Пенелопа, царицата на Итака, разбираше същността на сънищата, знаменията и поличбите, които спохождаха хората през техния живот. Затова седеше на плажа, обвила слабите си рамене с избродиран със злато шал, загледана в небето. От време на време хвърляше поглед на преминаващите птици с надеждата да види по-добър знак. Пет лястовици щяха да означават безопасно пътуване за Одисей, два лебеда — добър късмет. Орелът би символизирал победа или — в случая със съпруга й — успех в търговията. Но небесата бяха чисти. От север се носеше лек ветрец. Времето бе чудесно за плаване.

Старата галера беше поправена, закърпена и зашита — готова за пролетта. Но новите греди и боя не можеха да скрият възрастта й, която си личеше във всяка линия от корпуса, докато лежеше наполовина на плажа и наполовина в плитката вода.

— Построй нов кораб, Грознико — повтаряше тя на мъжа си. — Този е стар и изморен и скоро ще те провали.

Спореха за това от години. Но тук тя нямаше силата да го убеди. По природа Одисей не беше сантиментален мъж — непринуденото му държание криеше ядро от бронз и кост, но тя знаеше, че въпреки това той никога няма да смени старата галера, която беше кръстил на нея.

Пенелопа въздъхна и отново почувства лека тъга да се спуска като було върху нея. Аз съм този кораб, осъзна тя. Остарявам.

В косата ми има сиво и времето ми бързо отминава. Но по-сериозни от избледняващата й лешникова коса бяха бръчките по лицето й, а и месечното кървене, което символизираше младостта и плодовитостта, ставаше все по-нередовно. Скоро детеродната й възраст щеше да премине, а така и не бе родила нови синове на Одисей. Тъгата й се усили и тя си спомни бледия Лаерт и треската, която бе стопила плътта му.

На плажа Одисей крачеше ядосан около галерата с почервеняло лице, жестикулираше и крещеше на екипажа си, който се суетеше, за да натовари стоките. Сред мъжете също имаше тъга. Тя я усещаше, докато ги гледаше. Преди няколко дни другарят им Портеос, когото наричаха Портеос Прасето — дебел и весел млад мъж с много приятели, плавал на борда на кораба години наред — беше умрял. Младата му жена, бременна с четвъртото им дете, се събудила призори и го открила мъртъв в леглото до себе си.

На галерата двама моряци дърпаха тежък наръч клони, които щяха да използват за прикрепянето на товара в трюма. Внезапно единият се препъна и го изпусна. Другият отхвърча в морето след дървото. Одисей изруга цветисто и се обърна към жена си, вдигайки ръце в знак на отчаяние.

Пенелопа се усмихна, а духът й се приповдигна, докато го гледаше. Той винаги бе най-щастлив, когато му предстоеше да потегли към чуждоземните брегове. През цялата пролет и лято щеше да кръстосва Великата зеленина, за да купува и продава, да разказва историите си, да се среща с царе, пирати и просяци.

— Ще ми липсваш, господарке — й беше казал той предната нощ, докато лежеше в ръцете му, а пръстите й бяха нежно вплетени в червеникавосивите косми по гърдите му. Тя не отговори. Знаеше кога ще си мисли за нея — при всяко спускане на нощта, когато опасностите на деня са били преодолени и може да си позволи да тъгува по жена си поне малко.

— Ще мисля за теб всеки ден — добави той. Тя все така не казваше нищо. — Болката от липсата ти ще бъде незарастваща рана в сърцето ми.

Пенелопа се усмихна и знаеше, че той го е усетил.

— Не ми се подигравай, жено — каза Одисей добродушно. — Познаваш ме твърде добре.

И сега, на плажа, под светлината на зората, тя наблюдаваше съпруга си, докато той тичаше по плажа, за да говори с Нестор — царя на Пилос и неин роднина. Контрастът между двамата мъже беше удивителен. Одисей бе гол до кръста, шумен и ядосан, нападащ всеки ден, сякаш му е смъртен враг. Нестор пък беше слаб, сив и прегърбен като малък оазис на спокойствие сред бурята от активност на плажа. Въпреки че бе само с десет години по-възрастен от съпруга й, той се държеше като старец, докато Одисей изглеждаше като превъзбудено дете. Тя го обичаше и очите й се изпълниха с нетипични за нея сълзи, заради пътуванията и опасностите, които му предстояха.

Беше се върнал при нея само преди няколко дни, съпроводен от Нестор, след едно принудително пътуване до Спарта по молба на Агамемнон, царя на Микена.

— Агамемнон търси отмъщение — каза старият Нестор, седнал в мегарона късно вечерта, с приятно пълна чаша вино в ръка и една от хрътките му, легнала в краката му. — Събранието в Спарта се оказа провал за него, но той няма да позволи това да го отклони от пътя, който е поел.

— Човекът е обладан от демони — каза Одисей. — Призова царете от запада и говори за съюз и мир. А през цялото време мечтае за война с Троя — война, която може да спечели само ако всички се присъединим към него.

Пенелопа долови яда в гласа му.

— А защо ви е да го правите? — попита тя. — Омразата му към Троя си е негов личен проблем.

Нестор поклати глава.

— За микенския цар няма лични проблеми. Егото му е колосално. Онова, което засяга Агамемнон, засяга света — той се наведе напред. — Всички знаят, че е бесен заради погрома, който му нанесоха Хеликаон и предателят Аргуриос.

— Предателят Аргуриос, така ли? — извика Одисей. — Интересно какви неща правят от един човек предател, а? Смел войн, който служи вярно на Микена цял живот, бе обявен за изменник, отнеха му земите, притежанията и доброто му име. А после царят му се опита да го убие. И той предателски се бори за живота си и за жената, която обича.

Нестор кимна.

— Да, да, така е. Той беше чудесен войн. Срещал ли си го?

Пенелопа знаеше, че човекът се опитва да смекчи гнева на Одисей и прикри усмивката си. Никой с разума си не искаше да види съпруга й истински разярен.

— Да, плава до Троя с мен — отвърна Одисей. — Неприятен мъж. Но ако не беше той, всички онези микенци в двореца на Приам щяха да бъдат изклани.

— Вместо това ги изклаха, когато се върнаха у дома си — добави тихо Пенелопа.

— Нарекоха го Нощта на Лъвския съд — каза Нестор. — Само двама избягаха и са ги обявили извън закона.

— И този цар ли искаш да подкрепиш във война? — попита Одисей, преди да отпие голяма глътка от чашата си. — Мъж, който праща смели войници да водят неговите битки, а после ги убива, защото са се провалили?

— Все още не съм предложил нито кораби, нито хора на Агамемнон. — Старецът се загледа в собствената си чаша. Пенелопа знаеше, че Нестор не е оспорил войната, но си е мълчал сред събралите се в Спарта царе. — Амбициите му обаче засягат всички ни — каза той накрая. — С него си или приятел, или враг. Ти какъв ще си, Одисей?

— Никакъв. Всички знаят, че съм неутрален.

— Лесно е да си неутрален, когато имаш скрито богатство — отбеляза Нестор. — Но Пилос зависи от търговията с лен, от търговските пътища нагоре по Аргос и на север, които контролира Агамемнон. Да застана срещу него, ще бъде убийствено. — Той се взря в Одисей и присви очи. — Така че кажи ми, Одисей, къде са тези Седем хълма, които те правят богат?

Пенелопа усети как напрежението в стаята се покачва и погледна съпруга си.

— На края на света — отвърна Одисей. — Пазени от еднооки гиганти.

Ако Нестор не бе пил повече от нужното, щеше да долови остротата в този отговор. Пенелопа пое дълбоко дъх, готвейки се да се намеси.

— Очаквах да споделиш добрия си късмет с други от твоята кръв, вместо с един чужденец, родственико — каза старецът.

— И така щях да направя, ако чужденецът, за когото говориш, не бе открил Седемте хълма и не беше отворил търговския маршрут към тях — отвърна Одисей. — Не е мое право да споделям тайните му.

— Само златото му — изсъска Нестор.

Одисей хвърли чашата на пода.

— Обиждаш ме в собствения ми дворец? — изрева той. — Трябваше да се бием за Седемте хълма с пирати, разбойници и боядисани диваци. Спечелихме това злато с кръв!

Яростната атмосфера в мегарона стана нетърпимо плътна и Пенелопа се насили да се усмихне.

— Хайде, сродници. Утре плавате към Троя за сватбените празненства и Игрите. Не позволявайте тази нощ да завърши с остри думи.

Двамата мъже се спогледаха. После Нестор въздъхна.

— Прости ми, стари приятелю. Думите ми бяха необмислени.

— Всичко е забравено — отвърна Одисей и извика с жест един слуга да му донесе друга чаша с вино.

Пенелопа дочу лъжата в думите му и разбра, че мъжът й още е ядосан.

— Поне в Троя ще можеш да забравиш Агамемнон за известно време — каза тя в опит да смени темата.

— Всички западни царе са поканени да видят как Хектор ще се ожени за Андромаха — отвърна Одисей мрачно.

— Но Агамемнон няма да е там, нали?

— Мисля, че ще бъде, обич моя. Хитрият Приам ще използва тази възможност да привлече някои царе на своя страна. Ще им предложи злато и дружба. Агамемнон не може да си позволи да не отиде. Ще бъде там.

— Поканен ли е? След микенската атака над Троя?

Одисей се ухили и изимитира помпозното държание на микенския цар.

— Наскърбен съм — разпери той ръце в знак на съжаление — от предателското нападение на бунтуващи се войски от микенската армия над нашия брат цар Приам. Престъпниците получиха царската ми справедливост.

— Този човек е змия — призна Нестор.

— Твоите синове ще се състезават ли в Игрите? — попита го Пенелопа.

— Да, и двамата са чудесни атлети. Антилох ще се справи добре с копието, а Тразимед може да надвие всеки в стрелбата — добави той и й смигна.

— Да, и същия ден на небето ще изгрее зелена луна — измърмори Одисей. — В най-лошите си дни мога да изплюя стрела по-далеч, отколкото той може да я изстреля.

Нестор се засмя.

— Колко си културен, когато жена ти е в стаята. Последния път, когато те чух да се хвалиш за уменията си, каза, че можеш да я изпърдиш.

— Да, и това също — потвърди Одисей и почервеня. Пенелопа с удоволствие отбеляза завръщането на доброто настроение.

На плажа „Пенелопа” най-накрая бе натоварена изцяло и екипажът опъваше въжетата в усилие да изкара старото корито във водата. Двамата синове на Нестор бяха там, и двамата потънали до кръста сред вълните и подпрели гърбове в корпуса, опитвайки се да я избутат навътре.

Царицата на Итака стана и отърси камъчетата от жълтата си ленена рокля, след което слезе по плажа, за да се сбогува със своя цар. Той стоеше до първия си помощник, Биас Черния — тъмнокож и прошарен, син на нубийска майка и баща от Итака. До него бе мускулестият рус моряк Левкон, който напоследък се беше прочул като опитен борец с голи ръце. Левкон и Биас се поклониха, щом тя се приближи, а после се оттеглиха.

Пенелопа въздъхна.

— И ето ни отново, обич моя, тук, както винаги. На сбогуване.

— Да, ние сме като сезоните — отвърна той. — Постоянни в действията си.

Тя се пресегна и хвана ръката му.

— И все пак времената се променят, царю мой, и ти го знаеш. Боя се, че ни предстоят тежки избори. Не взимай твърдоглави решения, за които ще съжаляваш и няма да можеш да промениш. И не повеждай тези мъже на война, Одисей.

— Не желая да воювам, обич моя.

Той се усмихна и тя знаеше, че е искрен, но сърцето й бе натежало от лоши предчувствия. Въпреки силата, смелостта и мъдростта си, мъжът, когото обичаше, имаше една огромна слабост. Той бе като стар боен кон — способен и внимателен, но готов да се втурне и в огън при първия удар на камшика. За Одисей този камшик бе гордостта.

Той целуна и двете й ръце, после се обърна и тръгна по плажа към морето. Водата стигаше до гърдите му, когато хвана едно въже и се качи на борда. Гребците незабавно подеха ритъма и старият кораб започна да се отдръпва. Пенелопа видя силуета му на светлината на залязващото слънце, докато й махаше с ръка.

Не му бе казала за чайките. Само щеше да й се намръщи. Чайките са глупави птици, щеше да каже, и нямат място в предсказанията.

Но тя бе сънувала колосално ято чайки, което скри дори слънцето, като надигащ се черен вятър, който превръщаше деня в нощ.

И този вятър носеше смърт и края на светове.

Калиадес задряма за малко до входа на пещерата, отпуснал глава на скалната стена. Банокъл хъркаше шумно и от време на време мърмореше насън.

Точно преди пукването на зората Калиадес излезе от пещерата и отиде до потока. Коленичи на брега и напръска лицето си, а после прокара мокрите с пръсти през късо подстриганата си черна коса.

Видя жената да излиза от пещерата и също да слиза до потока. Висока и слаба, тя ходеше с вдигната глава и грациозни движения като критска танцьорка. Той знаеше, че не може да е избягала робиня. Робите се научаваха да ходят прегърбени, със сведени очи. Не я заговори, но я гледаше, докато измиваше засъхналата кръв от себе си. Лицето й още беше подуто, а около очите й имаше драскотини. Дори и без подутините обаче нямаше да е красива, помисли си микенецът. Лицето й бе силно и ъгловато, с гъсти вежди и твърде дълъг нос. Сурово лице, за което той бе сигурен, че смехът не е нещо обичайно дори в по-добри времена.

Когато се изчисти, тя вдигна кинжала. За един кратък миг Калиадес помисли, че иска да си пререже гърлото. После обаче жената сграбчи кичур от русата си коса и прокара острието през него. Войнът мълчаливо я наблюдаваше, докато тя режеше косата си и хвърляше кичурите по скалите. Беше озадачен. По лицето й нямаше никакво изражение, дори и следа от гняв. Когато приключи, тя се наведе напред и прокара ръце през главата си, за да отърси останалите косми.

Накрая се отдръпна от потока и седна малко встрани от него.

— Не беше мъдро да ми помагаш — каза след малко.

— Аз не съм мъдър човек.

Небето започна да изсветлява и от мястото, където седяха, виждаха полята, покрити с хиляди сини цветя. Жената ги загледа и Калиадес забеляза как изражението й се смекчава.

— Сякаш земята е изсмукала цвета от небето — каза тя тихо. — Кой би предположил, че такива красиви растения ще виреят на толкова неприветливо място? Знаеш ли какви са?

— Лен — отвърна той. — Платът за туниката ти е дошъл от такива растения.

— Как го правят на плат? — попита тя. Калиадес се загледа над ленените полета и си спомни дните от детството, когато заедно с малките си сестри работеше в земите на цар Нестор, късаше растенията от корените им, махаше семената, които щяха да се използват за лечебни масла или спойка на греди, и поставяше стеблата в течащата вода на потока, за да изгният. — Имаш ли представа? — запита отново жената.

— Всъщност имам.

И той й разказа за превиващата гърба работа на децата и жените, които събираха растенията, за кисненето на стеблата, сушенето им и обработката с дървени чукове. После децата сядаха под горещото слънце, за да премахнат всички остатъци от дървесина от тях. Следваше накълцването и изтеглянето на оголените нишки отново и отново през все по-тънки гребени. Докато й разказваше за процеса, Калиадес за кой ли път се удиви от издръжливостта на жените. Въпреки всичко, през което бе преминала и което вероятно й предстоеше, тя изглеждаше искрено заинтересована от това древно умение. После погледна в бледите й очи и видя, че интересът е само повърхностен. Под него имаше напрежение и страх. Постояха в тишина за известно време. После той вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Ще се бием до смърт, за да им попречим да те хванат отново. Кълна ти се.

Жената не отвърна и Калиадес знаеше, че не му е повярвала. И защо й е да ми вярва, зачуди се.

Докато той говореше, Банокъл дойде откъм пещерата, спря се до близкото дърво и вдигна туниката си. После започна да пикае с рядко задоволство. Отстъпи назад и насочи струйката колкото можеше по-високо по дънера.

— Какво прави? — попита жената.

— Много е горд от факта, че никой мъж, когото е срещал, не може да пикае толкова високо, колкото него.

— И защо им е да го правят?

Калиадес се засмя.

— Очевидно не си прекарвала много време в компанията на мъже. — Той се наруга мислено, защото изражението й се втвърди. — Глупава забележка — добави бързо. — Извинявам се.

— Няма нужда — отговори тя и се насили да се усмихне. — А аз няма да позволя станалото да ме пречупи. Не за пръв път ме изнасилват. Ще ти кажа обаче следното — да ти го причинят непознати е много по-малко ужасно от това, да те използват онези, на които си вярвал и които си обичал.

Тя си пое дълбоко дъх и насочи поглед обратно към полята със сините цветя.

— Как се казваш?

— Когато бях дете, ме наричаха Пирия. Днес ще използвам това име.

Банокъл отиде до мястото, където седяха, и се свлече до Калиадес. Погледна към жената.

— Ужасна прическа — каза той. — Въшки ли имаше?

Пирия го игнорира и отмести поглед. Банокъл насочи вниманието си към Калиадес.

— Толкова съм гладен, че мога да ям дървесна кора. Какво ще кажеш да слезем в селището, да убием всеки кравар, който ни се изпречи, и да си намерим нещо за хапване.

— Вече виждам защо не ти правиш плановете — каза Пирия.

Банокъл й се намръщи.

— С такъв език никога няма да си намериш съпруг.

— Дано тези думи достигнат до ушите на Великата богиня — отвърна тя горчиво. — Нека Хера ги направи истина.

Калиадес се отдръпна от тях и застана до едно изкривено дърво. От него можеше да види над полята и до далечното селище. Там вече се движеха хора — жени и младежи, готвещи се за работа на полето. Още нямаше и следа от пиратския екипаж. Зад себе си чуваше караницата на Банокъл и жената.

Всичко се обърка в Троя, реши той. Преди тази обречена мисия го смятаха за чудесен войн и бъдещ капитан. Беше се почувствал горд, че са го избрали за нападението над града. Там отидоха само елитните бойци.

Начинанието трябваше да постигне зашеметяващ успех и да има плячка за всички. Хектор, великият троянски войн, смятан за убит в битка и отряд троянски предатели щеше да атакува двореца, убивайки цар Приам и другите му синове. Микенците щяха да ги последват, за да довършат верните войници. Новият владетел, положил клетва за вярност пред микенския цар Агамемнон, щеше да ги награди богато.

Планът беше перфектен, като се изключеха три основни елемента.

Първо, генералът, поставен от Агамемнон начело на атаката, беше страхливец на име Коланос — жесток и зъл човек, който бе използвал лъжи и измама, за да опетни името на един легендарен микенски герой. Второ, този герой — великият Аргуриос — се оказа в двореца на Приам по време на нападението и се бори до смърт, за да удържи стълбището. И трето, Хектор не беше мъртъв и се върна навреме, за да поведе войните си в гърба на микенците. Перспективата за победа и плячка изчезна. Остана им само сигурността на поражението и смъртта.

Безчестният Коланос се опита да направи сделка с цар Приам, предлагайки да издаде всички микенски планове на троянеца в замяна на живота си. За всеобщо изумление Приам отказа. За да почете Аргуриос, който бе умрял в негова защита, той освободи оцелелите микенци и им позволи да се върнат на корабите си заедно с Коланос. В замяна поиска само едно — да чуе писъците на генерала, докато войните отплаваха.

И той наистина крещя. Разярените оцелели микенци го нарязаха на парчета, още преди галерите да излязат от залива.

Пътуването към дома протече без инциденти и мъжете бяха щастливи да се върнат, въпреки загубата на самочувствие след поражението. В Микена обаче ги посрещнаха зле, защото се бяха провалили. По-лошото обаче предстоеше.

Калиадес потрепери, когато си спомни как трима от хората на царя нахлуха в дома му и скочиха отгоре му, за да задържат ръцете му. Един издърпа главата му назад и тогава в стаята влезе Клейтос — съветник на Агамемнон и роднина на мъртвия Коланос — извадил кинжал с тънко острие.

— Нима си мислеше, че кралското правосъдие няма да те достигне? — попита мъжът. — Мислеше си, че той ще ти прости убийството на брат ми?

— Коланос беше предател, който се опита да ни продаде. Той беше точно като теб. Смел, когато е заобиколен от войници, и малодушен в битка, лице в лице срещу смъртта. Давай, убий ме. Всичко друго е по-добре от това да усещам вонящия ти дъх.

Тогава Клейтос се изсмя и в костите на Калиадес нахлу студен страх.

— Да те убия? Не, Калиадес. Цар Агамемнон нареди да бъдеш наказан, а не незабавно убит. За теб няма войнска смърт. Не. Първо ще ти извадя очите, после ще ти отрежа пръстите. Ще ти оставя палците, за да можеш да събираш по малко храна изпод масите на по-добрите от теб.

Дори сега при спомена му призляваше от ужас.

Тънкото острие бавно се вдигна и върхът се насочи към лявото му око.

Тогава вратата отхвърча от пантите и в стаята връхлетя Банокъл. Един огромен юмрук се заби в лицето на Клейтос и го запрати на пода. Калиадес се измъкна от ръцете на изненаданите войници. Последвалият бой беше брутален и кратък. Банокъл счупи врата на един войник. Калиадес удари втория, принуждавайки го да се отдръпне, което му даде време да извади кинжала си и да му пререже гърлото.

После двамата избягаха от къщата до най-близката поляна с коне, откраднаха два и напуснаха града.

По-късно Агамемнон нарече това Нощта на Лъвския съд. Четиридесет от мъжете, оцелели след атаката в Троя, бяха убити за тези няколко часа. На други им отрязаха десните ръце. Калиадес и Банокъл бяха обявени за бегълци и за залавянето или главите им обещаха дарове от злато.

Калиадес се усмихна с тъга. Измъкнаха се от лапите на опитни убийци, добре тренирани войници и неустрашими войни, търсещи наградата, а ето че сега чакаха да бъдат убити от боклуците на морето.

Малко по-рано критянинът Секундос изпрати с поглед Арелос, докато капитанът се качваше по брега, следван от половината си мъже. Дори не бе изкушен да ги последва. Очевидно вече бяха открили бегълците и ламтяха за кръв.

Секундос остана край пепелта от огъня от предната нощ, а мислите му бяха мрачни. Имаше чувството, че е бил пират през целия си живот. Беше надживял и петимата си синове, както и един от внуците си. Но въпреки че сега косата му беше сива като желязо и крайниците го боляха във влажните зимни месеци, не бе изгубил и частица от любовта си към Великата зеленина, към усещането от търговските ветрове по загрубелите му страни и солените пръски по кожата му.

Вече не се заблуждаваше, подобно на повечето млади мъже, че пиратството е благородно начинание за герои. Това беше просто още един начин да осигуриш храна и облекло за семейството си, а също и малко пари, които да завещаеш на наследниците си.

Някога Секундос бе имал три собствени кораба, но лошото време му отне два, а третият потъна миналото лято заради онзи луд Хеликаон — дано боговете го прокълняха! Последният оцелял син на критянина командваше галерата по онова време и сега костите му гниеха на дъното на Великата зеленина. Никой човек не бива да надживява децата си, мислеше си Секундос.

И ето че, останал без пари и на шестдесет години, той се бе присъединил към екипажите на омразния му Арелос. Мъжът имаше късмет и затова командваше два кораба, но мнението на Секундос беше, че е пълен идиот. Наистина имаше опит с меча, но освен това обожаваше убийствата и клането, а това беше недоходоносно. Пленените мъже и жени можеха да бъдат продадени на робските пазари в Крит или градовете по източния бряг. Мъртъвците не струваха нищо.

И Арелос бе събрал около себе си твърде много подобни на него хора, което неизбежно водеше до сцени като вчерашната. Младата жена можеше да им донесе шестдесет сребърника в Крит. Моряците първо я нападнаха като диви животни, а сега беше обречена да умре.

Секундос мразеше подобна глупост.

Настроението му се беше оправило, когато двамата микенци се присъединиха към екипажа. Калиадес беше тих човек, но имаше мозък, а бабаитът с него бе силен и, критянинът подозираше, верен. Приличаха на мъжете, с които бе плавал някога. Решителни и стабилни. Сега и тях трябваше да убият.

Преди тридесет години Секундос би изчакал своя момент, за да предизвика Арелос на дуел за правото да управлява корабите. Сега просто приемаше заповедите, надявайки се късметът му да се задържи и да се върне у дома си за зимата, натоварен с плячка. По някаква причина обаче се съмняваше. Нападенията за събиране на роби винаги носеха печалба, въпреки че тя не можеше да се мери със съкровищата, плячкосани от кораби със златни или сребърни кюлчета. Но на колко такива находки можеше да разчита Арелос, независимо от сезона? Повечето кораби плаваха откъм високите източни брегове, обикновено съпровождани от бойна галера за защита. А го имаше и Хеликаон Подпалвача. Секундос потрепери при мисълта за него.

Миналата година Хеликаон залови пиратски кораб и го запали заедно с екипажа, чиито ръце бяха вързани за парапета. Само идиот като Арелос би се решил да плава из дарданските води, кръстосвани от зловещия кораб „Ксантос”.

Секундос несъзнателно разбърка пепелта от огъня с пръчка, търсейки блестящи въглени, които да разпали наново. Когато пламъците отново лумнаха, седна до тях в опит да прогони нощния студ от костите си.

Неколцина от по-възрастните моряци се присъединиха към него.

— Денят ще е хубав — каза Молон, набит мъж на средна възраст. Той подаде на Секундос парче баят черен хляб. — Предполагам, че вече са намерили двамата микенци. Надявам се, че няма да ги влачат тук, за да ги измъчват.

— Никъде няма да ги влачат — каза Секундос. — Такива мъже никой не ги залавя живи.

Молон се загледа към хълмовете.

— Ще убият и жената. Загуба на добра робиня. Стотина сребърника, подозирам.

— По-скоро шестдесет — отвърна Секундос. — Не беше достатъчно хубава за повече, дори и с тази златна коса. И е твърде висока. Критяните не обичат високи жени.

— Подозирам, че и престъпници не обичат много — отбеляза слабоват мъж с тесни рамене и проскубана брада. Беше млад и новак в морето. Секундос не го харесваше особено.

— Е, това няма да им го кажем, нали, Локос? — отвърна Молон.

— Изненадващо е как се разпространява мълвата — отбеляза слабият мъж. — Ще достигне до робския пазар още преди да са почнали наддаването.

— Как мислиш, защо го направи Калиадес? — попита Молон.

Секундос сви рамене.

— Може би просто не е харесвал Барос. За един медник бих го заклал и сам.

Локос се засмя.

— Един медник… и ако боговете ти върнат четиридесет години, старче. Барос беше добър боец.

— Не достатъчно добър — отбеляза Молон. — Казаха, че Калиадес го е убил за едно мигване на окото. Можеш да говориш каквото си искаш за микенските войни, но съм сигурен, че не би искал да се изправиш срещу тях в битка.

През нощта бяха издърпали още един кораб на брега и екипажът разпалваше огън на около стотина крачки встрани на каменистия плаж. Галерата беше стара, с високо извит нос, подобна на първия кораб на Секундос. Той я гледаше със задоволство, отбелязвайки колко добре са се грижили за нея. Нямаше и следа от раци, а дъските блестяха от прясната смазка.

— Арелос мисли да ги превземе — каза Локос. — Само около тридесетина души са.

Секундос въздъхна.

— Да забеляза случайно алените очи на носа?

— Да. И какво за тях?

— Това е „Пенелопа” от Итака. Спомняш ли си набития мъж с широкия златен колан и червената брада? Първият, който слезе на брега вчера? Това е Одисей. Наричат го човека без врагове. Много млади моряци мислят, че това е, защото е добър разказвач. Но не е така. Причината е, че като по-млад Одисей е избил всичките си врагове, в дните, когато го знаеха като Опустошителя на градове. Забележи и онзи голям черен мъж, който си точи ножовете. Това е Биас. Може да запрати копие с такава сила, че направо да мине през някой по-кльощав като теб, Локос. А онзи рус гигант до огъня? Това е Левкон. Миналото лято той се би на Игрите в Пилос. Един удар от юмрука му ще ти строши черепа. Няма човек в екипажа на Одисей, на когото да не можеш да разчиташ, когато падне мълнията. Да превземем „Пенелопа”? Ще изгубим половината си мъже, а останалите ще бъдат ранени.

— Или поне така твърдиш ти — изсмя се Локос. — Но вчера видях само един стар дебелак със златен колан, а по-голямата част от екипажа му изглежда стара и изхабена. Точно като теб. И сам мога да се справя с него.

— С удоволствие бих гледал как се опитваш — каза Секундос, протегна се и бавно се изправи на крака. — Но не трябва да забравяш нещо.

— Какво? — попита Локос.

Кракът на критянина се заби в лицето на седналия мъж и го запрати назад, а от счупения му нос бликна кръв. Той се опита да стане, но Секундос скочи върху него и заби още два пъти юмрук в ранения нос. После го сграбчи за гърлото и го вдигна на крака.

— Не трябва да забравяш, че старчоците като мен са коварни копелета. Да надвиеш Одисей? Той ще ти закове ушите за темето и ще те глътне цял. А онова, което изсере, ще струва повече от теб.

Секундос хвърли замаяния моряк на земята и се върна на мястото си.

— Днес си в кофти настроение — каза Молон меко.

— Не, в добро настроение съм. Ако беше лошо, щях да му прережа проклетото гърло.

Точно тогава един от мъжете посочи към селището.

— В името на боговете, това не е ли Калиадес?

Секундос вдигна ръка, за да скрие очи от ярката светлина на слънцето. Тогава ги видя. Калиадес, Банокъл и момичето вървяха към тях. Косата й беше подрязана късо. Критянинът изруга.

— Заминаха си още тридесет сребърника — измърмори той.

— Какво носи той? — попита Молон и се изправи на крака.

Секундос се изкикоти.

— Хитър младеж. Сега ще стане интересно.

След тримата новодошли на плажа се появи и голяма група от пиратския екипаж — всички на разстояние. Секундос зачака. Калиадес отиде до огъня… и хвърли отрязаната глава на Арелос на пясъка.

— Проведохме дуел — каза микенецът.

— Значи сега ти си капитанът? — попита Секундос.

— Нямам желание да бъда капитан. Пиратството не ми отива. Хоракос предложи теб.

— Сигурен съм, че ми оказваш голяма чест, момче. — Той изгледа внимателно Калиадес. Мъжът имаше драскотина на бузата, от която по туниката му капеше кръв. — Ще ти трябва някой и друг шев.

— След малко.

— А ще си получим ли жената обратно?

— Не. Тя остава за мен. За теб са корабите. — Той погледна надолу към Локос, който лежеше по гръб и притискаше парцал към кървящия си нос. — Какво му се е случило?

— Нападна ботуша ми с носа си. Не ти липсва смелост, Калиадес. Признавам ти го. Какво те кара да мислиш, че няма да наредя на хората си да те нарежат на парчета и после да си взема жената.

Калиадес поклати глава.

— Ще ти се наложи да ме предизвикаш, Секундос. Законът на морето. Искаш ли да ме предизвикаш?

Критянинът се засмя.

— Не, момче. Задръж си я. С тая нарязана коса няма дори да си изплати парите за храната.

— Чий е този кораб? — попита Калиадес, сочейки към „Пенелопа”.

— На Одисей.

— Разказвача? Винаги съм искал да го срещна.

— Той разказва страхотни истории — съгласи се Секундос. — Но не вози пътници без пари.

— Значи е добре, че ограбих Арелос, след като го убих — каза Калиадес и потупа тежката кесия на колана си. — А сега е време за решения, приятелю. Ще си пожелаем ли всичко най-хубаво и да вървим всеки по пътя си, или имаш други планове?

Секундос обмисли въпроса. В действителност нямаше никакъв избор. Беше твърде стар, за да предизвика Калиадес. После изведнъж си даде сметка, че е твърде стар за чието и да било предизвикателство. Извърна се към чакащите пирати.

— Е, момчета, искате ли да плавате под мое командване, или някой друг тук ще го поеме?

— Ще ти служим, Секундос — отвърна набитият Хоракос. — Какви са заповедите ти?

— Пригответе корабите — каза им той. — Вятърът е добър и надушвам плячка в морето!

Пиратите нададоха радостни възгласи и тръгнаха към корабите си. Секундос повика Калиадес с жест и заедно се дръпнаха встрани от другите.

— Желая ти всичко най-хубаво, момко — каза той. — Но внимавай с Одисей. Аз всъщност доста го харесвам, но той е — как да го кажа — непредвидим. Ако научи, че сте микенски бегълци, може и да се засмее и да ви приеме като братя, или да ви предаде на първия микенски гарнизон, който намери. Природата му е доста противоречива.

— Ще запомня това — отвърна Калиадес.

— Тогава запомни още нещо: когато го срещнеш, ще ти заприлича на голямо старо куче — добронамерено и добродушно. Погледни в очите му. Ще видиш, че в тях има и вълк.

Биас Черния седеше тихо сред камъните, увил широките си рамене със старо наметало. Екипажът още се бореше с натоварването на прасетата, но той не изпитваше желание да им помага. Наближаваше петдесетте и трябваше да пази ръката, с която хвърляше копието, ако искаше да има шанс на Игрите в Троя. Затова седеше в тишина и точеше бойните си ножове с костени дръжки. Одисей твърдеше, че любовта му към кинжалите е част от нубийското му наследство, но на Биас това му се струваше малко невероятно, тъй като бе роден на Итака и като млад не бе познавал други нубийци. Майка му със сигурност не бе споменавала бой с ножове.

— Може да си внук на царя на Нубия — каза веднъж Одисей. — Да си наследник на огромно царство със златни дворци и хиляда конкубинки.

— А ако оная ми работа имаше пръсти, щеше да може да ме чеше по задника — отвърна Биас.

— Ето това ти е проблемът. Нямаш въображение — сгълча го тогава Одисей.

Биас се засмя.

— За какво му е на човек въображение, когато пътува с теб, царю на разказвачите? Заедно сме пътували по небето с летящ кораб, борили сме се с демони, хвърляли сме копието ми до луната и сме правили огърлица от звезди за императрица от джунглата. Случва се някои моряци да ме питат кога ще се върна в родната си земя, за да си взема короната. Защо толкова много хора вярват на историите ти?

— Иска им се да вярват — отвърна Одисей. — Повечето работят от зори до здрач. Живеят тежко, умират млади. Искат да мислят, че боговете им се усмихват, че животът им има повече смисъл, отколкото той всъщност има. Светът ще бъде по-тъжно място без истории, Биас.

Нубиецът се усмихна при спомена, а после прибра бойните ножове и се изправи. Одисей вървеше към него.

— Бездеен кретен — каза Грозният цар. — За какво ти е да си огромен като бик, ако няма да използваш силата си, когато е нужна?

— Използвам я — отвърна Биас. — Не за прасета, обаче. И не виждам ти да ги катериш към палубата.

— Това е, защото аз съм цар — отвърна Одисей и се ухили. Седна на земята и направи знак на другия да се присъедини. — И какво мислиш за пътниците ни?

— Харесват ми.

— Ти дори не ги познаваш,

— Защо тогава ме питаш?

Одисей въздъхна.

— Мъжете са микенски бегълци. Мисля да ги предам в Киос. За тях ще има злато. — Биас се засмя. — Какво те забавлява?

Мъжът погледна своя цар.

— Служил съм с теб почти двадесет и пет години. Виждал съм те пиян, трезвен, ядосан и тъжен. Виждал съм те зъл, огорчен и отмъстителен, а съм те виждал и щедър и всеопрощаващ. В име на боговете, Одисей, няма нищо за теб, което да не знам.

В този момент последното прасе се изскубна от ръцете на мъжете, опитващи се да го натоварят в примката. То се затича по плажа с квичене. Неколцина моряци се втурнаха след него. Биас замълча, докато гледаше преследването. Накрая Левкон хвана звяра, вдигна го в огромната си прегръдка и го помъкна обратно към „Пенелопа”.

— То е като това начинание със свинете — продължи Биас. — Казваш, че е за печалба. Но не е. Заради мъртвия Портеос е. Заради този глупав план, който означаваше толкова много за него. Ти му се смя. Сега тъжиш заради смъртта му и това е твоята дан към неговата памет.

— Мога само смело да предположа накъде биеш с това — прекъсна го раздразнено Одисей.

— Ти вече знаеш накъде. Можеш да говориш колкото си искаш за това, как ще продадеш Калиадес и онзи едрия за злато. Но ти не си такъв, Одисей. Двама смели мъже са спасили млада жена на този остров и са дошли при теб за помощ. И искаш да ти повярвам, че си решил да ги предадеш? Не мисля. Ако всички богове от Олимп се спуснат отгоре ни и настоят да им ги предадеш, ще откажеш. И ще ти кажа още нещо — всеки един от екипажа би застанал до теб в това.

— И защо биха постъпили толкова глупаво? — попита меко царят, а спонтанният му гняв се бе стопил.

— Защото слушат твоите истории за герои, о, Грозни, и знаят каква е истината зад тях.

Калиадес бе седнал сам встрани от огъня. Морето отново беше спокойно, но нощта бе хладна и над скалите шепнеше неспирен студен бриз. Повечето от екипажа вече спяха. Той погледна към мястото, където седеше Пирия, и я видя сгушена до един камък, който да я пази от вятъра. Тъкмо понечи да тръгне към нея, когато видя едрия черен моряк Биас, който носеше подпалки на жената. Струпа ги до нея и ги запали с главня от огъня. След това й донесе одеяло. На Калиадес му се прииска той да се беше сетил да го стори.

Затвори очи и се облегна на скалата с натежала от мрачни мисли глава. После чу движение зад гърба си и сърцето му подскочи, защото помисли, че може Пирия да е дошла да седне при него. Отвори очи и видя набития Одисей. Грозния цар се настани на земята наблизо.

— Има нещо в нощното море, което кара човек да се чувства малък — каза той.

— Имам същото чувство, когато гледам планините — отвърна Калиадес.

— Е, това е защото си земен човек. Но си прав, де. Моретата и планините са вечни и непроменими. Ние сме тук само за малко, а после избледняваме в прахта на историята. — Той замълча за миг, после продължи: — Е, кажи ми, какво стана в Троя онази нощ?

Въпросът бе невинно зададен, но стомахът на Калиадес се присви. Значи Одисей знаеше. Внезапно микенецът се почувства глупаво. Вчера на плажа бе споменал за битка срещу Аргуриос. Това бе непростима проява на невнимание. И сега какво, зачуди се той? В Киос имаше микенски гарнизон. Дали това бе планът на Одисей? Да ги продаде за златото на Агамемнон? Видя, че царят го гледа напрегнато и осъзна, че не е отговорил на въпроса му.

— Изгубихме — отвърна той кратко. — А не трябваше. Но ни водеше глупак.

— В какъв смисъл глупак?

— Не искам да говоря за това — каза Калиадес. — Какво мислиш да правиш с нас?

— О, успокой се, момче. Нищо не смятам да правя. Доколкото ме засяга, вие сте просто пътници.

— Не те интересува наградата на Агамемнон? Трудно ми е да го повярвам.

Одисей се изкикоти.

— Мина ми през ума, ако трябва да съм честен. За съжаление имам много наивен екипаж. Така че можете да правите каквото искате.

Това разбуди любопитството на Калиадес.

— И по какъв начин наивността им влияе на твоите решения?

— Изтъкнаха ми, че двамата с приятеля ти сте смели герои, които са си рискували живота за жена, която не познават. Накратко, типът хора, за които разказвам историите си. Така че, колкото и добре да ми бе дошло златото на Агамемнон, трябваше да го изоставя.

Калиадес не каза нищо. Съмняваше се, че желанията на екипажа биха оказали реален ефект върху решенията на Одисей, и си спомни думите на Секундос за противоречивата природа на този мъж. Тогава царят заговори отново:

— Сега готов ли си да ми разкажеш защо предводителят ви е бил глупав?

Умът на Калиадес се върна обратно към кървавата нощ и той отново чу виковете на ранените, дрънченето на мечове и стърженето на щитове. Пак видя могъщия Аргуриос, препречил стълбите с омразния Хеликаон до себе си.

— Защо глупав ли? Той остави врага да определя стратегията ни. Веднъж щом превзехме стените на двореца и започнахме да се бием в мегарона, Аргуриос оттегли хората си обратно до голямото стълбище. После двамата с Хеликаон спряха там и ни предизвикаха да ги нападнем. Ние ги превъзхождахме многократно. Трябваше да вземем стълби и да изкачим стените над стълбището. После щяхме да ги ударим от две страни. Но не го сторихме. Просто продължавахме да се опитваме да надвием двамата герои. На стълбището численото ни превъзходство не означаваше нищо. След това дойде и Хектор и ние се оказахме заобиколените. — Калиадес разказа как Коланос се е опитал да се договори за живота си като предаде Агамемнон и как цар Приам му бе отказал. — Все още не го разбирам — каза Калиадес. — Царят, когото искахме да убием, ни остави живи, а царят, на когото искахме да служим, нареди да ни избият. Може би можеш да съчиниш история от това, Одисей.

— Подозирам, че ще го сторя някой ден.

— Ами Пирия? — попита Калиадес. — И тя ли е свободна да прави каквото пожелае?

— Грижа ли те е за нея?

— Нима това е толкова странно?

— Никак даже. Просто питам. Но за да ти отговоря, да, тя също е свободна. Но няма да иска да остане с теб, нали го осъзнаваш?

— Не можеш да си сигурен, Одисей.

— За много неща не мога да съм сигурен. Не зная къде започва вятърът или къде свършва небето. Не зная къде отиват звездите през деня. Но познавам жените, Калиадес, а Пирия не е жена, която обича мъже. И никога не е била такава.

— Откъде я познаваш?

Одисей поклати глава.

— Ако тя не ти е казала, момко, значи не е моя работа да го правя. Но да се сближаваш с нея е покана за беди.

— Тя изстрада много през последните няколко дни — каза Калиадес. — Омразата й към мъжете е разбираема. Но мисля, че ме харесва.

— Сигурен съм, че е така. Като брат — добави Одисей. — Ще я изпроводя до Троя. Там обаче тя ще е в огромна опасност.

— Защо?

— За нейната глава също има награда… много, много пъти по-голяма от твоята.

— Защо ми го казваш?

— Харесвам я — отвърна Одисей. — И мисля, че се нуждае от приятели в дните, които й предстоят. Верни приятели.

— Знаеш ли защо пътува към Троя?

— Мисля, че да. Там има някой, когото обича… и го обича толкова силно, че е готова да рискува живота си.

— Но не мъж — каза меко Калиадес.

— Не, момко. Не мъж.

Калиадес седеше, загледан в покритото с мъгла море. В тази трептяща бяла стена имаше нещо зловещо, подобните на пушек нишки, които пълзяха над тъмните полупотопени скали излъчваха заплаха. Той потрепери и придърпа наметалото си по-плътно. В такова време беше лесно да повярваш на легендите за морски чудовища и демони от дълбините. Там можеше да се крие какво ли не… и да наблюдава спящите на плажа мъже. Тези мисли го накараха да си спомни детството, когато седеше до общия огън и слушаше ужасяващите истории на разказвача за нощни създания, които се промъкват в къщите и ядат детски сърца. Помнеше, че едновременно обичаше и мразеше тези истории — обичаше ги, докато седеше заедно с другите деца, а ги мразеше, щом останеше сам по-късно и се ослушваше за меките стъпки на нощните зверове. Много от разказите включваха магическа мъгла, която прикриваше движенията на демоните.

Калиадес внезапно се усмихна.

— Вече не си изплашено дете — каза си той.

Тогава усмивката се стопи.

Беше шестгодишен, когато грабителите нападнаха селото, подпалиха къщите, избиха мъжете и отвлякоха по-младите жени. Четиринадесетгодишната му сестра Агаста го сграбчи и двамата се опитаха да избягат. Тя го скри в лененото поле, а после по-силните мъже я хванаха. Спомни си изражението й — отчаяние, страх и мъка. Тя се опита да се бори с тях, драскаше и хапеше, докато я изнасилваха. Накрая й прерязаха гърлото, обзети от ярост от съпротивата й. Калиадес стоеше скрит и гледаше как кръвта й блика.

Той погледна към мястото, където Пирия стоеше до огъня, в опит да прогони спомена. Като дете се бе оказал безпомощен да спаси сестра си. Като мъж бе предотвратил подобна трагедия. Дали в това можеше да намери поне малка утеха?

Някакъв звук разпръсна мислите му. Той се завъртя обратно към мъглата и отново го чу — странно скърцане. После долови и приглушени викове. Мъглата се разреди за момент и той мерна мачта, извита под странен ъгъл, зърна мимолетно корпуса. Никой моряк не прекарваше нощта в морето по своя воля. Пътешествията из Великата зеленина бяха достатъчно опасни и без рискованото гребане на сляпо в мрака, без да можеш да видиш подводните скали и рифове.

Калиадес извика на мъжете около огъня и Одисей, Биас и останалите от екипажа дойдоха до брега. Люлеещият се кораб обаче вече бе погълнат от мъглата.

— Много от греблата му ги няма — каза черният моряк. — Изглежда потъва.

Никой не помръдна. Стояха в разпокъсана редица и гледаха стената от бели нишки. После поразеният съд отново се появи, този път странично. На лунната светлина всички видяха главата на бик, изрисувана на носа.

Одисей изруга цветисто.

— Този кораб е на Мерионес — каза той. — В името на боговете, не стойте така, глупаци. Това е приятел в беда.

Екипажът веднага се затича към „Пенелопа”. Мъжете я избутаха във водата и чевръсто се качиха на борда. Калиадес и Банокъл също щяха да го сторят, но Одисей, който се бе качил последен, им извика да останат на плажа.

— Запалете сигнални огньове — каза той. — Сигурно ще ни трябва светлина, за да намерим пътя обратно.

Царят на Итака дотича до предната палуба и се покатери на носа. Мъглата бе толкова гъста, че не виждаше дори задната палуба и застаналия на руля Биас. Звукът на греблата, спускащи се във водата, му се струваше приглушен и далечен. Чу как Биас задава бавен ритъм, гласът му бе изкривен от влагата във въздуха.

Одисей погледна наляво и се взря напрегнато в трептящите бели нишки. Някъде наблизо, макар и в момента невидима, от морето се издигаше обширна каменна стена. Русият гигант Левкон водеше гребците от дясната страна. Одисей му извика:

— Бъди внимателен. Не забравяй скалите.

Не се движеха достатъчно бързо, за да повредят „Пенелопа” при удар, но греблата бяха в опасност.

Корпусът на кораба скърцаше и стенеше, докато той бавно застърга по няколко подводни камъка.

— Леко, момчета! — извика Одисей. — Лекичко!

Беше изморен, очите му смъдяха, а мускулите го боляха след спасяването на Гани. Пое си дълбоко въздух и отново се взря в мъглата.

— Чуваш ли ме, Мерионес?! — изрева с цяло гърло.

Не последва отговор и той извика още няколко пъти. Един моряк се приближи до него, навил тежко въже около рамото си. Тогава „Пенелопа” започна да вибрира. Одисей прокле яростно, докато новото земетресение отново развълнува морето. Водата започна да се пени. Корабът се залюля рязко, когато подводното течение го пое, а после внезапно се наклони надясно. Одисей изпусна хватката си и започна да пада. Морякът с въжето го сграбчи и го изтегли обратно на палубата. Една висока вълна повдигна кораба и „Пенелопа” се наклони наляво. Двама гребци отхвърчаха от пейките си.

Одисей отново се домогна до носа. Биас раздаваше заповеди на мъжете и междувременно корабът се уравновеси, но сега бяха твърде близо до скалата. Тя изплува от мъглата, висока и тъмна. В морето започнаха да падат камъни, които предизвикаха фонтани от пръски. Одисей погледна нагоре. Високо над „Пенелопа” се издигаше скална тераса, дълга почти колкото корпуса на кораба. В нея имаше широка цепнатина. Вятърът се усили, запращайки вълните право към тях, а те от своя страна ги тласкаха към черната стена.

— Гребете, лентяи такива! — извика той.

Греблата се забиваха мощно в развълнуваната вода, но срещу силата на прииждащите вълни гребците едва успяваха да задържат „Пенелопа” на едно място, за да не се разбие в скалата.

От терасата над тях се чу отвратително скърцане. От разширяващата се пукнатина върху палубата на кораба като снаряди се посипаха камъчета и прах.

— Скорост за таран! — изрева Одисей. Корабът нямаше таран, но всички моряци знаеха какво има предвид. Натиснаха греблата с цялата си сила, а Биас ускори ритъма.

— Дърпай! Дърпай! Дърпай!

„Пенелопа” започна да се движи напред. Одисей облиза сухите си устни с език, а сърцето му се блъскаше в гърдите.

— Хайде, момичето ми! — каза меко и погали парапета. — Изведи ни в безопасност.

И тогава над главите им проехтя гръмовен тътен и част от терасата се откъсна. За Одисей ходът на времето сякаш спря. Той гледаше как колосалната скала пада и знаеше, че корабът е обречен. Изненадващо обаче не изпита отчаяние. В съзнанието му се появи лицето на жена му, която държеше в ръцете си бебето Лаерт. Чу смеха на детето и той изпълни сърцето му с радост.

В този момент ново течение сграбчи „Пенелопа” и я отблъсна от скалата точно преди огромната тераса да се разбие в морето на не повече от едно копие разстояние зад тях. Ударът вдигна малкия кораб високо и го завъртя. После обаче успяха да го стабилизират. Одисей се разсмя, а всякаква умора напусна тялото му.

— Боговете ни обичат, момчета! — извика той. — Все още можем да направим история от това!

— Чумата да ги тръшне твоите истории! — долетя нечий глас. — Хайде вместо това малко помощ, а?

Одисей погледна наляво. Пострадалата бойна галера сега бе съвсем наблизо и мъглата се вихреше около нея. На носа й стоеше мъж с голяма брада и черни дрехи.

— Трябваше да се сетя, че си ти, Мерионес — извика Одисей жизнерадостно. — Не можеш да пуснеш дори клечка в локва без да потъне.

— И аз се радвам да те видя, дебелако!

Морякът до Одисей завърза въжето си около парапета, а после го хвърли на Мерионес. Бойната галера бе пробита от дясната страна. Повечето мъже от екипажа се бяха струпали отляво и общата им тежест задържаше дупката над водата.

Щом завързаха въжето, Одисей нареди на хората си да обърнат греблата и „Пенелопа” бавно започна да тегли осакатения кораб към брега.

Сега мъглата бе още по-гъста и царят на Итака отиде до задната палуба. Не виждаше сигнални огньове, но чуваше едва доловимия звук от викове откъм далечния плаж. Използваха звука, за да го насочат, като викаха „Пенелопа” отново и отново. Корабът последва името си и бавно се върна назад, докато първите отблясъци на огньовете станаха видими. Микенският войн Калиадес бе запалил редица малки огнища по хълма във формата на стрела. Биас се ухили.

— Добра идея — отбеляза той. Одисей кимна.

— Когато излезем на брега, изкарай всички да дърпат въжето. Ще ги извлачим до нас.

— Изглежда са минали през сериозна битка — каза Биас.

Одисей отиде до огъня и седна до спящия Гани. Облеченият в тъмна роба Мерионес бе свит на пясъка и триеше очи. Мъжът изглеждаше изтощен. Беше силен, но вече не в първа младост. Битката с пиратите, а после и дългата борба да изтеглят кораба в безопасност, го бяха изцедили. Нестор дойде и хвърли малко подпалки в огъня, а после на свой ред седна, внимавайки за лявото си коляно. Одисей знаеше, че ставите на стария цар са схванати и го болят силно. Наблизо цар Идоменей свали колана с меча си и легна на пясъка. Одисей го изгледа. И той бе прехвърлил четиридесетте. Целият свят остарява, помисли си царят на Итака мрачно. Потупа несъзнателно прасето, а после намести наметалото над раменете на животното. Гани изсумтя леко и отвори очи. Главата му се надигна и той потърка муцуна в ръката на Одисей.

— Тук някъде просто трябва да има история — засмя се Мерионес.

— Не съм в настроение за истории — изръмжа Одисей.

— О, тогава нека аз я разкажа вместо теб — настоя другият. — Одисей очевидно е отплавал обратно до острова на царицата вещица. Сигурно си спомняш, че не другаде, а точно там целият му екипаж бе превърнат в прасета… или поне така твърди той.

Възрастният мъж се усмихна.

— Хубава приказка беше. И си напълно прав, Мерионес. Помниш ли моряка ми Портеос? — Той потупа отново прасето. — Младежът не можа да устои на красотата на царицата вещица. Всичко вървеше добре, докато тя не го хвана да я гледа в циците. Казвам ви, приятели, не е мъдро да гледаш циците на вещица. И ето го резултатът. Задържахме го в екипажа от лоялност, въпреки че върши почти толкова работа, колкото пръдня на празненство.

— Как й беше името на тази царица вещица? — попита Мерионес.

— Цирцея. Най-красивата жена, която някога си виждал.

Другият се разсмя с глас, а после посочи към кошарата, където спяха останалите прасета.

— А кои са онези злочести последователи? Всичките ли са гледали циците на царицата?

— Боя се, че да — отвърна Одисей. — Очевидно до един са царе от далечни острови, отвъд Сцила и Харибда. Всеки от тях е отивал при нея, за да й се възхити. Но начинанието им било обречено от самото начало, защото тя вече била дала сърцето си на един красив моряк — мъж с невероятна хитрост, чар и върховна интелигентно ст.

— И… това естествено си ти?

Одисей се изкикоти.

— Описанието ли те обърка? Разбира се, че съм аз.

Нестор се засмя.

— Знаеш ли защо не те е превърнала в прасе? Щяло е да бъде подобрение.

— Стига лъжи за прасета — отсече Идоменей. — Какво ще правим с пиратите утре? Имам по-малко от дузина мъже, способни да се бият, а твоят екипаж е от тридесет човека. Една малка галера срещу четири големи.

Одисей въздъхна и се завъртя към царя на Крит.

— Защо хората ти те наричат Острозъб? Нищо стърчащо не виждам от устата ти.

— И на мен ми е любопитно да чуя отговора — вметна Нестор.

— И двамата ли сте замаяни? — изръмжа Идоменей. — Там има повече от двеста мъже, които само чакат да се изправят срещу ни, а вие се вълнувате от прасета и прякори.

— Никой няма да се изправи срещу ни тази нощ — каза Одисей. — Ние сме трима царе и стоим до топъл огън. Когато златният Аполон изгрее в небето утре, ще дойде времето да се тревожим за пиратите. — Той извика на един от моряците си да донесе храна за гостите, а после се излегна назад с ръка, отпусната върху унесеното черно прасе. — Така че, Идоменей, разкажи ни историята си.

Царят потри лице, а после свали шлема си и го постави на пясъка.

— Наричат ме Острозъб, защото веднъж отхапах пръста на един човек по време на битка — отвърна той изморено.

— Пръста му? — възкликна Нестор. — В името на боговете, човече, това те прави канибал.

— Един пръст не ме прави канибал — възрази Идоменей.

— Интересен проблем — замислено промърмори Одисей. — Чудя се колко пръсти трябва да изяде един човек, за да може с право да бъде наречен канибал.

— Аз не съм изял пръста! Биех се с мъжа и мечът ми се счупи. Той имаше нож и аз го захапах за ръката, докато се борех с него.

— На мен ми звучи много канибалско — каза Нестор със сериозно лице. Идоменей изгледа злостно стария цар и Одисей, неспособен да се сдържа повече, се разсмя гръмогласно.

Погледът на цар Идоменей прескочи няколко пъти между двамата.

— Чумата да ви тръшне! — каза той, което му спечели още смях, докато моряците не донесоха храна и тримата не седнаха да ядат.

— Чудя се кое е направило пиратите толкова смели този сезон — каза Нестор, докато оставяха празните си чинии на пясъка.

— Не бих се учудил, ако е смъртта на Хеликаон — отвърна Идоменей.

— Моля? — попита Одисей и стомахът му се стегна на възел.

— Нима новините не са достигнали Итака? Бил пронизан на собствената си сватба — обясни другият цар. — При това от един от моряците си — мъж, на когото вярвал. Което е прекрасна причина да не вярваш на никого, поне аз така мисля. Както и да е, новините за смъртта му се разпространиха из Великата зеленина през последните седмици. Флотилиите на Хеликаон вече не плават. Така че никой не гони пиратите. А всички знаем колко се бояха от кораба му.

— И с право — отбеляза Мерионес. — „Ксантос” ги ужасяваше с огнехвъргачите си. Още се говори за деня, в който изпепели цял пиратски екипаж жив.

Одисей се надигна на крака и се отдръпна от огъня. През ума му проблясваха случайни образи — младият Хеликаон, скачащ от върха на скалата в Дарданос, детето Лаерт, умиращо в Чумния дом, по-възрастният Хеликаон в Залива на сините сови, покосен от внезапната си обич към Андромаха. Още и още спомени го заляха.

Той намери местенце встрани от екипажа и седна, загледан в мъглата. Спомни си за мъртвия си син и колко голяма рана бе отворила смъртта на детето в сърцето му… рана, която все още кървеше. До този миг не бе осъзнавал колко преплетени са чувствата му към Хеликаон с онази по-далечна загуба. Младежът, който бе взел на борда на „Пенелопа”, беше всичко, което един човек можеше да иска от сина си, и Одисей изпитваше колосална гордост от него.

Бащата на Хеликаон, цар Анхиз, вярваше, че синът му е страхлив и слаб, ала грешеше и младият мъж се бе доказал неведнъж в битка с пирати и плаване през най-жестоките бури, без най-малко оплакване. Единственото, от което се нуждаеше, беше учител, който да вярва в него, вместо безмилостен баща, който желае да го унищожи. Одисей се бе превърнал в този учител и беше обикнал момчето.

Всъщност тази обич го бе накарала да се изложи на огромен риск, който, ако бъдеше открит, щеше да го бележи до края на дните му и да му спечели могъщи врагове.

Как бе възможно смел млад мъж като Хеликаон да е мъртъв, докато старци като него, Нестор и Идоменей все още да се шегуват край лагерните огньове?

Той въздъхна, надигна се на крака и се качи още по-нагоре по скалата. Когато достигна върха, видя и други лагерни огньове по брега на север, където четири пиратски кораба бяха изтеглени на сушата. Той ги наблюдава известно време, докато съзнанието му се бореше с мрачните мисли.

Чу шум и се извърна. Черното прасе се бе качило при него, влачейки жълтото наметало след себе си.

— Днес изгубих момчето си, Гани — каза Одисей и коленичи, за да потупа звяра по рамото. Гласът му се пречупи и той се опита да спре сълзите. Прасето потърка муцуна в бузата му. Одисей си пое дълбоко въздух. — Но боговете мразят онези, които плачат — продължи той и в гласа му се прокрадна гняв. Стана и се загледа в пиратския лагер. — Знаеш ли кой съм аз, Гани? Аз съм Одисей, Принца на лъжите, Повелителя на разказвачите. Няма да плача за мъртвите. Ще ги запазя в сърцето си и ще живея живота си пълноценно в тяхна чест. А ето там долу има някакви зли краварчета, които утре ще се опитат да ни навредят. Нямаме нито мечовете, нито лъковете, за да ги надвием, но в името на Хадес, разполагаме с акъла да ги надхитрим. Гани, моето момче, утре ще бъдеш отведен от Ористенес и ще изживееш остатъка от дните си в безпроблемно доволство. Но тази нощ можеш да дойдеш с мен, ако имаш желание, и заедно ще изживеем приключение. Какво ще кажеш?

Прасето наклони глава настрани и го изгледа.

Одисей се усмихна.

— Виждам, че се чудиш каква ще е опасността. Да, истина е, че може и да ни убият. Но, Гани, все пак никой не живее вечно.

И с тези думи той се спусна надолу по дългия хълм към пиратския лагер. За известно време прасето остана неподвижно, а после тръгна след мъжа, влачейки в калта жълтото си наметало.

Банокъл все още мърмореше, докато се катереха по скалната пътека, но Калиадес спря да му обръща внимание. Мисълта за Пирия го безпокоеше. Приятелят му беше прав. Наистина я харесваше. В тази висока слаба жена имаше нещо, което го докосваше дълбоко. Тя беше горда, силна и предизвикателна и в нея той виждаше сродна душа.

Но защо имаше такава цена за главата й? Той вече знаеше, че Пирия не е робиня, но въпреки това беше бегълка. Одисей каза, че наградата за нея е многократно по-голяма от тази за Банокъл и него. Ако това бе истина, значи трябваше да е обявена от много богат цар. А тя нямаше как да е дошла отдалеч с малката си лодка. Замисли се кои земи и важни острови се намират наблизо. Одисей бе цар на Итака и островите около него, а Нестор владееше Пилос. На континента далеч на запад се намираше Спарта, но сега тя се владееше от Менелай, брата на Агамемнон, а той още не бе женен. А и тя не можеше да идва от толкова далеч. Идоменей, царят на Крит, беше тук и очевидно не знаеше нищо за нея, иначе щеше да я познае още когато я подмина при лагерния огън.

После си спомни за великия храм. Бяха подминали голям остров и на върха му имаше невероятна гледка — колосален кон, загледан в морето. От пиратите научи, че това е Храмът на Коня, построен със златото на цар Приам.

— Това е остров на жени — каза му един от екипажа. — Всички са принцеси или момичета с благородно потекло. Не бих отказал да прекарам няколко дни там, повярвай ми.

— Никакви мъже? Дори войници? — попита Банокъл.

— Ни един.

— Тогава защо не нападат острова?

Мъжът се намръщи и го изгледа предпазливо.

— Върховната жрица е от Микена, а жените са все дъщери на царе. Едно нападение на Тера ще ни навлече отмъстителните флотилии на всички градове и царства из Великата зеленина. Ще изорат моретата, докато и последният пиратски кораб не бъде изпепелен. Никой не приближава Тера.

Калиадес се спря по пътя нагоре. Банокъл го погледна.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Не, просто си мислех.

Пирия явно идваше от Тера. Калиадес не знаеше нищо за храма там, но Банокъл се бе поинтересувал и беше питал някои от пиратите за него. Докато вървяха, Калиадес каза:

— Спомняш си острова, който подминахме, нали? Онзи с храма.

— Разбира се. Остров на жени. — Банокъл се ухили. — Сигурно ще е хубаво да си разбиеш кораба там. Едва ли ще искаш да те спасят.

— Вероятно не. Дали жените някога напускат острова? За да се омъжат или да се приберат у дома си.

— Нямам представа. Не, чакай! Някой каза, че миналия сезон имало едно момиче. Била пратена в Троя. Да, точно така! За да се омъжи за Хектор. Не си спомням името й. Така че да, сигурно им позволяват да си заминат. — Банокъл повървя още малко и се сепна. — Но пък някой ми каза, че друго момиче било убито преди няколко години, защото заминало без позволение. Защо те интересува?

— Просто така.

Превалиха хълма и видяха Одисей, който се спускаше по пътеката от обратната страна с прасето зад гърба си. Насочваше се към един плаж, на който бяха изтеглени четири галери.

Калиадес огледа местността. На брега имаше почти двеста души. На ярката светлина на лагерните им огньове можеше да види, че някои от тях имаха рани. Други ядяха и пиеха.

— Мисля, че това са пиратите, които са нападнали цар Идоменей — каза той.

— Тогава защо той отива при тях? — попита Банокъл. — Мислиш ли, че ги познава?

— Ти можеш ли да разпознаеш някого на такова разстояние?

— Не.

— А и корабите нямат знаци. Не мисля, че ги познава.

— Значи е луд — отвърна Банокъл. — Ще го убият. И ще му вземат златния колан. А после ще изядат прасето — добави след малко.

— Съгласен съм… и вероятно Одисей също го знае. Той е умен мъж и има план — каза Калиадес. — И в името на боговете, не е ли нагъл!

Банокъл изруга полугласно.

— Мислиш си да го последваш, нали? И малкото ни късмет е заложен на карта, а ти искаш да се изпикаеш отгоре му!

Калиадес се засмя.

— Ти се върни, приятелю. Трябва да видя какво ще стане.

Той продължи напред. След малко Банокъл го настигна, както и очакваше. Едрият мъж вървеше до него, без да казва нищо, а изражението му бе ядосано и решително.

Калиадес видя, че Одисей извръща поглед, но въпреки това не се спря да ги изчака. Двамата с Гани продължиха да вървят по пътеката, а после излязоха на плажа. Няколко пирати погледнаха към тях, а после сръчкаха другарите си. Събра се тълпа и всички зяпаха странния грозен мъж със златен колан и прасето с жълтото наметало. Одисей продължи да върви, очевидно без да се притеснява от интереса им.

Калиадес и Банокъл вървяха на двадесетина крачки зад него, когато една стройна фигура пристъпи откъм един огън и застана ни пътя на царя на Итака.

— Който и да си, не си добре дошъл тук — каза мъжът.

— Добре дошъл съм навсякъде, магарешко лице — отвърна Грозния цар. — Аз съм Одисей, цар на Итака и повелител на Великата зеленина. — Той погледна зад гърба на обидения мъж и извика: — Това ти ли си, Исопон, скрит до оня огън? В името на боговете, защо още никой не те е убил?

— Защото не могат да ме хванат — отвърна един едър войн с черна брада със сребърни нишки в нея. Той се надигна на крака и застана лице в лице с Одисей. Не му предложи десницата си, а се изправи до високия пират, който бе заговорил пръв. — Не знаех, че си из тези води.

— „Пенелопа” се намира на съседния плаж — отвърна Одисей. — Както щеше да знаеш, ако беше проявил достатъчно акъл, за да разположиш съгледвачи. Вие, момчета, изглеждате така, сякаш сте се били, но тъй като не чувам песни и хвалби, явно сте загубили.

— Не сме — отсече първият мъж. — Още нищо не е приключило.

Одисей се обърна и изгледа четирите галери на плажа.

— Явно не сте се били с „Ксантос”, защото не виждам огън по корабите ви.

— „Ксантос” не плава този сезон — каза му Исопон.

— Грешиш, приятелю. Тъкмо вчера видях черния му кон. Но няма значение. — Одисей пристъпи към един седнал наблизо моряк, наведе се, взе каната с вино, положена на пясъка до него, и отпи дълбоко.

Тишината се протечи и Калиадес усети напрежението в нея. Никой не беше забелязал появяването му с Банокъл. Всички очи бяха насочени към Грозния цар. Одисей от своя страна изглеждаше напълно спокоен. Отпи още няколко глътки, после потупа Гани и прасето легна до него.

— Защо прасето има наметало? — попита Исопон.

— Бих искал да ти отговоря, но бедният Гани ще се притесни — отвърна Одисей.

— Царицата вещица е виновна, нали? — извика някой.

— Никога не бива да зяпаш циците на вещица — съгласи се Одисей. — Независимо колко са красиви. Независимо колко са пълни и приканващи. Гани го знаеше. Всички го знаехме. Но корито повя онзи студен вятър и зърната й пронизаха златния плат и роклята… е, момчето просто не можа да се сдържи.

— Разкажи ни! — извика друг моряк. Последва хор от подканящи гласове. Звукът изплаши Гани и той скочи на крака.

— Не мога, момчета. Гани ще умре от срам. Но мога да ви разкажа история за пирати и за руно, от което вали злато, както и за мъж без сърце и жена, която била така красива и чиста, че по стъпките й никнели цветя. Искате ли да я чуете?

Надигна се огромен рев и пиратите се разположиха на плажа в широк кръг около него. Калиадес и Банокъл седнаха сред тях и Одисей започна разказа си.

За Калиадес времето, прекарано на плажа, беше откровение. Вечер, която никога нямаше да забрави. Гласът на Одисей стана по-дълбок, звукът почти хипнотизираше, докато разказваше историята за отдавнашното си пътуване. Разказваше за бури и поличби и за магическа мъгла, която заобиколила кораба, докато плавали близо до брега на Ликия.

— Тогава бях по-млад, всъщност почти момче — каза им Одисей. — Корабът се наричаше „Кървавия ястреб” и го командваше Праксинос. Може би си спомняте името.

Калиадес видя, че няколко от по-възрастните мъже кимнаха.

— Аха — продължи Одисей, — името все още е живо, най-вече в шепота през студените зимни нощи. Той бе мъж, отдаден на една-едничка цел, защото бе чул за Златното руно и то му се привиждаше насън и наяве.

Никой не говореше, докато Одисей разказваше историята си. Никой не помръдваше, дори за да добави дърва в огньовете. Калиадес затвори очи, защото думите на разказвача оформяха картини в ума му. Виждаше гладкия черен кораб и кървавочервеното му платно. Почти можеше да почувства студената мъгла, спускаща се около него с умирането на вятъра.

— А Руното има странна история — продължи Одисей. — Както може би мнозина от вас знаят, някои мъже във високите планини на изток използват руно, за да събират злато. Поставят ги под течащите потоци и златните песъчинки се задържат във вълната. Но това руно било различно. Една мъдра старица някога ми каза, че е дошло от формоменител — наполовина човек и наполовина бог. Един ден го преследвали гладни мъже и той се променил в овен и се опитал да се скрие сред стадо овце. Овчарчето обаче го видяло и известило преследвачите. И преди той да успее да се промени отново, те го нападнали с мечове и ножове. Никой сред тях не искал да изяде прокълнатото месо, но овчарчето одрало тялото и продало руното на един мъж, който търсел злато. И оттам, момчета, започнала легендата. Мъжът отпътувал към планините, намерил подходящ поток и положил руното под водата. Скоро то започнало да блести от злато и по здрач било толкова плътно покрито с ценния метал, че цялата сила на мъжа едва стигнала, за да го извади от водата. И това било само началото. Той положил руното да съхне, а после започнал да сваля златото с четка. Свалял и свалял. Напълнил четири малки чувала, но руното все така блестяло като златистото слънце. Мъжът продължил работата през целия следващ ден. Напълнил още осем чувала. Ала руното било все така пълно. Тъй като нямал повече чували, той внимателно го навил и се зачудил какво да прави. Други мъже се спускали от планините и се оплаквали, че цялото злато било изчезнало. Нямало и прашинка. Този златотърсач не бил младеж и не го мъчела алчността. Той отнесъл златото си в долината и го използвал, за да си построи къща и да си купи коне и добитък. Купил си и жена, а после се установил да живее в тихо охолство. Имал син, обичан син — дете, чийто смях ехтял в долините като весел поток през пролетта. Един ден обаче детето било покосено от болест. Мъжът бил отчаян, защото момченцето, което било за него като слънцето и луната, умирало. Един работник във фермата му казал за лечителка, която живеела в планинска пещера и той отпътувал натам, понесъл сина си на гръб.

Одисей замълча, вдигна каната с вино към устните си и отпи. Дори и в тишината магията на историята му не изчезваше. Никой не помръдна. Той избърса уста с опакото на ръката си и им разказа за жената в пещерата.

— Млада изглеждала тя, и красива, спокойна като залеза. Погледнала умиращото момче с очи, пълни с обич, и положила нежна длан върху челото му. После въздъхнала тихо, затворила очи и започнала да си поема дълбоко въздух. Треската напуснала детето, очите му се отворили. То се усмихнало на баща си.

Радостта на човека била тъй голяма, че той по-късно се върнал при жената и й подарил магическото руно.

Праксинос бе чул историята и беше решен да намери пещерата, жената и руното на непресъхващото злато. Други бяха опитвали, или поне така се говореше, ала никой не го бе открил. Защото жената била тъй чиста, че никой мъж, у когото имало дори прашинка добро, не можел да я нарани. Това не засягаше Праксинос, защото в него нямаше нищо друго, освен горчилка и злоба. Той щеше да се сдобие с руното и да убие жената или поне така се бе заклел. Един от моряците ми каза, че дори е положил кръвна клетва пред най-черния от старите богове — Кефелос Поглъщача — чернозъбия повелител на сенките — Одисей поклати глава. — Може би именно той прати мъглата, която се обви около „Кървавия ястреб” като покров. Гребяхме бавно и внимателно, очаквахме всеки миг да видим земя или да почувстваме морското дъно под корпуса. Но това не стана. Около нас се разнасяше призрачна песен и шепот, духовете на нощта викаха имената ни. Ах, момчета, там наистина преживяхме страховити мигове и не зная сред какви морета сме плавали онази нощ. С идването на зората мъглата изчезна и се озовахме насред широка река, течаща в полите на планинска верига.

“Руното е наблизо — извика Праксинос. — Усещам как ме вика.”

Намерихме място за пускане на котва и слязохме на брега. Капитанът ни раздели на две ловни групи и поехме в търсене на пещерата на лечителката. В едната бяхме аз, стария Абидос, както и един младеж на име Мелеагър и Хит, наречен Артешес. Абидос беше овцолюбец с мръсен език и един от най-грозните мъже, които някога сте виждали, а и останалите не бяхме много по-добре. И един красавец нямаше в групата. Вървяхме из гора от ароматни борове, а после минахме през една красива поляна, пълна с жълти цветя. Тогава я видяхме. На отсрещния хълм имаше пещера и голяма тълпа, седнала пред входа й. Това бяха селяни, донесли дарове и храна на лечителката. Сигурно са били към петдесетима, стари и млади, мъже и жени.

Е, ние бяхме само четирима, така че отидохме до пещерата без да издаваме намеренията си. Погледнах вътре. И тя стоеше там, седнала на черга, потънала в разговор с един старец и жена му. Зад нея, на стената на пещерата, бе Руното, пламтящо като златен огън. Всички го видяхме и паднахме под властта на магията му. Преди да разбера какво правя, влязох в пещерата с увиснала челюст и останах така, зяпнал. Абидос беше до мен и изглеждаше по същия начин. Младият Хит шептеше нещо, което звучеше като молитва, а Мелеагър се пресегна и докосна Руното. Когато отдръпна пръста си, беше покрит със злато.

Одисей отново се умълча. После сякаш потрепери от някакъв стар спомен, но бързо се окопити.

— И тогава жената стана от чергата си. Вече не беше млада, но никога не сте виждали такава красота. Тя пристъпи към стария Абидос и положи ръка върху рамото му. Той й се усмихна. Вече ви казах, че беше доста грозен човек. Но от онзи ден нататък не беше така. И най-странното е, че чертите му не се промениха. Изглеждаше си съвсем по същия начин, но в него вече нямаше нищо грозно. „Приветствам ви”, каза жената и гласът й бе като мед — мек и сладък, звук, с който можеш да пируваш. Мелеагър имаше цирей на врата си — голяма гнусна рана, от която капеше гной. Тя го докосна и червенината изчезна, а под нея остана само чиста и покафеняла от слънцето кожа. И разбира се никой от нас не понечи да излезе да търси Праксинос. Но не се и налагаше. Точно преди здрачаване той нахлу в пещерата с изваден меч. Нямахме време да мислим и определено не можахме да го спрем. Праксинос се затича и заби острието в жената. Тя падна с вик. После капитанът откъсна Руното от стената и избяга обратно към кораба.

Ние не го последвахме. Бяхме отвратени от видяното. Старият Абидос коленичи до умиращата лечителка. В очите му имаше сълзи. Мелеагър също клекна до него. „Ще ми се да имах магия за теб — каза той. — Магия като твоята.” И той положи ръката си върху челото й. И знаете ли какво стана? Проклетият цирей внезапно пак се отвори на врата му, а раната на гърдите й сякаш малко се затвори. Наоколо имаше няколко души. Аз се обърнах към тях. „Тя излекува ли ви?”, попитах ги. Повечето кимнаха. „Тогава имайте смелостта да й върнете дара”, призовах ги аз. Един по един те пристъпиха напред. Сърцето ми се късаше като ги гледах. Една старица я докосна и ръцете й започнаха да се извиват гротескно, а дланите й се сбръчкаха и изсъхнаха. Възрастен мъж се наведе над лечителната и на врата му се появи подутина. А през цялото време раната й се затваряше малко по малко. Накрая тя вдиша дълбоко и отвори очи. Помогнахме й да стане и тя се загледа в осакатените и умиращи хора наоколо. После разпери ръце и в пещерата бликна златна светлина. За миг бях заслепен, но когато зрението ми се възвърна, цялото страдание и болест бяха изчезнали. Всички отново изглеждаха здрави.

Гласът му утихна.

— А какво стана с Руното? — извика един пират.

— Ах да, Руното. Бях ядосан, когато тръгнах обратно към кораба. Взех решение да изкормя Праксинос като риба, от гърлото до чатала, и да хвърля тялото му в реката. Мнозина от другите изпитваха същото. Когато достигнахме „Кървавия ястреб”, го видяхме да седи на капитанското място с Руното в скута си. Качихме се на палубата и тръгнахме към него. Светлината отслабваше и изведнъж го чухме да вика: „Помогнете ми! Имайте милост!”

Тогава видях ръцете му. Бяха се превърнали в злато. Не покрити с прах, а целите направени от плътен метал. И докато гледах, видях, че златото бавно пълзи нагоре. Старият Абидос отиде до него и почука десния крак на Праксинос. Той издрънча. Тогава погледнах капитана в очите. В името на всички богове, никога не бях виждал такъв ужас. Но ние просто останахме по местата си. Той бе мъртъв, преди златото да достигне лицето му, ала то продължи да се разпростира, докато накрая дори косата му се превърна в жълти нишки. Когато всичко приключи, махнахме Руното от коленете му. По него не бе останала и прашинка злато. Сега бе най-обикновена вълна.

— И какво направихте? — попита друг мъж.

— Не можехме да сторим нищо. Абидос отнесе Руното обратно на лечителката, след което разбихме Праксинос на парчета и го поделихме помежду си. Аз използвах повечето от дяла си, за да построя първия си кораб. Запазих обаче едно малко парченце, за да ми напомня какво те чака, ако станеш твърде алчен.

Одисей бръкна в една кесия на колана си и извади пръст от чисто злато, който хвърли на най-близкия мъж.

— Дай го и на останалите, момко. Но не го дръж твърде дълго. Прокълнат е.

Морякът го погледна на светлината на огъня, после бързо го подаде на съседа си. Златният пръст се придвижи от ръка на ръка и накрая стигна до Калиадес. Той го вдигна пред очите си. Беше съвършен във всяко отношение — от счупения нокът до гънките при ставите. Той го подаде на Банокъл.

— Не го ща — измърмори едрият мъж и се излегна на пясъка.

Накрая върнаха пръста на Одисей и той го пусна в кесията си.

— Друга история! — извика един млад пират.

— Не, момче, твърде изморен съм тази нощ. Но ако сте се насочили на североизток, сигурно и утре вечер ще сме на един плаж. Вероятно тогава ще съм в настроение за история. Ще пътувам с цар Идоменей. И той е много добър разказвач.

— Тъкмо него преследваме — каза мъжът, който пръв бе заговорил Одисей при пристигането му.

— Зная това, магарешко лице. Глупаво начинание. Мислите да го заловите за откуп. И кой ще плати? Идоменей има двама сина и двамата искат да бъдат царе на негово място. Няма да ви дадат и медник. Ще ви оставят да го убиете. Разбира се после честта им ще ги принуди да впрегнат цялата флота на Крит в издирването ви. Ако правилно си спомням, говорим за повече от двеста галери. Направо ще покрият морето. — После Одисей се изкикоти. — Но аз умея да разчитам хората и виждам, че ти вече знаеш това. Значи мисията ги е свързана с отмъщение, а не е откуп. Какво ти е сторил Идоменей?

— Не ти дължа отговор, Одисей.

— Така е. Дължиш го обаче на тях — каза царят на Итака строго и посочи чакащите пирати. — Те плават из морето заради плячка, не за отмъщение. В кръвта няма печалба.

— Той отвлече жена ми и уби синовете ми — каза пиратът е треперещ глас. — И когато приключи с нея, я продаде на египтяните. Така и не я открих.

Одисей помълча известно време, а когато заговори отново, в гласа му вече нямаше суровост.

— Тогава имаш добра причина да го мразиш. Никой не може да отрече това. Ако някой отвлечеше моята Пенелопа, щях да го намеря и да го накарам да страда. Един мъж е длъжен да стори най-малкото това. Но проблемът е личен и мъжете, които са с теб, ще рискуват живота си без награда за това. Идоменей не е отвлякъл техните жени и не е убил техните синове.

И с тези думи Грозния цар побутна Гани с пръста на крака си, а после пое по скалната пътека. Прасето се огледа, след което тръгна подире му. Калиадес и Банокъл последваха примера им.

— Това беше чудесна история — каза Калиадес. — Откъде всъщност си взел златния пръст?

Одисей изглеждаше изморен и отговорът му беше безизразен.

— Мой е — каза той и размаха показалеца си. — Накарах един златар да ми направи отливка миналото лято, а после да я напълни със злато.

— Колко пиратски кораба ще ни нападнат утре? — попита Калиадес.

— Може би два, в най-лошия случай три — отвърна Одисей. — Исопон е мъдър стар боец. Чу думите ми и ще се оттегли от битката, поне така мисля. Магарешкото лице е съвсем друга работа. Той има нужда от кръв и не мога да го виня. Идоменей винаги е бил жесток и егоистичен човек.

Морето беше спокойно и подухваше спокоен северен ветрец. „Пенелопа” започна да се отдръпва от брега. Последният моряк се покатери на борда и греблата потънаха в чистата синя вода. Одисей застана на задната палуба, за да наглежда гребците. Сега целият екипаж носеше кожени нагръдници и шлемове, докато гребяха, държаха до себе си опънати лъкове и колчани със стрели. Самият Одисей също беше сложил своя нагръдник. Той не бе по-висококачествен от онези на хората му. До него стоеше облеченият в ярка броня Идоменей, чийто шлем се издигаше високо над главата му. Нестор изобщо нямаше нагръдник, вместо това носеше проста зелена туника и дълго чисто бяло наметало. И двамата му сина обаче имаха брони и носеха кръгли щитове. Стояха наблизо, готови да го защитават.

Докато „Пенелопа” се отдръпваше от острова, бризът беше свеж и обещаваше дъжд. Щом се озоваха в открито море, Биас извика за по-бърз ритъм и гребците налегнаха греблата.

— Казваш, че имал лице като магаре? — попита Идоменей. — Не си спомням такъв човек.

— Той те помни — отвърна Одисей.

— Можеше да го попиташ за името му.

— Ако не можеш да си спомниш мъж, чиито синове си убил и чиято жена си откраднал, съмнявам се, че името щеше да ни помогне.

Идоменей се засмя.

— Доста жени съм крал. Повярвай ми, Одисей, повечето бяха щастливи да бъдат откраднати.

Царят на Итака сви рамене.

— Очаквам скоро да се срещнете. Лицето му може да е последното, което ще видиш изобщо.

Идоменей поклати глава.

— Няма да умра тук. Една гадателка някога ми каза, че ще умра в деня, когато обедното слънце потъне в нощта. Това още не се е случило.

Одисей се отдръпна от царя на Крит и огледа морето и околните острови. В този момент чу как едрия Банокъл се оплаква на Калиадес:

— Няма да има място за бой, ако всички се качат тук. А ако онези пирати също носят кожени нагръдници, няма да знам кого убивам.

— По-добре се ограничи само до онези, които се опитват да те наранят.

— Това е добър план. Ще се бия защитно. Но съм по-добър в нападането. Обзалагам се, че сега ти се иска да не си беше оставял бронята на онзи пиратски кораб. А ти казах. Коженият нагръдник няма да отблъсне дори хвърлено камъче.

— Трябваше да се вслушам в песимизма ти — съгласи се Калиадес. — Но пък ти си човек, който носи броня и в бардак.

— Човек никога не знае кога ще се озове в беда — отбеляза Банокъл. — А и веднъж ме наръга съпругът на една курва.

Калиадес се засмя.

— В задника. Ти тъкмо бягаше, ако правилно си спомням.

— Човекът ми беше симпатичен. Не исках да го убивам. Както и да е, беше само драскотина. Дори не се наложи шев.

Одисей се усмихна. Все повече харесваше тези двама микенци.

Пирия седеше на кърмата, загледана в земята. Раменете й бяха напрегнати, лицето — неподвижно. Калиадес се приближи към нея.

— Чудесен кораб — отбеляза той.

Отговорът на жената беше хладен:

— Винаги съм се чудела защо мъжете казват „тя ”, когато творят за лодките си^[1]. Когато бях млада, мислех, че е от уважение. Сега знам, че съм грешала. Лодките отиват там, където мъжете им наредят. Те са просто нещо, което да яздят.

Тогава се намеси Одисей.

— И любовта има значение, Пирия. Само обърни внимание как говори екипажът за „Пенелопа”. Няма да чуеш нищо друго, освен обич и възхищение.

— Различни истини — каза тя и той се усмихна. Калиадес ги изгледа неразбиращо.

Тогава Одисей забеляза кораб, появил се иззад острова на север, на около половин миля разстояние. Беше голяма галера с двадесет гребла от всяка страна, а на централната й палуба бяха струпани бойци. Биас също беше видял кораба и се наведе над руля, насочвайки „Пенелопа” встрани от тях. Одисей подмина Калиадес, падна на едно коляно и вдигна капака на долната палуба, за да слезе долу. Когато се появи отново, носеше голям лък, изработен от дърво, кожа и кост. От рамото му висеше колчан с много дълги стрели.

— Днес си привилегирована. Това е Акилина, най-великият лък на този свят. Веднъж запратих стрела до луната с него.

Тя не се усмихна и Одисей почувства напрежението и страха, които се излъчваха от нея. Единствено гордостта не й позволяваше да рухне.

— Чувал съм за този лък — отбеляза Калиадес.

— Всеки е чувал за този лък — намеси се Банокъл.

Коментарите зарадваха Одисей, но вниманието му остана насочено към Пирия.

— Андромаха казваше, че има опит с лъка — каза той.

При споменаването на името на любимата й, Пирия се оживи.

— Понякога успяваше да ме победи в съревнование — каза тя. — Но не много често.

— Можеш ли да използваш такъв лък? Достатъчно силни ли са ръцете ти да опънат тетивата? — попита той, докато й подаваше оръжието.

Пирия пое Акилина, протегна ръка, вплете три пръста около тетивата и я опъна. Успя да постигне три-четвърти опън, преди да започне да трепери.

— Това е добре — каза Одисей. — Повярвай ми. — Той отново взе лъка и се наведе към нея. — Ако се приближат достатъчно близо, за да ни вземат на абордаж, ще ти поверя Акилина. При това разстояние три-четвърти опън ще запрати стрелата право през черепа на всеки мъж. — Той се завъртя към двамата микенци. — А вие, момчета, стойте близо до мен и вървете, където и аз.

„Пенелопа” продължи устрема си, носът й пореше водата. Пиратският кораб обаче разполагаше с повече гребци и бавно ги настигаше.

— Още един! — извика морякът на носа.

Втори пиратски кораб идваше от юг.

— Ако вятърът не беше срещу нас, „Пенелопа” щеше да ги надбяга с лекота — каза Одисей. — Сега обаче те имат повече гребци и ще ни настигнат бързо. По-добре снижете глави. Не след дълго ще валят стрели.

Калиадес погледна гребците на „Пенелопа”. Всички гребяха стабилно, но без наистина да бързат. Движенията им бяха плавни и ритмични и дори не си правеха труда да гледат към двата вражески кораба. Биас даде команда и десните гребци вдигнаха гребла от водата, оставайки неподвижни. Левите не спряха да гребат и „Пенелопа” рязко се завъртя към първата галера. Одисей дотича до централната палуба и се изкачи на извития парапет на носа. Той обкрачи дървото с крака и постави стрела на тетивата на масивния лък. Когато двата кораба се приближиха един към друг, по палубата на вражеската галера се появиха стрелци. Одисей опъна Акилина и пусна стрелата. Тя полетя във въздуха и се заби в гърба на един гребец, който извика и се свлече над греблото си. Пиратските стрелци запратиха дъжд от стрели, но те не достигнаха „Пенелопа” и вместо това паднаха във водата встрани от тях. Одисей стреля още два пъти по врага. Едната стрела се удари в нечий шлем и отскочи. Другата прониза един лъконосец в рамото. Одисей вдигна ръка, давайки сигнал на Биас, който извика нова заповед, а после хвърли цялата си тежест върху руля. „Пенелопа” незабавно смени посоката и с почти танцова стъпка се отдръпна от атакуващата галера. Маневрата бе изпълнена с огромно умение и точно навреме, но дори така за няколко мига бяха в обсега на пиратските стрелци. Бинокъл, Калиадес и Пирия приклекнаха зад парапета на кърмата. Разпокъсан залп от стрели се удари в задната палуба, без да засегне никого, но приближавайки се опасно близо до Биас, който се издигаше високо над руля. Една отскочи от парапета до него, а друга удари самия рул и отлетя току до лицето на черния мъж.

Одисей притича по палубата и запрати още три стрели от кърмата. Само една улучи някаква цел, пронизвайки предмишницата на един стрелец. Царят на Итака пое дълбоко дъх и изстреля четвърта стрела.

— Ха! — извика триумфално, когато тя попадна в гърлото на един пират. — Ще нападате „Пенелопа”, така ли? — изрева той. — В името на Арес, ще съжалявате, кравешки синове такива! — Няколко стрели прелетяха край него, но той остана неподвижен като статуя, стреляйки обратно в струпаните на едно място пирити. — Още малко разстояние ще е много мило от твоя страна — извика на Биас, когато още една вражеска стрела прелетя край главата му.

Сега мъжете от „Пенелопа” се облегнаха с цялата си сила на греблата и по челата им потече пот, докато дърпаха и тласкаха кораба напред. „Пенелопа” набра скорост. Калиадес вдигна глава над парапета и видя, че разстоянието между тях и врага се увеличава. Одисей простреля още един пират в лицето. После царят промени посоката на стрелите си, запращайки ги над главите на стрелците право в редиците на гребците. Две гребла от дяната страна на вражеския кораб се сблъскаха едно в друго и пиратската галера започна да криви. „Пенелопа” все така увеличаваше дистанцията.

— Хей, магарешко лице! — извика Одисей. — Не се отказвай сега. Нищо ценно не се постига лесно!

Втората галера ги настигаше бързо. Биас промени курса, за да държи корабите на разстояние един от друг, но това само позволи на първата галера отново да влезе в обхвата на лъковете. Одисей изруга тихо. Ако това продължеше още дълго, мъжете от „Пенелопа” щяха да се изморят и пиратите щяха да ги хванат. Той погледна Биас. Черният мъж също разбираше всичко.

— Коя от двете, царю? — попита той.

— Мисля, че трябва да убием магарешкото лице — отвърна Одисей.

Биас извика новите заповеди. Гребците отляво вдигнаха греблата си, а тези отдясно продължиха да гребат с пълна сила. „Пенелопа” рязко се извъртя. Мерионес, който носеше голям черен лък, дотича при Одисей.

— Предположих, че може да ти е доскучало, затова реших да нападна — каза Грозния цар.

Облеченият в черно капитан се изкикоти.

— Нека първо се обзаложим нещо. — Той посочи пиратския кораб. Един стрелец се беше качил на парапета на носа и чакаше със стрела на тетивата, готов да я изстреля веднага щом влязат в обхвата му. — Един златен пръстен казва, че мога да го сваля оттам преди ти да успееш.

— Съгласен! — каза Одисей.

И двамата слязоха до централната палуба, а после извадиха лъковете си и стреляха едновременно. И двете стрели се забиха в гърдите на вражеския стрелец. Тялото му се свлече, а после падна в морето и изчезна под носа на кораба.

Мерионес продължи да стреля, докато разстоянието между галерите се скъсяваше. Одисей го остави там и бързо изтича обратно на задната палуба. Подаде колчана и лъка на Пирия, а после извика Калиадес и Банокъл.

— Биас ще завърти „Пенелопа” в последния момент и ще се опитаме да се отдръпнем от десните им гребла. Вероятно обаче ще ни придърпат натам с куки. Когато това стане, ще очакват да ни вземат на абордаж. Онова, което няма да очакват, заради по-голямата си численост, е че ние ще ги вземем на абордаж.

Банокъл погледна приближаващата пиратска галера.

— Там сигурно има към шестдесетина души.

— Поне.

— И още толкова на втория кораб.

— Искаш да кажеш нещо или просто се фукаш с умението си да броиш? — Банокъл замълча. — Стойте близо до мен — каза Одисей. — Не съм толкова ловък, колкото бях преди… а и тогава не бях най-великият сред войните.

„Пенелопа” зави рязко надясно, сякаш искаше да избегне сблъсъка, а после бързо обърна посоката. Двата кораба се сблъскаха един в друг, но ъгълът, който бе предвиден да забие галерата на Одисей в противниковата, доведе само до остъргване на корпусите. Гребците на „Пенелопа” се опитаха да извадят греблата си на палубата, за да не бъдат счупени, но катастрофата бе станала толкова бързо, че само шест от петнадесетимата успяха. Пиратските гребла обаче пострадаха още повече, докато по-малкият кораб преминаваше от дясната страна на галерата. От по-високата палуба полетяха куки, които се забиха в парапети на „Пенелопа”.

От това разстояние Одисей виждаше лицата на пиратите. Мнозина от тях вчера го бяха приветствали и го бяха молили за още истории. Сега обаче бяха облечени за битка, някои с кожени нагръдници, други — със самоделни ризи от дебело въже. Имаше някакви шлемове — високи и извити във фригийски стил, дървени, кожени. Неколцина пирати имаха дори медни. Повечето носеха кинжали, но някои държаха в ръце дървени сопи.

— Последвайте ме — каза Одисей. Хвърли един поглед на Банокъл и се ухили. — Ако ви стиска.

Той извади меча си и се затича по централната палуба, хвърляйки се през тясната пролука между двата кораба насред стълпотворението от биещи се мъже.

Стовари се в предната редица с рамото си и тежестта му ги разпръсна. Неколцина паднаха тежко, други се опитаха да си отворят достатъчно място, за да го намушкат. Одисей сграбчи един пират за въжената му риза и заби глава в неговата. От разбития нос на мъжа рукна кръв. Царят на Итака го захвърли встрани и направи голяма дъга с меча си. Той се заби в предмишницата на друг пират и проряза плътта. Във въздуха бликна кървав фонтан.

— Ще нападате Одисей, така ли? — изрева той яростно, докато мечът му вършееше наляво и надясно. За миг пиратите отстъпиха пред гнева му. После се втурнаха срещу него. Огромното туловище на Банокъл се стовари сред тях и ги попиля по цялата палуба. После се появи и Калиадес, чийто меч пронизваше като змийски език, разсичайки гърла, гърди и кореми.

— Сега всички сте мъртви — изрева Одисей.

Един пират се втурна към него в опит да достигне гърлото му с ножа си. Грозния цар протегна лявата си ръка, за да парира удара, и заби меча си в черепа на мъжа, отнасяйки едното му ухо. Мъжът изкрещя и падна назад.

Сега и други войни от „Пенелопа” се включиха в атаката. Банокъл изблъска с рамо един мъж и го запрати отвъд палубата. Одисей продължаваше да беснее срещу пиратите, крещейки бойни викове и обиди, докато настъпваше към тях. Калиадес си проби път до дясната му страна, а Банокъл застана отляво. Дори насред вихъра на битката Одисей забеляза невероятните им умения. Тримата сега бяха оформили клин начело с него. В началото принудиха пиратите да отстъпят, но после численото превъзходство на врага започна да дава резултат.

Одисей започна да се изморява, защото не пестеше усилия, а размахваше меча с цялата си сила. Един пират го нападна и сопата му отскочи от кожения му нагръдник. Царят залитна и падна тежко на палубата. Калиадес бързо се обърна и заби меча си в задната част на врата на нападателя. Мъртвецът се свлече върху Одисей. Микенецът зае защитна позиция пред царя, за да попречи на другите врагове да го достигнат. Одисей отблъсна трупа от себе си и бавно се изправи на крака, поемайки си големи глътки въздух. Звукът на битката сега бе навсякъде около него, а палубата бе станала хлъзгава от кръв. Ръката му, която държеше меча, тежеше като торба с камъни, но силата му се възвръщаше.

— Направи път, Калиадес! — протътна той. — Одисей има още врагове за убиване.

После отново се хвърли в мелето.

Слънцето тъкмо залязваше, когато изтеглиха „Пенелопа” на плажа. Запалиха няколко огъня за готвене, а после екипажът се разпръсна да събере дърва за по-голямата погребална клада, върху която после положиха осемте тела на мъртвите си другари.

На Лъка на Аполон имаше и три други търговски кораба и екипажите им наблюдаваха мъжете от „Пенелопа”, докато се събираха около кладата. Одисей говори за мъртвите, за верността и смелостта им, и призова великия бог Зевс да води духовете им през Тъмния път. Изляха голяма амфора с масло върху дървата. От един близък лагерен огън се приближиха четирима мъже. Бяха пътуващи музиканти на път за Троя, които предложиха да изпълнят Песента на отпътуването. Одисей им благодари и отстъпи, за да седне при екипажа си. Двама от изпълнителите носеха лири, трети държеше дървено тамбуре, украсено с бронзови нишки. Четвъртият нямаше инструмент. Той бе по-възрастен, а добре поддържаната му брада проблясваше в сребърно.

Изпълнителите започнаха и сред екипажа настана тишина. Музиката от лирите се разнесе сред тях в чисти и сладки тонове. Слабият червенокос мъж с тамбурето го хвана с дясната си ръка и започва да отмерва бавен, но неотклонен ритъм. Гласът на сребробрадия се надигна над звуците на лирите, богат и силен.

Екипажът се засуша в познатите думи на Песента на отпътуването. Умението на изпълнителите бе толкова голямо, че тя звучеше като нова, сякаш създадена специално за тази нощ. Някои сред мъжете пророниха сълзи и всички бяха трогнати. Когато Песента приключи, Одисей отиде при четиримата, за да им благодари, и им даде по един сребърник. После запали погребалната клада. Напоеното с масло старо дърво пламна моментално и пламъкът бе толкова свиреп, че екипажът трябваше да се отдръпне назад. Повечето мъже останаха изправени и смълчани, докато огънят озаряваше плажа, всеки изгубен в спомените си. Други седяха на пясъка с превързани рани.

Одисей отиде до водата, където стояха Калиадес, Банокъл и Пирия.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — обърна се той към едрия микенец. — Веднъж видях Левкон да пробива подсилен с бронз щит и да го разцепва през средата.

— Щитът отвръщаше ли на удара? — попита Банокъл.

Одисей се изкикоти.

— Не, не отвръщаше. — После го изгледа дълго и сериозно. — Имаш размерите на борец и приятелят ти ми казва, че притежаваш и сърце на боец. Виждал съм те как се движиш и знам, че силата ти идва от горната част на тялото. Добрият борец удря от рамото. Великият — от петата.

Банокъл се засмя.

— Още една измислица. Юмруци на краката.

— Не, момче. Това е голата истина. Великите борци извиват цялото си тяло, за да вложат тежестта си в удара. Левкон е велик борец. Очаквам да достигне финала в Троя и да донесе още слава на Пенелопа и Итака. Така че няма да е срамно, ако решиш да не се биеш с него.

— И защо бих решил подобно нещо? — попита Банокъл и почеса гъстата си руса брада. После сви пръсти в юмрук. — Наричам това Чукът на Хефест — каза гордо. — Донеси ми щит и ще го строша през средата.

Одисей прехвърли погледа си към Калиадес, после поклати глава и си тръгна.

— Опитваше се да ми разклати самоувереността — каза Банокъл. — Самоувереността е всичко при един боец, нали знаеш?

— Е, на теб никак не ти липсва.

— Така е. Но ти вярваш ли в мен?

Калиадес постави ръка на широкото рамо на Банокъл.

— Винаги съм вярвал в теб, приятелю. Зная, че дори ако боговете застанат срещу мен, ти ще бъдеш на моя страна. Кога се очаква да се проведе борбата?

— Одисей каза, че ще бъде след като „Ксантос” дойде тук. Хектор не обичал да изпуска добрия бой. — Той снижи глас, въпреки че никой, освен Пирия, не можеше да го чуе. — Дали ще ни помни от Троя. Няма да забравя как онова огромно копеле разкъсваше момчетата ни сякаш са деца. Единствения път в живота ми, когато съм бил изплашен, беше когато видях Хектор да ни атакува. И нямам нищо против да знаеш… макар че ако кажеш на някой друг, ще те нарека лъжец.

— Няма да кажа. И аз бях така. В един момент почти повярвах, че това е самият бог на войната.

Вечерният бриз бе хладен и тримата се качиха нагоре по брега до група дървета, където събраха сухи дърва. После се върнаха при скалите и Калиадес напали малък огън. Пирия седеше кротко с гръб, опрян в един камък. Някъде наблизо изпълнителите започнаха да пеят при друг огън. Стара песен за любов и загуба. Калиадес потрепери и придърпа наметалото по-плътно около раменете си.

Когато и последната светлина на деня изчезна от небето, той видя „Ксантос”. Огромното платно с черния кон бе навито, а двата реда гребла се движеха бавно, докато корабът се приближаваше към плажа. Банокъл се бе проснал на пясъка и спеше до огъня. Пирия също наблюдаваше великия кораб. Когато се приближи по-близо до брега, моряците вдигнаха греблата, а носът заора в пясъка. От кърмата паднаха тежки камъни, завързани с дебели въжета, които да задържат задната част на съда неподвижна. После екипажът започна да слиза. Калиадес видя Хектор да прескача парапета, за да скочи направо на плажа. Одисей отиде до него и двамата се прегърнаха. Хектор поздрави топло и цар Нестор и синовете му. После бързо стисна ръката на Идоменей. Въпреки разстоянието между тях, Калиадес веднага разбра, че между Хектор и царя на Крит няма много топли чувства. Нищо изненадващо. Дори Калиадес, който не бе канен на съвещанията на генерали и царе, знаеше, че между Троя и армиите на Микена и съюзниците й предстои война. Идоменей беше роднина на Агамемнон и бе позволил два микенски гарнизона да слязат на остров Крит. Нищо чудно, че троянският принц го поздравяваше студено.

Калиадес си спомни за нападението над Троя миналия месец. Великата порта бе отворена от предатели, ала той помнеше високите стени и улиците отвъд тях. Ако някоя армия трябваше да превземе стените, загубите щяха да са огромни. Вътре в града пък стените можеха да се защитават и всяка крачка напред щеше да се заплаща с кръв. А след това идеше дворецът-крепост на Приам, с високите си стени и непристъпната порта. Нападателите бяха убедени, че троянците са слаби бойци. Но това беше лъжа. Личната охрана на цар Приам — двеста мъже, известни като „царските орли” — се оказаха свирепи и упорити — мъже със смелост, умения и издръжливост. И когато се появиха други троянски войни, те се биеха с не по-малко настървение от всеки микенец.

Агамемнон бе решен да плячкоса Троя и да заграби легендарното й богатство. За това обаче щеше да му е нужна армия с огромни размери. Калиадес знаеше, че ще са нужни всички царе от континента, както и други от островите.

— За какво си мислиш? — попита тихо Пирия.

— За нищо важно — излъга той.

Тя изглежда прие отговора и се загледа в спящия Банокъл.

— Не изглежда притеснен от предстоящата битка.

— Той не е от хората, които се поддават на тревоги — отвърна Калиадес е усмивка. — Не обмисля миналото и не се страхува от бъдещето. За Банокъл има само сега.

— Иска ми се да бях като него. Но миналото не ме пуска, а бъдещето ме заплашва. За известно време знаех къде съм и бях щастлива с живота си. Но това не продължи дълго.

— Значи тази нощ ще бъдем като Банокъл — отвърна той. — Ще седим в безопасност до огъня с пълни стомаси. Звездите блестят и няма опасност. Нека се порадваме на това, докато продължава.

Калиадес погледна към натъртения си и пребит приятел, а после отмести поглед към Левкон, който сега беше в съзнание и говореше с Одисей. Около лагерния огън на „Пенелопа” сега се бяха събрали няколко от местните курви, които седяха с мъжете. Из плажа се носеше смях. Микенецът седна и Пирия остави Банокъл, за да отиде при него.

— Виждала съм много юмручни боеве — каза тя меко. — Но никога не съм виждала някой да понесе толкова удари и да остане на крака.

Калиадес кимна.

— Не му стига акълът да разбере кога е победен. Беше мило от твоя страна да почистиш раните му. Мислех, че не го харесваш.

— Трудно е човек да не го хареса — призна тя с нежелание. Той я погледна и се усмихна.

— Това не е онази Пирия, която познавам.

— А коя е онази Пирия? — попита тя с остър тон.

— Тя е смела и добра жена — отвърна той. — Ако трябва да бъда честен, в някои отношения си като Банокъл. И двамата имате огромна смелост. Ти също си прибързана и безразсъдна… Макар и по други причини. Банокъл не мисли по-напред от следващото си ядене, следващата си битка или следващата си жена. Теб те тласка нещо друго.

— Виждаш много, Калиадес. Толкова ли си точен и когато наблюдаваш собственото си отражение?

— Съмнявам се — призна микенецът. — Повечето мъже намират извинения за слабостите си и преувеличават силните си страни. Едва ли съм различен.

— А може и да си. Ти заложи меч, който значеше много за теб, макар да не вярваше, че Банокъл ще спечели. Направи го, за да го подкрепиш, защото знаеше, че иначе ще му отнемеш самоувереността.

— Да, за мен е чест да нося меча на Аргуриос, но той си остава просто меч. Банокъл ми е приятел. Няма достатъчно злато на света, което да купи подобно приятелство.

— И какво друго още не може да бъде купено? — попита го тя.

Калиадес обмисли въпроса, докато гледаше над тъмната като вино вода.

— Нищо наистина ценно не може да бъде купено — отвърна накрая. — Любов, приятелство, чест, достойнство, уважение. Всички тези неща трябва да се заслужат.

— Като говорим за чест, забелязвам, че Идоменей още не ти е дал нагръдника.

— Не, наистина — каза Калиадес и гневът се надигна у него. Защо мъж с богатството на Идоменей би се опитал да измами един обикновен боец заради меча му?

Те постояха в тишина, а после Пирия взе наметалото си и отиде до огъня, за да добави още малко дърва. Калиадес я гледаше, докато се протягаше на пясъка и полагаше глава на ръката си.

Времето течеше, ала той не бе изморен. Борецът Левкон стоеше сам, встрани от екипажа. Микенецът стана и отиде до него.

— Какво искаш? — попита другият, когато Калиадес седна на плоския камък до него. — Дошъл си да злорадстваш?

— И защо да злорадствам? — попита микенецът. — Ти печелеше, преди да решиш да се откажеш.

— Какво?

— Не беше в безсъзнание. А накрая Банокъл бе изтощен. Не му беше останала много сила… и определено не достатъчно, за да събори теб на земята.

— Снижи си гласа! Иначе ще изгубиш онзи блестящ нагръдник.

— Кажи ми защо? — прошепна Калиадес.

— Одисей ми каза.

— Това не отговаря на въпроса ми.

Левкон въздъхна, после посочи към друг лагерен огън по-надолу по брега.

— Видя ли едрия мъж с разделената червена брада, който дойде да гледа битката?

Калиадес си го спомни. Беше огромен и наблюдаваше боя, скръстил масивните си ръце пред гърдите.

— И какво за него?

— Това е Хакрос. Той е шампионът на Родос и е много свиреп боец. Миналото лято в Аргос уби човек в подобен бой. Разби му черепа.

— Е, и?

— Двамата вероятно ще се срещнем на арената в Троя. Ще има големи залози. Още по-големи сега, след като Хакрос ме видя да падам. Загубата от Банокъл значи злато за Одисей… и за мен.

Калиадес изруга тихо.

— Това не беше добро дело — каза той.

Левкон сви рамене.

— Никой не е пострадал. Банокъл получи няколко синини, аз се чувствам все едно са ме премазали няколко скали. Ти имаш нагръдник, а той си мисли, че е шампион.

— Да, именно — каза Калиадес студено. — И сега ще отиде в Троя, където някой друг добър боец като Хакрос ще му счупи костите или може би ще го убие.

Левкон поклати глава.

— Няма да има повече от четирима — може би петима — мъже, които да могат да го надвият. Той е силен и по-корав, отколкото има право да бъде. Ако научи няколко добри хватки, ще се справи чудесно. Ще спечели няколко от по-ранните кръгове и с няколко залога ще си спечели добра купчина злато.

— До Троя има много път — каза Калиадес. — И много нощи на плажове като този. Искам да го тренираш и да му покажеш някои от тези хватки.

Левкон се засмя.

— И защо ще направя подобно нещо?

— Може да има две причини — отвърна микенецът. — Едната е, че ще е проява на другарство. Втората — мога да кажа на Банокъл, че си го измамил и посрамил. Той ще се почувства задължен да те предизвика отново, но този път с мечове и до смърт. Не зная какъв боец си, Левкон, но се обзалагам, че Банокъл ще те убие за секунди. Аз обаче съм много добър в преценяването на хората и зная, че ще направиш каквото те моля, защото имаш добро сърце.

Левкон се изкикоти.

— Ще го тренирам. Но не от страх и не от доброта. На мен самия ми трябва тренировка. Той ще прави ли каквото му кажа?

— Да.

— А бързо ли се учи?

Сега беше ред на Калиадес да се засмее.

— По-лесно ще ти е да научиш прасе да танцува или куче да стреля с лък.

Небето над Троя бе натежало от дъждовни облаци и Андромаха виждаше мълнии в далечината на запад, предвещаващи лятна буря. Гръмотевица изтътна в хладния следобед и тя придърпа зеления си вълнен шал по-плътно около себе си, за да се предпази от режещия вятър, наречен от троянците Косата. Пръстите на краката й бяха замръзнали в стегнатите кожени сандали и тя потропа няколко пъти с крака, за да ги сгрее.

В залива на Троя далеч под нея виждаше кораб, който бързо се приближаваше към града от север. Той бързаше, за да изпревари прииждащата буря, греблата му се движеха ритмично, а платното бе издуто от вятъра.

Мислите на Андромаха отлетяха обратно към собственото й пътешествие с „Пенелопа” миналата есен. Тогава сърцето й бе натежало от тревоги, а бъдещето изглеждаше мрачно и заплашително. Струваше й се невъзможно, че е изминала само една зима откак за последно видя Калиопа, откак двете заедно изпълняваха упокойните ритуали за душата на Минотавъра. Остров Тера сега принадлежеше на различна епоха, изчезнала като сън. Оттогава се бе случило толкова много. В този момент й се прииска Калиопа да е с нея на голия хълм. Егоистична мисъл, осъзна тя на мига, защото Калиопа не бе подходяща за света на мъжете. Мястото й беше на Тера, където бе щастлива и свободна. Мислите за приятелката й сега я объркваха. За разлика от любимата си, Андромаха никога не бе мразила мъжете, нито бе копняла да се освободи от тях. Времето й, прекарано с Калиопа, особено нощите, в които вкусваха вино от устните си и галеха телата си, бяха прекрасни и й носеха щастие. Но чувствата, които Хеликаон будеше в нея, я радваха не по-малко.

Ала сега емоциите й бяха разкъсани. Андромаха въздъхна и се обърна към новопостроената гробница. Тя бе майсторски изработена и украсена с изображенията на смели войни и красиви девици, а входът й гледаше на запад, към земите на микенците. Около нея все още нямаше трева и мраморът беше бял като лебедова перушина. В нея почиваха костите на Аргуриос и Лаодика, заспали вечния си сън заедно.

Андромаха усети позната болка в сърцето си — мъртвата тежест на вината в душата й. Ако бе осъзнала навреме сериозността на раната на приятелката си, дали нямаше да може да я спаси? Задавала си бе този въпрос хиляди пъти. От мисълта вече й се повдигаше — тя бе зъл демон, притаен в сенките на ума й, който винаги я дебнеше, за да я нападне и измъчва. Но въпреки това всеки ден идваше до гробницата, за да нахрани демона отново.

Лаодика бе пронизана, когато предателите-тракийци нападнаха двореца. Андромаха я изнесе до измамната безопасност на покоите на царицата, докато Хеликаон и отряд от царските орли се бореха да отблъснат нападателите. Раната сякаш беше лека. Нямаше много кръв и Лаодика изглеждаше силна. По-късно, докато ужасната обсада се проточи, тя започна да се разсейва и да й се доспива. Чак тогава Андромаха извика лечителя при нея. Копието бе проникнало дълбоко и раната се оказа смъртоносна.

Нежната Лаодика, обикновена и пухкава, бе открила истинската си любов в дните преди атаката. В онази ужасна нощ мечтите и надеждите й умряха. Андромаха никога нямаше да забрави момента, в който любовникът й дойде при нея. Могъщият Аргуриос, който бе удържал стълбите като титан, също умираше от стрела в гърдите, чийто връх почти бе достигнал сърцето му. Хеликаон и Андромаха му помогнаха да се изправи на крака и той отиде до леглото на Лаодика.

Андромаха не чу думите, които двамата си размениха, но видя как Аргуриос вади малко бяло перо от окървавената кесия на колана си и го поставя в ръката на принцесата. После покри дланта й със своята. Тогава Лаодика му се усмихна с такава радост, че разби сърцето й.

Толкова много красота и толкова много тъга в една-единствена нощ.

Цар Приам построи бялата гробница в знак на уважение към Аргуриос. Андромаха отново се зачуди на странното кълбо от противоречия, което представляваше владетелят на Троя. Похотлив мъж, понякога жесток, алчен и самовлюбен, той въпреки това издигна мраморен паметник на войн, който бе дошъл в града като негов враг, и на дъщерята, която цял живот бе пренебрегвал. Сега в смъртта си те двамата бяха заедно, както никога нямаше да могат да бъдат приживе.

— Нека душите ви останат заедно завинаги — прошепна Андромаха и си тръгна.

Бързо прекоси защитния изкоп, който заобикаляше долния град, и започна да се катери по хълма към градските стени. След обсадата Приам бе ускорил работата по окопите. Въпреки че не бяха по-дълбоки от един човешки ръст, ширината им беше повече, отколкото можеше да прескочи кон, и щяха с лекота да спрат настъпление на конница към долния град. Можеха да бъдат прекосени само на три места чрез дървени мостове, които при нужда се подпалваха лесно.

Но истинската защита на Троя бяха Великите стени. Те се издигаха над нея, сиви в светлината на облачния ден, и изглеждаха непреодолими като планина. По дължината им имаше четири Велики порти — Скейската на юг, Дарданската на североизток, Източната и Западната, наречена Портата на тъгата, защото отвъд нея се намираше земята, където хората от града заравяха своите мъртви.

Андромаха мина през Скейската порта, пазена от Великата кула на Илион, и влезе в града. Въпреки времето, мрачното й настроение се пооправи при вида на златния град с богато украсените му сгради и зелени дворове. Това бе нейният дом вече половин година и тя го обичаше и мразеше едновременно.

В този хладен следобед каменните улици гъмжаха от хора. Андромаха сви надясно, после се изкатери по дървените стъпала към южния парапет. Там се спря, защото на високо вятърът се усещаше по-силно. Той я блъскаше и развяваше дългата й червена коса.

Погледна на юг, към зелените склонове на връх Ида, свещената планина, където се издигаше наблюдателницата на Зевс. Отвъд Ида, невидима оттук, лежеше Тива в полите на Плакос, където царуваше баща й.

Андромаха достигна края на стените при големия североизточен бастион. Кулата бе по-широка и масивна от другите и гледаше към северните равнини и земите на хитите. Там се намираха конските пасбища и полетата с пшеница, които хранеха нарастващото население на Троя.

В този момент в поляните под града изграждаха редици от грубо сковани пейки около добре измерена, отъпкана и разделена с въжета земя, където да се провеждат конните надбягвания в предстоящите Сватбени игри. Андромаха погледа замислено подготовките за известно време, а после се завъртя, за да види земята южно от бастиона, където други групи мъже още работеха по укреплението и рова около долния град. Не за пръв път тя се замисли колко е странно, че западните царе, поканени за Игрите, бяха същите тези войни, които този ров бе предвиден да държи на разстояние.

Светлината започваше да избледнява и Андромаха се насочи към двореца на Хектор.

Докато минаваше покрай Дома на змиите, храма на бога лечител Асклепий, оттам дотича млад мъж. Андромаха се усмихна, когато го позна.

— Ксандер, едва те познах. Толкова висок си станал. Мислех, че досега ще си се върнал в Кипър.

Младежът бе израснал с цяла длан от миналия път, когато го бе видяла. Гърдите и раменете му започваха да се разширяват и тя виждаше мъжа, в който щеше да се превърне. Но когато й се усмихна, луничавото му лице все още бе това на детето, което бе срещнала по пътя към Троя.

— Макаон ме учи на лечителство. Много е трудно — призна той. — Каза ми, че господарят Хеликаон е бил ранен и ти се грижиш за него?

Усмивката на Андромаха се стопи.

— Раната не иска да зарасне, а треската не изчезва.

Момчето не изглеждаше притеснено от новините.

— Той е силен, Андромаха. Велик войн. Ще се оправи. Казват, че заедно е Аргуриос е убил стотина микенци. Подобен човек няма да остави една малка рана да го убие.

— Раната не е малка, Ксандер — каза тя, възпирайки надигналия се гняв. Момчето боготвореше Хеликаон, но не го бе виждало от нападението насам, не бе виждало стопената плът и костите, стърчащи от горещата от треската кожа. Смъртта му беше близо и когато дойдеше, нещо в Андромаха щеше да загине с него.

— Как е станало? — попита Ксандер. — Макаон каза, че е бил прободен от моряк от „Ксантос”. Това ми се струва невъзможно.

— Но е истина. Моряк на име Атал. Хеликаон го харесваше. И той стоял наблизо, когато обявил годежа си с царица Халисия. После внезапно скочил и забил нож в него.

— Атал го е пронизал! — Лицето на Ксандер посивя. — Атал им помогна да ме спасят в морето. И спаси живота на Хеликаон в битка.

— Нима светът на мъжете някога е имал смисъл? — сопна се Андромаха. Остротата на думите й стресна младежа. Тя се пресегна и го притегли в топла прегръдка. — Радвам се да те видя, Ксандер. Това стопля сърцето ми.

Те постояха заедно в тишина за един кратък момент. После тя отстъпи.

— Пронизал го два пъти. Първо в гърдите, въпреки че ударът бил отблъснат от подсилената му риза. Тази рана се затвори добре. После обаче Атал забил кинжала под мишницата му. Острието стигнало надълбоко.

— Отровен ли е бил кинжалът? — попита Ксандер.

— Макаон казва, че не. Но кървенето вътре не спира. Царица Халисия го прати в Троя с надеждата да го излекуваме.

— Мога ли да го видя?

— Ще трябва да се подготвиш. Ксандер. Сега той не е младият бог, когото помниш.

Тръгнаха заедно към двореца на Хектор и се качиха до една стая високо в източното крило на сградата. Тя беше просторна и светла, а прозорците й гледаха към Улицата на бляскавите танцьори и казармите и конюшните на Хераклийския отряд. Макаон й бе казал, че за оздравяването е хубаво да виждаш изгряващото слънце, а освен това вярваше, че звуците и миризмите на конете и шумът, вдиган от пристигащите и напускащи мястото войници, ще подейства стимулиращо на ранения.

На вратата ги посрещна едър чернобрад мъж, който се ухили широко, щом видя момчето.

— Ксандер!

Той се пресегна и сграбчи младежа в смазваща прегръдка. Ксандер почервеня целия, но също се радваше на срещата.

— Гершом! Мислех си, че ще си на „Ксантос”.

Египтянинът поклати глава.

— Не, момче. Хеликаон има нужда от пазач, а и аз никога не съм обичал да греба. Да го посетиш ли си дошъл? Той ще се радва да те види.

Леглото беше широко и покрито с бял лен. До него стоеше бременна млада жена, която работеше върху парче намачкана бродерия.

Хеликаон бе смъртно блед и спеше. Андромаха погледна Ксандер. И неговото лице беше пребледняло, когато видя истинското състояние на своя герой. По слабото лице на Хеликаон блестеше пот и затворените му очи бяха потънали в черепа, заобиколени от сенки. Из стаята се носеше миризма на загниваща плът.

Ксандер остана смълчан и Андромаха видя сълзи в очите му. Младата бременна жена гледаше младежа.

— Ксандер, това е Елена, принцеса от Спарта, която сега е жена на принц Парис — представи я Андромаха.

За миг момчето изглеждаше така, все едно не я бе чуло, а после пое дълбоко дъх и откъсна взора си от поваления мъж.

Елена се усмихна срамежливо. Тя бе обикновено момиче с руса коса и топли кафяви очи, а усмивката й озари стаята на болния.

И тогава Хеликаон извика:

— Аргуриос, отдясно! Браво! Диос, дай друг меч!

Той се надигна в леглото, а болезнено слабата му ръка полетя към невидимите врагове. Гершом и Андромаха го притиснаха нежно назад и той незабавно заспа отново. Сенките под очите му се открояваха на фона на белите чаршафи.

Когато излязоха от стаята, Андромаха каза:

— Нощите са тежки, когато мъртвите обикалят около леглото му. Зидаптас и Аргуриос, и брат му Диомед. И други, чиито имена не зная.

Видя, че Ксандер я гледа с ококорени очи и съжали, че е говорила толкова открито.

— Изглеждаш изморена, господарке — каза той нежно и топлотата в гласа му почти я накара да заплаче.

Когато Ксандер си тръгна, изпратен от двореца от Гершом, Андромаха се върна в собствените си покои и се хвърли на леглото. Страхът се бе вкопчил в нея, а сухите й очи гледаха невиждащи тавана.

Спомни си отново деня на плажа след обсадата. Това бе последния път, когато видя Хеликаон здрав и силен. Съгласиха се, че трябва да се разделят, че е редно Андромаха да остане и да се омъжи за Хектор, а той — да се върне в Дарданос и да поеме тежестта на управлението.

Тогава той й каза: „Няма нищо на тази земя, което да искам повече от това да отплавам с теб, за да живеем заедно.” И двамата знаеха, че това е невъзможно. Сега й се искаше да бяха тръгнали в същия миг, да бяха хвърлили зова на дълга като прах по четирите вятъра и отплавали надалеч от тъгата на света.

Тя полежа известно време, после стана от леглото и се върна в стаята на болния. Елена се изправи, когато Андромаха влезе, и я прегърна за миг. Хеликаон спеше, а дишането му бе накъсано.

— Трябва да вървя — каза принцесата на Спарта. — Ще се върна утре.

Андромаха остана сама в стаята с Хеликаон. Седна до леглото и пое ръката му. Кожата му беше гореща и суха.

— Тук съм, Хеликаон — прошепна тя. — Андромаха е тук.

Малката лампа припламна за последно и изгасна, но Андромаха изобщо не забеляза. Тя седеше на ръба на леглото и държеше ръката на Хеликаон, загледана в призрачно бледото му лице, докато лунната светлина проблясваше през прозореца.

Тази нощ нямаше трескави сънища или викове към изгубени любими хора.

Андромаха усещаше, че краят наближава. В нея бушуваше гняв без цел и посока. Презираше се заради това чувство на пълна безпомощност. През целия си живот беше вярвала в силата на действието, бе вярвала, че само тя ще определя съдбата си и съдбата на онези, които обича. Когато Аргуриос бе нападнат от убийци и не можеше да възстанови силата си, тя го убеди да плува с нея в морето, защото вярваше, че това ще му помогне. И то наистина му помогна. Навремето в Тива, когато малкият Салос се разболя и лежа в безсъзнание много дни, тя стоя до леглото му, говореше му и го викаше нежно при себе си. Той се събуди и й се усмихна. В миналото тя винаги бе намирала начини да накара събитията да й се подчиняват.

Но после дойде смъртта на Лаодика. Това отвори пукнатина в крепостта на нейната увереност. Сега стените бяха пробити и тя видя, че онова, което лежи зад тях, не е увереност, а суета.

Нощта беше хладна, но по красивото лице на Хеликаон бе избила пот. Такова невероятно лице, помисли си тя и се пресегна да погали горящата му буза.

Бяха споделили само една целувка в онази нощ, когато светът се окъпа в кръв и врагът бе толкова близо. Една целувка. Едно изразяване на любовта им. Една надежда, че ако оцелеят ще бъдат заедно. Нощ на пълна победа и ужасяващ погром.

Хектор, за когото мислеха, че е мъртъв, се върна, облян в слава. Хектор! Как й се искаше да може да го мрази заради мъката, която й беше донесъл. Но не можеше. Защото не Хектор й бе наредил да изостави остров Тера, не Хектор я беше поискал за жена вместо сестра й Палесте.

Баща й се бе спогодил с цар Приам в замяна на договори и злато, беше продал Андромаха като крава за разплод в троянското царско семейство.

През прозореца зашептя лек бриз и Хеликаон изстена тихо. Очите му се отвориха. Яркосиният им цвят изглеждаше сребристосив на лунната светлина.

— Андромаха — прошепна той. Тя стисна ръката му.

— Тук съм.

— Значи… не е… сън.

— Не, не е сън.

Тя напълни чаша с вода и я поднесе към устните му, а той отпи малко. После отново затвори очи.

— Хеликаон — прошепна тя. — Чуваш ли ме?

Не последва отговор. Той отново спеше, отдалечавайки се от нея, приближавайки се към Тъмния път. Тя почувства как мускулите на стомаха й се стягат.

— Спомняш ли си плажа на Залива на сините сови? — попита го тя. — Където се срещнахме за първи път. Тогава те видях под лунната светлина и нещо в мен веднага разбра, че ще станеш част от живота ми. Одисей ме отведе до един гадател. Името му беше Аклид. Той ми каза… каза ми… — започна да плаче и гласът й се разтрепери. — Че ще позная любов, силна и бурна като Великата зеленина. Подиграх му се и го попитах за кого да се оглеждам. Той каза: „за мъж с един сандал”. После двамата с Одисей излязохме от палатката и малко встрани видях един прост войник. Сандалът му се скъса и той го изрита. Тогава се засмях и попитах Одисей дали не трябва да повикам войника, любовта на живота ми. Иска ми се да го бях сторила, Хеликаон, защото това си бил ти, преобразен, за да измамиш убийците. Ако тогава те бях повикала… ако се беше обърнал към мен…

Тя сведе глава и замлъкна.

След малко чу звуци в коридора отвън и бързо избърса очи с ръкава на зелената си рокля.

Вратата се отвори и Гершом влезе вътре, а после направи път и в стаята се появи непознат. Мъжът беше едър и висок, и носеше дълга свободна роба. Андромаха стана от леглото и погледна новодошлия. Имаше свирепи очи, скрити под гъсти вежди.

— Това е лечител — каза Гершом. — Помолих го да дойде.

— Повече приличаш на войн — отбеляза Андромаха.

— Аз съм и такъв — отговори й мъжът с дълбок глас. После я подмина и се наведе над Хеликаон. Свали чаршафа от гърдите му, за да погледне откритата рана, и нареди:

— Донеси светлина.

Гершом излезе от стаята и се върна с две лампи, които постави до леглото. Брадатият лечител коленичи и повдигна ръката на Хеликаон, за да разкрие по-добре раната. После я подуши.

— Много е зле — каза веднага и положи ръка на челото на поваления мъж. — По-зле е, отколкото се опасявах.

Извади от чантата си малко глинено гърне, покрито с марля, а после и тънка дървена лъжица. На мъждукащата светлина Андромаха видя как внимателно намаза раната с нещо, което приличаше на бяла помада. Примигна и се взря по-внимателно. Помадата се движеше!

— Какво правиш? — изкрещя тя и се хвърли към мъжа. Гершом я сграбчи и я изтласка назад.

— Трябва да му се довериш! — каза той.

— Но това са личинки!

— Да, личинки са — каза старецът до леглото. — И са единственият му шанс да оцелее. Макар че може и да е твърде късно.

— Да не би и двамата да сте се побъркали? — извика Андромаха, докато се бореше с хватката на Гершом. — Това са мръсни твари.

— Ти си Андромаха — каза лечителят без следа от емоция в гласа. — Дъщеря на Ектион, царя на Тива в полите на Плакос. Чувал съм за теб, момиче. Жрица на Минотавъра, обещана на Хектор. В Троя се носят истории за смелостта ти. Спасила си живота на царя от убиец. Взела си лък и си се била срещу микенците, когато нападнали двореца на Приам. Помогнала си на война Аргуриос да се излекува. — Докато говореше, продължаваше да маже малките бели червеи върху раната. После я покри с марля. — Ти си свирепа и горда. Но също така си млада и не знаеш всичко, което има да се знае.

— А ти знаеш? — извика Андромаха.

— Слушай! — каза остро лечителят. — Личинките ще изядат разлагащата се плът и заедно с нея ще погълнат болестта. Права си, те са мръсни твари. Хранят се с мръсотия — с мръсотията, която го убива. Пусни я, Гершом.

Андромаха почувства нежеланието у едрия мъж, но хватката му се отпусна и тя се изтръгна от него.

— Защо трябва да ти вярвам? — попита тя.

— Не ме интересува дали ще ми вярваш — отвърна той спокойно. — Живял съм дълго на този свят и съм виждал слава и чест. Ставал съм свидетел на доброта у зли хора и на мрака, скрит в сърцата на добрите. Не съм тук да те убеждавам, жено. Единственото, което има значение за теб, е че за мен оцеляването на Хеликаон не е важно. Неговият свят не се докосва до моя. Поради тази причина обаче нямам интерес и от смъртта му. Тук съм, защото Гершом дойде при мен. Когато си тръгна, можеш или да се довериш на мъдростта ми, или да почистиш личинките от раната. Не ме е грижа.

В последвалата тишина тя се загледа в широкото свирепо лице на лечителя, а след това се обърна към умиращия на леглото.

— И той ще се оправи, ако оставя червеите?

— Не мога да съм сигурен. Много е слаб. Личинките трябваше да се поставят още когато плътта е започнала да загнива. Гершом обаче ми казва, че той е смел мъж, решителен и твърд. Подобен човек не умира лесно.

— Колко дълго трябва да… се хранят от него?

— Три дни. Тогава личинките ще надебелеят, може би ще станат десетократно по-големи от сега. Ще ги махна и може би ще добавя още. Междувременно някой трябва да стои с него през цялото време. Винаги, щом се събуди, трябва да пие вода, смесена с мед. Колкото е в състояние да поеме. — Той метна чантата на рамото си, стана и погледна Гершом. — Ще се върна.

После, без да пророни и дума, напусна стаята и Андромаха остана смълчана, докато стъпките му не заглъхнаха в мрака. Гершом отиде до леглото и положи нежно ръка на рамото на Хеликаон.

— Бори се, приятелю — каза той меко.

Хеликаон въздъхна накъсано и очите му се отвориха. Андромаха незабавно отиде до него.

— Имаше ли… някой… тук?

— Да, лечител — отвърна Гершом. — Сега си почивай. Пази силите си.

— Толкова… много сънища.

Андромаха напълни една сребърна чаша с вода. Египтянинът вдигна главата на Хеликаон и той отпи малко. После отново заспа. През останалата част от нощта Андромаха подремна малко. Събуди се, когато пристигна Елена с кана в ръце.

— Гершом каза да смеся мед с водата — каза тя и я постави до леглото.

Андромаха стана и се протегна, а после отиде до широкия балкон над Улицата на блестящите танцьори. Елена се присъедини към нея.

— Казват, че с всеки изминал ден идват все повече посетители — каза тя. — Царе и принцове, които ще празнуват сватбата ти. Заливът е пълен с кораби. Парис твърди, че много от благородниците не са доволни, че са били накарани да напуснат дворците си, за да направят място на чужденците.

— Те не са тук да празнуват каквото и да било — каза Андромаха. — Дошли са заради златните дарове на Приам или за да спечелят богатство на Игрите. Сватбата ми изобщо не ги интересува. Много от тях са просто бандити, които са заграбили земи и са се нарекли царе.

— Точно като Агамемнон — каза Елена тъжно. — Той открадна Спарта и обяви брат си за цар.

Андромаха обгърна рамото на младата жена.

— Съжалявам, Елена, не мислех какво говоря.

— О, не се извинявай, Андромаха. Моят дядо е заграбил Спарта с щурм и е поробил всички там. Баща ми просто се би и умря, за да задържи откраднатото от неговия баща. Глупаво. Мислеше си, че може да се разбере с Агамемнон и микенците. Но агнето не се разбира с лъва. Баща ми даде сестра ми на царя на Микена и го обяви за свой син. После ме предложи на брат му Менелай. И всичко това за нищо. Агамемнон взима всичко, което иска. Той искаше Спарта. — Елена сви рамене и се усмихна тъжно. — Така че сега Менелай седи на трона, а костите на баща ми гният в някое поле.

— Може би Менелай също ще бъде свален — отбеляза Андромаха.

— Съмнявам се. Татко нямаше синове или наследници. Ще се разразят няколко бунта, но въпреки че спартанците са горд народ, просто не са достатъчно, за да надвият Микена.

Андромаха вдигна глава към небето и се наслади на топлината на слънцето по лицето си.

— Поне баща ти е бил достатъчно мъдър да те изпрати в Троя — каза тя. — Тук си в безопасност.

— Така казват Парис, Антифон и Хектор. Но Андромаха, аз съм виждала армията на Микена в поход. Никое място не е в безопасност от амбицията на Агамемнон. Парис казва, че Агамемнон се е опитал да създаде коалиция на западните царе, за да поведе нападение над Троя.

— И се е провалил. Царете знаят, че подобна експедиция ще е катастрофална за тях.

Елена не изглеждаше убедена.

— Баща ми каза същото. Микенците нямало да тръгнат срещу Спарта.

— Троя не е Спарта — отбеляза Андромаха. — Ние сме на другия край на морето, имаме могъщи кули и стени. Имаме Хектор и Троянския кон. Всички около нас са ни съюзници, а отвъд тях се простира Хитската империя. Тя няма да допусне Троя да падне.

— Не си виждала Агамемнон — каза Елена. — Отидох в Залата на лъва, когато той се ожени за сестра ми Клитемнестра. Бях близо до него. Чух го как говори. А в един момент се обърна към мен и ме погледна в очите. Не каза нищо, но очите му ме ужасиха. В тях няма нищо, Андромаха. Нито радост, нито омраза. Нищо. Всички съкровища на света не биха могли да запълнят празнотата, която видях там.

Андромаха излезе в дългата градина зад двореца с лък в ръка и колчан стрели, преметнат през рамото й. До стената от другата страна на входа имаше подредени мишени от слама, изработени майсторски във формите на елени, глигани и хора. Тя постави стрела с черни пера на тетивата, опъна я и стреля.

От разстояние от тридесет крачки стрелата се заби в корема на един сламен елен. Слаб изстрел. Ако това беше истинско животно, изстрелът щеше да прободе червата му и да предизвика бавна и агонизираща смърт, която да развали месото. Андромаха знаеше, че при елените стрелата трябва да прониже двата дроба. Тогава смъртта беше бърза и месото оставаше крехко. Тя се успокои и пусна още четири стрели срещу мишената. Те попаднаха на по-добри места.

— Много си добра — чу изведнъж гласа на Антифон.

Андромаха се завъртя към него и прикри раздразнението си, че са я прекъснали.

— Изглеждаш добре, Антифон.

Той все още бе колосален, но бе изгубил много тегло от миналата есен насам. Сега лицето му изглеждаше по-здраво и вече не се задъхваше, когато се движеше.

— Все още съм по-дебел от пет прасета, но работя по въпроса — отвърна той. — Както знаеш, татко ми даде контрола над Отряда на Илоис. До следващата пролет се надявам да мога да се кача на кон и да яздя с конницата.

Тя се усмихна.

— Радвам се, че те е наградил, Антифон. Ако не бе разкрил заговора, сега можеше всички да сме мъртви.

Лицето му се изопна, но после усмивката се върна, макар че й се стори малко насилена.

— Да, татко ми беше благодарен. Открих обаче, че благосклонността му винаги е краткотрайна.

— Собственият ми баща е същият — каза Андромаха. — Може би всички царе са такива. Мислят си, че няма за какво да са благодарни. Хората се раждат само за да им служат и съответно онези, които го вършат вярно, просто се държат както се очаква от тях.

— Е, поне харесва теб — каза Антифон и се настани на една каменна пейка в сянката на цъфтящо дърво.

— Не ме харесва — отвърна тя. — Обикновена страст… и желание да има онова, което му е отказано.

Антифон сви рамене.

— Можеш да продължиш да му отказваш, Андромаха. Той има много недостатъци, но никога няма да насили жена против волята й.

Тя поклати глава и се засмя.

— Колко наивно звучи това. Искаш да кажеш, че няма да я насили с ръцете си. Мислиш ли, че дворцовите момичета, с които преспива, или дъщерите на благородниците разтварят крака пред него заради чара му? Златната му коса е прошарена със сиво. Той е стар, Антифон. Младите момичета не обичат старци. Споделят леглото му, защото трябва. Защото той е цар и се боят от гнева му.

— Но ти не се боиш от гнева му?

— Не се боя от никой мъж.

— Значи си в безопасност от попълзновенията му.

— Да, но все така усещам очите му върху себе си. Почти чувам сърцето му да ускорява ритъма си, когато съм наблизо. Очаквам това да спре, щом стана жена на Хектор.

— Това не го е спирало при съпругите на други мъже — отвърни Антифон меко и се огледа, за да е сигурен, че наоколо няма слуги.

— Тук няма подслушвачи — каза Андромаха. — Да, мисля, че ще спре. Нима Хектор не е любимият му син? Дори Приам не би рискувал да го ядоса.

— Да, той му е любимец — отвърна Антифон без горчивина. — Години наред ми беше трудно да го приема. Оказа се още по-трудно за Агатон и Политес. Трудно беше за всичките му синове. Как можеха да се съревновават с могъщия Хектор?

— Мразиш ли го?

— Татко?

— Не. Хектор.

Антифон поклати глава.

— Никой никога не мрази Хектор. Дори Агатон, който, както открих, мразеше почти всички в Троя. Включително мен, а аз му бях и брат, освен приятел. Защо питаш? Ти не харесваш ли Хектор?

— Как мога да не харесвам някого, когото не съм срещала?

Антифон изглеждаше объркан.

— Но Хектор беше в Троя цяла зима.

— Да, но по някаква причина рядко се озоваваше там, където бях аз. — Тя усети надигащия се гняв и се опита да го усмири. — Но в крайна сметка царските щерки са просто крави за разплод, продавани на онзи, който предложи най-много. Защо му е на един мъж да говори с крава за разплод?

Антифон се изкикоти.

— Никога не съм познавал жена като теб, Андромаха.

— Това беше комплимент, нали?

— Знаеш ли, не съм сигурен. Бях отгледан с вярата, че жените копнеят да бъдат подчинени и да ги владеят.

— Ако беше отгледан само от Приам, това не би ме изненадало, но Хекуба не е подчинена царица и не мога да си представя как някой мъж би я управлявал.

— Така е — призна Антифон. — Приам и Хекуба, страст и отрова, сила и жестокост. Тя би изяла собствените си бебета в името на властта. — Той въздъхна. — Какво мило семейство сме.

Андромаха се отдръпна от него и запрати стрела през градината към един сламен глиган. Още две стрели последваха първата.

— Забелязвам, че не стреляш по мъжете — отбеляза Антифон и посочи към най-високите мишени.

— Не ловувам мъже — каза тя.

— Но уби онзи, който се опитваше да прониже татко.

Тя се завъртя към него.

— Мога да уцеля мишена от осемдесет крачки сто от сто пъти. Но мъжете казват ли, че съм чудесен стрелец? Не. Обаче ако убия един нападател само от тридесет крачки, всички са впечатлени. Каква е тази връзка между мъжете и смъртта, Антифон? Защо трябваше да убия човек, за да започнете да ме уважавате?

— Подценяваш се, Андромаха. Не е заради убийството. Мъжът тичаше към татко с копие в ръка. Ти имаше само миг да реагираш, но не се поколеба. Страхът и изненадата не вкочаниха крайниците ти. Действа бързо и уверено, докато другите замръзнаха. И стрелата ти намери целта.

— Както казах, лесен изстрел. Видя ли Хеликаон?

— Да, за кратко. После заспа. Днес изглежда по-добре. По бузите му има цвят и треската е отшумяла. Ще оздравее. Ще му се наложи… доста бързо.

— Защо?

— Градът скоро ще е пълен с войни от запада, дошли да участват в Игрите. Всички мразят Хеликаон. Агамемнон е наредил смъртта му. Почти сигурно е, че отново ще има опити за покушение над живота му. — Той пое дълбоко дъх. — И не само Хеликаон. Мнозина царе се презират взаимно. Не след дълго улиците ще гъмжат от убийци.

— Но Игрите… — започна Андромаха. — Законите на Олимп постановяват, че всеки град, който провежда Игри в чест на боговете, е неутрален. Всички вражди се оставят настрана. Ще има примирие. — Антифон я изгледа въпросително. — Какво има? Да не заговорих внезапно на чужд език?

— Почти. Ти си истинско противоречие, Андромаха. В един момент говориш с авторитет за природата на царете, а в следващия… — Той се поколеба и поклати глава. — Обвини ме, че съм наивен. Със сигурност разбираш, че мирът е илюзорен. Всеки го знае. Приам ще държи войници навсякъде. Всеки член на семейството ще е заобиколен от стражи. Агамемнон ще води последователите си, където и да отиде, с ръце на кинжалите, готови да убият всекиго, който се приближи твърде много до царя им. Наближават времена на напрежение и опасност. Хеликаон ще е една от главните мишени. Изобщо не се съмнявай в това. Щом стане по-силен, го накарай да отиде в собствения си дворец.

Той се надигна с усилие на крака.

— Може би е по-добре да се върне в Дардания — каза тя.

— Да, но няма да го направи. Това ще покаже слабост пред враговете му.

— А да видят слаб като вейка мъж, който се мотае наоколо, ще ги накара да ахнат пред силата му?

Антифон се засмя от сърце.

— Имаш език като камшик. Чувствам се наказан и отстъпвам.

Андромаха се усмихна.

— Приятно ми беше да си поговорим. Надявам се, че ще ме посетиш отново. Стига, разбира се, да се смята за прилично бъдещият ми брат да идва при мен в отсъствието на годеника ми.

— О, никой не би се притеснявал от мен — отвърна той весело. — Добре известно е, че вкусовете ми никога не са били насочени към жени. Сладкиши, лакомства и красиви млади мъже. Не, Андромаха, не бива да се притесняваме от поведението си. — Той пристъпи напред и я целуна по двете бузи. — И запомни какво казах. Говори с Гершом. Той е боец и ще знае как да опази Хеликаон.

Антифон стоеше на плажа с брат си Политес и неколцина придворни. Трябваше да посрещне микенския цар, но скоро осъзна, че Агамемнон няма да напусне кораба си, докато Приам не благоволи да се появи.

Жегата беше силна и той започна да се поти. Огромното тегло изморяваше коленете му и те започнаха да го болят. До него слабият Политес попиваше с парче плат потта по плешивината на темето си. Никой от двамата не проговори и Антифон си пожела да се намира където и да е другаде, само не и тук.

Погледна нагоре към носа на черната галера, където се виждаше слабоват прегърбен мъж с остра черна брада. Нима това беше ужасяващият Агамемнон, унищожителят на градове? Антифон въздъхна. Въпреки че губеше тегло бързо, все още изглеждаше гротескно в собствените си очи — меко и пухкаво създание, което другите мъже гледаха или с презрение, или с жалост.

Нямаше голямо значение, че е станал герой по време на нападението над града миналата есен, защото когато хората говореха за него и как е надвил убийците и е успял да предупреди за атаката на двореца на Приам, споменаваха единствено дебелия герой.

Въпреки че всъщност грешаха, помисли си той мрачно.

Спомняше си деня, в който баща му дойде до леглото му, където се възстановяваше от раните си — рани, които биха убили по-слаб човек. Остриетата бяха надвити от количеството плът защитаващо тялото му.

Приам влезе в стаята и застана до леглото, загледан в сини си с очи, които блестяха със смесица от презрение и загриженост.

— Е, момче, казват ми, че си действал смело. Признавам, че съм изненадан.

— И защо, татко? Не съм ли и аз син на Приам и брат на Хектор?

Царят сви рамене.

— Няма смисъл да спорим, Антифон. Нека просто приемем, че съм те подценил. Хеликаон ми каза, че без твоето предупреждение е нямало да затворим портите навреме. Тогава тракийците щяха да ни ударят, преди да успеем да организираме защита.

— Само това ли ти каза?

— Нима има повече?

— Винаги има повече, татко. — Гневът го прониза и раните му пламнаха. — Искаш ли да чуеш?

— Е, така и така съм тук, защо не? — отвърна царят и седна на леглото. — Ще има ли още изненади?

— Аз заговорничех с Агатон да те убием. Отдръпнах се чак накрая, защото той планираше да убие всичките ми братя и семействата им.

Антифон очакваше ярост, а после войниците да дойдат да го извлекат от леглото и да го убият. Вместо това Приам сами отново сви рамене.

— Знаех това — отвърна царят. — Иначе няма как да научиш за плановете му. Предполагам, че си бил достатъчно глупав, за да му се опълчиш, и оттам се е стигнало до убийците?

— Да. Глупавият дебел Антифон. Мислех, че мога да го вразумя. Убий само стареца, Агатон. Няма нужда да умират и невинни. Само един гнусен старец.

Тогава Приам се засмя и изражението му се смени.

— Агатон щеше да е ужасен цар, Антифон. Ти щеше да си по-добър. Притежаваш здрав разум и усещаш добре тънкостите на търговията и трупането на богатства.

— Наистина ли? Затова ли направи Политес свой съветник? Мъж, който трябва да си свали сандалите, за да преброи до двадесет? Затова ли ме избра за свой Господар на коня — дебелак, който не може да язди? Ти си чудовище и аз те мразя.

— Няма нищо лошо в омразата, момче — отвърна Приам безразлично.

— И сега какво, татко? Прогонване? Смърт?

— Мислех си за смърт, да… ако не беше признал участието си в заговора. Сега обаче съм доста горд с теб. Което, както можеш да предположиш, е рядкост, що се отнася до особата ти. Ще ти дам контрола над отряда на Илиос.

— Защо?

Приам се изправи и го изгледа.

— Аз съм цар, момче. Царете никога нямат нужда да се обясняват. Искаш ли командването?

— Да.

— Добре. Е, почивай си и се възстановявай. Ще поговорим повече, когато напуснеш лечебницата. — Той отиде до вратата, а после се завъртя. — Смятам, че няма да има повече заговори от твоя страна, нали?

И без да дочака отговор, си тръгна.

Няколко седмици по-късно, когато се върна в собствения си дом, Антифон откри, че слугите му са подготвили угощение в негова чест, натоварвайки масите с любимите му лакомства и сладкиши. Той ги изгледа без никакъв копнеж и това го изненада. Малката Касандра също беше там. Дванадесетгодишното момиченце го изгледа сериозно.

— Казах им, Антифон, но те не ме послушаха.

— Какво им каза, мило момиче?

— Че няма да искаш такава храна отново.

— И откъде знаеше?

— Ксидорос ми каза. Каза още, че си прекарал години да ядеш собствената си болка и затова не си можел да се заситиш. Сега болката я няма и вече не си гладен.

Антифон я целуна по челото и спря да я разпитва. Ксидорос беше първият й учител, умрял преди четири години.

Въображаемото привидение обаче се беше оказало право. Вкусът му към лакомства изчезна. Годините злоупотреба с храна обаче не можеха да се преодолеят с няколко месеца. Сега той стоеше на плажа с болни стави, по лицето му се стичаше пот и му се искаше да поседне.

И тогава, слава на боговете, зърна колесницата на баща си.

Чак сега на кораба се забеляза движение и неколцина мъже слязоха на плажа. Първият бе онзи с черната брада, а вторият гладко избръснат човек с червендалесто лице на средна възраст. Третият беше бог!

Антифон зяпна младия войн с бялата, поръбена със злато туника. Тялото му имаше лек загар, мускулите му бяха здрави и добре оформени. Лицето му беше най-красивото, което някога бе виждал, с дълбоки тъмни очи над високи скули, пълни устни и силна брадичка. Антифон не можеше да спре да го съзерцава. Устата му пресъхна, а мислите за болките в ставите му изчезнаха в миг. Още хора — вероятно офицери на Агамемнон — слязоха, за да последват господаря си. Антифон с мъка отклони погледа си от красивия млад мъж и се опита да се концентрира върху срещата на царете.

— Най-накрая се завърна в Троя — каза Приам и обгърна слабоватото рамо на Агамемнон с могъщата си ръка. — Когато те видях за последен път, не беше по-висок от заек и държеше баща си за наметалото. Добре дошъл отново, Агамемнон. Дано посещението ти да е щастливо и в компанията на приятели.

— Винаги е хубаво да си сред приятели — отвърна царят на Микена. — Радвам се, че съм тук и че мога да изкажа лично съжалението си, че именно микенски предатели са последвали сина ти в бунта му. Сигурен съм, че знаеш, че наредих всички да бъдат убити, когато се завърнаха. Предполагам, че затова си ги освободил, за да може моята ръка да въздаде справедливост?

— Освободих ги, защото не си струваха убийството — отвърна Приам с широка усмивка. — Биеха се като деца. Може би най-слабите бойци, които някога съм виждал. В името на Атина, бих се срамувал, ако бяха в моята армия. Нищо чудно, че са били отцепници. Никой цар, който държи на името си, не би приел подобни мъже под свое командване. Но стига сме клюкарствали под слънцето.

Антифон слушаше размяната на реплики и с мъка потисна усмивката си. Микенските нападатели се редяха сред елита на войската на Агамемнон и се бяха сражавали като лъвове.

— Нека ти представя синовете си Антифон и Политес — каза Приам.

Представянията продължиха, докато Антифон не се озова пред богоподобния Ахил.

— Чувал съм невероятни истории за смелостта ти — каза той. — Голяма чест е да си в нашия град.

Ахил му се усмихна, привидно приемайки топлотата на поздрава.

— И аз съм чувал за чудесата на Троя — отвърна той. — Къде е великият ви герой Хектор?

— В морето е, преследва пирати. Би трябвало да се върне в следващите няколко дни. Или поне така се надявам, или ще пропусне празненствата за собствената си сватба.

— Ще участва ли в Игрите?

— Не мисля.

— Ех, срамота — каза Ахил. — Сега победата ми няма да е толкова сладка.

— Но все така ще е прекрасна гледка — отвърна Антифон. — Ще я очаквам с нетърпение.

Младият мъж изглеждаше изненадан и се наведе по-близо.

— Толкова ли си сигурен в победата ми?

— Не мога да повярвам, че някой човек би могъл да те надвие — каза Антифон.

— Дори и Хектор?

— За него не мога да кажа — отговори той искрено. — Хектор не е човек. Той е като теб — млад бог. Обикновените смъртни не могат да отсъждат за подобни неща.

Ахил се засмя.

— Харесваш ми, Антифон. Ела да вечеряш с нас някоя вечер.

После продължи нататък.

Приам взе Агамемнон в колесницата си, а останалите офицери и придворни тръгнаха пеша към великата порта.

Антифон остана на мястото си, изгубен в удивлението oт станалото.

Дворецът, отреден за Агамемнон, гледаше към храма на Хермес и залива зад него. Мястото беше отлично, но майсторството, с което бе построена сградата, не беше на чак толкова високо ниво. Последните щрихи върху каменните стени бяха нескопосани и много от гравюрите сякаш бяха завършени набързо. Освен това архитектът явно не бе имал голямо въображение, защото в главните покои на втория етаж, които гледаха на запад към залязващото слънце, имаше огромни прозорци и лятно време стаите сигурно бяха горещи като пещ.

Сега Агамемнон седеше в просторната и скрита от високите стени градина, заобиколен от трима стражи, докато хората му претърсваха петнадесетте стаи. Микенският цар не очакваше да намери скрити убийци вътре, но самото търсене щеше да задържи фокуса на подчинените му върху опасностите, пред които бяха изправени. Храната в кухните беше махната и изхвърлена, виното — излято. Слугите му купиха прясна храна от пазара. Агамемнон хвърли изпълнен с омраза поглед към градината. Навсякъде бяха засадени шарени цветя, чиято миризма сигурно привличаше насекоми.

— Чий е този дворец? — обърна се той към съветника си.

— На царския син Политес. — Клейтос примижа, докато говореше и вдигна ръка да потърка челюстта си. Когато Банокъл го бе нападнал, му счупи три зъба. Два от тях излязоха успешно, но третият отскубна парче от венеца и сега раната го болеше постоянно.

Един войник, който носеше дългото черно наметало на последовател, влезе в градината.

— Стаите са чисти, царю Агамемнон.

— Проверете и покрива.

— Да, господарю.

Клейтос изчака, докато мъжът си тръгна, а после попита:

— Мислиш ли, че Приам би скрил убиец на покрива?

Агамемнон не обърна внимание на въпроса.

— Какво научи за Хеликаон?

— Възстановява се, господарю. Намира се в двореца си в долния град.

— И го пазят добре?

— Първите доклади казват, че има девет слуги, всички мъже, но не и троянски стражи, а също така не е взел дардански войници със себе си в Троя. Има един спътник — едър човек на име Гершом. Твърдят, че е египтянин.

Агамемнон се облегна в стола си. Колко опита за убийство можеше да преживее този мъж? Коланос го бе хванал в капан в Залива на сините сови, но Хеликаон се измъкна на убийците, маскиран като прост войник. После, миналата есен, група войни го нападна пред храма на Хермес. Преживя и това. Сега дори кинжалът на легендарния Карпофорус се бе провалил в опита да го убие.

— Благословен е с късмет — каза той.

— Казват, че е син на самата Афродита — отбеляза Клейтос тихо. — Може би богинята го пази.

Агамемнон удържа надигащия се гняв и изчака няколко секунди, така че гласът му да изглежда спокоен и контролиран.

— Майка му беше луда жена, Клейтос, която дъвчеше твърде много корени от меас. Хвърли се от скала и умря на камъните долу. И не ми разказвай историята, че са я видели да лети към далечния Олимп. Говорил съм с човека, който е събирал останките й за погребението. Едното й око е висяло от разбития череп, а челюстта й е била изтръгната.

— Да, царю. Само повтарях чутото.

— Тракиецът дойде ли?

— Да, господарю. Цар Ейоней пристигна вчера. Настанен е в дворец в покрайнините на града. Довел е два бойни коня със себе си и е пожелал да е близо до откритите хълмове, за да може да ги язди.

— Каква охрана има?

— Тридесет войника и сина му Резос. Има и тракийски участници в Игрите — около двадесетина човека.

Агамемнон обмисли информацията.

— Ейоней е човек на навика. Нека го наблюдават, а после проследете и маршрута, по който язди. Някъде там ще има идеално място за човек, който да го причака.

— Имаме някои чудесни стрелци, господарю. Окотос може да уцели крилото на птица.

— Не, не искам стрелец. Трябва ми прашкар. Ейоней е стар човек. Падане от тичащ кон може да го убие. Още по-добре ще е, ако камъкът го удари без онези с него да видят. Смъртта му ще изглежда като нещастен случай.

Докато светлината започваше да избледнява, Агамемнон стана и влезе в двореца. Слугите бяха запалили лампи и той подушваше печено месо в кухнята. Един войник му донесе гарафа разредено вино и царят отпи пестеливо. Малко след залез пристигна Пелей. Мъжът беше яростен, а лицето му — зачервено.

— В името на боговете, дали са ми колиба — оплака се той. — Близо до майсторите на бои. Вонята направо ми обръща стомаха.

— Къде е Ахил?

— Тича из хълмовете заедно с двама от спътниците си.

— Имат ли стражи, които да яздят с тях?

Пелей се засмя.

— Мислиш ли, че някой ще е толкова глупав, че да нападне Ахил? Той ще му изтръгне дробовете.

— Или някоя стрела ще прониже неговите — отбеляза Агамемнон.

— Мислиш ли, че Приам ще наруши мира?

— Не всички са толкова почтени, колкото теб и мен.

Тя изчака в хладната трапезария, чиито прозорци бяха покрит с капаци против ярката светлина. Една млада слугиня й донесе купа плодове и кана с вода. На повърхността й плаваше парче от някакъв жълт плод. Момичето напълни една чаша и й я подаде. Андромаха й благодари. Слугинята бе слаба и руса, с големи сини очи. За един кратък миг Андромаха си припомни Калиопа.

— Много си красива — каза тя на момичето и погали лицето й

— Благодаря ти, принцесо — отвърна то и Андромаха видя как зениците й се разширяват.

Колко странно нещо са емоциите, помисли си Андромаха Ето ме тук, готова да посрещна съдбата си, а усещам как кръвта ми се раздвижва и изпитвам копнеж да прегърна една слугиня. Тя въздъхна леко и извърна очи от момичето, като вместо това огледа стаята. Обзавеждането беше функционално, без дори следа от украса или гравюри. Имаше три дълги дивана и пет дълбоки стола. Върху каменния под бе опънат голям килим в есенни цветове. Въпреки липсата на украса, стаята я караше да се чувства добре дошла. Ако не носеше такъв товар, Андромаха можеше наистина да обикне това място.

Отпи от водата, опитвайки се да измисли какво ще каже, когато троянският принц се върне от банята. Но мислите й бяха замъглени и изпълнени със случайни образи. Хеликаон, викат в екстаз, потънал в треската си; Калиопа, танцуваща в Нощта на Артемида, и самата Андромаха, застанала на горния етаж на царския мегарон, за да обстрелва микенците. Толкова много се бе случило в тези последни месеци.

А сега и това. Трябва да бе разбрала погрешно видението на гадателя, мислеше си тя. Да, той бе видял този миг и в това нямаше съмнение, а освен това по някакъв начин беше усетил силата на емоциите й. Но Хектор не можеше да бъде голямата любов на живота й. Не усещаше напора на кръвта, когато го гледаше, нито копнеж да го докосне, да бъде близо до него, да усети устните му върху своите.

Тя отиде до стената отсреща и се загледа във висящия там щит. Беше стар — черна волска кожа, опъната върху дървена рамка. В центъра имаше бяло изображение на скачащ елен.

— Носеше го един тракийски бунтовник — каза Хектор, който тъкмо влизаше в стаята зад нея. — Подари ми го. Наистина ми харесва. Прост е и добре направен.

Тя се завъртя към него. Русата му коса беше влажна от банята и сега носеше туника в бледозлатист цвят. За миг й се стори, че огромната стая се е смалила, когато той се приближи към нея — размерът му бе наистина страховит.

— Движиш се много тихо за толкова едър мъж.

— Научил съм се да не вдигам шум около жени — каза той със срамежлива усмивка.

— Или изобщо да не се появяваш около тях.

Погледът му се отмести от нейния.

— Съжалявам, Андромаха. Пренебрегвах те.

— Това е без значение. Дойдох, за да поискам да ме освободиш от дълга на брака.

Той не каза нищо, а вместо това напълни една чаша с вода и отпи. Тишината се проточи. Андромаха не знаеше какво да очаква, но си мислеше, че ще получи по-скоро ядосан отговор. Вместо това той се усмихна тъжно и седна на дивана.

— Ела и седни — каза нежно. — Нека поговорим малко.

— Какво има за казване?

Хектор я изгледа мрачно, а когато заговори, тонът му бе изпълнен със съжаление:

— Ако беше толкова просто, бих изпълнил желанието ти на мига. Ти си прекрасна, смела жена и заслужаваш много повече от онова, което мога да ти предложа. Този брак обаче не е устроен от мен, а от Хекуба и Приам. Аз съм също толкова обвързан с волята им, колкото и ти. Не можем да избегнем съдбата си. Андромаха.

— Не е въпрос на бягство — каза му тя. — Аз не мога да се омъжа за теб.

Той я изгледа и тя усети силата в сините му очи.

— Ти обичаш някой друг. Разбирам това. Малцина от царски потекло имат щастието да са с онези, които обичат.

— Да, обичам друг — каза тя и вдиша дълбоко. — Но не това е проблемът. — Мигът бе дошъл и тя нямаше да го избягва повече. — Нося дете.

Зелените й очи го погледнаха предизвикателно в очакване на изблик на праведен гняв. Но такъв не последва.

— Татко никога не е губил време — каза той. — И сега знаеш срама на Хектор. — Той не я погледна, а вместо това въздъхни и се наведе напред. — Изправял съм се пред много опасности в живота си и много страхове, но този миг е най-ужасният от тях. Естествено, че разбирам защо не искаш да се ожениш за мен. Кой би искал?

Андромаха постоя в мълчание за момент. Това, че той очакваше бащата да е Приам, бе разбираемо, но останалото я остави объркана. Тя стана на крака, прекоси стаята и седна до него.

— Не съм спала с Приам — каза му твърдо. — Отблъснах го.

Тогава той се обърна към нея и сините му очи се впиха в нейните зелени очи.

— Кой е бащата?

Въпросът бе зададен меко. В този момент в ума й се появиха няколко мисли едновременно. Седеше близо до мъж с огромна физическа сила, а не усещаше никаква опасност. Вместо това изпитваше странен уют от близостта му и това я изненада. При всичките си очаквания за тази среща, не бе очаквала да се чувства в такава… безопасност. Напрежението се оттече от нея и докато двамата седяха кротко в сенчестата стая, му разказа за болестта на Хеликаон, за думите на Пророка и собствената й глупост да сподели леглото му. Хектор я изслуша, без да казва нищо.

— Значи обичаш Хеликаон?

— Да.

— И той те обича?

— Когато и двамата мислехме, че си мъртъв, ми каза, че ме обича, да.

— А сега се е оженил за Халисия. Колко глупави сме всички ние, благородниците. Той знае ли за детето?

— Не. И няма да научи. Той беше в треска и вярва, че е сънувал. Няма спомен за това, че сме лежали заедно.

А после стените на съпротивата й се сринаха и отчаянието я погълна. От очите й покапаха сълзи и тя зарида. Хектор се наведе към нея и я придърпа по-близо. От най-ранното си детство, в ръцете на баща си, не се бе чувствала толкова добре защитена. Хектор не каза нищо, а просто я подържа в тишина, докато ръцете му нежно потупваха гърба й, сякаш е бебе.

След малко тя успя да спре хлиповете и да си поеме няколко накъсани глътки въздух.

Чак тогава Хектор заговори отново:

— Приам не бива да научава това, Андромаха. Обичам го, но той би наредил да те зазидат жива или да те затворят в сандък и да те хвърлят в морето. Яростта му е чудовищна, а наказанията — варварски. Но не зная как можем да го заблудим.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен?

Хектор й се усмихна.

— Не мога да си представя по-голяма чест.

Облекчението се разля по цялото й тяло.

— Значи проблемът е решен. Сватбата ще дойде скоро. Бременността ми е в началото и никой няма да задава въпроси, ако родя няколко дни по-рано.

— Проблемът не е решен — каза той тъжно. — Татко ще знае, че детето не е мое.

— Как?

Хектор се отдръпна от нея.

— Значи не знаеш, така ли? — Той затвори очи и се извърна. — Боях се от този момент, който винаги ме е заплашвал, дори в сънищата ми.

Тя се пресегна и взе ръката му в своята.

— Ако ще бъда твоя жена, ще ти бъда вярна. Нищо, което ми кажеш, няма да стигне до друг.

За известно време той остана мълчалив. После отиде до масата и си наля още вода.

— По-скоро бих се изправил пред въоръжени мъже, отколкото да водя този разговор — каза накрая.

— Тогава недей — отвърна Андромаха. — Не искам да ти причинявам болка.

— Не, това трябва да се знае. Може и да не съм мъж, но не съм и страхливец. — Той се върна на дивана и седна до нея. — Преди две години бях ранен и се очакваше да умра. Удар от копие в чатала. Възстанових силата си, но изгубих нещо жизненоважно. — Той си пое дълбоко дъх. — Не мога да имам деца, Андромаха, нито да вляза в жена. Само Приам и лечителят знаеха това, а Приам нареди да го удушат. Не можа да понесе някой да разбере за срама на сина му.

Андромаха го изгледа, докато собствените й страхове изчезваха под тежестта на неговата мъка.

— Един мъж не се определя по чепа му — каза тя. Той рязко вдигна глава и Андромаха видя изненадата му. — Да — добави с усмивка, — дори и жриците знаят мръсните думички. Еднооката змия, червеното копие, плюещия змей. Чуй ме, Хектор. Ако до днес не го знаех, сега вече съм сигурна, че ти си прекрасен човек. Тъжа за загубата ти, защото разбирам колко важна е тази част за мъжете, хваленето с размера и дебелината, и така нататък. И няма да те лъжа. Твоята загуба ще е и моя загуба. Но искам да разбереш това — бих предпочела мъж със сърце, който го е грижа за околните и ще обича детето ми, пред безчувствен идиот с голям чеп. Не си бил мъж? Това е нелепо.

Хектор се обърна към нея, взе дланта й и я поднесе към устните си.

— Благодаря ти за това — каза той. — Беше мило от твоя страна.

— Не — спря го Андромаха. — Не си позволявай да вярваш, че съм някой блюдолизец, който се опитва да те зарадва. Аз съм Андромаха и говоря само истината. Погледни в очите ми, Хектор, и ми кажи, ако видиш лъжа там.

Тя го изгледа с прям поглед и видя как той се отпуска.

— Не — призна принцът накрая, — не виждам лъжа.

— Ще ми имаш ли тогава доверие да се справя с този проблем, без да поставяш под въпрос решението ми? — попита го тя.

— Да. Вярвам ти — отвърна Хектор.

— Добре. Тогава ми повикай колесница, за да ме отведе в града. А утре ще се преместя тук, за да можем да поседим и да научим малко повече един за друг.

Малко по-късно, докато стояха до колесницата, Хектор пое ръката й.

— Ще ти бъда добър съпруг, Андромаха от Тива — каза той.

— Зная това, Хектор от Троя — отвърна тя. Емоциите бушуваха все по-силни и в очите й избиха сълзи. — Ти ще бъдеш моят дъб — добави с треперещ глас.

Андромаха нареди на колесничаря да я отведе с Кеон до портите на двореца на Приам. Пазачът й очевидно усети, че тя се нуждае от спокойствие и не каза нищо през цялото пътуване. Когато стигнаха до двореца, Андромаха му нареди да я чака и прекоси мегарона, за да каже на един слуга, че желае да види царя по много важен въпрос.

Този път Приам не я накара да чака.

Царят беше в покоите на царицата. Стана, когато я въведоха вътре, и изчака слугата да излезе.

— И кое е толкова спешно? — попита той.

— Ходих при Хектор — каза тя и внезапно осъзна колко физически прилики има между двамата мъже. Приам не беше толкова едър, но формата на лицето и силата на очите му бяха почти същите като на любимия му син.

— И?

— Сега разбирам защо толкова силно ме желаеш.

— Той ти е казал? Сигурно му е било тежко. И защо си тук?

— Знаеш защо — отвърна тя и в гласа й се прокрадна гняв.

— Искаш да разтуриш брака?

— Не. Ако го направя, няма да оцелея. Ще умра като лечителя, който се е грижил за него.

Той кимна.

— Ти си интелигентна жена.

— Ще изпълня желанието ти, но имам условия.

— Назови ги. Ще ги изпълня до едно.

Тя виждаше нетърпението в очите и червенината по лицето му.

— Ще идвам в леглото ти само веднъж на лунен цикъл. И ще го правя, докато някой лечител не потвърди, че нося дете. След това никога повече няма да се опитваш да спиш с мен. Съгласен ли си?

— Съгласен съм. — Той се засмя и разтвори ръце. — Ела при мен, мой Гръмотевичен щит.

И тя пристъпи в прегръдката му.

Работниците се бяха трудили цяла нощ на светлината от факлите, за да завършат местата за провеждането на Игрите. Голямо пространство плоска земя бе изравнено и отъпкано, за да се оформи стадион за бегачите и копиехвъргачите, скачачите, юмручните бойци и борците. На четиристотин стъпки на запад от стадиона имаше дълъг хиподрум с високи заграждения, които сега бяха покрити с пейки и седалки за привилегированите. Тук щяха да се провеждат състезанията с колесници и коне. Пиедесталът на съдиите се издигаше там с изкусно изработени седалки от дърво и слонова кост, покрити със злато. Втори по-малък пиедестал се издигаше в стадиона. Организирането на Игрите, под ръководството на царския син Политес, бе изпълнено с трудности. Никой не знаеше колко състезатели ще искат да участват, нито колко голяма ще е публиката. В началото Политес мислеше, че в Троя ще дойдат неколкостотин атлета, но в града вече имаше над хиляда. А що се отнася до зрителите на зрелището, предвижданията бяха достигнали около шестнадесет хиляди. Сега дори и тази цифра започваше да изглежда несериозна.

Политес сновеше напред-назад пред по-малкия съдийски пиедестал на стадиона. Слънцето не се бе издигнало много над хоризонта и последната работа тъкмо приключваше. Дърводелците подреждаха пейки, работниците влачеха подпорите от каруците си или опъваха ленените платна, които да пазят сянка на благородниците.

Шестнадесет хиляди! Политес потри слепоочия. Главоболието не го бе оставяло последните пет дена. Шестнадесет хиляди души, които щяха да искат да ядат, да уринират, да се изхождат и които трябваше да бъдат разхлаждани и поени през деня. За простолюдието бяха изкопани ями, но отделно от тях издигнаха и специални сгради, където благородниците да пикаят в гърнета като цивилизовани хора.

Политес прекоси стадиона под издигнатия на колони покрив на новата палестра, където щяха да се подготвят атлетите. Скрити от погледа на зрителите, състезателите можеха да обсъжда: тактики с треньорите си, да наемат масажисти или да взимат студена баня. Тук бяха и стаите на Асклепий, където жреци и лекари щяха да се грижат за ранените при по-опасните състезания. На това място щяха да се шият раните по лицата на борците и да се наместват счупените крайници на колесничарите. Повечето наранявания щяха да дойдат именно от състезанията с колесници — особено от тези с четири коня. Политес знаеше, че виновни за това бяха не толкова сблъсъците, колкото острите завои в двата края на дългата тясна лента. Пътят се движеше между два здрави стълба. За да съкрати изминатото разстояние, опитният колесничар би задържал вътрешните коне, докато същевременно отпускат юздите на външните. Това би завъртяло колесницата около стълбовете, без да се губи скорост. Изчисляването на момента обаче беше жизненоважно. Преди две години в Тракия Политес бе станал свидетел на ужасен инцидент. Колесничарят Креунос, известен с уменията си, водеше пред останалите, но не успя да уцели завоя. Оста на колелото му се удари в стълба и се разби, изхвърляйки колесницата във въздуха. Креунос се оплете в юздите и остана безпомощен. Конете продължиха и той се размаза в парапета, разделящ тълпата от състезателите. Десният му крак бе почти изскубнат от тялото и той умря няколко дни по-късно.

В палестрата принцът видя, че работниците запълват новопостроените бани под ръководството на надзирателя си — слаб тракиец на име Корос. Политес му имаше пълно доверие. Макар че беше кротък, мъжът беше невероятно опитен и само пълните глупаци не даваха най-доброто от себе си, когато работеха за него.

— Приветствам те, господарю — каза Корос. — Не бой се, ще бъдем готови.

— Отрядите скоро ще пристигнат — отвърна Политес.

Коментарът беше излишен. Корос добре знаеше, че това е Денят на съдиите. Устата на троянския принц беше пресъхнала, сърцето му биеше ускорено. Приам щеше да пристигне скоро след отрядите, а с него щяха да дойдат и мнозина от гостите. Щеше да е ужасяващо, ако нещо се обърка на този първи ден. Царят щеше да го посрами пред останалите владетели.

Но той бездруго ще го направи, помисли си Политес. Ако някоя морска птица се изсере върху стадиона, вината някак си ще е моя. Макар че може би не днес. Принцът бе видял Приам по-рано сутринта и царят изглеждаше много щастлив. Дано боговете позволят това да продължи и петте дни на Игрите, замоли се той.

Политес остави Корос с работниците и прекоси сградата, за да излезе отзад при тясната алея, която водеше до конюшните. В момента те бяха празни, но по-късно през деня щяха да бъдат доведени първите коне, които съдиите да прегледат и бележат като квалифицирани за състезанията. Принцът продължи покрай местата, където щяха да се събират тълпите, а после през портата, за да стигне терена за надбягвания. Тук изрита сандалите си. Робите бяха работили дни наред, за да премахнат всички камъчета от повърхността, преди да я изравнят. Въпреки това обаче колелата на колесниците щяха да заорат дълбоко при завоите и почти със сигурност някое остро парче камък щеше да изхвърчи към публиката. Политес бавно прекоси цялата дължина на трасето между стълбовете, проучвайки земята. Новите съдии щяха да изпълнят същото действие малко по-късно, а той знаеше, че техните очи са по-остри от неговите.

На последните Игри преди пет години Политес бе само зрител. Не му хареса напрежението по време на работата по подготовката. Ако не участваше брат му Антифон, знаеше, че би направил голяма каша. Мисълта го потискаше. Принцът изостави трасето и се качи по огражденията, за да седне на една нова пейка и да прокара ръка по полираното дърво. Нямаше и следи от трески.

— Първото, което трябва да направиш, е да намериш надзиратели, на които можеш да се довериш, за да проследят работата от начало до край — каза му Антифон, когато баща им повери на Политес неговата роля. — Задай на всеки работник конкретна задача, а после постави ръководител, който да координира работата.

Тогава Антифон още се съвземаше от раните си, но прояви братска съпричастност и хвърляше по едно око на организацията. Политес му беше благодарен, но изпитваше и странно негодувание. Антифон имаше бърз и остър ум, способен да обхваща всяка сложна задача с лекота. Брат му винаги се нуждаеше oт време да обмисли проблемите, при което неминуемо изгубваше пътя си сред различните алтернативи, неспособен да вземе решение.

Докато седеше на пейката, настроението му се влоши. В какво си наистина добър, Политес, запита се той? Не можеш да тичаш, не можеш и да яздиш добре. Не си боец, нито си мислител. Тогава си спомни градината си и радостта, която тя му носеше. Дори това обаче не повдигна духа му, защото много oт новите разсади щяха да умрат сега, когато бе принуден да даде двореца си на Агамемнон. Ако никой не се грижеше за тях, свирепата слънчева светлина щеше да ги убие.

Някъде надалеч Политес чу тропота на маршируващи крака. Отрядите идваха тук, за да изберат стоте съдии, неподкупните. Ето най-сетне нещо, за което да съм благодарен, помисли той. Можеше да съм войник и да ме изберат за такава неблагодарна роля. Чудеше се защо един обикновен боец би се съгласил да стане съдия. Пет дни под злобния поглед на царе и благородници, съдиите трябваше да взимат решения за състезанията и другите мероприятия, около които се въртяха съдбите на много хора и още повече пари. Щяха да си навлекат гнева на владетели, а понякога дори яростта на тълпите. За това не получаваха никаква награда, освен малък сребърен амулет във формата на диск с гравиран в него лика на Татко Зевс. В продължение на тези пет дни някогашните селяни щяха да имат повече власт от царете и от тях се очакваше да я използват мъдро и без да показват предпочитания.

Е, поне така беше на теория. Щеше ли някой съдия да се опълчи на Приам, знаейки, че след пет дена отново ще бъде просто войник, подчинен на капризите на царя? Едва ли.

Политес стана от пейката и тръгна надолу към състезателното трасе. Сложи си сандалите и прекоси конюшните и палестрата, за да наблюдава избирането на съдиите. Скоро и баща му щеше да е тук. Стомахът му се обърна. Какво съм пропуснал, зачуди се той? Каква ли зловеща грешка ще открие Приам?

Мнозина говореха за любовта си към Троя и се просълзяваха от красотата й. За Голямата Руж това беше просто каменен град, място, където да припечелиш сребърници и златни дрънкулки. Тя вярваше, че истината зад емоциите на мъжете е просто любов към богатството. Троя беше богата, а онези, които просперираха в пределите й, също забогатяваха. Дори и старият пекар, към чиято къща се бе отправила с изморена походка, носеше златни пръстени и имаше каляска, която да го развежда из града. Хлябовете и сладкишите му се купуваха от благородниците и се сервираха на пирове и събирания. Пекарят имаше шестима роби и ферма близо до града, която го снабдяваше с жито. Беше чудесен клиент. Ерекциите му бяха полумеки и винаги беше лесно да се справиш с тях, а благодарността му нямаше граници. В края на дългия ден Руж не желаеше да прекарва време с по-млади клиенти.

Тя вървеше тромаво из задните улички, а сребърниците, спечелени през деня, бяха надлежно нанизани на връв и скрити сред гънките на дългата й червена роба. Между всяка монета имаше тънко парче дърво, което не им позволяваше да дрънчат, докато се движеше. Улиците в долния град сега гъмжаха с джебчии и крадци, повечето от които работеха за Силфанос. И въпреки че си плащаше месечния налог, заедно с всички курви в района, все пак беше разумно да крие богатството си. В една кесия на кръста си носеше няколко медни монети в случай, че някой предприемчив обирджия реши да я нападне.

Денят беше успешен и ако пекарят не си плащаше в натура тя щеше да се прибере у дома и да поседи в малката си градина с кана вино. В кухнята си обаче нямаше храна, а и обичаше медните сладкиши, които той правеше.

Кръстът я болеше, докато ходеше, и беше гладна. Мисълта за сладкишите я накара да ускори крачка.

Мина през една тясна алея и излезе на малък площад. До нея достигна смях и тя извърна глава към група мъже, които седяха встрани и говореха шумно. Единият беше Силфанос. С него бяха трима от хората му, които пиеха заедно с млад и огромен на ръст войн със стар нагръдник. Беше очевидно, че русият мъж е пиян и щастлив. Човек винаги трябва да умира щастлив, помисли си тя. Щом нощта се спуснеше и улиците опустееха, Силфанос и подчинените му щяха да се спуснат върху пияницата и да го ограбят. Нагръдникът вероятно струваше десетина сребърника.

Руж продължи, но войнът я видя и се надигна на крака. После се запрепъва към нея.

— Изчакай! — извика той. — Моля те!

Тя го изгледа злобно, готова да отблъсне тромавите му похождения. Той обаче не се опита да я докосне, а застана зяпнал пред нея.

— В името на боговете — каза той. — Мисля, че ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

— Всички жени са красиви, когато мъжът се е напоил с вино — отряза го тя.

— И преди съм пил — отвърна той. — Но никога не съм виждал някоя като теб. Ето. — Той извади един сребърник от кесията си и го натика в ръката й.

— Прибери си го — каза Руж. — Нямам нищо за теб.

— Не. Това е заради красотата ти. Дори само да те гледам, е неземна радост. В името на боговете, струваше си да прекося Великата зеленина, само за да те зърна.

Тя погледна над рамото му и видя намръщеното слабо лице на Силфанос и жеста, с който я отпъждаше. Тя му кимна и продължи по пътя си.

— Как се казваш? — извика едрият мъж.

— Наричат ме Руж.

— А аз съм Банокъл. Трябва да се срещнем отново, Руж.

Тя не му обърна повече внимание и продължи по пътя си. Силфанос беше отрепка и убиец. Ако двамата с пияницата се видеха отново, нямаше да е от тази страна на Тъмния път.

Докато достигне дома на пекаря, улиците бяха потъмнели съвсем. Руж откри, че все още държи сребърника, който мъжът й беше дал. Спря се пред вратата и го пусна в кесията си. Глупакът бе платил само за да я погледа. Въпреки цинизма й обаче, това я бе трогнало. После я обзе гняв. Той беше идиот, каза си.

Пекарят бе подготвил тава сладкиши, но въпреки глада си, Руж не им обърна внимание и му каза колко е копняла да го види, погали лицето му и го целуна по бузата. Той я обгърна с ръце и я отведе в спалнята си, после легна, докато тя го милваше и му гукаше.

— Защо не се омъжиш за мен, Руж? — попита я пекарят, както я беше питал много пъти преди.

— Радвай се на това, което имаш — отвърна тя.

— Искам повече, Руж.

— Всички мъже искат повече.

— Не мога да си представя живота без теб.

— А и не ти се налага. Сега съм тук.

И с тези думи тя започна да прилага уменията си, трупани в двадесетгодишната й практика на курва. Той постигна абсолютно щастие само след няколко мига. Руж полежа с него от учтивост, докато мъжът не задряма, а после отиде в кухнята му и изяде няколко сладкиша. Ако пекаря имаше умения на любовник поне наполовина колкото в занаята си, тя щеше да се омъжи за него на мига.

Той й бе приготвил и кошница с хляб. Тя я взе и напусна дома му. Възнамеряваше да се прибере по различен маршрут, тъй като нямаше желание да минава край тялото на русия мъж или дори по-зле — край мястото, където Силфанос и дружките му все още се готвеха за убийството. Но беше изморена и нямаше настроение за отклонения. Реши да се промъкне до площада да надзърне иззад ъгъла и тогава, ако беше нужно, да се притаи в сенките и да се движи тихо.

Когато достигна целта си, не чу нито смях, нито песен, и предположи, че престъплението вече е извършено. Хвърли едно око към площада и с удивление видя, че русият мъж все още седи там, прегърнал чаша вино. На земята около него бяха проснати телата на четирима мъже. Тя ахна неволно. Войнът я чу и вдигна очи.

— Руж! — извика щастливо. — Ти се върна!

Той се изправи, а после залитна.

— Ох — чу го тя, — мисля, че на този площад се разля малко повече вино от нужното.

Руж прекоси пространството между тях, оглеждайки телата. Силфанос не беше сред тях.

— Мъртви ли са? — попита тя.

Той обмисли въпроса сериозно.

— Възможно е, предполагам. — Изрита най-близкия мъж, който изстена. — Най-вероятно обаче не.

— Къде е другият?

— Избяга. В името на боговете, виждал съм хрътки, които не могат да тичат толкова бързо. — Той се изкикоти, а после се оригна. — Денят беше хубав, Руж. Наядох се, чуках… — Вдигна ръка и преброи пръстите си — четири пъти, а накрая се и сбих хубаво. Но най-хубавото от всичко е, че те видях.

— Трябва да си тръгнеш — каза тя. — Другият ще се върне и ще доведе още крадци със себе си.

— Ще ги размажа като мухи — извика той, размаха ръка и падна от мястото си. Изсумтя, а после се надигна на крака. — Трябва да се изпикая. — Той вдигна туниката си и свърши работата върху най-близкия изпаднал в безсъзнание бандит, — Глупави крадци — измърмори мъжът, щом свърши. — През цялото време, докато имах сребро, стояха и пиха с мен. Тръгнаха да ме обират чак когато свърших парите.

— Искали са нагръдника ти — каза тя. — А сега ела. Време е да тръгваме.

— Нямам сребро, Руж. Нямам какво да ти дам.

— Просто тръгвай с мен, идиот такъв! — извика тя. — Иначе ще умреш тук!

Жената отиде до него, хвана го за ръката и го задърпа през площада. Той се ухили и погледна към кошницата й.

— О, хляб! — възкликна. — Можем ли да спрем да хапнем? Малко съм гладен.

— След малко — отвърна Руж и продължи да го дърпа. — Къде си отседнал?

— В някакъв дворец — каза той. — Някъде си. С Калиадес. Той ми е приятел.

— Не познавам никакъв Калиадес.

Те повървяха още малко през тесните алеи и страничните улички, докато накрая не излязоха на широка улица.

— Сега ми трябва малко сън — каза й Банокъл и се подпря на стената на една сграда.

Руж чу далечен шум, който приличаше на гневни викове.

— Не можеш да спиш тук — каза тя. — Къщата ми е наблизо. Ще успееш ли да стигнеш до нея?

— С теб? До твоята къща? — Той отново се ухили, вдиша дълбоко и се надигна от стената. — Води ме, красавице!

Успяха да стигнат до друга пряка. Мъжът спря там, коленичи и повърна.

— Сега е по-добре.

Иззад ъгъла изскочиха двама мъже. Руж бързо се скри в сенките. Мъжете се затичаха към русия гигант. Единият имаше бухалка. Той ги видя, изрева и се втурна към тях. Руж видя как удари първия нападател и бандитът отхвърча назад. Вторият скочи върху пияния войн. Той обаче го сграбчи, вдигна го и го запрати върху изгубилия съзнание негов другар. После русият мъж залитна крачка назад и се втурна отново към нападателя, който се опитваше да стане. Един огромен юмрук се заби в брадичката на бандита и той също падна възнак.

Русият гигант взе бухалката и се запрепъва обратно към улицата. Руж се затича след него.

— Не натам, глупако! — изсъска тя.

— О, здрасти, Руж. Мислех, че си ме оставила.

— Следвай ме — нареди тя. Той се подчини, но задържа бухалката на рамото си. Тя го отведе до портата от задната страна на дома си, а после спусна резето зад гърба си.

Щом влязоха в къщата, жената запали фенер, а гостът й се свлече на един стол. Главата му се отпусна и дишането му стана по-дълбоко. Руж застана пред него и го изгледа на светлината на фенера.

— Тяло на вол, мозък на врабче — отбеляза тя.

Остави го на стола и отиде до спалнята си в задната част на къщата. Свали роклята си, положи я върху един стол, а после скри сребърните монети зад един отвор в стената и си легна. Точно започваше да заспива, когато чу, че едрият мъж се движи из къщата. Извика я по име.

— Тук съм — отвърна тя раздразнена.

Той се появи на прага й чисто гол. Влезе вътре, препъна се в стола, а после тупна в леглото й. Вдигна завивките и се промъкна до нея.

— Не приемам клиенти в леглото си — каза му Руж.

— О, не се безпокой — отвърна той сънливо. — Точно в момента не бих могъл да чукам.

И само след миг, опрял топлото си тяло в нейното, гигантът заспа непробудно.

Облечен в дълга бяла роба и сламена шапка с широка периферия, Одисей отиде до стадиона в една от колесниците на Приам Там го посрещна един от синовете на царя, Политес — скучен и срамежлив млад мъж без много теми за разговор. Принцът го отведе до ограждението, където се намери в компанията на Агамемнон, Пелей, Идоменей и Нестор. Микенският цар му кимна за поздрав.

— Чувам, че боговете не са били благосклонни към теб на състезанието по стрелба — каза той.

— Лъкът ми се счупи — отвърна Одисей, стараейки се да придаде на гласа си весели отсенки, сякаш обидата изобщо не го интересуваше. Знаеше обаче, че не може да заблуди Агамемнон. Той имаше ум, остър като зъб на пепелянка.

На стадиона един тъмнокос млад войник със златно наметало измерваше лентата за надбягвания. Беше триста крачки дълга, за да наподоби разстоянието, изминато от Херкулес при първото известно състезание преди много поколения.

— Господарят на Игрите трябва да е благородник — измърмори Идоменей. — Не някакъв селянин с броня.

Одисей остави коментара без отговор. Дядото на Идоменей беше селски войн, който бе заграбил част от Крит и се обявил за цар. Нестор го изгледа и повдигна вежда. Той също познаваше родословието на Идоменей.

Щом измериха трасето, войниците извадиха стълбовете за завоите и ги забиха в земята. От другата страна на полето първите атлети вече излизаха от палестрата и се придвижваха към местата си.

— Познавам онзи мъж — каза Агамемнон. Изражението му стана сурово. — Той е микенски предател.

— Кой? — попита Одисей невинно.

— Там! Онзи високия — каза царят на Микена и отново посочи Калиадес.

— Член на екипажа ми е — каза Одисей. — Тича за Итака.

— Това е онзи с меча на Аргуриос — добави Идоменей.

— Още един предател — отсече Агамемнон.

— Светът е пълен с предатели — съгласи се Одисей. — И как така познаваш онзи мъж?

— Той уби Коланос — мой верен Последовател — и беше осъден на смърт. За съжаление избегна справедливостта и избяга… при теб, както стана ясно.

— Само ако знаех — каза Одисей. — Естествено ще го изхвърля от екипажа си веднага щом Игрите приключат.

— Трябва да бъде хванат още сега — настоя Агамемнон. — Ще кажа на Приам.

— Това може да предизвика някой и друг проблем — каза Одисей. — Ако правилно си спомням, след атаката срещу Троя миналата есен, цар Приам освободи всички затворници. Твърди се, че поискал те да убият генерала, водил нападението — мъж, който предложил да предаде своя цар.

— Гнусна троянска лъжа! — изсъска Агамемнон. — Коланос никога не би ме предал.

— Независимо от това, убийството му е било наредено от Приам. Наистина не можеш да искаш да накаже мъж, който е изпълнявал заповедите му. А и поне привидно Коланос вече те е предал, като е нападнал Приам, който беше — и все още е — твой съюзник.

Царят на Микена се поколеба.

— Думите ти са мъдри, Одисей — каза той накрая. — Тъжно ми е, че не сме съюзници. Със сигурност виждаш заплахата, която представлява Троя? Да не мислиш, че Приам, при цялото си богатство и нарастващи армии, няма планове за западните земи?

— Не познавам Приам и не зная какво планира. Мисля обаче, че той иска само богатство. И няма нужда да напада други, за да го получи. Троя смуче злато всеки ден, с всеки кораб и с всеки керван.

— Имам агенти тук в Троя — каза Агамемнон тихо. — Приам е купил хиляда фригийски лъка и постоянно снабдява ковачниците си с мед и калай. Нагръдници, шлемове, щитове, мечове. Ако не се справим с този човек сега, той ще ни нападне рано или късно.

Одисей се усмихна.

— Аз съм човекът без врагове, Агамемнон. Нито Троя, нита Микена, нито Хитската империя или Египет са срещу мен. Корабите ми са добре дошли във всеки залив, във всяко пристанище.

Агамемнон сякаш се поотпусна.

— Оценявам откровеността ти, Одисей. Аз също ще говоря направо. Когато войната започне, което е неизбежно, онези, които продължават да търгуват с Троя, ще бъдат смятани за врагове. Няма да има неутрални страни.

— Напоследък става опасно да си неутрален. Старият Ейоней беше неутрален. Чувам, че паднал от коня си и умрял.

— Трагична загуба за народа му — каза Агамемнон. — И се боя, че едва ли ще е последната. Чувам, че още един от нас скоро ще бъде обявен за враг на Троя. Който и да е, ще има късмет, ако напусне града жив.

— Да не намекваш, че Приам е убил Ейоней?

— Аз не съм имал проблеми с него. Може би се е подготвял да обяви край на съюза си с Троя.

Одисей не повярва на лъжата и за миг, но се постара да не го покаже.

— И кой е другият враг, който ще бъде назован? — попита той.

— Не зная. Иска ми се да не беше така. Много странна история.

В този момент от тълпата се надигна чудовищен рев и бегачите бяха привикани до стартовата линия в западния край на трасето. Господарят на Игрите вдигна ръка. Всички замълчаха.

— Напред! — извика войникът. Двадесетимата бегачи се втурнаха напред към финиша. Неколцина съдии чакаха там, за да видят кои ще са първите петима, прекосили линията. Те щяха да продължат в следващия кръг.

Калиадес завърши втори. Последваха и други състезания. Одисей ги изгледа, понякога залагайки с Идоменей или Нестор. После напусна ограждението и отиде до стадиона, където тъкмо се провеждаха по-късните кръгове на мятането на копие. Биас се справяше добре, но Одисей забеляза, че черният мъж разтрива рамото си. Изглежда изморен, помисли царят. В последните кръгове рамото му ще плува в море от болка.

После видя Хеликаон, застанал до Приам на известно разстояние. Настроението му се подобри и той махна с ръка, за да привлече вниманието му. Беше убеден, че е успял, защото тъмнокосият млад мъж погледна към него, но после се извърна. Одисей го изпроводи с поглед, докато си проправяше път сред тълпата, а после го изгуби от взора си.

Момчето изглежда слабо и изморено, помисли си той. А и при толкова много микенци в Троя, не бива да се показва пред хора. Но аз ще оправя настроението му, когато поговорим. Хеликаон щеше да се радва, че залежите от калай от Седемте Хълма са надминали очакванията и печалбата от миналия сезон е била огромна.

Одисей беше гладен, затова отиде до една маса за храна, където постоя в сянката, докато ядеше троянски деликатес — месо и подправки, увити в широка филия хляб, напоена във вино. После се върна до стадиона и най-накрая стигна до мястото, където стоеше Агамемнон заедно с цар Пелей и високия му син Ахил.

Одисей погледна пълния владетел и си спомни за Пирия и как беше нарязала русите си кичури като дете. Знаеше, както и мнозина други западни царе, за отблъскващите вкусове на мъжа, но сега беше наясно и с още едно зло дело, извършено от него:

“Виж какво ме накара да направя, уличнице. ”

Беше достатъчно гнусно да изнасилиш дете, но да я накараш да повярва, че по някакъв начин вината е нейна, беше чудовищно и отвъд възможността му да го осмисли.

— Добра среща, Одисей — каза Пелей и протегна ръка.

— Прости ми — отвърна Грозния цар и избегна здрависването. — Досега ядох лакомства и ръцете ми са лепкави от меда. — Той се завъртя към Ахил. — Радвам се да те видя, момко. Казват, че ти ще станеш шампионът на Игрите.

— Нямам истинска конкуренция — каза младият мъж мрачно. — Освен може би твоя човек Левкон.

— Той е опитен борец.

Последваха още състезания. Пелей и Ахил отидоха при Идоменей и царя на Атина, Менестеос.

Агамемнон се наклони към Одисей.

— Не харесваш твърде много Пелей, нали?

— Почти не го познавам. Кажи ми за този враг на Троя.

— Знам само части от историята. С времето ще разбера още. Спомняш ли си убиеца Карпофорус?

— Само по репутация.

— Той е умрял в опит да убие гнусния Хеликаон. Не издъхнал веднага, обаче. Изглежда той е отговорен и за убийството на бащата на дарданеца. — Одисей внезапно изстина и стомахът му се стегна. — Какво има? — попита Агамемнон и тъмните му очи се впиха в Грозния цар.

— Твърде много сладкиши — отвърна Одисей. — Продължавай.

— Не мога да ти кажа много повече. Карпофорус казал на Хеликаон кой му е наредил да убие баща му. Хеликаон е предал информацията на Приам. Както знаеш, троянският цар беше роднина на бащата. Братовчед или нещо подобно. Така че честта му го задължава да обяви мъжа, наел убиеца, за враг на Троя Въпросът е кой е той? Микена нямаше вражда с Анхиз. Тук има някаква тъмна мистерия или поне така мисля.

Одисей видя, че Агамемнон го гледа напрегнато.

— Не се и съмнявам, че истината ще излезе наяве съвсем скоро — каза той и се оттегли. После мерна Калиадес и Банокъл наблизо. Повика двамата приятели при себе си. Банокъл имаше подутина под дясното око и разцепена устна, но настроението му беше много добро.

— Видя ли ме, Одисей? — попита той. — Повалих оня хитски борец шест пъти. — Русият войн вдигна юмрук — Чукът на Хефест!

— Добре си се справил — каза царят. — Сега ще се връщаш ли в двореца?

— Не — каза Банокъл. — Слизам в долния град да се срещна с една приятелка.

— Аз отивам на „Пенелопа”. Ще съм признателен за компанията ви — каза Одисей, загледан в Калиадес. Очите на микенеца се присвиха, а после той кимна.

— За нас ще е привилегия да дойдем с теб, царю Одисей.

— Така ли? — попита Банокъл.

— Законът на пътя — каза му Калиадес.

— Стойте наблизо и бъдете бдителни — предупреди ги Одисей и се отправи към Горния град. Двамата войни тръгнаха с него.

Докато вървеше, Одисей почувства как в сърцето му се надига студен гняв, много по-могъщ от вулканичните изблици, с които беше известен. Той го ядеше отвътре, дълбаеше в него и събуждаше мисли и чувства, които бе изоставил още преди петнадесет години.

Сега Приам знаеше, че той е наел Карпофорус да убие бащата на Хеликаон.

В резултат щяха да го обявят за враг на Троя. Това само по себе си щеше да причини голяма мъка на царя на Итака, но той би го разбрал.

Само че Приам не бе възприел почтения начин на действие — да го извика в двореца и да го прогони от Троя. Вместо това беше решил да го унижи и посрами. Студеният гняв стана по-силен и изпълни цялото му тяло. Сега беше очевидно какво щеше да последва. По време на Игрите Приам щеше да се постарае да разедини царете на Запада, да подкупи и принуди по-слабите и алчни от тях да му се подчинят. Не можеше да допусне Одисей да напусне Троя жив, за да се съюзи с Агамемнон.

Царят знаеше, че Нестор от Пидос, а може би дори и Идоменей биха се повлияли, ако Итака се присъедини към микенските заговори.

Докато вървеше, Одисей наблюдаваше лицата сред тълпата търсейки знак за напрегнатост, някой, който да го гледа твърде дълго или твърде внимателно. Когато погледна наляво, видя, че Калиадес прави същото. Отдясно Банокъл вървеше предпазливо и също следеше тълпата за признаци за опасност.

Той изблъска мислите за убийство от ума си и се върна на по-сериозния проблем. Трябва да има начин да разплетеш възела, помисли си. Ти си Одисей, мислителят, стратегът. Известен си с интелекта и хитростта си. Обмисли възможните си действия едно по едно. Ами ако отидеше при Приам и се опиташе да поправи нещата? Не, Приам не би го послушал. Одисей бе причинил смъртта на роднина. Кръвта искаше кръв.

Какво друго можеше да стори? Да събере хората си и да напусне Троя призори, а после да тръгне към Итака, на другия край на Великата зеленина. И после какво? Да изживее остатъка от живота си в страх от убийци, пратени от троянския цар? А го имаше и проблемът с Хеликаон. Фактът, че е отишъл да ги издаде на Приам, означаваше, че и той ще обяви Одисей за свой враг. Зловещият „Ксантос” щеше да броди из Великата зеленина и да лови корабите на Итака, както и другите петдесет галери под негов контрол. Ако блокираха търговските маршрути до Седемте хълма, царството на Одисей щеше да изпадне в нищета и мизерия за година или най-много две.

Погледни истината в очите, каза си той. Решението на Приам да те направи свой враг, те оставя с един-единствен избор. Ти си като кораб, тласкан от ураганен вятър, който не можеш да контролираш, към земя на омраза и кръв, която не искаш да посещаваш. Осъзнаването го натъжи. Той обичаше Хеликаон и изпитваше голяма привързаност към Хектор и новата му жена Андромаха. В последвалата война би симпатизирал с цялото си сърце на Троя. Не харесваше мегаломана Агамемнон и мразеше гнусния Пелей. Презираше злобния Идоменей и не изпитваше никаква топлота към атинянина Менестеос. Всъщност от всички западни царе беше привързан само към Нестор. Гневът му отново се надигна, студен и всепоглъщащ.

Одисей вдигна поглед към извисяващите се стени и могъщата Скейска порта. Видя издигнатия на хълма дворец на Приам и сградите от двете страни на тесните извиващи се улици. Вече не ги възприемаше като впечатляващи архитектурни творения. Сега очите му бяха други. Той изчисляваше студено колко души ще са нужни да се преодолеят стените и си представяше улиците като бойно поле.

Докато си проправяха път сред тълпите, Калиадес се наведе към него.

— Четирима мъже — каза той. — Следват ни на известно разстояние. С нас са още от сборното поле.

Одисей не погледна назад. Нито Калиадес, нито Банокъл носеха оръжия, а самият той имаше само малък извит нож в украсена със скъпоценни камъни ножница. Оръжието беше полезно за рязане на плодове, но не и за нещо повече.

— Войници ли са? — попита той.

— Може би, но не носят броня. Имат ножове, а не мечове.

Одисей си представи пътя, който им предстоеше. Скоро щяха да напуснат главната улица и да минат през по-тесните жилищни квартали. Той се спря пред една пазарна маса и взе малка сребърна гривна с вграден в нея опал.

— Чудесно украшение, господарю — каза продавачът. — Няма да намериш никъде по-добро.

Одисей я остави и продължи.

— Двама от тях влязоха в странична алея отляво — прошепна Калиадес.

— Знаят, че отиваме към кораба — каза му Одисей. — Наблизо има малък площад с кладенец. Пътят, по който се движим, се пресича с алеята там. — Той погледна към Банокъл. — Чукът на Хефест в готовност ли е?

— Винаги — отвърна русият великан.

— Тогава се приготви да го използваш.

Одисей се завъртя на пета и се върна обратно по пътя, по който беше дошъл. Двама високи и широкоплещести мъже с дълги наметала внезапно се спряха. Царят на Итака отиде до тях и без предизвестие заби юмрук в лицето на първия. Банокъл скочи върху втория и го повали със свирепо дясно кроше. Жертвата на Одисей залитна назад и той подкоси войника с крак. Докато мъжът падаше, Грозния цар коленичи и извади ножа му от ножницата. Другият се опита да стане, а после спря, когато собственият му кинжал се опря в гърлото му.

— Имаш ли нещо да ми кажеш? — попита Одисей.

Мъжът облиза устни.

— Не зная защо ме нападаш, страннико.

— Ах — каза Одисей с усмивка. — Вече зная, че ме лъжеш, защото беше в тълпата на състезанието по стрелба и си наясно, че не съм странник. Аз съм Одисей, цар на Итака. А ти си убиец.

— Това е нелепо! Помощ! — извика внезапно мъжът. — Нападнаха ме!

Одисей го удари. Главата на убиеца отхвърча към каменната настилка. Той изстена. Царят го удари отново. Последва тишина.

Одисей стана и направи знак на Калиадес и Банокъл да го последват по пътя към площада. Зад тях тълпата се събра около падналите. Царят хвърли на Калиадес откраднатия нож и продължи да върви по тясната улица. Банокъл, въоръжен с ножа на другия нападател, зае позиция отдясно.

— Дръжте оръжията си на показ — каза Одисей. — Искам другите двама да знаят, че ги очаква бой.

Накрая те стигнаха до малкия площад и кладенеца. Останалите двама убийци ги чакаха там. Нападателите изгледаха Одисей и забелязаха ножовете на спътниците му. После отправиха поглед зад гърбовете на тримата, търсейки другите двама войници. Одисей не отклоняваше очи от тях, докато продължаваше да върви. Убийците се спогледаха, а после се отдръпнаха.

— Искаш ли да ги последваме и убием? — попита Банокъл.

Царят на Итака поклати глава.

— Нека се върнем обратно на кораба. Трябва да помисля. Царица Хекуба пожела да ме види по-късно. И двамата сте ми нужни за срещата.

Хеликаон не остана на Игрите до края на следобеда. Силата му се бе изчерпала и двамата с Гершом си проправиха път сред тълпата към чакащите колесници. Хеликаон залитна и египтянинът го хвана за ръката. Горещината на слънцето бе силна почти колкото в летен ден и младият мъж се потеше.

Когато се качи в шестместната колесница, Хеликаон се свлече с благодарност на седалката. Гершом седна срещу него, оглеждайки тълпата с ръка на ножа си. Хеликаон се усмихна.

— Съмнявам се, че дори Агамемнон би се опитал да ме убие пред очите на Приам.

Колесничарят дръпна юздите и двата коня тръгнаха напред. Пътуването по разораната земя около новия стадион не беше удобно, но скоро стигнаха пътя. Гершом се отпусна малко, когато колесницата набра скорост, но все така бдеше за стрелци.

— Не биваше да идваме — измърмори той. — Всички виждат колко си слаб все още. Това ще ги насърчи да се опитат да те нападнат.

— Бездруго ще го направят — отвърна Хеликаон, — когато преценят, че му е дошло времето. И това ще стане, докато Агамемнон е все още в Троя. Той би искал да се радва лично на смъртта ми.

Колесницата изтрополи през почти празните улици.

— Одисей беше тук — каза Гершом. — Даже ти помаха.

— Видях го. Ако в двореца дойде известие, че иска да ме види, измисли някакво извинение.

— Той е най-добрият ти приятел — изтъкна египтянинът.

Хеликаон не каза нищо. Вместо това извади парче плат от колана си и избърса плувналото си в пот лице. Гершом го изгледа внимателно. Цветът на кожата на Хеликаон бе станал по-добър и пепелявостта, появила се по време на боледуването, почти бе изчезнала. Вече беше близо до оздравяването и му трябваше само да натрупа отново издръжливост.

Колесницата стигна до Долния град, а после и до двореца на Хеликаон. Там стояха двама въоръжени стражи, които отвориха портите, за да ги пуснат да влязат. Щом се озоваха вътре, младият цар отиде до широката стая на първия етаж и се просна на най-близкия диван. Един слуга донесе кана студена вода и напълни чаша за него. Хеликаон отпи дълбоко, а после затвори очи, отпуснал глава на възглавницата. Гершом го остави там и излезе в задната градина, където патрулираха още двама стражи. Той поговори с тях известно време, а после се върна в двореца. Стражите служеха само за показност. Тази сграда не можеше да се защитава лесно. Имаше прозорци от двете страни, водещи до улиците, а стените на градините бяха ниски. Убийците можеха да влязат от поне двадесет места, без да ги забележат. И по някое време през следващите пет дни щяха да направят точно това. Единственият разумен план за действие беше да напуснат града и да се върнат в Дардания, но Хеликаон отказваше твърдо.

Гершом се върна в хладната стая и видя, че Хеликаон е седнал с подпрени на коленете лакти. Изглеждаше изморен и разтревожен.

— Защо не искаш да виждаш Одисей? — попита той и седна до царя на Дардания.

— Ще го видя, но ми трябва време да подготвя мислите си. — Хеликаон несъзнателно почеса заздравяващата рана под ръката си. После се облегна. — Когато Атал умираше, той ми каза нещо. Странно е, Гершом, но мисля, че думите му бяха по-отровни от острието.

— Как е възможно това?

— Каза ми, че Одисей му е платил да убие баща ми.

Думите увиснаха във въздуха. Гершом знаеше малко за миналото на Хеликаон, освен разказите на моряците. Тъжно и самотно детство, компенсирано в двете години с Одисей на „Пенелопа” и Итака. Когато се върнал в Дардания, баща му бил убит и Хеликаон отказал короната, като вместо това предложил подкрепата си на своя полубрат, детето Диомед, и майка му царската вдовица Халисия.

Убийството бе често срещано между врагове или съперници, но дори Гершом, чието египетско потекло му носеше слаби познания за морските народи, знаеше, че Итака е много отдалечена от Дардания. Нямаше причина за вражда и повод Одисей да иска смъртта на дарданския цар. Каква полза би могъл да има?

— Атал те е излъгал — каза той накрая.

— Не мисля. Затова и ми трябва повече време, за да се подготвя за срещата.

— Какво би спечелил Одисей от подобно нещо? Да не би баща ти да е блокирал търговските му пътища? Имали ли са проблеми в миналото?

— Не знам. Може да са враждували, когато са били млади.

— Значи трябва да го попиташ.

Хеликаон поклати глава.

— Не е толкова просто, приятелю. Заклех се пред олтара на Арес, че ще заловя и убия човека, отговорен за смъртта на баща ми. Ако попитам Одисей направо и той признае истината, няма да имам друг избор, освен да го обявя за свой враг и да се опитам да го убия. А не искам това. Той беше повече от мой приятел. Без него бих бил нищо.

— Обичаше ли баща си?

— Да… макар че той не ми отвръщаше. Беше суров и студен човек и виждаше в мен слабак, който никога няма да има силата да управлява.

— Някой друг знае ли какво ти е казал Атал? — попита Гершом.

— Не.

— Тогава просто се откажи. Умрял е един мъж, който те е презирал. Онзи, който те обича, е жив. Със сигурност дори вашите богове биха разбрали, ако се откажеш от клетвата си.

— Те не са известни с разбирането си към дилемите на смъртните — каза Хеликаон.

— Така е — съгласи се египтянинът. — Повече ги вълнува да се маскират като лебеди, бикове и тем подобни, за да чукат смъртни мъже и жени. Или да враждуват помежду си като деца. Никога не съм чувал за толкова разпасана сбирщина безсмъртни.

Хеликаон се засмя.

— Очевидно не се боиш от тях.

Гершом поклати глава.

— Когато в детството си си научил за ужасите на Сет и какво е сторил с брат си, вашите богове не са много по-страшни от боричкащи се палета.

Младият цар напълни чаша с вода и отпи.

— Караш всичко да звучи лесно, Гершом. Но не е. Бях отгледан да вярвам, че няма по-важно нещо от семейството и честта. Мисля, че и вашите благороднически домове твърдят същото Единство на кръвта. Това ни свързва заедно. Нападението над един член на семейството е нападение над всички. Съответно враговете знаят, че ако искат да наранят някой от нас, останалите ще се спуснат отгоре им с огнени мечове. Подобно единство предоставя сигурност. Честта изисква отмъщение от всеки, който тръгне срещу ни.

— На мен ми се струва, че вие, морските народи, губите страшно много време в приказки за чест, но ако махнем високопарните думи, не сте различни от останалите — отвърна Гершом. — Семейство? Нима Приам не е убивал непокорните си синове? Когато един цар умре, неговите синове не започват ли да воюват помежду си, за да го наследят? Мъжете говорят за това как си реагирал, когато баща ти е умрял. Казват, че било невероятно, защото не си наредил да екзекутират малкия ти брат. Твоят народ се дави в кръв и смърт, Хеликаон. Корабите ви нападат бреговете на други раси, крадат роби, палят и плячкосват. Войните ви се хвалят с това колко мъже са убили и колко жени са изнасилили. Почти всичките ви царе или са заграбили троновете си с меч и убийство, или са деца на хора, които са си присвоили властта с меч и убийство. Така че, хайде да оставим приказките за чест настрана. Единственият факт за баща ти, който е неоспорим, е че той е искал да те разсинови и да обяви брат ти за свой наследник. Одисей, според собствените ти думи, те е превърнал в истински мъж, без да поиска нищо в замяна. Виждаш ли някакъв баланс или хармония в това да убиеш приятеля си, за да отмъстиш за убийството на своя враг? Защото точно това е бил баща ти за теб.

Хеликаон поседя смълчан известно време. После погледна към Гершом.

— Ами твоето семейство? — попита той. — Никога не си ги споменавал. Ти би ли простил на човека, убил баща ти?

— Никога не съм познавал баща си — каза египтянинът. — Умрял е преди да се родя. Така че не мога да отговоря на въпроса ги. Но е факт, че ти повярва на Атал… или Карпофорус, или както там му е било името. Ако наистина е казвал истината, значи това е само част от нея. Одисей има другата част, която да оформи цялото. Трябва да говориш с него.

Хеликаон потърка очи.

— Имам нужда от почивка, приятелю — каза той. — Но ще обмисля онова, което ми каза.

След като той си легна, Гершом излезе от двореца. Двама мъже се подпираха привидно безцелно на стената на отсрещната страна на улицата. Той отиде при тях. И двамата бяха слаби и със студени очи.

— Имаше ли нещо? — попита Гершом.

— Днес дойдоха трима — отговори първият мъж. — Обиколиха двореца, огледаха прозорците. Проследих ги до двореца на Политес. Били са микенци.

Гершом се върна в сградата и обиколи долния етаж, за да провери резетата на затворените прозорци. Знаеше, че от това действие няма много смисъл, защото целта им не бе да предотвратят един решителен натрапник. Острие на кинжал можеше да ги повдигне без много усилия.

Отиде до голямата стая и се облегна на дивана, за да затвори очи. Беше свикнал да спи следобед, за да остане буден и бдителен през нощта. Спеше малко, но го тормозеха кошмари.

Точно преди здрачаване го събуди един слуга, който му каза, че принц Деифобос е пристигнал да се види с цар Еней.

Все още с леко разфокусиран поглед, Гершом прати слугата да събуди Хеликаон и излезе да посрещне стройния и тъмнокос млад принц. Диос изглеждаше разтревожен, но не каза нищо, докато се връщаха в стаята. Друг слуга донесе поднос с храна и кана разредено вино. Диос отказа и двете и седна смълчан.

Когато Хеликаон влезе, принцът стана и го прегърна топло.

— Изглеждаш все по-добре с всеки изминал ден, приятелю — каза той.

Гершом остана там, докато двамата мъже си говореха за маловажни неща, но във въздуха висеше напрежение. Накрая Диос каза:

— Одисей ще бъде обявен за враг на Троя.

— Какво? — възкликна Хеликаон. — Защо, в името на боговете?

Диос изглеждаше изненадан.

— Защото е наредил смъртта на баща ти, разбира се.

Цветът се изтегли от лицето на Хеликаон.

— Приам ли даде заповедта?

— Да.

— Откъде би могъл да знае?

— Дойде да те види, докато беше болен и в делириум. Ти си му разказал за Карпофорус.

— Нямам спомен за такова нещо — отвърна Хеликаон. — А това са най-лошите новини, които съм чувал от дълго време насам. Приам ще направи ужасна грешка, за която ще съжалява, ако не го вразумим.

— В деня, в който успееш да го вразумиш, слънцето ще позеленее — каза Диос. — Но не те разбирам, Хеликаон. Каква грешка? Одисей е поръчал убийството на баща ти.

— Само според Атал — отвърна Хеликаон, а в гласа му се прокрадна отчаяние. — Трябва да дадем на Одисей възможността да отрече.

— Хектор настояваше за същото — каза Диос. — Татко не пожела да слуша. Подобни мисли сега обаче са просто предположения. Ти повярва на убиеца и ти си предал тази вяра на баща ми. Той няма да бъде разубеден, Хеликаон. Честта настоява за мъст. Кръвта трябва да бъде отмъстена с кръв.

Гершом нямаше нужда да чува повече. Той се изправи и остави двамата мъже сами, след което излезе навън в избледняващата нощ.

Царица Хекуба се чувстваше като някой от боговете навръх Олимп, докато гледаше към двата залива под себе си. От високата й наблюдателница в Царска радост виждаше от дясната си страна плиткия Залив на Троя с кафявата му мръсна вода, задръстен от кораби, които все още се бореха за място на плажа. Отляво се намираше по-дълбокият Залив на Херкулес и водата там бе синя и блестеше под слънцето. Дори и тук имаше десетки кораби и плажната ивица се запълни бързо. Хекуба вече рядко се усмихваше, но мисълта за всички онези ядосани капитани и изтерзани уредници предизвика сух кикот в гърлото й.

Остра гореща болка се плъзна през стомаха й към кръста. Напоследък тя мислеше за себе си като за съд, запълван всеки ден с прясна доза агония. С треперещи пръсти се пресегна за стъкленицата с лекарството и прокара острия си нокът под ръба на восъка, с който бе запечатана. Щом го отвори, го поднесе към сухите си устни, но после спря. Още не, реши накрая. Все още виждаше корабите в заливите и хората, струпани по плажовете. Когато опиатите започнеха да действат, корабите щяха да се превърнат в огромни чудовища, а хората — в магически насекоми, които да прелитат и бръмчат пред погледа й. Въпреки временното облекчение от болката, Хекуба ненавиждаше тези моменти, в които умът й бе замъглен и объркан. Можеше да приеме, че възрастта и болестта разкъсват тялото й, но не и това. Славата й някога се базираше на красотата, но през последните двадесет години бе станала известна и почитана и от нея се бояха заради силата на ума й — способността да надхитрява, да измисля по-сложни планове и маневри от всеки враг на Троя. Да вижда опасностите още преди да се появят и да ги изтръгва като плевели в градина.

Тя стоеше съвсем неподвижно в опит да откъсне съзнанието си от агонията на разпростиращия се рак, да позволи на мислите си да се понесат обратно към детството й и към величествените първи години с Приам, или към предстоящата сватба на сина й. Делото й беше почти завършено и пророчеството щеше да се изпълни. Веднъж щом Андромаха забременееше, Хекуба можеше да умре, а бъдещето на Троя щеше да е сигурно.

Минзухареножълтият навес, издигнат над главата й, за да й прави сянка от яркото утринно слънце, придаваше на всичко ярки и диви оттенъци. Нагорещени ножове започнаха да пронизват стомаха й и тя извика. Вдигна стъкленицата до устните си и отпи с нежелание. Лекарството беше горчиво и изгори езика й. После болката започна да отслабва. Когато в самото начало й дадоха тези стъкленици, те изцяло изтриваха страданието й. Сега ракът беше по-силен и вече нищо не можеше да премахне напълно ефекта от него. Хекуба вече почти не си спомняше времето, когато не е агонизирала.

От време на време в периферното й зрение бавно се движеха фигури. Понякога изглеждаха сякаш плуват във въздуха. Нямаше представа кои са повечето от тях. Някои й говореха, но гласовете им бяха кухи и далечни. Тя не им обръщаше внимание.

Една фигура се приближи до нея и препречи слънцето. Хекуба примигна раздразнено и се опита да фокусира погледа си. Понечи да заговори, но устата й бе пресъхнала и я усещаше като стар сандал. Фигурата се приближи още повече и протегна ръка с чаша в нея. Оказа се пълна със студена вода. Хекуба отпи с благодарност, отмивайки вкуса на лекарството. Зрението й се проясни и тя видя, че посетителят е новата й дъщеря, огнекосата Андромаха.

Толкова прилича на мен, помисли си царицата — свирепа и горда, пълна с живот. Тя изгледа момичето със задоволство.

— Андромаха — прошепна. — Една от малкото посетители, които мога да понеса.

— Как си днес, майко? — попита момичето.

— Все така умираща. Но, ако Хера и силите ми позволят, ще накарам Хадес да ме почака още малко. — Хекуба отново отпи от чашата. Тя се загърчи в ръката й и се превърна в острозъба змия. Царицата обаче я държеше за гърлото. — Няма да ме ухапеш, проклета твар — каза й тя. — Все още мога да те смажа.

Андромаха нежно пое змията от нея.

— Внимавай, момиче — предупреди я Хекуба. — Ухапването й е смъртоносно.

После видя, че изчадието отново се е превърнало в чаша и се успокои. Андромаха я целуна по сухата буза, а после седна до нея. Царицата се пресегна и потупа момичето по ръката.

— Толкова много си приличаме — каза тя. — Сега дори повече.

— Защо? — попита Андромаха.

— Моите шпиони ми казаха, че Приам те е взел в леглото си. Предупредих те, че това ще стане. И сега ти си изпитала щастието, което от толкова време ми се отказва.

— Не беше щастие — отвърна Андромаха. — Просто необходимост.

Хекуба се засмя.

— Не било щастие? Приам има много недостатъци, но липсата на майсторство в любовта не е сред тях.

— Не желая да говоря за това, майко.

— Скоро ще забременееш и детето ще подсигури бъдещето на Троя. Пророчеството ще се сбъдне. Още един син за Приам — каза царицата със задоволство. — Хората ще обикнат момчето, защото ще вярват, че е син на Хектор. Ще го наричат Господар на града.

Тя погледна преценяващо Андромаха.

— Хмм. Ти си слаба като мен. Раждането никога не е лесно за нас, не и както е за онези жени с едри бедра от провинцията. Ще страдаш, момиче, но ти си силна. Аз родих на Приам осем деца. Всяко от тях изкарах на бял свят с кръв и болка. И всеки път побеждавах. А виж ме сега…

Гласът й заглъхна и тя постоя смълчана известно време. Виждаше тъмните фигури на богове, кръстосващи хоризонта. Сред тях имаше коне и мечки, както и огромно рогато създание, което не разпозна. Усещаше вибрациите от стъпките им в гръбнака си.

Наведе се към момичето и гласът й стана тих и настоятелен.

— Родът на Приам ще продължи хиляда години и аз изиграх своята роля за това. Изиграх я добре. Сторих всичко необходимо.

Тя кимна сама на себе си, спомняйки си деня почти преди година, когато стройната Палесте се гърчеше в агония на пода в покоите на царицата и повръщаше върху килимите, докато един стар шал заглушаваше писъците й.

Мислите й се понесоха свободно и тя се върна в дните, когато заедно със своя цар бяха пътували сред Великата зеленина. Живееха на борда на кораба и спомените й бяха морскозелени и с вкус на сол по устните й. Млади и влюбени, те посещаваха красиви острови и каменни градове, срещаха се с царе и пирати, спяха в легла от слонова кост и злато или на студените плажове под звездите. Опита се да си спомни името на кораба, който ги возеше… ала не успя да го достигне.

Усети непривична тъга.

— Скамандриос! — извика внезапно. — Точно така, Скамандриос.

Андромаха я изгледа любопитно.

— Какво е това, майко?

Хекуба поклати глава и объркването отново замъгли ума й.

— Сега не си спомням. Сигурно името на някой цар. Срещала съм толкова много царе. В онези дни бяха като богове. Сега всичките са малки и смешни мъже…

— Разкажи ми за Игрите — каза тя, за да впрегне ума си в нещо, борейки се с наркотика. — Какви са клюките? Онези малки царе започнаха ли вече да се избиват? Добрите Игри винаги завършват с някоя и друга смърт. Няколко незначителни трона сменят притежателя си. Така функционира светът. Чувам, че царят на Тракия вече е умрял. Без съмнение Агамемнон е отговорен. Срещна ли го вече? Той не е мъжът, който беше баща му, или поне така казват.

— Игрите едва започнаха — каза Андромаха. — Не съм чула много клюки. Освен… — тя се усмихна леко. — Чух, че Одисей е изгубил в състезанието по стрелба. Не са му позволили да използва великия си лък, а новият му се счупил. Казват, че бил много разярен.

Хекуба усети прилив на гняв в слабите си гърди.

— Одисей — избълва тя злобно. — Той няма да види Итака отново. Ще се погрижа за това.

— Какво имаш предвид?

— Ха! Одисей, Ваятеля на приказки. Одисей, смешникът. Така го виждат хората напоследък. Но аз го помня такъв, какъвто беше някога. Той е студенокръвен убиец. Платил е за смъртта на Анхиз. Кръвен роднина на Приам.

— Откъде би могла да знаеш това? — Под жълтото покривало лицето на момичето изглеждаше болезнено пребледняло. — Не и Одисей.

— Убиецът, същият, който рани Хеликаон, му го казал с предсмъртния си дъх. И самият Хеликаон го споделил с Приам.

— Това е абсурд — каза Андромаха. — Какво би спечелил Одисей от подобно действие?

Хекуба се излегна в стола си.

— Това се чуди и Приам. Всичките му съветници са объркани. Говорят за древни вражди и търговски спорове. Глупави мъже! Отговорът е очевиден за всеки, който има акъла да го види. Одисей обича Хеликаон. Може би момчето е било пасивната му играчка. Кой знае? Анхиз обаче го мразеше и го разсинови. Познавах царя на Дардания. Беше стабилен владетел и не страдаше от сантименталности. Вероятно е искал да се отърве тихомълком от Хеликаон. Одисей е хитър и би разкрил подобен заговор. Така че, за да спаси момчето, е поръчал смъртта на бащата.

— Направил го е, за да запази живота на Хеликаон?

— Разбира се.

— Защо това да го прави враг на Троя? — попита Андромаха. — Хеликаон е наш приятел и, ако си права, Одисей го е спасил.

— Убийството на Анхиз изобщо не ме вълнува — отвърна Хекуба. — Нито пък Приам. Но преди тази война да започне, трябва да сме сигурни в приятелите си и да елиминираме всички евентуални външни заплахи. Участието на Одисей в смъртта на стария цар ни дава възможността да го убием, без да отблъснем съюзниците си.

— Не разбирам — прошепна Андромаха, очевидно втрещена. — Одисей е неутрален. Защо би представлявал заплаха?

Хекуба въздъхна.

— Имаш да учиш още много за природата на политиката дете мое. Няма значение какъв е той сега. Опасността е в бъдещето. Ако земите му бяха по-близо до Троя, можехме да го обвържем със злато и приятелство. Но той е западен цар и има близки връзки с Микена. И да, има малък шанс да остане неутрален. Но не можем да рискуваме бъдещето на града си заради този малък шанс. Истината е, че започне ли войната, Одисей ще умре по един или друг начин. Агамемнон е човек на действието и ще бъде достоен противник, но можем да го победим. Царят на Итака обаче е опитен стратег. И нещо повече — той е харизматичен водач и ако застане начело, други царе ще го последват. Не можем да рискуваме да се съюзи с Агамемнон.

— Значи винаги сте планирали да го убиете?

— Разбира се. Поканих го да ме посети тук тази вечер. Няма да подозира нищо от една умираща стара жена. Казват, че Грозния цар е хитър, но никога не се е срещал с Хекуба. Ще напусне Царска радост жив… а после ще се разболее и ще умре в леглото си. Остани с мен, Андромаха. Можеш да си побъбриш и да се посмееш с него, за да го предразположиш. Той скоро ще е тук.

Тя сведе глава доволна, мислейки си за стъкленицата с отрова, която от години бе неин слуга и приятел.

— Хората на власт никога не изпитват недостиг на врагове, Андромаха — продължи Хекуба. — Трябва да бъдем безмилостни, за да оцелеем. Да избием всички. Тази нощ Одисей ще умре, а утре ще извикам дебелия Антифон при себе си. Приам е глупак, ако му е простил предателството. Човек, който те е предал веднъж, ще те предаде отново, когато моментът е подходящ.

Устата на Хекуба пресъхна отново, а чашата й бе празна.

— Андромаха, напълни я с вода. Не зная къде са слугите.

Момичето изчезна за известно време. Царицата задряма под слънцето. Събуди се внезапно и откри Андромаха до себе си. Момичето внимателно изсипа съдържанието на малка стъкленица в чашата, добави вода и й я подаде. Старата жена отпи с благодарност. Горчивият вкус на лекарството ужили езика й, а след него остана непознато усещане, което я изненада. Тя остана неподвижна за известно време, докато опиатът не започна да притъпява агонията й. След известно време, за нейно удивление, болката изчезна. Чувстваше се свободна за пръв път от месеци.

— Лекарството е ново — каза тя, докато умът й започваше да се прочиства.

— Макаон го даде на Лаодика миналата есен — отвърна Андромаха. — Болката ти изчезна ли?

— Да. Имам чувството, че направо мога да затанцувам. — Хекуба се усмихна. — Прекрасен ден, не мислиш ли?

— Нося дете — каза Андромаха спокойно. — И бащата не е Приам.

Царицата се намръщи.

— Не е Приам?

— Бащата на детето ми е Хеликаон. А сега ми кажи за Палесте.

Очите на Хекуба се присвиха. Да не би момичето да си беше изгубило ума? Когато Приам разкриеше измамата й, щеше да побеснее.

— Глупаво момиченце! — изсъска тя. — Обрекла си на гибел и Хеликаон, и детето. Приам ще ги убие. Ако имаш късмет, ще те задържи жива само за да изпълни пророчеството. Мислех, че си по-умна от сестра си. Но изглежда дъщерите на Ектион са еднакво глупави.

Андромаха коленичи до старата жена.

— Не разбираш, Хекуба. Спах с Приам, за да помисли той, че детето е негово. Царят никога няма да разбере истината. А сега ми кажи как уби Палесте.

Царицата отново видя в ума си образа на агонизиращото момиче и сви устни.

— Тя беше грешка. Глупава грешка на онзи тъпак Хераклитос. Но момичето не означаваше нищо. Единствено бъдещето на семейството на Троя има значение. То трябва да се защитава. Палесте нямаше значение — повтори тя.

Андромаха приседна и се загледа в нея известно време. Хекуба си помисли, че в очите й има сълзи, но зрението й бе замъглено. Огледа се немощно.

— Къде е Парис? — попита.

— Замина с Елена да гледат Игрите.

— Няма слуги. Къде са слугите?

— Казах им да ни оставят сами.

Андромаха се изправи и изтупа роклята си от праха, сякаш се готвеше да си замине. След това прибра стъкленицата, останала на масата, в кесия на колана си.

И тогава, като слънчева светлина пронизваща утринните мъгли, умът на Хекуба най-накрая се проясни. Лекарство, дадено на Лаодика преди месеци. Силно лекарство. Защо не й го бяха предложили преди? Осъзнаването дойде като гръм от ясно небе. Това бе дарът на освобождаването, когато болката станеше непоносима. Тогава разбра какъв е бил онзи странен вкус. Бучи ниш! Царицата положи ръка на слабото си бедро и натисна. Не почувства нищо. Смъртта пълзеше по вените й. Тя въздъхна.

— Не ме мисли за глупачка заради това, че паднах в капана ти, Андромаха — обърна се тя към нея. — Лекарството ме направи глупава. Е, както и да е, ти отмъсти за сестра си, както беше редно. Аз бих сторила същото на твое място. Виждаш ли, бях права. Много си приличаме.

Тя погледна в зелените очи на Андромаха и видя гнева там.

— Ако вярвах в това, Хекуба, щях сама да отпия от отровата. Не го направих заради Палесте, макар че сигурно трябваше да бъде така, защото тя беше нежна, добра и грижовна и заслужаваше нещо повече от това да бъде въвлечена във вашия свят на измама, предателство и убийство. Не, направих го заради Одисей — прекрасен човек с добро сърце и гордост, както и за Антифон, който ми е приятел, а и боговете знаят за колко още други невинни, които злото в теб би се опитало да унищожи.

— Невинни? — отвърна Хекуба, а гласът й натежа от презрение. — В планината на амбицията няма невинни. Да не мислиш, че Приам щеше още да е цар, ако аз виждах света с такива наивни очи? Вярваш ли, че Троя би оцеляла срещу омразата на могъщите царе, ако не се бях справила с тях? Ако не ги бях подкупила, изкусила, ако не се бях сприятелила с тях и не ги бях избила? Искаш да живееш сред невинните, така ли, Андромаха? Сред овцете? Да, във всяко село те живеят нормален живот сред истински приятели и пеят и танцуват заедно на празниците или скърбят за приятелите, обичните си, щом умрат. Милите малки овце. Направо се просълзявам. Но ние не сме овце, глупаво момиче! Ние сме лъвове. Ние сме вълци. Ние поглъщаме овцете и се нападаме и разкъсваме взаимно. Точно както ти направи сега… и както ще направиш отново, когато се появи нужда от това.

— Грешиш, Хекуба — каза й Андромаха. — Може да съм глупава, както твърдиш, за да вярвам в безпрекословната чест, приятелство и лоялност. Но това са ценности, които трябва да се почитат, защото без тях ние не сме нищо повече от зверове, бродещи по земята.

— Но ето, че ти се престори на мой приятел — каза Хекуба, а умът й започна да се размътва. — Излъга ме и с измама си спечели благоволението ми. Това чест ли е?

— Не съм се преструвала, майко — чу гласа на Андромаха и й се стори, че той трепери. — Харесах те още от първата ни среща и се възхищавам на силата и смелостта ти. Дано боговете те дарят с почивка и мир.

— Почивка и мир! Глупаво, глупаво момиче. Ако Одисей оживее, Троя я чака разруха.

Хекуба се отпусна на стола си, а очите й се насочиха към синевата на небето. Мислеше си за планове, разбити в бреговете на чуждите слабости и грешки. А после откри, че отново стои на палубата на „Скамандриос” и видя пред себе си златна фигура, която блестеше с ослепителна светлина. Помисли, че това трябва да е Приам и радостта й нямаше граници.

— Накъде ще плаваме днес, господарю мой? — прошепна тя.

Приам обяви цял ден на траур. Всички състезания бяха спрени и дори търговците на пазара не получиха разрешение да продават стоките си. Сто бика, шестдесет козела и двеста овце бяха принесени в жертва на Хадес, Господаря на Подземния свят, а месото бе дадено на хилядите хора, изпълващи хълмовете около града. Отнесоха тялото на Хекуба обратно в двореца в Троя, обвито в златни одежди, и там го положиха в покоите на царицата, за да му бъде отдадена почит.

Върховният жрец в храма на Зевс обяви, че дори небесата скърбят, защото над града се струпаха тъмни облаци и през по-голямата част от деня валя дъжд.

Някои жреци шептяха, че смъртта на царицата е зла поличба за сватбата на сина й, но тяхното мнение не се изговаряше гласно.

В двореца на Политес микенският цар Агамемнон се опитваше да прикрие радостта си от тази новина. Хекуба беше страховит противник, чийто агенти неведнъж бяха причинявали смъртта на микенски шпиони. В миналото съветите й бяха възпирали по-прибързаните решения на Приам. Без нея той отслабваше и плановете за нахлуване на Агамемнон щяха да протекат по-гладко.

Вратите на главната стая бяха затворени и охранявани през по-голямата част от следобеда, а думите, изречени тук, не можеха да се подслушат. Събраните царе говориха за разположение на войски и продоволствия, за придвижването на армии и защитата на града.

Агамемнон слушаше думите им, но не участваше в дискусията. Знаеше как трябва да се проведе войната и повечето от плановете му вече бяха задвижени тайно. Това обаче не пречеше да остави другите да предлагат идеи и така да им позволи да вярват, че са по-важни за проекта, отколкото всъщност бяха. Идоменей говори дълго, както и Пелей.

Одисей каза малко, но и не възрази на по-дивите идеи на Идоменей. Но дори царят на Итака да беше повече разказвач, отколкото стратег, поне бе привлякъл и другите, а щеше да привлече и още, когато новината се разчуеше. Сега във войната бяха включени шестнадесет владетели с общо четиристотин и седемдесет кораба и почти шестдесет хиляди бойци. Агамемнон погледна към Идоменей. Все още имаше шанс царят на Крит да се отдръпне, подкупен от златото на Приам. Той винаги щеше да е за продан на онзи, който предложеше най-много. Такава беше природата му и това му нашепваше селското потекло. Агамемнон насочи вниманието си към по-възрастния Нестор. Той не произлизаше от селяни, но умът му също пееше с музиката на търговията. Войната щеше да му коства много стока и злато. Но въпреки това щеше да се присъедини към тях… особено сега, когато Одисей бе обявил подкрепата си.

Каква придобивка само! Грозния цар, следван от петима стражи, бе дошъл в двореца миналата вечер. Агамемнон го покани и двамата мъже влязоха в малка странична стая.

— Не мога да остана тази вечер — каза Одисей. — Има неща, за които трябва да се погрижа. Дойдох само да ти кажа, че Итака, със своите петдесет кораба и две хиляди мъже, е на твое разположение, Агамемнон.

Царят на Микена постоя неподвижен за момент, загледан в очите на другия мъж.

— Това е добра вест… но трябва да призная, че съм изненадан.

— Ще говорим още — отвърна Одисей мрачно. — Имаш ли планове за утре вечер?

— Не и такива, които не мога да променя.

— Тогава ще дойда тук с Идоменей и Нестор.

— И те ли са с нас?

— Ще бъдат.

Агамемнон протегна ръка.

— Приветствам те, Итака — каза той. — Сега ти си брат на Микена. Твоите беди са наши беди, твоите мечти — наши мечти.

Одисей пое ръката. Хватката му беше силна.

— Благодаря, Микена — отвърна тържествено той. — С това свързване на ръце твоите врагове стават наши врагове, твоите приятели — наши приятели.

Сега, в голямата стая, царят на Тесалия беше пиян и главата му се люлееше до облегалката на стола.

— Сбогом, стара вещице — каза той и вдигна чаша.

— Не злобей, приятелю — отвърна Агамемнон. — Дори и във враждата трябва да изпитваме малко съчувствие към Приам, защото се говори, че той я е обичал много.

— Чумата да го тръшне съчувствието — измърмори Пелей. — Старата брантия беше надживяла времето си.

— С всички ни е така — каза Одисей. — С някои повече, отколкото с други.

Пелей се надигна в стола си, а мътните му очи се впиха в царя на Итака.

— Какво значи това? — промърмори той.

— Да не би думите ми да са прозвучали като някакъв забутан хитски диалект? — попита Одисей с отегчен глас.

Царят на Тесалия го изгледа злобно.

— Никога не съм те харесвал, Одисей — каза той.

— Не съм изненадан. Ти никога не си харесвал никой от тази страна на пубертета.

Пелей скочи от стола си и задрапа по колана, за да извади кинжала си. Агамемнон скочи и бързо застана между двамата мъже.

— Това е достатъчно, приятелю — каза той и сграбчи Пелей за китката. — Не е необходимо да се харесваме. Но имаме общ враг, който има нужда от вниманието ни. — Той усети, че Пелей се отпуска и осъзна, че човекът му е благодарен, че е бил спрян. Микенският цар се обърна към Одисей. — Настроението ти е лошо вече цяла вечер. Ела с мен в градината. Въздухът ще прочисти ума ти.

Агамемнон отвори вратите още докато говореше и излезе в хладината на вечерта. Грозния цар го последва. Стражите се оттеглиха на разстояние, на което да не чуват.

— Още ли си раздвоен, Одисей? — попита Агамемнон меко.

— Емоциите са сложни зверове. Презирам Пелей. Харесвам Хектор и Хеликаон. Сега Пелей е мой съюзник, а двамата ми приятели са ми врагове. Разбира се, че съм раздвоен. Но пътят ми е избран и платното — опънато. Те ме обявиха за враг на Троя и сега ще открият какво означава това.

Агамемнон кимна.

— Спомена Хеликаон. Тази нощ хората ми ще го убият.

Това беше лъжа, но той имаше нужда да види реакцията, която тя ще предизвика.

Одисей се засмя.

— Мислех, че ще опиташ по някое време — каза той. — Планът е разумен. Хеликаон е чудесен боец, добър генерал и невероятен моряк. Но няма да е тази нощ.

— Няма ли? Защо?

— По две причини. Първо, още не си сигурен в мен, Агамемнон. Мога да си изляза от тук и да предупредя момчето. Това би означавало твоите хора да бъдат заловени и да натопят теб. Или, ако пък успеят, ще ида при Приам с информация за заговора ти и той ще те осъди за нарушаване на мира. Благодарността му може дори да стигне дотам, че отново да ме обяви за свой приятел.

Агамемнон кимна.

— Имаш остър ум, Одисей.

— Да, така е. — Грозния цар го погледна и въздъхна. — Мога да ти кажа да спреш да се тревожиш за мен, но природата ти няма да го позволи. Така че ще продължа да говоря открито, докато не осъзнаеш, че съюзът ни е истински. Надявам се Хеликаон да оцелее. Въпреки това, за да успеем в това начинание, Дардания трябва да е в хаос. Само тогава твоите войски ще могат да прекосят Хелеспонт от Тракия и да нахлуят от северната страна на Троя.

Агамемнон примигна и усети шока като хиляди ледени игли. Никой не знаеше за придвижването на войските му в Тракия. Ако това бъдеше разкрито преди края на Игрите, той никога нямаше да напусне Троя жив.

— Не зная за какво говориш — успя да каже.

— Нека не си играем игрички, Агамемнон. Троя не може да бъде превзета с фронтална атака. Можеш да стануваш от другата страна на Скамандър, както предлага Идоменей, но пътищата на север и изток ще останат открити, а наемниците и керваните няма да спрат да прииждат. За да обкръжиш Троя изцяло, се нуждаеш от стократно повече войници, отколкото кой да е от нас притежава. Изхранването на такова множество би изисквало хиляди каруци и, по-важно, обработваеми земи и добитък, както и роби, които да събират реколтата. Армия с подобен размер ще покрие земята дори отвъд хоризонта и това ще предизвика напрежение в хитската столица. А и с подобен размер, такава военна сила ще е трудна за управление и ще реагира твърде бавно на заплахи. Съюзниците на Троя ще нападат страните й, ще прекъснат снабдителните й канали. Хектор и Троянският кон ще нападат от града като мълния, а после ще бягат обратно зад стените. Само за един сезон нашите съкровищници ще са изпразнени, а армиите ни ще изгубят всякакъв дух. И какво ще стане тогава, ако хитите спечелят собствената си гражданска война и това освободи силите им да дойдат на помощ на Троя?

Не, Агамемнон, има само един начин да завладееш този град. Той трябва да бъде притискан бавно отгоре и отдолу, а достъпът му до морето да се блокира. На север е Дардания. На юг е Тива в полите на Плакос. Дарданос пази Хелеспонт, а отвъд тесните проливи е Тракия — съюзник на Троя. Затова първо трябва да превземеш Тракия, а после да я задържиш и да я подготвиш за снабдителна база на войските си. Чак тогава можеш да нахлуеш през Хелеспонт в Дардания и да продължиш да получаваш продоволствия. На юг ще е по-просто. Войските и керваните мога да преминават от Кос, Родос и Милет. После Тива в полите на Плакос ще бъде превзета, а това ще затвори маршрутите през планината Ида и ще попречи на пристигането на подкрепления от Дебелия цар Кигон от Ликия, както и другите приятели на Троя.

Агамемнон гледаше Одисей така, сякаш го вижда за пръв път. Широкото лице, което винаги изглеждаше добродушно, сега беше твърдо и очите му блестяха. От него се излъчваше могъщество.

— Думите ти са интересни — каза царят на Микена, продължавайки играта още малко. — Моля те, продължавай.

Одисей се засмя.

— Може и да са интересни, но ти вече знаеш всичко, което ще ти кажа. Защото разбираш от стратегия повече от всеки друг жив човек. Това не е град, който можеш да нападнеш и оплячкосаш за няколко дни или дори за няколко сезона. Но обсадата не бива да се проточва и твърде дълго. И двамата го знаем.

— И защо смяташ така?

— Златото, Агамемнон. Могъщите съкровищници на Приам. Той има нужда от злато, за да плати на наемниците и да подкупи нови съюзници. Ако блокираме търговията му, доходите му ще спрат и хазната му ще пресъхне. Не искам да си пробия път с бой след десет години, за да се озова в опустошен град и да открия, че в него няма нищо за ограбване. А ти?

Известно време Агамемнон не каза нищо. После направи знак на един пазач да им донесе малко вино. Докато пиеха, каза:

— Подцених те, Одисей. Извинявам се за това. Виждах само гениалния разказвач. Сега наистина разбирам защо някога са те наричали Опустошителя на градове. Всичко, казано от теб, е вярно. — Той спря за момент. — Кажи ми какво знаеш за Гръмотевичния щит?

Сега беше ред на Одисей да се изненада.

— Щита на Атина? Какво за него?

Агамемнон го изгледа внимателно, но Грозния цар очевидно не знаеше нищо.

— Един от жреците ми предложи да направим жертва на Атина и да се помолим Гръмотевичният щит да пази плановете ни. Чудех се дали си чувал истории по този въпрос.

Одисей сви рамене.

— Само онези, които всяко дете знае. Щитът бил дар за Атина от Хефест, което разярило Арес, тъй като той го желаел. Богът на войната бил толкова разгневен, че счупил крака на Ковача с дървена пръчка. Но никога не съм чувал някой преди да се е молел за защита на Щита. И все пак, защо не? Ще имаме нужда от всякаква помощ, за да превземем тази крепост. Струва си поне няколко бика.

По-късно, когато гостите си бяха отишли, Агамемнон се качи на покрива на двореца си и се разположи в широко плетено ложе под звездите. Мислите му се насочиха към събитията от изминалите няколко дни, за да ги обмисли наново. Постоянно обаче се връщаше към разговора отпреди две нощи, когато троянският принц Антифон дойде за вечеря. Дебелият мъж беше възхитен от величието на Ахил и го зяпаше като влюбен. Изтече много вино и Антифон, в желанието си да забавлява младия войн, разказа много забавни истории. Агамемнон го бе инструктирал и Ахил ласкаеше троянския принц, слушаше го внимателно и се смееше на всичките му шеги. Въпреки това научиха малко, дори след като Антифон се напи, докато Ахил не спомена възхищението си към Троя и нейните чудеса.

— Велик град — каза Антифон. — И скоро ще бъде безсмъртен.

— Как ще стане безсмъртен, приятелю? — попита го Ахил докато Агамемнон стоеше тихо в сенките.

— Има пророчество. Приам и Хекуба вярват в него, а и много гадатели са го обявили за истина. — И после той изрецитира един стих: — Под Гръмотевичния щит стои Орловото Дете на сянката с крилете, за да се носи то над градските стени до края на дните и падането на царете.

— Интересно — каза Ахил. — И какво значи това нескопосано стихче?

— Ах! — възкликна Антифон и почука носа си с пръст. — Тайна. Тайна на Хекуба. Всъщност дори не би трябвало да го знам. Но сладката Андромаха ми го каза. — Той се изкикоти и изпразни чашата си. — Прекрасно момиче. Ще бъде… великолепна… жена за… Хектор.

— Чух, че е убила човека, опитал се да отнеме живота на цар Приам? — вметна меко Агамемнон.

— Простреля го в сърцето — каза Антифон. — Зашеметяващо момиче! Смъртоносна е с лъка. Тя ми е приятелка, знаете ли. Прекрасният Гръмотевичен щит. — После на лицето му се изписа тъга и той избърса уста с дебелата си ръка, сякаш притискаше думите обратно. После се надигна на крака. — Трябва да… си вървя — каза несигурно.

Агамемнон даде сигнал и Ахил помогна на Антифон да излезе от двореца, а после го изпроводи до собственото му жилище.

Царят на Микена извика съветниците си и ги разпита за пророчеството. Никой не го беше чувал. През по-голямата част от следващия ден думите продължиха да го тревожат. Разпрати съобщения до микенските шпиони и информатори в града, за да съберат цялата налична информация за Андромаха. Накрая те откриха търговец, който някога бе живял в Тива в полите на Плакос и знаеше нещо за царския род там. Той разказа историята за детето, родено със странен белег на черепа, подобен на щит с мълния, минаваща през средата.

Значи тази Андромаха беше Гръмотевичния щит, а Орловото дете, което ще се носи над градските стени, щеше да е нейният син от принц Хектор. Приам и Хекуба влагаха много надежди в това пророчество. Очевидно то не беше вярно, тъй като истинските поклонници на боговете знаеха, че Гръмотевичния щит всъщност има змия върху себе си, а не светкавица, както вярваха тези източни царства. И все пак именно те вярваха в пророчеството.

Дали беше вярно, или бе просто самозалъгване обаче, нямаше значение. Агамемнон знаеше, че подобна вяра ще усили решителността на Приам в предстоящата война. Следователно ако жената от пророчеството умреше, мъката и отчаянието, последвали смъртта й, щяха да бъдат велики. Това щеше да покаже на Троя, на гражданите й и на света, че Приам не може да защити собственото си семейство. Игрите и сватбеното тържество щяха да станат на прах, а предстоящата война щеше да се спусне върху народ, вече сломен от катастрофи и трагедии. Идеално.

Докато седеше на покрива си, той взе решение и призова Клейтос при себе си. Високият войн дойде незабавно.

— Изтегли хората ни от Двореца с каменните коне. Няма да нападаме Хеликаон.

— Но господарю, почти сме готови.

— Не, моментът не е подходящ. Вместо това искам да следите жената Андромаха. Открийте дали спи в царския дворец, или в този на Хектор. Колко стражи я пазят? Ходи ли на пазара, къде може да я повали нечий случаен кинжал? Искам да знам всичко, Клейтос. Всичко.

Приам седеше сам в покоите на царицата, а покритото с плащеница тяло на Хекуба лежеше на клада в центъра на главната стая. От плата се разнасяше миризма на тежки парфюми, която прикриваше вонята на смърт. Царят не можеше да се приближи до тялото. Седеше в далечния край на стаята с полупразна чаша вино в ръка. За да спази обичая на дома на Илиос, бе облякъл разкъсана на рамото бяла туника, а по десния ръкав и косата си беше посипал прах.

Приам допи виното си. Усещаше присъствието на Хекуба в стаята, стояща в другия край и загледана в него. Чувстваше неодобрението й.

— Трябваше да дойда при теб — прошепна той. — Знам. Но не можех. Нямаше да успея да го понеса. Разбираш това, Хекуба. Знам, че го разбираш. Някога ти бе най-красива сред жените. Исках да те запомня такава, а не като старица, проядена от рака, с пожълтяла кожа и изпъкнали кости.

Хвърли изпълнен с нежелание поглед към тялото и затвори очи, за да види отново прекрасните дни на младостта им, когато и на двамата им се струваше, че са безсмъртни. Спомни си времето, когато тези покои бяха завършени, а двамата с Хекуба стояха на балкона и гледаха града си. Тогава тя беше бременна с Хектор.

— Няма нищо, което да не можем да постигнем, Приам — каза му тогава. — Ние сме могъщи!

— Бяхме могъщи — каза той на глас. — Но сега теб те няма, а вълците се събират. Всички са в мегарона долу и чакат пира в твоя чест. Ще дойдат при мен да изразят съболезнованията и пожеланията си. Ще ме гледат с премрежени очи и ще почувстват слабостта ми. Агамемнон ще ликува. Гнусният Пелей, алчният Идоменей, лукавият Нестор и хитрият Одисей.

Той стана и започна да кръстосва стаята, без да гледа тялото под покрова. Вместо това се загледа в дълбините на празната винена чаша, а после я запрати към стената.

— Къде си, когато имам такава нужда от теб? — изкрещя царят.

После се свлече в стола си. В ума му се появи образа на Адромаха, която се съблича и се обръща с гръб към него, докато роклята й пада на земята. Видя се как пристъпва напред, ръцете му се плъзгат по голата кожа. Това видение го тормозеше вече няколко дни. Събуждаше се с него, вървеше с него и заспиваше с него.

— Умът ми е замъглен, Хекуба — каза Приам в опит да го отблъсне. — Взех Андромаха в леглото си, както си знаела, че ще сторя. Мислех, че това ще прекрати постоянната ми нужда oт нея. Но не я прекрати. Вместо това разпали кръвта ми по начин, който не съм изпитвал, откак… откак двамата с теб бяхме млади. Това ли е, на което си се надявала? Това ли е дарът ти за мен? Тя толкова прилича на теб, обич моя. Виждам те в очите й, чувам те в гласа й. — Той замълча, а после се запрепъва през стаята и взе каната с вино от една малка маса. Надигна я и отпи дълга глътки, а червената течност покапа по бузите му и оцапа туниката. — И сега тя не иска да дойде при мен. Напомня ми за уговорката ни. Веднъж на всеки лунен изгрев. Напомня го на мен! Нима не съм цар? Не е ли мое право да правя и разтурям уговорки? — Той потърка очи. — Не, не мога да си позволя да мисля за нея сега. Трябва да се подготвя за вълците. Те се превръщат в глутница и аз трябва да я разбия, да ги разединя. Мога да подкупя Идоменей и някои от по-малките вождове. С Нестор мога да се разбера. Останалите ще се наложи да принудя. А Одисей трябва да умре.

Чу как вратата се отваря и неговият син, дебелият Антифон, влезе тихо.

— Какво ти става? — извика той. — Не виждаш ли, че говоря с майка ти?

— Виждам, татко, както виждат и другите хора, но се боя, че тя не може да те чуе.

Приам се завъртя към тялото, изгуби равновесие и започна да пада. Антифон го сграбчи и го изправи на крака, а после почти го занесе до дивана.

— Донеси ми вино — нареди царят.

Принцът поклати глава.

— Враговете ти се приближават към дома ни. Сега не е времето за подобна сантименталност. Ще ти донеса вода и ти ще я изпиеш, за да изпикаеш слабостта си. После ще слезеш долу при гостите си като могъщия цар на Троя, а не като пиянде, блеещо за бедната си мъртва жена.

Думите пронизаха мъката на Приам като нож, той сграбчи туниката на Антифон и го придърпа над себе си върху дивана.

— Как смееш да ми говориш така? Гръм да ме порази, ще ти изтръгна езика!

— Да, ето този Приам ни е нужен сега — каза тихо принцът.

Царят примигна и гневът му избледня. Той пое дълбоко въздух и пусна Антифон. Синът му беше прав. Стаята започна да плува пред погледа му и той се излегна на дивана.

— Донеси вода — каза полугласно.

Антифон го хвана за ръката.

— Нека излезем на балкона. Въздухът ще прочисти ума ти.

Приам успя да стане и с помощта на сина си излезе под лунната светлина. Щом се озова на балкона, се подпря на парапета и повърна. Главата започна да го боли, но усети, че ефектът на виното отслабва. Антифон му донесе чаша вода, която се насили да изпие. След малко пое дълбоко въздух и се надигна на крака.

— Отново съм на себе си — каза той. — Сега нека слезем сред вълците.

Царете на Запада и Изтока седяха около огромната маса с форма на конска подкова в мегарона на Приам, под проблясващите факли и в сенките на статуите на троянски герои. Слуги със златни подноси със златни чаши, пълни с вино, се движеха около тях. Приам още го нямаше и царете започваха да стават неспокойни. Атинянският владетел Менестеос се оплака пръв. Набитият червенобрад атинянин се славеше с избухливия си нрав.

— Колко още ще ни кара да чакаме? — изръмжа той. — Това с нетърпимо!

— Успокой се, приятелю — каза Агамемнон от другия край на масата. — Човекът страда и не мисли ясно. Не иска да ни обиди сигурен съм в това. В мъката си просто е забравил добрите обноски.

Златокосият Хектор, седнал до него, почервеня.

— Благодаря ти за учтивостта, Агамемнон — каза той студено. — Но баща ми няма нужда някой да се извинява вместо него.

Одисей седеше смълчан близо до голямата врата. Нямаше желание да присъства на този пир, нито изпитваше тъга по царицата. Той знаеше каква отровна смес беше тя приживе — усмивка на сирена, очи на леопард и сърце на змия. Одисей не скърбеше за смъртта й, нито имаше желание да изразява съчувствието си на Приам. Учтивостта обаче го задължаваше да присъства. Така че щеше да изслуша учтиво, докато Върховният жрец на Атина си измисля безбройните достойнства на царицата, и да гледа, докато прерязваха гърлата на седем бели гълъба, които после, според вярата на глупаците, щяха да отлетят до Олимп и да запознаят боговете с историята на живота на Хекуба. Що за богове щяха да са те, ако не знаеха всичко за нея, за измамите и предателствата, които я опетняваха? Толкова тъп ритуал, помисли си Одисей.

Един слуга постави златна чаша пред него, но той не й обърна внимание. Погледна по дължината на масата към мястото, където Хеликаон седеше между младия цар на Аркадиа Агапенор, и Ектион — владетелят на Тива в полите на Плакос и баща на Андромаха. Младият мъж не погледна към Одисей нито веднъж.

Вратите в другия край на мегарона се отвориха и в залата влязоха шест царски орела, облечени в брони от бронз и сребро, с бели наметала и шлемове с бели гребени. Те се отместиха встрани и удариха с копия кръглите си щитове, предвестявайки пристигането на цар Приам.

Той влезе в мегарона, следван от едрия си син Антифон. Одисей го изгледа със студен поглед. Приам все още беше висок и широкоплещест, но възрастта вече го връхлиташе като гарван и стопяваше силите му. Лицето му бе зачервено, очевидно царят бе пил много. Въпреки това той отиде със сигурна крачка до мястото си начело на масата и седна без да продума на гостите си. После направи знак на жреца да започне тържествената реч.

Мъжът беше висок, източен и по-млад от нормалното за повечето върховни жреци. Вероятно още някое от копелетата на Приам, помисли Одисей. Но гласът му беше богат и дълбок, а думите му за живота на Хекуба бяха трогателни. Той разказа за силата и верността й, за обичта й към Троя. Разказа за синовете й и гордостта й от постиженията на героя Хектор. Изпълнението беше на много високо ниво и когато жрецът приключи, царете заудряха по масата, за да изразят високото си мнение за него. После Приам се изправи.

— Благодаря ви, че дойдохте тази вечер — обърна се той към гостите си. — Мнозина тук са били приятели на Троя по-дълго, отколкото аз съм бил жив. Други може и да станат приятели на града. Такава е моята надежда. Всички тук сме водили войни. Понякога сме били принуждавани. Друг път сме пътували с корабите си, за да се включим в тях, преследвайки слава или богатства. Войната е достойно занимание и често е нужно, за да отвърнем на злото, извършено срещу домовете ни или да нанесем смъртоносен удар на онези, които биха ни навредили. Тази нощ обаче вечеряме като приятели и скърбим за загубата на нещо красиво. Яжте и пийте, приятели мои, и се наслаждавайте на забавленията, устроени от моите синове. Имаме танцьорки от Крит, жонгльори от Милет, певци и музиканти. Тази нощ е посветена на радостта и благодарността към един живот, който значеше много за мен.

Приам плесна с ръце и засвири музика. Слугите заприиждаха, понесли златни подноси, отрупани с храна.

Одисей яде малко, а когато пирът приключи и забавленията започнаха, стана от масата и тръгна към вратата. Изненада се когато чу гласа на Приам:

— Толкова скоро ли ще си тръгнеш, царю на Итака? Няма ли да ми предложиш съболезнованията си?

Когато царят заговори, музиката спря. Одисей се обърна бавно насред тишината.

— Какво искаш да чуеш, Приам? Че съжалявам за загубата ти? Съжалявам за всеки, който изгуби някого, когото обича. Но няма да ти предложа медени думи. Честта и обичаят изискваха от мен да присъствам тази вечер. Честта и обичаят изискват от мен да присъствам на Игрите утре. После ще отплавам оттук без да погледна назад.

— Ще отплаваш оттук като враг на Троя! — избумтя гласът на Приам. — Като наемник на убийци и клетвопрестъпник. И когато се срещнем отново, се погрижи да имаш оръжие в ръка.

— Ще се погрижа — отвърна Одисей разярен. — И то ще бъде Акилина, а не някаква умишлено счупена пръчка, която твоите лакеи съдиите са ми дали. Нямах желание за война с Троя. Запомни го, Приам. Спомни си го, когато синовете ти умрат и влиянието ти изчезне. Спомни си го, когато пламъците поглъщат двореца ти.

— Костите ми треперят — изсмя се царят. — Малката Итака срещу мощта на Троя. Имаш ли оръжие, с което да събориш стените ми? Имаш ли армия, която да победи Троянския кон? Не, нямаш! Нито ти, нито стотина като теб събрани заедно, бихте постигнали нещо повече от ухапване на бълха по тялото на Троя. Сто хиляди мъже не могат да превземат този град. Имаш ли сто хиляди, малки царю?

В този миг Одисей осъзна, че Приам е предизвикал сблъсъка, за да каже именно това на събралите се там царе. Той постоя неподвижно за момент, а после се засмя.

— Искам да запомниш и това самохвалство, Приам — каза той. — Искам всички тук, които чуха тези думи да ги повторят по цялата Велика зеленина. Нито аз, нито стотина като мен събрани заедно, биха постигнали нещо повече от ухапване на бълха по тялото на Троя. Нека долините ехтят от тези думи. Нека планините забучат от тях. Нека моретата ги шептят по плажовете на света.

С тези думи Одисей се обърна и излезе.

Чул, че някой го следва, той се извърна и видя Хеликаон. Почувства как върху него се спуска огромна тъга.

— Дано заплахата ти е кратка — каза той. — Нямам настроение да се бавя.

— Нямам заплахи, Одисей — отвърна Хеликаон с болка в гласа. — Не исках нищо от това да се случи.

— Може би трябваше да го имаш предвид преди да дотичаш при Приам — каза Грозния цар. — Толкова малко ли значеше приятелството ни за теб, че не почака да чуеш какво имам да ти кажа, преди да ме обявиш за престъпник и убиец?

Разкъсван между мъката и яростта си, той обърна гръб на младия мъж, но Хеликаон бързо го хвана за ръката.

— Не е както си мислиш! — извика той. — Никой не е по-важен за мен от теб, Одисей. Нямам спомен за срещата си с Приам. Тогава бях в треска, кръвта ми беше отровена. Не си спомням никой разговор от онези дни. Постоянно се лутах между сънища — сънища за смърт и отчаяние.

Одисей почувства как яростта му се оттича от него. Обхвана го ужасна умора.

— По-добре ме питай сега това, което искаш да знаеш — каза той.

— Излъгал ли ме е Карпофорус? Кажи ми, че е така, за да оправим всичко.

Одисей видя нуждата на Хеликаон тази лъжа да е истина. Тя блестеше в очите му.

— Вече нищо не може да се оправи, Златни. Убиецът не те е излъгал. Платих му тежестта на овца в сребро, за да убие Анхиз.

Хеликаон остана неподвижен, взрян в него с изражение на пълно неверие.

— Не разбирам. Защо си го направил? Не би могъл да спечелиш нищо. Баща ми ме презираше, но с теб никога не е имал вражда. Кажи ми и прекрати тази агония.

Одисей въздъхна.

— Боя се, че това ще донесе само нова и по-различна болка, и с радост бих жертвал десет години от живота си, за да не научиш истината. Дори сега се колебая дали да ти кажа.

— Трябва да знам, Одисей. — Хеликаон го изгледа настоятелно. — Макар че ми се струва, че мога да предположа какъв ще е отговорът.

Одисей кимна.

— При последното ни пътуване, когато плавахме към Дардания, имахме трима пътници. Двама търговци и един пътешественик. Пътешественикът беше Карпофорус. Разпознах го и предположих каква е целта на пътуването му. Една нощ говорихме насаме. Дадох му ясно да разбере, че зная коя е целта му и му направих предложение. Нямаше друг избор, освен да я приеме, защото ако откажеше, това щеше да доведе до смъртта му на мига, от моята собствена ръка.

— И аз съм бил целта му?

— Да. Анхиз вече те беше разсиновил и те бе обявил за незаконен син. Беше обявил Диомед за свой наследник. Но искаше да е сигурен, че няма да му създаваш проблеми. — Одисей въздъхна. — Искаше да умреш. Аз вече знаех това, тъй като той ми бе предложил богатство, за да те убия, докато плаваш с мен. Наивно вярвах, че като види мъжа, в който си се превърнал, ще се изпълни с гордост, както стана с мен. Когато разбрах, че е наел Карпофорус, осъзнах, че няма да се спре пред нищо, докато не те унищожи. Затова платих да бъде убит. И дори сега не съжалявам за това.

Хеликаон се отдръпна на няколко крачки и остана с гръб към Одисей.

— Защо не ми го каза преди? — попита той. — Щях да разбера.

— Да, щеше. Но въпреки всичко ти все пак се възхищаваше на Анхиз. Не виждах причина да очерням паметта му. Сега ми се иска да го бях направил.

— Имам нужда от разходка — каза Хеликаон и отново се извърна с лице към него. — Нека излезем от двореца, да се разходим до плажа и да усетим морския въздух по лицата си.

— Не, Хеликаон. Не можем да вървим заедно — каза Одисей тъга в гласа. — Телохранителите ми са отвън. Вероятно Приам е изпратил още убийци след мен. Що се отнася до теб, ти вече знаеш, че микенците те търсят. И за двама ни вече няма да има свободни разходки. — Тишината между двамата се проточи няколко мига. После Одисей заговори отново: — Великата война наближава и ние двамата ще бъдем врагове. Това ме натъжава повече, отколкото мога да изразя с думи.

— И ти ще се съюзиш с Агамемнон? Той ще потопи света в кръв.

Одисей сви рамене.

— Не аз съм причината за всичко това, Хеликаон. Не аз се обявих за враг на Троя. И дори да исках, няма къде да отида и да се скрия. Приам вече ме унизи три пъти. Аз съм цар, а царете не оцеляват дълго, ако оставят други царе да пикаят върху обувките им. Корабите ми няма да нападат дардански галери и аз няма да участвам в нахлуване в твоите земи. Но ще участвам във войната с Троя и в краха на Приам.

— А аз ще се бия редом с него и Хектор — отвърна Хеликаон.

— Единственият почтен път на действие — съгласи се Одисей. — Но събери отново силите си, момче. Станал си кожа и кости.

— Ами Седемте хълма? — попита Хеликаон. — Ние построихме поселището заедно и там работят дарданци и итакийци.

Грозния цар обмисли въпроса.

— То е далеч от предстоящата война. Можеш да ми се довериш, че ще го надзиравам и ще се погрижа печалбите ти да се пазят за теб. Ще сторя всичко по силите си да се погрижа да няма напрежение между хората там. Нека се надяваме, че един ден ще можем да вървим сред Седемте хълма отново заедно като приятели.

— Ще се моля за този ден, приятелю.

В очите на Одисей бликнаха сълзи и той придърпа младия мъж в прегръдките си, а после го целуна по бузите.

— Дано боговете те пазят.

— Теб също, грознико. Винаги.

Игрите продължиха на сутринта след прощалното пиршество за Хекуба. Небето беше ясно и над хълмовете духаше свеж бриз. Хиляди се бяха струпали на хиподрума и стадиона и в този последен ден се залагаха цели богатства. За Ахил обаче нямаше дори медник, тъй като никой не искаше да залага срещу него.

Въпреки предупрежденията на приятелите му, Хеликаон отиде сред възбудената тълпа, за да гледа състезанията. Сбогуването с Одисей му тежеше и вече нямаше никакъв интерес към Игрите. Дойде само, за да зърне Андромаха. Гершом беше с него, а ръката му не се отделяше от дръжката на кинжала, докато тъмните очи оглеждаха тълпата за убийци.

— Това е лудост — каза египтянинът не за пръв път, докато си проправяха път сред тълпата на хиподрума.

— Няма да живея в страх — отвърна Хеликаон. — Опитах преди. Не ми отива.

На издигнати платформи около терена за състезания имаше разположени дървени пейки, но те вече бяха запълнени. Царят на Дардания поведе Гершом сред тълпата до едно ограждение непредвидено за благородници и покрито с навес, където двамата царски орли на стража на входа го разпознаха.

— Радвам се да те видя отново сред живите — каза единият — широкоплещест ветеран със сребро в черната си брада. Той бе сред войниците, които се бяха сражавали редом с Хеликаон миналата есен по време на нападението срещу двореца на Приам. Младият мъж потупа войника по рамото и влезе в ограждението с Гершом до себе си. Един слуга донесе студени напитки от изстискани плодове, подсилени с подправки.

В задната част забеляза стройния тъмнокос Диос и огромния Антифон. Двамата спореха за качествата на колесничарите, на които им предстоеше да се състезават. Диос забеляза Хеликаон и се усмихна широко, а после пристъпи напред да го прегърни. После и Антифон стисна ръката му.

— Вече приличаш повече на себе си — каза Диос. — Радвам се да го видя.

— Но все още си слаб — добави Антифон. — Мисля, че съм изгубил повече тегло, отколкото ти имаш по себе си, Хеликаон.

Навън на хиподрума видяха Политес и двадесетима съдии да вървят в редица, оглеждайки земята в търсене на малки камъчета, които биха могли да бъдат запратени към тълпата от колелата на колесниците.

— Справил се е добре — отбеляза Хеликаон. — Игрите бяха чудесно организирани.

Когато съдиите приключиха огледа на трасето, се появиха и колесничарите. Те излязоха в редица, така че тълпата да види конете, да прецени водачите им и да избере залога си. Червенокосият атинянски цар Менестеос водеше редицата, а четирите му жребеца изглеждаха силни и могъщи. Зад него идваше ликийския колесничар Суполос, следван от микенския шампион Аякс. Той бе единственият състезател, който носеше шлем и кожен нагръдник. Всички други бяха облечени в прости туники.

Хеликаон огледа редицата, съсредоточен преценяващо в поведението на конете. Някои бяха нервни и въртяха глави или тропаха с копита, други изглеждаха спокойни. Черният впряг на Менестеос неспирно привличаше погледа му.

— Ще залагаш ли? — попита Диос.

— Може би.

— Ликиецът Суполос досега се справя великолепно. Никога не съм виждал толкова бърз впряг.

Хеликаон се усмихна.

— Залагам сто жълтици, че Менестеос и черните му коне ще завършат пред него.

— Готово!

Когато завършиха бавната си обиколка, дванадесетте колесници бяха отведени до стартовата им позиция. Те щяха да се надпреварват до първия стълб, да го заобиколят, а после да стигнат до втория и да повторят това още десет пъти. Началната линия беше начертана стъпаловидно, за да може разстоянието до първия стълб да е еднакво за всички. Менестеос бе изтеглил най-външната позиция, а ликиецът Суполос — най-вътрешната.

Колесничарите усукаха дългите юзди около китките си и зачакаха сигнала на тръбача.

Тълпата утихна.

Тръбата проехтя.

Четиридесет и осем коня се втурнаха напред в отредените им пътеки и състезанието започна. Четирите черни жребеца на Менестеос набраха преднина и минаха пред впряга до него, което принуди другия колесничар да издърпа юздите, за да не се сблъскат. От вътрешната страна Суполос се носеше с изпепеляваща скорост. Той достигна стълба пръв и колесницата му се вдигна на едно колело, докато той възпираше вътрешната двойка коне, а външната увеличи скоростта си. Демонстрацията на уменията му спираше дъха, а колелото му се размина със стълба на не повече от една длан разстояние. Менестеос бе точно зад него, а микенецът Аякс ги следваше неотлъчно.

Сега тълпата ревеше, а възбудата й се покачваше все повече и повече. Две от по-задните колесници се сблъскаха при един завой. Едната изгуби колело, а другата се преобърна и запрати водача си в прахта. Войници изтичаха, за да извлекат повредените возила от състезанието. И двамата колесничари не бяха ранени.

До петата обиколка изглеждаше, че Суполос ще спечели лавровия венец, но Менестеос и Аякс управляваха колесниците си с умение и хладнокръвие, в очакване на едничката грешка, която ще им позволи да го изпреварят.

И тя дойде при деветия завой. Един миг колебание и Суполос направи твърде широк завой. Аякс удари юздите, за да мине през тясната пролука. Ликиецът се съвзе бързо и се опита да му препречи пътя. Те продължиха по правата линия един до друг. При следващия завой се оказаха твърде близо и колелата им се заклещиха. Това на ликиеца се отскубна, а повредената му колесница се заби в един парапет и се пръсна на парчета, но конете продължиха по трасето. Суполос бе повлечен след тях, защото юздите бяха здраво увити около ръцете му. Сблъсъкът бе принудил Аякс да забави и атинянинът Менестеос, видял шанса си, удари с юздите и изрева с пълно гърло:

— Давайте, красавци! Давайте!

Черните жребци взеха завоя и се впуснаха в галоп. Безпомощният Суполос се бе озовал точно на пътя им. Най-външният кон прескочи мятащото се тяло, но колелото на колесницата го удари ужасяващо силно във врата и всички в тълпата моментално разбраха, че е бил убит.

Менестеос достигна последния завой с малка преднина от Аякс и изпълни съвършен завой. После замахна отново с юздите, за да дадат всичко от себе си до финиша. Аякс не можа да стопи разстоянието и стигна втори, а останалите седем колесничаря скоро ги догониха без произшествия. Чак тогава роби с носилка изтичаха да приберат тялото на Суполос.

— Късметът ми е прокълнат — каза Диос.

— Не колкото този на ликиеца — отбеляза Хеликаон.

— Менестеос можеше да го избегне — изтъкна Антифон. — Трябваше само да издърпа юздите и да завие.

— Но това щеше да му коства състезанието.

Хеликаон изчака, за да аплодира, докато Менестеос получаваше лавровия венец, а после двамата с Гершом си проправиха път до входа на стадиона. Египтянинът не спираше да следи подозрително тълпата.

Финалът на турнира по хвърляне на копие тъкмо приключваше, когато двамата пристигнаха. Спечели го един родосец с чудовищен замах, но Хеликаон с радост видя, че старият му приятел Биас е втори. Екипажът на „Пенелопа” се струпа около него и го вдигна на рамене, сякаш е победил. Докато правеха това, Биас забеляза Хеликаон и му махна с широка усмивка. Хеликаон вдигна ръка и също се усмихна. Усети тъга. Дали и двамата ще се усмихваме следващия път, когато се срещнем, зачуди се той?

В другия край на стадиона беше второто царско ограждение. Хеликаон и Гершом си проправиха път сред тълпата, докато не се приближиха до него. Тогава Хеликаон спря. Най-отпред бяха издигнати два позлатени трона и на тях, под навеси с вплетено в тях злато, седяха Хектор и Андромаха. Баща й Ектион — слаб мъж с дълбоки бдителни очи — седеше от дясната й страна, а Приам се бе разположил от другата страна на сина си.

Хеликаон смълчано се загледа в жената, която обичаше. Тя носеше дълга до глезените рокля в ярки жълти тонове, а колана й бе от чисто злато. Дългата й червена коса бе привързана си златна нишка и златна диадема я придържаше над челото. Красотата й порази сърцето му като копие.

— Ще влезем ли? — попита Гершом.

— Не, не биха те пуснали. Ще останем заедно — отвърна Хеликаон.

Египтянинът се изкикоти.

— Повярвай ми, приятелю, аз предпочитам да влезеш. Да вървя с теб и да бдя за убийци ми къса нервите. Ще се срещнем пак, когато Ахил спечели този турнир.

Хеликаон си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и мина покрай стражите. Приам го видя и му се усмихна за поздрав. Виждайки царя, той се сети за събитията от предната нощ. Одисей бе отговорил на обидите на Приам с думи за война. В този миг Хеликаон бе осъзнал, че светът се е променил. Спомни си видението на жена си Халисия за пламъци и битка, за флотилия от кораби по море от кръв.

Тогава започна да му се струва, че всичко това не може да е реално. На по-малко от петдесет крачки от него царете на Запада стояха в собственото си ограждение, гледаха атлетите и се шегуваха помежду си: Одисей, Агамемнон, Идоменей и атинския цар Менестеос, който все още носеше лавровия венец. Близо до тях бяха Пелей от Тесалия, Нестор от Пилос, Пелемос, владетелят на Родос, Агапенор от Аркадия. Тези мъже щяха да напуснат Троя и да отплават обратно в родните си земи, където да съберат армии, с които да се върнат. Нямаше да има приятелски състезания, нито надпревара за лаврови венци. Защитени от бронз и с остри мечове в ръце, те щяха да се опитат да изколят или поробят същия този народ, който сега гледаше щастливо, докато бъдещите им убийци се надпреварваха един с друг. Състезанието по бягане бе спечелено от един строен микенец и тълпата нададе възгласи и запляска с ръце. Възможно беше да поздравяват именно мъжа, който един ден щеше да прерязва гърлата им и да изнасилва жените им.

Хеликаон се притаи в задната част на ограждението, където чакаха слугите, готови да предложат студени напитки на благородниците. Той взе една чаша и отпи. Беше същата смес от плодове и подправки, която сервираха на хиподрума. После видя, че Андромаха става от стола си и тръгва към него. Сърцето му затуптя по-бързо, а дъхът му секна и устата му пресъхна. Тя взе чаша вода от един слуга, а после, без да обърне внимание на Хеликаон, понечи да се върне обратно към трона.

— Изглеждаш неземно красива — каза той.

Андромаха се спря, а зелените й очи го огледаха сериозно.

— Радвам се да видя, че силите ти се възстановяват, царю Еней.

Тонът й беше хладен и въпреки физическата й близост, Хеликаон имаше чувството, че е по-далеч от нея, отколкото луната от слънцето. Искаше да намери думи, с които да я доближи, с които да я накара поне да се усмихне. Но не можа да измисли нищо. Точно тогава Приам се появи в полезрението му. Той отиде до Андромаха и плъзна ръка около кръста й, а пръстите му се спряха на извивката на хълбока й. Хеликаон почувства как стомахът му се стяга при тази фамилиарност, но се изненада, че тя го приема без оплакване.

— Наслаждаваш ли се на деня, дъще? — попита Приам и се наведе да я целуне по косата.

— В интерес на истината нямам търпение да се върна във фермата тази вечер.

— Надявах се, че ще останеш в двореца — каза той.

— Мило от твоя страна, но съм изморена. Фермата е хладна и тиха и там ми харесва.

Хеликаон забеляза разочарованието на Приам. Погледът на царя се обърна към него.

— Изглеждаш по-добре, Еней. Това ме радва. Какво мислиш за думите на Одисей от снощи? Трябва ли да се боя от тази бълха?

— Да, мисля, че трябва — каза Хеликаон. — От всички възможни врагове, ти избра най-опасния.

— Не съм го избрал — отсече Приам. — Той е убил мой роднина. Собствения ти баща. Очаквах това да му спечели и твоята омраза.

— Сега той е мой враг — съгласи се Хеликаон. — Това ще трябва да ти стигне, защото никога не бих могъл да го намразя.

— Мислех, че кинжалът е пронизал гърдите ти… а не ти е отрязал топките — изсъска царят и бледите му очи заблестяха гневно.

Отговорът на Хеликаон бе леден:

— Виждам, че желанието ти да си създаваш нови врагове още не е утолено. Нямаш ли си вече достатъчно, чичо? Или сега целиш да изриташ мен в лагера на Агамемнон?

— Така е! Така е! — отвърна Приам и насили усмивка на лицето си. — Не бива да се караме, Еней. Думите ми бяха прибързани и недообмислени.

И задържайки малко по-дълго от необходимото ръката си на кръста на Андромаха, той се върна на стола си, за да гледа игрите.

Андромаха надигна чашата с вода и отпи. После погледна Хеликаон.

— Наистина ли сега си враг на Одисей? — попита тя.

— Не по свой избор — отвърна той. — Все още го обичам много.

— А той ще бъде ужасяващ враг. — Гласът й се сниши.

— Наистина. Агамемнон е кръвожаден и алчен. Одисей е мислител и стратег. Войната, която ще ни донесе той, ще бъде многократно по-страшна от всичко, което Агамемнон би могъл да измисли.

— Говорих с Хекуба преди да умре. Каза ми, че той е заплаха. Тогава не й вярвах. Кога ще се върнеш в Дарданос?

— Утре, след като Игрите приключат. Освен ако Агамемнон няма други планове. Около двореца ми постоянно кръжат микенски шпиони. Сигурно ще ги последват убийци.

Тогава тя пребледня и в очите й се появи страх.

— Защо ми го казваш?

Хеликаон се наведе към нея.

— За да видя дали в очите ти ще има следа от тревога. Ние признахме любовта си един към друг, Андромаха. Богините на съдбата предопределиха, че не можем да бъдем заедно, но любовта не е умряла… поне не у мен. Но ти си студена и аз не зная защо е така.

— Не е редно да говориш за любов на сватбения ми ден — отвърна тя и на Хеликаон му се стори, че долавя тъга в гласа й. — Зная какво изпитвам в сърцето си. Зная за какво копнее душата ми. Но зная също, че не мога да имам онова, което искам, и ако мисля и говоря за него, това не намалява болката ми. Върви си вкъщи при своята съпруга, Хеликаон, а аз ще отида при съпруга си. — Тя му обърна гръб, спря се и после се завъртя обратно с лице към него. — Не се боя от онези убийци, Хеликаон. Познавам те. Ти си добър и се грижиш за близките си. Но освен това сам си студен и смъртоносен убиец. Когато те дойдат, ти ще ги убиеш без милост.

И тя си тръгна.

Докато денят преваляваше, жегата стана по-силна, защото слънцето грееше от чисто небе, а вятърът беше замрял. Финалът на турнира по стрелба бе спечелен от младия троянски войник Кеон, който победи на косъм останалия на второ място Мерионес.

Когато вечерта наближи, войниците махнаха въжетата, задържащи тълпата на разстояние, и хилядите зрители се спуснаха на стадиона, нетърпеливи да видят последното събитие и да станат свидетели как могъщият Ахил ще спечели короната на шампиона.

Хеликаон видя как тесалийският принц излезе на открито. Носеше къса пола от светла кожа, тялото му над нея беше голо под слънцето, а гарвановата му коса бе завързана на опашка. Тълпата го последва, но не се приближи много. На Хеликаон му се струваше, че мъжът изглежда като лъв, наобиколен от овце. Дарданецът се огледа, търсейки другия претендент за титлата, но от него нямаше и следа. Ахил се спря пред двата трона и зачака тихо. Царете на Запада, водени от Агамемнон, напуснаха ограждението си и излязоха на открито, а тълпата се раздели, за да им направи път. Одисей пристъпи напред и застана пред Приам.

— Току-що научих, че моят борец Левкон е пострадал — каза той високо и ясно. — Спънал се и паднал по пътя насам, счупвайки два пръста. Няма да може да участва в съревнованието.

Откъм тълпата се надигна разочарован рев. Хеликаон усети как стомахът му се присвива. И за миг не повярва на историята и усети, че е надвиснала опасност.

Приам стана от стола си и вдигна ръце за тишина.

— Това наистина е тъжна вест, Одисей — каза той. — Винаги е лошо, когато човек стане шампион без съревнование. Малцина тук обаче могат да отрекат, че Ахил е достоен за короната.

И с тези думи той се пресегна, вдигна лавровия венец и го предложи на тесалиеца.

В този миг Ахил заговори:

— С твое позволение, царю Приам — каза той. — Струва ми се, че твоят народ събрал се тук, заслужава да види някакво съревнование. Защо не им предложим демонстрационна борба. Говори се, че твоят син Хектор е отличен боец. За мен би било привилегия да премеря сили в тренировка с него и съм сигурен, че за Троя ще е удоволствие да наблюдава подобен двубой.

Надигнаха се радостни възгласи и тълпата започна да скандира:

— Хектор! Хектор!

Хеликаон се ядоса. Хектор не беше тренирал за тези Игри и освен това бе прекарал деня седнал, в ядене и пиене. Ахил говореше за демонстрация, за тренировка. Това беше лъжа. В мига, в който двамата се изправеха един срещу друг, боят щеше да е докрай. Той осъзна, че това е било планирано: Игрите да завършат с троянския герой, проснат в несвяст сред прахта, а Троя — посрамена от мощта на Запада.

С всеки друг противник Хеликаон не би се съмнявал в изхода. Хектор беше изключителен борец. Но за пръв път той откри, че се чуди дали троянският принц не е срещнал по-силен опонент. Струваше му се като предателство към приятелството им дори само да си го помисли, но той бе виждал и двамата в действие. Хектор бе чудовищно силен, смел и бърз. Но Ахил беше по студен и в него имаше жестокост, която го правеше смъртоносен. Хеликаон насочи поглед към Приам с надеждата, че той ще види опасността. Но надеждите му бяха попарени… в очите на Приам блестяха пламъците на триумфа. Той не можеше дори да си представи някой да надвие сина му. Що се отнасяше до царя, Хектор бе физическото проявление на самата Троя и съответно беше непобедим. Приам отново вдигна ръце, за да въдвори тишина, и щом скандирането замря, се обърна към сина си:

— Ще почетеш ли своя народ, приемайки предизвикателството?

Хектор се изправи с мрачно изражение.

— Както винаги, ще се подчиня на желанията на баща си — отвърна той.

След това слезе от пиедестала, свали украсения си със скъпоценни камъни колан и свали туниката си. Един войник му донесе кожена пола, която той омота около кръста си и завърза. Хеликаон застана до него.

— Знаеш, че това няма да е тренировка, нали? — прошепна той.

Хектор кимна.

— Разбира се, че знам. Става дума за кръв и унижение.

Повече от двадесет хиляди души присъстваха на битката, макар че едва една десета можеха да кажат, че наистина са я видели. Хората зад първите няколко реда успяваха от време на време да мернат някое движение на двамата мъже, докато онези още по-назад само слушаха рева на тълпата. Ала въпреки това десетилетия по-късно хората от най-различни народи казваха, че бащите или дядовците им са били там в онзи ден. Двеста години по-късно един цар от Македония на име Антипас щеше да настоява, че негов прародител е държал наметалото на победителя. В продължение на седем поколения семейството му държеше на титлата Пазител на наметалото. Певците пееха за битката, твърдейки, че Зевс и боговете се спуснали в Троя в онзи ден, маскирани като смъртни, и че залагали помежду си за победителя.

Одисей не виждаше богове, докато стоеше в единия край на кръга, заедно с царете на Запада. Виждаше двама горди мъже в разцвета на младостта и силата си, които се въртяха един около друг под изпепеляващото слънце. Ахил атакува първи, пристъпвайки напред с престорен ляв удар, преди да замахне с дясната си ръка към лицето на Хектор. Троянският шампион реагира с удар отдолу, който се заби в стомаха на опонента му, и ляво кроше, което отскочи от слепоочието на Ахил. После двамата се дръпнаха назад и отново започнаха да се въртят в кръг. Този път Хектор нападна пръв. Ахил се отмести от пътя на правия му ляв юмрук, а после се приближи с комбинация от удари, които отблъснаха троянеца назад. Последователността им беше заслепяващо бърза и повечето се забиваха в лицето на Хектор. Той се покри с предмишници, за да спре атаката, а после контрира с ляво кроше в бузата на Ахил.

Тесалиецът беше по-едър и по-бърз от троянеца и му нанасяше повече удари. Одисей гледаше напрегнато, докато борците отново се въртяха един около друг. Сега всеки от тях бе преценил другия и двамата знаеха, че няма да има бърз изход от двубоя. Планът беше на Агамемнон и Грозния цар не го оспори. Ако Хектор бъдеше победен тук, това щеше да понижи самочувствието на троянците, а ако Ахил паднеше, само тесалийците щяха да страдат и това нямаше голямо значение за мъжете от останалите народи, привлечени в битката срещу Троя.

Въпреки това той се разкъсваше, докато гледаше битката. Харесваше Хектор и нямаше никакво желание да го види унизен. Също толкова силно обаче искаше да види лицето на Приам, когато обичният му син бъдеше победен. Одисей погледна към троянския цар. Приам гледаше боя, а изражението му беше спокойно и без следа от тревога.

Това ще се промени, помисли си Одисей.

Сега телата и на двамата борци блестяха от пот, а под дясното око на Хектор имаше подутина. Ахил все още нямаше дори драскотина. Той се засили напред, мина под едно убийствено дясно кроше и заби два удара в лицето на Хектор, с което отвори драскотина под лявото му око. Бликналата кръв опръска близките зрители. Сред тълпата се разнесе групово ахване. Хектор контрира с ляв удар, който мина над приведената глава на противника му. Ахил го удари в корема и брадата. Хектор залитна и се срина в калта, претъркулвайки се незабавно по гръб.

Одисей хвърли един поглед към Приам и се усмихна. Лицето на троянския цар бе посивяло, а устата му зееше от шока.

Хектор се надигна на колене, тръсна глава и остана на място за момент, докато възстанови дишането си. После се изправи, отиде до копието, забито в земята, и потупа дръжката. По лицето му течеше кръв.

Сега тълпата не издаваше и звук.

Ахил атакува отново, но беше станал твърде самоуверен и се натъкна на прав ляв удар, който го разтърси от глава до пети и последван от второ кроше в стомаха, което го издигна над земята. Хектор продължи нападението, но тесалиецът се завъртя и запрати жилещ десен удар, който отвори още по-широко драскотината на лицето му.

Денят се проточи и слънцето бавно се спусна над морето.

Хектор ставаше все по-бавен и все по-малко от ударите му достигаха целта, докато силата на Ахил сякаш нарастваше. Троянският принц бе повален още два пъти и два пъти стана, за да докосне копието.

Сега краят вече е неизбежен, помисли Одисей. Силата на Хектор отслабваше с всеки следващ удар. Само гордостта и смелостта го държаха на крака.

Тесалиецът, почувствал, че победата му наближава, пристъпи напред и заби два десни удара в лицето на Хектор, запращайки го отново на земята.

Принцът падна с цялата си тежест и се претърколи на колене. Опита се да се изправи, залитна, а после бавно успя да стане, за да докосне копието.

Тогава Ахил направи ужасна грешка.

— Хайде, троянско куче — изсмя се той. — Чака те още болка.

Одисей видя промяната, която настъпи в Хектор. Главата му се вдигна и светлите му очи се присвиха. А после, за всеобщо удивление, той се усмихна.

Ахил, който не бе забелязал това, се засили напред. Хектор го посрещна, блокира десния му удар и отново го удари отдолу в корема, изкарвайки му въздуха. Последва ляво кроше в челото, което разцепи кожата над дясното му око. Ахил се опита да отстъпи. Хектор му нанесе втори ляв удар, а после десен, който разкъса устните на тесалиеца в зъбите му. Ахил отчаяно сведе глава в опит да защити лицето си с ръце. Удар отдолу мина между вдигнатите лакти. Главата на тесалиеца отхвърча назад. Един прав ляв удар разби носа му. Ахил се запрепъва назад, но нямаше път за отстъпление. Хектор продължи, нанасяйки удар след удар в разбитото лице на врага си. Сега и в двете очи на Ахил имаше кръв и той изобщо не видя юмрука, който приключи боя. Хектор отстъпи и с цялата си сила нанесе чудовищен десен удар, който завъртя тесалиеца, преди да го събори в безсъзнание в калта.

Сред тълпата се разнесоха радостни възгласи. Хектор се обърна и отиде до пиедестала, където взе лавровия венец. Върна се при Ахил и го пусна на гърдите му, а после се завъртя към Одисей и западните царе. Когато възгласите утихнаха, принцът посочи към падналия герой. Гласът му беше студен:

— Да живее Ахил — каза той. — Да живее Шампионът на Игрите.

Луната бе идеално кръгла, а контурите й бяха остри като нож, когато тримата спътници напуснаха притъмнелия град.

Излязоха през Източната порта и прекосиха укреплението и рова в сянката на голямата североизточна кула, а после потеглиха на север. Пътят през хълмовете и полята бе лесен и приятен така че се движеха бързо. Носеха със себе си всичките си притежания, тъй като не очакваха да се върнат. Калиадес бе сложил меча на Аргуриос на колана си. Банокъл носеше заметната през рамо малка торба с провизии, включително и тежък глинен буркан, който дрънчеше леко, докато се клатеше. Пирия бе сложили наметалото си с качулката и носеше лъка и колчана на Андромаха.

Мислите й бяха хаотични и разходката изобщо не ги успокои. Ако сега се намираше на Тера, щеше да тича по плажа с черния пясък или да броди из оголените хълмове, докато тялото не я заболи и изтощението не я прочисти от страховете й за известно време. Или щеше да протегне ръка към Андромаха, която винаги бе в състояние да успокои вихъра в сърцето й.

Но сега именно мислите за любимата й я караха да се бои. През изминалия сезон единственото й желание бе да достигне Андромаха. Цялата й воля бе посветена на постигането на тази цел. Но сега, в края на пътешествието, я заливаше порой от съмнения.

Ами ако Андромаха вече не я искаше?

Коварното й въображение разиграваше в ума й възможни сцени. Видя Андромаха, застанала на вратата със сурово лице и студени очи.

— Какво правиш тук? — питаше тя.

Пирия щеше да отговори:

— Прекосих Великата зеленина, за да бъда с теб.

И Андромаха щеше да каже:

— Онзи живот приключи. Тук не си добре дошла.

А после да затвори вратата в лицето й.

Опита се да си спомни радостната сцена, която стопляше сърцето й вече толкова време — Андромаха се спуска в протегнатите й ръце, признава, че мрази съпруга си Хектор и моли Пирия да я отведе надалеч от Троя, към живот на тихо блаженство заедно в някое малко село с изглед към морето. Но сега тази красива картинка бе застрашена от черни съмнения. Как ще живеете в това село, настояваха да разберат те? Ще отглеждате кози или ще шиете дрехите на селяните? Ще правите хляб? Двете нямаха подобни умения. Две принцеси, преследвани от семействата си и от великите сили на Троя и Тера, живеещи скрити в някоя тиха затънтена провинция? Сега тя знаеше, че това е невъзможно. Така че какво щяха да правят? Мисълта й донесе нова порция отчаяние и тя въздъхна.

— Изглеждаш притеснена.

Калиадес бе изостанал малко, за да поговори с нея, докато Банокъл вървеше напред. Тя не намери какво да му отговори. Той не я притисна и двамата повървяха в тишина, следвайки дългата сянка на русия гигант, хвърляна от луната по един лек склон.

Двете години, прекарани на Тера с Андромаха, бяха единственото наистина щастливо време, което бе в състояние да си спомни. Трябваше да си остана на Блажения остров, помисли Пирия, виждайки отново в ума си как вратата на фермата се затваря пред очите й.

Осъзна, че е спряла да върви и двамата мъже я гледат изненадано.

Дишането й беше плитко и тя почувства зараждащата се паника — треперене в ръцете и стягане на стомаха. Бяха достигнали хребета на хълма и пред себе си Пирия виждаше малък бял олтар блестящ под лунната светлина. Тъй като не искаше спътниците й да видят колко е изплашена, отиде до него. В основата му имаше кости на малки създания, а отгоре — статуя на жена с лък.

Това беше богинята на лова Артемида, която презираше мъжете. На Тера имаше храм, посветен на нея, който се издигаше на най-високия връх — варовиков стълб, извисил се гордо над останалата част от острова. Двете с Андромаха често отиваха до него, за да се разхождат из окъпаните от слънцето коридори и да слушат как вятърът шепти сред белите колони. И двете се чувстваха в безопасност в чертозите на лунната богиня, която приемаше мъже само като жертвоприношение.

Калиопа погледна към лъка в ръката си, усещайки кожената ръкохватка под дланта си… същата ръкохватка, която Андромаха бе държала може би само преди няколко дни.

Пред олтара бяха положени много малки дарове: дървени фигурки на бременни жени, издялани без умение, но с голямо внимание, бронзови върхове на стрели, боядисани камъчета с изрисуван лика на богинята и много глинени животни — елени хрътки и пъдпъдъци.

— О, господарке на дивите зверове — прошепна тя. — Нямам нищо, което да ти дам.

Носеше само мърлявата си туника и сандалите си. Държеше лъка на Андромаха и кинжала на Калиадес. Не притежаваше нищо свое. Дори русата й коса бе отрязана.

Но въпреки това остана пред олтара и даровете от дърво глина и ярък бронз.

— Нямам нищо, което да ти дам. Нищо, което да ти дам — повтори Пирия.

Внезапно тя извади ножа от колана си и застана над олтара с вдигната ръка.

— Приеми кръвта ми, богиньо — прошепна едва чуто. — Приеми този дар.

Усети нечия ръка около дланта си се извърна ядосана.

— Артемида не желае кръвта на жени — каза Калиадес нежно.

— Но аз нямам нищо друго — отвърна Пирия и от очите й потекоха сълзи.

Той постоя така за момент, а после бавно вдигна лявата си длан към нея. Тя погледна в очите му и се намръщи.

— Богинята ще приеме моята кръв — каза той меко. Тя се поколеба само за миг, а после поряза леко дланта му. Калиадес отиде до олтара и стисна юмрук над статуята. Алени капки се посипаха върху белия камък. Той отстъпи и погледна към Банокъл.

Без да разбира какво точно става, едрият мъж погледна от него към Пирия, а после сви рамене и пристъпи напред. Тя внимателно поряза и неговата лява ръка и кръвта му се присъедини към тази на Калиадес. После отново заговори:

— Артемида, непорочна господарке, богиньо на луната, дарявам ти кръвта на мъже. Дари ни със светлината си и ни отведи до онова, за което сърцата ни копнеят.

Внезапно гората и полята наоколо потънаха в тишина. Лекият вятър изчезна и всички звуци — шумоленето на листа и храсти, нощните викове на малките животинки — внезапно спряха, сякаш целият свят бе притаил дъх. Луната изглеждаше огромна в тъмното небе.

За пръв път от много дни насам сърцето на Пирия се успокои. Тя се усмихна на двамата мъже.

— Благодаря ви. Вече съм готова да продължим.

Банокъл прочисти гърло и каза с грубоват глас:

— Ако откриеш, че не си добре дошла… ами… винаги можеш да дойдеш с нас, нали така. С мен и Калиадес. Отиваме на юг. Към планините.

Очите й се замъглиха и тя кимна за благодарност, тъй като си нямаше доверие и не смееше да заговори. Калиадес се наведе към нея.

— Нека намерим приятелката ти и после ще решиш накъде да поемеш.

Те се върнаха на пътя. Докато приближаваха хребета на следващия хълм, Пирия погледна двамата войни до себе си. Изпълни я усещане за сигурност и спокойствие, каквито не бе изпитвала откак бе на дванадесет години. Тя вярваше на тези мъже и в тяхната компания се чувстваше в безопасност.

Спряха се горе и погледнаха към долината под тях. Видяха свирепа червена светлина и лютивата миризма на дим атакува ноздрите им. Когато очите им се нагодиха, видяха и пламъците издигащи се над няколко сгради. До ушите им достигнаха звуците на ужасени животни.

— Огън! — извика Калиадес. — Фермата гори!

Тъмни фигури се движеха сред пламъците и те чуха дрънченето на мечове и виковете на ранени.

Пирия се затича надолу по склона.

— Андромаха! — извика тя.

Двамата й приятели извадиха мечове и я последваха.

Песъчливият бряг под високите сиви скали на Итака тънеше в тишина, ако се изключеха крясъците на чайките. Дървените колиби, където живееха рибарите и семействата им, изглеждаха изоставени под мътното следобедно слънце.

Старата галера „Пенелопа” бе изтеглена навътре по плажа, а долната част на открития й корпус беше покрита с раци. Забравена и без да има кой да се грижи за нея, някога блестящите й греди сега бяха избелели под изпепеляващото слънце, а дъските й бяха изкривени от влагата.

От сенчестата веранда на двореца си, царицата на Итака гледаше с тъга към кораба, носещ нейното име. Той лежеше изоставен тук вече от три години, отхвърлен от Одисей в полза на бойната галера „Кървавия ястреб”. Въпреки че бе идеална за търговски кораб, „Пенелопа” не ставаше за битки. Тя бе плавала още само един сезон под командването на търговец от Итака, но кървавата война из Великата зеленина правеше търговията по море все по-опасна и галерата бе изоставена и заменена от по-малки и бързи кораби, които рискуваха с триъгълния маршрут между Итака, Кефалиния и континента или на северозапад към далечното поселище в Седемте хълма.

Пенелопа придърпа шала си плътно около себе си и се загледа в морето. Днес то изглеждаше толкова спокойно, ала отвъд хоризонта мъже умираха в отчаяние, докато корабите им потъваха или селата им горяха. В земите из цялата Велика зеленина съпругите и майките плачеха за изгубените, а мечтите им бяха нанизани на копията на гневни мъже. Семето на нови омрази се разпростираше с всяко нападение, посято в сърцата на оцелелите — деца, които щяха да пораснат и да станат хора, копнеещи за отмъщение.

Но въпреки че осъзнаваше злото във войната, тя подкрепи решението на Одисей.

— Не си можел да сториш по-малко, съпруже — беше му казала, когато той се върна преди три години, проклинайки обидния начин, по който се бяха отнесли към него в Троя. — Подобни обиди не се подминават.

В сърцето си обаче копнееше да можеха. Ако царете по света бяха разумни мъже с трезва преценка и взор, отправен в бъдещето, подобни войни никога нямаше да се случват. Ала подобни разумни мъже рядко се издигаха до трона и когато това станеше още по-рядко се задържаха на него. Успешните царе бяха брутални и алчни — хора, давещи се в кръв и смърт, войни, които не вярваха в нищо друго, освен в силата на меча и копието. Пенелопа въздъхна. Съпругът, когото обичаше, се бе опитал да бъде разумен човек. Но под спокойната повърхност винаги бе чакал притаен царят-войн.

Той прекара онази първа зима с нея, оставяйки гнева си да забере през дългите нощи, а напролет я остави, за да плячкосва земите на новите си врагове. Сега името на „Кървавия ястреб“ вдъхваше страх по бреговете на Тракия и великите острови по източното крайбрежие до Ликия на юг. Тя видя за последно своя цар по-рано тази година. След като бе принуден да зимува в Кипър, докато поправяха повредения му кораб, Одисей побърза да се върне в Итака за кратко посещение. Пенелопа приглади роклята си, спомняйки си няколкото безценни дни и нощи, прекарани заедно.

Тъгата й нарастваше с всеки изминал сезон, защото всеки път, когато дойдеше при нея, той сякаш се движеше назад във времето. В началото се бе включил във войната с нежелание — тласкан от гнева и гордостта си. Но сега тя знаеше, че съпругът й се наслаждава на повторната си младост. Одисей, гениалният търговец, който бавно и спокойно навлизаше в старите си години, беше изчезнал, заменен от Одисей грабителя, хладният и пресметлив водач, стратегът. Сърцето й скърбеше по мъжа, който бе изгубила.

Пенелопа прислони очи с ръка и видя движение на хоризонта. Скоро там се появиха редица кораби, насочили се право към острова. За миг сърцето й подскочи. Можеше ли това да е Одисей? Надеждата й обаче продължи само няколко секунди. Едва преди няколко дни бе чула, че „Кървавият ястреб” е бил видян да се насочва на север от микенското селище на Кос.

Сега видя, че това е голяма флота с един огромен кораб, който пореше вълните пред другите.

„Ксантос”! Нямаше друг боен кораб с подобни размери.

Тя чу някой да тича зад нея, обърна се и видя Биас. Старият войн държеше меч в лявата си ръка. Към чуканчето на съсипаната му дясна ръка беше нескопосано привързан кръгъл дървен щит.

— Господарке! Това е „Ксантос”! Трябва да вървим към укреплението на хълма.

Зад него рибарите наизлизаха от колибите си, а по плажа се затича малкият отряд войни на Итака, мнозина от които бяха просто момчета или старци. Лицата на всички бяха мрачни, на повечето — изплашени. Одисей бе оставил около двеста души да пазят крепостта и царицата. Пенелопа огледа флотилията. Преброи тридесет и един кораба. Почти две хиляди бойци.

Обърна се към Биас и повиши глас, за да я чуят и войниците:

— Аз съм царицата на Итака и жена на великия Одисей. Няма да се крия като подплашена селянка.

„Ксантос” се насочи към брега с голяма скорост, носът му пореше вълните като тичащ жребец. Пенелопа чуваше песента на гребците и ясно виждаше лицето на моряка, застанал на носа.

— Спрете! — разнесе се заповед от кораба и песента секна, а греблата се вдигнаха. Последва момент, в който „Ксантос” сякаш замръзна пред плажа, а после се заби в брега и носът му заора пясъка, пръскайки дребни камъчета във всички посоки.

Когато огромната галера се спря и от процепите на дъските й закапа вода, царицата се обърна към малката си армия:

— Вървете в укреплението и се подгответе да го защитавате. Веднага!

За миг те останаха неподвижни.

— Вървете! — повтори тя.

Те се оттеглиха с нежелание и тръгнаха по склона към съмнителната безопасност на дървеното укрепление. Биас не помръдна.

— Нима царицата не притежава верността ти? — попита го тя.

— Тя има обичта и живота ми. Няма да се крия зад дървени стени, докато ти рискуваш твоя.

Пенелопа се разгневи и точно щеше да му нареди да се маха, когато кръглият щит се изхлузи от чуканчето и издрънча върху камъчетата по пясъка. Тя почувства срама му.

— Ела с мен, Биас — каза тя. — Ще е успокояващо да мога да разчитам на силата ти.

Двамата тръгнаха по плажа рамо до рамо. Пенелопа никога преди не бе виждала „Ксантос” и сега се удиви от размера и красотата му, въпреки че лицето й остана спокойно.

От горната палуба хвърлиха въже и Хеликаон се спусна на плажа. Пенелопа погледна с тъга към всеизвестния убиец — някога момче, което беше обичала. Той носеше избеляла ленена пола и черната му коса бе придърпана над челото с кожена лента. Тенът му беше бронзов от слънцето, на бедрото си имаше заздравяващ белег, както и все още прясна рана на гърдите. Докато се качваше по брега, погледна към корпуса на стария кораб на Одисей, но лицето му не издаде мислите.

— Поздравявам те, господарке — каза той и сведе леко глава. Тя се вгледа в свирепите му сини очи и видя там напрежение и умора. Защо бе дошъл тук? Да я убие заедно с хората й? Изведнъж Пенелопа осъзна, че сега не знае нищо за него, освен репутацията му като убиец без милост и задръжки.

Избягна да гледа към другите кораби, плаващи към брега, и се насили да се усмихне.

— Поздравявам те, Хеликаон! Твърде много лета минаха, откак за последно те приветствахме тук. Ще наредя да донесат храна и вино на плажа. Можем да си поговорим за по-щастливи времена.

Той се усмихна насилено.

— Благодаря ти, господарке, но корабите ми са добре заредени с провизии. Възползвахме се от гостоприемството на стария Нестор и народа му по пътя си насам. Разполагаме с храна и вода за много дни.

Пенелопа бе шокирана, въпреки че не го показа. Нямаше представа, че Пилос е бил нападнат. Колко ли бяха умрели, зачуди се тя? Имаше много приятели и роднини там.

— И все пак ще разчупим заедно хляба, както някога, нали? — попита тя, отхвърляйки насила от ума си мислите за жертвите в Пилос. Вече не можеше да им помогне, но трябваше да спаси собствения си народ.

Той кимна и се вгледа преценяващо в старото укрепление и въоръжените мъже, които сега стояха по стените му.

— Да, господарке, ще разчупим хляба заедно. — Обърна се към Биас. — Чух, че си изгубил ръката си в битката при Крит. Радвам се, че си оцелял.

Черният мъж присви очи.

— Дано изгориш, Хеликаон — каза той студено. — Заедно с твоя кораб убиец.

Пенелопа му направи знак да отстъпи и старият войн се отдръпна на няколко крачки, но погледът му бе все така изпълнен с омраза. Царицата се обърна към него.

— Вече не съм в опасност, Биас. Върни се в укреплението.

Черният мъж сведе глава, отново изгледа Хеликаон и си тръгна.

Слугите положиха одеяло на пясъка и двамата седнаха. Въпреки че слънцето грееше в небето, Пенелопа нареди да се запали огън, какъвто бе обичаят при посрещането на приятели. Донесоха им хляб и вино, но те ядоха и пиха съвсем малко.

— Разкажи ми новините, Хеликаон. Тук в Итака не научаваме кой знае какво.

Той я погледна в очите.

— Единствените новини са за война, господарке, и аз съм сигурен, че ти не искаш наистина да ги чуеш. Мнозина губят живота си из цялата Велика зеленина. Няма победители. Казаха ми, че съпругът ти е жив. Не сме се срещали. Нямам скорошни новини за „Кървавия ястреб”. Дойдох тук само по една причина — да ти изразя почитан…

— Зная причината да си тук — прекъсна го Пенелопа гневна и се наведе напред, понижавайки глас: — За да покажеш на Одисей, че можеш. Заплашваш народа му…

Лицето му се изопна.

— Не съм те заплашил, нито ще го направя.

— Самото ти присъствие тук е заплаха. Послание до Одисей, че не може да опази онези, които обича. Първите ти думи към мен бяха хвалба, че си нападнал роднините ми в Пилос. Аз не съм глупачка, Хеликаон. Бях царица, когато ти си бил още бебе в люлка. Зная защо си тук.

— Той те е оставил много зле защитена — отвърна Хеликаон посочвайки малкия отбранителен отряд на Итака.

Известно време никой не каза нищо. Пенелопа бе много ядосана от изблика си. Първата й цел трябваше да бъде да спаси хората си. Що за глупост беше да се конфронтира с Хеликаон? Не можеше да повярва, че той би пуснал убийците си срещу нея и народа й, но напрежението, отпечатано в кожата около очни му, говореше за неразрешените конфликти в ума му.

Тя се успокои и попита учтиво:

— Как е малкият ти син? Сега трябва да е на три години.

Лицето на Хеликаон се поотпусна.

— Много е добре. Липсва ми всеки ден, в който отсъствам. Но той не ми е син. Иска ми се да беше.

— Не е ли?

Хеликаон обясни, че царицата е била изнасилена по време на микенско нападение и момчето е резултат от това.

— Надявах се, че ще остане тайна заради Халисия. Но с подобни неща това рядко се случва. Имаше слуги, които знаеха и слуховете се разпространиха.

— Какво мисли тя за това? — попита Пенелопа.

Лицето на Хеликаон помръкна отново.

— Не може да го погледне без болка. Като го вижда, си спомня само ужаса от нападението, собственото й дете подпалено и хвърлено от скалата, а тя — пребита, изнасилена и пронизана с меч. Ето с такива мъже се е съюзил съпругът ти в момента.

Пенелопа видя, че той се бори да потисне гнева си.

— Но ти обичаш момчето — каза тя бързо, за да избегне сблъсъка.

Хеликаон отново се отпусна.

— Да, обичам го. Той е чудесно дете — интелигентно, дружелюбно и забавно. Но тя не вижда това. Не иска дори да го докосне.

— Има твърде много тъга по света — каза Пенелопа. — Толкова много деца, които никой не иска и не обича. И жени, които биха дали всичко, което имат, за да получат дете. И двамата сме изгубили хора, които сме обичали.

— Да, така е — отвърна той с тъга в гласа.

В този момент на съпричастност тя извади най-силното си оръжие:

— Аз отново чакам дете, Хеликаон. След толкова много време. Седемнадесет години откакто умря малкият Лаерт. И сега отново съм бременна. Не вярвах, че бих могла да дам още един син на Одисей. Със сигурност самата велика богиня ме пази. — Тя внимателно се загледа в лицето му, видя как то се размеква и разбра, че почти е спечелила тази битка. — Търговията от Седемте хълма расте — добави бързо. — Одисей пази твоите печалби, както е обещал. И сред хората в поселището няма проблеми. Сега там има стени, които го пазят.

Хеликаон се надигна на крака.

— Трябва да си вървя — каза той. — Но се надявам да ми вярваш, като казвам, че ми беше приятно да те видя, Пенелопа. Някога ти ме приветстваше в дома си и спомените ми от Итака са само добри. Ще се моля детето ти да се роди в безопасност и да може да отрасне в свят, който не е във война.

Той я остави и тръгна към една малка колиба със сламен покрив. Итакийският отряд го гледаше с подозрение, докато се пресягаше към покрива, за да вземе малко слама. После се върна до Пенелопа. Без да проговори, положи сламата в огъня за добре дошъл, докато тя задими и се подпали. Подържа я там още няколко секунди, а после я хвърли на пясъка. След това заби меча си в нея. Накрая, без да каже и дума, се върна до въжето и се качи на кораба си.

Пенелопа го гледаше с облекчение и тъга. Посланието му към Одисей беше повече от ясно. Той можеше да унищожи Итака с огън и меч и да изколи народа й. Ала бе избрал да не го прави.

Този път.

Малкото русокосо момче притича по прашния коридор, стъпвайки безшумно с голите си стъпала по изтърканите камъни. Накрая се обърна, за да се увери, че Сивата не го е догонила, а после легна на пода и се запровира през цепнатина в тъмния ъгъл.

Старата крепост на Дарданос представляваше лабиринт от коридори и тунели, както и малки дупки, през които можеше да се промъкне само някой тригодишен. Той запълзя през пролуката между стените и се озова в мрака на приемната зала, зад един прашен гоблен, а после притича през празната стая до тежката дъбова врата на отсрещната стена. Тя не беше затворена съвсем и ако легнеше с лице, притиснато в рамката, можеше да види огромната зала от другата страна. Не забелязваше Слънчевата жена, но знаеше, че ще дойде, затова се присви по-удобно на каменния под, обгърнал с тънките си ръце коленете, и зачака. Беше научил много за чакането по време на трите си кратки години.

Чу виещ звук в далечината, който знаеше, че е гласът на Сивата, която го търси. Но първо щеше да прерови двора. Той си избираше различно скривалище всеки ден, а Сивата бе бавна и стара, така че винаги минаваше време, докато го открие.

През високите прозорци на залата проникваше ярката утринна светлина и той надушваше миризма на готвено — пшеничен хляб и бульон за закуската на прислугата на двореца. Коремчето му беше празно и миризмите го накараха да преглътне, но той остана на място, чакайки Слънчевата жена.

Всеки ден успяваше да избяга от Сивата и да намери Слънчевата жена. Но не биваше да я оставя да го види, защото знаеше, че тя ще се ядоса. Студеният й гняв го плашеше, въпреки че не разбираше причината за него. Нощем сънуваше в топлото си креватче как един ден тя ще дойде да потърси него, че ще разтвори ръце и ще го повика, а той ще дотича при нея. И тогава тя щеше да го вземе в ръце, да го държи до себе си и да му говори мило.

Долови движение в мегарона и нетърпеливо притисна лице към вратата, но това бяха само войниците на Стария червен човек. Старият червен човек размаха ръце и им раздаде някакви заповеди, а после те си тръгнаха. Няколко слуги минаха близо до вратата, на ръка разстояние от мястото, където се бе скрил, но той знаеше, че няма да влязат. Това бе най-заетото време от деня.

Краката му започваха да се схващат, когато в мегарона влязоха хора. Той отново се притаи и ги загледа напрегнато. Влязоха старите мъже с дългите си роби, влачейки сандали по пода. Последваха ги войниците в церемониална броня, която блестеше под утринното слънце. Жените, които мърмореха и се кикотеха. Момчето можеше да ги разпознае по пръстените на пръстите на краката им и гривните по глезените. Едно от момичетата носеше верижка с малки зелени рибки, висящи от нея. Той ги гледаше възхитен. Те звънтяха, докато жената се движеше.

После врявата секна рязко и момчето се притисна още по плътно до вратата.

Слънчевата жена отиде до трона и постоя неподвижно за момент, оглеждайки се наоколо. Носеше дълга яркобяла туника без ръкави, украсена с блестящи сребърни точици. Златната й коса бе вдигната над главата й и завързана със светла лента. Както винаги, момчето бе заслепено от красотата й и почувства в сърцето си болка, от която му идваше да се разплаче.

Слънчевата жена каза:

— Нека започнем. Имаме много за обсъждане.

Гласът й бе като сребърни камбанки. Тя седна и ежедневната работа започна. Жената поговори със Стария червен човек и другите старци, след което започнаха да й водят хора. Единият беше войник. Ръцете му бяха вързани. Той й говореше ядосано, със зачервено лице. За момент момчето се притесни за Слънчевата жена, но отговорът й бе тих, а после други войници изведоха мъжа навън.

Денят преминаваше в обяд и момчето бе вече полузаспало, когато Слънчевата жена стана от трона си. Тя се огледа из мегарона и попита:

— Къде е Дексиос? Момчето трябва да присъства за ритуала. Лила? — Тя направи нетърпелив знак с ръка. Сивата се измъкна от ъгъла на мегарона, кършейки старите си ръце. Лицето й бе изкривено от притеснение.

— Не можах да го намеря, господарке. Съжалявам. Той тича толкова бързо, не мога да го догоня.

— Претърси ли конюшнята? Чувам, че се крие в сламата.

— Да, господарке. Нямаше го там.

Зад вратата Дексиос замръзна за няколко мига почти неспособен да повярва на ушите си. Слънчевата жена питаше за него? Искаше го при себе си! Той скочи на крака, готов да изтича при нея, но във възбудата и объркването си бутна дъбовата врата, вместо да я дръпне, и тя се затвори тихо, залостена от резето, което падна на мястото си. Колкото и да се мъчеше, не можеше да я отвори.

Той заудря с ръце по дъба.

— Тук съм. Тук съм! — извика момчето, но никой не го чу.

Започна да се паникьосва и заудря още по-силно с малките си юмручета.

— Тук съм! Отворете вратата! Моля ви, отворете вратата!

Внезапно един войник с меч в ръка вдигна резето. Дексиос се озова пред погледа на всички в мегарона, а маската от сълзи, която представляваше лицето му, бе окъпано от слънцето.

Той падна на колене пред Халисия, царицата на Дардания и каза:

— Тук съм, мамо. Не се сърди.

През Родопите духаше хладен вятър, който люлееше дългата трева на тракийската равнина и шептеше сред върховете на дърветата, покриващи високите хълмове отвъд нея.

Скрит сред дърветата, Банокъл накара коня си да седне и зачака заедно с около хиляда други ездачи от Троянския кон. В равнината долу хиляда и петстотин троянски войници привидни се подготвяха за обедна почивка, разчиствайки земята за готварски огньове. С тях имаше около триста тракийски конници, както и около двеста стрелци. Банокъл не се интересуваше от стратегия. Врагът или щеше да влезе в капана, или нямаше. За едрия войн това беше без значение. Ако не смажеха бунтовниците днес, щяха да ги смажат утре. Или вдругиден.

Той погледна към ездача вляво от себе си — слабия жълтокос Скорпиос. Мъжът бе свалил шлема си. Беше неестествено блед и по лицето му имаше пот. Банокъл огледа линията по-нататък. Навсякъде виждаше признаци на нервност и страх. Не ги разбираше. Ние сме Троянският кон, помисли си за кой ли път. Ние не губим битки. А Скорпиос беше чудесен ездач и превъзходен боец. От какво тогава се тревожеше?

Това беше мистерия, а Банокъл не обичаше мистериите. За това бързо отмахна всякакви мисли за Скорпиос от ума си. Имаше по-важни неща, за които да мисли.

Например, беше гладен. Керванът с продоволствията така и не ги достигна и пропуснаха закуската. Това бе абсолютно недопустимо за него. Никой не трябва да бъде принуждаван да се бие без закуска. Каруците, които дойдоха през високия проход, донесоха резервни мечове и припаси от стрели. Въпреки че доставката бе добре дошла за войниците, чиито оръжия бяха счупени в битките от миналите няколко седмици, Банокъл се разочарова. Припасите им от сирене и изсушено месо бяха привършили и мъжете ядяха само овес, напоен във вода.

Засърбя го под мишницата. Това бе особено дразнещо, защото бронята на ездачите в Троянския кон, беше много сложна — малки припокриващи се бронзови дискове, подобни на рибешки люспи, които обхващаха гърдите, корема и долната част на гърлото. Беше невъзможно да бръкне вътре, за да се почеше.

Конят на Банокъл се размърда под него, а после отметна глава. Той несъзнателно потупа черния врат на животното.

— Спокойно, Гъзолик.

— Защо не идват, в името на боговете? — каза друг изнервен боец отдясно, едър войн с внимателно подрязана разделена на три брада. Юстинос свали шлема си, извади кърпа от колана си и попи потта от избръснатата си глава. Банокъл не знаеше как да му отговори. Как, в името на Хадес, можеше да знае защо не са дошли?

— Мразя това шибано чакане — добави Юстинос.

— Трябваше да закусим по-добре — каза Банокъл.

— Моля?

— Тоя овес кара човек да пърди цял ден. Червено месо преди битката. Така е редно.

Юстинос го зяпна, после отново си сложи шлема и извърна поглед.

Банокъл хвърли поглед към останалите ездачи и видя, че Калиадес е слязъл от коня си и върви към едно високо дърво. Той свали колана със сабята си и шлема, за да се покатери на него в опит да види по-ясно северните полета. Не бяха говорили от дни и дори тогава си размениха само няколко думи за това къде да завържат конете. Сега Калиадес беше офицер и прекарваше твърде малко време заедно с останалите. Дори на сватбата на Банокъл миналата пролет изглеждаше дистанциран и дръпнат.

Калиадес така и не беше преодолял смъртта на Пирия. Така казваше Руж. Беше се затворил в себе си. Банокъл не го разбираше. Той също бе натъжен от смъртта на момичето, но също така бе щастлив, че е оцелял след боя. Хектор ги възнагради със злато и ги включи в Троянския кон. Банокъл си купи малка къща с парите и убеди Руж да дойде да живее с него там. Отне му известни усилия.

— Защо ми е да се омъжвам за теб, идиот такъв? Само ще отидеш да те убият някъде.

Но той успя да преодолее съпротивата й и сватбата им бе радостна.

Банокъл разхлаби леко сабята в ножницата й. Калиадес слезе от дървото и каза нещо на помощника си. Думите му преминаха по редицата.

— Идват.

Банокъл се наведе напред в опит да различи нещо сред дърветата. Видя долните склонове на Родопите, но засега никаква следа от вражески пешаци. В равнината троянските войници бързо сформираха бойни редици, блъскайки се един в друг и привидна паника. Забеляза, че Хектор язди пред първата линия на светлия си кон, а бронята му от злато и бронз блести на следобедното слънце.

— Мислиш ли, че керванът с продоволствията най-сетне е дошъл? — обърна се Банокъл към Скорпиос.

Русият войн се сепна насред слагането на шлема си и го изгледа.

— Откъде да знам? И защо да ми пука? — отвърна той. — Всеки момент ще се потопим в кръв и смърт.

Банокъл се ухили.

— Да, но после ще трябва да ядем.

През пролуката сред клоните той видя появата на първите вражески войници. Някои бяха тежко бронирани и с дълги щитове, но мнозинството около тях изглеждаха като обикновени бунтовници с кожени нагръдници или подсилен лен. Дрехите им бяха ярки, като се започнеше от жълтите им наметала и зелените им панталони на райета и карета. Много от тях бяха боядисали лицата си с алени или сини линии. Оръжията им бяха копия и брадви, макар и някои да носеха мечове с остриета, дълги колкото човешки крак.

Сред вражеските редици се разнесе виеш, боен вик и те се втурнаха към троянската линия. Хектор бе слязъл от коня си и сега чакаше с готов щит в центъра на фронтовата линия.

Вече се виждаше цялата бунтовническа орда и Банокъл ги огледа внимателно. Превъзхождаха отряда в равнината с поне десет към едно. Двадесет хиляди мъже тичаха през откритото поле с бойни викове на уста.

Залп от стрели удари редиците им, но не ги забави.

Троянската фронтова линия се подготви, облягайки се на щитовете си и с изтеглени назад копия. Точно когато врагът ги достигна, троянските ветерани се засилиха напред, за да ги посрещнат. Звуците от битката бяха странно приглушени в гората. Банокъл хвана юздите на коня си с лявата ръка, докато тежкото копие почиваше удобно в дясната.

— Бавно напред! — извика Калиадес.

Хиляда ездачи подкараха конете си напред. Банокъл се приведе под един увиснал клон, направлявайки черния жребец през дърветата. Ярката слънчева светлина огря бронираните ездачи, докато се спускаха по хълма.

Бунтовниците още не ги бяха видели, но скоро щяха да ги чуят.

— Стегната формация!

Банокъл срита коня си и той се затича, докато тропотът на копита не изпълни целия хълм.

Войнът вдигна копието си на нивото на челото, насочил върха напред и леко надолу. Конят му вече галопираше. Той видя, че бунтовниците от тяхната страна се обръщат да ги посрещнат. Вече бе достатъчно близо, за да види паниката, изписана по боядисаните им лица.

И тогава Троянският кон удари ордата. Банокъл заби копието си в гърдите на един едър войн. Докато мъжът падаше, микенецът изпусна дръжката. Той извади сабята си и замахна надолу, разбивайки черепа на бунтовника пред себе си. Сега всичко бе потънало в хаос и писъците на ранените и умиращите изпълваха въздуха. Банокъл насочи коня напред, дълбоко сред редиците на врага. Нечия брадва се заби във врата на жребеца и той падна Банокъл скочи от него и се хвърли към мъжа, на когото принадлежеше оръжието. Нямаше време да вдигне оръжието си, затова заби глава в лицето на война и го запрати на земята. Друг боец замахна с меч към Банокъл, но той го парира, а после отвърна на удара и преряза гърлото на мъжа. Юстинос се появи в мелето и разпръсна враговете, струпали се около него. После дойдоха и други ездачи. Банокъл забеляза кон без ездач и се затича да се качи на гърба му. Точно когато го достигна обаче, животното се дръпна назад и избяга. Двама бунтовници нападнаха Банокъл. Първият размахваше брадва, която той се опита да парира със сабята си. Острието се счупи. Микенецът хвърли дръжката по втория нападател, който приклекна, за да я избегне. Онзи с брадвата вдигна оръжието си отново. Банокъл се втурна към него, сграбчи дръжката и заби глава в лицето му. Войнът отстъпи и изпусна оръжието си. Русият гигант го сграбчи и надавайки боен вик, скочи към втория бунтовник с брадвата. Мъжът не издържа на ужаса и се опита да избяга. Скорпиос го достигна и заби копието си в гърба му.

Банокъл изтича при един повален ездач. Хвърли брадвата си и взе оръжието на мъжа, за да се върне незабавно в мелето пронизвайки, сечейки и кълцайки. Враговете бяха корави и издръжливи, но никой не ги беше обучавал. Биеха се поотделно, търсеха място да размахват дългите си мечове или да използват копията и брадвите си. Но перфектно организираната армия от ветерани ги избутваше все по-близо един до друг. Притиснати от липсата на място, войните започнаха да се отдръпват и да тичат към откритото пространство. Троянският кон ги поразяваше в мига, в който се измъкнеха от мелето. Банокъл знаеше какво ще последва. Вече го бе видял над двадесет пъти. Ордата започна да се пръска като разбит съд. Без организирана съпротива, която да ги спре, тежко бронираните ездачи пронизаха врага до сърцето му и клането започна.

Тракийците започнаха да се паникьосват по цялото бойно поле и бунтовниците се втурнаха да бягат. Конниците ги следваха, избивайки колкото можеха повече от тях.

Банокъл нямаше кон, така че остана. Хектор дойде до него на жребеца си. Шлемът и бронята му бяха покрити с пръски кръв, а ръката с меча беше като боядисана в червено до лакътя.

— Ранен ли си? — попита го той.

— Не.

— Тогава иди да помогнеш на ранените — каза едрият мъж и смушка коня си нататък.

— Някаква следа от снабдителния керван? — извика Банокъл след него. Хектор не обърна внимание на въпроса.

Русият войн почисти сабята и я плъзна в ножницата си. После огледа бойното поле.

Победата им бе пълна, но имаха и сериозни загуби. Помогна заедно с други войници на лечителите да изнесат поне стотина трупа. Нямаше голямо значение, че мъртвите врагове са хиляди. На тяхно място бяха готови да дойдат още хиляди. Свалиха броните и оръжията на умрелите троянци и войниците се събраха, за да сменят счупените си мечове, изкривени шлемове и разбити нагръдници. Самият Банокъл си намери къс меч и богато украсена ножница. Сабята бе добро оръжие, когато удряше от гърба на кон, но попаднеше ли на земята, не бе и наполовина толкова смъртоносна, колкото добрия стар меч.

Вдясно от себе си видя група тракийски затворници, разпитвани от троянските офицери, сред които и Калиадес. Банокъл ги погледа известно време и въпреки че не можеше да чуе какво си говорят, по мрачните лица на пленниците разбра, че не издават много. Хектор не позволяваше измъчването на затворници, което за русия войн беше зверски глупаво. Повечето хора ти казваха всичко, което искаш да чуеш, ако ръцете им бяха наврени в огъня. И как можеше войн като Хектор да е толкова гнуслив? Банокъл го бе виждал да се втурва към врага като разярен лъв. Умовете на генералите и принцовете бяха мистерия за Банокъл.

Продоволственият керван пристигна след мръкване и той се присъедини към останалите войни около огъня. Плешивият Юстинос бе там, както и Скорпиос, чиято дълга руса коса бе вързана на опашка, висяща между тесните му рамене. Трима от мъжете бяха непознати за Банокъл, но последният бе строен ездач с изгърбени рамене на име Урсос. Двамата с Банокъл бяха тренирали заедно в Троя.

— Поредната победа — каза троянецът, когато русият гигант седна до него. — Почнах да им губя бройката.

— Изгубих си коня — измърмори Банокъл. — Старият Гъзолик беше добър жребец.

— Може би него са ни сготвили — смотолеви Урсос. — В кервана няма месо. Само още скапан овес.

Докато говореха, един ездач премина през лагера в галоп. Мъжете се пръснаха пред пътя му. Мъжът спря рязко животното близо до Хектор и офицерите му и скочи на земята.

— Това изглежда важно — каза Урсос, след което стана и отиде да чуе съобщението.

Банокъл остана на мястото си. Нощта бе хладна, огънят — топъл, а миризмата на печено месо го опияняваше.

Урсос се върна след малко и се свлече на земята.

— Е, това обезсмисля изцяло днешната победа.

— Защо? — попита Банокъл.

— Ахил е нахлул с цялата тесалийска армия и е превзел Ксантея. Резос е бил отблъснат до Калирос в планините. И нещо може би още по-лошо — Одисей е превзел Исмарос и вражеските галери сега блокират морето.

— Това не звучи добре — съгласи се Банокъл.

Урсос го изгледа.

— Не знаеш къде са тези места, нали? Нито дали са важни?

Русият войн сви рамене.

— Приятелски или вражески градове. Друго не ми трябва да знам.

Урсос поклати глава.

— Ксантея пазеше река Нестос. Нашите кораби пътуват по тази река до старата столица Калирос. Сега, когато градът е превзет, няма да получаваме провизии. А ако Калирос падне, ще имаме вражески армии от три страни — север, юг и изток.

— Значи ще ги смажем и трите — каза Банокъл.

— Оценявам оптимизма ти. Но започнахме с над осем хиляди мъже. Сега имаме около три хиляди. А врагът става все по-силен с всеки изминал ден. Сега, когато Исмарос е в ръцете на врага, моретата ще са чисти за Одисей. Флотата му може да отплава до Карпеа и да потопи нашите кораби. Тогава няма да има път за връщане.

Банокъл нямаше желание да спори. Вече бе забравил имената на градовете, които Урсос така внимателно му бе описал. Що се отнасяше до него, те бяха спечелили битка, бяха се нахранили добре с месо и ги водеше Хектор — най-великият генерал из Великата зеленина. Щяха да продължат да се бият и да продължат да печелят. Или пък щяха да продължат да се бият и да загубят. И в двата случая Банокъл не можеше да стори нищо повече, така че се надигна на крака и отиде до огъня за още една порция конско месо.

В продължение на шест дни армията на Хектор се придвижваше на юг през Родопите. Пътуването беше бавно и изпълнено с опасности. Някъде назад идонойската армия ги търсеше усилено. Отпред ги очакваше широката река Нестос, където тесалийските войски и втора идонойска армия притискаше цар Резос в Калирос. Всички мъже знаеха, че вероятно ще има сериозна битка още щом видят града.

Сега троянската армия не получаваше провизии. Дажбите бяха малки, а отряди от ловци ежедневно яздеха сред горите, търсейки дивеч. Дори когато ловът се увенчаеше с успех, резултатът беше потискащо недостатъчен за изхранването на три хиляди мъже.

Банокъл, който имаше нов жребец — петнист сив кон със злобни очи — яздеше с Урсос и двадесетина други войници пред основната армия, оглеждайки местността за вражески отряди. Дългите копия бяха изоставени и ездачите носеха фригийски лъкове, както и сабите си. Заповедите им бяха много точни. Да избягват директен конфликт и ако зърнат враг, да пратят ездач, който да докладва.

Урсос командваше отряда и отговорността го правеше гневлив. Настроението му не се подобряваше от това, че Банокъл постоянно го наричаше „генерале” и останалите бързо подеха новия му прякор.

Следобед младият конник на име Олганос видя диво прасе в шубрака. Тримата с Юстинос и Скорпиос се втурнаха да го преследват. Урсос нареди да спрат, докато трае ловът, и останалите от отряда отведоха конете си до група дървета, където слязоха на земята. Не бяха видели и следа от вражески войници, въпреки че по-рано през деня бяха мернали няколко горяни да секат дървета над реката. Мъжете се оказаха от киконите и казаха на Урсос, че са се скрили от идонойски отряд преди два дни.

Олганос и ловците се върнаха триумфиращи, понесли мъртвото прасе. Животното беше доста мършаво, но те го изкормиха и го разфасоваха, накладоха огън, сложиха го на прът над него и се разположиха наоколо, докато месото се печеше.

Банокъл отиде до дърветата и приседна, оглеждайки земята на юг. Тя бе зелена и плодородна, с ниски хълмове и гористи долини. Добра местност за земеделие, помисли си той. Не като сухата ферма, в която бе роден, където семейството му едва оцеляваше и винаги гладуваше. Представи си къща на склона долу. Наблизо имаше поток. Хладна вода през лятото, нежен бриз, който се носи през дърветата. Човек можеше да отглежда коне, прасета или овце. Може би и трите. Зачуди се дали Руж би желала да живее сред планините, далеч от градовете.

После видя дима на хоризонта — огромни стълбове, издигащи се над далечните хълмове.

Банокъл се надигна на крака и извика Урсос. Водачът на отряда дойде и застана до него, загледан мълчаливо в дима.

— Мисля, че е горски пожар, а ти? — попита накрая.

Банокъл сви рамене.

— Възможно е. Не зная какво има зад тези хълмове.

Другите мъже се събраха наоколо. Олганос — млад мъж с ястребов нос и черна къдрава коса — изрази гласно тревогата, която всички изпитваха:

— Според тракийските съгледвачи би трябвало да достигнем Калирос утре. Какво ще стане, ако този пушек е от горящия град?

— Не казвай това! — изсъска Урсос. — Ако Калирос е паднал, всички сме мъртви.

— Говори за себе си, генерале — отсече Банокъл. — Аз обещах на Руж, че ще се върна и никакви козоебци-идонои няма да ме спрат. Нито пък каквито и да е други козоебящи копелета от каквато и да е козоебяща държавица.

— Умът на философ, езикът на поет — отбеляза младият Олганос с усмивка. — Нямат ли край талантите ти?

Банокъл не му отговори. Пушекът в далечината помрачаваше настроението му.

Мъжете се върнаха сред дърветата и се наядоха с печено прасе, след което се качиха по конете си и продължиха на юг.

Яздеха предпазливо в разпокъсана редица, защото земята бе неравна от внезапно появяващи се дупки и дерета, както и групи дървета, които можеха да крият вражески войници. Неколцина ездачи държаха лъкове в ръцете си със стрела, поставена на тетивата. Банокъл, който съвсем не беше опитен стрелец, стоеше бдителен, готов да засили коня си или към, или настрана от всеки враг, който би се появил наоколо.

С наближаването на здрача изкачиха и последния хълм. Урсос нареди да спрат под върха му и всички слязоха от конете, придвижвайки се бдително до горе. Най-ужасните им страхове се оправдаха. Под тях градът-крепост Калирос гореше и виждаха вражеските войници, понесли плячка извън стените. До един огромен лагерен огън Банокъл зърна група мъже, вдигнали дълги копия, на които бяха нанизани глави. Около тази ужасна картина се беше струпала огромна тълпа, размахала мечове и надаваща радостни възгласи. Банокъл огледа откритата местност около източната стена. Виждаха се няколко хиляди бойци. В града щеше да има много повече, както и в лагера около западната стена, която не се виждаше от тук. По реката отвъд града имаше десетки кораби.

Урсос се придвижи до него.

— Как мислиш, колко войници? — попита той.

Банокъл сви рамене.

— Между десет и петнадесет хиляди. Мнозина от тях не са идонои. Нямат боя. Нямат панталони. Мисля, че са микенци или тесалийци.

Урсос изруга тихо.

— Погледни реката. Идват още галери. Ако продължат нататък и блокират Хелеспонт, няма да се приберем у дома, дори да достигнем корабите в Карпеа.

— Е, няма смисъл да седим тук — каза Банокъл. — По-добре да се връщаме.

Урсос свали шлема си и прокара пръсти през дългата си черна коса.

— Хектор ще иска да научи колко бързо ще тръгнат отново, както и в каква посока. Може да тръгнат на изток, за да ни пресекат пътя, или на север, за да ни пресрещнат в планините.

— Или и двете — каза Олганос, който слушаше разговора.

— Да. Или двете.

— А има и друга идонойска армия някъде зад нас — изтъкна Олганос.

Урсос се обърна към Банокъл.

— Ти остани тук с петима мъже и вижте накъде ще тръгне врагът. Аз ще тръгна с останалите от отряда обратно при Хектор и ще спра похода. Щом врагът започне да се движи, се насочете на север и се присъединете към нас възможно най-бързо.

— Защо ти не останеш? — попита Банокъл.

— Защото съм шибаният генерал, както сам не спираш да изтъкваш. Оставям те начело, Банокъл. Не прави нищо необмислено. Само събери информация и си тръгни, щом я получиш.

— О, не искаш да превземем обратно крепостта, така ли?

— Не, никак. — Урсос въздъхна. — Просто се пазете. — Той се завъртя към Олганос. — Ти също оставаш като втори по ранг.

— Втори по ранг от петима? Не съм сигурен, че ще се справя с отговорността.

— Аз пък съм твърдо убеден, че не можеш — сопна се Урсос. — Но мислиш бързо — добави с малко по-мек тон. — И имаш самообладание. Ще оставя още Енион, Скорпиос, Юстинос и Керио с теб. Някакъв проблем?

Банокъл обмисли въпроса. Керио създаваше проблеми — беше хитрец, който постоянно се опитваше да го дразни. Но пък бе добър боец и отличен стрелец.

— Няма проблеми, Урсос — каза накрая той.

— Може би не е зле да смениш коня на Енион — вметна Олганос. — Той е по-стар и бавен от другите, а утре може да ти дотрябва скорост.

— Добра идея — съгласи се Банокъл. — Винаги съм обичал да имам някой под ръка, който да се занимава с мисленето.

Хеликаон стоеше на кърмата на „Ксантос” заедно с Ониакус, който държеше руля. Дългото пътуване около западната брегова линия бе преминало почти без инциденти. Видяха малко кораби и всичките бяха малки търговски съдове, които прегръщаха брега и се втурваха към земята в мига, в който видеха дарданската флота.

В морето обаче нямаше бойни кораби и това го тревожеше.

До този момент флотилиите на Агамемнон бяха станали огромни и се натрапваше тревожният въпрос: къде се намираха?

Скалистата брегова линия на Аргос се намираше до тях и корабите плаваха край малки села и пристанища, придвижвайки се все на изток, към островите югозападно от Самотраки.

Към залез забелязаха търговска галера с висока палуба, понесла се на изток. Корабът не направи опит да им избяга и Хеликаон сигнализира на два от най-предните си съда да го пресрещнат. Търговецът се подчини и насочи галерата си успоредно с „Ксантос”.

Хеликаон отиде до парапета и погледна надолу към палубата. Гребците седяха спокойно, с прибрани гребла. Един дебел търговец, облечен в богата лилава роба, вдигна поглед към него. Мъжът имаше дълга тъмна коса и брада, накъдрена с горещо желязо по хитски обичай.

— Пътуваме под закрилата на императора и не участваме във вашите войни — извика той.

— Накъде сте се насочили? — попита го Хеликаон.

— През Хелеспонт и у дома.

— Ела на борда на кораба ми, за да пием вино.

Спуснаха въже и пухкавият търговец се качи на високия кораб. Когато преодоля парапета, бе зачервен и дишаше тежко. Огледа се наоколо с интерес.

— Чувал съм за „Ксантос”, цар Еней — каза той. — Много хубав съд.

— Приятелите ме наричат Хеликаон, а аз винаги съм бил приятел на онези, които служат на императора.

Мъжът се поклони.

— Името ми е Онигантас. Миналата година щях да се опиша като богат търговец. Тези дни обаче бедността ни дърпа към себе си. Тази ваша война е унищожителна за търговията.

Хеликаон нареди да донесат вино и поведе Онигантас към високата задна палуба. Търговецът отпи от чашата си, измърмори няколко одобрителни коментара към качеството на виното, а после се умълча, впил големите си тъмни очи в своя домакин.

— Къде те отведе пътуването ти? — попита Хеликаон.

— От Атина по брега до Тракия. Там вече няма търговия.

— Значи си плавал надолу по Аргос?

Онигантас кимна.

— И продадох товара си с малка загуба. Това не са добри дни. Хеликаон.

— Какви новини носиш от Аргос?

— Новини? Аз носех подправки и парфюми.

— Нека не си играем игрички, Онигантас. Ти си неутрален. Ако аз бях някой от генералите или адмиралите на Агамемнон, щях да използвам подобен съд, за да пренася информация. Помолили ли са те за подобна услуга?

— Трябва да бъдем предпазливи — отвърна Онигантас с лукава усмивка. — Много хора говорят по бреговете или в пристанищата, но като неутрален търговец не би било добре да предлагам услугите си на една или друга страна. Това би ме направило агент на нечия сила и неутралността ми би се стопила.

Хеликаон обмисли думите му. На повърхността аргументът изглеждаше разумен, но нито Агамемнон, нито генералите му биха уважили неутралността на хитски кораб, освен ако това не служи на целите им. Единственият начин Онигантас да прекоси в безопасност територията на войната беше да носи доказателство, че Микена му го позволява. И след като търговията бе толкова непоправимо нарушена, хитският търговец вероятно си добавяше приходи като разнасяше съобщения от и към микенските генерали.

— Виждам, че ти си проницателен човек — каза Хеликаон накрая.

Мъжът пресуши чашата си и я подаде на чакащия наблизо моряк.

— Аз само търся печалба като всеки търговец. Без неутралността ми нямам печалба. С нея съм свободен да работя във всеки от градовете и народите около Великата зеленина. Всъщност винаги съм се надявал да укрепя връзките си с Дардания.

— И няма причина да не го сториш — отвърна Хеликаон. — Тъкмо търсех предприемчив човек, който да пази малко злато за мен, в случай че някога ми потрябва.

Той видя алчността в очите на Онигантас.

— За колко злато говорим, Хеликаон?

— Достатъчно, за да стигне за построяването на няколко търговски кораба, ако бъде използвано, и определено достатъчно, за да компенсира беден на доходи търговски сезон.

Хеликаон замълча, загледан в мъжа, и зачака намекът за подкуп да заработи.

— И този човек трябва само да пази това злато за теб? — попита търговецът.

Царят на Дардания се усмихна.

— Или може би да го накара да се увеличи за наша взаимна изгода?

— А, значи искаш търговски съюз?

— Именно. Трябва да поговорим още. Може би ще останеш с нас тази нощ?

— C удоволствие — отвърна Онигантас. — Напоследък гладувам за липса на интелигентна компания. Повечето ми нощи преминават в слушането на микенски моряци и войници и… — тип погледна Хеликаон в очите — безкрайните им приказки за войни, победи и планове.

Флотата излезе на брега на един гол и ненаселен остров. Хеликаон и застаналият до него Онигантас гледаха, докато Ониакус и няколко други моряци донесоха предмети, които бяха заграбили по време на нападенията си. Имаше златни чаши и бокали, покрити със скъпоценни камъни, както и големи бижута в микенски стил. Всичко беше положено върху одеяло на пясъка.

Онигантас коленичи да огледа предметите на избледняващата светлина.

— Изключително — каза той.

Докато другите палеха готварски огньове, Хеликаон отведе търговеца встрани от мъжете. Двамата седнаха и говориха, докато не ги извикаха да се нахранят. По-късно, докато Онигантас спеше, царят на Дардания се отдръпна от лагера и се качи по склона на един висок хълм. Чутото го бе разтревожило.

Гершом и Ониакус се приближиха към него.

— Научи ли нещо от търговеца? — попита египтянинът.

— Да… и нищо не е добро. Трябва ми време да помисля. Нека повървим малко.

Островът беше каменист и негостоприемен. Но на един близък хълм някой бе построил храм. Лунната светлина озаряваше белите колони.

— На кого ли е посветен? — зачуди се Ониакус.

Хеликаон не го беше грижа, но тръгна с тях към изоставената постройка. Около нея нямаше статуи, вътре също. Каменният под беше покрит от трупан с векове прах. Част от покрива се бе срутила, позволявайки на луната да озарява вътрешността. Те претърсиха сградата, но не откриха гравюри, нито сечива, счупени чанти или фенери.

Хеликаон коленичи и избърса гъстия прах от един участък на пода. Под него в каменните плочи имаше дълбока извита линия. Гершом и Ониакус се присъединиха и заедно разчистиха праха от близките плочи. Символът, който разкриха, обхващаше целия под. Имаше два кръга, малкият вписан в големия, и диагонална линия, която минаваше и през двата.

— Какво значи това? — попита Ониакус.

— Древен символ — каза му Хеликаон. — Може да се открие на някои стари карти. Търговците някога са го използвали, за да бележат места с търговска или военна сила. Ако външният кръг е прекъснат, това означава, че наоколо няма вражески сили. Прекъснат вътрешен кръг значи, че в местността няма много търговия. Непрекъснатите кръгове значат обратното — силна защита, но добра търговия.

— А линия като тази, която минава през два непрекъснати кръга? — попита Ониакус.

— Означава, че местността не е проучена. Непозната е.

— И така — каза Гершом, загледан в символа. — Някой е дошъл на тази гола скала и е построил храм на непознатото?

— Така изглежда — отвърна Хеликаон. — Колко странно. Сигурно са пренасяли мрамора и дървото през цялата Велика зеленина, за да го докарат тук. Десетки, може би стотици работници и каменоделци, които да построят сграда, която никой няма да посещава, на остров без селище на него.

Гершом се засмя.

— Мисля, че е чудесна шега. Всички почитаме непознатото и непознаваемото. Това е същността на живота ни. Можем да знаем само какво е било, не и какво ще бъде. Но копнеем да научим, да разберем мистерията. Който и да е построил храма, е имал добро чувство за хумор и усет за предстоящото. Храм на непознатото, построен от някой непознат с неясна цел. Прекрасно е.

— Е, аз пък мисля, че е пълна безсмислица — оплака се Ониакус. — Разхищение на хубав мрамор и труд.

Когато отново излязоха под светлината на луната, Хеликаон се загледа над морето.

— Готов ли си да говориш за чутото? — попита Гершом.

Царят на Дардания си пое дълбоко дъх.

— Исмарос е паднал, както и Ксантея — каза той. — Това оставя само Калирос. Укрепленията там не са силни. Така че трябва да предположим, че вече или е под обсада, или е паднал.

— Но Хектор е в Тракия — каза Ониакус. — Той никога не губи. Ще смаже врага.

— Според Онигантас Хектор е спечелил няколко битки, но от Тесалия и Микена се изсипват все повече и повече вражески войски. Последните доклади потвърждават, че Хектор е в Родопите, изправен пред три армии.

— Той ще ги пребори — настоя Ониакус.

— Може би — съгласи се Хеликаон. — Но дребните победи нямат никакво значение. Тракия е изгубена. Мисля, че Хектор ще се опита да върне армията си в Карпеа при корабите, а после да прекоси проливите и да дойде в Дардания. Това е единствената му надежда за оцеляване.

— Ами флотата на Менадос? — вметна Гершом.

— Те или са тръгнали към Хелеспонт, за да пресрещнат Хектор, или планират да нахлуят в Дардания. Ако е първото и корабите на Хектор се опитат да прекосят незащитени, ще бъдат потопени до един.

— Ще ми простиш, ако отбележа, че тук има доста голямо количество предположение — каза Гершом. — Хектор може и да не тръгне към Карпеа. Може да е отишъл да помогне на Калирос. И дори ако си прав, може и вече да е в Карпеа и да се готви за прекосяване. Има твърде много несигурност и няма как да знаем дали ще стигнем навреме, за да му помогнем.

Хеликаон се отдръпна от двамата и ги остави да спорят. Трябваше му време да помисли.

Ако отплаваше към Карпеа и микенският адмирал Менадос нападнеше Дардания, клането щеше да е ужасяващо. Ако се насочеше към дома да защитава земите си и микенците унищожаха Хектор и Троянския кон, войната щеше да бъде изгубена.

А имаше и още една неприятна мисъл, която нямаше намерение да споделя с помощниците си. Крепостта в Дарданос можеше да удържи обсада… освен ако врагът не бе сигурен, че градът ще отвори врати пред тях. Агамемнон беше коварен и веднъж вече бе използвал предатели срещу Троя, когато подкупи сина на Приам, Агатон, да се изправи срещу него. Ами ако вече имаше свой агент в Дарданос?

Тогава си помисли за Халисия. Последния път, когато микенците бяха атакували града, те я изнасилиха и пронизаха, а после убиха сина й пред очите й. Отново ли ще я подложиш на това, прошепна глас в сърцето му?

Хеликаон не беше човек, склонен към емоционални изблици или груби псувни, но внезапно започна да ругае дълго и цветисто. Двамата му спътници млъкнаха.

— Нямам рационален начин да стигна до решение — каза той накрая. — Има твърде много неизвестни. Менадос може вече да е в Хелеспонт или да е свалил армията си в Дардания. Хектор може да се бие в Калирос или някъде по пътя към брега. А трябва да мислим и за флотата, която Одисей е използвал, за да нападне Исмарос. Къде е тя? Не знаем нищо.

— Значи започваме от подходящото място — каза Гершом и обърна поглед назад към озарения от луната храм.

Банокъл все още бе сърдит, когато заедно с отряда си превали билото на прохода и се спусна към широките поля долу. След всичко, през което бяха преминали заедно, защо му беше на Калиадес да се отнася към него толкова внимателно? Това го нараняваше и го объркваше.

Старата детегледачка Мирин изравни коня си с неговия. Тя не бе яздила много през живота си и изглежда не се чувстваше добре на кобилата на Енион. Стискаше юздите с една ръка, а другата бе вкопчила в гривата на животното. Лицето й бе почервеняло от усилието да запази равновесие.

— Много път ли има до Карпеа? — попита тя.

— Да — отвърна Банокъл.

— Не зная дали мога да остана на гърба на този кон още дълго. Коленете ми са болни. Болят ме.

Той не знаеше какво да й каже. Жената бе твърде стара, за да върви пеша до Карпеа.

— Ще стане по-лесно — каза накрая, въпреки че не знаеше дали това е вярно. После дръпна юздите, за да отведе коня встрани от нея, и се върна до задната част на редицата, където бяха Юстинос и Скорпиос.

— Знаете ли колко е дълъг пътят до Карпеа? — попита той.

Юстинос сви рамене.

— Няколко дни, предполагам. Може би четири. Не ги броих, когато потеглихме.

— Нито пък аз.

— Олганос казва, че ще ни отнеме около три дни — каза Скорпиос.

— Гласувам да поставим Олганос на чело — каза Банокъл. Той изглежда знае какво прави.

Юстинос поклати глава.

— Твърде е млад. Оставаме с теб. Старата жена изглежда готова да падне от кобилата.

— Кофти колене — отвърна Банокъл.

Скорпиос сръчка жребеца си и се приближи до нея. Другите двама го последваха. Младежът слезе от коня си и задържа юздите на кобилата, докато Мирин премяташе десния си крак през гърба на животното, за да седне странично.

— Конят на Енион е кротък — каза й Скорпиос. — Няма да се стресне или да те хвърли. Така коленете ти по-добре ли са?

— Да — отвърна старицата и разположи Обас по-комфортно и скута си. — Благодаря ти. Ти си мило момче.

Следобедното слънце грееше силно, ала през планините вееше хладен ветрец, докато яздеха. Земята беше открита и се надигаше и спускаше постепенно в покрити с трева хълмове и долчинки. Високо в небето Банокъл видя ято гъски, които летяха на север към някое далечно езеро. Винаги бе обичал гъските, особено запечени в собствена мазнина. Стомахът му запротестира.

Тъмнокосият млад принц Перикъл дойде до него на гърба на жребеца на Керио, докато приближаваха към малка гора. Банокъл погледна момчето. Светлата му туника бе поръбена със златна нишка, а в колана му имаше повече злато, отколкото той щеше да спечели за цял сезон.

— Трябва да ти намерим меч — каза Банокъл. — Или може би дълъг кинжал.

— Защо? Не бих могъл да надвия брониран враг.

— Може би не. Но пък можеш да му отрежеш топките, докато те убива.

Перикъл се ухили. Това го накара да изглежда още по-млад и още по-уязвим.

— Съжалявам за баща ти — каза Банокъл. — Хората казват, че е бил велик човек.

Усмивката на момчето изчезна.

— Какво ще правим в Троя? — попита то.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Дали ще бъда добре дошъл там? Аз нямам земи, нито армия, нито богатство.

Банокъл сви рамене.

— Аз също нямам. Може би можеш да се обучиш за ковач. Като бях по-млад, много исках. Да топиш метал и да го удряш…

— Не и аз — каза принцът. — Всички осакатяват. Баща ми казваше, че нагорещяването на рудата прави въздуха лош. Всички ковачи губят усета в пръстите на ръцете си, а после и в тези на краката.

— Прав си — отвърна Банокъл. — Не съм се замислял преди. Кофти въздух, а? Не го бях чувал.

Перикъл се наведе към него.

— В нашите планини има дълбоки пещери, където въздухът понякога наистина е ужасен. Хората ходят там, за да спят и после просто умират. Когато бях малък, няколко пътника се скрили в една такава пещера. Петима мъже и още толкова жени. Друг случаен пътник открил всичките мъртви и изтичал до близкото село да каже на вожда. Двамата се върнали в пещерата, но било нощ и носели факли. Вождът влязъл вътре и веднага последвал звук като от гръмотевица, а после ярка светлина. Мъжът бил изхвърлен от пещерата с опърлени вежди и брада.

— Мъртъв ли бил? — попита Банокъл.

— Мисля, че не. След това вече никой не се приближил до пещерите. Казват, че там живеело огнедишащо чудовище.

— Може то да е обичало лошия въздух — предположи Банокъл.

Перикъл въздъхна.

— Как изглежда Троя?

— Голяма е.

— Ти в дворец ли живееш?

— Не. Някога живях. Поне за малко. С жена ми Руж имаме къща.

— А деца имате ли?

— Не.

— Може би двамата с Обас можем да останем с вас? Мирин ще ни готви.

— Това с готвенето звучи добре — отвърна Банокъл. — Руж е чудесна жена, но храната, която готви, е като кози лайна. Освен сладкишите… но пък тях ги взима от някакъв познат пекар. Както и да е, предполагам, че Хектор ще ви даде стаи в двореца си. Срещал ли си го?

Перикъл кимна.

— Баща ми много го харесва. — После главата му клюмна. — Искам да кажа, харесваше го много. — Изражението му замръзна. — Един ден ще се върна с армия и ще избия всички идонои. Няма да оставя нищо от тях. Дори спомен.

— Винаги е хубаво да имаш план — каза Банокъл.

— Какъв е твоят план?

Русият гигант се ухили.

— Да се прибера у дома, да се сгуша до Руж, да положа глава на възглавницата и да спя няколко дни. След като се напия до безпаметност, разбира се.

Перикъл се усмихна.

— Веднъж се напих. Отидох в стаята на татко и изпих чаша вино без вода. Беше ужасно. Стаята се завъртя и паднах. После повърнах. Дни наред ми беше зле.

— Трябва да поработиш над това — каза му Банокъл. — След известно време ще намериш златния момент. Така го наричаше баща ми. Всички тревоги изчезват, проблемите се смаляват и светът изглежда просто… просто щастлив.

— А след това?

— След това стаята почва да се върти, повръщаш и ти е зле дни наред.

Перикъл се засмя.

— Никога повече няма да пия вино. Дори мисълта кара стомаха ми да трепери.

Те пояздиха малко в тишина, а после принцът каза:

— Изглеждаше ядосан, когато говореше с офицера в прохода. Защо?

— Той ми беше брат по меч. Но когато му предложих помощта си да удържи прохода, отказа.

— Може би не е искал да умреш с него. Говорих с някои от киконите. Един от тях беше офицер в двореца. Той каза, че са там, за да се бият до смърт.

Банокъл поклати глава.

— Калиадес ще измисли някакъв план. Ще надхитри врага. Винаги го прави.

— Щом така мислиш.

Банокъл подкара коня си напред и се насочи към върха на нисък хълм. Перикъл бе само момче и не знаеше нищо за уменията на Калиадес. Въпреки това песимизмът на младежа го тревожеше. Той самият беше видял идонойската орда. Нямаше начин няколко защитника да ги удържат за дълго.

Изгубен в мислите си, превали хребета на хълма… за да се озове лице в лице с голяма група от около петдесетина конника с боядисани лица.

Банокъл изруга и извади двата си меча.

Пелей от Тесалия никога не бе вярвал в героичното водачество, когато царят се бие в първата редица рамо до рамо с войниците си. Това беше просто глупаво, защото така някоя заблудена стрела или добре насочено копие можеше да промени изцяло изхода на битката. Той си повтаряше, че това няма нищо общо със страхливостта. Царят трябваше да стои на място, достатъчно близо до битката, за да взима решения според случващото се, но винаги далеч от опасността.

Така че сега Пелей седеше на високия си бял кон, заобиколен от елитната си стража — триста тежкобронирани войници — докато неговите войни и идонойските им съюзници атакуваха троянците в равнината на Карпеа. Това бе идеално бойно поле — обширно и равно, без високи хълмове, които врагът да удържа, без гори, в които да се скрият. Само трева и морето отвъд нея. Дори и малкото селище не предлагаше добри скривалища. Карпеа нямаше даже укрепление.

Пелей знаеше, че в повечето случаи Хектор би се оттеглил на по-подходяща позиция срещу армия, която бе почти четири пъти по-силна от неговата. Ала сега не можеше, защото на плажа се намираха корабите, които му бяха нужни, за да избяга от Тракия.

Някой по-обикновен командир би се оттеглил така или иначе, осъзнавайки, че каузата му е изгубена срещу враг, наброяващ дванадесет хиляди войници. Но Пелей бе предположил правилно, че арогантността на Хектор ще го накара да рискува всичко с една последна решаваща битка. Само че сега нямаше гори, в които да скрие конницата си, нито време да планира сложни капани. Армията му, по-малка от три хиляди души, се биеше за живота си.

Изпълни го злорадство, докато битката продължаваше. От мястото си виждаше как войските му отблъсват троянците назад. Врагът се биеше най-вече с пешаци, въпреки че малка част от троянската конница яздеше отдясно, удържайки идонойските конници, които се опитваха да нападнат противниците си по фланга.

Хектор бе избрал сгъстен строй с три блока от по деветстотин мъже, въоръжени с дълги копия и високи щитове. Това бе идеална защитна маневра, когато врагът те превъзхожда. Пелей знаеше, че може би щеше да успее дори срещу противник с двойно повече войници. Ала тесалийската армия бе много по-голяма. Всеки миг някоя от трите троянски редици щеше да бъде пробита и войниците щяха да обкръжат врага и да го принудят да се сгъсти още повече, като по този начин бойците на Хектор нямаше да могат да се бият изобщо. Тогава щеше да започне клането. И този момент не беше далеко.

Колко прекрасно щеше да е да види главата на Хектор набучена на кол. Красотата на този миг щеше да отмие жлъчта, която изпитваше през последните няколко години.

Той винаги се беше гордял със сина си Ахил и се беше възхищавал на постиженията му, тъй като те го прославяха като сина на цар Пелей. Триумфите на сина озаряваха и бащата. После дойде нежелана и горчива промяна. Съвършеният Ахил, господарят на войната, започна да сияе със собствена светлина. И някъде по пътя славата на Пелей помръкна и той стана просто бащата на героя.

Думите трябваше да значат едно и също. Син на Пелей или баща на Ахил. Ала ударението се промени. Това тормозеше Пелей. С всяка нова победа Ахил ставаше все по-известен. Сега той бе завоевателят на Ксантея и Калирос, освободителят на Тракия.

Затова, в желанието си да си върне малко от заслужения дял на славата, Пелей поведе собствената си армия срещу град Исмарос. Одисей получи задачата да наложи блокада на пристанището. Тогава царят на Итака поведе нощно нападение и хората му преодоляха стените, за да отворят портите за Пелей и неговите тесалийци. Градът бе превзет. И кого обсипаха с хвалебствия?

Одисей, Опустошителя на градове. Хитрия Одисей. Умния Одисей.

Но не и днес. Триумфът щеше да бъде на цар Пелей — Царят на битките, надвил могъщия Хектор.

Малко по-напред троянската формация отляво изглеждаше готова да се пречупи. Пелей наблюдаваше сцената с жадни очи. Триумфът му наближаваше и вкусът му беше силен.

Тогава видя Хектор, в бронята му от бронз и сребро, да се хвърля сред отслабващата редица. Хората му се струпаха около него, събрали кураж.

Значи щеше да почака още малко. Още по-добре, помисли Пелей. Очакването правеше победата по-сладка.

Нагръдникът му стягаше и го душеше. В последните години теглото му постоянно нарастваше. Осъзна, че войната щеше да му повлияе добре. С нея можеше отново да стане силен и строен както преди. Като децата си.

Спомни си Калиопа. Тя беше стройна и той толкова обичаше да я държи до себе си като дете. Толкова приличаше на майка си.

Но точно като майка си и тя се отвърна от него. Вероломно измамно момиче. Нима не я бе отгледал с всички привилегии, без да й липсва нищо? И как му се отплати тя? Като се развяваше гола пред него, за да го съблазни. Да, точно това стори. Превърна го в египтянин, ламтящ за собствената си плът.

Но това едва ли можеше да е изненада. Всички жени бяха уличници. Някои го прикриваха по-добре от други, но всички бяха еднакви.

И сега тя бе мъртва. Което показваше, че боговете са справедливи.

Кавос, генералът на стражата му, се приближи. Мъжът бе ветеран от много битки и добър войник, но нямаше голямо въображение.

— Трябва да се придвижим напред, господарю. Те са готови да се пречупят.

— Още не, Кавос — каза Пелей.

— Ако се струпаме в центъра, ще пробием. Троянците са изтощени.

Да, а аз ще трябва да се приближа заедно с теб, помисли Пелей, близо до мечовете и копията.

— Тръгваме, когато аз кажа — отвърна той. Кавос се отдръпни при хората си.

Трябва да ми е благодарен, помисли царят. Не му се налага да се изправя пред смъртта. Но пък той е глупак без мозък, който да оцени добрия му късмет.

Отвъд битката Пелей виждаше колибите и къщурките на рибарското село и корабите, издърпани на плажа от другата страна. Корабите, които сега щяха да позволят на армията му да прекоси тесните проливи до Дардания. Пелей се бе страхувал, че ще е принуден да ги прекоси на кон в ужасните плитки лодки. Но сега, окъпан в славата на победата си над Хектор, можеше да се върне триумфално в Тесалия и да остави Ахил да поведе хората си през морето.

Той върна погледа си към битката и видя, че загубите сред хората му са сериозни. Като се изключеше стражата му, тесалийската армия бе леко бронирана, с подсилени кожени нагръдници. Те не бяха особена защита срещу тежките копия на Троянския кон. Но пък бронзовите нагръдници бяха скъпи, а мъжете — евтини. Идоноите също умираха по трима за всеки паднал троянец. Клановете бяха по-зле защитени дори от собствените му мъже. Мнозина сред тях изобщо нямаха нагръдници.

Нямаше значение. Битката почти бе приключила.

После видя как хората от стражата му се обръщат на запад. Пелей също се обърна.

Пред него имаше редица конници, чиито копия блестяха ни светлината на слънцето.

Царят извика Кавос.

— Прати някой да им каже да атакуват отляво.

— Това не са наши хора — каза Ковос мрачно.

— Естествено, че са наши. Зад нас няма врагове.

— Погледни мъжа в центъра — възрази генералът. — Онзи на сивия кон. Той носи троянска броня.

— Открадната от мъртвите — каза Пелей, но червейчето на съмнението започна да го гризе.

Мъжът на сивия кон извади два меча и ги вдигна високо.

После конниците тръгнаха напред. В началото бавно, а после все по-бързо, докато гръмотевичният тътен на копитата не огласи местността и войните не се засилиха към тесалийските задни позиции.

— Обърнете се! — изрева Ковос. — Обърнете се, кучета! Очаква ви смърт!

Тристата войника от царската стража нямаха копия, а само мечове и дълги щитове. Те бързо се опитаха да сформират редица, обърната на запад. Пелей смушка коня си сред тях, внезапно ужасен.

Вече виждаше ясно мъжа на сивия кон. Той бе широкоплещест, с руса брада. Нямаше щит. В дясната си ръка държеше сабя, а в лявата — меч.

Трябва да обърне, помисли си Пелей. Никой кон няма да атакува стена от щитове.

Ала стената не се сформира достатъчно бързо. Ездачът откри пролука и се хвърли в нея, а сабята му се спусна мълниеносно и преряза гърлото на един страж.

Внезапно настана хаос. Пелей дори не извади меча си. Изпълни го паника, докато гледаше как редицата от войници се разкъсва. Можеше да мисли единствено за бягство. Той отново смушка коня си и си запробива път сред собствените си стражи, с което още повече разшири пролуките в редиците им. После, когато се озова зад тях, срита жребеца в галоп. Виждайки, че царят им бяга, близките стражи го последваха. Само след миг битката се превърна в отстъпление.

Пелей не се интересуваше от това. Умът му вече беше зает само с нуждата да бяга и да бяга, без да спира. Да намери място, където да се скрие. Където и да е! Зад гърба си чуваше писъците на умиращи мъже.

Жребецът му вече галопираше бясно на запад по бреговата линия.

Нечие копие прехвърча край него. После друго. Пелей се обърна и видя, че четирима от вражеските ездачи се приближават към него. После едно копие мина под краката на коня му. Белият жребец се препъна и хвърли царя от гърба си. Той се приземи тежко, претърколи се и застана на колене, опитвайки се да си поеме въздух. Конниците го наобиколиха.

Пелей се помъчи да се изправи на крака.

— Аз съм цар Пелей — успя да каже той. — За мен ще платят огромен откуп.

Един от ездачите смушка животното си и се приближи към него с протегнато копие. Беше русокос и строен, а по лицето му имаше сини ивици.

— Аз съм Хилас, господарят на Западната планина — отвърна той. — Колко голям откуп?

Изпълни го облекчение. Щяха да го отведат при Хектор, който бе интелигентен и честолюбив мъж. Ахил можеше да плати откупа от плячката на Ксантея и Калирос.

После се появи ездачът на сивия кон.

— Какво става? — попита той.

— Тоя цар тук говори за златен откуп — каза Хилас.

— Оф, просто убийте копеленцето. Битката още не е приключила.

Хилас се ухили.

— Както наредиш, генерале.

Пелей чу думите, но не можа да повярва.

— Но аз съм Пелей! — извика той. — Бащата на Ахил!

Ездачът със сините ивици по лицето смушка коня си напред и свали копието. Царят разпери ръце, ала върхът мина между тях и се заби в сърцето му.

Давейки се в собствената си кръв, Пелей падна на колене. После лицето му се удари в земята и той усети миризмата на лятна трева.

— Хайде, козоебци такива! — чу нечий вик. — Избийте ги всичките!

Обзет от блажена умора, Калиадес седеше в сянката на една каменна стена близо до плажа. Раната още го болеше, въпреки че зарастваше добре. Изглежда истинското поражение бе дошло от разкъсването на гръдния мускул, което пречеше да движи лявата си ръка. Ударът по главата все още му причиняваше замайване от време на време, но раните не можеха да помрачат еуфорията, която изпитваше, откак бе оцелял след атаката на прохода.

Струваше му се, че го очаква нов свят, изпълнен със светлина, цвят и мирис, които досега някак са били недостъпни за него. Не, че никога не бе оценявал чистото лятно небе или величието на аления залез. Преди обаче това оценяване бе хладно и рационално. Величието на света никога не бе докосвало емоциите му толкова дълбоко, колкото сега.

Дори корабите на плажа грозни и с плоски дъна, излъчваха някаква грубовата красота, а слънцето караше намаслените им греди да блестят като чисто злато. Навсякъде имаше шум и объркване, но това говореше за живот и движение и също му носеше радост.

Банокъл дойде при него и коленичи.

— Явно не е трябвало да убивам царя вчера — измърмори той и свали шлема си, за да го остави на пясъка.

— Не знаех, че ти си го убил.

— Е, не бях аз, но наредих да го сторят. Генералите на Хектор казаха, че сме можели да го използваме, за да принудим тесалийците да напуснат Тракия.

Калиадес поклати глава.

— Ахил нямаше да се съгласи.

— Така каза и Хектор. Генералите му обаче не ме харесват. Копелета!

Калиадес се усмихна.

— Ти спечели битката, Банокъл. С онази луда атака.

— Кое й беше лудото?

— Че не би трябвало да успее. Ти нападна най-силната част от армията — тесалийската царска стража. Ако те имаха по-смел цар, щяха да удържат атаката и да нарежат ездачите ти на парчета.

— Не им се удаде обаче, а? — забеляза Банокъл.

— Не, приятелю, не им се удаде. Ти си героят на деня. Банокъл и неговите тракийци. Каква история само ще стане от това.

Микенецът се изкикоти.

— Да, наистина. По някакъв начин дори ще ми липсват.

— Да ти липсват?

— Изоставяме ги тук.

— Защо?

— Има само около четиридесет кораба. Не са достатъчни, за да пренесат всички с едно преминаване. Хектор превежда Троянския кон и оставя ранените и тракийците. Казва, че ще прати корабите обратно утре. Дотогава обаче вероятно в проливите ще има вражеска флота или някоя друга шибана армия на хоризонта.

— И това къде те оставя? — попита Калиадес.

— Мен? Какво искаш да кажеш? Аз съм с Коня.

— Двамата сме водили много битки заедно. Как би се почувствал, ако някой от генералите ни решеше да избяга и да ни остави на някой вражески бряг?

— О, не започвай и ти. Знаех си, че не бива да идвам при теб. Да избягам? Не е вярно, не бягам. Аз съм войник от Коня. Не някакъв шибан генерал.

— За тях си генерал, Банокъл. Те ти имаха доверие, за да те последват в битката.

Русият войн го изгледа ядно.

— Винаги взимаш простото и го правиш сложно.

— Това е, защото нищо никога не е толкова просто, колкото ти се иска. Както и да е, аз ще остана с ранените. И както сам отбеляза, ние сме братя по меч. Трябва да останем заедно.

— Ха! Братя по меч, когато ти е удобно! В прохода обаче не ти беше, а?

— Не исках да умреш, приятелю. Но сега е различно. Тези тракийци те уважават. Те са истински войни, Банокъл. Нанесли са им поражения и гордостта им е била стъпкана в прахта. Ти им я върна. В прохода, когато надвиха враговете си, и вчера, когато убиха един от царете, опустошили земята им. Ти си талисман за тях. Спасил си синовете на царя им и ги накара да се чувстват отново мъже. Нима не виждаш? Не можеш да ги изоставиш сега.

— Направил съм всичко това?

— Да.

— Предполагам, че е така — Банокъл се умълча. — Предполагам, че мога да остана с тях поне до Троя.

— Това би било добре.

— Трябва да призная, че сбърках. Тези момчета могат да се бият.

Калиадес се засмя.

— Те се биха за теб, генерале.

— Не започвай да ме наричаш така! Предупреждавам те, Калиадес. Писна ми. А и Руж ще ми отхапе ухото, когато чуе. Само гледай!

Приятелят му се ухили и очите му обходиха изоставеното селище. Имаше около двадесет колиби и няколко високи къщурки за опушване на риба.

— Къде са отишли всички? — попита той.

— Взели са си лодките и са прекосили проливите — каза Банокъл. — Не са искали да бъдат тук, когато дойде врагът. Не ги обвинявам. И аз не искам да съм тук, когато гадовете дойдат пак. Как е раната?

— Зараства добре. Започна да ме сърби.

— Това е добър знак — Банокъл въздъхна. — Ужасно е да си генерал, Калиадес. Искам само място за сън, малко добра храна в стомаха и кана вино до себе си.

— Зная, приятелю. Веднъж щом стигнем до Троя, всичко ще бъде по-просто. Тракийците могат да си изберат собствен генерал и ти ще се върнеш към курвите и пиенето, и живота без отговорности.

— Не и към курвите — каза Банокъл. — Голямата Руж ще ми счупи главата. Но останалото звучи добре.

Димът от погребалните клади на равнината започна да се носи над селището.

— Колко изгубихме вчера? — попита Калиадес.

— Не съм се интересувал — отвърна Банокъл. — Ако съдя по размера на кладите, сигурно неколкостотин. Врагът изгуби хиляди. Това е проблемът, когато тръгнеш да бягаш. Моите момчета продължиха да ги избиват, докато ръцете им не се измориха твърде много, за да държат копията. Дори и така обаче подозирам, че няколко хиляди са избягали. Могат да се прегрупират и да се върнат.

Двама мъже приближиха към тях. Калиадес вдигна лице и видя висок войн с руса коса и сини ивици по лицето, а до него — набития плешив Волин, който му бе служил в прохода. И двамата изглеждаха ядосани.

— Ще ни изоставят ли? — попита високият.

— Само до утре — отвърна Банокъл. — Тогава ще пратят корабите обратно.

— Оставят ни тук да умрем — каза Волин. — Това е предателство.

Банокъл се надигна на крака. Калиадес се изтласка по стената до него.

— Хектор не е предател — каза той. — Корабите ще се върнат.

— Щом е така, защо тръгваш с тях днес? — попита мъжът със синьото лице.

— Не тръгвам. Кое козоебящо копеле ви каза това?

Калиадес видя, че двамата тракийци се споглеждат. После Волин заговори:

— Твоите трима човека, Олганос и другите. Те вече са се качили на корабите. Мислехме, че ще отидеш с тях.

— И да ви оставя тук, момчета? Как можахте да си го помислите? След всичко, през което минахме.

Сега и двамата мъже изглеждаха дълбоко засрамени. После високият заговори:

— Щом ти си тук, аз ще повярвам, че корабите ще се върнат за нас. Иначе не биха те оставили.

— Добре — каза Банокъл. — Значи това е уредено.

— Ще пратя съгледвачи — каза Волин. — Така поне ще бъдем предупредени, ако идоноите се върнат.

Повечето кораби вече бяха потеглили и Калиадес гледаше как гребците се борят със силните течения. Въпреки че бреговата линия на Дардания се виждаше ясно от другата страна на проливите, течението щеше да изтласка галерите на югозапад и те щяха да стигнат до брега доста встрани от града. Три дардански кораба чакаха в открито море, за да ескортират флотата.

Последната от четиридесет и едната галери, наблъскани с войници и конете им, бе изтласкана от пясъка и флотата потегли през тесния пролив. Небето бе чисто и имаше малко вятър, което беше истинска благословия. Както бяха претоварени и разлюлени в синята вода, не им трябваше много, за да се обърнат. Силен вятър или буря, или дори паника сред конете. Разстоянието между горните греди на корпусите и водата долу бе по-малко от половин ръка. Ако някоя галера се наклонеше дори леко, водата щеше да нахлуе и да я потопи като камък. По-тежко бронираните мъже на борда нямаше да имат никакъв шанс за оцеляване.

— Дано Посейдон им дари спокойно море — каза Калиадес.

Банокъл внезапно изруга.

— Майната му на Посейдон — каза той и посочи към проливи на североизток. — По-добре се тревожи за онези копелета!

Флотилия от черни кораби заобиколи носа, зад който се бе крила досега, и се насочи към транспортните съдове. Калиадес преброи двадесет съда.

Той изстина. Натъпканите галери бяха беззащитни срещу бойни кораби. Щяха да бъдат потопени много преди да достигнат брега.

По-рано същия следобед микенският генерал Менадос стоеше на хълма и гледаше надолу към армията си, която лагеруваше на плажа. Но той не мислеше за мисията си или несигурността на войната. Вместо това мислеше за внуците си. В продължение на четиридесет години, изпълнени с битки, Менадос бе научил, че често, когато е изправен пред особено сложен проблем, е успокояващо за ума да го изтика на заден план за известно време и да мисли за нещо по-весело. Така че сега той си припомняше последното си посещение във фермата на сина си и преследването из горите, в което децата пищяха наужким от страх, докато той се преструваше на чудовище, което ги гони. Менадос се усмихна. Когато хвана малкия Кенос, скрит в един храст, момчето внезапно избухна в плач и извика:

— Не искам повече да си чудовище!

Той го подхвърли в ръцете си и го целуна по бузите.

— Това е само игра, Кенос. Аз съм си аз. Дядо ти.

Сега, в късния следобед, когато армията и флотата му бяха скрити в отдалечен залив и само един кратък поход ги делеше от Дарданос, старият адмирал остави щастливите спомени да избледнеят в ума му. Въздъхна и отново се концентрира върху неприятното дело, което го очакваше.

Всеки военен инстинкт, който имаше, му крещеше, че е най-мъдро да прибере войниците си по транспортите и да отплава към по-безопасни води. За съжаление обаче, в качеството си на дългогодишен последовател на Агамемнон, той също така разбираше, че военните дела са неразривно свързани с политиката.

Агамемнон му нареди да превземе крепостта на Дарданос и да убие жената и сина на Хеликаон — отмъщение за свирепите атаки над микенските земи. Това нападение щеше да се комбинира с инвазията, водена от Пелей. Планът изглеждаше прекрасно. Ако из дарданската земя се придвижваше огромна армия, а крепостта се държеше от верни микенски войски, Дардания щеше да падне. Това щеше да даде на Агамемнон добър наземен маршрут към Троя.

Менадос се почеса по посребрената черна брада. Чудесен план, помисли той отново, ако се изключеше това, че Пелей не го изпълни. Ако последните новини бяха верни, тесалийският цар бе повел армията си в преследване на бягащия Хектор. Сега, според предателя в крепостта, Пелей беше мъртъв, а бойната флотилия на Хеликаон бе забелязана да се насочва към Хелеспонт. Менадос нямаше как да знае колцина от Троянския кон са оцелели в битката с Пелей, но ако се съдеше по количеството транспорти, които предателят твърдеше, че са използвали, прецени, че са поне две хиляди. Самият Хеликаон притежаваше около петдесет кораба. Значи най-малко още две хиляди бойци.

Скоро микенците щяха да са изправени срещу врагове на два фронта — Троянския кон по земя и бойните кораби на Хеликаон извън залива. Превземането на крепостта не беше проблем. Можеха да удържат Дарданос за известно време, ала без храна и начин да се снабдяват с продоволствия, до есента щяха да са измрели от глад.

Но ако се измъкнеше сега и се върнеше при Агамемнон решението му щеше да изглежда страхливо вместо практично. Злият Клейтос щеше да каже „Опитвам се да разбера, адмирале. Имал си човек в града, готов да отвори портите на крепост с не повече от двеста дарданци вътре. Но въпреки това си избягал заедно със своите три хиляди мъже?”

Агамемнон щеше да е бесен. И Менадос нямаше да оцелее след гнева му.

Така че отстъплението, уви, не беше сред възможностите му. Съобщението от предателя бе точно. Нападение тази нощ! Морската порта ще бъде отворена!

Но после какво?

Щом царицата и синът й бъдеха убити, можеше да се опита да удържи крепостта и да прати флотата си до Исмарос с молба за още мъже и провизии. Менадос отхвърли мисълта. За да го достигнат подкрепленията, корабите трябваше да си проправят път в битка с ужасния Хеликаон. Никой нямаше да оцелее. Повечето от моряците му бяха нови попълнения, корабите бяха току-що построени и с неопитни екипажи. Дарданците щяха да ги изтребят.

Мъжете в армията му също не бяха от най-добрите. Агамемнон бе оголил континента откъм войски и войниците под командването на Менадос бяха смесено качество — наемници от провинцията, някогашни пирати от островите, обирджии и бандити. Всички му служеха само заради златото. Той нямаше как да знае дали ще останат по местата си, ако положението се влошеше. Знаеше обаче, че са свирепи и жестоки мъже, безмилостни и влюбени в насилието.

Офицерите му не бяха много по-добри, с изключение може би на Катеос и Ареион. Катеос бе млад и амбициозен, твърдо решен да спечели благоволението на Агамемнон и да се издигне. Той се бе доказал като опитен и с бърз ум. Това донякъде компенсираше факта, че е сложен в армията, за да шпионира Менадос. Ареион бе по-възрастен и му служеше вече почти двадесет години. Липсваше му въображение, но беше стабилен и можеше да се разчита, че ще изпълни всяка заповед до края.

Менадос отново прехвърли в ума си всички възможни варианти след нападението на Дарданос. Нямаше съмнение, че ще превземат крепостта, но имаше ли как да я удържат? Пелей беше мъртъв, но в Исмарос сигурно още имаше войски. Може би сега Ахил се намираше там. Дали той щеше да събере хора достатъчно бързо, за да прекоси проливите и да нападне троянците? Малко вероятно. Сега, когато баща му бе мъртъв, Ахил беше цар на Тесалия. Обичаят и честта го задължаваха да отнесе останките му у дома, за да бъдат погребани с почести.

В крайна сметка Менадос бе принуден да вземе единственото смислено решение. Щеше да завземе крепостта тази нощ, да изгори портите и складовете, както и всички дървени сгради. Това щеше да направи Дарданос безполезен в следващите месеци. После щеше да се оттегли и да отплава към Исмарос, завършил поне главната част от мисията си — убийството на Халисия и момчето.

Той слезе по хълма и извика офицерите си. Извади от туниката си рисунките на защитите в града, които предателят им бе дал, както и къде най-вероятно ще открият царицата и детето.

— Жизненоважно е да не убием предателя по време на атаката — каза Менадос. — Той е офицер. Искаме да оцелее и да се сближи с Хеликаон. Той ще носи бяла туника без броня. Ще има два меча на кръста си. Уверете се, че всеки от мъжете знае описанието му. — Той се обърна към един кльощав млад войник с дълбоко разположени сини очи и раздвоена брада, и каза: — Ти, Катеос, ще поведеш атаката през Морската порта. Удръж я, докато подкреплението на Ареион пристигне. Когато вече сте заедно, прати бърз отряд в двореца да намери царицата и детето. Останалите ще се спуснат върху защитниците и ще изгорят всичко, което могат.

— Няма ли да задържим крепостта? — попита сивобрадият Ареион.

Менадос поклати глава.

— Изглежда тесалийския ни съюзник Пелей са го утрепали. От Тракия няма да дойдат подкрепления, а скоро и Троянският кон ще пристигне. Така че сега това се превръща в наказателно нападение, след което ще се махнем от тук и ще отплаваме към Исмарос. Трябва да причиним колкото можем повече поражения. Възможно е да успеем да се върнем още този сезон. Ако е така, искам при следващия ни сблъсък с Дарданос, крепостта да е осакатена. Покрийте портите с масло, затрупайте ги със сухи съчки. Близо до града има и мост, който намалява значително пътуването до Троя. Ще изгорим и него. Успехът на това нападение зависи от дисциплината и бързината — продължи той. — Искам на всички да е ясно, че няма да има изнасилване и плячкосване.

— Не съм сигурен, че можем да ги спрем, адмирале — каза Катеос. — Те не са особено верни на царя. Управляват ги единствено страстта и алчността.

Менадос обмисли това.

— Прав си, Катеос. Кажи им, че част от съкровищницата на Хеликаон ще бъде поделена между тях. Това ще премахне малко от алчността им. Кажи им също така, че на всеки, хванат да плячкосва, ще му бъдат извадени червата, за да бъде обесен на тях.

Катеос кимна и се усмихна мрачно.

— Това ще помогне донякъде, адмирале. Но някои от тях са като диви псета и ще следват инстинктите си на убийци. И като става дума за това, никой от нас не знае как изглежда царицата, нито пък хлапето й.

— Нашият вътрешен човек ни каза къде да ги открием. Царицата няма да е трудна за разпознаване. Тя е млада, златокоса и красива и ще носи дрехи, подходящи за позицията й.

— Това може и да е истина, адмирале — вметна Ареион, — но щом разбере, че идваме, може да си смени дрехите и да избяга с другите жени. Цар Агамемнон със сигурност ще желае доказателство, че е умряла.

— Предателят ще идентифицира тялото й, както и това на сина й — каза накрая Менадос. — Но ти си прав. Няма да останем в крепостта за дълго и не можем да рискуваме да избягат. Всяка жена с руса коса и всяко малко дете трябва да бъдат убити.

Брадатият Катеос изглежда не хареса заповедта.

— Проблем ли има, генерале? — попита Менадос.

— Само с времето, адмирале. Имаме една нощ да избием дарданците, да превземем крепостта, да запалим портите, сградите и моста, а после да се качим на корабите си. Ако трябва да търсим и всички деца и руси жени, това ще ни забави.

— Организирайте три отряда от по десет души. Дайте им заповед да ловуват из сградите на крепостта. Мракът вече пада. Да тръгваме.

Малкото момче се събуди стреснато. Разтри сънливите си очи с малки юмруци и се огледа. В спалнята беше тъмно. Една самотна свещ догаряше в ъгъла и на нейната светлина Декс видя, че Сивата не си е в леглото. Беше сам.

Спомни си как веднъж излезе от спалнята след един кошмар и отиде разплакан до стаята на Сивата. Почука леко на вратата. Тя отвори и както винаги го сгълча за страховете му. Винаги обаче омекваше и последната нощ го отнесе до леглото си, както обикновено, и го сложи до себе си.

— Спи спокойно, малки Декс — прошепна тя. — Аз съм с теб.

Ала сега не беше с него.

Извън стаята се разнасяха приглушени звуци — не само от двора долу, но и откъм стълбището от другата страна на вратата. Декс чу свирепи викове и дрънчене.

Тригодишното дете не бе свикнало да стои само в тъмното и сега се изплаши. Сивата винаги бе там, когато се събудеше. Тя го водеше до кухните за закуска.

Той се изхлузи изпод топлите завивки и се промъкна до края на леглото, за да слезе. Изтопурка с боси крака по студения камък и меките черги, а после извлачи един дървен стол, за да отвори прозореца и да види какво става в двора. Навън също бе тъмно, но той видя огньове, а и миризмата на дим се носеше наоколо, дразнеше гърлото му и го накара да киха. Виждаше силуетите на тичащи мъже и жени и чуваше крясъците им.

Огънят го накара отново да се сети за закуска. Сивата му препичаше вчерашен хляб и го намазваше с мед. Той внимателно слезе от стола, отвори тежката врата и се промъкна в коридора.

Навън видя, че някой лежи на пода. На светлината на мъждивата факла на стената разпозна Сивата. Тя бе присвита, със сгънати колене. Очите й бяха затворени. Той клекна до нея и постоя така известно време, ала Сивата не се събуди. Декс се зачуди какво да стори и я потупа несигурно.

— Гладен съм — каза той в ухото й.

Точно тогава чу звук от тичащи крака някъде зад него. Да не би Слънчевата жена да бе открила, че е напуснал стаята си? Щеше ли да му се разсърди? Той импулсивно се хвърли към един тъмен ъгъл и се скри зад тежката завеса, скриваща прозореца.

Тя не достигаше съвсем дъсчения под и той легна по корем, загледан през пролуката. Появиха се група войници. Декс харесваше войниците, но не разпозна никой от тези и реши да остане на мястото си.

Те притичаха край него, а тежките им метални наколенници блестяха на светлината на факлите, докато сандалите им шляпаха шумно по дъските. Можеше да подуши миризмата на пот и кожа.

— Намерете момчето! — извика един и гласът му отскочи от стените на коридора. — Не е в стаята си. Сигурно е с царицата.

Когато войниците отминаха, а стъпките им заглъхнаха надолу по стълбите, той тръгна към малкия двор. Придържаше се към мрака на стените и се запромъква към конюшните. Декс обичаше конюшните. Там никога не беше тихо. Харесваше му да чува тежкото дишане на конете и звука, който издаваха копитата им по каменния под.

Не му беше ясно точно защо, но разбираше, че е в беда. Сивата бе заспала в коридора, а Слънчевата жена бе изпратила ядосани войници да го намерят. Все така, без да излиза от сенките той видя още от тях, които тичаха към кулата с мечове в ръце. После мерна мъж, когото познаваше и който понякога го качваше на понито. Човекът изтича на двора. Конярят куцаше и Декс точно щеше да тръгне към него, когато той падна. Двама войници излязоха зад него и забиха мечовете си в гърба му, докато лежеше на земята. Мъжът извика няколко пъти, а после притихна.

Сега Декс бе ужасен и се сви в сенките. Чу женски вик и видя пламъци, които излизаха от кухните, трептящи в нощта. Те окъпаха двора в оранжева светлина. Две жени изтичаха през вратите на кухнята, преследвани от още войници, които се смееха и размахваха мечове.

Декс затвори очи. Вече усещаше горещината на пламъците.

— Декс!

Отново ги отвори и видя войник, когото познаваше. Той имаше червена брада и караше Декс да се смее, когато го носеше на гърба си. Мъжът го грабна и го притисна към гърдите си. Момченцето изпита облекчение и радост, въпреки че бронята бе неудобно твърда. Опита се да каже на червенобрадия войник за Сивата и как е лежала в коридора.

— Тихо, тихо, ще те спася — каза мъжът.

Той се затича през двора към конюшните. Навсякъде имаше тела — слуги и войници. Когато подминаха кухнята, Декс усети горещината по голите си крака и подуши печено месо. Притисна лице към гърдите на войника.

Мъжът влезе в конюшнята и го остави долу. После коленичи и хвана Декс за раменете.

— Чуй ме, момче. Трябва да се скриеш. Както правиш винаги, нали? Намери място в сламата и се зарови дълбоко.

— Това игра ли е? — попита Декс.

— Да, игра. И не бива да излизаш, докато не дойда за теб. Разбра ли?

— Да. Но съм гладен.

— Иди и се скрий. Не издавай звук, Декс. Просто стой скрит.

Той го отблъсна и момчето изтича до последната ясла, за да се скрие вътре. Тя беше празна и в нея бе натрупана слама. Декс падна по корем и се промъкна в центъра на купчината, където остана, свил колене.

Отвътре едва виждаше войника. Той бе извадил меча си и стоеше тихо. После дойдоха още мъже и последваха гневни викове, както и ужасното дрънчене, което бе чул по-рано. Видя как един войник пада. После и втори. Но след това неговият приятел също се свлече на земята. Другите мъже скочиха върху него и го заудряха отново и отново с мечовете си.

После започнаха да тичат из конюшнята и да гледат във всяка ясла.

Декс остана неподвижен без да издава звук.