Тази книга никога нямаше да бъде започната, нито завършена без помощта и подкрепата на много хора. Бих искал да благодаря на Виктория, която беше постоянен източник на помощ и насърчение. Както и на редакторите в „Харпър и Колинс", които преведоха книгата през целия процес. Всички грешки, които останаха, за съжаление, са лично мои.

Благодарен съм и на Ричард, който ми помогна да не се насаждам на пачи яйца и осъществи Марк. Накрая — на съпругата ми Ела, която имаше повече вяра от мене и направи така, че пътят да изглежда лек.

Двете момчета се промъкваха през гората по една едва забележима пътека. Бяха толкова изцапани с гъста черна кал, че някой спокойно би ги взел за горски духове. По-високото беше със сини очи, неестествено бляскави сред маската от напукана кал, напластена по лицето му, от която изпитваше непреодолим сърбеж. Ухили се и каза:

— Само като ни видят, ще ни убият, Марк.

Прашката в ръката му се мяткаше покрай крака му, изпъната от тежестта на гладък речен камък.

— Ти си виновен, Гай, ти ме бутна. Казах ти, че покрай реката още е мокро.

По-ниското момче се засмя и блъсна приятеля си в храстите. Нададе триумфален вик и побягна, когато Гай се измъкна от храсталака и хукна след него, размахал прашката.

— На бой! — извика той с тънкия си, все още детски глас.

Боят, който щяха да изядат у дома заради съсипаните туники, засега беше далечно видение, пък и двете момчета знаеха как да се измъкват от неприятни ситуации. В момента ги вълнуваше само едно — да търчат с всичка сила по горските пътеки. Бяха боси и по ходилата им вече имаше мазоли, въпреки че и двамата още не бяха навършили осем години.

— Този път ще те хвана — изпъхтя Гай, без да забавя ход.

Не можеше да се начуди на това, че Марк, който също като него имаше две ръце и два крака, може да ги движи по-бързо от него. Всъщност, понеже беше по-нисък, би трябвало и крачката му да е по-къса.

Клонките, които закачаше по пътя си, го шибаха по голите ръце. Чуваше как Марк тича далеч пред него и му се подиграва. Гай вече дишаше тежко, гърдите го боляха.

Внезапно изскочи на една полянка и спря поразен. Марк лежеше на земята, мъчеше се да се изправи и се държеше за главата с дясната си ръка. Трима мъже — не, по-скоро големи момчета — стояха около него, стиснали дебели тояги.

Гай изстена. Гонитбата ги беше отвела далеч от малкото имение на баща му и бяха навлезли в онази част от гората, която беше собственост на съседите. Би трябвало да забележи пътеката, очертаваща границата, но беше твърде зает да преследва Марк.

— Я виж кой дошъл! Два плужека, търкаляли се в калта!

Каза го Светоний — първородният от съседното имение. Беше на четиринадесет години и се чудеше какво да прави, преди да го вземат в армията. Гордееше се с яките си мускули, каквито двете по-малки момчета все още нямаха. Русата му коса висеше сплъстена над лице, изпъстрено с бели гнойни пъпки, плъзнали по челото и бузите му, червени обриви се криеха под туниката му. Държеше дебела тояга и водеше и двама приятели, пред които да се перчи.

Гай разбра, че е на чужда територия, и се изплаши. С Марк бяха нарушили границата — щяха да отнесат най-малко по няколко тояги, а можеше и да им потрошат костите. Марк се мъчеше да се изправи — явно някое от по-големите момчета го беше ударило лошо.

— Пусни ни да си вървим, Тоний, чакат ни.

— Говорещ плужек! Извадихме късмет, момчета! Хващайте ги! Имам връв за връзване на свине, обаче става и за плужеци.

Гай изобщо не помисли да бяга — нали Марк не можеше да върви. Това не беше игра — но вероятно щяха да се измъкнат, ако се примолеше на големите момчета, ако им заговореше като на скорпиони, готови да жилят без предупреждение.

Другите две момчета се доближиха с готови за бой тояги. Гай не ги познаваше. Единият дръпна Марк да стане, а другият — здравеняк с тъпашко лице — мушна Гай в корема с върха на тоягата си. Гай се преви от болка. Чу как момчето се изсмя, докато той стенеше.

— Я, виждам един клон, много подходящ. Вържете им краката и ги окачете на него. После ще видим кой се цели най-добре с копие и камък.

— Баща ти се познава с баща ми — изсъска Гай, когато болката понамаля.

— Вярно. Обаче не го харесва. Баща ми е истински патриций, а не като твоя. Ако поиска, може да накара цялото ти семейство да му прислужва. И аз мога да накарам лудата ти майка да търка тухления под в кухнята ни.

Добре поне, че можеше да говори. Единият от приятелите на Светоний усилено овързваше краката на Гай с дебелата връв от конски косъм и тъкмо се канеше да го залюлее във въздуха. Какво трябваше да каже, за да ги спре? Баща му на практика нямаше особена власт в града. Семейството на майка му беше дало един-двама консули, и толкоз. Вуйчо му Марий беше влиятелен човек — поне така казваше майка му.

— Ние сме благородници — вуйчо ми Марий не е човек, на който…

Във въздуха отекна висок крясък — връвта, метната над клона, се опъна и Марк увисна във въздуха надолу с главата.

— Вържи края за ето онзи пън. Хайде сега, давай другия плужек — изкомандва Светоний с противен кикот.

Другите двама изпълняваха безпрекословно заповедите му. Нямаше смисъл да ги моли за помощ.

— Пусни ни, пъпчива жаба такава! — изкрещя Марк. Лицето му беше потъмняло от нахлулата кръв.

Гай изстена. Сега вече щяха да ги убият — беше сигурен.

— Ама че си глупак, Марк! Не биваше да споменаваш пъпките!

Светоний вдигна вежди и отвори учудено уста. Набитото момче с тъпашкото лице застина, стиснало въжето, на което висеше Марк.

— Направи грешка, плужеко. Деций, вържи и тоя и го увиси. Сега ще му пусна малко кръв.

Изведнъж светът се завъртя пред очите на Гай, той усети как въжето се опъва и ушите му зашумяха от внезапно придошлата кръв. Бавно се извъртя и видя Марк да виси точно като него — с нос, разкървавен от първия удар, който го беше проснал на земята.

— Поне ми спря кръвта от носа, Светоний. Благодаря.

Гласът на Марк леко трепереше и Гай се усмихна на храбростта му.

Когато беше дошъл да живее при тях, още много малък, Марк, разбира се, беше плах, а и беше дребен за възрастта си. Тогава Гай го разведе из имението и накрая се качиха на сеновала. Гай предложи да скочат, но видя, че ръцете на Марк треперят, и каза весело:

— Аз съм пръв, ще ти покажа как се прави. — И се спусна от върха на купата с краката напред.

Тупна долу и зачака Марк. И точно когато мислеше, че няма да го дочака, една малка фигурка се стрелна покрай него. Гай се дръпна и в същия миг Марк се сгромоляса задъхан в купчината сено.

— Мислех, че ще те е страх — каза Гай.

— Страх ме беше — призна тихо Марк, — но вече няма. Кълна се. — Мигаше учудено.

Грубият глас на Светоний нахлу в обърканите мисли на Гай:

— Приятели, за да омекне месото, трябва да го поочукаме. Започвайте. Ето така.

Замахна с тоягата към главата на Гай и го улучи в ухото. Светът стана бял, след това черен и когато Гай отвори очи, всичко се въртеше заедно с въжето, на което беше увиснал. Светоний продължаваше да брои:

— Едно, две, три… едно, две, три…

Стори му се, че чува вика на Марк. След това изгуби съзнание сред смехове и възторжени възклицания.

Гай и Марк следваха Тубрук, който вървеше из полето, за да го подготви за разораване. На всеки пет крачки протягаше ръка и Гай му подаваше едно колче от тежката кошница, която носеше. Тубрук държеше въже, увито около дървена мотовилка, и с неизменно търпение връзваше колчето, после подаваше мотовилката на Марк да я подържи, докато той набие колчето в твърдата земя. От време на време поглеждаше назад към все по-удължаващата се линия на граничните колчета, изсумтяваше доволно и продължаваше напред.

Работата беше еднообразна и на двете момчета ужасно им се искаше да избягат към Марсово поле — огромното празно място извън градските стени, където можеха да яздят и да участват в различните игри.

— Дръж здраво — изсъска Тубрук на Марк, когато усети, че момчето се е разсеяло.

— Още колко остава, Тубрук? — запита Гай.

— Колкото да свършим работата както трябва. Полето трябва да се бележи за орачите, колчетата трябва да се набият добре, за да се очертаят границите. Баща ти иска да увеличи доходите от имението, а тук почвата е добра за смокини. Можем да ги продаваме на градските пазари.

Гай огледа зелено-златистите хълмове, по които се простираха владенията на баща му.

— Значи имението е богато?

Тубрук се изкикоти.

— Осигурява ти храна и дрехи, но нямаме достатъчно земя, за да сеем ечемик или пшеница. Прибираме малка реколта и това означава, че трябва да отглеждаме неща, които градът иска да купи. Цветните градини дават семена, а те се намачкват, за да се добиват масла за градските благороднички. Баща ти купи и десетина кошера. Така че, момчета, само след няколко месеца ще ядете мед, пък и той също се продава доста добре.

— Можем ли да помагаме с пчелите? — запита Марк с внезапен интерес.

— Сигурно. Макар че трябва доста да внимавате. Старият Тадий гледаше пчели, преди да стане роб заради дългове. Надявам се да ми помага да вадя меда. На пчелите никак не им харесва, когато някой им взема зимните запаси, затова е нужна опитна ръка. А сега дръж здраво това колче — то е стадият, шестстотин двадесет и пет стъпки. Тук ще направим ъгъл.

— Още много ли ще ти трябваме, Тубрук? Надявахме се да закараме конете в града и да видим дали ще можем да послушаме дебатите в сената.

Тубрук изсумтя сърдито.

— Искате да кажете, че ще отидете да яздите на Марсово поле и ще се надпрепусквате с другите момчета. Хм. Днес трябва да забием само колчетата по тази страна. Утре ще накарам мъжете да сложат граничните знаци. След още един-два часа ще свършим.

Момчетата се спогледаха мрачно. Тубрук остави на земята въжето и чука и се протегна с въздишка. После потупа Гай по рамото.

— Не забравяй, работим на твоята земя. Тя е принадлежала на бащата на баща ти и когато ти имаш деца, ще принадлежи на тях. Виж.

Тубрук приклекна на едно коляно и започна да троши твърдата земя с колчето и чука. Загреба шепа тъмна пръст и я вдигна към момчетата.

Гай и Марк гледаха озадачено как троши пръстта между пръстите си.

— Тук, където сега сме ние, стотици години са живели римляни. Тази пръст е нещо повече от земя. Това сме ние, прахът на мъжете и жените, които са били преди нас. Вие идвате оттук и тук ще се върнете. Други ще вървят над вас и няма да знаят, че някога сте били тук, също така живи, каквито ще са и те.

— Семейната гробница е по пътя към града — измърмори Гай, изнервен от внезапното напрежение у Тубрук.

Старият гладиатор сви рамене.

— Отскоро, да. Но нашият народ живее тук от по-отдавна, преди на това място да е имало град. Ние сме умирали сред тези полета в отдавна забравени войни. Може би пак ще бъде така във войните, които предстоят. Пъхни ръката си в пръстта.

Посегна към колебаещия се Гай, хвана ръката му, долепи я до земята и накара момчето да вземе шепа пръст.

— Държиш историята, момче. Земя, видяла неща, които ние не можем да видим. Държиш своето семейство и Рим. Тази земя ще дава реколта за нас, ще ни храни и ще изкарва пари, за да се наслаждаваме на лукса. Без нея ние сме нищо. Земята е всичко и където и да отидеш по света, само тази земя ще бъде наистина твоя. Само тази обикновена черна пръст, която държиш в ръка, ще бъде твой дом.

Марк, който го слушаше, попита:

— А ще бъде ли и мой дом?

Лицето му беше сериозно.

Тубрук впи поглед в очите на Гай — момчето стискаше здраво пръстта в шепата си, — после се обърна към Марк и се усмихна.

— Разбира се, момче. Нали си римлянин? Нали градът е толкова твой, колкото и на всеки друг?

Усмивката му помръкна и той отново извърна очи към Гай.

— Но това имение принадлежи на Гай и един ден той ще е негов господар, ще гледа смокиновите горички и бръмчащите кошери и ще си спомня как е бил малко момче и е искал само да покаже новите номера на своето конче пред другите момчета на Марсово поле.

Не забеляза сянката, която за миг мина по лицето на Марк.

Гай разтвори пръсти, остави земята да падне на мястото, което Тубрук беше разровил, и я притисна замислено с ръка. После каза:

— Хайде да довършим работата с колчетата.

Тубрук кимна и се изправи.

През това лято започна официалното обучение на момчетата. Още от самото начало към тях се отнасяха еднакво — Марк също получаваше обучението, необходимо за управляването на такова голямо имение, и напълно достатъчно за някое по-малко. Освен че продължиха уроците по латински, с които ги занимаваха едва ли не от рождение, им се преподаваха по-известните битки и тактики, както и изкуството да управляват хора и да се справят с пари и задължения. Когато на следващата година Светоний замина да служи в един африкански легион, Гай и Марк започнаха да учат гръцка риторика и изкуството да водят дебати, което щеше да им потрябва, ако по-късно решаха като млади сенатори да действат като обвинители или да защитават някои граждани.

Макар че тристате сенатори се събираха само два пъти в месеца, бащата на Гай прекарваше в Рим все повече време, защото републиката се мъчеше да се справи с новите колонии и бързо растящото богатство и власт. Месеци наред единствените възрастни, които Гай и Марк виждаха, бяха Аврелия и учителите, които идваха в къщата призори и си тръгваха, когато слънцето залезеше зад хълмовете, прибрали по няколко денария в кесиите си. Тубрук също винаги беше край тях — приятел, който не допускаше глупави постъпки. Преди заминаването на Светоний старият гладиатор беше извървял целия път от къщата до съседното имение и беше чакал единадесет часа от зори до здрач, за да бъде приет и да се срещне с най-възрастния син в дома. Не каза на Гай за какво е говорил, но си дойде усмихнат и разроши косата му с голямата си ръка, преди да се върне в конюшнята, за да види новите кобили.

От всички учители Гай и Марк харесваха най-много Вепакс. Той беше млад грък, висок и слаб. Винаги пристигаше в имението пеша и внимателно броеше монетите, преди да си тръгне, пак пеша, към града. Имаха с него по два часа седмично в една малка стая, която бащата на Гай беше отделил за уроците. Тя беше гола, с каменен под и неукрасени стени. При другите учители, които декламираха монотонно стиховете на Омир и латинската граматика, двете момчета се въртяха на дървените пейки или се разсейваха, докато учителят не забележеше и не ги върнеше духом в стаята посредством болезнени удари с тръстикова пръчка. Повечето учители бяха стриктни и понеже момчетата бяха само две, не им беше трудно да въдворяват ред. Един път Марк нарисува със стилото си едно прасе с брадата и лицето на учителя. Той го хвана точно когато се опитваше да го покаже на Гай и Марк трябваше да подложи дланите си под пръчката и да изтърпи три силни удара.

Вепакс не носеше пръчка. Единственото, което мъкнеше със себе си, беше тежка торба, пълна с глинени таблички и фигурки, някои сини, а други червени, представляващи двете страни в битките. В уречения час преместваше пейките в едната страна на стаята и разполагаше фигурките, за да представи някоя известна битка от миналото. След една година в такива занимания първата им задача беше да разпознаят структурата и имената на въпросните военачалници. Знаеха, че Вепакс няма да се ограничи с римските битки; понякога малките фигурки на коне и пешаците представляваха партите, древна Гърция или Картаген. Като знаеха, че учителят им е грък, момчетата караха младия мъж да им показва битките на Александър, развълнувани от легендите и от постиженията му на такава млада възраст. Отначало Вепакс не искаше — струваше му се неудобно така да дава предпочитания на собствената си история, но постепенно им позволи да го убедят и им показваше всички по-големи битки, за които имаше запазени спомени и карти. За гръцките битки Вепакс никога не отваряше книга, нареждаше всички фигурки по памет.

Казваше на момчетата имената на пълководците и ключовите фигури във всеки конфликт, както и историята и политиката, когато пряко засягаха днешния ден. Съживяваше малките глинени фигурки пред Марк и Гай и всеки път, когато краят на двата часа дойдеше, те ги гледаха с копнеж, докато той бавно и внимателно ги прибираше в торбата си.

Един ден влязоха и видяха почти цялата стая покрита с глинените фигурки. Беше представена огромна битка и Гай бързо преброи сините фигурки, после червените, като ги умножи наум, както го беше учил учителят по аритметика.

— Кажи ми какво виждаш — тихо каза Вепакс.

— Две сили. Едната е повече от петдесет хиляди, другата е почти четиридесет. Червените са… червените са римляните, ако се съди по тежката пехота пред каретата на легионерите. Имат подкрепа от конницата в дясното и лявото крило, но срещу тях стои синята конница. От страната на сините има стрелци с прашки и копиеметци, но не виждам никакви стрелци с лък, значи метателната атака ще е с близки цели. Изглеждат горе-долу равни по сила. Това трябва да е дълга и трудна битка.

Вепакс кимна.

— Червените наистина са римляните, дисциплинирани ветерани от много битки. Ами ако ти кажа, че сините са смесена група — гали, испанци, нумидийци и картагенци? Това ще окаже ли някакво влияние върху изхода?

Очите на Марк блеснаха.

— Това означава, че гледаме силите на Ханибал. Но къде са прочутите му слонове? Няма ли слонове в торбата ти?

И Марк погледна с надежда към празната торба.

— Наистина римляните са изправени пред Ханибал, но в тази битка слоновете му вече са умрели. По-късно той успява да намери още и те са ужасни в атака, но тук трябва да се оправя без тях. Силите му са с два легиона по-малко от римските. Войниците му са смесени, докато римските са единни. Кои други фактори могат да повлияят на изхода?

— Теренът — извика Гай. — Той на хълм ли се намира? Конницата му може да прегази…

Вепакс леко махна с ръка.

— Битката се е състояла в равнина. Времето е било студено и ясно. Ханибал би трябвало да загуби. Искате ли да разберете как е спечелил?

Гай се взря във фигурките. По всичко личеше, че сините ще загубят. Той вдигна очи.

— Можем ли да местим фигурките, докато обясняваш?

Вепакс се усмихна.

— Разбира се. Днес ще трябва двамата да разиграете битката, както го правех навремето аз. Гай, вземи римляните. Ние с Марк ще представляваме Ханибал.

Тримата се погледнаха усмихнати над редиците фигурки.

— Битката при Кана преди сто двадесет и шест години. Всички мъже, участвали в нея, днес са прах, всички мечове са ръждясали, но уроците остават и трябва да ги научим.

Гай разбра, че Вепакс сигурно е донесъл всички глинени войници и коне, които е имал, за да представи тази битка. И макар че всяка фигурка представляваше петстотин бойци, фигурките почти бяха запълнили стаята.

— Гай, ти си Емилий Павел и Теренций Варон — опитни римски пълководци. Ред по ред ще напредваш право към врага, няма да позволяваш отклонение и разхлабване на дисциплината. Пехотата ти е превъзходна и трябва да се справи много добре срещу чуждоземните бойци, въоръжени с мечове.

Гай замислено започна да придвижва пехотата напред, група по група.

— Подкрепяй я с конницата, Гай. Не трябва да остава отзад, иначе може да те обкръжат.

Гай кимна и придвижи малките глинени кончета, за да нападнат тежковъоръжената конница, командвана от Ханибал.

— Марк. Нашата пехота трябва да издържи. Ще се придвижим напред, за да се срещнем с тях, и нашата конница ще нападне по крилата, за да ги задържи.

Свели глави, тримата придвижваха мълчаливо фигурите. Армиите се разместиха и застанаха лице в лице. Гай и Марк чуваха пръхтенето на конете и бойните викове, цепещи въздуха.

— А сега войниците умират — измърмори Вепакс. — Нашата пехота започва да се огъва в центъра, защото среща най-добре обучения враг, на който се е натъквала.

Протегна ръка и започна да мести фигурите една след друга в нови положения.

На пода пред тях римските легиони отблъскваха центъра на Ханибал и той се огъваше под атаката им.

— Не могат да издържат — прошепна Гай, като видя как голямата дъга се огъва все повече, докато легионите си проправяха път напред.

Спря за миг и огледа цялото бойно поле. Двете конници стояха неподвижни, вкопчили се в кървава битка. Сви недоволно устни, когато Марк и Вепакс продължиха да движат фигурките, и изведнъж планът му стана ясен.

— Аз не бих напредвал повече — каза той и Вепакс вдигна озадачено глава.

— Толкова скоро, Гай? Видя опасността, която нито Павел, нито Барон са видели, преди да се е оказало твърде късно. Придвижи хората си напред, трябва да доиграем битката.

Той явно се забавляваше, но Гай усети леко раздразнение, че трябва да следва ходове, които щяха да доведат до унищожаването на неговата армия.

Легионите вървяха през редовете на картагенците и неприятелят ги пропускаше, отстъпвайки с възможно най-малко загуби. Силите на Ханибал се придвижваха от задната част на бойното поле към фланговете, разширяваха стените на клопката и след няколко часа, както обясни Вепакс, цялата римска войска беше обхваната от неприятеля от три страни, които бавно се затваряха зад тях, докато римляните не се озоваха в чувал, образуван от войниците на Ханибал. Римската конница беше задържана на място от равните на нея противникови сили и финалната сцена се нуждаеше от малко обяснение, за да разкрие своя ужас.

— Повечето римляни не са можели да се бият, хванати в капан посред собствените си формирования. Хората на Ханибал са ги избивали целия ден и са стягали примката, докато не е останал и един жив. Такова поражение не е било виждано. Повечето битки оставят доста хора живи, поне онези, които са избягали, но тези римляни са били обкръжени от всички страни и не е имало къде да избягат.

Мълчанието продължи дълго. Двете момчета запомняха подробностите в умовете и въображението си.

— Урокът ни свърши, момчета. Следващата седмица ще ви покажа какво са научили римляните от това поражение и от други битки срещу Ханибал. Макар че и тук не проявили въображение, докарали нов пълководец, познат заради новите си идеи и смелостта си.

Той се срещнал с Ханибал в битката при Зама четиринадесет години след това и изходът бил съвсем различен.

— Как се казва? — попита развълнувано Марк.

— Роден е с името Публий Сципион, но заради битките, които е спечелил срещу Картаген, е бил известен като Сципион Африкански.

Зрелището беше устроено от Корнелий Сула, издигащ се млад римски благородник. Царят на Мавритания беше устроил развлечения за младия сенатор, докато той командваше Втори африкански легион. За да му се хареса, цар Бокус беше изпратил в столицата сто лъва и двадесет от най-добрите си копиеметци. С тях Сула беше направил програма за петдневни състезания.

Това трябваше да е най-голямото цирково представление в Рим, а Сула имаше репутация и положение, осигурени от постиженията му. Дори в сената се чуваха гласове да се направи някаква постоянна постройка за тези игри. Дървените пейки, сковани и събирани набързо за големи събития, бяха незадоволителни и много малко на брой за големите тълпи, които искаха да видят лъвовете от тъмния непознат континент. Правеха се планове за огромен кръгъл амфитеатър, в който да се вкара вода и да се представят морски битки, но цената беше огромна и народните трибуни наложиха вето.

Гай и Марк подтичваха зад двамата мъже. Тъй като майката на Гай беше болна, момчетата рядко получаваха позволение да ходят в града, защото тя ужасно се безпокоеше какво може да се случи на сина й по тези оживени улици. Шумът на тълпата ги зашеметяваше, в очите им блестеше жив интерес.

Повечето от сенаторите идваха за игрите с колесници или с носилки. Бащата на Гай презираше това и реши да върви пеша през тълпите. Това и внушителната фигура на Тубрук до него, напълно въоръжен, държеше плебеите настрана и те не се осмеляваха да се блъскат.

Огромните тълпи бяха стъпкали калта по тесните улички в смрадлива каша и скоро всички се изкаляха до коленете. Магазинчетата гъмжаха от хора, навсякъде имаше навалица, блъскаща се пред тях и зад тях. От време на време бащата на Гай свиваше по някоя странична уличка, когато пътят пред него се окажеше запречен от количките, разнасящи стоки из града. Уличките бяха задръстени от беднотия — просяци, слепи и сакати протягаха ръце пред праговете на къщите. Тухлените сгради на по пет и шест етажа се извисяваха над тях и по едно време Тубрук протегна ръка и задържа Марк, защото кофа помия плисна от един отворен прозорец направо на улицата.

Бащата на Гай вървеше навъсен, без да спира, водеше ги през целия този лабиринт към главните улици и към цирка. Колкото повече наближаваха, толкова по-силен ставаше градският шум — продавачите на топла храна крещяха, състезавайки се с чуковете на ковачите и с хленченето на децата, които се държаха за полите на майките си.

На всеки ъгъл жонгльори и ясновидци, клоуни и разигравани на змии изнасяха представления за дребни монети. Този ден въпреки огромните тълпи печалбите им бяха слаби. Защо да си хабиш парите за неща, които виждаш всеки ден, щом амфитеатърът е отворен?

— Не се отделяйте от нас — обърна се Тубрук към момчетата, зяпнали безбройните цветове, миризми и шумове. Засмя се на изумените им физиономии. — Помня първия цирк в живота си, Веспиевия, където трябваше да водя първата си битка, нетрениран и бавен, просто един роб с меч.

— Обаче спечели — отвърна Юлий и се усмихна.

— Стомахът ми беше разстроен и бях в отвратително настроение.

Двамата мъже се засмяха.

— Но не бих искал да се изправя срещу лъв — продължи Тубрук. — Виждал съм лъвове на свобода в Африка. Движат се като коне в атака, когато искат, но със зъби и нокти, подобни на железни гвоздеи.

— Имат сто от тези животни и две представления на ден за тези пет дена, затова ще видим десет от тях срещу подбрани бойци. Нямам търпение да видя черните копиеметци в действие. Ще е интересно да разберем дали могат да мятат копията си така, както нашите бойци.

Минаха под свода на главния вход и спряха пред няколко дървени корита с вода. Срещу дребни монети роби изстъргаха калта от краката и сандалите им. Хубаво беше да си отново чист. С помощта на един разпоредител намериха местата, които им беше запазил един от робите в имението, дошъл от предната вечер да ги чака. Когато седнаха, робът стана и се приготви да се върне в имението. Тубрук му даде пари да си купи храна за из път и мъжът се усмихна весело, радостен, че за малко се е отървал от изтощителната работа на полето.

Около тях седяха членове на патрицианските семейства и техните роби, сенаторите също — римските законодатели си бяха взели почивен ден за първите схватки от петдневния турнир. Пясъкът в обширната яма беше грижливо заравнен, по дървените пейки седяха тридесетина хиляди римски граждани. Жегата бе потискаща, но хората не й обръщаха внимание.

— Къде са бойците, татко? — попита Гай и се огледа, за да види някакви лъвове или поне клетки.

— Ето там оттатък, в онези постройки. Виждаш ли къде са вратите?

После отвори диптиха с програмата, купена от един роб.

— Организаторът на игрите ще ни приветства и може би ще благодари на Корнелий Сула. Всички ще аплодираме Сула, колко добре се е досетил да направи такъв спектакъл. Предвидени са четири гладиаторски схватки само до първа кръв. А петата ще бъде до смърт. Рений ще направи някакви демонстрации, а после лъвовете ще бродят по „пейзажите на родната си Африка“, каквото и да означава това. Предвижда се зрелището да е много внушително.

— Виждал ли си лъв?

— Да. В клетка. Но никога не съм се бил с лъв. Тубрук казва, че са много страшни.

Вратите се отвориха и влезе един мъж с бяла тога — толкова бяла, че блестеше ослепително. Амфитеатърът притихна.

— Изглежда като бог — прошепна Марк.

Тубрук се наведе към момчето и каза:

— Не забравяй, че избелват платното с човешка пикня. Във всичко има по някоя поука.

Марк го погледна изненадано, зачуден дали не се шегува с него. После забрави за това, докато се мъчеше да чуе гласа на мъжа, който беше стигнал до центъра на пясъчната арена. Имаше трениран глас и овалът на амфитеатъра действаше като съвършен звукоотражател. Въпреки това част от съобщението му потъна в тътренето на крака и шепота на публиката.

— …добре дошли… африканските животни… Корнелий Сула!

Последното беше изречено с повишен тон и публиката прилежно заръкопляска, по-ентусиазирано, отколкото биха предположили Юлий или Тубрук. Гай чу думите на гладиатора, който се наведе към ухото на баща му.

— Този сигурно си заслужава да се види.

— И да се наблюдава — отвърна баща му и изгледа Тубрук многозначително.

Гай се напрегна да види мъжа, който стана от мястото си и се поклони. Носеше проста тога с бродиран със злато ръб. Седеше достатъчно близо, та Гай да може да види, че наистина е мъж, който изглежда като бог. Имаше силно красиво лице и златиста кожа. Махна с ръка и си седна, усмихнат от задоволството на тълпите.

Всички се настроиха за основното събитие, поведоха се оживени разговори. Говореха за политика и пари. Обсъждаха съдебни дела. Патрициите все още бяха върховната сила в Рим и следователно в света. Наистина народните трибуни с правото си да налагат вето бяха отнели част от авторитета им, но те все още имаха власт над живота и смъртта на повечето римски граждани.

Влезе първата двойка бойци, облечени съответно в черно и синьо. Нямаха тежки оръжия, защото трябваше да демонстрират бързина и изкуство, а не диващина. И в тези схватки умираха мъже, но това се случваше рядко. След като поздравиха организатора на игрите, те започнаха да кръжат в хипнотичен ритъм, вдигнали късите мечове и щитовете.

— Кой ще спечели, Тубрук? — попита изведнъж бащата на Гай.

— По-дребният, в синьото. Работи много добре с краката.

Юлий повика един от робите, които събираха залозите, и му даде един ауреус, като в замяна получи синя плочка. След по-малко от минута дребният мъж се отмести настрана с дълъг скок и леко прокара меча си по корема на другия. Кръв шурна от раната и публиката избухна във викове и проклятия. Юлий беше спечелил два ауреуса срещу единия заложен и доволен прибра печалбата. При всеки следващ сблъсък питаше Тубрук кой ще спечели. Разбира се, след първата схватка резултатите ставаха все по-трудни за предвиждане, но този ден окото на Тубрук нямаше грешка. При четвъртата схватка всички седящи наоколо се мъчеха да чуят какво казва той и веднага викаха събирачите на залози.

Тубрук се забавляваше.

— Следващата схватка е на живот и смърт. Прогнозите са в полза на коринтянина Александър. Никой досега не го е побеждавал, но противникът му е от Южна Италия, също е много страшен и никога не е бил побеждаван в двубоите до първа кръв. В този момент не мога да реша кой ще спечели.

— Кажи ми веднага щом разбереш. Приготвил съм десет ауреуса за сделката — всичките ми печалби и първоначалният ми залог. Днес окото ти е безпогрешно.

Юлий повика събирача на залози и му каза да стои наблизо. Никой от околните зрители не искаше да залага, защото усещаха колко несигурен е моментът и чакаха сигнал от Тубрук. Гледаха го със затаен дъх, наострили уши за думите му.

— Какви са алчни римляните — прошепна Гай и двамата с Марк се спогледаха усмихнати.

Вратите отново се отвориха и Александър и Енций влязоха. Римлянинът носеше стандартна броня, покриваща дясната му ръка от врата до китката, и меден шлем над тъмните железни люспи. В лявата си ръка държеше червен щит. Единствените други дрехи по него бяха препаската на бедрата и парчетата плат, увити около стъпалата и глезените. Имаше мощна физика и малко белези, макар че една набраздена изпъкнала линия бележеше лявата му ръка от китката до лакътя. Поклони се на Корнелий Сула и поздрави тълпата пръв, преди чужденеца.

Александър уверено се приближи към средата на арената. Беше облечен по същия начин, но се различаваше по цвета на щита — син.

— Не е лесно да се предвиди — каза Гай. — Така, както са в броня, изглеждат като братя.

— С изключение на кръвта — изсумтя баща му. — Гъркът не прилича на италиеца. Има други, фалшиви богове. Вярва в неща, за които един почтен римлянин дори не би помислил.

Каза го, без да обръща глава, взрян в мъжете на арената.

— Но ще заложиш ли на такъв човек? — попита Гай.

— Ще заложа, ако Тубрук смята, че ще спечеля — беше отговорът, придружен с усмивка.

Сигнал за схватката трябваше да е изсвирването с овнешки рог. Той беше закрепен в медни стегалки на първия ред и един нисичък брадат мъж чакаше да му дадат знак, за да го надуе. Двамата гладиатори пристъпиха един към друг и звукът на рога отекна над пясъка.

Преди Гай да разбера кога рогът е спрял да свири, тълпата вече ревеше и двамата мъже си нанасяха свирепи удари. В първите няколко секунди ударите валяха, някои режещи, а други плъзгащи се по стоманата, станала внезапно хлъзгава от ярка кръв.

— Тубрук? — чу Гай гласа на баща си.

Хората по седалките около тях се разкъсваха между наблюдаването на свирепата битка и преценката на залозите.

Тубрук се намръщи, подпрял брадичка на свития си юмрук.

— Още не. Не мога да кажа. Силите им са равни.

Двамата мъже се разделиха за миг — не можеха да поддържат темпото, което бяха наложили в началото. И двамата бяха в кръв, и двамата бяха покрити с прах и пот.

Александър блъсна със синия си щит щита на другия, наруши ритъма и равновесието му и вдигна меча, за да нанесе удар отгоре. Италиецът отстъпи назад, за да избегне удара, и щитът му падна на пясъка. Тълпата завика. Той стана и отново нападна, може би ужилен от язвителните забележки на сънародниците си.

— Тубрук? — Юлий сложи ръка върху ръката на бившия гладиатор.

Битката можеше да свърши след секунди и ако имаше явно предимство за единия от двамата, залагането щеше да спре.

— Още не. Още не… — Тубрук беше погълнат от гледката.

Пясъкът около сражаващите се беше покрил с тъмни петна кръв.

И двамата подскачаха наляво и надясно, втурваха се внезапно напред, мушкаха и сечаха, приклякваха и отбиваха удари, опитваха се да се спънат. Александър приклещи меча на италиеца с щита си. Силата на ударите го беше нащърбила сериозно и острието заседна в по-мекия метал на синия правоъгълник. И двамата бяха затънали до глезените в пясъка и сега бяха лице срещу лице, движеха се настрани като раци, за да предпазват покритата си с броня ръка. Непрестанните удари нащърбваха и затъпяваха мечовете, жестоката жега беше започнала да се отразява на силата на бойците.

— Заложи всичко на гърка, бързо — каза Тубрук.

Събирачът на залози потърси одобрението на собственика зад себе си. Разнесе се бърз шепот и залаганията продължиха, тълпата се надпреварваше да отреже по-тлъст пай от възможната печалба.

— Пет на едно за Александър, можеше да е много по-добре, ако бяхме заложили по-рано — измърмори Юлий, без да откъсва поглед от двамата бойци.

Тубрук не каза нищо.

Единият гладиатор се олюля, но почти моментално се изправи. Мечът на другия се стрелна, заби се в него и от раната бликна струя кръв. Ответният удар беше много бърз и преряза крака на противника му. Кракът поддаде и докато мъжът падаше, противникът нанасяше удар след удар във врата му, докато ударите не започнаха да попадат в безжизнен труп. Победителят се свлече, потънал в собствената си кръв, която попиваше в сухия пясък, гърдите му се вдигаха и спускаха от болка и изтощение.

— Кой спечели? — попита тревожно Гай.

Без щитовете не беше ясно и по седалките се понесе озадачен шепот: „Кой спечели?“

— Мисля, че гъркът е мъртъв — каза събирачът на залози.

Неговият господар смяташе, че римлянинът е мъртъв, но докато победителят не станеше и не свалеше шлема си, никой не можеше да е сигурен.

— Какво ще стане, ако умрат и двамата? — попита Марк.

— Залозите ще отпаднат — отвърна собственикът на събирача.

Той вероятно също беше заложил много пари. И също изглеждаше напрегнат, досущ като другите.

Оцелелият гладиатор лежеше и кръвта му изтичаше. Тълпата завика все по-високо, викаха му да стане и да си свали шлема. Бавно — явно много го болеше — той хвана меча си и се подпря на него, за да се изправи. Олюля се, наведе се и взе шепа пясък. Натърка раната си с него и го загледа как пада на меки червени бучки. После вдигна ръце и свали шлема с кървавите си пръсти.

Гъркът Александър стоеше и се усмихваше, пребледнял от загубата на кръв. Тълпата започна да ругае. Монети блестяха на слънцето, докато летяха към него — не за да го възнаградят, а за да го ударят. Проклятия придружаваха загубата на залозите, целият амфитеатър и всички в него забравиха за гладиатора, който се свлече на колене, така че се наложи робите да го изправят. Тубрук, с неразгадаема физиономия, гледаше как го извеждат.

— Това ли е най-подходящият за учител? — попита Юлий въодушевено, докато му наброяваха печалбата в една кесия.

— Не. Той няма да доживее до края на седмицата, струва ми се. Във всеки случай, имаше малко школовка — по-скоро добра скорост и рефлекси.

— Като за грък — каза Марк, за да се включи в разговора.

— Да, добри рефлекси като за грък — отвърна Тубрук, но малко разсеяно.

Първото, което им казаха, беше, че трябва да се наспиват добре през нощта. Цели осем часа — от преди полунощ до зори — ги оставяха на мира. През цялото останало време или ги обучаваха, или ги възпитаваха, или трябваше да тъпчат храна в устата си в бързи, откраднати моменти.

Ентусиазмът на Марк се изпари още първия ден — когато Рений хвана брадичката му с желязната си ръка и се взря в очите му.

— Слабодушен като майка си.

Не каза нищо повече, но Марк изгаряше от унизителната мисъл, че старият войник, чието благоволение се надяваше да спечели, сигурно е виждал майка му в града. Още от първия момент желанието му да се хареса на Рений стана извор на срам за него. Знаеше, че трябва да се отличи в обучението, но не по такъв начин, който този стар негодник би одобрил.

Лесно беше да намразиш Рений. Първо, той наричаше Гай по име, а за Марк говореше като за „момчето“ или „момчето на уличницата“. Гай виждаше, че го прави нарочно. Опитваше се да използва омразата им към него като средство да ги превъзпита. Но чувстваше само досада, когато приятелят му биваше отново и отново подлаган на унижения.

През имението течеше студен поток. Един месец след пристигането на Рений отидоха там и той каза:

— Влизайте.

Те се спогледаха, свиха рамене и скочиха в потока.

Студът ги смрази от първия момент.

— Стойте тук, докато се върна — заповяда Рений през рамо и тръгна към къщата, където похапна, изкъпа се и легна да прекара следобеда в сън.

Марк усещаше студа много повече от приятеля си. Само след час лицето му беше посиняло; не можеше да говори — толкова силно трепереше. Времето минаваше, краката му се вцепеняваха, мускулите на лицето и врата му се схванаха от треперене. Говореха си, каквото и да е, само да отвлекат ума си от студа. Сенките се удължиха и момчетата млъкнаха. Гай се чувстваше също така зле като приятеля си. И той отдавна се беше вцепенил, но все още дишаше леко, докато Марк си поемаше въздуха на малки глътки.

Захладня и бързо течащата вода сякаш стана още по-студена. Марк накланяше глава ту на една страна, ту на друга, бавно премигваше, но не виждаше нищо. Унасяше се, носът му цопваше във водата и той изпръхтяваше и отново се надигаше. Болката стана безумна. Отдавна не бяха говорили. Това беше битка, но не между двамата. Щяха да останат тук, докато не ги повикат, докато Рений не се върнеше и не им наредеше да излязат.

Когато се свечери, двамата разбраха, че не могат да помръднат. Дори ако Рений се появеше в този момент и им кажеше да излязат, щеше да се наложи да ги извлече сам навън, мокри и кални.

Марк се унасяше, отново се свестяваше с внезапно трепване — и после разбра, че някак се е отдалечил от студа и тъмнината. Запита се дали ще умре в реката.

В една от полудремките усети топлина и чу приятното пращене на разгорял се огън. Един стар мъж подтикваше горящите дърва с крак и се усмихна на искрите. Обърна се и като че ли чак сега забеляза момчетата, целите побелели от студ.

— Ела до огъня, момче. Няма да ти направя нищо лошо.

Лицето на стареца беше цялото в бръчки, белези и прах от десетилетия усилен труд и грижи. Приличаше на кърпена кесия. Ръцете му бяха покрити с дебели изпъкнали вени, които се мърдаха под кожата заедно с движението на подутите кокалчета. Беше облечен като за път, с кърпени дрехи и тъмночервен парцал на шията.

— Ще ти отрежа единия крак и ще хапнем и двамата. Ще спра кървенето, момче, и аз знам това-онова…

Огромните вежди се вдигнаха заинтригувано. Очите блеснаха, устата се отвори и се видяха белезникави беззъби венци — лигави и набръчкани. Мъжът потупа джобовете си и сенките повториха движението му, изплющяха по тъмножълтите стени, озарени само от пламъците.

— Спокойно, момче. Е, ножът ми е тъп и малко нащърбен, обаче…

Ръка като груб камък притисна лицето му, неочаквано по-голяма, отколкото би трябвало да е.

Дъхът на стареца беше топъл и миришеше отвратително.

Марк се събуди и се закашля от погълнатата вода. Коремът го присвиваше и от студ, и от глад. Луната беше изгряла. Гай беше до него, неподвижен, лицето му едва се подаваше над черната стъклена вода, главата леко се полюшваше в тъмнината.

Стига толкова. Ако изборът беше да се провали или да умре, значи трябваше да се провали. Тактически това беше по-добрият избор. Понякога е по-добре да отстъпиш и да прегрупираш силите си. Именно на това искаше да ги научи старецът. Той искаше да се откажат и може би чакаше някъде наблизо да научат този най-важен от всички урок.

Марк не помнеше съня, помнеше само страха, че ще бъде задушен — и още го усещаше. Тялото му като че ли беше загубило формата си и просто седеше под повърхността, тежко и просмукано с вода. Беше заприличал на някаква безлюспеста дънна риба. Съсредоточи се и отпи от водата — беше студена като самия него. Залюля се напред, протегна ръка и се хвана за един корен. Раздвижваше се за първи път от единадесет часа. Усети смъртен студ, но нямаше съжаления. Наистина, Гай още седеше неподвижно, но залозите бяха различни. Марк нямаше да умре, за да се хареса на някакъв побъркан стар гладиатор.

Започна да се измъква полека, почти се влачеше към брега. Подутият му корем изглеждаше огромен във водата, сякаш издут отвътре. Когато излази на брега и легна на твърдата земя, изпита направо екстаз. Разтрепери се спазматично. Жълта жлъчка бликна от устата му и се смеси с черната кал. Нощта беше тиха и той се усещаше така, сякаш току-що е изпълзял от гроб.

Зората го завари там. Една сянка бе запречила бледото слънце. Рений стоеше намръщен — не на Марк, а на дребното пребледняло момче, което още седеше във водата със затворени очи и посинели устни. Марк видя внезапен тревожен спазъм да сгърчва желязното лице на стария гладиатор.

— Момче — извика един глас, който вече бяха намразили. — Гай!

Течението люлееше фигурата във водата. Отговор не последва.

Един мускул заигра по челюстта на Рений и старият войник влезе във водата почти до кръста. Посегна, извади момчето като кученце и го метна на рамото си. Очите на Гай се отвориха с внезапно движение — но не виждаха нищо. Когато старецът мина покрай него с товара си, явно запътил се към къщата, Марк се надигна и закуцука след него.

Зад тях Тубрук стоеше в сенките на противоположния бряг, скрит зад листата, както беше стоял цяла нощ. Очите му бяха присвити и студени, също като водата.

— Като офицери вие ще яздите в битка, но силата ви не е в конните схватки. Вярно, ние използваме конницата за бързи смазващи атаки, но именно пехотинците от двадесет и осемте легиона пречупват врага. Всеки от сто и петдесетте хиляди легионери, които имаме на бойното поле, във всеки момент, всеки ден може да извърви тридесет мили с пълно снаряжение и екипировка, равни на една трета от теглото му. И може след това да влезе в бой с врага без слабост и без оплаквания.

Рений изгледа двете момчета, които стояха под палещото обедно слънце — тъкмо бяха приключили с тичането и се мъчеха да овладеят дишането си. Беше им дал повече от три години — на тях, на последните, които обучаваше. А имаха да учат още толкова много! Заразхожда се около тях и продължи с резки, отсечени думи:

— Не само поради чист късмет боговете предадоха всички страни по света в ръцете на Рим. Не слабостта на чуждите племена ги кара да се нанизват на мечовете ни в битка. Това го прави нашата сила, все по-голяма и по-мощна от всичко, което те могат да извадят в боя. Това е първостепенната ни тактика. Още преди нашите войници да влязат в битка, те са непобедими със своята сила и морал. Нещо повече — притежават дисциплина, срещу която армиите на света могат само да пролеят цялата си кръв, но без никаква полза. Всеки войник знае, че братята му до него ще трябва да бъдат убити, преди да го изоставят. Това го прави по-силен от най-героичното нападение или от напразните крясъци на дивашките племена. Ние влизаме в боя, държим се докрай и едва след това умираме.

Гай постепенно успокои дишането си, дробовете му престанаха да вият за кислород. През годините, откакто Рений бе дошъл да ги учи, момчето беше пораснало и заякнало. Наближаваше четиринадесетата си година и вече му личеше какъв мъж ще стане скоро.

Изгорял до цвета на дъбова кора от римското слънце, той стоеше с лекота — стройна атлетична фигура, с мощни рамене и крака. Можеше часове наред да тича около хълмовете и да се затича с още по-голяма скорост, когато види в далечината имението на баща си.

Марк също се беше променил — физически и душевно. Невинното щастие на някогашното момче си беше отишло, но все пак се завръщаше от време на време. Рений го беше научил да внимава с чувствата и реакциите си. Марк усвоява този урок с помощта на камшика и без никакви церемонии в продължение на цели три дълги години. Той също имаше добре развити рамене и бързи като светкавица юмруци, с които Гай не можеше да се състезава. В него пламтеше желание да е самостоятелен, да не получава никаква помощ или покровителство — и това бавно го разяждаше отвътре.

Рений ги наблюдаваше, а двете момчета внимателно наблюдаваха него. Много добре знаеха как може изведнъж да нанесе удар по незащитения корем и че винаги търси някаква проява на слабост.

— Мечовете, младежи. Донесете си мечовете.

Те мълчаливо се обърнаха, взеха късите мечове, окачени на стената в двора, върнаха се и зачакаха следващата заповед.

— Гай, наблюдавай ме. Ще използвам момчето, за да дам един прост пример.

Рений отпусна рамене и се усмихна, когато Марк бавно измъкна меча.

— Първа позиция, момче. Застани като войник, ако можеш да си спомниш как точно се прави.

Марк зае първа позиция — разтворил крака на ширината на раменете, леко извърнал тялото си настрани, мечът на равнището на кръста, готов да нанесе удар в слабините, стомаха или гърлото, трите основни атакуеми зони. За предпочитане беше да удря към слабините и врата; ако успеше да нанесе силен удар, противникът му щеше за секунди да умре от загуба на кръв.

Рений премести тежестта си и Марк леко мръдна, за да последва движението му.

— Пак ли сечеш въздуха? Ако го направиш, ще го видя и ще те накажа. Трябва ми само един удар, за да ти прережа гърлото. Щом отгатна накъде ще преместиш тежестта си, ще те срежа на две.

Започна да крачи пред Марк, който стоеше все така отпуснат, вдигнал леко вежди и с безизразно изражение — и продължи да говори:

— Искаш да ме убиеш нали, момче? Усещам омразата ти. Усещам я като добро вино в стомаха си. Тя ме ободрява, момче, вярваш ли?

Марк нападна с рязко движение, без предупреждение и сигнал. Беше му отнело стотици часове упражнения, за да се отърве от всички „издайници“ — кратките потрепвалия на мускулите, които подсказваха намеренията му. Защото колкото и да беше бърз, един добър противник щеше да го изкорми, ако издаваше намеренията си преди всеки ход.

Рений не беше там, накъдето се насочи пробождащият удар. Мечът му се опря в гърлото на Марк.

— Още веднъж. Пак беше бавен и непохватен, както обикновено. Ако не беше по-бърз от Гай, щеше да си най-лошият ми ученик.

За част от секундата затопленият от слънцето меч се притисна до вътрешната страна на бедрото му, в голямата пулсираща вена, която носеше живота му — и Марк зяпна.

Рений отвратено поклати глава.

— Никога не слушай врага си. Гай наблюдава, а ти се биеш. Съсредоточи се върху движенията, а не върху думите ми — те целят да те разсеят. Още веднъж.

Двамата отново закръжиха из двора.

— Майка ти явно е била много бавна в леглото.

Докато Рений изричаше думите, мечът му изсвистя, но беше посрещнат от метално иззвънтяване. Марк пристъпи напред и притисна острието си в сбръчканата кожа на гърлото на Рений. Лицето му беше студено и неумолимо.

— Предсказуемо — измърмори Марк, взрян свирепо в студените сини очи.

И изведнъж усети лек натиск и погледна надолу — и видя камата в лявата ръка на Рений: беше опряна в корема му. Рений се усмихна.

— Много мъже ще те мразят, дотолкова, че да те увлекат със себе си. Те са най-опасни. Може да налетят на меча ти и да ти избодат очите с пръсти. Една жена направи така с един мой боец.

— Защо го е мразила толкова много? — запита Марк и отстъпи назад, без да сваля готовия за отбрана меч.

— Всички мразят победителите. Това е цената, която плащаме. Ако те обичат, си правят каквото си поискат, но когато те искат да го направят. А ако се боят от тебе, ще направят каквото ти искаш и когато го поискаш. Така че кое е по-хубавото — да те обичат или да се боят от тебе?

— И двете — каза сериозно Гай.

Рений се усмихна.

— Искаш да кажеш, да те обожават и да те уважават, което е невъзможно, ако си завзел земи, станали твои само с правото на силата и на кръвта. Животът никога не е толкова прост. Той е въпрос с много отговори.

Двете момчета го изгледаха смаяно и Рений изсумтя раздразнено:

— Ще ви покажа какво означава дисциплината. Ще ви покажа какво сте научили. Оставете мечовете и ме слушайте.

Старият гладиатор изгледа двете момчета с критично око. Внезапно звънецът, оповестяващ пладне, иззвъня и той се намръщи — настроението му се смени в миг. Гласът му изгуби назидателната си суровост и стана нисък и тих.

— В града има гладни бунтове, знаете ли това? Големи банди рушат къщите и се пръскат, ако някой достатъчно смел извади меч срещу тях. Би трябвало да съм там, а не да си играя тук с деца. Учих ви две години извън договора. Не сте готови, но вече няма да хабя нито една от последните си години за вас. Днес е последният ви урок.

Пристъпи към Гай, който го гледаше решително.

— Баща ти трябваше да е тук и да изслуша доклада ми. Знаеш ли какво ми говори фактът, че той закъснява — за първи път от три години?

Гай се опита да се изкашля с пресъхналото си гърло.

— Че безредиците в Рим са по-сериозни, отколкото си предполагал.

— Да. Баща ти няма да е тук, за да види последния урок. Жалко. Ако той е мъртъв и аз те убия, кой ще наследи имението?

Гай премига смутено. Думите на Рений противоречаха на спокойния му тон. Сякаш си поръчваше нова туника.

— Вуйчо ми Марий, макар че е с легиона на Първородните. Той няма да очаква…

— Добра бойна единица. Първородните се справиха прекрасно в Египет. Значи на него ще пратя сметката си. Сега ще ти направя отстъпка като на временен господар на имението в отсъствието на баща ти. Когато си готов да се изправиш пред мене наистина, няма да бъде упражнение — не до първа кръв, но атака, каквато би могла да те изненада, ако днес вървеше из римските улици сред бунтуващите се тълпи. Ще се бия честно и ако ме убиеш, можеш да смяташ, че си завършил достойно школата ми.

— Защо да ни убиваш след цялото време, което… — попита Марк, което бе нарушение на дисциплината, защото се обади без позволение.

— Все някога трябва да се срещнете лице в лице със смъртта. Не мога да продължа да ви обучавам, а днес е последният урок за страха и смъртта.

За момент Рений изглеждаше несигурен в себе си, но после главата му се изправи и Съскащата костенурка, както го наричаха робите, отново се изпълни с огромната си напрегнатост и енергия.

— Вие сте последните ми ученици. Моята репутация, понеже се оттеглям, в момента виси на жалките ви вратове. Няма да ви оставя лошо обучени, та името ми да бъде очернено от вашите дела. Името ми е нещо, което съм пазил цял живот. Твърде късно е да го губя сега.

— Няма да те изложим — измърмори Марк почти на себе си.

Рений рязко се извърна към него.

— Всеки ваш удар ме излага. Режете като касапи, които атакуват заклан вол. Не можете да контролирате гнева си. Попадате и в най-простите клопки, когато кръвта нахлуе в главата ви. А пък ти — обърна се той към Гай, който тъкмо бе започнал да се усмихва, — ти не можеш да спреш да мислиш за оная си работа, което не подобава на истински римлянин. Благородник ли? Кръвта ми се смразява при мисълта за момчета като вас, които ще наследят моя град, моя народ…

При спомена за робинята, която Рений беше нашибал с камшик, защото ги разсейваше, Гай престана да се усмихва. Още го беше срам от това и докато Рений продължаваше тирадата си, в него започна да се набира бавен гняв.

— Гай, можеш да избереш кой от двама ви ще се бие пръв. Първото ти тактическо решение.

Рений се обърна и се отдалечи към квадрата за фехтовка, направен от мозайка в двора за упражнения. Започна да се разтъпква, без да обръща внимание на въпросителните им погледи.

— Полудял е — прошепна Марк. — Ще ни убие и двамата.

— Играе си с нас — каза мрачно Гай. — Като в реката. Ще го нападна. Мисля, че мога. Няма да откажа предизвикателството. Ако по този начин ще му покажа, че ме е обучил добре, така да бъде. Ще му благодаря със собствената му кръв.

Марк погледна приятеля си и видя решителността му. Знаеше, че колкото и да не иска някой от тях двамата да се бие с Рений, именно той има по-добър шанс. Никой от двамата не би могъл да спечели веднага, но само Марк имаше бързината, с която да се противопостави на стария.

— Гай — прошепна той, — нека аз да съм пръв.

Гай го погледна в очите и сякаш прочете мислите му.

— Не. Ти си ми приятел. Не искам да видя как те убива.

— И аз не искам да те видя убит. Но аз съм по-бърз, имам повече шанс.

Гай отпусна рамене и се усмихна притеснено.

— Той е старец, Марк. Ще успея да го победя.

Гай зае позиция.

Рений го загледа, присвил очи срещу слънцето.

— Защо реши да се биеш пръв?

Гай вдигна рамене.

— Всички някога ще умрем. Така реших. Това е достатъчно.

— Така е. Започвай, момче. Да видим дали си научил нещо.

Двамата започнаха полека да кръжат, извадили мечовете — слънцето проблясваше по тях. Рений нападна с внезапен лъжлив удар. Гай усети намерението му и накара стария мъж да отстъпи крачка назад, като се хвърли право към него. Мечовете издрънчаха един в друг и битката започна. Двамата удряха, парираха, вкопчваха се в мъртва хватка. Старият боец оттласна момчето и то се изтъркаля в прахта.

Рений този път не се подиграваше. Гай стана бавно, без да го изпуска от поглед. Не можеше да победи със сила.

Направи две бързи стъпки напред, вдигна меча в рязък удар, който проби защитата и раздра махагоновите гърди на Рений.

Старият мъж изсумтя изненадано. Момчето продължи да атакува, без да спре, удар след удар. Рений парираше всеки удар с леки измествания на тялото и движения на меча. Момчето щеше да се умори под горещото слънце.

Пот се стичаше в очите на Гай. Обзе го отчаяние — не можеше да измисли нови ходове, които да печелят срещу този студеноок дървен идол, който толкова лесно го разгадаваше. Започна да пропуска удари и когато в един момент загуби равновесие, Рений протегна дясната си ръка и заби острието в оголения му корем.

Гай усети как силата му изчезва. Краката му се подгънаха. Не усещаше нищо. Кръв покапа в праха, цветовете изведнъж изчезнаха, чуваше само бумтящото си сърце и светкавици минаваха пред погледа му.

Видя как очите на Рений блестят от влага. Да не би старецът да плачеше?

— Не си достатъчно добър — изсъска старият гладиатор.

И пристъпи напред. Очите му бяха пълни с болка.

Яркото слънце беше затъмнено от сянка — и в следващия миг Марк пристъпи изотзад и опря меча си в гръкляна на стария боец. Рений застина в изненада.

— Забрави ли ме?

За част от секундата Марк можеше да дръпне острието назад и да приключи с противния старец, но погледна към приятеля си и разбра, че животът изтича от него. Позволи на гнева да се надигне в него за момент — и шансът за бърза смърт изчезна, защото Рений се извъртя и отново вдигна окървавения си меч. Лицето му беше безизразно, но очите му бяха все така влажни.

Марк започна атаката си, преди старецът да успее да помръдне.

Ако опиташе фатален удар, със сигурност щеше да успее, защото старият гладиатор стоеше неподвижен, с вкаменено от напрежение лице. Но нападението като че ли отключи живота у Рений и той внезапно се раздвижи.

— Не можеш да ме убиеш дори да стоя като дърво — изръмжа Рений, обърна дясната си страна към Марк и вдигна меча.

— Винаги си бил глупак. Гордостта ти е глупава — почти изпъшка Марк. Защо трябваше да се бави с този старец, докато приятелят му умираше сам в горещината?

Нападна отново, мисълта му стана действие без размисъл или решение, просто удари и движения, без да спира. Червени усти се отваряха по старото тяло и Марк чуваше как кръвта тупа на капки в прахта като пролетен дъжд.

Рений нямаше време да говори. Отчаяно се защитаваше, на лицето му за миг се изписа смайване, после то отново застина в гладиаторската си маска. Марк се движеше грациозно и уверено и беше твърде бърз, за да му устои, същински роден боец.

Старецът едва отбиваше ударите; чуваше звънтенето на метала, тялото му се движеше и реагираше без съзнателна мисъл. Умът му сякаш бе откъснат от боя.

Мислите му проговориха със сух глас: „Какъв стар глупак съм. Този може би е най-добрият, когото съм учил, но убих другия — ударът беше смъртоносен“.

Лявата му ръка увисна — раменният мускул беше прерязан. Болката го удари като с чук и той усети как в него нахлува внезапно изтощение, все едно годините най-накрая го бяха надвили. Това момче никога не се бе движило по-бързо — сякаш това, че виждаше приятеля си да умира, беше отворило в него някакви врати.

Рений усети как силата му го напуска — с отчаяна въздишка. Толкова много противници беше виждал в това състояние — когато духът вече не може да крепи плътта. Вдигна безсилно очуканото острие на меча, за да отбие удара… последния удар.

— Спри или ще умреш — чу се нов глас, тих, но сякаш изпълнил целия двор и къщата.

Марк не спря. Беше научен да не реагира на заплахи и дразнения и никой нямаше да му отнеме този удар. Напрегна се, за да забие меча.

— Ще те прострелям, момче. Пусни меча.

Рений изгледа Марк в очите и видя там проблясък на лудост. Знаеше, че момчето ще го убие… а после лудостта изчезна и разумът се върна.

Въпреки жегата Рений си помисли, че дворът е студен. Гледаше как Марк се отдръпва извън обсега му и как се обръща, за да погледне новодошлия. Рений никога не бе усещал такава увереност, че смъртта му ще дойде след миг.

А после видя лък, опънат, видя и стрелата. Старецът, по-стар от него, държеше лъка, без ръцете му да трепнат. Беше с груба кафява туника; усмивката му разкриваше няколкото зъба, останали в устата му.

— Днес никой няма да умира тук. Остави оръжието и ми позволи да повикам лекари и да поръчам студени напитки.

Действителността изведнъж се втурна обратно в Марк. Мечът падна от ръката му.

— Приятелят ми е ранен! Може да умре. Трябва му помощ. Рений се отпусна на едно коляно; нямаше сили да се изправи.

Мечът падна от безчувствените му пръсти; червеното петно около него се разшири, когато той сведе глава. Марк мина покрай него, без да го погледне, и клекна до Гай.

— Апендиксът му е разкъсан — каза непознатият старец над рамото му.

— Значи е мъртъв. Лекарите не могат да му помогнат.

— Аз мога. Повикай робите да внесат момчето вътре. Донесете ми превръзки и гореща вода.

— Лечител ли си? — попита Марк и се вгледа с надежда в очите на непознатия старец.

— Понаучих това-онова, докато пътувах. Положението не е безнадеждно.

Марк го погледна в очите, после бързо отмести очи и кимна, сякаш на себе си. Вярваше на непознатия старец, но не знаеше защо.

Рений се отпусна по гръб; гърдите му едва се повдигаха. Изглеждаше точно, какъвто си беше — стар жилав мъж, твърд, но крехък под римското слънце. Видя, че Марк го гледа, и се помъчи да се надигне. Потрепери от слабост.

Марк усети как една позната ръка притиска рамото му и отпъди яростта, която беше почнала пак да се надига. Обърна се и видя Тубрук — лицето му беше потъмняло от гняв. Ръката на бившия гладиатор леко потрепваше.

— Успокой се, момче. Боят свърши. Пратих да повикат Луций.

— Ти… си видял? — заекна Марк.

Тубрук стисна рамото му още по-силно.

— Край, всичко свърши. Надявах се, че ще го убиеш. Но не и сега — изсумтя той и кимна към Рений. После се обърна към непознатия старец и попита студено: — Кой си ти? Да не си разбойник? Влязъл си в чужд дом.

Старецът полека се изправи и го погледна спокойно.

— Пътник съм, скитник.

— Ще умре ли? — прекъсна го Марк.

— Няма да е днес, както ми се струва — отвърна старецът. — Не и след като съм тук. Нима не съм гост на този дом?

Марк премига объркано. Спокойните разумни думи на стареца като че ли уравновесиха все още бушуващата болка и гняв в него.

— Не знам името ти — каза той.

— Казвам се Кабера — изрече бавно старецът. — Сега се успокой, ще ви помогна.

Гай се свести от гневни гласове. Главата му бумтеше, всички кости го боляха. Болеше го и коремът, ниско долу, на вълни. Устата му беше суха, не можеше да говори, не можеше и да държи очите си отворени. Тъмнината беше мека и червена. Той се опита да се гмурне в нея.

— Отстраних спукания апендикс и свързах прекъснатите съдове. Изгубил е много кръв и ще трябва доста време, за да се възстанови, но той е млад и силен.

Непознат глас… явно някой лекар. Гай не разбра, а и не го интересуваше. Щом нямаше да умре, просто можеха да го оставят да оздравява.

— Лекарят на жена ми казва, че си измамник.

Без съмнение това беше гласът на баща му.

— Той не би оперирал подобна рана, така че ти нищо не губиш, нали? И друг път съм рязал апендикс, не е смъртоносна операция. Единственият проблем, е, че ще го хване треска, с която той трябва да се пребори сам.

— Казвали са ми, че винаги е фатално. Апендиксът се подува и се пръсва. Не може да бъде отрязан, все едно отрязваш пръст.

Гласът на баща му прозвуча уморено, поне така му се стори на Гай.

— Въпреки това аз съм го правил. Превързах и стареца. И той ще се оправи, макар че никога повече няма да се бие с това увредено ляво рамо. Всички ще оживеят. А сега трябва да спиш.

Гай чу стъпки да прекосяват стаята му и усети топлата суха длан на баща си на хладното си чело.

— Той е единственото ми дете, как мога да заспя, Кабера? Ти би ли спал, ако беше твоето дете?

— Бих заспал като бебе. Направихме всичко, което можахме. Аз ще продължа да го гледам, но ти трябва да си починеш.

Другият глас изглеждаше любезен, но не с подмилкващата се интонация на лекарите, които се грижеха за майка му. Имаше следа от чуждестранен акцент, някакъв напевен ритъм.

Гай отново потъна в съня, сякаш на гърдите му се беше спуснала тъмна тежест. Дочуваше гласовете сякаш много отдалеч, докато потъваше и изплуваше от трескавото си бълнуване.

— Защо не затвори раната с шевове? Виждал съм много рани от оръжие, но ние ги затваряме и превързваме…

— Точно затова гъркът не хареса моите методи. Раната трябва да има отвор, откъдето да се отцежда гнойта, защото ще се събере гной, когато треската се усили. Ако я затворя плътно, гнойта няма накъде да изтича и ще отрови плътта му. Тогава той със сигурност ще умре, както повечето хора с такива рани. А моят метод ще го спаси.

— Ако умре, лично ще ти отрежа апендикса.

Чу се тих кикот и няколко думи на чужд език, които отекнаха в замаяния мозък на Гай.

— Доста време ще ти отнеме, докато го намериш. Ето, виж тук белега — баща ми ми махна апендикса преди много години, с дренаж.

Бащата на Гай каза твърдо:

— Тогава ще повярвам на преценката ти. И имаш моята благодарност и нещо повече, ако оживее.

Всички домашни прислужници и роби останаха верни на господарите.

Луций — лекарят на имението — извади всичките си превръзки и нареди върху чисто парче плат на една от кухненските маси зловещите си метални инструменти. Хвана две от момчетата, които прислужваха в кухнята, тъкмо когато грабваха по един сатър, за да участват в битката.

— Вие двамата оставате с мене. Тук ще има колкото си искате да кълцате и да леете кръв.

Видя, че не им се иска да му се подчинят, но той стоеше много по-високо от тях и думата му винаги беше закон. Беззаконието, което вилнееше из Рим, още не беше стигнало в имението.

Отвън Рений беше събрал хората в двора. Преброи ги мрачно — двадесет и деветима мъже и седемнадесет жени.

— Колко от вас са били войници? — изръмжа той.

Вдигнаха се шест-седем ръце.

— Вие, мъжете, се въоръжавате с мечовете. Останалите намерете нещо, с което да режете и да кълцате. Бързо!

Последната дума стресна изплашените мъже и жени, изкара ги от летаргията им и те моментално се разпръснаха. Онези, които вече си бяха намерили оръжие, останаха на място. Лицата им бяха навъсени и пълни със страх.

Рений се приближи към един от тях — нисък дебел готвач с огромен сатър, който беше метнал на рамото си, и го попита:

— Как се казваш?

— Цецилий — беше отговорът. — Когато всичко това свърши, ще разказвам на децата си, че съм се бил заедно с тебе.

— Така и ще бъде. Няма да ни се наложи да отблъскваме истинска атака. Нападателите са тръгнали за лесна плячка, да изнасилват и грабят. Имам намерение да направя за тях това имение костелив орех и да ги накарам да се откажат. Как си с нервите?

— Добре, господарю. Свикнал съм да убивам свине и телета, така че няма да припадна от една-две капки кръв.

— Това е малко по-различно. Тези свине имат мечове и копия. Не се колебай. Цели се в гърлото и слабините. Намери нещо, с което да отбиваш ударите, някакъв щит.

— Да, господарю, веднага.

Мъжът се опита да отдаде чест и Рений се насили да се усмихне. Потисна недоволството си от лошото въоръжение на защитниците. Загледа как дебелият мъж се отдалечава тичешком към постройките и изтри първите капки пот от челото си. Странно, че подобни мъже разбираха какво е лоялност, докато много други подлудяваха при първите намеци, че могат да получат свобода. Сви рамене. Някои хора винаги щяха да са животни, а други… други щяха да си останат хора.

Марк излезе в коридора, извадил меча си от ножницата. Усмихваше се.

— Искаш ли да се бия до тебе, Рений? Да те прикривам отляво?

— Ако искам помощ, ще те помоля утре. Но дотогава иди на портата и наблюдавай. Повикай ме, когато видиш да наближават повече хора.

Марк отдаде чест, много по-пъргаво от готвача, но въпреки това доста се забави. Рений усещаше наглостта у него и реши, че трябва малко да я пречупи. Не, точно сега тази глупава младежка самоувереност му беше необходима. Скоро Марк щеше да научи какво означава да убиваш.

Когато хората се върнаха, ги изпрати да заемат позиции на стената. Бяха малко на брой, но Рений вярваше в това, което беше казал на Цецилий. Външните постройки щяха да бъдат опожарени, без съмнение; житниците вероятно щяха да пострадат, животните щяха да бъдат избити… Някоя армия, това го знаеше много добре, би ги превзела за минути, но това тук бяха роби — пияни от откраднато вино и свобода, която щеше да се изпари под утрешното слънце. Един силен мъж с добър меч и безскрупулен темперамент би могъл да овладее тълпата.

Юлий и Кабера не се виждаха никъде. Без съмнение господарят на имението надяваше бронята си… Но къде беше отишъл старият лечител? Лъкът му щеше да е много полезен в първите минути на кървавата схватка.

Хората, застанали по стените, разговаряха нервно и за миг му се стори, че чува ято гъски, разкрякали се от нерви и възбуда.

— Тишина! — изсъска Рений. — Който проговори, веднага ще слезе от стената и ще дава сметка на мен.

Във внезапно настъпилото мълчание отново се чуха виковете и крясъците на робите в полето.

— Трябва да чуем какво става там навън. Мълчете и си пораздвижете мускулите. Дръжте се на разстояние един от друг, за да можете да размахвате оръжието, без да отсечете главата на съседа си.

Мъжете се поразредиха, разтурвайки групичките, породени от нуждата от контакт. В очите им се четеше явен страх. Рений изруга под нос. Да имаше десет добри войници от стария си легион, би могъл да задържи имението до зори. А тук бяха събрани само слуги с колове и ножове. Пое си дълбоко дъх, мъчеше се да намери думи, за да ги насърчи. Дори железните легиони имаха нужда от речи, които да разгорещят кръвта им, дори те, напълно уверените в уменията си.

— Няма къде да бягаме. Ако тълпата пробие защитата ни, всички в тази къща ще умрат. Това е вашата отговорност. Не бива да изоставяте позициите си — и без това веригата ни е доста рехава. Стената е широка четири стъпки. Разберете — ако направите само една стъпка назад, ще паднете.

Загледа как мъжете се обръщат и оглеждат стената, проверявайки лично ширината й. Лицето му се превърна в каменна маска.

— Аз ще съм заедно с бойците в двора, за да се справя с всеки, който проникне зад стената. Не гледайте надолу дори ако видите, че приятелите ви падат убити.

Откъм къщата се зададе Кабера, носеше опънатия си лък.

— Така ли ги вдъхновяваш? На такива ли речи се крепи Рим? — измърмори старецът.

Рений го изгледа недружелюбно.

— Никога не съм губил битка. Нито с моя легион, нито на арената. Никога мъж под мое командване не е дезертирал и не се е пречупвал. Ако избягаш, ще минеш покрай мене — аз няма да бягам.

— И аз няма да бягам — каза високо Марк в настъпилата тишина.

Рений срещна погледа му и видя онова пламъче на лудост, което беше съзирал и преди.

— Аз също, Рений — каза още някой.

Другите закимаха и заговориха, че по-скоро ще умрат; но все пак лицата на неколцина бяха сгърчени от ужас.

— Ако избягате, вашите деца, братя и бащи ще ви задават въпроси. Постъпете така, че после да можете да ги гледате в очите.

Всички закимаха и раменете им започнаха да се изправят.

— Така е по-добре — измърмори Кабера.

Юлий излезе с лека стъпка на двора. Бронята и наколенниците му бяха намазани с масло и лъщяха. Късият му меч се полюляваше, докато вървеше. Лицето му беше свирепа маска, в душата му кипеше неописуем гняв. Мъжете на стената почтително му се покланяха.

— Ще взема главата на всеки от моето имение, който не е тук, сред тези стени — изръмжа той.

Кабера бързо кимна — не искаше да спори с него пред хората, застанали на стената, но все пак прошепна:

— Господарю. Всички тук имат приятели, които сега са навън. Добри мъже и жени, които са пленени или не могат да си пробият път до вас. Подобни заплахи уронват морала им.

— Така съм решил. Всички извън тези стени ще бъдат убити и ще натрупам главите им в двора. Това е моят дом и Рим е моят град. Ще пресечем пътя на сганта, която гори домове, и ще я разпръснем! Чу ли ме, човече?

Яростта му се превръщаше в неудържим гняв. Рений и Кабера го гледаха втренчено как се изкачва по стъпалата, как тръгва по стената и как раздава отсечени заповеди и укорява по-тромавите.

— За политик има доста необичаен подход към проблемите — тихо каза Кабера.

— Рим е пълен с мъже като него. Точно затова, приятелю, имаме държава, а не само празни приказки.

Рений пусна вълчата си усмивка и тръгна към жените, които се бяха скупчили наблизо и тихо си шепнеха.

— С какво можем да помогнем? — запита една млада робиня.

Той я позна — беше онази, която беше нашибал с камшика си, задето разсейваше момчетата, докато се упражняваха. Спомни си, че се казва Александрия. Докато другите трепереха от погледа му, както беше редно за робите в къщата, тя го гледаше в очите и чакаше отговора му.

— Донеси ножове. Ако някой преодолее стената, трябва да го нападнете и да го мушкате, докато не умре.

Две-три възрастни жени изохкаха, на една сякаш щеше да й прилошее.

— Да не искате да ви изнасилят и да ви убият? О, богове, жено, не те карам да заставаш на стената, само трябва да пазиш гърбовете на мъжете. Те са твърде малко, за да могат да ви защитят добре!

Мекотата им го изкарваше от кожата му. Добра беше за в леглото, но когато се налага да зависиш от нея… о, богове!

Александрия кимна.

— Да, ножове. В конюшнята има и един боздуган, освен ако някой вече не го е взел. Върви и потърси, Сузана. Хайде, бързо.

Една по-възрастна робиня, бледа като платно, изтича да изпълни заръката.

— Да донесем ли вода, стрели? Огън? Какво друго можем да направим?

— Нищо — изфуча Рений; губеше търпение. — Просто гледайте да убиете всеки, който скочи от стената в двора. Забийте им ножове в гърлото още преди да са се изправили на крака. Те ще скочат от десет стъпки височина — точно тогава трябва да ги нападате.

— Няма да ви подведем, господарю — отвърна Александрия.

Той забеляза искрицата омраза, която блесна под привидното й спокойствие. Тук вътре май имаше повече неприятели, отколкото извън стените.

— Гледай да е така — каза той троснато и се обърна.

Готвачът се беше върнал с голяма метална тава, прикрепена на гърдите му. Ентусиазмът му беше смущаващ, но Рений го потупа по рамото и той отиде при другите.

Тубрук стоеше при Кабера; държеше опънат лък в яките си ръце.

— Старият Луций много добре стреля с лък, но сега е в кухнята и се готви да посреща ранени — каза той.

— Повикай го да дойде. Може да слезе по-късно, когато си свърши работата — отвърна Рений, без да го поглежда.

Оглеждаше стените, отбелязваше позициите, търсеше признаци на нервност. Не биха могли да издържат същинска атака, затова той се замоли на домашните божества робите отвън да не ги нападнат така, както биха ги нападнали войници. После попита Тубрук:

— Робите имат ли лъкове?

— Един-два ловни може би. В цялото имение няма и един свестен лък освен този… и на Кабера.

— Добре. Иначе биха могли да ни избият. Трябва да запалим факлите в двора — да имат светлина и да виждат, като убиват. Вярно, огънят ще осветява и нашите хора, но те не могат да се бият на тъмно, не и срещу толкова много нападатели.

— Може да те изненадат, Рений. Твоето име все още има голяма сила. Помниш ли тълпите на игрите? Всеки мъж тук ще има какво да разказва на поколения от рода си… стига да оцелее.

— По-добре се качвай на стената, има място ей оттатък — изсумтя Рений.

Тубрук поклати глава.

— Другите те приеха като водач, знам. Дори Юлий ще се вслуша в тебе, когато се успокои. Аз ще стоя при Марк да го пазя. Позволяваш ли?

Рений се вгледа в него. Нищо ли нямаше да стане както трябва? Дебели готвачи, момичета с ножове, нахални деца? А сега някой пренебрегва заповедите му точно преди битката? Десният му юмрук се вдигна в смазващ удар, който като че ли отхвърли Тубрук нагоре и назад. Той падна в праха, а Рений, без да му обръща внимание, се обърна към Кабера.

— Когато се свести, му кажи, че момчето може и самичко да се грижи за себе си. Знам го. Кажи му да заеме мястото си или ще го убия.

Кабера се усмихна, но от лицето му лъхаше зимен студ. Някъде отдалече долетя внезапен трясък, дрънчене на метал в метал. Звукът растеше и се надигаше като вълна, песни изпълваха черната нощ. Факлите бяха запалени точно когато първите роби стигнаха под стените на имението. Зад тях от Рим идваха стотици, изгорили всичко по пътя си.

Всичко свърши още преди да беше започнало. Както смяташе Рений, дивашките орди роби, които напираха към стените на имението, нямаха представа как да преодолеят въоръжените защитници и само се трупаха наоколо с викове и сърдит рев. Макар че това беше прекрасна възможност за стрелците с лък, Рений поклати отрицателно глава, отвръщайки на погледите на Кабера и Луций, които наблюдаваха с готови за стрелба лъкове и смразяващи погледи. Все още имаше шанс робите да потърсят по-лесна плячка, а няколко стрели можеше да раздухат яростта им и да я превърнат в отчаяна решителност.

— Отворете портите! — извика някой от въоръжената с факли тълпа.

Ако не бяха бруталните лица на нападателите, сборището би могло да мине за празненство. Рений ги загледа, преценявайки възможностите. Отзад напираха още хора. Явно бяха повече, отколкото би могло да отблъсне едно малко имение. Разбунтувани роби от Рим изпълваха редиците им — хора, които нямаха какво да губят, които развихряха омраза и насилие там, където би могъл да надделее разумът. Задните напираха напред и Рений вдигна ръка, готов да даде знак на единствените си двама стрелци да пратят първите стрели в тълпата. Едва ли щяха да пропуснат целите си в тази навалица.

Един мъж пристъпи напред. Мускулест, с гъста черна брада, която му придаваше прилика с варварин. Може би предния ден беше носил безропотно камъни в каменоломната или беше обучавал коне за някой благосклонен господар. Сега гърдите му бяха облети с нечия кръв, лицето му се кривеше от ненавист, очите му блестяха под пламъка на факела.

— Ей, вие там, на стените! И вие сте роби като нас. Убийте онези, които смятат, че са по-добри от вас. Убийте ги всичките и ще ви приемем като приятели.

Рений махна с ръка и Кабера изпрати стрелата си в гърлото на мъжа. В настъпилото мълчание бившият гладиатор изрева на тълпата роби:

— Ето какво ще получите от мене. Аз съм Рений и вие няма да влезете тук. Вървете си у дома и чакайте възмездието.

— Такова като това ли? — чу се яростен възглас.

Друг мъж притича към стените и скочи, за да се хване за ръба. Мигът настана, тълпата изведнъж зарева и се втурна напред.

Малцина имаха мечове. Повечето бяха въоръжени, също като защитниците, с каквото бяха успели да намерят. Някои нямаха никакво друго оръжие освен дивия си гняв и Рений отстрани първия с ловък удар в гърлото, без да обръща внимание на треперещите пръсти, които се вкопчваха в бронята му. Ревове и крясъци заглушаваха звъна на метал в метал и съсъка от срещата на метал с жива плът. Рений видя как Кабера пуска лъка и вдига зловещия си къс нож, видя го как пробожда и отскача, като оставя труповете на нападателите да падат върху живите им другари. Старецът тъпчеше яростно по пръстите онези, които се залавяха за стената — изкачваха се по труповете на повалените, за да атакуват на свой ред.

Главата на Рений се замая леко, той разбра, че рамото отново го предава, усети под превръзките внезапна топлина и рязка, пронизваща болка. Стисна зъби и заби меча си в корема на един мъж, като едва не загуби оръжието си, когато онзи се килна назад. Друг зае мястото му, след това още един, Рений не виждаше края им. Улучиха го с дървен кол и главата му се замая за секунда. Той залитна назад, помъчи се да намери сили, за да вдигне меча и да посрещне следващия удар. Мускулите го боляха и изтощението, което усети, когато се биеше с Марк, отново го овладя.

— Много съм стар вече за това — измърмори той и изплю кръв.

Усети отляво движение и се обърна рязко, за да отбие удара, но беше твърде бавен. Беше Марк — ухилен до уши и целият оплескан с кръв. Приличаше на демон от старите митове.

— Малко се тревожа за скоростта на ниския ми париращ удар — викна юношата. — Дали не можеш да ми дадеш някой съвет? Кажи ми къде греша.

И още докато го казваше, пресрещна с рамо един мъж, който се опитваше да се изправи, събори го, той падна, удари си главата и изрева.

— Казах ти да не напускаш позицията си — изръмжа Рений; мъчеше се да не показва слабост.

— Щяха да те убият. Тази чест е моя — няма да я отстъпя на слугите!

И кимна към другата страна на портата, където Цецилий, известен просто като Готвача, се хилеше и сееше смърт наляво и надясно.

— Елате, свине! Елате, добичета! Ще ви накълцам на парчета!

Под сланината му явно имаше яки мускули, защото размахваше гигантския сатър така, сякаш беше детска играчка.

— Готвачът ги задържа там и без мене. Всъщност сега е неговият миг — викна Марк и се засмя.

Трима мъже се качиха на стената едновременно — изкатериха се по купчината трупове, която беше стигнала до средата й. Първият замахна с меч към Марк, но той заби своя меч в гърдите му и от яростния удар мъжът полетя право на плочите в двора. Марк обезвреди втория с париращ удар, който го посече през очите, забивайки се в месо и кости. Нападателят умря на място. Третият изкряска тържествуващо и скочи към Рений. Знаеше кой е този старец и вече се виждаше как се хвали пред приятелите си — но в този миг Рений вдигна меча си и с внезапен удар изотдолу го заби в гърдите му.

Остави нападателя да падне. Лявата ръка го болеше, вече много по-силно. Гърдите му пулсираха от болка. Той изстена.

— Ранен ли си? — попита Марк, без да откъсва очи от стената.

— Не. Връщай се на мястото си — изфуча Рений с внезапно посивяло лице.

Марк го изгледа за един дълъг миг, после каза тихо:

— Мисля, че ще поостана.

Още мъже напираха към стената и мечът му танцуваше, без да спира, минаваше от едно гърло към следващото.

Бащата на Гай почти не забелязваше онези, които падаха под меча му. Биеше се, както го бяха обучавали: нападение, защита, удар. Телата се трупаха в подножието на стената и един вътрешен глас му казваше, че досега вече враговете трябваше да са се пречупили. Та те бяха само роби. Не можеха да преодолеят тази стена. Защо не отстъпваха? След като всичко свършеше, щеше да накара да издигнат стената на три човешки ръста.

Робите като че ли сами се нанизваха на меча му, който се обливаше в кръвта им и я плискаше по стената и вратите. Раменете го боляха, ръката му беше оловно тежка. Само краката го държаха здраво. Знаеше, че скоро ще почувства слабост и ще търси по-лесни жертви. Нападение, защита, довършващ удар. Беше заключен в легионерския ритъм на смъртта, но все повече и повече хора се катереха по купчината трупове, за да влязат в имението. Мечът му се беше изтъпил от непрекъснатите удари в месо и кост и в един момент само одраска някакъв мъж, който скочи към него. Камата на роба прободе твърдите мускули на корема му и той изръмжа в агония, заби меча в зъбите на мъжа и след това се строполи на земята.

Александрия стоеше в гъстата тъмнина на двора. Другите жени тихичко си подвикваха. Една се молеше. Тя виждаше колко изтощен е Рений и как се ядоса, когато Марк слезе да го спаси. Запита се защо ли и изведнъж осъзна контраста между тях. От едната страна — побелелият войник от хиляди конфликти, бавен и изтощен, от другата — Марк, пъргав и ловък убиец, който се усмихваше, докато сееше смърт сред нападащите роби. Нямаше значение дали са въоръжени с мечове, или с копия. Пред него изглеждаха невероятно тромави — той в миг отнемаше силата им с внезапен удар. Един мъж явно не разбираше, че умира — кръв шуртеше от гърдите му, но той все още търчеше напред, стиснал счупеното си копие.

Александрия се взираше в лицето на мъжа — и видя поразяващия момент, когато той усети болката и видя тъмнината да се спуска над него.

Цял живот беше слушала истории за мъжката сила и слава — те като че ли се рееха над тази касапница като златни призраци, наглед несъвместими с действителността. Тя търсеше мигове на другарство, на смелост пред лицето на смъртта, но не можеше да ги намери.

Готвачът се наслаждаваше на боя, това беше ясно. Беше започнал да пее някаква неприлична песничка за пазарния ден и хубавите момичета — бучеше припева по-скоро гръмогласно, отколкото мелодично, докато забиваше сатъра си в черепи и вратове. Мъже падаха под острието на огромния сатър и с всеки посечен песента на готвача ставаше все по-гръмка.

Отляво един от защитниците на стената се строполи в двора и главата му се пръсна в твърдите камъни с мокър звук. Александрия потръпна и хвана рамото на някаква жена в тъмното. Която и да беше, тя тихичко си хлипаше — но девойката нямаше време да я утешава.

— Бързо! Скачат от стената! — изсъска тя и дръпна другата жена: не смееше да тръгне сама.

Докато двете бързаха към стената, един мъж скочи от нея в мрака на двора.

Огледа се и очите му блеснаха, понеже не видя никакви защитници. В същия миг Александрия заби ножа право в сърцето му. Животът го напусна с въздишка. Друг мъж тупна на плочника близо до тях. Изхрущяването на глезена му се чу ясно, заглуши дори рева оттатък стените. Старата Сузана, обикновено изключително внимателна, когато подреждаше масата на господаря, заби един нож за обезкостяване в гърлото му и се дръпна, когато той потрепери и се преви на две.

Александрия вдигна очи към ярките факли по стената. Там поне имаха светлина! Колко ужасно беше да умираш на тъмно.

— Донесете факли! — извика тя.

Две ръце я сграбчиха изотзад и извиха главата й. Тя се напрегна в очакване на смъртта си, но тежестта внезапно падна от раменете й и тя се обърна — и видя Сузана. И ножът в ръката й, и цялата й ръка бяха в кръв.

— Дръж се момиче. Нощта тепърва почва — засмя се старата жена и Александрия, кой знае защо, забрави за всякакъв страх.

Огледа се и почти не трепна, когато друг защитник падна тежко на плочника на двора. Трима мъже се втурнаха в пролуката, освободена от него. Показаха се и главите на още двама, изкатерили се по хлъзгавите трупове от другата страна.

Всички жени държаха ножове и светлината на факлите хвърляше отблясъци по остриетата дори в мрака на двора. Преди очите на мъжете да привикнат към мрака, жените ги нападнаха.

Слънцето се издигна над хоризонта. Полетата пустееха. Робите, проникнали в избата, без съмнение все още бяха потънали в дълбок пиянски сън. Гай погледна над стената и видя струйки дим да се издигат над почернялата земя. Опърлените дървета бяха призрачни и оголени, зърното още димеше сред скелетоподобните останки на хамбарите.

Гледката беше странно спокойна, не се чуваха дори утринните песни на птичките. Погледнеше ли към полето, усещаше как насилието и емоциите от предишната нощ са останали някъде далече. Потърка лице за миг, после се обърна и тръгна надолу по стълбите към двора.

Кафяви петна бяха омърсили белите стени и плочника. Локви полусъсирена кръв в ъглите и ужасни миризми показваха къде са лежали труповете, вече извлечени извън вратите, за да бъдат струпани в ями, след като се намереха носилки. Защитниците бяха грижливо положени върху чисти парчета плат в студени стаи. Нападателите бяха просто нахвърляни на купчина, от която се подаваха ръце и крака. Гай излезе и загледа как трупат телата. Чуваше как викат ранените — зашивани или подготвяни за ампутация.

Гореше от гняв и нямаше къде да го излее. Бяха го държали вътре от съображения за сигурност, докато всички, които обичаше, бяха рискували живота си и докато баща му беше дал своя, защитавайки семейството и имението си. Вярно, той беше още слаб след операцията, раните му едва бяха заздравели — но да му се откаже възможност да помогне на баща си!? Нямаше думи и когато Кабера дойде при него да му изрази съчувствието си, Гай не му обърна внимание. Седеше изтощен и пресяваше шепа подир шепа прах през пръстите си — спомняше си какво беше казал Тубрук преди години и най-накрая разбираше смисъла на думите му. Неговата земя.

Приближи се един роб. Гай не знаеше името му, но по раните му можеше да се съди, че е участвал дейно в защитата.

— Всички мъртви са извън вратите, господарю. Да вземем ли носилки и да ги отнесем в ямите?

За първи път някой се обръщаше към него с друга дума освен името му. Гай с нищо не показа колко е изненадан. Умът му беше пълен с болка и гласът му отекна сякаш от дълбока яма.

— Донеси масло. Ще ги изгоря там, където са натрупани.

Робът наведе глава в знак, че е разбрал, и хукна да изпълни заповедта. Гай стана и тръгна към купчината смърт. Беше страшна гледка, но той не намираше в себе си никакво съчувствие. Всеки от тези хора беше избрал своя край, когато бяха нападнали имението.

Заля купчината с масло — поливаше тела и лица, отворени усти и немигащи очи. После ги подпали и установи, че в края на краищата не може да гледа горящи трупове. Димът събуди спомена за гарвана, който бяха уловили двамата с Марк, и той повика един роб.

— Донеси още масло от складовете. И да горят, докато не се превърнат в пепел.

Влезе вътре. Миризмата го следваше като обвиняващ пръст.

Намери Тубрук в голямата кухня — легнал настрани и захапал едно парче кожа, докато Кабера промиваше раната от кама в ребрата му. Гай погледа малко, без да каже нито дума на никого от двамата. Продължи по-нататък и видя готвача — седеше на едно стъпало и още държеше кървавия сатър. Гай знаеше, че баща му би намерил насърчителни думи за този мъж, който изглеждаше отчаян и изгубен. Самият той не можеше да открие у себе си друго освен студен гняв и мина покрай мъжа, който се вглеждаше в пространството, сякаш не го виждаше. После спря. Ако баща му щеше да го направи, значи и той трябваше да го направи.

— Видях те да се биеш на стената — обърна се към готвача. Гласът му най-накрая излезе от гърлото равен и уверен.

Мъжът кимна и като че ли се посъвзе. Опита се да се изправи.

— Така е, господарю. Убих много. Загубих им броя.

— Аз пък току-що изгорих сто четиридесет и девет трупа, така че сигурно са били много — каза Гай и се помъчи да се усмихне.

— Да. Сечах ги наред. Боговете ме докоснаха, струва ми се. Докоснаха всички ни.

— Видя ли как умря баща ми?

Готвачът стана и вдигна ръка, сякаш щеше да я сложи на рамото на момчето. В последния момент размисли и промени жеста в съжалително махване.

— Видях го. Отведе мнозина със себе си — и мнозина преди това. Накрая край него имаше купчина трупове. Беше храбър и добър мъж.

Гай усети как хладнокръвието му се разколебава и стисна зъби. После преодоля пристъпа на скръб и заговори:

— Знам, че щеше да се гордее с всички вас. Ти пееше, видях те.

За негово учудване мъжът се изчерви.

— Да. Наслаждавах се на боя. Знам, че сеех кръв и смърт, но всичко беше просто, нали разбираш, господарю. Всеки, когото виждах, трябваше да бъде убит. Обичам нещата да са ясни.

— Разбирам — каза Гай и дори успя да се усмихне. — Сега си почини. Кухните са отворени и скоро ще донесат супа.

— Кухните?! А аз стоя тук?! Трябва да вървя, господарю, иначе супата няма да я бива за нищо.

Гай кимна и мъжът се отдалечи бързо, като остави огромния сатър, подпрян на стъпалото. Гай въздъхна. Искаше му се и неговият живот да беше толкова прост, да може да поема и отхвърля роли без съжаление.

Беше потънал в мисли и не забеляза, че мъжът се е върнал, докато той не проговори.

— Баща ти щеше да се гордее с тебе също, струва ми се. Тубрук каза, че си го спасил, когато бил съвсем изтощен накрая, а ти също си бил ранен. Щях да се гордея, ако моят син беше също толкова силен.

Сълзите дойдоха неканени в очите на Гай и той се обърна, та мъжът да не ги види. Сега не беше време да се разчувства, не и когато имението беше опустошено и хамбарите с храна за зимата бяха опожарени. Опита се да се заеме с подробностите, но се чувстваше безпомощен и сам — и сълзите заприиждаха все по-силно, а умът му отново и отново се връщаше към загубата му, като птица, кълвяща кървящи рани.

Утрото беше студено и сиво; небето над земите на имението беше ясно. Роговете отекваха ниско и тъжно и удавяха в звуците си веселите птичи песни, които изглеждаха толкова неуместни за ден, отбелязващ отминаването на един живот. Къщата беше свалила украсата си, имаше само едно клонче кипарис над главната порта, за да предупреди жреците на Юпитер да не влизат, докато тялото още е вътре.

Роговете изсвириха три пъти и накрая мъжете запяха „Конкламатум ест“ — траурната песен. Дворът беше пълен с тъжащи от града, облечени с груби вълнени тоги, немити и небръснати, за да покажат мъката си. Гай стоеше до вратите с Тубрук и Марк и гледаше как изнасят тялото на баща му с краката напред и внимателно го полагат върху носилката, с която щеше да стигне до погребалната клада. Тълпата чакаше, всички глави бяха сведени в молитва или размисъл. Гай тръгна сковано към носилката.

Погледна лицето, което беше познавал и обичал цял живот, и се опита да си спомни как изглеждаше то, когато очите можеха да се отварят и силната ръка посягаше да стисне рамото му или да разроши косата му. Същите ръце сега лежаха спокойно край тялото, кожата беше чиста и блестяща от масло. Раните от защитата на стените бяха прикрити в гънките на тогата — но нямаше живот. Нямаше вдишване и издишване; кожата беше прекалено бледа. Запита се дали е студена, но не посмя да посегне да я пипне.

— Сбогом, татко — прошепна той и едва не припадна, когато тъгата го сграбчи.

Тълпата го гледаше и той се стегна. Нямаше да се посрами пред духа на баща си. Някои от тези хора бяха приятели, които той не познаваше, но някои сигурно бяха лешояди, готови да се възползват от слабостта му. Усети бодване на гняв при тази мисъл и успя да потисне тъгата. Посегна, хвана ръката на баща си и склони чело към нея. Кожата беше грапава и студена.

— Конкламатум ест — каза той високо и тълпата повтори думата.

Гай се дръпна и мълчаливо загледа как майка му се приближава към покойния си съпруг. Виждаше я как трепери под вълненото си наметало. Робите не бяха вчесали косата й и тя беше разрошена. Очите й бяха кръвясали, ръката й трепереше, когато докосна баща му за последен път. Гай се напрегна и се замоли тя да успее да довърши ритуала, без да й се случи нещо. Беше съвсем близо и само той можа да чуе думите, които тя изрече, когато се наведе ниско над лицето на баща му.

— Защо ме остави сама, любов моя? Кой сега ще ме кара да се смея, когато съм тъжна, и ще ме прегръща в тъмното? Не за това си мечтаехме. Ти ми обеща, че винаги ще си до мене, когато съм уморена и ядосана на света.

Тя захлипа и Тубрук даде знак на гледачката, която беше наел. Също както лекарите, тя не беше допринесла за никакво подобрение, но Аврелия като че ли намираше успокоение в присъствието на възрастната римлянка — може би просто й липсваше женска компания. Това беше достатъчно за Тубрук, за да я задържи. Жената хвана Аврелия за ръката и я отведе в къщата.

Гай полека си пое дъх, внезапно осъзнал колко много хора са се събрали. Сълзи пареха в очите му и напираха към миглите му, но той не им обръщаше внимание.

— Тя ще се оправи — тихо каза Тобрук, но и двамата знаеха, че не е така.

Един след друг опечалените идваха да отдадат почести на покойника. Само няколко души произнесоха възхваляващи речи и изказаха надеждата, че ще се срещнат с Юлий в отвъдното.

— Той винаги беше добър с мене, дори когато нямаше печалба — каза един побелял мъж с груба тога. — Имаше дял една пета в моите магазини в града и ми даде парите да ги купя. Той беше един от редките хора, на които можеш да се довериш за всичко, и винаги беше почтен.

Гай силно стисна ръката му.

— Благодаря. Тубрук ще се погрижи и ще поговори за бъдещето с тебе.

Мъжът кимна.

— Ако той ме гледа, бих искал да ме види как продължавам да съм лоялен към сина му. Дължа му това и още много повече.

Последваха други и Гай с гордост виждаше каква искрена тъга поражда смъртта на баща му. В Рим имаше цял един свят, за който синът не подозираше, но бащата беше живял като почтен човек и това имаше огромно значение за него. Градът беше обеднял, защото баща му вече нямаше да върви по неговите улици.

Един мъж, облечен в чиста тога от хубава бяла вълна, изпъкваше сред тълпата опечалени. Той не спря при носилката, а веднага се приближи до Гай.

— Представлявам консула Марий. Той отсъства от града, но ме натовари да ти кажа, че няма да забрави баща ти.

Гай му благодари учтиво. Умът му работеше трескаво.

— Съобщи му, че ще отида да го посетя, когато се върне в града.

Мъжът кимна.

— Вуйчо ти ще те посрещне много добре, сигурен съм. Ще е в градската си къща след три седмици. Ще му предам съобщението ти.

Пратеникът се дръпна в тълпата, излезе от вратите и Гай го проследи с поглед. Марк се приближи до него и каза тихо:

— Вече не си чак толкова сам.

Гай си спомни думите на майка си.

— Не съм. Той ми остави примера си и аз ще го следвам. Няма да съм по-незначителен от него, когато легна на такава носилка и моят син посрещне хората, които са ме познавали. Кълна се.

В утринната тишина се чуха тихите гласове на префиките — оплаквачките, повтарящи едни и същи неспирни траурни песнопения. Звукът беше скръбен и изпълваше света. Конете затеглиха носилката с баща му, изкараха я бавно през портите, следвани от шествието опечалени с наведени глави.

Само след няколко минути дворът остана празен и Гай зачака Тубрук, който беше влязъл вътре, за да провери как е Аврелия.

— Идваш ли? — попита го, когато го видя да се връща.

Тубрук поклати глава.

— Ще остана тук да служа на майка ти. Не искам да е сама в такъв момент.

Сълзи отново се събраха в очите на Гай и той посегна към ръката на възрастния мъж.

— Затвори портите след мене. Не мисля, че ще мога да го направя.

— Длъжен си. Баща ти отива към своя гроб и ти трябва да тръгнеш след него, но най-напред вратите трябва да бъдат затворени от новия господар. Не е редно аз да заемам твоето място. Затвори имението за траура и иди да запалиш погребалната клада. Това са последните ти задачи, преди да те нарека „господарю“. Върви.

Думите не искаха да излизат от гърлото му. Гай се обърна и затвори тежките порти зад себе си. Погребалната процесия не беше стигнала далеч с отмерената си стъпка и той бавно тръгна след нея — с изправен гръб и с болка в сърцето.

Крематориумът беше край града, близо до семейната гробница. Вече от десетилетия погребенията в стените на Рим бяха забранени, защото градът изпълваше всяко възможно пространство с постройки. Гай мълчаливо загледа как качват тялото на баща му на висока клада, която го скри от погледа му. Дървата и сламата бяха залети с ароматизирани масла и във въздуха тежко висеше мирис на цветя. Префиките пееха погребалните си песни за надежда и прераждане. Гай взе горящата факла от мъжа, който беше подготвил тялото на баща му за погребението — имаше тъмни очи и спокойното лице на човек, свикнал със смъртта и тъгата.

Приближи се към кладата и усети погледите на всички опечалени да се впиват в него. Нямаше да покаже слабост, закле се той пред себе си. Рим и баща му гледаха дали ще трепне, но той нямаше да трепне.

От толкова близо миризмата на погребалните масла беше почти задушаваща. Гай извади една сребърна монета, отвори устата на баща си и притисна метала върху сухата студенина на езика. С монетата баща му щеше да плати на лодкаря Харон и да стигне отвъд. Затвори внимателно устата му, слезе и пъхна горящата факла в сламата, натъпкана между дървата в основата на кладата. Споменът за миризмата на изгорели пера се вмъкна в ума му и изчезна, преди да успее да го осъзнае.

Огънят се разгоря бързо, с пукане и пращене, оглушително високи на фона на тихите песни на префиките. Гай се дръпна от кладата, защото лицето му почервеня и ръцете му едва държаха факлата. Бе дошъл краят на детството му — а той още беше дете. Градът го зовеше, а той не беше готов. Сенатът го зовеше и той беше уплашен. Но нямаше да предаде паметта на баща си и щеше да посрещне всички предизвикателства. След три седмици щеше да напусне имението и да влезе в Рим като гражданин, член на благородното съсловие.

И най-накрая заплака.

— Рим — най-големият град на света — каза Марк и разтърси учудено глава, докато минаваха през огромното павирано пространство на форума.

Големи бронзови статуи гледаха малката група, която водеше конете през тълпата пешеходци.

— Не разбираш колко е голямо всичко, докато не се приближиш достатъчно — отвърна Кабера, но без обичайната си увереност.

Пирамидите в Египет, каквито си ги спомняше, му изглеждаха по-големи, но хората там винаги търсеха миналото със своите гробници. Тук обаче огромните постройки бяха за живите и той усети оптимизма.

Александрия също бе смаяна, макар че отчасти това се дължеше на факта, че всичко се беше променило страшно много през петте години, откакто бащата на Гай я беше откупил, за да работи в кухнята му. Тя се запита дали мъжът, който някога беше господар на майка й, все още е в града и потръпна, като си спомни лицето му и как се беше държал с нея. Майка й никога не беше живяла свободна и умря като робиня, след като треска повали нея и няколко други в робските колиби под един от роботърговските домове. Подобни болести избухваха много често и всеки месец големите робски пазари неизменно предаваха на пепелджиите по няколко трупа срещу дребни монети. Александрия си спомни и восъчната неподвижност на майка си и отново потръпна. После тръсна глава.

„Няма да умра като робиня“, помисли си и Кабера се обърна и я погледна, сякаш прочел мисълта й. Кимна й и й намигна, когато тя му се усмихна. Беше го харесала още от първия момент. Още един човек, който не си беше на мястото, където и да отидеше.

„Ще се науча да правя най-различни неща и ще ги продавам, за да се откупя“, помисли Александрия. Съзнаваше, че й се отразява разкошът на форума, но това не я интересуваше. Кой няма да си мечтае, попаднал на такова място, което сякаш е построено от боговете? Виждаш как да направиш колиба само като я погледнеш, но кой може да си представи как се издигат такива колони? Всичко беше бляскаво и недокоснато от мръсотията, която помнеше — тесни мръсни улици и грозни мъже, които наемаха майка й за по един час, а парите отиваха у собственика на къщата.

На форума нямаше нито просяци, нито проститутки, само добре облечени, чисти мъже и жени, които купуваха, продаваха, ядяха, пиеха, говореха за политика и пари. Огромни храмове се издигаха от всички страни; високи колони с позлатени основи и капители; големи арки, издигнати в чест на военни триумфи. Това наистина беше туптящото сърце на Рим. Тук лъхаше на самоувереност и надменност. Докато по-голямата част от света още се валяше в калта, тези хора притежаваха власт и смайващи богатства.

Единственият признак за наскоро отминалите бунтове беше мрачното присъствие на легионерите, които стояха на всеки ъгъл и гледаха тълпите със студени очи.

— Всичко това е предназначено да кара човека да се чувства малък — измърмори Рений.

— Но не го прави! — продължи Кабера, докато се оглеждаше. — Кара ме да се чувствам горд, че човек може да построи такова нещо. Какъв народ сме само!

Александрия кимна мълчаливо. Форумът й показваше, че всичко може да се постигне; може би дори и свободата.

Малки момченца хвалеха стоките на господарите си от стотиците магазинчета по краищата на форума; бръснари, дърводелци, месари, каменоделци, златари, грънчари, тъкачи, списъкът беше безкраен; цветовете и шумовете се смесваха и зашеметяваха сетивата.

— Това е храмът на Юпитер. Ще се върнем тук и ще принесем жертва, след като се срещнем с вуйчо ти Марий — каза Тубрук.

Той беше водачът на групата и вдигна ръка, за да ги накара да спрат.

— Чакайте. Пътят на този човек ще пресече нашия. Това е висш магистрат и не бива да го спираме.

Другите се стълпиха около него.

— Откъде знаеш какъв е? — попита Марк.

— Виждаш ли мъжа до него? Той е ликтор, специален помощник. Виждаш ли вързопчето на рамото му? Това са пръчки за бой и малка брадвичка за обезглавяване. Ако магистратът, да кажем, беше ритнат от един от нашите коне, би могъл да постанови незабавно смъртно наказание, което да се изпълни на място. Не му трябват нито свидетели, нито закони, които да прилага. Най-добре е изобщо да ги избягваме, ако е възможно.

Безмълвно загледаха мъжа и неговия помощник, докато пресичаха площада, явно без да осъзнават, че са обект на такова внимание.

— Опасно място за невежия — прошепна Кабера.

— От собствен опит знам, че навсякъде е опасно — изсумтя Рений.

След форума навлязоха в по-тесни улици, които не бяха толкова празни като главните. Къщите бяха на по четири-пет етажа и Кабера ги зяпаше смаяно.

— Какъв ли изглед се открива отгоре? Много ли са скъпи жилищата по най-горните етажи?

— Наричат се апартаменти и са най-евтините. На тази височина няма течаща вода и е много пожароопасно. Ако пожарът започне от най-долния етаж, онези на последния рядко се измъкват. Виждаш ли колко са малки прозорците? Това е, за да не влизат вътре слънце и дъжд, но означава и че не можеш да скочиш оттам.

Продължиха покрай големите камъни за стъпване, наредени на равни интервали по улиците. Без тях на префърцунените пешеходци щеше да им се налага да стъпват в хлъзгавата тиня и изпражненията на коне и магарета. Колелата на каруците трябваше да са на точно определено разстояние едно от друго, за да могат да минават по улиците. Кабера кимна и каза:

— Добре планиран град. Не съм виждал друг такъв.

Тубрук се засмя.

— Няма друг такъв. Казват, че Картаген бил подобен по хубост, но ние го унищожихме преди повече от петдесет години, разорахме земята и я посипахме със сол, за да не се въздигне никога повече против нас.

— Говориш, сякаш градът е живо същество — отвърна Кабера.

— А не е ли? Не усещаш ли живота тук? Аз усетих как ме приветства, когато влязох през портите. Това е моят дом — повече от всяка къща.

Гай също усещаше живота около себе си. Макар че не беше живял сред градските стени, това беше неговият дом, както и на Тубрук — а може би и повече, защото той беше благородник, роден като свободен човек и сред най-великите хора на света.

„Моят народ е построил това — помисли той. — Моите предци са докосвали тези камъни и са вървели по тези улици. Баща ми може да е стоял на този ъгъл и майка ми може да си е играла като малка в някоя от градините, които зърнах покрай главната улица“.

Поотпусна юздите и Кабера го погледна и се усмихна, усетил промяната в настроението му.

— Още малко, и ще стигнем — каза Тубрук. — Домът на Марий поне е доста далече от миризмата на тор по улиците. Която никак не ми липсва, уверявам ви.

Отбиха от оживения път и поведоха конете по един стръмен склон и по една по-тиха и чиста улица.

— Тук са къщите на богатите и властниците. Имат имения на село, но и градски къщи, където се отдават на забавления и кроят заговори за повече власт и още повече богатство — продължи Тубрук толкова безстрастно, че Гай нямаше как да не го погледне.

Къщите бяха закрити от очите на хората с железни порти, по-високи от човешки ръст. На всяка порта имаше номер и малка вратичка за пешеходци. Тубрук обясни, че това е по-тясната страна на именията. Постройките се простираха навътре — от частни бани и конюшни до големи дворове, всичко това скрито от очите на вулгарните плебеи.

— В Рим държат много на усамотението — каза Тубрук. — Може би това е част от живота в града. Разбира се, ако ти се наложи да се отбиеш неочаквано в някое селско имение, няма да постъпиш неучтиво, но тук трябва да си уговориш среща и да се представиш, и да чакаш, докато не те приемат. Ето, стигнахме. Ще кажа на вратаря, че сме дошли.

— Аз ще ви оставя — каза Рений. — Трябва да ида в своя дом и да видя дали не е пострадал от размириците.

— Не забравяй вечерния час. Не оставай на улицата, след като слънцето залезе, приятелю. Все още убиват всеки, когото намерят навън след смрачаване.

Рений кимна.

— Ще внимавам.

Гай посегна да хване дясната му ръка.

— Нали не заминаваш? Помислих…

— Трябва да проверя къщата си. Трябва да остана за малко сам и да помисля. Не се чувствам готов да заживея с другите старци, вече не. Ще се върна утре призори, за да те видя и… да, утре призори.

Усмихна се и подкара коня.

Докато Рений се спускаше по хълма, Гай отново забеляза потъмнялата му коса и енергията, която изпълваше тялото му. Обърна се и погледна Кабера, но той само сви рамене.

— Ей, вратарю! — извика Тубрук. — Ела да ни отвориш.

Призори улиците на Рим обикновено бяха празни — повечето хора се събуждаха в късните сутрешни часове и продължаваха работа чак до полунощ. Но с наложения вечерен час ритъмът на деня се беше променил и когато Марий и хората му излязоха на улицата, магазините тъкмо отваряха.

Марий водеше войниците с уверена стъпка. Предупредителни викове караха случайните минувачи да се скриват, както видя Гай, явно от страх пред въоръжените мъже. След неотдавнашните размирици никой нямаше настроение да стои и да зяпа процесията, която слизаше по хълма към градския форум, където се издигаше зданието на сената.

Гай усещаше погледите на гражданите върху себе си и чуваше сърдито мърморене. Не било редно войниците да са на улицата. Зората беше влажна и студена и той потреперваше. Марк също изглеждаше мрачен и когато очите им се срещнаха, му кимна; беше сложил ръка на дръжката на меча си. Колкото по-силно трополяха сандалите на войниците, толкова повече нарастваше напрежението. Досега Гай не беше осъзнавал какъв шум могат да вдигат петдесетима войници, но чаткането на подкованите с желязо сандали отекваше силно в тесните улици. Отваряха се прозорци, хора викаха сърдито — но те продължаваха напред.

— Сула ще ви извади очите! — изрева един мъж, преди да затръшне вратата си.

Хората на Марий не обръщаха внимание на заплахите и на навалицата, събираща се зад тях, привлечена от вълнението и опасността и превръщаща се в заплашителна тълпа.

Далеч напред един легионер, носещ герба на Сула на щита си, се обърна, чул шума, и замръзна. Те вървяха към него и Гай усещаше внезапното вълнение, когато всички очи се втренчиха в самотно стоящия мъж. Той избра сигурността пред храбростта и изчезна зад ъгъла. Един от войниците близо до Марий понечи да го последва, но той сложи ръка на гърдите му и го спря.

— Остави го. Той ще им каже, че идвам.

Гласът му се разнесе назад по редиците и Гай се учуди на спокойствието му. Повече никой не проговори — продължиха напред в стегната строева крачка.

Кабера хвърли поглед назад и пребледня, като видя улиците да се изпълват с навалица, която ги следваше по петите. Нямаше къде да отстъпят: тълпата вървеше подире им с блеснали от възбуда очи и смели подвиквания. Кабера извади изпод робата си малък син камък, окачен на връв, целуна го и измърмори кратка молитва. Тубрук го погледна, сложи ръка на рамото му и го стисна.

Когато стигнаха обширното пространство на форума, тълпата се разля и по успоредните улици. Гай усещаше нервността на мъжете, зад които вървеше, и виждаше как мускулите им се напрягат, докато охлабват мечовете в ножниците. Преглътна и усети, че гърлото му е пресъхнало. Сърцето му биеше бързо, главата му беше замаяна.

Сякаш за да се подиграе с тях, слънцето избра момента, когато излязоха на форума, за да пробие утринните мъгли, и освети статуите и храмовете в златисто сияние. На стъпалата на сената пред тях облечени в бяло фигури излязоха от тъмнината и ги зачакаха. Гай облиза внезапно пресъхналите си устни. Четирима легионери на Сула стояха на стъпалата и стискаха дръжките на мечовете си. Другите сигурно щяха да дойдат всеки момент.

Стотици хора прииждаха отвсякъде към форума, чуваха се дюдюкания и подвиквания, отекващи в близките улици. Всички гледаха Марий и хората му, които вървяха към сената. Гай стисна зъби. Толкова много хора! Не показваха признаци на страх или благоговение и сочеха, викаха, блъскаха се, за да виждат по-добре. Съжали, че беше поискал да придружи войниците.

На крачка от стъпалата Марий накара хората си да спрат и се отдели на една стъпка напред. Тълпата взе да се блъска с лакти, изпълваше всяко кътче. Въздухът миришеше на пот и подправки. Тридесет широки стъпала водеха нагоре към вратите на заседателната зала. На тях бяха застанали деветима сенатори.

Гай позна Сула — стоеше на най-високото стъпало. Гледаше Марий с безстрастно изражение, лицето му приличаше на маска. Държеше ръцете си зад гърба си, сякаш щеше да чете лекция. Четиримата му легионери бяха заели позиция на най-долното стъпало, Гай виждаше, че са нервни, и зачака да види какво ще стане.

Сякаш по даден невидим знак тълпата се смълча, само тук-там се чуваха неясни ръмжения и проклятия, докато хората се блъскаха да заемат по-добро място за гледане.

— Вие всички ме познавате — изрева Марий. Гласът му отекна далеч в тишината. — Аз съм Марий — пълководец, консул, гражданин. Тук пред сената настоявам за правото си да получа триумф като благодарност за новите земи, които моят легион завоюва в Африка.

Тълпата се запритиска по-близо, някъде се сбиха, разнесоха се остри викове. Хората напираха към войниците, чуха се още сърдити викове. Гай усещаше лошото настроение на тълпата. Бяха се събрали като за някакво зрелище, искаше им се да видят смърт и насилие и да се забавляват. Забеляза, че другите сенатори гледат Сула и го чакат да заговори. Тъй като беше единственият друг консул, неговата дума носеше авторитета на града.

Той слезе с две стъпала, по-близо до войниците. Лицето му бе почервеняло от гняв, но произнасяше думите ясно и високо.

— Това е незаконно. Кажи на хората си да се разпръснат. Ела вътре и ще го обсъдим, когато се съберат всички сенатори. Знаеш закона, Марий.

Онези от тълпата, които бяха по-близо, чуха думите му и го приветстваха, докато други крещяха обиди — знаеха, че няма как някой да ги забележи сред навалицата.

— Познавам закона! Знам, че един военачалник има право да иска триумф. Аз издигам това искане. Отказваш ли ми?

Марий също пристъпи крачка напред и тълпата пристъпи заедно с него — хората се бутаха и запълваха стъпалата пред сената между двамата мъже.

Раздадоха се сърдити викове — тълпата негодуваше, че войниците я блъскат назад. Марий се обърна към хората си. Очите му бяха студени.

— Стига! Освободете място за пълководеца си — каза той студено.

Десетината войници отпред извадиха мечовете си и посякоха най-близките в гъстата тълпа. Западаха изкормени трупове, по мраморните стъпала потече кръв. Войниците не спряха — продължиха да убиват със студена напрегнатост; мъже и жени падаха пред тях. Надигнаха се писъци, тълпата се опита да се дръпне, но онези отзад не виждаха какво става и продължаваха да напират напред. Вече всичките петдесет войници извадиха мечовете си и започнаха да секат наоколо, без да ги е грижа кой попада под остриетата.

Сигурно бяха минали само няколко мига, но на Гай и Марк им се сториха часове. Те само гледаха с ужас как тълпата пада под мечовете като жито. Тела застлаха форума и хората изведнъж започнаха да отстъпват панически, най-накрая разбрали какво става. След още няколко секунди около Марий и хората му се отвори огромен кръг, който се разширяваше още, докато граждани и роби бягаха пред кървавите мечове.

Не беше казана нито една дума. Войниците избърсаха мечовете си в телата на мъртвите и ги прибраха. Заеха предишните си позиции и Марк отново отправи поглед към сенаторите.

Камъните на форума бяха станали хлъзгави от кръв. Мъжете на стъпалата бяха пребледнели и се бяха дръпнали назад пред тази касапница. Само Сула стоеше на мястото си, свил устни в презрителна гримаса, може би от вонята на кръв и разпрани вътрешности.

Двамата с Марий се гледаха един дълъг миг, сякаш бяха единствените на форума. Мигът се проточи и Марий вдигна ръка, сякаш за да даде друга заповед на войниците си.

— След един месец — изсъска Сула. — Получи триумфа си, Марий, но не забравяй, че днес си спечели един враг. Вкуси радостта, която ти се дължи.

Марий наведе глава.

— Благодаря ти, Сула, че беше толкова мъдър.

Обърна гръб на сенаторите, даде команда „кръгом“ и мина през редиците, за да застане отново най-отпред. Тълпата се беше дръпнала назад, но по всички лица се четеше гняв.

— Напред! — чу се гръмка команда и отново с дрънчене на желязо върху камък полуцентурията последва командира си и тръгна да излиза от площада.

Гай разтърси учудено глава и погледна към Тубрук и Марк, но не каза нищо. С крайчеца на окото си видя как една центурия от хора на Сула влиза в площада от една странична улица, с оголени мечове в ръце. Напрегна се и щеше да извика предупредително, но улови отрицателното поклащане на главата на Тубрук.

Зад тях Сула беше вдигнал ръка, за да спре хората си, и те стояха напрегнати и гледаха сърдито как Марий се отдалечава. Когато Гай стигна в края на форума, видя Сула да прави кръг с дясната си ръка във въздуха.

Марий вървеше най-отпред, но гласът му се чуваше и до последните редици.

— Вървете в плътен строй по улиците. Още не е свършило.

Войниците се събраха в сбити редици. Марий погледна през рамо.

— Внимавайте за страничните улици. Ако може, Сула няма да ни пусне да минем. Бъдете нащрек, мечовете ви да са готови.

Гай се чувстваше замаян, отнесен от събитията, над които нямаше контрол. Това ли беше безопасността под сянката на вуйчо му? Вървеше напред заедно с другите, охраняван от легионерите.

Отзад се разнесе кратък лаещ вик и Гай се обърна, като едва не се сблъска с войника зад себе си. Един от мъжете лежеше на паважа сред уличната мръсотия. Локва кръв се разтичаше около него и Гай видя как трима мъже го мушкат и кълцат неистово.

— Не гледай — предупреди го Тубрук, хвана го за рамото и го обърна напред.

— Но войникът… Не трябва ли да спрем? — извика Гай смаяно.

— Ако спрем, всички ще умрем. Сула е пуснал кучетата си.

Гай погледна в страничната улица, покрай която минаваха, и видя мъже с извадени ками да тичат към тях. Стори му се, че са легионери, но без униформа. Извади меча си почти едновременно с другите. Сърцето му заби бясно и той усети как по челото му избива пот.

— Спокойно! Няма да спираме за нищо — извика Марий; виждаше се, че мускулите на врата и гърба му са стегнати от напрежение.

Мъжете с камите отново атакуваха задната редица; един от тях падна с меч, забит в ребрата, преди другите да повалят убилия го легионер. Той извика ужасено, когато изтръгнаха меча от ръката му, после викът рязко секна.

Вървяха напред. Гай чуваше триумфални викове зад гърба си. Обърна се за миг и му се прииска да не го беше направил, защото видя как нападателите вдигнаха една окървавена глава и нададоха зверски вой. Мъжете около него заругаха яростно. Един внезапно спря и вдигна меча си.

— Хайде, Вег, още малко и ще стигнем — подкани го друг, но той отърси ръцете на другарите от раменете си и плю на земята.

— Беше ми приятел — измърмори войникът, откъсна се от групата и хукна назад.

Гай се опита да види какво става. Чу как преследвачите им изкрещяха, когато го видяха да идва, но тогава като че ли изневиделица от страничните улички наизлязоха още нападатели и войникът на Марий падна разкъсан, без да се чуе и звук.

— Вървете — извика Марий и Гай чу гнева в гласа му, първия признак на чувство, който виждаше у този мъж. — Вървете — повтори той.

Марк взе кама от мъжа отдясно и се върна назад. Беше в последната редица от трима души, когато минаха тъмното устие на една уличка — и тогава четирима нападатели скочиха отгоре им. Марк се сниши, пое тежестта на един от тях и двамата паднаха в жестока прегръдка. Марк прекара ножа си през гърлото на непознатия и премига, когато кръвта го изпръска. Използва тялото, за да блокира друг удар, и после го метна към останалите нападатели. Докато то тупваше на земята, мъжете паднаха под бързите пробождания на тримата легионери, които след това се върнаха в редиците без нито дума. Един от тях потупа Марк по рамото и Марк му отвърна с широка усмивка. Промъкна се неусетно през редиците и настигна Гай. Беше леко задъхан.

А после портите се отвориха пред тях и всички се озоваха в безопасност, все така в плътен строй, докато и последният не влезе в двора.

Когато портите се затвориха, Гай се обърна да погледне хълма, по чийто склон бяха вървели заедно. Беше пуст, нито едно лице не се показваше. Рим изглеждаше също така тих и дисциплиниран, както винаги.

Марий почти грееше от удоволствие и жизненост. Вървеше сред хората си, тупаше ги по раменете и се смееше. Те се усмихваха неловко, като ученици, похвалени от учителя си.

— Направихме го, момчета! — викаше Марий. — Ще покажем на този град един ден, който ще се помни.

Те се развикаха въодушевено и той заповяда да донесат вино и храна. Нареди на робите да се отнасят към войниците му като към царе.

— Дайте им всичко, което искат!

Чаши от злато и сребро се озоваха в загрубелите ръце на всеки войник — чак до портите, чак до Гай и Марк. Тъмнопурпурното вино бълбукаше, докато се лееше от глинените кани. Александрия прислужваше заедно с другите роби и се усмихваше и на Марк, и на Гай. Гай й кимна, а Марк й намигна, когато тя мина край него.

Тубрук отпи от виното си и се засмя одобрително:

— От най-хубавото е.

Марий вдигна тържествено чашата си и се възцари пълно мълчание.

— За онези, които не доживяха днешния ден, които умряха за нас. За Таг, за Луций и Вег. И тримата бяха добри войници.

— Добри войници!

Гласовете отекнаха в гърлен хор; войниците пресушиха чашите и ги подадоха на чакащите роби, за да ги напълнят отново.

— Познава ги по име — прошепна Гай на Тубрук и той сниши глава и му обясни:

— Познава всички по име. Точно затова е добър военачалник. Затова всички го обичат. Може да ти разкаже по някоя история за всеки войник тук и за мнозина от легиона извън Рим. Наречи го както искаш, номер или евтин начин да направиш впечатление на хората, които ти служат. Знам, че така би казал той, ако го попиташ.

Млъкна и погледна към Марий, който стисна един огромен войник за врата и тръгна с него сред тълпата. Мъжът изръмжа, но не се опита да се изтръгне. Беше разбрал правилно жеста.

— Те са неговите деца, струва ми се. Виждаш колко ги обича. Този здравеняк сигурно би могъл да изтръгне ръцете на Марий, ако поиска. И сто на сто ще прободе някого, ако го погледне накриво. Но Марий може да го води насам-натам за врата и той само ще се смее. Не съм сигурен дали можеш да обучиш някого на това умение, мисля, че е вродено. Дори не си длъжен да го притежаваш, за да си добър пълководец. Тези хора ще следват Сула, ако са в неговия легион. Ще се бият за него и ще умират за него. Но те обичат Марий, затова не могат да бъдат подкупени, а в битка няма да избягат, докато не бъдат избити до крак. Във всеки случай не и докато той ги гледа. Някога имаше имотен ценз за постъпване в легионите, но Марий го отмени. Сега всеки може да направи кариера, като се бие за Рим или най-малкото за Марий. Половината от тези мъже нямаше да влязат в армията, ако той не беше прокарал закона си в сената. Дължат му много.

Хората започнаха да тръгват към банята, за да бъдат изкъпани и масажирани от най-хубавите робини в къщата. Няколко красавици вече ахкаха и се прехласваха на разкази за бойни подвизи. Когато Марий пусна огромния легионер, той веднага повика едно момиче — стройна брюнетка с очи като въглени. Едрият мъж се ухили хищно и я вдигна на ръце. Екотът на смеха й се разнесе сред тухлените стени, докато той я отнасяше тичешком навътре в къщата.

Един млад войник стисна с мускулестата си ръка рамото на Александрия и й каза нещо. Марк бързо се озова зад него и каза:

— Не това момиче, приятелю. Тя не е от тази къща.

Войникът го погледна и видя решителното му изражение. Сви рамене и повика друга минаваща в момента робиня. Александрия се обърна към Гай и го изгледа ядосано. После обърна гръб на Марк и влезе в хладните стаи оттатък открития двор.

Марк се обърна към приятеля си. Беше забелязал изражението на Александрия и лицето му стана замислено.

— Защо беше толкова ядосана? — попита раздразнено Гай. — Нали не искаше да отиде с оня бик! Ти я спаси.

Марк кимна.

— Можем би точно това е проблемът. Сигурно не е искала да го правя аз. Сигурно е искала ти да я спасиш.

— О! — Лицето на Гай грейна. — Наистина ли?

Марий се приближи към Гай и приятелите му. Смееше се, косата му беше залепнала на челото от излятото върху главата му вино. Очите му блестяха от удоволствие. Той хвана Гай за двете рамене и викна:

— Е, момче? Как ти се струва Рим?

Гай му се усмихна. Не можеше да се сдържи. Чувствата на този мъж бяха заразителни. Когато се намръщваше, тъмни облаци страх и гняв го следваха навсякъде и докосваха всички около него. Като се усмихнеше, и на тебе ти се искаше да се усмихнеш. Искаше ти се да си един от неговите хора. Гай чувстваше силата му и за първи път се запита дали и той би могъл да вдъхва такава вярност.

— Беше страшно, но и вълнуващо — отвърна той. Не можеше да спре да се усмихва.

— Добре! Някои не го чувстват. Просто добавят допълнителни цифри и пресмятат колко хора им трябват, за да бъде задържана някоя долина. Те просто не чувстват вълнението.

Изгледа поред Марк, Тубрук и Кабера.

— Напийте се, ако искате, намерете си жена, ако още има незаети. Днес няма да работим и докато не се стъмни, никой няма да си тръгне, след тези неприятности, които имахме. Утре ще започнем да планираме как да докараме пет хиляди мъже от петдесет левги разстояние и как да изминат безопасно целия път до Рим. Да сте чували нещо за обоз?

Марк и Гай поклатиха глава.

— Ще научите. Най-добрата армия на света е загубена без храна и вода, момчета. Това трябва да се знае. Всичко друго си идва на мястото само. Моят дом е и ваш дом, помнете. Сега ще ида да се напия.

Взе три неразпечатани кани с вино от стоящите в градината роби и се отдалечи — по вида му си личеше, че има важна работа.

Тубрук го загледа с крива усмивка как излиза от двора.

— Казват, че веднъж в Северна Африка в навечерието на една битка с диво племе Марий влязъл в неприятелския лагер, във всяка ръка с по една кана вино. Не забравяйте, това е бил лагер на седем хиляди от най-жестоките бойци, които е срещал легионът. Пил цяла нощ с вожда на племето, въпреки че никой не разбирал езика на другия. Вдигали наздравици за живота, за бъдещето и за смелостта. На сутринта се прибрал при своите.

— И какво станало след това? — попита Марк.

— Изтребили племето до последния човек. Вие какво очаквахте? — изсмя се Тубрук.

— Защо вождът не го е убил? — продължи Марк.

— Сигурно го е харесал. Повечето хора го харесват.

Метела влезе в двора и протегна с усмивка ръце към Гай и Марк.

— Радвам се, че се върнахте живи и здрави. Искам и двамата да знаете, че този дом е за вас място на спокойствие и сигурно убежище.

Тя погледна Марк в очите и той спокойно отвърна на погледа й.

— Вярно ли е, че си израснал без майка?

Марк леко се изчерви — питаше се какво ли й е разказал Марий. Кимна и Метела въздъхна.

— Горкото момче. Ако знаех, щях да заповядам да те доведат по-рано при мене.

Марк се питаше дали тя знае какво ще правят легионерите с нейните робини. Тази жена като че ли не се вместваше в грубия свят на Марий и неговия легион. Запита се каква ли е била собствената му майка и за първи път му хрумна, че иска да я намери. Марий сигурно знаеше коя е и къде е, но това не беше въпрос, който би искал да му зададе. Може би Тубрук щеше да му каже, преди да се върне в имението.

Метела пусна ръката му и посегна да погали бузата му.

— Изстрадал си много, но сега всичко е свършило.

Той лекичко докосна ръката й и двамата сякаш постигнаха някакво интимно разбиране. Изведнъж очите й блеснаха и тя се обърна и се отдалечи.

Марк погледна Гай и сви рамене.

— Тя те хареса — каза Тубрук, загледан след отдалечаващата се жена.

— Малко съм голям, за да ми трябва майка — измърмори Марк.

— Възможно е. Но тя не е толкова стара, че да няма нужда от син.

В нощта преди триумфа лагерът на Първородните беше невероятно оживен. Гай седеше до един от лагерните огньове и точеше камата, която бе принадлежала на баща му. Огньовете и шумът от седем хиляди войници и други обитатели на лагера правеха мрака оживен и весел. Лагеруваха на открито на по-малко от пет мили от вратите на града. През последните седмици всички лъскаха броните, мажеха с восък кожените части на облеклата и зашиваха, където беше скъсано. Чешеха конете така, че кожите им лъсваха. Упражненията по маршировка бяха станали напрегнати — не се допускаха грешки, никой не искаше да остане в лагера, когато другите триумфират в Рим.

Мъжете бяха горди с Марий, гордееха се и със себе си. В лагера нямаше фалшива скромност — всички знаеха че и те, и пълководецът им заслужават тази чест.

Марк дойде отнякъде, седна до Гай и се загледа в пламъците.

— Какво се говори? — попита Гай сърдито, без да го поглежда.

— Тръгвам призори — отвърна Марк. — Това е за добро, нали разбираш. Марий написа писмо, което да отнеса в новата си центурия. Искаш ли да го видиш?

Гай кимна и Марк му подаде един свитък. Гай зачете:

Докато пътуваха към морето, Марк се чудеше на скованото изражение на Рений. От зори до късно следобед бяха вървели по настлания с камъни път, без да разменят и дума. Марк беше гладен и ужасно жаден, но не би го признал за нищо на света. Още по пладне беше решил, че ако Рений иска да измине целия път до пристанището, без да спира, той няма да се откаже пръв.

Накрая, когато миризмата на риба и водорасли започна да разваля свежия въздух на провинцията, Рений спря. Марк видя, че е пребледнял, и се учуди.

— Искам да се отбия да видя един приятел — каза Рений. — Можеш да идеш на пристанището и да наемеш стая. Там има един хан…

— Идвам с тебе — каза Марк.

Рений стисна зъби и измърмори:

— Както искаш. — После свърна от пътя и тръгна по някаква пътека.

Зачуден, Марк го последва. Пътеката се виеше през горите. Младежът не попита къде отиват, само охлаби меча в ножницата, в случай че в храсталаците се криеха разбойници. Не че мечът щеше да е много полезен срещу лъкове.

Слънцето, където изобщо се виждаше през гъстия листак, се беше наклонило към хоризонта, когато влязоха в малко селце. Къщите бяха само двайсетина, но селцето изглеждаше спретнато. Щъкаха пилета, пасяха кози и Марк не усети никаква опасност. Рений слезе от коня пред една врата и подхвърли:

— Идваш ли?

Марк кимна и върза двата коня за един кол. Докато свърши, Рений вече беше влязъл и той се намръщи, хвана дръжката на камата си и го последва. Вътре беше сумрачно, осветено само от една свещ и тлеещ огън в огнището, но Марк видя как Рений прегръща един престарял мъж със здравата си ръка.

— Това е брат ми Прим. Прим, това е момчето, за което ти споменах, че ще дойде с мен.

Мъжът сигурно беше осемдесетгодишен, но ръката му стискаше здраво.

— Брат ми ми писа за твоя напредък и за другия, за Гай. Той не харесва никого, но мисля, че вие двамата не сте му толкова неприятни, колкото останалите.

Марк само изсумтя.

— Седни, момче. Предстои ни дълга нощ.

Той отиде до огъня и сложи в жаравата дълъг ръжен.

— Какво ще правиш? — попита Марк.

Рений въздъхна.

— Брат ми ще ми отреже ръката.

Марк усети да го връхлита див ужас. Вина обля лицето му в червенина. Надяваше се Рений да не спомене как е бил ранен. За да прикрие смущението си, той бързо каза:

— Луций и Кабера можеха да го направят, сигурен съм.

Рений вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Много хора могат да свършат тази работа, но Прим беше… Прим е най-добрият.

Прим се изсмя — видяха се няколко останали зъба — и каза весело:

— Брат ми обича да сече хората, а аз ги кърпя. Я малко повече светлина…

Взе една лампа и я запали със свещта. Когато се обърна пак към тях, изгледа Рений с присвити очи.

— Знам, че очите ми не са като едно време, но ти да не си си боядисвал косата?

Рений се изчерви.

— Не ми казвай, че очите ти изневеряват, преди да започнеш да ме кълцаш, Прим. Просто остарявам бавно.

— Ужасно бавно — съгласи се Прим.

Изтърси съдържанието на една кожена торбичка на масата и махна на брат си да седне. Като видя трионите и щипките, Марк си помисли, че щеше да е по-добре, ако беше приел съвета на Рений и беше отишъл направо на пристанището, но сега вече беше късно. Рений седна. Пот капеше от челото му. Прим му даде шишенце с кафява течност и той го надигна и го изпи на една глътка.

— Момче, вземи това въже и го вържи за стола. Не искам да се мята и да ми изпочупи мебелите.

Марк взе въжето и с тих ужас забеляза, че цялото е оплескано със стари петна кръв. Догади му се. Зае се с възложената му работа и се опита да не мисли за това.

След няколко минути Рений беше обездвижен и Прим изля последните капки кафява течност в гърлото му.

— За жалост имам само това. Ще намали болката, но няма да е много.

— Мълчи и си върши работата — изръмжа Рений през зъби.

Прим пъхна в устата му някаква кожа и му каза да я захапе.

— Поне зъбите си няма да счупиш.

Обърна се към Марк.

— Ти дръж ръката неподвижно. Така ще я отрежа по-бързо.

Нагласи ръцете на Марк на бицепса и провери дали въжетата държат здраво китката и лакътя. Извади един зловещо изглеждащ трион, вдигна го към светлината и огледа с присвити очи острието му.

— Ще направя кръг около костта, после друг под него, за да има място за триона. Ще свалим една ивица месо, ще прережем костта и ще изгорим раните. Трябва да стане бързо, иначе ще му изтече кръвта и ще умре. Ще оставя достатъчно кожа да закрия раната, а после трябва да я превържем здраво. През първата седмица не трябва да я докосва, а после трябва да се маже с мехлем, който ще ти дам, всяка сутрин и вечер. Нямам кожена превръзка за чукана, затова трябва да си направиш или да си купиш.

Марк преглътна нервно.

Прим заби пръсти в мускулите и нервите на безполезната ръка, започна да я опипва. След минута замърмори тъжно:

— Точно както казах. Изобщо нищо не чувства. Мускулите са прерязани и са започнали да умират. В битка ли се случи?

Марк неволно погледна към Рений. Очите над оголените стиснати зъби бяха като на луд и той отмести поглед.

— Злополука при тренировка — измърмори Рений; гласът му беше заглушен от захапаната кожа.

Прим кимна. Рений се напрегна и Марк стисна здраво ръката. Със сръчни, сигурни движения Прим започна да реже — спираше само за да попие кръвта с парче плат. Марк усети, че му се повдига, но братът на Рений изглеждаше съвсем спокоен, дори си свирукаше през зъби. Бялата кост беше обвита с розова пелена и Прим изгрухтя доволно. Само след няколко секунди беше оголил костта отвсякъде и започна втория прорез.

Рений погледна окървавените ръце на брат си и устната му се изви в горчива гримаса. След това загледа към стената, стиснал зъби. Лекото треперене на дъха му беше единственият признак на страха и болката му.

Кръв пръсна по ръцете на Марк, по косата му, по пода, по всичко. В тялото на Рений като че ли имаше цели езера кръв и тя цялата излизаше навън, лепкава и гъста. Вторият прорез остави големи парчета висяща кожа. Прим кълцаше и режеше, махаше тъмни буци месо и ги пускаше небрежно на пода.

— Не се безпокой за мръсотията. Имам две кучета — много ще им хареса, като ги пусна след малко.

Марк извърна глава и повърна — не можа да се сдържи. Прим изхъмка и пак намести ръцете му. Бяла кост се виждаше на една педя над лакътя на Рений.

Той беше започнал да диша дълбоко и рязко през нос и Прим притисна ръка към врата му — търсеше пулса. После измърмори:

— Ще бързам колкото мога.

Рений кимна, без да мига.

Прим стана и изтри ръцете си в един парцал. Изгледа брат си в очите и се намръщи.

— Идва трудната част. Ще те боли, докато режа костта, а и стърженето е много неприятно. Ще бързам, колкото мога. Дръж го много здраво, момче. Две минути трябва да стоиш като скала. И повече не повръщай, разбра ли?

Марк си пое дълбоко дъх. Прим взе триона — беше с тънко острие и дървена дръжка като кухненски нож.

— Готови ли сте?

Двамата измърмориха утвърдително, Прим нагласи острието и започна да реже, лакътят му се движеше напред-назад почти мълниеносно.

Рений се вцепени, цялото му тяло се напрегна срещу въжетата, които го задържаха. Марк го стискаше така, сякаш животът му зависеше от това, пръстите му изведнъж се плъзнаха по кръвта и трионът се отплесна.

В същия момент ръката се изви неестествено и костта се прекърши. Рений изсумтя гневно. Прим избърса ръцете си и притисна плътно нагъната кърпа към раната. Махна на Марк да я държи здраво и взе ръжена, който се нажежаваше в огъня. Кимна на Марк да махне кърпата и заработи бързо — докосваше с ръжена всяко място, откъдето изтичаше кръв. При всеки контакт се чуваше съскане и се разнасяше непоносима воня. Марк повърна струя жълта жлъчка.

— Сложи го пак в огъня, бързо. Аз ще държа кърпата, докато се нажежи пак.

Марк се изправи неуверено, взе ръжена и пак го пъхна в жаравата. Главата на Рений се люшкаше, кожената ивица беше изпаднала от отпуснатата му уста.

Прим продължаваше да притиска парцала, после го махна и кръвта бликна отново. Той изруга яростно.

— Пропуснал съм поне половината съдове. Навремето можех да улуча всички наведнъж, но не съм го правил от години. Трябва да се направи точно, иначе раната ще се отрови. Ръженът готов ли е?

Марк го извади; върхът беше още черен.

— Още не е. Той ще се оправи ли?

— Ако не мога да запечатам раната — няма. Излез и донеси дърва да подсилим огъня.

Марк беше благодарен за паузата и бързо излезе — поемаше големи глътки чист въздух. Беше почти тъмно — богове, колко време бяха седели вътре? Две големи кучета бяха вързани до стената. Той потръпна и взе няколко тежки цепеници от купчината наблизо.

Кучетата изръмжаха, но не станаха. Без да ги гледа, той се върна вътре и пъхна две цепеници в пламъците.

— Дай ми ръжена веднага щом върхът стане червен — изсумтя Прим; притискаше нагънатата кърпа към чукана.

Марк се мъчеше да не поглежда отрязаната ръка. Тя изглеждаше някак си не на място така, отделена от тялото, и стомахът му се сви в поредица от бързи спазми.

Ръженът трябваше да се нажежи още веднъж, преди Прим най-накрая да каже, че е доволен. Марк знаеше, че никога няма да забрави пращящия звук от изгарянето, и потисна една тръпка, докато помагаше да превържат чукана с чисти ивици плат. Пренесоха Рений на сламеника в съседната стая, Марк приседна на края и изтри потта от очите си, благодарен, че всичко е свършило.

— Какво ще стане с… това? — Той махна към ръката.

Прим сви рамене.

— Мисля, че все пак не е редно да я дам на кучетата. Може би ще я погреба някъде в гората. Ако не го направя, ще загние и ще се размирише… но пък много хора си ги искат. Толкова много спомени има в една ръка. Искам да кажа, тези пръсти са прегръщали жени и са галили деца, нали разбираш. Много нещо се губи; но брат ми е силен. Надявам се, че е достатъчно силен дори за това.

— Корабът ни заминава след четири дни — каза отпаднало Марк.

Прим се почеса по брадичката.

— Той може да язди. Няколко дена ще изпитва слабост, но иначе е силен като бик. Проблем ще има с равновесието. Трябва отново да се учи, почти отначало. Колко време ще пътувате по море?

— Един месец, ако имаме попътни ветрове.

— Използвай времето. Упражнявай се всеки ден с него. От всички мъже, които познавам, на моя брат най-малко ще му хареса да е негоден.

Марий спря пред вътрешните врати на залата на сената и каза:

— Не можеш да влезеш, преди да те поканят официално като гражданин, а после само като мой гост за деня. Ще те представя и ще изнеса кратка реч в твоя полза. Това е формалност. Ти чакай тук.

Гай кимна спокойно и отстъпи назад. Марий почука на вратата и когато тя се отвори, влезе.

След двадесетина минути Гай започна да се безпокои от закъснението на вуйчо си. Отиде до отворената външна врата, през която се виждаха събраните на форума войници. Бяха внушителна гледка — стояха мирно, въпреки че денят беше горещ. От височината на сенатските врати Гай имаше прекрасна гледка към оживения град.

След малко пантите на вътрешните врати изскърцаха и Марий излезе при него.

— Добре дошъл сред благородниците, Гай. Ти си гражданин на Рим и баща ти би се гордял с тебе. Ела седни до мене и изслушай дебатите по делата на деня. Мисля, че ще са ти интересни.

Гай го последва и срещна погледите на сенаторите, които наблюдаваха влизането му. Един-двама му кимнаха и той се запита дали са познавали баща му и се помъчи да запомни лицата им — в случай, че има възможност да говори с тях по-късно. Огледа присъстващите, като се опитваше да не се взира втренчено. Цял свят се вслушваше в думите, които изричаха сенаторите.

Залата приличаше донякъде на цирк в миниатюра, помисли той, докато сядаше на мястото, посочено му от Марий. Пет реда седалки се извиваха около централно пространство, откъдето ораторът можеше да отправя речта си към колегите си сенатори. От думите на учителите си Гай беше запомнил, че рострата, трибуната за говорителя, е направена от носовете на картагенски бойни кораби, и сега с наслада си представяше историята й.

Седалките бяха с тъмни дървени ръчки. Всички сенатори носеха бели тоги и сандали; залата изглеждаше като огромна работна стая — място, пращящо от енергия. Повечето мъже бяха с бели коси, но имаше и неколцина млади. Някои сенатори бяха прави и Гай предположи, че е защото имат да кажат нещо или да прибавят нещо към дебата. Самият Сула стоеше в центъра и говореше за данъци и зърно. Усмихна се на Гай, когато видя, че го гледа, и Гай усети силата му. „Ето още един като Марий“ — помисли той. Но имаше ли в Рим място за двама такива? Сула изглеждаше точно така, както Гай го беше видял на игрите — облечен в проста бяла тога, препасана с червен пояс. Косата му беше намазана с масло и блестеше в тъмни златисти къдри. Той сияеше от здраве и жизненост и изглеждаше съвсем спокоен. Когато Гай седна до вуйчо си, Сула деликатно се изкашля в шепа.

— Като се имат предвид сериозните дела за днешния ден, мисля, че тези дебати за данъците могат да бъдат отложени за следващата седмица. Има ли някакви възражения?

Мъжете, застанали прави, седнаха с невъзмутим вид. Сула отново се усмихна и се видяха равни бели зъби.

— Приветствам новия гражданин и изказвам надеждата на сената, че той ще служи на града така добре, както му служеше и неговият баща.

Разнесе се одобрителен шепот и Гай леко наведе глава, приемайки поздравленията.

— Но официалните ни приветствия трябва също да бъдат отложени. Тази сутрин получих сериозни новини за заплаха срещу града.

Сула замълча и търпеливо зачака сенаторите да спрат да говорят.

— На изток един гръцки пълководец, Митридат, е избил един наш гарнизон в Мала Азия. Неговите въстаници са може би около осем хиляди. Явно са разбрали, че военните ни сили са пръснати, и залагат на възможността да сме твърде слаби, за да си отвоюваме територията. Но ако не действаме и не го отблъснем, рискуваме армията на Митридат да стане по-силна и да заплаши сигурността на гръцките ни владения.

Няколко сенатори се изправиха и започна оживен спор. Сула вдигна ръце, за да призове към тишина.

— Трябва да вземем решение. Легионите, които вече са в Гърция, имат задача да контролират нестабилните граници. Те нямат достатъчно хора, за да отблъснат тази нова заплаха. Не можем да оставим града беззащитен, особено след последните размирици, но също толкова важно е да изпратим един легион, за да пресрещнем неприятеля. Гърция чака да види как ще отговорим — трябва да отговорим бързо и яростно.

Всички закимаха одобрително. Нито предпазливостта, нито компромисът бяха фундамент на Рим. Гай погледна към Марий. Вуйчо му седеше, стиснал ръце пред себе си, със сурово и студено изражение.

— Ние с Марий командваме по един легион. Ние сме много по-близо, отколкото другите легиони на север. Решението, което поставям на гласуване, е кой от нас двамата да се качи на корабите, за да се изправи срещу неприятелската армия.

Той погледна към Марий и за първи път Марк видя яркото пламъче на зложелателството в очите му. Марий стана и залата стихна. Хората, които стояха, седнаха, за да могат да позволят на другия консул да отговори. Марий сложи ръце зад гърба си и Гай видя как кокалчетата на пръстите му побеляват от стискане.

— Намирам, че предложеният от Сула начин на действие е правилен. Положението е ясно: силите ни трябва да се разделят, за да запазят Рим и външните ни владения. Трябва да го запитам дали той ще пожелае да бъде онзи, който ще прогони нападателя.

Всички очи се обърнаха към Сула.

— Ще се доверя на преценката на сената за това. Аз съм служител на Рим. Личните ми желания нямат значение.

Марий се усмихна мрачно. Напрежението между двамата се усещаше осезателно.

— Съгласен съм — каза Марий и седна.

Сула с явно облекчение хвърли поглед наоколо.

— Значи изборът е прост. Ще кажа името на единия легион и онези, които смятат, че той трябва да се бие срещу Митридат, ще станат, за да бъдат преброени. Другите ще станат, когато чуят другото име. Никой няма да се въздържи от гласуването за сигурността на града. Съгласни ли сме?

Триста гласа измърмориха официално съгласието си и Сула се усмихна. Гай усети, че го обзема страх. Сула замълча за един дълъг момент, явно наслаждавайки се на напрежението. Накрая произнесе една дума, която отекна в настъпилото мълчание.

— Първородните.

Марий сложи ръка на рамото на Гай.

— Днес можеш да не гласуваш, момче.

Гай остана седнал; заоглежда се, за да види колко души ще станат. Марий изгледа Сула право в очите, сякаш въпросът не беше важен за него. Изглеждаше, че всички около тях ще станат, и Гай разбра, че вуйчо му е загубил. После шумоленето на дрехи спря, повече никой не се изправи. Гай погледна надолу към уверения консул, застанал в центъра, и видя изражението на Сула да се променя от спокойно доволство в неверие, после в ярост. Той преброи гласувалите и накара още двама души да ги преброят.

— Сто двадесет и един гласуват с нашественика да се справят Първородните.

Сула прехапа устни и за миг изражението му стана жестоко. Погледът му се спря върху Марий, който сви рамене и отмести очи. Изправените мъже седнаха на местата си.

— Втори легион Алауда — прошепна Сула, но гласът му се чу съвсем ясно благодарение на добрата акустика на залата.

Мъжете отново се заизправяха — този път имаше мнозинство. Какъвто и план да беше замислил Сула, той явно пропадна и Гай го видя да махва на сенаторите да си седнат, без да позволи преброяването да бъде довършено докрай и записано. После Сула се стегна и когато заговори, отново беше очарователният мъж, когото Гай беше видял на влизане.

— Сенатът се произнесе, а аз съм слуга на сената — каза той официално. — Вярвам, че Марий ще използва градските казарми за собствените си хора в мое отсъствие?

— Ще ги използвам — каза Марий спокойно.

Сула продължи:

— С подкрепата на нашите сили в Мала Азия смятам, че кампанията няма да се проточи. Ще се върна в Рим веднага щом съкруша Митридат. След това ще решим бъдещето на този град.

И хвърли поглед към Марий. Посланието беше ясно.

— Ще кажа на хората си да опразнят казармите тази вечер. Ако няма нещо друго, пожелавам успешен ден на всички ви.

Сула излезе от залата с група свои сподвижници, които веднага го последваха. Напрежението в залата изчезна и изведнъж всички заговориха, чуха се смехове; вярно, някои се споглеждаха замислено.

Марий стана и веднага се възцари тишина.

— Благодаря за вашето доверие, сенатори. Ще пазя този град срещу всички нашественици.

Гай си помисли, че когато се върне, Сула би могъл да бъде един от тези, срещу които Марий ще пази града.

Марк гледаше Средиземно море и вдишваше топлия, натежал от сол въздух. След една седмица по море вече беше роб на скуката. Познаваше всяка педя от малкия търговски кораб и дори помагаше да го товарят, броеше амфорите с гъсто масло и абаносовите дъски, пренасяни от Африка. Известно време се занимаваше със стотиците плъхове под палубата и прекара цели два дни да лази в тъмнината, въоръжен с кама и парче мрамор за притискане на книжа, откраднато от капитанската кабина. След като изхвърли в морето десетки плъхове, те се научиха да разпознават миризмата и предпазливото му придвижване и се скриваха в цепнатините между дъските още в мига, когато той слезеше по стълбата.

Марк въздъхна и загледа залеза: все още благоговееше пред цветовете на залязващото слънце в открито море. Тъй като беше пътник, можеше да седи в каютата си през цялото пътуване, както беше решил да направи Рений, но малкото пространство не му предлагаше никакви забавления и Марк бързо свикна да го използва само за спане.

Капитанът му беше позволил да носи вахта и Марк дори се беше опитал да работи с двете дълги кормилни весла на кърмата, но интересът му бързо угасна.

— Още няколко седмици такава скука ще ме убият — измърмори той и почна да дълбае с камата си инициалите си в дървените перила.

Лек шум се чу зад него, но той не се обърна, само се усмихна и пак загледа залеза. Настъпи мълчание, после де чу друго прошумоляване, все едно някакво малко тяло се разместваше, за да се нагласи по-удобно.

Марк се обърна и хвърли камата изпод ръка, както го беше учил Рений. Тя се заби в мачтата и затрепери. Чу се ужасен писък, две мърляви бели стъпала проблеснаха и бързо се скриха в сенките. После всичко стихна.

Марк отиде до мачтата и извади камата. Пъхна я в ножницата на колана си и се взря в тъмнината.

— Излез, Пепис, знам че си там. — Чу подсмърчане. — Не се целех в теб, беше само шега.

Едно малко момче, подобно на скелет, бавно изпълзя от скривалището си. Беше невероятно мръсно, с широко отворени от страх очи.

— Аз само те гледах — каза нервно Пепис.

Под носа му имаше коричка засъхнала кръв, а около едното око — синина.

— Пак ли те биха? — попита Марк, като се помъчи гласът му да прозвучи приятелски.

— Малко, но си бях виновен. Спънах се в едно въже и един възел се развърза. Без да искам. Но първият помощник каза, че ще ме научи да не съм толкова тромав. Аз съм си тромав, затова му казах, че няма нужда да ме учи, а той ме удари.

Момчето подсмръкна отново и изтри нос с опакото на ръката си — по нея остана сребриста следа.

— Защо не избягаш в някое пристанище? — попита Марк.

Пепис изду гърди, колкото можеше; ребрата му бяха като пръчки под кожата.

— Няма. Когато порасна, ще стана моряк. Уча се, като гледам моряците. Мога да връзвам вече много възли. Можех да вържа пак онзи възел, ако първият помощник ми беше позволил, но той не знае.

— Искаш ли да поговоря с него? Да му кажа да не те бие вече?

Пепис пребледня още повече и поклати глава.

— Ще ме убие, ако говориш с него. Може би при това пътуване, а може и по пътя обратно. Той винаги казва, че ако не стана добър моряк, някоя нощ ще ме изхвърли в морето, докато спя. Затова не спя в каютата, а тук на палубата. Непрекъснато се местя, за да не знае къде да ме намери, ако реши да ме хвърли.

Марк въздъхна. Усети съжаление към момчето, но нямаше прост отговор на проблемите му. Дори някой да изхвърлеше безшумно самия първи помощник през борда, другите щяха да тормозят Пепис. Всички се забавляваха с това и първия път, когато Марк го спомена на Рений, старият гладиатор се засмя и каза, че такъв като него има на всеки кораб. Но въпреки всичко на Марк му беше неприятно да гледа как нараняват момчето. Не беше забравил какво е да те оставят на милостта на грубияни като Светоний и знаеше, че ако не беше Гай, щеше да пусне в ямата някой голям камък и да го смачка. Отново въздъхна и се протегна да се разкърши.

Къде щеше да е сега, ако родителите на Гай не се бяха погрижили за него, ако не го бяха отгледали? Много лесно можеше да се озове на борда на някой търговски кораб и да изпадне в същото положение, в каквото сега беше Пепис. И никога нямаше да се научи да се бие или да се защитава, а от недохранване щеше да остане слаб и болнав.

— Виж — каза той, — ако не ми позволиш да ти помогна с моряците, поне нека да ти давам от моята храна. Аз така и така не ям много и особено когато има вълнение, оставям повечето храна недокосната, нали? Стой тук, ще ти донеса нещо.

Пепис кимна мълчаливо и Марк, поободрен, слезе в тясната си каюта, за да донесе сиренето и хляба, които му бяха оставили. В действителност беше гладен, но можеше да се лиши от тази храна, а това момче на практика умираше от глад.

След като даде на Пепис храна и го остави да дъвче, Марк отиде на кърмата — знаеше, че първият помощник или е там, или ще намине към полунощ. Също като Пепис, и той не знаеше как се казва този мъж. Всички го наричаха „първи помощник“ и той като че ли си вършеше работата добре, държеше екипажа с твърда ръка. „Луцида“ имаше репутацията на почтен търговски съд, от товара му почти никога не липсваше нищо. Други кораби трябваше да причиняват такива малки загуби, за да е доволен екипажът, но не и собствениците на „Луцида“.

Марк грейна, когато видя, че мъжът вече е заел мястото си — държеше здраво едно от големите весла и бъбреше с моряка на другото.

— Хубава вечер — каза Марк.

Първият помощник изсумтя и кимна. Трябваше да е учтив с пътниците, които си плащаха за превоза, но не можеше да предложи друго освен елементарна учтивост. Беше здраво сложен мъж и държеше веслото само с една ръка, докато другарят му натискаше с цялата си тежест, за да го удържи. Другият — висок, с дълги ръце и обръсната глава — не каза нищо.

— Бих искал да купя един човек от екипажа като роб. С кого да говоря? — попита Марк любезно.

Първият помощник премига изненадано и два погледа се впериха в младия римлянин.

— Ние сме свободни хора — каза другият с глас, ясно издаващ възмущението му.

Марк изглеждаше объркан.

— О, нямах предвид някой от вас, разбира се. Говоря за момчето, за Пепис. Той не е в списъка на екипажа, проверих. Така че може да бъде продаден. Трябва ми момче да ми носи меча и…

— Виждал съм те как се въсиш, когато му даваме уроци — изгъргори първият помощник. — Май си от онези мекушавци, които мислят, че сме много груби с юнгите. Или е това, или го искаш за леглото си. Кое от двете?

Марк се усмихна бавно и зъбите му лъснаха.

— О! Това ми прилича на обида, приятелю. По-добре остави веслото, за да ти дам аз един урок.

Първият помощник отвори уста, за да му отговори, и Марк го удари. За момент „Луцида“ се отклони от курса си в тъмното море.

Марк беше кацнал на най-високата точка на „Луцида“. Струваше му се, че се люлее с мачтата от единия край на хоризонта до другия. Морето под него беше накъдрено от малки вълнички. Стомахът му се обръщаше, всички натъртени места го боляха ужасно и му беше трудно да обръща глава надясно, без болката да докара пред очите му множество черни точки.

Над него, бос и без да се държи за марсовата площадка, стоеше един моряк — първият, опитал се да спечели камата. Мъжът се ухили без злоба, но предизвикателството беше ясно — Марк трябваше да отиде при него и да рискува да падне в морето или по-лошо — долу на палубата.

— А бе тези мачти не изглеждат толкова високи отдолу — изсумтя Марк през зъби.

Морякът се приближи към него, в съвършено равновесие, нагаждаше тежестта си към люлеенето на кораба.

— Достатъчно високо е, за да се убиеш. Първият помощник може да върви по марса, затова мисля, че и ти трябва да се опиташ.

И зачака търпеливо, като междувременно провери дали въжетата са достатъчно опънати. Марк стисна зъби и се отпусна на реята, като притисна негодуващия си стомах към нея. Виждаше долу на палубата другите от екипажа — някои бяха вдигнали глави, за да го гледат или може би за да са сигурни, че ще имат време да се отместят, ако падне — не знаеше точно.

Върхът на мачтата, обкичен с въжета, беше на една ръка разстояние; той го сграбчи и се издърпа достатъчно, за да стъпи с единия крак на реята. Другият увисна безпомощно и за секунди Марк се възползва от люлеенето, за да се закрепи. Още едно изръмжаване, още едно напрягане на измъчените му мускули и той вече клечеше на марса, стиснал върха на мачтата с две ръце, прилепил колене почти до брадичката си. Загледа как хоризонтът се движи и изведнъж му се стори, че корабът е застанал неподвижно, а светът се върти около него. Главата му се замая и той затвори очи, но това му помогна само за малко.

— Хайде де — измърмори на себе си. — Умееш да балансираш.

Ръцете му трепереха. Пусна мачтата и се задържа с мускулите на краката. После клекна като старец, готов да сграбчи отново мачтата, поизправи се малко, навел вече само рамене, очите му бяха вперени в мачтата. Присви колене и започна да се нагажда към движението.

— Вятърът не е много силен — каза морякът спокойно. — Качвал съм се тук по време на буря, за да вържа скъсано въже. Това не е нищо.

Марк потисна желанието си да възрази. Не искаше да ядоса мъжа, който стоеше толкова небрежно, със скръстени ръце, на шестдесет стъпки над палубата. Погледна го — очите му за пръв път се откъснаха от мачтата, откакто се бе покатерил тук.

— Трябва да извървиш дължината — продължи морякът. — От твоя край до моя. После можеш да слезеш. Ако не ти стиска, ми подай камата, преди да слезеш. Току-виж някой я свил, ако се размажеш на дъските.

Това Марк го разбираше. Мъжът се опитваше да го изкара от нерви, но се получи точно обратното. Знаеше, че може да вярва на рефлексите си. Ако паднеше, щеше да има време да се хване за нещо. Просто нямаше да обръща внимание на височината и люлеенето и щеше да поеме риска. Изправи се в цял ръст и тръгна. Мачтата се наведе и като че ли щеше да го запрати долу, после отново се изправи и му се стори, че гледа от някакъв планински връх, препречен само от спокойно отпуснатия моряк.

— Добре — каза той и разпери ръце, за да пази равновесие. — Добре.

Започна да се придвижва напред, като плъзгаше босите си стъпала по дървото. Знаеше, че морякът може да се разхожда тук с небрежна лекота, но той нямаше да се опита да подражава на годините опит. Придвижваше се полека напред; след малко увереността му нарасна толкова, че почти започна да се наслаждава на люлеенето и се изкикоти от възторг.

Стигна до моряка. Той изглеждаше невъзмутим.

— Това ли е? — попита Марк.

Мъжът поклати глава.

— Казах, до края. Има още три стъпки дотам.

Марк го изгледа раздразнен.

— Ти си застанал на пътя ми!

Как ли пък не! Да вземе да го заобикаля по това парче дърво, не по-широко от бедрото му!

— Тогава ще се видим долу — каза мъжът и отстъпи от реята.

Марк зяпна, когато морякът се стрелна покрай него — и в същия момент видя ръката му да хваща марса и лицето му да му се хили, загуби равновесие и се олюля в паника: изведнъж осъзна, че ще падне и ще се сплеска на палубата. Лицата отдолу заплуваха като в мъгла. Всички като че ли гледаха към него, пред очите му се мярнаха размазани лица и сочещи пръсти.

Марк размаха трескаво ръце и се заизвива в камшични спазми, за да запази равновесие. Успя и се съсредоточи върху марса, без да обръща внимание на възможността да падне; опитваше се да намери ритъма на мускулите, на който се беше наслаждавал само преди броени мигове.

— Още малко и ще стигнеш — каза морякът; висеше от реята, хванал се само с една ръка и сякаш безразличен към реалната възможност да се изпусне.

Хитрият номер почти подейства. Като продължаваше да се смее и да поклаща глава, мъжът се хвана за едно въже — а Марк внезапно настъпи пръстите му, стиснали реята.

— Ей! — извика мъжът, но Марк не му обърна внимание и наблегна с цялата си тежест.

Изведнъж насладата се върна и той си пое дълбоко дъх. Пръстите се бореха отчаяно под него, в гласа на моряка се долавяше паника, когато разбра, че не може да стигне най-близкото въже дори ако разлюлее крака. Ако ръката му беше свободна, щеше да се залюлее и да се пусне без никаква трудност, но така, здраво притиснат, можеше само да виси, да се гърчи и да ругае.

Без предупреждение Марк вдигна крак, за да направи последната стъпка към ръба на марса, и морякът, хванат неподготвен, се плъзна и се вкопчи здраво, за да се спаси. Марк погледна надолу и видя гневния му поглед. Мъжът вече се катереше на реята. Изражението му беше убийствено и Марк направи три бързи крачки, седна в центъра на марса, обхвана мачтата с бедра и уви левия си крак около нея, за да се задържи здраво. Извади камата на Марий и започна да дълбае инициалите си в дървото на самия връх.

Морякът застана на ръба на площадката; гледаше го сърдито. Марк уж не му обръщаше внимание, но почти чуваше мислите му, когато мъжът осъзна, че няма оръжие и че превъзходството му в равновесието е нарушено от това, че Марк здраво се е вкопчил в мачтата. За да се приближи достатъчно и да го избута, трябваше да рискува камата да се забие в гърлото му. Секундите отминаваха.

— Добре. Задръж ножа. Време е да слизаме.

— Ти си пръв — каза Марк, без да вдига очи.

Заслуша се в затихващите звуци от слизането на моряка и доиздълба инициалите си в твърдото дърво. Беше малко разочарован. Ако продължаваше да си създава врагове с такава скорост, наистина някоя нощ щяха да му забият нож в гърба.

Дипломацията май беше много по-трудна, отколкото изглеждаше.

Марк гледаше оживеното пристанище със смесени чувства. „Луцида“ маневрираше тромаво покрай старите камъни, които бележеха границата между бурното море и спокойния залив. Наложи се с още няколко кораба да стоят в залива цяла сутрин, докато един опитен лоцман не дойде с лодката си, за да ги преведе.

Преди да стигне тук, Марк не беше се замислял за месеца в морето — за него това бе обикновено пътуване от един град до друг. За него беше важно само къде ще отиде. Но сега знаеше имената на всички моряци от малкия екипаж и бе усетил, че след онази нощ, когато пи заедно с тях на палубата, го приемат. Дори когато първият помощник отново се зае с някои от по-леките си задължения, това не влоши отношенията му с моряците. Първият помощник, както изглежда, му нямаше зъб и дори се гордееше с младежа, сякаш това, че екипажът го бе приел, до известна степен се дължеше именно на него.

Пепис продължаваше да спи по ъглите на палубата през нощта, но беше малко понапълнял от храната, която му оставяше Марк, а побоите над него бяха спрели по някакъв невидим сигнал, разпространен сред екипажа. Момчето беше станало малко по-весело и вече наистина имаше изгледи някой ден да стане моряк.

До известна степен Марк му завиждаше — в живота му имаше някаква свобода. Тези хора щяха да видят всички пристанища в известния свят, докато той щеше да марширува в чужди полета под палещото слънце и щеше да носи Рим навсякъде със себе си.

Пое си дълбоко дъх, затвори очи и се опита да разпознае всички странни миризми в морския ветрец. Жасминът и зехтинът бяха силни, но имаше и миризма на струпани хора — на пот и изпражнения. Подскочи, когато една ръка го потупа по рамото.

— Хубаво ще е пак да усетим земя под краката си — каза Рений и се взря заедно с него в пристанищния град. — Ще наемем коне, за да тръгнем на изток, към легиона, и ще намерим центурията ти, за да се запишеш и да положиш клетва.

Марк кимна мълчаливо. Рений долови настроението му.

— Само спомените остават същите, момче. Всичко друго се променя. Когато видиш отново Рим, едва ли ще го познаеш. И всички хора ще са различни. Няма как да спреш това, то е най-естественото нещо на света.

И като видя, че Марк още е оклюмал, продължи:

— Тази цивилизация е била древна, когато Рим е бил млад. Това е чуждо място за един римлянин и трябва да внимаваш идеите им за приятен живот да не те размекнат. Диви племена непрекъснато прекосяват границата в Илирия, така че ще има какво да правиш. Заинтересува се, нали? — Той се изсмя късо. — Сигурно си смятал, че само ще се упражняваш и ще се пържиш под слънцето? Марий умее да преценява, момче. Той те изпрати на едно от най-трудните места. Дори гърците не превиват коляно, без първо да поразмислят, а именно в Македония е роден Александър. Точно мястото, където да налееш малко сила в стоманените си мускули.

Загледаха как „Луцида“ пристава леко към кея и хората на брега връзват хвърлените им въжета. За кратко време малкият търговски кораб беше здраво швартован и Марк почти съжали, че така внезапно е загубил свободата си. Епид излезе на палубата, облечен в хитон — традиционна гръцка туника до коляното. Целият блестеше от накити и косата му лъщеше от масло. Видя двамата пътници, готови да слязат, и пристъпи към тях.

— Имам важни новини за вас. Гръцка армия се е надигнала на север и не можахме да спрем в Дирахион, както смятахме. Сега сме в Орикон, на сто левги на юг.

Рений се напрегна.

— Какво?! Платихме ви да ни закарате на север, за да стигнем до легиона на момчето…

— Не беше възможно, както казах — отвърна капитанът с усмивка. — Щом наближихме Дирахион, съобщенията на флаговете бяха съвсем ясни. Затова тръгнахме покрай брега на юг. Не бих рискувал корабът ми да бъде нападнат от въстаническа армия, пияна от победата си над римски гарнизони. Сигурността на кораба беше изложена на риск.

Рений сграбчи Епид за хитона и го вдигна във въздуха.

— Проклет да си, човече! Между това място и Македония има огромна планина, както добре знаеш. Още цял месец трябва да пътуваме, а това са големи разноски, за което си виновен ти.

Епид се задърпа с почервеняло от гняв лице.

— Пусни ме! Как смееш да ми посягаш на собствения ми кораб? Ще повикам пристанищните стражи и ще те обесят, нахален…

Ръката на Рений се премести около тежката златна верижка на врата на Епид. Той я дръпна силно, скъса я и я натъпка в колана си. Епид започна да пелтечи от гняв, но Рений го блъсна настрана и се обърна към Марк, докато капитанът падаше на палубата.

— Добре, да слизаме. Поне можем да си позволим да купим храна за пътуването, след като продам верижката.

Видя погледа на Марк да се насочва към нещо зад него и се извърна, като в същия миг извади меча си. Епид, с изкривено от ярост лице, го нападаше с украсената си със скъпоценности кама.

Рений плавно се отмести и заби меча в гладко обръснатите гърди на гърка. Извади острието и го изтри в хитона, докато Епид се гърчеше на палубата.

— Пияни от победата над римски гарнизони, а? — измърмори, докато прибираше меча.

Марк стоеше, смаян от бързата смърт на капитана; моряците ги зяпаха невярващо.

— Спуснете дъската — нареди им Рений. — Чака ни път.

Моряците отвориха подвижната част на перилата и спуснаха дъската за слизане. Марк поклати глава в мълчаливо неверие. Провери за последен път нещата си и се потупа по кръста по навик. Камата я нямаше — снощи я беше дал на първия помощник. Знаеше, че трябва да постъпи точно така, и усмивките на екипажа, когато мъжът се хвалеше с нея, му казваха, че е направил правилния избор. Сега нямаше усмивки и той си пожела да я беше задържал. Метна торбата си на рамо и помогна на Рений с неговата. После каза:

— Да видим какво ще ни предложи Гърция.

Рений се ухили на внезапната смяна на настроението му и мина покрай сгърченото тяло на Епид, без да го погледне. Слязоха от „Луцида“, без да се обръщат назад.

Земята се движеше застрашително под краката на Марк и той се олюля несигурно за миг, преди дългогодишният навик отново да си каже думата.

— Чакайте! — извика тъничък глас.

Беше Пепис. Тичаше презглава към тях. Спря задъхан и те го изчакаха да се успокои, за да може да говори.

— Вземи ме със себе си, господарю — каза той на Марк. Младежът премига изненадано.

— Мислех, че искаш да станеш моряк, като пораснеш.

— Вече не искам. Искам да стана войник, легионер като тебе и Рений — задърдори Пепис. — Искам да защитавам Рим от дивите орди.

Марк погледна Рений и попита:

— Да не би да си говорил с момчето?

— Да, разказах му няколко истории. Много момчета мечтаят да попаднат в легионите. Това е добър живот за един мъж — отвърна Рений.

Пепис видя, че Марк се колебае, и започна да настоява.

— Ще ти трябва слуга, някой да ти носи меча и да се грижи за коня ти. Моля те, не ме отпращай.

Марк свали торбата от раменете си и я подаде на момчето. Лицето на Пепис грейна.

— Добре. Носи това. Знаеш ли как да се грижиш за кон?

Пепис поклати отрицателно глава, без обаче да престава да се усмихва.

— Ще те науча.

— Добре. Ще съм най-добрият слуга, който си имал — обеща момчето и стисна здраво торбата.

— Поне капитанът няма да възрази — каза Марк.

— Няма. И аз не го харесвах — отвърна навъсено Рений. — Питай къде е най-близката конюшня. Трябва да тръгнем преди тъмно.

Конюшните, хановете, самите хора бяха за Марк странна смесица. Съзираше Рим в хиляди малки неща, едно от които бяха сериозните лица на легионерите, които вървяха по двойки из улиците и си търсеха с кого да се сбият. Но на всяка стъпка виждаше нещо ново и чуждо. Красиво момиче, вървящо заедно с пазачите си, им каза нещо с напевен глас и те като че ли го разбраха. Един храм близо до конюшнята беше построен от чист бял мрамор, както в Рим, но статуите бяха различни — вярно, приличаха на онези, които познаваше, но с по-други лица: брадите например бяха по-очебийни и накъдрени. Но най-странното, което видя, бяха стените на един храм, посветен на лекуването на болните.

Крайници в най-различна големина, съвършено изваяни от гипс или камък, висяха на куки на външните стени. Детски крак, превит в коляното, висеше до отливка на женска ръка; наблизо имаше миниатюрен войник, направен от червеникав мрамор, като подробностите бяха прекрасно и достоверно изработени.

— Какво е това? — попита Марк.

— Местен обичай — отвърна Рений и сви рамене. — Ако богинята те излекува, правиш подобие на крайника и й го подаряваш. Това помага да се привлекат повече хора в храма, поне така ми се струва. Не лекуват никого, без първо да даде поне малко злато, така че тези неща са като табела на магазин. Това не ти е Рим, момче. Гърците не са като нас.

— Не ги ли харесваш?

— Уважавам това, което са постигнали, но те живеят твърде много с миналата си слава. Горд народ са, Марк, но не достатъчно, за да отместят крака ни от вратовете си. Харесва им да ни смятат за варвари, а високопоставените се правят, че не съществуваме, но какво струват хиляди години изкуство, ако не можеш да се защитиш? Първото, което трябва да научат мъжете, е да бъдат силни. Ако нямаш сила, всичко друго, което притежаваш или правиш, може да ти бъде отнето. Помни това, момче.

Поне конюшните изглеждаха както навсякъде. Миризмата внезапно събуди носталгия у Марк и той се запита как ли се справя Тубрук в имението, как Гай избягва опасностите на столицата.

Рений потупа хълбоците на един як жребец, прокара ръце по краката му и провери внимателно устата му. Пепис го наблюдаваше и подражаваше на действията му — потупваше краката на коня и проверяваше сухожилията със сериозно смръщено лице.

— Колко искаш за този? — попита Рений собственика, който стоеше наблизо заедно с двама пазачи.

Мъжът изобщо не миришеше на коне. Изглеждаше чист и някак си лъснат, с блестяща коса и брада.

— Той е силен — отвърна гъркът на ясен латински, макар и с акцент. — Баща му е печелил състезания, но той е малко тежък, за да тича бързо, по-подходящ е за бой.

Рений сви рамене.

— Искам да ме откара на север, отвъд планините. Колко му искаш?

— Казва се Аполон. Купих го, когато един богаташ загуби богатството си и трябваше да продава всичко. Платих цяло състояние, но аз познавам конете, знам колко струва.

— Харесва ми — каза Пепис.

Двамата мъже не обърнаха внимание на момчето.

— Ще платя за него пет ауреуса и ще го продам, след като пътуването свърши — твърдо каза Рений.

— Той струва двайсет, плащал съм за храната му цяла зима — отговори търговецът.

— За двайсет ауреуса мога да купя цяла къща!

Търговецът вдигна рамене и го погледна извинително.

— Вече не можеш. Цените скочиха. Заради войната на север. Всички хубави коне бяха заграбени за Митридат, един самозванец, който се нарича цар. Аполон е една от последните хубави стоки.

— Предлагам десет и толкова. Днес ще купим два коня от тебе, затова искам да ми кажеш цена за двата.

— Да не спорим. Да ти покажа един друг, който струва по-малко и също ще те откара на север. Имам и два други, които мога да продам заедно, те са братя и са достатъчно бързи.

Мъжът тръгна покрай редиците коне, а Марк потупа Аполон по меката муцуна. Аполон не му обърна внимание, а си измъкна още сено от торбата, окачена на стената на конюшнята. След малко Рений се върна; изглеждаше блед.

— За утре ще имаме два коня: Аполон и още един, Гръм. Сигурен съм, че тоя тип току-що им измисли имената. Пепис ще язди с тебе, той е лек и няма да натежи. Богове, какви цени искат тези хора! Ако вуйчо ти не ни беше снабдил толкова щедро, утре щяхме да тръгнем пеша.

— Той не ми е вуйчо — напомни му Марк. — Колко ни струват конете?

— Не питай и не очаквай да ядеш много по време на пътуването. Хайде, утре призори ще ги вземем оттук. Да се надяваме, че цените на стаите не са се качили чак толкова, иначе ще трябва да се промъкнем тайно да спим тук, когато се стъмни.

И без да спира да мърмори, Рений излезе от конюшнята. Марк и Пепис го последваха, като се мъчеха да останат сериозни.

Марк яздеше с лекота и от време на време посягаше да почеше Гръм между ушите. Пепис дремеше зад него, унесен от равния ход на коня. Марк помисли да го събуди, за да се наслади на гледката, но реши да го остави.

От височините сякаш се виждаше цяла Гърция, разстилаща се пред очите в лъкатушен зелен и жълт пейзаж с маслинови дървета и усамотени стопанства тук-там по хълмовете и в долините. Чистият въздух миришеше различно, изпълнен с аромата на непознати цветя.

Марк си спомни за учителя Вепакс и се запита дали и той е вървял по тези хълмове. Или може би самият Александър е водил армиите си по тези долини, когато са се отправяли към враговете си в далечна Персия. Представи си как свъсените критски стрелци и македонските фаланги вървят подир момчето цар и се изправи гордо на седлото.

Рений яздеше пред него; очите му непрекъснато се стрелкаха от тясната пътека към заобикалящия ги храсталак и обратно в еднообразната рутина на внимателното наблюдение. Пътуваха вече цяла седмица и старият гладиатор все повече и повече се затваряше в себе си; цели дни минаваха, без да си разменят повече от две-три думи. Само Пепис нарушаваше дългото мълчание с учудени възклицания, отправени към птичките или гущерите по скалите. Марк не се насилваше да води разговор — усещаше, че гладиаторът се чувства по-добре, като мълчи. Усмихна се криво, загледан в гърба му; премисляше какви чувства изпитва към него.

Някога го мразеше — там, в онзи момент в двора на имението, когато Гай лежеше ранен в праха. Но още преди да беше вдигнал меча си против него, в сърцето му се таеше неохотно признавано уважение. Рений беше нещо твърдо и здраво, пред което другите изглеждаха чисто и просто невеществени. Този човек можеше да бъде брутален, у него се таеше огромна способност да упражни грозно насилие, без да се съобразява с болка или страх. Другите се оставяха да ги води, без да мислят, сякаш знаеха, че с него непременно ще стигнат до успешен край. Марк го беше наблюдавал и в имението, и на кораба, затова му беше трудно да не изпитва нещо като благоговение. Дори възрастта не беше пречка за Рений. Марк си спомни как Кабера лекуваше раните на стария гладиатор, и изненадата си от това, че лечението протече толкова бързо. Двамата бяха гледали смаяно как животът се влива обратно в Рений, как кожата му се зачервява от внезапния прилив на кръв.

По-късно, когато сложиха Рений да легне в къщата, Кабера беше казал, че пътят му е по-голям от този на повечето хора. И какво още? Че краката му здраво са стъпили на земята.

И думите, и тонът на Кабера бяха учудили младежа: лечителят се опитваше да го накара да разбере какво означава това, на което беше станал свидетел.

— Никога не съм виждал смъртта да се оттегли от човек така, както от Рений. Щом допрях ръце до него, сякаш боговете нашепнаха нещо в ума ми.

Пътеката се извиваше и криволичеше и те забавиха ход, та конете да намират пътя си между начупените камъни. Нямаха никакво желание да рискуват да се подхлъзнат или да паднат от стръмния склон.

„Какво ли ти носи бъдещето?“ Този въпрос се носеше из ума на Марк в отново настъпилото удобно мълчание. „Баща“.

Думата изпъкна пред него и той разбра, че идеята вече е съществувала от доста време. Не познаваше мъж, когото да нарече баща, и думата сякаш отключи в ума му някаква врата; той продължи да изследва чувствата си без болка. Рений не му беше роднина, но част от него искаше да беше пропътувал тези земи с баща си и двамата заедно да се пазят от опасностите. Беше голяма мечта и Марк си представяше какви щяха да са физиономиите на войниците, щом чуеха, че е син на Рений. Щяха да го гледат с малко страхопочитание дори, а той просто щеше да се усмихва.

Рений шумно подсмръкна и Марк се усмихна на това внезапно нахлуване в мечтите му. Гладиаторът просто яздеше и мислеше как ще слязат от планината и какво ще прави по-нататък, след като заведе Марк в легиона му.

Пътеката се стесни, от двете им страни започнаха да се редуват оголени скали — планинският пролом сякаш беше прорязан между тях. Рений хвана меча и го охлаби в ножницата.

— Наблюдават ни. Бъди готов.

В мига, щом изрече последната дума, една тъмна фигура се надигна от близкия храсталак.

— Стойте.

Думата беше изречена с небрежна увереност и на добър, чист латински, но Рений не й обърна внимание. Марк изтегли леко меча си и накара коня да продължи да върви, като го притисна леко с колене. От внезапното застиване на обгърналите кръста му ръце разбра, че Пепис се е събудил и е нащрек, но стои тихо.

Мъжът приличаше на грък, с накъдрена брада, но за разлика от търговците в града, имаше вид на войник. Усмихна се и извика отново:

— Стойте или ще ви убия. Давам ви последен шанс.

— Рений? — измърмори нервно Марк.

Старият мъж изръмжа, но не спря, дори заби пети в хълбоците на Аполон, за да го подкара в тръс.

Една стрела излетя във въздуха с глухо свистене и удари коня високо в плешката. Аполон изцвили и падна, Рений се стовари на земята сред гръмки ругатни и дрънчене на метал.

Пепис извика и Марк дръпна юздите и се огледа, за да види откъде се стреля. Един ли беше стрелецът, или бяха повече? Тези хора явно бяха разбойници; щяха да имат късмет, ако се измъкнеха живи.

Рений се изправи тромаво и измъкна меча си. Очите му блестяха. Кимна на Марк, който веднага слезе от седлото, като с тялото на коня си запречи полезрението на скрития стрелец. Измъкна меча и усети увереност от привичната му тежест. Пепис също се смъкна от коня и се опита да се скрие зад единия му крак, като мърмореше нервно.

Непознатият отново заговори — тонът му беше почти приятелски.

— Не правете глупости. Приятелите ми са много добри стрелци. Стрелбата с лък е единственият ни начин да запълваме времето си тук, в планините. Наред с освобождаването на случайно минаващи пътници от всичко, което притежават.

— Май има само един стрелец — измърмори Рений, без да изпуска от очи храсталака.

Знаеше, че стрелецът няма да стои на едно място и че може би в момента пълзи, за да намери по-удобна позиция.

— Искаш ли да заложиш живота си? — попита непознатият.

Беше облечен в чисти спретнати дрехи. Донякъде приличаше на ловците, които Марк беше познавал в имението, загорял до кафяво от непрестанното излагане на слънце и вятър. Не изглеждаше човек, който сипе празни заплахи, и Марк вътрешно изстена. В най-добрия случай щяха да стигнат в легиона без никаква екипировка — начало, което той сто на сто не би преживял. В най-лошия случай смъртта щеше да ги грабне само след няколко мига.

— Изглеждаш ми разумен мъж — продължи разбойникът. — Ако махна с ръка, ще умреш на мига. Остави меча на земята и ще живееш още няколко мига, а може би и докато остарееш.

— Вече съм бил стар. Не си струва — отвърна Рений и внезапно хвърли меча си към разбойника.

И в същия миг отскочи към сенките в скалите. Една стрела проряза въздуха на мястото, където беше стоял, но други не последваха. Ясно. Стрелецът беше само един.

Марк, който се бе снишил зад коня до Пепис, хукна нагоре по склона. Мъчеше се да налучка къде може да се е скрил стрелецът. Един мъж внезапно изникна изпод няколко смокини отдясно и Марк едва не падна, когато се извърна рязко, за да го последва.

Настигна го след двадесет крачки по голия ръб на скалата и го повали със скок. Ударът изби меча от ръката му и той се озова вкопчен в единоборство с мъжа, който беше по-едър и по-силен от него. Стрелецът се извиваше яростно, двамата се хванаха за гърлата. Марк започна да изпада в паника. Лицето на мъжа беше червено, но вратът му като че ли беше направен от желязо и той не можеше да го стисне достатъчно здраво.

Искаше му се да извика Рений, но старецът не би могъл да изкачи склона с една ръка, а и нямаше как да го извика — гърлото му беше стиснато от огромните лапи на стрелеца. Марк заби палци в гръкляна му и натисна с всички сили. Мъжът изсумтя от болка, но косматите му ръце стиснаха още по-здраво и пред очите на Марк засвяткаха бели проблясъци. Тялото му стенеше за въздух. Ръцете му отслабваха и за секунда го обзе отчаяние. Дясната му ръка пусна гърлото на противника му и започна да го удря — сякаш самичка. През белите проблясъци минаха черни линии, полезрението му започна да се стеснява в тъмен тунел, но той продължи да удря. Лицето под него стана безобразна червена каша, но ръцете стискаха гърлото му без никаква милост.

А после изведнъж ръцете се отпуснаха и двамата се свлякоха на земята. Марк захълца, поемайки си въздух, и се търкулна настрана. Сърцето му биеше като лудо, главата му беше замаяна. Той се надигна на колене, ръцете му безсилно зашариха по земята да напипат меча.

Накрая пръстите му се сключиха около увитата с кожа дръжка и той благодари на всички богове. Чуваше Рений и Пепис да го викат отдолу, но нямаше дъх да им отговори. Олюля се, изправи се над противника си и замръзна, когато видя, че очите му са отворени и го гледат, а огромните гърди се повдигат и спадат.

Неясни думи се откъсваха от премазаните му устни, но бяха на гръцки и Марк не можеше да го разбере. Все още задъхан, той опря острието на меча в гърдите на мъжа и го заби с всичка сила. После ръцете му пуснаха дръжката и той се свлече на земята и повърна.

Когато успя да слезе на пътеката, Пепис вече беше прибрал меча на Рений, а гладиаторът притискаше една кърпа към раната на Аполон. Конят трепереше, но се държеше на крака. Пепис здраво държеше юздите на Гръм — животното пристъпваше нетърпеливо, с широко отворени ноздри и очи, уплашено от мириса на кръвта.

— Добре ли си, момче? — попита Рений.

Марк кимна. Не можеше да говори. Поемаше си дъх с прехрипнало свистене. Рений му махна да се приближи, за да го погледне, и той пристъпи полека, за да не стресне конете.

— Няма нищо сериозно — каза старият гладиатор. — Огромни ръце, ако се съди по отпечатъците.

Марк само изохка. Надяваше се, че Рений няма да подуши острата миризма на повръщано, която като че ли го обгръщаше в някакъв облак.

— Сгрешиха, че ни нападнаха — отбеляза Пепис сериозно.

— Да, така е, момче, макар че извадихме късмет — отвърна Рений и погледна към Марк. — Не се опитвай да говориш, само помогни на момчето да премести багажа на другия кон. Аполон ще куца една-две седмици. Ще яздим на смени, освен ако тези разбойници не са оставили наблизо коне.

Гръм изцвили и в отговор се чу самотно изцвилване — малко по-нататък в планината. Рений се усмихна.

— Пак имаме късмет. Претърси ли онзи горе?

Марк поклати глава и Рений сви рамене.

— Не си струва да се катериш пак. Сигурно не са имали кой знае колко, пък и лъкът не върши работа на мъж с една ръка. Да тръгваме. Можем да слезем в равнината до залез, ако вървим по-бързо.

И го потупа по рамото. Този жест струваше много повече от всякакви думи.

Александрия седеше и лъскаше един стар меч в малката оръжейна на Марий. Много се зарадва, че той можа да си върне градската къща. Беше чула, че собственикът побързал да я подари на новия управник на Рим. Тук беше много по-добре, отколкото да живее с грубите войници в градските казарми — в най-добрия случай щеше да е доста трудно. Боговете знаеха, тя не се страхуваше от мъжете — някои от най-ранните й спомени бяха за мъжете и майка й в съседната стая. Идваха, вонящи на бира и евтино вино, и се изнизваха със залитане. Никога не се задържаха дълго. Един се бе опитал да я опипа — тогава за първи път видя майка си ужасно ядосана. Удари го с ръжена и двете заедно го извлякоха в задната уличка. Дни наред майка й очакваше вратата да се отвори внезапно и да нахлуят войници да я отведат на бесилката, но до това не се стигна.

Тя въздъхна и огледа бронзовото острие, реликва от някоя стара кампания. Отначало Рим й изглеждаше град с неограничени възможности, но Марий го беше завладял преди три месеца и тя все още работеше по цял ден за нищо и всеки ден остаряваше по малко. Другите променяха света, но нейният живот оставаше един и същ. Само вечер, когато седеше при стария Бант в малката му работилница, чувстваше, че напредва в живота. Той й беше показал как си служи със сечивата си и беше направлявал ръцете й при първите й неумели опити. Не говореше много, но компанията й явно му беше приятна, а и тя обичаше мълчанието му и добрите му сини очи. Беше го видяла за пръв път, когато оформяше една катарама в работилницата, и в същия миг усети, че това е нещо, което може да прави. Това умение си струваше да се научи, дори от една робиня.

Започна да търка още по-усилено. Да бъде не по-ценна за един мъж, отколкото един кон или дори един хубав меч като този, който държеше! Не беше честно.

— Александрия! — чу да я вика Карола.

За миг се изкуши да си замълчи, но жената имаше език като камшик и повечето робини ужасно се бояха от неодобрението й.

— Тук съм — извика тя, остави меча и изтри ръцете си в един парцал.

Щяха да й възложат друга задача, още няколко часа труд преди сън.

— Тук ли си, скъпа? Трябва ми някой да изтича до пазара. Ще отидеш ли?

— Да! — Александрия бързо се изправи.

През изминалите няколко месеца беше свикнала да очаква с нетърпение тези редки поръчки. Това бяха единствените случаи, когато й позволяваха да излиза от дома на Марий, и при последните няколко излизания й се доверяваха, пускаха я сама. В края на краищата къде би могла да избяга?

— Направила съм списък с нещата, които трябва да купиш. Ти като че ли умееш да уговаряш най-добрите цени — каза Карола и й подаде табличната.

Александрия кимна. Обичаше да се пазари с продавачите. Това я караше да се чувства като свободна жена. Първия път не беше сама, но дори тогава Карола се смая, като видя колко много пари е спестила на дома на господаря. Продавачите бяха надували цените години наред, понеже знаеха, че Марий има широки пръсти и дълбока кесия. Старата жена разбра, че девойката има талант, и я пращаше на пазара възможно най-често, още повече че виждаше, че тя има нужда и от малко свобода. Някои никога не успяваха да се примирят със състоянието на робство и бавно се пречупваха и отчайваха. Карола обичаше да наблюдава как лицето на Александрия се осветява отвътре при мисълта да отиде до града.

Предположи, че момичето си задържа по някоя и друга монета от това, което му се дава, но какво значение имаше? Спестяваше им доста пари, така че и да си задържаше някоя бронзова монета, Карола не правеше въпрос от това.

— Хайде тръгвай. Искам да се върнеш след два часа, не по-късно, разбра ли?

— Разбрах, Карола. След два часа. Благодаря ти.

Старата жена й се усмихна — спомняше си собствените си младини и как тогава светът беше изключително вълнуващо място. Знаеше всичко за посещенията на Александрия в работилничката на Бант. Старецът беше харесал момичето. В къщата нямаше много неща, неизвестни на старата робиня — тя знаеше, че в стаята на Александрия има един малък бронзов диск, който беше украсила с лъвска глава, служейки си със сечивата на Бант. Беше много красив.

Докато наблюдаваше стройната фигура да изчезва зад ъгъла, Карола се запита дали дискът е подарък за Гай. Бант беше казал, че момичето има талант за тази работа. Да, може би защото работеше с любов.

Луната се беше издигнала високо. Марий се намръщи на центуриона.

— Заповедите ми бяха ясни. Защо не си ги изпълнил?

— Ами… предположих, че има някаква грешка — заекна той.

Лицето му пребледня. Знаеше последиците. Войниците не пращаха пратеници да задават въпроси относно заповедите, а се подчиняваха. Но това, което го караха да направи, беше истинска лудост.

— Беше ти заповядано да измислиш тактика срещу римски легион. И по-специално да намериш начин да унищожиш голямата му маневреност извън вратите. Какво точно не разбра?

Гласът на Марий беше сърдит и мъжът пребледня още повече — виждаше как се сбогува с пенсията и ранга си.

— Аз… никой не очаква Сула да нападне Рим. Никой не е нападал града.

Марий го прекъсна:

— Уволнен си. Изпрати ми Октавий — твоя заместник. Той ще заеме мястото ти.

Мъжът като че ли рухна. Беше над четиридесетгодишен и никога нямаше да види повишение.

— Господарю, ако дойдат, искам да съм в първите редици, за да ги посрещна.

— За да изкупиш вината си ли?

Мъжът кимна нещастно.

— Добре. Ти ще ги срещнеш пръв. Защото те ще дойдат, и то не като агнета, а като вълци.

Марий загледа как съкрушеният мъж се отдалечава и поклати глава. Толкова хора не можеха да повярват, че Сула ще се обърне срещу любимия им град. Но за Марий това беше абсолютно сигурно. Известията, които получаваше всеки ден, съобщаваха, че Сула най-накрая е пречупил гръбнака на вражеските армии, командвани от Митридат, и е опожарил по-голямата част от Гърция.

Беше минала една година и той щеше да се върне като герой, като победител. Хората щяха да му дадат всичко. При такава силна позиция нямаше шанс да остави легиона си в полето или в някой друг град, да дойде кротко заедно с приятелчетата си и да заеме мястото си в сената. На това залагаше Марий. Макар че у този мъж нямаше нищо друго, на което да се възхищава, Сула беше добър пълководец и Марий още отначало знаеше, че ще победи и ще се върне.

— Градът сега е мой — измърмори той и хвърли поглед към войниците, които строяха укрепления при тежките порти, за да има къде да се настанят стрелците с лъкове.

Зачуди се къде ли е племенникът му и разсеяно си помисли колко рядко го вижда последните седмици. Уморено потърка чело.

Не беше спал както трябва почти цяла година, докато изграждаше снабдяването, въоръжаваше хората си и планираше предстоящата обсада. Рим беше възстановен като укрепен град, нямаше нито едно слабо място в нито една от стените. Щеше да издържи, помисли той, и Сула щеше да се пречупи пред портите му.

Внимателно беше подбирал центурионите си и сега, когато загуби един от тях, много се ядоса. Всеки от тях беше получил повишението си заради своята гъвкавост, способността си да реагира на нови ситуации, да бъде готов за момента, когато най-големият град на света щеше да посрещне собствените си деца в бой… и да ги унищожи.

Гай се подпря на каменния перваз на прозореца и загледа как слънцето изгрява над града. Чу Корнелия да се размърдва на дългото легло зад него, усмихна се и се обърна да я погледне. Тя още спеше и дългата й златиста коса се спускаше по лицето и раменете.

За миг мислите му се върнаха към Александрия, но не усети болка. Трудно му беше първите месеци, дори с приятели като Дираций, които го разсейваха. Сега можеше да хвърли поглед назад и да се намръщи на мисълта колко е бил наивен и тромав. Но имаше и тъга. Никога вече нямаше да бъде онова невинно момче.

Беше се срещнал с Метела и беше подписал документ, който предаваше собствеността над Александрия на дома на Марий; знаеше, че може да вярва на вуйна си и че тя ще е добра с нея. Беше оставил и пари, за да й бъдат дадени в деня, когато откупи свободата си. Тя щеше да разбере това, когато станеше свободна. Малък подарък в сравнение с онова, което му беше дала тя.

Гай се усмихна, като усети, че пак се възбужда, но знаеше, че трябва да си тръгне, преди къщата да се е събудила. Бащата на Корнелия — Цина, беше влиятелен политик, от онези, които Марий ласкаеше и се опитваше да държи под контрол. Не беше мъж, комуто може да се противоречи. Ако го откриеха в спалнята на любимата му дъщеря, това би означавало смърт, дори за племенника на Марий.

Той я погледна отново, въздъхна и почна да се облича. Струваше си да поеме този риск. Три години по-голяма от него, Корнелия беше още девствена, което го изненада. Беше само негова и това му даваше тихо удовлетворение и малко от предишната радост.

Бяха се срещнали на официално събиране на семействата на сенаторите в чест на новородените близнаци на един от тях. Тържественото събитие беше през деня и в държането на гостите нямаше нищо, което да се сравни с разпуснатото поведение, характерно за пиршествата у Дираций, затова отначало на Гай му доскуча от безкрайните поздравления и речи. После в един тих момент тя беше дошла при него и беше променила всичко. Носеше роба от тъмно злато, почти кафяво, с обеци и нагръдник от същия богат метал. Пожела я още щом я видя и я хареса веднага. Беше интелигентна и самоуверена и го искаше. Това го замайваше. Беше се промъкнал при нея по покривите, чак до прозореца на спалнята й, и сега я гледаше как спи с разрошена коса. Въздъхна.

Сула го нямаше в града вече цяла година, въстанието на гърците ставаше все по-ожесточено и на Гай му беше лесно да забрави, че все някой ден трябва да се плаща. Марий обаче още от първия ден работеше за момента, когато щеше да види знамената на Сула на хоризонта. От месеци градът не преставаше да жужи от оживление и ужас. Повечето жители бяха останали, но доста търговци със семействата си бяха напуснали града, което показваше, че не всички римляни споделят увереността на Марий относно изхода от сблъсъка. На всяка улица имаше затворени магазини и сенатът критикуваше много от вземаните решения, от което Марий се вбесяваше, когато се прибереше — обикновено много след полунощ. Гай не споделяше това напрежение, защото удоволствията на града го разсейваха.

Докато пристягаше тогата си, погледна отново Корнелия и видя как очите й се отварят. Приближи се до нея и я целуна по устните; усети прилив на копнеж. Сложи ръка на гърдите й и я усети как трепва.

— Ще дойдеш ли пак, Гай?

— Ще дойда — каза той и се усмихна; и за своя изненада разбра, че го казва съвсем сериозно.

Домът на Цина започна да се събужда за работния ден толкова рано, колкото и всички други в Рим: робите започнаха да топлят вода, да напалват фурните, да метат, да чистят и да приготвят дрехите на членовете на семейството. Още преди слънцето да изгрее, една робиня влезе в стаята на Корнелия, за да прибере дрехите за пране. Мислите й бяха заети с хилядите неща, които трябваше да свърши преди закуска, и отначало не забеляза нищо. После очите й се впериха в един мускулест крак, който висеше от леглото, и тя замръзна. Гледаше невярващо спящата прегърната двойка.

След един нерешителен миг очите й светнаха гневно, тя си пое дълбоко дъх и наруши тишината с диви викове. Гай скочи гол от леглото и се търкулна на пода. Веднага разбра какво става, но не започна да се проклина. Грабна тогата и меча си и се метна към прозореца. Робинята изтича към вратата, без да престава да пищи, а Корнелия завика гневно след нея. Отекнаха решителни стъпки и бавачката Клавдия влезе в стаята. Беше разярена. Вдигна ръка, зашлеви здравата робинята и пресече виковете й.

— Бързо изчезвай, момче — изсъска Клавдия, докато робинята скимтеше на пода. — Дано тази ваша история си струва цялата разправия, която ще последва!

Гай кимна, но се върна при Корнелия.

— Ако не се махна, ще ме убият. Кажи им кой съм, кажи им, че си моя и че ще се оженя за тебе. Кажи им, че ако някой ти направи нещо, ще го убия.

Корнелия не отговори, само се надигна и го целуна. Той се засмя.

— Богове, пусни ме! Много хубава сутрин за малко преследване!

Тя го загледа развеселено как изчезва през прозореца, после се опита да си придаде спокоен вид.

Стражите на баща й влязоха, водени от един намусен капитан, който й кимна, отиде до прозореца и надникна навън.

— Бързо! — извика на войниците. — Ще тръгна по покрива след него, а вие го пресрещнете долу. Ще му одера кожата. Хиляди извинения, господарке — добави, докато излизаше от стаята на Корнелия.

Тя едва се сдържа да не се разсмее.

Корнелий Сула отпиваше студено вино в сянката на палатката си и гледаше към лагера на легиона. Беше последната нощ, която щяха да прекарат далеч от любимия Рим. Леко потръпна от ветреца и може би от предчувствието за предстоящия конфликт. Беше ли подготвен за всички криволици на плановете на Марий, или старата лисица пак щеше да го изненада? На масата пред него лежаха послания с официални приветствия.

Падак пристигна и дръпна юздите на коня си. Животното се изправи на задните си крака и после се закова на място. Сула го изгледа усмихнато. Толкова млад и толкова красив мъж.

— Лагерът е обезопасен — извика Падак, докато влизаше.

Снаряжението му беше лъснато и блестеше, кожата беше мека и тъмна от масло. „Същински млад Херкулес — помисли Сула, докато отговаряше на поздрава му. — Лоялен до смърт като любимо куче“.

— Утре вечер ще влезем в града. Това е последната нощ, която прекарваме на открито като варвари — каза Сула, пренебрегнал реалността на меките легла и фините чаршафи в палатката си.

Сърцето му беше с неговите хора, но лишенията на легионерския живот никога не го бяха привличали особено.

— Ще споделиш ли плановете си, Корнелий? Всички искат да разберат как ще се справиш с Марий.

Падак малко прекаляваше с ентусиазма си и Сула вдигна предупредително ръка.

— Утре, приятелю. Утре е подходящият момент за приготовленията. Тази нощ ще се оттегля рано, след като пийна още малко вино.

— Ще ти трябва ли… компания? — попита тихо Падак.

— Не… Почакай. Прати ми една-две от най-красивите курви. Току-виж съм научил нещо ново.

Падак рязко врътна глава, сякаш го бяха ударили. После яхна коня и се отдалечи. Сула въздъхна и изля чашата си на черната земя. За трети път младежът му се предлагаше и това се превръщаше в проблем. Границата между обожанието и ината у младия Падак беше много тънка. По-добре беше да го прати в някой друг легион, преди да е създал неприятности, които да не могат да се пренебрегнат. Отново въздъхна, отметна кожената завеса и влезе в палатката. Робите бяха запалили лампите, подът беше покрит с килими. Ароматно масло гореше в малка купичка — онази рядка смес, която той обожаваше. Сула си пое дълбоко дъх и изведнъж долови някакво движение отдясно. Сниши се и усети как въздухът помръдва, когато нещо прелетя над него. Отправи мощен ритник в тази посока, събори нападателя, стовари се с цялата си тежест върху гърдите му и хвана ръката, която държеше ножа. Усмихна се, докато гледаше как изражението му се променя от гняв и страх към изненада и отчаяние.

Сула не беше мекушав. Не харесваше глупавите римски изпитания на смелостта, където раните и белезите показваха колко е сръчен човек, но се упражняваше всеки ден и се биеше във всяка битка. Ръцете му бяха като от желязо и не му беше трудно да обърне острието така, че да сочи гърлото на мъжа.

— Колко ти плати Марий? — изсъска Сула.

— Нищо. Ще те убия за удоволствие.

— Любител, личи си по думите и делата! — продължи Сула и притисна ножа още по-близо до гръкляна му. — Стража! Елате при консула си!

След секунди мъжът беше обездвижен, а Сула стана и се изтупа от прахта.

Капитанът на гвардията дотича с няколко души. Беше блед, но успя да отдаде чест както трябва.

— Изглежда, някакъв наемен убиец се е вмъкнал в лагера и в палатката на един римски консул, без никой да го спре — каза тихо Сула, потопи ръце в купата с ароматизирана вода, която стоеше на дъбовата маса, и ги протегна, та един роб да ги изсуши.

Капитанът си пое дълбоко дъх.

— Мъчението ще ни даде имената на неговите господари. Лично ще ръководя разпита. Ще си подам оставката утре сутринта, с твое позволение.

Сула продължи, сякаш капитанът не беше казал нищо:

— Не ми харесва да ме нападат в собствената ми палатка.

Стана, взе камата, без да обръща внимание на отчаяните усилия на притежателя й да се освободи от свъсените войници, които го държаха здраво, и я подаде на изнервения капитан.

— Ти ме остави незащитен. Вземи я. Върви в палатката си и си прережи гърлото. Ще пратя да ми донесат тялото ти след… два часа.

Мъжът кимна сковано и взе камата. Отново отдаде чест, обърна се и излезе от палатката.

Падак постави топлата си длан върху ръката на Сула.

— Ранен ли си?

Сула раздразнено се отърси от ръката му.

— Добре съм. Богове, та той беше сам. Марий явно има много ниско мнение за мене.

— Не знаем дали е бил сам. Ще сложа стражи около палатката ти тази нощ.

Сула поклати глава.

— Не. Нека Марий си мисли, че ме е изплашил. Ще задържа двете курви, които ти казах да ми доведеш, и ще направя така, че поне едната да е будна през нощта. Доведи ги и махни всички други. Мисля, че си спечелих правото на малко развлечение.

Падак отсечено отдаде чест, но Сула видя пълните му устни да се издуват недоволно, докато излизаше. Този младеж решително беше жив риск. Нямаше да се връща заедно с него в Рим. Някакъв инцидент, например падане от великолепния му жребец. Идеално.

Накрая Сула остана сам. Приседна на ниското легло и поглади меката покривка. Отвън се чу тихо женско покашляне и той се усмихна. Двете момичета, които влязоха, бяха чисти, стройни и богато облечени. И двете бяха красиви.

— Прекрасно — въздъхна Сула и потупа леглото до себе си.

Колкото и недостатъци да имаше, Падак притежаваше верен усет за красивите жени, което в тези обстоятелства беше пропиляна дарба.

Гай Юлий Цезар потисна тревожната слабост, която пърхаше в стомаха му, и се усмихна. С помощта на шивачката на Марий беше изпратил робини да купят каквото трябва и да организират нещата. Знаеше, че церемонията трябва да е проста, и се учуди, че толкова голям брой благородници са дошли в такава студена сутрин. Сенаторите бяха дошли със семействата си и робите си в храма на Юпитер. Отвсякъде получаваше приятелски погледи и усмивки, нежният аромат на цветята и горящите ароматни пръчици изпълваше въздуха. Марий и Метела стояха при входа на мраморния храм — Метела попиваше сълзите от очите си. Гай им кимна нервно — очакваше да пристигне невестата. Подръпваше ръкавите на сватбената си роба, изрязана ниско около врата, за да се вижда огромният аметист, висящ на златна верижка.

Искаше му се Марк да е тук. Добре щеше да му се отрази да има край себе си някой, който наистина го познава. Всички други бяха част от света, в който беше започнал да навлиза едва напоследък: Кабера, Марий, дори самата Корнелия. Изведнъж разбра, че за да накара всичко да изглежда действително, му трябва някой, който да може да го погледне в очите и да знае как е изминал целия този път дотук. Но Марк, този див авантюрист, беше някъде далеч в чуждестранни земи. Когато се върнеше, сватбата щеше да е спомен, който той не би могъл да сподели.

В храма беше прохладно и за момент Гай потръпна, дори му се стори, че настръхва. Беше в този храм с хора, които не го познаваха.

Ако баща му беше жив, можеше да поговори с него, докато всички чакаха Корнелия. Или поне щяха да се усмихнат един на друг или да си намигнат, в смисъл: „Виж какво постигнах“.

Усети, че в очите му напират сълзи, и вдигна очи към сводестия таван — не искаше да потекат по лицето му. Погребението на баща му беше краят на спокойните моменти на майка му. Тубрук беше поклатил отрицателно глава, когато Гай го попита дали тя може да дойде. Старият гладиатор я обичаше много, също като всички останали. Може би винаги я беше обичал.

Гай се изкашля и върна мислите си към настоящия момент. Не беше говорил с Цина още откакто официално беше поискал ръката на Корнелия. Срещата не беше много приятна, макар че заради дъщеря си сенаторът не беше избухнал. Поне беше дал щедра зестра на Корнелия. Беше му предал документите за една голяма градска къща в богат римски квартал. С роби и стражи, също част от дарението, Гай усети как грижите се оттичат от него. Сега Корнелия щеше да е в безопасност, каквото и да се случеше. Той се намръщи. Щеше да се наложи да свикне с новото си име, да отхвърли старото заедно с другите притеснения на младостта. Юлий. Името на баща му. Звучеше добре, макар той да усещаше, че винаги ще е Гай за онези, които беше познавал като момче. Баща му не беше доживял да го види да приема неговото име на възрастен и това го натъжи. Запита се дали вижда отнякъде единствения си син — надяваше се да е така, искаше му се поне за миг да сподели с него гордостта и любовта си.

Обърна се и се усмихна едва-едва на Кабера, който го гледаше с кисело изражение: беше чорлав и сърдит, че са го събудили в такъв безбожен според него час. Той също беше облечен в нова кафява роба, за да почете тържествения случай, а за украса си беше забол една проста калаена брошка с дебелобузеста луна, която стоеше гордо върху метала. Юлий позна, че е работа на Александрия, и се усмихна на Кабера, който в отговор енергично се почеса под мишницата. Но Юлий продължи да се усмихва и след няколко секунди лицето на стареца омекна.

Кабера не можеше да види ясно бъдещето. Винаги беше така, когато и той се окажеше част от нечия съдба. Старецът отново усети раздразнението, че може да предусеща пътеки, които почти никак не могат да повлияят на живота му, но дори и съмненията не можеха да му попречат да се радва на младежкото щастие, което се излъчваше като топла вълна от Юлий.

Във всяка сватба имаше нещо чудесно, дори в такава, толкова бързо уредена. Всички бяха щастливи и поне за момент бъдещите проблеми се забравяха или, най-малкото, се отлагаха.

Юлий чу стъпки по мрамора зад себе си и се обърна. Тубрук се приближаваше към олтара. Управителят на имението изглеждаше както обикновено — силен, загорял и здрав — и Юлий стисна ръката му — ръка като котва в този несигурен свят.

— Изглеждаш малко отнесен. Как си? — попита Тубрук.

— Нервен. Горд. Учудвам се, че са се събрали толкова хора.

Тубрук изгледа с интерес тълпата, после пак се обърна към него и вдигна вежди.

— Повечето римски властници са тук. Баща ти щеше да се гордее с тебе. Аз се гордея. — Спря за миг, не знаеше дали да продължи. — Майка ти искаше да дойде, но беше твърде слаба.

Юлий кимна и Тубрук с любов го тупна по рамото, преди да се върне на мястото си.

— В моето село просто хващахме момичето за косата и го завличаме в колибата — измърмори Кабера на жреца до себе си, той се стресна и като видя това, старецът продължи весело: — Ако това не е достатъчно, даваме на бащата една коза и грабваме и някоя от сестрите й. Така е много по-просто — никакви оскърбени чувства плюс безплатно козе мляко за бащата. Имах стадо от тридесет кози, когато бях млад, но се наложи да дам повечето и не ми останаха достатъчно, за да се издържам. Глупаво решение, но пък няма смисъл да се съжалява, нали?

Жрецът се беше изчервил целият от тези подмятания за варварските обичаи, но Юлий се засмя.

— Ах, ти, стари мошенико! Много ти харесва да вземаш на подбив римските граждани.

— Може би — призна Кабера и с удоволствие си спомни суматохата, която беше предизвикал, когато се беше опитал да предложи последната си коза заради една нощ удоволствие.

Навремето това му изглеждаше разумно, но бащата на момичето беше откачил копието от стената и го беше гонил чак до хълмовете, където му се наложи да се крие три дни и три нощи.

Жрецът изгледа с неудоволствие стария лечител. Самият той беше благородник, но сега, понеже изпълняваше религиозната си роля, носеше бежова тога с качулка, която оставяше открито само лицето му. Юлий беше обяснил, че церемонията трябва да е колкото може по-проста, защото вуйчо му искал да тръгне възможно най-рано. Жрецът беше почесал брадичката си с явно неудоволствие, преди Юлий да пъхне в ръката му една кесия като дар за храма. Дори благородниците имаха сметки и дългове за плащане. Службата щеше да е кратка. След като Корнелия бъдеше доведена и предадена от баща си на младоженеца, щяха да отправят молитви към Юпитер, Марс и Квирин. Бяха платили доста злато на един авгур, за да предскаже богатство и щастие за двамата. След това щяха да си разменят обетите и Юлий щеше да сложи на пръста на Корнелия обикновен златен пръстен. И тя щеше да стане негова съпруга. Той щеше да стане неин съпруг.

Юлий отново се огледа и видя Александрия — стоеше в простите си дрехи, украсени със сребърна брошка. В очите й проблясваха сълзи, но тя му кимна и нещо в него се отпусна.

Някъде отзад се разнесе тиха музика, после полека се усили, изпълвайки сводовете като облаците благовония, които димяха от кадилниците. Юлий затаи дъх и всичко друго беше забравено.

Корнелия идваше висока и стройна, с бежова дреха и тънък златен воал, положила ръка върху ръката на баща си. Косата й беше боядисана в малко по-тъмен цвят, очите й сияеха. На шията й висеше рубин, голям колкото птиче яйце, със златна обковка, подхождаща на златистата й кожа. Изглеждаше красива и крехка. На главата й имаше венец от върбинка и свежи стръкове майоран. Юлий усещаше мириса му, докато тя се приближаваше заедно с баща си. Цина пусна ръката й и остана на една крачка зад нея.

— Предавам Корнелия на твоите грижи, Гай Юлий Цезар — каза той официално.

— Приемам я под моите грижи — каза Юлий и се обърна към нея. Тя му намигна.

Когато коленичиха, той отново долови мириса на цветята. Запита се дали би се влюбил в нея, ако не беше познавал Александрия или ако я беше срещнал, преди да беше отишъл в домовете, където можеше да си купи жена за една нощ и дори за един час. Не беше готов за това, не и тогава, преди една година и може би преди цяла вечност. Молитвите се носеха като тих шепот над главите им и той беше доволен. Очите й бяха нежни като летен здрач.

Останалата част от церемонията премина като в мъгла. Дадоха се прости обети — където отиваш ти, там отивам и аз. Юлий коленичи под ръцете на жреца за момент, който му се стори цяла вечност, а после излязоха навън под слънцето и тълпата започна да ги приветства, и Марий се сбогува с тях, като го тупна силно по гърба.

— Сега си мъж, Юлий. Или тя ще те направи мъж много скоро — каза той високо и му намигна. — Носиш името на баща си. Той щеше да се гордее с тебе.

Юлий му стисна здраво ръката.

— Да дойда ли на стените?

— Мисля, че можем да ти отпуснем два-три часа. Ела в четири следобед. Дотогава Метела вероятно ще е престанала да плаче.

Ухилиха се един на друг като момчета и Юлий остана за миг сам, сам с невестата си сред тълпата благожелатели. Александрия се приближи и той се усмихна, внезапно изненадващо нервен. Тъмната й коса беше вързана с парче тел. Гърлото му се стегна. Толкова много спомени имаше в тези тъмни очи.

— Много красива брошка имаш — каза той.

Тя посегна и я попипа.

— Нямаш представа колко много хора питаха за нея тази сутрин. Дори имам няколко поръчки.

— Занимаваш се с работа в деня на сватбата ми? — възкликна той и тя кимна, без да се притеснява, и каза официално:

— Нека боговете благословят дома ви.

После си тръгна. Той се обърна и видя, че Корнелия го гледа въпросително. Целуна я нежно.

— Много е красива. Коя е? — попита тя и в гласа й се усети лека тревога.

— Александрия. Робиня от къщата на Марий.

— Не се държи като робиня — каза Корнелия.

Юлий се разсмя.

— Да не би да долавям ревност?

Корнелия не се усмихна и той нежно хвана ръцете й.

— Ти си всичко, което искам. Моята прекрасна съпруга. Ела в новия ни дом и ще ти го докажа.

Корнелия се отпусна, когато я целуна, но реши да узнае всичко за робинята с красивата брошка.

Нощта падна и факли озариха целия град. Юлий се запита как ли би изглеждало това на боговете, ако погледнат надолу — едно огромно блестящо око насред черната безкрайност на земята. „Както ние гледаме нагоре, така те гледат надолу“, помисли си.

Стоеше заедно с Кабера пред сградата на сената и слушаше вестта, която стражите, застанали на стъпалата на сената, извикваха на висок глас и предаваха навътре в града — сведения за онези, които не можеха лично да видят и чуят. Въпреки шума различаваше далечния тропот на хиляди облечени в броня мъже и коне — той изпълваше меката нощ и колкото повече се приближаваха бойците, толкова по-ясно отекваше над града.

Вече нямаше никакво съмнение — Сула водеше легиона си по Виа Сакра към портите на града, без да прави опит да се прикрива. Разузнавачите казаха, че мъже с факли се точели като огромна огнена змия в тъмнината. По този начин вървеше формация, напредваща през дружелюбно настроени земи, а не такава, която внимателно се прокрадва към врага. Самонадеяното, почти нехайно придвижване караше мнозина да вдигат вежди и да се чудят какво ли е замислил Сула. Едно се знаеше със сигурност: Марий не беше човек, който ще се изплаши от такава демонстрация на самоувереност.

Марк погледна над парапета към далечните огньове на неприятеля. Беше красива местност, но в нея нямаше никаква мекота. Зимите убиваха старите и слабите и дори трънливите храсталаци изглеждаха посърнали, прилепени към стръмните склонове на планинските пътеки. След повече от година като планински разузнавач кожата му беше станала тъмнокафява и тялото му беше цялото в изпъкнали мускули. Беше започнал да развива онова, което по-старите войници наричаха гъдел — способността да усеща засадите, да надушва преследвачите и да се движи невидим по скалите в тъмното. Всички опитни разузнавачи имаха това чувство, а онези, които не го придобиеха за една година, нямаше и да го придобият — никога нямаше да станат първокласни разузнавачи.

Марк беше повишен за командир на осем мъже, след като беше успял да открие една засада на местно племе и да накара разузнавачите да заобиколят зад чакащия неприятел. Хората му бяха насекли диваците на парченца и едва след това всички забелязаха, че са го последвали, без да се усъмняват в заповедите му. За първи път тогава Марк видя дивите номади толкова отблизо и видът на боядисаните им в синьо лица още витаеше в сънищата му след лоша храна или евтино вино.

Политиката на легиона беше да контролира и умиротворява местността, което на практика означаваше, че е позволено да се убиват колкото може повече диваци. Жестокостите бяха ежедневие. Римските стражи се изгубваха и после ги намираха с разпрани кореми. Милостта и любезността бързо изгаряха под горещината, праха и мухите. Повечето от действията бяха маловажни — в този насечен и враждебен терен нямаше и следа от образцовите битки, толкова любими на римските легионери. Патрулите излизаха и се връщаха с по няколко глави или намалели с по няколко души. Това беше безизходица — нито една от двете страни нямаше силата да победи другата.

След година такъв живот нападенията над керваните с храна изведнъж станаха по-чести и по-брутални. Заедно с още няколко отделения хората на Марк бяха придадени към пазачите на керваните, за да е сигурно, че буретата с вода и осоленото месо ще стигнат и до най-изолираните предни постове.

Ясно беше, че тези укрепления са трън в петата на номадските племена, и атаките срещу малките каменни крепости по хълмовете бяха много чести. Легионът редовно сменяше войниците, разположени там, и мнозина се връщаха в постоянния лагер със страшни истории за хвърляни над стените глави или думи, изписани с кръв по камъните при изгрев-слънце.

Отначало задълженията на пазачите на кервана не бяха тежка задача за Марк. Петима от неговите осем души бяха опитни и хладнокръвни и изпълняваха задълженията си без забавяне и без оплакване. От тримата други Япек се оплакваше непрекъснато и като че ли му беше все едно, че другите не го харесват; Рупис трябваше скоро да излезе в пенсия, но го бяха понижили в длъжност, след като не беше изпълнил някакви заповеди; а третият беше Пепис. Всеки създаваше различен вид проблеми и Рений само клатеше глава, когато Марк се обърнеше към него за съвет.

— Те са твои хора, ти се оправяй — беше единственият му коментар.

Марк беше направил Рупис свой помощник, отговорен за четирима от мъжете, с надеждата, че това ще възстанови поне малко гордостта му. Но това като че ли само беше обидило войника и той отговаряше сопнато, когато получаваше заповеди от Марк. След като поразмисли, Марк нареди на Япек да запише всичките му оплаквания и после списъкът да се представи на центуриона им в постоянния лагер. Центурионът беше строг човек и Марк с радост забеляза, че на пергамента, който беше взел от склада на легиона, не намери нито едно записано оплакване. Малък триумф, може би, но той се опитваше да се научи как да се справя с хората си или според Рений — как да ги кара да направят това, което иска, без да се ядосват чак толкова, че да го направят зле. Когато мислеше за това, Марк се усмихваше на факта, че единственият му учител по дипломация досега си оставаше Рений.

Проблемът с Пепис нямаше как да се реши с няколко думи или с някой шамар. В постоянния лагер момчето се беше проявило много добре, бързо растеше на височина и на тегло благодарение на добрата храна и упражненията. За съжаление, имаше навика да краде от складовете и дори често носеше откраднатото на Марк, което му създаваше много неприятности. Дори след като го принудиха да върне всичко и след кратък, но солиден пердах Пепис все пак не се отказа от този навик и центурионът на Бронзовия юмрук — Леонид, го прати при Марк с бележка: „Твоя отговорност. Твой гръб“…

Керванът беше потеглил нормално, с експедитивност, каквато Марк беше започнал да приема като нещо подразбиращо се, но за която, както усещаше, не можеше да се твърди, че е стандарт за всички римски провинции. Бяха тръгнали един час преди зазоряване по тесните пътеки сред тъмните гранитни хълмове. Четирите каруци, запрегнати с волове, бяха натоварени с плътно наредени бурета, съпровождаха ги тридесет и двама войници. Командирът им, стар разузнавач, казваше се Перитас, имаше двадесетгодишен опит и не се лъжеше лесно. Представляваха заплашителна сила, която не беше лесна плячка дори сред криволичещите пътеки. Марк още от самото начало усещаше, че ги наблюдават. На неговото отделение беше дадена заповед да разузнае пътя напред и Марк поведе двама от мъжете си по един стръмен сипей с дребни камъчета и сух мъх. Внезапно се натъкнаха на петдесетина боядисани в синьо въоръжени мъже. Няколко секунди двете групи се гледаха смаяно, после Марк се обърна и се заспуска мълниеносно по склона, следван от хората си. Зад тях се надигна вой. Синьокожите се изсипаха от укритието си и нападнаха войниците, охраняващи каруците, с дългите си мечове. Дивите им викове цепеха планинския въздух.

Легионерите веднага опънаха лъковете и бръмчащата вълна от смърт мина над главите на Марк и неговите хора и им даде време да стигнат до пътеката и да се обърнат с лице към врага.

Наложи се легионерите да поотстъпят. Биеха се най-добре във формирования, но така, при безразборно нападение, всеки се биеше сам за себе си и нямаше как да съберат щитовете си заедно. Въпреки това Марк видя, че всеки от римляните се бие, без да отстъпва, без да се плаши от синьо боядисаните лица на нападателите. Марк, притиснал гръб към една каруца, се сниши, за да избегне удар с меч, и заби меча си в един син корем — разпра го от чатала до гърдите. Червата изглеждаха яркожълти на фона на тъмното синьо, забеляза част от него, докато той се обръщаше срещу следващите двама. Посече ръката на единия и прободе другия в корема, докато се опитваше да скочи на каруцата. Кряскащият синьокож падна назад в задушливия прах и Марк скочи върху него и прониза следващия нападател в рамото. Стори му се, че е минало много време, и когато нападателите най-накрая се отдръпнаха и побягнаха нагоре по склона към укритията си, с изненада видя, че слънцето е още там, където беше, когато ги нападнаха. Бяха минали само няколко минути. Огледа се за отделението си и с облекчение видя хората си задъхани и оплискани с кръв, но живи.

Мнозина обаче нямаха този късмет. Рупис никога вече нямаше да се оплаква. Лежеше, разкрачил широко крака, подпрян на една от каруците, с широка червена усмивка, зейнала в гърлото му. Още дванадесет други бяха убити в нападението, а около тях лежаха почти тридесет сини тела — кръвта им изтичаше и попиваше в собствената им земя. Беше тъжна гледка; мухите вече прииждаха на облаци към пиршеството си.

Марк викна на Пепис да му донесе вода. Перитас започна да събира стражите и извика командирите за доклад — Марк взе манерката от Пепис и изтича към челото на колоната.

Перитас изглеждаше така, сякаш горещината и прахът са извлекли цялата влага от него през годините и са оставили само нещо като твърдо дърво и очи, които гледаха на света с развеселено безразличие. От цялата група само той беше на кон. Кимна, когато Марк му отдаде чест.

— Можем и да се върнем, но ми се струва, че това е най-лошото, което имат да ни предложат за момента. Мисля, че ако върнем труповете в лагера, това ще означава малка победа за диваците, така че продължаваме. Вържете мъртвите на каруците и сменете стражата. Искам най-отпочиналите да наблюдават, ако случайно ни предстоят още неприятности. Браво на онези, които изненадаха врага и го накараха да се покаже преждевременно. Може би спасиха живота на няколко римски войници. До планинското укрепление не е далече, но все пак трябва да побързаме. Има ли някакви въпроси?

Марк погледна към хоризонта. Нямаше какво да пита. Мъжете умираха, изгаряха ги и изпращаха праха им в Рим. Това беше армейският живот. Оцелелите получаваха повишение. Отначало той не беше разбрал, че най-важен е късметът, но когато попита Рений, той изтъкна, че боговете може и да си имат любими герои, обаче стрелата не гледа кого улучва.

Преди да падне нощта, Перитас накара да отнесат телата на легионерите в едно от празните мазета. По-трудно беше с конете — диваците бяха взели всички оръжия от укреплението и нямаше откъде да се намерят брадви. Петима-шестима души можеха да вдигнат кон, но нямаше как да го качат по каменните стъпала и да го хвърлят от стената. В края на краищата Перитас нареди да струпат конете до вратата, за да забави евентуалната атака на диваците. Това беше най-доброто, на което можеха да се надяват. Никой не очакваше да преживее нощта, страхът и примирението тежаха над всички. Застанал на стената, Марк наблюдаваше лагерните огньове с присвити очи.

— Едно не разбирам — измърмори той на Пепис. — Защо ни позволиха да влезем в крепостта. Превзели са я, сигурно са загубили няколко души — защо не ни избиха още по пътя?

Пепис вдигна рамене.

— Те са диваци, господарю. Може би им харесва да ни предизвикват или да ни унижават. — Точеше един меч. — Перитас каза, че ако не се върнем на сутринта, в лагера ще разберат, че се е случило нещо, и ще изпратят отряд още до утре вечерта, може би и по-рано. Просто трябва да удържим до вечерта. Мисля обаче, че ще ни нападнат много преди това.

И продължи да прокарва бруса по меча.

— Мисля, че можем да държим укреплението един-два дни. Те са повече от нас, вярно е, но нямат опит. Обаче са го превзели веднъж все пак…

Марк чу пеене в тъмнината и млъкна. Взря се в танцуващите фигури, очертани от пламъците на огньовете, и промърмори:

— Веселят се.

Устата му се напълни със слюнка. Крепостта беше отровена от гниещите трупове, нямаше нищичко за ядене. Ако подкрепленията не дойдеха до два дни, жаждата щеше да свърши работата на синьокожите — те вероятно смятаха да оставят римляните да умрат от жажда под горещото слънце. Това щеше да е напълно в духа на жестоките разкази, които беше слушал за тях, разпространявани на ухо сред нервните войници със спускането на нощта.

Пепис надникна над стената и изсумтя:

— Един пикае на стената точно под нас. — В гласа му се долавяше едновременно обида и веселост.

— Внимавай, не се навеждай толкова — отвърна Марк и проточи врат над грапавите камъни, като се опитваше да надникне, но да не се подава прекалено много.

Учудващо близко, наистина точно под тях, един олюляващ се синьокож препикаваше стената на крепостта. Долови движение отгоре, подскочи, ухили се, размаха ръка към двамата, които го наблюдаваха, и направи неприличен жест.

— Май е пийнал малко повечко — каза Марк и неволно се ухили.

Мъжът вдигна един мях и почна да смуче от него — всъщност разливаше повече, отколкото пиеше. При третия опит се отказа и отново заразмахва ръце към тях, и завика нещо.

След като те не му отговориха, синьокожият отстъпи на две крачки и падна по лице. Марк и Пепис го загледаха. Лежеше неподвижно.

— Не е мъртъв — виждам го, че диша. Но сигурно е мъртвопиян — прошепна Пепис. — Сигурно е клопка. Всички казват, че синьокожите са много коварни.

— Може би. Но този е сам и мога да го хвана — отвърна Марк. — Слизам долу. Донеси въже. Ще се спусна през стената и ще се кача, преди да са ме усетили.

Пепис побърза да изпълни заповедта, а Марк се съсредоточи върху неподвижната фигура и околния мрак. Прецени рисковете и се усмихна сардонично. Всички щяха да умрат през нощта или призори, така че какво толкова? Усети как напрежението му се оттича. В тази перспектива за почти сигурна смърт имаше нещо доста успокояващо. Поне би могъл да си пийне. Мехът изглеждаше достатъчно пълен, за да има по глътка-две за всички.

Пепис върза въжето и тихо го спусна по високата двадесет стъпки стена. Марк се увери, че мечът му е здраво запасан, и разроши косата му.

— До скоро — прошепна той, стъпи на парапета и изчезна в мрака долу.

Вече беше станало толкова тъмно, че Пепис едва го различаваше.

Марк запълзя с изваден меч към неподвижната фигура. Усети познатия гъдел и стисна зъби. Нещо не беше наред, но беше твърде късно да избегне клопката. Побутна с крак пияния и не се учуди, когато той изведнъж скочи. Марк го прониза в гърлото още преди да успее да му се ухили триумфално. А после от праха се надигнаха още двама синьокожи. Тъкмо тяхното присъствие беше усетил — бяха се крили в плитки ями, бяха лежали съвсем неподвижни часове наред, с почти нечовешка дисциплина. Сигурно се бяха заровили тук, за да чакат, още преди идването на римския керван, разбра Марк, докато ги нападаше. Не бяха диваци, а бойци.

Като че ли наоколо нямаше други — само тримата млади мъже, тръгнали да си създадат име, може би да убият за първи път. Скочиха срещу Марк с мечове в ръце и първият му удар беше блокиран с високо издрънчаване на метал, което го накара да се намръщи. Скоро щяха да пристигнат още диваци. Трябваше да се махне, преди да е дошла цялата им армия.

Острието му се плъзна по покрития с прах меч на единия от бойците и се удари в дебелия бронзов предпазител. Мъжът се ухили, а Марк го удари с левия си юмрук в корема и прекара меча си през гърлото му. Дивакът се преви в болезнена изненада, омекна — гърлото му зейна — и тупна на земята.

Третият не беше толкова умел като другаря си, но Марк чу викове и разбра, че е време да се оттегли. Това го разсея: сниши се с миг закъснение при едно диво замахване и то засегна веждата му и сряза кожата.

Нанесе удар наляво и заби меча си в сърцето на мъжа през боядисаните в синьо ребра. Докато боецът се строполяваше с гъргорене, Марк чу шляпането на тичащи крака, което помнеше толкова ясно от следобедната схватка пред укреплението. Много късно беше да хукне към въжето, затова се наведе, взе меха с вино от първия труп, извади запушалката и докато нощта около него се изпълваше с мечове и сини сенки, отпи голяма глътка.

Заобиколиха го в кръг — с извадени мечове и очи, които блестяха дори в тъмнината. Марк пусна меха в краката си и вдигна високо меча си. Диваците не помръднаха и той видя как очите им бродят по труповете. Дълги секунди се проточиха в безмълвие. След това един от тях пристъпи напред: едър, плешив и син, с дълъг, леко извит меч.

Дивакът посочи някъде в далечината и махна на Марк. Марк поклати глава и посочи крепостта. Някой подвикна, но рязък сигнал с ръка, даден от мъжа, пресече шума. Боецът пристъпи безстрашно напред, насочил меча си към гърлото на Марк. С другата си ръка отново посочи лагерните огньове и после младия римлянин. Кръгът мълчаливо се свиваше и Марк усещаше близостта на диваците зад себе си.

— Значи ще ме мъчат до смърт на огъня — каза той и посочи огньовете.

Огромният син боец кимна, без да го изпуска от очи. Каза няколко заповедни думи и друг синьокож хвана меча на Марк и полека го измъкна от ръката му.

— А, невъоръжен ще ме измъчват до смърт, това не го разбрах — продължи Марк; насилваше се да говори весело, но знаеше, че диваците не го разбират.

Усмихна се и те също му се усмихнаха.

Оставиха укреплението зад себе си в тъмнината и Марк може би само си въобрази, че е зърнал лицето на Пепис на фона на небето — само за миг, когато погледна назад.

Мародерите вече се бяха пременили в скъпи дрехи, откраднати от къщите и от шивачниците. И всички носеха вино — бълбукащо в глинените съдове, докато те се олюляваха по настланите с камъни улици.

Александрия надникна иззад заключените порти на градската къща на Марий, намръщи се и измърмори:

— Римската измет.

Сега, когато всички войници на града бяха ангажирани в битка, на онези, които обичаха хаоса, им трябваше съвсем малко време, за да излязат на улиците. Както винаги, бедните пострадаха най-много. Понеже не бяха охранявани от никакви стражи, домовете им бяха разграбени и всичко ценно беше отнесено от викащите и ликуващи крадци.

Александрия видя някакъв мъж да носи топ плат, оплискан с кръв, и пръстите я засърбяха — ако имаше лък, щеше да забие една стрела в пияната муцуна на този изверг.

Сниши се, докато тълпата отмине, и премигна, когато нечия ръка удари по портата. Стисна чука, който беше взела от работилницата на Бант. Ако някой направеше опит да се прехвърли над портата, щеше да му строши главата. Сърцето й бумтеше. Чу откъм улицата фъфлещи пиянски гласове:

— Момчета, знам един бардак наблизо. Да пробваме нещо безплатно там, а? — разнесе се груб глас.

— Сигурно имат пазачи, Брак. Обаче защо и на мене да не ми се плати за услугата? На ония курви ще им трябват силни мъже да ги пазят. А ние пък имаме нужда от някоя хубава женичка с две-три млади дъщери. Ще предложим да ги пазим, докато съпруга й го няма.

— Аз обаче съм пръв. Последния път нищо не остана за мене — каза първият глас.

— А, защото на нея й дойде много, затова. След мене никоя жена не си и помисля за друг мъж.

Разнесе се груб, брутален смях и Александрия потръпна. Мародерите отминаха.

Чу леки стъпки зад себе си, извърна се и вдигна чука.

— Аз съм — каза Метела. Лицето й беше бяло като платно.

Беше чула края на разговора. В очите на двете жени имаше сълзи.

— Сигурна ли си, господарке?

— Сигурна съм, Александрия. Но трябва да тичаш. По-зле ще е да останеш тук. Сула е отмъстителен, а няма причина да пострадаш от гнева му. Върви и намери този Табик. Нали пазиш документа, който ти подписах?

— Разбира се. Той е най-ценното, което имам.

— Пази го добре. Следващите няколко месеца ще са трудни и опасни. Трябва да имаш доказателство, че си свободна. Вложи в нещо парите, които ти е оставил Гай, и стой на сигурно място, докато градският легион възстанови реда.

— Искаше ми се да мога да му благодаря.

— Надявам се, че един ден ще имаш тази възможност. — Метела пристъпи към вратата, вдигна резетата и надникна навън. — Върви. Пътят е чист, но трябва бързо да стигнеш до пазара. Не спирай за нищо на света, нали разбираш?

Александрия кимна сковано — нямаше нужда да й се напомня след чутото преди минута. Погледна бялото лице и тъмните очи на Метела и усети как страхът на по-възрастната жена докосва душата й.

— Тревожа се за тебе, сама в тази голяма къща. Кой ще се грижи за тебе, като не остана никой тук?

Метела вдигна ръце в грациозен жест.

— Не се бой за мене, Александрия. Имам приятели, които ще ме изведат от града. Ще намеря някоя топла чужда земя и ще се оттегля там, далеч от всички интриги и болки на този огромен град. Иска ми се да живея в град, където борбите на младежите са само далечен спомен… Върви само по главните улици. Не мога да се отпусна, докато и последният човек от дома ми не отиде на безопасно място.

Александрия впи поглед в очите й за секунда — очи, блеснали от сълзи. После кимна само веднъж, излезе, затвори здраво вратата и бързо се отдалечи.

Метела я слушаше как си отива и усещаше как всичките й години натежават на раменете й. Завидя на способността на младите да започват отново, без да хвърлят поглед назад към старото. Погледна опустелия си ехтящ дом. Голямата къща и градините най-накрая бяха съвсем празни.

Как можеше Марий да не е тук? Странна мисъл. Толкова често отсъстваше, когато отидеше на дълги кампании, но винаги се връщаше, пълен с живот, духовитост и сила. Мисълта, че вече няма да се върне при нея, беше грозна рана, която тя не искаше да разврежда. Толкова лесно беше да си представи, че той е някъде с легиона си, покорява нови земи и гради огромни акведукти за чуждестранни царе. Щеше да заспи и когато се събудеше, ужасната болка в нейния свят щеше да си е отишла и Марий щеше да е тук и да я прегърне.

Подуши пушека във въздуха. След нападението на Сула в града бяха избухнали пожари — необезпокоявани се прехвърляха от къща на къща и от улица на улица. Още не бяха стигнали до каменните домове на богатите, но огънят, бушуващ в Рим, щеше в крайна сметка да унищожи всичко, да натрупа купчини пепел, докато от мечтите не остане нищо.

Метела погледна към града в ниското. Облегна се на мраморната стена и усети хладината й — успокоение в ужасната горещина. Черните пера на задушливия дим висяха във въздуха, разстилаха сива пелена над отчаяния град. Вятърът донасяше викове и писъци — мародерите нямаха и капка милост: убиваха или изнасилваха всички, появили се на пътя им.

Метела се надяваше, че Александрия ще се спаси. Стражите я бяха напуснали още първата сутрин, когато чуха за смъртта на Марий. Тя си мислеше, че има късмет, че не са я убили в леглото й и не са разграбили къщата, но от предателството им все пак я болеше. Нима не се бяха отнасяли към тях почтено? На какво можеше да се разчита в свят, където клетвата отлиташе и с най-лекия ветрец?

Разбира се, тя беше излъгала Александрия. Нямаше начин да напусне града. Ако беше опасно една млада робиня да мине по няколко улици, сто пъти по-опасно беше за една известна матрона да прекара богатството си покрай вълците, които бродеха из Рим и търсеха точно такива възможности. Да, би могла да се преоблече като робиня, дори да пътува с роби. Ако имаше късмет, можеха да оцелеят, макар че според нея беше по-вероятно да ги хванат, да се гаврят с тях и после да ги хвърлят на кучетата. Вече трети ден в Рим нямаше никакви закони и за някои това беше опияняваща свобода. Ако беше по-млада и по-смела, би поела риска. Но твърде дълго беше разчитала Марий да й вдъхва смелост.

Ако той беше до нея, би могла да понесе ехидството на другите матрони, когато обсъждаха бездетството й зад гърба й. Ако беше до нея, би могла да се изправи пред света с безплодната си утроба и въпреки това да се усмихва и да не се поддава на сълзи. Но него го нямаше и тя не можеше да се осмели да излезе сама на улицата и да започне живота си отново като бедна бежанка.

Някой мина тичешком покрай вратите и Метела усети как тръпка я бодва в раменете и я пронизва. Скоро боевете щяха да стигнат и дотук и грабителите и убийците, които се движеха заедно със Сула, щяха да нахлуят в стария градски дом на Марий. Тя знаеше какво се е разиграло през първите два дни — а после пратениците също я бяха изоставили. Хората на Сула бяха нахлули в града: завземаха улица след улица, възползваха се от предимството, което им беше създал Марий. Понеже легионът му се биеше пръснат по градските стени, през по-голямата част от първата нощ войниците не бяха могли да съберат цялата си сила като юмрук срещу Сула, а междувременно той напредваше с хората и с обсадните си машини по улиците, разбиваше барикадите и застилаше пътищата зад себе си с главите на хората на Марий. Говореше се, че подпалили големия храм на Юпитер и пламъците били толкова горещи, че мраморните плочи се напукали, а колоните рухнали с гръм и трясък. Хората казваха, че това било предзнаменование, че боговете не били доволни от Сула, но той все още беше безспорният победител.

След това сведенията бяха секнали, но преди да настъпи вечерта, Метела беше разбрала, че ритмичната победна песен, отекваща из Рим, не излиза от гърлата на Първородните.

Тя вдигна ръце, смъкна дрехата си, прекрачи я и тръгна към къщата. Въздухът хладнееше на голата й кожа и тя отново потръпна, този път от удоволствие. Странно беше да върви гола из беломраморните зали!

Докато вървеше, свали гривните от ръцете си и пръстените от пръстите си и ги остави на една маса. Задържа сватбения пръстен на Марий — беше му се врекла, че никога няма да го сваля. Разпусна косата си и я остави да се стече като вълна по гърба й, тръсна глава, та къдриците да се развият. Влезе боса в банята и усети как парата я обвива в блестяща влага. Вдъхна я и остави топлината да изпълни дробовете й. Басейнът беше дълбок и водата беше затоплена — последната задача на тръгващите си робини и слуги. Тя въздъхна и влезе в чистата вода, оцветена в тъмносиньо от мозаечния под. За секунда затвори очи и прехвърли в ума си годините с Марий. Никога не беше възразявала срещу дългите му отсъствия от Рим и от дома им с легиона. Ако знаеше колко малко време щеше да живее с него, щеше да го придружава навсякъде, но сега не беше моментът за ненужни съжаления. Сълзи се плъзнаха изпод клепачите й без усилие и без да облекчат мъката й.

Спомни си първата му бойна задача и удоволствието му при всяко повишение. Беше славен мъж в младостта си, любовта им беше невероятна и дива. Тя беше невинно момиче, когато мускулестият млад войник й беше предложил брак. Не знаеше нищо за грозната страна на живота, за болката, когато година след година минаваха без деца, които да й донесат радост. Всяка от приятелките й всяка година раждаше по едно дете и понякога направо й призляваше, когато ги погледнеше, просто поради внезапната празнота. Това бяха годините, когато Марий прекарваше все повече и повече време далеч от нея, понеже не можеше да се справи с изблиците й на ярост и с обвиненията й. За известно време се беше надявала, че ще си намери любовница; дори му беше казала, че ще приеме дете от подобна връзка като свое.

Той нежно я беше прегърнал и я беше целунал.

— Няма друга освен тебе, Метела. Ако съдбата ни е отнела тази радост, аз няма да плюя в очите й.

Тогава й се струваше, че хлиповете, които напираха в гърлото й, никога няма да спрат. Той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото… беше толкова нежен, че тя пак се разплака. Беше добър съпруг, добър мъж.

Тя посегна към ръба на басейна, без да отваря очи. Пръстите й напипаха тънкия нож, който беше оставила там. Един от неговите ножове, получен след като центурията му беше задържала едно планинско укрепление цяла седмица срещу огромна армия диваци. Стисна острието с палец и показалец и без да гледа, го прокара по китката си. Пое си дълбоко дъх; умът й се вцепени и се изпълни със спокойствие.

Острието режеше, но странното беше, че всъщност не я заболя. Болката остана като нещо далечно, почти незабелязано; пред вътрешния й взор прелитаха отминалите години.

— Марий…

Мислеше, че е изрекла името му на глас, но в стаята цареше тишина. Синята вода беше станала червена.

Александрия заблъска по вратата на малкото златарско магазинче. Трябваше да има някой вътре! Знаеше, че Табик може да е напуснал града като много други, и мисълта, че просто може да привлече внимание към себе си, я накара да пребледнее. Нещо изскърца в уличката наблизо — стори й се като отваряне на врата.

— Табик! Аз съм, Александрия! Богове! Отвори!

Отпусна ръка, задъхана. Чу викове, все по-наблизо, и сърцето й заби диво.

— Хайде, хайде — прошепна тя.

И изведнъж вратата се отвори и Табик излезе ядосан, стиснал един сатър. Щом я видя, гневът му поутихна.

— Влизай, момиче. Зверовете са излезли навън.

И огледа улицата. Тя изглежда пуста, но му се струваше, че нечии очи го наблюдават.

Александрия влезе и едва не припадна от облекчение.

— Метела… ме изпрати. Каза…

— Няма нищо, момиче. Ще обясниш по-късно. Жената и децата са горе, приготвят ядене. Върви при тях. Тук си в безопасност.

Тя спря и се обърна към него. Не можеше да се сдържа повече.

— Табик, имам документите и всичко необходимо. Аз съм свободна!

Той я погледна и се усмихна.

— Ти винаги си била свободна. Качвай се горе, че жена ми ще почне да ревнува.

Корнелий Сула седеше небрежно на златен трон, сложен върху мозайка от безброй черни и бели плочки. Имението му се намираше близо до центъра на Рим и беше недокоснато от размириците; истинско удоволствие беше за него да се върне тук и отново да е на власт.

Легионът на Марий се беше сражавал почти до последния човек, точно както беше предполагал. Само малцина бяха опитали да избягат, и то накрая, и Сула ги беше преследвал безмилостно. Огромни огньове горяха край стените на града — хиляди тела бяха изгаряни дни наред. Боговете нямаше как да не забележат такова жертвоприношение и щяха да спасят своя избран град — Сула беше сигурен в това.

След като огньовете изгаснеха, Рим трябваше да бъде прочистен. Нямаше стена неизцапана от мазната пепел, която се носеше във въздуха и глождеше очите на хората.

Сула беше обявил бойците от легиона на Марий за предатели, земите и именията им бяха конфискувани. Семействата им бяха извлечени на улицата от съседи, ламтящи за имуществата им, бяха екзекутирани и екзекуциите продължаваха. Това щеше да е горчив момент в славната история на седемте хълма, но какъв избор имаше той? Какъв?

Сула седеше замислен. Една робиня се приближи към него с чаша леденостуден плодов сок. Беше още рано за вино, имаше още много хора, които да осъди днес. Рим отново щеше да се издигне в слава, знаеше той, но за да се случи това, и последните приятели и поддръжници на Марий — последните врагове на Сула — трябваше да бъдат изтръгнати от плътта на града.

Той се намръщи, отпи от златната чаша и прокара пръст по подутото си око и синината на дясната си буза. Това беше най-трудната битка в живота му — кампанията против Митридат бледнееше в сравнение с нея.

Смъртта на Марий отново изпъкна в ума му, както често му се случваше напоследък. Тялото беше пощадено от пламъците. Сула смяташе да издигне статуя на Марий на един от римските хълмове. Това щеше да покаже собственото му величие — че отдава почит на мъртвия. Или просто би могъл да го хвърли в ямите заедно с останалите. Нямаше никакво значение.

Залата, в която седеше, беше почти празна. На тавана имаше изображение на Афродита, в гръцки стил. Тя го гледаше с любов — красива гола жена с увита около тялото й коса. Сула искаше онези, които се срещат с него, да знаят, че боговете го обичат. Робинята с каната стоеше на няколко крачки от него, готова да напълни чашата му. Единственият друг в залата беше палачът — стоеше наблизо с малък мангал и страшните сечива на занаята си, разположени на маса пред него. Кожената му престилка беше покрита с петна от сутрешната му работа, а имаше още какво да се върши.

Бронзовите врати, почти толкова големи, колкото онези, които пазеха сената, избумтяха под удара на нечия ръка и влязоха двама от неговите легионери: влачеха някакъв едър войник с вързани ръце и крака. Лицето му беше цялото в синини, носът му беше счупен. След войниците вървеше с пергамент в ръка един писар.

— Това е Урс Ферит, господарю — каза писарят. — Намерихме го под купчина от хората на Марий и двама свидетели го разпознаха. Той е водил предателите в съпротивата им.

Сула се изправи и даде знак на легионерите да пуснат Урс да падне. Пленникът беше в съзнание, но една мръсна кърпа, натикана в устата му, не му позволяваше да издава други звуци освен животинско сумтене.

— Отпушете му устата. Искам да го разпитам — нареди Сула и заповедта му беше изпълнена бързо и брутално: острието, което преряза превръзката, изкара прясна кръв и стон от проснатия човек. — Ти беше водачът на нападенията, нали? Нали? Хората ми казаха, че ти си поел командването след Марий. Ти ли беше?

Урс вдигна поглед към него. В очите му искреше омраза. Огледа синината на лицето на Сула и се усмихна — видяха се изпочупените му кървави зъби. Гласът му като че ли излезе от някакъв дълбок кладенец:

— Бих го направил отново.

— Аз също — отвърна Сула. — Извадете му очите и го обесете.

Кимна към палача, който извади едно нагорещено желязо от мангала — държеше го с тежки клещи. Урс се задърпа, но беше вързан здраво. Палачът безстрастно приближи желязото, за да изгори клепачите, после натисна. Чу се животински рев.

Сула допи чашата си, без да усеща вкуса на сока. Гледаше ставащото без никакво удоволствие, поздравяваше се за липсата на емоции. Знаеше, че не е чудовище, но знаеше и че хората очакват силен водач — и точно това щяха да получат. Веднага щом сенатът успееше да се събере, той щеше да се обяви за диктатор и да вземе властта на старите царе. Тогава Рим щеше да встъпи в нова ера.

Извлякоха изпадналия в безсъзнание Урс, за да го екзекутират. След малко вратата отново се отвори и други войници въведоха един млад мъж.

— Юлий Цезар — каза хладно Сула. — Заловен в разгара на бунта. Оставете го прав. И му развържете устата, но внимателно.

Погледна младежа и с удоволствие забеляза как той изправи рамене. По лицето му имаше синини, но Сула знаеше, че неговите хора не са го били — не биха искали да си навлекат неудоволствието му. Юлий стоеше пред него, висок и строен, с мускулесто, потъмняло от слънцето тяло. Сините очи гледаха студено от безстрастното му лице и Сула усещаше как силата му се възвръща, как изпълва стаята, докато сякаш останаха само двамата — войниците, палачът, писарят и робинята бяха забравени.

Сула леко отметна назад глава и се усмихна приветливо.

— Метела умря — съжалявам, че трябва да ти го кажа. Отне живота си, преди моите хора да успеят да я спасят. Нея щях да я пусна да си върви, но ти… ти си нещо друго. Знаеше ли, че старецът, когото хванаха с тебе, избяга? Измъкнал се от въжетата и освободил и другия. Много необичайна компания за млад благородник.

Забеляза искрицата интерес на лицето на младежа.

— Да, наредих да ги издирят, но засега неуспешно. Ако моите хора те бяха вързали заедно с тях, смея да твърдя, че сега щеше да си свободен. Съдбата обаче е капризна любовница — това, че си благородник, те оставя тук, докато онези улични отрепки сега са свободни.

Юлий не каза нищо. Не очакваше да живее повече от час след тази среща и разбираше, че нищо, което може да каже, няма да промени нещата. Ако се разбеснееше срещу Сула, това само щеше да го забавлява, а ако започнеше да го моли, само щеше да увеличи жестокостта му. Остана безмълвен, гледаше го втренчено в очите.

— Какво имаме за него, писарю? — обърна се Сула към мъжа с пергамента.

— Племенник на Марий, син на Юлий. Двамата са мъртви. Майката Аврелия е жива, но недееспособна. Притежава малко имение на няколко мили извън града. Големи дългове към частни домове. Съпруг на Корнелия, дъщерята на Цина, оженили са се сутринта преди битката.

— А — прекъсна го Сула, — стигнахме до същината. Цина не е мой приятел, но е твърде предпазлив и не би подкрепил открито Марий. Той е богат и разбирам защо си искал подкрепата му, но със сигурност животът ти струва повече. Ще ти дам съвсем прост избор. Раздели се с Корнелия, закълни ми се във вярност и ще те оставя жив. Ако не, ето ти палача — тъкмо нагрява отново инструментите си. Марий би искал да живееш, младежо. Направи правилния избор.

Юлий вложи в погледа си целия си гняв. Жестоко беше Сула да го кара да се откаже от хората, които обича, преди така или иначе да го екзекутира.

Сякаш прочел мислите му, Сула проговори отново.

— Разведи се с Корнелия и ще живееш. Това ще опозори Цина и ще го отслаби. Ти ще бъдеш освободен. Всички тези хора са свидетели на моята дума като управник на Рим. Какъв е отговорът ти?

Юлий мълчеше. Мразеше този човек. Той беше убил Марий и беше осакатил републиката, която баща му обичаше. Каквото и да беше загубил, отговорът беше ясен и думите трябваше да бъдат изречени.

— Отговорът ми е „не“. Да свършваме.

Сула премига изненадано, после се разсмя.

— Какво странно семейство! Знаеш ли колко много хора умряха точно тук през последните няколко дни? Знаеш ли колко много хора бяха ослепени, кастрирани и разчекнати? А ти отхвърляш милостта ми?

Разсмя се отново и смехът му отекна зловещо под високия таван.

— Ако те пусна, ще се опиташ ли да ме убиеш?

— Ще посветя оставащите ми години на тази цел.

Сула се усмихна, искрено развеселен.

— И аз така си помислих. Ти си безстрашен и си единственият благородник, който отказа да сключи сделка с мене.

Замълча за момент, вдигна ръка, за да даде знак на палача, който стоеше в готовност, после я отпусна.

— Свободен си. Напусни моя град, преди слънцето да залезе. Ако се върнеш, докато аз съм жив, ще заповядам да те убият без съд и право на защита. Срежете му въжетата. Не дръжте вързан един свободен човек.

Изсмя се за миг, после млъкна, когато въжетата паднаха сгърчени в краката на Юлий. Младият мъж разтри китките си; лицето му беше все така безстрастно.

Сула стана от трона си.

— Заведете го при портите и го пуснете. — Погледна Юлий в очите. — Ако някой те пита защо, кажи им, че защото си ми напомнил за самия мене и че може би съм убил достатъчно хора днес. Това е.

— Ами съпругата ми? — извика Юлий, когато стражите отново го сграбчиха за ръцете.

Сула сви рамене.

— Може да я взема за любовница, ако се научи как да ми доставя удоволствие.

Юлий се задърпа, но не можа да се освободи и войниците го извлякоха навън. Писарят се задържа за миг на вратата.

— Господарю? Разумно ли е? Той е племенник на Марий, в края на краищата…

Сула въздъхна, взе още една чаша студен сок от подноса на робинята и каза:

— Боговете да ме пазят от хора с дребни душици. Изложих си причините. Постигнах всичко, което съм искал, и ме застрашава скука. Хубаво е да оставя няколко опасности да ме заплашват.

Погледът му се насочи към нещо далечно.

— Той е интересен младеж. Струва ми се, че в него има дори двама Мариевци.

Изражението на писаря показваше, че не разбира нищо.

— Да докарам ли следващия, консуле?

— Не, за днес свършихме. Банята готова ли е? Влиятелните сенатори ще вечерят с мене тази вечер и искам да се освежа.

Юлий стоеше с Кабера и Тубрук на пристанището. Лицето му беше студено и бледо. Сякаш като контраст, за да се подиграе с мрачните събития в живота му, денят беше топъл, направо съвършен — лек ветрец идваше откъм морето, за да донесе облекчение на пътниците. Бягството от вонящия град беше трескаво. Отначало той беше сам, на гърба на един дръглив кон, единствения, който можа да купи срещу един златен пръстен. С изкривено от отвращение лице заобиколи ямите, пълни с изгорени тела, и пое в тръс на запад, към крайбрежието.

После чу познати гласове и видя приятелите си да излизат иззад дърветата. Беше радостна среща — да се видят живи, макар че настроението помрачня, когато започнаха да споделят какво са преживели.

Тубрук, изтощен и мръсен, накратко разказа как са живели като животни по улиците, където през деня се разигравали всякакви страхотии, а през нощта ставало още по-зле. Двамата с Кабера решили да чакат една седмица край пътя, водещ към морето — надявали се, че Юлий ще успее да се освободи.

— След това — каза Кабера — щяхме да откраднем мечове и да те измъкнем с бой.

Тубрук се засмя и Юлий забеляза, че преживяното ги е сближило. Но това не повдигна духа му. Той им разказа за жестокостта на Сула и юмруците му отново се свиха от гняв. Думите излизаха сякаш сами от устата му.

— Ще се върна в Рим. Ще му отрежа топките, ако докосне жена ми — каза накрая.

— Той има колкото си иска жени в Рим, Гай — каза Тубрук. — Просто е такъв, че като забие ножа, обича и да го завърти. Баща й ще я пази, дори ще я изведе от Рим, ако има опасност. Старецът ще изправи стражите си и срещу самия Сула, ако я застраши. Знаеш го.

Юлий кимна разсеяно — не беше необходимо да го убеждават. Отначало беше решил да се опита да изведе Корнелия от Рим под прикритието на нощта, но отново бяха въвели вечерен час и движението по улиците означаваше незабавна смърт, така че се отказа. Кабера бе успял да се сдобие с някои ценни неща в дните, които беше прекарал по улиците с Тубрук. Една златна гривна, намерена в пепелта, им послужи да купят коне и да подкупят стражите. Менителниците, които Марий бе дал на Юлий, бяха за твърде големи суми, за да ги сменят извън града, и и тримата се вбесяваха, че трябва да разчитат само на няколко бронзови монети, докато държат в ръцете си цяло богатство в хартия, което обаче за момента им беше съвсем безполезно. Юлий дори не беше сигурен, че подписът на Марий ще може да им послужи, но се надяваше, че вуйчо му е помислил и за това.

Юлий похарчи няколко от ценните общи монети, за да изпрати писма — даваше ги на легионери, които се връщаха в града или заминаваха за Гърция.

Корнелия щеше да научи, че той е в безопасност, но щеше да мине още много време, преди да я види отново. Преди да събере сили и хора, изобщо нямаше да може да се върне и огорчението от това го разяждаше. Марк щеше да научи за катастрофата в Рим, но нямаше сляпо да хукне да му се притече на помощ, а и не можеше, преди назначението му да изтече. Усещаше липсата на приятеля си както никога.

В ума му бушуваха хиляди други съжаления — прекалено болезнени, за да им позволи да пуснат корени. Светът се беше променил из основи. Не можеше Марий да е мъртъв! Светът беше празен без него.

Марк търпеливо чакаше префектът да го приеме. За да убие времето преди срещата, на която щеше да се определи бъдещето му, отново прочете писмото на Гай. Беше пътувало много месеци, предавано от ръка на ръка от легионерите, които отиваха към Илирия. Накрая беше включено в пакет заповеди за Четвърти македонски легион и му беше предадено.

Смъртта на Марий беше ужасен удар. Колко му се искаше да може да му покаже, че вярата му в него има сериозни основания. Искаше му се да му се отблагодари — но сега вече не беше възможно. Макар че никога не се беше срещал със Сула, Марк се питаше дали консулът ще е опасност за него и за Гай… всъщност вече Юлий.

Беше се усмихнал при вестта за женитбата и се беше намръщил на кратките редове за Александрия — отгатна много повече от това, което Юлий разкриваше. Корнелия беше небесно създание, ако се съдеше по писаното от Юлий. Това всъщност беше единствената добра новина в цялото писмо.

Тежката врата към кабинета се отвори и прекъсна мислите му. Един легионер излезе отвътре и му отдаде чест. Марк стана и отвърна на поздрава.

— Префектът те вика — каза войникът.

Марк кимна, влезе в стаята и застана мирно на определените три стъпки от дъбовата маса на префекта, на която нямаше нищо друго освен кана вино, мастилница и няколко листа пергамент.

Рений също беше там, застанал в ъгъла с чаша вино. И Леонид — центурионът на Бронзовия юмрук. Карак, префектът на лагера, даде знак на Марк да седне и той сковано се намести на един тежък стол.

— Отпусни се де, това не ти е военен съд — измърмори Карак и погледна документите на бюрото си.

Марк се опита да разчупи неудобната си поза.

— Твоите две години изтичат след седмица, както без съмнение не си забравил — каза Каран.

— Не съм — отвърна Марк.

— До момента се проявяваш много добре. Командир на контуберний, успешни акции срещу местните племена. Победител в турнира на Бронзовия юмрук миналия месец. Чух, че хората те уважават, въпреки че си млад, и смятат, че си надежден в криза — някои биха казали особено в криза. Началниците ти смятат, че и във всекидневните задачи се справяш много добре, но се открояваш най-вече в битки или трудни моменти. Това е ценна черта за млад офицер. Може би е за твое добро, че Рим разширява владенията си. Ще има много работа за тебе, където и да пожелаеш да отидеш.

Марк кимна предпазливо. Карак кимна към Леонид и продължи:

— Твоят центурион се изказа ласкаво за тебе и за начина, по който си пресякъл кражбите на онова момче… Пепис. Отначало имаше съмнение дали ще можеш да си намериш място сред войниците, но ти винаги беше почтен и лоялен към Четвърти македонски легион. Накратко, момче, бих искал да подпишеш нов договор с повишение в петдесетник. По-голяма заплата и по-добро положение, повече свободно време. Какво ще кажеш?

— Мога ли да говоря свободно? — попита Марк. Сърцето му тупкаше неспокойно.

Карак сви вежди.

— Разбира се.

— Предложението е великодушно. Двете години в легиона бяха за мене щастливо време. Имам приятели тук, но… израснах в имението на един римлянин, който не беше мой баща. С неговия син бяхме като братя и се заклех, че ще го подкрепям, че ще съм негов меч, когато станем мъже. — Усещаше погледа на Рений върху себе си. — Той сега е в Трети партски легион, остава му да служи малко повече от година. Когато се върне в Рим, бих искал да го намеря.

— Рений ми разказа част от историята между този… Гай Юлий и тебе. Много добре разбирам подобна лоялност. Тъкмо такива неща ни правят нещо повече от зверове според мен.

Карак се усмихна и Марк бързо погледна към другите двама, изненадан, че не вижда укора, от който се беше страхувал. Леонид заговори със спокоен, нисък глас:

— Нима мислеше, че няма да разберем? Синко, много си млад още. Ще служиш в много легиони, преди да те дарят с някое имение. Но най-важното е, че служиш на Рим — постоянно и без оплакване. Ние тримата сме посветили живота си на тази цел — да видим града в безопасност и силен, обект на завист от страна на целия свят.

Рений се усмихваше, прикрил уста с чашата. Двамата с Леонид бяха олицетворение на онова, което като момче Марк се беше надявал да постигне.

Карак вдигна един лист и каза:

— Рений беше убеден, че това ще е единственият начин да те задържим достатъчно дълго в легиона, за да вземеш участие в състезанието с мечове тази зима. Това е договор за една година и един ден.

Подаде му документа и гърлото на Марк се сви.

Беше очаквал, че ще трябва да предаде офицерската си екипировка и да вземе заплатата си, преди да тръгне по дългия път към Италия. Същински дар от боговете беше да получи такова предложение, когато бъдещето му изглеждаше толкова несигурно. Запита се какво ли е участието на Рений в това и внезапно реши, че не го интересува. Искаше да остане в Четвърти македонски легион и наистина се чувстваше разкъсан между лоялността към приятеля си от детските години и щастието, което беше намерил в своето собствено семейство — легиона.

Сега имаше още една година да расте и да преуспява. Очите му леко се разшириха, докато четеше документа.

Карак забеляза това и каза:

— Виждаш, че сме включили повишението. Ще командваш петдесет души. Под началството на Леонид. Ще докладваш на неговия помощник Дарит. Предлагам да заемеш поста без предубеждения. Петдесет мъже не са осем — проблемите ще са нови за тебе, обучението за бой изисква сложни умения. Ще е трудна година, но мисля, че ще ти хареса.

— Благодаря. Това е голяма чест.

— Чест, която си си спечелил, младежо. Чух какво се е случило в лагера на синьокожите. Сведенията, които донесе, ни помогнаха да променим отношението си към тях. Кой знае, след няколко години може би дори ще търгуваме с това племе.

Карак явно се радваше, че носи добри новини на младия мъж. Рений ги гледаше одобрително.

„Това ще е моята година“, закле се Марк пред себе си, докато дочиташе документа до края — там пишеше колко унции масло и сол му е позволено да взема от складовете, какви средства му се отпускат за поправки на оръжията и така нататък. Новият пост включваше стотици неща, които трябваше да научи, и то бързо. Заплатата също беше значително по-висока. Той знаеше, че роднините на Юлий биха го подпомогнали, ако ги помоли, но мисълта да зависи от благодеяния, когато се върне в Рим, не му харесваше. Сега щеше да има възможност да спести нещичко и да разполага с достатъчно средства, когато тръгне да се връща в Рим.

Хрумна му нещо и той се обърна към Рений.

— Ще останеш ли в легиона?

Старият боец сви рамене и отпи от виното си.

— Може би. Хората тук ми харесват. Не забравяй, отдавна съм надхвърлил възрастта за пенсиониране. Карак трябва да манипулира цифрите за заплатите всеки път, когато праща доклади. Иска ми се обаче да видя какво е направил Сула в Рим. Пък и за разлика от тебе, аз не съм на договор.

Карак въздъхна.

— И на мене ми се иска да видя Рим. Четиринадесет години минаха, откакто дойдох тук, но като постъпвах на служба, си знаех, че ще е така.

Наля вино на всички и вдигна чашата си.

— Да пием за Рим и за идващата година.

Всички пиха.

Марк остави чашата си, взе перото, топна го в мастилницата и написа на документа цялото си име.

„Марк Брут“.

Карак стана и здраво стисна ръката му.

— Добро решение, Брут.

Има много малко исторически сведения за ранните години на Юлий Цезар. Доколкото е възможно, съм му дал такова детство, каквото би могъл да има всеки младеж от семейство на дребни римски благородници. Някои от уменията му, разбира се, могат да се предположат въз основа на сведения от по-късни източници. Например плуването е спасило живота му в Египет, когато е бил на петдесет и две години. Биографът Светоний казва, че е бил много умел с меча и в ездата, както и че е проявявал изключителна издръжливост и предпочитал да върви, вместо да язди, с непокрита глава по всяко време на годината. Със съжаление признавам, че Рений е измислен, макар че е било обичайно да се използват специалисти в различни области. Знаем за един наставник от Александрия, който е преподавал на Цезар реторика, и можем да прочетем неохотните похвали на Цицерон по адрес на способността на Цезар да говори изкусно и вълнуващо, когато се налага. Баща му умира, когато той е само на петнадесет години, и е вярно, че малко след това Цезар се е оженил за Корнелия, дъщерята на Цина, очевидно по любов.

Макар че Марий е роднина на Цезар по бащина линия, а не по майчина, както съм го представил^[1], той по принцип е такъв, какъвто съм го описал. В крещящо противоречие със законите и обичаите Марий е избиран за консул седем пъти подред. Докато преди е било възможно човек да влезе в състава на някой легион само ако притежава земя и има доходи от нея, Марий премахва имотния ценз и се радва на фанатична преданост от страна на своите войници. Именно той прави орела символ на римските легиони.

Гражданската война между Марий и Сула заема голяма част от настоящата книга, но сметнах за необходимо да опростя действието, за да стане по-драматично. Сула наистина е почитал Афродита и някои страни от начина му на живот са скандализирали дори толерантното римско общество. Въпреки това е бил извънредно способен военачалник, някога служил под командването на Марий в една от неговите африкански кампании, за която и двамата си приписват заслугите. Марий и Сула не са можели да се понасят.

Когато Митридат въстава против римската окупация на изток, и Марий, и Сула искат да тръгнат срещу него, понеже смятат, че тази кампания е лесна и ще им даде шанс да спечелят големи богатства. Отчасти поради лични мотиви Сула повежда хората си срещу Рим и Марий през 88 г. пр. н. е., като претендира, че „ще освободи града от тираните“. Марий е принуден да избяга в Африка и по-късно се връща с армия, която е събрал там. Сенатът просто не може да се справи с подобни мощни водачи, пуска Марий в Рим и обявява Сула за враг на държавата, докато той воюва с Митридат. Марий е избран за консул за последен път, но умира по време на мандата си и оставя безпомощния сенат в много затруднено положение. Отначало сенаторите искат мир, но Сула е в изгодна позиция след победите си в Гърция. Подарява живота на Митридат, но конфискува богатството му — съкровища, събирани векове наред. Нарочно съм сбил разказа за тези години, като оставих Марий да умре при първия сблъсък, което може би е нечестно ранен край за такъв обаятелен човек.

Когато се връща от гръцката кампания, Сула повежда армиите си към бърза победа срещу войниците, лоялни на сената, и накрая победоносно настъпва към града през 82 г. пр. н. е. Изисква да му се даде титлата диктатор и като такъв среща Юлий Цезар за първи път, когато той бива доведен пред него като поддръжник на Марий. Въпреки факта, че Юлий решително отказва да се разведе с Корнелия, Сула не дава заповед да го убият. Говори се, че диктаторът казал, че „у този Цезар вижда много Мариевци“, което, ако е вярно, е вярно прозрение за характера на Цезар, както се надявам да съм го осветлил в тази книга.

Диктаторството на Сула е жестоко време за Рим. Уникалното му положение, с което той злоупотребява, се описва като извънредно положение по време на война, подобно на военновременните закони в модерните демокрации. Преди Сула титлата диктатор е била придружавана от строги ограничения във времето, но той успява да ги избегне и с това нанася фатален удар на републиката. Един от законите, които прокарва, забранява на всякакви въоръжени сили да се приближават до града дори за обичайните триумфални паради. Той умира на шестдесет години и за известно време има изгледи републиката да си възвърне старата мощ и авторитет. По това време обаче в Гърция има един двадесет и две годишен млад мъж на име Юлий Цезар, който ще направи това невъзможно. В края на краищата Марий и Сула демонстрират слабостта на републиката, изправена пред нечия целенасочена амбиция. Можем само да правим предположения какво е изпитвал младият Цезар, когато Марий е заповядал на войниците си да посекат напиращите напред граждани пред самите стъпала на сената, за да му отворят път.

Историите на тези герои, особено написаните от Плутарх и Светоний малко след самите събития, са удивително четиво. Докато проучвах живота на Цезар, непрекъснато си задавах въпроса: „Как го е направил?“ Как един млад мъж е успял да се възстанови от катастрофата, от това, че е бил на страната на губещите в една гражданска война, и го е постигнал по такъв начин, че прозвището му е станало синоним на „владетел“? Думите „цар“ и „кайзер“ произхождат от това име и се използват дори две хиляди години след неговото време.

Историческите биографии са малко постни в някои моменти, но аз бих препоръчал „Цезар“ от Кристиан Майер на всеки читател, интересуващ се от подробности, които тук се наложи да пропусна. В историята на живота на Цезар има толкова много завладяващи случки, че беше истинско удоволствие да ги облека в плът. Събитията от втората книга са дори още по-удивителни.

К. Игълдън

Издание:

Марий Стари (баща на Марий Млади) е женен за Юлия, сестра на бащата на Цезар (вж. Плутарх, „Успоредни животописи“). — Б. пр.