. Въздухът беше натежал от смесицата различни миризми: оцетеният лъх от работилниците за щавене на кожи и амонячната воня на рибешки черва се сблъскваха с прекрасния аромат на прясно опечен хляб. Но Козимо почти не усещаше миризмите. Той беше роден само на няколко метра оттук в ден, когато наоколо са се носели същите ухания. За него бяха толкова естествени, колкото безоблачното синьо небе над кулите, покритите с керемиди покриви и уличните павета под краката му.

Когато вдигна очи, видя една матрона да тръска чаршаф, преди да го закачи по дължина на тънката връв, опъната на балкона. От вътрешността на къщата се носеха детски писъци, след това се чу трясък и после се разкрещя някакъв възрастен. Козимо се усмихна на себе си и ускори крачки, защото вече закъсняваше.

Няколко метра по-напред можеше да види как проблясва реката на утринното слънце, а точно насреща му се намираше Понте Векио с неговите струпани магазинчета и къщи, щавачите, майсторите на кесии и неколцината месари. Мостът вече беше пълен с хора, които разменяха стоки или се пазаряха за цената на фина кожена кесия или еленска плешка. В реката малка баржа се приближаваше към кея. Момче с черна филцова шапка и скъсани тесни панталони стоеше на носа; то се наведе напред и запрати швартовото въже с умела ръка и още от първия опит го наниза на кнехта. След това момчето извика нещо неразбираемо към мъжа на руля и се втурна към кърмата, за да върже лодката.

Козимо зави надясно по Виа Порта Роса и пред себе си видя фасадата на банката. Както през повечето дни отпред се въртяха трийсетина души. На малките дървени маси, покрити със зелено сукно седяха мъже в черни официални жакети, закопчани догоре. Около всяка от тях се тълпеше малка групичка хора, които се блъскаха и пречеха на мъжете отпред да говорят със служителите. Пред тях стояха пачи пера и мастилници, купчинки полици и малки кулички монети. До всяка маса стърчаха въоръжени пазачи, стиснали пики. На ревностните им лица беше изписана готовност да се хвърлят в действие.

Козимо мина покрай масите и струпаните около тях клиенти, изкачи шестте каменни стъпала пред входа на банката, кимна на охраната пред вратата и влезе в голямото фоайе.

Вътре беше хладно. Стъпките му отекваха по гладкия каменен под. От двете страни бяха разположени още маси и модно облечените мъже с още по-важен вид от онези, които вършеха същата работа отвън. Козимо мина между тях, без да поглежда към клиентите, и се изкачи по тясно стълбище до мецанина. Щом стигна горе, зави надясно и пое по коридора към тежка дървена врата. Почука, но когато не получи отговор, потропа повторно.

— Кой е?

— Твоят син, татко.

— Влез.

Козимо отвори вратата и пристъпи в голямо полупразно помещение с нисък таван, в което имаше само едно тежко дървено писалище и две кресла. По-голямото стоеше зад бюрото, а по-малкото беше разположено от другата страна. Бащата на Козимо — Джовани ди Бичи вече крачеше към него с протегнати ръце. Носеше официална червена мантия, а на главата си кепето на неговата гилдия.

— Ела, момчето ми — посрещна го той с топъл и нежен глас. — Ял ли си? Да ти донесат ли нещо?

Козимо погледна баща си в лицето. Скоро беше станал на петдесет, но изглеждаше по-възрастен. И неговата физиономия беше уродлива. Също като при най-големия му син, нищо не си подхождаше както трябва. Всяка черта беше леко разместена, създавайки една непривлекателна асиметрия. Но настойчивите кафяви очи на Джовани, загриженото смръщване и линията на брадичката му, всяка от тези черти изразяваше с необичайна яснота различни страни на неговия характер.

— Не, татко, благодаря — отговори Козимо и когато Джовани се оттегли зад писалището, младият мъж седна на другия стол. Постави ръце в скута и се загледа внимателно в баща си в очакване да заговори.

На бюрото пред Джовани имаше купичка с недоядени плодове. Беше я сложил върху купчина листове и сок беше изпръскал нещо, което на Козимо се стори като официални документи. Преди да заговори, възрастният мъж набоде парче портокал със сребърна вилица и поднесе капещия резен към устата си. После избърса с длан влажната си брадичка.

— Предполагам, че се чудиш защо те повиках днес тук, Козимо — започна той бавно, вторачвайки в сина си тъмните си очи. Приведе се малко и набоде парче светлозелена круша.

— Е, татко, завърших следването си преди две седмици. Предполагам, че искаш да вложа усилията си тук, в банката.

Джовани му се усмихна нежно.

— Казваш го така, сякаш съм чудовище. Две седмици и вече искам да те заробя!

Козимо отвърна на усмивката, но се почувства обезпокоен. Баща му се шегуваше, но той знаеше, че свободата му скоро ще свърши и че завинаги щеше да изгуби досегашния си живот на учение и размишления, на който толкова се беше радвал.

— Всъщност, имам някои новини и си помислих, че може да те развълнуват.

— Така ли?

— Уредих да направиш една обиколка на клоновете на нашата банка.

— Обиколка?

— Да. Разбира се, тя няма да включва всичките трийсет и девет клона, но пътуването ще ти даде възможност да посетиш тези в Италия. Обиколката ще те отведе във Венеция, Генуа и Рим. За теб това ще бъде прекрасен начин да научиш повече за бизнеса на Медичите.

Козимо показа колко високо оценява жеста, но усети, че настроението му се помрачава.

— Кози, изглеждаш ми недоволен.

Младият мъж се беше загледал в празното пространство, а пред очите му проблясваше предначертаната кариера.

— Козимо?

— Извинявай, татко. Да, обиколката.

— Казах, че не ми изглеждаш доволен.

Козимо замълча секунда по-дълго, преди да отговори. Беше ясно, че каквото и да каже, то ще окаже малко въздействие, а може дори да усложни нещата.

— Татко, не съм недоволен. Просто се чувствам малко… ъъъ… сякаш ме караш да бързам?

Джовани остави вилицата в купичката и се облегна. Отново се вторачи в сина си със своите пронизващи тъмни очи. Козимо познаваше баща си като грижлив и добросърдечен мъж. Знаеше, че всички, които въртяха бизнес с него, го уважаваха и му се възхищаваха като човек, издигнал се от скромен произход до един от най-успешните банкери в Италия. Но Козимо също така знаеше, че баща му има желязна воля и винаги постигаше онова, което поиска. Той вярваше, че знае какво е най-доброто за семейството и за бъдещата династия, която беше основал. Козимо се беше наслаждавал на свободата и жизнерадостта на младостта, но сега дойде времето да поеме тежкото бреме на зрелостта и отговорностите. Освен това Джовани не одобряваше твърде групичката приятели, която Козимо беше събрал около себе си през последните една-две години. Такива млади мъже като Амброджио Томазини и онзи, другия тип Николо Николи, с когото неговият син изглеждаше особено близък, определено излъчваха поквара. Джовани не приемаше голяма част от хуманистичните идеи на по-младите поколения.

— Козимо, смятам, че вече е време. Дойде мигът да поемеш ролята, за която си подготвен. Ти си Медичи и моят най-голям син. Доказа стойността си като учен, но сега вече трябва да започнеш да показваш на света многото си други качества.

— Но татко, аз се надявах…

— Искаше да прекараш лятото в градината на удоволствията и в безделие с приятелите си?

— Не в безделие, татко, а в разговори и спорове. Сигурно…

— Скъпо момче — прекъсна го Джовани, без да губи търпение, но и това щеше скоро да се случи, — разбирам тези подтици. И аз някога мечтаех за света на интелекта, както ти сега, но бързо ми се струпаха отговорностите и трябва да кажа, че вече трийсет години не съжалявам за пътя, по който поех. Не желаеш ли да имаш жена и семейство? Не мечтаеш ли за самостоятелност и за свой собствен принос в разрастването на семейния бизнес? На тази велика банка? Аз си мислех, че искаш.

Козимо много добре знаеше, че баща му го манипулира и въобще не се заблуждаваше кой ще спечели този спор. Ако ставаше дума на по чаша вино да се обсъди литературната значимост на Данте, може би щеше да има някакъв шанс. Но на тази тема и срещу желязната воля на баща си, той се почувства попарен като цвете при първите студове.

— Разбира се, татко. Просто си помислих…

— Много добре. Тогава ще направя необходимата подготовка. — Джовани скочи на крака и показно се зарови в документите на писалището. — Смятам, че тази обиколка ще те обогати много, момчето ми.

Шон Клифтън, специалистът на "Сотбис" по ранния италиански Ренесанс, се спускаше с охранявания асансьор към подземните трезори в седалището на аукционната къща в "Мейфеър". Следвайки пазача по кънтящия от стъпките им ярко осветен бетонен коридор, той стигна до входа към климатизирания трезор за съхраняване на документи и изчака пазачът да набере личния му номер в електронната заключваща система. След това той му нареди да сложи чантата и компютъра си в детектора, преди да отвори тежката метална врата, за да може Клифтън да започне работа.

Когато най-сетне се озова вътре и остана сам, Клифтън се отпусна и започна да се подготвя за предстоящата задача. Работата му често налагаше да удостоверява автентичността и стойността на най-различни стари ръкописи. Пред него на масата лежеше уникална находка, наскоро открита колекция от редки свитъци на великия ренесансов хуманист Николо Николи.

Преди да пристъпи към работа, Клифтън извади чифт бели ленени ръкавици и се настани удобно на стола. После започна да проучва сбирката. Отляво лежеше купчинка листове, а отдясно — комплект навити и завързани с тесен червен шнур свитъци. Той се протегна и отмести купчинката отделни листове и започна внимателно да развързва шнура, за да освободи първия от стегнато навитите и здраво завързани свитъци.

Клифтън седеше в пълна тишина. Единственият звук в помещението предизвикваше той, докато вдишваше и издишваше, местеше документи, сменяше позата си на стола или потракваше от време на време по клавиатурата на преносимия си компютър, тъй като едновременно с проучването изготвяше доклад за архива на Николи, в който трябваше да определи неговата стойност, за да бъде предложен на търг.

Налагаше се да чете бавно, защото почеркът беше особен и на места почти не се четеше. Беше изчел шест гъсто изписани страници и започна да потъва в света отпреди шестстотин години и мислите на един от най-авантюристичните пътешественици през петнайсети век, когато го осени прозрението. По-късно си го спомняше като забавено повторение на някой интересен момент от футболен мач. Основната част на колекцията се състоеше от три тома дневници и сметки, писани на ръка и датирани от 1410 година. В тях Николо Николи подробно описваше пътуване на изток от Флоренция до Македония. Това беше приключение, пълно с цветове и вълнения, но самото пътуване изглеждаше малко безцелно. И тогава, когато обърна страницата, сърцето на Клифтън заби учестено. От объркване той остана за миг неподвижен, след това започна да чете колкото може по-бързо.

Сякаш авторът се беше отегчил от своята собствена история и внезапно бе решил да смени темата. А може би бе изпаднал в делириум и описваше фантазиите си? Много странно. Николи беше известен със своята рационалност и преданост към науката и изкуствата. Какво се беше случило? Да не би ученият временно да бе изгубил разума си? Онова, което така внезапно беше започнал да описва, нямаше никаква връзка с действителността през петнайсети век.

Изненадата продължи само няколко минути, преди да бъде заменена от много по-силно чувство, на каквото Клифтън никога не би могъл да си представи, че е способен. През петнайсетте години, през които се занимаваше с безценни документи и невиждани дотогава антики, той никога досега не се бе изкушавал да се отклони от правия път. Но сега, докато гледаше тези необикновени страници, изкушението бе непреодолимо.

Протегна се към скенера, включен в лаптопа, и бързо прекара всяка от страниците през него, съхранявайки информацията в твърдия диск на компютъра. Без дори за миг да се замисли какви ги върши, остави документите по предишните им места, изключи лаптопа и излезе от трезора. Клифтън мина през проверката с рентгенови лъчи, последва пазача до партера и излезе от сградата, обзет от вълнение и радостно очакване.

Следобедният влак за Флоренция беше препълнен и Джеф извади късмет, че успя да намери място, защото дори в първа класа бяха останали само няколко. Притиснат в прозореца от едно огромно женище, седнало на средната седалка, той съзерцаваше пейзажа, който прелиташе пред очите му. Мария нямаше нищо против да се грижи за Роуз и той обеща на дъщеря си да се реваншира, когато се върне. Очакваше да се прибере във Венеция още утре.

Макар да се бе срещал с Макензи само два или три пъти, все още му беше трудно да повярва, че е мъртъв. Не се беше виждал с Еди от почти три месеца. Тя обеща да му дойде на гости във Венеция — Флоренция беше съвсем близо, — но винаги имаше толкова много работа, че той не искаше да я безпокои. Ала тази новина, в съчетание с онова, което чу от тайнствения Марио Спорани, го беше подтикнала да направи нещо. Веднага й се обади и ето го сега в първия влак за Флоренция.

Знаеше, че Макензи беше с чепат характер и е имал повече врагове, отколкото истински приятели. Уважаваха го за познанията и големия му опит, но много от неговите колеги го смятаха за надменен егоцентрик, който вярва малко повече, отколкото трябва в собственото си величие. Със сигурност не беше популярен сред останалите учени, но на Джеф му беше трудно да повярва, че е бил убит заради недостатъците в своя характер.

Той отвори "Кориере дела Сера", който си беше купил на гарата, и на трета страница намери подробен репортаж за убийството. Макензи е бил удушен с гарота. Един член на екипа намерил тялото вчера, в 8 сутринта. Както можеше да се очаква, флорентинската полиция не беше много приказлива за подробностите. До репортажа Джеф забеляза и материал за фанатичната група "Труженици на Господа", които протестираха пред параклиса на Медичите още от пристигането на екипа на Макензи. Той се зачете в него с нарастващ интерес.

Нощта беше безоблачна, небето обсипано със звезди, а времето прекрасно за разходка и размишления къде е твоето място в общата система на нещата. Козимо пристигна късно в дома на своя приятел, бившия кондотиер[4] Николо Николи. Внушителната стара къща беше построена през тринайсети век и се намираше съвсем близо до черквата "Санта Кроче", в югоизточната част на Флоренция, недалеч от мястото, където градските стени се спускаха надолу, за да се срещнат с река Арно. Зад къщата, по посока на градския център се простираше обширна, красива градина. В нея Николи най-често домакинстваше на срещите с Козимо и приятелите си, които наскоро малко на шега се бяха нарекли Лигата на хуманистите.

Един от слугите посрещна Козимо на вратата и го поведе мълчаливо през къщата. За да излязат в градината, първо пресякоха подобно на сводеста пещера фоайе с мраморна настилка, а после поеха през свързани едно с друго помещения. Когато Козимо прекрачи през голямата врата, чу гласове и смях. Неговите другари се бяха събрали близо до фонтана, изобразяващ Икар, който се носи към слънцето. Приятелите на Козимо редовно участваха в срещите на флорентинските хуманисти. Щом ги наближи, видя Амброджио. Искаше да говори с него, преди да съмне, защото той още на другия ден трябваше да замине, за да започне работа за дожа на Венеция. Но в този момент вниманието му привлече един възрастен мъж, когото не познаваше и който говореше на малката група. Той беше необичайно висок и кльощав като врабче. Носеше старомодно черно, дълго до глезените луко. Сивата му брада беше подстригана късо, скулите му бяха изпъкнали, а очите големи, черни и въодушевени.

Козимо направи няколкото крачки до павираното пространство около фонтана и когато стигна при своите приятели, непознатият продължи историята си, а неколцина от мъжете добродушно се разсмяха.

— А, ето го и него — възкликна Николи, когато Козимо наближи. Облечен в червената тога, която си слагаше при тези срещи, Николи пристъпи напред пред събралите се приятели и прегърна младия Медичи. След това обгърнал го с една ръка през рамото, той го поведе към останалите.

— Козимо, искам да те запозная с Франческо Валиани, той само преди няколко дни пристигна във Флоренция от пътешествията си до далечни страни и тази вечер е наш почетен гост.

— За мен е удоволствие да се запозная с теб, господине — обяви Валиани. — Чух много неща за теб… и всички бяха хубави.

Козимо лекичко се засмя.

— Е, това е голямо облекчение. — След това се обърна към Николи. — Извинявай, че закъснях, но днес беше един много объркващ ден.

Николи точно се готвеше да попита защо, когато вниманието му беше привлечено от един слуга, който застана до него. След като го изслуша, той се обърна към другарите си.

— От достоверен източник знам, че ни канят на масата. Заповядайте, господа — подкани ги той да го последват в къщата.

Трапезарията беше огромна и посрещането, предложено им от Николи, както винаги беше повече от пищно дори за кръга от приятели на Козимо, в който всеки се опитваше да надмине останалите, когато домакинстваше на подобни срещи. Помещението се осветяваше само от свещите в големите сребърни полилеи, виснали ниско над масата. В единия ъгъл свиреше групичка музиканти: лютнист, красив млад арфист и възрастен флейтист.

Щом гостите бяха отведени по местата им, донесоха огромен позлатен пай на сребърен поднос. Бяха нужни четирима роби, за да го внесат и поставят в центъра на масата. Един слуга на средна възраст с късо подстригана коса и зелена униформа се наведе над масата и тържествено започна да реже печивото. Когато отряза малко и се получи отвор, масленото тесто сякаш започна да се надига и една яркожълта птица разкъса коричката и полетя объркана из помещението. Последваха я още дузина птици и скоро откриха оставената отворена врата към градината.

Гостите започнаха възторжено да ръкопляскат. Паят беше пълен с фурми и борови семки (е, имаше и малко птичи курешки). Двама роби бързо го нарязаха на парчета и започнаха да ги слагат на сребърните чинии.

Гостите изядоха порциите, сребърните прибори бяха прибрани и донесоха нови чинии с желирани гърди от скопен петел. След като изядоха и това, последваха още дванайсет блюда, включително гълъби, сърна, лебед и специално внесени от чужбина смокини, увити в невероятно тънък златен варак.

Мъжете се хранеха шумно, разговаряха с пълни уста, от време на време избухваха в гръмогласни смехове или спореха яростно, преди да постигнат съгласие, после се тупаха по гърбовете и отново се залавяха за вилиците и следващото блюдо. Поливаха храната с отлични местни и отлежали френски вина.

Празненството щеше да се запомни и тази вечер Козимо изпитваше особено удоволствие, защото знаеше, че за известно време това е последната среща, на която присъства. "Може би, помисли си той, това е последният ми гуляй с тях." Той щеше да продължава да се среща с тези мъже и от време на време да се наслаждава на компанията им, но скоро буйните младежки забавления щяха да бъдат заменени от банкети, давани за и от новите приятели и съдружници от света на банките. Приятелите на неговия баща и онези, които Джовани беше уредил да се свържат със сина му.

Гостите лениво се заеха с различните сладки и млечния пудинг, поливани със силни напитки и сладко десертно вино от Нормандия. Козимо точно се готвеше да иде в другия край на масата и да говори с Амброджио, когато седналият начело на масата Николи се изправи и помоли гостите да минат в друга стая, където Франческо Валиани ще им говори.

Благородниците насядаха на меки дивани, а Валиани се настани на кресло срещу тях. Слугите поднесоха на мъжете още напитки и събралите се утихнаха.

— Прекарах две години в Турция — започна възрастният мъж. — През по-голямата част от времето бях гост на Мехмед, обаятелния син на султан Баязид I, който както може би знаете, е известен и като Светкавицата. Баязид беше много начетен човек и яростен воин, а докато бях там, неговият син се опитваше да предотврати избухването на бунт в страната и пое по пътя на баща си. Библиотеката на султана е пълна с безценни чудеса, способни да те задържат цял живот, а не само две години.

Библиотеката е истинско чудо не само заради невероятната сбирка от книги, която притежава, но и заради препратките, които можах да открия там. Справки за още по-тайнствени източници, пазени далеч от погледите на обикновените хора. Султанът редовно ми оказваше честта, защото беше чул за скромната ми работа, и ми даде разрешение да правя проучвания, както ми е угодно. В тази библиотека попаднах на оригинални ръкописи на гръцки драматурзи, томче, написано саморъчно от ученик на Платон, както и множество ръкописи, съчинени на странни езици, които никога преди това не бях чувал. Библиотекарят ми обясни, че някои от тези книги произхождат от великото египетско царство и са на много хиляди години. Написани са с йероглифи на мъртъв вече език, които нито един жив човек не разбира.

Валиани огледа помещението и съсредоточените лица.

— Но както казах, въпреки великолепието на тези неща, още по-вълнуващото е обещанието, че много по-големи съкровища могат да бъдат открити в далечните краища на турската държава. Най-много съжалявам, че не можах да се възползвам от тази информация, защото дни, след като направих тези открития в султанската библиотека, отправиха заплахи срещу моя живот.

Мехмед изгуби контрол върху страната си, избяга от Константинопол и живее за следващата битка. Разполага с много ресурси и по-голямата част от народа е на негова страна. За мен стана опасно, първо, заради моята националност и защото се радвах на специалното покровителство на султана, който трябваше да се страхува за своя собствен живот. Затова набързо се подготвих да напусна града. Смятам, че тогава се намеси съдбата.

Двамина от моите спътници, Микеланджело Габатини и Пиеро де Марко бяха убити на път за пристанището, където бяха уредили транспорт през Егейско море. Един от техните роби оцеля при нападението и успя да избяга и да ме предупреди. Пристанището вече беше прекалено опасно. Нямах друг избор, освен да обърна очи на север с надеждата да избягам до Адрианопол и оттам през границата в Северна Гърция.

Няма да ви отегчавам с подробности за пътуването ми. Достатъчно е да кажа, че четирите седмици, които ми трябваха, за да стигна до Адрианопол, ми се сториха най-дългите в моя живот. По пътя един от робите ми почина от треска. Една вечер друг избяга от лагера и на следващата сутрин го открихме на дъното на една клисура.

Сега, докато седя тук, сред удобствата на този красив дворец, мога да кажа, че си заслужаваше, но по онова време, не ми се струваше така. Обаче най-важното беше, че голямото ми откритие ме очакваше в Адрианопол. Намерих убежище в един манастир точно пред градските стени. Добрите монаси ни нахраниха и напоиха. Дори ни дадоха стая, където можеха да се настанят робите и тези храбреци, които избягаха заедно с мен, и се отнасяха към тях като с равни. Скоро след като пристигнахме, бях повален от силна треска и си помислих, че никога няма да се оправя. Монасите се погрижиха за мен и постепенно започнах да си възвръщам силите. Носеха се слухове, че смутовете в столицата са плъзнали из цялата страна и че животът дори зад тези свети стени не е безопасен. Но монасите не проявяваха страх, защото бяха поставили душите си в Божиите ръце.

Когато оздравях, аз им обясних каква е мисията ми в тази страна и им разказах за чудесата, които открих в султанската библиотека в Константинопол. Един от монасите, брат Алие беше пленен от моя разказ и ние много се сближихме. Той беше млад и жаден за познания. Живееше в манастира от десетгодишен, но беше роден в близкото село. Родителите му бяха починали и светите отци се заели с отглеждането му, преди да го приемат в ордена.

Една вечер, точно когато планирах да си тръгна, за да продължа бягството си към Гърция, след вечернята Алие дойде да се видим. Изглеждаше развълнуван. Попитах го какво го тревожи. В началото не искаше да говори, но след това малко се успокои и ми разказа една много странна история. Когато бил момче, една вечер някакъв непознат посетил родителите му в селото. Алие се престорил, че спи, но през полуотворените си очи видял как родителите му разговарят с непознатия. Мъжът им предал малък пакет и след това си тръгнал безмълвно. Брат Алие видял как баща му скрива пакета под пода на колибата, в която живеели. На следващия ден и двамата му родители били убити. Никой не продумвал за това как са умрели, а той бил твърде малък, за да му разкажат подробностите за последното им прибиране вкъщи след полската работа и как обезобразените им тела били открити в яма наблизо.

Алие ми каза, че само минути преди да дойдат монасите и да го отведат в манастира, той изровил пакета, който родителите му били получили. Макар и малък, осъзнавал, че има някаква връзка между пакета и тяхната смърт и че той трябва да има някакво особено значение. Скоро след като заживял в манастира, Алие отворил пакета. Вътре намерил карта. Онази вечер, само часове преди да тръгна за Адрианопол, той ми показа тази карта.

Сподели, че пазил тази тайна през целия си живот. Това била единствената останала връзка с родителите му. Не можел да се раздели с нея, но ми каза, че ще се радва, ако я прекопирам през времето, което ми оставаше в компанията на монасите, и се надявал да ми бъде полезна при моите пътувания и планове.

Валиани спря за миг, за да си поеме дъх и отпи глътка вино.

— Бях удивен от онова, което открих. Картата на Алие показваше пътя до друг манастир високо горе в планината Голем кораб[5] в северозападната част на Македония. Манастирът е скрит от хорските очи и служи за тайно убежище на монаси, избягали преди стотици години от мюсюлманските завоеватели. От едната страна на картата имаше някакъв текст, който разказваше, че в манастира се пазят големи литературни и херметически чудеса. Там се казваше, че манастирският библиотекар е опазил безценни томове, смятани за унищожени при палежа на Александрийската библиотека. Оригинали на гръцки учени, текстове на египетски и елински жреци. Един свят на наука, магии и изгубени познания.

Валиани се изправи и един роб се приближи до него. Той носеше богато украсена кутия и я беше отворил, така че господарят му да може да извади нещо отвътре. Старецът пристъпи към слушателите си.

— А сега трябва да се отклоня от условностите. — В ръката си държеше свитък, завързан с черна копринена лента. Той дръпна единия край на фльонгата и остави лентата да падне на земята. После много тържествено разви свитъка.

— Скъпи приятели, ето копието, което направих. Когато напуснах манастира и гостоприемството на Алие и неговите братя, разбрах, че сам не мога да предприема пътуването до Македония. Аз съм прекалено стар и бягството от Константинопол невъзвратимо изсмука силите ми. Не очаквам да живея още дълго и зная, че повече никога няма да пътувам извън нашата страна. Нямам семейство, нито наследници. Нямам и ученици. Вместо това реших да донеса това в Италия и да го предам на онези, които заслужават и чиито гледища уважавам и им се възхищавам. От кореспонденцията ми с господаря Николи преди да дойда тук тази вечер и многото неща, които чух за всички вас, аз стигнах до убеждението, че трябва да оставя това съкровище във вашите ръце, за да правите с него каквото решите. Зная, че ще постъпите мъдро и достойно.

Слушателите му потънаха в удивено мълчание. Николи се изправи и се приближи към възрастния човек.

— Сигурен ли си, учителю Валиани?

— Да — отговори ученият, — но трябва да се пази пълна тайна. Има мнозина, които искат да сложат ръка на това съкровище. Затова включих в предложението си известни предпазни мерки.

— Предпазни мерки? — попита Козимо.

— Картата е непълна — започна да обяснява Валиани. — Сигурно сте забелязали това — и той посочи един празен кръг в средата на картата с диаметър около осем сантиметра. — От центъра липсва важна част. Липсващото парче е във Венеция. Ако искате да разкриете тайните на Голем кораб, първо трябва да отидете в най-безоблачната република. Когато пристигнете, пратете вест на Луиджи в странноприемницата, наречена "Чинкуе Канали". Луиджи е един необикновен човек, но аз бих му поверил живота си. Той ще ви отведе при липсващото парче от картата.

Ученият свали един пръстен от ръката си. Доближи се до слушателите си и го подаде на Козимо. Той представляваше сребърна халка, на която беше закрепен голям квадратен гранат.

— Дай това на Луиджи за доказателство кой си. Щом се сдобиеш с липсващото парче, трябва да защитаваш картата с всички сили и да напуснеш Венеция без бавене. Ако там имаш нужда от помощ, можеш да се довериш на малцина. Гранатът е моят фамилен камък и таен знак за моите приятели. Последното нещо, от което имаш нужда, е това — добави той и подаде на Козимо малък златен ключ. — Останалото зависи от теб.

Преди най-накрая срещата да се проведе в Бейсуотър, бяха предлагани няколко места и после отхвърляни. В помещението имаше трима души: Шон Клифтън, професор Арнолд Роситър, преподавател в Оксфорд и консултант, и Патрик Макнийл, старши вицепрезидент на "Вайтакс", клон на холдинга "Фурние" АД, огромна корпорация, собственост на канадския милиардер от френски произход Люк Фурние, който беше и колекционер на произведения на изкуството. Макнийл беше негов главен помощник. Роситър като наемен консултант бе лично избран от Фурние, защото бизнесменът знаеше толкова много за тъмните страни от живота на професора, че можеше да му се довери почти безусловно.

Беше горещо и в хотела нямаше климатична инсталация. Изнервеният Клифтън се потеше толкова обилно, че върху подмишниците на ризата му се бяха появили тъмни петна.

Той мълчаливо огледа другите двама, докато попиваше потта от челото си с кремава носна кърпа, и извади найлонов джоб с документи от чантата си. Не се беше срещал с Роситър, но беше чувал за него. Ученият беше над шейсетте, но по-близо до началото на седемдесетте, а безформеният му ленен костюм допълваше образа на небрежния интелектуалец.

Клифтън подаде документите на Макнийл.

— Естествено това са копия. — Нервността му противоречеше на проявеното хладнокръвие, което му беше нужно преди две седмици, за да мине покрай пазача на трезора на "Сотбис".

Макнийл извади ксерокопията от джоба. Бяха около четирийсет листа, изписани на ръка от двете страни. Той прочете първите страници, потънал в унесено мълчание.

— И вашето семейство наскоро е наследило тези неща?

Клифтън кимна, отиде при прозореца и подозрително огледа улицата. Когато се обърна отново към стаята, запали цигара.

— Ще ми трябва малко време, за да вникна — заяви Роситър.

— Десет минути — отговори Клифтън, примижал заради дима. — Разполагаш с десет минути.

Макнийл погледна развеселен към Роситър.

— По-добре се залавяй — нареди той и се настани удобно на един диван.

Роситър седна на маса близо до вратата и започна да чете.

— Предлагам да хвърлиш око на отбелязаните страници — обади се Клифтън.

Роситър обръщаше страниците бавно и с нарастващо вълнение. Никога не беше виждал този документ, макар учените да бяха водили дълги спорове за вероятността да съществува. Знаеше, че оригиналите се смятаха за изгубени преди много години и слуховете споменаваха копия на откъси, които може да са оцелели, захвърлени на таваните или напъхани в дъното на шкафове, оставени в прашни мазета. В резултат само малцина бяха виждали този документ от съставянето му преди около шест века. И сега, докато четеше, започна да осъзнава защо Шон Клифтън беше толкова нетърпелив да сключи сделка с Фурние. Едно от малкото неща, които медиите знаеха за шефа на холдинга "Фурние", беше, че е най-богатият и най-въодушевен колекционер в света на документи и артефакти от ранния Ренесанс. А това беше една от най-забележителните находки.

Клифтън пристъпи към масата и започна да събира ксерокопираните страници.

— Времето изтече.

Роситър се опита да възнегодува, но с махване на ръката Макнийл го накара да замълчи.

— Професоре, пропиляхме ли си времето?

— Не. Това са копия от истински ръкопис, написан от ръката на Николо Николи.

— Благодаря. Това е всичко, което исках да разбера. А сега ще те помоля да ни оставиш насаме.

За миг на лицето на Роситър се изписа изненада, но после се обърна и излезе от стаята.

— Значи — започна Макнийл, когато вратата се затвори, — ако не бъркам, искаш десет милиона паунда?

— Точно така.

— И дума не може да става.

За момент Клифтън се умърлуши.

— Защо?

— Защото моят шеф предлага четири милиона. Сто хиляди сега, а остатъка ще получиш на два транша, когато… бъдат изпълнени другите изисквания.

— Това е смешно!

— Опасявам се, че в такъв случай не можем да сключим сделката. — Той се изправи и тръгна към вратата.

Макнийл направи само две крачки и вече се протягаше към дръжката, когато Клифтън се обади:

— Добре де, добре. Осем и милион предплата.

Макнийл дори не се спря и започна да отваря вратата.

Клифтън въздъхна и направи няколко крачки след него.

— Съгласен… шест.

Макнийл спря и се върна обратно в средата на стаята. Застана толкова близо пред Клифтън, че мъжът можеше да усети дъха му в лицето си, и каза преднамерено бавно.

— Четири и половина, от които двеста и петдесет хиляди предплата. Това е нашето окончателно предложение.

Клифтън направи крачка назад и запали друга цигара.

— Пет милиона и са ваши.

Макнийл се втренчи навън през прозореца в другия край на стаята. Чуваше се единствено шумът от движението навън.

— Много добре. Пет милиона, но при следните условия.

Клифтън дръпна силно от цигарата.

— Срещу нашите двеста и петдесет хиляди лири ще разполагаме две седмици с копията. Ако моят началник хареса документите, един от нашите хора ще издири оригиналите от трезора на "Сотбис". Едва тогава ще получиш остатъка от парите.

— Не!

— Ами тогава ги занеси другаде.

Клифтън прехапа устни.

— А парите?

— Двеста и петдесет хиляди лири ще бъдат преведени в швейцарска банкова сметка до понеделник на обяд. Ти трябва да изпратиш документите по друга сметка в десет сутринта същия ден. Прехвърлянето на парите ще дешифрира шестцифрена парола по твой избор, която ще бъде изпратена по интернет на моя представител. Тази парола ще ни осигури достъп до документите. Ако не получиш парите, паролата няма да бъде изпратена и обратното. Моите хора ще ти съобщят подробностите по електронната поща.

— Без значение колко пъти виждам тази гледка, винаги ми спира дъхът — отбеляза Еди, докато гледаше през прозореца на всекидневната в апартамента на Джеф. Той стоеше до нея, прехвърлил ръка през рамото й. Бяха пристигнали във Венеция едва преди час. Наближаваше обяд и тълпите вече бяха започнали да изпълват "Сан Марко". От другата страна на площада, върху леко издигната сцена, малък оркестър свиреше потпури от произведения на Вивалди и Моцарт. Близо до двореца на дожите, по неравния плочник се клатушкаха клоуни на кокили и раздаваха балони на децата. Групички маскирани пешеходци се разхождаха наоколо, а някои от тях бяха облечени в богато украсени костюми. Карнавалът беше в пълен разгар.

От вратата на апартамента се чу шум. Когато се обърнаха, видяха Роуз и Мария, натоварени с торби.

Еди вдигна вежди.

— Дадох й кредитната си карта — започна да обяснява Джеф. — Почувствах угризения на съвестта, че вчера я изоставих.

Еди го изгледа скептично.

— Това не е ли прекалено? — После се усмихна лъчезарно на Роуз.

— Здравей, млада госпожице. Не съм те виждала от… Боже, колко време мина?

Роуз престана да бърника из торбите си и погледна хладно Еди. Джеф се изненада и точно се готвеше да каже нещо, когато чу кашляне и видя един облечен изцяло в черно, висок мъж, облегнал се на касата на вратата. По устните му играеше лека усмивка.

— Среща синьор Роберто, когато влизаме в сграда — обясни Мария на разваления си английски и забърза покрай него, принуждавайки го да се отмести от прага. Тя пое по коридора към спалните, като си мърмореше нещо и поклащаше глава.

Роберто пристъпи вътре, пое ръката на Еди и театрално я целуна. Тя се изчерви.

Зад Роберто Джеф успя да зърне Роуз. Лицето й беше буреносно.

— Вие, двамата, трябва да се запознаете — подхвърли той, тръгна към Роуз и я поведе по коридора.

— За какво, по дяволите, е всичко това?

Тя се вторачи в пода.

— Е?

— Ти май наистина не знаеш, а? — сопна се Роуз. Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Джеф тръгна към нея и понечи да я прегърне, но тя се завъртя на пети и хукна надолу по коридора.

— Роуз… — извика той, но вратата на стаята й се тресна. Чувстваше се ужасно, но щеше да се оправя с това по-късно. Той се върна в дневната.

Без да откъсва очи от Еди, Роберто подхвърли на Джеф:

— Как си успял да ни попречиш да се срещнем по-рано?

— О, да, това беше напълно съзнателно — отговори Джеф и се опита да придаде весели нотки на гласа си. Еди, изглежда, не се смущаваше от вниманието и също толкова открито оглеждаше Роберто.

— Какво те води насам? — попита Джеф.

— Не помниш ли, че сме си запазили маса за обяд в "Грити"?

— Така ли? Напълно забравих.

— Но ако…

— Роберто, ела с мен — Роуз стоеше на вратата към коридора с леко зачервени очи. В ръцете си държеше хартиена чанта за покупки. — Искам да чуя честното ти мнение за това яке. — Тя се приближи към него, хвана го за ръката и погледна кръвнишки Еди.

Джеф въздъхна дълбоко, щом двамата излязоха от помещението.

— Много съжалявам — поклати глава той.

Еди вдигна рамене.

— Предполагам, че е от възрастта. Сигурно съм направила нещо, което я е обидило, макар че не съм я виждала повече от година.

— А Роберто само влоши нещата. Роуз много си пада по него.

— Кой е той? — очите на Еди блестяха.

— Роберто? Просто най-добрият ми приятел тук. Удивителен човек. Всъщност, смятам, че той може да ни помогне. Имаш ли нещо против да му разкажа какво се случи?

— Защо мислиш, че може да ни помогне?

— Роберто е единственият гений, когото някога съм срещал. Напълно му се доверявам.

Еди вдигна рамене.

— Добре.

Двамата се обърнаха да видят Роуз с новото си яке, стиснала ръката на Роберто.

— Прекрасно — обади се Джеф.

— Не е — мрачно отговори Роуз и седна в далечния край на дивана, за да разгледа останалите си покупки.

— Роберто, всъщност, ти си човекът, който ми трябва. — Джеф го поведе към масата и му подаде разпечатка от съобщението, оставено от Макензи на телефонния секретар. Докато той четеше, Еди разказа как са намерили плочката и как чичо й я е потърсил в нощта, когато е бил убит.

— Значи смяташ, че е убит заради вашата находка?

— Да, вероятно е така — отговори Еди.

— Вече е ясно защо сте дошли във Венеция — отбеляза Роберто, — но трите вълнообразни линии правят цялата работа много по-интересна. Заедно с лъва те представляват символа на I Seguicamme.

— Което значи?

— Буквално това означава "Последователите". Това е група, която се откъсва от розенкройцерите. Редовно са се срещали във Венеция. Членовете им са идвали тук от цяла Европа. За първи път се появяват през средата на петнайсети век. За тях се чува за последен път в края на осемнайсетото столетие.

— Какво са правели тези последователи?

— Никой не знае с точност. Марсилио Фичино ги споменава в своя труд "Три книги за живота", а Джордано Бруно намеква за тази група в своята книга "Пир върху пепел", но тези препратки са твърде мистични и почти неразбираеми.

— Фичино? — попита Джеф. — Мистикът? Той е работил за Козимо де Медичи. Нали така?

— Малко преди Козимо да умре, превежда за него ръкописа Corpus hermeticum. Това е прочутата сбирка, която описва основите на древната магия.

— Но какво общо има това със стиха? — включи се Еди.

— Е, това е загадката, нали? Джеф, този превод точен ли е?

Еди пусна отново съобщението, за да може Роберто сам да го чуе.

— Но как да се разбира този geographus incomparabilis? — попита той смръщил вежди.

Роуз се приближи до масата и се изправи до Роберто.

— Какво правите? — попита тя. — Geographus incomparabilis ли споменахте?

— Правилно си чула — кимна Роберто.

— Така са наричали отец Мауро, великия създател на географски карти. Наскоро в училище писах реферат за него.

— Роуз, благодаря — усмихна се Роберто. — Има отличен вкус и е старателна ученичка.

Роуз засия.

— Отец Мауро е венецианец. По-точно е от Мурано. Работил е в манастира "Сан Микеле"… — започна да обяснява Роберто.

— На Острова на мъртвите — възкликна Джеф. — Естествено! — Двамата забелязаха, че Еди е объркана.

— "Сан Микеле" е гробището на Венеция.

— А стихът сочи, че каквото и да е нарисувал Мауро, то е все още там.

— Не зная много за Мауро, но той е най-известен със своята карта на света, или Mappamundi. Завършена е малко преди смъртта му. В 1465 или 1470?

— 1459 — уточни Роберто.

— Но картата се съхранява в библиотека "Марчиана", ето там, отсреща — напомни Джеф и посочи към площада пред "Сан Марко".

— Е, каквото и да подсказва този стих, очевидно не става дума за картата на Мауро в музея — подхвърли Еди.

— Може би, но ние не знаем кога е направен надписът на плочката. Нали така? Значи може да се отнася за нещо, което е било на Острова на мъртвите преди пет столетия, но след това е било преместено.

— Добро попадение. Тялото в криптата беше ли пипано? — попита Роберто.

— Ако имаш предвид дали е било дисектирано преди ние да го направим, не — обясни Еди.

— Значи плочката, която сте намерили, трябва да е пъхната там по време на погребението или малко преди това.

— Определено.

— В такъв случай Джеф е прав. Ако човекът, който е написал този стих, има предвид прочутата карта на Мауро, тя се намира в библиотека "Марчиана" и ще бъде почти невъзможно да я разгледаме отблизо.

— Лесно ли се стига до "Сан Микеле"? — поинтересува се Еди. — Можем ли да вземем корабче?

Роберто се усмихна.

— Не ставай глупава.

Наближаваше деветнайсет часа, когато Шон Клифтън се сети за срещата си по-рано през деня с брокера на недвижими имоти. Уговориха се да се видят, бързо приключиха преговорите и сключиха сделката за къщата с осем спални, която си беше избрал близо до Севъноукс. Докато излизаше от метростанцията "Хай гейт", той с удоволствие запрехвърля из главата си мисълта, че няма още дълго да му се налага да изминава този път. Скоро щеше да се сбогува с мърлявия апартамент под наем близо до Хай стрийт.

Часът пик вече бе минал и трафикът беше намалял. Магазините бяха започнали да затварят. Уличните лампи вече светеха и беше започнало да вали. Чистачките отмерваха ритъма на градския живот. Обаче Шон Клифтън почти не осъзнаваше ставащото около него. В мислите си той вече беше господар на имението, който отпива джин с тоник в елегантната си всекидневна, а пред очите му се открива гледката на съвършено окосената морава.

Той свърна от Хай стрийт по една по-тиха странична улица, а дъждът заваля още по-силно. Клифтън ускори крачки и пресече улицата с приведена напред глава и вдигната яка. В края на улицата зави надясно. Пресечката беше празна, като се изключи млада двойка, която се отдалечаваше в обратната посока. Без да се спре и да се огледа, той стъпи на паважа и започна да пресича.

В същия миг един сребрист лексус се отдели от бордюра.

Клифтън стигна до средата на платното, когато се обърна и успя да зърне двамата мъже в колата, големите ръце на шофьора и пръстена със златна лира на средния пръст на дясната му ръка.

Колата го блъсна и го подхвърли във въздуха. Клифтън се стовари върху предния капак и се плъзна под колелетата, но колата не намали и мина през него. От устата му излезе тихо свистене, докато животът го напускаше на студения мокър паваж.

Люк Фурние седеше в апартамент, някога принадлежал на фамилията Рокфелер, финансирала почти век по-рано изграждането на Дома на изящните изкуства, който гледаше към Грийн Парк. Сега цялата сграда беше част от неговия портфейл с недвижими имоти на стойност повече от няколко милиарда лири.

За миналото на Фурние се знаеше много малко. Той живееше в сенките, но се наслаждаваше на най-доброто, което светът можеше да предложи. Местейки се от дом в дом на пет континента, превозван с частен самолет, той много рядко се показваше на обществени места, но дори и тогава само малцина знаеха кой е Фурние.

Докато бавно разбъркваше ментовия си чай, той се отпусна назад в стола Джордж Нютън и хвърли поглед през стената от прозорци, която се издигаше от лявата му страна. Тя предлагаше великолепен изглед: пред него Грийн Парк се простираше като зеленото сукно на маса за билярд, а в далечината се виждаха Бъкингамският дворец, Пел Мел и катедралата "Сейнт Джеймс". На стената зад гърба му висеше неговият любим Де Кунинг, хаос от жълто, оранжево и тюркоазено; Фурние харесваше картината, защото това беше представата му за света, преди да успее да изгради за себе си херметически защитено ъгълче.

Скоро щеше да стане на седемдесет. Не усещаше годините си и знаеше, че изглежда двайсет години по-млад благодарение на строг режим от физически упражнения и начин на хранене, спазваше го, откакто навърши трийсет. Вярно беше, че се роди богат, но лично увеличи наследеното стократно и в същото време имаше усещането, че е направил доста за света. Люк Фурние се възприемаше като боец, или по-скоро като командир на бойци, и човек, който прави така, че нещата да стават.

Той отпи още една глътка от чая и се замисли за многото успехи и провалите, които му се случваха от време на време. Вече четирийсет и пет години беше в тази индустрия. Използвайки своята интелигентност, вродените си таланти и създадената от него организация, която се разрасна в огромна тайна мрежа от връзки, той осигуряваше оръжия и други военни доставки на всяка антизападна група, която можеше да си позволи да го наеме. Определен процент от печалбите му се заделяха, за да може да поддържа луксозния си начин на живот, но една част от всяка сделка биваше използвана, за да финансира своето хоби, което повече напомняше на мания: голяма и бързо растяща колекция от древни артефакти, повечето от времето на ранния Ренесанс. Красотата в живота му идваше от това, че всяка негова страна му носеше възнаграждение. Със спечелените пари можеше да купува нещата, които жадуваше, и същевременно можеше да напада онова, което най-много мразеше: модерното западно общество.

Омразата на Люк Фурние срещу Запада не беше отслабнала с възрастта му. Независимо какви усилия полагаше да се изолира от света, всеки новоизникнал "Макдоналдс" му причиняваше истинска, почти физическа болка. Всеки път, когато се случваше да чуе откъс от някое поп парче, стомахът му се обръщаше. Творението, създадено от Запада, според него представляваше смъртоносен рак, който разпространяваше болестта из онова, което някога е било чисто и благородно тяло, образувайки все нови и нови метастази с отблъскващи форми. Един от най-живите и ценени негови спомени беше за деня, когато два пътнически самолета се блъснаха в кулите близнаци. Разбира се, той знаеше предварително за тази мисия, но тръпката да види разрушаването на тези символи на всичко, което ненавиждаше, беше несравнима и вероятно нямаше никога да се повтори.

Кариерата му беше започнала в началото на шейсетте години. Една от най-ранните му сделки беше за доставката на муниции за Виетконг. В онези дни се занимаваше и с продажбата на стратегическа информация, но тогава времената не бяха толкова сложни. С печалбите, които беше изкарал от ранните години на тази война, той финансира откриването на дневника на Козимо де Медичи в параклиса във Флоренция. Но въпреки всички усилия и помощта на цял екип от експерти, той изгуби наградата. Глупакът, който беше намерил дневника в надигащите се води на Арно, беше строшил печата и скъпоценното съдържание се превърна в прах.

Западните сили никога не оставаха без врагове и в резултат Фурние не можеше да се оплаче от липса на работа. Изкара стотици милиони от борците срещу Контрите, от южноамериканските диктатори, от Хавана, Москва и напоследък от "новите" терористични групи в Близкия Изток. И тогава, преди няколко години, научи за най-голямото съкровище, за което човек можеше да си мечтае. Една от многото му връзки му съобщи за безценен документ, написан от ръката не на някой друг, а на Николо Николи, близък приятел на Козимо де Медичи. Но щеше да има още открития, защото очевидно в документа се описваха най-невъобразимите неща, следите на велики мистерии и забележителни тайни. Скоро този документ щеше да е негов.

Остави чашата си на покритата със стъкло маса, вдигна дистанционното и натисна бутона. Миг по-късно голям плазмен екран се изпълни с изображения на документа на Николи. Страниците бяха оръфани, няколко бяха скъсани, но оригиналът беше в необикновено добро състояние. Той беше наредил всяка страница да бъде грижливо заснета и качена на твърдия диск на компютър, за който само той имаше парола. Запрехвърля страниците, като се зачиташе в любимите си откъси.

След няколко минути Фурние се прехвърли на края на документа, частта, която винаги предизвикваше най-силната тръпка. Беше чел този откъс толкова много пъти, че го знаеше почти наизуст. И сега, когато започна да го чете за може би стотен път, той отново изпита същото странно усещане за прозрение, почти като дежавю. Но както винаги смисълът отново му се изплъзна.

Беше настъпил третият час след залез, когато двамата мъже и техните слуги се срещнаха при портата Сан Миниато, в източната част на Флоренция. Козимо пристигна възседнал сив скопен кон, придружаван от трима ездачи, негови слуги, закачулени и увити срещу необичайния за сезона нощен студ. Николо Николи, яхнал бяла кобила, беше заменил обичайната си червена тога в името на дискретността и носеше зелено палто и незабележима черна шапка. От срещата в дома му бяха минали шест дена и през това време той и Козимо тайно бяха подготвили всичко необходимо за пътуването, което щяха да предприемат.

— Ще тръгнем към Фиезоле и там ще прекараме нощта — обясни Николи. — Дотам е само една левга, но искам да сме сигурни, че никой няма да ни види.

Николи ги поведе през портата и след това по пътя, който вървеше покрай градските стени. Оттам поеха на североизток по широкия път, заобиколен от гъста гора, простряла се докъдето окото можеше да види.

Пътят беше пуст, но пътуванията винаги бяха опасни. Джебчии и бандити преживяваха добре, дебнейки безгрижните граждани, дръзнали да останат извън градските стени. Тези хора нямаха задръжки, прерязваха гърла за няколко монети и често събличаха труповете голи, за да изкарат по още някоя пара.

Но групата им беше внушителна по големина, а Николи беше не само човек, който знаеше как да се държи в сражение, но и сякаш разполагаше с шесто чувство за близка опасност, притежаваше инстинктите на следотърсач и надушваше и най-лекия полъх на неприятности.

Отне им само час, за да стигнат до Фиезоле, малък древен град, който беше преминал във владение на Флоренция още преди векове. Беше станало още по-студено и мракът вече беше пълен, а и беше започнало да вали. Когато стигнаха до портата, преживяха първата си изненада. Пазачът отказа да отвори решетката и разговаряше само с викове през дъбовата порта.

— Какво ви води насам в този час? — провикна се той.

— Тръгнахме от Флоренция по работа.

— Каква работа?

— Това засяга само нас — отсече Козимо.

— Не може да влезете в града тази нощ. Чухме за чума на по-малко от час езда оттук. Заповядано ми е да държа вратата залостена и да не пускам никого вътре.

— Ние сме търговци от града и сме здрави. Не представляваме опасност.

— Аз изпълнявам дадените ми заповеди — избоботи твърдо и решително гласът.

Козимо се обърна към Николи.

— И сега какво?

— Можем да продължим до Борго Сан Лоренцо. Ще стигнем там, преди да съмне. Началото е доста злокобно.

— Вратарят няма да отстъпи.

— И аз мисля така.

— Какво ще кажеш за стария амфитеатър? — внезапно се сети Козимо. — Спомням си, че под местата за зрителите имаше помещения. Там ще сме на сухо и в безопасност.

След още няколко минути езда те започнаха да различават острите очертания на амфитеатъра на фона на нощното небе. Заобиколиха източната му страна и навлязоха в приземната част, близо до мястото, откъдето някога изпълнителите са се качвали на сцената. Околността изглеждаше напълно пуста и беше тихо като в гроб. Измокрени от несекващия дъжд, те слязоха от конете и ги завързаха. Козимо поведе групата към елипсовидната част за зрителите.

Това беше древно и някога почитано място, построено преди повече от хиляда години, когато Рим се е наслаждавал на зенита на своята слава. Актьори и изпълнители от всички краища на империята бяха идвали тук да изнасят представления. Императори и благородници са подтиквали публиката да избухва във френетични ръкопляскания, ако боговете били благосклонни към изпълнението. Козимо беше посещавал останките като дете и бе проучвал подобните на пещери помещения, които лежаха под каменните пейки за зрителите. Тук актьорите са се преобличали и са се настанявали цирковите трупи със своите лъвове и маймуни. Тук са спели и робите, които осигурявали работата на амфитеатъра и управлявали огромните механически устройства, използвани за вдигане на сложните декори. Това беше лабиринт от помещения и коридори, сега голи и безжизнени, но с малко въображение човек все още можеше да чуе гласовете на отминалото хилядолетие, радостните викове на хилядите насядали по каменните пейки на амфитеатъра и стенанията на изтощените роби. С още малко въображение човек можеше да подуши животните и тежката миризма на кръв.

Козимо бутна вратата и те влязоха в един широк коридор. От двете му страни бяха наредени малки тъмни стаи. Той запали фенера, провесен в единия край на пръчка, и го подаде на Николи. Плъхове побягнаха от кръга светлина, облял пътниците.

— Е, тук няма удобствата, на които си свикнал, Николо — пошегува се Козимо, — но поне е сухо.

Слугите бяха изпратени обратно при конете, за да ги нахранят и да донесат постелките и завивките. Двама от тях поеха първата стража, докато останалата част от групата се опита да се настани толкова удобно, колкото твърдите камъни позволяваха. Намериха стар фенер, закачен на ръждясала скоба в стената, напълниха го с масло, сложиха за фитил парче плат и го запалиха.

Еди и Джеф си бяха приготвили късна закуска в апартамента му. Днес беше свободният ден на Мария, а Роуз цяла сутрин отказваше да излезе от стаята си. След като се върна от палацото на Роберто, Джеф почти не я беше виждал. Докато раздигаха остатъците от истинската английска закуска, звънна телефонът.

— Рано тази сутрин ми хрумна — започна без предисловие Роберто, — че трябва да разширим малко хоризонта си. Който и да стои зад убийството на Антонио и опита за отвличането ни, следва същата следа като нас. Трябва да погледнем случващото се от друг ъгъл. Онзи човек, който дойде да разговаря с теб?

— Марио Спорани? Напълно го забравих, а му обещах да му се обадя в хотела. Отседнал е в "Бехер".

Когато го чу да споменава името на Спорани, Еди вдигна очи и го изгледа въпросително.

— Искаш ли да се срещнем там?

— Не, Роберто, тази сутрин наистина не мога. Обещах на Роуз…

— Разбира се, Джеф. Не искам да заставам между баща и дъщеря. Еди стана ли?

— Да, ще ти я дам.

— Здрасти.

— Добро утро. Отпочина ли си добре?

Тя се засмя.

— Спах като покойниците на Сан Микеле.

— За малко наистина да свършим като тях — отговори Роберто. — Е, какво предпочиташ? Да обикаляш галерии и музеи с Джеф или да тръгнеш по следите с мен? Плюс обяд в "Грити", когато ни писне да се правим на детективи?

— Трябва да си помисля — засмя се Еди и направи гримаса на Джеф, който въртеше очи.

Пътуването от Брисигела до Венеция отне шест дни. Много години след това Козимо още си спомняше усещането за бъдещи беди, обхванало групата, докато яздеха на север. Струваше им се, че колкото повече се отдалечават от Флоренция, толкова повече навлизат в мрак, който ставаше все по-черен с всеки изминат километър. Носеха се слухове, че чумата е простряла смъртоносните си пипала из провинцията, както и за бандити, върлуващи по главните пътища.

Прекараха една нощ пред стените на Модена, където споделиха лагера си с група пътуващи артисти и музиканти. Те бяха много весели, но беше очевидно, че високият им дух се подхранва от медовината и от още нещо — някакъв странен бурен, даден им от друга група артисти, с които се срещнали по пътя, когато минавали през Венеция. Те твърдяха, че идвал от Китай. Водачът на групата, едър като мечка човек на име Троян, показа на Козимо и неговите другари как да свиват потъмнелите листа в дланите на ръцете си и след това да ги дъвчат. Имаха вкус на тамян, но причиняваха силна вълна на въодушевление в продължение на няколко минути.

Срещата с актьорите беше един от малкото весели мигове, които преживяха в тази част на пътуването. Когато си помахаха за сбогом на кръстопътя за Модена, черното було на лошите предчувствия отново ги обгърна.

Яздиха цяла нощ и най-сетне стигнаха до Копаро, малък град близо до Ферара. Слънцето вече се издигаше над ниските хълмове, осветявайки младите зелени стръкове на ечемика. До центъра на града водеше прашен път. След като направиха завой, попаднаха на църква. Пред нея се беше струпала тълпа, която завика одобрително, когато лумна кладата. Само след няколко секунди пламъците започнаха да облизват подгъва на расото, с което беше облечен вързаният за грубия кол свещеник. Одеждата беше сива, ръцете му бяха стегнати с въже, а очите изхвръкнали и черни от ужас.

Палачът нарочно беше използвал влажни дърва, за да му трябва на огъня дълго време да се разгори. Козимо и Николо Николи се извърнаха, когато свещеникът започна да вие. По-късно научиха, че осъденият бил признат за виновен, че три млади жени в малкото градче са забременели от него.

Групата остана само толкова, колкото беше нужно да поспят през деня в една гостилница в края на града. Въздухът беше натежал от миризмата на изгоряла плът. Един час след залез излязоха отново на пътя, нетърпеливи да се махнат от това място. Костите на свещеника бяха вече изпепелени и миряните бяха разхвърляли прахта му на една от пшеничните ниви.

Козимо и малката му група придружители не бяха чужди на смъртта, но тази близост не им помогна да потиснат нарастващия ужас, който всеки от тях изпитваше тази сутрин. Небето беше оловно, земята сива. Епидемиите шестваха по земята, но и хората с лекота причиняваха смърт. Едва когато влязоха във Венето, духът им се повдигна. След малко повече от двайсет и четири часа, малко преди залез-слънце, стигнаха до Местре.

Изпратиха един от слугите напред, за да предупреди дожа за предстоящото им влизане в града. Час по-късно, когато наближиха кея, малка групичка мъже се приближи към тях в галера. Един от групата слезе на сушата. Козимо скочи от коня и хукна напред, за да го прегърне.

— Амброджио, радвам се да те видя.

Амброджио Томазини леко се отдръпна от приятеля си и настойчиво заоглежда лицето на Козимо с дълбоките си кафяви очи.

— Трябва да сте имали трудно пътуване. — Той самият изглеждаше уморен и по-възрастен от трийсетте си години, но притежаваше заразителна енергия, която всички усетиха веднага. — Кози, радвам се да те видя — продължи той, — но наистина пристигаш в най-неподходящия момент.

В този момент към тях се приближи Николо Николи, прегърна Томазини и го целуна по двете бузи. Амброджио беше един от най-уважаваните членове на тяхната група. Той беше особено близък с Козимо, но и останалите членове на Лигата на хуманистите го обичаха и му се доверяваха. Макар да беше във Венеция малко повече от седмица, той играеше важна роля в двора като съветник на дожа, застарелия Микеле Стено. Прочут като преписвач и реставратор на документи, Томазини беше работил за Курията в Рим. Само преди пет години се беше прочул и в научните среди на Европа, защото откри една кратка пиеса от Омир, която дотогава се смяташе от повечето учени изгубена завинаги за историята. Услугите му бяха скъпи и много търсени, затова можеше да избира между нуждаещите се от службата му клиенти.

— Амброджио, имаш много сериозен вид — отбеляза Николи.

— Точно се готвех да обясня на Кози. Чума. Пламна два дни, след като пристигнах тук, и положението е много по-лошо, отколкото може да си представите. Вече хиляда души умряха, стотици издъхват всеки ден. Никой не може да влиза в града. Корабите се държат в карантина при Сан Лоренцо Нуово. Вашият вестител беше спрян, преди да успее да влезе в града, и новината за вашето пристигане бе предадена на дожа. Вестоносецът е на моя кораб.

— Но?

Томазини вдигна ръка.

— Не се тревожете. Уредих специално разрешение лично от дожа, за да може вие, двамата, да минете през карантината. Обаче слугите ви ще трябва да се върнат във Флоренция.

— Това наистина е лоша новина.

— Дожът ви покани да отседнете в двореца. Аз също имам малка стаичка там. Това е най-безопасното място. Каза още, че ако решите да обърнете и да поемете за вкъщи, той ще ви разбере. Всъщност, баща ти оказва натиск на Микеле Стено да ви откаже подслон.

Козимо поклати глава.

— Кози, сигурен съм, че той мисли само за…

— Амброджио, и аз съм сигурен — прекъсна го рязко Козимо и се загледа към зеленикавата лагуна. След това се обърна към Николи: — Аз трябва да вървя, защото нямам избор, но не очаквам да ме последваш.

— Козимо, не се дръж налудничаво — гневно отговори той и започна да сваля чантите от коня си.

След още два-три километра очертанията на града започнаха да се издигат от водата. Венеция обаче изглеждаше като обхваната от пожар, защото светлината на завладяващото слънце се отразяваше от старите камъни и проблясваше по десетките шпилове и кръстове. Козимо беше застанал на носа, потънал в мисли. Колко ужасно би било, ако се окаже, че е пропилял времето си и се е отчуждил от баща си заради споразумението със стария пътешественик. От онова, което научи, единствената им връзка, странният Луиджи, когото Франческо Валиани спомена, можеше вече да е мъртъв, отнесен от чумата. Ако това се бе случило, как щяха да намерят липсващата част от картата, за да стигнат до манастира в Голем кораб?

Слязоха на сушата близо до площад "Сан Марко" на един спокоен участък от канала, който минаваше зад двореца на дожите. Багажът им беше понесен от слугите и тогава един мъж в дълго, украсено с кожа палто се приближи към кея. Придружаваха го четирима пазачи с лъскави метални шлемове на главите и пики в ръцете. Мъжът се представи като Серво Замболиди, личен помощник на дожа. Замболиди ги поведе по тесен каменен тротоар, който вървеше успоредно на канала и водеше в двора.

Дворецът излъчваше монотонна тъга. Щом влязоха през една врата, Замболиди кимна на пазачите и те застанаха мирно. Козимо и другарите му последваха личния помощник на дожа по извито мраморно стълбище и след това по широка галерия. Стените бяха покрити с изящни гоблени, а подът — инкрустиран с красиви плочки със сложни орнаменти. По протежение на стените бяха наредени прекрасни мраморни статуи и скулптури на митични чудовища. Това беше първото идване на Козимо във Венеция и макар че бе чувал за великолепието на града, сега направо се смая от разкоша в двореца.

Дожът Микеле Стено беше висок мускулест мъж, който бе подкарал осмото си десетилетие. Лицето му беше тясно и покрито с дълбоки бръчки, дългата му бяла коса се спускаше до раменете изпод синьото кадифено кепе. Носеше дълго, златисто-черно палто със златни копчета, закопчано догоре. Стено беше известен и многократно награждаван воин, превърнал се във влиятелен политик, който господстваше в управлението на Венеция повече от десетилетие. Седнал на каменен трон под червен балдахин с венецианския лъв, той наблюдаваше приближаването на посетителите и се изправи, за да ги поздрави в подножието на подиума на трона. Но не им подаде ръка, нито ги прегърна.

— Козимо де Медичи — заговори той, вторачвайки стоманеносивите си очи в младия мъж, — имаш осанката и достойнството на твоя прочут баща. Това е чудесно.

Козимо се усмихна и се поклони, преди да представи своите приятели. Дожът се беше срещал вече няколко пъти с Николо Николи.

— Разбира се, аз знаех, че идвате — рече дожът.

— Вече научих — отговори Козимо и погледна към Амброджио.

— Очевидно нямаш намерение да изпълниш желанието на баща си. Пътуването ти трябва да е много важно.

— Така е — отвърна кратко Козимо. — И сме много благодарни за гостоприемството.

— Не се ласкай, млади човече — тихо отсече дожът.

— Може да искаме да ви предложим най-хубавото, но пристигнахте в много неподходящо време. — Лицето му беше мрачно. — Чумата е все толкова яростна, както я помня от младините си преди половин век. Тази вечер научих, че са загинали повече от хиляда души. Ние опитахме всичко възможно: ароматични масла, едновременния звън на камбаните в републиката и стрелба с всички оръдия на разположение в арсенала. Но съвсем напразно.

— Съжалявам да чуя това, господарю. Нашият престой тук ще бъде колкото може по-кратък. Искаме да заминем за Рагуза при първа възможност.

— Рагуза? — Дожът задържа погледа на Козимо почти цяла минута и едва след това отмести очи. — Ти и твоите другари сте добре дошли. В двореца са ви приготвени стаи. Ще ви помогна с всичко, от което имате нужда, за да бъде престоят ви тук колкото може по-удобен и ще накарам хората си да ви осигурят кораб. Но пак повтарям, че ни намирате в лош момент. Мисля, че не трябва да ви напомням да действате с крайна предпазливост. Моля да не напускате района на двореца без някой от личните ми помощници като водач. Желая ви приятна вечер.

Малкият частен "Гълфстрийм" Г-500 проби дебелия слой облаци и се извиси в откритото синьо небе. Гледката беше като в преспапие със зимна сцена точно преди да го разклатиш. Люк Фурние остави чашата с охладено шампанско "Кристал" върху подлакътника на голямото кожено кресло и започна мрачно да размишлява върху скорошния си провал. Нещо, което рядко му се случваше. Преди два дни беше на прага да осигури голяма пратка части за ядрения реактор на неговите ирански приятели, когато МИ 5 провали операцията и залови партидата в международни води. Товарът съдържаше специално оборудване на стойност повече от десет милиона лири, които той беше платил в брой. Естествено, нищо не сочеше към него или организацията му, но подобни провали криеха в себе си опасността доброто му име да пострада, а то беше неговата най-голяма ценност.

Мобилният телефон на Фурние изписука. Това беше знак, че на частния му номер, известен само на малцина, е пристигнало съобщение. Той включи телефона и прочете съобщението: "Трябва да гледаш новините по телевизия Скай". Той взе дистанционното и големият плазмен телевизор заработи. Фурние увеличи звука.

"Първите съобщения подсказват, че тази група е част от по-голяма операция. Офицери от отдела за борба с тероризма смятат, че цялото количество на заловения смъртоносен биохимически агент е повече от два килограма. Засега остава неясно какво е било предназначението му. Има много теории, но вероятно ще мине известно време, преди да може със сигурност да се каже как са възнамерявали да използват това оръжие и кои са вероятните цели. Обаче едно е сигурно, залавянето на групата става само два дни, след като МИ 5 пипна друга група, търгуваща с части за ядрени реактори. Това е втора важна победа в разузнавателната война срещу тероризма. Аз съм Виктория Мейнли от Лондон."

Фурние заби пръст в дистанционното с трудно потискана ярост и след това го запрати към стената. После се загледа как отскочи от нея и падна на покрития с мокет под.

Еди и Джеф оставиха Дино край проснатия на земята убиец и хукнаха обратно към канала. Катерът беше там и новият шофьор тъкмо измъкваше тялото на Роберто от водата в лодката.

— Жив ли е? — кресна Еди.

Шофьорът не отговори. Роберто лежеше по гръб. Ризата му беше оцветена в червено и Еди можа да види дълбоката рана на лявата му ръка. От нея капеше кръв. Лицето му беше посиняло, а устните побелели. Не даваше признаци на живот.

Еди започна да натиска рязко гръдния му кош и вдиша въздух през устата му. Нищо не се промени. Тя отново започна да помпа гръдния кош и вдъхна въздух за втори път. Тогава главата на Роберто трепна и от устата му рукна вода, която заля роклята на Еди. Очите му се отвориха.

— Бързо… в болницата — извика Еди.

Джеф скочи обратно на кея. Шофьорът се затича към руля, даде газ и завъртя катера.

За миг Джеф се загледа след отдалечаващата се лодка, но след това хукна към алеята. Той полетя по паважа и намери Дино, свлечен до стената.

— Дино… ти си ранен!

Приятелят му притискаше корема си, а дрехите му бяха напоени с кръв.

— Джеф… — гласът му едва се долавяше.

Джеф трескаво затърси мобилния си телефон и набра номера на "Бърза помощ".

— Ти спаси живота ни, приятелю — промълви той. Очите на Дино се отвориха, а на устата му се появи лека усмивка. — Дръж се, скоро ще дойде "Бърза помощ"…

Дино започна да трепери. Джеф свали сакото си и го сложи върху му.

— Дръж се. Моля те, дръж се…

Той се наведе към него, когато видя, че Дино дърпа сребърната верижка около врата си.

— Джеф, трябва да вземеш това. Ти си единственият ми приятел. — Верижката се скъса и Дино пъхна нея и медальона в дланта на Джеф. Медальонът се отвори и отвътре изпаднаха две малки снимки. На едната се виждаше жена с черна коса, а на другата малко момиче с кафяви очи. Беше на шест или седем години, а на лицето му грееше щастлива усмивка.

— Джеф, приятелю, аз вече нямам нужда от това. Скоро ще видя моите момичета. Много скоро…

Джеф изгуби представа колко време е седял до тялото на Дино. Внезапно силни ръце го вдигнаха и някой закрещя в ухото му. Двама полицаи извиха ръцете му зад гърба и щракнаха белезниците. Джеф започна да протестира, но те не му обърнаха внимание. Поведоха го към канала, където се полюшваха два полицейски катера и една водна линейка. Докато го водеха към първата моторна лодка, той зърна как бутаха носилка на колелца към линейката.

Въпросите се сипеха в продължение на два часа. Какво е правил край мъртвеца? Откъде го познава? Къде е пистолетът? Сам ли е действал? Какъв е мотивът му? След това, точно когато се готвеха да изпратят Джеф в килия за временно задържани, го освободиха. Беше се намерил свидетел, живеещ в апартамент на малката уличка. Човекът видял всичко от мига, когато Джеф и Еди бяха притиснати в задънената улица до пристигането на полицията. Тайнственият убиец беше прострелял Дино почти от упор и побягнал точно когато Джеф се връщаше към алеята.

През цялото време, докато го разпитваха, Джеф се бе тревожил за Роуз. Полицията не му предложи защита. Полицаите, които го бяха разпитвали, продължаваха да изглеждат убедени, че по някакъв начин е набъркан в случилото се, но нямаше за какво да се хванат, за да го оставят в участъка. Разрешиха му да проведе един телефонен разговор и той звънна у Роберто, но никой не вдигна. След това го накараха да изключи мобилния си телефон. Когато излезе от участъка, той го включи и опита отново. Този път Винсънт вдигна почти веднага и го увери, че Роуз е дълбоко заспала. Второто му обаждане беше за водно такси и десет минути по-късно вече се носеше по Канале Гранде близо до Феровиа.

"Оспедале Чивиле", главната болница, която обслужваше островите около "Риалто", приличаше на останалите красиви и добре запазени сгради, наблъскани толкова елегантно в сърцето на Венеция. Осем века по-рано, по времето на дожа Рение Зено, сградата е издигната, за да подслони едно от шестте важни братства в града и става известна като Скуола Гранде ди Сан Марко. Под централната арка на триптих, ограден от реалистично изрисувани пана, изобразяващи сцени от живота на свети Марко, старейшините на района сновели напред-назад в изпълнение на гражданските си задължения. Близо хиляда години по-късно водни линейки спираха до сградата. Сега под същата арка санитари бутаха носилки на колела към отделението за спешна помощ и травматологията. Отвътре "Оспедале Чивиле" приличаше на всяка друга западна болница в един сутринта по време на карнавал. Когато Джеф пристигна там, останал без дъх и със свит стомах, мястото му се стори страшно потискащо.

Откри Еди седнала в най-отдалечения ъгъл на чакалнята, в близост до машината за безалкохолни напитки. Модерен прозорец с метална дограма и алуминиеви щори я отделяха от древния площад отвън. Те се прегърнаха и той видя, че е плакала.

— Все още е в операционната — осведоми го тя, когато Джеф рухна на стола до нея.

— Какво казаха лекарите?

— Нищо.

— Дино е мъртъв.

— Дино?

— Мъжът, който ни спаси живота. Той беше бездомник и просяк. Познавам го от години.

— Съжалявам — тихо промълви Еди и сграбчи Джеф за ръката.

През летящата врата влетя носилка, а двамата фелдшери в зелени престилки се опитваха да успокоят мъж, който се мяташе и се опитваше да изтръгне тръбите от ръката си и да свали кислородната маска от лицето.

Джеф си пое дълбоко дъх, прекара пръсти през косата и се вторачи в пода; чувстваше се напълно съкрушен.

В този миг се чу дискретно покашляне и той вдигна очи.

— Господин Мартин, госпожице Грейнджър — Алдо Кандоти ги гледаше изпитателно, със скръстени зад гърба ръце, — трябва да говоря с вас.

Той ги поведе по коридора към една гола стая с маса, няколко неудобни стола, безлични бели стени, луминесцентна лампа на тавана и бетонен под. Кандоти с жест ги покани да седнат.

— Предполагам, разбирате, че трябва да си върша работата и се нуждая от отговори на няколко много объркващи въпроса. Господин Мартин, госпожице Грейнджър, последния път, когато се срещнахме в стаята на бедния Марио Спорани, казах, че се тревожа за вас, защото щом се появите някъде, започват да загиват хора. А сега имаме още един труп.

Еди въздъхна.

— Господин заместник-префект, да не би да мислите, че не искаме да ви помогнем? Бяхме на празненство в "Грити Бадоер". Пийнахме няколко чашки и около единайсет си тръгнахме заедно. Както си вървяхме, ни подгони човек в карнавален костюм с пистолет. Роберто беше прострелян.

— Да, да. Говорих с полицаите, които арестуваха господин Мартин. Някакъв смахнат ви е гонил из половин Венеция. Накрая ви спасява смел просяк, който съвсем случайно се оказва ваш приятел?

— Дадох подробни показания — отговори Джеф.

— И нямате представа кой е този стрелец?

Джеф издържа втренчения поглед на Кандоти.

— Не, нямам никаква представа.

Кандоти изпръхтя презрително.

— Заместник-префекте — обади се Еди, — трябва да ми вярвате, когато ви казвам, че през последните няколко дни бях въвлечена в истински кошмар. До миналата седмица водех тих живот във Флоренция, където си вършех работата. Единственият проблем, пред който бях изправена, бе да гледам инфрачервеният ми спектрометър да продължи да работи и изчисленията ми на концентрацията на течности да е вярна. Оттогава убиха чичо ми и повече от веднъж животът ми беше застрашен.

Кандоти се обърна към Джеф.

— А вие, господин Мартин? И вашият ли начин на живот беше спокоен?

Той вдигна рамене.

— Не са стреляли по мен, ако това искате да знаете.

Изведнъж Кандоти скочи на крака с разкривено от гняв и разочарование лице.

— Боже мили! — възкликна той. — Защо не взема да ви затворя в някоя килия, докато измислите нещо по-интересно да ми разкажете.

— Съжалявам — намеси се Джеф, — иска ми се да можехме да помогнем.

Кандоти си пое дълбоко дъх и после се изправи на крака.

— Така да бъде. Не мога насила да изтръгвам информация от вас, макар че има моменти, в които ми се иска да можех. Но мисля, че трябва да припомня и на двама ви, че сте само гости в тази страна. Вашето положение е как да кажа… деликатно? Вие криете информация, свързана с това разследване, а аз имам нужда от нея. Може тази вечер да не съм ви предложил морков, но повярвайте ми, следващия път, когато се видим, ще нося една много голяма тояга.

Той се носеше нанякъде. Всичко беше наред. Не изпитваше болка. Страхът вече го нямаше и най-важното — изпитваше страшно голямо облекчение. Натискът беше изчезнал и заедно с него всички очаквания, които му се възлагаха. В този рай никой не можеше да го докосне. Никой не можеше да го накара да продължи да се бори. Сега вече нямаше за какво да го прави, защото вече всичко беше без значение. Можеше да живее така до безкрай, като просто се рее. Сякаш се беше родил отново.

И тогава се появи едно лице. Това неговата майка ли беше? Тя стоеше изправена над него. Викаше го по име. Почувства нежната й ръка върху бузата си, как милва лицето му и отмята косата от очите.

— Козимо — чу я той да казва. Но гласът отслабна и той отново се зарея в топлия океан на щастието!

Томазини и Николи седяха в малка лодка на мястото на срещата, Сан Силвестро на Канале Гранде, в края на района Сан Поло. Нощта беше спокойна и тиха. В далечината виждаха светлините на големите къщи по края на канала.

Николо Николи първи забеляза жената. Увита в голям сив шал, който покриваше и главата, тя носеше малък фенер, хвърлящ съвсем малко светлина.

— Ти си Николо Николи — произнесе тя като заключение, а не като въпрос.

Той кимна.

— Нося спешно съобщение.

— От кого?

— Това не мога да разкрия. Съобщението гласи: "Вашият приятел Козимо намери онова, което търсите, но е ранен. Намира се в добри ръце. Корабът ви чака" — тя стрелна поглед към другия мъж в лодката.

— Козимо е ранен? — попита Николи.

— Не е сериозно.

Николо си отдъхна.

— Коя си ти?

— Казвам се Катерина Галбаси. Трябва да ви заведа при онзи, който ме изпрати. Няма време за губене.

Амброджио се присъедини към тях на кея.

— Николо, това може да е капан — подхвърли той, без да изпуска жената от очи.

— Не е капан — отговори тя спокойно. — Тази нощ беше пролята кръв. На разсъмване вашият приятел Козимо ще бъде издирван заради убийство. Вие ще бъдете арестувани и съдени като съучастници. Дожът е притиснат, но е много ловък. Няма надежда, че ще оцелеете и всичко, което учителят Валиани направи за вас, ще се окаже безполезно.

— Валиани?

— Учителят е мой чичо.

С рязко движение Николи извади меча си и го опря в гърлото на жената.

— Докажи го — изсъска той.

Жената си пое дълбоко дъх и извади ръката си изпод шала. На китката носеше сребърна верижка с голям четириъгълен гранат.

Николи прибра оръжието в ножницата и се поклони дълбоко.

— Моля, госпожо, приеми моите дълбоки извинения.

Офисът на Джовани Тафани се намираше на Виа XXII Марцо и беше само на хвърлей място от апартамента на Джеф. Зад скучната бетонна фасада Джеф и Еди изведнъж се оказаха пренесени три века назад и попаднаха сред барокова елегантност и класическо венецианско великолепие.

Джеф много неохотно беше оставил Роуз без надзор, но тя решително се възпротиви да дойде с тях и да слуша дрънканиците им с някакъв досаден старец, както тя се изрази, за отдавна умрял композитор. Оказа се, че предпочита да иде с Мария, която предложи да вземе Роуз и заедно да посетят семейството й в Местре, където нейният по-малък брат имаше малко стопанство.

Тафани посрещна Джеф и Еди на рецепцията и ги поведе към огромния си офис на първия етаж. Очите му, които предишната вечер бяха скрити под нежна златна маска, сега бяха уморени.

— Страхувам се, че тазсутрешното ви обаждане ме изненада — рече той и им посочи две кожени кресла, разположени пред впечатляващото дъбово писалище. — Трябва да ме приемете такъв, какъвто съм в момента, малко поочукан от приема. С какво мога да ви помогна?

— Бихме искали да се възползваме от вашите познания — небрежно заяви Еди. — Роберто ни каза, че сте най-големият познавач на Вивалди.

— Така ли? Е, това е наистина чудесен комплимент. Как е маестрото?

— И той е малко поочукан — Джеф хвърли бърз поглед на Еди. — Чудим се дали Вивалди е проявявал интерес към езотериката? Бил ли е свързан по някакъв начин с окултното? Можете ли да ни кажете нещо по този въпрос?

— Той наистина е бил с малко странен характер — бързо отговори Тафани. — Бил е известен като Ил Прете Росо, Рижия поп, заради огненочервената си коса и непостоянните си отношения с ръководството на Пио Оспедале дела Пиета, където е бил учител по цигулка.

— Пио Оспедале дела Пиета? Какво е това? — попита Еди.

— Благочестивият благотворителен дом на милостта. В края на седемнайсети век във Венеция е имало четири. Тяхното предназначение било да дават убежище на изоставени или осиротели деца. Доста напредничаво за онова време. Вивалди отговарял за преподаването на музика и бил нает да пише концерти за сираците, които те да изпълняват пред публика.

— Разкажете ни повече за нееднозначните му отношения с властите.

— Бил е практикуващ свещеник само в продължение на няколко месеца. Носели се грозни слухове, че прелъстявал непълнолетни момичета в сиропиталището, че бил затънал до уши в отвратителни сексуални и окултни практики, но за това няма никакви доказателства. Да ви кажа откровено, писнало ми е от така наречената ревизионистка историография. Изглежда, нито един от нашите герои не е застрахован, защото модерното общество иска да принизи нашите национални икони, за да ни накара да се почувстваме по-добре, въпреки недостига ни на морал. Мисля, че това говори повече за нашия век, отколкото за великите мъже и жени, създатели на културното ни наследство.

— Съгласна съм с вас — Еди се усмихна успокоително на Тафани.

— Вивалди до края на живота си ли остава във Венеция? — поинтересува се Джеф.

— Не, осъществява и няколко пътувания. Фактически на младини управата на сиропиталището го уволнява, но след година го приемат обратно.

— Какво е правил през тази година?

— Учил децата на благородническо семейство в Падуа. Смятам, че става дума за семейство Николи.

— Семейство Николи от Флоренция?

— Да. Мисля, че произхождат оттам. Но по времето на Вивалди са живели вече най-малко два века в града. Защо?

— Имате ли някаква информация за годината, която Вивалди прекарва там? — попита тя.

— Май извадихте късмет. — Тафани започна да се заразява от растящото вълнение на Еди. — Вивалди е оставил едно много подробно завещание. Той умира далече от дома, във Виена. Кандидатствал за работа в императорския двор, но император Карл V умира скоро след пристигането му и композиторът остава на сухо без пари и покровител. Няколко седмици по-късно е мъртъв. Част от документацията му остава във Виена. Друга попада у роднини в различни краища на Италия, известен брой документи стигат до най-близките му приятели тук, във Венеция. Има един много известен документ, така наречената "Изповед", който дава на своя най-добър приятел, художника Габриел Фабачи.

— Какво представлява "Изповед"-та?

— Елате, ще ви покажа. — Тафани се изправи.

— Тук ли го държите? — попита невярващо Еди.

Тафани се усмихна.

— Не съвсем, но имаме електронен архив с почти всичко, свързано с Вивалди.

Той ги изведе от кабинета си и тръгнаха по един пасаж с колони. Малко по-късно се озоваха в библиотека с две редици компютри в средата на помещението.

Издърпаха столове, за да седнат, а Тафани защрака с мишката, докато говореше.

— Онова, което ще ви покажа, е един особено впечатляващ документ. Във Виена Вивалди се заразява със скарлатина и в продължение на няколко дни преди да почине, е в състояние на делириум. Повечето учени смятат, че е написал този документ на смъртния си одър, че в по-голямата си част представлява измислици и самозаблуди на един наистина богобоязлив човек, който се е страхувал за нетленната си душа. — На екрана се появиха думите "Ла Конфесионе". — Доста е дълга, но за щастие я имаме на няколко езика. Много учени идват във Венеция само за да получат достъп до нашата база данни.

Тафани потърси английския превод и отвори файла. След това стана.

— Ще ви оставя да прегледате текста. Отбийте се при мен, преди да си тръгнете.

Пред тях на екрана имаше документ, озаглавен "Взимането и връщането". Те започнаха да четат.

Аз умирам. Онова, което ще кажа сега, е абсолютната истина, такава, каквато я виждам. Истина, която искам да предам, преди да се срещна с моя Господ Бог, Всемогъщия Спасител на всички хора.

Моята изповед започва с баща ми Джовани Батиста. Когато бях малко момче, той работил за един архитект, нает да престрои някаква стара къща на Кале дела Морте. Особеност на старата къща била метална колона, която се издигала по цялата височина на сградата, от основите до покрива. До този ден никой не е знаел защо е сложена там. Моят баща беше работник, който се трудил в мазето на къщата. Един ден попаднал на здрава метална кутия, лежаща под едно пространство с формата на полушарие в основата на металната колона. Той прибрал тайно кутията и по-късно, когато бил сам, успял да насили ключалката.

Мисля си, че е бил малко разочарован, защото в кутията не е имало злато или бижута. Вместо това открил парче от писмо. Било написано на латински — език, който му бил напълно непознат, на толкова стар пергамент, че вече се трошал.

Баща ми почина няколко години по-късно и аз наследих както кутията, така и писмото. Но едва през 1709, когато станах на трийсет и шест, обърнах внимание на наследството си. Беше си лежало забравено в продължение на много години. Един ден изпразвах един шкаф, за да освободя място за нови ръкописи и партитури, когато го намерих.

Това беше част от писмо, написано от прочутата Контесина де Медичи, съпругата на Козимо Старши. Беше адресирано до човек на име Николо Николи. За съжаление по-голямата част от оригинала е изгубена, но останалото може да прочетете по-долу:

Люк Фурние слизаше по стълбичката на гълфстрийма, когато телефонът му звънна.

— Това е втори пореден провал. — Гласът със силен акцент не можеше да бъде сбъркан. — Трябва да разбереш, че моите хора са разтревожени.

Фурние не отговори.

— Разполагаш с двайсет и четири часа. Ако не изпълниш своите ангажименти, нашите отношения ще бъдат прекратени. Ясно ли е?

— Напълно — отговори хладно Фурние, — но те моля, никога повече да не ме заплашваш. В продължение на четирийсет и пет години винаги съм изпълнявал задълженията си. Няма да се проваля и сега, освен… ако не избера да го направя.

Чернокосият мъж ги наблюдаваше как влизат в имението с наетата кола и продължи нататък, за да паркира на няколкостотин метра по-надолу. Главата му още туптеше от удара, който отнесе предната вечер, а дълбоко у него кипеше отмъстителен гняв.

Когато успя да стигне до малка горичка срещу входа, тримата бяха изчезнали в къщата. Той я заобиколи и видя как двама юноши влязоха вътре през една от задните врати. Няколко минути по-късно момчетата излязоха отново, но вече в компанията на момиче.

Туптенето в главата замъгляваше преценките му. Мъжът затвори очи и изпълни няколко от психическите упражнения, на които го бяха научили в специалните части. Докато прочистваше съзнанието си, той си поемаше дълбоко дъх. Когато отново погледна, всичко изглеждаше много по-ясно.

Придвижи се тихо между дърветата и си намери нов наблюдателен пункт малко встрани от къщата. Районът беше обрасъл с избуяла трева и храсталаци. Тримата младежи разговарях оживено, застанали до два кросови мотоциклета.

Двете момчета си сложиха каските и се заловиха да показват на момичето как да мине по трасето. Потеглиха по затворен маршрут, който минаваше по малки могили и се извиваше в остри завои. Част от него вървеше по кална пътека, само на няколко метра от мястото, където стоеше, но той знаеше, че младежите няма да го забележат.

Мъжът нямаше абсолютно никакви скрупули. Прехранваше се с убиване. Нямаше нужда да мрази мишените си. Всъщност, не изпитваше нищо към която и да било от тях. Нареждането беше да се сдобие с всяко възможно късче информация. На всяка цена. Неговият работодател плащаше щедро. Затова той планираше да премахне момчетата и да размени момичето, живо или мъртво, за тази най-ценна стока — информацията.

Единият от братята влезе в най-близкия завой, разплисквайки калта. Той даде газ и с рев се устреми нагоре по хълмчето, прелетя няколко метра във въздуха и се приземи много умело. Убиецът вдигна пистолета си и подпря ръката си с другата за по-голяма устойчивост. Момчето се стрелна към него, машината поднесе и плисна калта високо във въздуха. Моторът се завъртя и водачът изгуби контрол, но успя някак си да го овладее и подкара обратно към другите. Моментът отмина.

Вторият близнак потегли с впечатляващо свистене на гумите, преди да се втурне с рев напред. Точно когато стигна до подножието на първото хълмче, задното колело изгуби сцепление. Мотокросистът полетя през кормилото и се стовари тежко на гръб.

Застанал прав, с леко разкрачени и присвити в коленете крака, убиецът описа полукръг с пистолета и се прицели в главата на момчето, което се качваше отново на мотора. Започна бавно да обира свободния ход на спусъка.

— Момчета?

Той бързо свали оръжието и направи крачка назад сред дърветата в момента, когато една ниска, тромава жена с розова щръкнала коса се приближи към групичката.

Филипо се изправи на седалката, загаси двигателя и слезе, оставяйки мотора да падне на мократа земя.

— Съжалявам, че ви прекъсвам забавлението — чу я мъжът да казва, — но готвачът е приготвил чай и сладкиши.

Франческо направи физиономия.

— И какво? Та ние току-що започнахме.

— Е, момчета, ако искате. Обаче трябва да знаете, че шоколадовият сладкиш е страхотен.

— Това е Матилда, нашата учителка — обясни Франческо на Роуз. — Матилда е от Америка и тя приема храната много сериозно.

— Както добре се вижда — добави Филипо в ухото на Роуз и тримата се засмяха.

Стрелецът гледаше от сенките на дърветата как четиримата се обърнаха и закрачиха към къщата.

Вече беше тъмно, когато стигнаха до Пиацале Рома и върнаха наетата кола. Кафенетата и баровете покрай канала бяха започнали да се събуждат за живот, а водните таксита се носеха по водите на Канале Гранде. Трябваха им повече от десет минути, за да стигнат до "Оспедале Чивиле".

Стаята на Роберто беше тиха, а светлината приглушена. В единия ъгъл стоеше телевизор, който работеше с изключен звук. Роберто беше буден и седеше в леглото. Лицето му изглеждаше възпалено, а синините от натъртванията сякаш бяха по-зловещи от вчера.

— А, моите неустрашими изследователи — поздрави ги той. — И красивата Роуз. За мен е чест.

Роуз не можа да прикрие шока си, но пристъпи и го целуна нежно по бузата.

— Как се чувстваш?

— О, скъпа госпожице, доста добре. А ти?

— Прекарах страхотно.

Роберто погледна въпросително към Еди и Джеф.

— Барон Николи има двама синове. Франческо и Филипо. Еднояйчни близнаци. И наистина си приличат като две капки вода — въодушевено обясни Роуз.

— Аха — Роберто очевидно изпитваше болки, когато се усмихваше.

— А ти как се справяш? — попита Еди и го хвана за ръката.

— Не мога да се оплача. Хубави сестри, добра храна и много време за почивка.

Еди се смръщи.

— А, и освен това много забавни раздумки с Кандоти. Вчера го пратих да си върви. Казах му, че не ми се говори. Тази сутрин се върна доста разкаян.

— Това не е присъщо за онзи Кандоти, когото познаваме и обичаме.

— Застраховах се, като си поприказвах с шефа на полицията, префекта Винченцо Пиати. Казах му, че ви тормози.

— Има ли някого, когото не познаваш?

— Всъщност, аз не го познавам, но, изглежда, той ме знае.

— Това няма ли още повече да настърви Кандоти?

— Може би, но откровено казано, не ми пука. Смятам, че никой от нас не бива да доверява на когото и да било онова, което знаем. Кандоти просто си върши работата, но точно сега полицията не може да ни защитава и си мисля, че най-добрият начин да скрием информацията от хора като него, е просто да ги избягваме. Както и да е, стига за това. Какво открихте?

Еди му разказа за случилото се в библиотеката на барон Николи и съдбата на дневниците.

— Четивото беше много интересно — заключи тя, — но за съжаление не успяхме да направим и крачка напред.

Роберто помълча известно време, потънал в мисли.

— А ти?

— За щастие, аз постигнах известен напредък. Следата от "Грити Бадоер". Нямаше за какво друго да мисля.

— Ами сестрите? — попита Еди, усмихвайки се сладко-сладко.

Роберто повдигна едната си вежда, но после продължи:

— Този музикален пасаж е обаятелен. На пръв поглед всичко изглежда очевидно. Всяка нота трябва да отговаря на някаква буква и аз смятах, че в резултат ще се образува изречение.

— Не стана ли?

— Не. От буквите се получи някаква безсмислица. След това започнах да си мисля за римските цифри IV и V. Тогава ми хрумна, че може би трябва да обърна нотите в някакъв друг ключ и че тези цифри ми сочат пътя.

— Какво искаш да кажеш?

— Можеш да изсвириш всеки музикален откъс, в който си искаш ключ. Интервалите между нотите създават мелодията. Върху полукълбото имаше гравирано петолиние с ноти в някаква последователност. Групите ноти могат да бъдат перифразирани. Всички могат да бъдат преместени нагоре или надолу, за да се смени ключът. Римските цифри подсказваха нещо. В следата имаше два музикални такта. Под първия стоеше цифрата IV, а под втория — V. Стана ми ясно, че трябва да преместя нотите от първия такт към минорния четвърти, а нотите от втория такт към мажорния пети.

— И така стигна до поредица ноти, които образуваха разбираемо изречение?

— Ъъъ… не.

— Не? — Джеф почувства раздразнение, но осъзна, че трябва да види смешната страна в това, че приятелят им очевидно се наслаждаваше да ги дразни и да ги кара да изтръгват информацията парче по парче.

— Аз също се изненадах. Смятах, че съм решил загадката, но тогава ми светна. В това копие на гравюрата, в петолинието нямаше ключ.

— А ключът е?

Роуз се изкиска.

— О, тате!

— Съжалявам.

Роберто подкани с жест Роуз да обясни.

— Ключът е символ на началото на музикалното петолиние. Обикновено се използва ключът сол.

— Благодаря ти, Роуз. Обясни го като по учебник. Предположих, че фразата е написана с използването на ключа сол. След това започнах да се чудя. Следващият най-популярен ключ е така нареченият басов ключ, или ключът фа. И когато го използвах, се получи. — Той направи кратка пауза. — Може ли да ми дадете малко вода?

Еди му подаде чашата. Той отпи глътка и след това отпусна глава на възглавницата.

— Докъде бях стигнал? А, да, до ключа фа. Първият такт даде буквите Г, А и Б. След това имаше две паузи, а после Е, отново пауза и Ф.

— Г А Б — — Е — Ф?

— Точно така. От втория такт се получиха: А, пауза, второ А, още две паузи, едно Е, пауза и друго А. С други думи: — А — — Е — А.

— Малко като в бесенката — подсказа Роуз.

— Вярно — възкликна Еди. — Попълни празнините. Тафани спомена, че Вивалди е поверил фрагмента от писмото на Контесина де Медичи на един приятел, художника Габриел Фабачи. ГАБ — — Е — Ф?

Габриел Ф, Габриел Фабачи. Точно така!

— Добре де, а какво ще кажеш за: — А — — Е — А? — попита Еди.

— Това ми отне малко повече време. Но повърхностните познания по местна история не са само днешен патент. През 1741 година, когато е умрял Вивалди, Габриел Фабачи е нает да нарисува един стенопис в църква, наречена "Киеза ди Санта Мария дела Пиета". В нея Вивалди свири почти всяка неделя и е диригент на хора в продължение на повече от трийсет години. Църквата е популярна като "Ла Пиета". Включете липсващите Л, П, И и Т и ще се получи.

— Добре, дай да изясним нещата — обади се Джеф, опитвайки се да следва мисълта на своя приятел. — Следата в "Грити Бадоер" трябва да е оставена от приятеля на Вивалди Фабачи след неговата смърт и тя ни води към стенопис в "Ла Пиета"? Защо просто не е използвал информацията, която Вивалди му е дал, за да намери дневниците на Николи и да вземе така наречената тайна на Медичите за себе си?

— Можеш да попиташ същото за Вивалди — опонира му Роберто.

— В своята "Изповед" — намеси се Еди, — той казва, че онова, което е научил, толкова го уплашило, че дори не можел да си помисли да продължи по-нататък.

— И аз първоначално сметнах, че Фабачи е разсъждавал по същия начин. Може би и той е бил богобоязлив човек. Обаче за неговата мудност има по-прозаично обяснение. Скоро след като завършва стенописа и само няколко седмици, след като наследява документите на своя приятел, Фабачи е убит. Удавил се в лагуната. Единственото, което е успял да направи, е да остави следата в "Грити Бадоер". Информацията за тайната на Медичите е умряла с него.

— Защо изобщо си е направил труда да остави следа? — попита Еди.

Роберто въздъхна и поклати глава.

— Кой знае? Може би не е успял напълно да се откаже. Може да е сметнал, че в някакво по-хубаво и светло бъдеще някой ще научи за тайната и ще я използва за добро.

— И какво ще правим сега?

— Е, вече имаме всичко. Нали така? Имаме следата на Франческо, която ни препраща при стенописа в "Ла Пиета". Той дори ни казва кога неустрашимият изследовател трябва да я потърси: при залез.

Джеф кимна, но изглеждаше огорчен.

— Джеф? — попита Еди. — Какво има?

— Това е прекрасно, но не трябва ли да се запитаме кой още върви по тази следа? Дали и стрелецът не я търси, или той е просто наемен убиец? Ако е такъв, кой го е наел и защо?

В стаята настана тишина, а светлината от безмълвния телевизор играеше по стените и тавана.

— Джеф, не мисля, че някой от нас знае отговора на този въпрос. Или поне не сега. Но ако това ще те успокои, макар и малко, аз накарах някои хора да проверят кой е стрелял по мен. — Тогава за един кратък миг те успяха да зърнат в изражението на Роберто негова черта, която никой не беше виждал преди, една аристократична твърдост, която граничеше със заплаха. — Хайде да се съсредоточим върху решаването на основната загадка — добави той тихо.

Джеф точно се готвеше да отговори, когато Роуз посочи към телевизора.

— Гледайте, това не е ли параклисът на Медичите?

Всички се обърнаха и видяха Джек Картрайт да говори пред камерата, а студените камъни на криптата се извисяваха зад главата му. Еди грабна дистанционното и увеличи звука.

— Сигурен ли сте? — репортерът държеше микрофона близо до устата на Картрайт, който изглеждаше леко притеснен от прожекторите на камерите.

— Напълно. Потвърдихме нашите подозрения с помощта на ДНК анализ — обясни Картрайт. — Тялото, за което се предполагаше, че е на Козимо Старши, първия управител на Флоренция от фамилията Медичи, е самозванец.

— Тогава кой е?

— В момента нямаме никаква представа. Не знаем кога и от кого е сменено тялото, ако изобщо е имало такава смяна. Може би този непознат човек е погребан като Козимо де Медичи. Което, разбира се, повдига веднага въпроса: А къде е истинският Козимо? И защо е погребан на друго място?

— Мамка му, направо не мога да повярвам — измърмори възмутено Еди. — Това копеле. Трябва да се върна във Флоренция… Още сега.

— Говориш глупости — намеси се Джеф.

— Нима наистина смяташ, че ще седя тук, докато този долен онанист краде шоуто ми? Теорията, че тялото във Флоренция не е на Козимо, е моя. Веднага щом си обърнах гърба и Картрайт ми я отмъкна.

— Обади му се по телефона. Наругай го, но не заминавай. Не сега.

Няколко минути по-късно излязоха от асансьора на крилото за частни пациенти и тръгнаха към вратите, които извеждаха на Кампо Сан Джовани е Паоло. Еди измъкна телефона от дамската си чанта и набра номера. Роуз изглеждаше притеснена, затова Джеф сложи успокоително ръка на рамото й.

— Виж, преди да започнеш… — Джек Картрайт явно беше смутен от обаждането на Еди, — не е това, което си мислиш.

— А какво е, Джек?

— Видя ли целия репортаж?

— Ами… не.

— Още в началото съвсем ясно казах, че идеята е твоя.

— Но защо изобщо трябваше да споменаваш нещо?

— Нямах намерение — отговори Картрайт. — Нямаш представа какво е положението тук, откакто замина. Полицейските криминолози идваха два пъти. Върнаха папки, взеха други. Нямам никакво спокойствие. Дори монтираха видеокамери за наблюдение.

— Какво общо има това със станалото?

— Нищичко не съм казвал на пресата. Някакъв тъп репортер дойде да души, някой му беше разказал за резултатите от нашите изследвания. Каза, че би искал да говоря за това в ефир. Когато му обясних, че не искам, ми заяви, че така или иначе ще пуснат новината. Помислих си, че…

— Сметнал си, че можеш да излезеш в националния ефир и да обявиш една недоказана хипотеза, която дори не е твоя?

— Да.

— Добре, Джек. Станалото станало. Тук имам да свърша една работа, но ще се върна не по-късно от вдругиден. И Джек, моля те, не казвай нито дума повече по телевизията или където и да е другаде.

Игуменът поведе Козимо и останалите през трапезарията, след това по мрачен коридор и надолу по стълбище, което водеше в криптата. Крачеха мълчаливо, а свещеникът осветяваше пътя с една-едничка факла с трепкащ пламък, докато не стигнаха до кръгло помещение с нисък сводест таван. В центъра стоеше каменна колона, върху която беше разположена стъклена кутия с големината на мъжка длан. Вътре лежеше дълга няколко сантиметра, тясна цилиндрична стъкленица, запушена от двете страни с бронзови тапи. Странна, неприятно зелена течност заемаше три четвърти от съда.

Козимо направи крачка напред, но игуменът се пресегна да го спре.

— Приятелю, не пристъпвай по-близо — нареди той твърдо.

Козимо се подчини.

— Това е нашето най-свято място — заяви игуменът. — Ние съхраняваме този предмет повече от сто години. Той произхожда от село Адаполин в района на Сунун, далеч оттук. Местните села били засегнати от ужасна чума, която моряла наред, но Адаполин било пощадено. Там не заболял нито един човек.

Един човек на име Яков, най-обикновен земеделец, притежавал предмета, който виждате пред вас. Докато техните съседи измирали, Яков дал указания на старейшините на Адаполин да издигнат в средата на селото колона, а около нея заграждения. После той поставил стъкленицата върху този пиедестал и всички селяни, жени и деца, млади и стари, се струпали около ниските заграждения. Всички трябвало да коленичат и да кажат кратка молитва, а след това да се прекръстят.

През есента на същата година Адаполин се прочуло като "селото на чудото". Болните и сакатите идвали на тълпи, за да дирят лек. Мнозина се връщали вкъщи с разкази за чудотворни изцеления и способността на шишенцето на Яков да защитава. Но сам той бил много болен. Сякаш бил попил всички черни изпарения, защото си позволил да стане слуга на дявола. Кожата му се покрила с рани, очите му били почти затворени от струпеи, цялата му коса окапала.

Един ден селяните се пробудили и открили, че стъкленицата и Яков били изчезнали. Игуменът, живял пет поколения преди мен, прибрал болния странник. Яков умрял два дни след пристигането си тук и е погребан в манастирското гробище. Оттогава моите предшественици пазят стъкленицата на сигурно място.

Изведнъж над главите им се чу силен трясък и цялото помещение се разтресе. Последваха писъци и тропот на бягащи крака.

Игуменът сграбчи ръката на Козимо.

— Започна се — изхриптя той. — Нападнати сме.

Един млад монах влезе, залитайки; лицето му беше покрито с кръв.

— Отче — задъхано прошепна той. — Стасанор… — После рухна на каменния под и повече не мръдна.

— Бързо, вървете след мен. — Игуменът блъсна вратата да се затвори и я заключи, след това им махна да го последват нагоре по стълбището. Трапезарията беше пуста, но те можеха да чуят звъна на стоманата, виковете и стоновете на съсечените. Носеше се миризма на изгоряло.

— Вече не може да ни помогнете.

Козимо хвана игумена за ръце.

— Отче…

— Вървете, приятели мои. Бог ще ви поведе. А сега трябва да ви оставя.

— Козимо, нашите оръжия са по стаите — ядосано напомни Николи. — Прекалено далеч. Ще трябва да се разделим.

В края на коридора се показаха трима мъже. Двамина стискаха широки мечове, а третият — боздуган.

Николи измъкна една факла от халката на стената и тръгна срещу тях. Когато излязоха в откритото пространство на двора, заобиколен от галерия в средата на манастира, те чуха виковете и пукането на горящото дърво и сламата. Въздухът беше пропит с миризмата на изгоряла плът и пролятата кръв.

— Трябва да се пръснем — ревна Томазини, за да надвика крясъците.

— Добре. Хайде да се махаме. Насочваме се към езерото. На отсрещния бряг има малка горичка.

Козимо се обърна и почувства как Контесина го сграбчва за ръката.

— Няма да те изпусна от поглед — заяви тя.

Винсънт беше дръпнал тежките завеси и беше намалил светлината, оставяйки огънят да хвърля успокоителните си отблясъци из стаята. Еди и Джеф седяха на дивана. И двамата държаха по едно голямо бренди, а Роуз спеше неспокойно на коженото кресло под прозореца в другия край на библиотеката. Апартаментът на Джеф беше запечатан, защото екипите на "Съдебна медицина" още не бяха свършили със събирането на доказателства. Кандоти им разказа, че са били следени от полицейска част и този ход им беше спасил живота. Роберто държеше да отседнат в палацото и престана да настоява да бъде пренесен там едва когато Еди заплаши, че ще си опакова нещата и ще замине сама с нощния влак за Флоренция, ако го направи.

Въпреки че полицията беше следила всички техни стъпки, откакто бяха оставили Роберто в болницата, Джеф и Еди бяха разпитани подробно от двама старши полицейски офицери. Трябваше да разкажат няколко пъти как са посетили "Ла Пиета" просто като туристи, за да разгледат прочутите стенописи; как са си тръгнали оттам малко след пет и половина и са се върнали в апартамента. И двамата направиха подробни описания на убиеца и потвърдиха, че той е човекът, който ги е преследвал миналата вечер и беше ранил Роберто и убил Дино, а също така, че той е похитителят на катера на Роберто и убиецът на шофьора Антонио.

Психоложка разговаря насаме с Роуз и по-късно с Еди и Джеф. Но Роуз се успокои истински едва когато се озова в палацо Балиони. Тя, изглежда, се чувстваше привлечена от мястото и беше установила голяма близост с Роберто. Чувстваше се в безопасност зад древните стени на дома край канала. Преди да си легне, беше изпила една специална напитка за лека нощ, приготвена от Винсънт, който обяви, че рецептата е тайна и се предавала в неговото семейство от поколение на поколение. Роуз се унесе и заспа под мелодичните звуци на Брамсовото Интермецо в А минор. Когато Джеф я целуна за лека нощ, последното нещо, което каза, беше:

— Татко, направо не мога да повярвам. А излязох само за няколко минути от апартамента.

Джеф погледна към спящата си дъщеря.

— Младите притежават учудващи възстановителни сили — тихичко го успокои Еди.

— Предполагам, че случилото се е събудило ужасни спомени у теб.

Тя се усмихна.

— Годините психотерапия загладиха пукнатините. Аз бях само на осем, когато родителите ми бяха убити. Бях много малка, но не искам да кажа, че не го помня. Напротив. Спомням си всяка подробност, сякаш беше вчера. — Тя, изглежда, искаше да говори и Джеф я остави да продължи. — Толкова пъти съм го преживявала наново. Споменът никога няма да загуби силата си, но аз се примирих с факта, че това в действителност се е случило. Наистина влязох в онази импровизирана лаборатория в пустинята и намерих татко и мама буквално плуващи в собствената си кръв. Случайно убийство. Извършителят беше отмъкнал само няколко долара. Случи се преди три десетилетия. Часовниците не застинаха, светът не спря да се върти около оста си, дори ако човек си мисли, че трябва.

— А сега работиш с мъртъвци.

— О, да.

— По някакъв странен начин май ти помага.

— Не съм сигурна в това, но ти дава друга гледна точка към нещата.

Джеф я погледна въпросително.

— Виж Козимо де Медичи. Един от най-богатите хора, които някога са се раждали. В рамките на своето време е могъл да направи всичко, което поиска. Или почти всичко. За бога, та той полага началото на Ренесанса. А какво е днес? В най-добрия случай купчина ронещи се кости в някога красив жакет със златни копчета, където и да лежи истинското му тяло.

Джеф се сети за бедната Мария. Животът й беше толкова ненужно и жестоко прекъснат! И на Дино също, който плати най-високата цена за това, че ги спаси. Това стана само преди две вечери, а имаше чувството, сякаш е било преди векове. Къде ли беше Дино сега? Дали наистина някаква част от него е намерила любимите си съпруга и дъщеря? Дали най-накрая страданията им са свършили? Или всичко онова, което Дино някога е бил, сега е просто парче месо, което се разлага в някоя морга наблизо?

Джеф отпъди мислите си и погледна нагоре към тавана.

— Въпроси без отговори — въздъхна той. — Мисля, че само в мигове като този ние, хората, се спираме и започваме да размишляваме какво всъщност представлява животът. И до какво заключение стигаме?

— Всеки от нас си прави различни заключения — отговори Еди.

— Но има някои основни истини. Не е ли така?

— Вероятно не — поклати глава Еди.

— Всичко е вятър и мъгла, не мислиш ли? Независимо дали вярваш в задгробния живот, единственото, което има значение, е какво оставяш на хората. Без значение дали под формата на велики произведения на изкуството, или на хубава музика, която хората ще слушат векове след смъртта ти, или нещо толкова простичко като да те помнят като добър човек. Като някого, който е дал повече, отколкото е взел.

— Може би — Еди допи чашата и си наля втора. — Но каквото и да си направил, каквото и да си оставил подире си, то постепенно изгнива и най-накрая изчезва. Виждам това всеки работен ден. Накрая нищо не остава. Абсолютно нищо. Костите се превръщат в прах и вятърът я отнася. — Тя отпи голяма глътка от брендито си. — И онова, което правим, също изчезва. Нали така? — тя не изчака Джеф да отговори. — Един ден музиката на Моцарт ще бъде забравена, думите на Исус няма да означават нищо. Техният принос ще е избледнял в паметта на хората. Както е казал великият Джордж Харисън "Всичко трябва да отмине".

— Точно така — кимна Джеф, вдигна чашата си в шеговита наздравица и двамата се засмяха.

— И какво ще правим сега? — попита Еди и потърка очите си.

— Първо, ще заминем за Флоренция. Всички заедно. — Джеф хвърли поглед към Роуз, защото изпита чувство на вина, задето е набъркал дъщеря си в този хаос. След това изведнъж го обзе гняв, че е толкова безсилен да я защити от ужасите, на които стана свидетел.

Един от младшите помощници на Люк Фурние набра венецианския телефонен номер и прехвърли разговора в летящата към аерогарата лимузина.

— Добра вечер — рече Фурние. Чу как мъжът си пое дъх и разбра, че се готви да заговори.

— Няма нужда да казваш каквото и да било — Фурние беше кратък и точен. — Да го направим, колкото може по-просто. Искам лично да се намесиш. Разбра ли?… Добре. Това е всичко. И да не ме прецакаш!

Двамата мъже носеха еднакви сиви костюми. Единият беше с авиаторски слънчеви очила на носа, макар че беше десет и половина вечерта и пред полицейския участък бе тъмно като в рог. Косата на по-високия мъж беше щръкнала и изрусена, но се виждаха тъмните й корени. Дъвчеше дъвка. Те се доближиха до гишето и дежурният полицай Габриели Рисо ги огледа и усети как страхът пропълзява надолу по гръбнака му.

— Да?

Мъжът със слънчевите очила мълчаливо огледа помещението. Другият извади портфейл от джоба си и го доближи до лицето на дежурния.

ОСР: Отдел за специални разследвания, елитна част на карабинерите за борба с тероризма.

— С какво мога да ви помогна? — попита Рисо.

Без да спира да дъвче, русият заяви:

— Тук сме, за да приберем затворника.

— Ако имате предвид заподозрения за убийство, когото тази вечер докараха от "Сан Марко", още оправят документацията му.

— Извикай началника си да дойде тук… веднага.

Рисо се вгледа в очите на мъжа и реши, че е по-добре да не се разправя. Той вдигна слушалката и набра три цифри.

Няколко минути по-късно се появи мъж на средна възраст, облечен в униформата на заместник — областен началник на полицията.

— Началник Мантеси — представи се той със силен неаполитански акцент. — Дежурният ми каза, че се интересувате от убийството на "Сан Марко".

— Има ли някакво по-уединено място, където да поговорим?

Мантеси посочи към стаята, която беше встрани от централното фоайе. Помещението беше празно, като се изключи металната маса в центъра. Малкото прозорче в стената срещу входната врата беше с решетки. Мъжът със слънчевите очила застана безмълвно в края на масата. Изрусеният седна.

— Изпратиха ни да превозим затворника.

Началникът се отпусна на стола срещу изрусения мъж, сложи ръце на масата и сплете пръсти.

— Не съм чул нищо за това.

— Тази вечер нашият шеф ви е изпратил имейл.

Офицерът от ОСР извади от вътрешния джоб на сакото си някакви листове.

— Ето.

Мантеси ги погледна и стана, без да каже нищо.

— Чакайте тук.

След по-малко от минута се върна отново в стаята.

— Искането не е регистрирано. Няма имейл — обяви той.

— Очаквах това да се случи — кимна офицерът от ОСР. — Човек не може да разчита на новите технологии, затова си позволих да се обадя на вашия началник, заместник-префекта Алдо Кандоти. — И подаде мобилния си телефон на Мантеси. Той го взе, сякаш му подаваха умряла котка.

— Да, господин заместник-префект. Да, точно така. Но, господин заместник-префект, нямаме формално… — той хвърли поглед към офицера от ОСР, който зяпаше обувките си и се поклащаше небрежно. Другият полицай сякаш гледаше право в него, но заради очилата беше трудно да се каже. — Точно така. Да, естествено. Разбирам… Много добре… Лека нощ. — Той разигра цяло представление, завършвайки разговора, макар че Кандоти вече беше затворил.

Микробусът на ОСР стоеше пред задния вход на полицейския участък. Затворникът беше с белезници на извитите зад гърба му ръце. Четирима полицаи го съпроводиха до вратата на буса. Той отправи презрителна гримаса към Мантеси, който наблюдаваше процесията от вратата. Двама униформени натиснаха главата на затворника надолу, за да не се удари в рамката на вратата и след това я блъснаха да се затвори. После почукаха по ламарината, за да сигнализират на шофьора, че може да потегля. Микробусът тръгна и веднага увеличи скоростта. Една черна алфа ромео, в която се возеха офицерите от антитерористичната част, полетя след него.

Двете машини пресякоха Понте дела Либерта и завиха в посока към Местре. Светлините на Венеция останаха зад тях. Главният път се виеше на север, прекосявайки полета, покрити с маслинови горички, преди да се стесни до двулентово платно, преминаващо през шпалир от скромни каменни къщи. Бусът и колата свърнаха по един междуселски път и спряха. Двамата мъже изскочиха от алфата и посрещнаха шофьора на буса на половината път между паркиралите превозни средства. Под краката им жвакаше кал. Суграшицата беше спряла само преди час. Дъхът им се сблъскваше със студения въздух и се кълбеше около лицата им. Те си размениха ключовете. Колата даде назад, направи обратен завой и замина. Двамата офицери от ОСР се качиха в кабината на буса, запалиха двигателя и продължиха по калния път. След около километър и половина в мрака видяха светлини от фарове. Шофьорът намали и спря под клоните на дървото, където беше спрял черен автомобил. Двамата изтичаха към задната част на буса и отвориха вратите.

— Боже, колко се радвам да ви видя — възкликна затворникът и залитна, докато слизаше в студената нощ.

Единият от служителите на ОСР го потупа по гърба.

— И аз се радвам да те видя, Джулио.

Другият бързо откопча белезниците и Джулио разтърка китките си. Предложиха му цигара, той я прие с благодарност, запали и ги последва към другата страна на микробуса.

Фаровете загаснаха и от черната кола излезе един плещест мъж — Алдо Кандоти, пъхнал ръце в джобовете на дългото си до глезените черно палто, което се ветрееше около краката му. Той приближи и се здрависа с тримата мъже.

— Отлична работа — рече той с безизразен глас. — А сега, господа — заместник-префектът се обърна към двамата офицери от ОСР, — ви моля да изчакате тук, защото аз искам да разменя няколко думи на четири очи с Джулио.

Кандоти прегърна с месестата си ръка затворника и го поведе надолу по покритата с листа пътека между дърветата.

— Наистина съм благодарен — Джулио се усмихна широко на Кандоти. — Скоро ще получа информацията, която ти трябва.

— Джулио, проблемът е — въздъхна полицейският началник, — че ти… как да го кажа? Създаде много черен пиар. Идеята ти да отвлечеш момичето от апартамента беше толкова грубиянска, че трябваше лично да се намеся.

Джулио пъхна цигарата между устните си. Дръпна си още веднъж, хвърли я на земята и я смачка с върха на обувката си. Когато вдигна очи, Кандоти беше насочил пистолет в челото му. Джулио трепна и отстъпи назад.

— Несполуката е извинима в много професии — уморено започна Кандоти. — Хората са склонни да приемат, че рок звездата има право да закъснее за предаване или че художникът се нуждае от малко повече време, за да довърши шедьовъра си. Но убийците? При тях това е недопустимо, нали? Сигурен съм, че разбираш това.

Джулио мислеше напрегнато. Нито едно положение не беше непоправимо. Той стрелна поглед към колите и видя, че двамата мъже гледат право към тях.

— Бих казал, че съжалявам, че трябва да направя това — продължи полицейският началник, — но мразя клишетата. Мисля, че и с теб е така. Дали да те накарам да застанеш на колене и да те прострелям в главата, или ще бъде по-спортсменско да те пусна да побегнеш и да те застрелям в гърба?

Пистолетът изгърмя и в челото на Джулио се появи голяма дупка.

— Или пък да го направя изненадващо? — довърши Кандоти. После прибра оръжието, обърна се и тръгна към колата, като внимаваше да не накаля обувките си. Вече палеше двигателя, когато двамата полицаи се приближиха. Кандоти натисна копчето, за да свали страничното стъкло.

— Заровете го в гората — нареди той, вторачвайки се в студените очи на офицера от ОСР. Без да обели и дума, той даде газ и полетя надолу по калния междуселски път, после излезе на главния и пое обратно към най-безоблачната република.

Когато слънцето започна да наднича откъм изток, Козимо и неговите хора бяха оставили манастира далеч назад. Три дена по-късно стигнаха в крайбрежния град Рагуза.

Беше приятно да се върнеш в цивилизацията, но те не се впуснаха в хвалби за трудностите, които бяха преживели. Когато стигнаха до една странноприемница, разположена в средата на оживеното пристанище, слънцето започна да залязва, озарявайки проблясващите води на залива с топло златисто сияние. Моряците лъскаха палубите на лодките, а продавачите гледаха да разпродадат евтино рибата и зеленчуците, струпани по сергиите им. Заливащи се от смях деца играеха край въжетата, с които лодките бяха привързани за кея, и се гонеха около мрежите и кошовете, докато възрастните разговаряха и си пийваха.

Козимо беше във весело настроение. Приключението се оказа крайно рисковано, но си заслужаваше. Придобивките от манастира бяха наистина удивителни. Сред тях имаше колекция от есета на Марциал, коментар върху Омир и един смайващ текст, който, изглежда, беше ранен препис на Платонова лекция. Беше успял да спаси и част от оригинален текст на Аристотел, който ценеше най-много, както и едно оригинално произведение на великия Херодот, наречено "История". Тази нощ и тримата спаха като заклани, защото това бяха първите истински легла от нощта на нападението срещу манастира.

Козимо почука на вратата. Той потропа отново, този път по-силно. Пак нямаше отговор.

— Амброджио… Амброджио — провикна се той.

Контесина и Николи чакаха в коридора зад гърба му. Те се обърнаха, когато гостилничарят се появи, размахал голяма връзка ключове.

— Притеснявате се за вашия приятел? Може би снощи е пийнал малко повечко. — Мъжът се изкиска и потърка четината по брадичката си.

Той отключи вратата и я бутна да се отвори.

Амброджио лежеше с разперени крайници на леглото.

— А сега ще ви оставя да лекувате махмурлука му — весело подхвърли гостилничарят.

Контесина хвана ръката на Томазини.

— Амброджио — прошепна тя. Той трепна, когато тя го повика отново и очите му се отвориха.

— Изглеждаш ужасно — обади се Козимо. — Мислех, че можеш да контролираш пиенето си.

Той се спря рязко до ъгъла на леглото на Томазини. Подът беше омазан с кръв и гнусна на вид жълта течност. Голям кафяв плъх с разперени лапи лежеше по гръб до повърнатото. Огромен тумор, почти с големината на черепа му, беше изскочил от главата му. По козината се виждаха ивици съсирена кръв, а очите му бяха още отворени.

— Амброджио, болен ли си? — изписка Контесина.

Томазини се опита да седне в леглото и със стенание стисна челото си. Около очите му имаше черни кръгове, устните му бяха сухи и напукани, а кожата смъртнобледа.

— Аз… не можах да спя — гласът му беше слаб и пресеклив.

— Какво, за бога, е това? — попита Козимо и посочи към пода.

Томазини погледна надолу и бързо извърна лице.

— Боже мили! Отрова? — дрезгаво попита той.

— Дано да е само това… наистина.

Наетият самолет започна да се снишава над Скопие и Джеф се залепи за илюминатора, за да огледа града под тях — море от ниски бели сгради, заобиколени от планини, покрити със зелени петна. Час по-късно вече бяха минали през паспортната и митническата проверка и прекосяваха града в черна тойота "Ленд круизър Сахара". Техният шофьор и водач излезе от града и пое по магистрала, която водеше на запад. Когато околността започна да става по-планинска, пътят тръгна нагоре. Стана късен следобед, докато стигнат подножието на Голем кораб, най-високата планина в Македония, приютила древния манастир, който търсеха. Руините бяха разположени край воден басейн, езерото Ангя. След като използваха софтуер, известен като "Гугъл ърт", даващ възможност да се приближават на няколко метра от всяка точка по повърхността на планетата, те провериха мястото и можаха да определят местоположението на голям каменен куб — безлична сграда на островче, разположено почти в центъра на езерото. В интернет нямаше информация за постройката, но от леко размазаните изображения на "Гугъл ърт" тя приличаше на мраморен мавзолей. Най-важното беше, че имаше същата форма като очертанията на сградата, гравирана на ключа. Главният път постепенно изчезна и тойотата пое по един стръмен черен път. След около трийсет минути друсане стигнаха до туристически заслон, наречен хижа "Караджак". Водачът им беше казал, че оттук след лесно изкачване ще стигнат до руините.

Джеф и Еди поеха сами нагоре в планината. И двамата носеха раници, фенерчета, храна и портативни радиостанции, защото тук телефоните им нямаха покритие, запалки, сигнални ракети и по един кат дрехи за смяна. Джеф носеше и надуваем каяк, направен от свръхлеки карбонови нишки.

Беше ужасно студено, но невероятно красиво. Една сурова и преходна красота, подобна на картина на Пикасо от кубистичния му период, или на жена, преминала вече зенита на своята красота, но все още блестяща с изсечените като от лед скули. Тукашният пейзаж напомни на Еди за ваканциите от детството й в Шотландия, когато се разхождаха из Грампианските планини. Тогава не беше оценила удивителните небостъргачи от скали и дългите тесни езера, потънали в забвение в притискащите ги отвсякъде древни камъни. Но сега вече можеше да оцени подобна красота.

Манастирът се издигна пред тях като останките от вкаменено дърво. Високи каменни колони се извисяваха във въздуха, нащърбени и неравни. Като ги гледаше днес, Джеф можеше да си представи как някога, преди много години той се е възправял в цялото си великолепие. Паметник на човешката гениалност, ала и на вярата. Защото това е било място както за молитви, така и убежище за смели души, заклели се да посветят живота си на техния Господ. И ето там, веднага зад манастира, може би на около трийсет метра надолу по хълма, в сенките на планината лежеше езерото Ангя. Слънчевите лъчи бяха пробили облаците и хвърляха кръгове бляскава светлина по някои от хълмовете близо до водата. Езерото приличаше на черно стъкло, страшно, тихо и заплашително, почти неземно.

— Мога ли да видя разпечатката? — помоли Джеф. Беше започнало да духа и двамата си бяха сложили подплатените с кожа качулки. Джеф свери копието от "Гугъл" със схематичните очертания на сградата върху ключа, които бяха свалили от записа на видеокамерата.

— Островът трябва да е зад този нос — той посочи неопределено на североизток.

Минаха покрай останките от кулите и намериха тясна пътека между скалите, която ги заведе до брега на езерото. На около сто метра навътре, в неподвижната черна вода се виждаше малък остров. Дървета закриваха по-голямата част от крайбрежната му ивица, но те можаха да различат очертанията на ниска сграда. Стените й бяха равни и без украса.

Двамата свалиха раниците си и Джеф се зае да маха калъфа на каяка и го разгъна върху дребния чакъл. Той зави маркуча на помпата за вентила и завъртя ръчката, която освободи сгъстения въздух в малката бутилка, и каякът започна да се надува. После избутаха заедно лодката във водата и се прехвърлиха в нея.

Нямаше вълнение, така че лесно прекосиха езерото. Когато стъпиха на каменистия бряг на острова, бяха поразени от покоя на почти пълната тишина, която ги заобикаляше. Постройката господстваше над острова, един огромен мраморен блок, безличен и заплашителен. Стените бяха гладки, обработени безупречно, оставяйки само текстурата на камъка да нарушава еднообразието. Напомни им нещо, което Алберт Шпеер е сънувал и сътворил за фантазиите на Адолф Хитлер за столицата на Третия райх.

Те обиколиха два пъти сградата, преди да открият вратата. Тя представляваше тесен мраморен четириъгълник, изработен от същия камък като стената. Текстурата преминаваше от вратата през процепите, които я маркираха, и продължаваше по стената. Щеше да е почти невидима, ако беше затворена, но сега стоеше леко открехната. Ключалката бе пипана наскоро, защото все още се виждаха петната от някаква смазка. Джеф почувства как от вълнение по гръбнака му полазват тръпки.

— Еди, ти няма защо да идваш по-нататък — настоя той, докато вадеше фенерчето от чантата си.

— Не ставай смешен.

— Може би няма да е зле един от нас да остане тук за всеки случай.

— О, Джеф, я се разкарай. В случай на какво? Не смяташ ли, че е малко късно за подобни мисли?

— Добре де — съгласи се той, запали фенерчето и се наведе, за да мине под трегера. Стъпките им започнаха да отекват по мраморния под на тесния коридор. Фенерчетата им пронизваха мрака с призрачни жълтеникави лъчи и те едва можеха да различат далечната стена, която просто беше поредната безлична каменна преграда. Но щом очите им привикнаха с празнотата и тъмнината наоколо, забелязаха слаба ивица светлина и мракът в празното пространство отстъпи място на някаква форма — оказа се правоъгълен отвор, зад който започваше коридор.

Далечната светлина беше достатъчна, за да могат да виждат, затова загасиха фенерчетата. Каменните стени бяха също толкова гладки и безлични, както останалата част от мавзолея. Студен, бездушен мрамор, който проблясваше съвсем слабо. Започнаха да се приближават към чупката на коридора и инстинктивно забавиха крачки, прилепвайки се към стените. Когато стигнаха до края на коридора, видяха друг правоъгълен отвор в камъка. Голяма метална врата водеше към нов коридор и после през отвора се влизаше в помещение с висок таван. Стените бяха оцветени от оранжева светлина, която танцуваше и караше камъка да проблясва. Еди се промъкна през отвора и внимателно надникна в помещението.

То представляваше кръгла зала с висок сводест таван, заострен в центъра като куполите на черквата "Свети Василий Блажений" на Червения площад. Стените и подът бяха направени от най-чистия бял камък. В центъра беше разположен тежък блок черен мрамор.

В началото Еди не можа да разбере как се осветява помещението. По стените нямаше факли, но в пода имаше прокопан канал, широк може би шейсет сантиметра, който обикаляше периметъра на помещението. От него се издигаха пламъци, захранвани от гъста черна течност. Очевидно някой беше идвал тук съвсем наскоро.

"Май това не е най-подходящият момент", помисли си Джеф, но вече нямаше връщане назад.

Оставиха раниците си на входа и се приближиха към черния обект, разположен точно под най-високата част на тавана. В основата имаше три дълбоки стъпала. Те се изкачиха внимателно по тях. Когато стигна върха, Еди зяпна и едва не изгуби равновесие.

— Боже мили! — възкликна тя.

Два ковчега лежаха един до друг под стъклен балдахин. В единия лежеше жена, облечена в дреха, която приличаше на сватбена рокля, с тази разлика, че беше кремава и обточена с бледосини ширити. Лицето й бе покрито с тънък като паяжина воал. Мъжът в другия ковчег носеше дълга дреха от тъмносиньо кадифе, обточена със златен брокат. Лицата им се бяха разпаднали, а кожата по брадичките и бузите стоеше по парцала. Ръцете им бяха отпуснати върху кремава коприна, а плътта по тях се беше стопила, което правеше еднаквите им пръстени от бяло злато с аметисти да изглеждат твърде големи. До най-близкия ковчег се издигаха две мраморни колони. Върху левия капител беше положена обикновена правоъгълна дървена кутия, дълга около трийсетина сантиметра. Върху десния капител лежеше златна плочка с гравирани думи на латински: Козимо и Контесина де Медичи.

— Смайващо, нали? — чу се глас откъм входа.

И двамата се завъртяха стремително.

— Чудите се къде се бяхме скрили? Повярвайте ми, това място е като заешка хралупа.

Високият слаб мъж в черен костюм излезе на светло. Боядисаната му черна коса беше сресана назад. До него крачеше Алдо Кандоти, който равнодушно стискаше пистолет. А зад тях се появи Джек Картрайт. Той водеше със себе си млада жена — Роуз. Джек държеше дясната й ръка извита зад гърба, а устата на момичето беше запушена с черен парцал.

Джеф се втурна надолу по стъпалата с нечовешки рев, извиращ някъде от дълбините. Кандоти грабна Роуз от Картрайт и притисна цевта на пистолета в челото й.

— Хайде да се опитаме да запазим спокойствие — подкани го високият мъж в черни дрехи, а на устата му се появи слаба усмивка.

— Кой си ти, по дяволите? — озъби се Джеф. — И какво правите с дъщеря ми? — Той пристъпи към Кандоти, който притисна още по-силно оръжието в челото на Роуз и я накара да изстене.

— Казвам се Люк Фурние — рече мъжът и направи знак на Кандоти да отпусне хватката си.

— А ти? — Еди се изплю на земята. — Ти пък какво правиш тук?

Картрайт не отговори.

— От известно време господин Картрайт получава пари от мен — обясни Фурние. — Госпожице, струва ми се, че изглеждате изненадана.

Еди се развика на Картрайт със святкащи очи.

— Значи ти си бил! Уби собствения си пастрок.

Лицето на Джек изразяваше отказ, който приличаше на маска.

— Бедният Джек — намеси се Фурние. — Бедният Джек винаги е свирил втора цигулка, непрестанно засенчван от великия Карлин Макензи. За мен беше лесно да го спечеля за съюзник. Той веднага се възползва от възможността да ми съобщава всичко, което се случва. През 1966 година аз придобих дневника на Медичи. Изглеждаше твърде вероятно в криптата да са заровени още съкровища. Не исках някой да попадне на тях. Разбираемо, нали?

— Значи си научил за артефакта веднага след като беше открит и си убил чичо ми, за да го откраднеш?

— За жалост.

Еди загледа яростно Картрайт.

— Ах, ти, гаден боклук — изръмжа тя.

— Не сме тук, за да оправяме семейни дрязги — Фурние очевидно се наслаждаваше на ролята на церемониалмайстор. — Има много по-належащи неща. Тази зала е конструирана от Контесина де Медичи и е построена само няколко години преди нейната смърт. Мавзолей, в който тя и нейният любим съпруг да лежат вечно един до друг. Наистина много трогателно, но целият ми интерес е свързан със съдържанието на онази малка, скромна дървена кутия ей там — той посочи към капитела, който се издигаше до ковчезите.

— Както без съмнение вече сте научили, преди почти шестстотин години Козимо де Медичи и неговата бъдеща съпруга Контесина са идвали на това място. При пътуването си са били придружавани от двама мъже: Николо Николи и Амброджио Томазини. Те потеглили от Флоренция, подбудени от един пътуващ мистик и философ на име Франческо Валиани, който ги упътил до манастирската библиотека, където се предполагало, че се пазят важни древни документи. Но те, или по-точно Амброджио, откриват много повече. Намират едно странно вещество, което може да предпазва хората от болести, но също така и да убива. Или с други думи, биохимическо вещество.

— Какво общо имат тези неща с нас? — озъби се Джеф. — За бога, пуснете дъщеря ми! — Кандоти не му обърна внимание.

— Съдържанието на кутията има много общо с теб, господин Мартин — обясни Фурние, — а Роуз е моята малка застрахователна полица. Ти и госпожица Грейнджър сте забележителна двойка. Знаех, че след всичко, което преживяхте, ще намерите начин да стигнете тук. Всъщност, разчитах на това. Защото вие притежавате жизненоважна информация, от която имам нужда.

— Така ли?

— Имам нужда от четири числа — продължи Фурние. — По-точно четири римски цифри. А аз разполагам само с две. Онези, които са гравирани на ключа, който намерихте в параклиса на Медичите. Цифрите D и M. Това ми създава затруднения.

Джеф вдигна рамене.

— Но това създава затруднение и на теб, господин Мартин. — Фурние му отправи заплашителната си усмивка. — По време на вашите пътувания, попаднахте на още две римски цифри, които моите хора са пропуснали. Можехме да си спестим много неприятности този следобед, ако моите хора бяха проявили повече наблюдателност. А сега, моля да ми кажете тези две цифри.

— Защо да го правя?

— Защото, господин Мартин, ако не го направиш, прекрасната Роуз много бързо ще премине в състоянието на Козимо и Контесина.

— IV и V — избъбри бързо Джеф.

— Много благодаря. Видя ли колко е лесно. — Фурние се изкачи по мраморните стъпала до заключената кутия. Ключалката представляваше барабан от четири отделни метални цилиндъра. Той се вторачи в тях за няколко секунди и после започна да ги завърта по местата им. — За разлика от монасите в Голем кораб — говореше той, — Амброджио Томазини е бил един от малцината, видели какво съдържа тази кутия. Той е докосвал неща, които не разбирал, нито би могъл да разбере и затова е платил с живота си. След неговата смърт Медичите скрили кутията. Но нашият приятел Николо Николи написал отчет за тяхното приключение, в който оставя поредица закодирани следи. Както изглежда тайната би могла да се разкрие, като се използват числата и думите: да бъде Бог. Като се разположат в правилната последователност, цифрите IV, V, M и D образуват DIVVM, или… Бог.

Ключалката се отвори с щракване и Фурние вдигна капака. Бръкна в кутията и внимателно вдигна стъкленицата на равнището на очите си.

— Удивително! — измърмори той.

— А сега те моля да пуснеш Роуз. Нали получи каквото искаше.

Фурние кимна на Кандоти, който неохотно извади парцала от устата на момичето и бутна Роуз настрана. Тя се спъна и щеше да падне, ако Джеф не бе пристъпил бързо напред, за да я хване.

От входа се чу едно дискретно покашляне и Кандоти се завъртя като вихрушка, насочвайки пистолета.

— Господин заместник-префект, няма защо да правите това — спря го гласът на Роберто, който направи няколко крачки в стаята. Той накуцваше леко, лявата му ръка беше превързана от рамото до лакътя и висеше в клуп. Лицето му още беше моравосиньо.

— Барон Арматовани — Фурние се поклони едва забележимо, — на какво дължим това удоволствие?

— Господин Фурние, как бих могъл да устоя? Тревожех се за своите приятели. Освен това в болницата разполагах принудително със свободно време, което използвах за мислене. И макар често да си го повтарям, аз се убедих, че наистина притежавам една много добра библиотека. Благодарение на добрия случай копия от някои части на разказа на Николи са попаднали в ръцете на моите предци. Научих някои забележителни неща за това… — и той кимна към искрящото стъкло в ръцете на Фурние.

Люк Фурние вдигна вежди.

— Така ли?

— Това е голямата тайна, която Медичите осъзнали, че трябва да скрият от хората. За тях това вещество било свръхестествено. Макар че причинило мъчителната смърт на техен приятел, веществото е могло да защити хората от чумата. Но Козимо и Контесина лично видели как желанието да го притежаваш може да покварява. Хората биха били готови да пожертват дори душите си, за да се сдобият с нещо подобно. Сигурен съм, че господин Фурние с удоволствие ще ни разкаже повече.

Очите на канадеца засияха победоносно.

— Стъкленицата съдържа един много рядък биохимически агент, известен като ропрактин. Всички сте чували за рицин и зарин, много гадни вещества. Дори малки количества от тях могат да убият хиляди хора. Ропрактинът идва от една плесен, наречена tirinilym posterinicum, която се среща в страни с влажен климат. След рафиниране и пречистване се получава флуоресцентна течност със зеленикав оттенък. В много малки количества ропрактинът убива бактериите подобно на някакъв свръхпеницилин. Обаче над определена концентрация той предизвиква светкавично няколко много неприятни болести, за които не са известни лекарства.

Медичите стигат до тези заключения по трудния начин. Те не са имали представа откъде произхожда това шишенце и вероятно ние също никога няма да разберем. Сигурно става дума за откритието на неизвестен алхимик. Кой може да каже?

— Основното е — прекъсна го Роберто, — че не си си дал целия този труд, за да помогнеш в борбата с болестите или да подпомогнеш медицинската наука…

— Люк, трябва ли да слушаме всичко това? — избухна Кандоти. — Не можеш да имаш доверие на този човек…

Фурние се обърна бавно към заместник-шефа на венецианската полиция.

— Алдо, много си смешен.

Кандоти го загледа учудено.

— Човек като теб да говори за доверие. Ти продаде кариерата си и доверието на добрите италианци. И за какво? За няколкото сребърника, които ти подхвърлих. — Той неодобрително поклати глава. — А ти, господин Картрайт — продължи той, — няма ли да добавиш някои бисери на мъдростта? Няколко предупредителни слова за това на кого можем и не можем да имаме доверие?

Картрайт запази мълчание.

Фурние извади от джоба на сакото си револвер с къса цев. Вдигна го и простреля Кандоти и Картрайт право между очите.

Джеф се хвърли на пода, прикривайки Роуз с тяло. Фурние беше насочил револвера си към Еди, но не стреля.

Роберто стискаше в здравата си ръка една берета M9, сочеща в главата на канадеца.

— Еди, Джеф, Роуз, махайте се.

Те се скриха зад постаментите на ковчезите.

— Ти и аз няма за какво да спорим — тихо заговори Фурние. После започна бавно да отстъпва към вратата. — Освен това няма да посмееш да стреляш. Ако изпусна стъкленицата…

Роберто задържа беретата няколко секунди насочена, но после я свали. Фурние се метна встрани. После, както беше приклекнал, стреля, но пропусна с много малко целта. След това хукна към изхода и изчезна от погледите им.

Еди, Джеф и Роуз излязоха иззад саркофазите на Медичите, отмествайки очи от касапницата само на метри от тях.

— Не можем да оставим този психопат да се измъкне — настоя Еди.

— Какво предлагаш? — попита Роберто. — Ние да не сме полицията? Въпреки че — очите му се стрелнаха към трупа на Кандоти — не ни помогнаха кой знае колко.

— Еди, Роберто е прав — обади се Джеф. — Помниш ли защо изобщо се захванахме с това? За да открием кой е убил чичо ти. Вече знаем отговора.

— О, страхотно — изръмжа тя. Изкачи се по мраморните стъпала и с ръце на кръста се вторачи в празната кутия. Постоя така и най-неочаквано нададе вик, като едновременно ритна колоната.

От пода под краката й се чу силен пукот, след това пронизително скърцане, последвано от шума на триенето на камък в камък. Капителът се наклони на една страна и празната кутия се търкулна, потраквайки надолу по стълбите. От една точка над входа към залата масивен каменен блок започна да се отделя от трегера. Той се стовари на пода и накара помещението да потрепери.

Никой не помръдна. Единственото, което се чуваше, беше екотът от продължаващите да падат от тавана малки камъни и отломки, които подскачаха по мраморния под.

Очите на Роуз се изпълниха със сълзи.

— В капан сме, нали?

— Винаги има изход, скъпа — увери Джеф дъщеря си и я прегърна през раменете.

Сега на мястото на колоната се виждаше съвършен квадратен отвор. Вътре лежаха редици къси дървени тръби. Джеф бръкна в дупката, издърпа една навън, сложи я внимателно на пода и се зае да вади следващата.

— Свитъци подобни на онзи, който Спорани намери в параклиса на Медичите — обясни Роберто.

Джеф извади още няколко, после надникна в кухината и забеляза нещо.

— Има още една дървена кутия.

— Можеш ли да я извадиш?

— Не, закрепена е на мястото си. Има ключалка, подобна на предишната. — Джеф завъртя цилиндрите, за да нагласи правилната комбинация. Чу се очакваното щракване и той вдигна капака.

Върху тапицерията от кадифе лежеше същата стъкленица. От вътрешната страна на капака със златни букви беше написано едно изречение на латински. Роберто го преведе: "Всички хора са склонни към предателство".

Джеф извади шишенцето и го вдигна към светлината. То беше леко като перце и проблясваше в светлозелено на светлината на горящия петрол.

— Знам, че ще прозвучи тъпо, но ми се струва, че е живо.

— За бога, Джеф, бъди внимателен — промърмори Еди.

— Изглежда доста здраво — отговори Джеф. — Дебело стъкло или кристал. За да умре Томазини, трябва да го е отворил. Вижте, запечатано е много професионално. — Той посочи края на гърлото на стъкленицата, която беше запушена с масивна бронзова запушалка и след това запечатана с восък.

— Добре, но въпреки това…

— Значи — измърмори Джеф, докато подаваше шишенцето на Роберто, — две стъкленици. Едната фалшива, а другата истинска?

Еди изведнъж се изкикоти, гласът й прозвуча доста истерично.

— Страхотно! Притежаваме стъкленицата, но сме затворени тук, без надежда да се измъкнем…

— По дяволите! — Джеф отиде при вратата. Тънките очертания по краищата на блока бяха единствената следа, че някога там е имало отвор. — Това е смешно! Как можа да се случи? Как е възможно инженери от петнайсети век да конструират подобно нещо?

— Те не са били първите — поясни Роберто. — Преди четири хиляди и петстотин години Голямата пирамида била запечатана веднага след погребението на фараона. Това ставало автоматично чрез използването на гениална система от въжета и скрипци. Не забравяй с кого си имаме работа. Медичите не са средностатистически граждани. Имали са на разположение удивителни ресурси, а Козимо и неговите другари са били вещи в древните познания.

— И хуманистичния идеал — презрително добави Еди. — За нас не се очертава нищо хубаво.

— Какво каза? — рязко попита Роберто.

— Хуманистичният идеал…

— Разбира се!

Роберто вдигна шишенцето до равнището на очите си.

— Хуманистичният идеал.

— Какво искаш да кажеш, Роберто? — Еди го загледа сърдито.

— Козимо и приятелите му са били подтиквани от силата на познанието, но същевременно са били и много благородни. Смятали са, че почтеността е най-важното нещо. Обърнете внимание на надписа — той посочи капака на кутийката. — Осъзнавали са силата на шишенцето. Знаели са, че е могло да разруши техния свят. Затова са го скрили тук.

— И какво се опитваш да ни кажеш? — попита Роуз с треперещ глас.

Роберто клекна, постави шишенцето обратно в кутията и затвори капака.

Няколко минути минаха, без нищо да се случи. Роберто отстъпи назад, залепил очи върху отвора в пода.

— Нали не смяташ… — започна Джеф и изведнъж млъкна. Под краката им се чу глухо трополене и кутията потъна в каменните стъпала. Наблюдаваха я как се спуска метър, метър и двайсет, метър и половина. После спря и един каменен блок се плъзна напред, запечатвайки кутията дълбоко под гробницата. Тогава откъм другата страна на помещението се чу нов шум, пронизителното стържене на камък о камък. Скърцането започна да става все по-силно. Те хукнаха надолу по стъпалата и слязоха точно в момента, когато блокът пред изхода започна да се вдига. Четиримата се хвърлиха напред и пропълзяха под камъка, падайки един върху друг в тъмния коридор.

Тъкмо се надигаха в мрака, когато каменният блок без предупреждение спря. Настъпи тишина, но след известно време се чу шум, подобен на рева на някакъв чудовищен звяр, който ставаше все по-силен и по-силен. От вътрешността на залата се чу страховит трясък и под полувдигнатия блок те можаха да видят как огромни скални късове падат от тавана и се разбиват в пода.

— Бързо! Таванът ще рухне — изрева Роберто. Джеф сграбчи Роуз и те побягнаха колкото можеха по-бързо към изхода. Роберто накуцваше на около метър-два след останалите. Стените се клатеха и подът започна да се пропуква и троши. Когато наближиха края на коридора, почувстваха силен тласък, сякаш имаше сеизмичен трус. Роуз изпищя. В сивкавия сумрак съзряха как една широка цял метър пукнатина се плъзва по пода и поема нагоре по стената. Еди помогна на Роберто да прескочи бездната. Той се подхлъзна, стъпи несръчно и се сгърчи от болка.

— Хайде… входът е ето там — изпищя Еди с все сили, за да надвика грохота.

Естествено "Тайната на Медичите" е плод на измислица, но както и в първия ми роман "Равноденствие" голяма част от разказа се основава на действителни факти. Това, което ви предлагам, е едно обобщение на тези елементи и истината, която се крие зад тях.

Откровение на св. Йоана Богослова, 12:15, Библия, Апокалипсис — Б.пр.

Популярен коктейл от бяло шампанско и нектар от праскови, с който "Барът на Хари" се прочува. — Б.пр.

Сборно наименование на двата престижни университета "Оксфорд" и "Кеймбридж". — Б.пр.

Предводител на наемна войска в Италия през XIV-XV век. — Б.пр.

Става дума за Кораб планина на границата между Албания и Македония. — Б.пр.

Английски композитор и органист, автор на мотети — хорови произведения без съпровод, предназначени за изпълнение по време на литургия. — Б.пр.

Първа книга Мойсеева, Битие, 32:28 — Б.пр.