Крепостта Митилена се извисяваше на хълма над тях. По стените се движеха светли точки — часовите вървяха по пътя си в тъмното. Дъбовата врата, обкована с желязо, беше затворена; тясната пътека, водеща нагоре по стръмните склонове, се охраняваше от много хора.

Гадитик беше оставил само двадесет от войниците си на галерата. Когато останалата част от центурията слезе на сушата, той нареди другите да издърпат дъската за слизане и „Акципитер“ се отдели полека от тъмния остров с едва приплясващи в тихите морски води гребла.

Така галерата щеше да бъде опазена от атаки, докато тях ги нямаше. Загасила всичките си светлини, сега тя представляваше тъмно петно, което неприятелските кораби биха забелязали само ако влезеха в малкото заливче на острова.

Юлий стоеше със своето отделение и очакваше заповедите. Потисна вълнението си, че най-накрая ще участва в някакво действие след половин година крайбрежно патрулиране. Макар че имаха предимството на изненадата, крепостта бе солидна и опасна и той знаеше, че катеренето по стените ще е кърваво. Още веднъж прегледа екипировката, провери всяка пречка от стълбите, които му бяха поверени, обиколи войниците, за да се увери, че са увили сандалите си в парцали, за да не вдигат шум и да се захващат по-добре по стъпалата. Всичко си беше на място, но хората му се подчиниха на проверката, без да се оплакват — вече за втори път, откакто слязоха на сушата. Той знаеше, че няма да го изложат. Четирима от тях бяха стари войници, включително Пелитас, чийто опит на галерата беше с десет години повече от неговия. Юлий го беше направил свой заместник в отделението веднага щом разбра, че мъжът е спечелил уважението на по-голямата част от екипажа. Досега го бяха пренебрегвали при повишенията, но Юлий забеляза качествата му зад небрежния подход към службата и не особено привлекателната му физиономия — и Пелитас соро се превърна в яростен поддръжник на новия млад тесерарий.

Другите шестима бяха подбрани от римските пристанища из цяла Гърция, докато „Акципитер“ комплектоваше екипажа си. Без съмнение историята на доста от тях не беше безупречна, но щом станеше дума за войници на галера, изискванията за чисто минало често се пренебрегваха. Войници, които имаха големи дългове или разправии с офицерите, знаеха, че корабите са последният им шанс да получават някаква заплата, но Юлий нямаше оплаквания. Неговите десет души бяха калени в битките и ако човек се заслушаше в историите им, все едно чуваше летопис на възхода на Рим през последните двадесет години. Те бяха брутални и твърди и Юлий се наслаждаваше на лукса да знае, че няма да се огънат или да избягат от никоя мръсна работа — като например прочистването на Митилена от въстаници в тази непрогледна лятна нощ.

Гадитик минаваше по отделенията и се спираше да размени по някоя дума с всеки офицер. Светоний кимна, когато той му каза нещо, и отдаде чест. Юлий загледа някогашния си съсед — усещаше отново породила се неприязън, но не можеше да я припише на нищо конкретно у младия мъж. Месеци наред двамата бяха служили рамо до рамо и бяха общували с ледена учтивост, която вече изглеждаше непробиваема. Светоний още го смяташе за малкото момче, което някога беше вързал и пребил заедно с приятелите си. Не знаеше нищо за преживяното от Юлий след онзи епизод и се беше ухилил завистливо, когато Юлий разказа на мъжете какво е да влизаш в Рим начело на триумф редом с Марий. За мъжете на борда на галерата събитията в столицата бяха само далечни слухове и Юлий усещаше, че някои от приятелите на Светоний не му вярват. Това го дразнеше, но първият намек за напрежение или търкания между отделенията щеше да означава подкопаване на бойния дух. Юлий си замълча дори когато чу Светоний да разказва как някога е вързал другия тесерарий и го е оставил да виси на едно дърво, след като го халосал няколко пъти по главата. Тонът му правеше инцидента да изглежда по-скоро безобиден, чисто и просто съседска кавга между момчета. Към края беше усетил погледа на Юлий и се беше направил на изненадан, дори намигна на помощника си.

Гадитик се приближи. Юлий видя Светоний да се хили зад рамото му, но продължи да гледа центуриона и сковано отдаде чест, застанал мирно. Гадитик кимна и отвърна с бързо движение на дясната ръка.

— Ако не знаят, че сме тук, още преди разсъмване ще изгорим гнезденцето им. Но ако са били предупредени, ще трябва да се бием за всяка педя земя. Оръжията и броните не бива да издават шум. Не искам някой да вдигне тревога, докато се намираме тук незащитени.

— Слушам — отвърна бързо Юлий.

— Твоите хора ще нападнат южната страна. Там склонът е малко по-полегат. Занасяте бързо стълбите и при долната им част да стои по един човек, да ги държи здраво, за да не трябва да се оглеждате и да търсите опора. Ще пратя хората на Светоний да убият стражите при портата. Четирима са, затова може да се вдигне шум. Ако чуете викове, преди да сте стигнали до стената, тичайте. Не трябва да им дадем време да се организират. Разбра ли? Добре. Някакви въпроси?

— Знаем ли колко хора са вътре? — попита Юлий.

Гадитик като че ли се изненада.

— Смятаме да превземем крепостта независимо дали вътре има петдесет, или петстотин души! Две години не са плащали данъци, а местният управител е убит. Мислиш ли, че трябва да чакаме подкрепления?

Юлий се изчерви.

— Не, разбира се.

Гадитик се изсмя жлъчно.

— Флотата е изпратена да охранява много дълга брегова линия. Ще свикнеш с това, че хората и корабите ти никога няма да са достатъчно. Стига ти да оживееш до утре. Сега отивай да заемеш позицията и заобиколи отдалече крепостта, като се държиш под прикритие. Разбра ли?

— Да — отвърна Юлий и отново отдаде чест.

Беше му трудно да е офицер, та макар и от най-нисък ранг. Очакваше се да си знае работата, сякаш способността идва с ранга. Никога досега не беше превземал крепост нито денем, нито през нощта, но се предполагаше, че трябва да взема решения миг след миг, решения, които биха означавали живот или смърт за хората му. Обърна се към тях и усети нов прилив на решителност. Нямаше да ги разочарова.

— Чухте центуриона. Движите се тихо, в разпръснат строй. Да тръгваме.

Като един те удариха с юмруци по кожените си нагръдници в знак, че са разбрали. Чул тихия шум, Юлий премигна.

— И никакъв шум повече. Докато не влезем в крепостта, няма да отговаряте по никакъв начин, каквито и заповеди да дам. Не искам никакви: „Слушам“ — нали трябва да се движим безшумно. Разбрахте ли?

Един-двама се ухилиха, но когато започнаха да се прокрадват бавно и внимателно, напрежението им си пролича ясно. Други две отделения тръгнаха заедно с тях, а Гадитик остана да командва фронталната атака — веднага след обезвреждането на часовите.

Юлий беше благодарен за безкрайните часове тренировки — мъжете моментално се разделиха на двойки, за да носят дългите стълби. Можеха да се изкачат по раздалечените пречки за броени мигове, да стигнат до върха на черните стени и да влязат в крепостта. А после щеше да настане клане. Понеже нямаше начин да разберат колко бунтовници ще ги посрещнат, в първите мигове легионерите щяха да убият възможно повече хора.

Вдигна ръка да даде знак на мъжете да клекнат, когато факелът на един от часовите се задържа близо до позицията им — часовият можеше да чуе шума от придвижването им въпреки свиренето на щурците в тревата. След кратка пауза боецът продължи по стената. Юлий погледна най-близкия офицер и си кимнаха. Започваха атаката.

Юлий се изправи. Сърцето му биеше като лудо. Хората му се изправиха заедно с него, някой изпъшка тихо от тежестта на стълбата. Втурнаха се нагоре по каменистия склон. Въпреки парцалите, с които бяха увити сандалите и броните на всички, тропотът на краката им направо ехтеше в ушите на Юлий. Пелитас беше начело при първата стълба, вдигна края й възможно по-високо на стената и се премести отзад, за да помага да я вдигнат до ръба. Нямаше дори един лунен лъч, не виждаха дори земята под краката си. Гадитик беше избрал много добре нощта за нападение.

Вдигнаха стълбите и войниците се закатериха в тъмното. Само за няколко секунди първата група излезе най-отгоре; следващите бяха готови да тръгнат, но им беше по-трудно да се катерят, защото стълбите се подхлъзваха и драскаха по камъка — нямаше кой да ги държи. Юлий хвана едната, когато се размърда, и подпря пречката с рамо, за да я задържи, докато тежестта в горния й край не изчезна. Нападащите войници се прехвърляха в крепостта по цялата линия на атаката, но вътре още не се чуваше сигнал за тревога.

Той намести стълбата, докато горната й част не се захвана за нещо, и също се покатери — внимателно, понеже нямаше кой да го крепи отдолу. Спря, преди да стигне ръба, за да не го забележат евентуални стрелци. Но нямаше време да преценява ситуацията — прехвърли се през зъберите и скочи в тъмнината долу.

Приклекна и се огледа. Хората му го чакаха в сянката на стената. Груба трева бе поникнала сред старите камъни пред тях. Тук много лесно можеха да ги набучат със стрели, така че трябваше бързо да се махнат. Другите отделения не бяха спирали и вече бяха пресекли разстоянието до вътрешната стена. Юлий се намръщи. И втората стена беше висока колкото първата, само на двадесет крачки от нея, но стълбите им бяха останали отвън и те бяха хванати в капан между стените, точно както бяха предвидили древните архитекти. Изруга тихо. Хората му го гледаха и очакваха бързото му решение.

И тогава в крепостта зазвъня камбана и тежките тонове отекнаха в тъмнината.

— Сега какво, господарю? — попита Пелитас някак отегчено.

Юлий си пое дълбоко дъх; усети как нервите му се поуспокояват.

— Ако останем тук, сме мъртви. Скоро ще започнат да хвърлят факли долу, за да ни осветят и стрелците да ни виждат. Ти си най-добрият в катеренето, Пелитас, затова сваляй бронята и опитай да се качиш на вътрешната стена и да ни хвърлиш въже. Камъните са стари, все ще има някакви цепнатини, за които да се захванеш.

Пелитас веднага почна да смъква бронята си, а Юлий се обърна към другите:

— Трябва да вземем стълбата. Ако Пелитас не успее, ще сме лесни мишени за стрелците. Стената е висока петнадесет стъпки, все трябва да успеем да вдигнем най-леките двама до върха, за да я хванат и да я изтеглят.

Чу викове в крепостта — бунтовниците най-вероятно съсредоточаваха силите си срещу атаката на Гадитик. Но и за неговите войници времето изтичаше.

Мъжете бързо разбраха плана и тримата най-едри се хванаха здраво за ръце и запънаха гърбове в тъмните камъни на стената. Други двама се качиха върху тях и внимателно се обърнаха, за да могат също да се подпрат на камъните. Тримата най-долу изпъшкаха, когато тежестта притисна броните им. Металните плочи се впиваха в раменете им, но без тях нечия ключица можеше да се счупи. Никой не каза нищо, но Юлий видя, че няма да могат да изтраят дълго.

Обърна се към последните двама, които вече бяха свалили броните и сандалите си, кимна им и те се покатериха по човешката пирамида със същата скорост, с която се катереха по мачтите на „Акципитер“.

Сула се усмихна и отпи голяма глътка от сребърната си чаша. Лицето му беше зачервено от виното и очите му плашеха Корнелия: тя седеше на кушетката, която й бе посочил.

Неговите хора я бяха прибрали посред горещия следобед, когато най-силно усещаше тежестта на бременността си. Тя се мъчеше да скрие от диктатора неудобството и страха си, но ръцете й леко трепереха — държеше чаша студено бяло вино, което й беше предложил. Отпи малко, за да не го разсърди, но искаше само едно — да се махне от позлатените му покои и да се върне в сигурния си собствен дом.

Очите му наблюдаваха всяко нейно движение и тя едва издържаше погледа му. Мълчанието тегнеше помежду им.

— Удобно ли ти е? — попита той накрая. Леко заваляше думите и от това тръпка на паника разтърси цялото й тяло.

„Успокой се — каза си тя. — Детето ще почувства страха ти. Мисли за Юлий. Той би искал да си силна“. И проговори с почти уверен глас:

— Хората ти са помислили за всичко. Отнасяха се добре с мене, макар че не казаха защо си пожелал да ме видиш.

— Пожелал? Хубава дума — отвърна той с мек глас. — Повечето хора никога не биха използвали тази дума за жена, на която й предстои да роди след колко… може би по-малко от месец?

Корнелия го изгледа неразбиращо. Той изпразни чашата си и примлясна от удоволствие. Стана рязко, обърна се с гръб към нея и напълни чашата от една амфора, като остави запушалката да падне и да се търкулне на мраморния под.

Тя я загледа като хипнотизирана как постепенно забавя въртенето си. Когато запушалката спря, Сула проговори отново с ленив, почти интимен тон:

— Казват, че жените били най-красиви, когато били бременни, но това невинаги е вярно, нали?

Пристъпи по-близо до нея и направи широк жест с чашата; няколко капки плиснаха през ръба й.

— Аз… не знам, господарю…

— О, виждал съм ги. Рошави и мучащи, с изприщена потна кожа. Прости жени от народа, но… но истинските римски благороднички…

Приближи се още повече към нея и тя едва се сдържа да не се дръпне. В очите му се появи блясък и тя понечи да изпищи, но щеше ли да я чуе някой? Щеше ли някой да посмее да се намеси?

— Римската благородничка е зрял плод, кожата й блести, косата й е гладка и лъскава…

Гласът му се сниши до дрезгав шепот и той посегна и притисна ръка към корема й.

— Моля те… — прошепна тя, но той сякаш не я чу.

Ръката му се задържа върху издутия й корем.

— О, да, ти имаш тази красота, Корнелия.

— Моля те, уморена съм. Искам да си отида вкъщи. Съпругът ми…

— Юлий? Много недисциплиниран младеж. Не пожела да се откаже от тебе. Знаеш ли това? Сега вече разбирам защо.

Пръстите му посегнаха нагоре към гърдите й. Издути и болезнени на този етап от бременността, те почиваха натежали в мамилария; тя затвори очи в безпомощна агония, когато усети пръстите му да обхващат едната. Сълзи се събраха в очите й.

— Каква прекрасна тежина — прошепна той с глас, пресекнат от прилив на страст.

Без предупреждение се наведе и притисна уста към нейната, напъха език между устните й. Вкусът на вино я накара да се задави… и той се отдръпна и избърса устни с опакото на ръката си.

— Моля те, не наранявай бебето — каза тя отмаляло.

Сълзите бликнаха и видът им като че ли отврати Сула. Устата му се изкриви раздразнено и той се обърна.

— Върви си. Носът ти тече и моментът се развали. Е, ще има и друг.

Напълни чашата си от амфората, докато тя излизаше от стаята, почти задушена от хлипове, с очи, заслепени от блестящите сълзи.

Брут се смъкваше по стената в сивата вечер, като свличаше пълзящите рози. Кракът му се заплете в примка от тръни, той падна по очи и мечът му издрънча на камъните. Младежът изруга и се изправи. Чу още един гневен рев над главата си: бащата на Ливия се беше подал през прозореца и го гледаше яростно. Брут приклекна да се загащи и изсъска, когато дрехата повлече един трън и той се заби дълбоко в бедрото му.

Бащата на Ливия беше як като бик и държеше тежка брадва — явно размисляше дали ще може да улучи Брут, ако я метне както трябва.

— Ще те спипам, негоднико! — изрева мъжът. Всъщност по-скоро изхриптя вбесено през брадата си.

Брут посегна да вземе падналия меч, без да изпуска от очи почервенялото лице на гърка. Придърпа гащите си с една ръка и стисна дръжката с другата; искаше му се да не си беше събувал сандалите, когато пристъпи към атлетичните си занимания в леглото на Ливия. Ако баща й се опитваше да запази невинността й, беше закъснял с около три години. Брут се подсмихна. Смяташе да сподели това сведение с него — ей така, за да го ядоса, но пък Ливия се беше държала мило с него — негова работа беше да провери къщата, преди да й позволи го завлече в стаята си. И понеже тя беше гола, му се стори учтиво да свали сандалите си, преди да се строполят в леглото, макар че тази учтивост щеше да му създаде известни проблеми при бягството от спящия град. Без съмнение Рений още хъркаше в стаята, за която беше платил той, Брут. След като спаха пет дни на открито, двамата имаха късмет да направят прекъсване в пътуването с шанс за гореща баня и бръснене, но изглежда, само Рений щеше да сe наслади на тези удобства, докато на него щеше да му се наложи да се крие из хълмовете.

Пристъпи неуверено от крак на крак. Какъв избор имаше? Изруга полугласно Рений — отчасти задето спи, докато той е в беда, но най-вече защото го беше убедил, че един кон ще изяде част от спестяванията им, докато стигнат брега и си намерят места на кораб, заминаващ за Рим. Рений беше казал, че един легионер можел да измине разстоянието без никакви трудности, но дори някое дръгливо конче сега би им дошло много добре, за да избягат възможно най-бързо.

Сърдитата брада изчезна от прозореца и докато Брут се колебаеше, там се появи Ливия, все още зачервена от съвместните им занимания. Хубава, доволна червенина, отбеляза лениво Брут, докато гледаше как гърдите й полягат на перваза.

— Махай се! — прошепна високо Ливия. — Баща ми слиза!

— Хвърли ми сандалите! Не мога да тичам така — изсъска той в отговор.

След миг сандалите полетяха към него и той бързо ги нахлузи; чуваше трополенето на баща й — той вече беше съвсем близо до вратата.

Брут побягна. Чу доволното възклицание на бащата на Ливия, когато той видя, че натрапникът е още в двора, но не се обърна. Сандалите му чаткаха по камъните. Зад него бащата на Ливия крещеше с цяло гърло да го хванат, което, изглежда, предизвика известно вълнение сред местните жители, тръгнали по своите работи, и Брут изстена. Чу викове в отговор на призива на гърка и разбра, че и други граждани се присъединяват към преследването. Трескаво се опитваше да си спомни улиците, по които беше бродил само преди часове, за да намери хан с евтини стаи и топла храна. Тогава бащата на Ливия му се беше видял доста приятен човек — е, не носеше брадвата, когато показваше на двамата уморени мъже най-евтината си стая.

Блъсна се в една стена, когато зави зад ъгъла с пълна скорост, успя да заобиколи някаква количка и отблъсна от себе си посягащите ръце на собственика й. Накъде сега? Градът му се струваше като лабиринт. Първо наляво, после надясно, не се осмеляваше да погледне назад, дъхът му дращеше в гърлото. До момента Ливия си беше струвала притесненията, но ако го убиеха, не тя беше жената, която би искал да е последната в живота му. Надяваше се баща й да си излее гнева върху Рений и пожела късмет и на двамата.

Уличката, по която тичаше, внезапно свърши зад някакъв ъгъл. Една котка отскочи от пътя му и той спря и най-после рискува да хвърли поглед назад. Нямаше къде да избяга, но може би за момент ги беше заблудил. Вслуша се, но чу само оплакванията на котката, която изчезваше в далечината.

Надникна иззад ъгъла и веднага се дръпна. Уличката беше препълнена с мъже и всички идваха към него. Брут клекна и погледна пак — надяваше се, че няма да гледат толкова ниско.

Някой извика, друг му отвърна и Брут изстена и се дръпна назад. Беше понаучил гръцки, докато служеше в Бронзовия юмрук, но едва ли щеше да успее да ги убеди да му направят път точно в тази ситуация.

Взе решение и се изправи, стисна здраво меча, а с лявата ръка хвана ножницата, за да може лесно да я отметне назад. Беше хубаво оръжие, спечелено в един турнир на легиона, и сега той трябваше да покаже на тези тъпаци, че го е спечелил честно. Пое дълбоко дъх и излезе от уличката, за да се изправи лице в лице с преследвачите си.

Бяха петима и по лицата им се беше изписал ентусиазмът на деца. Брут измъкна със звън меча от ножницата, за да не остава никакво съмнение относно естеството на намеренията му, после тържествено го насочи към мъжете и те се стреснаха. Мигът застина. Брут мислеше трескаво. Бащата на Ливия още не се беше появил и той имаше шанс да се отърве от тези тук, преди брадатият грък да дойде, за да ги насърчава. Може би щяха да се окажат податливи на убеждение или дори на подкуп.

Най-едрият от преследвачите му пристъпи напред. Внимаваше обаче да е извън обсега на нетрепващия меч в ръцете на Брут.

— Ливия е моя съпруга — каза той на чист латински.

Брут премига и отговори с въпрос:

— Тя знае ли?

Лицето на мъжа почервеня от гняв и той измъкна кама от колана си. Приятелите му размахаха сопи и други оръжия, все едно подканваха Брут да се приближи към тях.

Преди да се хвърлят към него, той заговори бързо; мъчеше се да не показва, че е обезпокоен от заплахата.

— Мога да ви убия всичките, но искам само да ми позволите да си вървя с мир. Аз съм първенец на легиона в бой с меч и никой от вас няма да излезе от тази уличка, ако вземете погрешното решение.

Четиримата слушаха с безстрастни лица, докато съпругът на Ливия им превеждаше. Брут чакаше търпеливо, надяваше се на благоприятен отговор. Вместо това те се разсмяха и започнаха да се приближават към него. Той отстъпи назад и викна:

— Ливия е здрава жена с нормални апетити. Тя ме съблазни, не аз нея. Няма защо да ме убивате заради това.

Зачака заедно с другите съпругът да преведе, но той не отвори уста. После каза на гръцки нещо, което Брут почти не разбра. Стори му се, че им казва да не го убиват, което му хареса, но последната част включваше „да го дадат на жените“, а това изобщо не му се стори хубава перспектива.

Съпругът на Ливия му се ухили зловещо.

— Хващането на престъпник е празник за нас. А ти ще си душата на този празник!

И докато Брут обмисляше отговора си, петимата го нападнаха с градушка от удари. И макар че прободе един с меча си, нечия свистяща цепеница го улучи в тила и го повали в безсъзнание.

— Не си ли носиш венеца? Чух, че даже спиш с него — ухили се Светоний, когато застъпиха на смяна.

Юлий не му обърна внимание: знаеше, че отговорът ще доведе до по-остри реплики и открита враждебност. За момента Светоний поне се правеше на учтив пред другите, но когато двамата стояха сами на пост всяка втора сутрин, жлъчността му излизаше на повърхността. Още първия ден в морето, след като заминаха от острова, един от мъжете беше вързал венец от листа на върха на мачтата на „Акципитер“, сякаш целият кораб беше спечелил тази почест. Доста легионери с нетърпение бяха чакали кога Юлий ще го зърне и възхитената му усмивка му спечели приветствията им. Светоний се беше усмихнал заедно с другите, но оттогава студенината в очите му беше станала още по-смразяваща.

Юлий не откъсваше поглед от морето и далечните африкански брегове. Въпреки ехидната забележка на Светоний не беше слагал венеца, откакто напусна Митилена, освен че веднъж или два пъти го беше опитал насаме в малката си каюта под палубата. Дъбовите листа вече бяха изсъхнали и се трошаха, но това нямаше значение. Беше му дадено правото да носи венец и когато стигнеше в Рим, щеше да получи нов, от свежи листа.

Лесно беше да не обръща внимание на Светоний, докато бленуваше да влезе в Циркус Максимус в ден на състезания и да види как хиляди римляни се изправят — първите щом го видят, а след това на вълни, простиращи се все по-далече, докато цялата тълпа не стане на крака. Усмихна се леко и Светоний изсумтя раздразнено.

В тишината на утринта греблата се издигаха и падаха ритмично под тях и „Акципитер“ се носеше над вълните. Юлий вече знаеше, че това не е бърз кораб — през месеците след Митилена беше видял два пиратски кораба да изчезват зад хоризонта със забележима лекота, Плиткият корпус се носеше високо над водата и дори с двете кормилни весла „Акципитер“ много бавно сменяше посоката. Внезапното ускорение на ритъма на греблата бе единственото му предимство, но дори и с двеста гребци най-добрата му скорост не беше по-голяма от бързия ход на пешите войници. Гадитик, изглежда, не се безпокоеше, че не могат да преследват пиратите покрай брега. Достатъчно беше да ги прогонва от крайбрежните градове и големите търговски пътища, но не на това се беше надявал Юлий, когато влезе в състава на екипажа. Мечтаеше си за бърз и безмилостен лов и с раздразнение осъзнаваше, че уменията на римляните в сухоземните бойни изкуства не се простират и в морето.

Погледна надолу. Двойните редици гребла се издигаха високо и се потапяха едновременно, прорязвайки спокойните морски води. Запита се как гребците могат да движат огромните гребла час след час, без да се изтощят — та дори да са по трима на едно гребло. Беше слизал долу, на палубата на гребците, докато изпълняваше задълженията си, но тя беше претъпкана и мръсна. Вонеше от нечистотиите, отмивани два пъти на ден с кофи морска вода, и от миризмата на човек му се повдигаше. Робите получаваха повече храна от легионерите, поне така казваха, но като наблюдаваше вдигането и спускането на дебелите весла във водата, той разбираше защо е необходимо.

Остър вятър смени задушаващата горещина откъм африканския бряг. Застанал на палубата, Юлий усещаше, че „Акципитер“ е кораб, предназначен за битка, а не за надпревара. Откритата палуба беше чиста — широко дървено пространство, избеляло от десетилетията безмилостно слънце. Само в задния край имаше издигната площадка за Гадитик и опция му. Останалите от центурията се тъпчеха долу в каюти, а екипировката им беше складирана в оръжейницата, откъдето можеха бързо да я вземат. Редовните упражнения ги бяха подготвили да могат веднага да преминават от сън към бойна готовност, за не повече от едно обръщане на пясъчния часовник. Беше добре дисциплиниран екипаж, помисли Юлий. Ако можеха и да залавят пиратски кораби, щяха да са смъртоносни.

— Офицер на палубата! — внезапно излая Светоний до ухото му и Юлий трепна и застана мирно.

Гадитик беше избрал един доста възрастен войник за свой опций — според Юлий на Пракс му оставаше не повече от година-две до пенсия. Беше започнал да пуска корем, който трябваше да пристяга здраво всяка сутрин, но беше достатъчно приличен офицер и още през първите седмици забеляза напрежението между Светоний и Юлий. Тъкмо той беше уредил двамата заедно да стоят на пост — поради някаква причина, която бе намерил за уместно да не споделя с тях.

Кимна любезно на двамата, докато минаваше по дългата палуба, за да направи сутрешната проверка. Провери всяко въже, което се издигаше към развяващото се квадратно платно над тях, клекна, за да се убеди, че палубните катапулти са солидно привързани и обездвижени. Едва след като внимателната проверка беше завършена, се приближи до младите офицери, отвърна небрежно на поздрава им, огледа хоризонта, усмихна се и доволно потърка току-що обръснатата си брадичка.

— Четири… не, пет платна — каза все така доволно. — Търговията на нациите. Няма много вятър за онези, които разчитат само на него.

През изминалите месеци Юлий беше започнал да осъзнава, че зад симпатичния външен вид на Пракс се крие ум, който знае всичко, разиграващо се на „Акципитер“, над и под палубите, а и съветите му обикновено бяха ценни, стига търпеливо да изчакаш небрежното встъпление. Светоний го мислеше за глупак, но като че ли го слушаше с жаден интерес — поведение, което беше усвоил за пред всички по-висши офицери.

Пракс продължи, като кимаше сякаш на себе си.

— Ще ни трябват гребла, за да стигнем до Тапс, но това е чист пробег покрай брега. След като оставим там сандъците със заплатите, ще стигнем до Сицилия за няколко седмици, ако не стане нужда да преследваме пирати, да ги гоним от нашите води. Хубаво място е Сицилия.

Юлий кимна; с Пракс се чувстваше удобно, по начин, който би бил невъзможен с капитана, въпреки момента на фамилиарност след Митилена. Пракс не присъстваше при щурмуването на крепостта, но като че ли не беше възразил, че са го оставили в тила. Юлий предположи, че се задоволява с леките задължения на „Акципитер“, докато чака да се пенсионира и да го оставят в някой легион близо до Рим, за да прибере завидното си възнаграждение. Това беше едно от предимствата да гониш пирати заедно с Гадитик. Седемдесет и петте денария, които легионерите получаваха всеки месец, не преставаха да се събират, а те нямаха много случаи да ги похарчат. Дори след като се приспаднеха разходите за екипировка, за забавления с някоя вдовица и така нататък, след приключването на службата за повечето мъже щеше да остане задоволителна сума. Ако дотогава, разбира се, не проиграеха спестеното на зарове.

— Защо използваме кораби, които не могат да хващат пиратите? Можем да прочистим Маре Интернум за по-малко от година, ако ги накараме да ни се подчинят.

Пракс се усмихна, явно доволен от въпроса.

— Да ни се подчинят ли? О, случва се, но те са по-добри моряци от нас, нали знаеш. Има големи шансове да ни ударят и да ни потопят, преди да сме изкарали хората на палубата. Разбира се, ако можем да прехвърлим легионерите на техните палуби, ще спечелим битката.

Издуха бавно въздуха от надутите си бузи и се опита да обясни.

— Трябват ни нещо повече от леки и бързи кораби, макар че Рим няма да сложи килове, поне докато съм жив. Трябват ни професионални екипажи за греблата. Три реда гребла — можеш ли да си представиш какво ще направят с тях нашите мускулести роби? Ще ги направят на трески още първия път, когато се опитаме да увеличим скоростта. Скъпо е да обучаваме екипажи, а от гледна точка на сената не ни трябва да плащаме и надници. Даваме някаква сума за купуване на роби и след това корабът на практика се управлява сам. От време на време потапяме по някой пиратски кораб, но после винаги се появяват нови.

— Просто изглежда… потискащо на моменти — каза Юлий.

Искаше да каже, че е лудост най-силната нация в света да бъде надмината в корабоплаването от половината кораби в моретата, но Пракс беше резервиран, което не оставяше място за коментари въпреки дружелюбното му отношение. Имаше една линия, която младият офицер не биваше да прекрачва, макар че тя беше по-малко очевидна, отколкото с някой друг.

— Ние сме сухоземни хора, макар че някои като нас се влюбват в морето. Сенатът гледа на корабите като на средство за прехвърляне на войници за битки в други земи, както направихме в Митилена. Може би ще осъзнаят, че е също толкова важно и да управляваш вълните, но както казах, няма да стане, докато съм жив. Вярно, „Акципитер“ е малко тежък и бавен, но такъв съм и аз, а корабът е на два пъти повече от моите години.

Светоний се засмя угоднически и Юлий премигна и се навъси, но Пракс като че ли не забеляза. Спомни си, че някога Тубрук беше казал нещо подобно, когато го накара да загребе от тъмната пръст на имението в ръцете си и да помисли за поколенията, които са я подхранвали с кръвта си. Сякаш се беше случило преди цял един живот. Тогава баща му беше жив, Марий все още беше консул с блестящо бъдеще. Юлий се запита дали някой се грижи за гробовете им. За миг тъмните вихри на тревогите, които винаги плискаха мислите му, излязоха на повърхността. Той си каза отново, както правеше винаги, че Тубрук ще се грижи за Корнелия и за майка му. Не вярваше на никого дори и наполовина толкова, колкото на този мъж.

Изведнъж Пракс се взря в брега и замръзна. Любезното му изражение изчезна, заменено от твърдост.

— Слез долу и свири сбор, Светоний. Всички да се качат на палубата, готови за действие след пет минути.

Отворил широко очи, Светоний сръчно отдаде чест, хукна към стръмните стъпала и тромаво се спусна долу. Юлий погледна натам, накъдето сочеше Пракс, и присви очи. Гъст черен дим се извиваше на брега в утринния въздух, почти нераздвижван от вятъра.

— Пирати ли? — попита той бързо, макар вече да знаеше отговора.

Пракс кимна.

— Изглежда, са подпалили някое село. Може би ще успеем да ги хванем, докато се отдалечават от брега. Ще имаш възможност да се приближиш до тях, Цезар.

Брут вдиша дълбоко чистия планински въздух и се загледа назад към преследвачите. Гърция се простираше под тях, склоновете бяха покрити с пурпурни цветя, насищащи вятъра с богат аромат. Струваше му се неуместно да мисли за смърт и отмъщение сред такава красота. Но както беше предсказал Рений, групата конници включваше поне един добър следотърсач и от пет дни преследвачите непрекъснато вървяха по следите им въпреки множеството опити на Брут и Рений да ги отклонят.

Рений седеше наблизо на една обрасла с мъх скала, оголил срещу слънцето чукана си, и втриваше мазнина в осеяната с белези плът, както правеше всяка сутрин. Брут изпитваше вина всеки път, щом видеше това — спомняше си боя в двора за обучение в имението на Юлий. Спомняше си дори удара, който беше прерязал нервите на ръката на гладиатора, но нямаше как да върне нещата назад. Макар че месото беше образувало розова възглавничка, непрекъснато се появяваха болезнени петна, които трябваше да се лекуват. Единствената истинска утеха идваше, щом Рений махнеше кожената превръзка и оставеше въздуха да стигне до кожата, но той мразеше любопитните погледи, предизвиквани от тази гледка, и моментално нахлузваше превръзката.

— Приближават се — каза Брут.

Нямаше нужда да обяснява — петимата мъже, които ги преследваха, бяха в мислите и на двамата още откакто усетиха присъствието им за първи път.

Огряната от слънцето красота на планините скриваше бедна почва, която привличаше малцина земеделци. Единствените признаци на живот бяха дребните фигури на преследвачите, които бавно се придвижваха напред. Брут знаеше, че гърците не могат да се отдалечават много от конете си, а веднага щом слезеха долу в равнината, двамата бездруго щяха да бъдат нападнати и убити. Вече бяха близо до изтощението, а последната суха храна беше свършила тази сутрин.

Брут огледа растителността, която се вкопчваше в живота по напуканите склонове, и се запита дали може да се яде. Беше чувал, че войници ядели щурците, които обитаваха всички туфи трева, но не си струваше да ги ловиш един по един. Можеха да изкарат още един ден без храна, а меховете с вода бяха пълни до половината. Златните монети все още бяха в кесията на колана му, но най-близкият римски град беше на повече от сто мили отвъд тесалийските равнини и никога нямаше да го стигнат. Бъдещето им изглеждаше мрачно, освен ако на Рений не му хрумнеше някоя идея, но старият гладиатор мълчеше, явно доволен да прекара един час в разтриване на чукана си. Докато Брут го наблюдаваше, Рений откъсна едно от тъмните цветя и изстиска сока му върху мъхестата възглавничка, която висеше от рамото му. Старият гладиатор винаги използваше билките заради успокояващия им ефект, но както винаги, изсумтя разочаровано и остави смачканите листчета да паднат от здравата му ръка.

Спокойното изражение на Рений изведнъж вбеси Брут. Ако имаха коне, преследвачите от селото никога нямаше да се приближат толкова. Не беше в природата на стария гладиатор да съжалява за минали решения, но всяка стъпка, спечелена от натъртените крака на римляните, караше Брут да изсумтява раздразнено.

— Как можеш да си седиш така, докато те се катерят към нас?! Безсмъртният Рений, победител в стотици битки на живот и смърт, насечен на парчета от няколко гръцки дрипльовци на някакъв хълм.

Рений го погледна, без да помръдне, после сви рамене.

— Изкачването ще намали предимството им. А от конете тук няма особена полза.

— Значи да си седим така, а? — попита Брут; за миг изпита облекчение, че Рений има някакъв план.

— Още няколко часа им трябват, за да стигнат до нас. Ако бях на твое място, щях да седна на сянка и да си почивам. Ще видиш, че ако наточиш меча ми, ще си поуспокоиш нервите.

Брут го изгледа намръщено, но все пак взе меча на стареца и започна с дълги, плавни движения да прокарва един камък по нащърбените му ръбове.

— Петима са, не забравяй — каза след малко.

Рений не му обърна внимание: наместваше със сумтене кожената превръзка на чукана. Държеше единия край на връвта със зъби и докато Брут го наблюдаваше, я завърза с лекотата на отдавна усвоени движения.

— Осемдесет и девет — обади се внезапно Рений.

— Какво?

— Убил съм осемдесет и девет души в сраженията в Рим. Не стотици.

Изправи се полека; в движенията му нямаше нищо старческо. Много време му беше трябвало, да се научи отново да пази равновесие без тежестта на лявата ръка, но беше преодолял тази загуба, както и всичко друго, което му пречеше в живота. Брут си спомни момента, когато Кабера беше притиснал ръце към посивялата плът на гърдите на Рений и двамата бяха видели как цветът се променя, как тялото замря във внезапен прилив на завръщащ се живот. Кабера се беше отпуснал назад в мълчаливо благоговение, докато наблюдаваха как косата на стареца потъмнява, сякаш дори смъртта няма власт над него. Боговете бяха спасили стария гладиатор и може би той на свой ред щеше да спаси един млад римлянин някъде из хълмовете на Гърция. Брут почувства как увереността му расте и забрави глада и изтощението, които го измъчваха.

— Днес са само пет — каза той. — А аз съм най-добрият от моето поколение. Няма жив човек, който да ме победи в бой с меч.

— Аз бях най-добрият от моето поколение, момче, и от това, което виждам, стандартът е поспаднал — изсумтя Рений. — Но все пак можем да ги изненадаме.

Касаверий огледа дългата кухня и си позволи да се усмихне самодоволно. Оживлението около вечерята вече приключваше, последните ястия бяха сервирани още преди часове.

— Съвършенство до последната подробност — измърмори той на себе си, както правеше всяка вечер от десет години, откакто беше нает като главен готвач от Корнелий Сула.

Хубави години, макар че стройната му някога фигура се беше раздула застрашително. Касаверий се облегна на гладката стена и продължи да чука в хаванчето семената от синап, за да приготви горчицата, която Сула обичаше. Потопи пръст в тъмната смес и добави малко зехтин и оцет от тесногърлите бурканчета, наредени по лавиците на стените. Че как може добрият готвач да не опитва собствените си ястия? Това беше част от готвенето. Баща му беше дори още по-дебел и Касаверий се гордееше с теглото си — знаеше, че само глупак ще назначи кльощав готвач.

Тухлените фурни вече трябваше да са изстинали. Касаверий махна на робите да ги изчистят за новите въглища утре сутрин. Въздухът в кухнята все още тежеше от жега и той извади един парцал от пояса си и избърса челото си. С тази негова дебелина като че ли се потеше все повече. Реши да довърши горчицата в една от студените стаи, където се приготвяха сладкишите с лед, но не му се искаше да оставя робите без надзор. Знаеше, че крадат от храната за семействата си, и донякъде можеше да им го прости. Но ако ги оставеше сами, можеха да прекалят и можеше да стане беля. Баща му всяка вечер се оплакваше от тях. Той прошепна една молитва за стареца, където и да беше сега.

Настъпваше голямото спокойствие в края на един добре преминал ден. Домът на Сула беше известен с добрата си храна и когато поръчваха нещо специално, Касаверий се радваше на енергията и вълненията, които овладяваха прислугата още от момента на предвкусването, докато отваряше бащиния си списък с рецепти, развързваше ценните свитъци пергамент и прокарваше пръст по буквите. Извличаше удоволствие от факта, че само той може да ги чете. Баща му казваше, че всеки готвач трябва да е образован, и Касаверий въздъхна, като си помисли за собствения си син. Момчето прекарваше цели сутрини в кухнята, но учението като че ли бягаше далеч от ума му. Синът му бе живо разочарование и Касаверий се беше примирил, че никога няма да го види да управлява собствена кухня.

Все пак имаше още много години, преди да се раздели с тавите и фурните, за да се оттегли в малката си къща в един хубав квартал в града. Може би тогава щеше да намери време да забавлява гостите, както искаше съпругата му. Някак си обаче той не успяваше да покаже изкуството си в собствения си дом, задоволяваше се с прости яденета от месо и зеленчуци. Стомахът му изкъркори при тази мисъл. Той загледа как робите изваждат опечените си питки с месо от фурните. Кухнята не губеше много, когато ги изпращаше по стаите им с по няколко хапки гореща храна, и той беше убеден, че в това няма нищо лошо.

Новият роб — Далций, мина покрай него; държеше метален поднос с гърненца с подправки, за да ги сложи на местата им по лавиците. Касаверий му се усмихна.

Беше добър работник — търговецът на роби не беше излъгал, когато каза, че добре се оправя с кухнята. Касаверий си помисли, че може да му позволи да приготви някое ядене за следващото пиршество — разбира се, под негово внимателно наблюдение.

— Подправките трябва да си отидат по местата, Далций — каза той.

Едрият мъж кимна и се усмихна. Не обичаше да говори. Брадата му обаче трябваше да се поподстриже, помисли Касаверий. Баща му никога не допускаше роби с бради в кухнята: казваше, че брадите намеквали за мръсотия, да не говорим за космите. Отново опита горчицата и млясна одобрително, като забеляза, че Далций привършва задачата си бързо и чисто. Ако се съдеше по белезите, приличаше по-скоро на бивш боец, но пък в него нямаше нищо грубиянско. Иначе Касаверий нямаше да го допусне в кухнята, където безкрайното тичане насам-натам водеше до чести блъсвания един в друг. Сприхавите не се задържаха дълго в богатските къщи, но пък Далций се беше показал любезен, макар и мълчалив.

— Ще трябва утре някой да ми помогне да приготвя тестените сладкиши. Ти искаш ли?

Касаверий говореше кротко, сякаш на дете, но Далций като че ли никога не възразяваше и мълчанието му само налагаше този начин на говорене. У дебелия готвач нямаше злоба и той се зарадва искрено, когато Далций му кимна, преди да се отдалечи към складовете. Един готвач трябва да вижда добрите работници от пръв поглед, винаги казваше баща му. Това беше разликата между ранната смърт от пресилване с работа и постигането на съвършенство.

— А съвършенството е в подробностите — измърмори той отново.

Вратата на кухнята се отвори и влезе един добре облечен роб.

Касаверий се изправи и остави хаванчето.

— Господарят се извинява за късния час и пита дали може да му приготвите нещо студено за преди сън, нещо с лед — каза младият роб.

Касаверий му благодари, както винаги доволен от любезността, после попита:

— За всички гости ли?

— Гостите си тръгнаха. Само за господаря.

— Изчакай. Ще го приготвя ей сега.

Кухнята се изтръгна от вечерната летаргия — Касаверий даде нови нареждания. Двама от слугите хукнаха да донесат лед от специалните стаи, разположени много под нивото на кухнята, а главният готвач тръгна под ниската арка по един къс коридор към мястото, където се приготвяха десертите.

— Лед с лимони — измърмори, докато вървеше. — Хубави лимони, охладени и подсладени.

Всичко в студената стая за десерти си беше на мястото. Както и в основната кухня, покрай стените бяха наредени десетки амфори, пълни със сиропи и сокове. Кухненската горещина тук изобщо не се усещаше, дори беше хладничко и Касаверий доволно потръпна. Ледените блокове, увити в груба тъкан, бяха донесени за минути и счукани под надзора му, докато ледът не се превърна в ситна кашица. Към нея той добави горчиво-сладкия лимон и го разбърка само колкото да придаде аромат. Баща му винаги казваше, че ледът не бива да става жълт, и Касаверий се усмихна, доволен от цвета, докато насипваше с черпак сместа в стъклените купи, поставени на един поднос.

Работеше бързо. Дори в студената стая ледът се топеше и минаването през кухнята трябваше да е бързо. Надяваше се един ден Сула да позволи да се издълбае друг коридор в скалите под луксозния му дом, за да може ледените десерти да бъдат изнасяни направо горе. Но все пак с внимание и бързина десертите щяха да стигнат до масата му почти неразтопени.

След минута двете купи бяха пълни с бял лед и Касаверий облиза пръсти и изстена преувеличено от удоволствие. Колко хубаво беше да усетиш хлад през лятото! Запита се колко ли сребърни монети струват тези купи, но сумата беше невъобразима. Каруцари докарваха огромните ледени блокове от планините — половината им се стапяше, докато стигнат тук. След това робите ги сваляха в капещата тъмнина на стаята за лед под него, за да се топят бавно, но да дават хладни напитки и десерти през всичките летни месеци. Напомни си да провери дали запасите от лед са достатъчни. Май беше време да поръча още.

Далций влезе при него — още носеше подноса от подправките.

— Може ли да гледам как приготвяш сладоледа? При последния ми господар нямаше такова нещо.

Касаверий му кимна да се приближи.

— Всичко е готово. Трябва да се занесе през кухнята бързо, преди да почне да се топи.

Далций се наведе над масата и без да иска, бутна кана с лепкав сироп, който се разля в широко жълто петно. Доброто настроение на Касаверий мигом изчезна.

— Бързо, глупак такъв! Донеси парцал да го попиеш!

Едрият роб уплашено заекна:

— Аз… без да искам… да го съберем в подноса, господарю?

Протегна подноса и Касаверий вдигна купите и бързо ги почисти с мократа си от пот кърпа. Нямаше време да търси чиста — ледът се топеше. Сложи купите на подноса и избърса раздразнено пръсти.

— Не ми стой така, тичай! Ако се спънеш, ще заповядам да те бичуват.

Далций бързо излезе, а Касаверий започна да бърше разсипаното. Може би този здравеняк не беше подходящ за по-фини задачи.

Щом излезе в коридора, Тубрук изля шишенцето с отрова в купите и разбърка леда с пръст. След това изтича и подаде подноса на чакащия роб. Очите му, допреди миг толкова нервни, погледнаха спокойно отдалечаващия се гръб на роба. Сега трябваше да избяга… но имаше да свърши една кървава работа. Въздъхна. Касаверий не беше лош човек, но някой ден, дори когато си обръснеше брадата и оставеше косата си да порасне до обичайната й дължина, готвачът можеше да го познае. Обзет от внезапна умора, Тубрук тръгна към студените стаи, като опипваше ножа с костена дръжка, пъхнат под туниката му. Щеше да направи така, че да изглежда като убийство, а не самоубийство. Това щеше да спаси семейството на Касаверий от отмъщение.

— Занесе ли подноса? — изсъска готвачът, когато Тубрук влезе в малката студена стая.

— Да. Съжалявам, Касаверий.

Тубрук бързо пристъпи към готвача. Гласът му изведнъж беше станал плътен, а държането му — съвсем различно. Касаверий видя ножа и се вцепени от страх.

— Далций! Не! — възкликна той, но Тубрук замахна и заби камата в месестите му гърди, право в сърцето.

Удари още два пъти, за да е сигурен.

Касаверий се помъчи да си поеме дъх, но не можа. Лицето му стана мораво, краката му омекнаха и той се стовари на пода.

Тубрук се изправи. Повдигаше му се. През всичките години като гладиатор и легионер никога не беше убивал невинен човек и сега се чувстваше опетнен. Харесваше Касаверий, а и знаеше, че боговете преследват онези, които нараняват добри хора. Като се опитваше да не гледа проснатото на пода тяло на дебелия готвач, излезе и забърза по коридора към кухнята. Трябваше да избяга и да стигне до Ферк, преди да вдигнат тревога.

Тубрук се събуди схванат от студ в тъмнината на дома за роби. Чуваше как други тела мърдат около него, но в помещението, където спяха оковани, готови да потеглят на път, още нямаше признаци, че зората е близо.

Още от първите часове с Ферк, докато разработваха подробностите, не си беше позволил да мисли точно за тази част от плана. Това му се струваше дребно неудобство в сравнение с възможността да го подложат на мъчения и да го убият, ако атентатът срещу Сула се провали или ако го хванат, докато бяга. Шансовете му да изпадне в беда бяха толкова много, че той изтласка от ума си деня и нощта, които щеше да прекара като роб, и почти ги беше забравил.

Огледа се в тъмното. Усещаше тежестта на металните гривни, приковали ръцете му към веригата, която издрънчаваше и при най-лекото движение. Опита се да не си спомня какво беше първия път, но паметта му възкреси онзи нощи, дни и години, докато цялото онова време не се събра накуп и не зашепна в него, шепот, който почти го накара да изкрещи. Някои от окованите мъже плачеха тихо; Тубрук никога не беше чувал по-тъжен звук.

Сигурно ги бяха докарали от далечни земи или ги бяха продали в робство заради престъпления или дългове. Имаше стотици начини, но да си роден в робство беше по-зле от всичко останало и той добре го знаеше. Като малки деца те тичаха и играеха в щастливо неведение, докато не пораснеха достатъчно, за да разберат, че нямат друго бъдеще освен да бъдат продадени.

Тубрук вдъхна миризмата на конюшнята: масло и сено, пот и кожа, просто човешки животни, без никаква собственост, самите те нечия собственост. Надигна се и усети тежестта на веригата. Другите роби мислеха, че той е един от тях, навярно провинил се, за да бъде пребит така ужасно. Само Ферк знаеше, че е свободен.

Тази мисъл не му донесе успокоение. Не беше достатъчно да си каже, че само едно кратко пътуване го дели от имението и свободата. Ако те мислят за роб и ако си окован, и лежиш в мрака, без да можеш дори да се надигнеш, къде е тогава скъпоценната свобода?

Ако свободен мъж е окован в робски вериги, той е роб. Тубрук усети стария безименен страх, който беше изпитвал преди десетилетия в тези стаи. Да ядеш, да спиш, да живееш и да умираш по нечия прищявка… сега се беше върнал към всичко това и в този миг годините, когато се гордееше, че е спечелил свободата си, не представляваха нищо повече от пепел.

— Толкова крехко нещо — каза той тихо, само за да чуе гласа си, и мъжът до него изсумтя, размърда се и едва не го дръпна върху себе си.

Тубрук погледна настрани, благодарен за тъмнината. Не искаше светлина да влиза през високите прозорци, за да разкрие лицата им. Предстоеше им кратък, жесток живот на полето — неспирна работа, докато паднат, без да могат вече да станат. Може би един-двама от мъжете в тази стая щяха да бъдат избрани заради силата и бързината си и да бъдат обучени за цирка. Вместо да завършат живота си като осакатени водоносци, щяха да умрат от загуба на кръв, напоявайки пясъка с бъдещето си. Един-двама може би щяха да имат собствени деца и да ги видят дадени за продажба веднага след раждането им.

Светлината идваше бавно, въпреки желанието му, но окованите роби лежаха неподвижно, безмълвно. Повечето показваха, че са будни, само с лекото издрънчаване на веригите, когато се обръщаха. Развиделяването беше знак, че ще им донесат храна и вода, и те чакаха търпеливо.

Тубрук вдигна ръце към лицето си и се намръщи — беше подуто след снощните удари на Ферк. Когато го бяха довели, пазачът се беше изненадал. Ферк никога не се беше проявявал като жесток човек и войникът разбра, че Тубрук навярно сериозно се е провинил, за да го пребият така ужасно точно вечерта, преди да бъде предаден на новите си собственици.

Разбира се, никой не зададе никакви въпроси. Макар робите да прекарваха само няколко дни в къщата, докато Ферк получи парите си, те бяха негова собственост така несъмнено, както и столът, на който седеше, и дрехите, които носеше.

Раздадоха им копанки, пълни с варени зеленчуци и хляб, и Тубрук зарови пръсти в своята. Вратата отново се отвори и Ферк въведе трима войници. Тубрук държеше лицето си наведено като всички, не се осмеляваше да срещне ничий поглед, дори случайно. Любопитен шепот се разнесе в стаята, но той не отвори уста. Предположи целта на посещението им и коремът му изстина от напрежение. Сигурно вече бяха говорили с всички в кухнята на Сула и бяха разбрали, че липсва роб на име Далций. Ферк беше казал, че преди да напусне града, ще го претърсят, но не беше очаквал войниците да излязат толкова стриктни и да дойдат в помещенията за робите му толкова рано.

Тубрук усети, че ще го разпознаят веднага в сивата утринна светлина, но войниците се движеха, без да бързат, сред хранещите се роби — явно се стараеха да изпълнят възложената им задача възможно най-добре. И как иначе, помисли Тубрук. Ако го пропуснеха тук, а после го разпознаеха при портата, щяха да бъдат сериозно наказани. Запита се дали Сула е погълнал отровата; знаеше, че няма да е сигурен дни, дори седмици наред, ако сенатът реши да отложи оповестяването на новината. Хората в Рим почти не виждаха диктатора отблизо. Щяха да продължат да си живеят и ако той оцелееше, нищо чудно изобщо да не научат за покушението.

Докато дъвчеше бавно, една груба ръка посегна да хване брадичката му. Тубрук позволи да му повдигнат главата и видя студените очи на млад легионер. Преглътна хапката и се опита да си придаде спокойно изражение.

Войникът подсвирна.

— Тоя е здравата помлян.

Тубрук нервно премига с подутите си очи.

— Той оскърби съпругата ми — каза Ферк. — Лично приложих наказанието.

— Ама наистина ли? — попита легионерът.

Сърцето на Тубрук затупка и той отмести поглед — спомни си твърде късно, че е погледнал войника в очите, а не биваше да го прави.

— Щях да го изкормя, ако беше посегнал на моята — каза легионерът и пусна брадичката му.

— Как пък не! И да си изгубя печалбата — реагира веднага Ферк.

— Търговци! — изсъска офицерът презрително.

Двамата с Ферк пристъпиха към следващия и Тубрук опразни копанката — стискаше я, за да не личи, че ръцете му треперят от облекчение. След малко войниците си тръгнаха и стражите влязоха, за да ги сритат да станат и да се качат в каруцата, която щеше да ги откара извън Рим към новите им домове и новия им живот.

— Все жени около мене — каза весело Тубрук, когато Аврелия, Корнелия и Клавдия влязоха и изпълниха тихия триклиниум с живот и енергия.

През седмиците, откакто Ферк го вкара през портите на имението и сложи договора за продажба в развързаните му ръце, Тубрук си беше възвърнал голяма част от спокойствието, което беше загубил в града. Идването сутрин за закуска беше станало ритуал за четиримата и Тубрук вече с нетърпение го очакваше. Сутрин Аврелия винаги беше в най-доброто си състояние и ако можеше да се довери на преценката си, между нея, Корнелия и Клавдия имаше истинско приятелство.

С времето лицето му заздравя, макар че остана малък белег над лявото око, за да му напомня за изпитанието. Не можеше да забрави облекчението, което изпита, когато за пръв път видя легионери, облечени в черно, по градските улици — униформа, която градът щеше да гледа цяла година, заради траура за смъртта на диктатора. Дори и тогава черното облекло изглеждаше неуместно за настроението на Рим. Ферк му беше казал, че в сената повява свеж вятър: Цина и Помпей работеха, за да възстановят старата република и да успокоят призраците на царете, които Сула беше разбудил и изкарал по улиците.

Управителят на имението пътуваше много рядко до града, като неизменно вземаше предпазни мерки. Мислеше, че е твърде вероятно да не го свържат с отравянето на диктатора, но само едно обвинение щеше да е достатъчно, за да се получи заповед от сената и имението да бъде преобърнато с краката нагоре в търсене на доказателства. Ако откриеха Ферк и го подложеха на изтезания, той щеше да го издаде. Ферк имаше семейство, което обичаше; честта и приятелството обикновено не издържаха пред лицето на подобна опасност. Но Тубрук все още смяташе, че е направил каквото трябва и че са спечелили, макар че никога нямаше да познае спокоен ден, докато приятелите и поддръжниците на Сула не престанеха да търсят убиеца му.

Месец след връщането си в имението Тубрук беше облякъл тежко наметало и беше отпътувал в града, за да принесе жертви в храмовете на Марс и Веста като благодарност за живота на Корнелия. Беше се помолил и за душите на Касаверий и пазача, когото беше убил при малката вратичка.

Корнелия държеше дъщеря си в скута си и Клавдия от време на време посягаше да погъделичка бебето, за да го разсмее. Дори Аврелия се усмихваше на детското бърборене на Юлия. Тубрук мажеше хляба си с мед. В душата му кипяха най-различни чувства. Хубаво беше, че Аврелия си бе възвърнала поне малко от старото щастие. Твърде дълго беше живяла само в обкръжението на сурови мъже. Когато за пръв път пое внучката си, се беше разплакала, без да хлипа — сълзите просто бяха потекли от очите й.

Тубрук обаче знаеше, че силите й отпадат. Заболя го, когато забеляза, че тя не се храни заедно с другите. Полека отмести блюдото с пресен хрупкав хляб към нейната страна на ниската масичка и очите им за миг се срещнаха. Аврелия отчупи един залък и го задъвка бавно под погледа му. Все говореше, че яденето докарвало припадъците й и й причинявало болки и повръщане. Нямаше никакъв апетит и преди Тубрук да беше започнал да я следи, беше съвсем отслабнала, не ядеше почти нищо.

Топеше се пред очите му и каквото и да казваше, щом останеха насаме с него, само плачеше и говореше, че не можела да яде. В тялото й нямало място за храна.

Корнелия погъделичка детето и в замяна получи внезапно оригване, придружено с малко изплюто мляко. Трите жени станаха като една, за да помогнат в почистването, и Тубрук стана заедно с тях; усещаше, че няма място в тази чисто женска работа, но нямаше нищо против, че го изключват.

— Иска ми се баща й да беше тук, да я гледа как расте — въздъхна замечтано Корнелия.

— Ще си дойде, скъпа — каза Тубрук. — Трябва да държат заложниците живи, иначе няма да получават откупи. Това е просто сделка. Юлий ще си дойде и сега, щом Сула е мъртъв, животът му може да започне отново.

Корнелия като че ли повече вярваше на думите му от самия него. Каквото и да станеше, Тубрук знаеше, че дори Юлий да се върне, всичко ще е различно след преживяното от него. Младото момче, което се беше качило на кораба, за да избяга от Сула, вече не съществуваше. Кой щеше да се върне вместо него — това още никой не знаеше. Животът щеше да стане по-суров за всички, след като се беше наложило да платят такъв голям откуп. Тубрук беше продал на роднините на Светоний част от земите на имението; бяха се пазарили много, понеже също имаха нужда от пари за своя откуп. Той въздъхна. Поне Юлий щеше да се радва, че има дъщеря и съпруга, която да го обича. Това беше повече, отколкото имаше той самият.

Погледна Клавдия, видя, че тя отвръща на погледа му, и в изражението й усети нещо, което накара кръвта да се качи в лицето му, като на младо момче. Тя му намигна, преди да се обърне, за да помогне на Корнелия, и го обзе странно смущение. Знаеше, че трябва да излезе, за да нагледа работниците, които чакаха заповедите му, но не помръдна от мястото си; взе още едно парче хляб и задъвка бавно; надяваше се, че тя пак ще го погледне.

Аврелия залитна и Тубрук се хвърли към нея и я хвана за рамото. Беше невероятно бледа, кожата й изглеждаше восъчна. Той усети липсата на плът под тънката й дреха и тъгата, която никога не си отиваше, отново надигна глава в ума му.

— Трябва да си починеш — каза той тихо. — После ще ти донеса още храна.

Аврелия не отговори, отсъстващият поглед отново се настани в очите й. Тръгна край него с колебливи, неуверени стъпки. Тубрук я усещаше как потреперва: след всеки пристъп й оставаха все по-малко сили.

Корнелия и Клавдия останаха сами с детето, което зашари с ръчички по дрехата на Корнелия — търсеше да суче.

— Той е добър човек — каза Клавдия и погледна към вратата, където бяха изчезнали Тубрук и Аврелия.

— Жалко, че е толкова възрастен за съпруг — отвърна Корнелия безхитростно.

Клавдия стисна устни и остро възрази:

— Възрастен ли? Има си всичко необходимо. — Видя блесналия поглед на Корнелия и се изчерви. — Твърде много ти се привижда, моето момиче. Дай на детето да суче.

— Винаги е гладна — каза Корнелия, настани Юлия на гърдата си и тя притисна личице към нея.

— Нали затова ги обичаме — каза Клавдия. Корнелия вдигна учудено поглед и видя, че очите й са пълни със сълзи.

— Нямам представа за какво говориш — каза Ферк.

Напрегна мускули, но въжетата го държаха на стола и не успя да се отскубне.

— Мисля, че много добре знаеш какво искам да кажа — отвърна Антонид и се наведе толкова близо, че лицата им почти се докоснаха. — Имам дарбата да надушвам лъжците.

Изсумтя внезапно и Ферк си спомни, че го наричат Кучето на Сула.

— Вониш на лъжа — каза Антонид със злобна усмивка. — Знам, че имаш пръст в тази работа, затова просто ми кажи и няма да те пращам при мъчителите. Оттук няма да излезеш, търговецо. Никой не видя, че сме те арестували, и никой няма да знае, че сме те разпитвали. Само ми кажи кой поръча убийството и къде е убиецът — и ще излезеш оттук жив и здрав.

— Дайте ме на съд. Ще докажа невинността си! — отрони Ферк с разтреперан глас.

— А, така ли? Това ли искаш? Дни наред да дрънкаш празни приказки, докато сенатът се опитва да доказва, че законът е един за всички. Няма закон тук, в тази стая. Тук още помним Сула.

— Нищо не знам! — извика Ферк и за негово облекчение Антонид отстъпи крачка назад.

После поклати глава със съжаление.

— Знаем, че убиецът се е представил с името Далций. Знаем, че е бил купен за кухненски роб три седмици преди това. Документите за продажбата, разбира се, са изчезнали, но има свидетели. Мислиш ли, че никой няма да забележи агента на Сула на пазара? И от кого е купил роба? От Ферк.

Търговецът пребледня. Знаеше, че няма да го оставят жив. Повече нямаше да види дъщерите си. Те поне не бяха в града. Беше изпратил жена си надалече, когато войниците дойдоха да вземат документите за продажба на робите — разбираше какво ще стане и знаеше, че не може да избягат всички заедно, затова искаше поне семейството му да се опази от вълците, които приятелите на Сула щяха да пуснат по петите му.

Знаеше, че начинанието е рисковано, но след като изгори документите, помисли, че няма да стигнат до него сред толкова много други търговци. Очите му се наляха със сълзи.

— Вината ли те връхлетя? Или плачеш просто защото си разкрит? — запита остро Антонид.

Ферк не каза нищо и погледна към пода. Помисли си, че няма да издържи на мъченията.

Мъжете, които влязоха по заповед на Антонид, бяха стари войници и изобщо не се смущаваха от предстоящата си задача.

— Искам имена — обърна се към тях Антонид. Пристъпи към Ферк, вдигна главата му и очите им се срещнаха. — Тези мъже си обичат работата. Имаш ли да кажеш нещо, преди да започнат?

— Републиката си струва един живот — отвърна Ферк с блеснали очи.

Антонид се усмихна.

— Републиката е мъртва, но много ми харесва, когато срещна хора с принципи. Да видим твоите докога ще изтраят.

Когато първите метални остриета се притиснаха към кожата му, Ферк се опита да се дръпне. Антонид загледа като омагьосан, после пребледня и сви вежди при задавените звуци, които издаваше Ферк. Кимна на двамата мъже да продължат и излезе навън, в хладния нощен въздух.

Беше по-лошо от всичко, което бе изпитвал — агония на унижение и ужас. Обърна глава към единия от мъжете и отвори уста. Замъгленото му зрение виждаше само неясни фигури, изтъкани от светлина и болка.

— Ако обичате Рим, оставете ме да умра. Да умра бързо.

Двамата спряха, спогледаха се и продължиха работата си.

Тубрук за пореден път заби брадвата в умиращия дъб. Ударът отцепи здраво парче дърво, но изсъхналите клони показваха, че е време старият дъб да бъде отсечен. Скоро щеше да стигне до сърцевината: беше сигурен, че е изгнила. Тубрук сечеше вече цял час и ленените му панталони бяха прилепнали към тялото от пот. Беше свалил туниката си — беше му горещо въпреки вятъра, който духаше в гората. Изсъхващата пот го охлаждаше и му беше хубаво. Трудно беше да не мисли за проблемите на управлението, след като откупът за Юлий беше платен, но той отпъди тези мисли и се съсредоточи върху сеченето с тежката желязна брадва.

Спря задъхан и подпря ръце на дългата дръжка. Имаше времена, когато би могъл да я размахва по цял ден, но сега дори космите на гърдите му бяха добили зимнопепеляв цвят. Глупаво беше да продължава да се напряга, но старостта настигаше по-бързо онези, които седяха и я чакаха, а всекидневните упражнения поне бяха запазили корема му плосък.

— Някога се катерех по това дърво — чу се зад него един познат глас.

Нарушаването на горската тишина накара Тубрук да подскочи и да се обърне, стиснал здраво брадвата.

Видя Брут — седеше на един дънер със скръстени ръце и със старата усмивка, от която очите му блестяха. Тубрук се засмя, зарадван да го види, и подпря брадвата на дънера на дъба. За момент останаха безмълвни, след това Тубрук пристъпи към младия мъж и го стисна в силна, мечешка прегръдка, която го вдигна от пъна.

— Кълна се във всички богове, Марк, колко се радвам, че те виждам! — възкликна. — Променил си се. Пораснал си! Я дай да те видя.

Старият гладиатор отстъпи назад и навлече туниката си, после го огледа.

— Виждам броня на центурион. Издигнал си се.

— Бронзовият юмрук — отвърна Брут. — Никога не сме губили битка, макар че един-два пъти щеше да се случи — когато аз давах заповедите.

— Съмнявам се. Богове, гордея се с теб! Завинаги ли се връщаш, или само минаваш оттук?

— Договорът ми изтече. Има няколко неща, които искам да направя в града, преди да си намеря нов легион.

Едва сега Тубрук забеляза колко прах е полепнал по младия мъж.

— Колко път си минал пеша?

— Сигурно половината свят. Рений не обича да си дава парите за коне, макар че поне част от пътя изминахме с две кранти.

Тубрук се засмя, вдигна брадвата и я сложи на рамото си.

— Значи и той се е върнал. Мислех, че се е отказал от Рим, след като къщата му изгоря в размириците.

Брут сви рамене.

— Отиде да продаде парцела и да намери някакво жилище под наем.

Тубрук се усмихна.

— Сега Рим е много тих за него. Мисля, че няма да му хареса.

И тупна Брут по рамото.

— Ела с мене. Старата ти стая те чака, а едно добро накисване и изтъркване ще ти дойде добре.

— Юлий върна ли се? — попита младият мъж.

Тубрук като че ли се посниши, сякаш брадвата изведнъж беше станала по-тежка.

— Наложи се да съберем откуп, когато пиратите плениха галерата му. Още не сме получили известие дали е жив и здрав.

Брут го изгледа учудено.

— Богове, нищо не съм чул за това! Бил ли е ранен?

— Нищо не знаем. Получихме само заповед да съберем парите. Трябваше да платя на стражи да ги закарат до един търговски кораб на брега. Петдесет таланта.

— Не знаех, че семейството има толкова пари — тихо каза Брут.

— Е, вече нямаме. Наложи се да продадем всички магазини и част от земите. Останаха ни само приходите от посевите. Занапред ни чакат трудни години, но ще се справим някак.

— Лошо.

— Съмнявам се, че ще е задълго. Вие с Юлий много си приличате. Пари винаги могат да се спечелят, ако живееш достатъчно дълго. Разбра ли, че Сула е мъртъв?

— Чух. Дори в Гърция войниците в пристанищата носеха черно. Вярно ли е, че е бил отровен?

Тубрук се намръщи за секунда и отмести поглед, преди да отговори:

— Вярно е. Беше си спечелил много врагове в сената. Неговият помощник Антонид още търси убийците. Не мисля, че някога ще се откаже.

Докато говореше, си спомни за Ферк и ужасните дни, след като беше чул, че е задържан. Никога не беше познавал подобен страх — да чака войници да дойдат от града и да го отведат там за съд и екзекуция. Но войници не бяха дошли и Антонид продължаваше да разпитва и да търси. Тубрук дори не се осмели да потърси семейството на Ферк — възможно беше Антонид да ги наблюдава, — но се беше заклел, че един ден ще изплати дълга си. Ферк беше истински приятел и нещо повече — той вярваше в републиката със страст, която учуди стария гладиатор, когато за пръв път беше изложил плана за убийството на Сула. Дори не се наложи да убеждава стария търговец на роби.

— …Тубрук? — обади се Брут. Гледаше го любопитно.

— Извинявай. Замислих се за миналото. Казват, че републиката се била върнала и Рим отново бил град на закона, но не е така. Хапят се едни други, за да не позволят някой друг да стане нов Сула. Наскоро двама сенатори бяха екзекутирани за предателство само въз основа на думите на обвинителите. Подкупват и крадат, раздават безплатно зърно на бедняците, за да им напълнят корема и да си идат у дома доволни. Странен град, Марк.

Брут сложи ръка на рамото му.

— Не знаех, че това така живо те интересува.

— Винаги ме е интересувало, но когато бях по-млад, имах повече вяра. Мислех, че мъже като Сула и да, като Марий, не могат да навредят на града, но не е така. Те могат да го убият. Знаеш ли, че това безплатно зърно затри дребните земеделци? Те не могат да продадат реколтите си. Земите им се обявяват за продажба и се прибавят към растящите имоти на сенаторите. Земеделците свършват на улиците на града и получават за прехрана същото онова зърно, което ги е разорило.

— С времето в сената ще влязат по-добри мъже. Ново поколение, такива като Юлий.

Лицето на Тубрук омекна, но Брут се смая от дълбочината на огорчението и тъгата, които беше зърнал у човека, който в детството им неизменно беше стълб на сигурността в живота им. Помъчи се да намери верните думи.

— Ние ще създадем един Рим, с който да се гордееш.

Тубрук хвана протегнатата му ръка и каза с усмивка:

— Ех, да можех пак да съм млад. Хайде да вървим у дома. Аврелия много ще се зарадва да те види такъв пораснал.

— Тубрук, аз… — поколеба се Брут — няма да остана дълго. Имам достатъчно пари да си наема къща в града.

Старият гладиатор го изгледа неразбиращо.

— Това е твоят дом. И винаги ще бъде. Остани колкото искаш.

Тръгнаха безмълвно към имението.

— Благодаря. Не бях сигурен: мислех, че ще очакваш вече да вървя по собствения си път. Мога, нали знаеш.

— Знам, Марк — отвърна Тубрук и се усмихна. Вече бяха стигнали до вратите и той извика да отворят.

Младият мъж усети как някаква тежест пада от него.

— Сега ме наричат Брут.

Тубрук протегна ръка и Брут я стисна по легионерски.

— Добре дошъл у дома, Брут — каза Тубрук.

Поведе го към кухнята, заповяда да загреят вода за къпане и му махна да седне на един стол, а след това се зае да реже месо и хляб. Той също беше гладен след усилната работа с брадвата и двамата седнаха да ядат и да разговарят непринудено, като стари приятели.

Брут стоеше на кръстопътя в подножието на хълма Квиринал, оживената тълпа течеше покрай него. Беше станал рано и беше проверил бронята си, благодарен за чистата туника, оставена му от Тубрук. Част от него знаеше, че е смешно да се притеснява, но беше намазал с масло цялата броня и беше излъскал метала до блясък. Усещаше се странно сред тъмните дрехи на околните, но намираше успокоение в солидната тежест, която сякаш го предпазваше не само от оръжия, а и от много други неща.

Центурията на Бронзовия юмрук имаше собствен оръжейник и като всичко друго в центурията, той също беше най-добрият. Наколенникът, който Брут носеше на десния си крак, беше умело изваян, за да следва извивката на мускулите. Беше украсен с кръгове, ецвани с киселина, за което Брут беше дал цяла една месечна заплата. Пот се стичаше под метала и той посегна надолу, за да се почеше, но не успя. Практичността го беше накарала да остави перото на шлема в имението. Не подобаваше някак си да влиза в такъв вид в къщата, където живее майка му.

Видът на постройката го накара да спре и да се замисли. Очакваше сграда на четири-пет етажа, чиста, но малка. Вместо това видя фасада, облицована с тъмен мрамор — почти като храм. Основните постройки нямаха допир с уличната мръсотия и прах, скрити зад високата порта. Може би бяха по-големи дори от дома на Марий.

Тубрук му беше казал само адреса, но когато наближи, Брут видя, че къщата се намира в богат квартал; повечето хора в тълпата бяха прислужници и роби, които изпълняваха поръчки и носеха стоки за господарите си. Очакваше майка му да бъде впечатлена от сина си, който беше станал центурион, но когато видя къщата, разбра, че тя може да го помисли за прост войник, и се поколеба.

Помисли дали да не се върне в имението. Знаеше, че Рений и Тубрук няма да го съдят за провала, но нима не беше планирал тази среща още откакто тръгна от Гърция? Смешно щеше да е да се върне сега, само защото е видял толкова голяма сграда.

Пое си дълбоко дъх и провери за последен път бронята си. Кожените връзки бяха стегнати, по метала нямаше никакво петънце. Всичко беше в изряден вид.

Тълпата се разделяше пред него, без да се блъска, докато той продължаваше напред. Когато стигна до портата, тя му навя спомени за дома на Марий в другата част на града. Едва беше стигнал до нея, когато тя се отвори пред него, един роб се поклони и го покани да влезе.

— Насам, господарю — каза робът, затвори вратата и тръгна пред него по един тесен коридор.

Брут го последва с бурно разтуптяно сърце. Нима го очакваха?

Въведоха го в разкошна стая. Мраморни колони с позлатени основи и капители поддържаха тавана. Бели статуи стояха покрай стените, кушетки бяха наредени около малкия басейн в средата — някаква голяма риба плуваше с почти невидими движения в хладните дълбочини. Бронята му се стори тромава и шумна в тишината и му се дощя да беше развързал наколенника, за да може да се почеше, преди да влезе.

Робът изчезна зад една врата и той остана сам, разсейван от лекото ромолене на водата. След малко свали шлема и прокара ръце през влажната си коса.

Друга врата се отвори зад гърба му и той се обърна. Една красива жена тръгна към него. Беше изрисувана като кукла и на неговата възраст — поне както му се стори. Роклята й беше от плат, какъвто не беше виждал никога, и през него се забелязваха очертанията на гърдите й. Кожата й беше съвършено бяла, единственото й украшение беше тежката златна верижка на шията й.

— Седни — каза тя. — Разположи се удобно.

Докато говореше, тя седна на кушетката, от която той беше скочил, и кръстоса деликатно крака — роклята се раздвижи и разкри достатъчно, за да предизвика червенина по бузите му. Той седна до нея; опитваше се да си възвърне решителността отпреди малко.

— Харесвам ли ти? — тихо попита тя.

— Ти си красива, но аз търся… една жена, която някога познавах.

Тя сви устни и Брут поиска да я целуне, да я грабне в ръцете си, да я стисне така, че да изпищи. Видът й накара сетивата му да се замаят, а въздухът бе изпълнен с парфюм, който го опияняваше. Ръката й посегна и го докосна по загорелия крак точно над наколенника. Той леко потръпна, после се сепна и рязко се изправи.

— Очакваш ли заплащане от мене?

Жената изглеждаше смутена — и беше по-млада, отколкото беше помислил отначало.

— Не го правя от любов — каза тя и мекотата в гласа й внезапно изчезна.

— Сервилия тук ли е? Тя ще иска да ме види.

Прелъстителността на младата жена се изпари за миг.

— Тя не се среща с центуриони. Трябва да си поне консул, за да получиш достъп до нея.

Брут я изгледа ужасено.

— Сервилия! — извика той и тръгна покрай басейна. — Къде си?

Чу шум от тичащи крака зад една врата, затова бързо отвори друга и се вмъкна през нея. Момичето на кушетката се разсмя. Брут влезе в дълъг коридор и се натъкна на някакъв роб, който носеше поднос с напитки.

— Не може да влизаш тук! — извика робът, но Брут го блъсна и подносът падна на пода.

В същия миг двама мъже с тояги блокираха дъното на коридора. Раменете им почти докосваха стените.

— Май си пийнал повечко, а? — изграчи единият.

Брут извади меча си с гладко движение. Острието блесна и се завъртя като вихрушка. Двамата спряха.

— Сервилия! — извика с всички сили Брут, без да отпуска меча.

Двамата мъже извадиха ками и пристъпиха напред.

— Ах, ти, нахалник! — каза единият. — Мислиш, че можеш да влизаш тук и да правиш каквото си искаш? Досега не съм убивал офицер, но сигурно ще ми хареса.

— Застанете мирно, негодници — изсъска Брут. — Ако видя някой да насочи оръжие към мене, ще заповядам да го обесят.

Двамата мъже се поколебаха под яростния му поглед и реагираха на тона му почти несъзнателно. Брут ядосано пристъпи към тях.

— Кажете ми колко мъже на вашата възраст са изоставили легиона си, за да пазят публичен дом? Дезертьори ли сте?

— Не, господарю. Служихме в легиона на Първородните.

Лицето на Брут замръзна в маска, за да скрие учудването и радостта.

— При Марий? — запита той.

По-възрастният кимна. Сега вече стояха мирно пред него и Брут ги гледаше от глава до пети, сякаш беше на инспекция.

— Ако имах време, щях да ви покажа писмото, което ми даде Марий, когато ме прати в моята центурия в Гърция. Марширувах с него до стъпалата на сената, когато отиде да поиска триумфа си. Не посрамвайте паметта му.

Двамата мъже премигаха смутено. Брут остави мълчанието да се проточи за момент.

— Имам работа със Сервилия. Можете да ме заведете при нея, но ще се държите като войници, докато съм тук, разбрахте ли?

Двамата кимнаха. Една врата зад тях се отвори и се чу властен женски глас:

— Дръпнете се от него и ме оставете да го разгледам.

Двамата пазачи не помръднаха, приковали очи в младия центурион. Напрежението личеше в стягането на раменете им, но иначе бяха спокойни.

Брут се обърна към тях.

— Тя ли е?

По-възрастният се беше изпотил от напрежение.

— Това е господарката на къщата — потвърди той.

— Тогава направете каквото ви казва.

Без да кажат нито дума повече, двамата стражи отстъпиха настрана и Брут видя една жена, която се прицелваше в него с натегнат лък.

— Ти ли си Сервилия? — попита той. Забеляза, че ръцете й леко треперят.

— Тази, чието име крещеше като улична рибопродавачка? Да, аз притежавам тази къща.

— Аз не съм заплаха за тебе — отвърна Брут — и на твое място бих пуснал този лък, преди да прострелям някого по погрешка.

Сервилия погледна към стражите си и като че ли се успокои от присъствието им. Пое дъх и отпусна лъка, но без да сваля стрелата от тетивата, така че да може бързо да го вдигне и да стреля, ако Брут се втурне към нея. Той предположи, че и преди са я заплашвали войници.

Жената не беше като онази от стаята със статуите. Беше висока и слаба като него, с дълга тъмна коса, висяща свободно на раменете й. Кожата й блестеше от слънце и здраве, лицето й не беше красиво, фактически беше по-скоро грозно, но в широката уста и тъмните очи имаше чувственост, която според него би омаяла много мъже.

Ръцете й, стискащи лъка, бяха големи и силни, със златни гривни по китките.

Брут я разгледа внимателно и усети болка, като позна себе си в линията на съвършената й шия.

— Ти не ме познаваш — тихо каза той.

— Какво? — попита тя и пристъпи към него. — Нарушаваш спокойствието в дома ми и влизаш с оръжие в покоите ми. Трябва да накарам да те бичуват. Не мисля, че рангът ти ще те спаси.

Походката й беше съвършена. Беше виждал такава сексуална увереност у жена само веднъж, в храма на Веста, където жриците се движеха с безсрамие, личащо във всяка крачка, сигурни, че всеки мъж, който ги засегне, се излага на смъртна опасност. У нея имаше нещо от това и той усети как се възбужда, отвратен от това чувство, но пък не знаеше как трябва да се чувства като син. Кръв нахлу в лицето и врата му и тя се усмихна чувствено — видяха се остри бели зъби.

— Мислех, че трябва да изглеждаш по-възрастна — измърмори той и в очите й се мярна раздразнение.

— Изглеждам, както изглеждам. А ти кой си?

Брут прибра меча. Искаше да каже кой е и шокът да сломи увереността й, да види как очите й се разширяват учудено, когато осъзнае какъв внушителен млад мъж е той. После всичко му се стори безсмислено. Изникна един отдавна потискан спомен — как беше чул бащата на Юлий да говори за нея; въздъхна, защото това се потвърди. Намираше се в публичен дом, независимо колко богат изглеждаше. Наистина нямаше значение какво ще си помисли тя за него.

— Казвам се Марк. Аз съм твоят син — каза той и вдигна рамене.

Тя замръзна, подобно на статуите си. За един дълъг миг задържа погледа си върху лицето му, после очите й се напълниха със сълзи, лъкът издрънча на пода и тя побягна по коридора. Затръшна вратата толкова силно, че стената се разтрепери.

Стражът гледаше Брут с отворена уста.

— Вярно ли е, господарю? — измърмори той. Брут кимна и мъжът се изчерви от смущение. — Не знаехме.

— Защото не ви казах. Виж, сега си тръгвам. Някой ще чака ли да ме халоса с тояга, докато минавам през вратата?

Стражът се поотпусна.

— Не. Ние двамата сме единствените пазачи. Тя, общо взето, няма нужда от пазачи.

Брут се накани да тръгне, но стражът отново проговори:

— Сула нареди легионът на Първородните да бъде изваден от списъците на сената. Трябваше да приемем каквато работа намерим.

Брут се извърна, искаше му се да може да им предложи нещо повече.

— Сега знам къде сте. Мога отново да ви намеря, ако ми потрябвате — увери ги той.

Стражът протегна ръка и Брут я стисна по легионерски.

Мина през стаята с басейна, благодарен, че е празна. Спря само да вземе шлема си и да плисне малко вода на лицето и врата си. Но не успя да охлади смущението си. Усещаше се замаян от събитията и отчаяно искаше да намери тихо място, където да премисли случилото се. Мисълта, че трябва да се блъска сред тълпата, го раздразни, но се налагаше да се върне в имението. Нямаше друг дом.

На портата го догони една жена. Той едва не изтегли меча, когато чу стъпките, но се оказа, че е млада робиня, невъоръжена. Тя пъхтеше и той почти разсеяно забеляза как се повдигат гърдите й. Поредната красавица. Къщата като че ли беше пълна с тях.

— Господарката каза да дойдеш утре сутринта. Тогава ще те приеме.

Брут усети как напрежението го отпуска.

— Ще дойда — каза той.

Сервилия седеше на ръба на кушетката. Ясно личеше, че е напрегната, но Брут усети, че не бива да започва пръв. Беше лежал буден през по-голямата част от нощта, без да реши нищо. Три пъти се беше заклевал да не се връща тук, но всеки път това беше празен жест на отричане. Винаги беше искал да я види, да говори с нея. Не усещаше никаква синовна любов, само някакъв мъгляв идеал го караше да дойде, омаян от представата, че може да лови злосторници и да им източва кръвта в нейно име.

Като дете беше искал тя да дойде при него; тогава беше сам и се страхуваше от целия свят. Когато жената на Марий го беше задушавала с потребността си от син, се беше отдръпнал, изнервен от чувства, които не разбираше. Но жената, седяща тук, упражняваше над него такава власт, каквато нямаше никой друг — нито Тубрук, нито дори Юлий.

Той я попиваше в неестествената тишина, търсеше нещо, което не можеше да назове или дори да се опита да разбере. Тя беше облечена в чисто бяла стола, беше загоряла от слънцето и не носеше никакви украшения. Както и вчера, дългата й коса не беше вързана и движенията й бяха изпълнени с естествена грация; удоволствие беше да я наблюдава как върви и как седи, както би се възхищавал на съвършената походка на леопард — и на сърна. Очите й бяха прекалено големи, реши той, а брадичката твърде енергична за класическа красавица, но не можеше да откъсне очи от нея. Забеляза бръчиците, вдълбани около очите и устата. Тя изглеждаше напрегната, готова да скочи и да избяга, както вчера. Той чакаше и се питаше колко ли напрежение личи и в неговите черти.

— Защо дойде? — попита Сервилия, разчупвайки ужасното мълчание.

Колко много отговори на този въпрос беше измислил. Сцена след сцена се разиграваха във въображението му в нощта: да я оскърби, да я презре, да я прегърне. Никоя от тях не го беше подготвила за истинския миг.

— Когато бях дете, се мъчех да си представя каква си. Исках да те видя, поне веднъж, само да знам каква си. Исках да знам как изглеждаш.

Чу гласа си да потрепва и го разтърси гневна конвулсия. Нямаше да се посрами. Нямаше да говори като дете на тази жена, на тази уличница.

— И аз винаги мислех за тебе, Марк — каза тя. — Написах ти много писма, но така и не ги изпратих.

Брут овладя мислите си. Никога не беше чувал името си от устата й — сега беше първият път. Това го ядоса и гневът му му позволи да й говори спокойно.

— Какъв беше баща ми? — попита той.

Тя вдигна очи към стената на простата стая, където седяха.

— Добър човек. Силен и пъргав, като тебе. Познавах го само две години, преди да умре. Много се радваше, че има син. Даде ти име и те занесе в храма на Марс, за да те благословят жреците. Разболя се същата година и си отиде, преди да настъпи зимата. Лекарите не успяха да го спасят, но накрая почти не страда.

Брут усети как очите му се изпълват със сълзи и ги избърса сърдито. Тя продължи:

— Аз… не можех да те отгледам. Самата аз бях дете, не бях готова, не бях способна да бъда майка. Оставих те на неговия приятел и избягах.

Гласът й секна и тя избърса очите си.

Брут я наблюдаваше със странно чувство на отдалеченост, сякаш нищо, което тя правеше или казваше, не можеше да го докосне. Гневът се беше оттекъл и той беше съвсем спокоен. Имаше обаче един въпрос, който трябваше да зададе и който сега дойде лесно на устата му.

— Защо не дойде, защо не ме взе, докато бях малък?

Тя мълча дълго. Бършеше очите си. Накрая можа отново да го погледне. Държеше главата си с крехко достойнство.

— Не исках да се срамуваш.

Необикновеното му спокойствие отстъпи пред емоциите, които го разтърсваха.

— Възможно е — прошепна той прегракнало. — Чух да говорят за тебе, много отдавна. Опитах се да се престоря, че е грешка, помъчих се да те отстраня от мислите си. Значи е вярно, че ти…

Не можеше да изрече думите, но тя се напрегна и очите й блеснаха.

— Че съм уличница? Може би. Някога бях, макар че когато мъжете, с които лягаш, са достатъчно силни, те наричат куртизанка или дори компаньонка.

Изкриви презрително уста.

— Помислих, че може да се срамуваш от мене, и не можех да понеса това от сина си. Не очаквай аз да изпитвам този срам. Твърде отдавна загубих чувството за срам. Бих изживяла живота си различно, ако можех, но не познавам човек, който да не е имал подобни безполезни мечти. Сега няма да живея с наведена глава! Дори заради тебе.

— Защо ме помоли да дойда днес? — попита внезапно Брут. Не можеше да повярва, че е откликнал на призива й с такава готовност.

— Исках да видя дали баща ти би се гордял с тебе. Исках да видя дали аз се гордея с тебе! В живота си съм направила много неща, за които съжалявам, но това, че те родих, винаги ми е носило утеха, макар че ми беше твърде трудно да го понеса.

— Ти си ме изоставила! Не казвай, че съм ти носил утеха. Дори не дойде да ме видиш. И аз не знаех на кое място в града е жилището ти. Можеше да си се преместила къде ли не.

Сервилия вдигна четири пръста, свила палеца под тях.

— Четири пъти сменях дома си, откакто ти беше бебе. Всеки път пращах съобщение на Тубрук, за да му известя къде съм. Той винаги е знаел как да се свърже с мене.

— Не знаех — отвърна Брут. Бе поразен от напрежението й.

— Защото не си питал — каза тя и отпусна ръката си в скута си.

Отново се възцари мълчание, сякаш изобщо не го бяха нарушавали. Тишината запълваше всичко. Брут усети, че търси да каже нещо — нещо, което най-накрая да я обърка и той да може да излезе с достойнство от тази нелепа ситуация. Язвителните забележки идваха в мислите му и си отиваха, докато накрая не усети, че се държи като глупак. Презираше ли я, срамуваше ли се от живота й, от миналото й? Потърси в себе си отговор и не намери. Не чувстваше в себе си нито капчица срам. Знаеше, че това отчасти се дължи на факта, че беше предвождал войници като офицер в легион. Ако беше дошъл при нея, когато още не беше постигнал нищо, може би щеше да я мрази, но той беше доказал цената си в очите на врагове и приятели, затова не се страхуваше да се доказва пред нея.

— Аз… все ми е едно какво си правила — каза той бавно. — Ти си ми майка.

Тя избухна в смях и се отпусна на кушетката. Брут за пореден път се почувства объркан от тази странна жена, която някак си издърпваше изпод нозете му всеки миг постигнатото от него спокойствие.

— Колко благородно! — каза със смях Сервилия. — Да ми даваш опрощение с такава строга физиономия. Изобщо ли не си ме разбрал? Знам повече за начина, по който се управлява градът, отколкото сенаторите с техните тоги. Притежавам повече богатства, отколкото мога да изхарча, и повече власт в моя свят, отколкото можеш да си представиш. Ти ми прощаваш за греховния ми живот? Сине, сърцето ми се къса, като те гледам колко си млад. Напомняш ми колко млада бях аз някога.

Лицето й замръзна и смехът угасна на устните й.

— Ако исках да ми прощаваш нещо, щеше да е за годините, в които можех да те имам при себе си. Не бих заменила срещу нищо на света нито собствената си личност, нито пътеките, по които вървях, за да стигна до този ден и този час. За тези неща няма прошка. Нямаш правото и привилегията да ми прощаваш.

— Тогава какво искаш от мене? Не мога просто да вдигна рамене и да ти кажа да забравиш, че съм станал мъж без тебе. Някога имах нужда от тебе, но хората, на които вярвам и които обичам, са онези, които тогава бяха край мене. А тебе те нямаше.

Брут стана и я изгледа, смутен и наранен. Сервилия се изправи заедно с него и тихо попита:

— Сега ще ме изоставиш ли?

Младежът вдигна отчаяно ръце.

— Искаш ли да дойда пак?

— Много — отговори тя и докосна ръката му.

Стаята затрепери и стените се размиха.

— Добре. Утре?

— Утре — повтори тя и се усмихна през сълзи.

Юлий седеше в кръчмата и стискаше първата чаша вино, която виждаше от цяла година. Отвън долиташе шумът от улиците на римското пристанище и ромонът на разговорите около него го караше да се чувства у дома, особено със затворени очи.

Пелитас изгълта виното си без церемонии — задържа чашата над устата си, за да се увери, че е изцедил и последната капка, после я остави на масата. Въздъхна доволно.

— Ако бях сам тук, щях да продам бронята си и да пия, докато ослепея — каза той. — Отдавна не ми е било толкова хубаво.

Другите кимнаха и отпиха от виното, което бяха купили с последните си пари.

Останалите войници — нови и стари — бяха на мили оттук, скрити добре край брега, невидими за окото на патрулите. Само петима бяха дошли в пристанището, за да решат какво да правят по-нататък. Почувстваха се странно, когато наближиха първите складове и ги посрещнаха легионери, но все пак усетиха най-вече облекчение. Месеците по крайбрежието останаха като далечно приключение, когато чуха първата ясна заповед, която ги подканваше да се представят. Историята, че са били пленени от пирати, предизвика само въпросително повдигане на вежди, когато войниците забелязаха чистите им брони и оръжията им. Офицерите бяха доволни. Нямаше да им е приятно да пристигнат тук като просяци.

— Кога ще дойде квесторът? — попита Пракс и погледна към Гадитик.

Понеже беше центурион, именно той беше говорил с римския офицер, управляващ пристанището, който се беше съгласил да се срещне с тях в хана до кейовете. Напрежението тежеше над всички. Другите офицери толкова бяха свикнали да поглеждат за заповеди към Юлий, че това напомняне за действителния ранг им изглеждаше странно. Светоний едва се сдържаше да не се усмихне.

Гадитик отпи от виното и направи лека гримаса, когато то ощипа разранените му венци.

— Каза, че ще дойде в четвъртия час, има още време. Длъжен е да прати доклад до Рим, че сме живи и сме добре. Без съмнение ще ни предложи да се качим на някой търговски кораб, който отива нататък.

Старият войник също изглеждаше изгубен в мисли като другите — не можеше да повярва, че са се върнали в цивилизацията. Случаен посетител го побутна, докато се разминаваше с другите в тълпата, и Гадитик замръзна: прекалено дълго бяха живели откъснати от блъсканицата в градовете и пристанищата.

— Можете да се качите на кораб за дома, ако искате — каза тихо Юлий и огледа петимата около масата. — Но аз продължавам.

За миг никой не проговори, после Пракс наруши мълчанието:

— Като броиш и нас, сме тридесет и осем. Колко от тях имат уменията и дисциплината на войници, Юлий?

— С офицерите на „Акципитер“, бих казал, не повече от двадесет души. Останалите са това, което намерихме — селяни, въоръжени с мечове.

— Значи няма да стане — каза мрачно Пелитас. — Дори да открием Целз, а боговете знаят, че няма да е лесно, нямаме достатъчно хора, за да сме сигурни, че ще го победим.

— След всичко, което постигнахме, мислиш ли, че ще се откажа? — изсумтя сърдито Юлий. — Нашите хора ни чакат в гората и по някое време ще тръгнат насам. Мислиш ли, че трябва да ги оставим и да се качим на кораб за Рим? Това няма да е почтено, Пелитас. Ти си върви у дома, ако искаш. Не задържам никого. Но ако си тръгнете, ще разделя вашите откупи сред хората, с които ще намеря Целз и ще го победя.

Пелитас се разсмя на сърдитите думи на младия мъж.

— Мислиш, че можем да го направим? Честно? Ти стигна дотук — никога не бих повярвал, ако не бях видял с очите си, как се справяш. Ако казваш, че продължаваме, значи идвам и аз.

— Можем — твърдо заяви Юлий. — Трябва да се качим на търговски кораб и да излезем в морето. Като се отдалечим достатъчно от брега, ще се престорим на изкусителна плячка. Знаем, че пиратите действат покрай брега: ще захапят примамката. Поне нашите хора изглеждат като римски легионери, дори някои да са от по-ниско качество. Можем да сложим отпред добрите бойци и да блъфираме.

— Аз оставам до края — каза Пракс. — Трябва да си върна откупа, за да мога да се пенсионирам.

Гадитик също кимна. Юлий огледа насядалите около масата и се взря в лицето на онзи, когото познаваше най-отдавна.

— А ти, Светоний?

Светоний забарабани с пръсти по масата. Знаеше, че този момент ще дойде, още от самото начало, и се беше заклел да се възползва от първия шанс да се върне вкъщи. Семейството му лесно би понесло загубата на откупа му, но мисълта да се върне посрамен беше наистина горчива. Рим разполагаше с много млади офицери и бъдещето вече не му изглеждаше толкова блестящо, както когато за първи път се качи на „Акципитер“. Баща му беше очаквал, че синът му ще постигне бързо повишение, а когато това не стана, просто спря да задава въпроси. Сега, ако се върнеше победен, положението на цялото му семейство щеше много да се влоши.

Една идея се оформи в ума му, докато останалите се взираха въпросително в него, и той се помъчи да не се издава. Имаше начин да се върне в града триумфално, стига само да внимава. И същевременно щеше да постигне унищожението на Юлий.

— Светоний? — повтори Юлий.

— Идвам — отвърна той твърдо; вече планираше ходовете си.

— Прекрасно. Имаме нужда от тебе — отвърна Юлий.

Лицето на Светоний беше неподвижна маска, макар че вътрешно той кипеше. Никой от тях, както му беше известно, нямаше особено високо мнение за него, но баща му щеше да одобри това, което той смяташе да извърши за доброто за Рим.

— На работа — каза Юлий тихо, за да не ги чуе никой извън малката им група. — Един от нас трябва да се върне при хората и да им каже да дойдат на пристанището. Войниците като че ли повярваха на историята с откупите, затова трябва да използват това, ако някой започне да ги разпитва. Трябва да сме внимателни. Няма да е хубаво, ако задържат нашите хора и квесторът ги разпита утре сутринта. Искам да изляза в морето с първия сутрешен отлив и всички да са на борда.

— Не можем ли да ги доведем през нощта? — запита Пелитас.

— Можем да минем покрай няколко часови, но голяма група войници, качващи се на търговски кораб… това веднага ще бъде съобщено на пиратите. Не се съмнявам, че имат шпиони тук, които им казват кои кораби носят злато и скъпи стоки. В края на краищата търговците имат с какво да се откупват. Трудното е да качим почти четиридесет души на кораба, без клопката да стане видима. По-добре е да се качваме на малки групи, по двама-трима, и така през цялата нощ.

— Ако си прав, пиратите ще са оставили наблюдатели на пристана и те ще ни видят — каза тихо Гадитик.

Юлий се замисли за момент.

— Значи ще разделим хората. Разбери кои могат да плуват и нека стигнат кораба по вода, а ние ще ги изтеглим с въжета. Новолуние е, така че можем да го направим, без да ни забележат. Броните и мечовете трябва да бъдат внесени на кораба като вързопи със стоки. Трябваш ми ти, Пелитас. Плуваш като риба. Можеш ли да ги доведеш до кораба, щом се стъмни?

— Далечко е, но ако сме без брони, ще се справим. Тези момчета са израснали край морето в края на краищата. Всичките плуват като риби — отвърна Пелитас.

Юлий бръкна в кесията на колана си и извади две сребърни монети.

— Нали каза, че парите са свършили! — обади се весело Пракс. — Ще си поръчам още една чаша, ако нямаш нищо против.

Юлий поклати глава, без да се усмихва.

— Може би по-късно. Задържах тези монети, за да може двама от вас да дойдат тук довечера и да си поръчат пиене. Искам някой да се прави, че е пазач на кораб, който утре се кани да отплава с ценен товар — нещо, което ще бъде съобщено на пиратите от техните съгледвачи. Когото и да изберем, не бива да се напива и не бива да допусне да го убият, затова ни трябват хора солидни, на които може да се разчита… може би малко по-възрастни от повечето от нас.

— Добре де, няма нужда от толкова заобикалки — ухили се Пракс. — На мене тази работа ми харесва. Ти съгласен ли си, Гадитик?

Центурионът поклати глава и погледна към Юлий.

— Не той — каза младият мъж. — Искам да е при хората, ако нещо се обърка.

— Аз ще дойда — каза Светоний.

Пракс вдигна вежди, после сви рамене.

— Ако няма никой друг де — продължи Светоний; мъчеше се да не изглежда много заинтересован.

Това щеше да му даде шанса, който му беше необходим. Пракс кимна и Светоний се отпусна на стола.

— Видях те да гледаш корабите, докато идвахме насам — каза Гадитик на Юлий. — Какво реши?

Младият мъж се наведе напред и всички събраха глави, за да чуят думите му.

— Един кораб товареше провизии — прошепна той. — „Вентул“. Трирема с платна. Малък екипаж, който можем да пленим без особени затруднения.

— Нали разбираш — поде Светоний, — че ако откраднем кораб от римско пристанище, това ни прави пирати?

Още докато говореше, осъзна, че е грешка да ги предупреждава, но не можа да се сдържи. По-късно щяха да си спомнят думите му и да разберат кой ги е спасил от безумните планове на Юлий. Другите за миг замръзнаха, а Юлий го изгледа свирепо и изръмжа:

— Само ако ни видят. Ако това има значение за тебе, плати на капитана щетите му от своя дял.

Гадитик се намръщи.

— Не. Прав е. Искам да се знае, че никой от екипажа не бива да бъде убит и товарът трябва да остане недокоснат. Ако успеем, капитанът трябва да получи обезщетение за забавянето и пропуснатите печалби.

Впери очи в Юлий и всички усетиха напрежението между двамата. Мълчанието беше смущаващо. Въпросът кой командва беше пренебрегван толкова дълго, че почти го бяха забравили, но все още стоеше, а Гадитик някога беше управлявал „Акципитер“ с подобаващата дисциплина. Светоний се опита да не се усмихне на безмълвната борба, която беше предизвикал.

Накрая Юлий кимна и напрежението изчезна.

— Така е — каза той. — Но по един или друг начин искам да завладея този кораб до падането на нощта.

Нов глас внезапно се разнесе над тях и всички вдигнаха глави.

— Кой е командващият тук? — попита дошлият, все едно беше разчел неизказаните мисли.

Юлий се загледа в чашата си.

— Аз бях капитан на „Акципитер“ — отговори Гадитик и стана, за да поздрави новодошлия.

Мъжът беше живо олицетворение на Рим, дори повече от легионерите, които пазеха пристанището. Носеше богато нагъната тога, придържана от сребърна тока с гравиран орел. Косата му беше късо подстригана, а на ръката, която подаде на Гадитик, имаше тежък златен пръстен.

— Изглеждате по-здрави от повечето откупени хора, които посрещаме в това пристанище. Казвам се Правитас и съм тукашният квестор. Виждам, че чашите ви са празни, а и моето гърло е сухо.

Даде знак на един роб, който бързо дойде и напълни чашите им с по-добро вино от първото. Явно квесторът беше добре познат в пристанищния град. Юлий забеляза, че е без охрана — друг признак, че законите на Рим се спазват строго. Наистина, имаше дълга кама, затъкната в пояса, но я премести леко, за да може да седне на пейката при другите.

След като им наляха, квесторът вдигна чаша за наздравица.

— За Рим!

Те повториха в хор думите и отпиха само по глътка — не искаха да бързат, понеже не знаеха дали квесторът ще поръча пак.

— Колко време ви държаха? — попита той, когато чашите тропнаха на масата.

— Половин година, мисля, макар че трудно можехме да отмерваме времето в трюма — отговори Гадитик. — Кой месец сме сега?

Правитас вдигна вежди.

— Доста дълго време за задържане на пленници. Току-що минаха октомврийските календи.

Гадитик пресметна бързо.

— Половин година, но ни трябваха три месеца, за да стигнем това пристанище.

— Сигурно са ви оставили много далече — предположи Правитас с явен интерес.

Гадитик не искаше да обяснява колко време са прекарали в обучаване на новите войници, затова просто сви рамене.

— Имахме ранени и те ни бавеха.

— А мечовете и броните? Изненадан съм, че пиратите не са ги взели — продължи настойчиво Правитас.

Гадитик помисли да излъже, но квесторът лесно можеше да заповяда да ги затворят, ако решеше, че не казват истината. И явно вече подозираше нещо, въпреки лековатия тон, с който говореше, затова старият центурион се опита да остане близо до истината.

— Взехме ги от едно римско селище, от стара оръжейница. Трябваше да поработим заради тях, но искахме да си възвърнем формата.

— Много великодушно. Само мечовете сигурно струват доста. Кое селище беше, помните ли?

— Старият войник, който ни ги даде, помага на римляни, преживяващи трудни моменти. Държи да не казваме името му.

Правитас го изгледа любопитно. Ситуацията беше трудна и петимата офицери го наблюдаваха напрегнато. Макар че на теория всички римски граждани в провинцията бяха под властта на квестора, той беше ограничил властта си до войниците. Ако решеше да ги арестува без доказателства, местният командващ легиона щеше доста да се ядоса.

— Добре. Оставям ви с вашата тайна. Може би ще трябва да ви накарам да докажете правото си върху екипировка, струваща колкото една годишна заплата, но сигурно не искате да стоите тук много време, за да ме карате да правя голямо разследване, нали?

— Смятаме да си тръгнем с първия кораб — отговори Гадитик.

— Ясно. Искате ли да ви уредя пътуването, или онзи стар войник ви е дал пари и за него?

— Сами ще се погрижим, благодарим ти — каза напрегнато Гадитик; едва успяваше да сдържа раздразнението си.

— Тогава ще си запиша имената ви за доклада до Рим и ще ви оставя на спокойствие — отвърна Правитас.

Те бързо казаха имената си и той ги повтори, за да ги запомни. Стана и им кимна.

— Късмет в пътуването до дома.

После излезе от оживения хан.

— Ама че е подозрителен — измърмори Пелитас.

Останалите се присъединиха към заключението му.

— Трябва да действаме бързо — каза Юлий. — Не се съмнявам, че квесторът ще нареди някой да ни наблюдава, докато не се махнем от провинцията му. Така че ще е малко по-трудно да задействаме плана.

— Е, преди пък беше твърде лесно — подметна Пракс.

Юлий се усмихна заедно с другите. През всичките претърпени несгоди бяха постигнали приятелство, което никога нямаше да се роди, ако още се намираха на „Акципитер“.

— Бързо се върни при хората, Пелитас. Ако те проследят, искам да ги заблудиш, преди да видят войниците ни. Ако не можеш да ги отклониш, накарай хората ни да ги хванат, да ги вържат и да ги пазят цяла нощ. Няма значение дали ще усетят липсата им утре, когато няма да ни има.

Пелитас стана, допи чашата си, оригна се и излезе, без да каже нито дума. Юлий огледа останалите.

— А сега — каза той, подражавайки на тона на квестора — трябва да си намерим търговски кораб.

— Чакай! Нещо не е наред — изсъска Светоний и задържа Пракс тъкмо когато щеше да излезе от сянката на пристройките на пристанището.

Бившият опций раздразнено се отърси от ръката му.

— Не чувам нищо. Трябва да намерим Юлий. Хайде.

Светоний поклати глава и огледа празното пристанище. Къде беше квесторът? Сигурно нямаше да пренебрегне предупреждението, което му беше изпратил. Толкова лесно беше да прошепне съобщението си на един легионер, който пикаеше в тъмния вход на хана. Преди войникът да свърши и да се обърне, Светоний беше изчезнал в тълпата — сърцето му биеше до пръсване. Толкова ли пиян беше мъжът, че да не го е чул? Всъщност наистина се олюляваше, докато изливаше изпитото вино в каменната канавка.

Младият римлянин стисна раздразнено юмруци. Квесторът би възнаградил човек, предотвратил пиратско нападение в сърцето на римско пристанище. Юлий щеше да бъде унищожен, а той щеше да се върне в Рим с непокътнато достойнство, оставил най-накрая зад гърба си униженията, от които беше страдал. Освен ако пияният легионер не беше забравил съобщението или не беше паднал някъде на път към казармата.

— Какво има? — попита Пракс. — Ето го кораба. Ще тичаме дотам.

— Това е клопка — бързо каза Светоний. — Нещо не е наред, усещам го.

Не смееше да каже повече от страх, че Пракс ще го заподозре. Сетивата му се напрегнаха да долови признак, че охраната приближава, но не можа да чуе нищо.

Пракс го погледна накриво.

— Не чувам нищо. Ако си толкова изнервен, стой тук, но аз тръгвам.

И затича към извисяващия се силует на търговския кораб, като избягваше блестящите светли петна. Светоний го загледа намръщено. Ако квесторът не дойдеше, трябваше да тръгне след Пракс. Не можеше да остане тук и после да се моли да го закарат до Рим.

Сервилия вървеше бавно през форума заедно със сина си, потънала в размисъл. Марк, доволен от спокойната разходка, гледаше зданието на сената. Тя почти не обръщаше внимание на големите арки и куполи — виждала ги беше хиляди пъти.

Погледна крадешком Брут. По нейна молба той беше дошъл на срещата им в пълната си униформа на центурион. Тя знаеше, че ще тръгнат клюки, че хората ще питат как се казва този млад мъж, че ще предполагат, че е неин любовник. Само няколко души можеха да прошепнат, че синът й се е върнал при нея — тайна, която щеше да предизвика много вълнения. Брут нямаше да мине незабелязан през сърцето на града, знаеше Сервилия. Имаше нещо животинско в начина, по който вървеше — навел леко глава настрани, за да чува всичко, с увереност, която караше тълпата да му прави път почти несъзнателно.

Цял месец двамата се срещаха всеки ден, първо в нейната къща, а после излизаха заедно на разходка из града. Отначало срещите минаваха сковано, изпълнени с неудобство, но колкото повече време минаваше, толкова повече двамата се отпускаха и можеха да разговарят без напрежение, дори да се смеят, макар че тези моменти още бяха редки.

Сервилия с изненада установи какво голямо удоволствие извлича от факта, че може да покаже на сина си римските светини и да му разкаже историите и легендите около тях. Рим беше пълен с легенди и Брут ги попиваше с жаден интерес. Тя прокара ръка през косата си и я отметна назад с небрежно движение. Един минувач се загледа в нея и Брут впи намръщен поглед в него, което едва не я накара да се разсмее. От време на време той се опитваше да се държи покровителствено — забравяше, че тя е оцеляла в този град през цялата си младост. Но някак си не можеше да го укори за това.

— Сенатът заседава — каза Сервилия, когато го видя да гледа към бронзовите врати.

— Знаеш ли какво разискват? — попита той.

Вече беше свикнал с това, че майка му знае почти всичко, свързано със сената. Не беше питал дали има любовници сред благородниците, но подозренията му бяха ясни, затова заобикаляше тази тема извънредно деликатно. Тя му се усмихна.

— Повечето от нещата са ужасно скучни: назначения, градски наредби, данъци. На старците това като че ли им харесва. Сигурно ще се стъмни, преди да свършат.

— Бих искал да ги чуя — каза той замислено. — Скучно или не, ще ми е интересно да прекарам един ден с тези хора. Тяхното влияние стига толкова далече, във всички римски земи, и то само от това малко място.

— Ще се отегчиш само след час. Повечето от истинската работа се върши на четири очи. Това, което ще видиш, е последният стадий — тогава нахвърлят законите, които са обмисляли седмици наред. Не е нещо, на което един млад мъж би се наслаждавал.

— На мене обаче ще ми хареса — отвърна той и Сервилия долови копнежа в гласа му.

Отново се запита какво да го прави. Изглежда, му харесваше да прекарва всяка сутрин с нея, но и двамата не бяха повдигали въпроса за бъдещето. Може би трябваше само да се наслаждават взаимно на компанията си, но понякога тя виждаше желанието му да се придвижи напред; нямаше обаче в какво да се прицели. Знаеше, че той се носи по течението, когато е с нея — излязъл за малко от житейската си пътека. Не съжаляваше за нито един момент, прекаран с него, но може би на Брут му трябваше някакъв тласък, за да го върне към същността му.

— След седмица започват да обсъждат назначенията за високи постове — каза тя наглед нехайно. — Рим ще има нов понтифекс максимус и нови жреци. Тези дни ще одобряват и командващите на легионите.

Зърна с крайчеца на окото си как главата му рязко се извръща към нея. Значи под спокойната му външност все пак се криеше някаква амбиция!

— Аз… трябва да подпиша нов договор — каза той бавно. — Мога да стана центурион кажи-речи във всеки легион.

— Мисля, че мога да уредя нещо по-добро от това, след като става дума за моя син — подхвърли тя небрежно.

Той замря, после започна неуверено:

— Какво… как?

Сервилия се засмя на объркването му и това го накара да се изчерви.

— Понякога забравям колко си невинен — каза тя, като смекчи думите си с усмивка. — Мисля, че си прекарал твърде много време в маршируване и битки. Да, може би е точно това. Имал си работа с диваци и войници и в живота ти не е имало дори лъх политика.

Посегна към ръката му и лекичко я стисна.

— Сенаторите са просто хора. А хората рядко правят нещата, които трябва. През повечето време правят онова, в което са убедени, или каквото им е наредено, или каквото са ги принудили със заплаха да направят. Подкупи минават от едни ръце в други, но истинските пари в Рим са влиянието и услугите. Имам първото и ми се дължат много услуги. Половината от тези назначения вече са решени в частни срещи. Останалите могат да бъдат спазарени или поискани.

Очакваше той да й отвърне с усмивка, но Брут изглеждаше така, сякаш нещо го боли, и тя пусна ръката му.

— Мислех, че е… различно — пророни той тихо.

Сервилия се разпъваше между желанието да не разбива илюзиите му и настоятелната потребност да го събуди за действителността, преди да го убият.

— Виждаш ли онази затворена сграда? Там римляните отиват да гласуват за сенатори, трибуни, квестори, дори претори. Това е тайно гласуване и те го вземат на сериозно, но винаги се избират едни и същи хора, едни и същи семейства, почти няма промени. Изглежда честно, но гласоподавателите не биха признали случаен човек. Само сенаторите имат достатъчно слава и богатство, за да накарат дори най-незначителните хора в града да повтарят имената им. Всичко е илюзия, но елегантна. Учудващото е, че малко сенатори наистина се опитват да бъдат справедливи, като почтено подобряват живота в града и повишават благосъстоянието на жителите му. — Сервилия посочи сградата на сената. — В тази сграда има велики мъже. Мъже, които издигат града с постиженията си. Повечето останали обаче нямат никаква сила. Използват силата на сената, за да се сдобиват с богатства и по-голям личен авторитет. Това е действителността. Сенатът не е нито лош, нито благословен, а нещо средно, като всичко, с което си имаме работа в този живот.

Брут я гледаше внимателно. Независимо дали го осъзнаваше, или не, но Сервилия не беше толкова уморена от живота, както й се искаше да изглежда. Циничният й по принцип вид беше изчезнал, когато заговори с очевидно отвращение за подкупните сенатори. Майка му не беше обикновена жена, помисли си той не за първи път.

— Разбирам те. Когато се запознах с Марий, той ми заприлича на бог. Дребните неща бяха под него. Срещнах толкова много хора, които не виждаха по-далеч от работата или ранга си, и когато погледна назад, разбирам, че той е имал виждане за града и всичко, което е правил, беше за да го осъществи, независимо какво ще му струва. Рискува всичките си притежания, за да победи Сула, и беше прав! Сула се разположи като цар в Рим веднага щом Марий умря.

Сервилия се огледа бързо да види дали някой не ги е чул и сниши глас.

— Не изричай тези имена толкова високо пред хора, Брут. Двамата може да са мъртви, но раните още не са зараснали и убийците на Сула още не са намерени. Радвам се, че си се запознал с Марий. Той никога не е идвал в къщата ми, но дори враговете му го уважаваха, знам това. Иска ми се да беше имало повече хора като него. — Заговори с по-игрив тон, за да разсее напрежението от сериозната тема. — Нека се поразходим, преди клюкарите да почнат да се питат за какво ли си приказваме. Искам да се изкача по хълма до храма на Юпитер. Сула накара да го построят отново след гражданската война — докара стълбовете от разрушения храм на Зевс в Гърция. Ще принесем жертва там.

— В неговия храм?

— Мъртвите не притежават храмовете. Храмът принадлежи на Рим или на самия бог, ако искаш. Мъжете все се опитват да оставят нещо след себе си. Мисля, че точно заради това ги обичам.

Брут я погледна, отново поразен от чувството, че тази жена е видяла и преживяла няколко живота, в сравнение с неговия, който беше само един.

— Искаш ли да заема пост в някой легион? — попита той.

Безопасната тема изкара усмивка на лицето й.

— Да, точно това трябва да направиш. За какво ми е да ми се дължат услуги, ако никога не ги поискам, нали? Може да изкараш цялата си кариера като центурион, пренебрегван от слепи командири, и да завършиш дните си в някое малко стопанство в едва опитомена нова провинция, принуден да спиш с меча до себе си. Вземи всичко, каквото мога да ти дам. Добре помни, че мога да ти помогна, след като толкова време отсъствах от живота ти. Нали разбираш? Това е дълг, който дължа на тебе, а аз винаги си плащам дълговете.

— Какво си намислила? — запита Брут.

— О, интересът се изостря, нали? Добре. Не ми се иска на сина ми да му липсва амбиция. Да видим. Ти си едва на деветнадесет години, така че религиозните постове засега са изключени. Трябва да е нещо военно. Помпей ще накара приятелите си да гласуват така, както аз искам. Той е стар другар. Крас също ще бъде с мене, защото ми дължи услуги. Цина… не знам, той е… по-отскорошен приятел.

Брут я изгледа учудено.

— Цина? Бащата на Корнелия? Мислех, че е доста стар.

Сервилия се засмя с дълбок гърлен смях.

— Понякога е стар, понякога не е.

Брут стана пурпурен от притеснение. Как щеше да погледне Корнелия в очите?

Сервилия изви пренебрежително устни, без да обръща внимание на смущението му.

— С тяхната подкрепа можеш да получиш командване над хиляда души във всеки от четирите легиона. Какво мислиш?

Брут едва не се препъна. Това, което му предлагаше майка му, беше великолепно. Чак сега разбра, че трябва да престане да се учудва на всяко нещо, което му разкриваше. Сервилия беше наистина необичайна жена, особено пък за майка. Една мисъл го порази и той спря. Тя се обърна и го погледна с въпросително вдигнати вежди.

— Ами бившият легион на Марий?

Сервилия се намръщи.

— Първородните са разпуснати. Дори ако сформират нов легион с това име, няма да са оцелели много от стария. Мисли с главата си, Брут. Всички приятели на Сула ще научат името ти. Късмет ще е да оцелееш дори една година при това положение.

Брут се поколеба. Длъжен беше да попита, иначе винаги щеше да се чуди дали не е трябвало да рискува.

— Възможно ли е все пак? Ако поема риска, могат ли тези хора, за които спомена, да се съберат отново?

Сервилия сви рамене и друг минувач я погледна, запленен за момент. Брут докосна дръжката на меча си и мъжът отмина.

— Ако аз го поискам, могат, но Първородните изпаднаха в немилост. Марий беше обявен за държавен враг. Кой ще дойде да се бие под неговото име? Не, невъзможно е.

— Искам го. Просто името и правото да събера и обуча нови войници. Нищо друго не искам повече от това.

Сервилия го погледна внимателно, право в очите.

— Сигурен ли си?

— Крас, Цина и Помпей могат ли да го направят?

Сервилия се усмихна, още учудена как този младеж може да преминава така лесно от гняв и развеселеност до върховна гордост. Не можеше да му откаже нищо.

— За това ще са необходими всички услуги, които мога да им окажа, но те ми го дължат. Заради собствения ми син няма да ми откажат да възстановят легиона на Първородните.

Брут я прегърна и тя със смях му върна прегръдката, увлечена в порива на щастието му.

— Трябва да събереш ужасно много пари, ако искаш да възкресиш легиона — каза тя, когато той я пусна. — Ще те представя на Крас. Не познавам по-богат, всъщност не мисля, че има някой по-богат от него. Но той не е глупак. Трябва да го убедиш, че златото му ще има възвръщаемост.

— Ще си помисля — каза Брут и погледна към зданието на сената зад тях.

Александрия огледа малката стая. Не беше кой знае какво, но поне беше чиста. Не й се струваше редно да заема място в малкото домакинство на Табик сега, когато украшенията, правени от нея, вече носеха печалба. Знаеше, че старият занаятчия би я оставил да живее и занапред у тях, дори да плаща малък наем, ако тя настои, но в претъпканото му жилище на втория етаж едва имаше място за собственото му семейство.

Не им беше казала, че си търси квартира: възнамеряваше да ги изненада с покана за вечеря, когато намери подходящо жилище. Търсенето й беше отнело почти месец. На хазяите сигурно им се струваше странно, че жена, родена като робиня, би отказала нещо, но заради ниския наем, който можеше да си позволи да плаща, й се предлагаха мръсни и влажни стаи или пък такива, гъмжащи от дребни гадинки, с които тя не държеше да се запознава отблизо.

Би могла да си наеме повече от една стая, дори малка собствена къщичка. Изделията й се продаваха толкова бързо, че едва успяваше да ги изработва, и макар че повечето от печалбата отиваше за купуване на нов и по-хубав метал, оставаха достатъчно пари, които всеки месец да прибавя към спестяванията си. Може би това, че беше родена в робство, я беше научило да цени парите и тя с неохота се разделяше дори с най-дребната бронзова монета, която даваше за храна или покрив над главата си. Плащането на висок наем й изглеждаше върховна глупост. По-добре беше да харчи колкото се може по-малко и един ден да си купи собствена къща и да е наистина самостоятелна.

— Ще вземеш ли стаята? — попита жената.

Александрия се поколеба. Изкушаваше се да опита да смъкне още цената, но жената изглеждаше изтощена след цял ден работа на пазара, а и цената беше добра. Нямаше да е честно да се възползва от явната бедност на семейството. Ръцете на жената бяха целите в петна и рани от боята на преждите; Александрия видя и слаби сини следи над окото, когато тя несъзнателно отмести косата си назад.

— Трябва да видя още две стаи утре. Тогава ще ти кажа — отговори Александрия. — Да дойда ли утре вечер?

Жената примирено сви рамене.

— Питай за Атия. Ще съм тук. Нали знаеш, няма да намериш по-добра стая за цената, която даваш. Къщата е чиста и котката лови всички мишки.

Обърна се, за да започне вечерната си работа — приготвянето на храната, която беше донесла от пазара и която бе част от надницата й. Изглеждаше непречупена от мелницата на живота.

Странно беше да видиш свободна жена на ръба на бедността. В имението, където беше работила Александрия, дори робите бяха по-добре нахранени и облечени от тази жена. Беше живот, какъвто никога не бе виждала, и изпитваше странен срам, седнала тук в хубави дрехи, забола една от собствените си сребърни фибули на наметалото си.'

— Ще видя и другите и ще дойда — каза твърдо Александрия.

Атия започна да реже зеленчуците — слагаше ги в желязното гърне на глинената печка, иззидана до стената. Дори ножът, който държеше, имаше острие, тънко колкото пръст — износено, но все още използвано поради липса на друго.

Отвън се чу хор от нестройни викове и едно дребничко момче нахлу през отворената врата и връхлетя право върху Александрия.

— Ей! За малко не ме прегази! — засмя се тя.

Малкият я погледна озадачено. Очите му бяха сини, а лицето му цялото в прах, както и цялото му тяло и дрехите му. Носът му беше подут, със следи от кръв, размазана по бузата.

Атия остави ножа и го прегърна.

— Сега пък какво си направил? — И го тупна с пръст по носа.

Момчето се ухили и се задърпа да се освободи от ръцете й.

— Сбихме се, мамо. Момчетата, дето работят при касапина, ме гониха чак дотук и едното ме удари по носа.

Момчето гледаше майка си с лъчезарно изражение. После бръкна под туниката си и извади две парчета месо, от които още капеше кръв. Майка му изстена и ги грабна със светкавично движение.

— Не, мамо! Мои са! Не съм ги крал. Просто си ги взех.

Лицето на майка му побеля от гняв и тя тръгна към вратата.

Момчето подскачаше колкото може по-високо, за да вземе придобивките си от нея.

— Казвала съм ти да не крадеш и да не лъжеш. Пусни ме. Това трябва да се върне там, откъдето е дошло.

Александрия беше между Атия и вратата, затова излезе на улицата, за да я пусне навън. Група момчета стояха пред къщата и гледаха заплашително. Разсмяха се, когато видяха малкото момче да подскача около майка си, и единият от тях протегна ръка за месото. Атия го плесна в дланта му, без да каже нито дума.

— Много е бърз, признавам. Тедус заръча да ти кажа, че ще повика стражите, ако момчето ти открадне още нещо.

— Няма нужда — изсъска раздразнено Атия и изтри кръвта от ръцете си с парцал, който издърпа от ръкава си. — Кажи на Тедус, че никога не е загубил нещо, което да не му е било върнато, и ще пусна дума хората да не ходят в магазина му, ако извика стражите. Аз сама ще накажа сина си.

— И добре ще направиш — каза момчето.

Атия бързо вдигна ръка и то се дръпна, ухили се и посочи унизеното момченце, което още се държеше за полата й.

— Аз сам ще нашибам с колана си твоя малък Турин, ако го видя близо до магазина. Гледай да не припарва натам.

Атия почервеня от гняв и пристъпи напред, което им даде оправдание да хукнат да бягат, като викаха най-различни обиди.

Александрия се чудеше дали да си тръгне. Сцената, която беше видяла, не й влизаше в работата, но тя беше любопитна да разбере какво ще стане сега, когато майката остане насаме с непрокопсания си син.

Малкото момче подсмърчаше и триеше нос.

— Съжалявам, мамо. Помислих, че ще се зарадваш. Не мислех, че ще ме проследят чак дотук.

— Никога не мислиш. Ако баща ти беше жив, щеше да се срамува от тебе, момче. Щеше да ти каже, че ние никога не крадем и никога не лъжем. А после щеше да ти загрее задника с колана си — е, и аз ще го направя ей сега.

Момчето се задърпа и зарита, но тя стискаше здраво ръката му.

— Той е бил сарафин. Ти казваш, че всички сарафи са крадци, значи и той е бил крадец.

— Да не си посмял да говориш така! — каза Атия с побелели устни.

И без да чака отговор, тръшна сина си на коляното си и му нанесе шест здрави удара. При първите три той се дърпаше, но останалите понесе мълчаливо. Щом тя го пусна, момчето заобиколи двете жени, хукна по тясната уличка и изчезна зад близкия ъгъл.

Атия въздъхна. Александрия стисна нервно ръце, смутена, че е видяла такава интимна сцена. Жената като че ли изведнъж се сети за нея, погледна я и се изчерви.

— Съжалявам. Краде и не мога да го науча, че не бива. Всеки път го хващат, но на следващата седмица пак опитва.

— Турин ли се казва? — попита Александрия.

Жената поклати глава.

— Не. Казват му така, защото семейството ни се премести тук от Турин. По този начин го обиждат, но на него като че ли му харесва. Името му е Октавиан, наречен е на баща си; същински малък ужас. Само на девет години е, но повече се чувства у дома на улиците, отколкото вкъщи. Много се тревожа за него.

Тя погледна Александрия и прецени облеклото й.

— Не би трябвало да те занимавам с притесненията си, но наистина имаме нужда от наема за стаята. Той няма да краде от тебе, а ако го направи, ще го издам, кълна се в честта на семейството си. Ти не знаеш, но във вените му тече добра кръв. На Октавиите и Цезарите, стига тоя малък нехранимайко да го осъзнае.

— Цезарите ли? — попита остро Александрия.

Жената кимна.

— Баба му е родена в семейството на Цезар и се е омъжила в нашето. Без съмнение щеше да се разплаче, ако го види как краде месо от касапина. Искам да кажа, не че те не го познават! Ще му счупят ръцете, ако го направи отново, и какво ще правя тогава?

Сълзи потекоха от очите й. Александрия пристъпи напред и я прегърна през раменете.

— Ела да влезем. Мисля, че ще наема тази стая.

Жената се поизправи и я изгледа.

— Не ми трябва милостиня. Оправяме се, а момчето ще се научи.

— Не е милостиня. Твоята стая е първата чиста стая, когато видях досега, а и аз едно време… работех за едни Цезари преди няколко години. Възможно е да е същото семейство. Почти излязохме роднини.

Жената изтри очи с парцала, после се усмихна и попита;

— Гладна ли си?

Александрия помисли за малката купчинка зеленчуци, които чакаха да бъдат нарязани.

— Вече ядох. Ще ти платя за първия месец и ще ида да си взема нещата. Наблизо е.

Ако вървеше бързо и не се забавеше при Табик, можеше да се върне в новия си дом преди да се мръкне. Може би дотогава щяха да успеят да купят месо с парите от наема.

Юлий чакаше в тъмния трюм, изтеглил меча си. Всички мълчаха в очакване на сигнала и в тази необичайна тишина поскърцването на гредите на „Вентул“ им се струваше като шепот на ниски гласове над пляскането на вълните в борда.

После чуха пиратите над тях да се смеят и ругаят, докато привързваха бързата си трирема към „Вентул“ и се изсипваха на палубата му, без да срещнат съпротива. Юлий се напрягаше да чуе всеки звук. Беше нервен момент за всички, но най-опасно бе за онези, които бяха останали горе, където можеха да ги убият за назидание или просто от жестокост. Отначало Юлий беше изненадан, че екипажът на „Вентул“ иска да бъде на палубата, когато пиратите ги нападнат. Първоначалните им подозрения и гневът им срещу неговите войници бяха изчезнали, когато той им обясни плана да нападне пиратите, и Юлий вярваше в ентусиазма им. Голямо удоволствие им беше доставило да изберат онези, които да останат горе за първия сблъсък, и Юлий беше осъзнал, че за тези мъже шансът да се сразят с пиратите, от които се страхуваха и които мразеха, щеше да е възможност, единствена за цял живот. Търговски кораб като „Вентул“ винаги трябваше да бяга, за да се спаси, и през годините много моряци от екипажа му бяха загубили приятели заради Целз и другите като него.

Въпреки това беше оставил Пелитас и Пракс с тях, преоблечени в раздърпани дрехи. Не му се искаше да поверява живота си на непознати, а пък и те двамата щяха да успеят да дадат сигнала, ако екипажът ги предадеше. Предпочиташе да не оставя нищо на случайността.

Гласовете се чуваха приглушено над главите им. Неговите хора бяха притиснати нагъсто и не се осмеляваха дори да шепнат. Не се знаеше колко врагове са на палубата. Пиратските екипажи обикновено бяха по-малки от тези на римските галери, рядко повече от тридесет души, но Юлий бе видял многолюдните палуби на двата кораба, които потопиха „Акципитер“, и знаеше, че не може да разчита само на числено превъзходство. Трябваше да ги изненада, за да е сигурен. Заедно с останалите от екипажа, цели петдесет души чакаха с него. Юлий беше оставил моряците сами да си изберат оръжия и най-доброто, което можа да измисли, беше да ги разпредели сред собствените си войници, за да предотврати по този начин внезапна атака откъм тила, когато пиратите се изсипеха на палубата.

Един моряк седеше близо до него, стиснал ръждясал железен прът. У него не се долавяше никакъв намек за измама, доколкото виждаше Юлий. Както и другите, мъжът беше вперил поглед в тъмните дъски, през чиито цепнатини навлизаше слънчевата светлина — широки златни лъчи, които се въртяха и бляскаха от прах. Лъчите се движеха почти хипнотично, докато „Вентул“ се люлееше над вълните. Отгоре се чуха още гласове и Юлий се напрегна; гледаше светлината, блокирана от движещите се сенки, чуваше скърцането на дъските под тежестта на хората.

Беше изчакал възможно най-дълго, преди да слезе при другите: искаше да види със собствените си очи как действат пиратите — за следващия път. За да накара нещата да изглеждат истински, трябваше да заповяда гребците на „Вентул“ да гребат бързо, но беше готов да даде заповед да объркат ритъма, ако пиратите не успееха да скъсят разстоянието. Не стана нужда — колкото повече напредваше денят, толкова повече се скъсяваше разстоянието между вражеския кораб и „Вентул“.

Когато двата кораба се бяха сближили достатъчно, за да си преброят греблата, Юлий слезе долу, за да се присъедини към хората си. Притесняваше се най-вече от предположението, че врагът ще използва тренирани гребци, както беше направил Целз. Ако бяха наемници, сигурно нямаше да бъдат приковани към пейките, и мисълта, че пиратите могат да включат в нападението и яките гребци, го тревожеше. Това щеше да означава катастрофа. Беше видял, че вражеският кораб има на носа таран, който можеше да се забие във „Вентул“, ако пиратите налетяха право срещу тях, но предположи, че няма да го използват, а ще ги нападнат на абордаж. Без съмнение се чувстваха сигурни далеч от брега и патрулиращите галери; затова можеха да си позволят да отделят време, за да плячкосат товара, а и дори да си присвоят „Вентул“, вместо да го потопят. В края на краищата пиратите нямаха корабостроителници. Надяваше се, че са прехвърлили малко хора на палубата на „Вентул“. Никой кораб не можеше да избяга, ако екипажът му е здраво вързан, а той искаше пиратите да си помислят точно това. Потеше се от притеснение и чакаше сигнала. Безброй неща можеха да се объркат.

Духаше силен вятър и пръскаше ситни капчици солена вода по лицата на екипажа на „Вентул“ и на похитителите. Част от моряците се бяха предали веднага, бяха викнали на гребците да спрат и бяха спуснали платното и сега „Вентул“ подскачаше по вълните. Пелитас дръпна Пракс да седне до него — чуваше смеха на пиратите, които се прехвърляха на пленения кораб — и се усмихна: очакваше момента на контраатаката. Юлий беше казал да изчакат, докато враговете разделят силите си между двата кораба, но беше невъзможно да преценят колко души имат в резерва нападателите. Пелитас реши, че ще извика, когато двадесет мъже се прехвърлят на техния кораб. Ако бъдеха повече, нямаше да успеят да отблъснат първата атака, а битка на палубата беше последното, което би искал. Прекалено много новаци имаше сред хората на Юлий и ако пиратите не се предадяха бързо, битката щеше да се обърне и те щяха да загубят всичко.

Първите десет от враговете стъпиха на палубата на „Вентул“. Движеха се като бойна единица, предпазвайки се взаимно от внезапен удар. Разпръснаха се сред насядалия екипаж. От коланите им висяха въжета — бяха се приготвили да вържат пленниците. Без съмнение тези десетимата бяха най-добрите бойци, ветерани, които си знаеха работата и можеха да се измъкнат от всяка трудност. На Пелитас му се щеше Юлий да им беше позволил да вземат мечовете си на палубата. Чувстваше се гол без оръжие.

Пиратите почнаха да връзват моряците и той се поколеба. Само с десет пирати на палубата беше твърде рано да дава сигнал, но нападателите работеха бързо и ако вържеха всички, те нямаше изобщо да са от полза, когато започнеше боят. Видя още четирима да се прехвърлят през перилата на „Вентул“ и погледна сериозното лице на мъжа, който приближи към него с въже в ръцете. Четиринадесет стигаха.

— „Акципитер“! — изрева старият войник и скочи на крака.

Пиратът се стресна и изкрещя нещо в отговор, и тогава люковете се отвориха с трясък и римските легионери изскочиха, облечени в блестящи под слънцето брони.

Челюстта на мъжа до Пелитас увисна. Без да се колебае, Пелитас скочи на гърба му, стисна със свит лакът гърлото му и дръпна с всичка сила. Мъжът залитна, но не падна, успя да извърти меча си и го заби в гърдите му. Римлянинът се строполи в агония.

Юлий водеше атаката. Уби първия, когото видя, и изруга, понеже Пелитас бе извикал много рано: стрелците още бяха на другия кораб и рояк стрели осея палубата и уби един от вързаните моряци. Нямаше начин да се спасят без щитове и Юлий само можеше да се надява, че атаката му няма да пропадне. Неговите хора никога не бяха посрещали нападение, а това беше трудно дори за опитните войници, когато инстинктът им подсказваше да се снишават и да се крият. Острието му срещна вражески меч, той го отби, замахна отстрани и просна пирата на палубата. Бързо мушване в оголеното гърло и всичко свърши.

Огледа се за миг. Повечето пирати на борда на „Вентул“ бяха повалени. Неговите хора се биеха добре, но двама бяха улучени от стрели и виеха от болка.

Една бръмчаща стрела го улучи в гърдите, отхвърли го на крачка назад и падна на палубата. Бронята го беше спасила.

— На абордаж! — изрева той и мъжете скочиха заедно с него към пиратския кораб.

Пресрещна ги поредният облак стрели. Причиниха незначителни щети и Юлий благодари на боговете за дебелите римски брони.

Скочи на перилата на „Вентул“, подкованите му с желязо сандали се хлъзнаха по дървото, после стъпи на неприятелския кораб, падна, изруга и отби един замахнал към него меч с ръка. Мечът му беше под него и трябваше да се претърколи, за да го вдигне. Второ острие го удари в рамото и се отплесна от бронята.

Римляните изреваха, когато го видяха да пада, и започнаха дива сеч. Скачаха на палубата на неприятелския кораб, без да се пазят, и изтласкваха пиратите оттатък Юлий. Гадитик го хвана за ръката и го изправи.

— Дължиш ми още един живот — изръмжа старият войник.

Двамата се втурнаха към средата на палубата.

Юлий се хвърли срещу един пират и замахна с меча си. Очакваше париращ удар, но вместо това мъжът отстъпи назад и пусна меча си на палубата. Юлий полека сниши тежкия си меч към гърлото му и той ужасено извика:

— Милост!

Юлий замря и рискува още един светкавичен оглед наоколо. Пиратите отстъпваха. Много от тях бяха мъртви, а останалите бяха вдигнали ръце и молеха за милост. Мечове дрънчаха, хвърлени на палубата, стрелците пускаха лъковете на дъските.

Сърцето му затуптя гордо. Неговите новобранци стояха с блестящи брони и с изтеглени мечове, застанали в първа позиция. Изглеждаха напълно като отделение от легион — сурови и дисциплинирани.

— Стани — обърна се той към падналия мъж. — Конфискувам този кораб в полза на Рим.

Оцелелите пирати бяха вързани с въжетата, които бяха приготвили за екипажа на „Вентул“. Всичко стана бързо, макар че Юлий трябваше да нареди един от екипажа да бъде наказан, защото срита доскорошния си противник в главата, докато го връзваха.

— Десет удара за този войник — каза Юлий твърдо.

Неговите хора сграбчиха войника. Моряците от екипажа на „Вентул“ зяпнаха. Юлий ги изгледа и ги накара сведат очи — знаеше, че е важно да приемат заповедите му. Ако останеше на тях, може би щяха да убият пленниците, да ги насекат на парчета, да си върнат годините на омраза в оргия на мъчения и насилие. Юлий тъкмо щеше да заповяда да освободят гребците, които сигурно примираха от ужас долу на своята палуба, когато някой извика:

— Господарю, ела!

Пракс държеше Пелитас — затискаше с ръце раната в гърдите му. Кръв обагряше устата на приятеля му и още щом видя това, Юлий разбра, че няма надежда. Кабера би могъл да го спаси, но Кабера не беше тук. Пелитас се давеше, очите му бяха изцъклени. Всеки накъсан дъх изкарваше от устата му още кръв. Юлий клекна до двамата. Дойдоха още хора. Гледаха умиращия, застанали неподвижно във внезапно настъпилата дълбока тишина. Секундите като че ли бяха спрели хода си, но накрая мъчителното дишане престана и очите застинаха в стъклена неподвижност.

Юлий стана и без да откъсва поглед от тялото на приятеля си, каза:

— Помогнете на Пракс да го отнесе долу. Няма да хвърля наш боец в морето заедно с пиратите.

Обърна се и се отдалечи, без да каже нищо повече. От всички римляни само хората от „Акципитер“ разбираха защо изражението му трябва да е толкова студено: командирът не бива да показва слабост пред войниците си. Вече никой от тях не съмняваше кой ги предвожда. Дори Гадитик стоеше, навел глава, докато Юлий минаваше покрай него.

Александрия въздъхна раздразнено, когато видя, че фибулата й я няма при дрехите, които беше сгънала снощи. Бърз оглед в съседните стаи показа, че Октавиан е излязъл рано, и тя стисна зъби и излезе, за да отиде в работилничката на Табик. Не се ядосваше толкова заради скъпото сребро или дори заради многото часове, които беше прекарала над оформянето и полирането на фибулата. Тя беше единствената, която бе направила за себе си, и много хора, които идваха да купят нещо от Табик, я бяха видели. Украшението представляваше орел, какъвто не би избрала за собствената си наметка, ако не беше станал символ на римските легиони, и следователно бе нещо, което всички харесваха. Предимно офицери я спираха и я питаха за фибулата, а сега да я открадне някакво нахално хлапе… това я караше да стиска и отпуска юмруци, докато вървеше. Наметалото й все се свличаше и трябваше да го придърпва именно поради липсата на придържащата го фибула.

Момчето бе не само крадец, ами и, глупак. Как можеше да се надява да не го хванат? Много възможно — и много тревожно — беше предположението, че е толкова свикнало с наказанията, че не им обръща внимание, че иска да взема каквото му попадне и да си го задържи. Александрия тръсна раздразнено глава и замърмори какво ще го направи, като го хване. Малкият нямаше срам дори от майка си — нали беше видяла как се държи, когато момчето на касапина дойде да си прибере откраднатото месо.

Може би щеше да е по-добре да не споменава за това пред Атия. Мисълта да види унижение в очите й беше болезнена — а и дори след по-малко от седмица в новата си стая Александрия беше започнала да харесва тази жена. Тя си имаше гордост и някакво достойнство. Жалко, че тези качества не бяха преминали у сина й.

В края на размириците преди две години работилницата на Табик беше понесла доста щети. Александрия му беше помогнала да я възстанови, дори научи малко дърводелство, докато той поправяше вратата и работния тезгях. Препитанието му беше спасено от навременното прибиране на всички ценни метали в жилището му на горния етаж, добре барикадирано срещу бандите обирджии, които бяха вилнели из улиците на изпадналия в хаос град. Александрия дължеше много на този човек — не само защото я беше приютил при семейството си през най-лошия период на бунтовете. Имаше дълг към Табик и се бе заклела да го изплати…

Щом отвори дъбовата врата, чу крясък. Очите й блеснаха доволно, когато видя кого държи Табик. Беше Октавиан — Табик го беше вдигнал във въздуха с една ръка. Момчето видя Александрия и се облещи.

— Няма да повярваш какво се опита да ми продаде — каза Табик.

Октавиан се задърпа още по-силно, изви се и го ритна по ръката.

Табик все едно не забеляза.

— Къде ми е фибулата, крадецо малък? — запита тя.

Табик отвори шепата си и й показа сребърния орел. Тя го взе и веднага го забоде на мястото му.

— Влиза тук, ни лук ял, ни лук мирисал, и ми иска да му определя цена! — сърдито каза Табик.

Той беше абсолютно честен и мразеше хората, които смятат кражбата за лесен начин на живот. Раздруса Октавиан още веднъж. Момчето хленчеше и риташе и се мъчеше да избяга.

— Какво да правим с него? — попита бижутерът.

Александрия се замисли. Колкото и да се изкушаваше да набие малкия крадец, знаеше, че вещите й могат във всеки момент да изчезнат. Трябваше й по-трайно решение.

— Мисля, че мога да убедя майка му да го пусне да работи за нас — каза тя.

Табик отпусна ръка и Октавиан стъпи на пода. И веднага захапа ръката му. Табик пак го вдигна и момчето пак зарита в безсилен гняв.

— Глупости! Това момченце не е човек, а животно! — Табик гледаше белите следи от зъби по кокалчетата си.

— Може да се научи, Табик. Октавиан няма баща, а като гледам по какъв път е тръгнал, няма да доживее да порасне. Нали каза, че ти трябва момче да се занимава със заготовките, а и винаги има какво да се разчиства тук, и поръчки трябва да се разнасят…

— Неща! — изскимтя Октавиан.

Табик го изгледа и изсумтя.

— Кльощаво е като мишка. Никаква сила няма.

— На девет години е, Табик. Какво очакваш?

— Ще избяга веднага щом вратата се отвори — продължи старецът.

— Ако избяга, ще ти го доведа пак. Все някога трябва да се върне вкъщи, а аз ще го чакам там, ще го натупам и ще го върна тук. Ако стои тук, няма да се забърква в неприятности и ще е полезен и на двама ни. Вече не си млад, а той може да ни помага при коването.

Табик отново пусна Октавиан да стъпи на пода. Този път момчето не го ухапа, а загледа предпазливо как двамата възрастни обсъждат бъдещето му така, все едно го нямаше.

— Колко ще ми плащаш? — попита накрая сърдито и избърса сълзите от очите си с мръсните си пръсти, от което лицето му се изцапа още повече.

Табик се засмя.

— Да ти плащам ли! — Гласът му бе изпълнен с презрение. — Момче, трябва да се научиш какво е търговията. Ти би трябвало да ми плащаш.

Октавиан изригна поток ругатни и се опита да го ухапе пак, но бижутерът го плесна, без дори да го погледне, и продължи:

— Ами ако открадне?

Александрия виждаше, че предложението й започва да му допада. Но кражбите наистина бяха проблем. Ако Октавиан изчезнеше със среброто или още по-зле — с малкия запас от злато, който Табик държеше заключен, това щеше да навреди на всички. Тя си наложи възможно най-строгото изражение, хвана брадичката на Октавиан и обърна лицето му към себе си.

— Ако открадне — каза тя и се взря строго в очите му, — ще го продадем като роб, за да плати дълга си. И майка му ще продадем.

— Няма! — викна невярващо Октавиан и спря да се дърпа.

— Не се занимавам с благотворителност, момче. Откраднеш ли — продавам те — отвърна твърдо Табик.

И намигна на Александрия над главата на Октавиан.

— Да, всички дългове се плащат — съгласи се тя незабавно.

Черната вода беше ужасно студена и се просмукваше в костите на римляните, които лежаха притиснати към саловете и полека гребяха с ръце към тъмната грамада на кораба на Целз. Бяха работили трескаво, за да направят саловете. Двата кораба се криеха край брега на острова извън залива. Когато работата свърши, петте сала бавно се плъзнаха през дълбоките канали към брега, където стоеше закотвен корабът на Целз. Римляните не носеха брони. Въпреки всичките предимства, които можеше да им даде това, Юлий реши, че няма да има време да ги облекат, затова хората му трепереха в мокри туники и панталони, които едва ги предпазваха от острия нощен ветрец.

Много малко от пристанищните постройки имаха покриви и стени, достатъчно сигурни, за да могат хората на Юлий да ги използват. По-голямата част бяха опожарени И бяха останали само каменните стени, подобни на празни черупки. Юлий прати хората си да претърсят района за храна. Макар че Целз беше събрал достатъчно храна, за да му стигне през зимата, едва ли щеше да стигне дълго време за толкова много здрави мъже.

Легионерите вървяха предпазливо — никога поединично и винаги очакваха внезапна атака. Дори след като събраха труповете и ги заровиха, пристанището си остана мълчаливо и мрачно и те живееха с мисълта, че който и да е унищожил римското население, може да е наблизо и да се върне.

Намериха жив само един мъж. Кракът му беше посечен и инфекцията го разяждаше. Откриха го, когато го чуха да се движи, за да убие един плъх, приближил се твърде много към миризмата на кръвта му. Мъжът тъкмо смазваше главата на животното с камък и извика от ужас, когато хората на Юлий го хванаха за ръцете и го изнесоха на светло. Тъй като беше стоял дни наред на тъмно, не можеше да понесе дори слабото утринно слънце и застена като трескав, докато го влачеха към кораба. Юлий повика Кабера веднага щом видя подутия крак, макар да предположи, че е късно. Устните на мъжа бяха целите в сухи корички и той заплака без сълзи, когато поднесоха към устата му купа вода. Кабера опипа подутия му крак с дългите си пръсти, поклати глава и дръпна Юлий настрана.

— Отровата е стигнала до слабините. Твърде късно е да го отрежа. Мога да се опитам да намаля болките му, но не му остава много.

— Можеш ли… да положиш ръце върху него? — попита Юлий с надежда.

— Твърде късно е, Юлий. Трябваше вече да е мъртъв.

Юлий кимна с горчиво примирение, взе купата от хората си и я доближи до устата на умиращия. Едва не дръпна ръце от трескавата жар, която го лъхна от изопнатата кожа.

— Разбираш ли ме? — попита младият римлянин.

Мъжът се опита да кимне, отпи от водата, задави се и лицето му почервеня.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана? — настоя Юлий.

Спазмите утихнаха и мъжът изтощено отпусна глава на гърдите си и прошепна:

— Убиха всички. Цялата страна е в пламъци.

— Въстание ли? — бързо попита Юлий.

Можеше да е някакъв нашественик, опустошил няколко крайбрежни града, преди да се оттегли с корабите си. Това се случваше твърде често в тези части на света. Мъжът кимна и пак помоли да пие.

— Митридат — каза после прегракнало. — Когато Сула умря, той ги повика…

Закашля се отново. Юлий излезе навън, на палубата, далеч от вонята на смърт, изпълнила каютата. „Сула е мъртъв?“ Стисна перилата на кораба, мускулите на ръцете му се сгърчиха в спазъм. Надяваше се мъжът, който му беше отнел Марий, да е умрял бавно и мъчително.

Част от него си беше представяла как се връща в Рим с новонабраните си войници, богат и властен, как побеждава Сула и отмъщава за Марий. В по-спокойните си моменти осъзнаваше, че това е детска фантазия, но я беше лелеял толкова дълго; мечта, благодарение на която месеците в килията и припадъците ставаха малко по-поносими.

Докато денят отминаваше, Юлий раздаваше силите си в изпълнението на десетки задачи, необходими за обезопасяване на района на пристанището. Даваните заповеди и хората, на които говореше, му изглеждаха далечни, докато се опитваше да осмисли новината, които беше чул от умиращия. Поне набавянето на провизии му беше осигурило достатъчно занимания. Смъртта на Сула оставяше дупка в бъдещето му, празнота, която се подиграваше на усилията му.

Търговецът Дур го намери да чисти един кладенец заедно с трима легионери. Всички нашественици обикновено отравяха местните водоизточници с трупове на животни и Юлий работеше вцепенено заедно с другите — вадеше разпадащите се мъртви пилета и се мъчеше да не се задави от вонята, докато ги хвърляше настрана.

— Трябва да поговоря с тебе — каза Дур.

Отначало Юлий като че ли не го чу, затова той повтори думите си по-високо. Юлий въздъхна и се обърна към него. Тримата войници продължиха да пускат въжетата с куките, за да вадят разложените пилета. Юлий избърса ръце в туниката си и Дур видя, че е изтощен — и изведнъж осъзна колко е млад този мъж. Поради умората, която гасеше огъня в него, изглеждаше почти като изгубен. Търговецът се прокашля:

— Искам да си тръгна с моите два кораба, господарю. Оставих писмо от мое име, в което се казва, че си наел „Вентул“, за да преследваш пирати. Време е да се върна при семейството си и към собствения си живот.

Юлий го изгледа, без да отговори. След малко Дур започна отново:

— Разбрахме се, че когато намериш Целз, ще взема моя кораб и първата трирема като обезщетение за изгубения товар. Нямам никакви оплаквания, но трябва да заповядаш на твоите хора да слязат от корабите ми, за да отплавам към дома. Те нямат да приемат заповеди от мене.

Юлий се ядоса. Доскоро не беше разбирал колко трудно е да удържиш някакво подобие на чест. Беше обещал на Дур двата кораба, но това беше преди да открие опустошеното от войната пристанище. Какво очакваше този мъж? Воинските инстинкти у Юлий настояваха да му откаже безусловно. Как можеше да помисли да се откаже от два от корабите си, когато Митридат избиваше всички римляни, намиращи се в Гърция?!

— Ела с мене — каза той на Дур и тръгна толкова бързо, че капитанът трябваше да се затича, за да не изостане.

Стигнаха до кея, където бяха закотвени трите кораба. Стражите отдадоха чест и Юлий им отвърна, после спря на ръба на пристана, в сянката на извисяващите се над него и над търговеца галери.

— Не искам да заминаваш.

Дур примига от изненада, после изсъска сърдито:

— Ти ми даде дума, че мога да си тръгна, когато плениш кораба на Целз!

Юлий се обърна към него и той преглътна мълчаливо, когато видя изражението му.

— Няма нужда да ми се напомня, капитане. Няма да ти попречим да си заминеш. Но Рим има нужда от тези кораби.

Остана дълго замислен, с потъмнели очи; взираше се в корабите, които се издигаха и спускаха в мръсната вода.

— Искам да тръгнеш с двата кораба покрай брега, колкото можеш по-бързо, и да намериш на запад пристанище, което Рим използва за дебаркиране на легиони. Предай държавните пари от мое име… и от името на капитан Гадитик от „Акципитер“. Те, струва ми се, ще ти дадат поръчение да отидеш в Рим и да докараш още войници. От това няма да спечелиш нищо, но двата кораба са бързи, а на властите им трябва всяко нещо, което е в състояние да плава.

Дур пристъпи от крак на крак и възрази:

— Няма ме вече от месеци. Семейството ми и кредиторите ми мислят, че съм мъртъв.

— А тук са загинали римляни, нима не видя труповете? Богове, моля те да направиш услуга на града, който те е отгледал. Никога не си се сражавал за този град, не си проливал кръвта си за него. Давам ти шанс да се отплатиш поне с малко за това, което той ти е дал.

Дур едва не се усмихна на тези думи, но се сдържа, понеже осъзна, че младият мъж говори съвсем сериозно. Запита се какво ли биха направили с този войник неговите приятели в Рим. Той като че ли виждаше града по такъв начин, че представата му нямаше нищо общо с просяците, плъховете и болестите. Разбра, че Юлий си представя Рим като нещо по-голямо, отколкото можеше да го види той, и за миг усети срам пред лицето на тази вяра.

— Откъде знаеш, че няма да взема парите и веднага да тръгна към Северна Италия, за да се върна вкъщи?

Юлий се намръщи и обърна студения си поглед към него.

— Защото, ако го направиш, ще стана твой враг и знаеш, че ще те намеря и ще те унищожа.

Думите бяха изречени небрежно, но след като беше видял екзекуциите и беше чул как Целз бе полетял през борда на собствения си кораб, Дур се уви по-плътно в наметалото си, за да се предпази от студения вятър, и отвърна сърдито:

— Добре. Ще направя както казваш, макар че проклинам деня, в който те видях да стъпваш на „Вентул“.

Юлий викна на стражите на корабите на Дур:

— Моите войници да слизат!

Войниците, които се виждаха на палубата, отдадоха чест и тръгнаха да доведат другите. Главата на Дур се замая от облекчение и той каза тихо:

— Благодаря ти.

Юлий хвърли поглед натам, където каменният кей преминаваше в утъпкана пръст и където се виждаха пет фигури, увиснали на кръстовете.

— Не забравяй. — После обърна гръб на капитана и се отдалечи.

Дур се съмняваше, че някога ще може да забрави.

Александрия наблюдаваше незабелязано как Табик обяснява на Октавиан с непрекъснато ниско мърморене, придружаващо всяко движение на мощните му ръце. Беше сложил на тезгяха пред двамата дебело парче златна тел върху квадратна кожена подложка. Двата края на телта бяха хванати в малки дървени стеги и Табик жестикулираше, за да покаже как Октавиан трябва да движи тесния дървен шаблон по телта.

— Златото е най-мекият метал, момче. За да направиш форма от телта, само трябва леко да притиснеш маркиращия шаблон към нея и да го прокараш напред-назад, като движиш ръката си в права линия, както ти показах. Опитай.

Октавиан полека сниши шаблона и зъбците по долната му страна легнаха върху телта.

— Точно така. Сега натисни леко. Така, сега напред и назад. Добре. Дай да видим — продължи Табик.

Октавиан вдигна полека шаблона и грейна, когато видя равномерната поредица зрънца, образувани от натиска. Табик кимна.

— Имаш лека ръка. Твърде силният натиск ще разкъса материала и трябва да почваш отначало. Сега ще отпусна стегите и ще обърна телта, за да довършиш модела. Нагласи шаблона внимателно и натискай пак така полека; съединенията ще станат тънки като космите на главата ти.

Табик улови погледа на Александрия, докато разкършваше гърба си, схванат от продължителното привеждане над ниския тезгях, който беше направил специално за Октавиан. Тя му намигна и той леко се изчерви, после се изкашля, за да скрие усмивката си. Алескандрия знаеше, че уроците с Октавиан бяха започнали да му харесват. Беше му потребно доста време, за да изгуби част от недоверието си към малкия крадец, но от работата си със стария бижутер тя знаеше колко много му харесва да преподава уменията си.

Октавиан изруга, когато тънката тел поддаде под ръката му, и тъжно вдигна шаблона. Три парчета бяха откъснати. Табик събра тежките си вежди, поклати глава и внимателно взе откъснатите парченца, за да ги претопи и валцува повторно.

— Ще опитаме пак по-късно или утре. Този път почти успя. Когато маркираш чисто цялата дължина, ще ти покажа как да я прикрепиш по ръба на женска фибула.

Октавиан изглеждаше съкрушен и Александрия затаи дъх — питаше се дали ще избухне в един от онези гневни пристъпи, с които ги беше тормозил през първите няколко седмици. Когато това не стана, тя изпусна въздуха от дробовете си с бавно, облекчено издишване.

— Добре. Тая работа ми харесва — бавно каза Октавиан.

Табик зарови в пакетите с готови поръчки, които трябваше да бъдат занесени на собствениците им.

— Имам и друга работа за тебе — каза старецът и му подаде малка кожена кесия, сгъната и грижливо завързана. — Това е един сребърен пръстен, който поправих. Искам да изтичаш до пазара за добитък и да намериш майстор Гет. Той управлява продажбите, така че ще е лесно да го откриеш. Ще ти даде един сестерций за работата. Вземаш монетата и идваш право тук, без да спираш никъде. Разбра ли? Аз ти имам доверие. Ако загубиш пръстена или монетата, и двамата сме свършени.

Александрия се помъчи да не се засмее на изражението на момчето. Подобна заплаха би била безполезна през първите седмици от чиракуването му. Тогава Октавиан искаше само да го оставят на мира. Беше се борил едва ли не със зъби и нокти срещу обединените усилия на майка си, Табик и Александрия. Два пъти й се беше налагало да претърсва пазарите, за да го открие, и втория път го беше завлякла на робския пазар, за да го оценят. След това момчето престана да бяга, но започна да се цупи — нещо, което на Александрия й се струваше, че може да трае вечно.

Промяната беше дошла малко по-късно, когато Табик му показа как да направи един модел върху плочка от сребро с малки капчици от разтопения метал. Макар че беше изгорил палеца си, когато се опита да го докосне, процесът го беше омагьосал и Октавиан дори пропусна вечерята си — остана да гледа полирането на завършеното украшение. Майка му беше дошла в магазина уморена и притеснена, но като видя момчето да работи в захлас с кожите за полиране, не можа да намери думи. На следващата сутрин Александрия откри дрехите си почистени и изкърпени. Не бяха необходими благодарности. Макар че двете се виждаха само за един-два часа всеки ден преди сън, между тях беше възникнало такова приятелство, каквото може да се роди само между двама затворени и саможиви хора, работещи толкова усилено, че никога не могат да разберат, че са самотни.

Юлий едва сдържаше гнева си. Отчаяно се нуждаеше от хора, но обграденият със стени римски град беше забравил дълга към основателите си и всяко изискване се посрещаше с безкрайни отлагания и дискусии.

— Младите мъже вече са при мене. Сега ми докарай ветераните — каза Юлий.

— Какво?! Беззащитни ли ще ни оставите? — изфуча възмутено старейшината на града.

Юлий изчака няколко мига, преди да отговори, точно както правеше Рений. Беше разбрал, че малките паузи придават тежест на думите му.

— Моите хора тръгват оттук право срещу Митридат. Няма от кой друг да се защитавате. Нямам време да обучавам още селяни за легионери, а от думите ти съдя, че наоколо, на левги оттук, няма други римски войски. Всички мъже в тези земи, които някога са държали меч в служба на Рим, ги искам тук с оръжия и брони, във възможно най-добро състояние.

Старейшината понечи да заговори, но Юлий го прекъсна, като леко повиши глас:

— Не мисля, че трябва да споменавам при какви условия са се пенсионирали тези войници. Ще е посегателство срещу честта им, ако им напомня, че са получили земите си при условие, че ако Рим ги призове, ще откликнат. Рим ги призовава. Докарай ги.

Старейшината се обърна и се отправи почти тичешком към залата на съвета. Юлий зачака с войниците си, застанали мирно зад гърба му. Начинанието му беше достатъчно възпрепятствано от отлаганията на съветниците и той не изпитваше никакво съчувствие. Всички те се намираха на завоювана територия и постоянната заплаха от въстание се беше превърнала в действителност. Нима тези хора очакваха, че ще останат да си живуркат тихо и мирно зад прекрасните си стени? Питаше се какво ли би станало, ако Митридат бе пристигнал тук пръв. Сигурно щяха да се предадат от страх за семействата си, да отворят портите и да коленичат в прахта.

— Някой идва — каза Гадитик зад гърба му.

Юлий се извърна наляво и се заслуша в отмерената стъпка на поне една центурия. Изруга под нос. Последното, което му трябваше в този момент, беше да се изправи срещу друг офицер от редовните легиони.

Когато ги видя обаче, се ободри.

— Легионери… на място! — отекна от стените на малкия площад дрезгав глас.

Един от хората на Юлий подсвирна изненадано. Мъжете бяха възрастни. Носеха брони отпреди десетки години, някои нагръдници бяха украсени с прости рисунки. По телата им ясно личаха последиците от десетилетия, изкарани на война. Доста от тях бяха с по едно око или с по една ръка. Други излагаха на показ стари рани по лицата и крайниците си, зле зашити и издърпали кожата в дълги белези.

Командирът беше здравеняк с обръсната глава и мощни рамене. Лицето му беше сбръчкано, но още излъчваше сила, която напомни на Юлий за Рений. Мъжът му отдаде чест, разбрал, че именно това е командващият, по-скоро инстинктивно, а може би поради разстоянието, на което се държеше от другите.

— Квертор Фар на твоите заповеди, господарю. Решихме, че съветът ще говори цял ден, затова свикахме войниците без него. Ветераните са готови за инспекция.

Юлий кимна; гледаше как още и още войници прииждат към площада и се нареждат в стегнат строй.

— Колко войници има тук? — попита той; опитваше се да прецени стойността на ветераните, които стояха изправени под зимното слънце.

— Общо са почти четиристотин, господарю, макар че някои още не са пристигнали от по-далечните имения. До залез трябва да се съберем.

— Каква е средната ви възраст? — продължи Юлий.

Квертор спря и изгледа от упор младия офицер пред себе си.

— Всички са ветерани. Това означава, че са стари. Но всички са доброволци и са толкова надеждни, колкото трябва, за да победиш Митридат. Имат нужда от няколко дни, за да свикнат да действат заедно, но помни — всички са изпитани и закалени. Много мъже умряха за Рим през годините. Тези оцеляха.

Държеше се доста безцеремонно, но Юлий чуваше вярата в думите му, докато ветеранът се опитваше да убеди строгия млад офицер, който беше дошъл в града им да търси армия.

— Какво ще кажеш за себе си, Квертор? Ти ли ги командваш?

Плешивият мъж се засмя — кратък, бързо прекъснат звук.

— Не аз. Съветът мисли, че ги командва той, но тези хора вървят по собствен път и повечето от тях са го правили, откакто се помнят. Щом чуха за Митридат, започнаха да лъскат мечовете си, ако ме разбираш.

— Говориш така, сякаш си бил един от тях.

Квертор вдигна вежди.

— Така е. Двадесет години служих в Първи легион в Киренайка, десет от тях като опций.

Някакъв инстинкт накара Юлий да запита:

— Последните десет?

Квертор се изкашля и погледна встрани.

— Всъщност шест. Разжалваха ме, понеже се увлякох в хазарт.

— Разбирам. Е, Квертор, изглежда, пак ще поиграем хазарт с тебе.

Квертор грейна в усмивка и се видя, че му липсват доста зъби, особено на долната челюст.

— Не бих се обзаложил срещу тях, господарю. Не ги познаваш.

Юлий огледа гъстите редици с по-малка увереност, отколкото показваше.

— Надявам се да си прав. Сега влез в строя и ще поговоря с тях.

За секунда помисли, че Квертор може да откаже, и се запита дали не са го разжалвали заради нещо повече от прекаляване с хазарт — доста често срещано занимание сред легионерите. После плешивият мъж влезе в редиците и застана мирно, заковал очи в него с явен интерес. Юлий напълни дробовете си с въздух и изрева така, че най-близките до него подскочиха.

— Римски ветерани!

Винаги бе имал мощен глас, но за миг се запита дали ще е достатъчно силен, ако някои от тези мъже са глухи.

— С моите хора минахме през две села на юг оттук, преди да дойдем във вашия град, за да набираме нови войници. Получихме известия, че Митридат лагерува на сто мили на запад. Можете да сте сигурни, че в този момент римски легиони и нови сили идват насам от крайбрежните пристанища Дирахион и Аполония. Смятам да подгоня Митридат към тях и заедно с вас да станем чукът на римската наковалня.

Успя да предизвика интереса им. Всички очи бяха впити в него — и тези на собствените му хора, и тези на побелелите ветерани. Благодари на боговете за решението да се отклони с десет мили на север, за да потърси новобранци в този град.

— Заедно с вас имам хиляда души под мое командване, за да нападнем Митридат. Някои от този град и от селата не са обучени. Други, които доведох със себе си, са свикнали само на морски бой на палубите на римските галери. Вие сте служили в сухопътни легиони и трябва да сте гръбнакът на нашия поход. Ще дам на всеки от вас другар по меч от моите хора, за да се упражнявате.

Замълча; настъпи мълчание и той разбра, че ветераните още помнят старата дисциплина. Запита се колко от тях ще издържат дългия път, преди да се стигне до сблъсък. С младите нови войници би могъл да покрие разстоянието за три или четири дни, но с тези? Нямаше как да разбере.

— Трябва ми един от вас за интендант, да приготви храната и екипировката от това, което успеете да намерите сред градските стени.

Квертор пристъпи напред. Очите му блестяха от удоволствие.

— Кажи, Квертор? — обърна се Юлий към него.

— Интендант, с твое позволение, господарю. Отдавна чакам възможност да подразня съвета.

— Добре. Но техните оплаквания ще дойдат при мене и аз ще се отнеса сериозно. Вземи трима от моите хора и започни да подготвяш припасите. Искам щитове за всички хора и всичките копия и лъкове, които можеш да намериш. Искам полева кухня извън стените с приготвена храна за всички, преди залез-слънце. Още е достатъчно светло, за да се упражняваме, и искам да видя колко сръчно могат се движат тези мъже. Ще са много гладни, когато приключат.

Квертор му отдаде чест и тръгна със стегната стъпка към Гадитик, който стоеше мирно на мястото, където Юлий го беше оставил заедно с другите. Юлий загледа как избира още двама души да тръгнат с него и се опита да пренебрегне предчувствието, че току-що е пуснал вълка сред стадото. Когато се отдалечиха, видя градския старейшина да излиза от залата на съвета и да се запътва право към събраните ветерани. Обърна се към тях. Каквото и да бяха решили, за него вече нямаше никакво значение.

— Видях, че можете да издържите, и от раните ви съдя, че умеете и да се биете — извика той към редиците. — Сега искам да видя дали можете да си спомните строевите упражнения.

По негова заповед те се обърнаха и тръгнаха по главната улица към портата, през която се излизаше от малкия град. Онези, които бяха чакали в страничните улички, се наредиха зад първите. Юлий даде знак на Гадитик да върви най-отзад. Двамата се спогледаха и последваха маршируващата колона, като оставиха старейшината да крещи зад тях; гласът му постепенно заглъхваше, докато най-накрая не разбра, че няма да го послушат.

Животът, прекаран в боеве на чужда територия, закалява мъжете, мислеше Юлий, докато вървеше неотклонно напред в края на втория ден от похода, почти заслепен от прах и пот. Ако ветераните си бяха позволили да се отпуснат след пенсионирането си, едва ли щяха да се изравнят с бързия ход на по-младите войници. Но усиленият труд, който бяха полагали, за да обработват дадените им парцели, ги беше поддържал здрави и повечето изглеждаха като направени от жили и кожа под старите си брони. Кожените им туники бяха напукани от времето, но броните им блестяха от масло и полировка. Можеше сега да се водят селяни, но бързината, с която бяха реагирали на призива му, показваше истинската им природа. Някога най-дисциплинираните бойци на света, сега те крачеха уверено и всяка крачка от дългия поход съживяваше по една искрица от някогашния им плам. Това личеше в стойката и очите им, ентусиазмът за война отново пламваше в гърдите им. Бяха мъже, за които пенсията бе смърт, мъже, които се чувстваха най-живи във войнишкото братство, където можеха да изразходват цялата останала им енергия във внезапни удари и в пресушаващия устата ужас от изправянето срещу атаката на врага.

Юлий носеше на гърба си стар щит, откъснат от Квертор от горния праг на нечия порта. Беше здраво закрепен, затиснат от тежкия мях с вода на рамото му, който на всяка стъпка издаваше музикално бълбукане. Също като другите от галерата, и той усещаше тромавостта, породена от изчезването на навика да съобразяваш движенията си с ограниченото пространство на палубата, но дробовете му бяха чисти и припадъците, които го бяха тормозили след удара по главата, бяха изчезнали без следа. Не се осмеляваше да мисли за тях, но продължаваше да се тревожи какво ще стане с авторитета му, ако го връхлетят отново. В такъв ускорен поход и сред толкова хора човек нямаше къде да се усамоти.

През по-голямата част от първия ден Юлий беше наложил сравнително бавна скорост. Имаха твърде малко хора, за да рискуват да загубят повече ветерани, отколкото беше неизбежно, и всички бяха стигнали благополучно до първия лагер. Беше сложил по-младите на пост и никой не се беше оплакал, макар че Светоний съвсем ясно беше дал да се разбере, че премълчава коментара си, преди да се подчини на заповедта с нацупено покорство. Имаше моменти, когато Юлий с удоволствие би наредил да го бичуват и би го изоставил на пътя зад себе си, но сдържаше гнева си. Знаеше, че трябва да установи връзка с мъжете, връзка, достатъчно силна, за да издържи на първите трескави моменти на битката. Войниците трябваше да го възприемат така, както някога бяха възприемали Марий — като мъж, когото да следват и в ада.

На втория ден Юлий вървя с Гадитик в челото на двете кохорти през по-голямата част от сутринта. Уговориха всеки от тях известно време да води колоната, за да може другият да върви назад сред отделенията и да види къде са силните и слабите места. Да крачи сред войниците беше ценно за Юлий и именно в тези моменти той започна да вижда пламъчето на въодушевлението дори и в израженията на най-неиздръжливите. Тези мъже бяха отхвърлили дребнавите закони и ограничения на градския живот и се бяха върнали към най-простия свят, който бяха познавали.

За по-малко от час Юлий се върна почти до средата на кохортата „Вентул“. Един от ветераните привлече вниманието му — единственият, с когото се размина, без да срещне погледа му. Мъжът сигурно беше един от най-старите и вървеше между войниците, навел глава — Юлий предположи, че го прави нарочно. Вместо шлем носеше лъвска глава — кожата й бе отрязана на раменете му в права линия. Очите на звяра бяха тъмни хлътнали дупки; и също като собственика си, мъртвият лъв изглеждаше твърде стар, за да е все още полезен някому. Старецът вървеше и гледаше право напред, присвил очи, за да ги пази от праха. Юлий го огледа с интерес; отбеляза твърдите линии на жилите, които изпъкваха по врата му, и подутите стави на ръцете и пръстите — приличаха на връзка кокали. Макар че ветеранът държеше устата си затворена, от хлътналите бузи личеше, че по старите челюсти са останали съвсем малко зъби. Юлий се запита какъв ли дух поддържа подобен старец да марширува миля след миля, загледан в нещо, което никой друг не можеше да види.

Когато наближи пладне и Юлий реши да заповяда да спрат за обяд и един час почивка, видя, че мъжът започва да куца с левия крак, и забеляза, че коляното се е подуло за краткото време, откакто беше вървял редом с него. Извика да спрат, Вълците направиха две стегнати уставни крачки и спряха като един.

Старецът седна и опря гръб на едно дърво. Набръчканото му лице се намръщи, докато превързваше подутото си коляно — уви го толкова пъти, че не можеше да го свие. Беше свалил лъвската кожа и я беше оставил внимателно настрана. Косата му беше побеляла и залепнала на потни кичури.

— Как се казваш? — попита го Юлий.

Старецът заговори, без да престава да увива плата; опитваше как се движи коляното и изсумтяваше след всеки опит.

— Казват ми Корникс, Стария гарван. Ловец съм — ловях животни с капани в гората.

— Имам приятел, който може да ти помогне за коляното. Лечител е. Може дори да е по-стар от тебе — тихо каза Юлий.

Корникс поклати глава.

— Не ми трябва. Това коляно е издържало в много кампании. Ще понесе още една.

Юлий не настоя, впечатлен от упорството на мъжа и без нито дума повече му донесе хляб и боб. Това щеше да е последната им топла храна, преди да потеглят в строй срещу Митридат — иначе неприятелят можеше да ги открие по дима от огньовете. Корникс взе храната и кимна благодарно.

— Странен командир си ти — каза старецът между две хапки. — Да ми носиш храна…

Юлий го гледаше как яде. Накрая каза:

— Вече би трябвало да си се отказал от войниклъка. Сигурно има двадесет години, откакто си излязъл от легиона, а?

— По-скоро тридесет, и ти го знаеш — отвърна мъжът с усмивка, която разкри недосдъвкан залък хляб. — Още ми липсва.

— Имаш ли семейство? — Юлий все още не можеше да си отговори защо този човек не си стои в безопасност някъде из горите, вместо да изразходва последната си сила с другите ветерани.

— Преместихме се на север и жена ми умря. Сам съм.

Юлий стана. Погледът му се отклони към мястото, където Корникс беше оставил щита и меча си до дървото. Старецът също погледна натам и реши да отговори на неизречения въпрос.

— Още мога да ги използвам, не се безпокой.

— Ще се наложи. Казват, че Митридат имал огромна армия.

Корникс изсумтя презрително.

— Винаги казват така. — Преглътна хапката и отпи голяма глътка от меха с вода. — Ще искаш ли това от мене?

— Какво да искам? — отвърна Юлий.

— Виждам, че те гризе през цялото време, откакто тръгна до мене. Какво прави мъж на моята възраст на война? Това искаше да ме питаш, нали? Чудиш се дали още мога да въртя тоя стар меч.

— Мина ми през ума — засмя се Юлий в отговор на проблясъка на хумор в тъмните очи на стареца.

Корникс се засмя заедно с него — смехът му приличаше по-скоро на цвилене. После замълча и погледна в очите високия млад командир, който притежаваше цялата увереност на младостта и целият му живот беше пред него.

— Само за да платя дълга си, момче. Нашият град ми даде много повече, отколкото аз на него. Според мене така ще си изравним сметките.

Намигна, докато изричаше последните думи, и Юлий се усмихна насила, внезапно разбрал, че Корникс е тръгнал с него, за да умре. Може би предпочиташе бърз край пред самотната агония в някоя порутена колиба. Запита се колко ли от другите искат да жертват живота си с последните остатъци от смелостта си, вместо да чакат смъртта, която да се промъкне при тях някоя нощ. Потръпна, макар че денят не беше студен.

Митридат беше загубил часовите, охраняващи границите на лагера му, но още не го знаеше. Юлий беше наблюдавал външния му кръг почти цял час и накрая се усмихна, когато разгада простата система, използвана от гръцкия цар. Всеки от часовите му стоеше до горящ факел, закрепен на дървен прът. От време на време часовите вземаха факлите и ги размахваха над главите си, като получаваха в отговор същия сигнал от вътрешния кръг и от другите часови по линията.

Митридат може да беше цар, но не беше тактик. Вълците бяха съкрушили отбраната с двойки стрелци — един, който да повали часовия веднага щом той подаде сигнала, и още един, който да заеме мястото му. Всичко стана бързо и сега римляните можеха да навлязат във вътрешния кръг. Тук часовите бяха по-близо едни до други и ликвидирането им отне почти час. Юлий беше настоял да са предпазливи, но дори у него започваше да се трупа напрежение, докато чакаше последния гръцки часови да даде сигнала си, без изобщо да знае, че ще му отговорят само римляни.

Кабера пусна последната тиха стрела и един вражески войник падна беззвучно. След мигове кръгът светлина освети друга тъмна фигура, която стоеше спокойно, сякаш нищо не се беше случило. Не се чу сигнал за тревога и Юлий стисна юмруци развълнувано.

Лагерът в подножието на хълмовете беше осветен от факли, поставени на пръти като онези, използвани от часовите. Отдалече тъмната зимна нощ изглеждаше накъсана от морета златисти петна — немигащи очи, бляскащо вперени в римляните, докато те чакаха сигнала на Юлий. На младия командир му се струваше, че целият свят се крепи на езика му. Приближи се до най-близкия от подменените часови и кимна на Кабера, който запали напоена с масло стрела от факлата и я изстреля високо.

Гадитик видя пламъка, който проряза нощта право нагоре, и насочи меча си към лагера пред себе си. Хората му излязоха от привидното си вцепенение, без да издадат нито един звук или боен вик. Тичаха в призрачна тишина към кръговете светлина, бележещи лагера, като същевременно се смесваха с войниците от Вентул, за да предизвикат колкото може повече паника и смут.

С падането на нощта гръцката армия се беше оттеглила за почивка, оставила се на рехавите пояси от часови, които да дадат предупреждение в случай на атака. Първите гръцки войници осъзнаха опасността, когато платнищата на кожените палатки бяха отметнати и невидими мечове започнаха да пробождат спящите, десетки бяха убити в първите няколко секунди. Викове и писъци огласиха спящия лагер и бойците започнаха да се будят и да грабват оръжие.

— Вълци! — изрева Юлий, преценил, че времето за пазене на мълчание е отминало.

Вълнението го понесе, докато тичаше заедно с хората си през лагера и убиваше всеки подал се от палатките. Беше казал на хората си да убиват най-малко по двама врагове, след което да се придвижват напред, но от собствения му меч бяха паднали вече трима, а още беше едва в края на първата си схватка. Усещаше паниката у хората на Митридат. Началниците им реагираха бавно на нападението и понеже никой не им беше дал заповеди, стотици бойци поотделно се опитваха да отнемат инициативата от прикритите в сенките нападатели — и умираха. Викът на Юлий беше повторен от кохортата на Гадитик, стотиците гласове увеличиха объркването и страха на неприятеля. Кабера изстреля останалите си стрели в тъмните палатки, а Юлий съсече един мъж, който се опита да извади меча си. Цареше хаос и Юлий едва не пропусна момента, който се беше заклел, че няма да пропусне.

Той дойде след много минути, когато отекнаха рогове и бягащите гърци започнаха да се сформират в отделения. В палатките, които римските войници бяха пропуснали, враговете се бяха въоръжили и сега започваха да отбиват атаката, заповеди на гръцки се чуваха сред трещенето на оръжията.

Юлий се извърна рязко и отсече ръката на един мъж, който скочи върху него. Всеки удар с тежкия меч нанасяше ужасни поражения, но следващият му удар беше блокиран чисто и той видя двама мъже срещу себе си и още, които тичаха към него от всички страни. Гърците се бяха съвзели и беше време Вълците да се оттеглят, преди да бъдат насечени на парчета.

— Отбой! — изрева той, замахна ниско с меча и посече дълбоко пищяла на по-близкия нападател.

Вторият се спъна в него, докато настъпваше насреща му, и Юлий отстъпи, обърна се и внезапно побягна; сандалите му се хлъзгаха по кървавата земя. Хората му веднага тръгнаха след него.

Извън факлите на лагера нощта беше черно скривалище. Когато Юлий извика отбой, всички факли на часовите бяха изгасени и римляните се разпръснаха невидими — изчезнаха бързо от границите на лагера, като оставиха зад себе си разрушения и трупове.

Гръцките отделения спряха в обсега на факлите в лагера — не им се искаше да хукнат слепешката в тъмното, където имаше може би хиляди неприятели — които, както бяха чули, били на цяла седмица път оттук, и то в съвсем друга посока. Докато се колебаеха, във въздуха се разнасяха объркани заповеди, а междувременно Вълците изчезнаха като призраци.

Антонид крачеше из богато мебелираната стая, почервенял от гняв. Единственият друг човек в стаята, излегнат на мека пурпурна кушетка, беше едрият сенатор Катон. Очите, които наблюдаваха Антонид, изглеждаха малки, изгубени в месестото му потно лице, но блестяха заинтригувано, взрени в любимия помощник на Сула. Катон направи лека гримаса — дрехите на Антонид бяха целите в прах. Този човек беше крайно невъзпитан — да поиска среща, без дори да се е изкъпал.

— Нямам нови сведения, сенаторе, никакви — каза Антонид.

Катон въздъхна театрално и протегна месестата си ръка към таблата на кушетката, за да се надигне. Пръстите, които стиснаха дървото, бяха хлъзгави и лепкави от остатъците от сладкиша от обяда, прекъснат от Антонид. Катон седна и започна да ги облизва, докато чакаше раздразнения мъж да се успокои. Кучето на Сула никога нямаше търпение — това му беше добре известно. Дори докато диктаторът беше жив, Антонид беше заговорничил съвсем ненужно, за да се сдобие с повече авторитет и власт. След подлото убийство се беше държал възмутително — бе излязъл далеч извън границите на властта си в търсенето на убийците. Катон беше принуден да го подкрепи, когато сенатът дискутираше постъпките му, иначе щеше да го види повален от онези, които беше оскърбил. Защитата му не издържаше дори в онзи момент и Катон се запита дали нервно крачещият Антонид знае колко близо е бил до провала си. През изминалите месеци беше оскърбил почти всички важни личности в града — разпитваше дори хора извън всякакво подозрение.

Запита се как е могъл да го понася Сула. Лично той едва го издържаше.

— Не си ли мислил, че може и да не откриеш кой е дал заповедта за убийството? — попита той.

Антонид спря и се обърна към сенатора.

— Няма да се проваля. Отне ми повече време, отколкото мислех, но в крайна сметка някой ще проговори или ще се намери някакво доказателство, което ще покаже окървавените ръце и аз ще хвана престъпника.

Катон го загледа внимателно, видя налудничавия блясък в очите му. „Опасно вманиачен“, помисли си. Смяташе тихомълком да го премахне, преди да е причинил още неприятности. Бяха направени усилия, разбира се, за пред хората, но дори ако за смъртта на Сула не бъдеше отмъстено, градът щеше да продължи да живее, независимо от успеха или провала на Антонид.

— Може да отнеме и години, нали знаеш — продължи Катон. — А може и да умреш, преди да си открил виновника. Няма да е толкова странно. Можехме да очакваме разкрития или поне доноси малко след убийството, но нищо не подсказва къде са тези твои окървавени ръце и може и да не стане така. Може би вече е време да се откажеш от преследването.

Черните очи се забиха в него, но Катон не трепна. Изобщо не го интересуваше манията на този човек — дори с удоволствие го оставяше да обикаля като луд из домовете на почтените римляни. Сула беше мъртъв, отдавна станал на пепел. Може би вече беше време неговото куче да бъде обуздано.

Антонид като че ли усети мисълта зад безстрастното, отегчено изражение, с което Катон отвърна на втренчения му поглед.

— Дай ми още малко време, сенаторе — помоли той и гневната му физиономия се смени с внезапна предпазливост.

Може би в края на краищата знаеше, че тъкмо той го предпазва от гнева на другите в курията, помисли дебелият сенатор. Снизходително отмести поглед и Антонид побърза да заговори:

— Почти сигурен съм кой може да е поръчителят на убийството. Основните заподозрени са трима. Всеки от тях би могъл да го организира и всичките бяха поддръжници на Марий преди войната.

— И кои са тези опасни мъже? — запита остро Катон, макар че и той би могъл да изрече имената им също толкова лесно, колкото и генералът.

Осведомителите съобщаваха на него, преди да отидат при Антонид, тъй като в кесиите им подрънкваха именно неговите сестерции.

— Помпей и Цина най-вероятно. Може би най-вече Цина, защото Сула… се интересуваше от дъщеря му. И освен тях — Крас. Тези тримата имат пари и влияние, за да купят убиец, и не бяха приятели на Сула. А може би са действали заедно: Крас е дал парите, а Помпей — връзките.

— Назова трима доста влиятелни мъже. Вярвам, че не си споделил подозренията си с друг? Не ми се иска да те изгубя — каза подигравателно Катон.

Антонид като че ли не забеляза иронията.

— Не споделях мислите си с никого, докато нямах доказателства, за да ги обвиня. Те се възползваха от смъртта на Сула и сега открито гласуват срещу поддръжниците му в сената. Инстинктът ми подсказва, че е един от тях. Само да можех да ги разпитам, за да съм сигурен!

Изскърца със зъби от гняв и Катон трябваше да изчака, докато кожата му изгуби пурпурния си цвят и гневният спазъм премине.

— По-добре недей да се приближаваш до тях. Тези тримата са добре предпазени от сенатската комисия и от стражите си. Дори ако предположенията ти са верни, пак може да ти се изплъзнат.

Каза го главно за да види дали Антонид може да бъде подмамен да загуби съвсем самообладанието си, и беше възнаграден, когато зърна издуващите се вени на врата му. Засмя, се и Антонид изсъска гневно. Наистина, как беше могъл Сула да понася този човек? Беше наивен като дете и лесен за манипулиране.

— Решението е лесно. Наемаш собствени убийци и внимаваш да не знаят, че си ги наел ти.

Бе привлякъл цялото му внимание, забеляза доволно той. Усети как от виното започва да го боли главата и искаше този сърдитко да го освободи от присъствието си.

— Прати убийците при семействата им. Набележи любима съпруга, дъщеря, син. Остави белега си на тях, за да им покажеш, че е направено заради Сула. Една от стрелите ти ще улучи, а другите… Тези хора никога не са били мои приятели. Много добре ще е за нас да бъдат уязвими за известно време. После довърши нещата и си представи, че Сула вече пребивава в покой, както подобава на порядъчните духове.

Усмихна се, докато Антонид обмисляше идеята и слабото му лице се озаряваше от прилив на жестокост. От челото на младия мъж изчезнаха тревожните бръчки, вдълбани там преди месеци, още от деня на убийството. Катон кимна — знаеше, че е спечелил своя човек. Мислите му се обърнаха към възможността за малко студено месо, преди да си полегне, и той почти не обърна внимание на Антонид, който бързо излезе от стаята.

По-късно, докато тъпчеше храната в бавно дъвчещата си уста, Катон въздъхна раздразнено — мислеше за глупавия си син и за Рений. Спомни си как Рений се биеше на арената и потръпна — диващината му беше спирала дъха дори на разглезената тълпа на Рим. Мъж, който рискува живота си за толкова малко, не беше лесен за убеждаване. Какво можеше да предложи, за да откупи сина си? Брут беше жестоко затънал в дългове. Може би златото щеше да му повлияе. Властта беше несигурно нещо и ако парите и влиянието не успееха, щеше да му трябва полезен инструмент като Антонид. Жалко щеше да е да го загуби.

Митридат се вгледа в утринните мъгли; питаше се дали римляните ще нападнат още веднъж. Придърпа тежкото наметало около раменете си и потръпна — каза си, че е от сутрешната хладина. Трудно беше да не изпитва отчаяние.

Нощните атаки ставаха все по-дръзки и в лагера вече никой не спеше спокойно. Всяка вечер стражите намаляваха и избраните се споглеждаха със зачервени очи и свиваха рамене, вече в очакване на неизбежната смърт. Ако не ги нападнеха, щяха да се върнат в укрепения лагер с нова увереност, която щеше да трае, докато пак изтеглеха лошия жребий.

По-често обаче не се връщаха. При преброяването всяка сутрин липсваха десетки, дори стотици часови. Митридат беше сигурен, че повече от половината чисто и просто дезертират, но лагерът му сякаш беше обкръжен от невидим враг, който избиваше хората му. Откриваха някои от часовите пронизани от стрели, но стрелите ги нямаше — бяха внимателно издърпани, за да послужат отново. Нямаше значение по колко души заедно стоят на пост или къде са разположени: всеки ден в лагера се връщаха все по-малко часови.

Царят огледа влажната мъгла, която като че ли запушваше дробовете му със зимен студ. Някои от хората му вярваха, че ги нападат призраци от стари битки, и разправяха за стари войници с бели бради, зърнати за момент, преди да изчезнат. Появяващи се и изчезващи в мълчание.

Митридат тръгна да обхожда линията на часовите. Също толкова изтощени, колкото и царят им, те все пак държаха оръжията си готови, стояха нащрек и чакаха мъглата да се вдигне. Той се мъчеше да им се усмихва, за да повдигне духа им, но беше трудно. Безсилието от това, че седмица след седмица губят хора, беше отнело смелостта на твърде много от войниците му. Царят отново вдигна рамене и прокле бялата мъгла, която като че ли висеше само над палатките, докато останалият свят се събуждаше. Понякога си мислеше, че ако успее да намери бърз кон и да се отдалечи от лагера, ще излезе на слънце и като погледне назад, ще види, че само неговата долина е потънала в мъгла.

Един труп лежеше недокоснат между палатките. Царят спря и го погледна, сърдит и засрамен, че младият боец не е бил погребан. Този факт, дори повече, отколкото безстрастните погледи на войниците му, показваше колко далеч са стигнали нещата, откакто неговите войски се събраха сред хълмовете и вдигнаха наздравица за успеха си и за провала на Рим. Колко мразеше това име.

Може би трябваше да оттегли армията си, но в ума му се въртеше натрапчивата мисъл, че врагът очаква тъкмо това — той да поведе хората си в равнините. Някъде, невидим за неговите разузнавачи, се криеше цял легион войници с командир, какъвто Митридат досега не беше срещал. Този командир като че ли искаше да ги унищожи един по един. Внезапни облаци стрели обсипваха всеки, който носеше офицерски шлем или знаме. Беше се стигнало дотам, че мъжете отказваха да вдигнат знамената и по-скоро с охота понасяха да ги накажат с бичуване, отколкото да привлекат върху главите си смъртта, която смятаха за неизбежна.

Ужасно беше да наблюдава стремглавото сриване на бойния дух. Един ден беше издал заповед групите часови да убиват всеки, който се опита да дезертира, но на следната нощ бяха изчезнали още повече хора и той пак не знаеше дали са мъртви, или избягали. Понякога виждаше само купчина брони, сякаш мъжете се бяха измъкнали от метала, отърсвайки се същевременно и от честта си, но друг път броните бяха опръскани с кръв.

Митридат потърка умореното си лице. Не можеше да си спомни кога за последен път е спал, не се опитваше и да се напие, защото можеха да ги нападнат по всяко време на нощта. Враговете бяха като духове, помисли той и кръвта му се смрази. Смъртоносни, бързо движещи се духове, оставящи по тревата зад себе си безжизнена плът.

Синовете му бяха сформирали резервни части, така че нови бойци не липсваха, но от това нямаше полза. Митридат се питаше дали войниците му не отстъпват, защото не искат първи да налетят на врага и да ги убият. След като римляните изчезнеха, подкрепленията пристигаха със силни викове и дрънчене на щитове и мечове, заобикаляха ранените в кръг и крещяха обиди и предизвикателства в нощта, но това изглеждаше като изблик на безсилна злоба, боязлив последен удар или ехидна гримаса на страхливец, застанал на място, където е в безопасност.

Мъглата полека се вдигаше. Митридат започна да щипе бузите си, за да не измръзнат. Скоро щеше да получи доклад за загубените тази нощ часови и се надяваше, че днешният ден ще е един от онези, когато всички пристигаха смаяни от късмета си, залитащи от облекчение след часове напрежение и страх. Такива нощи обаче бяха редки.

Веднъж се беше опитал да направи засада на врага — със сто души, скрити до два от постовете. На другия ден всички до един бяха намерени мъртви и изстинали. Повече не беше опитал. Призраци.

Подухна вятър и той се уви още по-плътно в наметалото си. Мъглата започна да се кълби и след минути изчезна и се видя голата тъмна равнина. Митридат замръзна, когато видя редиците мълчаливо чакащи войници. Съвършени редици легионери, с искрящи в мъчителен сребърен блясък брони. Две кохорти. Хиляда души. Чакаха го — на две хиляди стъпки от тях.

Сърцето му заби болезнено под широките мускули на гърдите, главата му се замая. Чу викове да се надигат откъм лагера — оцелелите офицери караха войниците да станат и да заемат позиция. Обзе го паника. Хиляда души от едната страна. Къде бяха останалите?

— Пратете разузнавачите! — изрева той.

Вестоносците се метнаха на конете си и се пръснаха сред палатките.

— Стрелците при мене! — извика царят.

Заповедта му беше предадена навсякъде.

Стотици мъже с лъкове започнаха да се стичат към него. Митридат събра офицерите.

— Това сигурно е някаква хитрост. Искам да пазите тази страна на лагера. Стреляйте, за да ги държите надалеч. Убийте ги всичките, ако можете. Аз ще пазя челото, където трябва да дойде главната атака. Не пестете стрелите. Не бива да ни ударят в гръб, докато другите атакуват.

Офицерите закимаха. Лицата им показваха първите признаци на вълнение, радостта на силата, когато сееш смърт с жилещите върхове на стрелите, докато собствените ти хора са в безопасност.

Митридат препусна през лагера. Отчаянието му се изпаряваше и той изправи гръб на седлото, докато гледаше как хората му застават в готовност наоколо. Беше ден, а дори призраците можеха да бъдат убити през деня.

Юлий стоеше на десния фланг на ветераните, начело на кохортата „Вентул“. Три редици от по сто и шестдесет души стояха заедно с него — шест центурии от по осемдесет души, ветераните в първа и трета редица, а най-слабите бойци във втората, където не можеха да се огънат или да избягат. С Гадитик и мъжете от кохорта „Акципитер“ римляните се бяха прострели на цяла миля, мълчаливи и тихи. Игрите вече бяха свършили. Вълците знаеха, че може да загинат, преди слънцето да се издигне, но у тях нямаше страх. Бяха си казали молитвите и сега предстоеше само моментът на боя.

Студът беше непоносим и мъжете трепереха и чакаха мъглата да се вдигне. Не говореха, дори не беше необходимо новоназначените опции да смушкват с тоягите си по-младите войници, за да ги накарат да млъкнат. Всички като че ли усетиха момента, когато мъглата започна да се разнася под поривите на засилващия се вятър. Главите им се вдигнаха рязко, като на кучета, надушили дивеч; знаеха много добре как ще подейства видът им на гърците.

Някои от ветераните искаха да нападнат още докато утринната мъгла е гъста, но Юлий им каза, че иска врагът да изпита страх преди финалната атака, и те бяха приели заповедите му без въпроси. След три седмици опустошителни нападения срещу лагера ветераните гледаха младия командир, който маршируваше редом с тях, с нещо като благоговение. Той като че ли беше в състояние да отгатне всеки ход на Митридат и да му противодейства. Ако Юлий кажеше, че е време за последния удар, с който да съкрушат гърците, щяха да тръгнат след него, без да се оплакват.

Юлий наблюдаваше любопитно редиците палатки и предвкусваше момента. Питаше се коя от тичащите насам-натам фигури е царят, но не можеше да е сигурен. Когато слънчевата светлина обля долината, за момент го обхванаха съмнения. Въпреки загубите и дезертьорите, стотици през последните няколко нощи, той виждаше пред себе си огромна маса хора, пред която собствените му сили изглеждаха незначителни. Стисна зъби и потисна съмненията си. Много от палатките сигурно бяха полупразни.

Всеки ден изчакване за Юлий бе мъчително отлагане на окончателното решение. Пленените дезертьори разказваха за спадането на бойния дух и лошата организация в лагера на гърците. Юлий знаеше всичко за техните офицери, за екипировката им, за желанието им да влязат в бой. Отначало се беше задоволил с идеята за нощни атаки, с които да къса парчета от плътта на гръцката армия, докато Митридат не се изнерви и не налети право в ръцете на легионите, идващи откъм брега. Но дните и седмиците минаваха без никакъв признак, че гърците ще вдигнат лагера или че на хоризонта ще се появи римско подкрепление.

В началото на третата седмица Юлий се беше изправил пред възможността легионите да не дойдат, преди Митридат да се събуди от отбранителната си летаргия и да започне да мисли като истински командващ. В нощта, когато гръцките часови дезертираха с десетки, минавайки само на няколко стъпки от собствените му хора, без да го знаят, Юлий започна да прави планове за истинска атака.

В момента ядрото на гръцката армия бе подредено в големи карета от по десет редици и Юлий кимна — спомняше си уроците на стария си наставник. Гърците нямаше да могат да изнесат напред толкова много мечове, колкото собствения му широк строй, но десетте редици щяха да предотвратят объркването, когато враговете, които винаги ги бяха убивали в тъмното, най-накрая се изправеха срещу тях в равнината. Преглътна болезнено, докато оглеждаше терена и изчакваше идеалния момент да даде заповед за атака. Видя един висок мъж да се мята на коня си и да се отдалечава в галоп, а после стотици стрелци започнаха да сформират отделенията си. Въздухът щеше да почернее от стрелите им.

— Хиляди са — прошепна той на себе си.

Неговите хора сега имаха щитове — повечето откраднати от гърците, които бяха убивали нощ след нощ.

Но дори при това положение всеки успешен набег на гърците щеше да повали по няколко негови войници, дори ако те съберяха щитовете си, за да се скрият под тях.

— Свири атака, веднага! — изсъска Юлий на тръбача и той вдигна стария боен рог и изсвири сигнала.

Двете кохорти пристъпиха напред като една. Юлий се огледа наляво и надясно и се изсмя зловещо, като видя ветераните да образуват права редица, докато се придвижваха напред, почти без да го забележат. Никой не изоставаше. Старите бойци бяха жадували за такава атака почти колкото самия него и сега тяхното нетърпение най-накрая намираше отдушник.

Отначало се приближаваха бавно. Юлий зачака стрелците да стрелят и почти замръзна, когато хиляди дълги черни стрели избръмчаха във въздуха. Гърците се целеха добре, но ветераните бяха воювали срещу стрелци из всички римски земи. Придвижваха се, без да бързат, снишаваха се и щитът на всеки докосваше щита на другия до него. Така образуваха непробиваема стена и стрелите отскачаха, без да нанесат вреда, от обкованото с медни листове дърво.

За миг настана тишина, после ветераните се изправиха с дивашки викове. Щитовете бяха целите набучени със стрели, но редиците не бяха загубили нито един човек. Изминаха бързо двадесет крачки, после въздухът отново забръмча и те се снишиха под щитовете. Чуха се и викове на ранени, но ветераните се придвижиха така три пъти, като оставиха само няколко трупа на полето зад себе си.

Бяха достатъчно близко, за да нападнат. Юлий даде заповед и сигналът отекна по цялата линия. Вълците затичаха бързо и целият облак стрели мина над главите им.

Гръцките стрелци останаха на позиция прекалено дълго. Предната им редица се опита да отбие нападащите римляни, но Вълците изреваха, всявайки сред тях смут и ужас.

Юлий изкрещя от възторг, когато римската линия мина през тях — просече си път през редиците с кървава сръчност. Само след мигове гръцките редици се разсипаха. Юлий заповяда кохортата „Вентул“ да ги притисне, а Гадитик измести хората си малко наляво, за да разшири ъгъла на атаката.

Паника обхвана гръцките редици и те започнаха да отстъпват и да хвърлят оръжията си.

И изведнъж бягащите станаха страшно много, дори най-смелите се обръщаха и се присъединяваха към блъскащата се в отстъпление тълпа.

Вълците атакуваха. Ветераните си пробиваха път през редиците на врага с цялото си умение и опит от предишни битки, а по-младите войници — със суровата си енергия и нарастваща радост, която караше ръцете им треперят и очите им да подивяват, докато посипаха гърците, вилнеейки сред тях с окървавените си ръце.

Враговете се пръснаха във всички посоки. Офицерите им на два пъти се опитваха да ги съберат и Юлий трябваше да се притече на помощ на Акципитер, за да съкруши най-голямата група съпротивляващи се. Изплашените войници издържаха по-малко от минута и се разбягаха. Лагерът се превърна в кървава каша от стъпкани тела и изпочупени брони и ветераните започнаха да се уморяват — ръцете ги заболяха от стотиците нанесени удари.

Юлий заповяда Вентул да оформи „трион“ — средната редица се придвижи вдясно и вляво, за да запуши дупките и да укрепи най-слабите места. Кохортата му вилнееше из гръцкия лагер, сякаш не бяха преставали да убиват през целия този ден.

Гадитик се беше придвижил напред и неговите хора нападнаха Митридат и синовете му, обградени може би от хиляда мъже. Те действаха като котва за дезертьорите, които тичаха около тях, забавяха устремния им бяг и ги привличаха, за да се присъединят към последната отбрана. Юлий заповяда на острието си да пречупи линията на врага и неговите хора за пореден път отхвърлиха умората си. Той лично застана начело на втората редица зад Корникс. Трябваше бързо да пробият последната отбранителна линия на гърците. Тези мъже не бяха избягали и стояха под погледа на царя си, отпочинали и чакащи.

Войниците от Вентул оформиха острието на атаката така, сякаш цял живот се бяха сражавали заедно. Щитовете се вдигнаха нагоре, за да предпазят ъгловите войници от стрелите, и римляните удариха гръцките редици, които се огънаха и се заблъскаха една в друга. Само войникът на върха на острието оставаше незащитен — и Корникс падна под първите удари. Изправи се, облян в кръв; държеше се за корема с една ръка, докато другата не преставаше да нанася удари, докато той не падна отново, този път без да се вдигне. Юлий зае мястото му. Гигантът Кир бе до него.

Видя как Митридат разбутва побеснял войниците си, за да се приближи към римляните. Лицето му беше разкривено от бяс. Юлий по-скоро усети, отколкото видя как устремът започва да отслабва. Знаеше, че гръцкият цар трябва да отстъпи и че римляните не би трябвало да стигнат до него. Вместо това Митридат издаваше гръмогласни заповеди и най-близките до него войници отстъпваха, за да му отворят място.

Беше огромен мъж, увит в тежко пурпурно наметало. Не се опитваше да се защити, нанасяше удари с меча си със страшна сила. Юлий се сниши и ответният му удар беше блокиран с издрънчаване на метал, от което ръката му изтръпна. Мъжът беше силен и бърз. Ветераните изреваха още веднъж и се втурнаха напред, разблъскаха гърците с виелица от удари. Митридат като че ли не осъзнаваше какво става и когато линията се огъна покрай него, изрева и отново замахна с меча си в ужасен удар, насочен към гърдите на Юлий. Младият мъж се олюля. Двамата дишаха тежко от умора и гняв. Митридат вече беше далеч зад предната линия и Юлий знаеше, че само да даде заповед, царят ще бъде нападнат от всички страни.

Като видяха царя си в единоборство, телохранителите му отчаяно се помъчиха да стигнат до него. Ветераните падаха пред тях, силата им намаляваше. Митридат като че ли го усети и извика:

— При мен, синове мои! Елате при мен!

Юлий се дръпна назад, избегна удара му и после го посече в рамото. Митридат се спъна и Кир го блъсна и го прободе. Кръвта на Митридат бликна и той изпусна меча от омекналите си пръсти. Очите му срещнаха за миг погледа на Юлий, после той рухна сред труповете. Юлий размаха триумфално почервенелия си меч и Акципитер нападна гърците във фланг, сломи ги окончателно и ги обърна в бягство до последния човек.

Катон прокара тлъстата си ръка по челото си. Макар че зимният студ все още държеше Рим в своя плен, сградата на сената беше пълна и въздухът тежеше от топлината на тристате благородници, скупчили се в малкото пространство. Катон вдигна ръка за тишина и зачака търпеливо, докато гласовете бавно утихваха.

— Този Цезар, този безразсъден младеж показа само пренебрежение към волята на сената. Като действаше сам, той причини смъртта на стотици римски граждани, много от тях ветерани от нашите легиони. Доколкото разбрах, си е присвоил власт, каквато не му е била давана… и се е държал точно така, както бих очаквал от племенник на Марий. Призовавам сената да смъмри това младо петле — да покажем неодобрението си от това, че безразсъдно е погубил живота на римски граждани, и от пренебрежението към нашия авторитет, което така явно показва.

Седна с доволно изсумтяване и говорителят се изправи. Беше едър месест мъж, който не можеше да понася глупаците. Макар че авторитетът му беше номинален, като че ли му харесваше, че има поне формална власт над силните мъже в сената.

При думите на Катон Цина се беше изправил — лицето му беше почервеняло от гняв. Говорителят му кимна, за да му даде думата, и Цина обходи с поглед сенаторите, за да привлече вниманието им.

— Както мнозина от вас знаят, аз съм свързан с Цезар чрез брака на дъщеря си — започна той. — Не дойдох тук да говоря в негова защита, а да взема участие в това, което би трябвало да е проява на нашата благодарност към него.

Недоволно мърморене откъм привържениците на Катон за момент заглуши думите му, но той изчака с ледено търпение гласовете да утихнат.

— Не трябва ли да изкажем благодарност на мъжа, който съкруши един от враговете на Рим? Митридат е мъртъв, армията му е разпръсната, а някои от вас говорят за упреци? Не е за вярване. Вместо да броим колко негови хора са паднали в битка срещу превъзхождащи ги сили, помислете за невинните, които останаха живи, защото Митридат беше съкрушен. Още колко наши съотечественици щяха да умрат, докато вашите предпазливи легиони най-накрая стигнат достатъчно близо, за да нападнат врага? Ако вярваме на докладите, пратените от нас легиони така и нямаше да се приближат и да стигнат до гръцките сили!

Чуха се одобрителни викове. Мнозина сенатори от двете страни станаха, за да искат думата. Говорителят погледна Цина и вдигна въпросително вежди. Цина неохотно кимна и си седна.

До Катон се изправи сенатор Пранд — висок, слаб в сравнение с едрия си покровител; когато получи знак да говори, се прокашля леко и почна:

— Моят син Светоний беше сред пленените от пиратите, наред с този Цезар. Имам неговите доклади, върху които основавам мнението си, и те сочат колко е опасен този млад мъж за всичко, което ние защитаваме. Той действа, без да се съветва с никого. Влиза в конфликт, без да мисли за други методи за разрешаване на проблема. Единственият му отговор на всичко е сляпа атака. Имам подробности за екзекуции и мъчения, вършени по негова заповед, без одобрението на сената. Вкарал е стари войници в битка само заради личната си прослава. Трябва да се съглася с почитаемия Катон, че Цезар трябва да бъде повикан тук и да бъде наказан справедливо заради действията си. Не бива да забравяме и обвиненията в пиратство, повдигнати срещу него от квестора Правитас. Ако бъде оправдан, както някои смятат, че е редно, може да създадем втори Марий и след време да съжаляваме за великодушието си.

Катон кимна на един нервно изглеждащ мъж да се изправи, за да вземе думата — сенатор Бибул. Лицето на Бибул беше бледно, капки нервна пот оросяваха челото му. Нарушавайки правилата, той заговори, преди да получи разрешение, и първите му думи се изгубиха в неодобрителни подвиквания.

— … трябва да се помисли да му се отнеме мястото в сената — каза той и преглътна. — Или може би да му се забрани да заема военен пост. Нека да стане търговец с плячкосаното злато, което е донесъл.

Говорителят го гледаше строго и с кратък жест го накара да си седне. Лицето на Бибул беше пламнало от смущение. Говорителят се обърна към противоположните пейки и явно решен да възстанови баланса, даде думата на Крас. Той стана и загледа спокойно плътните редици, докато в залата отново не се възцари тишина.

— Как само показвате тайните си страхове! — почна високо Крас. — Нов Марий, казвате? Неговият племенник! Как ли трябва да треперим! Отвращавате ме. Нима мислите, че скъпоценната ви република може да оцелее без военна сила? Колцина от вас тук са командвали войници в успешни битки?

Погледът му мина по редиците; той знаеше, че Катон е изслужил само двегодишния минимум, след който да има правото да се придвижва по-нагоре по политическата стълбица. Някои закимаха, но Катон само се прозя и погледна настрани.

— Тук говорим за един млад мъж, който знае как да води войници — продължи Крас. — Събра малка армия и победи войска, осем или девет пъти по-голяма от неговата. Наистина е действал, без първо да потърси одобрението ни, но пък трябваше ли да чака една или дори две години, докато приключим с нашите дебати!

Говорителят го изгледа строго, за да го накара да млъкне, но Крас не му обърна внимание.

— Не, онова, което предизвиква такава отровна злоба у някои от нас, е срамният факт, че този млад мъж ни показа, че сме избрали не когото трябва да командва римските легиони. Неговите успехи са доказателство, че ние не действахме достатъчно енергично и бързо, за да защитим завоеванията си в Гърция. Точно това ви дразни у този човек. То е единствената причина за гнева ви срещу него. Нека ви напомня, че Цезар спечели дъбов венец за смелостта си в Митилена. Той е даровит, лоялен войник на Рим и ще е срам за нас да не признаем това публично. Чух Бибул да мърмори, че трябвало да му отнемат ранга в легиона, и се питам какви ли победи ни е донесъл Бибул? А Катон? Пранд намеква за пиратство, но много добре му е известно, че след като фактите излязоха наяве, се доказа, че тези обвинения са безпочвени. Нищо чудно, че засяга такава трудна тема, защото собственият му син е един от обвинените! Би трябвало да обсипете Цезар с почести заради направеното от него.

— Достатъчно, Крас — каза говорителят, доволен, че е отпуснал достатъчно време, за да се обезсили избухването на Бибул. — Двете страни се изказаха. Можем да преминем към гласуване.

Онези, които стояха прави, седнаха колебливо и заоглеждаха залата в опит да отгатнат резултата. Преди гласуването да започне, масивната бронзова врата на залата се отвори и влезе Помпей, което породи ново раздвижване на интереса. След смъртта на дъщеря си той не се беше появявал близо до форума или до сената и сега сенаторите си зашепнаха — задаваха си въпроси във връзка с преживяната от него трагедия и с евентуалните последици от нея.

Говорителят махна към Помпей и му посочи едно място сред редиците. Но Помпей отиде до мястото си и вместо да седне, остана прав, в очакване да му се обърне внимание.

Говорителят въздъхна и го посочи. Шумовете в залата стихнаха, всички очи се обръщаха към новодошлия. Особено напрегнато, забелязвайки всяка подробност, го наблюдаваше Катон. Не беше минало много време, откакто прахът на дъщеря му беше положен в земята, но по лицето на Помпей не се виждаха следи от мъка. Той изглеждаше спокоен, докато погледът му обхождаше плътно насядалите по скамейките сенатори.

— Простете ми отсъствието и закъснението, сенатори. Погребах дъщеря си — каза той тихо, без следа от неувереност. — Сега се заклевам пред вас, че отговорните ще съжаляват, задето са се възползвали от невинни хора в игрите на властта, но това е проблем за някой следващ ден.

Говореше спокойно, но онези, които седяха по-близо, виждаха как всеки негов мускул се е стегнал, сякаш той едва удържа огромния си гняв.

— За какво са дебатите тази сутрин? — обърна се Помпей към говорителя.

— За да решим дали да гласуваме порицание, или одобрение за действията на Юлий Цезар в Гърция — отговори той.

— Разбирам. И какво е мнението на Катон по въпроса? — попита Помпей, без да поглежда към разплутата фигура, която изведнъж се размърда неспокойно.

Говорителят погледна към Катон и отвърна озадачено:

— Той искаше порицание.

Помпей стисна ръце зад гърба си — седящите зад него забелязаха как побеляха кокалчетата на пръстите му — и каза спокойно:

— Тогава аз гласувам против.

За момент задържа погледа си върху Катон, докато всички не осъзнаха новозародилата се между двамата враждебност. Разнесе се нисък шепот, по-старите сенатори се поизправиха с подновен интерес.

— Нещо повече, призовавам моите поддръжници да гласуват против него. Призовавам всеки глас, който ми се дължи. Изсипете гласовете си тук и да разчистим нещата помежду си.

Сенаторите си зашепнаха — обсъждаха последиците от подобен ход. Това практически означаваше обявяване на война и Катон стисна разплутата си уста в тънка раздразнена черта, когато говорителят обяви гласуване. Като призоваваше всичките си длъжници едновременно, Помпей отхвърляше десетки спогодби и съюзи, постигнати с цената на години преговори, просто за да покаже публично презрението си.

Крас пребледня. Това беше неразумно от страна на Помпей, макар да му се струваше, че разбира защо го прави. Никой в залата не се съмняваше, че Помпей без пряко обвинение е посочил мъжа, отговорен за убийството на дъщеря му. Катон щеше да загуби много от властта си в миговете, докато хората му преценяваха тази нова заплаха и решаваха дали да се отдръпнат от него. Той въздъхна — поне гласуването щеше да бъде спечелено и решението щеше да бъде в ущърб на Катон. Макар че цифрите отразяваха задължения към Помпей, датиращи от много отдавна, на дебелия сенатор му беше трудно, като се виждаше останал почти сам, докато другите се обединяваха срещу него.

Гласуването мина бързо и Помпей си седна, след като сложи началото на дискусия какъв ранг в легиона трябва да се даде на Юлий, когато дойде в сената. Тъй като повечето сенатори искаха да излязат, за да се поразхладят на свеж въздух, всичко мина изненадващо бързо. Катон почти не взе участие, вцепенен от наложеното му унижение.

Докато сенаторите излизаха през бронзовите врати, Катон направи гримаса и кимна на Помпей — признаваше се за победен. Помпей не му обърна внимание и бързо си тръгна.

Пратеникът от сената пристигна на следващата сутрин. На Тубрук му трябваше доста време, за да събуди Юлий, и когато той най-накрая прие сенатския пратеник, личеше, че още не се е разсънил съвсем. След месеците изтощително напрежение една нощ сън в собствения му дом не беше достатъчна, за да пропъди огромната му умора.

Юлий се прозя, прокара ръка през косата си и се усмихна на младия мъж, дошъл от името на Рим.

— Аз съм Юлий Цезар. Какво послание ми носиш?

— Сенатът те моли да присъстваш на разширеното събрание днес по пладне, господарю — бързо каза пратеникът.

Юлий премига и попита с леко съмнение:

— Това ли е всичко?

Пратеникът пристъпи от крак на крак.

— Това е официалното послание, господарю. Не ми е известно друго, освен каквото разправят куриерите помежду си.

— Тубрук? — обърна се Юлий към управителя на имението и той подаде на мъжа една сребърна монета. — Е? — запита Юлий, когато монетата изчезна в кесията му.

Пратеникът се усмихна.

— Говори се, че ще ти бъде присъден ранг военен трибун заради това, което си направил в Гърция.

— Трибун? — Юлий погледна Тубрук.

— Една стъпка нагоре по стълбицата — каза спокойно управителят на имението и погледна към пратеника.

Юлий разбра и отпрати куриера по обратния път към Рим.

Когато останаха сами, Тубрук го тупна по гърба.

— Е, честито. Сега ще ми кажеш ли как си го спечели? За разлика от сената, аз нямам куриери, които да търчат насам-натам по моите дела. Чух, че си победил Митридат и си разбил армия, двадесет пъти по-голяма от твоята.

Юлий се засмя изненадано.

— Другата седмица, както умеят да раздуват нещата хората в Рим, армията на Митридат сигурно ще стане тридесет пъти по-голяма от моята. А може би не трябва да поправям цифрите — добави той невесело. — Ела да се разходим и ще ти разкажа всички подробности. Искам да видя къде са прокарали новата граница.

Видя внезапното смръщване на Тубрук и се усмихна, за да разсее притесненията му.

— Изненадах се, когато Корнелия ми каза. Изобщо не предполагах, че точно ти можеш да продадеш земя.

— Трябваше или да продавам, или да пратя по-малък откуп. А този дом има само един син.

Юлий стисна рамото му във внезапен прилив на обич.

— Знам, само се шегувах. Направил си каквото трябва. Сега мога да си я откупя.

— Продадох я на бащата на Светоний — навъсено каза Тубрук.

Юлий замълча. Знаеше, че това се е наложило заради откупа. В края на краищата сенатор Пранд също трябваше да събира пари, за да откупи сина си.

— Поне взе ли добра цена?

Тубрук отговори измъчено:

— Не особено. Той се пазари много и трябваше да отстъпя повече, отколкото бях намислил. Сигурен съм, че за него е било добра сделка, но… — той изкриви уста, сякаш беше захапал нещо горчиво — за нас срамът беше неописуем.

Юлий си пое дълбоко дъх.

— Покажи ми колко земя сме загубили и ще видим как да накараме стареца да ни я върне. Ако прилича на сина си, няма да е лесно. Искам да съм си у дома, когато майка ми се събуди, Тубрук. Имам да й разказвам страшно много неща.

Нещо не позволи на Юлий да каже на Тубрук за раната на главата и за припадъците след нея. Отчасти от срам поради липсата на разбиране, която беше показвал спрямо майка си през годините — нещо, което съзнаваше, че е длъжен да поправи. И друго — не искаше да види съжаление в очите на стария гладиатор. Със сигурност нямаше да го понесе.

Запътиха се към гората, из която Юлий беше тичал като момче. Тубрук слушаше, а Юлий му разказваше всичко, което се бе случило през годините, докато беше отсъствал от Рим.

Новата граница представляваше солидна дървена ограда, забита точно през пътеката, където Юлий преди години беше изкопал вълчата яма за Светоний. Като я видя да пресича земята, която семейството му беше притежавало поколения наред, му се дощя да я счупи, но той само се облегна на нея, дълбоко замислен.

— Имам достатъчно злато, за да мога да му предложа много повече, отколкото струва земята, Тубрук. Но не искам никой да ме мами.

— Той ще бъде на днешното заседание на сената. Можеш да го намериш там. Възможно е да не сме го преценили правилно. Има вероятност да предложи да ти върне земята срещу сумата, която е платил за нея — предположи Тубрук, но доста неуверено.

Юлий почука с кокалчетата на пръстите си по солидната ограда и въздъхна тежко.

— Съмнявам се. Светоний си е у дома, а ние преживяхме доста нещо заедно с него — и на кораба, и в Гърция. Няма да иска да ми окаже каквато и да било услуга… но аз ще си върна бащината си земя. Ще видя какво мисли Марк.

— Вече се нарича Брут. Направили са го центурион в Бронзовия юмрук. Сигурно ще иска и твоето мнение за Първородните.

— Нашият Брут сигурно е най-младият легат в историята на Рим! — възкликна Юлий с почти възторжен смях.

— Легат без легион — изсумтя Тубрук и погледът му изстина. — След смъртта на Марий Сула накара да заличат от списъците името на легиона му. Известно време животът в Рим беше много несигурен. Никой не беше в безопасност. Дори сенаторите. Всеки, когото Сула посочеше като враг на държавата, моментално биваше извлечен от дома си и екзекутиран без съд. Мислех да отведа Корнелия и детето, но…

Стресна се, като си спомни какво му беше казала Корнелия.

Старият гладиатор се разкъсваше между лоялността си към Юлий и тази към Корнелия. Връзката му с двамата беше много по-близка до бащината любов, отколкото до професионалния дълг на управител на имението. Никак не обичаше да пази тайни, но знаеше, че Юлий трябва да чуе от нейната уста какво е понесла от ръцете на Сула. Юлий като че ли не забеляза угрижената му физиономия — и той бе потънал в мисли.

— Слава на фурните, че този мръсник умря, Тубрук. Не знам какво щях да направя, ако беше жив. Предполагам, че щях да ти пиша да изведеш семейството ми извън страната, но животът в изгнание щеше да представлява край за мене. Не мога да ти опиша какво е да чувствам римска земя под краката си след толкова време. Не бях осъзнал силата й, докато не я усетих, нали разбираш?

— Знаеш, че разбирам, момче. Чудно ми е как Кабера може да се скита така. Живот без корен… това не е за мене. Но може би пък ние имаме по-дълбоки корени, отколкото повечето хора.

Юлий остави погледа си да се плъзне над забулените в зелено планини, които пазеха безброй спомени, и решението му се затвърди. Щеше да си върне това, което му бе отнето.

Нападна го обаче друга мисъл,

— Какво стана с дома на Марий?

— Изгубен е — каза Тубрук, без да го поглежда. — Продадоха го на търг, след като обявиха Сула за диктатор. Голяма част от имотите на Марий смени собственика си по негова заповед. Крас купи някои неща, но търгът си беше жив фарс и поддръжниците на Сула разграбиха най-хубавите части.

— Кой живее сега там? — попита Юлий със скован от гняв глас.

Тубрук сви рамене.

— Дадоха на Антонид, помощника на Сула, или по-скоро той го получи срещу мизерна сума. Наричат го Кучето на Сула заради предаността му, но се знае, че покрай господаря си спечели доста много.

Юлий стисна юмруци.

— Този проблем мога да го уредя още днес след събранието на сената. С много войници ли разполага Антонид?

Тубрук се намръщи, после се ухили.

— Само няколко стражи пазят къщата. Постът му беше незначителен, разбира се, и никой и не помисли да му го отнеме, пък и не е свързан с конкретен легион. Имаш хора, с които да го надвиеш, ако действаш бързо.

— Значи ще действам бързо — отвърна Юлий, после погледна към имението. — Майка ми дали вече е будна?

— Обикновено по това време е станала. Напоследък не спи много — отвърна Тубрук. — Болестта й е пак като преди, но трябва да знаеш, че силите й все повече отслабват.

Юлий погледна с обич стария гладиатор, чиито емоции бяха винаги по-близо до повърхността, отколкото му се струваше.

— Майка ми е загубена без тебе — каза той тихо.

Тръгнаха обратно към имението. Тубрук се гледаше в земята. Постоянното му задължение към Аврелия не беше нещо, за което би говорил свободно с когото и да било, въпреки че занимаваше почти всичките му мисли, особено през последните няколко месеца. Мислеше за Аврелия, докато гледаше Клавдия и й признаваше чувството, възникнало изневиделица за негова огромна изненада. Бавачката на Корнелия беше мила жена и беше дала да се разбере, че споделя тихата любов, която й засвидетелстваше Тубрук. Но той трябваше да се грижи за Аврелия и знаеше, че никога не би могъл да се оттегли в малка къщичка в града, докато това задължение съществува в живота му, дори ако можеха да откупят Клавдия от робство — което тя беше уверена, че е напълно възможно. Нямаше какво да спечели, ако се притеснява за бъдещето, помисли той, когато наближиха имението. Всеки път виждаше плановете си осуетени. Можеха да направят само едно — да са готови за бързи обрати и промени.

Октавиан ги чакаше пред портата. Когато наближиха, Юлий го изгледа безучастно, после спря изненадано, когато малкото момче му се поклони дълбоко.

— Кой е този? — попита той Тубрук и се изненада, като го видя да се изчервява.

— Казва се Октавиан, господарю. Обещах му, че ще ти го представя, когато бъде възможно, но той пак изгуби търпение, както виждам.

Октавиан наведе глава. Истина беше, че не можеше да чака, но не се беше провинил в неподчинение чак толкова много, че Тубрук да промени намеренията си, нали?

— Тубрук се грижи за мене вместо майка ми — каза момчето, вдигна глава и погледна Юлий. — Уча се да се бия с меч и да яздя коне, и…

С нарастващо смущение Тубрук го тупна леко по гърба, за да го спре. Възнамеряваше да обясни подробно ситуацията на Юлий и никак не му стана приятно да я види така тръсната пред него без дори миг подготовка.

— Александрия го доведе — каза той и потупа Октавиан по гърба, за да го насочи към конюшнята. — Пада ти се далечен роднина. Майка ти като че ли го харесва, но това момче има още да се учи на добро поведение.

— Да се бие с меч и да язди коне? — попита Юлий, леко развеселен. Наслаждаваше се на объркването на Тубрук.

Да види управителя на имението да се изчервява — ето това за него беше съвършено ново преживяване и той с радост му позволи да изтрае още няколко мига.

Тубрук направи гримаса, почеса се зад ухото, после впери очи в Октавиан, докато момчето най-накрая не разбра намека и в крайна сметка не хукна към конюшнята.

— Да. Градските чираци го тормозели и реших, че мога да го науча как да се пази сам. Щях да го обсъдя с тебе, но…

Юлий избухна в смях.

— Никога не съм те виждал толкова нервен! Май си харесал това хлапе, а?

Тубрук сви рамене. Беше ядосан. Типично за Октавиан отново да пренебрегне заповедите му. За него всеки ден като че ли започваше на чисто, със съвсем забравени уроци и наказания.

— Като за такова малко момче духът му е непреклонен. Сега, като го поопитомихме, ми напомня понякога за тебе.

— Няма да подлагам на съмнение нищо, което си направил в мое отсъствие тук, Тубрук. Ако преценките ти са били достатъчно добри според баща ми, винаги ще са достатъчно добри и за мене. Ще се погрижа за момчето, когато се върна… довечера или утре. Малко е млад, за да се бие с хлапаците из града, нали?

Тубрук кимна, доволен, че Юлий не възразява. Запита се дали е уместно точно сега да спомене, че момчето има собствена стая и дори кон в конюшнята. Може би не.

Все още усмихнат, Юлий влезе в къщата. Тубрук остана сам на двора. С крайчеца на окото си долови леко помръдване край конюшнята и въздъхна. Момчето пак шпионираше, може би разтревожено, че ще му отнемат коня — единствената заплаха, която оказваше някакво въздействие върху него.

Юлий вървеше през града начело на десетимата си войници към бившия дом на Марий. Измъчваха го болезнени спомени. Отново усети вълнението, което беше изпитал, когато избликът на енергия около Марий го беше въвлякъл във вихъра си. Всяка улица и всеки завой му напомняха онова негово първо, бурно приближаване към сената, заобиколен от най-силните мъже сред Първородните. На колко години беше тогава? На четиринадесет? Достатъчно голям, за да схване поуката — законът се подчинява на силата. Дори Сула беше подвил опашка пред войниците на форума — там, на камъните, опръскани от кръвта на напиращите тълпи. Марий беше получил искания триумф, а след това и консулството, макар че в крайна сметка победител беше излязъл Сула. Тъга обхвана Юлий — искаше му се да беше преживял поне още един миг с властния пълководец.

Никой от хората му не беше виждал досега Рим; четирима от тях идваха от малки селца по африканското крайбрежие. Всички се мъчеха да не се зазяпват, но не успяваха — бяха омаяни от великия град.

Кир беше омагьосан от гъстите тълпи по оживените улици и благодарение на реакцията на гиганта Юлий видя града с нови очи. Рим наистина нямаше равен на себе си. Миризмите на храни и подправки се смесваха с виковете и ударите на чукове, тълпите бяха облечени в туники и тоги в синьо, червено и златно. Беше истински празник за сетивата и Юлий се наслаждаваше на учудването на войниците си и си спомняше как беше стоял с Марий на позлатената колесница и как тогава улиците също бяха изпълнени с ликуващи хора. В паметта му непомръкващата слава на този момент се смесваше с болката от случилото се после, но все пак тогава, в онзи ден, той беше тук.

Макар че само по-големите улици имаха имена, Юлий безпогрешно си спомни пътя и почти несъзнателно пое в правилната посока, която беше следвал при първото си посещение след минаването през форума. Постепенно улиците ставаха все по-празни откъм хора и по-чисти, докато се изкачваха по змиевидно криволичещите улици и по павирания път, покрай който се редяха скромни врати и порти, всяка от които скриваше зад себе си съкровища.

Юлий спря хората си доста преди портата, която помнеше толкова добре, и се приближи към нея сам. Един дребен набит роб с проста туника се приближи към решетките, за да го посрещне. Макар че се усмихваше учтиво, Юлий забеляза, че очите му се стрелкат насам-натам по улицата с предпазливост, породена от навика.

— Дойдох да говоря със собственика на къщата — каза Юлий спокойно и се усмихна.

— Господаря Антонид го няма — отвърна вратарят предпазливо.

Юлий кимна, сякаш беше очаквал точно този отговор.

— Значи се налага да го почакам вътре. Той трябва да получи вестите, които му нося.

— Не може да влезеш, докато не… — започна мъжът.

Юлий внезапно посегна през пречките, както някога беше видял да го прави Рений. Вратарят почти успя да отскочи, но пръстите на Юлий се впиха здраво в туниката му и го дръпнаха към решетките.

— Отвори вратата — прошепна той на ухото на дърпащия се роб.

— Няма! Ако знаеше кой е собственикът на тази къща, нямаше да посмееш се държиш така. Ще си мъртъв още преди залез, освен ако не ме пуснеш веднага!

Юлий дръпна още по-силно и лицето на мъжа опря в решетките.

— Знам кой е. Аз съм собственикът на тази къща. Отвори вратата или ще те убия.

— Убий ме, но няма да влезеш! — изръмжа робът; продължаваше да се дърпа.

Пое си въздух, за да извика за помощ, и Юлий внезапно се усмихна на смелостта му. Без да каже и дума повече, бръкна през решетките с другата си ръка и взе ключовете от пояса му. Вратарят изпъшка сърдито, а Юлий подсвирна на хората си да се приближат.

— Дръжте го и гледайте да не вика. Трябват ми и двете ръце, за да отключа и да вдигна резето Не го наранявайте. Той е смел човек.

— Помощ! — успя да извика вратарят, преди тежките ръце на Кир да затиснат устата му.

Юлий пъхна ключа в ключалката и се усмихна, щом го чу да прещраква. Вдигна резето и портата се отвори. Двама стражи дотичаха с трополене в двора, вдигнали мечовете си.

Хората на Юлий бързо се хвърлиха да ги обезоръжат. Щом видяха колко много са противниците им, стражите хвърлиха мечовете си. Вратарят обаче не се предаваше — дори се опита да ухапе Кир по ръката и получи силна плесница.

— Вържете ги и претърсете навсякъде. Не проливайте кръв — заповяда Юлий и загледа хладнокръвно как хората му се пръскат по двойки, за да претърсят къщата, която познаваше толкова добре.

Тя почти не се беше променила. Фонтанът си беше същият. Антонид беше оставил градините във вида, в който ги беше заварил. Юлий видя мястото, където беше целунал Александрия — можеше без водач да отиде до нейната стая в отделението за роби. Лесно беше да си представи как Марий реве от смях — невидим някъде; в този миг би дал много, за да види отново едрия мъж. Тъгата на спомена го притисна внезапно.

Не познаваше никого от слугите и робите, които неговите хора изведоха и вързаха на двора, като действаха с развеселена бързина. Един-двама от легионерите му бяха получили драскотини по лицата в резултат на съпротивата им, но Юлий с удоволствие видя, че никой от заловените не е пострадал. Знаеше, че ако иска да постигне успех пред съда и да възстанови правото си върху дома като единствен жив наследник, е много важно това да се направи по мирен път. Магистратите бяха благородното съсловие и всякакви истории за кръвопролитие в центъра на града щяха да ги настроят против него още от самото начало.

Всичко стана много бързо и без никакви излишни разговори; хората му извлякоха пленените на улицата, най-накрая избутаха и вратаря. Устата му беше вързана и той не можеше да вика, но продължаваше да им мята гневни погледи. Юлий лично затвори портата и я заключи с ключа, който беше взел от пояса на вратаря, като при това му намигна. Вратарят го изгледа вбесено.

Мъжете се строиха пред него в две редици по петима. Не бяха достатъчни, за да удържат дома при атака, и се налагаше да прати двама от тях в имението, за да доведат петдесет от най-добрите му бойци. Добре беше да планира процеса, но онзи, който владееше дома, щеше да има неоспоримо предимство, а Юлий беше решен да не го загуби, когато Антонид се върне.

В крайна сметка изпрати трима от най-бързите бегачи, като ги накара да облекат вестителски туники, взети от складовете на къщата. Най-вече се тревожеше да не се загубят в непознатия им град и се прокле, че не бе взел човек от имението да им помогне да намерят обратния път към моста над Тибър.

Когато вестителите изчезнаха, той се обърна към хората си и по лицето му се разля бавна усмивка.

— Казах ви, че ще ви намеря казарми в Рим — бяха думите му.

Те се изхилиха и се спогледаха одобрително.

— Трима от вас ще пазят портата. Други трима ще ги сменят след два часа. Бъдете нащрек. Антонид ще се върне много преди денят да свърши — абсолютно съм сигурен. Повикайте ме, когато пристигне.

Мисълта за предстоящия разговор го ободри невероятно. Беше обезопасил дома до падането на нощта и дотогава би могъл да насочи вниманието си към реабилитацията на името на Марий в Рим, дори ако трябваше да се пребори с целия сенат.

Юлий докара хората си в казармите на Първородните един час преди зазоряване. Както беше казал Брут, постройките и дворът за упражнения бяха внушителни и Юлий чак подсвирна, когато мина под арката на главната порта и забеляза доброто разположение на часовите и укрепените позиции вътре.

Пазачите на портата сигурно знаеха, че трябва да ги очакват, и махнаха на войниците да влизат. Щом всички влязоха и тежката врата се затвори, Юлий се намери в обстановка, сходна на онази между двете стени на Митилена. Всяка от постройките, които гледаха към главния двор, можеше да се пази от стрелци и тъй като нямаше никакъв изход, единственият път напред беше тесен проход с бойници за още стрелци по стените. Юлий вдигна ръка и центуриите му спряха в двора в съвършено каре.

Запита се колко ли време Брут ще го остави да чака тук. Трудно беше да се предскаже, след като толкова дълго не се беше виждал с най-добрия си приятел. Момчето, което познаваше някога, вече щеше да е дошло при него, но мъжът, предвождащ останките от легиона на Първородните, се беше променил много през годините, в които не се бяха виждали — може би достатъчно, за да погребе момчето, но Юлий все още не беше сигурен в това.

Без никакъв външен признак на нетърпение той остана безстрастно да чака заедно с хората си. Казармите му трябваха и от това, което му беше разказал Тубрук, преценяваше, че са толкова добри, колкото твърдеше и Брут. С помощта на Крас, поел разходите по покупката, той в края на краищата получаваше достатъчно много средства, за да купи най-добрите в града. Докато продължаваше да чака, помисли дали да не купи част от казармите направо от Крас. В мислите си обаче се съгласяваше с Тубрук, че връзката, която поддържаше с богатия сенатор, в бъдеще може да се превърне в неудобство, независимо колко добре настроен към него беше Крас в момента.

Брут излезе от главната постройка, следван от Рений. Юлий погледна чукана, останал от лявата ръка на стария гладиатор, но лицето му не издаде нищо. Брут изглеждаше бесен и Юлий усети как надеждите му умират. Приятелят му стигна до него, спря и му отдаде чест като на равен. Юлий без колебание отвърна на поздрава. За секунда усети болка от спречкването, което ги разделяше… но нямаше да отстъпи. Брут не беше човек, когото би искал да ласкае или да контролира. Този вид манипулация беше предназначена за неговите врагове или за формалните съюзници, но не и за момчето, с което беше уловил гарвана преди толкова много години.

— Добре дошъл в казармите на Първородните, трибуне — каза Брут.

Официалният тон накара Юлий да поклати глава. Бодна го леко раздразнение и той заговори на Рений, като пренебрегна Брут:

— Радвам се, че те виждам. Не можеш ли да го накараш да разбере, че тези мъже не са Първородните?

Рений го изгледа безстрастно за миг, после каза:

— Сега не е време да разделяте силите си, момче. Денят за избор на Марсово поле за тази година мина. Няма да има повече войници за друг легион. Вие двамата би трябвало да престанете да се дуете и да вземете да се помирите.

— Кълна се в боговете, Брут — изсумтя раздразнено Юлий. — Какво искаш да направя? Първородните не могат да имат двама командири, а моите хора са се клели само пред мене. Намерих ги в разни селца и ги направих легионери от едното нищо. Не можеш да очакваш да ги предам на друг командир след всичко, което преживяха заедно с мен.

— Помислих… че най-вече ти би искал да видиш Първородните отново събрани и силни.

— Като трибун имам властта да събера войници за тебе. Ще пратя хора из страната. Кълна се, че ще възстановим Първородните. Дължа на Марий толкова, колкото и ти, дори повече.

Брут се взря в очите му; претегляше думите му. После попита със скован от напрежение глас:

— Ще събираш свой собствен легион, нали? Ще искаш ли в списъците да фигурира ново име?

Юлий се поколеба. Рений се изкашля — готвеше се да проговори: Навикът от годините послушание ги накара да го изчакат. Той погледна Юлий в очите.

— Лоялността се среща много рядко, момче, но Брут рискува живота си за тебе, когато накара да възстановят Първородните в списъците на сената. Хора като Катон сега са против него, а той го направи заради тебе. Няма конфликт. Първородните са твоят легион. Нима не виждаш? Твоите хора могат да се закълнат да служат пред друг командир и пак да бъдат твои хора.

Юлий ги погледна — сякаш хвърляше поглед назад, към детството си — и нерешително поклати глава.

— Не може да има двама командири.

Брут се втренчи в него.

— Да не би да искаш да положа клетва пред тебе? Да ти предам командването?

— Как иначе можеш да си моят меч, Брут? Но не мога да те моля да се откажеш от ранга, за който винаги си мечтал; твърде много ще е.

И стисна леко ръката му.

— Не — отвърна Брут, внезапно взел решение. — Не е твърде много. Между нас има и по-отдавнашни клетви и винаги съм се клел, че ще дойда при тебе, когато ме призовеш. Призоваваш ли ме сега?

Юлий си пое дълъг, бавен дъх — преценяваше приятеля си — и усети как сърцето му внезапно започва да бие по-силно.

— Призовавам те — отвърна той тихо.

Брут го погледна право в очите.

— Тогава ще положа клетва заедно с твоите Вълци и ще започнем този ден, като възродим Първородните.

Рано сутринта, когато слънцето тъкмо се беше издигнало над хоризонта, Тубрук намери Юлий облегнат на външната страна на имението, увил с одеяло голите си гърди, за да се предпази от утринния студ.

— Да не си болен? — попита старият гладиатор.

За негово учудване Юлий не проговори — като че ли дори не бе усетил приближаването му. Очите на младия мъж бяха зачервени от недоспиване и той потръпваше от слабия ветрец. Тубрук огледа белите белези по загорелите му рамене — следи от стари болки и борби. После тихо каза:

— Юлий?

Не получи отговор, но Юлий отметна одеялото и остана само по сандали и къси кожени гащи, стигащи до средата на бедрата.

— Трябва да потичам — каза той и вдигна очи към гората на хълма над тях.

Гласът му беше студен като вятъра и Тубрук загрижено присви очи.

— Ще дойда с тебе, момче, ако нямаш нищо против да ме почакаш.

И когато Юлий вдигна рамене, влезе в къщата, за да свали туниката и панталоните си.

След малко затичаха към хълма със скорост, наложена от Юлий.

Тубрук пробяга с лекота първата миля през гората — радваше се, че не е занемарил упражненията. После, когато гърдите му започнаха да горят от напрежение, погледна Юлий. Младият мъж тичаше леко по пресечения терен, дробовете му разпъваха гърдите в дълги, бавни вдишвания. Тубрук го настигна, остана наравно с него за кратко, после пак забави. Юлий продължаваше да тича. Не отронваше и дума. Потта се лееше от челото му на капчици, които пареха очите му.

След още една миля излязоха от хладния зелен мрак на гората и затичаха по границата на имението. Тубрук вече се задъхваше, мускулите на краката му протестираха. Колкото и да беше трениран, никой мъж на негова възраст не можеше дълго да поддържа тази скорост, а Юлий не показваше никакъв признак на умора, сякаш напрежението на тялото бе пренебрегнато и дори забравено. Очите му бяха вперени право напред; той не виждаше, че Тубрук започва да се уморява. Старият гладиатор разбираше, че е много важно да е до възпитаника си, когато той най-накрая се поддаде на умората, но усилието караше пред погледа му да пробягват светкавици и сърцето му биеше болезнено; обливаха го горещи вълни, които увеличаваха вече нарасналото му замайване още повече.

Юлий спря без предупреждение, стисна глава с ръцете си и задиша тежко. Тубрук също спря, благодарен за почивката. Застана пред Юлий, за да блокира пътеката — надяваше се, че той няма да затича отново само след няколко секунди отдих.

— Знаеш ли какво се е случило с Корнелия? — попита Юлий.

Тубрук усети хлад и изтощението му моментално изчезна.

— Разбрах — каза той и се навъси. — Клавдия ми каза.

Юлий изруга яростно и стисна юмруци. Лицето му почервеня. Тубрук едва не отскочи от него и се зачуди на себе си. Младият мъж се изправи и закрачи нервно, яростта караше ръцете му да търсят нещо, което да убият. Очите му се впериха в управителя на имението и Тубрук призова цялата си воля, за да отвърне на погледа му.

— Ти ми обеща, че ще я пазиш! — изсъска Юлий, пристъпи напред и лицето му се озова само на няколко пръста от лицето на Тубрук. — Поверих ти Корнелия!

Вдигна юмрук във внезапен спазъм и Тубрук замря, за да не трепне пред идващия удар. Но младият мъж само изсумтя и се извърна.

Тубрук заговори тихо — разбираше емоциите, които изпълваха Юлий:

— Когато Клавдия ми каза, предприех някои действия…

Юлий като че ли не го чу.

— Този негодник Сула я е измъчвал, Тубрук! Пипал я е с мръсните си ръце… — Юлий избухна в сълзи.

Смъкна се на колене в жилавата трева и закри очите си с ръце. Тубрук клекна, прегърна го и го придърпа към гърдите си с внезапно избликнала сила. Юлий не се възпротиви и заговори със сподавен глас:

— Тя мислела, че ще я намразя, Тубрук! Можеш ли да повярваш?

Тубрук го прегърна здраво и остави тъгата да се излива свободно. Когато Юлий най-накрая се поуспокои, го пусна и погледна пребледнялото му от мъка лице.

— Аз го убих, Юлий. Аз убих Сула, когато научих.

Юлий го погледна смаяно и Тубрук продължи, облекчен, че най-накрая може да си признае.

— Уредих да ме вкарат като кухненски роб и сложих в храната аконит.

Юлий се размърда, осъзнал опасността, пред която бяха изправени. Стисна силно ръцете на Тубрук.

— Кой друг знае за това?

— Само Клавдия. Не казах на Корнелия, за да я предпазя — отвърна Тубрук и потисна подтика да се освободи от ръцете му.

— И никой друг? Сигурен ли си? Може ли някой да те познае?

Разгневен, Тубрук откопчи от себе си вкочанените пръсти на Юлий.

— Всички, които биха могли да ме познаят, са мъртви. Приятелят ми от тридесет години, когото накарах да ме продаде в домакинството на Сула, умря от изтезанията, без да ме издаде. С изключение на Клавдия и нас двамата никой друг няма да се сети, кълна се. — Погледна студените очи на Юлий и заговори бавно през зъби, отгатнал мислите му: — Няма да посегнеш на Клавдия, Юлий. Не си го и помисляй.

— Докато е жива, жена ми и дъщеря ми са в опасност — отвърна Юлий.

— Докато аз съм жив, също. И мене ли ще убиеш? Ще ти се наложи, ако посегнеш на Клавдия. Кълна ти се. Тогава аз ще трябва да те убия.

Стояха един срещу друг, сковани от напрежение. Мълчанието продължаваше, никой от двамата не отместваше очи. Накрая Юлий потръпна и лудостта в очите му се стопи. Тубрук продължаваше да се взира яростно в него. Искаше младият мъж да се откаже от намерението си. Накрая Юлий проговори:

— Добре, Тубрук. Но ако привържениците на Сула дойдат да я търсят — или да търсят тебе, не трябва да те свържат със семейството ми.

— Не ме моли! — отговори яростно Тубрук. — Десетилетия служих на семейството ти. Няма да дам моята кръв, нито нейната. Обичам я, Юлий, и тя ме обича. Дългът ми, любовта ми към тебе няма да ме накарат да я предам. Просто няма да стане. Сигурен съм, че никой няма да свърже Сула с мене или с тебе. Ръцете ми са в кръв — това е доказателството.

Юлий проговори отново. Гласът му беше натежал от умора.

— Тогава трябва да заминеш. Имам достатъчно средства да те настаня някъде далече от Рим. Мога да освободя Клавдия и да я вземеш с теб.

Тубрук стисна зъби.

— А майка ти? Кой ще я гледа?

Цялото напрежение се оттече от младия мъж — вече изглеждаше изтощен, приличаше на празна черупка.

— Корнелия е тук… може да наема и болногледачка. Какъв избор имам, Тубрук? Да не мислиш, че го искам? Ти си с мене, откакто се помня. Не мога да си представя ти да не управляваш имението… но привържениците на Сула още търсят убийците, и ти го знаеш. О, богове, дъщерята на Помпей!

Замръзна в ужас, осъзнал последиците от тази смърт. Гласът му прозвуча като дрезгав шепот.

— Удрят на сляпо! Корнелия вече е в опасност!

И без да каже и дума повече, затича към имението — направо през потока, отляво на тясното мостче. Тубрук изруга и хукна след него, макар да знаеше, че не може да го настигне с уморените си крака. Беше разбрал, че Юлий има право, и паниката завладя и него.

Процесът започна на разсъмване — още преди зората, която събуждаше работниците и пращаше крадците и проститутките по леглата им. Мястото на форума, определено за съдебни процеси, беше все още осветено с факли и голяма тълпа се блъскаше по края му, възпирана само от гъстата редица войници, докарани от градските казарми. Пряко командвани от квестора, натоварен да наблюдава процеса, те имаха задачата да поддържат реда в случай, че се стигне до неприемлива за плебса присъда, затова хората внимаваха да не се озоват в обсега на тоягите им. Необичайно за процес, засягащ такава привидно незначителна материя, пейките от двете страни на адвокатското каре също бяха пълни. Много от хората, които Юлий познаваше от сената, бяха дошли да слушат или по негова покана, или повикани от Антонид. Собственото му семейство беше останало в имението извън Рим. Корнелия и дъщеря му трябваше да стоят там под покровителството на Първородните — а и Юлий не искаше Тубрук да се приближава до Антонид или до сенаторите въпреки всичките му уверения, че никой няма до го познае.

Търсещият му поглед намери Брут на втората редица до една жена, която вдигна глава и го погледна. Имаше нещо смущаващо в хладната й оценка и той се запита как тя успява да изпъкне сред тълпата, сякаш седи много по-близо до него от всеки друг. За един кратък миг жената се облегна леко назад, може би за да привлече вниманието му. Косата й беше пусната свободно и преди той да призове волята си, за да отклони очи, тя вдигна ръка и отмахна един кичур, паднал на лицето й.

Юлий се насили да се отпусне и да се съсредоточи, вдиша топлия въздух и запрехвърля в ума си точките, които беше подготвил заедно с юристите си през седмиците след официалното изпращане на поканите. Ако съдиите бъдеха почтени, имаше превъзходен шанс да спечели, но ако някой от римските магистрати беше подкупен от неприятелите му, процесът щеше да се превърне в подигравка. Погледът му се зарея над събиращата се тълпа, която не знаеше какъв е залогът. Бяха дошли, за да се поразвлекат с речите, да аплодират или да ругаят остроумията в дебатите. Юлий се надяваше, че някои са дошли заради слуховете, които неговите юристи бяха пръснали из града — че процесът щял да бъде реабилитация на Марий. Бяха се събрали много плебеи и продавачите на печена риба и димящ хляб въртяха добра търговия, докато хората търпеливо очакваха идването на магистратите и на претора.

Юлий отново погледна към закритите с драперия щитове, които Александрия беше успяла да завърши, и забеляза, че много хора в тълпата се напрягат, за да ги зърнат, сочат ги и си говорят. Само Александрия, Табик и той знаеха какво се крие зад гънките на драпериите и сърцето на Юлий трепна при мисълта за реакцията на събралите се, щом дръпнеше плата.

Зад него тримата юристи ровеха в документите си, навели глави, и разговаряха тихо. Наемането на Квинт Сцевола, за да му помогне да подготви делото, му струваше два златни таланта, но нямаше много мъже в Рим, които да са по-вещи от него и в обичайното право, и в законите от Дванадесетте таблици. Голяма сума му беше струвало да го подмами да излезе от усамотението си, но въпреки упорития артрит мозъкът зад очите, забулени с тежки клепачи, беше толкова остър, какъвто го бяха описали на Юлий. Той загледа Квинт, докато адвокатът дращеше някаква бележка в документите, и хвана погледа му, когато той вдигна замислено очи.

— Нервен ли си? — запита Квинт и махна с пергамента към съда и тълпите, потънали в сенките оттатък.

— Малко — призна Юлий. — Залогът ми е голям.

— Не забравяй цената. Винаги я пренебрегваш.

— Няма да забравя, Квинт. Достатъчно преговаряхме — отвърна Юлий.

Беше обикнал възрастния юрист, въпреки че мъжът като че ли живееше само заради закона и не се интересуваше от другите грижи на Рим. Като на шега през първата седмица от подготовката Юлий го беше запитал какво ще направи, ако разбере, че някой от синовете му е подпалил къща в града. След като мисли дълго, Квинт каза, че няма да може да поеме случая, защото законът забранява да призове сам себе си като свидетел.

Квинт пъхна бележките в ръцете на Юлий и каза строго:

— Не се страхувай да ги поглеждаш. Те ще се опитат да те накарат да говориш, без да мислиш. Ако усещаш, че аргументите ти се изплъзват, обърни се и аз ще те посъветвам колкото мога по-добре. Помниш ли пасажа от Дванадесетте таблици?

— Онзи, който всички учехме наизуст като деца? Да, знам го.

Квинт изсумтя саркастично.

— Може би трябва да ми го изрецитираш пак, за да съм сигурен.

Юлий отвори уста да отговори, но му попречиха развълнувани викове, долитащи откъм публиката.

— Идват магистратите и преторът. Само с един час закъснение, уважаеми Сцевола — прошепна един от по-младите юристи на Квинт.

Юлий проследи погледа му и видя групата да излиза от сената, където обикновено се подготвяха магистратите.

Тълпата замълча. Групата от четирима мъже вървеше бавно заедно със стражите си. Юлий ги огледа. Не познаваше претора — нисък червенолик мъж с голо теме. Вървеше с наведена глава, все едно унесен в мисли, и зае мястото си на издигнатата платформа, специално направена за процеса. После кимна на центуриона на стражите и даде сигнал на магистратите да заемат местата си до него.

Тези хора му бяха познати и Юлий въздъхна облекчено, когато видя, че никой от тях не спада към фракциите в сената. Най-много се боеше, че ще бъдат подставени от Катон, но се зарадва, когато един от тях му се усмихна. Народният трибун зае мястото си последен, като най-старши от магистратите. Тълпата нададе откъслечни приветствени викове към своя представител и той се усмихна и вдигна ръка за кратък поздрав. Казваше се Сервий Пела, но Юлий не можеше да си спомни нищо друго за него. Косата му беше бяла и ниско остригана над ъглестия череп, хлътналите му очи изглеждаха черни в мътната светлина на факлите. Юлий бегло си пожела да беше имал време да се запознае с него при някое от сенатските събрания, но отпъди тази мисъл. Нямаше защо да се притеснява за магистратите, знаеше го. Ако успееше да се справи с хитрините на Руф, адвоката на Антонид, щеше да спечели делото. Ако не, щеше да изгуби не само дома, който беше принадлежал на Марий, но и голяма част от влиянието си в сената и в самия град. Не съжаляваше за рисковете, които беше поел, като бе избързал с процеса. Марий не би очаквал по-малко от него.

Погледна към мястото, където седеше Катон, и усети тежкия му поглед, прикован в него. Бибул беше там, както винаги, също и Катул. Юлий видя, че Светоний седи до баща си — и двамата се усмихваха по един и същи начин. Израженията им издаваха, че са роднини, дори ако човек не го знаеше.

Отмести поглед: предпочиташе да не показва гнева си. Привържениците на Катон щяха да се научат да се страхуват, когато премахнеше един по един стълбовете на тяхното влияние.

Квинт го потупа по рамото и седна заедно с другите юристи. Тълпата зашушука в очакване процесът да започне. Юлий погледна отново към щитовете, за да е сигурен, че драперията не се е смъкнала.

Преторът бавно се изправи и приглади гънките на тогата си. Заповяда да угасят факлите и всички зачакаха, докато светлините угаснаха. Вече само сивата зора осветяваше форума.

— Този съд се събира на деветдесет и четвъртия ден от консулската година. Нека се отбележи в регистрите. Натоварвам всички присъстващи пред погледа на боговете да говорят само истината под страх от изгнание. Ако някой даде лъжливи показания пред този съд, нека му бъдат отказани огън, сол и вода и да бъде прогонен далеч от този град, за да не се завърне никога, съгласно едиктите.

Преторът спря и изгледа най-напред Антонид, после Юлий. Двамата наведоха глави, за да покажат, че са разбрали, и той продължи; острият му глас се извиси над мълчаливите редици насядали хора.

— В това дело за rei vindicatio кой е ищецът?

Антонид пристъпи напред.

— Аз. Антонид Север Серторий. Обявявам, че собствеността ми е отнета неправомерно.

— Кой ще говори от твое име?

— Руф Сулпиций — отвърна Антонид.

Думите му породиха оживен шепот сред зрителите и това накара претора да ги погледне строго.

— Да излезе ответникът — каза той високо.

Юлий слезе от платформата с щитовете и се изправи пред Антонид.

— Аз съм Гай Юлий Цезар, ответникът пред този съд. Обявявам, че имам право на собственост върху имота. Ще говоря от свое име.

— Донесе ли част от имота като негов символ?

— Да, почитаеми преторе — отвърна Юлий.

Обърна се към драпериите, дръпна едната и разкри първия бронзов щит пред съда. Тълпата ахна, чуха се доволни, макар и само прошепнати коментари.

Щитът беше точно какъвто бе искал Юлий. Александрия беше вложила всичко в създаването му — нали знаеше, че може да си създаде име само за един ден пред съда, сената и народа.

Щитът беше обточен с малки бронзови дискове, но всички очи бяха приковани в лицето и раменете на Марий в центъра — релеф в естествена големина. Марий гледаше строго. Хората се развикаха одобрително — показваха уважението си към покойния военачалник.

Антонид зашепна оживено с адвоката си, после се изкашля, за да привлече вниманието на магистратите. Шумът на тълпата беше прекалено силен и преторът махна на центуриона на съда. Като един войниците удариха с тоягите си по камъните и тълпата се усмири. Руф пристъпи напред, кокалест и прегърбен като лешояд, облечен в тъмна роба. Посочи с ехидна усмивка щита.

— Уважаеми преторе, моят клиент настоява, че това… нещо не е част от въпросния дом. Не може да се квалифицира като символ, освен ако не е било част от въпросната собственост.

— Знам закона, Руф. Не си мисли да ме поучаваш — отвърна преторът и се обърна към Юлий. — Можеш ли да отговориш?

— Вярно е, че докато Антонид неправомерно владееше дома на Марий, подобен щит не е висял на стените, но висеше тази сутрин и както всичко друго, би могъл да е символ на оспорваната собственост. Мога да доведа свидетели, които да го потвърдят — каза Юлий, без да се смути.

Преторът кимна.

— Няма да е необходимо. Приемам твърдението. Щитът ще бъде използван като символ.

Намръщи се, когато тълпата отново завика приветствено, и понечи да вдигне ръка за друг сигнал към стражите. Хората се смълчаха — знаеха, че не бива да подлагат търпението му на изпитание.

— Ищецът и ответникът, приближете се към символа и извършете ритуала на оспорването — подкани преторът високо.

Антонид мина през площадката; държеше тънко копие. Юлий, със също такова копие в ръка, пристъпи на платформата заедно с него. Изражението му не издаваше никакъв триумф — това би оскърбило магистратите. Допря копието си до щита — чу се леко прозвънване на метал — и се отдръпна. Антонид сведе своето копие и сви устни, когато в тълпата се чуха подигравателни смехове. Руф стоеше със скръстени ръце и безизразно лице.

— Собствеността беше белязана за оспорване. Съдът може да започне — каза преторът и се настани по-удобно на седалката си.

Неговото участие в действието за момента беше приключило — той щеше да се намеси пак едва когато дойдеше време да разпусне съда. Тримата магистрати станаха и му се поклониха, после единият се прокашля и се обърна към Антонид:

— Понеже си ищец, твоят защитник трябва да говори пръв.

Руф се поклони и пристъпи три крачки напред.

— Преторе, магистрати, сенатори — започна той. — Случаят е прост, макар че предвижданите наказания стигат до крайностите в нашите закони. Преди пет седмици ответникът вкара въоръжени мъже в града с цел насилие. Подобно действие е наказуемо със смърт или изгнание. Освен това ответникът използва хората си, за да нахлуе в частен дом — дома на ищеца Антонид. Наказанието за това е бичуване, но след смъртното наказание може да бъде схванато като ненужна жестокост.

Изчака смехът на съдиите да спре. Тълпата остана мълчалива.

— Слугите и стражите на дома са били вързани, а когато собственикът се е върнал, въпросните въоръжени мъже са му попречили да влезе в собствения си дом. Той не е отмъстителен човек, но престъпленията срещу него са много и са сериозни. Като негов адвокат настоявам да наложите най-строгото наказание. Смърт от меч е единствената възможна присъда за подобно нарушаване на римските закони.

Учтиво ръкопляскане се разнесе от хората, седнали край Катон, и Руф им кимна кратко и зае отново мястото си; но блесналите му очи опровергаваха привидното му спокойствие.

— Има думата ответникът — продължи магистратът.

Нищо в държането му не показваше дали е бил развълнуван от думите на Руф, но Юлий въпреки това пристъпи с чувство на празнота в стомаха. Знаеше, че Руф ще поиска смъртно наказание, но сега, като го чу, то се превърна в действителност, която разколеба увереността му.

— Преторе, магистрати, сенатори, римски народе — започна Юлий достатъчно високо, за да го чуе и тълпата.

Плебеите го приветстваха, макар че преторът им отправи смръщен поглед. Юлий спря за момент. Инстинктивно усещаше, че реабилитирането на Марий ще се хареса по-скоро на народа, който беше страдал от действията на Сула, отколкото на мълчаливите съдии, но играта с тълпата беше опасен ход и дори можеше да настрои магистратите срещу него. Трябваше да внимава.

— Този процес започна много отдавна, не преди пет седмици — поде той. — Процесът започна в една нощ преди три години, когато градът се готвеше за гражданска война. В онзи момент Марий беше законно назначеният консул на Рим и неговият легион беше укрепил града срещу нападение…

— Уважаеми магистрати, призовавам ви да го накарате да прекрати тази реч — намеси се Руф и стана от мястото си. — Тук говорим за собственост над една къща, а не за отминали битки.

Магистратите се посъветваха, после един от тях се изправи.

— Не го прекъсвай, Руф. Ответникът има право да изложи позицията си така, както намери за добре.

Руф се подчини и седна.

— Благодаря, уважаеми магистрате — продължи Юлий. — Всички знаят много добре, че Марий беше мой вуйчо. Той пое отбраната на града, когато Сула замина за Гърция, за да срази Митридат — задача, която Сула не изпълни докрай.

Тълпата захихика, после се смълча, защото преторът я изгледа яростно. Юлий продължи:

— Марий беше убеден, че Сула ще се върне в града с цел да завземе властта. За да предотврати това, той укрепи стените на Рим и подготви войниците си да защитават града и гражданите му срещу въоръжено нападение. Ако Сула се беше приближил към стените с мир, щеше да му бъде позволено да заеме консулски пост и спокойствието в града щеше да остане ненарушено. Той обаче беше оставил убийци вътре в града, убийци, които нападнаха Марий в тъмнината коварно, за да го премахнат. Хората на Сула отвориха вратите и пуснаха господаря си в града. Това беше първото въоръжено нападение срещу града за повече от двеста години.

Юлий спря и си пое дъх. Гледаше магистратите, за да види как ще реагират на думите му. Те го гледаха безстрастно, лицата им не издаваха нищо.

— Вуйчо ми падна убит от ръката на Сула и макар че хората му се сражаваха геройски дни наред, те също паднаха под оръжията на нашественика.

— Това е прекалено! — извика Руф и скочи. — Този човек очерня името на любимия водач на Рим, и то под закрилата на съда. Призовавам ви да го порицаете!

Магистратът, който се беше изказал последен, се наведе напред и каза на Юлий:

— Злоупотребяваш с търпението ни, Цезар. Ако бъдеш признат за виновен в това дело, бъди сигурен, че ще имаме предвид неуважението ти. Разбираш ли?

Юлий кимна и преглътна — гърлото му внезапно бе пресъхнало.

— Разбирам. Но трябва да кажа истината.

Магистратът вдигна рамене.

— Е, ти си решаваш.

Юлий си пое дъх и заговори отново:

— Известна ви е по-голямата част от останалото. Като победител Сула взе титлата диктатор. Няма да говоря за този период от историята на града.

Магистратът кимна отсечено и Юлий продължи:

— Макар че беше защитавал града в рамките на закона, Марий беше обявен за предател и имуществата му бяха продадени от държавата. Домът му беше обявен за продан на публичен търг и купен от ищеца пред този съд, Антонид. Легионът на Марий беше разпуснат и името му беше зачеркнато от почетните списъци в сената.

Юлий спря и наведе глава, сякаш от срам заради това действие. Сред сенаторите се чу сдържан шепот. Юлий отново вдигна глава и гласът му прозвуча над съдиите и над тълпата:

— Моята защита се крепи на три точки. Първата е, че легионът на Първородните беше възстановен в списъците с всички почести. Щом тяхната чест е неопетнена, как може водачът им да бъде наричан предател? Второ, ако Марий е бил погрешно наказан, значи имуществата му трябва да преминат към живия наследник, тоест към мене. И трето, действията ми, с които отнех собствеността върху моята къща от крадците, бяха извършени със съзнанието, че съдът ще прояви снизхождение, като има предвид несправедливата съдба на Марий. Голяма грешка беше извършена, но срещу мене, а не от мене.

Тълпата нададе приветствени викове и стражите отново удариха с тоягите си по земята.

Магистратите събраха глави за момент, после един от тях махна на Руф, за да отговори. Той стана, въздъхна и почна:

— Опитите на Цезар да обърка нещата са възхитителни със своята искреност, но законът вижда всичко съвсем ясно. Сигурен съм, че на съдиите това връщане в историята им е харесало, както и на мене, но подозирам, че те разбират, че тази интерпретация е повлияна от личните връзки на ответника с Марий. Колкото и да ми се иска да оспоря тезата, която той представя като факт, имам възможността да проследя случая до основата му в закона и да не хабя времето на присъстващите.

Адвокатът погледна Юлий и му се усмихна приятелски, та всички да видят, че прощава на младия мъж глупостта му.

— Както ми беше казано, моят клиент е купил този дом на търга в напълно законна сделка. Името му фигурира в договора за продажба. Отнемането на неговата собственост с помощта на въоръжени стражи е връщане към използването на сила за разрешаване на спорове. Сигурен съм, че всички забелязахте докосванията на копията до този интересен щит в началото на процеса. Напомням ви, че символичният акт на борба е точно това. В Рим ние не изтегляме мечове, за да приключим споровете, без да се подчиним на закона. Симпатизирам на доводите, които издигна младият Цезар, но те нямат никакво отношение към днешното дело. Сигурен съм, че той ще иска да се върне още по-назад и да разкрие историята на дома до деня на самото му построяване, но няма причина за подобно разширяване на темата. Трябва отново да призова за смъртно наказание, макар да съжалявам, че Рим ще изгуби един толкова надарен младеж.

На лицето му се изписа тъга заради суровото наказание, което неминуемо щеше да бъде наложено, после той седна на мястото си и заговори на Антонид, който гледаше Юлий с присвити очи.

Юлий стана и отново се обърна към магистратите.

— Тъй като Руф спомена за договора за продажба, смятам, че би трябвало да представи документа пред съда.

Руф се намръщи и отвърна:

— Ако собствеността беше кон или роб, уважаеми съдии, тогава, разбира се, бих могъл да представя исканото. За съжаление, тъй като става дума за къща, превзета с изненада и въоръжена сила, документите бяха вътре в нея, както Цезар добре знае.

Магистратът, който като че ли говореше от името на останалите, погледна намръщено Юлий и попита:

— Тези документи у теб ли са?

— Не — отговори Юлий. — Няма и следа от тях в дома на Марий, кълна се.

И си седна. По съвет на Квинт предната нощ беше изгорил договора за продажба и съвестта му беше чиста.

— Значи нито една от страните не може да представи документи за собственост? — продължи магистратът.

Юлий поклати глава; същото направи и Руф, доста раздразнено, после стана и се обърна отново към магистратите.

— Моят клиент подозираше, че подобни важни документи ще „изчезнат“ преди процеса. — Каза го с едва прикриван гняв. — Но ние имаме свидетел, който е присъствал на търга и може да потвърди законната продажба в полза на Антонид.

Свидетелят стана. Юлий го позна веднага — беше един от онези, които седяха около Катон в сената, висок слаб мъж с оредяла коса.

— Казвам се Публий Тенелия. Мога да свидетелствам за законността на продажбата.

— Може ли да разпитам този мъж? — попита Юлий и пристъпи напред, след като получи позволение. — Ти беше ли свидетел на целия търг? — обърна се той към Тенелия.

— Да, бях. От началото до края.

— Видя ли договор за продажба, написан на името на Антонид?

Мъжът се поколеба.

— Видях… името.

Погледът му беше нервен и Юлий разбра, че лъже.

— Значи си видял документа за малко? — настоя той.

— Не, видях го съвсем ясно — отвърна мъжът по-уверено.

— Каква сума плати Антонид?

Руф се усмихна. Номерът нямаше да мине — свидетелят беше грижливо подготвен за подобни въпроси.

— Хиляда сестерции — отвърна триумфално мъжът.

Усмивката му изчезна при внезапните подигравателни викове, долитащи от тълпата извън съда. Много глави се обърнаха към струпаните плебеи и Юлий видя, както и съдиите, че с напредването на процеса улиците са се запълнили с гъсти тълпи. Всяко възможно място беше заето, целият форум беше пълен с хора. Магистратите се спогледаха и преторът гневно стисна уста. Подобна голяма публика увеличаваше възможността да настъпят размирици и той помисли дали да не прати куриер до казармите, за да доведе още войници, които да пазят реда.

Когато тълпата се умълча, Юлий проговори отново:

— Като подготовка за този процес, уважаеми магистрати, накарах да направят оценка на къщата. Ако трябваше да се продаде тази сутрин, купувачът би трябвало да плати около един милион сестерции, а не хиляда. Един пасаж от Дванадесетте таблици има отношение по този въпрос.

Докато той се готвеше да цитира старинния закон, Руф вдигна очи в знак, че му е досадно, и свидетелят се размърда нервно, защото още не го бяха освободили.

— „Собствеността не може да мине от продавача към купувача, преди да е платена цената й“ — високо каза Юлий.

Хората се развикаха одобрително.

— Хиляда сестерции за собственост, която струва един милион, не е цена, уважаеми магистрати. Продажбата е била фарс, подигравка с търга. След като няма дори договор за продажба, значи не е осъществена законна сделка.

Руф бавно се изправи.

— Цезар иска да ни накара да повярваме, че всяка сделка е нарушение на Таблиците.

Тълпата закрещя и преторът все пак прати куриера да доведе още войници.

— Отново ще повторя, че Цезар се опитва да обърка съда с безсмислени отклонения. Свидетелят доказа, че продажбата е била реална. Сумата не е важна. Моят клиент умее да се пазари.

И си седна, като се намръщи с преднамерена досада. Не можеше да признае, че търгът е бил формален, за да може Сула да възнагради фаворитите си, макар че Цезар го беше показал ясно — пък и хората го знаеха отпреди. Много сърдити погледи се втренчиха в Антонид и той се сви на седалката си.

— Нещо повече — продължи Юлий, сякаш Руф не се беше обаждал. — Тъй като въпросът за собствеността на къщата беше повдигнат от свидетеля на Антонид, има още нещо, което бих искал да изнеса пред вниманието на съда. Ако присъдите в моя полза, като законен наследник на собствеността, ще искам наем за двете години ползване от Антонид. Приблизителната оценка на сумата е тридесет хиляди сестерции, които добавям към претенцията за къщата като пари, неполучени от моето семейство, докато ищецът е живял там.

— Какво? Как смееш да искаш такова нещо? — изсъска Антонид гневно и скочи от мястото си.

Руф едва успя да го убеди да си седне — шепнеше му припряно нещо. Когато Антонид се успокои, Руф пак се обърна към магистратите.

— Цезар добавя публично оскърбление към обидата, уважаеми магистрати, като дразни клиента ми. Къщата беше празна, когато Антонид законно влезе в нейно владение след продажбата. Не може да става въпрос за плащане на наем.

— Моето семейство реши да я държи празна, както имаше право. Но бих могъл да получа тази сума, ако не беше наемателят, когото представяш — викна Юлий.

Магистратът се изкашля, после наведе глава, за да чуе другите двама, преди да говори. След като се посъветваха, отново се изправи.

— Струва ми се, случаят е достатъчно ясен. Някой от вас двамата има ли да добави още нещо, преди да пристъпим към отсъждането?

Юлий се замисли, но всичко, което искаше да каже, вече беше казано. Погледът му се отклони към бронзовите щитове, които още стояха покрити, но той сдържа желанието си да ги открие пред тълпата — знаеше, че съдиите ще преценят това като евтин ход за печелене на популярност. Изобщо не беше сигурен каква ще е присъдата. Обърна се към Квинт, но старият мъж само сви рамене.

— Нямам какво да добавя, уважаеми магистрати — каза Юлий.

Тълпата го приветства и завика оскърбително към Руф, когато той също приключи речта си. Тримата магистрати станаха и се поклониха на претора, преди да тръгнат към сградата на сената, където щяха да оформят окончателната присъда. Войниците, които бяха дошли от казармите, разчистиха пътя пред тях, въоръжени не с тояги, а вече с мечове.

След като те се отдалечиха, преторът стана и се обърна към тълпата; говореше високо, за да го чуят и застаналите най-далече:

— Когато съдиите се върнат, няма да има размирици, каквато и да е присъдата. Бъдете сигурни, че всички безредици ще бъдат посрещнати с бързо и окончателно наказание. Ще се разотидете тихо и мирно, а всеки, който не направи така, ще понесе последиците от моето неодобрение.

И седна на мястото си, без да обръща внимание на яростните погледи, които му мятаха римските граждани. Само след няколко секунди един далечен глас извика: „Марий!“ и след миг още гласове започнаха да скандират. След малко цялата тълпа затропа с крака и завика името на Марий, а събраните членове на сената се огледаха нервно, внезапно осъзнали, че между тях и тълпата стои само рехава редица войници.

Юлий реши, че точно сега е моментът да разкрие останалата част от работата на Александрия. Улови погледа й на пейките, докато хващаше платното, закриващо втория щит, и видя, че тя се усмихва развълнувана. Дръпна го с царствена бавност и тълпата завика радостно. Беше щитът с трите кръстосани стрели на Първородните, любимия легион на Марий. Седналият на пейките Брут внезапно стана и завика също така диво като тълпата; хората около него последваха примера му.

Преторът извика нещо на Юлий, но той не го чу от шума на тълпата и тръгна към останалите щитове; отмяташе покривалата едно след друго. С всеки открит щит тълпата полудяваше все повече; тези, които виждаха изображенията, ги преразказваха на по-далечните. Родители вдигаха малките си деца на раменете си, за да видят и те, юмруци се размахваха ликуващо във въздуха. Щитовете показваха сцени от живота на Марий — битките му в Африка, триумфа му по улиците на града, гордото му стоене на стените в очакване на Сула.

Когато стисна до последния щит, Юлий направи драматична пауза и тълпата се смълча, сякаш по невидим сигнал. Той издърпа покривалото и последният щит блесна под утринното слънце… съвършено празен.

В настъпилата тишина се разнесе гласът му:

— Римски народе, ти избираш последното изображение днес, в този ден — извика той и хората избухнаха в приветствен рев и викове, които накараха претора да скочи на крака и да призове стражите.

Разстоянието между тълпата и съда беше разширено — войниците използваха тоягите си, за да избутат хората назад. Тълпата отстъпи объркано, със сърдити викове; всички освиркваха Антонид.

Името на Марий се разнесе отново като боен зов — сякаш целият Рим започна да го скандира.

В утринния въздух се усещаше първата топлина на пролетта. Юлий тичаше през любимите си гори; чувстваше как се освобождава от напрежението на последните дни. След като вълнението от процеса премина, той прекарваше повечето време с Рений и Брут в казармите на Първородните и се връщаше вкъщи само за да спи. Мъжете, които беше набрал в Африка и Гърция, напредваха в обучението и сред оцелелите от Първородните се долавяше ново чувство на гордост, когато видяха възраждането на любимия легион на Марий. Мъжете, които им беше пратил Катон, бяха млади и неопитни. Юлий се изкушаваше да ги разпита за миналото им, но устоя. Нищо друго освен клетвата им нямаше значение, независимо с какво ги държеше Катон — щяха да го научат с времето. Рений прекарваше всеки час с тях, като използваше по-опитните да му помагат в обучението на новобранците.

Макар че все още бяха по-малко от половината от необходимия брой, Първородните пратиха вести и в другите градове, като Крас обеща да плати за всички новобранци, които успеят да привлекат под знамето на легиона.

Дългът към него беше добил зашеметяващи размери, но Юлий се беше съгласил. Златото на Целз не стигаше — трябваше му огромно състояние, за да поддържа цял легион, но пък Крас беше противник на привържениците на Сула. Големите суми отстъпиха назад в ума на Юлий. Всеки ден нови пътници с подбити крака идваха от всички краища на страната, примамени от обещанията на пратениците в далечните провинции. Беше вълнуващо време и всяка вечер, щом слънцето залезете, Юлий се разделяше неохотно с тях… за да намери хладен прием в дома си.

Макар че спяха в едно легло, Корнелия подскачаше, щом той я докоснеше, а после се разбесняваше срещу него, докато и той не се разсърдеше и не излезеше да спи в някоя друга стая. Всяка нощ ставаше все по-зле и той лягаше да спи, измъчван от копнеж за нея. Предишната Корнелия му липсваше. Понякога той се обръщаше към нея, за да сподели някоя мисъл или шега, но виждаше лицето й изпълнено с горчивина, която не можеше да си обясни.

От време на време се изкушаваше да повика някоя робиня, просто за да се облекчи. Знаеше обаче, че Корнелия ще го намрази заради това, и страдаше в дългите нощи; постоянен гняв започна да запълва будните му часове и само сънят му носеше спокойствие. Сънуваше Александрия.

Макар че го беше срам, беше водил Октавиан цели три пъти в града, просто за да си намери извинение да се отбие в работилничката на Табик. На третия път Брут беше там и след като тримата побъбриха няколко минути, като се запъваха на всяка втора дума, Юлий се закле да не стъпва повече в работилницата.

Спря задъхан, когато стигна билото на хълма, който гледаше към имението му, недалеч от новата граница — вдигнатата от бащата на Светоний ограда. Може би беше вече време да направи нещо по този въпрос. Изпълнил дробовете си с хубавия чист въздух и изпотен от тичането, той усети въодушевление, докато наблюдаваше своята земя. Рим беше готов за промяна. Усещаше го, както чувстваше неуловимата смяна на сезоните, която щеше да върне топлината на лятото по улиците и на полето.

Тропот на подкови прекъсна мечтанията му и Юлий отстъпи настрани от пътеката. Тропотът се засилваше. Предположи кой е още преди да зърне малката фигурка, кацнала на гърба на най-мощния жребец в конюшнята. Забеляза умението на момчето, но се намръщи, което накара Октавиан рязко да спре сред мокрите горски листа.

Жребецът изцвили и затанцува, сърдит, че е спрян толкова внезапно. Момчето се смъкна от голия гръб на коня, стиснало с ръка гривата му. Юлий не каза нищо, само го изгледа свъсено.

— Съ-жалявам — заекна Октавиан и се изчерви от смущение. — На коня му трябваше да се поразтъпче, а момчетата в конюшнята не искаха да го разходят. Знам, че обещах да не…

— Ела с мене — прекъсна го Юлий.

Тръгнаха мълчаливо надолу по хълма; унилият Октавиан водеше жребеца зад Юлий. Щяха да го набият или още по-зле, да го пратят обратно в града и никога отново да не види кон. Очите му се напълниха със сълзи, но той бързо ги избърса. Юлий щеше да го презира, ако го видеше да плаче като бебе. Реши да приеме наказанието си без сълзи, дори ако трябваше да си иде оттук.

Юлий викна да отворят вратата и двамата с Октавиан тръгнаха към конюшнята. Някои от животните бяха продадени, когато Тубрук бе събирал парите за откупа, но управителят беше запазил най-добрите коне, за да възстановят стадото. Юлий влезе в сенчестата конюшня, носеща благословен дъх на топлина. Поколеба се, когато конете обърнаха глави и задушиха въздуха с меките си ноздри. Без нито дума той се приближи към един млад жребец, който Тубрук беше отгледал и обучил от малко жребче, и прокара ръка по мощното му кафяво рамо.

Октавиан го гледаше мълчаливо. Юлий надяна юздите и избра седло от висящите на стената. После поведе пръхтящия кон навън към сутрешното слънце.

— Защо не яздиш твоя кон?

Октавиан го изгледа; не знаеше какво да отговори.

— Много е бавен — отвърна и потупа жребеца по шията.

Мощният кон се извисяваше над него, но остана мирен, без да показва нищо от темперамента, който дразнеше конярчетата.

— Знаеш, че си мой роднина, нали? — попита Юлий.

— Майка ми ми каза — отвърна момчето.

Юлий се замисли за миг. Подозираше, че баща му би го набил с пръчка — и Брут също, — ако бяха изкарали най-добрия жребец да галопира из горите, но не искаше да разваля хубавото настроение, което го беше обзело. Пък и в края на краищата беше обещал на Александрия да се грижи за момчето.

— Тогава ела, братовчеде, да видим дали си толкова добър, колкото си мислиш.

Лицето на Октавиан светна, когато Юлий поведе конете навън и загледа как момчето леко скача на гърба на жребеца. Юлий подкара своя кон бавно, после изведнъж изкрещя и го смуши да полети в галоп нагоре по склона.

Октавиан го изгледа със зяпнала уста, след това се усмихна щастливо, заби пети в корема на коня си, изкрещя от радост и вятърът развя косата му.

Сенатът гъмжеше в оживление. Брут и Юлий слязоха в края на форума и поведоха конете си сред групичките сенатори, които прииждаха от всички посоки, повикани по спешност от целия град и от именията извън града.

— Как така получи новината толкова бързо? — попита Юлий приятеля си.

Брут като че ли се смути, но после го погледна в очите.

— Майка ми ми каза. Тя има… връзки в сената. Може би е една от първите, които са научили.

Юлий забеляза сдържаността на приятеля си и се зачуди. Брут упорито настояваше да го запознае със Сервилия и сега Юлий усети колко е важно това за него.

— Наистина би трябвало да се запозная с майка ти — каза наглед небрежно.

Брут го погледна, помисли, че му се подиграва, но след миг се успокои.

— Тя също иска да се запознае с тебе, особено след процеса. Искам да я опознаеш. Не си срещал човек като нея.

— Значи може би тази вечер, ако имаме време — отговори Юлий, като се помъчи да прикрие нерешителността си.

Тубрук му беше разказал доста неща за тази жена, но той все пак дължеше това на Брут.

Когато стигнаха до първото стъпало, Брут пое юздите на двата коня и каза:

— Ела после в казармите, ако можеш. Ще подготвя Първородните да тръгнат под твое командване.

Очите му блестяха от въодушевление и това накара Юлий да се засмее.

— Веднага щом се освободя — обеща той и се заизкачва по стълбите, за да влезе в залата.

Говорителят и консулът още не бяха дошли, така че официалните дискусии не бяха започнали. Половината сенатори се бяха събрали в тревожни групички и спореха така шумно, че това още повече усилваше впечатлението, че се е случило нещо необичайно.

Юлий веднага отиде да поговори с познатите си сенатори и да получи още сведения.

Помпей стоеше заедно с Крас и Цина — бяха увлечени в разгорещен спор. Кимнаха на Юлий, после продължиха разговора си.

— Разбира се, че ти ще поемеш командването, приятелю. Нямаме никакъв друг изтъкнат пълководец и дори Катон няма да се поколебае, щом имаме само войските в Ариминум, които да пазят юга — тъкмо казваше Крас на Помпей.

Помпей вдигна рамене. На лицето му се изписа огорчение.

— Той ще направи всичко, за да ми попречи да поема военния контрол, знаеш го много добре. Не бива да му се позволява да издига свои хора. Виж какво става в Гърция. А и пиратите, които бродят свободно и нападат търговците! Ако тези гладиатори са същите, които не успяхме да победим при Везувий, значи Мутина е загубена заради плахата ни политика след смъртта на Сула. И всичко това, защото Катон блокира сената, за да не може да прати военачалник, достоен за задачата. Мислиш ли, че днес ще е по-различно?

— Може би — отвърна Цина. — Катон има на север имения, които сигурно са заплашени от въстаналите роби. Те дори могат да слязат на юг и да атакуват града. Няма да е такъв глупак да пренебрегне заплаха срещу Рим. Трябва да те прати. Поне върнахме легионите от Гърция, за да се присъединят към другите.

— Ето, идва консулът. Той трябва да наложи ветото си срещу Катон, ако дебелият глупак се намеси. Това е нещо повече от личен спор помежду ни. Заложена е безопасността на севера. И безопасността на самия Рим.

Помпей се запровира между събиращите се сенатори, за да говори с консула. Юлий ги загледа. Консулът беше възрастен мъж, чието избиране на този пост бе компромис между фракциите в сената. Докато Помпей му говореше, като подкрепяше думите си с жестове, той се оглеждаше нервно и неспокойно. Юлий се намръщи, когато консулът обърна гръб на жестикулиращия Помпей, изкачи се на рострата и извика:

— Заемете местата си, сенатори.

Бързо изрекоха встъпителната клетва и после консулът се изкашля, за да привлече вниманието на всички.

— Повикахме ви на спешно съвещание, за да обсъдим как да реагираме на въстанието. Имам нови сведения, и те са много тревожни. Това е въстание на гладиатори от школата в Капуа. Най-напред местният квестор сметнал, че може да се справи, но не успял да потуши бунта. Изглежда, са събрали армия от роби и са избягали на север. Опустошили са много градове и имения, убили са стотици хора и са опожарили всичко, което не са могли да плячкосат. Легатът в Мутина излязъл срещу тях, но гарнизонът бил унищожен, няма оцелели.

Консулът млъкна. Сенаторите, които досега не бяха чули новините, ахнаха и завикаха възмутено и той вдигна ръце, за да ги успокои.

— Сенатори, не бива да подценяваме тази заплаха. Легионите в Ариминум получиха заповед да укрепят града, но понеже загубихме Мутина, северът е напълно открит. Пресмятанията са приблизителни, но е възможно армията им да се състои от около тридесет хиляди роби; нови и нови се присъединяват към тях, след като те опустошат поредния град. Мога само да предполагам, че са надвили легионите в Мутина с голямо числено превъзходство. Трябва да ги посрещнем с възможно най-голямата войска, която успеем да съберем, и същевременно да държим здраво юга. Няма нужда да ви казвам, че не можем да оголим гарнизоните в Гърция, без да се изложим на риск, толкова скоро след тамошното въстание. За момента робите не са дали признаци да се насочват към Рим, но ако го направят, в града има повече от осемдесет хиляди роби, които могат да се присъединят към тях, докато ние стигнем юга. Това е сериозна заплаха и отговорът ни трябва да е твърд и окончателен.

Консулът погледна бързо към Катон, после към Помпей.

— Искам да оставите настрана разногласията си за доброто на града и римските земи. Призовавам говорителя, за да изслушаме мненията.

Консулът седна и избърса нервно челото си, явно облекчен, че може да предаде на другиго ръководството на събранието. Говорителят вече дълги години заемаше този пост и опитът му позволяваше да се дистанцира, което успяваше да охлади и най-горещите темпераменти. Той изчака търпеливо да се възцари тишина, преди да даде думата на първия оратор.

— Помпей?

— Благодаря, уважаеми говорителю. Сенатори, искам да ми бъде дадено командването на легионите, които ще пратите срещу тези въстаници. Познавате миналото ми и моля да гласувате бързо. Всички римски войници на сто мили наоколо са призовани да се явят в града. След седмица ще имаме армия от шест легиона, които да пратим срещу робите; те ще се съединят с двата легиона от Ариминум, когато стигнем там. Ако се забавим, армията на робите може да стигне доста далече и да стане невъзможно да я спрем. Помнете, че те са повече от нас, сенатори. Дори в нашите собствени домове. Дайте ми командването и ще ги унищожа в името на сената.

Помпей седна, съпроводен от акламации и одобрително тропане с крака. Не реагира на шума — беше вперил поглед в Катон, който се изправи бавно, със зачервено лице.

— Думата има Катон — обяви говорителят.

— Ние наистина добре познаваме Помпей — започна Катон и отправи студена усмивка към сенатора с каменното лице. — Съгласен съм с него, че трябва да се събере войска и да се изпрати, за да удари бързо, преди огънят на въстанието да ни отнеме севера. Но има и други кандидатури за командващи тази войска, има и други с опит във войните, водени от Рим. Изглежда странно, но мъж, който се самопредлага, може и да не е подходящ за подобна роля. По-добре за тази трудна задача да назначим човек, приемлив за всички нас. Признавам, че готовността на Помпей ме смущава, като се имат предвид неотдавнашните събития в града, и вместо това предлагам командването да бъде дадено на Лепид, който току-що се завърна от Гърция.

Катон седна. За миг се възцари мълчание, което обаче почти веднага отстъпи място на сърдити викове и взаимни нападки между двете фракции.

— Замълчете. Не служите на Рим със злобата си — викна говорителят.

Огледа седналите сенатори и кимна на Юлий, който се беше изправил в края на речта на Катон.

— Бях свидетел на предпазливостта на Лепид срещу Митридат. Не посмя да го нападне и не се беше отдалечил кой знае колко от мястото, където беше стоварил войската си, когато му предадох трупа на гръцкия цар. Виждал съм много подобни компромиси в този сенат. Лепид е лош избор в момент, когато имаме нужда да се придвижим бързо и да смажем въстанието, преди да сме изпуснали положението от контрол. Трябва да оставим настрана раздорите и деленето и да поверим командването на единствения, който ще действа най-активно и най-бързо. А това е Помпей.

Говорителят кимна в знак на съгласие, като изостави обичайното си безпристрастие, но след миг беше принуден да даде думата на Катон, който отново се изправи.

— Сенатори, обезпокоен съм, че заплахата срещу нас се използва като прикритие за нечии амбиции. Лепид никога няма да ни застраши, след като битката свърши, но Помпей може да има предвид разни неща, дори сега, в момента когато разискваме този избор. Аз ще гласувам за Лепид.

Отпусна се на мястото си и отправи бърз, яростен поглед към Юлий.

— Има ли други кандидати да се изкажат? Ако има, да станат, иначе преминаваме към гласуване.

Говорителят зачака, оглеждайки редиците.

Крас се изправи сковано, като пренебрегна изненадата на поддръжниците на Катон. Когато му кимнаха да говори, той хвана ръце зад гърба си като учител, обръщащ се към учениците си.

— Сенатори, страхувам се, че тази политика ще ни накара да направим погрешния избор. Не знам кой ще спечели — Помпей или Лепид, но ако е Лепид, това може само да доведе до катастрофа. Издигам моята кандидатура, за да не допусна напразната смърт на много хора, което сигурно ще стане, ако Лепид бъде назначен за командващ. Макар че през последните години се занимавам с личните си дела, аз също имам опит с легионите.

И седна. Залата забръмча от нервни реплики. Помпей, удивен от хода на своя приятел, се опита да улови погледа му, но не успя, защото Крас отказа да погледне към него. След като шумът утихна, Помпей се изправи, несъзнателно стиснал юмруци, и каза:

— Оттеглям кандидатурата си в полза на Крас.

— Значи гласуваме без повече отлагане. Потвърждавайте избора си, като ставате — каза говорителят, изненадан, както и всички други, от развоя на събитията.

Изчака още малко сенаторите да помислят, после започна да извиква имената.

— Лепид!

Юлий завъртя глава, преброи станалите и въздъхна облекчено. Не бяха достатъчно, за да решат избора.

— Крас! — произнесе говорителят и се усмихна.

Юлий стана заедно с Помпей и другите, които бяха преценили, че именно този избор е правилният. Говорителят кимна на консула и той се изправи и заяви тържествено:

— Крас е назначен за военачалник на северните армии и му се заповядва да поеме срещу въстаниците и да ги унищожи.

Крас стана, за да благодари на сенаторите.

— Ще дам всичко от себе си, за да запазя нашите земи и нашия град. Веднага щом легионите се съберат на Марсово поле, ще тръгна срещу въстаниците.

Изчака за миг и се усмихна хитро.

— Легатите ще са под мое командване, но трябва да имам помощник в случай, че ме убият. За свой помощник назначавам Гней Помпей.

От всички краища на залата се чуха викове — и на възмущение, и на одобрение. Говорителят призова за тишина, но никой не му обърна внимание. Юлий се засмя на удара и Крас му кимна — явно се забавляваше.

— Тишина! — изрева говорителят, вече изгубил търпение.

Разговорите неохотно утихнаха под свирепия му поглед.

— Трябва да обсъдим подробностите, сенатори — каза консулът и почна да рови в документите пред себе си. — Вестителите съобщават, че робите са добре въоръжени след Мутина, взели са оръжията и броните на легионерите. Един от нашите хора казва, че видял гладиатори да обучават робите да се бият с меч и копие, да подражават на нашите полеви формации. След случилото се в Мутина не бива да ги подценяваме.

Консулът нервно хвърли поглед към пергамента пред себе си.

— Имат ли водачи? — извика Помпей.

Консулът кимна, без да вдига глава от документите.

— Изглежда, във всички отношения имат структура като на нашите легиони. Ето съобщението от собственика на школата, откъдето са избягали гладиаторите.

Сенаторите зачакаха търпеливо, докато консулът намери документа, който търсеше.

— Да, били са седемдесет и всички стражи са били убити. Робите от казармите са тръгнали с тях, макар че той не знае дали доброволно, или насила. Пише, че едва се е спасил. Изглежда, тези гладиатори са водачите на робската армия.

— Кой ги предвожда? — запита Помпей, без да го е грижа, че тонът му донякъде потвърждава фиктивността на ръководната позиция на Крас.

Консулът се вгледа отново в документите и пак наплюнчи пръстите си, за да ги отдели един от друг.

— Да, ето. Води ги един гладиатор, Спартак, тракиец. Той е започнал и останалите са го последвали. Няма друго, но аз ще предам всичко на Крас, когато дойдат още съобщения.

— С ваше позволение, бих искал да се оттегля заедно с моя помощник, за да се приготвя за похода — обади се Крас.

После се обърна към Юлий:

— Искам Първородните да тръгнат с мен, Юлий.

— Ще са готови — обеща младият мъж.

Юлий се обърна да огледа блестящата змия, която се виеше по Виа Фламиния към високия проход. Първите три дни, преди да започне да си възвръща тренировката от Гърция, бяха трудни. Сега краката му се бяха превърнали в планини от мускули и той се наслаждаваше на удоволствието, което идваше от простото движение — чувстваше тялото си неизтощимо. Всяка вечер в лагера се упражняваше в бой с меч с майсторите, които беше довел Крас, и макар да знаеше, че няма да стане толкова добър като тях, китките му ден след ден ставаха все по-силни и само учителите по меч можеха да пробият защитата му.

Вятърът духаше около маршируващата колона и Юлий потрепна. Макар че беше виждал много различни земи, докато се намираше извън Рим, студът на апенинските върхове беше нов за него и той го понасяше с мрачно неудоволствие, също като повечето от войниците.

За да премахне вкуса на прах в гърлото си, глътна малко вода от меха. Колоната спираше само два пъти на ден: за малко по пладне и после вечерта, която започваше с три часа изтощителна работа, за да издигнат стена около лагера срещу засада или нападение. Юлий погледна към колоната на легиона и се удиви на дължината й. От високия проход през планините виждаше на огромно разстояние в чистия въздух, но невидимият ариергард на конницата беше на повече от тридесет мили. Тъй като Крас беше наложил бърз ход, двадесет и пет мили от зори до здрач, това означаваше, че войниците в ариергарда са на един ден път от челото на колоната и ще ги настигнат едва при Ариминум. Всяко спиране трябваше да бъде предадено назад по колоната от тръбачи; изсвирените ноти се губеха в далечината, докато не заглъхнеха съвсем.

Горе по стръмните склонове яздеха екстраординариите — специалните конни разузнавачи. Яхнали здрави коне, те покриваха три, дори четири пъти дължината на колоната, докато препускаха напред-назад. Юлий знаеше, че това е стандартна тактика, макар че всеки, който би се осмелил да атакува колона с тяхната сила, щеше да е истински самоубиец.

Начело беше авангардът — легион, избиран всеки ден с жребий. Тъй като Първородните нямаха достатъчна численост, не можеха да вземат участие в смените и винаги бяха на десет мили по-назад, загубени някъде по средата на колоната. Юлий се запита какво мислят Брут и Рений за похода. Кабера беше по-стар от някои от ветераните, които се бяха сражавали заедно с него против Митридат. Когато се върнеше в Рим, помисли той, щеше да е важно да се държи близо до Крас — но приятелите му му липсваха. Колкото и да се напрягаше, не можеше да различи орела на Първородните сред другите знамена. Гледаше как конницата препуска покрай колоната, също като мравките войници, които беше видял в Африка, винаги готови да отблъскват неуморно всяка атака, докато бойните линии не се подредят зад тях.

Юлий маршируваше с авангарда на един вик разстояние от Крас и Помпей, които яздеха ходом наред с предвожданите от тях войници. Понеже пред тях имаше повече от четири хиляди мъже, когато прозвуча сигналът за вечерното спиране, пълководците бяха наредили нещата така, че основният лагер да бъде вдигнат и палатките да бъдат опънати, когато те стигнат до мястото. Така имаха възможност веднага да започнат да се хранят и да обсъждат положението, докато войниците издигат огромните насипи около тях — стена, която да отблъсне всяка атака.

Всяка вечер маркираха и трите лагера с флагове — по един и същи начин. Когато слънцето най-накрая залезете зад планините, шестте легиона оставаха сред огромни квадратни укрепления, разчертани от идеално прави улици: град, издигнат от нищото сред пустошта. Юлий се учудваше на тази организация, която по-старите войници приемаха за нещо съвсем естествено. Заедно с другите той всяка вечер зачукваше железните колчета за палатките на мястото, определено за тях. После се присъединяваше към отделенията, които копаеха рова и вдигаха насипите, образуващи външната стена на обезопасения лагер, непрекъсната с изключение на четирите врати, които си имаха стража и пароли. Макар че беше научил от учителите си много неща за всекидневния живот в легиона, реалността го омайваше и той още от самото начало прозря, че част от тяхната сила идва от миналите грешки, от които са си извадили поука. Ако Митридат беше се оградил със стена, каквато легионите издигаха в момента, той още щеше да стои в Гърция и да се чуди как да влезе във вражеския лагер.

Настланият с камъни Виа Фламиния се виеше в тясна клисура между склонове от ронливи скали. Макар че светлината на деня вече гаснеше, Юлий предположи, че Крас ще накара войниците да маршируват, докато авангардът не достигне достатъчно широко място за първия лагер. Един от легионите трябваше да се върне назад, долу в равнините, за по-голяма сигурност, което щеше да остави прохода свободен с изключение на часовите и екстраординариите, патрулиращи с конете си в тъмнината. Каквото и да станеше, легионите не биваше да бъдат изненадани от враг — предпазна мярка, научена преди повече от сто години, докато се бяха сражавали срещу Ханибал в равнините. Юлий си спомни възхищението на Марий от стария враг. Но дори и Ханибал в края на краищата беше отстъпил пред Рим.

Земята може някога да беше представлявала дива пустош, но сега широките плочи на Виа Фламиния прорязваха планините и на всеки двадесет мили имаше стражеви постове. Села изникваха около тези постове, хората търсеха закрила под сянката на Рим. Мнозина намираха препитание в поддържането на пътя и от време на време Юлий виждаше малки групи чакащи работници, мрачно безразлични към всичко освен към прекъсването на работата им.

Друг път отминаваха търговци, на които им се беше наложило да излязат от пътя и които гледаха войниците със смесица от гняв и благоговение. Не можеха да се придвижат към Рим, докато легионите маршируваха, и онези, които караха бързо развалящи се стоки, гледаха намусено, докато пресмятаха бъдещите си загуби. Легионерите не им обръщаха никакво внимание. Те бяха построили търговските артерии със собствените си ръце и гърбове и имаха предимство при използването им.

Искаше му се Тубрук да е тук. Навремето той беше пътувал по същия път през планините и през широките равнини на север, където Крас се надяваше да се срещне с армията на робите. Но управителят на имението вече не би искал да участва в никаква кампания, дори Юлий да не му беше възложил задачата да осигурява безопасността на Корнелия.

Несъзнателно стисна устни, когато си спомни раздялата им. Беше горчива и макар никак да не му се искаше да тръгва с още неуталожен гняв, не можеше да отлага присъединяването си към Първородните сред другите легиони на Марсово поле, готови да тръгнат на север.

Спомените от последния път, когато беше напуснал града, бяха още пресни в ума му. Тогава Рим гореше на хоризонта зад гърба му и хората на Сула преследваха остатъците от Първородните. Юлий се намръщи. От друга страна, легионът беше жив, а отровената плът на Сула се беше превърнала в пепел.

Съдът донякъде беше реабилитирал името на Марий в Рим, но докато приятелите на Сула бяха още живи и докато играеха отмъстителните си игри в сената, Юлий знаеше, че не може да изгради онзи Рим, който беше искал Марий. Катон беше в безопасност, докато основните му противници бяха на война, но след като се върнеха, Юлий щеше да обедини силите си с Помпей, за да го пречупи. Помпей разбираше тази необходимост повече от мнозина други. За миг Юлий се замисли за съдбата на сина на Катон. Много лесно беше да го праща в първата редица при всяка атака, докато не падне убит, но това щеше да е победа на страхливец. Закле се, че ако Герминий умре, смъртта му ще е като на всеки друг войник — по прищявка на съдбата. Бяха намерили дъщерята на Помпей с глинена плочка в ръка — и на плочката бе написано името на Сула, но Юлий нямаше да се принизи да убива невинни, макар да се надяваше, че Катон ще се тревожи за сина си. Е, нека изгубеше съня си, докато те се бият за Рим.

Най-напред трябваше да дойдат дългите, горчиви месеци на кампанията. Юлий знаеше, че ще има щастието да види стените на града може би чак след цяла година. Но се бе научил да е търпелив. Само армия би могла да превземе имението му, а Цина, бащата на Корнелия, беше останал, за да пречи на Катон в сената. Бяха създали почти роднински съюз и Юлий знаеше, че могат да постигнат много неща благодарение на силата на Помпей и богатството на Крас.

Слънцето вече залязваше и тръбачите дадоха сигнал за спиране. Юлий виждаше Виа Фламиния в дълбоката долина. Напред пътят се катереше по далечния черен връх, който, казваха, бил последното изкачване преди Ариминум. Пожела си Брут да беше тук да го види или пък Кабера, който пътуваше с обоза още по-назад в колоната. Рангът на военен трибун му беше позволил да заеме място близо до челото, но походът в боен строй не беше място за разговори с приятели.

Слънцето залезе и първата стража зае позиции, като остави щитовете си при другите от отделенията, по силата на отдавнашна традиция. Върху хаотичния пейзаж беше наложен ред. Десет хиляди войници се нахраниха бързо и легнаха да спят в миниатюрния град, който бяха създали. През цялата нощ ги събуждаха подред, за да поемат дежурството си, а онези, които се връщаха от стража, лягаха в още топлите постели, за да се спасят от планинския студ.

Юлий застъпи на стража в тъмнината; гледаше издигнатите насипи и суровия пейзаж. Взе един дървен квадрат от ръцете на един центурион и запомни паролата, изрязана на него. После остана сам в тъмното, с мълчаливия лагер зад гърба си. С крива усмивка разбра защо на стражите не им се дават щитове: твърде лесно беше да положиш ръце на ръба на щита, после глава на ръцете — и да се забравиш. Остана нащрек и се запита преди колко време за последно са намерили някой страж заспал. Наказанието беше бой до смърт от собствените съжители по палатка, което не позволяваше и на най-уморения войник да затвори очи.

Дежурството му мина без произшествия и Юлий се смени с друг от палатката; пожела си сънят да дойде бързо. Проблемите с Корнелия и Катон му се струваха някак си далечни, докато лежеше със затворени очи, заслушан в хъркането на мъжете наоколо. Лесно беше да си представи, че няма сила на света, която да попречи на огромната мощ, предвождана от Крас по пътя на север. Докато се унасяше в сън, последно му се мярна мисълта, че двамата с Брут имат възможност да отличат името на Първородните в предстоящото кръвопролитие.

Юлий мислеше, че е виждал оживени пристанища в Африка и Гърция, но Ариминум беше центърът на търговията със зърно в цялата страна и на пристаните плътно се редяха един до друг кораби, товарещи и разтоварващи стоки. Дори имаше централен форум и храмове за войниците, за да се молят на спокойствие за избавление в предстоящия конфликт. Същински малък Рим, построен в края на голямата равнина на река Пад и врата към юга. Всичко от север, което идваше в Рим, минаваше първо през Ариминум.

Крас и Помпей бяха заели един частен дом до форума и именно натам се беше запътил Юлий втората вечер, след като се наложи веднъж-дваж да попита за пътя. Пътуваше с десет от войниците на Първородните като предпазна мярка в непознат град, но жителите изглеждаха твърде заети с търговията, за да имат време за заговори и политика. Дали огромната войска, разположена в кръг около града, ги тревожеше — това не му беше известно. Корабите и керваните със зърно влизаха и излизаха, работите се вършеха без прекъсване, сякаш единствената военна заплаха беше възможността да се вдигнат цените по пазарите.

Юлий мина лесно през забързаните тълпи с хората си. Слушаше бъбренето на гражданите, които почти не забелязваха войниците, макар да се налагаше да ги заобикалят. Може би имаха право да се чувстват сигурни, помисли той. С двата северни легиона, които беше срещнал в града, събраната армия наближаваше четиридесет хиляди опитни войници. Трудно беше да си представи войска, с която не биха се справили, въпреки целия шок от въстанието на Спартак, след като този гладиатор беше всял ужас в Мутина.

Намери къщата лесно. На стъпалата пред вратата пазеха часовите. Типично за Крас да открие такъв разкошен дом, помисли Юлий с усмивка. Въпреки всичките си лични задръжки, той обичаше да е обграден от красиви неща. Юлий се запита дали собственикът на дома няма да открие някои липси сред съкровищата си след заминаването на войските. Помнеше какво беше казал Марий — че на Крас може да се повери всичко, само не и произведения на изкуството.

Един войник го въведе в стая, където се извисяваше сметаненобяла статуя на голо момиче. Крас и Помпей бяха сложили столове при краката на статуята, пред тях в кръг бяха подредени няколко пейки.

Шестима от осмината легати вече бяха дошли и когато влязоха и последните двама, Юлий седна, сложи ръце в скута си и зачака. Последен влезе Лепид, който навремето беше приел от него трупа на Митридат в Гърция. Това сякаш се беше разиграло преди много време, но мъжът все още имаше същото безстрашно и безгрижно изражение; кимна разсеяно на Юлий, седна и започна да чисти ноктите на едната си ръка с другата.

Помпей се наведе напред, така че задните крака на стола му се отделиха от пода.

— Оттук нататък очаквам да се срещам с вас всяка вечер, след като разположите часовите. Вместо да имаме уязвима линия от четири лагера, дадох нареждания да се издигнат само два, с по четири легиона във всеки. Трябва да сте достатъчно близо, за да стигате до позицията на командващия два часа преди полунощ.

Легатите си зашепнаха, обсъждайки току-що чутото. След малко Помпей продължи:

— Според последните сведения армията на робите се е запътила на север и се придвижва много бързо. Възможно е да достигнат Алпите и Галия. Ако не можем да ги хванем преди това, ще изчезнат. Галия е огромна, а влиянието ни там е слабо. Не бива да им се позволява да се изплъзнат на свобода, иначе следващата година ще се озовем пред въстание на всички роби, останали в римските земи. Това ще предизвика огромни щети, ще измрат много хора.

Замълча, за да даде възможност на събраните да осмислят думите му, но легатите само го гледаха безмълвно. Един-двама стрелнаха погледи към Крас, явно питайки се кой тук е сенатският командващ, но другарят на Помпей седеше спокойно на стола си и само кимаше, докато Помпей продължаваше да изрежда:

— Получавате нареждане да тръгнете в боен ред първо на запад, по пътищата в равнините, докато не дам сигнал да завиете на север. Като цяло пътят е по-дълъг, но ще се придвижваме по-бързо, отколкото ако минем напряко. Искам тридесет мили на ден, после двадесет, после пак тридесет.

— За колко време? — прекъсна го Лепид.

Помпей замръзна и остави мълчанието да покаже колко е раздразнен.

— Може би трябва да вървим около петстотин мили на запад и после още известно разстояние на север, което не можем да определим, без да знаем точно къде се намира врагът. Разбира се, зависи доколко ще се приближат към планините. Очаквам…

— Това не може да стане — пак го прекъсна Лепид, съвсем категорично.

Помпей стана и го погледна остро.

— Казвам ти какво ще стане, Лепид. Ако твоят легион не може да настигне другите, които командвам аз, значи ще те лиша от ранга ти и ще го дам на човек, който може да ги накара да маршируват.

Лепид изсумтя възмутено.

Юлий се запита дали някой е казвал на Лепид колко малко му е оставало, за да овладее целия контрол над легионите. Но заради няколко гласа в сената сега позициите им бяха разменени. Вгледа се в лицето му по-внимателно и заподозря, че това му е много добре известно. Без съмнение Катон беше пуснал слуха, докато се събираха на Марсово поле, с надеждата по-нататък да предизвика смутове.

— Моите войници изминаха триста мили с усилен ход — каза Лепид. — Могат пак да го направят, но ще им трябват две седмици, за да си починат, и не повече от двадесет — двадесет и пет мили на ден след това. Иначе ще изгубя хора.

— Значи ще изгубим хора! — изсъска Помпей. — С всеки ден, който изчакваме в Ариминум, Спартак се доближава до планините и до свободата в Галия. Няма да стоя тук нито ден повече, отколкото е необходимо, за да натоварим провизии. Ако накрая останем с няколко десетки осакатени, цената ще си струва. Или няколкостотин, ако има разлика между това да ги хванем и това да ги гледаме как избягват наказанието заради римската кръв по ръцете си. Девет хиляди убити в Мутина!

Гласът на Помпей се беше повишил в пристъп на гняв и той се наведе към Лепид, който му отвърна с ужасяващо спокоен поглед.

— Кой командва тук? — запита Лепид и махна с ръка към Крас.

— Даде ми се да разбера, че сенатът е предпочел Крас пред мене. Не признавам това „помощник-командващ“. Законно ли е въобще?

Другите легати не пропуснаха евентуалната насока, което Лепид би могъл да даде на дискусията — Юлий също. Гледаха говорещите като котки, с внимателно скрити нокти, и изчакваха изхода. Крас също се изправи и застана до Помпей.

— Помпей говори с моя глас, Лепид, и това е гласът на сената. Каквото и да си чул, би трябвало да знаеш, че не бива да се съмняваш в командващия.

Лицето на Помпей беше станало мораво от гняв.

— Чуй какво ще ти кажа, Лепид. Ще накарам да ти отнемат ранга в първия миг, когато допуснеш грешка. Само още веднъж да се усъмниш в някоя моя заповед, ще накарам да те убият и да те оставят на пътя. Разбра ли?

— Напълно — отвърна Лепид, явно удовлетворен.

Юлий се запита какво ли се е надявал да спечели легатът от тази размяна на гневни думи. Дали бе имал намерение да саботира Крас? Юлий знаеше, че не би могъл да служи при такъв човек, независимо колко ходове правеше, за да си спечели власт. Заплахата в лицето на Помпей беше огромна. Ако Лепид вдъхваше онзи вид лична лоялност, която Юлий беше видял у Първородните и Марий, значи Помпей поемаше огромен риск. Ако беше в положението на Помпей, помисли Юлий, би било по-добре да нареди незабавно да убият Лепид и да върне легиона му посрамен в Рим. Загубването на войници беше по-леко наказание, отколкото да вървиш в поход с хора, които могат да те предадат.

— Ще тръгнем след два дни, на разсъмване — каза Помпей. — Пратил съм вече шпиони напред по пътя; имат заповед да се срещнат с основната войска, когато се приближим. Ще уточним бойната тактика, когато имаме повече сведения. Свободни сте. Трибуне Цезар, искам да поговоря с тебе, ако можеш да останеш.

Лепид стана заедно с другите легати и заговори двама от тях, докато излизаха от стаята. Преди гласовете им да заглъхнат, Юлий го чу да се смее на някакво остроумие и видя Помпей да замръзва раздразнено.

— Този е очите и ушите на Катон — обърна се Помпей към Крас.

— Можеш да си сигурен, че следи всичко, което правим, за да го съобщи, когато се върнем.

Крас сви рамене.

— Тогава го върни в Рим. Ще подпечатам заповедта с моя печат. Можем да победим бунтовниците със седем легиона също толкова лесно, както и с осем.

Помпей поклати глава.

— Може би. Но има и други доклади, за които не споменах. Юлий, това не бива да продължава, разбираш ли? Няма смисъл да се пръскат слухове из целия лагер, преди да е настъпил утрешният ден, което ще се случи, ако бях казал всичко на другите и особено на Лепид. Армията на робите е нараснала застрашително. Получавам сведения, че вече са над петдесет хиляди. Стотици имения са опустошени. Сега те вече не могат да се предадат и ще се бият отчаяно. Знаят как наказваме избягалите роби, затова въстанието няма как да приключи без огромно насилие. Мисля, че ще имаме нужда от всички легиони, с които разполагаме.

— Значи не можем да разчитаме да ги разгромим — каза Юлий.

Помпей се намръщи.

— Не, струва ми се, че не е така. Очаквам да побягнат при първата атака, но пък водят със себе си жени и деца и нямат накъде да отстъпят, ако загубят. Гладиаторите вече са постигнали не един успех и сигурно представляват нещо повече от сбирщина. — Изсумтя тихо. — Ако не знаех как стоят нещата, бих се зачудил дали Катон не се надява да загубим, но не е така. Това би било твърде много и от негова страна. Те все още може да решат да се насочат на юг, а от Ариминум нататък цялата страна е оголена. Трябва да бъдат смазани и са ми нужни добри командири, за да го направим, разбираш ли, Юлий?

— Имам над две хиляди под знамето на Първородните — отвърна Юлий.

Реши да не споменава, че Катон му беше пратил половината от тях, за да пазят сина му. Рений ги беше обучавал до припадък, но качеството на уменията им все още беше доста под равнището на опитните войници. Запита се колко души чакат удобния момент да му забият нож в гърба. Да имаш такива хора зад себе си не вдъхваше сигурност, въпреки всичките уверения, които даваше Рений, че те наистина ще станат част от Първородните.

— Хубаво е да видя отново това име на бойното поле. Нямаш представа колко се радвам — отвърна Помпей и се усмихна с удивително момчешка усмивка. Но след миг мантията на постоянния му гняв отново се настани на раменете му, както беше още от първия миг след смъртта на дъщеря му. — Искам Първородните да маршируват отстрани на Лепид. Не вярвам на човек, чийто наставник е Катон. Когато се стигне до бой, стой близо до него. Вярвам, че ще направиш всичко необходимо. Смятам, че ще бъдеш моят личен екстраординарий. Добре се справи в Гърция. Направи го и за мене.

— На твое разположение съм — потвърди Юлий и кимна отсечено.

После срещна очите на Крас; знаеше, че е включен в плана още от самото начало. Трябваше да каже и на Брут.

Когато си тръгна, обграден от войниците от Първородните, усети вълнение и гордост. Не беше забравен и щеше да се погрижи Помпей да не съжалява за оказаното му доверие.

Редица наметнати в бяло хребети запречваше хоризонта. Някъде между зъберите се намираха трите прохода, които се надяваха да достигнат, за да избягат от гнева на Рим. Студените върхове накараха Спартак да изпита пристъп на носталгия. Макар че не беше виждал Тракия от детските си години, си спомняше как се беше катерил по склоновете на планините там. Винаги беше обичал високите места, където вятърът постоянно обвяваше кожата му. Така човек се чувстваше истински жив.

— Толкова са близо — каза той. — Можем да ги прекосим след една-две седмици и никога повече да не зърнем римска униформа.

— Докато не дойдат следващата година и не преровят Галия, за да те открият, доколкото ги познавам — отвърна Крикс.

Крикс винаги се държеше безцеремонно. Имаше репутацията на практичен човек, не си позволяваше да се разсейва в мечти и неразумни планове, които да го откъсват от оловната реалност на стореното от тях. Беше нисък и набит в сравнение със Спартак, който бе гъвкав и подвижен, с тяло, което издаваше сила и бързина дори и когато не помръдваше. Крикс не притежаваше подобна грациозност. Роден в мина, той беше толкова грозен, колкото и силен, а освен това беше и единственият гладиатор, който би могъл да победи Спартак в двубой.

— Не могат да ни намерят, Крикс. Галите казват, че земята оттатък планините е пълна с войнствени племена. Легионите трябва да воюват десетки години, а нямат сили за това. Сега, след като им липсва Сула, нямат и приличен водач в цялата си глутница. Ако пресечем Алпите, ще сме свободни.

— Още ли си такъв мечтател, Спартак? — възрази Крикс с явно раздразнение. — Каква свобода виждаш, че да си заслужава? Свободата да работиш по-усилено, отколкото когато бяхме роби, за да изтръгнеш нищожна реколта от земя, заплашвана от местните? Онези племена няма да ни искат. Не повече, отколкото римляните, можеш да бъдеш сигурен. Тази твоя свобода ще ни изяде силите. Прати стотина мъже да преведат жените и децата през проходите и да завършим започнатото.

Спартак изгледа помощника си. У Крикс имаше кръвожадност, която само се беше разгоряла от триумфа в Мутина. След всичко, което бе преживял като роб, това бе разбираемо, но Спартак знаеше, че не е само това.

— Техния изнежен живот ли искаш, Крикс? — попита той.

— Защо не? — отвърна с въпрос Крикс. — Ние разбутахме кошера им и сега трябва да вземем меда. Помниш гражданската война, и аз я помня. Който притежава Рим, притежава всичко. Ако можем да превземем града, те ще паднат на колене. Сула го знаеше!

— Той беше римски пълководец, а не роб.

— Няма значение! Щом влезеш вътре, можеш да промениш правилата по своя угода. Няма други правила освен това, което решиш, щом си по-силният. Казвам ти, ако пропуснеш този шанс, ще съсипеш всичко, което направихме. След десет години писарите ще напишат, че войниците от гарнизона в Мутина са били бунтовници, а ние сме били лоялните римляни. Ако превземем града, ще можем да им натикаме историята и гордостта в гърлата и да ги накараме да признаят новия ред. Само дай заповед, Спартак. Аз ще се погрижа да бъде изпълнена.

— А дворците и именията? — запита Спартак и присви очи.

— Наши! Защо не? Какво има в Галия освен пустош и мизерни селца?

— Ще ти трябват роби, за да ги поддържаш, Крикс, помисли ли за това? Кой ще събира жътвата и ще се грижи за лозята ти?

Крикс размаха покрития си с белези юмрук към мъжа, когото обичаше повече от всички на света.

— Знам какво мислиш, но ние няма да го направим като онези проклетници. Не трябва да е по този начин.

Спартак го загледа мълчаливо и той продължи сърдито:

— Добре, щом искаш отговор, ще накарам сенаторите да обработват полята ми и дори ще им плащам надница на тия кучи синове.

Спартак се изсмя.

— Кой е мечтателят сега, Крикс? Виж, ние стигнахме дотук. Достигнахме място, където можем да оставим всичко зад себе си и да започнем живота си отново. Не! Да се върнем към живота си такъв, какъвто би трябвало да бъде. Те може да ни настигнат, в края на краищата, но както казах, Галия е достатъчно голяма да скрие не само една армия. Ще продължим на север, докато не намерим място, където Рим е само празен звук и никой не е чувал за него. Ако пак се върнем на юг, дори без жените и децата, рискуваме да загубим всичко, което спечелихме. И заради какво? За да седнеш в една мраморна постройка и да ругаеш някакви старци?

— Значи ще им позволиш да те изгонят от тяхната земя? — попита огорчено Крикс.

Спартак стисна китката му с мощната си ръка.

— А ти ще чакаш ли да дойдат да те убият?

Думите му накараха гнева на Крикс да се стопи.

— Нищо не разбираш, проклет тракиецо — каза той с измъчена усмивка. — Сега това е и моята земя. Тук аз съм твоят помощник, робският юмрук, който съкруши един легион на собствената му земя и още два в Мутина. В Галия ще съм поредният дивак, облечен в зле ощавена кожа. И ти също. Ще сме луди, ако се откажем от цялата тази власт и богатство само за да прекараме оставащите ни години в надежда, че няма да ни намерят. Виж, сега имаме Антонид. Той знае къде са им слабостите. Ако не мислех, че можем да победим, щях да им обърна гръб и да изчезна, преди да съм видял поредния легионер, но ни е можем да победим. Антонид казва, че те са вързани на всичките си граници — в Гърция, Африка, навсякъде. Няма достатъчно легиони в страната, за да ни нападнат. Богове, северът е отворен, нали видя. Антонид казва, че можем да извадим трима войници срещу всеки легионер. Числеността ни не би могла да бъде по-добра, не и в този живот. Каквото и да имат, ние можем да ги победим и след това Рим, градовете, страната, богатството, всичко ще бъде наше. Всичко.

Протегна ръка и прошепна думите, които бяха белязали всеки етап от въстанието им от първите диви дни до все по-ясно очертаващата се вяра, че могат да пречупят реда, съществувал столетия наред:

— Всичко или нищо, Спартак?

Гладиаторът погледна ръката му и си спомни клетвата им за вечно приятелство. Погледът му се отклони към орела на Мутина, подпрян на стената на палатката му. След миг безмълвно съзерцание въздъхна.

— Добре, всичко или нищо. Отпрати жените и децата. А после искам да поговоря с Антонид, преди да се срещна с хората. Мислиш ли, че ще ни последват?

— Не, Спартак. Но тебе ще те последват навсякъде.

Спартак кимна.

— Значи ще тръгнем на юг и ще ги ударим право в сърцето.

— И ще го изтръгнем.

Легионите се строиха в боен ред два часа преди разсъмване. Веднага щом стана достатъчно светло, тръбачите дадоха сигнал и огромните карета легионери се придвижиха напред, отърсвайки от раменете си утринната скованост. Сред редиците не се чуваха безгрижни разговори, защото армията на Спартак запълваше равнината и като че ли се губеше зад хоризонта. Дори тропотът на сандалите бе приглушен. Всички мълчаха и чакаха момента, когато мълчанието щеше да експлодира в хаос.

Тежките онагри и катапулти бяха разположени по цялата линия на легионите. Натрупаните на огромни купчини камъни, гюлета и стрели с тежината на трима мъже щяха да бъдат изстреляни, за да смажат неприятелите. Мъжете около тях надаваха доволни възклицания, докато опъваха дебелите въжета от конски косъм.

От двете страни на Юлий вървяха Брут и Кир, Рений беше на една стъпка зад него. Макар че за всеки от новобранците на Катон щеше да е самоубийство да се опита да го нападне, тримата мъже около Юлий бяха нащрек за подобна възможност. При тях нямаше място за Кабера — той беше оставен в лагера въпреки възраженията си. Старецът също искаше да надене броня и да вземе меч, но никога не се беше сражавал във формация и само щеше да наруши ритъма на войниците около себе си, така че Юлий твърдо му забрани да тръгне с тях.

Четиримата вървяха в осмата редица зад облечените в броня хастати, обградени от най-добрите от Първородните — тренирани от Рений, който ги беше научил да са готови за подобен ден. Новобранците на Катон бяха на повече от един изстрел с лък зад тях.

Макар че мнозина нямаха търпение да нападнат, всички съобразяваха хода си с предната линия. Несъзнателно оголваха стиснатите си зъби, забравили всичко на света. Всички подтици към насилие, които трябваше да сдържат в градовете, бяха добре дошли в този боен строй и някои от мъжете едва сдържаха смеха си, обзети от странната свобода, която даваше това чувство.

Чу се заповед да спрат и след секунди трещенето на каменометните машини раздра въздуха; огромните съоръжения блъвнаха смъртоносния си заряд. Робите не можеха да избягнат летящите камъни и железа, стотици бяха смазани, метателните машини бяха заредени отново и Помпей зачака да даде повторно сигнал, като облизваше сухите си устни.

След третия изстрел дойде заповед да тръгнат напред. Още един път машините щяха да стрелят над главите им, преди линиите на двете войски да се сблъскат.

Когато армиите се сближиха, легионерите отхвърлиха от раменете си гладката кожа на цивилизацията — остана само дисциплината на легиона и неукротимо надигащото се желание да убиват. През пролуките в предните редици те виждаха неприятеля, който ги чакаше — тъмна стена от мъже, които бяха дошли да изпитат силата на защитниците на Рим. Някои носеха мечове, но други размахваха брадви и коси. Кървави петна по земята бележеха широките пробиви, направени от каменните снаряди на онагрите, но бързо се запълваха от настъпващите бойци.

Юлий усети връзката с хората около себе си — сърцата им започнаха да бият диво, изпълвайки ги със сила и безразсъдна енергия.

— Напред, Първородни! — изкрещя Юлий, обзет от непреодолимото желание да се затича срещу врага с войниците си.

Брут също бе изпълнен със странна радост.

Сякаш сто години минаха, докато прекосят равнината, а после внезапен звук проряза спокойствието — предните две редици хвърлиха копията си и сумтенето им премина в див рев.

Врагът ревеше оглушително и се хвърляше срещу легионерите. Трясъкът на първите схватки заглуши звуците, които дойдоха след него. Тежките римски щитове се устремиха право напред в нападащата редица и ударът на легионерите повали стотици роби. Мечовете започнаха да се забиват във вражеските тела, зашуртя кръв, ръцете и лицата на войниците почервеняха.

Брут беше вдясно от Юлий и той сечеше пред щита му. Кир се биеше сам и с огромната си сила смазваше всеки, който се изпречеше пред него. Юлий и Брут забиваха мечове в телата на врага и всеки техен удар беше смъртоносен. Когато задните редици минеха над труповете, щяха да останат само кървави кости и смазана плът.

Хастатите бяха гръбнакът на армията, мъже с десет години опит, и у тях нямаше страх. Но след малко Юлий започна да усеща лека промяна в скоростта — започнаха да напредват по-бавно. Дори хастатите се уморяваха срещу безчетните врагове и мнозина от задните редици минаха напред, за да запълнят празнините, като прекрачваха и прескачаха гърчещите се тела на мъже, които познаваха и брояха за свои приятели. Рений вървеше с тях. Щитът беше привързан към тялото му със здрави върви. Той убиваше с единични удари, отново и отново поемаше удари по щита си, за да успее да контраатакува. Щитът се огъваше и трещеше под ударите, но издържаше.

Тръбачите изсвириха сигнал от три ноти и цялата линия се раздвижи — римските манипули тръгнаха напред с дисциплина, нямаща равна на себе си. Хастатите вдигнаха щитовете, за да се предпазят, отстъпиха като един назад през редиците и триариите заеха мястото им. Хастатите бяха задъхани и уморени, но изпълнени с диво удоволствие: викаха насърчително на ветераните с двадесетгодишна практика, които тичаха напред, за да оформят новата първа линия. Триариите бяха най-добрите войници, в разцвета на силата си. Семейство и приятели за тях бяха легионите, където служеха, и скоро те също се обляха в червено като хастатите преди тях. Освен Рений Първородните имаха само шепа войници, допълнени с пресните сили, осигурени от Катон. Робите се хвърляха срещу легионите и Първородните понесоха най-големи загуби, защото новобранците умираха по-бързо от опитните войници.

Единственият път напред беше през труповете; никоя от двете страни не отстъпваше от кървавата пропаст, в каквато се беше превърнала предната линия. Юлий стоеше в петата редица на Първородните, готов като тях за атака. Ръце и мечове трепереха във въодушевление — мъжете бяха достатъчно близко до боя, пръскани от все повече и повече капки кръв, които валяха върху тях като червен дъжд и се стичаха по блестящите им брони.

Някои роби отстъпиха пред хастатите, други — когато триариите влязоха в боя, за да съкрушат волята на врага. Телата, които газеха и пробождаха толкова небрежно, ставаха все повече — стотици, дори хиляди, но те едва-що бяха започнали да посичат външните слоеве от армията на Спартак и скоро останалите разбраха, че трябва да заемат местата им. Щом осъзнаха, че е неизбежно, нервите се успокоиха, дори на най-слабите духом. Всички чакаха да влязат в първата редица.

— Първородни! Хвърляйте вторите копия! — заповяда Юлий.

Копията литнаха над главите на първата линия и западаха сред вражеската армия. Десетките и стотици викове свидетелстваха за отлитащия под острите върхове човешки живот.

Юлий се надигна на пръсти, за да види какво става по фланговете. Изправена срещу толкова много врагове, конницата трябваше да не допусне легионите да бъдат обкръжени. Докато линията на армията на Спартак се огъваше пред римляните, един спомен проблесна в главата на Юлий — далечна учебна стая и урок за войните на Александър. Колкото и да беше голяма, римската армия можеше да бъде погълната и унищожена, освен ако фланговете не останеха силни. Още с първия поглед усети промяната вляво. Видя линията да се огъва навътре, точно при легиона на Лепид, видя как враговете се изсипват през отворилата се пролука. Беше твърде далече, за да види подробности, и докато се придвижваше напред заедно с Брут, ги изгуби от поглед и изруга.

— Брут, виждаш ли Лепид? Пробиват при него. Можеш ли да видиш дали се държат?

Брут също се надигна, за да разбере какво става.

— Линията е пробита — каза той ужасено. — Богове, мисля, че обръщат боя!

Юлий огледа предната линия на четири редици пред него. Триариите сечаха робите и като че ли не се уморяваха. Обзе го страх. Ако придвижеше Първородните наляво в подкрепа, както беше обещал на Помпей, щеше да остави триариите оголени. Ако линията им оредееше или бъдеше прекъсната, очакваните от тях подкрепления нямаше да дойдат и робите щяха да имат две места, откъдето да пробият — щяха да накъсат римската линия на островчета, които щяха да се смаляват и чезнат със смъртта на всеки легионер.

Видя левия фланг да се сгъстява — пробивът се разшири и някои от хората на Лепид започнаха да обръщат гръб на неприятеля и хукваха да бягат. Това щеше да се разпространи като чума: бягащите помитаха с отстъплението си задните редици и ги заразяваха със страхливостта си. Юлий взе решение.

— Първородни! Наляво към фланга!

Предните редици го чуха, но не можеха да се обърнат. Но пък щяха да знаят, че зад тях няма никой да ги подкрепи, и щяха да се бият още по-свирепо.

Първородните се придвижиха бързо. Беше опасна маневра насред боя, но Юлий знаеше, че трябва да използва хората си, за да подсили легиона на Лепид, преди целият ляв фланг да се е сгромолясал. Тичаше през редиците заедно с другите, прескачаше трупове и продължаваше да вика заповеди. В най-добрия случай имаше само секунди, за да предотврати разгрома.

Брут стигна пръв, като нарочно събори един бягащ легионер с щита си. Юлий и Кир застанаха до него и образуваха ядрото, а Първородните оформиха наоколо им стена, през която оттеглящите се римляни трябваше да преминат, за да избягат. Рений беше изчезнал в навалицата, отделен от тях от стотици войници.

— Бойци! — изрева Юлий, лицето му бе разкривено в животинска маска на ярост. — Никой да не премине тази линия жив. Покажете на Лепид кои сме!

Изпадналите в паника легионери на Лепид внезапно спряха — редиците на Първородните пречеха на отстъплението им. Огънят на паниката изчезна от очите им, когато видяха мечовете, готови да ги посекат. Нямаше съмнение, че мечовете ще влязат в действие. Първородните, както и Юлий, разбираха, че всички ще умрат, ако легионът на Лепид избяга пред фланга на робите. Това щеше да означава пълно поражение.

След миг в тълпата, в каквато се бяха превърнали войниците на Лепид, се върна някакво подобие на ред. Центурионите и опциите използваха плоското на мечовете си и дебели тояги, за да принудят войниците да се строят, и успяха да го постигнат, макар и в последния момент.

Армията на робите беше усетила слабостта им. Чуваха непрестанни заповеди, стотици роби напираха в пролуката, за да я разширят. Юлий се разкъсваше — дали да върви напред през редиците, или да накара Първородните да затворят пробива и да задържат позицията си, ако случайно войниците на Лепид отново се разбягат? Знаеше, че затворената пролука може всеки момент отново да се отвори, ужасените войници едва контролираха страха си от смъртта. Втория път бягството им щеше да е по-лесно.

— Юлий? — викна Брут. Чакаше заповед.

Юлий погледна приятеля си и видя готовността му. В края на краищата нямаше избор. Трябваше сами да поемат фронта и да се молят войниците на Лепид да не ги оставят оголени.

— Първородни! Напред! — извика той и седемстотин мъже под негова команда се втурнаха напред заедно с него в съвършена формация.

Последните от войниците на Лепид се обърнаха, за да избягат от робите, и Първородните ги посякоха, преди да внесат паника. Направиха го бързо и ефикасно, което трябваше да послужи като предупреждение към робите, опитващи се да се възползват от предимството, което бяха спечелили.

Щитовете на Първородните запълниха пробива, мечовете им се издигаха и падаха светкавично, всички жертваха предпазливостта в името на бързината. Газеха ранените, които викаха под краката им, и вървяха напред с такава скорост, че имаше опасност да оставят цялата първа редица зад себе си и да бъдат съсечени. Рений ги настигна запъхтян, без да престава да реве заповеди.

Юлий се биеше трескаво. Ръката го болеше — дълга рана я беше белязала с червена линия от китката почти до рамото. Огромен роб с римска броня скочи към него, но Рений го прободе в пролуката между плочките на бронята и той падна.

Юлий уби следващия, който се изправи пред него, но после го нападнаха трима. Беше благодарен заради хилядите часове упражнения, които го бяха научили да действа още преди да започне да мисли. Пристъпи към първия и го блъсна в другите, без да го убие — искаше да ги обърка. Мъжът блъсна втория, той се олюля и Юлий преряза гърлото му със странично плъзване на меча, после скочи покрай него и заби меча си в гърдите на третия. Острието заседна в ребрата му и Юлий изрева гневно, защото окървавената му ръка се хлъзна по дръжката и за миг той остана без оръжие.

Последният замахна с меча си и Юлий се хвърли на земята, за да избегне удара. Обзе го паника, очакваше да усети как металът влиза в тялото му и как кръвта му се смесва с хлъзгавата каша под него. Мъжът умря с меча на Кир, забит в устата му, и Юлий посегна и издърпа собствения си меч от трупа — чу се пукане на цепещи се кости.

Брут беше на крачка пред него и Юлий го видя да убива още двама с лекота и бързина, каквито не беше виждал у никой друг, още повече у момчето, което беше познавал цял живот. Като че ли около Брут оставаше свободно пространство, а лицето му беше спокойно, почти величествено. Всичко живо, което влизаше в обсега на меча му, умираше след един-два удара и робите сякаш усещаха това и се дърпаха по-надалече.

— Брут! — извика Юлий. — Гладиатори пред тебе!

Към Първородните се бяха устремили мъже, облечени в гладиаторски брони. Носеха цели шлемове, които покриваха лицата им — имаха само дупки за очите и това подсилваше нечовешката свирепост на вида им. Пристигането им като че ли въодушеви робите, така че Първородните спряха и опряха щитовете си в меката земя.

Юлий се запита дали сред тях са мъжете, които бяха срещнали през нощта. Невъзможно беше да е сигурен сред дрънченето на метала. Гладиаторите бяха бързи и обучени, но Юлий видя Рений да поваля с рамо един от тях, когато редиците се сближиха. Вдигна високо щита си, отби два удара и ответният му удар нащърби някаква броня. Мускулите го боляха, дъхът като че ли прогаряше гърлото му.

Брут чакаше в езеро от тишина, недокоснато от натиска на телата навсякъде около него. Гладиаторът, срещу когото се беше изправил, направи лъжливо движение, но Брут лесно го разгада и отскочи от истинския удар. Мечът му се изнесе рязко напред в отговор и прониза врата на мъжа. Бликна кръв и на една крачка от него Юлий чу тихото учудено ахване на гладиатора и за миг го видя как смаяно вдига ръка. Ударът не беше силен, но бе прерязал голяма вена и краката на гладиатора омекнаха. Той се опита да се изправи, лъхтеше и стенеше като ранен бик, но в следващия миг животът го напусна.

Юлий заби меча си в нечий оголен врат и отлитна назад, когато някой се блъсна в щита му и скъса връзките, които го държаха. Юлий го пусна и сграбчи нападателя, за да го отблъсне достатъчно, та да може да го прободе. Усети бодване в гърба — мъжът се опита да го прониже с кама.

Първородните падаха около него. Още гладиатори се втурваха напред, за да се възползват от пробива, който още не се беше затворил. Юлий се огледа и с облекчение видя, че легионът на Лепид се е престроил и е готов да тръгне напред.

— Първородни! Строй се по манипули! — извика той и уби още двама разярени роби, които налитаха диво… но пък умираха бързо.

Бяха безброй дори без да придвижват пресни сили напред. Първородните щяха да бъдат победени. Брут скочи към него и Юлий странно защо се зарадва, като видя, че диша тежко: допреди малко приятелят му беше изглеждал недосегаем в битката, затова му подейства ободряващо да разбере, че и той може да се умори като всички. Юлий загледа одобрително как хората на Лепид се хвърлят в атака. Време беше да се върне на първоначалната си позиция. Левият фланг беше обезопасен.

— Господарю! — чу глас отляво.

Обърна се рязко, твърде напрегнат, за да очаква друго освен заплаха. Видя един центурион без шлем. Голяма синина на бузата и окървавените му ръце показваха, че допреди миг се е сражавал ожесточено.

— Какво? — попита Юлий.

— Лепид е мъртъв. Няма кой да командва вляво.

Юлий затвори очи за секунда, за да отпъди умората. Погледна Брут, който се усмихна и каза малко огорчено:

— Пак извади късмет.

Юлий стисна силно ръката на приятеля си в мълчаливо признание за това, от което се беше отказал, после се обърна към чакащия войник.

— Добре, центурионе. Аз поемам командването. Да донесат орела при мене, за да знаят хората къде да идват за заповеди. Кажи им, че ако се огънат, след битката ще ги разпъна до един.

Центурионът се втренчи в очите на младия командир, после отдаде чест и изтича да доведе знаменосеца. На четири редици пред тях битката беснееше.

Светоний се облегна на оградата в гората и загледа как работят робите на баща му — изваждаха коловете, за да премахнат границата. След няколко часа всички следи от нея щяха да изчезнат. Светоний се намръщи. Къщата, която беше планирал, щеше да е красива, щеше да се издига над дърветата и над земите на Цезар. Беше решил да я направи с тераса, за да седи на нея в топлите вечери с чаша студено питие. Всичко това се беше изпарило поради внезапната слабост, проявена от баща му.

Той зачопли една тресчица от кола; мислеше за дребните обиди, които беше понасял от Юлий, докато бяха пленници, а после и при Вълците в Гърция. Знаеше, че ако него го нямаше там, другите щяха да го приемат с по-голяма готовност, може би дори щяха да се съгласят той да ги командва, вместо да се подчинят на Юлий. Тогава той щеше да предаде трупа на Митридат на легата Лепид и да вечеря с него, вместо да бърза към пристанището. Сенатът щеше да даде на него ранга военен трибун и баща му щеше ужасно да се гордее с това.

Но вместо това беше получил единствено откупа, който принадлежеше на баща му, и няколко белега, като спомен от всичко, което беше преживял. Цезар пък беше отвел Вълците далеч на север и Светоний бе останал тук, дори без минималната утеха да види построен собствения си дом.

Дръпна рязко тресчицата във внезапен гняв и присви очи, когато тя го одраска. Беше искал да тръгне на север с шестте легиона, но никой от легатите не го беше приел. Нямаше съмнение кой ги е наговорил. Знаеше, че баща му би могъл да си поиска дължимите услуги, за да приемат сина му, но старецът не го беше направил. Срамът от това, на което беше подложен, го изгаряше дори тук, в хладната гора.

Долови някакво движение и погледна натам. Може би някой от робите на баща му бе избягал от работа. Бичуването, което непременно щеше да заповяда, донякъде би го успокоило — животът течеше по-силно във вените му, когато наказваше мързеливците. Знаеше, че робите го мразят, но така беше редно. Пое си дълбоко дъх, за да излае някоя заповед и да ги види как подскачат. Но изведнъж замръзна. Неколцина мъже се прокрадваха през гъстия храсталак от другата страна на оградата. Не бяха от неговите роби. Светоний сниши глава, много бавно, и ги загледа мълчаливо, докато минаваха недалече от него, без да го видят. Сърцето му заби във внезапен страх и дъхът му секна. Не го бяха видели… но цялата тази работа му изглеждаше много странна. Трима от мъжете се придвижваха много бавно, четвърти ги следваше на разстояние. Някакъв инстинкт го предупреди да се сниши и да изчака първите да изчезнат зад дърветата. Четвъртият се придвижваше извънредно предпазливо. Носеше тъмни груби дрехи, също като останалите, и с лекота прескачаше падналите дървета: безшумните му движения издаваха уменията на дългогодишен ловец.

Беше въоръжен и на Светоний изведнъж му се стори, че го е видял сред дърветата. Понечи да избяга или да викне на робите си. Сети се какво говореха за въстанието на робите на север и умът му се изпълни с представата за ножовете им, картинна и ужасяваща. Беше виждал десетки и стотици хора да умират и лесно можеше да си представи как тези мъже го нападат като свирепи зверове. Носеше меч, но не посегна към него.

Затаи дъх. Мъжът като че ли усети, че някой го наблюдава, и се поколеба и се заоглежда. Не забеляза Светоний и след малко продължи подир другарите си.

Светоний бавно си пое дъх. Все още не се осмеляваше да помръдне. Бяха се запътили към имението на север. Очите му станаха жестоки, когато осъзна това. Нека Цезар си вземе земята, с тези мъже, които вървят по нея. Той нямаше да ги издаде. Всичко беше в ръцете на боговете, а не в неговите.

Болката и горчивината го бяха напуснали. Изправи се и се разкърши. Каквито и да бяха непознатите, той им пожела успех и тръгна към робите, които разваляха оградата. Заповяда им да се приберат в имението, с инстинктивното намерение през следващите няколко дни да стои по-далече от гората.

Робите видяха, че настроението му се е подобрило, и се спогледаха; питаха се каква ли диващина е замислил, че е толкова весел.

Александрия стоеше на стената. Дъждът тупкаше по камъните. Факли светеха из целия Рим, пращяха и съскаха, и озаряваха с мътна светлина лицата на защитниците. Щом бяха чули предупредителните сигнали на роговете, всички граждани се бяха стекли на стените, грабнали кой каквото му падне, за да защитят града от мълчаливата армия, която се точеше през калта на Марсово поле.

Табик държеше здраво железния си чук, лицето му беше изопнато и бледо. Беше безпощаден, както и останалите, съзнаваше много добре Александрия. Ако робите ги нападнеха, гражданите трябваше да се бият също толкова свирепо, както и самите легиони. Тя се обърна наляво и надясно по линията защитници — огледа светлините, огледа лицата, взиращи се в тъмното — и се учуди на царящото спокойствие. Семейства стояха заедно, безмълвни, дори децата не вдигаха шум пред лицето на армията, която минаваше покрай тях. Светлината беше оскъдна, но достатъчна, за да виждат белите лица на робите, когато поглеждаха нагоре към стените на града, осъдил армията им на смърт. Колоната като че ли нямаше край.

Пратеници, дошли от легионите, бяха съобщили, че робите наближават града, и сенаторите бяха наредили на гражданите да стоят на стените, докато опасността не отмине; дадоха пример, като заеха места на големите порти, понесли мечовете на бащите и дедите си.

Накрая и последните роби се стопиха в нощта и Александрия вдиша дълбоко. Дъждът беше започнал да отслабва и Рим беше оцелял. Внезапни усмивки и смях около нея й показаха, че всички са го почувствали, и за миг тя разбра, че в мрака са се свързали с неразрушима връзка. Но вътрешно се разкъсваше. Някога беше робиня, също като тези роби, и бленуваше да се издигне, за да разруши скъпоценните къщи на господарите.

— Всички ли ще ги убият? — измърмори тя почти на себе си.

Табик се обърна към нея.

— Да. Сенаторите се уплашиха и няма да простят на нито един. Легионите ще се окъпят в кръв.

Тежки кълбести облаци скриваха пролетното слънце и дъждът продължаваше да вали. Юлий и Кабера влязоха в имението. Юлий бе обзет от дълбока умора, която нямаше нищо общо с нощната езда. Заради тежестта на стареца беше яздил почти ходом часове наред. Не усещаше обаче никакво желание да бърза. Искаше му се времето да се разтегне до безкрайност, мръщеше се на всяка стъпка, която го приближаваше към този момент. Кабера мълча през цялото пътуване — вечната му заразителна радост се беше стопила. Мократа дреха лепнеше по изтънелите му кости и той трепереше.

Юлий слезе пред портата и загледа как тя се отваря пред него. Някак си сега, когато беше стигнал тук, не искаше да влезе, но все пак вкара коня в двора. Усещаше се вцепенен.

На лицата на войниците, които го посрещнаха, беше изписана мъка. Той не им каза нищо, а тръгна през калния двор. Кабера го гледаше как се отдалечава и поглаждаше меката муцуна на коня.

Катон стоеше на форума под тъмното небе. Тогата му бе смъкната и отпуснатата му бяла плът блестеше под стичащите се струйки вода. Гърбът му беше белязан с ивици от ударите на камшика, а в болката, която изпитваше, отекваха гневът и отвращението му от дребните душици, които го бяха победили. Никой от тях не би се погнусил да направи това, което беше направил той, стига да имаха възможност. Но сега те го гледаха яростно и го сочеха с пръст, сякаш изобщо не бяха същите като него. Бившият сенатор направи презрителна физиономия и изправи още повече глава, когато палачът се приближи с дългия меч, блеснал в ръцете му.

Помпей гледаше, без да показва вътрешното си задоволство. Беше отложил завръщането си при Крас, за да се погрижи да приключи с тази задача. Би предпочел да види тези дебели ръце приковани към дървения кръст и изложени на форума за бавна смърт — такъв край щеше да е по-подходящ за Катон. Но поне беше получил удовлетворение, когато семейството на осъдения беше продадено в робство въпреки отчаяните му викове. Къщата му беше предадена на сената и парите, получени от продажбата й, щяха да финансират легионите, които Помпей щеше да хвърли срещу робите.

Юлий гледаше вцепенено: Помпей го беше поканил да участва в триумфалното му шествие, за да гледа екзекуцията, но той не виждаше нищо. Не изпитваше никаква радост, че ще види как убиват Катон. Не повече, отколкото ако би видял смъртта на някое куче или настъпена хлебарка. Дебелият сенатор нямаше представа каква мъка беше причинил — и нищо от неговите страдания не би могло да върне Корнелия. Да свършват бързо, прошепна той на себе си. По-бързо.

Катон плю на камъните на форума и огледа тълпата от сенатори и граждани, които се бяха стекли да гледат екзекуцията. Сега поне тълпата не изглеждаше заплашително настроена. Той така и не си беше спечелил популярност сред хората от града; като че ли пък някой се тревожеше какво правят или мислят те. Плю отново и сви гневно уста при вида на чакащата тълпа. Животни, които изобщо си нямат представа как един велик мъж може да държи закона в шепата си. Марий го знаеше, Сула също. Никой от тези тук не можеше да разбере, че закон няма — има само това, което можеш да хванеш.

Отекнаха стъпки и Катон обърна глава и видя Помпей да се насочва към него. Намръщи се. Този човек дори нямаше благовъзпитаността да го остави да умре без още подигравки. Не беше създаден за величие. Сула би позволил на врага си достойнството на самотната смърт, независимо какво беше станало помежду им. Той беше мъж, който разбираше какво означава власт.

Помпей се приближи и се наведе към ухото му.

— Семейството ти няма да живее дълго в робство. Купих ги всичките — прошепна съскащият му глас.

Катон го изгледа студено и попита също така тихо:

— И Герминий ли?

— Той няма да оцелее в следващата битка.

Катон се усмихна. Запита се дали Помпей си мисли, че Юлий и Брут ще са по-лесни за манипулиране. Вдигна презрително глава. Изглеждаше уместно родът му да свърши с него. Беше чувал за древни царе, които заповядвали семействата им да бъдат хвърлени на погребалните им клади. Помпей постъпваше глупаво, като се опитваше да го нарани.

— И ти ще познаеш подобен ден — каза му той. — Твърде нищожен си, за да държиш този град в юмрука си.

Изсмя се прегракнало, когато лицето на Помпей трепна в гневен спазъм.

— Довърши го — изсъска Помпей на палача, обърна се и сърдито тръгна към чакащите сенатори.

Катон кимна на палача. Изведнъж се почувства уморен, почти вцепенен.

— Не, момче. Някои неща човек трябва да свърши със собствената си ръка — измърмори той и свали тежката гривна от ръката си.

С палец освободи скрития бръснач, обърна се към тълпата и я изгледа презрително. Дръпна бързо, преряза гърлото си и зачака. Кръвта бликна и обля бялата му плът.

Палачът стреснато пристъпи напред, но Катон вдигна ръка и го спря — отказваше меча. Тълпата гледаше в животинска омая как краката му започнаха да треперят… после той се смъкна на колене. Продължи да гледа свирепо още миг, преди да рухне на камъните.

Събралите се граждани си поеха дъх и напрежението от смъртта се разсея. Въпреки престъпленията на Катон, които се обсъждаха шепнешком, смелостта му развали удоволствието, което бяха дошли да намерят тук. Хората започнаха да се пръскат безмълвно, подминаваха падналото тяло с наведени глави и с по някоя кратка молитва.

Помпей гневно сви устни. Подобен завършек отнемаше радостта от отмъщението, караше го да се усеща някак си ограбен. Даде знак на стражите си да отнесат трупа и се обърна към Юлий:

— Сега тръгваме на юг, за да си довършим работата.

Юлий ядеше. Из цялото поле наоколо, докъдето стигаше погледът му, виждаше как се хранят войниците от гръцките легиони и как тънките бели нишки на готварските огньове се издигат право нагоре. Земята беше разкаляна, тежки буци залепваха по сандалите им и ги бавеха. Бойците седяха кой където намери — на камъни, на тревата, направо в калта.

Юлий знаеше, че почивката ще е кратка. Рано сутринта екстраординариите се бяха върнали от разузнаване и сред войниците се носеха разни слухове, още преди да беше дошло официалното съобщение.

В новините нямаше нищо добро. Армията на робите се насочваше на север, не бе забелязан нито един от орлите на Крас. Помпей се ядоса на конника, който донесе новините — искаше подробности, но той не можеше да му ги даде. Където и да се намираше, Крас не беше успял да притисне робите до морето. Юлий разсеяно се питаше дали е още жив — но не изпитваше кой знае каква тревога. Беше видял твърде много смърт. Още един сенатор в тази съкрушителна кампания, какво толкова…

Пак заваля и Юлий въздъхна. Земята щеше да се размекне още повече. Нямаше значение. Това съответстваше на настроението му, небето отразяваше тъгата, която го беше обзела. Бледото лице на жена му и осветеното от факли легло завинаги се бяха запечатали в ума му. Сякаш още виждаше Тубрук, дори Катон. Всичко бе толкова безсмислено. В началото борбата му беше харесала, тогава Марий беше покрит със слава и те знаеха, че се бият за града и един за друг — но с времето очертанията се бяха размили и сега той седеше, потънал в погнуса и разяждан от вина.

Ядеше, без да усеща вкуса на храната. Когато Пелитас беше умрял, беше плакал, но за останалите вече нямаше сълзи. Нямаше повече лъжи за тях, повече речи. Голямата лъжа беше, че е останало нещо, за което да се бият.

Баща му може би беше виждал в републиката нещо, което да си струва да бъде спасено, но от това нещо не беше останало нищо. Само дребни душици като Катон и Помпей, които не виждаха по-далече от славата си. Хора, безразлични към всичко. Към всички неща, които Тубрук му беше казал, че са важни. Юлий беше повярвал на онова, на което го учеха великите мъже, но всички те бяха загинали заради мечтите си.

Посегна към калта под краката си и прокара с пръст дълга черта. С нищо не можеше да се плати смъртта им, смъртта на всеки от тях. Нито смъртта на Корнелия, нито на Тубрук, нито на някой от мъжете, които беше предвождал в Гърция. Те го бяха следвали и бяха дали живота си, без да се оплакват. И той можеше да направи същото.

Очакваше предстоящата битка с нетърпение. Щеше да излезе на предната линия — един последен час, докато всичко свърши. Бяха му омръзнали и сенатът, и пътят. Спомни си деня, в който Марий го беше въвел за първи път в сената. Тогава беше изпаднал в благоговение — нали се намираше в сърцето на властта. Сенаторите му се бяха сторили толкова благородни… но после ги беше опознал добре и бе престанал да ги уважава. Уви се в наметалото, защото вятърът и дъждът се усилиха. Войниците заругаха.

— Юлий? — обади се Кабера.

Юлий се обърна и се усмихна. Кабера беше направил венец от листата на храстите наоколо.

— Сложи го, момче, твой е.

Юлий поклати глава.

— Не днес, Кабера. Не тук.

— Направих го за тебе, Юлий. Моля те.

Изправиха се и Юлий сложи ръка на рамото на стареца.

— Добре. — И въздъхна примирено.

Свали шлема и си сложи венеца. Мокрите листа бодяха. Някои от мъжете го погледнаха, но Юлий не им обърна внимание. Кабера беше преживял всичко заедно с него и не заслужаваше да чака смъртта си в някакво кално поле далече от дома. Още един, който щеше да умре край него.

— Искам да стоиш далече от предната линия, Кабера. Искам да останеш жив.

— Твоят път е мой, забрави ли? — каза старецът. Очите му блестяха.

Бялата му коса висеше на сплъстени кичури. Изглеждаше толкова жалък, че Юлий се засмя.

Войниците около тях наставаха безмълвно. Юлий рязко вдигна глава — помисли, че е време да тръгват, но те просто стояха и го гледаха. Изправиха се всички, дори онези, които не виждаха какво става. Оставили паниците си, пуснали наметалата си да подгизват в калта, легионерите стояха изправени, а дъждът не спираше да вали.

Юлий учудено вдигна ръка, пипна венеца и изведнъж го изпълни гордост. Това не бяха дребни душици. Отдаваха живота си без страх, вярваха, че командирите им няма да ги предадат. Усети връзката, която ги свързваше в едно.

— Ние сме Рим — прошепна той и огледа хилядите, станали прави в негова чест.

И в този момент разбра какво бе подхранвало предаността на Тубрук, разбра и вярата на баща си. Разбра, че ще посегне към мечтата, както го бяха направили по-добрите преди него, и ще им отдаде почит с живота си.

Далечни тръбачи изсвириха протяжния сигнал за вдигане на лагера.