[Kodirane UTF-8]

	Норман Полмар, Томас Б. Алън
	Енциклопедия на шпионажа


	Тази интересна и вълнуваща енциклопедия предлага цялостна и леснодостъпна информация за втората най-древна професия — шпионажа. Тя включва сведения за всички по-важни известни и неизвестни агенти, организации, случаи и операции на разузнаването от Адам и Ева до наши дни. Тук например за първи път ще научите подробности за дълбоко засекретени шпионски операции от Първата и Втората световни войни, от Карибската криза и войните в Близкия Изток… Поместени са статии за доскоро пренебрегваните жени шпиони, за шпионските машинации, интриги и противоречия в ЦРУ, КГБ, Мосад и т.н., за развитието и бъдещето на промишленото и научно-техническото разузнаване и за още много, много други любопитни и разтърсващи факти.
	Цялата информация е систематизирана по начин, по който може веднага да откриете точно онази статия, която търсите.
	Ще се изненадате, обаче, когато търсейки една или друга информация вие установите, че сте останали с текстовете в енциклопедията няколко часа.
	Внимание: енциклопедията е вербуващо четиво!



	На бойците от невидимия фронт, които ни помогнаха (включително и тези, чиито имена не могат да бъдат назовани), се посвещава тази книга.



	Исторически преглед на шпионажа

	Откак свят светува, шпионирането се приема като втората най-древна професия след проституцията. И за двете са характерни парите, тайнствеността, сексът, големият обществен интерес. Залага се репутацията на мнозина и на мнозина се загубва завинаги. И наистина, сексът и шпионирането често са свързани. Съгледвачите на библейския Исус Навин намират пристан в дома на блудницата Рааб. А по-късни примери са Мата Хари и аферата _Профумо_ — скандал на сексуална почва, довел до подаване на оставка на британското правителство. Може да припомним и „грехопадението“ на морския пехотинец Клейтън Лоунтри, прелъстен от очарователна млада жена, сътрудничка на КГБ, чиято задача била да хване в клопка морските пехотинци от охраната на посолството на САЩ в Москва.
	Откога датира шпионажът на този свят като особен род дейност? Ветеранът от Централното разузнавателно управление (ЦРУ) Уолтър Пфорцхаймър смята, че води началото си още от времето на Едема (Райската градина). Ако се използва неговата терминология, станалите там събития могат да се опишат така: агент на дявола, работещ под „прикритие“ на змия, завербува Ева, за да внесе нестабилност между Господ и Едема. Безусловно разузнавачите се появяват далеч преди съвременните държави. Йосиф обвинява в шпионаж братята си, които пристигат в Египет и не разпознават в първия министър на фараона своя роднина. А когато евреите напускат Египет и започват да скитат в Синайската пустиня, Моисей изпраща тайно по един човек от всяко от дванайсетте племена израилови, за да разузнаят Обетованата земя.
	Археолози са намерили в Сирия обгорена от слънцето дъсчица с древно писмо от XVIII в. пр.н.е. От него става ясно, че още тогава разузнавачите са използвали заложници. В това послание управителят на един град държава се оплаква на управителя на друг град, че е пуснал неговите съгледвачи съгласно уговорката, но все още не е получил откупа за тях. За по-нататъшната съдба на тези съгледвачи не е известно нищо. От най-древни времена владетелите на Китай и Япония са използвали шпионажа като средство за държавно управление. На Изток шпионажът понякога придобива особени черти, по-различни, отколкото на Запад. Така например на измамата и операциите по заблуждаването на противника тук се отделя толкова голямо внимание, колкото и на събирането на собствена разузнавателна информация. Древнокитайският мислител Конфуций, живял през VI в. пр.н.е., казва: „Когато заплахата от вражеско нападение е непосредствена, следва да се прибегне до измамата, която може да се окаже напълно достатъчна за отблъскването на врага.“
	Сун Дзъ — велик китайски пълководец и военен теоретик, прославил се с трактата „Пин фа“ (Изкуството да побеждаваш), акцентира върху особеното значение на разузнаването: „Ако познаваш силата на врага и своята собствена, не трябва да се страхуваш от стотиците сражения. Ако познаваш своята сила, а не познаваш силата на врага, след всяка твоя победа ще следва и по едно поражение. Ако не познаваш нито своята сила, нито тази на врага си, то си обречен винаги на поражение.“ През XX в., включително през 1941 г., когато японският флот планира тайното си нападение над Пърл Харбър, трактатът на Сун Дзъ е бил задължително четиво за японските военни.
	Документи от времето на Римската империя сочат, че римският чиновник Антоний преминал на страната на неприятелите през 358 г., като взел със себе си плановете за разположение на римските легиони. Дезертирал при персите войник римлянин скоро се върнал превербуван от тях, за да шпионира в полза на Персия. На византийския император Юстиниан I била дадена точна информация за системата на укрепление на обсадения град, но той не й придал значение и според преданията прогонил тези, които я били осигурили (подобни случаи има и в наше време).
	Арабски чиновник от XI в. отбелязва, че владетелите изпращали посланици не само като дипломатически представители, а и като шпиони, които да се опитат тайничко да научат за „състоянието на пътищата, планинските проходи, реките, пасищата… колко човека наброява армията, как е въоръжена и екипирана“. Освен това да събират и информация за самия владетел: дали пие, дали „спазва стриктно религиозните канони… юноши или момичета предпочита“.
	В Япония от древни времена за разузнавателна информация са се обръщали към астролози, звездобройци, гадатели по числа и ветрове, специалисти по магии, оракули и т.н. Към XII в. от н.е., когато в страната дошли на власт военните кланове, за добиване на информация за противника все по-малко се опирали на свръхестествените и окултните сили и все повече разчитали на обикновените осведомители. Японската империя, както пише един западен историк, „представлява истинска шпионска мрежа… подозрението е въведено в ранг на основен закон на тази система на държавна власт“. От знатни самурайски семейства са били набирани разузнавачи нинджа. Нинджа е самурай, „постигнал изкуството да бъде невидим“ и занимаващ се преди всичко с разузнаване.
	В Англия, където традицията на вътрешното разузнаване е стара, външното разузнаване се заражда благодарение на сър Франсис Уолсингам — държавен секретар и съветник на кралица Елизабет I. Девизът на Уолсингам гласи: „Информираността никога не излиза прекалено скъпо.“ Той създава обширна разузнавателна мрежа в Англия, за да събира уличаващи сведения срещу католиците, в чието лице вижда главния враг на държавата. Въпреки че имал благословията на кралицата, Уолсингам сам финансирал агентите и шпионските си операции. През 1573 г. той изцяло се заел с външното разузнаване, създавайки шпионска мрежа, която разполагала с агенти във Франция, Германия, Италия, Нидерландия, Испания и Турция. Дори успял да проникне в кралските дворове на някои от тези страни. Подобно на много от агентите, които вербувал, Уолсингам бил възпитаник на Кеймбридж. След няколко столетия този старинен английски университет ще стане любимо място за работа на вербовчиците от НКВД (вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ).
	В началото на XIX в. големите държави, развивайки международна търговия, започват да осъзнават необходимостта от официални и постоянни държавни специални служби. Във Франция Наполеон Бонапарт създава тайна служба, чиято работа била преди всичко да преглежда пощата. Във Великобритания, където отдавна има апарат за прехващане на частната кореспонденция, към лондонската полиция е създаден Специален отдел за борба с подривните действия и престъпления както на вътрешните, така и на чуждестранните терористи. В Съединените щати през 1882 г. е създадено Управление за морско разузнаване — първата постоянна разузнавателна организация, занимаваща се със събиране на информация за въоръжените сили на чуждестранните държави. През 1909 г. Комитетът за отбрана на Британската империя създава Бюро на тайните служби, от което по-късно израстват Службата за сигурност (МИ–5) и Секретната разузнавателна служба (МИ–6). Апаратът на британските специални служби става образец, към който се ориентират разузнавателните общности на останалите западни страни. Точно както кралица Елизабет I поощрява дейността на Уолсингам, когато короната е била в опасност, така и Уинстън Чърчил оказва всяческа подкрепа на британските специални ведомства, занимаващи се с разузнаване и шифроване, когато над страната отново надвисва заплаха. През 1940 г. той произнася знаменитите думи: „Знанието на истинското положение на нещата, каквото и да е, е велико нещо.“
	Всяка специална служба има своите национални особености, но техниката на шпионажа основно е една и съща. Шпионажът е стар като света и е доста консервативен по своя дух. Много поколения шпиони преминават подготовка в разузнавателни школи, където в продължение на десетилетия и дори столетия ги учат фактически на едни и същи неща.
	В същността си разузнаването е доста прозаично занятие и се приема в романтична светлина само от дилетанти. Истинският шпионин се стреми да не привлича вниманието върху себе си, стреми се да се слее с тълпата. От общото правило се открояват малцина. Светът е запомнил например Мата Хари, но тя е била по-скоро наивна, отколкото опасна. Даже в литературата повече са реалистичните образи на разузнавачите — не Джеймс Бонд на Ян Флеминг, а Джордж Смайли и Алек Лемъс на Льо Каре. Льо Каре пише: „За човек като Смайли, на когото се налага дълго да живее сред враговете на страната си, има едно главно правило: Не привличай вниманието върху себе си, не дай Бог да те забележат!“ В по-голямата си част съвременните шпиони са обикновени сътрудници на специалните служби, които се занимават със събиране на напълно обикновена информация. Голяма част от информацията, която е изпратил в Москва съветският супершпионин Рудолф Абел, е взета от _Ню Йорк таймс_ и _Сайънтифик американ_. Британският историк А. Дж. П. Тейлър заявява, че 90 на сто от информацията, изпращана от разузнавателните служби, може да бъде открита в средствата за масова информация. Шърман Кент — американски историк и разузнавач от ЦРУ, покачва процента на 95 по отношение на Съединените щати поради откритостта на американското общество.
	За да докаже твърдението си, Кент възлага на петима професори от Йейлския университет да подготвят доклад за състоянието на въоръжените сили на САЩ — числен състав на военните части и съединения от дивизия на горе, мощ на военноморския флот и бойната авиация (с описание на корабите и самолетите), задължавайки учените да използват само открити източници на информация. Работата продължава цяло лято. В резултат учените предоставят на Кент неколкостотин страници със справки, придружени с обобщен обзор от 30 страници. По преценка на Кент докладът е бил с точност 90 на сто. По ирония на съдбата ЦРУ моментално засекретява резултатите от проведеното изследване, станало известно като _Йейлския доклад_.
	На правителствата е нужна информация, за да имат по-голяма увереност във взаимоотношенията си, за по-изгодни начални позиции в преговорите с опонентите. Именно такава роля изиграва разкриването на японските дипломатически шифри, които дават увереност на Съединените щати в преговорите с Япония, особено на Вашингтонската международна конференция през 1922 г., завършила с подписването на военноморски договор. Но и японците не остават по-назад. Имайки свой агент на Хавай, те получават точна информация, какви и колко са американските кораби в Пърл Харбър. Това им дава възможност да се подготвят много добре за внезапното нападение над главната тихоокеанска база на САЩ. Но разчитането на шифрите и шпионажът, колкото и успешни да са, не могат да осигурят пълна информация. Така например американското ръководство, въпреки че е имало пълен достъп до японските дипломатически шифри и кодове, не успява да предотврати нападението над Пърл Харбър, а японците пък от своя страна не са узнали, че на 7.12.1941 г. в базата не е имало нито един кораб самолетоносач, чието унищожение би нанесло особено тежък удар на САЩ. „Суровата“ информация е недостатъчна, а понякога и изопачава истинското положение на нещата, особено когато е извън контекста.
	Страните трябва не просто да събират информация една за друга, а и да я анализират и оценяват — така тя става разузнавателна. След това те са длъжни да знаят не само как да я използват, а и дали да я използват въобще. Съветският диктатор Йосиф Сталин е повярвал на информацията на знаменития съветски разузнавач Рихард Зорге, че японците не възнамеряват да нападнат Съветския съюз през 1941 г. Това му позволява да прехвърли от Далечния изток няколко „свежи“ армии край Москва, където обстановката е била усложнена от германското настъпление. Но същият Сталин не е повярвал на Зорге, когато далеч по-рано е предупреждавал за това, че Германия ще нахлуе в Съветския съюз на 22 юни 1941 г. Защо? Та нали Сталин е получавал предупреждения за това не само от съветските разузнавачи, но даже и от англичаните. Възможно е да е решил, че от страна на британците това е своего рода провокация и че те просто искат да противопоставят руснаците и германците за своя изгода. Но той не се е доверил и на своите разузнавачи (неколкостотин от чиито колеги е унищожил през 30-те години). Изглежда, националните лидери (особено диктаторите) обикновено са склонни да се доверяват на своите, а не на страничните съждения и се съгласяват със своите разузнавачи, когато мнението им съвпада с тяхното.
	Понякога има разузнавателна информация, но или се забавя обработването й, или пък не й се обръща внимание. Така през лятото на 1995 г. американците узнават, че босненските сърби разполагат с ракети земя-въздух, и то в район, където летят американски бойни самолети. Но тази информация не е предадена навреме на военновъздушното командване, което планира тези полети. И като резултат самолетът на капитан Скот Ф. О’Грейди F–16 е свален по време на полет над Босна. Неговият изтребител е летял без съпровождащи специални самолети, които могат да засичат и да блокират противниковите радари. И капитанът е бил изненадан, защото не е очаквал ракета да улучи F–16. Той оцелява, държи се като истински герой и в края на краищата е спасен, но всички негови изпитания са вследствие на небрежността на тези, които са задължени да отговарят за придвижването на разузнавателната информация, за да стигне, когато и където трябва.
	Тази книга има за цел да разкаже за разузнавачите, за техния занаят, за операциите, в които са участвали, за организациите, където работят, и, не на последно място — за техниката на шпионажа. В продължение на близо 4000 години, от времето, когато в Стария завет за първи път се споменава за шпиониране, хиляди мъже и жени са избирали за своя професия опасния занаят на разузнавач, стотици ръководители и десетки специални служби в различни страни са направлявали тяхната дейност. Сред това множество сме избрали тези, които според нас са оказали най-голямо влияние върху световните събития и които са ни се сторили най-интригуващи.
	Затова в книгата може да се прочете както за такива известни „ръководители на разузнаването“, като Моисей и генерал Джордж Вашингтон, така и за съвършена неизвестната сладкарка от Сайгон или за френския шпионин, който написва „донесение върху кучешка кожа“. В енциклопедията са представени както Бюрото за информация от времето на Гражданската война в САЩ, просъществувало съвсем кратко време, така и Управлението за военноморско разузнаване на САЩ, действащо от 1882 г. до ден-днешен. Разделът за техниката на шпионажа обхваща различни исторически епохи и национални особености, като се започне от метода на тайнопис, изобретен от древните спартанци, и се стигне до космическите спътници от последното десетилетие. В книгата може да се прочете за Мата Хари, която трудно можем да наречем разузнавачка в пълния смисъл на думата, и за съветския полковник Олег Пенковски, от чиято информация се ползва американският президент Кенеди по време на Берлинската криза през 1961 г. и на Кубинската ракетна криза през 1962 г. (2 случая, когато САЩ и СССР са на ръба на ядрената война).
	При работата над ръкописа на „Енциклопедия на шпионажа“ се наложи да вземем трудното решение, какво да не включим. Например какво да правим с т.нар. специални войски. Та нали те имат само косвено отношение към разузнаването. Затова решихме да включим в енциклопедията само определен брой статии, посветени на тези войски. Тук става дума за британското Управление за специални операции (УСО), американското Управление на стратегическите служби (УСС) и съветско-руските части спецназ. Ако УСО и УСС, действащи през Втората световна война, са извършвали предимно разузнавателно-диверсионна дейност, то руските спецназ са в оперативно подчинение на разузнавателните служби. Не са включени статии за британските Въздушнодесантни служби (ВДС) и Специалните корабни служби (СКС), за американските групи _Делта_, _Зелени барети_, за командосите на ВВС на САЩ и за морската пехота на ВМС на САЩ. Все пак те са не разузнавателни, а щурмови подразделения. Обикновено се занимават с щурмуване на здание, влак или самолет и обезвреждат терористи, спасяват заложници. Разузнаването в дейността им, ако съществува, има случаен характер. Започнахме работа над „Енциклопедия на шпионажа“ преди повече от десетилетие и проучихме много документи, разговаряхме с десетки действащи разузнавачи и историци. Оказа се, че това е адска работа, за която малко изследователи биха се хванали независимо от това, че шпионажът е играл основна роля в много важни събития в световната история. Написахме тази книга, уверени, че тя ще помогне на читателите по-добре да осмислят историята и съвременността. Трудно е да се пише за разузнаването, което векове живее рамо до рамо с измамата и с всякакъв род мистификация, която го обкръжава отвсякъде. Направихме всичко, което зависеше от нас, за да отсеем истината от лъжата, хвалебствените твърдения на шпионите и техните началници, преувеличаването и завишените оценки на специалните служби от това, което е било в действителност — реалните постижения и провали. Работейки над втората половина на XX в., имахме възможност да разгледаме такива архивни източници, които до неотдавна бяха засекретени. Но тъй като Студената война все повече клонеше към залез, Централното разузнавателно управление (ЦРУ) и Комитет государственной безопасности (КГБ) ставаха все по-открити. И не само те. Не толкова отдавна Агенцията за национална сигурност на САЩ — „ушите“ на американското разузнаване — разсекрети хиляди съобщения, прехванати и дешифрирани още през 40-те години. И това е само началото. Предвижда се да се снеме грифът за секретност на над 60 млн. документи. И въпреки това знаем, че съществуват много тайни в шпионския свят, че много триумфални постижения и горчиви поражения са скрити за хората и все още са засекретени. Други са открити, но едва преди десетилетие. Например блестящите дешифровъчни операции на съюзниците през Втората световна война — _Ултра_ и _Меджик_. От началото на 30-те до началото на 70-те години цялата информация за тези в своята същност главни постижения на западното разузнаване бяха покрити с плътната завеса на тайната, макар че в детайли с операцията са били посветени стотици американци, англичани и десетки поляци и французи. Едва 4 десетилетия по-късно на по-голямата част от материалите (но не на всички) беше дадена гласност.
	Аналогичен е случаят и с американския проект _Венона_ по прехващането и дешифрирането на тайните съобщения между съветския Център и неговата агентура, действаща през 40-те години в Съединените щати. В хода на операция _Венона_ са разобличени немалко съветски агенти, особено ония, които са крали секретни сведения по създаването на атомното оръжие. Процесът по дешифриране продължава десетилетия. През 1996 г. например _Венона_ дава нови имена на американци, работили за съветското разузнаване. А все още много материали от операцията не са дешифрирани и не са разсекретени.
	Цялата неотдавнашна история — по своята същност история на Студената война — е наречена „студена“, защото се водеше не толкова по фронтовете на бойните действия, колкото на невидимия фронт на разузнаването. Разпадането на комунистическата система на Източния блок открива нова страница в шпионажа. КГБ официално прекратява своята дейност, а на негово място се създават няколко руски специални служби (макар че много и до ден-днешен се наричат постарому). В Съединените щати са изменени приоритетите. ЦРУ се оглежда към нови обекти, засилвайки икономическото разузнаване (вж. ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ). Но отзвуците от Студената война напомнят за нея и ударът им за американците е по-тежък от очакваното. През 1994 г. е разобличен кадровият сътрудник на ЦРУ Олдрич Еймс — „шпионин на преходния период“, работил отначало за Съветския съюз, а след това и за руските специални служби.
	Арестуването на Еймс разтърсва ЦРУ и довежда до освобождаването на директора му Джеймс Улси от длъжност и до наказания за служителите, които са знаели, че Еймс пие, харчи повече, отколкото получава, и се отнася небрежно с поверителни документи. Случаят с Еймс ускорява процеса на реорганизация на ЦРУ. Когато се изяснява, че шпионинът няколко пъти спокойно минава тест на детектора на лъжата, апаратът е поставен под съмнение. Подобни процеси има и в специалните служби на други държави. Но те продължават да работят, независимо че политиците настоятелно питат: „Защо е нужно разузнаване?“ Най-добрият отговор на този въпрос са думите на Сун Дзъ: „Сто унции сребро, дадени за разузнавателна информация, могат да спасят десетки хиляди унции разходи за война.“


	Хронология на по-важните събития, споменати в книгата

	__Около 1880 г. пр.н.е.__ Братята на Йосиф пристигат в Египет да търсят храна; Йосиф — управител на Египет, вторият човек след фараона, ги обвинява в шпионаж; те не разпознават в него своя брат.
	__Около 1255 г. пр.н.е.__ Водени от Моисей, евреите напускат Египет и тръгват към Обетованата земя. Моисей и неговият приемник Исус Навин стават първите ръководители на шпиони.
	__17 ноември 1558 г.__ Елизабет е коронясана за кралица на Англия. По нейно време (1558–1603) сър Франсис Уолсингам създава крупна шпионска мрежа в Европа, действаща в интерес на английската корона.
	__15 юни 1775 г.__ Континенталният конгрес назначава Джордж Вашингтон за командващ въоръжените сили на американските колонисти. Той става и ръководител на разузнаването.
	__26 декември 1776 г.__ Битката при Трентън. След като прекосява река Делауер, армията на Вашингтон печели първата си победа над англичаните. Това събитие оказва голямо влияние върху решението на Франция да подкрепи американците.
	__19 октомври 1781 г.__ Британската армия капитулира в Йорктаун, Вирджиния, след като колониалните сили с подкрепата на френския флот й нанасят решително поражение. Това довежда до края на Войната за независимост на Северна Америка.
	__14 юли 1789 г.__ Парижки занаятчии щурмуват Бастилията. Из цяла Франция се развихрят терор и грабеж на собствеността на аристокрацията.
	__22 септември 1792 г.__ Провъзгласена е Първата република във Франция.
	__21 януари 1793 г.__ Френската революция достига своята кулминационна точка. Екзекутиран крал Луи XVI.
	__2 декември 1804 г.__ Наполеон Бонапарт се провъзгласява за император. Настъпва краят на Първата република.
	__12 април 1861 г.__ Артилерия на Конфедерацията открива огън по Форт Съмтър в пристанището Чарлстън, Южна Каролина. Това е първият залп на Гражданската война в САЩ.
	__1–3 юли 1863 г.__ Битката при Гетисбърг, Пенсилвания — най-северната точка, до която стигат войските на Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ.
	__2 април 1865 г.__ Северните щати завладяват столицата на южните щати (Конфедерацията) Ричмънд, Вирджиния. Генералите Юлисъс Грант и Робърт Лий се срещат седмица по-късно и слагат край на войната, въпреки че части на Конфедерацията отказват да се предадат до 26 май.
	__14 април 1865 г.__ Президентът Ейбрахам Линкълн е застрелян от Джон Уилкс Бут — агент на Конфедерацията. Линкълн умира на следващата сутрин.
	__15 февруари 1898 г.__ Американският боен кораб _Мейн_ потъва в пристанището на Хавана. Взривът на кораба преди това, вероятно напълно случаен, води до война между САЩ и Испания.
	__1 май 1898 г.__ Командващият Джордж Дюи разгромява испанската флота в Манилския залив. В резултат от победата му САЩ установяват контрол над Филипините и Гуам.
	__1 август 1914 г.__ Германия обявява война на Русия и на Франция (3 август). Започва Първата световна война. Великобритания обявява война на Германия на 4 август.
	__1 февруари 1917 г.__ Германия започва тотална подводна война. Непрекъснатите атаки на немските подводници са ключов фактор за решението на САЩ да влязат във войната.
	__15 март 1917 г.__ Руският император Николай II абдикира и с това слага край на монархията. Съставено е парламентарно правителство.
	__6 април 1917 г.__ САЩ влизат във войната срещу Германия.
	__7 ноември 1917 г.__ Болшевиките завземат властта в Петроград (Санкт Петербург). Арестувано е Временното правителство. В Русия пламва първата искра на революцията и Гражданската война.
	__Юни 1918 г.__ Американски военни части дебаркират в Мурманск, Русия, под предлог да осигурят охраната на военните доставки. В действителност американските, английските, френските и японските войски влизат в Русия, за да помогнат за свалянето на болшевишкия режим.
	__11 ноември 1918 г.__ Сключено е примирие между Германия и съюзниците (Антантата), с което се слага край на Първата световна война.
	__21 януари 1924 г.__ В СССР умира В. И. Ленин. На власт идва Йосиф Сталин.
	__29 юли 1936 г.__ Войските на генерал Франсиско Франко се прехвърлят от Мароко в Испания с германски транспортни самолети, тъй като, ако бъдат прехвърлени по море, ще бъдат пресрещнати от републиканския флот. В Испания започва гражданска война, в която Германия подкрепя франкистите, а Съветският съюз — републиканците.
	__Октомври 1936 г.__ Японците започват кампания за завземането на Китай. Техни войски окупират Шанхай през ноември 1937 г. и Нанкин през декември 1937 г. И в двата града има масови случаи на изнасилвания и убийства на мирни жители.
	__Март 1939 г.__ Мадрид е превзет от войските на Франко. Франкистите постигат пълна победа през април.
	__1 септември 1939 г.__ Германия напада Полша. На 3 септември Великобритания и Франция обявяват война на Германия. Това е началото на Втората световна война.
	__10 май 1940 г.__ Германските войски навлизат във Франция, Белгия и Нидерландия. Уинстън Чърчил избран за министър-председател на Великобритания.
	__22 юни 1941 г.__ Германия напада Съветския съюз.
	__7 декември 1941 г.__ Японската морска авиация и малки подводници нанасят внезапен удар по тихоокеанската база на ВМС на САЩ в Пърл Харбър (Хавай). САЩ влизат във Втората световна война. На 11 декември Германия и Италия обявяват война на САЩ.
	__4 юни 1942 г.__ След 6-месечна необезпокоявана агресия в Тихия океан в битката при Мидуей японците за пръв път претърпяват значително поражение въпреки численото си превъзходство над американските военноморски сили.
	__8 август 1942 г.__ В Гуадалканал на Соломоновите острови дебаркират американски морски пехотинци. Това е първата настъпателна операция на американците в Тихия океан.
	__8 ноември 1942 г.__ Навлизане на англо-американските войски във френска Северна Африка в хода на крупно настъпление на съюзническите сили във Втората световна война.
	__Ноември 1942 г.__ Съветските войски започват настъпление към река Дон, което довежда до решителната битка при Сталинград, завършила на 31 януари 1943 г. с капитулацията на отбраняващата се там немска армия. Това е първото крупно военно поражение на Германия във войната.
	__3 септември 1943 г.__ Американски и британски войски дебаркират в Италия. На 8 септември обявена капитулацията на италианското правителство.
	__6 юни 1944 г.__ Съюзническите армии дебаркират в Нормандия в Деня Д.
	__15 юни 1944 г.__ Американски бомбардировачи _B–29 Суперфортрес_, действащи на база в Китай, нанасят първите мощни бомбени удари над Япония.
	__12 април 1945 г.__ В САЩ умира президентът Рузвелт; мястото му заема Хари Труман.
	__2 май 1945 г.__ Капитулация на Берлин след самоубийството на Адолф Хитлер на 30 април. На 8 май Германия капитулира пред съюзниците.
	__6 август 1945 г.__ Бомбардировач _B–29_ пуска атомна бомба над Хирошима, а 3 дни по-късно друг _B–29_ пуска атомна бомба над Нагасаки. (Първата американска атомна бомба е детонирана в Аламогордо, Ню Мексико, на 16 юли 1945 г.)
	__15 август 1945 г.__ Японското правителство обявява, че приема условията на съюзниците за прекратяване на войната. Официалната церемония по капитулацията на Япония става на палубата на американския боен кораб _Мисури_ в Токийския залив на 2 септември.
	__Ноември 1946 г.__ Френските войски във Виетнам започват бойни действия срещу (комунистическото) движение Виетмин. Франция се стреми със сила да запази контрола си над Индокитай.
	__1 април 1948 г.__ Съветските войски прекъсват достъпа на американци и англичани в Берлин, провокирайки със своята „берлинска блокада“ конфликт между Запада и Съветския съюз. Кризата продължава до 30 септември 1949 г., като през това време американски и английски транспортни самолети все пак успяват да доставят в града 2,3 млн. т въглища и продоволствие.
	__14 май 1948 г.__ Израел обявява независимостта си и веднага е нападнат от 7 арабски държави.
	__21 януари 1949 г.__ Китайските комунисти завземат Пекин, след като удържат победа над националистите от Гуоминдан. Това води до провъзгласяването на Китайската народна република.
	__25 август 1949 г.__ Първата съветска атомна бомба детонирана на опитен полигон в казахската пустиня. Опитът е осъществен няколко години преди датата, предвидена от западните учени.
	__25 юни 1950 г.__ Войски на Северна Корея нахлуват в Южна Корея и пресичат 38-ия паралел, с което поставят началото на Корейската война. Американски войски, действащи под егидата на ООН, отговарят на агресията.
	__26 ноември 1950 г.__ Китайски войски преминават в настъпление срещу силите на ООН в Северна Корея.
	__5 март 1953 г.__ Умира съветският диктатор Сталин.
	__27 юли 1953 г.__ Корейската война завършва с примирие.
	__7 май 1954 г.__ След 56-дневна обсада френският гарнизон в крепостта Диен Биен Фу се предава. Пленени са около 10 000 френски войници, а други 10 000 загиват. Това поражение води до окончателната загуба на Индокитай за Франция.
	__3 януари 1955 г.__ Пусната във вода американската подводница _Наутилус_ — първият морски съд в света, задвижван с атомна енергия.
	__25 февруари 1956 г.__ Никита Хрушчов развенчава култа към личността на Сталин по време на XX конгрес на комунистическата партия в Москва.
	__23 октомври 1956 г.__ Съветски войски влизат в Будапеща.
	__29 октомври 1956 г.__ Израелски войски нападат Египет. Започва Синайската кампания. Великобритания и Франция я използват като предлог за нападение срещу Египет с цел да контролират Суецкия канал.
	__4 октомври 1957 г.__ Съветският съюз извежда в околоземна орбита първия в света изкуствен спътник на Земята _Спутник 1_.
	__1 януари 1959 г.__ 3-годишната партизанска война срещу диктатора Фулхенсио Батиста завършва с победа. Фидел Кастро поема контрола над Куба.
	__1 май 1960 г.__ Над територията на Съветския съюз е свален американският разузнавателен самолет _Ю–2 (U–2)_, пилотиран от Франсис Гари Пауърс (до този момент цели 4 години успешно продължават разузнавателните полети, обаче инцидентът води до прекратяването на тази програма).
	__18 август 1960 г.__ Извършена първата успешна аероснимка на територията на Съветския съюз с американския разузнавателен спътник _Корона_.
	__12 април 1961 г.__ Съветският космонавт Юрий Гагарин с космическия кораб _Восток_ извършва първия полет на човек в Космоса.
	__17 април 1961 г.__ Кубински емигранти, вербувани и обучени от специалисти на ЦРУ, осъществяват опит за въоръжено навлизане в Куба в района на Залива на прасетата. Войските на Кастро отблъскват нашествениците.
	__13 август 1961 г.__ Властите в Източна Германия издигат Берлинската стена, за да спре потокът от източногерманци към Запада. Повече от 3 млн. вече са емигрирали в Западна Германия.
	__22 октомври 1962 г.__ Президентът Кенеди съобщава, че Съветският съюз разполага балистични ракети в Куба. Неоспоримите доказателства са събрани от разузнавателни самолети _Ю–2 (U–2)_.
	__2 август 1964 г.__ Северновиетнамски торпедни катери атакуват американски есминци, патрулиращи в Тонкинския залив. На 4 август американците нанасят ответен удар по Виетнам със сили на морската авиация. САЩ окончателно се обвързват във Виетнамската война.
	__8 март 1965 г.__ Дебаркиране на морски пехотинци на САЩ в Да Нанг, Южен Виетнам. Това са първите американски бойни части, влезли във войната.
	__30 януари 1968 г.__ Северен Виетнам предприема масирана атака срещу Южен Виетнам на виетнамската лунна Нова година (Тет). Нападнати са Сайгон и други градове. Независимо от първоначалния им успех северновиетнамците скоро са разгромени. В САЩ средствата за масова информация смятат американците за загубилата страна.
	__30 януари 1969 г.__ Президентът Никсън обявява изтеглянето на американските войски от Виетнам. Последните американски бойни единици напускат Южен Виетнам на 29 март 1973 г.
	__17 юни 1972 г.__ Разкрито е проникването на водопроводчиците в щабквартирата на Националния комитет на Демократическата партия, зад което стои администрацията на Никсън. Инцидентът довежда до оставката на президента Никсън на 9 август 1974 г.
	__29 април 1975 г.__ Американският персонал спешно се евакуира от Сайгон, където настъпват северновиетнамските войски. Войната във Виетнам завършва с победа на комунистите.
	__9 ноември 1989 г.__ Тълпи събарят част от Берлинската стена. Обединението на Германия е обявено на 3 октомври 1990 г.
	__2 август 1990 г.__ Иракски войски окупират Кувейт.
	__27 февруари 1991 г.__ Съединените щати заедно с интернационални сили под егидата на ООН започват 100-часовата сухопътна война за освобождаване на Кувейт и за отблъскване на иракската армия. Сухопътната война е предшествана от едномесечни масирани бомбардировки над Ирак.
	__Декември 1991 г.__ Разпада се Съветският съюз, с което се слага край на Студената война.


	Как да използваме енциклопедията*
	[* В българския превод на „Енциклопедия на шпионажа“ статиите за различните разузнавателни самолети са подредени в азбучен ред според названието, а не според военното им обозначение. Например в оригинала е _B–57 КАНБЕРА_, а в българския превод — _КАНБЕРА B–57_. Известният шпионски самолет _U–2_ е в буквата „Ю“ като _Ю–2 (U–2)_. Във всички статии, където става дума за самолети, военното им обозначение е на латиница, например _B–24D, A3D–2Q_ и т.н. — Б.р.]

	В статиите на предлаганата енциклопедия, поместени в азбучен ред, се разказва за най-различни хора и места, учреждения и служби, оборудване, псевдоними, кодови наименования и пароли, операции и методи, обединени помежду си с едно — темата на разузнаването и шпионажа. Обмисляйки структурата на книгата, се опитахме да направим всичко, за да облекчим читателя и да улесним процеса на запознаването му с изключителния свят, който се разкрива на страниците й. За това използвахме, първо, т.нар. главни обзорни статии, отбелязани със звездичка в заглавието (те са своего рода стожери, жалони в енциклопедията), и, второ, много кръстосани препратки, набрани с по-едър шрифт.
	Така например статията ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ е означена със звездичка и съдържа препратки към статиите за петимата членове на тази агентурна група, за техния главен съветски агентурист и за главния британски „ловец на шпиони“. Имената на членовете на петорката Харолд (Ким) Филби, Гай Бърджис и т.н., обособени шрифтово, показват, че в енциклопедията има отделни статии за тях. В статията ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ е включена и препратка към статията _ВЕНОНА_. Това е кодово наименование на американската операция за дешифриране на секретните съобщения на съветското разузнаване, благодарение на която са разобличени кеймбриджките шпиони.
	Основни статии в книгата са АНГЛИЯ — ВЕЛИКОБРИТАНИЯ — ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО, АНС, ГЕРМАНИЯ, ГРУ, ИЗРАЕЛ, КГБ, КИТАЙ, КОРАБИ ЗА СЪБИРАНЕ НА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ, КРИПТОАНАЛИЗ, КУБА, МИ–5, МИ–6, МОСАД, МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ, НКВД, ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, ПОДВОДНИЦИ, РУСИЯ — СССР, САМОЛЕТИ, СВДК, СПЪТНИЦИ, СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, ФБР, ФРАНЦИЯ, ЦРУ, ЧК, ШИН БЕТ и ЯПОНИЯ. Статиите както за действителните, така и за всички останали хора от разузнаването са дадени в азбучен ред според фамилното име. Това се отнася също за псевдонимите и кодовите наименования. Затова например статията за Рут Хамбургер Бъртън, с рождено име Урсула Кучински, се казва СОНЯ. Друг е случаят с имената на литературните, филмовите, телевизионните и пр. герои. Така например статията за Джеймс Бонд трябва да се търси не на буквата „Б“ (според фамилното име), а на буквата „Д“ (според малкото име).
	При първото споменаване на американските служби и организации обикновено се дава пълното им название. По-нататък в статията авторите използват съкратените им названия. В случаите с ЦРУ (Централно разузнавателно управление), ФБР (Федерално бюро за разследване) и АНС (Агенция за национална сигурност) преценихме, че самите съкратени названия на тези специални ведомства са достатъчно популярни и без цялостно изписаното им название. Названията на неамериканските организации обикновено са изписани след абревиатурата.
	В енциклопедията има обзорни статии, посветени на отделни страни, чиято история се проследява изключително през призмата на разузнаването. Това са АНГЛИЯ — ВЕЛИКОБРИТАНИЯ — ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО, ГЕРМАНИЯ, ИЗРАЕЛ, КИТАЙ, РУСИЯ — СССР, СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, ФРАНЦИЯ и ЯПОНИЯ. Има освен това статии за Куба и Виетнам, а също за Берлин и Виена, тъй като на територията на тези страни и градове са се разгръщали най-драматичните събития в противопоставянето Изток-Запад и се е осъществявало съревнованието на разузнаванията на враждуващите държави. За своята дълга, почти сравнима с човешката история шпионажът успява да проникне във всички сфери на нашия живот. Книгата разказва за реални и измислени, съвременни и библейски шпиони, за шпиони от филмовата индустрия, телевизионните сериали и комиксите, от художествената и документалната литература за шпионажа. Някои страни в чест на своите знаменити разузнавачи даже пускат пощенски марки, за което също става дума на страниците на енциклопедията.
	На читателя предлагаме прост и удобен начин за запознаване със съдържанието на енциклопедията. Най-добре е да се започне с обзорните статии, посветени на която и да е страна или тема, а от нея вече да се тръгне към другите доразвиващи и конкретизиращи тази тема статии, ориентирайки се по препратките. Впрочем понякога на читателя ще му се наложи да се довери на своята интуиция, впускайки се в търсене (което е сродно на разузнавателното) на едно или друго интересуващо го име, страна, организация предмет и т.н., но по този път не всичко ще бъде лесно, тъй като „шпионажът, — както пише Питър Райт в своята книга «Ловец на шпиони» («Spycatcher»), — това е престъпление, почти лишено от улики, затова интуицията, за добро или зло, винаги играе голяма роля за успешното му разобличаване“.
	Измамата е така дълбоко вплетена в шпионажа, че автор, сблъскал се с тази тема, неизбежно поема върху себе си адския труд да отдели зърното от плявата, т.е. истината, покрита отвсякъде с лъжи — понякога случайно, а понякога преднамерено. „Поради самата му същност шпионажът е труден за изследване, а често е почти невъзможно да се установи какво точно се е случило по време на някое събитие“, се казва в „Нишка на заблуждението“ („Thread of Deceit“) — книга за „митовете“ на шпионажа през Втората световна война, написана от члена на британския парламент от Консервативната партия и водещ експерт по история на английското разузнаване Рупърт Алъсън, известен под литературния псевдоним Найджъл Уест.
	Невинаги е възможно да се разкаже подробно и достоверно за съдбата на разузнавачи, специални служби и операции от Първата и Втората световна война. Още по-трудно е, когато те са оказали някакво сериозно влияние върху тези грандиозни въоръжени конфликти. Но все пак има крупни и важни имена и названия, които сме включили в енциклопедията: ЦИЦЕРОН, ШПИОНСКИ КРЪГ _ЛУСИ_, МИНСМИЙТ, ЧЕРВЕНИЯТ ОРКЕСТЪР, ДУШКО ПОПОВ, РИХАРД ЗОРГЕ, УПРАВЛЕНИЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ, СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА, КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_.
	Военновременните британски, американски и германски криптоложки усилия също са включени като отделни статии заради изключителната им важност по време на Първата и Втората световна война, както и през Студената война. (Вж. КРИПТОАНАЛИЗ; _ЕНИГМА; МЕДЖИК_; СТАЯ 40; _ВЕНОНА; УЛТРА_.)
	Достатъчно подробно е предадена дейността (кога ефективна, кога не особено ефективна) на специалните служби от различни страни и в различно време. Отделни статии са посветени например на АБВЕРА, ЦРУ, КГБ, МИ–5, МИ–6, НКВД, АНС, ГЕСТАПО, БНД, УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ. Струва си да се отбележи, че някои организации, като КГБ, НКВД, ГЕСТАПО, по-скоро са свързани с държавната сигурност, отколкото с разузнаването, изпълнявайки чисто полицейски функции. Понятията шпионаж, разузнаване и шпионин не са включени като статии в тази книга, тъй като са общоприети. Ето как ги определяме:
	ШПИОНАЖ: Разузнавателна дейност, чиято цел е тайното събиране на сведения.
	РАЗУЗНАВАНЕ: Събиране на информация, подробно анализирана и проверена, въз основа на която се правят изводи по предварителна заявка и според определени изисквания на клиенти (както обикновено се наричат поръчителите на разузнавателна информация).
	ШПИОНИН, РАЗУЗНАВАЧ: Човек, нает от правителство или организация за събиране на тайна информация, отнасяща се до друга, обикновено вражески настроена организация или страна. (Думата рядко се използва от професионалисти в разузнаването. Те използват термина агенти.)


	В знак на признателност

	Голяма част от написаното в „Енциклопедия на шпионажа“ е въз основа на правителствени документи, книги и статии, лична кореспонденция, материали от съдебни процеси (особено що се отнася до неотдавнашни шпионски операции), лекции и изказвания на конференции по въпросите на шпионажа. Разговаряхме и с хора, непосредствено свързани с шпионажа или разузнаването. Някои от тях не можем открито да назовем. Те ще разберат, че става дума за тях. Ние им благодарим за помощта.
	Звездичката пред фамилното име в списъка по-долу означава, че този човек ни е помогнал при написването на книгата „Търговци на измяна“ („Merchants of Treason“, 1988), от която черпим материали за някои от статиите в предлаганата енциклопедия. В процеса на работата ни някои от тези хора ни предоставиха допълнителна, изцяло нова информация.


	Великобритания
	Дж. Р. (Джок) Гарднър, Отдел по военноморска история, Кралски ВМФ.
	Пол Кемп, историк.
	Лайънъл Левънтал, издател, _Грийнхил букс ООД_.
	Джон Тейлър, почетен издател, _Джейнс ол дъ уърлдс еъркрафт_.
	Найджъл Уест, водещ историк в областта на разузнаването.
	Военен музей на Британската империя.
	Държавен архив.


	Израел
	Генерал-майор Меир Амит, бивш ръководител на Мосад и Шин Бет.
	Генерал-майор Хаим Херцог, бивш ръководител на Аман и бивш президент на Израел.
	Отдел за връзки с обществеността на силите за отбрана на Израел.
	Център за специални изследвания.


	Русия
	Юрий Кобаладзе, Служба за външно разузнаване (СВР).
	Държавен архив на Руската федерация.
	Конференция по въпросите на Кубинската ракетна криза, проведена в Държавния архив на Русия през септември 1994 г. в Москва.


	Съединени американски щати
	\* Дейвид Батис, експерт в областта на икономическата сигурност.
	\* Гари Бауър, бивш съветник на президента Рейгън по външнополитическите въпроси.
	\* Нийл Браун, специален агент във ФБР.
	Томас Брукс, контраадмирал във ВМС на САЩ, директор на военноморското разузнаване.
	\* Катлийн Бък, бивш главен съветник във ВВС на САЩ и главен съветник в Министерството на отбраната.
	Хауърд Варински, съдебен консултант, участвал отстрана на защитата в процеса срещу Джери Уитуърт.
	\* Уилям Гаймър, адвокат от Вашингтон и основател на фондацията _Джеймстаун_, която помага на избягали от СССР и страните от Източна Европа за адаптиране към живота в САЩ.
	Робърт Гейтс, бивш директор на Централното разузнаване.
	Доктор Джефри Грийнхът, Военноморска група за сигурност, историк.
	\* Джон Дайън, Управление за вътрешна сигурност на Министерството на правосъдието, началник на отдела за борба срещу шпионажа.
	Робърт Дор, историк на авиацията.
	Доктор Едуард Дри, Център по военна история на армията на САЩ, завеждащ отдел по изследвания и анализ.
	\* Дейл Евърхарт, капитан I ранг от запаса на ВМС на САЩ, бивш сътрудник на военноморското разузнаване.
	\* Дейвид Жади, специален агент, ФБР.
	\* Джеръм Зайфман, бивш съветник на Сенатската съдебно-правна комисия, адвокат на Роналд Хъмфри след приключване на процеса.
	\* Джак Ингръм, директор на Националния музей по криптология.
	Бърнард Кавалканти, Център за военноморска история (ВМС на САЩ), и най-добрите му сътрудници Кати Лойд и Ела Наргили.
	Дейвид Кан, историк и почетен научен сътрудник в Центъра за история на криптологията към Агенцията за национална сигурност.
	Сюзън Уийлър Клайн, отдел за обществени въпроси, ЦРУ.
	\* Уилям Коен, сенатор.
	\* Джордж Конъл, полковник от Корпуса на морската пехота на САЩ, бивш заместник-началник на Военноморската следствена служба.
	\* Робърт Къркси, вицеадмирал от запаса на ВМС на САЩ, бивш директор на Военноморско командване, контрол и комуникации.
	\* Джон Леймън, военноморски министър.
	\* Доктор Каролин Маккензи, психиатър.
	\* Кларк Магрудър, бивш заместник-директор на военноморското разузнаване.
	\* Робърт Мюз, адвокат на Самюъл Морисън.
	\* Пол Нице, бивш военноморски министър и съветник на президента, посланик.
	\* Доктор Даян Патни, историк на авиацията.
	\* Ърнест Портър, отдел за обществени въпроси, ФБР.
	\* Дж. Стивън Рами, специален агент, ФБР.
	Доктор Джефри Ричелсън, историк на разузнаването.
	Рей Робинсън, бивш аналитик към ЦРУ и Разузнавателното управление на Министерството на отбраната.
	Робърт Синклер, бивш сътрудник на ЦРУ.
	Уилям Студеман, адмирал, бивш директор на Агенцията за национална сигурност и заместник-директор на Централното разузнаване.
	Джон Тейлър, историк, Национален архив Винсънт.
	\* Томас, капитан I ранг от запаса, бивш представител на отдела за обществени въпроси, ВМС; има отношение към редица „шпионски дела“, включително инцидента с _Пуебло_.
	\* Тина Томпсън, редактор в списание _TRW Space Log_.
	Джеймс Улси, бивш директор на Централното разузнаване.
	\* Джон Уорнър, сенатор.
	\* Уилям (Бък) Фармър, заместник федерален прокурор, главен обвинител в процеса по делото на Джери Уитуърт.
	Ричард Хавър, бивш заместник-директор на военноморското разузнаване и високопоставен представител в щаба на разузнавателната общност.
	Доктор Ричард Халиън, водещ историк на ВВС на САЩ.
	\* Александър Харви II, окръжен съдия.
	\* Джоузеф Харнед, изпълнителен вицепрезидент на Атлантическия съвет.
	Дейвид Хач, директор на Центъра за история на криптологията.
	\* Томас Хенли, бивш сътрудник на ЦРУ.
	Уилям Чапман, капитан I ранг от запаса от ВМС на САЩ, военноморски пилот, щабен плановик и аналитик.
	Конгресна библиотека.
	Конференция за _Корона_ — първия разузнавателен спътник на САЩ, — организирана от ЦРУ и университета _Джордж Вашингтон_, Вашингтон, май 1995 г.
	Конференция по въпросите на основаването и развитието на ЦРУ по време на администрацията на Хари Труман, организирана от Централното разузнавателно управление и библиотечния институт _Хари Труман_, Маклийн, март 1994 г.
	Конференция по въпросите на разузнаването и националната сигурност в мирно време, при кризи и войни, организирана от ЦРУ и Обществото за военна история, Рослин, Вирджиния, април 1996 г.
	Международна програма по история на Студената война, Международен научен център _Удроу Уилсън_, Вашингтон.
	Музей на Конфедерацията, Ричмънд, Вирджиния.
	Национален архив.
	Президентски консултативен съвет по външно разузнаване.
	Симпозиум по история на криптологията, организиран от Центъра за история на криптологията към АНС, Форт Джордж Мийд, Мериленд, октомври 1995 г.
	Център за военна история.
	Център за история на авиацията (ВВС на САЩ).
	Център за история на криптологията (Агенция за национална сигурност).
	Център за морска история (ВМС на САЩ).
	Център по проблемите на разузнаването (ЦРУ).


	Франция
	Александър Шелдън Дюпле, военноморски историк.


	Холандия
	Юриен Ноот, военноморски историк.


	Япония
	Професор Мунехиро Миуа от университета _Кюшу Кьоридзу_.
	Тадаши Таджири, контраадмирал, президент на Историческия изследователски институт.


	Бихме искали да изразим признателността си също така на Никълъс Шадрин (Николай Артамонов) и Майлън Виго за разговорите, проведени с тях във връзка със съветското разузнаване; на доктор Рей Клайн, бивш изпълнителен директор на Централното разузнаване; на вицеадмирал Дж. (Фриц) Харлфингър от ВМС на САЩ, директор на военноморското разузнаване, а по-късно директор на Военноморско командване, контрол, комуникации и разузнаване; на вицеадмирал Ърл (Рекс) Ректенъс от ВМС, директор на Военноморско разузнаване и заместник-министър на отбраната по разузнаването; на вицеадмирал А. (Ал) Бъркхолтер, бивш директор на щаба на разузнавателната общност.


	Безкрайно задължени сме на редактора Инид Пиърсънс от Рандъм хаус и на редакторката на книгата Дебора Фогъл за това, че се заеха с ръкописа; на М’Лиз Маклендън за всички справки, бележки и за приятелството й; на Сюзън Марч и Мариан Бърковиц за проучванията по този проект; на Констанс Алън Вите за преводите от немски; на нашите синове и компютърни гуру Крис Алън, Роджър Макбрайд Алън и на Майкъл Полмър за техническата подкрепа, която ни оказаха; специални благодарности на Дженифър Даулинг от Рандъм хаус, благодарение на която книгата стигна до финала.


	А

	А–2

	Разузнавателен отдел на щаба на Корпуса на армейската авиация на САЩ, впоследствие — на ВВС на САЩ. Вж. Г–2 (G–2).


	A–11

	Наименование, дадено от корпорацията _Локхийд еъркрафт ко_, на нейния шпионски самолет _A–12 ОКСКАРТ_.


	A–12

	Вж. _ОКСКАРТ A–12_.


	А54

	Вж. ТЮМЕЛ, ПАУЛ.


	Абакумов, Виктор (1894–1954)

	Дългогодишен съветски апаратчик в системата на разузнаването и протеже на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ; председател на СМЕРШ през 1943–1946 г.; председател на МГБ през 1946–1951 г.; заместник-председател на НКВД през 1941 г. с печална слава като ръководител на Смерш и на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО през Втората световна война. Като председател на Смерш Абакумов е докладвал лично на Йосиф Сталин, което му е давало свободен достъп до съветския диктатор. По време на войната е издигнат до първи заместник-комисар на Държавна сигурност (Берия е комисар) и от 1943 г. е с ранг генерал-полковник (по това време военни чинове не са били давани в ОРГАНИТЕ на Държавна сигурност).
	От октомври 1946 г. до август 1951 г., когато Сталин решава да го отстрани, Абакумов е министър на Държавна сигурност (председател на новообразуваното МГБ — организация на Народната милиция). Сталин го назначава за ръководител на МГБ, за да намали влиянието на Берия, но Абакумов остава докрай верен на своя патрон. (Смерш е присъединена към МГБ с права на Трето главно управление [контраразузнаването] на това министерство.)
	Докато Абакумов ръководи МГБ, плъзва корупция. Той е арестуван и затворен в ЛУБЯНКА през есента на 1951 г. Никита Хрушчов, тогава секретар на Московския градски комитет на партията, обяснява пред офицерите от МГБ арестуването на Абакумов с примери за корупция, със създаването на частни публични домове, с получаването на скъпи подаръци от Запада и с ненавременното откриване на т.нар. ленинградски заговор срещу Сталин.
	Берия освобождава Абакумов след смъртта на Сталин през март 1953 г. След екзекуцията на самия Берия в края на същата година Абакумов отново е арестуван, осъден и екзекутиран в началото на декември 1954 г. В обвинителния акт са включени и обвиненията срещу осъдените по време на т.нар. ленинградски заговор срещу партийните дейци — обвинения, които до голяма степен са измислица.
	В книгата си „Времето на Сталин“ („The Time of Stalin“, 1981) историкът Антон Антонов-Овсеенко описва Абакумов като „… изключително посредствен, но безропотен изпълнител на заповеди“.
	Вж. КГБ.


	Абвер

	Германска организация за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ от 1921 до 1944 г. _Abwehren_ означава „отбранявам, защитавам“ в смисъл извършвам КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ или КОНТРАШПИОНАЖ. Използването на думата за означаване на агенцията за военно разузнаване е в отговор на настояването на съюзниците след Първата световна война разузнавателните действия на Германия да бъдат ограничени единствено до „защитни“ функции. Абверът е създаден през 1921 г. като съставна част на Министерството на отбраната, след като на Германия й е разрешено да създаде армия — райхсвер. Пръв ръководител на Абвера е майор Фридрих Гемп, бивш заместник на генерал ВАЛТЕР НИКОЛАЙ, ръководител на германското разузнаване през Първата световна война. При създаването му Абверът се състои от трима действащи и седем бивши офицери и помощен персонал. Към средата на 20-те години е реорганизиран в 3 отдела:
	I. Разузнаване.
	II. Шифри и радиозасичане.
	III. Контрашпионаж.
	Военноморското разузнаване се слива с Абвера през 1928 г. През 30-те години с разрастването на движението на националсоциалистите (нацистите) са направени реорганизации в Министерството на отбраната. На 7 юни 1932 г. за всеобща изненада начело на Абвера е поставен морският капитан Конрад Пациг. Тъй като по-голямата част от ключовите постове в организацията са били заемани от офицери от другите родове войски, назначението на Пациг показвало, че малобройността и ограничената дейност на Абвера са неподходящи за амбициозните кадри от армията. Освен това морските офицери са имали по-голям опит и усет по международните въпроси, отколкото колегите им от сухопътните части. (Впоследствие всеки един от 3-те рода войски набира свой разузнавателен екип.)
	Пациг влиза в противоречие с ръководителя на СС ХАЙНРИХ ХИМЛЕР във връзка с разузнавателните полети на Абвера край полската граница. Висшият военен състав на армията се опасявал, че те може да застрашат тайните планове за нападение над Полша. Пациг е уволнен и през януари 1935 г. е заменен с военноморския капитан ВИЛХЕЛМ КАНАРИС. (Пациг е назначен за командир на новия малък боен кораб _Адмирал граф Шпее_. По-късно оглавява личния състав на военноморския флот.) Решението на Адолф Хитлер през 1937 г. да сътрудничи на Сталин в преследването на съветските висши военни изостря разногласията между СС и Абвера. Хитлер нарежда личният състав на армията да бъде в пълно неведение за планираните действия срещу червените генерали — страхува се германските им колеги да не ги предупредят за намеренията на Сталин. Затова специални групи от СС и специалисти по кражбите от криминалната полиция влизат с взлом в архивите на Генералния щаб и на Абвера и взимат всички документи, свързани с германско-съветското сътрудничество. За да прикрият действията си, подпалват местата, където проникват специалните отряди, включително щабквартирата на Абвера. През 1938 г. Министерството на войната е преобразувано в Oberkommando der Wermacht (OKW) — Главно командване на въоръжените сили. Абверът остава като разузнавателна агенция на Главното командване, но запазва известна самостоятелност. През 1938 г. Канарис реорганизира Абвера и създава няколко нови отдела:
	I. — Шпионаж.
	G — Фалшиви документи.
	H West — Западни армии (разузнаване на англо-американските армии).
	H Ost — Източни армии (разузнаване на съветската армия).
	Ht — Технически средства в армията.
	I — Комуникации.
	L — Въздушни сили.
	M — Военноморски сили.
	T/Lw — Технически средства във военновъздушните сили.
	Wi — Икономика.
	II. — Саботаж.
	III. — Контрашпионаж.
	Тези отдели се оглавяват както от армейски, така и от военноморски офицери.
	При Канарис Абверът се разраства и се утвърждава като добре работещ механизъм — особено в началото на Втората световна война. Но голяма част от информацията за намеренията на съюзниците се оказва политически неприемлива за германските ръководители. Абверът е бил и в открит конфликт с разузнавателните действия на СС по времето на РАЙНХАРД ХАЙДРИХ и ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ. Освен това офицери от Абвера са били обвинени в участие в няколко антихитлеристки заговора и в доставяне на експлозиви при опити за покушение. Канарис си позволява да назначава евреи в Абвера и да използва организацията за прикритие за някои от тях при бягството им от Германия в Швейцария.
	СС непрекъснато разклаща основите на Абвера с разследванията си на офицери, за които се е смятало (с право), че помагат на дисидентски групировки. СС често обвинява Канарис, че предава песимистични доклади на Хитлер за руската кампания. Твърди се, че след един подобен доклад в началото на 1944 г. Хитлер се нахвърля върху Канарис, сграбчва го за ревера и иска обяснение, дали разузнавателните сили нарочно не твърдят, че Германия ще загуби войната. На 18 февруари 1944 г. Хитлер подписва декрет, с който обединява германските разузнавателни сили и ги поставя под ръководството на Химлер. На Канарис, по това време вицеадмирал, му е дадена незначителна длъжност. През юли 1944 г., малко преди края на войната, след неуспешния атентат срещу Хитлер Канарис е арестуван и екзекутиран.
	Главната квартира на Абвера се е намирала на улица „Тирпицуфер“ 76/78 в Берлин в съседство с Главното командване. В книгата си „Абверът“ („The Abwehr“, 1984) Лорън Пейн описва сградата на Абвера като:

	… лабиринт от сумрачни коридори, скърцащи стълби, множество малки стаички, прилепени една до друга. Старият асансьор стене и се поклаща при всяко свое движение, докато накрая спира. Посетителите наричат мястото „лисичарник“. Сградата е напълно неподходяща за организация като Абвера, особено след разширяването на дейността й през 1939 г., но адмиралът отказва да се премести или да я реконструира…
	Сградата има някои предимства. Например може лесно да се отиде до главната квартира на Вермахта на съседната Бендлерщрасе, без дори да се пресича улицата. Освен това се намира на стратегически удобно място — до министерства, различни канцеларии на гражданската администрация и офисите на чужди представителства.

	__Ръководители на Абвера:__
	1921–1927 — полковник Фридрих Гемп.
	1927–1929 — майор Гюнтер Швантес.
	1930–1932 — подполковник Фердинанд фон Бредо.
	1932–1934 — контраадмирал Конрад Пациг.
	1935–1944 — вицеадмирал ВИЛХЕЛМ КАНАРИС.
	Вж. ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ИЗТОК; ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ЗАПАД; ТЮМЕЛ, ПАУЛ.


	Абел, Рудолф (1903–1971)

	Съветски супершпионин, работил в САЩ през 50-те години, разменен за пилота на разузнавателния самолет _U–2_ ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС.
	Предполага се, че е роден под името Александър Иванович Белов* в град на Волга. Абел твърди, че помагал на баща си — металоработник, привърженик и член на либерални групировки — в разпространяването на болшевишка литература. Младият Абел учи инженерство и има практически познания по химия и ядрена физика. Говори свободно английски, немски, полски, иврит и руски и постъпва като преводач в международния отдел на Коминтерна. През 1924 г. записва индийска филология в Института по изтокознание в Москва. След първи курс е мобилизиран в Червената армия, където служи в свързочно отделение. До 1927 г. преподава езици, след което постъпва в международния отдел на ОГПУ. По-късно е прехвърлен като радиоспециалист в Червената армия. През Втората световна война служи на германския фронт като РАЗУЗНАВАЧ. Има сведения, че успява да проникне в АБВЕРА като шофьор под името Йохан Вайс. (През този период вероятно използва и името Мартин Колинс.) Още в началото на войната е издигнат в чин ефрейтор в германската армия и е награден с медал.
	[* Според руските му биографи истинското му име е Уилям Генрихович Фишер и е роден в Нюкасъл на Тайн в Англия в семейството на политемигранти. Баща му е руски немец от Ярославска област, взел активно участие в революционното движение. Майка му е от Саратовска област, също участничка в революционното движение. Още като дете Абел проявява упорит характер, учи се добре и има подчертана склонност към естествените науки. През 1916 г. се представя успешно на приемните изпити в Лондонския университет. През 1920 г. семейство Фишерови се завръща в Русия — Б.р.]
	В края на войната Абел достига чин майор в НКВД. През 1947 г. е прехвърлен нелегално от Франция в Канада под името Андрю Кайотис. През 1948 г. преминава в САЩ, където работи в Ню Йорк като фотограф под името Емил Голдфус. Бил е главен резидент или разузнавач координатор за КГБ в района на Ню Йорк, откъдето контролира местната мрежа съветски шпиони, както и операциите, провеждани в Северна и Централна Америка. Изпраща информация в Москва и получава инструкции с помощта на късовълнови предаватели. Абел очевидно е посещавал Москва през 1954–1955 г. за съвещание с разузнавачи координатори. За дейността му в САЩ е повишен в чин полковник от КГБ.
	Абел е арестуван от ФБР в Ню Йорк на 21 юни 1957 г., след като по невнимание дава на вестникаря ДЖЕЙМС БОЗАРТ куха петцентова монета, използвана за предаване на тайни съобщения. След този провал срещу него е образувано дело и той е осъден на 30 години затвор и глоба 3000 долара.
	Остава в затвора до размяната с пилота на _Ю–2 (U–2)_ Пауърс на 10 февруари 1962 г. на моста Глиеник, свързващ Източен и Западен БЕРЛИН. В Съветския съюз твърдят, че след това той „взима дейно участие в обучението на млади разузнавачи“.
	Според съветски източник Абел като младеж „изглеждаше срамежлив и стеснителен. Но проницателните му живи очи, тънката иронична усмивка и прецизните уверени жестове издаваха силна воля, остър ум и непоколебима последователност“. Съветското правителство официално го споменава като разузнавач през 1965 г. Абел е един от петимата разузнавачи на КГБ, чиито портрети са изобразени на ПОЩЕНСКИ МАРКИ, пуснати в СССР на 20 ноември 1990 г.


	АБС

	АСОЦИАЦИЯ ЗА БИЗНЕССИГУРНОСТ.


	Абсолютно секретно

	Британска категория за секретност от времето на Втората световна война, давана за особено конфиденциална информация. Грифът „Абсолютно секретно“ е по-висша категория от СТРОГО СЕКРЕТНО. Материалите с този гриф на секретност се предават лично от ръка на ръка и се разпространяват от кадрови сътрудници на специалните служби.


	Авиационни компании

	Авиокомпании, които са основани от специалните служби, но официално са редовни търговски частни предприятия. Като правило наред с „явната“ им работа те се привличат за провеждане на секретни операции. Връзката им с разузнавателните служби се пази в тайна.
	Вж. _ЕЪР АМЕРИКА_.


	Аврора

	Свръхзвуков разузнавателен самолет, за който се предполага, че се разработва от Съединените щати, за да замени _SR–71 БЛЕКБЪРД_. Военновъздушните сили и Министерството на отбраната отричат това. Спекулациите за съществуването или поне за създаването на подобен самолет нарастват през 1991 г., когато _SR–71_ е изтеглен от експлоатация.
	Съвременните СПЪТНИЦИ с помощта на осъвременения _U–2_ и ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ очевидно имат необходимите ВЪЗДУШНО-РАЗУЗНАВАТЕЛНИ качества. Журналисти и пилоти обаче говорят за самолет с триъгълни криле, който е труднозабележим и лети при скорост до M5. Казват, че самолетът е с триъгълна форма, с двойка опашни вертикални стабилизатори (без хоризонтални опашни повърхности). Английският писател Бил Суитман (пише предимно на авиационна тематика) споменава за свидетели, които са виждали такъв самолет в полет над Северно море през август 1989 г. Той твърди също така, че самолетът може да развие скорост до M8 (т.е. около 8480 км/ч).
	Освен това се появяват твърдения в пресата, че предложеният национален аерокосмически самолет (National AeroSpace Plane — NASP) — с форма, подобна на тази, която приписват на _Аврора_, може да се окаже програмата за ПРИКРИТИЕ на самата _Аврора_. Публикуваната програма на NASP (сега вече изостанала от сроковете) е създадена за разработка на граждански самолет, който при M6 да прелети за 2 часа 13 816 км. Интересното е, че NASP има военно обозначение X–30 и е спонсориран от ВВС на САЩ и НАСА (Национална агенция по аеронавтика и космически изследвания).
	Названието _Аврора_ е случайно КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ — по невнимание така е публикувано през 1985 г. в бюджетно искане на Пентагона. Единственото обяснение на Министерството на отбраната е, че програмата е секретна.


	Австралийска служба за сигурност и разузнаване (АССР)

	Агенция за сигурност, чиято основна задача е КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО. Занимава се и със събиране на разузнавателна информация.
	АССР е изградена на базата на СЪЮЗНИЧЕСКОТО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ (СБР) от времето на Втората световна война. След войната австралийските власти искат независима разузнавателна служба и се обръщат към полковник Дж. Робъртс, който е директор на СБР. РОДЖЪР ХОЛИС помага също, но преди да бъде назначен за ръководител на МИ–5 — английската агенция за контраразузнаване.
	АССР е основана през 1949 г., а първият й директор е сър Чарлс Спрай — бивш директор на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ на Австралия, който остава на този пост в продължение на 19 години.
	АССР работи и се развива под властващия страх от проникване на руснаците. ЧАРЛС (ДИКИ) ЕЛИС, офицер от МИ–6, заподозрян в симпатии към комунистите (вж. БЕСТ, ПЕЙН), и приятел на ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, напуска МИ–6 веднага след оставката на Филби през 1951 г. и става консултант към АССР.
	Някои разузнавателни сведения, вероятно от интерес за Австралия, са задържани или пренасочени, така че, ако има ВРАЖЕСКИ АГЕНТ в АССР, той/тя да не може да проследи източниците и методите за набавяне на информация. Потвърждение за съществуване на вражески агент идва през април 1954 г., когато ВЛАДИМИР ПЕТРОВ, РАЗУЗНАВАЧ от съветското посолство в Канбера, преминава на противниковата страна. Той съобщава, че прехващането на сведения и разкодирането на съветска разузнавателна информация — операция, известна под името _ВЕНОНА_ — наистина са изложени на риск.
	Петров посочва двама служители от австралийското Министерство на външните работи като агенти и разкрива широката шпионска мрежа на руснаците, която се опитва да се добере до информация за урановите мини в Австралия. Тъй като австралийски официални лица помагат на съпругата на Петров да отиде при него, Съветският съюз прекъсва дипломатическите си отношения с Австралия.
	Следващият значителен австралийски инцидент в шпионажа е през април 1983 г., когато АССР открива, че разузнавач от съветското посолство се опитва да вербува АГЕНТИ С ПОДРИВНИ ФУНКЦИИ. Един от тях — Дейвид Коумб, деец на Работническата партия, е приятел на министър-председателя Боб Хок. Информацията излиза, след като АССР поставя подслушвателно устройство, а Хок нарежда на министрите си да не контактуват по никакъв повод с Коумб. Когато опозицията научава тези неща, спекулациите за съветско проникване в австралийското правителство се засилват.
	Случаят е разгледан на най-високо равнище и на АССР са наложени ограничения, според които службата трябва да уведомява министър-председателя и министъра на правосъдието за всеки случай на шпионаж. Кабинетът създава свой комитет за сигурност и за контрол над АССР.
	Службата работи в тясна връзка с английските и американските разузнавателни агенции. Смесен английско-австралийски екип например следи от станция в Хонконг китайските комуникации. В огромното китайско посолство, открито в Канбера през 1990 г., са инсталирани подслушвателни устройства от американски и австралийски техници от разузнаването. В разгара на операцията 30 служители от американската АНС работят съвместно с АССР, за да монтират високотехнологични микрофони. Сигналите от тези устройства се предават в британското посолство в Канбера, а от там — във Вашингтон. Австралийските медии разкриват всичко за подслушването и го правят публично достояние. АССР се опитва да спре публикациите със законови мерки. Но нещата излизат наяве.


	Автоматично засекретяване

	Термин, употребяван в САЩ за незабавното засекретяване на информацията за атомна енергия. Тя може да се ползва само ако се предприемат мерки за разсекретяването й.


	Автономна система

	ШИФРОВА МАШИНА, която не е свързана с друга система. Зашифрованите от нея съобщения се изпращат на адресата по куриер, по пощата или се предават по предназначение с друга машина.


	Агент

	Лице — обикновено чужденец, което не е наето от разузнавателна организация, но което работи по указание на разузнавателна организация, за да получи разузнавателна или контраразузнавателна информация или да помогне при получаването й, или лице, което изпълнява разузнавателни функции.
	ФБР използва термина „агент“ за своите кадри, както и за кадрите на американските тайни служби независимо дали се занимават с разузнавателна или с шпионска дейност.
	Вж. АГЕНТ-ДЕЗИНФОРМАТОР, КОНТРОЛИРАН ЧУЖД АГЕНТ, ДВОЕН АГЕНТ, ЦЕНЕН АГЕНТ, АГЕНТ, ПРИЕЛ ЧУЖДА САМОЛИЧНОСТ, АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ, ФИКТИВЕН АГЕНТ, ПРЕВЕРБУВАН ДВОЕН АГЕНТ, АГЕНТ-ГРУПОВОД, АГЕНТ-ПРОВОКАТОР, ТАЕН АГЕНТ, ТРОЕН АГЕНТ, АГЕНТУРИСТ, НЕВОЛЕН АГЕНТ. Тайният агент понякога се нарича агент под прикритие.


	Агент 007

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, псевдоним на литературния герой Джеймс Бонд на писателя Ян Флеминг. Означението „00“ според романите на Флеминг означава, че Бонд има „специално разрешение да убива“, дадено му от правителството на Нейно величество.
	Вж. ДЖЕЙМС БОНД.


	Агент 86

	Вж. МАКСУЕЛ СМАРТ.


	Агент-груповод

	АГЕНТ, отговорен за дейността на други агенти.


	Агент-дезинформатор

	Човек, чиято цел е да дезинформира разузнавателния или КОНТРАРАЗУЗНАВАТЕЛНИЯ апарат на друга страна, а не да събира разузнавателна информация.


	Агент за влияние

	Лице, което се използва за влияние над служители и масмедиите или упражнява натиск, за да бъдат постигнати целите на чуждо правителство.


	Агент за връзка

	Трето лице, използвано, за да прикрие контакта, осъществен между други двама — обикновено АГЕНТ и АГЕНТУРИСТ, които не бива да се срещат, тъй като някой от тях може да е под НАБЛЮДЕНИЕ.


	Агент-нелегал

	АГЕНТ, който е ръководен или от нелегален РЕЗИДЕНТ, или директно от централата на външното разузнаване и самият той работи под чужда самоличност. Обикновено това понятие се използва от съветските специални служби за сътрудник на разузнаването, намиращ се на оперативна работа в чужбина и представящ се за гражданин на страната, в която пребивава, или за чужденец (но не и като гражданин на Съветския съюз). Основната работа на нелегала е вербуване на АГЕНТИ, които имат достъп до секретна информация или до учреждение, от което се интересува разузнаването. Нелегал, който често пътува от страна в страна, се нарича „гастрольор“.


	Агент-пионка

	Човек, използван в разузнавателни операции еднократно или много рядко. Обикновено това е нископоставено лице, използвано понякога, без то да знае. Агент-пионка може да бъде келнер, изпратен в хотелска стая с бутилка шампанско уж от управата, за да се разбере кой е в хотелската стая.


	Агент под дипломатическо прикритие

	Агент от разузнаването, който работи в дадена страна, като използва дипломатически пост за ПРИКРИТИЕ.


	Агент под прикритие

	Вж. ТАЕН АГЕНТ.


	Агент, предложил сам услугите си

	Лице, което предлага услугите си на друга страна, като запазва поста си, така че информацията, която предава, да е актуална. Това може да бъде и РАЗУЗНАВАЧ НА ПРОТИВНИКА.
	Сред по-важните подобни агенти са съветският полковник от ГРУ ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ и служителят на ЦРУ ОЛДРИЧ ЕЙМС.
	Вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.


	Агент, приел чужда самоличност

	Термин за АГЕНТ, който извършва разузнавателна дейност в чужда държава, като се представя за гражданин на страната, в която действа, или като гражданин на друга страна, но не и за гражданин на страната, от която е изпратен. Основната задача на агентите, приели чужда самоличност, е да вербуват АГЕНТИ, които да проникват в секретни обекти. Съветският термин за тези агенти е АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ.


	Агент-провокатор

	АГЕНТ, подстрекаващ към престъпни публични действия отделни лица или групи, които полицията например вече подозира, с цел да бъдат дискредитирани.


	Агент Том

	КОДОВОТО ИМЕ, оперативният псевдоним на ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, дадено му от КГБ.


	Агентурист

	РАЗУЗНАВАЧ, член на разузнавателната общност, или ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК, пряко отговорен за операции или за АГЕНТИ.


	Агентурна мрежа

	Група АГЕНТИ, напътствани от АГЕНТ-ГРУПОВОД, който получава нареждания от служител на съответната разузнавателна агенция.


	Агентурна школа

	Вж. А-ШУЛЕ; КЕМП ПИЪРИ; ШПИОНСКИ ШКОЛИ.


	Агентурно разузнаване

	Събиране на разузнавателна информация от хора, които обикновено работят на чужда територия, т.е. шпиони.


	Агенция за национална сигурност

	Вж. АНС.


	Агенция за сигурност в армията (АСА)

	Агенция на американската армия от 1945 до 1977 г., специализирана в установяването, организирането и провеждането на РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ и обезпечаване на СИГУРНОСТТА НА РАДИОТЕХНИЧЕСКИТЕ ВРЪЗКИ (СРВ).
	Преди нея тези задължения са били изпълнявани от Агенцията за сигнална сигурност на армията (АССА), както и от предшестващата я СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР). АССА променя името си на Агенция за военна сигурност на 15 септември 1945 г. Административната отговорност за дейността на РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ е предадена на отделите на армейското разузнаване (Г–2).
	АСА наследява задачите и дейността не само на военновременните агенции, но и на ВТОРИ СВЪРЗОЧЕН БАТАЛЬОН, на радиотехническото разузнаване и на сигурността на връзките, които преди това са били контролирани от командирите на армията и на военновъздушните сили по места.
	През 1948–1949 г. АСА е разделена във връзка с преобразуването на армейската авиация в отделен вид въоръжени сили — ВВС (26 юли 1947 г.), които създават своя служба за сигурност. През 1949 г. голяма част от функциите на АСА са предадени на АГЕНЦИЯТА ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ — нова организация, която по-късно преминава към Агенцията за национална сигурност (АНС).
	От края на 1945 до 1975 г. АСА изпълнява един от най-мащабните проекти по ВЪТРЕШНАТА СИГУРНОСТ — операция _ШАМРОК_. В хода на осъществяването му АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ получава достъп до всички международни телеграми до и от американски граждани, търговски фирми, посолства и консулски отдели. Това е негласно продължение на практиката от времето на войната.
	АСА има значителни заслуги в развитието на модерните компютри за криптоложки операции — проект, предаден на АНС след основаването й.
	През 1977 г. останалите компоненти от дейността на АСА се сливат с подразделенията на армейското разузнаване. Новата служба се нарича КОМАНДВАНЕ НА АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ И СИГУРНОСТ (КРСА).


	Агенция _Игрек_ (Y)

	Английска агенция за радиопрехващане от времето на Втората световна война, известна под името Комбинирана радиосигнална организация (КРСО). Използвана е за прикритие на Службата за прехващане към ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.
	След войната МИ–6 създава Агенция Y, която извършва телефонно подслушване на руснаци — монтира микрофони в сградите на съветските представителства първо в Австрия, а след това — във Великобритания и в страните от Западна Европа. _ИГРЕК_ (Y) е и английският термин за процеса на прехващане.


	Агенция по сигурността на въоръжените сили (АСВС)

	Създадена на 20 май 1949 г. Обединява дейността на американската армия, военноморския флот и военновъздушните сили в областта на КРИПТОЛОГИЯТА. Ръководи се от началниците на личния състав на съответните родове войски. Така агенцията покрива цялото разузнаване на радиотехническите комуникации и сигурността на радиотехническите връзки. Агенцията е засекретена. През януари 1950 г. военните прехвърлят достатъчно персонал — както военен, така и цивилен — в АСВС. С избухването на Корейската война през юни 1950 г. става наложително дейността на радиотехническите комуникации и радиотехническите връзки да се разшири — новосъздадената агенция не може да се справи с големия обем и сложност на работата. Според официални сведения по време на войната „… качеството на стратегическото разузнаване на радиотехническите комуникации е по-ниско, отколкото през Втората световна война“. Появяват се търкания между АСВС, другите агенции, ПОТРЕБИТЕЛИТЕ на информация и дори Държавния департамент.
	В действителност АСВС е четвъртата криптоложка агенция, която се съревновава с дейността на армията, военноморския флот и военновъздушните сили.
	Всичко завършва с това, че президентът Труман събира специална група от експерти в края на 1951 г., която през октомври 1952 г. намира изход със създаването на Агенцията за национална сигурност (АНС).
	Вж. ФОРТ МИЙД.
	__Директори на АСВС:__
	Юли 1949 — юли 1951: контраадмирал Ърл Стоун (от ВМС).
	Юли 1951 — ноември 1952: генерал-майор Ралф Канин (от армията).


	_АГЕР (AGER)_

	Съкращение за пасивни КОРАБИ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ — т.нар. кораби в сянка. _АГЕР_ идва от _auxiliary (AG) environmental research (ER)_, което означава допълнителни изследвания на околната среда.
	В края на 60-те години в тази класификация попадат 3 малки товарни кораба, оборудвани за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ: _Бенър (AGER 1)_, _Пуебло (AGER 2)_ и _Палм Бийч (AGER 3)_. Личният състав — военни и неколцина цивилни специалисти — работели по заповед на АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ. ПРИКРИТИЕТО им било събирането на океанографска и друга информация за околната среда, въпреки че истинското им предназначение било очевидно от действията им и от многобройните антени. Корабите носели минимален запас въоръжение — картечници и лично оръжие. Програмата _AGER_ е изоставена след израелското нападение над _ЛИБЪРТИ (AGTR 5)_ през 1967 г. и пленяването на _ПУЕБЛО_ в Северна Корея през 1968 г.


	_АГИ (AGI)_

	Означение, прието от САЩ и НАТО (Северноатлантическия пакт), за съветските КОРАБИ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ за „пасивно“ събиране на сведения.


	_Агнес_

	Название на първата БОМБА (устройство за разчитане кода на немската шифровъчна машина _Енигма_), инсталирана в ПАРК БЛЕЧЛИ през 1940 г. Поради опасността от германска въздушна атака над ПАРК БЛЕЧЛИ други няколко машини са били инсталирани в имения и села в близките околности.


	_АГТР (AGTR)_

	Прието означение във ВМС на САЩ за пасивните КОРАБИ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ. AG (auxiliary) означава многоцелеви спомагателен кораб, а TR (technical research) — техническо изследване.
	През 60-те години означението е дадено на 5 кораба, специално оборудвани за разузнаване на радиотехническите връзки: _Оксфорд (AGTR 1)_, _Джорджтаун (AGTR 2)_, _Джеймстаун (AGTR 3)_, _Белмонт (AGTR 4)_ и _ЛИБЪРТИ (AGTR 5)_. Екипажите са били набирани от състава на ВМС, но оперативно са били подчинени на АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (на борда на корабите е имало по няколко нейни технически специалисти). Както и на разузнавателните кораби от клас AGER, истинското предназначение на тези 5 кораба се е разбирало по характера на изпълняваните операции и многото антени. Корабите са били с минимално въоръжение — картечници и стрелково оръжие. Програмата AGTR е изоставена след нападението на израелската авиация и торпедни катери над _Либърти_ през 1967 г. и пленяването на _ПУЕБЛО (AGER)_ от Северна Корея през 1968 г.


	Адитив

	Последователност на букви или числа, добавяни към заменящия ШИФЪР или КОД; адитив се нарича и ключът за шифъра.


	Азеф, Евно (1869–1918)

	Руски ДВОЕН АГЕНТ от първите години на XX в. Работи за царската тайна полиция като член на Руската социалистическа революционна партия. Предава на тайната полиция съпартийци и информация за дейността на партията и същевременно помага в атентати срещу правителствени лица.
	Син на беден шивач евреин, през 1892 г. Азеф краде пари от работодателя си и заминава в Карлсруе, Германия, където се записва в Политехниката с още няколко руски студенти революционери. През 1893 г. се свързва с ОХРАНКА (руската тайна полиция) и предлага да шпионира състудентите си руснаци. Охранка го оценява като добър кандидат за агент и го наема през юни 1893 г.
	През 1894 г. Азеф се среща с лидерите на една от руските революционни групи в Швейцария. Определен е да установи контакт с водачите на движението в Европа, а също и в самата Русия. Азеф предава събраната информация както на революционерите, така и на Охранка, която му плаща по 500 рубли на месец — значителна сума в началото на века.
	От 1904 до 1908 г. Азеф е ръководител на партийната „бойна организация“, която планира серия от бомбени атентати и убийства. Лично той разработва плана за убийството на В. К. Плеве, министър на вътрешните работи и шеф на полицията в Русия, и на херцог Серж, чичо на царя. Покушенията са успешни. Атентатът срещу царя се проваля.
	През 1905 и 1906 г. Азеф е разкрит като двоен агент, но успява да заблуди обвинителите си; съден е и от революционен трибунал в Париж през 1908 г. През 1915 г. е арестуван от германските власти и хвърлен в затвора. Умира в Берлин на 24 април 1918 г.
	В своята книга „История на Русия 1812–1945“ („History of Russia 1812–1945“) Греъм Стивънсън пише за Азеф: „… така умело прикриваше следите си, че все още е трудно да се каже на чия страна е бил и чий изменник е.“
	Сред революционерите е известен с псевдонима Валентин.


	_Азориан_

	Общо КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операциите на ЦРУ по изваждане на потънала съветска ядрена подводница (с ракети на борда) от дъното на Тихия океан с тежкия спасителен съд _ХЮ ГЛОМАР ЕКСПЛОРЪР_.
	Вж. проект _ДЖЕНИФЪР_.


	_Айви белс_

	Военноморска операция на САЩ за поставяне на прехващащо устройство върху съветски подводен кабел за комуникации на дълбочина 120 м в Охотско море. ПОДВОДНИЦИТЕ, които вероятно са използвали миниподводници, периодически сменят и вземат записващите касети с прехванатата информация.
	Кабелът между съветските бази на Камчатка и в Далечния изток служи за строго секретни — както граждански, така и военни — комуникации. „Бръмбарът“ е поставен от американската атомна подводница _Хелибат_, която участва в операциите още от началото, та чак до 1976 г., когато я сменя атомната подводница _Парш_. И двете са били оборудвани със специални записващи устройства и съоръжения за редовна смяна на касетите.
	Въпреки че е била обработвана седмица или месец след записа, информацията от касетите е била от голямо значение за разузнавателния анализ и за ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Операция _Айви белс_ продължава до 1981 г. Спътникови снимки „засичат“ съветски спасителни кораби над подводния кабел, където е било монтирано подслушвателното устройство. При поредния курс на _Парш_ за смяна на касетите се установява, че устройството липсва. Военноморският флот и другите разузнавателни агенции не успяват да разгадаят как и кога е била компрометирана операция _Айви белс_.
	След ареста на аналитика от АНС РОНАЛД ПЕЛТЪН става ясно, че около януари 1980 г. той е разкрил на руснаците СТРОГО СЕКРЕТНАТА военноморска операция. (Едно от пленените записващи устройства е изложено в музея на КГБ в Москва.)


	_Айрънбарк_

	Означение на съветските секретни документи, осигурени от полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ за американското и британското разузнаване.


	Акаши, Мотоджиро (1860?–1919)

	Японски полковник, изпратен в Европа през 1900 г. като военен АТАШЕ. Основната му мисия е била да установи контакти с руските революционери, които живеят във Франция, Швеция, Германия и Швейцария. Събира разузнавателна информация и за състоянието на руските военни сили. Смятан за висококомпетентен военен съветник и експерт по тактическите въпроси. Познавал е лично аса в световния шпионаж СИДНИ РАЙЛИ и успява да го убеди да предава разузнавателна информация за японците.
	Изключително популярен в европейските кръгове като поет, художник и военен специалист, Акаши успешно събира необходимата информация за правителството си. Повишен е в звание генерал. Умира на път за Формоза (Тайван) с назначение за поста генерал-губернатор.
	Вж. _ЧЕРЕН ДРАКОН_.


	_Аквакейд_

	Вж. _РИОЛИТ_.


	Аквариум

	Жаргонно название на щабквартирата на съветското, а след това и на руското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ). Намира се на Хорошевско шосе — в московското предградие Ходинки. Сградата е на 9 етажа, със стъклени външни стени, откъдето идва и прякорът й (много от офицерите на ГРУ наричат сградата стекляшка — къс стъкло). Владимир Резун с литературния псевдоним ВИКТОР СУВОРОВ — избягал на Запад — озаглавява книгата си за ГРУ „Аквариум“ (1987).


	Акордьор

	Незначителен АГЕНТ, който живее или работи близо до разузнавателна цел и предава важна информация, когато му попадне. Акордьорът може да докладва редовно, на определени периоди или рядко — в зависимост от естеството на целта или от своя достъп.
	Този тип агенти по принцип са без специална подготовка. Може да получават дребни суми и премии за докладите си.


	Акраз

	АКУСТИЧНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Активно мероприятие

	Руски термин за разузнавателни операции, които биха оказали влияние върху политиката и действията на друга страна. Тези операции могат да бъдат тайни или явни и да включват най-различни действия, включително политически убийства.
	Вж. ДЕЗИНФОРМАЦИЯ.


	Актьор

	Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.


	_Акула_

	Кодово название на германския шифров 4-роторен апарат _ЕНИГМА_, дадено му от английската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ. Това е един от най-значителните успехи на германската криптология. през Втората световна война. Въведен е за пръв път от германските ВМС на 1 февруари 1942 г. Противникът е лишен от възможността да разчита комуникациите между германските подводници.
	4-роторните апарати _Енигма_, означени от германците като M4, заместват 3-роторните. Четвъртият ротор остава в една и съща позиция при шифроване на съобщението, докато другите 3 променят позицията си при всяка буква. Германските ВМС използват тези апарати единствено за подводници.
	През октомври 1942 г. подводницата _U–559_ е атакувана и силно повредена от английски бойни кораби край бреговете на Египет, близо до Ел Аламейн. Тя излиза на повърхността и екипажът й е принуден да я напусне. Един офицер и един моряк от бойния английски кораб _Петард_ скачат във водата и преплуват разстоянието до подводницата, следвани от 15-годишния помощник в столовата. Двамата подават на момчето една 4-роторна _Енигма_, схеми и други материали, преди подводницата да потъне, но те не успяват да се спасят. Апаратът е изпратен в ПШКШ в ПАРК БЛЕЧЛИ. Благодарение на безценния трофей декодировчиците проникват чрез синоптичните предавания на подводниците в шифрите с 4 ротора. На 13 декември 1942 г. е постигнат успех срещу _Акула_.
	Не всички КЛЮЧОВЕ за _ЕНИГМА_ са възстановени — в продължение на 10 дни през януари 1943 г. не са получени никакви роторни позиции, а от 10 до 17 февруари не е разчетено нищо. Но повечето ключове са разчетени за по-малко от 24 часа.


	Акустично (хидроакустично) разузнаване

	Разузнаване, извършено на базата на запис и обработка на акустични данни (сбор от акустични вълни) — особено шумовите „характеристики“ на кораби, подводници, както и на подводни видове въоръжение, уловени с помощта на хидролокатор (сонар).


	Албани, Алесандро (1692–1779)

	Италиански кардинал, колекционер на произведения на изкуството и шпионин, който действал в Рим в полза на английското правителство срещу якобитите — поддръжници на свалената династия на Стюартите.


	Алберти, Леон Батиста (1404–1472)

	Незаконен син на богат флорентински търговец. Звезда от времето на Италианския ренесанс. Архитект, художник, писател и композитор. Книгата му „De Re Aedificatoria“ е първата публикувана книга по архитектура. Тя оказва влияние върху построяването на базиликата „Св. Петър“ в Рим, палата „Ручелаи“, фасадата на флорентинската църква „Санта Мария Новела“ и църквата „Сан Франциско“ в Римини.
	Използвал гения си, за да помага на папската свита да разшифрова пристигналите за тях тайни съобщения. Написал есе по този въпрос през 1466 или 1467 г., с което според историка по разшифроване ДЕЙВИД КАН е завоювал признанието „баща на западната криптология“. Този документ от 25 страници си остава най-старият познат текст в Западна Европа по КРИПТОАНАЛИЗ. В него се обяснява не само как да се разчитат ШИФРИ, но и как да се избегне разчитането им, като се използва ШИФРОВЪЧНИЯТ ДИСК, състоящ се от 2 концентрични въртящи се кръга, на които били заместителите на буквите и цифрите. (Есето е публикувано през 1568 г. в събрани произведения на Алберти.)


	Алес

	Вж. ХИС, АЛДЖЪР.


	Али, Стивън

	Английски РАЗУЗНАВАЧ в Русия по време на Октомврийската революция 1917 г., роден и отрасъл в Русия.
	Оглавява операциите на английското разузнаване МИ–6 в Русия през Първата световна война и Октомврийската революция. Отказва да се подчини на нареждането да убие Йосиф Сталин. По-късно Али споделя с приятел: „Невинаги се подчинявах на заповеди. Веднъж ми казаха да премахна Сталин. Никога не съм харесвал особено това приятелче, но той ме смяташе за приятел и мисълта да вляза в кабинета му и да го убия ме обиждаше.“ Той отбелязва също, че не е бил доволен от подготвения план за бягството му след атентата.
	Али и по-голямата част от английското посолство са евакуирани от Санкт Петербург през февруари 1918 г. За Великобритания потеглят с кораб от Архангелск.
	През 1919 г. Али започва работа в Службата за сигурност (МИ–5), където остава няколко години. Оттегля се от МИ–5 и се захваща с търговия в Париж. Призован е отново на разузнавателна служба през Втората световна война. РОБЪРТ БРУС ЛОКХАРТ, живял в Русия по време на революцията, пише за Али в „Райли: ас на шпионажа“ („Reilly: Ace Of Spies“, 1987): „Имах възможност да се срещам с него от време на време през Втората световна война, когато подобно на много други офицери той носеше униформа. Изглежда, имаше толкова ленти за медали на гърдите, колкото генерал [Дъглас] Макартър, но никога не успях да науча за какво са.“ (По зла ирония Макартър неизменно е носил каки без отличителните знаци на наградите.)


	Алиев, Гейдар (1923)

	Високопоставен сътрудник на КГБ, крупен съветски партиен деец, бивш член на Политбюро на ЦК на КПСС. Започва кариерата си през 1941 г. като офицер в Министерството на вътрешните работи и се издига до ръководител на КГБ на Азербайджан през 1967 г. Две години по-късно оглавява комунистическата партия в Азербайджан. Успешно подобрява икономическото и общото положение в републиката.
	През 1967 г. става кандидат-член на Политбюро на ЦК на КПСС. След смъртта на Леонид Брежнев през ноември 1982 г. е изтеглен в Москва и е назначен за пръв заместник министър-председател на СССР; става и член на Политбюро на ЦК на КПСС. През 1993 г. е избран за президент на Азербайджан.
	В биографичната книга „Горбачов“ („Gorbachov“, 1986) руският историк Жорес Медведев определя Алиев като „умен и амбициозен професионалист на КГБ“.


	Алтън, Доналд

	Роден в Бруклин, Ню Йорк. Шифровчик в посолството на САЩ във ВИЕНА. Привлича вниманието на КГБ и ГРУ. През 60-те години един съветски АГЕНТ — натурализиран гражданин на западна страна, — представяйки се като белгийски бизнесмен, кани близък приятел на Алтън да се почерпят.
	Тази среща на свой ред води до среща с Алтън. Белгийският бизнесмен — офицер от КГБ — не проявява особен интерес към Алтън, но урежда нови срещи с приятеля му. Следват многобройни приятелски срещи в кафенета и сладкарници; играят шах и понякога излизат сред природата. Алтън, който е евреин и подобно на повечето белгийци говори свободно френски, се сприятелява с „белгиеца“, който твърди, че също е евреин и има роднини в Израел.
	Пет месеца по-късно „белгиецът“ за пръв път се обръща към Алтън за възнаграждение да го снабди със секретна информация. След кратко умуване Алтън се обръща към офицера по сигурността от посолството и разкрива контакта си с КГБ.
	„Разработката“ на Алтън от сътрудниците на КГБ се е водела много внимателно и ненатрапчиво и макар накрая да завършва с неуспех, според американските специални служби е била „отлично планирана“.


	Алън, Дж.

	Вж. ПИНКЕРТОН, АЛЪН.


	Алън, Майкъл

	Бивш старши радист от военноморския флот, осъден за шпионаж. Продавал на филипинската военна полиция засекретени резюмета на американското разузнаване за вътрешното положение на Филипините. Арестуван през декември 1986 г. Проучван в продължение на 5 месеца след сигнал на негови колеги, че се държи странно.
	Алън служи във флота от 1950 до 1972 г. След оттеглянето си работи като чиновник в телекомуникационния център на посолството. Освен това се занимава и с продажба на автомобили. Предава секретната информация, за да си създаде добри контакти с полицията. Документите с информация за движението на бунтовниците са били предавани на клон от филипинската полиция, ползваща се с лоша слава в преследванията на дисиденти. По-голямата част от информацията е била изготвяна от ВОЕННОМОРСКАТА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА (ВСС) — основен разузнавателен център за събиране на разузнавателна информация на Филипините за САЩ. Поне един ТАЕН АГЕНТ на ВСС е бил разконспириран от действията на Алън.
	Алън е лишен от военна пенсия и е осъден на 8 години затвор и глоба 10 000 долара. (Съден е от съд на военноморските сили, тъй като е бил запасняк от флота.)
	Арестуването на Алън 2 години след задържането на ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ и ДЖЕРИ УИТУЪРТ показва колко лесно служителите от комуникациите могат да бъдат вербувани от чужди разузнавателни агенции.


	Алън-младши, Лу (1925)

	Офицер от военновъздушните сили и един от най-забележителните директори на АНС — от август 1973 до юли 1977 г.
	Завършва военна академия, по-късно защитава магистърска степен и докторат в университета в Илинойс. Като младши офицер получава няколко задачи, свързани с ядрени оръжия. През 1961 г. е назначен в апарата на началника по инженерни изследвания към Министерството на отбраната в състава на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ (УНР), което се занимава с разузнавателните операции, извършвани от СПЪТНИЦИ. От 1965 до 1968 г. Алън е заместник-директор на Управлението за специални проекти към военновъздушните сили (част от структурата на УНР) в Лос Анджелис. Няколко години след това заема различни длъжности по експлоатацията на спътниците, а през 1971 г. става директор на Управлението за специални проекти.
	През март 1973 г. новият ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ ДЖЕЙМС ШЛЕЗИНДЖЪР го назначава за директор на личния състав на разузнаването. Само 5 месеца по-късно — през август 1973 г., Алън вече е директор на АНС и веднага е въвлечен в парламентарните дискусии във връзка с някои операции на вътрешното разузнаване по подслушване на американски граждани и организации (вж. _МИНАРЕ_ и _ШАМРОК_). Конгресът, съдилищата и масмедиите настояват да получат информация за ролята на АНС при подслушването на голям брой американски граждани — факт, разкрит от доста източници. Алън е първият директор на АНС, който на 8 август 1975 г. свидетелства пред вътрешнопарламентарната комисия — известна като КОМИСИЯТА _ПАЙК_ — по въпросите на разузнаването.
	Четиричасовото закрито заседание на комисията е последвано от също толкова трудно и продължително свидетелстване в сенатската комисия — известна като КОМИСИЯТА _ЧЪРЧ_. В показанията си на 29 октомври 1975 г. той разкрива, че „списъкът за наблюдение“ на АНС включва около 1700 американци и почти 600 чужди граждани. Цифрата е внушителна. Алън и двама от заместниците му заявяват, както пише ДЖЕЙМС БАМФОРД в „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982), че „АНС съществува на някакво необяснимо ниво, необезпокоявана от онези закони и статути, които управляват останалата част от нацията“. На въпроса на сенатора от Пенсилвания Ричард Суайкър, дали списъкът може да се използва за наблюдение над АНС с огромните технически възможности „за записване на разговори, провеждани в Съединените щати, в случай че някой злонамерен реши да го направи“, Алън отговоря: „Смятам, че по принцип е възможно.“
	Битката се разразява между изпълнителната власт и Конгреса за достъпа до архивите, свързани с подслушаните от АНС разговори. Включват се и други държавни агенции, както и далекосъобщителните компании. Алън не се явява на следващите заседания, но се явяват добре информирани източници. След подробно проучване на подслушвателните действия на АНС вътрешнопарламентарната комисия излиза с доклад, в който се заявява, че огромната тайнственост около агенцията е „необоснована и параноична“.
	Алън се справя с трудностите, но напуска АНС през юли 1977 г.
	За кратко е командир — от август 1977 до март 1978 г., а на 1 юли същата година полага клетва като началник-щаб на ВВС на САЩ. Остава на този пост, докато се пенсионира през юни 1982 г.


	Алъсън, Рупърт

	Вж. УЕСТ, НАЙДЖЪЛ.


	Аман

	Разузнавателно управление на силите за отбрана (РУСО) на Израел. ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ е създадено като отдел на оперативния клон на армейския личен състав скоро след като на 14 май 1948 г. Израел се обособява като държава. През лятото на същата година няколко пъти е реорганизирано — ефективността му се повишава благодарение на новопостъпилите криптоаналитици, радисти и други техници, много от които са служили в армиите на САЩ и Великобритания. Значително се подобряват събирането, разчитането и анализът на разузнавателна информация (включително разузнаването на радиотехническите връзки — прехващане на арабските военни съобщения). Провеждат се специални разузнавателни операции и саботажи в съседните арабски държави. През 1953 г. военното разузнаване е прехвърлено към разузнавателния отдел на армията, наричан Аман — съкращение на Agaf Modi’in (Информационна служба) от иврит.
	Аман се специализира в разузнаване на съседните арабски страни. На второ място остават африканските страни, които са едновременно и потенциални врагове, и потенциални съюзници на Израел и Съветския съюз. Съветският съюз е от особен интерес поради прехвърлянето на огромни пратки оръжие от него и Източния блок за арабските и африканските страни още от началото на 1955 г. През 70-те години дейността на Аман (както и на другите израелски разузнавателни организации) се разширява, за да се противопостави на нарастващата вълна от тероризъм срещу Израел.
	Информацията и оценките на военното разузнаване, с малки изключения, винаги са били изключително точни. Но военните и политическите лидери невинаги са им обръщали нужното внимание.
	Авторитетът на военното разузнаване е помрачен от няколко шумни скандала. Първият му ръководител — ИСЕР БЕЕРИ, е освободен през януари 1949 г. след екзекуцията на МЕИР ТУБИАНСКИ — евреин, заподозрян, че предава информация на арабите и англичаните. Беери инсценира съдебен процес. По-късно — през 1955 г., Бенямин Гибли е принуден да напусне заради АФЕРАТА _ЛАВОН_ — саботажна операция в Египет. Йешафат Харкаби е освободен от длъжност, след като не успява да се справи с мобилизирането на всички запасни офицери от армията. Така трима от първите четирима ръководители на Аман са уволнени.
	Сред по-успешните ръководители на военното разузнаване са способният НАИМ ХЕРЦОГ, който се задържа 2 мандата — по-късно е избран за президент на Израел, и МЕИР АМИТ, който като ръководител на МОСАД от 1963 до 1967 г. въвежда съвременния мениджмънт в израелското разузнаване. Арон Ярив и заместникът му Елиаху Зейра, по-късно заел същия пост, са сред военните лидери, които са част от изключителния успех на Израел по време на Шестдневната война през 1967 г. Но кариерата на Зейра е помрачена от разузнавателни провали в навечерието на друга война с арабите — войната в Йом Кипур — войната в Деня на изкуплението (1973).
	Десет години по-късно Йешуа Саги е свален от поста директор на Аман след разследване на кланетата, извършени в бежанските лагери от ливански фалангисти в Бейрут. Саги не се доверява на фалангистите и не иска да им сътрудничи, но мнението му е било пренебрегнато от израелския военнокомандващ, който се вслушал в съвета на служителите от Мосад. Комисията по случая с кланетата стига до заключението, че Саги е проявил „безотговорност и подозрителна незаинтересованост“, и препоръчва отстраняването му от длъжност. Той се оттегля на 1 март 1983 г. (Никакви наказателни мерки не са предприети срещу Наум Адмони, ръководител на Мосад, който заема поста си 4 дни преди кланетата.)
	В началото на 50-те години функциите на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО са иззети от военното разузнаване. Освен сигурността на военните сили на бойното поле всички останали функции, отнасящи се до сигурността, са предоставени на гражданската полиция (специален отдел) и ШИН БЕТ (Сили за сигурност). Аман е разузнавателно управление към щаба на силите за отбрана на Израел и израелската армия. Военновъздушните сили и военноморският флот имат свои малки разузнавателни структури — специализирани в събиране и анализиране на разузнавателна информация отделно за двата рода войски. Аман е най-голямата израелска разузнавателна организация. Според Дан Равив и Йоси Мелман в книгата им „Всеки шпионин — принц“ („Every Spy a Prince“, 1990) тя наброява 7000 души.
	__Ръководители на израелското военно разузнаване:__
	(1947)–1949 — Исер Беери (цивилен).
	1949–1950 — полковник Наим Херцог.
	1950–1955 — полковник Бенямин Гибли.
	1955–1959 — генерал-майор Йешафат Харкаби.
	1959–1962 — генерал-майор Наим Херцог.
	1962–1963 — генерал-майор Меир Амит.
	1964–1972 — генерал-майор Арон Ярив.
	1972–1974 — генерал-майор Елиаху Зейра.
	1974–1978 — генерал-майор Шломо Газит.
	1979–1983 — генерал-майор Йешуа Саги.
	1983–1985 — генерал-майор Ехуд Барак.
	1986–1991 — генерал-майор Амнон Шахак (преди Липкин).
	1991–1995 — генерал-майор Ури Саги.
	1995 — генерал-майор Моше Яалон.
	Вж. ИЗРАЕЛ.


	Амблър, Ерик (1909)

	Автор на романи с шпионска тематика. За разлика от героя на ЯН ФЛЕМИНГ ДЖЕЙМС БОНД героят на Амблър е човек, който оцелява благодарение не на технологични играчки чудо, а на интелекта и упоритостта си.
	Повече от романите на Амблър излизат преди Втората световна война: „Черната граница“ („The Dark Frontier“, 1936), „Необикновена опасност“ („The Uncommon Danger“, 1937), „Епитафия за един шпионин“ („Epitaph for a Spy“, 1938), „Причина за тревога“ („Cause for Alarm“, 1938) и „Маската на Димитриос“ („The Mask of Dimitrios“, 1939), публикувана в Америка под заглавието „Ковчег за Димитриос“. Пиесата му „Топкапи“ („Topkapi“), поставена на сцена през 1964 г., е създадена на базата на книгата му „Светлината на деня“ („The Light of Day“, 1963) — заплетена интрига, в основата на която е кражба на диаманти.
	Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ; ФИЛМИ.


	Американска официална колония

	Сътрудници на държавните структури на САЩ, представящи страната си в различни краища на света и подчинени на съответния посланик. Ръководителите на задграничните бюра на ЦРУ са подчинени на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, но официално и на посланика в страната на пребиваване. Посланикът няма власт само над военните, които са подчинени единствено на своето регионално командване.
	Президентът Кенеди издава специални правила, регламентиращи пълномощията на посланиците, и оттогава те влизат в практиката. За ЦРУ в тези правила от известно време има и „изключения“. В обръщението си към посланиците например президентът Клинтън казва следното: „Вие имате право да преглеждате цялата входяща и изходяща кореспонденция, с изключение на съобщенията, с чието запознаване законодателството или специални постановления предвиждат специална процедура.“ Това е и реверанс към ЦРУ.


	Амит, Йоси (1945)

	Офицер от израелската армия и сътрудник на военното разузнаване, работил за САЩ.
	Служил в израелската армия, включително в елитните парашутни части, преди да бъде назначен в АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Прострелян в гърдите по време на секретна операция и категоризиран като инвалид.
	Арестуван е на 14 март 1986 г. През 1987 г. е осъден от 3-членен съдийски състав за шпионска дейност в полза на Съединените щати на 12 години затвор. Случаят се гледа при закрити врата и се пази в тайна чак до 1993 г.


	Амит, Меир (1921)

	Ръководител на АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1962 до 1963 г. и на МОСАД — от 1963 до 1968 г. Роден в Палестина под името Меир Слуцки, Амит израства в кибуц.
	През младежките си години служи в Хагана — нелегалната еврейска армия. В израелската Война за независимост през 1948–1949 г. е командир на рота, на батальон, а след това заместник-командир на знаменитата Голанска бригада. Остава в армията и след войната. Служи в пехотата и бронетанковите войски. По време на Суецката кампания (1956) е втори в командването след военния министър Моше Даян. През 1961 г. получава магистърска степен по бизнес в Колумбийския университет в Ню Йорк.
	Преди Амит да оглави Аман през 1962 г., трима от общо четиримата му предшественици са уволнени. И въпреки това, без да разчита на предварителен разузнавателен опит, той поема отговорността и въвежда елементи на съвременния мениджмънт в организацията. Постига това независимо от непрекъснатото съперничество и несъгласията с ИСЕР ХАРЕЛ, шеф на МОСАД и МЕМУНЕХ на Израел — де факто главен ръководител на цялата общонационална служба за разузнаване и сигурност. На 26 март 1963 г. министър-председателят Давид Бен Гурион го извиква без каквото и да било предупреждение в кабинета си и изпраща самолет за него във военните обекти край Мъртво море, където той е на инспекция. Амит трябва да поеме Мосад незабавно. Харел е бил на този пост почти 12 години. (Заместникът на Амит — майор Арон Ярив, го наследява като ръководител на Аман.)
	Във „Всеки шпионин — принц“ журналистите Дан Равив и Йоси Мелман описват стила на Амит:

	Новият шеф имаше за цел да трансформира Мосад в сериозна и модерна разузнавателна организация, като се има предвид какво според него е основната й задача: събиране на военни и политически сведения за арабските страни. За него Мосад представлява организация за набавяне на сведения и следователно трябва да избягва открити операции, които според него са загуба на ресурси. Под влияние на икономическите и бизнескурсовете, които е посещавал в Съединените щати, Амит желае да повтори американския корпоративен манталитет и начин на мениджмънт.

	Амит е ръководител на Мосад до септември 1968 г. — период, през който се води изключително успешната Шестдневна война през 1967 г. Разузнавателните сведения, събрани от Мосад и най-вече от Аман (оглавяван от Ярив), са ключовите фактори за блестящата победа на Израел над арабите. Няколко дни преди войната Амит тайно посещава САЩ, за да убеди президента Джонсън, РИЧАРД ХЕЛМС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, и министъра на отбраната Робърт Макнамара, че положението в Близкия изток е изключително сериозно и че Израел трябва да започне война поради египетската блокада на израелския път към Червено море и Индийския океан.
	След като се оттегля от Мосад, Амит става президент на _Коорс индъстрис_ — най-големия индустриален комплекс в Израел. След 9 години в _Коорс индъстрис _влиза в политиката и става член на Кнесета (израелския парламент) и министър на транспорта и комуникациите. През 1982 г. се завръща в света на бизнеса и осъществява проекта _Амос_ — първия израелски СПЪТНИК за радиокомуникации.


	_Амторг_

	Съветско-американска търговска централа от 20-те и 30-те години, използвана от руснаците като прикритие за шпионски операции. _Амторг_ води началото си от 1921 г., когато доктор Арманд Хамър, току-що дипломирал се в колежа на Колумбийския университет за интернисти и хирурзи, посещава Москва с препоръчително писмо до Ленин. Арманд е син на доктор Джулиъс Хамър — социалист от руско-американски произход, приятел на Ленин и собственик на фармацевтична компания. Арманд се надява да събере дълга от 150 000 долара, който съветското правителство дължи на баща му за лекарства, внесени в Русия по време на съюзническата блокада.
	Ленин въвежда Арманд Хамър в бизнесотношения със Съветския съюз, които ще се окажат дългогодишни и изгодни. През 1924 г. е основано смесено дружество между Хамър и Съветския съюз. Един от съветските ръководители, които помагат на Хамър, е ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ, основател на ЧК. Така съветският разузнавателен апарат е внедрен в _Амторг_ още от самото начало. За Хамър _Амторг_ е сделка, а за руснаците — начин да осъществят 3 мисии: да агитират за дипломатическо признаване на Съветския съюз, да извършват законна търговия и да провеждат шпионаж. Много от служителите в _Амторг_ са съветски РАЗУЗНАВАЧИ, чиято цел е да се доберат до индустриални и военни сведения и да вербуват видни общественици, особено сред членовете на комунистическата партия на САЩ, за АГЕНТИ. _Амторг_ действа дълго след като САЩ признават Съветския съюз през 1933 г. През 1948 г. ФБР извършва проверка на съветски товарен кораб и открива, че чрез _Амторг_ контрабандно се изнасят забранени стоки, като научна апаратура за атомни изследвания.


	_Анадир_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на съветските операции по тайното маскировъчно монтиране на стратегически ракети в Куба, както и по дислокацията на принадлежащите към тях ПВО, сухопътни и военноморски сили.
	Вж. КУБИНСКА РАКЕТНА КРИЗА.


	Анализ на радиообмена

	РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ за прехващане на радиосъобщения с цел да се установи и да се проучи системата за излъчване. И да не успеят да разчетат вражеския код, прехващачите могат да установят източника на сигнала, честотата и дължината на вълните. Предаването на едно и също съобщение показва например, че армейските части получават еднакви заповеди.
	През Втората световна война японците, които имат минимален успех в декодирането, често разчитат на анализа на радиообмена, за да направят съответната преценка. Внезапното увеличаване на излъчванията от Хаваите за Югозападния Тихоокеански район е означавало например придвижване в тази посока. Неочакваното спиране на обмена обикновено е показвало предстоящи действия.
	Специалистите на САЩ в областта на комуникациите стигат до извода, че увеличаването на радиообмена е показател за предстоящи действия на врага, и въвеждат нови моменти във военния обмен на съобщения. Съобщенията са с ШИФРОБЛОКЧЕТА, така че дължината или краткостта на съобщението да не може да бъде показател. По-съвършен метод е процедурата, обратна на радиомълчанието, а именно непрекъсващият поток от цифрови групи. Повечето от тях нямат никакво значение, а в общия поток е вмъкнато истинското съобщение.


	Ангели защитници

	Контраразузнавателна група със специално предназначение. Идеята за създаването й принадлежи на сътрудника на британската Служба за сигурност (МИ–5) ПИТЪР РАЙТ. Групата е трябвало да се противопостави на опитите на съветското разузнаване да внедри свои агенти в МИ–5 и в МИ–6.


	Ангели пазители

	Американски жаргон, с който АГЕНТИТЕ и сътрудниците от разузнаването наричат представителите на противниковите им специални служби.


	\* Англия — Великобритания — Обединено кралство

	Дълбоко заложените корени на разузнаването в Англия се преплитат с много случаи на предателство. Това налага създаването на ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ. Векове наред усилията на кралските специални служби се свеждат главно до това да опазят живота и трона на действащия монарх. През XIV и XV в. това се изразява в издирване на размирно настроени шотландци и на други чужденци. Но дълго в Англия не е имало организация, която да противостои на чуждестранния шпионаж, която да следи, да открива и да наказва шпионите. От 1351 г. юридическата база за борба с държавната измяна (всички престъпления, извършвани срещу краля и кралството, включително правенето на фалшиви пари) е т.нар. Закон за измяна. Съгласно този документ човек може да загуби главата си дори само ако си „представи смъртта на краля“.
	И макар шпионажът в страната да е далеч повече, отколкото измяната към краля, именно тя се смята за най-голямото престъпление. По Закона за измяната са осъдени и екзекутирани Мария Стюарт, кралица на шотландците, сър Уолтър Роли и много други. Към този закон се връщат неведнъж и през XX в., когато Англия води енергична борба срещу предателите между двете световни войни. (Вж. ДЖОЙС, УИЛЯМ.)
	Необходимостта от външно разузнаване за монархията става твърде остра през 1570 г., когато папа Пий V отлъчва от църквата кралица Елизабет I. Опасявайки се от папски заговорници сред своите поданици, Елизабет I създава мощна вътрешна разузнавателна служба под ръководството на сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ, който през 1573 г. получава длъжността кралски министър. (Един от агентите на Уолсингам е поетът драматург КРИСТОФЪР МАРЛОУ.) Уолсингам развива бурна дейност не само в Англия, но и на Европейския континент, създавайки там своя агентурна мрежа. Главен обект на неговото разузнаване са католиците. Той не се притеснява да подкупва „свещеници, йезуити и предатели“, за да „разстрои вражеските планове по отношение на кралството“. Един от шпионите му в Рим подслушал как някои заговорници планирали да „вбесят“ кучетата на краля, които „да разкъсат месата му“.
	Всички начинания на Уолсингам са „забравени“ след смъртта му през 1590 г. Едва през XVII в. при Оливър Кромуел системата на разузнаването е задействана отново. Един от „разузнавачите“ (такова е официалното им название тогава) на Кромуел — ДЖОН ТЪРЛОУ, разказвал, че Кромуел бил взел на служба „много хитри и коварни хора“ и организирал тайно отваряне на писмата и пощенските пратки, които минавали през Главното пощенско управление. (Вж. УОЛИС, ДЖОН.) По времето на Кромуел отварянето на писмата се извършва от „тайнствен мъж“ в специално определена стая.


	Тайно управление
	Шпионажът навлиза трайно в сферата на държавните интереси едва след т.нар. Славна революция, в хода на която е свален от престола крал Джеймс II и парламентът приема Декларация за правата (1689). Писателят ДАНИЕЛ ДЕФО, наречен родоначалник на британското Тайно управление, през 1703 г. сам предлага на председателя на Камарата на общините шпионските си услуги срещу заговорническата дейност на привържениците на сина на сваления Джеймс II. През XVIII в. в Англия са учредени официалната длъжност дешифровчик (вж. УИЛС, ЕДУАРД) и Тайното управление, подчинено на министър.
	По-късно Тайното управление преминава към пощенското ведомство, където продължава редовното следене на частната кореспонденция. (Вж. СЕМЕЙСТВО БОУД.)
	През 1782 г. пълномощията на министъра са разделени: Министерството на външните работи се занимава с делата извън Великобритания, а Министерството на вътрешните работи — във Великобритания. Разделя се и разузнаването: Министерството на външните работи събира разузнавателна информация от чужбина, а Министерството на вътрешните работи се занимава с вътрешната сигурност на държавата.
	Войната за независимост на Северна Америка от 1775–1783 г. е сериозно изпитание за британските служби, работещи в сферата на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО и ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Възниква потребност да се организират агентурни мрежи в американските колонии и във Франция, която помага на борците за независимост. (Вж. АРНОЛД, БЕНЕДИКТ; АНДРЕ, ДЖОН; БАНКРОФТ, ЕДУАРД.)
	През това време практиката за отваряне на личните писма продължава въпреки парламентарните обсъждания през 1844 г. Автор на писмо сложил в плика няколко дребни зрънца. Адресатът го получил без тях, което убедително доказвало, че пликът е бил отварян. Възмутеният автор на писмото потърсил защита от парламента. Въпреки всички протести обаче британските тайни служби продължават да отварят пощата. Т.нар. ВЕЛИКА ИГРА е едно от най-крупните дела на британското разузнаване през XIX в.: съперничеството между Русия и Великобритания за тайното притежание на Централна Азия. Русия планира да разшири там влиянието си, а Англия иска да осигури северните подстъпи към Индия, която й принадлежи. Британска щабквартира на ВЕЛИКАТА ИГРА става Мешед в провинцията Хорасан в Персия (сега Иран). Англичаните дават пари на журналисти, пътуващи дервиши, пощенски служители и бежанци, за да събират информация за противника. В едно от съвременните исторически изследвания за тези събития се споменава за един моряк, служил на руски кораб в Каспийско море и тайно работил за англичаните, който казал: „Не е изключено впрочем да са ми плащали и руснаците.“ Великата игра продължава до Първата световна война.


	Секретни пари
	От 1782 г. парламентът тайно финансира британското разузнаване, като отделя в разпореждане на министъра тайни средства, които не подлежат на открита финансова проверка. Дипломатите, връщащи се в Лондон от командировки в чужбина, се заклеват, че честно са изразходвали поверените им пари. От запазените документи се вижда, че са били харчени за АГЕНТИ (постоянни) и информатори (които подават информация само понякога), работещи в Германия, Русия, Италия, Османската империя и Испания.
	През 1807 г. са отделени крупни суми за Прусия и Русия, тъй като англичаните искат да се съюзят с тези страни срещу Наполеонова Франция. От тайните фондове са парите за издръжка на „заслужилите пенсионери“ на секретната служба.
	Необходими са средства и за многобройните английски шпиони сред дипломатите, военните АТАШЕТА и журналистите, работещи в най-отдалечените кътчета на Британската империя на границата на XIX и XX в. От 1894 до 1898 г. тайни средства постъпват и в информационната агенция Ройтерс, снабдяваща секретната служба с поверителна информация от кореспондентите си в чужбина и позволяваща на Министерството на външните работи да публикува от свое име пропагандни материали в чуждестранни вестници.
	Специализирани разузнавателни поделения към 1883 г. се появяват както във военното министерство, така и в Адмиралтейството. Отначало това твърде наподобява любителство. Необходимостта от сериозен професионален подход към разузнаването и контраразузнаването назрява по време на Англо-бурската война през 1899–1902 г. Генерал-майор сър РОБЪРТ БЕЙДЪН-ПАУЪЛ, герой от отбраната на обсадения Мафекинг през 1900 г., въвежда през войната няколко новаторски метода на разузнаване. Енергичната му дейност допринася много за пробуждането на държавен интерес към тази сфера и води до реорганизация на секретната служба и до извеждането на цялата система на британското разузнаване на ново, съвременно равнище (с оглед на бъдещата война в Европа). Разработената около 1905 г. схема предвижда създаването на 3 главни равнища на разузнаване. „Наблюдателите“ били длъжни да събират информация на противникова територия и да я предават на „куриерите“, за които се използват търговци, цигани и жени. Те са длъжни да доставят информацията в неутрални страни и да я предават на „събирачи“. Задълженията на „събирачите“ са първичната обработка на данните и доставката им в най-близкото британско дипломатическо представителство за шифроване и изпращане в Лондон. Според плана за „събирачи“ трябва да се използват кадрови служители на Управлението на военното разузнаване към военното министерство на Великобритания. Планът така и не се реализира. Но през 1909 г. подкомитет към Комитета по отбрана на империята предлага да се създаде Бюро на секретната служба, финансирано от тайните фондове на военното министерство, и да му се възложи отговорността за цялата контраразузнавателна дейност на Великобритания. Бюрото е създадено с 2 отдела: вътрешен и външен. Скоро първият се трансформира в Служба за сигурност — МИ–5 (V управление на военното разузнаване), а вторият — в Секретна разузнавателна служба, или МИ–6.


	Първа световна война
	По фронтовете на Първата световна война английското ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ доказва само своята неефективност. При река Сома например англичаните търпят тежки загуби само защото немците подслушват телефонните им разговори и узнават оперативните им планове. Началникът на разузнаването в щаба на английската бригада противно на инструкциите дава заповеди в открит текст по полевия телефон! Записаните разговори по-късно са открити в немски окоп. По този повод един британски историк пише: „Стотици храбреци загинаха по вина на един-единствен глупак!“ Неуспехите на тактическото разузнаване отчасти са компенсирани от новаторското прилагане на разузнавателната авиация и наблюдателните БАЛОНИ.
	Съвсем различно се проявяват британските дешифровчици, съумели през войната „да разкрият“ едва ли не всички германски шифри и кодове. Така специалистите от СТАЯ 40 успяват да прехванат и да прочетат т.нар. ТЕЛЕГРАМА _ЦИМЕРМАН_, което оказва сериозно влияние върху развитието и изхода на войната. В това послание на германския министър на външните работи до посланика на Германия в Мексико се предлага на мексиканците да помогнат на немците във войната, а немците да им помогнат да си отвоюват от САЩ загубените през XIX в. територии. Англичаните предават телеграмата на американците, които дотогава пазят неутралитет. Ядосани, те влизат във войната на страната на Великобритания. След войната високоефективната Стая 40 е преобразувана в ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ (ПШКШ).
	Войната възпитава цяло поколение специалисти, върху които по-късно се крепи цялото британско разузнаване и контраразузнаване. Сред тях се откроява сър СТЮЪРТ МИНГИС, който служи във военното разузнаване и по-късно оглавява МИ–6. По време на войната МИНГИС разработва картотечна система, която ясно разделя всички хора на „свои“ и „чужди“. В картотеката съществуват 4 категории по национален признак — ПБИ (поданици на Британската империя), ПСД (поданици на съюзнически държави), ПНД (поданици на неутрални държави) и ПВД (поданици на вражески държави), както и категории по благонадеждност — от абсолютна лоялност и преданост към Великобритания до открита враждебност и преданост към Германия. Това е грубата схема, която по-късно Мингис използва в МИ–6.
	За да се скрият местата за дебаркиране и точният брой на американските експедиционни сили, изпратени през 1917 г. във Франция, представителите на специалните служби на САЩ и Великобритания съвместно разработват хитроумна операция за дезинформация, основана на т.нар. Документ X. На неутралните Мексико и Испания се предава справка със силно завишени цифри за американското военно присъствие в Европа. Както се очаква, Документът X веднага попада в ръцете на немците. От своя страна англичаните и французите предприемат мерки, за да придадат убедителност на цялата операция, а британските дешифровчици по-късно потвърждават пълния й успех.
	В очите на германските специални служби реалните американски батальони моментално се превръщат в полкове, а полковете — в дивизии, дивизиите стават армии, а армиите — групи армии. Документът X задейства толкова точно, че един британски разузнавач по-късно пише: „Дори някои от нашите собствени висши щабни офицери така и изобщо не узнаха истинската численост на американските сили на европейския театър на военните действия.“
	След войната англичаните запазват целия си разузнавателен апарат и го хвърлят в борбата срещу новия враг — болшевиките. Опасявайки се от масови безредици, подобни на тези, които заливат Русия и Германия, те създават в системата на своите специални служби нов институт — МО–4, който има за задача да събира информация и да предотвратява граждански бунтове и метежнически брожения във въоръжените сили на страната.
	И с настъпването на мира военното сътрудничество между британското и американското разузнаване продължава. Уинстън Чърчил, в началото на войната пръв лорд на Адмиралтейството, всячески съдейства да се укрепват тези връзки и проявява голям личен интерес към разузнаването. По негово предложение министър-председателят Лойд Джордж централизира системата на британските специални служби, въвежда МИ–6 в състава на Министерството на външните работи и възлага на тази разузнавателна структура да води агентурната работа и да провежда операции извън пределите на Британската империя. Най-прочут агент на МИ–6 по това време е СИДНИ РАЙЛИ, действащ в болшевишка Русия и на много други места по света, където Великобритания има свои стратегически интереси. Сътрудниците на разузнаването към военното министерство, като Мингис, официално си остават там за ПРИКРИТИЕ, но в действителност работят за МИ–6.
	През 1927 г. в резултат на т.нар. АФЕРА _АРКОС_ Великобритания скъсва дипломатическите си отношения със СССР. Установено е, че съветската компания _Аркос_ се занимава в Англия не само с бизнес, но и с шпионаж. След този скандал руснаците преместват акцентите от легалното разузнаване върху нелегалното. Те активно вербуват за шпиони членове на комунистическата партия на Великобритания, като създават от тях цяла агентурна мрежа. В тези години те се интересуват основно от секретна информация за оръжейния завод в Улуич.
	МИ–5 поставя пред 25-годишната Олга Грей задачата да се внедри в шпионска група. Тя влиза в Дружеството на приятелите на Съветския съюз, става член на комунистическата партия и си завоюва репутацията на „проверен другар“. Спечелва доверието на руснаците и те я правят отговорник за конспиративна квартира на НКВД. Олга предава в МИ–5 ценна информация за дейността на партията и за шпионската работа на членовете й. Когато британската Служба за сигурност слага край на шпионската мрежа, Олга, страхувайки се за живота си, си сменя фамилията и емигрира в Канада.
	Когато в началото на 30-те години Адолф Хитлер взема властта, британското разузнаване пренасочва вниманието си от вътрешните врагове към подготовка за нова война с Германия.


	Втора световна война
	През 1938 г. министър-председателят Невил Чембърлейн подписва в Мюнхен пакт с немците и връщайки се, обявява пред своите съотечественици, че им „носи мир“. В същото време полковник Н. МЕЙСЪН-МАКФАРЛИН — английски военен аташе в БЕРЛИН, и УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — сътрудник на специалните британски служби (по-късно ръководител на представителството на британското разузнаване в САЩ), предлагат на Мингис план за покушение над Хитлер (за тази цел те са щели да използват винтовки). Лорд Халифакс, външният министър на Великобритания, отхвърля предложението с думите: „Ние още не сме дошли до тази черта, зад която дипломацията отстъпва място на политическите убийства.“
	С мисли за „крайни мерки“ английското разузнаване се готви за война. През август 1939 г., когато войната срещу Германия става неизбежна, парламентът приема Закон за извънредни пълномощия, който дава право на правителствените структури рязко да ограничават гражданските свободи на населението. А последвалата наредба 18В (приета, колкото и странно да е, от правителството, а не от парламента) дава право на министъра на вътрешните работи да разрешава арест и задържане под стража без съд на всички лица, заподозрени в „действия, насочени към отслабване на държавната сигурност и отбранителната способност на кралството“. Тази наредба дава възможност на разузнаването да предприеме активни действия срещу организации като Британския съюз на фашистите, Дружеството за англо-германско приятелство и Клуба по правата, към който имат отношение обвинените в шпионаж АНА ВОЛКОФ и ТАЙЛЪР КЕНТ — американски специалист по кодовете.
	На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша, а 2 дни по-късно Великобритания и Франция обявяват война на Германия. По време на Странната война (наречена така несправедливо, тъй като се водят боеве, само че по море) МИНГИС нарежда на двама свои подчинени да се опитат да влязат в контакт с немски дисиденти, които желаят отстраняването на Хитлер. Операцията завършва с пълен провал (вж. БЕСТ, ПЕЙН).
	В същото време германските разузнавателни служби, предимно АБВЕРЪТ, енергично се заемат да вербуват агентура на територията на Великобритания и да изпращат парашутнодесантни групи. Противопоставяйки се на тези акции, британската КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_ действа точно и използвайки СИСТЕМАТА НА ДВОЙНАТА ИГРА, организира ПРЕВЕРБУВАНЕ на диверсантите, превръщайки ги в ДВОЙНИ АГЕНТИ. Удава й се да заблуди немците, които смятат, че в лагера на врага работи тяхна надеждна агентура, която всъщност действа под пълния контрол на британското контраразузнаване. Работата с пленените диверсанти се извършва в пълна тайна. На тях им се казва просто: „Ще работите за нас или ще умрете.“ 18 шпиони — 16 в Англия и двама испанци в Гибралтар, са екзекутирани, 15 са обесени. Йозеф Якобс (т.нар. Джордж Раймър) при спускането с парашут в Англия счупва крак и не може сам да се качи на ешафода. Той е привързан за стол в двора на лондонския затвор и разстрелян от стрелкови взвод. Твърди се, че само един от шпионите е оправдан, но след това отново е арестуван и до края на войната престоява в затвора по обвинение в нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА. Доколкото е известно, само един немски шпионин успява да стигне до Обединеното кралство в годините на Втората световна война, без да бъде арестуван (вж. ТЕР БРАК, ЯН ВИЛХЕЛМ).
	Трябва да се отбележи, че една от най-важните победи на Великобритания във войната е не на бойното поле, а в ПАРК БЛЕЧЛИ, засекретена щабквартира на дешифровъчния център ПШКШ. Именно от тук идват материалите от операция _УЛТРА_. Това са прехванатите и дешифрирани германски радиосъобщения, които позволяват оперативно да бъдат информирани британските и американските военно-политически ръководства за стратегическите планове и решения на Хитлеровите щабове. За да бъде оказана помощ на съпротивата и на групите за диверсии в окупираната от нацистите Европа, англичаните създават организация за Специални изпълнителни операции (СИО). Както отбелязва историкът М. Р. Д. Фут, тя „е формирана по всички традиции на английската ексцентричност… доста неортодоксална организация, създадена, за да води война с неортодоксални средства на неортодоксални места“.
	От встъпването си в длъжност през 1940 г. министър-председателят Уинстън Чърчил не изпуска от вниманието си работата на разузнавателните служби. Той организира необходимите ресурси и подкрепа за разузнаването и за дешифровъчното дело. Големият му интерес към разузнаването личи в бележката му от 24 ноември 1940 г. до директора на имперския Генерален щаб: „Най-важното е да добием ясна представа за нещата, каквито и да са те.“
	Той лично получава голяма част от съобщенията на _Ултра_ и нарежда командирите да ги използват при планиране на стратегията си. Дори когато не е в Лондон, му се доставят разпечатки с помощта на ОТДЕЛА ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ, чиито кадри го придружават навсякъде. По време на войната Чърчил периодично следи за прикриването или за сериозната маскировка на разузнавателните източници. Той особено държи на това германските ръководители да не разберат, че по-голямата част от военните им комуникации се прехваща и се разчита от английските декодировчици. (Вж. _БОНИФЕЙС; БОДИГАРД_.)
	В разузнавателната война Великобритания бележи доста по-голям напредък в сравнение с ГЕРМАНИЯ. По време на войната, както отбелязва Дейвид Кан в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978), „съюзниците обикновено бяха информирани до дивизионно ниво за силата на германците във Франция“. Информацията, получена от _Ултра_, е ключът към победата в Атлантика — дългата и оспорвана кампания срещу германските подводници. В резултат от внимателно насочваната хитроумна Система на двойната игра по превербуване на германските агенти се организират редица операции по дезинформация на противника в навечерието на ДЕНЯ Д. Германският Генерален щаб е толкова объркан, че не може да реши дали операцията е фиктивна или действителна дори когато съюзническите войски дебаркират в Нормандия.


	Студената война
	Едва войната срещу Хитлер е завършила през май 1945 г., а вече се възобновява тайното противостоене с военния съюзник — Съветския съюз. И тук англичаните ги очаква голям удар. Както отбелязва Хю Тревър-Роупър — историк и разузнавач от времето на войната, МИ–5 изведнъж осъзнава, че „същите методи на внедряване, които са дали толкова добри резултати срещу Германия, със същия успех се прилагат от руснаците срещу Великобритания. Съветското разузнаване, активно вербувайки своя агентура сред англичаните, излъгва МИ–5 и МИ–6 точно така, както британското разузнаване чрез Системата на двойната игра излъгва по време на войната Абвера“.
	Списъкът на английските разузнавачи, които работят за Съветския съюз, е дълъг: ГАЙ БЪРДЖИС, ДОНАЛД МАКЛИЙН, ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, сър АНТЪНИ БЛЪНТ, ДЖОН КЕЪРНКРОС — всички членове на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. За вербовчиците от съветското разузнаване Кеймбридж е любимо място за търсене на кандидат-шпиони. Тези хора предават на руснаците някои от най-зорко пазените тайни, отнасящи се до взаимодействието между британското и американското разузнаване, държавната политика на Великобритания, постиженията на английските дешифровчици и дори материали за атомната бомба. За съветското разузнаване активно работят също ДЖОРДЖ БЛЕЙК, ДЖОН ВАСЪЛ, ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ, ЛИО ЛОНГ, ДЖЕФРИ ПРАЙМ и др. Тясно свързана с руснаците е и т.нар. АФЕРА _ПРОФУМО_, донесла на Великобритания не само загуба на секретна информация, но и грандиозен политически скандал.
	Бившият разузнавач от МИ–5 ПИТЪР РАЙТ в „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) — книга, която министър-председателката Маргарет Тачър се опитва да попречи да бъде издадена, поддържа тезата, че самият началник на МИ–5 сър РОДЖЪР ХОЛИС е съветски АГЕНТ. Райт твърди също, че през 1960 г. група оперативни работници от МИ–5 замислят заговор срещу министър-председателя Харолд Уилсън през 60-те години.
	Системата за сигурност в МИ–5 и МИ–6 е пословично слаба. Поради хомосексуалността си някои сътрудници са удобни мишени за шантаж от съветските разузнавачи. Бърджис и Маклийн са известни с пиянството си. Филби от време на време злоупотребява с алкохола. Във връзка с това Ребека Уест пише: „… щяхме да се избавим от много проблеми, ако по-малко вадехме на показ кирливите си ризи и бяхме уволнили няколко отчаяни пияници.“
	Структурата на британското разузнаване от времето на Втората световна война се запазва напълно и в следвоенните години. ПШКШ само насочва вниманието си към интересуващите я съветски обекти: дипломатически представителства, служби на търговски организации, отделни частни лица. В сътрудничество с БРАТОВЧЕДИТЕ от ЦРУ МИ–6 успешно ръководи дейността на полк. ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — може би най-ценния източник в Съветския съюз, с който някога са разполагали западните специални служби.
	Заедно с американците англичаните провеждат операции за техническото разузнаване. СЪГЛАШЕНИЕТО БРЮС от времето на Втората световна война между тези 2 страни (плюс някои членове на Британската общност), по силата на което те споделят всички постижения на своите служби за дешифриране, продължава да действа и през Студената война. А през 1947 г. се подписва безпрецедентното СЪГЛАШЕНИЕ ЮКЮС, предвиждащо по-нататъшно сближаване на западните разузнавания.
	Английски пилоти извършват разузнавателни полети над територията на Съветския съюз с американски шпионски самолети. Първият такъв полет дълбоко във вътрешността на Съветския съюз е осъществен през 1952 г. Тогава по искане на ЦРУ британски самолети за фоторазузнаване _КАНБЕРА_ достигат до съветски ракетен полигон. Известна е поне още една подобна мисия, когато летци от Кралските ВВС на Великобритания се появяват във въздушното пространство на Съветския съюз с разузнавателни самолети _B–45 ТОРНАДО_ и _U–2_.


	След Студената война
	След като Райт публикува книгата „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“) през 1987 г., парламентът променя Закона за държавната тайна, като разрешава да се привличат към съдебна отговорност бивши сътрудници на специалните служби, разгласили информация за минали операции на британското разузнаване. И все пак след края на Студената война предишната система на тотална секретност прави отстъпление. За пръв път публично са изнесени имената на ръководителите на специалните служби, дейността на МИ–5 открито се обсъжда в специално издаван бюлетин. Властите признават, че съществува Комитет за обединено разузнаване. Излиза от печат специалната брошура _Дейността на Централното разузнаване_, в която за пръв път се описва как работят специалните служби.
	През декември 1991 г. постът директор на МИ–5 се заема от СТЕЛА РИМИНГТЪН. Тя е първата жена, която оглавява британската разузнавателна агенция, а също и първият официално оповестен директор. Назначена е в МИ–5 в резултат от целия процес по привличане на жени в разузнаването. Към 1991 г. по груба преценка 40 % от всички сътрудници в МИ–5 са жени и броят им постоянно расте. Те вече изпълняват и оперативна работа по места — главно в Северна Ирландия — в тясно взаимодействие с жени от специалния отдел на Скотланд ярд.
	Подобно на други западни разузнавателни общности и британските служби отделят главно внимание на борбата с тероризма и наркотиците. През 1992 г. на МИ–5 е възложено да оглави отпора срещу членовете на Ирландската републиканска армия (ИРА) и на Ирландската националноосвободителна армия (ИНОА). Като демонстрира невиждана дотогава откритост, ръководството на МИ–5 публично заявява, че в средата на 90-те години около 70 % от всички сили и средства на службата отиват именно за борба срещу тероризма.
	Тази прозрачност шокира мнозина дългогодишни служители на тайните служби. „Разузнаване без секретност е все едно свещеник без одеяния или спиритически сеанс при ярка светлина. Секретността трябва да се поддържа на всяка цена независимо дали служи на някаква конкретна цел или не“ — казва МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ, бивш разузнавач, описал подробно стария си занаят.


	Андерсън, Джон

	Вж. АНДРЕ, ДЖОН.


	Андерсън-младши, Рудолф (1927–1962)

	Пилот на разузнавателен самолет _Ю–2 (U–2)_, свален над Куба на 27 октомври 1962 г. по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. Той е един от двамата пилоти на военновъздушните сили на САЩ, които разкриват присъствието на съветски балистични ракети в Куба.
	Отряд 4080 за стратегическо разузнаване на военновъздушните сили изпълнява мисии с _U–2_ над Куба. Полетите с _U–2_ започват в нощта на 13 срещу 14 октомври 1962 г. Андерсън пилотира един от двата самолета _U–2_ на следващия ден — 15 октомври. На 27 октомври предприема нов полет над Куба от военновъздушната база Маккой във Флорида. Докато се намира над източния край на острова, самолетът му е улучен от ракета земя-въздух _СА–2_, изстреляна от съветска ракетна установка. Андерсън загива, след като самолетът му се разбива в района на Антилските острови.
	Ето как Робърт Кенеди описва в „Тринайсет дни“ („Thirteen Days“, 1969) реакцията на Белия дом по повод на загубата на Андерсън:

	„Как да изпратим там нови пилоти с _U–2_, без да унищожим всички _САМ_ [ракети земя-въздух]? — пита президентът. — Сега сме участници в съвършено нова игра.“
	Отначало преобладаваше единодушното мнение, че трябва да атакуваме рано на следващата сутрин с бомбардировачи и изтребители и да унищожим ракетните установки. Отново президентът вразуми всички. „Това не е най-важното, което ме тревожи — казва той. — И двете страни се изкачват до четвъртото и петото стъпало, а не отиваме на шестото, защото никой друг не го е правил досега. Да не забравяме, че навлизаме в дълбоки води.“

	Не са предприети никакви мерки в отговор на свалянето на Андерсън. Разузнавателните полети с _U–2_ продължават. Андерсън е единствената жертва по време на Кубинската ракетна криза. (С ракета _СА–2_ е обстрелван най-малко още един _U–2_.)


	Андре, Джон (1751–1780)

	Офицер от 54-ти пехотен полк на британската армия и адютант на английския командващ в Ню Йорк генерал сър Хенри Клинтън по време на Войната за независимост на Северна Америка. Отговаря също за разузнавателните операции.
	Андре ухажва 17-годишната Пеги Шипън преди брака й с БЕНЕДИКТ АРНОЛД — виден офицер от Континенталната армия. Той си кореспондира с Арнолд през 1779 г. и през септември 1780 г. урежда територията Уест Пойнт и укрепленията да бъдат предадени на англичаните. Заловен е на 24 септември 1780 г. след среща с Арнолд при опит да се върне зад фронтовата линия. Сър Хенри Клинтън прави усилия да се спазари за освобождаването му, но генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН е готов да приеме само един човек в замяна — самия Арнолд.
	Андре е осъден за шпионаж и обесен в Ню Йорк на 2 октомври 1780 г. Напълно спокоен, той сам поставя примката около врата си и завързва очите си с кърпа. Останките му са погребани в Уестминстърското абатство на 28 ноември 1821 г. (Той е единият от двамата признати шпиони, погребани в Уестминстър. Вж. БЕН, АФРА.)
	Тримата американци, помогнали при залавянето на Андре, получават медали и парично възнаграждение от Континенталния конгрес.
	Андре използва името Джон Андерсън, докато преговаря с Арнолд.
	{img:shpionazh-1.jpg|#Екзекуцията на майор Джон Андре}


	Андропов, Юрий (1914–1984)

	Председател на КГБ от 1967 до 1982 г. След това е генерален секретар на ЦК на КПСС, де факто ръководител на съветската държава.
	Андропов е роден в Северен Кавказ в семейството на служител в железниците. Учи в техникум по воден транспорт в град Рибинск и завършва университета в Петрозаводск. Започва политическата си кариера в комсомола. През Втората световна война е политически комисар на Финския фронт. Заема различни партийни постове и си спечелва авторитет на специалист по въпросите на Източна Европа. Някои източници сочат, че Андропов започва работата си в службите за сигурност през 1939 г.
	Завежда политическия отдел на ЦК през 1951 г. През 1954–1956 г. е посланик на Съветския съюз в Унгария. Отговаря за военната интервенция по време на т.нар. контрареволюция в Унгария през 1956 г. От 1957 до 1967 г. завежда отдела на ЦК за отношенията с чуждестранните комунистически партии. Избран е за член на секретариата на ЦК на КПСС през 1962 г.
	През май 1967 г. е избран за кандидат-член на политбюро и е назначен за председател на Комитета за държавна сигурност (КГБ) с ранг армейски генерал. През 1968 г. Андропов предупреждава съветските лидери за замисъла на западните страни да се подкопае комунистическата партия в Чехословакия, което ускорява съветските действия срещу правителството на Дубчек.
	През април 1973 г. Андропов е избран за член на политбюро и е първият шеф на сигурността след ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ, който достига този висок политически пост. Под негово ръководство КГБ постига качествени подобрения по отношение на имиджа и ефективността си — Андропов въвежда дисциплина, решителност и интелектуални умения в органите на сигурността. Събирането на разузнавателна информация е осъвременено и подобно на Запада руснаците все повече използват високотехнологични методи в разузнаването. Той разширява мрежата на нелегални АГЕНТИ.
	През май 1982 г. Андропов е избран за секретар на ЦК на КПСС, а в края на същата година наследява починалия Леонид Брежнев. Западната преса нарича новия лидер „сравнително либерален човек“ — доста странно определение за дългогодишен ЧЕКИСТ. _Вашингтон поуст_ го описва като „учтив човек, който говори английски. Унгарски официални лица — продължава разказът — си спомнят престоя на Андропов в Будапеща като съветски посланик по време на военната интервенция на Москва през 1956 г. и потушаването на въстанието. Въпреки ролята, която играе в Унгарската революция, той ще бъде запомнен като дипломат, който си е направил труда да научи унгарски и да вникне в особената култура на тази страна.“
	Чарът на Андропов според западни журналисти отчасти се дължи на факта, че е първият руски лидер от времето на Николай II, който свободно говори английски. Немалко съветски източници твърдят, че Андропов е притежавал особено умение да кара хората да се чувстват спокойно и уютно в негово присъствие, въпреки че не ги е „прегръщал всички наред“ като Хрушчов и Брежнев. Освен всичко учтивият Андропов се оказва и пълна противоположност на селския тип негови предшественици.
	Андропов оглавява за кратко Съветския съюз. Три месеца след като е избран за генерален секретар, на 12 ноември 1982 г. бъбреците му, поразени от диабет, спират да функционират — поставен е на хемодиализа. За последен път се появява официално през август 1983 г. — почти 6 месеца преди смъртта му на 9 февруари 1984 г.
	{img:shpionazh-2.jpg|#Юрий Андропов}


	А.Н.К.Ъ.Л.

	Вж. ТЕЛЕВИЗИЯ.


	_Анлейс_

	Вж. ЕЙМС, ОЛДРИЧ.


	АНС

	Агенция за национална сигурност — ключова агенция за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (РТР). Строго секретната АНС прехваща строго секретни радиокомуникации, телефонни разговори, излъчвания по компютърни модеми и факсове, а също сигнали, излъчвани от радарни и ракетни насочващи системи.
	Централната служба за сигурност (ЦСС) към АНС отговаря за американския КРИПТОАНАЛИЗ и КРИПТОСИГУРНОСТ. ЦСС има 2 основни задачи: разчитане КОДОВЕТЕ на други страни и обезпечаване т.нар. сигурност на информационната система (СИС) по пътя на шифрирането на официалните материали, предавани по комуникациите. Дейността на СИС се простира от защитата на сигурността на комуникациите в Белия дом до опазването на военните тактически комуникации.
	Директорът на АНС е и ръководител на ЦСС и контролира дейността на радиотехническото разузнаване на военните специални служби. И АНС, и ЦСС организационно са в системата на Министерството на отбраната, макар че и 2-те организации са част от РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ и по този начин са подчинени и на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	АНС наблюдава също комуникациите и сигналите, излъчвани от космически обекти, и сигналите от изпитателните ракетни полигони на чужди държави. Националният център по радиотехническо разузнаване към АНС осигурява „незабавна“ разузнавателна информация. В кризисни моменти от центъра в „ситуационната“ зала на Белия дом постъпват съобщения с кодовото наименование _Критик_.
	Щабквартирата на АНС се намира във ФОРТ МИЙД, Мериленд — по средата на пътя между Вашингтон и Балтимор. Оттам АНС контролира глобалната подслушвателна мрежа, като използва СПЪТНИЦИ, САМОЛЕТИ, кораби и земни прехващателни станции и е в състояние практически да осигури на правителството разузнавателна информация от всяко кътче на Земята. „Не съществува събитие от интерес за САЩ — във външната политика или във военната сфера, — за което АНС да няма принос“ — казва през 1995 г. вицеадмирал Джон Макконъл, директор на АНС, в едно от редките изявления от АНС. Често казват, че инициалите NSA означават: No Such Agency (Агенцията Не Съществуваща) или Never Say Anything (Агенцията Не е Словоохотлива).
	АНС работи с невероятно голям обем информация. По преценка на експертите й във фондовете на Конгресната библиотека има около един квадрилион отделни информации. „С технологиите, които са все още на чертожните дъски, — казва Макконъл, — ще можем да захранваме библиотеката на Конгреса всеки 3 часа. Такъв е обемът информация, с който трябва да се справяме в глобален мащаб.“
	ЛУИС ТОРТЕЛА, дългогодишен заместник-директор на АНС, казва пред _Балтимор сън_ през 1995 г.: „Мисля, честно казано, че изискванията към агенцията са близо до безкрайността. Всеки иска да знае всичко за всичко.“
	Предшественици на АНС са СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ на армията и АГЕНЦИЯТА ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ (АСВС). Оплакванията на военното командване по време на Корейската война за ниското качество на получаваната стратегическа информация подтикват политическото ръководство за създаване на РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (РАЗКОМ) — агенция, подчинена на министъра на отбраната. Междувременно АСВС се премества от АРЛИНГТЪН ХОЛ, Вирджиния, във Форт Мийд в предградията на Вашингтон.
	Декрет на президента Труман от 24 октомври 1952 г. с кодово наименование и с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО постановява създаването на агенцията. Уставът на АНС си остава секретен, с изключение на кратко извлечение, станало обществено достояние през 1984 г. То показва как АНС се изплъзва от определени ограничения, свързани с използването на комуникациите.
	ЦСС е създадена през 1972 г. със специален президентски декрет — целта е да се осигури единна криптоложка организация в Министерството на отбраната. За ЦСС се знае още по-малко, отколкото за АНС. Някъде в ЦСС има елитно подразделение — Служба за събиране на специална информация, чиито специалисти прослушват обекти на територията на потенциалния противник.
	АНС полага изключителни усилия, за да запази свръхсекретността си. Години наред служителите следват нареждането да не казват нищо повече от това, че работят във „федералното правителство“ или в „Министерството на отбраната“ в отговор на въпроси за работното им място. Първата информация за същността на работата на АНС идва през септември 1960 г. от Москва. Двама от криптографите на агенцията — УИЛЯМ МАРТИН и БЪРНЪН МИЧЪЛ, преминават на страната на Съветския съюз. На пресконференция те разказват за американо-английските връзки в декодирането и съобщават, че АНС редовно прехваща комуникациите на повече от 40 страни — не само на Съветския съюз и страните от Източния блок, но и на свои съюзници, като Италия, Турция и Франция. През 1963 г. ВИКТОР ХАМИЛТЪН, аналитик изследовател от секцията на АНС за Близкия изток, се появява в Москва и разкрива пред вестник _Известия_, че той и колегите му разчитат военните и дипломатическите ШИФРИ и КОДОВЕ на много страни и че прехващат комуникациите, предназначени за ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ.
	Тримата разкриват същността на АНС, но стремежът й да си остане напълно засекретена се запазва. Когато научават, че криптологът аматьор ДЕЙВИД КАН пише книга за криптографията, ръководителите на агенцията правят всичко възможно да спрат публикуването й и дори включват името му в СПИСЪКА ЗА НАБЛЮДЕНИЕ. През 1966 г. издателите му предават ръкописа на Министерството на отбраната за преглед. Отговорът е, че публикуването „няма да бъде от национален интерес“. След спорове за някои пасажи книгата „Декодировчиците“ („The Codebreakers“) е публикувана през 1967 г. (Кан е признат и е назначен през 1995 г. за гостуващ историк в новия Център за история на криптологията към АНС.)
	Първата и обстоятелствена книга за АНС — „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982) на ДЖЕЙМС БАМФОРД, излиза през 1982 г. Агенцията не е доволна от това, но Законът за свобода на информацията дава възможност на писателите да получат разрешения, които преди това (понякога напълно своеволно) са били отказвани. През 1987 г. в ежемесечното секретно издание на АНС Бамфорд и репортерът от _Ню Йорк таймс_ Сиймор Хърш са поставени на една везна с РОНАЛД ПЕЛТЪН, аналитик от АНС, който е предавал тайни на Съветския съюз. Според изданието те разкриват „прекалено много нежелани неща през последните години“.
	Все още твърде малко е известно за АНС. В каталога на Конгресната библиотека през 1995 г. има само 12 книги за агенцията, като четири от тях са различните издания на „Замъкът на загадките“.
	Агенцията наследява прехванатите съветски комуникации между Центъра и неговите агенти в Съединените щати от 40-те години. Тези съобщения получават кодовото наименование _ВЕНОНА_ и са доста богати от историческа гледна точка. АНС обаче започва разсекретяването им едва от юли 1995 г. Дотогава над 60 млн. аналогични документа са в процес на разсекретяване. Свидетелство за тази нова, сравнително висока степен на откритост на АНС е и Националният криптоложки музей, разположен в бивш мотел близо до щабквартирата на АНС и закупен единствено за да не може никой да го използва като място за НАБЛЮДЕНИЕ.


	Светът на АНС
	Базата на АНС във Форт Мийд е разположена на площ от 2632 декара. Тя е видимата част от комплекс, пръснат по цял свят — наземни станции в Шугър Гроув в Западна Вирджиния, в Якима във Вашингтон, в Анкъридж в Аляска и в базите от Аржентина до Австралия и Китай. Военните криптолози ръководят някои от тези станции. По време на Студената война военноморският флот осигурява шпионски кораби (вж. _ЛИБЪРТИ; ПУЕБЛО_) като платформи за морски подслушвания. Самолетите на военновъздушните сили също работят, следвайки инструкциите на АНС — често край съветското и китайското въздушно пространство. Целта им е да задействат противовъздушните им отбранителни системи, за да имат възможност да осъществят ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ), а също и РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (РАЗКОМ). Тези задачи са доста рисковани (вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ).
	В Космоса АНС прехваща съобщения с 2 типа спътници: спътници с апаратура, транслиращи телефонни разговори, факсови съобщения и съобщения по компютърни модеми; спътници с военноразузнавателна апаратура, осигуряващи двустранна радиовръзка (приемник-предавател), телефонна връзка в страната и други електронни комуникации.
	Агенцията работи с британската щабквартира на правителствените комуникации, канадското Управление за безопасност на комуникациите, австралийското Управление на военните комуникации и новозеландското Управление за сигурност на правителствените комуникации в тясно сътрудничество, известно като СЪГЛАШЕНИЕ ЮКЮС. От много години те разполагат с подслушвателни постове в провинция Ксинянг в северозападната част на Китай, близо до съветската граница, където има бази за опити с ядрени ракети.
	Във Форт Мийд АНС разполага с огромна печатница и институт за нововъведения, в който се произвеждат чипове за най-различни видове компютри. Агенцията ръководи и Националната криптографска школа и осигурява всички устройства за безопасна комуникация на правителството. През 1993 г. договорите на АНС само в Мериленд са били на стойност над 700 млн. долара. Годишният бюджет на агенцията е строго секретен, но според преценките на специалисти възлиза на около 3,5 млрд. долара без спътниците за прехващане, които се финансират от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Дейността на АНС по декодирането е концентрирана във Форт Мийд, в чиято висококомпютъризирана база работят най-много математици в света. Във Форт Мийд и на други места в Мериленд работят около 20 000 души. АНС е работодателят, който предлага най-много места в този щат. Вероятно около 100 000 служители, предимно военни, работят за агенцията другаде по света. Животът на цивилните, които са в АНС, е под наблюдение — дори и на зъболекар те ходят придружени от офицер по безопасността на АНС. Пътуванията им в чужбина са ограничени. Необходимо е писмено уведомление, ако някой служител или негов роднина реши да се жени за чужденец.
	Въпреки че е агенция на Министерството на отбраната, задачите и работата на АНС се определят от директора на Централното разузнаване съобразно с инструкциите на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ и насоките на НАЦИОНАЛНИЯ СЪВЕТ ЗА ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ. Директорът на АНС, винаги адмирал с 3 звезди или генерал с опит в разузнаването, може да използва всички средства за получаване на информация.
	В отговор на молба за „наглеждане“ на дадена страна АНС прехваща телефонни разговори както в страната, така и далеч зад пределите й — включително разговорите, водени от автомобили. Записват се и съобщенията на дадено посолство от и за Вашингтон, както и съобщения от други страни към страната, към която е проявен интерес. АНС следи радиокомуникациите на въоръжените сили на дадената страна, специфичните или индиректните препратки към думи и изрази като „ядрен“ или „експлозиви“. Изготвя доклади за данните от прехванатото през изминалите седмици, месеци или години. Изготвя портрети за лидерите на дадената страна на базата на казаното от тях по телефона.
	Ето как протичат събирането и анализът на данни по време на разследването, свързано с аферата ИРАН-КОНТРИ. Военноморският подполковник Оливър Норт, мозъкът на проекта, казва, че АНС осигурява „някои много специфични, определени разузнавателни сведения, които могат да покажат с голяма прецизност и почти незабавно какво точно става“. Това включва „подробна информация за какво точно си говорят тези хора [колеги в конспиративната продажба на оръжие за Иран], и за плановете, които правят“.
	Въпреки че агенцията пази в пълна тайна дейността и постиженията си, с годините някои секретни операции са разкрити: разговори между съветския лидер Леонид Брежнев и високопоставени официални лица; разговори между панамския диктатор Мануел Антонио Нориега и любовницата му; установяване самоличността на либийците, участвали във взривяването на полет 103 на _Пан Американ_ през 1988 г.; телефонни „бръмбари“, които посочват местонахождението на колумбийския наркобарон Пабло Ескобар, убит през декември 1993 г. от колумбийските сили за сигурност.


	АНС и законът
	ЗАКОНЪТ ЗА НАБЛЮДЕНИЕ НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ и редица други закони ограничават АНС до подслушване само на чуждестранните комуникации. Според закона единият край на връзката може да бъде в САЩ, а другият — в чужбина. Подслушването на американци е забранено и ако бъдат засечени имена на американци при подслушването, те трябва да бъдат изтрити от записите — не могат да бъдат предавани на ЦРУ, ФБР или на други правителствени агенции. В подобни записи името се заменя с „американски гражданин“.
	Правилата на АНС при прилагането на закона са СТРОГО СЕКРЕТНИ. Малко неща се знаят от обществеността. Ако например АНС или ФБР смятат, че дадено подслушване в страната е жизненоважно за националната сигурност, агенцията трябва да получи разрешение от СЪДА ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (СНВР). Съдът не е отказвал на подобна молба. По закон той ежегодно уведомява Конгреса колко молби са внесени и за колко са издадени разрешения, но подробностите за тези молби остават секретна информация. През 1994 г. например АНС и ФБР се обръщат към съда 576 пъти и получават 576 разрешения.
	АНС не се нуждае от разрешение, за да наблюдава чуждестранни цели в САЩ, като посолства и консулства. Но трябва да има разрешение за чуждестранна цел, която е извън посолствата. Например президентът на Хаити Жан-Бертран Аристид живее в изгнание във Вашингтон от 1991 г. По закон трябва да има разрешение от СНВР, за да се подслушва телефонът му или пък да се поставят микрофони в апартамента му, тъй като той общува и с американски граждани.
	Пример за това, какво става, когато в контролирана от АНС комуникационна връзка се включи американец, е историята с конгресмена Майкъл Барнс, чиито телефонни разговори с никарагуанските официални представители са били подслушвани от агенцията (в рамките на усилията на президента Рейгън за свалянето на никарагуанското правителство). „Вестникарите ми разказаха, че в десните кръгове се разпространяват извадки от моите телефонни разговори“ — казва Барнс на репортер от _Балтимор сън_, който подготвя специално приложение, посветено на дейността на АНС. Барнс съобщава, че УИЛЯМ КЕЙСИ, тогава бивш директор на Централното разузнаване, лично му е показал прехваната телеграма от специалистите на АНС, изпратена до никарагуанското посолство. В телеграмата ставало дума за среща между сътрудници на посолството с помощник на Барнс. Кейси казал на конгресмена, че е уволнил помощника му. Самият Барнс заявява пред _Балтимор сън_, че му е все едно дали го подслушват или не, и добавя, че подобни примери са поучителни, тъй като говорят за това, колко широки са възможностите за злоупотреба от страна на АНС.
	Историята със законите, ограничаващи използването на техническите възможности на агенцията, води началото си от конгресното разследване (1975 г.) на операции по ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ, провеждани от АНС (вж. _ШАМРОК_). В продължение на 30 години, следвайки тайни споразумения с крупни телекомуникационни компании, американските специални служби получават копия от международните телеграми. Един от клоновете на грандиозната програма _Шамрок_ е операция _МИНАРЕ_, в хода на която АНС автоматически прехваща всички международни разговори и телеграми на 1600 американци, включени в Списъка за наблюдение. Сред лицата, включени в този списък, са преподобният Мартин Лутър Кинг, актрисата Джейн Фонда, кънтризвездата Джоан Без и педиатърът доктор Бенджамин Спок. По време на операция _Шамрок_ са създадени досиета на 75 000 американци.
	От края на Студената война АНС подобно на други разузнавателни агенции осигурява ЕЛРАЗ за терористи и наркотрафиканти.
	По време на администрацията на Буш и АНС, и ФБР настояват за инсталирането на чипове на телефонни апарати и компютри, за да може по-лесно да се подслушват закодирани съобщения. Компютърните и телекомуникационните фирми и поддръжниците на правата на човека се противопоставят на тази идея. Но корпорацията _Майкрософт_, както се твърди, по настояване на АНС създава програмите си _Уиндоус_ така, че кодирането да бъде почти невъзможно.


	Директори на АНС
	Двамата директори на АСВС обикновено се включват в списъка на директорите на АНС. Това са контраадмирал Ърл Стоун — от юли 1949 до юли 1951 г., и генерал-майор Ралф Канин — от юли 1951 до ноември 1952 г., когато се създава АНС. По-нататък директори са:
	Ноември 1952 — ноември 1956: генерал-лейтенант Ралф Канин от армията.
	Ноември 1956 — ноември 1960: генерал-лейтенант Джон Самфорд от военновъздушните сили.
	Ноември 1960 — юни 1962: вицеадмирал Лоурънс Фрост от военноморския флот.
	Юли 1962 — май 1965: генерал-лейтенант Гордън Блейк от военновъздушните сили.
	Юни 1965 — юли 1969: генерал-лейтенант Маршал Картър от армията.
	Август 1969 — юли 1972: вицеадмирал Ноъл Гейлър от военноморския флот.
	Август 1972 — август 1973: генерал-лейтенант Самюъл Филипс от военновъздушните сили.
	Август 1973 — юли 1977: генерал-лейтенант Лу Алън-младши от военновъздушните сили.
	Юли 1977 — март 1981: вицеадмирал БОБИ РЕЙ ИНМАН от военноморския флот.
	Април 1981 — април 1985: генерал-лейтенант Линкълн Форър от военновъздушните сили.
	Май 1985 — юли 1988: генерал-лейтенант УИЛЯМ ОДЪМ от армията.
	Август 1988 — април 1992: вицеадмирал УИЛЯМ СТУДЕМАН от военноморския флот.
	Май 1992 — вицеадмирал Джон Макконъл от военноморския флот.
	Февруари 1996 — генерал-лейтенант Кенет Минихън от военновъздушните сили.


	Антиетам

	Битката при залива Антиетам е сцената на най-значителния разузнавателен провал от времето на Гражданската война в Америка. На 12 септември 1862 г. силите на Южните щати под ръководството на генерал Робърт Лий навлизат на север в Мериленд. Двама войници от 27-и полк от Индиана, докато си почиват в откритото поле близо до Фредерик в Мериленд, намират плик с 3 пури. Пурите са увити в хартия — копие от специално нареждане 191 на генерал Лий: планът му за инвазия в Мериленд. В книгата „Армията на г-н Линкълн“ („Mr. Lincoln’s Army“, 1915) видният историк за периода на Гражданската война Брус Кетън нарича находката на войниците „… най-значимото изтичане на информация в цялата американска военна история, единственото, което има решаващо значение за изхода на една велика война“.
	Планът бързо стига до главнокомандващия — генерал-майор Джордж Макклелън. Млад (34-годишен) и очарователен, той командва Армията на Потомак и е втори по звание в армията на Севера. Въпреки че предприема незабавни мерки, за да проучи разузнавателния ход, Макклелън не успява да разбие армията на Лий при битката на 17 септември. Макклелън има преимущество на силите в съотношение 2:1, но страда от нерешителността си, неподходящия план за битка и недостатъците на подчинения генерал-майор Амброуз Бърнсайд. Макклелън също е възпрепятстван от неверните разузнавателни сведения, дадени от АЛЪН ПИНКЕРТОН.
	Битката при Антиетам (наричан Шарпсбърг от Южните щати) бележи най-кървавия ден във военната история на Америка: 11 657 войници на Съединените американски щати са убити или ранени, а Конфедерацията дава 9300 жертви.


	_Антропоид_

	Британско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операцията за убийство на РАЙНХАРД ХАЙДРИХ през 1941 г.


	Апарат

	Шпионски кръг или част от АГЕНТУРНА МРЕЖА.


	Аралов, Семьон (1880–1969)

	Първият ръководител на съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ) — от 1918 до 1920 г. По време на Сталиновите репресии е арестуван 2 пъти.
	Роден е в семейство на богат търговец. Постъпва в руската армия през 1905 г. Участва в Първата световна война като майор във военното разузнаване. След Октомврийската революция през 1917 г. е един от създателите на ЧК. Издига се бързо и през октомври 1918 г. е назначен за ръководител на ГРУ. След юли 1920 г. последователно е ръководител на разузнаването на 12-а, 14-а армия и на Югозападния фронт. От 1921 г. е заместник-директор на военното разузнаване. Работи под ПРИКРИТИЕ в Турция, Латвия и Литва. По-късно отговаря за установяването на РЕЗИДЕНТУРИ в Съединените щати, Германия и Япония.
	По време на Сталиновите чистки, които започват през 1937 г., Аралов е освободен от всички военни постове и е назначен за заместник-директор на Музея по литература. През 1938 г. е арестуван и прекарва 3 години в затвора. Служи като редник в наказателен батальон. Към края на Втората световна война е издигнат до чин полковник, а след края на войната е реабилитиран и се връща в ГРУ. Арестуван е отново през 1946 г. и прекарва 10 години в концентрационен лагер. Освободен е през 1956 г. и веднага е назначен за заместник-директор на ГРУ. Година по-късно отново е освободен от длъжност — попада в чистката на Никита Хрушчов, насочена срещу маршала на Съветския съюз Георгий Жуков и неговите сътрудници във въоръжените сили. След тези събития Аралов живее спокойно и пише спомени за Гражданската война.


	_Аргон_

	Американски картографски СПЪТНИК, разработен паралелно с разузнавателния спътник _КОРОНА_. Проектът _Аргон_ е плод на желанието на военните да разполагат с точни геодезични данни за Съветския съюз и за стратегическите му обекти.
	Проектът е одобрен от Белия дом през 1959 г. и е част от проекта _Корона_. Първите апарати _Аргон_ са снабдени с камера _KH–5_ и летят самостоятелно. По-късно тези фотокамери се поставят на спътниците _Корона_ (вж. КИЙХОУЛ).
	Системата _Аргон_ осъществява 12 мисии от 17 февруари 1961 до 21 август 1964 г. Шест от 12-те мисии се считат успешни, а на другите 6 филмът е неизползваем.
	Камерите _KH–5_ имат обхват 138 м, което означава, че могат да снимат обекти на Земята в размери 138 м. _Аргон_ кръжи в орбита при средна височина 322 км.


	_Аргус_

	СПЪТНИК за РАЗУЗНАВАНЕ НА КОМУНИКАЦИИТЕ, одобрен от ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ Уилям Колби през 1971 г. Разработен е, за да замени спътника _РИОЛИТ_.
	Министърът на отбраната ДЖЕЙМС ШЛЕЗИНДЖЪР преценява, че системата не е необходима. Колби протестира пред президента Форд, който разпорежда СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛ НА СИГУРНОСТ да разгледа случая. На базата на преценката на съвета Форд се съгласява с мнението на Колби, но Конгресът отказва да отпусне средства и проектът е изоставен.


	Арлингтън хол

	Бивше девическо училище в предградието Арлингтън, Вирджиния, в околностите на Вашингтон, което по време на Втората световна война става седалище на СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР) на армията на САЩ.
	От основаването през 1930 до 1942 г. СРР се помещава в Мюнишънс билдинг на Вашингтон Мал — част от комплекс с „временни“ сгради, строени през Първата световна война. Още в началото на Втората световна война помещенията се оказват недостатъчни. Имало е идея СРР да се помещава в почти завършената сграда на Пентагона — от другата страна на река Потомак. Преди да бъде осъществено преместването, се взима решение СРР да има своя сграда — за предпочитане извън Вашингтон.
	След като са обмислени няколко възможности, изборът пада върху девическия колеж Арлингтън хол на улица Петдесета. Намира се на няколко мили от Пентагона и е сравнително близо до първата радиопрехващателна станция на ССР за Източния бряг. Мястото е близо и до жилищните райони на Вашингтон, което е удобно за бързо разрастващия се персонал.
	Теренът и постройките са закупени за 650 000 долара плюс 40 000 за допълнително обзавеждане. Военното министерство става собственик на колежа на 14 юни 1942 г. Веднага след това започва преместването на персонала, документацията и машините. Всичко е завършено на 24 август.
	Тогава започват изграждането на допълнителни постройки и монтирането на апаратура за сигурност на СТРОГО СЕКРЕТНИТЕ устройства.
	По същото време военноморският персонал по КРИПТОАНАЛИЗ се премества от сградите на Вашингтон Мал в друго бивше училище на булевардите _Небраска_ и _Масачузетс_ — Северозападен Вашингтон (вж. БАЗА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ).


	Армейско разузнаване на САЩ

	Прието е да се смята, че армейското разузнаване на САЩ води началото си от 1776 г., когато младият офицер НЕЙТЪН ХЕЙЛ изказва готовност да се прехвърли зад британските линии и да шпионира за генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН, твърдо убеден в нуждата от ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Преоблечен в цивилни дрехи, той е заловен и обесен за шпионаж. Хейл е действал сам, бил е доброволец, зад когото не е стояла никаква разузнавателна организация. Нещата остават на същия принцип много години.
	По времето, когато младата държава се разширява на запад, проучвателните експедиции — на Луис и Кларк на северозапад, на Пайк — към Колорадо, са имали отчасти задачата да събират разузнавателни сведения. През 1832 г. капитан Бенджамин Бонвил потегля на експедиция отвъд Скалистите планини с поръчение да научи всичко за „воините във всяко племе или народ, които срещнеш“. До края на XIX в. единствената организация за събиране на сведения за конфликтите между армията и индианците са отрядите, известни като индиански скаути.
	По време на първия международен конфликт на новата република — войната от 1812 г. с Великобритания, разузнавателна организация не съществува. През Мексиканската война през 1845 г. армията организира Мексиканско шпионско скаутско дружество — шайка мексикански бандити, които шпионират за Съединените щати.
	По време на Гражданската война и двете воюващи страни имат служби за събиране на разузнавателна информация — Съединените щати (Северът) известно време разчита на цивилния АЛЪН ПИНКЕРТОН, а Конфедерацията (Югът) използва агенти доброволци, много от които смели жени (вж. БЕЙТС, АН; БОЙД, БЕЛ). По-късно през войната Съединените щати създават БЮРО ЗА ИНФОРМАЦИЯ под ръководството на полковник ДЖОРДЖ ШАРП. Въпреки че бюрото е само за Армията на Потомак, това е първата официална разузнавателна организация на американската армия.
	По време на Гражданската война за пръв път се използва ВЪЗДУШНО РАЗУЗНАВАНЕ (вж. БАЛОНИ). Разузнаването играе изключително важна роля в битката при АНТИЕТАМ, но както пише АЛЪН ДЪЛЕС в „Изкуството разузнаване“ („The Craft of Intelligence“, 1963): „Няма големи битки печелени, губени или дори избягвани заради водещото място на разузнаването. Разузнавателните операции в по-голямата си част са съсредоточени към определени цели с временно значение.“


	Информация от аташета
	През 1885 г. най-сетне официално е създадено ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (МИ) в американската армия, когато съгласно традицията военният министър задава въпрос за чужда армия и разбира, че военното министерство не може да отговори нито на този, нито на който и да е подобен въпрос. В очакване на нови въпроси военното министерство създава организация с помпозното наименование Управление за военна информация (Military Information (MI) — МИ) под командването на главния адютант. В управлението работят само двама души — офицер и секретар, натоварени със задачата да преглеждат внимателно вестници, доклади на Държавния департамент и други източници. (Три години преди това вече действа УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.)
	През 1889 г. армията за пръв път въвежда системата на постоянни военни АТАШЕТА, като изпраща офицери в БЕРЛИН, ВИЕНА, Париж, Лондон и Санкт Петербург. Тъй като средствата са недостатъчни, се назначават само богати офицери, които могат да се издържат сами. Необучени, често дилетанти, без познания в разузнаването, повечето от тези първи аташета предоставят малко ценна информация.
	МИ обаче става все по-необходимо. По време на Испано-американската война от 1898 г. управлението действа като разузнавателна служба — изготвя карти, анализира получената от аташетата информация, изпълнява заявките на армейското командване. Сведенията на военните аташета за движението на войските се анализират, за да се осигуряват точни данни за военното министерство. След проучването на МИ за атмосферните условия в Куба, подготвено по настояване на Белия дом, се препоръчва да не се изпращат там войски до зимата поради омаломощаващия ефект, който тропическият климат ще има върху американските войници. Недоволен от неблагоприятния доклад, военният министър казва на ръководителя на МИ, че няма да получи повишение.
	Известното „съобщение за Гарсиа“ — предмет на широко разпространеното вдъхновително есе на Елбърт Хубърд, е отнесено от офицер на МИ — лейтенант Андрю Рауън, на генерал Калисто Гарсиа-и-Инигес — главнокомандващ кубинската революционна армия. Капитан РАЛФ ВАН ДЕМЪН, друг офицер на МИ в Куба от времето на войната, става една от най-важните фигури в армейското разузнаване.
	На Филипините след войната през 1898 г. Ван Демън събира разузнавателна информация за местните бунтовници и японците, предшественици на бъдещата война. Той открива, че бунтовниците планират да убият генерал Артър Макартър (баща на генерал Дъглас Макартър от Втората световна война).
	Когато в армията се организира системата на Генералния щаб, МИ става вторият по важност отдел на Генералния щаб, което е повишение на статута (вж. Г–2 (G–2)), но поради бюрократични неуредици е причислен към армейския военен колеж и ефективната разузнавателна дейност запада.


	Първа световна война
	Когато Съединените щати влизат в Първата световна война, МИ е преобразувано в Управление на военното разузнаване (Military Intelligence — МИ) под командването на майор Ван Демън. Той създава първата широкомащабна армейска програма за ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ за ловене на шпиони и лица, които бягат от военна повинност. Затова МИ подчинява и т.нар. Лига за защита на американците, чиито членове, без да имат права, подслушват телефоните и извършват обиски в службите на подозирани лица. Лигата е рожба на един чикагски рекламен агент. Ван Демън изпраща чернокожи агенти в негърските райони, за да проверят дали германците не се опитват да използват расовото напрежение. В МИ са създадени 2 главни отдела: РАЗУЗНАВАНЕ и КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Шифровъчното бюро е оглавено от лейтенант ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ, който ще стане най-видният криптограф на своето време.
	В лова на шпиони МИ открива важен таен германски агент — ЛОТАР ВИЦКЕ, заловен е в Мексико и се оказва доста „важна птица“.
	Във Франция в състава на воюващия американски експедиционен корпус действа Разузнавателна полиция (РП) — събрани от кол и въже френски дезертьори и американски криминално проявени лица, говорещи френски. Отрядите на РП патрулират на предните фронтови линии със задачата да залавят шпиони и саботьори. Отделът по радиоразузнаване на РП прехваща германски предавания и следи американските съобщения, за да не се допуснат пробиви в системата за сигурност.
	След войната МИ остава с намален състав и се заема с изготвянето на карти, с разчитането на аероснимки и с проблемите на адаптацията на демобилизираните военни. Едно от разузнавателните нововъведения от това време е радиоприемник за кавалерийските части. Когато Премиалната армия (ветерани, борещи се за изплащането на премии и пенсии) се отправя към Вашингтон през 1932 г., сътрудници на МИ се смесват с демонстрантите, за да съберат разузнавателни сведения.
	През 1930 г. към Армейския свързочен корпус е формиран нов дешифровъчен екип под ръководството на УИЛЯМ ФРИДМАН, участвал в радиоразузнаването на фронтовата линия по време на войната. Той оглавява новосъздадената Служба за разузнаване на каналите за свръзка (СРКС), където се създават електромеханични устройства за кодиране и декодиране. СРКС има обекти в Тексас, в района на Панамския канал, на Хаваите и на Филипините. През 1940 г. Фридман и хората му разгадават основния японски дипломатически код, наречен _ПЪРПЪЛ_.


	Втора световна война
	В предвоенния период може да се каже, че армейските дешифровчици постигат истински триумф над японските шифровчици. Но той е много кратък, тъй като нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. веднага е било изтълкувано като провал на разузнаването. Но това не е така. Провалът се дължи на неопитността на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ (термин, който все още не се е употребявал) и на неспособността й да прецени, че ПРОДУКТЪТ и оценките за него трябва да се предават на висшето военно ръководство и Белия дом.
	Освен с дешифриране разузнаването не се занимава с друго. „Преди Втората световна война, казва по-късно армейски генерал Джордж Маршал, външното ни разузнаване разчиташе на наученото от военните аташета по време на вечери или на обменената по време на кафе информация.“ В периода между двете войни армейски генерал Дуайт Айзенхауер казва: „Не се предвиждаха средства, с които да се посрещнат основните изисквания на системата по разузнаване — обширна организация от хора, които събират факти.“
	Бързо развилите се структури — първо Координация на информация, а след това бързото й превръщане в УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) — възникват не от редиците на армията, а благодарение на усилията на полковник УИЛЯМ ДОНОВАН. Въпреки че на теория е под военен контрол, реално управлението се подчинява на Обединения комитет на началник-щабовете.
	По това време МИ си остава разузнавателната ръка на армията, но задълженията й са по-скоро административни, отколкото оперативни. По-голямата част от действията й е съсредоточена във военен окръг Вашингтон, където проверява лоялността на гражданския и военния персонал във военното министерство и оказва помощ при осигуряване безопасността на правителствени сгради, мостове и обекти в района.
	Вторият отдел на Генералния щаб на армията G–2 има за задача да предоставя разузнавателна информация за врага и да предупреждава при опасност от подривна дейност. Основните разузнавателни дейности по събирането на сведения за противника и подготвянето на разузнавателни оценки се извършват от главнокомандващите в театъра на бойните действия. За армията това са генерал Макартър за района на югозападната част на Тихия океан и генерал Айзенхауер за района на Северна Африка, Средиземноморието и Европа.
	С увеличаване числеността на армията на бойното поле — от 5 действащи дивизии през 1939 г. на 89 в края на войната — се увеличава и броят на разузнавателните единици. Офицери от G–2 са на всяко ниво в армията чак до батальоните (между 800 и 900 души). Разузнавателни отряди извършват ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, предназначено за командващите. Всяка пехотна дивизия разполага с разузнавателна част, състояща се от 155 души, а към бронираните сили е прикрепен разузнавателен ескадрон от 900 кавалеристи, които, разбира се, се придвижват не на коне, а на джипове и танкове. В бойните части са работили и специализирани радиокорпуси, които подслушват вражеските комуникации. ВТОРИ СВЪРЗОЧЕН БАТАЛЬОН работи на по-високо равнище — събира информация за Службата за радиоразузнаване и нейните наследници.
	Разузнавателната полиция е преименувана Корпус за контраразузнаване (ККР). В Съединените щати агенти на ККР работят съвместно с ФБР при акции срещу известни нацистки симпатизанти. Отвъд океана агенти на ККР са прикрепени към бойните части, като изпълняват най-различни функции: от доставяне на карти на вражеските минни полета и анализиране на заловената вражеска документация до издирване на сътрудници и вражески агенти. Сред първите съюзнически войници, влезли в Рим през юни 1944 г., има и хора на ККР.
	В Тихия океан разузнаването първоначално е съвсем недостатъчно, а генерал Дъглас Макартър упражнява строг контрол над всичко. Той забранява достъпа на Управлението на стратегическите служби в Югозападния Тихоокеански район и създава свои собствени организации — СЪЮЗНИЧЕСКОТО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ и Отдела за съюзнически преводи, които използват нисеи (американци от японски произход) при разпитите на японски военнопленници, при разчитането на заловена вражеска документация и при воденето на психологическа война. Частите на ККР често работят с нисеите при проучване безопасността на райони, където се провеждат военни действия, както и на завзети територии.
	На бойното поле офицери от G–2 работят от най-ниско до най-високо равнище. Към пехотата има разузнавателен батальон и група от АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА (АСА), а към корпусите и дивизиите — разузнавателни роти. Армейското разузнаване става все по-комплексно, тъй като възможностите на врага и плановете му в такива разнородни области, като химическото и ядреното оръжие, електронните прехващателни средства и електронните контрамерки, трябва да се добавят към традиционните нужди на разузнаването, като топографията, бойния ред на противника, ръководството, снаряжението, плановете и комуникациите.


	Следвоенен период
	Хората на ККР играят ключова роля в окупационните войски в Германия и Япония. В Германия помагат при разследването на военните престъпления и дават преценка, кой е бил нацист и кой не. В Япония арестуват защитници на военнопрестъпниците, включително бившия министър-председател Хидеки Тоджо. И в двете страни ККР скоро започва разследвания на комунисти и следи за съветски шпиони. Започнала е Студената война.
	Масовата демобилизация на армията, загубата на кадърни офицери от запаса и създаването на ЦРУ през 1947 г. водят до намаляване значимостта на армейското разузнаване. А създаването на американските военновъздушни сили отнема на армията възможността за въздушно разузнаване. От пепелта се надига АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА (АСА), създадена през септември 1945 г., за да поеме „всички институции, звена и персонал в сферата на радиоразузнаването и сигурността на комуникациите“. АСА действа под командването на заместник-началник щаб. Нейна специфична дейност е КРИПТОЛОГИЯТА. Само след 3 години АСА е разформирована и заменена с АГЕНЦИЯ ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ (АСВС), която тайно се превръща в Агенцията за национална сигурност (АНС).
	ККР, както и самото армейско разузнаване играят незначителна роля в Корейската война. Малката мрежа от корейски агенти, работещи на място за американците преди започването на войната, много бързо е разконспирирана. Армейското разузнаване е толкова зле подготвено, че не разполага дори и с парашути за потенциалните агенти. Те се обучават да скачат с парашут, като се хвърлят от задната страна на движещи се с висока скорост джипове. Почти всеки кореец, изпратен зад фронтовата линия било с парашут, било с гумени лодки, е убит или заловен.
	Създаването на РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) през 1961 г. още повече разводнява дейността на армейското разузнаване. Пред РУМО е поставена задачата да осигурява разузнавателни данни на Генералния щаб. Същата година ККР се превръща в Корпус за разузнаване (името отново е променено през 1965 г.) с главна задача контраразузнаване в Съединените щати и в армейските поделения в страната и в чужбина.


	От Виетнам до наши дни
	Разузнавателните екипи са част от общата структура на американските войски във Виетнам. През 1965 г. голяма част от разузнавателните подразделения се оказват в т.нар. щаб по оказване на военна помощ на Виетнам. Други групи от военното разузнаване са разпръснати в страната както за събиране на разузнавателна информация, така и с цел контраразузнаване. Освен разузнавателния център в Сайгон има центрове за разпити и анализ на вражеската документация и материали. Разузнавателни патрули, покриващи голяма територия, доставят тактическоразузнавателни данни, но често броят на жертвите е много голям.
	Военни разузнавачи работят с южновиетнамци и с агенти на ЦРУ по операция _ФЕНИКС_, предизвикала сериозни разногласия, тъй като официално оповестената й цел да омиротворява определени области често води до убийства на реални и мними врагове на активисти на Виетконг — действителни или само заподозрени. Множество операции по АГЕНТУРНО РАЗУЗНАВАНЕ са под контрола на ГРУПАТА ЗА ПРОУЧВАНЕ И НАБЛЮДЕНИЕ, която внедрява разузнавателни екипи на вражеска територия.
	В САЩ контраразузнавачи от армията се присъединяват към ФБР в събирането на информация за групи, противници на войната. На всички демонстрации във Вашингтон сред тълпата облечени в дънки и тениски се открояват гладко избръснати, късо подстригани млади мъже с костюми и вратовръзки. Това са агенти от армията, които всъщност събират информация в съответствие с директивите на армейското разузнаване, изискващи армията да бъде в готовност да посрещне граждански безредици. В действителност това е част от кампанията, подета от администрациите на Джонсън и Никсън срещу антивоенните движения.
	Събирането на разузнавателни сведения в страната довежда до съдебни процеси, в които армията е обвинена в противозаконно шпиониране на граждани и е подложена на сериозни критики от групи за защита на гражданските свободи. През май 1970 г. нервите на войниците от Националната гвардия не издържат и те откриват огън по студенти от Държавния университет в Кент, Охайо, които участват в демонстрация в знак на протест срещу разрастването на войната в Югозападна Азия. Убити са четирима, а осем са ранени. Въпреки че гвардейците нямат нищо общо с армейската програма за вътрешно разузнаване, стрелбата шокира висшите военни и програмата тихомълком е преустановена.
	Както и цялата армия, така и военните разузнавачи искат да загърбят Виетнам. След войната започват и реорганизации. През 1984 г. цялото разузнаване е съсредоточено в Агенцията за армейско разузнаване. В рамките на реализацията на идеята за максимално приближаване на електронното разузнаване до бойната обстановка на тактическо равнище в армията се създават специализирани части за водене на бойно разузнаване и електронна война. Бойното си кръщение те получават по време на войната в Персийския залив през 1991 г. — най-електронизирания и компютризиран конфликт в историята.


	_Арника_

	Британско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за разузнавателните данни, получени от съветския полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ. Вж. _ПЪРПЪЛ_.


	Арнолд, Бенедикт (1741–1801)

	Фармацевт и предприемач и един от най-изтъкнатите военни командири от времето на Войната за независимост на Северна Америка, а впоследствие и най-големият предател на своята страна.
	Роден е в Норуич, Кънектикът. На 14 години бяга от къщи и участва във Френско-индианската война (1755–1763). След това открива книжарница и аптека. На 9 април 1775 г. влиза в редовете на Континенталната армия като полковник. Той е един от командирите на успешната атака срещу Форт Тикондерога в края на 1775 г. Ранен е тежко в сражението за Квебек в края на годината.
	Независимо от лоялната му служба и похвалите, изказани лично от генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН, Арнолд често е порицаван публично за някои от действията му като военен комендант на Филаделфия. Във Филаделфия се жени за Пеги Шипън, почти 20 години по-млада от него. Семейството й е изключително проанглийски настроено. По време на английската окупация на Филаделфия Пеги се сприятелява с младия английски офицер ДЖОН АНДРЕ.
	През февруари 1777 г. Арнолд е предложен за повишение в звание генерал-майор, но Конгресът не утвърждава предложението. Генералските пагони Арнолд получава 3 месеца по-късно. През октомври 1777 г. той вече е със славата на победителя от Саратога. В тази битка е ранен тежко. Джордж Вашингтон го определя като най-добрия командир на бойното поле. Въпреки славата на изключителен командир през 1779 г. Арнолд е предаден на военен съд — впоследствие оправдан — за своеволия при събиране на парични средства в помощ на армията. Убеден, че отношението към него е напълно несправедливо и че е унижено достойнството му, през май 1779 г. той влиза в контакт с англичаните чрез посредничеството на Джон Андре. Използва кодовото име _Густавус_. На следващата година като главнокомандващ на форта в Уест Пойнт Арнолд преговаря с британците да предаде територията на Уест Пойнт и фортовете — евентуално и Джордж Вашингтон — срещу 20 000 лири стерлинги и същия чин в английската армия. Замисълът пропада. Андре е заловен с уличаващи документи.
	Научавайки за залавянето на Андре, Арнолд бяга при англичаните — получава 6315 лири стерлинги за положените усилия и става един от висшите офицери в английската армия. Той сформира полк от английски войски и извършва нападения над колониите край залива Чезапийк — изгаря Ричмънд и Ню Лондон в Кънектикът.
	Заминава за Англия през декември 1781 г. Връща се за кратко в Канада по търговски дела. Славата му бързо преминава. По време на войните, предизвикани от Френската революция, не успява да получи военно назначение. През 1794–1795 г. участва като доброволец в английските военни части, които се сражават с французите на Антилските острови. Живее предимно в Англия й умира на 14 юли 1801 г.
	Американският историк Нейтън Милър пише, че като военнокомандващ Арнолд доста наподобява по стил и начин на действие генерал Джордж Патън (1885–1945).
	{img:shpionazh-3.jpg|#Генерал-майор Бенедикт Арнолд}


	Арт Барн

	Малка постройка — галерия в парка _Рок Крийк_, Вашингтон, в която се излагат творбите на местни художници. През Студената война е наблюдателен пункт на ФБР. От малка стаичка — с винаги заключена врата — на втория етаж агенти на ФБР държат под НАБЛЮДЕНИЕ определени посолства от Източния блок.


	Артамонов, Николай

	Вж. ШАДРИН, НИКЪЛЪС.


	Артузов, Артур (1891–1939)

	Висш служител от съветското разузнаване. Рожденото му име е А. К. Фраучи. Артузов е син на италиано-швейцарски производител на сирена, установил се в Русия. Руският историк Антон Антонов-Овсеенко описва Артузов в книгата „Времето на Сталин“ („The Time of Stalin“, 1981) като „тих, непретенциозен човек, [който] не носи никакви отличия и прилича на добричък селски учител“.
	Артузов е ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в ЧК. От 1929 до 1934 г. оглавява Първо управление (външното разузнаване) на ОГПУ. Специализира се в разработването на методи за проникване в посолства и в компрометирането на дипломати в Съветска Русия, и е един от основателите на _ТРЪСТ_. През 30-те години известно време работи в ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ). Изказва несъгласие с политиката на съветския диктатор Йосиф Сталин към Полша и Германия. По време на чистките от 30-те години се опитва да спазва някои стандарти на поведение, като се дистанцира от Сталин, който нарежда да го арестуват и застрелят. Преди екзекуцията му в затвора ЛУБЯНКА — вероятно през 1939 г. — Артузов бил написал на стената в килията си: „Който се смята за честен човек, трябва да убие Сталин.“


	АСА

	АГЕНЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ НА АРМИЯТА.


	АСВС

	АГЕНЦИЯТА ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.


	Асоциация за бизнессигурност (АБС)

	Организацията е създадена от бивши съветски РАЗУЗНАВАЧИ. Съществуването на АБС е обявено в началото на 1993 г. Начело на нея стои Виктор Буданов, о.з. генерал-майор и бивш ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО и операциите на КГБ, провеждани извън страната. Джералд Бърк, бивш помощник-директор на АНС, твърди, че консултантската му фирма е сключила „бизнесспоразумение“ с АБС.
	Дейността на АБС включва охрана и сигурност на бизнесмени, които са на посещение в бившия Съветски съюз, проучване на евентуални бизнеспартньори както от Русия, така и от бившите съветски републики и мерки и защита срещу ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ.


	Асоциация на бившите разузнавачи

	Организация на бившите разузнавачи на САЩ, основана през 1975 г., за да осигури „правилното разбиране и подкрепа на обществото към силната и отговорна структура на разузнаването“. Според организацията ефективното разузнаване е първата отбранителна линия на САЩ срещу изненади от чужбина, подривни действия в страната и възможни опасни грешки на националните лидери при провеждането на международната политика. Всеки месец групата издава бюлетина _Перископ_. През 1996 г. в асоциацията членуват 2800 души.


	АССР

	АВСТРАЛИЙСКА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ И РАЗУЗНАВАНЕ.


	Астор, Уилям Винсънт (1891–1959)

	Дългогодишен приятел и финансов поддръжник на президента Рузвелт, който го назначава през 1941 г. за координатор на американските разузнавателни действия в чужбина. През Първата световна война служи като мичман втори ранг във ВМС на САЩ и участва в бойните действия в Европа.
	През 1927 г. основава заедно с КЪРМИТ РУЗВЕЛТ тайно общество, известно като СТАЯТА. Други влиятелни личности, които участват в _Стаята_, са банкерът Уинтроп Олдрич и чиновникът от дипломатическите служби Дейвид Брус. Само неколцина от членовете имат опит в разузнаването.
	През 30-те години той често разхожда Рузвелт с яхтата си _Нурмахал_. Известно е, че с президента са обсъждали въпроси, свързани с разузнаването, в присъствието на Кърмит Рузвелт и на видни банкери и литератори. Като РАЗУЗНАВАЧ запасняк от флота Астор изпълнява не особено важни задачи. Той редовно предава на президента Рузвелт информация, събирана по време на обиколките му с яхта из Карибския басейн и района на Панамския канал.
	В книгата си „Служебен конфликт“ („Conflict of Duty“, 1983) историкът Джефри Доруорт описва отношението на разузнавателните служби от 30-те години към Астор: „Малко наивен, но ентусиазиран и ценен информатор доброволец.“ През 1938 г. той обикаля с яхта островите в централната част на Тихия океан и осигурява информация за пристанища, летища и други военни обекти. „Събирането на информация по време на пътуването ни се оказа интересно, любопитно и, надявам се, полезно“, пише Астор в телеграма до президента.
	Когато през септември 1939 г. в Европа пламва Втората световна война, _Стаята_ променя името си на _Клуб_ и заема по-активна позиция — директно предава разузнавателните сведения на Рузвелт. Олдрич осигурява информация за японските търговски и финансови сделки със Съветския съюз посредством организацията под прикритие _АМТОРГ_. Астор е в борда на директорите на Западния съюз и предоставя прехванати чужди телеграми. Банкерите членове на _Клуба_ оказват особено ценна помощ. Арнолд казва на президента: „Шпионажът и саботажите искат пари, а на определен етап това трябва да мине през банката.“
	Астор участва в много квазиразузнавателни дейности и по негова молба на 26 юни 1940 г. Рузвелт дава съвет на главнокомандващия военноморските операции адмирал Харолд Старк:

	Просто исках да те уведомя, че помолих [Астор] да координира разузнаването в района на Ню Йорк, и, разбира се, искам да му се оказва пълна подкрепа. Освен това бих искал… да се обърне особено внимание на препоръките му при подбора на кандидати, тъй като добре познава хората и работата в разузнаването.

	В началото на следващата година Астор обядва с Рузвелт и новоназначения ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ДВМР) капитан I ранг Алън Кърк. Разговорът се насочва към предстоящото назначение на Астор като координатор на разузнаването за района на Ню Йорк. Предоставя му се достъп върху разузнавателната дейност на армията и флота, а също и на ФБР.
	Астор няколко месеца изпълнява задълженията си, упоменати в писмо от 19 март 1941 г., което е изготвено от военноморското разузнаване и одобрено от Рузвелт. Той се захваща с изпълнението на секретна дейност — опитва се да координира американското разузнаване в района на метрополиса.
	Срещу новия пост на Астор се надига опозиция от страна на ръководителите на военното разузнаване и директора на ФБР ЕДГАР ХУВЪР. Освен това Рузвелт има и друг любим разузнавач, който излиза на сцената — ветерана от войната и адвокат УИЛЯМ ДОНОВАН. Рузвелт изпраща Донован със задачи в Европа, където военните действия са реалност. Президентът бързо получава одобрението на англичаните за назначението му като ръководител на американското разузнаване. Най-сетне на 11 юли 1941 г. Рузвелт назначава Донован за директор на новата агенция за разузнаване в чужбина с длъжност КООРДИНАТОР НА ИНФОРМАЦИЯТА (КИ).
	Астор тежко изживява назначаването на Донован. При новите условия не получава подкрепа от разузнавателните служби и среща непрекъснати трудности при изпълнението на разузнавателните си операции. Той се разболява и през октомври 1941 г. влиза в болница за стомашна операция. Опитва се да изпълнява задълженията си дори и от болничното легло.
	Въпреки че остава координатор за Ню Йорк до 1944 г., Астор има много малко реални задължения — главно оказване помощ на военноморското командване в района. Той е напълно пренебрегван от Донован и разузнавателните агенции.


	Аташе

	Военен или морски аташе — офицери от армията или флота, изпращани на работа в столиците на чужди държави за осигуряване на връзка с местните въоръжени сили, за събиране на информация от открити източници и — ако има възможност — за получаване на засекретени сведения. За аташета могат да кандидатстват както кадрови сътрудници от специалните служби, така и редови офицери. Например всички съветски аташета без изключение са сътрудници на ГРУ. Американските аташета се подбират както сред професионалните разузнавачи, така и от средите на обикновените военни.
	Описвайки какъв трябва да бъде военният аташе, контраадмирал Роджър Уелс — директор на морското разузнаване на САЩ през Първата световна война, отбелязва:

	Знанието на чужд език от офицера все още не е доказателство, че от него ще излезе добър аташе… Той трябва освен това да притежава остра проницателност, въображение, способност да прави правилни изводи въз основа на анализа на оскъдни данни или факти, изтънчени маниери, трябва да бъде земен (но не приземен) човек, да е с висок интелект и да умее да намира общ език с представителите на всички слоеве на обществото, в което би попаднал…

	По традиция към аташетата се отнасят като към представители на дипломатическите служби — те имат дипломатически имунитет и други привилегии, макар и в действителност да не са дипломати.
	Първата страна, която включва в състава на дипломатическите представителства офицери с цел събиране на военна информация, е Франция. Първите нейни аташета тръгват из Европа още през XIII в. През XIX в. Наполеон Бонапарт продължава тази традиция.
	През 1889 г. Конгресът на САЩ одобрява назначаването на първите американски военни аташета, изпратени в 5-те главни европейски столици: Берлин, Виена, Париж, Лондон и Санкт Петербург. Но пари за тази цел в държавната хазна не се намират. В книгата си „Кръстоносният поход в Европа“ („Crusade in Europe“, 1948) генерал Дуайт Айзенхауер пише:

	… доколкото държавни средства за покриване на разходите, свързани с тази необикновена работа, не са отделяни, за длъжността аташе са можели да претендират само състоятелните офицери. Като правило това са били много достойни хора, които обаче практически не са разбирали от тънкостите на разузнавателната дейност.

	Първите френски морски аташета са изпратени в Лондон през 1860 г. Няколко морски аташета от Европа пристигат в САЩ след края на Гражданската война в Америка. Тогава се отбелязва и напредък в областта на военното корабостроене, в оборудването им с ново въоръжение и в разработката на нови типове кораби.
	Първият американски военноморски офицер, официално назначен на длъжност аташе, е капитан III ранг Франсис Рамзи, изпратен през 1872 г. в Европа за изучаване характеристиките на чуждестранната морска артилерия. След 10 години капитан I ранг Робърт Шулфелт по молба на Държавния департамент е акредитиран в американската мисия в Пекин.
	Първият морски аташе на САЩ, назначен от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ, е капитан I ранг Френч Чедуик, славил се със своята феноменална памет. През 1882 г. той е изпратен на работа в Лондон.


	Атомал

	Условно наименование, използвано от СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ (НАТО), за да бъдат обозначени материалите за атомната енергия, предавани на НАТО от Съединените щати.


	Аусланд/Абвер

	Вж. АБВЕР.


	_Аутомедон_

	Английски търговски кораб (7528 т), пленен от германския атакуващ кораб _Атлантик_ западно от Сингапур на 11 ноември 1940 г., от който германците получават важни разузнавателни сведения.
	_Атлантик_ е един от малкото германски кораби от търговски тип с тежко въоръжение, чиято задача е да атакува търговските кораби на съюзниците. Нападателите обикновено залавят плячката си далеч от основните параходни линии, за да не бъдат засечени от конвои. След като германският нападател му нарежда да спре, _Аутомедон_ изпраща сигнал за бедствие. _Атлантик_ започва да обстрелва безпомощния _Аутомедон_. Германски войници се прехвърлят на английския кораб и задигат чантите със секретната поща.
	Един от пакетите е предназначен за новия британски главнокомандващ в Далечния изток сър Робърт Брук-Попъм, чиято щабквартира е в Сингапур. Секретните документи съдържат записи от съвещание на английския военновременен кабинет на 8 август 1940 г., които показват слабостите на Англия и уязвимостта на сингапурската крепост. На 5 декември пакетът е предаден на контраадмирал Паул Венекер — германски военноморски АТАШЕ в Токио. Той изпраща съобщение в БЕРЛИН и на 12 декември по личното нареждане на Адолф Хитлер предава документите на японския военноморски флот. Поради недобрата координация между Министерството на войната и военноморския флот ползата от получената информация е незначителна в кампанията на японската армия срещу Сингапур в началото на 1942 г.
	_Аутомедон_ е един от 22-та търговски кораба с общ тонаж 145 697, потопени или пленени от _Атлантик_ от март 1940 до 22 ноември 1941 г. _Атлантик_ е потопен — английските декодировчици в ПАРК БЛЕЧЛИ успяват да разгадаят оперативния ШИФЪР на германската подводница _U–126_ за срещата й с _Атлантик_.
	_Атлантик_ презарежда подводницата, когато започва нападението на тежкия британски _Девъншир_. При невъзможност да избяга от тежковъоръжения _Девъншир_ капитанът на _Атлантик_ потапя кораба, пробивайки дъното му. _U–126_ по-късно прибира на борда си 55 души от екипажа на _Атлантик_, други 200 със спасителни жилетки „кацват“ върху надводната й част, а още 200 са прибрани в 6 малки лодки, теглени от подводницата. На помощ идват други германски подводници и кораб, които поемат част от оцелелите. Корабът е потопен от англичаните. След истинска одисея само 8 души от екипажа на _Атлантик_ се прибират в Германия.


	Афера _Аркос_

	Афера, която води до прекъсване на дипломатическите отношения между Великобритания и СССР. През 20-те години в Лондон е открита съветска търговска компания _Аркос_ (ARCOS — All Russia Cooperative Society Ltd., или Всерусийско кооперативно общество). Според английското разузнаване персоналът е съставен изцяло от съветски РАЗУЗНАВАЧИ. По настояване на МИ–5 150 офицери от полицията осъществяват проверки в офисите и складовете на фирмата през май 1927 г.
	След като преглеждат 250 000 конфискувани документа, английските власти откриват свидетелства за шпионаж и прекъсват дипломатическите отношения със Съветския съюз. Три години преди това дипломатическите отношения са силно разклатени поради т.нар. ПИСМО НА ЗИНОВИЕВ.
	След този случай, наречен _Аферата Аркос_, руснаците временно се отказват да използват АГЕНТИ ПОД ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРИКРИТИЕ и се насочват към АГЕНТИ, ПРИЕЛИ ЧУЖДА САМОЛИЧНОСТ (АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИ), много от които дори не са руснаци. Паралелно с _Аркос_ съветското разузнаване изгражда своя разузнавателна мрежа и в САЩ, също действаща под прикритие на търговски организации. (Вж. _АМТОРГ_.)


	Афера _Лавон_

	Вж. ДАР, АВРАМ.


	Афера _Профумо_

	Шпионаж и СЕКССКАНДАЛ принуждават британския министър-председател Харолд Макмилан да подаде оставка. Сложната афера започва със Стивън Уорд — човек на изкуството и с влияние в английското общество, и 2 от протежетата му — проститутките тийнейджърки Кристин Кийлър и Манди Райс-Дейвис. Кийлър е любовница както на министъра на войната Джон Профумо, така и на съветския заместник военноморски АТАШЕ капитан III ранг ЕВГЕНИЙ ИВАНОВ.
	Скоро след пристигането си в Лондон през март 1960 г. Иванов се запознава с Уорд и двамата се сприятеляват. По това време Кийлър и Райс-Дейвис танцуват полуголи на сцената и живеят заедно с Уорд. Той очевидно има сексуални контакти с Райс-Дейвис, но не и с Кийлър. Иванов се запознава с Кийлър през пролетта на 1961 г. Ето как Иванов описва Кийлър в автобиографичната си книга „Шпионинът без маска“ („The Naked Spy“, 1992):

	… Около Кристин витаеше някаква магия… момиче някъде от провинцията, обикновено и наивно… опасно създание, хитро и пресметливо. Очите й ми казваха: горя от страст, чувственост и лукавост. Подобно на малко коте, тя бе грациозна и омайваща, но същевременно и истински хищник.

	Уорд бързо включва Иванов в обществото, в което се движи. Руснакът се запознава с лорд Астор, Уинстън Чърчил, принц Филип, международния петролен магнат Пол Гети и Профумо. Иванов, опитен РАЗУЗНАВАЧ от съветското ГРУ, успява да се добере и да пооткрадне информация — къде тайно, къде при разговори с многобройните приятели на Уорд.
	Профумо е на 24 години, когато е избран за депутат през 1940 г. През войната служи в армията и се издига до капитан през 1945 г. След войната развива успешен бизнес и си възвръща позицията в парламента през 1950 г. Жени се за актрисата Валери Хобсън. Заема няколко поста в правителството на консерваторите, оглавявано от Харолд Макмилан, който през 1957 г. става министър-председател. През 1960 г. Профумо е назначен за министър на войната.
	Профумо се запознава с Кийлър на 9 юли 1961 г. Тя плува гола в провинциалната къща на Уорд, която е в съседство с имението на лорд Астор в Бъркшайър, където Профумо е на гости. На следващия ден, въпреки че съпругата му е с него, Профумо флиртува с Кийлър. Същата нощ Иванов откарва Кийлър в апартамента на Уорд, където слагат началото на сексуална връзка.
	Три дни по-късно Уорд съобщава пред служител на МИ–5, че Иванов му е задавал специфични въпроси за плановете на САЩ за разполагане на ядрени ракети в Западна Германия. Сър РОДЖЪР ХОЛИС, генерален директор на МИ–5, е трябвало да предаде доклад за това на Министерството на външните работи, което има правото да изгони дипломат, позволил си да наруши ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА. Холис не прави нищо по случая. Неясното му становище по аферата _Профумо_ по-късно засилва подозренията, че той самият е съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ.
	Иванов пише, че се е заинтересувал още повече от Кийлър, след като е забелязал, че между нея и Профумо „очевидно става нещо“. Но отбелязва също: „Тя бе полуграмотно момиче, което го биваше само да си показва краката. Как можех да я накарам да поиска [от Профумо] атомни тайни?“ Но, така или иначе, Иванов спи с нея. (Иванов е женен. Съпругата му е чиновник в шифровъчния отдел на съветското посолство в Лондон.)
	По-късно Кийлър започва да спи и с Профумо.
	Междувременно службите за сигурност предупреждават Профумо за Иванов и близките му отношения с Уорд. Въпреки че по това време не знае за връзката между Иванов и Кийлър, Профумо решава да прекрати връзката си с нея през 1961 г.
	Около година по-късно Кийлър се замесва с двама от Антилските острови. Единият е арестуван след сбиване заради нея. Инцидентът привлича вниманието на пресата, която научава за отношенията на Уорд с Кийлър. Тя разкрива връзката си с Профумо и с Иванов през 1962 г. и продава историята на _Сънди пикториъл_. Иванов бързо си заминава за Москва.
	Профумо се опитва да спре публикацията. Пред парламента на 22 март 1963 г. официално отрича да е имал нещо неморално с Кийлър. Междувременно Уорд е заловен, че живее със средства, изкарани от проститутки. За да се спаси, той изпраща писмо до Макмилан, в което заявява, че Профумо е излъгал пред Камарата на общините. Когато се разчуват подробностите около връзката между Иванов и Кийлър, пресата повдига въпроса за изтичането на информация към руснаците.
	На 4 юни 1963 г. Профумо подава оставка и признава, че е излъгал. Но пресата продължава да раздухва скандала. През октомври 1963 г. министър-председателят Макмилан е принуден да подаде оставка. В правителствен доклад от това време се прави заключението, че връзките между Профумо, Уорд, Кийлър и Иванов не са нарушили системата за сигурност. Иванов твърди обратното. Междувременно Уорд е изправен пред съда в Олд Бейли на 22 юли 1963 г. На 30 юли той приема свръхдоза приспивателно. Въпреки че е в безсъзнание, процесът продължава. Той е признат за виновен заради това, че живее с парите, изкарани по неморален начин от проститутки. Уорд умира, без да дойде в съзнание.
	Кийлър е съдена за лъжесвидетелстване и изпратена в затвора. (Манди Райс-Дейвис става кабаретна певица и отваря верига от доста успешни нощни клубове.)
	Профумо се оттегля от политическия живот и се отдава на благотворителна дейност. През 1975 г. кралица Елизабет II го награждава с едно от най-високите отличия — Кавалер на Британската империя.


	А XI

	Вж. заместник-началник ЩАБ ПО РАЗУЗНАВАНЕТО.


	Ахади (1918?)

	Родена в САЩ в семейство на сирийци. Омъжва се за натурализиран египтянин през 1948 г. След 25-годишна кариера като аналитик на разузнавателна информация за военновъздушните сили на САЩ започва шпионската си дейност през 1967 г. По това време е началник на разузнавателно поделение към 21-ви щаб на военновъздушните сили. Според Ахади шпионската й дейност е в резултат от израелската победа над Египет (както и Йордания и Сирия) в Шестдневната война през 1967 г. Тя твърди, че е изнесла само 3 секретни документа (1 СЕКРЕТЕН и 2 ПОВЕРИТЕЛНИ) и друга незначителна информация за Египет. Заловена скоро след началото на шпионската й дейност, не е съдена. Дадена й е възможност да се пенсионира по болест (психични отклонения). Тя е шпионин по идеологически съображения и е възможно да не е получавала никакво заплащане за дейността си.


	Аше

	Вж. ШМИТ, ХАНС-ТИЛО.


	А-Шуле

	Една от двете ШПИОНСКИ ШКОЛИ на СС по време на Втората световна война — А-Шуле Запад, близо до Хага, Холандия, и А-Шуле Изток, в Белград, Югославия. В тях се обучават мъже и жени на разузнавателни средства и умения — морзова азбука, работа с радиостанция, поставяне на експлозиви, кормуване, използване на оръжие, включително безупречно владеене на различни видове пистолети както с лявата, така и с дясната ръка (в случай че едната е ранена). Техническото обучение е съобразено с предполагаемите задачи на агента. Класовете са малки — максимум 5–6 курсанти.
	Набляга се както на физическата, така и на политическата подготовка според изискването на повечето учебни заведения в Третия райх.
	Престоят на курсантите в А-Шуле е изпълнен с разностранна дейност, разпределена по седмици и месеци. Курсантите студенти могат да напускат училището само нощем, но придружени от член на щаба. По време на войната в Германия има още няколко други, по-незначими школи за подготовка на разузнавачи.


	_Аякс_

	Американско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на общата операция на Великобритания и ЦРУ за отстраняването на доктор Мохамед Мосадък от поста министър-председател на Иран през 1953 г. Британското кодово наименование на операцията е _Бут_ (изритвам).


	Аялон, Ами (1945)

	Първият официално оповестен ръководител на ШИН БЕТ — израелската служба за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Той е и първият морски офицер, оглавил тази агенция. Заема поста през януари 1996 г. след напускането на Карми Гилон, който поема пълна отговорност за неуспеха на Шин Бет да предотврати убийството на министър-председателя Ицхак Рабин на 4 ноември 1995 г. (Рабин е канил Аялон да заеме този пост.)
	Той постъпва във флота през 1963 г. и служи като водолаз, преди да се включи в курс за морски офицери през 1970–1973 г. Преминава през различни назначения както на корабите, така и на сушата, преди да заеме поста заместник-командир на военноморския флот през 1988–1991 г. След обучението си в американския военноморски колеж и защитаването на магистърска степен в Харвард през 1993 г. е назначен за главнокомандващ израелския военноморски флот и остава на този пост до декември 1995 г.
	Аялон получава най-високото военно отличие на Израел — медал _За изключителна храброст_ — за успешното нападение над силно укрепения Зелен остров в най-южната част на Суецкия канал на 19 юли 1969 г.


	Б

	Б–2

	Разузнавателно звено на батальон или бригада в американската армия от времето на Втората световна война. Вж. Г–2.


	_Б–57 (B–57)_

	Вж. _КАНБЕРА_.


	_Б–70 (B–70)_

	Вж. _ВАЛКЮРИ RS–70_.


	Бабингтън, Антъни (1561–1586)

	Английски католик, АГЕНТ под прикритие, който работи против протестантската елизабетинска монархия. Бабингтън е ревностен поддръжник на Мария Стюарт, кралица на Шотландия. През 1586 г. той е един от водачите на заговора за убийство на кралица Елизабет I. Целта му е на трона да се възкачи Мария Стюарт, по това време затворничка на Елизабет. Шпиони на сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ разкриват заговора и арестуват Бабингтън. Той е съден и екзекутиран.
	Въпреки че Мария Стюарт отрича да е замесена в заговора, по-късно тя също е съдена и призната за виновна въз основа на спорни доказателства, предоставени от Уолсингам. Елизабет подписва смъртната й присъда и Мария Стюарт е обезглавена на 8 февруари 1587 г.
	Вж. ФЕЛИПЕС, ТОМАС.


	Бабингтън-Смит, Констанс (1912)

	Английска писателка, която пише на тема авиация, водеща специалистка по ФОТОРАЗЧИТАНЕ от времето на Втората световна война.
	През Втората световна война Бабингтън-Смит служи в Помощния женски корпус към военновъздушните сили, където достига чин офицер от авиацията. Като специалист в разчитането на аероснимки тя е първият аналитик, разпознал германските „самолети-снаряди“ _Фау–1_, снимани на изпитателната площадка Пенемюнде през май 1943 г. През 1945 г. е назначена в разузнавателните части към военновъздушните сили във Вашингтон, където работи над разчитането на снимките за военните действия в Тихия океан. След войната преминава на работа в списание _Лайф_. По-късно издава няколко книги, сред които „Въздушен шпионин: фоторазчитане през Втората световна война“ („Air Spy: The Story of Photo Intelligence in World War II“, 1957) и „Проверено от времето“ („Testing Time“, 1961).


	Бавачка

	Руски термин за офицер от служба за сигурност (преди от КГБ), който придружава делегации при пътуванията им в чужбина. Задачата на офицера е да не допусне някой да избяга на Запад и да стане ИЗМЕННИК. Подобни бавачки (на руски _няньки_) са особено бдителни, защото, в случай че някой от делегацията избяга, офицерът по сигурността ще бъде хвърлен в затвора. В по-редки случаи наказанието за провала е екзекуция, особено по времето на Сталин.


	База за военноморска сигурност

	Щабквартира на американското РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ от 1943 до 1995 г. Намира се на булевардите _Масачузетс_ и _Небраска_ в Северозападен Вашингтон в бившата сграда на девическия колеж _Маунт Върнън_, която правителството взема в края на 1942 г. В началото на 1943 г. в нея се настанява Базата за военноморска сигурност, която остава там до ноември 1995 г. След това командването се премества във ФОРТ МИЙД, Мериленд, където е АНС.
	Вж. ГРУПА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ (ГВС).


	База за секретна информация със специална защита (БСИСЗ)

	Американски термин за стая или по-голямо работно помещение, което е създадено и оборудвано специално за работа със строго секретна информация. Стените на стаята, подът и таванът са със специален материал, за да не могат да се поставят микрофони в съседни помещения за подслушване и записване на разговорите или на телефоните. Монтирани са също специални телефонни, факсови и компютърни линии, за да се избягва подслушването. БСИСЗ е без прозорци и има други специални характеристики във връзка със сигурността.


	База за специални доклади (БСД)

	Евфемизъм за кадрите на ЦРУ, които докладват на служители на Държавния департамент.
	Обикновено това са РАЗУЗНАВАЧИ, които работят под ПРИКРИТИЕ в американските посолства.


	Базна, Елюеза

	Вж. ЦИЦЕРОН.


	Базофт, Фарзад (1959–1990)

	Журналист, екзекутиран в Ирак по обвинение в шпионаж. Базофт е роден в Иран. Емигрира в Англия. На 15 март 1990 г. е обесен в Багдад, след като революционният съд го признава за виновен в шпионаж в полза на Израел и Великобритания. Въпреки че прави признание по иракската телевизия, той отхвърля обвиненията в съда. Базофт живее в Англия от 1975 г. През 1981 г. лежи една година в затвора за обир на спестовна каса в едно градче северно от Лондон. По-късно става информатор на полицията. Тази доста мътна биография води до подозрението, че подобно на кореспондента на _Обзървър_ ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ през 50-те години Базофт вероятно е използвал журналистическата си дейност като ПРИКРИТИЕ за шпионаж.
	Екзекуцията е изпълнена въпреки застъпничеството за снизхождение от страна на Великобритания, генералния секретар на ООН Хавиер Перес де Куеляр, Амнести интернешънъл, Европейския съюз и Международния съюз на журналистите. Министър-председателката Маргарет Тачър нарича екзекуцията варварство. Президентът Саддам Хюсеин отхвърля молбите за милост и заклеймява Базофт като „английски и израелски агент“.
	Медицинската сестра Дафни Париш, 53-годишна англичанка, която закарва Базофт до военния комплекс _Искандрия_, е осъдена на 15 години затвор. Арестът на Базофт е след опита му през септември 1989 г. да провери фактите, свързани с голяма експлозия във военния комплекс. Проверката му е била необходима за подготвяния репортаж за английския вестник _Обзървър_.


	_Байман_

	Американско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, въведено през 1962 г. като общ термин за електронните и фоторазузнавателните СПЪТНИЦИ. По-късно към него са включени също _SR–71 БЛЕКБЪРД_ и шпионските самолети _U–2_.
	Във връзка с това историкът ДЖЕФРИ РИЧЕЛСЪН пише в книгата си „Американското тайно око в Космоса“ („America’s Secret Eyes in Space“, 1990) следното: „Човек може да има достъп до разузнавателната информация, събирана от спътниците, но няма да има сведения за космическите апарати: кодовото наименование, орбиталните параметри и способности. За това е необходимо специално разрешение или пропуск.“


	Байуотър, Хектор (1884–1940)

	Британски журналист, работил като ТАЕН АГЕНТ за британското разузнаване. През 20-те години предсказва японската военноморска стратегия, използвана през Втората световна война.
	Байуотър е роден в Англия. Младежките му години преминават в Бруклин, Ню Йорк. 19-годишен постъпва като репортер във вестник _Ню Йорк хералд_. Байуотър започва кариерата си като военноморски кореспондент. Много от материалите му са за Руско-японската война от 1904–1905 г. В основата на разказите са големите му познания за военните кораби, които изучава още от дете.
	Байуотър се завръща в Англия и като журналист специалист по военноморските въпроси заминава за Германия — там проучва германските военноморски обекти, които представляват интерес за британското разузнаване. Байуотър говори отлично немски и успява да събере много сведения. През 1901 г. е арестуван за разпит от германските власти, които подозират, че е шпионин. Успява да ги убеди, че е само журналист кореспондент. По-късно започва работа във вестник, който излиза на английски в Дрезден. Сътрудничи и на военноморските издания във Великобритания.
	Байуотър пише по-късно, че е бил вербуван лично от човек, когото познава само под името _Си_ (КЪМИНГ, МАНСФИЙЛД), първия ръководител на МИ–6 — британската тайна разузнавателна служба. Лейтенант от Кралския военноморски флот поддържа връзка с него и му изплаща заплатата. За ПРИКРИТИЕ Байуотър се представя за американски гражданин, което не го затруднява след годините, прекарани в Съединените щати. Брат му Юлисъс, американски консул в Дрезден, твърди същото за гражданството си.
	В началото на Първата световна война — август 1914 г. — Байуотър е прехвърлен към ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1915 г. е изпратен в Съединените щати, за да проникне в германо-американската общност в Хобокен, Ню Джърси. От МИ–6 предполагат, че там има саботьори, които поставят бомби с часовников механизъм на кораби с маршрут от Съединените щати за Великобритания. По-късно Байуотър твърди, че е открил саботьорите, но името му така и не се споменава в американските документи по случая. Байуотър напуска разузнаването след войната и се отдава на журналистиката. Той е невписаният съавтор на изследването „Флотите през войната“ („The Fleets at War“, 1914). Книгата „Морските сили в Тихия океан: проучване на американо-японските военноморски разногласия“ („Sea-Power in the Pacific: A Study of the American-Japanese Naval Problems“, 1921) му донася международно признание като експерт по военноморските въпроси. Следващата му книга — „Великата война в Тихия океан“ („The Great Pacific War“, 1925) е разказ за въображаема война между Япония и Съединените щати между 1931 и 1933 г., по време на която японците планират изненадващо нападение срещу американския военноморски флот. Решителният сблъсък между двете държави е близо до Филипините. По време на битката американският флот е сразен. Загинали са 2500 войници. Японците превземат Гуам и Филипините. Военновъздушните сили не играят важна роля. (В този до известна степен роман предсказание той не предвижда нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР. Едва по-късно Байуотър разбира значението на самолетоносачите.)
	И двете книги са преведени и са широко разпространени сред японските офицери от Имперския военноморски флот. Военноморският АТАШЕ на Япония във Вашингтон адмирал ИСОРОКУ ЯМАМОТО живо се интересува от книгите на Байуотър. В книгата си „Видения на падението“ („Visions of Infamy“, 1991) Уилям Хонън пише, че Байуотър и Ямамото се срещат поне веднъж — през декември 1934 г., „и прекарват цяла вечер в обсъждане на вариантите за мир и война, докато пият уиски“. Хонън твърди, че Ямамото толкова е повлиян от въображаемата война на Байуотър, че разработва стратегията си за бъдещата война именно върху тази книга.


	Бакатин, Вадим (1937)

	Председател на КГБ (Комитет за държавна сигурност) след неуспешния опит за преврат срещу Михаил Горбачов през август 1991 г. Противник на установената система в КГБ, Бакатин, когато заема поста, нарича тази институция „порочна държава в самата държава“.
	Бакатин произлиза от заможно сибирско семейство. Става член на комунистическата партия през 1964 г., постепенно се издига в партийната и държавната йерархия и през 1988 г. е назначен за министър на вътрешните работи. В съответствие с политиката на Горбачов за „гласност и преустройство“ той уволнява много кадри на КГБ, включително собствения си син. Отхвърля намесата на комунистическата партия в работата на милицията. Заявява, че ще премахне шпионирането в страната и ще даде на гражданите достъп до досиетата на КГБ. Но през декември 1990 г. опонентите на Горбачов го принуждават да уволни Бакатин.
	Бакатин става съветник на Горбачов по въпросите на националната сигурност и е избран за депутат в руския парламент. През 1991 г. Борис Елцин му предлага да му бъде кандидат за вицепрезидент, но Бакатин отказва.
	По време на августовския преврат Бакатин е член на руския парламент и на Националния съвет за сигурност. След събитията веднага подава оставка в знак на протест, но променя решението си на следващия ден. Присъединява се към групата на ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ, която настоява войските да бъдат изтеглени от Москва, за да се избегнат евентуални кръвопролития. На 21 август отново подкрепя групата на Примаков в дейността й да предотврати евентуално замисленото убийство на Горбачов.
	След завръщането си в Москва Горбачов го назначава за председател на КГБ през август 1991 г. на мястото на заговорника ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ. Под ръководството на Бакатин настъпват промени в състава и насочеността на КГБ. Сухопътните и граничните войски се обособяват като самостоятелни. Бойните части на КГБ са прехвърлени към армията, а кремълската охрана и свързочниците остават под директния контрол на правителството.
	Бившият генерал от КГБ ОЛЕГ КАЛУГИН, съветник на Бакатин, казва през август 1991 г., че КГБ вече няма да има „политически функции, нито секретни лаборатории, където се произвеждат отрови и тайни оръжия“.
	И на този пост Бакатин се задържа кратко, тъй като Горбачов е принуден да го уволни през ноември 1991 г. в навечерието на разпадането на Съветския съюз.


	Балони

	Балоните са използвани за шпионаж много преди самолетите _U–2_ и СПЪТНИЦИТЕ. БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН е един от първите, които приемат балоните и като добро средство за разузнаване. Скоро след първите полети на балони с горещ въздух на братята Жозеф и Етиен Монголфие през 1783 г. Франклин пише, че те „може да се използват за определени цели, като издигането на някой сапьор, за да погледне отвисоко разположението на вражеската армия, на заводите и т.н.; да се пренесат разузнавателни сведения в или извън обсаден град; да се подадат сигнали от отдалечени места и др.“
	В края на XVIII в. се появяват първите разузнавателни балони. Завързани здраво за земята с въжета, те се издигат в небето с наблюдателите. По време на Гражданската война в САЩ пълни с водород балони, използвани от Севера за ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, се издигат на 90 м над земята, откъдето се разкрива панорама в радиус 24 км. Тадеуш Лоу, конструктор на балони за армията на Севера, доставя навреме предупредителни сведения за битките във Вирджиния при Феър Оукс и Гейнс Мил, Вирджиния. Балони за наблюдение са пускани и от шлепове.
	Лоу разработва водороден генератор, задвижван с конска сила, с който може да се напълни един балон за по-малко от 3 часа. Освен това оборудва своите балони с телеграф, така че наблюдателят да може веднага да изпраща съобщения за видяното. Петдесет шивачки ушиват 7 балона, с които се слага началото на наблюдателната ескадрила на Северните щати.
	Южните щати имат 3 балона — един от моделите е с горещ въздух (той пада и се разбива), а другите 2 се пълнят с газ и са от типа „копринена рокля“. Названието идва от това, че са ушити от роклите на южняшките красавици. Оказва се, че нито един от тези балони не е ефикасен за нуждите на бойното поле.
	Във Франция активно се използват балони през целия XIX в. По време на германската обсада на Париж през 1870–1871 г. френската столица поддържа връзка с външния свят посредством балоните и пощенските гълъби. В началото на XX в. за балоните настъпват черни дни. През 1911 г. френската армия официално обявява, че са остарели и че трябва да се заменят с дирижабли. Но балоните са завръщат през Първата световна война, когато и Германия, и съюзниците ги използват за тактическо разузнаване.
	{img:shpionazh-4.jpg|#Английски балон с телефонен микрофон, с голяма топографска карта, закачена на гондолата, и с два парашутни контейнера за аварийна евакуация в случай на нападение от немски изтребители.}
	Френските балони могат да се издигат до 1830 м при скорост на вятъра 20 км/ч и по тези показатели надминават германските. Към края на войната вече става очевидно, че балоните не могат да съперничат на самолетите, и отново потъват в забвение. По време на Студената война настъпва кратък ренесанс за балоните. През 1956 г. САЩ пускат неколкостотин балона с фотокамери, които тръгват от Западна Европа към територията на Съветския съюз като част от секретната програма с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _ДЖЕНЕТРИКС_. Целта на американското разузнаване е балоните да прелетят и да направят снимки над територията на Съветския съюз и страните от Източния блок, като след това кацнат в западната част на Тихия океан. Програмата е отменена само месеци след началото й поради съветския протест от 1956 г., в който се заявява, че САЩ нарушават въздушното пространство с балони. Като доказателство на изложение в Москва са показани 250 балона и кошници за апаратурата. Според съветските специалисти радиоуправляемите балони „могат да прекосят цялата територия на Съветския съюз за 7–10 дни и след това да пуснат с парашут съответните фотокамери на предвиденото място“. Съветски говорител твърди, че всеки балон е снабден с екипировка с приблизително тегло 680 кг и с предавател, който подава сигнали на определени интервали. Когато достигне крайната цел, земната станция подава радиосигнал, след който фотокамерата се спуска с парашут на земята. Ако се приводни, уредът остава да се носи над водата, а авариен предавател подава сигнали, с които насочва търсещите.
	Тези балони могат да поддържат постоянна височина и се пускат така, че да следват познати въздушни течения. Камерата записва координатите на всяка снимка. Според съветски източник филмът е достатъчен за 450–500 снимки. Руснаците предлагат награда за всеки, който открие балон и го предаде на властите.
	През 1958 г. Айзенхауер одобрява _Проект 461L_, след като се убеждава, че с нов вид горивна камера балоните ще могат да летят достатъчно високо, за да не бъдат забелязвани. След протест на руснаците той е принуден да преустанови проекта.


	Бамфорд, Джеймс

	Писател и репортер, специализирал се в журналистически разследвания, издава „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982) с подзаглавие „Очерк за най-секретната американска агенция“. Това е първата и най-подробна книга за АНС.
	Бамфорд е един от малкото експерти по въпросите на АНС, без да е имал нещо общо с нея. Той е продуцент на новините в _Ей Би Си нюз_, където отговаря и за журналистическите разследвания. Писал е на теми, свързани с шпионажа от времето на Студената война до военните престъпления в Босна.
	„Замъкът на загадките“ е резултат от това, което Бамфорд нарича „пороя след Закона за свобода на информацията“ — интервюта и уморително търсене на информация не само по документи, но и по клюки от Конгреса. Изключително секретната АНС съвсем не е очарована от появата на книгата, въпреки че тя се превръща в учебник и наръчник по разузнаване и международна политика в Националния колеж по разузнаване и сигурност, в Йейлския университет и много други учебни заведения. В Конгресната библиотека през 1995 г. са описани само 12 книги, които засягат АНС — 4 от тях са различни издания на „Замъкът на загадките“. Само като сравнение — за ЦРУ има 522 книги.
	Любопитното във враждебното отношение на АНС към книгата е, че Бамфорд, адвокат по образование, подава молба съгласно Закона за свобода на информацията, за да види досието си в АНС. Отговорено му е, че такова не съществува. Но той си спомня, че е виждал папка с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _Ескуайър_, и подава нова молба съгласно същия закон, за да получи документите в нея. Този път АНС отговаря положително и му изпраща стотици цензурирани документи, от които личи, че Бамфорд и книгата му са били обсъждани не само от АНС, но и от Главната прокуратура и в Белия дом и че са били правени неуспешни опити да се доберат до коректурите преди публикацията.


	Банда от покрива

	Жаргонен израз за американските военноморски кадри и морските пехотинци, обучени за АНАЛИЗ НА РАДИООБМЕНА и КРИПТОАНАЛИЗ преди Втората световна война. Терминът произлиза от бетонното укрепление на покрива на шестото крило на сградата на военноморския флот на булевард _Конститюшън_ във Вашингтон, където се провеждат учебните часове.
	Обучението по радиообмен и криптоанализ започва през 1928 г. Специално подбрани радисти от военноморския флот и от морските пехотинци са изпратени на 3-месечен курс по радиопрехващане и по морзова азбука, използвана от японците.
	Първият курс (със 7 курсанти) започва през октомври 1928 г. До 1941 г. са обучени 25 групи, всяка по 4–8 души. Общо 176 души са преминали през школата. В навечерието на Втората световна война членовете на Бандата от покрива са разпределени към военноморските екипи за радиопрехващане и криптоанализ на Филипините, Гуам, Хаваите, Шанхай, остров Бейнбридж, близо до Сиатъл, и във Вашингтон. Седемдесет радисти са евакуирани от станцията КАСТ на Филипините, преди островите да бъдат покорени от японците в началото на 1942 г. Седем са пленени от японците през декември 1941 г. при превземането на Гуам. Противникът не успява да разкрие истинските им действия и работа. (Тези, които са работили в Шанхай, са евакуирани преди началото на войната.)
	По време на войната тези мъже участват в различни военноморски операции, като подслушват японските радиокомуникации и записват съобщенията, предадени с морзова азбука. Често дори успяват да идентифицират определени японски радисти по начина, по който използват ключа към морзовия код. Така разпознават определени кораби и командвания, които изпращат съобщенията. Всичко това дава безценно предимство при анализа на радиообмена.
	Някои от групата са повишени, а двама достигат звание морски капитан.
	Тези кадри се наричат още и „покривджиите“.


	Банкрофт, Едуард (1744–1821)

	Американски ДВОЕН АГЕНТ, служил и на двете страни по време на Гражданската война. Роден е в Масачузетс. На младини пътува в Гвиана, Южна Америка, живее в плантация и работи върху книга за тази страна.
	През 1766 г. пристига в Лондон, където постъпва в Кралския медицински колеж и става член на Кралското лекарско общество. Там се запознава и се сприятелява с БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН, който по това време е лондонският агент за Пенсилвания. Известно време Банкрофт му сътрудничи като АГЕНТ в събирането на информация за плановете на английските власти по отношение на американските колонии.
	След завръщането си в Америка Франклин подновява контактите си с Банкрофт с помощта на Сайлъс Дийн, агент в Европа. Междувременно Банкрофт е вербуван от английските ТАЙНИ СЛУЖБИ за шпиониране на Дийн и на други американци, които живеят в Париж и търсят френска помощ за борците за независимост. Дийн смята, че Банкрофт е ключов агент в шпионските операции на Франклин за Европа, и му се доверява.
	През септември 1776 г. американският Континентален конгрес създава дипломатическа делегация, която да представлява новата държава — Съединените американски щати, пред френския двор. Нейни членове са Франклин, Дийн и Артър Лий, лондонски адвокат, който също е бил агент на Франклин. По предложение на английските тайни служби Банкрофт успява да проникне в комисията. Франклин го предлага за неин секретар.
	Банкрофт поддържа контакт с агентуристите си, като използва ТАЙНИК — бутилка, скрита в дупка между корените на едно дърво в парка _Тюйлери_. Той често пътува до Лондон като агент на Франклин. Уплашен да не би Франклин да го заподозре заради лекотата, с която пътува, Банкрофт изфабрикува „арест“ и временно задържане.
	Артър Лий научава от един морски капитан, че Банкрофт се среща с британските власти, но Франклин не обръща внимание на този сигнал. Освен това личният секретар на Лий е разобличен като шпионин. Лий се завръща в Америка. Франклин не може да повярва, че Банкрофт играе двойна игра.
	Банкрофт предава изключително ценна и точна информация в Лондон, като например, че Франция и Съединените щати са в преговори за военен съюз. Но както често се случва при шпионажа, информацията му не е приета с нужното доверие. Крал Джордж III, знаейки, че Банкрофт е борсов спекулант, се усъмнява, че предадената информация е уловка, с която се цели да се окаже влияние върху пазара.
	След Войната за независимост Банкрофт продължава да работи и за двете страни. През 1789 г. той е изпратен в Ирландия, за да проучи дали с френска и американска помощ ирландците няма да въстанат срещу англичаните.
	Съдейки по документите, наследниците му го смятат за учен, който се е познавал с Франклин и е публикувал няколко доста сполучливи научни разработки. През 1880 г. един американски изследовател прочита новоотворените английски архиви и открива втория живот на Банкрофт.


	Баранников, Виктор (1940)

	Руски държавен деец, заемал ключови постове в драматичния период на разпадането на Съветския съюз. През 1990–1991 г. е министър на вътрешните работи на РСФСР. След проваления заговор срещу Михаил Горбачов е министър на вътрешните работи на Съветския съюз (август 1991 — януари 1992 г.). След края на съветския режим е министър на сигурността и вътрешните работи на Руската федерация (декември 1991 — януари 1992 г.).
	Докато заема тези постове, Баранников успява да прехвърли голяма част от властта на вътрешното министерство на съответните ведомства в републиките и нарежда на националната полиция (милиция) да остане встрани от политическия хаос, който е обхванал столицата.
	По-късно на него са поверени Министерството на безопасността и Гранични войски, които преди това са били на подчинение на КГБ.


	_Барбароса_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на германската офанзива срещу Съветския съюз през юни 1941 г. Планът първоначално е наречен _Фриц_, а след това _Директива — 21_. На 18 декември 1940 г. Адолф Хитлер преименува операцията _Барбароса_ в чест на германския крал и император на Свещената римска империя Фридрих I Барбароса (1121–1190). Според легендата Фридрих ще се надигне от дълбокия си сън и ще възстанови отново величието на Германия.
	Правителствата и на САЩ, и на Великобритания получават достатъчно предупреждения за планираното нападение над Съветския съюз благодарение на блестящата операция за дешифриране _УЛТРА_, благодарение на която западните съюзници разполагат с най-секретните съобщения от германските военни канали за свръзка. Великобритания има и шпионин в АБВЕРА (германското разузнаване). Към средата на 1940 г. агенти от английското разузнаване откриват все нови и нови симптоми, че Германия планира нападение срещу Съветския съюз. През юли 1940 г. МИ–6 докладва, че съветският военен АТАШЕ в БЕРЛИН е предупредил Москва, че Германия се готви да нападне Русия. (Предупреждението идва в момент, когато германо-съветската търговия разцъфтява, като руснаците доставят главно суровини, а германците — оръжия и машини.)
	Предупрежденията продължават да идват. На 22 август 1940 г. ПАУЛ ТЮМЕЛ, британски ДВОЕН АГЕНТ в германското разузнаване, докладва, че секторът, който отговаря за Съветския съюз — ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ИЗТОК, се разраства от юни и че се предвижда незабавно засилване на контраразузнавателната дейност срещу Съветския съюз, както и че германското разузнаване в Румъния е подсилено със специалисти за Южна Украйна, Крим и Кавказ.
	В официалната история „Британското разузнаване през Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1979) ХАРИ ХИНСЛИ и съавторите му отбелязват, че в края на март 1941 г. операция _Ултра_ разкрива подробности за движението на германските войски. „За министър-председателя, за някои разузнавателни организации… и след известни колебания за Министерството на външните работи… тези разузнавателни сведения предоставиха първото доказателство, че основната подготовка на Германия е насочена срещу Русия.“ На 30 март английските декодировчици в ПАРК БЛЕЧЛИ „стигат до заключението, че данните от _Ултра_ сочат за възможна широкомащабна военна операция срещу Русия — или за сплашване, или за истинско нападение“.
	На 3 април министър-председателят Уинстън Чърчил изпраща единственото си директно послание до съветския лидер Йосиф Сталин преди германското нападение. Позовавайки се на „доверен агент“, Чърчил съобщава за движението на германските войски и пише в заключение: „Ваше превъзходителство ще оцени значението на тези факти.“ (Чърчил е вбесен, след като научава, че английският посланик в Москва не предава съобщението веднага, опасявайки се, че Сталин ще го сметне за провокация.)
	Броят на докладите расте. Хинсли пише, че по това време:

	… шведите бяха направили доста точна оценка на германските намерения. На 24 март те предадоха информацията на посланика на Съединените щати в Москва. Изглежда, към 1 април югославският военен аташе в Берлин е доста обезпокоен от германския план, а правителството му изпраща информацията в Москва чрез Лондон. Твърди се, че от началото на 1941 г. властите във Виши са давали на съветското посолство своите разузнавателни сведения за движението на германските дивизии на изток. От 20 март правителството на Съединените щати подновява предупрежденията си към съветския посланик във Вашингтон за опасността, основавайки се на декодирани японски дипломатически телеграми, в които се съобщава, че Германия ще нападне Русия до два месеца.

	Информацията във Вашингтон се основава предимно на прехванати съобщения от _МЕДЖИК_. На 22 май е прехванато съобщение на японския посланик в Москва, че „не е просто слух това, че Германия възнамерява да нападне Русия съвсем скоро“. По-късно американците узнават, че на 6 юни 1941 г. генерал ХИРОШИ ОШИМА, японският посланик в БЕРЛИН, съобщава на Токио, че Германия ще нападне Съветския съюз на 22 юни.
	През този период Сталин също има достъп до разшифрования от англичаните материал благодарение на шпионите от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Съветският диктатор решава да пренебрегне съобщенията от Запада. Той е изключително недоверчив към „капиталистическите“ режими и никак не харесва Чърчил, който се е опитал да задуши болшевишката революция още в зародиш преди 20 години. Съветското военно разузнаване (ГРУ) предупреждава за предстоящото нападение, но Сталин отново не обръща внимание на тази информация (вж. ГОЛИКОВ, ФИЛИП). Той не разрешава сухопътните сили да бъдат приведени в бойна готовност, опасявайки се германците да не приемат този акт за провокация. Но съветският военноморски флот е направил всички възможни приготовления, за да посрещне нападението с кодово наименование _Барбароса_ на 22 юни сутринта.


	Барби, Клаус (1914–1991)

	Ръководител на немското бюро на СД в Лион, Франция, по време на Втората световна война. След войната Барби е под покровителството на Корпуса за контраразузнаване на американската армия (ККР), чиито офицери използват помощта му, за да получат информация за нацистката и съветската агентура.
	Барби е наречен „лионския касапин“ заради жестокостите и убийствата на 4000 евреи и участници във френската Съпротива. Два пъти е осъждан задочно на смърт от френския съд.
	Но докато следователите от военния трибунал го издирват, в КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА в Аугсбург американски контраразузнавачи го разпитват за германското и съветското разузнаване. През 1951 г. Барби успява да „избяга“ в Южна Америка — живее в Перу, а след това в Боливия, където установява и поддържа връзки с представители на пронацистки настроените боливийски власти. Един от тях свидетелства по време на процеса срещу Барби през 1987 г., че е основател на най-смъртоносния взвод и че в Боливия общува с трафиканти на наркотици и подпомага лидерите на десните да се сдобият с разузнавателни сведения и оръжие. Французите го откриват през 1970 г., но боливийската военна хунта го закриля няколко години и едва през 1983 г. новото гражданско правителство го предава на Франция.
	През 1979 г. едно германско списание цитира следното характерно изказване на Барби: „Всеки неубит от мен евреин е грешка, за която искрено съжалявам.“
	Барби е обвинен в убийството на повече от 4000 души и в депортирането на 7000 френски евреи в концлагери. Поради 20-годишния срок на давност първата смъртна присъда вече е невалидна. Но все пак той е осъден по френските закони, според които нацисти, отговорни за злостни деяния, „трябва да бъдат преследвани до края на света… За тях срок на давност не съществува“.
	На процеса очевидци разказват как жестоко е пребил Жан Мулен, лидер на френската Съпротива, избран от Шарл дьо Гол да обедини антифашистките сили. Мулен умира в затворнически влак. Други свидетелстват, че Барби не само е измъчвал нещастните си жертви, но и че лично ги е обезглавявал.
	След процеса на Барби френската полиция проследява и арестува Пол Тувие, ръководител на милицията и РАЗУЗНАВАЧ за колаборационисткия режим във Виши по време на германската окупация във Франция. Тувие е признат за виновен в престъпления срещу човечеството и е осъден на доживотен затвор.


	Барий

	Руски термин за дезинформация, която се предоставя на източник, заподозрян в предаване на секретни материали. След като дадат на заподозрения „доза барий“, разузнавателните ОРГАНИ се опитват да засекат в коя чуждестранна разузнавателна агенция ще се появи информацията и кой я е предал.


	Баркли, Сесъл

	Офицер от МИ–6, командирован в Москва по време на Втората световна война, за да предава отделни материали от _УЛТРА_ на ФЬОДОР КУЗНЕЦОВ, ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Британските и американските специални служби решават да не разкриват на съветските си съюзници източника на информация. Но съветското разузнаване вече има достатъчно сведения за _Ултра_ главно с помощта на ДЖОН КЕЪРНКРОС, английски ДВОЕН АГЕНТ, член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, който работи в ПАРК БЛЕЧЛИ — центъра за декодиране на материалите от операция _Ултра_. Вж. _ЕНИГМА_.
	Кузнецов, изглежда, е искал Баркли да разбере, че руснаците не са съвсем незапознати с _Ултра_. Един ден той му дава заловена кодова книга на немските военновъздушни сили и го моли тя да попадне на всяка цена, „където трябва“.


	Барнет, Дейвид (1933)

	Първият сътрудник на ЦРУ, обвинен в шпионаж срещу САЩ. През 1955 г. Барнет завършва Мичиганския университет, а през 1958 г. започва работа в ЦРУ като аналитик. Бил е командирован в подразделения на АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ в Южна Корея и Вашингтон. След 2-годишна служба като сътрудник на Управлението по операциите през 1967 г. е изпратен под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в Сурабая, Индонезия. Там организира вербуването на съветски служители, които да работят в полза на САЩ.
	През 60-те години Индонезия сключва договор със СССР за доставка на съветска военна техника — кораби и оръжие, на стойност милиарди долари. Американското разузнаване разработва операция _ХАБРИНК_, чиято цел е Съединените щати да получат в свои ръце огромната информация за съветските оръжейни системи и даже някои образци. Между 31 октомври 1976 и 27 февруари 1977 г. Барнет дава на руснаците информация за _Хабринк_ по време на среща с оперативни работници от КГБ във ВИЕНА и Джакарта.
	През 1970 г. Барнет напуска ЦРУ, но продължава да изпълнява различни задачи. Завръща се в Индонезия, става управител на фабрика за скариди, преди да се заеме с експорт на мебели. Фирмата му не върви добре и към 1976 г. задлъжнява на кредитната банка със 100 хил. долара. По това време Барнет се свързва с представители на КГБ в Джакарта. Разказва каквото знае за операциите на ЦРУ срещу съветски агенти, издава самоличността на 30 служители на ЦРУ, които работят под прикритие, както и имената на 7 руснаци от консулството в Сурабая, които ЦРУ планира да вербува.
	През 1977 г. оперативни работници от КГБ убеждават Барнет да започне работа в Конгреса, разбира се, най-добре в Сената или в комисиите по разузнаването към Камарата на представителите. Въпреки че не успява да получи длъжност на нито едно от тези места, той продължава да доставя на КГБ секретни материали. През октомври 1980 г. е арестуван от ФБР и подведен под съдебна отговорност.
	Барнет е едно от най-значимите прониквания на КГБ в ЦРУ. За 92 000 долара той предава на КГБ подробности за най-успешната тайна операция на ЦРУ срещу Съветския съюз — операцията _Хабринк_. Обвинен е в шпионаж и на 8 януари 1981 г. е осъден на 18 години затвор.


	Барстоу, Монтъгю

	Вж. ОРСИ, ЕМУШКА.


	Барън, Джон

	Издател на _Рийдърс дайджест_, изиграл значителна роля в усилията на ФБР за публикуването на официалната версия за шпионската дейност на военнослужещия от ВМС на САЩ ДЖОН УОКЪР. С опит във военноморското разузнаване, експерт по въпросите за КГБ, Барън свидетелства и в двата процеса срещу агента на ФБР РИЧАРД МИЛЪР и в процеса срещу ДЖЕРИ УИТУЪРТ.
	Барън до такава степен участва на страната на обвинението при воденето на делото срещу Уитуърт, че помощник главният прокурор Уилям Фармър моли съда да му се разреши да остане с другите обвинители по време на целия процес. Съдията отхвърля молбата.
	ФБР без колебание решава да използва Барън в качеството му на свидетел експерт, тъй като той не е техен сътрудник и не може даже случайно да огласи каквито и да било „секретни“ сведения. В показанията си под клетва на процеса срещу Уитуърт Барън признава, че има ДОСТЪП за работа със секретни материали, и намеква, че е разполагал с данни от спътниковото разузнаване. А когато се разнищва историята с продажбата на техническа документация на ЦРУ за спътниците (вж. КАМПИЛЕС, УИЛЯМ), той разказва за космическите снимки като за нещо толкова „съвършено и чувствително, че можем дори да видим цвета на брадата“. До този момент за такава детайлност на космическите снимки публично не се е споменавало.
	Барън не получава възнаграждение за услугата си на ФБР. Затова пък използването на източниците за информация на ФБР помага много за търговския успех на книгите му.
	В книгата си „Да разкъсаш кръга“ („The Breaking the Ring“, 1987) той представя официалната версия за залавянето на Уокър и на другите членове от неговия кръг от ФБР. Други негови книги: „КГБ: Секретната дейност на съветските тайни агенти“ („KGB: Secret Work of Soviet Secret Agents“, 1974) и „КГБ днес: невидимата ръка“ („KGB Today: The Hidden Hand“, 1983), и двете издадени от _Рийдърс дайджест прес_, както и „Операция Соло“ („Operation Solo“, 1996). (Вж. _СОЛО_.)


	Бауи, Уолтър (1831–1864)

	Шпионира за силите на Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ. Адвокат от Мериленд, посветил се на Конфедерацията заради силните си симпатии към Юга. Шпионира под псевдонима Уот Бауи. След като извършва няколко успешни шпионски пътувания до Вашингтон, през 1862 г. е разобличен от информатор на привържениците на Севера. Арестуван и осъден. В очакване на екзекуцията успява да избяга от Вашингтонския затвор и продължава шпионската си дейност. Малко по-късно попада в капан, но преоблечен като робиня, отново се спасява.
	По-късно Бауи става един от т.нар. рейнджъри на Мозби — партизани, които мародерстват зад фронтовата линия, командвани от Джон Сингълтън Мозби. Федералните войски третират хората на Мозби като шпиони и качват на бесилото 7 души без съд и присъда. Бауи успява да избегне подобна съдба, но през 1864 г. е убит при неуспешен опит да отвлече губернатора на Мериленд.


	Б-динст

	Германска военноморска служба за КРИПТОАНАЛИЗ от Втората световна война. Б-динст е съкращение от Beobachtungsdienst (наблюдателна служба). Службата е особено ефективна в декодиране радиосъобщенията на съюзниците. Информацията се използва за насочване на германските подводници към англо-американските морски конвои. Има огромен принос за германския успех в началния етап на боевете в Атлантика, тъй като предоставя на командирите на подводниците навременна и точна информация за движението на съюзническите конвои.
	Историята на Б-динст води началото си от 1919 г., когато членове на организацията за декодиране към Имперския германски флот, воювали през Първата световна война, са призовани отново на служба. Службата има няколко успеха при разкодиране на английските военноморски КОДОВЕ през 20-те и 30-те години, а в самото навечерие на Втората световна война успява да разкодира и кодовете на други страни. Б-динст попада на златна мина с английския боен кораб _Сик_, който потъва в плитки води край Тобрук през септември 1942 г. и кодовите книги попадат в ръцете на германците. През март 1943 г., когато в Атлантическия океан се разгръщат решаващи „конвойни сражения“, Б-динст разчита някои от английските морски кодове с лекота и постоянно. По-сложно е положението с американските военноморски кодове. През април 1942 г. американският военноморски флот започва да използва нова машинна система за ШИФРИ. През април 1943 г. значението на Б-динст започва да отмира, тъй като през септември 1942 г. разчетеният английски код излиза от употреба.
	Много от документите на службата са унищожени по време на въздушно нападение на съюзниците над Берлин през ноември 1943 г. С течение на времето опитът на съюзниците в кодирането нараства, което намалява шансовете на Б-динст за разкодиране. Независимо от това според историка на разузнаването ДЕЙВИД КАН Б-динст „бележи успехи, несравними с която и да е агенция от Третия райх“.
	През войната персоналът на Б-динст нараства до 5000 служители, 1100 от които са в БЕРЛИН. След бомбардировките през ноември 1943 г. щабът на Б-динст е преместен от Берлин в Еберсвалд, на 40 км северно от столицата. През 1943 г. организацията засича около 8500 шифрирани съобщения на съюзниците за денонощие, въпреки че някои са дублирани и не всички са разчетени.


	_Беджър (Ту–16)_

	Изключително многофункционален съветски турбореактивен бомбардировач със среден радиус на действие. На въоръжение е повече от 3 десетилетия във военновъздушните и военноморските сили на СССР. Използван е като бомбардировач, ракетоносител, танкер за презареждане, за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ), фоторазузнаване, електронно заглушаване и прехващане.
	_Ту–16_ са летели над цялата акватория на Съветския съюз, за да регистрират присъствието или отсъствието на западни кораби. От 1967 до 1972 г. разузнавателни самолети _Ту–16_ са базирани в Египет за оказване подкрепа на съветските военни кораби в източната част на Средиземно море. Някои от тях са имали египетски отличителни знаци, но са ги управлявали само съветски пилоти.
	_Ту–16_ са излитали от 1980 до 1991 г. и от бившето американско летище до залива Кам Ран във Виетнам. На 25 май 1968 г. по време на няколко НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТА над американския самолетоносач _Есекс_ един от самолетите след рязък завой се разбива в морето в близост до кораба. Оцелели няма.
	_Ту–16_ е разработен в конструкторското бюро на Туполев. Има 2 големи турбореактивни двигателя в основата на крилете. Максималната скорост на бомбардировачите е 1050 км/ч, практически таван 15 000 м и далечина на полета с 3000 кг бомбен товар 7200 км. Въоръжението на _Ту–16_ е разнообразно. Като класически бомбардировач той може да носи 9 т бомбен товар. Съвременните _Беджър-G_ могат да носят 1 или 2 големи ракети от типа въздух-земя. Стрелковото въоръжение се състои от седем 22-милиметрови оръдия. Фоторазузнавателните варианти имат фотокамера, монтирана в бомбеното гнездо. Екипажът на бомбардировачите се състои от 6–7 души. _Ту–16_ е военното наименование на този самолет. _Беджър_ е американско название. _Беджър-D_ и _Беджър-K_ са с конфигурации за електронно разузнаване на море, вариант _Е_ — за фоторазузнаване, а _F_ — за електронно и фоторазузнаване. (Другите варианти са бомбардировачи или ракетоносители.)
	Първият полет на _Ту–16_ е осъществен през 1952 г. Построени са приблизително 2000 самолета до средата на 60-те години и още 100 (наречени Н–6) са произведени в Китай. _Ту–16_ продължават да се използват в руските и китайските въоръжени сили. _Ту–16_ е на въоръжение още в Египет, Индонезия, Ирак и Либия.
	{img:shpionazh-5.jpg|#Ту–16}


	Беер, Исраел (1912–1968)

	Израелски офицер от армията, шпионирал за Съветския съюз. Беер свързва съдбата си с Израел през 1938 г. След като нацистите превземат родната му Австрия, той бяга от ВИЕНА в Палестина. Става член на Хагана — еврейската нелегална армия. Представя се като опитен в партизанското движение, тъй като се е борил против профашистките сили в Австрия през 1934 г. и срещу фашистите в Испания като интербригадист по време на Гражданската война в Испания. Освен това той твърди, че е защитил докторат по история.
	След активното си участие във Войната за независимост на Израел през 1948–1949 г. е един от най-благонадеждните кандидати за заместник-началник щаб на армията. Очевидно разочарован, че не е избран, Беер се уволнява от армията и става военен кореспондент на израелски вестник. През 1953 г. е поддръжник на партията _Мапаи_ на Давид Бен Гурион и се сприятелява с видни политици и военни, включително с Шимон Перес, бъдещия министър-председател, и с Бен Гурион. Пише материали за партийния вестник на _Давар_. През 1955 г. Бен Гурион му поръчва да напише официална история на войната от 1948–1949 г. Това му осигурява достъп до Бен Гурион, а и до засекретените военни архиви. Моше Даян, началник-щаб, и ИСЕР ХАРЕЛ, ръководител на МОСАД, се противопоставят — нито един от тях няма доверие на Беер.
	Подобен достъп е особено ценен за АГЕНТ за съветското разузнаване. Беер очевидно е бил вербуван по време на Гражданската война в Испания. Беер често превишава пълномощията си, появявайки се на съвещания на високо равнище, без да е бил канен, с което буди подозрение. Мосад открива, че има връзки с РАЙНХАРД ГЕЛЕН, ръководител на западногерманската разузнавателна служба (БНД), въпреки че не е получил одобрение за срещите си. Гелен е особено настоятелен да завърже връзки с израелското разузнаване след Синайската кампания от 1956 г., а Беер се стреми да стане посредник — така ще има възможност да даде на съветското разузнаване още един източник за разузнавателна информация от Западна Германия.
	В книгата си „Всеки шпионин — принц“ („Every Spy a Prince“, 1990) Дан Равив и Йоси Мелман пишат: „В желанието си да угодят на израелците западногерманците предоставят на Беер изумително широк достъп до германската армия, инсталациите на НАТО, а също до американски и други бази.“
	Беер дори успява да получи подробности за конструкциите на установките за американски ядрени оръжия в Европа, които предава на съветския център.
	Харел е чувал недобри неща за Беер още по времето на английско-френската инвазия в Суец през 1956 г. (Възможно е Харел да е бил вербуван от английското разузнаване.) Поради силните връзки на Беер с управляващите отначало Харел се въздържа от проучване. Най-сетне се решава да го проучи и на 30 март 1961 г. Беер е забелязан да предава документи на Виктор Соколов, сътрудник на КГБ, който работи в Тел Авив под ПРИКРИТИЕ. Документите включват извадки от дневника на Бен Гурион.
	Беер е арестуван на следващата сутрин. По време на съдебния процес той признава, че не е воювал в Испания и не е защитавал докторат. По-късно променя показанието си — твърди, че първия път е казал истината, и настоява, че всичко, което е извършил, е било от патриотизъм, тъй като се страхувал, че прозападната ориентация ще окаже отрицателно влияние върху Израел. Осъден е на 15 години. Умира в затвора през 1968 г.


	Беери, Исер (1901–1958)

	Първият ръководител на АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, основано със създаването на израелската армия през 1948 г. Преди това Беери е бил ръководител на ШАИ — разузнавателно управление на еврейската нелегална армия Хагана.
	Шаи е разформирована 6 седмици след създаването на Израел като самостоятелна еврейска държава на 14 май 1948 г. Беери създава и поема ръководството на Аман, което е наследник на Шаи. На 30 юни той поема директорския пост и веднага обвинява капитан Меир Тубиански, израелски офицер от армията, в измяна, осъжда го с т.нар. от него самия военен съд на бойното поле и нарежда на армейски стрелкови взвод да го екзекутира незабавно. Доказателствата срещу Тубиански са изцяло косвени и години по-късно той е обявен за невинен посмъртно.
	Същия ден оперативни работници на Беери измъчват арабския адютант на кмета на Хайфа. Според книгата „Всеки шпионин — принц“ („Every Spy a Prince“, 1990) — достоверна история на израелското разузнаване, хората на Беери „го биеха, плискаха вода в лицето му, извадиха му зъбите, изгориха ходилата му и му инжектираха наркотици“, преди да го освободят, тъй като нямаха никакви доказателства срещу него. (През 1964 г. правителството разкрива мъченията от 1948 г. и изплаща компенсация на арабина.)
	Няколко седмици след тези инциденти хората на Беери отвличат ДВОЕН АГЕНТ, за когото се предполага, че работи за арабите, но е вербуван от израелците по подозрение, че е ТРОЕН АГЕНТ (той наистина работи за арабите). Агентът е разстрелян по бързата процедура. Министър-председателят Давид Бен Гурион, който е и министър на отбраната, след като научава за разстрела, нарежда да се извърши разследване, което разкрива и описания случай с мъченията на арабина адютант. През декември 1948 г. военен съд обявява Беери за виновен в предумишлено убийство. Освободен е от поста ръководител на Аман и е понижен в звание редник. На 19 юли 1949 г. Беери отново е арестуван и обвинен в убийството на Тубиански. Съден е и е признат за виновен през ноември 1949 г. Присъдата му е да излежи символично един ден в затвора „тъй като трябва да се вземе под внимание… лоялността… към Израел“.
	Беери, висок, оплешивяващ мъж, има прякор Исер Големия. Той се отказва от рожденото си име Исер Биренцвайг и приема чисто еврейско име, както постъпват много от съвременниците му по време на кампанията за създаване на израелска държава.


	Безкрайност от огледала

	Израз, който показва объркването в света на разузнаването и шпионажа. Твърди се, че ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, дългогодишен ръководител на КОНТРАШПИОНАЖА в ЦРУ, е измислил термина, пишейки, че безкрайността от огледала „е именно онзи безкрай от хитрини, измами, притворство и всички други изобретения с цел постигането на дезинформация, които Съветският блок и координираните от него разузнавателни служби използват, за да объркат и да разделят Запада“, като по този начин се създава „безкраен пейзаж, където факт и илюзия стават едно“. Терминът е използван от Дейвид Мартин за заглавие на книгата му „Безкрайност от огледала“ („Wilderness of Mirrors“, 1980), посветена на Енгълтън.


	Безпилотно летателно средство (БЛС)

	Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ (ЛАДУ).


	Безполезна информация

	Информация, предложена от ИЗМЕННИК или бъдещ изменник, която е толкова остаряла или незначителна за нуждите на разузнаването, че е напълно безполезна за страната или разузнавателната служба, на която е предложена.


	Бейба, Стивън

	Мичман от ВМС на САЩ, който през септември 1981 г. изпраща на южноафриканското посолство във Вашингтон секретни материали за електронната война. Представители на посолството предават документите на американското правителство и Бейба е арестуван на кораба ракетоносител, акостирал в пристанището на Сан Диего, Калифорния.
	По време на процеса срещу Бейба се разбира, че се е нуждаел от средства, за да доведе филипинската си приятелка в Съединените щати. През януари 1982 г. е осъден на 8 години тежък труд. По-късно присъдата е намалена на 2 години.


	Бейдън-Пауъл, Робърт (1857–1941)

	Един от основателите на движението на бойскаутите. Той въвежда, прилага и насърчава нови начини за работа в английското разузнаване.
	През 1876 г. сър Бейдън-Пауъл се присъединява към 13-и хусарски полк. Служи в Индия, Афганистан и Южна Африка. Като младши офицер в Индия разработва практика за наблюдение и патрулиране на малки групи и разузнавателни процедури, които по-късно ще се превърнат в основна тактика на армията. Десет години по-късно в Ботсуана и Судан за пръв път въвежда БАЛОНИТЕ като средство за разузнаване.
	По време на Бурската война ръководи 217-дневната защита на обсадения Мафекинг (от октомври 1899 до май 1900 г.), което го прави национален герой. След войната Бейдън-Пауъл създава своя полиция в Южна Африка, която отговаря за подбора и обучението на личния състав. Твърди се, че между 1880 и 1902 г. Бейдън-Пауъл е изпълнявал под прикритие официални и неофициални разузнавателни задачи на вражеска територия.
	В официалното му досие не се споменава и дума за разузнавателната му дейност, а само че е главен инспектор на южноафриканската полиция през 1900 г. и ръководител на южноафриканската кавалерия през 1903–1907 г. Пенсионира се през 1910 г. със звание генерал-майор. Когато научава, че военният му наръчник „В помощ на разузнавача“ („Aids to Scouting“, 1899) се използва за обучение на младежи по ориентиране в горска местност, му хрумва идеята да създаде лагери за тренировка и възпитание. През 1907 г. организира експериментален лагер и след като се пенсионира, създава движението на бойскаутите (_boy_ — момче, _scout_ — разузнавач). Сестра му Агнес организира през 1910 г. нещо подобно за момичета.
	Бейдън-Пауъл получава рицарско звание през 1909 г., а през 1929 г. става пер и барон Бейдън-Пауъл от Гилуел.


	Бейкър, Джоузефин (1906–1975)

	Американка, шпионирала германците на територията на Франция през Втората световна война. Родена е в Сейнт Луис. Една от най-известните негърски звезди на Бродуей през 20-те години. След успешен дебют в Париж през 1925 г. остава във Франция и през 1937 г. получава френско гражданство.
	Франция обявява война на Германия на 3 септември 1939 г. Жак Абти, началник на парижкото отделение по контраразузнаване на френската служба за военно разузнаване ВТОРО БЮРО (DEUXIEME BUREAU), вербува Бейкър за таен информатор. (Подобно на германците французите наричат ПОЧЕТНИ АГЕНТИ онези, на които не се плаща.) Отначало сериозно се опасява, че американката може да се окаже ДВОЕН АГЕНТ като легендарната МАТА ХАРИ. Но тя успява да го убеди, че е готова да даде живота си за Франция, ако се наложи.
	Бейкър подкрепя нашествието на италианския диктатор Мусолини в Абисиния (Етиопия) и спечелва много приятели в италианското посолство в Париж. От тях и от приятели в японското посолство тя получава информация за движението на германските войски. Когато Германия превзема Франция през 1940 г., има опасност като тъмнокожа френска гражданка да бъде изпратена в концлагер. Бейкър напуска Париж и се заклева да не пее там, докато градът е под германска окупация. Скоро Германия и Франция сключват примирие. Южната част на Франция и френските колонии в Северна Африка и на други места остават под административното управление на колаборационисткото правителство със столица Виши. През ноември 1940 г. Бейкър успява да избяга от Франция на „Виши“ в Испания, а след това отива в Лисабон, Португалия. Абти съпровожда навсякъде артистката. Той е с фалшив паспорт и се представя за неин балетмайстор. Те носят и ценна разузнавателна информация на Второ бюро, написана със СИМПАТИЧНО МАСТИЛО върху нотните листа на Бейкър. Снимките са скрити в концертните костюми. Информацията е предадена на английски представители в неутрална Португалия.
	По-късно Бейкър е използвана като куриер — пренася разузнавателна информация от Мароко в Лисабон, напътствана от полковник Пол Пайол, легендарен френски разузнавач. (Вж. ФРАНЦИЯ.) За работата й по време на войната тя е наградена с военен кръст и с медал на Съпротивата. Военновременната й дейност е описана в книгата на Абти „Тайната война на Джоузефин Бейкър“ („The Secret War of Josephine Baker“, 1949).


	Бейкър, Лафайет (1826–1868)

	Ръководител на разузнаването на Северните щати по време на Гражданската война. Роден в щата Ню Йорк, израства в Мичиган и пътува доста през младежките си години. По време на треската за злато през 1849 г. става член на комитета _Пазители на закона_ (организация за линчуване) в Сан Франциско. Суровият опит, който придобива там, му помага по-късно в Гражданската война.
	В началото на войната става шпионин за Северните щати и използва името Сам Мунсън за ПРИКРИТИЕ. Арестуван е на територията на Южните щати и е разпитан от президента на Конфедерацията Джеферсън Дейвис, който сам е наредил да бъде арестуван. Бейкър успява да избяга и да се върне в Северните щати.
	Следващият му пост е директор на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО при държавния секретар Уилям Сиуърд, който скоро прехвърля Бейкър и детективите му към военното министерство. Бейкър става доверен агент на военния министър Едуин Стантън, който по това време е особено обезпокоен от проникването на агенти от Южните щати във Вашингтон. Бейкър се залавя за работа. Той успява да залови известния шпионин Бел Бойд и изобличава още десетки заподозрени симпатизанти на Юга. Освен това изгонва от града всички спекуланти сред държавните служители, възползвали се от войната или приемали подкупи.
	Официално длъжността на Бейкър е началник на военната полиция към военното министерство, но често той нарича организацията си Национално детективско бюро. (В следвоенните си мемоари поукрасява службата си като Американска тайна служба, която в действителност е основана след войната.) Като експерт по разузнаването Бейкър често е наричан последовател на АЛЪН ПИНКЕРТОН. И двамата супершпиони имат много близка професионална съдба.
	Бейкър се оказва агресивен ловец на шпиони. Пренебрегва закона и задържа заподозрени с минимални или с никакви доказателства, но така успява да намали присъствието на агенти на Конфедерацията във Вашингтон. Въпреки всичко не успява да открие агентите, заговорничели в убийството на президента Ейбрахам Линкълн. Преследва убиеца му ДЖОН УИЛКС БУТ, но не успява да го залови жив.
	Приемникът на Линкълн — президентът Андрю Джонсън, уволнява Бейкър като неблагонадежден, защото все още е верен на противника му Стантън. Взаимоотношенията и привързаностите излизат наяве, когато президентът Джонсън отстранява Стантън, без да изчака съгласието на Сената. По случая в Сената започват процедури по отстраняване (импийчмънт). Давайки показания, Бейкър излъгва, че у него има компрометиращи материали за Джонсън, като се надява по този начин да отслаби позициите на президента. На практика обаче слага край на кариерата си. По-късно пише за шпионската си дейност в мемоари, на които дава гръмкото заглавие „История на тайните служби на Съединените щати“ („The History of the United States Secret Service“, 1867).


	Бейли-Стюърт, Норман (1909–1966)

	Английски офицер от армията, шпионирал за Германия през 30-те години. Син е на офицер, служил в индийската армия. Бейли-Стюърт учи известно време в Кралския морски колеж, но напуска поради заболяване, а през 1925 г. е приет във военната академия _Сандхърст_. Завършва я през 1928 г. Назначен е на служба в Сийфортския шотландски полк.
	По време на посещение в нацистка Германия през 1932 г. е вербуван за АГЕНТ. След завръщането си изпраща информация за въоръжените сили на Великобритания на АГЕНТУРИСТА си в Германия. Плаща му се добре за услугите и именно неочакваното богатство предизвиква съмнение.
	Арестуван е, предаден е на съд и е осъден за шпионаж на 5 години затвор, които да излежи в лондонския Тауър. Получава известност като _офицера от Тауър_. След излизането си от затвора през 1936 г. се премества да живее в Германия, където остава през цялата война.
	В началото на 1945 г. РАЗУЗНАВАЧИ от американската армия в Австрия използват Бейли-Стюърт за преводач. След края на войната специалисти от МИ–5 разкриват самоличността му и той отново е арестуван. Изпратен е със самолет в Англия през 1945 г. и е съден за измяна. Но в МИ–5 преценяват, че е работил за германците като германски поданик и може да бъде съден само за дребни нарушения на военновременните закони, които забраняват прогерманска дейност. На 10 януари 1946 г. е осъден по тези обвинения на 5 години затвор. През 1949 г. е освободен и се установява в Дъблин. Заедно с Джон Мърдок издава книгата „Офицерът от Тауър“ („The Officer in the Tower“, 1967).


	Бейтс, Ан

	Американска роялистка, която шпионира за англичаните по време на Войната за независимост.
	Тя е учителка от Филаделфия. Омъжва се за техник по поддръжката на артилерията в английската армия. През 1778 г. съпругът й заедно с английските войски се евакуира във Филаделфия, а след това — в Ню Йорк. Тя твърди, че като патриот и поддръжник на Вашингтон се промъква през американските линии във Филаделфия, за да отиде в Ню Йорк. Там влиза в шпионския кръг на майор ДЖОН АНДРЕ. Под името „госпожа Барнс“, използвано за ПРИКРИТИЕ, тя шпионира американските войски.
	Бейтс носела някакъв знак (описанието му не е известно), по който да я познае американски офицер, работещ за англичаните. Но когато тя се добира до американския щаб в Уайт Плейнс, Ню Йорк, се оказва, че офицерът е дезертирал от армията.
	Като се представя за амбулантна търговка, Бейтс подслушва разговори, проверява разположението на оръдията и дори влиза в щаба на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН. „Имах възможност да обиколя цялата армия и да разбера силите и мощта на всяка бригада, броя на оръдията с разположението им и теглото на всеки заряд на тези оръдия“, пише по-късно тя. Помага и на други шпиони (не се знае кои) да преминават фронтовите линии и да отсядат в КОНСПИРАТИВНИ КВАРТИРИ, докато се промъкват към английска територия.
	В една от мисиите си в американски лагер близо до Добс Фери, Ню Йорк, Бейтс дори преброява хората, оръдията, складовете и даже чувалите с продоволствието. „Навременната й информация“ за движението на американските войски кара англичаните да подсилят гарнизона на Роуд Айлънд.
	Съпругът й остава в английската артилерия в Южна Каролина до 1780 г. Тук шпионската кариера на Бейтс приключва, тъй като не й възлагат нови задачи. Двойката отплава за Англия през 1781 г. По-късно, изоставена от съпруга си, Бейтс си издейства малка пенсия за извършената в Америка работа.


	Бекер, Йохан (1912)

	Ръководител на шпионските операции на германската служба за сигурност в Латинска Америка през Втората световна война. Роден е в Лайпциг. Член на нацистката партия от 1930 г. Кариерата му на шпионин започва през 1937 г. Пристига в Буенос Айрес като бизнесмен. В началото на войната се завръща в Германия и отново заминава за Аржентина, но вече като дипломатически куриер. Бекер получава задача да извършва ПОЛИТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ и да организира шпионска мрежа. (Военноразузнавателната информация е работа на АБВЕРА.) Бекер поддържа радиовръзка с Германия с помощта на сътрудници, които, за да не бъдат засечени, предават на различни честоти от отдалечени ферми. Той създава предприятие за производство на микроточки, които влага към публикации, изпращани в Германия по КУРИЕР или по пощата.
	Бекер анализира американските вестници и радиопредавания и издирва симпатизанти сред антиамерикански настроени дипломати, правителствени служители и военни. Един от източниците му е полковник Хуан Перон, бъдещия диктатор на Аржентина. „Шпионската дейност на Бекер процъфтява в благоприятния за Оста политически климат“, коментира Дейвид Кан в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978). Но същият този климат се променя драстично през 1944 г., след като германски дипломати препращат към ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ, директор на бюрото за външно разузнаване на СД, молбата на Аржентина да получи германско оръжие.
	Шеленберг прави опит за преговори посредством аржентинец в Испания. Но в Тринидад на път към Испания аржентинецът е спрян от английското разузнаване. Инцидентът дава повод за нов натиск на САЩ над Аржентина да се откаже от позицията на поддръжник на Оста. Аржентина прекъсва дипломатическите си отношения с Германия на 26 януари 1944 г. Силите за сигурност започват арести на предполагаеми германски шпиони.
	Бекер успява да запази шпионската си мрежа, но новата вълна от арести през лятото слага край на дейността й. Ловци на шпиони изземват десетки радиостанции, ново оборудване за микроточки и 3 шифрови машини _ЕНИГМА_. Бекер се крие от местните власти, но продължава да изпраща доклади. Една от пратките заедно с пари в брой той предава на съмишленик, който от своя страна трябва да ги предаде на испански моряк, който пък да ги изпрати на КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ в Германия.
	Но съмишленикът задържа и парите, и съобщенията, които са намерени в килера на апартамента му, когато го арестуват. Самият Бекер е арестуван и хвърлен в затвора през април 1945 г., малко преди Германия да капитулира. По-късно е освободен и върнат в Германия, където изчезва.
	Когато правят оценка на дейността му, съюзниците стигат до заключението, че е изпратил навреме много малко полезна информация. Германските подводници са потопили 5 кораба, за които Бекер е подал информация, но както отбелязва Кан, подводниците не са получили тази информация.


	_Бел_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на базата по КРИПТОАНАЛИЗ на ВМС на САЩ в Белконън, създадена през пролетта на 1942 г. в Мелбърн, Австралия. В базата, разположена заедно с Австралийския кралски флот, работят австралийци, американски моряци, евакуирани от Филипините (вж. _КАСТ_), и някои английски специалисти, избягали от Сингапур. До средата на май 1942 г. _Бел_ (Камбана) прехваща и декодира японски съобщения.
	Базата работи в близко сътрудничество с командващия войските в югозападната част на Тихия океан генерал Дъглас Макартър. Но от оперативна гледна точка тя е свързана със съставите на Хайпо (радиоподразделение на Тихоокеанския флот) в Пърл Харбър и НЕГАТ (OP–20-G) във Вашингтон.
	Кодовото наименование _Бел_ произлиза от Белконън.


	Бел, Уилям (1921)

	Служител на корпорацията _Хюз еъркрафт_, арестуван за продажба на няколко секретни проекта на фирмата на МАРИАН ЗАХАРСКИ от полската разузнавателна служба. Бел получава около 110 000 долара в брой и златни монети на стойност около 60 000 долара. Сред материалите, който продава на Захарски, е документацията за „безшумен радар“ — технология, която позволява на танк да насочи радара към съответната цел, без да може противникът да го засече.
	През 1981 г. ФБР арестува Бел за шпионаж, след като един поляк, работещ в ООН, преминава на противниковата страна и информира ФБР за дейността на полското разузнаване в САЩ, както и че Захарски е работил за КГБ. Бел се съгласява да сътрудничи на ФБР и провежда няколко подвеждащи разговора със Захарски с подслушвателно устройство под ризата си, дадено му от ФБР. За шпионаж Захарски е арестуван и осъден на доживотен затвор, а Бел — на 8 години.


	_Белите дами_

	Съюзническа разузнавателна организация от Втората световна война. Съставена е от белгийки. Задачата им е да наблюдават и да броят военните машини, натоварени на преминаващите влакове. ПРИКРИТИЕТО на наблюдателната им работа е да седят и да плетат на прозорците, от които се виждат влаковете.


	Белфридж, Седрик (?–1990)

	Британски РАЗУЗНАВАЧ, шпионирал за Съветския съюз. Той все още е член на комунистическата партия, когато през 1940 г. е назначен в БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС) в САЩ. Това секретно представителство на британското външно разузнаване МИ–6 през Втората световна война се помещава в центъра _Рокфелер_ в Ню Йорк и е открито, преди още Щатите да влязат във войната. По време на войната БКС продължава сътрудничеството си с УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ. Бъдещият писател Белфридж е трябвало да отговаря за ЧЕРНАТА ПРОПАГАНДА, широко използвана от БКС за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ на германците по отношение на английските военни действия.
	БКС е изключително секретна и сложна организация, чието съществуване остава в тайна до 60-те години. Белфридж е обвинен в това, че е предавал информация за БКС на съветския си АГЕНТУРИСТ.
	ЕЛИЗАБЕТ БЕНТЛИ — КУРИЕР на съветски шпионски кръг в Ню Йорк и Вашингтон, в признанията си пред комисия на Конгреса през 1948 г. посочва, че Белфридж е работил за руснаците. Той е депортиран от Съединените щати като враг, чието присъствие е нежелано.
	По-късно декодировчици откриват, че и Бентли, и Белфридж, както и още много други са споменати в разузнавателни съобщения от Съединените щати за Москва. (Вж. _ВЕНОНА_.)


	Бен, Афра (1640–1689)

	Английска писателка и шпионка. Изпратена е в Холандия да привлече за английската кауза — ако се наложи и с принуда — Уилям Скот, за когото има съмнения, че е ДВОЕН АГЕНТ. Тя е недисциплинирана и невинаги спазва инструкциите. Използва свой ШИФЪР за кореспонденция с центъра в Англия. Изпраща информация, че холандска флотилия се готви да блокира Темза. Предупреждението й не е взето под внимание, а холандците наистина навлизат с кораби в Темза.
	Тя залага дори бижутата си, за да финансира шпионската си дейност, а за да може да се завърне в Англия, задлъжнява на кредитори. Тъй като не успява да върне дълга си, е осъдена и хвърлена в затвора. По-късно англичаните изплащат дълговете й и я освобождават. Афра Бен се отказва от работата си в разузнаването и се отдава на литературна дейност — пише предимно романи. Най-известният е „Орооноко, или кралският роб“ („Oroonoko; or the Royal Slave“, 1688) с антиробска тематика. Тя е един от двамата шпиони, погребани в Уестминстърското абатство. Другият е майор ДЖОН АНДРЕ.


	Бентли, Елизабет

	Американка, работила като КУРИЕР на съветска разузнавателна мрежа в САЩ. По думите й от 1938 до 1944 г. е доставяла информация, включително копия на правителствени документи, за любовника си — ключова фигура в мрежата.
	Между 1930 и 1940 г. като член на американската комунистическа партия работи за една американска революционна организация, която е в нелегалност. Секретарка е на Якоб Голос, руски емигрант с американско гражданство. Голос също е член на комунистическата партия и работи в Обществото за техническа помощ за Съветска Русия — прикритие за съветския ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ. Освен това Голос е и АГЕНТУРИСТ на ХАРИ ГОЛД, член на МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ. Умира през 1944 г.
	През 1945 г. Бентли разкрива своето минало пред ФБР, а по-късно — и пред Върховния федерален съд. Тя разказва за секретна мрежа в Ню Йорк и Вашингтон, в която участват много служители (включително ЧЕЙМБЪРС) от федералните власти.
	Историята на Бентли става известна на обществеността след свидетелските й показания пред сенатската следствена комисия и конгресната комисия по противодържавна дейност през 1948 г. Пресата описва тази закръглена жена на средна възраст като „русата кралица на шпионажа“. Свидетелските й показания дават началото на множество процеси срещу комунисти. Тя говори за „комунистически клетки“ във Вашингтон и уличава също Хари Декстър Уайт, който по това време е заместник-министър на финансите, и Уилям Ремингтън, служител в Министерството на търговията. Уайт категорично отхвърля обвиненията й под клетва. По-късно Ремингтън е осъден на затвор за лъжесвидетелство пред конгресната комисия. Убит е в затвора от съкилийник.
	Бентли е работила за съветското разузнаване под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Добро момиче_. (Вж. _ВЕНОНА_.)


	Берзин, Ян (1889–1939)

	Началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ — от 1924 до 1938 г. и фактически командващ армията на републиканците в Гражданската война в Испания.
	Роден е в Латвия под името Петер Кюзис. През Първата световна война е мобилизиран в руската армия, но дезертира. Като участник в революционното движение е ранен, арестуван, хвърлен в затвора и изпратен на заточение в Сибир. Завръща се и участва в Октомврийската революция. По-късно работи в централния апарат на ЧК в Русия, а след това и в Латвия. Ревностен поддръжник на болшевишката партия и един от организаторите и лидерите на латвийската Червена армия (по-късно преименувана 15-а червена армия). През 1919 г. официално влиза в редиците на Червената армия и през 1921 г. участва в потушаването на бунта на руските моряци в Кронщат. Става известен по време на преследването и ликвидирането на моряци, които са се надигнали срещу диктатурата на Ленин.
	През април 1921 г. Берзин е назначен за заместник-началник на ГРУ. Благодарение на неговата енергия и талант ГРУ се превръща във водеща разузнавателна организация, а самият той си спечелва репутацията на отличен разузнавателен специалист.
	През 1935 г. — време на първите Сталинови чистки — Берзин е изпратен в Далечния изток с доверени сътрудници, за да отстрани или да ликвидира някои от тамошните служители на НКВД. През 1936 г. заминава за Мадрид, където под прикритието на военен съветник на републиканското правителство осъществява най-забележителните си вербовки на шпиони. В действителност Берзин е ръководител на републиканските сили по време на Гражданската война. За да бъде поддържано прикритието, заместниците му — ЙОСИФ УНШЛИХТ, а след това и СОЛОМОН УРИЦКИ — изпълняват задълженията му в Москва.
	След завръщането си в Съветския съюз Берзин продължава работата си като началник на ГРУ. На 13 май 1939 г. той е арестуван, а на 29 юли е застрелян в мазето на хотел _Метропол_ в Москва.


	Берие, Никола-Рене (1703–1762)

	Ръководител на френския шпионски апарат. По времето на крал Луи XV работи в полицията. Посвещава шпионската си дейност главно в защита на Жан Антоанет д’Етиол — маркиза Помпадур, любовница на краля. Берие открива черна стая (_cabinet noir_), в която агентите му отварят писмата, четат ги, набелязват съмнителните лица и места, след което запечатват пликовете отново и ги изпращат на получателя.


	Берия, Лаврентий (1899–1953)

	Ръководител на НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи) и на други разузнавателни и полицейски ОРГАНИ в Съветския съюз от 1938 г. до екзекуцията му през 1953 г. Под негово ръководство е не само мощният апарат за държавна сигурност, но и мрежата от концентрационни лагери и глобалната вътрешна и външна шпионска мрежа. Берия дълго време е близък сътрудник на Сталин — още от Грузия, където му е поверено републиканското НКВД. Там се проявява като безмилостен полицай — изпраща на заточение хиляди невинни хора, много от които са убити. Скоро след назначаването му за ръководител на НКВД през декември 1938 г. е избран за кандидат-член (без право на глас) на политбюро. Берия е първият ръководител на тайната полиция, който е член на този висш политически орган. (По това време политбюро има 10 членове с пълно право на глас, включително Сталин и новоизбрания Никита Хрушчов.)
	Предшественикът на Берия — НИКОЛАЙ ЕЖОВ (твърди се, че в определен момент е възнамерявал да арестува Берия), е арестуван по заповед на Берия и въдворен в психиатрична клиника. Малко по-късно се съобщава, че е намерен обесен на решетката на един от прозорците. Оцелелите от времето на ГЕНРИХ ЯГОДА, а също така мнозина и от периода на Ежов са екзекутирани от хората на Берия.
	За Сталин Берия е идеалният таен полицай. За много други в Съветския съюз е чудовище — кръвопиец и развратник. Той редовно подбирал млади момичета дори от улицата, завеждал ги в кабинета си и ги изнасилвал. Заплахите за арест на членове от семействата са били достатъчни, за да накарат момичетата да се съгласяват и да страдат мълчаливо. Някои не са издържали на гаврите и са се самоубивали. Една от жертвите му е момиче, което по своя воля отива в кабинета му да моли милост за арестувания си брат. То е задържано няколко дни и изнасилвано многократно. Впоследствие Берия решава „да я задържи“ за своя съпруга. Промяната в семейното му положение не слага край на перверзиите му с момичета и служителки от НКВД — понякога в дома му, а друг път в кабинета му на ЛУБЯНКА.
	След като оглавява НКВД, той засилва НАБЛЮДЕНИЕТО над малкото останали стари болшевики в чужбина. Сред тях е и Лев Троцки — съперник на Сталин за мястото на Ленин. Човек на Берия убива Троцки в Мексико през 1940 г. Хиляди други загиват по време на Сталиновите чистки, продължили до началото на войната между Германия и Съветския съюз през 1941 г.
	Берия става един от най-важните помощници на Сталин по време на войната. Като заместник-председател на Съвета на народните комисари от февруари 1941 г. той става член и на Държавния комитет по отбраната. Повишен е в чин маршал на Съветския съюз през 1945 г. и следващата година е избран за пълноправен член на политбюро.
	По време на войната тайната полиция поема и допълнителните функции по охраната на ръководството на Кремъл и следенето за лоялност сред армейския състав. Това налага създаването на бойни звена на НКВД и отряди за военно КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. (Вж. СМЕРШ.)
	НКВД на Берия поема и външното разузнаване. Съветските дипломатически мисии във Великобритания, Канада и Съединените щати се попълват от оперативни работници на НКВД, чиято задача е да издирват военна информация, която би могла да е от полза за Кремъл. (Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.) Под ръководството на Берия се създава комисия по закупуването на оръжие от Съединените щати. Задачата й е да ускори прехвърлянето на оръжия за Съветския съюз. Със своите над 1000 служители комисията се превръща в организация за събиране на секретна информация.
	Сталин възлага на Берия и разработването на атомната бомба, както и да организира възпроизвеждането на 3-те американски бомбардировача _B–29 СУПЕФОРТРЕС_, свалени в Сибир. Сталин възнамерява на тяхна база да създаде съветски самолети носители на ядрено оръжие.
	След войната Берия продължава да е на върха, но допуска фаталната грешка да си помисли, че може да бъде наследник на Сталин. През 1949 г. Сталин издига Хрушчов за секретар на Московския градски комитет на партията. В спомените си Хрушчов отбелязва, че е доведен в Москва, „за да бъде балансьор във властта“. Той забелязва, че Сталин сякаш „се страхува от Берия и ще бъде щастлив да се отърве от него, но не знае как“.
	Берия грижливо подбира доверени грузинци за помощници на Сталин — включително работниците в кухнята. Но подозренията към Берия растат и той е принуден да замени грузинците с руснаци. Сталин прави опит да отслаби влиянието на Берия, като назначава генерал-полковник ВИКТОР АБАКУМОВ за министър на новосъздаденото МГБ — Министерство за държавна сигурност. Но Абакумов остава предпазливо лоялен към Берия и през август е отстранен. Наследникът на Абакумов — СЕМЬОН ИГНАТИЕВ, назначава военнополитически комисари, ветерани от войната (включително бъдещия ръководител на СССР Леонид Брежнев), за да влеят партийна сила в МГБ и така да подкопае позициите на Берия в апарата за сигурност.
	Берия обаче си остава непоклатим и безцеремонен. Една история, разказана от един грузински партиен функционер и описана от Ейми Найт в книгата „Берия“ („Beria“, 1993), разкрива няколко ужасяващи момента от живота му.
	Берия и функционерът излезли да се разходят с немски катер по реката. Минали покрай млада жена, която тренирала за състезание по плуване. Берия спрял катера и настоял момичето да се качи при тях. Почти веднага започнал да прави цинични предложения, без да скрива желанието си да я прелъсти. Въпреки съпротивата на спортистката Берия казал на придружителя си, че иска да бъде насаме с жената, и му наредил да скочи от лодката и да се върне на брега. Когато функционерът казал, че не може да плува, Берия го изхвърлил от лодката.
	Телохранителите на Берия, които наблюдавали случката от брега, бързо се притекли на помощ и спасили човека. Действията на Берия не ги изненадали. Те знаели, че той харесвал изключително много спортистки. И винаги искал да има правото да подбира за свое удоволствие състезателките от Грузия, изпращани всяка година в Москва за Деня на физическата култура и спорта.
	През 1951 г. Сталин започва чистка в ръководството на Грузия, което е ясен сигнал за отрицателното му отношение към Берия. Тези чистки си приличат като две капки вода с параноично скалъпения „заговор на лекарите“ — антисемитска кампания, започнала през януари 1953 г. Официално признатият Еврейски антифашистки комитет е набеден като организация за ПРИКРИТИЕ на разузнаването на САЩ. Лекарите, повечето евреи, са обвинени в заговор, чиято цел е „да отнемат живота на видни обществени дейци на Съветския съюз“. Берия косвено е разкритикуван за това, че неговите сили за сигурност не са успели да предотвратят в зародиш т.нар. заговор, както и за връзките му с комитета, създаден в годините на войната за единство на всички евреи по света в борбата срещу фашизма.
	В началото на 1953 г. става ясно, че дните на Берия са преброени. Според една версия през нощта на 1 март 1953 г. той излиза на кратка разходка от вилата си до вилата на Сталин в Кунцево, предградие на Москва. Твърди се, че се е срещнал насаме със Сталин в кабинета на диктатора. Малко след това Сталин е намерен да лежи на пода, след като е получил инфаркт. Идва в съзнание, но не може да говори. Умира на 5 март.
	Берия бързо се връща в централата си в Москва и задейства старателно обмисления план за превземане на управлението. Той назначава Георгий Маленков, незначителна фигура във ведомството му, за министър-председател, а себе си — за заместник-председател на Министерския съвет, без да прекъсва да контролира Държавна сигурност. (Сред първите му действия са затварянето на вилата на Сталин и транспортирането на всички вещи на диктатора в складове; започват чистки на лекарите, изследвали трупа на Сталин.)
	Берия засилва силите за сигурност в Москва. Предприема редица действия, които да го представят като либерален наследник на железния Сталин. Облекчава режима в затворите, разпорежда се да бъдат освободени около 1 000 000 затворници, които не застрашават държавната сигурност, оневинява лекарите от т.нар. лекарски заговор и планира законодателна реформа във връзка с произволните арести. Освен това дава сигнали за промяна във външната политика в ласкателна статия за президента Айзенхауер, публикувана във вестник _Правда_. В статията се посочва, че Съветският съюз има интерес Студената война да приключи.
	През юни либералната политика на Берия стига Източна Германия и довежда до бунтове. Москва смазва бунта в зародиш с танкове (вж. ГЕРМАНИЯ). Сега вече наистина настъпва краят на Берия. На 26 юни той отива в Кремъл за среща на ръководството. Арестуван е след внимателно планиран заговор, оглавяван от Хрушчов и маршал Георгий Жуков.
	През декември 1953 г. е изправен пред съветския Върховен съд. Обвинен е в измяна и е осъден на смърт. Екзекутиран е в деня на произнасянето на присъдата — 23 декември. Съществуват обаче други, доста противоречиви версии за смъртта на Берия. Хрушчов твърди: „Един ден Берия влезе в заседателната зала без телохранителя си и аз го застрелях.“ Друга, по-правдоподобна версия — на полковник Олег Пенковски, западен шпионин в Кремъл — сочи, че след ареста „Берия бе застрелян в мазето на главната квартира на Московския военен окръг… генерал [Фрол] Козлов го застреля в присъствието на други генерали… След убийството тялото на Берия бе полято с бензин и запалено в мазето“. Според друг разказ убийството е извършено от генерал-лейтенант П. Ф. Батитиски, след като полковникът, определен да го убие, не бил успял.
	{img:shpionazh-6.jpg|#Лаврентий Берия.}


	Берлин

	Столица на Германия от 1871 г. Градът, който е символ на обединена Германия, става символ на Студената война през втората половина на XX в. Тук Изтокът и Западът застават един срещу друг на бойното поле на шпионажа. Майсторите на шпионския роман и шпионските кинотворби често поставят героите си в това пространство, правейки града арена на световния шпионаж (вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ; ФИЛМИ).
	През средните векове Берлин е независим град. През XV в. е включен в кралството на Фридрих Велики. Този преуспяващ град познава интригите на супершпионина кардинал Ришельо (АРМАН ЖАН ДЬО ПЛЕСИ РИШЕЛЬО) от времето на Тридесетгодишната война (1618–1648). През следващите 2 века е окупиран от австрийци, руснаци и французи, като всяка страна води и свои шпиони.
	След падането на Наполеон през 1814 г. и издигането на Прусия Берлин се превръща в център на пруската мощ. Запазва значимостта си през целия XIX в., като се превръща в град на авангардното изкуство и декадентския нощен живот, място за срещи на РАЗУЗНАВАЧИ и техните АГЕНТИ. Британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) има резидентура там още в началото на XX в., за да държи под око болшевиките, които също използват града като шпионска „бърлога“. Военни АТАШЕТА на великите сили извършват задълженията си като джентълмени шпиони.
	Берлин не е засегнат от Първата световна война като крупен железопътен център и важен съобщителен възел. В заглавията на вестниците попада едва през 1918 г., когато комунистически агенти подстрекават бунтове по улиците и по този начин дават своя принос към разпадането на Германската империя. Съгласно Версайския мирен договор Германия става република със столица провинциалния Ваймар, а не бунтовническото средище Берлин. Но републиката запада под натиска на хиперинфлацията, масовата безработица и общото недоволство, използвани както от комунистите, така и от новите им конкуренти — фашистите от Националсоциалистическата работническа партия.
	АЛЪН ДЪЛЕС, бъдещ ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, е изпратен в Берлин през 1920 г. в средата на 10-годишната му дипломатическа кариера. В Берлин Дълес вижда нацистката свастика за пръв път. Това, което вижда, и разговорите с германците, които нацистите включват в своя „черен списък“, оставят у него неприятно впечатление, а самият град изглеждал наистина „зловещ“.
	По това време е създаден и АБВЕРЪТ, германската агенция за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ към германското военно министерство. В първите години в Абвера работят евреи и швейцарци, които доставят сведения от ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, използвани за военни цели. Близо до щабквартирата на Абвера в Берлин се намира и шпионска школа.
	Берлин е мястото, където се развихрят няколко нацистки акции през 30-те години. През нощта на 30 юни 1934 г. — _Нощта на дългите ножове_ — по заповед на канцлера Адолф Хитлер е отстранено цялото ръководство на СА (нацистки щурмови отряди, известни като „кафявите ризи“), чийто лидер Ернст Рьом е негов съперник по пътя към властта. Повече от 150 лидери са задържани и отведени в казармите на кадетската школа Лихтерфелде в Берлин. В групи по 8 те са извеждани и разстрелвани от стрелкови отряд на СС. Рьом, както и неизвестен брой от последователите му са разстреляни на друго място.
	Години наред агенти на ГЕСТАПО преследват евреи и други германци, които са набелязани като врагове на държавата. През 1936 г. Гестапо прекратява открития си тероризъм, така че дошлите в Берлин за олимпийските игри да добият по-благоприятна представа за Хитлерова Германия. Антиеврейските лозунги и надписи са свалени, когато започват да се стичат посетители към огромния, окичен със свастики олимпийски стадион. (РИЧАРД ХЕЛМС, бъдещ ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, е в Германия по това време като кореспондент и интервюира Хитлер за _Юнайтед прес_.)
	На 21 ноември 1937 г. Хитлер, който се опитва да спечели на своя страна германската армия, разкрива плановете си за агресия — тъй като Германия се нуждае от _Lebensraum_ (жизнено пространство) — на съвещание в Райхстага с високопоставени военни. (Личният адютант на Хитлер — Фридрих Хосбах, си води бележки и съвещанието става известно като _Конференцията на Хосбах_.) Съвещанието завършва с неуспех за Хитлер. С него не се съгласяват двама от най-вишестоящите военни — министърът на отбраната и върховен главнокомандващ Вермахта (германската армия) фелдмаршал Вернер фон Бломберг и генерал-полковник Вернер Фрайхер фон Фрич, началник-щаб във Вермахта. И двамата живеят в Берлин и над двамата е поставено полицейско наблюдение. Полицията се ръководи от граф Волф Хайнрих фон Хелдорф. В СС е разработен план за ликвидирането на Бломберг и Фрич.
	На 12 януари 1938 г. Бломберг, който е вдовец, се жени за секретарката си Ева Грюн. Хелдорф събира сведения срещу нея и заявява, че Бломберг се жени за проститутка, като по този начин опозорява армията и обижда Хитлер, който присъства на сватбата. Бломберг подава оставка. Следващия месец ХАЙНРИХ ХИМЛЕР, ръководител на СС, разобличава Фрич като ХОМОСЕКСУАЛИСТ, който извършва престъпления съгласно германския наказателен кодекс. Обвинението е построено върху показанията на млад хомосексуалист, живеещ в Берлин, но известен с прякора Бавареца. Фрич е принуден да подаде оставка. По-късно е оправдан от военен съд на честта и загива в Полша няколко дни след началото на Втората световна война.


	Втора световна война
	Хитлер публично определя 1000 години живот за Берлин, а ръководителят на военновъздушните сили Херман Гьоринг се кълне, че Берлин няма да бъде бомбардиран никога. Но в следващите няколко години британски и американски бомбардировачи сриват града, а през 1945 г. той става последното бойно поле на войната в Европа.
	От гледна точка на разузнаването най-силните въздушни атаки са през ноември 1943 г., когато изгарят архивите на шифровъчната служба на ВМС на Германия Б-ДИНСТ. Страхувайки се да не го постигне същата участ, АБВЕРЪТ се премества през април 1943 г. в Цосен, на около 30 км от Берлин.
	През март 1945 г. Червената армия наближава града, а озверелите офицери от германското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, губейки всяко усещане за реалност, продължават да полагат трескави усилия да заловят и да екзекутират заподозрените подривни елементи. В подземен бункер, където прекарва последните си дни, Хитлер вилнее по повод изтичането на информация. За това той научава от британските радиопрограми, които се излъчват за Германия.
	„По този въпрос Хитлер не си въобразяваше. Аз също все още съм убеден, че някой бе проникнал…“ — пише Алберт Шпеер, министър на оръжейното и военното производство. Шпеер твърди, че е искал да убие Хитлер в края на войната, като пусне отровен газ в бункера. Но в последния момент била сменена системата за вентилация и планът за покушение пропаднал.
	ГУИС — Секретната служба на нацистите, ръководена от ХАЙНРИХ ХИМЛЕР, функционира до последните часове на Третия райх. На 26 април съветските войски влизат в Берлин, а разследването на изтичането на информация все още продължава. Някакъв офицер от СС в бункера настоява да се проследи телефонен номер. Колкото и да е невероятно, сред шрапнелите на съветската артилерия берлинската телефонна централа откликва на повикването. СС открива заподозрения виновник и го екзекутира… Хитлер, който тъкмо се е оженил за любовницата си Ева Браун, се самоубива в бункера на 30 април. Подразделение на съветското разузнаване открива останките и в течение на десетилетия цялата информация за края на Хитлер остава засекретена. Британците, решени да разкрият истината, упълномощава ХЮ ТРЕВЪР-РОУПЪР, разузнавач и историк, да проведе разследване. Като използва данни на военнопленници, свидетели от бункера и източници на американското армейско контраразузнаване, Тревър-Роупър предава таен доклад през ноември 1945 г. на британското правителство и Четиристранната разузнавателна комисия в Берлин (по това време Берлин е под контрола на 4 страни, разделен на британска, американска, френска и съветска зона). Тревър-Роупър предлага да се направи запитване към руснаците, за да се получи информация от пленени лица и някои иззети от тях документи. Но отговорите на запитването закъсняват чак до 70-те години. (Докладът е включен в най-известната книга на историка — „Последните дни на Хитлер“ („The Last Days of Hitler“), претърпяла 6 издания до 1987 г.)
	И Алън Дълес, и Ричард Хелмс, бъдещи директори на Централното разузнаване, работили в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, веднага след войната са изпратени в Берлин, за да се запознаят с плановете на руснаците за бъдещето на Германия.


	Двата Берлина
	На първо време след войната Берлин не само е управляван от четирите държави победителки, но и в него действат четирите различни разузнавания, като американското, английското и френското се обединяват срещу руското. ВИЕНА, дългогодишното шпионско гнездо на Европа, предава ролята си на столица на шпионажа на Берлин. Съюзниците създават съвет на четирите сили, за да управляват града, а в действителност започват да се шпионират една друга. По-точно трите западни сили шпионират заедно Съветския съюз.
	По време на Студената война в двете Германии работят приблизително 8000 шпиони, като по-голямата част от тях са в Берлин. Западът има редица успехи в противостоенето, но неговото разузнаване не успява да предскаже нито една от т.нар. _берлински кризи_, всяка една от които можеше да превърне Берлин в отправна точка за началото на трета световна война.
	Първата криза настъпва през 1948 г. Няколко седмици руснаците всячески пречат на автомобилния и железопътния транспорт от Западна Германия за Берлин, а на 24 юни изцяло прекратяват връзките с града, поставяйки по този начин под обсада над 2 млн. жители на Берлин. Съветският съюз се надява да принуди западните съюзници да напуснат града и по този начин да осуетят плановете им да превърнат западните зони в независима република. Президентът Труман се разпорежда да се интензифицира въздушният мост от военни самолети, създаден при предишни подобни критични ситуации. Снабдяването на Берлин чрез въздушния мост продължава 321 дни. Извършени са над 277 000 полета, с които са доставени 2,5 млн. т продоволствие и гориво. Берлин се превръща в синоним на криза. По време на първата криза американските обединени началник-щабове са имали подготвен военен план с кодовото наименование _Троян_ за бомбардиране на 30 съветски града с ядрени бомби. До момента, когато съветската блокада е вдигната през май 1949 г., Западът вече е създал НАТО като бастион срещу съветската агресия в Западна Европа.
	Продължаващата Студена война между Съветския съюз и Запада води и до създаването на федерална република Германия (Западна Германия) през 1949 г. от американската, френската и британската зона и на Германската демократична република (Източна Германия) от съветската зона. Това разделя града на Източен и Западен Берлин, като ФРГ смята Западен Берлин да бъде провинция (ланд). Източна Германия обявява Берлин за своя столица.
	През юни 1953 г. след смъртта на съветския диктатор Йосиф Сталин и по време на краткото управление на бившия ръководител на тайната полиция ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ в Източна Германия за кратко се надига бунт. Когато въстанието е премазано от съветски танкове, Хенри Хекшър, резидент на ЦРУ в Берлин, изпраща телеграма до Вашингтон и моли за разрешение да осигури оръжие на въстаниците. По същото време американската външна политика проявява стремеж към освобождаване на „потисканите народи“, но не — както става ясно — с американско оръжие. Молбата на Хекшър е отхвърлена.
	В началото на юни 1961 г. президентът Кенеди се среща във Виена със съветския лидер Никита Хрушчов, който изненадва Кенеди със студеното си отношение към предложението за постигане на съгласие между двете страни. На 15 юни Хрушчов избира Берлин като място за ново напрежение. Той заявява, че ще „даде“ целия град на Източна Германия, ако Западът не я признае за независима държава.
	Отговорът на Кенеди е мобилизация на 250 000 военни от запаса и привеждане на няколко военни кораба в бойна готовност. Обединените началник щабове отново разработват планове за военни действия. В голямата военна игра, в която участват високопоставени цивилни и военни служители, се обмисля, а след това се отхвърля идеята за осъществяване на „предупредителен въздушен ядрен изстрел“ над Атлантическия океан, за да бъдат убедени руснаците, че военни действия в Берлин могат да предизвикат ядрена война.
	Хиляди източногерманци бягат на Запад след края на войната. Кризата продължава и през лятото — потокът от бегълци се увеличава и в Източна Германия остават все по-малко квалифицирани работници, техници и учени. Тогава, въпреки че западните лидери не са получили никакво предупреждение от разузнавателните агенции, през август руснаците и източногерманците започват бързото издигане на стена и на други бариери по граничната линия между Изтока и Запада. Кенеди отново е вбесен от провала на американското разузнаване, но пренебрегва гласовете на малцината конгресмени, които настояват за американски отговор с прилагане на военна сила.
	Границата между Изтока и Запада е обточена с бодлива тел и стражеви постове и е осеяна с мини — т.е. издигната е известната Берлинска стена. Стотици хора от Източен Берлин рискуват живота си, а някои и загиват в опитите си да преминат отвъд стената. Хиляди шпиони преминават стената, понякога разчитайки само на кураж, а друг път — на хитрост. Западногерманската служба за външно разузнаване БНД и службата за контраразузнаване ФСЗК често откриват в редиците си агенти на Щази (МДС) — източногерманската разузнавателна агенция и тайна полиция, или на КГБ.
	Берлинската стена става един от символите на шпионажа благодарение на книгата „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came in from the Cold“, 1963) от ДЖОН ЛЬО КАРЕ — класически роман за Студената война, който по-късно е филмиран с участието на Ричард Бъртън. Според сюжета под сянката на Берлинската стена загиват в снега британският разузнавач Лиймс и Лиз — наивната му млада любовница.
	В истинския свят на шпионажа БЕРЛИНСКИЯТ ТУНЕЛ — дръзка операция за подслушване на съветско-източногерманските комуникации, сама по себе си е сага на предателството. Предаден от съветски агент в британското разузнаване, преди още да е построен, тунелът осигурява непрекъснат поток на ДЕЗИНФОРМАЦИЯ за Запада.


	Обединеният Берлин
	През 1988 г. ориентираният към демократични реформи съветски лидер Михаил Горбачов, оглавил съветското правителство 3 години преди това, провъзгласява политика на ненамеса в Източна Европа и обявява частично изтегляне на съветските войски от тези страни. Тази промяна бележи края на комунистическия контрол в Източна Германия и в другите страни от Източния блок. Унгария отваря границата си с Австрия и хиляди източногерманци се отправят към Унгария уж на почивка. Докато агентите на Щази се опитват да разберат какво точно става, летовниците се прехвърлят в Западна Германия през Австрия. През октомври 1989 г. е свален от власт източногерманският диктатор Ерих Хонекер, а на 9 ноември, когато в Източен Берлин започват демонстрации, Източна Германия отваря границата си със Западна Германия. През декември 1990 г. източногерманското ръководство подава оставка и обещава свободни избори през май. Берлинската стена започва да пада. Последната част от стената пада през нощта на 3 срещу 4 октомври 1990 г., което бележи обединението на Германия.
	Историята на Берлин като шпионски център не приключва с обединението на страната. В Източен Берлин служители на западногерманското разузнаване отварят досиетата на Щази, за да се установи какво е правило това ведомство в годините на Студената война. Същевременно бивши източногермански граждани искат да видят досиетата си в Щази. Мнозина научават, че техни съседи, приятели и дори роднини са ги шпионирали години наред.


	_Берлински тунел_

	Англо-американска разузнавателна операция за прокопаване на тунел от Западен до Източен Берлин. Целта е да се стигне до подземните кабели и да се подслушват съветско-източногерманските комуникации.
	Идеята за тунела идва от друг подобен тунел, прокопан в следвоенна ВИЕНА, докато градът е под обединения контрол на американци, французи, британци и руснаци. Берлинският тунел е планиран от британската служба МИ–6 и от ЦРУ, но практическото изпълнение и финансирането са изключително на ЦРУ. Подробностите за операцията все още са засекретени и информацията е много оскъдна. АЛЪН ДЪЛЕС, по това време ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, дава разрешение за реализирането на операцията през 1954 г. и нарежда да има „възможно по-малко“ информация „на хартия“.
	Виенската подслушвателна операция е с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _Силвър_ (Сребро). Дълес нарича операцията по Берлинския тунел _Голд_ (Злато). Според някои сведения РАЙНХАРД ГЕЛЕН, ръководителят на западногерманското разузнаване, пръв предупреждава Дълес за местоположението на телефонните постове и кабели, които са на 1,80 м под земята на място, където много близо до американския сектор в Западен Берлин се събират 3 кабела.
	Британски и американски разузнавачи се срещат в Лондон, за да съставят план за тунела. Сред присъстващите в ранния етап на планирането е и ДЖОРДЖ БЛЕЙК, РАЗУЗНАВАЧ от МИ–6, който шпионира за КГБ. Очевидно Блейк е предупредил руснаците веднага, тъй като двама от агентите на Гелен са заловени при опит да прокарат кабел за подслушване през берлинския канал.
	КГБ решава да остави операция _Голд_ да стигне до запланувания край, тъй като за тях това е потенциална възможност за подаване на ДЕЗИНФОРМАЦИЯ. През декември 1953 г. операцията минава под ръководството на УИЛЯМ ХАРВИ, бивш служител на ФБР, който е прехвърлен в ЦРУ. Харви използва складовата база на американската армия в Западна Германия като терминал за тунела. Инженери от американската армия цяла година прокопават тунела и тайно изнасят пръстта. Тунелът е с дължина 90 м, височина 1,80 м и дълбочина 4,5 м и свършва при електронна кутия, където става подслушването. Там германци и американци подслушват и записват съобщенията за и от съветската щабквартира в Цосен, близо до Берлин, разговори между Москва и съветското посолство в Източен Берлин и комуникации между Източна Германия и съветските власти.
	Във Вашингтон екип преводачи и аналитици от ЦРУ работят непрестанно над огромния брой прехванати съобщения, сред които има разговори на високо равнище и клюки от казармите. Прехванатите разговори са толкова много, че работата над операция _Голд_ продължава до септември 1958 г.
	На 21 април 1956 г., около година след започването на подслушването, съветски и източногермански войници проникват в източния край на тунела. Руснаците веднага използват тунела за пропаганда, наричайки случая „нарушение на нормите на международното право“ и „гангстерски акт“. (По съвпадение трима представители на рода Дълес изпитват последиците от нападението над тунела: Алън Дълес, брат му Джон Фостър Дълес, който е държавен секретар, и сестра им Елинор Дълес, чиновничка в бюрото на Държавния департамент в Берлин. „Всичко това е по вина на Алън“, казва тя на Фостър.)
	След като се оттегля, Алън Дълес пише със задоволство за тунела в книгата „Изкуството на разузнаването“ („The Craft of Intelligence“, 1963). Въпреки че вероятно е знаел за предателството на Блейк, той не споменава този факт. Казва, че когато пада първият сняг през зимата на 1954–1955 г., „снегът над тунела се топеше от топлината, която се излъчваше отдолу. За нула време щеше да се появи една чудесна пътека в снега от Западен към Източен Берлин и някой наблюдателен полицай щеше да забележи“. Техниците по тунела бързо изключват отоплението и приключват с този проблем.
	Чак когато Блейк е арестуван и осъден през 1961 г., западните служители разбират, че тунелът е бил разконспириран още преди първата му копка. Но нито Дълес, нито ЦРУ разкриват предателството и години наред официално дават добри оценки на тунела, докато аналитици от ЦРУ се чудят дали е постигнат желаният ефект. Според една от преценките руснаците са оставяли по тези кабели да текат обичайните военни комуникации, така че Западът да остане с впечатлението, че не се планират никакви агресивни стъпки от страна на Съветския съюз срещу натежалия от напрежение Западен Берлин.


	_Бернхард_

	Германско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на секретна операция по време на Втората световна война. Германските специални служби произвеждат над 100 млн. фалшиви английски лири, за да се подкопае икономиката на Великобритания. Опитът е несполучлив — по-голямата част от банкнотите е произведена през 1945 г. малко преди Германия да капитулира.
	Все пак част от банкнотите е пусната в обращение. С част от тях е било плащано на германския шпионин ЦИЦЕРОН, който успява да снима важни секретни документи направо от кабинета на посланика на Великобритания в Турция. С фалшивите пари са били финансирани и други разузнавателни операции.


	Бертран, Гюстав

	Виден френски криптолог от времето на Втората световна война с голям принос в разчитане ШИФЪРА на германската шифровъчна машина _ЕНИГМА_.
	През 1914 г. постъпва в армията като редник. На следващата година е ранен. След войната е назначен в отдела за шифрови операции към френската армия. През 1926 г. като капитан в подразделението на френската армия за радиоразузнаване открива, че германците са въвели електрическата шифровъчна машина _Енигма_, и започва упорита работа по разчитане на нейните шифри. През 1930 г. е назначен за ръководител на научно-техническия екип на френското разузнаване — СР (СЛУЖБА ЗА РАЗУЗНАВАНЕ — Service de Renseignements). На следващата година осъществява сътрудничество с ХАНС-ТИЛО ШМИТ — френски АГЕНТ с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _Аше_, който работи в шифровъчното бюро на германското военно разузнаване. От есента на 1931 до юни 1939 г. той се среща 19 пъти с Аше в различни европейски страни, където агентът му предоставя ценни документи и наръчници за _Енигма_.
	На 7 декември 1931 г. Бертран посещава Варшава и се запознава с работата на БЮРО ШИФРОВ — полската служба по криптоанализ. Той носи със себе си документите, предоставени му от Аше, с помощта на които в БЮРО ШИФРОВ разгадават _Енигма_ и разчитат германските военни съобщения. През 1932 г. Бертран предава на поляците още документи от Аше, а към края на годината успяват да разшифроват първото цялостно съобщение на германците.
	През 1931 г. Бертран подава документация и на английската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ. По онова време английските дешифровчици не са особено склонни да работят с Бертран. През 1936 г. обаче го търсят те самите и установяват контакт с него. Така между двете агенции започва обещаващ обмен на информация. (По това време англичаните все още не могат да разшифроват кодовете на _Енигма_.)
	Френско-полското сътрудничество продължава, но към средата на декември 1938 г. полските криптолози изпитват остра нужда от помощ поради огромните разходи, свързани със създаването на електрически механични машини, необходими за пробив в шифрите на _Енигма_. На 9 и 10 януари 1939 г. Бертран организира среща на най-видните криптоаналитици от Франция, Полша и Великобритания в Париж. Тази практическа конференция поставя основите на следващите големи успехи на англичаните (Великобритания е единствената страна, в която не влизат германски войски) в областта на дешифрирането на _Енигма_. Бертран участва и във втората конференция през юли 1939 г. в Полша. Поляците се съгласяват да дадат на англичаните и французите една от монтираните у тях машини _Енигма_.
	След падането на Полша през септември 1939 г. оцелелите полски криптолози бягат във Франция, където Бертран ги приема в своето шифровъчно бюро на Грец-Арменвийе, североизточно от Париж. Базата е с кодово наименование _БРУНО_. Когато през май 1940 г. германците премазват Северна Франция, Бертран прехвърля със самолет по-голямата част от криптолозите си в Северна Африка — първо в Оран, а по-късно в Алжир, където остават няколко месеца. След това ги прехвърля с кораб и се настаняват близо до градчето Ним, където създават базата КАДИКС. Тя работи до октомври 1942 г. Месец по-късно германските войски окупират територията на „Виши“ и криптолозите отново са принудени да бягат. Бертран е заловен от АБВЕРА — германското военно разузнаване. Вероятно благодарение на помощта на немци той успява да избяга през 1944 г. и заминава за Великобритания.
	След войната Бертран остава във френското разузнаване и се издига до чин генерал. Работата си по декодиране на _Енигма_ той описва в „Енигма, или най-голямата енигма на войната 1939–1945“ („Enigma ou la plus Grande Enigme de la Guerre 1939–1945“, 1973). Книгата предизвиква доста спорове и води до противоречиви оценки в разузнавателните кръгове, въпреки че общественият интерес към нея е учудващо слаб.


	Бест, Пейн (1885-?)

	Английски РАЗУЗНАВАЧ, заловен от германците в началото на Втората световна война.
	Пейн е счетоводител, завършил лондонската Школа по икономика. Служил е в разузнаването на английската армия по време на Първата световна война. След това се премества в Хага и като офицер от запаса продължава разузнавателната си дейност. В Хага е добре познат в двора на кралица Вилхелмина, а в Северна Германия — сред благородническите семейства, в чиито кръгове е известен като „човека с монокъл“. Въпреки че работи като рекламен агент и производител на фармацевтични продукти, навсякъде в Европа е приеман като представител на висшето английско общество, като човек със солидни връзки навсякъде.
	Наред с военно разузнаване Бест изпълнява и задачи, поставени му от британското разузнаване МИ–6. През 1938 г. вероятно той урежда среща между сър СТЮЪРТ МИНГИС, който по-късно става ръководител на МИ–6, и пратеника на генерал Лудвиг Бек, началник на германския Генерален щаб и вдъхновител на военнополитическия заговор срещу Адолф Хитлер. В хода на преговорите представителят на генерала предлага вариант за отстраняването на Хитлер, като в замяна англичаните се откажат от някои условия на Версайския договор. Това предложение не е прието, но това не възпира антихитлеристкия заговор и англичаните с интерес продължават да следят развитието на събитията.
	Под ПРИКРИТИЕТО на бизнесмен Бест сътрудничи с майор Р. СТИВЪНС, който работи в Хага като паспортен офицер — типично прикритие, използвано от МИ–6. Двамата не се разбират. Независимо от това обаче заедно се опитват да установят контакт със заговорниците на Бек, когото британското Министерство на външните работи нарича „германската опозиция“. Един от офицерите за контакт в действителност е ДВОЕН АГЕНТ и работи за СД — разузнавателния отдел на нацистката организация СС.
	За да убеди немската страна, че от страна на Великобритания към преговорите се проявява интерес на най-високо равнище, Мингис урежда Би Би Си да направи малко изменение във въвеждащите думи на предаването за Германия. (Това е често прилаган похват, за да се докаже искреността на съюзническите разузнавателни агенти, които работят с подозрителни сътрудници от други страни.)
	Бест е упълномощен да предаде на германците, че Великобритания ще приеме прекратяване на войната и ще гарантира на Германия териториалните й искания до 1938 г., ако германската армия успее да свали Хитлер от власт. На 20 октомври 1939 г., по-малко от 6 седмици след като Великобритания обявява война на Германия, немският двоен агент, представящ се за водач на дисиденти, завежда Бест, Стивънс и един холандски офицер от разузнаването в едно село на холандско-германската граница. Там те се срещат с двама немски офицери от армията, които твърдят, че представляват един от генералите, участващ в заговора срещу Хитлер. Бест, който говори немски великолепно и е добре запознат с германците прусаци, заподозира, че офицерите са нацисти.
	По време на втората среща — проведена на 30 октомври в Хага — се появява друг германец, който се представя като Шемел. Това е ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ — заместник-началник на СД. Той предава на английските офицери, че армията ще арестува Хитлер. На последвалата среща Шемел заявява, че заговорниците искат да разговарят директно с английски правителствени лица. Страните се договарят, че на 8 ноември немците трябва да чакат самолет в градчето Венло, близо до холандско-германската граница. Бест и Стивънс пристигат в уречения ден, час и място. По-нататък събитията се развиват като в гангстерски филм. Една лека кола преминава с пълна скорост през граничния пропускателен пункт и стрелци откриват огън по холандските граничари. От колата изскачат германци, сграбчват двамата англичани, обръщат колата и профучавайки с пълна скорост, се връщат на германска територия.
	Разпитът на Бест и Стивънс е съпроводен с жестоки мъчения в Гестапо и те издават някои тайни на МИ–6. Това се потвърждава след войната, когато британски разузнавачи откриват германски документ, в който е цитиран Стивънс като източник на подробна информация за МИ–6 — описание на структурата на МИ–6 и данни за много офицери, включително паспортните им снимки. Бест също не издържа и издава секретна информация. В разпит след войната той твърди, че е заблуждавал германците, като им е разказвал за сексуалните предпочитания на колегите си.
	Бест и Стивънс остават в малкото баварско село Нидерорф до края на войната като затворници. През април 1945 г. съюзническите войски ги освобождават заедно с германските затворници.
	В разследване след войната се установява, че Стивънс е издал повече информация от Бест и че трети офицер от МИ–6 — ЧАРЛС (ДИКИ) ЕЛИС, който остава в секретните служби до 50-те години — също е предавал информация, и то още преди войната. Една от четирите съпруги на Елис е била рускиня. Докато е на служба в Париж преди войната, Елис предава информация за МИ–6 на зет си, който работи за АБВЕРА, срещу допълнително заплащане.
	Вж. ИНЦИДЕНТ КРАЙ ВЕНЛО; ЧЕРНА КНИГА.


	_Беър Ту–20/Ту–95_

	Един от най-функционалните стратегически бомбардировачи в света е Ту–95, наречен от руснаците Вечния, а според приетия „именник“ на НАТО за съветските самолети е кръстен _Bear_ (Мечка). Той е с 4 турбовитлови двигателя и има всички параметри на най-добрите реактивни бомбардировачи от своето поколение. Беър остава в руските военновъздушни сили като ракетоносител до приемане на междуконтиненталните балистични ракети (МБР) и океанските ядрени подводници с МБР на въоръжение. Във военноморския флот е използван като важен далекообхватен самолет за разузнаване и ракетно управление.
	_Беър_ е създаден в конструкторското бюро на Андрей Туполев като самолет, който да може да достига най-отдалечените цели в Съединените щати. Предполага се, че с _Беър_ е пусната първата опитна съветска атомна бомба на 6 ноември 1955 г.
	_Беър_ влиза в експлоатация през 1955 г. като стратегически бомбардировач. В средата на 60-те години във военноморската авиация се използва разузнавателният вариант _Беър-D_ за океанско наблюдение и ракетно насочване и изстрелване. Самолетът не е въоръжен. Снабден е с огромен радар за улавяне на сигнали от земята и за видеовръзка (т.нар. Драмбуи от западното разузнаване) и е предназначен за предаване данни за обекти на подводници и кораби ракетоносители.
	Скоро след като навлиза във военноморския флот _Беър-D_ извършва наблюдателни полети над американски военни кораби в открито море. От април 1970 г. двойка _Беър-D_ излитат от Колския полуостров, прелитат над Нордкап, спускат се към Норвежко море и Северния Атлантик и кацат в Куба, преодолявайки 8000 км без кацане. След няколко дни престой в Куба двата самолета се завръщат в базата. По време на непрекъснатия полет _Беър_ провежда наблюдение и ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) край бреговете на Северна Америка на разстояние 320–400 км от брега.
	От 1973 г. самолети _Беър_ летят по двойки до Конакри, Гвинея. В няколко случая самолетите от Куба и Конакри по всяка вероятност са провеждали координирани разузнавателни полети над Южния и Северния Атлантик. През 1977 г. съветската база в Конакри е закрита и самолетите прекратяват полетите си. Полетите на _Беър-D_ се извършват от летището в Луанда, Ангола. От 1981 г. до разпадането на Съветския съюз през 1991 г. присъствието на самолетите _Беър_ в Куба е постоянно. (През 1983 г. към _Беър-D_ се присъединяват _Беър-F_ — самолети за борба с подводници.)
	От 1974 г. далечните полети на _Беър-D_ се осъществяват от далекоизточни бази на Съветския съюз в Тихия океан, в това число от бившите американски въздушни бази в Да Нанг и залива Кам Ран във Виетнам. От 1979 до 1991 г. базираните във Виетнам самолети _Беър-D/F_ действат без прекъсване.
	Въпреки че военноморското разузнаване и набелязването на цели за ракетно нападение в океана са поети до голяма степен от СПЪТНИЦИ, _Беър-D_ продължават да изпълняват тези функции за руския флот (вж. СЪВЕТСКА СИСТЕМА ЗА МОРСКО НАБЛЮДЕНИЕ).
	Моделът _Беър-E_ е създаден за фотографско разузнаване. _Беър-F_ е военноморски самолет, предназначен за борба с подводници. _Беър-G_ е модификация на по-стари бомбардировачи и е предназначен за пренасяне на насочващи се ракети. _Беър-X_ е нов модел ракетоносител и е на въоръжение от 1984 г., а _Беър-J_ е за радиорелейна връзка във военноморските комуникации.
	По-старите модели бомбардировачи _Беър_ са реконструирани в модели за изстрелване на ракети, а производството на нови, макар и с бавни темпове продължава и през 90-те години. _Беър_ е най-дълго произвежданият без прекъсване самолет в историята на световната авиация — в продължение на повече от 40 години! Произведени са над 350 самолета.
	_Беър_ е голям самолет с насочени назад криле и с 4 турбовитлови двигателя, вградени в аеродинамични кожуси под крилете. Всеки турбодвигател има 2 двойки противоположно въртящи се с променлива скорост перки с 4 елемента. Ето тактико-техническите данни на _Ту–95МС_ например: двигател тип НК–12МВ, мощност — 11 032/12 000 kW/к.с., разпереност — 51,10 м, носеща площ — 311,10 кв. м, дължина — 49,80 м, маса празен — 98 000 кг, максимална стартова маса — 190 000 кг, максимална скорост — 870 км/ч, крейсерска скорост — 850 км/ч, далечина на полета без дозареждане във въздуха — над 15 000 км, боен товар — 11 400–30 000 кг. _Беър_-ите могат да се зареждат допълнително с гориво по време на полет през вградена на носа сонда. Обикновено екипажът се състои от 7–8 души.
	Понякога за военните модификации на самолета на конструкторското бюро на Туполев се използва наименованието _Ту–95_. Първоначалното военно наименование е _Ту–20_, като _Беър-F_ и произвежданите по-късно модификации имат военното наименование _Ту–142_.
	{img:shpionazh-7.jpg|#Ту–20.}
	{img:shpionazh-8.jpg|#Ту–95МС}


	Библейски шпиони

	На няколко места в Библията се споменава за този род човешка дейност, която в наше време се нарича разузнаване или шпионаж. Така в Четвърта книга Моисеева от Стария завет — Числа, Моисей и Иисус Навиев влизат в ролята на своего рода древни ръководители на шпионаж. А в Новия завет римляните използват Юда като ВНЕДРЕН АГЕНТ в лагера на Иисус Христос, който в края на краищата го предава.
	Първото позоваване на шпионаж се споменава в Първата книга Моисеева — Битие (42:9), Йосиф по това време управител на Египет — втора по важност фигура след фараона в тази земя, се среща с братята си, които не го познават. „Отде идете?“ — пита той. „От Ханаанската земя, за да купим храна“ — отговарят те. „Вие сте шпиони; дошли сте да съглеждате голотата на тая земя“ — казва той. Под „голота“ той е имал предвид неукрепените райони по североизточната граница на Египет, най-уязвимия участък във военно отношение. Затова всяко появяване на чужденец по тия места се приемало като опит за шпионаж.
	Първото описание на разузнавателна мисия е в Четвърта книга Моисеева — Числа, което започва с думите: „И Господ говори на Моисея, казвайки: Изпрати мъже, за да съгледват Ханаанската земя, която аз давам на израиляните; да изпратите по един мъж от всяко племе на бащите им…“ Моисей избира по един човек от дванайсетте племена и ги изпраща в Обетованата земя на 40-дневна мисия, като им дава конкретни инструкции:

	Качете се по южната страна и изкачете се на бърдата, та вижте каква е земята, и людете, които живеят в нея, силни ли са или слаби, малко ли са или много; и каква е земята, на която те живеят, добра ли е или лоша; и какви са градовете, в които те живеят, от шатри ли са или са укрепени; и каква е земята, плодовита ли е или постна, има ли по нея дървета или не… (Числа 13:18–21)

	В работата си Моисей се натъква на проблеми, добре познати на съвременните специални служби: неговите агенти донасят противоречива информация. Някои казват, че в тази земя има гиганти и в никакъв случай не бива да се предприема военен поход. Само двама от дванайсетимата съгледвачи препоръчват нахлуване. Уплашени от съобщенията за силата на тази земя, юдеите изпадат в паника. И тогава Господ решава да ги накаже, като не ги допуска до Обетованата земя в продължение на 40 години: „Според числото на дните, през които съгледвахте земята, четиридесет деня, всеки ден за една година, четиридесет години ще теглите поради беззаконията си, и ще познаете що е аз да съм неблагоразположен.“ (Числа 14:34.)
	Една от разузнавателните мисии е неуспешна. Арад, цар Ханаански, пленява няколко от хората на Моисей и както често се случва с шпионите, тях ги държат в плен и явно здраво са ги разпитвали. Очевидно те са освободени, когато израилтяните завладяват ханаанските градове. (Числа 21:1–3.)
	След смъртта на Моисей Иисус Навиев поема и оглавява шпионските операции. „Тогава Иисус Навиевия син изпрати от Ситим двама мъже да съгледат тайно, и каза: Идете, разгледайте земята и Йерихон.“ (Книга Иисус Навиев 2:1.) Тези двама представители на втората най-древна професия се скриват в дома на представителка на първата най-древна професия — блудницата Раав. Информатор съобщава на йерихонския цар и той повелява на Раав да предаде шпионите. Тя казва, че двама израилтяни действително са идвали при нея, но че са си тръгнали, преди градските порти да бъдат затворени. Царските пратеници се спускат да преследват шпионите, а през това време тя качва шпионите на покрива и ги скрива в снопове лен.
	По-късно, след като й обещават, че семейството й няма да пострада, ако израилтяните превземат града, тя „ги спусна с въже през прозореца; защото къщата й беше на градската стена…“ (Иисус Навиев 2:15.) Преди да си тръгнат, шпионите й казват да завърже червен кълчищен сноп на същия прозорец, който да послужи като знак за нашествениците да не разрушават къщата. Те избягват, извършват наблюдението си и се завръщат при Иисус Навиев, който въз основа на тайното им донесение напада Йерихон, като пощадява къщата с червения кълчищен сноп. (Тайно общество по време на Гражданска война в САЩ, наречено _Червеният кълчищен сноп_, осигурява информация на Севера, използвайки червен кълчищен сноп като знак.)
	Специалисти от ЦРУ веднъж решават за забавление да изследват „шпионския въпрос“ в Библията. Резултатът бил засекретен отчет, където авторът акцентира върху различията в разузнавателните операции, които ръководи Моисей, и тези, които ръководи Иисус Навиев. Главното различие било в методите, използвани от шпионите за предаване на събраната от тях информация. Шпионите на Моисей обявявали на всеослушание сведенията си, като предизвиквали паника, а шпионите на Иисус Навиев докладвали поверително. Аналитикът отбелязва, че ситуацията, пред която се изправя Моисей, прилича на тази, с която се сблъсква РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ на САЩ, след като над нея е установен парламентарен надзор (вж. НАДЗОР НАД РАЗУЗНАВАНЕТО).
	„Операцията на Моисей, извършена от любители сред обществото, води до отслабване на властта на Моисей, довежда до загуба на доверието на народа в себе си и предхожда продължителен период на сурово наказание за народа. Операцията на Иисус Навиев, проведена в секретност от професионалисти, води до осъществяване на националния идеал“, се посочва в статията. В нея се казва също: „Иисус Навиев нито е бил контролиран от надзорен съвет, нито е трябвало да се занимава с изработването на политически приемливо обяснение за мисията.“
	В друга библейска притча става дума за предателство на жени, изпълняващи ролята на агенти. Когато Самсон отива в Газа и посещава една блудница, тя го предава на властите, които му устройват засада пред градските порти. Но Самсон съумява да изкърти портите от земята и да ги хвърли на планината. И все пак той не успява да избяга от съдбата си, бидейки предан на жените. Друга жена, която го изправя пред злощастната му съдба, е Далила, наета да прелъсти силния мъж. (В КГБ такива операции се наричат ЛЯСТОВИЦА.) За предаването на Самсон владетелите на филистимляните й плащат 1100 сребърни монети. Опиянен от любов, Самсон й признава, че тайната на силата му се крие в косата. Далила изчаква той да заспи и заедно със съучастник му остригва косата. Филистимляните го ослепяват и хвърлят в затвора. След като косата му отново пораства достатъчно, за да възвърне силата си, Самсон сам слага край на живота си, като срутва сградата, в която е самият той, но и с хиляди врагове в нея. (Съдии 16.)
	В Новия завет използването на Юда като шпионин е типичен пример за шпионска операция в една римска колония: властващите управители използват местни жители, тъй като само те владеят езика и необходимия опит, за да се смесят с населението и да не предизвикат подозрение.
	За една друга шпионска операция разказва Павел в Новия завет, който споменава за мистериозните „лъжебратя“: „и то поради лъжебратята, които бяха се вкраднали и вмъкнали да съгледват свободата, която имаме в Христа Иисуса, за да ни поробят.“ (Послание на апостол Павла към Галатяните 2:4.)


	_Биг бърд_

	Популярно название на американски шпионски СПЪТНИК за малки височини, който комбинира инфрачервени снимки и РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Изстрелян е на 15 юни 1971 г. с ракета _Титан 3D_. Спътникът _Биг бърд_ тежи 15 т, дълъг е 18,50 м и е снабден с _2 KH 9_ — серийни фотокамери, които могат да уловят обекти с размери до 20,32 см от височина 126 км. Това е първият разузнавателен спътник, който може да снима толкова малки обекти. Всяка камера има 2 метални капсули за филмите, които се спускат с парашут към Земята и се улавят във въздуха от самолети.
	В 5 от мисиите си _Биг бърд_ е оборудван с камера за въздушна картография с 1 капсула за филм. Било е пробвано снимките да се предават чрез радиосигнал, но безуспешно.
	Способността на спътника да извършва РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ е постигната с добавка към камерата.
	От 1971 до 1984 г. спътниците _Биг бърд_ се изстрелват 2 пъти в годината. 19 сполучливи изстрелвания са последвани от 1 провал — на 18 април 1986 г., когато ракетата носител експлодира при изстрелването. Основният недостатък на _Биг бърд_ е сравнително краткият живот — отначало около 52 дни, а през 1978 г. престоят в орбита е удължен на 179 дни (средният живот в орбита е 138 дни, а максималният — 275 дни, постигнат през 1983 г.).
	Спътникът е разработен под названието _Код 467_. Официалното му име на разузнавателен спътник е _Хексагон_.


	_Бизон Ми–4_

	Съветски стратегически бомбардировач, разработен от конструкторското бюро на професор Мясишчев. _Бизон_ се използва широко от военновъздушните сили за далекообхватни разузнавателни полети. Смята се за неуспешен като стратегически бомбардировач поради сравнително ниската скорост, която развива, и далекообхвата на полета.
	_Бизон_ е самолет с 4 турбореактивни двигателя, монтирани в основата на крилете. Максималната му скорост е 994 км/ч. Има 2 вътрешни гнезда за бомбен товар 4540 кг ядрени или конвенционални бомби. Някои самолети са снабдени с 24-милиметрово оръдие на носа и от 6 до 10 23-милиметрови оръдия под и в предната част на корпуса и на опашката. На всички самолети е поставено допълнително устройство за презареждане с гориво по време на полет.
	Самолетът е малко по-малък от съвременните американски _B–52 Стратофортрес_. Първият полет е извършен в края на 1953 г., а влиза в експлоатация във войската през 1956 г. Съвременник е на Туполевия стратегически бомбардировач и разузнавателен самолет _БЕЪР_.
	Построени са 200–300 самолета от този вид. Вариантът _Бизон-B_ е специализиран за стратегическо разузнаване и е снабден с фотокамери и системи за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ.
	По западната класификация названието на самолета е _Бизон_, а руснаците го наричат _Молот_ (Чук). Конструкторските названия са _М–4_ и _201-M_, а военната класификация е _Ми–4_.
	{img:shpionazh-9.jpg|#Ми–4.}


	Бийзли, Патрик (1913)

	Главен аналитик от 1939 до 1945 г. в ОПЕРАТИВНИЯ РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР на Адмиралтейството. Проявява особен интерес в приложението на дешифрираните материали на _УЛТРА_. Завършил е колежа _Тринити_ при Кеймбриджкия университет и получава офицерско звание в Кралския военноморски флот. В книгата „Най-специалното разузнаване: Историята на Оперативния разузнавателен център на Адмиралтейството 1939–1945“ („Very Special Intelligence: The Story of the Admiralty’s Operational Intelligence Centre 1939–1945“, 1977) Бийзли разказва за невероятния обхват информация, която Адмиралтейството получава от _Ултра_ (най-специалното разузнаване). В залата за проследяване в центъра дешифровчиците от ПАРК БЛЕЧЛИ могат да разчетат дословно съобщенията между командването на германска подводница в Германия и друга — в Атлантическия океан, в момента на предаването.
	Прехванат и разчетен е дори ШИФЪРЪТ _Тетис_, използван от германците по време на тренировки с подводници в Балтийско море. „_Тетис_ — пише Бийзли — ни позволи да проследим историята на всяка германска подводница от момента на пускането й, месеците на работа и обучение до напускането й на Балтийско море за първото й плаване със задача към норвежко или френско пристанище…“ Бийзли е много горд от добрите работни взаимоотношения между Оперативния разузнавателен център и съответстващата организация във Вашингтон. Сътрудничеството, пише той, „бе може би по-близко, отколкото между които и да са други 2 английски и американски организации в която и да е област и място на действие“.


	Бийч, Томас (1841–1894)

	Британски ТАЕН АГЕНТ, шпионирал ирландците от американски произход, заподозрени в намерение да се върнат в Ирландия и да вдигнат въстание срещу английската корона. Някои от тях, наричани фении, планирали нашествие и в Канада.
	Бийч е роден в Англия, емигрира в Америка и воюва в Гражданската война на страната на Севера. След войната научава за фениите, взели името си от воините, пазили легендарния ирландски лидер Фин Маккул през III в. от н.е. Движението на фениите води началото си от 50-те години на XIX в. В Ирландия обикновено се нарича Ирландско републиканско братство. Членовете дават клетва да посветят живота си на това Ирландия да стане република, независима от Великобритания.
	Бийч пише на роднини в Англия за американските фении, а роднините предават информацията на английските разузнавателни служби. Англичаните били внедрили сред ирландските революционери, но нямали ИЗТОЧНИЦИ сред американските фении. Предлагат на Бийч да стана ДВОЕН АГЕНТ.
	Той научава за планираното нападение на фениите срещу Канада през 1866 г. и съобщава в Англия, преди те да са пресекли границата. Отблъснати са много бързо. Бийч се присъединява към фениите по-късно. Те му се доверяват да съпроводи лидера им до Вашингтон, за да поднесе апел до президента Андрю Джонсън за оказване на подкрепа в борбата им за независимост. Бийч осъществява и едно пътуване до Канада като ТАЕН АГЕНТ на фениите. Разузнавателната му мисия е свързана с подготовката на ново нападение, планирано за 1870 г. Той съобщава всичко на канадските власти, които лесно спират нападателите.
	Движението на фениите заглъхва през 1877 г. Бийч се завръща в Англия и продължава антиирландската си дейност. Участва в осъществяването на замисъла на английското разузнаване за ликвидиране на Чарлс Стюърт Парнел. Предвиждало се скалъпване на писма с неговия подпис, които да се публикуват. В тях ирландският лидер „пише“ за редица убийства на английски политици. Заговорът е разкрит, Бийч — също.


	Биографична оценка

	Тайна информация за произхода и живота на даден човек, използвана като средство за принуда или шантаж да накара някого да работи в областта на шпионажа. Не е необходимо човекът да е шпионин, но е възможно. Може да е наблюдател или КУРИЕР.


	Бисъл, Клейтън (1896–1972)

	Директор на американското армейско ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (G–2) към края на Втората световна война. Обединява КРИПТОАНАЛИЗА и комуникационното прехващане под шапката на УПРАВЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Бисъл постъпва във военновъздушните сили през 1917 г. и по време на службата си във Франция сваля 5 германски самолета. Провъзгласен е за въздушен ас. Въвежда своя техника за нощно пилотиране.
	В началото на Втората световна война заминава за Китай под командването на генерал-майор Джоузеф Стилуел — командващ американските войски в Бирма и Китай и началник-щаб на Чан Кайшъ — лидер на националната партия на Китай Гуоминдан. През август 1942 г. Бисъл, вече генерал-майор, става командир на 10-а военновъздушна част за военни действия в района Китай — Бирма — Индия. Като поддръжник на Стилуел среща трудности с Чан Кайшъ, който поддържа генерал-майор Клер Шено, друг американски висш офицер от военновъздушните сили. През март 1943 г. по настояване на Чан Кайшъ Шено поема командването на всички военновъздушни операции в Китай.
	През юли 1943 г. Бисъл е отзован в Съединените щати. Назначен е за заместник-началник щаб на армейското военновъздушно разузнаване (А–2). Седем месеца по-късно, през февруари 1944 г., е назначен за ръководител на цялото армейско военновъздушно разузнаване. Той успява да подобри сътрудничество с военноморския флот в областта на РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. На 15 септември 1945 г. — 13 дни след края на войната, с негова помощ е създадена АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА. Предназначението й е да контролира „всички формирования и персонал в областта на радиотехническото разузнаване и безопасността“. Предвидено е агенцията да е пряко подчинена на Управлението на военното разузнаване.
	Бисъл е началник на G–2 до януари 1946 г. По-късно е военновъздушен АТАШЕ в посолството на САЩ в Лондон.


	Бисъл-младши, Ричард (1910–1994)

	Високопоставен РАЗУЗНАВАЧ, ръководител на секретни операции на ЦРУ, включително на безуспешната инвазия в Залива на прасетата в Куба. Той ръководи също разработвания от ЦРУ шпионски самолет _Ю–2 (U–2)_ и шпионските СПЪТНИЦИ.
	Завършил е университета в Йейл. Учи в лондонското Училище по икономика, а след това отново се връща в икономическия факултет в Йейл. Поради лошото си зрение не може да участва във Втората световна война, но служи в Министерството на търговията и в управлението на военновременното корабоплаване.
	След края на войната се премества в управлението за икономическо сътрудничество и работи върху създаването на „плана Маршал“ за следвоенното възстановяване на Европа. През 1954 г. постъпва в ЦРУ, чийто директор тогава е АЛЪН ДЪЛЕС. Дълес е впечатлен от новия си колега, работил в Изтока, и го прави специален съветник. Бисъл има участие в едно от ранните подривни действия на ЦРУ — свалянето на лявото правителство в Гватемала през 1954 г. Операцията включва създаването и обучението на малка група гватемалски изгнаници с десен уклон и с широко разгърната пропаганда малката група да прерасне в армия.
	Издигнат е за заместник-директор по планирането. Докато е на този пост, ръководи създаването на самолета _U–2_ и нови системи фотокамери. По-късно направлява програмата _КОРОНА_ за развитие на фотоспътници, с които да бъдат заменени самолетите _U–2_. Работи изключително самостоятелно. Когато Дълес съобщава, че президентът Айзенхауер иска да ограничи полетите на _U–2_ до минимум, Бисъл, без да се консултира с никого, взема мерки разузнавателните полети да се извършват от британски пилоти. Пилотите често се шегуват, че работят за „ВВСРБ“ — военновъздушните сили на Ричард Бисъл.
	През 1959 г., когато Бисъл се придвижва в йерархията до директор по планирането, Фидел Кастро превзема властта в Куба и налага комунистически режим. По това време Бисъл се смята като вероятния приемник на Дълес. И на него му е възложена задачата да свали Кастро по подобен начин, както в Гватемала, което би направило перспективата за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ далеч по-реална.
	През март 1960 г. президентът Айзенхауер одобрява план за обучението на 25 кубински изгнаници; те трябва да обучат други на това, което според ЦРУ ще прерасне в бунт срещу Кастро. Бисъл има по-обширен план: да се създаде нелегална радиостанция за пропаганда в Куба, да се базира въстанически самолет в Никарагуа, да се формира нападателна част от 1400 войници и да се сформира правителство в изгнание, което да поеме управлението след инвазията.
	Замислена е и програма за дискредитиране на Фидел Кастро. Тя включва поставяне на наркотик в пурите му, който да предизвиква халюцинации; създаване на медикаментозно средство, което да предизвика окапване на брадата му. Бисъл предвижда в плана си и използването на мафиоти за убийството на Кастро. (Вж. КУБА.) В списъка за покушение е включен и конгоанският лидер Патрис Лумумба.
	Малката кубинска армия, която Бисъл формира, постепенно нараства, въпреки че Айзенхауер настоява тя да е малка, за да не може да бъде проследена връзката й със САЩ. Служители на ЦРУ, включително бъдещият участник в АФЕРАТА _УОТЪРГЕЙТ_ ХАУЪРД ХЪНТ, вербуват и обучават изгнаниците в тайни бази в Гватемала. Все повече и повече проличава, че Кастро очаква подобно нападение, но Бисъл продължава да разширява отряда.
	Междувременно през януари 1961 г. мандатът на Айзенхауер изтича и в Белия дом влиза Джон Кенеди. Малко преди изборите през 1960 г. Дълес запознава Кенеди с планираното нападение срещу Куба и го описва като акт, който ще предизвика революция на острова. Като президент Кенеди одобрява планираната операция, без да съзнава колко рискован е планът на Бисъл. На съвещание през март 1961 г. Кенеди съветва Бисъл да „действа по-тихичко“. Бисъл веднага изпълнява съвета, като премества авиобазата от град Тринидад в отдалечен район, известен под името Bahia de los Cochinos — Залива на прасетата. Молбата му да участват американски военни самолети е отхвърлена от Белия дом.
	Нападението от 17 април се оказва пълен провал. Корабите са потопени, десантните катери се разбиват в рифовете, много самолети са свалени, някои от нападателите загиват, а 1189 са пленени. Девет месеца по-късно Бисъл си подава оставката. Дълес е принуден да направи същото.
	Бисъл става вицепрезидент, а по-късно и президент на Института за анализ на отбраната. По-късно е назначен за директор по маркетинга и икономическото планиране на компанията _Юнайтед еъркрафт_.


	Биъл, Джон (1835–1865)

	Шпионин на Конфедерацията (Юга) по време на Гражданската война в САЩ. Ранен е, докато воюва в армията под командването на генерал Стоунуол Джаксън. Става капер на Конфедерацията. Заловен, след като пленява няколко кораба на Севера в залива Чезапийк. Освободен е при размяна на военнопленници. Участва в редица саботажни акции, нито една от които не се увенчава с успех. Заловен е отново, този път в северната част на Ню Йорк, при опит да предизвика дерайлиране на влакове, прекъсвайки релсите. Осъден е за шпионаж и саботаж и е обесен.


	БКС

	БРИТАНСКА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ.


	Блейк, Ал

	Бивш моряк (корабен писар) от ВМС на САЩ, оказал помощ на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР) и на ФБР при залавянето на двама японски шпиони в Калифорния преди нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР.
	По време на най-силното присъствие на японското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ на Хаваите с Блейк се свързва Тораичи Коно, камериер на знаменития актьор Чарли Чаплин. Коно използва запознанството за прикритие, сприятелява се с Блейк и му внушава, че ако отново постъпи във флота, ще спечели немалко пари. През март 1941 г. Коно представя Блейк на Итару Тачибана, ръководител на шпионската мрежа „Г-н Ямамото“ (Ямамото е собственик на няколко калифорнийски нощни клуба). Тачибана вече е разработил планове за взривяване на мостове и електроцентрали, когато Япония влезе във война със Съединените щати. Той предлага на Блейк 2500 долара, за да замине за Хаваите и да събере необходимата секретна информация, и още 5000 долара, когато се върне. Блейк информира УВР за предложението. На телефона му е монтирано подслушвателно устройство и разговорите с японците се записват. УВР в сътрудничество с ФБР открива двойствения живот на Тачибана. Блейк получава нареждане да продължи сделката с японците, като се съгласи да отиде на Хаваите. Там, следвайки напътствията на УВР, той се свързва с офицер от бойния кораб _Пенсилвания_, който вече е бил инструктиран от УВР. Офицерът предава на Блейк документи, от които японците биха били доволни, но които не разкриват никакви тайни.
	През юни 1941 г. ФБР арестува Коно и Тачибана по обвинение в конспирация срещу Съединените щати в полза на чуждестранна сила.


	Блейк, Джордж (1922)

	Висш офицер от английската Секретна разузнавателна служба (МИ–6), който шпионира за КГБ. Разкрива АГЕНТИ и разузнавателни операции, поради което е един от най-ценните британски шпиони, вербувани някога от руснаците.
	Името му е Джордж Бен и е роден в Ротердам. Майка му е холандска лютеранка, а бащата — египетски евреин, служил в английската армия през Първата световна война. Тъй като е британски поданик, баща му в знак на патриотизъм кръщава сина си на името на крал Джордж V. В началото на Втората световна война Блейк е в Холандия и участва, макар и за кратко, в антифашистката съпротива. После заминава за Англия през Франция и Испания. Постъпва във военноморския флот, повишен е в чин младши лейтенант и е прехвърлен в холандския клон на МИ–6. След войната е изпратен в Хамбург, където вербува германски морски и армейски офицери за разузнавателната мрежа на МИ–6 в Източна Германия. След това посещава курс за изучаване на руски език в университета в Кеймбридж.
	През октомври 1948 г. Блейк е изпратен в Сеул, Южна Корея, като ръководител на открития там клон на МИ–6. При пресичането на границата от севернокорейските войски през юни 1950 г. е заловен. В затвора настойчиво иска да се свърже с някой от съветското посолство в Пхенян, Северна Корея. Това е първата стъпка от дългия му път към измяната. В автобиографичната си книга „Друг избор няма“ („No Other Choice“, 1990) той твърди, че нито тогава, нито по което и да е друго време не е получавал пари за шпионската си дейност. „Сторих всичко това по идеологически причини, не за пари“ — пише той.
	Освободен е от корейския плен през 1953 г. Пътува за вкъщи с влак по Транссибирската магистрала. На граничния пункт на съветско-китайската граница се среща със съветския си АГЕНТУРИСТ, който по-късно пристига в Лондон, за да го напътства. В Лондон Блейк е разпределен в новия отдел _Игрек (Y)_ на МИ–6, откъдето се ръководи работата по подслушването на съветските обекти и граждани в Австрия и по поставянето на микрофони в сгради на различни съветски представителства във Великобритания и в другите страни в Западна Европа. (Този отдел вероятно става приемник на британското ведомство по комуникациите и радиопрехващането от Втората световна война — СЛУЖБА _ИГРЕК (Y)_.)
	През октомври 1953 г. Блейк прави първата си доставка „списък на строго секретни технически операции на МИ–6, насочени срещу съветски обекти, точно характеризирани и с упоменато местоположение. Разделени са на 2: операции за подслушване и операции за монтиране на микрофони“. Едно от най-важните разкрития на Блейк е БЕРЛИНСКИЯТ ТУНЕЛ, за който той съобщава на руснаците, докато е бил още в етап на планиране.
	След завръщането си в Англия през 1953 г. Блейк продължава шпионската си дейност, следвайки напътствията на офицер от КГБ под дипломатическо ПРИКРИТИЕ. Блейк се жени за една секретарка, която работи в МИ–6 и е дъщеря на офицер от същата служба. През 1955 г. е изпратен в БЕРЛИН. Работи там, после — в Лондон и в Ливан. Кариерата му в МИ–6 на пръв поглед изглежда най-стандартна. Но навсякъде сътрудничи и с КГБ.
	През 1961 г., докато е в Ливан, учи арабски език в школа на западните разузнавателни агенции. По това време ненадейно е отзован в Лондон и е обвинен, че е дългогодишен съветски шпионин. Подполковник МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ, изменил на полските разузнавателни служби, е предал информация на ЦРУ, че в МИ–6 има шпионин. Английските следователи стигат до него.
	След като прави признания, Блейк е задържан за нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА и е осъден бързо на 42 години затвор — „по една година за всеки предаден агент“. Това е най-голямата присъда в съвременната съдебна история на Великобритания. Пред съда Блейк признава, че е предал на руснаците 42-ма британски агенти, работили в Съветския съюз. По-късно той твърди, че е предал на съветското разузнаване информация приблизително за 400 агенти, но нито един от тях не е бил убит.
	В затвора _Уърмуд скрабс_ той, както и съкилийникът му ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ са под специален надзор. Един ден, докато се разхождат в двора, Лонсдейл предсказва, че двамата с Блейк ще бъдат в Москва през 1967 г., където ще празнуват 50-ата годишнина от Октомврийската революция. След като Лонсдейл е прехвърлен в друг затвор, Блейк минава на по-лек режим — шие чували за дипломатическата поща.
	На 22 октомври 1966 г. Блейк — така твърди самият той — избива разхлабена желязна пръчка от решетката на прозореца, скача от покрива на земята и се спуска по стълба от найлонови въжета зад стените на затвора, където го очаква с кола негов съмишленик, който го отвежда в тайна квартира. Блейк твърди, че бягството е приятелски жест, организиран от Шон Бърк, член на Ирландската републиканска армия, с когото се е запознал в затвора. За бягството имат принос също лекарят на затвора, намествал счупената китка на Блейк, и двама бивши негови съкилийници, лежали 18 месеца за организиране на демонстрации против ядреното оръжие в една американска военновъздушна база.
	Шон Бърк, съкилийниците демонстранти и още един помощник успяват с камион да измъкнат Блейк от Англия — те прекосяват Ламанша при Дувър и стигат в Източна Германия, където се разделят. Бърк си тръгва след 2 седмици. (Той заминава за Ирландия, където пише книга за бягството и се бори успешно срещу екстрадицията му в Англия. Умира през 1982 г.) Години наред се носят слухове, че КГБ е финансирало бягството, осъществено с помощта на ИРА, за да не бъдат замесени съветски агенти.
	В Съветския съюз Блейк си намира работа като преводач в издателство. Развежда се, докато е още в затвора в Лондон, в Москва се жени повторно и му се ражда син. Въпреки че са били в Бейрут по едно и също време с ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, двамата твърдят, че никога не са се срещали, преди да се сприятелят в Москва. В Москва Блейк запознава Филби с жената, за която по-късно Филби ще се ожени. Блейк става близък приятел и с ДОНАЛД МАКЛИЙН. Подобно на Блейк и за разлика от Филби Маклийн се опитва да живее като комунист. Блейк се придържа към старите си идеали, но през 1990 г. признава, че е разочарован от перестройката и заблудите на комунизма.


	_Блекбърд_

	Общо название на разработените в САЩ високоефективни разузнавателни самолети, които трябва да заменят _Ю–2 (U–2)_. Това са _A–12 ОКСКАРТ_ и модификациите му изтребителят _YF–12_ и _SR–71 БЛЕКБЪРД_.


	_Блекбърд SR–71_

	Стратегически разузнавателен самолет, разработен на базата на шпионския самолет _Ю–2 (U–2)_. _SR–71_ си остава най-бързият действащ самолет в света и с най-голяма височина на полета.
	Свръхзвуковият фоторазузнавателен самолет _SR–71_ е създаден на базата на _A–12 ОКСКАРТ_, който е разработен в локхийдските ЗАВОДИ _СКУНКС_ като приемник на шпионския самолет _U–2_. Ако _U–2_ е създаден за големи височини при сравнително ниска скорост, _SR–71_ е бърз, лети със скорост около 3000 км/ч и с височина 25,5 км и има по-слаб радарен отпечатък, което означава, че се забелязва по-трудно. Камерите му могат да покрият повече от 250 000 кв. км от земната повърхност на час.
	_SR–71_ е изработен от титан и има неконвенционален дизайн с дълъг заострен корпус и много тясна секция при разгръщането на крилете, които са със заоблени краища. Предната част на корпуса е сплескана и има остри краища от всяка страна. Турбореактивните двигатели, поставени в кожуси, са монтирани в средата на всяко крило, а всеки кожух има ниска опашна перка, леко наклонена навътре. Повърхностната температура на корпуса се покачва значително при големи височини и скорости и корпусът се разтяга до 28 см. Значителното количество гориво, което е необходимо за високоскоростните полети, изпълва по-голямата част от вътрешността и служи за понижаване на температурата. (Въпреки че самолетът е невъоръжен, имало е предложения да се прикрепи обвивка за ядрено оръжие.) Самолетът може да презарежда по време на полет. Екипажът е 2-членен.
	Първоначалният договор с _Локхийд_ е бил за 4 самолета. Три са завършени като изтребители _YF–12A_ (вж. _A–12 ОКСКАРТ_). Четвъртият — в разузнавателна модификация _SR–71_, извършва първия си полет на 22 декември 1964 г. Обозначението е трябвало да бъде _RS–71_, но президентът Джонсън по невнимание променя буквите, когато дава изявление за съществуването на самолета. (RS означава „разузнавателен ударен“ (Reconnaissance-Strike), логичното продължение на _RS–70 ВАЛКЮРИ_.)
	_SR–71_ е на въоръжение от януари 1966 г. в 9-о стратегическо разузнавателно крило на американските военновъздушни сили. Освен че излитат от американски бази, _SR–71_ редовно извършват полети от въздушната база Кадена, Окинава, и от Кралската военновъздушна база Милдънхол във Великобритания.
	Самолетът изпълнява много мисии над Китай. През 1967 г. _SR–71_ снима първата китайска експлозия на неутронна бомба. През 1968 г. _SR–71_ са първите самолети, използвани над Северен Виетнам. Самолетът често осъществява разузнавателни мисии над Куба, Либия, Никарагуа и Близкия изток, а също и над района на Персийския залив. През септември 1974 г. _SR–71_ излита от Ню Йорк за Лондон и покрива разстоянието за 1,54 ч при средна скорост 3000 км/ч. През юли 1976 г. _SR–71_ поставя ненадминат световен рекорд от 3500 км/час при хоризонтален полет, както и рекорд от 3347 км/ч в затворена окръжност.
	„Последният“ полет на _SR–71_ е извършен на 6 март 1990 г. Производството на _SR–71_ трябва да бъде преустановено поради липса на средства. В това време _U–2_ продължава да изпълнява стратегически и разузнавателни операции. През 1995 г. обаче Конгресът осигурява средства за още 2 самолета _SR–71_.
	Въпреки че истинският брой на построените самолети все още е секретен, смята се, че вероятно са 28. Други 20 самолета са в инвентар от 1990 г., когато _SR–71_ е изтеглен. Действащи са само 8–9 поради огромните средства, необходими за поддръжката. (Пентагонът е обявил загубата на 8 самолета _SR–71_ в катастрофи през 1970 г. За разлика от _U–2_ нито един не е свален от противник.) Тъй като технологичните проекти са унищожени, по-нататъшното производство на _SR–71_ не е било възможно. Според конструктора КЛАРЪНС (КЕЛИ) ДЖОНСЪН тогавашният министър на отбраната Робърт Макнамара специално нарежда разглобяването да бъде извършено така, че вариантите на _SR–71_ да не могат да бъдат завършени, а средствата се пренасочват за _F–15 Ийгъл_ на компанията _Макдонъл Дъглас_.
	{img:shpionazh-10.jpg|#SR–71 Blackbird}


	_Блиц Ar 234_

	Първият в света реактивен бомбардировач, извършил продължителни разузнавателни операции над Европа. Подобно на някои други германски реактивни самолети тази изключителна за времето си машина се появява на сцената твърде късно, за да окаже влияние върху войната. _Ar 234B–1_ — разузнавателен вариант — е изпробван за първи път над Франция през юли 1944 г. _Ar 234B–2_ — версия бомбардировач — е пуснат в действие през 1945 г. и носи бомбен товар 2 т. Първите бомбардировъчни нападения с този самолет са осъществени в битката за Ардените през декември 1944 г. Поради недостиг на реактивно гориво полетите са спорадични до края на март 1945 г.
	По поръчка на британското Министерство на авиацията бомбардировачът е конструиран и произведен от фирмата _Ардо_ и неговото появяване отговаря на необходимостта от високоскоростен разузнавателен самолет. Първият изпитателен полет е на 15 юни 1943 г., а серийното му производство започва през юни следващата година. Шестият опитен образец (_Ar 234V6_), изпробван на 8 април 1944 г., е снабден с 4 турбореактивни двигателя, които работят нормално само 25 летателни часа. Разработени са няколко варианта на _Ar 234_ за нощно летене. За _Ar 234C_ конструкторите са предвидили да носи и да изстрелва ракета _Фау–1_ — или както тогава се нарича „самолет-снаряд“.
	Серийният двумоторен _Ar 234B–2_ развива максимална скорост 738 км/ч, има таван 11 км и далечина на полета 1520 км (при бомбен товар 1 т, предвиден за половината от това разстояние). Подобреният _Ar 234_ с 4 мотора достига скорост 874 км/ч. Повечето серийни самолети са с херметични кабини за полети на големи височини и със седалки, пригодени за катапултиране. Всички самолети от този тип са със спирачни парашути за кацане. По онова време подобни устройства са били рядкост.
	{img:shpionazh-11.jpg|#Ar 234 Blitz (Lightning)}


	Блок, Давид

	Един от първите разузнавачи, спуснат с парашут на вражеска територия. Блок постъпва във френския 152-ри пехотен полк по време на Първата световна война. По-късно доброволно става френски АГЕНТ зад германските фронтови линии.
	През нощта на 22 срещу 23 юни 1916 г. е спуснат с парашут в окупирания от германците Елзас на 17 км от родния му град Гюбвилер. Скача с военната си униформа, а при приземяването се преоблича в цивилни дрехи. Според програмата завръщането трябва да стане след седмица. През шестте дни събира разузнавателни сведения за разположението на германските войски и ги изпраща с пощенски гълъби, които са били спуснати в кошница заедно с него.
	Последния ден решава да посети родния Гюбвилер с надеждата да зърне родния си дом и може би семейството си и си слага малка брадичка за маскировка. При напускането на града е задържан от германски патрул, който го отвежда при местния командир. След като е разкрит от човек от града, който го е познал, го срещат с баща му и истинската му самоличност е разкрита. Разстрелян е на 1 август 1916 г.


	Блок, Феликс (1935)

	Американски дипломат, уволнен от Държавния департамент след широко оповестено неубедително разследване в средствата за масова информация. Блок е най-високопоставеният служител на Държавния департамент, замесен в шпионаж след Втората световна война.
	Роден е в Австрия, посещава университета в Пенсилвания и през 1958 г. постъпва в Държавния департамент. Отначало работи като специалист по разузнавателни проучвания. През 1960 г. е назначен в търговския отдел на американското консулство в Дюселдорф, Западна Германия. От 1963 до 1965 г. е в консулството в Каракас, Венецуела. След като получава магистърска степен в Калифорнийския университет в Бъркли през 1966 г., отива в БЕРЛИН като търговски представител. В средата на 70-те години, след установяването на дипломатически отношения с Източна Германия, е изпратен там като търговски представител. Именно тогава с него според обвинението са се свързали офицери от КГБ.
	От 1983 до 1987 г. Блок е заместник-ръководител на американската мисия във ВИЕНА. Там през декември 1986 г. сержантът от морската пехота КЛЕЙТЪН ЛОУНТРИ прави признание за шпионаж. Блок е втори по ранг дипломат в посолството във Виена, когато офицери по безопасността свързват името му с името на известен РАЗУЗНАВАЧ от КГБ. ЦРУ има значителна база във Виена — град, известен от дълги години със славата си на център на шпионажа за много нации.
	През юли 1989 г. Блок е свързан за пръв път с шпионската дейност. Тогава Държавният департамент обявява, че ФБР прави разследване на „нелегалната дейност“, извършена от Блок, включително и „до каква степен е успял да компрометира всичко“. Обвиненията срещу него произлизат от инцидент, на който се дава широка публичност, въпреки че не е официално потвърден. Френски КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ твърдят, че са записали на видеокасета Блок в момент, когато в Париж предава куфарче на известен агент от КГБ. Официалната версия в пресата е, че агентът е работил в ООН. Представителят на ООН има дипломатически имунитет и не може да бъде арестуван.
	Американски и австрийски контраразузнавачи държат под НАБЛЮДЕНИЕ агента от КГБ, който пътува до Австрия с финландски паспорт, издаден на името на Рейно Гикман — служител на компютърна фирма. Той посещава Австрия редовно от 1979 г., работейки като нелегал. Може би затова урежда среща с Блок в Париж. Подслушвачите от американската АНС попадат на презокеанско телефонно обаждане на Гикман до Блок, а няколко дни по-късно засичат телефонния им разговор във Вашингтон, когато се уговарят за среща в Париж. В този класически пример на сътрудничество в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ АНС предупреждава ЦРУ, а ЦРУ от своя страна праща информацията на ФБР, което моли френското контраразузнаване да запише на видеокасета срещата.
	Скоро след срещата ФБР записва телефонен разговор, в който някой предупреждава Блок: „Има вирус и може да се заразиш.“ Предполага се, че обаждането е от агент на КГБ. От друга страна, предупредителното обаждане означава, че КГБ е запознато с вътрешното разследване, без да има някакви следи за изтичане на информация.
	Във Вашингтон Блок е под толкова явно наблюдение, че към федералните агенти се присъединяват и репортери, които също следят дипломата — по този начин наблюдението се превръща в истински цирк. От официални източници изтичат сведения за Блок, че е приемал големи суми от КГБ.
	Когато през 1989 г. се повдигат първите обвинения, Блок временно е отстранен от длъжността директор на Бюрото за Европа и Канада към Държавния департамент, а ДОСТЪПЪТ му до секретни материали е отнет. На 7 февруари 1990 г. Държавният департамент уволнява Блок като НЕБЛАГОНАДЕЖДЕН ЗА СИГУРНОСТТА на страната. Уволнението му е извършено на базата на рядко прилаган закон, според който федерални служители могат да бъдат уволнени „в интерес на националната сигурност“. Служителите твърдят, че Държавният департамент никога преди това не е прилагал този закон. В случая се позовават на него, тъй като правителството няма достатъчно доказателства, за да подведе Блок под отговорност и да го осъди за шпионаж.
	Блок напуска Вашингтон скоро след уволнението и се премества в Чепъл хил, където работи като шофьор на автобус на половин ден и пакетира стоки в супермаркет. През януари 1993 г. е арестуван по обвинение в кражба на стоки от магазина на стойност 100.59 долара. Наказан е с глоба 60 долара, да служи 48 часа в полза на обществото и да даде 100 долара за благотворителност.


	Блу, Виктор (1865–1928)

	Американски контраадмирал, шпионин по време на Испано-американската война. Дипломант от военноморската академия, Блу е лейтенант на борда на военния кораб _Суони_, който участва в блокадата на Куба през юни 1898 г. Задачата му е да извърши ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Блу слиза на брега с малка лодка и установява контакт с кубински революционери, които се борят срещу испанския контрол на острова. По време на друга мисия разузнава испанската брегова охрана. По-късно с помощта на партизаните се промъква през защитените испански територии около Сантяго, за да огледа пристанището. За да не може испанският флот да излезе от пристанището на Сантяго, блокадните части са потопили кораб. Сега искат да разберат доколко успяват да възпрепятстват испанците да не излязат в открито море. От върха на един хълм Блу успява да види, че всички кораби са все още в пристанището.
	По време на друга разузнавателна мисия той подготвя планове за нападение над пристанището. Но това се оказва ненужно, тъй като испанските кораби при опита си да пробият блокадата по време, когато на брега се води битка, са посрещнати с ожесточен огън от американските бойни кораби.
	През Първата световна война Блу командва бойния кораб _Тексас_. През 1919 г. се пенсионира със звание контраадмирал.


	Блу крейдъл

	Жаргон на американските военновъздушни сили за _RB–47_, разузнавателна версия на самолет _B–47 СТРАТОДЖЕТ_.


	_Блубел_

	Операция на ЦРУ за внедряване на АГЕНТИ в Северна Корея малко след началото на Корейската война през юни 1950 г. Тези агенти събират разузнавателни сведения за севернокорейските планове и движение. Повечето от тях са изгнаници от Южна Кория, останали зад фронтовите линии, когато севернокорейците настъпват на Юг.
	Въпреки че много от агентите са заловени, голяма част успяват да доставят полезна информация на американските РАЗУЗНАВАЧИ. Децата сред изгнаниците се оказват най-наблюдателни и именно те доставят най-ценната информация.


	Блумберг, Бенямин

	Ръководител на строго секретната разузнавателна агенция, създадена за защита и охрана на израелските опити за създаване на ядрено оръжие. Блумберг създава нова служба през 1957 г. — Управление за специални проучвания. По-късно то е преименувано _Lishka le Kishrei Mada_ (Бюро за научни връзки), известно под секретното име ЛАКАМ — съкращение на пълното название на иврит.
	Живял в кибуц — селскостопанска комуна, Блумберг става член на Хагана — нелегална еврейска армия, която действа преди създаването на самостоятелната държава Израел на 14 май 1948 г. Сражава се във Войната за независимост през 1948–1949 г. Влиза в редовете на ШИН БЕТ — службата за контраразузнаване в новообразуваната държава. Назначен е за директор на сигурността в Министерството на отбраната, като отговаря и за конструкторските бюра и фабрики, където се произвежда оръжие.
	В средата на 50-те години Франция оказва помощ на Израел при строежа на първия атомен реактор. Отделът на Блумберг получава задачата да осигури безопасността на строго секретното устройство в Димона в пустинята Негев. В средата на 60-те години Шарл дьо Гол прекратява френската помощ за израелската ядрена програма. Блумберг обаче търси и намира ядрен материал от други източници. Първата му придобивка е 21 т тежка вода от Норвегия. Впоследствие получава и уран — незаконно — от Съединените щати. Американската комисия по атомна енергия съобщава, че 175 кг обогатен уран липсва от фирма, с която Блумберг е сключил сделка. Сътрудници на Блумберг заедно с агенти от МОСАД отмъкват 200 т (!) ураниев оксид от кораб, който не пристига в нито едно пристанище (вж. _ПЛАМБЕТ_).
	Блумберг разширява дейността на службата и насочва вниманието й към чужди технологии и оборудване, предимно в областта на оръжейната промишленост. Но успехът му предизвиква и критика срещу него. В книгата „Всеки шпионин — принц“ („Every Spy a Prince“, 1990) Дан Равив и Йоси Мелман пишат:

	Сред малцината израелци, които знаеха за съществуването на ЛАКАМ, имаше и такива, които се оплакваха, че Блумберг е твърде пристрастен към приятелите си, като им възлага задачи, които да ги направят богати. Чуваха се и неприятните слухове, че шефът на Лакам се облагодетелства, въпреки че малцина проявяваха съмнение в аскетизма и скромния му начин на живот.

	След победата на дясната партия _Ликуд_ и встъпването на Менахем Бегин в длъжност през май 1977 г. опасността Блумберг да бъде уволнен се увеличава поради принадлежността му към Партията на труда. Подложен е на по-строг контрол, но успява да се задържи. Ариел Шарон, министър на отбраната в кабинета на Бегин, решава, че Блумберг трябва да си отиде поради нестихващата критика и намеците за взети подкупи. В действителност Шарон иска да сложи свой човек на това отговорно място. През 1981 г. на мястото на Блумберг е назначен РАФАЕЛ ЕЙТАН.


	Блънт, Антъни (1907–1983)

	Четвъртият член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Първите двама са ГАЙ БЪРДЖИС и ДОНАЛД МАКЛИЙН. ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ често е наричан „третият“.
	Син на английски свещеник, Блънт отначало учи математика и философия в Кеймбридж, а след това — история на изкуството. Редактира литературното списание _Венчър_. Той кани Бърджис в тайното общество _Апостолите_ в Кеймбридж, в което повечето членове крият 2 тайни: привърженици са на марксизма и са хомосексуалисти. Той твърди, че именно Бърджис го е вербувал за шпионин, но истината е загубена сред множеството мъгляви твърдения на КГБ.
	По време на Втората световна война Блънт работи в МИ–5. Всяка седмица представлява агенцията на заседанията на военновременния Комитет на обединеното разузнаване. Сигурно никога няма да стане ясно до каква степен Блънт е работил за руснаците. Някои от действията му обаче са описани и от английски, и от съветски автори.
	През войната държи под наблюдение посолствата на неутралните страни в Лондон и през неговите ръце преминава дипломатическата им поща. Той е имал възможност да получава фотокопия от документите. Всичко, което научава за отношението на неутралните страни към войната, предава на съветските си АГЕНТУРИСТИ. Информацията съдържа оценката им за английските военни усилия и действия, разузнавателни сведения от техни източници. Блънт е предал имената на всички офицери в МИ–5, от които се е интересувало съветското разузнаване. Според Том Дрибърг, АГЕНТ на МИ–5, успял да проникне в комунистическата партия на Великобритания, още в началото на Втората световна война Блънт го изгонил от нея, тъй като имало съвсем реална опасност Дрибърг да узнае за комунистическото проникване в МИ–5.
	Няколко месеца Блънт отговаря за Службата за наблюдение, която държи под око чуждестранните агенти и заподозрените в шпионаж. Той дава на всеки от подчинените си индивидуална седмична задача и е в течение на всички подробности. Анализира техниката на наблюдение, препоръчителните промени и предава информацията на руснаците. В резултат съветските агенти успяват да избегнат английските наблюдатели и преследвачи. През ноември 1945 г. Блънт престава да работи в МИ–5, но изпълнява отделни задачи.
	Дълги години Блънт е световноизвестен експерт в областта на изкуството. Сър Антъни Блънт е уредник на картините на кралицата и професор по история на изкуството към Лондонския университет. Негов приятел казва, че той е „англичанин до мозъка на костите си“. Той е заместник-директор на института _Кортоу_ и преподава история на изкуството в Оксфорд, Кеймбридж и в други университети. През 1956 г. получава титлата сър. През 1963 г. прекарва няколко месеца в САЩ като лектор по време на летния семестър в Пенсилванския държавен университет.
	След като Маклийн и Бърджис бягат от Англия (вж. МАКЛИЙН, ДОНАЛД), ЮРИЙ МОДИН, съветски агентурист, съветва Блънт да направи същото. Според Модин Блънт отказва под предлог, че „условията на живот“ в Москва не му харесват. Блънт съзнава, че към него ще има подозрения, но: „Смятам, че нямат преки улики. Ще се справя.“
	През 1960 г. съветски РЕЗИДЕНТИ, потърсили политическо убежище на Запад, дават сигнали за шпионско присъствие в английските разузнавателни служби. АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН, високопоставен офицер от КГБ, казва на следователите в ЦРУ, че група английски шпиони, известни под името _Петорката_, са били вербувани през 30-те години. Всичко, което знаел за тях, било, че един е с кодовото име _Стенли_ и че работи за КГБ в Близкия изток. Тази информация насочва към Филби, който по това време е кореспондент на _Обзървър_ в Бейрут. Предполага се, че двама от другите са Бърджис и Маклийн, които са избягали в Съветския съюз през 1951 г. Смята се, че Блънт, който по това време е заподозрян като вражески агент, е четвъртият. Търсенето на „петия“ не престава.
	От дълго време Блънт е заподозрян в шпионство и най-сетне е изобличен от американеца МАЙКЪЛ СТРЕЙТ, който през 1963 г. признава пред ФБР, че Блънт го е вербувал за руснаците през 30-те години в Кеймбридж.
	Блънт е разпитван многократно от служителите на МИ–5 Артър Мартин и ПИТЪР РАЙТ, който в „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) пише за подозренията си, че Блънт им дава само ДЕЗИНФОРМАЦИЯ или откъслечни неща, които руснаците са му казали да издава. Докато се занимава със случая „Блънт“, Райт се среща с частния секретар на кралица Елизабет, който му казва, че ако Блънт спомене за „посещение в Германия в края на войната“ от името на крал Джордж VI, Райт не бива да задава други въпроси. Каквато и да е била мисията, Райт никога не разбира подробности за нея. В продължение на 6 години Райт се среща с Блънт почти всеки месец и постепенно разбира дребни неща за него. „Блънт — пише той — бе един от най-елегантните, очарователни и образовани хора, които съм срещал. Говореше 5 езика, а систематичността и задълбочеността на знанията му бяха впечатляващи.“
	След като обещават на Блънт, че няма да бъде подведен под съд, през 1964 г. той прави признания сам. Казва, че е вербувал други, включително ДЖОН КЕЪРНКРОС, който е работил в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, а също и в МИ–6. Чак през 1979 г. шпионската дейност на Блънт официално е потвърдена в изказване на Маргарет Тачър пред парламента. Той призна, казва Тачър, че „е бил вербуван и е работил, за да открива нови таланти за руското разузнаване преди войната, когато е бил преподавател в Кеймбридж…“ Титлата сър му е отнета, колежът _Тринити (Св. Троица)_ анулира званието му и е изключен от Британската академия на науките.
	Отхвърлен от класата, на която е служил и която е предал, Блънт живее самотно и откъснато от всички до смъртта си през март 1983 г.
	{img:shpionazh-12.jpg|#Сър Антъни Блънт}


	БНД

	Bundesnachrichtendienst (BND) — Федерална информационна служба, се създава в Западна Германия през 1956 г. Отначало БНД е разузнавателна мрежа, ръководена от РАЙНХАРД ГЕЛЕН. Съставът й е предимно от нацисткото разузнаване.
	През 50-те години ЦРУ контролира западногерманското разузнаване чрез генерал Гелен. Както и при контраразузнавателната служба ФСЗК (Федерална служба за защита на конституцията), БНД има 2 живота: първият като агенция, която работи за Западна Германия, а вторият — за обединена Германия след 1990 г. По време на западногерманския си период БНД е пряко свързана с Райнхард Гелен, чието сътрудничество с американските разузнавателни служби се смята за съществено постижение от времето на Студената война.
	ХАЙНЦ ФЕЛФЕ — бивш нацист, ръководител на контраразузнавателния отдел срещу руснаците по времето на Гелен, е арестуван през 1961 г. по обвинение, че е шпионирал за тях цяло десетилетие. Информацията идва от източногермански АГЕНТ.
	Въпреки честите провали на БНД Хелмут Кол защитава и нея, и ФСЗК през цялото време на управлението си като канцлер на Западна Германия от 1982 до 1990 г. През 1985 г. той реагира бързо, когато ХАНС ЙОАХИМ ТИДГЕ, високопоставен сътрудник на контраразузнаването, бяга в Източна Германия. За да изкорени съперничеството между БНД и ФСЗК, Кол назначава Херберт Хеленбройх — ръководител на ФСЗК, за директор и на БНД. Но разследването доказва, че Тидге е бил хроничен алкохолик, което Хеленбройх е знаел. И така, само месец след като е поел ръководството и на БНД, Хеленбройх е пенсиониран преждевременно. Заменен е от Ханс-Георг Вик — бивш посланик на Западна Германия в Съветския съюз и в НАТО.


	_Бодигард_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на цялостния план за подаване на ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ за действията на съюзниците в Европа по време на Втората световна война. Планът е разработен, за да бъдат запазени в тайна истинската дата, час и място, свързани с ДЕНЯ Д — 6 юни 1944 г., начало на офанзивата в Нормандия. Кодовото име най-вероятно е вдъхновено от забележка, направена от премиера Уинстън Чърчил: „По време на война истината е толкова ценна, че един бодигард трябва да я пази от лъжите.“
	Цялостният подвеждащ план е разработен и координиран от Лондонската база за контрол. Комисия _Двайсет_ превербува във Великобритания германски АГЕНТИ в ДВОЙНИ АГЕНТИ, които предават над 250 лъжливи съобщения за предстоящото настъпление. Тази част от плана, отнасяща се до мястото на десанта, се нарича _ФОРТИТЮД_ (Кураж). Пуска се лъжлива информация и за несъществуваща армия — ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА.
	За да бъде ограничена информацията за Деня Д, в началото на април 1944 г. отпуските на военните извън Обединеното кралство са забранени, цивилните пътувания по крайбрежието са ограничени, а пощата, включително дипломатическата — цензурирана. За да бъдат заблудени германците за мястото на десанта, са проведени отделни подвеждащи операции. В Шотландия британците правят радиопредавания от несъществуваща дивизия, уж готова за военно нападение над Норвегия. Английски актьор, който много прилича на генерал Бърнард Монтгомъри, облечен в униформата му, заминава за Гибралтар, за да огледа Средиземноморието като възможно място за нападение. Единственото известно изтичане на информация е в Турция, където германски шпионин — прислужникът на английския посланик, научава кодовото наименование за Деня Д — _ОВЪРЛОРД_ (Повелител), но нищо друго за десанта. (Вж. ЦИЦЕРОН.)


	Бозарт, Джеймс

	Вестникарче от нюйоркския вестник _Бруклин ийгъл_, което открива сред монетите си една куха с лика на Джеферсън от 1948 г., която служела за тайник на микрофилми. Монетата, дадена му от РУДОЛФ АБЕЛ по невнимание на 22 юни 1953 г., помага на ФБР да го проследи и да го арестува.


	Бойд, Бел (1844–1900)

	Една от малкото жени АГЕНТИ на Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ. Изабел Бойд, родена в Мартинсбърг, Западна Вирджиния, е красива млада жена, известна под името Бел. През 1860 г. завършва девическия колеж _Маунт Вашингтон_ в Балтимор.
	Когато Вирджиния се отцепва от САЩ през 1861 г., бащата на Бел постъпва в армията на Конфедерацията и служи под командването на генерал-майор Томас (Стоунуол) Джаксън. По-късно тя твърди, че когато в дома й нахлуват федерални войници, тя застрелва един от тях. По настояване на РАЗУЗНАВАЧ от Конфедерацията Бел започва да шпионира за Юга.
	Арестувана е два пъти, а веднъж я разпитва АЛЪН ПИНКЕРТОН — експерт по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ на Съединените американски щати. И двата пъти хубавата Бел успява да се измъкне, заливайки следователите с думи. Бойд продължава шпионската си дейност, въпреки че вече е под подозрение. Докато е отседнала в хотел във Фронт Роял, Вирджиния, тя подслушва офицери от Севера, които обсъждат военните си планове. Измъква се от хотела, пресича фронтовата линия и донася на разузнаването на Джаксън, че във Фронт Роял — кръстопът от изключителна важност в Шенъндоу Вали, е настанен гарнизон. Джаксън й изпраща благодарствено писмо.
	През 1863 г. я арестува ЛАФАЙЕТ БЕЙКЪР, последовател на Пинкертон. Задържана е един месец във Вашингтонския затвор. Освободена е при размяна на пленници и през 1864 г. заминава с кораб на Конфедерацията за Англия. При опита да пресече блокадата корабът е заловен от кораб на Севера. Отново е хвърлена в затвора и този път е осъдена на смърт. Но в нея се влюбва един федерален офицер — Самюъл Хардинг, който й помага да бъде освободена и се оженва за нея. Той умира няколко месеца по-късно.
	След войната Бел поставя на сцена в Лондон и Ню Йорк пиеса за живота си като шпионин. Написва книгата „Бел Бойд в лагер и затвор“ („Belle Boyd in Camp and Prison“, 1865), романизирана версия на приключенията й.


	Бойно разписание (БР)

	Разузнавателно деление на вида, мощта, командната структура и разположението на вражеските войски. Варианти на този термин при американската употреба включват електронно бойно разписание (ЕБР), а по-рано е имало и съветско бойно разписание (СБР).


	Бойно разузнаване

	Разузнаване, което се води с цел да се съберат сведения за непосредствения противник — синоптичната обстановка и характерните особености на местността, където ще се водят бойните действия. Тези сведения са необходими на командващия при планирането и провеждането на тактическите военни операции.
	Терминът ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ има приблизително същото значение. Двата израза са взаимозаменяеми.


	Бойс, Кристофър (1953)

	Американец, който заедно с АНДРЮ ЛИЙ продава на руснаците секретна информация за СПЪТНИЦИТЕ. Сенатор Даниъл Мойниън прави преценка на вредата, която са нанесли Бойс и Лий, и през 1981 г. заявява, че руснаците са научили достатъчно много, за да направят американските спътници „преходни или поне безполезни“, тъй като „руснаците могат да блокират действието им“. „Страхът, че това може да се случи, че се е случило, нахлува в Сената и е достатъчна причина за провала на договора САЛТ“ — заключава Мойниън.
	Бойс завършва колеж и през 1975 г. е назначен в _TRW Corp._ в Редондо Бийч, Калифорния. Тази компания е крупен промишлен изпълнител на държавни поръчки в областта на високотехнологични и секретни програми (тогава това са спътниковите програми). Като син и племенник на бивши агенти от ФБР Бойс е назначен благодарение на връзките на баща си. Работи на ръководна длъжност. Въпреки че е млад и неопитен, получава ДОСТЪП до строго секретна информация, както и до „черното мазе“ на _TRW Corp._, предполагаемото сигурно място, откъдето се предава кодираната спътникова информация за щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ.
	Скоро след като постъпва в _TRW Corp._, Бойс започва да заговорничи с Лий — негов дългогодишен приятел — да продават тайните на спътника и на криптологията. Бойс изпраща Лий в Мексико Сити, за да установи контакт с представители на КГБ в съветското посолство. В продължение на 2 години Бойс снима документи, предава филмите на Лий, който на свой ред ги предава на РАЗУЗНАВАЧИ от КГБ или в Мексико Сити, или във ВИЕНА. Бойс до такава степен впечатлява АГЕНТУРИСТА си от КГБ, че той го подтиква да продължи образованието си и да постъпи на работа или в ЦРУ, или в Държавния департамент и да стане шпионин от кариерата. Обещават му съветско гражданство в края на кариерата му.
	Лий е разкрит по една случайност. Мексиканската полиция го вижда да хвърля нещо на територията на съветското посолство в Мексико Сити и го задържа. Докато го разпитват, той се обръща за помощ към американски дипломат, който току-що излиза от посолството. Дипломатът извиква друг дипломат, който придружава Лий до полицията. Там откриват, че той носи плик, пълен с негативи. Полицията предава материала на американските дипломати, тъй като на негативите са открили материали, обозначени със „Строго секретно“.
	На разпита във ФБР Лий посочва Бойс за източник на информацията. Бойс е арестуван на територията на Калифорнийския университет в Ривърсайд, където е изучавал китайски език. В началото на разпита двамата твърдят, че само са се опитвали да подведат руснаците, като са им подхвърляли документи без всякаква стойност. След това Бойс заявява, че е действал подтикнат от разочарованието от Съединените щати, предизвикано от Виетнамската война и аферата _УОТЪРГЕЙТ_. Казва, че е шокиран от всичко, което е научил за операциите на ЦРУ.
	По време на процеса обаче се доказва, че мотивът им е бил алчността. Двамата са продали държавна тайна за над 70 000 долара. Лий е похарчил по-голямата част от своя дял за наркотици. И двамата са обвинени в шпионаж. Бойс е осъден на 40 години, а Лий — на доживотен затвор. „Това, което направи той — казва разузнавач от ЦРУ за Бойс, — е равносилно на национална катастрофа.“ Между продадените документи има информация за това, как Съединените щати са записвали съветските ракетни опити. Тя принуждава руснаците да променят телеметрията си и по този начин обезсмислят цялата американска система за следене.
	Двамата млади мъже стават известни шпиони. Обезсмъртени са в книгата на Робърт Линдзи „Соколът и снежният човек“ („The Falcon and the Snowman“, 1979). Соколът се отнася за хобито на Бойс — развъждане на соколи, а снежният човек е Лий, наречен така заради пристрастеността му към белия прашец. По-късно по книгата е сниман филм със същото заглавие.
	През февруари 1980 г. Бойс успява да избяга от федералния затвор в Ломпък, Калифорния, като прерязва телената ограда. Обикаля северозападната част на страната, ограбва банки и прави планове за бягство в Съветския съюз. Докато американската полиция следва слуховете, че Бойс е в Коста Рика, Австралия, Мексико или Южна Африка, самият Бойс купува от Порт Анджелис, Вашингтон, траулер за лов на сьомга, с който се надява да стигне до Беринговия проток и от там — на Диомидовите острови. Опасностите на това пътуване водят до решението му да осъществи бягството със самолет. Взима уроци по летене и вече знае да пилотира, когато през август 1981 г. полицията и агенти от ФБР го задържат в Порт Анджелис.
	За бягството съдията прибавя 3 години към 40-годишната му присъда. За ограбването на 17 банки в Айдахо, Монтана и Вашингтон получава още 25 години.
	През април 1985 г. Бойс дава свидетелски показания пред Сенатската комисия по разследване на сигурността във фирмите доставчици на ЦРУ и Министерството на отбраната. Между другото той разказва как с други служители са пиели алкохол и бананово дайкири в „черното мазе“. Един от тях даже залепил снимка на маймуна върху снимката на пропуска си и независимо от това успял да влезе в стая, където се пазели свръхсекретни документи.


	Бокенхопт, Хърбърт

	Сержант от щаба на военновъздушните сили в Пентагона. През 1967 г. е арестуван за шпионаж в полза на Съветския съюз. Осъден е на 30 години затвор.
	В сравнение с присъдите на други шпиони неговата е прекалено голяма. Това подсказва, че Бокенхопт е имал дълга, или поне успешна, кариера като шпионин. По онова време по този случай не се знае почти нищо, тъй като ЦРУ пази внимателно източника си, разкрил Бокенхопт. Това е генерал-майор ДМИТРИЙ ПОЛЯКОВ от съветското ГРУ, шпионирал за Съединените щати почти 20 години като АГЕНТ. Поляков е един от източниците на САЩ, издаден от ОЛДРИЧ ЕЙМС — сътрудник на управлението по контраразузнаване в ЦРУ, който е арестуван през 1994 г. като съветски шпионин.


	Боксери

	Название, използвано от западните чужденци за членовете на тайната китайска организация Ихцюанъ (Юмрук в името на справедливостта и съгласието), която активно води разузнаване срещу европейците, живеещи в Китай. Създаването на тези общества е вдъхновено от недоверието към европейците, което съществува и до днес. Ксенофобията, проявявана от боксерите, не стихва и дори влияе на тайните служби както на китайските националисти, така и на китайските комунисти.
	Боксерите са бунтовници, които обещават да се бият с юмруците на справедливостта, за да свалят от власт манджурската династия Цин, управляваща Китай, и да изгонят „дългоносите бесове“ (европейците), които според тях превземат Китай със знанието и одобрението на династията Цин. Само една организация, насочена против европейците, смятат боксерите, може да създаде безопасна тайна служба, от която нацията се нуждае. Под лозунга „Защитавай страната, унищожи чужденците“ през 1899 г. боксерите започват преследване на християните в Китай, като използват шпиони и убийци, които сеят терор в страната. През юни 1900 г. овдовялата императрица се помирява с боксерите и нарежда всички чужденци да бъдат избити. Тогава в Пекин влизат въоръжени сили на европейските държави и въстанието на боксерите е потушено.


	Бол, Джоузеф

	Политик, отговарящ за разузнаването в английската Консервативна партия. Работи в МИ–5 през Първата световна война. През 1927 г. организира това, което сам нарича „нашата малка разузнавателна служба“. Поставя си за цел да вкара в Лейбъристката партия свои ТАЙНИ АГЕНТИ и се надява да изобличи комунистите и онези, които дискредитират партията.
	Групата на Бол е една от няколкото частно финансирани аматьорски агенции, основани по време на „червената заплаха“, която обхваща Великобритания през 20-те години. ЗАКОНЪТ ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА се спазва по-строго, за да бъде заловен „врагът отвътре“. АФЕРАТА _АРКОС_ от 1927 г. става главен коз в ръцете на онези, които смятат, че Съветският съюз планира заговор за свалянето на английското правителство. Шпионската дейност на Бол е вдъхновена особено много от изборите през 1924 г. Печелят ги лейбъристите, а правителството им напълно неоправдано е определено от консерваторите като комунистическо.
	През октомври 1937 г. в стремежа си да установят по-добри връзки с фашистка Италия Бол и групата му създават пряк контакт между диктатора Бенито Мусолини и министър-председателя Невил Чембърлейн. Те заобикалят външния министър Антъни Идън и Министерството на външните работи, което става причина през февруари 1938 г. Идън да подаде оставка.
	През 1940 г. се надига нова заплаха — този път страх от германската ПЕТА КОЛОНА. За наблюдение над разузнавателните агенции е създадено Управление на сигурността. Бол става съпредседател.


	_Болд ийгъл_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ от американските военновъздушни сили на модификацията на самолет _B–57 КАНБЕРА_ за РАЗУЗНАВАНЕ от голяма височина.


	Болка

	Руски жаргонен израз за човек, който е арестуван. Вж. БОЛНИЦА.


	Болница

	Руски жаргон за затвор.


	Боло

	Вж. КЛУБ ЗА ЛИКВИДИРАНЕ НА БОЛШЕВИЗМА.


	Болч, Робърт

	Вж. СОКОЛОВ, АЛЕКСАНДЪР.


	Болшаков, Георгий

	Главен редактор на съветското списание _СССР_ на английски език и високопоставен сътрудник на КГБ. В началото на 60-те години работи в Съединените щати. Ръководи размяната на частна кореспонденция между премиера Никита Хрушчов и президента Кенеди, която започва през септември 1961 г. Болшаков е и посредник между Белия дом и съветските ръководители по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА през 1962 г.
	На 6 октомври 1962 г. Болшаков лично предава устно съобщение от Хрушчов на Робърт Кенеди — брат на президента, главен прокурор и близък негов съветник:

	Премиерът Хрушчов е загрижен за състоянието на нещата, предизвикани в Куба от САЩ, и повтаряме, че Съветският съюз доставя оръжия на Куба единствено като средство за защита, за да бъдат защитени интересите на кубинската революция…

	Кенеди моли Болшаков да повтори устното съобщение и го записва внимателно. На следващия ден журналистът Чарлс Бартлет, близък приятел на Кенеди, кани Болшаков на обяд. Той казва на съветския издател, че президентът иска съобщението на Хрушчов в писмен вид. Болшаков повтаря съобщението дума по дума, както е направил пред Робърт Кенеди, написва го и го предава на Бартлет.
	Девет дни по-късно президентът Кенеди получава направени от самолет _U–2_ снимки на съветски ракети за унищожение, базирани в Куба. На 24 октомври Бартлет показва на Болшаков 20 от снимките, които ясно показват ракетните установки. Снимките са с гриф „Единствено до знанието на президента“.
	На въпроса, какво според него отразяват тези снимки, Болшаков отговаря: „Вероятно бейзболно игрище?“
	На следващия ден снимките са предадени на пресата. Болшаков продължава да отрича, че Съветският съюз е доставил ракети в Куба, не подозирайки, че Хрушчов вече се е свързал с Кенеди, използвайки друг канал, и е потвърдил, че действително има такива оръжия в Куба. Но това поставя край на доверието, което братята Кенеди имат на Болшаков. Неговият наследник като посредник с президента е РЕЗИДЕНТЪТ на КГБ във Вашингтон Александър Феклисов.
	Той „на всички ни изглеждаше честен човек“, пише за Болшаков Артър Шлезинджър-младши в книгата „Хиляда дни“ („A Thousand Days“, 1965).


	Бомарше, Пиер (1733–1799)

	Френски ТАЕН АГЕНТ, работил за крал Луи XVI по време на Войната за независимост на Северна Америка. Бомарше, доверен съветник на краля, е написал пиесите „Сватбата на Фигаро“ и „Севилският бръснар“. И двамата отдават голямо значение на подривните действия като средство за успешна политика срещу Великобритания. Кралят се разпорежда да се отделят достатъчно средства за оборудването и въоръжаването на 8 кораба. Бомарше на свой ред, използвайки свои средства, държавни дотации от Испания и пожертвования от други източници, създава фирма за импорт-експорт _Хорталез и ко_. В съвременния шпионаж терминът за подобна фирма е КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ. Бомарше изпраща 50 кораба с оръжие, амуниции и други стоки, главно до Френските Антилски острови. От там те продължават пътя си за американски пристанища. Много специалисти смятат, че американската победа при Саратога през октомври 1777 г. е спечелена благодарение на своевременното пристигане на френските доставки. Победата при Саратога убеждава американците, че могат да спечелят Войната за независимост. През февруари 1778 г. е подписано споразумение за съюз между Франция и Америка.
	Преди това Бомарше провежда друга важна операция. Той заминава за Лондон под фалшиво име и обърква плановете на заговорници, които целят да уронят авторитета на френския крал, твърдейки, че Франция има военни планове за нахлуване в Англия.


	_Бомб_

	Бърза калкулираща машина, използвана от англичаните в ПАРК БЛЕЧЛИ и от американците във Вашингтон, за да определя положенията на РОТОРИТЕ на германската машина _ЕНИГМА_. Серията на тези машини имат за основа полската машина _БОМБА_.
	Англичаните създават няколко модела от тези електромеханични (не електронни) апарати, които могат бързо да проверят възможното разположение на роторите в машините _Енигма_. Ето какво обяснява Роналд Люин в книгата „Ултра отива на война“ („Ultra Goes To War“, 1978):

	Редът на поставяне на колелата (роторите) в _Енигма_ можеше да бъде по 60 различни начина, а при всеки отделен начин съществуваха 17 576 възможни положения на индивидуалните колела (ротори), които трябваше да се проверят. Няма човешки мозък, който да може да се сравнява с електромагнитната _Бомб_ при достигане на отговорите на подобна мащабна задача.

	Първата _Бомб_ е създадена в Парк Блечли в началото на 1940 г. Устройството е високо 2,43 м и почти толкова широко. В него са събрани лампи, контакти и жици. За едновременното дешифриране на различни КОДОВЕ, ползвани от германския Вермахт и ГЕСТАПО, англичаните създават още няколко машини. От средата на 1943 г. _Бомб_ се използва и от американското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Като оператори на английските машини работят жени от помощната служба на Кралския военноморски флот (машините непрекъснато бълват изписани листове), а на американските — от Помощния армейски женски корпус и от Доброволната женска служба към ВМС.
	Вж. _КОЛОС_.


	_Бомба_

	Условно название на високоскоростна изчислителна машина, разработена от полското военно разузнаване през Втората световна война и предназначена за пресмятане на процесите в дешифрирането на съобщенията от немската шифровъчна машина _ЕНИГМА_, без предварително да се знае разположението на роторите (алгоритмите и задвижването им). Бомба е изградена от частите на 6 машини Енигма, съединени в 1 блок. През юли 1939 г. британски и френски дешифровчици се срещат с полските си колеги в гората Пири близо до Варшава, Полша. Освен другите материали на съюзниците са предадени и чертежите на Бомба. По-късно, през 1940 г. проектът на _Бомба_ е използван за създаването на британската суперкалкулираща машина _БОМБ_. (Терминът _Бомб_ е възприет очевидно по оригиналната полска машина.)
	_Бомба_ е създадена от полския математик и криптоаналитик Мариан Реевски.


	_Бонифейс_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, използвано от министър-председателя Уинстън Чърчил за разузнавателната операция _УЛТРА_. Въведен с презумпцията, че ако врагът узнае кодовото наименование, ще предположи, че става въпрос за някой АГЕНТ.


	Боргър, Харолд

	Офицер от военновъздушните сили на САЩ, обвинен в шпионаж за Съветския съюз.
	Боргър започва военната си кариера в армейската авиация през август 1941 г. и участва във Втората световна война. През 1957 г. е освободен от въоръжените сили като симпатизант на комунистите. През 1961 г. е арестуван от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на армията за притежаване на засекретени ръководства по ядрените оръжия. Обвинен е в шпионаж за Съветския съюз от 1959 г., предаден е на съда в Западна Германия и е осъден на 2 години и половина затвор.


	Борегард, Пиер (1818–1893)

	Офицер от армията на Конфедерацията, който създава обширна шпионска мрежа по време на Гражданската война в САЩ.
	Роден е в Луизиана. През 1838 г. завършва военна академия. Воюва в Мексиканската война. Началник е на Военната академия в Уест Пойнт, Ню Йорк, само 5 дни през 1861 г. Освободен е от длъжност заради изказването му, че ако започне война, ще бъде на страната на Юга.
	На 12 април 1861 г. артилерията под командването на Борегард дава първия изстрел в Гражданската война — преграден артилерийски огън, чиято цел е пристанището в Чарлстън, Южна Каролина. По време на войната действа безупречно както на бойното поле, така и като разузнавач. Нарежда на един от подчинените си — капитан Томас Джордан, да организира разузнавателна мрежа във Вашингтон. Ключов агент трябва да бъде Роуз Грийнхау — богата домакиня с много връзки, която събира данни за политическата обстановка и ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ по време на приеми.
	Най-важната информация, предоставена от Джордан и Грийнхау, е за битката при Бул Ран. На 10 юли 1861 г. Грийнхау използва Бети Дювал за КУРИЕР, като скрива в косата й тайното съобщение. Жената пресича фронтовата линия, добира се до Борегард и му предава информацията, че войската на Севера ще потегли на Юг след 6 дни. В едно от следващите съобщения е упоменато мястото: Бул Ран, близо до Манасас, Вирджиния.
	Борегард съпоставя сведенията с тези на Джордан — Грийнхау, включително с резултатите от разпитите на военнопленниците, и изготвя стратегия, която превръща битката при Бул Ран в пълен разгром на силите Севера. Борегард е един от командващите армията на Конфедерацията при битката при Шайлоу от 1862 г., организира защитата на Чарлстън срещу морската атака на федералните сили, а през 1864 г. се сражава в Питърсбърг. В края на войната вече е генерал (един от 8-те в армията на Конфедерацията).
	По-късно става президент на железопътната линия Ню Орлиънс — Джаксънвил Мисисипи, а също така генерал-адютант на Луизиана.
	Брус Катън в книгата „Армията на г-н Линкълн“ („Мг. Lincoln’s Army“, 1951) нарича Борегард „колоритна личност, с нещо сродна с младия Наполеон, ползваща се в Юга с огромна любов и уважение“.


	Босард, Франк (1912)

	Британец и съветски агент, за когото се предполага, че е разкрит от спорен съветски шпионин, известен като ЦИЛИНДЪР. През 1965 г. Топ Хет казва на следователите, че руснаците получават информация за насочващите ракети от АГЕНТ в британското разузнаване. Веднага са поставени под наблюдение няколко заподозрени, сред които и Франк Босард. Той работи в отдел за изследване и развитие на насочващи ракети в Министерството на въздухоплаването. Засичат го често да взима куфар от багажното отделение на гара Ватерлоо. След това се регистрира в хотел под фалшиво име, прекарва там 1 час и връща куфара. От МИ–6 преглеждат куфара и установяват, че в него има фотоапарат и касетка с руски песни.
	Специалисти от Центъра за комуникации, проследяващи съветските радиопредавания, установяват, че песните се излъчват от предавател на ГРУ в Москва. Песните, пускани по Радио Москва в определени часове, служат за кодови сигнали. В тях се упоменава кой ТАЙНИК трябва да използва Босард, за да остави филма и да получи пари. Песента „Лодката на Волга“ има специално значение: „прекрати незабавно всякакви действия“. Но очевидно Босард не е чул съобщението. Арестуван е на 15 март 1965 г., докато фотографира строго секретни документи. Следователите твърдят, че е продавал секретни документи от 1961 г. На 10 май 1965 г. е осъден на 21 години затвор.


	Бохан, Сергей

	Заместник резидент на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ — в Атина, който емигрира на Запад през 1985 г. По време на бягството ПРИКРИТИЕТО му е първият секретар на съветското посолство в Атина. Скоро след заминаването му гръцките власти арестуват трима гърци и ги обвиняват, че шпионират в полза на Съветския съюз.
	Гръцкото правителство предава жената и дъщерята на Бохан на съветските власти след направеното от Съветския съюз искане.


	БР

	БОЙНО РАЗПИСАНИЕ.


	_Брайд_

	Ранно британско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, дадено на дешифровъчната операция _ВЕНОНА_. По-късно е сменено на _Драг_, но в края на краищата си остава _Венона_.


	Бракониер

	Бракониер (агент в тила на противника) е жаргон, използван от британски РАЗУЗНАВАЧИ за определянето на ПТИЧАР (шпионин), но само когато е пристигнал за изпълнение на задачата на място — в полето на действие или в района на бойни действия.


	_Брандон_

	Условно наименование на оперативните мероприятия на британското Управление за специални операции (УСО) в Северна Африка за поддръжка на операция _Торч_ — англо-американско дебаркиране през ноември 1942 г.


	_Брас ноб_

	_Брас ноб_ (Месингово копче) е КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на американски РАЗУЗНАВАТЕЛНИ полети на ниска височина, извършени над Куба през октомври 1962 г. Осъществени са с варианти на самолет _F8U КРУСЕЙДЪР_ на ВМС на САЩ и _F–101 ВУДУ_ на ВВС на САЩ.


	Братовчеди

	Британски жаргонен израз за американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, по-специално за ЦРУ.


	Браун, Ръсел

	Електронен техник на борда на американския самолетоносач _Мидуей_, който заговорничи с колегата си от екипажа летеца Джеймс Уилмът. Предлага му материали за американско военно оборудване и тактика. Браун е арестуван за конспирация с цел шпионаж и осъден от военен съд на 10 години тежък труд. При опит да продаде получените от Браун секретни материали на съветски агент в Япония Уилмът е заловен и осъден от военен съд през 1989 г. на 35 години затвор.


	Брегови наблюдатели

	Австралийци и новозеландци на прикритие на Соломоновите острови и Бисмарковия архипелаг, които следят и докладват за действията на японците по време на Втората световна война. Подслонени от антияпонски настроени местни жители, бреговите наблюдатели изпращат доклади за японските въздушни атаки и така предупреждават контролните авиационни центрове на съюзниците.
	Австралийският военноморски флот създава брегова наблюдателна служба преди Втората световна война и през 1941 г. вече има над 100 наблюдателни станции. Обикновено бреговият наблюдател е самотен скаут — плантатор, мисионер, колониален бюрократ или полицай, който е станал доброволец, когато японците нахлуват в района. С приключенски дух, независими и недисциплинирани, тези скаути живеят при твърде примитивни условия и непрекъснато са преследвани от японците. Понякога използват ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ, за да проследят къде се намират противниковите радиопредаватели. Заловените, както и техните помощници от местните жители биват убивани или подлагани на жестоки мъчения.
	След кампанията в Гуадалканал през 1942–1943 г. адмирал Уилям Холси казва: „Бреговите наблюдатели спасиха Гуадалканал, а Гуадалканал спаси Тихия океан.“ Сред подвизите на бреговите наблюдатели е и спасяването на младши лейтенант Джон Ф. Кенеди. Неговият _РТ 109_ е нападнат и потопен от японски боен кораб край Соломоновите острови. Кенеди успява да отведе оцелелите от екипажа на необитаем остров. Австралийски наблюдател от остров Коломбангара организира спасяването им.
	Брегови наблюдатели през април 1944 г. взимат документите на загиналия вицеадмирал Минеичи Кога, чийто самолет се разбива до филипинския остров Кебу. Някои от документите са свързани с японския план за защита на Филипините. Изпратени са бързо на американските командващи, за да ги използват при планиране на операциите в западната част на Тихия океан.
	Цивилни от изолирани острови близо до Филипините също изпълняват ролята на брегови наблюдатели, но не са толкова прецизни, както разнородната група, обучена от австралийците. Филипинските брегови наблюдатели са въоръжени, а много от тях воюват с филипинските партизански сили, което не е предвидено в дейността на бреговите наблюдатели. „Ако се заеме с нещо като партизанска дейност — пише след войната американски разузнавач, — вашият наблюдател скоро губи наблюдателността си и качеството на докладите му спада.“
	Армейският историк Едуард Дри пише в книгата си „УЛТРА на Макартър“ („MacArthur’s ULTRA“, 1992): „Извън тактическите сведения може би най-доброто, което бреговите наблюдатели прикриват, макар и без да го съзнават, е тайната на _УЛТРА_ в Южнотихоокеанския район.“ Съюзниците успяват да използват разузнавателните сведения от _УЛТРА_ в райони, където има брегови наблюдатели, защото самите японци са смятали, че откриването на японските кораби и самолети от американците е работа на бреговите наблюдатели, и изобщо не се досещали, че всъщност е дело на англо-американските дешифровчици.
	Мрежата от брегови наблюдатели получава инструкции от австралийско-американското СЪЮЗНИЧЕСКО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ.


	Брейси, Арнолд

	Един от 18-имата морски пехотинци, охраняващи посолството на САЩ в Москва. Арестуван през 1987 г. (по-късно реабилитиран) по обвинение, че е подпомогнал руснаците да се доберат до секретни документи на посолството. Брейси е заподозрян в сексуална връзка с руската готвачка на американския дипломат. Адвокатът на Брейси нарича ареста му „зле скалъпен и неетичен“ от страна на Службата за военноморско разследване (СВР).
	Вж. ЛОУНТРИ, КЛЕЙТЪН; СЕКС.


	Бригада 2056

	Кубински отряд изгнаници, обучени от ЦРУ за нападение в Залива на прасетата през 1961 г., което завършва с пълен неуспех. (Вж. КУБА.) Обучението на отряда се провежда основно в Гватемала от офицери на ЦРУ и от военни експерти по парашутизъм.
	Отрядът за нападение е наречен Бригада 2056 по номера на войник, убит по време на тренировките. Цифрата 20 е прибавена, за да бъде заблудено кубинското разузнаване за числеността на бойния отряд.


	Британия

	Вж. АНГЛИЯ — ВЕЛИКОБРИТАНИЯ — ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО.


	Британска координация за сигурност

	Фалшива кантора, създадена от МИ–6 през май 1940 г. в Ню Йорк. Офисът е предназначен за провеждане на разузнавателна дейност и пропаганда и се оглавява от УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — канадец, който работи в МИ–6.
	Въпреки че британците и американците по това време си сътрудничат на равнище премиер — президент, пристигането на „британските шпиони“ в Съединените щати вбесява ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР.
	Британската кантора е регистрирана от Държавния департамент като чуждестранно представителство. Тя се помещава в центъра _Рокфелер_ като Британско контролно-паспортно управление.
	В отговор на враждебността на ФБР към кантората Стивънсън веднъж задава въпроса: „Да не би Едгар Хувър да си мисли, че се сражава при Банкър Хил?“
	Стивънсън и Хувър се договарят, че британците няма да наемат американци, но споразумението не е спазено. Американците получават британски лични номера от серия, започваща с 48, вероятно заради 48-те щата.


	Бродуей

	Жаргон, използван за щабквартирата на МИ–6 в периода 1924–1966 г. ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ също се помещава там през 20-те и 30-те години. Терминът идва от мястото, където е щабквартирата — _Бродуей_ №56, точно срещу парка _Сейнт Джеймс_, близо до _КУИН АНС ГЕЙТ_ в Лондон. Прикритието на щаба на МИ–6 е с надпис на табелата „Управление за паспортен контрол“.
	ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ описва службата на _Бродуей_ като „сбутана сграда, зайчарник, разделен от дървени прегради и прозорци с матови стъкла“, където се използва „праисторически асансьор“.


	Бронзовата богиня

	Жаргонно наименование на английското копие на германската машина за ШИФРИ _ЕНИГМА_.


	Бронсън

	Псевдоним на сержант от военновъздушните сили на САЩ. Работил е в 6950-а ескадрила за електронна безопасност в Англия. В продължение на няколко години шпионира за ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. След 1978 г. срещу него е повдигнато обвинение в шпионаж. За да бъдат защитени някои важни източници, Бронсън не е съден, но е уволнен.


	Бросолет, Пиер (1903–1944)

	Френски АГЕНТ, шпионирал против германците през Втората световна война. Парижки журналист, отказал да пише, когато германците завладяват Франция през май 1940 г. и поставят под свой контрол пресата и радиото. От 1940 до 1942 г. е във френската Съпротива. След това заминава за Лондон, където работи за ЦБИО на генерал Шарл дьо Гол и за британското Управление за специални операции (УСО).
	Два пъти е предприемал опасното пътуване до Париж. Въпреки че е заклет социалист, и десните, и левите сили се отнасят към него с уважение. Дава ценни съвети на групите от Съпротивата. При втората си мисия в Париж е заловен от ГЕСТАПО. За да не издаде тайни, Бросолет се самоубива.


	_Бруно_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на френското Пето бюро (Cinquieme Bureau) — център по КРИПТОАНАЛИЗ преди Втората световна война, разположен в Шато дьо Венобл в Грец. Когато поляците дават копие на германската машина _ЕНИГМА_ на французите, те са занесени в _Бруно_, понякога наричано _Р — Бруно_.
	Около 70 души — 48 французи, 15 поляци и 7 испанци, работят в _Бруно_. Испанците — с кодово наименование Екип Д — са левичари и вероятно комунисти, избягали от Испания след Гражданската война. Въпреки че поляците не им се доверяват, те оказват особено ценна помощ при разчитане на испанските и италианските кодове.
	С телетипна система, обслужвана от британски офицер по комуникациите, _Бруно_ се свързва с Британския експедиционен корпус и с центъра по декодиране в ПАРК БЛЕЧЛИ.
	Вж. БЕРТРАН, ГЮСТАВ.


	Брустър, Кейлеб (1747–1827)

	Американски ТАЕН АГЕНТ от времето на Войната за независимост на Северна Америка. В началото на войната Брустър атакува с малък плавателен съд британски кораби в пролива на Лонг Айлънд. По-късно майор БЕНДЖАМИН ТОЛМИДЖ, ръководител на шпионската организация на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН, кани Брустър за член на екипа, който по-късно става известен като КРЪГА _КАЛПЪР_.
	Агентите на кръга събират разузнавателни сведения за британските сили, окупирали Ню Йорк, и ги предават на Толмидж в Кънектикът. Кодирано съобщение от РОБЪРТ ТАУНЗЕНД в Ню Йорк се предава на Остин Роу, ханджия от Сетокет, Лонг Айлънд, който използва пътуванията си за продукти до Ню Йорк като ПРИКРИТИЕ, за да бъде КУРИЕР. Роу оставя съобщението в ТАЙНИК, като например кух пън във фермата на друг член от групата — Ейбрахам Удхъл.
	Брустър взима съобщението от тайника и го препраща през пролива Лонг Айлънд във Феърфилд, Кънектикът, където Толмидж и друг РАЗУЗНАВАЧ поемат съобщението и го отнасят в щабквартирата на Вашингтон. Лодките на Брустър са известни във Феърфилд като „шпионските лодки“. Тази всеобща тайна никога не стига до британските агенти.
	Има само една провокация. Една нощ през октомври 1781 г. Брустър вечеря във Феърфилд, когато го заговаря някой си Патрик Уокър. Уокър — британски шпионин, се представя за патриот и успява да подведе Брустър да заговори за военните планове. Но може би защото е заподозрял непознатия и поради нещо друго, Брустър не издава нищо за кръга _Калпър_.


	Бръмбар

	Скрито подслушвателно устройство или друга специална апаратура, предназначени за аудионаблюдение.


	Буквена пишеща машина 97

	Вж. _ПЪРПЪЛ_.


	Бумеранг

	Дезинформация, която се подготвя от специалните служби на дадена държава с цел да бъде заблудено населението на друга страна и която се връща в страната, откъдето е изпратена, и вече действа против народа и даже против държавните структури на тази страна. Говорейки пред КОМИСИЯТА _ЧЪРЧ_ през 1977 г., ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ УИЛЯМ КОЛБИ признава, че ЦРУ от време на време разпространява по света сведения, които се връщат в САЩ и се приемат от американската преса за истински.
	Вж. ДЕЗИНФОРМАЦИЯ.


	Бунке, Хаиди Тамара (?–1967)

	Съветска АГЕНТКА, любовница на революционера комунист Че Гевара.
	Предполага се, че „Таня“ Бунке е предала Че Гевара на убийците му, като е предоставила карта, на която е било отбелязано скривалището му в джунглата. Съратник на Фидел Кастро в кубинската революция (1 януари 1959 г.), Че Гевара организира партизански движения в Латинска Америка. Въпреки че поддържат Кастро и антиамериканската партизанска война, руснаците нямат доверие на Че Гевара и поръчват на неговата любовница Бунке да го шпионира.
	През април 1967 г. обучени от американците боливийски полицаи правят засада на Че Гевара, Бунке и други партизани в боливийската джунгла. Тя е бременна, когато загива в престрелката.
	През 1960 г., когато се планира нападението в Залива на прасетата, Че Гевара е набелязан за убийство от ЦРУ. (Вж. КУБА.) Но през 1967 г. ЦРУ не е замесено в убийството му, тъй като аналитиците с право смятат, че смъртта му ще го превърне в мъченик. Разузнавачи специалисти споделят мнението, че убийството на Гевара е било поръчано от президента на Боливия Рене Бариентос. Дали Бунке също е трябвало да бъде убита, не е известно. Аналитиците изтъкват, че Бунке, отначало прославяна като героиня на революцията, по-късно изведнъж е забравена от пропагандата на Кастро.


	Бурсико, Бернар

	Служител във френското външно разузнаване, подтикнат към шпионска дейност от китайски оперен певец, който се представя за жена. Бурсико се запознава с Ши Пейпу през 1965 г. — скоро след като пристига в Пекин като счетоводител във френското посолство. Тогава е само на 20 години. Ши Пейпу, твърде феминизиран дори и в мъжко облекло, твърди пред Бурсико, че е жена, отгледана като мъж, и играе както мъжки, така и женски роли в Пекинската опера. Двамата стават любовници.
	Няколко месеца по-късно Бурсико напуска Пекин и дипломатическата служба. През 1969 г. отново постъпва във външното разузнаване и е назначен за втори път в пекинското посолство като архивист. Бурсико започва да шпионира безплатно, напълно доброволно. Взема от посолството документи и ги предава на китаец, с когото се е запознал в дома на Ши Пейпу. Ши Пейпу съобщава на Бурсико, че има син от него, роден, след като той е напуснал Пекин. Ши Пейпу твърди, че бебето е изпратено при роднини близо до съветската граница, тъй като европейските му черти биха му създали големи проблеми от привържениците на културната революция, която разтърсва Китай по това време. Бурсико остава в посолството до 1972 г. През всичкото това време продължава да работи като шпионин и е непрекъснато с Ши Пейпу, но не успява да види детето.
	През 1973 г. при частно посещение в Китай му представят седемгодишно дете на име Бертран за негов син. През 1975 г. отново се връща на дипломатическа работа, като известно време работи във френското консулство в Ню Орлиънс, Луизиана. След това е изпратен в посолството в Улан Батор, Монголия. Подновява шпионската си дейност, като пренася документи за китайците по време на куриерските си пътувания от Улан Батор до Пекин. Романсът вече е поохладнял. Бурсико, бисексуален, вече има няколко други любовници. Независимо от това прави постъпки Ши Пейпу и момчето да заминат във Франция, където се надява да осинови детето.
	През 1983 г. Ши Пейпу най-сетне отива в Париж като оперен певец (певица). По това време агенти на френските специални служби за вътрешна сигурност разкриват шпионската дейност на Бурсико. Той е арестуван и обвинен в предаване на информация на АГЕНТИ от чуждо разузнаване. При арестуването на Ши Пейпу като съучастник се появява трудността, как да го третират — като мъж или жена. Съдията нарежда да се направи медицински преглед, който го определя като мъж. Ши Пейпу обяснява, че със свиване на мускулите в гениталната област може да убеди всеки страничен наблюдател, че е жена. „Естествено, не може да се гледа отблизо, — пише Джойс Уодлър в книгата «Връзка» («Liaison», 1993). — Всичко бе само една илюзия.“
	Установява се, че Ши Пейпу е купил Бертран още като бебе от семейство мюсюлмани уигури от Северозападен Китай.
	По време на процеса през май 1986 г. адвокатът на Бурсико се подиграва на резултатите от мизерната му шпионска дейност. „Този случай, казва адвокатът, стои на последното стъпало на стълбицата в света на шпионите.“ И двамата подсъдими получават 6 години затвор. Ши Пейпу е помилван през април 1987 г., а Бурсико — през август следващата година.


	_Бут_

	Британско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на съвместна операция на английските специални служби и ЦРУ през 1953 г. за отстраняването на доктор Мохамед Мосадък от поста министър-председател на Иран. Американското кодово наименование е _АЯКС_.


	Бут, Джон Уилкс (1838–1865)

	Убиецът на президента Ейбрахам Линкълн. По време на Гражданската война Бут е служил като КУРИЕР в тайните служби на Конфедерацията. Уилкс е син на актьора Джуниус Брутус Бут и брат на Едуин Бут — един от най-великите изпълнители на Шекспировия Хамлет.
	Като търсен актьор Бут има възможността да пресича сравнително безпроблемно фронтовата линия между Севера и Конфедерацията. Той застрелва президента Линкълн на 14 април 1865 г. в театър _Форд_ във Вашингтон. Други е трябвало да нападнат държавния секретар и вицепрезидента. Бут е ранен при бягството от театъра. На 25 април му е заложен капан от войници в хамбар близо до Порт Роял, Вирджиния. Бут отказва да се предаде. Войниците стрелят по него и подпалват хамбара. Той успява да изпълзи, преди да умре. Последните му думи са: „Напразно! Напразно!“


	Бутенко, Джон

	Американски цивилен електронен техник, осъден през 1964 г. за това, че е предал на Съветския съюз данните за американска стратегическа система за въздушен контрол. Присъдата му е 30 години затвор.
	Игор Иванов, съветски АГЕНТ, съден заедно с Бутенко, получава подобна присъда, но не влиза в затвора благодарение на законови процедури и му е позволено да се завърне в Съветския съюз.


	Буш, Джордж Х. У. (1924)

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от ноември 1975 до януари 1977 г. и президент на Съединените щати от 1989 до 1993 г.
	Завършил Йейлския университет. Син на сенатора Прескът Буш. Постъпва във ВМС на САЩ в началото на Втората световна война и е най-младият пилот в американската морска авиация. На 2 септември 1944 г. самолетът му _TBM Авенджър_ (Отмъстител) е свален от японската противовъздушна отбрана близо до Окинава. Спасен е от американска подводница.
	След войната напуска родния си щат — Кънектикът, и се заселва в Тексас, където започва работа в петролния бизнес. Опознава Арабския свят отлично. Фирмата му _Запата ойл_ спечелва конкурс за построяването на първия петролен кладенец край бреговете на Кувейт.
	От 1967 до 1971 г. той е член на Камарата на представителите, избран от Тексас. След като работи по-малко от една година като представител на САЩ в ООН, през 1971 г. става председател на Националния комитет на Републиканската партия. След историческото пътуване на президента Никсън в Китай през 1972 г. Буш ръководи временната американска мисия в Пекин — служба, която е прелюдия към дипломатическата кариера.
	През 1975 г. е назначен за директор на Централното разузнаване. Той обръща особено внимание на ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ и на СПЪТНИЦИТЕ. Инвестира средства и талант в разработването на спътниците _КИЙХОУЛ_. Интересът му към високотехнологичния шпионаж предизвиква известни разногласия по отношение на АГЕНТУРНОТО РАЗУЗНАВАНЕ в ЦРУ, което при него отива малко в сянка. В ЦРУ го критикуват за това, че допуска КОМАНДА Б да извършва независима експертна проверка на дейността на ЦРУ.
	По времето, когато Буш е директор на Централното разузнаване, сътрудниците от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) откриват, че панамският диктатор Мануел Антонио Нориега, ключов информатор на ЦРУ, е купил разузнавателни сведения от трима американски войници в Панама — „пеещите сержанти“ както ги наричат в РУМО. Членовете на консервативната Републиканска партия в Конгреса критикуват президента Форд, че е „предал“ Панамския канал по време на водените тогава преговори. Буш решава да не предприема нищо срещу Нориега или „пеещите сержанти“ поради политическия смут, който би настъпил.
	След победата на демократите Джими Картър заема мястото на президента Форд, а Буш е заменен с адмирал СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР. Буш отново се захваща с политиката и през 1980 г., макар и неуспешно, издига кандидатурата си за президент от страна на републиканците. Избран е за вицепрезидент на Роналд Рейгън. Като вицепрезидент натрупва голям опит в разузнаването, защото е и председател на Специалната кризисна комисия. Той играе ключова роля в подготовката на политическата почва за нападението над Гренада. Името му често се споменава в ред разследвания по повод на АФЕРАТА ИРАН — КОНТРИ, но самият той остава незасегнат от скандала.
	През 1988 г. в президентските избори успява да победи демократа Майкъл Дукакис. Буш е един от тримата съвременни държавни глави, които са ръководили ЦРУ. Другите са съветският лидер ЮРИЙ АНДРОПОВ и израелският президент ХАИМ ХЕРЦОГ. Като президент назначава за директор на Централното разузнаване УИЛЯМ УЕБСТЪР. За важни съвещания във връзка с войната с Ирак обаче Уебстър не е допускан на съвещанията при президента. Отношенията между двамата охладняват. През 1991 г. на мястото на Уебстър идва РОБЪРТ ГЕЙТС, когото Буш познава и на когото се възхищава още от времето, когато е вицепрезидент, а Гейтс — заместник-директор на Централното разузнаване.
	Разговорите за участие в аферата Иран — контри не стихват и след като той вече не е президент. Те се водят около някакъв файл на електронната поща, който се пазел в Белия дом. Известно е, че в последния ден като президент — на 19 януари 1993 г., Буш подписва тайно споразумение с Дон Уилсън, ръководител на националните архиви, съгласно което служители от архива изнасят касетата с файла, за да не попадне в ръцете на новия президент — Клинтън. Буш възнамерявал да ги запази в тайна от пресата. По-късно президентът Клинтън одобрява стореното от Буш. Но Националният архив чрез съда получава правото да огласи файловете и да открие достъп до тях. Нищо в тях не показва Буш да е бил замесен в аферата Иран-контри.
	{img:shpionazh-13.jpg|#Джордж Буш}


	Бъкли, Уилям (1928–1985)

	Резидент на ЦРУ в Бейрут, водещ експерт по антитероризъм. На 16 март 1984 г. е отвлечен в Бейрут от ислямския Джихад. Разпитите и мъченията продължават 1 година, когато през юни 1985 г. е убит. Похитителите заявяват, че смъртта му е отмъщение за израелска атака, извършена над обекти на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) в Бейрут.
	Бъкли 2 пъти служи в американската армия — през юни 1945 г., точно преди края на Втората световна война, и през юни 1951 г., когато е повишен в чин младши лейтенант и участва във войната в Корея. Раняван е 2 пъти. Присъдена му е _Сребърна звезда_ за това, че съвсем сам пленява севернокорейско картечно гнездо.
	Кариерата му в ЦРУ започва още докато е в армията — през 1954 г. В щабквартирата на ЦРУ ЛЕНГЛИ той преминава физическа и психологическа подготовка, задължителна за сътрудници, които участват в АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ. Заповядано му е да не издава, че службата в армията е ПРИКРИТИЕТО за работата в ЦРУ. Бъкли завършва специални военни курсове във Форт Браг, Северна Каролина. По-късно продължава обучението си във ФОРТ МИЙД, Мериленд, където се обучава в електронно подслушване. (По това време ЦРУ използва Форт Мийд като център за електронно наблюдение и прехващане за подготовка на армейски резерви.) Излиза от прикритие и започва да работи официално за ЦРУ в Ленгли. Участва в разузнавателния проект на ЦРУ и Великобритания — БЕРЛИНСКИЯ ТУНЕЛ, който няма очаквания резултат. Разочарован от канцеларската работа, Бъкли моли да бъде прехвърлен на активна работа.
	Изпратен е във Флорида да обучава кубински изгнаници, които трябва да нападнат родината си през 1961 г. — акция, превърнала се в пълен провал и известна под името „Залива на прасетата“. Отново се завръща във Форт Браг, където е един от малкото агенти на ЦРУ, обучен за зелена барета. Изпратен е във Виетнам, където работи с южновиетнамски РАЗУЗНАВАЧИ при планиране на атаки срещу виетнамските партизани в централните части и при осуетяване на северновиетнамски и съветски разузнавателни операции в Лаос. Провел е десетки опасни мисии в Лаос и Северен Виетнам и е оперативен работник в ГРУПАТА ЗА ПРОУЧВАНЕ И НАБЛЮДЕНИЕ (ГПН), която изпраща диверсанти дълбоко в територията на противника. Ветераните от ГПН го свързват с операция _ФЕНИКС_ — програма на ЦРУ за убийство на ръководители на северновиетнамските партизани. (Вж. ВИЕТНАМ.)
	През 1973 г. Бъкли се завръща в Ленгли. По-късно е изпратен в Бон, Западна Германия, а след това в Сирия под дипломатическо прикритие. Сирийските власти го разкриват и той е отзован. Работи за кратко в Египет и Пакистан.
	Съветник е на ЦРУ в операцията за спасяване на американските заложници в Иран през 1979 г., която завършва неуспешно. Едновременно с това Бъкли обучава армейски антитерористични групи и организира в ЦРУ служба срещу тероризма. Горе-долу по това време излиза официално в пенсия, но е извикан в Ленгли от Кейси, който е слушал доста добри неща за него. С истинско нежелание Бъкли се връща на оперативна работа. Този път заминава за Египет да обучава египетските сили за сигурност, включително бодигардовете на президента Ануар Садат. На 6 октомври 1981 г. Садат е убит, а 60 дни по-късно Бъкли, изключително критично настроен към охраната на Садат, се връща в Ленгли.
	Кейси, притеснен от недостига на обучени офицери за работа в Близкия изток, лично моли Бъкли да се върне в Ливан, въпреки че там вече знаят кой е. Бъкли остава в Ливан до август 1982 г., когато силите на ООП се евакуират от Бейрут. Кейси му дава ново поръчение — да подготви за администрацията на Рейгън документ за официалната американска политика по борба с тероризма.
	През март 1983 г. терорист взривява бомба пред американското посолство в Бейрут. Убити са 16 американци, включително Робърт Еймс — ръководител на отдел за Близкия изток в ЦРУ. Кейси нарежда на Бъкли да се върне в Бейрут и да замени Еймс като главен резидент на ЦРУ — прикритието е символично: съветник по политическите въпроси на Държавния департамент. Бъкли работи упорито да внедри агенти в терористичните организации в Ливан. След като на 23 октомври терорист взривява казармата на американските морски пехотинци в Бейрут и са убити 241 души, Бъкли полага още по-големи усилия. След този случай на 16 март 1984 г. на път от жилището му за британското посолство, където се помещава и американското представителство в Ливан, той е отвлечен. Похитителите спират колата му, бързо го натикват в своята и избягват.
	Кейси нарежда да се предприемат всички мерки, за да бъде намерен Бъкли. Агенти от армейското разузнаване и ФБР са изпратени в Бейрут. В издирването са използвани СПЪТНИЦИ за откриване на възможни скривалища на терористите.
	Но Бъкли не е открит. Американските разузнавачи смятат, че е отведен от Бейрут в долината Бекаа, а от там в Сирия, където непрекъснато го измъчват и разпитват. Похитителите, уплашени да не умре поради рязкото влошаване на здравето му, го отвеждат в Техеран на лечение. Умира там през юни 1985 г. Останките му, открити в пластмасов чувал близо до бейрутското летище през декември 1991 г., са положени във военното гробище Арлингтън с военни почести.


	Бъкън, Джон (1875–1940)

	Шотландски писател и РАЗУЗНАВАЧ. Бъкън пише обширни произведения с широк кръг от теми — от пътешествия до религия, но най-известен е с приключенските и „шпионските“ си романи.
	В едно от тези произведения — „Трийсет и деветте стъпала“ („The Thirty-Nine Steps“, 1915) героят Ричард Хени спасява Великобритания, като се добира до важни тайни на германците, които трябва да бъдат изнесени от актьор с изключителна памет. Героят Хени започва кариера си на таен агент и спъва действията на германците още в „Зелената пелерина“ („Greenmantle“, 1916) и „Г-н Стендфаст“ („Mr. Standfast“, 1919). Негов прототип е офицерът от британската армия генерал сър Едмънд Айрънсайд — герой от Бурската и Първата световна война, а по-късно началник на Имперския генерален щаб.
	Скоро след публикуването на „Трийсет и деветте стъпала“ Бъкън заминава за Франция — отначало като военен кореспондент, а след това като офицер от разузнавателния корпус. Като директор на британската военновременна пропаганда по-късно той работи с ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ и ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, с чиято помощ пренася контрабандно пропагандни материали в Европа. По някакъв начин става един от ръководителите на британското разузнаване. Тогава Бъкън научава много за това, какво е оперативна работа. Няма данни самият той да е участвал в оперативни мероприятия.
	Голяма част от сюжетните обрати в „Зелената пелерина“ са взети от реалния живот и са пресъздадени на базата на познанията му за тайните операции, извършени от ТОМАС ЛОРЪНС (Лорънс Арабски) и Обри Хърбърт, приятел на Бъкън от времето в Оксфорд. В „Зелената пелерина“ и в „Тримата заложници“ („The Three Hostages“, 1924) Хърбърт става Санди Арбътнот.
	През 1935 г. Бъкън получава титлата пер и първи барон Туидсмюр от Елсфилд, а по-късно е назначен за генерал-губернатор на Канада.


	Българският чадър

	Вж. МАРКОВ, ГЕОРГИ.


	Бърг, Игор

	Вж. ОРЛОВ, АЛЕКСАНДЪР.


	Бърг, Морис (1902–1972)

	Американски бейзболист и ТАЕН АГЕНТ.
	Син на руски имигранти. Играе бейзбол от ученическите години (Нюарк, Ню Джърси) и като студент в Принстънския университет, където изучава чужди езици. Професионалната му бейзболна кариера започва като кечър в отбора на _Бруклин доджърс_ и продължава 16 години. По поръчение на разузнаването на САЩ под ПРИКРИТИЕТО на бейзболист през 1934 г. снима пристанището на Токио и японските военни съоръжения.
	След като приключва с бейзбола, през 1941 г. Бърг заминава за Латинска Америка по поръчение на Нелсън Рокфелер — координатор по междуамериканските въпроси на президента Рузвелт. По това време този регион се намира под юрисдикцията на контраразузнаването на ФБР. Вероятно Бърг е събирал разузнавателна информация и за ФБР.
	През 1943 г. Бърг започва работа в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Спуснат е с парашут в Югославия със задача да направи оценка на боеспособността на партизаните на Йосип Броз Тито срещу германските окупатори. Работи също така в Норвегия по откриването и унищожаването на завод за „тежка вода“ — част от неуспешните усилия на германците да създадат атомна бомба.
	Работата на Бърг за УСС го отвежда в Берн, Швейцария, където се среща с АЛЪН ДЪЛЕС — по това време постоянен представител на УСС там, а по-късно ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. По-късно Бърг работи за НАТО и се предполага, че е продължил да получава разузнавателни задачи през 50-те и 60-те години.


	Бърджис, Гай дьо Монси (1911–1963)

	Член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, който шпионира в полза на Съветския съюз. Заедно с ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, ДОНАЛД МАКЛИЙН и АНТЪНИ БЛЪНТ е вербуван, докато следва в Кеймбридж през 30-те години. Според ЮРИЙ МОДИН — съветския АГЕНТУРИСТ на шпионите от Кеймбридж, Бърджис „беше човекът, който вербува Блънт и така нататък до последния. Бърджис беше истинският лидер“.
	Син на офицер от флота, Бърджис учи в Кралския морски колеж в Дартмут, но го напуска ненадейно. По-късно твърди, че имал проблем със зрението. Записва се в Итън, където спечелва стипендия за Кеймбридж. Блънт и Бърджис са членове на _Апостолите_ — тайно общество в Кеймбридж, на което се гледа с лошо око заради антисоциалното поведение на членовете му.
	Бърджис е студент по история с великолепни изяви в тази област. Завладян е от комунистическите идеи, но съветските му вербовчици му нареждат да прекрати обществените си прояви и да не дава гласност на политическите си симпатии. В резултат на указанията външно променя поведението си в идеологичен план — демонстрира явно предпочитание към фашизма. Присъединява се към Англо-германското сдружение, посещава Германия, през 1936 г. присъства на олимпийските игри и се сприятелява с германски дипломат.
	След като се дипломира, Бърджис безуспешно търси работа в апарата на Консервативната партия и лондонския вестник _Таймс_. Най-сетне става говорител в Би Би Си. Приблизително по това време, твърди самият той по-късно, започва да получава пари от британското разузнаване за дребни поръчки. Например информира британските служби за закритите заседания на френския кабинет. Източникът му е френски комунист и дипломат в Лондон.
	През януари 1939 г. Бърджис е назначен в нов отдел на МИ–6, който се занимава с пропаганда и подривни действия. Съветските му агентуристи са поръчали да държи под око белогвардейците емигранти. Той успява да удовлетвори исканията и на съветските, и на британските ръководители, като работи по разследване, което води до арестуването на АНА ВОЛКОФ. През Втората световна война работи и в Управлението за специални операции (УСО).
	Бърджис живее в огромен апартамент в Лондон, а Антъни Блънт, който работи в МИ–5, често е негов гост, което още повече засилва клюките за хомосексуалната им връзка. Според Блънт съветските агентуристи са поръчали на Бърджис да ухажва Клариса Чърчил — племенничка на министър-председателя Уинстън Чърчил. Бърджис прави неубедителен опит.
	През 1944 г. Бърджис получава предложение за работа в новосъздаден отдел на Министерството на външните работи, което му осигурява достъп до дипломатическата поща. В края на войната е назначен като секретар и личен помощник на Хектор Макнийл, който е дясната ръка на Ърнест Бевин — министър на външните работи. Бърджис има свободен достъп до голяма част от секретните материали на Министерството на външните работи. Понякога замества Макнийл. Една от основните тайни, които Бърджис предава на руснаците, е решението на министър-председателя Клемент Атли Великобритания да произвежда ядрено оръжие.
	Към края на 1947 г. поради често пиянство и невъздържаност става нежелан в службата на Макнийл. Намерена му е длъжност в отдела за информационно проучване и пропаганда. Бърджис продължава да пие и това подтиква негов приятел да запише в дневника си: „О, Боже, колко тъжно, истински тъжно нещо е това пиене! Гай притежаваше един от най-пъргавите и остри умове, които познавах.“
	Порицан от Министерството на външните работи не само за другите му непристойни прояви, но и за една необуздана ваканция в Танжер, Бърджис получава още един шанс. През есента на 1950 г. е назначен за втори секретар с неясно формулирани задължения в британското посолство във Вашингтон.
	Като дипломат се занимава с въпроси, свързани с Корейската война, започнала през юни 1950 г. В посолството е и Ким Филби, който е координатор на дейността на МИ–6, ЦРУ и ФБР. Така по време на Корейската война руснаците получават високосекретна информация от 2 източника в Съединените щати, а също и от Маклийн, който отговаря за американското бюро в Министерството на външните работи в Лондон.
	Пристигайки във Вашингтон през лятото на 1950 г., Бърджис се настанява да живее при семейство Филби и техните 5 деца. Една вечер по време на парти Бърджис се прибира пиян и без да е поканен, влиза при гостите. С поведението си отвращава всички присъстващи, повечето от които са служители на ФБР и ЦРУ. Сред тях са и ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН от ЦРУ и УИЛЯМ ХАРВИ от ФБР. Бърджис нагрубява Либи — съпругата на Харви, и прибавя нов враг към вече дългия списък. Харви започва да рови в миналото на Бърджис и Филби, но не открива достатъчно доказателства, за да потвърди нарастващите си съмнения.
	През януари 1951 г. Филби научава, че декодировчиците, работещи над секретния проект _ВЕНОНА_, имат сведения, които могат да изобличат Маклийн като съветски шпионин. Той иска да предупреди Маклийн, който по това време е в Лондон, но не може да поеме риска да му изпрати телеграма или да му телефонира. Бърджис се заема да свърши тази работа. Той решава да направи така, че да го изгонят от посолството, да се върне в Лондон и лично да предупреди Маклийн. За Бърджис некултурното държане не е проблем, затова той продължава да обижда и да отвращава британски и американски домакини и гости. Падението му е окончателно през април след лудо шофиране в открития си линкълн по пътя за Чарлстън, Южна Каролина, където трябва да представя Великобритания на военна конференция в „цитаделата“ — секретна военна академия на САЩ. Във Вирджиния получава 3 глоби за превишена скорост и са регистрирани няколко груби обиди на полицаи от щата. Вбесеният губернатор на Вирджиния с помощта на Държавния департамент прави оплакване до посланика на Великобритания, който от своя страна веднага връща Бърджис в Лондон.
	След пристигането си в Лондон Бърджис се свързва с Блънт, който предава новините за Маклийн на съветския си агентурист Юрий Модин. Той на свой ред иска незабавни инструкции от ЦЕНТЪРА — името, с което е позната щабквартирата на НКВД в Москва. Центърът дава съгласието си Маклийн да напусне Англия.
	Маклийн, който е под НАБЛЮДЕНИЕ, се среща с Бърджис в клуба _Риформ_. Въпреки риска Филби изпраща телеграма на Бърджис уж за оставената му във Вашингтон кола. „Тук става прекалено горещо“, е краят на съобщението. На 25 май 1951 г. Бърджис избягва с Маклийн. (Вж. МАКЛИЙН, ДОНАЛД.) Следователите от МИ–5 решават да претърсят апартамента на Бърджис и се обръщат към Блънт да им даде ключ. Блънт взема ключ от един от любовниците на Бърджис, но преди да го даде на МИ–5, го дава на оперативните работници от НКВД. „Този невероятен, почти комичен късмет — пише Модин — ни даде няколко часа, за да разтребим след Бърджис и да унищожим всичко, което можеше да компрометира нас или някой от агентите ни.“
	Бърджис и Маклийн са държани месеци наред в различни жилища в Куйбишев (сега Самара), преди да им бъде разрешено да живеят в столицата. Бърджис линее в Москва и никога не го напуска надеждата, че един ден ще се завърне в Англия. За разлика от Маклийн той не успява да се приспособи към новия си живот. Хомосексуалността е проблем в Москва, но според Модин Бърджис „имаше официален любовник и още много неофициални“.
	Бърджис се запознава с една английска актриса на турне в Москва и успява да я убеди да вземе мерките му, за да му ушият костюм в Англия. Въз основа на тази случка по-късно е създаден ФИЛМЪТ „Един англичанин в чужбина“ („An Englishman Abroad“).
	През 1963 г. Бърджис умира от атеросклероза, Филби, който е пристигнал в Москва малко преди това, отказва да отиде на погребението. (Според НАЙДЖЪЛ УЕСТ във „Въпрос на доверие“ („A Matter of Trust“, 1982) Бърджис „на смъртното си легло обвинява Филби, че е британски агент“. Бърджис може и да е вярвал в това, но повечето разузнавачи не приемат такова твърдение.) Маклийн чете надгробното слово. Прахът на Бърджис по-късно е погребан в църковно гробище в Англия.
	След внимателна преценка на работата на Бърджис, извършена под контрола на Юрий Модин, той самият пише в мемоарите си „Петимата ми приятели от Кеймбридж“ („My Five Cambridge Friends“, 1994): „Бърджис беше изключително образован, умът му бе толкова остър, че разбираше и най-трудните концепции. Идеите му винаги бяха смислени, оригинални и интересни.“


	Бъроуз, Уилям (1937)

	Професор по журналистика, чиято книга „Строго секретно: космически шпионаж и национална сигурност“ („Deep Black: Space Espionage and National Security“, 1986) разкрива много факти за космическото НАБЛЮДЕНИЕ.
	Бъроуз има учена степен по международни отношения от Колумбийския университет. Писал е статии за няколко вестника, а също и доста книги за космически изследвания. Последната е подробна история на изследването в Космоса — „Този нов океан“ („This New Ocean“).


	Бъртън, Ричард (1821–1890)

	Британски изследовател и писател, който шпионира за страната си.
	Син на пенсиониран армейски офицер, Бъртън още от най-ранни години се увлича в изучаването на чужди езици. Говори свободно новогръцки, немски, френски, португалски, испански и италиански език, преди да влезе в Оксфордския университет, където 2 години учи старогръцки, латински и арабски. Според някои източници той знаел 35 езика.
	След Оксфорд се записва в наемната армия за Остиндийската компания и служи като подофицер в Синд (сега Пакистан). Там започва шпионската си кариера, която ще продължи до края на живота му. Наред с това изучава разни екзотични места на страната. Често пътува гримиран и представяйки се успешно за местен жител, събира информация за броженията и за антианглийските настроения сред населението.
	По някое време в ръководството на британската армия се пораждат съмнения, че част от военните им покровителстват бордеи за ХОМОСЕКСУАЛИСТИ в Карачи. Бъртън е натоварен да разследва случая. Докладът му е толкова точен и натурален, че шокира вишестоящите офицери и те го принуждават да напусне армията.
	Бъртън напуска Индия и започва да изследва Арабския полуостров и Сомалия. През 1855 г. и отново през 1857 г. е назначен в британското Министерство на външните работи, за да открие извора на Нил. Не успява, но експедицията му проправя път за следващите британски изследователи. През 1858 г., представяйки се за дервиш мюсюлманин, влиза в забранените арабски градове Мека и Медина. По време на всичките си изследователски пътувания събира сведения за британското правителство. Работи като консул и напълно официално събира разузнавателна информация в Бразилия, Дамаск и Триест.
	Многобройните му книги включват и преводи на източни еротически трактати, като „Кама Сутра“ от Ватсиаяна и „Ароматната градина“, а също и пълен превод на арабските приказки „Хиляда и една нощ“. След като умира, съпругата му унищожава дневниците и непубликуваните му ръкописи. Въпреки че през 1887 г. става кавалер на рицарския орден и е провъзгласен за рицар на св. Михаил и св. Георги, той никога не получава официално рицарското звание от кралица Виктория.


	Бъртън, Соня

	Вж. СОНЯ.


	Бърч, Джон (1918–1945)

	Американски РАЗУЗНАВАЧ, работил в Китай. Син на мисионери, роден в Джорджия, през 1940 г. Джон Бърч заминава за Китай като мисионер и остава и след нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР. С влизането на САЩ във войната японците възприемат всички американци като свои най-зли врагове. През април 1942 г. един китайски селянин от Шанхай завежда Бърч на мястото, където се крият подполковник Джеймс (Джими) Дулитъл и екипажът му. Дулитъл ръководи първата бомбардировка над Япония, проведена на 18 април.
	Бърч организира на Дулитъл и хората му безопасно бягство. Когато се разделят на път към Чункин, Бърч моли Дулитъл да говори с генерал Клер Шено — командир на „летящите тигри“ (доброволна авиочаст, сформирана от бивши летци на граждански самолети), да го вземе за свещеник в неговата част. Шено урежда назначение за Бърч, но го използва като разузнавач. Както пише Шено по-късно, „Бърч преминаваше през японските фронтови линии, за да се свърже с китайските партизани по Яндзъ, и прекарваше месеци наред с тях, като монтираха радиопредаватели в основните пристанища по реката, за да ни предават точна информация за движението на вражеските кораби“. Наричали Бърч „очите на 14-а военновъздушна част“.
	По-късно през войната Бърч работи като разузнавач за свръзка в националистическата китайска армия в провинция Шантунг в Северен Китай. През пролетта на 1945 г. УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) поема разузнаването в Китай и вербува Бърч да работи за тях. Когато Япония капитулира на 15 август 1945 г., УСС остава в Китай, за да издирва военнопленници от времето на войната, да обезоръжава японци, както и да набира полезни разузнавателни сведения за първите признаци на китайска гражданска война.
	На 25 август 1945 г. близо до Киндао китайски комунисти убиват Бърч без причина. През 50-те години Робърт Уелч, известен антикомунист, провъзгласява Бърч за „първата жертва“ на Студената война и основава ултраконсервативното общество _Джон Бърч_.


	Бърчет, Уилфрид (1911–1983)

	Австралийски журналист, обвинен в шпионаж в полза на Съветския съюз.
	Твърденията, че Бърчет има връзки с руснаците, започват след Корейската война. Тогава бивши американски военнопленници правят изказвания, че той е участвал в „промиването на мозъци“, вследствие на което ги принуждавали да правят антиамерикански изказвания или да подписват петиции, с които настояват Съединените щати да прекратят войната.
	Много американци смятат, че севернокорейски и китайски следователи са прилагали някакви дяволски методи за „промиване на мозъка“. Това, изглежда, е единственото обяснение на факта, че 70 % от американските пленници са направили признания или са подписали петиции. През 1953 г. АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, нарежда да се направи проучване на прилагания от комунистите начин за „промиване на мозъка“.
	На 3 септември 1945 г. Бърчет успява да посети Хирошима и написва за лондонския _Дейли експрес_ първата статия, в която се описва радиацията, последвала от експлозията на първата атомна бомба. Американските окупационни власти го обвиняват, че е „станал жертва на японската пропаганда“, и едва не го изхвърлят от Япония. Този инцидент слага началото на дългата история на конфронтацията между Бърчет и американските власти.
	През 1951 г. Бърчет отива в Китай, а след това — в Корея и пише за _Се соар_, ляв парижки вестник. Открит симпатизант на комунистите, Бърчет е смятан за антиамерикански настроен кореспондент. Една от статиите му потвърждава, че Съединените щати водят бактериологична война в Корея. Твърденията в статията са отхвърлени от американски говорител. Когато започват преговорите за мир, много западни журналисти го използват като източник поради връзките му със смесената севернокорейско-китайска делегация. Американските власти предупреждават кореспондентите да не приемат информация от Бърчет, но напразно.
	През 1963 г. той пише репортажи от Виетнам за британския комунистически вестник _Морнинг стар_, американския ляв _Нешънъл гардиан_ и за японски издания. Работи в Ханой, пише прокомунистически статии и е почетен гост на северновиетнамския режим. По думите на самия Бърчет именно заради неговите антиамерикански репортажи американците нанасят въздушни удари над базите на виетнамските партизани, които той е посещавал.
	През 1972 г., когато президентът Никсън посещава Китай, Джоу Ънлай решава да го запознае с Бърчет. „А, да — казва Никсън, когато се здрависва с Бърчет. — Вие сте австралийски кореспондент. Чувал съм за вас.“
	Бърчет веднъж споменава, че от ЦРУ са му предложили 100 000 долара, за да шпионира в полза на Съединените щати по време на Корейската война. Твърди се, че ИЗМЕННИК от КГБ го е посочил като съветски шпионин, но името му никога не е било забъркано в какъвто и да е случай на шпионаж.


	_Бъфало хънтър_

	Название на американски РАЗУЗНАВАТЕЛНИ сонди, изпращани над Северен Виетнам през 60-те и в началото на 70-те години за ТАКТИЧЕСКО и СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Тези безпилотни летателни апарати се изстрелват от самолет _DC–130 Херкулес_ по време на полет. След полета, по време на който правят снимки, сондите отлитат до място, определено за приземяване. Тези сонди са годни за повторна употреба.
	В разгара на операцията сондите правят 30–40 полета месечно над Северен Виетнам и съседните райони, контролирани от комунистически сили.
	Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.


	Бюкенън, Едуард

	Предполагаем шпионин. Смята се, че през 1985 г. като курсант в 3463-та учебна ескадрила за материално-техническо обезпечаване на авиобаза на ВВС на САЩ в Лаури, Колорадо, осъществява контакт с източногерманци, а по-късно и с руснаци, на които е предложил да сътрудничи. Агенти от Управлението за специални разследвания на ВВС на САЩ и ФБР обединяват усилията си и провеждат бърза акция срещу Бюкенън. Арестуван е и срещу него е предявено обвинение в шпионаж. Осъден е на 30 месеца затвор и позорно е уволнен.


	Бюкър, Лойд (1928)

	Командващ офицер от американския разузнавателен кораб _ПУЕБЛО_. Корабът е пленен на 23 януари 1968 г. от севернокорейски сили в международни води край бреговете на Северна Корея. Бюкър, командир на кораба от влизането му в строя през май 1967 г., е хвърлен в затвора заедно с екипажа в деня на пленяването — 23 декември 1968 г.
	Бюкър е роден в Бойс Таун, Небраска. През 1945 г. 17-годишен постъпва във флота. По-късно минава офицерска програма към флотския резерв и е призован на активна служба след дипломирането си през 1953 г. Служи на кораб, подводница и във флотския щаб, преди да бъде назначен за командир на _Пуебло_.
	Бюкър е първият офицер от американския флот от 160 години насам, който допуска пленяването на американски кораб. Следствието предлага той да бъде предаден на военен съд. Но секретарят на военноморския флот Джон Чейфи, отхвърля предложението с довода, че екипажът на кораба „вече е страдал достатъчно“. От 1969 до 1971 г. Бюкър е в състава на военноморско училище за следдипломна квалификация, а след това служи като главен генералщабен офицер при командващия Първа флотилия за миниране и обезвреждане на мини до пенсионирането си през 1973 г.
	Срещу Бюкър има остра критика не само защото е предал кораба си, но и защото е позволил КРИПТОМАТЕРИАЛ да попадне у севернокорейците, а чрез тях — в съветски ръце. В своя защита той изнася факта, че молбата му да бъде монтирана съвременна система за самоунищожение при спешен случай е била отхвърлена. Твърди още, че е похарчил 1300 долара от капитанския фонд, за да осигури поне някакво удобство за екипажа.


	Бюро за информация

	Разузнавателна организация на федералната армия по време на Гражданската война. Генерал-майор Джоузеф Хукър — командващ Армията на Потомак, още в началото на 1863 г. нарежда на полковник ДЖОРДЖ ШАРП — заместник-началник на военната полиция, да създаде „тайна служба“ за ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Шарп нарича организацията Бюро за военна информация, която скоро след това разполага и с АГЕНТИ, понякога наричани скаути, които работят зад фронтовата линия на Конфедерацията.
	Бюрото разработва изключително точна информация за противника и редовно предава разузнавателни доклади въз основа на информация, събрана не само от агентите, но и от военнопленници, бегълци, южняшки вестници и от наблюдение с БАЛОНИ.
	Агенти на бюрото разкриват планирано нападение на Конфедерацията през река Потомак в Мериленд. Благодарение на разузнавателните сведения на агентите федералните войски предприемат маневра, която променя плановете на Конфедерацията и се стига до битката при Гетисбърг, повратна точка в Гражданската война.
	През март 1864 г. генерал Юлисъс Грант става главнокомандващ федералната армия, повишава Шарп в бригаден генерал и превръща бюрото в неотделима част от щаба му. Бюрото е разформировано след края на войната. Въпреки че то придава на разузнаването нов професионален статус, чак през XX в. е създадена организация, сравнима с него.


	Бюро на тайните служби

	Първата съвременна разузнавателна организация във Великобритания, създадена през 1909 г. към военното министерство. През 1910 г. външният отдел на бюрото минава към Адмиралтейството, а вътрешният отдел остава към военното ведомство. Първият ръководител на бюрото е капитан I ранг сър Мансфийлд Къминг.
	В края на Първата световна война външният отдел е прехвърлен към Министерството на външните работи и получава названието Сикрет интелиджънс сървис (СИС) и кодово означение МИ–6 като VI отдел на управлението за военно разузнаване (Military Intelligence). Къминг ръководи МИ–6 от 1910 г. почти до смъртта си през 1923 г.
	Вътрешният отдел на бюрото с времето се трансформира в Служба за сигурност с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ МИ–5.


	Бюро шифри

	Шифровъчно бюро на германските въоръжени сили от времето на Втората световна война. Обикновено се нарича само Ши. Агенцията отговаря за прехващането, КРИПТОАНАЛИЗА, развитието и разпространението на ШИФРИ. Освен това германската армия, военновъздушните сили и военноморският флот имат свои агенции за прехващане и криптоанализ (вж. Б-ДИНСТ). Най-голям успех постигат агенциите на военновъздушните сили и на военноморския флот.
	Германците успяват да научат за британските операции в Северна Африка, като декодират съобщенията на американския военен АТАШЕ в Кайро полковник БОНЪР ФЕЛЪРС. Те са успели да открият принципа на американската ШИФРОВА МАШИНА _M–209_. От италианското военно разузнаване успяват да се промъкнат в американското посолство в Рим и да откраднат КОДОВЕТЕ на военния аташе, които предават на германците. Тъй като армейските декодировчици в Северна Африка също са разшифровали кода, германците получават широк достъп до секретни тактически планове и операции на британците. Проникването в тайната на _M–209_ позволява достъп на немците до комуникациите на американските въоръжени сили до равнище дивизии.
	Германците успяват да разкодират и британските тактически комуникации, но разбират, че комуникациите на съюзниците на по-високо равнище не могат да бъдат разшифровани. Във военния дневник на германската Армия С, се заявява, че дори не си струва да се прехващат комуникациите на високо равнище.


	Бюро шифров

	Полска ШИФРОВЪЧНА служба, създадена през 1931 г. за обединяване на радиоразузнавателните и криптоложките операции в състава на Второ бюро (разузнаване) на полския Генерален щаб.
	През 1920 г., 2 години след като е провъзгласена полска независима държава, започва Руско-полската война. (По това време все още продължава кръвопролитната Гражданска война в Русия.) Полските криптолози бележат няколко успеха по отношение на руските комуникации по време на конфликта. По-късно, когато Германия излиза на преден план като враг на Полша, полските криптолози насочват вниманието си към Запада. Така през 1931 г. при такава обстановка се създава Бюро шифров. Негов ръководител е Гуидо Лангер. Новата служба е разделена на 4 отдела:
	BS.1 Полски шифри.
	BS.2 Радиоразузнаване.
	BS.3 Руски шифри.
	BS.4 Германски шифри.
	Последните 2 отдела отговарят също за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО и радиоразузнаването в съответните страни. Германските въоръжени сили въвеждат шифровъчната машина _ЕНИГМА_ през 1926 г. Веднага щом научават в Бюро шифров за машината, работата по _Енигма_ става приоритетна за него. Полската криптоложка служба купува от германците търговски модел на машината и установява контакт с френските дешифровчици. На 7 декември 1931 г. капитан ГЮСТАВ БЕРТРАН пристига във Варшава и се среща с полски криптолози. Той носи документи, предоставени му от ХАНС-ТИЛО ШМИТ — френски АГЕНТ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Аше_, който има достъп до тайните на германската _Енигма_. Тези документи позволяват на Бюро шифров да проникне в ключовете на _Енигма_ и да разчете прехванатите германски военни съобщения. (През 1932 г. Бертран предоставя на поляците още материали от Аше.)
	Полската агенция успява да дешифрира пълно германско съобщение през последната седмица на декември 1932 г. Успехите при разчитането на тайните германски съобщения продължават. Към 1938 г. Бюро шифров успява вече да чете всичко, закодирано от _Енигма_ и предавано всеки ден от германската армия и военновъздушните сили. Германските морски шифри са по-трудни, тъй като във флота се използва _Енигма_ с 5 РОТОРА, а другите са само с 4.
	Краят на полските успехи идва през септември 1938 г., когато германците принципно променят схемата на работа на _Енигма_. Въпреки че ключовете се променят периодически, прекалено много съобщения са били изпращани, без да се променя положението на роторите. Сега, при изпращането на всяко ново съобщение, положението им се променя.
	Известно време полските криптолози изпадат в безизходица. Мариан Реевски се заема с разгадаването на новото предизвикателство. Той създава изчислителна машина, която включва 6 машини _Енигма_, и я нарича _БОМБА_ — навярно на името на доста популярния по това време сладолед със същото название. Апаратът може да изчисли за 2 часа всички възможни положения на роторите на _Енигма_. Когато _Бомба_ открие правилното положение, моторът спира и се появява светлинен сигнал. За да се пести време, са нужни повече апарати. Това обаче е скъп проект — всеки апарат е струвал около 100 000 злоти. Но въпреки финансовите трудности през ноември 1938 г. _Бомбите_ са готови и Бюро шифров пристъпва към разчитането на германските сигнали.
	Друго полско криптографско изобретение по това време е ПЕРФОКАРТАТА. Разработена е от Хенрик Зигалски. Това е ръчен метод за определяне позицията на роторите. На всяка карта в строго определен ред се правят около 100 дупчици. Необходими са 26 листа, по един за всяко положение на ротора (т.е. 26-те букви от азбуката). Когато листовете се наложат един върху друг, при някои положения дупчиците ще съвпаднат и по този начин ще се разбере положението на ротора.
	Но в средата на декември 1938 г. германците отново променят схемата на работа. Полските криптолози са озадачени. Лангер, вече подполковник, се среща отново с французите, но този път заедно с англичаните. На 9 и 10 януари 1939 г. при изключителна секретност криптолози от 3 страни провеждат практическа конференция в Париж, която обаче не донася желаните резултати. Германската машина _Енигма_ отново е неуязвима.
	По това време полските агенти узнават, че германците освен 4 използват и 5 ротора в машините _Енигма_. Съществуващите _Бомби_ постигат известен успех, както и перфокартите. Но са необходими още много усилия, за да се постигне бързо разшифроване: 60 _Бомби_ и 60 комплекта перфорирани карти.
	За поляците този товар е непосилен. Затова Генералният щаб решава да сподели проблема и разходите с Великобритания и Франция. От 24 до 27 юли 1939 г. се провежда втора конференция във Варшава и в град Пири, близо до столицата, където е базата на Бюро шифров. Франция отново е представена от Бертран. Британските криптолози са представени от АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН, присъствал на парижката среща, и Дилуин Нокс — и двамата от ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.
	Поляците разкриват и обясняват на всички откритите от тях тайни във връзка с _Енигма_, самата машина _Бомба_ и перфокартите. Всичко това те правят, за да бъде спряно настъплението на общия враг нацистка Германия. През следващия месец, последния месец на мира в Европа, поляците дават _Енигмите_ на съюзниците си. На 1 септември 1939 г. германски самолети нападат Полша. Шестнадесет дни по-късно съветската армия нанася удар на Полша от изток.
	След германското нападение Бюро шифров получава нареждане да напусне Пири и да се премести в Брестката крепост на река Буг, където полското върховно командване смята да установи Генералния си щаб. Но напредването на Червената армия проваля тези планове. Полските криптолози получават ново нареждане — да унищожат цялото оборудване и документация. Междувременно френското посолство бързо ги снабдява с паспорти, билети за влак и джобни пари, за да могат да избягат в Париж. Петнадесетчленен полски екип, ръководен от Лангер, успява да избяга от германците и започва работа с френските криптолози в Грец-Арменвийе, североизточно от Париж в база с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _БРУНО_. Полският екип е известен под кодовото наименование ЕКИП _3ET (Z)_. (Другите полски криптолози са заловени от германците, но те не разкриват нито професията си, нито тайната на успеха им в работата над _Енигма_.)
	Когато през май германците завладяват Северна Франция, Бертран изпраща по-голямата част от криптолозите си, включително поляците, в Оран, а по-късно — в Алжир, където те остават няколко месеца. Впоследствие ги прехвърля с кораб близо до Ним, където работят до ноември 1942 г. в базата КАДИКС. На полските криптолози се налага да бягат отново. Няколко от оцелелите от Бюро шифров стигат в Англия през Испания и Португалия. (От съображения за сигурност не са допуснати до ПАРК БЛЕЧЛИ.) Лангер и неколцина от сънародниците му са заловени от германците и прекарват остатъка от войната в концлагери.
	Поляците, достигнали Англия, са изпратени в Боксмур, близо до Лондон, където създават отдел по криптоанализ към свързочния батальон на полския Генерален щаб. Там работят и над някои задачи, поставени от Парк Блечли.


	Бял

	1. Жаргон за незасекретени или открити (оповестени) секретни програми.
	2. Лице, което не е било идентифицирано като оперативен работник от разузнаването.


	В

	Важни сведения

	Информация или материал, изискващи висока степен на сигурност.


	Валенберг, Раул (1910–1947?)

	Шведски дипломат, спасил около 20 000 унгарски евреи със смелите си действия в окупираните от нацистите райони. Работил е и за американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).
	Произлиза от видно шведско семейство, защитава научна степен по архитектура в Мичиганския университет. През юли 1944 г. заминава за Будапеща като представител на Международния Червен кръст и участва в мисия по спасяване на евреите, които нацистите изпращат в лагера на смъртта Освиенцим. Като служител към шведската легация в Будапеща той, без да се двоуми, започва да спасява евреите (от гетата или по време на пътуването им към концентрационния лагер), като ги снабдява с необходимите документи или като наема подходящи жилища за тях.
	Веднъж, когато германците се опитват да задържат евреи от защитения от Валенберг район, той изтичва навън и извиква: „Това е шведска територия… Ако искате да ги отведете, ще трябва първо да ме застреляте.“ През „шведската територия“ преминават около 20 000 евреи. Валенберг оказва помощ на още 70 000 в гетата и в лагерите, които оцеляват до освобождението.
	Валенберг получава подкрепа и съвети, а също и средства от американския Съвет за работа с бежанците. Той работи и за американското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ — УСС. Твърди се, че президентът Рузвелт лично одобрява хуманитарната мисия на Валенберг, както и шпионската му дейност. Мисиите му будят съмнение, тъй като той понякога изчезва, но документите, разсекретени наскоро от ЦРУ, разкриват част от загадката. Историкът на ЦРУ Кевин Рафнър заявява, че на базата на тези документи „съвсем естествено е заключението, че Раул Валенберг е работил в полза на американското разузнаване“.
	По настояване на Вашингтон Валенберг е назначен в шведската легация в Будапеща. Според американски вестник САЩ тогава оказват натиск върху неутрална Швеция да спре доставките на желязна руда за Германия.
	На 16 януари 1945 г. по време на жестоките боеве за Будапеща съветски войски освобождават „шведската територия“ на Валенберг. Но съветските власти, очевидно убедени, че Валенберг е американски шпионин, макар и да е много странно как биха могли да имат подобна информация, не му оказват помощ. На 17 януари той отива със съветски офицер и шофьора му в съветската военна щабквартира в Дебрецен на около 200 км източно от Будапеща. Той не се връща от там и тръгва мълвата, че е арестуван.
	След войната започва усиленото му търсене. Постъпват съобщения, че е бил виждан в различни съветски затвори. През 1957 г. съветското правителство в отговор на международния интерес към Валенберг отговаря, че е починал в московския затвор ЛУБЯНКА на 17 юли 1947 г. от „сърдечен удар“. Но съществуват твърдения — на германски военнопленници, по-късно освободени и завърнали се в родината си, — че е бил виждан и след тази дата в съветската затворническа система, а именно във Владимировския затвор — на около 200 км североизточно от Москва.
	Руснаците твърдят, че арестът и хвърлянето му в затвора са „огромна грешка“. През октомври 1989 г. съветските власти предават на семейството на Валенберг някои от личните му вещи — паспорт, пари, бележник и разрешително за пистолет, но не и записките му.
	През 1996 г. американската пощенска служба оповестява, че в памет на Валенберг ще бъде издадена ПОЩЕНСКА МАРКА с една-единствена дума на нея — „хуманитарно“. След НЕЙТЪН ХЕЙЛ Валенберг е вторият разузнавач, който е удостоен с американска пощенска марка.


	_Валкюри RS–70_

	Разузнавателен самолет, използван и за нанасяне на удари. Той е предложен от американските военновъздушни сили като начин да бъде спасен _B–70 Валкюри_ — свръхзвуков бомбардировач за големи височини. _B–70_ е „мъртвороден“ поради големите разходи по поддръжката на един толкова голям и сложен самолет. Освен това полетните показатели не са на равнище освен максималната скорост.
	Работата по _B–70_ започва в края на 1954 г., когато генерал Къртис Лъмей — главнокомандващ американското стратегическо въздушно командване, призовава конструкторите да разработят самолет, приемник на бомбардировача _B–52_, и да отделят повече внимание на скоростните характеристики. През 1957 г. е сключен контракт с компанията _Норт американ авиейшън_. И веднага се пристъпва към работа.
	През ноември 1959 г. на съвещание с военните по важни въпроси на отбраната на САЩ президентът Айзенхауер казва на началник-щаба на военновъздушните сили, че „_B–70_ изобщо не му допада във военен смисъл“. Президентът забелязва, че ако стигне до етап производство, _B–70_ няма да бъде готов през следващите 8–10 години, а тогава ракетите ще бъдат основното оръжие за стратегически действия. На 29 декември 1959 г. военновъздушните сили с неохота взимат решение да създадат само опитен образец _XB–70_. Въпреки това програмата _B–70_ е възобновена няколко месеца по-късно, когато президентската кампания от 1960 г. отново разпалва интереса към стратегическите оръжия. През август 1960 г. администрацията на Айзенхауер разширява програмата до 13 образеца за изпитания.
	Програмата продължава, след като през януари 1961 г. президентът Кенеди влиза в Белия дом. Първият _XB–70_ все още не е готов за полет, но към края на годината военновъздушните сили дават ново обозначение на самолета — _RSB–70_ (от _reconnaissance strike bomber_ — бомбардировач за стратегическо разузнаване), а по-късно — само _RS–70_. Според програмата от _RS–70_ трябва да бъдат произведени 60 самолета, които да изпълняват разузнавателни мисии над вражески обекти по време на атака с ядрени ракети. (Военновъздушните сили отчаяно се стремят да запазят системата _B–70_ и затова обмислят възможността за използване на самолета като транспортно средство.)
	Но дори и във военновъздушните сили се повдига въпросът, как ще се процедира с _B–70_. Окончателният удар е нанесен през април 1961 г., когато министърът на отбраната Робърт Макнамара нарежда програмата да се сведе до образците без оръжейните системи. Макнамара поставя под въпрос и техническата приложимост на подобен самолет и смята, че стратегическите ракети са много по-удачни, отколкото далекообхватните бомбардировачи. На 31 януари 1963 г. той казва пред Конгреса: „_RS–70_, като пренася ракети въздух-земя, ще осигури минимална ефективност за цялостната безопасност. По моя преценка тази програма не си струва огромните допълнителни средства, които, както е пресметнато, възлизат на 10 млрд. долара освен одобрените вече 35 млрд.“ (Предназначени за _B–70_.)
	_B–70_ се оказва най-тежкият произвеждан самолет. На 21 септември 1964 г. излита първият опитен образец, а през 1965 г. — вторият. Вторият самолет претърпява катастрофа на 8 юни 1966 г. при въздушен сблъсък с изтребител _F–104_. Това е капката, която прелива чашата, и цялата програма е преустановена. Така се слага край на един особено амбициозен разузнавателен самолет. (Първият _XB–70_ е прехвърлен в НАСА и лети до 4 февруари 1969 г.)
	Като бомбардировач _B–70_ трябва да има тегло при излитане 237 т (включително 124 т гориво). Бомбеният отсек е разчупен за 2 атомни бомби, разположени между масивните въздуховсмукателни отвора на 6-те турбореактивни двигателя, които са в края на корпуса. По-късно е дадено предложение бомбите да се заменят с управляеми ракети. Оръжие за защита не е предвидено. Екипажът е 2-членен. _B–70_ е предшественик на бъдещите военнотранспортни самолети.
	Вж. _НМ–1 (NM–1)_.
	{img:shpionazh-14.jpg|#XB–70A Valkyrie}


	Ван Демън, Ралф (1865–1952)

	РАЗУЗНАВАЧ от армията, който се смята за баща на съвременното американско ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.
	През 1889 г. Ван Демън завършва Харвардския университет. Една година преподава право, а след това постъпва в медицински факултет, който завършва през 1893 г. Едновременно с това посещава и пехотно-кавалерийската школа във Форт Лийвънуърт, Канзас.
	През 1898 г. Ван Демън е назначен в Управлението за военна информация в армията на САЩ и 1 година служи в Куба. След това, през 1901–1903 г., е прехвърлен в Управлението за военна информация към отдела за Филипините, където работи до 1903 г. и събира разузнавателни сведения както за настроените враждебно към САЩ местни жители, така и за японците. Докато е на Филипините, той разкрива и успява да предотврати заговор за убийството на генерал Артър Макартър.
	Ван Демън се връща във Вашингтон и постъпва в Армейски военен колеж. През 1906 г., след като завършва колежа, е изпратен в Китай с тайна мисия да открие и да определи стратегическите обекти, които са от интерес за японците. Завръща се във Вашингтон през 1915 г., вече с чин майор, и отново е назначен в Управлението за военна информация, което в негово отсъствие е обединено с Военния колеж. Впрочем работата му на новото място не е свързана с разузнаването. Той чете и регистрира военните доклади от американската кампания в Мексико и от европейските фронтове на Първата световна война. Той създава своя система за обобщение на постъпващата информация и за по-сетнешното й разпространение сред заинтересуваните структури на щаба.
	След като Америка се включва в Първата световна война, Ван Демън напразно се мъчи да убеди началник-щаба на армията генерал Хю Скот, че армията трябва да разполага със служби за разузнаване. Скот смята, че американската армия просто трябва да се обърне към френското и британското разузнаване и да каже: „Ето ни и нас, готови за служба, и ще ви бъдем безкрайно признателни, ако ни предадете необходимата информация за врага, събрана от разузнавателните ви служби.“
	Въпреки че Скот му забранява да се обръща към военния министър, Ван Демън пренебрегва заповедта. По-малко от 48 часа след срещата му с министъра Ван Демън е назначен за ръководител на Управлението за военно разузнаване (Military Intelligence (Ml) — МИ). Наречено е разузнавателно, а не информационно, тъй като британците вече използват този термин, а американската армия ще работи с тях.
	Ван Демън моли да му бъде дадена свобода при повишаването на подчинените му офицери и получава разрешение. Той се обръща към полицейските управления на големите градове да отделят някои от най-добрите си кадри, които да работят за него. В края на войната военното разузнаване се състои от 282 офицери и 1100 цивилни и контролира службите по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ в цялата стана. През 1917 г. Ван Демън произвежда в чин офицер ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ — кодов чиновник към Държавния департамент, който е и любител криптолог. Ярдли получава задачата да организира Шифровъчно управление (МИ–8), което по-късно постига редица крупни успехи.
	През 1929 г. Ван Демън се оттегля от армията.
	През Втората световна война той организира американски доброволци, които да помагат при осигуряването на разузнавателни сведения за военните служби и за ФБР След войната често говори за заплахата от комунизма, надвиснала над Съединените щати.


	Ванамън, Артър (1892–1987)

	Офицер от американските военновъздушни сили, който има ДОСТЪП до материалите от _УЛТРА_. Изпълнява бомбардировъчна мисия над Европа, по време на която е свален над Германия. Доколкото е известно, той е единственият американски офицер, който е имал достъп до _Ултра_ и е заловен от германците.
	Ванамън постъпва като пилот в армията през 1917 г., а през 1920 г. е повишен. Основно работи по специалността си — авиоинженер. От юли 1937 до юни 1941 г. е помощник военновъздушен АТАШЕ в БЕРЛИН. В началото на войната заема високи постове в частите за материално-техническо снабдяване в армейската авиация. През март 1942 г. е произведен в чин бригаден генерал.
	През май 1944 г. получава заповед да се присъедини към Осма военновъздушна част в Англия като помощник началник-щаб по разузнаването. По време на бомбен авиоудар над Германия на 27 юни 1944 г. самолетът му е свален и той е взет в плен. Въпреки това германците не го подлагат на строг разпит и той запазва тайната на _Ултра_.
	На 23 април 1945 г. Ванамън е освободен от ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ, който с това дава сигнал на американците, че съюзническите военнопленници имат нужда от провизии и че някои от германските лидери са готови да преговарят за мир със западните съюзници.
	След войната Ванамън е понижен в чин полковник, но през 1948 г. е повишен в генерал-майор.
	(Британският офицер Роналд Айвлоу-Чапмън, който е имал достъп до _Утра_, през май 1944 г. е свален над окупираната от германците Франция. Той успява да се измъкне от повредения бомбардировач _Ланкастър_, преди самолетът да се разбие. Отначало попада в отряди на френската Съпротива, но по-късно е заловен от ГЕСТАПО. Той също успява да опази в тайна известните нему неща за операция _Утра_. Много полски декодировчици, запознати с ранните успехи на съюзниците в декодирането на материалите от немската _ЕНИГМА_, са заловени от германците в края на 1939 г., но не е известно някой от тях да е разкрил тайните.)


	Ванденберг, Хойт (1899–1954)

	Вторият ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ — от юни 1946 до април 1947 г., а по-късно втори началник-щаб на американските военновъздушни сили.
	През 1923 г. завършва военната академия. Става пилот на изтребител. Ванденберг е помощник началник-щаб на армейските военновъздушни сили, когато започва Втората световна война. Остава на работа в щаба и по време на войната. През 1942–1943 г. служи в Северна Африка и е заместник-ръководител на щаба на военновъздушните сили от 1943 до 1946 г. Работи в американската военна мисия в Москва. През 1946 г. става заместник-началник ЩАБ ПО РАЗУЗНАВАНЕ, или на Г–2, на армейския Генерален щаб.
	Ванденберг се надява да поеме командването на самостоятелните американски военновъздушни сили, които се очаква да създаде президентът Труман, но е назначен за директор на Централното разузнаване. Това е разумен избор от страна на Труман, който има нужда от политическа подкрепа за създаването на Министерството на отбраната, военновъздушните сили и ЦРУ. Ванденберг е племенник на сенатор Артър Ванденберг, влиятелен републиканец и в този момент председател на Сената.
	На новия си пост Ванденберг ръководи т.нар. ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ГЦР), предшественик на ЦРУ, което ще бъде създадено през юли 1947 г. Под управлението на Ванденберг ГЦР си извоюва известна независимост и получава разрешение да събира и да анализира разузнавателна информация. Отначало има за задача да събира разузнавателни сведения, като осигурява ежедневни и седмични обобщения на разузнавателните и оперативните телеграми за Труман. Ванденберг настоява пред Белия дом, че страната има нужда от самостоятелна централизирана разузнавателна агенция. Ванденберг създава Управление за проучване и оценка, което скоро след това по настояване на Държавния департамент е преименувано Управление за оценки, тъй като се смята, че проучванията и оценките от и за чужбина са в прерогативите на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ на Държавния департамент. Ванденберг приема към себе си и онези подразделения на разформированото УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, които са били предадени временно към военното министерство. Това дава право на ГЦР да извършва и външно разузнаване. По-конкретно Ванденберг получава правото ГЦР да работи в Латинска Америка, която по време на Втората световна война е била напълно под контрола на ФБР.
	След създаването на ВВС на САЩ през октомври 1947 г. Ванденберг е произведен в чин „петзвезден“ генерал и назначен за заместник, а от 1948 до 1953 г. е началник-щаб на ВВС на САЩ.


	Вануну, Мордехай (1954)

	Ядрен техник, дал гласност на секретната израелска програма за създаване на атомна бомба. По-късно е подмамен да отиде в Израел, където е арестуван за шпионаж и държавна измяна.
	Вануну е син на ортодоксално еврейско семейство, което имигрира в Израел от Мароко. Въпреки че е известен с левите си убеждения в университета _Бен Гурион_ в Негев, е назначен като техник в строго секретния Център за ядрени проучвания в Димона, в пустинята Негев, където работи 9 години. През 1985 г. обаче е освободен от длъжност. Малко по-късно напуска Израел и първо заминава за Австралия, а след това — за Лондон. Със себе си носи куфарче, пълно със СТРОГО СЕКРЕТНИ данни. Адвокатът му твърди, че целта му не е била да навреди на Израел, а да предупреди израелците за ядрената заплаха. В Лондон Вануну разказва пред _Сънди таймс_, че Израел е натрупал почти 200 ядрени ракети, което е много повече, отколкото предполагат експертите.
	През септември 1986 г., няколко дни преди да се появи статията в _Сънди таймс_, той изчезва. Примамен е в Рим от русокоса жена на име Синди, за която знае, че е американка. Тя е АГЕНТ на МОСАД. Твърди се, че в Рим Вануну е упоен, качен на яхта и върнат окован в Израел.
	Седеммесечният му процес по 2 обвинения в шпионаж и 1 обвинение в държавна измяна се пази в тайна. Обнародвани са само заключителните думи от присъдата от 60 страници на съда, произнесена на 25 март 1988 г.: „Решихме, че обвиняемият е виновен и по трите точки.“ Тримата съдии му дават 18 години затвор, считано от 7 октомври 1986 г., деня, в който е върнат в Израел. (Обвинението настоява за доживотна присъда, а съдът е могъл дори да наложи смъртна присъда, но работата е там, че израелците не осъждат на смърт своите граждани.)


	Васъл, Уилям Джон (1924)

	Чиновник в британското Адмиралтейство, шпионирал за Съветския съюз. Арестуван е на 12 септември 1962 г., признава вината си и на 22 октомври 1962 г., деня, в който президентът Кенеди обявява КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА, е осъден на 18 години затвор. Васъл излежава 10 години от присъдата си.
	Разследването на шпионските му действия тръгва от АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН, съветски ИЗМЕННИК, който казва на следователите си, че ХОМОСЕКСУАЛИСТ, който работи в Адмиралтейството, е съветски шпионин. Оперативни работници от МИ–5 стигат до Васъл.
	Син на свещеник, Васъл има доста разнообразна кариера в държавните структури. Бил е помощник личен секретар на цивилния лорд на Адмиралтейството и е служил в британското посолство в Москва като адютант на военноморския АТАШЕ. През декември 1956 г. той преминава проверка за достъп до засекретена информация за атомната енергия и военните материали с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО.
	По време на войната е фотограф в Кралските военновъздушни сили, а след това насочва фотографските си умения към копиране на документи. При проверка на стаята му са открити фотоапарат _Екзакта_ и ленти.
	Твърди се, че Васъл става шпионин, поддавайки се на шантаж от страна на съветски разузнавачи, на които е станала известна хомосексуалната му наклонност. Подигравателно го наричат Вера.
	Делото на Васъл поставя на дневен ред въпроса за вътрешната сигурност на държавните структури във Великобритания и води до създаването на т.нар. Трибунал за Васъл, чиито членове стигат до извода, че поведението на Васъл е трябвало да предизвика съмнения далеч по-рано, а склонността му към хомосексуализъм, с която е бил уязвим пред шантажистите, също е трябвало да бъде забелязана от тези, които отговарят за вътрешната сигурност на държавните учреждения.


	Ваупшасов, С. А. (1899–1976)

	Съветски РАЗУЗНАВАЧ, който през 1920–1924 г. се занимава с нелегална дейност в Беларус, която е окупирана от антисъветски настроената Полша. След няколко разузнавателни задачи през 1937–1939 г. заминава за Испания, където изпълнява разузнавателни операции зад фронтовите линии на националистите по време на Гражданската война в Испания.
	През Втората световна война е ръководител на значителна партизанска част, която действа зад германските линии в района на Минск. След войната продължава да извършва разузнавателни операции.
	Ваупшасов е награден със званието _Герой на Съветския съюз_ и увековечен на ПОЩЕНСКА МАРКА, издадена през 1990 г.


	Вашингтон, Джордж (1732–1799)

	Главнокомандващ континенталните войски по време на Войната за независимост на Северна Америка. Проявява изключителна склонност и интерес към разузнавателната дейност. „Всъщност Вашингтон е най-важният офицер от разузнаването по време на Войната за независимост, главният американски агентурист. Той вербува шпиони, ръководи ги в това изкуство, изпраща ги на различни мисии, посреща ги и им плаща“ — пише бившият офицер от ЦРУ Дж. О’Тул в популярния си исторически труд „Предателство на честта“ („Honorable Treachery“, 1991).
	Вашингтон не е имал военно и академично образование. Той получава по-голямата част от военния си опит по време на службата си в английската армия. Там се запознава и с разузнаването. Вашингтон участва във войните с французите и индианците през XVIII в.
	Бойното си кръщение получава на 3 юли 1754 г., когато отрядът му, превозващ боеприпаси в Пенсилвания, се натъква на французи. Вашингтон е принуден да влезе в бой независимо от това, че врагът има числено превъзходство. Разчита на слабото укрепление на Форт Несесити. Сражението трае само един ден, и то при проливен дъжд. Битката завършва с поражение за Вашингтон. Разгромът не го сломява и той продължава да служи на британците, а заедно с военните си задължения управлява и имението си в Маунт Върнън, близо до Александрия, Вирджиния.
	Когато колониите решават да извоюват независимостта си, Вашингтон получава предложение да командва всички континентални войски. На 3 юли 1775 г. се съгласява и остава на тази длъжност — изживявайки радостта от победите и горчивината от пораженията — до началото на 1783 г., докато и последният британски войник не напуска територията на колониите.
	Най-ранното споменаване за съпричастността му в разузнаването в Континенталната армия е от 15 юли 1775 г. (Той подписва чек за 333 долара и 33 цента и го предава на неустановено лице със задача да „отиде в Бостън и да създаде тайна връзка за предаване на сведения за придвижването на противника и за неговите намерения“.) По време на цялата война Вашингтон активно вербува ТАЙНИ АГЕНТИ и упорито насажда сред подчинените си необходимостта от разузнаване. „Както всяко друго нещо, и тук зависим от информацията за движението на противника и аз ви моля с генерал [Хенри] Клинтън да се посветите на тази особено важна цел“ — пише той на генерал Уилям Хийт на 5 септември 1776 г.
	През 1777 г. Вашингтон създава пряка връзка с патриотично настроените комитети за сигурност във всяка една от колониите и установява строго ръководство над своите агенти. Това довежда до серия от шпионски мрежи в районите, окупирани от британските войски. Когато британците завладяват един или друг район, в него остават доверените хора на Вашингтон, които му докладват за всяка вражеска стъпка.
	През лятото на 1778 г. той нарежда на майор БЕНДЖАМИН ТОЛМИДЖ да създаде шпионска мрежа в Ню Йорк. Известна като КРЪГА _КАЛПЪР_, тази мрежа е една от най-успешните разузнавателни операции на Вашингтон. Толмидж непосредствено ръководи дейността на мрежата, предавайки на агентите заповедите на Вашингтон.
	По-късно, преди самото навлизане в Ню Йорк, Вашингтон заповядва на Толмидж да отиде в града преди Континенталната армия, за да защити агентите си от отмъщението на оттеглящите се британци.
	Вашингтон проявява изключителен усет и към КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО. Когато един от офицерите му иска да арестува заподозрян британски шпионин, Вашингтон го съветва да се сприятели с този човек и да го покани на вечеря. Неговият план е по време на вечерята американският офицер, оттегляйки се за няколко минути от масата, да остави „важни документи“ и да даде възможност на британския агент да ги открадне — в документите ще бъдат отбелязани значително преувеличените данни за силата на армията. Понякога Вашингтон използва и измама — поддържа лагерни огньове и кара стражи да патрулират в даден район дълго след като войските са се оттеглили, за да може по този начин да подведе британското командване.
	Успехите в разузнавателната дейност, разбира се, допринасят за победата над британците. В края на войната през 1783 г. Вашингтон тържествено се сбогува с войските и без много шум освобождава агентите си.
	Вашингтон е първият президент на Съединените щати — от 1789 до 1796 г., като отхвърля предложението за трети мандат. Когато надвисва опасността от война с Франция, на 3 юли 1798 г. Вашингтон е произведен в чин генерал-лейтенант и назначен за главнокомандващ армията. На този пост е до края на живота си.
	Многобройните документи, достигнали до нас, свидетелстват за уменията и усета на Вашингтон към разузнавателната дейност. Романистът ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР посвещава историческия си роман „Шпионинът: разказ за една неутрална страна“ („The Spy: A Tale of the Neutral Ground“, 1821) на дейността на агентите и разузнавачите на Джордж Вашингтон по време на Войната за независимост.


	_Вейл_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на предполагаема операция за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, която по някои данни ЦРУ е планирало срещу Муамар Кадафи, диктатор на Либия. Репортерът от _Вашингтон поуст_ БОБ УДУЪРД твърди, че е видял материали за _Вейл_ и за друг подобен план — с кодовото наименование _Вектор_. През октомври 1986 г. във _Вашингтон поуст_ се появява негова статия за „секретен американски план за дезинформация“.
	Президентът Рейгън и неговият ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ УИЛЯМ КЕЙСИ отричат съществуването на подобна операция. Удуърд използва _Вейл_ за заглавие на книгата си за дейността на Кейси като директор на Централното разузнаване.


	_Вектор_

	Вж. _ВЕЙЛ_.


	Великата игра

	Така е наречена цялостната интензивна британска разузнавателна дейност в Индия през XIX в. Терминът е използван за първи път от Ръдиард Киплинг в романа му „Ким“ („Kim“, 1901). По-късно историците го възприемат, за да описват както явните, така и тайните операции на Китай и Русия по време на опитите им да наложат контрол над Централна Азия.
	Британското правителство използва много цивилни и военни за целите на разузнаването, безопасността и КОНТРАШПИОНАЖА в цялата империя до началото на Първата световна война. Най-важната задача е Индия, където войските, които наброяват едва няколко хиляди души, трябва да контролират огромна размирна територия.
	Вж. _КИМ_.


	Великобритания

	Вж. АНГЛИЯ — ВЕЛИКОБРИТАНИЯ — ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО.


	Венерстрьом, Стиг (1906)

	Шведски офицер от военновъздушните сили, който е съветски шпионин.
	Венерстрьом постъпва в шведския военноморски флот през 1929 г. Следващата година се записва в авиаторска школа. След завършването й изучава руски език и е обучен за разузнавач. През 1939 г. е повишен в чин капитан и е изпратен в Москва като военновъздушен АТАШЕ в шведското посолство. През 1940 г. е включен в управлението по разузнаване в щаба на въоръжените сили на Швеция.
	През 1945 г. е повишен в чин майор, но е твърде недоволен от минималното повишение и смята, че работата му не се оценява справедливо. През 1948 г. се завръща в Москва като полковник и недоволството му достига до съветските специални служби, които подемат кампания за вербуването му като АГЕНТ. Обещават му блестяща кариера в ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1948 г. той започва шпионската си дейност в полза на Съветския съюз и продължава да работи и след като заема високи постове в Швеция и НАТО.
	През 1959 г. в ръцете на американския посланик в Берн, Швейцария, попада писмо, адресирано до директора на ФБР. Писмото е отворено от резидента на ЦРУ. Подписано е с името Снайпер и в него се твърди, че поляк предлага да извършва шпионска дейност за САЩ. Снайпер предлага информация, в която се споменава, че офицер от шведските военновъздушни сили, който е служил като аташе, е шпионин. Следата води до Венерстрьом. (Снайпер е подполковник МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ, полски офицер от ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който по-късно бяга на Запад. Информацията, която той осигурява, помага и при разобличаването на ДЖОРДЖ БЛЕЙК.) Венерстрьом е на висок пост в шведското Министерство на отбраната, когато е разкрит. Поставен е под НАБЛЮДЕНИЕ и скоро го засичат по време на среща с руснаци в Стокхолм. Прехвърлен е на сравнително безобидна служба в шведската полиция за сигурност, телефонът му се подслушва и срещу него се събират доказателства. След проведено разследване на 20 юни 1963 г. той е арестуван, а двамата съветски АГЕНТУРИСТИ са експулсирани. Той прави признания, че е извършвал шпионска дейност в продължение на 14 години, и се опитва да се самоубие. Предаден е на съд и осъден на доживотен затвор.
	Съветското му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ е _Ийгъл_ (Орел).


	_Венона_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на американска операция за декодиране, благодарение на която са дешифрирани част от съветските разузнавателни съобщения между Москва и резидентурата в Съединените щати през 40-те години. Много имена от вестникарските заглавия през тези години — ЕЛИЗАБЕТ БЕНТЛИ, УИТАКЪР ЧЕЙМБЪРС, КЛАУС ФУКС, АЛДЖЪР ХИС, ДОНАЛД МАКЛИЙН и атомните шпиони ХАРИ ГОЛД, ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС, ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и съпругата му Етел — се появяват в тези съобщения. Дешифрираните съобщения разкриват или потвърждават това, което американските служители от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО са знаели за тези хора. Но самите материали от _Венона_ не са били огласявани, за да не узнаят руснаците, че американските декодировчици са успели да разгадаят главната им криптографска система.
	Разшифрованите съобщения не водят „по горещи следи“, а пък и не всички текстове е било възможно да бъдат дешифрирани. През 1946 г. например декодировчиците работят над съобщения от 1944 г. Всеки път когато някои разшифровани съобщения дават следа за откриването на шпионин, агенцията по декодирането предава информацията на ФБР, понякога на офицера за свръзка от британското разузнаване. Френската разузнавателна агенция УНТ веднъж също получава материали от _Венона_, които разкриват, че Пиер Кот — министър на въздухоплаването през 30-те години, и Андре Лабарт — научен сътрудник в министерството, са работили за съветското разузнаване.
	Материалите от _Венона_ са изпълнени с КРИПТОНИМИ, някои от които западните аналитици успяват да свържат с определени хора. Един от най-трудните и неразгадаеми криптоними е Млад. Едва когато АНС започва през 1995 г. да разсекретява материалите от _Венона_, американските оперативни работници се досещат, че Млад е ТИЪДОР ХОЛ, физик, работил над проекта за атомната бомба. Друг криптоним — Алес, се отнася за съветски АГЕНТ, придружавал президента Рузвелт в Ялта през февруари 1945 г. по време на срещата с министър-председателя Уинстън Чърчил и съветския лидер Йосиф Сталин. Алес, се казва в една от телеграмите, работи за съветското разузнаване още от 1935 г. От данните в това и други съобщения се оказва, че Алес е Алджър Хис.
	След като дешифрираните материали от _Венона_ стават достояние на контраразузнавачите, те ги съпоставят с данните от други източници. Така например се открива потвърждение на показанията на бившия комунист УИТАКЪР ЧЕЙМБЪРС, който е предал на ФБР подробности за съветския шпионаж в САЩ през 30-те години. С помощта на _Венона_ са потвърдени и показанията от ИГОР ГУЗЕНКО — кодов чиновник в съветското посолство в Отава, Канада, който става предател през 1945 г. и разкрива мащабите на съветските разузнавателни действия и дава информация за МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ. През същата — 1945-а, година Елизабет Бентли, ветеран КУРИЕР на НКВД и известно време АГЕНТУРИСТ, се обръща към ФБР и признава шпионската си дейност, като дава и имена. С информацията от _Венона_ ФБР потвърждава много от показанията й.
	СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР) на американската армия събира прехванати съветски съобщения още от 1939 г., но дълго време не прави опит да ги декодира. Джийн Грабийл — току-що назначена млада служителка в СРР, преподавала в училище само допреди няколко седмици, започва да сортира съобщенията на дипломатическата мисия по криптографска система или по азбучен ред. Тя открива 5 системи. Едната, изглежда, е свързана с търговията между САЩ и СССР (включително доставките на военно оборудване и оръжие през войната). Дипломатите използват втора система. Останалите 3 системи се използват от съветските разузнавателни служби НКВД и ГРУ — ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Проектът _Венона_ (по това време с кодово наименование _БРАЙД_) започва да действа през февруари 1943 г., когато СРР (предшественик на АНС) започва работа над кодираните съветски дипломатически комуникации в АРЛИНГТЪН ХОЛ, предградие на Вашингтон. През октомври 1943 г. лейтенант Ричард Хелък — запасен офицер от армейския радиосигнален корпус, който е бил археолог към Чикагския университет, постига малък пробив в търговската криптографска система и създава база за прогреса в другите системи. През 1944 г. друг криптоаналитик — Сесил Филипс, прави разкритие, което позволява ограничен пробив в това, което по-късно се оказва системата на ШИФРИ на НКВД. Ще бъдат необходими още почти 2 години преди части от тези съобщения на НКВД да бъдат прочетени или дори отделени като шпионски съобщения за разлика от обичайните дипломатически или търговски съобщения.
	Истински пробив е направен през лятото на 1946 г., когато Мередит Гарднър — аналитик в СРР, забелязва повторения в системата на някои съобщения. Криптографската система на НКВД използва кодова книга, в която думите и изразите се предават с цифри. Тези цифри отново са шифрирани с допълнителна техника, а именно с добавяне на произволни цифрови групи, взети от ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА. Те от своя страна се състоят от страници произволни цифри. Изпращачът или получателят на съобщението съответно добавя или премахва определени цифри от основния шифър. Да допуснем, че първата дума в съобщението е „атомен“ и че в книгата с кодовете й съответства числото 3856, а първата група в блокчето за еднократна употреба е 1349. Допълнителното шифроване се осъществява с добавянето на другата цифра — 1349, към 3856. Сумирането става по принципа „Фибоначи“ или метода на „китайската аритметика“, съгласно която числа, по-големи от 9, не се използват. Така думата „атомен“ получава следния вид: 4195.
	{img:shpionazh-15.png|#Дешифрирано съобщение от Венона}


	Как е осъществено всичко това?
	Шифроблокчетата за еднократна употреба, използвани само веднъж, практически са неразгадаеми. Но в съветския криптографски център започват по някое време да дублират някои страници от блокчетата за еднократна употреба. Гарднър забелязва повторенията сред хилядите числови групи. Това повторение дава на американските декодировчици дългоочаквания пробив. Съветското дублиране на шифроблокчетата се случва рядко през 1942 г., но през 1943, както и през 1944 г., вече е система.
	За да се проникне в системата с успех, аналитиците отначало трябва да идентифицират и да премахнат допълнителните числа, за да могат да работят над скрития код. Като разчитат на уменията и опита си, американските криптографи проникват в кодовите книги, които никога не са виждали. Някои от материалите от 1942–1943 г. не са разчетени чак до 1953–1954 г., когато е осъществен втори значителен криптоаналитичен пробив с помощта на най-обикновен анализ от доктор Самюъл Чу от АНС. След това в ръцете им попада и частично обгоряла съветска кодова книга.
	През последните дни на Втората световна война екип на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, ръководен от подполковник Пол Неф, който работи по указания на Арлингтън хол, получава фотокопие на кодова книга, намерена в архива на външното министерство на Германия, който е бил в един от замъците в Саксония. Нацистите на свой ред са го получили от финландци, които са го взели от съветското консулство в Пецамо, Финландия, на 22 юни 1941 г. Офицери в консулството са успели да изгорят само част от архива, преди финландците да окупират сградата. Екипът на Неф получава копието от книгата само ден преди съветските окупационни сили да навлязат в района на замъка. Приблизително по същото време лейтенант Оливър Кърби, също свързан с Арлингтън хол, намира съветски криптографски материали в Шлезвиг, Германия. (И Неф, и Кърби по-късно стават водещи цивилни специалисти в АНС.)
	Междувременно Гарднър успява да извлече първия свързан израз от съобщение на НКВД, изпратено от Ню Йорк за Москва на 10 август 1944 г. По-късен анализ показва, че съобщението се отнася за секретни действия в Латинска Америка. На 13 декември той успява да разчете съобщение за американската президентска кампания от 1944 г., а на 20 декември 1946 г. прониква в друго съобщение от 1944 г. и попада на нещо важно: списък на водещите учени, които работят над проекта за атомната бомба. В края на април или в началото на май Гарднър разчита 2 съобщения, изпратени през декември 1944 г., които показват, че някой от американския армейски Генерален щаб осигурява строго секретна информация на руснаците. (През 1995 г., когато започва огласяването на материалите от _Венона_, за тези 2 съобщения АНС казва само следното: „Въпросът за разсекретяването им се обсъжда.“)
	Бригаден генерал Картър Кларк от Г–2, ключова фигура в операция _МЕДЖИК_, е изумен от това, което е видял след дешифрирането на материалите от _Венона_. Той споделя впечатленията си с ФБР, което от своя страна през октомври 1948 г. включва в операция _Венона_ и специален агент Робърт Ламфиър. По-късно свои аналитици във _Венона_ изпращат британците.
	ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в британското разузнаване, е назначен във Вашингтон, където работи от 1949 до 1951 г. и понякога посещава Арлингтън хол, разглежда дешифровките на _Венона_ и редовно получава обобщена информация за напредъка в операция _Венона_. Той несъмнено е докладвал на съветските си агентуристи за постиженията. В края на 1945 г. Бентли разказва на ФБР, че руснаците са получили ограничена информация за американските усилия през 1944 г. Руснаците не могат да направят нищо за миналото, но могат и засилват сигурността в криптографските системи.
	ПИТЪР РАЙТ — сътрудник от британската Служба за сигурност (МИ–5), вижда за първи път материали от _Венона_ в края на 50-те години. Той заподозира, че един от криптонимите може да е на шпионин, който все още е в МИ–5. Един от британските шпиони, идентифицирани от _Венона_, е Седрик Белфридж, който от 1941 до 1943 г. работи за БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ — военновременната разузнавателна организация с щаб в Ню Йорк. Белфридж, който пише и живее в Съединените щати след войната, през 1955 г. е депортиран като „опасен чужденец“. По това време го приемат като жертва на американския лов на набедени комунисти.
	В книгата „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) Райт пише: „Спомням си, че се чудех, докато четях изумителните дешифровки, как, по дяволите, десетки години някой на върха на МИ–5 може да заспива всяка нощ, след като тези съобщения са били дешифрирани.“ (Райт очевидно съобщава за съществуването на _Венона_, преди официално да е била обявена.) Той пише, че КОМИСИЯТА _ФЛУЪНСИ_, която се занимава с откриването на съветски агенти в британските служби, е използвала и материали на _Венона_. С помощта на тези материали са осъществени също проверката на сър АНТЪНИ БЛЪНТ и искреността на АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — съветски ИЗМЕННИК.
	Съветският обмен на съобщения съдържа стотици кодови имена, включително _Антена_ и _Либерал_, за които по-късно се разкрива, че са на Юлиус Розенберг. В едно от съобщенията се споменава, че съпругата на _Либерал_ се казва Етел.
	Повече от 200 имена или кодови имена излизат при дешифрирането на материалите от _Венона_. Много от тях са на сътрудници или на доверени лица на НКВД или на ГРУ. В шифрираните материали е била закодирана и дейността на Юлиус и Етел Розенберг, Хари Голд, Дейвид и Рут Грийнглас и Клаус Фукс. Други имена, използвани за прикритие на лица от мрежата на атомните шпиони, остават неразгадани.
	Материалите от _Венона_ показват, че Леонид Квасников (кодово име _Антон_) оглавява шпионажа за атомната бомба в Съединените щати. И той като семейство Розенберг (които са под негов контрол) имат още много високотехнологични шпионски цели, като например развитието на американски реактивни самолети, радари и ракети. Разкрити са и многобройни контакти на съветското разузнаване с американската комунистическа партия и начинът, по който съветската шпионска МРЕЖА работи под прикритието на консулства, търговската мисия _АМТОРГ_, съветската агенция ТАСС и др.
	Повечето материали от _Венона_ се отнасят до техниката на шпионажа — детайли по провеждането на операции, средства за противодействие на ФБР, сценарии за срещи и фотографиране на документи. Съветските разузнавачи в САЩ събират толкова много материали, че освен информацията, която се изпраща във вид на шифровани съобщения, те правят фотокопия на материалите и ги изпращат в Москва с дипломатически куриер. В едно от съобщенията нюйоркската резидентура информира ЦЕНТЪРА в Москва, че разполага с 56 филмови ленти, осигурени от _Робърт_ (все още не е идентифициран). Други материали дават указания за вербуването на американски комунисти.
	В някои от материалите на _Венона_ става дума за _Стенли_ — агент на британското разузнаване, който отговаря за Мексико. Този агент по-късно се оказва Филби. Споменава се и _Хикс_ като човек, който е изпратил повече мнения, отколкото факти; той е определен от ловците на шпиони като ГАЙ БЪРДЖИС. Пътуванията на _Джонсън_ съвпадат с тези, осъществени от Блънт. _Венона_ държи и информация за съветското проникване в _Свободна Франция_ на Шарл дьо Гол, която е ядрото на следвоенното френско правителство.
	_Албърт_ е Ицхак Ахмеров — съветски РАЗУЗНАВАЧ, 2 пъти командирован в САЩ като АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ — веднъж се представя като текстилен фабрикант. Той има много имена: Уилям Грайнке, Майкъл Грийн, Майкъл Адамек и др. (Американецът МАЙКЪЛ СТРЕЙТ разказва, че с него се е свързал съветски разузнавач под името Майкъл Грийн.) Елизабет Бентли го познава само като Бил. Тя познава съпругата му — също агент с чужда самоличност — като Катрин. Катрин (с кодово име _Елза_) е Хелън Лаури — племенница на лидера на американската комунистическа партия Ърл Браудър, който използва кодовото име _Рулевой_ за прикритие.
	Постиженията на операция _Венона_ остават строго засекретени до 1995 г., с изключение на съобщението на Питър Райт и на някои други „изтичания на информация“, които посочват, че Съединените щати имат специални разузнавателни източници. (Съветското правителство, разбира се, знае за _Венона_ от Филби, а може би и от други източници.) През 1995 г. АНС започва разсекретяването на повече от 1200 съобщения от _Венона_. Те разкриват степента на съветския шпионаж, насочен срещу САЩ през 40-те години, а също и важната роля на РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ и криптографията за американското контраразузнаване.


	Вербуван агент

	Гражданин на страната, чиито разузнавателни органи го привличат за сътрудничество (наричат го също „вербуван работник“).


	Вестфал, Юрген

	Високопоставен цивилен служител в западногерманското Министерство на отбраната, арестуван на 11 декември 1986 г. по подозрение в шпионаж в полза на Източна Германия и вероятно и за други комунистически страни. Вестфал работи над проект за подобряване ефикасността на компютърните системи, използвани от западногерманските въоръжени сили. Очевидно е заловен, преди да предаде информация на АГЕНТУРИСТА, който го е вербувал през август 1986 г. във ВИЕНА.


	_ВИАТ_

	Южновиетнамска частна авиотранспортна корпорация, използвана през 60-те години за тайни операции над Северен Виетнам. Линията е КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ, ръководена от ЦРУ. _ВИАТ_ често използва пилоти от _ЕЪР АМЕРИКА_, друга компания за прикритие на ЦРУ.
	Вж. КОМПАНИИ ЗА ПРИКРИТИЕ.


	_Виджилънт A3J_

	Американски щурмови бомбардировач за нанасяне на ядрени удари, излита от самолетоносачи. Отначало е използван като свръхзвуков разузнавателен самолет. По замисъл _A3J ВИДЖИЛЪНТ_ (Бдителен) е свръхзвуковият заместник на _A3D Скайуориър_, който трябва да доставя ядрено оръжие до цели в Съветския съюз. Но разработването на ракети с наземно и подводно базиране довежда до модифицирането му в _A3J–3P_ за фотографско разузнаване в началото на 60-те години.
	Построен от _Норт американ авиейшън_ (North American Aviation), _A3J_ е удължен ширококрил самолет с 2 турбореактивни двигателя, двучленен екипаж, достигал максимална скорост 2216 км/ч. За единствената атомна бомба е определено място в шахтовия бомбен отсек. Бомбата е свързана с 2 цистерни за гориво и се пуска от задната част на самолета. Под крилата могат да се закрепват обикновени бомби или допълнителни цистерни.
	За фотографски цели тунелоподобното отделение може да се оборудва с разузнавателна апаратура, страничен радар, камери, инфрачервени сензори и екипировка за откриване на електронни заглушители. Първият полет на _YA3J–1_ е на 31 август 1958 г., а модификацията щурмови бомбардировач е на въоръжение във военноморския флот от 1961 г. Разузнавателните самолети от този вид са пуснати в действие в края на 1963 г. През 70-те години са построени около 150 машини, по-голямата част от които са съобразени с изискванията на разузнаването. Използвани са широкомащабно по време на войната във Виетнам. На въоръжение са във военноморските сили до 1977 г. (През 1962 г. са преименувани _RA–5C_.)
	Самолетоносачите, обслужващи разузнавателните _A3J_, се осигуряват от т.нар. ОБЕДИНЕН ОПЕРАТИВНОРАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР (ООРЦ), в който постъпва и се обработва информацията, събрана от върналия се от полет самолет. Първият ООРЦ е задействан на самолетоносача _Саратога_ през ноември 1962 г. (т.е. преди разузнавателните A3J–3P да влязат на въоръжение).
	{img:shpionazh-16.jpg|#A3J (A–5) Vigilante}


	Виена

	Център на международните политически интриги от времето на Австро-Унгарската империя до Студената война. Приятен за туристите, градът е привличал също шпиони и контраразузнавачи предимно поради разположението си — точно на границата между Източна и Западна Европа. Оттук взаимно са се шпионирали имперска Русия и кайзерова Германия. Неутрална Австрия не издирва шпиони, нито пък има служба за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, която да притеснява известните РАЗУЗНАВАЧИ в Париж, Лондон, Вашингтон и Тел Авив. Руснаците до такава степен предпочитат да се срещат със западните си АГЕНТИ във Виена, че ФБР нарича рутинната работа „виенски метод“. АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — офицер от КГБ, преминал на страната на Запада през 1961 г., работи във Виена от 1953 до 1955 г., за да държи под око съветските емигранти. ПЬОТЪР ДЕРЯБИН — друг ИЗМЕННИК от КГБ, също предприема пътуване до Виена като контраразузнавач. Той организира оставането в града на разузнавачи, приели чужда самоличност (АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИ) след изтеглянето на съветските окупационни сили през 1954 г.
	След Втората световна война Австрия подобно на Германия е разделена на американска, съветска, британска и френска окупационна зона. За разлика от БЕРЛИН, който е разделен на 4 обособени зони, Виена запазва административната си цялост. Това се забелязва по патрулиращите в града джипове на военната полиция, превозващи войници от всяка една зона на окупационните сили. Незабелязано обаче западните съюзници често се обединяват, за да шпионират руснаците.
	Филмът „Третият“ („The Third Man“, 1950) пресъздава призрачната атмосфера на следвоенна Виена. Сценарият на ГРЕЪМ ГРИЙН е съсредоточен върху черния пазар, а не толкова върху разузнаването. Но като бивш РАЗУЗНАВАЧ Грийн добре знае, че градът е естествено място за шпионаж.
	Американските и британските разузнавателни служби, които работят срещу съветското разузнаване във Виена, откриват, че телефонната мрежа на съветската щабквартира минава под земята близо до границата между британската и съветската зона. Съгласно създадения проект с кодово наименование _Силвър_ се изкопава тунел и се инсталира пост за подслушване. За ПРИКРИТИЕ се използва един магазин за туид, в чието мазе е подслушвателният пункт. Както казва Дейвид Мартин в „Безкрайност от огледала“ („Wilderness of Mirrors“, 1980), магазинът става толкова известен, че разузнавателните служби трябва да полагат големи усилия и да проявяват находчивост и талант, за да поддържат бизнеса.
	През 50-те години Виена отстъпва по значение пред БЕРЛИН — критична точка във взривоопасните отношения между Изтока и Запада и център на големи шпионски резидентури. (Там е прокопан друг тунел с кодовото наименование _Голд_.) Тъй като е седалище на Международната агенция по атомна енергия, градът привлича шпиони по време на Студената война. Руснаците се установяват там и в Организацията за индустриално развитие към ООН, за да могат да имат достъп до технологиите и да заобикалят американските и западните ограничения, наложени на трансфера им за Съветския съюз. Дипломати под прикритие към съветското и американското посолство неизменно присъстват на коктейли, търсейки нови обекти за вербуване. Огромната резидентура на ЦРУ включва КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ, които дебнат за американски шпиони. А те са много.
	Радистът от военноморския флот ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ, който сътрудничи на руснаците, се среща с АГЕНТУРИСТА си във Виена 11 пъти по време на шпионската си кариера. Според описанието му на „виенския метод“ той ходел в специална фирма за коли под наем, вземал кола и карал из града, като се ориентирал за улиците по карта. Паркирал на точно определеното място, слизал от колата и вървял по криволичещ път, по който имало около 20 завоя. Трябвало да се движи с такава скорост, че когато пристигне на мястото на срещата, връзката му да се приближава от отсрещната страна.
	„Веднага му предавах материала“, спомня си Уокър. Сведенията му се отнасят главно за шифъра на американския флот. „Той изчезваше за около четвърт час, а след това се връщаше, за да обсъдим всичко“, което означавало разговор за комунистическата идеология. Агентуристът поръчвал следващия материал или му казвал да престане да носи определени сведения, към които руснаците вече били загубили интерес. В края на срещата плащал на Уокър и му давал в писмен вид указанията за следващата среща. По време на едно от пътуванията Уокър взел и майка си в Европа и на връщане, за да може да пренесе по-лесно парите през митницата, сложил банкнотите в препаска за пътуване, която дал на майка си. Усмихнатият митничар само кимнал на закръглената възрастна дама да премине.
	РОНАЛД ПЕЛТЪН, издавал тайни на АНС, посещава Виена 2 пъти за разговори в КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА. По време на третото си пътуване, разказва по-късно той, обикалял мястото на срещата — градината на имперския летен дворец Шьонбрун — цели 3 дни, но никой не се появил. Агентуристите му явно са заподозрели, че може да е превербуван, затова са го изоставили. ДЖЕЙМС ХАРПЪР, предавал на руснаците информация за балистични ракети, също е бил изпращан във Виена. Сержантът от морската пехота КЛЕЙТЪН ЛОУНТРИ, вербуван в американското посолство в Москва, среща нов агентурист, след като е прехвърлен в посолството във Виена. Бившият офицер от ЦРУ ЕДУАРД ЛИЙ ХАУЪРД е пътувал поне веднъж от Съединените щати до Виена, вероятно за да бъде обучен, преди да избяга в Москва. ФЕЛИКС БЛОК е заместник-директор на мисия в американското посолство във Виена, когато е обвинен в шпионаж. Но истината излиза наяве в Париж, където френското НАБЛЮДЕНИЕ го снима как се среща с руски разузнавач.
	Именно във Виена изчезва съветският изменник НИКЪЛЪС ШАДРИН, докато работи като ДВОЕН АГЕНТ и за ФБР. Всъщност ЦРУ не успява да му предостави защита и той е отвлечен от КГБ, а по-късно убит при злополука.


	Виетнам

	Съществуват много названия на войната във Виетнам, това огромно бойно поле за разузнавателни операции, провеждани там през по-голямата част от съвременната му история. Французите наричат тяхната война „война без фронтове“. Хо Ши Мин и неговите хора използват названието „война на народа“. За американците това е „необикновена война“, сражение за „сърцата и умовете“ на виетнамците, което от своя страна се дели на 2 части — открита и тайна война. Последната се води от ЦРУ и АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.
	Корените на тайната война идват още от Втората световна война, когато през пролетта на 1945 г. служители от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) се съюзяват с Хо Ши Мин и председателствания от него фронт на комунистите националисти Виетмин. Те се борят срещу японците, които са окупирали части от Френски Индокитай — Виетнам, Камбоджа и Лаос — след капитулацията на Франция през юни 1940 г.
	Превземайки Индокитай, Япония отрязва Китай от индокитайския пристанищен град Хайфон, откъдето по жп път китайците получават бойно снаряжение. Много преди това японците са позволили на френски гарнизони да останат в Индокитай. Тъй като се страхуват от нападение на съюзниците, на 9 март 1945 г. те атакуват гарнизоните. Оцелелите френски военни и цивилни, слаби и зле екипирани, с бой си проправят път през японската фронтова линия към Китай. Хиляди са пленени, 2200 са убити, а около 3000 се добират до Китай.
	УСС се бори срещу японците. За УСС Хо Ши Мин е съюзник срещу японците. Затова с подкрепата на френските партизани екипи на УСС обучават части на Виетмин по военно дело, спускат им с парашути оръжие и провизии и изпращат АГЕНТИ в тила на японците да събират разузнавателни сведения.
	Виетмин оказва помощ на свалени американски пилоти, а през юни 1945 г. участва заедно с френските партизани и оперативните работници на УСС в нападението срещу японския дивизионен Генерален щаб. Тогава се вземат документи, благодарение на които съюзниците получават важни разузнавателни сведения за японските операции в Югоизточна Азия. Когато Япония капитулира през август 1945 г., УСС, все още смятайки Виетмин за съюзник, го подкрепя, обявява независимостта на Виетнам и влиза в Ханой.
	Във Франция генерал Дьо Гол, решен да си възвърне Индокитай и огорчен от помощта, оказана от УСС на Виетмин, изпраща през октомври 1945 г. войски в Сайгон. Френското ВТОРО БЮРО започва да възстановява разузнавателната си МРЕЖА. Но то не успява да предупреди навреме за атаката на Виетмин под командването на Во Нгуен Гиап срещу Ханой и други гарнизони на 19 декември 1946 г. Виетнам отново е във война.
	Отначало французите преследват комунисти с помощта на китайски офицери националисти, които са работили за китайското ЦЕНТРАЛНО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И СТАТИСТИКА. Френската СВДК разработва концепцията за „виетнамските маки“ — групи за съпротива по модела на маките от Втората световна война, които се борят срещу германците със саботажи и шпионаж в окупирана Франция. Но съпротивителното движение в урбанизираното общество на Франция не се оказва удачно за джунглите и оризищата на Индокитай.
	Поддържаните от французите местни съпротивителни групи не могат да се сравняват с Виетмин, чиито разузнавателни екипи — Трин Сат, непрекъснато разкриват френските военни планове. Тогава се решава да бъде създадено парашутнодесантно подразделение със специално предназначение ГКМА (Groupement de Commandoes Mixtes Aeroportes), което с постоянните си въздушни нападения се опитва да изтощава Виетмин и да събира разузнавателна информация. И екипите на ГКМА стават жертва на Трин Сат, които знаят къде и кога да събират разузнавателни сведения в собствената си страна.
	Краят на войната през юли 1954 г. е предшестван от унизителното положение, в което изпада Франция при Диен Биен Фу. Това е символът на френското поражение в Индокитай. Диен Биен Фу пада на 7 май 1954 г. след кървава 54-дневна обсада. Десет хиляди французи, северноафриканци, бойци от Чуждестранния легион и лоялни към французите виетнамци загиват край Диен Биен Фу; други 10 000 са пленени от Виетмин. На последвалите мирни преговори французите се съгласяват да разделят Виетнам по 17-ия паралел на северна част — комунистически Северен Виетнам под ръководството на Хо Ши Мин, и на южна част — Република Южен Виетнам под ръководството на Нго Дин Дием със столица Сайгон. Това е временна мярка в очакване на общонационалните избори през 1956 г.
	Около 80 000 войници остават в Република Виетнам за огорчение на Дием, който е антифренски настроен. „На френските тайни служби, — пише Дъглас Порч във «Френските тайни служби» («The French Secret Services», 1995), — беше поставена задачата да укрепят френските интереси — задължение, което те приеха с убеждението на служба, някои от служителите на която бяха разработили доста удобни бизнес отношения с _Бин Хуен_“ — виетнамска криминална организация, свързана с френския престъпен свят.
	ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ — ветеран от УСС и офицер в ЦРУ, плете интриги както срещу французите, така и срещу комунистите. Веднъж той организира нападение на южновиетнамската армия срещу _Бин Хуен_, което е осъществено с помощта на френското Второ бюро. Лансдейл започва това, което той нарича контратерористична кампания срещу французите, като конкретната му цел са френските разузнавачи. Преди да настъпи сериозен срив между разузнавателните служби на двете страни, през май 1955 г. Франция изтегля всички свои войски от Индокитай, оставяйки полуострова на Съединените щати и на Хо Ши Мин.


	Най-дългата война
	До януари 1961 г., когато в длъжност встъпва президентът Кенеди, Хо Ши Мин контролира около 15 000 партизани, действащи в Южен Виетнам. За да отслаби влиянието и разпространението на комунистическите идеи, Кенеди се доверява на контравъстанически наказателни отряди, уверен, че те биха могли да направят повече за стабилизацията на Индокитай, отколкото конвенционалните военни сили. През май 1961 г. Кенеди изпраща 400 американски зелени барети във Виетнам, за да „засилят операциите в областта на разузнаването, неконвенционалните военни действия и политико-психологическата дейност“. Заедно със зелените барети се увеличава и присъствието на ЦРУ във Виетнам. През 1962 г. Кенеди предава на ЦРУ отговорността за всички полувоенни операции във Виетнам и — тайно — в Лаос.
	С всяка следваща ескалация на войната расте и ескалацията в шпионажа. Разузнаването в тази война обаче не прилича на разузнаването в нито една от другите войни, водени от Съединените щати. Наред с обичайните структури на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ е развит и апарат от цивилни разузнавачи, често паралелен на военния и дори в конкуренция с него.
	През август 1964 г. американските кораби разрушители навлизат в Тонкинския залив в Северен Виетнам, провеждайки операция за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ с кодовото наименование _ДЕСОТО_. В същото време ЦРУ изпълнява оперативен план _34А_ — нападения на южновиетнамци или наемници на ЦРУ срещу северновиетнамски брегови съоръжения с бързи атаки и незабавно оттегляне, като се използва високоскоростна техника. Северен Виетнам реагира на нападенията, изпращайки торпедни лодки след корабите. По настояване на президента Джонсън Конгресът отговаря с Тонкинската резолюция, с която се възлага на американските войски да оказват помощ на Южен Виетнам. Този документ става главното юридическо обосноваване на разгърналите се широкомащабни бойни действия.
	В резултат пряката американска намеса във войната се засилва. В южната част са прехвърлени американски войски (броят им достига 525 000 души). Над комунистическите позиции (истински и предполагаеми) в Южен Виетнам се провеждат въздушни удари, а над Северен Виетнам — периодични бомбардировки. Предприемат се интензивни морски и тайни операции. В разгара на войната ЦРУ заема 3 етажа от американското посолство в Сайгон и поддържа около 700 служители във Виетнам под пълното ПРИКРИТИЕ на Управлението на специалния помощник на посланика. Ръководител на управлението е УИЛЯМ КОЛБИ, бъдещ директор на Централното разузнаване. Други прикрития на ЦРУ са мисията за комбинирани проучвания и ГРУПАТА ЗА ПРОУЧВАНЕ И НАБЛЮДЕНИЕ (ГПН), контролираща цялата АГЕНТУРНА МРЕЖА.
	ГПН изпраща разузнавателните си групи в противниковата територия по суша, по въздуха и по море. При друга операция на ЦРУ, също част от оперативен план _37А_ от 1961 г., са спуснати „агенти под прикритие“ в Северен Виетнам. Всички са или убити, или заловени, или превербувани за ДВОЙНИ АГЕНТИ, които изпращат фалшиви радиосъобщения и подмамват нови екипи. Северновиетнамското Министерство за обществена сигурност разполага с почти съвършено точни разузнавателни сведения за местата, където агентите кацат.
	Когато най-сетне разбира какво става, ЦРУ се опитва да спре програмата. Армията поема задачата и до 1968 г. са загубени около 500 агенти. Разсекретени следвоенни документи, получени от бившия разузнавач Седуик Турисон, които той е използвал за книгата си „Тайната армия на тайната война“ („Secret Army Secret War“, 1995), показват, че близо 400 агенти са били държани във виетнамски затвори цели 27 години.
	В Лаос ЦРУ тайно провежда полувоенна операция, сформирайки т.нар. Тайна армия с около 30 000 души от племената мео, други жители на Лаос и около 17 000 тайвански наемници. Тайната армия на тайната война се снабдява от _ЕЪР АМЕРИКА_, КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ на ЦРУ. (Вж. ГРАЖДАНСКА БОЙНА ГРУПА.)
	ЦРУ ръководи войната в Лаос от Тайланд под прикритието на 4802-ри обединен свързочен отряд. За да може да се поддържа убеждението, че тази война не е на американците, не се използва нито една от американските пехотни части, с изключение на зелените барети, които пресичат границата без отличителни знаци на униформите и са въоръжени с китайско или съветско оръжие. Така се действа и в Камбоджа.
	Съществуването на армията на ЦРУ се запазва в тайна до 1965 г., когато американските вестници публикуват някои подробности. Мащабността на войната в Лаос не се разкрива официално до 1969 г., а дори и тогава много неща не излизат наяве. Официален Вашингтон понякога пренебрегва участието на ЦРУ във войната. „Често ние забравяме, че се води една забележителна, макар и второстепенна война в Лаос“, пише на президента Джонсън през август 1966 г. съветникът му по въпросите на националната сигурност Уолт Ростоу.
	В отношенията между Съединените щати и Южен Виетнам цари истинско недоверие. Американските разузнавачи са особено подозрителни към колегите си там и предимно към южновиетнамските политици.
	Работата с местните агенти понякога е била доста трудна. В една от операциите офицер на ЦРУ работел със селяни от планинските части по границата между Лаос и Виетнам — ловци, въглищари, събирачи на ратан*, които не изглеждали подозрителни на властите на Хо Ши Мин в пограничните райони. „Те бяха нашите уши и очи на земята — се казва по-късно в една публикация на ЦРУ. — Повечето от агентите бяха организирани в малки мрежи по 6 души под ръководството на един агент, който на свой ред бе контролиран от виетнамски АГЕНТУРИСТ съвместно с американския оперативен работник. Обикновено американският офицер работеше с 2–3 агентуристи.“
	[* Вид виеща се палма. — Б.р.]
	Междувременно комунистите проникват в южновиетнамското правителство. АГЕНТЪТ, внедрен на най-висш пост, е Ву Нгок Нха, който е съветник първо на президента Дием — политик, убит по време на преврат през 1963 г., и после на президента Нгуен Ван Тхю. Нха се представя за католик, препоръчан от лидерите на църквата. Твърди се, че е посъветвал Тхю да даде отпуск на войниците за няколко дни по време на лунната нова година в края на януари 1968 г. Именно тогава северновиетнамците извършват нападение по всички флангове и деморализират армията, което фактически довежда до решението на САЩ да прекратят войната. Официални лица в Ханой разкриват през 1988 г., че Нха е бил дълбоко законспириран агент.
	Програмата _ФЕНИКС_ на ЦРУ е трябвало да бъде най-важната част от кампанията за спечелване на войната. Тя е предвиждала да се покорят сърцата и умовете на виетнамците. _Феникс_ се провежда под прикритието на програмата за омиротворяване. В службите, разположени в цял Виетнам, висели надписи, които изразявали реалната същност на операцията: „Хвани ги за топките, и сърцата, и умът им са твои.“
	_Феникс_, външно кампания за унищожаване на северновиетнамските партизани чрез залавяне и съд на местните лидери, се превръща в убийствен инструмент в ръцете на ЦРУ и Южен Виетнам. Отначало програмата се ръководи от Робърт Коумър (по-късно специален помощник на президента Джонсън по въпросите на Виетнам), а след това — от Колби.
	Коумър пише, че Съединените щати са били въвлечени в 2 войни: в едната воюва армията, а в другата — Държавният департамент, Агенцията за международно развитие, Американската информационна агенция (ЮСИА) и ЦРУ. В книгата си „Бюрокрацията на войната“ („Bureaucracy at War“, 1986) Коумър казва: „Въпреки че оценката на националното разузнаване, извършена на равнище Вашингтон, обикновено е реалистична, това, което се нарича тактическо разузнаване на бойното поле, бе на изключително ниско равнище… Видът разузнавателна дейност, който бе най-нужен във Виетнам, се оказа напълно чужд за обичайната практика, с която бяха свикнали разузнавателните служби както на САЩ, така и на правителството на Южен Виетнам.“
	Генерал Уилям Уестморленд, командвал американските войски във Виетнам от 1964 до 1968 г., казва през 1970 г., когато вече е началник-щаб на армията на САЩ: „Ние бяхме не точно сляп гигант, макар и този образ да има нещо общо с истината.“
	Главната особеност на войната от гледна точка на разузнаването е непрекъснатото търсене на „невидимия враг“.


	Въздушно разузнаване
	ВЪЗДУШНО РАЗУЗНАВАНЕ се провежда непрекъснато (вж. _ОКСКАРТ A–12, БЪФАЛО ХЪНТЪР, БЛЕКБЪРД SR–71_ и _Ю–2 (U–2)_), но поради 3-етажния склоп на тропическите гори снимането е много трудно. Правят се опити да се проникне в горите със сензори. Съгласно проекта _Иглу уайт_ от самолет се пускат хиляди малки предаватели във форма на стрела, които се заравят в земята по протежение на 4800 км по основната линия за доставки на южновиетнамските партизани. От тях излиза антена, която наподобява растителността в джунглата. Тези сеизмични сензори трябва да уловят стъпките на хора или вибрациите на преминаващ камион. Те се самоунищожават, ако се извадят от земята. Предавателите са спуснати на кръстовища по цялото протежение на линията. Сигнали от тях се улавят в Тайланд, където компютър ги трансформира така, че аналитиците да могат да ги интерпретират.
	Американски разузнавателни самолети също кръжат над потенциални разузнавателни цели в Северен Виетнам. Особен интерес представляват военнопленническите лагери в Северен Виетнам, в които се намират свалени американски летци. Разузнаването открива такъв лагер дълбоко във вътрешността на Виетнам — в Сон Тай, на 37 км от Ханой — и планира дръзко нападение. ЦРУ построява точен макет на Сон Тай (с кодово наименование _Барбара_) и внимателно подготвя нападение с хеликоптери. Атаката е извършена през ноември 1961 г. с изключително умение независимо от ответната ожесточена огнева атака. Нападателите успяват да избягат, без да дадат нито една жертва. Но си тръгват и без нито един военнопленник. Просто не е имало военнопленници. Разузнаването се е провалило.
	Във Вашингтон невинаги се обръща внимание на анализите на разузнаването. Понякога „слепият гигант“ се оказва и глух. Във Виетнам, както и в много други войни по света, генералите и политиците невинаги се вслушват в докладите на разузнаването.
	През юли 1965 г. според съвместно проучване на ЦРУ и РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) бомбардировките над Северен Виетнам имат ограничен ефект и не оказват влияние върху решимостта на войските на Хо Ши Мин да продължат войната. ЦРУ изтъква, че атаките няма да доведат до промени в комунистическата политика. Друго проучване, извършено 3 седмици по-късно от ЦРУ, потвърждава първото становище. Военните служби и РУМО изказват несъгласие. През 1966 г. друго проучване отново поставя под въпрос ефекта от бомбардировките. ЦРУ прави нова оценка, според която бомбардировките не са успели поради наложени ограничения.
	През август 1967 г. позицията на ЦРУ се променя драстично още веднъж. Директорът на ЦРУ РИЧАРД ХЕЛМС дава на президента Джонсън своя оценка за бомбардировките. Хелмс отбелязва, че от март 1967 г. са извършени над 10 000 бомбардировъчни полета на месец над Северен Виетнам. Но, продължава той, „въпреки увеличаващите се трудности, икономическите загуби и трупащите се проблеми в управлението и логистиката вследствие от въздушната война Ханой продължава да посреща собствените си нужди и да поддържа агресията си в Южен Виетнам. Важният военен и икономически трафик продължава.“
	Три седмици по-късно Хелмс представя „прецизен анализ“, подготвен за президента Джонсън. Документът разглежда _Изводите за неблагоприятния изход във Виетнам_ и заключава, че рисковете от загубите във Виетнам „вероятно са по-ограничени и контролируеми, отколкото показват повечето предишни аргументи“.
	Дори и на финалната сцена на видимата война — на 30 април 1975 г., когато хората се втурват към стълбата на хеликоптера върху покрива на сградата на ЦРУ в Сайгон (не на американското посолство), човек не го напуска чувството, че истината за тайната война ще си остане неизказана. ФРАНК СНЕП, аналитик от ЦРУ, който е там в самия край на събитията, пише в книгата си „Поносима пауза“ („Decent Interval“, 1977):

	Подробности за последиците от загубите и провалите на ЦРУ във Виетнам сигурно няма да узнаем никога. Много въпроси остават без отговор. Но въз основа на сигурните неща няма да бъде пресилено, ако кажем, че що се отнася до пропиляния живот на мнозина, предадените тайни и предателството спрямо агенти, приятели или сътрудници… това бе институционален позор. След провала в Залива на прасетата през 1961 г. ЦРУ не е губило толкова много вследствие на глупостта и лошото ръководство.



	Визуално-образно разузнаване

	Вид разузнаване, което добива данните въз основа на анализа на снимки, визуално отразена информация от инфрачервени, лазерни и елетронно-оптически датчици, а също така и от радиолокационни станции и по-точно от радарни установки SAR (Synthetic Aperture Radar), отразяващи образите на наблюдаваните обекти оптически или електронно върху лента, монитори и друга електронна апаратура.


	_Вила_

	Американски СПЪТНИК, разработен, за да засича ядрени взривове.
	Създадени са 3 типа спътници _Вила_: спътници _Вила Хотел_ — кръжат по двойки и засичат взривове на Земята; _Вила Сиера_ — засичат атмосферни и космически детонации; _Вила Юниформ_ — улавят вибрации от подземни и подводни взривове. Спътниците _Вила Хотел_ са „паркирани“ на около 96 000 км над Земята, приблизително една четвърт от разстоянието до Луната.
	Първите американски наблюдения на ядрени оръжия от Космоса са извършени от спътника _Експлорър 4_, който засича 5 американски ядрени опита от голяма височина през 1958 г. _Експлорър 4_, изстрелян на 26 юли 1958 г., е спътник, който открива радиация. Допълнителни наблюдателни опити са извършени със серията спътници _Дискавърър_.
	На 17 октомври 1963 г. първата двойка спътници _Вила Хотел_ е изведена в орбита. Всеки спътник е изстрелян с една и съща ракета — _Атлас-Аджена D_, и е с тегло 220 кг. Гама-лъчите и уредите за неутронно засичане в спътниците могат да уловят ядрени детонации дори от бомба 10 килотона от разстояние 160 млн. км от Земята. Сензорите могат да улавят и слънчеви изригвания, светкавици и радиация, идваща от източници, различни от ядрени експлозии.
	Изстрелванията на спътниците _Вила_ продължават с различни подобрения на сензорите. Последната двойка — _Вила 11_ и _Вила 12_, е изпратена в орбита на 8 април 1970 г. По-късно спътниците от програмата _DSP_ (вж. _МИДАС_) са снабдени с ядрени детектори.
	Спътниците _Вила_ улавят ядрени детонации от Съветския съюз и Китай, а също и от други страни. Те извършват и особено полезни наблюдения на природни феномени. _Вила_ е испанската дума за „наблюдател“.
	(Преди спътниците _Вила_ основният начин за засичане на ядрени детонации извън Съединените щати е бил с помощта на самолети, снабдени с уреди, които събират остатъчни частици след експлозия. Модифициран самолет _B–29 СУПЕРФОРТРЕС_ събира радиоактивен материал при първата съветска ядрена детонация на 3 септември 1949 г. над Японско море. Бомбата е била детонирана в Казахската пустиня на 25 август. По-късно шпионски самолети _Ю–2 (U–2)_ също са били използвани за тази цел.)


	_Вили_

	Кодово наименование на операция на СС по отвличането на Уиндзорския херцог през юли 1940 г. и отвеждането му от Португалия в Германия. Нацистите се надяват да го издигнат на кралския трон, след като покорят Великобритания.
	Едуард, син на Джордж V, се качва на трона като Едуард VIII през януари 1936 г. след смъртта на баща му. Но новият крал е влюбен в разведената американка Уолис Уорфийлд Симпсън. Тъй като не може да се ожени за нея (монархът е конституционен глава на църквата, която по това време забранява повторната женитба на разведени), на 10 декември 1936 г. той абдикира.
	Бившият крал и Симпсън се женят във Франция и като херцог и херцогиня на Уиндзор през октомври 1937 г. посещават нацистка Германия и се срещат с Адолф Хитлер. Двойката създава впечатлението, че е настроена пронацистки. Пътуването им е заплатено от нацисткото правителство, което смята, че херцогът е потенциален съюзник.
	През септември 1939 г. Великобритания влиза във войната. Херцогът е назначен за офицер за свръзка с военната мисия на Великобритания във френския Генерален щаб. Истината е, че той служи като агент на английското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, което се нуждае от информация за френската отбрана, предимно за линията _Мажино_. Херцогът, както пише Майкъл Блок в „Операция «Вили»“ („Operation Willi“, 1981), „изглежда, имаше усет към работата, която вършеше под прикритие, а петте му тайни доклада дават ужасяваща представа за липсата на подготовка на французите… Ако някой е обърнал внимание на тези предупреждения в Лондон, ходът на войната сигурно е щял да бъде различен, но информацията на херцога е била пренебрегната“.
	След окупирането на Франция семейство Уиндзор се отправя към неутрална Испания, а след това към Португалия. Там германските дипломати и разузнавачи обмислят начини за задържането на херцога в Европа и възможностите за отвеждането му в Германия. (Сред разузнавачите са представители на частната разузнавателна служба, ръководена от германския министър на външните работи Йоахим фон Рибентроп.) В Лисабон херцогът получава телеграма от министър-председателя Уинстън Чърчил, който му нарежда да се завърне във Великобритания. Чърчил изтъква, че херцогът е подчинен на военните и би могъл да „изпадне в сложна ситуация“, с което намеква за военен съд, ако откаже да изпълни заповедта. (Херцогът има временно звание генерал-майор.) След това идва втора телеграма, която назначава херцога за управител на Бахамските острови, малка английска колония в Карибско море.
	Като се опитват да използват малкото време, с което разполагат, германците изпращат ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ — изключително успешен разузнавач от СС, в Португалия, за да проведе операцията. Според плана семейство Уиндзор трябва да бъде примамено в Испания и да остане там, за да бъде „защитено“ от заговори, които застрашават живота му. Когато херцогът отказва да замине за Испания и решава да отплава за Бахамските острови, казва по-късно Шеленберг, Хитлер сам нарежда бившият крал да бъде отвлечен. Но Шеленберг, вероятно нарочно, не извършва отвличането и на 1 август 1940 г. херцогът отплава за Бахамските острови.


	Високочестотни локатори

	Средства за определяне посоката и — с помощта на множество приемници — местоположението на източника на радиопредаване. Използват се за откриване на вражески войски по суша и вода, а също и на лични тайни радиопредаватели и радиостанции. Работят в късовълновия диапазон.
	Локаторите, наричани още _Хаф-Даф_ (от английското съкращение HF/DF), отначало намират доста широко приложение при засичането на германските подводници по време на Втората световна война. Германските подводници, особено групите — т.нар. глутници, са прилагали следната тактика: щом открие съюзнически конвой, подводницата излиза на повърхността и предава своите координати, за да привлече в района и други германски подводници.
	Кралският военноморски флот първи започва да използва _Хаф-Даф_ със системи за прехващане както на сушата, така и по вода. През 20-те години британците започват да създават подслушвателни станции предимно за да засичат и да декодират радиопредавания. В края на 30-те години те съсредоточават усилията си в тази насока поради заплахата от въвличането на военноморския флот в Абисинската (Етиопската) криза и в Гражданската война в Испания. По време на испанския конфликт става особено важно да бъдат идентифицирани „пиратските“ (италиански) подводници, които нападат търговски кораби, превозващи провизии за републиканските войски. Кралският военноморски флот започва да съоръжава корабите си със системи _Хаф-Даф_ в края на 30-те години. По-късно канадците разработват устройство, което автоматично записва разположението на радиопредавателя. Като ново подобрение, при което се използват услугите на избягали от нацистите френски учени-изследователи, американският военноморски флот разработва устройство, което автоматично записва и показва разположението на предаващата германска подводница като образ на екрана. С помощта на това устройство атаката се насочва към германската подводница, като образът се запазва на екрана дори и с новото й местоположение и дори има кратък радиосигнал след приключване на излъчването. Прототипната версия на тази система _Хаф-Даф_ е изпробвана на разрушител в морето през март 1940 г., а след нея скоро се пускат нови, усъвършенствани модели.
	Базите на сушата са ценни за определяне местоположението и за записване предаванията от германските подводници (за по-късното дешифриране и декодиране на програмата _УЛТРА_), както и за променяне маршрутите на конвоите. С помощта на _Хаф-Даф_ на корабите, които ескортират конвои, се разкрива местоположението на „скритите“ подводници и се организират атаки или от ескортите, или от придружаващите ги самолети. Когато ескорт на конвой засече предаване от германска подводница, обикновено подводницата се намира на не повече от 15–20 мили. (Това е феноменът „оттласкване от земята“ при високочестотните предавания.) Когато бъде прехванато, съобщението дава възможност да се изпрати някой кораб от ескорта или самолет, за да търси германската подводница. Дори ескортът и да не успее да я унищожи, тя е принудена да се потопи и да прекрати предаванията си, като по този начин конвоят има възможност да промени генерално курса си и евентуално да избяга.
	По време на войната висшето командване на германските подводници непрекъснато подценява уязвимостта на операциите с подводници по отношение на _Хаф-Даф_.


	Вицке, Лотар (1896-?)

	Единственият германски шпионин, осъден на смърт в САЩ по време на Първата световна война. Не е екзекутиран.
	Вицке е военноморски кадет на кораба _Дрезден_, който се намира край Южна Америка, когато е потопен. Затворен е във Валпарайсо, Чили. Успява да избяга от затвора и отива в Сан Франциско, Калифорния, където германският консул и АГЕНТУРИСТ Франц фон Боп го вербува за шпионин и саботьор.
	Известно време Вицке работи съвместно с КУРТ ЯНКЕ, също германски шпионин и саботьор. Като саботажен екип двамата се заемат с необмислена експлозия на муниции точно преди влизането на САЩ във войната.
	Като използва псевдонима Пабло Ваберски, Вицке се промъква в Мексико, когато Янке е там, в края на 1917 г., прекарвайки германски АГЕНТИ през границата. Паул Алтендорф — бивш офицер от мексиканската армия, вербуван от американското АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ, придружава Вицке до САЩ. Една нощ Вицке му съобщава за саботажите, които двамата с Янке са извършили. Алтендорф успява да съобщи за Вицке на служител в американското консулство. Вицке, влязъл в САЩ с руски паспорт на името на Пол Ваберски, е поставен под НАБЛЮДЕНИЕ от американското армейско разузнаване. Арестуван е в Аризона и когато багажът му е претърсен, е открита книга с КОДОВЕ и таблица с ШИФРИ, които са изпратени на армейски криптографи във Вашингтон. Когато един от намерените документи е дешифриран, се установява, че е „особено секретна“ инструкция за германски дипломати в Мексико, а Вицке е представен като германски ТАЕН АГЕНТ, на когото е възложена задачата да препраща „кодираните телеграми“ до Германия по дипломатическата поща.
	По време на разпитите Вицке казва: „Много съм млад, за да умра, само на 22 години съм. Но съм изпълнил дълга си.“ Не признава, че е бил шпионин. Съди го военен трибунал във Форт Сам Хюстън през август 1918 г. Осъден е на смърт. Очаква екзекуцията си, но на 11 ноември 1918 г. войната завършва.
	Присъдата му е намалена на доживотен затвор, но през 1923 г. е освободен и депортиран в Германия. Докато се намира в затвора, непрекъснато го подлагат на разпити за унищожаването на огромните складове с муниции на остров Блек Том от страната на Ню Джърси в пристанището на Ню Йорк на 30 юли 1916 г. Той е казал на Алтендорф, че двамата с Янке едва не са се удавили, когато вълните, предизвикани от експлозията, са преобърнали лодката им в пристанището.
	През 1925 г., когато американски служители се опитват да определят чия е вината за саботажа по време на войната, германското правителство отрича всичко, включително казаното от Вицке, който твърди, че си е признал, след като „полицията ме би по главата с гумена палка, докато не признах“.


	Вишегерде, Минхер (Ян)

	Търговец на житни култури и таен агент на ФРАНСИС УОЛСИНГАМ (1532–1590) — основател на британската система за разузнаване. Роденият в Северна Германия Вишегерде е натурализиран жител на Диксмуде в Западна Фландрия през 80-те години на XVI в., когато изпълнява и поръченията на Уолсингам.
	Осигурява на Англия важни разузнавателни сведения за дейността на испанската войска в Нидерландия, като същевременно снабдява испанците с продоволствие.


	Внедрен агент

	АГЕНТ от висока класа, действащ под ПРИКРИТИЕ във вражеска разузнавателна или военна организация със задачата да осигурява изключително ценна информация. Най-важните съветски внедрени агенти са членовете на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, които проникват в британските тайни служби, и ОЛДРИЧ ЕЙМС — в ЦРУ.
	Вероятно най-значителният внедрен агент на Запада в съветското правителство е полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ. Сред руските внедрени агенти, разкрити от ОЛДРИЧ ЕЙМС, има най-малкото един генерал от ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ).


	Водопроводчици

	Специален разузнавателен екип, създаден през 1971 г. от комитета за преизбиране на президента (Ричард Никсън). Екипът има за задача да прекрати изтичането на секретна информация (оттук и прякорът водопроводчици), а също и да осигурява разузнавателни сведения и да саботира Демократическата партия.
	Водопроводчиците се отчитат пред Джон Ърлихман — ръководител на екипа на президента Никсън, в който влизат ХАУЪРД ХЪНТ, Гордън Лиди, Дейвид Янг (помощник на съветника по въпросите на националната сигурност Хенри Кисинджър) и президентският помощник Иджил (Бъд) Кроф, който по-късно става заместник-министър на транспорта. Водопроводчиците се грижат за охраната на 2 КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ: нахлуването с взлом в психиатричния кабинет на Даниъл Елсбърг през 1971 г. и в хотела _УОТЪРГЕЙТ_ през 1972 г. Елсбърг си е навлякъл гнева на Никсън, като е взел и е оповестил секретни ДОКУМЕНТИ НА ПЕНТАГОНА за Виетнамската война.


	Военно разузнаване

	1. Общо название на британските специални служби за разузнаване и сигурност, създадени на базата на съответстващите отдели на военното министерство на Великобритания. Вж. МИ.
	2. Вид разузнаване, което се води с цел събиране, обработка и разпространение на информация относно чуждестранни въоръжени сили (вж. РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦИКЪЛ). За разлика от военноморското и въздушното военното разузнаване по правило се занимава с вражеските сухопътни сили.
	Вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ; КОМАНДВАНЕ НА АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ И СИГУРНОСТ.


	Военноморска криминалноследствена служба (ВКСС)

	Служба на ВМС на САЩ, която отговаря за следствената и контраразузнавателната дейност.
	До декември 1992 г. ВКСС се нарича Военноморска следствена служба (ВСС). Но във ВМС кой знае защо решават, че допълнителната дума към названието ще помогне на службата да укрепи доста разклатената си репутация. През 80-те години следствената служба е остро критикувана за начина, по който се е справила със случаите на шпионаж, и отново през 1992 г. — за неуспеха й да открие сексуалния тормоз, който упражняват военноморските пилоти, известен като _Тейлхук_.
	През 1987 г. ВСС — както тогава се нарича — оглавява разследването на нашумялото шпионско дело на американските морски пехотинци, охраняващи посолството на САЩ в Москва. Въпреки че ФБР е водещата агенция в случаите на шпионаж, ВСС е привлечена, тъй като морските пехотинци са под юрисдикцията на военноморския флот.
	Службата е критикувана остро и през 1985 г. заради неуспеха й да разкрие международна контрабандна мрежа, която успява да се добере до важни части за самолет _F–14 Томкет_ от самолетоносача _Кити Хоук_ и да ги предостави на Иран, както и заради шпионската мрежа _Уокър_, която функционира във флота от 1968 г. (Вж. УОКЪР-МЛАДШИ, ДЖОН.)
	През Първата световна война разрасналото се Управление за военноморско разузнаване (УВР) използва професионални следователи, за да събират информация за възможностите на едни или други чуждестранни военни структури и да анализират вероятните диверсии. По това време УВР се намесва в контраразузнаването и сигурността на военноморските станции и бази. Последните 2 функции УВР изпълнява до 1985 г. чрез Военноморската следствена служба, а след това е създадена отделна структура — Командване на военноморската следствена служба.


	Военноморска следствена служба (ВСС)

	Вж. ВОЕННОМОРСКА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА.


	Военноморско разузнаване

	Част от разузнаването, което се занимава с флота и бреговите служби на потенциалния противник, предимно с техническите аспекти на кораби и тяхното въоръжение, а също и с конструкторските разработки и промишленото производство на кораби и бойни системи.
	Вж. ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ; ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ; УПРАВЛЕНИЕ ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Военноморско разузнаване на САЩ

	Най-старата разузнавателна служба в САЩ е военноморското разузнаване, което води началото си от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР), създадено през 1882 г.
	Макар че винаги е било специална служба към министъра на военноморския флот и директор на военноморските операции, УВР в края на Втората световна война въпреки наличието на разузнавателни екипи на отделните военноморски формирования носи отговорност и за оперативното разузнаване.
	РАЗУЗНАВАЧИТЕ от военноморския флот служат също във флотските лични състави и ФЛОТСКИТЕ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ЦЕНТРОВЕ. През Втората световна война са създадени няколко отделни военноморски разузнавателни служби или подкомандвания. Най-известен е Военноморският център за разчитане на снимки (ВЦРС), създаден през 1941 г.
	По време на Студената война във военноморското разузнаване са организирани няколко специализирани командвания. Отначало те са подчинени на УВР, но през 1967 г. се създава КОМАНДВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ като част от общата реорганизация на военноморския флот, чиято цел е да се намали персоналът в щаба на военноморския флот и да се създадат обединено командване и надзор на увеличаващия се брой разузнавателни подкомандвания.
	Важен момент от времето на Студената война е значителното разрастване на НАУЧНО-ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, което през 1960 г. води до създаването на Военноморски център за научно-техническо разузнаване (ВЦНТР). През 1964 г. при опит да бъде създадена паралелна организационна структура ВЦРС променя името си на Военноморски център по разузнаване и техническо обезпечаване (ВЦРТО). ВЦРТО е разположен във военноморската наблюдателна база във Вашингтон. През 1967 г. е преместен в Сютленд, Мериленд, за да се съберат на едно място ВЦНТР и ВЦРТО. Като част от ограничена консолидация тези и други подкомандвания остават под шапката на създаденото през 1967 г. Командване на военноморското разузнаване с ръководител контраадмирал, който е и заместник-директор на ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Тъй като ВЦНТР и ВЦРТО се занимават със спътникова фотография и свързаните с нея разузнавателни сведения, през 1972 г. двете служби се сливат във Военноморски център за разузнавателно обезпечаване, който скоро си създава репутация на първостепенен научно-технически център в рамките на разузнавателната общност в Министерството на отбраната. (През 1988 г. се преименува Военноморски център за техническо разузнаване — ВЦТР.)
	През 1957 г. Специалният разузнавателен отдел, който се занимава с оперативноразузнавателната дейност на УВР, е преименуван Военноморски отдел за полевооперативно разузнаване (ВОПОР) и е преместен във ФОРТ МИЙД, Мериленд, където се намира АНС. През 1970 г. поради значителното нарастване на съветските морски операции ВОПОР получава нареждане да създаде нов разузнавателен отдел — Военноморски център за океанско разузнаване и наблюдение (ВЦОРН) в Сютленд.
	Постоянната тревога от съветските военноморски операции принуждава военноморския флот да обедини през 1981 г. разположените в Сютленд и на международното летище Балтимор — Вашингтон ВОПОР и ВЦОРН във Военноморски център за оперативно разузнаване (ВЦОР). Той следи всички действия на съветския военноморски флот, отговаря за подаването на сигнали и предупреждения, събира актуална оперативна информация и предоставя задълбочени анализи.
	През 1969 г. е създадена разузнавателна оперативна група (ОГ) 168 (TF 168), която постепенно се оформя във влиятелна самостоятелна структура на военноморското разузнаване, чиито представители работят в различни краища на света.
	През 1964 г. военноморската система за обработка на разузнавателната информация и поддържащи дейности се установява в Александрия, Вирджиния, за да окаже помощ при нарастващото използване на компютърни системи по корабите и в цялата военноморска разузнавателна общност. По-късно тази дейност е развита от световното телекомуникационно разузнаване. Част от работата се извършва в Сютленд, за да се поддържат и други военноморски разузнавателни дейности, но през 1979 г. там се премества цялото командване. През 1985 г. дейността е прехвърлена към системата за безопасност на обработката на данни за целия флот. През 1988 г. службата се преименува Военноморски център по разузнаване и автоматизация, за да отразява по-точно широкия обхват на изпълняваните задачи, а от 1990 г. се нарича Военноморска разузнавателна дейност.
	В края на 80-те години става ясно, че Студената война приключва, и директорът на военноморското разузнаване контраадмирал Едуард (Тед) Шейфър прави крачка към консолидирането на разузнавателната дейност. През октомври 1991 г. — в навечерието на разпадането на Съветския съюз, ВЦТР, ВОПОР, ОГ 168 и части от преименуваните дейности на военноморското разузнаване се сливат в нов Военноморски разузнавателен център в Сютленд. През януари 1993 г. в него влизат и останалите разузнавателни специални служби и той е преименуван в НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ПО ВОЕННОМОРСКО И БРЕГОВО РАЗУЗНАВАНЕ, директно подчинен на Управлението за военноморско разузнаване. (По-късно в него влизат и разузнавателните подразделения на Корпуса на морската пехота и бреговите служби.)
	Освен изброените многобройни военноморски разузнавателни организации от началото на Студената война военноморският флот поддържа и много запасни военноморски разузнавателни части, чийто персонал работи и индивидуално, и в екипи по различни проекти. По време на кризи и войни към флотските разузнавателни центрове освен това са се присъединявали и други хора. Вж. ВОЕННОМОРСКА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА.


	Вожоли, Филип

	Вж. _ТОПАЗ_.


	Волков, Константин

	РАЗУЗНАВАЧ от НКВД, който прави опит да стане изменник. Работи под ПРИКРИТИЕТО на вицеконсул в съветското консулство в Истанбул.
	През август 1945 г. се свързва с колегата си от британското консулство и предлага да предаде информация за съветските ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ в британските държавни структури, като казва, че двама от тях са в Министерството на външните работи, а един е в КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в Лондон. Освен това той предупреждава, че нито предложението му, нито информацията му трябва да бъдат изпращани по телеграфа в Лондон, тъй като руснаците са проникнали в британските дипломатически кодове.
	Твърденията му за внедрените шпиони са изпратени в Лондон с дипломатическа поща и затова пристигат седмица по-късно в МИ–6 и попадат на бюрото на ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, който разбира, че става въпрос за него. „Гледах документите по-дълго, отколкото бе необходимо, но ми трябваше време, за да събера мислите си“, пише по-късно Филби в спомените си „Моята тиха война“ („My Silent War“, 1968). С комбинация от късмет и хитрост Филби успява да заеме мястото на друг разузнавач, който трябва да замине за Истанбул, но когато пристига в Истанбул, Волков е изчезнал и никой не чува повече нищо за него.
	Години по-късно, когато шпионската дейност на Филби е разкрита, служителите се връщат към случая _Волков_ и стигат до заключението, че Филби е уведомил руснаците, с което е подписал смъртната му присъда. Те предполагат, че е бил отзован в Москва и екзекутиран. В спомените си Филби разказва, че е написал доклад, в който предполага, че руснаците са били поставили микрофони в апартамента на Волков или че той сам е признал. Що се отнася до възможността да е бил предаден от британски шпионин, тази теория „нямаше смисъл да се включва в доклада ми“.


	Волкоф, Ана (1903–1969)

	Руска фашистка, която още в самото начало на Втората световна война е съучастничка на ТАЙЛЪР КЕНТ, кодов чиновник в американското посолство в Лондон. Тя е обвинена от британците в нарушение на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, като взема от Кент документи и ги копира, „за да помогне на противника“. Обвинена е и в опит да изпрати кодирано писмо на УИЛЯМ ДЖОЙС — изменника Лорд Хо-Хо, който участва в нацистка пропаганда в програмите на берлинското радио.
	Волкоф принадлежи към профашисткия антиеврейски Клуб на десните. Когато Великобритания започва война срещу Германия през септември 1939 г., Десният клуб, за който се предполага, че се е саморазпуснал, в действителност е минал в нелегалност и планира как да помогне на Германия. Волкоф използва АГЕНТ ЗА ВРЪЗКА в италианското посолство и изпраща информация в Берлин, включително предложението за пропагандни предавания на Джойс.
	Тя е дъщеря на последния военноморски АТАШЕ в посолството на имперска Русия и придворна дама на младата царица.
	Поставена е под НАБЛЮДЕНИЕ, тъй като е заподозряна, че е германска шпионка. В този период се запознава с Кент. Семейството й държи руска чайна близо до Природонаучния музей в Лондон, където се срещат белогвардейци.
	Арестувана е на 20 май 1940 г. — същия ден, в който е арестуван и Кент. Едно момченце я гледа с широко отворени очи, когато тя влиза в полицейската кола. Това момченце никога няма да забрави първия си досег със света на шпионажа. Това е бъдещият писател на шпионски романи ЛЕН ДЕЙТЪН.
	Съдена е на закрит процес в Олд Бейли. Получава 10 години за това, че се е опитала да окаже помощ на врага. През 1947 г. е освободена.


	Волф, Маркус (1923)

	Ръководител на разузнаването в Източна Германия.
	Роденият в Германия Волф е син на евреин, който е лекар, сценарист и комунист. Семейството се премества в Швейцария, когато Адолф Хитлер идва на власт през 30-те години. Младият Волф е изпратен да живее във Франция, а през 1934 г. — в Москва, където учи в училище за деца на политически емигранти.
	След Втората световна война се завръща в Германия и помага за установяване на комунистическия режим в окупираната от съветските войски зона. ГДР е образувана през 1949 г. Отначало Волф работи като радиокоментатор, а след това — в източногерманското посолство в Москва като първи секретар.
	През 1958 г. става ръководител на Главното разузнавателно управление — външното разузнаване на Щази. Основните си усилия насочва за внедряване на шпиони в държавните структури на Западна Германия, в частност в канцеларията на Вили Брант. Тук са и големите му успехи. Най-голямото му постижение е внедряването на ГЮНТЕР ГИЙОМ в най-близкото обкръжение на канцлера. Гийом е разкрит като източногермански ВНЕДРЕН АГЕНТ през 1974 г. и Брант е принуден да подаде оставка.
	През 1987 г. Волф се оттегля от Щази по свое желание, тъй като здравето му е влошено. Когато двете Германии се обединяват през 1990 г., той е сред неколцината източногермански разузнавачи, които са съдени за деянията им. През 1993 г. е признат за виновен и осъден на 6 години затвор. Но Върховният апелационен съд на обединена Германия взема решение на 23 май 1995 г., че бивши служители на Щази не могат да бъдат съдени за извършване на шпионски действия срещу Запада по време на Студената война. С 5 срещу 3 гласа Волф получава амнистия, а така също и други източногермански разузнавачи, които са работили срещу Запада. За Волф е насрочен нов процес, за да се определи дали той самият е преминавал на Запад, или се е ограничавал до изпращането на шпиони, които да извършват разузнавателна дейност там.


	_Вортекс_

	Вж. _ШАЛЕ_.


	ВСИ

	ВАЖНА СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ.


	ВСС

	ВОЕННОМОРСКА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА.
	Вж. ВОЕННОМОРСКА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА.


	Втори свързочен батальон

	Армейско подразделение на САЩ, чийто личен състав служи в американските радиопрехващателни станции в различни краища на света по време на Втората световна война.
	Батальонът е създаден на 1 януари 1939 г. като Втора част по радиотехническо обслужване, подчинена на армейския главен свързочен офицер. В частта са назначени неколцина офицери и 101 редници и сержанти. Преди това армейската СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР) е работила на базата на данните от свързочните части на Свързочния корпус във Форт Монмаут, Ню Джърси; Форт Сам Хюстън, Тексас; в гарнизона на Сан Франциско, Калифорния; Форт Шафтър, Оаху, Хавай; Форт Маккинли на Филипините и Куеъри Хайтс в зоната на Панамския канал.
	В рамките на централизираните действия на отделните подразделения по радиопрехващане в СРР е сформирана Втора свързочна рота. Отначало щабквартирата й е във Форт Монмаут, но през ноември 1939 г. се премества във Вашингтон непосредствено под командването на СРР. Когато войната в Европа започва, операциите на СРР се разширяват, но има непрекъснат недостиг на хора, тъй като армията се разраства бързо и добре обученият радиоперсонал е крайно недостатъчен. На 7 декември 1941 г., в навечерието на влизането на САЩ във войната, към Втора част по радиотехническо обслужване на Филипините например официално са разпределени 24 редници, но там разполагат само с 16.
	Когато на 7 декември 1941 г. САЩ влизат във войната, СРР разполага с 45 офицери и 177 военнослужещи, а Втора част — с 44 офицери и 28 редници във Вашингтон, 1 офицер и 149 редници на други места, включително в школата по прехващане във Форт Монмаут. (В СРР са привлечени и 109 цивилни специалисти.)
	През лятото на 1942 г. вече има 15 армейски прехващателни станции (филипинската е евакуирана в Австралия), а персоналът наброява над 700 души. През април 1942 г. частта вече се нарича Втори батальон по радиотехническо обслужване. През юли 1942 г. СРР и щабквартирата на батальона се преместват в АРЛИНГТЪН ХОЛ в предградие на Вашингтон.
	Кадрите се изпращат в армейските подслушвателни постове по цял свят, за да работят по прехващането на германските и японските комуникации и да осъществяват сигурността на американските военни комуникации и спазването на процедурите по СИГУРНОСТ НА ВРЪЗКИТЕ. През октомври 1942 г. школата е преместена от Форт Монмаут във Винт Хил Фармс, Вирджиния.
	СРР и Втори батальон по радиотехническо обслужване се обединяват на 19 ноември 1942 г., когато полковник Франк Бълок, който е бил ръководител на СРР от април предходната година, поема командването и на батальона. (В действителност той изпълнява 3 длъжности, тъй като е и командващ станцията в Арлингтън хол.)
	Набирането на квалифициран персонал си остава проблем. В началото на 1943 г. например от общо 521 редници, изпратени в прехващателната станция във Винт Хил Фармс, Вирджиния, 28 са недостатъчно квалифицирани и съответно неподходящи за прехващане на комуникации. Скоро след това започва приемането и на жени в батальона — 11 жени офицери и 800 цивилни.
	Възникват проблеми и с морално-психологическия климат, особено в Арлингтън хол. Много от служещите са изпълнявали едни и същи длъжности в СРР и Втори батальон, но заплащането е било различно. „Всъщност нямаше връзка, или поне така изглеждаше, между длъжността и постиженията на служителя, — пише в историята на батальона. — Естествено, много от редниците чувстваха, че към тях се отнасят несправедливо. Полагаха се усилия този проблем да бъде разрешен, но напълно безуспешно. Едно от разрешенията, разбира се, бе да се изпратят отличили се [военни] в Офицерската кандидатска школа, но броят бе много малък.“ Освен това, въпреки че е трудно за военните да се осигурява директно повишение, 58 от сержантите — японски лингвисти, са повишени в чин втори лейтенант.
	Когато през август 1945 г. войната завършва, Втори батальон поддържа прехващателните станции на няколко места в Съединените щати и Гуам, а също и в Асмара (Еритрея), Ню Делхи, Аляска и Хавай. Под контрола на батальона са 792 офицери, 2704 редници и сержанти и 1214 жени сержанти, повече от 4700 души армейски персонал, а ръководител на прехващателната служба и батальона е бригаден генерал. (Тук не се включват 5661 цивилни, които работят в армейското разузнаване в областта на комуникациите в края на войната, и 17 000 офицери, редници и сержанти, които работят в РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.)


	Второ бюро

	Управление за разузнаване към Генералния щаб на френската армия, създадено след поражението на французите във Френско-пруската война от 1870–1871 г.
	Бюрото (наричано още ДБ — от Deuxieme Bureau) получава името си от въведената система на Генералния щаб на армията, с която се определят 4 основни управления: Първо бюро — Кадрово; Второ бюро — Разузнаване; Трето бюро — Операции, и Четвърто бюро — Тил. По-късно много западни страни приемат тази система на обозначение. Например разузнавателното управление в системата на Генералния щаб на американската армия е G–2 (G — от General Staff).
	Когато през 1870 г. започва Френско-пруската война, френското разузнаване изживява най-тежките си времена. Армията на Наполеон III не разполага дори с подходящи карти на Прусия. Затова и поражението е съвсем логично. След разгрома през 1871 г. френският Генерален щаб на армията е реорганизиран. За модел е използвана пруската система. В резултат се появява и Второ бюро. Един от офицерите в ключовия отдел — Отдел за военна статистика и разузнаване — е капитан АЛФРЕД ДРАЙФУС. Изфабрикуваното обвинение в шпионаж през 1894 г. и последвалият скандал подкопават доверието на французите във Второ бюро и подчинената му Служба за разузнаване (Service de Renseignements).
	ДБ не се проявява с нищо особено през Първата световна война. В навечерието на мащабното настъпление на германците през март 1918 г. ръководителят му казва: „… аз съм най-добре информираният човек във Франция и в този момент вече не знам къде са германците.“ И все пак историците отдават дължимото на ДБ като организация за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, която въвежда съвременни методи в разузнаването — въздушно РАЗУЗНАВАНЕ, радиопрехващане и оперативно декодиране на постоянно сменящите се кодове на противника.
	По време на и след войната щатът на ДБ се разраства до невероятни размери. Тази военна организация е с възможности да извършва външно разузнаване и КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ и във Франция, и извън страната. Служителите на ДБ полагат специална клетва, която ги задължава да пазят тайните на бюрото до края на живота си.
	След войната ДБ се поддава на „червената опасност“, която завладява Франция, Америка и Великобритания. Понякога работи съвместно със СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ, а понякога двете служби си съперничат. През 20-те и 30-те години ДБ отделя много сили и време да търси и да открива шпиони комунисти във въоръжените сили и оръжейната промишленост. Офицерите на ДБ се съсредоточават главно върху авиационните заводи. В един отчет даже е бил определен „психологическият портрет“ на работещия в авиацията: „Обикновено е млад, не признава традицията и по-леко се поддава на екстремистките влияния в сравнение, да речем, с колегите му в артилерията.“
	Една от звездите в ДБ през този период е ГЮСТАВ БЕРТРАН, ръководител на френския КРИПТОАНАЛИЗ. Той помага на поляците да проникнат в ШИФРИТЕ на германската шифровъчна машина _Енигма_ в навечерието на Втората световна война и с негова помощ Франция и Великобритания получават няколко апарата.
	По време на краткотрайното участие на Франция във военните действия ДБ предава навременни и точни сведения, но военните лидери се заплитат в предопределената им стратегия. Те пренебрегват предупрежденията за германското нападение от май 1940 г., което помита Франция. Във военновременна Франция — половината окупирана от германците, а другата половина — управлявана от пронацисткия режим „Виши“, ДБ подобно на разгромената френска армия като че изчезва. Но скоро капитан Пол Пайол и други офицери създават противогерманска разузнавателна агенция в района на Виши под ПРИКРИТИЕТО на дружество за селскостопанска дейност. Пайол ръководи групата до ноември 1942 г., когато англо-американското нападение над Френска Северна Африка предизвиква германците да окупират цяла Франция. Пайол бяга във Великобритания, където се присъединява към ЦБИО — нова разузнавателна служба, създадена от генерал Дьо Гол, ръководител на Генералния щаб на _Свободна Франция_.
	След войната през пролетта на 1945 г. френската армия се възражда, а заедно с нея и Второ бюро. И отново пълномощията на ДБ се свеждат не само до чисто разузнавателна дейност. Бюрото се превръща във военизирана тайна служба, действаща основно във френските колонии, които след войната повеждат борба за независимост от метрополията.
	В Индокитай ДБ и новият му следвоенен съперник — СВДК, се опитват да организират партизанско движение против комунистите или да внедрят свои хора във виетнамските комунистически въстанически формирования. ДБ носи част от отговорността за френския разгром във Френско-индокитайската война (1946–1954). Липсата на подходящо военно разузнаване обаче е на второ място след политическото късогледство за военните възможности на Виетмин.
	Мирната конференция в Женева от 1954 г. разделя Виетнам на 2 държави — Северен Виетнам и Република Южен Виетнам. Френските войски заедно с ДБ и СВДК се преместват в Южен Виетнам. Някои от офицерите на ДБ и СВДК продължават да работят заедно с известната с лоша слава криминална организация _Бин Хуен_, която е съставена главно от търговци на опиум в Сайгон и има изготвен план за внасяне на опиум и злато във Франция. Френската роля в Индокитай завършва, но се слага началото на американската епоха във Виетнам. Оперативните работници на ДБ все по-често влизат в противоречия с колегите си от ЦРУ. (Вж. СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ; ВИЕТНАМ; ЛАНСДЕЙЛ, ЕДУАРД.)
	В наше време ДБ координира военното разузнаване на армията, флота и военновъздушните сили, включително информацията, подавана от АТАШЕТАТА на всяка дипломатическа служба. Бюрото ръководи и Центъра за обработка на НАУЧНО-ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. От 1992 г. ДБ, както и СВДК са подчинени на Управлението за военно разузнаване.


	_Вуду F–101_

	Изтребител във ВВС на САЩ, чиято модификация _RF–101_ е предназначена за ниски фоторазузнавателни полети. _RF–101_ и военноморският _F8U КРУСЕЙДЪР_ са използвани за доставяне на фотографска информация от ниска височина по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА през 1962 г. Те осигуряват подробна информация за съветските военни възможности на острова. _RF–101_ е основният самолет за тактическо разузнаване на военновъздушните сили по време на Виетнамската война (1961–1965).
	_F–101_ е разработен от компания _Макдонъл еъркрафт_ като изтребител за далечни разстояния, който да съпровожда стратегическите бомбардировачи _B–36_ при атаки над Съветския съюз. Преди още първият _F–101_ да излети, военновъздушните сили решават, че такъв тип изтребители не са им нужни. За фирмата производител този удар не се оказва болезнен, тъй като към самолета проявява интерес ПВО. Фоторазузнавателният вариант _RF–101_ е произведен серийно (10 машини _RF–101C_ са предадени на Тайван).
	Изтребителят _F–101_ е разработен на базата на 2 опитни _XF–88_ — сравнително голям едноместен самолет с насочени назад криле, който се задвижва от 2 турбореактивни двигателя. Самолетът развива скорост над 1600 км/ч при таван 10,5 км. Повечето варианти на изтребителя имат 20-милиметрово оръдие и могат да носят ракети въздух-въздух. _F–101C_ е пригоден да носи неутронна бомба, а негов вариант е с възможности да носи ракети въздух-въздух с ядрени бойни глави.
	Разузнавателният вариант _RF–101_ има 4 фотокамери, разположени на удължения нос, и още 2 — в гнездото за оръжие. Не са монтирани оръдия. Самолетът може да изпълнява фотомисии и нощем, като използва сигнални ракети. По време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА _F–101_ е оборудван с камери _KA–1_ и _KA–2_, които се оказват неудачни за високи скорости при ниско прелитане. Едва след като са създадени камерите _KA–45_ за военноморския флот от _Чикаго аеро индъстрис_, самолет _F–101_ успява да изпълни кубинските фотографски мисии.
	Първият _F–101_ излита на 29 септември 1954 г., а на въоръжение влиза от 1957 г. Първият разузнавателен вариант _YRF–101A_ излита през 1956 г. Произведени са общо 604 самолета _F–101_ и 203 — _RF–101_.
	По-късно 84 изтребителя _F–101_ са модифицирани в _RF–101_.
	Първите _F–101_ са изтеглени от активна военновъздушна служба през 1971 г. Националната въздушна гвардия използва самолетите до 1983 г.
	{img:shpionazh-17.jpg|#F–101 Voodoo}


	Въздушен шпионин

	Жаргонен израз от Втората световна война за специалист по ФОТОРАЗЧИТАНЕ. Нарича се също фоточетец.


	Въздушно разузнаване

	Използване на САМОЛЕТИ или СПЪТНИЦИ за осигуряването на фотографски или други разузнавателни сведения за избрани ОБЕКТИ на територията на вражески държави.
	Уилям Бъроуз пише в „Строго секретно“ („Deep Black“, 1986):

	Въздушното разузнаване има за задача да открива и непрекъснато да следи и да наблюдава за всички военни и икономически обекти във всички ъгълчета на света, от които в една ли друга степен може да произлезе опасност за Съединените щати и техните съюзници.

	Вж. НАЦИОНАЛНИ ТЕХНИЧЕСКИ СРЕДСТВА.


	Вътрешно разузнаване

	Разузнаване, свързано с дейности, които според правителството застрашават вътрешната сигурност. В авторитарните страни събирането на вътрешноразузнавателни данни е част от контраразузнавателната дейност на органите на Държавна сигурност. В демократичните страни вътрешното разузнаване често предизвиква обвинения и протести, че правителството застрашава гражданските права. (Вж. ФБР; ХУВЪР, ЕДГАР; ПЛАН _ХЮСТЪН_; ВОДОПРОВОДЧИЦИ; _УОТЪРГЕЙТ_.)


	Г

	Г–2 (G–2)

	Щаб на разузнаването на американската армия.
	През август 1903 г. военното министерство създава Генерален щаб с 3 отдела. Управлението за военна информация МИ (Military Information — Ml), предшественик на щаба на армейското разузнаване — става втори отдел.
	С времето системата за разделение на функциите в щаба непрекъснато се усъвършенства. В управленията на частите и съединенията на равнище над батальон са въведени 4 отдела: G–1 — Личен състав, G–2 — Разузнаване, G–3 — Военни операции, и G–4 — Тил. (През Втората световна война към по-висшите щабове са въведени още 2 отдела: G–5 — Военни комендатури, и G–6 — Връзка с населението и психологическа война.)
	Обозначението G е взето от френската армия в началото на XIX в. И французите въвеждат аналогична система за разделение на щабните функции, но в 3 бюра (отдела) — Второ бюро при тях отговаря за събирането и обработката на информация за противника.
	Щабът на армейската авиация, създаден през 1941 г., използва през войната обозначенията A–1, A–2, A–3 и A–4.


	Г2А6 (G2A6)

	Служба за радиоразузнаване към втори отдел на G–2 на американските експедиционни сили във Франция през Първата световна война. В разцвета си армейската служба разполага със 72 служители, включително двама юристи, репортер, музикален критик, лингвист, архитект, експерт по шах и археолог. Както се е предполагало, всеки един от тях, използвайки професионалните си умения, е оказвал неоценима помощ в дешифрирането на прехванатите немски съобщения.


	_Гама_

	Специална американска разузнавателна операция от 60-те години срещу американските граждани, които посещават Северен Виетнам. Програмата, ръководена от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА и АНС, използва наставки, съставени от 4 букви — Гилт (позлата), Гоут (коза) и др., за да означи специални дейности при прехващането и отварянето на пощенските пратки.


	_Гамбит_

	Американски разузнавателен СПЪТНИК от серията _КИЙХОУЛ_. Изстрелян за пръв път на 12 юли 1963 г. Серията _Гамбит_ се различава от _КОРОНА_ по това, че е спътник за „подробни“ фотоснимки. Използва фотокамера _KH–7_, за да бъдат образите ясни и с детайли, когато се снимат малки участъци. Спътниците от серията _Гамбит_ са разработени първоначално, за да осигурят подробности за разположението на съветските междуконтинентални балистични ракети.
	Първите изстрелвания на _Гамбит_ не могат да се нарекат успешни поради проблемите с механизма за орбитален контрол, които обаче скоро са преодолени. За 10 години от 4 юни 1967 г. са осъществени 38 изстрелвания на _Гамбит_, 2 от тях са неуспешни. Всеки спътник е имал на борда по 2 капсули с филмова лента, които след изпълнение на задачата се отделят и с парашут се спускат към Земята, където още във въздуха ги прехващат самолети на ВВС.


	Гарбо

	Оперативен псевдоним на Хуан Пухол Гарсия — испанец, шпионирал за англичаните и завербуван от германците през Втората световна война. Един от най-ефективните ДВОЙНИ АГЕНТИ в историята на шпионажа.
	Гарбо работи срещу германците поради ненавистта, която изпитва към испанския диктатор Франсиско Франко. Той вярва, че единствено победата на съюзниците във войната може да избави Испания от Франко. След като британското разузнаване отказва услугите му, Гарбо е приет от германския АБВЕР. Той тръгва от Мадрид през юли 1941 г. със задача в Англия, като носи материали на ТАЙНОПИС, списъци с въпроси, пари и адреси на КОНСПИРАТИВНИ КВАРТИРИ.
	В действителност се установява в Лисабон, където отново се опитва да установи контакт с британското разузнаване, но безуспешно. Съобщава на германците, че е пристигнал във Великобритания, и през юли 1941 г. започва да пише доклади за британския военноморски и търговски флот, които изпраща на Абвера. Също така им съобщава, че е започнал да създава своя шпионска МРЕЖА във Великобритания.
	През януари 1942 г. Гарбо, който все още е в Лисабон, най-сетне се среща с британски офицер разузнавач и отново предлага да работи за Великобритания като двоен агент. След кратко спречкване между британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) и Службата за сигурност (МИ–5) за това, кой да го контролира, през април 1942 г. Гарбо пристига в Англия и остава там до края на войната. Работи като двоен агент под контрола на КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_. (Съпругата и по-малкият му син също пристигат с него в Англия.)
	В Лондон Гарбо създава мрежа митически агенти (само на книга), за да повиши доверието си пред германците. Той съобщава на Абвера, че разполага с 14 агенти и 11 източника за информация на подходящи места. Назначава си и заместник, който е радиооператор, и няколко помощници, разпръснати из страната.
	Един от въображаемите си агенти Гарбо нарича със съкращението „Wren“ (Рен) — от Women’s Royal Naval Service (Женска спомагателна служба към ВМС на Великобритания). Гарбо съобщава на немците, че Рен е изпратена в щабквартирата в Югоизточна Азия, която се намира в Цейлон, откъдето тя му предава информация за Абвера. Германците на свой ред изпращат неточна информация на японския военен АТАШЕ в БЕРЛИН, която е пренасочена към Токио.
	Германците са особено впечатлени от докладите на Гарбо, повечето от които са изпратени по пощата на адресите, дадени от Абвера. Един от докладите, уж написан преди дебаркирането на англо-американските части в Северна Африка през ноември 1942 г., стига до германците след дебаркирането. Абверът отговаря, че „последните доклади са великолепни, но за съжаление пристигнаха късно, особено този за дебаркирането на англичани и янки в Африка“. Тези закъснения, по вина на пощенските служби, налагат да се създаде радиоконтакт с Гарбо.
	Дейността на Гарбо принуждава германците неволно да разкрият няколко от истинските си агенти във Великобритания. (Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.) Те плащат на Гарбо за подвеждащата му дейност, като му изпращат тайно 340 000 долара, за да може да плати на агентите от мрежата си.
	Германците го награждават и с _Железен кръст_ (задочно) за информацията, която получават за ДЕНЯ Д — дебаркирането на съюзниците в Нормандия (6 юни 1944 г.). Британското правителство го прави член на Британската империя за същата подвеждаща информация, която той е изпратил на германците по контролираното от тях радио. _Гарбо_ е британското кодово име, а германското е _Руфус_. По-късно той описва кариерата си на двоен агент в книгата „Гарбо“ („Garbo“, 1986).


	Гарван

	АГЕНТ/КА от разузнаването, съблазняващ/а жени/мъже за по-късно вербуване и въвличане в шпионска дейност.


	_Гардрейл_

	Наименование в американската армия за програмата за ВЪЗДУШНО РАЗУЗНАВАНЕ. В наше време програмата се осъществява на базата на леките 2-моторни самолети _RC–12 Супер кинг еър_, снабдени с няколко електроннопрехващателни системи, които идентифицират противниковите радари и радиопредавания. Информацията се използва за пряко подпомагане на полевите командири.


	ГАТ

	ГРАЖДАНСКИ АВИОТРАНСПОРТ.


	ГБГ

	ГРАЖДАНСКА БОЙНА ГРУПА.


	ГВС

	ГРУПА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ.


	Гейтс, Робърт (1943)

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от ноември 1991 до януари 1993 г. Преди това дълги години е заемал поста заместник-директор.
	Гейтс постъпва в ЦРУ през 1966 г. като помощник-офицер на НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ в стратегическите програми. Защитил е докторат по руска филология и история. Умел аналитик със склонност към резки изказвания, Гейтс бързо си извоюва репутация на човек, който знае как да пише точни сбити доклади. През 1974 г. това умение му спечелва назначение в СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (СНС), където остава до 1979 г.
	При завръщането си в щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния, през 1979 г. Гейтс служи като разузнавач по въпросите за Съветския съюз — ключова позиция по пътя към назначението му за заместник-директор в разузнаването през януари 1982 г. Като заместник-директор той отговаря за анализите на ЦРУ. През септември 1983 г. поема допълнителния пост на председател на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ (СНР), като наблюдава всички ОЦЕНКИ НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, подготвени от РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ.
	През февруари 1987 г. Гейтс изпълнява длъжността директор на ЦРУ, когато УИЛЯМ КЕЙСИ се оттегля от поста директор малко преди да почине. Президентът Рейгън предлага кандидатурата му за заместник на Кейси. На 43 години Гейтс щеше да е най-младият директор на ЦРУ. Но по време на предварителните прослушвания той се оттегля, след като членове на Сенатската комисия по разузнаването го критикуват за аферата ИРАН — КОНТРИ. Кейси е помогнал на подполковника от морската пехота Оливър Норт от щаба на СНС да извърши нелегалното прехвърляне на оръжие. Както пишат сенатор Уилям Коен и сенатор Джордж Мичъл в „Мъже на стремежа“ („Men of Zeal“, 1988), членове на комисията смятат, че Гейтс „не е бил достатъчно усърден при търсене на фактите“ за Кейси в сведенията, които е предал на Конгреса.
	Гейтс продължава работата си като заместник-директор и по времето на наследника на Кейси — УИЛЯМ УЕБСТЪР. През декември 1988 г. президентът Буш го назначава за заместник-съветник на националната сигурност — пост, за който не се изисква одобрение от Сената. През май 1991 г. Буш предлага Гейтс за директор на Централното разузнаване. Сенаторът Дейвид Борън — председател на Сенатската комисия по разузнаването, коментира това по следния начин: „Боб Гейтс беше изключителен заместник на Уебстър, честен в отношенията си с конгресните комисии и безценен помощник на президента в Белия дом.“
	По време на сенатското прослушване високопоставени служители на ЦРУ свидетелстват, че Гейтс е бил предупреден за Иран — контри; за разлика от тях той твърди, че не му е било известно нищо за тази афера. Независимо от това през ноември 1991 г. Гейтс е назначен за директор на Централното разузнаване.
	В началото на управлението си той обещава да ускори разсекретяването на досиетата на ЦРУ и да създаде „екип по отварянето“ за тази цел. Той продължава дистанцирането на агенцията от Студената война, като се съсредоточава над проблемите на разпространението на ядрено оръжие, тероризма, наркотиците и бъдещето на бившия Съветски съюз.
	Гейтс е първият директор на Централното разузнаване, който влиза в Кремъл — през октомври 1992 г., когато се среща с руския президент Борис Елцин и с ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ — директор на руската служба за външно разузнаване. Като жест в знак на помирение Гейтс дава на Елцин информация за операциите на ЦРУ от 1974 г. за изваждането на потопена съветска подводница. (Вж. _ХЮЗ ГЛОМАР ЕКСПЛОРЪР_.)
	След избирането на президента Клинтън Гейтс се оттегля и се пенсионира. Първата му книга — „Извън сенките“ („Out of the Shadows“), е публикувана през 1996 г. Книгата е „поглед отвътре за управлението на петима президенти и за това, как спечелиха Студената война“.


	Гелен, Райнхард (1902–1979)

	Ръководител на германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ за Източния (руския) фронт през Втората световна война и следвоенен директор на БНД — западногерманската агенция за външно разузнаване.
	Още в началото на кариерата си в армията Гелен заема различни постове, предимно в артилерията. Той е офицер за връзка с висшето командване във френската кампания през май 1940 г. През юли 1940 г. е назначен като адютант в Генералния щаб. По-късно е изпратен на Източния фронт, а през април 1942 г., вече подполковник, е главен разузнавач на Генералния щаб. Отговаря за Руския фронт като ръководител на Генералния щаб на ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ИЗТОК. На 1 декември 1944 г. е повишен в звание генерал-майор (бригаден генерал) — един от малкото германски офицери, които достигат до това звание, без да имат опит във висшето командване. Като цяло съставът му осигурява реалистични оценки за съветските части и намеренията им, но често се сблъсква с нежеланието на нацистките лидери, особено на Адолф Хитлер, да приемат истината поради общото им недоверие към разузнавателните оценки. (Когато по време на съвещание при Хитлер германският генерал Ханс Гудериан представя събраните от Гелен разузнавателни сведения за съветските части, фюрерът се разбеснява и казва, че Гелен трябва да бъде затворен в приют за душевноболни.) А при друг доклад на Гелен за съветските части Хитлер го уволнява на 9 април 1945 г.
	Гелен обаче е започнал вече да гради планове за собственото си бъдеще. Подробните му досиета за съветските въоръжени сили, въздушните снимки над Русия и други материали са запечатани в 50 стоманени варела, за да бъдат закопани и използвани в бъдеще. С ключови членове на състава си той се скрива отчасти защото се страхува, че ХАЙНРИХ ХИМЛЕР ще го ликвидира.
	След края на войната на 22 май 1945 г. Гелен се предава с главните си помощници и с всички разузнавателни документи на американците. След проведените разпити той посещава през август 1945 г. Вашингтон с шестима от офицерите си за обсъждания с висши офицери от АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ. Гелен остава в Съединените щати почти една година. През юли 1946 г. се връща в Германия и създава ОРГАНИЗАЦИЯТА ГЕЛЕН. Целта й е да помогне на Съединените щати да използват разузнавателната МРЕЖА на Гелен в районите, контролирани от руснаците.
	През април 1956 г. организацията му се превръща в БНД — западногерманската федерална служба за разузнаване, а Гелен е назначен за неин директор (със звание о.з. генерал-лейтенант). След като е работил като шпионин и за нацистите, и за американците, сега той вече е в услуга на Западна Германия. Работата му обаче не е толкова успешна, както при предишните му настойници. Той не успява да предвиди издигането на Берлинската стена и други съвместни дейности на руснаците и на източногерманците. Освен това започва да събира разузнавателна информация за Запада, помага на Египет да създаде своя разузнавателна служба и дори работи с израелците (в резултат от антируските си позиции).
	ХАЙНЦ ФЕЛФЕ — ръководител на отдела за КОНТРАШПИОНАЖ, е разкрит през 1961 г. като комунистически ДВОЕН АГЕНТ. От този момент лоялността на Гелен е поставена под въпрос. Въпреки че разкриването на Фелфе ускорява падането на правителството на Конрад Аденауер през 1963 г., Гелен остава ръководител на БНД още 5 години, макар и влиянието и властта му доста да са намалели.
	Спомените му са публикувани в „Службата“ („The Service“, 1972).


	_Гениоша_

	Вж. _ЧЕРЕН ОКЕАН_.


	\* Германия

	В средата на XIX в. Европейският континент кипи от бунтове и въстания. Карл Маркс вече е публикувал своя „Комунистически манифест“. Във Франция революционерите са отстранили „гражданина крал“ Луи-Филип от престола. Руският цар се страхува, че именно той ще бъде следващият със същата съдба. Германските провинции не желаят обединение. Прусия се подготвя за война срещу Австрия, за да обедини германските провинции и да ги превърне в най-значителната европейска военна сила. Ето защо тя трябва да разполага с мощна армия и отлични шпиони.
	Прусия се заема с модерен шпионаж много по-рано от съперничките си на континента. По времето, когато е създаден първият постоянен Генерален щаб, тя има структура, която може да управлява и да поддържа и постоянна разузнавателна служба. Безкрайно дългото планиране на Генералния щаб е разкрило нуждата от съвременен тип ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ: не просто събирането на разузнавателна информация за бойното поле, но и за цялата страна — жп линиите и въоръжението, военните планове и развитието на оръжията.
	Информацията за жп линиите на потенциалните врагове например може да даде и доказателства за вероятна мобилизация. Информацията за производството на оръжия може да се използва за преценка на броя на оръжията, които ще бъдат необходими за битките. Според преценката на Генералния щаб през 1816 г. Прусия трябва да разполага с „най-точните сведения за европейските държави по отношение на военните въпроси“.
	Освен Генералния щаб Прусия развива и постоянна шпионска служба от цивилни лица. Основателят й ВИЛХЕЛМ ЩИБЕР започва кариерата си като АГЕНТ-ПРОВОКАТОР, който издирва радикали и социалисти, а по-късно става КУРАТОР на шпиони и ръководи най-широката шпионска МРЕЖА в Европа. (По време на една от мисиите си той заминава за Лондон, за да шпионира Маркс.) Докато Щибер организира своето Централно разузнавателно бюро и шпионира в Австрия, през 1866 г. граф Хелмут фон Молтке — ръководител на пруския Генерален щаб, се подготвя за война срещу Австрия. Той създава временно разузнавателно бюро за информация, което шпионира австрийските военни. Щибер организира и контраразузнавателен екип към пруската армия — Полева полиция за сигурност.
	Основният агент на Молтке е барон АУГУСТ ШЛУГА — млад австриец от унгарски произход, осигурявал австрийските бойни планове. Шлуга, бивш офицер от австрийската армия, се представя за журналист във ВИЕНА, за да се добере до необходимата информация. Използвайки сведенията от военното и ПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, осигурени от шпионите на Щибер, Молтке побеждава австрийците за 7 седмици и е напълно убеден в полезността на постоянното разузнавателно бюро. Следващата шпионска цел на Щибер е Франция, където вербува хиляди шпиони, включително проститутки. Използва СЕКС, за да може да изнудва набелязаните обекти и да събира тайни. Това е един от най-често прилаганите сценарии.
	Премиерът на Прусия Ото фон Бисмарк въвлича Франция във война през 1870 г. Той използва ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, за да убеди германците, че Франция застрашава пруския суверенитет, а французите — че крал Вилхелм Пруски е обидил френския посланик в Прусия. Бисмарк с право смята, че другите германски провинции ще се присъединят към Прусия, което ще доведе до обединяването на Германия с най-мощната армия в Европа. През Френско-пруската война (1870–1871) Молтке отново проявява гения си на стратег. Великолепните му постижения до голяма степен са подпомогнати от разузнавателните сведения, осигурени от Щибер. Тъй като генералите обикновено си вярват, че именно те печелят войните, в хрониката за успеха на Молтке признание за Щибер и шпионите му не е намерило място.


	Първа световна война
	Разузнавателното бюро на Молтке се превръща в Отдел b от III главно интендантство и както и другите подразделения на Генералния щаб е обозначено със съкращението — _III b_. Шлуга, агентът, осигурил на Молтке австрийския боен ред, става _Агент 17_ в Париж — един от многобройните градове в Европа, където _III b_ има шпиони. Сред тях е и екзотичната танцьорка МАТА ХАРИ, обучена за шпионин в Германия и изпратена във Франция. Тя не разкрива никакви тайни и въпреки това е екзекутирана — славата й се дължи по-скоро на легендата, отколкото на фактите.
	Щибер, ръководител на германските шпиони, запазва в тайна източниците и методите си дори и пред вишестоящите. В най-успешната си операция той получава копие от документ, който разкрива мобилизационните планове на Франция в навечерието на Първата световна война. С избухването на военните действия в Европа през 1914 г. започва нова, съвременна ера на шпионажа, ознаменувана преди всичко с появата на по-оперативно разузнаване на базата на прехващането на радиосъобщенията на противника.
	Тъй като се очаква намесата на САЩ във войната, Германия действа смело и предприема изпреварващи мерки: към 1917 г. Отдел III b има в съюзническите страни, включително в Съединените щати, над 330 агенти, чиято основна мисия по-скоро е саботаж, а не шпионаж. В първите дни от войната германска радиостанция в Кьонигсберг, Източна Прусия, прехваща руски предавания. Руснаците предават в ПРАВ ТЕКСТ, тъй като радиото е толкова ново, че никой не се е досетил, че съобщението може да бъде прехванато. Германците успяват да сглобят руските планове и в резултат буквално помитат руската армия при Таненберг. Битката, твърди историкът на шпионажа ДЕЙВИД КАН в книгата си „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978), „тласна Русия за пръв път към разгром. Тя отвори очите на Германия за създаването на разузнаване, нещо, което никога не бе сериозно обмисляно“.
	На Западния фронт британците, американците и французите навреме откриват какви са предимствата на умелото използване на радиото и полевите телефони и какви опасности се крият в небрежното отношение към тях. Като цяло немската радиопрехващателна служба има сериозен принос в победата над Русия. Нещата с дешифрирането при немците стоят по-зле, отколкото например при французите, но те компенсират това с друго: французите са пионери във въздушното разузнаване, но от неговите плодове (аероснимките и разчитането им) по-добре се възползват именно немците.
	Имперският германски военноморски флот има разузнавателен отдел, който работи в областта на комуникациите. Около 24 прехващателни станции и ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ са изградени по крайбрежието. Военнополитическият отдел и Отделът за чуждестранните флотове анализират разузнавателните сведения. Отделът за армейско разузнаване има подотдел за чуждестранните армии, който анализира стратегията на съюзниците. Той предвижда с голяма точност съюзническата офанзива при Сома от лятото на 1916 г.
	Разузнаването е от маловажно значение в тази война на изтощението, калните окопи, картечниците и отровния газ. Германската армия е разгромена, но Отдел III b доказва значимостта си и се запазва като постоянен армейски екип.
	През април 1919 г. Ваймарската република — нестабилна нова демокрация, родена в хаоса на следвоенна Германия — изпраща делегация на следвоенната конференция във Версай, Франция, с убеждението, че Германия ще успее да постигне споразумение със съюзниците. До такова споразумение не се стига. На германците просто е връчено Версайското споразумение, което лишава Германия от над 45 200 кв. км. Освен това то закрива Генералния щаб и позволява съществуването на малка армия без разузнавателен отдел. Създаден е заместител на тайното разузнаване, известен под името Войскови отдел — част от общия таен възстановителен процес на германските военни служби.
	Сериозно отчаяното общество е готово да приеме онези политици, които ще обещаят по-добър утрешен ден със или без демокрация. Адолф Хитлер, създател на Германската националсоциалистическа работническа партия, по-известна като нацистка партия, се представя за спасител и ликвидатор на комунистите.


	Нацистката мощ и разузнаването й
	Изборите през март 1933 г. е трябвало да покажат дали нацистите са укрепнали достатъчно, за да спечелят пълно парламентарно мнозинство в Райхстага. Германската комунистическа партия е втората по големина в Европа след компартията на Съветския съюз. На 27 февруари сградата на Райхстага избухва в пламъци. Херман Гьоринг, ръководител на нацистката политическа полиция и почти сигурно човекът, който стои зад умишления палеж, обвинява комунистите и съобщава, че пожарът е сигнал за началото на революция. Хитлер получава извънредна власт и забранява всички политически партии, с изключение на нацистката, слага край на Ваймарската република и провъзгласява Третия райх.
	Още преди да дойде на власт, Хитлер е разчитал на разузнавателните служби да издирят и да унищожат враговете му. Най-ранната му организация е СА (щурмови отряд) — SA (Sturmabteilung), която е основана през 1920 г. и представлява шайки истински главорези, комплектувани от фашизирани улични хулигани. Щурмовите отряди охраняват партийните митинги, предизвикват побоища с комунистите и имат на свое разположение примитивен контраразузнавателен апарат.
	Елитната лична охрана на Хитлер, наричана кратко СС (охранителен отряд) — SS (Schutzstaffel), през 1934 г. отнема лидерското място на СА. СС се разраства в политическа полицейска сила със своята разузнавателна служба СД (Служба за сигурност) — SD (Sicherheitsdienst). СС, ръководена от ХАЙНРИХ ХИМЛЕР, изпълнява функциите и на тайна полиция, и на терористична организация, която се занимава с концлагерите. По-късно тя отговаря за лагерите на смъртта и ескадроните на смъртта. Задачата на СД е да „открие враговете на концепцията на националсоциалистите“.


	Втора световна война
	Когато през септември 1939 г. силите на Хитлер нанасят светкавичен удар на Полша, Германия разполага със сложен разузнавателен апарат, част от който контролира цивилните, а друга функционира като традиционна военноразузнавателна служба.
	СД под ръководството на РАЙНХАРД ХАЙДРИХ създава ГУИС (Главно управление за имперска сигурност). СД разполага с широка мрежа от информатори и агенти в цяла Германия и в окупираните страни в Европа. Организацията работи в близко сътрудничество със сеещата ужас тайна полиция на Химлер ГЕСТАПО — Тайна държавна полиция (Geheime Staatspolizei).
	Хитлер е назначил Химлер за директор и на СС, и на националната полиция. Гестапо е политическото оръжие на цивилната полиция. По-късно като част от ОСР Гестапо се превръща в закон. Организацията има абсолютна власт над живота на хората, за които се смята, че действат срещу държавата. Жертвите се изпращат в концлагери, където се подлагат на мъчения или се избиват. Понякога, за да се афишира законност, обвиняемите са били изправяни пред контролирани от Гестапо народни съдилища, известни с издаването на безброй смъртни присъди.
	Всичко това се върши под прякото командване на Хитлер. През 1938 г. той закрива Министерството на войната, провъзгласява се за главнокомандващ въоръжените сили и създава ГКВС (Главно командване на въоръжените сили) — OKW (Oberkommando der Wehrmacht), „военен състав, изцяло под мое командване“, както сам той казва. Военното разузнаване е задължение на АБВЕРА — вербува и контролира агенти и насочва действията на Шифровия отдел за прехващане на чуждестранни военни и граждански съобщения.
	Две армейски разузнавателни организации докладват на ГКВС: ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ЗАПАД и ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ИЗТОК. По време на войната срещу Съветския съюз Чуждестранни армии — Изток се ръководи от бригаден генерал РАЙНХАРД ГЕЛЕН. Той разработва широка продуктивна мрежа от агенти, които предават сведения за Съветския съюз. Външната икономическа информация се събира и се анализира от отдел на военновременното Министерство на икономиката и въоръжението, което по времето на Алберт Шпеер става Министерство на въоръжението и мунициите.
	Вторият блицкриг на Германия — през май 1940 г., когато се провежда офанзивата срещу Белгия, Франция, Холандия и Люксембург, е предшестван от великолепна проява на ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Действията се провеждат въз основа на информация за Франция, събрана с помощта на въздушното разузнаване, на КРИПТОАНАЛИЗА и сведенията на агентите. Германската армия покорява Западна Европа за по-малко от месец. Според проучване на радиотехническото разузнаване за офанзивата безопасността на френските комуникации е била толкова несигурна, че „нито едно действие или преместване не е останало скрито за германците. Френските военновъздушни сили са най-небрежни при използването на радиото, а и земните станции издават безкрайно много тайни“. Германското разузнаване е толкова ефикасно, че някои историци твърдят, че то има решаваща роля за бързото прегазване на Франция.
	Германия окупира част от Франция и създава пронацистки режим във Виши. В окупирана Франция Абверът, СД и Гестапо се разправят с френската Съпротива, която се контролира от ЦБИО — френската разузнавателна служба в изгнание, в Лондон. СД използва информатори и терор, а Гестапо води ожесточена война със Съпротивата. През февруари 1944 г., когато вицеадмирал ВИЛХЕЛМ КАНАРИС е свален от поста директор на Абвера, много от хората на Абвера във Франция са прехвърлени към СД.
	Германците избиват 100 френски заложници за всеки германец, убит от френските нелегални бойци. Това са предимно партизани, известни под името маки. Германците са избили около 29 660 заложници, а други 40 000 французи загиват в затворите. Някои са изведени извън страната и изчезват безследно — убити или _vernebelt_ (превърнати в мъгла) в съответствие с _Декрета „Нощ и мъгла“ (Nacht und Nebel Erlass)_ на Хитлер от декември 1941 г. С него се отменят публичните екзекуции, за да се предотврати създаването на „мъченици“. Жертвите се отвеждат тайно в Германия, където „изчезват безследно“, без „да съществува каквато и да е информация за местонахождението или съдбата им“.
	Дипломатическите кодове се променят редовно от криптоаналитиците в отдела, известен под името Перс _Зет (Z)_ — отдел на външното министерство, който се занимава с личния състав и администрацията. Декодировчиците на Перс _Зет (Z)_ разчитат някои от кодовете на Съединените щати, Великобритания, Франция, Япония, Италия и Испания, но не и на Съветския съюз.
	Най-сензационното постижение на шпионаж в областта на комуникациите и прехващането е разгадаването на презокеанските телефонни разговори между президента Рузвелт и министър-председателя Уинстън Чърчил. (Вж. ФЕТЕРЛАЙН, КУРТ.)
	След германското нападение над Съветския съюз през 1941 г. германските криптоаналитици разкриват турския дипломатически код и германските стратези научават индиректно за съветските планове, тъй като посланикът на неутрална Турция в Москва изпраща подробни доклади за всички получени сведения, представляващи интерес. С помощта на тези разчетени дипломатически сведения Германия научава за количествата и вида на американските военни доставки, които пристигат в Съветския съюз.
	Усилията на германците в декодирането обаче са засенчени от успехите, постигнати от _УЛТРА_ — американско-британската операция, която се провежда от ПАРК БЛЕЧЛИ. Там специалистите успяват да проникнат в германските ШИФРИ, като този успех е постоянен през цялата война. Прехванатите и разчетени от _ЕНИГМА_ съобщения допринасят и за победата над Абвера, който се опитва да шпионира във Великобритания. Британската СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА превръща агентите на Абвера в ДВОЙНИ АГЕНТИ.
	В преценката си за победата над Германия в книгата „Шпионите на Хитлер“ Кан пише: „Германия загуби разузнавателната война. При всеки един от стратегическите завои на Втората световна война разузнаването й се оказа безуспешно. Те подцениха Русия, претърпяха провал преди нападението над Северна Африка, очакваха дебаркирането вместо в Сицилия на Балканите, а най-големият им провал бе увереността, че дебаркирането в Нормандия е клопка.“


	Шпиониране в двете Германии
	След капитулацията на Германия съюзниците разделят страната на 4 окупационни зони — американска, британска, френска и съветска, всяка със свои разузнавателни и контраразузнавателни операции. Американците и британците продължават военновременните си операции, французите се държат също както по време на войната и предлагат малка част от наученото и постигнатото от тях. И трите сили работят срещу руснаците. От зоните на западните сили се създава Западна Германия. Руснаците слагат комунистическо правителство в своята зона, която се превръща в Източна Германия. БЕРЛИН е разделен на две. Западен Берлин, заобиколен от Източна Германия, се превръща в шпионския център на света.
	Както в действителност, така и в романите по време на Студената война пропускателният пункт „Чарли“ се превръща в ключовото място за преминаване през Берлинската стена. Тя е издигната през август 1961 г. от Източна Германия, за да спре бягствата на гражданите към Запада. Берлинската стена е и границата между непрестанното съперничество на вражеските разузнавателни операции — на МДС (Министерство за държавна сигурност, известно като Щази) на Изток начело с обучения от руснаците МАРКУС ВОЛФ и на съгласуващите действията си германски, американски и британски разузнавателни служби на Запад. В Източна Германия, където населението е 18 млн., Щази разполага с 500 000 информатори, 85 000 агенти и досиета за 6 млн. от населението. Подобно нещо не съществува в Западна Германия. В Берлин, който несъмнено е шпионското гнездо и за двете Германии, през 60-те и 70-те години има повече шпиони, отколкото в който и да е друг град на света. (Вж. МДС.)
	Присъствието на британското и на американското разузнаване в Западна Германия е толкова засилено, че дейността на западногерманските агенции е сравнително маловажна за Запада. Един от най-важните американско-британски шпионски проекти е БЕРЛИНСКИЯТ ТУНЕЛ — подземен път към съветско-източногерманските комуникации. Години наред Западът не разбира, че съветското КГБ е знаело за тунела дори преди да бъде прокопан.
	По време на Студената война Западна Германия постепенно се превръща от победена сила в съюзник. Американците и англичаните разбират, че тя има нужда да разработи национална разузнавателна система, която да се противопостави на Щази. Генерал Гелен, бившият ръководител на Чуждестранни армии — Изток, е една от ключовите фигури в това начинание. Когато през 1945 г. Германия обявява капитулация, Гелен се запознава с високопоставен американски разузнавач от армията и предлага микрофилм на документацията, която е събрал за Съветския съюз, както и за шпионската си мрежа. Той е един от десетките нацисти, приети от Запада като подходящи обекти, които могат да бъдат използвани срещу Съветския съюз.
	На теория Гелен и организацията му са „автономен апарат“ извън американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, но в действителност тясно са свързани с операциите на ЦРУ в Западна Германия. След основаването на Федерална република Германия през 1949 г. разузнавателната организация на Гелен прераства във федералната разузнавателна агенция БНД (BND — Bundesnachrichtendienst). Гелен остава неин директор до пенсионирането си през 1968 г. Американските и британските разузнавачи оказват помощ и при създаването на ФСЗК (Федерална служба за защита на конституцията) — контраразузнавателната агенция на Западна Германия.
	Гелен успешно прониква в източногерманското правителство. Сред агентите му има и членове на кабинета. Но през Студената война в сблъсъците между шпионските организации Щази, изглежда, е победител. ХАЙНЦ ФЕЛФЕ, ръководител на контраразузнаването срещу руснаците по времето на Гелен например, през 1961 г. е арестуван по обвинение, че е шпионирал за руснаците в продължение на 10 години. Информацията е предоставена от източногермански ИЗМЕННИК. Подобни събития — разкрития за проникването на агенти на Щази в БНД и във ФЗСК — стават практика. Разобличени като съветски агенти са също ръководителят на западногерманските контраразузнавателни операции ОТО ДЖОН, както и ХАНС ЙОАХИМ ТИДГЕ, който е работил 19 години в западногерманското контраразузнаване и е бил директор на отдела за издирване на източногермански шпиони.
	Най-голямото постижение на Щази е поставянето на шпионин в обкръжението на западногерманския канцлер Вили Брант. През 50-те години ГЮНТЕР ГИЙОМ — агент на Щази, се промъква в Западна Германия и се присъединява към Социалдемократическата партия, като си проправя път нагоре в партията и става личен съветник на Вили Брант. През 1974 г. е разкрит и Брант е принуден да подаде оставка. Между ареста на Гийом и 1979 г. Западна Германия съобщава за залавянето на повече от 100 души, за които се предполага, че са шпиони.
	Оперативните работници на Щази често използват СЕКСА като оръжие в разузнавателната си дейност — снимат на видеокасети представители на Запада в компрометиращи ситуации, за да ги използват по-късно за изнудване. Друг начин за получаване на информация за сексуалните навици на противника са инсталираните от Щази микрофони в изповедалните в римокатолическите църкви. Щази изпраща красиви агенти — мъже, наричани ромеовци от западните разузнавателни служби — в Западна Германия и в НАТО, за да очароват секретарките на тези служби. Сред тях са секретарката на Министерството на отбраната и една германка на работа в главната квартира на НАТО в Брюксел. В периода от 60-те години до края на Студената война са арестувани още няколко секретарки. Последните секретарки шпиони са освободени и помилвани като част от размяната на шпиони през 1990 г.


	Обединението
	През март 1990 г. Източна Германия обявява, че прекратява външната си шпионска дейност и отзовава агентите си. Шпионският отдел на Щази е намален от 4000 на 250 служители, които трябва да наблюдават оттеглянето на агентите. Закриването на шпионския отдел е последната стъпка при разформироването на Щази. През октомври 1990 г. се извършва официалното обединение и веднага започва издирването на информация от архивите на Щази.
	Разкритията, направени при отварянето на архивите, разбиват живота на мнозина: съпруги са били предадени от съпрузите си, студенти — от преподавателите си. Източногермански адвокат, смятан за борбен и смел защитник на човешките права, се оказва информатор. Един от министрите научава, че обхваналата го депресия се е дължала на наркотични вещества, които са му били предписани от лекаря по нареждане на Щази. Група бивши офицери и агенти на Щази създават Вътрешен комитет за повторно разглеждане и молят за снизхождение и смекчаващи вината обстоятелства по отношение на предателството им.
	Маркус Волф — ръководител на Щази, се предава на властите и е осъден на 6 години затвор за измяна. Други, които са работили в Щази, са арестувани и предадени на правосъдието. Тогава през май 1995 г. Върховният апелационен съд на Германия взима решение, че източногерманците, които са работили само в страната си, не могат да бъдат съдени за измяна, тъй като не са предали страната си. Макар и да е образуван нов процес за Волф, наблюдателите смятат, че новото дело е имало характер на даване на обща амнистия и че Волф няма да бъде изпратен в затвора. Докато Германия празнува обединението си, БНД, както и другите шпионски агенции от времето на Студената война откриват ново поле за действие: икономическото разузнаване и КОМПЮТЪРНИЯ ШПИОНАЖ. Според критиците на БНД в Германия агенцията има за цел американските корпорации, където да се издирват тайни, за да се подпомогне германската индустрия.


	Герой

	Вж. ПЕНКОВСКИ, ОЛЕГ.


	Герхард, Дитер Феликс (1935)

	Южноафрикански военноморски офицер, шпионирал за съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ).
	Семейството на родения в БЕРЛИН Герхард се установява в Южна Африка преди Втората световна война. Затворен и тромав, доста висок младеж, той получава прякора Джъмбо (Слона). Във флота стриктно спазва установената дисциплина.
	Като млад офицер от Кралския флот Герхард е вербуван от ГРУ през 1960 г. Той се самопредлага да сътрудничи на съветското посолство в Лондон. Мотивът му може да е бил фактът, че през Втората световна война британците хвърлят баща му в затвора.
	Герхард се развежда с първата си жена и се жени за швейцарката Рут Йор, която е съветски АГЕНТ. Бракът може и да е бил внушен от ГРУ. Йор става негов КУРИЕР и често пътува до Женева уж за да посети майка си.
	Твърди се, че той е получил 250 000 долара за информация за южноафриканския флот, който използва британски, френски и израелски кораби и оборудване. Освен това Герхард се движи сред най-висшите кръгове на представителите на сигурността, където лесно може да се сдобие не само с политическа, но и с военна информация. Той се запознава лично с президента П. Бота. Друго, което е от интерес за руснаците, е фактът, че Герхард има достъп до _Силвърмайнс_ — широкообхватна система на Южна Африка за НАБЛЮДЕНИЕ на крайбрежните акватории. Освен това той работи и като НАВОДЧИК за съветските разузнавателни служби.
	По времето, когато дейността му е разкрита, Герхард е командир на корабостроителницата _Саймънстаун_. Богато обзаведеният му дом във военната база Саймънстаун близо до Кейптаун и високият му стандарт на живот се обясняват с малкото наследство, получено от майка му в Германия, и от успеха, който има в залаганията на конни надбягвания, печалби от лотарията и вложения на стоковата борса.
	През 1982 г. Герхард постъпва в университета в Сиракюз в щата Ню Йорк и посещава курс за напреднали по математика. Герхард е задържан в Съединените щати през януари 1983 г. от агенти на Южна Африка и на ФБР. След разпит, продължил 11 дни, е върнат под стража в Южна Африка.
	Южноафриканското правителство е смятало, че има съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в Южна Африка още от 1967 г., когато Юрий Логанов, съветски агент, е заловен в Йоханесбург. Но службите не успяват да идентифицират Герхард като шпионин, докато агенти на МОСАД (израелското разузнаване) в Москва не го забелязват заедно със съпругата му на балет в Болшой театър по време на 2 от най-малко 5-те му посещения в Москва. Пътуванията до Москва официално не са му позволени, а той не е предавал и необходимите документи за отчет след всяко едно от завръщанията си.
	Осъден е за държавна измяна и шпионаж. Процесът срещу него продължава 3 месеца и се провежда при закрити врата. През декември 1983 г. Герхард е признат за виновен и е осъден на доживотен затвор. Жена му получава 10 години.


	Герхардсен, Верна (1912–1970)

	Съпруга на норвежкия министър-председател, набелязана от съветското разузнаване за вербуване с цел проникване сред висшите кръгове на властта. Направен е опит да бъде въвлечена в сексуална връзка с офицер от КГБ.
	Съпругът на Верна — Ейнар Герхардсен, с изключение на кратко прекъсване, е министър-председател на Норвегия от 1945 до 1965 г. Той е 15 години по-възрастен от съпругата си. Когато Германия напада Норвегия през 1940 г., той е кмет на Осло. Остатъка от войната прекарва в концлагер, а след излизането си от там става лидер на страната. Умира през 1987 г.
	В началото на 50-те години Верна Герхардсен е член на леви младежки групи, които осъществяват контакти с пионерските организации в Съветския съюз. През 1954 г., докато е на екскурзия в Съветския съюз с младежка делегация, тя отсяда в хотел _Интурист_ в Ереван, столицата на съветска Армения. Евгений Беляков — млад офицер от КГБ, назначен да не се отделя от делегацията, отсяда в „допълнителна стая“ — обикновена хотелска стая, снабдена с уреди за запис и снимки, където е трябвало да прелъсти Верна.
	Историята излиза на бял свят през 1993 г. благодарение на Богдан Дубенски — пенсиониран висш офицер от КГБ, който разказва за случилото се в интервю за лондонския _Таймс_. Той казва, че младият офицер от КГБ след това е назначен в посолството в Осло, за да продължи връзката. „Тя никога не е била изнудвана“ — казва Дубенски, като говори внимателно за използването на СЕКСА от КГБ. Беляков й казва, че двамата са били снимани, докато са били заедно в хотела, но твърди, че не е знаел, че ръководителите му са направили всичко това.
	Според Дубенски Верна предава информация на КГБ за позицията на Норвегия по въпросите на ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ и СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ, както и за членовете на норвежкия парламент. „Въз основа на тази информация набелязвахме следващите цели, които да бъдат вербувани от КГБ“ — спомня си Дубенски, който по това време е резидент в посолството в Осло. Аферата приключва след 3 години, когато в пияно състояние Беляков бие съпругата си и се налага да бъде отзован в Съветския съюз поради заплаха от „обществен скандал“.


	Геснър, Джордж Джон

	Редник от американската армия и техник в областта на ядрените оръжия, който, след като дезертира от Форт Блис, Тексас, през 1960 г., предава през 1960–1961 г. секретни данни на съветски РАЗУЗНАВАЧИ в Мексико.
	Американските военни власти успяват да го задържат и предадат на военен съд. Съден е за дезертьорство и е изпратен във федералния изправителен затвор в Лийвънуърт, Канзас. След освобождаването му през 1962 г. е арестуван отново и обвинен в шпионаж. През юни 1964 г. е осъден на доживотен затвор.
	Геснър е първият човек, осъден на основание на постановлението към закона от 1946 г. за атомната енергия, според което никой няма право да предоставя информация за ядрено оръжие на неоторизирани лица. При обжалване през 1966 г. съдът отхвърля обвиненията в шпионаж срещу Геснър.


	Гестапо

	Гестапо (съкращение от Geheime Staatspolizei — Тайна държавна полиция) се справя безмилостно с всички опоненти на нацистка Германия както в самата страна, така и в окупираните от нацистите територии, провежда разузнавателни и подривни действия в други страни и управлява концлагерите и лагерите на смъртта по време на нацисткия режим. Официалното наименование на агенцията е Отдел за разследване и премахване на опозицията.
	Гестапо е създадено през 1933 г. от Херман Гьоринг, за да замени пруската политическа полиция. Директор на Гестапо е Рудолф Дилс. Отначало Гьоринг използва новосъздадената организация, за да се арестуват и избиват опонентите на нацистката партия. През април 1934 г. за директор е назначен ХАЙНРИХ ХИМЛЕР и агенцията се разширява като полицейска ръка на СС — паравоенната сила на нацистката партия, също оглавявана от Химлер. (Вж. СД.)
	Химлер е повишен в комисар на райха, за да заздрави Третия райх, и през октомври 1939 г. получава пълен контрол над новоприсъединената Полша. Ръководител на Гестапо става ХАЙНРИХ МЮЛЕР, който е ръководител на Гестапо по време на войната и играе ключова роля за „окончателното разрешаване на еврейския въпрос“. За последен път е бил видян на 28 април 1945 г. в бункера на фюрера. Изчезването му оставя Гестапо без ръководител в момент, когато съюзниците преминават през управляваните от нацистите райони на Германия.
	Основният закон, по който действа Гестапо, е приет на 10 февруари 1936 г. Той дава на организацията абсолютна власт над живота на хората, за които се смята, че извършват дейност против държавата. Гестапо работи в цяла Германия и в страните, окупирани от нацистите. Жертвите се изпращат в концлагери или просто след мъчения се избиват. Понякога се проявява нещо като правосъдие и обвиняемите се изправят пред контролирани от Гестапо народни съдилища, където съдиите са известни с неизменните смъртни присъди. Действията и нарежданията, издавани от Гестапо, не подлежат на съдебно обжалване. Както казва доктор Вернер Бест — довереник на Химлер, „щом изпълнява волята на лидерите, полицията действа законно“.
	Гестапо е IV отдел на ГУИС (Главно управление за имперска сигурност).


	Гидеон

	Канадско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за съветски АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (разузнавач, приел чужда самоличност), който отива в Канада през 1952 г., за да си създаде ЛЕГЕНДА, преди да пресече границата със Съединените щати. Но Гидеон се влюбва в една канадка, която е напълно против съветското управление.
	Тъй като не иска да напусне Канада, а по това време вероятно не желае да бъде и шпионин, Гидеон съобщава на съветския ЦЕНТЪР, че е твърде трудно да се емигрира в Съединените щати. Затова той получава инструкция да остане като нелегален РЕЗИДЕНТ в Канада, където да отговаря за други разузнавачи, приели чужда самоличност.
	Поради количеството работа и собствената си мудност той скоро изостава в изпълнението на сложните задачи. Най-сетне Гидеон решава да разкрие истинската си самоличност пред властите.
	КРАЛСКАТА КАНАДСКА КОННА ПОЛИЦИЯ (КККП), която по това време отговаря за контрашпионажа, решава да превърне Гидеон в ДВОЕН АГЕНТ. В продължение на една година той изпълнява задълженията на резидент под наблюдението на служители на КККП, които следят дейността му, прослушват радиокомуникациите му и го разпитват за работата на съветските специални служби. След това, през 1955 г., КГБ вика Гидеон в Москва за отчет. Въпреки че отначало няма желание да изпълни заповедта, Гидеон се завръща в Съветския съюз. След заминаването си потъва в неизвестност. Служители на КККП смятат, че след първоначалната му измяна Гидеон е бил разкрит от съветското разузнаване и е продължил да работи с КККП, изпълнявайки подвеждаща операция за руснаците. Независимо от това КККП и британските разузнавателни служби научават много от него.


	Гийом, Гюнтер

	Личен помощник на западногерманския канцлер Вили Брант и източногермански шпионин. Несъмнено най-добрият от агентите на Щази, които проникват в западногерманското правителство между 1949 г., когато е създадена Източна Германия, и 1990 г., когато двете Германии се обединяват.
	През Втората световна война баща му, който е лекар, дава подслон и осигурява медицинска помощ на Брант, когато е бил преследван от ГЕСТАПО. През 1955 г. Гийом-старши се свързва с Брант, който по това време е кмет на Западен БЕРЛИН, за да помогне на сина му да избяга от Изтока. С помощта на Брант през 1956 г. Гюнтер пристига на Запад като политически емигрант. По същото време младият Гийом, обучен от КГБ, е в армията на Източна Германия и работи за Щази.
	Брант му осигурява работа в Социалдемократическата партия (СДП). Гийом успява да се издигне в йерархията на партията и през 1970 г. става личен помощник на Брант. На този пост Гийом има достъп до най-секретните планове и документи в администрацията на Брант, а също и до документацията на НАТО. Освен това той придружава семейството на Брант по време на почивките му. В книгата „Кой кой е в шпионажа“ („Who’s Who in Espionage“, 1984) Роналд Пейн и Кристофър Добсън отбелязват: „… Гийом изглеждаше напълно безобиден. С двойна брадичка, с подпухнало лице, приличаше на бухал, скрит зад очилата с метални рамки, а и се държеше като идеалния изпълнител.“
	През април 1974 г. Гийом е арестуван по обвинение в шпионаж. По време на разпитите той признава, че е работил за Щази. Осъден е на 13 години затвор. Съпругата му Кристел също е осъдена за измяна. През 1981 г. и двамата се завръщат в Източна Германия като част от размяната със западногермански граждани, задържани на Изток.
	Скандалът, свързан с Гийом, води до оттеглянето на Брант от канцлерския пост през май 1974 г.


	Гилбърт, Ото Атила

	Американец, роден в Унгария, шпионирал в полза на Унгария в Съединените щати. В единствената операция, разкрита от американските власти, той, без да знае, работи с офицер от американската армия, който е ДВОЕН АГЕНТ.
	Гилбърт пристига в Съединените щати през 1957 г., когато там приижда истинска вълна унгарски бегълци, които бягат от съветската окупация след събитията през 1956 г. През 1964 г. той става натурализиран гражданин. В края на 70-те години е въвлечен в опит на унгарските разузнавателни служби да проникнат в американската армия.
	Замисълът започва през декември 1977 г., когато американският армейски офицер от администрацията Янош Смолка — също роден в Унгария, натурализиран американски гражданин — посещава майка си в Будапеща. Смолка е разпределен в Отдела за разследване на криминални случаи в армията в Майнц, Западна Германия. Смолка е в дома на майка си, когато приятел на семейството го дръпва настрана и му казва, че „представител на правителството“ иска да разговаря с него насаме. Човекът се представя като Лайош Перлаки — унгарски РАЗУЗНАВАЧ. Перлаки казва, че Унгария би искала Смолка да шпионира в замяна на „благоприятно отношение“ към майка му и омъжената му сестра — най-близките му роднини. Смолка знае от армейските разпити, че това, което му се случва, се е случвало многократно на войници, които имат роднини в страни от Източния блок. Никой не знае колко от тях са съобщили за подобно изнудване.
	Смолка съобщава за срещата и следвайки инструкциите на американското армейско КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, започва игра, която продължава, след като през 1980 г. е прехвърлен във Форт Гордън, близо до Огъста, Джорджия. Смолка се среща с Перлаки във ВИЕНА и изпраща маловажни материали на адреса на КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ в Унгария и Париж. По време на среща в началото на 1981 г. във Виена Перлаки плаща на Смолка 3000 долара за 16 ролки филм несекретни документи. Перлаки отново подчертава, че иска секретни документи, и предлага 100 000 долара за секретни материали за оръжие и за криптоложки системи.
	Смолка се завръща в Съединените щати и иска лична среща с АГЕНТ. На 17 април 1982 г. Гилбърт, който живее във Форест Хилс, Ню Йорк, се появява в Огъста. Смолка предава секретните документи на Гилбърт, който му плаща 4000 долара. Агенти на ФБР наблюдават размяната и арестуват Гилбърт. Когато разбира, че го заплашва доживотен затвор, Гилбърт моли и се пазари, като се признава за виновен в конспирация и в предаване и получаване на секретни военни документи. Осъден е на 15 години.


	Гилмор, Джон (1908)

	Писател, художник и шпионин. Роден е в Германия. Рожденото му име е Вили Хирш. На 14 години е изпратен при роднини в Съединените щати. Става писател и илюстратор и си извоюва място в списание _Колиърс_ и _Сатърди ивнинг поуст_. Сътрудничи с илюстрации на списание _Лайф_ и издава книгите „Ню Йорк, Ню Йорк“ („New York, New York“) и „Град на магиите“ („City of Magic“).
	През 1936 г. Гилмор отива в Съветския съюз и работи за списание _Съветска Русия днес_. След завръщането си в Съединените щати той започва да събира и да предава въздушни снимки за ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Гилмор привлича и други да му помагат при събирането на материали за руснаците. Двама от хората му са ДВОЙНИ АГЕНТИ. Те докладват за действията на Гилмор във ФБР.
	След серия срещи с ИГОР МЕЛЕХ, съветски служител в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ, на 23 октомври 1960 г. той е арестуван. Въпреки че федералният чикагски съд го обвинява в шпионаж, срещу него не е възбудено дело. Мелех е освободен при условие, че ще напусне страната. Гилмор също е освободен и на 21 юли 1961 г. със семейството си заминава за Германия, а от там — в Чехословакия, където се установява.
	Освобождаването му е част от сложна операция по РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ ШПИОНИ. Американците си връщат и двама пилоти, свалени на 1 юли 1960 г. (Вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ.)


	Гимпел, Ерих (1910)

	Германски шпионин, пристигнал по време на Втората световна война в Съединените щати с германска ПОДВОДНИЦА.
	Роденият в Германия Гимпел придружава УИЛЯМ КОУЛПО, роден в Америка шпионин. Двамата се запознават в ШПИОНСКАТА ШКОЛА на СС в Хага, Холандия. Гимпел тъкмо се е завърнал от Испания, където е работил като германски АГЕНТ. На 6 октомври 1944 г. двамата заминават за Съединените щати на борда на подводница _U–1230_. През нощта на 28 ноември с гумена лодка са свалени на брега на изолиран плаж в залива Френчман близо до Бей Харбър, Мейн. (За подробности около събитията, последвали акостирането им, вж. КОУЛПО, УИЛЯМ.)
	Гимпел е вербуван за шпионин през 1935 г., докато работи в една германска радиокомпания в Перу. Един АТАШЕ от германското посолство в Лима му поръчва да наблюдава кораби и товари, които влизат в пристанището и излизат от него. През януари 1942 г., след като Америка влиза във Втората световна война, Перу преминава на страната на Съединените щати и скъсва дипломатическите си отношения с Германия. Гимпел е депортиран в Съединените щати и затворен в лагер за задържани чужденци в Тексас. През август 1942 г. е депортиран в Германия на шведски кораб.
	Според споразумението за репатриране той не може да служи в германските въоръжени сили. Но тъй като владее отлично испански език, е назначен във външното министерство като КУРИЕР между БЕРЛИН и германското посолство в Мадрид. Испанската столица е гнездо на агенти както на съюзниците, така и на Оста.
	През лятото на 1944 г. Гимпел се обучава в шпионска школа, където получава името Вилхелм Колер. Шпионската операция Гимпел — Коулпо е планирана да продължи 2 години под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Мегпай_. Двойката има инструкция да изпраща информация за президентската кампания през 1944 г. (която вече е приключила през ноември с преизбирането на президента Рузвелт за четвърти път). Освен това те трябва да събират технически данни от ОТКРИТИ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ИЗТОЧНИЦИ, като технически списания, да ги предават по радио, с МИКРОТОЧКИ И МИКРОФОТОГРАФИЯ или с ТАЙНОПИС или да ги изпращат на посочени КОНСПИРАТИВНИ ПОЩЕНСКИ КУТИИ в неутрални страни. (Оборудването за микроточките е толкова тежко, че Гимпел го оставя в подводницата.) Двамата не трябва да организират МРЕЖА.
	Пет дни след като двамата шпиони пристигат на брега, ФБР отбелязва, че срещу британски товарен кораб е изпратено торпедо на 8 мили от Мейн, и подозира, че германската подводница, която е толкова близо до брега, вероятно е свалила АГЕНТИ. ФБР претърсва бреговата линия, но не открива нищо. Междувременно шпионите харчат средно по 100 долара на ден, за да се забавляват в Ню Йорк. На 21 декември Коулпо се измъква от Гимпел, а на 26 декември се предава на ФБР и описва подробно Гимпел, включително костюма и балтона, които си е купил. Агентите на ФБР полагат изключителни усилия в издирването на Гимпел в Ню Йорк и на 30 декември го арестуват край вестникарска будка близо до _Таймс скуеър_.
	На 6 февруари 1945 г. и Гимпел, и Коулпо са изправени пред военен трибунал, признати са за виновни в шпионаж и са осъдени на смърт чрез обесване. По-късно президентът Труман променя присъдата им на доживотен затвор.


	Гинсбърг, Самюъл

	Вж. КРИВИЦКИ, ВАЛТЕР.


	Главно разузнавателно управление

	Вж. ГРУ.


	_Гломар експлорър_

	Вж. _ХЮЗ ГЛОМАР ЕКСПЛОРЪР_.


	Година на шпионите

	През 1985 г. са разкрити 3 значителни случая на шпионаж в Съединените щати: ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ — продавал криптоложки тайни на Съветския съюз; ДЖОНАТАН ДЖЕЙ ПОЛАРД — продавал огромно количество секретни материали на израелците; РОНАЛД ПЕЛТЪН — разкрил на руснаците суперсекретни операции на АНС.
	Уокър е пенсиониран военноморски офицер, който включва по-големия си брат — пенсионирания капитан III ранг АРТЪР УОКЪР, сина му — свързочник III клас МАЙКЪЛ УОКЪР, и най-добрия му приятел — главен радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ, в шпионската си дейност. Всички влизат в затвора. Съпругата на Уокър — Барбара, знае за шпионската му дейност и дори му помага. Срещу нея не са повдигнати обвинения.
	Полард е цивилен чиновник в Службата за военноморско разследване. Разочарован и подвластен на мания за величие, той подхранва егото си и банковата си сметка с помощта на израелците, като им предава всеки документ, до който може да се добере. Съпругата му — Ан Хендерсън Полард, също влиза в затвора за притежаване на секретни материали.
	Пелтън, който има феноменална памет, разказва на руснаците всичко, което може да си спомни от работата си в АНС. Той също влиза в затвора.
	Вж. ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА ШПИОНИТЕ.


	_Голд_

	Вж. БЕРЛИНСКИ ТУНЕЛ.


	Голд, Хари (1910–1972)

	Американски химик, участвал непосредствено в дейността на МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ. Изпълнява ролята на КУРИЕР на главния агент в групата — КЛАУС ФУКС. Роден е в Русия под името Хайнрих Голдоницки. Голд пристига в Съединените щати със семейството си през 1914 г., а през 1922 г. получава американско гражданство. Учи за инженер-химик в Пенсилванския университет и посещава Технологическия институт _Дрексел_ и университета _Ксавие_.
	Предполага се, че Голд работи за съветското разузнаване от 1934 до 1945 г. Той предава на руснаците секретни данни за американската програма за атомна бомба, които получава от Фукс — английски учен, и от ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС от атомната лаборатория в Лос Аламос. Голд провежда 7–8 срещи с Фукс в Ню Йорк, по време на които си предават взаимно атомни тайни. През февруари 1945 г. той отново среща Фукс в Кеймбридж, Масачузетс, и получава „внушителен пакет“ информация.
	Следващата среща на Голд и Фукс се провежда през юни 1945 г. Тогава Голд осъществява опасна куриерска мисия до 2 обекта. Първо отива до Санта Фе, Ню Мексико, където Фукс му предава скици и записки за плутониевата бомба, която скоро ще бъде изпробвана. След това Голд заминава за Албукерк, Ню Мексико, където дава 500 долара на Дейвид Грийнглас от лабораторията в Лос Аламос. През септември 1945 г., след атомната бомбардировка над Хирошима и Нагасаки, Фукс отново се среща с Голд и му предава сведения, сред които и информация за производството на уран–235. Голд дава на Фукс инструкции, как да се свърже със съветския АГЕНТУРИСТ в Лондон. Голд е изоставен от руснаците през 1946 г. поради пробив в системата за сигурност. Когато през 1949 г. Фукс е разкрит, агентите стигат до Голд, който е арестуван от ФБР на 22 май 1950 г. по обвинение в шпионаж. Той прави признания и издава Грийнглас, МОРТЪН СОБЕЛ и ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и съпругата му Етел, които са арестувани незабавно. На 9 декември 1950 г. Голд е осъден на 30 години затвор. Освободен е след помилване през 1965 г. и се установява във Филаделфия.
	Съветският съюз го награждава с орден _Червена звезда_. Съветските кодови имена на Голд са _Гуус_ и _Реймънд_. Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.


	_Голдфингър_

	Операция на ВМС на САЩ за използването на модифицирания разузнавателен самолет _ОРИОН P–3V_ за проследяване транспортирането на съветско ядрено оръжие по море. Самолетът е използван в края на 60-те и началото на 70-те години за тези задачи заедно с кораби на ВМС. (Вж. ОПЕРАТИВНА ГРУПА.)
	Мнозина допускат, че операцията _Голдфингър_ (Златен пръст) е наречена така в чест на едноименния роман за ДЖЕЙМС БОНД, но в действителност името идва от фамилията на ДИРЕКТОРА НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ през 1968–1971 г. вицеадмирал Ф. Дж. Харлфингър.


	Голдфус, Емил

	Вж. АБЕЛ, РУДОЛФ.


	Голдщайн, Волф (1921)

	Първият съветски шпионин, за когото е известно, че е действал против Израел. Син е на родители евреи. Роден е в Източна Европа. Още като младеж приема идеите на комунизма и е вербуван от НКВД за шпионаж срещу Израел.
	Голдщайн пристига в Израел по време на Войната за независимост през 1948 г. и започва работа в икономическия отдел на външното министерство. Както е обичаят за новопристигналите, той променя името си според еврейската традиция на Зе’ев Авни. През 50-те години външното министерство изпраща Голдщайн в Брюксел, а по-късно — в Белград. Той има достъп до израелски правителствени комуникации, а също и до някои тайни преговори. Информацията, с която разполага, той предава на КГБ (което наследява НКВД през 1954 г. като съветска външноразузнавателна агенция). По този начин КГБ получава достъп до израелските дипломатически комуникации, включително до тези, които са предназначени за израелските разузнавателни кадри под дипломатическо ПРИКРИТИЕ.
	Израелската служба ШИН БЕТ заподозира Голдщайн — в израелското посолство в Белград изявява желание да работи допълнителни смени в отдела за секретна информация. Под измислен претекст е отзован в Израел, разпитан е и скоро следват признанията за дейността му в полза на КГБ. Съден е при закрити врата, излежава 10 години, след което се завръща в Швейцария, където е живял на младини.
	Няколко години по-късно по споразумение с израелски длъжностни лица Голдщайн се завръща в Израел, получава нова самоличност и започва работа за израелската армия като психолог.


	Голиеневски, Михал

	Полски РАЗУЗНАВАЧ, избягал на Запад и предал информация, която довежда до арестуването на ДЖОРДЖ БЛЕЙК — шпионин на КГБ в британската служба за разузнаване МИ–6, и на ХАРИ ХОТЪН — цивилен служител в базата на Кралския военноморски флот в Портланд. Голиеневски е ВНЕДРЕН АГЕНТ на КГБ в полското разузнаване по време на бягството си през 1960 г. Затова знае много за съветската шпионска дейност. Предната година е написал и изпратил до американските резиденти на ЦРУ в цяла Европа 14 писма, подписани с името Снайпер. В тях се съдържа полезна информация, включително за шпионската дейност на Хотън. Най-сетне, през декември 1960 г., той се обръща към ЦРУ в Западен Берлин, където го придружава и любовницата му.
	Преминавайки на Запад, той предоставя хиляди кадри със секретни документи. Предава на британските и американските следователи ценна информация за действията на КГБ и на шпионите му. Голиеневски твърди също, че е великият княз Алексей Николаевич Романов, избягал от болшевиките в Полша през 1917 г. През 1963 г. той разказва за шпионска операция на КГБ, в която участва АГЕНТ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Бор_, който в действителност е Хенри Кисинджър — професор в Харвард (а също бъдещ секретар на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ и държавен секретар). Освен това Голиеневски посочва, че офицерът от британската Служба за сигурност (МИ–5) Майкъл Ханли, бъдещ ръководител на МИ–5, също е съветски агент.
	Според британския разузнавач ПИТЪР РАЙТ през 1963 г. „ЦРУ предполага, че той е луд“. Освен това служителят на ЦРУ ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН и бъдещият директор РИЧАРД ХЕЛМС са убедени, че Голиеневски отново е попаднал под контрола на КГБ още преди да премине на вражеска страна, и че Блейк и Хотън са предадени на западното разузнаване, за да бъдат предпазени по-важни шпиони.


	Голиков, Филип (1900–1980)

	Висш командир от съветската армия и ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ — по време на критичния период 1940–1941 г. Любимец на съветския диктатор Йосиф Сталин, той има изключително дълга кариера независимо от неуспехите си и като командир, и като ръководител на разузнаването.
	Голиков има селски произход. През 1918 г. се записва като доброволец в Червената армия. В състава на специалните наказателни бригади към Трета армия взима дейно участие в потушаването на антиболшевишките селски бунтове. След Гражданската война командва полк, бригада, дивизия, а след това и корпус. По време на краткотрайната съветска кампания в Полша през септември 1939 г. е командващ Шеста армия.
	През юни 1940 г. в Червената армия е въведено званието генерал — той получава званието генерал-лейтенант и същата година е назначен за ръководител на ГРУ. Голиков има заслугата за превръщането на ГРУ в ефективна разузнавателна служба след кървавите чистки от края на 30-те години. Въпреки че ГРУ предупреждава Сталин за предстоящото германско нападение (съветският диктатор пренебрегва тази информация), Голиков не е уволнен, както и не са предприети и други мерки срещу него след началото на съветско-германския конфликт на 22 юни 1941 г. Напротив, като шеф на ГРУ той води първите съветски мисии за осигуряване на военна помощ (и тайни) в Лондон и Вашингтон.
	През октомври 1941 г. Голиков се завръща в Съветския съюз, за да поеме командването на Десета армия при отбраната на Москва през зимата на 1941–1942 г. След това поема командването на Четвърта нападателна армия, а по-късно и на Воронежкия фронт — един от най-значителните и важни командни постове в съветската армия. През 1942–1943 г. той става заместник командващ Сталинградския фронт. В автобиографията си „Хрушчов си спомня“ („Khrushchev Remembers“, 1970) Никита Хрушчов описва получаването на:

	… съобщение от офицер от Сталинград, който ни уведомяваше, че Голиков съвсем е полудял и се държи като ненормален. Присъствието му в [сталинградската] армия не ни помагаше особено, а и той се превръщаше в тежест.
	… Освободихме Голиков от задълженията му и го отзовахме.

	По-късно Сталин укорява Хрушчов за стореното и през април 1943 г. Голиков е назначен за ръководител на Главното управление на личния състав на Червената армия и освен това за заместник-министър, като запазва и двата поста до 1950 г. След войната на Голиков възлагат също да организира принудителното репатриране на бившите съветски военнопленници и затворници от немските концлагери в СССР. Бившият офицер от СМЕРШ А. И. Романов описва всичко това така:

	Всеки, който бе запознат с нещата, разбираше, че Голиков не е нищо повече от една „фасада“, човек, който подписваше официални документи, доклади, обръщения и т.н. Голиков беше поставен да отговаря за репатрирането, за да заблуди непосветените в тези дела, по-конкретно нашите чуждестранни съюзници. В действителност репатрацията се извършваше от Смерш и Главното политическо управление на НКГБ.

	Според някои доклади Голиков е бил хвърлен в затвора за 2 години, вероятно през 1949–1950 г. Независимо от това той работи на ключови позиции в армията през 1950–1957 г., когато едновременно с това получава и важния пост на ръководител на политическото управление на съветската армия и началник на военния отдел в централния комитет на партията. През 1961 г. е повишен до най-високия военен чин — маршал на Съветския съюз. Голиков се оттегля от активна служба през май 1962 г. Сред наградите му е и _Герой на Съветския съюз_.


	Голицин, Анатолий

	Съветски офицер от КГБ, който бяга в Съединените щати, изоставяйки поста си в Хелзинки, Финландия. През декември 1961 г. Голицин, известен под името Анатолий Климов, предава на американските служби информацията, че в ЦРУ има съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ.
	Роден е в Украйна. Майка му е украинка, а баща му — руснак. През Втората световна война служи в Червената армия и посещава школа за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. По-късно получава назначение в НКВД и в неговия приемник — КГБ. Работи в щабквартирата на НКВД/КГБ и от 1953 до 1955 г. е във ВИЕНА, където шпионира съветските емигранти. През 1960 г. е назначен в Хелзинки. Разочарован е от комунизма и КГБ — основна причина за измяната му.
	Голицин предоставя информация за десетки съветски шпиони и разузнавателни операции. Помага на МИ–6 в събирането на доказателства срещу ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — внедрен агент в британското разузнаване, и разобличава ДЖОН ВАСЪЛ — съветски шпионин в Адмиралтейството. Информацията му води до създаването на КОМИСИЯТА _ФЛУЪНСИ_, която разглежда доказателствата, включително доклад за съветско проникване в Службата за сигурност (МИ–5).
	Предоставената от Голицин информация за съветската дейност във Франция предизвиква оттеглянето на двама от ръководителите на френските разузнавателни служби, оставката на съветника на президента Дьо Гол по въпросите на разузнаването и осъждането на канадеца професор Хю Хамбълтън през 1983 г. на 10 години затвор за предаване на секретни документи от НАТО на КГБ. Голицин се среща с шефовете на разузнаването на няколко западни страни, за да обсъди с тях съветската дейност.
	Служители на ЦРУ намират Голицин за темпераментен и труден човек. Той настоява да получи достъп до всички архиви и досиета на ЦРУ и на британското разузнаване. Твърди се, че иска сам да основе свой институт, за да проучва съветската дезинформация, както и да създаде световна агенция за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, финансирана от ЦРУ, която да противодейства на КГБ. Твърдението му, че има внедрен агент в ЦРУ, го прави един от любимците на ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на контраразузнаването в ЦРУ. Енгълтън му осигурява достъп до важни материали на ЦРУ, но изводите му водят до провала на няколко офицери от ЦРУ, срещу които не съществуват други доказателства или предположения за нелоялност.
	Други двама съветски изменници — ФЕДОРА и ЮРИЙ НОСЕНКО, се опитват да хвърлят сянка върху валидността на информацията, която Голицин предоставя на Запада.
	МИ–5 му дава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Каго_.


	Голушко, Николай (1937)

	Втори и последен министър на МБ (Министерство на безопасността) в създадената след разпадането на Съветския съюз Руска федерация.
	През 1959 г. Голушко завършва юридическия факултет в Държавния университет в Томск и 4 години работи като следовател в прокуратурата. През 1963 г. започва работа в КГБ като заместник инспектор за района на Кемерово. От 1974 г. заема ръководни длъжности в централния апарат на КГБ в Москва.
	През 1982 г. вече е председател на секретариата на КГБ, където остава до 1985 г. От 1987 до 1991 г. заема поста председател на КГБ на Украйна. През 1991 г. е освободен от този пост заради подкрепа на промените в съветското правителство.
	През януари 1992 г. президентът Борис Елцин го назначава за заместник-министър, а по-късно — и за първи заместник-министър на МБ. На 28 юли 1993 г. Елцин го прави и министър, въпреки че по-късно същата година министерството е закрито. (На този пост Голушко замества ВИКТОР БАРАННИКОВ.)


	Гордиевски, Олег (1938)

	Британски АГЕНТ в КГБ. Шпионира в полза на Великобритания 11 години. През 1985 г. е предаден от ДВОЕН АГЕНТ в ЦРУ. Успява да напусне Съветския съюз и заминава за Великобритания.
	Учил е в Московския институт за международни отношения и през 1962 г. постъпва в КГБ. След едногодишно обучение през 1963 г. получава първото си назначение в главното управление на КГБ. Работата му се състои в изготвянето на анализи за АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИ (разузнавачи, приели чужда самоличност), които работят на Запад. През януари 1966 г. получава назначение в Копенхаген да ръководи мрежата на КГБ в Дания. Там работи до 1970 г. и от 1973 до 1978 г. (Когато през 1977 г. се връща в Москва в отпуска, посещава първата лекция на ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ пред КГБ.)
	Твърди се, че когато през 1968 г. руснаците нападат Чехословакия, той решава да окаже помощ на Запада. Започва да шпионира в полза на британската служба за разузнаване МИ–6 през 1974 г. от Копенхаген. Завръща се в Москва през 1978 г., където работи до 1982 г., а след това е назначен в съветското посолство в Лондон. В началото на 1985 г. става РЕЗИДЕНТ на КГБ в Лондон.
	През май 1985 г. Гордиевски е извикан в Москва за консултации. Там е подложен на разпит и е обвинен, че е предал Съветския съюз. Той отхвърля всички обвинения. Въпреки че КГБ непрекъснато го следи, успява да се свърже с британското разузнаване. Всеки ден бяга за здраве и на 19 юли, облечен в спортен екип, отново излиза за утринен крос, но повече не се връща вкъщи. С помощта на британците напуска Съветския съюз, но оставя в Москва съпругата си Лейла и двете си дъщери.
	След като Гордиевски се „появява“ в Лондон през септември 1985 г., британското правителство експулсира 25 съветски дипломати, журналисти и др., посочени от него като участници в разузнавателна дейност.
	През 1990 г. ръководителят на КГБ ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ твърди, че е имало възможност Гордиевски да се събере с жена си предната година, ако комунистите не били изгубили властта в Чехословакия. На пресконференция в Москва Крючков казва, че събирането на семейството е законно искане, но Гордиевски го нарича „поредния номер“. „КГБ очевидно се надява, че когато видя жена си и двете си дъщери, ще успеят да ме принудят да се върна в Москва.“ Скоро след бягството на Гордиевски жена му се развежда с него. В противен случай надали е щяла да успее да запази работата си или децата да останат в избраните от тях училища. Жена му и децата му получават разрешение да напуснат Съветския съюз през 1991 г., но Гордиевски и жена му не се събират отново.
	С Кристофър Андрю той пише документалната книга „КГБ: Поглед отвътре“ („KGB: The Inside Story“, 1990).


	ГОС

	Съкращение за главен отговорник по сигурността (разузнаването).


	Господин Бул

	Вж. ДЪЛЕС, АЛЪН.


	ГПУ

	Вж. ЧК.


	Гражданска бойна група (ГБГ)

	Военни формирования от племенни групи (коренното население) в Южен Виетнам, създадени от ЦРУ в края на 1961 г. за борба с партизаните комунисти. Изолирани племенни малцинства населяват по-голямата част на Южен Виетнам, накъсан от планински вериги и джунгли. През 1963 г. ГБГ включва 12 000 местни бойци, събрани от над 200 села. Подпомагат ги и ги обучават хора на ЦРУ и специалните екипи на американската армия (зелени барети). Местните сили, въоръжени с леко оръжие — автомати и винтовки, — са особено ефективни при възпиране на партизанските набези в района. Усилията им са от съществено значение, тъй като и американските, и южновиетнамските редовни военни части са съсредоточени в градовете по крайбрежието на Южен Виетнам. В резултат от първите успехи към ГБГ пожелават да се присъединят етнически камбоджанци, живеещи в Южен Виетнам, и полувоенната Лига на католическата младеж. Числеността на ГБГ нараства през 1964 г. на 75 000 души.
	Но ефективността на ГБГ скоро намалява, тъй като през октомври 1963 г. паравоенните операции на ЦРУ са прехвърлени на армията. Повратният момент е операция _Суичбек_. След реорганизацията ГБГ поема някои от дейностите на ЦРУ, като граничен патрул и НАБЛЮДЕНИЕ. Включват се повече от 6000 виетнамци.
	Под контрола на армията ролята на ГБГ започва да се променя от отбранителна в нападателна. Ударите се нанасят в райони, контролирани от комунистите. ГБГ продължава да функционира като ефективна сила до края на 60-те години, когато ролята на САЩ във Виетнамската война започва да намалява. През 1970 г. американските специални части са изтеглени от ГБГ. Някои остават като рейнджъри (командоси) в южновиетнамската армия.
	Вж. _КАНЕЛА И СКАРИДИ_; ВИЕТНАМ.


	Граждански авиотранспорт

	Въздушна линия, поддържана от ЦРУ, за да оказва помощ на американските разузнавателни операции в Далечния изток. Гражданският авиотранспорт (ГАТ) е основан през 1946 г. от американския летец Клер Шено, ръководител на ескадрила изтребители _Летящите тигри_ в Китай, по-късно генерал-майор в американските военновъздушни сили. Авиолинията е създадена с помощта на националистическото правителство на Чан Кайшъ в Китай и на Управлението за помощ и възстановяване към ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ. След като комунистите завземат властта в Китай, ГАТ извършва полетите си от бази в Япония и Южна Корея, а също и от Тайван. Пренася търговски товари и осъществява секретни мисии в помощ на американски разузнавателни операции в Далечния изток.
	По-късно ГАТ се превръща в _Частни въздушни линии_ (работят съвместно с _ЕЪР АМЕРИКА_). По време на комунистическата обсада на френския гарнизон в Диен Биен Фу през 1954 г. във ВИЕТНАМ тежкотоварен самолет на ГАТ — _C–119 Флаинг бокскар_, участва съвместно с френски самолети при спускането на провизии за обсадените войски. От 29-те самолета _C–119_, извършвали полети в помощ на Диен Биен Фу, 24 са управлявани от пилоти на ГАТ. Един _C–119_ е свален. При катастрофата следва мощна експлозия, тъй като 6-тонният му товар с амуниции се взривява. Двамата пилоти Джеймс Макгавърн и Уоли Бъфърд са единствените известни американски жертви от френската война в Индокитай.
	В Индокитай пилоти на ГАТ управляват бомбардировачи _B–26 Инвейдър_, провеждат нападение в Тибет и залавят китайски правителствени документи, а също така изпълняват мисии в подкрепа на американските операции във Виетнам.
	През 1973 г. ЦРУ разформирова ГАТ. Американското Министерство на финансите получава около 30 000 000 долара от сделката.


	Гранвил, Кристин (?–1952)

	Изключително успешна британска АГЕНТКА от времето на Втората световна война.
	Има полско благородническо потекло. Графиня Кристина Скарбек е висока, привлекателна и грациозна. В младежките си години печели титлата _Мис Полша_.
	Когато през септември 1939 г. започва войната, тя се намира в Адис Абеба (Етиопия). Изоставя съпруга си и заминава за Англия, където предлага услугите си на британското разузнаване (МИ–6). Изпратена е в Будапеща, където работи като журналистка. Предполага се, че пътува до Полша, за да помага на поляци да напускат нелегално страната. Вероятно е арестувана от германците по време на едно от тези пътувания, но успява да избяга. Твърди се, че е арестувана на югославската граница при опит да помогне на съюзнически пилоти да избягат. Успява да убеди тези, които са я заловили, да я пуснат.
	След това работи в Близкия изток. По-късно, вече като служеща в Управлението за специални операции (УСО), е спусната с парашут в Южна Франция, където работи като КУРИЕР във френската Съпротива.
	В края на войната е наградена с _Георгиевски медал_ и с _Орден на Британската империя_.
	Останала без средства, след войната работи като стюардеса на океански параход. Прободена е смъртоносно с нож по време на свада от ревнив любовник.


	_Граф Цепелин_

	Германски пътнически въздухоплавателен кораб, използван през 1939 г. за ЕЛЕКТРОННО НАБЛЮДЕНИЕ на британски радарни инсталации. _Граф Цепелин_ — втори модел германски въздушен кораб с това название, е построен през 1938 г. Това е най-напредналият в технологично отношение въздушен търговски кораб.
	_Граф Цепелин_ преминава успешно пробните полети, но така и не е използван за пътнически превози. Базиран във Франкфурт, корабът е пуснат в експлоатация през 1939 г. от германските военновъздушни сили като ЛЕТАТЕЛНО СРЕДСТВО ЗА ОТКРИВАНЕ НА РАДАРИ. Целта е да улови дължината на вълните на британските радари и да определи разположението им. Предпочетен е, тъй като съществуващите самолети не са били достатъчно издръжливи, а и мястото за електронно оборудване в тях е било твърде ограничено. _Граф Цепелин_ извършва първия си наблюдателен полет в края на май 1939 г.
	И първият, и вторият разузнавателен полет от август 1939 г. не регистрират полезна информация, тъй като възникват проблеми с електронното оборудване. Първият полет на _Граф Цепелин_ е засечен от британски радар, но по време на втория не е забелязан. Лондонският вестник _Дейли телеграф_ разкрива полета пред широката общественост, но германското правителство отрича той да е напускал Германия или да се е доближавал до бреговете на Англия. След избухването на войната в Европа _Граф Цепелин_ не е използван за полети.
	Трябва да се отбележи, че _Граф Цепелин_, получил военното обозначение _LZ–130_, е с най-тежката конструкция от 130-те монтирани в Германия. (Първият _Граф Цепелин_ е построен през 1928 г. и 10 години е използван за търговски и пътнически превози. Осъществил е 590 полета, преди да бъде изтеглен през юни 1937 г. Този _Граф Цепелин_ осъществява първия си дълъг полет над Атлантика до Съединените щати за 112 часа. По-късно, през 1929 г., корабът прави околосветско пътешествие — пътуване с многобройни кацания и продължителни полети над Сибир, което отнема над 21 дни, като 7 са прекарани в почивка. Същата година корабът прави проучвателен полет над Арктика, а през 1930 г. за пръв път извършва полет до Южна Африка.)
	Въздухоплавателните кораби _Граф Цепелин_ са демонтирани и претопени през 1940 г. Херман Гьоринг, ръководител на Луфтвафе, е изпитвал недостиг от алуминий за бойните самолети.
	{img:shpionazh-18.jpg|#LZ–130 Graf Zeppelin}


	Грей, Патрик (1916)

	Изпълнявал длъжността директор на ФБР и принуден да се оттегли поради участието си в скандала _УОТЪРГЕЙТ_. Президентът Никсън го назначава за изпълняващ длъжността на 3 май 1972 г. — в деня след смъртта на ЕДГАР ХУВЪР, който е бил директор в продължение на 48 години. На 17 юни петима мъже са арестувани, тъй като са проникнали в щабквартирата на Националния комитет на Демократическата партия в хотелския комплекс _Уотъргейт_ във Вашингтон. Последвалият скандал и опитът на Белия дом нещата да се потулят скоро въвличат и Грей. Нахлулите с взлом имат връзки с ЦРУ. Никсън използва това и притиска РИЧАРД ХЕЛМС, ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, да използва влиянието си и да спре разследването на ФБР, за да не се стигне до обществен скандал. Хелмс изпраща заместника си — генерал-лейтенант Върнън Уолтърс, при Грей. По-късно Уолтърс твърди, че Хелмс е казал: „Трябва да напомните на господин Грей за споразумението между ФБР и ЦРУ, че ако те се натъкнат на нещо или се случи така, че се налага да извадят на показ наученото, трябва преди това да се информират.“
	Грей се налага във ФБР, но служителите усещат опита за прикриване и започват да се оплакват. Тогава Грей вика Уолтърс, за да направи писмена заявка от името на ЦРУ, в която моли ФБР да задържи нещата. Подобна молба не е написана и разследването от страна на ФБР продължава. Но Грей вече не се забърква. Докато все още очаква несъмнено ожесточената сенатска проверка, на 27 април 1973 г. Грей подава оставка. По-късно срещу Грей са повдигнати обвинения за неоторизирано незаконно проникване (КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ), но през декември 1980 г. са оттеглени.


	Грийн, Греъм (1904–1991)

	Английски романист и АГЕНТ в МИ–6. Грийн обобщава своето отношение към писането и шпионската дейност в романа „Начин на живот“ („A Sort of Life“, 1971): „Предполагам… че всеки романист има нещо общо с шпионите. Той наблюдава, дочува, подслушва, търси мотиви и анализира характери…“
	Изключителният му интерес към шпионажа се събужда през 1924 г. още като студент в Оксфорд. Използва средства, предоставени му от германското посолство в Лондон, и прави обиколка на все още окупираната Германия, за да открие доказателства за организирани от французите бунтове в окупираната от тях зона. Работи в издателския екип на _Таймс_ от 1926 до 1930 г. и като филмов критик към _Спектейтър_ до 1939 г. Когато започва войната, Грийн вече е романист с име. Станал е известен с романа от 1932 г. „Влакът за Истанбул“ („Stamboul Train“), в Съединените щати публикуван под заглавието „Ориент експрес“ („Orient Express“), и с други творби. Романът „Доверен агент“ („Confidential Agent“, 1939) отразява военновременната му работа.
	Сестрата на Грийн — Елизабет, която работи в един от отделите на МИ–6, го привлича в тази служба. ДОСТЪПЪТ до секретни материали му е отказан след разкритието, че има съдебно досие. Срещу него е повдигнато обвинение за лъжа от изпълнителните директори на филмово студио, вбесени от твърденията му, че филмите на Шърли Темпъл — детето актриса, имат сексуален подтекст. Затова приемането на Грийн в МИ–6 трябвало да получи личното одобрение на директора на агенцията.
	Пряк началник на Грийн е ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. „Едва ли можеше да съществува по-добър шеф — пише по-късно Грийн. — Винаги проявяваше дребни жестове на лоялност към колегите си, но, разбира се, най-голямата му проява на лоялност съвсем не ни беше известна.“
	Първата разузнавателна задача на Грийн е във Фрийтаун, Сиера Леоне, където ръководи агенти и наблюдава крайбрежната зона. Известно е, че там се въртят трафиканти и шпиони. Във Фрийтаун написва книгата „Управление на страха“ („The Ministry of Fear“, 1943). След това Филби го изпраща в неутрална Португалия, която е доста голям център на шпионажа. През 1945 г. Грийн се премества от МИ–6 в отдела за политическо разузнаване на Министерството на външните работи, но скоро напуска.
	След войната написва „Същността на нещата“ („The Heart of the Matter“, 1948), в чиято основа са преживяванията му в Западна Африка. Когато заминава за окупирана ВИЕНА, за да работи над сценария на „Третият“ („The Third Man“) — създаден по разказа със същото име, съветските РАЗУЗНАВАЧИ там го подозират, че все още работи за МИ–6. Подхвърлена реплика от разузнавач за престъпниците, които използват отходните канали на Виена, вдъхновява Грийн да използва мястото за сцените на преследване. Мнозина смятат, че прототип на Хари Лайм — главния герой във филма, е Ким Филби. Самият Грийн пише във вестникарска статия, че е използвал определението ТРЕТИЯТ много преди да бъде употребен за Филби.
	След като Филби е разобличен като шпионин, Грийн казва: „Аз го харесвах. По онова време често се питах какво ли ще направя, ако открия, че е таен агент. Мисля, че ако се бе изпуснал за нещо в пияно състояние, щях да му дам 24 часа, за да си оправи нещата, и тогава щях да докладвам за него.“
	Познанията на Грийн в разузнаването му помагат да погледне от хумористичната страна на шпионажа в „Нашият човек в Хавана“ („Our Man in Havana“, 1958). В книгата „Човешкият фактор“ („The Human Factor“, 1987) шпионажът е представен като тъмен, неморален акт. За прототип на героя на „Човешкият фактор“ Морис Касъл — ДВОЕН АГЕНТ, „не съм използвал Филби“, казва по-късно Грийн. „Зная много добре от опит — пише той, — че е напълно възможно да създам един незначителен и дори преходен характер на герой на базата на истински човек.“ Според един биограф Грийн е изпратил копие от ръкописа на Филби в Москва и го е попитал за мнението му. В романа британски разузнавач, който е съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ, разказва на руснаците за секретно британско-южноафриканско споразумение, подписано с цел да се предпазят златните находища в Южна Африка от руснаците. След публикуването на романа е оповестено съществуването на подобно споразумение. Биографите изтъкват подобни неща, за да разпръснат съмнението, че Грийн в действителност не е прекъснал контактите си с британското разузнаване.
	„Тихият американец“ („The Quiet American“, 1955) е книга, вдъхновена от опита на Грийн като журналист във Френски Индокитай, където се запознава с прототипа на главния си герой — американския специалист в партизанските войни ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ. Там наблюдава как са манипулирани агентите на новосъздаденото ЦРУ. В романа, след като на оживен площад избухва бомба, Пайл — американецът, чийто прототип е Лансдейл, поглежда мокрите петна по обувките си и пита: „Какво е това?“ Англичанинът, който води разказа (Грийн), отговаря: „Кръв. Не си ли виждал преди?“ В този момент, когато американецът „за пръв път вижда истинска война“, американското участие във Виетнам е предопределено. Грийн отново е открил в пътуванията си из тайнствения лабиринт на шпионажа малките факти от историята, като успява да ги пресъздаде в роман.
	По-големият брат на Грийн — Хърбърт, през 30-те години шпионира за кратко в полза на японците, като предава на една от връзките си в Лондон фалшиви секретни материали, които е събрал от публикувани източници. Той шпионира и по време на Гражданската война в Испания. Доста неумел мошеник, вероятно той е първообразът на продавача на прахосмукачки, който става британски шпионин в книгата „Нашият човек в Хавана“.


	Грийнглас, Дейвид (1922)

	Човекът за контакт на съветския атомен шпионин ХАРИ ГОЛД в Лос Аламос, зет на ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ. Грийнглас постъпва в американската армия през 1943 г. и след техническо обучение е назначен на незначителна длъжност в ядрената лаборатория на Лос Аламос. Предава на руснаците планове на лабораторния комплекс, както и груба скица на плутониевата бомба — или както са я наричали _Дебелия_, — която е трябвало да бъде пусната на 9 август 1945 г. над Нагасаки.
	Арестуван е на 16 юни 1950 г. по обвинение в шпионаж. Голд събира секретни материали и от КЛАУС ФУКС. Освен това съветско разузнавателно съобщение, прехванато от американското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ през 1944 г. и разкодирано през 1950 г., стеснява кръга около Грийнглас. (Вж. _ВЕНОНА_.)
	Осъден е на 15 години затвор. Дава показания срещу семейство Розенберг — очевидно за да бъде смекчена собствената му присъда. Грийнглас е освободен от затвора през 1960 г.
	Съветското му кодово наименование е _Калибър_.
	Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.


	_Грийнпийс_

	Вж. _РЕЙНБОУ УОРИЪР_.


	Грилфлейм

	Вж. ПАРАПСИХОЛОГИЧНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	_Грифон_

	Германско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за диверсантска операция през Втората световна война в Булжката битка. Грифон е митологично чудовище с глава на орел и с тяло на лъв.
	Екипът _Грифон_ е създаден през декември 1944 г. за участие в сраженията в Ардените. Около 3500 германски войници (облечени в американски униформи и с американски джипове) под командването на ОТО СКОРЦЕНИ е трябвало да сеят объркване зад американските линии и да завладеят мостовете на река Мьоза. Около 150 германски войници, които говорят английски, са включени в екипа.
	Войниците на Скорцени прекъсват комуникационните кабели, променят пътните знаци, подават объркваща информация за американските войници, които са озадачени от внезапните германски атаки. В щабквартирата на Върховното командване на съюзническите експедиционни сили във Версай се поставя допълнителна охрана за генерал Дуайт Айзенхауер поради слуховете, че група от бойците на Скорцени подготвят убийството му. След като са заловени, четирима от лъжеамериканците в униформи са екзекутирани като шпиони.


	\* ГРУ

	Главно разузнавателно управление на Генералния щаб. Съветското (руското) ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ е известно също като Четвърто управление на Генералния щаб и като „ВЧ — 44388“. В годините след разпадането на Съветския съюз и с ограничаването на организациите, приемнички на КГБ, значението на външноразузнавателната дейност на ГРУ се повишава.
	ГРУ е създадено на 21 октомври 1918 г. от В. И. Ленин по настояване на военния комисар Лев Троцки и в началото се нарича Регистрационно управление на работническо-селската Червена армия. (Обозначението ГРУ официално е прието през юни 1942 г., но формално е използвано и по-рано.) Новият ОРГАН на разузнаването не отнема функциите и отговорността на службите и командването на Червената армия, а координира дейността им и подготвя точна оценка за военното положение за главния щаб на Червената армия.
	Освен със СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ и оперативна информация ГРУ още от самото начало се занимава със събирането на военнотехническа информация и на сведения за научните постижения във военната област. Даже в един популярен анекдот сред офицерите от ГРУ се говори за учен, на когото било възложено да проникне в чужда страна под нова самоличност, да стане натурализиран гражданин на тази страна и да събира научно-техническа информация за ГРУ. Ученият се съгласил да приеме назначението, но казал, че не знае езика на страната, за която трябвало да замине. „Не се притеснявай — му отговорили. — Прави се на ням.“ „Ами ако случайно заговоря на сън?“ — попитал ученият. „Няма страшно“ — отвърнали му от ГРУ. — „Ще ти отрежем езика.“
	За разлика от ЧК и следващите агенции, които са свързани с вътрешната полиция и имат криминално-следователски освен разузнавателни функции, ГРУ никога не се е занимавало с вътрешнополитическа дейност. Единствените изключения са през 30-те години, когато ГРУ е било използвано в чистката на служители на НКВД, и отново — през 1953 г., когато работи срещу членове на МВД.
	Очевидно е имало значително припокриване на дейността на ГРУ и на органите за държавна сигурност (НКВД, КГБ), но това определено не се е смятало като недостатък. Ефикасността и ограничаването на разходите никога не са притеснявали руснаците по отношение на разузнаването. Повечето информация се смята за по-добро постижение, а при дублирането на разузнавателна дейност автоматично се препроверява и другата агенция.
	Но както пише Джон Ериксън — водещ западен аналитик на съветската военнополитическа история, в книгата си „Съветското висше командване“ („The Soviet High Command“, 1962) „… армията и тайната полиция са неразделно свързани и същевременно са част от страховита битка една срещу друга. Това беше битка на живот и смърт“. В началото ГРУ преживява чистка или „кръвопускане“, предшестващо ужасяващите чистки на военния режим по времето на Сталин. Първата чистка на ГРУ е извършена през ноември 1920 г. — Ленин нарежда да бъдат разстреляни стотици разузнавачи, тъй като са дали неточни преценки за състоянието в Полша.
	ГРУ бързо стъпва на крака, а реорганизацията на Червената армия от 1926 г. води до преобразуването му в Четвърто управление на Генералния щаб на Червената армия. (Другите управления са: Операции, Организационно-мобилизационен и Военни комуникации.) Зад тази официална структура през 20-те и 30-те години ГРУ постига немалко успехи — осигурява секретна военна информация от Германия, Великобритания и Съединените щати.


	Чистките на Сталин
	През 1929–1930 г. Сталин нарежда да бъде проведена чистка срещу някои „десняци“ в Съветския съюз. Част от висшите военни офицери са премахнати, но от военните лидери са арестувани само 5 % — това е по-малко от половината в сравнение с други правителствени институции. ГРУ не е засегнато. През 1935 г. значителната Сталинова чистка се провежда тайно — първите арести и екзекуции са на офицери от НКВД, предимно на тези, които са отвъд океана. Екзекуциите се изпълняват от служители на ГРУ. ЯН БЕРЗИН — началник на ГРУ, заминава за Далечния изток с няколко доверени лица, за да премахнат няколко действащи там служители на НКВД. (По време на престоя му в Далечния изток и по-късно в Испания формално продължава да ръководи ГРУ, но практически неговите задължения изпълнява първо ЙОСИФ УНШЛИХТ, а след това — СОЛОМОН УРИЦКИ.)
	Втората репресивна вълна в съветската военна структура е предприета пак по инициатива на Йосиф Сталин през 1937 г. Стотици армейски офицери са екзекутирани, а хиляди други — хвърлени в затвора. Изпълняващият длъжността началник на ГРУ Урицки е арестуван и застрелян. Оперативни работници от НКВД избиват в други страни и РАЗУЗНАВАЧИ на ГРУ, приели чужда самоличност — АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИ, и офицери от разузнаването както от ГРУ, така и от НКВД, отказали да се завърнат в Съветския съюз. Този път ролите са разменени: през 1935 г. хората на Берзин унищожават сътрудниците на НКВД, а сега сътрудниците на НКВД премахват хората на Берзин. Един от палачите от НКВД е ИВАН СЕРОВ — млад офицер, наскоро изпратен от армията в НКВД. По-късно той заема поста председател на КГБ и на ГРУ. Но на този етап ГРУ е не само обезкървено, но и напълно унищожено. Според ВИКТОР СУВОРОВ в книгата му „Съветското военно разузнаване отвътре“ („Inside Soviet Military Intelligence“, 1984) „по време на чистката през 1937 г. ГРУ е напълно унищожено — чак до чистачките и готвачите, които работеха там“.
	Въпреки че възвръща боеспособността си само за една година, ГРУ губи всички свои сили по време на новия прилив на терор през лятото на 1938 г. Предната година талантливият маршал на Съветския съюз Михаил Тухачевски е арестуван, съден и разстрелян. Този акт поставя началото на нова вълна терор над Червената армия. Десетки хиляди офицери са екзекутирани или хвърлени в затвора. Генералният щаб е ликвидиран, включително цялото ръководство на ГРУ.
	Бившият началник на ГРУ Берзин, който е заминал за Испания и командва републиканските сили по време на Гражданската война в Испания, е убит на 29 юли 1938 г. след завръщането му в Москва. Той е един от десетките висши военни офицери, избити по време на 3-дневната разправа. НИКОЛАЙ ЕЖОВ — ръководител на НКВД, поема контрола над военното разузнаване през 1938 г. — в разгара на чистките, — но скоро и той е сменен и „изчезва“.
	Кратката, но неочаквано трудна съветска кампания срещу Финландия през 1939–1940 г. очевидно убеждава Сталин в необходимостта да възстанови Генералния щаб, който съвсем наскоро е бил ликвидиран. ГРУ е възстановено бързо и е поставено под командването на ФИЛИП ГОЛИКОВ. Един от многобройните провали по време на конфликта с Финландия е операция, проведена от група на СПЕЦНАЗ (от 50 души) под командването на генерал Хаджи-Умар Мамсуров. Той е ръководил с успех специални части по време на атаката над транспортните комуникации и складовете на армията на Франко по време на Гражданската война в Испания. Хората на Мамсуров се опитват да заловят финландски войници, за да получат разузнавателни сведения, но се провалят. Независимо от това опитът открива нова сфера за дейността на ГРУ.
	В навечерието на германското нашествие в Съветския съюз на 22 юни 1941 г. ГРУ успява да предупреди съветските лидери за замисляното нападение, но Сталин пренебрегва информацията. През есента на 1941 г. ГРУ е разделено на 2 управления. Ръководството на АГЕНТИТЕ зад океана е предадено на новообразуваното Главно разузнавателно управление към Върховното командване, което се отчита директно пред Сталин. Разузнавателната дейност, свързана с набирането на стратегическа и оперативна информация, остава под командването на ГРУ и предава сведенията на Генералния щаб.


	Втора световна война
	През Втората световна война съветското военно разузнаване е сравнително ефективно. Въпреки това внезапното нападение, предприето на 22 юни 1941 г., практически унищожава тактическото и фронтовото разузнаване, а ГРУ се оказва в доста тежко положение през първата година на Великата отечествена война (така се нарича в СССР Втората световна война). Към времето на Сталинградската битка през зимата на 1942–1943 г. ГРУ отново е в пълна готовност. Полковник Дейвид Гланц от американската армия, експерт по въпросите на разузнаването на Червената армия, отбелязва:

	Докато съветското числено превъзходство оставаше най-значителният фактор за постигането на победа над германските групировки, ефективното осигуряване на секретността на това превъзходство трябва да се отдаде на добрата разузнавателна работа на съветското военно разузнаване. Руснаците съумяват оперативно и точно да определят дислокацията на немските войски, а в началото на контранастъплението да осигурят и да запазят инициативата в свои ръце. С това в частност се обяснява и необикновената дълбочина на съветското настъпление.
	Характерно е, че руснаците оставят много неизказани неща [за военното разузнаване по време на войната]. Без германските архивни материали човек би си съставил преценка, че съветското разузнаване е действало добре. Но когато се вземат предвид германските архивни материали, може да се каже, че то е действало отлично. Сигурно е, че пълното разкритие на съветските архиви ще покаже, че резултатите му са още по-високи.

	През войната агентите на ГРУ проникват и в германския Генерален щаб (операция _Дора_ — вж. ШПИОНСКИ КРЪГ _ЛУСИ_) през Швейцария и получават достъп до секретните атомни материали, действайки през Канада (операция _Заря_). ГРУ направлява и дейността на РИХАРД ЗОРГЕ — легендарния съветски разузнавач в Япония. В по-открит план съветските военни АТАШЕТА в Съединените щати и Великобритания предават в ЦЕНТЪРА буквално тонове документи, свързани с военните планове и въоръжението (освен информацията за самолети, кораби, въздухоплавателни средства и танкове, предадени като военна помощ на Съветския съюз по време на война). За заслуги във военно време 121 сътрудници на ГРУ са удостоени с най-високата съветска награда — _Герой на Съветския съюз_.
	Трябва да се отбележи, че ГРУ не отговаря за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО във въоръжените сили. Тази задача се изпълнява от държавните органи за сигурност, от т.нар. специални отдели, създадени още през 1918 г. и действащи в Червената армия и флота. За много кратък период — от февруари до юли 1941 г., Сталин разрешава на военните да извършват контраразузнавателна дейност в своите редици, но след това всичко се връща постарому.
	През 1941 г. руснаците създават в НКВД организацията СМЕРШ за борба срещу шпионажа във въоръжените сили. Сътрудниците на Смерш също „ловуват“ предатели и дезертьори, разстрелват онези, които отстъпват без заповед, и извършват проверка на избягалите от немски плен. През 1943 г. Смерш става отделна организация под ръководството на Държавния комитет за отбрана. На 16 март 1946 г. неговите функции са предадени на току-що създаденото Министерство на държавната сигурност (МГБ — Министерство государственной безопасности).
	През 1947 г. Сталин решава да лиши армията и МГБ от правата да извършват външно разузнаване. Създадена е нова организация за външно разузнаване — КИ (Комитет за информация), под ръководството на В. Молотов, комисар на външните работи. Тази структура съществува до 1951 г., въпреки че ГРУ успява да си върне функциите по външното разузнаване през 1948 г.
	Тук е важно да се отбележи, че армейски генерал С. ЩЕМЕНКО — ръководител на ГРУ от 1946 до 1948 г., е издигнат на поста ръководител на Генералния щаб в края на 1948 г., но по-късно е свален. Завръща се като ръководител на ГРУ през 1956–1957 г. Свален е пак, като по-късно е издигнат за трети път на тази длъжност!
	Ръководителите на ГРУ често са висши офицери от органите за държавна сигурност (НКВД, КГБ и т.н.). От 1958 до 1962 г. например ГРУ се ръководи от генерал-полковник Серов — ветеран от Смерш и бивш председател на КГБ. При Серов ГРУ става изключително корумпирана организация. Армейски генерал ПЬОТЪР ИВАШУТИН — бивш офицер от НКВД и КГБ, е началник на ГРУ в продължение на 24 години (1963–1987), довеждайки подкупничеството, корупцията и провалите до безпрецедентно равнище. Някои от висшите офицери на ГРУ бягат на Запад по време на управлението му. (По времето на Серов офицери на ГРУ по собствено желание осъществяват контакт със западните служби и им предават много по-ценна информация, отколкото са успели да получат от тях.)
	Армейски генерал В. М. МИХАЙЛОВ — началник на ГРУ от 1987 до 1991 г., е без подготовка на разузнавач, а и компетентността му е твърде ниска. Ежедневните операции са поети от заместниците му, които се редуват да изпълняват неговите задължения. В навечерието на разпадането на Съветския съюз Михайлов е заменен за кратко от генерал-полковник ЕВГЕНИЙ ТИМОХИН от противовъздушната отбрана, който също няма опит в разузнаването. През 1992 г. той е заменен от генерал-лейтенант ФЬОДОР ЛАДИГИН.
	В края на 80-те години, преди разпадането на Съветския съюз, подразделенията за оперативно разузнаване на ГРУ включват около 180 разузнавателни батальона (всеки по 340 души) и около 700 разузнавателни роти (по 55 души) плюс разузнавачите от по-висшите формирования на Сухопътните войски и 15 военни области в Съветския съюз (с персонал повече от 100 000 души). На ГРУ е подчинено и разузнаването на военноморските щабове, на ракетните войски със стратегическо предназначение, на военновъздушните сили и на войските от противовъздушната отбрана. Управлението на космическото разузнаване на ГРУ отговаря за използването на разузнавателните СПЪТНИЦИ, а Шесто управление (Радиотехническо разузнаване) обслужва подслушвателните и прехващателните станции по целия свят, включително на морските кораби.
	Шпионажът на ГРУ, насочен срещу Съединените щати по това време, е по-мащабен, отколкото на КГБ. Твърди се, че именно ГРУ е отговаряло за откриването и доставянето на засекретена информация за военни американски технологии.
	Сега ГРУ контролира и специалните военни части в страната, известни с руското съкращение СПЕЦНАЗ (Части специального назначения). Силите на Спецназ са подобни на американските армейски зелени барети и на _Делта форс_ и флотските екипи на _Тюлените_. Частите на Спецназ се ръководят от ГРУ — обучение, администрация и военновременни операции. Но по време на съветския период контролът над тях е бил предаван на КГБ в случаите, когато са се провеждали специални операции, като например първата военна операция в Чехословакия през 1968 г. и по-късно акцията при убийството на афганистанския президент през декември 1979 г.
	Твърди се, че бригадите на Спецназ се състоят от 900 до 1300 офицери, войници и служители. Съществуват и специални военноморски бригади на Спецназ. Бившият съветски разузнавач ВИКТОР СУВОРОВ твърди през 1984 г., че Спецназ има 20 бригади плюс 41 роти. Така общият числен състав на Спецназ е около 30 000 в съветската войска.
	Офицерите от ГРУ се обучават в няколко образователни центъра от 3 до 5 години. Главната школа за офицерите на ГРУ е Военнодипломатическата академия в Москва. Офицерите се обучават и в разузнавателните факултети на Академията на Генералния щаб, Образователния център за разузнавачи с чужда самоличност, Военната академия _Фрунзе_, Военноморската академия, Военната академия на свързочните войски, Военния институт за чужди езици, Висшата военна инженерна школа за комуникации _Череповецки_, Висшата военноморска школа по радиоелектроника, факултета на Спецназ към висшата военновъздушна школа в Рязан, Висшата военна школа на командването в Киев и Харковската школа за висша военна авиация и инженерство. Освен това агентите на ГРУ усвояват и определени аспекти на разузнавателните средства в специални ШПИОНСКИ ШКОЛИ.
	В момента ГРУ има 18 управления. Главните са номерирани от I до XII. Щабквартирата на ГРУ се намира на _Хорошевско шосе_ в Москва, близо до старото летище _Ходинка_. Главната постройка на комплекса е 9-етажна сграда със стъклени стени, откъдето идва западното название — _Аквариума_, а служителите на ГРУ често наричат сградата _Стекляшка_. По първоначалния проект се е предвиждало сградата да бъде военна болница.


	Директори на ГРУ
	Със звездичка са отбелязани убитите по време на Сталиновите чистки. Забележете, че двама са заемали длъжността по 2 пъти.
	1918–1920 — С. И. Аралов.
	1920–1922 — О. А. Стига.
	1922–1924 — А. М. Никонов.
	1924–1938 — Я. К. Берзин \*.
	1935–1936 — Й. С. Уншлихт \*.
	1936–1937 — С. П. Урицки \*.
	1938 — Н. И. Ежов \*.
	1938–1940 — И. И. Проскуров \*.
	1940–1941 — Ф. И. Голиков.
	1941–1942 — А. П. Панфилов \*.
	1942–1943 — И. И. Иличов.
	1943–1946 — Ф. Ф. Кузнецов.
	1946–1948 — С. М. Щеменко.
	1949 — В. В. Курасов.
	1949–1952 — М. В. Захаров.
	1951–1956 — М. А. Шалин.
	1956–1957 — С. М. Щеменко.
	1957–1958 — М. А. Шалин.
	1958–1962 — И. А. Серов.
	1963–1987 — Пьотър Ивашутин.
	1987–1991 — Владлен Михайлов.
	1991–1992 — Евгений Тимохин.
	1992–1997 — Фьодор Ладигин.


	{img:shpionazh-19.png|#Структура на ГРУ}


	Грунден, Оливър

	Американски сержант от военновъздушните сили на САЩ, арестуван за опит да продаде секретна информация за шпионския самолет _Ю–2 (U–2)_. Грунден е назначен в 100-тна ремонтна ескадрила във военновъздушната база Дейвис Монтан, Аризона.
	Той е едва на 19 години, когато е заловен от екип агенти от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ на военновъздушните сили и ФБР и е предаден на военния трибунал. Присъдата му е 5 години затвор и лишаване от всички права и привилегии. Военният апелационен съд отменя присъдата поради процесуална грешка. Отново е съден и е признат за виновен.


	Група 300

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на 15 полски криптолози от БЮРО ШИФРОВ, които работят във френския център по криптоанализ КАДИКС от средата на 1940 до октомври 1942 г. По-късно някои от поляците успяват да се доберат до Великобритания.


	Група за военноморска сигурност (ГВС)

	Прието обозначение във ВМС на САЩ за подразделения на РАЗУЗНАВАНЕТО НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ. Терминът е използван за първи път на 1 юли 1968 г. по отношение на щабквартирата (БАЗАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ във Вашингтон), а така също и на различните групи специалисти по прехващане на комуникациите по суша и море по цял свят.


	Група за оценка на силите

	Организация, създадена през 1971 г. към СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ по време на президента Никсън като част от реорганизацията на разузнавателната общност. Групата има за цел да преглежда разузнавателните ПРОДУКТИ и да ги използва така, че да формира цялостна преценка. Обикновено преценката се състои от сравнения между военните сили и способности на Съединените щати и на Съветския съюз.
	Групата е създадена на 6 декември 1971 г. в отговор на борда _Синята панделка_, създаден от президента Никсън да проучи и да препоръча реорганизация в Министерството на отбраната. Директорът на общата оценка на силите докладва пред министъра на отбраната.


	Група за проучване и наблюдение (ГПН)

	Служба на АГЕНТУРНОТО РАЗУЗНАВАНЕ на армията на САЩ през Виетнамската война. Организационно е към т.нар. Щаб за оказване на военна помощ и е със седалище на улица _Пастьор_ в Сайгон. Прикривайки се с това безобидно название, групата се занимава с подготовка и изпращане на агенти на вражеска територия по суша, въздух и море. Широко се използват десанти с вертолети и торпедни катери.
	Създадена е за борба срещу северновиетнамците през януари 1964 г. и задачата й е „всестранно притискане на противника, диверсионни акции, политически натиск, хващане на военнопленници, ликвидиране, осигуряване на разузнавателни данни, пропаганда и отвличане вниманието на противника“.
	ГПН е елитно междуведомствено подразделение, подчинено непосредствено на главнокомандващия войските в Тихия океан. Групата работи в тясно взаимодействие с разузнаването в Южен Виетнам. За агенти често са се използвали етнически китайци.
	В дейността на ГПН участва и ЦРУ. Един от водещите специалисти в групата е сътрудникът на ЦРУ УИЛЯМ БЪКЛИ, през 1984 г. отвлечен в Бейрут и убит след известно време. В некролога за бойния път на Бъкли се прокрадва връзка между ГПН и _ФЕНИКС_ — секретна операция за физическото ликвидиране на ръководители на Виетконг.
	Вж. ВИЕТНАМ.


	Група на централното разузнаване

	Организация предшественик на ЦРУ. ГЦР е създадена от президента Труман на 22 януари 1946 г. Работи под ръководството на щаба на националното разузнаване. Преобразувана в ЦРУ на 18 септември 1947 г.
	Директори на ГЦР:
	Януари 1946 — юни 1946: контраадмирал СИДНИ СОЪРС.
	Юни 1946 — май 1947: генерал ХОЙТ ВАНДЪН БЪРГ.
	Май 1947 — септември 1947: контраадмирал РОСКОУ ХИЛЪНКОТЪР.


	ГУВС

	Главно управление за външна сигурност (Direction Generale de la Securite Exterieure — DGSE), което през 1981 г. става приемник на известната с лоша слава СВДК.
	След избирането му за президент през 1981 г. Франсоа Митеран преустановява дейността на СВДК, поне като название, и създава ГУВС. За ръководител на новата агенция е назначен Пиер Марион — бивш генерален директор на _Ер Франс_ и на космическата агенция. След 18 месеца Марион се оттегля и е заменен от адмирал ПИЕР ЛАКОСТ — първия военноморски офицер, който става ръководител на значителна френска разузнавателна агенция.
	Лакост реорганизира агенцията, в която работят около 2800 служители на пълен работен ден (1300 от тях са военни). Според схемата му Първо управление трябва да събира и анализира разузнавателни сведения; Второ — да се занимава с КОНТРАШПИОНАЖА и безопасността; Трето е призвано да стане „бойният авангард“ на ГУВС, нова версия на Службата за операции към СВДК.
	Надеждата, че ГУВС ще бъде по-отговорно от СВДК, е забравена през 1985 г. „Офицерите на действието“ имат огромен провал, потопявайки _РЕЙНБОУ УОРИЪР_ — кораб на природозащитната организация _Грийнпийс_, изпратен в Тихия океан като протест срещу френските опити с ядрено оръжие. Един фотограф загива вследствие на взривяването на кораба на док в Нова Зеландия.
	Лакост е принуден да подаде оставка под влияние на международните протести и разкритото участие на ГУВС в потопяването на _Рейнбоу уориър_.
	Клод Силберзан, който е назначен за ръководител на ГУВС през 1989 г., търси ново решение за ресурсите и задачите на агенцията след Студената война. Той залага на ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ. Шпионските действия на ГУВС срещу американската космическа индустрия стават толкова дръзки, че през 1993 г. ЦРУ предупреждава американските самолетостроителни компании да се пазят от действията на френските шпиони по време на годишното Парижко авиошоу. Някои компании дори бойкотират шоуто. Предупреждението се основава на доказателства, които показват, че ГУВС е замисляло да открадне технологическа информация от над 40 американски компании, които са заявили участие в шоуто.
	Като знак на мълчаливо признание на предупреждението на ЦРУ Силверзан е отстранен от поста директор. Но в защита на френската тактика той настоява, че съвременният шпионаж „в своята същност е икономически, научен, технологически и финансов“.
	Служители на ФБР твърдят, че АГЕНТИТЕ от френското разузнаване си остават едни от най-активните в извършването на индустриален шпионаж срещу американските корпорации. ГУВС поставя свои агенти във френските филиали на Ай Би Ем, _Тексас индъстрис_ и клоновете на _Корнинг_ и така стига до важни търговски тайни.
	Смята се, че агенти на ГУВС са следели полетите на _Ер Франс_ между Париж и Ню Йорк и са подслушвали разговорите на американски бизнесмени. Американски служители твърдят, че ГУВС се опитва да създаде индустриални ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ в европейските клонове на американските корпорации, че са поставени микрофони на телефоните, използвани от американските компании във Франция, а се споменава и за опит да се откраднат оферти на американски фирми, които се съревновават с френски компании за създаване на индийски товарен самолет. Твърди се също, че представители на френското консулство в Тексас претърсват боклука от домовете на американските изпълнителни директори с надеждата да открият технологическа информация и че са извършили електронно наблюдение на изпитателните полети на самолет _Боинг 747–400_ в полза на _Еърбъс_ — европейския самолетен консорциум.


	Гузенко, Игор (1919–1982)

	ШИФРОВ чиновник в съветското посолство в Отава, Канада, избягал на Запад и предоставил информация на специалните служби за дейността на съветското външно разузнаване от това време. Основно внимание руснаците отделят на информацията по създаването на атомната бомба. (Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.)
	Гузенко завършва Московската инженерна академия и Московския институт по архитектура. През 1941 г. е изпратен в школа за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ в Москва, след което е назначен в ГРУ. Воюва през Втората световна война. През лятото на 1943 г. е изпратен в Отава като шифров чиновник в съветското посолство. Заминава със самолет. Съпругата му, бременна с първото им дете, получава разрешение да замине за Канада с кораб.
	Той изпълнява успешно задълженията си в Канада. И на двамата допада животът на Запад. През септември 1944 г. той получава неочаквана заповед да се завърне в Съветския съюз. По-късно това се отлага, но семейството решава да не се върне в родината.
	На 6 септември 1945 г. със съпругата си Светлана, отново бременна, и сина им Гузенко се опитва да получи убежище за семейството си, обръщайки се към канадското правителство. Отначало канадските власти им отказват. Приютява ги техен съсед, сержант в канадските военновъздушни сили. Най-сетне правителството разбира, че Гузенко може да бъде от значение и че в момента е в опасност, и му дава исканото убежище.
	Разкритията на Гузенко и документите, които е взел със себе си, разкриват наличието на значителен съветски шпионски кръг в Канада. Те водят до разобличаването на полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН, РЕЗИДЕНТА на ГРУ в Отава, и на атомния учен АЛЪН НЪН МЕЙ, а също и на други шпиони, свързани с атомните тайни. Мей и още деветима, включени в атомния шпионаж в Канада, са хвърлени в затвора. Гузенко споменава и АЛДЖЪР ХИС, служител в Държавния департамент, като съветски шпионин, но представените доказателства са неубедителни. Канадските власти осигуряват на Гузенко и семейството му дом на тайно място и променят самоличността им. Понякога той се появява по канадската телевизия, за да говори за съветския шпионаж, но винаги с черна качулка на главата. По-късно издава книга за измяната си със заглавие „Това бе моят избор“ („This Was My Choice“, 1948). По нея е създаден филмът „Желязната завеса“. Гузенко продължава да живее в Канада и се занимава с писане на романи.


	ГУИС

	Главно управление за имперска сигурност (Reichssicherheitshauptamt — RSHA) — главната нацистка полицейска организация. Създадено, за да обедини всички германски полицейски организации за сигурност, включително ГЕСТАПО и СД. Ръководител на ГУИС е РАЙНХАРД ХАЙДРИХ. След убийството му през юни 1942 г. от обучени в Англия чешки АГЕНТИ го наследява ЕРНСТ КАЛТЕНБРУНЕР.
	Трето управление на ГУИС ръководи действията на „бойните групи“ (Einsatzgruppen). Под напълно безобидното название се крие зловещото им предназначение: масово физическо унищожение на хора. През войната „бойните групи“ в окупираните страни избиват 2 млн. мъже, жени и деца (процедурата е стандартна: разстрел и захвърляне в предварително изкопани ями).
	Четвърто управление отговаря за „окончателното разрешение на еврейския въпрос“ и се оглавява от Адолф Айхман.


	ГУПИ

	Главно управление за проучвания и изследвания (Direction Generale des Etudes et Recherches — DGER) — френска служба за вътрешно разузнаване и контраразузнаване. Наследява ГУСС през 1944 г.
	Исторически така са се сложили нещата, че френските разузнавателни служби винаги са се подчинявали на военните. ГУПИ подобно на предшественика си ГУСС нарушава традицията да се отчита пред военното министерство и прави това вече пред министър-председателя. Новото разпореждане е дело на Шарл дьо Гол, който създава ГУПИ с временното си правителство след освобождението на Франция през 1944 г.
	Като директор на ГУПИ АНДРЕ ДЕВАВРЕН е известен с военния си псевдоним „полковник Паси“, по-рано ръководил военновременната организация ЦБИО — Централно бюро за информация и операции (Bureau Central de Renseignements et d’Action — BCRA). Деваврен нарежда на АГЕНТИТЕ от ГУПИ да събират разузнавателни сведения за политическите партии и съпротивителните движения. Освен това те трябва да наблюдават за подривни действия, извършени от комунистите. Управлението по технически контрол подслушва телефоните и прехваща пощата (стара френска традиция; вж. ЧЕРНА СТАЯ). Агентите държат под НАБЛЮДЕНИЕ хиляди граждани.
	Десетте хиляди агенти на ГУПИ се пръсват из цяла Франция след освободителните съюзнически армии през 1944 г., за да дирят незаконно придобити богатства. Те подправят документи (умение, научено по време на окупацията) за хора, които, както внезапно се оказва, имат нужда от нова самоличност; изнудват политици, които са извършвали нелегални операции с валута. Възмутен французин казва, че агенцията е трябвало да бъде наречена Главно управление за подправяне и изнудване. Комунистите също си имат название за ГУПИ — Главно управление на предателите и издевателите.
	ГУПИ просъществува от ноември 1944 до януари 1946 г., когато Дьо Гол се оттегля от поста временен президент на Франция. Агенцията бързо е закрита и заменена от СВДК (Служба за външна документация и контраразузнаване) — Service de Documentation Exterieure et de Contreespionage (SDECE.)


	ГУСС

	Главно управление на специалните служби (Direction Generale des Services Speciaux — DGSS). Тази френска разузнавателна агенция се появява през Втората световна война в резултат от политическите борби между генерал Шарл дьо Гол — лидер на _Свободна Франция_, и съперника му генерал Анри-Оноре Жиро.
	След англо-американското нападение над Северна Африка през ноември 1942 г. Дьо Гол иска разузнавателната му агенция ЦБИО със седалище в Лондон да се слее със Службата за разузнаване (СР) на Жиро и Военната служба за сигурност, която действа в контролираната от „Виши“ Франция. Сливането най-сетне се осъществява, като ИС става техническо подразделение на новата агенция ГУСС. За директор Дьо Гол избира Жак Сустел, който не е военен и няма опит в разузнаването. Фактът, че ГУСС се отчита директно пред Дьо Гол, а не пред военното ръководство, бележи историческа промяна в бъдещето на френските разузнавателни агенции.
	След дебаркирането в ДЕНЯ Д на 6 юни 1944 г. ГУСС започва операции не само във Франция, но така също в Близкия изток и Източна Европа. Освен това използва и френски граждани в Съединените щати, за да събере разузнавателна информация за американската дейност, засягаща и Франция. След като Дьо Гол настанява временното си правителство в освободена Франция, ГУСС се превръща в ГУПИ (Главно управление за проучвания и изследвания) — DGER (Direction Generale des Etudes et Recherches), служба за вътрешно разузнаване.


	Густавус

	Вж. АРНОЛД, БЕНЕДИКТ.


	ГЦР

	ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Д

	_Д–21 (D–21)_

	Безпилотен американски самолет за РАЗУЗНАВАНЕ. Излитането му се осъществява на голяма височина от самолети _A–12_ и _SR–71 БЛЕКБЪРД_. Външно необичайният _D–21_ е подобен на _A–12_ и _SR–71_.
	_D–21_ е пускан в полет 4 пъти над Китай за фоторазузнаване от стратегическия бомбардировач _B–52H_. Един от самолетите се отклонява на север и пада в Сибир. По-късно някои от останките са върнати. Очевидно програмата е отменена поради високата цена на апаратите (използват се еднократно) и възникналите проблеми при получаване на информацията и най-вече поради СПЪТНИЦИТЕ, които вече изпълняват задачите, предвидени за _D–21_.
	_D–21_ е разработен като високоскоростен разузнавателен безпилотен самолет, който да прелита над ЦЕЛИ, над които пилотирани самолети не могат да преминават по политически причини или поради противниковата противовъздушна отбрана. Според приетата програма самолети _A–12_ и _SR–71_ трябва да изнасят и да пускат _D–21_. Извършени са няколко опита. При един от тях _A–12_ се разбива и затова 8-моторният _B–52H_ поема ролята на платформа за излитане. Два от бомбардировачите са модифицирани, за да могат да работят с _D–21_, като всеки един може да носи два _D–21_, закачени под крилата. Излитат само от военновъздушната база Бийл в Северна Калифорния и от полигона за изпитателни полети Грум Лейк в Невада. КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на операциите на _B–52/D–21_ е _СИНИЪР БОУЛ_.
	При 4-те мисии преносителят _B–52_ излита от американска база и отлита до мястото за пускане над западната част на Тихия океан, след което се приземява на най-близкото летище. Апаратът изпълнява мисията си и се насочва към изходния пункт, където пуска кутията с филма и камерата. Те трябва да бъдат „уловени“ още във въздуха от друг самолет. Процедира се по същия начин както при спътниците (вж. _КОРОНА_). Самолетът апарат се самоунищожава — разпръсва се на малки парчета, за да не може по тях да се определи произходът му.
	_D–21_ е разработен от конструкторското бюро на корпорация _Локхийд_ — ЗАВОДИТЕ _СКУНК_. Произведени са 38 апарата през периода 1964–1969 г. Апаратът има издължени триъгълни криле без хоризонтална опашна повърхност. За конструкцията е използван титан. Единственият мотор е разположен в гнездо върху корпуса заедно с камерата. Теглото му с горивото е около 500 кг. Дължината му е 13 м, а размахът на крилете — 6 м. Максималната дължина на полета му е приблизително 5600 км, като може да лети на височина около 28 км (малко по-високо, отколкото _SR–71_).
	Два самолета _A–12_ са модифицирани за операции с _D–21_ и са обозначени _M–21_. Когато са скачени, обозначението е _MD–21_ — „Майка“ и „Дъщеря“. Кодовото наименование на програмата за съвместно използване е _Тагборд_. По гореспоменатите причини програмата е отменена на 30 юли 1966 г. и „изстрелването“ на _D–21_ се изпълнява от стратегическия бомбардировач _B–52_.
	Четирите неуспешни полета на _B–52/D–21_ над Китай са извършени през 1969–1971 г. Неизползваните самолети апарати са в хангара от 1968 до 1976 г., а по-късно са изхвърлени, като най-малко 17 са оставени на открито във военновъздушната база Монтан, Аризона. (През 1994 г. Националното управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство (НАСА) получава четири _D–21_ за изследователски проекти.)
	_D–21_ е общо наименование. _D–21B_ е модифициран за изстрелване от самолет _B–52_. Бойните апарати носят названието _GTD–21_. Номерът 21 е избран, тъй като е обратен на 12 — от _A–12_.
	Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.
	{img:shpionazh-20.jpg|#D–21 и M–21}


	Д’Еон, Шарл Жонвиев Луи (1728–1810)

	ТАЕН АГЕНТ на френския крал Луи XV, който в интерес на своята разузнавателна работа често се представя за жена. Отличен фехтовач; с докторска степен по гражданско и канонично право. През 1755 г. е назначен за френски посланик в Русия. Именно там започва често да се преоблича в женски дрехи. Около него витаят легенди — че е почетна дама на царицата, че художниците искали да направят портрет „на тази красива жена“, и т.н. Във френския двор организират интриги срещу Шарл и той бяга в Англия, където се свързва с британските ТАЙНИ СЛУЖБИ (предполага се, че е събирал и тактическа информация за британските пътища, необходима на французите при евентуално навлизане в Англия). Д’Еон получава нареждане да се завърне във Франция, но отказва да се подчини и заплашва да стане ИЗМЕННИК. Кралят изпраща друг агент — ПИЕР БОМАРШЕ, за да плати на Д’Еон и да се договори с него да се облича като жена до края на живота си. Това трябва да бъде гаранцията, че няма да замисля конспирации срещу короната. Самият Бомарше също е убеден, че Д’Еон е опасен за Франция само като мъж.
	Д’Еон остава в Англия. Там се провеждат няколко изследвания, за да се установи полът му. Погребан е като мъж.


	Дабърстайн, Уолдоу (1907–1983)

	Сътрудник на ЦРУ в оставка, открит мъртъв в същия ден, в който е обвинен, че е продавал секретни военни тайни на Либия.
	Дабърстайн е РАЗУЗНАВАЧ и специалист по въпросите на Близкия изток. Получава духовно образование и известно време е лютерански свещеник. Увлича се от историята на древните цивилизации и защитава докторска дисертация в Института по изтокознание в Чикагския университет. Той е един от първите учени аналитици, постъпили в ЦРУ веднага след създаването му. Дабърстайн работи дълги години като експерт и аналитик по Близкия изток и не се е отличавал с нищо от останалите си колеги.
	След като се уволнява от ЦРУ през 1970 г., работи за РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) и преподава в Националния военен колеж във Вашингтон. През 70-те години Дабърстайн работи заедно с ЕДУИН УИЛСЪН — бивш офицер от ЦРУ, обвинен в заговор за убийство на хора, които са го обвинили, че пренася незаконно оръжия и експлозиви за Либия.
	„Невинен съм“, пише Дабърстайн в бележка, намерена върху тялото му на 29 април 1983 г. Властите твърдят, че се е застрелял в главата с ловджийска пушка. Тялото му е открито в приземния склад на жилищна кооперация, в която е живял в Арлингтън, Вирджиния. На бележката е поставена датата 24 април. Ловджийската пушка е закупена на 26 април.
	Дабърстайн и Уилсън се запознават, докато и двамата работят в ЦРУ. През 1977 г. Уилсън моли Дабърстайн за помощ при изпълнението на една „специална мисия“, която се отнася за Либия. (По това време Уилсън работи по секретен проект на ВМС на САЩ. Вж. ОПЕРАТИВНА ГРУПА.) Дабърстайн отива в Либия през 1978 г., очевидно без знанието на РУМО.
	Следствието обвинява Дабърстайн, че е продал информация на Либия за американския военен контингент, разположен в Близкия изток, за 32 000 долара. По това време Либия е в добри отношения със Съветския съюз, което означава, че по всяка вероятност руснаците също са получили тази информация.


	Данилоф, Никълъс

	Американски журналист в Москва. Скалъпеното му арестуване от КГБ и обвинение в шпионаж не провалят планираната среща на най-високо равнище между президента Рейгън и съветския лидер Михаил Горбачов.
	Данилоф — кореспондент на _Ю Ес нюз енд уърлд рипорт_, е арестуван на 30 август 1986 г. в Москва — точно една седмица след като ФБР арестува съветски офицер от КГБ, който работи в ООН. (За подробности по случая на ФБР с руския офицер вж. ЗАХАРОВ, ГЕНАДИЙ.) Данилоф се среща със свой познат руснак на Ленинските възвишения — парк близо до апартамента му. Руснакът подава на Данилоф пакет, като казва, че вътре има вестникарски изрезки. Вместо това в пакета с гриф СЕКРЕТНО е поставена карта на Афганистан — диаграма за разположението на съветските военни обекти и 26 снимки на съветски войници. Осем офицери от КГБ изведнъж изскачат от микробус и арестуват Данилоф.
	Горбачов заклеймява Данилоф като „шпионин, който е заловен на местопрестъплението“. Данилоф гневно отхвърля обвинението. Говорител на Белия дом нарича ареста „нищо повече от задържане на заложник“.
	Руснаците веднага започват преговори за РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ, но американските власти отказват да преговарят, тъй като Данилоф не е шпионин. Руснаците твърдят, че Данилоф е свързан с Пол Стомбо, политически офицер от американското посолство в Москва, който е изгонен като шпионин през 1985 г., и с Мурат Натирбоф, когото руснаците определят като главен резидент на ЦРУ в Москва. Натирбоф е напуснал Съветския съюз малко преди ареста на Данилоф.
	Данилоф, който е в края на пет и половина годишното му назначение в Москва, е задържан в Лефортово — затвор в Москва още от времето на царизма. След 13 дни той и Генадий Захаров са освободени и предадени в съответните посолства.
	По време на преговорите за освобождаването на Данилоф администрацията на Рейгън повдига обвинение, че 25 руснаци от ООН са офицери от КГБ.
	На 30 септември 1986 г. се слага край на аферата _Захаров — Данилоф_. Тогава и Съединените щати, и Съветският съюз обявяват, че президентът Рейгън и Горбачов ще осъществят среща на високо равнище на 11–12 октомври в Исландия. Съобщението е направено от ТАСС — съветската информационна агенция — в 9,50 часа сутринта. Четири минути по-късно Захаров подава молба за обжалване на обвинението в шпионаж във федералния съд в Бруклин, Ню Йорк. След това напуска Вашингтон, качва се на самолет на _Аерофлот_ и в 3,15 часа следобед излита от международното летище _Дълес_. Самолетът от Москва, в който пътува Данилоф, каца на летището във Вашингтон в 4,40 ч следобед.
	По-късно офицери от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО стигат до извода, че вероятно КГБ е започнало подготовката на капана за Данилоф още през декември 1984 г. Тогава един руснак, представящ се за свещеник, влиза в кореспондентския пункт на Данилоф и му разказва, че е лежал в затвора заради убежденията си. Данилоф не е бил убеден, че човекът е свещеник, но се съгласява да предаде негово писмо в американското посолство. През януари 1985 г. свещеникът пуска писмото в пощенската кутия на Данилоф. В плика е поставен втори плик, адресиран до американския посланик. А в този плик има трети, адресиран до ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ — по това време директор е УИЛЯМ КЕЙСИ. Този последен плик съдържа данни за съветското въоръжение.
	През февруари 1985 г. Данилоф е поканен в посолството, отведен е в обезопасена стая и е разпитан от представител на посолството, за когото журналистът предполага, че е офицер от ЦРУ под дипломатическо ПРИКРИТИЕ. Данилоф му дава името и телефонния номер на предполагаемия свещеник. След няколко месеца Данилоф отново е извикан в посолството и в обезопасената стая офицерът от ЦРУ му съобщава, че е очевидно, че свещеникът е свързан с КГБ. Скоро след това Стомбо е изгонен като шпионин вероятно защото се е опитал да се свърже с т.нар. свещеник.
	Според руснаците доказателствата, свързващи Данилоф и Стомбо от ЦРУ, включват писмо, написано от Стомбо до „свещеника“. В писмото, както е публикувано от руснаците, се казва: „Скъпи и уважаеми приятелю, бихме искали да Ви уверим, че писмото, предадено от Вас на журналиста на 24 януари, вече е на предназначения адрес. Високо ценим дейността Ви.“
	След освобождаването му Данилоф подрежда парченцата от мозайката на събитията. „Ако тогава знаех нещата, които знам сега — казва той, — щях да изгоря писмото, вместо да го нося в посолството“.
	За други примери на капани, заложени на американци, за да бъдат обвинени в шпионаж в Съветския съюз, вж. РУСИЯ — СССР.


	Дар, Аврам

	Израелски РАЗУЗНАВАЧ, създал разузнавателна МРЕЖА в Египет, която се проваля напълно.
	Роден е в Палестина. Работи в Европа след Втората световна война и оказва помощ на евреи да се завърнат в бъдещата държава Израел. През 1948–1949 г., по време на Арабско-Израелската война, е офицер в Палмах (подразделение за диверсии в нелегалната еврейска армия Хагана) и работи в арабските страни. За кратко напуска армията, но отново постъпва в нея след 1951 г. Назначен е в АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.
	През май 1951 г. влиза в Египет с британски паспорт на името на Джон Дарлинг. Създава нелегална мрежа, въпреки че, както отбелязват Йън Блек и Бени Морис в книгата „Израелската тайна война“ („Israel’s Secret War“, 1991), „… Целта на тази мрежа — за еврейска самозащита, за помощ на нелегалната имиграция, за шпионаж или за антиегипетски саботаж — отначало не е ясна… за Дар и младите евреи [в мрежата]“. Повечето от АГЕНТИТЕ на Дар са без опит. Той напуска Египет. Членовете на мрежата заминават за Израел (през Франция). Много от тях преминат кратък курс на обучение по тайни комуникации, шпионаж и саботаж. Недостатък в организацията на мрежата е, че всеки един от членовете знае кои са другите участници.
	Към края на 1953 г. обучените агенти се завръщат в Египет. Те разполагат с експлозиви и вече имат набелязани цели за саботаж. През 1954 г. в Египет е изпратен Аври Ел Ад, за да поеме командването на мрежата. КОДОВАТА ДУМА, с която трябва да бъде активирана мрежата — операция _Сузана_, — е предадена от Тел Авив през юни. Тогава военните поемат управлението. Израелците смятат, че саботажите ще дискредитират военното правителство на Египет. От юли мрежата започва да взривява бомби в Кайро и Александрия. Целите са библиотеки, американският информационен център, пощи и кина, а не военни обекти, както някои от служителите на Аман са се надявали. Един от членовете на мрежата е заловен при опит да постави бомба в киносалон. Той разкрива и останалите. Всички са арестувани. Съдебният процес започва на 11 декември 1954 г. Един от членовете на мрежата е пребит до смърт на разпит, а друг се самоубива по време на процеса. Двама са осъдени на смърт и са екзекутирани, четирима получават присъди от 7 години до доживотен затвор, а двама се оправдани.
	Дар продължава да работи в Аман. По време на израелско-британско-френската кампания срещу Египет през октомври 1956 г. Дар, един майор и двама други оперативни работници от Аман са назначени в МОСАД. Те заминават с френски самолет за Порт Саид, за да се срещнат с представители на френското разузнаване и да участват в операция _Тушиа_ (на иврит означава мъдрост). На 11 ноември Дар и други двама, облечени във френски униформи и представящи се за еврейски войници от Френския чуждестранен легион, осъществяват контакт с еврейската общност в Порт Саид. С помощта на французи те уреждат на 17 и 18 ноември прехвърлянето на една трета от общността — 65 души — в Израел с кораб.
	През 1957 г. Дар се оттегля от армията в знак на протест срещу израелското правителство за това, че не е разменило заловените и осъдени членове на мрежата му срещу 6000 египетски войници, пленени през октомври и ноември 1956 г. Израелците не са знаели, че сред египетските пленници е бил и генерал Мохамед Дигви — управител на Газа, който през 1955 г. е председателствал съда, наложил смъртно наказание на двама от мрежата в Кайро. (Четиримата от мрежата на Дар са освободени през 1967 г. по личното настояване на МЕИР АМИТ — ръководител на Мосад, пред президента Гамал Абдел Насър.)


	Дара, Лидия (1729–1789)

	Квакерка, чието семейство шпионира в полза на привържениците на независимостта на Америка.
	Лидия Дара живее на Втора улица във Филаделфия в къща, която е разположена почти срещу щабквартирата на сър Уилям Хау, главнокомандващ британските войски в Америка. Като квакерка се предполага, че е противничка на войната, и затова не я подозират. Тя събира военна информация за всичко, подслушвайки разговорите между английските офицери и наблюдавайки живота на гарнизона във Филаделфия. Възможно е да е познавала и някой капитан от щаба на Хау и да е получавала информация от него, без той да е подозирал.
	След като се събере достатъчно информация, съпругът й Уилям я записва в кодирана стенограма и я скрива в модерните по това време облечени с плат копчета. Синът на семейство Дара — още юноша, се промъква до американския лагер в Уайтмарш извън Филаделфия, изрязва копчетата и ги предава на по-големия си брат — лейтенант Чарлс Дара, който разчита стенограмите и ги предава на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН.
	Вашингтон, твърдо убеден в необходимостта от военно разузнаване, има действаща шпионска мрежа в окупираната от британците Филаделфия. През ноември 1777 г. няколко АГЕНТИ докладват, че Хау планира неочаквано нападение срещу Уайтмарш.
	Междувременно на Втора улица семейство Дара получава нареждането да напусне къщата си, за да може там да се настани Хау. Лидия протестира (вероятно пред капитана, когото е познавала) и Хау се съгласява да заеме само една стая, която да използва за провеждане на съвещания. На 2 декември един офицер нарежда на Лидия и цялото семейство да си легнат рано, тъй като щабът „желае тази нощ да използва стаята, без да бъде обезпокояван“. Лидия усеща, че съвещанието ще е важно, скрива се в килера до стаята за съвещания и подслушва през тънката стена. Тя чува, че атаката — масирано нападение, чиято цел е да се унищожи Континенталната армия — ще бъде проведена на 4 декември.
	Както много други жени, Лидия има разрешително да пресича британските фронтови линии, за да ходи до мелницата на пътя между Филаделфия и Уайтмарш. На 3 декември тя се промъква през линиите и бързо стига до лагера, където разкрива пред американските офицери какво е чула.
	Настъплението наистина започва на 4 декември, но Хау разбира, че Вашингтон е готов да посрещне атаката, и се отказва да атакува. Слухът за неуспеха на англичаните бързо стига до Лондон през декември и става допълнителен аргумент за онези официални английски лица, които смятат, че е невъзможно да се покори Америка. Американската агентура веднага съобщава за тези настроения на БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН в Париж и той ги използва като допълнителен аргумент в преговорите с французите за сключване на военен съюз между Америка и Франция.
	Филаделфийските квакери по-късно настояват Чарлс Дара да бъде изключен от Приятелската общност, тъй като е участвал във военни действия. Според някои източници Лидия Дара също е била изключена, след като квакерите научават за шпионската й дейност.


	Дауни, Джон (1930)

	Сътрудник на ЦРУ, заловен в Китай на 29 ноември 1952 г. ЦРУ вербува Дауни в Йейлския университет скоро след дипломирането му през 1951 г. — по това време много възпитаници на Йейл постъпват в ЦРУ. Освен всичко друго Дауни има и добри физически данни: капитан е на отбора по борба и защитник във футболния отбор. След специално обучение в Съединените щати е изпратен в Япония като част от тайна операция на ЦРУ за прехвърляне на АГЕНТИ в Китай. Чан Кайшъ, победен от водените от Мао Дзедун китайски комунисти, е избягал в Тайван (Формоза). Американската политика изисква „зелена светлина“ на армията на Чан Кайшъ, за да може да си възвърне континенталната част. Като част от тази политика Дауни и други оперативни служители на ЦРУ обучават тайванци в една тайна база в Япония и след това ги препращат в Китай.
	Въпреки че не е бил задължен, Дауни е придружавал подготвените агенти до мястото на пускането в Китай. На 29 ноември 1952 г. _C–47 Дакота_ без опознавателни знаци излита от японска база. Освен Дауни и РИЧАРД ФЕКТО — друг офицер от ЦРУ, в полета участват двама тайвански пилоти и 7 тайвански агенти, които трябва да бъдат спуснати с парашути в планините на Манджурия, за да установят база за комуникации. Но преди тава е трябвало да вземат друг агент, вече изпълнил задачата си. Самолетът се снишава, но не може да кацне, понеже китайската противовъздушна артилерия открива огън. Спускат стълба от люка с надеждата, че агентът ще се хване за нея и ще се качи на самолета. Но китайците са узнали за акцията, прехващайки съобщение по радиото. Дауни и Фекто са заловени. Тайванците са отделени, почти сигурно за да бъдат екзекутирани.
	Държавният департамент на САЩ използва предварително измислена история за ПРИКРИТИЕ и обявява, че е изчезнал самолет, който извършва рутинен полет между Сеул и Токио и че сред пътниците са двама служители на Министерството на отбраната — Дауни и Фекто. В съобщението за пресата се допуска, че двамата са загинали. Дауни прекарва първите 10 месеца в непрекъснати разпити и признава, че е офицер от ЦРУ. През декември 1954 г. Китай обявява, че са заловени и осъдени за шпионаж двама оперативни работници на ЦРУ. Дауни е осъден на доживотен затвор. Фекто, тъй като е подчинен на Дауни, получава 20 години. Двамата са прехвърлени от провинциален в друг затвор — в Пекин. Там се срещат с екипажа на разузнавателен самолет _B–29 СУПЕРФОРТРЕС_, който е бил свален.
	По това време Корейската война е приключила и Съединените щати уреждат с Китай размяна на военнопленници. В американския списък има 129 китайци, повечето учени и икономисти, които са работили в Съединените щати. В китайския списък фигурират 40 американци, включително екипажът на _B–29_ и Дауни и Фекто. Но Дауни и Фекто са изключени от този списък, тъй като Съединените щати не могат да признаят, че са офицери от ЦРУ. През август 1955 г. екипажът на _B–29_ е освободен и един от тях предава на ЦРУ това, което му е казал китайски служител: „Единственият начин, по който някога могат да излязат от затвора, е правителството ви да признае, че са агенти на ЦРУ.“
	Китай и Съединените щати нямат дипломатически отношения, но през 1957 г. Китай отново предлага — индиректно, освобождаване на двамата офицери от ЦРУ. Предложението обаче е отхвърлено от държавния секретар Джон Фостър Дълес (чийто брат АЛЪН ДЪЛЕС по това време е ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ). Едва след като на една пресконференция президентът Никсън признава, че са офицери от ЦРУ, Дауни и Фекто най-сетне са освободени — Фекто през 1971 г., а Дауни през 1973 г.


	ДВМР

	ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Двоен агент

	АГЕНТ, който извършва разузнаване за две или повече разузнавателни служби, предавайки информация на едната агенция за другата или на още няколко агенции. Един двоен агент може да бъде манипулиран да извършва това, без дори сам да знае.


	ДВР

	ДИРЕКТОР НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Деваврен, Андре (1912)

	Директор на разузнаването на _Свободна Франция_ през Втората световна война. Като „полковник Паси“ — псевдоним, заимстван от името на станция на парижкото метро, той ръководи разузнавателната служба на генерал Шарл дьо Гол в Лондон BCRA (Bureau Central de Renseignements et d’Action) — ЦБИО (Централно бюро за информация и операции). Инженер Деваврен, преподавател по укрепителни съоръжения във френската военна академия Сен Сир, постъпва във френската доброволческа част, сформирана във Великобритания след падането на Франция през 1940 г., за да продължи борбата. Той се присъединява към _Свободна Франция_ на Дьо Гол в Лондон и веднага получава задачата да създаде разузнавателна служба, която по-късно е наречена ЦБИО.
	Деваврен, който не е запознат с разузнаването в началото, помага на сър Клод Данси — заместник-директор на британската служба МИ–6. Деваврен е смел мъж, но невнимателен и опърничав разузнавач. През 1943 г., рискувайки живота си, посещава няколко пъти окупирана Франция.
	Продължава да служи като ръководител на разузнаването на Дьо Гол до февруари 1946 г., когато Дьо Гол се оттегля като временен президент.
	През май 1946 г. Деваврен е арестуван по скалъпени обвинения в незаконно присвояване на средства на ЦБИО по време на войната. По-късно обвиненията са оттеглени, но той подава оставка от армията.


	Дезинформация

	Създаването и разпространяването на подвеждаща или невярна информация с цел да се накърни авторитетът на набелязания противник. Смята се, че терминът е въведен от КГБ. Типичните операции по дезинформация на КГБ включват подправени документи, предназначени да дискредитират САЩ.
	През юни 1957 г. например специалисти по дезинформацията от КГБ предават на египетските вестници копия от писма, за които се твърди, че са написани от Абба Ибан — израелски посланик в Съединените щати, и са адресирани до Шарл Малик, външен министър на Ливан. В едно от писмата си Ибан като че ли изразява съжаление по повод на „откровената враждебност, с която са пропити отношенията между нашите страни…“ и добавя, че това „ме огорчава не по-малко от Вас“. И Израел, и Ливан отхвърлят фалшификата. Но той вече е толкова широко разпространен от египетските средства за масова информация, че повечето египтяни не вярват на новите твърдения. Това е една от целите на дезинформацията: докато се установи истината, злото вече е сторено.
	Друг случай: през 1986 г., отново с фалшификати, Съветският съюз разпространява в медиите на САЩ копие на фалшиво писмо от служител на американската информационна агенция (ЮСИА) до сенатора Дейв Дюрънбъргър — председател на Сенатската комисия по разузнаването. В писмото е изложен пропаганден план за проучване на катастрофата в атомната електроцентрала в Чернобил. По-късно комисията публикува фалшификата и анализ на последствията от него.
	През 1981 г. КГБ подправя писмо на президента Рейгън до краля на Испания. Измамата е разкрита и не се стига до инцидент.
	Руснаците използват термина _активно мероприятие_ за подобни операции, които обикновено са краткотрайни. Някои продължават обаче сравнително дълго, като например упоритата кампания, предприета за дискредитиране на политиката на САЩ в Индия въз основа на твърдението, че ЦРУ подпомага сепаратистките движения, за да разедини страната.
	Сержант РОБЪРТ ЛИЙ ДЖОНСЪН, шпионирал за руснаците в Европа, им предава копие на военен план, в който е включен списък на европейски бази за тактически американски ядрени оръжия. В началото на 80-те години версии на подобни документи се появяват из цяла Европа. КГБ ги използва във военен аспект, за да анализира американската стратегия, а след това ги разпространява за пропагандни цели по време на антиядрените кампании в Европа. Документите са автентични само донякъде. Специалистите по дезинформация от КГБ не могат да се стърпят да не добавят нови западноевропейски „цели“ към истинския списък.
	Покрай това думата дезинформация навлиза и в английския.


	Дейвис, Алън

	Бивш служител във военновъздушните сили на САЩ, предлагал на руснаците секретна информация във връзка с разузнавателни програми, включително електронни и инфрачервени технологии. Дейвис, работил 10 години във военновъздушните сили, има ДОСТЪП до секретни материали.
	През 1984 г. „несправедливо е отстранен“ от военновъздушните сили за несправяне с професионалните задължения. Той се опитва да си отмъсти, като решава да шпионира за руснаците. Въпреки че не се знае как и кога е направил първото си предложение, телефонните записи на съветските дипломатически служби очевидно са помогнали да бъде разкрит. Когато предлага да шпионира, той работи като лабораторен техник в корпорацията за космически комуникации _Форд_ в Пало Алто, Калифорния.
	Дейвис се свързва със съветското консулство в Сан Франциско и обаждането му е прехванато от апаратите за подслушване на американското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. През октомври 1986 г. агент на ФБР, представящ се за съветска връзка, се обажда на Дейвис и насрочва среща. ФБР твърди, че Дейвис е предал на агента „подробна устна информация“ и „начертана на ръка“ секретна технология. Той съобщава също, че е получил информацията през 1983–1984 г., докато е бил във военновъздушната база в Западна Германия.
	Дейвис е арестуван в момента на предаване на секретни документи на агента. Обвинен е в шпионаж и е осъден на 5 години затвор.


	Дейвис, Сам (1842–1883)

	Редник от Първи тенесийски полк по време на Гражданската война в Америка, екзекутиран като шпионин. Дейвис работи като КУРИЕР за екип на Конфедерацията, известен под името _Скаутите на Колман_, когато през ноември 1863 г. е заловен от федералните войски близо до Пуласки, Тенеси.
	Разпитван е няколко дни, но е отказал да разкрие каквато и да е информация за войските на Конфедерацията. Твърди се, че когато му предлагат свободата в замяна на информация, той заявява: „По-скоро бих умрял хиляда пъти, отколкото да предам приятел или да изменя на дълга си.“ На 27 ноември 1863 г. е обесен. Пресата на Конфедерацията го провъзгласява за втори НЕЙТЪН ХЕЙЛ.


	Дейтън, Илайъс (1737–1807)

	Офицер от Континенталната армия по време на Войната за независимост на Америка, който ръководи изключително успешен шпионски кръг за генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН.
	Инструкциите на Вашингтон за Дейтън, издадени на 26 юли 1777 г., представляват точно описание на възгледите на самия Вашингтон за ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

	Необходимостта от получаване на точни разузнавателни сведения е очевидна и не е нужно да се обяснява повече. Всичко, което остава да добавя, е, че всичко трябва да се запази в пълна тайна. Защото успехът в повечето подобни начинания зависи от секретността. Колкото и добре планирани и многообещаващи да са някои дела, ако секретността не се спазва, те са обречени на неуспех.

	Дейтън е командващ офицер на Първа милиция в Ню Джърси. Той ръководи и шпионски кръг в Стейтън Айлънд, Ню Йорк, който е окупиран от британците. Джон Лагранж Мерсеро, който не може да се сражава в Континенталната армия поради недъг в дясната ръка, е главният АГЕНТ на Дейтън. Мерсеро работи зад британските фронтови линии на Стейтън Айлънд и изпраща информация на Дейтън по КУРИЕРА Джон Паркър. Дейтън е в Ню Джърси, от другата страна на река Хъдсън, срещу Стейтън Айлънд.
	Паркър умира, след като е арестуван и затворен от британците. Мерсеро поема риска сам да доставя съобщенията. Нощем пресича реката до Острова на ловците, близо до брега на Джърси. Той пътува на сал, за който завързва бутилка, пълна с доклади, която ще потъне, щом пререже връвчицата, ако бъде заловен. С помощта на сигнали между острова и брега се уточняват места за ТАЙНИЦИ, където Мерсеро оставя бутилката и взема новите инструкции. Непрекъснатият приток на разузнавателна информация от кръга на Дейтън се споменава в доклад на Вашингтон от 5 юли 1777 г. пред Конгреса: „Непрекъснато държа хора на Стейтън Айлънд, които всеки ден ми предават информация за операциите на противника.“
	Дейтън разполага с 20 агенти, които работят за него, включително двама американски офицери, които са под прикритието на продавачи на провизии на британците в Стейтън Айлънд. Кръгът работи от 1777 до 1780 г. и някои страни от дейността му са напълно неизвестни. В запазени доклади се намират имената им за ПРИКРИТИЕ, но не и самоличността им. Има и намек, но без всякакви подробности за това, че кръгът на Дейтън е проникнал в британската армия.
	През 1783 г. Дейтън получава звание бригаден генерал.


	Дейтън, Лен (1929)

	Писател, автор на шпионски романи. За разлика от останалите британски писатели на шпионска тематика, като ЯН ФЛЕМИНГ, ГРЕЪМ ГРИЙН и ДЖОН ЛЬО КАРЕ, Дейтън не е работил в разузнаването.
	Той е бил жп служител, преди да постъпи във военновъздушните сили. Преминава специална школа за военен фотограф. Прикрепен е към Службата за специално разследване на Кралските ВВС. След като се уволнява през 1949 г., следва в институт по изкуствата. Негово хоби са готварството и рисуването — създава весел комикс за неделния вестник _Обзървър_ и пише 2 книги по готварство, след като известно време работи като келнер в ресторанти. По-късно е художествен оформител в Ню Йорк и артдиректор в лондонска рекламна агенция. Дейтън решава да се посвети на писателска дейност след публикуването на първия му шпионски трилър — „Досието Ипкрес“ („The Ipcress File“). Това е роман за РАЗУЗНАВАЧ, който открива, че един от шефовете му е шпионин. Романът е публикуван в Англия през 1962 г. и си спечелва бърза слава. През 1965 г. по него е създаден филм с участието на Майкъл Кейн.
	„Погребение в Берлин“ („Funeral in Berlin“, 1964) създава на Дейтън име на писател на шпионски трилъри в традицията по-скоро на Льо Каре, отколкото на Флеминг. Героите на Дейтън са хора разочаровани, загубили илюзиите си, които разчитат на природния инстинкт, а не на романтичната смелост и всякакви шпионски хитрини в стил Джеймс Бонд.
	В трилогията „Гейм в Берлин“ („Berlin Game“, 1983), „Мексикански сет“ („Mexico Set“, 1985) и „Мач в Лондон“ („London Match“, 1985) главният герой Бърнард Сампсън, обикновен чиновник в Уайтхол, решава да напусне работата си и заминава за Източен БЕРЛИН. Почти всеки, когото Сампсън среща — т.нар. приятел или т.нар. враг, предава него или някой друг. Други шпионски романи на Дейтън: „Шпионска история“ („Spy Story“, 1974), „Шпионин от вчера“ („Yesterday’s Spy“, 1975), „Блести, блести, малък шпионин“ („Twinkle, Twinkle, Little Spy“, 1976) (публикувана в Америка под заглавието „Да уловиш падащ шпионин“ — „Catch a Falling Spy“) и „СС — Великобритания“ („SS-GB“, 1978). Последната книга описва Великобритания под германско владичество, последвано от въображаема победа на нацистка Германия през 1940 г. Дейтън е създал общо 50 романа, включително няколко документални книги за авиацията.
	Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.


	Денинг, Норман (1904–1979)

	Основоположник на ЦЕНТЪРА ЗА ОПЕРАТИВНО РАЗУЗНАВАНЕ към Кралския военноморски флот през Втората световна война. Използва активно материали от операция _УЛТРА_ и други разузнавателни източници за борба срещу корабите и подводниците на Германия.
	През юни 1937 г. Денинг, по това време лейтенант, получава задачата да създаде разузнавателен център и да излезе с предложение пред ръководството на флота за начин на действие. По замисъл новата организация трябва да бъде усъвършенствана СТАЯ 40 от Първата световна война, започнала като служба за дешифриране, а по-късно прераснала в център.
	Денинг започва с един чиновник, без помещение и без познания в разузнаването. Но ръководството не се е излъгало — именно той се оказва подходящият човек за тази задача. Прекарва 4 седмици в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, където капитан III ранг АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН му дава добра основа по отношение на британските усилия в разкодирането, които по това време бележат успех само срещу италианските комуникации, но не и срещу германските. Денинг подробно проучва и архивите на СТАЯ 40.
	Преди да успее да продължи, е извикан, за да събере разузнавателни сведения, свързани с Гражданската война в Испания, която бушува вече цяла година. Правителствената школа за кодове и шифри му предоставя известна информация, а ВИСОКОЧЕСТОТНИТЕ ЛОКАТОРИ му дават възможност да изгради стратегия към италианските подводници, които поддържат испанските националистически (фашистки) сили. Денинг започва да води индекс на разузнаването и нанася разположението на корабите върху карта, като полага началото на процес, който продължава и в днешни дни.
	Под негово ръководство центърът се разраства и скоро се превръща в операционен щаб на военноморските действия срещу германците. Както се твърди в морските истории и филма „Потопете «Бисмарк»“ („Sink the Bismarck“, 1960), центърът извършва успешни операции, с помощта на които през 1941 г. е открит и потопен германският боен кораб _Бисмарк_, а по-късно е спечелена битката в Атлантика срещу германските подводници. (Тази битка е „спечелена“ през май 1943 г., но сраженията продължават до капитулацията на Германия през май 1945 г.)
	В книгата „Много специално разузнаване“ („Very Special Intelligence“, 1977) ветеранът от Центъра за оперативно разузнаване ПАТРИК БИЙЗЛИ пише: „През цялата война Денинг прекарваше 6 дни и 6 нощи в Адмиралтейството. Почти непрекъснато изпълняваше задачи. Той създава един център, който е ефикасен, оказва съществена помощ, отразява точно информацията и е безценен.“
	Денинг е предпоследният ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ от 1959 до 1964 г. (този пост е премахнат със създаването на обединен Щаб на отбраната). По-късно Денинг служи като първи заместник-началник (отговаря за разузнаването) на Щаба по отбраната, създаден през 1964 г. от лорд Луис Маунтбатън. Това е вторият по значимост пост в разузнаването на въоръжените сили и самият Маунтбатън избира Денинг.
	Денинг се пенсионира през 1965 г.


	Денистън, Алъстър (1881–1961)

	Ръководител на британската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, разположена в ПАРК БЛЕЧЛИ по време на Втората световна война. Под негово ръководство в периода от 1921 до 1944 г. школата прониква в италианските КОДОВЕ и в по-голямата част от германските комуникации, обработени с шифровъчната машина _ЕНИГМА_. (Въпреки че е кръстен Александър, Денистън използва името Алъстър.)
	Получава образованието си в колежа _Боудън_ в Англия, в университета в Бон и в Сорбоната, Денистън е играч в британския отбор по хокей, с който участва в олимпийските игри, и преподава френски и латински в училище за момчета. През 1912 г. постъпва в морския колеж в Осбърн, където преподава езици. В началото на Първата световна война е назначен към СТАЯ 40 на Адмиралтейството, където са съсредоточени усилията за декодиране.
	След войната започва работа в Правителствената школа за кодове и шифри, която през 1919 г. наследява СТАЯ 40. Две години по-късно е назначен за ръководител на агенцията, която носи отговорност за съставянето на всички КОДОВЕ и ШИФРИ, използвани от британското правителство, а също и за проникването в чуждите комуникации. Опитите на школата да пробие в германските комуникации имат твърде ограничен успех. При разчитането на италианските кодове школата постига значителен успех по време на европейската политическа криза през 30-те години.
	Денистън посещава Варшава през юли 1939 г., за да се срещне с декодировчиците от полското БЮРО ШИФРОВ. Поляците разкриват пред него, че с френска помощ са проникнали в германските шифри на _ЕНИГМА_. По-късно Денистън получава от поляците една машина _Енигма_, а също и помощ от французите. Това дава възможност на школата да проникне почти във всички германски комуникации.
	През август 1939 г., малко преди началото на Втората световна война, Денистън премества школата от щабквартирата на МИ–6 на БРОДУЕЙ 56 в Лондон в ПАРК БЛЕЧЛИ, за да избегне евентуалните въздушни нападения над британската столица.
	През август 1941 г. Денистън осъществява първото от 3-те си посещения в САЩ, за да обсъди въпроси по декодирането с американската армия и флот. Тези срещи довеждат до безпрецедентното СЪГЛАШЕНИЕ БРЮС от май 1943 г.
	Под ръководството на Денистън школата се разраства бързо, но напрежението е огромно. По-късно той се замесва във вътрешните противоречия, свързани с работата около декодирането. През януари 1942 г. Денистън, който е технически ръководител на школата, се премества в Лондон, за да води дипломатическите и търговските усилия в декодирането. ЕДУАРД ТРАВИС поема работата в ПАРК БЛЕЧЛИ. Денистън се разболява (има камък в бъбрека) и е принуден да се оттегли през 1944 г. (Травис става ръководител на всички операции на школата).
	Денистън е болен, депресиран и притеснен, когато го „отстраняват“. Той умира, преди успехите в декодирането на _Енигма_ да бъде оповестени.


	Денят Д

	Наименование, дадено за датата на съюзническото настъпление (дебаркирането в Нормандия), което прераства в едно от решаващите сражения през Втората световна война. Разузнавателните агенции на съюзниците разработват много схеми с ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ, предназначени да запазят в тайна мястото за дебаркиране, а също и датата — 6 юни 1944 г. Вж. ЛИЦА, ЗАПОЗНАТИ СЪС СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ; ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА; КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_.


	Дерябин, Пьотър (1921–1992)

	Офицер от КГБ, станал изменник във ВИЕНА през 1954 г., а по-късно работил за ЦРУ.
	Роден е в Сибир. Служи в Червената армия през Втората световна война. Ранен е 4 пъти, след което постъпва във Висшата военна школа по контраразузнаване — от юни 1944 до април 1945 г. Завършва я като контраразузнавач. След кратко време като офицер по сигурността е прехвърлен към Министерството за държавна сигурност, тогава известно като НКГБ (вж. НКВД) в Москва. Като офицер в Управлението по охрана той отговаря за военизирания и цивилния персонал по сигурността в Кремъл. През май 1952 г. Дерябин е назначен в австро-германската секция на Второ управление. От там през септември 1953 г. е изпратен в съветското посолство във Виена — все още под окупацията на съюзниците. След сравнително спокойни 5 месеца във Виена през февруари 1954 г. влиза в американската военна щабквартира и иска политическо убежище. Тогава той е майор.
	Дерябин изоставя жена си и децата си в импулсивното си решение. ЦРУ извежда Дерябин от Виена — качват го като пратка на влака и така преминава през окупираната от руснаците зона на австрийската столица. В продължение на 5 години ЦРУ крие Дерябин, докато бъде разпитван и въвеждан в агенцията. Едно от най-интересните му разкрития е забележката на висш разузнавач — Дерябин я е чул, докато е работел в Москва, — нарекъл френската разузнавателна агенция СВДК „тази проститутка, която сложих в джоба си“. Тази информация се оказва особено ценна 7 години по-късно, когато ЦРУ при обработване показанията на съветски предатели узнава, че КГБ е проникнало дълбоко в СВДК. Дерябин е посочил и АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН като потенциален предател. (Голицин потвърждава проникването в СВДК.)
	Дерябин става специалист по съветска история и методите на съветското разузнаване в агенцията. Той преподава в ЦРУ и изнася лекции в КОЛЕЖА ЗА РАЗУЗНАВАНЕ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, превежда „Докладите на Пенковски“ („The Penkovsky Papers“, 1965), книга за служебно ползване в ЦРУ за полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — най-високопоставения съветски военен, за когото се знае, че е сътрудничил на Запада.
	Дерябин пише съвместно с Франк Гибни автобиографията „Тайният свят“ („The Secret World“, 1959). Други негови книги: „Пазители на терора“ („Watchdogs of Terror“, 1972) — за съветското разузнаване, „КГБ: господари на Съветския съюз“ („KGB: Masters of the Soviet Union“, 1982). Заедно с Джералд Шектър е написал книга за Пенковски — „Шпионинът, който спаси света“ („The Spy Who Saved the World“, 1992).


	Десетилетие на шпионите

	Термин, въведен от авторите на тази книга, за да отразят големия брой американци — предимно служители, — арестувани за шпионаж през 80-те години. Почти 60 служители, сред които и цивилни, само от Министерството на отбраната са обвинени в шпионаж или в сериозни нарушения на правилата за сигурност. От 70-те години двигателна сила за извършените шпионски действия е алчността, а не идеологически причини както при МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИН и ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ преди започването на Студената война. В предишната си книга — „Търговци на измяна“ („Merchants of Treason“, 1988), авторите на тази енциклопедия пишат: „Ерата на шпионството за пари е подвластна на нуждата на клиента за данни, получени от продажни шпиони, алчни за пари.“


	_ДЕСОТО_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операция на ВМС на САЩ по патрулирането на флотски бойни единици в Тонкинския залив край Северен Виетнам от началото на 60-те години. Целта е ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ. Съмнителна атака срещу боен кораб на _ДЕСОТО_ предизвиква криза, която довежда до Виетнамската война.
	През януари 1964 г., когато започва патрулирането на _ДЕСОТО_, СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ одобрява строго секретния план 34-А, с който се възлага на ЦРУ да поддържа тайните операции на силите на Южен Виетнам срещу северновиетнамските войски. Планът се състои от 2 части: внедряване на южновиетнамски АГЕНТИ в Северен Виетнам, прехвърляни със самолети и плавателни съдове, и бързи светкавични атаки срещу северновиетнамските брегови укрепления с високоскоростни самолети, пилотирани от южновиетнамци или наемници на ЦРУ.
	„Въпреки че някои бяха запознати и с операциите на 34-А, и с патрулите на _ДЕСОТО_, достъпът до програмата беше строго ограничен. Затова ръководителите и изпълнителите на една от тях по правило не знаеха какво предвижда другата“ — пише в мемоарите си „В ретроспектива“ („In Retrospect“, 1995) бившият държавен секретар Робърт Макнамара, като добавя: „Така трябваше да бъде.“
	През нощта на 20 юли 1964 г. южновиетнамски патрулни катери според план 34-А атакуват 2 северновиетнамски острова в Тонкинския залив. На следващата сутрин американският боен кораб _Мадокс_, извършващ патрул в рамките на операция _ДЕСОТО_, се насочва към залива. На 2 август _Мадокс_, все още в международни води, на около 25 мили от брега дава сигнал, че е нападнат. На помощ му е изпратен друг боен кораб — _Търнър Джой_.
	На 4 август е предприета нова атака по план 34-А край брега на Северен Виетнам и няколко часа по-късно _Мадокс_ и _Търнър Джой_ подават сигнал, че са атакувани от катери, 2 от които са потопени. От самолетоносача _Тикондерога_ излита изтребител, за да окаже помощ на 2-та кораба.
	От тогава до днес не стихват споровете по повод на това, какво точно е станало на 4 август в Тонкинския залив. Някои военноморски офицери, които са видели всичко с очите си, твърдят, че не е имало никаква атака от страна на северновиетнамски катери. Интерпретацията на прехванатите северновиетнамски радиосъобщения от АНС е подложена на съмнение.
	Но тогава президентът Джонсън приема съобщението за атаката като провокация от страна на Северен Виетнам и нарежда на 4 август да се предприеме ответен удар. Самолети от _Тикондерога_ и от втори самолетоносач — _Констелейшън_, извършват 64 полета, насочени срещу северновиетнамски бази на патрулни катери и над петролен складов комплекс.
	По това време план 34-А е известен на съвсем малко хора от правителството и Конгреса. В последвалите конгресни дебати не се споменава нищо за подкрепата на ЦРУ в южновиетнамските нападения. Съществува възможност северновиетнамците да са реагирали на тези нападения, като са атакували американските кораби. Но поради шума, вдигнат тогава около нападенията на _Мадокс_ и _Търнър Джой_, забравят за поддръжката на ЦРУ. Джонсън прокарва в Конгреса резолюция, известна като Тонкинската резолюция, която му дава власт „да предприеме необходимите мерки, като включи всички въоръжени сили“, за да окаже помощ на Южен Виетнам.
	Макнамара посещава Ханой през ноември 1995 г., за да открие, както твърди, нещо повече за причините за Виетнамската война. По време на престоя си там той се среща с генерал Во Нгуен Гиап — командващ северновиетнамските сили по време на войната. След срещата Макнамара казва: „Готов съм да кажа без съмнение, че нападение срещу корабите ни не е имало.“


	Детегледачка

	Разузнавателен жаргон за бодигард.


	Детектор на лъжата

	Вж. ПОЛИГРАФ.


	Дефилтриране

	Тайно изтегляне (прехвърляне) на АГЕНТ или на друго лице от територията на враждебна страна или опасен район.


	Дефо, Даниел (1660–1731)

	Британски писател и шпионин. Името му е Даниел Фо, но от комбинацията на Д и Фо получава новото си име Дефо. Става доста умел при приемането на чужди имена. Често е наричан „баща на британските ТАЙНИ СЛУЖБИ“. През 1703 г. Дефо изявява желание да шпионира за председателя на Камарата на общините. Понякога използва ПРИКРИТИЕТО на търговец на име Александър Голдсмит. Пътува непрекъснато из Великобритания и не само докладва „където трябва“ за политическите врагове, но и разследва заговори на якобитите — поддръжници на сина на сваления Джеймс II — срещу короната.
	Дефо организира шпионски кръг за ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ. По-късно, през 1706 г., по време на преговорите за обединяване парламентите на Англия и Шотландия той предлага услугите си на шотландците като неправителствен поддръжник на обединението. Успява да се интегрира сред якобитите до такава степен, че започва да издава техния вестник и умело разкрива истинските им цели.
	Скоро след публикуването на романа „Робинзон Крузо“ през 1719 г. настъпва краят на шпионската му кариера.


	Джедбъргски екип

	Американско-британски екип, който тайно пристига във Франция, за да окаже помощ на френската Съпротива през Втората световна война. Състои се от американци, като работят в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС), един англичанин от британските разузнавателни служби, обикновено от Специалните изпълнителни операции (СИО), и един френски офицер от разузнаването. Всички са в униформи, когато се спускат с парашути във Франция, за да не ги третират като шпиони, ако германците ги заловят.
	Един от тях е радиооператор. Екипът осигурява комуникации, напътствия и съвети за местните партизански организации, а така също следи и докладва на съюзниците дали оръжията и другата екипировка, които се изпращат на партизаните, се използват по предназначение и съобразно със стратегията на съюзниците.
	Американски и британски самолети спускат 93 джедбъргски екипа във Франция веднага след дебаркирането в Нормандия. Други екипи са спуснати в Белгия, Холандия и Норвегия. Екипите са вербувани и обучени със съвместните усилия на УСС и СИО.
	Въпреки че в Югоизточна Шотландия има град Джедбърг, той няма нищо общо с името на екипите. Вероятно това е случайно избрана кодова дума. Може би някой британски шегобиец се е насочил към нея, тъй като според „джедбъргската справедливост“ нарушителите първо се наказват, а след това се предават на правосъдието. Фразата е известна поне на шотландците.


	_ДЖЕЙСТАРС (E–8)_

	Американски самолет за НАБЛЮДЕНИЕ, широко използван по време на Войната в Персийския залив, макар че тогава е в стадий на разработка. Самолетът получава военното обозначение _E–8 ДЖЕЙСТАРС_ — от Joint Surveillance and Target Acquisition Radar Systems (Обединено наблюдение и радарни системи за попадение в целта) — е съвместен проект на армията и военновъздушните сили. Целта е да се постигнат висококачествено радарно засичане и проследяване на превозни средства в движение.
	През 70-те години радарният проект, наречен _Пейв мувър_, събужда във военновъздушните сили интерес към подобни наблюдателни средства. Проектът е задвижен от придобития опит в арабско-израелския конфликт. През 1985 г. военновъздушните сили и армията, които използват хеликоптерен наблюдателен радар, обединяват изискванията си, за да разработят _ДЖЕЙСТАРС_.
	Самолетът _ДЖЕЙСТАРС_ е създаден на базата на _Боинг 707–320_ с монтиран многофункционален радар _AN/APY–3_. Радарът може да „улавя“ цели с големината на камион на територия 520 кв. км. И мобилни, и стационарни обекти могат да бъдат засичани с висока степен на точност, което е от изключителна важност както за събирането на разузнавателна информация, така и за определянето на целите. _ДЖЕЙСТАРС_ могат едновременно да държат под око стотици земни станции на базата на действителното време там.
	Обичайното времетраене на полет с едно зареждане е 11 часа. Системата _ДЖЕЙСТАРС_ може да работи нощем и практически при всякакви атмосферни условия. _E–8_ има екипаж 21 души, а за по-дългите полети са предвидени места и за резервни членове на екипажа.
	Първите 2 самолета образец _E–8A_ излитат на 1 април 1988 г. И 2-та самолета са използвани за проследяване на иракски сухоземни сили по Време на войната в Персийския залив през януари 1991 г. Успешно е набелязването на иракски превозни средства, включително ракетните позиции от типа _Скъд_. Двата самолета са изпълнили 49 полета, всеки средно по 11 часа, като през по-голямата част от въздушната война поне единият е бил във въздуха.
	{img:shpionazh-21.jpg|#E–8A JSTARS}


	Джеймс Бонд

	Герой от изключително успешните шпионски романи на ЯН ФЛЕМИНГ и от много ФИЛМИ, които са създадени по тези книги. Бонд е АГЕНТ 007 — хладнокръвен британски таен агент, чието КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ с 2-те нули в началото показва, че има разрешение да убива.
	В романите, изпълнени с богата фантазия, има и елементи на истина. Често срещаният противник на Бонд — СМЕРШ, е действително съществуваща съветска разузнавателна организация. Българският писател А. Гуляшки (за когото се твърди, че работи по поръчка на КГБ) пише роман анти-Бонд, за да се противопостави на отрицателната представа, създадена от Флеминг за СМЕРШ и руснаците. В книгата „Мисията на Захов“, публикувана с оригиналното заглавие „Авакум срещу 007“ в поредица на вестник _Комсомолска правда_, срещу Бонд се изправя комунистически герой. Ръководителят на Бонд, чийто прототип е Макс Найт — директор на отдел B–5 в МИ–5, нарича себе си _M_ по аналогия с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на ръководителя на МИ–6 _C_.
	Смъртта на Флеминг през 1964 г. не означава, че е настъпила смъртта на Бонд. Издателите на агент 007 поверяват на Джон Гарднър задачата да опази Бонд жив. Гарднър изменя на Бонд с шумен герой, наречен Бойси Ъукс, в „Ликвидаторът“ („The Liquidator“, 1964) и още няколко книги. Първата имитация на Бонд — „Подновено разрешително“ („License Renewed“), е публикувана във Великобритания и Съединените щати през 1981 г. Другите книги от поредицата излизат всяка следваща година.
	За имената и датите на книгите и филмите за Джеймс Бонд вж. ФЛЕМИНГ, ЯН, както и ФИЛМИ.


	Джеймс, Лу

	Псевдоним на последния офицер на ЦРУ, напуснал Виетнам.
	На 16 април 1975 г. при обкръжението на Сайгон Джеймс е заловен от северновиетнамци. Когато и последните американци напускат Виетнам на 30 април, Джеймс не е сред тях. Съдбата му е неизвестна, а ЦРУ го води за изчезнал „офицер от консулския отдел“.
	Той е заловен с група офицери от южновиетнамската армия, пребит при продължителен разпит, а след това изпратен в Ханой и хвърлен в затвора. Джеймс е бил под „леко“ ПРИКРИТИЕ, с лична карта за „служител на американското посолство“ и „запасен офицер от външните служби“. Но той няма истинско назначение в посолството и не може дълго да заблуждава похитителите. След многократни разпити северновиетнамските следователи му показват заловени документи, в които е разкрита истинската му самоличност.
	Джеймс е освободен 6 месеца по-късно въз основа на „професионално споразумение“, като го нарича ФРАНК СНЕП в книгата си „Период на честност“ („Decent Interval“, 1977). „Споразумението е постигнато от ЦРУ с посредничеството на друга западна разузнавателна организация. Той наистина е последният оперативен работник от ЦРУ, напуснал Виетнам.“
	(Снеп — водещ стратегически аналитик във Виетнам, пише също, че когато Такър Гугълман, пенсиониран офицер от ЦРУ, работил в Сайгон, се връща във Виетнам, за да издири свои приятели, е заловен и умира в плен година след като е бил разпитан от КГБ и други разузнавателни организации. „Какво точно е разкрил по време на разпитите, не е ясно — пише Снеп. — Той знаеше безкрайно много за операциите на ЦРУ и за личния състав както във Виетнам, така и на други места в Азия.“)


	_Дженетрикс_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на разузнавателна операция на военновъздушните сили на САЩ от 50-те години, при която се използват БАЛОНИ за снимки на цели в Съветския съюз. От общо 287 балона с монтирани фотокамери, пуснати от Европа, само 44 са прибрани над Тихия океан. Останалите изчезват безследно. Предишни кодови имена, използвани за този проект, са _Гофър, Грандсон_ и _Грейбек_.
	Вж. _МОБИ ДИК_.


	_Дженифър_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на дълбоководна спасителна операция, проведена от ЦРУ за изваждане на потъналата съветска подводница _К–129_, въоръжена с ракети с 9 бойни глави. През 1968 г. подводницата е трябвало да бъде извадена от морското дъно. (Вж. _ХЮЗ ГЛОМАР ЕКСПЛОРЪР_.) Експлозията на подводницата е уловена от американската СИСТЕМА ЗА ХИДРОАКУСТИЧНО НАБЛЮДЕНИЕ (СХН), а мястото на катастрофата е установено от ПОДВОДНИЦАТА _Халибат_.


	Джефрис, Ранди Майлс

	Стенограф от вашингтонска компания, осигуряваща стенографското протоколиране на парламентарните дебати. През 1985 г. Джефрис предава някои секретни документи на съветски офицер. По-късно се опитва да продаде и други на агент от ФБР, който е под ПРИКРИТИЕ и се представя за съветския РАЗУЗНАВАЧ Влад. Един от документите е СТРОГО СЕКРЕТНО копие на програма за военни комуникации.
	По официални данни Джефрис е дал на руснаците копия от стенограмите от разискванията при закрити врата на американските планове за ядрена война, в които се определят районите на бойните действия в Тихия океан, по-специално на подводниците клас _Трайдънт_, както и информация за защитата на американските компютърни системи и подслушванията на телефони и „улавяния“ на радари.
	ФБР засича срещата на Джефрис с руснака от телефонния му разговор със съветската военна мисия във Вашингтон. Сградата е била под електронно, а често и под агентурно НАБЛЮДЕНИЕ. Джефрис се признава за виновен и получава 10-годишна присъда за шпионаж.


	Джо Кей

	Вж. ЛУДВИГ, КУРТ.


	_Джоан Елинор_

	Название на малък (16,5 см дълъг, 5,7 см широк и 3,8 см висок) радиопредавател, използван от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ през Втората световна война. Радиото тежи 1,8 кг и е изобретено от инженер капитан III ранг Стив Симпсън и инженер Девит Годар.
	Захранва се с батерии и от земята предава на по-мощен приемник със записващо устройство, който е поставен на самолет, кръжащ наоколо. Поради конструкцията и дължината на вълните, на които предава, местоположението му трудно се засича от вражеските пеленгатори. _Джоан Елинор_ е КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на системата. _Елинор_ е частта, която е на земята, а _Джоан_ (на името на майор Джоан Маршал от Женския армейски корпус) — частта, поставена в самолета.


	Джойс, Уилям (1906–1946)

	Лорд Хо-Хо (Зевзек), който по време на Втората световна война излъчва пропагандни предавания от Германия, предназначени за Англия. Въпреки че не е шпионин, Джойс е дълбоко свързан с шпионажа поради сътрудничеството си с прогермански оперативни работници, които чрез АНА ВОЛКОФ получават материали от кодовия чиновник ТАЙЛЪР КЕНТ в американското посолство и тайно изпращат подходящи теми за антибританската пропаганда на Джойс.
	Джойс получава прякора си от британските слушатели, тъй като използва изкуствен аристократичен акцент за пронацистките си предавания. Член на Британското фашистко обединение на сър Осуалд Мозли, през 1939 г. той заминава за Германия и се превръща в една от звездите на министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс.
	Роден е в Бруклин, Ню Йорк. Майка му е англичанка, а баща му — ирландски американец. През 1921 г. Джойс се премества със семейството си във Великобритания. Твърди, че е американски гражданин, когато след войната е предаден на лондонския криминален съд Олд Бейли за държавна измяна. Съдът приема, че е поданик на Короната, тъй като притежава британски паспорт. Признат е за виновен и е обесен на 3 януари 1946 г.


	Джон, Ото (1909)

	Западногермански висш служител в контраразузнаването, работил за Щази — източногерманската разузнавателна агенция. Осъден за измяна в Западна Германия.
	През 1933 г. Джон постъпва в германските граждански авиолинии _Луфтханза_ и работи във фирмата до 1944 г. През Втората световна война сътрудничи на генерал-майор ХАНС ОСТЕР — началник на личен състав в АБВЕРА. И двамата са твърдо против Хитлер и са свързани със заговора за убийството му от 20 юли 1944 г. Братът на Джон е екзекутиран за участието му в заговора.
	Четири дни след провала на заговора Джон бяга в Мадрид, предава се на британските специални служби там и е отведен във Великобритания. Остатъка от войната прекарва в радиостанция, откъдето се излъчва ЧЕРНА ПРОПАГАНДА. След войната помага на британците при оценяването на политическата ориентация на германските военнопленници и при разследването на висши германски военни.
	От декември 1950 г. Джон е изпълняващ длъжността директор на ФСЗК — западногерманската служба за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. На 20 юли 1954 г. посещава Източен БЕРЛИН за честване годишнината от заговора срещу Хитлер от 1944 г. и преминава на страната на Източна Германия. Джон прекарва следващите 6 месеца в Съветския съюз и през декември 1954 г. отново е в Източен Берлин, където започва работа в щаба на Щази.
	На 13 декември 1955 г. Джон се връща в Западен Берлин с помощта на датски журналист. Въпреки твърдението му, че е бил отвлечен, е предаден на правосъдието, обвинен е в държавна измяна и е осъден на 4 години тежък физически труд. Освободен е от затвора на 28 юли 1958 г. и се установява в Австрия.


	Джонстън, Стенли

	Американски журналист, който през 1942 г. оповестява успеха на военноморските декодировчици срещу японския военноморски флот.
	Джонстън — репортер за _Чикаго трибюн_, е на борда на самолетоносача _Лексингтън_ по време на сраженията в Коралово море на 7 и 8 май 1942 г. Това е първата в историята морска битка между самолетоносачи. Японските сили, които се насочват срещу Порт Морсби в Нова Гвинея, са спрени, но самолетоносачът _Лексингтън_ е потопен. Джонстън е спасен на борда на военния кораб _Честър_ и след това прехвърлен на транспортния _Барнет_, който го връща в Съединените щати.
	На _Честър_ един от военноморските офицери му показва дешифрирано японско радиосъобщение, което съдържа данни за японския боен ред и организация за следващата битка при МИДУЕЙ на 4 и 5 юни. Скоро след битката — на 7 юни, _Чикаго трибюн_ публикува на първа страница материал със заглавие „Флотът знаеше за японския морски план за нападение“. В няколко други вестника също са публикувани подобни съобщения. Собственик на _Чикаго трибюн_ е полковник Робърт Маккормик, упорит изолационист и опонент на администрацията на Рузвелт. В навечерието на нападението срещу ПЪРЛ ХАРБЪР той е публикувал американските военни планове.
	Статията от 7 юни е публикувана без името на автора, но е написана от Джонстън. Той твърди, че военноморският флот има подробна информация за мощта и разположението на японските сили и дори цитира имената на важни японски кораби.
	Статията се основава на строго секретен разузнавателен бюлетин от 31 май, изпратен от РАЗУЗНАВАНЕТО НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ в Пърл Харбър (РАДИОЦЕНТЪРА НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ). В него са включени подробни данни за японските сили, което дава основание на Джонстън да твърди, че статията е написана на базата на справочници, на данни за японските загуби в Коралово море и на други материали от ОТКРИТИ ИЗТОЧНИЦИ.
	Някои офицери от армията настояват да се проведе разследване и Джонстън да бъде обвинен в шпионаж. Министерството на правосъдието с нежелание започва процедурата, насочена срещу Джонстън и _Чикаго трибюн_ съгласно ЗАКОНА ЗА ШПИОНАЖА от 1917 г. Показанията на някои от свидетелите пред Върховния съд в Чикаго скоро разкриват, че на 31 май, докато Джонстън е бил на борда на _Честър_, един офицер на _Лексингтън_ го е запознал със съобщението. „Това е абсолютно нарушение на правилата за сигурност, но Върховният съд отказва да произнесе присъда. _Чикаго трибюн_ излиза чист, тъй като разузнавателните сведения са били предложени доброволно на Джонстън, без дори да се спомене, че става въпрос за секретен материал“ — пише в книгата си „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985) контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН, по това време РАЗУЗНАВАЧ в Тихоокеанския флот. Важното е, че американската цензура не забранява на вестниците да публикуват информация за противниковите военноморски сили. Не съществуват доказателства, че японците са се запознали със статията в _Чикаго трибюн_. Въпреки че през август те променят шифрите си, няма открити доказателства, че смяната е предизвикана от недискретната статия на Джонстън.
	Джонстън почти незабавно написва книга за разгрома в Коралово море и я нарича „Лексингтън, кралица на самолетоносачите“ („Lexington — Queen of the Flat-Tops“, 1942). На първата страница е отбелязано: „Информацията в настоящата книга е проверена от бюрото по цензурата, което няма забележки.“
	(Международно известният вестникар Уолтър Уинчъл също твърди, че военноморският флот е имал предварителна информация за японските маневри преди битката при Мидуей. На 5 юли той се връща към Коралово море и Мидуей с твърдението, поместено в клюкарската му хроника в _Ню Йорк дейли нюз_: „Когато се напише историята за тези времена, ще се разкрие, че два пъти съдбата на цивилизования свят е променена от прехванати съобщения.“ Но твърденията на Уинчъл потъват в забвение.)


	Джонсън

	Вж. ЗОРГЕ, РИХАРД.


	Джонсън, Кларънс (Кели) (1910–1990)

	Легендарен авиоконструктор, направлявал производството на шпионските самолети _Ю–2 (U–2)_ и _SR–71 БЛЕКБЪРД_ по време на дългото си ръководство на локхийдските ЗАВОДИ _СКУНК_.
	Джонсън учи аероинженерство в университета в Мичиган и завършва през 1933 г. Започва работа в локхийдските заводи като инструментален механик и след серия от назначения — по здравина на детайлите на самолета, по динамиката, по намаляване на теглото и габаритите — през 1938 г. става главен инженер-конструктор. Освен че е изключителен инженер, е и убедителен търговец, който през 1938 г. успява да убеди Кралските военновъздушни сили да купят локхийдския бомбардировач _Хъдсън_. Джонсън с гордост наблюдава, че първият самолет на Кралските военновъздушни сили, който сваля вражески самолет по време на Втората световна война, е именно _Хъдсън_ (на 8 октомври 1939 г. сваля германския хидросамолет _Дориър До–18_). Джонсън работи и над _P–38 Лайтнинг_, един от най-известните американски самолети от времето на Втората световна война.
	„Знаех какво искам да правя, още от 12-годишен — казва веднъж той. — От този момент желанието ми да създавам самолети си остана непроменено.“
	През 1952 г. е назначен за главен инженер на локхийдските заводи в Бърбанк, Калифорния. Създава 40 самолета, включително първия американски боен самолет _F–80 Шутинг Стар_, проектиран и построен за 143 дни, и _F–106 Старфайтър_. Най-известен е със самолета _Ю–2 (U–2)_ и със създаването на конструкторското бюро на ЗАВОДИТЕ _СКУНК_ — СТРОГО СЕКРЕТЕН проект (официално известен под името Станция за проекти в напреднало развитие), където се разработват също шпионските СПЪТНИЦИ и устройствата за електронно противодействие.
	Джонсън има славата на човек, който никога не харчи и петак повече, отколкото трябва. Той връща на американското правителство около 2 млн. долара, когато първият _Ю–2 (U–2)_ е построен за по-малко от предвиденото. Той създава задвижвания с водород _CL–400_ — наследник на _U–2_. Когато разбира, че самолетът не функционира според очакванията, престава да работи над него.
	През 1975 г. Джонсън се оттегля от поста първи вицепрезидент на корпорацията _Локхийд_, списание _Тайм_ го нарича „вероятно най-успешния новатор в авиацията от времето на Орвил и Уилбър Райт до наши дни“. До 1980 г. той остава в борда на директорите на _Локхийд_, а по-късно работи като главен съветник по мениджмънт. Джонсън получава най-високото гражданско отличие на военновъздушните сили и 3 президентски почетни грамоти, включително _Медал на свободата_.
	{img:shpionazh-22.jpg|#Кели Джонсън с ранен вариант на U–2}


	Джонсън, Робърт Лий

	Сержант от американската армия, вербуван от руснаците в БЕРЛИН в края на 50-те и в началото на 60-те години. Джонсън живее с любовницата си, родена в Австрия, от която има син. Разочарован от началството си, че не напредва в службата, той решава да си отмъсти на цялата армия. „Не исках да имам нищо общо с армията и американския начин на живот… реших да потърся убежище при руснаците“ — казва по-късно Джонсън.
	С помощта на приятелката си се свързва със съветски РАЗУЗНАВАЧИ в Източен БЕРЛИН. По време на среща през февруари 1953 г. съветски офицери го убеждават да остане в армията и да работи за съветското разузнаване. Междувременно Джонсън се жени за любовницата си и е прехвърлен от пехотната му част в берлинското командване Г–2 (G–2) като архивист.
	С фотоапарат, даден му от руснаците, Джонсън, който отговаря за секретните досиета, систематично фотокопира всяка страница, която му се стори важна. Съпругата му предава филмите на съветския АГЕНТУРИСТ. Подобно на Джонсън тя също преминава ускорен курс по разузнаване.
	Джонсън вербува и сержант ДЖЕЙМС МИНТКЕНБО, негов приятел, постъпил на работа в Г–2. През 1956 г. се уволнява от армията, но този път Минткенбо го убеждава отново да постъпи. Прехвърлен е в куриерската трансферна станция на въоръжените сили на летище _Орли_ край Париж, откъдето предава на КГБ подробна разузнавателна информация.
	По пътя за и от куриерския център той предава изключително ценни секретни документи, включително листа с кодове за шифрова машина. Военни планове и планове за екстрени ситуации, подробни документи, твърде дълги и важни, за да бъдат предавани по шифрова машина, също минават през куриерските центрове. Центърът в _Орли_ се занимава с КРИПТОМАТЕРИАЛИ и строго секретни документи, предназначени за НАТО, за Американското европейско командване и за Шести американски флот в Средиземно море. Джонсън има достъп до касата, където се държат секретните документи от пристигането им от Вашингтон до доставянето им по предназначение от КУРИЕРИТЕ.
	Тъй като задачата му е да проникне в касата на станцията, за да се добере до секретните пратки с документи, той доброволно приема неделните дежурства. Прави восъчен отпечатък на ключовете и с помощта на доставеното от руснаците радиоактивно устройство снема комбинацията на ключалката на касата и я разгадава. Джонсън успява да си осигури достъп до касата и от ноември 1962 до пролетта на 1963 г. методично предава цели пратки на агентуристите си, които ги отварят и снимат съдържанието им, а след това ги запечатват отново и ги връщат.
	Два от документите, които Джонсън предава, са _Оперативен план NR100–6_ на главкома [главнокомандващия в Европа], където подробно е описан американският план за война в Европа, и _Ръководство за изискванията при ядрените оръжия_, в което са посочени американските бази за тактически ядрени оръжия. По-късно тези данни са използвани за съветска ДЕЗИНФОРМАЦИЯ.
	Джонсън е прехвърлен в Съединените щати и прекъсва шпионската си дейност. Тъй като се страхува жена му да не го издаде, дезертира от армията и става скитник. През 1965 г., преследван от страх и подтикван от гузната си съвест, се предава и посочва Минткенбо, който е арестуван незабавно. Независимо от него съпругата на Джонсън потвърждава, че и двамата са извършвали шпионаж.
	През 1965 г. Джонсън и Минткенбо са осъдени на по 25 години затвор. На 19 май 1972 г. 22-годишният син на Джонсън — Робърт Лий Джонсън-младши, отива във федералния затвор в Луисбърг, Пенсилвания, за да посети баща си, когото не е виждал много години. Роден тъкмо преди Джонсън да започне да шпионира за руснаците, Робърт-младши е видял и баща си, и майка си опозорени от шпионската кариера. Опитал се е да възвърне честта на името си по време на службата си във Виетнам. Той завършва посещението при баща си, като забива нож в гърдите му и причинява моменталната му смърт.


	Джордж, Клеър (1930)

	заместник-директор НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ по операциите през 80-те години и водеща фигура в аферата ИРАН — КОНТРИ. Джордж е първият висш офицер в ЦРУ, който е обвинен за углавни престъпления, докато е изпълнявал служебни задължения. (Вторият е бившият директор на Централното разузнаване РИЧАРД ХЕЛМС, който не оспорва обвинението в лъжесвидетелство.)
	Джордж постъпва в ЦРУ през 1955 г. след 2-годишна служба в армията. Работи в Южна Корея, а през 1957 г. е изпратен в Хонконг. По-късно служи в представителствата на ЦРУ в Африка, Индия и Гърция, а също и в щабквартирата на централата. Като заместник-директор на ЦРУ по операциите участва в организирането на незаконната продажба на оръжие на Иран срещу освобождаването на американските заложници в Ливан.
	На 14 октомври 1986 г. Джордж е изправен пред съда, обвинен във възпрепятстване на разследването, водено от Камарата на представителите в Конгреса, и в лъжесвидетелстване. По същото време в Конгреса изясняват дали американските власти имат някакво отношение към сваления над Никарагуа транспортен самолет, който е пренасял оръжие за никарагуанските „контри“.
	На първия процес — през август 1992 г., съдът не може да стигне до еднозначно решение. Срещу Джордж е възбудено второ дело и на 9 декември 1992 г. е признат за виновен по 2 пункта за лъжесвидетелстване. Обявяването на присъдата е запланувано за началото на 1993 г., но на 24 декември 1992 г. президентът ДЖОРДЖ БУШ оправдава Джордж заедно с още петима, замесени в аферата ИРАН — КОНТРИ.


	Джордж Смайли

	Главен герой на детективските и шпионските романи на ДЖОН ЛЬО КАРЕ. В първите 2 романа — „Повик за мъртвите“ („Call for the Dead“, 1962) и „Убийство от класа“ („A Murder of Quality“, 1963), Смайли е в ролята на детектив. Кариерата му на разузнавач и ръководител на специалните служби започва с романа „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“), радващ се на голям успех сред читателите, и продължава с „Калайджия, шивач, войник, шпионин“ („Tinker, Tailor, Soldier, Spy“), „Благородният ученик“ („The Honourable Schoolboy“) и „Хората на Смайли“ („Smiley’s People“). Достойнствата на Смайли като таен агент са описани от Льо Каре още в „Убийство от класа“:

	Потайността не бе само призванието му, тя бе и в природата му. Тайният свят на разузнавача не може да бъде описан сочно и красиво като другите неща. Тук всичко е полутонове. Човек, който подобно на Смайли е живял и работил години наред сред враговете на страната си, учи постоянно една-единствена молитва: дано никога, никога да не бъде забелязан. И той с любов се смесва сред тълпата, която сляпо го заобикаля от всички страни на улицата, без да му обръща ни най-малко внимание. Страхът, че ще бъде забелязан, го потиска. Готов е да разцелува минаващия край него, който нетърпеливо го избутва с лакти и го принуждава да се отдръпне, за да му стори път. Обожава служители, полицаи, автобусни кондуктори само защото са проявили непростимо безразличие към него. Но този страх, тази сервилност, тази зависимост бе развила у Смайли безпогрешна, почти женска интуитивност и тънък усет.
	Той познаваше хората както ловец скривалището си, както лисицата — гората. Шпионина го следят, както и той върви по следи. Шпионинът, след когото върви потеря, самият той трябва да бъде ловец. Той забелязва и най-малките детайли: всеки жест, мимика на лицето, дума, поглед, походка. Както един ловец би забелязал извитото клонче орлова папрат или счупената съчка. И той е с изострено внимание. Точно както лисицата, която с обонянието си усеща приближаващата опасност…

	Макар и истински специалист на интригите (и начина на организация на разузнаването), Смайли съвсем не е супершпионин. Бракът му с „апетитната“ Ан е истински провал, той не е нито млад, нито красавец, носи очила с голям диоптър, а понякога, когато е сред хора, не му достига самоувереност.
	На обяд с Джон Льо Каре и сър Алек Гинис, който изпълнява ролята на Смайли в телевизионната версия на романа на Льо Каре „Калайджия, шивач, войник, шпионин“, сър МОРИС ОЛДФИЙЛД казва: „Ние съвсем не сме такива, каквито ни описва нашият домакин.“ Гинис изявява желание да се запознае с истински шпионин и Льо Каре организира обедната среща. След излъчването на телевизионната серия Олдфийлд пише на Гинес: „Все още не успявам да разпозная себе си.“
	Когато през 1986 г. Олдфийлд умира, вестник _Таймс_ пише, че той е бил прототипът на Смайли. Льо Каре на свой ред казва пред _Таймс_: „Не бях чувал за сър Морис по какъвто и да било повод дълго след като името и героят ми Джордж Смайли бяха станали известни.“


	Джоузефин

	Вж. КРЕМЕР, КАРЛ-ХАЙНЦ.


	Джоунс, Дженива

	Секретар в Държавния департамент, арестуван през 1993 г. заради помощта, която е оказал със секретна информация на въстаници, опитали се да свалят либерийското правителство. Джоунс, който работи от 5 години в отдела по политико-военните въпроси към Държавния департамент, е обвинен, че е снимал над 130 телеграми, като ги е изнасял тайно от Държавния департамент, а след това ги е предавал на двама журналисти. Единият от тях е чуждият гражданин Доминик Нтубе — издател на излизащия в САЩ вестник за Африка. Той също е обвинен в кражба на документи и изпращането им по факс на бунтовниците.
	Разследването е предизвикано след откриването на телеграми на Държавния департамент в изоставен команден център на въстаническите лидери в Либерия. Сред телеграмите е и телефонният номер на Нтубе във Вашингтон, изписан на заглавната страница на факса. Федералните агенти претърсват дома му и откриват хиляди документи на американското правителство, включително много на ЦРУ.


	Джоунс, Джон (1923)

	Генерален директор на британското контраразузнаване МИ–5 от 1981 до 1985 г., първият ръководител на МИ–5 след сър РОДЖЪР ХОЛИС (1956–1965), който няма опит в КОНТРАШПИОНАЖА.
	Подобно на Холис Джоунс е работил в отдел F — за ВЪТРЕШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който се занимава предимно със събиране на сведения за комунистическата партия на Великобритания, за левите групировки и за хората, заподозрени в саботаж.
	По времето на Джоунс МИ–5 разработва повече технически и електронни форми за НАБЛЮДЕНИЕ, като се използват подслушвателни устройства, компютърно наблюдение и микрофони. Разчита се повече на устройства, отколкото на АГЕНТИ.
	Джоунс е „стабилен поддръжник“ на техническото наблюдение, пише ПИТЪР РАЙТ в „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987), тъй като е убеден, че „не може да внедри офицерите си в тези леви групировки, защото дейността на много от тях излиза далеч извън общоприетите морални норми: при това от време на време възниква необходимост от такива жертви, които не могат да дадат даже сътрудниците на МИ–5“.


	Джоунс, Джон П.

	Техник от щаба на военновъздушните сили на САЩ, арестуван през 1952 г. в Корея заедно със сержант ДЖУЗЕПЕ КАШО за „предаване на разузнавателна информация на противника“. Джоунс не е изправен пред съда тъй като получава нервно разстройство и медицинска комисия го признава за невменяем.


	Дзержински, Феликс (1877–1926)

	Основоположник на ЧК — предшественик на съветските разузнавателни ОРГАНИ. Дзержински създава ЧК през 1917 г. и остава неин ръководител и след като наименованието й се променя 4 пъти (ЧК, ВЧК, ГПУ и ОГПУ) — чак до 1926 г. Той отговаря и за проблемите за устройването и образованието на бездомните деца по време на Октомврийската революция (1917) и последвалата Гражданска война (1917–1920).
	Роденият в Полша Дзержински в юношеските си години се насочва към кариерата на католически свещеник, но скоро е завладян от политическите движения в Русия. По време на революцията от 1905–1906 г. е арестуван от царската полиция за противоправителствена дейност. Следващите 10 години прекарва по затворите и на заточение. През Октомврийската революция от 1917 г. е наречен „рицар на пролетарската революция“. Става комендант на Смолни в Санкт Петербург — бивше училище за благородни девици, превърнато в болшевишка щабквартира. Като един от най-близките съратници на Ленин отговаря за безопасността на висшите партийни ръководители. След опита за покушение над Ленин през август 1918 г. Дзержински предприема масова терористична кампания, като хвърля в затвора, измъчва и избива десетки заподозрени. При основаването в ЧК има само 23-ма служители, а през януари 1919 г. там вече работят 37 000.
	В книгата си „Спомените на един британски агент“ („Memoirs of a British Agent“, 1932) британският дипломат шпионин РОБЪРТ БРУС ЛОКХАРТ разказва за революцията като неин очевидец и описва Дзержински така: „Човек с добри маниери, говори тихо, но няма нито една искрица хумор. Най-забележителното у него са очите му. Дълбоко хлътнали, те блестят с нестихващия огън на фанатизма. И погледът му никога не трепва.“
	Дзержински създава структура на държавната сигурност, която се запазва и в съвременното КГБ: Първо управление работи срещу враговете извън границите на Съветския съюз; Второ управление води борба с враговете вътре в страната; Трето управление отговаря за контраразузнавателната дейност сред въоръжените сили. Тайната му полиция също осигурява контрола на комунистическата партия над икономиката и транспорта в страната.
	По време на чуждестранната интервенция в Русия през 1917–1919 г. Дзержински разбива малка шпионска мрежа, която е под закрилата на американското консулство. Той нарежда на оперативните си работници да нападнат заподозряна френска разузнавателна служба в Москва — арестувани са 6 АГЕНТИ и са иззети експлозиви. Дзержински отправя поглед и извън Русия. Той създава _АМТОРГ_ — съветско търговско представителство в САЩ, което служи за ПРИКРИТИЕ на агентите му.
	През 1922 г. Ленин се разпорежда да бъдат създадени първите концентрационни лагери. Дзержински открива първия от тях на остров Соловецки. Той депортира там хиляди, които по-късно загиват поради суровия северен климат или нечовешките условия в лагера. През 1922 г. Дзержински подкрепя усилията на Сталин за присъединяване на Грузия към Съветския съюз. Страстта, с която Дзержински защитава революцията и издирва и унищожава контрареволюционери, довежда до установяването на първите разузнавателни центрове на руснаците в чужбина. (Вж. _ТРЪСТ_.) Служителите от царско време и белогвардейците се издирват из цяла Европа и дори в Съединените щати, поставят се под наблюдение, за тях се докладва, а някои са и екзекутирани.
	Твърди се, че първият съветски ръководител на специалните служби е починал след сърдечен удар, получен на 20 юли 1926 г. вследствие на остър спор със Сталин. Неоспорими доказателства липсват, но според мълвата ударът, който получава 48-годишният Дзержински, е причинен от нещо много по-насилствено, отколкото спора със Сталин.
	{img:shpionazh-23.jpg|#Феликс Дзержински}


	Дидиън, Сааг

	Математик в лабораторията за приложна физика в университета _Джонс Хопкинс_, Мериленд. През март 1973 г. роденият в Ливан натурализиран американски гражданин е имал ДОСТЪП до секретни материали. Той взима от лабораторията анализ за американската политика към НАТО и го показва на своя роднина Саркис Паскалиан, който е обучен агент на КГБ. Дидиън не знае, че Паскалиан е вербуван и работи за КГБ и че фотографира документите и ги предава на руснаците.
	Действията на Паскалиан стават известни на ФБР. Той е арестуван и признава вината си. Осъден е на 22 години затвор за шпионаж. Дидиън, обвинен в нарушаване на правилата за сигурност, е осъден на 3 години затвор.


	Диело, Юлисъс

	Вж. _ЦИЦЕРОН_.


	Дийкън, Ричард

	Псевдоним на Доналд Маккормик, британски автор на няколко документални книги по въпросите на шпионажа. През Втората световна война Маккормик изпълнява „оперативна работа“ за ЯН ФЛЕМИНГ — РАЗУЗНАВАЧ, който по-късно създава литературния герой ДЖЕЙМС БОНД.
	След войната Маккормик подновява кариерата си на журналист. От 1963 до 1973 г. той е външният наблюдател на вестник _Сънди таймс_. Като използва и собственото си и име, и псевдонима си, той издава над 50 книги. Шпионските му произведения включват „История на британските тайни служби“ („A History of the British Secret Service“, 1969), „История на руските тайни служби“ („A History of the Russian Secret Service“, 1972), „Китайските тайни служби“ („The Chinese Secret Service“, 1974) и „Кемпеи Таи: японските тайни служби преди и сега“ („Kempei Tai: The Japanese Secret Service Then and Now“, 1982).


	Дикинсън, Велвали (1893-?)

	Една от малкото американки, шпионирала за японците през Втората световна война.
	Велвали Дикинсън и съпругът й Лий стават искрени почитатели на японската култура, докато живеят в Калифорния, където Лий работи на стоковата борса и се среща с много американци от японски произход.
	През 1935 г. двойката се премества в Ню Йорк и се запознава с японски дипломати. Един от служителите от японското посолство им предлага да шпионират за Япония и те се съгласяват. Когато през декември 1941 г. САЩ влизат във Втората световна война, Дикинсън обикалят Западния бряг, за да набележат местоположението и състоянието на военните кораби, предимно на онези, които са отплавали за ремонт след японското нападение над ПЪРЛ ХАРБЪР.
	Велвали е открила магазин за кукли в Ню Йорк и използва работата си като ПРИКРИТИЕ. Тя изпраща информацията, написана на „кукленски код“, до японска КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ в Буенос Айрес, използвайки имената на клиенти за податели. В писмата си тя споменава за „кукла с пола хула“, което означава кораб, пристигнал скоро от Хаваите, или за „три нови кукли“, което се отнася за прехвърлянето на 3 бойни кораба от Атлантическия в Тихия океан.
	Когато японският агент напуска конспиративния адрес, пощата в Буенос Айрес връща недоставените писма на упоменатите обратни адреси. Озадачени от странните писма, които получават, няколко жени съобщават за тях в управата на пощенската станция. Писмата са предадени на ФБР, където се установява, че подписите са подправени и че в съдържанието има информация, прикрита зад кукленски код.
	Във ФБР заподозират някакъв шпионски заговор и проследяват писмата до Велвали. (Лий Дикинсън е починал през 1943 г.) В касата й са намерени 15 940 долара, по-голямата част от които са в 100-доларови банкноти, които, както ФБР установява, са били преведени в японски банки още преди войната.
	Наречена от жълтата преса „жената кукла“, Дикинсън е обвинена в шпионаж и нарушаване на военновременните закони за цензурата. През 1944 г., след като се признава за виновна, за да намали присъдата си, тя е осъдена на 10 години затвор и глоба 10 000 долара. През 1951 г. е освободена.


	_Динар_

	Вж. _УМБРА_.


	Дипломиран

	Руски жаргон за ВНЕДРЕН АГЕНТ, който успява да се издигне от маловажен на по-висок служебен пост, свързан с дейността му.


	Директор на военноморското разузнаване (ДВМР)

	Постът директор на ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ е въведен от британското Адмиралтейство през 1886 г., а Военноморският отдел за разузнаване (ВОР) (отначало известен като Комитет за външно разузнаване) — през 1882 г. Персоналът на ДВМР отначало отговаря за мобилизацията и военните планове, а също и за събирането на външноразузнавателни сведения. Организиран е в 2 отдела: Разузнаване и Мобилизация. През 1900 г. е създаден Трети отдел, който да отговаря за стратегията и отбраната, а през 1902 г. Четвърти отдел поема защитата на търговското мореплаване.
	Важността и ползата от ДВМР са оценени бързо. До 1902 г., пише историкът Артър Мардър в книгата „Анатомия на британската морска сила“ („The Anatomy of British Sea Power“, 1940), „нито един въпрос от по-голямо значение, отколкото например промяната на някой елемент от военната униформа, не се решаваше, без ДВМР да е казал мнението си“.
	През Първата световна война ДВМР отговаря за криптографските операции на Кралския военноморски флот. (Вж. СТАЯ 40.)
	Първият ръководител на военноморското разузнаване, назначен през 1882 г., е капитан Уилям Хенри Хол. Американският военноморски флот създава поста ДВМР (отначало наричан началник на разузнаването) през 1882 г. Лейтенант ТИОДЪРЪС МЕЙСЪН е първият директор.
	Вж. още УПРАВЛЕНИЕ ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ; ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.


	Директор на военното разузнаване (ДВР)

	Длъжността директор на военното разузнаване е създадена през 1887 г. от британското военно министерство. Преди появата на Генералния щаб освен за „чистото“ разузнаване ДВР отговаря и за отбраната на страната и мобилизацията.
	ДВР е премахнат през 1904 г. Разузнавателните функции са предадени на Управлението за разузнаване и мобилизация към военното министерство. През 1916 г. постът е възстановен, тъй като още през Първата световна война се очертава необходимостта от отделен разузнавателен състав.
	Постът ДВР отново е премахнат през 1922 г., когато е създадено Управлението за операции и разузнаване. Отделен ДВР е назначаван още веднъж към военното министерство през септември 1939 г. — веднага след началото на Втората световна война. Този пост се запазва през цялото време на военния конфликт.


	Директор на централното разузнаване (ДЦР)

	Директор на ЦРУ и ръководител на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ, на всички държавни организации на САЩ, които извършват разузнавателна дейност.
	Терминът е използван за пръв път през 1946 г. Тогава президентът Труман създава ЩАБА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ЩНР), който трябва да съгласува американската външноразузнавателна дейност с помощта на ГРУПАТА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ГЦР). ЩНР и ГЦР са разформировани след създаването на ЦРУ на 20 септември 1947 г. Първият директор на ЦРУ веднага става и директор на Централното разузнаване.
	Според Закона за националната сигурност от 1947 г. ДЦР ръководи ЦРУ — основната разузнавателна агенция в страната, а също така координира и цялостното развитие и изпълнение на програмите и дейността на организациите, наречени по-късно разузнавателна общност. Но поради недостатъчно добри или просто незаинтересовани директори, а също и поради бюрократизма на други представители на общността задълженията на ДЦР извън рамките на ЦРУ с времето стават доста ограничени.
	През 1971 г. се извършва реорганизация на разузнавателната общност и ДЦР поема отговорността за „планирането, преразглеждането, координирането и оценката на всички разузнавателни програми и операции на националното разузнаване“. Членовете на разузнавателната общност помагат на ДЦР чрез своите представители в постоянните работни комисии и комитети, разглеждащи общите въпроси на разузнаването. На първо място сред тях е НАЦИОНАЛНИЯТ СЪВЕТ ЗА ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ.
	ДЦР е председател и на Висшата междуведомствена група към СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, която разглежда междуведомствени въпроси в областта на разузнаването и следи за изпълнението им. Заместник-директорът на Централното разузнаване (ЗДЦР) оказва съдействие на ДЦР и изпълнява длъжността му с всички права при отсъствието му или в периода между оттеглянето на един и назначаването на нов ДЦР.
	Вж. ЦРУ за списъка на ДЦР.


	_Дискавърър_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на първия в света СПЪТНИК, използван за фотографско разузнаване. Докато се разработва шпионският спътник _КОРОНА_, на 3 декември 1958 г. американското правителство обявява съществуването на _Дискавърър_ като апарат в процес на изпитания, който ще бъде извеждан в орбита за медико-биологични изследвания и изследване на космическото пространство. За тази цел _Дискавърър_ ще извежда в орбита различни биологични образци, включително живи същества, които след провеждането на нужните опити ще бъдат връщани на Земята.
	_Дискавърър I_ е изстрелян на 28 февруари 1959 г. (Използвана е ракета-носител _Тор-Аджена_, планирана да се използва в програмата _Корона_.) След първия опит следват няколко експериментални изстрелвания на апарата, които са призвани да „прокарат път“ на шпионския спътник _Корона_.
	Първият опит за изстрелване на истински шпионски спътник с фотокамера е осъществен на 25 юни 1959 г. — _Дискавърър IV_, завършил неуспешно.
	_Дискавърър III_ е изстрелян на 3 юни 1959 г. след няколко неуспешни опита. Това е единственият _Дискавърър_, на който има животни — 4 черни мишки. (Съветите изстрелват _Спутник 2_ с куче на борда на 3 ноември 1957 г.)
	Прикритието на _Дискавърър_ е използвано с помощта на спътника _Корона_, изстрелян на 27 февруари 1962 г. като обозначението на мисията е _Дискавърър XXXVIII_. Програмата _Корона_ продължава до 1972 г., когато на нейно място идва по-ефективен шпионски спътник.
	Съветското правителство успява да разбере истинската същност на спътника _Дискавърър_ скоро след изстрелването на първата версия, снабдена с фотокамера. До края на 1960 г. няколко съветски списания разкриват, че спътниците _Дискавърър_ са шпионски платформи, въпреки че не е ясно дали тези обвинения са направени въз основа на данни за някои от истинските им мисии. Но като се имат предвид съветските постижения в спътниковата технология, предадените от американци на Съветския съюз секретни сведения за космическите постижения и спекулациите в американския печат, просто е било неизбежно руснаците да не се доберат до истинската цел на _Дискавърър_.


	Дичемплън, Реймънд

	Военнослужещ от американската армия, вербуван в началото на 70-те години от сътрудник на КГБ в Банкок, Тайланд. Как американците научават за това, не е известно. По времето, когато е арестуван, Дичемплън е бил в Смесената американска помощна група в Банкок. През ноември 1971 г. той е предаден на военен съд и осъден на 7 години затвор.


	Доихара, Кенджи (1883–1948)

	Най-важният японски РАЗУЗНАВАЧ в Манджурия през 30-те години, наричан от западната преса Лорънс Манджурски. „Задачата му — пише американският журналист Джон Гантър — е да създава кризисни ситуации, а разрешението им да бъде от полза за японците.“
	Като АГЕНТ-ПРОВОКАТОР Доихара предизвиква различни „инциденти“, които трябва да демонстрират китайските намерения за агресия срещу Япония. Най-значителният е на 18 септември 1931 г. Въз основа на твърдението, че китайски диверсанти редовно повреждат участъци по Южноманджурската железопътна линия, японците превземат китайския град Мукден (сега Шънян). Оказва се, че кмет на града е Доихара.
	Доихара създава специални служби — Токуму кикан, които вземат под свой контрол цяла Манджурия и безпрекословно изпълняват желязната заповед на Доихара да се „елиминира всяка организация или общество, които не са искрени в приятелството си към Япония“. Китайският лидер Чан Кайшъ екзекутира няколко генерали по обвинението, че са АГЕНТИ на Доихара.
	Един от легендарните агенти на Доихара е Йошико Кавашима — китайка, която често се дегизира като мъж. Твърди се, че е принудила детронирания император на Китай Пу И да стане марионетен император на Манчукуо. (Фактически властта е принадлежала на Доихара.) Тя е дръзкият агент, който прехвърля Пу И от Тиендзън — мястото му на изгнание, в Манчукуо. Арестувана е от китайски КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ в Пекин през ноември 1945 г. и е екзекутирана като предател. Доихара е произведен в чин генерал-майор и е назначен за главнокомандващ на Седма област на императорската армия и генерален инспектор на военните учебни заведения. Осъден е от съюзническия трибунал за военни престъпления и е обесен през декември 1948 г.


	Дойч, Джон (1938)

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, назначен през май 1995 г., както той казва, за да поеме ЦРУ „отвъд ужаса“ на разкритието, че ОЛДРИЧ ЕЙМС — ръководител на отдела за контраразузнаване срещу Съветския съюз към ЦРУ, е бил съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ. Дойч е първият директор след УИЛЯМ КЕЙСИ, който е член на президентския кабинет.
	Дойч заменя ДЖЕЙМС УЛСИ, който е ДЦР по времето, когато Еймс е арестуван от ФБР през февруари 1994 г. Улси е принуден да се оттегли, след като не е успял да постави на място служителите на ЦРУ, които не са провели, както трябва, вътрешното разследване на Еймс. Дойч не оставя място за съмнение в отношението си по случая: „Нанесените вреди се дължат основно на непростимото недоглеждане от страна на професионалистите от Управлението по операциите и другите служби на ЦРУ Това е провал в разузнаването от огромен мащаб.“
	Дойч е първият ДЦР в цялата история на американското разузнаване, роден в чужбина. Роден е в Белгия и 4-годишен заминава с родителите си и сестра си за Съединените щати, за да избегнат като евреи преследването от нацистите. Семейството се настанява в покрайнините на Вашингтон, където бащата на Дойч, инженер, започва работа в един от заводите за военна промишленост. Дойч, следвайки стъпките на баща си, завършва химическо инженерство в Масачузетския технологичен институт (МТИ). Едновременно с инженерството следва и в историческия факултет в Амхърст. Работейки в отдела по политическо планиране на Министерството на отбраната от 1961 до 1965 г., Дойч защитава докторат по физикохимия в МТИ.
	Преподава химия в Принстън, но се завръща в МТИ и през 1976 г. оглавява химическия факултет. Той запазва връзките си в Пентагона, като едновременно работи в „мозъчния център“ на Министерството на отбраната — корпорация _Ранд_. На вратата на Дойч в МТИ висял надпис: „Аз съм истински ястреб по въпросите на отбраната. В социално отношение съм либерал. По административните въпроси съм неуморим маниак.“
	По време на администрацията на Картър (1977–1981) той работи в новосъздаденото Министерство на енергетиката като заместник-министър и отговаря за програмите за производство на ядрени оръжия. След победата на Рейгън в президентските избори Дойч се връща в МТИ, където е избран за ректор. По време на администрацията на Буш (1989–1993) влиза в ПРЕЗИДЕНТСКИЯ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ.
	На 50-ия му рожден ден колегите му подаряват тениска, на която са написани думите _ОГЪН, ЦЕЛ, ГОТОВ_ — точно описание на неговата целеустременост към ръководство и способността му мигновено да взима решения. Дойч пренася тези си качества и в Пентагона, когато министърът на отбраната Лес Аспин от кабинета на президента Клинтън го назначава за свой заместник по въпросите на производството и технологиите. Той толкова взема присърце работата си в Пентагона, че отхвърля предложението на Клинтън да стане ДЦР след оставката на Улси през декември 1994 г. Следващият избор на Клинтън е пенсионираният генерал от военновъздушните сили Майкъл Карнс, който отпада след ПРОУЧВАНЕ НА БЛАГОНАДЕЖДНОСТТА му — разкрива се, че вероятно е нарушил имиграционните закони и трудовите разпоредби, като е помогнал на млад филипинец да влезе в Съединените щати. Клинтън отново се обръща към Дойч и той приема, макар и с нежелание.
	Скоро след като е назначен за ДЦР, той казва, че на плещите му тежи задължението да възстанови репутацията на ЦРУ след случая с Еймс. Освен това смята, че е имал ключова роля при определянето на новите задачи на ЦРУ и на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ след Студената война. Шпионажът, казва той през септември 1995 г., е все още „първостепенна задача“ на ЦРУ, а възможността да се изпълняват АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ, трябва да продължи да съществува. „Ако ние не рискуваме от страх, че ще претърпим поражение, или от страх, че ще ни критикуват, тогава и пет пари няма да струваме като разузнавателна служба.“
	„Аз самият съм вбесен от това, — казва Дойч пред парламентарната комисия по разузнаването по време на разглеждане на случая _Еймс_. — Аз самият бях подведен“, заявява той, подчертавайки, че офицерите от ЦРУ знаят със сигурност, че АГЕНТИ в Русия са били ПРЕВЕРБУВАНИ и са предавали неточни сведения на Белия дом и Пентагона. Дойч не съобщава подробности в публичните си изказвания, но някои източници твърдят, че е вземал решения за операциите на изтребител _F–22_ на базата на невярна информация за съветската противовъздушна отбрана.
	Осъществявайки реформата и структурната реорганизация на ЦРУ, той изброява 4 главни задачи, на които агенцията трябва да се посвети в периода след Студената война: да се ограничи разпространението на химично, биологично и ядрено оръжие за масово унищожение; да се противопостави на враждебно настроените страни, като Северна Корея, Иран и Ирак; да засили борбата срещу международната престъпност, тероризма и наркотрафика; и накрая, да осигури надеждна икономическа безопасност. Когато го репликират, че последната задача силно напомня ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, Дойч казва: „Ако чуждите държави по една или друга причина се внедряват в наши корпорации, ние сме длъжни да знаем.“
	Дойч задвижва план за консолидация на усилията на визуалната информация, в частност затягане на контрола на директора на Централното разузнаване над УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ, за чиято дейност се изразходват прекомерно много средства. След като научава за безогледното харчене на средства от страна на УНР, Дойч уволнява двама високопоставени служители на агенцията — директора Джефри Харис и заместник-директора Джими Хил.
	Що се касае до СЛУЖБАТА ПО АГЕНТРАЗ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, която той създава към РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО), изглежда, й е определена по-значителна роля за тайните операции в бъдеще. Дойч бързо налага в ЦРУ свои порядки. Сътрудниците в агенцията, принудени да се съобразяват с точността и взискателността му, започват да наричат щабквартирата на ЦРУ _Дойчланд_. Двамата с изпълнителния му директор Нора Слаткин — бивш заместник-министър на ВМС, уволняват дисциплинарно 17 офицери поради извършени нарушения по случая _Еймс_ и поради несправяне с информация, отнасяща се до американски агент — вероятно замесен през 1990 г. в убийството на американец в Гватемала. (Улси само е подписал писма в знак на упрек към 11 офицери, обвинени в недоглеждане по случая _Еймс_).
	За Дойч Нора Слаткин по ранг не стои по-ниско от ранга на директора на РУМО и АНС. А самият Дойч решава сериозно да вземе в ръцете си цялата система на американските разузнавателни служби (което по принцип се подразбира още със създаването на длъжността директор на Централното разузнаване). Той разпределя времето си по следния начин: една трета посвещава на ЦРУ, една трета — на ПОТРЕБИТЕЛИ на информацията, на Конгреса и на чуждестранни партньори, и една трета — на разузнавателната общност. Проявява също специален интерес към създаването на Междуведомствен съвет по използване на космическото пространство. Внушава и идеята за учредяване на нова общонационална агенция в областта на визуално-образното разузнаване, което да замести Управлението за национално разузнаване.


	Доклад върху кучешка кожа

	Разузнавателен доклад, написан от френски АГЕНТ в Индокитай под японски контрол по време на Втората световна война. Агентът обръсва козината на кучето си, написва доклада върху кожата му със симпатично мастило, изчаква кучешката козина да израсне и тогава успява да избяга с него и доклада.
	Френският РАЗУЗНАВАЧ Филип Тиро дьо Вожоли с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _ЛЕЙМИА_ прочита доклада едва през 1944 г. като сътрудник в индокитайския отдел на ЦБИО. „Информацията, която бе там, вероятно е била ценна за времето си, но сега, след повече от 1 година, е стара и невалидна.“


	Доктор

	Руски разузнавателен жаргон за полиция. Ако е арестуван, АГЕНТЪТ е БОЛЕН. Агентите, които са хвърлени в затвора, са в БОЛНИЦА.


	Документи на Пентагона

	Повече от 4000 страници официални документи, които посочват в подробности началото на американското участие във войната във Виетнам (вж. ВИЕТНАМ). Те са откъси от официално проучване от 7000 страници, което включва много на брой СТРОГО СЕКРЕТНИ и секретни документи. Фотокопие на проучването е предадено на _Ню Йорк таймс_ от Даниъл Елсбърг, бивш служител на Министерството на отбраната. (По-късно _Вашингтон поуст_ също получава копие от проучването.)
	Елсбърг е прехвърлен от Пентагона в Държавния департамент и е изпратен като съветник в посолството на САЩ в Сайгон по време на администрацията на Джонсън. Във Виетнам той работи за ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ — офицер от ЦРУ, който смята, че Елсбърг е поддръжник на войната. През 1969 г. се завръща в корпорация _Ранд_, където извършва секретна дейност за Министерството на отбраната. Войната е разбила всички илюзии на Елсбърг. Той е обвинен в шпионаж и конспирация, както и колегата му Антъни Русо. По-късно обвиненията са оттеглени от федералния съдия поради правителствена грешка.
	Документите на Пентагона разкриват американското участие във Виетнамската война от началото на 1940 до март 1968 г. В тези документи има и значително количество материали за американските разузнавателни операции в Югоизточна Азия. Документите са създадени благодарение на 18-месечните усилия на Министерството на отбраната, включително с достъп до досиетата на ЦРУ и Държавния департамент. Целта е била да се документира историята на американското участие във войната. Началото на проучването е поставено през юни 1967 г. от министъра на отбраната Робърт Макнамара.
	На 13 юни 1971 г. _Ню Йорк таймс_ започва да публикува документите. Отначало президентът Никсън няма нищо против, тъй като те разкриват действия, предприети от миналата администрация на демократите. Но съветникът му по въпросите на националната сигурност Хенри Кисинджър го убеждава да се противопостави на разкритията за минали американски дипломатически тайни поради влиянието, което подобно действие може да окаже върху бъдещите американски отношения с други държави.
	Правителството успява да забави вестникарската публикация. Но сенаторът Майк Гревъл свиква специално съвещание на своята подкомисия за обществени сгради и площи в нощта на 29 юни 1971 г. и внася всички документи — общо 4100 страници, в официалната статистика на подкомисията. По този начин те стават обществена собственост. _Поуст, Таймс_ и други вестници продължават да публикуват откъси от документите на Пентагона, които по-късно излизат в 4 тома. Гревъл пише в предговора си към тях:

	Всеки, който прочете това проучване, не може да не стигне до заключението, че ако истинските факти са били известни по-рано, войната щеше да бъде прекратена много по-рано, а безсмислената смърт на стотици хиляди американци и виетнамци щеше да бъде избегната. Това е незабравимият урок на Документите на Пентагона. В аналите на американската история не може да се открие по-добър аргумент срещу непроверената секретност на правителството. Документите на Пентагона разкриват умишлено задържане и изкривяване на факти. В тях няма военни тайни, чува се само ужасяващата молитва в храмове за спорни цели, създадени една върху друга в курса на четири администрации и поддържани днес от пета. Документите на Пентагона показват, че през последния четвърт век сме създали нова култура, култура на националната сигурност, защитавана от влиянието на американския начин на живот с щита на секретността.



	Долницин, Анатолий

	фалшиво име на генерал-майор, разпространено през 1963 г. от британски разузнавачи, когато _Дейли телеграф_ се опитва да се добере до самоличността на съветски ИЗМЕННИК, когото разпитват в Лондон.
	В действителност предателят е АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН. Докато се подготвя УВЕДОМЯВАНЕ „Д“ за пресата, съдържаща молба да не бъдат публикувани материали за предателя, един от сътрудниците по сигурността от МИ–5 погрешно изписва фамилията на руснака. (Машинописката написва името като Долницин вместо Голицин.) Така реалният Голицин се превръща в несъществуващия Долницин.
	_Дейли телеграф_ решава да не се подчини на УВЕДОМЯВАН Е „Д“ и публикува статията „Съветски шпионин получава подслон във Великобритания“. Вбесеният Голицин знае, че грешката в името няма да заблуди КГБ, и решава да избяга от Великобритания — прехвърлен е за разпит в САЩ.
	За грешката има напълно обяснима причина. През септември 1961 г. в Англия работи дипломат на име Анатолий Александрович Долницин. Журналистите предполагат, че той е предателят. Служителят от МИ–5, направил грешката, очаква да бъде наказан, но вместо това получава поздравления. „Тайните служби — пише НАЙДЖЪЛ УЕСТ в книгата «Въпрос на доверие» («A Matter of Trust», 1982) — бяха постигнали малка победа и в бъдеще журналистите щяха да бъдат подвеждани, разчитайки на официалната, макар и погрешна версия за Долницин. Това е истината за случилото се.“


	Доналд Ф.

	Вж. ЦИЛИНДЪР.


	Донован, Уилям (1883–1959)

	Директор на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) — американска специална служба по време на Втората световна война, специализирана от основаването й през 1941 г. във външно разузнаване и диверсионни операции. УСС е предшественик на ЦРУ.
	През 1914 г. започва Първата световна война. Донован, известен и преуспяващ адвокат в Ню Йорк, заминава за Европа заедно с Хърбърт Хувър (бъдещ президент на САЩ) в състава на специална комисия за решаване на въпросите по продоволствието на армията. Едновременно с това той оказва помощ и на гладуващите. През 1916 г. е отзован в Съединените щати и призован на действителна военна служба. Участва в борбата с въстаниците на Панчо Вила на мексикано-американската граница. Завръща се в Ню Йорк през март 1917 г. Назначен е за командир на легендарния 69-и пехотен полк _Сражаващи се ирландци_ (нюйоркската Национална гвардия). През ноември 1917 г. полкът е прехвърлен в Европа и участва в жестоки боеве като част от американската дивизия _Рейнбоу_. Във Франция за 19 месеца Донован е раняван 3 пъти. Поради храбростта му на бойното поле е един от най-награждаваните военни през войната — получава _Медал на честта, Кръст за отличителни заслуги, Легион на честта, Орден на Британската империя_ и _Военен кръст_ с лента и _Сребърна звезда_.
	В годините след Първата световна война Донован оформя предпочитанията си към разузнаването. По това време Държавният департамент го изпраща в разтърсваната от революцията Русия. Там той служи като офицер за свръзка на армията на САЩ в щаба на белогвардейските сили на адмирал А. В. Колчак. Завръща се в Съединените щати в края на 1920 г. и подновява адвокатската си кариера. Става федерален заместник генерален прокурор на САЩ и частен адвокат с международна практика. Сред клиентите му е и Уинстън Чърчил.
	Изключително любознателен и често откровен и прям, той пътува през 30-те години като обикновен гражданин, за да прецени сам Италиано-етиопската война и Гражданската война в Испания. В края на 30-те години е посланик със специални пълномощия на президента Франклин Д. Рузвелт и пътува често в Европа и Близкия изток. Най-важното му пътуване е през юли 1940 г. във Великобритания, когато президентът му възлага да „определи боеготовността на британците“. Джоузеф Кенеди, американски посланик в Лондон, който смята, че Великобритания скоро ще бъде разгромена от германците, се противопоставя на пътуването.
	Донован се запознава в Англия с контраадмирал Джон Годфри — ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, с генерал-майор сър СТЮЪРТ МИНГИС — ръководител на МИ–6, и с други разузнавачи. Не е информиран официално за новата британска агенция, която ще се занимава с подривни военни действия — СИО (Специални изпълнителни операции). Донован впечатлява тези, с които се среща, и както по-късно пише един британски историк, той „успя да създаде за себе си огромен запас от добри впечатления“ и „помогна да се завърти колелото, което водеше до развитие на сътрудничество в разузнаването на двете страни“. Пътуването, което британците одобряват, убеждава Донован, че с американска помощ те ще издържат на германския натиск. По-късно той твърди, че е препоръчал спорната сделка, в която Рузвелт, избягвайки американските закони за неутралитет, прехвърля 50 поостарели американски бойни кораба в няколко британски бази в западната част на Атлантическия океан и на Карибските острови.
	В края на 1940 г., придружен от УИЛЯМ СТИВЪНСЪН, директор на британските разузнавателни операции в Съединените щати, Донован предприема опасно пътуване (40 000 км), за да обиколи фронтовете и шпионските центрове на Европейската война — Англия, Гибралтар, Малта, Египет, Гърция, Югославия, Турция, Португалия и Испания. Биографът му Антъни Кейв Браун описва пътуването като „неспирна процесия от генерали, адмирали, маршали от военновъздушните сили, шпиони, политици, шейхове, свещеници, арабски молли, принцове, генерали и крале“.
	Министър-председателят Чърчил, решен да вкара Съединените щати във войната, е толкова впечатлен, че телеграфира на Рузвелт, че Донован „навсякъде е пренесъл един жив, стоплящ огън“. Директорът на военноморското разузнаване изпраща телеграма до главнокомандващия Средиземноморския флот: „Няма съмнение, че можем да постигнем много повече с помощта на Донован, отколкото с когото и да е друг.“
	През март 1941 г. Донован се завръща във Вашингтон. Слухът за интереса му към разузнаването е пристигнал преди него — вероятно от американските военни и военноморски аташета в Лондон. На 8 април генерал-майор Шърман Майлс — ръководител на АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ, пише на генерал Джордж Маршал, началник на Генералния щаб: „Има убедителни причини, които ме карат да вярвам, че е настъпило раздвижване, предизвикано от полковник Донован, за създаването на суперагенция, която да контролира всички разузнавачи… подобна стъпка ще бъде твърде неблагоприятна, да не кажа катастрофална.“ Същевременно ЕДГАР ХУВЪР, директор на ФБР, се стреми да разпространи специалната си разузнавателна служба в Латинска Америка с прицел в Европа и Азия.
	Неприязънта на Майлс и Хувър към Донован е подсилена от факта, че трябва да се съобразяват с още един аматьор — ВИНСЪНТ АСТОР, приятел яхтсмен на Рузвелт. Президентът е назначил Астор — офицер от запаса на военноморските сили, за координатор на всички специални служби (на армейското разузнаване, на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ и на ФБР) в Ню Йорк и окръга. Във Вашингтон се носели слухове, че Рузвелт ще създаде „суперагенция“, начело на която ще издигне Астор.
	Подтикван от министъра на ВМС Франк Нокс, на 10 юни 1941 г. Донован пише докладна записка, в която повдига въпроса за създаването на тайна служба. Такава агенция, пише Донован, трябва да бъде оглавявана от „координатор на стратегическата информация“, назначаван от президента и „пряко отговорен пред него и пред никой друг“, и финансирана от фонд, контролиран „изцяло от президента“.
	Донован дипломатично се съгласява, че предложената агенция не трябва да поема „домашните задължения, на ФБР“ и че не трябва да се намесва в „разузнавателната дейност на армията и флота“. Но тя ще координира, засекретява и анализира „цялата информация независимо от източника“.
	Докато Нокс се опитва да прокара идеята, а ръководителите на армията и флота се съпротивляват, Рузвелт изчаква. В лицето на Донован британците виждат свой поддръжник. За това, което по-късно е описано като опит „да се ускори процесът“, британците се обръщат към Годфри, директор на британското военноморско разузнаване, и личния му адютант капитан III ранг ЯН ФЛЕМИНГ (създател на популярния литературен и филмов герой ДЖЕЙМС БОНД). По време на вечеря в Белия дом Годфри казва на Рузвелт, че Америка има нужда от разузнавателна агенция, която да бъде ръководена от Донован.
	На 11 юли 1941 г. Рузвелт назначава Донован за директор на новата агенция за външно разузнаване с длъжност КООРДИНАТОР НА ИНФОРМАЦИЯТА (КИ). Когато Рузвелт обявява назначението на Донован, Стивънсън се обажда на Мингис: „… Не можеш да си представиш какво облекчение чувствам… че нашият човек е на толкова важен за усилията ни пост.“
	Отначало Рузвелт смята да върне Донован на активна военна служба и да работи като КИ, макар и в униформа. Но армията и Конгресът се противопоставят и го принуждават да се откаже от тази идея, поне временно. И така, Донован започва разузнавателната си кариера като цивилен. Той поема работата толкова безшумно, че вестниците го наричат Потайния Бил. (След 7 декември 1941 г. отново е в униформа. Въпреки че към него често се обръщат с „генерал Донован“, той не е бригаден генерал до март 1943 г. През ноември 1944 г. става генерал-майор.)
	Опозицията към Донован започва да намалява, след като бригаден генерал УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ убеждава по-вишестоящите в армията, че тъй като Донован има лесен достъп до Белия дом и до важни представители на администрацията на Рузвелт, би било добре новата организация да се привлече под крилото на Обединения комитет на началник-щабовете — обединение, създадено през 1942 г., за да координира американската военна стратегия. Така и става. На 13 юни 1942 г. организацията на Донован е преобразувана в Управление на стратегическите служби към Обединения комитет на началник-щабовете. (Смит ще стане ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ през 1950 г.)
	Месец по-късно Донован едва не загубва своето УСС, след като одобрява няколко операции за проникване с взлом в испанското посолство във Вашингтон с цел осигуряване на информация, необходима във връзка с подготвяното настъпление на съюзниците в Северна Африка. Докато Хувър беснеел от ярост, Обединеният комитет на началник-щабовете се застъпил за Донован и УСС.
	Донован прекарва голяма част от времето си, за да отбива атаките на различни опоненти — от служители в британското разузнаване, които го смятат за конкурент в Европа, до генерал Дъглас Макартър, който забранява присъствието на УСС в югозападната част на Тихия океан. А и Хувър все изчаква възможност да му забие нож в гърба. „ФБР третира по-добре дори АБВЕРА (германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ), отколкото нас“ — споделя веднъж Донован.
	Но той няма равен на себе си като дипломатичен човек, който е вещ в задкулисните интриги. Един от европейските му оперативни служители — УИЛЯМ КЕЙСИ (още един бъдещ директор на ЦРУ), го описва като „дундест мъж с мек глас и фини обноски. Изобщо не му подхождаше прозвището Дивия Бил, от което изобщо не успя да се отърве“. Пресата също обича да го нарича Дивия Бил — име, което си спечелва по време на героичните дни в армията. Приятелите му твърдят, че никой никога не е посмял да го нарече Дивия Бил в лицето.
	На 7 юни 1944 г., на следващия ден след дебаркирането на съюзническите войски в Нормандия, в района на бойните действия пристигат Донован и адютантът му Дейвид Брус. По този начин те нарушават строгата договореност между САЩ и Великобритания, според която на офицери, които разполагат с информация по операция _УЛТРА_, категорично се забранява да се показват на опасни места и да се подлагат на риска да попаднат в плен. Още нестъпили на плажния пясък, и върху тях се изсипва дъжд от немски куршуми. Донован се извръща към Брус и казва: „Ние двамата знаем прекалено много.“ Изважда пистолет и добавя: „Ако стане ясно, че пленът ни е неизбежен, ще застрелям първо теб. А след това и себе си. Все пак аз съм командващият офицер.“ С настъпването на нощта успяват да се доберат до флагманския кораб.
	По време на италианската кампания Донован посещава Капри и дава инструкции на офицер от УСС да държи под око Ла Фортино — вилата на негов нюйоркски приятел от хайлайфа и негов политически поддръжник. Молбата предизвиква истински словесен порой от страна на офицера и както пише Робин Уинкс в книгата „Плащ и кинжал“ („Cloak & Gown“, 1987):

	В този момент Донован съзря колко сложна е работата му. По-късно той казва, че ако му се наложи да умре, ще са му нужни две лопати — с едната да изкопае гроб за себе си, а с другата да изхвърли мръсотията, която се е изляла там.
	Уинкс пише също, че когато на някого, който познава добре Донован, попада стихът на Е. Е. Къмингс, с който поетът се обръща към Смъртта: „И как е твоето синче синеоко?“, то той решава, че Къмингс е имал предвид именно Донован: харизматичния генерал с впиващите се сини очи.

	В края на 1944 г. Донован отстоява идеята да се създаде на базата на УСС постоянна разузнавателна служба, пригодена за работа в мирно време. Във въздуха вече витае Студената война. ФБР и специалните служби на военните ведомства възнамеряват да задушат в зародиш идеята на Донован. Но да посегнат на УСС, не намират сили. УСС вече е колос — с агенти и филиали по целия свят.
	Войната е към края си и Донован гради планове за извършване на шпионска дейност срещу Съветския съюз. Той си има своя представа за отношението и поведението спрямо руснаците — на места да им се оказва помощ, а на места да бъдат грубо притискани. Но тази позиция се разминава с мнението на управляващите в Америка. Когато Германия обявява капитулация, Вилхелм Хьотл — бивш ръководител на германското разузнаване във Ватикана и на Балканите, се предава на американците. Той е готов да предаде ръководената от него мрежа срещу руснаците на УСС, при условие че борбата срещу Съветския съюз продължи.
	Висшите служители във Вашингтон вече са предвидили необходимостта бивши нацисти да бъдат използвани срещу руснаците. (Вж. ГЕЛЕН РАЙНХАРД; ОРГАНИЗАЦИЯ ГЕЛЕН.) Донован разбира за предложението на Хьотл от АЛЪН ДЪЛЕС и предлага да бъде създаден екип от УСС и КГБ, за да може мрежата да бъде унищожена. За него нацистите си остават нацисти. Въпреки че отначало Обединеният комитет на началник-щабовете се противопоставя на сътрудничеството с враговете, архивите доказват, че нещата са стигнали толкова далеч, че процесът е необратим. Не съществуват данни, какво точно се е случило след това, но Хьотл е освободен от затвора по време на една от многобройните прояви на компромиси към бивши нацисти.
	Смъртта на президента Рузвелт на 12 април 1945 г. предвещава края на влиянието на Донован във Вашингтон. Донован не успява да постигне единомислие с президента Труман, който насочва вниманието си към Тихоокеанския район. След войната за УСС и Донован няма работа. На 20 септември 1945 г., малко повече от месец след капитулацията на Япония, Труман прекратява дейността на УСС.
	Въпреки че ЦРУ наследява УСС, Донован не участва в създаването на новата агенция. Много от влиятелните приятели на Донован се борят Донован да стане първият директор на Централното разузнаване, но Труман не взема под внимание кандидатурата му.
	Донован е заместник-прокурор по време на следвоенните процеси в Нюрнберг срещу германските военни лидери. През август 1953 г. е назначен за посланик в Тайланд, но 18 месеца по-късно се налага да се оттегли поради влошаване на здравето. След смъртта му президентът Айзенхауер възкликва: „Какъв човек! Загубихме последния си герой.“
	{img:shpionazh-24.jpg|#Уилям Донован}


	ДОП

	ДАННИ ЗА ОГРАНИЧЕНО ПОЛЗВАНЕ.


	Допълнително кодиране

	Вж. СУПЕРШИФРОВАНЕ.


	Дора

	Вж. ШПИОНСКИ КРЪГ _ЛУСИ_.


	_Дориан_

	Програма на американските военновъздушни сили, предложена през 1964 г., за създаване на ОБИТАЕМА ОРБИТАЛНА ЛАБОРАТОРИЯ (ООЛ) за разузнавателни цели. Лабораторията е трябвало да бъде снабдена с камери _KH–10_. Програмата е отхвърлена през 1969 г.


	Достъп

	Възможността да се работи със секретни материали (информация, документи, материална част), които се предоставят на притежателите на секретни пропуски с различна степен на секретност.


	Достъп до секретна информация

	Разрешение, издавано на военните, държавните служители и на представители на компании, изпълняващи държавни поръчки за запознаване и работа със секретна информация при необходимост.
	В САЩ Министерството на отбраната е въвело 3 категории секретни достъпа: КОНФИДЕНЦИАЛНО, СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО. Министерството по енергетика (бившата Комисия по атомна енергия) издава достъп и „За ограничено ползване“, но официално не е категория секретност, макар и много от чиновниците да не осъзнават това.
	В началото на 1985 г. — в самия разгар на ДЕСЕТИЛЕТИЕТО НА ШПИОНИТЕ — 2,8 млн. американски държавни служители са имали достъп до различни категории секретност (без да се смятат няколкото милиона военни и сътрудници на различни компании).


	Доудър, Душко

	Американски журналист, обвинен, че приема пари от КГБ. Обвинението е без доказателства и е направено през декември 1992 г. в статия на списание _Тайм_. Източникът й е ВИТАЛИЙ ЮРЧЕНКО — офицер от КГБ, който става изменник през август 1985 г. Доудър работи като журналист на свободна практика в Югославия, когато _Тайм_ публикува историята.
	Юрченко набеждава Доудър, че докато е завеждал московското бюро на _Вашингтон поуст_, КГБ му е платило 1000 долара. Доудър завежда дело за лъжа срещу _Тайм_. (През 1985 г. Юрченко се завръща в Съветския съюз доброволно, като по този начин хвърля съмнение върху истинността на предателството си.)
	Много по-късно ръководството на _Поуст_ иска от директора на ФСК (наследник на КГБ) — ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ, „съкратено копие от досието на Доудър“. Говорител отговаря от името на Примаков: „Нямаме доказателства, че Доудър е приел 1000 долара от служители на КГБ.“ Други бивши офицери от КГБ твърдят, че Доудър е бил цел на КГБ за вербуване, но няма доказателства, че някога е сътрудничил на КГБ.
	Ричард Коен, фейлетонист в _Поуст_, който пише за кариерата на Душко във вестника, казва, че Доудър е предал на вестника сензационната новина за смъртта на съветския лидер ЮРИЙ АНДРОПОВ през 1984 г. Тогава ЦРУ настоява _Поуст_ да не публикува новината. Редакторите на _Поуст_ преместили информацията на Доудър от първа в самия край на последна страница. „Доудър беше прав, а от ЦРУ грешаха, — пише Коен. — Вероятно сега ЦРУ си го връща.“
	След Москва Доудър работи за _Поуст_ във Вашингтон. ФБР уведомява _Поуст_, че Доудър е „под подозрение“, както казва Коен. Разследването на _Поуст_ „не доведе доникъде“.
	Писмо, публикувано в _Поуст_ през юли 1995 г., цитира Артър Хартман — бивш американски посланик в Съветския съюз: „Американското посолство в Москва следеше отблизо статиите на господин Доудър, които публикуваше във _Вашингтон поуст_. На базата на докладите, които получавах, стигнах до заключението, че те съдържат ако не същата, то поне подобна информация, която посолството получаваше от независими източници извън КГБ.“ Намекът на Хартман, че на Доудър е била пробутвана ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, преповтаря позицията на ФБР и ЦРУ.


	Драйфус, Алфред (1859–1935)

	Капитан от френската армия, несправедливо обвинен в шпионаж по случай, който разтърсва Франция и събужда обществено недоверие към френските разузнавателни агенции, което съществува и до днес.
	Драйфус е евреин, роден в Елзас. През 1871 г. след Френско-пруската война провинцията е анексирана от Германия. Семейството напуска дома си и се премества в Париж. Драйфус учи в Политехниката и постъпва в армията. Досието му от армейската школа е с изключително висока оценка и както изглежда, го очаква блестяща военна кариера.
	През октомври 1894 г. е обвинен в предаването на тайни на френската армия на германския военен АТАШЕ. Обвинението се основава на анонимна бележка, открита от АГЕНТ към Отдела за статистика и военно разузнаване към ВТОРО БЮРО, което извършва също външно разузнаване и КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Агентът е чистачка, която работи в германското посолство в Париж и която предава на АГЕНТУРИСТА си всички изхвърлени книжа от посолството. Една от находките й е писмо, в което главният РАЗУЗНАВАЧ в посолството споменава за френските военни планове, получени от „негодник Д“. Драйфус е набелязан като човека, за когото се отнася това „Д“ на базата на неубедителни и недостатъчни доказателства. Осъден е от военен съд през 1895 г. Драйфус е подложен и на позорната и унизителна церемония по отнемането на воинската чест и достойнство: изправен е пред строя и публично са му отнети чинът и отличията, сабята му е счупена над главата и позорно е уволнен от армията. Изпратен е в известната с печална слава френска наказателна колония на Дяволския остров във Френска Гвиана.
	През 1896 г. Отделът за статистика и военно разузнаване получава бележка, която разкрива истината. Този път бележката е от германски разузнавач за майор Фердинан Естерхази от френския Генерален щаб. Разследването ясно посочва, че Естерхази, а не Драйфус е шпионинът. Но новото доказателство е спряно. По-късно Естерхази е признат за невинен в нагоден военен процес. Офицерът, който е открил новото доказателство, е уволнен от армията. Официалната информация за невинността на Драйфус е прикрита на най-високо равнище.
	През 1898 г. романистът Емил Зола написва _Аз обвинявам (J’Accuse)_ — открито писмо до френския президент, като обвинява армията в нагласения случай с Драйфус. Аферата _Драйфус_ шокира цяла Франция. Левицата го подкрепя, а десните го приемат за виновен. Започва натиск за преразглеждане на случая. През 1899 г. апелативен съд променя вече издадената присъда. Въпреки че съдът не изчиства напълно името на Драйфус при новото разглеждане на случая, президентът на републиката го оправдава.
	Драйфус се бори за възстановяване на старото му военно положение и през 1906 г. успява. Възстановен е като капитан, а през 1907 г. се оттегля, но се завръща в армията, за да служи по време на Първата световна война.


	Друга работа

	Руски жаргон за шпионската дейност на РАЗУЗНАВАЧ, който работи под ПРИКРИТИЕТО на длъжност в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ.


	Дръмънд, Нелсън

	Първият чернокож американец, обвинен в шпионаж. Дръмънд — чиновник в Генералния щаб на американския военноморски флот в Лондон, има достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ и със секретна степен КОСМИК документи (второто обозначение се използва от НАТО). През 1963 г. срещу него е образуван процес и той е осъден за шпионаж на доживотен затвор заради продажба на тайни на Съветския съюз. Шестте години шпионска дейност му донасят около 28 000 долара.
	Сътрудник на руските специални служби забелязва, че Дръмънд, който е страстен комарджия, е в непрекъснати финансови затруднения, и предава името му на съветската си връзка, която вероятно работи под дипломатическо прикритие в съветското посолство в Лондон. Една нощ през 1957 г. някакъв непознат се приближава до Дръмънд в един бар, дава му малка сума и моли за услуга: да му даде служебна карта от ВМС на САЩ, за да може приятелите му да посещават военноморската борса. Следващите молби са все по-значителни, докато накрая Дръмънд започва да изнася секретни материали.
	Той е прехвърлен на друга служба, където няма достъп до секретни материали. Съветският му агентурист прекъсва контакта с него и го предупреждава, че е под наблюдение. УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ действително провежда тайно разследване заради липсващите документи. Неколцина моряци, включително Дръмънд, са под подозрение. Не всички липсващи документи са били предавани от Дръмънд на АГЕНТУРИСТА. Това означава, че руснаците са имали не само вътрешна информация за проучването, но и най-малко още един моряк или цивилен служител освен Дръмънд в лондонската служба, който е работил за тях.
	През 1958 г. Дръмънд е назначен на служба в Съединените щати, където през следващите 4 години продължава шпионската си работа, като предава тайни, до които успява да се добере по време на служебни пътувания в Бостън, в Норфък, Вирджиния, и в Нюпорт, Роуд Айлънд. Контактите му са с дипломати на работа в съветската мисия в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ. Той предава информация за морски оръжейни системи, противоподводникови електронни устройства и подводникови данни за поддръжка.
	Тъй като руснаците в Обединените нации са под НАБЛЮДЕНИЕ от ФБР, вероятно именно това е довело до арестуването на Дръмънд. Но също така е възможно генерал-майор ПОЛЯКОВ — офицер от съветското ГРУ, шпионирал за Съединените щати в продължение на 20 години, да е посочил Дръмънд.
	Самият Поляков е един от ония американски АГЕНТИ, предадени на руснаците от ОЛДРИЧ ЕЙМС — КОНТРАРАЗУЗНАВАЧ от ЦРУ, арестуван през 1994 г. като съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ. Разкритият от Еймс Поляков е екзекутиран през 1986 г.


	Дубок

	Руски жаргон за ТАЙНИК.


	Дули, Томас (1927–1961)

	Лекар от военноморския флот на САЩ, станал известен с „хуманитарната си дейност“ във Виетнам. Навремето не се е знаело, че работи за ЦРУ.
	След поражението на Франция във войната й в Индокитай Женевската конференция от 1954 г. разделя Виетнам на Северен и Южен. Дули заминава за Северен Виетнам с двойна мисия. Той съвсем открито помага на бежанците католици, а прикрито действа като служител на ЦРУ и ги подтиква да се насочат на Юг и да се присъединят към католиците от Южен Виетнам. Тази част от американската политика е в подкрепа на южновиетнамския министър-председател Нго Дин Дием.
	Хуманитарната дейност на Дули е съвсем искрена. Работата му за ЦРУ включва промяна на американското обществено мнение за комунистите, като пропагандата често оставя действителността на втори план. В първия си бестселър — „Освободи ни от злото“ („Deliver Us from Evil“, 1956), той разказва за жестокостите на комунистите спрямо виетнамците християни.
	След смъртта на Дули започва движение, за да бъде канонизиран, но когато по време на проучването за канонизиране излизат наяве връзките му с ЦРУ, то е прекратено.


	ДЦР

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Дълес, Алън (1893–1969)

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от февруари 1953 г. до ноември 1961 г. и супершпионин още от самото начало на кариерата си в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) през Втората световна война.
	Внук на един от държавните секретари и племенник на друг, Дълес започва работа в дипломатическия корпус през 1916 г. с надеждата някой ден да стане третият държавен секретар в семейството. (Брат му — Джон Фостър Дълес, който има подобни стремежи, постига целта си.) Още като юноша Алън Дълес прочита романа „Ким“ на Р. Киплинг и до края на живота си остава очарован от ВЕЛИКАТА ИГРА, такава каквато е вижда главният герой на книгата КИМ.
	Първото му назначение е в посолството във ВИЕНА. През април 1917 г., след като Съединените щати обявяват война на Германия, Дълес е назначен в американската легация в Берн, Швейцария. Веднъж по време на негово дежурство в легацията по телефона се обажда един мъж, който твърди, че е Владимир Илич Ленин, и моли за среща. Дълес отказва, убеден, че разговаря с психически неуравновесен емигрант. На следващия ден Ленин, без да осъществи разговора си с човека, който няма дълго да бъде дипломат, е на път за Русия през Германия в известния сега пломбиран влак. Години по-късно като директор на Централното разузнаване Дълес разказва историята на начинаещите агенти, като ги убеждава, че не трябва да прибързват със заключенията си за хората.
	Дълес работи и в Истанбул. Взима участие във Версайската мирна конференция след Първата световна война. През 1926 г. се оттегля от Държавния департамент, за да постъпи в правната фирма на _Съливан и Кромуел_ на Уолстрийт, чийто международен списък от клиенти се състои от влиятелни личности и фирми. Представителите на _Съливан и Кромуел_ имат изключително достъп до високопоставени американски правителствени лица и фирми с връзки сред европейските банки, инвестиционни фондове и индустриални предприятия. Алън Дълес, както и много други служители на фирмата, често изпълнява правителствени поръчки като съветник на американски делегации на международни конференции, където се движи сред хора, които често ще среща по време на кариерата си на разузнавач. Среща и известни личности, останали в историята, включително диктатора Бенито Мусолини — през ноември 1932 г., и германския канцлер Адолф Хитлер — през април 1933 г. (ДЦР РИЧАРД ХЕЛМС също се среща с Хитлер през 30-те години като кореспондент на _Юнайтед прес_. Той го интервюира през 1936 г. Странно, но Дълес никога не споменава за срещата си с Хитлер пред Хелмс.)
	След като Съединените щати влизат във Втората световна война, Дълес е привлечен в УСС от директора му генерал-майор УИЛЯМ ДОНОВАН. Известно време той работи в щабквартирата на УСС в Ню Йорк, а след това в БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ — централата на МИ–6, открита от УИЛЯМ СТИВЪНСЪН. Без да казва на повечето хора с какво се занимава, Дълес вербува някои от познатите си от света на бизнеса като сътрудници на УСС. Неговата принадлежност към тази организация е пазена в тайна, но на 17 септември 1942 г. _Ню Йорк таймс_ публикува кратка история, където цитира Републиканския комитет на окръг Ню Йорк, според който Дълес вече не е касиер на комитета поради „военните му задължения към правителственото Управление на стратегическите служби“.
	Истинската му кариера на разузнавач започва през ноември 1942 г., когато пристига в Берн, за да открие представителство на УСС. Дебютът на младия шпионин аматьор е блестящ. Въпреки че е прикрепен към посолството (дипломатическо ПРИКРИТИЕ), Дълес работи в дома си на улица _Херенгасе_ №23 и е известен като специален емисар за връзки с Белия дом. В УСС той има два оперативни псевдонима: _Агент 110_ и _Господин Бул_ (Бик). Дипломатите в известния като шпионско гнездо Берн знаят, че той ръководи американското разузнаване в Европа. Дълес вербува хора сред американците, останали в Швейцария при избухването на войната. Сред тях има пилоти от американските ВВС, разбили се със самолетите си над Швейцария и успели да се приземят.
	Той вербува и Мери Банкрофт — 38-годишна американка, чийто съпруг е счетоводител и често отсъства от Берн. Тя става помощничка и любовница на Дълес. Банкрофт е приятелка на известния психоаналитик Карл Юнг. Юнг се възхищава от това, че Дълес така високо цени препоръката на една жена. Мъже като Дълес, казва Юнг на Банкрофт, „имат нужда да се вслушват в това, което казват жените, за да могат да вземат най-доброто си решение, а не да се хвърлят в най-дълбокото“.
	Най-ценният АГЕНТ на Дълес е Фриц Колбе — германски офицер сътрудник в телеграфското отделение на германското външно министерство. Колбе пристига в Берн и доброволно предлага услугите си на съюзниците. Представителят на британското разузнаване отхвърля услугите му и „просто се отървава“ от Колбе, но Дълес му се доверява и му дава оперативния псевдоним _Джордж Уд_. До пролетта на 1944 г. Колбе е предал 1200 документа, като нито един от тях не е по-стар от 2 седмици. Сред тях е докладът, според който прислужникът на британския посланик в Анкара, Турция, е шпионин (вж. ЦИЦЕРОН). Дълес получава от немеца и информацията, че германците работят над атомна бомба и ракети.
	Дълес редовно изпраща обобщения на дадените му от Колбе материали на началниците си във Вашингтон и Лондон, но те поначало реагират скептично към тях. Едва след известно време и след внимателен анализ Донован изпраща телеграма на Дълес: „Сега вече съм напълно убеден в искреността на _Уд_ и съм готов да заложа репутацията си, че тези документи са автентични.“ Генерал-майор КЕНЕТ СТРОНГ — ръководител на разузнавателния екип на генерал Дуайт Айзенхауер, нарича Дълес „несъмнено най-великия американски професионален разузнавач за времето си, въпреки че вероятно и силата, и интересът му са свързани със събирането и с краткосрочните преценки, отколкото с дългосрочните разузнавателни проекти“.
	След войната Дълес се завръща за известно време към юридическата си практика. Но като наблюдава как старото УСС се превръща в ЦРУ, той изчаква, уверен, че скоро ще бъде поканен отново на държавна служба. По препоръка на министъра на отбраната Джеймс Форестал Дълес пише независим отчет за работата на ЦРУ, в който критикува новата агенция, че не е оправдала очакванията. През 1948 г. работи в предизборния щаб на Томас Дюи, противник на другия кандидат-президент — Труман. Когато Труман спечелва президентските избори, Дълес решава, че на разузнавателната си кариера може вече да сложи кръст. Но новият ДЦР — генерал УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ, го кани да му стане заместник по планирането. Дълес приема и предлага думата „планове“ да бъде сменена с думата „операции“. Под негово ръководство влизат агентурното разузнаване и ТАЙНИТЕ ОПЕРАЦИИ. Той започва работа в ЦРУ през януари 1951 г., а през август е назначен за заместник-директор.
	Президентът Айзенхауер го назначава за директор на ЦРУ през февруари 1953 г. На този пост Дълес остава до 1961 г. По време на дългогодишната си служба той превръща ЦРУ в глобална сила, която участва в тайни операции от Южна Америка до Близкия изток, прокопава БЕРЛИНСКИЯ ТУНЕЛ и разработва самолета _Ю–2 (U–2)_ (един от тези самолети е свален над Съветския съюз през 1960 г.). Писателят с ляв уклон Иля Еренбург нарича Дълес „най-опасния човек на света“ и пише в съветски вестник, че „ако Дълес случайно попадне в рая поради нечия грешка, и там ще започне да замисля преврати и ще стреля по ангелите“, а както пише Питър Гроус в „Шпионинът джентълмен“ („Gentleman Spy“, 1994), Дълес е обичал да цитира тези думи.
	По времето на Дълес ЦРУ планира и през април 1961 г. провежда нападението срещу Куба в Залива на прасетата. Провалът слага край на кариерата на Дълес. По-късно той прекарва голяма част от времето си да направлява построяването на новата щабквартира на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, а през ноември 1961 г. подава оставка.
	Връща се към цивилния живот и написва „Изкуството на разузнаването“ („The Craft of Intelligence“, 1963) и служи още веднъж на страната си като член на правителствената Комисия за разследване на обстоятелствата по убийството на президента Кенеди.
	{img:shpionazh-25.jpg|#Алън Дълес}


	Дънлъп, Джак

	Сержант от американската армия, назначен в АНС, който шпионира за руснаците. Раняван, ветеран с военни отличия от Корейската война, Дънлъп работи като шофьор на генерал-майор Гарисън Кловърдейл, помощник-директор на АНС и ръководител на личен състав.
	След СТРОГО СЕКРЕТНИ срещи с официални лица във Вашингтон Кловърдейл често оставя куфарчето си на сержанта и му поръчва да го занесе в кабинета му. Дънлъп фотокопира съдържанието на куфара и предава филма на съветския РАЗУЗНАВАЧ, когото познава само като „счетоводителя“.
	Освен на документите от куфарчето Дънлъп прави също фотокопия на много други секретни документи, които успява да намери в АНС.
	Дънлъп е женен, има 2 деца и живее нашироко с парите, изкарани от шпионажа. Купува си моторна лодка и 2 леки коли — „Ягуар“ за вкъщи и последен модел „Кадилак“, с който ходи на работа в строго охраняваната база на АНС във ФОРТ МИЙД, между Вашингтон и Балтимор. Въпреки това нито веднъж не е бил заподозрян в нещо.
	При назначаването му в АНС, тъй като е бил войник, не е бил подложен на проверка с ДЕТЕКТОР НА ЛЪЖАТА. Но когато подава молба за уволнение и изявява желание да остане в агенцията като цивилен, го подлагат на проверка. Тя показва, че е замесен в „дребни кражби“ и „неморално поведение“, и това предизвиква по-задълбочено разследване. Назначен е на нова работа, където няма достъп до секретни материали.
	Скоро след началото на разследването Дънлъп се опитва да се самоубие със сънотворни хапчета. Опитът за самоубийство е неуспешен. Опитва друг начин: отива с колата си до усамотено място, поставя единия край на маркуч в ауспуха, а другия — в леко отворения прозорец на колата си. Умира от отравяне. Открит е на следващия ден.
	Дънлъп е погребан на 25 юли 1963 г. в националното гробище Арлингтън с военни почести. На следващия месец вдовицата му предава на агенти на ФБР свитък със секретни документи, които е намерила, преглеждайки вещите му.
	Степента на шпионската му дейност не е уточнена. Не е открит и „счетоводителят“. Дънлъп все пак не е разкрит с детектора на лъжата, а от генерал-майор ДМИТРИЙ ПОЛЯКОВ — офицер от съветското ГРУ, работил като шпионин за Съединените щати в продължение на 20 години. Поляков е един от ИЗТОЧНИЦИТЕ на американците, предаден от ОЛДРИЧ ЕЙМС — КОНТРАРАЗУЗНАВАЧ в ЦРУ, който е арестуван през 1994 г. като съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ.


	Дьо Бац, Жан (1754–1822)

	ТАЕН АГЕНТ на крал Луи XVI по време на Френската революция.
	Въпреки че е предан на короната, Дьо Бац започва кариерата си в държавното законодателство като реформатор. Когато през 1789 г. избухва революцията, той работи тайно за краля, като заговорничи за връщане на монархията. Подобно на героите в „СКАРЛЕТ ПИМПЪРНЕЛ“ Дьо Бац в най-страшните дни на революционния терор спасява немалко аристократи и им помага да избягат от Франция.
	През август 1792 г. дворецът е щурмуван и превзет от революционерите. Крал Луи и кралица Мария-Антоанета са арестувани. Дьо Бац и МРЕЖАТА му правят опити да ги освободят. В дързък план, който не успява, Бац дори се опитва да спаси краля по пътя към гилотината през януари 1793 г. Не успява да спаси и кралицата, която е обезглавена на 16 октомври 1793 г.
	Дьо Бац продължава конспиративните си действия срещу революцията и се сражава на парижките барикади по време на метежа от 1795 г., който е потушен от генерал Наполеон Бонапарт. Известно време Дьо Бац е зад решетките. И при Луи XVIII той остава верен на монархията и е награден от краля за дългогодишната му вярна служба на короната.


	Дьо Бетиние, Луиз (1880–1918)

	По време на Първата световна война извършва шпионска дейност за британци и французи. Родена е в Лил и говори френски, немски, английски и италиански език. През 1914 г. германците нахлуват в Северна Франция и тя избягва в Англия. Британските разузнавачи й предлагат да се върне обратно, за да шпионира и да помогне на съюзническите военнопленници да избягат от затвора. За ПРИКРИТИЕ използва името Алис Дюбоа и заедно с една друга жена — Мари ван Хут, ръководи тесен кръг от шпиони и хора, които помагат на военнопленниците. Кръгът е известен като „Служба Алис“. И Бетиние, и Ван Хут са заловени от германците и предадени на военен съд. Ван Хут е осъдена на затвор, а Дьо Бетиние — на смърт, но смъртната й присъда е отменена. Умира в затвора и е наградена посмъртно с _Военен кръст_.


	Дьо Бонвулоар, Жулиен Ашар (1749–1783)

	Французин, който шпионира американците през 1775 г., за да разбере дали Франция трябва да поддържа колонистите в борбата им срещу Великобритания. Представя се за белгийски търговец в разговорите си с американски революционни лидери, включително с БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН.
	Франклин и други разбират, че Дьо Бонвулоар е АГЕНТ, и го разпитват за отношението на Франция към тях. Резултатът е благоприятен за американците. След доклад, изпратен в Париж от Дьо Бонвулоар, французите решават да окажат помощ на американците.


	Дьо Брой, Шарл Франсоа (1719–1781)

	Шпионин на крал Луи XV. Благородник на дипломатическа служба, Дьо Брой направлява дейността на кралската тайна разузнавателна служба.
	Кралят поставя Дьо Брой в ситуация, позната на шпионите от всички времена. Той трябва привидно да следва една политика пред обществото, а тайно да се стреми да постигне друга. Като посланик в Полша Дьо Брой официално подкрепя френската политика да бъде поставен поляк на трона в Полша. Тайно обаче той се стреми да издигне французин на престола. Като директор на кралската тайна служба Дьо Брой става център на европейските интриги и заговори, извършени от крал Луи и агентите му. Същевременно френското външно министерство следва политика, според която кралят с помощта на разузнавателната мрежа на Дьо Брой може да подкопае устоите на всеки, на когото пожелае. Резултатът са недоволства и упадък на френското влияние в Европа.


	Дьо Бюси, Франсоа (1699–1780)

	Френски дипломат, шпионирал за британците.
	Дьо Бюси е секретар на френския посланик във ВИЕНА от 1725 до 1728 г. и шарже д’афер от 1728 до 1733 г. Той и британският дипломат лорд Уолдгрейв се опознават много добре. Дьо Бюси — незаконен син на френски благородник, е потънал в дългове и няма начин да получи пари по законен начин. Уолдгрейв наблюдава и изчаква. През 1733 г. Дьо Бюси работи във френското външно министерство. Уолдгрейв, по това време британски посланик, го вербува като шпионин. Дьо Бюси редовно му предава документи и устни доклади, а когато пътува служебно до Лондон, предава информацията направо на специалистите от разузнаването. Той продължава шпионската си дейност до 1749 г., когато колегите му, подозрително настроени към богатството му, го принуждават да подаде оставка от длъжността, която заема.


	Дюкс, Пол (1889–1967)

	Британски оперативен работник в разузнаването, работил в Русия по времето на Октомврийската революция.
	Дюкс е син на свещеник, учи музика в Санкт Петербург и живее там от 1915 г. с надеждата да стане един ден диригент, но започва работа в Англо-руската комисия, която координира усилията на двете страни през Първата световна война.
	Завръща се в Лондон, след като болшевиките завземат властта през 1917 г. Той е помолен от британското разузнаване да се върне в Русия. Влиза в страната през Хелзинки и като _АГЕНТ ST 25_ прониква сред болшевиките. Говори спокойно руски и е изключително умел в дегизирането. Даже успява да се представи като сътрудник на болшевишката тайна полиция ЧК. Става член на комунистическата партия и е известен като другаря Петровски.
	Установява контакт с белогвардейци и получава информация за съпротивителното движение срещу болшевиките. За да предава докладите си на британците, му се налага да плава с обикновена лодка за разходки до определеното място в Балтийско море, където се намирал патрулен кораб на Кралския военноморски флот.
	Въпреки големия риск Дюкс остава в Русия до септември 1919 г., когато мрежата му е разкрита от ЧК и той бяга във Финландия.
	Дюкс получава рицарско звание за дейността си.
	През 1939 г. британското разузнаване отново се обръща към него, но този път задачата е да разследва изчезването на чешки предприемач, след като нацистка Германия превзема Чехословакия. Дюкс предполага, че тялото на един шивач, открито обезобразено на влакови релси, е трупът на изчезналия предприемач. Той принуждава германците да извършат ексхумация и доказва, че е бил прав.


	Е

	Евкалипт

	Общо название на съветските секретни материали, предоставени от полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ на американското и британското разузнаване.


	Егер

	Така жаргонно сътрудниците на британските специални служби наричат колегите си, които ръководят агентура.
	Вж. КУРАТОР.


	Единак

	Разузнавателна операция — събиране на информация, работа с агентурата, куриерска мисия и т.н., — проведена от един-единствен сътрудник или АГЕНТ от разузнаването.


	Едмъндс, Ема (18407–1898)

	Родена в Канада. Успешно работи зад фронтовите линии на Южните щати като шпионин на Северните щати по време на Гражданската война в Америка. Вероятно е единственият шпионин в историята, който успешно се представя за мъж и от друга раса.
	Едмъндс пристига в Съединените щати от Брунсуик, Канада, през 1856 г. През 1861 г. започва Гражданската война. Тя приема името Франк Томпсън и доброволно отива във федералната армия като санитар. Участва в сраженията при Бул Ран — първата значителна битка между Северните и Южните щати. В продължение на 2 години е санитар, а след това изявява желание да работи като разузнавач в тила на противника. Преоблича се и се гримира като чернокож младеж и успява да прекоси линиите близо да Йорктаун, Вирджиния.
	Почти веднага попада на военни постове и макар да твърди пред тях, че е свободен чернокож, е изпратена на строежа на военни укрепления. След един ден непосилен труд успява да направи скица на укреплението и да преброи оръдията. На следващия ден й заповядват да носи вода за работниците, а след това храна за войниците. По непотвърдени данни е била мобилизирана и поставена като часови. Едмъндс успява да избяга в една дъждовна нощ и да се върне при своите, като взема със себе си и дадената й пушка като трофей.
	Въпреки че прекарва само 3 дни зад линиите на Южните щати, тя донася важна военна информация. През следващите месеци изпълнява успешно още 11 мисии зад линиите на противника, без да бъде разкрита. В един от случаите се преоблича като ирландска амбулантна търговка, друг път продава суха храна, а веднъж се представя като търгуващата приятелка на убит войник.
	При една от шпионските си мисии се заразява от малария и след като се връща в Северните щати, дезертира от армията, страхувайки се, че когато бъде подложена на лечение, ще открият, че е жена.


	Ежов, Николай (1895–1940)

	Комисар на съветското Министерство на вътрешните работи (НКВД) през 1935–1938 г.; за кратко — ръководител на съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ) през 1938 г. Това е периодът на Сталиновите чистки, или „големия терор“, по време на който е нанесен страшен удар върху ръководството на Червената армия, НКВД и други държавни и недържавни институции в СССР.
	Ежов влиза в редовете на комунистическата партия през 1917 г. „Дребен служител, който се присъединява към болшевиките, когато става ясно, че са победили“ — пише ВИКТОР СУВОРОВ в книгата „В средите на съветското военно разузнаване“ („Inside Soviet Military Intelligence“, 1984). Ежов, наричан от враговете и от някои от колегите му „кръвожадното джудже“, е висок около 1,55 м. До 1927 г. заема незначителни провинциални партийни постове. След това е изтеглен в Москва и през 1935 г. е избран за член на секретариата на комунистическата партия по въпросите на НКВД. На 26 септември 1936 г. е назначен за комисар на вътрешните работи (НКВД) и генерален комисар на Държавна сигурност. С него в НКВД постъпват и около 300 лично предани нему служители. На следващата година Ежов става кандидат-член на политбюро. Всичко започва като чистка в личния състав на НКВД, а след това се пренася в армията и в други институции, включително в комунистическата партия. Стотици хиляди правителствени и партийни дейци и служители са арестувани и екзекутирани или хвърлени в затвора. Твърди се, че Ежов сам е застрелял някои от задържаните.
	На 18 март 1937 г. той заклеймява предшественика си ГЕНРИХ ЯГОДА като шеф на царската полиция, измамник и крадец. На 3 април 1937 г. Ягода е арестуван, а бившите заместници и ръководители на отдели на Ягода са информирани, че централният комитет настоява те лично да разследват политическата лоялност на местните партийни дейци в страната. Те покорно напускат Москва, но никога не пристигат по местоназначенията си. На всяка първа гара ги арестуват главорезите на Ежов, връщат ги в Москва с автомобили и ги хвърлят в затвора. Следват масови арести и екзекуции на последователите на Ягода — най-малко 3000 офицери, които не са се самоубили. Ежов създава „мобилни отряди“, за да убие комунистите, които живеят извън Съветския съюз. Той носи отговорността за чистките в Украйна и за убийствата на чуждестранни комунисти, които живеят в Съветския съюз.
	Изменникът от КГБ Олег Гордиевски по-късно разказва за Ежов в книгата си „КГБ“ („KGB“, 1990):

	Той проявява особен интерес към методите за изтръгване на признания от тези затворници, които са оказали най-голяма съпротива, и винаги пита извършващите разпита „коя според тях е последната сламка, която ще счупи врата на затворника“. Ежов се чувства особено горд, че е довел стар твърд болшевик до сълзи, заплашвайки децата му. Един от палачите в НКВД, наблюдавал задоволството на Ежов, по-късно казва: „През целия си живот не бях виждал по-голям инквизитор от Ежов. Той вършеше всичко това с удоволствие.“

	След чистките в съветския Генерален щаб и сред служителите на ГРУ през 1938 г. той поема контрола над ГРУ — вероятно през юни същата година. Тъй като запазва постовете си в Държавна сигурност, Ежов създава монопол над разузнаването в Съветския съюз.
	Това е прекалено много власт в ръцете на един човек, а Сталин не може да допусне такова нещо. През декември 1938 г. Ежов е освободен от всичките му постове, с изключение на поста комисар на водния транспорт. Арестуван е, изглежда, през януари 1939 г., а по-късно — екзекутиран. Подробности за съдбата му не са известни. Според някои сведения е застрелян през април 1940 г. Други твърдят, че е кастриран и изгорен жив в санаториума на НКВД в Суканово, близо до Москва — вероятно на 4 юни 1940 г. ИВАН СЕРОВ — бъдещ председател на КГБ, а също и ръководител на ГРУ, много вероятно е имал директен принос в екзекуцията на Ежов.
	Американският историк на разузнаването Джон Дзиак пише в книгата „Чекисти, история на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988): „Съдбата му не е оповестена официално, но слуховете за кончината му са екзекуция, самоубийство, лудост или че е бил убит от съкилийника му. Много малка е вероятността Сталин да го е оставил жив.“
	{img:shpionazh-26.jpg|#Николай Ежов}


	Ейджи, Филип (1935)

	Бивш АГЕНТ на ЦРУ, изведен на задгранична работа в Латинска Америка. Въпреки че никога не е бил обвиняван в шпионска дейност, бившите му колеги са го смятали за предател.
	Ейджи започва работа в ЦРУ през 1957 г. след дипломирането си в университета _Нотр Дам_. Между 1963 и 1966 г. е изпратен в Уругвай, за да окаже помощ в операциите срещу Куба и да помогне при създаването на местни сили за сигурност. През 1967 г. е прехвърлен в Мексико, а през 1969 г. напуска ЦРУ.
	Ейджи напуска Съединените щати през 1971 г. Книгата му „Поглед отвътре: дневник на ЦРУ“ („Inside the Company: CIA Diary“, 1975) е практическо потвърждение на заплахата му „да разкрие офицерите и агентите на ЦРУ и да вземе необходимите мерки, за да ги изгони от страните, където действат“. В нея той посочва имената на 2500 американски агенти и чужденци, които работят за ЦРУ, и по този начин успешно проваля операциите на агенцията в Южна Америка. През 1975 г. в списание _Контрашпионин_ Ейджи публикува статия, в която призовава „да бъдат неутрализирани“ оперативните работници на ЦРУ. В същата статия се споменава името на РИЧАРД УЕЛЧ — резидент в Атина, убит в края на годината в Атина от левичарска групировка.
	В отговор през 1982 г. Конгресът приема Закон 97–200 — закон за защита на личността на разузнавача. Разкриването на личността на хора, свързани с разузнавателната дейност на Съединените щати (вж. СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ), се счита за престъпление. През 1979 г. Държавният департамент изземва паспорта на Ейджи заради дейността му. При обжалване 2 съдилища поддържат опитите му да си запази паспорта, но през 1981 г. Върховният съд одобрява със 7 на 2 гласа правото на правителството да му откаже американски паспорт. Когато ирански терористи завземат американското посолство в Техеран през 1979 г., Ейджи предлага да анализира документите на ЦРУ, взети от посолството. Предложението му е отхвърлено.
	Ейджи живее известно време в Мексико, Франция и комунистическа Куба, където на международна конференция обявява, че ще издава информационен _Бюлетин на тайните операции_, в който ще бъдат публикувани операциите на ЦРУ и имената на агентите на организацията по света. Ейджи издава и втора книга: „Мръсна работа: ЦРУ в Западна Европа“ („Dirty Work: The CIA in Western Europe“, 1978), а по-късно я преработва и преиздава под заглавието „Мръсна работа II“ („Dirty Work II“). В книгата се изброяват 841 мъже и жени, които Ейджи набеждава за агенти и оперативни работници в ЦРУ.
	През юни 1977 г. последователно го гонят от Великобритания, а впоследствие — от Франция, Холандия и Западна Германия. През 1987 г. той влиза в Съединените щати през Канада с никарагуански паспорт. Причината да се завърне след 16 години е да представи новата си книга — „Беглец“ („On the Run“), в която твърди, че ЦРУ се опитало да го спре да публикува първата си книга — „Поглед отвътре“. Министерството на правосъдието не издава нареждане за арест и след като самоличността му е разкрита. ИЗМЕННИК от кубинското разузнаване — майор Аспиляга Ломбард, заявява, че Куба е платила на Ейджи 1 млн. долара. Ейджи отрича да е взимал пари от Куба.
	Защо Ейджи направи всичко това? През 1975 г. в интервю за _Плейбой_ той заявява: „След 12 години в агенцията най-сетне разбрах колко много страдания причинява тя. Милиони хора по целия свят са били убити или животът им е бил провален от ЦРУ и институциите, на които служи. Не можех просто да си седя и да не направя нищо.“


	Еймс, Олдрич (1941)

	КОНТРАРАЗУЗНАВАЧ на ЦРУ, извършвал шпионска дейност за Съветския съюз, а след разпадането му — за Русия. След арестуването на Еймс през 1994 г. федерални служители заявяват, че е извършил най-скъпоструващия пробив в системата за сигурност за цялата история на ЦРУ. През 9-те си години шпионска дейност той предава повече от 100 тайни операции и над 30 оперативни работници, занимаващи се с разузнавателна дейност за ЦРУ и за други западни разузнавателни служби. Най-малко 10 от предадените руснаци и източноевропейци са убити. (Сред тях е генерал-майор ДМИТРИЙ ПОЛЯКОВ, офицер от съветското ГРУ, извършвал шпионска дейност в полза на Съединените щати почти 20 години и доставял безценна информация.)
	Друга последица от шпионската дейност на Еймс са неточните доклади, изпращани на Пентагона и Белия дом между 1986 и 1994 г. Десетки доклади за развитието на съветската, а след това и на руската военна промишленост и на въоръжението — нарастването или съкращаването — се базират на информацията, подадена от контролирани от Москва агенти. Служителите на ЦРУ, запознати с този факт, не съобщават това в докладите си. Според доклад на Сенатската комисия по въпросите на разузнаването 11 доклада, изпратени на президентите Рейгън, Буш и Клинтън, не разкриват източниците на информацията. Но в докладите за Пентагона от същия период са отбелязани „тревога и несигурност в източниците на информация“, без да се споменава, че „тревогата“ идва от подозрението, че източникът се контролира от Москва.
	Еймс започва шпионската си дейност през 1985 г., когато оглавява отдела за контраразузнаване за Съветския съюз в ЦРУ. Въпреки че известно време е под подозрение като съветски агент, чак през 1992 г. разследването се насочва към него. Арестуването му разтърсва ЦРУ. Конгресът настоява за масова чистка в американските специални служби. ДЖЕЙМС УЛСИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, е свален от поста, а неколцина от високопоставените служители подават оставка.
	По време на „почти невероятната“ серия от гафове, както се изразява един от конгресмените, служителите, извършващи разследването, не успели да забележат охолния живот на Еймс и възможността да заработва допълнително като шпионин. За 9-те години шпионска дейност съветските, а след това и руските АГЕНТУРИСТИ му плащат най-малко 2,7 млн. долара. Той си купува жилище за 540 000 долара в брой, кара червен „Ягуар“ XJ6 за 40 000 долара и всичко това с годишната си заплата от 69 843 долара. Досието му е доста мътно. Той често се напива и отправя обвинения, че в системата за сигурност има пробиви.
	Според доклад на Сенатската комисия неуспехът на ЦРУ да залови Еймс „води до загуба практически на всички източници на ЦРУ, набелязани в Съветския съюз в разгара на Студената война“.
	Ловът на вражески разузнавачи започва през 1986 г. след екзекуцията на двама съветски разузнавачи, вербувани от ФБР. Отначало следователите смятали, че агентите са предадени от ЕДУАРД ЛИЙ ХАУЪРД — служител на ЦРУ, станал изменник през 1985 г., или от КЛЕЙТЪН ЛОУНТРИ — морски пехотинец, обвинен в шпионаж по време на работата му като охрана в американското посолство в Москва.
	Но след изчезването на още трима агенти следователите със съжаление приемат очевидното, че информацията излиза от самото ЦРУ. До 1991 г. обаче ЦРУ не обсъжда с ФБР проблема за шпионите. ФБР започва разследване с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _Найтмувър (Нощен скитник)_. (По-късно следва операция с кодово наименование _Анлейс_; анлейс означава къс меч с 2 остриета.) Името на Еймс е сред 20-тима заподозрени, въпреки че е бил подлаган на ДЕТЕКТОР НА ЛЪЖАТА през 1986 и 1991 г. Прехвърлен в сравнително лекия отдел за борба с наркотиците, Еймс успява да се сдобива със засекретени документи, които нямат нищо общо с новото му назначение. През юни 1992 г. ФБР иска разрешение и получава одобрение от Съда за надзор на външното разузнаване да установи наблюдение над Еймс. Телефонът му е включен на подслушване. Сътрудници на ФБР влизат в дома му и монтират подслушвателна апаратура, скрити камери и електронно устройство за връзка с компютъра му. През октомври 1992 г. Еймс подава молба за домашен отпуск и обявява, че заминава за Колумбия при роднини на съпругата му. В действителност отива в Каракас, Венецуела, и там се среща с агенти на руското разузнаване (контактът е засечен от сътрудници на ФБР).
	С надеждата да заловят Еймс, когато получава или предава материали в ТАЙНИК, ФБР отлага арестуването му. След това, притеснени, че руските му агентуристи стават подозрителни, ФБР започва да затяга обръча. Арестуван е на 21 февруари 1994 г., в деня, преди да отпътува за Москва на официална делова среща на ЦРУ с руски специалисти в разузнаването по въпросите на наркотрафика. Арестувана е и 41-годишната му съпруга Росарио. Двойката има 5-годишен син — Пол.
	Първоначално Еймс работи за КГБ. След разпадането на Съветския съюз той продължава да шпионира за организациите, приемници на КГБ.
	Като син на служител в ЦРУ Еймс се запознава с първата си съпруга именно в това управление. Когато е изпратен на работа в посолството в Мексико през 1981 г., съпругата му не заминава с него. Бракът му, вече пред разпадане, скоро завършва с развод. В Мексико се запознава с родената в Колумбия Росарио — второстепенен източник на ЦРУ, и по-късно се жени за нея.
	Като съветски експерт в ЦРУ през 1985 г. той разпитва съветския ИЗМЕННИК ВИТАЛИЙ ЮРЧЕНКО и е главният агентурист на АРКАДИЙ ШЕВЧЕНКО, помощник-секретар по политическите въпроси в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ, а също и най-високопоставен съветски служител, преминал на страната на Съединените щати.
	Еймс прави признание за шпионската си дейност пред държавните прокурори и е осъден на доживотен затвор без право на помилване. Съгласява се да сътрудничи на ЦРУ, като в замяна Росарио получава лека присъда от 63 месеца, която при добро поведение да бъде намалена до 42 месеца. Но дори и в затвора Еймс продължава да преговаря, опитвайки се да сътрудничи, за да получи по-големи привилегии.
	{img:shpionazh-27.jpg|#Олдрич Еймс}


	Ейтан, Рафаел (1926)

	Сътрудник и един от ръководителите на израелското разузнаване, който конкретно ръководи и американския шпионин ДЖОНАТАН ДЖЕЙ ПОЛАРД.
	Роден в Палестина. Родителите му са руски евреи, емигрирали там през 1922 г. Като момче Ейтан гледа шпионски филм с майка си, след което й казва: „Искам да стана шпионин като МАТА ХАРИ.“ На 12 години той става член на Хагана (нелегална еврейска армия) и по-късно служи в диверсионно подразделение на Палмах. По време на и след Втората световна война, преди създаването на независим Израел през 1948 г., изпълнява тайни операции. Помага на бегълците да влизат незаконно в Палестина, след като временните британски власти налагат почти пълна забрана за еврейската имиграция, за да могат да омиротворят арабската общност. Част от работата му е да вдигне във въздуха британската радарна станция на планината Кармел. Ейтан си спечелва прякора Смрадливия Рафи, тъй като му се налага да премине през канализацията, за да стигне до радарната установка. На 15 май 1948 г., в първия ден от създаването на израелската държава, е ранен. След това служи в армейското разузнаване по време на Войната за независимост (1948–1949).
	След войната Ейтан се заема с отглеждане на добитък. Шест месеца по-късно постъпва в разузнавателните служби (наречени по-късно МОСАД), а после — и в службата за вътрешна сигурност и контраразузнаване (ШИН БЕТ). В края на 50-те години е назначен за началник на оперативния отдел на Шин Бет. Сред успехите му е откритието, че подполковник ИСРАЕЛ БЕЕР — адютант на министър-председателя Давид Бен Гурион, е съветски шпионин.
	През май 1960 г. Ейтан извършва най-дръзкия си подвиг като член на екип, съставен от кадри на Мосад и Шин Бет — залавя нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман в Аржентина и го връща в Израел, за да го предаде на правосъдието. Този подвиг превръща Ейтан в национален герой. (Айхман е осъден и обесен.)
	През 1963 г. Ейтан се прехвърля в Мосад. Подобни премествания са обичайни за израелските разузнавателни служби. В Мосад той участва в преследването на германски ракетни специалисти и инженери, които работят над египетски оръжейни проекти. Ейтан твърди, че е осъществил първия израелски контакт с египетския президент Гамал Абдел Насър. Според някои сведения Ейтан е бил и ръководител на израелската група за отмъщение, която издирва и убива терористи от Организацията за освобождение на Палестина _Черният септември_ — избили 11 израелски атлети на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г.
	През 1972 г. Ейтан напуска Мосад, тъй като е подминат в избора на нов директор. Предприема няколко бизнесначинания, включително отглеждането на тропически риби, но няма успех и отново се връща на държавна работа през 1978 г. Министър-председателят Менахем Бегин го назначава за свой съветник по въпросите на тероризма. На този пост той организира и направлява няколко антитерористични организации. Освен това през 1981 г. оглавява ЛАКАМ — Lishka I’Kishrei Mada (Бюро за връзка по научни въпроси) към Министерството на отбраната. Лакам е ПРИКРИТИЕТО за свръхсекретната агенция за ТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, която не е подчинена нито на АМАН, нито на която и да било друга специална служба.
	Така Ейтан изпълнява едновременно 2 длъжности в разузнаването: като съветник по борбата с тероризма е на непосредствено подчинение на министър-председателя и като началник на Лакам — на военния министър.
	През 1984 г. Джонатан Полард, който работи като цивилен специалист във военноморското разузнаване на САЩ (по-точно във ВОЕННОМОРСКАТА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА), предлага да продаде тайни на израелското правителство. Свързват го с Лакам. Ейтан се среща с Джонатан Полард и годеницата му Ан Хендерсън в Париж през ноември 1984 г. Израелците канят на богата изискана вечеря новите си агенти (и купуват на Ан пръстен за 10 000 долара). През 1985 г. американските шпиони отново се срещат с Ейтан, но вече в Израел. Отчасти интересът на Ейтан към Полард може да се обясни с желанието му вероятно да демонстрира превъзходството на _неговия_ Лакам над Мосад.
	Полард се проваля като шпионин и е арестуван на 21 ноември 1985 г. Американското Министерство на правосъдието твърди, че Ейтан е бил мозъкът на цялата операция с Полард. В резултат на този провал с Полард през 1986 г. Лакам е разформирована, а Ейтан е назначен за директор на израелска държавна химическа компания. Независимо от аферата _Полард_ Израел смята Ейтан за голям разузнавач и за свой национален герой и дори и критиците му поддържат това мнение.


	Екип _Зет (Z)_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на 15 полски криптолози от БЮРО ШИФРОВ, които работят във френския център за криптоанализ _БРУНО_ от октомври 1939 до май 1940 г.


	Екип на разузнавателната общност (ЕРО)

	Специален екип на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, напълно отделен от състава на ЦРУ. През последните години ръководителят на ЕРО е военен (вицеадмирал или генерал-лейтенант).


	ЕКМ

	1. ЕЛЕКТРОННА КОДИРАЩА МАШИНА.
	2. ЕЛЕКТРОННИ КОНТРАМЕРКИ.


	ЕКП

	ЕЛЕКТРОННО КОНТРАПРОТИВОДЕЙСТВИЕ.


	Експлоатация

	Процес на получаване на информация от източника.


	Електрическа шифрова машина

	Вж. _СИГАБА_.


	Електронна война (ЕВ)

	Общ термин за означаване на бойни операции по откриване, определяне на източника за приемане или, обратно — за създаване на пречки в системите, излъчващи електромагнитни вълни, а също и мероприятия за повишаване ефективността на собствените аналогични системи. Електронната война включва няколко компонента:
	ЕЛЕКТРОННО КОНТРАПРОТИВОДЕЙСТВИЕ (ЕКП).
	ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ (ЕПД).
	МЕРКИ ЗА ЕЛЕКТРОННО НАБЛЮДЕНИЕ (МЕН).
	РАЗУЗНАВАНЕ НА КОМУНИКАЦИИТЕ (РАЗКОМ).


	Електронна сигурност

	Улавянето, идентифицирането, оценката и установяването на местоположението на чужди електромагнитни излъчвания. При контраразузнавателни операции например това означава възможността да се улавят комуникации от чужди АГЕНТИ, предназначени за посолства или чужди държави.
	Вж. КОЕН, ЕЛИАХУ БЕН ШАУЛ — израелски шпионин, засечен с помощта на мерките за електронна сигурност, а също и _РАФТЪР_.


	Електронно контрапротиводействие (ЕКП)

	Действия, предприемани за повишаване ефективността при използването на собствените източници за електромагнитно излъчване — радиолокационни установки (радари), радио и др. — против вражеските операции в ЕЛЕКТРОННАТА ВОЙНА.
	Средствата на ЕКП включват високочестотни радари (честотата на радара се мени с цел да бъде намалена вероятността от вражеска намеса в работата му), а също и „мигновени“ радиосъобщения (мълниеносното предаване на свръхзвуков сигнал намалява вероятността да бъде открит и прехванат от противника).
	Устройствата за ЕКП са монтирани на бойни кораби, подводници и бойни самолети. От огромно значение при разработката и конструирането им са данните от ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ за бойните системи за ЕЛЕКТРОННА ВОЙНА на войските на предполагаемия противник.


	Електронно наблюдение

	Улавянето, прехващането, установяването на местоположението, записването и анализът на електронното излъчване (например работата на радарите и радиообменът). Електронното наблюдение обикновено е пасивна дейност, която има за цел да засече вражеско присъствие (включително кораби и самолети) с помощта на „подслушване“ на радиолокационни излъчвания.


	Електронно противодействие (ЕПД)

	Мерки, предприемани за откриване и нарушаване работата на радиолокаторното оборудване на противника. Например устройствата за ЕПД, работещи срещу противниковия радар, го „атакуват“ със заглушителни сигнали, с лъжливи излъчвания, променят електрическото свойство на пространството между радара и целта с помощта главно на т.нар. диполни противорадарни отразители (пуснати от самолет фолиеви ленти). Използват се също поглъщащи радарното излъчване материали или бои, които противниковият радар може да фиксира на монитора като образ (пулсиращи точки).
	Повечето кораби, подводници и бойни самолети са снабдени със системи за ЕПД, за да се защитят от противниково прехващане или нападение. Има и самолети, специализирани за ЕПД, които помагат на други самолети при проникването в строго охранявани райони. При разработката и конструирането на устройствата за ЕПД голямо значение имат данните от ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ за противниковите бойни системи за ЕЛЕКТРОННА ВОЙНА.


	Електронно разузнаване (ЕЛРАЗ)

	Разузнавателни сведения, получени от електромагнитно излъчване (освен радиосигналите). Основният източник на ЕЛРАЗ са радиолокационните станции на противника. Електронно разузнаване се извършва с КОРАБИ, разузнавателни морски съдове, ПОДВОДНИЦИ и специализирани самолети.


	Еектрооптическо разузнаване (ЕЛОР)

	Разузнаване, данните на което за разлика от РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ се придобиват от оптическо наблюдение на електромагнитния спектър от ултравиолетови лъчи (0,01 микрометра) чак до инфрачервения спектър (1000 микрометра).


	Елис, Робърт

	Американски морски пехотинец, разпределен в базата Мофет на ВМС на САЩ в Калифорния. През 1983 г. Елис се свързва със съветското консулство в Сан Франциско и предлага да им предаде секретни материали за 2000 долара.
	Арестуван е при опит да продаде документите на агент от ФБР, който се представя за съветски РАЗУЗНАВАЧ. И въпреки че официалните власти не разгласяват как са попаднали на следите, очевидно подслушването на съветските служби е изиграло ролята си. Елис е уволнен от служба и осъден на 5 години тежък труд. Присъдата му по-късно е намалена на 3 години.


	Елис, Чарлс Хауърд (1895–1975)

	Офицер от британската разузнавателна служба МИ–6, продавал информация и на германското, и на съветското разузнаване.
	Елис е роден в Австралия и служи в Мидълския полк на британската армия през Първата световна война. Между двете войни учи в Оксфорд и в Сорбоната, а през 1924 г. постъпва в МИ–6. Под ПРИКРИТИЕТО на Министерството на външните работи в БЕРЛИН и Париж, като събира разузнавателна информация и е вербовчик и НАВОДЧИК.
	През август 1940 г. заминава за Ню Йорк, вече като полковник, където заема длъжността заместник-ръководител на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС) под ръководството на УИЛЯМ СТИВЪНСЪН. Елис отново има дипломатическо прикритие като британски консул в Ню Йорк. Докато работи за БКС, той помага на УИЛЯМ ДОНОВАН за създаването на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ. През 1944 г. Елис се завръща в Лондон, в щабквартирата на МИ–6. Две години по-късно е изпратен в Югоизточна Азия и Далечния изток с база в Сингапур. През 1950 г. заминава за Австралия и участва в създаването на АВСТРАЛИЙСКАТА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ И РАЗУЗНАВАНЕ (АССР).
	През 1951 г. се появява информация за някой си „капитан Елис“, който е предавал на АБВЕРА секретни материали за МИ–6, включително сведения, че британците са успели да се подвключат в телефонните линии между Йоахим фон Рибентроп — посланик в Лондон, и Адолф Хитлер в Берлин. Информация за загадъчния Елис е постъпвала и преди това, но британското разузнаване я е пропускало покрай ушите си благодарение на началника на съветския отдел в МИ–6 по това време ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Запознавайки се с информацията, Филби възкликва: „Кой е този Елис?“ и отбелязва в полето на доклада, че не е необходимо да се предприемат каквито и да е мероприятия във връзка с тази информация. (По това време Елис работи в кабинет, който е през няколко стаи от Филби.)
	Възможността Елис да е ВНЕДРЕН АГЕНТ за германците, ако не и за руснаците, е проверена внимателно. Подозренията отпадат, когато през 1953 г. Елис заявява, че се оттегля от МИ–6. Наистина, до 60-годишнината и пенсионирането му остават още 2 години, но той изтъква като причина влошеното си здраве.
	Елис отплава за Австралия, където веднага получава 2-годишен ангажимент към АССР. Но 2 месеца по-късно прекъсва договора си и се завръща във Великобритания скоро след като научава, че ВЛАДИМИР ПЕТРОВ — служител на КГБ в Канбера, се готви да се предаде на враговете на Съветския съюз. При пристигането си в Лондон Елис веднага се свързва с Филби и очевидно му е разказал за намеренията на Петров.
	Междувременно в Службата за сигурност (МИ–5) започват да преглеждат всички материали, които подсказват, че Елис е чужд агент. (Във Вашингтон ФБР също извършва проверка на дейността на Елис.)
	Елис започва работа на половин ден в МИ–6, за да увеличи пенсията си. Работата му е да преглежда архивите на МИ–6, като унищожава досиетата, които вече не представляват интерес!
	Най-сетне следователите от МИ–5 стигат до заключението, че Елис е бил платен агент от Абвера още преди войната и че руснаците вероятно са го изнудвали, за да шпионира за тях. И наистина, Елис работи за руснаците от края на 20-те години.
	През 1966 г. е взето решение да бъде разпитан и е поставен под НАБЛЮДЕНИЕ от СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на Скотланд ярд. Телефонът му се подслушва, за да бъдат предотвратени всички възможности за евентуалното му бягство. По време на разпитите Елис потвърждава, че през 20-те години е шпионирал за германците, а след това — и за руснаците.
	Той отрича, че е работил директно за съветското разузнаване. Разпитват го в продължение на няколко седмици. За резултатите са информирани австралийците. Англичаните решават да не информират американците. Елис не е съден и открито не го наричат вражески шпионин. Той продължава да си живее както преди, получава държавна пенсия и умира от естествена смърт.


	Елис, Ърл (1880–1923)

	Американски военноморски офицер, шпионирал от Японските острови в западната част на Тихия океан и отстоявал идеята за морски десантни операции за завладяването им. Елис оказва изключително влияние върху разработването на „морската десантна доктрина“ на САЩ през 20-те и 30-те години.
	Елис постъпва във военноморските сили през 1900 г. и е повишен още на следващата година. Служи в Далечния изток, а през Първата световна война се отличава във Франция. „Пийт“ Елис разработва и публично отстоява идеята за завладяването на японските военноморски бази в Тихия океан от американската морска пехота. Планът му, съставен от 50 000 думи, е предаден на командващия Корпуса на морската пехота през 1921 г. и сам по себе си е бил готов военен план за мащабно настъпление в Тихия океан. Той започва с думите: „За да наложим волята си на Япония, ще ни бъде необходимо да защитим флота и сухопътните войски в целия район на Тихия океан и да водим войната в японски води.“ Целите му за нападение според плана от 1921 г. включват следните острови: Маршалови, Каролински, Пелелю и Рюкю (в това число Окинава). Повечето от тях са местата, където през Втората световна война ще се водят ожесточени сражения. Елис не само назовава имената на островите и атолите, които според него трябва да бъдат завладени, но и прави разчет на силите и средствата, и дава мнение за едни или други видове оръжия и десантни кораби, като не подминава и въпроса за тактиката.
	През август 1921 г. Елис започва продължителна обиколка из островите на Тихия океан, за да събере разузнавателна информация за предполагаемите цели на бъдещото американско настъпление. През 1922 г. в Йокохама, Япония, той постъпва в американската военноморска болница, където му поставят диагноза алкохолизъм. След повторно хоспитализиране в Йокохама отплава за Сайпан, а след това за Маршаловите острови. Отново е хоспитализиран, но продължава обиколката на Японските острови — напълно неуместно разузнавателно начинание. Биографът Дърк Антъни Белъндорф отбелязва в _Марин корпс нюз_:

	Като разузнавач той заслужава най-ниската оценка. От военна гледна точка изпълнението на мисията му може да получи доста принизена оценка: сериозно болен, невротичен, понякога пиян офицер от Корпуса на морската пехота, който отсъства, без да му е разрешен отпуск, и обсъжда мисията си с американски граждани, а пред погледите на японците кръстосва островите, води си бележки и чертае карти. Командването на американските военноморски сили би се смутило доста, ако знаеше за действията и местонахождението му. На няколко места на Японските острови Елис се разболява.

	Където и да отиде, той чертае островите и рифовете и записва данни, които са от потенциален интерес за бъдещи комбинирани американски операции. Присъствието му не остава незабелязано. По време на обиколките му японците внимателно го наблюдават, но той успява да промъкне пакет с информация и да го даде на бизнесмен с молба да го предаде в Съединените щати. Елис пак постъпва за 2 седмици в болница на остров Алуит на Маршаловите острови. След това, отново на Каролинските острови, на Корор от островната група Палау се установява сред местните величия, които се сприятеляват с него и му намират съпруга — Метауие, красива жена, 25 години по-млада от него. Поведението му става все по-непостоянно. Елис продължава да пие, предимно бира и саке. Понякога буйства, а веднъж се лута „подобно на войник и пробива с ръка стената“, както твърдят очевидци.
	През май 1923 г. се разболява сериозно и признава пред съпругата си и прислугата, че е „американски шпионин, изпратен от висшето командване в Ню Йорк“. Елис продължава да пие и отказва да приема предписаните му лекарства. Той умира на 12 май. Погребан е на Корор. Вещите му, включително картите, бележките и, както се твърди, книга с КОДОВЕ, са конфискувани от японците.
	Когато съобщават за смъртта му на официалните американски власти, те правят опит с военен кораб да приберат тленните му останки, но японците не разрешават. Само на главния лекар на ВМС на САЩ Лоурънс Зембш е позволено да посети Корор, където е откаран с японски военноморски съд. Тленните останки на Елис са ексхумирани, снимани и кремирани. Урната с праха Лоурънс Зембш отнася в Япония.
	Няма съмнение, че японците проявяват жив интерес към Елис, но при цялото си желание той не е могъл да събере никакви данни за укрепленията на Каролинските и Маршаловите острови, тъй като те се изграждат там едва през 30-те години.


	Елиът, Рита

	Съветска шпионка в Австралия, която през 1955 г. организира своя шпионска МРЕЖА. Рита Елиът използва ПРИКРИТИЕТО на циркова артистка — въжеиграчка. Работата й е изключително успешна, докато австралийското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ не забелязва, че я посещават много хора, свързани с ядрени проучвания и други секретни държавни дейности. Предупредена е от Москва да преустанови шпионската си работа. Напуска Австралия през 1961 г. и е изпратена в Индия и Пакистан.
	Оттогава за нея не се знае нищо. Истинското й име е Есфир Юрина.


	ЕЛРАЗ

	ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Енгълтън, Джеймс Джизъс (1917–1987)

	Водещ специалист в КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на ЦРУ. Като хардлайнер в ЦРУ е твърдо убеден, че съветският разузнавателен апарат полага непрекъснато усилия да се инфилтрира в ЦРУ.
	Роден в Бойси, Айдахо. Когато е на 16 години, баща му — бизнесмен, е прехвърлен на работа в Италия. Получава образованието си в английско начално училище, завършва колеж и през 1937 г. се завръща в САЩ и постъпва в Йейлския университет. Помага в издаването на _Фуриозо_ — университетско списание за поезия. Проявява траен интерес към литературата.
	През 1943 г., 2 години след като се дипломира в Йейл, влиза в армията и постъпва в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Изпратен е в контраразузнавателното подразделение на УСС Х–2, чиято щабквартира е била в Лондон. Там се запознава и няколко пъти през свободното си време се среща с Т. С. Елиът. Енгълтън е имал достъп до материали на _УЛТРА_. Запознава се с офицери от МИ–5 и МИ–6, включително с ХАРОЛД КИМ ФИЛБИ. През 1944 г. е изпратен в Рим като ръководител на италианския клон на Х–2 за работа срещу италианското фашистко разузнаване. Там установява връзка с един свещеник във Ватикана, който е бъдещият папа Павел VI. Легендата Енгълтън вече е създадена. Генерал-майор УИЛЯМ ДОНОВАН го нарича „най-професионалния офицер на контраразузнаването“ в УСС.
	Енгълтън подготвя подробни изследвания за германски разузнавателни части и осигурява снимки на германски офицери, търсени за извършени военни престъпления. Той намира снимките, като преглежда всички негативи на фотостудиата в Рим — германските офицери често позирали, за да изпратят портретите си у дома.
	След войната Енгълтън е назначен в Отдела на стратегическите служби към военното министерство. Работи в сътрудничество с италианското контраразузнаване срещу съветското разузнаване. През този период установява контакти с евреи нелегали в Европа, които прерастват в близко и трайно сътрудничество между американските специални служби и МОСАД.
	Енгълтън влиза в редиците на ЦРУ още от самото начало — през 1947 г., а през 1954 г. създава първото управление по контраразузнаване в централата. Той участва в редица тайни операции, на които американското разузнаване придава особено голямо значение в първите следвоенни години. Едно от първите му АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ е участието на ЦРУ в италианските избори през 1948 г., които благодарение на средствата, отпуснати от ЦРУ, завършват с победа над комунистите.
	Повече от 20 години Енгълтън работи като ръководител на контраразузнаването в ЦРУ, където е известен като Майката, Сивия призрак, Вирджинската кльоща — намек за слабата му фигура. Принуден е да напусне през 1974 г., защото УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, е убеден, че ожесточението, с което Енгълтън търси вражески агент, вреди на работата на ЦРУ. При пенсионирането му неговият отдел наброява около 300 души. (При Колби е редуциран до 80.) Един от най-неприятните случаи за Енгълтън е продължителното разследване на изменника ЮРИЙ НОСЕНКО — офицер от КГБ, предоставил услугите си на ЦРУ, който твърдял, че бил ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК за Ли Харви Осуалд по време на престоя му в Съветския съюз. Носенко доказва, че КГБ няма нищо общо с убийството на президента Джон Кенеди.
	Енгълтън се заема отново с хобито си риболов и отглеждане на орхидеи, а през 1975 г. е награден с _Медал за изключителни заслуги в разузнаването_ — най-високото отличие на ЦРУ.
	Вж. БЕЗКРАЙНОСТ ОТ ОГЛЕДАЛА.


	_Енигма_

	ЕЛЕКТРИЧЕСКА ШИФРОВА МАШИНА, използвана от въоръжените сили и различните министерства на Германия през Втората световна война. Съюзниците успяват да разшифроват голяма част от кодовете на _Енигма_ в рамките на сложна многостепенна операция, известна под общото кодово наименование _УЛТРА_. Способността да се четат немските, японските и италианските военни и дипломатически ШИФРИ до голяма степен влияе върху военните успехи на съюзниците, главно върху бойните действия на англо-американските сили в Атлантика срещу германските подводници в периода 1939–1945 г.
	_Енигма_ е електромеханична шифровъчна машина с размерите на портативна пишеща машина със стандартна клавиатура и серия отделни символи, които се осветяват отвътре. С машините _Енигма_ се работи лесно, те са удобни за използване при полеви условия — на камиони и кораби, тъй като се зареждат с батерии. Когато апаратът е настроен (вж. илюстрацията), операторът просто изписва съобщението в ПРАВ ТЕКСТ както на пишеща машина. _Енигма_ автоматично шифрира текста и осветява съответно зашифрираните букви. Втори оператор ги преписва и изпраща на радиоадреса. Процесът за входящите съобщения е по обратен път.
	{img:shpionazh-28.png|#Схема на Енигма}
	_Енигма_ осигурява електромеханично шифроване със серии неповтарящи се шифри чрез използването на 3 до 5 взаимозаменяеми диска или РОТОРА и няколко букси за превключване. Използването на 3 диска осигурява 17 хил. комбинации, преди повторно да се срещне дадена буква в съобщението с кодовото обозначение, използвано първия път. При 5-роторната _Енигма_ комбинациите за всяка буква стигат до астрономическата цифра 6 секстилиона (6 000 000 000 000 000 000 000). Настройката на роторите може да се мени бързо — до няколко пъти на ден, — което още повече усложнява задачата на вражеските дешифровчици, в случай че шифрованото съобщение бъде прехванато. Основният недостатък на _Енигма_ е в това, че не принтира съобщенията, поради което има нужда от двама или повече оператори, за да работи ефективно. Освен това тя не е директно свързана с радио или с телетип.
	Машината _Енигма_ е изобретена от германските инженери АРТУР ШЕРБИУС и БОРИС ХАГЕЛИН. Тя е била предназначена за търговските фирми — да могат да опазват бизнестайните си в процеса на комуникация. Официалното й име е _Светлинна шифровъчна и дешифровъчна машина „Енигма“_. Първата машина е показана през 1923 г. Смята се, че названието, дадено от завода производител, идва от „Вариации Енигма“ на композитора сър Едуард Елгар.
	Американската армия купува една машина _Енигма_ през 1928 г., за да прецени възможностите й, заплащайки за нея 144 долара плюс 12,30 долара за пощенски разходи. По същото време и по същите причини един апарат купува и британското Министерство на външните работи. Но нито едната, нито другата машина влиза в употреба.
	Военните използват за пръв път _Енигма_ в шведската армия и германския военноморски флот. И двете структури купуват апаратите през 1926 г. През 1928 г. _Енигма_ се появява в германските сухопътни войски, а през 1935 г. — и в германските военновъздушни сили. През 1939 г. над 20 000 машини _Енигма_ от различни модели се използват от германските военни, дипломатически и полицейски служби. Японският флот и дипломатически служби започват да използват _Енигма_ през 1934 г., макар че през целия период на Втората световна война все пак дават предпочитание на своята _Пишеща машина 97_ с азбучно подредена клавиатура (вж. _ПЪРПЪЛ_). В началото на 1930 г. машините _Енигма_ са изтеглени от пазара.
	{img:shpionazh-29.jpg|#Немски войници работят на Енигма, 1940 г. Кампанията във Франция. С бинокъла — генерал Хайнц Гудериан.}
	{img:shpionazh-30.png|#Рекламна обява за Енигма}


	Проникване в кодовете на _Енигма_
	Германците смятат, че машините _Енигма_ са напълно недостъпни за КРИПТОАНАЛИЗА на противника дори и ако бъдат заловени. Настройката на роторите — ключовете на _Енигма_ — се променя редовно (веднъж на ден след началото на Втората световна война), което напълно изключва възможността пленените машини и ротори да бъдат използвани. Но през Втората световна война съюзническите декодировчици успяват да разчетат по-голямата част от шифрите на _Енигма_. (Вж. КРИПТОАНАЛИЗ.) Първата стъпка в тази насока е направена в началото на 1932 г. от полското БЮРО ШИФРОВ с помощта на френските дешифровчици. Французите предават на поляците материали, получени от ХАНС-ТИЛО ШМИТ, френски АГЕНТ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Аше_, който има достъп до тайните на германската _Енигма_. Поляците успяват да разчетат първото германско шифровано съобщение в края на декември 1932 г. След това работата им тръгва като по вода — през 1938 г. вече четат ежедневно радиообмена между частите на армията и военновъздушните сили.
	Този успех завършва през септември 1938 г., когато германците принципно променят работната схема на машините _Енигма_. Ако до този момент ключовете са били сменяни периодично, то изходните позиции на дисковете винаги са оставали непроменени. При новата схема позициите на дисковете започват да се сменят ежедневно. (В края на войната — по 3 пъти на ден. Разположението на превключвателите през цялото време си остава непроменено, което подсказва, че немците са били твърдо уверени в непогрешимостта и надеждността на шифровите машини.)
	Поляците молят французите и англичаните за помощ, като им дават информация, която са успели да възпроизведат. През септември 1939 г. германците нападат Полша и няколко полски декодировчици успяват да избягат във Франция (а по-късно се преместват в Англия).
	В първите модели на _Енигма_ са използвани само 3 ротора. На 1 февруари 1942 г. германският военноморски флот въвежда вариант M4 с 4 ротора в подводниците. Това е едно от най-значителните събития в германската криптология от времето на Втората световна война, тъй като затруднява изключително много усилията за разкодиране. Изпратените от тази машина съобщения с кодовото наименование _АКУЛА_, измислено от англичаните, са били почти невъзможни за разкодиране чак до декември 1942 г. Всъщност германският военноморски флот използва машини _Енигма_ с 5 ротора, докато другите служби — M4 до края на войната.
	Британските усилия в декодирането са подпомогнати от заловените КРИПТОМАТЕРИАЛИ от германски синоптични кораби и подводници. Подобно на поляците, които споделят с тях всичко за _Енигма_, британските декодировчици в ПАРК БЛЕЧЛИ споделят постигнатото с американците, преди Съединените щати да влязат във войната на 7 декември 1941 г. Това води до безпрецедентно сътрудничество между американските и британските декодировчици по време на войната (вж. СЪГЛАШЕНИЕ БРЮС).
	Благодарение на широкото приложение на _Енигма_ британските декодировчици получават множество прехванати шифровани съобщения за разкодиране. Успехът им е изключителен. В началото на 1942 г. декодировчиците в ПАРК БЛЕЧЛИ дешифрират на месец средно 25 000 съобщения на германската армия и 14 000 — на военноморския флот. От есента на 1943 г. до края на войната средният месечен брой е 48 000 съобщения на армията и военновъздушните сили и 36 000 — на военноморския флот плюс хиляди съобщения на ГЕСТАПО и на дипломатическите служби.
	В началото на военните действия на Източния фронт британците предават някои съобщения от _Енигма_ на съветския ръководител Йосиф Сталин, без да разкриват източника си. Скоро обаче ДЖОН КЕЪРНКРОС, съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в ПАРК БЛЕЧЛИ, разкрива британския успех с _Енигма_ и в края на 1941 г. руснаците успяват да получат няколко трофейни машини. Според съветските сведения това е станало по време на настъплението на съветската армия към град Клин, на 75 км северно от Москва, в началото на декември 1941 г. Трофейната машина _Енигма_ трябвало да бъде пренесена в Москва. По пътя, макар и временно, била открадната от камиона. Войниците били решили да спрат за малко и да посетят родителите на един от тях, които живеели наблизо. Някакви деца я взели, сметнали я за пишеща машина и я продали на местния вехтошар! Войниците успели да открият машината и да си я вземат обратно. В Москва тя била предадена на органите на НКВД.
	Според версията на историка на разузнаването ДЕЙВИД КАН, описана в книгата „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1967), руснаците успяват да разчетат съобщенията от _Енигма_ през 1942 г. В средата на 1943 г. те взели като трофей и военноморска _Енигма_ и разчели някои от шифрите на германските военновъздушни сили. Научавайки това, британците предават на руснаците друга машина _Енигма_, а също и ръководство по експлоатацията, но не предлагат помощ при разгадаването на непрестанно променящите се настройки на _Енигма_. По-късно, когато при оттеглянето си германците губят стотици хиляди войници и техника, руснаците пленяват много машини _Енигма_ и документи, свързани с кодовете.
	Поради бързите промени в шифроването, постигани благодарение на _Енигма_, а също и поради периодичните промени в нагласата на роторите притежанието на машината не е гаранция за проникване в кодовете. Независимо от това благодарение на наличието на машините, първоначалните настройки и германските военнопленници от средите на оператори и свързочници съветските криптолози успяват да разгадаят _Енигма_ в последните етапи на войната.
	Германците използват _Енигма_ през цялата война, въпреки че върховното командване използва шифровъчната машина _ФИШ_, а във флота е била въведена новата шифровъчна машина _Тана_. Трайната употреба на _Енигма_ в германските служби — почти 2 десетилетия, се базира на нейната опростеност, преносимост, широка приложимост и сравнителна сигурност, а също и на проблемите, свързани с въвеждането на нови машини и обучението на персонал през войната. Освен това германците нямат преки доказателства, че съюзниците са проникнали в _Енигма_; макар и да съществуват подозрения, отбелязва Дейвид Кан, „дим не се виждаше“.
	От 1926 г. чак до края на Втората световна война през пролетта на 1945 г. според някои данни са доставени на германските служби и агенции 100 000 машини _Енигма_. Вероятният брой е по-малък, но също така внушителен.


	Ключовете на _Енигма_
	Различните ключове на _Енигма_ (настройка на роторите) се използват не само от всички германски военни служби (включително СС), но и от Гестапо, АБВЕРА, дипломатическите служби и дори от конструкторската организация _Тод_, както и от ръководствата на тези служби и организации. Заради сигурността ключовете се променят периодически (освен всекидневните промени на роторните настройки). С разрастването на войната широко използваните ключове са раздробени на по-малки групи, за да се намали броят на шифрованите съобщения във всеки ключ. По този начин се намаляват потенциалните СЛАМКИ, създадени от съюзническите декодировчици.
	Десетки ключове на _Енигма_ са разчетени от британските декодировчици в Парк Блечли. Някои са разчетени за определен период, а след това „загубени“, когато германците правят промени в нагласяването на роторите. Въпреки това повечето са разчетени отново с помощта на съществуващите сламки или просто с „груба сила“ в криптоанализа — чрез използване на повече изчислителни машини _БОМБ_ и хора, които да работят над ключовете.
	Някои ключове стават достъпни, след като са заловени от съюзническите армии, като например _Армадило_ (ключ на военновъздушните сили, разчетен през април 1944 г.) и _Суон_ (ключ на Първа германска армия, разчетен през август 1944 г.). Други са разчетени още с появяването им, като _Гедфлай_ (ключ на авиокорпус X, разчетен през януари 1942 г.) и _Хорнет_ (ключ на авиокорпус IV, разчетен също през януари 1942 г.). Трети не са разгадани, като например _Пюс_ (Четвърта военновъздушна армия, Източен фронт) и ТГД (ключ на Гестапо, наречен на името на берлинския позивен знак).


	Изваждане на _Енигма_ от тайнствеността
	Забележително е, че тайнствеността около разчитането на _Енигма_ се пази от началото на 30-те чак до началото на 70-те години. Хиляди хора имат достъп до тайните на _Енигма_ и _Ултра_ по време на войната, някои от тях попадат в плен (вж. ВАНАМЪН, АРТЪР), по-голямата част от полските декодировчици са заловени от германците през септември 1939 г., а през 1940 г. попадат в плен и френски криптолози. Нито един от тях обаче не предава тайните на успеха, въпреки че предателството е можело да им гарантира живота — техния и на семействата им.
	Според Кан 30 000 британци и американци са знаели за _Енигма_. Сред тях има декодировчици и специалисти в комуникациите от Парк Блечли, АРЛИНГТЪН ХОЛ, апарата на ВМС на САЩ във Вашингтон, няколко висококвалифицирани „потребители“ на дешифрираните съобщения в Лондон и Вашингтон и на фронта, няколко хиляди офицери и войници от специалните свързочни части, които непосредствено препращат съобщенията на полевите командири.
	Не е известно някой от тези мъже и жени да е разказал на врага за операция _Ултра_ и дешифрираните шифри на _Енигма_, за това, че немските тайни отдавна не са тайна за съюзниците. За първи път светът узнава за всичко това едва през 1967 г. в силно обърканата книга на Мишел Гарде „Тайната война на френските специални служби 1935–1945“ („La Guerre Secrete des Services Speciaux Francais, 1935–1945“, 1967). В книгата не се използва терминът _Енигма_. Но твърде неточната информация и преднамереното изложение на фактите подтикват генерал ГЮСТАВ БЕРТРАН — бивш ръководител на френската криптоаналитична дейност, да опише работата във връзка с _Енигма_ в книгата „Енигма, или още по-голямата енигма на войната 1939–1945“ („Enigma ou la plus Grande Enigme de la Guerre 1939–1945“, 1973), която предизвиква големи спорове и води до най-различни твърдения сред разузнавателните кръгове, въпреки че не буди сериозен обществен интерес.
	Следващата книга на тази тема е „Тайната на Ултра“ („The Ultra Secret“, 1974) от полковника от военновъздушните сили Ф. УИНТЪРБОТЪМ — британски разузнавач, който разработва системата за разпространение на материалите от _Ултра_. Още подробности, а така също противоречиви на публикуваните в историята на Уинтърботъм твърдения се появяват 2 години по-късно. Полковник Пол Пайол — бивш ръководител на френския КОНТРАШПИОНАЖ, оспорва твърдението на британците, че тайната на _Енигма_ била разкрита за пръв път от поляк, който работел във фабриката, където се произвеждала машината. Твърденията на Пайол са публикувани в статията „Сега французите твърдят, че техен шпионин е открил кода“, публикувана в _Сънди таймс_ на 27 юни 1976 г.
	Разкритията на Уинтърботъм са последвани от цяла лавина статии и книги. Сред по-значителните творби в тази област, публикувани по-късно, са „Войната Енигма“ („Enigma War“, 1979) на Йозеф Гарлински — роден в Киев поляк, официалният четиритомник „Британското разузнаване по време на Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1979, 1990) под редакцията на Ф. Х. ХИНСЛИ и др. и най-вече „Ултра отива на война“ („Ultra Goes to War“, 1978) на Роналд Люин. Книгата на Дейвид Кан „Овладяването на Енигма“ („Seizing Enigma“, 1991) е доста ценен преглед на надпреварата да бъдат разчетени кодовете на _Енигма_. Книгата на Едуард Дри „УЛТРА на Макартър“ („MacArthur’s ULTRA“, 1992) и „Орел срещу слънцето“ („Eagle Against the Sun“, 1985) на Роналд Спектър представляват великолепни прегледи на значението на _Ултра_ за американските военни операции в Тихия океан.
	Хиляди американци са запознати с _Ултра_ и _МЕДЖИК_ по време на войната. _Меджик_ е операция за разчитането на японските дипломатически кодове, но в хода на работата по време на войната усилията на криптолозите се пресичат в операция _Ултра_ и _Меджик_. И само веднъж изтича информация: в навечерието на битката в Коралово море през май 1942 г. журналистът СТЕНЛИ ДЖОНСТЪН разгласява сведения в статия в _Чикаго трибюн_, че американците четат японските кодирани съобщения. След войната темата _Ултра_ и _Меджик_ в една или друга степен се повдига няколко пъти: основно при разследването на историята с японското нападение над ПЪРЛ ХАРБЪР през 1941 г., както и при разискванията по този въпрос в Конгреса.


	_Епсилон_

	Британска операция за следене на германски учени, оказали се във Великобритания по време на Втората световна война.


	ЕС

	ЕЛЕКТРОННА СИГУРНОСТ.


	Ескадрили VQ

	Разузнавателни ескадрили в състава на американската морска авиация, които имат на въоръжение самолети за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ. От средата на 50-те години ескадрила VQ–1 в Далечния изток и ескадрила VQ–2 в района на Средиземноморието провеждат ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ за командването на ВМС.
	Морската авиация започва да се занимава с електронно разузнаване през Втората световна война, използвайки за тази цел различни модели с наземно базиране и хидросамолети. От началото на Студената война 2-моторните _PBM Маринър_ на ВМС на САЩ и 4-моторните бомбардировачи _PB4Y–2 Прайвътиър_ започват да извършват разузнавателни полети по границите на Съветския съюз. Самолетите се водят към патрулните ескадрили на ВМС с общото обозначение VP. Първият американски разузнавателен самолет, свален в периода на Студената война, е именно _PB4Y–2_ от ескадрилата VP–26, базирана в мароканския Порт Лиоте (сега Кенитра). Самолетът е свален близо до крайбрежието на Латвия на 8 април 1950 г. Той е извършвал разузнавателен полет над Балтийско море, като е излетял от Висбаден (тогава в Западна Германия), и след изпълнението на задачата е трябвало да кацне в Копенхаген, Дания.
	Необходимостта от създаване на специализирани авиоотряди специално за електронно разузнаване става очевидна и на 1 юни 1955 г. на военноморската база на ВМС на САЩ _Ивакуни_ (Япония) е създадена ескадрила VQ–1. Отначало тя има на въоръжение самолети _P4M–1Q МЪРКЕЙТЪР_. На 1 септември същата година в Порт Лиоте е сформирана ескадрила VQ–2. Тя има на разположение самолети _P4M–1Q_ и _A3D–1Q СКАЙУОРИЪР_ (последните могат да кацат както на наземни летища, така и на палуби на кораби). Официално задачите на 2-те ескадрили са ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ, обаче в действителност те провеждат само разузнаване.
	На 1 януари 1960 г. обозначението VQ е снето и подразделенията започват да се наричат ескадрили за въздушно-морско разузнаване. Но, така или иначе, задачите им са както преди. Бившата ескадрила VQ–1 вече е базирана в Уидби-Айлънд, щат Вашингтон, а VQ–2 — в Неапол (Италия). И двете летят със самолети за електронно разузнаване _EP–3E_, създадени на базата на патрулния самолет _P–3 ОРИОН_.
	През 1991 г. се появяват 2 допълнителни ескадрили VQ, които имат на въоръжение палубни самолети за електронно разузнаване _ES–3A Викинг_. На 15 април 1991 г. в Агана (Гуам) е образувана VQ–5 (понастоящем ескадрилата е базирана в Норт Айлънд в Сан Диего, щат Калифорния, а на 8 август в Сесил Фийлд, щат Флорида, е сформирана ескадрила VQ–6).


	_Ескуайър_

	Вж. БАМФОРД, ДЖЕЙМС.


	_Еър Америка_

	Авиокомпания, функционирала в Далечния изток от 1949 г. и финансирана от ЦРУ. Създадена като КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ, основната й цел е да не допусне в ръцете на китайските комунисти да попаднат товарните самолети, които се намират в Китай. По-късно _Еър Америка_ постига частичен търговски успех, докато изпълнява търговски поръчки на военновъздушните сили.
	По време на Виетнамската война развива бурна дейност в Югоизточна Азия, въвлечена както в политиката, така и във военните действия, като наред с това тя продължава да превозва товари за различни държави, специални служби и частни клиенти.
	_Еър Америка_ е разформирована през 1981 г.
	Дейността й е тема на филма „Еър Америка“ от 1990 г. с участието на Мел Гибсън и Робърт Дауни-младши. Филмът е създаден по книгата на Ричард Ръш.


	Ж

	Ж–2 (J–2)

	Управление на разузнаването в Обединеното (междуведомствено) военно командване на САЩ.
	В самия Обединен комитет на началник-щабовете няма секция на Ж–2. Функциите й се изпълняват от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО). Директорът на РУМО е и началник и на Обединеното разузнаване Ж–2.
	Вж. Г–2.


	Жива стръв

	Жена АГЕНТ, която е задействана в операция ЛОВ С ЖИВА СТРЪВ за получаване на информация от вербувания и създаване на условия за неговото шантажиране или компрометиране.


	_Жълт плод_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на КОНТРАРАЗУЗНАВАТЕЛНА операция на американската армия, която води до разследване за неправилно използване на около 300 млн. долара, предназначени за тайни операции.
	Осчетоводяването на парите става трудно, тъй като са „изпрани“ по такъв начин, че нито един източник не успява да ги проследи.
	Разследването води до военен съд на трима армейски офицери и на един сержант. През ноември 1986 г. полковник Дейл Дънкан получава най-строгото наказание — 10 години затвор и глоба 50 000 долара. Уволнен е от служба. Обвинен е в пренасочване на средства за своя облага. Той е управлявал КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ, свързана с _Жълт плод_. Голяма част от показанията на Дънкан и другите не са известни. Подробностите около операцията не са изнесени пред обществеността. Дънкан лежи в затвора 2 години и половина и изплаща 20 000 долара от глобата. Оправдан е през 1989 г. Военен съд преразглежда присъдата и излиза със следното становище: „Изглежда, почти не е имало намеса от високите ешелони при разпореждането със средствата в секретната разузнавателна общност освен загрижеността «поддържай прикритието си» и «изпълни мисията си».“
	Съдът определя, че Дънкън не е виновен и няма криминално деяние.
	Разследването започва през 1983 г. и включва одит на секретни фондове, използвани от Делта форс — елитен отряд за борба с терористи и мисии по освобождаване на заложници.
	Вж. СЛУЖБА ПО АГЕНТРАЗ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (САМО).


	З

	За ограничено ползване

	Остаряла американска категория за секретност, използвана за означаване на информация, за чието несанкционирано разгласяване се е смятало, че ще нанесе вреда на националната сигурност на Съединените щати. Понятието ЗА ОГРАНИЧЕНО ПОЛЗВАНЕ, въведено след Втората световна война, е най-ниската степен на секретност. След него следват грифовете (във възходящ ред) КОНФИДЕНЦИАЛНО, СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО.
	В днешно време означението _За ограничено ползване_ е извън употреба в САЩ.


	Заботин, Николай (?–1946)

	Съветски РЕЗИДЕНТ на ГРУ в Канада от 1943 до 1945 г. Пристига в Канада през лятото на 1943 г. с ИГОР ГУЗЕНКО — шифров чиновник, който му е подчинен. Заботин направлява действията на агентурната мрежа на ГРУ в Канада, която се стреми да проникне до тайните по създаването на атомната бомба. Той лично вербува ядрения физик доктор АЛЪН НЪН МЕЙ.
	През септември 1945 г. Гузенко става изменник и съобщава всичко за Заботин на местните власти. Канадската служба за сигурност подготвя арести, но той се изплъзва на властите, заминава за Ню Йорк и през декември 1945 г. се качва на борда на съветския търговски кораб _Александров_.
	Съществуват различни сведения за съдбата на Заботин. Според някои е скочил от _Александров_ и се е самоубил по пътя към Съветския съюз. По-вероятното обяснение е, че е починал от „сърдечна недостатъчност“ 4 дни след пристигането си в Москва през януари 1946 г.
	Съветското му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ е _Грант_.


	Заводи _Скунк_

	Жаргонно наименование на конструкторското бюро на корпорацията _Локхийд еъркрафт_ в Бърбанк, Калифорния, основана през 1943 г. от КЛАРЪНС (КЕЛИ) ДЖОНСЪН. Съществуването на бюрото е пазено в тайна много дълго. Първоначално е създадено за построяването на _P–80 Шутинг стар_ — първия реактивен боен американски самолет. По-късно бюрото създава и построява строго секретните шпионски самолети _U–2, A–12 ОКСКАРТ_ и _SR–71 БЛЕКБЪРД_.
	Други самолети, създадени от заводите _Скунк_, включват американския _F–117A_ „таен“ самолет на военновъздушните сили за нанасяне на удари. Бюрото разработва и _Сий Шедоу_ на военноморските сили, секретен кораб за изследвания и проучвания.
	Името на заводите _Скунк_ (скункс е и американско животно с лоша миризма) е избрано поради близостта с химически завод, който изпуска отвратителни изпарения (по аналогия с „вонящата фабрика“ от известния вестникарски комикс L’il Abner.)
	Ръководители на заводите _Скунк_:
	1943–1975 — Кели Джонсън.
	1975–1991 — Бенджамин Рич.
	1991–1993 — Шърман Мълън.
	1993 — Джак Уордън.
	Вж. СТАРФАЙТЪР _CL–282_; СВРЪХЗВУКОВ _CL–400_.


	Закарайъс, Елис (1890–1961)

	Висш РАЗУЗНАВАЧ на ВМС на САЩ от времето на Втората световна война, предсказал Студената война. През 1912 г. завършва Военноморската академия и е изпратен в Япония, където от 1920 до 1924 г. изучава японски език и политология. След това служи като криптолог в азиатската военноморска база от 1926 до 1931 г.
	Известно време преподава, работи в разузнаването и в корабоплаването. От 1938 до 1940 г. е началник на разузнаването на 11-и военноморски окръг (Сан Диего). Той твърди, че е предупредил адмирал Хазбънд Кимъл, американския командващ флот, за предстоящата атака над ПЪРЛ ХАРБЪР, но по-късно Кимъл свидетелства, че не си спомня да е имало подобен разговор.
	Закарайъс командва тежкия крайцер _Солт Лейк Сити_ от 1940 до 1942 г. и участва в някои бойни действия в Тихия океан. Служи като заместник-ръководител на военноморското разузнаване през 1942–1943 г., но след това се завръща в морето и командва бойния кораб _Ню Мексико_ и воюва отново в Тихия океан. През 1944–1945 г. е началник-щаб на 11-а военноморски окръг и ръководи военноморската психологическа операция срещу Япония, убеждавайки ги по радиоемисиите да сложат оръжие.
	Закарайъс се оттегля през 1946 г. Получава звание контраадмирал в оставка. Същата година излиза книгата му „Тайни мисии“ („Secret Missions“). Той изнася лекции и пише по международни и военни въпроси. Книгата му „При затворени врата“ („Behind Closed Doors“, 1950) е предсказание на Студената война, както и че една Трета световна война между Съветския съюз и Съединените щати „ще бъде реалност между лятото на 1952 и есента на 1956 г.“.


	Закон за държавната тайна

	Британски закон, приет през 1889 г., който дава възможност на правителството да обявява за секретна една или друга официална информация независимо от предмета или важността й. Такава информация просто се обявява за секретна. Нов закон, приет през 1911 г., позволява да бъдат подведени под отговорност едни или други лица, ако публикуват информация, застрашаваща сигурността на държавата. Законът е допълван през 1920 г. и 1939 г.
	Вж. УВЕДОМЯВАНЕ „Д“; БЛЕЙК, ДЖОРДЖ; КЕНТ, ТАЙЛЪР; ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ; РАЙТ, ПИТЪР.


	Закон за наблюдение на външното разузнаване

	Американски закон, гласуван през 1976 г. (влиза в сила 2 години по-късно), който се отнася до тайното НАБЛЮДЕНИЕ на заподозрени в шпионаж.
	Когато изпълнителната власт реши да прибегне до електронно наблюдение на човек, замесен в шпионска дейност, председателят на Върховния съд на Съединените щати избира федерален съдия за провеждането на закрито заседание, на което се взема решение, дали правителството има правото да извърши подобно наблюдение. (Обикновено тази процедура се осъществява от СЪДА ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.) В закона е включен нов параграф — _Електронно наблюдение в Съединените щати за целите на външното разузнаване_. Законът предвижда и контрол над телефонното подслушване и монтирането на микрофони.


	Закон за процедурите по секретната информация (ЗПСИ)

	Американски законодателен акт, приет през 1980 г. Определя процедурите при използване на секретна информация — доколко е уместна и допустима в съдебните процеси за шпионаж. ЗПСИ защитава информацията относно сигурността на държавата, като позволява на съдията да взема решение, как да се съхраняват секретните материали, без да станат достояние на обществеността по време на един или друг процес. Според този закон при закрити заседания съдията може да решава как, без да обявява държавна тайна, да не наруши правилата за справедлив процес.
	Гласуването на ЗПСИ е предизвикано от опасенията на служителите на Темида от т.нар. ИЗНУДВАНЕ ОТ ПОДСЪДИМ — завоалирана заплаха от страна на защитата, че цената на следствието ще бъде разкриване на секретни материали в съдебната зала, което може да принуди Министерството на правосъдието или да прекрати случая, или да постигне споразумение в полза на шпионина.
	Според ЗПСИ могат да се предоставят тайни, но при строги мерки за сигурност от страна на адвоката на защитата, чиновниците в съда и други лица, свързани с делото. Подобен ДОСТЪП до секретни материали се провежда при закрити врата и се разрешава под клетва.
	В делото на САМЮЪЛ МОРИСЪН Министерството на правосъдието се позовава на ЗПСИ, но се престарава и надминава обикновените предпазни мерки, предвидени в закона. Адвокатите, които ще боравят със секретни материали, просто се съгласяват на „нареждане за защита“, издадено от съдията, и подписват клетва никога да не разкриват тайните на документите, които са видели. При случая с Морисън правителството изисква да бъдат взети дори отпечатъци от адвокатите, преди да получат право на достъп до секретни материали, а ФБР да проведе спрямо тях оперативна проверка, „включително да получи сведения за образователен ценз, научни постижения, спортни предпочитания, личен живот, дисциплинарни прояви, медицинско досие и досие за имотно състояние“.
	Тези изключителни изисквания, които адвокатите смятат за унизителни и недопустими, освен всичко друго са и ненужни. По време на процеса, продължил 7 дни, не са разкрити никакви тайни, а накрая съдебните заседатели признават Морисън за виновен.


	Закон за тайните

	Вж. ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА.


	Закон за шпионажа

	Американски закон, приет през юни 1917 г. срещу германски шпиони и саботьори. След приемането му са арестувани и хвърлени в затвора хиляди хора, но нито един от тях — по обвинение в истински шпионаж. Законът се превръща в инструмент срещу инакомислещите.
	Първият обвинен в шпионаж съгласно този закон е Даниъл Елсбърг, който предава т.нар. ДОКУМЕНТИ НА ПЕНТАГОНА на пресата и Конгреса през 1971 г. Въпреки това опитите на администрацията на президента Никсън да образува дело срещу Елсбърг, включително проникването с взлом в кабинета на психиатъра му, води до обвинения, които са оттеглени още преди делото да започне.
	Вторият американец, обвинен в шпионаж по този закон, е САМЮЪЛ МОРИСЪН.


	Законсервиран агент

	Поставен в набелязан район шпионин, който не извършва шпионска дейност, докато не му бъде подаден сигнал.
	През 1992 г. британският телевизионен сериал „Законсервиран агент“ разказва за двама руски агенти, изпратени във Великобритания през 60-те години. Когато най-сетне от разузнавателния ЦЕНТЪР в Москва се свързват с тях и им нареждат да се завърнат, тъй като е настъпил краят на Студената война, те вече са си изградили нов живот. Единият е женен и има деца, а другият е станал счетоводител и се радва на успешна кариера. Нито един от двамата не иска да се върне в Русия. Драмата повдига въпроса за това, което се е случило в действителност със съветските законсервирани агенти в САЩ и Великобритания от времето на Студената война.


	Закрити сведения

	Информация, чието разпространение и запознаване се извършват по специални правила. ДОСТЪП до закритите сведения имат само лица, минали през специална оперативна проверка. За работа с фотографии например, направени от спътниците от серията _KH_, е нужен пропуск „KH“.


	Залагане на материал в тайник

	Оставянето на материали на тайно място или в тайник, за да бъдат прибрани от определено лице.


	Заливът на прасетата

	Вж. КУБА; ЦРУ.


	Заместник-началник щаб по разузнаването

	Високопоставен сътрудник на Генералния щаб на армията на САЩ, отговарящ за военното разузнаване. Фактически той е ръководител на втория отдел на щаба (Г–2). Кодовото означение на длъжността е AXI. Постът заместник-началник щаб по разузнаването е аналогичен на директор на военноморското разузнаване.


	Замир, Зви (1925)

	Директор на израелското разузнаване МОСАД от 1968 до 1974 г.
	Замир е поляк, който се установява в Палестина още като дете. Постъпва в израелската армия малко след като Израел се обособява като държава през май 1948 г. Когато поема поста директор на Мосад след МЕИР АМИТ, е със звание генерал-майор. Замир няма опит в разузнаването, ако не се смята това, че е работил като военен аташе във Великобритания. Но наблюдатели твърдят, че министър-председателят Леви Ешкол е назначил Замир именно защото никога не е бил замесван в сложния израелски разузнавателен апарат.
	Когато терористите от _Черния септември_ отвличат 11 израелски атлети на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г., Замир отлита за Мюнхен, но не успява да убеди германските власти да допуснат израелски екип от специалните части да осъществи операции по освобождаване на заложниците. В резултат спортистите са убити. Тогава Замир получава задача да отмъсти за смъртта им. Министър-председателката Голда Меир създава таен комитет за отмъщение, който дава разрешение за убийството на всеки терорист от _Черния септември_, който носи някаква отговорност за убийствата — независимо пряка или косвена.
	Замир назначава МАЙК ХАРАРИ за ръководител на екипа за отмъщение. Въпреки че работата на убийците е придружена от скандали и неразбории, Замир преодолява шума около случая. Той успява да избегне и личното унижение при разследването на пропуските на разузнаването по време на войната Йом Кипур през 1973 г. Оттегля се достойно след 5-годишен мандат като директор на Мосад.


	Замъкът на загадките

	Термин, използван обикновено за сградата на Пентагона в Арлингтън край Вашингтон, окръг Колумбия. Това е и централата на военните служби към Министерството на отбраната още от 1942 г. Писателят ДЖЕЙМС БАМФОРД използва термина в книгата си „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982), която представлява доста широк преглед на дейността на АНС.


	Записан код или шифър

	Книга, писмо или друг документ, който се използва за ШИФЪР или КОД с препратки към съответни страници, редове или думи. И изпращачът, и получателят на съобщението трябва да разполагат със същия документ.
	Номерата посочват страниците, редовете, думите или буквите, с помощта на които се разчита съобщението. Библейски текстове също се използват по този начин.


	Захаров, Генадий

	Съветски служител в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ (ООН), арестуван за шпионаж през 1986 г. Неговият арест води до арестуването на американски журналист в Москва, което пък от своя страна поставя под съмнение предстоящата среща на високо равнище между президента Рейгън и съветския лидер Михаил Горбачов.
	Захаров е съветски РАЗУЗНАВАЧ, който има за задача да вербува потенциални агенти. Той пристига в Ню Йорк от Москва като съветник по научните въпроси в Центъра по развитие на науката и технологиите към Секретариата на ООН. Обикновено агентурата и вербуването се възлагат на сътрудници на ГРУ и КГБ, които имат дипломатически имунитет, като например сътрудниците на съветското представителство в ООН. Това е много удобно. Ако някой от тях бъде заловен при извършването на шпионаж, единственото „наказание“, което може да получи в САЩ, е да бъде експулсиран, но не и арестуван и предаден на съд.
	Екип от НАБЛЮДЕНИЕТО на ФБР забелязва, че Захаров често посещава районите на нюйоркските колежи. Някои от студентите, с които е разговарял, съобщават за него във ФБР, но по различни причини нито един от тях не желае да бъде ДВОЕН АГЕНТ. През април 1983 г. ФБР превербува един от вече вербуваните от Захаров студенти — Лий Бог, 25-годишен гвианец. ФБР му дава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Пламър_. (Псевдонимът му в КГБ е _Бърг_.)
	Захаров казва на Бог, който следва компютърни системи, че е научен изследовател в ООН, който има нужда от помощ в областта на роботиката и компютърните технологии. Когато в края на 1984 г. наближава дипломирането на Бог, Захаров го подтиква да си намери работа в областта на разузнаването, извършвано с помощта на изкуствен интелект или роботика. ФБР урежда Бог в машинен цех, където се произвеждат радари и оборудване за военни самолети. Собственик на цеха е бащата на един агент във ФБР.
	През май 1986 г. Захаров диктува споразумение, което Бог написва, подписва и му предава. Захаров му плаща известна сума в брой за това, че сделката е сключена. Съгласно споразумението Бог ще работи като шпионин „от 7 до 10 години, а след това… договорът може да бъде подновен или прекратен“. Заплащането ще зависи от количеството информация, което Бог ще осигурява на руснаците. На срещите си със Захаров Бог носи електронно устройство, което предава разговора в паркирана наблизо кола на ФБР.
	ФБР знае, че Държавният департамент ще бъде против ареста на Захаров, и иска разрешение от Белия дом. Според ФБР случаят _Захаров_, въпреки че става дума за не особено опасен шпионин на дребно, дава възможност на САЩ да покажат неудовлетворението си от безочливото използване на ООН за целите на шпионажа. Администрацията на Рейгън все още носи белезите от ГОДИНАТА НА ШПИОНИТЕ (1985), когато са разкрити няколко американски шпиони. Дадено е разрешение за арест. На 23 август двама агенти от ФБР — мъж и жена, чиято роля е да играят двойка по време на сутрешен крос, арестуват Захаров, докато разговаря с Бог на спирка на метрото в Куинс, Ню Йорк. ФБР отправя обвинение, че Захаров е разузнавач от КГБ, който е платил на Бог 1000 долара за 3 секретни документа с проекти на реактивни двигатели за военновъздушните сили. При обиска в жилището на Захаров са открити ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА, химикали за ТАЙНОПИС и поздравителни картички със скрити микроточки — едва видими точици, на които е скрита кодирана информация.
	Точно една седмица след това агенти на КГБ арестуват НИКЪЛЪС ДАНИЛОФ, кореспондент на _Ю Ес нюз енд уърлд рипорт_ в Москва, и го обвиняват в шпионаж. Захаров заявява пред федералния съд, че не възразява срещу предявените му обвинения, след което е освободен и напуска САЩ. Освободен е и Данилоф. Администрацията на Рейгън твърди, че това не е РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ, тъй като Данилоф не е такъв.


	Захаров, Матвей (1898–1972)

	Началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1949 до 1952 г. и 2 пъти началник на съветския Генерален щаб. По време на Първата световна война е в Петроград (Ленинград). Захаров успява да избегне военната служба в армията. Активно се обявява против войната и се присъединява към отрядите на Червената гвардия през април 1917 г. Той е сред болшевиките, които щурмуват Зимния дворец през октомври 1917 г.
	Захаров участва в потушаването на контрареволюционните акции, служи на различни длъжности в Червената армия и завършва престижната Военна академия _Фрунзе_. През септември 1935 г. — едва на 37 години, е назначен за командир на полк, а година след това е изпратен в току-що създадената Академия на Генералния щаб, където ще се обучават „подходящи кандидати в изкуството на стратегията и върховното командване“. Оцелява при чистките на Сталин през 30-те години и през юли 1937 г. е назначен за началник-щаб на Ленинградския военен окръг, а от май 1938 г. — за заместник-началник на Генералния щаб.
	Когато през юни 1941 г. Съветският съюз е нападнат от Германия, Захаров е генерал-майор и началник-щаб на новосъздадената в Одеса Девета армия. Той разгръща силите си и неговите военновъздушни сили имат по-малко загуби от която и да е друга цел при първоначалните германски въздушни нападения. По-късно поема командването на Втори белоруски фронт и взема участие в масираната офанзива, предприета срещу Германия през юни 1944 г. След войната Захаров е назначен за началник на Академията на Генералния щаб.
	През януари 1949 г. Захаров оглавява ГРУ. Организацията разширява операциите си в областта на ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. През юни 1952 г. началникът на Генералния щаб и Захаров са освободени от заеманите длъжности. След смъртта на Сталин — през март 1953 г., гоненията срещу Захаров продължават, но през май 1953 г. той е назначен за командващ Ленинградския военен окръг и успява да се задържи на този пост.
	През октомври 1957 г. се разгаря борба между политбюро, ръководено от Никита Хрушчов, и маршала на Съветския съюз Георгий Жуков. При този сблъсък Захаров изцяло е на страната на политбюро и затова незабавно е назначен за главнокомандващ съветските части в Германия. През 1959 г. е повишен в звание маршал на Съветския съюз, а през април 1960 г. заема поста началник на Генералния щаб.
	След КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА в командния състав на армията настъпват промени и през 1963 г. Захаров е уволнен. По-късно той взема активно участие в заговора против Хрушчов и след успешния преврат през октомври 1964 г. е назначен отново за началник на Генералния щаб, където служи до 1971 г., когато поради болест се оттегля. Умира 4 месеца по-късно.


	Захароф, Безъл (1850–1936)

	Международен оръжеен магнат, който създава значителна и изключително успешна мрежа за ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ в Европа. Роден е в Турция. Вероятно баща му е руснак, а майка му — гъркиня. Захароф е агент на фирмата _Вайкърс_ за корабостроене и оръжие, а по-късно става председател на оръжейната корпорация _Вайкърс-Максим_. Твърди се, че има връзки с британските разузнавателни служби, включително със супершпионина СИДНИ РАЙЛИ и с британския крал.
	Вестниците по онова време наричат Захароф „търговеца на смърт“.


	Захарски, Мариан

	АГЕНТ на полските разузнавателни служби, обвинен в шпионаж в Съединените щати. Захарски е заловен, след като е платил за секретна информация на УИЛЯМ БЕЛ — служител на корпорацията _Хюз еъркрафт_. През 1976 г. той пристига в Калифорния като регионален мениджър на полско-американската машиностроителна компания (ПАМКО) — фирма, регистрирана в Съединените щати като маркетингово отделение на полската търговска агенция _Метал експорт_. Като дилър Захарски продава промишлено оборудване на калифорнийски фирми и заводи. Той се сприятелява със съседа си Бел. Започва с молба за несекретни документи. По-късно Захарски убеждава Бел да му осигури секретни материали и му плаща като на „консултант“. Бел получава около 110 000 долара в брой и златни монети на стойност около 60 000 долара до 1981 г., когато е арестуван от ФБР по обвинение в шпионаж.
	Захарски е разкрит от поляк в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ, който става изменник и информира ФБР за полската разузнавателна дейност в Съединените щати. Захарски е посредник на КГБ, което получава всички получени от Бел сведения.
	Бел се съгласява да сътрудничи на ФБР и започва изобличаващ разговор със Захарски. По време на разговора е снабден с подслушвателно устройство, скрито под ризата му. Захарски е арестуван за шпионаж и през декември 1981 г. е осъден на доживотен затвор. Присъдата на Бел е 8 години. През юни 1985 г. Захарски е разменен с още 3-ма шпиони за 25 души, задържани в страните на Източния блок.


	Зеле, Маргарета

	Вж. МАТА ХАРИ.


	Зеленоград

	Руски град на около 64 км северозападно от Москва, който в края на 50-те става център за високопромишлени технологии, включително електронноизчислителна техника и производство на специализирано разузнавателно оборудване. Естествено, той привлича вниманието на западните специалисти. В годините на Съветския съюз е закрит за чужденци.
	Градът е построен в селището Крюково и през 60-те години е преименуван. Населението му в края на 80-те години — в навечерието на края на Студената война — е 170 000, 35 000 от които са работници в 26 крупни научноизследователски институти и заводи. С разпадането на СССР и съкращаването на разходите за отбранителната промишленост тук се появява значителна безработица. В началото на 1993 г. градът е напуснат от 4500 работници. Правят се опити за частично преминаване към търговска електроника и са създадени множество малки електронни и компютърни фирми.
	Зеленоград е подобен по замисъл на СИЛИКОНОВАТА ДОЛИНА в Калифорния.


	_Зенит_

	Първият съветски фоторазузнавателен СПЪТНИК. Въпреки че е изведен в орбита две години след първия успешен американски спътник _КОРОНА_, в някои отношения _Зенит_ е по-съвършен.
	През 50-те години в Съветския съюз, както и в Съединените щати се наблюдава голяма загриженост към темповете на развитие на технологиите за стратегическо въоръжение у противника в резултат на все по-голямото противостоене на двете суперсили. През януари 1956 г. в Съветския съюз е взето решение да се разработи шпионски спътник. Седем месеца по-късно — през август 1956 г., е създадено експериментално конструкторско бюро под ръководството на Сергей Корольов — учен в областта на ракетостроенето.
	Първият в света спътник, изведен в орбита, е изстрелян на 4 октомври 1957 г. Малкият спътник (83,5 кг) е новина номер едно в света — съобщението за него е на първите страници на всички вестници в света. Западните военни аналитици се интересуват обаче преди всичко от мощността на ракетата носител и от разчетите за влизане на спътника в орбита. Месец по-късно, на 3 ноември 1957 г., руснаците изстрелват в орбита около Земята друг спътник, който е с невероятното тегло от 508,5 кг. На борда на _Спутник 2_ се намира кучето Лайка. Датчиците, прикрепени към кучето, предават на Земята информация за самочувствието на животното. Проверяват се реакциите на живия организъм в безтегловност, радиацията и други физически характеристики в космическа среда. _Спутник 3_ е изстрелян в орбита на 15 май 1958 г. и тежи 1328 кг — тегло, което Съединените щати успяват да постигнат едва 6 години по-късно. Размерите на товара, изнасян в орбита, и мощта на ракетите носители непрекъснато се увеличават. Съветските спътници могат вече да поемат изпълнението на военни мисии, в частност разузнавателни наблюдения.
	Първият разузнавателен спътник е наречен _Зенит_ и е създаден на базата на пилотирания космически кораб _Восток_, изстрелян на 12 април 1961 г. с космонавта Юрий Гагарин на борда. Конструкторското бюро на Корольов означава космическия кораб _Восток_ с _1К_ (първи пилотируем космически кораб). _Зенит_ е трябвало да бъде проект _2К_.
	Според проекта спътникът тежи приблизително 5 т (за сравнение _Корона_ тежи 851 кг). Разузнавателното оборудване е включвало 4 фотокамери — 2 с високо разширение и 2 с ниско, плюс възможности за РАДИОТЕХНИЧЕСКО и РАДИОЛОКАЦИОННО РАЗУЗНАВАНЕ. Било е предвидено филмите да се изпращат на Земята със специални спускаеми апарати, снабдени с парашути, а другата информация да се транслира на наземна приемаща станция. Шпионското оборудване на _Зенит_ е било далеч по-сложно, отколкото на американския спътник _Корона_, който е само с 1 фотокамера и не може да извършва разузнаване на комуникациите на противника.
	Първият опит _Зенит_ да бъде изведен в орбита е на 11 декември 1961 г. Той е неуспешен, тъй като на третостепенната ракета-носител се появява повреда. _Зенит_ пада на земята в Сибир и не е открит. При втория опит със _Зенит_ (на 16–19 март 1962 г.) ракетната система за изстрелване и връщане работи отлично, но отказва системата за ориентиране. Затова фотокамерите не снимат предвидените ОБЕКТИ.
	Третото изстрелване на _Зенит_, официално наречен _Космос 7_, е на 28 юли 1962 г. и е успешно. След почти 4-дневен полет _Космос 7_ спуска капсула с филма на съветска територия с добри снимки на Земята.
	Усъвършенстваните спътници — _Зенит_ и др., оборудвани с фотокамери, по-късно осигуряват на съветското разузнаване и на военните стратези подробности за състоянието на западните системи за защита, също както след това _Корона_ и спътниците от своя страна — снимки на съветските цели. Както и американският, този първи съветски шпионски спътник се пази в тайна. Американските са под прикритието на серията _Дискавърър_ — проучвателни спътници. Руснаците постъпват по същия начин и минават няколко години преди западната разузнавателна общност да разбере какво точно представляват съветските шпионски спътници. Серията шпионски спътници _Зенит_ също като американските им братовчеди са важен инструмент в ръцете на държавните лидери и военните стратези при вземането на важни решения.
	Следващите спътници — _РЕСУРС-F_ и _КОМЕТА_, са подобрени варианти на серията _Восток — Зенит_ и са с по-съвършени фотокамери. При по-късните разузнавателни спътници апаратурата за разузнаване на комуникациите е премахната, тъй като с нея са оборудвани специални, предназначени за тази цел спътници (вж. РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ). Разработени и пуснати в орбита са фотоспътници от четвърто и пето поколение. Продължителността на полета им също е удължена; докато спътниците _Зенит_ са в орбита от 8 до 12 дни, то спътниците _Комета_ и по-късните разработки работят в орбита до 8 седмици.
	{img:shpionazh-31.png|#Разузнавателен спътник Зенит}


	Зона с ограничен достъп

	Район, в който не може да се проникне лесно, за да се съберат разузнавателни сведения. Зона с ограничен достъп може да бъде част от дадена страна, забранена за дипломати (по такъв начин се ограничава дейността на АГЕНТИТЕ ПОД ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРИКРИТИЕ), или цяла една страна, като Китай, преди да бъде призната от Съединените щати. В подобна зона разузнавателните агенции могат да разчитат на разузнавачи, приели чужда самоличност — НЕЛЕГАЛИ, — на индиректни наблюдения (като разпити на бегълци или посетители) и на спътниково или ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Зорге, Рихард (1895–1944)

	Един от най-големите и успешни разузнавачи, чиито доклади от Япония дават възможност да бъдат прехвърлени значителни съветски военни части от Далечния изток в околностите на Москва в най-решителния момент на германското настъпление през 1941–1942 г.
	Зорге е роден в Русия. Баща му е германец, а майка му — рускиня. Защитава докторат по политология в Хамбургския университет. По време на Първата световна война служи в германската армия и е раняван 3 пъти. През 1920 г. става комунист и в края на 20-те години започва работа към ГРУ в Германия под прикритието на учител. След като служи в Москва от 1924 до 1927 г., го изпращат в Скандинавия (1927), в Съединените щати (1928), във Великобритания (1929) и в Шанхай (1930).
	Под прикритието на журналист Зорге работи като съветски разузнавач в Япония от септември 1933 до арестуването му през октомври 1941 г. Като токийски кореспондент на влиятелния немски вестник _Франкфуртер цайтунг_ и на 2 други германски издания посещава редовно германското посолство в Токио, влиза във връзка с кръгове от японския Генерален щаб и дори с императорското семейство, получавайки и от трети места ценни военни и политически сведения. Освен това прави опити да убеди японците да не влизат във война със Съветския съюз.
	През 1941 г. Зорге съобщава в Москва, че японската армия планира придвижване на юг в Азия (към Индонезия, Малайзия и Френски Индокитай). Разбирайки, че няма да им се наложи да водят война на 2 фронта, руснаците прехвърлят от Далечния изток крупни военни части в европейската част на СССР за отпор на германското настъпление.
	Основният сътрудник на Зорге в Страната на изгряващото слънце е ХОДЗУМИ ОДЗАКИ — съветник на японския премиер, който благодарение на поста си има достъп до свръхсекретни сведения. Той споделя, че е почнал да работи за руснаците, за да спаси Япония, която „трябва да бъде преустроена на социалистическа основа“. Помага на Зорге да отклони вниманието на японската военщина от границите на Съветския съюз. (Одзаки израства и получава образование в Тайван. Изучава английски в специални училища. През 1923 г. интересът му към политиката и социалните въпроси, в това число към проблемите на националните малцинства, го води към марксизма. АГНЕС СМЕДЛИ запознава Одзаки със Зорге през 1930 г. в Шанхай.)
	Шпионският кръг на Зорге е разкрит съвсем случайно. Японски офицери от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО при „лов“ на комунисти се натъкват на Зорге, въпреки че той е имал репутация на човек с антисъветски възгледи. И Зорге, и Одзаки са арестувани на 16 октомври 1941 г., осъдени и обесени на 7 ноември 1944 г. Зорге е награден посмъртно със званието _Герой на Съветския съюз_ и в негова чест е издадена руска ПОЩЕНСКА МАРКА с лика му.
	В Китай Зорге използва оперативния псевдоним _Джонсън_, а в Япония — _Рамзи_.


	ЗПСИ

	ЗАКОН ЗА ПРОЦЕДУРИТЕ ПО СЕКРЕТНАТА ИНФОРМАЦИЯ.


	И

	Иванов, Евгений (1926–1994)

	Помощник военноморски АТАШЕ в Лондон от 1960 до 1963 г. Изиграва важна роля в АФЕРАТА _ПРОФУМО_. Син е на офицер от Червената армия. Семейството на баща му е от селски произход, а на майка му — от благороднически. Младият Иванов проявява отрано интерес към военните и през 1943 г. постъпва в Тихоокеанската висша военноморска школа във Владивосток. За кратко през войната воюва срещу японците, а през 1947 г. се завръща в Баку, където завършва висшето си образование.
	Служи 2 години на бойния кораб _Севастопол_ и през 1949 г. постъпва във Военнодипломатическата академия в Москва, където в 4-годишен курс се подготвят кадрите на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1953 г. Иванов е изпратен като помощник военноморски аташе в Осло, Норвегия. По-късно работи в съветското посолство в Лондон. Скоро след пристигането си през март 1960 г. се сприятелява с артиста Стивън Уорд, който страда от остеопатия, и влиза в интимни отношения с неговото протеже Кристин Кийлър и вероятно с Манди Райс-Дейвис (и двете непълнолетни проститутки).
	Уорд запознава Иванов с каймака на лондонското общество, включително с принц Филип, сър Уинстън Чърчил, лорд Астор и военния министър Джон Профумо. Иванов получава възможност да събира секретна информация от събеседниците си по време на безобидните светски разговори.
	Завръща се от Великобритания през януари 1963 г. и учи в престижната Академия на Генералния щаб. След завършването й през 1968 г. е повишен в капитан I ранг. До пенсионирането си през 1981 г. е началник на отдела за анализи в ГРУ.
	Съпругата на Иванов също работи в съветското посолство — като шифровчик, но двамата много рядко излизат заедно.
	Автобиографичната книга на Иванов „Голият шпионин“ („The Naked Spy“), написана съвместно с Генадий Соколов, е публикувана през 1992 г.


	Иванов, Игор (1931)

	Без съмнение единственият осъден за шпионаж и пуснат на свобода под гаранция.
	Иванов пристига в Съединените щати през март 1962 г. като шофьор в съветската търговска агенция _Амторг_. Следващата година ФБР успява да разобличи шпионска група от четирима съветски граждани и американския инженер ДЖОН БУТЕНКО, които се опитали да се доберат до секретни планове на стратегическото военновъздушно командване.
	През октомври 1963 г. ФБР залавя заподозрените с веществени доказателства. Трима от руснаците работят в ООН и имат дипломатически имунитет. Те са обявени за персона нон грата и са изгонени от Съединените щати. Иванов и американският гражданин са подведени под съдебна отговорност за шпионаж.
	През декември 1964 г. и двамата са осъдени на по 30 години затвор. Иванов обаче е освободен под гаранция 100 000 долара, внесени от съветското посолство, а присъдата му е предадена за обжалване по етапния ред в американската съдебна система.
	Следващата година руснаците се опитват да разменят Иванов за Нюкъум Мот, американски книготърговец, който пристига като турист в Норвегия, но попада на територията на Съветския съюз (границата между Норвегия и СССР не е била ясно очертана на картата и той просто се е заблудил). След тримесечна пълна изолация Мот е предаден на съда, признат е за виновен за нелегално пресичане на границата и е осъден на 18 месеца в трудов лагер.
	Американското правителство отказва предложената размяна. (Мот умира при неизяснени обстоятелства през януари 1966 г.) През 1971 г. Иванов получава разрешение да замине в Съветския съюз при условие, че ще се върне в Съединените щати за следващото заседание на съда. Той не се завръща в Съединените щати.


	Ивашутин, Пьотър (1909)

	Началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1963 до 1987 г. Назначен е за ръководител на ГРУ през март 1963 г. след принудителното оттегляне на генерал-полковник И. А. СЕРОВ. Кариерата на Ивашутин съвпада с управлението на Леонид Брежнев.
	Ивашутин е доброволец в Червената армия. През 1931 г. постъпва в армейското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. През Втората световна война е назначен в СМЕРШ, а през 1944–1945 г. ръководи части на Смерш на Трети украински фронт. Тогава той се бори срещу украинските националисти и помага при установяването на комунистическите режими в България, Унгария и Югославия. През този период се среща и се запознава с Брежнев.
	В края на войната Ивашутин участва в принудителното репатриране на съветски граждани, останали по една или друга причина в чужбина, и в безмилостната разправа с _власовците_, които по време на войната се включват в т.нар. Руска освободителна армия и воюват на страната на Германия.
	След разформироването на Смерш през 1946 г. той служи в НКВД под ръководството на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ. Назначен е за ръководител на Трето главно управление (Въоръжени сили). Ивашутин остава на този пост след преобразуването на НКВД в КГБ и след премахването на Берия. По нареждане на Брежнев Серов е уволнен и на негово място за началник на ГРУ е назначен Ивашутин. Докато Ивашутин с всички сили се опитва да защитава интересите на отбраната, дори и от КГБ, в ГРУ разцъфтява корупция на високо равнище. Статия в московския вестник _Независимая газета_ от 1991 г. описва престъпленията от времето на Ивашутин:

	Периодът на управление на армейски генерал П. И. Ивашутин, който оглавява ГРУ в продължение на 24 години, завършва с един основен (Поляков) и няколко маловажни… предатели. Това е цяла една ера! Ерата е известна със скъпите подаръци, които се предлагат на всеки нов ръководител на Генералния щаб (особено при годишнини), купени със средства на ГРУ и, разбира се, в твърда валута.

	Ивашутин надживява тримата съветски лидери — Леонид Брежнев, ЮРИЙ АНДРОПОВ и Константин Черненко и служи като ръководител на ГРУ чак до разпадането на Съветския съюз. Дългогодишната му служба се дължи на стабилната подкрепа на военното ръководство, което го приема като балансьор в стремежа на КГБ за надмощие.
	През 1985 г. е награден с почетното звание _Герой на Съветския съюз_.


	Игнатиев, Семьон (1904–1983)

	От 1951 до 1953 г. ръководител на МГБ — съветското Министерство за държавна сигурност.
	Партиен апаратчик, работил в ЦК на комунистическата партия, Игнатиев поема контрола над МГБ през декември 1951 г. Той замества на този пост генерал-полковник ВИКТОР АБАКУМОВ, протеже на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ. Абакумов е свален от този мост и е репресиран от Сталин, който с това е искал да отслаби влиянието на Берия.
	През 1952–1953 г. Игнатиев играе важна роля в организирането на изфабрикуваното „дело на лекарите“ като заговор срещу Сталин. В действителност това е предлог за нови репресии, но този път против еврейската интелигенция в Съветския съюз. „Делото на лекарите“ се превръща в най-голямата антисемитска кампания в историята на съветските органи на Държавна сигурност.
	Двадесет и четири часа след смъртта на Сталин — на 5 март 1953 г., Берия слива МГБ с МВД — Министерството на вътрешните работи, което поема функциите на Държавна сигурност и на външното разузнаване. На 7 март Игнатиев е освободен от поста му във вече несъществуващото МГБ, но нито е арестуван, нито екзекутиран — това вещае началото на големи промени, които ще настъпят в ръководството на съветската държава. Някои историци, включително Робърт Конкуест — специалист по Сталиновите чистки, смята, че Никита Хрушчов е защитил Игнатиев.
	Той е прехвърлен в секретариата на ЦК на комунистическата партия, но по-късно е уволнен и получава назначение в провинцията. Игнатиев умира от естествена смърт, което е доста необичаен край за ръководител на съветска разузнавателна служба.


	_Идеалист_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на американския шпионски самолет _U–2_, дадено в рамките на операция _БАЙМАН_.


	Идън, Уилям (1744–1814)

	Политически деец и ръководител на британските ТАЙНИ СЛУЖБИ от времето на Войната за независимост на Северна Америка. Идън е заместник-министър на колониите през 1772 г., когато реорганизира британските тайни служби в опит да се сдобие с подробна информация за връзките на колониите с чуждестранните правителства. Той е един от 5-имата емисари на кралската комисия, изпратени в Америка с цел да постигнат сключване на мирен договор. (Опитът завършва с неуспех.) През 1780 г. Идън е назначен за министър по въпросите на Ирландия. Впоследствие работи като посланик в Испания и в Холандия.


	Избата

	Термин, използван от агентите в съветските разузнавателни и контраразузнавателни агенции, който означава екзекуция или изгаряне в следствения комплекс ЛУБЯНКА в Москва. В действителност Избата се използва само за екзекуции. Там няма отделни килии. Основният затвор е на 6-ия етаж на сградата.
	Вж. НКВД.


	Издател

	Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.


	Изисквания в разузнаването (ИР)

	Условие — общо или специфично, което е задължително в разузнаването. В американската употреба се включва и разузнавателният доклад, разработен по даден въпрос. Списък от ИР се издава често от висшето държавно ръководство, за да се прилага в разузнавателните агенции.


	Излъчване

	Електронни импулси, излъчвани от радари, от радио- и други видове електронни предаватели. Могат да бъдат уловени, прехванати, записани и анализирани. Разкриват степента на ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Измаилов, Владимир

	Полковник от съветското ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ — ГРУ, работил като помощник военен АТАШЕ във Вашингтон. Изгонен от Съединените щати през юни 1986 г. за опит да вербува високопоставен офицер от американските военновъздушни сили, който имал достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ данни за стратегическите отбранителни програми и антирадарните технологии за самолети невидимки.


	Измама

	Мерки, предприети за заблуда на противника, като доказателствата са манипулирани, преиначени или подправени, за да създадат погрешно впечатление.


	Изменник

	Лице, което се отрича от страната си и може би притежава информация, ценна за друга страна. Сред най-известните съветски изменници от времето на Студената война са полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ и ОЛЕГ ГОРДИЕВСКИ. Също толкова значителни са западните им колеги ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ и ЕДУАРД ЛИЙ ХАУЪРД.


	Изменник, останал на място

	ИЗМЕННИК, който се отрича от страната си, но не я напуска. Тези предатели обикновено стават ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ, оставайки на място и длъжност, които са ценни за друга страна. АРКАДИЙ ШЕВЧЕНКО — съветски служител в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ, който преминава на страната на Съединените щати, остава на работа няколко месеца преди да признае предателството си.


	Изнудване от подсъдим

	Заплаха, отправена от подсъдим по време на процес, за разкриване на разузнавателна дейност или на друга засекретена информация, ако бъде съден.


	Изолиран

	Служител, за когото има отделна процедура за работа с особено важни и секретни материали. Изолираният материал е ограничен до хора със специален ДОСТЪП до секретни материали. Такъв достъп например е необходим за ТЕЛЪНТ КИЙХОУЛ — спътниковата фотография.


	Изпълнителна акция

	Убийство, което обикновено е санкционирано или, ако не е одобрено, в краен случай не е предотвратено от разузнавателните служби. Терминът се промъква в документите на ЦРУ, дадени на разположение на КОМИСИЯТА _ЧЪРЧ_, която през 1975 г. се заема с разследването на злоупотребите на ЦРУ.
	За „изпълнителна акция“ се приема и терминът „изпълнителна операция“.


	\* Израел

	В преценката си за различните разузнавателни агенции един РАЗУЗНАВАЧ от ЦРУ веднъж казва, че Съединените щати, Великобритания и Съветският съюз, именно в този ред, са най-добрите. „Но ако се намирам на тъмна алея и съм преследван, — добавя той, — бих повикал израелския Мосад… Тези момчета не можеш да ги прекършиш.“ Това е и същността на израелските разузнавателни агенции още от самото начало: неумолими, твърди, предани на делото и с власт, която няма нито едно разузнаване в демократичните страни в света. През 1948 г., по време на Войната за независимост, новата държава отблъсква атаките на арабските държави благодарение не само на силата на оръжието, но и на разузнавателната система, създадена още далеч преди появата на държавата Израел върху политическата карта.
	Преди раждането на Израел Палестина, която е подмандатна територия на Обществото на народите и се управлява от Великобритания, се превръща в магнит за евреи, които бягат от нацистко преследване. Потокът от еврейски имигранти променя драстично социалния й състав. През 1919 г. на нейна територия има 65 300 евреи, а през 1936 г. броят им е нараснал до 400 000, което е 28,5 % от населението на Палестина. Британците се опитват да ограничат еврейската имиграция, като същевременно формират еврейски полицейски отряди за запазване на реда.
	През 1940 г. британското Управление за специални операции (УСО) създава общоеврейско диверсионно-десантно подразделение, съставено от доброволци от Хагана — еврейски сили за самоотбрана. Много от десантчиците са от специалния отряд на Хагана, наречен Палмах (Ударна група), готова да организира партизанска война, в случай че германците навлязат в Палестина. По-късно Хагана се превръща в истинска нелегална армия със свое разузнавателно управление ШАИ — от Sherut Yediot (информационна служба).
	АГЕНТИ на Шаи са работили още и в британската администрация в Палестина. Така Шаи може да се смята за първата специална служба на Израел, защото действа далеч преди на 14 май 1948 г. да бъде провъзгласена независимата израелска държава. Впрочем още през юли Шаи е разпуснато във връзка с образуването на АМАН (израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ) и на ШИН БЕТ (вътрешното разузнаване).
	Съществува още и Алия Бет — службата е създадена през 1937 г. от Хагана в помощ на евреите, нелегално имигриращи от „вражеските територии“, след като британците налагат драстични имиграционни ограничения. В много отношения Алия Бет изпълнява функциите на разузнавателна агенция. След създаването на държавата тя използва разузнавателна информация от други агенции, но има и свои източници в различните страни. Преди и след Втората световна война дейността й е изключително успешна — оказва помощ на стотици хиляди евреи от Съветския съюз и от арабските страни, които желаят да се заселят в Израел.
	В средите на разузнаването скандалите се разчуват бързо. ИСЕР БЕЕРИ — първият ръководител на Аман, е предаден на военен съд за използване на мъчения и за екзекуцията на хора под съмнение, че са извършили предателство. ИСЕР ХАРЕЛ поема израелското разузнаване, въпреки че е ръководител на Шин Бет. По-късно МЕИР АМИТ — ръководител на Аман, изоставя романтичния авантюризъм, характерен за времето, когато се създават израелските специални служби, и поставя разузнаването на високопрофесионална основа. Той скоро извежда израелските агенции за сигурност на равнището на тези в Съединените щати, Великобритания и Франция.
	През 1951 г. обаче израелските разузнавателни организации все още са в процес на укрепване. Високопоставен сътрудник от Министерството на външните работи, отговарящ за разузнаването, след пътуване до САЩ предлага на министър-председателя Давид Бен Гурион да бъде създадена агенция, подобна на ЦРУ. По идея тя трябва да отговаря единствено пред министър-председателя. В резултат на тази препоръка е създаден Централният институт за разузнаване и специални задачи (Mossad Letafkidim Meyuchadim) — МОСАД. Тази организация става гордостта на Израел. Тя може да върши всичко: отвличане, убийство, спасяване на заложници… Агентите й се подпомагат от Главна разузнавателна част — Саярет Маткал, която представлява секретно военно подразделение. За конкретни операции са формирани специални разузнавателни групи.
	По-късно в Израел се появява още една специална служба — Научно бюро за свръзка към Министерството на отбраната, наричано тайно ЛАКАМ. Бюрото е създадено през 1957 г. при пълна секретност. Дори водещият израелски разузнавач Исер Харел не знае за създаването му. Първоначалното му предназначение е безопасността на Израел при създаването на ядрени оръжия.
	Израелските разузнавателни агенции постигат значителни успехи в чужбина. Понякога израелски специалисти от разузнаването са канени от чужди правителствени агенции за помощ във военната организация, икономиката и дори в селското стопанство. Много агенти и „приятели“ предоставят на Израел безценни разузнавателни данни. Един от израелските източници в Съветския съюз дори предоставя на израелците копие от строго секретния доклад на Никита Хрушчов, който по-късно е изнесен пред XX конгрес на комунистическата партия в Москва през 1956 г. и който заклеймява Йосиф Сталин. Докладът бързо е предаден на ЦРУ.


	Войни за оцеляване
	През 1956 г. Израел се присъединява към Великобритания и Франция при планирането на по-късно неуспешното британо-френско нападение за завземане на Суецкия канал. Израелското разузнаване добива доста ценен опит. Именно МРЕЖА на Аман, създадена в Египет през 1954 г., е „искрата“, от която трябва да избухне пожарът. Според плана на Аман негови агенти трябва да нападнат британска и американска собственост в Египет, дискредитирайки по този начин президента Гамал Абдел Насър, който възнамерява да национализира Суецкия канал.
	Замисълът на Аман довежда до катастрофални последици. След като през юли 1954 г. е взривена библиотеката на Американската информационна служба, египетското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ разкрива израелския замисъл и предоставя истината на всички медии. В Израел и Съединените щати именно върху Аман е хвърлена цялата вина (вж. ДАР, АВРАМ). Когато през 1956 г. Насър национализира канала, Великобритания и Франция със задоволство приемат да работят с Израел, оценявайки възможностите му за проникване в Египет. Войната приключва бързо с намесата на ООН при активното съдействие на Съединените щати и Съветския съюз. По време на Суецката операция извън официалното американско становище за заклеймяване на нападението ЦРУ дава известна подкрепа на Мосад чрез ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на контраразузнаването на ЦРУ и бивш директор на отдела по израелските въпроси.
	Израел установява трайни връзки и с британското разузнаване. Британската Служба за сигурност (МИ–6) изпраща ветерана Никълъс Елиът в Тел Авив като офицер за свръзка. Той успява да преодолее подозрителността на Мосад към британците. Веднъж той плува съвсем гол заедно с висши офицери от Мосад. Един от израелците забелязва, че е обрязан, и казва: „О, Боже, вашите служби мислят за всичко!“
	Големият триумф на израелското разузнаване настъпва сутринта на 6 юни 1967 г., когато разузнаването прехваща радиотелефонен разговор между Насър в Кайро и крал Хюсеин в Аман, Йордания. Те разменят мнение по въпроса, как да обвинят Съединените щати и Великобритания за намерението им да изпратят самолети в подкрепа на Израел по време на Шестдневната война. Инцидентът демонстрира упоритостта на израелското разузнаване, което разкрива важни тайни, небрежността на арабските лидери и успешните действия по подслушването.
	Значителната израелска победа остава почти незабелязана в Съединените щати поради погрешната атака, която Израел извършва над _ЛИБЪРТИ_ — американски КОРАБ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ, край брега на Синай. Вбесените американски военни обвиняват израелците в това, че, получили веднъж оръжие, нападат каквото им попадне. В инцидента загиват 34 американци, а 164 са ранени. Въпреки трагедията с _Либърти_ сътрудниците на ЦРУ са склонни да приемат, че по време на войната израелското разузнаване е действало професионално. По-иначе обаче стоят нещата с войната Йом Кипур (Деня на изкуплението) от 1973 г., когато Египет и Сирия нанасят внезапен масиран удар срещу Израел. През септември 1973 г. израелското разузнаване докладва, че Сирия инсталира противовъздушни ракети близо до израелската граница, а Египет дислоцира войските си към Суецкия канал. Въоръжените египетски части също вече разполагат с осигурените от Съветския съюз ракети _SA–6_. Радиопрехващателните станции улавят призиви за даряване на кръв, гражданска мобилизация и заповеди за затъмнение на градовете. На 4 октомври съветските съветници напускат Египет и Сирия. Агент на Мосад в Египет се завръща в Израел с плановете за атаката. По-късно става ясно, че офицери от Аман, които имат задължението да предупредят при заплаха от война, са отхвърлили сигналите като ДЕЗИНФОРМАЦИЯ.
	Симптомите на приближаващата война просто не се вместват в разбиранията и схващанията на Аман. Съществува и страхът, че ако Израел отвърне на предприетите от Египет действия и също започне мобилизация, а не се стигне до война, ще има неблагоприятен резонанс в израелското общество. В близкото минало е имало такива фалшиви тревоги и предупредителна „бойна готовност“.
	В 3 часа сутринта на 6 октомври на Йом Кипур, най-светия ден за евреите, ръководителят на Аман най-сетне разбира, че атаката е неизбежна. Тя е започнала в 2,05 часа и едва не се превръща в пълна катастрофа за Израел. В първите й часове е поставено на карта самото оцеляване на Израел.
	След изключителни трудности войната е спечелена. В Израел започва търсенето на виновника. КОМИСИЯТА _АГРАНАТ_, създадена непосредствено след войната, стоварва цялата вина върху Аман. Авторитетът на Мосад остава непокътнат. След публикуването на доклада министър-председателят Голда Меир и началник-щабът на отбранителните сили Моше Даян подават оставка.
	„Израелските служби за сигурност и разузнаване се нареждат сред най-добрите в света, — се казва в тайна преценка на ЦРУ през 70-те години. — Опитните им кадри и модерна техника са ги направили изключително ефективни, а те демонстрират изключителна способност да организират, преценяват и използват информацията, получена от вербувани агенти, еврейски общности и други средства по света.“ (Докладът е сред документите, минали през машина за унищожение и по-късно събран лента по лента, когато иранци превземат американското посолство в Техеран през 1979 г.)
	Подвизите на Мосад включват и залавянето на нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман през 1960 г. в Аржентина. С помощта на Шин Бет се проследяват и се ликвидират терористи от _Черния септември_, които избиват 11 израелски атлети на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г., а така също се спасяват отвлечените пътници на летище _Ентебе_ в Уганда през 1976 г. и др. (Вж. ХАРАРИ, МАЙК.)


	Ера на неуредици
	През 1980 г. популярността на Мосад и на Шин Бет намалява сред народа на фона на обвиненията, че разузнавателните служби незаконно измъчват и убиват невинни палестинци, набедени за терористи. За да се противопоставят на интифадата — палестинския бунт срещу израелската окупация на Западния бряг и Газа, — тайни израелски военни части с КОДОВИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ _Чери_ (Вишна) и _Самсон_, чиито бойци си слагат традиционните палестински чалми и говорят на арабски, нападат палестинците, преследвайки терористи.
	През 1985 г. Лакам поддържа оперативен контрол над вербуването и работата на американския шпионин ДЖОНАТАН ПОЛАРД. Случаят с Полард разярява американците, много от които са знаели за по-ранните разузнавателни действия на Израел срещу Съединените щати. Случаите откъслечно са се появявали в пресата, обществеността не е знаела почти нищо за тях до нашумелия инцидент с Полард. Той нанася огромна вреда на американо-израелските отношения и разделя еврейската общност в Съединените щати. В същия доклад от 1979 г., който възхвалява израелското разузнаване, се твърди, че Шин Бет „се опитва да проникне в американското генерално консулство в Ерусалим с помощта на чиновник, който има връзка с момиче от Ерусалим. За да бъде вербуван чиновникът, се инсценира аборт. Преди този опит за изнудване момичето е било принудено да направи опит да измъкне информация от приятеля си“. В доклада се споменава за няколко подслушани разговора и за скрити микрофони в американските служби и жилища в Израел, а също и за „2–3 неосъществени опита за вербуване на морски пехотинци — охрана на посолството — срещу парично възнаграждение“.
	През 1965 г. Корпорацията за ядрени материали и оборудване в Пенсилвания признава пред федералните власти, че компанията не може да даде обяснение за липсата на 90,6 кг обогатен уран. Експертите преценяват, че с липсващия уран могат да бъдат направени най-малко 6 ядрени бомби. Разследването разкрива, че компанията, известна под името _НУМЕК (NUMEC)_, поддържа връзки с представители на Израел, един от които е РАФАЕЛ ЕЙТАН — легендарен израелски разузнавач, напътствал Полард. (След ареста на Полард Лакам е разформирован.)
	През март 1978 г. Стивън Брайън — член на Сенатската комисия по международни отношения в САЩ, се среща с група израелски официални лица в кафенето на вашингтонски хотел. Майкъл Саба, представител на Националната асоциация на американците от арабски произход, по-късно под клетва съобщава, че съвсем случайно е седнал на съседна маса и е чул Брайън да казва: „У мене е документът на Пентагона за базите, който с удоволствие ще ви покажа.“ Според следователите забележката се отнася за доклад, свързан с базите в Саудитска Арабия. Брайън, който отрича да е предавал на израелците секретни материали, по време на арестуването на Полард отговаря като заместник-министър на отбраната за износа на защитени американски технологии.
	Израел подписва особено и много изгодно дългосрочно споразумение с американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, получавайки необходимото за поддържане на сигурността си. Най-важното е, че има рутинен достъп до снимков материал и други разузнавателни данни, осигурени от американските СПЪТНИЦИ. Но добрите отношения сериозно са накърнени най-малко 2 пъти: през 1981 г., когато Израел извършва успешни бомбардировки над иракски ядрен реактор, който е в процес на подготовка за производството на ядрено оръжие, и през 1985 г., когато Полард е разкрит като израелски шпионин.
	Според адмирал БОБИ РЕЙ ИНМАН, заместник-директор НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ по времето на нападението над Ирак, Израел успява да извърши бомбардировката над реактора, тъй като е разполагал с точни разузнавателни сведения, които обаче не са били предоставени на ЦРУ съгласно споразумението между двете страни. През 1994 г. Инман прави разкритието (когато оттегля кандидатурата си за министър на отбраната): „Погледнах върху картата разстоянието между Израел и Багдад и се почудих как и откъде са се сдобили с точно сведение за целта?“ Той бил научил, че през предходните 6 месеца Израел е имал информация не само за Багдад, но и за Пакистан и Либия. Инман нарежда достъпът на Израел да бъде ограничен до райони на 400 км от границата им: отвъд тази линия израелците трябва да искат специално разрешение. УИЛЯМ КЕЙСИ — директор на Централното разузнаване, по-късно подкрепя решението, твърди Инман.
	Мнозина критикуват американската подкрепа за Израел, но в действителност американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ се е възползвала доста от израелците. Някои от изгодите са политически — като речта на Хрушчов, в която се заклеймява Сталин, но повечето са военни. С всяка израелска победа над арабските съседи са били пленявани също съветски оръжия и друго оборудване, често най-съвременно. След бързо проучване на трофеите от израелците докладите, а понякога и пленената техника и оборудване са се предавали на американците. Сред най-важните разузнавателни успехи, постигнати извън бойното поле, е внедряването на шпионина ЕЛИАХУ КОЕН на най-високо равнище в сирийското общество. През 1963 г. той изпраща в Израел осъвременен изтребител _МиГ–21_, управляван от иракски ИЗМЕННИК, като по този начин му осигурява и безопасно напускане на Ирак с цялото семейство; успява да събере 200 000 технически документа за самолета _Мираж_ от швейцарския инженер АЛФРЕД ФРАУЕНКНЕХТ, а през 1969 г. открадва цялата съветска радарна инсталация _Р–12_ от египетска територия, вдигайки я с хеликоптер в дръзка нощна акция. Това са изключително смели разузнавателни операции.
	Но израелското разузнаване познава и моменти на провал, включително проникване на съветски шпиони (вж. ГОЛДЩАЙН, ВОЛФ; ЛЕВИНСОН, ШИМОН) в негови среди. Дори и суперуспешната в преследванията агенция Лакам не успява да предотврати разкритията на МОРДЕХАЙ ВАНУНУ за проекта на израелската атомна бомба. През 80-те години Дан Равив и Йоси Мелман пишат в книгата „Всеки шпионин — принц“ („Every Spy a Prince“, 1991): „Израелските граждани загубиха голяма част от доверието си в тайните служби. Вместо да живеят с чувството, че могат да се разхождат спокойно нощем благодарение на Мосад, Шин Бет и Аман, които ги защитават, израелците просто извръщат глава поради огромните съмнения, които изпитват към разузнавателната общност.“ Историците на израелските разузнавателни агенции цитират генерал Шломо Газит, бивш ръководител на военното разузнаване, който казва, че професионализмът се изплъзва „и на експертно, и на оперативно равнище в службите за сигурност“.


	Разузнаването сега и в бъдеще
	Съвременните сложни методи и квалифицираните агенти, използвани от Израел при събирането на информация за армиите, оръжията и плановете на съседните арабски страни, се пренасочват, когато се налага да се съсредоточат усилията във вътрешната сигурност и защитата от арабски терористи. Шин Бет разработва тактика и методи за справяне с тази вътрешна заплаха. Териториите, присъединени по време на израелските войни — Синайската пустиня, ивицата Газа, Голанските възвишения и Западният бряг, създават нова география и нови проблеми на службите за сигурност. За разлика от израелските граждани — евреи и араби, арабските жители в тези територии не изпитват никаква привързаност към Израел. Някои арабски държави поддържат палестинците в тези територии, а други поддържат и терористичните им операции срещу Израел и срещу Съединените щати.
	Разузнавателните агенции срещат повече трудности с „родните“ си терористи — както религиозни, така и политически. Бивш служител на Шин Бет казва: „В групи еврейски екстремисти, които са религиозно мотивирани, е трудно да се проникне. Те са по-предани и задружни от останалите.“
	През септември 1993 г. Израел подписва мирно споразумение с Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Израелските разузнавателни агенции откриват, че десни екстремисти са насочили яростта си по-скоро към израелските лидери, отколкото към ООП. Шин Бет предприема действия срещу някои десни, но традиционният страх от подривни действия от страна на левите се запазва. Повечето сили са насочени към нерелигиозни леви групировки, а не към религиозните екстремисти.
	Кулминация на обществена критика към израелските разузнавателни агенции настъпва през ноември 1995 г. — след убийството на израелския министър-председател Ицхак Рабин от еврейски религиозни екстремисти. По-голямата част от критиката е насочена срещу Шин Бет за това, че е изпуснал от погледа си антиправителствените фанатици и че не е осигурил надеждна охрана на министър-председателя.
	След убийството на Рабин на 4 ноември 1995 г. се настоява за реорганизация и преориентация на Шин Бет. През януари 1996 г. Шин Бет се оглавява от контраадмирал АМИ АЯЛОН, бивш ръководител на израелския военноморски флот, който идва на мястото на Карми Гилон, поел цялата отговорност за провала на Шин Бет и неспособността да се предотврати убийството на Рабин. (Рабин по-рано е настоявал Аялон да приеме поста.)
	Предизвикателствата пред Шин Бет, когато Аялон поема в свои ръце управлението, са значителни. Случаят _Полард_ не е забравен напълно. През 1996 г. Израел го провъзгласява за израелски гражданин и моли президента Клинтън да го освободи. А израелските шпионски действия в Съединените щати не спират. През октомври 1995 г. СЛЕДСТВЕНАТА СЛУЖБА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОБРАНАТА НА САЩ предупреждава военните производители, че Израел извършва „агресивни“ шпионски действия срещу Съединените щати. Предупреждението е оттеглено след 2 месеца, тъй като се позовава на израелци, които използват „силни етнически връзки“ при вербуването на свои шпиони. По такъв начин е злепоставена в неблагоприятна светлина еврейската диаспора в САЩ, чиито представители заявяват, че предупреждението на Пентагона „граничи с антисемитизъм“.
	Между другото в документа става дума както за военни, така и за цивилни обекти, предмет на шпионски действия, особено на ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ, който има за цел да окаже помощ на отбраната, на аеронавтиката и на електронната индустрия на Израел, като ги снабдява с най-нови американски технологии. Тези разузнавателни операции се ръководят от Лакам — организация, на теория закрита след арестуването на Полард. Американски разузнавателни източници твърдят, че Лакам може и да не съществува повече, но работата му продължава да бъде в ръцете на различни некоординирани правителствени агенции.
	Важното е, че докато израелските проблеми с вътрешната сигурност нарастват през последните години, външните заплахи, а по-късно и изискванията към външното разузнаване намаляват. Независимо от отправената критика във връзка с ефективността на израелското разузнаване след Войната в Персийския залив през 1991 г. Сирия е единствената арабска страна, която все още заплашва Израел с военни действия. И така, изискванията към разузнаването за боеспособността и политическите намерения на другите страни до голяма степен са заменени от загрижеността за разработване на неконвенционални оръжия — химически, биологически и ядрени. Тези заплахи са много по-значими от традиционната загриженост за броя на танковете, изтребителите или плавателните съдове с ракети на борда, които са част от арсеналите на арабските страни.
	Тази нова загриженост води до промяна в тактиката и политиката, а също и в оборудването на Мосад и на Аман. През септември 1988 г. Израел изстрелва първия спътник _Офек_ (Хоризонт — иврит) за фотографско НАБЛЮДЕНИЕ на съседните арабски държави. Така хората, които за пръв път използват думата „шпионин“, днес използват най-модерните създадени шпионски системи.
	Вж. БИБЛЕЙСКИ ШПИОНИ; ЦЕНТЪР ЗА СПЕЦИАЛНО ОБУЧЕНИЕ.


	Изследване

	Процес на изследване всички източници на информация за приемане на окончателна оценка за чуждестранната дейност, боеспособността и намеренията на противника.


	Изтегляне

	Извеждането на АГЕНТ или на друг човек от дадена страна или район с помощта на тайни действия.


	Източник

	Всеки източник на информация — хора, техника и др., — с който разполага разузнавателна служба или агенция за сигурност, за нуждите на оперативната работа. В САЩ под „източник на информация“ се разбира човек, от когото идва тази информация.


	Икономическо разузнаване

	Едно от 3-те основни разузнавания, което се води в допълнение към политическото и военното. По-голямата част от икономическото разузнаване се получава лесно от ОТКРИТИ ИЗТОЧНИЦИ. Но понякога разузнавателните сведения трябва да се набират тайно.
	Шърман-Кент, ветеран от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, а по-късно директор на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА към ЦРУ, определя мащабите на икономическото разузнаване в книгата „Стратегическо разузнаване за американската световна политика“ („Strategic Intelligence for American World Policy“, 1949) по следния начин:

	… трябва да наблюдава за създаването на нови култури и за развитието на нови методи в селското стопанство, за промените в селскостопанската техника, използването на земята, торовете, проекти за култивиране и т.н. Трябва да следи за откриването на нови индустриални технологии, за появата на нови производства и откриването на нови мини…

	Икономическото разузнаване е фундаментална основа за аналитиците в разузнаването. По-голямата част от сведенията, както вече бе отбелязано, могат да бъдат получени сравнително лесно. Британският историк А. Дж. П. Тейлър казва, че 90 % от информацията, с която боравят разузнавателните агенции, може да се получи от печата. Кент увеличава възможността на 95 % и обяснява това с откритостта на американското общество.
	От момента на създаването му ЦРУ следи за такива неща, като световния добив на нефт, добивите от селскостопански култури, икономическата политика на различни страни и развитието на световната търговия. Специалистите много добре знаят, че в някои страни, които са цел на разузнаването, икономическата информация може да бъде „закрита“ или пък подавана като ДЕЗИНФОРМАЦИЯ. Затова аналитиците трябва внимателно да преценяват информацията, която получават.
	Китай например пази изключително внимателно икономическата си статистика. Там отдавна се смята, че непозволеното разкриване на каквато и да е финансова информация е също толкова сериозно нарушение относно сигурността, колкото и разкриването на военна информация.
	В реч през 1991 г. РОБЪРТ ГЕЙТС казва, че молбите за икономическа информация от ЦРУ по брой надвишават всички други. Почти половината от исканията за разузнавателни сведения в 20 агенции и отдели, свързани с политиката, казва той, „са с икономическа насоченост“. Разликата между икономическото разузнаване и ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ е трудноопределима. Когато говори за икономическото разузнаване, Гейтс отбелязва, че има нужда от „специално фокусиране на вниманието“ върху страни, които „се опитват да откраднат нашите технологии или по нечестен или нелегален начин да се облагодетелстват от американския бизнес“.
	Икономическото разузнаване на една страна е шпионаж за друга. През ноември 1971 г. ръководителят на френската служба за икономическо разузнаване казва на граф АЛЕКСАНДЪР ДЬО МАРОНШЕ, ръководител на френската разузнавателна агенция ГУВС, че Съединените щати ще девалвират долара следващия месец. Маронше предава информацията на френския президент Жорж Помпиду. Той на свой ред предава чутото на Френската национална банка, която спечелва милиони от продажбата на долари и покупката на франкове на световните пазари.
	През септември 1993 г. президентът Клинтън заедно с изпълнителните директори на _Дженерал мотърс_, _Форд_ и _Крайслер_ обявяват, че американското правителство ще си сътрудничи с 3-те автомобилни компании като опит да се построи кола с 3 пъти по-малко разход на гориво от съществуващите модели. В това ново „партньорство между правителството и индустрията“ Белият дом заявява следното:

	Супериздръжливи леки материали, разработени за напреднали оръжейни системи, ултракондензатори от проекта _Звездни войни_, суперефикасни мотори и горивни камери от Агенцията за напреднали изследвания и проекти, виртуални дизайни и прототипи от резервите на армейското командване, както и много други технологии ще бъдат предоставени за проекта.

	Някои наблюдатели виждат възможността тук да бъде извършен икономически шпионаж, тъй като Пентагонът с помощта на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ ще потърси информация за производствените технологии на други страни. Когато тази информация бъде предадена на американските производители на коли, това ще представлява или икономическо разузнаване, или икономически шпионаж — в зависимост от гледната точка.


	Иличов, Иван

	Генерал-полковник, ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, през 1942–1943 г. Макар според някои източници да е екзекутиран през Втората световна война, в действителност Иличов служи в Австрия след войната. За по-нататъшната му кариера не се знае почти нищо.


	_Ингалф_

	Серия британски операции от 50-те и 60-те години — опит да се проникне в египетските и френските шифрови комуникации, като се уловят шумовете, издавани при програмирането на шифровъчните машини (главно на машините, разработени от БОРИС ХАГЕЛИН).
	През 1956 г. британците успяват да поставят подслушващо устройство (БРЪМБАР) в египетското посолство в Лондон. Това е времето, когато напрежението между Великобритания и Египет се изостря и стига кулминацията си през 1956 г. със Суецката кампания. Офицери от британската Служба за сигурност (МИ–5) успяват да влязат в шифровата стая, след като пощата предизвиква проблеми с телефоните на посолството. Офицерите проникват под ПРИКРИТИЕТО на телефонни техници и монтират подслушвателна апаратура.
	Специалистът от МИ–5 ПИТЪР РАЙТ пише в книгата си „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987):

	Най-важната разузнавателна информация, която получихме при проникването в шифрите, бе сведението за непрекъснатите египетско-съветски дискусии, провеждани в Москва, подробностите от които се изпращаха на египетското посолство в Лондон направо от египетския посланик в Москва. Информацията от този канал убеди Комитета за общо разузнаване, че Съветският съюз наистина представлява сериозна заплаха с намерението си да участва в Суецката криза на страната на Египет.

	Друго съобщение, разказва Райт, подтиква министър-председателя Антъни Идън да се съгласи с прекратяването на огъня в Суец. Размяната на разузнавателни сведения със САЩ, както е залегнало в СЪГЛАШЕНИЕТО БРЮС, вероятно има важно значение за определяне на американската политика към Великобритания, Франция и Израел по повод на Суецката криза.
	Важното според Райт е, че руснаците изпращат екип от ТЕХНИЦИ, ОБЕЗВРЕЖДАЩИ ПОДСЛУШВАТЕЛНАТА ТЕХНИКА, в египетското посолство като жест на добра воля. Те откриват микрофона, заложен от МИ–5, но нито го премахват, нито предупреждават египтяните. Очевидно съветското правителство не е желаело британците да разберат каква точно е позицията му по въпросите за Близкия изток.
	Британците поставят микрофони и във френското посолство, като част от операция _Ингалф_, но тази подоперация получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _СТОКЕЙД_. Друга подоперация на _Ингалф_ се провежда през 1959 г., когато съветският кораб _Орджоникидзе_ посещава Стокхолм, Швеция. Британците решават да засекат шифровите сигнали, идващи от кораба. Докато военният кораб се намира на пристанището, англичаните монтират микрофони в складовете, намиращи се точно срещу комуникационното отделение на кораба. Въпреки че микрофоните успяват да засекат някои сигнали, за които се предполага, че са от шифрова машина, те не довеждат до успехи в разчитането им.


	Инман, Боби Рей (1931)

	Служил е като ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ДВМР), директор на АНС и заместник-директор НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ДЦР).
	Завършил е университета в Тексас. През 1951 г. постъпва във военноморския флот и служи на бойни кораби, преди да стане специалист в разузнаването. През октомври 1974 г. е назначен за ДВМР със звание капитан. През юли 1977 г. е повишен в контраадмирал. Една година по-късно Инман става заместник-директор на АНС, а през юли 1977 г. — директор на АНС като вицеадмирал. Заема тази длъжност до февруари 1981 г., когато е назначен за заместник-директор на Централното разузнаване.
	През февруари 1981 г. Инман става първият американски РАЗУЗНАВАЧ от военноморския флот, повишен в адмирал. (Единственият друг разузнавач от военноморския флот, който е получил това най-високо звание, е УИЛЯМ СТУДЕМАН, който става заместник-директор на Централното разузнаване през 1992 г. Преди това също е служил като директор на АНС.) Инман остава на поста заместник-директор в продължение на 14 месеца. Оттегля се от военноморския флот през юли 1982 г. Твърди се, че напуска разузнаването поради лични конфликти с директора на Централното разузнаване УИЛЯМ КЕЙСИ. След това е съветник в Конгресната комисия по разузнаването, но за кратко, тъй като смята, че в дейността си контролираната от демократите комисия се ръководи от политически пристрастия.
	Инман заема ръководни длъжности в бизнеса. На 16 декември 1993 г. президентът Клинтън съобщава намерението си да го назначи за министър на отбраната. Инман обаче официално се отказва на 18 януари 1994 г., изтъквайки като причина непрекъснатите нападки срещу него от страна на вестникарите. Той е щял да бъде вторият военен от кариерата, който получава това назначение в отбраната, след армейски генерал Джордж Маршал през 1950–1951 г.


	Интернет

	Световна компютърна мрежа с много сфери на информация, която може да предостави и сведения за разузнавателни агенции и общи данни за разузнаването.
	Замислена като начин за предаване на американска военна информация, сега вече е система за предаване на всички възможни видове информация. Американските разузнавателни агенции подобно на други правителствени организации са част от Интернет и предоставят на милиони компютърни потребители шанса да получат разузнавателна информация, разбира се, несекретна.
	Интернет е създадена през 1970 г. при опит да се свърже компютърната мрежа на американското Министерство на отбраната, наречена АСИП (от Агенция за съвременни изследователски проекти), с други правителствени и академични компютърни мрежи, които поддържат отношения с АСИП. Самата мрежа АСИП е експериментална. Първоначално е била предвидена да поддържа високоспециализирани военни проучвания при създаването на военни и разузнавателни компютърни мрежи, които могат да работят независимо от широко разпространените енергийни пробиви — точно такива, които могат да бъдат причинени от ядрена война.
	Идеята, залегнала в мрежата АСИП, е да провери дали компютърната мрежа ще има повреди, и да бъде създадена така, че да работи дори и след като огромна част от свързаните компютри се повредят. Системата е замислена така, че да предава съобщения, като заобикаля всички повредени или разрушени части от веригата. За да се постигне това, всички компютри от системата трябва да бъдат равностойни в способността си да приемат и да изпращат съобщения, което е новост в сравнение с традиционната йерархична система на компютърните мрежи. Всеки елемент или пакет информация, изпратени по Интернет, се поставя в електронен „плик“, на който е отбелязан електронният адрес на компютъра получател.
	„Пликът“ не съдържа обичайните инструкции. Вместо това всеки компютър в системата препраща пакета по предназначение по най-ефикасния за дадения момент път. Даден пакет може да бъде препращан няколко пъти, преди да пристигне по предназначение. Ако съобщението се състои от няколко пакета, всеки един би могъл да бъде изпратен по различен маршрут, като в края на пътя отново се обединяват. Съобщението просто ще заобиколи всички проблемни места с повреди. Системата АСИП сега вече се използва на всички равнища в обществото.
	Днес обикновените хора имат достъп до Интернет с помощта на разпространената по цял свят мрежа, в която са посочени множество адреси. Тези уебстраници (home pages) в Интернет са известни и като обекти в мрежата. Адресите могат да се променят без предварително уведомяване. Новите адреси се издирват с кодови думи, като „шпионаж“ (espionage) или „ЦРУ“ (CIA). Важно е да се отбележи също, че много (макар и не всички) адреси зависят от начина на изписване — „ЦРУ“ и „цру“ невинаги означават едно и също.
	ЦРУ и други американски разузнавателни организации са решили да използват Интернет като средство за обществена комуникация. Това свидетелства за отвореността на американското общество, а именно че водещите разузнавателни агенции са част от Интернет. Китай например е ограничил до минимум използването на Интернет за всички, които използват компютри в страната. ЦРУ и други разузнавателни организации си имат свои секретни компютърни мрежи извън външния свят с помощта на уреди за сигурност, включително паралелни секретни версии на световната мрежа. Секретната система е за потребители с най-различни потребности, като например предаването на разузнавателни снимки и разпространението на информация за дипломати. (Вж. КОМПЮТЪРЕН ШПИОНАЖ.)
	Страницата на ЦРУ CIAWEB предлага виртуална обиколка на щабквартирата на ЦРУ, биографии на ДИРЕКТОРИТЕ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ и на техните заместници, исторически данни за агенцията, последното издание на ЦРУ — „Световна книга на фактите“ („World Factbook“), карти и библиография на книги за разузнаването, включително книгата на авторите на настоящата енциклопедия — „Търговци на измяна“ („Merchants of Treason“, 1988).
	Адресът на ЦРУ в Интернет е tp://www.odci.gov/cia/index.html.
	Понякога АНС използва Интернет, за да предложи новоразсекретени документи, например информацията за операция _ВЕНОНА_ бе разпространена и в публикации, и по Интернет.
	Адресът на АНС в Интернет е http://www.nsa.gov:8080.
	В страницата на ФБР в Интернет се обяснява точно как шпионажът се вмества в цялостната дейност на ФБР, свързана с федералните престъпления. Има и информация за други аспекти на работата на ФБР, включително „10-имата най-търсени“ престъпници.
	Адресът на ФБР в Интернет е http://www.fbi.gov.
	Страницата на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ в Интернет изброява всички агенции от общността и предлага активна връзка към уебстраниците на онези членове, които вече са в световната мрежа. Освен това има и библиотека на разузнавателната общност.
	Адресът на разузнавателната общност в Интернет е http://www.odci.gov/ic.
	Военноинформационната база данни съдържа подробна военна и разузнавателна информация, включително чуждестранна.
	Адресът на база данни в Интернет е http://www.onestep.com:80/milnet/.
	Информация за РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА може да се намери на адрес http://www.DIA.MIL7index.html.
	Вж. още:
	Централно управление за нагледна информация: http://www.odci.gov/ic/usic/cio.html.
	Министерство на отбраната (Звено за отбрана): http://www.dtic.mil/defenselink.
	Управление за въздушно разузнаване в отбраната: http://www.acq.osd.mil/daro/.
	УПРАВЛЕНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ: http://www.odci.gov/ic/usic/nro.html; http://www.nro.odci.gov.
	ПРЕЗИДЕНТСКИ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ: http://www.whitehouse.gov/WH/EOP/pfiab/index.html.
	Бюро за разузнавателна подкрепа към Министерството на финансите: http://www.ustreas.gov/trasury/bureaus/bureaus.html.
	Военно разузнаване на САЩ:
	Военновъздушни сили: http://tecnet2.jcte.jcs.mil:8000/cybrspke/aialink.html.
	Сухопътни войски: http://huachuca-usaic.army.mil/.
	Военноморски флот: http://www.odci.gov/ic/usic/ni.html.
	Морска пехота: http://www.odci.gov/ic/usic/mci.html.
	Интелуеб — неправителствена страница в Интернет — покрива информацията за обществени и частни разузнавателни агенции и организации по цял свят. Интелуеб има за цел да окаже помощ при сериозните проучвания на разузнавателните агенции, да насочва потребителите към други страници с разузнавателен характер. Адресът е: http://www.awpi.com:80/lntelweb/index.html.
	Съществуват различни Юзнет (Usenet) групи новини, които се отнасят до разузнаването. Дадена група новини е дискусионна и може да въвлече хиляди хора по света да обменят мнение и информация по определен въпрос. Отделни хора могат да пращат съобщения чрез компютрите си и да четат изпратеното от други. Инструкциите на Юзнет са различни за различните агенции. Ключови думи за Юзнет групи новини, които обсъждат шпионажа, са „ЦРУ“ и „шпионин“, „АКТИВНО МЕРОПРИЯТИЕ“ и „разузнавателни агенции“.
	Други Интернет страници, свързани с разузнаването:
	КРИПТОГРАФСКИ ресурси: http://www.scs.carleton.ca/csgs/resources/crypt.html.
	Разузнавателен индекс на федерацията на американските учени: http://www.fas.org/pub/gen/fas/irp/intelwww.html.
	Асоциация на Военния разузнавателен корпус: http://www.primenet.com/-usamica/.
	УПРАВЛЕНИЕ НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ: http://vislab-www.nps.navy.mil/-cccnip/NIP.html.
	Национална асоциация за военно разузнаване: http://www.cais.com/NMIA/HomePage.html.
	Списание за източници: http://www.dso.com/sources/index.html.
	Проект за безпилотен разузнавателен самолет _Даркстар UAV_: http://www.arpa.mil/asto/tier3.html.
	Командване на американската армия за специални операции: http://137.29.194.201.
	Форс XXI Инфонет: http://2077.227.67:1100/infonet.html.
	Електронна щабквартира за военновременни сведения (E-HAWK): http://olcommerce.com/cadre/index.html.
	Американски и международни страници за разузнаване: http://www.users.interport.net/-sagal/ajax.html.
	Шпионажът от романите също присъства в Интернет:
	ДЖЕЙМС БОНД: http://www.mcs.net/-klast/www/bond.html.
	„Мисията невъзможна“: http://www.shadow.net/-toe/imf.html; http://www.best.com/-gregwong/mi/mi.html.


	Интрепид

	Вж. СТИВЪНСЪН, УИЛЯМ.


	Инфилтриране

	Инфилтриране или внедряване е процес на проникване на АГЕНТ от разузнаването на територията на вражеска държава или организация в район, набелязан като ОБЕКТ, или в група или организация. Подобно инфилтриране в чужда страна може да бъде осъществено открито (когато агентът разполага с легално ПРИКРИТИЕ и законно пристига в страната) или тайно (когато нелегално пресича границата по суша, по въздуха или по вода).


	Информатор

	Човек, който осигурява информация или разузнавателни сведения. Той/тя може да извършва тази дейност съзнателно или несъзнателно.


	Информационен бюлетин _Тайни операции_

	Периодично издание с насоченост против ЦРУ, създадено през 70-те години. В него са публикувани всички АГЕНТИ на ЦРУ, които работят под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в различни страни. В съвета на консултантите на изданието е и бившият офицер от ЦРУ ФИЛИП ЕЙДЖИ.


	Информационно бюро

	Вж. БЮРО ЗА ИНФОРМАЦИЯ.


	Информация за националната сигурност

	Информация, определяна от американска правителствена агенция за защита срещу непозволено разкриване на информация. Степените на СЕКРЕТНОСТ СТРОГО СЕКРЕТНО, СЕКРЕТНО и ПОВЕРИТЕЛНО се използват, за да се определи видът на информацията.
	Нарича се още „секретна информация“.


	Инфрачервено разузнаване (ИЧРАЗ)

	Вид разузнаване, което събира данни с помощта на инфрачервени сензори (прибори за виждане през нощта). Днес е част от визуалното разузнаване.


	Инцидентът край Венло

	Отвличане на двама разузнавачи на МИ–6 от нацистите, организирано от щурмбанфюрера от СС ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ.
	На 8 ноември 1939 г. Шеленберг, представяйки се за офицер от германската армия и участник в антихитлеристки заговор, примамва капитан ПЕЙН БЕСТ и майор РИЧАРД СТИВЪНС във Венло, малко холандско градче на границата с Германия, където Бест и Стивънс е трябвало да се срещнат с ръководителите на военната „опозиция“ срещу Хитлер. Докато англичаните очакват Шеленберг и обещаните им „затворници“, през контролно-пропускателния пункт изведнъж нахлува лека кола, пълна с есесовци, които откриват огън по холандските граничари. Пренебрегвайки статута на неутрална държава на Холандия, нацистите залавят англичаните, напъхват ги в колата и изчезват обратно в Германия. Пленниците са предадени в ръцете на Гестапо, където са подложени на безкрайни жестоки разпити.
	Инцидентът има сериозни последствия. В подготвителния етап, когато Шеленберг примамва англичаните, директорът на МИ–6 адмирал сър ХЮ СИНКЛЕР боледува тежко. Фактически МИ–6 се ръководи от заместника му СТЮЪРТ МИНГИС. Той взема непосредствено участие в опитите на англичаните да свалят Хитлер чрез уж съществуваща в Третия райх военна опозиция. Когато научават за тези планове, нацистите разработват своя контраоперация, блестящо проведена от Шеленберг.
	Великобритания влиза във война с Германия на 3 септември и министър-председателят Невил Чембърлейн възлага големи надежди, че тя може да завърши бързо с помощта на антихитлеристката опозиция. Затова дейността на Бест и Стивънс е от голямо значение за англичаните. В този момент адмирал Синклер умира (на 4 ноември) и Мингис е назначен за изпълняващ длъжността ръководител на МИ–6.
	През това време Бест и Стивънс разказват на немците всичко, което знаят (Стивънс откровеничи повече), като „провалят“ почти цялата европейска агентура на МИ–6. Те съобщават също имената на белгийските и холандските разузнавачи. Впоследствие ръководителят на СС ХАЙНРИХ ХИМЛЕР използва тази информация в заявлението, с което се опитва да оправдае нахлуването на Германия в Холандия и Белгия през май 1940 г. Немците твърдят също, че британската секретна служба е планирала да убие Хитлер (покушение срещу него действително е имало на 8 ноември 1939 г. в Мюнхен — бомбата избухва в бирария, която той напуска малко преди това). Шеленберг получава _Железен кръст I степен_ от самия Хитлер за организирането на операцията. Успехът повишава авторитета на немския разузнавач и по-късно именно на него е поверено да отвлече Уиндзорския херцог (бившия крал Едуард VIII), когото немците планират да върнат на английския престол след превземането на Великобритания (вж. ВИЛИ).
	Някои материали, отнасящи се към този отдавнашен инцидент и съхранявани в Министерството на външните работи, не подлежат на разгласяване до 2015 г. (очевидно там има сведения за хора, които още са живи).


	_Иран — контри_

	Сложен незаконен план на американските специални служби за освобождаване на американски заложници в Ливан чрез продажба на оръжие на Иран, а след това за прехвърляне на средствата в помощ на антисандинистките контри в Никарагуа.
	Замисълът е на подполковник Оливър Норт — заместник-директор по политико-военните въпроси в СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (СНС). Подпомогнат е от вицеадмирал Джон Пойндекстър — съветник по сигурността в администрацията на президента Рейгън, и на УИЛЯМ КЕЙСИ, който като ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ е член на кабинета на Рейгън. Във водовъртежа на разследването, което се провежда веднага след разкриването на тези строго секретни операции, са въвлечени някои действащи и бивши офицери от ЦРУ, включително бъдещият директор на ЦРУ РОБЪРТ ГЕЙТС.
	Скандалът _Иран — контри_ назрява още през ноември 1979 г., когато Съединените щати налагат ембарго върху оръжейните доставки за Иран, както и по-късно — през септември 1983 г., когато Рейгън подписва тайна директива, даваща зелена улица за АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ в Никарагуа за свалянето на лявото никарагуанско политическо движение на сандинистите — Сандинистки национален фронт за освобождение (СНФО), наречен на името на Аугусто Сезар Сандино — бивш революционен лидер. През 1979 г. с атаки от Коста Рика и Хондурас СНФО сваля режима на Анастасио Сомоса-Дебайле и създава ляво управление, при което национализира индустрията. Силите на дясната опозиция, известни като контри, се финансират тайно от Съединените щати.
	През 1981 г. ЦРУ се обръща към парламентарните комисии по надзора на разузнавателните служби с молба да разрешат финансирането на контрите. Получава се обаче обратното — на 27 септември 1982 г. е приета повторна поправка, известна като секретна поправка към Закона за разузнаването, с която се забранява на ЦРУ да използва фондовете си за „свалянето на правителството на Никарагуа“. На 21 декември Конгресът приема Добавката _Боуланд_ — на името на републиканеца Едуард Боуланд, председател на Конгресната комисия по разузнаване. Тук се съобщава ясно всичко, което е било засекретено. Когато става очевидно, че администрацията все още поддържа контрите, във втора добавка, известна като Боуланд II, още по-строго се забранява финансирането на преврат в Никарагуа.
	Такава е ситуацията, когато на 25 юни 1984 г. Рейгън се среща с висшите си съветници, за да обсъди начините за финансиране на контрите, като се съобрази с ограниченията, наложени от Конгреса. Кейси предлага финансирането да се извърши с помощта на други страни. (Робърт Макфарлин — съветник по националната сигурност на Рейгън — вече е започнал договарянето на подкрепа от други страни.) По-късно сумите са измолени от частни лица.
	Приблизително по това време Норт вербува бившия американски генерал-майор от военновъздушните сили Ричард Секърд, който има неясни връзки с ЦРУ (вж. УИЛСЪН, ЕДУИН). Секърд създава съдружие, наречено _Предприятието_, съвместно с Албърт Хаким — ирански изгнаник, който открива цяла мрежа офшорни банкови сметки, корпорации за прикритие (целта им е купуването на оръжие), както и други организации, за да има Норт поле за действие.
	През пролетта на 1985 г. първата покупка на оръжие, извършена от _Предприятието_, е доставена на контрите. През май Майкъл Ледийн — консултант в АНС — въвлича Израел в схемата, когато научава от самите израелци, че иранците искат да купят ракети _TOW_. Правят се постъпки Израел да се заеме с продажбата. Администрацията на Рейгън вярва, че когато пратката от Израел пристигне в Иран през август или септември 1985 г., ще бъдат освободени всички американски заложници. Тогава обаче Макфарлин научава, че може да бъде върнат само един заложник и че той трябва да избира. Това е все едно, както се изразява самият той, „да приеме ролята на Господ“. Той избира УИЛЯМ БЪКЛИ — отвлечения резидент на ЦРУ в Бейрут. Когато иранците отказват, Макфарлин (без да знае, че Бъкли вече е мъртъв) избира преподобния Бенджамин Уиър.
	Посредникът при размяната — заложници за оръжие — е Манухер Горбанифар, който се е провалил при проверка с ДЕТЕКТОР НА ЛЪЖАТА и ЦРУ бързо го е елиминирало. Заместник-директорът по операциите в ЦРУ по това време — КЛЕР ДЖОРДЖ, признава, че за трети път на ЦРУ се налага „да изпраща предупреждение по света, че с дадения човек не трябва да се работи, тъй като е нечестен и лъже“. Що се отнася до Секърд, Джордж споделя, че „е човек, с когото не бих искал да работя“. Скоро Джордж разбира, че „някои от картите липсват“, тъй като Кейси е извадил случая от ръцете на ЦРУ и го е предал в ръцете на Норт. Истината е, че Кейси определя насоките в работата на Норт.
	Докато стотици ракети _TOW_ и резервни части за ракети _Хоук_ се изпращат за Иран, Рейгън публично заклеймява действията на Иран. На 8 юли 1985 г. той нарича Иран „част от конфедерация, съставена от терористични държавички… нова международна корпорация на убийци. Америка няма да се договаря с терористи“. През декември 1985 г., когато наследява поста на Макфарлин като съветник по сигурността, Пойндекстър дава на Рейгън „насоки“ за прикрити действия, което индиректно представлява одобрение за изпращането на ракетите като разменна монета за заложниците.
	Норт има задължението да организира гладкото протичане на операцията. През януари 1986 г. той получава кодиращи устройства _KL–43_ от АНС, които да бъдат разпространени сред членовете на групата му, така че да имат сигурни комуникации (вж. ШИФРОВИ МАШИНИ ОТ СЕРИЯ _KW_). На 4 април в доклад до Пойндекстър Норт посочва, че сумите, получени при продажбата на оръжие за Иран, ще бъдат прехвърлени за контрите в Никарагуа. На 5 октомври самолет, пилотиран от Юджин Хейзънфас, е свален над Никарагуа. Хейзънфас е заловен от контрите и им казва, че работи за ЦРУ.
	Четири дни по-късно се разразява буря в Конгреса заради очевидното нарушение на Добавката _Боуланд_. Робърт Пиърсън — заместник изпълнителен секретар на СНС и заместник генерален съветник в СНС, изпраща по електронната поща съобщение на Пойндекстър, в което са включени препоръки във връзка с 2-та въпроса, които той повдига: „Административната подкрепа за демократичната съпротива остава непроменена, а СНС не е направил нищо извън закона по отношение на действията в Централна Америка и няма никаква връзка със сваления самолет на Хейзънфас.“
	След това в ливански вестник се публикуват разкрития за продажбата на оръжие. Целият замисъл започва да излиза наяве. Кейси и Норт обмислят „план за отстъпление“, като човекът, който трябва да се заеме с отстъплението, е Пойндекстър. На 13 ноември в обръщение към нацията Рейгън казва: „Ние не сме продавали, повтарям, не сме продавали оръжие или каквото и да е друго като разменна монета за заложниците, няма и да го сторим.“ През следващите няколко дни Пойндекстър и Норт започват да унищожават документите и да изтриват файловете от електронната поща (без да подозират, че съществуват и резервни файлове).


	Разобличението и последиците
	Главният прокурор Едуин Мийс получава нареждане от Рейгън да проведе разследване за продажбата на оръжие. На 25 ноември 1986 г. той разкрива, че парите, получени от продажбата на оръжията в Иран, са били пренасочени като помощ за контрите в Никарагуа. Рейгън заявява, че не знае нищо за това прехвърляне на средства. Като реакция Конгресът създава комисия, която да определи дали са нарушени законите и дали е необходимо да се гласуват нови. Рейгън назначава специален съвет с председател бившия сенатор Джон Тауър. Докладът _Тауър_ създава базата за избиране на комисията, но разпитите на многобройните свидетели изваждат на показ аферата _Иран — контри_. Макар и продължителни, разпитите не разкриват всичко.
	„Много въпроси дори не бяха зададени“, пишат сенаторът от Републиканската партия Уилям Коен и сенаторът от Демократическата партия Джордж Мичъл, които са членове на комисията. В съвместната си книга „Мъже на стремежа“ („Men of Zeal“, 1988) те обясняват:

	Въпреки че комисията разгледа подробно повече от 300 хил. документа, други, някои от които от изключително значение, са прекарани през шредери и превърнати в конфети или изгорени на пепел. Повечето от 5-те хиляди свидетели… изглежда, даваха честни показания, но други страдаха от необясними пристъпи на амнезия… Показанията на висшите служители противоречаха на очевидните факти. Някои лъжеха, други просто грешаха.

	На 19 ноември 1987 г. комисията подготвя 2 доклада: единият е от двупартийно мнозинство — 15 демократи и трима републиканци сенатори; вторият — от 6 републиканци от Камарата на представителите и 2-ма републиканци сенатори. Мнозинството обобщава заключенията във връзка с аферата:

	Иранската инициатива успява да спаси само трима от американските заложници, като на тяхно място попадат нови трима, а Иран се сдобива с 2004 ракети _TOW_ и с повече от 200 жизненонеобходими резервни части за ракетите _Хоук_. От тази сделка неправомерно са прехвърлени пари за контрите [в Никарагуа] и за други секретни действия (въпреки че са много по-малко, отколкото смята Норт), като се осигурява печалба за _Предприятието_ на Хаким — Секърд, което в действителност е на американските данъкоплатци. Определени лица от СНС и ЦРУ са подвели представители на собственото си правителство, като по този начин са подкопали доверието към Съединените щати по цял свят, накърнили са отношенията между изпълнителната власт и Конгреса и са въвлекли президента в една от най-неизгодните в историята на САЩ кризи.

	Специалният съвет не само действа независимо от Конгреса, но е и в конфликт с парламентаристите, разследвайки скандал за евентуални престъпления сред тях. През март 1988 г. Норт, Пойндекстър, Секърд и Хаким са обвинени в конспирация, в кражба на правителствена собственост, във фалшиви показания и унищожение и укриване на документи.
	Норт, който се оттегля от активна служба, е обвинен във възпрепятстване работата на Конгреса, в незаконно унищожаване на правителствени документи, в незаконно приемане на подаръци (оградата около дома му). По време на процеса срещу Норт федералният съдия Джерард Гесъл критикува „абсурдната ситуация, в която пресата точно възпроизвежда и разпространява информация, докато съдът се сблъсква с факти, които не трябва никога да стават публично достояние“. Той е открил, че цензуриран меморандум, който прокуратурата е предала в съда, е предложен като доказателство в граждански съд, без да бъде цензуриран.
	Норт е осъден на 2 години условно лишаване от свобода и глоба в размер на 150 000 долара. Федерален апелативен съд отхвърля 2 от обвиненията и анулира трето. Пойндекстър е обвинен в лъжа пред Конгреса, във възпрепятстване работата на конгресните следователи и извършване на конспирация за продажба на оръжие и пренасочване на парични средства. Присъдата му също е отменена.
	Макфарлин, който през февруари 1987 г. прави опит да се самоубие, се признава за виновен по 5 точки от обвиненията. Секърд се признава за виновен за лъжа пред конгресните следователи и получава условна присъда за 2 години. Хаким се признава за виновен за даване на незаконни подаръци (оградата около дома на Норт). Осъден е на 2 години условно лишаване от свобода и глоба 5000 долара. Той се съгласява да се откаже от претенции върху сумата от 7,3 млн. долара — комисиони от продажбата на оръжието.
	Карл Ченъл се признава за виновен за данъчна измама и е осъден на 2 години условно. Ричард Милър, който се занимава с връзки с обществеността, е осъден на 2 години условно лишаване от свобода и 120 часа обществен труд заради конспирацията по снабдяване на контрите в Никарагуа с военно оборудване, платено с дарения. Клеър Джордж е осъден за лъжа пред Конгреса. Оневинен е от президента ДЖОРДЖ БУШ, чието участие в аферата _Иран — контри_ си остава неясно. Коен и Мичъл са стигнали до заключението, че Буш сигурно е знаел за продажбата на оръжие. „Аз работех по въпроса“ — казва той в интервю с Дан Райдър от екипа на Си Би Ес. Буш е участвал е заключението на двамата сенатори „или в знак на лоялност към президента, или защото е бил обхванат от силното желание да осигури свободата на заложниците“.


	ИС (IC)

	Кодово означение за сътрудник на военното разузнаване в различните равнища на германските въоръжени сили през Втората световна война.


	Истландски документ

	Единствената известна писмена оценка от правителствата на САЩ и Великобритания за информацията, която е била достъпна на ДОНАЛД МАКЛИЙН — дългогодишен съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в британските разузнавателни служби. Документът представлява писмо от Държавния департамент до сенатора Джеймс Истланд, председател на Сенатската подкомисия по сигурността, в което се излагат предположенията за това, какви поражения са причинили Маклийн и ГАЙ БЪРДЖИС на Съединените щати. В писмото от 21 февруари 1956 г. се прави опит да се преценят вредите върху американската атомна програма, нанесени от достъпа на Маклийн до англо-американския ядрен обмен, както и до значителното количество секретни документи за американските програми за ядрени оръжия.
	Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.


	_Ихтис_

	Кодово наименование на планирана разузнавателна операция, в която участват 2 кораба на ВМС на САЩ — _Бенър_ и _Пуебло_, осъществявайки през 1968 г. НАБЛЮДЕНИЕ край бреговете на Северна Корея и Далечния изток.
	Операцията е прекратена, след като на 23 януари 1968 г. севернокорейците пленяват кораба _Пуебло_ при първия му рейд.


	Й

	Йошикава, Такео (1914–1993)

	Японски шпионин на Хаваите преди японската атака над ПЪРЛ ХАРБЪР. Йошикава завършва японската военноморска академия в Ета Джима през 1933 г. Служи за кратко време на кораб — през 1934 г. получава сериозно стомашно заболяване и през 1936 г. е уволнен от флота.
	Година по-късно постъпва във ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ и е назначен във флотската щабквартира в Токио. В разузнавателната служба той прехваща съобщение на английски език, излъчено от Австралия на къси вълни. В него се съобщава, че 17 транспортни кораба с австралийски войници са тръгнали от Фрийтаун и са на път за Англия. Йошикава предава информацията на германското посолство и получава благодарствено писмо лично от Адолф Хитлер.
	С име Моримура е изпратен на Хаваите през април 1941 г. под ПРИКРИТИЕТО на вицеконсул. Йошикава предоставя непрекъснато разузнавателни сведения за американския флот в Пърл Харбър. От 27 март 1941 до 7 декември 1941 г. японското консулство в Оаху предава докладите му по системата _ПЪРПЪЛ_ на външното министерство в Токио, а то от своя страна ги препраща на флота. Йошикава не е знаел, че се планира атака над Пърл Харбър, въпреки че докладва в подробности за разположението на американските военни кораби и обстановката там. На Хаваите по това време японската диаспора е от около 160 000 души, но Йошикава не е използвал никой от тях за шпионската си дейност. „… Нито един от тези влиятелни мъже с боен дух, които можеха да ми помогнат в тайната мисия, нямаше желание да ми сътрудничи…“ — пише по-късно той.
	След атаката над Пърл Харбър Йошикава е заловен от американците. Той изгаря кодовата си книга и всички други материали, които могат да го уличат в шпионаж, и известно време не може да се установи, че той е главният АГЕНТ на японското разузнаване на Хаваите. Затова през август 1942 г. е репатриран в Япония с други дипломати. До края на войната работи за военноморското разузнаване.


	К

	_К_

	Вж. КЕЛ, ВЪРНЪН.


	Кабине ноар

	Вж. ЧЕРНА СТАЯ.


	_Кадикс_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на френския център за радиопрехващане и КРИПТОАНАЛИЗ близо до Ним. Центърът е създаден в края на 1940 г., след като северната част на Франция е окупирана от германците, и работи до октомври 1942 г. Центърът е наследник на _БРУНО_.
	Полковник ГЮСТАВ БЕРТРАН — ръководител на френските криптоаналитици, успява да избяга от настъпващите германци с екипа си от френски и полски криптолози в Северна Африка (вж. БЮРО ШИФРОВ). Когато положението във Франция се стабилизира и правителството „Виши“ се установява в Южна (неокупирана) Франция, Бертран и останалите криптоаналитици се връщат с кораб в Марсилия. Те се настаняват в замъка Ле Фуз, недалеч от Ним.
	Екипът на Бертран, наречен _Кадикс_, се състои от 10 французи, 15 поляци и 7 испанци. Поляците носят кодовото наименование _ГРУПА 300_. Всички имат френски документи заради периодичните германски проверки.
	_Кадикс_ е оборудван с апаратура за радиопрехващане, шифрови машини и друга техника. Криптолозите улавят и разчитат германските сигнали и след първите успешни разчитания установяват радиовръзка с Англия. В _Кадикс_ постъпва информация и от правителствените (на „Виши“) подслушвателни станции в Марсилия, Монпелие и По. Департаментът по пощите и съобщенията също регистрира германските разговори и вероятно записите са предавани на _Кадикс_.
	Центърът функционира до октомври 1942 г., когато германците попадат на следите му и започват да претърсват всичко, за да открият местоположението му. На Бертран и колегите му отново се налага да бягат. (В началото на ноември 1942 г., веднага след американо-британското дебаркиране във Френска Северна Африка, германските войски окупират и Франция на „Виши“.)


	Казанова, Джовани (1725–1798)

	Венециански авантюрист, войник, писател и ТАЕН АГЕНТ на френския крал Луи XV. В историята остава обаче като любовник — омайник на женските сърца, извършил немалко подвизи на „сексуалния фронт“.
	През 1755 г. във Венеция Казанова е обявен за магьосник и осъден на 5 години затвор. През 1756 г. той организира по блестящ начин бягството си и отива в Париж, където запознава французите с лотарията и натрупва състояние. През този период пътува много и шпионира за краля на Франция. По-късно се завръща във Венеция, където от 1774 до 1782 г. събира вътрешноразузнавателна информация.
	Казанова е неуморен писател. Подробните му автобиографии свидетелстват за голяма наблюдателност. Той пресъздава великолепно живота на обществото в различни европейски градове през XVIII в.


	Каки

	ШИФРОВА система, използвана от военноморския флот на САЩ през Втората световна война за безопасни комуникации между основните разузнавателни служби, предимно при предаването на материалите от _УЛТРА_ и _МЕДЖИК_.
	Вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ.


	Калтенбрунер, Ернст (1903–1946)

	Калтенбрунер е ревностен нацист. Поема СС след убийството на РАЙНХАРД ХАЙДРИХ през юни 1942 г. Той е директор на ГУИС (Главно управление за имперска сигурност). Един от първите функционери на нацистката партия в родната му Австрия. Калтенбрунер (по образование юрист) става лидер на австрийското СС, след като Германия превзема Австрия през 1938 г. Тогава е назначен за директор на вътрешната сигурност на Австрия и получава есесовско звание, което е равностойно на воинското звание генерал-лейтенант.
	След като поема поста на Хайдрих, Калтенбрунер съсредоточава усилията си срещу евреите. С помощта на адютанта си Адолф Айхман изиграва съществена роля в унищожението им. Проявява личен интерес към методите и средствата (особено към газовите камери) за екзекуция в концлагерите, които се провеждат под негов контрол. В края на 1944 г. Калтенбрунер осъзнава, че Германия е загубила войната — напразно се опитва да преговаря за мир с АЛЪН ДЪЛЕС, ръководител на американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ в Швейцария. Когато войната завършва в началото на май 1945 г., той е задържан от американски войници. Съден е в Нюрнберг. Доказателствата срещу него включват подписите му върху многобройни документи, с които са одобрени масови убийства на евреи и военнопленници. Осъден е на смърт и обесен заедно с другите главни нацистки военнопрестъпници.


	Калугин, Олег (1934)

	Дългогодишен ръководител на операциите на съветското КГБ в САЩ, станал известен по-късно с острата си критика към това ведомство.
	Учи в Ленинградския държавен университет, а след това постъпва в разузнавателна школа. Заминава за САЩ през 1958 г. като студент на разменни начала, за да учи журналистика в Колумбийския университет в Ню Йорк. След една година е назначен за кореспондент на Радио Москва, акредитиран към ООН. През 1965 г., след 5-годишен престой в Ню Йорк, Калугин се завръща в Москва и е назначен като сътрудник в пресслужбата на съветското външно министерство.
	След това Калугин работи като заместник пресаташе в съветското посолство във Вашингтон. В действителност е РЕЗИДЕНТ на ПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ на КГБ — ключова позиция по време на Студената война. Калугин остава на този пост в продължение на 12 години. Успешната му работа в САЩ води до повишението му в звание генерал през 1974 г. — той става най-младият генерал в КГБ. Завръща се в щабквартирата на КГБ и става началник на външното КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, или отдел „К“ на Първо управление на КГБ.
	През 1980 г. многообещаващата му кариера започва да залязва. По това време се появяват различия между Калугин и ръководството на КГБ и това води до „отчуждаването“ му от щабквартирата на КГБ — назначен е за заместник-началник на Ленинградския клон на КГБ. Нестихващата му критика към политиката и методите на действие на КГБ и „демонизацията“ на ЦРУ довеждат до уволнението на Калугин от ВИКТОР ЧЕБРИКОВ през 1987 г. По времето, когато Съветският съюз се променя под ръководството на Михаил Горбачов, пред Калугин се появява възможността открито да отстоява възгледите си. Той публично заклеймява съветските сили за сигурност като „сталинистки“. Най-сетне, през 1990 г., по заповед на Горбачов званието му е отнето, както и всички награди, медали и пенсията. Но въпреки несъгласието на КГБ през септември 1990 г. той е избран в парламента като народен представител за Краснодарски район.
	По-късно Калугин е твърд поддръжник на Борис Елцин.
	През август 1991 г., по време на неуспешния заговор за преврат срещу Горбачов, той повежда хората към парламента, където са съсредоточени всички сили против заговорниците, и убеждава Елцин да говори пред хората. След неуспешния преврат той става съветник на новия председател на КГБ — ВАДИМ БАКАТИН (Бакатин обаче е уволнен през ноември 1991 г.). Критичен както винаги, Калугин заявява пред средствата за масова информация, че в бъдеще КГБ „няма да има политическа функция, няма да поддържа тайни лаборатории, където да се създават отрови и секретни оръжия“. Той продължава да говори както в Русия, така и в Съединените щати за строг контрол над специалните служби. Автобиографичната книга на Калугин „Изгаряне на мостовете“ („Burning the Bridges“) е публикувана през 1992 г.


	Камбоджа

	Вж. ВИЕТНАМ.


	Кампилес, Уилям (1955)

	Бивш сътрудник на ЦРУ, продал на съветското разузнаване СТРОГО СЕКРЕТНА техническа документация за спътника _Биг бърд_ (Голяма птица).
	Кампилес завършва университета в Индиана и работи в щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния, от март до ноември 1977 г. Наказан е с порицание за несправяне с работата и мечтата му да стане РАЗУЗНАВАЧ се проваля. Той напуска ЦРУ, вземайки със себе си копие от техническата документация на _Биг бърд_. През февруари 1978 г. Кампилес заминава за Атина, където продава материалите за 3000 долара на военния АТАШЕ в съветското посолство.
	Руснаците не са знаели до този момент, че _Биг бърд_ е оборудван с фотокамери и друга апаратура за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ и за НАДЗЕМНО НАБЛЮДЕНИЕ. Аналитиците в НАЦИОНАЛНИЯ ЦЕНТЪР ЗА РАЗЧИТАНЕ НА АЕРОСНИМКИ забелязват, че нещо не е, както трябва, и откриват, че руснаците променят маскировката на силозите на стратегическите си ракети и на другите военни обекти.
	Тогава пристига писмо в ЦРУ до един от началниците на Кампилес, в което се описва извършената с руснаците сделка. Писмото „остава неотворено цели 2 месеца“, твърди Грифин Бел — главен прокурор по това време. По-късно той пише, че според РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ „при всяко дело за шпионаж се губи някаква тайна и че е най-добре да се избира по-малкото зло — да се пуска шпионинът и да се запазва тайната. Но на мен ми се струва, че тези дела могат да се гледат и без тайните да излизат наяве“. Съгласно неофициално споразумение между ЦРУ и Министерството на правосъдието ЦРУ има право на вето над съдебните процеси по обвинение в шпионаж.
	Бел успешно се е преборва с разузнавателната общност при разследването на РОНАЛД ХЪМФРИ — офицер от Американската информационна агенция, и Дейвид Труонг — виетнамския АГЕНТ, на когото Хъмфри е предавал държавни тайни. Научавайки за шпионажа на Кампилес, Бел настоява пред ЦРУ, че иска да види Кампилес изправен пред съда. ЦРУ държи предателството му да се запази в тайна. Тогава Бел се обръща директно към президента Картър и получава подкрепа от Белия дом. На 17 август 1978 г. Кампилес е арестуван от ФБР.
	В известен смисъл делото „Кампилес“ е повратна точка в практиката на съдебното преследване на лица, обвинени в шпионаж. Кампилес е обвинен в шпионаж и осъден на 40 години затвор. Кражбата му разкрива, че процедурите в ЦРУ за вътрешна сигурност са „изключително слаби“, както твърди адмирал СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР, ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ по това време. „Когато научихме, че липсва едно [ръководство на _Биг бърд_], — пише той в «Тайнственост и демокрация» («Secrecy and Democracy», 1985), — открихме че не знаем къде се намират и други 13!“


	Камуфлиране

	Американски разузнавателен термин за дегизировка на отделен човек или на група хора, особено при използването на военна екипировка или при разузнавателна дейност, извършвана обикновено под ръководството на невоенен поръчител.


	Кан, Дейвид (1930)

	Журналист, водещ американски историк в областта на КРИПТОАНАЛИЗА. Кан защищава докторат по нова история в Оксфордския университет. Той пише за нюйоркския вестник _Нюздей_ и е асистент по журналистика към Нюйоркския университет. Кан е един от най-видните гостуващи историци в АНС.
	Написал е 3 великолепни книги в областта на разузнаването: „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1968), „Шпионите на Хитлер: германското военно разузнаване по време на Втората световна война“ („Hitler’s Spies: German Military Intelligence in World War II“, 1978) и „Залавянето на Енигма: на лов за кодовете на немските подводници 1939–1943“ („Seizing Enigma: The Race to Break the German U-boat Codes 1939–1943“, 1991).
	В книгата му „Кан за кодовете“ („Kahn on Codes“, 1983) са събрани негови статии и есета.


	Кан Шън (1899–1975)

	Началник на китайските разузнавателни служби по времето на Мао Дзедун. Роден е в семейството на богат земевладелец. Променя името си в знак на неподчинение към баща си. Като студент в университета в Шанхай през 1925 г. влиза в редовете на комунистическата партия и става неин функционер.
	Очевидно Кан започва да работи за разузнаването през 20-те години, като отговаря за местните комунистически лидери. През 1928 г. е в Москва, през 30-те години се връща отново и учи разузнаване и техника за сигурност. Според повечето сведения руснаците никога не са му имали пълно доверие. През 30-те години пише книга специално за съветските читатели — „Революционен Китай днес“ („Китай сегодня“).
	Той става лидер на Шихуи пу (Управление по обществените дела), което в действителност е главният орган за сигурност от около 1939 до 1946 г. През Втората световна война той внедрява някои от АГЕНТИТЕ си в службата за сигурност на Чан Кайшъ. След войната разузнавателната дейност на Кан е в подкрепа на китайската революция, а по-късно вниманието му е насочено главно към разузнавателна информация за западните атомни оръжия.
	През 1949 г. Кан става член на Съвета на централното народно правителство и на китайското политбюро, като по този начин се превръща в национален лидер. През 1959 г. отново отива в Москва, където придружава министър-председателя Джоу Ънлай, а през 1960 г. пак там се среща с представители на Варшавския мирен договор.
	Кан изпада в немилост след Културната революция в средата на 60-те години.


	Канарис, Вилхелм (1887–1945)

	Ръководител на АБВЕРА (германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ) от 1935 до 1944 г. Една от най-загадъчните германски висши фигури през войната — заема висок пост в нацисткия режим, а същевременно изразява несъгласие с политиката на Адолф Хитлер.
	Син на индустриалец от гръцки произход, през 1905 г. Канарис се записва в германската армия като юнкер, а през 1907 г. посещава военноморския колеж в Кил. Като професионален морски офицер изпълнява задачи на сушата и служи на няколко кораба, включително на кораба _Дрезден_ в южната част на Тихия океан в началото на Първата световна война. През март 1915 г. корабът е потопен (след като е обграден от превъзхождащи го британски кораби). Дегизиран, Канарис, успява да се завърне с търговски кораб през Англия в Германия!
	Започва разузнавателната си дейност в Испания и Италия през 1916–1918 г. След това е назначен за командир на подводница. След Първата световна война остава във флота и продължава кариерата си като командир на стария боен кораб _Шлезиен_ (1932–1933).
	На 1 януари 1935 г. Канарис, вече контраадмирал, е назначен за ръководител на военното разузнаване на Германия. По време на Гражданската война в Испания той организира военноморска помощ за силите на Франко и осъществява тесни познанства сред испанските политически кръгове. Историкът на разузнаването ДЕЙВИД КАН описва Канарис в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978) така:

	Косата му бе побеляла рано и затова го наричаха „стария белоглавец“. Обноските му не бяха типични за военен. Движеше се внимателно и незабележимо. В офиса си, наричан „лисичата бърлога“, се появяваше ненадейно, без никой да го чуе. Предпочиташе цивилното облекло пред униформите, а когато бе с униформа, тя бе най-обикновена. Не обръщаше много внимание на външния вид. Захвърли медалите си в едно чекмедже, където имаше всякакви дреболии… [Подчинените му] научиха, че е повишен в контраадмирал и по-късно вицеадмирал, от други източници… Никога не му беше достатъчно топло. Дори понякога и през лятото обличаше връхна дреха.

	Канарис обича да играе тенис и да язди. В Берлин негов партньор по езда често е ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ, негов професионален враг, който лично го арестува през юли 1944 г.
	Отначало Канарис е запален поддръжник на Хитлер поради позицията му към Версайския договор и комунизма. Но скоро се обръща срещу безжалостното управление на фюрера и започва да поддържа опонентите на Хитлер в армията (въпреки че е против предложението Хитлер да бъде убит).
	През Втората световна война Канарис е пълновластен и строг господар на Абвера, който се оказва не особено ефективна разузнавателна служба — дали заради неспособността на Канарис или заради това, че е настроен против Хитлер. Той назначава някои антифашисти и евреи в Абвера, за да ги спаси от репресиите, и е в непрекъснат конфликт със СС, откъдето често правят проверки на Абвера и на АГЕНТИТЕ му.
	През февруари 1944 г. Хитлер уволнява адмирала от Абвера и закрива агенцията. Канарис минава в оставка, но за кратко. Назначен е за ръководител на Службата по търговско и икономическо военно дело. Арестуван е на 23 юли 1944 г., след несполучливия заговор срещу Хитлер от 20 юли. Неговото име не е споменато от нито един от заговорниците. Държат го денонощно с белезници и е изпратен в концлагера _Флосенбург_, северно от Мюнхен, където е разпитван и измъчван денонощно от СС.
	На 5 април, когато съветските войски стесняват кръга около подземния бункер на фюрера в Берлин, Хитлер нарежда Канарис да бъде екзекутиран. Късно вечерта на 8 април 1945 г. той е подложен на нов брутален разпит. Когато го връщат в килията около полунощ, той предава последно съобщение на затворника в съседната килия с почуквания по стената:

	Аз умирам за страната си. Съвестта ми е чиста. Като офицер ще разберете, че не съм извършил нищо повече от патриотичния си дълг да се противопоставя на криминалната лудост на Хитлер, който води Германия към провал. Всичко беше напразно, защото вече знам, че страната ми пропада, а го знаех още през 1942 г.

	Малко след 5,30 часа сутринта на 9 април 1945 г. стражи от СС поставят примка от струна на пиано около врата на Канарис и го обесват, изпълнявайки заповедта бавно. Скоро откриват, че е още жив, и го обесват повторно. Тялото му е изгорено. (ХАНС ОСТЕР — бивш началник-щаб на Абвера, е обесен няколко минути преди Канарис.)
	Предполага се, че Канарис се е срещал с МАТА ХАРИ в Испания и вероятно в Швейцария — с УИЛЯМ ДОНОВАН, ръководител на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ по време на Втората световна война. Канарис и Мата Хари обаче са били в Мадрид по едно и също време само веднъж и е малко вероятно да са се срещали. И възможността Канарис да се е срещнал с ръководителя на УСС също е малко вероятна.


	_Канбера B–57_

	Британски турбореактивен бомбардировач, летял над Съветския съюз за събиране на разузнавателни сведения за Съединените щати. Ефективен бомбардировач, разработен съвместно от британци и американци, самолетът _Канбера_ е предназначени и за тактическо, и за стратегическо РАЗУЗНАВАНЕ от голяма височина. Способността за стратегическо разузнаване подпомага операциите, провеждани със самолет _U–2_.
	ЦРУ се обръща към англичаните през 1952 г. за съдействие — да се използва новият им самолет _Канбера_ за далекообхватна фотомисия над съветския ракетен полигон в Капустин Яр на река Волга. По време на мисията, проведена вероятно през 1952 г. и втори път — през юли 1953 г., самолетът се пилотира от англичани. При втория полет _Канбера_ е засегнат от противовъздушен огън, но успява да кацне в Иран.
	_Канбера_ е конструиран от _Инглиш илектрик_ и е първият реактивен бомбардировач на въоръжение в британските военновъздушни сили. Той е наследник на добре представилия се самолет _МОСКИТО_ във Втората световна война. Опитният образец _Канбера_ излита за пръв път през май 1949 г., а първият бомбардировач влиза в действие през 1951 г. _Канбера_ може да носи конвенционални или атомни бомби или 200-милиметрово оръдие, вградено в бомбеното гнездо.
	Първият специализиран разузнавателен самолет _PR.3_ е приет на въоръжение през 1953 г., а дългокрилият _PR.9_ — през 1960 г. Този самолет достига оперативна височина 18 км. Към средата на 50-те години освен съществуващите бомбардировачи в състава на Кралските ВВС са сформирани и 5 ескадрили с _Канбера_ за стратегическо разузнаване. Бомбардировачите и фоторазузнавателните варианти са без въоръжение — разчита се на скоростта, височината и маневреността.
	Първият специализиран фоторазузнавателен самолет — вариантът _PR.3_, и сериите след него имат удължен корпус, в чието бомбено гнездо могат да бъдат монтирани до 7 камери. По-късният — _PR.9_, има подобрен двигател и удължени криле за полети на голяма височина. _Канбера PR.7_ развива максимална скорост 928 км/ч при височина 12 км. Таванът му е около 15 км. Стандартният самолет _Канбера_ се управлява от дву или тричленен екипаж — пилот и навигатор, а при бомбардировачите — и оператор. През 1955 г. модифициран _Канбера_ постига световен рекорд по височина — 19,767 км (много скоро след това, макар и да не е обявено, _U–2_ надминава този рекорд).
	Британските заводи са построили 1055 самолета _Канбера_ от всички модели, включително 155 разузнавателни _PR.57_ в Австралия. В Съединените щати самолетът се монтира в _Глен Л. Мартин ко._ и е с означение _B–57_. Първият от тези самолети излита на 28 юни 1954 г. Американските военновъздушни сили получават 403 самолета _B–57_, от тях 20 специализирани разузнавателни _RB–57D_ и 16 варианта _RB–57F_ за стратегическо разузнаване.
	_RB–57D_ и _RB–57F_ са „ширококрили“ самолети за полети на голяма височина. Стандартната дължина на крилете на _B–57_ е 19,20 м, при _RB–57D_ е 31,5 м и при _RB–57F_ — 38,75 м. _RB–57F_ може да достигне височина над 20,550 км при непрекъснат полет 6800 км. _RB–57D_ се управлява само от 1 пилот, а _RB–57F_ се оказва по-ефективен с 2-членния си екипаж. Няколко ширококрили _B–57_ са доставени в Тайланд за шпионски полети над Китай. (Съществуват още вариантите _RB–57A_, _RB–57C_ и _RB–57E_ за тактическо разузнаване.)
	Построените в Англия самолети _Канбера_ са на въоръжение в 8 армии в света, включително в Кралските военновъздушни сили в средата на 90-те години.
	{img:shpionazh-32.jpg|#B–57 Canberra}


	_Канела и скариди_

	Проект за локално омиротворяване в Южен Виетнам, спонсориран от ЦРУ в началото на 60-те години. Група от 500 военни парашутисти е спонсорирана от богати бизнесмени в Сайгон, за да запазят пътя Сайгон — Вунг Тао, район на действие на партизани комунисти, свободен за преминаването на търговски пратки.
	Като цяло дейността на групата е успешна. Тя събира и полезна разузнавателна информация за района.
	През този период ЦРУ спонсорира голям брой парашутни групи в Южен Виетнам. Вж. ГРАЖДАНСКА БОЙНА ГРУПА.


	Кар, Сам (1906)

	Секретар на канадската комунистическа партия от 1937 г. Активно участва в шпионска дейност в полза на Съветския съюз. Дейността му е разкрита от ИГОР ГУЗЕНКО — сътрудник от съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ), предал се на канадските власти през септември 1945 г. Името му е Шмил Коган. Роден е в Украйна, но емигрира през август 1924 г. с родителите си в Канада, където променя името си. През 1925 г. става член на Младежката комунистическа лига. Около 1929–1931 г. учи в Съветския съюз и вероятно по това време получава специална шпионска подготовка.
	Кар изпълнява ролята на НАВОДЧИК и АГЕНТУРИСТ на АГЕНТИ под ръководството на полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН — РЕЗИДЕНТ на ГРУ в Отава. През юни 1940 г. е наредено да бъде задържан, но той минава в нелегалност. (Канада влиза във войната на 10 септември 1939 г.) Задочно е осъден на 10 години затвор през ноември 1941 г. по 3 обвинения в шпионаж. На 25 септември 1942 г. се предава на канадските власти и е хвърлен в затвора. Две седмици по-късно, на 6 октомври, заявява, че е съветски гражданин. Освободен след войната през 1945 г., Кар не е арестуван до януари 1949 г., когато Гузенко дава показания. След делото решението на съда е 6 години затвор.
	Кар използва и името Сам Коен. ГРУ му дава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Франк_.


	Каранса, Рамон

	Испански военноморски АТАШЕ във Вашингтон, извършвал шпионска дейност, макар и непохватно, по време на Испано-американската война.
	Американският боен кораб _Мейн_ е потопен на 15 февруари 1898 г. в пристанището на Хавана. Конгресът създава комисия за разследване на катастрофата. Американският консул в Хавана и Чарлс Сигсби — капитан на _Мейн_, дават показания, според които отговорни за експлозията са испанските власти. Каранса извиква и двамата на дуел. Войната избухва скоро след това и на испанския пълномощен министър във Вашингтон и на персонала му, включително на Каранса, е наредено да отпътуват. Каранса отива само да Монреал, Канада, където наема къща и започва шпионската си дейност срещу Съединените щати. Поради екстравагантния му начин на живот служителите на американските тайни служби — Министерството на финансите отговаря за измамниците и фалшификаторите — поставят Каранса под НАБЛЮДЕНИЕ. Агент на Министерството на финансите наема стая до апартамента на Каранса в хотела в Торонто и забелязва, че той се среща с американеца Джордж Даунинг, който служи на американския боен кораб _Бруклин_. Каранса го кара да отиде във Вашингтон и да се опита да разбере каква е програмата на американския боен кораб.
	От САЩ Даунинг изпраща писмо до Каранса, като използва КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ в Канада. Писмото е „прехванато“ и прочетено от американските пощенски служби. В него се описват подробности за военноморските операции в западната част на Тихия океан, където старши капитан Джордж Дюи се подготвя за отпор срещу испанските сили на Филипините. Даунинг е арестуван. Той се обесва, преди да започне процесът срещу него.
	Каранса продължава да вербува АГЕНТИ. Предлага значителни суми на канадци и представители на други неутрални страни да шпионират срещу Съединените щати. Той наема дори частни детективи, за да му помагат да намира шпиони. Американските служби успяват да проследят всеки вербуван от Каранса. Кореспонденцията между Каранса и някои от бъдещите му агенти се преглежда и се разкрива, че той нарушава неутралитета на Канада. Върнат е в Испания, без да успее да се добере до сериозна разузнавателна информация.


	Кардано, Джироламо

	Милански лекар, математик и автор на книги на различни теми, живял през XVI в. Той създава революционна за времето си ШИФРОВА система, която носи неговото име — Карданова рамка. В оригинален вид рамката представлява лист хартия или парче плат, поставено върху написания текст на „нормално“ писмо. Платът или хартията, поставена върху писмото, има изрязани дупчици или малки прозорчета, всяко от които е номерирано. Когато се постави върху писмото, прозорчетата, изрязани на плата или на листа, очертават букви, които, след като се прочетат в посочения ред, разкриват тайното послание. Това е първият известен шифър с разместване.
	Кардано разработва и други кодови системи, но много малко — да не кажем, нито една от тях — са практични. По-важното обаче е, че той разработва схема за тайно отваряне на пощата, и то по такъв начин, че писмото да може да се прочете, без получателят да разбере: в плика се пъхва тънка пръчица, писмото се навива около нея и се измъква, а след прочитането се връща в плика по същия начин.


	Каре, Матилда (1908–1970?)

	Французойка, ТРОЙНА АГЕНТКА от Втората световна война. Дъщеря на известен ветеран от френската армия. През есента на 1940 г. е вербувана от френското нелегално движение в окупирания от германците Париж. Работи активно за Съпротивата, като изготвя предимно доклади за германските войски и действия, които изпраща в щаба на съюзниците в Лондон. Нелегалното й КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ е _Лили_, а по-късно — _Кет_ (Котка).
	След като нейната шпионска мрежа е разкрита от германците, на 17 ноември 1941 г. тя е арестувана. Офицер от АБВЕРА предлага да я спаси, ако се съгласи да работи за германците и да разкрие кои са нелегалните й колеги. Предлагат й също заплата 60 000 франка на месец. Тя се съгласява. Отказът би означавал разстрел.
	Мнозина нелегални дейци са арестувани заради Каре. Освен тях германците залавят и 4 предавателя. Каре знае КОДОВЕТЕ и разписанията за връзка с Лондон и се съгласява да продължи контактите, за да могат арестите да бъдат запазени в тайна възможно по-дълго.
	Тази уловка стига дотам, че Каре помага на служител на британското УСО (Управление по специалните операции) в окупирана Франция — Пиер дьо Вомкур, като установява контакт с Лондон и урежда да бъде прибран със самолет. Германците дори се замислят дали Каре да не отпътува до Англия с него, за да научи повече за операциите на УСО. Но британският офицер се усъмнява в нея и при разговор-разпит тя не издържа, разплаква се и признава всичко. Вомкур решава да й се довери. След като самолетът не идва да ги прибере, Каре урежда британска моторница да ги вземе от крайбрежието на Бретан през нощта на 26 срещу 27 февруари 1942 г.
	Във Великобритания Вомкур разкрива предателството й. В УСО решават да се „доверят“ на Каре, тъй като е троен агент и е разкрила имената на офицери от Абвера и подробности от дейността им в областта на КОНТРАШПИОНАЖА, а също така е дала и друга информация.
	Вомкур скоро се връща във Франция и през април 1942 г. е заловен от германците. От страх да не бъде принуден да разкрие тройното агентство на Каре британците я държат затворена до края на войната. След това я предават на френските власти и през 1949 г. е осъдена на смърт. Присъдата й е намалена на доживотен затвор, но през 1954 г. е освободена.
	Книгата й „Аз бях котката“ („J’ai ete chate“) е публикувана през 1959 г.


	Карибска корабоплавателна и въздухоплавателна корпорация

	Създадена от ЦРУ КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ, която използва кубински пилоти изгнаници да управляват бомбардировачи _B–26 Инвейдър_ с цел да потискат прокомунистическите бунтове в Конго от 1964 г.


	Карла

	Шеф на съветския шпионаж — главен отрицателен герой в няколко романа на ДЖОН ЛЬО КАРЕ. Твърди се, че източногерманският супершпионин МАРКУС ВОЛФ е послужил за прототип при създаването на Карла, но в действителност има съвсем малко прилики между двамата, като се изключат професионализмът и сравнителният им успех в работата.


	Карлоу, Серж Питър (1921)

	Служител на ЦРУ, набеден за ВНЕДРЕН АГЕНТ в резултат на грешка. Ветеран от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) и ЦРУ.
	Карлоу е роден в Съединените щати. Прекарва част от детството си в Германия, откъдето са имигрирали родителите му. Учи в колежа _Суортмор_ (с пълна държавна стипендия). През юли 1942 г. е призован като мичман втори ранг в американския флот и разпределен към УСС. Служи в Средиземно море на високоскоростни моторни кораби, които подпомагат операциите на УСС. Загубва единия си крак, когато пленената от него италианска моторна лодка се натъква на мина. (Получава _Сребърна звезда_ за тази мисия.) Карлоу се връща във Вашингтон и през 1946 г. започва заедно с КЪРМИТ РУЗВЕЛТ да пише историята на УСС, публикувана през 1976 г. под заглавието „Военен доклад за УСС“ („War Report of the OSS“, 1976).
	След като постъпва в ЦРУ, работи и в Съединените щати, и в Западна Германия по високотехнологични „играчки“ и материали, необходими за определяне ОБЕКТИТЕ в шпионажа. Карлоу описва работата си пред Дейвид Уайс за книгата му „Лов на внедрени агенти“ („Molehunt“, 1992) така: „Занимавахме се с оръжия, ключалки, документи. Създавахме инструментите, необходими, за да бъдат изпратени хора в забранени места… Облекло с подходящи обозначения, лични документи, профсъюзни членски карти, документи за работа, купони.“
	Кариерата на Карлоу в ЦРУ, предимно в Отдела на техническите служби, е успешна до момента, когато агенти от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на ЦРУ и ФБР стигат до убеждението, че са открили съветски внедрен агент с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Саша_. Подведени са от двама ИЗМЕННИЦИ на КГБ — АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН и ЮРИЙ НОСЕНКО.
	През 1962 г. Карлоу е назначен за представител на оперативния център на ЦРУ в Държавния департамент, за да няма достъп до важна информация в ЦРУ. В края на 1962 г. ФБР го подлага на привидно рутинна проверка. На 11 февруари 1963 г. Карлоу разбира, че проучването му е във връзка с разследване. След продължителното разследване и разпити той е уволнен от ЦРУ.
	Карлоу започва работа в търговска фирма и се заема да се оневини. Той все още е под подозрението, че е _Саша_, но няма доказателства и затова не е предаден официално на съд. По странно стечение на обстоятелствата директорът на контраразузнаването в ЦРУ, който е помогнал при събиране на уликите срещу Карлоу — ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, през декември 1974 г. също е уволнен от агенцията. Двамата се познават добре, но сега Карлоу изтръгва информация от бившия си противник, за да може да изчисти името си от обвиненията.
	С приетите нови закони, които дават по-голям достъп до досиетата на ЦРУ, Карлоу удвоява усилията си за оневиняване. Двамата с УИЛЯМ КЕЙСИ, по това време ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, разговарят на среща с дейци от УСС през октомври 1986 г. Кейси обещава случаят да бъде преразгледан, но след няколко месеца умира. Новият директор на ЦРУ — УИЛЯМ УЕБСТЪР, преразглежда случая и преценява, че Карлоу е бил несправедливо обвинен от ЦРУ. През 1988 г. Конгресът пуска специално постановление, с което разрешава да се изплати обезщетение на Карлоу. На следващата година той получава почти 500 000 долара. Освен това е награден с медал и почетна грамота в знак на признание за 22-годишната му служба в ЦРУ. (Допълнително заплащане от около 200 000 долара е осигурено и на бившите служители на ЦРУ Пол Гарблър и Ричард Кович, също заподозрени като съветски шпиони. И двамата са получили сравнително маловажни назначения и се пенсионират в ЦРУ. През 1981 г. получават допълнителна компенсация.)


	Карни, Джефри

	Специалист от разузнаването във военновъздушните сили на САЩ, шпионирал за Източна Германия. Работил е в строго секретна база на АНС. Карни е лингвист и специалист по комуникациите на централното летище _Темпелхоф_ в БЕРЛИН от април 1982 до април 1984 г. Участва в група по електронна безопасност към АНС. Екипът подслушва комуникациите на страните от Източния блок.
	От Берлин Карни е преназначен като инструктор във военновъздушната база _Гудфелоу_ в Тексас. През 1985 г., вероятно уплашен, че е под подозрение за шпионаж, той дезертира от военновъздушните сили в Източна Германия. Според следователите от военновъздушните сили е помагал на източногермански АГЕНТИ да шпионират американски дипломати и военни в Берлин. Продължил е шпионската си дейност и след като е бил прехвърлен в базата _Гудфелоу_. Следователите смятат, че е фотокопирал секретни документи и ги е предавал на източногермански агенти, но не казват как е прехвърлял документите, как е напуснал Съединените щати или как е бил проследен. Връзката на Карни с АНС не е официално призната.
	Карни е арестуван през април 1991 г. в бившия Източен Берлин. Вероятно следователите са разбрали за шпионската му дейност от досиетата на Щази — източногерманската разузнавателна агенция (вж. МДС). Западните следователи получават достъп до досиетата през октомври 1990 г. — след обединението на Източна и Западна Германия. Американски КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ провеждат настоятелен разпит с Карни и през декември 1991 г. той е изправен пред военен съд във военновъздушната база Андрюс, близо до Вашингтон. Карни се признава за виновен в шпионаж, конспирация и дезертьорство. Осъден е на 38 години затвор.


	Кароз, Яков

	АГЕНТ от ШАИ, а по-късно и на разузнавателната служба МОСАД.
	Роденият в Унгария Кароз работи с британци в Сирия, а след това в Шаи — разузнавателната агенция на еврейската нелегална армия в Палестина Хагана. Работил е и в Северна Африка, откъдето прехвърля евреи в новосъздадената израелска държава.
	През юли 1949 г. се присъединява към израелската служба за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ ШИН БЕТ Веднага е назначен за ръководител на района около Тел Авив. Сред задълженията му е и наблюдението на многобройните чуждестранни посолства в града, а също и на техните агенти. По-късно, макар и за кратко, е ръководител на йерусалимския район, преди да стане ръководител на важния арабски отдел в Шин Бет през 1952 г.
	През 1954 г. Кароз е прехвърлен в Мосад — израелското външно разузнаване, и е назначен за негов представител в Париж. Там създава близки контакти с УНТ (Управлението за наблюдение на териториите) — френската служба за вътрешна сигурност. Тези взаимоотношения са благоприятни и за двете страни, тъй като французите имат голяма нужда от разузнавателни сведения за арабските действия след започването на бунтовете в Алжир през 1954 г. (Връзката помага на марокански евреи да имигрират в Израел в труден момент от френско-арабските отношения, а френско-израелското военно сътрудничество е жизненоважно за израелския успех в Суецката кампания през 1956 г.)
	През 1954 г. Кароз става първият ръководител на отдела за международни отношения в Мосад. На тази длъжност той успява да осъществи добри отношения с няколко страни, които не желаят да имат явни връзки с Израел. Кароз е заместник-директор на Мосад, когато по време на вътрешноправителствени противоречия се оттегля от държавна служба през 1966 г.
	След това Кароз работи в редакционния съвет на израелския вестник _Йедиот Ахаронот_. Автор е на книгата „Арабските тайни служби“ („Arab Secret Service“, 1978).


	_Карпитбегър_

	Американска въздушна операция в помощ на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ през Втората световна война. Тези мисии се състоят в десанти за прибиране на АГЕНТИ на УСС от окупираните от германците територии, както и за спускане на провизии за различни групи на съпротивата.
	През юли 1940 г., скоро след като германските войски окупират Норвегия, Дания, Франция и Холандия, Кралските военновъздушни сили (КВВС) започват операции в подкрепа на Управлението за специални операции (УСО). По-късно — през 1943 г., КВВС подпомагат и операциите на американското УСС, провеждани в Европа. Но скоро става ясно, че КВВС не могат да подпомагат УСС и така се поставя началото на операция _Карпитбегър_.
	През юли 1943 г., когато споровете между американските военновъздушни сили и американския военноморски флот са в разгара си, 479-и антиподводников отряд на ВВС започва операции от британски бази срещу германски подводници в Източния Атлантик. Обучен за нощни полети на малки височини и действащ под контрола на бреговото командване на ВВС, 479-и отряд е естественият избор за провеждане на помощни операции за УСС. Няколко 4-моторни бомбардировача _B–24 Либърейтър_ от 4-та и 22-ра ескадрила са изтеглени от служба, за да бъдат модифицирани за операции на УСС. Коремните оръжейни гнезда са демонтирани и заменени с люкове за агенти, или „Джо“-та, за да могат да се осъществяват скоковете с парашути. Носът е модифициран с плексигласова „оранжерия“, за да бъде осигурена добра видимост към зоната на спускането. Единствените 50-калибрени картечници са премахнати. На тяхно място са монтирани навигационни уреди за направление и радиостанции въздух-земя. Противопожарните уреди са инсталирани до двигателите, за да потискат синия остатъчен дим. Екипажът на модифицираните _B–24_ е 8-членен.
	През 1943 г. ВВС се оттеглят от антиподводниковите операции и като екипи за _Карпитбегър_ са назначени 36-а и 406-а бомбардировъчна ескадрила, които по-късно са прехвърлени към 801-ва бомбардировъчна група, образувана през март 1944 г. През май 1944 г. 788-а и 850-а бомбардировъчна ескадрила също са прехвърлени към _Карпитбегър_.
	Първата мисия на _Карпитбегър_ за подпомагане на УСС и на френската нелегална Съпротива се провежда през нощта на 4 срещу 5 януари 1944 г. Седемчасовият полет на _B–24_ е успешен, въпреки че няколко самолета и летци са загубени по време на тренировъчните полети над Англия. Първата загуба по време на акция е през нощта на 2 срещу 3 март — немската противовъздушна артилерия сваля над Франция _B–24_. Същата нощ още един самолет е свален от немската артилерия.
	При подготовката на дебаркирането в Деня Д на 6 юни 1944 г. във Франция по операция _Карпитбегър_ са изпълнени 17 успешни полета на _B–24_ през нощта на 3 срещу 4 юни. Следващите 2 нощи са осъществени още повече полети и са превозени оръжия и снаряжение за френската Съпротива, а също и 100 тричленни ДЖЕДБЪРГСКИ ЕКИПА от УСС.
	През юли 1944 г. — най-натоварения месец за операциите _Карпитбегър_, 4 ескадрили с _B–24_ спускат почти 4700 контейнера с провизии, 2900 по-малки пакета, 1378 пакета с пропагандни брошури и 62-ма разузнавачи. Този месец ескадрилите започват да използват и 4 самолета _C–47 Дакота_ — 2-моторни транспортни самолети, които могат да се приземяват и да прибират агенти от вражеска територия. _B–24_ осъществява още една дълга мисия, за да спусне агенти и провизии в окупираната от германците Норвегия, и още 2 — до Дания. От време на време _B–24_ са се използвали и за стандартни бомбардировъчни мисии, като преди това са им били върнати бомбените гнезда.
	На 16 април 1945 г., при последната мисия на _Карпитбегър_, нисколетящият самолет спуска повече от 1000 разузнавачи и тонове оръжия и други провизии. Изгубени са 25 самолета _B–24_, или 1 на всеки 74,4 успешни полета. В сравнение с 4-моторните бомбардировачи по време на бомбардировъчните мисии над Европа успехът е много по-голям. Ескадрилата е загубила 208 души. В официалната история „Армейските военновъздушни сили по време на Втората световна война“ („The Army Air Forces in World War ІІ“, 1951) е описана нощна мисия на огромните _B–24_:

	Самолетите [на Карпитбегър], независимо дали бяха запалени огньове или не, кръжаха над мястото [зоната за спускане] и даваха уговорения за деня сигнал. Щом получеха правилния отговор, излъчен със сигнална лампа или прожектор, екипажът се подготвяше за спускането. Пилотът се снижаваше до 200 м, понякога дори по-ниско, намаляваше скоростта до 200 км/ч и даваше сигнал за предстоящо спускане. Трябваше да направи няколко кръга над мястото, за да спусне целия товар, а някои инциденти бяха неизбежни, след като се летеше ниско при ниска скорост.

	Отделно от операция _Карпитбегър_ бомбардировачи _B–24 Либърейтър_ и _B–17 Суперфортрес_ от базираните в Европа бомбардировъчни части извършват през юни-август 1944 г. подобни мисии за нелегалната Съпротива във Франция.


	КАРС

	КОМАНДВАНЕ НА АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ И СИГУРНОСТ.


	Картрайт, Хенри

	Полковник, представител на британските разузнавателни служби в Швейцария през Втората световна война.
	Успява да избяга от германски военнопленнически лагер през Първата световна война. Назначен е за военен АТАШЕ в Берн и работи и като представител на МИ–9 — британска служба, която помага на избягали съюзнически военнопленници.
	Тъй като се страхува от провокации от страна на АБВЕРА — германската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, — на 23 август 1943 г. Картрайт отказва среща с доктор ФРИЦ КОЛБЕ, който твърди, че има документи, които ще хвърлят светлина върху намеренията на германското външно министерство. Според Колбе срещата е уговарял негов приятел. И секретните телеграми, и предложението на доктора да шпионира за англичаните са пренебрегнати.
	Тогава Колбе прави предложението си на бернския представител на американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, на изключително проницателния АЛЪН ДЪЛЕС.


	_Каст_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на американската станция (база) по КРИПТОАНАЛИЗ, разположена в подземен тунел на остров Корегидор в залива Манила на Филипинските острови от края на 30-те години до април 1942 г. В станцията се дешифрират японски радиопредавания, прехванати от разположен наблизо център на американската армия по прехващане.
	През април 1942 г. Корегидор е нападнат от японците. Ръководителят на _Каст_ РУДОЛФ ФАБИАН и 75 криптоаналитици и техници от комуникациите са евакуирани с подводница в Австралия. Там екипът на _Каст_ е устроен в станцията Белконен (вж. _БЕЛ_).
	_Каст_ е фонетична дума, означаваща във военните комуникации по това време буквата от английската азбука „С“, с която се означава Корегидор (Corregidor).
	Вж. _ПЪРПЪЛ_.


	Катинското клане

	Масово клане на полски офицери през 1940 г., извършено от съветското НКВД. На 12 април 1943 г. германското радио съобщава, че в 8 общи гроба в Катинската гора, близо до Смоленск, са открити телата на 4143 полски офицери — всички завързани и разстреляни. Според германците офицерите са били избити от руснаците.
	В края на 1939 г. при нашествието на Германия в Полша руснаците взимат около 200 000 полски военнопленници. Около 15 000 военнопленници, включително 8700 офицери, изчезват безследно. Руснаците твърдят, че германците са избили поляците след нашествието им в Съветския съюз.
	Чак през 1989 г. те признават официално, че поляците са били избити от части на НКВД. Масовото убийство става през пролетта на 1940 г., преди германското нашествие в Съветския съюз през 1941 г. Твърди се, че убийствата са извършени по заповед на Сталин поради дълбоката му омраза към поляците. Друга причина, изтъкната от един съветски следовател през 1990 г., е, че НКВД евакуира военнопленническите лагери, за да освободи място за депортираните от Естония, Латвия и Литва. Изчезват и други полски затворници и никой не знае нищо за тях. Подобни екзекуции са били извършвани и другаде, но масовите гробове не са открити. Твърди се, че други военнопленници са били натоварени на шлепове и потопени в Северно Бяло море. (ЧК е използвала подобен метод за масови екзекуции по време на Гражданската война.)


	Каудер, Фриц (1903-?)

	Главно действащо лице в изключително успешна съветска операция по ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, насочена срещу германците през Втората световна война. Операцията има КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Макс_, дадено й от АБВЕРА. Каудер предава фалшиви разузнавателни сведения на германските въоръжени сили в продължение на 3 години и половина.
	Каудер е роден във ВИЕНА. Майка му е еврейка, а бащата е приел юдейската вяра, но по-късно отново се връща към християнството. В началото на 30-те години Каудер работи предимно като журналист и предприемач и живее в Будапеща. Сприятелява се с влиятелни унгарци. Участва и в нелегалната съпротива. Установява добри отношения с германски служители от разузнаването и с американски дипломати в Будапеща.
	В началото на войната, въпреки че е евреин, сътрудничи с документи и информация на Абвера и СД. Операция _Макс_ започва, след като Германия напада Съветския съюз през юни 1941 г. Тогава бивши белогвардейски офицери предлагат да предават на Абвера разузнавателна информация за руснаците. Германците ги снабдяват с 2 радиоприемника, инсталират ги в Москва и Централна Русия и им дават кодовите наименования _Макс_ и _Мориц_. Вторият скоро изчезва, но _Макс_ продължава да изпраща информация чак до началото на 1945 г.
	Разузнавателните сведения от _Макс_ включват стратегическа и тактическа информация — всичко от най-високо равнище на СЕКРЕТНОСТ, което означава, че _Макс_ е шпионин от самия Кремъл. Някои в Германия смятат, че това е лекарят, който се грижи за здравето на Сталин, други вярват, че _Макс_ е подслушвателно устройство на телефонните линии. Вероятно най-изумителното съобщение на Макс е от 4 ноември 1942 г., което разкрива навременността и високото равнище, от което е информацията:

	На 4 ноември се проведе военен съвет в Москва под председателството на Сталин. Присъстват: 12 маршали и генерали. На този военен съвет са установени следните принципи: а) внимателен напредък във всички операции, за да се избегнат тежки загуби; б) териториалните загуби не са от значение… Провеждане на всички планирани офанзиви при възможност преди 15 ноември, ако позволяват атмосферните условия. Главно: от Грозни [вън от Кавказ]…; в района на Дон при Воронеж; при Ржев, южно от езерото Илмен и Ленинград. Войските за фронта ще бъдат отделени от резерва…

	Отначало Виена е мястото за приемане на радиосъобщенията от _Макс_. Но към края на 1941 г. приемателният пункт е преместен в София, България, и Каудер поема поста. Той получава съобщенията от Москва и ги предава във Виена, а от там се препращат в щабквартирата на Абвера в БЕРЛИН.
	Безпрецедентно дългото съществуване на подвеждащата операция свидетелства за успеха й. Според някои източници комисарят от НКВД ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ лично е направлявал операцията от Москва. Англичаните прехващат голяма част от съобщенията на _Макс_ с помощта на _УЛТРА_, което кара АНТЪНИ БЛЪНТ — съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в МИ–5, да предупреди руснаците за „пробива“. Но германското разузнаване очевидно никога не се е съмнявало в достоверността на информацията, изпратена от _Макс_. Макар че въпросът за смисъла на цялата операция се е повдигал периодически, твърде много германски офицери са смятали, че съществуването й е правилно (стига всичко да може да се проверява), и са заявявали, че е жизненоважна за войната. Твърди се, че Адолф Хитлер, който е бил запознат с операцията, след като разбира, че _Макс_ е евреин, отказва да приема повече сведения от този източник. Германското Главно командване спори за значимостта на _Макс_.
	Към края на войната Абверът решава, че операцията е опит за измама от страна на руснаците — по това време Абверът вече напълно е бил пренебрегван от германското командване. Информацията на Каудер се смята за достоверна от германските въоръжени сили чак до февруари 1945 г., когато съобщенията от _Макс_ прекъсват, а съветската армия поема на изток.
	Както и в операция _ШЕРХОРН_, операция _Макс_ е доказателство за големия опит на съветското разузнаване при подобна дейност за заблуда.
	Каудер използва и името Ричард Клат.


	Кауфман, Джоузеф

	Офицер от военновъздушните сили на САЩ, съден от военен съд през 1962 г. в Западна Германия за предаване на неопределено какви „военни тайни“ на източногерманското разузнаване. Разобличен е от ИЗМЕННИК, който е бил РАЗУЗНАВАЧ в Източна Германия. Кауфман е осъден е на 20 години тежък труд. При обжалването присъдата е намалена на 2 години.


	Кашо, Джузепе

	Щабен сержант, техник във фотографска лаборатория на американските военновъздушни сили, разпределен в база в Южна Корея. Арестуван през 1952 г. след опит да продаде на севернокорейците данните за изпитателен полет на самолет _F–86E Сейбър_.
	През Втората световна война Кашо е пилот на бомбардировач и е награден с 2 кръста за изключителни заслуги. През 1948 г. е освободен от военновъздушните сили и през 1949 г. е прехвърлен в Генералния щаб.
	В Корея получава секретна информация от сержанта в щаба ДЖОН П. ДЖОУНС и я предава на цивилно лице, което работи за севернокорейска разузнавателна служба (разплащането е ставало с окупационни парични знаци). Кашо е разкрит от агенти по сигурността на военновъздушните сили. На 8 юни 1953 г. е обвинен в конспирация за предаване тайни на противника. Отправени му са още 16 обвинения за незаконно използване на военни фактури. Осъден е на 20 години тежък труд.


	КВР

	КОМИСИЯ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	КГ 200

	Бомбардировъчен авиополк 200 (Kampfgeschwader) със „специално предназначение“ — предимно за тайни операции — към германските военновъздушни сили през Втората световна война. Луфтвафе създава КГ 200 на 20 февруари 1944 г. предимно за да спуска АГЕНТИ зад противниковите фронтови линии като поддръжка на АБВЕРА и СС. КГ 200 играе ключова роля в операция _ЦЕПЕЛИН_ — германски опит да бъде убит съветският диктатор Йосиф Сталин.
	Полкът използва различни самолети — както германски, така и пленени американски, британски, френски и италиански. По-рядко в мисиите на КГ 200 се използват пленените бомбардировачи _B–17 Суперфортрес_ и _B–24 Либърейтър_, 6-моторният военнотранспортен самолет _Ju 390_ и хидросамолети. КГ 200 осъществява също спускания на разузнавачи на вражеска територия с капсули за трима души.


	\* КГБ

	Комитет за държавна сигурност (Комитет государственной безопасности) е съветската агенция, отговорна за държавната сигурност от март 1954 до октомври 1991 г. — навечерието на разпадането на Съветския съюз (декември 1991 г.). Малко по-късно някои функции на КГБ, свързани с външното разузнаване, са прехвърлени на новообразуваната Служба за външно разузнаване.
	В годините на своя разцвет КГБ съсредоточава в дейността си КОНТРАШПИОНАЖ, външно разузнаване и анализ на получаваната информация, КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ във въоръжените сили, защита на сухоземните и морските граници на СССР, контролира ядреното въоръжение, комуникациите на държавните и партийните лидери и осъществява охраната им. КГБ е най-голямата в света разузнавателна и полицейска агенция — вероятно по-голяма от всички западни агенции, взети заедно. През по-голямата част от съществуването си единствено КГБ изпълнява функции, които в Съединените щати се осъществяват от ЦРУ, АНС, ФБР, СЛЕДСТВЕНАТА СЛУЖБА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, Корпуса на морската пехота за охрана на посолствата, управленията на военното контраразузнаване в армията във ВМС и ВВС, патрулно-пограничните служби и ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ.
	Западните средства за масова информация обикновено представят агентите на КГБ като глупави силни едри мъже с дебели вратове. Много от тях са точно такива. В книгата си „Да скъсаш с Москва“ („Breaking with Moscow“, 1985) съветският изменник АРКАДИЙ ШЕВЧЕНКО — бивш заместник на главния секретар в ООН, описва един от оперативните работници в Ню Йорк така: „мускулест, рус, той беше превъплъщение на традиционния гестаповски образ“. Според него любимата тема на този човек били небостъргачите в Манхатън. „Всички тези блестящи кули — говорел той — изглеждат толкова стабилни, толкова високи, но всъщност просто са къщи, построени от карти за игра. Няколко експлозива, поставени на подходящите места, и довиждане.“


	Методи на работа
	Убийства, отвличания и заплахи са оръжията, използвани от съветските органи на сигурността още от времето на ЧК. Но има и други средства (по-съвременни), които демонстрират изтънчен и новаторски подход в операциите на КГБ, а също и на ГРУ. Веднъж един руски разузнавач установил контакт с американски държавен служител. След проведения разговор руснаците решили да преустановят връзката. Две-три години по-късно обаче, след като американецът се бил преместил, развел и сменил колата си, същият руснак го срещнал в един магазин и подновил контакта.
	Изпълнявани са били и по-сложни и по-изпипани операции. Една от тях е свързана с родения в Бруклин ДОНАЛД АЛТЪН — 30-годишен служител, шифровчик в американското посолство във ВИЕНА. А на шифровчиците КГБ и ГРУ са отделяли особено внимание — вербуването им винаги е била приоритетна задача. Операцията по вербуването протича сложно и необикновено. Съветски агент, натурализиран гражданин на западна страна, кани близък приятел на Алтън да пийнат. Така се урежда „случайна“ среща в кафене с белгийски бизнесмен, който е пред пенсия и, разбира се, е офицер от КГБ. На този етап се извършва необходимото, за да бъде осъществена среща с Алтън. Офицерът от КГБ на пръв поглед не проявява интерес към Алтън и си уговаря нови срещи с приятеля му. Следват много часове и дни, които тримата прекарват в приятелски срещи в кафенета и заведения, в игра на шах, а понякога и в разходки сред природата. Алтън — евреин, с превъзходен френски — започва приятно познанство с „белгиеца бизнесмен“, който твърди, че също е евреин (с роднини в Израел) и също говори френски.
	Едва след 5 месеца агентът на КГБ моли Алтън да му предаде информация срещу заплащане. След кратко колебание Алтън отива при офицера по сигурността в посолството и разкрива контакта с човека от КГБ. Усилията, положени от руснаците по отношение на Алтън, са „прецизно планирани“ и разработени, се твърди в американски доклад на разузнаването във връзка с инцидента.
	Такива като Алтън и други американци, които работят в областта на кодовете, като например радиоспециалистите от военноморския флот ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ и ДЖЕРИ УИТУЪРТ, са сред най-ценните обекти на съветския шпионаж. В секретен доклад на американското правителство „Съветски разузнавателни операции, провеждани срещу американски граждани и обекти“ се казва: „Това е тази широкообхватна категория на кодови чиновници, секретарки, охрана от морски пехотинци и т.н., които руснаците смятат за особено уязвими, тъй като (според една от директивите на КГБ) «те не са част от привилегированата класа и са по-зле платени».“ Последното е особено важно. По-голямата част от американците, които са извършили предателство в полза на руснаците, са го сторили за пари.
	Едно от изключенията е известната история с вербуването на морските пехотинци, охраняващи посолството на САЩ в Москва в средата на 80-те години. Няколко морски пехотинци са обвинени, че са осигурили достъп на руснаците до секретни материали в посолството. И това те са правели не по меркантилни, а по сексуални съображения. Поне в началния стадий на разследването по нищо не личи парите да са били мотив.
	КГБ прави опити да пренесе разузнавателната си дейност на базата на „класовата борба“, отделяйки голямо внимание на онези морски пехотинци, които са чернокожи или от индианските общини в Америка. Според един от офицерите, служил в онези години в посолството, руснаците са се интересували от целия обслужващ персонал. „Тези [американци] хора са в Москва за кратко, 2 години — казва той пред авторите на настоящата енциклопедия. — Руснаците пробват при всеки един от тях. Разбира се, някои се оказват по-податливи към опитите им, отколкото други, но абсолютно всички в посолството, предимно дребните чиновници и морските пехотинци от охраната, са обект на вниманието на КГБ.“
	Така КГБ използва всички средства на шпионажа за постигане на целите си. Жените се оказват особено ефективно оръжие. КОМПРОМЕТИРАНЕТО С ПОДСТАВЯНЕ НА ЖЕНА се използва често в подхода към американци и други чужденци в Съветския съюз и поне веднъж е изпробвано в Съединените щати (вж. МИЛЪР, РИЧАРД).


	Перспектива
	КГБ е създаден през 1954 г. като държавен комитет към Министерския съвет. Това е опит на съветските лидери, които следват стъпките на Сталин и ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ да си осигурят контрол над държавната агенция за сигурност. След разстрела на Берия вътрешната сигурност е предадена на Министерството на вътрешните работи (Министерство внутренних дел — МВД), а държавната сигурност (включително външното разузнаване) — на КГБ. През юли 1978 г. КГБ вече е държавен комитет на Съветския съюз и 24 години след създаването му получава статут на министерство.
	Значението на КГБ за съветската система е описано от Джон Дж. Дзиак — лектор по съветско разузнаване в университета _Джордж Вашингтон_, в интервю за _Вашингтон таймс_: „КГБ е крайъгълен камък на [съветската] система. Съветската система не би могла да оцелее без него.“ Реймънд Рока — заместник-директор на контраразузнаването в ЦРУ до 1974 г. и лектор в КОЛЕЖА ЗА РАЗУЗНАВАНЕ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, също в интервю за _Вашингтон таймс_ смята КГБ за основен играч в теорията и практиката на комунистическата идеология. „КГБ е оста на комунистическата система“, казва той.
	Първият председател на КГБ е ИВАН СЕРОВ (1954–1958), който преди това е бил заместник-началник на ГРУ. През 1958 г. той се връща във военното разузнаване, но вече като негов ръководител (по-голямата част от началниците на ГРУ са с опит в ЧК, НКВД и КГБ). АЛЕКСАНДЪР ШЕЛЕПИН — ръководител на КГБ от 1958 г., се опитва да реформира това ведомство и да го превърне в ефективна разузнавателна и контраразузнавателна организация. Под председателството на ЮРИЙ АНДРОПОВ (1967–1982) КГБ достига сравнително високо равнище на уважение и власт. След смъртта на Леонид Брежнев Андропов напуска КГБ — избран е за генерален секретар на КПСС и фактически е ръководител на Съветския съюз. Той може да се сравни само с Берия по дългогодишен стаж като директор на основната съветска разузнавателна агенция.
	ВИТАЛИЙ ФЕДОРЧУК е избран след Андропов през 1982 г. за председател на КГБ, но изпълнява ръководната длъжност за съвсем кратко време — назначението му на поста министър на вътрешните работи свидетелства за доверието на новия съветски лидер към него.
	ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ е назначен за председател на КГБ през 1988 г. Той е един от заговорниците в неуспешния опит за преврат срещу Михаил Горбачов през август 1991 г. Крючков е уволнен и арестуван. Сред 13-имата заговорници са и генерал-лейтенант Юрий Плеханов — ръководител на президентската охрана в Кремъл, който съдейства Горбачов да бъде задържан под домашен арест в Крим, Владимир Грушко — заместник-директор на КГБ, и Вячеслав Генералов — заместник-директор на кремълската охрана. Нито един от тях не е подведен под съдебна отговорност.
	За председател на КГБ след опита за преврат за съвсем кратко е назначен Леонид Шебаршин. Той е служил в Афганистан, Иран и Индия, преди да поеме поста заместник-директор на КГБ през 1987 г. Но Шебаршин е нежелан от някои от съветските лидери и още същия месец на негово място е издигнат ВАДИМ БАКАТИН.
	През декември 1990 г. кремълските хардлайнери уволняват Бакатин от поста министър на вътрешните работи. Под негово ръководство КГБ променя състава и целите си. Граничните и Вътрешните войски са прехвърлени към съветската армия (Сухопътни войски), а кремълската охрана и свързочните войски минават на пряко подчинение на съветското правителство (вж. по-нататък). Бившият генерал от КГБ ОЛЕГ КАЛУГИН — съветник на Бакатин, през август 1991 г. прави изявление, че в бъдеще КГБ „няма да има политически функции, нито тайни лаборатории, където да се създават отрови и тайни оръжия“. Бакатин се задържа на поста си едва до началото на октомври 1991 г., когато е заменен с ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ, който е пряк участник в разформироването на КГБ, официално закрит на 22 октомври 1991 г. (въпреки че Примаков запазва поста до декември 1991 г.). КГБ е реорганизирано в 3 отделни служби: МС (руското Министерство на сигурността, просъществувало от 1991 до 1993 г., а след това преобразувано във ФСК), Междурепубликански съвет за сигурност и Служба на Гранични войски.


	Организационна структура на КГБ
	_Първо главно управление_: Външно разузнаване и контраразузнаване, активни мероприятия, анализи.
	_Второ главно управление_: Вътрешно контраразузнаване, борба против подривни действия срещу държавата, промишлена сигурност.
	_Трето главно управление_: Контраразузнаване в съветските въоръжени сили, Специални отдели (Особые отделы — ОО).
	_Четвърто главно управление_: Охрана и вътрешна сигурност в посолствата.
	_Пето главно управление_: Дисиденти.
	_Шесто главно управление_: Икономика, специален транспорт.
	_Седмо главно управление_: Съоръжения за наблюдение.
	_Осмо главно управление_: РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, СИГУРНОСТ НА ВРЪЗКИТЕ.
	_Девето главно управление_: Охрана на държавните лица, секретните обекти и кремълския полк.
	(В края на 60-те години Четвърто, Пето и Шесто са слети с Второ главно управление, но през 1969 г. отново се появява Пето главно управление, което има за задача да се занимава с политическите, социалните и културните дисиденти.)
	Офицери от Трето главно управление на КГБ, отговорни за контраразузнаването в армията, са разпределени към всички подразделения на въоръжените сили. Обикновено носят стандартни военни униформи, но лесно се познава, че са офицери на КГБ, тъй като се отчитат единствено пред КГБ и ръководят мрежа от „информатори“. Във военноморския флот униформени офицери от КГБ са назначени на всички кораби и сухоземни бази.
	В книгата „КГБ: поглед отвътре“ („Inside the KGB“, 1990) съветският изменник Алексей Мягков — бивш офицер на КГБ, описва методите на работа на тази организация в армията. На инструктажа му е казано конкретно: „Когато вербуваш агенти, не трябва просто да ги убедиш, а да ги принудиш да работят за нас. КГБ притежава достатъчно власт за това.“ И добавя:

	КГБ притежаваше необходимата власт и правомощия. Ако ставаше въпрос за офицер [набелязан за информатор], кариерата му беше пред провал, в случай че не се съгласеше (без одобрението на КГБ нито един офицер не можеше да бъде изпратен във военна академия или да получи повишение). С обикновените военнослужещи беше още по-лесно. Тях просто ги уволняваха от армията. Освен това животът на който и да е съветски гражданин можеше да бъде застрашен, като достъпът до институт или дадено работно място му бе отказван или той не можеше да пътува в чужбина.
	През 80-те години КГБ има над 400 000 служители, включително 230 000–250 000 в Гранични войски и приблизително 50 000 специалисти по сигурността на връзките в армията и части на сигурността, които отговарят за държаните и партийните лидери.

	Изчислено е, че между 40 и 60% от служителите в съветското посолство във Вашингтон са прикрепени към КГБ. Офицери от КГБ служат и в различни „горещи точки“, където отстояват съветските военни и държавни интереси. От 1954 до 1989 г. общо 572 служители на КГБ са убити „в процеса на оказване на военнотехническа помощ на други страни“, включително в арабските страни, Северен Виетнам и Афганистан, както и при погранични конфликти.
	Щабквартирата на КГБ се намира на ПЛОЩАД _ДЗЕРЖИНСКИ_ №2 в Москва. През 70-те години Първо главо управление на КГБ (външно разузнаване) се премества в Ясенево, на околовръстния път на Москва, в модерна сграда, проектирана от финландци.
	КГБ и организациите предшественички имат огромна образователна и тренировъчна мрежа от РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ШКОЛИ за подготовка на съветски и източноевропейски кадри в разузнаването и сигурността. Школата в Пушкино, близо до Москва, е предназначена предимно за арабски терористи.


	Председатели на КГБ
	Март 1954 — декември 1958: И. А. Серов.
	Декември 1958 — ноември 1961: А. Н. Шелепин.
	Ноември 1961 — април 1967: В. Е. Семичастни.
	Май 1967 — май 1982: Ю. В. Андропов.
	Май 1982 — декември 1982: В. Федорчук.
	Декември 1982 — август 1988: В. М Чебриков.
	1988 — август 1991: В. А. Крючков.
	Август 1991: Леонид Шебаршин.
	Август 1991 — октомври 1991: Вадим Бакатин.
	Октомври 1991 — декември 1991: Евгений Примаков.


	{img:shpionazh-33.png|#Структура на КГБ}


	Кевъл, Едит Луиза (1865–1915)

	Англичанка, медицинска сестра, често, макар и погрешно, смятана за шпионка. Екзекутирана от германците през Първата световна война. Кевъл работи в медицинския институт _Беркендел_ — болница на Червения кръст в Брюксел, когато Германия окупира Белгия през август 1914 г. Тя се присъединява към обединеното нелегално движение, което подкрепя британските, белгийските и френските войски, докато си проправят път към неутрална Холандия, но не се занимава с шпионаж.
	През август 1915 г. около 200 съюзнически войници са скрити в болницата. Германски офицери арестуват и нея, и неколцина други от персонала. Тя признава за нелегалната си дейност и след като е предадена на военен съд, на 9 октомври е осъдена на смърт. Американски и испански дипломати, представители на неутралните държави, се опитват да променят присъдата й, но на 12 октомври тя е изправена пред стрелкови взвод и екзекутирана. Въпреки че често я смятат за шпионин, тя е осъдена не за шпионска дейност, а за прикриване на съюзнически войници и за оказване помощ при бягството им. Последните й думи са: „Патриотизмът не е достатъчен. Не трябва да изпитвам омраза или горчивина към когото и да е.“


	Кевъна, Томас (1944)

	Авиоинженер от САЩ, опитал се да продаде на съветското разузнаване тайни за секретен бомбардировач. Интересът на Кевъна към електрониката се поражда във военноморския флот, където работи 4 години като специалист по комуникациите. След службата в армията започва работа в самолетната корпорация _Хюз еъркрафт корп_. През 1981 г. постъпва като инженер в _Нортроп_. През 1984 г. вече е главен инженер в отдела за сложни технологични компоненти.
	През 1984 г. при голяма нужда от средства Кевъна се обажда в съветско дипломатическо представителство — вероятно консулския отдел в Сан Франциско — и прави опит да предложи секретни документи на съветски РАЗУЗНАВАЧ. Той има 25 неплатени сметки, включително 17 000 долара непогасен медицински чек. Натрупал е и много дългове.
	Служители на ФБР, използвайки неизвестни методи (най-вероятно електронно подслушване на телефонните разговори), го засичат. Под прикритие на руснак един агент на ФБР се обажда на Кевъна и насрочва среща за 10 декември 1984 г. в мотел _Кокату_ близо до Лос Анджелис, Калифорния.
	Кевъна пристига в мотела с копия от документите, които може да осигури. На втората среща носи и строго секретна документация на бомбардировач _B–2_. „До ушите съм потънал в дългове — казва той на агентите на ФБР. — Трябват ми много пари.“ Обещават му по 25 000 долара в брой всеки месец за 10 години напред, ако продължи да предава тайните на _Нортроп_. Той се съгласява.
	Уредена е третата среща и когато той предава нови документи, е арестуван. На 14 март 1985 г. е признат за виновен по обвинение в шпионаж и осъден на доживотен затвор.


	Кедров, Михаил (1878–1941)

	Съветски РАЗУЗНАВАЧ, екзекутиран заедно със сина му, защото е информирал за нередни действия на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ. Известното „последно писмо“ на Кедров е цитирано от Никита Хрушчов, когато той разкрива пред обществеността ексцесиите на съветския диктатор Йосиф Сталин в доклада си на XX конгрес на комунистическата партия през 1956 г.
	Един от най-ранните болшевишки дейци, Кедров е ръководител на тайната полиция — ЧК, в района на Архангелск по време на Гражданска война (1917–1920). По-късно — през 1921 г., като ръководител на специалния отдел на ОГПУ (преименуваното ЧК) — той разследва тайната полиция в Азербайджан, където Берия е заместник-председател на ОГПУ. Когато открива, че Берия е освобождавал врагове на съветския режим и е осъждал невинни хора, Кедров пише в Москва и препоръчва Берия да бъде отстранен. Отговор не се получава.
	Самият Кедров се проявява като брутален следовател на поста началник на Управление поправителни лагери. Той изтръгва фалшиви признания от жертвите си, когато това е било необходимо.
	През 1939 г. се пенсионира. По това време синът му Игор вече е следовател в НКВД. След като Берия е назначен за комисар на вътрешните работи и ръководител на НКВД през 1939 г., и Кедров, и синът му, както и няколко техни приятели през февруари и март 1939 г. пишат писма в знак на протест до Сталин.
	Игор Кедров е арестуван незабавно и застрелян. Кедров-старши е арестуван през април 1939 г. и хвърлен в затвора. От там той напише писмо до секретаря на комунистическата партия А. А. Андреев:

	От мрачната килия на затвора Лефортово моля за Вашата помощ. Чуйте моя вик на чест, не го отминавайте, вземете отношение, помогнете да бъде унищожен кошмарът на разпитите, да бъде открита грешката… Аз съм невинна жертва. Повярвайте ми. Времето ще покаже. Не съм агент-провокатор на царската тайна полиция, нито пък шпионин, нито член на антисъветска организация. Обвинен съм на базата на клеветнически твърдения. Не съм извършил никакви престъпления срещу партията или родината. Аз съм неопетнен стар болшевик. Почти 40 години съм се борил с чест в редовете на партията за доброто и щастието на хората… Сега следователите ме заплашват, мен, мъж на 62 години, с физическо насилие още по-сурово, жестоко и унизително.

	По-нататък в писмото си Кедров се кълне във вярност към партията и съветското правителство.
	Невинността на Кедров е очевидна. Военният колегиум на Върховния съд го оневинява напълно — уникално решение от времето на Сталиновите чистки. Въпреки това Берия не го освобождава. През октомври 1941 г. го застрелва с един-единствен куршум в тила. Нова присъда — със задна дата, е издадена след убийството му.
	На XX конгрес на комунистическата партия в Москва през 1956 г. Никита Хрушчов цитира писмото на Кедров до Андреев. В книгата „Хрушчов си спомня“ („Khrushchev Remembers“, 1970) бившият съветски лидер пише, че след смъртта на Сталин и отстраняването на Берия „бях изумен, когато открих, че Кедров е бил екзекутиран като враг на народа“.


	Кейси, Уилям (1913–1987)

	През Втората световна война работи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ и е ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от 1981 до 1987 г. Като директор на ЦРУ е замесен в шумния скандал в Рейгъновата администрация за незаконната продажба на оръжие на Иран в замяна на освобождаването на американски заложници в Ливан, както и в незаконното прехвърляне на оръжие за антикомунистическите сили в Никарагуа.
	Кейси учи във Фордъмския университет. Завършва право през 1937 г. в университета _Сейнт Джон_. През 1943 г. постъпва във ВМС на САЩ, а през 1944 г. е прехвърлен в УСС като помощник-началник на лондонското отделение на УСС. За работата си в Лондон Кейси по-късно пише, че „сигурно допринесох за впечатлението“, което накара МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ да отбележи: „О, тези от УСС, които пристигат в Лондон за пръв път. Колко добре си ги спомням. Пристигат като юноши, направо от гимназията, свежи и невинни, готови да започнат работа в мърлявия бордей на старото разузнаване.“
	Но Кейси и колегите му бързо се дистанцират от британските си наставници и започват да провеждат операциите в свой стил. Като директор на тайното разузнаване на УСС в Европа той изпраща ДЖЕДБЪРГСКИ ЕКИПИ в контролираните от германците части на Франция, за да работят с френската Съпротива. Много от агентите си Кейси вербува от германските военнопленници. Към края на войната той масово ги прехвърля на територията на Германия, където те изпълняват разузнавателни задачи за УСС.
	След войната Кейси се завръща в света на правото и финансите. През 1966 г. той неуспешно представя кандидатурата си от страна на републиканците в трескавата надпревара за конгресмен в избирателния окръг в Лонг Айлънд, Ню Йорк. Президентът Никсън го назначава за председател на комисията по сигурността. На този пост е от 1971 до 1973 г. От 1974 до 1976 г. е президент на банка _Импорт-експорт_, а от 1976 до 1977 г. — член на ПРЕЗИДЕНТСКИЯ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1980 г. ръководи предизборния щаб на кандидата за президент Роналд Рейгън, който за успешната предизборна кампания го назначава за ДЦР през януари 1981 г.
	Т.нар. афера _Иран — контри_, която разтърсва администрацията на Рейгън, е предизвикана от желанието да бъдат освободени заложниците, държани от терористи в Ливан, и да се подпомогнат антикомунистическите сили в Централна Америка. Сложната схема, разработена отчасти от подполковник Оливър Норт — офицер от морската пехота в състава на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, предвижда чрез Израел да бъде продадено на Иран оръжие — ракети и резервни части за тях — и от постъпленията да се купи оръжие за никарагуанските контри. Конгресът забранява и двете сделки и хората на Кейси са принудени да дават лъжливи показания пред конгресните следствени комисии (вж. ДЖОРДЖ, КЛЕЪР). Други незаконни дейности на ЦРУ от това време включват минирането на никарагуански пристанища като опит да се попречи на съветски кораби да снабдяват комунистическите сили.
	Освен това Кейси ръководи американското разузнаване по времето, когато администрацията на Рейгън търси възможности за ускоряване последвалия разпад на съветската държавна система. Рейгъновата програма „Звездни войни“ и договорът за ограничаване и съкращаване на въоръженията изискват точна разузнавателна информация за съветските военни програми и политически маневри.
	Кейси получава сърдечен удар и се оттегля през януари 1987 г., малко преди смъртта си. Книгата му „Тайната война срещу Хитлер“ („The Secret War Against Hitler“, 1988) е описание на разузнавателните операции в Европа през Втората световна война. Публикувана е след смъртта му.
	Вж. УДУЪРД, БОБ.


	Кейсмънт, Роджър (Дейвид) (1864–1916)

	Сър Роджър Кейсмънт е единственият англичанин, екзекутиран за шпионаж през Първата световна война. За повече от един век това е първият случай на екзекуция във Великобритания за предателство.
	Дипломатът Кейсмънт е британски консул в Португалска Източна Африка (1895–1898), Ангола (1898–1900), Независима държава Конго (1901–1904) и Бразилия (1906–1911). Той си спечелва международна слава, като изнася пред обществеността жестокостите в някои части на Африка при използване на местната работна ръка от белите търговци. През 1911 г. е посветен в рицарство.
	Лошото здраве го принуждава да се оттегли в Ирландия през 1912 г. В края на следващата година Кейсмънт се замесва в антибританското движение в Ирландия и през юли 1914 г. отпътува за Ню Йорк, за да търси американска помощ за каузата. През август 1914 г. избухва Първата световна война и той заживява с мисълта, че Германия може да помогне на Ирландия да получи независимост от Англия. През ноември 1914 г. заминава за БЕРЛИН с надеждата да убеди германците да изпратят експедиционни сили в Ирландия и да сформират от ирландските военнопленници армия, която да воюва срещу англичаните. И двете му предложения остават без последствия.
	През април 1916 г. германска подводница сваля Кейсмънт в Ирландия. Той е арестуван на 21 април и отведен в Англия, където е съден. На 29 юни е произнесена присъдата му за предателство. Много видни личности апелират за снизхождение, но на 3 август той е обесен. И до днес съдебната процедура срещу Кейсмънт предизвиква спорове — отчасти защото британските власти са били предубедени срещу него, тъй като е бил ХОМОСЕКСУАЛИСТ.


	Кел, Върнън (1873–1942)

	Сър Върнън Кел е създател и пръв ръководител на МИ–5. Завършва Кралската военноморска академия в Сандхърст. Участва в потушаването на въстанието на БОКСЕРИТЕ в Китай през 1900 г. Още отрано демонстрира склонност към езици — говори свободно френски, немски, италиански и полски. Служи и учи в Китай и Русия. Бил е разузнавач в щаба на генерал Лорн Кембъл в Тяндзън, като същевременно е бил и кореспондент на _Дейли телеграф_.
	От 1902 до 1906 г. Кел е началник на германския отдел във военното министерство на Великобритания. Той страда от силна астма и не може да продължи активната си военна служба, затова според някои сведения през 1906 г. му е възложено да организира Служба за сигурност (отначало с кодовото наименование МО–5, а от 1916 г. известна като МИ–5). На официалните документи Кел се подписва с инициала „К“ (първата буква на фамилното му име), който в края на краищата става кодово означение на всички следващи директори на МИ–5.
	През 1909 г. Кел сформира МИ–5 и получава една-единствена стая в сградата на военното министерство. До 1914 г. съставът на МИ–5 вече е 14 души, а през 1918 г. — 700. Кел продължава да ръководи МИ–5 след войната и през 30-те години, въпреки че се оттегля от армията официално през 1923 г.
	Кел е уволнен от министър-председателя Уинстън Чърчил на 25 май 1940 г. Няколко събития довеждат до уволнението му. Първопричината е, че на 14 октомври 1939 г. германска подводница потопява британския боен кораб _Роял оук_ на територията на военната база в Скапа Флоу на Оркнейските острови. Вестниците публикуват на първите си страници хипотезите за вероятната причина или най-малкото принос на германския шпионаж за потопяването. След взривяването на Кралската фабрика за барут в Уолтъмското абатство през януари 1940 г. отново се започва с хипотезите за саботаж. Появяват се все нови и нови репортажи за саботаж и най-сетне Чърчил се среща на четири очи с Кел в канцеларията на министър-председателя. Заповедта за уволнение учудва Кел и изумява служителите на МИ–5.


	Кемп Пиъри

	ШПИОНСКА ШКОЛА на ЦРУ близо до Уилямсбърг, Вирджиния. Официално Кемп Пиъри не съществува. Предполага се, че разположената върху площ 10 000 акра школа — известна и като Фермата — е Експериментално-тренировъчен център на въоръжените сили към Министерството на отбраната.
	Курсистите — кадрови сътрудници — преминават 18-месечен курс по „оперативно разузнаване“ (просто казано, овладяват техниката на шпионажа). Преминалите курса започват работа като РАЗУЗНАВАЧИ или ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ в Управлението за операции — тайната служба на ЦРУ или, както някои я наричат, „работилницата за шпиони“.
	Курсовете включват „Затваряне и залепване“ (тайно отваряне и повторно залепване на писма), „Шперцове и ключалки“, тайни снимки и дегизировка.
	Някои офицери от ЦРУ получават допълнително обучение в Харви Пойнт, Северна Каролина, в американски специални тренировъчни райони в Панама и в специални, изолирани райони на Съединените щати.


	Кемпеи таи

	Японска разузнавателна организация, създадена през 1881 г. като агенция за военна сигурност, която обаче бързо се превръща в общонационална тайна полиция с доста мрачна репутация. Активността й достига най-висок връх през Втората световна война.
	Кемпеи Таи е упражнявала контрол над цялото японско население и по жестокост е сравнима единствено с главорезите на Хитлеровото ГЕСТАПО. Кемпеи Таи се е ръководела от военното министерство, но е работела и сред гражданското население. Единствено японският военноморски флот не й е бил подвластен и с него Кемпеи Таи често си е разменяла удари.
	Много от агентите на Кемпеи Таи са били от видни японски семейства. Преди постъпването кандидатите преминават сериозен изпит за умствени и физически възможности. Към всяка войска е имало прикрепен екип от около 1000 души, които се занимавали с КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ във въоръжените сили, с разпити на военнопленниците и с решаване на тяхната съдба. Много пленени съюзнически войници и офицери през Втората световна война са били жестоко измъчвани от следователите от Кемпеи Таи.
	Агентите на Кемпеи Таи понякога работели в униформи, понякога — в цивилни дрехи. Те имали право да арестуват войници и да определят наказанието, без да се обръщат към съдилищата. Властта им се разпростирала както над местните граждани, така и над чужденците. Няколко жени също са работили като агенти на Кемпеи Таи. Понякога наричат Кемпеи Таи „полиция на мислите“, но с „мисловните“ дела се занимава друга организация, действаща в отдела за политическо разузнаване на криминалното бюро към Министерството на правосъдието. Отделът е създаден още през 1927 г. за борба срещу дейността на забранената комунистическа партия и другите подривни движения. По-късно на „полицията на мислите“ е възложено да реализира в живота Закона за запазване на мира и спокойствието, който обявява за престъпление каквито и да било призиви към промяна на съществуващия строй.
	След Втората световна война властите на окупационните съюзнически сили прекратяват окончателно дейността на Кампеи таи, както и тайните общества, които се занимават с шпионаж. (Вж. ЯПОНИЯ.)


	Кент, Тайлър (1911–1988)

	КОДОВ чиновник в американското посолство в Лондон, незаконно предавал на прогерманска организация през Втората световна война телеграми и други документи.
	Кент е роден в Манджурия, където баща му е бил американски консул. След като завършва Принстънския университет, учи руски език в Сорбоната. Работи в Държавния департамент, в американското посолство в Москва при Уилям Булит — първия американски посланик в Съветския съюз. Там Кент е произведен чиновник по шифрирането.
	Прехвърлен е в посолство в Лондон и започва работа на 5 октомври 1939 г. Уинстън Чърчил тъкмо е назначен за пръв лорд на Адмиралтейството. Чърчил поддържа редовна връзка с президента Франклин Д. Рузвелт. И двамата очакват Чърчил скоро да стане военновременният британски министър-председател.
	С пристигането си в Лондон Кент е забелязан в компанията на заподозрян АГЕНТ на германците, следен от детективи на специалния отдел на Скотланд ярд. Кент често посещава руската чайна — място за срещи на белогвардейци. Чайната е на адмирал Николай Волков, бивш военноморски АТАШЕ на Русия в Лондон, и съпругата му, бивша придворна дама на царицата. Дъщерята на Кент — Ана, го запознава с Айрин Данишевски, съпруга на натурализиран британски търговец, който често посещава Съединените щати. Айрин става любовница на Кент. И двамата със съпруга й са под наблюдение от МИ–5, заподозрени като шпиони на Съветския съюз.
	Сред телеграмите, откраднати от Кент от посолството, са и някои телеграми на Рузвелт до Чърчил, преди и след като той става министър-председател. Разкриването на този факт вероятно е щяло да охлади американо-британските отношения, тъй като документите показват, че Рузвелт е търсел начин да заобиколи американските закони за неутралитет, за да помогне на Великобритания да удържи на германското нападение.
	Когато арестуват Кент на 20 май 1940 г., офицерите от британската Служба за сигурност (МИ–5) откриват официални документи в жилището му. Освен копия от телеграмите до Чърчил са намерени и материали, в които са включени имената на хора, поставени под наблюдение от СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на Скотланд ярд и МИ–5. Следователите откриват и ключове за кодовата стая в американското посолство.
	Единадесет дни след тайния арест Държавният департамент обявява, че Кент е уволнен и „задържан по нареждане на министъра на вътрешните работи“. В съобщението не се споменава, че е арестуван за нарушение на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА. АНА ВОЛКОФ е арестувана същия ден и обвинена в нарушение на същия закон.
	Служител от Държавния департамент дава поверителна оценка: „Те са истинска история на дипломатическата кореспонденция от 1938 г… Това означава, че не само са извадени кодовете на показ…, но и че дипломатическите ни маневри вече не са тайна за Германия и Русия…“ По-късно разследването установява, че Кент не е компрометирал сериозно кодовете на Държавния департамент.
	На 23 октомври в Олд Бейли започва тайният съдебен процес срещу Кент. На стъклата на прозорците и вратите е залепена кафява хартия. Единствените зрители са официалните наблюдатели, включително МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ, представител на МИ–6. Двама от свидетелите срещу Кент са Максуел Найт — ръководител на отдела за антиподривна дейност към МИ–5, и капитан Арчибалд Мол Рамзи, по-късно изолиран на остров Ман, тъй като е виждал секретните документи. Британски офицери, запознати с документите, смятат, че ако съдържанието им бъде разкрито, преизбирането на Рузвелт ще се провали. Рамзи е основал Клуб на правата, чиито членове са убедени, че евреи, болшевики и масони непрекъснато заговорничат.
	Кент е обвинен, че притежава документи, които „биха могли директно или индиректно да се окажат от полза за противника“, че е позволил на Ана Волкоф да разполага с тях и че откраднал документи на американския посланик в Лондон Джоузеф П. Кенеди. (Кенеди — бащата на Джон Ф. Кенеди — е скептично настроен към евентуална британска победа над Германия.)
	Кент признава, че е взел документи от американското посолство в Москва и ги е скрил, смятайки, че един ден може да ги покаже на американски сенатори, които споделят изолационистките му, антисемитски идеи. Той твърди, че е изгорил документите от Москва, преди да получи назначение в Лондон. (В Москва той се влюбва в преводачка, която работи за НКВД, което води до съмнението, че сигурно има съветски контакти. Предшественикът му, работил като кодов чиновник в Москва — Хенри Антъл-младши, е предавал информация на руснаците. Той загива през 1940 г. при самолетна катастрофа, преди срещу него да бъдат повдигнати официални обвинения.)
	Когато новината за ареста на Кент се разнася, американското и британското правителство се опитват да омаловажат аферата. Плъзват слухове, насочени срещу Рузвелт. Твърди се, че Кент е задържан, за да запази мълчание, защото бил открил доказателства, че Рузвелт и Чърчил заговорничат за включването на САЩ във войната. Документите са разсекретени през 1972 г. и не доказват слуха за конспирация. Иззетите от Кент документи не разкриват и англо-американско военноморско сътрудничество. Но те показват, че Рузвелт няма желание да продължи да управлява, без да получи одобрението на Конгреса и обществеността.
	През септември 1945 г. Кент е освободен и депортиран в Съединените щати. Той никога не променя мнението си. След като се жени за богата жена, той става издател на седмичен вестник, насочен против чернокожите, евреите и покойния президент Рузвелт. Кент заклеймява президента Джон Ф. Кенеди като комунист и твърди, че е убит от „своите“, тъй като се е отклонил от комунистическите убеждения.
	Въпреки антикомунистическата насоченост на написаното от него служители на ФБР все още го подозират, че е таен симпатизант на Съветския съюз. Между 1952 и 1963 г. Рей Биърс и Антъни Рийд пишат в _Конспиратор (Conspirator)_, че ФБР е провело 6 разследвания на Кент, като „всичките завършват неубедително“.


	_Кенън_

	Американски шпионски СПЪТНИК с монтирана на борда му камера от системата _KH–11_ (вж. _КИЙХОУЛ_). Системата осигурява наблюдение с фотографски изображения на дълги участъци от земната повърхност, предавани в дигитален вид на друг спътник, който продължава работата и изпраща сигнали на земната приемателна станция във Форт Белвоар, Вирджиния, южно от Вашингтон, окръг Колумбия. (По-късно други земни станции успяват да приемат директно данните от _KH–11_.)
	Устройството _Кенън/KH–11_ е с цилиндрична форма, дълго е 19,2 м, 3 м в диаметър и тежи 15 т.
	Първото изстрелване на системата _KH–11_ е на 19 декември 1976 г., а първите снимки са препредадени на 20 януари 1977 г. Практически неограничена от филмовата лента за разлика от предишните фотографски спътници, системата _Кенън_ има орбитален живот над 2 години (770 дни). Някои _KH–11_ могат да изкарат 4 и половина години в орбита.
	Системата _KH–11_ отначало е съпътствана с изстрелването на други фоторазузнавателни спътници, оборудвани с _KH–8_ и _KH–9_, но по-късно поема и техните функции. През следващите няколко години в орбита като правило се намират по 2 апарата, които предават на наземните станции снимки за територията на Съветския съюз, Китай и други райони от интерес за американските политически и военни кръгове. _KH–11_ е задействана, за да определи местонахождението на американските заложници вътре в посолството на САЩ в Техеран, превзето от ирански бойци през 1980 г. Информацията е използвана при разработката за освобождаването на заложниците. (Операцията завършва с неуспех.)
	Фотографиите, направени от _KH–11_, вероятно са първите космически снимки, станали достояние на обществеността. Снимка на съветския бомбардировач _Ту–160 Блекджак_ е поместена в списание _Седмичник за авиация и космически технологии_ от 14 декември 1981 г. Според текста под снимката бомбардировачът е сниман на фона на изследователския център Раменское, близо до Москва, преди около 2 седмици. Снимката, разбира се, е секретна. _KH–11_ остават в орбита до 90-те години.
	По-късно в същата програма названието на _KH–11_ е променено от _Кенън_ на _Кристъл_. Спътниците _KH–11_ се подобряват непрекъснато, като теглото е увеличено на 16 т. _KH–11_ се намира в орбита над Земята приблизително от 275 до 460 км.
	Вж. _БИГ БЪРД_.


	Кеърнкрос, Джон (1913–1995)

	Британски поданик, работил в полза на Съветския съюз — един от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Понякога е наричан „петият“. Останалите са ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, ГАЙ БЪРДЖИС, ДОНАЛД МАКЛИЙН и АНТЪНИ БЛЪНТ.
	Кеърнкрос става член на британската комунистическа партия като студент в Кеймбридж, но съветските му АГЕНТУРИСТИ му препоръчват да се оттегли от партията и да кандидатства за работа в Министерството на външните работи. Той работи в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ в ПАРК БЛЕЧЛИ, в МИ–6 и в Министерството на финансите.
	Шотландецът Кеърнкрос е едно от 8-те деца на железар и учителка. Той не принадлежи към привилегированата класа както другите шпиони от Кеймбридж. Но той има много по-широко общо образование в сравнение с тях. След обучението си в университета в Глазгоу защитава научна степен по немски и френски език в Сорбоната. След това получава стипендия в Кеймбридж и продължава да учи съвременни езици.
	През 1936 г. Кеърнкрос показва безпрецедентно високи резултати на изпитите и за вътрешното разузнаване, и в Министерството на външните работи и започва работа в Министерството на външните работи. Известно време работи с Маклийн в Централния отдел (Белгия, Германия и Франция).
	Началото на шпионската му дейност е от 1939 г. Тогава предава информация на Бърджис за британските политици, най-вече за отношението им към нацистка Германия, което е от изключителен интерес за Съветския съюз, подписал на 23 август 1939 г. пакт за ненападение с Германия. През 1940 г. Кеърнкрос става личен секретар на лорд МОРИС ХАНКИ — министъра, който отговаря за РАЗУЗНАВАТЕЛНИТЕ СЛУЖБИ.
	Ханки напуска правителството и Кеърнкрос получава назначение в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ. Прехваната информация и разшифрования материал от операция _УЛТРА_ той предава на агентуриста на НКВД. По-късно през войната е преместен в МИ–6 и работи в един отдел с Филби. След войната започва работа в Министерството на финансите.
	Когато през 1951 г. Бърджис и Маклийн бягат в Съветския съюз, материали на Министерството на финансите с почерка на Кеърнкрос са открити в жилището на Бърджис. При разпита, проведен от „ловци на шпиони“, Кеърнкрос отрича, че е шпионин, но е уволнен без право на пенсия и напуска страната. След това работи по проекти на ООН за икономическото развитие в Африка и Далечния изток. Известно време изнася лекции в американски университети. Превежда няколко френски класически творби на английски и е смятан за специалист по Молиер.
	През 1964 г. по време на разпита Блънт, след като е получил имунитет, споменава Кеърнкрос като съветски шпионин и Кеърнкрос прави пълно признание пред МИ–5. Срещу него не е образувано следствие, тъй като властите смятат, че шпионската му дейност не е оказала голяма вреда и че всичко се е случило твърде отдавна.
	Съветски изменници обаче по-късно съобщават на следователите, че Кеърнкрос е важен шпионин, предал „буквално тонове документи“ на руснаците. Кеърнкрос — с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _Карелиан_ — е бил ценен, докато е работил в Парк Блечли. Един от агентуристите му — ЮРИЙ МОДИН, пише, че докато е бил в Блечли, Кеърнкрос е предал подробности за германския нов танк _Тигър_ и за базите на германските военновъздушни бази в окупираните територии на Съветския съюз, както и плановете за крупното германско настъпление през пролетта на 1943 г., попаднали в ръцете на съюзниците благодарение на британските дешифровчици. Съветското правителство го награждава с орден _Червено знаме_ за работата му.
	Кеърнкрос твърди по-късно, че информацията му за разположението на германските армейски части е помогнала на Червената армия да спечели решаващата битка при Курск през лятото на 1943 г. и че е помогнал на Съветския съюз, който през Втората световна война е бил съюзник и от който западните съюзници несправедливо са скривали важна информация. Освен това той отрича, че е извършвал шпионска дейност по време на Студената война.
	След повече от 40 години в изгнание Кеърнкрос се завръща във Великобритания през 1995 г. и се оженва за приятелката си от последните години — американската оперна певица Гейл Бринкерхоф. Той довършва мемоарите си и след 2 инфаркта умира същата година.
	{img:shpionazh-34.jpg|#Джон Кеърнкрос}


	КИ

	Комитет за информация — съветско специално ведомство, отговарящо известно време за цялото разузнаване и за всички тайни операции, които преди това са били водени от МГБ и ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ). Съветският диктатор Йосиф Сталин създава Комитета за информация през октомври 1947 г. към Министерския съвет. КИ е на подчинение на високопоставените чиновници на Министерството на външните работи В. М. Молотов, Яков Малик, Андрей Вишински и Валерий Зорин. Пред КИ са поставени следните задачи:
	1. Военни и политически шпионски действия в чужбина.
	2. Операции, насочени срещу антисъветските организации в чужбина.
	3. КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ за съветските посолства, мисии, търговски делегации и граждани в чужбина.
	4. Разузнавателни операции в други комунистически страни.
	Някои секретни операции, като например убийствата, все още са били изпълнявани под ръководството на МГБ.
	КИ се оказва излишна отчасти защото вече съществуват 4 органа на държавната сигурност — МГБ, ГРУ и МВД и КИ. Резултатът е недоразумения, понякога провали и обърквания. В средата на 1948 г. маршалът на Съветския съюз Н. А. Булганин, бивш ЧЕКИСТ, успява да накара Сталин да позволи на ГРУ да оттегли външноразузнавателните си операции от КИ. По-късно през същата година контраразузнаването и някои други дейности, които преди това са били под ръководството на МГБ, са върнати на агенцията.
	Година след като е създаден, единствената задача на КИ е да събира външнополитически и икономически разузнавателни сведения. Но и тази функция се прехвърля на МГБ през 1951 г., като това поставя края на едно объркващо и (от съветска гледна точка) опасно съществуване.
	Истинската причина за създаването на КИ не е ясна. Това може да е било проява на власт от страна на Молотов или опит на Сталин да намали властта на държавните органи за сигурност.


	КИ

	Координатор на информация.


	КИЗ

	КОНТРОЛ НА ИЗЛЪЧВАНЕТО.


	Кийлър, Кристин

	Вж. АФЕРА _ПРОФУМО_.


	_Кийхоул_

	Американско означение за Визуално-образна информация, събирана от разузнавателни САМОЛЕТИ и СПЪТНИЦИ. Обозначението _Кийхоул (KH)_ се отнася за камерите. Камерите на спътника _КОРОНА_ например носят означенията от 1 до 4 — _KH–1_ и т.н., камерите на _АРГОН_ са _KH–5_, а камерите на _ЛАНЯРД_ — _KH–6._ По-късните спътници са означени с _KH–7, KH–8, KH–9 (БИГ БЪРД)_ и _KH–11_ (_КЕНЪН_ и _КРИСТЪЛ_). Имало е планове за _KH–10_, но преди да бъде създаден, е бил произведен значително по-усъвършенстваният _KH–11_. Спътниците _KH–12_ и _KH–13_ се споменават в книги и статии, но СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ престава да използва означението в края на 80-те години, като последен се използва _KH–11_.
	ЦРУ упоменава следните ранни мисии на KH:

	Програма | KH Камера | Работил | Успешни | Неуспешни | Обхват
	Корона | KH–1 | 1960 | 1 | 9 | 12 м
	Корона | KH–2 | 1960–1961 | 4 | 6 | 7,5 м
	Корона | KH–3 | 1961 | 4 | 2 | 0,6–7.5 м
	Корона | KH–4/A/B | 1962–1972 | 86 | 9 | 1,8–7,5 м
	Аргон | KH–5 | 1962–1964 | 6 | 6 | 138 м
	Ланярд | KH–6 | 1963 | 1 | 1 | 1,8 м

	След 1962 г. спътниците _Корона_ са в орбита с камера _KH–4_, а всички предишни мисии на _Корона_ минават към _KH–4_, което води до известно объркване в историята на спътниците.
	Вж. _ЛАКРОС; ТЕЛЪНТ КИЙХОУЛ_.


	Килиън-младши, Джеймс

	Учен, оказал огромно влияние върху американското разузнаване, СПЪТНИЦИ и програми за стратегически оръжия. Когато описва ролята си като научен съветник на президента Айзенхауер, Килиън пише: „Само когато Джеферсън си е бил сам научен съветник, а Ваневър Буш е съветвал Франклин Рузвелт през Втората световна война, науката е била толкова влиятелна в правителствените среди, колкото по време на втория мандат на Айзенхауер.“
	Президентът Труман назначава Килиън за член на Научния консултативен съвет към Бюрото за мобилизация през 1951 г. През пролетта на 1954 г. Килиън е президент на Масачузетския технологичен институт. Година след като вече е в Белия дом, президентът Айзенхауер се обръща към него да създаде и да оглави комисия, която да разгледа потенциалните възможности на стратегическите ракети с голям радиус на действие. Съветският съюз е в процес на създаване на междуконтинентални ракети и опасността от внезапно нападение с такова оръжие тревожи американските политически и военни ръководители.
	В състава на комисията, разбира се, наречена _Килиън_, влизат 50 видни учени и инженери от академии и лаборатории, които работят в няколко подкомисии. Те се занимават с различни проблеми, свързани със стратегическите ракети, стратегическата защита и технологии в СТРАТЕГИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. На 14 февруари 1955 г. комисията представя доклад „Посрещане на заплахата от внезапно нападение“. Препоръчва се да се ускори развитието на американските стратегически ракети, като се обърне специално внимание на военноморските ракети, изстрелвани от бази отвъд океана, а също и от кораби (или подводници). Същественото е, че докладът поставя основите за създаването на самолет _U–2_ и спътникови програми за осигуряване на разузнавателен материал от стратегическите ОБЕКТИ в Съветския съюз.
	Подкомисията по разузнаване, ръководена от изобретателя на фотокамерите _Полароид_ Едуин Ланд, заявява в доклада:

	Ние _трябва_ да открием начини за увеличаване сигурността на фактите, на които се основават разузнавателните ни преценки, да осигурим по-добро стратегическо предупреждение, да минимизираме ненадейността на нападението и да намалим опасността от прекомерно преувеличаване на заплахата. За постигане на тези цели препоръчваме приемането на програма в разузнаването, която да използва най-новите постижения в науката и технологиите.

	Частта за разузнаването в този доклад се смята за толкова важна, че президентът Айзенхауер забранява дори СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ да бъде запознат с нея, за да не изтече информация. В няколко лични срещи между Айзенхауер, Килиън и Ланд се обсъждат различни системи за ВЪЗДУШНО РАЗУЗНАВАНЕ, които да осигурят фактологични разузнавателни сведения за развитието на съветските стратегически оръжия както при бомбардировачите, така и при ракетите.
	Президентът Айзенхауер се вслушва в препоръките на Комисията _Килиън_, ускорява националната програма за стратегическите ракети (включително ракети за морско базиране _Поларис_) и провежда предложените мерки за стратегическо разузнаване. Килиън успява да убеди Айзенхауер, че програмата за стратегическо разузнаване (самолетът _U–2_ и спътниците) трябва да се контролират от ЦРУ, а не от военните. Според Килиън, когато се обсъжда програмата _U–2_, Айзенхауер „определя, че тя трябва да бъде изпълнена по нетрадиционен начин, така че да не се превърне в част от бюрократичната система на Държавния департамент или да бъде въвлечена в съперничеството на другите служби“. Генерал Къртис Лъмей, ръководител на Стратегическото въздушно командване, което се нуждае от данни за съветските цели, настоява да получи контрол над системите за спътниково разузнаване.
	През 1956 г. Айзенхауер създава ПРЕЗИДЕНТСКИЯ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ (отначало наречен Президентски съвет за консултации за работата на външното разузнаване) и назначава Килиън за първия му председател, който остава на този пост до 1963 г.
	След като руснаците пускат в орбита около Земята първия изкуствен спътник на 4 октомври 1957 г., Килиън е назначен за научен съветник на президента Айзенхауер и получава задачата да организира и да председателства Президентския научно-консултативен комитет. Мемоарите на Килиън _Спутник, учени и Айзенхауер (Sputnik, Scientists, and Eisenhower)_ са публикувани през 1977 г.


	Ким

	Герой от популярния едноименен роман на Ръдиард Киплинг. Ирландско сираче, отгледано като индус в Индия, Ким е пример за мнозина, които в истинския живот или в мечтите си са играли във ВЕЛИКАТА ИГРА — разузнаването, както я нарича Киплинг. Ким умело променя самоличността си — ту е индус, ту мюсюлманин, ту европеец. Той е идеалният АГЕНТ. Той може да шпионира и точно да предаде това, което е видял. Следните думи в романа на Киплинг стават верую за участниците и зрителите на Великата игра:

	От време на време Господ благославя появата на особен род хора — и ти си един от тях, — които имат страстта да продължават напред с риск за живота си и да откриват нови светове. Днес може да е абстракция, утре — нещо по-близко, а вдругиден да е информация за твоя съсед, който е имал глупостта да се противопостави на властта… Когато влизаш във Великата игра, ти трябва да бъдеш единак… сам с надвисналите опасности. Но ако плюеш, ако седнеш или коленичиш по начин, различен от начина, по който го правят хората, които наблюдаваш, може да бъдеш посечен.

	ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ получава прякора си от героя шпионин. А както отбелязва Питър Гроус в книгата си „Джентълменът шпионин“ („Gentleman Spy“, 1994) — биография на АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Дълес е харесвал книгата. Тя е била дори до смъртния му одър.


	Кинг, Джон

	ШИФРОВЧИК в Министерството на външните работи на Великобритания, предавал информация на Съветския съюз. Вербуван от НКВД главно заради важността на поста му.
	Кинг служи в британската армия през Първата световна война и там е повишен в звание капитан. Като специалист по шифрите работи в Дамаск и Париж, а след края на бойните действия през 1918 г. — в Германия. През 1934 г. постъпва в отдела за комуникации в Министерството на външните работи.
	Кинг е женен, но не живее със съпругата си. През 1935 г. в Женева се запознава с американка, която му става любовница, и вече му е все по-трудно да разчита само на заплатата си.
	Вербуването му е разработено детайлно и е осъществено прецизно от Хенри Кристиан Пик — известен холандски художник. Пик и съпругата му често канят Кинг и любовницата му на гости и предприемат чести и комфортни пътувания из Европа.
	В края на краищата Пик пристига в Лондон и се заема да осъществи операция с чужд агент. Той казва на Кинг, че би желал да получи информация от външното министерство за международните отношения, тъй като от нея се интересувал негов познат банкер от Холандия. Кинг приема това като възможност да се отблагодари на своя благодетел и, разбира се, да припечели средства, от които толкова много се нуждаел, и се съгласява. Той започва да предава на Пик секретни документи, които фотокопира в жилището си в Лондон, като някои от тях — тайни държавни телеграми — са били толкова важни, че са били предавани направо на съветския ръководител Йосиф Сталин.
	Високопоставеният сътрудник на НКВД ВАЛТЕР КРИВИЦКИ, станал изменник през 1937 г., подсказва на британците, че руснаците имат шпионин на отговорна служба, и ги снабдява със секретна политическа информация. През 1939 г. подозренията на отдела по сигурността в Министерството на външните работи се насочват към Кинг. Една вечер двама служители от сигурността сядат до Кинг в заведение на _Кързън стрийт_ и го черпят с уиски, като поръчват непрекъснато. Пияният Кинг признава, че работи за руснаците, и е арестуван.
	Процесът срещу него се провежда при закрити врата на 18 октомври 1939 г. в Олд Бейли. Кинг признава вината си. Осъден е на 10 години, но след войната е освободен за добро поведение.


	_Кингфишър_

	Високоефективен самолет за стратегическо РАЗУЗНАВАНЕ, който по замисъла на корпорация _Конвеър_ е трябвало да наследи шпионския самолет _U–2_. Предвиждало се е новият самолет да излита от турбореактивен бомбардировач _B–58_ и да бъде пускан в самостоятелен полет веднага щом самолетът „майка“ надвиши скоростта на звука.
	Проектът не е осъществен.


	\* Китай

	В древността китайците са наричали своята страна Средно царство — центъра на света, и не са се интересували особено от живота на варварите зад границата. Разузнавателна дейност е била провеждана преди всичко в страната и е била насочена срещу заговорниците и враговете на императорското семейство. Шпионите са действали предимно в императорския двор и бордеите, посещавани от привилегированата класа. Що се отнася до външното разузнаване, то неговите принципи са очертани от древнокитайския военен теоретик Сун Дзъ в трактата му от VI в. пр.н.е. „Изкуството да побеждаваш“. Мислите на Сун Дзъ за „ползата от шпиони“ и до днес се ценят високо от РАЗУЗНАВАЧИТЕ. Творбата му е задължително четиво за американските офицери от морската пехота, а Мао Дзедун я е изучавал, за да се научи как да води успешно гражданска война и да спечели контрол над Китай.
	Векове наред творбата на Сун Дзъ е вдъхновявала китайските чиновници, когато са подготвяли военнополитически заговори и контразаговори. Едва през VI в. от н.е. в Китай се появява тайна служба, вплетена в държавната структура и бюрокрация. Императрица У Чао създава такава организация, за да държи под око всеки, който би дръзнал да я заплаши. Специално за тази цел се обучават тайни полицаи, специалисти в мъченията.
	Ксенофобията като елемент на държавната политика ограничава китайците в организирането на действено външно разузнаване. Последната монархическа династия в Китай Цин (манджурската) има своя разузнавателна служба, но служителите й са толкова корумпирани, колкото и другите звена на бюрокрацията, но по-умели във вземането на подкупи, отколкото на разузнавателна информация. За разлика от тях шпионите на противниците, планирали метеж срещу манджурската династия в края на XIX в., са много ефективни. Най-добри сред бунтовниците са БОКСЕРИТЕ — европейското название на тайната китайска организация _Ихъшоан_ (Юмрук в името на справедливостта и съгласието), по-късно _Ихъцюен_ (Отреди в името на справедливостта и съгласието). Те се заклеват да свалят манджурската династия и да изгонят „дългоносите бесове“ — европейците, които постепенно били завладели Китай. Движейки се свободно из европейските зони в Пекин, те проучват военната отбрана и слабите й места.
	През юни 1900 г. боксерите вдигат въстание. Чуждестранните войски успяват да потушат бунта. В Китай настъпва анархия. Русия се възползва от това и завладява Южна Манджурия. През 1902 г. вездесъщият СИДНИ РАЙЛИ докладва на британските ТАЙНИ СЛУЖБИ: „С манджурската династия е свършено. И сега вече е въпрос на време, кога Китай ще се превърне в площадка на политическите игри на великите сили. Китайското разузнаване практически не съществува.“


	Неофициален шпионаж
	Сидни е имал предвид само държавното разузнаване, докато в Китай има и друг вид шпионаж — мрежа от търговци и видни антимонархистки настроени китайци, донякъде свързани с тайните общества, наречени Триади. Тъй като знаят, че имперското разузнаване има малко ИЗТОЧНИЦИ извън Китай, революционерите, водени от Сун Ятсен, подготвят голяма част от предварителните си планове в Хонконг. Шпионската организация се свързва с богати и демократично настроени китайци, пръснати на Запад.
	И Япония, и Китай имат тайни общества, в които участват влиятелни хора, създали тайни задкулисни правителства. Влиятелната японска групировка _ЧЕРЕН ОКЕАН_ оценява Ятсен като стабилизираща сила в Китай и му оказва значителна финансова подкрепа. Самият Ятсен превръща китайските Триади като база за своята разузнавателна групировка — обществото _Хсин Чуън хуей_ (Общество за възраждане на Китай). Той се свързва с търговци, които искат да работят със Запада и като него желаят демокрация в Китай.
	Последователите на Сун Ятсен се опитват да превземат кантонското провинциално правителство през 1895 г., но някои от тях са заловени и екзекутирани. Сун бяга в Япония, където успява да си спечели поддръжката на новото влиятелно общество _ЧЕРЕН ДРАКОН_ и тайно приема парична помощ от японското външно министерство. По-късно, докато е в Англия, тайната китайска полиция го отвлича, но благодарение на британското правителство е освободен.
	Друго убежище за китайските революционери е Франция. СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ — френската вътрешна агенция за сигурност, наблюдава внимателно китайските революционери, установили се в 13-и парижки район, известен като „китайския квартал“. Сред младите революционери са Джоу Ънлай, бъдещ ръководител на Китай, и КАН ШЪН (тогава известен под името Джан Шупин), който става директор на китайското разузнаване по времето на Мао Дзедун.


	Комунистическата Те У
	И Джоу Ънлай, и Кан Шън се завръщат в Китай в началото на 20-те години, за да съживят китайската комунистическа партия. Директива, публикувана през 1928 г., вероятно написана от школувания от руснаците Кан, поставя основите на партийния апарат за сигурност: „Във всички клонове на нашата организация трябва да има АГЕНТИ за наблюдение на подозрителните лица. Партията трябва да се освободи от всички предатели или агенти на опозиционни партии…“ Друга цел, която не е записана, е внедряването на агенти в правителствените структури.
	Джоу Ънлай става ръководител на Те У — китайската тайна служба, понякога превеждана като Отдел за специални действия. И до днес китайците наричат различните агенции за сигурност Те У, или „тайна агенция“, както хората в окупирана от германците Европа през Втората световна война наричат всички нацистки агенции за сигурност ГЕСТАПО.
	През 1921 г. Сун Ятсен се провъзгласява за президент на Китай, като се опира на Националната народна партия (Гуоминдан). Благодарение на сътрудничеството с комунистическата партия на Джоу Ънлай Сун получава финансова подкрепа от Съветския съюз, който му предоставя разузнавателна информация и военни съветници. Руснаците не пропускат случая да укрепят и да разширят своята шпионска мрежа в Китай. През 1924 г. Сун създава военната академия _Уампоа_ и назначава за неин директор способния армейски офицер Чан Кайшъ. Част от преподавателския състав се състои от съветски специалисти.
	С разрастването на влиянието на китайската комунистическа партия Чан Кайшъ все повече и повече започва да разчита на своята тайна служба, която да противостои на комунистите.
	Един от архитектите на националистическото разузнаване е МОРИС КОЕН — бивш съветник и търговец на оръжие за Сун с прякор _Двата пищова_, даден му заради двата пистолета, които носи непрекъснато. По-късно той работи за Чан Кайшъ, става негов бодигард и пионер в създаването на известното китайско лоби в Съединените щати.
	Разузнавателната организация на Чан Кайшъ официално е наречена Централно бюро за разследване и статистика. Ръководител е ТАИ ЛИ, садистичен военен полицай, наречен Касапина. Той ръководи всяващата ужас тайна полицейска войска, известна като _Сините ризи_. Таи Ли се издига до поста генерал-лейтенант и става един от най-влиятелните хора в Китай. Той внедрява агенти в редакции, банки, културни организации и на всички равнища на правителството. Същото прави и комунистическата Те У.
	През октомври 1928 г. силите на Гуоминдан на Чан Кайшъ контролират по-голямата част от Китай. Гуоминдан е съсредоточен основно в градовете и е подкрепян от банкери — на селяните се обръща съвсем малко внимание. Експлоатирани от земевладелците и подложени на непрекъснат глад, селяните тръгват след комунистическата партия.


	Втора световна война
	Малцина знаят, че фактически Втората световна война започва на 18 септември 1931 г. в малък участък на железопътната линия край североизточния китайски град Мукден (сега Шънян). Заявявайки, че китайците системно организират диверсии по японската Южноманджурска железопътна линия, японските войски превземат Мукден. С фалшивия _Мукденски инцидент_ японците бързо покоряват Североизточен Китай, създават държавата Манчкуо и издигат на трона марионетния император Хенри Пу И — последния китайски император, който е детрониран през 1912 г.
	Чан Кайшъ се интересува много повече от борбата срещу комунистите, отколкото от японците, и не полага усилия да спре нашествениците. Но след атаката над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г., когато САЩ също влизат във Втората световна война, агентите на Чан Кайшъ засилват присъствието си във Вашингтон и търсят подкрепа за Китай. Пред китайското лоби — американци от китайски произход (видна роля в него играе очарователната съпруга на Чан Кайшъ), е поставена задачата да се осигури реална помощ за Чан Кайшъ в борбата му срещу японците и китайските комунисти на Мао Дзедун. Към Китай потичат пари от Америка. Таи Ли, ръководителят на тайната полиция на Чан, става директор на Китайско-американска организация за взаимопомощ (КАОВ) с персонал 3000 американски военни в Китай, които извършват синоптично наблюдение, военно и общо разузнаване. С помощта на КАОВ Таи Ли научава имената на китайските агенти, които работят за американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Твърди се, че Таи Ли уж се противопоставил на бригаден генерал УИЛЯМ ДОНОВАН — директор на УСС: „Ако УСС се опита да действа извън КАОВ — заплашил Таи Ли, — ще избия агентите ти.“ Тогава Донован заплашил, че ще убива по един от генералите му за всеки убит агент. Предполагаемият инцидент не довежда до нежелани убийства, но показва напрежението между американските и китайските разузнавателни агенции по време на войната.
	Китайците сътрудничат с УСС при спускането на агенти с парашути зад японските фронтови линии. УСС изпраща Иля (Бил) Толстой (внук на Лев Толстой) и още един офицер в Тибет с мисия да предадат на Далай Лама, че Тибет може да разчита на американска помощ. Но никой не е наясно от коя страна Тибет да се страхува повече — от Япония или от Китай, тъй като и двете страни са потенциални завоеватели.
	Съмненията на Донован в намеренията на Китай към Тибет обобщават американския военен опит в Китай: липса на доверие и информация. В края на Втората световна война Китай е разтърсен от гражданска война. Някои американски дипломати предричат, че комунистите ще победят Чан Кайшъ. Те са наречени комунистически симпатизанти от конгресмените, критикуващи провежданата от администрацията на Труман политика спрямо Китай. „Кой загуби Китай?“, питат те, след като през септември 1949 г. Мао Дзедун провъзгласява Китайската народна република. Този въпрос става част от полемиката по време на преследването на комунистически агенти в американското правителство през 40-те и 50-те години. (Вж. СЛУЧАЯТ _АМЕРАЗИЯ_; БЪРЧ, ДЖОН; СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.)
	Чан Кайшъ премества гуоминданското си правителство на остров Формоза (Тайван) — на 150 км от континентален Китай. Съединените щати признават Формоза за „истински Китай“ и това състояние продължава до 1972 г., когато президентът Никсън прави първата крачка към признаването на Китайската народна република.
	Разузнаването и вътрешната сигурност в Китай дълго време се ръководят от Уан Донксин. Когато среща Мао през 1930 г., той е неграмотен селянин, който става най-верният му сподвижник. През 1949 г. придружава Мао на единственото му пътуване извън границите на Китай — визита при съветския диктатор Йосиф Сталин в Москва. Същата година Уан става директор на отдела за сигурност на централния комитет на комунистическата партия и помощник-директор на Осмо управление в Министерството за обществена сигурност, което ръководи мрачните ляогай — трудово-поправителни лагери. По-късно оглавява _отряд 88341_ — дивизия от около 15 000 души, чиято задача е да охранява членовете на централния комитет. Едно от задълженията на Уан било да води млади жени на Мао, който бил убеден, че сексът забавя стареенето — така бил казал личният му лекар.


	Шпионажът срещу Китай
	Тайван става базата за шпионаж на САЩ срещу „червен“ Китай. Тайвански агенти се изпращат с лодки или се спускат с парашут в континентален Китай. Близо до тайванската столица — Тайпе, американски подслушвателен пост, известен под името Шу Линкоу, прехваща военни съобщения. ЦРУ организира пропагандни радиопредавания за Китай, а с БАЛОНИ разпространява брошури и различни публикации на територията му. Американски шпионски самолети _B–57 КАНБЕРА_ и _U–2_ излитат от Тайван и извършват наблюдателни полети над китайска територия. Някои от тези самолети, пилотирани от тайванци, са свалени. Няколко програмирани безпилотни самолета _D–21_ са изпратени над Китай от Съединените щати, но не донасят полезна разузнавателна информация. Най-неприятният инцидент е през ноември 1952 г., когато двама РАЗУЗНАВАЧИ от ЦРУ са заловени, след като самолетът им е свален. Китайците обвиняват в шпионаж и двамата — ДЖОН ДАУНИ и РИЧАРД ФЕКТО — и ги хвърлят в затвора. Всеки от тях излежава по 20 години.
	С развитието на шпионските СПЪТНИЦИ рискованите полети с екипажи намаляват. След като през 1972 г. Съединените щати признават Китай, значението на Тайван като база за шпионаж намалява. Тъй като в Тайван дипломатическото представителство на САЩ вече е закрито, САЩ създават частната организация Американски институт по проблемите на Тайван. Директор е Джеймс Лили — специалист на ЦРУ за Китай. ЦРУ, разбира се, продължава да работи от Тайван, както и АНС, която провежда електронно наблюдение на континента.
	Съветският съюз събира разузнавателни сведения за Китай още от създаването на китайската комунистическа партия. Когато Мао поема властта, НКВД, а след това и КГБ изиграват двойна роля. Извършват шпионска дейност за Съветския съюз и същевременно съдействат на Китай в шпионажа. Руските съветници помагат на китайските си колеги, като споделят с тях разузнавателна информация и им осигуряват достъп до някои от сведенията, доставени с помощта на КГБ, на съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ) и от Източна Германия и другите страни от Варшавския договор. Основната китайска шпионска резидентура в Европа е в Хага, Холандия, тъй като там има крупна диаспора индонезийци от китайски произход. През юли 1966 г. Ляо Хошу, шарже д’афер в китайското посолство в Хага, урежда отвличането на потенциален китайски ИЗМЕННИК от холандска болница (инженер, пристигнал в Хага за участие в международна конференция), който веднага след това умира. Бил е жестоко пребит. На инцидента е отделено голямо внимание в западната преса, а Ляо Хошу е представен като лукав оперативен работник.
	През януари 1969 г. той прави постъпки пред холандците за политическо убежище, а на следващия месец е предаден на ЦРУ като най-високопоставения китайски изменник, работил на Запад. Скоро обаче се пораждат съмнения, че е ДВОЕН АГЕНТ, че е оперативен работник на Те У, изпратен да проникне в ЦРУ. Дават му рутинни преводи и дребни задачи в университета в Джорджтаун във Вашингтон, окръг Колумбия. Смята се, че по времето, когато Съединените щати установяват дипломатически отношения с Китай, Ляо Хошу е предложен на Китай за РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ — за Джон Дауни, офицер от ЦРУ, хвърлен в затвор в Китай, след като самолетът му се разбива през 1952 г. Около март 1973 г., когато Дауни е освободен, Ляо получава разрешение да се върне в Китай.
	Постиженията на Китай в областта на разузнаването понякога изумяват западните разузнавачи. БЕРНАР БУРСИКО — служител от френските външни служби, който се оказва изключително наивен, е привлечен за шпионин от китайски оперен певец, който се представя за жена. От китайски източници Западът узнава и за друга не по-малко удивителна история. Млада жена от американо-китайски произход на посещение в Китай през 50-те години се удавя при корабокрушение. Китайските служители от сигурността откриват тялото и паспорта й. Обучена агентка, която знае английски, е дегизирана така, че да прилича на починалата жена, и е изпратена в Америка с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Лилиев лист_, преди новините за починалата да достигнат в Съединените щати. Щом се озовава в Съединените щати, тя променя самоличност си в китайския квартал на един американски град и работи години наред като вербовчик и агент.


	Загубата на по-големия брат
	През 1960 г. взаимоотношенията между Китай и Съветския съюз се изострят. Настъпва застой и в ефективността на китайските разузнавателни агенции. Те дотолкова са копие на съветските, че портрет на ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ — основателя на ЧК, е окачен навсякъде в разузнавателните служби в знак на почит към наставниците. В организирането на разузнаването, както и в изграждането на промишлените мощности и кооперирането на селското стопанство китайците се обръщат за помощ към руснаците като към „нашия по-голям брат“.
	След разрива американски и китайски разузнавателни агенции работят заедно известно време срещу вече общия съветски враг. С помощта на китайско-американски операции се доставя оръжие на афганистанските бунтовници след съветското навлизане в Афганистан през 1978 г. Агенции на 2-те страни работят съвместно срещу руснаците и в Ангола — 2-те страни доставят оръжие на опозицията срещу подкрепяното от Съветския съюз Народно движение за освобождение на Ангола. Освен това китайците разрешават на американците да поставят в Ксинян подслушвателни постове за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ за засичане на съветските опити с ракети и ядрено оръжие. Получените сведения се предават и на Китай.
	Отношенията между Китай и Съветския съюз остават хладни до разпада на съветската империя. През януари 1974 г. китайците изгонват 5-има съветски дипломати за шпионаж. Те засичат и снимат на видеокасета среща между АГЕНТУРИСТИ на КГБ и техен агент в покрайнините на Пекин. Контролираните от държавата средства за масова информация обявяват, че руснаците са получили, но и предали разузнавателни сведения. Били са намерени контрареволюционни материали, радиопредавател и радиоприемник, средства за ТАЙНОПИС, фалшиви задгранични паспорти и пари за финансиране на шпионската дейност, които били заловени веднага от китайски служители на обществената сигурност.
	Предавателят е бил настроен на честоти за получаване на инструкции и за изпращане на информация от и за Москва. Шпионинът е Ли Хуншу. Китайците твърдят, че е бил вербуван през 1967 г., минал е през съветска ШПИОНСКА ШКОЛА и през 1971 г. е бил върнат обратно в Китай. Те знаят толкова много за Ли, че според западните разузнавачи той по-скоро е бил ПРЕВЕРБУВАН и най-вероятно е бил ДВОЕН АГЕНТ по времето, когато КГБ организира срещата.
	През май 1983 г. китайски официални лица обявяват, че около 200 китайски граждани са арестувани през 1982 г. за шпионаж в полза на Съветския съюз. Подробности са изнесени единствено за Хансон Хуан. Той е роден в Хонконг. Хансон завършва юридическия факултет в Харвард през февруари 1984 г. Преподава право в университета в Пекин и работи като правен съветник към китайска правителствена организация за привличане на чужди капитали. Китайците не посочват за кого е шпионирал Хуан, но се предполага, че е за Съединените щати. Хансон е осъден на 10 години затвор.
	Първата стъпка на Съединените щати за официалното признаване на Китай е създадената Служба за връзка в Пекин, оглавявана от ДЖОРДЖ БУШ, който по-късно става ДЦР. Служители на ЦРУ работят в тази служба и досега. Заедно с откриване на посолствата в двете страни се разменят и военни мисии към тях. По традиция военните аташета са „шпиони джентълмени“ и са с дипломатически имунитет. Но Китай не спазва традициите и през януари 1996 г. изгонва американския военновъздушен аташе без никакви дипломатически любезности.
	В Китай е трудно да се получи дори и сравнително обикновена информация. Имената на разузнавателните агенции, но не и дейността им се променят често от съображения за сигурност. Информацията за структурата на китайското разузнаване е твърде оскъдна до разкритията, направени през 1985 г. от изменника Ю Дзънсан — бивш началник на Бюрото по международни въпроси към Министерството за национална сигурност (МНС) — основната китайска разузнавателна агенция. (Ю Дзънсан вероятно е разкрил ЛАРИ УТАЙ ЧЪН, дългогодишен служител на ЦРУ, арестуван за шпионаж през 1985 г.)
	МНС е подвластно на Министерството за обществена сигурност (МОС). Едва през 1983 г. получава статут на отделно министерство.
	МНС поема много от задълженията на МОС, включително наблюдението в страната. МНС поддържа бюра в Тайван, Хонконг и Макао и в Министерството на външните работи, чрез което осъществява операции в чужбина. Две агенции на МНС в Пекин имат съвсем невинни имена: Пекински колеж за международни отношения — школа по шпионаж за служителите на МНС, и Институт за съвременни международни отношения — център за анализ, който публикува секретното списание _Съвременни международни отношения_, предназначено за по-висши служители. В института се обучават и агенти на МНС, които се изпращат в чужбина от Отдела по разузнаване към Министерството на външните работи и Бюрото за външни връзки към Министерството на отбраната.
	Рутинната полицейска дейност се извършва от МОС и Народната въоръжена полиция — 1,2 млн. офицери, Гранични войски и охрана на правителствени сгради и чуждестранни посолства. Китайците, които имат контакти с чужденци, се наблюдават от Бюрото за политическа сигурност. Комунистическата партия също наблюдава хората — работници от една и съща служба се настаняват да живеят в определени жилищни райони. Така например служителите на външното министерство на ниско и средно равнище живеят даже в едни и същи блокове. Ако там влезе непознат, той веднага се забелязва и веднага се докладва по етапния ред на партийната йерархия и на служителите по сигурността.


	Тотална сигурност
	В книгата си „Китайската цивилизация и бюрокрация“ („Chinese Civilization and Bureaucracy“, 1964) Етиен Балаз описва Китай от времето, преди Западът да го „открие“ през XVII в. като страна на селяни, управлявани от бюрократична система, чиито „пипала достигат навсякъде. Те се докосват до всеки член на обществото и до всяка сфера на живота. Нищо не може да им убегне. Дори най-малкото отклонение от предначертаните пътеки трябва да бъде проверено, за да не доведе до бунт. Всяко отцепление, колкото и незначително да е, трябва да се избегне, защото това заплашва цялата система“.
	През последните години на XX в. са се променили много малко неща. Сега, както и преди бюрократичната система в тайните служби е обърната предимно навътре — по-скоро е нащрек за евентуални подривни действия, отколкото за шпионаж, извършен от външни лица. Разпространението на географски карти на градове и села е почти забранено. Правителството ограничава използването на факсови апарати, всички компютърни мрежи се контролират, а достъпът до ИНТЕРНЕТ е строго регламентиран. Всеки, който се опитва да се добере до Интернет или до някоя компютърна мрежа, трябва да премине проверка от службите за сигурност, а връзката се извършва през Министерството на пощите и телекомуникациите или през някое друго оторизирано министерство.
	Правителствената агенция Синхуа (Агенция за новини на Нов Китай) филтрира новините от чуждестранните агенции, преди да ги пусне до контролираните от държавата медии. След като провери всички новини, които са подадени към страната, Синхуа изпраща реалистичен бюлетин за световните събития на партийните и политическите лидери. Информацията, за която е преценено, че може да се разпространява, стига до медиите. През 1996 г. Синхуа, позовавайки се на това, че националната сигурност изисква по-строг контрол, ограничава притока на икономически новини, които се разпространяват в китайски банки и финансови фирми — информация за държавни заеми, акции и стоки.
	Синхуа е сред няколкото организации за ПРИКРИТИЕ, използвани от китайското разузнаване. Друга такава организация е Асоциацията за приятелство с китайския народ. Студенти, преди всичко завършващи, се използват за шпиони в чужбина. Министерството на външните работи има Бюро за обслужване на дипломатическия корпус, което осигурява на чуждестранните посолства и консулства в Китай чиновници, домашни помощници, шофьори, прислуга и дори бавачки. Всички те се отчитат пред служителите на специалните служби.
	Организацията за обслужване на чужденците е преди всичко разузнавателна, а чак след това обслужваща служба. Тя осигурява преводачи на чуждите туристи, особено на журналисти. Това дава възможност да бъдат засичани хората, които разговарят с чужденците, както и да се следи какво си говорят.
	Чужденците в Пекин се настаняват в жилища, охранявани от Народната въоръжена полиция. Полицаите редовно докладват за посетителите им, особено ако са китайци. Журналисти и дипломати са под непрекъснато наблюдение от цивилни полицаи, от скрити видеокамери, телефонни устройства за подслушване и микрофони. Хотелите, обслужващи чужденци, също са под наблюдение.
	ОБЕКТИТЕ на китайското разузнаване по ред на важност са Русия, Индия, Виетнам и Съединените щати. Като регионална сила Китай съсредоточава усилията си към съседите. Приоритет се дава и на шпионирането на Тибетците.
	През 1950 г. Китай нахлува в Тибет и го превръща в своя провинция. Тибетците, които оказват съпротива, или са хвърлени в затвора, или са избити. За да бъдат парирани всички опити за съпротива от тяхна страна, китайците вербуват местни агенти, обучават ги в шпионаж и ги внедряват на всички равнища в тибетското общество. Информаторите и полицейските им наставници не успяват да спрат антикитайските демонстрации, но задушават въстаническите действия. (Китайците се опитват да отслабят свързващото звено на Тибетците — формата на будизъм, наречен ламаизъм, — но главният религиозен лидер Далай Лама, който по собствено желание избира изгнаничество в Индия, си остава обединяваща фигура.)
	Местните хора в Ксинян, главно уйгури и казахи, се обръщат към китайците със старинното им име хан китайци. Пекин потиска бунтовете, като раздава постове в комунистическата партия и политически служби на обучени от Пекин местни хора или на хан китайци. Ксинян е голям проблем за китайските разузнавателни агенции поради езиковите, културните и религиозните бариери между хан китайците и мюсюлманите.
	Силите на сигурността отделят много време и средства, за да държат под око дисидентите. Демократично настроени студенти организират през юни 1989 г. митинг на пекинския площад Тянънмън. Те са квалифицирани като контрареволюционери и силите за вътрешна сигурност, включително Народната освободителна армия, го потопяват в кръв. Армията избива стотици, може би дори хиляди, студенти на площада. Хиляди са хвърлени в затвора.
	Тъй като има правото да „упражнява власт, предоставена на обществените институции за сигурност“, МНС праща в затворите или поставя под строго наблюдение демократично настроени дисиденти, особено онези, които са известни на Запад. Типичен случай е Уей Жъншън, арестуван през 1979 г. Вината му е, че е изписал на публично място искане за демокрация. Двадесет и девет годишният Уей е осъден на 15 години за „предоставяне на важни военни сведения на чужденците“ и за „участие в дейности, които застрашават държавната сигурност“. Не става ясно как точно Уей, електротехник в пекинския зоопарк, може да предаде военна информация. След освобождаването му през септември 1993 г. той продължава дисидентската си дейност и е арестуван отново през април 1994 г. През декември 1995 г. е осъден за „конспиративни действия срещу правителството“ на още 14 години затвор.
	Освен МНС и Управлението за военно разузнаване към армията Китай има най-малко още 4 агенции за разузнаване:
	_Политико-юридическа група_ — агенция на комунистическата партия, която наблюдава разузнаването и прилагането на законите, свързани с вътрешните работи. Ръководи се от партийната военна комисия.
	_Следствено управление_ — агенция за разследване на партийни членове.
	_Управление на Единния трудов фронт_ — агенция, която отговаря за „китайците в чужбина“, жители на други страни. (В Китай всички китайци се смятат за поданици на Народната република независимо къде живеят.) Агенти от работническия фронт, много от които резиденти под дипломатическо прикритие в китайските посолства и консулства, се опитват да накарат хора от китайски произход да следват партийната линия. Агентите, които държат под наблюдение китайски учени и академици на работа в чужбина, подсигуряват връщането им в страната.
	_Отбранителен комитет за наука, техника и промишленост_ — агенция, която изпраща агенти в Съединените щати и западните страни като служители в организации под прикритие, като например _Корпорация нова ера, Китайски международен тръст и инвестиционна корпорация (КМТИК)_, а така също _Политехнологии_, за да купуват екипировка за разузнаването, както и технологии с ограничен експорт. КМТИК кани западни учени в Китай, главно с академична цел, но причината е да се използва предоставената от тях информация за нуждите му.


	Клайн, Рей (1918–1996)

	Заместник-директор на ЦРУ и един от най-опитните американски РАЗУЗНАВАЧИ.
	Клайн учи в Харвардския и Оксфордския университет. През 1942 г. постъпва във ВМС на САЩ и става криптоаналитик. През 1943–1945 г. служи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, а от 1945 до 1949 г. — в Управлението за военна история в армията. Доктор Клайн е автор е на официално признатата история за дейността на американското главно командване през Втората световна война „Вашингтонски команден пункт“ („Washington Command Post“).
	През 1949 г. постъпва в току-що създаденото ЦРУ. От 1951 до 1953 г. работи в Лондон в различни отдели и на различни длъжности. Между 1958 и 1962 г. ръководи от Тайван операциите на американското разузнаване срещу Китай. Като заместник-директор по разузнаването на ЦРУ през 1962–1966 г. играе важна роля по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА.
	Поради лични разногласия с ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ вицеадмирал УИЛЯМ РАБЪРН-МЛАДШИ през 1966 г. доктор Клайн е назначен за главен резидент във Франкфурт, Германия, а от 1966 до 1969 г. е съветник на американския посланик в Бон. От 1969 до ноември 1973 г. е директор на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ в Държавния департамент. След това се оттегля от държавна служба. Награден е с най-високото отличие за разузнаване на ЦРУ — _Медал за изключителни заслуги в разузнаването_.
	През 1973 г. е назначен за изпълнителен директор на Центъра за стратегически и международни проучвания към Джорджтаунския университет във Вашингтон, окръг Колумбия, а след това е избран за председател на американския Съвет за глобална стратегия. Автор е на многобройни статии и монографии по въпросите на разузнаването. Доктор Клайн е написал „Тайни, шпиони и учени“ („Secrets, Spies and Scholars“, 1976) и „ЦРУ по времето на Рейгън, Буш и Кейси“ („The CIA Under Reagan, Bush & Casey“, 1981).


	_Кластър_

	Означение към КОДОВИТЕ ДУМИ на свързани със Съветския съюз програми и операции във военноморските разузнавателни служби на САЩ по време на Студената война. _Кластър бей_ и _Кластър гълф_ например са означения за съветските морски мини, а _Кластър ланс_ — на подводните акустични системи.
	Наименованията _Кластър кърв_ и _Кластър айлънд_ са дадени на американските военноморски системи за управление на гама- и неутронните лъчи (за откриване на ядрено оръжие на съветските бойни кораби). Такива системи са монтирани на малки кораби, действащи в състава на ОПЕРАТИВНАТА ГРУПА на ВМС на САЩ (ОП) 157 — (TF) 157.
	Операцията _Кластър спейд_ — за измерване на гравитационните ефекти по цялата траектория на полета на ракети в Средиземно море, е проведена през 70-те години с ОПЕРАТИВНА ГРУПА (ОП) 157 — (TF) 157, и Агенцията по картография към Министерството на отбраната на САЩ. Измервателна апаратура е поставена в добре замаскиран малък търговски кораб.
	_Кластър Нептун_ е засекретено изследване, проведено през 1973 г. от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ на САЩ с цел да се проучат реакциите на СССР по хода на войната във Виетнам и влиянието й върху промените на съветската военноморска стратегия.


	_Кликбийтъл_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на началната фаза на операциите на ВМС на САЩ в Далечния изток, която започва в края на 60-те години от корабите _Бенър_ и _ПУЕБЛО_. Операция _Кликбийтъл_ (Бръмбар скачач) е серия от четири до шестседмични обиколки за „провеждане на тактическо наблюдение и събиране на разузнавателни сведения за съветските военноморски сили и при възможност за други цели“.
	Според нарежданията корабите остават най-малко на 1 миля извън определените териториални води, т.е. на 13 мили. (През 1967–1970 г. _Бенър_ извършва 16 патрулни обиколки, а _Пуебло_ е заловен от севернокорейците по време на първата му патрулна мисия.)


	_Клипър боу_

	Предвиден за океанско НАБЛЮДЕНИЕ СПЪТНИК на военноморския флот на САЩ, използващ радар CAP (Synthetic aperture radar). Програмата е прекратена, преди конструкторската разработка да приключи. (Съветският съюз пуска подобен РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.)
	Вж. _ЛАКРОС_.


	Клуб

	Вж. _СТАЯТА_.


	Клуб за ликвидация на болшевизма

	Претенциозен антиболшевишки клуб от времето на Октомврийската революция и Гражданската война. Предполага се, че клубът, известен още като Боло, е създаден от супершпионина СИДНИ РАЙЛИ и агенти на МИ–6, които са работили за свалянето на болшевишкия режим.


	Книга на славата

	Мемориална книга във фоайето на централната сграда на щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния. Съдържа 56 звезди „в чест на всички служители на ЦРУ, отдали живота си в служба на страната“. Този надпис е гравиран на мраморната фасада на фоайето в щабквартирата с 56 звезди, като само след 25 в хронологичен ред са изписани имената на загиналите. Останалите до ден-днешен се смятат за засекретени. Мемориалът е създаден от скулптора Харолд Фогел през 1974 г.
	Най-много смъртни случаи — 5, има през 1961 г., през 1965 г. са 7 — вероятно заради войната във Виетнам, и през 1983 г. са 8 — вероятно свързани с бомбените атентати на американски инсталации в Бейрут. Следва списъкът на 56 звезди и 25 имена:

	1950 \*
	1951 \* Джеръм Гинли
	1956 \* Уилям Ботлър
	\* Хауърд Кеъри
	\* Франк Грейс-младши
	\* Уилбърн Роуз
	1961 \*
	\* Нелс Бенсън
	\*
	\*
	\*
	1964 \* Джон Мериман
	1965 \*
	\*
	\* Бъстър Идънс
	\* Едуард Джонсън
	\*
	\*
	\* Джон Уолц
	1966 \* Луис О’Джибуей
	1967 \* Уолтър Рей
	1968 \* Били Джак Джонсън
	\*
	\*
	\* Джак Уикс
	1970 \*
	1971 \* Пол Дейвис
	\* Дейвид Конзълман
	1972 \*
	\*
	\*
	1974 \*
	1975 \* Уилям Бенет
	\* Ричард Уелч
	1976 \*
	1978 \*
	\*
	\*
	1983 \*
	\* Робърт Еймс
	\*
	\*
	\*
	\*
	\*
	\*
	1984 \* Скот Ванлишаут
	\* Къртис Уд
	\*
	\*
	1985 \* УИЛЯМ БЪКЛИ
	1987 \* Ричард Кробък
	1988 \*
	1989 \*
	1993 \* Лансинг Бенет
	\* Франк Дарлинг



	Кобърли, Алън

	Дезертьор от Корпуса на морската пехота на САЩ. През юни 1983 г. е забелязан да влиза в съветското посолство в Манила. Кобърли се смята за очевиден АГЕНТ, ПРЕДЛОЖИЛ САМ УСЛУГИТЕ СИ, с подготвени за продажба тайни, въпреки че не е имал ДОСТЪП до секретни материали, нито възможност да се сдобие със секретна информация. Предаден е на военен съд и е осъден на 18 месеца тежък физически труд, след което е уволнен за лошо поведение.


	Код

	Метод в КРИПТОГРАФИЯТА, при който всички думи и фрази се заместват с кодови думи или цифри. Както изпращачът, така и получателят трябва да имат кодовата книга, наричана още кодов речник или кодово означение. Основната разлика между код и ШИФЪР е, че при кода се заместват цели думи или изрази, а при шифъра — отделни букви.
	И така, за да се изпрати съобщението ДВА БОЙНИ КОРАБА ПОТЪНАХА В ПРИСТАНИЩЕТО, ЕДИН САМОЛЕТОНОСАЧ Е ПОВРЕДЕН, е нужна кодова книга, в която са описани повечето от тези думи, като всяка буква е заменена с друга буква или цифра:

	Дума | Буква | Цифри
	Боен кораб | ATMN | 9827
	В | TDAU | 8914
	Два | PCST | 9367
	Един | RCBU | 4780
	Повреден | SKTL | 9012
	Потънаха | РТМВ | 3589
	Пристанище | BWTS | 7624
	Самолетоносач | BSIM | 5389

	Отбележете, че няма ред при подреждането на буквите или цифрите. Освен това предлогът „в“ може и да не съществува в книгата с кодовете, както и много други подобни думи, които се подразбират.
	Следователно съобщението ще бъде предадено в следния вид:

	PCST ATMN PTMB TDAU BWTS RCBU BSIM SKTL

	или:

	9367 9827 3589 8914 7624 4780 5389 9012

	Подобни кодове могат да имат стотици, дори хиляди варианти при заместването.
	Кодовите думи, използвани при кодираните комуникации, са различни от КОДОВИТЕ ДУМИ, използвани при секретни програми или при определена степен на засекретяване.


	Кодираща връзка

	Прилагането на КРИПТОСИГУРНОСТ към комуникационните системи или на „връзка“ по такъв начин, че цялата информация, която преминава през тази връзка, е изцяло кодирана.


	Кодова дума

	Вж. КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ.


	Кодово наименование

	1. Измислено име или символично означение, използвано от съображения за сигурност от шпиони при предаване на съобщения, които може да бъдат прехванати. Използва се винаги от оператора на тайния радиопредавател.
	2. Дума или термин, приети за означаване на програма, проект или операция — както явна, така и секретна. Ако е секретна, целта е да се прикрие истинският смисъл или намерение. Казва се също кодова дума.


	_Кодфорд_

	Операция, планирана от британското Управление за специални операции (УСО), която е насочена срещу следвоенната дейност на нацисти в неутрални страни. Очаквало се е нацистки лидери да се опитат да скрият крупни суми, произведения на изкуството и други ценности от окупираните страни, които да си възвърнат след края на военните действия. УСО предвижда да открие тези ценности, като осъществи пробив в каналите на трафикантите и влезе в договорни отношения с търговци на произведения на изкуството и с финансови институции.


	Коен, Елиаху Бен Шаул (1924–1965)

	Роден в Александрия, Египет. Арабски лингвист и изключително успешен шпионин от МОСАД. Първият израелски шпионин, заловен и екзекутиран като израелец.
	През 1957 г. Коен емигрира в Израел, тъй като политически активните евреи са изгонени от Египет след Суецката кампания от 1956 г. Две години преди това — през 1955 г., той посещава тайно Израел за кратък курс по радиостанции и саботаж.
	В Израел Коен служи за кратко в армията и през май 1960 г. е вербуван от Мосад, за да бъде внедрен в управляващата партия Баас в Сирия. Коен оставя жена си и децата си в Израел и в началото на 1962 г. пристига в Дамаск под името Камал Амин Таабет като ливанец от сирийски произход с аржентински паспорт (твърди, че е живял там от 1947 г.). Там започва бизнес като износител на мебели и килими и си създава широк кръг от приятели от приемите, които организира. Сред новите му приятели са важни бизнесмени, военни, членове на партията Баас, включително Амин ал Хафез Асад, който в началото на 1965 г. е предложен за заместник-министър на отбраната (по-късно става президент на Сирия).
	Коен се справя много успешно с предаването на подробности от сирийските военни действия, включително сведения за укрепленията на Голанските възвишения. Той предава информацията на Мосад по късовълнов радиопредавател.
	Популярността му сред сирийските лидери води дотам, че се обмисля възможността да бъде назначен на поста заместник-министър на отбраната. Предполага се, че Коен е заловен, когато сирийците забраняват всички дипломатически радиоизлъчвания от Дамаск, за да изпробват новата съветска електронна техника. Коен, разбира се, не е бил предупреден и след като продължава да предава по време „на затишието“, излъчването му е засечено.
	Арестуван е на 18 януари 1965 г. Измъчван е и осъден за шпионаж от военен трибунал. На 18 май 1965 г. е обесен на площад _Марджех_ в Дамаск пред крещяща тълпа от над 10 000 души. Събитието се снима дори от телевизията. Има сведения, че заради връзките им с Коен са екзекутирани 17 сирийски армейски офицери.
	По непотвърдени данни израелското правителство се е опитало да „купи“ живота на Коен от Сирия с помощта на френски посредник. Твърди се, че са били предложени 1 млн. долара.
	Бившият ръководител на Мосад ИСЕР ХАРЕЛ казва пред Крейг Карпъл от списание _Пентхаус_: „Ами ако ви кажа, че има много такива като Ели Коен? Ако те имат късмет в работата си, никога няма да чуете за тях.“
	КОДОВИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ на Коен, дадени му от израелците, са _Оперативен 88_ и _Менаше_.


	Коен, Морис (1910–1995)

	Със съпругата си Лона Морис Коен е един от най-известните съветски АГЕНТИ, отдал целия си съзнателен живот на разузнаването. Работи в САЩ с РУДОЛФ АБЕЛ, а по-късно във Великобритания — с ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ. Семейство Коен работят предимно под имената за ПРИКРИТИЕ Питър Джон и Хелън Кроугър.
	Морис Коен е роден в Ню Йорк в семейството на руски емигранти. През 1935 г. встъпва в редовете на комунистическата партия на САЩ, а 2 години по-късно заминава в състава на интернационалната бригада _Ейбрахам Линкълн_ за Испания, където взема участие в Гражданската война. Ранен е и постъпва в болница. Там е вербуван от съветското разузнаване.
	През 1941 г. Коен се жени за Леонтина Петра (родена 1913 г.) — американка от полски произход, също убедена комунистка, и я привлича в работата си за съветското разузнаване.
	През Втората световна война Коен служи в американската армия. На Аляска работи в частите по осигуряване на транспорта на военни самолети от САЩ за СССР през Беринговия проток. През 1944 г. след съюзническия десант в Нормандия взима участие в съюзническото настъпление в Европа и стига с американските части до Елба. След войната е демобилизиран и се връща в САЩ.
	Леонтина Коен през цялата война работи във военен завод и успешно изпълнява задачите, поставени от съветското разузнаване, главно като връзка с ценни агенти. Например тя се среща с агент, който работи в атомния център на САЩ в Лос Аламос и доставя получените материали от него за работата по атомната бомба на съветските разузнавачи в Ню Йорк. През 1940 г. тя установява и поддържа контакт със семейство РОЗЕНБЕРГ.
	След края на войната Морис Коен учи в учителския колеж при Колумбийския университет и продължава да работи за съветското разузнаване. Той формира своя група от 7 души, основно прокомунистически настроени. Известно време работи с ръководителя на нелегалната резидентура в Ню Йорк РУДОЛФ АБЕЛ.
	След арестуването на ЮЛИУС и ЕТЕЛ РОЗЕНБЕРГ (17 юли 1950 г.) семейство Коен е принудено да бяга от Съединените щати. По околен път, през много страни и не без приключения, те пристигат в Москва (1950 г.). След кратка почивка отново се захващат за работа. Отначало пътешестват из Далечния изток и Европа, за да възстановят прекъснатите по една или друга причина връзки със свои агенти. После преминават специална подготовка за работа в нелегална резидентура като радисти. Те са командировани в Нова Зеландия като съпружеска двойка Питър и Хелън Кроугър. През 1954 г. пристигат в Лондон със същите имена и се представят за канадска двойка. В Лондон Питър отваря малка антикварна книжарница на _Странд_ №190. Книжарницата е добро прикритие за шпионски кръг поради множеството посетители, необходимостта да се пътува до континентална Европа за книги, а също и поради съвсем редовното получаване на международна поща.
	Семейство Коен се настаняват в просторна къща в предградие на запад от Лондон. Сред хората, които ги посещават, има и млад мъж, представен на съседите като приятел от Канада. Това е Гордън Лонсдейл. През 1960 г. той остава за кратко в къщата в Райслип.
	През ноември 1960 г. примката се затяга около Лонсдейл и МИ–5 — британската Служба за сигурност, поставя семейство Коен под НАБЛЮДЕНИЕ. От 7 януари 1961 г. къщата им се наблюдава. Лонсдейл е арестуван, задържано е и семейство Коен. След обиска на къщата, който трае 9 дни, са открити фотоапаратура, късовълнов радиопредавател, кодови книги, ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА, микрофилм (в куха Библия), няколко хиляди американски долари и 7 фалшиви паспорта. Домът на семейство Коен е бил комуникационният център на Лонсдейл.
	Отпечатъците на заподозрените разкриват, че в действителност са семейство Коен, търсени в Съединените щати във връзка с МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ.
	Съдени са за шпионаж. И двамата получават присъда по 20 години затвор. Излежават само 8 години. На 24 октомври 1969 г. е осъществена комплексна РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ, при която са освободени срещу няколко британски граждани, задържани от руснаците. Прехвърлени са със самолет в Полша, а по-късно продължават за Съветския съюз. (Леонтина умира в Москва през 1992, а Морис Коен — през 1995 г. И двамата са погребани с военни почести в Новокузнецкото гробище в Москва.)


	Колби, Уилям (1920–1996)

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от септември 1973 до януари 1976 г.
	През 1941 г. Колби завършва Принстънския университет и постъпва в парашутнодесантните войски на армията. През 1943 г. като доброволец е взет в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) и през пролетта на 1944 г. е спуснат с парашут в окупираната от германците Франция, а през 1945 г. — в окупираната Норвегия. В норвежката акция е със звание майор и е награден за успешно извършена операция.
	След войната Колби посещава Колумбийския юридически факултет, а след това се заема с частна юридическа практика заедно с УИЛЯМ ДОНОВАН, военновременния ръководител на УСС. Скоро след началото на Корейската война през юни 1950 г. постъпва в ЦРУ. Работи в американското посолство в Стокхолм от 1951 до 1953 г., а след това — от 1953 до 1958 г. — в Рим. В Сайгон е главен резидент на ЦРУ от 1959 до 1962 г. През 1962 г. се завръща в щабквартирата на ЦРУ.
	През 1968 г. Колби отново е във Виетнам — под ПРИКРИТИЕТО на Американската агенция за международно развитие с ранг на посланик. Там помага за изпълнението на програмата _ФЕНИКС_ на ЦРУ. През 1971 г. е назначен отново в Държавния департамент, но истината е, че се връща в ЦРУ, където през 1973 г. заема поста на заместник-директор по операциите. По-късно същата година е назначен за ДЦР.
	Скоро след това Сиймор Хърш — репортер от _Ню Йорк таймс_, го моли въз основа на информация за операция _ХАОС_ да разкаже за нея. Колби признава за прехващането на пощата, което става „гвоздей“ на материала на Хърш, но подхвърля, че това е контраразузнавателна операция, и по такъв начин прехвърля всичко на ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, за когото Хърш преди това изобщо не е чувал. Колби се стреми да се отърве от Енгълтън. Той придава голямо значение на отстраняването му, тъй като Енгълтън е бил обхванат от манията, че в ЦРУ има ВРАЖЕСКИ АГЕНТ на висока длъжност. (Твърди се, че Колби е бил сред заподозрените от Енгълтън.)
	През 1976 г. Колби се оттегля от държавна служба и започва да пише и да изнася лекции. Книгата му „Мъже на честта: Моят живот в ЦРУ“ („Honorable Men: My Life in the CIA“, 1977) предизвиква доста спорове. Колби е подписал тайно споразумение с ЦРУ, в което декларира, че като бивш служител трябва да получи одобрение от агенцията за всичко написано от него, за да не се издаде секретна информация. Въпреки че американският издател на Колби знае за това условие, копия от ръкописа са изпратени на френски издател, преди ЦРУ да успее да „рецензира“ някои по-щекотливи пасажи.
	Това според служител в Министерството на правосъдието е „нарушение на задължението, поето от Колби“, който обаче успокоява духовете, като плаща на държавата компенсация 10 000 долара и дава уверение, че в бъдеще ще спазва поетото задължение. Колби загива при катастрофа с кану близо до вилата си в залива Чезапийк през май 1996 г.


	Колеж за разузнаване към Министерството на отбраната

	Учебно заведение на американското военно ведомство в системата на РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО).
	Създаден е през 1962 г. (първоначалното название е Разузнавателна школа към Министерството на отбраната) след сливане на школата за стратегическо разузнаване на армията и школата за следдипломна квалификация на командния състав на ВМС.
	В колежа учат както военни, така и цивилни специалисти, желаещи да се придвижат по-нагоре по служебната стълбица. Военни АТАШЕТА от американските посолства в целия свят също преминават подготовка в колежа. Учебната програма предвижва основно теория на стратегическото разузнаване. През 1980 г. Конгресът предоставя възможност на колежа да присъжда научна степен магистър в областта на стратегическото разузнаване.
	Студентите са от 4-те военни служби — РУМО, ЦРУ, АНС, ФБР, и от други правителствени агенции, като Конгресната библиотека.
	През май 1993 г. учебното заведение е преименувано Колеж на обединеното военно разузнаване.


	Колинс, Мартин

	Вж. АБЕЛ, РУДОЛФ.


	_Колос_

	Британска високоскоростна изчислителна машина, инсталирана в ПАРК БЛЕЧЛИ. В техническо отношение е по-съвършена от _БОМБА_. _Колос_ е „електронно-дигитален компютър пионер, който може да бъде програмиран“ и който разчита приблизително 25 000 единици за секунда — скоростта, постигана от истинските компютри в началото на 50-те години. _Колос_ има 1500 вакуумни електронни лампи. Проектиран е за по-бързото разчитане на германската шифрова машина _РИБА_ (Geheimschreiber). Но благодарение на модифицираните машини _Бомба_ и на другата помощна апаратура в Парк Блечли съюзническите декодировчици успяват да проникнат в _Риба_, преди _Колос_ да е произведен.
	Първият модел на _Колос_ — _Марк I_, минава изпитанията през февруари 1944 г. в Парк Блечли, а през юни 1944 г. влиза в действие и подобреният — _Марк II_. Втората машина е по-бърза и с повече възможности. Тя има 2400 електролампи. _Марк II_ бързо влиза в употреба и германските съобщения, свързани с Деня Д, са дешифрирани „тъкмо навреме, което прави разузнавателния му принос към успеха на операция _Овърлорд_ безценен“, както казват ХАРИ ХИНСЛИ и съавторите му в книгата „Британското разузнаване през Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1984).
	В края на войната са пуснати в употреба 10 машини _Колос_. Несъмнено _Колос_ е и база за създаване на английското и американското оборудване за дешифриране в следвоенните години.


	Команда Б

	Група независими експерти с безпрецедентен ДОСТЪП до секретна информация, натоварени със задачата да дадат оценка на доклада на ЦРУ за съветската военна мощ.
	Идеята за организиране на независим преглед се поражда в резултат на разногласията, настъпили в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ, след като през 1975 г. се разпространява докладът на ЦРУ за съветската стратегическа мощ. Адмирал Джордж Андерсън — ръководител на ПРЕЗИДЕНТСКИЯ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ, заявява, че възможностите на руснаците са подценени. Реакцията на президента Форд е решението му да се проведе независим преглед на информацията на ЦРУ, което от своя страна довежда до създаването на Команда Б.
	Команда Б е оглавена от професора в Харвардския университет Ричард Пайпс, който често критикува материалите на ЦРУ за Съветския съюз (по времето на Рейгън той е заместник-министър на отбраната). В самото ЦРУ съществува аналогична група — Команда А, която работи под ръководството на водещия специалист на ЦРУ по въпросите на СССР Хауърд Стурц. ДЖОН ПЕЙЗЛИ — още един специалист съветолог, владеещ перфектно руски език, е назначен за връзка между ЦРУ и Команда Б (в неговите задължения влиза да предава на независимите експерти свръхсекретна информация по тяхна молба). През септември 1978 г. Пейзли загива при неизяснени обстоятелства, след което веднага започват спекулации за това, на кого е бил по-предан — на ЦРУ или на Команда Б.
	Сред другите членове на Команда Б са Пол Нице — участник в американо-съветските преговори за съкращаване на стратегическото въоръжение и влиятелен политически деец, който още от Втората световна война влиза в правителствените кръгове на САЩ, генералите от ВВС Джон Воугт и Джаспър Уелч-младши; Уилям ван Клийв — още един участник в преговорите за съкращаване на стратегическото въоръжение, полковник Томас Улф от корпорация _Ранд корпорейшън_, Пол Улфовиц от Агенцията за контрол над въоръженията (по времето на Рейгън е заместник-министър на отбраната по политическите въпроси) и генерал-лейтенант Даниъл Греъм, заемащ поста директор на РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) в момента на възникналите разногласия по оценката на съветската военна мощ.
	Греъм е един от най-резките критици на ЦРУ и фанатично защитава интересите на РУМО, твърдейки, че именно неговото управление е най-авторитетният източник на информация за военното разузнаване въобще и в частност за съветската военна мощ. Останалите членове на Команда Б, както се вижда от неотдавна разсекретените материали, са „най-опитните политолози и военни аналитици сред специалистите по СССР, способни трезво да оценят съветската стратегическа опасност, без да се съобразяват с едни или други предпочитания на отделните членове на разузнавателната общност“.
	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ през този период е УИЛЯМ КОЛБИ. Той приема създаването на Команда Б като още едно наказание за участието на ЦРУ в скандала _УОТЪРГЕЙТ_. Когато ДЖОРДЖ БУШ сменя Колби, сред сътрудниците на ЦРУ се пробужда надеждата, че новият директор ще сложи край на цялата тази история, преминаваща в твърдо противоборство между Команда А и Команда Б. Но Буш решава да не се намесва и независимите експерти продължават своята работа.
	Самото съществуване на Команда Б, която подготвя прегледа, става известно в резултат от изтичане на информация в пресата през 1976 г. И Конгресът тутакси започва съответното разследване. Обаче изводите, до които стига Команда Б, са огласени едва през октомври 1992 г., когато ЦРУ разсекретява и 2-та доклада (обединени през 1976 г. в ОЦЕНКА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за съветското стратегическо въоръжение).
	Наяве излизат следните любопитни неща. Команда Б предсказва „относително кратковременно нарастване на заплахата между 1980 и 1983 г.“ (когато съветската военна мощ нараства с по-бързи темпове, отколкото западната). В доклада на Команда А пък не се споменава за някаква сериозна заплаха, но малко или много той предизвиква противоречиви оценки: представителите на Държавния департамент смятат, че ЦРУ се безпокои излишно, а военните специални служби, обратно, критикуват ЦРУ, че експертите му не приемат сериозно съветската заплаха.
	В доклада на Команда Б се говори за това, че в материалите на ЦРУ за 1975 г. се „наблюдава сериозно неразбиране на предпоставките на съветските стратегически програми, което води до качествено и количествено подценяване на компонентите на тази скрита заплаха, която те съдържат“. Критиците твърдят, че експертите на ЦРУ основно се опират на „твърдите данни“ (фактически на резултатите от космическото и електронното разузнаване), неправилно пренебрегвайки „меките данни“ (публичните и личните изявления за съветските намерения и стремления да утвърдят „всемирното тържество на социализма“, с други думи — глобална хегемония на Съветския съюз).
	Членовете на Команда Б твърдят, че руснаците призовават към „мирно съвместно съществуване“ и водят преговори за съкращаване на стратегическото въоръжение, виждайки в него не усилия за осигуряване на мира в целия свят, а само средство за по-успешно противопоставяне на САЩ.
	Идеята за създаване на група от специалисти за независима експертна оценка на секретните разузнавателни материали на специалните служби предизвиква неприязън сред служителите на ЦРУ и те не забравят този „шамар“ дълго след това. В управлението по разузнаване на ЦРУ например виждат в това стремеж да се политизира крайният ПРОДУКТ — оценката на националното разузнаване, която е гордост за управлението. Бившият негов директор РЕЙ КЛАЙН, както пише Марк Пери в книгата си „Залез“ („Eclipse“, 1992), много се дразнел, когато му напомняли за тази история, макар и след много години. „Това беше преднамерен опит да се хвърли петно върху авторитета на нашите експерти — възмущава се той. — Открито предизвикателство към Централното разузнавателно управление и акт на политическа глупост!“


	Командване на армейското разузнаване и сигурност (КАРС)

	Щабна структура в армията на САЩ, създадена на 1 януари 1977 г. и обединяваща в своя състав АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА и всички други подразделения на американското армейско разузнаване.
	Създаването на КАРС е резултат от проучванията в армията, проведени през 1974 г., с които се препоръчва нова структура в командването на разузнавателната дейност над ниво корпус, както и оказване директна подкрепа на разузнавателните операции на ниво корпуси, дивизии и поделения.
	На 1 октомври 1977 г. преструктурирането и цялостната организация на КАРС са завършени. Отначало щабът е разположен в АРЛИНГТЪН ХОЛ, Вирджиния, през 1981 г. е преместен във ФОРТ МИЙД, Мериленд, а през 1985 г. — във форт Хуачуа, Аризона. Подразделения на КАРС са пръснати из целия свят — във Форт Амадор в района на Панамския канал, в Мюнхен — Германия, в Сеул — Южна Корея, и Форт Зама — Япония. Главните клонове на КАРС в Съединените щати се намират в Сан Антонио, Тексас, и във военновъздушната база Хоумстед във Флорида, както и в многобройни армейски подразделения из цялата страна.


	Командване на военноморското разузнаване (КВР)

	Служба на ВМС на САЩ в помощ на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР), създадена на 1 юли 1967 г. като част от общата реорганизация на военноморския флот. Целта на реорганизацията е намаляване на персонала в щабквартирата на военноморския флот и обединение на разнородните и многобройни специални служби, подчинени на УВР.
	Командващият КВР обикновено е контраадмирал, който е „с двойна шапка“, тъй като е и заместник-директор НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Още със създаването му КВР се настанява в сградата в Александрия, Вирджиния. През 1979 г. е прехвърлено във федералния център в Сютленд, Мериленд — предградие на Вашингтон. В края на 1993 г. се премества в току-що открития НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА ВОЕННОМОРСКО И БРЕГОВО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Командоси в разузнаването

	Вж. ТРИЙСЕТА БОЙНА ЧАСТ.


	_Комета_

	Съветски СПЪТНИК за НАБЛЮДЕНИЕ четвърто поколение. Подобреният вариант на спътниците _ЗЕНИТ_ е снабден със соларни панели за презареждане на акумулатора, като по този начин се увеличава престоят в орбита. Според някои сведения по-късните варианти на този спътник, използван за топографски снимки, имат живот до 45 дни.


	Комикси

	Шпионската тема винаги е привличала създателите на комикси. Американският карикатурист Милт Каниф, който през 1934 г. започва своята поредица „Тери и пиратите“, често изправя героя си в битки срещу шпиони, предимно „япита“ (думата японци рядко се появява в поредицата). През 1947 г. Каниф въвежда нов герой за читателите на вестници: Стивън Кениън, изобретателен офицер от американските военновъздушни сили, който се бори с шпиони — сега вече „коми“ (комунисти). Според официалното досие в американските военновъздушни сили Кениън, който печели първите си нашивки на летец през 1942 г., е работил срещу руски и китайски РАЗУЗНАВАЧИ до пенсионирането си през 1989 г.
	На тази тема е посветена и серията комикси „Шпионин срещу шпионин“, създадена от художник с псевдоним Ел Мундо. Работил като политически карикатурист в Куба, през 1960 г. той избягва от режима на Кастро и година по-късно започва простичката поредица МАД, в която Черният и Белият шпионин са в непрекъснат, безкраен и твърде комичен двубой. Появява се и жена — Сивият шпионин, и серията е преименувана „Шпионин срещу шпионин срещу шпионин“. Обикновено в такива серии се прибавя и сексуална сюжетна линия. Тя — Сивият шпионин, винаги побеждава и Черния, и Белия шпионин.
	{img:shpionazh-35.png|#Шпионажът често е обект и на хумора, като например в комикса „Крок“ на Рекън иУайлдър.}


	Комисия _5412_

	Консултативен съвет, създаден през 1955 г. към американския СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, за да утвърждава от името на Белия дом най-важните или особено секретните активни мероприятия. В комисията участват АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, и представители на президента Айзенхауер, Държавния департамент и Министерството на отбраната.
	Комисия _5412_, по-късно наречена Специална група, се занимава предимно с проучване на тайните операции, които биха могли да предизвикат политически проблеми на администрацията на президента. (Доктрината на Дълес за ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ е измислена именно за да облекчи нещата в подобни случаи.)
	След като през 1956 г. нашумява операцията _БЕРЛИНСКИ ТУНЕЛ_, Айзенхауер също иска да получава директна информация за всички тайни мисии, които биха нарушили суверенитета на чужди страни.
	Дълес преценява, че шпионските самолети _U–2_ са твърде спорни и секретни, за да бъдат представени пред Комисия _5412_. Затова Майкъл Бешлос отбелязва в „Мейдей: Айзенхауер, Хрушчов и аферата U–2“ („Mayday: Eisenhower, Khrushchev and the U–2 Affair“, 1986): Айзенхауер „зае позиция като директор на проекта на _U–2_ — правеше значимия избор, кога, а понякога и къде трябва да прелитат самолетите“. След като самолетът _U–2_, пилотиран от ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС, е свален над Съветския съюз на 1 май 1960 г., вината пада върху Дълес и ЦРУ, а не върху Комисия _5412_.


	Комисия _XYZ_

	Една от неофициалните групи, които частно търгуват с информация през 30-те години и подготвят Великобритания за война. Другите групи се наричат _Фокус_ и _Електра_. Те са под наблюдението на УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — доверено лице по въпросите на разузнаването на Уинстън Чърчил, който по това време все още не е на власт. По-късно Стивънсън е ръководител на мрежата на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ в Ню Йорк.


	Комисия _Агранат_

	Израелска правителствена комисия, създадена през ноември 1973 г. — в началото на войната на Йом Кипур, за установяване „вината“ и предаване на съда на държавните чиновници, допуснали египетските сили да форсират и да прекосят Суецкия канал и да нанесат внезапен удар на Израел. Комисията носи името на председателя й Шимон Агранат — председател на израелския Върховен съд. На 2 април 1974 г. комисията публикува предварителен доклад с остра критика по адрес на АМАН (израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ) за това, че разузнаването не е в състояние навреме да съобщи за възможните военни стъпки на Египет. В доклада се препоръчва отстраняването на генерал-майор Елиаху Зейра и на трима други високопоставени сътрудници на специалните служби. Аман носи вина не само заради внезапното нападение, но и заради неуспешната контраатака на Израел на 8 октомври.
	В книгата си „Тайните войни на Израел“ („Israel’s Secret Wars“, 1991) Йън Блек и Бени Морис пишат:

	Огромният провал на израелското разузнаване през 1973 г. даде 2 основни урока: предубежденията и предразсъдъците не трябва да се поставят над неоспоримите факти, особено когато тези факти са тревожни и се отнасят до бъдещето. И, второ: главното в работата на специалните служби е не в умелото им ръководство, не в добрата организация и не в съвършеното оборудване, а в умението да се отделя зърното (качествената разузнавателна информация) от плявата (лъжливите, недостоверни сведения) и онези сигнали от общата шумотевица, които заслужават внимание. А оценката и интерпретацията на всички разузнавателни данни — това е работа на аналитиците и на политическото ръководство на страната.

	Зейра, високо оценен за дейността му като заместник-ръководител на Аман по време на Шестдневната война през 1967 г., е принуден да се оттегли.
	Комисията обвинява също началник-щаба на израелските въоръжени сили и командващ южния фронт. На министър-председателя Голда Меир и министъра на отбраната Моше Даян се казва, че нямат „пряка отговорност“ за случилото се. Независимо от това и Меир, и Даян подават оставка.
	Комисията препоръчва и промени в организацията на израелските разузнавателни служби. На МОСАД и на Изследователския отдел към Министерството на външните работи се възлага анализ на разузнавателната информация. Така се слага край на монопола на Аман върху анализа и оценката на информацията.
	Окончателният доклад на комисията е публикуван на 30 януари 1975 г.


	Комисия _Ад Хок_

	Комисия, създадена през 1955 г. от ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ АЛЪН ДЪЛЕС, за координиране изискванията по програмата на самолетите _U–2_.


	Комисия _Двайсет_

	Група британски служители от разузнаването, включително любители, които разработват СИСТЕМАТА НА ДВОЙНАТА ИГРА (Система XX) за превербуване на пленени немски шпиони и превръщането им в ДВОЙНИ АГЕНТИ през Втората световна война. Подведените германски разузнавателни служби са уверени, че агентурната им мрежа във Великобритания работи добре, тъй като пристигащата в Берлин информация изглежда правдоподобна.
	Названието на комисията идва от римските цифри XX, но те имат и друго значение — измама, да завъртиш някого на пръста си. В това е и смисълът на работата на комисията. Членовете на комисията подготвят „разузнавателни данни“ с причудливо смесване на реалните с „митичните“ тайни, които превербуваните немски агенти предавали на нищо неподозиращите специалисти в Абвера.
	Комисията се съсредоточава над системата _БОДИГАРД_ (кодово название на операция за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ) — цялостен план за заблуда по време на съюзническото настъпление в Европа. Планът е разработен с цел да се скрият истинската дата, място и подробности за ДЕНЯ Д — дебаркирането в Нормандия през юни 1944 г. Несъществуваща военна част — ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА — е част от плана за заблуда.
	Началото на дейността на комисията поставя Съветът _W_, в който влизат главнокомандващият британските войски и началниците на военното, военноморското и военновъздушното разузнаване. Съвет _W_ създава работна група, която впоследствие се преименува Комисия _Двайсет_. Първото заседание на комисията е през януари 1941 г. Пред членовете е поставена чисто контраразузнавателна задача — борба с вражеския шпионаж на територията на Великобритания и едва по-късно, когато в тяхно разпореждане идват първите превербувани немски агенти, те се посвещават в разработката на дезинформация.
	Британската Служба за сигурност (МИ–5) създава специален отдел B1(a) под ръководството на подполковник Т. А. Робъртсън. Задачата му е да открива и да води германските агенти. От октомври 1941 г. комисията осигурява на B1 (a) информацията за заблуда, която се предава на двойните агенти. Джон Мариът от B1 (a) е секретар на комисията.
	Председател на комисията е сър ДЖОН МАСТЪРМАН, преподавател в Оксфордския университет. Сред 14-имата членове са Робъртсън, ЮИН МОНТЪГЮ от ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, полковник Джон Бевън от ЛОНДОНСКАТА КОНТРОЛНА СТАНЦИЯ (отговаря за материалите от _УЛТРА_) и представители на началник-щабовете на Върховното командване на съюзническите експедиционни сили и различни британски разузнавателни агенции. Норман Холмс Пиърсън — ръководител на X–2, Отдела за контраразузнаване към американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ — участва в работата на комисията, но официално не е неин член. Монтъгю замисля друг сложен план за заблуда — МИНСМИЙТ, за да отклони вниманието на германците в навечерието на съюзническото дебаркиране в Сицилия.
	Мастърман обезпечава почти стопроцентово присъствие на членовете, тъй като винаги е подсигурявал чай и чудесни кифлички със стафиди.
	Вж. ПОПОВ, ДУШКО.


	Комисия за печат и радио

	Вж. УВЕДОМЯВАНЕ „Д“.


	Комисия _Пайк_

	Парламентарна комисия, която през 1975 г. разследва обвиненията срещу ЦРУ и АНС. Носи името на Оутис Пайк — конгресмен демократ от Ню Йорк. Свидетелските показания пред комисията разкриват за пръв път част от дейността на АНС.
	Преди разследването, проведено през август 1975 г., комисията изисква от АНС „устава“, който определя правата и задълженията на агенцията за прехващане на комуникациите. В действителност този устав представлява разузнавателна директива на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, издадена през 1952 г. и засекретена, и никога не е разкриван.
	Служители на Пентагона, които представят АНС при разследването, се явяват без директивата. Пайк е вбесен. „Струва ми се невероятно, — казва той, — че искат от нас да отделяме огромни суми за една агенция, където работят много хора, без дори да има копие от един лист хартия, оторизиращ дейността на агенцията.“ Комисията гласува единодушно директивата да бъде представена с призовка. Но АНС и високопоставени служители от Министерството на отбраната успяват да предотвратят опасността директивата да стане публично достояние (с изключение, на един кратък откъс).
	УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, казва пред комисията, че АНС подслушва „комуникации, които са от САЩ за чужбина или само в чужбина“. Той признава, че комуникациите на някои американци се прехващат, тъй като думите им „не могат да бъдат отделени от трафика, който се записва“. След това Колби пита дали ще има други дискусии, които ще се провеждат при закрити врата или на сесии на Конгреса. Генерал-лейтенант ЛУ АЛЪН-МЛАДШИ от военновъздушните сили — първият директор на АНС, дава показания публично и прочита изявление, което очертава насоките на дейност на АНС, а след това настоява въпросите към него да бъдат задавани пред заседание на Конгреса.
	Разузнавачи и от ЦРУ, и от АНС по-късно се оплакват, че е изтекла информация от комисията. Начинът, по който Пайк процедира при разследването, често е неприкрито предубеден и критичен по отношение на републиканците. В резултат се стига до разногласия за съдържанието на окончателния доклад. По-голямата част от работата на Комисията _Пайк_ е засенчена от по-подробната и по-добре организирана работа на КОМИСИЯТА _ЧЪРЧ_.
	В доклада на Комисията _Пайк_, издаден през 1976 г., се споменава например „подводниковоразузнавателната програма на американския военноморски флот, предназначена за действие в чужди води“. Това е _АЙВИ БЕЛС_ — СТРОГО СЕКРЕТНА операция на военноморския флот, която има за цел да записва всички комуникации, осъществявани чрез съветски кабел, преминаващ на дъното на океана. (Програмата не е разкрита до 1986 г. — до процеса срещу РОНАЛД ПЕЛТЪН — бивш аналитик от АНС, който е продавал тайни, включително данни за проекта _Айви белс_, на руснаците.)


	Комисия по външно разузнаване (КВР)

	Създадена на 19 февруари 1976 г. от президента Форд за контрол над бюджета и разпределението на ресурсите за американската национална програма за външно разузнаване. Комисията е част от серията мерки, свързани с реформите и реорганизацията на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. По време на реформите се открива и постът ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Председател на комисията е директорът на ЦРУ, а членове са заместник-министърът на отбраната (Разузнаване) и заместник-помощникът на президента по въпросите на националната сигурност.


	Комисия _Флуънси_

	Британска група, която разследва предполагаем съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ на висок пост в британската разузнавателна общност. Комисията _Флуънси_ обединява усилията на Отдел Д (разследвания) на МИ–5 и контраразузнавателния отдел на МИ–6. Председател на групата, създадена през октомври 1964 г., е ПИТЪР РАЙТ от МИ–5.
	Разследването се базира на признанията на съветските шпиони АНТЪНИ БЛЪНТ, ДЖОН КЕЪРНКРОС и ЛИО ЛОНГ и на материалите, получени от няколко ИЗМЕННИЦИ. Основната задача на комисията е да прегледа информацията за внедрен агент, която до този момент е сочела ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. При повторното разглеждане доказателствата посочват съществуването на съветски шпионин в МИ–5, чиито действия се ръководят от ГРУ (съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ). Филби е работил в МИ–6 под ръководството на НКВД/НКГБ.
	Райт усеща, че всички данни сочат към двама офицери от кариерата в МИ–5 — Греъм Мичъл и РОДЖЪР ХОЛИС. Холис е директор на МИ–5 по времето, когато е създадена Комисията _Флуънси_. (Той се оттегля през декември 1965 г.)
	През 1965 г. комисията предава доклада си на Мартин Фърнивал Джоунс — новия директор на МИ–5, и на ДИК УАЙТ — ръководител на МИ–6. В доклада са посочени доказателства за непрекъснати вражески прониквания в МИ–5 поне до 1942 г. Предположенията за неразкрития съветски внедрен агент сочат Холис и Майкъл Ханли, по това време директор на отдел в МИ–5 и вероятен наследник на Фърнивал Джоунс. Райт разказва за реакцията на Фърнивал Джоунс следното:

	Докъде ще ни доведе това, Питър — изпращаш ми доклад, в който се твърди, че предшественикът ми и доста вероятният ми наследник са шпиони. Мислил ли си за това? Не си ли преценил какво ще се случи, ако следваме препоръките в доклада? Ще ни е необходимо цяло десетилетие, за да се възстановим, дори всичко това да не се окаже истина.

	Райт отговаря: „Напълно поддържам написаното, Еф Джей [Фърнивал Джоунс], не само аз, но и всички членове на работната група _Флуънси_. Уверявам те, че ако имаше и други заподозрени, щеше да имаш имената им.“ Фърнивал Джоунс одобрява ограничено разследване, а след него и разпит на Ханли с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Хариет_, дадено му в МИ–5. Обвиненията срещу него отпадат и той продължава кариерата си в МИ–5.
	Най-сетне — през 1969 г., досиетата от _Флуънси_ са предадени в МИ–5 и разследването на Холис е одобрено. В продължение на 2 дни той е подложен на разпит от аналитици на МИ–5 (Райт също участва), които слушат и записват показанията му. Холис нито разкрива, нито признава нещо, след което досието му е затворено. (През 1981 г. министър-председателката Маргарет Тачър казва пред Камарата на общините, че след допълнителен преглед на доказателствата се е стигнало до заключението, че Холис не е шпионин.)
	Комисията _Флуънси_ оказва помощ на МИ–5 и в общи разследвания и помага в разчитането на нови съобщения на _ВЕНОНА_. Очевидно съществуващият съветски внедрен агент не е открит, въпреки че Райт, ЧАПМАН ПИНЧЪР и др. остават с убеждението, че Холис е съветски агент.


	Комисия _Четирийсет_

	Група към СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, която получава задачата да одобрява тайни операции, извършвани от ЦРУ.
	_Четирийсет_ е название от 70-те години за събития с непрекъснато променящи се имена. От 50-те години съществува механизъм на СНС за решения във връзка с АКТИВНИТЕ МЕРОПРИЯТИЯ.
	Джеймс Гарднър — пенсиониран служител от Държавния департамент, офицер за свръзка в комисията от октомври 1975 г., казва пред КОМИСИЯТА _ПАЙК_, че през 1972 и 1974 г. са били одобрени почти 40 операции, без да са минали през Комисия _Четирийсет_. Според него председателят на комисията Хенри Кисинджър, съветник по въпросите на националната сигурност, а по-късно — едновременно с тази длъжност и държавен секретар предпочита да взема решения с „гласуване по телефона“, а не на събиранията. Той оприличава Комисия _Четирийсет_ на кабинета на президента Линкълн, където е важал само един глас — на президента, а в случая — на Кисинджър. Другите членове на комисията са УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, Уилям Клемънтс-младши — заместник-министър на отбраната, генерал Джордж Браун — председател на Обединените началник-щабове, и Джоузеф Сискоу — заместник държавен секретар по политическите въпроси.
	Гарнър — офицер от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ към Държавния департамент, твърди, че Кисинджър е единственият член на комисията, който има подробна информация за предложените активни мероприятия.


	Комисия _Чърч_

	Сенатска комисия за разследване на разузнавателните операции. Действа през 1975–1976 г. и е известна под името на председателя демократ от Айдахо Франк Чърч. Официалното й име е Сенатска комисия за проучвания на правителствените операции, свързани с разузнавателната дейност.
	Комисията _Чърч_ се занимава предимно с вътрешната шпионска дейност, главно операция _ШАМРОК_, проведена от АНС. Когато изслушват свидетелите от АНС, сенаторите са шокирани от факта, че правителството е прехващало отвъдморските телеграми още от 40-те години. По време на разпитването на свидетелите президентът Форд се обажда лично на сенатора Чърч по телефона и прави опит да спре огласяването на резултатите, като обяснява какви са опасностите от евентуалното разкриване на операциите на АНС. Но публичните прослушвания продължават.
	На широко обсъждане е подложено и разглеждането на намеренията на администрацията на Никсън за ПЛАНА _ХЮСТЪН_.
	Сенаторът Чърч обобщава становището си за дейността на АНС така: „… технологичният капацитет, който разузнавателната общност предоставя на правителството, може да му помогне да наложи истински терор и няма начин да му се противодейства… Такъв е капацитетът на тези технологии…“ На 26 април 1976 г. комисията публикува окончателния си доклад.
	По време на прослушванията, но не пред комисията, ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — директор на КОНТРАШПИОНАЖА към ЦРУ, казва следното, без да знае, че го записват: „Немислимо е секретното разузнаване на правителството да се съобразява с всички нареждания на правителството.“
	През Втората световна война Чърч е служил в АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ на Китайско-Бирманско-Индийския фронт. Получава адвокатски права през 1950 г., а от 1956 до януари 1981 г. е сенатор.
	Вж. КОМИСИЯ _ПАЙК_.


	Комитет государственной безопасности

	КГБ.


	Комитет за секретна кореспонденция

	Първата американска агенция за външно разузнаване. На 29 ноември 1775 г. Континенталният конгрес създава комитет „с единствената цел да си сътрудничи с приятелите ни от Великобритания, Ирландия и други части на света“. В действителност целта е събиране на разузнавателни сведения. БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН, който е с богат дипломатически опит, ръководи комитета. Преди Войната за независимост на Северна Америка той е пълномощен представител на Масачузетс, Джорджия и Пенсилвания (тогава все още английски колонии) в Лондон. Когато войната започва, Франклин поема външните работи. Другите членове са Джеймс Лавъл, който с интереса си към КРИПТОЛОГИЯТА подпомага американската кауза, и Джон Джей — бъдещ ръководител на правосъдието в Съединените щати.
	Един от първите, с които комитетът работи, е ЖУЛИЕН АШАР ДЬО БОНВУЛОАР — френски АГЕНТ, чиято мисия е да помогне на Съединените щати. Бонвулоар уверява Франклин, че Франция вече не се интересува от Канада, която е загубила от Великобритания по време на Седемгодишната война (1756–1763). През април 1776 г. комитетът изпраща във Франция свой агент — Сайлъс Дийн от Континенталния конгрес. Дийн има втора мисия — като член на комитета да купи оръжие за Континенталната армия.
	Британците научават за тайната дейност на комитета и проникват в американското разузнаване с помощта на ДВОЙНИЯ АГЕНТ ЕДУАРД БАНКРОФТ. Но създаденото френско-американско сътрудничество осигурява мощна подкрепа за Континенталния конгрес. През 1777 г. комитетът се разпада и задълженията му са прехвърлени към търговския отдел на американската мисия във Франция.


	Комитет на двойната игра

	Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.


	Компания за прикритие

	Термин, използван от ЦРУ за означение на частни търговски организации, които в действителност са създадени и контролирани от разузнавателни служби. Връзката им с разузнавателните служби обикновено е секретна. Вж. _ЕЪР АМЕРИКА_.


	Компанията

	Така сътрудниците в ЦРУ наричат между себе си своето ведомство. Не им е приятно, когато този термин се употребява от хора, крито нямат нищо общо с ЦРУ.


	_Компаратор_

	Първата от серията високоскоростни изчислителни машини, идеята за която се заражда през 30-те години в службата по РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ на САЩ (OP–20-G). Очаквало се е, че появата на тази машина ще извърши революция в КРИПТОАНАЛИЗА. ВМС сключва договор с доктор Ваневър Буш от Масачузетския технологичен институт за разработка на тези машини, които трябва да станат най-съвършените в света. Проектът е преустановен през 1939 г. поради липса на средства.
	По-късно Буш става директор на Управлението за научно-технически разработки, което инициира програмата по създаване на атомната бомба в САЩ. Виден инженер и учен, Буш е и президент на института _Карнеги_ и вицепрезидент на Масачузетския технологичен институт.


	Комплексно разузнаване

	Разузнаване, при което се разчита на цялата налична информация, включително на данните от ОТКРИТИ ИЗТОЧНИЦИ.


	Компрометиране

	Известно или предполагаемо разкритие на агент, на засекретена информация или на друг материал пред неоторизирани лица.


	Компрометиране с подставяне на жена/мъж

	Термин за жени/мъже, използвани за сексуални връзки, с които да бъдат злепоставени или дискредитирани други лица. Използването на СЕКС за поставяне на капан или за изнудване на даден човек е стандартна практика при провеждането на разузнавателни операции.


	Компютърен шпионаж

	Проникване в компютри, за да се стигне до секретна информация или за да се променят данните, запаметени в него. Обикновено АГЕНТИТЕ, които проникват в компютърните системи, търсят информация. Но в компютрите може да се влезе нелегално и с други цели. Те могат да бъдат заразени с вируси, които да променят или да изтрият данните, или „софтуерен вражески агент“ може да зададе фалшиви команди. Също като невидима бомба с часовников механизъм промененият софтуер е скрит в компютърната система, готов да се взриви под формата на подвеждащи команди в предварително зададено време.
	Уязвимостта на компютърните системи на американските бойни кораби е известна от 1975 г. По това време Министерството на отбраната формира _екипи Тигър_ със задачата да проникнат в компютри с първостепенна информация за отбраната. Екипите правят пробив в системата и превземат всички данни.
	Сред американските тайни, предадени на Съветския съюз през 1982–1983 г. от старшия радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ, са листовете с ключовете и разшифровките на строго секретни военноморски компютърни системи. По това време Уитуърт служи на атомния самолетоносач _Ентърпрайс_. По времето, когато Уитуърт шпионира на борда на _Ентърпрайс_, Министерството на отбраната е отбелязало в наръчника по компютърна сигурност, че подходяща компютърна защита липсва. „Въвеждането на истинска многопластова система за защита, се казва в ръководството, си остава една от целите… Но поради ограниченията на сегашното състояние на хардуера/софтуера тази цел не може да се постигне в необходимата степен на сигурност.“
	През 1989 г. западногерманската полиция разкрива компютърен шпионски кръг, ръководен от руснаците, чиято цел е кражбата на американски военен софтуер и данни. Пет души са обвинени, че предават на съветските си АГЕНТУРИСТИ информация, която е получена от проникването в над 30 компютъра, използвани от американски военни части и военни доставчици. Проникването в германските компютри първо е засечено от доктор Клифърд Стол — астроном и специалист по компютърна сигурност, който работи в лабораторията _Лоурънс Бъркли_ в Бъркли, Калифорния. Лабораторията извършва строго секретна работа по ядрените оръжия.
	Грешка от 75 цента в счетоводната компютърна система на лабораторията _Бъркли_ алармира Стол за присъствието на хакер в системата. Стол измисля фалшив файл за Инициативата за стратегическа отбрана — ИСО (Strategic Defense Initiative — SDI), нарича го SDINET (ИСОНЕТ) и го използва като примамка за хакера. В книгата си „Кукувичето яйце“ („The Cuckoo’s Egg“, 1989) той разказва за работата си с малко известния Национален център по компютърна сигурност, който помага за защитата както на държавна, така и на търговска база данни.
	Сред забелязаните вмешателства са и прониквания в компютри за проучвания на ядрените оръжия и ядрената енергия в Лос Аламос, Ню Мексико, и в Националната лаборатория _Аргон_ в Аргон, Илинойс. Западногермански служители твърдят, че от 1985 г. вербовчиците на КГБ плащат на хакерите в брой и с наркотици. Извършен е пробив в компютри и в Западна Германия, Великобритания, Франция, Италия, Япония и Швейцария.
	В мрежата на самия център през 1986 г. прониква студент. Оттогава АНС е разработила проекта _Блекър_ с цялостно кодирана система, т.е. всичко в системата е закодирано. _Блекър_ се използва при прехвърляне на секретна информация в сигурни правителствени компютърни мрежи.
	През 1989 г. ФБР организира във Вашингтон „жилищна“ операция, за да хване в капан съветски дипломат, който се опитва да се добере до информация за начина на защита на американските правителствени компютри. Дипломатът — подполковник Юрий Пахтусов, заместник военен АТАШЕ — иска тези документи от американски офицер, който докладва за случая на ФБР. Там му нареждат да се съгласи да предаде на Пахтусов необходимата информация. Руснакът е арестуван в момента, когато му предават документите. Американският Държавен департамент нарежда експулсирането му.
	Използването на компютри в КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО става известно при разследването на ОЛДРИЧ ЕЙМС. Въпреки че ФБР не разкрива подробности, електронното НАБЛЮДЕНИЕ на личния компютър на Еймс вероятно е било съпроводено и от монтирането на БРЪМБАР в дома му. Подслушвателният микрофон вероятно е уловил ударите на пръстите му по клавишите (всеки удар произвежда различен електронен сигнал). Или пък по време на отсъствието му ФБР е прегледало наличните файлове.


	КОМРАЗ

	Разузнаване в областта на комуникациите.


	_Кондор_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на германските усилия да бъдат внедрени АГЕНТИ на АБВЕРА в Кайро — столицата на контролирания от британците Египет, през 1942 г. Операцията е планирана малко преди предвиденото превземане на града от германските войски.


	Конрад, Джозеф (1857–1924)

	Автор на „Тайният агент“ („The Secret Agent“, 1907) — един от ранните шедьоври на шпионския жанр в литературата. Роден е в контролираната от руснаците част на Полша. Конрад е един от най-великите английски романисти.
	През 1886 г. 17-годишният Конрад се качва на кораб и пристига в Англия. Научава английски и получава удостоверение за капитан на търговски кораб. През 1893 г. изоставя морския живот и се посвещава на литературата. Действието в „Тайният агент“ се развива в свят на анархисти — проследява усилията на британските оперативни работници и информатори от КОНТРАШПИОНАЖА по време, когато се опитват да разплетат анархистки бомбен заговор. Историята е създадена на базата на опита да бъде взривена обсерваторията в Гринуич, Лондон, през 1894 г.
	Най-известните произведения на Конрад са „Господарят Джим“ („Lord Jim“, 1900) и „Сърцето на мрака“ („Heart of Darkness“, 1902). Конрад внася в романизирания шпионаж чувство на отчаяние и предателство — елементи, които по-късно се възраждат отново в романите на ДЖОН ЛЬО КАРЕ. Друг роман на Конрад — „Под погледа на Запада“ („Under Western Eyes“, 1911), разказва за руския студент Разумов, който открива, че е въвлечен в предателство от друг студент, включен в заговор за убийство.
	В писмо до свой приятел Конрад обяснява песимистичните си възгледи за живота така: „Тази машина… която сама себе си е създала… и, — гледай ти!… и тя вярва на всички ни. Вярва колкото си иска. Подвластни са й времето, пространството, болката, смъртта, корупцията, отчаянието и всички илюзии — нея нищо не я вълнува. Трябва да призная, че изпитвам удоволствие да съзерцавам този безпощаден процес.“


	Конрад, Клайд Лий

	Сержант от армията на САЩ, служил в секретна част на Осма пехотна дивизия в Западна Германия. През 1975 г. се запознава с чехословашки и унгарски разузнавачи и през следващите 10 години Конрад предава многобройни секретни документи на разузнавателните им служби. Освен това той успява да вербува помощника си — сержант Родерик Рамзи, който служи с него от 1983 до 1985 г.
	Конрад получава значителни суми по време на 10-годишната си шпионска дейност. Някои смятат, че става въпрос за 5 млн. долара, въпреки че такава висока сума е доста необичайна за разузнавателните служби от Източния блок. Рамзи е получил около 20 000 долара. Конрад и още няколко цивилни, въвлечени в шпионския кръг, са арестувани през август 1988 г. и срещу тях е възбудено следствие в Западна Германия. Конрад е признат за виновен, защото е „застрашил цялата система за защита на Запада“, и е осъден на доживотен затвор. Рамзи е арестуван през юни 1990 г., след като напуска армията. Следователите откриват, че през 1981 г. той е ограбил банка и се е опитал да разбие каса в стаята на болничната охрана, където е работел. Срещу него не са повдигнати никакви обвинения.


	Консорциум по проблемите на разузнаването

	Група, създадена от американски социолози, историци и специалисти в областта на външната политика, международното и конституционното право. Целта й е да поощри и да подкрепи преподаването в областта на разузнаването на студенти и на дипломанти, а също и да подпомогне научноизследователската работа в разузнаването.
	Създаденият през април 1979 г. консорциум провежда и спонсорира конференции по въпросите на разузнаването и издава серия от монографии и други публикации. Монографиите са публикувани в Информационен център за национална стратегия — образователна организация с идеална цел. Първата публикувана работа е _Изисквания в разузнаването през 80-те години (Intelligence Requirements for the 1980’s)_.


	Конспиративна квартира

	Външно най-обикновена къща (или жилище), която обаче се поддържа от разузнавателна служба за оперативни цели (например за тайни срещи, за разпити на агенти и информатори или за укриване на ИЗМЕННИК).
	В бестселъра си „Калайджия, шивач, войник, шпионин“ („Tinker, Tailor, Soldier, Spy“, 1974) ДЖОН ЛЬО КАРЕ предава мислите на Питър Гийам по този повод:

	Колко конспиративни квартири съм видял, мислеше си Гийам, докато разглеждаше мрачния апартамент. Можеше да ги опише по начина, по който търговски пътник може да опише хановете. От петзвездната огледална стая в Белгрейвия с уеджудски пиластри и позлатени дъбови листа до тези две стаички в Лексъм Гардънс, предпочитани от ловците на скалпове, където миришеше на прах и канализация, с еднометров пожарогасител във фоайето, потънало в мрак. Над камината се виждаха стражи, които надигаха халби. По масите имаше миди за пепелници, а в сивата кухня — анонимна инструкция „На всяка цена изключи газта — и двата котлона“… Той натисна копчето и чу прещракването на електрическата ключалка да отеква по стълбите. Отвори входната врата, но остави веригата, за да се убеди, че Тоби е сам.

	Льо Каре продължава:

	На подноса имаше чай: Гийам го беше приготвил в две чашки. За конспиративните квартири са характерни някои стандартни домакински принадлежности. Или се преструваш, че живееш там, или просто мислиш за всичко. В този занаят непринудеността е изкуство, реши Гийам…



	Конспиративна пощенска кутия

	Адрес, на който редовно се получават и съхраняват до получаването писма или друг вид съобщения. Писмото (или друг вид съобщение) се адресира до лице, което живее на дадения адрес, но се получава от сътрудник или от агент на разузнаването.
	В САЩ наричат конспиративния адрес „пощенски тайник“ или „жива пощенска кутия“.


	Конспиративно проникване

	Термин, използван за означаване на нелегално, тайно влизане в служба или жилище, за да се вземат материали или документи. Подобни прониквания са част от историята на всички американски разузнавателни агенции, преди всичко на ФБР. Тази дейност на ФБР често се извършва по поръчка на АНС, когато желае да се добере до снимки, книги с кодове или системи за кодиращи машини. При подобни операции се монтират също микрофони и телефонни подслушвателни устройства.
	Първите прониквания са осъществени през 20-те години, когато военноморският флот финансира серия от такива операции в японското консулство и други негови служби в Ню Йорк, които се извършват от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ, ФБР и нюйоркската полиция. Целта е била да бъдат откраднати кодове. Тези прониквания, нито едно от които не е било разкрито, продължават до края на 1939 г.
	На 19 юли 1966 г. конспиративното проникване е официално забранено за ФБР. Директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР подписва меморандум, според който практиката, „която включва тайно проникване в каквито и да са помещения, няма да бъде толерирана в бъдеще“. По-късно Хувър изказва съжалението си от възможността, че може да нареди тайно проникване единствено със съгласието на президента или на главния прокурор.
	По време на администрацията на Никсън и просъществувалия за кратко ПЛАН _ХЮСТЪН_ практиката на конспиративното проникване е възобновена. Но Хувър се налага, като отстоява становището, че няма да позволи проникване без писменото одобрение на президента. План _Хюстън_ е отменен, но администрацията на Никсън продължава да изисква усъвършенстване на ВЪТРЕШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Това води до създаване на Комисия на разузнавателните служби (КОМИСИЯ _АД ХОК_), до използването на ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ и на нелегалните им действия, включително аферата _УОТЪРГЕЙТ_. През 1981 г. Министерството на правосъдието иска разрешение за тайно проникване от СЪДА ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Съдът постановява, че при подобни действия се изисква единствено одобрението на президента, а не на съда. През декември 1981 г. президентът Рейгън упълномощава главния прокурор да даде съгласие за конспиративно проникване само при условие че ще бъде насочено срещу „чуждестранна сила или агент на чуждестранна сила“.


	_Констелейшън C–121_

	Американски пътнически самолет; най-съвършеният транспортен самолет от времето на Втората световна война. С разширяването на войната модел _749 Констелейшън_ широко се използва от военновъздушните и военноморските сили както за превози, така и за специализирано електронно НАБЛЮДЕНИЕ.
	Военновъздушните сили му дават обозначение _C–121_, а военноморският флот — множество други. _Супер Кони_, снабдени с огромни радари, са били използвани главно като радарни постови самолети за откриване на приближаващи вражески (съветски) бомбардировачи. От средата на 50-те години до 1965 г. военновъздушните сили и военноморският флот поддържат самолетите в денонощна бойна готовност, за да осигурят бариера между Северна Америка и Атлантическия и Тихия океан.
	През Виетнамската война американските военновъздушни сили използват _EC–121_ в Югоизточна Азия, за да улавят приближаването на северновиетнамски изтребители или пък да направляват други американски самолети. Военноморският флот използва радарен самолет _EC–121M_ за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). Тези самолети отчасти са заменени с кораби на военноморския флот, които са били изтеглени от операции за ЕЛРАЗ след загубата на _Пуебло_ и атаките над _Либърти_. Един от самолетите на флота, извършващ полет над международни води край бреговете на Северна Корея, на 15 април 1969 г. е свален от севернокорейски изтребители. Целият 31-членен екипаж загива. Самолетът е бил на военноморска ескадрила VQ–1 (вж. ЕСКАДРИЛИ VQ).
	Американската реакция на обстрела подобно на реакцията при завземането на _Пуебло_ от севернокорейците е много ограничена поради заетостта във Виетнамската война.
	Създаден през 1939 г. от Хауърд Хюз — тогава собственик на авиокомпания _TWA_, — _Констелейшън_ е 4-моторен транспортен самолет, характерен с аеродинамична форма на корпуса и тройни опашни перки. Следвоенните радарни версии имат масивен корпус и вертикални радарни „гърбици“. (Един от самолетите на военноморския флот е снабден с „чиниеподобна“ радиолокационна антена.) Радарните самолети имат 6 т електрооборудване и могат да „претърсват“ район от 64 000 кв. км. на всеки радарен обхват. _EC–121_ е с 5-членен екипаж и с възможност за работа на още около 12 техници и оператори. Резервни членове на екипажа могат да пътуват, когато мисиите са 10 часа. Екипажът може да е 24–31-членен.
	Първите военни модификации на _Констелейшън_ са произведени в Локхийд през 1943 г. Обозначени са като _C–69_ от военновъздушните сили и _R70_ — от военноморския флот. Първите 142 самолета _Констелейшън_, създадени през 1955 г. и снабдени с радари, са предназначени за военноморския флот. Наречени са _Уорнинг стар_ (Сигнална звезда), а оригиналното им обозначение е _WV–2_. Доставката на 82 самолета _RC–121/EC–121_ е направена малко по-късно (самолетите на военноморския флот са обозначени _EC–121_ през 1962 г.). Последният радарен _EC–121_ е изтеглен от флота през 1982 г.
	{img:shpionazh-36.jpg|#Constellation C–121}


	Контрамерки

	Мерки за противопоставяне на определена или на обща вражеска заплаха, предимно ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ.


	Контраразузнаване (КР)

	Работа по предотвратяване на убийства, шпионаж и саботаж, както и набиране на разузнавателна информация от чужди разузнавателни служби.


	Контрашпионаж

	Действия, предприемани за запазване и защита на секретен материал от чужди разузнавателни служби.


	Контрол на излъчването (КИЗ)

	Военна практика за отказ от използването (или намаляване радиуса на действието) на радио- или радарни системи, за да не могат вражески сили да засекат или да прехванат излъчването.


	Контролиран чужд агент

	Използван от американските военни служби термин за определяне на ДВОЕН АГЕНТ. Понякога се нарича контролиран чужд източник.


	Контрольор

	1. Физически или психологически натиск, упражнен върху АГЕНТ за сигурност, че той/тя ще спазва инструкциите на разузнавателна агенция или служба.
	2. Организация или отделна личност, която направлява разузнавателна операция.
	3. Измислен ръководител на британското разузнаване в романите на ДЖОН ЛЬО КАРЕ. Терминът е заимстван от традиционното „C“, използвано за ръководителя на британското разузнаване МИ–6.
	Льо Каре използва няколко Контрольора в романите си, дори главният герой — ловецът на шпиони ДЖОРДЖ СМАЙЛИ, е изпълнявал тази роля. Описанията на Контрольор подобно на много от героите на Льо Каре са доста графични, както в следния откъс на „Калайджия, шивач, войник, шпионин“ („Tinker, Tailor, Soldier, Spy“, 1974):

	Време му беше да започне да изглежда значително подмладен. Смайли си спомняше как Контрольора отслабна, страните му порозовяха, а тези, които го познаваха по-малко, го поздравяваха, защото изглеждаше много добре. Може би само Смайли бе забелязал ситните капчици пот, които напоследък опасваха челото в основата на косата му. Контрольора ненавиждаше провалите също толкова, колкото и болестите, а собствените си провали — повече от всичко. Съзнаваше, че да признаеш провала, е все едно да го приемеш, че агенция, която не се бори, няма да оцелее. Презираше агентите, облечени в копринени ризи, които изстискваха огромни суми от бюджета за сметка на крайно необходимите агентурни мрежи, на които той залагаше. Обичаше успеха, но ненавиждаше чудесата, ако изместваха усилията му. Ненавиждаше слабостите така, както ненавиждаше чувствата и религията…



	Конфиденциално

	Американско означение за информация по въпросите на националната сигурност, чието несанкционирано разпространение може да накърни интересите на държавата. В САЩ това е най-ниската категория на секретност.
	Другите 2 степени са СЕКРЕТНО И СТРОГО СЕКРЕТНО.


	Координатор на информация (КИ)

	Длъжност, създадена специално за УИЛЯМ ДОНОВАН в самото начало на кариерата му като ръководител на разузнавателна служба. Президентът Франклин Д. Рузвелт назначава на 11 юли 1941 г. Донован за координатор на информацията със следните задължения:

	… да събира и да анализира цялата информация и данни, които може да имат връзка с националната сигурност; да сравнява подобна информация и данни и да ги предоставя на президента и на онези правителствени служби и служители, които президентът е определил; да изпълнява, когато президентът поиска, допълнителни дейности, които да улеснят събирането на важна за националната сигурност информация, с която правителството не разполага в момента.

	Когато Донован поема поста на КИ, на агенцията е отпуснат бюджет за заплати на 92 служители. До 15 декември 1941 г. там вече работят 596 души и тя е на път да се превърне в творението на Донован — УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).
	Полковник Едуин Сайбърт, който по времето на генерал Дуайт Айзенхауер става разузнавач, казва на Антъни Кейв Браун — биографа на Донован, че когато посещава щабквартирата на КИ във Вашингтон, тя „много приличаше на публичен дом в Ларедо в събота вечер със съперничеството, ревността, невероятните замисли, като всеки се опитва да бъде изслушан от директора. Но аз почувствах, че в основата на всичко е поставен професионализмът, и съм доволен да кажа, че бях прав“.
	Много от ранните действия на Донован повлияват върху американската разузнавателна политика през следващите десетилетия. Той създава Отдела за изследвания и анализ и се обръща към университетите от _Айви лийг_ за талантливи попълнения. За директор на ИА, както често наричат отдела, той избира Джеймс фини Бакстър — президент на колежа _Уилямс_. Скоро Бакстър е заменен от Уилям Лангър — професор по история в Харвард (ветеран от Първата световна война). Под управлението на Лангър ИА става значителна организация, в която работят психолози, икономисти, географи и антрополози. Арчибалд Маклиш — библиотекар на Конгреса, е главен вербовчик за ИА. Други ги привличат приключенията, обещани от КИ, като например Естел Франкфуртер — дъщеря на съдията от Върховния съд Феликс Франкфуртер, Джон Форд, който тъкмо е завършил режисурата на „Гневът на мравките“, и Мериан Купър — режисьор на „Кинг“. Най-секретните отдели на КИ са известни като СД/Б и СД/Г. Те са замислени като подготвителни отдели, които да станат действени след влизането на САЩ във войната. В структурата на КИ (а по-късно и на УСС) СД означава Специални дейности, а буквата след наклонената черта е инициалът на ръководителя. СД/Б е разузнавателен отдел под ръководството на Дейвид К. Е. Брус, а СД/Г е отдел за саботаж под ръководството на М. П. Гудфелоу.
	Донован поверява пропагандната програма зад океана, официално наречена Служба за външна информация (СВИ), на Робърт Шеруд — виден драматург. Шеруд създава късовълнови подслушвателни станции, за да изслушва германските пропагандни предавания. СВИ реагира с бързи отговори на антиамериканската пропаганда. Сред помощниците на Шеруд в СВИ са видни писатели, включително Торнтън Уайлдър и Стивън Винсънт Бенет. Морският капитан Джеймс Рузвелт — най-големият син на президента — е военен съветник на Донован.
	КИ отпада със създаването на УСС, което официално е обявено на 13 юни 1942 г.


	_Копек_

	ШИФРОВА система, използвана от американския военноморски флот през Втората световна война за технически обмен между криптолозите от различни места по света.


	Копирка

	Хартия за тайнопис, покрита със специален химикал.


	Коплън, Джудит (1922)

	Служителка в Министерството на правосъдието на САЩ, шпионирала за Съветския съюз.
	Коплън е родена в Бруклин, Ню Йорк. Учи руски в колежа _Барнард_. След дипломирането си през 1943 г. постъпва като служителка в Министерството на правосъдието в Ню Йорк, а през 1945 г. е прехвърлена в централата на министерството във Вашингтон. Там работи в отдела за регистрация на чуждестранни агенти. На този привидно обикновен чиновнически пост тя успява да събере значителна информация, тъй като към досиетата често се прилагат доклади на ФБР за регистрираните чужди клиенти, включително за тези, които ФБР подозира, че са съветски оперативни работници.
	През 1948 г. ФБР за пръв път се усъмнява, че тя е КУРИЕР на съветски шпионски кръг. ЕДГАР ХУВЪР, директор на ФБР, настоява единствено за уволнението й като потенциално опасна за сигурността. Но офицерите от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО препоръчват тя да остане и да бъде внимателно следена. Хувър, който не се чувства в свои води в областта на шпионажа, след дълги увещания се съгласява. Коплън е поставена под НАБЛЮДЕНИЕ. По време на честите й пътувания между Вашингтон и Ню Йорк я забелязват как предава документи на Валентин Губичев — съветски РАЗУЗНАВАЧ, който е под ПРИКРИТИЕТО на служител в ООН.
	ФБР подготвя фалшив секретен документ, подписан от Хувър, и го предава на нищо неподозиращата Коплън. Тя го прибира в чантата си заедно с други документи на ФБР. През март 1949 г. двамата с Губичев са арестувани в Ню Йорк. Настояванията от страна на руснаците, че Губичев има дипломатически имунитет, не са приети, защото въпреки това, че той е влязъл в Съединените щати като член на съветската делегация в ООН, по-късно е станал служител на Секретариата на ООН. Промяната на работното място му коства имунитета.
	Коплън е съдена за кражба на правителствени документи и на документи, отнасящи се до националната сигурност. Двамата с Губичев са осъдени. Той е депортиран след сделка, сключена с Държавния департамент. Присъдата на Коплън е отменена по настояване на съдията заради 2 неща. Записите от наблюдението на подсъдимата е трябвало да бъдат показани на защитника й, а арестът й е трябвало да бъде придружен със заповед. Конгресът скоро прокарва закон, който позволява извършване на арест без заповед в случай на шпионаж.


	\* Кораби за разузнавателна информация

	Кораби, а през XX в. и ПОДВОДНИЦИ са използвани често за събиране на разузнавателни сведения. През Втората световна война военните кораби на различните страни разполагат с ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ (_Хаф-Даф_), а по-късно и с оборудване за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ).
	Всеки военноморски кораб и подводница всъщност е и кораб за събиране на разузнавателна информация, тъй като наблюдава и докладва за чуждите военноморски флотилии, търговските кораби, пристанищата и други крайбрежни съоръжения.


	Съветски съюз
	Специализирани „шпионски“ кораби се използват за пръв път през 50-те години, когато Съветският съюз пуска модифицирани плавателни съдове, тип траулер, да събират разузнавателни сведения в отвъдморски райони и да наблюдават западните военноморски операции. Това се налага поради липсата на съветски електронни подслушвателни постове отвъд океана (с изключение, на посолства и консулства).
	Въпреки че западната преса често ги описва като „дегизирани“ риболовни траулери, съветските плавателни съдове за събиране на разузнавателни сведения могат лесно да бъдат идентифицирани. Екипажите са кадри от военноморския флот, а самите кораби са с огромни електронни антени, като някои са и въоръжени. Въпреки това съветските риболовни, а така също и търговски кораби без съмнение събират разузнавателни сведения при всеки удобен случай. Но по-голямата част от тях, означени като _AGI_ от западното разузнаване, са построени на базата на корпусите на траулери, тъй като в огромните им трюмове лесно може да се монтира електронно оборудване и да се обзаведат спални помещения за екипажа. Освен това траулерите са и по-издръжливи, имат морски качества и са били в серийно производство.
	По-късно по-големите съветски _AGI_ са създадени специално за събиране на разузнавателна информация. Големите кораби клас _Приморие_ (3700 т) и клас _Балзам_ (5400 т) могат да обработват събраните разузнавателни сведения на борда, като по този начин ускоряват предаването на разузнавателна информация за военноморския флот и регионалните командвания. По-големите съветски _AGI_ са снабдени с леки противовъздушни оръдия, а на много от тях са били забелязани и противовъздушни ракети.
	В края на 80-те години — непосредствено преди разпадането на Съветския съюз, около 60 от тези кораби се използват от съветския военноморски флот. Тези _AGI_ обикновено извършват наблюдение край стратегическата американска подводникова база в Хоули Лох, Шотландия, и близо до югоизточния бряг на Съединените щати — място, където могат да се наблюдават подводниковите бази в Чарлстън, Южна Каролина, и Кингс Бей, Джорджия, както и ракетните опити в Кейп Канаверал, Флорида. _AGI_ действат и във важни международни води, като Гибралтарския проток, сицилианските протоци и протока Ормуз. _AGI_ редовно наблюдават учения на бойни кораби на американския военноморски флот и на други кораби на НАТО. Смята се, че по време на Виетнамската война един съветски _AGI_ край остров Гуам и друг, действащ близо до американските самолетоносачи в Тонкинския залив, са изпратили предупреждение за предстоящи американски въздушни удари над Северен Виетнам.
	Съветски бойни кораби осъществяват наблюдение над военноморските сили в морето и океана на западните страни. Тези съветски кораби и _AGI_, които извършват операции за близко наблюдение, обикновено се наричат „клюкари“.


	Съединени щати
	В периода след Втората световна война американският военноморски флот разчита предимно на военните си кораби и подводниците за събиране на сведения по електронен път край бреговете на Северен Виетнам през 1964 г. и води до т.нар. инцидент в Тонкинския залив, който ескалира американското присъствие във Виетнам. (Вж. _ДЕСОТО_.)
	Първите специализирани американски разузнавателни кораби са използвани, за да компенсират липсата на електронни подслушвателни постове в Южна Америка и Африка. Това са товарни кораби от времето на Втората световна война, променени след 1960 г., когато АНС получава разрешение да разполага с кораби за ЕЛРАЗ, предназначени да следят страните от Третия свят.
	Първият променен за целите на разузнаването кораб е _Редник Хосе Ф. Валдес_ (T-AG 169), пуснат през ноември 1961 г. През следващите 10 години действа край бреговете на Африка, изпълнявайки мисии по ЕЛРАЗ под ПРИКРИТИЕТО на „подробни хидрографски проучвания“. _Валдес_ се придружава навсякъде от други 2 кораба на АНС: _Джеймс Е. Робинсън_ (T-AG 170) и _Сержант Джоузеф Е. Мюлер_ (T-AG 171). Те се управляват от цивилни екипажи и техници на АНС. Обозначението _T-AG_ означава кораб с цивилен екипаж (T) и разнородни помощни функции (AG).
	Едновременно с това американският военноморски флот започва събирането на разузнавателни сведения в сътрудничество с АНС. Серия от кораби за ЕЛРАЗ са преустроени от военновременни товарни кораби, а екипажите са от кадрите на флота от военноморската служба за сигурност, която събира сведения за цели и на АНС, и на флота. Първият ръководен от военноморския флот кораб е _Оксфорд_ (AG 159), построен през 1945 г. като товарен кораб. Според справочника на Центъра по история на военноморските сили на САЩ „Американски бойни кораби“ („Dictionary of American Naval Fighting Ships“, 1970) корабът е предаден на военноморския флот на 8 юли 1961 г. за изследвания.
	През есента на 1962 г. _Оксфорд_ действа в Карибския басейн и прехваща радиокомуникации от Куба, докато Съветският съюз прехвърля и оръжие на острова. _Оксфорд_ е модифициран _ПОТИ_ — помощни технически изследвания. Извършени са още 4 подобни модификации на големи товарни кораби — _Джорджтаун_ (ПОТИ 2), _Джеймстаун_ (ПОТИ 3), _Белмонт_ (ПОТИ 4) и _ЛИБЪРТИ_ (ПОТИ 5), на които има военноморски персонал, който служи, следвайки наставленията на АНС, и някои цивилни специалисти. Тези кораби са лесноразличими като разузнавателни кораби поради характера на извършваните операции, антените и определенията им във военноморските справочници. На тях има минимално количество въоръжение.
	_Джорджтаун_ действа предимно край Южна Америка, _Джеймстаун_ — край Африка, в Карибския басейн и Южно Китайско море, _Белмонт_ остава в Карибския басейн (като оказва помощ на американските войски, които дебаркират в Доминиканската република), а _Либърти_ е изпратен в източната част на Средиземно море, за да посрещне съдбата си през юни 1967 г. край бреговете на Синайския полуостров.
	Военноморският флот, Министерството на отбраната и АНС по-късно обмислят възможността за флот от по-малки товарни кораби — дори и от типа на траулерите — за ЕЛРАЗ, които да действат по-близо до „набелязаните“ райони, отколкото по-големите модифицирани _ПОТИ_. Първите _ПОТИ_ са 3 малки 52,8-метрови товарни кораба, приспособени за ЕЛРАЗ в средата на 60-те години. Първият е _Бенър_, обозначен _ППП 1_. Тези букви означават разнородни помощни функции (П) и природни проучвания (ПП).
	_Бенър_ работи край Йокосука, Япония. През 1967 г. извършва ЕЛРАЗ на съветски Сибир, Северна Корея и Китай под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _КЛИКБИЙТЪЛ_. Веднъж корабът е бил „притиснат“ от съветски военноморски кораби.
	_Бенър_ е последван в Далечния изток в края на 1967 г. от кораба _ПУЕБЛО_ (ППП 2), а третият кораб — _Палм Бийч_, е пуснат в операция за ЕЛРАЗ, но в друг район. Също както _ПОТИ_ тези кораби са минимално въоръжени. Планирани са допълнителни промени по _ППП_ но сравнително пасивната американска програма за ЕЛРАЗ е изоставена, след като израелски торпеден катер атакува _Либърти_ през 1967 г., а през януари 1968 г. Северна Корея пленява _Пуебло_.
	Вж. ПОДВОДНИЦИ.


	Кордри, Робърт

	Инструктор в американската флотска школа по ядрена, биологична и химична защита в Кемп Леджун, Северна Каролина. През 1984 г. се опитва да се свърже с РАЗУЗНАВАЧИ от Съветския съюз и Чехословакия и да продаде секретна информация. По данни на федералните власти случаят не е обявен „поради характера на разследването, изискващо специална защита от разгласяване“.
	Кордри не оспорва обвиненията и е осъден на 12 години тежък физически труд.


	Корнуел, Дейвид

	Вж. ЛЬО КАРЕ, ДЖОН.


	_Корона_

	Американски фоторазузнавателен СПЪТНИК, използван от 1960 до 1972 г. за НАБЛЮДЕНИЕ над Съветския съюз, Китай, Близкия изток и други части от света. Първият в света шпионски спътник.
	Съединените щати започват разработката на _Корона_ през 1956 г. като приемник на самолет _U–2_ и отначало тя е известна като американска оръжейна система (ОС) на военновъздушните сили _117L_ — спътник за стратегическо РАЗУЗНАВАНЕ. Идеята за шпионски спътник датира от проучване, направено през 1946 г. от корпорацията _Ранд_, която изследва приложимостта на изкуствените орбитални спътници. Развитието на балистичните ракети, на далекообхватните камери и техниките за улавянето на спуснати с парашут фотографски капсули от спътника довеждат до програмата _Корона_. Решението на американското правителство да разработи и да пусне в действие _Корона_ е взето 8 седмици след като на 4 октомври 1957 г. руснаците изпращат в орбита _Спутник 1_ — първия в света изкуствен спътник.
	Според проекта _Корона_ трябва да е оборудван с фотокамери, които да се включват и да се изключват автоматично, когато преминава над предварително набелязани райони. Щом филмът се снима, пакетът се изстрелва над Тихия океан, където самолет на военновъздушните сили го прехваща във въздуха.
	Първата версия на _Корона_ е _КИЙХОУЛ_, или система _KH–1_. От февруари 1959 до юни 1960 г. са изстреляни 12 спътника, 8 от които са снабдени с фотокамери. Опитите са неуспешни, а и капсулите с филмите не са уловени. Екипът от военновъздушните сили, ЦРУ и производителите систематизират неуспехите и удвояват усилията си. Най-сетне на 18 август 1960 г. тринайсетият спътник _Корона_ е изстрелян успешно в орбита и снима части от Съветския съюз. Капсулата с филма е изстреляна на следващия ден и уловена заедно с парашута от самолет на военновъздушните сили. Тази единствена мисия осигурява много повече снимков материал за Съветския съюз, отколкото извършените 24 мисии с шпионски самолети _U–2_. На филма над 900 м са снимани 2,5 млн. кв. км съветска територия.
	През следващото десетилетие спътниците и техните фотокамери непрекъснато се подобряват. През 1960 г. е определен списък с цели за фотографиране от Съветския съюз под кодовото наименование ТЕЛЪНТ КИЙХОУЛ. Той включва: 1) стратегически ракети; 2) тежки бомбардировачи и 3) обекти на ядрена енергия. По-късно списъкът е разширен, тъй като се използват повече спътници и усъвършенствани фотокамери и филми. Например на 24 юли 1968 г. вицеадмирал Х. Рикоувър — ръководител на програмата за ядрената мощ на американския флот, съобщава на Смесената комисия по атомна енергия: „… руснаците от известно време развиват най-големия строеж на подводници и ремонтни бази в света… И независимо от това те продължават да разширяват базите си.“ Това описание на огромната корабостроителница — 402 в Свердловск в съветска Арктика, е направено въз основа на снимките на _Корона_.
	Спътниковите снимки са изключително ценни за стратегическите оценки и планиране, тъй като дават точна информация за съветските кораби, самолети и други бойни системи, за производството и техническите възможности на Съветския съюз.
	Последната мисия на _Корона_ е през май 1972 г. Изпълнени са 95 мисии, успешни или с частичен успех, а 26 се провалят. (Дадена мисия може да има частичен успех, ако 1 от 2-те фотокамери откаже да работи или ако 1 от 2-те капсули с филм не бъде уловена.) Последните серии на _Корона_ — _KH–4B_ са с 19-дневна мисия и са заредени с по 9700 м филм, спускан на Земята в 2 капсули.
	Освен основните цели над Съветския съюз _Корона_ покрива и голяма част от Китай и части от Югозападна Азия и Близкия изток. При няколко полета са снимани и части от Съединените щати за съпоставяне.
	През 90-те години програмата _Корона_ е строго засекретена. Изстрелванията на спътниците получават за прикритие названието _ДИСКАВЪРЪР_ и официално са обявени като научноизследователски. В едно от първите си обществени изявления — на 23 май 1995 г., ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ доктор ДЖОН ДОЙЧ се позовава на системата _Корона_ като класически пример за ефективно вземане на решения от правителството, за добро сътрудничеството между индустрия и правителство и за голямото значение на разузнавателната информация. „_Корона_, отбелязва той, значително промени хода на Студената война.“
	{img:shpionazh-37.png|#Разузнавателен спътник Корона}
	{img:shpionazh-38.jpg|#Снимка на Кремъл, направена от спътник Корона на 28 май 1970 г.}
	{img:shpionazh-39.jpg|#C–119 Flying Boxcar улавя в полет контейнер със снимки от спътник Корона.}


	Корпорации

	Така в КГБ са наричали комунистическите партии на другите страни.


	Корпорация _Еф Би Кю_

	Търговска фирма за ПРИКРИТИЕ, създадена през 1942 г. от американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) за откриване на радиопрехващателни станции в Белмор (Лонг Айлънд), Ню Йорк, и в Реседа, Калифорния. Радиостанциите са опит от страна на УСС да навлезе в областта на КРИПТОАНАЛИЗА поради ограничените разшифровани съобщения, които получава от _МЕДЖИК_ и _УЛТРА_. Станциите на _Еф Би Кю_ се използват за прехващане и анализ на съобщения от търговския обмен на съобщения.
	Дейността в станциите скоро е поета от американската служба за АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Космик

	Най-висшата категория на секретност за военна информация, приета от НАТО. Въведена е в началото на 50-те години и заменя употребяваната дотогава МЕТРИК (Metric).


	Котън, Сидни (1894–1969)

	Австралиец, пионер във въздушното разузнаване. През Първата световна война служи във въздушната служба на британския Кралски военноморски флот. От 1932 г. се включва и във филмовата индустрия. На конференцията в Мюнхен през септември 1938 г. френското разузнаване се обръща към него да извърши РАЗУЗНАВАТЕЛЕН полет над Германия под търговско ПРИКРИТИЕ.
	Под прикритието на фирмата _Въздухоплавателна корпорация за изследвания и търговия_ Котън започва да извършва от 25 март 1939 г. няколко фотографски полета на голяма височина над западната част на Германия, Италия и окупираните от Италия части на Северна Африка, включително 2 полета над Берлин. През април полетите му се финансират от френското правителство, а по-късно — от англичаните. Вторият му пилот е старши лейтенант от авиацията Р. Нивън — канадец от Кралските военновъздушни сили (КВВС), който в края на август 1939 г. със самолет _Бийчкрафт_ извършва разузнавателни полети над германски пристанища.
	Котън лети изключително на модифицирани 2-моторни самолети _Локхийд 12-А Електра_, снабдени с фотокамери под пилотската кабина. Едната сочи вертикално надолу, а другите са разположени под ъгъл 40 градуса. Обхватът на снимките е 18 км от височина 7 км. Допълнителни фотокамери могат да бъдат монтирани на крилете. На Земята обективите се маскират така, че самолетът да прилича на търговски. Втората _Електра_ има допълнителни резервоари за гориво — обсегът е покачен от 1120 на 2560 км.
	В началото на Втората световна война — през септември 1939 г., Котън изпълнява и други фоторазузнавателни задачи над Германия — шпионира пристанищата и разположението на военните кораби. Той продължава да пилотира самолет _Локхийд 12-A Електра_, тъй като наличните британски военни фотосамолети не са подходящи за подобни мисии.
	Котън е повишен в командир на ескадрила във ВВС и е командир на първия фоторазузнавателен екип на ВВС. Той продължава да лети и след войната. Често го използват при бунтове и природни бедствия. Лондонският _Таймс_ пише, че си е създал „слава на изключителна индивидуалност — очарователно държане без всякакви условности, което отстъпва единствено на куража и изобретателността му“.


	Коулпо, Уилям (1918-?)

	Американец, изпратен от Германия да шпионира по време на Втората световна война.
	Роден в Ниантик, Кънектикът. Посещава академията _Адмирал Фаръгът_ в Ню Джърси и Масачузетския технологичен институт, където учи морска архитектура и инженерство. През октомври 1942 г. постъпва в американския военноморски резерв, но е освободен след по-малко от година „за доброто на службата“. ФБР проявява интерес към Коулпо, защото се твърди, че симпатизира на германците. Във ФБР все още не са знаели, че през пролетта на 1941 г. Коулпо е отпътувал с британски кораб за Шотландия, за да събере информация за конвои, от която се интересува германското консулство в Ню Йорк.
	На 10 януари 1944 г. Коулпо се качва — очевидно като моряк — на борда на _Грипсхолм_, презокеански лайнер на неутрална Швеция, който репатрира германци за Германия през Португалия. Агенти на ФБР правят неуспешен опит да го спрат.
	Под името Карл Курт Гречнер той заминава за Германия. СС го изпраща в ШПИОНСКА ШКОЛА в Хага, Холандия. Предупреден е, че ще бъде изпратен обратно в Съединените щати като шпионин. Освен уроците по разузнавателни средства той усвоява и германската техника за безопасна кореспонденция между Съединените щати и Германия. Получава също имената и адресите на американските военнопленници. Той трябва да напише безобидни писма до затворниците, като скрие истинското съобщение с ТАЙНОПИС. Писмата ще бъдат прехванати от германски РАЗУЗНАВАЧИ, които да препратят съобщенията до съответните власти. Те трябва да получат информация за американски ракети, самолети и корабостроителната дейност.
	В школата Коулпо се запознава с ЕРИХ ГИМПЕЛ — германски АГЕНТ, който току-що се е върнал от Испания. Гимпел ще придружава Коулпо до Съединените щати. Двамата ще разполагат с 60 000 долара на ръка, диаманти като добавка към парите в брой и микроточкови инструкции, как да се сглоби радиостанция и да се осъществи комуникация с БЕРЛИН. На 6 октомври 1944 г. двамата тръгват за Съединените щати на борда на ПОДВОДНИЦА _U–1230_.
	През нощта на 10 ноември подводницата излиза на повърхността. От едната страна се спуска гумена лодка и екипажът ги откарва на изолиран плаж в залива Френчман, близо до Бар Харбър, Мейн. Двамата вървят пеша, а след това се качват на такси до Бангор. Там се качват на влак за Бостън, а след това за Ню Йорк. Прекарват няколко дни в търсене на жилище, подходящо за шпионско гнездо с радиостанция.
	Докато ФБР издирва двама подозрителни непознати, забелязани на второстепенен път в Мейн, Коулпо се свързва със свой приятел, разказва му какво се е случило, и се предава на ФБР. Гимпел е заловен в Ню Йорк няколко дни по-късно.
	На 6 февруари 1945 г. и двамата мъже са изправени пред военен трибунал, признати са за виновни и са осъдени на смърт чрез обесване. По-късно президентът Труман преразглежда присъдите и ги променя на доживотен затвор.


	Кох, Хюго Александър

	Холандски инженер, регистрирал през 1919 г. патент за шифровъчна машина. Неговата идея за „машина за ТАЙНОПИС“ предшества шифровъчната машина _ЕНИГМА_. Патентът на Кох за машина за тайнопис доказва, че „металните жици с лостове, шайби, светлинни лъчи или въздух, вода или масло, които преминават през тръбите, могат да предават шифровани импулси също както електричеството“.
	Кох основава компания, за да създава тайните кодиращи машини, и продава патента на АРТУР ШЕРБИУС — германски инженер.


	КР

	КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ.


	Краб, Лайънъл (1910–1956)

	Моряк от търговския флот, работил като бензинопродавач в Съединените щати, като английски бизнесмен, като фотограф и шофьор във военноморския флот. Убит е при разузнавателна операция срещу съветски кораб. Известен като Бъстър (Малкия) Краб, той е един от най-известните гмуркачи и експерти в подводния саботаж.
	В началото на Втората световна война е в търговския флот. През 1940 г. постъпва в Патрулната служба на Кралския военноморски флот, а през 1941 г. получава повишение, въпреки че проблем с лявото око не му позволява да плува. Краб става доброволец за поставянето на мини и бомби и през 1942 г. отново е назначен на работа в Гибралтар. Там с други гмуркачи от флота защитава британските военни кораби от атаки на италиански водолази и „хора торпедо“. Когато започва офанзивата на съюзниците, той работи за прочистването на италианските пристанища.
	През 1948 г. Краб напуска флота, но се завръща на активна служба — гмуркането, и работи от 1952 до 1955 г. На сутринта на 19 април 1956 г. той се гмурка в пристанището Портсмут. Твърди се, че изпълнява секретна операция на МИ–6, за да разгледа подводната част на съветския кораб _Орджоникидзе_, с който предния ден в Англия са пристигнали съветският лидер Никита Хрушчов и Н. А. Булганин. По-късно в пристанището е открито обезглавено тяло, за което се предполага, че е на Краб. Официално е обявен от британското правителство „за мъртъв“.


	Кралска канадска конна полиция (КККП)

	Канадска агенция, която отговаря за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО до създаването на Канадската служба за сигурност и разузнаване (КССР) през 1984 г.
	Конната полиция винаги е била нещо повече от офицери в алени наметала и шапки с широки периферии. Като национална полицейска организация КККП отговаря за разследването на подривни действия, насочени срещу Канада. Ролята на цивилно облечените конни полицаи е забулена в тайнственост. Когато през 1896 г. започва треската за злато в Юкон, служители в канадското правителство си поставят въпроса, дали множеството миньори и всички онези, които следват лагерите им, не са просто част от американски заговор да се отцепи и да се присъедини към САЩ част от Канада. Канада изпраща АГЕНТИ, вероятно дегизирани конни полицаи, в САЩ, за да разплетат конспирацията. Те не успяват да открият нищо.
	Преди Втората световна война разузнавателната дейност на Канада се извършва от армията и военноморския флот. По това време РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ и КРИПТОГРАФИЯТА навлизат в Канада с помощта на ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ, който е бил ръководител на американската ЧЕРНА СТАЯ за декодиране. През 1941 г. Ярдли създава в Канада екип към Националния съвет за проучване. През войната канадските прехващателни станции работят в тясно сътрудничество с американските и британските организации и проследяват и записват германските и японските комуникации. Основната роля на КККП през Втората световна война е да помогне на канадеца УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — ръководител на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС), в ПРИКРИТИЕТО за северноамериканските операции на СЕКРЕТНАТА РАЗУЗНАВАТЕЛНА СЛУЖБА (МИ–6). КККП обезпечава сигурността на Стивънсън и му помага при създаването и поддръжката на станция M — строго секретна база на северния бряг на езерото Онтарио. Там БКС има лаборатория за подправяне на документи и пощенски пратки. Определени писма, изпратени от германски АГЕНТИ в Северна Америка до КОНСПИРАТИВНИ КВАРТИРИ в Испания и Португалия, се прехващат и се изпращат в станция M, където се обработват, за да изобличат или да компрометират агентите.
	Най-известният случай на КККП е от септември 1945 г., когато ИГОР ГУЗЕНКО — шифров чиновник в съветското посолство в Отава, става изменник и заедно с бременната си съпруга и детето си се предава. Гузенко осигурява информация за това, че руснаците имат добре развита шпионска МРЕЖА в Северна Америка. Преследван от хора на НКВД в посолството, Гузенко се скрива, пазен от КККП. Когато съпругата му влиза в болница, за да роди, тя се представя за жена на полски фермер. Представител на конната полиция е неин съпруг и говори на развален английски, докато я придружава. По-късно Стивънсън изпраща на бебето — момиченце, дрешки.
	Междувременно КККП обявява обществено издирване на Гузенко, за да накара руснаците да повярват, че местоположението му все още е неизвестно. Тогава — през февруари 1946 г., конната полиция започва серия от арести, които довеждат до 20 процеса за шпионаж в Канада и до унищожаването на американско-британско-канадската МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ (вж. РОУЗ, ФРЕД). След значителното разследване за шпионаж КККП е реорганизирана така, че един екип, създаден по образец на СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на Скотланд ярд, да се занимава с контраразузнаване и да противодейства на подривните операции. Правителството отхвърля предложението за създаване на Национално бюро за разследване, подобно на ЦРУ.
	Канадските операции в контраразузнаването са сравнително малко, като се има предвид броят на съветските ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ в страната. През 1961–1962 г. при разпитите на полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — съветски ИЗМЕННИК, ОСТАНАЛ НА МЯСТО, става ясно, че ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, смята Канада за „успешно ловно поле за разузнавателни сведения“. След като Пенковски е екзекутиран през 1963 г., ЦРУ разрешава копия от разпитите му да бъдат публикувани, без да бъдат официално спонсорирани от ЦРУ. За да спести неудобството на Канада, ЦРУ премахва някои текстове от копието за публикация. Публикацията става бестселър под заглавието „Докладите на Пенковски“ („The Penkovsky Papers“, 1965).
	През 1978 г. КККП успява да надхитри КГБ. Тогава Игор Вартанян, офицер от КГБ под прикритието на първи секретар в съветското посолство, отговарящ за спорта и културната дейност, се опитва да вербува конен полицай. Полицаят докладва за това и получава нареждане да стане ДВОЕН АГЕНТ. Той убеждава Вартанян в своята „преданост“, предавайки му „внимателно подготвена несекретна информация или изцяло измислени материали“, както се казва в канадски правителствен доклад за замисъла. След като КККП събира достатъчно доказателства, канадското правителство експулсира Вартанян и още 10 офицери от КГБ, които също са под дипломатическо прикритие, и съобщава на двама, които са в отпуск в Съветския съюз, да си останат у дома.
	Нарушения на гражданските права по време на разследванията на вътрешната безопасност през 70-те години — прехващане на пощата, неразрешено подслушване на разговори, КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ, водят до създаването на специална правителствена комисия за незаконната дейност на КККП. През 1981 г. комисията препоръчва разузнавателната дейност да бъде отнета от КККП и да бъде предадена на отделна служба за сигурност. Политици и КККП се въздържат от осъществяването на тази идея до 1984 г., когато по законен път е създадена Канадската служба за сигурност и разузнаване (КССР).
	Целта на събирането на разузнавателни сведения от КССР е да се предотвратят „заплахите за сигурността на Канада“, включително шпионаж, саботаж и „дейности, извършени под чуждо влияние“. КССР позволява да се прибягва до „обезпокоително“ НАБЛЮДЕНИЕ, като тук се включват подслушване и тайни обиски на граждани, чиято дейност има за цел „да доведе до неуредици с противопоставяне на конституционно създадената правителствена система в Канада“. Подобно на ЦРУ и МИ–6 КССР също няма законови полицейски функции. Когато трябва да арестува някого, КССР трябва да се обърне към специален отдел на КККП.


	_Кралска митра_

	Вж. СМИТ, РИЧАРД.


	Кратка среща

	Кратката среща се провежда на обществено място и въпреки това е дискретна. Тя е между АГЕНТ и АГЕНТУРИСТ или друг РАЗУЗНАВАЧ. По време на тази среща се разменят информация, документи или пари. Между двамата не се води разговор.
	За непосветен наблюдател подобна среща (наричана още кратък контакт) би изглеждала напълно случайна между двама души, които не се познават.


	Кремер, Карл-Хайнц (1914-?)

	Германски военновъздушен АТАШЕ в Швеция по време на Втората световна война. Той разпространява сред британските разузнавателни служби слуха, че в Англия работи важна шпионска МРЕЖА.
	През 1939 г. Кремер следва в университета в Хамбург. Изтеглен е в германските военновъздушни сили с ранг специалист лейтенант и е назначен в разузнавателната база на Абвера в Хамбург. Той отговаря за АГЕНТИТЕ и операциите им в Холандия и Белгия, Унгария и Турция. Кремер успява да се добере до ценна информация от Швеция, която се отнася до производството на британски самолети, както и до информация за заводите. През октомври 1942 г. той е изпратен в Стокхолм.
	След пристигането си в Стокхолм Кремер назначава слугиня, която е антинацистка и не може да търпи съпругата на Кремер — Ева. Питър Фолк — офицер от британското разузнаване МИ–6 в Стокхолм, се свързва със слугинята чрез общ приятел. Тя започва да предава клюки за семейството, а също и книжните отпадъци от кошчето за боклук. По указание на Фолк тя взема отпечатък от ключалката на бюрото на Кремер и с изготвения дубликат започва да предава на британците копия от многобройни разузнавателни документи на Кремер. Тъй като по-голямата част от комуникациите между германското посолство в Стокхолм и БЕРЛИН са сухоземни, прехванатите от британската _УЛТРА_ съобщения, предавани по германското радио, вече не са необходими.
	Работата на слугинята е жизненоважна за британците. Документите, които тя набавя, помагат на МИ–6 да уточни няколко германски разузнавателни източника. След това настъпва истински шок: германските източници с КОДОВИ НАИМЕНОВАНИЯ _Хектор_ и _Джоузефин_ предават важни материали от Великобритания, включително подробности за тайни телеграми между президента Рузвелт и министър-председателя Уинстън Чърчил. В началото на Втората световна война британската Служба за сигурност (МИ–5) е заловила и ПРЕВЕРБУВАЛА всички германски агенти. (Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.)
	В книгата „МИ–6: Операции на британската Секретна разузнавателна служба 1909–1945“ („MI6: British Secret Intelligence Service Operations 1909–1945“, 1983) НАЙДЖЪЛ УЕСТ пише:

	… Възможността широка мрежа на Абвера да работи в Лондон изпълни МИ–5 [британската Служба за сигурност] с ужас. В много от операциите на двойните агенти се разчиташе, че няма други агенти на свобода. Няколко от важните стратегически планове за подвеждане щяха да бъдат застрашени, в случай че германците извършеха двойна проверка на получената информация. Информацията на Кремер изглеждаше автентична и в някои случаи можеше да изложи на риск значителни операции.

	МИ–5 поставя задачата да работи по случая на един от най-добрите си специалисти — АНТЪНИ БЛЪНТ, който, без британците да знаят, е един от основните съветски шпиони. Независимо от това Блънт се справя добре. Той успява да идентифицира _Хектор_ като полковник граф Йохан Оксеншерна — шведския военноморски аташе в Лондон, и Уилям Странг — дребен служител в Министерството на външните работи.
	Странг е подложен на „болезнен разпит“, пише Уест. Оксеншерна получава т.нар. от МИ–5 БАРИЙ — внимателно подбрана информация, която намира отражение в докладите на Кремеровите агенти _Хектор_ и _Джоузефин_. Оксеншерна е обявен за персона нон грата от британското правителство, а мрежата _Хектор — Джоузефин_ прекратява дейността си.
	При последвалото шведско разследване се установява, че Оксеншерна е изпращал докладите си на шведския щаб по отбраната, а не на Кремер, който бил вербувал една секретарка в щаба. Тя е вземала материали на Оксеншерна, някои на базата на разговори със Странг, и ги е предавала на Кремер. МИ–5 поднася извиненията си на Странг.
	По време на разпит след войната, проведен от МИ–5, Кремер потвърждава истинския източник на докладите си за Берлин.


	_Кремъл_

	Успешна германска операция за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ срещу съветските войски през май-юни 1942 г. След като в края на 1941 г. печели битката за Харков, на 640 км южно от Москва, германското висше командване планира офанзива в южния фланг на Източния фронт. За да се отвлече вниманието на руснаците от това настъпление (което по-късно ще доведе до решаващата битка за Сталинград), на 29 май 1942 г. германското висше командване нарежда на Армия Център „възможно най-скорошно подновяване на атаката срещу Москва“. _Кремъл_ е КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на подвеждащата операция.
	В книгата си „От Москва до Сталинград: решение на Изток“ („Moscow to Stalingrad: Decision in the East“, 1985) историците на американската армия Ърл Зимке и Магна Бауър отбелязват:

	_Кремъл_ беше операция на хартия, за външна заблуда, като целта беше това да се превърне в шедьовъра на нещо като спекулативна форма на военното изкуство. Първо, тя съвпадаше със съветския начин на мислене, което, разбира се, германците не знаеха. Второ, трябваше да се симулира повторение на нападението срещу Москва от края на 1941 г. В действителност от стратегическа гледна точка имаше повече смисъл, отколкото _Блау_ [южната операция]… Директивата на армейската група, която възлагаше 2 еднакви мисии на 2 отделни армии, мисии, възложени още предишната есен, можеше да се приеме за истина дори и от германските офицери, които не бяха запознати с плановете, какъвто и наистина беше случаят с повечето от тях.

	Като част от операция _Кремъл_ германските военновъздушни сили увеличават разузнавателните си полети над и около Москва, водещите разпитите на военнопленници получават списъци с въпроси за отбраната на Москва, германското разузнаване изпраща цели „орди“ АГЕНТИ към Москва и запечатани пакети с карти на града са разпространени в полковете. Датата за готовност е обявена за 1 август. Според съветските следвоенни преценки операция _Кремъл_ се е провалила, но съветското върховно командване наистина е повярвало, че Москва отново се е превърнала в цел на германската офанзива. На 28 юни започва операция _Блау_ — главната германска атака на Изток, с която се постига изключително успешен пробив.


	Кривицки, Валтер

	Първият висш съветски РАЗУЗНАВАЧ, който преминава на страната на Запада.
	Полски евреин, роден под името Гинсберг, Кривицки започва кариерата си в ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. В Германия през 1923 г. той се опитва да вдигне комунистически бунт, след което работи в Генералния щаб на Червената армия и в щабквартирата на ГРУ в Москва. През 1934 г. е прехвърлен в НКВД. Службата му и в ГРУ, и в НКВД включва външноразузнавателна дейност.
	Като РЕЗИДЕНТ на НКВД в Холандия отговаря за съветското военно разузнаване в Западна Европа. През септември 1937 г. му е наредено да се завърне в Москва. В страха си да не стане жертва на Сталиновите чистки Кривицки решава да премине на противниковата страна. Той заминава за Париж и иска убежище във френското Министерство на вътрешните работи. Заедно с жена си и 4-годишния си син успява да пристигне в Съединените щати жив и здрав независимо от двата опита от страна на съветски АГЕНТИ да го убият, за да не предприема тази стъпка, докато е все още във Франция.
	Разкритията на Кривицки са особено ценни за американците, британците и французите. През 1939 г. той посещава Великобритания, където разкритията му водят до арестуването на ДЖОН КИНГ. Той насочва вниманието и към друг съветски шпионин във Великобритания — „млад английски журналист“ на лондонски вестник, който е отразявал събитията на Гражданската война в Испания. Въпреки че по това време не е идентифициран, въпросният журналист е ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ.
	НАЙДЖЪЛ УЕСТ пише в книгата си „МИ–5: Операции на британската Служба за сигурност 1909–1945“ („MI5: British Security Service Operations 1909–1945“, 1981) следното: „Истинската ценност на информацията на Кривицки се състоеше в способността и желанието му да посочи кадри на НКВД, които работят под дипломатическо прикритие във Великобритания, и дори някои от източниците им.“ Кривицки разкрива, че 61 съветски агенти работят във Великобритания, въпреки че той самият не може да ги посочи поименно. Трима, казва той, работят в Министерството на външните работи, а трима са в британските разузнавателни служби. Кривицки идентифицира Джон Кинг, но като работещ в секретариата на кабинета.
	Кривицки пише и статии (включително една за _Сатърди ивнинг поуст_ през 1939 г.), в които излага на показ съветския шпионаж. През 1939 г. свидетелства пред Конгресната комисия за антиамериканска дейност. Автобиографичната му книга „В тайните служби на Сталин“ („In Stalin’s Secret Service“) е публикувана същата година. Английското заглавие е „Аз бях един от агентите на Сталин“ („I Was Stalin’s Agent“).
	На 9 февруари 1941 г., неделя, Кривицки се регистрира в стая 524 на хотел _Белвю_ на Капитолийския хълм във Вашингтон, окръг Колумбия. Той плаща 2,50 долара за една нощ. На следващата сутрин камериерката го открива прострелян в слепоочието. Стаята е била заключена, а вътре е имало 3 писма, които сочели самоубийство. Столичната полиция определя случая като самоубийство, но очевидно Кривицки е бил застрелян от съветски агент. Съветското му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ е _Грол_.


	\* Криптоанализ

	Процесът на прехвърляне на шифрирано или кодирано съобщение в ПРАВ ТЕКСТ, без предварително да се знае правилният ключ. Покойният ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на ЦРУ от 1954 до 1974 г., пише: „Целта е да се пробие сигналната сигурност на другите… за да защитиш своите сигнали и да се промъкнеш в системата за сигурност на другите.“
	Пробив в системата за комуникации на врага, „да прочетеш пощата му“ е целта на шпиони и разузнавателни служби, откакто свят светува. Много битки са спечелени или са изгубени, защото или едната, или другата страна е успяла да прехване и да разчете съобщенията на противника си.
	Терминът „криптоанализ“ е въведен през 1921 г. от американския декодировчик УИЛЯМ ФРИДМАН, за да означи проникването (разчитането) в ШИФРИТЕ и КОДОВЕТЕ. Дотогава процесът на шифриране и дешифриране се е наричал КРИПТОГРАФИЯ.
	Необходимостта да бъде разгадано дадено кодирано съобщение възниква още в древността. Книгата на пророк Даниила, пресъздаваща събития от VI в. пр.н.е., разказва за мистериозно писмо на стените на банкетната зала на краля на Вавилон: „MENE, MENE, TEKEL, UPHARSIN“.
	„Влязоха прочее всичките царски мъдреци; но не можаха да прочетат написаното, нито да явят на царя значението му. Тогава цар Валтазар се смути много, изгледът на лицето му се измени, и големците му се смаяха.“ (Даниила 5:8–9.)
	Само еврейският пророк Даниила успял да разчете посланието. Той казал на Валтазар: „Ето и значението на това нещо: Претеглен си на къпоните, и си се намерил недостатъчен… Раздели се царството ти, и се даде на мидяните и персите.“ (Даниила 5:26–28.)
	Военната и дипломатическата история на света от това време изобилстват с тайни послания и съобщения, които изискват умения като тези на Даниила.
	Англичаните например проявяват огромен интерес към декодирането като средство за защитата на кралството. Всеобхватната разузнавателна дейност на сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ в защита на кралица Елизабет I в края на XVI в. и борбата му за предпазване на короната от заплахите на католиците включват сложна шифровъчна организация. Основна нейна цел са прехващането и разчитането на закодирана кореспонденция от католиците в чужбина за католиците в Англия. Този интерес на англичаните към разкодирането продължава през вековете (Вж. ТЪРЛОУ, ДЖОН; УОЛИС, ДЖОН; УИЛС, ЕДУАРД).
	В началото на XX в. използването на радиокомуникациите, както и на всички модерни военни технологии прави криптоанализа труден, а поради необходимостта му — изключително важен.


	Първа световна война
	Радиото се превръща във важно военно средство за командващите през Първата световна война и довежда до сравнително висок интерес към радиоразузнаването и РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ. Кодовете и шифрите от това време, дори и използваните за предаване на важна информация са доста елементарни в сравнение със съвременните стандарти. Те се пишат на ръка и обикновено се използват кодови книги. Разгадаването на тези кодове и шифри отнема много време и изисква значително търпение.
	До началото на Първата световна война британската армия и Кралският военноморски флот вече създават агенции за декодиране. Флотската СТАЯ 40 несъмнено изиграва голяма роля в криптоанализа по време на войната. Тя успява да разшифрова не само германските флотски кодове, но и кодирани шифрограми на германското външно министерство до посолства, включително т.нар. ТЕЛЕГРАМА _ЦИМЕРМАН_, която е ключов фактор за влизането на Съединените щати във войната като съюзник на Великобритания и Франция през април 1917 г.
	Френското шифровъчно бюро, ръководено от великолепния криптолог капитан ЖОРЖ ПЕНВЕН, успява да проникне в германския ШИФЪР ADFGX, благодарение на което съюзниците спират пролетната германска офанзива във Франция през 1918 г. Има и други военновременни успехи в разкодирането, някои от които са постигнати от германците, като главно разчитането на руски кодове. Съвременният американски криптоанализ започва през 1916 г., когато 26-годишния ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ става ръководител на криптоложкия отдел към армейските свързочни части. Усилията му през Първата световна война са изключително успешни и поставят основите на бъдещи американски военни криптоложки операции. (Новосъздадената криптоложка дейност на ВМС на САЩ прекратява съществуването си скоро след като Ярдли става ръководител на цялата военна криптология.)


	Между двете войни
	През 1919 г. Ярдли създава Черната стая, която успява да декодира японските дипломатически шифри в навечерието на международната морска конференция през 1921 г. във Вашингтон. Американските представители в преговорите успяват да притиснат японската делегация максимално, така че постигат най-добрите условия за Съединените щати.
	Съкращенията в армията след войната се отразяват и на Черната стая на Ярдли и тя преминава на финансова издръжка към Държавния департамент. Усилията на Ярдли продължават до 1929 г., когато новоназначеният държавен секретар Хенри Стимсън слага край на операцията по разкодиране — твърди се, че бил заявил: „Джентълмените не си четат пощата.“
	Година по-късно в армията е създадена СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР), оглавена от един от най-успешните криптолози на всички времена Уилям Фридман. По това време чисто военните задачи на СРР са твърде малко и затова новата служба съсредоточава усилията си в декодирането на японския дипломатичен код от серията _ПЪРПЪЛ_.
	Оставката на Ярдли и неуспешният опит на армията да бъде назначен за ръководител на новосъздадената ССР огорчават криптолога. Той разказва за успехите си от времето на Първата световна война в книгата „Американската Черна стая“ („The American Black Chamber“, 1931). Освен че САЩ изпадат в неудобното положение, разкритията в книгата подтикват германците и японците да прибегнат към машинно създадени шифри, за които се смята, че се декодират по-трудно, отколкото създаваните на ръка по книга. И наистина, при подходяща сигурност машинният шифър, поне на теория, не може да бъде разкодиран.
	Между двете войни американският военноморски флот създава РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ. Военни кораби активно прехващат и подслушват японските комуникации по време на учения, а по-късно в Китай и на Филипините са инсталирани прехващателни станции. ВМС бележи значителни успехи също в АНАЛИЗА НА РАДИООБМЕНА на японските военни операции и в проникването в някои от второстепенните им кодове. Военноморските декодировчици се подпомагат и от КОНСПИРАТИВНИТЕ ПРОНИКВАНИЯ в японски служби в Съединените щати, за да се преснимат кодовите книги.
	Агресивните японски действия в Китай и Индокитай обединяват усилията на американската армия и на ВМС в разчитането на кода от серията _Пърпъл_. През август 1940 г. декодировчиците бележат успех срещу японците. Фридман ги нарича „магьосници“ и дава на разкодираните текстове КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _МЕДЖИК_. Японските военноморски шифри се оказват сложни, въпреки че в началото на декември 1941 г. е постигнат известен успех в декодирането им.
	Междувременно съставът на британската Стая 40 се е разпръснал след Първата световна война. Много от специалистите са привлечени в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, създадена през 1919 г. като британска агенция за декодиране. Тази организация има известен успех в разгадаването на италианските шифри, използвани при кризата и конфликтите от 30-те години, особено по време на италианското нашествие в Абисиния (Етиопия) и Гражданската война в Испания.
	В края на 30-те години независимо от германското военно разрастване мнозина в британското правителство смятат, че е възможно установяването на приятелски отношения с Адолф Хитлер. Полското правителство е на друго мнение. В началото на 1932 г. БЮРО ШИФРОВ прави значителна крачка в разчитането на шифрите на германските апарати _ЕНИГМА_. Подпомогнато е от поляк, работил в заводите, където е произведена машината.
	През 1939 г. сянката на войната пада над Европа. Полските декодировчици споделят постигнатия успех срещу _Енигма_ с френските и британските си колеги. Така съюзниците започват войната с известени постижения в декодирането на германските шифри. По същото време в безпрецедентна обмяна на КРИПТОМАТЕРИАЛ САЩ предават на британците една от малкото шифровъчни машини, аналози от серията _Пърпъл_. Започналата тогава размяна между американските и британските декодировчици продължава почти 6 десетилетия след това.


	Втора световна война
	Бойните действия започват с масирани атаки на германски бомбардировачи и колони от танкове срещу по-малобройната и зле въоръжена полска армия. Бързата германска победа над поляците от септември 1939 г. е последвана от т.нар. Странна война — Англия и Франция обявяват война на Германия, но боеве на суша не се водят. В моретата конфликтът е ожесточен. Германските кораби и подводници изливат гнева си върху британските търговски кораби, чиито товари са жизненоважни за островната държава.
	Войната на сушата започва през април 1940 г., когато германските легиони и военновъздушни сили завземат Дания и Норвегия. Месец по-късно те окупират Франция, Белгия и Холандия и успяват да отблъснат британската армия от континентална Европа. Под ръководството на току-що избрания министър-председател Уинстън Чърчил — впрочем свързван с големите надежди в операция _УЛТРА_ по разгадаване на шифрованите съобщения от германската _Енигма_ — Великобритания остава сама срещу агресивна Хитлерова Германия.
	Благодарение на успешните операции на _Ултра_ британците постигат някои победи в морето, но те са малко, случват се рядко и не могат да повлияят върху бойните действия. От време на време им се удава да пленят шифрограми от германските кораби, а още по-рядко — от пленени или потопени подводници.
	Още в началото на войната германските подводници, поддържани от военни кораби и бомбардировачи с наземно базиране, постепенно печелят битките в Атлантическия океан. А прекъсването на търговското мореплаване в този район на Световния океан за островната държава може да означава само едно — поражение. Британците разбират това много добре, но все още не им се удава да разгадаят главните ключове на шифрите, използвани в радиообмена между морските плавателни съдове. В резултат например съюзниците само през ноември 1942 г. губят 109 търговски кораба с общ тонаж 721 700 (а потопяват само 13 германски подводници).
	Най-сетне на 13 декември 1942 г. британците успяват да проникнат в операционния ключ на германските подводници — резултатите не закъсняват. Същия месец загубите на търговски кораби намаляват на 44, а през януари 1943 г. са само 33. Същевременно извадените от строя германски подводници стават все повече. Рекорден брой — 19 германски подводници, са унищожени през февруари, 15 — през март и април, и 41 — през май 1943 г. Германските подводници са изтеглени от основните атлантически трасета.
	Германският военноморски историк Юрген Ровер в книгата „Главни сражения с конвоите от март 1943“ („The Critical Convoy Battles of March 1943“, 1977) описва този период така: „Затова е ясно, че пробивът в германската кодова система е съществен фактор в битките за конвоите от април и май [1943], които по-късно се оказват повратна точка във войната с подводниците.“ Няколко са факторите, довели до съюзническата победа над германските подводници: повишеният брой патрулни самолети, извършващи дълги полети, подобрените радари, по-големият брой кораби ескорти, подобрената противоподводникова тактика и — понякога от първостепенно значение — успехът в проникването в шифрите на машините _Енигма_ в подводниците.
	Още през 1941 г. вицеадмирал Карл Дьониц — ръководител на подводниковия флот (по-късно командващ германския военноморски флот), отбелязва колко често конвоите успяват да избегнат подводниците му. В дневника му е записано: „Не може да бъде просто съвпадение. Съвпадението няма да проявява предпочитание само към едната страна, и то цели 9 месеца. Достоверното обяснение е, че британците получават сведения от някакъв източник за местата, където устройваме засади, и ни избягват. Затова се натъкват единствено на единични подводници.“
	Ето как биографът на Дьониц Питър Падфилд обяснява германската логика, когато разглежда този проблем в „Дьониц: последният фюрер“ („Donitz: The Last Fuhrer“, 1984):

	Има 3 теоретични начина англичаните да получават тази информация. От шпиони — а бе направено всичко необходимо, за да се избегне тази възможност. Чрез дешифриране на радиосъобщенията — но специалистите криптолози от Главното командване твърдяха, „че за това и дума не може да става“. Накрая — по пътя на структурния анализ на потока съобщения от корабите и от визуално наблюдение.

	И германското военноморско командване, и останалата част от германските военни не могат да повярват, че съюзниците са проникнали в безценната система _Енигма_.
	Безспорно най-успешният криптоаналаз на Оста през Втората световна война е извършен от германската военноморска служба Б-ДИНСТ. Германците успяват да разкрият оперативните кодове на съюзническите конвои, което им позволява да насочат подводниците си към местата за преход на търговските кораби. След като англичаните и американците разчитат шифрите на германските подводници, конвоите се насочват по нови трасета, а играта на котка и мишка в разкодирането продължава дни наред.
	На сушата германската армия успява да пробие в съветските тактически комуникации. На Източния фронт те получават 70% от най-сигурната си тактическа информация от прехванати съветски тактически радиосъобщения. (По ирония на съдбата най-добрите сведения на британците за съветските войски и операции са от прехванати от _Ултра_ съобщения за състоянието на Източния фронт, изпратени от германските военновъздушни сили. Сравнително малка част от тази германска разузнавателна информация британците предоставят на руснаците.)
	Съюзническите успехи с японските шифри също допринасят за победата им във войната. Японският посланик в БЕРЛИН генерал ХИРОШИ ОШИМА поддържа близки и приятелски отношения с нацистките лидери, включително с Адолф Хитлер. Ошима редовно изпраща в Токио доклади за разговорите си с Хитлер и с други известни хора от райха, а също и технически данни за германските военни планове, оръжия и отбрана.


	Войната в Тихия океан
	Бойните действия в Тихия океан се разгарят след масираната въздушна атака на японците над ПЪРЛ ХАРБЪР през декември 1941 г. По това време рязко се активизира работата на дешифровъчните подразделения на ВМС на САЩ, които успяват частично да проникнат в японските военноморски ШИФРИ ОТ СЕРИЯТА _JN_, и резултатите не закъсняват. На 27 януари 1942 г. американската подводница _Гаджън_ се отправя в определения от криптолозите район, открива и потопява японската подводница _I–73_, която се е намирала на повърхността. Това е първият японски военен плавателен съд, който става жертва на американска подводница.
	Военноморските декодировчици в Пърл Харбър (станция _ХИПО_) успяват да предупредят адмирал Честър Нимиц — американския командващ в Тихия океан, че японците ще нападнат Порт Морсби, Нова Гвинея, по пътя си към Австралия. Американски самолетоносачи спират японските сили в началото на май 1942 г. Това е първата победа над японците.
	След това декодировчиците съобщават на Нимиц, че японците ще предприемат сериозна атака срещу атола МИДУЕЙ, за да въвлекат американския флот в решаваща битка. След предупреждението Нимиц разполага малкото си военни кораби така, че да нанесат изненадващ удар на японците. В Мидуейската битка в началото на юни 1942 г. японците губят 4 самолетоносача с всички самолети и повечето от пилотите, а американците — 1 самолетоносач. Мидуей е повратна точка във войната в Тихия океан.
	След Мидуей американските части предприемат офанзива в Тихия океан. На сутринта на 17 април 1943 г. една американска прехващателна станция в Дъч Харбър на Алеутските острови прехваща съобщение от бойния кораб _Ямато_ — флагманския кораб на японския военноморски флот. Станцията засича името на флагманския кораб, въпреки че съобщението е кодирано, и веднага го препраща във Вашингтон. Там декодировчиците успяват да го дешифрират и узнават, че командващият японските военноморски сили адмирал ИСОРОКУ ЯМАМОТО извършва инспекция на бази в югозападната част на Тихия океан. Съобщават се и подробности на програмата му.
	Нимиц и помощникът му вицеадмирал Уилям Холси нареждат въздушно наблюдение на Ямамото по време на инспекцията му. На 18 април 1943 г. самолетът на Ямамото е свален, а самият адмирал загива.
	_Ултра — Меджик_ сериозно подпомагат операциите на американския военноморски флот и през останалата част от войната. Благодарение на разчетените съобщения ескортиращият американски боен кораб _Ингланд_ потопява 6 японски подводници за 12 дни, като по този начин се превръща в най-успешния противоподводников кораб през войната.
	ВМС предоставя и декодирани съобщения от японските военноморски комуникации на командващия американските сили в югозападната част на Тихия океан генерал Дъглас Макартър. Японските кораби и самолети участват в операциите на японската армия и затова сведенията са особено ценни за Макартър. Основните кодове на японската армия обаче са разшифровани едва през 1944 г.
	Японците постигат незначителен успех срещу шифрите на съюзниците главно поради ограничения им интерес към разузнавателната дейност, а също и поради липсата на сътрудничество между (несъществените) действия за разкодиране, полагани от армията и флота. И наистина, американската _СИГАБА_, изглежда, е единствената шифрова машина, в чийто шифър противникът не е успял да проникне. (Японците успяват да разчетат китайските кодове сравнително лесно.)


	Студената война
	От началото на Втората световна война американците и британците редовно прехващат съветски съобщения, предназначени за техните дипломати и АГЕНТИ в чужбина. Но те практически не са дешифрирани, тъй като руснаците използват ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА. Този метод е вероятно най-сигурният начин за опазване тайната на съобщенията.
	По време на войната руснаците обаче бележат успехи както срещу враговете си, така и срещу съюзниците си. Но отчасти поради масовите чистки на Сталин през 30-те години съветските усилия в декодирането са сравнително примитивни, когато през юни 1941 г. германците предприемат операция _БАРБАРОСА_ срещу Съветския съюз. Към края на годината няколко машини _Енигма_ са заловени от германците, очевидно с подходящите ключове. Освен това руснаците имат достъп и до британските постижения в разкодирането. ДЖОН КЕЪРНКРОС — съветски агент, е назначен в ПАРК БЛЕЧЛИ — военновременния дом на британската Правителствена школа за кодове и шифри от 1942–1943 г.
	Освен това агенти в британското правителство, предимно членовете на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, снабдяват руснаците със строго секретни правителствени документи, включително съобщения. Те помагат също на руснаците да проникнат в британо-американските комуникации през 50-те години. Съветските декодировчици са подпомогнати и от непрекъснатите комуникации между президента Рузвелт и Сталин, които се изпращат по американските военноморски честоти, шифровани, но самите съобщения са дълги, а американските военноморски офицери, които се занимават с президентските съобщения в Москва, са получили нареждане да не променят нито една дума. По този начин руснаците получават отлична СЛАМКА за американските военни комуникации. Основният британски шпионин, който дава на руснаците достъп до шифри, е ДЖЕФРИ ПРАЙМ от Правителствената школа за кодове и шифри. В Съединените щати предателите са не един и двама. УИЛЯМ МАРТИН и БЪРНЪН МИЧЪЛ, криптоаналитици от АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (АНС), които бягат в Москва; сержант ДЖАК ДЪНЛЪП — шофьор на директора на АНС, който има достъп до секретни документи и ги продава на руснаците; мичман ДЖОУЗЕФ ХЕЛМИК-МЛАДШИ и сержант РОБЪРТ ЛИПКА, назначени в АНС, които също предават шифровъчни материали; един или повече американски военноморски офицери от американското посолство в Москва, които може би са предали на руснаците достъпа до СТРОГО СЕКРЕТНИ комуникации; ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ и ДЖЕРИ УИТУЪРТ, специалисти по военноморските комуникации, които продават на руснаците ключовете за шифровите машини, нанасяйки най-голяма вреда на американската сигурност в комуникациите. През януари 1968 г. севернокорейците залавят американския шпионски кораб _Пуебло_, на който се намират голям брой шифрови машини, макар и някои повредени, а също и ръководствата за употреба и копия от секретни материали. Северновиетнамците са заловили голям брой американски шифрови машини. Някои източници твърдят, че са 32 — всичките пленени по време на Виетнамската война, повечето взети от южновиетнамски войски през 1975 г., когато войната свършва. Всичките са предадени на Съветския съюз.
	Американските власти смятат, че шифрите им все още са сигурни, тъй като важните ключове се променят всеки ден и се разпращат по предназначение изключително внимателно. Но Уокър и Уитуърт са предали на руснаците ключовете. Когато през май 1985 г. е разкрит шпионският кръг _Уокър — Уитуърт_, се появяват различни мнения за пораженията, нанесени от радиооператорите на отбраната. За много американски военноморски офицери последствията са страшни. Месец след ареста на _Уокър — Уитуърт_ и след оценка на важността на предателството им адмирал Джеймс Уоткинс — директор на военноморските операции, заявява, че флотът има проблем, „който може да бъде оставен да лежи в праха… Вярваме, че сме прехвърлили страшното в този проблем… Вярваме, че сме го заобиколили.“
	Когато на пресконференция в Пентагона питат Уоткинс за уязвимостта на американските подводници след тези случаи на шпионаж, той е още по-самоуверен и заявява, че не съществуват доказателства, че руснаците са проникнали в кодовата система, което да им позволява да засичат американски подводни съдове, „и следователно сме убедени, че нашите ПСР [подводници със стратегически ракети] 100% са в безопасност“.
	Но други за разлика от Уоткинс проявяват загриженост. Контраадмирал Джон Бътс — директор на ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ по това време, определя на оперативка вредата, нанесена от _Уокър — Уитуърт_ „по скалата от 1 до 10 — 12!“ Повече от година след като шпионският кръг е неутрализиран, новият ръководител на военноморските операции адмирал Карлайл Трост заявява, че кодовият материал е предоставил на руснаците предимство пред Съединените щати при една евентуална морска война. Директорът на военноморското разузнаване контраадмирал УИЛЯМ СТУДЕМАН казва: „Сигурно никога няма да разберем цялата истина, в каква степен е пострадала нашата отбранителна способност от тази предателска и позорна дейност на Джери Уитуърт.“
	„Ако бе избухнал конфликт между двете суперсили — казва Трост, — … руснаците щяха да използват информацията така, че да наклонят везните в своя полза.“
	Обобщавайки съветските усилия при декодирането, историкът ДЕЙВИД КАН намеква, че те са постигнали значителен успех: „… знаем, че има три неща, които често се свързват с успех в декодирането: умение в шаха, умение в музиката и умение в математиката.“ В исторически план руснаците са блестящи и в трите сфери.
	По-трудно е да се установят американските постижения в разшифроването на съветските комуникации. През Втората световна война САЩ прехващат и записват съветските комуникации с дипломати и агенти в Съединените щати. След войната — през 1947 г., американския криптолог Мередит Гарднър разчита някои от съобщенията поради допусната съветска грешка в разпространението на шифроблокчетата по време на войната (вж. _ВЕНОНА_). Този пробив, споделен с британците, дава възможност някои от съобщенията да бъдат прочетени, което разкрива степента на съветските шпионски действия в Съединените щати.
	Британците поставят и микрофони (БРЪМБАРИ) в съветското посолство в Лондон, с помощта на които се разкриват някои шифри, използвани в разузнаването, но подслушването скоро е разкрито. Несъмнено някои от множеството съветски РАЗУЗНАВАЧИ и офицери, шпионирали в полза на Запада, или избягали предатели, донасят криптоматериал. Тези материали заедно с огромните възможности на компютрите и усилията на криптолозите в АНС и Правителствената школа за кодове и шифри са допринесли за проникване в съветските комуникации.


	Криптограма

	Съобщение, предадено в ШИФЪР или КОД.


	Криптография

	Наука за тайното писмо. Понятието произлиза от гръцкото _krypto_ (тайна) и _grapho_ (писмо). Криптографията се използва в разузнавателни и шпионски дейности за изпращане на съобщения по такъв начин, че истинското значение на съобщението да остане скрито за всички освен за подателя и получателя, за когото е предназначено.
	Съществуват 2 основни вида криптография: КОД и ШИФЪР. (ВЖ. ТАЙНОПИС.)
	От 1921 г., когато американският декодировчик УИЛЯМ ФРИДМАН употребява термина КРИПТОАНАЛИЗ, криптография означава и „проникване“ в код.


	Криптоматериал

	Документи, средства, оборудване, апарати и други материали за шифроване и дешифроване или за установяване автентичността на комуникациите.


	Криптоним

	Псевдоним на АГЕНТ или кодово наименование на операция, програма или проект, давани с цел да се гарантира сигурността им.
	По-рано ЦРУ дава криптоними от две букви или пантограф, който насочва към определен предмет или област. Така например „МК“ в _МКУЛТРА_ насочва към проект на техническата служба към ЦРУ. А „МН“ в _МНХАОС_ отправя към участието на ЦРУ в операция на вътрешното разузнаване _Хаос_ и че тя има отношение към националната сигурност на САЩ.


	Криптосигурност

	Методи и процедури за защита на ШИФРИ и КОДОВЕ, на КРИПТОСИСТЕМИ и оперативни процедури.


	Криптосистеми

	Материал и оборудване за шифроване и дешифриране.


	Кристъл

	Вж. _КЕНЪН_.


	Кросби, Инок

	Вж. КУПЪР, ДЖЕЙМС ФЕНИМОР; ХАРВИ БЪРЧ.


	Кроугър, Питър

	Вж. КОЕН, МОРИС.


	Круглов, Сергей (1903-?)

	Висш съветски РАЗУЗНАВАЧ, ръководител на вътрешната сигурност (МВД) от декември 1945 до март 1953 г., както и на „суперсилите“ на МВД, отговорни и за вътрешните, и за външните дела на Държавна сигурност от юни 1953 до февруари 1956 г.
	Офицер от кариерата в разузнаването и сигурността, от 1941 до 1945 г. той е заместник-началник на НКВД — ОРГАН на Държавна сигурност. От 1943 до 1945 г. е заместник на ВИКТОР АБАКУМОВ, ръководител на СМЕРШ — организация на ВОЕННОТО КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. На този пост Круглов отговаря за сигурността на конференцията в Техеран през ноември-декември 1943 г., на която присъстват Йосиф Сталин, президентът Рузвелт и министър-председателят Чърчил, а след това — и в Ялта през февруари 1945 г. В Ялта, черноморския курорт на бившите руски царе, НКВД оказва изключителна гостоприемност на американските и британските лидери — мерките за сигурност са били осъществявани лично от Круглов. Джоан Брайт от британския секретариат описва Круглов като „най-внушителния мъж, когото някога съм виждала — с огромни рамене, лице, ръце и крака“.
	По-важното е, че подчинените на Круглов не просто обезпечават сигурността на съюзническите лидери, а откликват незабавно и внимателно на всяка тяхна прищявка и каприз. И, разбира се, специалистите несъмнено извършват НАБЛЮДЕНИЕ на британските и американските лидери и на подчинените им. (За извършената работа в Техеран и Ялта Круглов по-късно е награден с почетното британско звание _Рицар_. И до днес остава единственият съветски офицер от разузнаването, на когото е оказана подобна чест.)
	През декември 1945 г. Сталин издига Круглов на мястото на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ — ръководител на МВД.
	През 1946 г. МВД получава статут на министерство и Круглов става министър. Въпреки че е назначен на важния пост в Смерш от Берия, Круглов не е смятан за лоялен към него.
	Круглов запазва позицията си в МВД 7 години. На 7 март 1953 г., 2 дни след смъртта на Сталин, съветското правителство слива МВД и МГБ в едно общо „супер“ МВД под ръководството на Берия. Круглов от МВД и [Семьон] Игнатиев от МГБ са свалени от постовете, но нито единият, нито другият е арестуван или разстрелян. „Чисто отстраняване на лидери“, пише американският аналитик на разузнаването Джон Дзиак в книгата си „Чекисти: историята на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988) и добавя: „Наистина Круглов е задържан на поста заместник на Берия. И това е грешка на Берия.“
	На 26 юни 1953 г., почти 4 месеца след смъртта на Сталин, Берия е арестуван. Круглов застава на страната на силите, настроени срещу Берия, и наградата му е постът, заеман от Берия — министър на вътрешните работи. Изглежда, Круглов е изиграл ключова роля при свалянето на Берия, включително в арестуването на другите му заместници. Според някои сведения Круглов е подслушвал телефонните разговори на Берия и е разкрил, че подготвя свой преврат на 27 юни, за да превземе правителството. Круглов продължава работата си като ръководител на МВД, което през март 1954 г. остава на заден план след създаването на КГБ — Комитет за държавна сигурност. МВД отново се съсредоточава във вътрешната сигурност. Круглов е уволнен от Никита Хрушчов в навечерието на XX конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз през февруари 1956 г. На конгреса Хрушчов разкрива ексцесиите и терора на Сталин и на органите на полицията и разузнаването — дейности, в които Круглов е бил основен участник.
	Твърди се, че по-късно Круглов се самоубива от страх да не бъде застигнат от възмездие.


	_Крусейдър F8U_

	Американски изтребител с излитане от самолетоносач. Неговият вариант _F8U–1P_ за ФОТОГРАФСКО РАЗУЗНАВАНЕ доставя важни снимки, направени от малка височина над обекти във Виетнам и Куба. (Вж. КУБИНСКА РАКЕТНА КРИЗА.) Самолетите _F8U_ се използват и от флота като изтребители и за разузнаване.
	Шест военноморски самолета _F8U–1P_, които излитат от Кий Уест, Флорида, на 23 октомври 1962 г., извършват първите ниски полети над Куба — при скорост 640 км/ч и височина около 130 м. След като се приземяват в Сесъл Фийлд край Джаксънвил, Флорида, готовият филм бързо се проявява в съседната фотолаборатория. Водачът на полета — капитан Уилям Екър, командир на фотоескадрила VFP–62, получава нареждане да излети незабавно до военновъздушната база Андрюс край Вашингтон, окръг Колумбия. От Андрюс той се прехвърля на хеликоптер за Пентагона, все още в авиаторския си костюм. Там е въведен при обединените началник-щабове, за да докладва за впечатленията си от полета.
	Когато Екър се извинява, че „мирише на пот“, генерал Къртис Лъмей, винаги шокиращо прям, го прекъсва: „Дявол да го вземе, пилотирали сте самолет, нали така? Би трябвало да сте потен и да миришете. Сядайте!“
	Изтребителните варианти на _F8U_ широко се използват за бойни действия през Виетнамската война. Военноморски самолети излитат от самолетоносачи и от бази на сушата. Използват се фотоварианти _F8U–1P_, оборудвани с 5 камери, разположени на предната долна част на корпуса. На фотографските самолети не са монтирани оръдия.
	През 1964 г. F8U са сред първите американски бойни самолети, които извършват полети по време на виетнамския конфликт. Фотографските _Крусейдъри_ обикновено правят панорамни географски снимки, предимно в Лаос. През май 1964 г. фоторазузнавателен самолет, излетял от самолетоносача _Кити Хоук_ и пилотиран от лейтенант Чарлс Класман, е улучен от противовъздушен огън над Лаос. Въпреки че самолетът му изгаря за 20 минути, той успява да се добере до самолетоносача. Две седмици по-късно обаче, на 6 юни, докато изпълнява друга фотомисия, самолетът му е ударен отново. Този път повредата е много сериозна и Класман скача с парашут близо до позициите на комунистите, където е заловен — очевидно първият американски летец, пленен по време на виетнамския конфликт. След 3 месеца в плен той успява да избяга заедно с няколко лаоски затворници. В продължение на 2 дни се крият в джунглата, след което се добират до американски военен лагер.
	_F8U_ е едномоторен и едноместен самолет, построен от компания _Чарлс Вот_. Има удължени криле под ъгъл нагоре за намаляване скоростта при кацане. Вариантът за изтребител има четири 20-милиметрови оръдия и може да носи ракети въздух-въздух или бомбен товар 2,260 т, разположен под крилете. _Крусейдър_ е първият американски самолет, пуснат в серийно производство, който достига скорост над 1600 км/ч в хоризонтален полет. Майор Джон Глен — по-късно астронавт и сенатор, пилотира самолет _F8U–1P_ по време на рекорден полет над Съединените щати на 16 юли 1957 г.: 3 часа и 23 минути при средна скорост 1155 км/ч.
	Произведени са общо 1075 изтребителя _F8U_ плюс 144 фоторазузнавателни самолета _F8U–1P_. Още 42 изтребителя _F8U_ са построени за френските самолетоносачи. През октомври 1962 г. обозначението _F8U_ е променено на _F–8_, като фоторазузнавателните варианти стават _RF–8_ съгласно унифицираната военна система.
	Прототипът _XF8U–1_ излита за пръв път през 1952 г., а първият специализиран _F8U–1P_ — през 1957 г. Ескадрилите получават изтребители _F8U_ през 1957 г. Самолетите са в активна военноморска служба да 1982 г. Последната американска военноморска част, която използва _Крусейдър_, е Военноморската въздушна ескадрила резерв VFP–206, която заземява фотографските самолети _Крусейдър_ през 1986 г. (Френският военноморски флот все още използва тези самолети.)
	{img:shpionazh-40.jpg|#RF–8G}


	Кръг _Калпър_

	Изключително успешна шпионска мрежа, която осигурява разузнавателни сведения директно за генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН по време на Войната за независимост на Северна Америка.
	През юни 1778 г. генерал сър Хенри Клинтън, командващ британските войски в Америка, окупира Ню Йорк и разпръсква войските на Вашингтон из Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът. Тъй като има нужда от разузнавателна информация за войските и намеренията на Клинтън, Вашингтон нарежда на майор БЕНДЖАМИН ТОЛМИДЖ да създаде шпионска мрежа.
	Толмидж, който е от Лонг Айлънд, вербува Ейбрахам Удхъл от Сетоки, Лонг Айлънд, което е от другата страна на тесния проток Лонг Айлънд в Кънектикът. И Лонг Айлънд, както и Ню Йорк са окупирани от британците. Удхал приема името Самюъл Калпър за ПРИКРИТИЕ. След това той вербува РОБЪРТ ТАУНЗЕНД — бизнесмен от Ню Йорк. Таунзенд е квакер и лесно може да приеме ролята на привърженик на торите. По-късно той става член на милицията на торите. Удхъл е наречен Калпър-старши, а Таунзенд — Калпър-младши.
	Таунзенд има най-малко двама помощници агенти — зет му и съпругата му. Тя е с номер 355, Таунзенд — 723, Удхал — 722, а Вашингтон — 711. Таунзенд пише докладите си в кодиран ТАЙНОПИС по специално настояване на Вашингтон, който му е дал инструкции: „понякога трябва да пише докладите си на белите полета на брошури, на първата, втората и друга страница на някоя книга джобен формат или на празните листа в края на справочници, алманаси или нови издания на книги, които са без особена стойност“. Вашингтон предлага тайнописът да бъде включен и в писма до приятели.
	Вашингтон не знае самоличностите на шпионите и казва на Толмидж, че Калпър-младши трябва „да е възможно най-често сред офицери и изгнаници и да посещава кафенетата и всички обществени места. Той трябва да обърне особено внимание на движението по суша и вода за и от града“. Вашингтон предпочита шпиони като Таунзенд и Удхъл, които „живеят на другата страна, тъй като поради обстановката и мястото, където живеят, няма да будят съмнение и ще имат добра възможност за наблюдение“.
	Таунзенд води клюкарската рубрика във вестник на торите. В този вестник публикува и майор ДЖОН АНДРЕ, който пише поезия, когато му остава време след изпълнението на шпионски задачи и конспиративни разговори с генерал-майор БЕНЕДИКТ АРНОЛД. Собственикът на вестника, с когото Таунзенд държи кафене, със сигурност е член на кръга _Калпър_.
	Докладите на Таунзенд се занасят на Удхъл от Остин Роу — ханджия от Сетоки, който пътува редовно за и от Ню Йорк за провизии. Той оставя докладите в ТАЙНИК във фермата на Удхал.
	За тайника се грижи КЕЙЛЕБ БРУСТЪР, моряк, който пренася съобщенията през пролива до Толмидж или до един от КУРИЕРИТЕ му и след това ги отнася направо на Вашингтон. Съобщенията осигуряват на Вашингтон ежедневна информация за разположението на войските на Клинтън — информация, която ще се окаже безценна за стратегията на Вашингтон.
	Когато през 1780 г. в Нюпорт, Роуд Айлънд, пристигат френски войски, за да помогнат на американците, Клинтън решава да прехвърли по-голямата част от войските си в Нюпорт и да нападне французите, преди да са се присъединили към американците. Таунзенд вижда, че войските се готвят за прехвърляне, и изпраща своевременно съобщение на Вашингтон, който реагира така, че всички да помислят, че се е запътил към Манхатън. Тази ДЕЗИНФОРМАЦИЯ заблуждава Клинтън, който прекратява прехвърлянето и изчаква американската атака, която никога не се осъществява.


	Кръгът

	Измислено име за щабквартирата на британската разузнавателна служба МИ–6 на БРОДУЕЙ от 1924 до 1966 г. Предполага се, че е наречена на името на _Кеймбридж съркъс_ (кръг) — на кръстовището на _Шафтсбъри авеню_ и _Чаринг крос роуд_ и още няколко улици. Кръгът е популяризиран от известния писател на шпионски романи ДЖОН ЛЬО КАРЕ. Въпреки че щабквартирата на МИ–6 не се намира на _Кеймбридж съркъс_, британските разузнавателни служби вероятно са имали клонове в този район, наситен с театри и книжарници.
	В книгата „Благородният ученик“ („The Honourable Schoolboy“, 1977) Льо Каре обяснява, че името „произлиза от адреса на тайната щабквартира на организацията, която гледа към известното кръстовище на лондонски улици“. Когато неговият супертаен агент ДЖОРДЖ СМАЙЛИ поема ръководството на Кръга, Льо Каре описва неговата „износена престолна зала на петия етаж на Едуардовия мавзолей, разположен на _Кеймбридж съркъс_…“.
	Американското издание на книгата за историята на МИ–5 от 1945 до 1972 г. от НАЙДЖЪЛ УЕСТ се нарича „Кръгът“ („The Circus“, 1982). Във Великобритания заглавието й е „Въпрос на доверие“ („A Matter of Trust“).


	Крючков, Владимир (1924)

	Председател на КГБ от 1988 до 1991 г. След кратка служба в съветската армия Крючков следва в юридически институт. След дипломирането си в началото на 50-те години работи в прокуратурата. По-късно е изпратен в съветското посолство в Будапеща, Унгария. От 1957 до 1967 г. работи в отдел към Централния комитет, като отговаря за чуждестранните комунистически партии по времето, когато отделът се оглавява от ЮРИЙ АНДРОПОВ.
	През 1967 г. Андропов е назначен за председател на КГБ и Крючков отива с него там на работа. През 1978 г. е издигнат за ръководител на главно управление на КГБ с чин генерал-лейтенант. Издига се до заместник-председател на КГБ, преди да стане негов председател през 1988 г. Като председател на КГБ Крючков подема кампания за издигане авторитета на агенцията. Въпреки че по-рано е призовавал към „спечелване на мисленето“ на западните политици, тъкмо преди опита за преврат на 18 август 1991 г. той обвинява Запада, че се опитва да подкопае съветското общество. На 18 август е свален от този пост заради оказаното сътрудничество в неуспешния опит за преврат срещу президента Михаил Горбачов.


	\* Куба

	„Заплаха на 90 мили от американския бряг“. Така десетилетия наред американските политици възприемат и определят Куба и се опитват да свалят комунистическия лидер на острова Фидел Кастро. Куба е единственото място в света, където има сблъсък между Съединените щати и Съветския съюз и едва не се стига до ядрен конфликт, единственото място в Западното полукълбо, където комунизмът е извоюван и се запазва, и единственото място, което се управлява от лидер, когото американски РАЗУЗНАВАЧИ сериозно са се опитвали да убият дори с помощта на мафията. Кастро много повече, отколкото Куба, е бил ОБЕКТ, но не като източник на разузнавателна информация, а като дразнител.
	След като през декември 1959 г. Кастро сваля диктатора Фулхенсио Батиста, Съединените щати го приемат като герой, но за много кратко. Скоро след това той национализира американската собственост в Куба, колективизира селските стопанства и открито се придържа към комунизма. Започва да приема икономическа и военна помощ от Съветския съюз, която продължава 30 години. Съединените щати налагат икономическо ембарго над Куба и започват да кроят планове, как да премахнат Кастро.
	Първата от двете американски кризи в Куба започва през март 1960 г., когато президентът Айзенхауер одобрява план на ЦРУ за свалянето на Кастро. Според плана във Флорида е трябвало да бъдат обучени кубински изгнаници, настроени против Кастро, и след това бъдат внедрени в Куба, за да предизвикат бунт. Лидери на изгнаниците след това е трябвало да се приземят и да се провъзгласят за временно правителство на „свободна Куба“. ЦРУ успява да поддържа проамерикански преврати в Иран и Гватемала, а Куба се очаква да стане третият успех на агенцията.
	Сред хората, събрани в кубинската група за специални задачи, са и ветерани от предишните преврати. Ръководството е поверено на РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ — директор на тайните служби в ЦРУ. Директор на групата е Джейкъб Естърлайн — служил в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ през Втората световна война, сражавал се зад японските линии в Бирма. В частта на Естърлайн е и ХАУЪРД ХЪНТ, работил над гватемалската операция и сега натоварен да организира кубинските изгнаници. ЦРУ създава Революционен фронт за демокрация (Frente Revolucionario Democratico), който да вербува емигранти във Флорида.
	Групата е превозена със самолет без отличителни знаци от Флорида до военната тренировъчна база Кемп Тракс, която Бисъл е създал в планините на Гватемала. На остров Суон (Лебед), край бреговете на Хондурас, ЦРУ създава Радио Суон, което се предполага, че е търговска станция. То предава новини, музика и програми, насочени против Кастро.
	ЦРУ установява контакт с партизанските части в изолираните планински райони на Куба и редовно ги снабдява с провизии. Изпращат се с лодки кубински АГЕНТИ. Това, което ЦРУ не знае, е колко и каква информация има Кастро за тези операции. Неговата тайна полиция и специални служби (Главно управление на разузнаването — ГУР) — Direction General de la Inteligencia (GDI), разбират какво става.
	През юли 1960 г. Кастро изпраща брат си Раул в Съветския съюз, за да издейства обещание за съветска подкрепа при евентуално нападение от страна на САЩ. Съветският премиер Никита Хрушчов започва да изпраща военна помощ на Куба, която включва оръжие и съветници. След като ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ забелязва увеличаването на въоръжаването, Бисъл разширява плана си и включва допълнително амфибийно дебаркиране на стотици мъже, съпроводено от въздушно покритие. Американските военновъздушни сили подпомагат ЦРУ с един от полковниците си, който купува няколко леки бомбардировача _B–26_, останали от времето на Корейската война. Много страни, включително Куба, разполагат с _B–26_.
	Бисъл ръководи операция, която вече се разраства до парламентарно равнище. Той решава, че самолетите _B–26_ ще бъдат добро ПРИКРИТИЕ за нападението. Един от тях ще бъде боядисан като самолет на кубинските военновъздушни сили и белязан с дупки от куршуми. Пилот емигрант ще го откара от тайно летище в Никарагуа до Маями, където ще поиска политическо убежище. Той ще твърди, че кубинските въоръжени сили се присъединяват към нападателите и партизаните в общо въстание. Дупките по корпуса, ще каже той, са причинени от някои от другарите му, отказали да се присъединят към бунта.
	Времето за нападението наближава, както и президентските избори през 1960 г. в САЩ. Президентът Айзенхауер отлага операцията. Вицепрезидентът Ричард Никсън, който е запознат с някои от подробностите на първоначалния кубински план, се е кандидатирал срещу Джон Кенеди. По време на предизборната кампания АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, подхвърля на Кенеди, че срещу Куба е планирана операция. Дълес го уведомява подробно за размерите на операцията едва след като Кенеди е избран. Чак на 28 януари 1961 г., 8 дни след като встъпва в длъжност, Кенеди нарежда на обединените началник-щабове да проучат военните аспекти на операцията.
	Обединените началник-щабове преценяват, че планът има „сравнително добри“ изгледи за успех, при условие че дебаркирането предизвика въстание. В противен случай няма никакъв шанс нападателите да разгромят въоръжените сили на Кастро, които наброяват 200 000. Гватемала настоява пред Съединените щати да изведе кубинците — БРИГАДА 2056, както е известна групата, от страната. Самите изгнаници също упражняват натиск, а те са над 1400 души, въоръжени и решени да се завърнат в страната си.
	На 11 март Кенеди свиква съвещание на съветниците си. „Не забравяйте, че имаме проблем с настаняването — казва Дълес по време на съвещанието. — Ако трябва да изведем тези хора от Гватемала, ще трябва да ги докараме в Съединените щати, а не можем да ги оставим да обикалят страната и да разказват на всеки какво смятат да правят.“ Кенеди подкрепя прагматичната оценка на Дълес: „Ако трябва да се отървем от тези 800 души [по това време той не знае истинския им брой], много по-добре ще бъде да ги стоварим в Куба, отколкото в САЩ, още повече че те искат точно това.“
	Мястото за амфибийното дебаркиране е град Тринидад, близо до планината Ескамбра, където се крият партизаните, настроени против Кастро. Когато слязат там, хората лесно ще могат да се скрият в планините. Тъй като малката писта там не е удобна за _B–26_, те ще трябва да летят до и от базата в Никарагуа. Кенеди обаче настоява самолетите да отлетят до Куба и после да извършват необходимите действия от кубинска земя, за да поддържат измислената за прикритие история, че са от кубинските военновъздушни сили. Той настоява и мястото на дебаркирането да не бъде толкова населено.
	Това означава, че нападението трябва да се измести от Тринидад в Залива на прасетата, където има писта, която е достатъчно дълга за _B–26_. Нападателите трябва да завземат 3 плацдарма по крайбрежната ивица, дълга 64 км, след което да прекосят блато от 80 км, за да стигнат до планините. Предвижда се да бъдат спуснати и парашутисти, които да превземат пътищата, пресичащи блатото. Заливът на прасетата е най-близо до Хавана и до най-силно концентрираните кубински въоръжени сили. На нападателите е казано, че ако задържат плажовете в продължение на 3 дни, към тях ще се присъединят 500 партизани и въстанието ще започне. Тогава цялата страна ще се обедини срещу Кастро.
	Идеята за ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ вече отстъпва пред реалността. Вестниците в Латинска Америка вече са съобщили за вербуването на изгнаници в Маями, където улиците жужат от слуховете за предстоящото нападение. Сред изгнаниците има агенти на ГУР, които докладват в Хавана. На 12 април, опитвайки се да потуши слуховете, Кенеди свиква пресконференция. „В никакъв случай няма да има нападение над Куба от страна на въоръжените сили на Съединените щати…“ Независимо от това лидерите на свободна Куба са уверени, че американски военновъздушни сили ще подкрепят нападението.
	Дебаркирането — ЦРУ го нарича „заемане на временна позиция“ — е било определено за 5 април. Кенеди го отлага за 12 април, а след това — за 17 април.


	Нападението започва
	На 15 април сутринта 9 самолета _B–26_ излитат от бази в Никарагуа. Осем от тях нанасят удари върху авиобази в Куба, а деветият направо отлита за Маями, където пилотът, показвайки на всички надупчения от куршуми корпус, разказва своята „легенда“, измислена за него от ЦРУ. Представителят на САЩ в ООН Адлей Стивънсън, не знаейки, че пилотът лъже, и приемайки всичко за чиста монета, обяснява авиоудара на американците над Куба с историята, разказана от пилота.
	За 16 април, когато отрядите вече наближават брега, е предвиден втори въздушен удар. Но Кенеди, загрижен за достоверното представяне на нещата, го отменя. Първите нападатели дебаркират малко след 1 часа сутринта на 17 април и са подложени на значителен обстрел от танковете на Кастро, артилерийски огън и пехотна атака. Обградени са и малцина успяват да се измъкнат — някои в планините, където се предполага, че са партизаните, а други — на американски военни кораби, които чакат недалеч, за да приберат оцелелите.
	В боевете на плажа загиват около 1650 от хората на Кастро и 114 от нападателите. Силите на Кастро пленяват 1189 души. Въстание не избухва. Всички, които са можели да се присъединят към бунта, са хвърлени в затвора. Тайната полиция на Кастро, която е била добре уведомена за предстоящата атака, е притиснала най-малко 100 000 потенциални въстаници, а е много вероятно броят им да е достигнал 200 000.
	Като последен опит да помогне на хората на брега Кенеди, макар и с нежелание, разрешава провеждането на невъзможна мисия. Шест реактивни изтребителя — без отличителни знаци — на американския военноморски флот от самолетоносача _Есекс_ е трябвало да осигурят покритие на атаката от оцелелите самолети _B–26_ от Никарагуа. Реактивните самолети е трябвало да летят само един час, като не обстрелват земни цели, а защитават _B–26_, отвръщайки на огъня, ако кубински военни самолети обстрелват бомбардировачите. Поради грешка, предизвикана от часовата разлика, самолетите _B–26_ пристигат на брега един час преди изтребителите на военноморския флот. Свалени са 2 _B–26_, а четирима американци — пилоти по договор към ЦРУ, са убити. Един от тях — майор Томас Рей от Алабамската въздушна национална гвардия, оцелява, след като самолетът му се разбива, но е убит от кубински войници.
	Бъдещите членове на временното правителство молят администрацията на Кенеди да изпрати американски пехотинци, да предприеме масивни въздушни удари и да спаси хората в залива. Американски бойни кораби наистина претърсват водите в Залива на прасетата, за да приберат оцелелите. Но не е направено нищо друго. Кастро задържа затворниците 18 месеца, преди да ги освободи за откуп от 62 млн. долара във вид на медикаменти и храни, осигурени от частни корпорации, дипломатично подтикнати от администрацията на Кенеди.
	Отказът на Кенеди да осигури въздушно покритие е честото обяснение за провала на нападението. В ЦРУ обаче вината е хвърлена върху Бисъл, защото не се е посъветвал с експертите на агенцията по въпросите за Куба. Елитът от СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА не е бил търсен за мнение относно вероятността за въстание. Планът за „заемане на временна позиция“ е бил толкова очевидно погрешен, че някои от критиците на Бисъл смятат, че в него има скрит подтекст: хваната в капан, Бригада 2056, трябва да бъде спасена от значителна американска намеса, която ще представлява истинско нападение над Куба.
	Не след дълго Дълес и Бисъл подават оставка. Провалът само засилва желанието на администрацията на Кенеди да се отърве от Кастро. През ноември 1961 г. Кенеди одобрява ТАЙНА ОПЕРАЦИЯ — саботаж и план за подривни действия с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _МАНГУСТА_, ръководени от генерал-майор ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ — специалист по въстания и преврати. _Мангуста_ се контролира от СПЕЦИАЛНА ПОМОЩНА ГРУПА на кабинетно равнище. В Маями дейността във връзка с _Мангуста_ получава кодовото наименование _Таск форс W_ и се ръководи от УИЛЯМ ХАРВИ — ветеран от ЦРУ.
	_Таск форс W_ разполага с годишен бюджет 50 млн. долара, с 400 американци и 2000 кубински изгнаници на заплата и с флотилия от бързи плавателни съдове. Оперативните работници от _Таск форс_ заразяват захарта за износ от Куба, осъществяват саботажи на пратки от сачмени лагери, които се изпращат за Куба от Европа, и извършват нападения по кубинския бряг.
	Друга група — _Алфа 66_ — също осъществява нападения срещу Куба, но тя не е под контрола на ЦРУ. През август 1961 г. оперативните работници от _Алфа_ се промъкват по крайбрежието и обстрелват един хотел. Убити са около 20 кубински и съветски съветници. Месец по-късно _Алфа 66_ обстрелва с артилерийски огън британски и кубински търговски кораби. Въпреки че нападенията са били извършени от бази в САЩ, американски официални лица настояват емигрантите да не бъдат преследвани от закона и предупреждават чуждестранните кораби, че поемат риск, ако търгуват с Куба.


	Втората криза
	Хрушчов продължава да увеличава притока на оръжия за Куба, като добавя също ракети и ядрени бойни глави към кубинския арсенал. Това предизвиква конфронтация през октомври 1962 г., която лесно можеше да прерасне в ядрена война между САЩ и Съветския съюз (вж. КУБИНСКА РАКЕТНА КРИЗА).
	След края на кризата американски и съветски представители се срещат в Ню Йорк, за да изпълнят деликатната задача по уточняване на подробностите около оттеглянето на оръжията. Дори и по време на срещата операция _Мангуста_ не е прекратена. На 8 ноември саботажен екип на _Таск форс W_ взривява кубинска фабрика. Най-малко още 2 екипа са в Куба по време на преговорите, но действията им не оказват влияние върху тях.
	По това време _Мангуста_ се е превърнала в най-внушителната тайна операция, ръководена от ЦРУ. Базата в Маями е най-голямата в света — с 600 оперативни работници и около 3000 агенти, повечето от които емигранти. Участват и двойни агенти на ГУР, но броят им е неизвестен.
	Непрекъснато се предлагат и отхвърлят нови идеи. Лансдейл, както винаги неуморен, предлага да се пуснат слухове, че Иисус Христос скоро ще се яви отново и че избраното от него място е Куба, но няма да стори нищо, докато тази безбожна комунистическа страна на Кастро не бъде премахната. За да потвърди слуховете, американска ПОДВОДНИЦА на военноморските сили трябва да изплава някоя нощ край Хавана и да направи пиротехническо представление, което много ще прилича на нещо от божествен произход.
	От тази идея не излиза нищо, нито пък от много други, които са също толкова нереалистични: да се разпръснат причиняващи халюцинации химикали в радиостудио точно преди да пристигне Кастро, за да държи реч, и така да звучи напълно дезориентиран в ефир; да се поставят химикали в обувките му и когато тялото му ги поеме, брадата му да окапе; да се впръскват химикали в пурите, предизвикващи халюцинации. (По това време ЦРУ се занимава задълбочено с халюцинациите. Вж. _МКУЛТРА_.)
	Продължават и икономическите саботажи. Екип от кубинци, обучени от ЦРУ, заминават за Париж и замърсяват пратка петрол за Куба, който да загуби смазващите си свойства и да разруши машините. Агенти в Куба саботират захарните рафинерии.


	На сцената излиза мафията
	През лятото на 1960 г. плановете за сваляне на Кастро се превръщат в планове за убийство на Кастро. На 21 юли Бисъл пита ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК дали един наскоро вербуван агент ще успее да се погрижи за „евентуалното премахване на трима от върховните лидери“ — Кастро, брат му Раул и техния другар революционер Че Гевара, който се прославя като комунистически мисионер в Латинска Америка. Междувременно Харви се среща с Джон Росели в Маями, важна фигура в средите на мафията, и обсъжда с него възможността за убийство на Кастро. Росели е вербувал други двама от шефовете на мафията — Сам Джанкана и Сантос Трафиканте, които започват да набират кубинци, за да формират екип за удара.
	Мотивът на мафията е много прост. Кастро е затворил небезизвестните казина в Хавана и е прогонил мафията от Куба. Краят на Кастро и на свободна Куба със сигурност означава завръщане на хазарта.
	През април 1962 г. Харви се среща с Росели в Маями и му дава отровни хапчета, подготвени от Отдела за технически средства в ЦРУ. По-късно Росели докладва, че хапчетата са вече в Куба заедно с 3-членния екип убийци.
	Не се получава обаче нищо. Почти е сигурно, че екипът, а и другият след него са засечени от изключително ефективната тайна полиция на Кастро — Комитета за защита на революцията, който, както се изразява един изменник, има агенти във „всеки блок и фабрика“. През юни Харви, вече свален от поста директор на _Таск форс W_, се среща с Росели в Маями и прекратява всякаква договореност между мафията и ЦРУ. ФБР, което държи Росели под НАБЛЮДЕНИЕ, записва срещата.
	Заговорите срещу Кастро продължават. На 22 ноември 1963 г. офицер от ЦРУ в Париж се запознава с кубинец, който трябва да убие Кастро. Офицерът му дава пълна с отрова писалка, която трябва да забие в Кастро. В края на срещата офицерът от ЦРУ научава, че президентът Кенеди е бил убит в Далас. Съвпадението се появява непрекъснато при разследването на убийството на Кенеди и ще води до подозрението, че отмъстителният Кастро е замесен в убийството на Кенеди.


	Превербуваните агенти
	Години наред офицери на ЦРУ се притесняват, че в широки агентски мрежи в Куба са проникнали хора на ГУР. Но следи от подобно проникване, поне официално, няма. Съществува и притеснението, че Куба се превръща в рай за международни терористи. Небезизвестният Карлос (Илич Рамирес Санчес) е обучен в учебния лагер Манянас в Хавана от инструктори, сред които има и генерал от КГБ според докладите от Куба.
	Но колко сигурни са тези разузнавателни сведения? През март 1983 г. Хесус Раул Перес Мендес — ръководител на операциите в ГУР, избягва в Маями и разкрива подробности за ГУР и постигнатите успехи при внедряването на агенти в огромните кубински общности в Маями и Кий Уест, Флорида. ГУР, казва той, използва връзките си при внасянето на наркотици в САЩ.
	Друг ИЗМЕННИК — майор Флорентино Аспилахе, ръководител на разузнаването в кубинското посолство в Прага, предава на ЦРУ списък с 38 американски агенти, които са били ПРЕВЕРБУВАНИ от ГУР и са станали ДВОЙНИ АГЕНТИ независимо от това, че са преминали всички тестове с ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА. Той предполага, че всички американски агенти в Куба са под контрола на ГУР. Това означава, че за неопределен период голяма част от ОЦЕНКАТА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за Куба е неточна. Специалисти от ЦРУ по въпросите на Куба казват на ПОТРЕБИТЕЛИТЕ си, че получават изключителни сведения за Куба. Сега ЦРУ открива, че голяма част от разузнавателните сведения са неверни и че е била подавана ДЕЗИНФОРМАЦИЯ. (Двойни агенти продължават да измъчват американското разузнаване в Куба, както проличава при завръщането на престорен изменник от Куба през февруари 1996 г. Той се появява в Хавана, когато военновъздушните сили на Кастро свалят 2 невъоръжени леки самолета, спонсорирани от движението _Свободна Куба_ във Флорида.)
	През 1990 г. американски служители в разузнаването докладват, че огромната комуникационна прехващателна инсталация в ЛУРДЕС, Куба, се обновява от руски техници. В базата се прехващат телефонни разговори, факсове и други комуникации, които се предават чрез спътникова връзка извън САЩ. В базата Лурдес работят около 6000 служители. Краят на Студената война и разпадането на Съветския съюз през декември 1991 г. прекратяват съветската финансова подкрепа за Кастро. Но подслушвателната станция в Лурдес продължава да съществува.
	Заливът на прасетата не се забравя години наред. Измислят се различни неща за загубите. Например историята с майор Рей, пилота от Алабама, убит, след като самолетът му са разбива. Веднага след смъртта му вдовицата научава, че съпругът й е „работил като наемник за богата кубинска корпорация, собственост на изгнаници, и е загинал, когато търговският самолет се е разбил“. Тя не вярва на тази история и започва кампания, за да открие истината, която е дълбоко скрита до 1978 г. Кубинците запазват тялото на Рей до декември 1979 г. и тогава го изпращат на семейството.
	Ветерани от нападението в Залива на прасетата се включват в _УОТЪРГЕЙТ_ и в бомбения атентат във Вашингтон, окръг Колумбия, през 1976 г. срещу бившия чилийски посланик Орландо Летелиер, противник на поддържания от американците генерал Аугусто Пиночет. Бригада 2056 е запазена като символ и се превръща във влиятелна група лобисти от Маями, настроени срещу вдигането на американските икономически ограничения над Куба.


	Кубинска ракетна криза
	Кубинската ракетна криза от октомври 1962 г. е както триумф, така и поражение за американските разузнавателни способности. Съветският лидер Никита Хрушчов прави опит да разположи в Куба балистични ракети с ядрени бойни глави, за да изравни дисбаланса в стратегическите оръжия, възникнал между САЩ и Съветския съюз.
	Прехвърлянето на стратегически ракети в Куба, както и на съветски въздушни, военноморски и пехотни части за защита, носи съветското КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _АНАДИР_. Според оригиналния план трябва да бъдат изпратени 36 балистични ракети със среден радиус на действие (съветско обозначение — _R–12_, американско — _SS–4 Сендъл_) и 24 ракети с междинен радиус на действие (съветски _R–14_, американски _SS–5 Скийн_). Всички те е трябвало да имат ядрени бойни глави и всички 60 ракети да могат да достигат цели в САЩ. Дори и крайбрежните отбранителни сили е трябвало да бъдат снабдени с ракети с ядрени бойни глави, артилерийски ракети и 6 леки бомбардировача _Ил–28 Бийгъл_, които да могат да отблъснат евентуално американско нашествие. Общо почти 51 000 съветски пехотинци, моряци, летци, военни техници и механици, а също и помощен персонал е трябвало да бъдат прехвърлени в Куба.
	Всяка крачка, направена от руснаците, си е имала цел. Един пенсиониран съветски военноморски офицер — доктор Георгий Святов, си спомня, че през есента на 1962 г., тогава млад инженер лейтенант в корабостроителница на подводници, „Куба представляваше едно много просто решение“.

	Първо, бе напълно естествено да разположим стратегически оръжия в Куба, също както имахме задължителна програма за поставяне на балистични ракети в подводниците. Второ, ние поддържахме Куба… „романтичната революция“. А и нашите ракети в Куба бяха просто еквивалент на американските ракети _Юпитер_, разположени в Турция.

	Търговски кораби на Съветския съюз и на страните от Източния блок, натоварени с различни стоки и пратки (по-голямата част от суровините внимателно прикрити), както и с хора, започват да пристигат в Куба на 26 юли 1962 г. Същото лято американски политически и военни лидери са заети с проблемите в БЕРЛИН и с кризата във Виетнам. Сред висшите американски служители вече се прокрадва съмнението, че руснаците може да докарат в Куба бомбардировачи и далекообхватни ракети, въпреки че няма никакви доказателства.
	ЦРУ изпраща шпионски самолети _U–2_ над Куба още от октомври 1960 г. По времето на ДЖОН МАККОУН — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ, назначен от президента Кенеди през ноември 1961 г., броят на полетите над Куба на голяма височина е увеличен. В края на лятото на 1962 г. различни разузнавателни източници осигуряват на администрацията на Кенеди информация за увеличаването на съветските оръжия в Куба. Но все още не съществуват доказателства, че в Куба се прехвърлят ядрени оръжия. РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ разработва 4 ОЦЕНКИ НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за 1962 г., като в последната — от 19 септември — се заявява, че руснаците няма да разположат ядрено оръжие на острова.
	През юни 1962 г. ЦРУ провежда 4 мисии с _U–2_ над Куба. Снимките от тях дават първите доказателства, че кубинците разполагат с ракети земя-въздух, въпреки че самите ракети не се виждат. Следващият полет с _U–2_ е проведен на 5 август. Той разкрива повече доказателства за подготовката на площадки за ракетите земя-въздух.
	Маккоун и др. смятат, че е възможно руснаците да се опитат да прехвърлят далекообхватни ракети, а също и ракети земя-въздух в Куба, и Маккоун нарежда разузнавателните полети през следващия месец да бъдат увеличени. Освен това американски официални лица започват да разискват възможностите за действие срещу установките за ракетите земя-въздух, въпреки че са оръжия за защита. На 10 август се обсъжда възможността за блокада, но никой не забравя опасността, че ако бъде предприето нещо срещу Куба, руснаците ще отвърнат с нещо подобно в Берлин.
	{img:shpionazh-41.jpg|#Аероснимка от малка височина. Съветски кораби в кубинско пристанище.}
	Филмът, донесен от _U–2_, се проявява във военновъздушната база Офът в Небраска. Маккоун чака за по-подробно разчитане на снимките и изисква от Военноморския център по разчитане на фотоинформация в Сютленд, Мериленд, също да ги анализира. Тук не става въпрос за съперничество между агенциите. Маккоун просто иска най-доброто и обективно обяснение.
	Снимките от мисията на _U–2_, проведена на 29 август, ясно показват установките за ракети земя-въздух с ракетните транспортьори, радарите и площадките за изстрелване. На тях личи, че се инсталират и крайбрежни ракети за защита. Полетът на _U–2_ на 5 септември разкрива нови установки за ракети земя-въздух, които се подготвят и за съветските изтребители _МиГ–21_. На 28 август самолет _U–2_ снима бомбардировачи _Ил–28_ в момент, когато пристигат в Куба. Полетите на _U–2_ продължават.
	По-късно същия месец полковник ДЖОН РАЙТ-МЛАДШИ от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА е първият, който разчита снимките. Той стига до заключението, че начинът на разположение на ракетите земя-въздух близо до Сан Кристобал напомня разположението на стратегическите ракети в Съветския съюз. Маккоун нарежда по-интензивно снимково покритие над Куба.
	{img:shpionazh-42.jpg|#Ракети земя-въздух близо до Сан Кристобал}
	Но кой да изпълнява мисиите? Имайки предвид нововъзникналите рискове след разполагането на ракетите земя-въздух, министърът на отбраната Робърт Макнамара смята, че пилотите трябва да са униформени. Маккоун е против, тъй като всичко свързано с Куба все още представлява разузнавателна операция, следователно той ръководи нещата.
	Взето е решение мисиите да се изпълняват от военновъздушните сили, но с по-добре оборудвани самолети _U–2C_ на ЦРУ. Двама пилоти от военновъздушните сили — Ричард Хейзър и майор РУДОЛФ АНДЕРСЪН-МЛАДШИ, бързо са преквалифицирани за _U–2C_. Рано сутринта на 14 октомври Хейзър извършва полет над Куба с _U–2C_, следван от Андерсън с втория самолет. Секунди след като Хейзър каца във военновъздушната база в Маккой във Флорида, филмът е отнесен в Офът и във Вашингтон и предаден в Сютленд. Още същия ден снимковият материал поднася доказателствата: руснаците разполагат ядрени ракети в Куба.
	Пилот първи клас, Майкъл Дейвис, който разчита снимки, е първият американец, който вижда неопровержимото доказателство, че в Куба са разположени балистични ракети _SS–4_. На филма се виждат и други балистични ракети. На 16 октомври сутринта доктор РЕЙ КЛАЙН — заместник-директор на разузнаването в ЦРУ, отива в Белия дом, за да уведоми специалния помощник на президента по въпросите на националната сигурност Макджордж Бънди. Той на свой ред уведомява президента Кенеди, че съществуват неопровержими доказателства за ядрени ракети за масово унищожение в Куба.
	Докато се обсъжда нарастващата криза, е взето решение да се изпълнят 6 полета над Куба на 17 октомври, за да се покрие със снимков материал целият остров. Те разкриват, че са инсталирани 2 вида балистични ракети — _SS–4_ и _SS–5_, както и че е струпано огромно количество конвенционални оръжия. Президентът Кенеди незабавно свиква съветниците си, за да обмисли възможните реакции от страна на САЩ. Ето какво пише по-късно Робърт Кенеди за това време в книгата си „Тринайсет дни“ („Thirteen Days“, 1969): „… преобладаваше чувството на шок и недоверие. Хрушчов ни беше измамил, но и ние се бяхме заблудили сами. Никой в правителството не бе споменал дори пред президента Кенеди, че руското струпване на оръжия ще включва и ракети [за масово унищожение].“
	Струпването на оръжия в Куба кара президента Кенеди на 19 октомври да се разпореди за национална военна тревога. Три дни по-късно обединените началник-щабове издават директива за подготовка на блокада на острова. Стратегическото военновъздушно командване нарежда 65 стратегически бомбардировача _B–52_ да са в готовност за излитане, а други да са в степен на повишена готовност с разпръскване и на спътниковите площадки, за да бъдат намалени загубите в случай на ненадейна съветска бомбардировка или ракетна атака. При изключителна секретност президентът Кенеди изпраща снимките от _U–2_ в столиците на Великобритания, Канада, Франция и Западна Германия, за да осигури подкрепата на други западни правителства при ответен удар от страна на американците.
	През нощта на 22 октомври президентът Кенеди прави обръщение към американския народ:

	През изминалата седмица неопровержими доказателства насочиха вниманието ни към факта, че серия установки за ракети за масово унищожение са в процес на подготовка на този остров. Целта на тези бази може да е само една — осигуряването на място, от което да бъде нанесен ядрен удар по Западното полукълбо…

	Той нарежда военноморска блокада, която да прекрати притока на ракети за масово унищожение към Куба. Военноморски кораби обикалят край острова, а военноморски самолети, излитащи от самолетоносачи, и патрулни самолети, излитащи от сушата, кръстосват над Атлантическия океан и Карибско море, за да открият съветски кораби и подводници. Стратегическото военновъздушно командване изпраща 16 танкера _KC–97_ с бутални двигатели и 5 фоторазузнавателни варианта на самолет _B–47 СТРАТОДЖЕТ_ за ниски полети да претърсват водите край Куба.
	Същевременно се прави подготовка за масирани въздушни удари по съветски ракетни установки, а военновъздушните, пехотните и военноморските сили заемат позиция за евентуално нападение над острова.
	Когато американската блокада над Куба започва, разузнавателните полети на _U–2_ на голяма височина са придружени от нисколетящите фоторазузнавателни самолети на военновъздушните сили _F–101 ВУДУ_ и _F–8U КРУСЕЙДЪР_ на военноморските сили. Снимките разкриват, че ракетите са в състояние на готовност, а така също някои други данни. Късно на 25 октомври въздушната фотография разкрива, че работата на ракетните установки се провежда с изключителни темпове. Снимки, направени на следващата вечер, показват, че от контейнери се вадят и се сглобяват леки бомбардировачи _Ил–26 Бийгъл_.
	Два дни по-късно, на 27 октомври, след като Фидел Кастро е наредил на своята противовъздушна артилерия да стреля по нископрелитащите американски самолети, съветски военновъздушен командир, без да има заповед за това, нарежда да бъде изстреляна ракета земя-въздух _SA–2_ по самолет _U–2_. Майор Андерсън излита от базата в Маккой на 27 октомври сутринта. В източния край на острова самолетът му е ударен от ракета _SA–2_. Андерсън загива, след като самолетът се разбива на остров в района на Бан Антила. Робърт Кенеди пише в „Тринайсет дни“ за реакцията от новината за загубата на Андерсън:

	„Как можем да изпратим нови пилоти _U–2_ утре, освен ако не извадим от строя всички ракети земя-въздух? — пита президентът. — Сега вече играта има съвсем нови правила“.
	Отначало всички бяха единодушни, че трябва да нападнем рано на следващата сутрин с бомбардировачи и изтребители и да унищожим установките за ракетите земя-въздух. И отново президентът възпря всички. „Не ме притеснява първата стъпка — каза той, — но и двете страни ще преминат към четвърта и пета стъпка, а шеста няма да има, тъй като няма да има кой да я направи. Да не забравяме, че поемаме по изключително рискован път.“

	След свалянето на Андерсън не е предприето нищо по-значително. Полетите на _U–2_, както и ниските разузнавателни полети продължават. Андерсън е единствената жертва в Кубинската ракетна криза. (Ракета _SA–2_ е била изстреляна най-малко по още един _U–2_.)
	Напрежението ескалира. Кастро подготвя войските си, за да отблъсне евентуално нападение. Той уведомява Хрушчов с телеграма (изпратена рано на 27 октомври), че в случай на американска атака срещу острова те ще нанесат удар по САЩ с ядрено оръжие и няма да изчакват Кенеди да поеме инициативата.
	За Кастро, „нападение, което да изличи комунизма в Куба, означава началото на глобална война между социализма и империализма“. За Хрушчов „такова нещо няма да има и Съветският съюз трябва да се пази да не бъде въвлечен във война в Куба“ — пише политическият историк Реймънд Гартхоф през 1992 г. в изследване на Кубинската криза.
	Кубинската криза е преустановена по дипломатически път. Провеждат се тайни директни разговори между президента Кенеди и премиера Хрушчов. Осъществени са и комуникации по „задни канали“ между двамата лидери с посредничеството най-често на Робърт Кенеди, на американски журналисти и на двама служители на КГБ във Вашингтон — ГЕОРГИЙ БОЛШАКОВ и Александър Феклисов.
	На 28 октомври съветското правителство се съгласява да премахне балистичните ракети от Куба. Блокадата продължава, докато стратегическите оръжия се разглобяват и изнасят от острова. На 20 ноември, когато започва разглобяването на бомбардировачите _Ил–26_, президентът Кенеди обявява, че „карантината“ над Куба може да бъде прекратена. Успехът й се състои в това, че демонстрира решителността на Америка, без да се стига до нападения срещу съветските сили в Куба. Хрушчов изтегля оръжията за масово унищожение от Куба (а също и 3–4 пехотни полка). Президентът Кенеди се съгласява да не напада Куба и да изтегли балистичните ракети _Юпитер_ от Турция.
	Американските разузнавателни самолети успяват да осигурят подробно снимково покритие на Куба, с което разкриват пред света съветските действия и лицемерие. Разузнавателната общност обаче не успява да улови ранните признаци за струпването на съветски ракети в Куба, а така също характера и размерите на това струпване. Американските източници са убедени, че само 8000 души съветски военен персонал е имало на острова по време на карантината. Истинският брой е 41 900!
	Вероятно значително по-важно е нещо друго — че американската разузнавателна общност стига до заключението, че в Куба няма ядрено оръжие. Истината е, че първите бойни глави пристигат на товарния кораб _Индигирка_ на 4 октомври. Тази пратка включва 36 бойни глави за ракети _SS–4_, 80 — за ракетите на крайбрежната защита, 12 за късообхватните артилерийски ракети _Луна_ и 6 бомби за бомбардировачите _Ил–26_ — общо 134 ядрени глави. (Търговският кораб _Александровск_ също е акостирал с 24 ядрени бойни глави за ракети _SS–5_, които обаче не са били разтоварени.)
	Белият дом също разполага с таен източник за разузнавателна информация. Това е полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — офицер в съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ). През 1961–1962 г. той предава на британците и на американците секретни данни за съветските оръжия и степента на бойна готовност. Тази разузнавателна информация и проведените по-рано полети на _U–2_ над Съветския съюз показват на Кенеди, че руснаците са на много ниско равнище на готовност в случай на ядрена война. Разузнаването, добро или лошо, както и американските преимущества в ядрените оръжия са фактори от особено значение за президента Кенеди за постигането на успех в преговорите. Официална история на военновъздушните сили отбелязва във връзка с кризата:

	Обработката и използването на необработени разузнавателни сведения бяха толкова важни за националната сигурност, колкото и изпълнението на мисиите по осигуряване на тези сведения. Кубинската криза се развиваше толкова бързо, че разузнавателната информация трябваше да се обработва и да се анализира веднага, а резултатите да се предават на политиците навреме, за да могат да реагират своевременно.



	Кузнецов, Фьодор (1904–1979)

	Началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1943 до 1946 г. Той играе важна роля в чистките, извършени сред военните и преди, и след Втората световна война.
	Кузнецов е работник във фабрика в Москва и активен член на комунистическата партия, когато е мобилизиран в армията през 1938 г. Назначен е за заместник-началник на Главното политическо управление. На тази длъжност той проявява особена активност по време на Сталиновите чистки в Червената армия, включително в ГРУ.
	През 1943 г. е назначен за началник на ГРУ след внезапното премахване на предшествениците му. Кузнецов помага в организирането на срещата на Чърчил — Рузвелт — Сталин в Техеран (Иран) от 28 ноември до 1 декември 1943 г., след което е повишен в генерал-полковник. По-късно — през 1945 г., е основна фигура в организацията на конференциите в Ялта (Крим) и в Потсдам (Германия). Под негово ръководство ГРУ набляга на шпионажа на американски атомни технологии през този период (вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ).
	През 1948 г. Кузнецов става директор на Главното политическо управление на армейските части и се задържа на този пост до смъртта на Сталин през март 1953 г., когато е понижен. По-късно оглавява Военната академия. Завършва кариерата си като директор на Политическото управление на Северната група съветски войски. Пенсионира се през 1969 г.


	_Куиксилвър_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на сложна подвеждаща операция, която има за цел да убеди германците, че дебаркирането в ДЕНЯ Д ще бъде при Па дьо Кале. Вж. ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА.


	_Куин Анс гейт_

	Малка къща на _Куин Анс гейт_ №16–18 срещу парка _Сейнт Джеймс_ в Лондон, където е разузнавателният клон на британската армия от 1884 до 1901 г.
	Къщата на _Куин Анс гейт_ е служба и официална резиденция на първия директор на МИ–6 капитан МАНСФИЙЛД КЪМИНГ (или, както го наричат, „C“ (Си)) от 1909 до смъртта му през 1923 г. Той прокарва таен проход между службата си и щабквартирата на МИ–6 на БРОДУЕЙ.
	Наследниците на Къминг, също известни като „C“ (Си), остават в _Куин Анс гейт_ до 1966 г., когато МИ–6 се премества в модерната СЕНЧЪРИ ХАУС южно от Темза на _Виктория имбенкмънт_.


	Кук, Кристофър (1955)

	Офицер от военновъздушните сили на САЩ, назначен в стратегическия ракетен център _Титан_. Кук отива в съветското посолство във Вашингтон и предлага да продаде информация за американски стратегически ракети. Предложенията му, правени по телефона преди това, са отхвърлени. Вероятно съветските служители са предполагали, че е АГЕНТ-ПРОВОКАТОР. На 23 декември 1980 г. той посещава съветското посолство във Вашингтон и получава 50 долара за преписаните на ръка извадки от секретни документи.
	След Коледа се завръща във военновъздушната си база Макконъл в Канзас, където събира секретни материали, и на 2 май 1981 г. се опитва отново да влезе в посолството, но то е затворено.
	Кук е проследен, тъй като се е обадил по телефона от посолството у дома в Ричмънд, Вирджиния, по време на посещението през декември 1980 г. Телефонното подслушване на телефоните на посолствата от ФБР води до залавянето му. Той прави признания по време на доста объркан разпит, но военният съд преценява, че не може да бъде съден. Освободен е от служба във военновъздушните сили, където е служил 1 година.
	Кук има магистърска степен, поради което вероятно е най-образованият американски инициативник в чуждо посолство. Когато предлага услугите си на руснаците, той използва измисленото име Марк Джонсън и КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Скорпион_.


	Кукла за заблуда

	Поставена в кола кукла — понякога надуваема — за заблуда на вражеските АГЕНТИ за броя на хората в превозното средство.


	Куклински, Владислав (1930)

	Полковник от полската армия, предавал от 1970 г. на ЦРУ разузнавателни сведения за съветските военни планове и през 1981 г. избягал от страната си.
	В началото на ноември 1981 г. Куклински, жена му и най-малко един от синовете му получават помощ от ЦРУ, за да напуснат страната и да избягат на Запад. Куклински участва в планирането и провалянето на военния съд срещу профсъюза _Солидарност_ на 13 декември 1981 г. Полските власти разбират за пръв път за шпионската му дейност, когато той не се явява на работа на 6 ноември 1981 г. Предаден е на съд и осъден задочно на смърт. Предполага се, че сега Куклински и семейството му живеят в Съединените щати.
	Във вестник _Вашингтон поуст_ през 1986 г. той е описан като „изключително смел човек, който става агент [на ЦРУ] не за пари, а защото презира всичко, което руснаците и [полското] военно правителство са сторили на страната му“.


	Кундурджия

	Руски термин за фалшификатор; вж. ОБУВКА; ОБУЩАР.


	Кункъл, Крейг (1949)

	Бивш американски главен авиационен оператор при противоподводникови действия, който се признава за виновен в извършване на шпионаж, след като се е опитал да продаде секретна информация на двама агенти под прикритие от ФБР, които се представят за съветски РАЗУЗНАВАЧИ.
	Кункъл, ветеран от 11 и половина години от военноморския флот, е уволнен през 1985 г. за многократни прояви на неприлично поведение. През 1988 г., когато се опитва да извърши шпионаж, работи в болница като охрана. Твърди, че е искал да шпионира за руснаците, за да спечели средства и да си отмъсти на флота заради уволнението.
	В началото на декември 1988 г. Кункъл осъществява контакт 6 пъти с човек, за когото смята, че е от съветското посолство във Вашингтон. Човекът е агент на ФБР. След като предлага тайна информация на базата на всичко, което си спомня от времето, когато е бил инструктор в антиподводниковите действия, Кункъл получава 5000 долара. Скрити камери на ФБР записват срещите и Кункъл е арестуван на 11 януари 1989 г.
	След като се признава за виновен по обвинение в шпионаж, Кункъл е осъден на 12 години затвор.
	Как точно ФБР е успяло да прехване опитите на Кункъл да осъществи контакт с руснаците, не става известно, но най-вероятният източник са телефоните на съветското посолство, които се подслушват.


	Купър, Джеймс Фенимор (1789–1851)

	Първият голям американски романист. Вторият роман — „Шпионинът“ („The Spy“, 1821), му донася голям успех. Това е исторически роман, в който се описва дейността на ХАРВИ БЪРЧ — неплатен шпионин на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН от времето на Войната за независимост. Адвокатът Джон Джей е разказал на Купър за приключенията на Харви Бърч.
	Пълното заглавие на книгата е „Шпионинът: разказ за неутралната земя“ („The Spy: A Tale of the Neutral Ground“). Купър пише много романи, като може би най-известният е „Последният мохикан“ („The Last of the Mohicans“, 1826).


	Курасов, Владимир (1897–1973)

	Командир в съветската армия и началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, през 1949 г. Царски офицер, преминал на страната на болшевиките след Октомврийската революция, Курасов служи главно в Генералния щаб. През 1940 г. е назначен за заместник-началник на Управлението по операциите на съветския Генерален щаб и запазва този пост до началото на Втората световна война. След това е командир на Четвърта ударна армия.
	След войната Курасов служи като главнокомандващ групата на съветските войски в Австрия. Повишен е в чин армейски генерал и е назначен за началник на ГРУ през февруари 1949 г. По-късно същата година става началник на Генералщабната академия. От 1956 до 1961 г. е заместник-директор на Генералния щаб.


	Куратор

	Сътрудник от разузнаването, привлечен за сътрудничество, или АГЕНТ-ГРУПОВОД, непосредствено ръководещ работата на един или няколко агенти.


	Куриер

	Приносител на съобщения, отговорен за доставянето и сигурността на секретни документи или на други секретни материали. Човек може да стане неволен куриер, ако е помолен от „приятел“ да занесе пакет или плик на друг приятел.


	Кучински, Робърт Рене (1876–1947)

	Баща на съветските шпиони СОНЯ и ЮРГЕН КУЧИНСКИ. Роденият в Полша Кучински е икономист и комунист по убеждение. Дълбоко свързан с германската левица чак до 1933 г., когато заминава за Великобритания. Кучински-старши е запознат с шпионската дейност на дъщеря си в полза на Съветския съюз и й помага, когато тя пристига във Великобритания през 1941 г.


	Кучински, Урсула

	Вж. СОНЯ.


	Кучински, Юрген (1904-?)

	Съветски АГЕНТ в Англия. Брат е на съветската шпионка, известна под името СОНЯ.
	Кучински става член на Германската комунистическа партия (ГКП) през 1930 г. По-късно е вербуван от ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, и през 1936 г. е изпратен в БЕРЛИН, за да помага в борбата срещу нацисткия режим.
	Кучински заминава за Англия преди Втората световна война и става лидер на нелегалната секция на ГКП, като същевременно продължава работата си за ГРУ. Тук осъществява контакти с комунистическата партия на Великобритания и организира комунистически групи в няколко града.
	Кучински е интерниран през януари 1940 г., тъй като го смятат за рисков елемент за безопасността, но след 3 месеца е освободен. Въпреки че през войната остава активен агент на ГРУ, след интернирането му не е бил проучван от британската Служба за сигурност (МИ–5). Именно Кучински запознава КЛАУС ФУКС със съветски разузнавач през 1941 г.
	През септември 1944 г. американското посолство в Лондон се обръща към Кучински да участва в американското стратегическо бомбардировъчно проучване, за да окаже помощ при преценяване влиянието на бомбардировките на съюзниците върху германците. За тази цел се налага да бъде назначен като подполковник в американската армия. Информацията, която получава, докато е на тази длъжност, Кучински предава по радиото на Соня, която препраща всичко в Москва. И други ценни разузнавателни сведения минават през него.
	През ноември 1945 г. Кучински заминава за Източна Германия, където вече следите му се губят.


	Къде е снесено яйцето

	Израз, приет в американското разузнаване за означаване на „ретроспективното проучване на цялата операция“, когато последователно се проследяват ходът на събитията или детайлите на общуването с провалил се агент от началото до края с цел да се определи в кой именно момент е била допусната грешка, довела до провала.


	Къминг, Мансфийлд (1859–1923)

	Първият ръководител на МИ–6 (тогава МИ–1с), назначен през 1909 г., когато сър Къминг е бил 50-годишен. Името му не е известно на широката публика и обикновено го наричат _Си_ (името на първата буква от фамилното му име в английската азбука — Cumming). Тази традиция възприемат и наследниците му (името на нито един от следващите директори обаче не започва със същата буква).
	Къминг е военноморски офицер, но колкото и странно да звучи, е страдал от сериозни пристъпи на морска болест. През 1914 г. единият му крак е ампутиран. Твърди се, че след като бил ранен в автомобилна катастрофа във Франция през 1914 г., сам ампутирал крака си с нож. Истината е, че и двата му крака са били счупени при катастрофата, като се е наложило единият да бъде хирургически отстранен още на следващия ден. (Синът му загива в тази катастрофа.)
	Под негово ръководство МИ–6 постига редица успехи. Сред АГЕНТИТЕ му е неуморимият СИДНИ РАЙЛИ, който изпълнява зададените му от Къминг задачи в няколко части на света. (Къминг невинаги вярва в лоялността на Райли, но със сигурност се възхищава на уменията му.)
	Къминг изгражда разузнавателната организация и след Първата световна война успява да я предпази от евентуални негативни последици при прехвърлянето й от военното към външното министерство. Той има определени успехи и в ръководенето на ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ — главната служба по криптоанализ на Великобритания.
	Къминг работи като директор на МИ–6 до началото на 1923 г., когато се пенсионира поради влошеното си здраве. Тогава получава и титлата сър. След няколко месеца умира. При женитбата той приема фамилното име на съпругата си и става Мансфийлд Джордж Смит-Къминг.


	Кърн, Брус

	По време на службата си на американския кораб _Тускалуза_, използван за пренасяне на танкове, през 1984 г. Кърн напуска кораба, без да има официално разрешение за отпуска, като отнася със себе си секретни документи с КРИПТОМАТЕРИАЛИ. Осъден е на 4 години тежък труд. След обжалването присъдата му е намалена на година и половина.


	Къртица

	АГЕНТ в разузнаването, който обикновено заема висок пост във вражеските държавни структури или въоръжени сили и който може да предава изключително ценни сведения. Сред големите съветски „къртици“ трябва на първо място да се поставят членовете на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, дълбоко внедрени в правителството и специалните служби на Великобритания, както и ОЛДРИЧ ЕЙМС от ЦРУ.
	Най-голямата „къртица“ на Запада в съветските структури е полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ. Известно е, че сред другите западни агенти, издадени от Олдрич Еймс, е имало още един генерал от ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Къстелоу, Джон (1943–1995)

	Спорен историк на британското разузнаване. Преди да стане писател на свободна практика, изнася лекции по икономика и право в Кеймбридж и известно време работи в телевизията.
	Като историк има репутация на човек с изключителна енергия и упорство. Основните му творби, свързани с разузнаването, са „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985) — биография на контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН, написана съвместно с бившия РАЗУЗНАВАЧ от американския тихоокеански флот, „Маска на предателство“ („Mask of Treachery“, 1989) — книга за АНТЪНИ БЛЪНТ, и „Смъртноопасна илюзия“ („Deadly Illusions“, 1994) — разказ за сътрудника на НКВД АЛЕКСАНДЪР ОРЛОВ, за която си сътрудничи с бившия офицер от КГБ Олег Царев.
	Лондонският _Таймс_ пише за Къстелоу в некролога му:

	Що се отнася до неговите заслуги като историк, разпространени са 2 коренно противоположни гледни точки. Истината, разбира се, е някъде по средата. Дори и най-непримиримите му критици признават умението на Къстелоу да открива нови, свежи детайли около един или друг факт… Бедата му е, че пише на скучен, суховат език; под перото на друг литератор намерените от него факти и направените изводи биха се чели с голям интерес. Понякога той игнорира някои факти, които не пасват на схемата му. А, от друга страна, се доверява на информация, идваща от такива съмнителни източници, като, да кажем, от агент или сътрудник на КГБ, преследващ свои лични интереси.

	Открит е мъртъв в самолет по време на полет от Лондон до Маями — очевидно жертва на хранително отравяне.


	Къщата

	Руско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, използвано за ЦЕНТЪРА — щабквартирата на съветската разузнавателна общност. Нарича се още и Голямата къща.


	Кьодъл, Саймън (1881-?)

	Американец, шпионирал в полза на германците през Втората световна война.
	Роденият в Бавария Кьодъл заминава за Съединените щати на 22-годишна възраст. В продължение на 3 години служи в американската армия, а след това получава американско гражданство. От далечната страна той следи възхода на Адолф Хитлер и горещо го подкрепя. В началото на 30-те години отива в Германия и предлага да шпионира. АБВЕРЪТ го обучава, дава му стипендия и го връща в Съединените щати като ЗАКОНСЕРВИРАН АГЕНТ, който да чака инструкции.
	През септември 1939 г., когато Германия напада Полша, пристига и заповедта за „събуждане“ — телеграма от Германия с КОДОВАТА ДУМА _Проба_, подписана с името _Хартман_.
	Въпреки че е киномеханик и няма никакви познания за американската отбранителна индустрия, Кьодъл е член на Американската асоциация за артилерийско и техническо снабдяване и използва тази връзка, за да се добере до армейския арсенал в Еджуд, Мериленд. След пътуването си той пише доклад за развитието на оръжейната промишленост в Еджуд.
	Членството в асоциацията му помага да се запознае със сенатора Робърт Рейнолдс от Северна Каролина, от когото научава различни сведения, включително за американските пристанища, „които могат да поемат кораби за петрол и въглища, а също и за други товари“. Абверът е поискал точно такава информация през март 1940 г., за да може да прецени какви провизии ще бъдат прехвърлени от Съединените щати след планираната германска офанзива.
	Кьодъл е изобретателен и неуморим шпионин. За да се добере до необходимата информация, той се качва на ферибота на Стейтън Айлънд и проверява имената на закотвените кораби. Понякога работи като докер. Информацията на Кьодъл се прехвърля в Германия през германското посолство във Вашингтон или през КОНСПИРАТИВНИ ПОЩЕНСКИ КУТИИ в неутрални страни.
	Дъщерята на Кьодъл — Мари, ходи до нюйоркския кей, за да събира разузнавателни сведения за баща си. Тя успява да вербува британския моряк Дънкън Скот-Форд, който й дава информация за конвоите. (Скот-Форд е обесен като шпионин от британците през ноември 1942 г.). Кьодъл е заловен през октомври 1944 г., след като бившият годеник на Мари, воден от подозрения, се обръща към ФБР. Кьодъл е хвърлен в затвора и депортиран веднага след войната.


	Кьохер, Карл (1934)

	Бивш служител на ЦРУ, който предава засекретена информация на чехословашкото разузнаване. Първият шпионин от кадрите на ЦРУ, за когото е известно, че е шпионирал за Източния блок.
	Кьохер е роден в Чехословакия. Подготвят го за РАЗУЗНАВАЧ в Чехословакия през 1962–1965 г. Той и жена му Хана „преминават на страната на противника“ в Австрия през 1965 г., а на 4 декември 1965 г. влизат в Съединените щати като имигранти. Кьохер твърди, че е ИЗМЕННИК от редиците на чехословашкото разузнаване. След като учи в университета в Индиана, той се премества в Ню Йорк и се записва в Колумбийския университет.
	Семейство Кьохер получава американско гражданство през 1971 г. Социалният им живот е доста бурен — твърди се, че посещават събирания, където се разменят партньорките, сексклубове, а също и нудистка колония, вероятно като опит да вербуват нови АГЕНТИ за разузнавателните агенции на Източния блок.
	Като НЕЛЕГАЛ Кьохер е получил нареждане да си търси работа в американска разузнавателна агенция. ФБР предприема проверка на благонадеждността му, а през октомври 1972 г. Кьохер преминава през ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА. (Разследване, извършено по-късно, показва, че техниците в ЦРУ са разчели погрешно резултатите от теста.) От 1973 до 1975 г. Кьохер е преводач в ЦРУ и притежава ДОСТЪП до секретни материали на равнище СТРОГО СЕКРЕТНО. По-късно — от 1975 до 1977 г., работи за ЦРУ в Ню Йорк. Информация за дейността на Кьохер преди постъпването му на работа в ЦРУ не е известна на американското разузнаване. Той попада под съмнение едва когато е бил забелязан, че се среща с офицери от Чехословакия по време на рутинна операция на ФБР за НАБЛЮДЕНИЕ.
	Един от документите, които Кьохер предава на чехословашкото разузнаване, компрометира АЛЕКСАНДЪР ОГОРОДНИК — съветски дипломат в Москва, който е ВНЕДРЕН АГЕНТ на ЦРУ. (През 1977 г. Огородник е изправен пред съветските съдебни власти. Той се самоубива в килията си.)
	Кьохер е арестуван в жилището му в Ню Йорк на 27 ноември 1984 г. в момент, когато се подготвя да замине за Швейцария. Обвинен е в шпионаж. В съдебните документи жена му е определена като КУРИЕР между него и чехословашките разузнавателни служби от 1974 до 1983 г. Въпреки че е държана като свидетел по делото, срещу нея не са повдигнати обвинения, тъй като ФБР е надхвърлило правата си, продължавайки разпита й, след като тя е поискала присъствието на адвокат.
	Делото срещу Кьохер все още не е било започнало, когато той е разменен за съветския дисидент Анатолий Шарански. (Междуправителствената размяна е наречена РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ, въпреки че Шарански не е шпионин.) Семейство Кьохер пресича моста Глиникер от Западна в Източна Германия в БЕРЛИН през февруари 1986 г. — половин час след като Шарански е пресякъл моста към Запада.
	Писателят Роналд Кеслър в статия за _Вашингтон поуст_ описва семейство Кьохер при размяната така: „Със своите мустаци и обточеното с кожа палто той доста напомняше лисица. Съпругата му Хана носеше палто от визон и висока бяла визонена шапка. Руса, сексапилна, с огромни сини, очи тя приличаше на филмова звезда.“
	Кеслър интервюира семейство Кьохер в Прага през 1987 г., когато Карл все още е работел в разузнаването, а специалността му са били Съединените щати.


	_Кюб Ан–12_

	Съветски транспортен самолет — един от най-добрите от тази категория, използвани в съветски военни операции и в гражданския флот. Някои от тези самолети са с конфигурации за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) и за извършване на НАБЛЮДЕНИЕ на военни кораби.
	Освен че използват съветските бази, от 1967 до 1972 г. _Кюб_ с конфигурация за ЕЛРАЗ са и сред съветските самолети, базирани в Египет. Те подпомагат съветските военноморски действия в източната част на Средиземно море. Някои от тях са носели египетска отличителни знаци, но вероятно са били управлявани само от съветски екипажи. Самолетът е използвал за бази и страни от Третия свят, свързани със Съветския съюз.
	_Кюб_, дизайн на Антонов, е с висококрила конфигурация, така че да бъде осигурено достатъчно свободно място за товарите. Има 4 турбовитлови мотора, а основният колесник е монтиран на корпуса, облечен в кожух. Във високо издигнатата задна част на корпуса има вградена рампа за товари. На повечето самолети (някои са с гражданско обозначение) е монтирано опашно 23-милиметрово оръдие. Въпреки че няма радар за противопожарен контрол на оръдията, _Ан–12_ обикновено е снабден с радар на опашката, излъчващ предупредителен сигнал. Като товарен самолет може да пренася до 20 т или почти 100 души.
	Разнообразните военноелектронни конфигурации на _Кюб_ са забелязани още през 1970 г. Самолетите с американското наименование _Кюб-B_ изпълняват задачи за електронни контрамерки. При този вариант антените са на корпуса и опашната част. _Кюб-C_ се използва за ЕЛРАЗ. При него антените са разположени коремно, а и други характеристики сочат ролята му на ЛЕТАТЕЛНО СРЕДСТВО ЗА ОТКРИВАНЕ НА РАДАРИ. _Кюб-D_ е специална морска разузнавателна версия, използвана и за ЕЛРАЗ. (Съветското означение на основните товарни и транспортни самолети е _Ан–12ВР_.)
	Първият полет на _Ан–12_ е през 1955 г., а през 1959 г. самолетът влиза на въоръжение в армията. Аерофлот използва гражданската версия 18 месеца по-късно. Произведени са около 850 самолета, повечето за военни цели. Освен самолетите, предназначени за съветските военновъздушни сили, варианти на _Ан–12_ се използват от страни членки на Варшавския договор и от някои военновъздушни сили на страни от Третия свят.
	{img:shpionazh-43.jpg|#Ан–12}


	Кюн, Бернард

	Германски шпионин на Хаваите в навечерието на Втората световна война, подпомаган от съпругата си и Рут Кете Зузе, която се представя за тяхна дъщеря. И тримата работят за АБВЕРА и събират разузнавателни сведения за японското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Кюн става член на нацистката партия през 1930 г. Той посещава Япония и през 1935 г. след среща с японския военноморски АТАШЕ в БЕРЛИН се съгласява да шпионира за Япония срещу 2000 долара на месец плюс 6000 долара премия в края на всяка година.
	За да може да провежда шпионската си дейност, през 1936 г. Кюн, съпругата му и Зузе заминават за Хаваите. Там той учи японски език в Хавайския университет. През март 1939 г. Кюн получава малък радиопредавател, монтиран в куфар, с обсег само 100 160 км. Така той може да се свързва с японските подводници, които са близо до Хаваите. (Подобни комуникации не са регистрирани.) Семейство Кюн работи в тясно сътрудничество с най-важния за японския военноморски флот АГЕНТ на Хаваите — ТАКЕО ЙОШИКАВА.
	През 1939 г. Кюн е заподозрян като шпионин, но срещу него не са предприети никакви мерки. Много малка е вероятността Кюн да е успял да предаде на японския флот сведения, които биха го подпомогнали в нападението срещу ПЪРЛ ХАРБЪР. Според преценката на един японски РАЗУЗНАВАЧ (от 1950 г.) Кюн е „… некадърен и примитивен, че едва ли би успял да събере необходимата информация в полза на намерението ни да извършим въздушен удар над Пърл Харбър… бе решено да го използваме само в случаите, когато не оставаха никакви други средства…“ Той разработва и напълно неизползваема схема за подаване на сигнали на подводниците, като използва комбинация от светлини, радиосъобщения и маркировка по лодките.
	По време на атаката над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. Кюн е бил забелязан от американски разузнавач да подава светлинни сигнали от прозореца на тавана си към японския консул. Но подобно действие е доста неестествено. Какво ли би могъл да съобщи Кюн на този етап? След атаката Кюн и Зузе са арестувани от ФБР, а по-късно е арестувана и госпожа Кюн. Първоначално семейството е осъдено на смърт за опит в шпионаж, но Бернард Кюн дава на американските власти информация за чуждестранните разузнавателни действия и присъдата му е намалена на 50 години затвор. През 1946 г. е освободен.
	Госпожа Кюн и „дъщерята“ са депортирани в края на войната.


	Л

	Ладигин, Фьодор

	Началник на ГРУ — руското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от края на август 1992 г. Офицер от кариерата, Ладигин е началник на Първо управление на Генералния щаб през 1990–1992 г. и по съвместителство заема пост в Министерството на външните работи. В руската армия има репутация на способен администратор и привърженик на строгата дисциплина.


	ЛАДУ

	ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.


	Лазерно разузнаване (ЛАРАЗ)

	Разузнавателна информация, получена от лазерни системи. ЛАРАЗ е част от ВИЗУАЛНО-ОБРАЗНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Лакам

	Строго секретна израелска разузнавателна агенция, създадена за сигурността на програмата за ядрено оръжие. През есента на 1956 г. израелци, британци и французи преговарят тайно и планират британо-френски удар за отнемане на Суецкия канал от Египет. Операцията е неуспешна. Но израелското правителство използва случая и прави опит да получи от Франция ядрен реактор за производство на материали за ядрени заряди.
	Две израелски разузнавателни агенции — МОСАД и АМАН, разработват СТРОГО СЕКРЕТЕН план, според който Израел да се превърне в страна, разполагаща с ядрена мощ. Но и министър-председателят Давид Бен Гурион, и главният му съветник по въпросите на отбраната и министър на отбраната Шимон Перес в даден момент решават, че е необходима нова агенция, която да се грижи за сигурността на ядрените изследвания. И през 1957 г. се появява нова организация под ръководството на БЕНЯМИН БЛУМБЕРГ, офицер ветеран от ШИН БЕТ — израелската агенция за вътрешна сигурност.
	Отначало агенцията на Блумберг е наречена Управление за специални задачи, което работи самостоятелно, но под ръководството на Министерството на отбраната. По-късно името е променено на Lishka Le Kishrei Mada (Бюро за научни връзки), известно с кодовото название ЛАКАМ — съкращение от пълното название на иврит. Организацията е толкова дълбоко засекретена, че за създаването й Перес не уведомява дори „разпоредителя“ (вж. МЕМУНЕХ) на цялата израелска общност ИСЕР ХАРЕЛ. Научни работници, изпратени като АТАШЕТА в израелските посолства в Съединените щати и Европа, са подчинени непосредствено на Лакам. Организацията оказва „мек“ натиск върху израелските учени, приканва ги да проявят патриотизъм и да приложат в страната си наученото в чужбина.
	Лакам отговаря за охраната и сигурността на тайното строителство на реактора в пустинята Негев. Официално израелските власти обявяват, че там се строи текстилна фабрика. Френски служители от разузнаването, които много добре знаят какво представлява проектът, внедряват свои хора в района, за да получат точна информация. Американците са получили информация от ФОТОГРАФСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Към упоритите твърдения на израелците, че не разработват атомна бомба, разузнавателните агенции на САЩ и Франция са доста скептично настроени. Франция, която си сътрудничи до този момент с Израел в областта на атомните изследвания, престава да помага. И тогава Лакам открива нов източник на научна информация и главно за необходимите материали — Корпорация за ядрени материали и оборудване (НУМЕК) в Аполо, Пенсилвания. През 1965 г. Комисията по атомна енергия на САЩ открива, че НУМЕК, която осигурява уран за американските ядрени реактори, по доста странен начин е „изгубила“ 90,6 кг обогатен уран. Разузнаването установява, че НУМЕК е свързана с израелския аташе по научните въпроси във Вашингтон. Случаят с НУМЕК убеждава САЩ, че Израел разработва ядрени оръжия.
	През 1981 г. Блумберг е наследен от РАФАЕЛ ЕЙТАН — легендарен офицер от Мосад, видна фигура в израелското разузнаване от създаването на държавата през 1948 г. Ейтан вече е съветник на министър-председателя Менахем Бегин по въпросите на тероризма (той запазва този пост и след като оглавява Лакам). Като директор на Лакам той отговаря лично пред Ариел Шарон — дългогодишен военен и министър на отбраната. Шарон е участвал в няколко арабско-израелски войни и проявява огромен интерес към Лакам.
	Шарон проявява недоверие и се отнася с презрение към Мосад. Затова той изгражда Лакам като световна разузнавателна агенция със свои агенти в целия свят. Сред целите на Лакам са Съединените щати независимо от двустранното споразумение страните да не се шпионират една друга. С помощта на Лакам например незаконно от Съединените щати са изнесени критрони — уреди, които могат да се използват като детонатори за атомна бомба. Когато ФБР разкрива контрабандата, Израел отправя официално извинение и връща детонаторите освен тези, които уж щели да бъдат за медицински цели.
	При друга от операциите на Лакам — с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Плумбат_, проведена с помощта на Мосад, в Израел се доставя уран в изпълнение на сложен замисъл. Около 200 т ураниев окис, внесен от германска, а закупен от белгийска фирма, е натоварен на германския товарен кораб _Шеерсберг_ в Антверпен в края на 1968 г. Корабът никога не пристига на предполагаемото назначеше — Генуа. Когато се появява отново, той е в турско пристанище, но вече без товар. Ураниевият товар е бил прехвърлен на израелски кораб в открито море.
	Вероятно никой никога е нямало да узнае за Лакам, ако американският шпионин ДЖОНАТАН ДЖЕЙ ПОЛАРД не изрича името на Ейтан в телефонен разговор, подслушван от ФБР. Бюрото е наблюдавало Полард и през ноември 1985 г. стеснява кръга около него. Американецът Полард работел като цивилен разузнавателен аналитик за военноморския флот. Той сам е предложил на израелски служител в Ню Йорк да шпионира за Израел. Мосад не проявява интерес към предложението му, но Лакам го приема.
	Ейтан инструктира оперативните си работници и аташетата по научните въпроси във Вашингтон и Ню Йорк да работят като АГЕНТУРИСТИ на Полард. Ейтан се среща с Полард и лично поръчва определени документи, които Полард трябва да открадне, да фотокопира и да върне обратно в разузнавателните архиви. За да може да се справи с огромния брой документи, доставени от Полард, Лакам създава високоскоростна копирна система в апартамента му във Вашингтон.
	При арестуването на Полард Израел официално отрича да има нещо общо или да знае за подобна операция, макар и американските служители да предполагат, че Полард е получавал насоки от Мосад. В Израел офицери на Мосад недоумяват от този инцидент, заради който организация с установено име и репутация е представена като истински аматьор.
	Перес — създателят на Лакам, е министър-председател по времето, когато Полард е арестуван. Той заявява, че даже не е подозирал, че разузнавателната информация, която получава, е от американски шпионин, който работи за Лакам. Ейтан обаче е цитиран в израелския вестник _Хадашот_, че всичките му действия, включително воденето на Полард, „са извършени със знанието на вишестоящите“.
	Разузнавателната организация Лакам е разформирована през 1986 г.


	Лакост, Пиер

	Директор на френското Главно управление за външна сигурност — ГУВС (Direction Generale de la Securite Exterieure — DGSE). Уволнен през септември 1985 г., когато става известно, че на 10 юли 1985 г. в пристанището Оукланд, Нова Зеландия, служители на ГУВС са потопили кораба на _Грийнпийс РЕЙНБОУ УОРИЪР_.
	Лакост завършва френската военноморска академия през Втората световна война. Служи във флота на _Свободна Франция_ в Средиземно море. След войната е назначаван на различни постове във военноморския флот. Участва и във войната в Индокитай. Учи в Центъра за висше военно обучение и в Националната военна школа. Бил е заместник-началник на армейския щаб към Министерството на отбраната (1972–1976) и началник на Военноморската военна школа (1976–1982).
	Лакост поема управлението на ГУВС през 1982 г. след оттеглянето на първия директор на организацията — бившия началник по аерокосмическите въпроси Пиер Марион, който изпълнява длъжността директор само 18 месеца. Лакост е първият военноморски офицер, който ръководи важна френска разузнавателна агенция.
	Лакост отрича да е нареждал потопяването на _Рейнбоу уориър_. Източници от френското разузнаване по-късно твърдят, че Лакост е знаел за „част“ от планираните действия срещу кораба. Корабът бил поел курс към район, където французите възнамерявали да правят опит с ядрени оръжия. В знак на протест _Рейнбоу уориър_ — собственост на природозащитната организация _Грийнпийс_, е трябвало да пикетира мястото. Корабът е бил взривен и потопен от сътрудници на ГУВС. Единадесет от членовете на екипажа и гостите успяват да се спасят след първия взрив, но фотографът, който се връща за фотоапарата си, загива при втория.
	Министърът на отбраната Шарл Ерню също е принуден да подаде оставка. И той избира варианта ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ от поемане на вина.
	След като напуска ГУВС, на 1 юли 1986 г. Лакост е назначен за президент на фондацията за изследване в областта на националната отбрана. Чест говорител по въпросите на отбраната и разузнаването, той е написал и много статии и няколко книги по тези въпроси.


	_Лакрос_

	СПЪТНИКОВА програма на САЩ, разработена за преодоляване облачната покривка над Съветския съюз, която възпрепятства РАЗУЗНАВАНЕТО с шпионски спътници. Облачната покривка е сериозна пречка за наблюдение над Съветския съюз и ограничава ефективността на първите фотографски спътници. Спътникът _КОРОНА_ например пръв засича само възможното разположение на антибалистичната ракетна система близо да Талин в Естония през 1961 г. Това е 8 години преди да бъдат направени допълнителни, подробни спътникови снимки, преодолели облачната покривка.
	Разрешението на проблема според специалистите е в използването на радар, отразяващ фокусирани радиовълни, които могат да проникнат през облачната покривка, а също и да преодоляват тъмнината. Американският експериментален океански наблюдателен спътник _СИЙСАТ-А_, пуснат в орбита на 27 юни 1978 г., е снабден с радар SAR (Synthetic Aperture Radar) с капацитет 25 м, т.е. може да засича обекти с тази големина от височина 1250 км над Земята.
	Космическата совалка _Колумбия_ е изстреляна в орбита на 12 ноември 1981 г. и е снабдена с радар, който показва съвършено неочаквани възможности: той „прониква“ на дълбочина 4,8 м в сухите пясъци в източните части на пустинята Сахара. На 5 октомври 1984 г. совалката _Чалънджър_ също изпитва своя радар, като фотографира няколко северноамерикански града. Джефри Ричелсън отбелязва в „Тайните очи на Америка в Космоса“ („America’s Secret Eyes in Space“, 1990):

	Като се има предвид облачната покривка, която скрива много от целите, мисията бе драматична демонстрация на допълнителните способности на радара. Тя осигури отлични снимки, които показват ясно какво може да извърши радарът над Източна Европа и СССР през есента и зимата, когато всичко е закрито от облаци или от тъмнината на нощта.

	Спътник по програмата _Лакрос_ е създаден от ЦРУ под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Индиго_. Предназначението му е да бъде оборудван със система SAR, която по електронен път да препраща на земната станция образи. _Лакрос_ е замислен така, че да осигурява разузнаване на земни цели, докато океанските разузнавателни спътници, които използват SAR, са за военноморски цели. (Тази програма, наречена _Клипър боу_, по-късно е прекратена. Съветският съюз в това време вече има РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.)
	Отначало ЦРУ планира да монтира SAR към фоторазузнавателния спътник от серията _KH–11_ (вж. _КИЙХОУЛ_). Предложението е отхвърлено от министъра на отбраната Харолд Браун, който смята, че при този план се разчита на прекалено много шпионска апаратура и на твърде малко спътници.
	Производствената цена на програмата _Лакрос_ нараства рязко, а в Конгреса се повдига въпросът за точното отчитане на разходите от ЦРУ и от УПРАВЛЕНИЕТО НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Но върху Конгреса е оказан значителен натиск за _Лакрос_. Мотивацията е, че той може да „наблюдава“ доколко руснаците спазват споразуменията за ограничаване на въоръжаването.
	Изстрелването на първия спътник _Лакрос_ е отложено след експлозията на _Чалънджър_ на 28 януари 1986 г. Използването на совалката като единствения начин за извеждане на американските спътници в орбита доказва високата цена на совалковите системи. Спътникът _Лакрос_ е изведен в орбита чак на 2 декември 1988 г. със совалката _Атлантис_. Дори и тогава възникват проблеми. Площадката за изстрелване във военновъздушната база Вандербърг в Калифорния има технически проблеми, а изстрелването от Кейп Канаверал, Флорида, извежда спътника в орбита, откъдето той не може да засича базите на съветските подводници, корабостроителниците на Колския полуостров, пусковите комплекси на стратегическите ракети и накрая — космодрума в Плесецк.
	Щом се отдели от совалката, от _Лакрос_ автоматично се разперват два 45-метрови соларни панела и антена за връзка със Земята. Соларните панели осигуряват енергия за радара. Няколко седмици след като е пуснат в орбита на повече от 480 км, _Лакрос_ използва бордови ракети, за да запази постоянна орбита между 664 и 700 км.
	Изстреляният в края на 1988 г. _Лакрос_ се присъединява към другите 2 спътника от серията _KH–11 (КЕНЪН/КРИСТЪЛ)_, които вече са в орбита. И други спътници _Лакрос_ са извеждани в орбита, но подробностите все още са засекретени.


	Ланг, Хърмън (1902-?)

	Американец от немски произход, предал на Германия чертежи за строго секретен бомбардировъчен мерник _Нордън_.
	Ланг емигрира в Съединените щати през 1927 г. и си намира работа в _Нордън ко._ — малка военна фабрика в Ню Йорк, която разработва системи мерници за пускане на бомби от голяма височина. Кръстена е на името на Карл Нордън, холандско-американски изобретател, който започва да я разработва през 1928 г. заедно с инженера Тиъдор Барт.
	През 1937 г. НИКОЛАУС РИТЕР, офицер от АБВЕРА — германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, заминава за Ню Йорк и се запознава с Ланг чрез информатор. Ритер е ръководител на шпионажа срещу Съединените щати и Великобритания. Ланг му казва, че притежава копия на бомбения мерник. Ланг е инспектор в отдела за технически контрол в завода и успява да изнася тайно копията от фабриката. Вкъщи, докато жена му спи, ги пречертава и ги връща на следващия ден.
	Копията са големи и трябва да се навиват, а не да се сгъват. Ритер нарежда на КУРИЕРА да скрие рулоните в чадър и да ги отнесе на борда на германски пътнически кораб на котва в Ню Йорк. По-късно Ланг пречертава и други планове на бомбени мерници и ги изпраща в Германия чрез посредник, като ги нарязва и ги скрива във вестници, които се изпращат за Германия. Получаването на плановете на бомбения мерник е най-важното постижение в разузнавателната дейност на Ритер в Съединените щати.
	През 1938 г. Ланг пътува за Германия, където получава благодарности от Луфтвафе и е вербуван като постоянен агент на Абвера. Но когато се завръща в Съединените щати и възобновява работата си в _Нордън ко._, той не може да постигне това, което е направил до този момент. Ланг става член на ШПИОНСКИ КРЪГ _ДЮКЕЙН_.
	В бомбената фабрика се спазва изключителна точност, наистина не толкова добра, колкото твърдят рекламните агенти: „Може да се пусне бомба в буркан с туршия от 7,5 км.“ Продуктите на фабриката намират широко приложение по време на тежките американски бомбардировки над окупираната от германците Европа през 1942 г. Уредът е толкова секретен, че мерниците на _Нордън_ не се използват в бомбардировачите _B–25_ при бомбардировките над Япония през април 1942 г. Опасенията са били мерникът да не попадне в ръцете на японците. Доста преди това германското Луфтвафе е използвало принципите на _Нордън_. Подробностите около мерника се пазят в тайна до 1947 г.
	Ланг е издаден от УИЛЯМ СЕБЪЛД — ДВОЕН АГЕНТ, който работи за ФБР — и е осъден на 18 години лишаване от свобода след процес през 1942 г.


	Ланд, Едуин (1909–1991)

	Виден американски изобретател, учен и бизнесмен, който играе важна роля при създаването и пускането в действие на американските шпионски самолети и СПЪТНИЦИ. Ланд е известен преди всичко с полароидната камера _Ланд_ — първия в света фотоапарат за моментални снимки.
	Със създаването на въздушни и космически шпионски системи започва да се занимава в началото на 50-те години, когато президентът Труман го включва в научния консултативен съвет на Управлението за отбрана и мобилизация. През пролетта на 1954 г. ДЖЕЙМС КИЛИЪН-МЛАДШИ, по това време ръководител на Масачузетския технологичен институт, е помолен от президента Айзенхауер да създаде експертен съвет по въпросите на технологиите, който да проучи потенциала на развитие на далекообхватните стратегически ракети. Килиън избира Ланд да отговаря за разузнаването.
	Докладът на Ланд (вж. КИЛИЪН-МЛАДШИ, ДЖЕЙМС) решително повлиява върху решението на президента Айзенхауер да одобри програмата за шпионския самолет _U–2_. Но работата на Ланд не спира дотук. Той ръководи разработката на _U–2_ и на последвалия го _A–12 ОКСКАРТ_. Ланд има големи заслуги и в осъществяването на програмата по създаването на спътника шпионин _КОРОНА_. Често му се налага да бъде „посредник“ между РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ, от една страна, и Килиън и президента Айзенхауер, от друга. Той никога не се задоволява с постигнатите резултати и постоянно работи за усъвършенстването им. Както казва един от участниците от страна на ЦРУ — Дон Уелзънбах, „Ланд винаги гребеше напред“, т.е. винаги се е стремял да постигне по-добра система.
	След като руснаците свалят самолета _U–2_, пилотиран от ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС, Айзенхауер решава да прекрати следващите НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ. Ланд и Килиън толкова успешно оспорват това решение, че президентът променя мнението си и дава разрешението си за извършване на спътниково РАЗУЗНАВАНЕ над Съветския съюз.
	Ланд работи също и в създадения от Айзенхауер Президентски консултативен съвет по въпросите на външноразузнавателната дейност (вж. ПРЕЗИДЕНТСКИ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ).
	Като изобретател Ланд постига изключителни резултати. През 1947 г. той представя на света своя първи фотоапарат за моментални снимки, а през 1963 г. — и цветния филм за него, както и още редица други фотографски изобретения. През 1975 г. се пенсионира като президент на _Полароид_, а като председател на съвета на директорите — през 1982 г.


	Лансдейл, Едуард (1908–1987)

	Офицер от американската армия, таен оперативен работник на Филипините и във Виетнам и ключова фигура в задкулисната кампания, чиято цел е да свали режима на Фидел Кастро в Куба.
	Лансдейл е привлечен от военния живот още като гимназист в Лос Анджелис, където през 1923 г. се записва в Учебния корпус за младежки офицерски резерв (УКМОР). Там получава офицерско звание, но се отказва от него и решава да постъпи в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Напуска колежа преди завършването и се впуска във великолепния нов свят на рекламата. След атаката над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. Лансдейл, вече женен и баща на едно момченце, пожелава отново да постъпи в армията, разчитайки да получи звание лейтенант. Той не успява да покрие норматива по физическа подготовка, но не се предава и кандидатства отново. Накрая, през февруари 1943 г. е назначен като младши лейтенант в Службата за армейското военно разузнаване на САЩ — МИ (Ml — Military Intelligence), в Сан Франциско „само за определени задачи“.
	Скоро след това успява да постъпи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Работи едновременно и за УСС, и за МИ и често използва ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ като ПРИКРИТИЕ за по-важните и тайни АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ. През Втората световна война по-голямата част от задълженията му включват писането на тренировъчни ръководства за УСС и събирането на основни разузнавателни сведения. Често Лансдейл търси и открива специалисти за отдалечените райони на Тихия океан, където американските сили планират да предприемат действия.
	След войната той е изпратен на Филипините, където започва кариерата му на таен агент. Стабилността на правителството на Филипините е застрашена от леви бунтовници, които водят началото си от партизанските групи, участвали във войната срещу японците. Една от тези групировки — групата Хук, е установила контрол над по-голямата част от Лусон. Лансдейл се насочва към нея и се опитва да намери начин да помогне на филипинското правителство. Но през 1948 г. се налага да напусне Филипините. Прехвърлен е във военновъздушните сили и е изпратен в разузнавателна школа в Колорадо. През 1949 г. е назначен в Управлението за политическа координация — най-секретната организация за тайни операции, ръководена от ФРАНК УИЗНЪР, която работи независимо от новосъздаденото ЦРУ. Във Вашингтон Лансдейл се среща с Рамон Магасайсай — член на филипинския Конгрес, и виждайки в негово лице бъдещия антикомунистически президент на Филипините, разработва план за постепенното му идване на власт.
	Отново Лансдейл използва военното разузнаване като прикритие. Предполага се, че е бил съветник на президента на Филипините Елпидио Кирино по въпросите на военното разузнаване, като същевременно е направлявал тайните американски усилия да създаде политическа база за Магасайсай, който под натиска на САЩ е назначен за министър на отбраната от Кирино. Лансдейл използва странна тактика, като например разпространяването на слухове, че местен вампир преследва групировката Хук. След това организира филипински екипи анти-Хук, които избиват представителите на Хук, като прерязват гърлата им и източват кръвта им. Друг вариант са благодарностите, които отправя към лидерите на Хук, за да накара другарите им да повярват, че са предатели.
	През юни 1953 г., предавайки временно ръководството по операциите за издигането на Магасайсай на други американци, Лансдейл осъществява 6-седмично пътуване в Индокитай, за да наблюдава как французите воюват с въстаниците партизани във Виетнам, Лаос и Камбоджа. Магасайсай побеждава убедително Кирино. Тази победа спечелва на Лансдейл завидната репутация на водещ специалист по неутрализация на комунистически въстанически движения.
	През юли 1954 г., след разгрома при Диен Биен Фу, французите се съгласяват да разделят Виетнам на 2 части по 17-ия паралел — Северен Виетнам начело с комунистическия водач Хо Ши Мин и Република Южен Виетнам със столица Сайгон. Това решение е замислено като временно до предстоящите общовиетнамски избори през 1956 г.
	АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, нарежда на Лансдейл да замине за Сайгон, с което изненадва и ЦРУ, и французите, които се отнасят към Лансдейл с голямо недоверие. ЦРУ и френската разузнавателна служба СВДК редовно обменят разузнавателна информация. И двете страни се опасяват, че Лансдейл може да застраши сътрудничеството, тъй като вече си е създал славата на вълк единак. За да се успокоят французите, Дълес сключва с тях сделка: изпраща огромна пратка американска радиоапаратура в замяна на търпимост към Лансдейл. Прикритието му е помощник военновъздушен АТАШЕ в американското посолство в Сайгон, а в действителност — ръководител на военната мисия, която е под контрола на ЦРУ. Лансдейл трябва да помогне за създаването на стабилно, антикомунистическо южновиетнамско правителство и да изработи методи за противодействие срещу Хо Ши Мин. По това време той вече е подполковник във военновъздушните сили. Лансдейл веднага влиза в противоречие с резидента на ЦРУ в Сайгон, който изпълнява свои тайни програми. Дълес така е организирал нещата, че Лансдейл да може да работи независимо от резидента. Така сред объркване и омраза започва американската война във Виетнам. Лансдейл подкрепя Нго Дин Дием, бивш френски колониален служител, балотирал се за президент на Република Южен Виетнам. По мнението на Лансдейл Дием може да стане виетнамският Магасайсай. Негова е и идеята за пропагандна кампания, в резултат на която почти един милион католици от Севера ще се прехвърлят на Юг. Бежанците се струпват в северновиетнамското пристанище Хайфон и се оказва, че спешно се нуждаят от помощ. Лансдейл осигурява военноморският флот да изпрати медикаменти и храна, а ГРАЖДАНСКИЯТ АВИОТРАНСПОРТ, подсигурен от КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ на ЦРУ, да прехвърли бегълците в Южен Виетнам. Една от звездите в пропагандата е доктор ТОМАС ДУЛИ, чиято работа с бежанците репортерите в Съединените щати широко популяризират, без да подозират, че е част от операцията на ЦРУ.
	След като е устроил Дием като президент на Южен Виетнам, Лансдейл се връща във Вашингтон, където е назначен за главен съветник на министъра на отбраната по специалните операции. Тази работа му дава възможност за контрол над военната помощ за тайните операции на ЦРУ.
	Приблизително по това време литературните критици обявяват, че той е прототипът на Олдън Пайл, герой от романа на ГРЕЪМ ГРИЙН „Тихият американец“ („The Quiet American“, 1955). Пайл е ревностен агент на ЦРУ, който работи под прикритие във Виетнам при администрацията на Айзенхауер. (Грийн, който често е твърдял, че никой определен човек не му е бил прототип за героя, казва, че никога в главата му не би минала мисълта да нарече Лансдейл „олицетворение на опасната невинност“.) Лансдейл е по-подходящ за прототип на героя от романа „Грозният американец“ („The Ugly American“, 1958) на Уилям Ледерер — бивш американски военноморски офицер, запознал се с Лансдейл на Филипините, и Юджин Бърдик — политолог, симпатизиращ на американската политика във вида, в който я провежда Лансдейл. „Тихият американец“ е полковник Едуин Барнъм Хилъндейл, който се свързва с филипинците и спечелва уважението им повече, отколкото надутите дипломати. „Грозният американец“ се превръща в бестселър, одобрен от сенатора Джон Кенеди и други американски сенатори, и често е цитиран като вдъхновение за Корпуса на мира. В романа на Жан Лартеги „Жълтото зло“ („Le Mal Jaune“), публикуван в Съединените щати със заглавие „Жълта треска“ („Yellow Fever“, 1965), главният герой полковник Лайънъл Териман, настроен враждебно към французите — един нов полковник ТОМАС ЛОРЪНС, също като че доста наподобява Лансдейл.
	През 1960 г., когато администрацията на Айзенхауер обръща поглед към Куба като ново огнище на напрежение, Лансдейл, по това време бригаден генерал, научава за плана за нападение над Куба и се противопоставя остро. След неуспешното нападение в Залива на прасетата (вж. КУБА) администрацията на Кенеди започва подготовката на операция _МАНГУСТА_ — масирана тайна кампания срещу Куба, и поръчва на ЦРУ да разработи план за убийството на Кастро. Лансдейл се намесва в този етап на проекта и предлага да бъдат включени „гангстерски елементи“, които да бъдат вербувани за операция със „специална цел“ — „ликвидиране на лидерите“. Негова е и идеята работниците в захарните плантации да бъдат силно натровени, за да бъдат възпрепятствани събирането на захарната реколта и преработването й. Той предлага също така да се организират неочаквани фойерверки на чудовище, които според него ще убедят кубинските католици, че Кастро е антихрист.
	КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА слага край на операция _Мангуста_, а Лансдейл скоро е на път към Венецуела и Боливия, за да инспектира антипартизанската дейност. През септември 1963 г. постът му в Пентагона е закрит и той е принуден да се оттегли. В биографичната книга „Едуард Лансдейл“ („Edward Lansdale“, 1988) Сесъл Къри пише:

	Обединените началник-щабове го смятаха за странна разновидност на нормалните офицери от флота… [Държавният секретар] Дийн Ръск… не можеше да поощри дипломатичната му проява на загриженост и приятелство… Подходът му към външната политика веднага допадна на Кенеди и ужаси бюрократите. Ефективността му във всяко нещо, което вършеше, се превръщаше в меч с 2 остриета, който понякога се извисяваше над самия него.

	Лансдейл се пенсионира с чин генерал-майор, но не престава да работи. През август 1965 г. той се завръща във Виетнам като специален помощник на американския посланик Хенри Кабът Лодж, а по-късно и на приемника на Лодж — Елсуърт Бънкър. Лансдейл изпълнява тази длъжност до юни 1968 г. Автобиографичната му книга „Между войни“ („In the Midst of Wars“) излиза през 1972 г.


	_Ланярд_

	Неуспешен американски шпионски СПЪТНИК, разработен за висококачествени снимки на предполагаеми ракетни комплекси в района на Ленинград (Санкт Петербург) в Съветския съюз.
	По замисъл фотокамерите на _Ланярд_ трябва да осигурят подробни снимки на обекти с големина около 60 см. Но най-доброто му постижение е едва 1,8 м с камера _KH–6_ (вж. _КИЙХОУЛ_). Използвайки модифицирана технология на _КОРОНА_, единствената мисия на _Ланярд_ е на 31 юли 1963 г. Камерата отказва да работи след 32 часа. (Преди това са направени 2 опита да бъде използвана камера _KH–6_ — на 18 март 1963 г., когато ракетата носител Аджена не задейства, и на 18 май 1963 г., когато _KH–6_ излиза в орбита, но системата отказва да работи.)
	Единствената успешна орбита на _Ланярд_ е при височина от 156 до 408 км.


	Лаос

	Вж. ВИЕТНАМ.


	Лахаузен, Ервин Фон (1897–1955)

	Ръководител на диверсионно-саботажния апарат на германските специални служби през Втората световна война и една от ключовите фигури в заговора срещу Адолф Хитлер.
	Фон Лахаузен е от австрийско аристократично семейство. Служи в армията през Първата световна война. След войната е назначен за ръководител на австрийското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. След аншлуса на Австрия през 1938 г. австрийските разузнавателни служби са погълнати от германските и Лахаузен получава назначение в АБВЕРА, оглавяван от военноморския офицер ВИЛХЕЛМ КАНАРИС.
	Фон Лахаузен бързо се сприятелява с Канарис, който споделя антинацистките му настроения. „Той мразеше Хитлер, философията му, системата му, още повече методите му“ — казва по-късно Лахаузен за Канарис. Дневникът на Лахаузен разкрива дилемата му: вярност към Германия, нелоялност към Хитлер и нацистите. Говорейки от името на Канарис, Лахаузен се опитва, макар и напразно, да спре масовото избиване на руските военнопленници, смятани за опасни болшевики. Книгата „Шпиони и саботьори“ („Spies and Saboteurs“, 1958) от Чарлс Уигтън и Гюнтер Пайс е създадена на базата на дневника на Лахаузен.
	Канарис назначава Лахаузен за ръководител на Второ управление на Абвера, което се занимава предимно със саботаж. Той успешно се справя със задачите си, свързани с германското нашествие в Полша през септември 1939 г. Но тъй като Канарис смята, че саботажът не е толкова важен колкото шпионажът, Лахаузен нарежда изпращаните във Великобритания АГЕНТИ да бъдат обучавани в шпионаж, а не в саботаж. Агентите му се провалят напълно (вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА), а саботьорите, изпратени в Съединените щати, бързо са разкрити. (Вж. ФБР.)
	През 1943 г. Лахаузен е изпратен на Източния фронт. Както Канарис, така и цялата организация са в немилост. По-късно Лахаузен твърди, че той е осигурил бомбата, използвана на 20 юли 1944 г. в атентата срещу Хитлер по време на конференция в полевата му щабквартира в Растенбург в Източна Прусия. Офицерът, който поставя бомбата, и около 200 набедени заговорници, включително Канарис, са убити по-късно, хиляди други са хвърлени в затвора. Лахаузен избягва наказанието, макар и следствието да доказва, че бомбата е направена във Великобритания, а на всички е било добре известно, че подобни саботажни бомби са били на разположение само на Абвера.
	Лахаузен стига до звание генерал-майор.
	На процесите в Нюрнберг Лахаузен е призован като свидетел.


	Лац, Т. Д.

	Име за ПРИКРИТИЕ на служител от ЦРУ, бивш пилот на самолет _U–2_ и представител на _ЕЪР АМЕРИКА_ в американското посолство в Сайгон през април 1975 г. Малко преди да влязат комунистите в Сайгон, той организира евакуацията с хеликоптери на американци и южновиетнамци, много от които са участвали в разузнавателни операции.


	Левинсон, Шимон (1933)

	Израелски РАЗУЗНАВАЧ и ръководител на сигурността в кабинета на министър-председателя. По-късно е обвинен в шпионаж срещу Израел за КГБ.
	Левинсон постъпва в армията като редник и стига до звание полковник. Той е израелският военен представител в израелско-йорданската комисия по примирието, в която работи от 1954 до 1961 г. През 1963 г. постъпва в АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, и изпълнява различни задачи. През 1967 г. отново е назначен в комисията по примирието. След Шестдневната война (1967) е избран за офицер за свръзка в щаба на омиротворителните сили на ООН. По-късно се издига като главен представител на израелската армия в ООН и остава на тази длъжност до 1978 г.
	На следващата година се оттегля от армията и заминава за Югоизточна Азия, където се включва в борбата срещу наркотрафикантите. Около 1983 г. в Банкок Левинсон изявява желание да работи за КГБ — очевидно подтикнат от финансови затруднения. Левинсон признава, че през следващите 6 години се е срещал 11 пъти със съветски разузнавачи в различни европейски градове.
	През 1983 г. се завръща в Израел и 2 години по-късно е назначен за ръководител на сигурността в администрацията на министър-председателя.
	Левинсон е арестуван на 12 май 1991 г., след като контактите му с КГБ очевидно са били разкрити. Израелски официални лица заявяват, че Левинсон е предавал на КГБ строго секретни сведения, свързани с ядрени разработки. Но бившият израелски разузнавач РАФАЕЛ ЕЙТАН твърди, че единствената важна информация, която Левинсон е предал и която е можело да послужи на руснаците, се отнася до висшите държавни дейци на Израел.
	Процесът, проведен при закрити врата, е през 1992–1993 г. и е най-дългият шпионски процес в историята на разузнаването. През юли 1993 г. Левинсон е осъден за шпионаж и за връзка с чуждестранен АГЕНТ на 12 години затвор. За сътрудничеството му с КГБ е получил присъда само 30 000 долара.


	Левченко, Станислав (1941)

	Майор от КГБ, избягал в Съединените щати.
	Левченко израства в привилегировано семейство на преподавател във военно училище. Следва в Института за Азия и Африка в Московския университет, където изучава японски език с надеждата да стане дипломат и да получи назначение в Далечния изток. Завършва института през 1964 г. Следващата година е назначен за преводач в Централния комитет на Комунистическата партия и няколко пъти пътува до Япония.
	През 1966 г. постъпва в армията и е призован в ГРУ — ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1971 г. преминава в Първо управление (външно разузнаване) на КГБ, а след още една година, прекарана в обучение, е изпратен в Отдела за източни страни. Избира за прикритие професията на журналист и като кореспондент на списание _Новое время_ през февруари 1975 г. заминава за Токио. Там установява контакти с японски политически, военни и икономически лидери.
	Недоволен от начина, по който КГБ се отнася към него, през октомври 1979 г. търси помощта на американски РАЗУЗНАВАЧИ в Токио. Предлага услугите си и предава много от колегите си от КГБ, както и японските си контакти. Твърди, че КГБ плаща най-малко на 200 японци, макар и не всички да са активни шпиони. Левченко посочва някои от тях, но не всички, тъй като се страхува, че ще се самоубият, ако бъдат разкрити.
	През юли 1982 г. дава показания пред Постоянната комисия по разузнаване към Камарата на представителите и разкрива операциите и програмите на КГБ срещу Съединените щати.
	През 1981 г. съветският съд осъжда Левченко задочно на смърт. По това време той живее в Съединените щати. За своята работа в ГРУ и КГБ той разказва в книгата си „На погрешната страна“ („On the Wrong Side“, 1988).


	Легален разузнавач

	Сътрудник в разузнавателна служба, който заминава в чужбина като официален представител на своята страна, т.е. има легално ПРИКРИТИЕ на сътрудник в дипломатическа или търговска мисия.


	Легенда

	Измислена биография (и име), която даден АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ използва в конспиративната си работа, живеейки с фалшиви или с чужди документи.


	Лейлъс, Стивън

	Служител в американското посолство в Атина, шпионирал за гърците най-малко от 1977 до април 1993 г., когато е арестуван. Американските КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ отначало само подозират, че от посолството изтича информация — по време на разговор между американски и гръцки служители гърците изпускат секретна информация.
	Лейлъс е поставен под НАБЛЮДЕНИЕ и е сниман как фотокопира документи. Информацията, която е предавал, съдържа имената на АГЕНТИ от ЦРУ, телеграми за терористични организации, които Вашингтон и щабквартирата на ФБР изпращат в Атина, оценки от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА за войските и разположението им в Европа, телеграми между Атина и Белия дом, както и информация за американската разузнавателна дейност в Босна. Лейлъс започва шпионската си кариера през 1977 г. — още докато е в армията. От 1983 до 1993 г. той работи в Държавния департамент. Според началниците му мотивът е алчност. Шпионството му е донесло 24 000 долара за 2 години. Други данни за шпионската му дейност не са разкрити.
	Лейлъс е арестуван и отведен в Александрия, Вирджиния. ФБР предпочита там да се провеждат съдебните процеси, тъй като броят на осъдените е много по-висок, отколкото в американския областен съд във Вашингтон. Федералните следователи обясняват тази разлика в съдебното дирене и присъдите с расовия състав на съдебните заседатели. Лейлъс се признава за виновен и вместо максималната доживотна присъда получава 14 години затвор. Уговорката е да сътрудничи на контраразузнаването в ЦРУ.
	В ЦРУ са притеснени за материалите, които Лейлъс е предавал на гръцките АГЕНТУРИСТИ. Гърция е член на НАТО и официално е съюзник на САЩ, но ЦРУ се опасява, че Гърция работи за своите интереси и е много възможно да е разменила получените от Лейлъс разузнавателни сведения за информация, необходима им от Съветския съюз, а след разпада му — и от Русия.


	Леймиа

	Оперативен псевдоним на Филип Тиро дьо Вожоли, френски РАЗУЗНАВАЧ, чието пътуване до Съединените щати е свързано с кризи и неприятни преживявания.
	Дьо Вожоли използва кодовото си наименование и като заглавие на книгата си, публикувана през 1970 г. Това са мемоари на човек, наречен Леймиа. Той работи толкова дълго под това име, че собственото му Дьо Вожоли сякаш никога не е съществувало. Дьо Вожоли участва във френската Съпротива и на 19 години през 1940 г. успява да си проправи път през Испания до Алжир, където се намира филиал на движението _Свободна Франция_. Става член на алжирския клон на ЦБИО — разузнавателната служба, създадена от генерал Дьо Гол, който е в изгнание в Лондон. По-късно Дьо Вожоли служи във френската военна мисия в Индия.
	След войната работи в различни следвоенни френски разузнавателни агенции — ГУПИ, ГУВС и СВДК. Бил е доверен помощник на Анри Рибиер — ръководител на СВДК. През април 1951 г. е изпратен във Вашингтон като резидент на СВДК.
	Една от първите му операции, както пише в „Леймиа“, е по предложение на генерал УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който съобщава на Леймиа, че бившият американски посланик във Великобритания Джоузеф Кенеди е бил член на американския Консултативен комитет по разузнаване. Синът на Кенеди — Джон Ф. Кенеди, е кандидат за сенатор от Масачузетс, обяснява Смит на Дьо Вожоли и тъй като има много хора от френски произход в Масачузетс, „ще бъде от голяма полза за изборната кампания“, ако Франция награди посмъртно брата на Джон — Джоузеф, убит по време на бомбардировки през Втората световна война. Франция изпълнява това пожелание, но след като Кенеди печели изборите.
	Дьо Вожоли е в Куба на 1 януари 1959 г., когато силите на Фидел Кастро превземат Хавана и провъзгласяват победата на революцията. Дьо Вожоли създава МРЕЖА в Куба, където антифренски настроените алжирци от Националния фронт за освобождение (НФО) се обучават в тънкостите на партизанската война. През март 1961 г. той отново се връща в Куба и открива, че Хавана е „превърната във военен лагер“. До Дьо Вожоли стигат слухове както там, така и във Вашингтон, че предстоящото американско нападение над Куба е неизбежно и че началото е през следващия месец в Залива на прасетата (вж. КУБА). Преди и след нападението вниманието на Кастро е насочено към хиляди заподозрени в саботаж и към редица американски АГЕНТИ. Според Дьо Вожоли мрежата му е оцеляла.
	През юли 1962 г. той започва да получава доклади за присъствието на съветски кораби. Малко преди КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА през октомври 1962 г. той твърди, че е подсказал на ДЖОН МАККОУН — директор на Централното разузнаване, за наличието на ракети на острова.
	Службата на Дьо Вожоли като човек на СВДК във Вашингтон е прекъсната ненадейно в резултат на обвинения, направени от АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — офицер от КГБ, който през 1961 г. става изменник. Голицин — с кодовото наименование _Мартел_, дадено му от французите, твърди, че в СВДК е пълно със съветски ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ. Предателят от КГБ описва, в общи линии, съветска мрежа с кодовото име _САПФИР_ и съобщава, че се е разпростряла до кабинета на самия президент Шарл дьо Гол.
	Вбесеният Дьо Гол подозира заговор на ЦРУ срещу него самия. В отговор ЦРУ, загрижено от френското безразличие към разкритията на Голицин, подозира, че той е бил прав. ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в ЦРУ и приятел на Дьо Вожоли, организира КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ във френското посолство във Вашингтон.
	Началниците на Дьо Вожоли в Париж го обвиняват в сътрудничество с Енгълтън. Той е загрижен, че съветските агенти в СВДК искат да го отстранят от кариерата поради опитите му да докаже, че _Сапфир_ наистина съществува, и дори се страхува за живота си. През октомври 1963 г. подава оставка и избягва в Мексико.
	През 1967 г. романът „Топаз“ („Topaz“) на американския писател Лиън Юрис е публикуван в момент, когато се твърди, че Дьо Вожоли има някаква връзка със _Сапфир_. Дьо Вожоли осъжда Юрис за създаването на герой, който по характер твърде много прилича на него.


	Лейтън, Едуин (1903–1984)

	Ръководител на разузнаването на американския военноморски флот в Тихия океан през Втората световна война. Отговаря за разузнаването от разчитането на японските кодове, използвани от командването в битките в Коралово море и МИДУЕЙ, до късните военни кампании в района на Тихия океан.
	През 1924 г. завършва военноморската академия. През 20-те и 30-те години служи на различни кораби. Изучава японски език в Япония. В Пекин, а по-късно и в Токио е помощник военноморски АТАШЕ. След по-малко от година — през декември 1940 г., като капитан на кораб миночистач капитан III ранг Лейтън става разузнавач във флотското командване в Пърл Харбър под командването на адмирал Джеймс Ричардсън. Продължава да работи там и при адмирал Хазбънд Кимъл (1941), който поема длъжността от Ричардсън, а след него — и при адмирал Честър Нимиц (1942–1945).
	Декодировчиците на Лейтън в Пърл Харбър нямат особени успехи при разчитането на японските военноморски кодове и анализирането на радиопредаванията за движението на морските съдове. Точно преди началото на войната между Лейтън и разузнавателния състав във Вашингтон възникват търкания. По-късно Лейтън повдига обвинение, че отказът на хората във Вашингтон да обменят информация с неговите кадри е причина за неуспеха при определянето на местоположението и движението на японските бойни кораби в началото на войната в Тихия океан. Автобиографичната му книга „А аз бях там“ („And I Was There“) — проучване на военноморското разузнаване по време на войната в Тихия океан, е публикувана една година след смъртта му. Книгата разкрива некомпетентността, бюрократичните свади и създаването на истинска империя във Вашингтон от капитан Ричмънд Търнър — по това време директор на военновременните морски операции.
	Лейтън е истински виртуоз в използването на информацията, получена след декодирането. Той е искрен привърженик на адмирал Нимиц. В края на войната Лейтън — по това време капитан — получава заповед от Нимиц да се присъедини към него в церемонията по предаването на американския кораб _Мисури_ в Токийския залив. Това е признание за работата на разузнавателния му екип.
	От февруари 1946 г. Лейтън изпълнява няколко задачи на сушата. Участва в създаването на американска разузнавателна школа на военноморския флот и работи като военноморски аташе в Рио де Жанейро, Бразилия. Като контраадмирал е помощник-директор на разузнаването към обединените началник-щабове и помощник началник-щаб на командващия флота в Тихия океан. Излиза в пенсия през ноември 1959 г.


	Ленгли

	Така сътрудниците на ЦРУ понякога наричат своето ведомство. В Ленгли, Вирджиния, край Вашингтон, окръг Колумбия, се намира щабквартирата на ЦРУ.
	вж. ФИРМАТА.


	Лесентиен, Кърт

	Американски моряк, обвинен в опит за шпионаж. Инструктор във военноморската техническа школа в Орландо, Флорида.
	Лесентиен е обвинен, че е предлагал на представител на руското правителство информация за ядрените подводници. Служил е на 3 американски подводници.
	ФБР открива контакта на моряка вероятно с помощта на електронно НАБЛЮДЕНИЕ на руското посолство във Вашингтон. Агент на ФБР се представя за руснак и се свързва с Лесентиен. През март 1996 г. военноморски служител прави изявление, че Лесентиен е предложил на някакъв руснак СТРОГО СЕКРЕТНИ данни за „десетки хиляди долари“.
	Лесентиен е обвинен по 22 члена във връзка с опит за шпионаж или неспособност да опази секретни материали. Обвинен е във фотокопиране на секретно оборудване на подводница от клас _Трайдънт_ и в изнасяне на секретните документи. Подведен е под отговорност, след като изпраща по пощата материалите за „руския“ АГЕНТ като „жест на добра воля“. На една среща при предаване на секретни материали е арестуван. До момента на издаването на тази енциклопедия (1997) военният съд все още не бе започнал работа по случая.


	Летателни апарати с дистанционно управление (ЛАДУ)

	Безпилотни самолети, използвани за РАЗУЗНАВАНЕ.
	Безпилотните летателни апарати, наричани „сонди“, а по-късно — ЛАДУ, съществуват още от времето на Първата световна война. Но само през Виетнамската война през 60-те години са използвани непрекъснато като платформи за събиране на разузнавателни сведения. Популярното им название във Виетнам е БЪФАЛО ХЪНТЪР. От 80-те години тези самолети са известни в американските военни среди като безпилотно летателно средство (БЛС).
	Първото по-значително използване на сонди за разузнавателни цели след Виетнамската война е от Израел през 80-те години. Сондите са пускани срещу сирийците в долината Бекаа в Ливан. През 1982 г., когато Ясер Арафат и неговата Организация за освобождение на Палестина са принудени да напуснат Бейрут, над американски кораб в пристанището прелита израелска сонда _Мастиф_, без да бъде забелязана. Сондата изпраща телевизионна картина до контролната станция в Южен Ливан. Година по-късно сонда _Мастиф_, снабдена с камера, „засича“ нищо неподозиращия американски министър на отбраната Каспар Уайнбъргър, който е на посещение в Бейрут. И отново сондата не е засечена от американските сили. Телевизионните филми от тези инциденти дават тласък в развитието на американо-израелските сонди, наречени _Пайъниър_.
	Съветският съюз и други страни също имат постижения в развитието на разузнавателните сонди, но Израел и САЩ си остават водещите производители. Съединените щати непрекъснато използват разузнавателни сонди по време на Войната в Персийския залив през 1991 г. Те са пускани и в Босна — за пръв път през 1994 г., за да осигурят разузнавателни сведения и НАБЛЮДЕНИЕ за омиротворителните сили. Израел използва сонди през април 1996 г., за да насочва артилерийския и ракетния огън срещу партизаните на Хизбула.
	По време на Войната в Залива _Пайъниър_ се оказва високоефективно тактическо разузнавателно средство. Апаратът има характерни 2-опашни надлъжници. Задвижва се от двигател с възвратно-постъпателно движение и бутална перка. Сондата може да се изстреля с ракети и да бъде прибрана или да се улови с мрежа, докато е в полет. Конструкцията й е от метал и фибростъкло и затова трудно се засича от радар. По време на Войната в Залива _Пайъниър_ са снабдени с телевизионна камера, която работи на дневна светлина или като вариант — с инфрачервен сензор. (Контролиращата база данни има обхват от 180 км.) Сондите се използват от военноморския флот и се пускат от военни кораби, а по време на Войната в Залива — и от американската военна пехота от сушата. Около 40 апарата _Пайъниър_ осъществяват 552 излитания с общо време на полет 1641 часа. Най-малко по един _Пайъниър_ е бил непрекъснато във въздуха по време на операция _Пустинна буря_ през януари и февруари 1991 г. Сондите определят точността на военноморския огън, регистрират загубите в жива сила и техника и извършват разузнаване.
	{img:shpionazh-44.jpg|#Pioneer}
	На 27 февруари 1991 г. _Пайъниър_ засича 2 иракски патрулни катера край остров Файлака. Преди да бъде прекратен полетът му, е забелязан от иракските войници на острова. Те решават, че ще бъдат нападнати, и се предават на _Пайъниър_! Това е първият случай, в който противникови войски се предават на безпилотно летателно средство (БЛС).
	Друга сонда по време на Войната в Залива е _Пойнтър_ — малко, изстрелвано на ръка БЛС, което прилича на модел на самолет. _Пойнтър_ може да се пренася в 2 раници: в едната е 20,385-килограмовият уред, а в другата — 22,650-килограмовият контролен панел. Няколко сонди _Пойнтър_ са закарани в Саудитска Арабия през 1991 г. за морските пехотинци. Сензорите им предават към черно-бяла телевизионна камера, която използва 8-милиметрова видеокасета. БЛС може да бъде модифицирано и снабдено с детектор за химикали. Полетното време е над 1 час.
	{img:shpionazh-45.jpg|#Pointer}
	В началото на въздушните операции в Залива военновъздушните сили и военноморският флот на САЩ пускат сонди в Ирак, за да бъдат пренасочени иракските радари. Ефективността на БЛС по време на Войната в Персийския залив дава силен тласък за развитието и производството им в САЩ. Създадени са модели, които могат да летят на височина 1,520–7,620 км и да остават във въздуха до 24 часа, а има и други, които летят на височина 13,700 км с продължителност на полета 8 часа. Приложението на БЛС варира от ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ до въздушни предупреждения за атаки на бомбардировачи и балистични ракети.
	За Босна е избран _Придейтър_, който е с турбореактивно изтласкване, тежи 852 кг, може да носи около 203 кг сензори и да остане във въздуха около 40 часа, като височината на полета е повече от 13 км. _Придейтър_ започва разузнавателните си мисии през юли 1995 г. и излита от Албания за наблюдаване на цели в Босна и Херцеговина. (Разстоянието от Тирана до Сараево е приблизително 300 км.) Четири разглобени апарата _Придейтър_ са откарани до летището Гядер, близо до Тирана, със _C–130 Херкулес_, където са сглобени от цивилни.
	Един от апаратите _Придейтър_ е изгубен над Босна на 11 август 1995 г., а вторият е унищожен умишлено на 14 август, след като претърпява злополука с мотора над Босна. Възможно е аварията да е причинена от вражески противовъздушен огън.
	През март 1996 г. в Босна е изпратен друг _Придейтър_. Три БЛС, които излитат от Сармелек, Унгария, са снабдени със синтетични апертурни радари SAR, в резултат на което изпълняват по-ефективни разузнавателни мисии дори когато има облаци или мъгла.
	През юни 1996 г. американският военноморски флот извършва опити за контролиране на _Придейтър_ от подводница. Изстреляната от земята сонда отлита до океанската оперативна зона и след това контролът се поема от подводницата, като само нейната антена се издига над водата за подаване на сигнали към _Придейтър_. Връзката може да бъде директна или през спътник. (Отдавна съществуват предложения за изстрелването на БЛС от подводница, но все още това не е осъществено.) Друго съвременно американско БЛС е _Даркстар_, разработено при изключителна секретност в известните ЗАВОДИ _СКУНК_ и _Боинг еъркрафт_. _Даркстар_ е БЛС за високо летене, тежи 390 кг, а дължината на крилете е 20 м. Снабден е със SAR или електрооптични сензори с комуникационни връзки директно със Земята или през спътник. Прототипът _Даркстар_ излита за пръв път на 29 март 1996 г. При следващото излитане — на 22 април 1996 г., обаче катастрофира.
	{img:shpionazh-46.jpg|#Predator}
	{img:shpionazh-47.jpg|#Darkstar}
	Няколко други БЛС са в процес на усъвършенстване в САЩ, включително необичайният _Ийгъл Ай_ — самолет, който може да излита и да каца вертикално, което е много удобно за използване от кораб. Започва да лети от 1993 г.
	{img:shpionazh-48.jpg|#Eagle Eye}
	_Глобъл хоук_ е друг изключително добър безпилотен самолет. Таванът му е над 19 км, а времетраенето на полета — 36 часа. Дължината на крилете е около 30 м. Може да носи различни сензори.
	{img:shpionazh-49.jpg|#Global Hawk}
	Някои други страни, включително Израел, разработват модерни сонди — високотехнологични самолети, които могат да изпълняват различни мисии при по-ниска цена, отколкото конвенционалните самолети, а и няма риск за живота на пилота.


	Летателно средство за откриване на радари — прилеп

	Първоначално термин за самолет, използван за откриване на чуждестранни радарни системи — приближава се към тях, така че да ги задейства (вж. САМОЛЕТИ; _ГРАФ ЦЕПЕЛИН_). По-късно терминът се използва за общо определение на събирането на данни от ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ чрез СПЪТНИЦИ, които по принцип не предизвикват радарна активност.


	_Либърти_

	Американски военноморски КОРАБ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ. На 8 юни 1967 г. е атакуван от израелските военновъздушни и военноморски сили край бреговете на Синай по време на Шестдневната война.
	_Либърти_ извършва ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ както върху израелските, така и върху египетските сили, които се сражават в този район. Израелските самолети и торпедни катери преценяват погрешно националната принадлежност на кораба и откриват огън. При нападението са убити 34 членове от екипажа, 170 са ранени, а самият кораб сериозно е повреден.
	Корабът е пуснат на вода през май 1945 г. под името _Симънс виктъри_ — товарен кораб клас _Виктъри_. Предназначението му е да доставя провизии на съюзническите сили в Тихия океан през последните месеци от Втората световна война. Такава е и задачата му в Корейската война до 1958 г., когато престава да изпълнява тези функции. През февруари 1963 г. военноморският флот купува кораба, преустройва го за разузнаване и му дава обозначение _ПОТИ_, което означава помощни технически изследвания. Корабът е петият от вида _ПОТИ_ и затова пълното му обозначение е _ПОТИ–5_. Името е променено на _Либърти_ и през 1964 г. е изпратен край африканския бряг под контрола на АНС. Оборудването за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ включва сполучлива система за отразяване на сигнал от Луната, който се улавя или от наземна станция, или от друг кораб. Системата позволява на _Либърти_ да предава значително количество данни, без да използва ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ.
	През май 1967 г. под командването на Уилям Макгонагъл корабът получава заповед да се насочи към Рота, Испания. Там е натоварен с припаси и на борда му се качват шестима арабски лингвисти — трима от АНС и трима морски пехотинци. _Либърти_ продължава към района си на действие край Порт Саид, в северния край на Суецкия канал. По това време назрява криза между Израел и Египет. Сирия и Йордания са на страната на Египет. Египетският президент Гамал Абдел Насър обявява блокада на протока Тиран в Синайския полуостров.
	_Либърти_ се насочва към Израел. Шестдневната война е в самото начало. Корабът получава нареждане да стои на 20 мили от брега. Според второто нареждане разстоянието е вече 100 мили. Това второ нареждане не достига до кораба. За да изпълни корабът мисията си, електронните подслушвателни устройства на борда трябва да са в близост до брега, за да могат да прехванат тактическите комуникации.
	Рано сутринта на 8 юни израелски патрулен самолет на военновъздушните сили забелязва _Либърти_ на 70 мили западно от Газа и идентифицира плавателния съд съвсем точно. В разгара на битката между израелски и египетски кораби и самолети израелски пилот докладва на израелския команден център, че неидентифициран кораб е открил огън по него. Направени са и съобщения, които по-късно се оказват фалшиви, че израелски войски в крайбрежния египетски град Ел Ариш се обстрелват от кораб. Израелски самолет докладва за кораб, който се насочва на запад, следвайки бреговата линия, и е толкова бърз, че сигурно е военен. Въпросният кораб е _Либърти_, но преценките за скоростта са погрешни. (Израелският команден център 2 пъти се свързва с американския военноморски АТАШЕ в Тел Авив, за да попита дали има американски кораби в района. И двата пъти отговорът на аташето е отрицателен.)
	Около 14,00 часа 2 реактивни израелски самолета _Мираж_ забелязват _Либърти_, идентифицират го като вражески плавателен съд (египетския _Ел Кусеир_, който превозва войски) и започват обстрел. Те не забелязват американския флаг, тъй като мачтата е пречупена от откосите. Два израелски самолета _Супер-Мистир_, отклонени от друга мисия, се доближават и пускат напалм. Една от напалмовите бомби пада върху кораба.
	Когато самолетите прекъсват атаката си, 2 израелски торпедни катера се приближават и изпращат съобщение на погълнатия от дим кораб да се идентифицира. Полученият отговор по-късно е описан като уклончив, затова катерите изстрелват 4 торпеда. Едно от тях попада под линията на газене и разрушава сигналното отделение, като отваря пробойна. Двадесет и пет техници, зачислени в прехващателния екип към ГРУПАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ, се удавят или са убити при експлозията. Докато катерите заемат положение за нова атака, член на израелския екипаж разчита инициалите GTR на носа на _Либърти_ и веднага е спусната команда за прекратяване на огъня.
	На борда на наклонения кораб _Либърти_ шрапнел е откъснал левия крак на Макгонагъл. Помощникът му и оперативният офицер са убити по време на командването на плаващия ад. Макгонагъл отказва помощта на израелските офицери и сам извежда полуразрушения кораб от района. Плават на север, ориентирайки се по нощното небе, и призори се срещат с американски военноморски кораби и хеликоптери, които прибират мъртвите и ранените. Макгонагъл остава на кораба до пристигането му в Малта.
	{img:shpionazh-50.jpg|#USS Liberty (AGTR–5) в деня след атаката}
	{img:shpionazh-51.jpg|#Повреденият USS Liberty (AGTR–5) пристига в Малта}
	Израелците бързо се опитват да заглушат дипломатическия скандал, като веднага възбуждат следствие. Докладва се, че атаката е „погрешно извършена в резултат на поредица от 3 грешки“ — невярното съобщение за обстрела над Ел Ариш, погрешната преценка за скоростта на _Либърти_ и погрешното идентифициране на кораба като _Ел Кусеир_. Мнозина възразяват на израелското следствие и поставят въпроса, как е възможно 10 680-тонният _Либърти_ (дълъг 136,5 м) да бъде сметнат за 2640-тонния (дълъг 82,5 м) и близо 2 пъти по-къс на дължина _Ел Кусеир_. Споровете се разрастват и поради несъответствията между израелските и американските бойни доклади.
	Израелското правителство изплаща 3 323 000 долара на семействата на трийсет и четиримата убити, 3 566 547 долара са платени като компенсация на ранените. Част от сумите са платени на американски адвокати, които са договаряли компенсациите. Според някои твърдения през 1980 г. израелците изплащат 6 000 000 долара за щетите, нанесени на _Либърти_. За мнозина, предимно служителите в АНС и военноморския флот, които са били пряко свързани с кораба и операциите му, нищо не извинява израелците. Но на правителствено ниво нападението над _Либърти_ се приема като трагичен инцидент във войната.


	Лий, Андрю (1952)

	Гражданин на САЩ, продавал на руснаците секретни сведения за СПЪТНИЦИ. Извършва конспирацията съвместно с КРИСТОФЪР БОЙС почти цели 2 години. Лий носи на съветския си АГЕНТУРИСТ филм със снимки на СТРОГО СЕКРЕТНИ документи, които Бойс е снимал.
	Лий е арестуван, след като подхвърля нещо на територията на съветското посолство в Мексико, опитвайки се да привлече вниманието на агентуриста си. Когато мексиканската полиция, убедена, че е терорист, започва да го разпитва, Лий иска помощта на американски дипломат. В полицията е отворен пакетът, който Лий е носел със себе си. Той е бил пълен с филмови ленти. Полицията проявява филма и дава копия на американски служители от посолството, които са уведомени за инцидента с Лий. На снимките ясно се виждат документи, обозначени с печат _Строго секретно_.
	Лий е арестуван на 6 януари 1977 г. Той посочва Бойс, който е арестуван на 18 януари. (Вж. БОЙС, КРИСТОФЪР.) Лий е обвинен и осъден за шпионаж и получава доживотна присъда, а Бойс — 40 години.


	Ликвидиран с предубеждение

	Израз, който означава, че даден АГЕНТ или РАЗУЗНАВАЧ е екзекутиран от собствената му агенция. „Ликвидиран“ има двойно значение. Може да се отнася за прекъсването на договорните отношения с даденото лице или за убийството му. Изразът не се използва за екзекуции или убийства на лица, които не са служители на дадена разузнавателна агенция.


	Линдбърг, Артър

	Военноморски офицер, оказал помощ в операция на ФБР за разобличаване на представители на съветското разузнаване. Според сложния сценарий на ФБР Линдбърг се качва на съветския пътнически кораб _Казахстан_ за едноседмично пътуване от Ню Йорк до Бермудските острови през лятото на 1977 г. При напускането на кораба Линдбърг подава на помощник-капитана бележка, в която съобщава, че „би искал да изкара допълнително пари, преди да се пенсионира“.
	И както може да се предположи, руснаците се свързват с него и той им предава техническа информация за подводни акустични системи, използвани за засичане на съветски подводници. (Специалистите от ВМС на САЩ с болка на сърце подбирали материали за Линдбърг, които след това той фотографирал отново.) Той поставя филма в ТАЙНИК близо до магистралата на Ню Джърси. През май 1978 г. агенти на ФБР, които наблюдават тайника в Удбридж, Ню Джърси, арестуват трима руснаци, които се опитват да вземат материалите от него. Двама от тях са служители в ООН, а третият е АТАШЕ в съветската мисия в Обединените нации и има дипломатически имунитет. Той веднага е екстрадиран.
	Другите двама нямат имунитет и са предадени на правосъдието независимо от несъгласието, изразено от военноморския флот. Там се опасяват, че по време на процеса ще бъдат разкрити тайни, свързани с преследването на подводници. Несъгласие изразява и ЦРУ, тъй като се страхува от преследване на собствените му агенти. Държавният департамент пък е притеснен от възможния отрицателен ефект от арестите поради предстоящата среща на високо равнище между президента Картър и съветския лидер Леонид Брежнев.
	В Москва КГБ отвръща на удара с удар и арестува американски бизнесмен за контрабанда и разкрива пазения в тайна до този момент арест и експулсиране на МАРТА ПИТЪРСЪН — ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК на ЦРУ в Москва. Междувременно двамата руснаци са осъдени за шпионаж. Всеки от тях получава присъда 50 години лишаване от свобода. След това са разменени за 5 съветски дисиденти, както и по „други съображения“, които според някои източници включват съветското обещание да не се екзекутират арестувани агенти на ЦРУ. Американският бизнесмен получава по-малка присъда — 5 години затвор, и е изгонен от страната.


	Липка, Робърт (1946)

	Аналитик от американската армия, обвинен в шпионаж за руснаците, докато е бил на служба в АНС. Липка работи в АНС от 1964 до 1967 г., но е арестуван едва през февруари 1996 г. ФБР получава предупреждение за него. Бившата му съпруга се обажда на ФБР през 1993 г. и съобщава, че той шпионира за руснаците.
	Липка е назначен в АНС като аналитик още като войник. Той работи в централната зала за комуникации, където взема строго секретни документи от телетипа и ги разпределя по предназначение в агенцията.
	Възрастта и действията му съвпадат с описанието „млад войник“, който се оказва инициативник, доброволен шпионин, както го описва бившият майор от КГБ ОЛЕГ КАЛУГИН в книгата си „Първо управление: моите 32 години в разузнаването и шпионажа срещу Запада“ („The First Directorate: My 32 Years in Intelligence and Espionage Against the West“, 1994). „Младият войник — пише Калугин — … имаше за задача да събира документи на АНС и можеше да ни осигурява изключително ценни материали, като предаваше на АГЕНТУРИСТИТЕ си каквото му попадне, а често дори нямаше представа, какво точно предава.“ Сред документите има „ежедневни и седмични строго секретни доклади от АНС за Белия дом, копия от комуникациите, свързани с движението на американските войски, и комуникациите между съюзниците от НАТО“. Калугин твърди, че войникът използвал получените пари от 500 до 1000 долара на доставен пакет за таксите си за обучението в колеж.
	След като напуска армията, Липка постъпва в Милървилския университет, Пенсилвания, и през 1972 г. получава бакалавърска степен. Става учител и работи извънредно като дилър. През 1974 г. се развежда с жена си Патриша.
	Когато бившата му жена отправя обвиненията си пред ФБР, агент, който се представя за Сергей Никитин, извиква Липка и казва, че е руски офицер от ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който иска да поднови контакта си. Срещат се 4 пъти и по време на разговора, както твърди ФБР, той си признава, че е шпионирал, докато е работил в АНС.
	ФБР твърди, че Липка е използвал класическите разузнавателни средства за пратките си (като например мъжката тоалетна в някой ресторант) и прибирането на парите от ТАЙНИК. ФБР твърди още, че КГБ го е снабдявало със „самопревъртащ“ се фотоапарат, който прави моментални снимки, докато се движи над даден документ. Според източници на ФБР мъж и жена, идентифицирани като Петер и Ингеборг Фишер, са работели като АГЕНТИ ЗА ВРЪЗКА между КГБ и Липка. През 60-те години са били под НАБЛЮДЕНИЕ, но доколкото е известно, не са арестувани.


	Листа с кодове

	Вж. ШИФРОКЛЮЧ.


	Литературни шпиони

	Темата за шпионажа е също толкова стара, колкото и самият шпионаж (вж. БИБЛЕЙСКИ ШПИОНИ). Най-ранният източник на шпионски истории е Ди Жендзие, китайски супершпионин от VII в., чиито подвизи са пресъздадени в разкази от XVIII в., известни под названието „Ди Гунан“. Холандският дипломат P. Х. ван Хюлик ги превежда и адаптира под заглавието „Разказите на съдията Ди“* Независимо от това, че в тези разкази става дума за древни времена, самите те се появяват в сравнително по-ново време.
	[* Българското издателство „Труд“ ги издаде в поредицата „Китайски загадки“. — Б.р.]
	В западната литература се смята, че ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР е написал първия шпионски роман — „Шпионинът“ („Spy“, 1821), създаден по действителните приключения на шпионин от времето на Гражданската война в Америка (вж. ХАРВИ БЪРЧ). Следва период на затишие в издаването на шпионска литература в САЩ, като изключим твърде преувеличените мемоари на шпиони, служили и на двете страни в Гражданската война.
	В Англия ДАНИЕЛ ДЕФО работи като шпионин срещу якобитите, преди да напише „Робинзон Крузо“ („Robinson Crusoe“, 1719), но не е използвал шпионажа в творбите си. Чарлс Дикенс вплита шпионаж в замисъла на „Повест за два града“ („A Tale of Two Cities“, 1859). И в Англия, както и в САЩ, настъпва период на затишие до появата на шпионските романи. Към края на XIX в. двама особено плодовити писатели се обръщат към шпионажа като извор на теми и въвеждат жанра във Великобритания. Филипс Опънхайм пише романа „Тайнственият г-н Сабин“ („Mysterious Mr. Sabin“, 1898), смятан за първия шпионски роман във Великобритания. Съвременникът му УИЛЯМ ТАФНЪЛ ЛЬОКЮ създава преди него „Тайната служба“ („Secret Service“, 1896). Романът на Опънхайм „Великото представление“ („The Great Impersonation“, 1920) е най-известният му шпионски роман.
	През 1903 г. излиза романът „Загадката на пясъците“ („The Riddle of the Sands“) от ЪРСКИН ЧИЛДЪРС, който е убеден, че Германия ще нападне Великобритания. Романът е за двама британски яхтсмени, които се натъкват на германските планове за нападение. Той кара британското Адмиралтейство да създаде флот в Северно море. Чилдърс поставя началото на истинска вълна от британски шпионски романи, включително два на ДЖОЗЕФ КОНРАД: „Тайният агент“ („The Secret Agent“, 1907) и „Под погледа на Запада“ („Under Western Eyes“, 1911). В първия роман е пресъздадена мрачната атмосфера на анархизма, в която действа персонажът му. Конрад създава първите изпълнени със страхове и опасения АГЕНТИ, които по-късно доразвиват ГРЕЪМ ГРИЙН и ДЖОН ЛЬО КАРЕ. В романа „Човекът, който беше Четвъртък“ („The Man Who Was Thursday“, 1908) K. Честъртън използва конспирация, за да превземе света — замисъл, който предшества бъдещите властелини на света, срещу които се изправя ДЖЕЙМС БОНД — героят на ЯН ФЛЕМИНГ.
	СЪМЪРСЕТ МОЪМ, самият той британски агент през Първата световна война, използва собствения си опит, когато пише „Ашъндън“ („Ashenden“, 1928). „От всички измислени шпионски истории — пише Антъни Мастърс в «Литературни агенти» («Literary Agents», 1987) — приключенията в «Ашъндън» се доближават най-много до истинския живот на създателя.“ Льо Каре признава пред биограф на Моъм, че „Ашъндън“ му е оказал силно влияние. „Моъм — казва той — пръв писа за шпионажа, без да включва очарование, описвайки почти прозаичната реалност.“
	През 30-те години шпионските трилъри започват да се появяват като серии в развлекателните списания (публикувани на евтина вестникарска хартия). Най-известни са фантастичните приключения на _Оператор 5_ от секретните служби, _Американският ас под прикритие_, познат също като _Оператор 5_ (а понякога като _Оператор Z7_).
	Сирил Хенри Коулс — британски разузнавач в Първата и във Втората световна война, и Адълейд Манинг пишат серия от 25 книги под псевдонима Манинг Коулс. Героят в поредицата е Томи Хембълдън — агент, който работи за британските разузнавателни служби. Книгите на Манинг Коулс включват „Наздравица за вчера“ („Drink to Yesterday“, 1940), „Молитва за тишина“ („Pray Silence“, 1940) и „Те не се шегуват“ („They Tell No Tales“, 1941). Ф. ван Уик Мейсън, по-известен като автор на мистерии за убийства, използва героя Хю Норт от армейското разузнаване като герой на книгата „Смъртоносен посев“ („Seeds of Murder“, 1930).
	ЕРИК АМБЛЪР описва Европа, която се приближава към войната, в серия от предвоенни романи. Греъм Грийн също изразява опасенията си от наближаващата война с романа „Доверен агент“ („Confidential Agent“, 1939). По-късно излизат „Нашият човек в Хавана“ („Our Man in Havana“, 1958) и „Човешкият фактор“ („The Human Factor“, 1978) — романи за Студената война. В „Тихият американец“ („The Quiet American“, 1955) Грийн използва истински американски оперативен работник, свързан с извършването на АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ. Това е генерал-майор ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ, прототип на героя Олдън Пайл, ревностен агент от ЦРУ под прикритие, който работи във Виетнам по време на администрацията на Айзенхауер. Лансдейл притежава парадоксалната отличителност на толкова добър ТАЕН АГЕНТ, че е използван за прототип не само за Пайл. Уилям Ледерер и Юджин Бърдик представят в романа „Грозният американец“ („The Ugly American“, 1958) легендарния Лансдейл като полковник Едуин Барнъм Хилъндейл, който действа на Филипините и спечелва повече уважение, отколкото надутите дипломати, защото не се притеснява да общува с простолюдието. А в романа на Жан Лартеги „Жълтото зло“ („Le Mal Jaune“), публикуван в Съединените щати със заглавието „Жълта треска“ („Yellow Fever“, 1965), Лансдейл е превъплътен в образа на антифренски настроения полковник Лайънъл Териман, когото наричат в романа втория ТОМАС ЛОРЪНС. През Втората световна война доста автори работят в разузнаването. Някои от тях натрупват опит, който по-късно използват като романисти. Грийн е бил агент в МИ–6; Ян Флеминг — създателят на Джеймс Бонд, е бил британски офицер от ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Британският писател Ангъс Уилсън започва писателската си кариера в резултат от военновременната си работа като криптограф в ПАРК БЛЕЧЛИ, където получава нервно разстройство и е посъветван от психиатър да се заеме с писателска дейност. Романистът Джон Маркуънд работи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).
	И времето, и обстановката на двете световни войни не са толкова благоприятни за създаването на шпионски романи. Настъпилата след това Студена война става арена за безброй романи, в които агентите от Запада са изправени срещу агентите от Изтока. Герои и негодници шпионират за ЦРУ, МИ–6 и КГБ. Разузнавателни агенции се раждат в сенките и се появяват на страниците на романите. На страниците на документалните издания се съобщава много малко за истинската работа на разузнавачите.
	Повечето шпионски романи са трилъри, в които героите са шпиони и които съвсем не приличат на истинските РАЗУЗНАВАЧИ, АГЕНТУРИСТИ и агенти. Писателят МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ, който е бил разузнавач през Втората световна война, коментира, че писателите на трилъри са се заели с шпионаж „толкова лесно, колкото умствено нестабилните стават психиатри или импотентните се залавят с порнография“.
	Джеймс Бонд — агент 007 — си пробива пътя в света на романния шпионаж с „Казино «Роял»“ („Casino Royale“, 1953) — първия от 11-те романа за Бонд, в които шпионинът е описан като супергерой. Президентът Джон Ф. Кенеди, споделя, че Ян Флеминг — създателят на Бонд, е един от любимите му автори. Това допринася романите за Джеймс Бонд да излязат на първо място в американските класации на бестселърите. Същият успех имат и филмите за Бонд. (За заглавията и датите на филмите за Бонд вж. ФИЛМИ.)
	ДЖОН ЛЬО КАРЕ въвежда реалистичния шпионин — замислен, изтормозен човек, който разбира, че изпълнява роля, която не разбира напълно. Умореният ДЖОРДЖ СМАЙЛИ се появява в „Събуждане на мъртвеца“ („Call for the Dead“, 1961). Но романът „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“, 1963) налага Льо Каре като изключителен творец на шпионски романи.
	Компетентните творби на Чарлс Маккери, посветени на шпионажа, се дължат на кариерата му в ЦРУ. Той самият се смята за романист, а не за романист _на шпионски творби_. Реалистичният му герой Пол Кристъфър работи за агенция, подобна на ЦРУ, и използва ПРИКРИТИЕТО на писател в списание. (След като напуска ЦРУ, няколко години Маккери работи като главен редактор на списание _Нешънъл джиографик_.) Първата му книга — „Досие «Мийрник»“ („The Miernic Dossier“, 1973), е одобрена от Ерик Амблър като „абсолютно убедителен роман“. Другите му романи са „Сълзите на есента“ („The Tears of Autumn“, 1975), „Тайният любовник“ („The Secret Lover“, 1977) и „Последната вечеря“ („The Last Supper“, 1983). Други автори също възприемат реалистичния стил на Льо Каре, като използват разузнавателни средства и автентични ситуации, за да опишат живота на шпионина. Кен Фолет, чиито замисли често са свързани с ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ, пресъздава реалистични ситуации в „Провалът“ („The Shakeout“, 1975), „Ключ към Ребека“ („The Key to Rebecca“, 1980), „Човекът от Санкт Петербург“ („The Man from St. Petersburg“, 1982) и „Пет тигъра“ („Five Tigers“, 1985).
	Уилям Бъкли — консервативен писател и бивш офицер в ЦРУ, прибягва до шпионския стил. Неговият герой Блекфърд Оукс е нещо средно между един американски Джеймс Бонд и реалистичен герой. Поне от политическа гледна точка Бъкли прилича на Оукс, който е бивш агент на ЦРУ, създаден за специални проекти. Поредицата от 10 романа за Оукс приключва през 1994 г. с „Наистина очарователен замисъл“ („A Very Pretty Plot“).
	ЛЕН ДЕЙТЪН си създава име още с първия си роман — „Досието «Ипкрес»“ („The Ipcress File“, 1962). Другите му романи са „Погребение в Берлин“ („Funeral in Berlin“, 1964), „Блести, блести, малък шпионин“ („Twinkle Twinkle, Little Spy“, 1976), трилогията „Берлинска игра“ („Berlin Game“, 1983), „Мексикански сет“ („Mexico Set“, 1984) и „Мач в Лондон“ („London Match“, 1985). В романа „Денят на Чакала“ („Day of the Jackal“, 1971) Фредерик Форсайт напипва пулса на шпионските романи, като включва и убиец, и контраразузнавач, които ценят всяка секунда и се опитват да изпреварят времето. Другите му романи са „Досието ОДЕССА“ („The ODESSA File“, 1972), „Кучетата на войната“ („The Dogs of War“, 1974) и „Четвъртият протокол“ („The Fourth Protocol“, 1984). В романа „Надеждата на Лейтън“ („Leighton’s Hope“, 1995) героят му Бърнард Самсън, умореният британски разузнавач, минава през лабиринтите на Студената война. В „Юмрукът на бога“ („The Fist of God“, 1994) Форсайт отвежда читателя в Персийския залив.
	Тривейниън (писателският псевдоним на Род Уитакър) прибавя бруталност към реализма в „Санкцията на Айгър“ („The Eiger Sanction“, 1972), „Санкцията на Лу“ („The Loo Sanction“, 1973) и „Шибуми“ („Shibumi“, 1979). Робърт Лъдлъм, плодотворен писател, се нарежда някъде между приключенските разкази на Флеминг и реализма на Льо Каре. Сложни световни заговори са в центъра на романите му. Сред тях са „Наследството на Скарлати“ („The Scarlatti Inheritance“, 1971), „Кръгът Матарезе“ („The Matarese Circle“, 1979), „Превъзходството на Борн“ („The Bourne Supremacy“, 1986) и „Бележникът на Икарус“ („The Icarus Agenda“, 1988).
	C излизането на романа „Ловът на «Червения октомври»“ („The Hunt for Red October“, 1984) на Том Кланси към шпионажа се прибавя и темата за високотехнологичните системи оръжия. Безстрашният герой от ЦРУ Джак Райън е по-скоро млад изпълнител, който извършва разузнавателни операции, отколкото шпионин от класата на Джордж Смайли. Героят на Кланси Райън подобно на Смайли на Льо Каре се появява и в следващите романи.


	Истинското и измисленото
	Границата между роман и действителност често се губи. Литературните разкази за шпионажа често са толкова автентични, че ЦРУ решава да издаде цяла библиотека шпионски романи, които се публикуват в цял свят. Тази тайна библиотека е място на действие на трилъра „Шестте дни на Кондора“ („Six Days of the Condor“, 1974) на Джеймс Грейди. Това е един от безбройните шпионски романи, на чиято основа са създадени шпионски филми. Героят от романа на Грейди е незначителен служител в ЦРУ, въвлечен във водовъртеж от интриги и убийства. Бивши разузнавачи стават автори на романи, а и романисти без всякакъв опит в шпионажа пишат по тази тема, като понякога се оставят изцяло на въображението си. Разузнавателните агенции често недоволстват, че офицери изоставят „плаща и кинжала“ и хващат писалката.
	Сър КОМПТЪН МАККЕНЗИ през 1932 г. е съден за нарушение на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА за това, че е публикувал мемоарите си от Първата световна война. Британските разузнавачи упорито критикуват Льо Каре и Грийн за описанията на разузнавателната общност. Когато излиза романът на Грийн „Нашият човек в Хавана“, се обмислят възможностите за съдебно преследване на основание Закона за държавната тайна. (За други примери вж. МАСТЪРМАН, ДЖОН СЕСЪЛ; РАЙТ, ПИТЪР; СНЕП, ФРАНК; ЕЙДЖИ, ФИЛИП.)
	РИЧАРД ХЕЛМС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, не харесва шпионските романи на Льо Каре и най-вече „Шпионинът, който дойде от студа“ поради цинизма и темата за предателството. Хелмс разрешава на ХАУЪРД ХЪНТ да пише шпионски романи, докато все още е на работа в ЦРУ. Очаквал е Хънт да създаде американския вариант на Джеймс Бонд. Хелмс подобно на АЛЪН ДЪЛЕС вярва, че шпионските романи от рода за Джеймс Бонд допринасят за популяризирането на разузнавателните агенции, които сами трудно могат да се рекламират.
	Льо Каре отбелязва, че разузнавателните агенции често вербуват писатели и дори не съзнават цената, която трябва да бъде платена. „Писателите са своего рода диверсанти, ако не и предатели — нищо друго освен предатели — казва през 1986 г. Льо Каре пред _Сънди таймс_. — И колкото е по-добър писателят, толкова повече тайни разкрива и изглежда специалните служби си дадоха сметка за това, защото доколкото ми е известно, те вече не щадят нашего брата.“
	Често пъти обърканият читател дори не разбира къде започва и къде свършва реалността. Същото важи и в случаите, когато бивши агенти решават да пишат документални книги. Най-добрият пример за подобна литература, която не се знае доколко е истинска или измислена, е „Моята тайна война“ („My Silent War“, 1968), в която ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ пише за кариерата си на ДВОЕН АГЕНТ, докато работи и за МИ–6, и за КГБ. Очакванията са били книгата на Филби да бъде наситена с пропаганда, но Греъм Грийн я нарича „много по-завладяваща от който и да е друг шпионски роман, за който си спомням“.


	История и шпионаж
	За разлика от другите аспекти на историята ролята на разузнаването в световните събития не е застъпена така, както заслужава. Повечето историци, сблъскали се с огромната бездна на дезинформация, с която е свързано разузнаването, избягват да пишат. Когато информацията за операция _УЛТРА_ и за други дейности в декодирането от Втората световна война най-сетне са разсекретени, повечето историци не успяват да оценят значението на КРИПТОАНАЛИЗА за пораженията и победите в битките.
	Робин Уинкс от Йейлския университет е един от малцината историци, които внимателно проучват разузнаването. Като разглежда предимно резултатите от първите стъпки на вербуването в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, Уинкс създава хронологична, остроумна и точна в документално отношение книга — „Плащ и кинжал“ („Cloak & Gown“, 1987), която той самият нарича „история от по-особен вид“.
	Историците, отбелязва той, „по традиция разчитат на документалното представяне“, докато разузнаването разчита „на отрицанието, на фалшифицирането и на унищожаването на документацията“. Дори когато в архивите е запазена документация, тя често е объркана и умишлено наситена с неточности.
	Шпионската литература, пише Уинкс:

	… има склонност или към специални писмени изложения, които по принцип се свързват с мемоарите, нещо естествено за човек, който е попаднал в полето на действие като активен участник, или към отбранителни позиции, като една от точките на дневния ред, макар и не тайна, е зовът да бъде проявено разбиране, че шпионството е необходимо за защитата на едно открито демократично общество от прикритите му врагове или от тези, които са изпълнени с гняв и арогантност, както е случаят с работата на ФИЛИП ЕЙДЖИ и „извършителите на разкрития“.

	(За книгите, които авторите на настоящата енциклопедия смятат за правдоподобни, вж. _Препоръчителна литература_ в края на изданието.)
	Търсенето на истината в шпионските романи може да доведе до същото разочарование, както и търсенето на истината в предполагаеми точно документирани събития в шпионажа. Рупърт Алъсън — водещ автор по въпросите на британското разузнаване през 70-те и 80-те години (с псевдоним НАЙДЖЪЛ УЕСТ), пише в книгата „МИ–6“ („MI6“, 1983): „Опасностите, които крие пълното доверие в документираните сведения, са изтъкнати от пенсиониран резидент, който ми разкри, че по-голямата част от информацията в архива на резидентурата е чиста измислица.“
	Цялата кариера на Филип Рот е на романист, който омагьосва и изумява читателите си (и почитателите на шпионски романи) с книгата „Операция «Шайлок»“ („Operation Shylock“, 1993), която поне в някои американски книжарници може да се открие на лавиците за „шпионски трилъри“. Героят му се казва Филип Рот и работи в Атина като израелски шпионин. Читателите и критиците предполагат, че книгата е роман, но самият Рот по-късно твърди, че написаното от него е истина. В края на книгата един оперативен работник от МОСАД съветва Рот, че е в негов интерес да твърди, че книгата е художествена измислица. „Така аз убедих сам себе си, че е в мой интерес да го послушам, — добавя Рот и обяснява: — … Аз съм само един послушен последовател на Мосад.“


	Лица, запознати със секретна информация

	Списък на хора, запознати с изключително СЕКРЕТЕН проект или дейност. През Втората световна война например е съществувал подобен списък, в който са били включени имената на американски и британски офицери, които са знаели датата и мястото на предстоящото дебаркиране на съюзниците в Нормандия през юни 1944 г. (операция _Овърлорд_). Такива офицери могат да влизат в специално предназначените служби и да четат документите по съответния случай. Подобна привилегия не важи за обикновените разузнавачи независимо от ранга им. (Вж. ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ.)
	Друг подобен списък съдържа имената на членовете на тайния междуведомствен временен комитет по разузнаване, който провежда среща през 1969 г., за да открие начини за снимане и подслушване на „американски революционни лидери и организации“, които участват в протестите срещу войната във Виетнам. Комитетът създава ПЛАН _ХЮСТЪН_.


	Лице, разработвано за вербуване

	Лице, с което работят разузнавателни служби или пък го преценяват и обмислят възможностите да стане АГЕНТ.


	Лична радиохарактеристика

	Метод, използван за определяне самоличността на радиооператор, който изпраща съобщения на морзова азбука. Всеки оператор си има определен „почерк“, когато работи с морзова азбука.
	ТИНА е британски термин от Втората световна война, използван за изучаване характеристиките на отделните радиооператори. Оборудването на ТИНА може да направи запис на метода, използван от оператора на морзовия код, за да го сравни със следващото предаване. Това, предполага се, е от изключителна важност в шпионската дейност за определяне дали даден АГЕНТ е заловен и дали някой друг предава под неговата/нейната самоличност. ТИНА невинаги е била успешна в тази си роля отчасти защото техниката на индивидуалното предаване може да бъде доста различна. Но ТИНА е различавала радиооператорите на германските кораби и подводници и дори е разпознавала определени групи, а понякога и отделни кораби.


	ЛКС

	ЛОНДОНСКА КОНТРОЛНА СТАНЦИЯ.


	Лов с жива стръв

	Използване на сексуално привлекателни мъже/жени в операции за вербуване. Снимането например на вербувания мъж/жена в процеса на сексуалния акт с фотоапарат или фотокамера с цел да бъде шантажиран/а е практика на специалните служби. Този вид вербуване се нарича още меден капан.


	Ловец на скалпове

	Британски жаргон за РАЗУЗНАВАЧИ, специалисти по предателствата и разкриването на истински ИЗМЕННИЦИ и различаването им от подставените лица и шпионите. Те помагат при идентифицирането на потенциални изменници и ако е необходимо, залагат капани или просто предприемат мерки за изобличаването им.


	Лоди, Карл-Ханс

	Германски военноморски офицер от запаса, шпионирал за Германия от Великобритания през Първата световна война.
	Като туристически гид по линията Хамбург — Америка Лоди се научава да говори английски с американски акцент. Вербуван е от АГЕНТ на германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Заминава за Единбург, Шотландия, представяйки се за турист, с паспорт, който германското разузнаване е откраднало от американец в БЕРЛИН.
	АГЕНТУРИСТЪТ на Лоди е Адолф Бурхард в Стокхолм, Швеция. Лоди изпраща тайна телеграма, с която съобщава за пристигането си в Шотландия и изразява задоволството си от последните военни загуби на германците. Телеграмата е прехваната от британската Служба за сигурност (МИ–5), като и тонът, и езикът в телеграмата изглеждат подозрителни. Лоди е поставен под НАБЛЮДЕНИЕ. Той продължава да изпраща съобщения на Бурхард, но МИ–5 препраща само едно от прехванатите съобщения: фалшивият слух, че руските войски ще минат през Шотландия на път за Западна Европа.
	Лоди е арестуван и предаден на военен съд в Лондон през октомври 1914 г. Признат е за виновен и осъден на смърт чрез разстрел. Присъдата е изпълнена на 6 ноември в Тауър. Твърди се, че се е обърнал към командира на стрелците с думите: „Предполагам, че няма да стиснете ръката на един шпионин?“ Офицерът отговорил: „Не, няма, но бих стиснал ръката на един смел човек.“
	Лоди е един от 30-те шпиони, арестувани във Великобритания през Първата световна война. Дванадесет от тях са екзекутирани, един се самоубива, а останалите са хвърлени в затвора. След широко оповестената екзекуция на Лоди Филип Найтли пише във „Втората най-древна професия“ („The Second Oldest Profession“, 1986), че в Германия има „очевиден недостиг на доброволци“. Както повечето германски шпиони по това време, пише Найтли, Лоди е „скандално зле подготвен“ и е един от „жалката група неудачници“, въвлечени в шпионажа като начин да изкарат лесно пари или просто да превърнат фантазиите си в реалност.


	Локатори

	Вж. ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ.


	Локхарт, Робърт Брус (1887–1970)

	Британски дипломат, изиграл сложна и нееднозначна роля в събитията по време на Октомврийската революция от 1917 г.
	Роденият в Шотландия Локхарт по-късно заявява: „Във вените ми не тече нито капка английска кръв.“ Той получава образованието си във Франция и Германия, след което заминава за Малайзия, където работи на каучукова плантация. Там независимо от опасността прави една от поверениците на султана своя любовница.
	След като прекарва известно време в Япония и Канада, се завръща в Шотландия. Скоро обаче е назначен за британски вицеконсул в Москва — център на революционния радикализъм в Русия. По това време страната е въвлечена в разрушителната Първа световна война. През 1915 г. Локхарт поема консулския пост. Германските победи на руския фронт напълно деморализират вътрешния живот в Русия. Година по-късно войната се отразява още по-зле на руснаците и британците предприемат усилена пропаганда. Локхарт пуска в руските вестници серия от пробритански материали, с които смята да повдигне духа на руснаците.
	През лятото на 1917 г. британският посланик го отзовава в Англия привидно заради притеснения за здравето му. В действителност Локхарт, който е женен, има връзка с омъжена рускиня. Посланикът смята, че отстраняването му ще прекъсне връзката им. Локхарт се връща в Англия 6 седмици преди началото на Октомврийската революция. След революцията от 1917 г. отново е изпратен в Русия със задача да се свърже с революционерите. Той пристига в столицата Петроград (Санкт Петербург) в момент, когато болшевишкият ръководител на преговорите за мир Лев Троцки е в Брест-Литовск, подготвяйки сепаративен мир с Германия. След като болшевишката преса отразява подробно пристигането на Локхарт, американски РАЗУЗНАВАЧ в Петроград докладва, че Локхарт е опасен революционер. Локхарт се озовава между онези, които поддържат болшевиките, и онези, които вярват, че е възможно утвърждаването на демокрация в Русия.
	След първата си среща с Троцки Локхарт записва в дневника си: „Направи ми впечатление на човек, който доброволно би умрял за Русия, стига да има достатъчно публика, която да види това.“
	По това време съюзническите дипломати започват да напускат Русия. Локхарт им помага в оформянето на документите. Болшевиките се отнасят към него с доверие, но веднъж се получава засечка. Сътрудничката, която подпечатвала паспортите, отхвърлила няколко, сред които и този на полковник Кейс — британски разузнавач под дипломатическо ПРИКРИТИЕ. Сътрудничката била привлекателна жена. Ето какво пише Локхарт: „Заговорих я любезно и тя се усмихна. Докато разговаряхме, започнах да прехвърлям паспортите от ръка в ръка. Докато й шушуках, вмъкнах паспорта на Кейс в огромния куп. И Господ да благослови сините й очи, тя го подпечата!“
	Последният съюзнически дипломат напуска Петроград на 28 февруари 1917 г. Локхарт пожелава да остане като единствения британски дипломатически представител в Русия. Болшевиките преместват правителството в Москва. Локхарт също се премества. С него остава да работи разузнавач от военноморския флот. Една от задачите му е да не допусне Германия да сложи ръка на руския Балтийски флот. Той вербува АГЕНТИ, които при необходимост да потопят корабите.
	През май 1918 г. Локхарт научава, че в Москва е пристигнал британски офицер, който настоява да се срещне с Ленин, твърдейки, че е изпратен от министър-председателя Лойд Джордж. Това е супершпионинът СИДНИ РАЙЛИ, изпратен от МИ–6 с цел да подкопае позициите на болшевиките. През август Локхарт се подготвя да напусне Русия. Агенти на ЧК — тайната болшевишка полиция — го арестуват и го заплашват със смърт. Отвеждат го в ЛУБЯНКА — затвора на ЧК — и настояват да им разкрие местонахождението на Райли.
	ЧК подозира, че покушението срещу Ленин, при което той е ранен сериозно, е резултат от добре подготвен заговор от англичаните. Болшевишката преса го нарича „заговора на Локхарт“ — план да бъдат убити Ленин и Троцки и да се създаде военна диктатура. Райли вече е изчезнал, но е заподозрян, че е един от заговорниците (което е самата истина). Локхарт прекарва в изолатор повече от месец, а след това е разменен за Максим Литвинов — съветски агент, задържан във Великобритания. Възхваляван от британските вестници като „момчето посланик“, Локхарт се завръща във Великобритания като герой. По-късно той пише, че се е изкушавал да остане в Русия и че е получил предложение за назначение в ЧК. През 1928 г. напуска дипломатическата служба и се посвещава на журналистическа и писателска дейност.
	В книгата си „Мемоари на един британски агент“ („Memoirs of a British Agent“, 1932) Локхарт пресъздава задълбочено събитията по време на Октомврийската революция и представя на читателите Ленин, Лев Троцки и ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ — ръководител на ЧК. Срещал се е и е „обърнал малко внимание“ на „набит мъж с бледо лице, с черни мустаци и черна коса“ — Йосиф Сталин. Книгата е истинска сензация във Великобритания и Съединените щати. По-късно е издадена на френски, немски, италиански, шведски, датски, полски и фински език.
	Мемоарите на Локхарт са публикувани повторно през 1974 г. и 1984 г. с уводна статия от сина му Робин Брус Локхарт, който служи във ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ през Втората световна война. Младият Локхарт по-късно издава книгата „Райли: асът на шпионите“ („Reilly: Ace of Spies“, 1967), по която по-късно е сниман телевизионен сериал.
	През 1966 г. съветският вестник _Известия_ отново раздухва старите обвинения, че Локхарт и Райли са се опитвали да саботират революцията. Според публикуваните статии агентите на ЧК били по следите на заговора и Локхарт знаел повече за плановете на Райли, отколкото твърдял.


	Лонг, Лио

	Член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, вербуван от АНТЪНИ БЛЪНТ.
	Лонг постъпва в Кеймбриджкия университет през 1935 г. и учи френска филология. Син е на безработен дърводелец, изпълнен с горчивина от британското общество. Става член на комунистическата партия в университета. Присъединява се и към _Апостолите_ — тайно общество в Кеймбридж, в което членуват Блънт и ГАЙ БЪРДЖИС — други членове на Петорката от Кеймбридж.
	През Втората световна война Лонг работи в британското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ като офицер с достъп до строго секретната дейност, свързана с декодирането в ПАРК БЛЕЧЛИ. Той предава информацията си на Блънт, който също е съветски АГЕНТ. По-късно по настояване на Блънт Лонг е назначен в отдела за военно разузнаване, който оценява германското РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Информацията му за прехванатите германски съобщения се изпраща на руснаците по друг вербуван от Блънт агент — ДЖОН КЕЪРНКРОС.
	След войната Лонг работи за Британската контролна комисия в окупираната от съюзниците Германия и изпълнява длъжността заместник-директор на военното разузнаване. След като се оттегля от МИ–5, Блънт се опитва, но неуспешно, да уреди нещата така, че Лонг да заеме длъжността му. Лонг се отказва от разузнавателната работа и вероятно от шпионажа през 1951 г.
	ПИТЪР РАЙТ — офицерът от МИ–5, който води разпитите на Блънт, чува името на Лонг от него. Разпитва и Лонг, който подобно на Блънт получава обещание за имунитет от съдебно преследване в замяна на информация. „По време на разпита изобщо не ни помагаше, — пише Райт в «Ловец на шпиони» («Spycatcher», 1987), — а когато бе предизвикван по някой въпрос, отговорът му винаги бе, че се налага да вярваме на думите му.“


	Лондонска клетка

	Дворец в кралската градина _Кенсингтън_ в Лондон, където британските РАЗУЗНАВАЧИ провеждат разпитите на германските военнопленници през Втората световна война. Често в килиите са били поставяни БРЪМБАРИ (микрофони), за да се подслушват личните разговори между задържаните.


	Лондонска контролна станция (ЛКС)

	Секретен екип на съюзниците, който организира разпространението на ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ за объркване на германските стратези. Създаден от министър-председателя Чърчил. Обикновено се нарича ЛКС, а шефът му — ръководител на измамите.
	ЛКС разработва планове за разпространение на подвеждаща информация (идеята за военната ГРУПА А — митична армия с измислени непобедими танкове и парашутни войски) и реализацията й. Този замисъл се осъществява от агенции като КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_, МИ–6, УСО и УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ. За подвеждащата информация, свързана с ДЕНЯ Д, ЛКС работи съвместно с англо-американския екип за подвеждаща информация към върховното командване на съюзническите експедиционни сили и американския обединен щаб за сигурност.


	Лонсдейл, Гордън (1922–1970)

	Псевдоним на съветски АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (агент, приел чужда самоличност), изпратен в Съединените щати като потенциален шпионин още на 11 години. Мъжът, известен като Лонсдейл, носи името на дете, родено в Канада, но отведено от майка му във Финландия, където е починало — вероятно по време на Финландско-съветската война през 1939–1940 г. Съветски оперативни работници получават канадския акт за раждане и паспорт на Лонсдейл и използват документите, за да създадат самоличност на Конон Молоди — родения в Москва син на съветски научен работник.
	На 11 години майката на Конон го изпраща да живее в Калифорния при сестра й, която се представя за негова майка. След 5 години той се завръща в Съветския съюз, където е назначен във военноморския флот и обучен в шпионаж. Съветски търговски кораб го откарва до Ванкувър, където с документите на Лонсдейл доказва, че е канадец. Обяснява странния си акцент — американски английски и руски — с дните, прекарани като дървосекач, далеч от цивилизацията.
	След Втората световна война, както разказва в книгата си „Шпионин“ („Spy“, 1965), Лонсдейл отива в Съединените щати, където се запознава със съветски АГЕНТ — най-вероятно с РУДОЛФ АБЕЛ. „Няма да описвам подробно преживяванията си в Съединените щати — подхвърля той. — Всеки читател ще разбере причините.“ Според него ФБР не успява да проследи какво е правил в Съединените щати. Ръкописът на книгата е подготвен с помощта на КГБ.
	През 1955 г. Лонсдейл пътува до Англия. Под ПРИКРИТИЕТО на бизнесмен, който дава под наем музикални автомати на заведения, и производител на дъвки той шпионира военни ОБЕКТИ — един от тях е военноморската база в Портланд.
	През 1960 г. след разкритията на подполковник МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ — ИЗМЕННИК от полските разузнавателни служби, се предприема проверка на сигурността на базата. Тогава Лонсдейл е арестуван, а също и четиримата, които работят в шпионската му мрежа. Самоличността на двама от тях — Хелън и Питър Кроугър (вж. КОЕН, МОРИС), също е създадена от КГБ и организациите предшественички.
	Молоди-Лонсдейл е обвинен и осъден в лондонския Олд Бейли за конспирация по предаване на информация „директно или индиректно на противника“. Получава присъда 25 години затвор. През 1964 г. е разменен за британския агент ГРЕВИЛ УИН. РАЗМЯНАТА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ е по инициатива на съпругата на Лонсдейл и на госпожа Уин.
	Лонсдейл е приет като герой в Москва, където става член на общността на бившите разузнавачи. Той е близък приятел с ДЖОРДЖ БЛЕЙК — британски шпионин, с когото се запознава в затвора, докато и двамата излежават присъдите си за шпионаж.
	КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на Лонсдейл, дадено му от МИ–5, е _Последно действие_.
	Вж. СЛУЧАЯТ _ПОРТЛАНД_; ХОТЪН, ХАРИ.


	Лорд Хо-Хо

	Вж. ДЖОЙС, УИЛЯМ.


	Лорънс, Томас (1888–1935)

	Британски РАЗУЗНАВАЧ, действал предимно зад турските линии в Арабия през Първата световна война, събирал разузнавателни сведения и ръководил арабско въстание. В много отношения той е водещият арабист на Запада в този период. Познат е под името Лорънс Арабски. Томас Лорънс е вторият от петимата извънбрачни синове на Сара Мейдън и сър Томас Чапман. Той следва в Оксфордския университет. Като студент у него се събужда интерес към Арабския свят. През 1909 г. заминава за Сирия, за да извърши изследователска работа по дисертацията си. Докато е там, започва работа на археологическите разкопки в Кархемиш.
	През 1913 г. се завръща в Оксфорд. На следващата година отново заминава в Близкия изток, за да се присъедини към британска експедиция, водена от британски разузнавач — легендата на групата е, че търси пътя на Моисей, но в действителност тя прави карта на северната част на Синайския полуостров. (След този поход Лорънс и капитан С. Ф. Нюкум пишат „Зинската пустош“ („The Wilderness of Zin“, 1915) — първата от 10-те му книги.)
	През октомври 1914 г. непосредствено след началото на Първата световна война Лорънс е повишен в звание втори лейтенант и е командирован в британския разузнавателен екип в Кайро. Там прави военни карти на Арабския полуостров, разпитва военнопленници, занимава се с комуникациите и върши други задачи, докато британците се сражават с турците (германски съюзници) в Близкия изток.
	Той е един от неколцината младши офицери, изпратени да работят с арабските войски, за да объркват и да затрудняват дейността на турците. Лорънс прави огромно впечатление на емир Фейзал и британското командване го пренасочва да служи като негов военен съветник. По-късно Лорънс води арабски набези срещу турски железопътни линии и събира разузнавателни сведения за британците. Противно на спуснатите заповеди на 6 юли 1917 г. Лорънс повежда един отряд и завзема ключовия град Акаба (древния Елат) — пристанище на залива Акаба. Тази стъпка дава възможност на британските войски, командвани от генерал Едмънд Алънби, през декември 1917 г. да завземат Ерусалим.
	Изглежда, Лорънс е бил предаден от негов водач, защото е заловен, измъчван и изнасилен от турците.
	Той успява да избяга и през октомври 1918 г. повежда арабските войски към сирийската столица Дамаск. Англо-френското командване отказва да признае Фейзал за глава на независима Арабия. Убеден, че е предаден, и чувствайки голяма вина пред арабите, Лорънс се връща в Англия. По това време е полковник във ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	След завръщането си и по време на Парижката мирна конференция през 1919 г. той се бори за независимостта на Арабия. Крал Джордж V награждава Лорънс с ордена _Бат_, но той отказва да приеме тази чест и поставя монарха в много неудобно положение. Лорънс се завръща в Близкия изток през 1921 г. с Уинстън Чърчил за конференцията в Кайро, която определя границите на Ирак и Трансйордания. С книгата си „Седемте стълба на мъдростта“ („The Seven Pillars of Wisdom“, 1926) той показва, че арабите имат право на своята земя и че са били предадени от западните си съюзници.
	Преследван от натрапчивата мисъл за изкупване на вина пред арабите, Лорънс се записва като доброволец под псевдоним в Кралските военновъздушни сили (КВВС), а по-късно и в Кралския танков корпус. Негови приятели, загрижени за здравето му, успяват да му издействат назначение в Индия. Но когато близо до базата му избухва въстание, той бързо е отзован обратно в Англия. Там от 1929 г. до уволнението му през февруари 1935 г. Лорънс води сравнително тих и спокоен живот.
	След като напуска ВВС, е въвлечен в нацисткото движение във Великобритания и Германия. На 13 май 1935 г. катастрофира с мотор и изпада в кома. След 6 дни умира от раните си. Значителната охрана във военната болница, където е откаран след катастрофата, поражда съмнение за вероятна намеса на британското разузнаване в инцидента, довел до смъртта му.


	Лоу, Тадеуш (1832–1913)

	Лоу е сред първите ентусиасти, който извършва разузнаване с БАЛОН. Това става по време на Гражданската война в САЩ. Лоу е на 25 години, когато започва да се занимава с конструиране и с летене с балони. През 1860 г. предлага на Смитсъновия институт във Вашингтон да осъществи полет с балон над Атлантическия океан.
	През 1861 г. започва войната. Той предлага услугите си на федералната армия. Президентът Линкълн го кани на обяд в Белия дом и изслушва предложението му за използване на балоните като средство за въздушно разузнаване. На 18 юни 1861 г. Лоу се издига над Вашингтон с балон и осъществява вероятно първата в света телеграфическа връзка от въздуха, изпращайки съобщение до Линкълн.
	Лоу създава балони за целите на армията и лети с тях. Получава по 5 долара като майстор на балони и 10 долара на ден като армейски „аеронавт“. Балонният корпус към Армията на Потомак притежава 4 балона и официално е създаден през ноември 1861 г. Лоу е първият човек, наблюдавал артилерийски огън от въздуха, като незабавно телеграфира за поправки в мерника на артилеристите. Вероятно е и първият човек, който ефективно е използвал фотоапарат за разузнаване и който събира разузнавателна информация, докато балонът му е теглен от шлеп (по река Потомак).
	Лоу и другите балонисти на Съединените щати не са били подкрепяни от армията въпреки успешните им мисии. Той напуска военната служба през май 1863 г.
	Лоу продължава да се занимава с наука и успява да създаде изкуствен лед.


	Лоунтри, Клейтън (1961)

	Морски пехотинец от охраната в американското посолство в Москва през 1984–1986 г., който издава секретна информация на КГБ. Единственият американски морски пехотинец, обвинен в шпионаж. Фактът, че е бил ОБЕКТ за съветското разузнаване, разкрива политиката на КГБ — да търси информация от по-нисшестоящите в американската йерархия.
	Лоунтри — внук на вожда на индианците Уинебаго в Уисконсин и племенник на морски пехотинец, който е награден с _Медал на честта_ по време на Корейската война, постъпва в морската пехота през 1980 г. През 1984 г. той изразява желание да работи като охрана към посолство и преминава 6-седмичен курс на обучение. След като получава ДОСТЪП до секретни материали на равнище СТРОГО СЕКРЕТНО, заедно с други колеги очаква предстоящото назначение.
	През 1984 г. е изпратен в посолството в Москва. Там подобно на всички други морски пехотинци подписва декларация, според която няма право на приятелства и обещава да докладва за всички контакти със съветски граждани. В писмата си до вкъщи казва, че е станал известна личност, „заобиколен“ от московчани, които го зяпат, тъй като никога не са виждали американски индианец. Но независимо от цялото това внимание Лоунтри често е самотен и мрачен и пие повече от допустимото. Според офицер на пехотинците, запознат с досието му, той е „самотник и човек, който губи“.
	Един ден на спирка на московското метро среща хубавата 25-годишна руска служителка в посолството Виолета Сеина. „Виолета каза, че се прибира, но продължи да разговаря с мен и след като вече бе изпуснала спирката си, — спомня се Лоунтри. — Слязохме заедно на друга спирка и дълго вървяхме заедно, говорехме на различни теми, включително американски филми, книги, храна, неща, които харесваме или не.“ Двамата вървят и разговарят в продължение на около 2 часа. Приятелството им скоро прераства в сексуална връзка.
	Срещите им са прекъснати, когато Лоунтри въпреки лошото му дисциплинарно досие е изпратен в Женева като част от силите за сигурност за срещата на високо равнище между президента Рейгън и съветския лидер Михаил Горбачов през ноември 1985 г. След като Лоунтри се завръща в Москва, връзката му с Виолета се задълбочава. „И двамата знаехме, че не е безопасно да ни виждат заедно на обществени места или близо до дома й, — спомня си по-късно Лоунтри. — Използвах техники за прекъсване на наблюдението, когато си тръгвах от посолството, и после отивах при Виолета.“
	През януари 1986 г. Виолета представя Лоунтри на своя „чичо Саша“, който в действителност е Алексей Ефимов — РАЗУЗНАВАЧ от КГБ. Чичо Саша пита морския пехотинец дали би искал да бъде приятел на Съветския съюз. „Освен това, — както казва Лоунтри, — той започна да ми задава въпроси, които четеше от лист. Обясни ми, че въпросите са подготвени от негов приятел, който е генерал в КГБ, а също и член на Централния комитет.“
	Ефимов показва на Лоунтри снимки на морските пехотинци, които работят в американското посолство. Сред тях има и моментални снимки на мъже и жени. Лоунтри подрежда снимките така, че чичо Саша да разбере кой за кого е женен. Той описва подробно и разположението на кабинета на посланика. Какво друго е казал Лоунтри на чичо Саша, какво е направил за него и Виолета, може би никога няма да се разбере. Но очевидно Лоунтри е станал жертва на операция на КГБ по КОМПРОМЕТИРАНЕ С ПОДСТАВЯНЕ НА ЖЕНА.
	На 9 март 1986 г., деня преди отпътуването на Лоунтри за охранителна дейност в американското посолство във ВИЕНА, Ефимов дава на Лоунтри да се подпише на лист под следния текст: „Аз съм приятел на Съветския съюз. Винаги ще бъда приятел на Съветския съюз и ще продължа да бъда негов приятел.“ По време на тази или може би на друга среща с чичо Саша Лоунтри е помолен да монтира микрофон в кабинета на посланика. По-късно той твърди, че е отказал, но че е предоставил важни „планове“.
	Лоунтри се съгласява да се срещне с Ефимов във Виена. Там пехотинецът предава информация за американските дипломати, осигурява схема на сградата на посолството, телефонен указател и имената на австрийските чистачки заедно със стаите, за които всяка една отговаря.
	Общо са му платени 2500 долара и еквивалентът на 1000 долара в австрийски шилинги.
	Ефимов настоява да разбере дали някой от пехотинците е ХОМОСЕКСУАЛИСТ и дали има проблеми с алкохола. Той разпитва подробно за секретарката на посланика. Една нощ Лоунтри измъква строго секретни документи от посолството и ги скрива във водосточната тръба на покрива на сградата, където живеят пехотинците. Открадва и чувал с подготвени за изгаряне ненужни вече документи. Сред тях е имало около 120 документа, сред които и информация за позициите на Америка, която тя е трябвало да заеме на преговорите с руснаците по сключването на договора за съкращаване на въоръженията.
	На 12 декември 1986 г. Ефимов предава Лоунтри на Джордж — офицера Юрий Лисов от КГБ, който го пита същите неща както Ефимов. Дори разговарят Лоунтри да се върне в Москва при възлюбената си Виолета — може би с помощта на съветски дипломатически паспорт. Но на 14 декември 1986 г. Лоунтри разкрива пред резидента на ЦРУ какво се е случило. Според някои източници ЦРУ действа инстинктивно в опита си Лоунтри да стане ДВОЕН АГЕНТ. Но Министерството на отбраната отказва разрешение за ПРЕВЕРБУВАНЕТО му. Случаят е предаден на ВОЕННОМОРСКАТА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА (ВСС).
	Лоунтри е обвинен в шпионаж. Разследването обаче не се ограничава само с Лоунтри. ВСС започва да разпитва и други морски пехотинци. Ефрейтор Арнолд Брейси и Лоунтри са обвинени, че са допуснали оперативни работници от КГБ да влязат в посолството през нощта, като по този начин са им предоставили достъп до секретни документи и криптографски уреди.
	В последвалата паника служители на посолството, уплашени, че КГБ е поставило микрофони в залата за комуникации, прекратяват съобщенията за и от Вашингтон. Всички 28 морски пехотинци в Москва са подменени. Според министъра на отбраната Каспар Уайнбъргър Съединените щати са претърпели „огромни загуби“. Някои конгресмени изказват мнение, че новото американско посолство, което все още е в строеж, вероятно ще бъде осеяно с подслушвателни устройства.
	Трети морски пехотинец — генералщабният сержант Робърт Стафълбийм и заместник-ръководител на московския екип пехотинци, е обвинен, че не е представил доклад за приятелството си с рускиня. Обвиненията срещу Брейси и Стафълбийм са оттеглени, но ВСС сериозно е разкритикувана.
	През 1987 г. Лоунтри е обвинен от военен съд за предаване на секретна информация, конспирация за извършване на шпионаж, разкриване самоличността на тайни агенти и за други престъпления. Осъден е на 30 години, но присъдата му е намалена, тъй като е оказал сътрудничество на офицерите от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО след арестуването му. Освободен е през февруари 1996 г. след близо 9-годишен престой в затвора.


	Лоц, Волфганг (1921–1995)

	Израелски РАЗУЗНАВАЧ, роден в Германия. От 1959 до 1964 г. действа в Кайро.
	Само майката на Лоц е еврейка. Волфганг е още дете, когато баща му умира. През 1937 г. бягат с майка му от нацистките преследвания на евреи и емигрират в Палестина — по това време под британски контрол. Момчето става член на Хагана — еврейската нелегална армия, и след началото на Втората световна война през септември 1939 г. се записва доброволец в британската армия. Воюва като командос в Северна Африка.
	След войната Лоц се завръща в Палестина и участва във Войната за независимост на Израел от 1948 г. Приключва военната си служба със звание майор.
	Вербуван е от израелската разузнавателна служба МОСАД. Висок, рус, с перфектен немски, Лоц е идеалният оперативен работник за внедряване в нацистката колония в Кайро. ЛЕГЕНДАТА му е бивш германски офицер, воювал в африканския корпус на Ромел в пустинната война в Египет, след което заминал за Австралия, където като притежател на състезателни коне спечелил огромно богатство. Лоц прекарва цяла година в Германия, за да затвърди легендата си.
	Той открива училище за езда и конеферма край Кайро. Навсякъде се афишира като предан нацист. Плъзват слухове, че е бил офицер от СС. Сприятелява се с ръководителя на египетската полиция и с учени от средите на бивши нацисти. (Израелците се страхуват от възможността Египет да не използва бивши ракетни и оръжейни учени и специалисти.)
	За да е пълно прикритието му, Мосад урежда нещата с жената и детето на Лоц, които са в Израел, така че той да може да се сдобие с жена, която е истинска арийка — Валдраут Нойман. В Мюнхен е организирана фалшива сватбена церемония. (По-късно той обяснява, че с Валдраут са се запознали в ориент експреса и се е оженил за нея, без да й казва, че е оперативен работник в Мосад.) Лоц пътува тайно до Израел, за да посещава семейството си, и до 1964 г. живее двойствен живот. По това време Египет вече има ефективни тайни служби с кадри, добре обучени от британски, американски и съветски разузнавачи. С помощта на съветските експерти по радиозасичане предаванията му са проследени и радиопредавателят му е открит в банята.
	Тайните служби го арестуват, разпитват и измъчват. Лоц продължава да твърди, че е германец, платен от Израел. Благодарение на това, че не е бил обрязан, успява да запази прикритието си. Ако египтяните са знаели, че е израелец, сигурно са щели да го екзекутират веднага. Възбуден е напълно формален процес. Лоц е осъден на доживотен затвор и тежък труд. Валдраут също е арестувана и осъдена на 3 години.
	Лоц е освободен през 1968 г. и разменен за 9 египетски генерали, заловени преди Шестдневната война. Лоц се развежда с жена си в Израел и този път наистина се жени за Валдраут. Той описва приключенията си в „Шампаненият шпионин“ („The Champagne Spy“, 1972). Заглавието идва от прякора на Лоц, даден му от Мосад заради високия му стандарт на живот. Валдраут, която приема юдаизма, умира през 1973 г. Лоц отива да живее в Германия, където се жени още 2 пъти.


	Лубянка

	Дълго време централа на руско-съветските държавни ОРГАНИ за сигурност. Намира се на улица _Дзержински_ №2, в близост до ПЛОЩАД _ДЗЕРЖИНСКИ_ (сега площад _Лубянка_). Сградата е станала синоним на терора на съветското разузнаване и контраразузнаване. Тя служи и за затвор (със спортна площадка на покрива), и като място за екзекуции.
	Преди Октомврийската революция през 1917 г. в огромната сива каменна сграда са се помещавали застрахователните компании _Котва_ и _Русия_. След революцията единствената съветска застрахователна компания, която поема функциите и на двете, а също и на други компании от царско време, е наречена _Госстрах_ — Государственное страхование (Държавна застрахователна компания). В автобиографичната си книга „Нощите са най-дълги там“ („Nights Are the Longest There“, 1972) офицерът от НКВД А. И. Романов разказва, че ако се махне представката „гос“, тогава остава само „страх“. Хората се шегували, че ако в началото е бил _Госстрах_, сега е Госужас.
	През затвора на Лубянка са минали безброй задържани. Думата „мазето“ често е била употребявана като заплаха към затворените, тъй като мазето се е използвало за екзекуции. Робърт Конкуест пише в книгата „Големият терор: чистките на Сталин през 30-те“ („The Great Terror: Staiin’s Purges of the Thirties“, 1968):

	Килиите в Лубянка в действителност бяха нещо като приземие, разделено на стаички, които се отваряха към коридора. По-късно вече бе нещо обичайно осъдените, затворени с личните им дрехи в една от тези стаи, да бъдат принуждавани да остават само по долно бельо. Отвеждаха ги до лобното помещение, където ги застрелваха в основата на тила с автоматичен 8-патронен ТТ. Лекар подписваше смъртния акт — последния документ, който се поставяше в досието. Мушаменото покритие на пода се изнасяше, за да бъде почистено от жена, назначена специално за тази цел.

	Централният вътрешен затвор в Лубянка се намира на шестия етаж на сградата. (Далеч по-голям е затворът Лефортово, където по време на разгара на Сталиновите чистки в края на 30-те години са били екзекутирани по 70 души на денонощие.)
	Килиите в Лубянка могат да бъдат поддържани студени, много студени, горещи или много горещи. Ако поведението на затворника налага, светлините остават включени 24 часа в денонощието. Когато някой затворник се отвежда на разпит и случайно се срещне с друг, обръщат единия към стената, за да не се виждат в лице. Някои от стражите, които придружават затворници, обикновено щракат с пръсти и шумът предотвратява случайни срещи на затворници. Разпитите (обикновено придружавани с мъчения) се провеждат от обучени следователи, подпомагани от помощници, известни като „трошачи на кости“.
	Кабинетът на председателя на НКВД или КГБ, както и на по-голямата част от ръководството, се намира на третия етаж. В същото здание е и МУЗЕЯТ, който през последните години се е разраснал значително. На специална почетна дъска са изписани имената и са поставени портретите на наградените с отличието _Герой на Съветския съюз_.
	След Втората световна война комплексът Лубянка е разширен. За работна ръка са били използвани германски военнопленници.
	Щабквартирата и някои управления на КГБ по-късно са преместени от Лубянка в съвременна сграда на друго място в Москва, където са свързани чрез компютърни и телексни мрежи. Главните служби са настанени в 31-етажната сграда на СИВ на _Калинински проспект_ — един от централните булеварди в Москва. След разпадането на Съветския съюз избрани руснаци и чужденци имат възможност срещу 30 долара вход да разгледат част от помещенията на Лубянка.


	Лудвиг, Курт Фредерик (1903-?)

	Ръководител на германския шпионски кръг _Джо К_ в Съединените щати през 1940–1941 г.
	Кръгът е известен като _Джо К_, понеже така са били подписвани писмата с информация за съюзническите кораби в пристанището на Ню Йорк, изпращани на адреси в БЕРЛИН. Лудвиг използва и КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Фози_ и най-малко още 30 мъжки и женски имена.
	Роденият в Охайо Лудвиг е отведен в Германия още като дете, където израства и се задомява. През 20-те и 30-те години посещава няколко пъти Съединените щати. През февруари 1938 г. е арестуван за шпионаж в Австрия, след като полицията забелязва, че прави снимки на мостове близо до австро-германската граница. Делото се забавя и Лудвиг не е предаден на правосъдието, тъй като през март нацистите нахлуват в Австрия. Лудвиг остава в Германия до март 1940 г. Завръща се в Съединените щати и създава шпионска мрежа. (Мрежата съществува отделно, но има връзки с ШПИОНСКИ КРЪГ _ДЮКЕЙН_, който също е разконспириран от ФБР.)
	Специалните служби на САЩ и Великобритания знаят, че съществува шпионски кръг, който действа извън Ню Йорк и предава информация на германците за съюзническите кораби. Писмата с шпионска информация са изпращани в КОНСПИРАТИВНИ КВАРТИРИ в неутрална Испания и Португалия. Първото засичане е по време на операция по прехващане пощата на Бермудските острови. Операцията е замислена и осъществена от БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС) — ПРИКРИТИЕ на разузнавателната служба МИ–6. През 1940 г. британски оперативни работници прехващат писмо от Ню Йорк, подписано _Джо К_. Писмото е за Лотар Фредерик — име, за което се знае, че се използва от РАЙНХАРД ХАЙДРИХ, ръководител на главната тайна нацистка полицейска организация ГУИС. Експерти от БКС на Бермудските острови отварят писмата, прочитат съдържанието им и отново запечатват пликовете толкова умело, че получателите дори не забелязват, че са били отваряни.
	_Джо К_ е подписът на много писма, изпращани до конспиративни квартири. През март 1941 г. химици от БКС забелязват ТАЙНОПИС в едно от писмата с подпис _Джо К_. Тайното съобщение се отнася за дублирано писмо, изпратено до Смит в Китай. Операцията на БКС по прехващане на пощата се извършва със сътрудничеството на ФБР, въпреки че директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР и ръководителят на БКС УИЛЯМ СТИВЪНСЪН не се разбират. ФБР проследява писмото за Смит и открива, че там се намира план за американската отбрана в Пърл Харбър. (Има и друга германска връзка с атаката над ПЪРЛ ХАРБЪР — вж. ПОПОВ, ДУШКО.)
	В друго писмо от _Джо К_, проследено от ФБР, с тайнопис се съобщава, че на нюйоркския площад _Таймс_ лека кола умишлено е блъснала и смъртоносно ранила „Фил“. БКС информира ФБР, че Фил е Улрих фон дер Остен — германски офицер от ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, „премахнат от сцената“ месец след като е пристигнал в Съединените щати през Япония. Като сглобява бележките от тефтера на починалия Фил, прехванатата телеграма от Португалия до _Фози_ и информацията за писмата от _Джо К_, ФБР открива Фред Лудвиг, който се е скрил, когато Фон дер Остен е бил блъснат на 18 март.
	На Лудвиг се плаща от германското консулство в Ню Йорк. Той вербува АГЕНТИ и КУРИЕРИ чрез пронацистка германо-американска организация. Със смъртта на Фон дер Остен Лудвиг остава най-вишестоящият германски шпионин в САЩ. Поставеният под НАБЛЮДЕНИЕ от ЦРУ Лудвиг посещава доковете в пристанището на Ню Йорк и постове на американската армия в Ню Йорк. През май, придружен от 18-годишната си секретарка, той пътува до Флорида, като през целия път се спира край армейски лагери, летища и фабрики. Лудвиг се среща с агент в Маями и изпраща доклади по редник от американската армия, разпределен на Губернаторския остров, Ню Йорк.
	През август 1941 г., тъй като усеща, че е под наблюдение, Лудвиг отпътува за Монтана. Оставя колата си с късовълновото радио, качва се на автобус и потегля към Западното крайбрежие. ФБР предполага, че е искал да замине за Япония, а след това да се придвижи до Германия. Арестуван е близо до Сиатъл, Вашингтон. ФБР залавя и още 8 души, включително секретарката и войника. През март 1942 г. срещу Лудвиг е възбудено следствие. Двамата с войника са осъдени на 20 години затвор. Младата секретарка, която свидетелства в помощ на правителството, е осъдена на 5 години. Другите петима получават присъди от 10 до 15 години.
	Деветият член на кръга, известен само като Робърт, е проследен от ФБР благодарение на документите, получени от един портиер в сградата на германското консулство. Той редовно изгаря документи, като ги хвърля под надзор в пещта. Когато обаче надзорниците се оттеглят, той ги изважда, потушава пламъците и предава обгорените листове на ФБР. Робърт се оказва Паул Борхарт — ветеран от германската армия и учен, който, макар и уволнен от университета, защото е евреин, се съгласява да замине за Съединените щати като политически емигрант и да шпионира в полза на Германия. Казва, че е вършил всичко като германски патриот. Осъден е на 20 години. (И той, и другите избягват смъртната присъда, тъй като шпионските им действия са извършени преди началото на войната.)


	_Луминер_

	Съветска шифрова машина от 60-те години, която се свързва с радиоприемник. Преобразува звуковите сигнали в групи числа, които се появяват върху 10 неголеми циферблата в горната част на апарата. Групата числа представлява закодирано съобщение, което се дешифрира с помощта на ШИФРОБЛОКЧЕ ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА. Машината е разработена за агенти, които не знаят морзовата азбука или трябва да разполагат с безшумен начин за получаване на съобщенията.


	Лурдес

	Месторазположението на голяма съветска (руска) станция за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ близо до Хавана, Куба. Определят я като най-модерната съветска шпионска база извън Източния блок. През 1985 г. е засечена от американците. Твърди се, че от станцията могат да се подслушват телефонни разговори в югоизточната част на Съединените щати, да се наблюдава космическата дейност на Кейп Канаверал, Флорида, и да се следят радиопредаванията на американски търговски и военни СПЪТНИЦИ.
	По това време за станцията се грижат 2100 техници, военни и цивилни.
	Станцията е създадена в средата на 60-те години.
	Вж. КУБА.


	Лъжлив товар (остаряла информация)

	Информация, предлагана от ИЗМЕННИК или от лице, претендиращо да е такова, която е толкова остаряла, че не може да заинтересува разузнаването на съответната страна, на която се предлага.


	Льо Каре, Джон (1931)

	Псевдоним на Дейвид Корнуел — сътрудник на британската Служба за сигурност (МИ–5), получил световно признание като майстор на шпионски романи. Невидимият фронт в неговите произведения е представен много убедително, но не с преразказ на реални операции на специалните служби, а с характерите на героите в романите му.
	Той пише за шпионажа като за професия, която психологически осакатява тези, които я вършат. Те служат на страна, която в никакъв случай не служи на тях. Героите му или изпълняват необходимото с цинизъм, като спазват свой кодекс на честта, или мамят и дори предават другите.
	Предателят Бил Хейдън в „Калайджия, шивач, войник, шпионин“ („Tinker, Tailor, Soldier, Spy“, 1974) — през 1980 г. по книгата е сниман телевизионен филм — отразява убеждението на Льо Каре, че британските ценности се разпадат, както и тайните служби на страната. Льо Каре обяснява, че ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ е „създаден от следвоенната депресия или от бързото разпалване на пламъка на социализма и най-вече от хилядолетния сън на [британски политически лидери] Идън и Макмилан“. Подчертавайки връзката между Хейдън и Филби, Льо Каре нарича своя герой (Хейдън) „нашия появил се късно Лорънс Арабски“ (вж. ЛОРЪНС, ТОМАС), което представлява препратка към бащата на Филби — арабист, който е бил свързан с Лорънс. И Хейдън подобно на Филби получава образованието си в Кеймбридж.
	Първите 2 романа на Льо Каре — „Събуждане на мъртвеца“ („Call for the Dead“, 1961) и „Убийство от класа“ („A Murder of Quality“, 1962) — въвеждат ненатрапчивия разузнавач на средна възраст ДЖОРДЖ СМАЙЛИ. Чак третият роман — „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came in from the Cold“, 1963), извежда Льо Каре като водещ автор на шпионски романи. Книгата получава признание както във Великобритания, така и в Съединените щати и е филмирана с участието на Ричард Бъртън в главната роля. (Вж. ФИЛМИ.)
	Бащата на Льо Каре е притиснат от неплатени данъци женкар, на когото целият живот е една лъжа. „Двамата с брат ми често се озовавахме в положението на милионери просяци“, пише Льо Каре за начина на живот, наложен от баща им. Той описва баща си като „фантазьор, вероятно шизофреник“, който „обичаше да използва няколко имена“. Баща му дори се появява като герой в романа „Съвършеният шпионин“ („A Perfect Spy“, 1986), по който през 1988 г. е сниман телевизионен филм.
	След детството и младостта, които нарича „окупирана територия“, Льо Каре прекарва една година в Швейцария като студент. Там научава немски и когато постъпва в армията, е назначен към разузнаването в Германия, където разпитва хора от лагерите за бежанци.
	След като приключва службата си в армията, постъпва в колежа _Линкълн_ в Оксфорд и се дипломира с отличие. След кратък период на преподавателска работа в Итън става илюстратор на свободна практика. Една от поръчките му е за „Говорещите птици“ („Talking Birds“) на Максуел Найт — многогодишен ръководител на отдела за контраподривни операции в МИ–5. Найт вербува Льо Каре в МИ–5 по времето, когато директор там е сър РОДЖЪР ХОЛИС — един от многото, за които се смята, че са прототип модел или поне частичен прототип за героите на Льо Каре.
	През 1960 г. Льо Каре е прехвърлен в МИ–6 и изпратен в британското посолство в Бон под дипломатическо ПРИКРИТИЕ като втори секретар. По-късно получава прикритието на консул в Хамбург.
	През 1980 г. Льо Каре казва за Смайли: „Мисля че мнението му не се различава от моето, той чувства, че да се изправиш срещу всички онези «изми», е все едно да заемеш позиция, която сама по себе си е идеологическа и следователно оскърбителна, що се отнася до практическото приличие. В практиката почти всяка идеология те приканва да отхвърлиш хуманните си инстинкти.“
	Алек Лиймс, изхабеният, циничен, но благороден герой от романа „Шпионинът, който дойде от студа“, изглежда, е част от една война, „която се води в незначителен мащаб, в затворено пространство“. Той вижда „излъгани и подведени хора, чийто живот е изхабен, хора, застреляни в затвора, цели групи и класи, които са отписани за нищо“.
	Джордж Смайли се появява в „Зов за мъртвите“ като учен, който е работил за разузнаването през Втората световна война. Той се обръща отново към разузнаването, защото „разкритията на младия шифровчик в Отава са създали необходимостта от хора, които притежават опита на Смайли“. (В истинския живот ИГОР ГУЗЕНКО е подобен чиновник.) Отчуждената съпруга на Смайли — Ан, го описва като „задушаващо обикновен“, което е предимство за оперативен работник. „Нисък, дебел, тих, той, изглежда, харчи доста пари за наистина ужасни дрехи, които висят на квадратната му фигура подобно кожата на крастава жаба, която си е глътнала въздуха“ — смята Ан.
	Често се казва, че Смайли е създаден на базата на образа на сър МОРИС ОЛДФИЙЛД — генерален директор на МИ–6. Но когато през 1986 г. Олдфийлд умира и _Таймс_ споменава това предположение, Льо Каре го отхвърля: „Преди да напиша и да издам книгата за Джордж Смайли, изобщо не бях чувал за сър Морис нито като име, нито по някакъв друг повод.“
	Повечето британски разузнавачи не приемат шпионския свят, описан от Льо Каре. В „Литературни агенти“ („Literary Agents“, 1987) Антъни Мастърс цитира непубликувано ръководство на Джон Бинъм, който е и разузнавач, и писател. Очевидно думите са насочени към Льо Каре: „Убеждението, подхранвано от много писатели на шпионски романи, че разузнавачите са внедрени шпиони, идиоти, глупаци и хомосексуалисти, съвсем не улеснява работата на разузнавача.“ РИЧАРД ХЕЛМС, ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, отрича романите на Льо Каре поради цинизма и темата за предателството.
	След Студената война Льо Каре заявява, че и той навлиза в нова ера. В света след Студената война, казва той през 1993 г., „начинът, по който изглежда шпионажът сега, е както винаги: странична сцена, подготвена като същински театър“.
	Други романи на Льо Каре са „Огледалната война“ („The Looking Glass War“, 1965), „Малък град в Германия“ („A Small Town in Germany“, 1968), „Благородният ученик“ („The Honourable Schoolboy“, 1977), „Хората на Смайли“ („Smiley’s People“, 1977), „Малката барабанчица“ („Little Drummer Girl“, 1983), „Руската къща“ („The Russian House“, 1989), „Тайнственият пилигрим“ („The Secret Piligrim“, 1991), „Нощният мениджър“ („The Night Manager“, 1993) и „Нашата игра“ („Our Game“, 1995).


	Льокю, Уилям Тафнъл (1864–1927)

	Английски романист и шпионин аматьор, който заявява, че е създал книгите си на базата на собствени приключения в СЛУЖБИТЕ ЗА СИГУРНОСТ. Той твърди, че самоличността му никога не е била официално разкрита. Ако това наистина е така, Льокю ще бъде първият от британските РАЗУЗНАВАЧИ, станали писатели. (Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.)
	Трилърът му от 1896 г. „Тайна служба“ („A Secret Service“) е приет насериозно от британските власти като пророческо предупреждение. В книгата става въпрос за предстоящо германско нападение срещу Великобритания (тема, повторена от ЪРСКИН ЧИЛДЪРС през 1903 г.). През 1905 г. Льокю съобщава, че негов приятел в БЕРЛИН е споделил пред него за съществуването на значителна германска шпионска МРЕЖА във Великобритания. Той твърди, че знае и за британски предатели, които са членове на тайната организация _Скритата ръка_.
	Льокю продължава да пише трилъри и шпионски романи до смъртта си. Другите му творби са „Връзки на вина“ („Guilty Bonds“, 1890), „Тайни от Монте Карло“ („Secrets of Monte Carlo“, 1899), „Наблюдател в Близкия изток“ („An Observer in the Near East“, 1907) и „Където е краят на пустинята“ („Where the Desert Ends“, 1923).


	Лястовица

	Руски термин за жена АГЕНТ, използвана за залагане на капан, когато се използва СЕКС, за да се осигури информация или материал за изнудване при необходимост.


	М

	_M–134_

	Вж. _СИГАБА_.


	_Магдебург_

	Германски крайцер, потопен в източната част на Балтийско море през Първата световна война. Една от намерените в кораба книги с КОДОВЕ дава възможност на британските декодировчици от СТАЯ 40 да проникнат в тайните на германските военни комуникации. В книгата „Залавянето на «Енигма»“ („Seizing Enigma“, 1991) историкът на декодирането ДЕЙВИД КАН нарича случая „най-съдбоносното събитие в историята на криптологията“.
	Бързият (4570-тонен) немски крайцер пътува от Мемел — най-далечната източна част на Прусия, за да се присъедини към другите германски бойни кораби, които атакуват руския флот във входа на Финския залив. В 12,37 часа на 26 август 1914 г. крайцерът попада на плитчина край остров Осденсхолм. Докато командният състав се опитва да го извади от плитчината, радистите унищожават голяма част от книгите с кодове и ШИФРОКЛЮЧОВЕТЕ. Някои от тях са запазени за установяване на контакт със спасителните групи. Екипажът не успява да освободи плавателния съд, а руската флотилия бързо се приближава. Капитанът решава да взриви кораба. Зарядът е задействан. Екипажът бързо напуска кораба. Някои от кодовите книги са изгубени при настъпилата суматоха. Петнадесет души от екипажа загиват.
	Руснаците събират останките на _Магдебург_ и пленяват оцелелите, които не са успели да се доберат до борда на германския спасителен торпеден катер. Руски офицери претърсват трюма и откриват книга с кодовете, забравена на дъното на едно чекмедже. По-късно руски водолази откриват още една книга с кодове, която е била изхвърлена през борда, а третата е изчезнала.
	Руснаците разбират значимостта на кодовите книги и ключовете за шифроване и незабавно предлагат неповредената книга на британските съюзници. Трофеят е занесен във Великобритания от английски боен кораб на 13 октомври. Кодовата книга е предадена на Уинстън Чърчил — първи лорд на Адмиралтейството.
	Кодовата книга на _Магдебург_ е основата за успехите на британската дешифровъчна служба СТАЯ 40. (Доста разпространен е митът, че руснаците открили книгата с кодовете от _Магдебург_ у изхвърлен на брега удавен моряк, който здраво я стискал в ръцете си.)


	Маген, Давид

	Израелски РАЗУЗНАВАЧ в Египет, превербуван за ДВОЕН АГЕНТ и шпионирал Израел в полза на Египет.
	Името му е Теодор Грос и е роден в началото на 20-те години в Унгария. Със семейството си емигрира в Южна Африка. По-късно заминава за Италия, учи музика и става певец с международна известност. В началото на Втората световна война постъпва в британската армия и служи като разузнавач, участвайки в специални операции — по всяка вероятност зад фронтовите линии на германци и италианци.
	През 1948 г., в навечерието на израелската независимост, Грос заминава за Израел и постъпва в новообразуваната израелска армия. С миналото си на разузнавач и с владеенето на чужди езици той привлича вниманието и е вербуван за работа в политическото управление, предшественик на МОСАД. В Израел според обичая променя името си — използва думата Маген, която на иврит означава „щит“.
	С псевдонима Тед Крос той заминава за Италия да разработи МРЕЖА от арабски АГЕНТИ, които да събират разузнавателни сведения за Израел. През 1950 г. е изпратен в Египет да създаде и да разработи мрежа от местни информатори.
	Израелската служба за КОНТРАШПИОНАЖ ШИН БЕТ открива, че Маген е в контакт с египетските секретни служби. Наредено му е да се върне в Израел през 1952 г. При пристигането му е арестуван по обвинение в шпионаж. Съден е тайно и получава присъда 15 години затвор.
	Без разрешение и без да докладва в Мосад, Маген е осъществил контакт с египетски разузнавачи. Защитата му е, че се е опитвал да стане ТРОЕН АГЕНТ, за да запази лоялността си към Израел — стандартно извинение за тези, които са осъдени или са станали двойни агенти. Маген има много поддръжници и усилията им довеждат до освобождаването му през 1959 г. Когато излиза на свобода, той променя името си и остава в Израел. До смъртта си през 1973 г. живее с убеждението, че с него са се отнесли несправедливо.


	Магеридж, Малкъм (1903–1990)

	Британски писател и РАЗУЗНАВАЧ. Магеридж прекарва по-голямата част от Втората световна война като разузнавач специалист във военната полиция. Веднъж прави проверка на генерал сър Едмънд Айрънсайд — ръководител на британския Генерален щаб. Айрънсайд, който симпатизира на фашизма, е освободен от поста му през 1940 г. Магеридж участва като свидетел и в процеса (само на заседанията при закрити врата) срещу ТАЙЛЪР КЕНТ — американски дипломат, обвинен в нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, и на АНА ВОЛКОФ — руска фашистка. През 1941 г. е назначен в МИ–6. Сред колегите му е и ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ.
	Магеридж, известен като остър и циничен сатирик, осмиващ някои страни на британския живот, по-скоро се забавлява, отколкото приема сериозно онова, което е видял в работата си в специалните служби. „Секретността — пише той — е точно толкова важна за разузнаването, колкото одеждите и тамянът за църковната служба или тъмнината за спиритичния сеанс, която на всяка цена трябва да бъде запазена независимо от това, дали има смисъл или не.“
	В Мозамбик — първото назначение на Магеридж, той организира ареста на капитан, чийто кораб е трябвало да се срещне с германска подводница, за да предаде продукти. Германската подводница, както пише по-късно Магеридж, е била заловена. Служи и в Алжир, Италия и Франция, където след войната полага доста усилия да убеди французите, че някои т.нар. колаборационисти в действителност са били британски АГЕНТИ, които са използвали приятелството си с окупационните власти като ПРИКРИТИЕ за шпионската си дейност.
	Магеридж взема участие и в разследването по делото на П. Г. Удхаус — британски писател, който осмива висшите слоеве на британското общество. Удхаус живее във Франция на „Виши“, а по-късно го отвеждат в Германия, където участва в радиопредавания на берлинското радио. Ето защо е обвинен в сътрудничество с врага. И макар да не е писал шпионски романи, пародийно-сатиричните му книги се приемат насериозно от германското разузнаване. Тайните агенти, изпращани във Великобритания, са били ориентирани по книгите на Удхаус, вярвайки, че всичко в тях е голата истина. Стига се до смешни парадокси: един от прехвърлените германски агенти е бил обут в гети като герой на Удхаус.
	Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.


	_Магнум_

	Третият важен американски СПЪТНИК за РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (КОМРАЗ) и ТЕЛЕМЕТРИЧНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ТЕЛРАЗ). Първият спътник _Магнум_ — наследник на _ШАЛЕ_ — е пуснат в орбита на 24 януари 1985 г. за прехващане на съветски и китайски комуникации, работещи на ултракъси вълни, както и на телеметрията на междуконтиненталните балистични ракети, изстрелвани от двете страни.
	Първото изстрелване е строго секретно. Говорител на военновъздушните сили заявява, че подобни изстрелвания от Кейп Канаверал, Флорида, ще се извършват по нови разпоредби, за да се ограничи достъпът до информация. На следващия ден — 19 декември 1984 г., _Вашингтон поуст_ публикува на първа страница данни, че совалката _Дискавъри_ ще носи на борда „нов военноразузнавателен спътник, който ще събира електронни сигнали и ще ги предава на американската приемателна станция на Земята“. Министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър отрича написаното в _Поуст_, а говорителят на военновъздушните сили е сменен.
	За разлика от предшествениците си _Шале_ и _РИОЛИТ_ спътникът _Магнум_ отначало е изстрелян в строго елипсовидна орбита с апогей 34 543 км и перигей само 340 км. Както пише Уилям Бъроуз в книгата си „Строго секретно“ („Deep Black“, 1986), първоначалната орбита на _Магнум_ е:

	… временна, т.нар. паркираща орбита, където той да се стабилизира, преди да бъде пренасочен на геосинхронна орбита [т.е. орбита от 35 680 км]… от това положение ще се опита да промени това, което [военновъздушните сили] смятаха за недостатък на предишните. Това бе близо до нещата, по-късно наречени умишлена политика за дезинформация от страна на Държавния департамент.



	Майор Мартин

	Майор Мартин от Кралската морска пехота е измислен герой, използван от британците за подвеждане на германците при операция _МИНСМИЙТ_ през 1943 г.


	Майра, Франциско де А.

	Сержант от американските военновъздушни сили. Майра е назначен към 601-ва група за тактически контрол в Западна Германия, когато става ОБЕКТ за проверка на сигурността през 1983 г. Признава си, че е предавал филми със секретни документи на терористична групировка, която на свой ред ги е предоставяла на руснаците. Осъден е от военен съд, а след съгласие за сътрудничество получава 7-годишна присъда и позорно е уволнен.


	Макартни, Уилфрид

	Бивш офицер от британската армия, ръководил съветска шпионска мрежа. Шпионската му дейност следва една наистина забележителна, макар и кратка кариера в армията.
	През 1915 г. 16-годишният Макартни се проваля на медицинските прегледи за постъпване в армията (поради слабо зрение). Все пак успява да влезе в Медицинския корпус като шофьор на линейка. Изпратен е във Франция, където получава повишение. Няколко месеца по-късно зрението му се влошава и е принуден да се оттегли. След лечение е назначен отново и е изпратен първо в Малта, а след това в Египет.
	След това е прехвърлен на разпореждане на капитан КОМПТЪН МАККЕНЗИ — офицер от Кралската морска пехота, който отговаря за британските разузнавателни операции в източната част на Средиземно море. През септември 1917 г. Макартни е върнат отново във Франция. В битката при Камбре е пленен от германците, но успява да избяга, като скача от влака близо до Екс-ла-Шапел. Получава отличие за храброст.
	След края на войната през ноември 1918 г. 19-годишният Макартни е назначен за охрана на железопътната линия Берлин — Багдад в Константинопол. През 1919 г. напуска армията, вече с чин лейтенант.
	През 1926 г. Макартни разбива витрината на бижутериен магазин и е осъден на 9 месеца затвор. След излежаване на присъдата си се свързва със застрахователен агент от _Лойдс_ и го пита какво и в какво количество оръжие се транспортира за Финландия. Служителят на _Лойдс_, който с готовност му предоставя информацията, се учудва, когато Макартни му плаща 25 лири стерлинги. Макартни му обяснява, че работи за руснаците, и моли за информация относно Кралските ВВС.
	Изключително притеснен, служителят на _Лойдс_ търси съвет. Представен е на сър РЕДЖИНАЛД ХОЛ, който бързо го предава на ВЪРНЪН КЕЛ — ръководител на Службата за сигурност (МИ–5). Кел решава да заложи капан, като даде секретен наръчник за ВВС на Макартни, който вече е бил забелязан да предава документи на член на съветското търговско представителство в Лондон.
	Кел и СПЕЦИАЛНИЯТ ОТДЕЛ на Скотланд ярд подготвят операция до най-малката подробност за влизане в съветското търговско представителство, което е в една и съща сграда с регистрираната във Великобритания компания _АРКОС_. Британците заявяват, че обискът има само една цел: да се открие секретен учебник, изгубен в помещенията на _Аркос_. Обискът от 12–13 май дава на британците възможност да прегледат хиляди документи.
	Учебникът за ВВС не е открит, но са намерени други документи от политическа важност. На 26 май британското правителство публикува т.нар. Бял лист, в който обявява, че дипломатическите отношения със Съветския съюз, установени през 1921 г., ще бъдат прекратени.
	Макартни е оставен на свобода с надеждата, че ще отведе МИ–5 до други съветски шпиони. Това не става и на 16 ноември 1927 г. той е предаден на съда. Съден е по ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА в „опит да се сдобие с информация от ВВС“. Присъдата му е 10 години затвор и 2 години тежък физически труд.
	Освободен е предсрочно и скоро след това написва 2 книги: „И стените имат уши“ („Walls Have Mouths“, 1936) и „Зигзаг“ („Zigzag“, 1937). Макартни участва в Гражданската война на Испания и се бие на страната на републиканците. Той е първият командир на британския батальон към интернационалната бригада. През 1937 г. е ранен и се завръща във Великобритания.
	По-късно отново е съден по Закона за държавната тайна — този път, че е разкрил в статия дейността на германския ДВОЕН АГЕНТ Едуард Чапман (КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _Зигзаг_) през Втората световна война, за което плаща минимална глоба.


	Маккензи, Комптън (1883–1973)

	Британски АГЕНТ и литератор, предаден на съда за нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА.
	Маккензи е добър писател и военноморски офицер със звание капитан. Служи във военноморския флот по време на безуспешното дебаркиране в Дарданелите през 1915 г. Оттегля се от служба още същата година поради инвалидност, а през 1916 г. става таен агент в Гърция. Той ръководи британската разузнавателна дейност в Сирия през 1917 г.
	Маккензи има нещастието да публикува първия си шпионски роман — „Противоположностите се срещат“ („Extremes meet“, 1928), същата година, когато излиза и „Ашъндън“ („Ashenden“) на СЪМЪРСЕТ МОЪМ, и се оплаква след това, че книгата на Моъм има по-широк обществен отзвук, въпреки че в неговата реалните факти са далеч повече. По-късно Маккензи описва дейността си на агент в автобиографичната книга „Гръцки спомени“ („Greek Memories“, 1932). Именно тя е причината да бъде съден по Закона за държавната тайна. Книгата е иззета от британските власти. Нарушенията на Маккензи включват разкриването на псевдонима _Си_, използван от капитан сър МАНСФИЙЛД КЪМИНГ — първия директор на МИ–6. Въпреки че Къминг вече е починал и за другите разкрития е минала давност, Маккензи е признат за виновен и глобен 100 лири стерлинги плюс разноските за съдебните разходи. Правителствената забрана е отменена и книгата е публикувана отново през 1940 г. под заглавието „Егейски спомени“ („Aegean Memories“).
	Тези събития са описани в следващата му книга — „Гърция в моя живот“ („Greece in My Life“, 1960). Маккензи е написал и няколко пиеси и романи, а през 1933 г. публикува посветения на британските специални служби памфлет пародия „Вятър в главите“ („Water on the Brain“). „Наистина стана невъзможно да измислям нелепи ситуации, чиято абсурдност скоро да не бъде надмината от бюрократизма“ — пише той в предговора към изданието от 1954 г.
	През Втората световна война служи като капитан в гвардейската служба. През 1952 г. получава рицарско звание.
	Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.


	Маккормик, Доналд

	Вж. ДИЙКЪН, РИЧАРД.


	Маккоун, Джон (1902–1991)

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. Издигнат е на този пост от президента Кенеди след неуспешното нападение в Залива на прасетата (вж. КУБА). След дългогодишния директор АЛЪН ДЪЛЕС Маккоун заема длъжността от ноември 1961 до април 1965 г.
	През 1922 г. завършва Калифорнийския университет в Бъркли със специалност инженерство. След това Маккоун заема различни инженерни и корпоративни изпълнителни длъжности. Няколко пъти напуска промишлеността заради правителствени назначения.
	Член е на президентския екип през 1947–1948 г., заместник-министър на отбраната през 1948 г., заместник-министър на военновъздушните сили през 1950–1951 г. и председател на Комисията по атомна енергия през 1958–1960 г.
	По време на ракетната криза от 1962 г. е член на съвета на президента Кенеди, който се събира почти ежедневно в продължение на 6 седмици. Маккоун е сред тези, които съветват президента Кенеди да не предприема нападение над Куба.
	В книгата „Тринайсет дни“ („Thirteen Days“, 1969) Робърт Кенеди пише:

	Джон Маккоун каза, че всеки трябва да разбере, че едно нападение ще бъде много по-сериозно начинание, отколкото повечето хора си дават сметка. „Те имат страхотно много оборудване, — каза той, — и ще бъде ужасно трудно да стреляме по тях из онези хълмове, както вече знаем много добре от Корея.“

	По-късно Маккоун играе ключова роля при разработването на американските разузнавателни операции и източници във Виетнам.
	Повечето от хората в ЦРУ го смятат за аутсайдер по времето, когато е назначен за директор, тъй като няма опит в разузнаването и военната област (освен че е бил цивилен служител в Пентагона). Въпреки това той е сравнително близък и на Джон, и на Робърт Кенеди и помага да се възстанови имиджът на ЦРУ след случилото се в Залива на прасетата.
	Директор на Централното разузнаване е последната му длъжност във Вашингтон. След оттеглянето си Маккоун работи като американски представител във Ватикана.


	Маклийн, Доналд (1913–1983)

	Един от членовете на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, работил заедно с ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, ГАЙ БЪРДЖИС и АНТЪНИ БЛЪНТ. Те са едни от най-успешните шпиони в историята, проникнали както в британските, така и в американските тайни на най-високо равнище.
	Маклийн е роден в семейство на адвокат — виден член на парламента, получил през 1917 г. рицарско звание. Като син на привилегировано семейство с положение Маклийн, разбира се, учи в Кеймбридж, където много представители от неговата класа се запознават с комунизма. В Кеймбридж подобно на Бърджис, Филби и Блънт е вербуван за шпионин на Съветския съюз.
	Като следва насоките на вербовчиците си, Маклийн напуска комунистическата партия, за да се подготви за бъдещата си работа в Министерството на външните работи. При кандидатстването за дипломатическа служба заявява, че като студент е проявявал интерес към комунизма, но вече се е разделил с това увлечение. Тази откровеност му помага да си проправи пътя в Министерството на външните работи, където произходът се смята за достатъчно основание за патриотизъм и една мимолетно проявена склонност към комунизма е приета като младежко увлечение.
	През 1935 г. постъпва на дипломатическа служба в Централния отдел на Министерството на външните работи, който отговаря за Белгия, Германия и Франция. През 1938 г. е изпратен в Париж, където несъмнено е работил като АГЕНТ на НКВД и е имал връзки със съветското посолство. Руснаците може и да не са получавали много сведения от младия дипломат, но са изчаквали. В Париж Маклийн се запознава с американката Мелинда Марлинг и през юни 1940 г., точно след като Франция е окупирана от германските войски, се жени за нея. Скоро след това той се връща в Лондон, а Мелинда — в Съединените щати. Там тя ражда първото им дете, което живее само няколко дни. Тя се завръща в Лондон през есента на 1941 г.
	Истинската работа на Маклийн като съветски агент започва през 1944 г., когато е изпратен като първи секретар в британското посолство във Вашингтон. Освен че изпълнява непосредствените си служебни задължения, той замества и началника на архива. Благодарение на тези 2 длъжности има достъп до всички важни съобщения и документи, които получава посланикът. Мелинда остава в Лондон, за да изчака раждането на второто им дете. След известно време тя пристига в САЩ, но остава да живее при майка си в Ню Йорк. Това дава възможност и извинение на Маклийн за честите му пътувания от Вашингтон до Ню Йорк, където се среща със съветския АГЕНТУРИСТ. И след преместването на Мелинда във Вашингтон Маклийн продължава да пътува до Ню Йорк, като успява да убеди колегите си, че там има любовница. Според съобщения от съветски източници тези пътувания до Ню Йорк по-късно са причина той да попадне в списъка на заподозрените шпиони.
	Тъй като е секретар от британска страна на Комитета за обединена политика в атомното развитие, Маклийн успява да предава протоколите на заседанията на комитета и информация за британо-американската следвоенна политика за атомната енергия и планирането и запасите от ядрени оръжия. Освен това има достъп и до американската Комисия за атомна енергия. Маклийн работи усърдно и като британски дипломат, и като съветски шпионин. „Нямаше задача, която да се окаже прекалено трудна за него или да му отнеме прекалено дълго време, — пише приятелят му дипломат Робърт Сесил в «Раздвоен живот» («A Divided Life», 1989). — Той си спечели репутация на човек, който винаги бе готов да поеме заплетен случай от болен колега, от някой, който отиваше на почивка, или от трети, който не бе толкова упорит. По този начин успяваше да проникне и в тайните ниши, които бяха от най-голям интерес за НКВД.“
	Маклийн работи с АЛДЖЪР ХИС — служител в американския Държавен департамент при създаването на ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ. Сред проблемите, разисквани по време на срещите между Маклийн и Хис, са американските военни части в чужбина, включително броят на войските в Южна Корея. Хората, които преценяват степента на предателство на Маклийн, смятат, че по този начин той е можел да предава на Съветския съюз разузнавателни сведения, особено ценни за Северна Корея и комунистически Китай непосредствено преди Корейската война.
	Работата на Маклийн в Ню Йорк му дава възможност да се свързва със съветски разузнавачи в ООН и със съветското консулство. Информация, която помага при разобличаването на Маклийн, е разчитането на едно съобщение на НКВД от 1946 г., което е изпратено от Ню Йорк и в което се говори за посещението на АГЕНТ _Хоумър_ в Ню Йорк заради раждането на детето му. (Вж. _ВЕНОНА_.) Съобщението е дешифрирано през 1951 г. и тогава се разкрива, че посещението на _Хоумър_ съвпада с пътуването на Маклийн до Ню Йорк през юли 1946 г., когато Мелинда ражда сина им Доналд. Маклийн предава на съветската си връзка в Ню Йорк 2 телеграми, изпратени на 5 юни 1945 г. от министър-председателя Уинстън Чърчил до президента Труман. Съобщенията са във връзка с разговорите в Москва между съветския диктатор Йосиф Сталин и Хари Хопкинс — дългогодишния съветник на президента Рузвелт, който е поел същата длъжност и при Труман. Шифровият чиновник от съветското консулство в Ню Йорк предава кодираната телеграма в Москва, включително серийните номера на телеграмите между Чърчил и Труман. Така, когато през 1945 г. обменените телеграми са дешифрирани, аналитици на американското разузнаване лесно определят кой се е занимавал точно с тези телеграми, и по такъв начин стесняват кръга при търсенето на ВНЕДРЕН АГЕНТ до няколко души, включително Маклийн.
	Съвсем друго събитие обаче предизвиква незабавно разследване. На 15 юни 1945 г. журналистът Дру Пиърсън, който се занимава със скандални истории, публикува статия, която разкрива разговорите между Сталин и Хопкинс и телеграмата на Чърчил до Труман. ФБР започва да търси откъде изтича информацията — усъмнява се, че източникът на Пиърсън е съветски агент, главно защото в статията Сталин е описан със симпатия. ФБР подозира, че е възможно изтичането да е и от британското посолство, но не може да докаже това предположение. Приблизително по това време ФБР поставя Маклийн под НАБЛЮДЕНИЕ поради пиянските му свади във Вашингтон — често с известни ХОМОСЕКСУАЛИСТИ. Възможността да е бил изнудван заради хомосексуални връзки подтиква ФБР към наблюдение.
	През август 1948 г. Маклийн напуска Вашингтон и след кратък престой в Лондон заминава на следващото си назначение — съветник и началник на архива в британското посолство в Кайро. Той е най-младият в дипломатическата служба, заемал този пост. По всичко личи, че кариерата му е изключително успешна и е напълно възможно да получи рицарско звание. Но след няколко гуляи и пиянски разправии е отзован в Лондон през май 1950 г. Началниците в Министерството на външните работи са готови да му простят, отдавайки странното му поведение на стрес, и му предлагат медицинска помощ. Маклийн започва да посещава психиатър, но нещата не се променят. Продължава да пие и когато съпругата му го напуска временно, той избира мъже за любовници. В началото на 1951 г. му е поверен американският отдел в Министерството на външните работи. По време на светски събирания той открито критикува неморалната политика на Запада и я сравнява с поучителната политика на руснаците. По-късно същата година е назначен за ръководител на делегацията на Министерството на външните работи, която заминава за Съединените щати. Сред документите забелязва доклад за визитата на министър-председателя Клемент Атли при президента Труман през декември 1950 г., за да получи уверение, че армейски генерал Дъглас Макартър няма да използва атомна бомба в Корея. Маклийн предава на руснаците също всички телеграми, изпратени от министъра на външните работи Антъни Идън до лорд Халифакс — британския посланик във Вашингтон.
	През 1949 г. в британското посолство във Вашингтон като връзка между МИ–5 и ЦРУ и ФБР е назначен Филби. През януари 1951 г. той научава за декодираните съобщения, които разобличават _Хоумър_, и разбира, че Маклийн е в опасност. Той не може да рискува да предупреди Маклийн, който по това време е в Лондон, като му изпрати телеграма или му се обади по телефона. Затова Бърджис, който по това време работи в британското посолство, успява да уреди нещата така, че да бъде изгонен от посолството и изпратен в Лондон, където лично уведомява Маклийн.
	В Лондон Бърджис веднага се свързва с Блънт, който предава предупреждението на съветския агентурист ЮРИЙ МОДИН. Предупредена от Модин, Москва разрешава Маклийн да лети за Съветския съюз. По това време СТРОГО СЕКРЕТНИТЕ документи внимателно се отклоняват от Маклийн, а той е под НАБЛЮДЕНИЕТО на СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на Скотланд ярд. Маклийн не иска да напусне страната, защото Мелинда пак очаква дете. Но Модин и Бърджис организират план за бягство и уговарят Маклийн да го изпълни. В петък, на 25 май — трийсет и осмия рожден ден на Маклийн, Бърджис го кани на вечеря, което е сигнал за очаквания полет. В понеделник Маклийн трябва да бъде на разпит и като се има предвид несигурното му състояние, най-вероятно е да бъде пречупен. (Нито британските, нито съветските власти успяват да дадат задоволително обяснение за това, че Маклийн отпътува за Москва непосредствено преди насрочения разпит.)
	Бърджис наема кола и умело изиграва, че отива на почивка с мъж любовник. Вместо това той взима Маклийн от провинциалната му къща в Татсфийлд, Кент. Двамата веднага се отправят за Саутхемптън, където изоставят колата и се качват на ферибот, който тъкмо потегля на пътешествие покрай френския бряг. Фериботът спира на френски пристанища, но митничарите не проверяват документите, проявявайки дискретност към неженените двойки на борда. На сутринта на 26 май двамата слизат в Сен Мало и с такси стигат в Рен, където се качват на влака за Париж. От Париж вземат влак за Берн, където получават фалшивите си паспорти от съветското посолство. След това отпътуват за Цюрих и се качват на самолет за Стокхолм, но слизат в Прага. Там ги поемат съветски РАЗУЗНАВАЧИ и отлитат за Москва.
	На 28 май, понеделник, Мелинда Маклийн се обажда по телефона в Министерството на външните работи и уж търси съпруга си. Офицерите по сигурността пазят в тайна бягството, но на 7 юни един британски вестник публикува информация за „двама англичани“, които се издирват. Междувременно Мелинда вече е родила момиче. През юли тя отива с децата и майка си в Швейцария. Междувременно КГБ е депозирало 2000 лири стерлинги в швейцарска банка на нейно име.
	Осемнайсет месеца след бягството на Доналд Маклийн Модин се среща с Мелинда в Лондон, за да уредят заминаването й за Москва. В книгата „Петимата ми приятели от Кеймбридж“ („My Five Cambridge Friends“, 1994) Модин пише, че е дал сигнал на Мелинда, като й е показал половинка от картичка. „Другата половина е била дадена на Мелинда от съпруга й година и половина преди това със заръката да не се доверява на никого, който няма липсващата половина.“ (Модин твърди, че Мелинда отдавна е знаела за шпионската дейност на Маклийн. Други автори оспорват това твърдение.)
	Отначало Мелинда се премества в Швейцария. По-късно — през септември 1953 г., с децата се качва на самолет, уреден от КГБ, и отлита за Москва.
	През 1956 г. руснаците официално разкриват, че Бърджис и Маклийн са в Москва. Те правят съвместно изявление, че не са били съветски агенти и че са заминали за Съветския съюз, „за да продължат процеса на разбирателство между Изтока и Запада“. За разлика от Бърджис, който учи руски само за да може да се разбира, Маклийн се занимава много сериозно с езика и започва работа в Института по световна икономика. Написва книгата „Британската външна политика след Суец“ („British Foreign Policy Since Suez“), която излиза и в Съветския съюз, и във Великобритания през 1970 г.
	През 1964 г. Филби започва любовна връзка с Мелинда Маклийн. През 1966 г. тя напуска Маклийн, който пие много, и се премества при Филби. През 1979 г. се връща в Съединените щати. Трите деца на Маклийн се женят в Съветския съюз, но по-късно напускат страната и 2 се завръщат във Великобритания, а 1 — в Съединените щати. Маклийн умира през 1983 г. Прахът му е занесен във Великобритания, както и на Бърджис, който умира през 1963 г.
	Оценките за значимостта на Маклийн като агент на руснаците са най-различни. Но много разузнавачи, които са проучвали неговия случай, стигат до заключението, че информацията му от Министерството на външните работи и източниците на посолството е много по-значима, отколкото на Филби и Бърджис от разузнавателни документи. Той е можел да предава на съветските си агентуристи абсолютно вътрешни тайни за американо-британските намерения по въпроси като бъдещето на ядрените оръжия и създаването на СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ. В официална преценка за работата на Маклийн се казва: „Цялата налична информация, свързана с американо-британо-канадските планове по въпросите на атомната енергия, американо-британските следвоенни планове и политика в Европа, до изчезването му [на Маклийн] без съмнение е стигала до руснаците…“
	{img:shpionazh-52.jpg|#Доналд Маклийн}


	_Макс_

	Вж. КАУДЕР, ФРИЦ.


	Максуел Смарт

	Главен герой в американския телевизионен сериал „Хванете Смарт“ („Get Smart“) от 60-те години. Смарт, известен още като Агент 86, е шумен разузнавач, който се сражава с организацията КАОС. В тази борба му помага жена — Агент 99, която е отзивчива и значително по-умна. Двамата работят за секретна разузнавателна агенция, известна просто като Контрол.
	Дон Адамс играе ролята на Макс, а Барбара Фелдън е Агент 99.


	Мали, Теодор (?–1937)

	Съветски разузнавач, за когото се твърди, че е вербувал ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ да шпионира за Съветския съюз. Обикновено го описват като едър хубав мъж. Роден е в Унгария, а непосредствено преди Първата световна война е ръкоположен за католически свещеник. По време на войната е капелан в австро-унгарската армия. В Карпатската кампания е пленен от руснаците. След въздействието, на което е подложен в няколко военнопленнически лагера, Мали изоставя религиозните си възгледи и се присъединява към болшевиките.
	Независимо че се измъчва от жестокостите на болшевиките, които наблюдава по време на революцията и Гражданската война, Мали си остава привърженик на тяхната кауза и служи в ОГПУ — държавната разузнавателна служба. В края на 1932 г. е изпратен като АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (агент, приел чужда самоличност) в Германия, а следващото му назначение е във ВИЕНА. По това време във Виена като КУРИЕР между забранената от закона комунистическа партия и свръзките в Париж и Прага работи и Филби. Мали го вербува за съветското разузнаване през май 1934 г. и го изпраща обратно във Великобритания.*
	[* В действителност Петорката от Кеймбридж е вербувана в средата на 30-те години от съветския разузнавач Арнолд Дойч. Мали работи с нея след Дойч — Б.р.]
	През април 1936 г. Мали е изпратен във Великобритания като ръководител на резидентурата в Лондон. Двамата със съпругата си използват фалшиви австрийски паспорти. Една от най-важните му задачи е да укрепи ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. В началото на 1937 г. по заповед от Москва той изпраща Филби в Испания под ПРИКРИТИЕТО на журналист.
	Мали е отзован в Москва през юли 1937 г. По това време и двамата офицери на съветското разузнаване (НКВД) служат в чужбина, а Сталин е подложил на чистки ветераните болшевики. Мали със сигурност е знаел какво се случва на завръщащите се служители на НКВД. Независимо от това потегля за Москва. Може би похвалата от Сталин предишната година го кара да вярва, че няма да го сполети съдбата на много от колегите му. Може и да е съзнавал какво го очаква, тъй като е казал на приятел, че „е решил да отиде там [Москва], тъй като никой не може да каже за него: «Оказва се, че този свещеник е бил истински шпионин. „“ С пристигането му в Москва е арестуван, а по-късно същата година — разстрелян. Като агент под чужда самоличност в Европа е подписвал докладите си с името е Ман, но вербуваните шпиони от Кеймбридж са го познавали като Тео.


	Малиновски, Роман (1876–1918)

	Царски ВНЕДРЕН АГЕНТ сред болшевишките лидери непосредствено преди Октомврийската революция от 1917 г.
	Малиновски е московски работник с криминално досие за влизане с взлом. Контактите му с полицията водят до шпионските му действия срещу болшевиките. Той работи за тайната царска полиция ОХРАНКА. Очевидно е вербуван през 1910 г. Идеята на Охранка е да го накара да окаже помощ на болшевишката партия при разделянето с меншевиките и по такъв начин да възпрепятства обединението на руското революционно движение.
	Успешното му проникване в болшевишкото движение личи от факта, че през 1912 г. е избран за един от шестимата болшевишки депутати в Думата — царския парламент. От 13-имата депутати на социалдемократическата партия той става ръководител на болшевишката фракция и касиер на новообразувания болшевишки вестник _Правда_. Тази длъжност му дава възможност да предостави на Охранка подробности за финансовото състояние на партията и за членството (издателят на вестника Мирон Черномазов също е шпионин на Охранка.)
	Още в началото Малиновски е заподозрян като полицейски шпионин. Но В. И. Ленин, ръководител на болшевишката партия, го защитава сляпо, наричайки го „изключителен лидер“. Аналитикът на американското разузнаване Джон Дзиак пише в книгата „Чекисти: историята на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988): „Ленин защитава Малиновски почти докрай и обвинява като «злобни клеветници»… всички онези, които през 1914 г. го хулят и настояват да бъде проведено разследване на Малиновски извън рамките на социалдемократическата партия.“
	Директорът на държавната полиция С. П. Белецки описва Малиновски като „гордостта на Охранка“. Белецки увеличава заплатата на Малиновски от 50 на 700 рубли на месец, докато предава информация и доклади за болшевишките лидери. Двойственият живот оказва влияние на Малиновски. Убеждават го да се оттегли от Думата и да избяга от Санкт Петербург с 6000 рубли, дадени му от Охранка, за да замине в чужбина и да започне нов живот.
	Малиновски е заловен от германците и затворен във военнопленнически лагер, където бързо започва да разпространява болшевишка пропаганда сред заловените руснаци. След освобождаването му започва да си кореспондира с Ленин. През 1917 г. Ленин е призован да даде сведения за Малиновски пред ЧК, докато болшевишкият ОРГАН разследва ранните операции и провокации. Дзиак пише за Ленин: „Той убедително оправдаваше Малиновски заради всичко, което бе допринесъл за болшевишката фракция, спечелила значително повече, отколкото Охранка.“
	Малиновски се връща в Русия през октомври 1918 г. — една година след Октомврийската революция, като твърди, че не може да „живее далеч от революцията“. Настоява да бъде арестуван и да се срещне с Ленин. Ленин се съгласява с ареста, но отказва да се срещне с Малиновски, който е изправен пред трибунал на 6 ноември 1918 г. и обвинен в шпионаж в полза на Охранка и германците. Признат е за виновен и застрелян часове след издаването на присъдата.
	Дзиак предполага: „Дали смелостта на Малиновски [при завръщането му в Русия] е била породена от гузна съвест, или просто е очаквал заслужено помилване и посрещане от болшевишките лидери, на които в действителност е бил двоен агент?“


	_Малпас_

	Операция на британското УПРАВЛЕНИЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ (УСО) през Втората световна война. Целта е да бъдат набелязани и арестувани трафикантите на диаманти от неутралните западноафрикански държави за вражеските страни. Операцията се извършва със сътрудничеството на МИ–6 и британските консулства.


	_Мамба_

	Операция на британското УПРАВЛЕНИЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ (УСО), която започва през 1944 г. с цел подстрекателство сред бивши съветски войници, участващи във военни формирования в Германия и в окупираните страни в Европа. Британците изпращат фалшиви документи и подривна техника (тайни радиостанции) на завербувани екипи, за да накарат германците да повярват, че сред тези екипи съществува съпротивително движение.
	Служителите на УСО смятат, че именно тези операции са принудили германците да заменят екипите от бивши съветски войници в Северна Франция с войски на СС. Операциите _Кафека_ и _Рестинга_ са част от _Мамба_.


	_Мангуста_

	Секретна операция, одобрена от президента Кенеди, за премахване на кубинския лидер Фидел Кастро. _Мангуста_ е резултат от разочарованието и унижението, които настъпват след нападението при Залива на прасетата в Куба през април 1961 г. (вж. КУБА).
	„Реагирахме истерично по отношение на Кастро“ — казва по-късно министърът на отбраната Робърт Макнамара. РЕЙ КЛАЙН — заместник-директор на разузнаването в ЦРУ по това време, си спомня, че президентът Кенеди и брат му — главният прокурор Робърт Кенеди, са смятали, „че са били подведени за Залива на прасетата, и да си го върнем, бе станало неотложна задача, почти идея фикс“. Робърт Кенеди казва, че за да се премахне Кастро, „не трябва да се жалят нито време, нито пари, нито хора“.
	Нито едно мирновременно АКТИВНО МЕРОПРИЯТИЕ не е било провеждано на толкова високо равнище. Даже и ЦРУ не е било запознато изцяло, а само му е било позволено да участва в него. „Мозъчният център“ се е намирал в Белия дом, където е действала създадената за нея СПЕЦИАЛНА ПОМОЩНА ГРУПА (СПГ). В нея влизат военният съветник на Кенеди генерал Максуел Тейлър (председател), министърът на отбраната Макнамара, министърът на правосъдието Робърт Кенеди, държавният секретар Дийн Ръск, ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ ДЖОН МАККОУН, съветникът по въпросите на националната сигурност Макджордж Бънди, заместник държавният секретар Алексис Джонсън, помощник-министърът на отбраната Розуел Гилпатрик и председателят на Обединените началник-щабове генерал Лаймън Лемницер. Групата провежда 42 заседания в периода януари — октомври 1962 г.
	Ръководител на операциите _Мангуста_ е бригаден генерал ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ, любимец на Кенеди поради твърдата му позиция по отношение на партизанските войни. През февруари 1962 г. той предлага оперативен план от 6 части, с който „да се помогне на кубинците да отхвърлят комунистическия режим, и това да стане отвътре, в самата Куба, като се издигне ново правителство, с което Съединените щати да живеят в мир“. Според плана в Куба трябва да избухне революция през юли 1962 г., а партизанската дейност да започне през август-септември 1962 г., като предизвика „открит бунт и отхвърляне“ на режима през октомври 1962 г. Същевременно трябва да се сформира ново правителство.
	Според Лансдейл е необходимо да се организират саботажи и икономическа война срещу Куба. Но той иска и едно изключително участие — открито използване на американски военни части. СПГ одобрява плана на Лансдейл с убеждението, че „окончателният успех“ изисква „решителна американска интервенция“ — основен минус за разгрома в Залива на прасетата.
	През юли Лансдейл усеща, че времето, разчетено от него, му се изплъзва и че СПГ вече охладнява по отношение на _Мангуста_. Той предлага алтернативни действия, според които Куба да бъде заплашена като страна от съветския блок или да се „намекне“ за провокация, като Кастро бъде свален „от американски военни части“. Докато СПГ обмисля следващия ход на _Мангуста_, започват да пристигат доклади за неочаквано увеличаване на съветските кораби в Куба. Това е началото на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА.
	На 1 август ЦРУ подготвя ОЦЕНКАТА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за Куба, в която се съобщава, че кубинските въоръжени сили са достатъчно мощни, за да потушат едно въстание и да отблъснат всяко нападение, „в което са включени американски военни сили“. В доклада не се споменава за непрекъснатия поток от съветски кораби. На 22 август е изготвен нов доклад, според който кубинските сили са значително подсилени. Докладите на ЦРУ разколебават СПГ за _Мангуста_.
	В същото време ЦРУ планира убийството на Кастро (вж. КУБА), но тази операция не е част от _Мангуста_. На 10 август, по време на една от срещите на СПГ, Макнамара, който не е запознат с плана на ЦРУ, предлага СПГ да се заеме просто с убийството на Кастро. Срещу това протестира Маккоун, а така също Едуард Мъроу, директор на Информационната агенция на САЩ (ЮСИА). Подобни разговори са недопустими за Белия дом, смятат те. Но 2 дни след тази среща Лансдейл настоява УИЛЯМ ХАРВИ — офицерът от ЦРУ, който ръководи _Мангуста_ от страна на агенцията — да предаде всички планове, свързани с Кастро, „включително ликвидиране на лидери“.
	Операция _Мангуста_ е известна на руснаците от юли 1962 г. според съветския генерал Анатолий Грибов, който отговаря за операция _АНАДИР_ — прехвърлянето на съветски ракети в Куба. „Знаехме за тази операция и за други действия, които бяха накарали Хрушчов и други да повярват, че едно такова нападение през 1962 г. е съвсем реално“ — пише Грибов в книгата „Операция АНАДИР“ („Operation ANADYR“, 1994), написана съвместно с американския армейски генерал Уилям Смит, който служи в щаба на Тейлър в Белия дом по време на _Мангуста_ и ракетната криза. Обръщайки поглед назад към _Мангуста_, Смит твърди, че в СГП „изобщо не е стоял въпросът за използване на американски военни части освен в обикновени разговори на етап планиране“. Той пише няколко пъти, че СГП „не желаеше да се включат американски военни части в Куба“.
	На 23 август президентът Кенеди на базата на доклада на Лансдейл от юли иска да се преразгледат препоръчаните действия, като се наблегне на налагането на „всестранен дипломатически, икономически, психологически и друг натиск за свалянето на комунистическия режим на Кастро, без да се използват американски военни части“. Кенеди настоява и за действия, които „умишлено ще предизвикат всенародно недоволство срещу Кастро, което може да наложи намеса от американска страна“.
	Американските интереси в Куба са двустранни. От една страна, е _Мангуста_, а, от друга — нарастващата криза от увеличената съветска помощ за Кастро. Робърт Кенеди се съсредоточава над _Мангуста_ и обвинява Маккоун и ЦРУ, „че не правят нищо в областта на саботажа“. ЦРУ действително участва за практическата реализация на операцията. За тази цел е сформирана специална Оперативна група _W_, която се състои от 600 сътрудници на ЦРУ и 3000 наемници — най-мащабната секретна операция в историята на ЦРУ. Харви — легендарният своенравен офицер от ЦРУ, ръководи _Таск форс W_ от Маями. Той успява да изпрати екипи от агенти в Куба и да извърши няколко саботажа: „Искаме бум и тряс на острова“ — казва Лансдейл. Но агентите на Харви докладват, че вероятността да избухне общо въстание е минимална. Самият Робърт Кенеди отива в Маями, за да провери защо _Мангуста_ напредва толкова бавно. Той провежда разговор с Харви, който не допринася много за бъдещата кариера на Харви.
	В началото на октомври 1962 г. интересите при планирането на _Мангуста_ и Кубинската ракетна криза се сблъскват в Белия дом. Тъй като ракетната криза довежда САЩ и СССР на ръба на ядрена война, Робърт Кенеди нарежда на Маккоун да прекрати всички тайни операции в Куба. Маккоун предава заповедта на Харви, който с право е правил разлика между операции и агенти. Тъй като е уверен, че ще бъде необходимо ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, той изпраща екип от агенти на 21 октомври — деня преди президентът Кенеди да обяви морска блокада на Куба. Когато научава, че операциите не са спрени, Кенеди отстранява Харви от поста ръководител на _Таск форс W_.
	На 16 октомври, в разгара на ракетната криза, Робърт Кенеди пита РИЧАРД ХЕЛМС — заместник-директор на ЦРУ по планирането (секретните операции), какъв процент кубинци „ще се борят за режима“, в случай че Съединените щати нападнат Куба. По времето, когато плановиците на високо равнище обмислят възможен край на кризата с военни средства, _Мангуста_ умира.


	Маркети, Виктор

	Съавтор на спорната книга „ЦРУ и култът на разузнаването“ („The CIA and the Cult of Intelligence“, 1974) — написана в съавторство с ДЖОН МАРКС, — която ЦРУ се опитва да спре от публикуване.
	Маркети служи в американската армия в началото на 50-те години, след като завършва специалност съветология в Пенсилванския университет. През 1955 г. постъпва в ЦРУ. Работи като аналитик по въпросите на Съветския съюз, а от 1966 до 1969 г. е в екипа на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Въпреки това в края на 60-те години той се разочарова от ЦРУ и през 1969 г. подава оставка. По това време е помощник на първия заместник-директор на ЦРУ.
	След като напуска ЦРУ, написва романа „Въжеиграч“ („The Rope Dancer“, 1971), а след това заедно с Джон Маркс пише книга за политиката и операциите на ЦРУ. Според издателя им това е „първата в американската история книга, подложена на предварителна правителствена цензура…“.
	ЦРУ настоява за права на първа цензура въз основа на споразумението с Маркети, подписано при назначаването му в управлението. Следват съдебни процедури. Президентът Никсън по-късно си спомня за „очевидната загриженост“, изписана върху лицето на директора на Централното разузнаване РИЧАРД ХЕЛМС „заради възможното издаване на книга от двама нелоялни агенти на ЦРУ. Хелмс ме попита дали бих подкрепил съдебните мерки, предприети от ЦРУ, независимо че ще се чуят гласове за «потисничество». Казах му, че ще го направя“.
	При първия преглед на ръкописа на Маркети — Маркс повече от 350 пасажа са цензурирани от ЦРУ. Следвайки изискванията на авторите, на адвокатите и на издателя (Алфред Нопф), ЦРУ премахва почти 200 пасажа.
	След няколко отлагания книгата е издадена през 1974 г., като цензурираните пасажи, които ЦРУ се съгласява да останат, са с получерен шрифт. Думата __ИЗТРИТО__, също изписана с получерен шрифт, е вмъкната в текста със съответните „празни места“, където материалът е бил премахнат от книгата.
	Ето как изглежда материалът, отначало премахнат от цензурата на ЦРУ, а по-късно възстановен:

	Агенцията за национална сигурност настрои огромните си антени по посока на __съветските кораби__ и кубинските комуникации. _Ай Ти Ти_ обслужваше по-голямата част от кубинските системи за комуникация преди национализацията на Кастро и компаниите работеха __в близко сътрудничество с ЦРУ и АНС__ [Агенция за национална сигурност], __за да прехващат съобщения. ЦРУ научи, че съветски военен персонал е бил използван тайно за бойни цели, като подводникови екипажи в Индонезия и като екипажи за бомбардировачи в Йемен__, което представлява коренна промяна в досегашната съветска практика.

	Някои от премахнатите пасажи са със строго политическа насоченост.

	Вицепрезидентът Спиро Егню произнася пламенна реч за това, как южноафриканците, след като вече са провъзгласили независимостта си, няма да бъдат изоставени, и продължава със сравнение между Южна Африка и Съединените щати от ранните дни на свободата. Най-сетне, президентът [Никсън] се навежда към Егню и тихо казва: „Имаш предвид Родезия, нали, Тед?“

	Дори след като двете страни съгласуват окончателните промени, ЦРУ се противопоставя на издаването на книгата. Твърди се, че едно от предложенията, направени в ЛЕНГЛИ, е просто да се изкупят всички екземпляри от книгата. Това предложение е отхвърлено. Цялата книга, дори и с доста умерения си тон е доста остра критика на ЦРУ. Ето как започва последният параграф:

	„Това е многофункционална тайна ръка на властта… повече от една разузнавателна или контраразузнавателна организация. Това е инструмент за подривни действия, манипулация и насилие, за тайна намеса в работите на други страни.“ Алън Дълес бе написал тези думи за КГБ през 1963 г., за да могат американците по-добре да разберат същността на съветските служби за сигурност. Описанието му е съвсем точно, но той би могъл със същата точност да използва същите термини, за да опише своето ЦРУ.



	Марков, Георги

	Жертва на т.нар. чадър, разработен от КГБ за специални убийства. Марков е български емигрант писател, който живее във Великобритания. Преди да емигрира, е бил протеже на Тодор Живков — генерален секретар на Българската комунистическа партия. Марков успява да избяга във Великобритания, където води предавания по Би Би Си и публикува критики за режима на Живков.
	Техническото управление на КГБ разработва чадър, от който се изстрелва метално топче с размерите на глава от карфица, съдържащо силно токсичен протеин от рициново семе. РЕЗИДЕНТЪТ на КГБ във Вашингтон купува чадърите и ги изпраща в Москва, за да бъдат модифицирани. Чадърите вероятно са били снабдени с цилиндър с газ под налягане, а също и с изстрелващ механизъм. След това чадърите се занесени в София, където офицери от българската Държавна сигурност преминават инструктаж за начина на използването им.
	След подготовката екип убийци е изпратен с чадърите в Лондон. Целта е Марков. През септември 1978 г. той „случайно“ е одраскан от чадъра на непознат на лондонския мост Ватерло. Човекът се извинява и продължава пътя си. Марков се разболява и е закаран в болница, но преди да почине на 11 септември, си спомня случайното бодване. В лявото му бедро са открити малка раничка от пробождане и топчето. При аутопсията се установява, че рицинът се е разградил.
	Марков не е първата жертва на чадъра. Друг български емигрант — Владимир Костов, също се „сблъсква“ с непознат — на 26 август 1978 г. в Париж. Историята с убийството на Марков помага Костов да бъде спасен — при направената му на 25 септември операция от гърба му непокътнато е извадено метално топче, подобно на това, убило Марков.
	По-ранна версия на чадъра вероятно е била използвана срещу носителя на Нобелова награда Александър Солженицин през август 1971 г. — времето, когато все още е в Съветския съюз. Според Солженицин той е бил повален от странно заболяване, докато чакал на опашка за хляб. Тялото му внезапно се покрило с ужасни мехури и той бил прикован на легло в продължение на 3 месеца.


	Маркс, Джон

	Съавтор на ВИКТОР МАРКЕТИ на спорната книга „ЦРУ и култът на разузнаването“ („The CIA and the Cult of Intelligence“, 1974), чието издаване ЦРУ се опитва да спре. Прието е да се смята, че книгата е написана от двама сътрудници на ЦРУ. Но ако това твърдение е вярно за Маркети, то Маркс никога не е работил в това ведомство. От 1966 до 1970 г. е в Държавния департамент като аналитик (в подразделение по разузнаването). По-късно е помощник на сенатора Клифърд Чейс. (Вж. МАРКЕТИ.)
	Маркс е написал също „Търсене на «Манджурския кандидат»“ („The Search for the «Manchurian Candidate»“, 1979) — книга, свързана с _МКУЛТРА_ — проекта на ЦРУ за лекарствени препарати, предизвикващи халюцинации.


	Маркуънд, Джон (1893–1960)

	Романист, носител на награда _Пулицър_, работил в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) през Втората световна война. Маркуънд печели награда _Пулицър_ през 1938 г. за книгата „Покойният Джордж Апли“ („The Late George Apley“).
	В УСС сред проектите му са и опитите, извършвани над германските военнопленници за антитоксини. Маркуънд е искал да разбере дали са били ваксинирани срещу биологични бойни вещества, които германците евентуално биха използвали срещу съюзниците. Маркуънд се занимава сериозно с тези проблеми и отговаря за информацията в изследванията в областта на биологичната война. За съжаление до днес за тази страна от дейността на УСС в годините на войната почти нищо не е известно.
	Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.


	Марлоу, Кристофър (1564–1593)

	Английски поет и драматург, работил като шпионин за сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ — дипломат от XVI в. и супершпионин на кралица Елизабет I.
	Син на обущар, Марлоу е вербуван като студент в Кеймбридж, много години удобно място за НАВОДЧИЦИ (вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ). През февруари 1587 г. той внезапно напуска Кеймбридж. Представяйки се за симпатизант на католиците, пътува до Реймс, за да се присъедини към католическите заговорници, които действат срещу Елизабет I. През юли се завръща в Кеймбридж, но е посрещнат враждебно — обвинен е в самоволно напускане на университета и в посещаване на семинара на йезуитите в Реймс, където уж критикувал утвърждаващото се тогава протестантство в Англия. Марлоу е спасен от изключване с писмо на Тайния съвет на кралицата, в което се казва, че студентът е „действал за благото на страната“ и не е престъпвал прага на католическия семинар в Реймс.
	Твърде малко е известно за дейността му като шпионин на Уолсингам. Марлоу се прославя с блестящите си литературни творби. Въпреки това има доказателства, че животът му на шпионин е продължил. Дори и смъртта му пази тайните на професията, на която се е бил посветил. Прободен е с нож в гърба — по време на пиянска свада в един хан в Депфърд, на 30 май 1593 г. Убиецът му — Инграм Фрайзър, твърди, че Марлоу е извадил кама и той я е отнел, докато двамата спорели за сметката, Фрайзър е оправдан месец по-късно.
	Напълно необяснимо си остава присъствието на Робърт Поли в една от стаите на горния етаж на хана. Поли е известен шпионин на Уолсингам, който е бил управител на лейди Сидни — дъщеря на Уолсингам и ключова фигура в шпионската му дейност. Информаторите вече са били подготвили доказателства, че Марлоу уж бил участвал в държавна измяна. Дали Марлоу е бил убит — вероятно по заповед на Уолсингам — поради склонността му да бъде откровен и напълно неприкрит в разговорите? Или може би е участвал в шпионска операция, която се е провалила?


	Маронше, Александър Дьо (1924)

	Генерален директор на френската разузнавателна служба СВДК (Служба за външна документация и контраразузнаване — Service de Documentation Exterieure et de Contreespionnage) от 1970 до 1981 г.
	На 18 години граф Маронше се присъединява към съпротивителното движение в окупираната от германците Франция. Успява да се промъкне в неутрална Испания и от там — до частите на _Свободна Франция_ в Северна Африка. След обучение получава назначение като лейтенант. Като командир на марокански отряд през 1944 г. воюва заедно със съюзническите сили в Италия. По време на битките е ранен.
	По-късно Маронше служи като офицер във френската мисия за свръзка към Върховното командване на съюзническите експедиционни сили в Европа. Там се запознава с генерал Дьо Гол и му става личен преводач. След войната Маронше търгува с машини и през следващите 15 години натрупва достатъчно средства, за да се посвети на задълженията „от поверителен и деликатен характер“, както той ги нарича. Тези задължения той изпълнява за френското правителство и като цивилен, и като подполковник от запаса на френската армия. По време на една от мисиите му — пътуване до Хавайските острови, Гуам и Япония за разузнавателна информация, ПРИКРИТИЕТО му (с одобрението на американското разузнаване) е на „полковник Дейвид Александър“ от американската армия.
	През 1969 г. президентът Жорж Помпиду се замисля да прекрати дейността на СВДК. По настояване на Маронше Помпиду запазва агенцията и го назначава за генерален директор.
	Когато Маронше поема длъжността, СВДК прилича повече на престъпна банда главорези, отколкото на разузнавателна агенция. „Някои агенти пласираха наркотици и оръжие, други се бяха специализирали в отвличания, убийства и във възможно най-кървавото уреждане на сметки“ — казва той по-късно. Персоналът му, пише ДЖЕФРИ РИЧЕЛСЪН в книгата „Организации за външно разузнаване“ („Foreign Intelligence Organizations“, 1988), „включваше и гангстери, фашизирани голисти, некомпетентни военни и съветски шпиони“. Разтърсвана от непрекъснати скандали, СВДК вече си е създала лоша репутация и сред обикновените граждани, и сред политическите лидери, които й нямат доверие.
	Падането на авторитета на организацията се подсилва и от истерията за проникване на съветски агенти в нея. Маронше, известен с иронията си, казва, че упоритостта на руснаците да се доберат до тайните на СВДК, показва колко ценни са същите тези тайни. (Вж. _САПФИР_; ЛЕЙМИА.)
	В първите си дни като генерален директор Маронше уволнява много офицери. Това прочистване и реорганизация преобразяват СВДК в професионална организация. Като проамерикански настроен той насочва агенцията към по-тясно сътрудничество с ЦРУ, като същевременно не престава да извършва ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ срещу Съединените щати. Освен това подписва и споразумение с Китай за сътрудничество в разузнаването.
	СВДК предсказва, че Съветският съюз ще нападне Афганистан, много преди навлизането на съветски войски през декември 1979 г. За да създаде разузнавателни ИЗТОЧНИЦИ в Близкия изток, Маронше поддържа АГЕНТИ в Иран, а след като служителите на американското посолство в Техеран са задържани като заложници през 1979 г., разработва план за отвличането на аятолах Хомейни за размяна със заложниците. Съединените щати отхвърлят плана.
	Маронше създава близки връзки с президента Рейгън и ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ УИЛЯМ КЕЙСИ. Ръководителят на френското разузнаване е бил много близо, както самият той твърди, до организирането на операция _МОСКИТО_, по време на която французите да създадат наркомрежа в Афганистан за деморализирането на съветските войски.
	След смъртта на Помпиду през март 1974 г. Маронше продължава да служи и при президента Валери Жискар Д’Естен и за кратко при приемника му — Франсоа Митеран. След като напуска СВДК, става частен консултант. Съвместно с Дейвид Андълман той пише „Четвъртата световна война: Дипломация и шпионаж в епохата на тероризъм“ („The Fourth World War: Diplomacy and Espionage in an Age of Terrorism“, 1992). Маронше е убеден, че радикалните религиозни фанатици, терористите и наркотрафикантите от Юга, включително Иран, Либия и Сирия, водят необявена война срещу народите на Севера. Той изтъква необходимостта от това северните народи да обединят усилията си — военни и разузнавателни ресурси — срещу тези заплахи към международната сигурност.


	Мартин, Уилям (1931)

	Криптолог в АНС, който заедно с БЪРНЪН МИЧЪЛ емигрира в Съветския съюз през 1960 г. „Предателството им, — пише ДЖЕЙМС БАМФОРД в «Замъкът на загадките» («The Puzzle Palace», 1982), — е най-неприятният скандал в историята на АНС…“
	Гений по математика, Мартин завършва гимназия за 2 години вместо за 3. След като учи 1 година в колеж, постъпва във военноморския флот. Преминава криптоложко обучение и е назначен в радиопрехващателната станция в Камисея, Япония, създадена към ГРУПАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ. Там се запознава с Мичъл. През 1954 г. срокът на службата му в армията изтича, но той остава в Япония още 1 година като цивилен към АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА. По-късно са връща в Съединените щати и следва математика в университета във Вашингтон.
	Двамата с Мичъл запазват приятелството си и на 8 юли 1957 г. постъпват в АНС. Скоро и двамата се разочароват от дейността на агенцията и след неуспешен опит да разкажат на един конгресмен за възгледите си, планират бягство в Съветския съюз.
	През 1959 г. Мартин е награден със стипендия от АНС за магистърска степен по математика в университета в Илинойс — първата 2-годишна стипендия, присъждана някога от АНС. В Илинойс той се справя блестящо — има най-високи резултати. Там изучава руски език и се свързва с членове на комунистическата партия. През декември 1959 г. двамата с Мичъл отлитат за Куба и вероятно там се срещат със съветски дипломати, което е против правилата на АНС.
	И Мартин, и Мичъл решават да използват отпуската си в края на юни 1960 г. — първо заминават за Мексико, после — за Куба, а на следващия ден се качват на съветски товарен кораб. АНС организира търсене, след като двамата не се връщат до края на юли. В сейфа на Мичъл служители на АНС откриват писмо, в което се обяснява „защо сме потърсили гражданство в Съветския съюз“.
	На 1 август в новините от Пентагона е пуснато съобщение, че двама служители на АНС не са се върнали от почивка, смятат се изчезнали и местонахождението им е неизвестно. Пет дни по-късно офицери на Пентагона променят изявлението, като добавят, че „има вероятност двамата да са заминали зад желязната завеса“. За тях не се знае нищо до 6 септември 1960 г., когато в емисията _Новини_ на съветската телевизия разобличават „безскрупулната“ АНС, която шпионира другите страни, включително съюзниците на САЩ. Те казват, че АНС е проникнала в КОДОВЕТЕ най-малко на 40 страни. Очевидно двамата могат да предоставят на съветското разузнаване значителни сведения за американската дейност в електронното разузнаване. Президентът Айзенхауер нарича Мартин и Мичъл „предатели, извършили самопризнание“, а бившият президент Труман заявява, че „трябва да бъдат разстреляни“.
	След бягството им се разкрива, че Мартин и Мичъл са били ХОМОСЕКСУАЛИСТИ любовници. При една по-късна чистка АНС уволнява 26 служители, за които има съмнения за „сексуални отклонения“.
	В Съветския съюз двамата изменници получават съветско гражданство. Мартин променя името си на Соколовски, записва се да учи в курс за ускорено обучение и се оженва.


	_Масингъм_

	Операции на британското Управление за специални операции (УСО) в окупираната от германците Европа, изпълнявани от бази в Северна Африка.


	Мастърман, Джон (1891–1977)

	Председател на КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_, който през Втората световна война води СИСТЕМАТА НА ДВОЙНАТА ИГРА (СИСТЕМАТА XX) — умелата игра, която превръща заловените германски АГЕНТИ в ДВОЙНИ АГЕНТИ. На германските разузнавателни служби им се струва, че ПРЕВЕРБУВАНИТЕ агенти работят успешно, тъй като предават за Германия ИНФОРМАЦИЯ, която изглежда достоверна.
	Мастърман приписва на ДИК УАЙТ от МИ–5 идеята за системата, но я ръководи самият Мастърман. (Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА; КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_.)
	Преподавател в Оксфорд, който не успява да напусне Германия по време на Първата световна война, Мастърман усъвършенства немския си през 4-те години, прекарани във военнопленнически лагер в Рюлебен. След войната се връща в Оксфорд и става заместник-ректор, а по-късно и ректор на колежа в Устър. Той е чудесен играч на крикет, тенис и хокей на трева.
	Информацията за системата на двойната игра се запазва в тайна и след края на войната. През 1961 г. Мастърман упражнява натиск върху разузнавателната общност за разрешение да издаде книга за системата. РОДЖЪР ХОЛИС — генерален директор на МИ–5, както и министър-председателят Александър Дъглас-Хоум отказват да даде съгласието си за издаване на книгата.
	През 60-те години разкритията за ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ разтърсват британското разузнаване. Мастърман, „потиснат от ниската репутация на службите за сигурност“, смята, че публикуването на книгата може да помогне за възвръщането на общественото доверие. Макар и комично, той включва книгата още преди да е издадена, в „Кой кой е“ („Who’s Who“), а след това с груби щрихи описва СИСТЕМАТА XX в романа на мистериите „Случаят на четиримата приятели“ („The Case of the Four Friends“, 1957).
	През април 1970 г., след като британското правителство отново отказва да даде разрешение, Мастърман решава да публикува книгата в Америка, където е далеч, както смята той, от ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА. Своя план той държи в строга тайна и даже му дава кодово наименование _Дяволът (Diablo)_.
	Помага му Норман Холмс Пиърсън — преподавател в университета Йейл, който посочва _Йейл юнивърсити прес_ като издател. Пиърсън, ръководител на Х–2 — КОНТРАРАЗУЗНАВАТЕЛНИЯ клон на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) по време на войната, също е служил в Комисия _Двайсет_. Йейл е оказвал помощ на много учени и студенти в УСС, а директорът на издателството Честър Кър не просто смята книгата за значима, но и вижда в нея потенциален търговски успех. Известно време британските власти заплашват да предприемат съдебни мерки срещу Мастърман, но по-късно, макар и с нежелание, решават да дадат разрешение, стига 60 от пасажите в книгата да бъдат премахнати. Кър е готов да извади само 12. Книгата „Системата на двойната игра през войната 1939–1945“ („The Double-Cross System in the War of 1939–1945“) е публикувана през февруари 1972 г. с предговор от Пиърсън в който скромно не споменава за работата си в Комисия _Двайсет_. А Мастърман от своя страна не обелва ни дума в книгата си за строго секретната операция _УЛТРА_, чиито материали са помогнали много на системата на двойната игра.


	Мата Хари (1876–1917)

	Най-известната жена шпионин, макар и най-вероятно да не е била такава. Тя е наивна и лесно се подвежда, а също и лесно попада в капани, заложени от нейни „приятели“ и врагове през Първата световна война. Оксфордският речник я описва като „прототип на съблазнителен шпионин“.
	Родена е в Холандия в семейството на богат холандски собственик на магазин; майка й е от остров Ява. Маргарета Гертруд Зеле посещава училище за учителки, но е принудена да напусне поради сексуални връзки с директора. На 18 години се омъжва за холандски военноморски офицер, който е 20 години по-възрастен от нея. Скоро се преместват в Холандска Ост (Източна) Индия. Имат 2 деца, но през 1906 г. се развеждат.
	През 1905 г. тя заминава за Париж и приема името Мата Хари (Око на зората) и се представя за принцеса от остров Ява. Дебютът й е като еротична танцьорка в Музея по изтокознание. По-късно изнася представления пред възторжена публика в много страни в Европа и Египет. Поддържа връзки с богати и влиятелни любовници.
	През Първата световна война Мата Хари се запознава с 25-годишния руски пилот капитан Вадим Маслов от военновъздушните сили на Франция, който е син на адмирал. През лятото на 1916 г. Маслов е ранен и тя иска разрешение да го посети в болницата. Френските служители на ВТОРО БЮРО й дават исканото разрешение, но в замяна й предлагат да шпионира германците, ако е възможно дори кронпринца, когото тя познава. За усилията й обещават 1 млн. франка.
	За да изпълни мисията си, Мата Хари пътува до Испания, минавайки през неутрална Холандия, а от там — в Германия, за да се срещне с кронпринца. По пътя за Холандия корабът й спира във Фалмът, Англия, където е задържана и разпитана. Британските служители я предупреждават да не ходи в Германия и я изпращат обратно в Испания. Там се запознава и има любовна връзка с германския военен АТАШЕ майор Кале. Знаейки, че съюзниците ще го прочетат, той изпраща кодирано съобщение в Берлин, в което се казва, че шпионин Х–21 се оказва много полезен.
	На 4 януари 1917 г. Мата Хари се връща в Париж, а на 13 февруари е арестувана. Макар и французи, и англичани да я подозират, че шпионира за германците, те нямат конкретни доказателства срещу нея. В стаята й е открито симпатично мастило, което е доста сериозно доказателство по това време. Тя твърди, че това е част от грима й. Признава, че взима пари от германците, но твърди, че са от любовници, а не за шпионска дейност.
	Независимо от това е предадена на военен съд, призната е за виновна и разстреляна от френски стрелкови отряд на 15 октомври 1917 г. Тя отказва да я завържат и да й покрият очите и изпраща въздушна целувка на 12-имата мъже от стрелковия отряд, преди пушките да разкъсат утринната тишина. Никой от бившите й любовници, нито от семейството й не потърсва тялото и то е предадено на една парижка болница за упражнения на студентите медици по дисекция.
	Създателите на 3 филма полагат усилия да пресъздадат живота й: „Мата Хари“ („Mata Hari“) е класическа мелодрама от 1931 г., в която играят Грета Гарбо, Рамон Новаро и Лайънъл Баримор. Френската версия „Мата Хари, агент Х–21“ („Mata Hari, Agent H21“, 1964) е с участието на Жана Моро, а третата — „Мата Хари“ („Mata Hari“, 1985), е смехотворен опит да се използва името на екзотична личност, която не е била шпионин.
	{img:shpionazh-53.jpg|#Мата Хари, 1915 г.}


	МБ

	Руското Министерство за сигурност (Министерство безопасности), което съществува от 1991 до 1993 г. като първия наследник на КГБ. Създадено с декрет на руския президент Борис Елцин на 19 декември 1991 г. Има 2 основни управления: Служба за външно разузнаване (СВР) и Федерална служба за контраразузнаване (ФСК). Първият министър на МБ е маршал ВИКТОР БАРАННИКОВ. През юли 1993 г. е заменен от генерал-полковник НИКОЛАЙ ГОЛУШКО.
	Министерството е закрито през 1993 г.
	Вж. РУСИЯ — СССР.


	МВД

	Вж. НКВД.


	МГБ

	Вж. НКВД.


	МДС

	Министерство за държавна сигурност на бившата ГДР, известно като Щази (Ministerium fur Staatssicherheit). Създадено е през април 1950 г. по модел на съветския апарат за сигурност — МГБ, и организациите предшественички НКГБ и НКВД. (Германската демократична република — Източна Германия, е създадена на 7 октомври 1949 г.)
	МДС възниква на базата на няколко по-малки разузнавателни служби, които поддържат вътрешната безопасност на руснаците в онази една трета от Германия, която е съветска окупационна зона от май 1945 до октомври 1949 г. Дори и след създаването на Източна Германия в бившата съветска зона разузнаването на Червената армия (ГРУ) и други съветски разузнавателни ОРГАНИ продължават да бъдат изключително активни.
	МДС е известно като Щази. Управлението се намира в Източен БЕРЛИН, откъдето се решават всички въпроси, свързани с репресии в страната и с шпионажа в чужбина. Разузнавателните операции в повечето случаи са в услуга на „старшите“ от Съветския съюз. Външното разузнаване на Щази е Главната администрация. Основният ОБЕКТ е Западна Германия, въпреки че други западноевропейски страни и американските войски в Европа също са сред обектите.
	В рамките на страната Щази провежда репресии спрямо източногерманското население с помощта на широка МРЕЖА информатори — често членовете на едно и също семейство докладват един за друг срещу заплащане. В разузнавателните организации преди Щази е имало и много бивши офицери от ГЕСТАПО и СС. Дори и след създаването на МДС назначението им продължава. Един от тях е генерал-лейтенант Рудолф Бамлер — бивш ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в АБВЕРА. (Разбира се, същото се прави и в западната част на Германия; вж. ОРГАНИЗАЦИЯТА ГЕЛЕН.)
	В Източна Германия царят строгост и студени отношения. Щази се вмества отлично, точно както е описано в класическия роман на ДЖОН ЛЬО КАРЕ „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“, 1963). Но Щази е доста ефективна организация и успява да проникне в най-високите равнища на западногерманското правителство. (Вж. ГЕРМАНИЯ.)
	При обединението на Източна и Западна Германия на 3 октомври 1990 г. Щази има 173 000 регистрирани информатори сред население, по-малко от 17 млн., или 1 на всеки 100 жители е бил информатор. Към тях можем да прибавим служителите в МДС, които са повече от 90 000 — както униформени, така и цивилни.
	След обединението на двете Германии някои от бившите източногермански разузнавачи, както и граничните, полицейските и други информатори са съдени. След няколко процеса на бивши служители на Щази, включително на супершпионина МАРКУС ВОЛФ, обединеният Германски конституционен съд определя на 23 май 1995 г., че бивши служители на Щази не могат да бъдат съдени за шпионаж срещу Запада по време на Студената война. На Волф и други източногермански бивши разузнавачи, шпионирали срещу Запада, е дадена амнистия.
	Вж. ФСЗК.


	МДС (Китай)

	Министерство на държавната сигурност на Китайската народна република — службата за разузнаване и контраразузнаване.
	Съществуващо преди това на равнище управление към Министерството на обществената сигурност, МДС получава статут на министерство през 1983 г. По отношение на структурата и функциите си е подобие на КГБ. Освен това МДС отделя голямо внимание на вътрешната сигурност и доминира над всички останали китайски специални служби. МДС е образувано през юли 1982 г. с цел да се противопостави на чуждестранния шпионаж. Властите даже излизат със специално съобщение по този повод. „Възползвайки се от политиката на откритост, която провежда Китай по отношение на външния свят — се казва в съобщението, — разузнавателните и специалните служби на някои държави активизират усилията си за проникване в китайските държавни тайни и в изпращането на свои агенти на територията на страната за провеждане на подривна дейност.“
	На Запад твърде малко се е знаело за структурата на МДС до 1985 г., т.е. до бягството на Ю Дзънсан — бивш началник на Международния отдел на МДС. Не е изключено, че именно той е издал ЛАРИ УТАЙ ЧЪН, дълго време работил в ЦРУ и арестуван по обвинение в шпионаж през 1985 г.
	В МДС има управления, който работят по Тайван, Хонконг и Макао, както и международен отдел, който ръководи разузнавателните операции в останалите райони на света. В навечерието на присъединяването на Хонконг и Макао китайското разузнаване рязко активизира дейността си там.
	Освен това МДС води жестока борба с китайските дисиденти, които живеят както в Китай, така и в чужбина, непрекъснато осъществява НАБЛЮДЕНИЕ над чужденците, особено над журналистите. Под егидата на МДС (негласно) работи Институт за съвременни международни отношения — своего рода „мозъчен център“, който е в Пекин и официално не е свързан с правителството. Институтът издава секретния бюлетин _Съвременни международни отношения_, предназначен за тесен кръг високопоставени членове на комунистическата партия. Към МДС има и школа за международни отношения, която в действителност е разузнавателна школа, където преминават подготовка кадрите на китайското външно разузнаване.


	_Мегпай_

	Вж. ГИМПЕЛ, ЕРИХ.


	_Меджик_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на разузнавателна информация, осигурявана от американската армия и военноморския флот (а по-късно и от британците) и получена от декодирането на японския дипломатически КОД. Американското обозначение на тази информация е _ПЪРПЪЛ_. През март 1939 г. японците въвеждат нова шифрова машина от типа _Пърпъл_ и нови шифри. Те са разчетени за пръв път през есента на 1940 г. от американски военен екип криптолози, ръководен от УИЛЯМ ФРИДМАН — главен криптоаналитик от американската служба за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Фридман нарича екипа си „магьосници“. Оттук очевидно идва и името _Меджик_, използвано за разузнавателните сведения, получени от _Пърпъл_.
	По-късно терминът _Меджик_ се използва за по-широка категория операции при декодирането на съюзниците във войната срещу Япония.


	Медицинско разузнаване (МЕДРАЗ)

	Вид разузнаване, което има за цел събиране на медицинска (санитарно-епидемиологична, хигиенна) информация във войските на противника или на територията, където се предполага, че се водят боеве. Данните от медицинското разузнаване представляват голям интерес за командването и могат да повлияят върху неговото решение. Например подробностите около болестите в даден район на потенциални бойни действия или медицинските проблеми, пред които ще се изправят при срещата с вражеските войски, наистина са ценни и винаги се вземат под внимание в разчетите на една или друга операция.


	Медсън, Юджин

	Свързочник трети клас от американския военноморски флот в Пентагона. Арестуван е през 1979 г. за опит да продаде секретна информация на Съветския съюз. Осъден е на 8 години затвор.


	Мей, Алън Нън (1912)

	Английски ядрен физик, който шпионира за Съветския съюз, докато работи в Канада над проекта за атомната бомба.
	Мей е комунист още от студентските си години в университета Кеймбридж. Завършва през 1933 г. Други членове на комунистическата група в Кеймбридж са ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ и ДОНАЛД МАКЛИЙН — двама от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Мей е член и на кеймбриджкия клон на профсъюза на научните работници.
	През 1942 г. той се включва в секретния проект за разработка на британска атомна бомба с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Тюб Алойс_, като отначало работи в лаборатория в Кеймбридж. В края на 1944 г. или в самото начало на 1945 г. е изпратен в Канада. Посещава мястото, където се реализира проектът _Чок ривър_ — на около 320 км северозападно от Отава. Там се среща и разговаря с американски учени, които работят над атомната бомба под кодовото име _Проект Манхатън_ в университета на Чикаго. По време на престоя му в Отава е вербуван от полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН — военен АТАШЕ в съветското посолство. Заботин е съветски РАЗУЗНАВАЧ в ГРУ. Мей работи в _Чок ривър_, където един от колегите му физици е БРУНО ПОНТЕКОРВО — заподозрян шпионин, който по-късно бяга в Съветския съюз.
	Мей съобщава на съветското разузнаване за успешния американски опит с атомната бомба в Аламогордо, Ню Мексико, извършен на 16 юли 1945 г. Докладът пристига в Москва едва на 9 август, 3 дни след атомната бомбардировка над Хирошима. Мей дава на Заботин и мостри от уран–235 — най-важния материал за бомбата от Хирошима.
	Посолството играе съществена роля в съветската МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ, състояща се от американци, канадци и британци. На 2 август началниците на Заботин в Москва го карат да „предприеме мерки и да организира получаването на документални материали за атомната бомба! Технически процес, чертежи, калкулации“.
	Това е едно от многобройните съобщения, осигурени на западното разузнаване от ИГОР ГУЗЕНКО — шифров чиновник в съветското посолство. Гузенко бяга през септември 1945 г., месеца, в който Мей се завръща в Кингс колидж в Лондон.
	Той е поставен под НАБЛЮДЕНИЕ от британската Служба за сигурност (МИ–5), която го разпитва през февруари 1946 г. МИ–5 знае и за 3-те срещи с АГЕНТУРИСТА от ГРУ в Британския музей, на които не се е явил. Изумен, че МИ–5 знае за шпионската му дейност, Мей си признава, че е предавал тайни от февруари до август 1945 г. „Цялата работа бе изключително мъчителна за мен и единствената причина, за да се включа, бе мисълта за приноса, който ще имам към сигурността на човечеството — казва той — В никакъв случай не съм го направил, за да получа нещо.“ (В действителност е приел 700 долара и 2 бутилки уиски от агентуриста си от ГРУ.)
	Арестуван е на 4 март 1946 г. от СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на Скотланд ярд. След еднодневен процес в Олд Бейли е признат за виновен и осъден на 10 години затвор. Освободен е през 1952 г. за добро поведение, а по-късно става професор по физика в университета в Гана.
	Кодовото наименование, дадено му от ГРУ, е _Алек_, а от МИ–5 — _Примроуз_.


	Мейсън, Тиодъръс (1848–1899)

	Първият ръководител на военноморското разузнаване на САЩ (предшественика на ДИРЕКТОРА НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ). Мейсън завършва през 1868 г. Военноморската академия. На поста ръководител на разузнаването е от юни 1882 до април 1885 г. По времето, когато получава назначението си, е лейтенант. Пенсионира се с чин капитан III ранг през 1894 г.


	Мейсън-Макфарлин, Ноъл (1889–1953)

	РАЗУЗНАВАЧ от групата британски войски във Франция, обкръжени от германската армия през 1940 г.
	Мейсън-Макфарлин получава образованието си в Кралската военна академия в Улуидж. През 1909 г. постъпва на активна служба като артилерийски офицер. През Първата световна война служи във Франция, Белгия и Месопотамия и получава много отличия. Той е военен АТАШЕ на Великобритания във ВИЕНА от 1931 до 1934 г., а след обучение в Имперския колеж по защита и командване на артилерийска бригада служи в армейския щаб и като аташе в Копенхаген и БЕРЛИН.
	През 1939 г. като генерал-майор е назначен за директор на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ в Британския експедиционен корпус във Франция под ръководството на генерал сър Джон Горт. По заповед на Горт е лишен от състава му, за да поддържа малка щабквартира във Франция. Затова Мейсън-Макфарлин не успява да осигури подходяща разузнавателна информация за началниците си по време на неуспешната кампания във Франция, която води до победа на германците и до евакуация на британците от Дюнкерк. Когато Британският експедиционен корпус се оттегля, Мейсън-Макфарлин бързо събира изоставащи войници, организира ефективна сила, която си пробива път с боеве към бреговете и отблъсква силната германска съпротива.
	През лятото на 1941 г. е назначен за ръководител на британската военна мисия в Съветския съюз. Напуска Москва в началото на 1942 г. и по-късно служи като губернатор на Гибралтар. През 1944 г. е подложен на сериозно медицинско лечение и на следващата година се пенсионира с чин генерал-лейтенант.


	Мелех, Игор

	Съветски РАЗУЗНАВАЧ от кариерата, заловен в шпионаж в Ню Йорк, където работи под ПРИКРИТИЕТО на сътрудник в Секретариата на ООН.
	Завършил е Военния институт за преводачи, а по-късно е инструктор във Военната дипломатическа академия, където се обучават офицери на ГРУ. През 1958 г. е изпратен в Съединените щати. Назначен е в Секретариата на ООН. В Ню Йорк Мелех е забелязан да се среща с Вили Хирш, който по това време вече е под НАБЛЮДЕНИЕ от ФБР (вж. ГИЛМОР, ДЖОН). ФБР поставя и Мелех под наблюдение. На 23 октомври 1958 г. — по време на друга среща, този път в Чикаго — Мелех, придружен от Хирш, плаща 200 долара на човек, който трябва да им предаде аероснимки на Чикаго и околностите му.
	Човекът е ДВОЕН АГЕНТ, наречен от ФБР Агент X, който помага при засичането на Хирш, а сега действа и против Мелех. По-късно Мелех се обажда по телефона на Агент X и му казва да дойде в Ню Йорк, където му дава още 200 долара и го подканва да побърза със снимките.
	Следващата среща на Мелех и Агент X е насрочена за януари 1959 г. на станция на метрото в Бруклин, Ню Йорк. Вечерта на 17 януари Мелех и Агент X, внимателно наблюдавани от агенти на ФБР, се срещат на станцията на метрото. Мелех получава пакет и дава плик с 500 долара.
	ФБР изчаква Мелех да уреди нова среща с Хирш или с Агент X и най-сетне — на 27 октомври 1960 г., подвежда и Мелех, и Хирш под отговорност в Ню Йорк. Този ден Върховният федерален съд в Чикаго ги обвинява в шпионаж — „конспирация за получаване на информация относно нашата национална отбрана, която ще бъде предадена на Съветска Русия“.
	Мелех няма дипломатически имунитет, но е освободен под гаранция след кратък престой в затвора и му е забранено да напуска Манхатън. Хирш остава в затвора. Мелех не е предаден на съд. Освободен е при условие, че ще напусне Съединените щати, и той си тръгва на 8 април 1961 г.
	Срещу администрацията на Кенеди, отменила обвиненията срещу Мелех, се надига значителна критика. Въпреки че президентът отрича каквато и да е връзка между Мелех и освобождаването на двамата американски пилоти, които са останали живи, след като самолетът им е бил свален от съветски изтребители на 1 юли 1960 г., 2-те събития са свързани. (Вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ.)
	(Хирш също е освободен, при условие че напусне страната. Делото срещу него е прекратено, след като обвиненията срещу Мелех са оттеглени. Хирш също е част от РАЗМЯНАТА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ — в случая с двамата летци на _B–47_.)


	Мемунех

	Старозаветно понятие, което в точен превод означава отговорник. Използва се в Израел като почетно звание за заслужил деец към държавата. За пръв път е дадено от министър-председателя Давид Бен Гурион на ИСЕР ХАРЕЛ през 1957 г. По това време Харел е директор на МОСАД — израелската външноразузнавателна служба. Преди това е бил директор на ШИН БЕТ — вътрешната служба за сигурност, върху която все още има влияние и упражнява контрол. Той е председател и на разузнавателния координационен комитет, известен като Вараш, което де факто го прави ръководител на всички израелски разузнавателни действия до подаването му на оставка като директор на Мосад през 1963 г.
	Харел е единственият, който е наречен мемунех.


	МЕН

	МЕРКИ ЗА ЕЛЕКТРОННО НАБЛЮДЕНИЕ.


	_Мендрейк (Як–25RD)_

	Съветски РАЗУЗНАВАТЕЛЕН самолет за големи височини. _Мендрейк_ е КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ, дадено на самолета от СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ. Създаден е на базата на _Як–25 Флашлайт_ (Светкавица) — 2-моторен реактивен самолет с удължени крила, разработен специално за нощни полети и операции при всякакви атмосферни условия. Самолетът, въоръжен с 23-милиметрово оръдие, е снабден с далекообхватен радар и развива максимална скорост 1080 км/ч. За пръв път излита през 1953 г., а навлиза в експлоатация 2 години по-късно. Тогава вече е надминат от по-съвършения американски бомбардировач _B–47 СТРАТОДЖЕТ_, чиято скорост е почти колкото на _Як–25_.
	_Мендрейк_ има прави криле с разпереност 22,5 м. Самите криле са по-високо на корпуса, отколкото при _Флашлайт_, и са с двойка турбореактивни мотори, поставени в кожуси на крилете. Далечината на полета е 3500 км без допълнителни резервоари. Средната височина на полета е 18 км, а максималната — 21 км. _Як–25_ е 2-местен.
	Често наричат _Мендрейк_ „съветския _U–2_“. В края на 50-те години той извършва разузнавателни полети над Западна Европа, а също и над райони, близки до Съветския съюз. Предполага се, че полетите над Запада са прекратени изненадващо бързо след свалянето на _U–2_ на 1 май 1960 г. Явно руснаците са искали да избегнат всички обвинения във въздушен шпионаж, които са им били отправяни.
	Очевидно някои от изтребителите са били построени отново като разузнавателни варианти (а също така модифицирани според конфигурациите, специфични за електронни военни действия). През 1958 г. са произведени 1000 самолета _Як–25_ от всички видове — изтребител, разузнавателен и бомбардировач. Основните положения в _Як–25_ са доусъвършенствани в значително подобрения бомбардировач _Як–28 Бруър_ и изтребителя _Файърбърд_.
	{img:shpionazh-54.jpg|#Як–25}


	Менжински, Вячеслав (1874–1934)

	Ръководител на съветското ОГПУ — централния орган на Държавна сигурност, от 1926 до 1934 г. (вж. ЧК). Наследява поста на ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ и също като него е от благороднически полски произход. Преди това е бил заместник-директор на ГПУ от 1923 до 1926 г.
	Американският аналитик на разузнаването Джон Дзиак описва Менжински в книгата си „Чекисти: история на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988) така: „Способен лингвист и интелектуалец дилетант, Менжински е или болен, или хипохондрик, което като цяло го прави слаб лидер. Но е удобен за Сталин, тъй като заместникът на Менжински [Генрих] Ягода вече е бил сред утвърдените палачи…“
	На 10 май 1934 г. Менжински получава сърдечен удар. Отдавна е имал проблеми със сърцето и е бил под наблюдението на лекарите от Кремъл. През юли 1934 г. ОГПУ е закрито и прехвърлено към Главното управление на Държавна сигурност (Главное управление государственной безопасности (ГУГБ) към Народный комиссариат внутренних дел). Главният заместник на Менжински е ГЕНРИХ ЯГОДА, който е назначен на негово място като ръководител на съветското разузнаване.


	Мерки за електронно наблюдение (МЕН)

	Военна апаратура и дейност за откриване, прехващане, установяване на местоположението, записване и анализиране на електромагнитни излъчвания от радар и радио. МЕН осигуряват ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ (ЕП) и ЕЛЕКТРОННО КОНТРАПРОТИВОДЕЙСТВИЕ (ЕКП). Системите на МЕН са стационарни.
	Със системите МЕН се оборудват наземните станции за наблюдение, специални машини, а също и бойни КОРАБИ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ, ПОДВОДНИЦИ и САМОЛЕТИ.


	Меркулов, Всеволод (?–1953)

	Ръководител на НКГБ (Народный комиссариат государственной безопасности) от февруари до юли 1941 г. и отново от април 1943 до март 1946 г. Меркулов е член на т.нар. грузинска мафия на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ — ръководител на НКВД.
	Разделянето на разузнавателните агенции през 1941 г. става, след като Съветският съюз превзема Латвия, Литва и Естония. „Арести, депортиране, екзекуции и затворнически лагери — това са действията, предприети от реорганизираните и разширени сили за сигурност“ — пише Джон Дзиак в „Чекисти: история на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988). Промените от 1943 г. са извършени непосредствено след битката за Сталинград, когато напредването на съветските войски „предлага възможността за ново превземане на територии и население“.
	Меркулов работи последователно за ЧК, ГПУ и ОГПУ от 1921 до 1931 г., а през следващите 7 години е на партийна работа в Грузия. През декември 1938 г. е назначен за пръв заместник на Берия в НКВД (първите заместници на разузнавателните ОРГАНИ или на органите за безопасност обикновено наследяват поста на ръководителя).
	Унгарският дипломат Николаш Няради пише за Меркулов в книгата „Мястото ми на първия ред в Москва“ („Му Ringside Seat in Moscow“, 1953):

	Истински парадокс: изключително мил човек, който проявява животинска жестокост, човек, който е крайно сериозен и същевременно изключително остроумен. Притежава търпението на Йехова, а изпушва по 40–50 цигари, докато трае работният му ден. Човек с такова достойнство, че в негово присъствие руските посланици не откъсват вниманието си нито за миг от него. Притеснителен, със срамежлива усмивка, която играе на лицето му, докато говори. Меркулов е човекът, който лично наблюдава ликвидирането на почти 2 млн. естонци, латвийци и литовци, без да трепне. Подобно на гангстер, който избухва в сълзи, когато чуе акорди от _Приспивна песен_ на Брамс, той притежава типичната руска сантименталност към децата и след като го опознах по-добре, той веднъж ми показа с насълзени очи една снимка на сина си — войник.

	След смъртта на Сталин през 1953 г. Берия е арестуван, както и много от поддръжниците му, включително Меркулов. Той е един от шестимата помощници на Берия, съдени от съветския Върховен съд по многобройни обвинения от 18 до 23 декември 1953 г. Екзекутиран е на 23 декември. (Берия вече е бил застрелян.)


	Метрик

	Най-високата степен на СЕКРЕТНОСТ, приета от Атлантическия съюз през 1948 г., а след това използвана и от СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ. В началото на 50-те години е променена на КОСМИК.


	МИ

	1. ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (Military Intelligence — Ml).
	2. Общо название на британските служби за разузнаване и сигурност. Терминът произлиза от клоновете във военното министерство от времето преди Първата световна война. Оригиналното им обозначение е със съкращението МО (от Military Operations — Военни операции), а през 1916 г. то се променя на МИ (Military Intelligence — Военно разузнаване).


	Главни служби на МИ
	МИ–1 — Управление за военно разузнаване.
	МИ–1(b) — Отдел по КРИПТОАНАЛИЗ (част от ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ от 1919 г.).
	МИ–1(c) — Международен отдел.
	МИ–3 — Отдел за европейски страни.
	МИ–3(b) — Германски подотдел (променен на МИ–14 през 1940 г.).
	МИ–5 — Служба за сигурност (първоначално Разузнавателна служба за сигурност).
	МИ–6 — Тайна служба за сигурност.
	МИ–8 — Служба за радиобезопасност.
	МИ–9 — Евакуационна служба.
	МИ–11 — Военна полиция.
	МИ–14 — Отдел за Германия.
	МИ–19 — Обединена служба и център за подробни разпити.
	МИ(L) — Връзка със службите на съюзническото разузнаване.
	Не всички от изброените служби са съществували по едно и също време.


	\* МИ–5

	Британската Служба за сигурност (British Security Service) отговаря за КОНТРАШПИОНАЖА в Обединеното кралство.
	Според историка ФРАНСИС ХИНСЛИ, както отбелязва в книгата „Британското разузнаване през Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1990), през март 1909 г. „в отговор на нарастващата обществена загриженост от будещите страх шпионски разкази и потресаващи романи за нашествия…“ е създаден подкомитет към Комитета за имперска сигурност, който да преценява характера и степента на разпространение на чуждестранните шпионски действия във Великобритания и да се опита да им се противопостави. Докладът, издаден през юли 1909 г., без съмнение открива, че „в страната съществува широка германска шпионска мрежа…“ и че „липсва организация, която да определи какви са целите и намеренията й“.
	В отговор на този доклад на 1 октомври 1909 г. е създадено Бюро на тайните служби — официалното название е Имперска служба за разузнаване и сигурност, — чиято задача е да служи като посредник между военното министерство, Адмиралтейството и британските шпиони и АГЕНТИ в чужбина, както и на британското правителство в областта на контрашпионажа. Бюрото е разделено на Вътрешен и Външен отдел.
	Въпреки че Бюрото на тайните служби е отделно от държавните организации, административно то остава под командването на МО–5 (специалния клон за военни операции, който отговаря и за въпроси, свързани с чужденците) на военното министерство. Отначало бюрото се състои от Военноморски отдел под ръководството на капитан МАНСФИЙЛД КЪМИНГ и Военен отдел под ръководството на капитан ВЪРНЪН КЕЛ (псевдоним Кели). Последвалите реорганизации задължават Къминг, скоро известен само като _Си_, да събира разузнавателна информация, докато Кел, който използва съкращението _Кей_, отговаря за залавянето на шпиони.
	Бюрото е доста ангажирано в събирането на разузнавателни сведения за германските военни и военноморски планове. Дванадесет шпиони са арестувани във Великобритания преди избухването на Първата световна война. По-късно се появяват доказателствата за шпионска МРЕЖА във Великобритания, която е трябвало да бъде задействана, щом войната започне.
	При избухването на Първата световна война през август 1914 г. Вътрешният отдел е поставен директно под командването на военното министерство (на отдел МО–5), а името се променя на МИ–5, когато се създава новото управление ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Външният отдел става МИ–1(c) и отговаря за КОНТРАШПИОНАЖА извън пределите на Британската империя, а също и за събирането на разузнавателна информация в чужбина.
	И отново, в началото на войната, работата и на двете подразделения се увеличава. В първите дни британците арестуват 21 заподозрени шпиони (един успява да избяга). Други 35 са заловени по време на войната. Към 1916 г. вероятно във Великобритания вече не е имало повече шпиони, останали на свобода. Към края на Първата световна война Външният отдел е прикрепен към Министерството на външните работи и става известен като Секретна разузнавателна служба (СРС) — накратко МИ–6. Къминг остава неин директор до 1923 г. Вътрешният отдел, който се занимава с проблемите на вътрешната сигурност, е наречен МИ–5. Кел запазва поста директор на МИ–5 до 1940 г. (Той използва инициала си _Кей_, въпреки че директорите след него не го възприемат за разлика от директорите на МИ–6, които възприемат името _Си_ и за себе си.)


	Болшевишката заплаха
	В периода между двете световни войни периодично се полагат усилия за преструктуриране на британските разузнавателни служби, особено по въпроса за взаимодействието на МИ–5 и МИ–6. Но по времето, когато Германия все още не е заплаха, съществува заплахата от износ на революция от болшевиките в Съветска Русия. Важен момент в МИ–5 за разкриването на „болшевишки“ заговори е май 1927 г. Организирана е масирана проверка от МИ–5 и полицията срещу съветската дейност във Великобритания (вж. АФЕРА _АРКОС_; МАКАРТНИ, УИЛФРИД). Наистина независимо от настъпването на фашисткото движение във Великобритания, особено на ръководеното от облечения в черни ризи лидер сър Осуалд Мозли, който привлича около себе си тълпите, службите за сигурност и полицията смятат, че комунистите са много по-голяма заплаха за британското общество.
	Въпреки това в края на 30-те години вече е очевидно, че Германия отново представлява заплаха за Великобритания, и страхът от потенциален германски шпионаж се възражда. Този страх нараства, когато във Великобритания започват да прииждат десетки хиляди бежанци от Хитлеровия терор.
	През по-голямата част от Втората световна война сър ДЕЙВИД ПИТРИ е ръководител на МИ–5. Той заема този пост от ноември 1940 до 1946 г. Сядайки в креслото на началник на британската Служба за сигурност, Питри едновременно получава 3 воински звания в армейския разузнавателен корпус: лейтенант, майор и като добавка длъжност на полковник.
	В годините на войната МИ–5 работи изключително успешно. Във Великобритания са заловени и екзекутирани 16 германски шпиони. Двама испанци също са екзекутирани като шпиони в Гибралтар. Много други германски агенти са ПРЕВЕРБУВАНИ или принудени да участват в добре замислената британска система за измама, която успява да убеди германските разузнавателни служби и самия Адолф Хитлер, че могат да разчитат на широка и ефективна шпионска МРЕЖА във Великобритания. (Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.)
	Само за един човек е известно, че е шпионирал във Великобритания по време на войната, без да бъде заловен и превербуван. Това е ЯН ВИЛХЕЛМ ТЕР БРАК. Още двама твърдят, че са били спуснати във Великобритания по време на войната и успешно са се завърнали в Германия, без да бъдат забелязани, но разказите им не са особено правдоподобни.
	По време на войната МИ–5 се състои от следните 5 основни отдела:
	А — Администрация.
	Б — Контрашпионаж.
	В — Сигурност.
	Г — Военни свръзки.
	Д — Чужденци.
	Е — Чуждестранен контрол.


	Поражения по време на Студената война
	Успехите на МИ–5 от Втората световна война не се повтарят по време на продължителната Студена война. Има няколко изключително успешни операции на МИ–5, насочени срещу руското, френското и египетското посолство в Лондон (вж. _ИНГАЛФ_). В резултат много съветски агенти, работили във Великобритания, са заловени — повечето са кадри на МИ–5.
	По време на Втората световна война и след нея в британските правителствени структури има няколко съветски ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ — повечето млади мъже, вербувани в университета в Кеймбридж (вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ). След време те заемат ръководни постове в Министерството на външните работи и в МИ–6.
	Бягството на ДОНАЛД МАКЛИЙН от Великобритания през 1949 г. и на ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ от Бейрут през 1963 г. в Съветския съюз, докато са под активното разследване от МИ–5, води до разочарование от агенцията. И наистина имало е тревога — и дори доказателства, — че и в МИ–5 са проникнали съветски внедрени шпиони.
	През 1963 г. се разкрива, че АНТЪНИ БЛЪНТ, служил в МИ–5 по време на войната, е съветски внедрен агент. Има и още заподозрени. Комисия с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ КОМИСИЯ _ФЛУЪНСИ_, съставена от кадри на МИ–5 и МИ–6, задълбочено разследва обвиненията и стига до заключението, че има данни за почти непрекъснато съветско проникване в МИ–5 още от 1942 г., което е продължило най-малко до 1962 г. Набелязаните от комисията заподозрени като съветски шпиони в МИ–5 са Майкъл Ханли — директор на направление в МИ–5 по това време, и РОДЖЪР ХОЛИС — генерален директор на МИ–5. Ханли става генерален директор по-късно!
	Ханли и Холис са разпитани съвсем приятелски и въпреки че резултатите не са убедителни, досиетата и на двамата са затворени. (През 1981 г. министър-председателката Маргарет Тачър казва пред Камарата на общините, че след преразглеждане се е стигнало до заключението, че Холис не е шпионин.)
	Наследниците на Холис, особено МАРТИН ФЪРНИВАЛ ДЖОУНС, се сблъскват със значително предизвикателство в агенцията, включително с понижения дух на служителите. Фърнивал Джоунс и директорите след него са особено загрижени за създаването на близки, открити взаимоотношения със Съединените щати, с ФБР и ЦРУ, чиито лидери разглеждат проникването в британското разузнаване и в Министерството на външните работи, а също и в американския проект за атомната бомба, като значителни провали от страна на британските служби. Независимо от подозренията, че е съветски шпионин, Майкъл Ханли наследява Фърнивал Джоунс през 1972 г. и предизвиква още по-голям ужас в американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, която се чувства „предадена“ от британските провали в разкриването на британските членове на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ и на Петорката от Кеймбридж.
	Две десетилетия по-късно, през декември 1991 г., британската общественост е изумена, а някои от старите кадри — шокирани, когато една сутрин разтварят вестниците и прочитат, че за директор на МИ–5 е назначена 56-годишна майка на 2 деца. Госпожа СТЕЛА РИМИНГТЪН е първата жена, поставена начело на толкова значима агенция, както и първият ръководител на МИ–5, официално оповестен в пресата. В официалното изявление за назначаването й се казва: „… не е предоставен нито снимков материал, нито интервю във връзка с назначението.“ (През 1993 г. за пръв път официално „разкрит“ е ръководителят на МИ–6 сър Колин Маккол.)
	Официалните разкрития продължават, когато на 16 юли 1993 г. МИ–5 публикува книжката „Служба за сигурност“ (36 страници), в която са описани подробности около дейността на МИ–5, уставът и дори организационната схема. Разкрива се, че МИ–5 има персонал 2000 служители.
	По това време се появяват и снимки на директорката госпожа Римингтън, която извежда Службата за сигурност от сянката на Студената война.
	В „Служба за сигурност“ са изброени 5 функции на МИ–5: 1) контратероризъм („Ирландските организации в момента представляват основната терористична заплаха за Обединеното кралство“); 2) контрашпионаж („факт е, че старата заплаха [Съветският съюз и Варшавският договор] вече не съществува, но също така е факт, че шпионажът продължава да съществува“); 3) борба срещу подривна и диверсионна дейност („След разпадането на съветския комунизъм… [тези усилия] сега представляват по-малко от 5% от следователската работа на службата“); 4) охрана; 5) разузнаване и 6) архиви.
	Усилията в областта на борбата срещу тероризма заемат около 70% от ресурсите на Службата за сигурност, като 26% се падат на международния тероризъм, а 44% — на ирландските и вътрешните проблеми. Очевидно при изпълняване на операции срещу тероризма МИ–5 работи в сътрудничество с МИ–6 и с военното разузнаване, включително с военновъздушните сили и специалните морски части.
	Когато на 1 април 1996 г. Стивън Ландър поема длъжността генерален директор на МИ–5 от Римингтън, от него се очаква да наблегне още повече на антитероризма, особено след бомбените атентати на Ирландската републиканска армия (ИРА). Ландър — бивш директор на отдела за ирландския антитероризъм в МИ–5 — е известен с работата си точно в тази област.


	Генерални директори на МИ–5
	1909–1940 — генерал-майор сър Върнън Кел.
	1940–1946 — сър Дейвид Питри.
	1946–1953 — сър Пърси Силитоу.
	1953–1956 — сър Дик Уайт.
	1956–1965 — сър Роджър Холис.
	1965–1972 — сър Мартин Фърнивал Джоунс.
	1972–1979 — сър Мартин Ханли.
	1979–1981 — сър Хауърд Смит.
	1981–1985 — сър Джон Джоунс.
	1985–1988 — сър Антъни Даф.
	1988–1991 — сър Патрик Уокър.
	1991–1996 — Стела Римингтън, носителка на _Ордена на Британската империя_.
	1996 — Стивън Ландър.


	{img:shpionazh-55.png|#Организация на Службата за сигурност (МИ–5)}


	\* МИ–6

	МИ–6 е британската Секретна разузнавателна служба (СРС) — Secret Intelligence Service (SIS), която отговаря за външното разузнаване. Води началото си от БЮРОТО НА ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ, създадено през 1909 г. (вж. МИ–5).
	С избухването на Първата световна война през август 1914 г. Външният отдел на бюрото става МИ–1(c) и отговаря за КОНТРАШПИОНАЖА извън рамките на Британската империя. Международният отдел е част от военното министерство от 1916 до 1918 г., а след това минава под надзора на Министерството на външните работи. През 1921 г. СРС става Британска външноразузнавателна агенция под контрола на Министерството на външните работи. Капитан МАНСФИЙЛД КЪМИНГ (известен като _Си_) е ръководител на Чуждестранния отдел/СРС/МИ–6 от 1909 до 1923 г. Той напуска този пост няколко месеца преди смъртта си.
	Основният ОБЕКТ на АГЕНТИТЕ на Къминг по това време е Германия. Разузнавателният екип на Британския експедиционен корпус във Франция, който отговаря за ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, се представя зле. Усилията на Къминг са насочени към по-високо равнище на събиране на разузнавателни сведения и постигане на по-голям успех. Той поставя местни директори на разузнаването на 3 фронта, които докладват в щабквартирата. Къминг се заема и с ПОЛИТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. След абдикацията на цар Николай II на 16 март 1917 г. вече се налага Великобритания да подкрепи усилията на Александър Керенски при формирането на ново правителство, което да задържи Русия във войната срещу Германия. За тази цел британското правителство му изпраща финансова подкрепа през създадена от Къминг служба в Ню Йорк. Куриерът, който обикновено пренася парите, е агентът на Къминг СЪМЪРСЕТ МОЪМ. Моъм е посредникът между министър-председателя Лойд Джордж и Керенски. Междувременно други британски разузнавачи — майор СТИВЪН АЛИ и неуморимият СИДНИ РАЙЛИ, работят в разкъсваната от революцията Русия.
	Не е ясно кой и с каква точно задача е изпратил Райли. Преди това той е бил в Русия като представител на Къминг, когото нарича понякога дори с обич „онзи еднокрак мошеник“, като представител на германски корабостроителници и по собствено желание. Райли е упорит роялист. Той се среща с болшевишките лидери, а след това се опитва да постави началото на контрареволюция. Той несъмнено е въвлечен в опита за убийство на болшевишкия лидер В. И. Ленин, при който лидерът е тежко ранен.
	Сложният широкомащабен план на Райли да превземе отново Русия (и сам да стане министър-председател) завършва безславно. Но той продължава да изпраща други агенти в чужбина. Търговското споразумение между Великобритания и Русия от март 1921 г. фактически е признание на болшевишкия режим. Според договора нито една от 2-те страни не трябва да шпионира другата. Това, разбира се, съвсем не възпира нито Къминг, нито руския му колега ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ от действия. Британците са притеснени, че руснаците може да се намесят в конфликта с Ирландия. А скоро се появяват сведения, че руснаците шпионират във Великобритания и поддържат комунистическото движение, което създава значителни проблеми, тъй като икономиката на Великобритания запада.
	(Най-важното е, че през 1919 г. изключително успешната програма на Адмиралтейството по КРИПТОАНАЛИЗ, известна като СТАЯ 40, и по-незначителните усилия на военното министерство се сливат, за да създадат ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, която също е поставена под цялостния контрол на Къминг. Школата скоро успява да проникне в дипломатическите шифри, използвани от руснаците при комуникациите с посолството им в Лондон.)
	Райли се превръща в основен проблем за МИ–6 през 1924 г. Въпреки че по това време живее в Съединените щати, той поддържа финансово антиболшевишките движения в Европа и през 1924 г. отново е в Съветския съюз (създаден през 1922 г.) за операция за заблуда, известна като _ТРЪСТ_. Когато Райли изчезва при преминаването на финландската граница, съпругата му настоява да получи помощ от офицерите в МИ–6 поне за да се разбере съдбата му. (_Тръст_ в действителност е фасада на руските разузнавателни служби, които по-късно стават известни като ОГПУ.)
	През 1923 г. Секретната разузнавателна служба има нов генерален директор — отново военноморски офицер. Това е контраадмирал ХЮ СИНКЛЕР, който е служил като ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ непосредствено след войната. Съществува известно припокриване на разузнавателните му усилия срещу руснаците и ситуацията в Германия. Според условията на Версайския договор на германците е наложена забрана да развиват авиацията, както и някои видове оръжия. Германските лидери, включително Херман Гьоринг, заминават за Русия, за да създадат секретни тренировъчни бази и програми и съвместно с руснаците да разработват оръжия. След като Съветският съюз започва индустриално и военно възстановяване след Гражданската война, Великобритания става основният му враг.
	Германия започва възстановяването на военната си мощ през 30-те години, което кара агентите на МИ–6 да заработят по-упорито при определяне размера и размаха на превъоръжаването. Но ресурсите на МИ–6 са твърде ограничени за необходимите външноразузнавателни действия за поддържане интересите на Великобритания, които се простират по цял свят. Почти не се е получило предупреждение за африканското приключение на Италия в Абисиния (Етиопия) през 1935 г. или за германската окупация на провинция Рейн същата година. МИ–6 не осигурява предупреждение за намеренията на Хитлер, а също и възможностите му, когато Германия превзема Северна Чехословакия, а след това и останалата й част (1938) и Полша (1939).
	Историкът на британското разузнаване НАЙДЖЪЛ УЕСТ описва състоянието на МИ–6 в началото на Втората световна война в книгата „МИ–6: Британски операции на Секретната разузнавателна служба 1909–1945“ („MI6: British Secret Intelligence Service Operations 1909–1945“, 1983) така:

	Първите 16 години на адмирал Хю Синклер като ръководител на СРС бяха изключително трудни за него, тъй като имаше остра нужда от финансова подкрепа. Това го накара да закрие особено необходими [чуждестранни] резидентури и да разчита на много от вече износените стари източници от Първата световна война. Не успяваше да използва и парите, които имаше, тъй като харчеше прекалено много за руското разузнаване и плащаше на несигурни емигрантски източници, а съвсем малка част насочваше в друга посока. В резултат той бе абсолютно неподготвен за борба срещу разрастването на нацизма.

	* * *

	В периода между войните СРС съвсем губи позиции в Уайтхол. Руските доклади на Къминг подкопават доверието към агенцията, така че, когато офицерите… носят подходящи данни, никой не им вярва. Тази липса на положително отношение към СРС се задълбочава в Уайтхол, когато абисинският и рейнският преврат се оказват непредвиден и напълно неочакван факт. Синклер късно разбира, че Германия е основната им цел, и когато нуждата на Уайтхол от разузнавателни сведения за Германия нараства, Синклер не успява да ги осигури. Необходими са години, за да се създадат добри източници, а враждебната обстановка в нацистка Германия усложнява още повече задачата на СРС.

	Два месеца след началото на войната, на 4 ноември 1939 г., адмирал сър Хю Синклер умира в офиса си. Неговият наследник — полковник СТЮЪРТ МИНГИС, заема длъжността също в продължение на повече от цяло десетилетие. Мингис по-късно е повишен в чин генерал-майор. Той участва в по-голямата част от успешната британска разузнавателна дейност през войната, включително в криптоанализа _УЛТРА_. Постигнати са известни успехи в месеците, преди Великобритания да влезе във войната. Например полковникът от военновъздушните сили ФРЕДЕРИК УИНТЪРБОТЪМ изпълнява успешни мисии по събиране на разузнавателни сведения в Германия и дори се среща с Адолф Хитлер. Друг успех е въздушната фотография над Германия. Кралските военновъздушни сили нямат екип за РАЗУЗНАВАНЕ. От март 1939 г. МИ–6 и Франция финансират австралиеца СИДНИ КОТЪН, който извършва шпионски полети над Германия с търговски самолет с фотокамери.
	Но има и провали. В ИНЦИДЕНТА КРАЙ ВЕНЛО на холандско-германската граница двама офицери от МИ–6 са отвлечени от германците през ноември 1939 г. Двамата офицери — капитан ПЕЙН БЕСТ и майор РИЧАРД СТИВЪНС, по-късно разкриват много от тайните на МИ–6, включително имената на британските агенти в Германия. Независимо от това безславно начало МИ–6 има значителни постижения през Втората световна война. Заедно с успеха на _Ултра_ срещу германските комуникации (вж. _ЕНИГМА_; КРИПТОАНАЛИЗ) МИ–6 успява да предостави на съюзническите лидери подробни и полезни сведения за германските и италианските възможности и до голяма степен — за намеренията им.
	Мингис работи добре съвместно с американските и другите британски разузнавателни агенции. Съществуват много проблеми, свързани предимно с американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ и британската организация Специални изпълнителни операции (СИО), но, разбира се, на фона на общите постижения от войната те са незначителни. (Това личи от сътрудничеството между службите и присъдените отличия. Мингис е награден с американския орден _Легион на честта_.)
	През Втората световна война МИ–6 се състои от 2 основни управления: У — за дейностите в щабквартирата; УР — за резидентурите в чужбина. Първото управление се дели на следните отдели:
	I — Политически.
	II — Военен.
	III — Военноморски.
	IV — Военновъздушни сили.
	V — Контраразузнаване.
	VI — Индустриален.
	VII — Финансов.
	VIII — Комуникации.
	IX — Шифри.
	X — Преса.
	През лятото на 1944 г. е създаден нов отдел с обозначение IX (което вече съществува): Съветски шпионаж и подривни действия. Ръководител на новия отдел е ветеранът от отдел V (Контраразузнаване) ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — един от най-успешните шпиони на Съветския съюз.


	Шпионаж по време на Студената война
	Студената война издига нови предизвикателства пред британското разузнаване и бившият съюзник Йосиф Сталин бързо се превръща в един от враговете. Съветското разузнаване има здрава опора в британските разузнавателни служби по време на войната, главно благодарение на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Освен Ким Филби, който е сред бързо налагащите се кадри на МИ–6, а може би дори и един бъдещ генерален директор, сред шпионите са ДЖОН КЕЪРНКРОС, който работи в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ и в МИ–6, и ДЖОРДЖ БЛЕЙК, който започва шпионска дейност в полза на руснаците след Корейската война. Близкото сътрудничество между МИ–5 и МИ–6 означава, че АНТЪНИ БЛЪНТ и други съветски ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ в службите за сигурност са имали достъп до материали в МИ–6.
	(Един от най-странните случаи е с ЧАРЛС ЕЛИС — офицер от МИ–6 през Втората световна война, който продава разузнавателна информация и на германците, и на руснаците. Шпионските му действия за руснаците вероятно са продължили и след войната.)
	Благодарение на внедрените си агенти руските разузнавателни служби разкриват много от британските и американските разузнавателни операции. Провалите на съюзниците по време на Студената война определено се дължат на съветското проникване, на загубата на изпратени в Албания агенти, както и на факта, че руснаците са запознати с проекта за _БЕРЛИНСКИЯ ТУНЕЛ_. Десетки други британо-американски разузнавателни операции са разкрити.
	Отговорността за някои от провалите (и затрудненията) в разузнаването пада върху МИ–6. През 1956 г. например МИ–6 изпраща вече позастарелия и не толкова подвижен бивш военноморски водолаз ЛАЙЪНЪЛ КРАБ на тайна мисия в пристанището Портсмут, за да прегледа подводната част от корпуса на съветския кораб _Орджоникидзе_, с който са пристигнали във Великобритания съветските лидери Никита Хрушчов и Н. А. Булганин. По-късно в пристанището е намерено обезглавено тяло, за което се предполага, че е на Краб.
	МИ–6 има някои значителни постижения. Офицерът от съветското разузнаване ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ първо се свързва с ЦРУ в желанието си да разкрие военните тайни на съветските въоръжени сили. Пренебрегнат от американците, той се обръща към британския бизнесмен ГРЕВИЛ УИН, който прехвърля случая на МИ–6. Въпреки че британците се налага да „споделят“ Пенковски с ЦРУ, в началото на 60-те години съветската военна политика и оръжейни системи са напълно разкрити пред британските и американските политически и военни лидери.
	МИ–6 има и други успехи, въпреки че малко от тях са толкова съществени, както краткотрайният успех с Пенковски. За разлика от МИ–5 под ръководството на СТЕЛА РИМИНГТЪН Секретната разузнавателна служба все още не се е разкрила пред обществеността. Вероятността да стори това е много малка независимо от това, че Студената война е приключила. МИ–6 все още изпраща агенти, които изпълняват опасни мисии в чужбина.


	Генерални директори на МИ–6
	1909–1923 — капитан сър Мансфийлд Къминг.
	1923–1939 — адмирал сър Хю Синклер.
	1939–1952 — генерал-майор сър Стюърт Мингис.
	1953–1956 — сър Джон Синклер.
	1956–1968 — сър ДИК УАЙТ.
	1968–1973 — сър Джон Рени.
	1973–1978 — сър Морис Олдфийлд.
	1979–1982 — сър Артър Франкс.
	1982–1985 — сър Колин Фигърс.
	1985–1989 — сър Кристофър Къруин.
	1989–1994 — сър Колин Маккол.
	1994 — Дейвид Спединг.
	За отбелязване е, че неуморимият Дик Уайт — ветеран от МИ–5 от Втората световна война — е единственият, който е бил директор и на МИ–5, и на МИ–6, служейки общо 15 години като ръководител на разузнавателни служби.


	_Мидас_

	Първият американски предупредителен СПЪТНИК за засичане на далекообхватни балистични ракети. Създаден е през 50-те години, преди руснаците да пуснат в орбита първия си спътник през 1957 г. Проектът е наречен _МИДАС_ (съкращение от Missile Alarm Defense System — Ракетна алармено-защитна система). Това е един от ранните спътникови опити, предложени от американските военновъздушни сили. (Вж. _САМОС_.)
	_МИДАС_ е оборудван с прибори, улавящи инфрачервени излъчвания. Осем спътника, равномерно разположени в 2 орбитални кръга, трябва да осигуряват достатъчно покритие на площадките за ракетно изстрелване в Съветския съюз. Те са предназначени да поддържат непрекъснато НАБЛЮДЕНИЕ на тези обекти.
	Първият опитен _МИДАС_ е изстрелян на 26 февруари 1960 г. от Кейп Канаверал, Флорида. Първоначално изстрелването протича добре, но когато спътникът _Аджена А_ се отделя от ракетата носител _Атлас D_, следва експлозия. Вторият _МИДАС_ е изстрелян на 24 май 1960 г. и там всичко минава почти безпроблемно. Сензорният пакет _Аджена А_ — с 1370 кг инфрачервен сензор и оборудване за база данни — влиза в орбита 467–515 км над Земята. Въпреки че е снабдена с акумулатори за 28-дневен полет, базата данни отказва да работи след 16 обиколки.
	Следват нови опити. Възникват и проблеми. Степента на фалшива тревога е твърде висока, а достоверността — прекалено ниска. През 1961 г. програмата _МИДАС_ е променена от равнище разработка на равнище тестова програма и получава наименованието _Програма 461_. Програмата изглежда обречена, но ето че на 9 април 1962 г. — една година преди планирания срок — _МИДАС_ е изстрелян в Космоса.
	_МИДАС_ е изведен в орбита при височина 2798–3363 км. Оборудването функционира 6 седмици и през това време успешно улавя изстрелването на 9 американски балистични ракети. Въпреки че следват нови провали, спътникът, изстрелян на 9 април, демонстрира правилността на замисъла, особено когато засича ракетите с твърдо гориво _Минитмън_ и _Поларис_, чието инфрачервено излъчване при изстрелване е далеч по-слабо, отколкото на ракетите с течно гориво.
	Независимо от успехите през ноември 1963 г. разработването на _МИДАС_ е спряно поради необходимостта да се засичат ракети, изстрелвани от подводници, както и по-малки балистични ракети със среден радиус на действие. През юни 1966 г. започват изпитанията на модифицираните спътници и отново възникват проблеми. В края на годината програмата продължение на _МИДАС_ е прекратена.
	На нейно място Съединените щати приемат _Програма 949_ — за по-голям спътник, който може да бъде изведен в геосинхронна орбита 36 000 км над Земята. Това означава, че само няколко спътника, които кръжат със скоростта на Земята, ще бъдат сравнително неподвижни и така ще могат да осигуряват непрекъснато наблюдение на съветските ракетни площадки.
	Първото изстрелване от _Програма 949_ е извършено през август 1968 г. Спътникът навлиза в почти геосинхронна орбита — 31 497–39 853 км над Земята. Това и последвалите изстрелвания имат за цел предимно да наблюдават океанските райони, където действат съветски подводници с балистични ракети, които тревожат все повече плановиците на американската отбрана. (В Гренландия, Аляска и Канада се разполагат сухоземни радари, за да могат да засичат съветски балистични ракети дори на този ранен етап по бустерната им траектория.)
	Следват нови изстрелвания по _Програма 949_. Някои са успешни, други — не. Последното изстрелване през декември 1972 г. е успешно, но цялата програма се разглежда като опит да се прокара пътят за напълно развитата ранна американска система за предупредителен спътник — _Програма 647_.
	Първото изстрелване на новия апарат по _Програма 647_ е извършено на 6 ноември 1970 г. Успехът е частичен, тъй като не се постига геосинхронна орбита. Спътникът тежи 1132,5 кг и е снабден с 4-метрови соларни панели за презареждане на акумулатори с неограничен живот. Второто изстрелване по _Програма 647_ е извършено на 5 май 1971 г. Спътникът достига идеална орбита. Времето за прелитане на балистична ракета, изстреляна от Съветския съюз към САЩ, е около 30 минути. Спътникът от _Програма 647_ може да засече изстрелването и да даде незабавно предупреждение. Шест минути по-късно може да осигури достатъчно данни за определяне на траекторията и следователно — целта на ракетата.
	Системата за спътниково наблюдение става действаща. Успехът й води до получаването на безпрецедентни подробности, оповестени през 1973–1974 г. По това време програмата е наречена _Програма за подкрепа на отбраната_ (ППО). Към средата на 70-те години три спътника ППО кръжат в геосинхронна орбита: 2 над Западното и 1 — над Източното полукълбо. Те осигуряват непрекъснато покритие на съветските и китайските площадки за изстрелване. Спътниците ППО са запазени в орбита.
	Освен установените земни бази за получаване на сведения в Съединените щати и в Алис Спрингс, Австралия, са разработени и няколко подвижни земни бази. Летящите командни постове (E–4 Огледало) и въздушната система от самолети за предупреждение и контрол _E–3 АУАКС_ (Airborne Warning And Control System — _E–3 AWACS_) на военновъздушните сили по-късно са снабдени с приемници за ППО. По този начин се осигурява висока степен на оцеляемост на тези, които вземат решенията за ответен ядрен удар, в Америка.
	Инфрачервените детектори в тези спътници са създадени така, че да засичат изстрелването на балистични ракети, но могат да засичат и турбореактивни самолети, които използват горивни камери за ускорение предимно когато са над водни повърхности. Тази възможност обаче рядко се обсъжда от американски служители на обществени форуми.


	Мидуей

	Повратна точка във военните действия в Тихия океан през Втората световна война, когато значително по-малобройна и неподготвена за такова сражение американска военноморска част извоюва решителна победа над японския флот, който се опитва да превземе остров Мидуей и Хавайските острови и да въвлече американския флот в решителна битка. Американската победа при Мидуей се дължи до голяма степен на военноморските криптолози, разчели японските военноморски КОДОВЕ (вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ).
	Японските стратези планират превземането на Мидуей и Западните Алеутски острови, за да се създаде японска отбранителна линия от Киска на Алеутските острови чак до Мидуей на Маршаловите и Гилбъртовите острови, след това западно до Порт Морсби и Холандска Ост Индия. Превземането на Мидуей също трябва да бъде отговорът на бомбардировката над Япония от април 1942 г., ръководена от подполковник Джеймс (Джими) Дулитъл. По замисъл контролът над Мидуей трябва да лиши ВМС на САЩ от бази за подводниците му, а също така да стане предмостие към превземането на Хавайските острови.
	Американските военноморски криптолози разбират, че се подготвя важна японска операция, но не могат да определят мястото на предполагаемия удар, тъй като японците използват КОДОВИ НАИМЕНОВАНИЯ. Един от криптолозите — ДЖ. ХОЛМС, предлага американският командващ в Мидуей да изпрати съобщение в Пърл Харбър, че устройството за дестилиране на вода на острова е развалено. Съобщението се изпраща с простичък код, за да могат японците да го дешифрират. Малко след това криптолозите дешифрират закодираното японско съобщение, в което се казва, че на AF има недостиг на вода. По този начин американците научават, че става въпрос за Мидуей.
	Японците насочват почти всички налични военни кораби към Мидуейско-Алеутската атака, включително 8 от общо 10-те действащи японски самолетоносача. Американските декодировчици успяват да съставят доста подробна скица на японския план. Командирът на американския флот за района на Тихия океан адмирал Честър Нимиц независимо от несъгласието на някои щабни офицери, които са скептично настроени към анализа от декодирането, решава да изпрати само 3 самолетоносача срещу японските сили, ръководени от адмирал ИСОРОКУ ЯМАМОТО. Японците са изненадани и в последвалата на 4 юни 1942 г. битка, която не стихва цял ден, 4 японски самолетоносача и 1 японски кораб са потопени от американски самолетоносачи за приводняващи се самолети, а друг е сериозно повреден. Всички 250 самолета на самолетоносачите са изгубени, както и много от опитните пилоти и екипажите за техническо обслужване. Американските загуби са 1 самолетоносач и 1 кораб. Това е първото значително поражение на японския флот от 1592 г. Битката слага край на японската военна експанзия в Тихия океан.
	Вж. РОШФОРТ, ДЖОУЗЕФ.


	Микрат

	Продукт на микрофотографията, използван при микроточките.


	Микроточка и микрофотография

	Намалено фотоизображение на писмен или друг материал, създадено с методите на микрофотографията. Използва се за икономия на място, което заема разузнавателната информация, и за относително безопасно транспортиране на голямо разстояние. Смята се, че германците са изобретили микроточките. Истината е, че французите използват микроточки още от времето на пруската обсада на Париж през 1870 г. Тогава микроточките са били с големина 70 мм и са съдържали 300 000 буквени знака. Микроточките са били ризпращани отвъд противниковите линии с БАЛОНИ и ПОЩЕНСКИ ГЪЛЪБИ. АЛЕКСАНДЪР ФУТ, съветски АГЕНТ, пише в книгата си „Наръчник за шпиони“ („Handbook for Spies“, 1949), че съветските разузнавателни служби са използвали микроточки още преди Втората световна война. Дори и да не са измислили микроточките, германците имат значителен принос в развитието на микроточковата технология и използват микроточките непрекъснато както преди, така и през Втората световна война.
	Американците получават информация за микроточките от ДУШКО ПОПОВ — ДВОЕН АГЕНТ, който през 1941 г. заминава за Съединените щати. Въпреки че британците контролират Попов и уведомяват ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР, за дейността му, Хувър нарежда той да напусне Съединените щати. След войната Хувър пише, че Попов е бил германски АГЕНТ, „разкрил“ микроточковата система на ФБР.
	Британците също използват техниката на микрофотографията. Техният междинен негатив от 35 мм намалява на 1,27 мм.
	Тъй като техниката за изготвяне на микроснимки предполага наличието на сложно фотографско оборудване, което може да издаде шпионина (ако той не работи под прикритието на професионален фотограф или фотограф любител), микроснимките в разузнавателната работа като правило се задействат само при препращането им по линията агент — център. Един от уредите, използвани от германците, е дълъг 1,80 м и тежи около 2 кг и използва ръчно направена (не заводска) емулсия върху стъклена плака. Друг модел (може да се помести в раница) използва високоразделителна емулсия върху обратната страна на тънък негатив.
	В микрофотографията се използват също и позитиви; избелване на образа преди извършване на проявяването, така че „точката“ става невидима. Този продукт на микрофотографията се нарича микрат и е подробно разработен от германците през Втората световна война. Съвременните микрати са 1 на 1 мм и се смята, че ги използват съветските разузнавателни служби.
	Твърди се, че в края на 50-те години КГБ обучава агенти, които да правят микроточки, като използват 35-милиметров рефлекторен апарат. Техниката на снимането е следната: фотографираният документ се прикрепва върху гладка повърхност (маса). Агентът закрепва фотокамерата, да речем — на ръба на масата. След проявяването филмът се поставя между 2 стъклени пластинки. За микроснимката се използва обикновен целофан, върху който се нанася светлочувствителен слой от специално приготвени химикали. Агентът го закрепва върху гладка повърхност и над него поставя микрокамерата. Руснаците използват микрокамера — малка медена тръбичка, дълга около 375 мм и с обективи от двата края. Стъклените пластинки с негатива се поставят върху статива на височина 87,5 см от обектива на микрокамерата. Над нея се поставя лупа с тройно увеличение и накрая, над нея — електрическа лампа 100 вата (лъчът минава първо през лупата, след това — през негатива и накрая — през микрокамерата). Агентът повдига или сваля стъклените пластинки с негатива дотогава, докато върху целофана не се фокусира изображението във възможния най-малък размер. После отбелязва мястото с кръстче, включва светлината и в продължение на 3 минути проявява изображението. След проявяването то изглежда като малка черна точка (микроточка), която агентът изрязва с бръснарско ножче. След това в края на пощенска картичка се прави 1,5-милиметров разрез, където с пинсета се пъха снимката. Разрезът се залепва с лепило от брашно и вода (другите видове лепила се „хващат“ от ултравиолетовите лъчи).


	Милър, Ричард (1937)

	Първият агент от ФБР, осъден за шпионаж в полза на Съветския съюз.
	Милър е пълен (113 кг) некомпетентен небрежен агент. Постъпва на работа във ФБР през 1964 г., но трудно може да се приеме като сътрудник на бюрото. През 1982 г. е прехвърлен от филиала на ФБР в Ривърсайд, Калифорния, в контраразузнавателния отдел в отделението в Лос Анджелис, където е можело да бъде държан по-добре под око, отколкото в отделите, занимаващи се с престъпления в страната. Характеристиката му не е добра. Той разкарва продукти на _Амуей_ с колата на ФБР, използва значката си, за да си изпроси бонбони от магазините, и накрая — продава на частен детектив информация на ФБР.
	Веднъж загубва дори пистолета и всичките си документи. Една вечер, излизайки последен, заключва офиса в Лос Анджелис и забравя ключа на ключалката, където го намират на следващата сутрин. Репутацията на Милър, както самият той се изразява, „меко казано, не е много добра“. И въпреки това обикновено получава „отлична“ характеристика.
	Винаги изостава с канцеларската работа. Бивш колега го описва като „мърляв, неподдържан и неугледен. Изглежда така, сякаш по ризата и вратовръзката му има трохи и петна от супа“.
	Баща на 8 деца, той винаги се чуди как да върже двата края. През седмицата живее сам в Линуд, предградие на Лос Анджелис, а през уикенда пътува повече от 160 км до окръг Сан Диего, където двамата с жена си се опитват да управляват ранчо за авокадо, което произвежда повече дългове, отколкото авокадо.
	Стандартът на ФБР за агент с височината на Милър — 1,56 м, е 79,5 кг. Когато теглото на Милър достига 113 кг, той е отстранен за 2 седмици и му е наредено да свали излишните килограми. Няколко седмици след този спад в кариерата му красивата 34-годишна съветска емигрантка Светлана Огородникова му предлага да стане шпионин.
	Един ден през август 1984 г. агентите на ФБР, които държат под НАБЛЮДЕНИЕ съветското консулство в Сан Франциско, забелязват една жена да слиза от кола на ФБР в Лос Анджелис. Това е Светлана Огородникова. Екипът на ФБР допуска, че агент от службата в Лос Анджелис работи по случай и се налага да отиде до консулството.
	Това, което не знаят, е, че когато Огородникова влиза в консулството, тя носи значката на Милър и всичките му документи, за да докаже, че мъжът в колата отвън наистина е агент на ФБР. Тя носи и копие от ръководство на ФБР за събиране на разузнавателна информация. ФБР по-късно описва секретното ръководство от 24 страници като книга, която ще осигури на руснаците „подробна картина за ФБР и американските разузнавателни операции, похвати и изисквания“.
	Консулството е под непрекъснато наблюдение, тъй като там е съветско шпионско гнездо. ФБР дори прави опит да прокопае тунел до него. Изкопните работи обаче са забелязани и агентите от контраразузнаването се задоволят само с обикновените техники за наблюдение — подслушване на телефонните разговори, проследяване на руснаци, за които се смята, че са офицери от КГБ, снимане на хората, които влизат и излизат от консулството, известно под името _КГБ Запад_. Милър едва ли би могъл да избере по-подходящо място в Северна Америка, където да бъде забелязан от ловците на шпиони на ФБР.
	Когато през 1982 г. Милър е прикрепен към отдела по контраразузнаване, за Светлана Огородникова е отговарял агент Джон Хънт, който е имал за задача да наблюдава голямата съветска емигрантска колония в Западен Холивуд. Хънт я е срещал много пъти, а веднъж дори я е придружил до приемната на лекар. Хънт твърди, че Огородникова била на преглед заради „рядка болест на кръвта“. По-късно той обяснява, че я е водил на лекар, за да направи аборт, и тя доста убедително намекнала, че той е бащата, очевидно без да знае, че агентът е стерилен (бил е опериран през 1960 г.). След пенсионирането му през 1984 г. Огородникова е била прехвърлена на Милър.
	Смята се, че Огородникова е „агент за контакти“, която набелязва потенциални обекти за вербуване — работа, извършвана от офицери на КГБ под прикритието на дипломати. От ФБР я наблюдават, тъй като не е обикновена руска емигрантка. Двамата със съпруга й Николай Огородников са емигрирали в Съединените щати от 1973 г. Другите съветски емигранти наричат двойката просъветски информатори, които работят за КГБ. Тя се хвали с връзките си в съветското консулство и за разлика от другите емигранти й е разрешено да пътува до Съветския съюз и обратно.
	След първата среща, наблюдавана в Сан Франциско, тя и Милър осъществяват т.нар. от ФБР многобройни лични срещи. Двамата стават любовници. Светлана твърди, че се е опитала да се противопостави на сексуалните опити на Милър, но се е подчинила, тъй като „той ме плашеше“. Тя се представя на Милър като майор от КГБ и обещава 65 000 долара в злато и пари, а също и шлифер за 675 долара, ако той се съгласи да шпионира за КГБ. ФБР се съсредоточава над наблюдението и започва да гради доказателства в операция с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Уипуърм_.
	Тя моли Милър да научи къде се намира майорът от КГБ СТАНИСЛАВ ЛЕВЧЕНКО, който е станал изменник, и Виктор Беленко — съветски пилот, избягал с _МиГ–25_ през 1976 г. в Япония. И двамата са осъдени на смърт задочно и се предполага, че ще бъдат обект за ликвидиране. Милър не й предоставя тази информация.
	През септември 1984 г. ФБР стеснява кръга. Милър докладва на началника си, че месеци наред работи сам, за да проникне в КГБ като ДВОЕН АГЕНТ. След това обяснява, че се е надявал да надхитри Светлана, а също и КГБ, като всички си помислят, че той наистина е изменник. „Исках да докажа на себе си и на всички от ФБР, че не съм нищожеството, за което всички ме вземат“, твърди той.
	След бърз, но подробен разпит, продължил няколко дни, агентите на ФБР арестуват Милър. Когато претърсват апартамента му, те откриват секретни и поверителни документи. Огородникови също са арестувани. В жилището им са открити разузнавателни средства, като например ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА, пособия за ТАЙНОПИС и фотографски апарати за микроточки.
	Светлана и Николай се признават за виновни. Светлана получава 18 години затвор, а Николай — 8. Тя се съгласява да свидетелства срещу Милър, който е обвинен в шпионаж и предаване на секретни документи. Защитниците на Милър приемат доказателствата на ФБР, като настояват, че той просто се е объркал, докато се е опитвал да доведе докрай своята доброволна мисия на внедрен от КГБ шпионин във ФБР. Съдът не може да се произнесе категорично за вината му и пренасрочва процеса за ноември 1985 г.
	По време на втория процес 3 месеца по-късно Светлана дава показания като свидетелка на подсъдимия. Сега вече тя настоява, че Милър е невинен и че тя самата се е съгласила с предложената й от следствието сделка, за да избегне доживотната присъда. Този път Милър е признат за виновен в шпионаж по 6 точки и получава 2 доживотни присъди и глоба от 60 000 долара.


	_Минаре_

	Строго секретна операция на АНС за прехващане на съобщения от чужденци до чужди или американски граждани в Съединените щати, заподозрени в участие в граждански безредици, главно срещу Виетнамската война. Приетият на 1 юли 1969 г. правилник на _Минаре_ — самият той СТРОГО СЕКРЕТЕН — включва наблюдение на „комуникациите, които се отнасят до лица или организации, свързани с гражданските безредици, антивоенните движения и дезертьорите от армията…“.
	Вж. ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ; _ШАМРОК_.


	_Минг_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, използвано от британското Управление за специални операции (УСО), за германците и Германия.


	Мингис, Стюърт (1890–1968)

	Директор на МИ–6 — британската Секретна разузнавателна служба (Secret Intelligence Service) — от 1939 до 1953 г. Мингис отговаря за разузнаването по време на Втората световна война и в началния период от Студената война, както и за операциите в ПАРК БЛЕЧЛИ.
	Мингис учи в Итън, а по-късно служи за кратко като офицер в Гренадирския гвардейски полк, а от 1910 до 1939 г. — в Лейбгвардейския конен полк. През Първата световна война участва в бойните действия във Франция и получава отличие за храброст от краля. Като полковник е заместник на сър ХЮ СИНКЛЕР (ръководител на МИ–6 от 1923 до смъртта си през 1939 г.), а след това е назначен за директор на МИ–6. Работата му е изключително трудна през войната, докато работи за министър-председателя Уинстън Чърчил, който проявява неутолим интерес към разузнавателните и тайните операции.
	Убеден защитник на декодирането, Мингис с ентусиазъм финансира усилията в Парк Блечли в разработването на машините _БОМБА_, благодарение на които през 1940 г. е разкодиран шифърът на германската шифрова машина _ЕНИГМА_. През 1945 г. е повишен в чин генерал-майор. До 1953 г. остава директор на МИ–6, а след изменничеството на ДОНАЛД МАКЛИЙН и ГАЙ БЪРДЖИС и заминаването им за Съветския съюз се оттегля.
	Мингис оставя ежедневните операции на МИ–6 на подчинените си. „Не очаквайте от мен да чета всичко, което е поставено на бюрото ми“, им казва той. Поддържането на отношенията на МИ–6 с различните министерства е първостепенната му задача. Във „Втората най-древна професия“ („The Second Oldest Profession“, 1986) Филип Найтли пише за него: „В личните си отношения той винаги е любезен, но никога не проявява топлота — «твърд като гранит под привидната отстъпчивост», както казва сътрудник на тайните служби на съпругата си. Той членува в много различни клубове, обича конете и конните надбягвания и пие много.“
	Много от разузнавателните служби смятат, че Мингис е незаконен син на Едуард VII.


	Министерство государственной безопасности (МГБ)

	Вж. НКВД.


	Министерство на държавна сигурност

	Вж. МДС (Китай).


	_Минсмийт_

	Хитро измислена британска операция за заблуда от времето на Втората световна война, чиято цел е да накара германското командване да повярва, че съюзниците ще нахлуят на Балканите в средата на 1943 г., вместо да нападнат Сицилия, която е истинската цел. Операцията трябва да убеди германците, че те съвсем случайно са прехванали строго поверителни документи, които разкриват плановете на съюзниците. Ако операцията се окаже успешна, германците ще прехвърлят допълнителни сили на Балканите, вместо да защитават Сицилия.
	Британското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ използва трупа на един наскоро починал и замразен мъж, като бързо му разработва нова самоличност — майор Мартин от Кралската морска пехота, действащ майор, роден в Кардиф, Уелс, през 1907 г., назначен в щабквартирата на Обединени операции. Трупът е облечен в униформата на морски пехотинец, без да бъдат изпуснати панделките, дисковете за идентификация, а също и документите, остатък от билет за театър, банкноти, дребни пари, бележка от последния адрес в Лондон и др. Най-същественото е, че към ръката му на верижка е прикрепено заключено куфарче с официални документи и лично писмо от висш съюзнически офицер до друг. Писмото и документите показват, че майор Мартин е пътувал със самолет от Англия към съюзническата щабквартира в Северна Африка.
	Майор Мартин е поставен в херметически стоманен контейнер, натоварен на борда на британската ПОДВОДНИЦА _Сераф_. Командирът на подводницата лейтенантът от флота Л. А. (Бил) Джуъл, а и подчинените му офицери се заклеват да мълчат, а на командването е казано, че в контейнера се намира свръхново и секретно метеорологично устройство. Рано сутринта на 30 април подводницата изплава на повърхността близа до градчето Уелва, разположено на испанското крайбрежие, и моряците отварят контейнера на палубата. На майор Мартин е сложена спасителна жилетка и след окончателна проверка на подробностите е прочетен псалм 39 от библейския псалтир и тялото е изтласкано в морето, като остава въпрос на време течението и приливът да го изхвърлят на брега.
	Германски оперативни работници, които са наводнили Испания, бързо узнават за изхвърления край брега удавник, открит от рибари на 30 април. Британски служители също научават за удавника и настояват тялото да бъде незабавно върнато. Междувременно германците внимателно отварят куфарчето и фотографират всички документи, а след това тялото е предадено от испанците на британски дипломати. Копията от документите спешно са изпратени в БЕРЛИН, за да бъдат анализирани от германското разузнаване. Смъртта на майор Мартин е спомената в следващия списък на убитите британци, а месец по-късно във вестник _Таймс_ е публикувана информация в подкрепа на заблудата. (Преди това е пуснато съобщение, че няколко британски офицери са загинали, след като самолетът им се е изгубил над морето на път за Гибралтар.)
	Когато тялото и вещите на майор Мартин най-сетне са предадени на британците, а куфарчето внимателно прегледано, става ясно, че документите са четени, внимателно сгънати повторно и печатът възстановен — очевидно работа на германците. Британският началник-щаб изпраща телеграма до министър-председателя, който по това време е в Щатите: „Минсмийт изцяло е погълнат.“ Началник щабът на Чърчил — генерал Хейстингс Измей — по-късно пише: „Операцията надмина и най-дръзките ни мечти. Това, че успяхме да разпънем германската отбрана в цяла Европа (дори от Сицилия са изтеглени германски кораби), наистина е забележително постижение.“ Майор Мартин, чиято истинска самоличност не е била известна, официално е погребан в Уелва.
	Автор на идеята за тази операция е ЮИН МОНТЪГЮ — адвокат, служил в британското военноморско разузнаване по време на войната, след което става военносъдебен съветник на военноморския флот. Той получава _Военен орден на Британската империя_ за замисъла на _Минсмийт_. Книгата на Монтъгю, посветена на операцията — „Човекът, който не съществуваше“ („The Man Who Never Was“, 1953), по-късно е филмирана.


	Минткенбо, Джеймс

	Сержант от американската армия, вербуван от сержант РОБЪРТ ЛИЙ ДЖОНСЪН да шпионира за КГБ в Западна Германия през 50-те години. Минткенбо е ХОМОСЕКСУАЛИСТ и по материалите по делото „именно това обстоятелство е заинтересувало куратора от КГБ, тъй като хомосексуализмът често са порицава от обществото и хомосексуалистите се чувстват социално изолирани. В такъв човек лесно може да се появи желание да отмъсти на обществото, поставило го в толкова унизително и незавидно положение“.
	КГБ поръчва на Минткенбо да набележи други американски хомосексуалисти и го изпраща в Москва на обучение. Там му е внушено да се ожени за рускиня, вербувана от КГБ. Младоженците заминават за Канада, за да получат свидетелства за раждане на канадци, починали скоро след раждането си. Минткенбо получава нареждане да започне работа като брокер на недвижими имоти във Вашингтон, за да може да получава информация за военните и за държавните служители, които си търсят квартири.
	Сложният замисъл на КГБ приключва преди още Минткенбо да е започнал да действа. През 1965 г. Джонсън се предава и посочва Минткенбо. И двамата са дадени на съд и получават по 25 години затвор.


	_Мир_

	Съветска обитаема орбитална станция, използвана за научни изследвания, а също и за военни цели, включително за РАЗУЗНАВАНЕ. _Мир_ е изведена в орбита на 19 февруари 1986 г. след първата в света космическа станция от серията _САЛЮТ_. На 15 март космически кораб се скачва успешно с _Мир_, двама космонавти се прехвърлят в станцията и остават в нея 125 дни.
	_Мир_ е космически комплекс, пригоден за живот, където се провеждат научни експерименти и други дейности в специалните модули, свързани с него. Доклад на американското Министерство на отбраната „Съветското космическо предизвикателство“ (1987) предвижда, че „станцията Мир ще бъде използвана за военни експерименти. Много от тях ще извършват визуални наблюдения — камери, радари, спектрометри и мултиспектрални електрооптични сензори — уреди, които могат да поддържат освен всичко друго антиспътникови и балистични ракетни отбранителни системи“.
	В сравнение със _Салют 7_ последната космическа станция от серията _Салют_, изведена в орбита през 1982 г., _Мир_ има 6 депа за скачване с космически кораби за разлика от двете депа на първите станции. Соларните и енергийните системи са подсилени, компютърните възможности са по-големи, а членовете на екипажа имат отделни „кабини“. Соларните панели на _Мир_ осигуряват мощност почти 10 киловата за домакински цели и проучвателни проекти.
	_Мир_ редовно се снабдява с техника и хранителни продукти от космически кораби, а екипажите се сменят периодично. Станцията само веднъж е била без обитатели — през април 1989 г. Съветските специалисти обясняват този факт с технически проблем, свързан с новите модули, които се подготвят, за да се монтират на космическата станция.
	Руснаците извеждат в Космоса и японски журналист, а по-късно — и френски астронавти, които прекарват известно време на борда на _Мир_. Американският астронавт Норман Тагард, също излетял с руски космически кораб, прекарва 115 дни на _Мир_ през 1995 г. Той е първият американец, летял в руски космически кораб и поставил рекорд за дълъг престой на американец в Космоса.
	През ноември 1995 г. американската космическа совалка _Атлантис_ се скачва с _Мир_ за 3 дни — инсталирано е специално устройство за скачване. На 28 март 1996 г. _Атлантис_ се скачва отново с _Мир_ и астронавтът Шенън Лусид извършва първото орбитално прехвърляне, преминавайки в руската космическа станция, където остава 5 месеца. (_Атлантис_ се връща на Земята на 31 март — това е първият случай, в който американска совалка се завръща с по-малоброен екипаж, отколкото при изстрелването.)
	Екипажите на _Мир_ отбелязват няколко рекорда за престой в Космоса. На 27 декември 1991 г. космонавтът Юрий Романенко се връща на Земята след прекарани 326 дни в Космоса.
	Базовата космическа станция _Мир_ тежи малко повече от 22 т и е пусната в орбита 333–356 км над Земята. По-късно към базовата станция са прибавени допълнителни модули и устройства за скачване. Например постоянното окачващо устройство, инсталирано от _Атлантис_ през ноември 1995 г., тежи 4,5 т. (По време на това скачване американският кораб прехвърля на _Мир_ 460 л прясна вода, 470 кг техника и храна и връща на Земята 370 кг оборудване.)


	_Мистик (М–17)_

	Съветски РАЗУЗНАВАТЕЛЕН самолет за големи височини, подобен в много отношения на американския шпионски самолет _U–2_. Разработката му е завършена в края на 70-те години, а първият полет е през май 1982 г. — 27 години след първия полет на _U–2_!
	Разработен е от конструкторското бюро _Молния_ (Мясишчев). _Мистик_ е предназначен изключително за стратегическо разузнаване — камерите и другото военно оборудване за разузнаване тежат 2,5 т, — но се използва и за научни изследвания.
	Самолетът представлява мощен моторен планер (с размах на крилете 39 м) и двойна опашка. На крилете има специални устройства за повдигане, прикачени към хоризонталната част, което повишава аеродинамичността. Самолетът има 2 турбовитлови (реактивни) мотора, които достигат максимална скорост около 745 км/час с оперативна височина 21 км.
	Продължителността на полета на _Мистик_, обявена в руската преса, е само 1,5 часа. Ако това наистина е така, тя е значително по-малка от 9,5-те часа на _U–2_. Вариантът на _Мистик М–55_ е малко по-малък — с размах на крилете 37 м и може да носи оборудване с тегло 1,360 т. Затова пък продължителността на полета е 6,5 часа. Управлява се само от един пилот.
	По време на серия специални опити през 1990 г. самолетът подобрява 25 световни рекорда за височина на полета.
	_Мистик_ е западното му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ. Съветското му название е _Стратосфера_, а на дизайнерското бюро — _М–17_.
	{img:shpionazh-56.jpg|#М–17 Стратосфера}


	Михайлов, Владлен

	Ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1987 до 1991 г. Няма опит във военното разузнаване и международните въпроси, преди да заеме този пост. Михайлов постъпва в съветската армия през 1942 г. и завършва военна школа. Служи в Далечния изток. През 1954 г. завършва престижната военна академия _Фрунзе_ и поема ръководството на армейска дивизия. Той е началник-щаб на Туркестанския военен окръг, преди да бъде назначен за началник на ГРУ.


	Мичъл, Бърнън (1929)

	Криптолог от АНС, който съвместно с УИЛЯМ МАРТИН става изменник и емигрира в Съветския съюз през 1960 г.
	След гимназията Мичъл постъпва в Калифорнийския технологичен институт за година и половина. Като студент с добри резултати на изпитите се записва във военноморския флот. Преминава курс на обучение по криптология и получава назначение в радиопрехващателната станция към ГРУПАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ в Камисея, Япония. Там се запознава и се сприятелява с Мартин. През 1954 г. се уволнява и постъпва в Станфордския университет, където защитава научна степен по математика. Поддържа приятелството си с Мартин и на 8 юли 1957 г. двамата постъпват в АНС. Мичъл е приет на работа, въпреки че е признал по време на предварителните разговори и на теста с ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА, че е правил сексуални опити с пилета и кучета от тринадесет до деветнадесетгодишна възраст.
	Скоро се разочарова от дейността на АНС и двамата с Мартин отлитат за Куба, където през декември 1959 г. се срещат със съветски дипломати. По-късно — през юли 1960 г., и двамата взимат заедно отпуск и първо заминават за Мексико, а на следващия ден — за Куба, където се качват на съветски товарен кораб. (Вж. статията за Мартин за подробности около бягството им и за пресконференцията, дадена при пристигането им в Москва.)
	След бягството им става ясно, че Мартин и Мичъл са били ХОМОСЕКСУАЛИСТИ и любовници. През 1979 г. Мичъл вече е разочарован от Съветския съюз и прави запитване пред служител на Държавния департамент, дали може да се върне в Съединените щати като имигрант или дори като турист. Молбата му е отхвърлена.


	_МКУЛТРА_

	Строго секретен проучвателен проект на ЦРУ за възможното използване на ЛСД и други наркотици, въздействащи върху ума, за да бъде създаден перфектният АГЕНТ, чийто мозък да е под непрекъснатия контрол на ОПЕРАТИВНИЯ РАБОТНИК.
	_МКУЛТРА_ се разработва през цялото време, докато АЛЪН ДЪЛЕС е ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (1953–1961). Проектът е предложен през 1953 г. от РИЧАРД ХЕЛМС — бъдещ директор на ЦРУ, който казва на Дълес, че ЦРУ има нужда „да разработи методи и средства за използване на биологични и химични материали“ и за „създаване на различни физиологични условия, които могат да поддържат настоящите или бъдещите тайни операции“. Ако това бъде осъществено, казва той, ЦРУ ще получи „пълни сведения за вражеския теоретичен потенциал, като по този начин ще ни позволи да се защитаваме срещу враг, който може да е толкова ограничен при използването на тези техники, колкото сме и ние сега“.
	Когато по-късно Хелмс се опитва да обясни защо ЦРУ се захваща с подобно необичайно начинание, той казва, че един ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК или „таен ръководител“ е обучен да вярва, че „не можеш да разчиташ на честността на агента си точно да изпълнява това, което искаш, или да докладва коректно, освен ако не притежаваш тялото и душата му“. Душата, или най-малкото мозъкът, е целта на много от експериментите на _МКУЛТРА_. При един от опитите с ЛСД дори се стига до смъртен случай.
	Идеята за препарати, които да променят мозъка, съществува от 1949 г., когато комунистическото унгарско правителство предава кардинал Йожеф Минсенти на съд за държавна измяна. С безжизнен поглед кардиналът прави признание пред съда. ЦРУ изпраща сътрудници в Европа, за да открият какво е сторено, за да стане кардиналът очевидно контролируем от обвинителите. Ако руснаците манипулират умовете на хората, тогава ЦРУ иска да знае как става това. ЦРУ се интересува и от „серума на истината“, и от препарати, които могат да предизвикат амнезия.
	В Отдела за техническо обслужване (ОТО), който създава разузнавателни средства — миниатюрни камери и електронни микрофони, — има химическа секция, където се изучават отрови и наркотици и средства за обезвреждане. В началото на 50-те години доктор Сидни Готлиб — директор на химическата секция, предлага агенцията да се заеме с изучаването на силен наркотик, предизвикващ халюцинации — ЛСД (lysergic acid diethylamide). След като Дълес одобрява предложението на Хелмс, то получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _МКУЛТРА_. („МК“ посочва, че проектът е разработка на ОТО, а „УЛТРА“ е произволна дума, която често се използва за означаване на секретни операции. В дадения случай не бива да се смесва с известната операция _Ултра_ от времето на Втората световна война.)
	Въпреки че се проучват и други наркотици, ЛСД заема централно място, тъй като е изключително силен, милиони пъти по-силен от хашиша. Опитите се провеждат в такива престижни изследователски центрове, като Колумбийския университет и болницата _Маунт Сайниай_ в Ню Йорк, Националния институт и проучвателен център за мозъчни проблеми и Медицинския институт към университета в Илинойс.
	Известно е, че една група за опити е „държана“ на ЛСД във федералната наркологична клиника в Лексингтън, Кентъки, в продължение на 77 денонощия.
	Най-печалният експеримент на Готлиб започва в една хижа в западната част на Мериленд, където през ноември 1953 г. се среща с учени от американската армейска база за химична и биологична война във Форт Детрик, близо до Фредерик, Мериленд. В Детрик по отделна програма — с кодовото наименование _МКНЕЙОМИ_ — се разработват отрови и лекарствени средства срещу отровите на КГБ. (Вж. МАРКОВ, ГЕОРГИ.) Сред създадените там химикали е и смъртоносният токсин от черупчести морски животни, с който е бил снабден ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС по време на злополучния му полет над Съветския съюз през 1960 г. Един от учените в Детрик е доктор Франк Олсън. Докато той и другите са в хижата на 19 ноември 1953 г., Готлиб слага в напитките им ЛСД. Олсън е доста притеснен, в лошо настроение, депресиран и според поставената му диагноза има нужда от психиатрична помощ. Готлиб го изпраща, придружен от двама колеги, на психиатър в Ню Йорк. След това те се връщат в Мериленд, но състоянието на Олсън се влошава. Отново отиват в Ню Йорк и се настаняват в стая на десетия етаж на хотел _Статлър_. Рано сутринта на 27 ноември Олсън се хвърля през прозореца и умира. Съдебен патолог, който преразглежда причината за смъртта на Олсън през 1994 г., казва, че е малко вероятно да се е самоубил.
	Провеждани са и други експерименти в КОНСПИРАТИВНИ КВАРТИРИ в Ню Йорк и Сан Франциско в периода между 1953 и 1966 г. Проститутки, привлечени в конспиративните квартири, получават коктейли с упойващи вещества, а сътрудници на ЦРУ ги снимат и записват реакциите им. Освен ЛСД учените от _МКУЛТРА_ изпитват психеделични гъби, мескалин, амфетамини и марихуана. Изследователите получават достъп до наркотици благодарение на сътрудничеството им с американското Бюро за наркотиците.
	Информацията за _МКУЛТРА_ се пази изключително внимателно. При проверка на програмата от страна на ЦРУ се казва: „Трябва да се вземат предпазни мерки не само за да не се разбере за операциите, но и за да се скрият всички тези дейности от американското общество. Фактът, че агенцията се е ангажирала с неетични и незаконни дейности, ще има сериозни последствия в политическите и дипломатическите кръгове.“
	_МКУЛТРА_ е разкрита частично от Комисията _Рокфелер_, назначена от президента Форд за разследване на нарушенията, извършени от ЦРУ. Хелмс нарежда да се прекрати проектът. ДЖЕЙМС ШЛЕЗИНДЖЪР, който е назначен за директор на ЦРУ на мястото на Хелмс, изисква от помощниците си да изготвят списък на незаконните или на съмнителните дейности на ЦРУ, при което част от материалите за _МКУЛТРА_ излизат наяве (вж. СЕМЕЙНИ СКЪПОЦЕННОСТИ). Когато директорът на ЦРУ Уилям Колби предава материалите на комисията, случаят с Олсън е разкрит, но името не е споменато. Едва през юни 1975 г., когато докладът на комисията е публикуван, вдовицата на Олсън разпознава обстоятелствата около смъртта на съпруга й. (По-късно Конгресът гласува да бъдат изплатени 750 000 долара обезщетение на семейството на Олсън.)
	Когато проучва всичко, което има като информация за _МКУЛТРА_, КОМИСИЯТА _ЧЪРЧ_ стига до заключението:

	Още от самото начало през 50-те години до прекратяването й през 1963 г. програмата за тайното прилагане на ЛСД върху нищо неподозиращи лица е доказателство за неуспеха на ръководството на ЦРУ да обърне необходимото внимание на правата на човека и да гарантира ефективна сигурност на служителите на ЦРУ. Макар и да е било известно, че опитите крият опасност, животът на тези лица е бил застрашен, а правата им — напълно пренебрегнати.

	Следващото разкритие прави през 1979 г. ДЖОН МАРКС в книгата „В търсене на «Манджурския кандидат»“ („In the Search for the «Manchurian Candidate»“), използвайки заглавието на филм от 1962 г. (създаден по едноименния роман на Ричард Кондън), в който се споменава за „промиване на мозъци“. (Манджурският кандидат е американски военнопленник, който е програмиран в манджурски затворнически лагер да убие кандидата за президент години по-късно. Вж. ФИЛМИ.) Много американски военнопленници от времето на Корейската война се опитват да обяснят, че са направили пропагандни изявления, тъй като мозъците им са били промити от корейците или китайците. Идеята, че човешкият ум може да бъде контролиран, вдъхновява експериментите _МКУЛТРА_.
	Маркс създава книгата си въз основа на документи от 16 000 страници, разкрити през 1977 г. от сътрудници в администрацията на Картър, докато преглеждат стар секретен бюджет на ЦРУ. Маркс получава документите и ги използва в книгата си съгласно новия Закон за свобода на информацията заедно с интервюта с хора, запознати с проекта.


	Млад

	Вж. ХОЛ, ТИЪДОР.


	Мним агент

	Измислен, несъществуващ агент, използван обикновено при фабрикуване на дезинформация (например на него могат да се позовават като на източник на „информация“).
	Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА; ГАРБО.


	Мнима _къртица_

	Измислен, несъществуващ агент — КЪРТИЦА, слухът за който се пуска и се разпространява от разузнавателните служби с цел да се заблуди противникът. Концепцията за мнимата къртица е предложена от началника на управлението за контраразузнаване на ЦРУ ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, който хвърля немалко усилия, средства и време в проследяването на съветска къртица, каквато по това време вероятно не е имало (ОЛДРИЧ ЕЙМС, разобличен през 1994 г., започва кариерата си на съветски агент не по рано от 1985 г., т.е. 10 години след оставката на Енгълтън).


	_Моби Дик_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на един от първите стратегически проекти за НАБЛЮДЕНИЕ на американския военноморски флот и ЦРУ, като са били използвани БАЛОНИ с камери. Те са били без екипаж и са били пускани от Западна Европа, за да кръжат над Съветския съюз и да правят снимки.
	Вж. _ДЖЕНЕТРИКС_.


	Могареби, Ахмед

	Ирански генерал-майор, екзекутиран от стрелкови отряд на 25 декември 1977 г., след като военен съд го признава за виновен в шпионаж в полза на Съветския съюз. Могареби, на 57 години по това време, признава, че е шпионирал в продължение на 9 години. Предавал е информация на руснаците за иранските покупки на самолети и на друга военна техника от Съединените щати.


	_Могул_

	Кодово наименование на операция с БАЛОНИ — изпращани от Западна Европа над Съветския съюз и оборудвани със сеизмични детектори — в началото на Студената война за засичане на съветските ядрени опити.


	Модин, Юрий (1922)

	Съветски РАЗУЗНАВАЧ, работил като АГЕНТУРИСТ за ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.
	Роден е в малко градче в селскостопанската част на Русия. Син на войник, сражавал се на страната на болшевиките по време на Гражданската война в Русия (1917–1920). Назначенията на бащата отвеждат младия Юрий в много райони на Съветския съюз. През 1940 г. постъпва във военноморската школа в Ленинград (сега Санкт Петербург), където учи инженерство. Когато през юни 1941 г. Германия напада Съветския съюз, постъпва в армията и се сражава срещу настъпващите германци.
	Забелязан е от съветското разузнаване, когато готвач от школата открадва малко масло, за което е арестуван и застрелян от НКВД. Модин дава показания срещу готвача и по-късно е вербуван. Изпратен е в Москва, за да подобри знанията си по английски език, а през декември 1943 г. е назначен за преводач в щабквартирата на НКВД в ЛУБЯНКА. От март 1944 до 1947 г. Модин превежда документи и друга разузнавателна информация, която се изпраща в Москва от кеймбриджките шпиони, без да знае кои точно са.
	През юни 1947 г. Модин е изпратен в Лондон. С него пътуват съпругата и малката му дъщеря. Той ще бъде помощник-РЕЗИДЕНТ и ще работи със съветските АГЕНТИ във Великобритания. (Модин е бил в Лондон за кратко след Втората световна война със съветска младежка делегация.) Под ПРИКРИТИЕТО на пресаташе той се среща редовно с АНТЪНИ БЛЪНТ, ГАЙ БЪРДЖИС и ДЖОН КЕЪРНКРОС, а също и с други агенти, без британското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ да забележи. През 1951 г. помага на Бърджис и ДОНАЛД МАКЛИЙН да емигрират в Съветския съюз.
	През май 1953 г. Модин е извикан в Москва, но година по-късно е изпратен отново в Лондон, за да помогне на друг шпионин от петорката — на ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, и отново през 1955 г., за да уреди визитата на Никита Хрушчов във Великобритания. Модин остава във Великобритания до 1958 г., изпълнявайки разузнавателни задачи.
	Пътуванията му до Великобритания стават невъзможни, когато Блънт, подложен на продължителни разпити от МИ–5, го посочва за свой агентурист. Той продължава разузнавателната си работа в КГБ и пътува няколко пъти до Индия. Последното му назначение е лектор в института _Андропов_ в Москва — ШПИОНСКАТА ШКОЛА на КГБ. В Москва той се сприятелява с шпионите от Кеймбридж, които са потърсили убежище в Съветския съюз, и помага на Филби да напише автобиографичната си книга „Моята тиха война“ („My Silent War“, 1968). Мемоарите на Модин са публикувани през 1994 г. в книгата „Петимата ми приятели от Кеймбридж“ („My Five Cambridge Friends“), която завършва с възхвала на шпионите от Кеймбридж:

	Те не бяха просто комунисти или хора, които пътуват заедно. Те се смятаха за истински революционери, готови да пожертват други хора, както и самите себе си в името на каузата. Не можем да ги виним за вярата им в [Йосиф] Сталин. Същата грешка бе допуснало цяло едно поколение мъже и жени по цял свят. Като погледнем назад, става ясно, че са били наивни, но така беше през 30-те години. Когато си мисля за тях сега, ги виждам като донкихотовци, които прекарват живота си в сражения с вятърни мелници, докато историята неумолимо руши идеалите им. Те презират другите идеали на човечеството — власт, богатство, любов, амбиции, спокойствие и слава, — те са избрали да следват най-голямата илюзия — политиката. Дали са клетва за вярност на революцията. И не са нарушили тази клетва.



	Мокра задача

	Западен жаргон за разузнавателна операция, в която трябва да се извърши убийство.


	Мокра поръчка

	Руски жаргон за разузнавателни операции, в които трябва да се извърши убийство. „Мокро“ по аналогия означава кръв. Понякога се нарича и „мокра сделка“.
	Аналитикът на американското разузнаване доктор Джон Дж. Дзиак в книгата „Чекисти: история на КГБ“ („Chekisty: А History of the KGB“, 1988) представя списък на съветските организации за държавна сигурност, които са предприемали директни действия по осъществяването на „мокри поръчки“:
	Преди 1936: Външен отдел (ИНО) (ЧК — ГПУ — ОГПУ).
	1936–1941: Управление за специални задачи (НКВД).
	1941–1946: Четвърто управление (Партизани) (НКГБ).
	1946–1953: Спецбюро–1 (НКГБ — МГБ).
	1953–1954: Девети отдел, Първо главно управление (МВД).
	1954 — края на 60-те: Тринайсети отдел, Първо главно управление (КГБ).
	Края на 60-те — началото на 70-те: Пети отдел, Първо главно управление (КГБ).
	Началото на 70-те — 1991: Осми отдел, Управление S (Агенти, приели чужда самоличност), Първо главно управление (КГБ).


	Молоди, Конон

	Вж. ЛОНСДЕЙЛ, ГОРДЪН.


	Монархистко обединение на централна Русия

	Вж. _ТРЪСТ_.


	Монтъгю, Юин (1901–1985)

	Британски съдия, писател и РАЗУЗНАВАЧ. Монтъгю служи като картечар-инструктор в американска военноморска и военновъздушна база през Първата световна война. Учи в колежа _Тринити_ в Кеймбридж и в Харвардския университет, а през 1924 г. полага адвокатска клетва.
	През Втората световна война Монтъгю служи в отдела по ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ към Адмиралтейството, където организира операция _МИНСМИЙТ_ — една от най-важните клопки, залагани на германското разузнаване през войната. От 1945 до 1973 г. заема длъжността военносъдебен съветник на военноморския флот.
	Написал е книгите „Човекът, който никога не съществуваше“ („The Man Who Never Was“, 1953) (посветена на операция _Минсмийт_), „Случаят «Арчър-Ший»“ („The Archer-Shee Case“, 1974) и „Отвъд Строго секретно“ („Beyond Top Secret“, 1977).


	Моравец, Франтишек (1895–1966)

	Водещ чешки разузнавач. През Първата световна война се сражава на няколко съюзнически фронта като член на Чешкия „чуждестранен легион“. След войната остава в армията, навлизайки в разузнаването през 1934 г., когато като подполковник е назначен в Генералния щаб за ръководител на шпионажа и КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО. Тези дейности са важни за страната поради опасността, която идва от Германия, и поради факта, че 3,5 млн. германци живеят в Судетския планински район на Чехословакия.
	През 1936 г. Моравец започва да разменя разузнавателни сведения с руснаците и на следващата година става ръководител на чешкото разузнаване. През този период постига няколко успеха срещу Германия, включително вербуването на ПАУЛ ТЮМЕЛ като шпионин.
	Когато на 14 март 1939 г. Германия превзема Чехословакия, Моравец и екипът му бягат във Великобритания, където той работи за чехословашкото правителство в изгнание и сътрудничи с британското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Играе съществена роля при планирането на убийството на РАЙНХАРД ХАЙДРИХ в Чехословакия. Награден е с американския орден _Легион на честта_ и _Орден на Британската империя_ за службата му в съюзническото разузнаване през Втората световна война.
	Моравец става заместник-директор на чехословашкия Генерален щаб във Великобритания, но поради съветската опозиция през 1945 г. е уволнен. След войната е дивизионен командир в чехословашката армия. Когато през февруари 1948 г. властта в Чехословакия е взета от комунистите, е принуден да емигрира в Съединените щати, където остава до края на живота си.
	Автобиографията му „Ръководител на шпиони“ („Master of Spies“) е публикувана през 1975 г.


	Морисън, Самюъл Лоринг (1944)

	Американски аналитик в разузнаването, предавал спътникови снимки за съветска корабостроителница на британско списание. Внук на известния военноморски историк Самюъл Елиът Морисън, младият Морисън служи за кратко като военноморски офицер по време на Виетнамската война. След това работи като цивилен във флотския исторически отдел, а през 1976 г. постъпва като аналитик във Военноморския разузнавателен център за поддръжка (ВРЦП). Скоро след това Морисън става вашингтонски представител на _Джейнс файтинг шипс (Jane’s Fighting Ships)_ — британски едногодишен справочник за несекретна информация за всички флотове по света. Работата му за _Джейнс_ е с одобрението на началниците му от военноморския флот, въпреки че конфликтът на интереси е очевиден, тъй като Морисън има ДОСТЪП до секретни материали и до някои изолирани източници. Морисън няколко пъти е нарушавал правилата за секретност. Продал е например използвано копие от _Джейнс файтинг шипс_ на цивилен, който открил няколко секретни документа в някаква книга и се обадил на ФБР, за да съобщи за нарушението. Морисън посещава военноморската база Норфък, използвайки пропуск от ВРЦП за легитимация, за да влезе в базата и да вземе снимки на кораби за _Джейнс_. Когато служителите по сигурността на базата го спират, той ги излъгва, че прави снимки за ВРЦП. Нищо значително не се случва в резултат на тези инциденти.
	През 1984 г. Морисън открадва от бюрото на свой колега 3 секретни спътникови снимки на самолетоносач, задвижван с ядрена енергия, който се строи в корабостроителницата _Блек сий_. Той откъсва горния ляв ъгъл на снимките, където е надписът „Секретно“, и ги изпраща на _Джейнс дифенс уикли_ — списание, което се публикува от организацията _Джейн_.
	Арестуван е на 1 октомври 1984 г. за кражба и предаване на спътникови снимки в чужди ръце. Морисън отрича да знае каквото и да е за снимките, но когато _Джейнс_ връщат снимките във флота, на една от тях е открит отпечатък от палеца му. ФБР претърсва дома му и открива и други секретни документи, които е вземал от ВРЦП. Морисън е съден за шпионаж като урок за всички, които изнасят информация.
	Присъдата му е по член от ЗАКОНА ЗА ШПИОНАЖА от 1917 г., в който се забранява на хора със законен достъп до американски военни документи да ги разкриват пред лица, които нямат подобен достъп. Той е първият в американската история, който е осъден за подобно нещо. Даниъл Елсбърг и Антъни Русо, които са предали ДОКУМЕНТИТЕ ОТ ПЕНТАГОНА за предисторията на Виетнамската война на пресата, също са съдени, но федерален съдия отменя делото срещу тях поради непристойното правителствено поведение от времето на _УОТЪРГЕЙТ_. Свалянето на делото не се основава на недостатъци в Закона за шпионажа.
	През октомври 1985 г. Морисън е признат за виновен и получава 2-годишна присъда затвор.


	\* Мосад

	Въпреки че Израел има няколко общонационални разузнавателни агенции (вж. ИЗРАЕЛ), името Мосад — съкратено от Ha Mossad Le modi’in Ule Tafkidim Meyuhadim (Институт за разузнаване и специални задачи) — се използва винаги когато се говори за еврейските разузнавателни служби. Мосад е преминал през много неуспехи и е бил причина за неудобни ситуации, в които е изпадал Израел.
	Мосад е създаден на базата на Политическия отдел на израелското външно министерство скоро след провъзгласяването на държавата Израел на 14 май 1948 г. Политическият отдел носи отговорността за събирането на разузнавателни сведения извън страната. Първият директор на управлението е роденият в Латвия Борис Гуриел, служил в британската армия през Втората световна война и пленен от германците. През този период — преди израелската независимост, той работи за ШАИ — разузнаването на нелегалната Хагана.
	Първоначалните функции на Политическия отдел са внедряването на АГЕНТИ — израелци или местни жители, в арабските страни и създаването на работни отношения със западните разузнавателни служби. Офицерите от Политическия отдел служат под ПРИКРИТИЕТО на дипломати в израелските посолства в Западна Европа.
	Но поради конфликти в ръководството на Политическия отдел и ниския професионализъм министър-председателят Давид Бен Гурион най-сетне се намесва и настоява за реорганизация на израелското разузнаване. На 1 април 1951 г. е създаден Мосад. Той отговаря директно пред кабинета на министър-председателя и е създаден по образец на американските, а не толкова на британските разузнавателни служби (британското разузнаване [МИ–6] е под прекия контрол на Министерството на външните работи).
	Отначало Мосад се нарича Ha Mossad Leteum (Институт за координация), едно наистина амбициозно име. Чак през 1963 г. получава новото име — Институт за разузнаване и специални задачи.
	Целта на агенцията е да събира разузнавателна информация в чужбина. Всички чуждестранни „операции“ по това време се изпълняват от 131-ва армейска част. Армейското разузнаване АМАН и Мосад използват съвместно 131-ва част. Първият директор на Мосад е РУВЕН ШИЛОА, създател на Шаи, служил дълго в Хагана и с богат опит на агент в арабските страни, а по време на Втората световна война — агент зад германските линии, изпратен от британците.
	Управлението на Шилоа е кратко, но той успява да създаде определени стандарти и поведение в агенцията, въпреки че операциите й, а също и начинът на разпределение на финансите са доста неумели. Още от самото начало Мосад е възпрепятстван от некомпетентност и предатели. Първият е ДАВИД МАГЕН. Изпратен е в Египет да ръководи МРЕЖА информатори, но тайно установява контакт с египетски РАЗУЗНАВАЧИ. Друг изпратен в Египет израелски разузнавач — АВРАМ ДАР, се замесва в т.нар. афера _Лавон_.
	Успехите на Мосад през този период включват получаването на копие от тайната реч на Никита Хрушчов пред XX конгрес на комунистическата партия от 25 февруари 1956 г., в която е заклеймен покойният диктатор Йосиф Сталин. Едно копие е предадено на ЦРУ, преди да успеят да си го набавят по други канали. Друг успех на Мосад е ВОЛФГАНГ ЛОЦ, който работи изключително успешно в Египет от 1959 до 1964 г., когато е разкрит и измъчван в затвора. Голям успех има агентът на Мосад ЕЛИАХУ КОЕН, който се внедрява на най-високо равнище в сирийското правителство и общество, преди да бъде разкрит.
	Първият ръководител на Мосад — Шилоа, е ранен при автомобилна катастрофа. Дълбоко засегнат от политическите боричкания, предава поста през септември 1952 г., след като е служил едва 18 месеца. Наследникът му — амбициозният ИСЕР ХАРЕЛ, е директор на Мосад 11 години, което е най-дългият период, заеман от директор. Харел идва на този пост от директорското място на ШИН БЕТ и е единственият, който е заемал директорски пост в двете агенции. По заповед на Бен Гурион Харел е наречен МЕМУНЕХ — „отговорника“ на всички израелски разузнавателни дейности, и се отчита директно пред Бен Гурион както по международните, така и по вътрешните въпроси на сигурността.
	По време на управлението на Харел Мосад издирва бивши нацисти, които се крият в Европа и Южна Америка, за да бъдат изправени пред съда. Най-голямото постижение в тази област е залавянето на Адолф Айхман — нацисткия функционер, който ръководи избиването на милиони евреи по време на фашисткия режим. Операцията, осъществена със съвместните усилия на Мосад и Шин Бет, успява да извади Айхман от скривалището му в Аржентина.
	При Харел агенти на Мосад се инфилтрират в египетското и западногерманското разузнаване, като използват антитерористични тактики, за да спрат германските учени да работят за Египет. Но Бен Гурион иска да укрепи израелско-западногерманските отношения и се обръща против Харел. Той го порицава заради кампанията, подета против учените, и губи вяра в човека, когото е нарекъл мемунех. Харел се оттегля от правителствена служба през март 1963 г. (Никой оттогава не е имал такова положение в израелското разузнаване.)
	На мястото на Харел като ръководител на Мосад Бен Гурион назначава МЕИР АМИТ — ръководителя на Аман. Важно е, че преди назначението му през 1962 г. Амит никога не е служил в областта на разузнаването. Той има значителен принос за Аман. На 26 март 1963 г. Бен Гурион вика Амит в кабинета си, след като е изпратил самолет, който да го вземе от мястото, близо да Мъртво море, където извършва инспекция на военни чести, и му съобщава, че трябва незабавно да поеме ръководството на Мосад.
	Амит се опитва да превърне Мосад в сериозна и съвременна разузнавателна организация, като се съсредоточава на най-важната според него задача — събирането на военни и политически сведения за арабските страни. За него Мосад е орган за събиране на информация и трябва да се въздържа от извършването на операции, които са загуба на сили и средства. Под влиянието на икономически и бизнескурсове, на които е присъствал в Съединените щати, той иска да наложи манталитета и стила на управление на американските корпорации. През този период Мосад и Аман заедно се опитват да осигурят разузнавателната информация, която превръща Шестдневната война (1967) в един от най-големите успехи в израелската история.
	Шест години по-късно обаче израелското разузнаване, изглежда, не разполага с информация, че египетските военни части са прекосили Суецкия канал в началото на войната Йом Кипур, нито пък каква е ефективността на египетските сили, влезли в Синай. КОМИСИЯТА _АГРАНАТ_ стоварва вината върху ръководителя на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ — майор Елиаху Зейра, и трима други разузнавачи. Зви Замир — наследникът на Меир Амит като ръководител на Мосад, се оттегля през 1974 г. (Комисията _Агранат_ обвинява също началник-щаба на израелските въоръжени сили и командващия на южното командване. По този начин министър-председателят Голда Меир и министърът на отбраната Моше Даян не носят „пряка отговорност“ за неуспеха. Независимо от заключенията Меир и Даян се оттеглят след излизането на доклада.)
	Комисията препоръчва и промени в организацията на израелската разузнавателна общност. Мосад и малък отдел за проучвания към външното министерство ще имат по-значителна роля при разузнавателните преценки. Стресната от провалите в навечерието на войната Йом Кипур (Аман също носи вина за провалите в битките по-късно), израелската разузнавателна общност възприема нови методи и подходи.


	Разузнаване в мирно време
	Сред най-убедителните мирновременни успехи е получаването на модернизиран изтребител _МиГ–21_, докаран в Израел през 1963 г. от иракски ИЗМЕННИК, който иска да осигури бягството на семейството си от Ирак. Събира около 200 000 технически документа за самолет _Мираж_ от швейцарския инженер АЛФРЕД ФРАУЕНКНЕХТ, отвлича 200 т уран според предварително уговорена сделка, който ще бъде използван от израелската програма за атомна бомба, осъществява нападения над централен Бейрут, за да убие лидерите на арабски радикални групировки, и нанася „удари“ на други хора в други арабски държави.
	1976 г. донася вероятно най-големия успех на Мосад — израелското нападение на летище Ентебе, Уганда, известно като операция _Тъндърболт_. Палестински терористи са отвлекли самолет на _Ер Франс_ и са кацнали в Ентебе, където държат 97 пътници и някои членове от екипажа (въпреки че целият екипаж е бил освободен). Под ръководството на Ицхак Хофи Мосад разпитва освободени пътници, събира данни за летището (построено с израелска помощ) и съставя план за действията на президента на Уганда Иди Амин, за бодигардовете му и дори за президентския автомобил.
	През нощта на 3 срещу 4 юли на около 3200 км от Израел е извършена най-забележителната операция за спасяване на заложници в историята. Благодарение на отличната разузнавателна информация и военни планове и изпълнението на армейските и военновъздушните бойни отряди са спасени всички заложници, с изключение на четирима. Израелците изгубват един офицер — командира на отряда. (Шестима терористи и 20 войници от Уганда са убити.)
	През този период Мосад се съсредоточава и върху събирането на разузнавателни сведения за арабски оръжия и електронни умения. Новите и съвременни арабски оръжия се осигуряват от Съветския съюз, но Мосад успява да се сдобие с мостри на повечето от съвременните системи както от арабските страни, така и от други източници. По-голямата част от информацията се споделя с американските разузнавателни агенции.
	Сътрудничеството на Мосад с американските разузнавателни агенции — както законни, така и незаконни — е значително. Израел изпълнява ролята на посредник при прехвърлянето на оръжия по време на аферата _ИРАН — КОНТРИ_.
	Друг успех на Мосад е събирането на разузнавателна информация за чуждестранни ОБЕКТИ, за които арабските съседи смятат, че са недостъпни за израелските военни сили. Например докладите с данни за прецизността на въздушните удари над щабквартирата на ООП в Тунис, на 2150 км от Израел, както и ударът върху иракски ядрен реактор, извършен цяло десетилетие преди Войната в залива през 1991 г., показват ефективността на Мосад при набиране на разузнавателна информация.
	Усилията на Мосад обаче невинаги са удачни. Понякога са били набелязвани погрешно хора за мишена. По време на конфликта в Персийския залив от 1991 г. Мосад не успява да предвиди точно някои от действията на Ирак, а също и възможностите му, особено заплахата от модифицирани ракети _Скъд_, изстреляни срещу Израел.
	През 1990 г. американското правителство прави преценка, че персоналът на Мосад е 1500–2000 души.


	Директори на Мосад
	Единствено Исер Харел е служил като директор и на Шин Бет (1948–1952), и на Мосад. Меир Амит е единственият, който е работил като ръководител и на Аман (1962–1963), и на Мосад.
	1951–1952 — Рувен Шилоа.
	1952–1963 — Исер Харел.
	1963–1968 — Меир Амит.
	1968–1974 — Зви Замир.
	1974–1982 — Ицхак Хофи.
	1982–1989 — Наум Адмони.
	1989–1996 — Шабтаи Шавит.
	1996 — Дани Ятом.


	_Москито_

	В много отношения _Москито_ е най-широко използваният самолет в годините на Втората световна война — за фотографско РАЗУЗНАВАНЕ, бомбардировач, антикорабен изтребител, изтребител-бомбардировач, нощен изтребител и изтребител за издирвания. Британският _Москито_ е по-добър от другите самолети от това време и е най-бързият във ВВС от септември 1941 до началото на 1944 г. Както отбелязва издателят на _Джейнс ол дъ уърлдс еъркрафт (Jane’s All the World’s Aircraft)_ Дж. Тейлър, „_Москито_ бе една сбъдната мечта: бомбардировач без оръжие, чиято отбрана зависеше от неговите тактико-технически характеристики“.
	Първите _Москито_ са доставени на Кралските военновъздушни сили в средата на 1941 г., а първото оперативно излитане е на 20 септември 1941 г. — вариант _PR_ фотографира пристанищата на Брест и Бордо в окупираната от германците Франция. Преследван от 3 германски изтребителя _Ме 109, Москито_ лесно успява да избяга от преследвачите си на височина 7 км. Разузнавателният _Москито PR_ действа над цяла Европа, над Средиземноморието и над Бирма. Полетите на _Москито PR.IV_ над германските инсталации в Пенемюнде на Балтийско море от април до юни 1943 г. водят до откриването на ракетната програма _Фау–2_ (вж. БАБИНГТЪН-СМИТ, КОНСТАНС).
	Някои модели _PR_ се използват от американската Осма въздушна част с обозначение _F–8_. През 1943–1945 г. _Москито_ и пилотирани от американци _F–8_ държат цяла Западна Европа под ежедневно НАБЛЮДЕНИЕ. През 1943 г. разузнавателните самолети са извършили над 3000 фотографски и метеорологични полета.
	Последните разузнавателни варианти на _Москито_ са _PR.34_ и _PR.35_. (Ранните модели имат обозначения с римски цифри, а по-късните с арабски.) Модел _PR.34_, който излита за пръв път през декември 1944 г., има обхват на полета 4000 км — бомбеното гнездо е модифицирано за допълнително гориво, така че полетът да се удължи до 4600 км. _PR.35_ е фотосамолет за нощни полети, използващ светлинни бомби. Тези самолети имат 1 косо монтирана и 4 вертикални фотокамери. _Москито_ на Кралските военновъздушни сили е първият самолет, използвал радиолокационна камера за проникване през облаци и тъмнина.
	_Москито_ е на въоръжение във Великобритания до края на 1955 г. Заменен е от _КАНБЕРА_. В края на 1948 г. _Москито PR_ извършва няколко полета над израелска територия на височина около 9 км, без да бъде забелязан. Но на 1 декември 1948 г. един от новите израелски самолети — _P–51 Мустанг_, излита и прехваща _Москито_. Въпреки че оръдията на _Мустанг_ правят засечка след кратка стрелба, _Москито_ е ударен и пада в Средиземно море. Оцелели няма. Самолети _Москито_ предават на Израел снимки от полети над Египет по време на Суецката кампания и летят чак до Триполи.
	Разработката на _Москито_ е започнала по инициатива на компанията _Де Хавиланд еъркрафт_ през лятото на 1938 г. През март 1940 г. Министерството на въздухоплаването дава поръчка за първите 50 самолета, включително 3 опитни образеца за изпитания. Първият _Москито_ — бомбардировач — излита на 25 ноември 1940 г. и демонстрира висока скорост и маневреност. Следващият вариант — изтребител — излита на 15 май 1941 г., а третият — разузнавателен вариант _PR_ — на 10 юни 1941 г. По време на войната са произведени 6710 самолета _Москито_ (други 1071 са произведени след войната); неколкостотин са специализирани. Ранните самолети имат 1 косо монтирана и 3 вертикални фотокамери на мястото на бомбеното гнездо.
	Тайната на превъзходството на _Москито_ е в 2-та мотора _Ролс-ройс Мърлин_, в лекотата (конструкцията е от дърво) и във високите аеродинамични характеристики. Бомбардировачите и разузнавателните самолети са без защитно оръжие — разчитат на високата скорост и маневреност. _PR–34_ развива скорост 680 км/ч при височина 9 км — максималният таван е 10,8 км. Модел _PR.32_ — олекотен и с по-дълги криле, може да достигне височина 12,6 км.
	Повечето варианти са за 2-членен екипаж.
	{img:shpionazh-57.jpg|#Mosquito PR34}


	Московски правила

	Британски термин за означаване на сложните знаци и контразнаци, използвани в процеса на тайни срещи или в организирането на операция с ТАЙНИК. Ако са редовни, знаците показват, че нито една от страните не е следена. Вместо лична среща се използва също система от определени знаци.
	Какво може да служи за сигнал? Това може да бъде боя на дърво или електрически стълб, някаква бутилка или консервена кутия, поставени на определено място. Тези предмети се поставят на място, където никой не би могъл да ги премести или изхвърли. Освен това трябва да бъдат почистени добре, за да не привлекат някое животно с миризмата си.


	Моъм, Съмърсет (1874–1965)

	Писател и разузнавач. През Първата световна война е шофьор на линейка, тъй като е признат за негоден за строева служба, понеже е дюстабанлия и с нисък ръст. През 1915 г. е вербуван за АГЕНТ на британските ТАЙНИ СЛУЖБИ, тъй като владее немски и френски език. По това време излиза и първата му книга — „Души в окови“ („Of Human Bondage“), която му носи голям успех като писател. И така ПРИКРИТИЕТО му на писател е съвсем естествено. Моъм заминава за Швейцария, където почти цяла година наблюдава заподозрени в шпионаж за Германия, установява контакти с други съюзнически агенти и редовно изпраща доклади на тайните служби. Работи без заплата като жест на патриотизъм.
	През 1917 г. Моъм, смята, че кариерата му в тайните служби е приключила. Но сър УИЛЯМ УАЙСМАН — ръководител на британското разузнаване в Америка, го убеждава да замине за Русия, да подкрепи меншевиките и да попречи на плановете на болшевиките Русия да излезе от войната. Моъм пристига в Русия под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Съмървил_ и се представя за кореспондент на американски издания. Той се среща с Александър Керенски, който го изпраща в Лондон с отчаяна молба към съюзниците да помогнат за създаването на армия срещу болшевиките.
	Моъм пише много разкази, създадени на базата на неговите преживявания. Преди публикуването им е предупреден, че някои от тях нарушават ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, и той ги изгаря. Останалите, включително един разказ за мисията му в Русия, са публикувани в книгата „Ашъндън“ („Ashenden“, 1928). Главният герой Ашъндън — това е второто аз на Моъм още от „Души в окови“. (В книгата той използва и името Съмървил.) „Работата като агент в отдел разузнаване като цяло е монотонна — пише той в предговора към «Ашъндън». — Голяма част от нея е напълно излишна.“ Смятан е за първия автор на шпионски книги, написани от бивш шпионин. Оценявайки „Ашъндън“ и общия принос на Моъм в шпионската белетристика, _Таймс литъръри съплимънт_ отбелязва: „Никога досега не е било демонстрирано толкова очевидно, че контраразузнавателната работа често се състои от стъпки, които не могат да бъдат морално оправдани, стъпки, които не бива да бъдат предприемани от капризните или страхливите.“
	„“Ашъндън» оказва сериозно влияние върху цялата следвоенна шпионска литература“ — пише Антъни Мастърс в „Литературни агенти“ („Literary Agents“, 1987) — книга, посветена на писатели шпиони. „… Ерик Амблър, Греъм Грийн, Джон льо Каре и Лен Дейтън са създали герои на средна възраст, често цинични, въвлечени в особена серия разузнавателни ритуали. Но от всички шпионски истории приключенията в «Ашъндън» са най-близо до истинския живот на създателя.“
	През Втората световна война Моъм отново изпълнява някои разузнавателни задачи за сър УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — ръководител на МИ–6 в Съединените щати. Но Стивънсън изтъква пред Тед Морган — биографа на Моъм, че авторът не е извършвал особено важни мисии, и допълва, че Моъм е типичен доброволец, който „няма усет към тази работа и е въвлечен, тъй като не е имал друга възможност“.


	Мрежа

	Група АГЕНТИ или НЕЛЕГАЛИ (агенти, приели чужда самоличност), които имат обща цел или обща шпионска задача с общ ръководител или АГЕНТУРИСТ. Мрежата може да се състои от няколко ЯДРА, които работят самостоятелно и без да се познават едно друго. Това се прави, за да се избегнат евентуално КОМПРОМЕТИРАНЕ на един или повече от членовете, както и разкриването на останалите членове в мрежата.


	\* Мрежа атомни шпиони

	През Втората световна война съветското правителство създава огромна шпионска мрежа с цел да се добере до атомните тайни на Великобритания, Канада и преди всичко на Съединените щати. В периода на Студената война съветските опити да проникнат в атомните изследвания продължават, макар и да не са толкова настоятелни, както китайските.
	Програмата за атомната бомба несъмнено е най-внимателно пазената от англо-американците тайна. Подробностите от програмата са известни на много малко хора. Убеждението, че по време на война армията може да осигури най-добрата защита, води до решението от началото на 1942 г. проектът за атомната бомба (район Манхатън) да се съхранява от нея. Офицерът по сигурността на район Манхатън може да се обръща към кадрите на Г–2 и УПРАВЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ във военното министерство, които също носят отговорност по въпроса за шпионажа, КОНТРАШПИОНАЖА и саботажа в Съединените щати заедно с ФБР и УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Но сигурността на _Проекта Манхатън_ (програмата за създаване на атомната бомба в Америка) се оказва един от най-големите провали на американските специални служби.
	Основната грешка е в това, че отговорникът за _Проекта Манхатън_ бригаден генерал Лесли Гроувс привлича няколко учени с комунистическо минало или връзки с комунистите. Най-яркият пример е Юлиус Робърт Опенхаймер, когото Гроувс назначава за ръководител на ядрената лаборатория в Лос Аламос, Ню Мексико. През 30-те години Опенхаймер е привлечен от комунистическата партия и редовно помага със средства за каузи, поддържани от комунистите. И приятелите му, и жена му, и брат му са били членове на комунистическа партия. Той самият никога не е членувал в комунистическата партия където и да било. И независимо от всичко това Гроувс избира Опенхаймер да ръководи проекта за атомната бомба. Няма свидетелства, че той е предал доверието му, въпреки че продължава — не спазвайки нарежданията на Гроувс — да дружи с известни комунисти. (Опенхаймер и Енрико Ферми, водещ ядрен физик, имат съветски КОДОВИ НАИМЕНОВАНИЯ — съответно _Стар_ (Звезда) и _Едитър_ (Издател), като източници на информация.) Към края на 1941 г. НКВД получава информация за интереса на американците и британците към атомната бомба. Първият извор е ДЖОН КЕЪРНКРОС — член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Кеърнкрос е секретар на лорд МОРИС ХАНКИ — от 1941 г. председател на британската правителствена комисия, която отговаря за възможното използване на ядрената енергия.
	АГЕНТУРИСТЪТ на Кеърнкрос в Лондон ЮРИЙ МОДИН пише в книгата „Петимата ми приятели от Кеймбридж“ („Му Five Cambridge Friends“, 1994): „Без да преувеличавам, мога да твърдя, че ние в СССР знаехме абсолютно всичко за техническите и политическите аспекти по създаването на атомната бомба.“
	Съветското разузнаване успява да внедри още шпиони освен Кеърнкрос на длъжности, където могат да се узнаят тайни за атомната бомба. Главните шпиони са КЛАУС ФУКС и ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС, които разработват техническите аспекти на бомбата в лабораторията в Лос Аламос, АЛЪН НЪН МЕЙ и БРУНО ПОНТЕКОРВО, учени, които работят в Канада, и ДОНАЛД МАКЛИЙН, от 1944 г. първи секретар в британското посолство във Вашингтон, а от лятото на 1945 г. координатор на англо-американската дейност по атомната бомба, _Проекта Манхатън_ и проекта _Тюб Алойс_. (Мей е човек на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.)
	За да помагат на тези шпиони, руснаците създават мрежа от куриери и агентуристи в Съединените щати. Докладите и урановите проби, доставени от Мей, са били изпращани директно на ръководителя на Комисариата на вътрешните работи (НКВД) ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ. Берия успява да събере и да предостави на съветския диктатор Йосиф Сталин и на съветските учени подробности от проекта на атомната бомба, включително плана за изпитания.
	На конференцията на съюзническите лидери в Потсдам през юли 1945 г. президентът Труман казва на Сталин, че Съединените щати притежават нова бомба с огромна мощ. Сталин изглежда незаинтересован. След като чува за „новото оръжие с необикновена разрушителна сила“ от президента Труман на 24 юли 1945 г., той се връща в резиденцията си на потсдамската _Кайзерщрасе_ и се обажда на Берия. Офицерът Владимир Чиков, по това време в кабинета на Берия, предава телефонния разговор в книгата си „От Москва до Лос Аламос“ („From Moscow to Los Alamos“, 1992):

	Сталин: Здравей, Лаврентий. Да знаеш нещо за американските опити с атомната бомба?
	Берия: Да, другарю Сталин. Според нашата информация трябва да са проведени преди 2 седмици, но все още нямаме резултатите от експерименталната детонация.
	Сталин: Нещо ти е грешна информацията, Лаврентий. Опитът с атомната бомба е бил преди 2 дни. Труман се опитва да упражнява натиск, да доминира… Отношението му към Съветския съюз е особено агресивно. Разбира се, факторът атомна бомба работи за Труман. Ние разбираме това. Но политиката на изнудване и заплахи е абсолютно неприемлива за нас. Затова не позволихме да проличи, че сме уплашени. Лаврентий, не трябва да позволяваме на нито една страна да има военно надмощие над нас. Кажи на другаря Курчатов, че трябва да побърза с „пакета“, и го попитай от какво имат нужда нашите учени, за да се ускори работата. [Курчатов оглавява съветския проект за атомната бомба.]

	Шпионите на Берия са предсказали, че първият опит на атомната бомба ще бъде проведен на 4 юли. Сведенията им се оказват правилни, но опитът е бил отложен за 16 юли. Работата по съветската атомна бомба е ускорена. Берия проявява личен интерес към проекта, като поощрява и заплашва участниците и използва непрекъснато разузнавателните сведения, предадени от мрежата атомни шпиони.
	„Атомният шпионаж е изключително ценен за нас както в политическата и дипломатическата, така и във военната област“ — пише генерал-лейтенантът от НКВД ПАВЕЛ СУДОПЛАТОВ в книгата си „Специални задачи“ („Special Tasks“, 1994). Судоплатов е отговарял за отдел „С“, създаден за наблюдаване дейността на НКВД и ГРУ в атомното разузнаване. Според спомените му:

	Когато Фукс докладваше… той също даваше ключови данни за производството на уран–235. Фукс разкриваше американското производство… Това бе особено важно, тъй като от информацията му можехме да определим броя на атомните бомби, притежавани от американците. По този начин разбрахме, че в края на 40-те и дори и в началото на 50-те години Съединените щати не са готови за ядрена война с нас… Едва към 1955 г. преценихме, че общите американски и британски ядрени оръжия са достатъчни, за да унищожат Съветския съюз.

	Фукс — най-важният атомен шпионин, също предоставя техническа информация за плутониевата бомба (Дебелак), включително сведения за монтажа и детонационните особености. Тази информация ускорява развитието на съветската бомба.
	Нито един съветски шпионин не е хванат на местопрестъплението. Но мрежата атомни шпиони започва да се разпада през 1946 г. Радиосъобщения, предадени от съветските агентуристи от Съединените щати за Москва, са прехванати от СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ на американската армия, но декодирането им не започва до лятото на 1946 г. По това време Мередит Гарднър, криптолог от американската армия, успява да разчете едно от съобщенията и открива, че в него се съдържа списък от учени, които работят в район Манхатън. Операцията по дешифрирането на тези съобщения получава кодовото наименование _ВЕНОНА_.
	Бавно, но сигурно продължават опитите по криптоанализ. Чак през 1949 г. се появяват убедителни доказателства от _Венона_, водещи към Фукс. Тогава СПЕЦИАЛНИЯТ ОТДЕЛ на Скотланд ярд започва да го разследва. На 27 януари 1950 г. той признава, че от 1942 до 1949 г. е работил за руснаците. Сведенията на Фукс насочват ФБР към ХАРИ ГОЛД, който му е бил куриер. Голд е арестуван на 22 май 1950 г. по обвинение в шпионаж. Той признава вината си пред американските власти и разкрива друг шпионин от Лос Аламос — Грийнглас, а така също МОРТЪН СОБЕЛ и ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и съпругата му Етел. Грийнглас е брат на Етел Розенберг, а Собел — дългогодишен приятел на Юлиус Розенберг. Те всички са участвали в предаването на атомни тайни.
	Сталин „споменаваше семейство Розенберг с топлота… Чух от Сталин и [комисаря на външните работи В. М.] Молотов, че семейство Розенберг са оказали особено голяма помощ за създаването на нашата атомна бомба“ — разказва Никита Хрушчов в книгата „Хрушчов си спомня: гласността просветва“ („Khrushchev Remembers: The Glasnost Tapes“, 1990). Всички тези членове на мрежата са съдени по обвинение в шпионаж или в конспирация за извършване на шпионаж по време на война. Юлиус и Етел Розенберг са екзекутирани на 19 юни 1953 г., останалите са изпратени в затвора.
	Има и други физици и учени в Лос Аламос, с които руснаците са успели да установят контакти според Судоплатов. Но те „не са били официално вербувани като агенти“. След ареста на Фукс британските и американските служби по контрашпионаж проучват другите учени, имащи връзки с комунисти. Понтекорво е работил по въпросите на атомната енергия и в Канада, и във Великобритания, но живее в Съединените щати. ФБР претърсва дома му, открива доказателства за връзките му с комунистическата партия и изпраща информацията на представителя на МИ–6 във Вашингтон и съветски АГЕНТ ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Той задържа информацията, за да може Понтекорво да избяга в Съветския съюз през октомври 1950 г. Друг аспект от дейността на мрежата атомни шпиони е разкрит през 1946 г., когато ИГОР ГУЗЕНКО — шифровчик в съветското посолство в Отава, Канада, преминава на страната на врага. Разкритията му водят до полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН — РЕЗИДЕНТ на ГРУ в Отава, и учения Мей, а също така до други, участвали в кражбите на атомни тайни. Мей и 9-има други, занимавали се с атомен шпионаж в Канада, са изпратени в затвора. (Заботин успява да избяга в Съветския съюз.)
	Маклийн, който предава важни за руснаците разузнавателни сведения за ядрената политика, през 1951 г. напуска Лондон и бяга в Москва тъкмо преди да го арестуват. На 4 февруари 1944 г. военно-политическият комитет, отговарящ за сигурността на _Проекта Манхатън_, докладва, че „опити за шпионаж от страна на Оста не са забелязани, макар че има подозрителни симптоми“. Това е така, враговете нацисти нямат нищо общо с това. С кражбата на атомните тайни успешно работи военният съюзник на САЩ — СССР.
	В периода на Студената война опитите на съветския шпионаж да се добере до американската програма за атомна и водородна бомба продължават, но очевидно на по-ниско равнище, тъй като интересът е насочен към западните оръжия и технологии. След 1949 г. комунистически Китай също се опитва да се добере до американските ядрени тайни.


	Мрежа от нелегални агенти

	Операция за събиране на разузнавателни сведения или екип с много АГЕНТИ, които работят под контрола на РЕЗИДЕНТ, приел чужда самоличност.


	Музеи

	Няколко световноизвестни разузнавателни агенции и служби са създали свои музеи. Най-значителните са на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния; Националният криптоложки музей на АНС във ФОРТ ДЖОРДЖ МИЙД, Мериленд; Музеят на Британския разузнавателен корпус в Темплър баракс, Ашфорд, Кент; музеят на КГБ в сградата на ЛУБЯНКА в Москва.
	Има и Музей на военното разузнаване във Форт Хуачуа, Аризона, където се намира американската школа за военно разузнаване. Музеят на АНС и Музеят на Британския разузнавателен корпус са отворени за посетители. Наскоро е създаден музей и в ПАРК БЛЕЧЛИ — британския център по декодиране от времето на Втората световна война. Части от имението, включително някои от сградите, построени по време на войната в провинция Бъкингамшир, са отворени за посетители.
	В щабквартирата на ЦРУ в Ленгли има малка експозиция с интересни експонати, но посетители не се допускат. Имперският военен музей в Лондон и Музеят за американска история на Смитсъновия институт във Вашингтон имат много ценни експонати, свързани с декодирането.


	Музикална кутия

	Съветски жаргон за нелегална радиостанция.


	Музикант

	Съветски жаргон за радист, който работи на нелегален радиопредавател.


	Мур, Едуин

	Бивш офицер от ЦРУ, който се опитва да продаде информация на руснаците.
	През нощта на 21 декември 1976 г. Мур хвърля няколко документа през оградата на жилищния блок на семействата от съветското посолство във Вашингтон. Съветската охрана приема, че пакетчето е бомба, и извиква американската служба за сигурност. По такъв начин човекът от охраната се превръща в първия руснак, който е оказал помощ при арестуването на бъдещ съветски шпионин. Експертите по взривовете от американската армия откриват, че в пакета има документи на ЦРУ, придружени с предложение „да се проникне в операциите на щабквартирата на ЦРУ“. В бележката се искат 200 000 долара, които да бъдат оставени в тайник във вашингтонското предградие Бетесда, Мериленд. Сътрудниците на ФБР следват указанията в бележката и оставят на посоченото място фалшив пакет. Някакъв човек от другата страна на улицата събира падналите листа в градината си и оглеждайки се крадешком, оставя греблото и взема пакета. Това е Мур.
	Мур не е разкрил нищо на руснаците, но арестът му разкрива слабостите в системата за сигурност в ЦРУ. Мур е бил служител на агенцията от 1952 до 1963 г., работейки предимно в областта на картографията и материално-техническото снабдяване. Бил е арестуван по обвинение в палеж и е бил уволнен от ЦРУ. След като е бил оправдан, подава молба за реабилитиране и през 1967 г. е назначен повторно.
	През 1973 г. Мур се пенсионира по здравословни причини — има проблеми със сърцето. „Кариерата му, — се казва по-късно в доклад на ЦРУ, — се характеризираше с повърхностно изпълнение, непрестанно разочарование от работата и всички го смятаха за човек, попаднал на неподходящото за него място.“ В дома му са открити секретни справочници на ЦРУ с имената, адресите и телефонните номера на служителите в ЦРУ. Сред стотиците документи има материал с дата след 1973 г., което показва, че е поддържал контакт с хора от ЦРУ и след пенсионирането си.
	Мур е осъден за шпионаж и за незаконно притежаване на секретни документи. През май 1977 г. получава 15 години затвор, но през 1979 г. е оправдан.


	Мур, Майкъл

	Американски морски пехотинец, отсъствал без разрешение за отпуска през 1984 г. Планирал е да се свърже със съветското посолство в Манила, но по някакъв начин американските разузнавачи разкриват намеренията му. Уволнен е от армията.


	_Мъркейтър P4M–1Q_

	Противоподводников самолет на ВМС на САЩ с излитане от бази на сушата, използван и за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). Най-малко 2 самолета са атакувани от съветски и китайски изтребители по време на ЕЛРАЗ полети край азиатския бряг, а 1 е изгубен с 16-членен екипаж.
	Разработен от _Глен Мартин ко._, самолетът е един от няколкото опита да се комбинират бутални и реактивни двигатели, за да се постигне максимален обхват при висока скорост. _P2V НЕПТУН_ е предпочитан пред _P4M_ за морско патрулиране, затова _Мъркейтър_ се използва за ЕЛРАЗ от 1951 до 1960 г.
	_P4M–1_ влиза в експлоатация в една-единствена ескадрила през 1950 г. Взето е обаче решение по-голямата част от 21 самолета _Мъркейтър_ да бъдат завършени и модифицирани в _P4M–1Q_ с конфигурации за ЕЛРАЗ. Първият самолет за ЕЛРАЗ излита същата година и поема работата от по-старите военноморски самолети, които изпълняват шпионски мисии по периферията на Съветския съюз и Китай. (Вж. _ПРАЙВЪТИЪР PB4Y–2_.)
	На 1 юни 1955 г. в базата Ивакуни, Япония, е сформирана Първа ескадрила за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ, която използва _P4M–1Q_. Втората ескадрила с тези машини (VQ–2) е образувана на 1 септември 1955 г. В Порт Лиоте, Мароко, на 1 септември 1955 г. е сформирана Втора ескадрила със същите самолети.
	Често съветски и китайски изтребители преследват самолетите, когато летят по крайбрежието, до самия край на границата от 12 мили, за да записват радарни и комуникационни излъчвания. На 22 август 1956 г. _P4M–1Q_ е свален над островите Шинсу, на 50 км от китайския бряг. Всички 16 души на борда загиват. Няколко тела са открити от друг американски самолет, предназначен за издирването. На 16 юни 1959 г. друг _P4M–1Q_ е нападнат от съветски изтребители над Японско море, на 85 мили източно от Уънсан, Северна Корея. Опашният артилерист е ранен сериозно.
	Самолетите _P4M–1Q_ са изтеглени от ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ през 1960 г.
	Самолетът има 2 бутални и 2 реактивни двигателя, разположени в комбинирани кожуси на всяко крило. Формата му е удължена, развива скорост 656 км/ч (при работа и на буталните, и на реактивните двигатели), има обхват 3624 км при ниска скорост. При ЕЛРАЗ не могат да се носят бомби или торпеда, но самолетите имат 20-милиметрово оръдие и две 12,5-калибрени картечници за самоотбрана. Екипажът се състои от 13 души.
	Опитният образец _XP4M–1_ излита за пръв път на 20 септември 1946 г. Всички 21 произведени самолета са предадени за експлоатация през 1950 г.
	{img:shpionazh-58.jpg|#P4M–1Q Mercator}


	Мърфи, Майкъл

	Член на екипажа на американската стратегическа ракетна подводница _Джеймс Полк_. През юни 1981 г. се обръща към съветската мисия в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ и предлага, както по-късно се съобщава, „сделка, която ще бъде благоприятна и за руснаците, и за него самия“. Обажда се в мисията 3 пъти и очевидно разговорите му са записани от американските служители от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО. Мърфи признава, че се е обаждал. Разследването показва, че е имал ДОСТЪП до секретни материали, но не е предал никаква информация на руснаците. През август 1981 г. е уволнен от военноморския флот.


	Мюлер, Густав

	Военнослужещ в американските военновъздушни сили, изявил желание да шпионира. През 1949 г., докато посещава разузнавателна школа в Оберамергау, Западна Германия, е арестуван при опит да продаде секретна информация на човек, когото смята за съветски РАЗУЗНАВАЧ. В действителност Мюлер е разговарял с американски агенти от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО.
	Вероятно това е първият американски военнослужещ, който е съден за предаване на тайни след края на Втората световна война. Получава 5 години затвор и е уволнен позорно.


	Н

	H–2 (N–2)

	Разузнавателен щаб на ВМС на САЩ (N от Navy — Военноморски флот).


	Наблюдателен полет

	Мисия на шпионски самолет, снабден с фотокамери или оборудване за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ или и с двете, над вражеска страна обикновено с цел СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Подобни полети се различават от събирането на ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, което включва полети над противниковите сили.
	Терминът наблюдателен полет започва да се използва по време на Студената война. Първите западни наблюдателни полети над Съветския съюз са извършени през 1952 г. от американския _B–47 СТРАТОДЖЕТ_ и британския разузнавателен самолет _КАНБЕРА_, който извършва полети по настояване на американското правителство.


	Наблюдение

	Систематично следене на определен район — космически, въздушен, земен или подводен — или на определено лице като начин за събиране на разузнавателни сведения.
	Въпреки че техниките за наблюдение на разузнавателните агенции на различните страни не са еднакви, британците и руснаците през 40-те години за известно време следват едни и същи инструкции. АНТЪНИ БЛЪНТ, докато работи в британската Служба за сигурност (МИ–5), известно време отговаря за ОПЕРАТИВНИТЕ РАБОТНИЦИ ОТ ПРОСЛЕДЯВАНЕТО — служители, които извършват наблюдението на чуждестранни агенти и заподозрени в шпионаж. Блънт дава на всеки седмичната му задача и е запознат в детайли с всеки отделен случай. Той анализира техниката на следене и препоръчва промени. Блънт е съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в МИ–5, така че по това време е предавал цялата налична информация на руснаците. В резултат съветските агенти успяват да се изплъзнат на британските оперативни работници. Колко дълго е продължавало това, не е известно.


	Наводчик

	Лице, което се посочва на сътрудник на разузнаването като потенциален АГЕНТ. След като получи такава информация, сътрудникът провежда оперативна разработка на кандидата и пристъпва към вербуването му. Самият наводчик много рядко изпълнява други функции. Обикновено се използват бармани или банкови чиновници, на които се плаща, често от АГЕНТ ЗА ВРЪЗКА, за имената на набелязаните. Наводчикът може и да не знае и дори да не подозира, че предава информация на вражеско разузнаване.


	Надежден източник

	Стандартен, активно използван източник за разузнавателна информация, чиято надеждност не се нуждае от проверка.


	Надзор над разузнаването

	Един от основните фактори, повлияли върху развитието на американските специални служби от времето на Втората световна война до днес. Поправките в Закона за националната сигурност от 26 юли 1947 г. определят контрола на дейността на ЦРУ, което съгласно закона се „подчинява на Съвета за национална сигурност“, който пък от своя страна е подотчетен на президента на САЩ.
	По-късно са създадени и други специализирани организации за контрол върху дейността на американските специални служби. Най-влиятелна вероятно ще си остане ПРЕЗИДЕНТСКИЯТ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ (ПКСВР), създаден от президента Айзенхауер през 1956 г. Членовете на съвета са видни граждани с опит в бизнеса, международните отношения и разузнаването. Освен ПКСВР съществува и Съвет по надзор на разузнаването, създаден от Картър през 1978 г. — членовете му са трима и се назначават от президента. Съветът разглежда всички въпроси, свързани със спазването на законността и засягащи РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ на САЩ.
	Освен това Управлението по мениджмънта и бюджета (УМБ) осигурява финансова проверка на разузнавателната общност. (УМБ е създадено през 1970 г.)
	Конгресът също наблюдава разузнавателната дейност с помощта на специални комисии, като КОМИСИЯТА _ЧЪРЧ_ и КОМИСИЯТА _ПАЙК_, които разследват съобщения за извършени нарушения от ЦРУ и АНС. По-късно, на 19 май 1976 г., Сенатът създава Сенатска комисия по разузнаването, а на 14 юли 1977 г. Конгресът създава Постоянна конгресна комисия по въпросите на разузнаването. Някои финансирани от ЦРУ програми, а също и разузнавателни дейности на военните служби, Държавният департамент и ФБР се проверяват редовно от определени комисии, както и от комисии, назначени и в 2-те камари на Конгреса.


	Наистина много секретно

	Степен на секретност във Великобритания от времето на Втората световна война. По-висока степен на секретност от СТРОГО СЕКРЕТНО. Подобни материали се предават само на ръка и се пренасят от офицер.


	Найтмувър

	Вж. ЕЙМС, ОЛДРИЧ.


	Наполеон Соло

	Филмов герой от американския телевизионен сериал от 60-те години „Човекът от А.Н.К.Ъ.Л.“. Робърт Вон изпълнява ролята на спокойния, изтънчен и успешен във всичко Наполеон Соло, а Дейвид Маккалъм играе ролята на Иля Курякин — неговия верен руски партньор.


	_Наркотик_

	Временно британско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на проекта за разкодиране на _ВЕНОНА_. Отначало е известен под името _Брайд_ (Булка).


	Народный комиссариат внутренних дел

	НКВД.


	Народный комиссариат государственной безопасности (НКГБ)

	Вж. НКВД.


	Насири, Нематолах (?–1979)

	Ръководител на иранското разузнаване и служба за сигурност (САВАК). Широко известен на Запад с контактите си със западните служби за сигурност. САВАК черпи от опита на ЦРУ, МИ–6 и МОСАД. През 1953 г. шах Мухамад Реза Пахлави си възвръща трона благодарение на организиран от ЦРУ преврат срещу Мухамад Мосадък (вж. РУЗВЕЛТ, КЪРМИТ). Насири — полковник от охраната на шаха, помага при преврата и впоследствие заема поста ръководител на САВАК. Тайната полиция е безмилостна при преследването на истински и въображаеми врагове на шаха.
	След свалянето на шаха през 1979 г. мюсюлманските революционери, водени от аятолах Хомейни, арестуват Насири и още 19 висши офицери и ги обвиняват в „предателство, масови убийства и мъчения“. Насири е осъден на смърт от извънредния ислямски революционен съд и през февруари 1979 г. е екзекутиран от стрелкови отряд.
	Хомейни прекратява дейността на САВАК и унищожава архивите й, но създава нова тайна полиция, точно толкова безмилостна, колкото и предшестващата я.


	НАТО

	СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИ ПАКТ.


	Научно разузнаване

	Начин да се получи своевременно предупреждение за употребата на нови оръжия и методи от потенциални или настоящи врагове. Това е определението, използвано от британския учен Р. В. Джоунс, който се занимава с предвижданията за германското техническо развитие през Втората световна война.
	Във великолепната си книга „Война на магьосници“ („The Wizard War“, 1978) Джоунс очертава основните етапи за „наблюдение“ на едно или друго военнотехническо изобретение:
	1. Обща научна и конструкторска разработка на идеята на академично или търговско равнище.
	2. Решение да бъдат запознати с получения резултат представителите на въоръжените сили, ако се нуждаят от него.
	3. Първоначално „донасяне“ на продукта и ограничаване на практическите изпитания в лабораторни условия.
	4. Предприемане на широкомащабни опити.
	5. Начало на прилагането от съответните служби.
	Доктор Джоунс изтъква, че първият етап обикновено е известен на обществото и се знае в повечето развити страни. По-късните етапи са по-трудни за наблюдение и „единственият начин за справяне с тях е с помощта на директен шпионаж или наблюдение, извършено и изнесено от недискретни служители…“.
	След това определя, че изтичането на информация може да се извърши по 5 начина:
	1. Случайна небрежност, включително дешифрирано съобщение, което обикновено е в множество копия; ако тези съобщения се съберат, може да се стигне до много полезни изводи.
	2. Небрежност, предизвикана от алкохол и/или любовници (т.е. СЕКС).
	3. Информация, която не може да се запази като секретна, но може да осигури полезна информация на противника (т.е. ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ на радиопредаватели, загуба на оборудване по време на битка).
	4. Директно наблюдение, извършено от АГЕНТИ. — „Подобни методи са трудни и рисковани и сравнително малко неща могат да се научат; а и цената е висока.“
	5. Информация, получена от разочаровани лица (т.е. ИЗМЕННИЦИ). — „Често това е несигурен източник и винаги трябва да се проверява.“
	Джоунс е ръководител на научното разузнаване към щаба на британските военновъздушни сили и научен консултант на МИ–6 от 1939 до 1946 г.


	Научно-техническо разузнаване

	Информация или разузнавателни сведения, свързани с чуждестранни научни или технически изследвания и технологично развитие. Тук се включва развитието на основни и приложни изследвания, научни и технически характеристики, възможности и ограничения, свързани с чуждестранни военни системи, оръжия и други данни, а също и индустриални и производствени аспекти от развитието на отбранителната промишленост.


	Национален съвет за външно разузнаване (НСВР)

	Наследник на СЪВЕТА ПО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ — изпълнява функцията на консултативен орган към ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Създаден е от президента Картър, който му възлага по-различна мисия в сравнение със Съвета по разузнаване на САЩ, който директно подготвя Национална разузнавателна оценка (НРО). НСВР играе ролята на съветник. Тя е разширена и доуточнена от президента Рейгън и директора на Централното разузнавателно управление УИЛЯМ КЕЙСИ. През март 1981 г. Кейси дава инструкциите, че НСВР трябва да подава, да оценява и да координира националното външно разузнаване, извършвано от агенциите от РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ, да защитава разузнавателните източници и методи, да решава въпросите, поставени от директора на Централното разузнаване.
	Според правилата на Кейси председател на НСВР е ДЦР, а заместник-председател е заместник-директорът на ЦРУ. Други членове са директорът на АНС, директорът на РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, директорът на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ към Държавния департамент, помощник-директорът на ФБР, представители на разузнаването от Министерството на енергетиката и Министерството на финансите и представители на Програмата за национално космическо разузнаване (подразбира се засекретеното по това време УПРАВЛЕНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ).
	НСВР изучава оценките на националното разузнаване, проверява дали отразяват консенсуса, постигнат между различните специални служби от разузнавателната общност. Съветът определя също приоритетните задачи пред американското разузнаване, както и материалите, които могат да бъдат предадени на съюзните държави.


	Национален център за военноморско и брегово разузнаване (НЦВБР)

	Огромен комплекс за специалните служби на ВМС на САЩ — на корпуса на морската пехота и бреговите служби, — разположен в Сютленд, Мериленд.
	Центърът е осветен на 20 октомври 1993 г., но е замислен още през годините на Студената война за обединяване на многобройните служби на ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, разпръснати в покрайнините на Вашингтон. Комплексът е разположен на площ 600 000 кв. м. Намира се на територията на огромния Сютлендски федерален център. Комплексът е разчетен за работа на 2000 души — технически специалисти и обслужващ персонал — и буквално е наводнен с компютърно оборудване. Има много помещения за конфиденциални срещи, зрителна зала с 350 места, прекрасно оборудвани конферентни зали, лаборатория за разчитане на снимки и мн.др.


	Национален център за контраразузнаване (НЦК)

	Координираща организация за направляване всички дейности на американското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ на национално равнище. НЦК е създаден през 1994 г. от СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (СНС) с президентско решение и се контролира от Националния съвет по контраразузнавателна политика към СНС.
	Една от задачите на НЦК е противодействие на ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ. Службата за преценка на заплахите, създадена към НЦК, използва разузнавателни сведения и открити източници, за да определи онези обекти от американската индустрия и технология, които представляват цели за чуждите сили или за разузнавателните им служби.
	Центърът доставя на СНС анализи за заплахите към появяващите си или вече съществуващите американски технологии, както и за бизнесмени в страната или чужбина. Освен това дава преценка за чуждестранната собственост, която е от интерес за САЩ, и контролира трансфера и съвместните междудържавни икономически проекти.
	Центърът предоставя на определени корпорации доклади за промишления шпионаж и работи за „разширяване на връзките“ между РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ и американската частна индустрия.


	Национален център за разчитане на аероснимки (НЦРА)

	Американска специална служба, която се занимава с разчитане на снимки от източници за наблюдение от въздуха — самолети за РАЗУЗНАВАНЕ и СПЪТНИЦИ.
	В средата на 50-те години, когато самолетите _U–2_ и фотографските спътници _КОРОНА_ са в процес на създаване, ЦРУ започва да събира персонал от специалисти по разчитането на аероснимки. Артър Ландъл получава задачата да организира операцията, включително подбора и вербуването на хората.
	Фотографският отдел на ЦРУ отначало е известен под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _HT/AUTOMAT_. Ландъл приема съкращението _HT/AUTOMAT_ заради инициалите на офицера по сигурността (Хенри Томас) и схващането си, че отделът е „автомат“, където „потребителите“ на разузнавателната информация могат да се отбият и да вземат необходимия снимков материал.
	За разрастващия се отдел е избрана небиеща на очи сграда на Пета улица в Северозападен Вашингтон — район, където цари престъпност. Трите първи етажа се използват от фирма за автомобили и от бюро за недвижими имоти. В „Лице в лице“ („Eyeball to Eyeball“, 1990) специалистът по фотографско разчитане Дино Бруджони описва първия дом на НЦРА така: „Сградата беше без климатична инсталация, а имаше и проблем с отоплението през зимата.“
	Първият НАБЛЮДАТЕЛЕН ПОЛЕТ от самолет _U–2_ над Съветския съюз е осъществен на 4 юли 1956 г. Обработени са стотици метри филмова лента, специалистите вече разполагат с повече или по-малко качествени снимки на секретни съветски обекти. На 19 август 1960 г. самолет на военновъздушните сили прибира във въздуха първата капсула с филм, спусната от спътник _КОРОНА_. На филмовата лента са снимани обекти от Съветския съюз. В резултат на специалните взаимоотношения между Куба и Москва на 27 октомври 1960 г. самолет _U–2_ прелита над острова и за пръв път снима над съвсем нов район.
	Отделът влиза все повече и повече в услуга на националните лидери. На 18 януари 1961 г., няколко дни преди да напусне Белия дом, президентът Айзенхауер подписва Директива №8 на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, която официално полага началото на Националния център за разчитане на аероснимки и го поставя под административната шапка на ЦРУ. Преди това Айзенхауер лично е дал одобрение за програмите _U–2_ и _Корона_.
	По-късно Джон Кенеди се разпорежда да се осигури нова база за тази изключително полезна служба. На 1 януари 1963 г. центърът се премества в 213-а сграда на Първа улица и улица М в Югозападен Вашингтон (където се намира и до днес).
	Интересът към Куба нараства поради пратките със съветски оръжия. Снимки на Куба, направени от военноморския патрулен самолет _P2V НЕПТУН_, също се изпращат в центъра. Ландъл, пише Бруджони, „помоли касите и контейнерите да бъдат анализирани внимателно и премерени по фотограметричен начин. Той нарече науката за измерването, определянето на вида и каталогизирането на касите и съдържанието им _касология_“.
	Усилията, полагани от НЦРА, се увеличават многократно по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА от 1962 г., въпреки че в помощ са въвлечени също Стратегическото командване на военновъздушните сили и военноморските центрове за фотографско разчитане (вж. _ВУДУ F–101; КРУСЕЙДЪР F8U_).
	През октомври 1962 г. Ландъл почти ежедневно докладва за правените снимки на брифинги в Белия дом пред президента Кенеди и висшите му съветници. Някои от висшите служители сами се обръщат към него за разрешение да разговарят лично със специалистите по разчитането.
	Когато Кенеди решава директно да пита руснаците за балистичните ракети в Куба, НЦРА осигурява снимки, които са предадени и на няколко западни столици. Полученият снимков материал помага за уточняване плановете за реагиране при екстрени случаи или при удар от острова. Висшето военно командване използва снимки и карти на НЦРА в работата си по планирането.
	Бруджони пише, че по време на кризата е имало и комичен момент по повод на една от снимките на НЦРА:

	Президентът Кенеди не понасяше жаргона на военните — особено при докладите за БРСО [балистични ракети със среден обхват] и позициите им, където се използват термините „зает“ и „незает“. Нисколетящ разузнавателен самолет случайно бил снимал войник, който използвал открита тоалетна с 3 дупки. Когато снимката бе показана на президента с обяснението „зает“, той се разсмя и попита защо не е получил този пример по-рано.

	По-късно, с нарастващото американско участие във Виетнамския конфликт, самолетната фотография отново става значима тема на брифингите в Белия дом. Но министърът на отбраната Робърт Макнамара използва снимките на НЦРА само за да подкрепи идеите си. Ландъл никога не е докладвал пред президента Джонсън както пред Кенеди. Бруджони си спомня:

	Когато на снимките, направени от голяма височина, се виждаха силно разрушените от бомбардировките пътища, се създаваше впечатлението за успешно изпълнена военна операция, но при снимките, направени от нисколетящи самолети, се виждаха много [северно] виетнамски войници, които бутат пред себе си велосипеди, натоварени с провизии, и внимателно напредват по изровения от бомбардировките път. Казаха ни, че материалите на НЦРА, на които се вижда как виетнамците снабдяват силите си… не трябва да стигат никога до президента. Въпреки че знаеше за неблагоприятните данни от разузнаването, [държавният] секретарят [Дийн] Ръск не изпитваше желание да предизвиква избухливия Макнамара, тъй като се страхуваше от разрив между Държавния департамент и Министерството на отбраната.

	Самолетната и спътниковата фотография и разчитането им от НЦРА безусловно са изиграли голяма роля във Виетнамската война и ни най-малко не са загубили значението си и днес.


	Национални технически средства

	Американски термин за използването на самолетна и спътникова фотография, както и на морски СИСТЕМИ ЗА ХИДРОАКУСТИЧНО НАБЛЮДЕНИЕ и други средства за фото- и радиотехническо разузнаване за осигуряване на контрол върху въоръжаването.
	В книгата „Строго секретно“ („Deep Black“, 1986) Уилям Бъроуз отбелязва, че националните технически средства „… се смятат за толкова важни в процеса на контрол върху въоръжаването, че намесата при тях е специално забранена от всяко споразумение. Най-сетне, системите [на националните технически средства] служат като аларма, която се предполага, че ще се включи, когато един от многобройните индикатори сигнализира за възможна атака срещу Съединените щати или срещу някои от наблюдаваните съюзници“.


	Национално разузнаване

	Информация, необходима за действията или решенията на най-високо правителствено равнище. Едно от изискванията към националното разузнаване е предварителната информация, така че най-важното е да бъдат открити насоки за събитие, което току-що се е случило или ще се случи.
	Националното разузнаване, както се определя от американските разузнавателни специалисти, се характеризира с 2 особености. Целта му е да оказва помощ при определяне на политиката за национална сигурност, а същността му е информацията — не се припокрива с информацията от някоя отделна агенция — на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. Обикновено се представлява от ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ пред президента или пред СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ.
	Вж. СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Наши

	Руски жаргон, използван за определяне на сътрудниците и агентите на КГБ, а също и на лица, които по един или друг начин са сътрудничили или сътрудничат със съветските (руските) специални служби.


	Неблагонадежден за сигурността

	Лице, за което властите смятат, че може да предприеме действия, застрашаващи сигурността на страната. Терминът става популярен в САЩ през 50-те години поради антикомунистическите мерки на сенатора Джоузеф Маккарти.
	На 9 февруари 1950 г. той заявява в Западна Вирджиния: „В ръката си държа списък с 205… имена [броят им по-късно се променя на 57] на хора, които са известни на държавния секретар като членове на комунистическата партия и които все още работят и определят политиката на Държавния департамент.“
	Обвиненията на Маккарти разтърсват правителството и поставят началото на ерата на маккартизма — правителствени и конгресни разследвания на лица, за които се предполага, че са комунисти или подривни елементи. Когато гоненията му засягат и американската армия, вярата в него намалява. Сенатът му налага ограничения и цензурни мерки през декември 1954 г. заради действия, „които противоречат на традициите на Сената“. Тази цензура налага край на политическата му кариера. По време на подробните разследвания от Маккарти не е открит нито един комунист в правителството. Но навсякъде из Съединени щати хора, които са критикували по някакъв повод правителството или са били видени да четат в книга или списание статия за Съветския съюз, или са отказали да подпишат клетва за вярност, са били наричани „неблагонадеждни за сигурността“.


	Невидимият фронт

	Иносказателен израз за същността на разузнаването или шпионския „занаят“. Брус Пейдж и неговите колеги пишат в „Заговорът на Филби“ („The Philby Conspiracy“, 1969):

	Бедата е в това, че човек е в състояние да си представя невидимия фронт в целия му спектър, както му се харесва. И страстно да го защитава от външния свят, с което просто натрупва върху него все повече и повече тайни и загадки. Специалните служби в това отношение имат много общо с масоните и мафиотите — и едните, и другите, и третите населяват съвременния свят с тайнственост, която е своего рода царство на сенките, където не може да се различи реалната от мнимата опасност, сериозната от смехотворната. По такъв начин поради вътрешното си влечение към обкръжаващите ги всевъзможни видове и легенди хората лесно излизат извън контрол.



	Неволен агент

	АГЕНТ, който осигурява информация, без да знае, че крайният потребител е разузнавателна агенция, или който не знае кое правителство е намесено. Когато го арестуват по обвинение в шпионаж, ДЖЕРИ УИТУЪРТ заявява, че не е разбрал какво точно става. Оправдава се, като твърди, че е смятал, че е осигурявал на ДЖОН УОКЪР само информация за справочника _Бойните кораби на Джейн_.


	Негат

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на станцията за КРИПТОАНАЛИЗ в Министерството на ВМС на САЩ във Вашингтон от края на 30-те години до края на Втората световна война. Станцията е част от личния състав с обозначение OP–20-G (ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА КОМУНИКАЦИИТЕ). Негат използва временните сгради на булевард _Конститюшън_, построени през Първата световна война. След войната се премества в БАЗАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ на булевардите _Масачузетс_ и _Небраска_ в Северозападен Вашингтон, където е бил девическият колеж _Маунт Върнън_.
	Негат (Negat) е условно название от буквата N, използвана във военните комуникации по това време.


	Негативни разузнавателни данни

	Разузнавателна информация, която е известна на противника, но е неизползваема от него поради предприемането на мерки от страна на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО.


	Незаменимите

	Бивши нацистки експерти в разузнаването и КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО, които са поканени в ОРГАНИЗАЦИЯТА ГЕЛЕН след създаването й през 1947 г. в Западна Германия. Тези бивши нацисти работят и за доктор ОТО ДЖОН — ръководител на ФСЗК — западногерманската контраразузнавателна агенция.
	Предполага се, че организациите Гелен и ФСЗК са създадени, за да действат срещу съветските и източногерманските специални служби. В действителност Незаменимите са били използвани главно срещу левите политически групировки.


	Незасекретен

	Съобщение, изпратено в ПРАВ ТЕКСТ вместо в шифър или КОД.


	Нейв, Ерик (1899–1993)

	Водещ австралийско-британски КРИПТОГРАФ, който помага при разчитането на японските кодове през Втората световна война. Твърдението на Нейв, че британското правителство е знаело всичко, свързано с японския КОД _JN–25_, в навечерието на атаката над ПЪРЛ ХАРБЪР от 7 декември 1941 г., предизвиква много спорове, тъй като американците не са били уведомени за очаквания удар.
	Нейв е роден в Австралия. Постъпва в Кралския австралийски военноморски флот и когато му се налага според изискванията на флота да избере чужд език, той се спира на японски. Като част от езиковото обучение той е изпратен да живее 2 години в малко японско селце.
	През 1925 г. Нейв е назначен в Кралския военноморски флот като сътрудник в АНАЛИЗА НА РАДИООБМЕНА на японците. През 1926 г. постига първия си значителен успех. Той сравнява официалните изявления по радиото във връзка със смъртта на император Йошихито с кодираните версии на същите съобщения, които се изпращат до японските посолства и военноморските командвания в чужбина. Година по-късно успява да разработи пълен списък на японските военноморски позивни.
	През 1927 г. Нейв е поканен във Великобритания в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ (ПШКШ). Там помага за създаването на японски отдел към школата и става негов ръководител. Австралийският военноморски флот настоява той да се завърне и през 1930 г. официално е прехвърлен към Кралския военноморски флот.
	През 1939 г. с промяната на положението в Далечния изток Нейв е изпратен в Хонконг за разчитане на новия японски военноморски код _JN–25_. В книгата си „Предателство в Пърл Харбър: как Чърчил въвлече Рузвелт във войната“ („Betrayal at Pearl Harbor: How Churchill Lured Roosevelt into War“, 1991) Нейв твърди, че британският успех в декодирането води до получаване на пълна информация за планирания японски удар над Пърл Харбър. Но, пише той, британското правителство не предава тези сведения на американското командване. Твърденията на Нейв не са потвърдени от британски или американски официални източници.
	През 1947 г. Нейв се оттегля от армията и се завръща в Австралия, където помага за създаването на АВСТРАЛИЙСКАТА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ И РАЗУЗНАВАНЕ (АССР). Той служи в АССР 12 години, а през 1959 г. се пенсионира, след като е заемал поста заместник-директор на службата.


	Некогент

	Думата произлиза от „неконтрагент“ — американско ограничение за запазване на секретни документи и други материали, които не могат да бъдат показвани или изпращани на търговски контрагенти независимо от това, дали имат или не ДОСТЪП до секретна информация.
	Ограничението е премахнато през 1995 г., тъй като приносът му към опазването на сигурността по националната програма за сигурност е минимален.


	Нелегална резидентура

	Група АГЕНТИ, подчинени на нелегален РЕЗИДЕНТ и занимаващи се със събиране на разузнавателна информация.


	Нелегални операции

	Дейности, извършвани от РАЗУЗНАВАЧИ или АГЕНТИ под ръководството на РЕЗИДЕНТ или на централата на разузнавателна агенция.


	Неофициално прикритие (НОП)

	Термин, използван от ЦРУ за ОПЕРАТИВНИТЕ РАБОТНИЦИ, които са в чужбина и не ползват обичайното дипломатическо ПРИКРИТИЕ. По-голямата част от оперативните работници действат извън посолствата, но са защитени от дипломатическо прикритие. Ако някой от тях бъде заловен да работи като РАЗУЗНАВАЧ, той обикновено става персона нон грата и получава нареждане да напусне съответната страна. При НОП подобна привилегия не се използва и работата може да бъде много по-опасна.
	РОБЪРТ ГЕЙТС като ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ увеличава броя на НОП независимо от това, че води до допълнителен персонал и по-голям финансов товар за ЦРУ. Агентите с НОП не могат да получат защита от посолството и да ползват безопасните комуникации там. Те работят под прикритие, което обикновено е напълно законно или просто е бизнес, съобразен със законите на дадената страна. Такива разузнавачи обикновено се държат встрани от представителите на държавните органи на САЩ в страната на пребиваване и „легалните“ сътрудници на ЦРУ, представящи се за дипломати и формално подчинени на посланика. Разузнавачите, работещи под неофициално прикритие, понякога могат да провеждат тайни операции, за които посланикът нищо да не знае.


	Непланирана цел

	Лице, агенция, база или район, които се превръщат в цел за разузнавателни операции без предварително планиране.


	_Нептун P2V_

	Основен противоподводников/разузнавателен самолет на американските военновъздушни сили с излитане от бази на сушата, използван 2 десетилетия след Втората световна война. _Нептун_ е извършвал разузнавателни полети над тихоокеанските брегове на Китай и Съветския съюз и неведнъж е бил нападан от вражески изтребители.
	_Нептун_ се използва и за патрулиране по периферията на Съветския съюз и Китай поради издръжливостта и стабилността му. На въоръжение е във военноморския флот от 1947 до началото на 70-те години. По време на Виетнамската война военноморският флот използва 24 модифицирани самолета _Нептун_ за електронно НАБЛЮДЕНИЕ — улавят сигнали от специално спуснатите електронни устройства в джунглата за определяне „пътя“ на комуникациите за снабдяване на Виетконг (означението им е _AP–2_ и _OP–2_), и още 4 — за провеждане на нощни атаки над зоните за снабдяване (_AP–2_). Армията използва няколко самолета _Нептун_ за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) във Виетнам (_RP–2E_), а военновъздушните сили — 7 самолета за електронни цели (_RB–69_).
	_Нептун_ не са специализирани самолети за ЕЛРАЗ като _A3D СКАЙУОРИЪР_ и _P–3 ОРИОН_, но са снабдени с „черни кутии“ за ЕЛРАЗ и използват фотокамери за разузнаване.
	В резултат от редовните полети по тихоокеанския бряг на Съветския съюз и Китай от 1951 до 1955 г. са свалени 4 самолета _Нептун_ — 3 от съветски изтребители и 1 от китайски. Други самолети _Нептун_ са били засичани и преследвани. (Вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ.)
	_Нептун_ е разработен в _Локхийд_ и има двоен мотор с възвратно-постъпателно движение. Към по-късните модели са добавени 2 турбореактивни двигателя, които осигуряват „начален тласък“ при нападение над подводници. _Нептун_ има вътрешен бомбен улей за дълбочинни бомби и торпеда, а може да носи и ракети под крилете си за нападения над изплавали подводници. Дванадесет от първите _P2V–3C Нептун_ са пригодени да носят атомни бомби и могат да бъдат изстрелвани от самолетоносачи за удари по сухоземни цели. Първите модели на _Нептун_ са въоръжени с 20-милиметрови оръдия и 12,5-калиброви картечници за самозащита. Обикновено екипажът се състои от 8 души.
	Опитният образец на _XP2V–1_ извършва първия си полет на 17 май 1945 г. На следващата година _P2V–1_, наречен _Тракюлънт търтъл_ (Агресивна костенурка), предвиден за полети на дълги разстояния, поставя рекорд за полет без презареждане от 17 987 км за 55 часа и 17 минути. (Този рекорд е подобрен през 1962 г. от стратегическия бомбардировач _B–52H_ на военновъздушните сили, който прелита 18 203 км без презареждане.) Нормалният обсег на вариант _P2V_ — от него са построени най-много самолети — е 5120 км, а най-високата му скорост е 565 км/ч.
	От 1945 до 1962 г. в _Локхийд_ са произведени общо 1099 самолета _P2V_. Допълнително са произведени 89 _P–2J_ в Япония от _Кавазаки_.
	Обозначението _P2V_ е променено на _P–2_ през 1962 г.
	{img:shpionazh-59.jpg|#P2V Neptune}


	Несбит, Франк

	Бивш офицер от военновъздушните сили и морската пехота, предавал на съветски агент секретна информация за комуникациите. Получава информацията по време на службата си във военновъздушните сили през 60-те години и в морската пехота през 70-те години. През 1990 г. е арестуван — смятал, че информацията е вече толкова стара, че сигурно е разсекретена. Признава се за виновен.


	Никитин, Александър

	Пенсиониран руски капитан I ранг, арестуван на 6 февруари 1996 г. от руската Федерална служба за сигурност (ФСС) по обвинение в шпионаж. По това време Никитин работи като консултант в _Белона_ — норвежка група, която се занимава с въпросите на околната среда и изучава проблемите на опасните ядрени материали, изпускани от руските подводници.
	През 1995 г. руското правителство предоставя на _Белона_ компютърни данни, свързани с ядрените материали. По-късно документите и сведенията са взети обратно, но през есента на 1995 г. отново са предадени на _Белона_. Служителите на _Белона_ заклеймяват временното задържане и заявяват, че това е тормоз. Въпреки това служители на ФСС твърдят, че _Белона_ и други чуждестранни организации по въпросите на околната среда надхвърлят правата си.
	Никитин е арестуван за предаване на държавни тайни на _Белона_, които са били засекретени. Той вероятно е първият арестуван по обвинение в шпионаж руснак, свързан с природозащитна група.
	Твърди се, че всички норвежки парламентаристи се застъпват пред руското правителство за Никитин, а на 18 февруари 1996 г. норвежкият ежедневник _Дагбладер_ заявява, че „ако Никитин бъде осъден, това ще е истинска катастрофа за природозащитната работа, извършена до този момент в Русия“.
	Същия месец американският вицепрезидент Албърт Гор се среща във Вашингтон със съветника на руския президент Борис Елцин по въпросите на околната среда Алексей Яблоков, за да изрази американската загриженост във връзка с мерките, предприети срещу Никитин.


	Николай, Валтер (1873-?)

	Ръководител на германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (Geheimer Nachrichtendienst des Heeres), секция III b на Генералния щаб на армията за периода 1913–1921 г.
	Николай посещава църковно училище, постъпва в кадетския корпус и влиза в армията като младши офицер. След още 3 години във военнощабно училище през 1904 г. е назначен в Генералния щаб.
	През юли 1906 г. става първият военен РАЗУЗНАВАЧ, назначен в Първи армейски корпус в Кьонигсберг. Веднага се заема със създаването на МРЕЖА от шпиони в руските погранични райони. Постига значителни успехи в тази област. По-късно Николай става ръководител на руската секция във военната разузнавателна служба, която е част от Генералния щаб на германската армия, а през 1913 г. е издигнат за ръководител на службата, която се занимава със събирането на разузнавателна информация и на френския, и на руския фронт.
	Историкът на разузнаването ДЕЙВИД КАН в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978) описва Николай като „… енергичен русоляв офицер от Генералния щаб, среден на ръст, в средата на трийсетте… Той ръководеше шпионската служба също както би ръководил полк на бойното поле, понеже бе пруски офицер, който изпълняваше задълженията си където и да беше назначен“.
	В организацията му има стотици АГЕНТИ и в неутралните, и във воюващите страни. Той обработва сведенията, пристигащи от другите подразделения на Генералния щаб. Най-знаменитият му шпионин е МАТА ХАРИ, в действителност неосигурила разузнавателни сведения, които да представляват интерес. Най-успешният и опитен шпионин е барон Шлуга (агент 13), който през август 1914 г. изпраща много важна информация за френската мобилизация и дислокацията на френската армия. Той изпращал сведения на Николай на всеки 2 дни. КУРИЕРИТЕ му прекосяват разстоянието от Франция през неутрална Швейцария до Германия само за 48 часа. Поради влошаване на здравето му (той е на 73 години, когато войната започва) през март 1916 г. Шлуга заминава за Германия и се оттегля от активна дейност.
	През 1915 г. Николай основава служба за вътрешно разузнаване (контраразузнаване). Вербува информатори от крупни германски концерни, учреждения и даже сред частни организации и групи. Планира да ги използва за събиране на косвена информация за чуждите страни, но доколкото политическата ситуация в самата Германия се влошава с всеки изминат ден, той започва да обръща все повече и повече внимание на информацията за вътрешните врагове.
	Наред с безспорните успехи Николай е имал и немалко неудачи. По думите на Кан той допуска 3 главни пропуска в работата си:
	1. Николай обръща внимание на САЩ като на място за оперативна работа едва няколко месеца преди Съединените щати да влязат във войната — април 1917 г.
	2. Не събира икономическо РАЗУЗНАВАНЕ за противника, което е важен фактор в една война.
	3. Не научава предварително и не уведомява германското висше командване за мощното ново оръжие, което се използва от противника на бойното поле — танка.
	Шест дни след подписването на примирие на 11 ноември 1918 г. секция III b на Николай е разформирована и той е прехвърлен в Генералния щаб в БЕРЛИН. Там създава малка разузнавателна секция, която съществува до 30-те години, когато започва възраждането на германската военна машина. Впоследствие на базата на неговата секция е създадено управлението ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ЗАПАД.
	Вж. КАНАРИС, ВИЛХЕЛМ; ХЕНЧ, РИХАРД.


	Никонов, А. М. (?–1938)

	Ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1922 до 1924 г. Информацията за него е твърде оскъдна. Знае се, че е със звание генерал и че е екзекутиран по време на чистките на Сталин през 1938 г.
	Не е ясно дали Никонов е истинското му име или болшевишки псевдоним (като Ленин, Сталин, Троцки). Директор е на военното разузнаване след ОСКАР СТИГА, а вероятно ЯН БЕРЗИН поема поста след Никонов.


	Никълсън, Артър

	Офицер от американската армия, застрелян от съветски постови офицер, докато правел снимки в забранена зона в Източна Германия. Никълсън служи в американския екип за свръзка, който наблюдава войските на Съветския съюз и на страните от Варшавския договор. На 24 март 1985 г. при разстрела е снимал съветска военна техника.
	Руснаците твърдят, че Никълсън, макар и да е имал разрешение за военен наблюдател, се е намирал в забранена зона, където не е имал право да снима. Армейски сержант Джеси Шац, придружавал Никълсън, твърди, че майорът е влязъл в сградата на военния обект и е снимал вътре. Но Шац добавя, че Никълсън е бил извън забранената зона, когато руският постови офицер го е застрелял. Минава почти час преди на умиращия Никълсън да бъде оказана медицинска помощ.


	Нисеи

	Граждани на САЩ от японски произход. През Втората световна война повече от 6000 нисеи служат в района на Тихия океан във военноморските сили и разузнавателните части като преводачи. (Много други служат в армейски бойни части на европейския фронт.)
	Още от пролетта на 1941 г., преди САЩ да влязат във войната, много нисеи получават сериозна езикова подготовка по японски език. Немалко от тях, макар и японци по произход, не са имали практически знания по езика. Обучението им се провежда в гарнизона в Сан Франциско, Калифорния, въпреки че всички нисеи насила са евакуирани от Западното крайбрежие през 1942 г. Езиковата школа се премества в Кемп Савидж, а през август 1944 г. — във Форт Снелинг, близо до Минеаполис, Минесота. Първият випуск от 45 курсисти завършва 6-месечната програма през май 1942 г. Някои от тях изкарват и 1-годишен курс в Мичиганския университет.
	На 19 февруари 1942 г. президентът Рузвелт издава заповед за изселването на почти 120 000 души от японски произход от Западното крайбрежие. Около две трети от тях са с гражданство (нисеи), а повече от една четвърт са деца под 15 години. Нисеите скоро получават разрешение да постъпват в американската армия. (Повече от 17 000 японоамериканци служат в армията на САЩ през Втората световна война.) Над 6000 преминават обучение по японски език и служат в Тихия океан. Много от тях са обикновени войници, други — административни офицери. Някои получават назначения във военноморския флот и морската пехота за поддържане на разузнаването. Голяма част участват в бойните действия в Китай — Бирма — Индия. (Освен тях в американската армия има приблизително 700 преминали обучение по японски език американци, които не са от японски произход. Военноморският флот назначава в разузнаването само чисти американци.)
	Повечето нисеи превеждат или документи, или по време на разпити на военнопленници. Някои служат в армейски контраразузнавателни части, други, макар и малцина — в екипи по декодиране (_МЕДЖИК — УЛТРА_), трети се спускат с парашути зад японските фронтови линии с армейски разузнавателни части.
	Ричард Сакакида е сред 15-имата нисеи, обучени от ФБР през 1941 г. за работа в контраразузнаването. Старшината от армията Сакакида заминава в Манила като дезертьор от флота. Под това ПРИКРИТИЕ събира информация за филипински фирми, за които се допуска, че сътрудничат на японците. След декември 1941 г. отново облича униформа и служи в армията като преводач. На 6 май 1942 г. американските части на Филипините се предават и той е заловен от японците. Подложен е на разпит и мъчения, но през цялото време твърди, че е бил в армията против волята си. Японците приемат версията му за истинска и на 11 февруари 1943 г. го освобождават и го използват като преводач.
	По-късно Сакакида помага на един инженер да избяга от затвора. Самият той се присъединява към филипинските партизани и успява да се завърне в американската армия едва на 25 септември 1945 г. След войната Сакакида постъпва във военновъздушните сили. През 1975 г. е пенсиониран с чин подполковник.
	Терминът нисеи на японски означава „второ поколение“.


	\* НКВД

	„Тайната полиция“ на съветския диктатор Йосиф Сталин. НКВД — Народный комиссариат внутренних дел (Народен комисариат на вътрешните работи), и приемниците му МВД, НКГБ и МГБ отговарят за вътрешната сигурност на държавата, за външното разузнаване и са инструмент за провеждане на масовите политически репресии в СССР.
	Терорът и репресиите на ЧК, родена в дните на революцията през 1917 г. (и произлезлите от нея организации ГПУ и ОГПУ), бледнеят в сравнение с методите на работа на НКВД, което по много показатели държи палмата на първенец сред всички подобни репресивни организации, създадени някога в историята на човечеството. НКВД е и служба за външно разузнаване и контраразузнаване, която събира секретни сведения от западните държави и преследва болшевишките врагове, избягали в чужбина. Впоследствие НКВД се разраства до нечувани размери, поемайки не само традиционната сигурност и шпионажа, но също вътрешните и граничните войски, както и администрацията на различни институции, включително известния с печална слава Гулаг — безбройните затворнически лагери, пръснати из целия Съветски съюз. Създаването на НКВД очевидно е свързано с решението на Сталин да отстрани Сергей Киров — водещ съветски революционер, който през 1934 г. е ръководител на най-мощната и влиятелна партийна организация — Ленинградската.
	На 10 юли 1934 г. ОГПУ (Объединенное государственное политическое управление), което отговаря за сигурността и шпионажа, се влива в преобразуваното и силно влиятелно НКВД. За ръководител е назначен ГЕНРИХ ЯГОДА, който по това време вече има репутацията на ветеран на органите за сигурност и „червения терор“. Британският политолог и историк Робърт Конкуест отбелязва в книгата „Големият терор: Чистките на Сталин през трийсетте“ („The Great Terror: Stalin’s Purges of the Thirties“, 1968):

	Новата организация трябваше да се използва максимално ефикасно през следващите години. Емблемата на сътрудниците на НКВД (привилегирован слой на съветското общество, с голяма власт и влияние) — щит и меч — беше поставена над сърпа и чука, символизиращи комунистическата партия. Тези хора не лишаваха от своето внимание никого, включително членовете на политбюро. Над НКВД стоеше само един човек — върховният политически вожд Сталин.

	На 1 декември 1934 г. следобед в Ленинград Сергей Киров върви по притъмнелия коридор в главната квартира на комунистическата партия. Отправил се е на събрание. Бодигарда му, който никога не се отделя от него, го няма. Млад мъж стреля в Киров в гръб. Убийството очевидно е било подготвено от Ягода, тъй като Сталин не е намерил друг начин да се справи със сложните си политически проблеми, освен да убие главния си противник, а след това да елиминира политическите си опоненти, търсейки тези, които стоят зад убийството.
	НКВД на Ягода незабавно провежда разследване и започват арести. Убиецът и 116 други са обвинени в конспирация и са екзекутирани от НКВД. По такъв начин Сталин унищожава преките си политически противници. Междувременно Ягода реорганизира и укрепва НКВД. Сътрудниците на НКВД, наричани „сините шапки“ заради цвета на шапките и петлиците на куртките, бързо стават елитът на съветското общество. Конкуест отбелязва:

	Те бяха сред най-уважаваните от новата олигархия, която идваше и растеше от антиелитарната политика на Сталин. Въведени са нови и по-фрапантни униформи. Същевременно офицерите на НКВД трябва да умеят да се държат в обществото. Много от тях се женят за умни и хубави жени от старата образована класа — типа, който да ги изтласка до властта и парите в каквато и да е форма. Освен това те вече са имунизирани към недобрите резултати от работата си, последица от социалния им произход. Децата на служителите от НКВД ходят в специални училища. По-добрите постове обикновено се дават на синовете на достигналите висините в йерархията.

	За себе си Ягода избира величествената титла генерален комисар на Държавна сигурност (което е еквивалент на маршал на Съветския съюз) и нарежда да му ушият парадна униформа. Но човекът, създал този апарат, не живее достатъчно дълго, за да види истинските дълготрайни резултати. НИКОЛАЙ ЕЖОВ — ръководител на партийната контролна комисия, която се занимава с въпросите на НКВД от страна на комунистическата партия, заема все по-твърди позиции спрямо НКВД. На 30 септември 1936 г. Ягода е уволнен от всички постове и мястото му се заема от Ежов. Ежов заклеймява официално действията на Ягода на събрание на висши офицери от НКВД, проведено в главната квартира на ЛУБЯНКА на 18 март 1937 г. (Ягода е екзекутиран след шумен процес на следващата година.)
	В целия Съветски съюз висши офицери от НКВД са арестувани и през деня, и през нощта, и в домовете им, и в канцелариите (често и в колите на път между дома и служебното място). Някои от тях се самоубиват — с пистолет на слепоочието или със скок през отворения прозорец, — надявайки се семействата им да бъдат пощадени. Общо 3000 от подчинените на Ягода загиват през 1937 г.


	Големият терор
	По това време започват масовите репресии. Първите жертви са съветските военачалници — потенциални опоненти на Сталин. На 11 юни 1937 г. е обявено, че 8 от най-високопоставените командири на Червената армия са арестувани и обвинени в държавна измяна. Друг от висшите офицери, също заподозрян в конспирация, се самоубива. Много офицери изминават пътя към ИЗБАТА в Лубянка, към двора за екзекуции в сградата на НКВД на улица _Дзержински_ №11, към килиите за екзекуции в огромния затвор Лефортово или към мазетата на десетките управления на НКВД из цялата страна. По този начин са убити трима от петимата маршали на Червената армия, 14 от 16-имата командващи армии, 60 от 67-те командири на корпуси, 136 от 199-имата дивизионни командири, 221 от 397-те бригадни командири и хиляди други военни.
	Не остава назад и военноморският флот, въпреки че там комунистическата партия е поела пълен контрол още след кървавия бунт в Кронщат през 1921 г. Всички 8 адмирали са екзекутирани, както и хиляди по-низши офицери. (През август 1938 г. М. П. Фриновски — бивш заместник-директор на НКВД, е назначен за комисар на военноморския флот и остава негов ръководител до март 1939 г.) Из цялата страна НКВД извършва арести, съдилищата издават присъди на местни партийни и държавни лидери. Писатели, поети, артисти, инженери и учители също са арестувани — понякога направо от улицата. Никой няма защита и сигурност от „черните марии“ — арестантските камионетки, карани от „сините шапки“.
	Скоро обаче на Сталин, изглежда, чистките му омръзват и вероятно той разбира, че не може да продължава така, без да разруши до непоправимост съветското общество, индустрия и военна организация. Всесилието на Ежов започва да запада. Открито вече се говори за злоупотреби с властта по време на разпити. Тръгват слухове, че Ежов лично е застрелял някои от висшите военни офицери. Той е уволнен от поста му в НКВД на 8 декември 1938 г. За кратко е оставен на по-ниска правителствена длъжност. В началото на 1939 г. изчезва. Процес не се провежда, така както и за предшественика му.
	След него идва ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ — най-довереният човек на Сталин, ако терминът „доверен“ може да се свърже със Сталин по някакъв начин. Терорът, изглежда, получава нов свеж тласък с неговото идване. РАЗУЗНАВАЧИТЕ в чужбина — както кадрите на НКВД, така и на ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ) — са извикани в страната. Това означава, че ще бъдат „съдени“ и екзекутирани. Някои от тях остават на Запад. Малцина успяват. Други са убити от екипи убийци. Сред политическите ОБЕКТИ е Лев Троцки — „стар болшевик“, противопоставил се на Сталин. Той живее в изгнание в Мексико. През 1940 г. е убит от наемник на НКВД. Година по-късно е убит първият висш съветски разузнавач, станал изменник — генерал-майор ВАЛТЕР КРИВИЦКИ, открит мъртъв в хотел _Капитол хил_ във Вашингтон.
	Не всички предатели са екзекутирани. Лагерите Гулаг непрекъснато приемат нови затворници — криминални и политически. Независимо от изключително високата смъртност, която се дължи на тежкия труд, оскъдните хранителни порции, бруталността на пазачите и сибирската зима, в лагерите Гулаг е имало 8 млн. съветски затворници, преди Съветският съюз да влезе във Втората световна война през юни 1941 г. (Още 1 млн. са били хвърлени в затворите.)
	В лагерите мъжете и жените обикновено работели по 10 часа на ден, понякога — 12, та дори — 16. Лагерниците строели язовири и канали (вж. ЯГОДА, ГЕНРИХ), поставяли стотици километри железопътни релси, секли дървета (на жените било официално забранено да извършват тази работа през 1951 г.), работели в уранови мини и в мини за извличане на злато. Не им се плащало, а храната им стигала колкото да не умрат от глад. Всичко това е описано в двутомника „Архипелаг Гулаг“ на Александър Солженицин („The Gulag Archipelago“, 1973, 1975). Освен лагерите Гулаг и затворите НКВД има на разположение и други „поправителни“ заведения за задържане. Персоналът на научно-техническия център в покрайнините на Москва, ярко пресъздаден в книгата на Солженицин „Първият кръг“ („The First Circle“, 1968), се състои от арестувани специалисти. НКВД ръководи и няколко конструкторски бюра за самолетостроене, където работят само затворници. Много инженери и конструктори продължават работа във „вътрешния затвор“, понякога дори със смъртни присъди. Много от конструкторите на самолети работят по време на затворничеството си в държавния авиозавод 39 в Москва.
	Други са в конструкторските бюра (КБ) като следствени. Арестуваният Владимир Петляков ръководи КБ №100, Владимир Мясишчев — КБ №102, а Андрей Туполев е включен в КБ №103.
	Туполев — доайенът на съветските самолетни конструктори, е пътувал с разрешение на правителството в Съединените щати и Германия през 1936 г., а през 1938 г. е арестуван и обвинен в „саботаж“. Осъден, той продължава да работи като конструктор на самолети. „… Прекарах 5 години в затвора. Аз съм единственият самолетен конструктор в света, създал 4-моторен бомбардировач под домашен арест“ — казва той пред журналист. (Освободен е през 1943 г.)
	НКВД отговаря също за дейността на конструкторското бюро, в което се създават новите модели подводници. Единствената подводница на това бюро е _М–400_, разработена от Б. Л. Бжежински през 1939 г. Плавателният съд е дълъг 19,65 м, изключително бърз е и представлява комбинация от подводница и торпеден катер, който може да се потопява. Пуснат е през юли 1941 г. Корпусът е повреден от германски артилерийски огън по време на обсадата на Ленинград, а производството е прекратено през 1942 г.


	Шпионаж в чужбина
	Заетостта с вътрешните репресии не откъсва НКВД от шпионската дейност в чужбина. Повечето от западните страни са сред целите — основно Великобритания и Съединените щати. Великобритания се смята за враг още от Гражданската война, а Съединените щати притежават технологии и производствени технологии, които Сталин мечтае да притежава (вж. АФЕРАТА _АРКОС_).
	НКВД създава и една от най-ефикасните шпионски МРЕЖИ — ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Повече от 10 години тези мъже шпионират Великобритания и Съединените щати, някои от тях заемат високи постове в Министерството на външните работи и разузнавателната служба МИ–6. Шпионинът от Кеймбридж ДЖОН КЕЪРНКРОС докладва, че британците се занимават с изследвания на атома, свързани със създаването на супероръжие. Това и е сигнал за Берия да нареди на АГЕНТИТЕ си във Великобритания и Съединените щати да създадат МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.
	През юни 1941 г. Съветският съюз е нападнат от Германия и Сталин внезапно се оказва съюзник на Великобритания и САЩ. Това води до увеличаване на съветските дипломатически, търговски и военни представителства и от двете страни, а също и на оперативните работници от НКВД и ГРУ, които служат като АГЕНТИ ПОД ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРИКРИТИЕ.
	Междувременно към съветско-германския фронт са пренасочени огромни войскови части на НКВД. Дивизии на НКВД, корпуси и армии воюват срещу германците на Източния фронт. Не без значение е, че части на НКВД действат зад съветските линии в критични райони, за да не могат войските да дезертират. Специалните рангове в НКВД се променят във военни звания през 1943 г. Сталин се опитва да интегрира известната с лоша слава тайна полиция с военната общност.
	Появява се необходимост от по-специализирана полицейска част на НКВД, която да посреща спешните случаи, възникващи по време на войната. Затова през 1941 г. Берия създава СМЕРШ (Смърт на шпионите) като служба на НКВД, подчинена на комисаря за Държавна сигурност III ранг Василий Чернишов. От 14 април 1943 до 16 март 1946 г. Смерш функционира като отделна служба, която е подчинена директно на Държавния комитет за отбрана, оглавяван от Сталин. Това е първият и единствен случай, в който съветското военно КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ е под командването на военната общност (макар и само в лицето на Сталин), а не на органите за сигурност. За отбелязване е, че офицерите на Смерш имат по-високо положение в сравнение със стандартните сили на НКВД.
	През този период на независимост от НКВД Смерш се командва от заместника на Берия и негово протеже генерал-полковник ВИКТОР АБАКУМОВ, първи заместник-комисар на Държавна сигурност. Към Смерш има и военноморски отдел. Междувременно бойните части на НКВД се сражават героично в боевете за Москва, Сталинград, Ленинград и Северен Кавказ. (Вътрешните войски на НКВД не участват в боевете. Те се използват за КОНТРАШПИОНАЖ — за борба срещу шпиони и диверсанти, а около 250 000 охраняват Гулаг и другите затвори, както и специалните влакови ешелони, превозващи затворниците.)
	НКВД носи отговорност и за едно от най-известните нечовешки престъпления през Втората световна война — КАТИНСКОТО КЛАНЕ. Руснаците залавят около 200 000 полски военни в края на 1939 г., когато Съветският съюз се присъединява към агресията на Германия срещу Полша. Около 15 000 от затворниците, включително 8700 офицери, изчезват безследно. Всички те са избити от НКВД.
	Сред многобройните други задължения на тайната полиция по време на войната е и ръководството на съветския проект за атомна бомба. Когато научава подробности за американо-британските усилия, Сталин предава разработването на съветската атомна бомба, а също и шпионажа, свързан с атомните въпроси, на Берия.


	Реорганизации
	През 1941 г. Сталин реорганизира органите за сигурност. От декември 1938 до февруари 1941 г. Берия е комисар на вътрешните работи (НКВД) и ръководител на Главното управление за държавна сигурност (ГУГБ) — ведомство, подчинено на НКВД.
	За кратко време — от февруари до юли 1941 г., Сталин разделя тези 2 структури и създава Народен комисариат за държавна сигурност (НКГБ) под управлението на ВСЕВОЛОД МЕРКУЛОВ, който е отговарял за държавната сигурност и шпионажа в НКВД, а вътрешната сигурност си остава под ръководството на Берия. Меркулов е член на „грузинската мафия“, наречена така, тъй като и той подобно на Берия и на много други от обкръжението на Берия са от съветска Грузия.
	Аналитикът на американското разузнаване Джон Дзиак отбелязва в книгата „Чекисти: история на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988): „Именно тези организационни промени… не бяха никога подробно обяснени, но вероятно са имали нещо общо с управлението на завоюваните територии и народи“ — Естония, Латвия, Литва, части от Полша и откъсването на Бесарабия и Северна Буковина от Румъния. „Арестите, депортирането, екзекуциите и затворническите лагери се увеличаваха и имаха нужда от реорганизирани и разширени сили за сигурност.“
	Но въпреки това, пише Дзиак, „шокът от германското нашествие предизвика сливането през юли 1941 г. И двете ведомства отново се обединиха под името НКВД, подчинени на Берия“. Това продължава до 14 април 1943 г. Тогава Сталин отново прави реорганизация и създава НКГБ — отново под ръководството на Меркулов и НКВД — под ръководството на Берия. Дзиак пише: „… победата при Сталинград и напредването на съветските войски предлагат възможност за повторно покоряване на територии и население. Затова през 1943 г. НКГБ и НКВД се разделят отново.“
	Така разделени, двете ведомства съществуват да 16 март 1946 г. По това време Смерш влиза в новото Министерство за държавна сигурност (МГБ) и става Трето главно управление, което отговаря за КОНТРАШПИОНАЖА. Меркулов е назначен за ръководител на МГБ. НКВД отговаря за вътрешната сигурност и е с ранг на Министерство на вътрешните работи (МВД).
	През този период Сталин създава и т.нар. КИ — Комитет за информация, за провеждане на външно разузнаване и тайни операции — неща, за които по-рано е отговаряло МГБ. КИ се подчинява на Съвета на министрите, което скоро се признава за неефективно. След година недостатъците и проблемите в работата на КИ толкова много се натрупват, че се налага външното разузнаване да бъде предадено на ГРУ, а останалите функции са върнати отново към МГБ. КИ остава да извършва единствено външнополитическо и ИКОНОМИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, които са прехвърлени на МГБ през 1951 г., с което настъпва и краят му.
	МГБ и МВД остават непроменени до смъртта на Сталин. Само ден след смъртта му — на 5 март 1953 г., Берия, по това време най-силният от потенциалните наследници на Сталин, извършва ново сливане на органите за държавна и вътрешна сигурност. Ведомството се нарича МВД и, разбира се, се ръководи от Лаврентий Берия. (Значителната реорганизация очевидно е била планирана предварително.)
	Берия разделя властта с други, докато Съветският съюз се опитва да се възстанови от смъртта на Сталин, властвал почти 3 десетилетия. Но несъмнено той е смятал, че ще бъде първият шеф на сигурността, успял да стане държавен глава. Тази мечта угасва през юни 1953 г., когато Берия е арестуван и няколко месеца по-късно екзекутиран.
	С арестуването му се слага край и на НКВД, и на агенциите, произлезли от него. Генерал-полковник СЕРГЕЙ КРУГЛОВ — ветеран от НКВД и офицер в Смерш, поема „набъбналото“ МВД, докато политическите лидери на страната сложат в ред и реорганизират сложните институции, оставени като наследство от Сталин.
	КГБ (Комитет государственной безопасности — Комитет за държавна сигурност) е създаден през март 1954 г. и поема сигурността на страната, както и разузнавателните операции в чужбина (без тези, които се извършват от ГРУ). МВД отново се насочва към функциите си за вътрешна сигурност, без да бъде променено.


	Ръководители на НКВД — НКГБ — МГБ — МВД
	__НКВД (Народный комиссариат внутренних дел):__
	Юли 1934 — септември 1936 г.: Генрих Ягода (преди това директор на ОГПУ).
	Септември 1936 — декември 1938 г.: Николай Ежов.
	Декември 1938 — февруари 1941 г.: Лаврентий Берия.
	Юли 1941–1946 г.: Лаврентий Берия.

	__НКГБ (Народный комиссариат государственной безопасности):__
	Февруари 1941 — юли 1941 г.: Всеволод Меркулов.
	Април 1943 — март 1946 г.: Всеволод Меркулов.

	__МГБ (Министерство государственной безопасности):__
	Март 1946 — октомври 1946 г.: Всеволод Меркулов.
	Октомври 1946 — август 1951 г.: Виктор Абакумов.
	Август 1951 — декември 1951 г.: Сергей Оголцов.
	Декември 1951 — март 1953 г.: СЕМЬОН ИГНАТИЕВ.

	__МВД (Министерство внутренних дел):__
	1946 — юни 1953 г.: Лаврентий Берия.
	Март 1953 — март 1954 г.: Сергей Круглов.


	НКГБ

	Вж. НКВД.


	_НМ–1 (NM–1)_

	Опитен образец за изпитания на нови технологии, построен в рамките на най-амбициозния проект по създаване на стратегически разузнавателен самолет, разработван когато и да било в Съветския съюз.
	Окончателният вариант на стратегическия разузнавателен самолет по замисъл е трябвало да развива над 3000 км/ч и да достига височина над 30 км. Предвиждано е било да бъде оборудван с фотокамери за високоскоростно снимане и с друга, новосъздавана апаратура.
	Конструкторската разработка въпреки установената традиция е дадена на П. В. Цибин от научноизследователския авиационен институт (преди това такива разработки са били давани само на конструкторското бюро). Проектът на Цибин се е отличавал с радикалността на замисъла: удължен тръбовиден корпус, относително къси трапецовидни криле с гондоли в двата края за реактивните двигатели. По ирония на съдбата ескизът напомня чертежа на самолета _CL–282_ и _CL–400_ на Кларънс (Кели) Джонсън, разработен на базата на _F–104 Старфайтър_. Задвижването е трябвало да става с въздушно-реактивни двигатели. Сложността на общия замисъл довежда до решението отначало да се построи нещо междинно за изпитание на нови технологии — _NM–1_ — и след това да се доработи окончателният вариант. _NM–1_ минава изпитания през 1959–1960 г.
	Открити са много недостатъци и конкретно лоша управляемост при ниска скорост. Общият резултат от изпитанията и сложностите около доработването на двигателя довеждат до прекратяването на този грандиозен проект през 1960 г.
	{img:shpionazh-60.jpg|#НМ–1}


	Нолън, Денис (1872–1956)

	Офицер от американската армия, който има големи заслуги за развитието на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ преди и след Първата световна война.
	През 1896 г. Нолън завършва военна академия и воюва в Испано-американската война. По-късно е изпратен на Филипините, където американската армия потушава въоръжено въстание срещу американската окупация на островите.
	Назначен е в Генералния щаб като капитан. Работи в тясно сътрудничество с капитан РАЛФ ВАН ДЕМЪН, когото с право смятат за основател на АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ. През април 1917 г. САЩ влизат в Първата световна война и генерал-майор Джон Пършинг — командващ американските експедиционни войски във Франция, назначава Нолън за началник на Г–2, нареждайки му да разузнае всички условия, в това число характера на местността, където евентуално ще се наложи да се водят бойни действия.
	Нолън се справя със задачата. Специално подготвени офицери по разузнаване са прикрепени към всеки батальон, а на територията на неутралните страни действа контраразузнаване, което събира военна и политическа информация. За „лов“ на немски шпиони в тила Нолън създава т.нар. разузнавателна полиция. В нея влиза доста пъстра компания — убийци и дезертьори от Френския чуждестранен легион, обединени само от френския език. Нолън се свързва с британските си колеги. Ръководителят на британския Генерален щаб в разузнаването го нарича „умен и изключително задълбочен и в критиката, и с въпросите си. Той е пълна противоположност на типично британската представа за американец“. Британците предоставят контраразузнавателните си доклади, някои от които обикновено са единствено за министър-председателя и министъра на външните работи. Нолън се сприятелява и с майор СТЮЪРТ МИНГИС — бъдещия генерален директор на британската разузнавателна служба МИ–6.
	По време на войната Нолън е повишен в звание бригаден генерал, но след това отново си е майор. Званието му генерал с 1 звезда е върнато, когато е назначен за началник на Управлението за военно разузнаване през септември 1920 г. По това време армията се занимава с ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ, като целта е да бъдат открити комунистите, обикновено наричани Червените, обвинени, че заговорничат за свалянето на американското правителство. Общественото мнение е против използването на военни във вътрешното разузнаване и Нолън прекратява тази практика.


	Нонконтракт

	Съкращение от _non contractor_ (не на предприемачи). Американски термин за означаване на секретна информация и материали, за които е забранено да се показват или да се предават на представителите на търговски фирми, сътрудничещи с държавните структури, независимо от това, дали имат разрешително за ДОСТЪП до секретна информация.
	Ограничението Нонконтракт е премахнато през 1995 г., тъй като по общо мнение не оказва някаква полза за защита на интересите на националната сигурност на САЩ.


	_Нордпол_ (северен полюс)

	Операция на германския АБВЕР срещу холандското нелегално движение, създадено от британското Управление за специални операции (УСО) през Втората световна война.
	През март 1941 г. германците принуждават заловен радист от УСО да предава съобщения за Великобритания, написани с декодиран от тях код. Радистът изпуска някои думи, които служат като предупреждение, че подателят е под вражески контрол. Получателят във Великобритания не би трябвало да приеме съобщението, тъй като то не съдържа определените думи. За да наблегне на най-важното, заловеният радист дори вмъква думата „заловен“ в съобщението. Независимо от това операторът в Англия приема съобщението, като по този начин радистът остава с убеждението, че англичаните разбират, че е заловен, но искат да продължи да се свързва с Великобритания.
	Така германците проникват в холандската операция и разбират за времето и мястото на пристигане на групите от Великобритания. Дори им „предлагат“ цели за саботаж. Германците получават хиляди пушки, контейнери с амуниции и експлозиви и даже храна и пари.
	Повече от 2 години ГЕСТАПО или Абверът залавят АГЕНТИ, изпратени от УСО и МИ–6. Така оперативните работници на _Нордпол_ работят със 17 предавателя в Холандия и изпращат хиляди фалшиви съобщения на УСО и МИ–6. Операция _Нордпол_ се разраства до Белгия и Франция, където са заловени немалко английски агенти.
	Офицерите от _Нордпол_, знаейки, че УСО се занимава предимно със саботаж, симулират саботажи и използват неговите агенти. Агентите на МИ–6 обикновено са били екзекутирани незабавно, тъй като с тях е било по-трудно да се постигнат подобни симулации и заблуди. През септември 1944 г., когато вече няма нужда от заловените агенти, 47 от тях са екзекутирани.
	УСО така и не успява да разбере за _Нордпол_ до май 1943 г., когато агентите, успели да избягат от германците, изпращат съобщения във Великобритания. Двама успяват да стигнат до Испания, а от там — в Англия. При завръщането им са хвърлени в затвора за това, че са оказвали помощ на противника. По-късно през 1943 г., когато други агенти разказват какво се е случило, британците освобождават първите двама и едва тогава разбират истината за _Нордпол_.


	НОРКАОКСА

	Американски термин (съкращение на английските названия на Норвегия, Канада, Обединеното кралство и САЩ), приет за означаване на секретна информация и материали, които могат да бъда показани и предадени на лица от тези страни, имащи достъп до съответстващата категория секретност.


	Носенко, Юрий

	Съветски ИЗМЕННИК, който известно време е бил третиран като военнопленник от ЦРУ, а неговите информации и разобличения поляризират американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ. Носенко е офицер под ПРИКРИТИЕ като член на делегация за конференцията по разоръжаване в Женева, когато се обръща към ЦРУ през 1963 г. и предлага услугите си на ДВОЕН АГЕНТ. По-късно променя решението си и през януари 1964 г. става изменник.
	Носенко, който говори сравнително добре английски, започва шпионската си кариера през 1945 г. в ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Работата му е да анализира РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, получено от американските военни комуникации в Азия. През 1953 г. е прехвърлен в КГБ и работи във външното разузнаване. Понякога се опитва да вербува американски туристи в Москва. През 1957 г. под прикритието на служител в Министерството на културата посещава Великобритания и за пръв път разбира какъв е западният стандарт на живот. Вероятно това посещение е оформило решението му да избяга.
	През 1959 г. му е поставена задачата да наблюдава чужденците. Той става агентурист на Ли Харви Осуалд — бивш американски морски пехотинец, който се отказва от американското си гражданство и живее в Съветския съюз. През 1964 г. Носенко става изменник и твърди, че е подполковник от КГБ, а в действителност е капитан. Това е една от измислиците му, които събуждат подозрения в ЦРУ. Ръководителят на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в ЦРУ — ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, смята, че Носенко е агент, изпратен с цел ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, а действителната му мисия е да обърка разследването по убийството на президента Кенеди. Носенко твърди, че през ноември 1963 г. е имал за задача да провери досието на Осуалд. Това е непосредствено след арестуването на Осуалд след убийството на президента. Носенко казва, че не открил никаква връзка между Осуалд и КГБ.
	Носенко е поставен под съмнение, тъй като АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН, също изменник, е предвидил, че КГБ ще изпрати други изменници, които да опровергаят казаното от него, най-вече твърдението, че в ЦРУ има ВНЕДРЕН АГЕНТ — Саша, който е проникнал дълбоко. Голицин съобщава, че Виктор Ковшук — високопоставен офицер от КГБ, е изпратен във Вашингтон през 1957 г. главно за да „задейства“ Саша, като по този начин предизвиква започнатото от Енгълтън търсене на внедрени агенти.
	Носенко твърди, че не е чувал за Саша, но че знае за агент с кодово наименование _Андрей_. Оказва се, че това е американски войник, който работи в американското посолство в Москва и който признава, че се е срещал с Ковшук през 1957 г.
	Според специалистите на Енгълтън разкритието за „Андрей“ е именно номерът, предвиден от Голицин. Носенко е подложен на разпит, като напразно се опитват да го накарат да признае, че не е предател, а агент, изпратен да изиграе ролята на предател. Затворен е съвсем сам в малка стаичка — не го оставят да спи, държат го полугладен и непрекъснато го подлагат на разпити. Една от причините, поради които се отнасят така към него, е, за да изпита условията, при които КГБ е държало Фредерик Баргхорн — професор от Йейл по политически науки, отвлечен през 1963 г. пред хотел _Метропол_ в Москва. ЦРУ смята, че Носенко е избрал Баргхорн за заложник, за да бъде разменен за съветски шпионин, арестуван в Ню Йорк. Но Баргхорн е бил задържан 2 седмици. А Носенко го държат в КЕМП ПИЪРИ — тренировъчния център на ЦРУ край Уорънтън, Вирджиния — 4 години, чак до 1968 г.
	Когато става ДЦР през 1973 г., УИЛЯМ КОЛБИ прекратява търсенето на внедрения агент, нарежда да се плати на Носенко със задна дата и го назначава за консултант по контраразузнаването.


	Нофорн

	Произлиза от _no foreign_ (не на чужденци). Американско ограничение за сигурност, според което се забранява да бъдат показвани или предоставяни секретни документи или други материали на чуждестранни граждани независимо от това, дали имат или не документ за ДОСТЪП до секретни документи.


	НСВР

	НАЦИОНАЛЕН СЪВЕТ ЗА ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	НТР

	НАУЧНО-ТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	НЦКР

	НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ.


	НЦРА

	НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА РАЗЧИТАНЕ НА АЕРОСНИМКИ.


	О

	Обединен колеж за военно разузнаване

	Вж. КОЛЕЖ ЗА РАЗУЗНАВАНЕ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА.


	Обединен морски информационен център за наблюдение

	Британска агенция, създадена през януари 1990 г. в Нортуд, северно от Лондон. Предназначението на центъра е да подпомага различните военни командвания и оперативни сили. Ръководи се от Морските военновъздушни сили (18-а авиогрупа от Кралските военновъздушни сили) и главнокомандващия военноморския флот.


	Обединен оперативноразузнавателен център (ООРЦ)

	Техническа лаборатория, която през 1962–1979 г. е монтирана на големите самолетоносачи. Предназначена е за бърза обработка (проявяване на филми, „четене“ на черната кутия) на разузнавателните данни, донесени от самолетите за тактическо разузнаване _RA–5C_ (вж. _ВИДЖИЛЪНТ A3J_).
	ООРЦ може да възпроизведе фотографски изображения на набелязаните ОБЕКТИ 10 минути след кацането на самолета, а също така да извършва ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ и да обработва данните от ИНФРАЧЕРВЕНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. (_RA–5C_ е оборудван и с кинокамери, но се стига до извода, че този самолет не е за киноснимки.)
	Системите на _RA–5C_ осигуряват най-добрите фотографски и други сведения и се смятат за най-ефективното средство за тактическото разузнаване. Но _RA–5C_ е сложен самолет, който се поддържа трудно. Няколко са свалени по време на полети над Северен Виетнам.


	Обединен разузнавателен център (ОРЦ)

	Разузнавателен център на Обединеното (междуведомствено) командване на САЩ, т.е. където има 2 или повече части от различните родове въоръжени сили (авиация, армия, флот, морска пехота).
	ОРЦ отговаря за осигуряването на разузнавателна поддръжка на Обединеното командване и на командването на отделните родове войски.


	Обединено кралство

	Вж. АНГЛИЯ — ВЕЛИКОБРИТАНИЯ — ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО.


	Обединено разузнаване

	Американски термин, употребяван за разузнавателната дейност, водена съвместно от разузнавателните служби на различните родове войски (армия, авиация и флот). Сводките и плановете за обединеното разузнаване се изготвят в РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА на САЩ и се предоставят на Обединения комитет на началник-щабовете.


	Обезличавам

	Отстраняване на всякакви следи или компоненти от материал, който предстои да бъде използван в тайна операция. Това са следи, които могат да дадат насоки за произхода на операцията или за организацията, която я финансира, или за страната, дала поръчката.


	Обект

	Лице, агенция, база, район или страна, против които се провеждат разузнавателни операции.


	Обитаема орбитална лаборатория (ООЛ)

	Програма на американските военновъздушни сили за обитаем орбитален космически кораб главно за разузнавателни цели. Това амбициозно предложение не дава резултати поради непрекъснато нарастващите разходи и „черната дупка“ от Виетнамската война, която поглъща всички налични фондове.
	Според първоначалния замисъл и първата набелязана орбита корабът не е трябвало да прелита над територията на Съветския съюз и няма РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ЗАДАЧИ. Проектът е предложен през януари 1964 г. и веднага е отхвърлен от министъра на отбраната Робърт Макнамара, тъй като той не вижда необходимост военновъздушните сили да изпращат човек в Космоса.
	Тогава в проекта на ООЛ са внесени 2 кардинални промени: огромна радиолокационна антена и фотооборудване за разузнавателни снимки (последното е от „лабораторната“ част на програмата _КИЙХОУЛ_). Проектът получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _ДОРИАН_.
	ООЛ е трябвало да се състои от 3-местна капсула _Джемини_, свързана с 12,30-метрова цилиндрична лаборатория и жилищно помещение, и да е с тегло около 11,350 т плюс скачената капсула — 2,724 т, и необходимото оборудване за разузнаване — 2,270 т. Извеждането в Космоса е било планирано да стане с ракета _Титан 3C_ при орбита 240 км. Според проекта лабораторията е трябвало да извършва пълна обиколка на Земята за 90 минути, а продължителността й на престой в Космоса да е няколко години със смяна на екипажите. Предвиждало се е доставянето на хранителни продукти и смяната на екипажите да стават с космически кораби. Престоят на 2-членните екипажи е трябвало да бъде максимум 30 дни. Предложената фотоапаратура за ООЛ е трябвало да има разширение 10 см, което означава, че е щяла да може да улавя обекти с тази големина на Земята. Въпреки това атмосферни смущения биха намалили ефективността до 23 см, което също би било доста добър успех.
	ДЖЕФРИ РИЧЕЛСЪН пише в „Тайните очи на Америка в Космоса“ („America’s Secret Eyes in Space“, 1990):

	Надеждата бе, че присъствието на човек в Космоса ще увеличи стойността на направените снимки. Набелязването и извършването на подробни снимки на някой нов обект можеха да отнемат седмици и месеци на спътник без хора на борда, а човек можеше да забележи и да снима новата цел без забавяне. Освен това, вместо да се хаби филм за места, към които няма интерес, определени райони можеха да бъдат пропуснати. По такъв начин астронавтите биха могли не само да определят целите на камерата на ООЛ, но и да разчитат направените снимки.

	Един от най-важните пунктове на проекта ООЛ е бил предвидената способност непрекъснато да се наблюдава разположението на съветските ракети и бомбардировачи. Същевременно е била осигурена значително по-голяма гъвкавост, отколкото при разузнавателните спътници (вж. _КОРОНА_), и е имало да се извършват и други изследвания в Космоса. Освен това военноморският флот се е надявал, че ООЛ ще се използва и за океанско НАБЛЮДЕНИЕ.
	Някои от служителите на Пентагона обаче смятат проекта ООЛ за „играчка“ за военновъздушните сили, а ЦРУ, тъй като отговаря за развитието на разузнавателните спътници, усеща, че новото начинание повтаря вече нещо постигнато и че не е нужно. Мнението на ЦРУ е важен фактор при вземането на решения. Освен това няколко конгресмени от Флорида, след като узнават, че ООЛ ще бъдат изстрелвани от военновъздушната база Ванденбърг в Калифорния, а не от Кейп Канаверал, се противопоставят на проекта. Те се опасяват, че по този начин ще бъдат закрити много работни места във Флорида. Според плана ООЛ е трябвало да бъдат изстрелвани от Ванденбърг, защото, за да се достигне полярна орбита от Канаверал, товарът трябва да се намали от 1,2 до 2,3 т, което значително намалява ефективността на ООЛ.
	Развитието на ООЛ върви едновременно с първия необитаем космически кораб, чието изстрелване е определено за 15 април 1969 г., а първото изстрелване на обитаема лаборатория е насрочено за декември 1969 г. Междувременно теглото на ООЛ по проект се увеличава на над 15 т, което е далеч повече, отколкото ракетата _Титан 3C_ може да изнесе в орбита. Налага се да се разработи нова версия на _Титан_, обозначена _3M_.
	Компонентите на ООЛ се изпробват, някои по време на космически полет, но целият проект няма бъдеще. Непрекъснато нарастващите средства и все по-малкото политически поддръжници водят до отказване от проекта. Макнамара вече не е в Пентагона и все по-големите разходи във Виетнамската война водят до прекратяването или отлагането на множество проекти, които не са свързани с войната. Освен това военновъздушните сили създават нов бомбардировач (_B–1_), а военноморският флот — нова стратегическа подводница (_Трайдънт_). ООЛ е най-голямото „невоенно“ перо в бюджета за проучване и развитие на военновъздушните сили, което, както пише Ричелсън, „бе доста примамлива цел“. Междувременно първата орбитална лаборатория без хора на борда е изстреляна в края на 1970 г., а първата с хора — в средата на 1971 г.
	Увеличаването на разходите продължава, а се забавят и полетите. Официалното съобщение за отменянето на проекта е направено на 10 юни 1969 г. Проектът е „погълнал“ около 1,5 млрд. долара.


	Обработка на документите

	Политизиране или тенденциозно представяне на разузнавателния анализ, за да бъдат подкрепени дадена политическа гледна точка или определени цели. Терминът се използва в шпионските кръгове от началото на 90-те години.


	Обратна връзка

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на серия изследвания, проведени от корпорация _Ранд корпорейшън_ за ВВС на САЩ през 1951–1954 г. Целта е научно обосноваване на програмата за разузнавателни СПЪТНИЦИ.
	Проектът _Обратна връзка_ е отправна точка за разработката на американските шпионски спътници _КОРОНА_.


	Обувка

	Руски жаргон за паспорт.


	Обущар

	Руски жаргон за фалшификатор. Вж. КУНДУРДЖИЯ.


	Объединенное государственное политическое управление (ОГПУ)

	Вж. ЧК.


	Овакимян, Гаик (1898-?)

	РЕЗИДЕНТ на НКВД в Ню Йорк през 30-те години. Овакимян пристига в Съединените щати през 1933 г. и работи под ПРИКРИТИЕТО на търговската организация _АМТОРГ_. Овакимян (на Запад го наричат Оваким) има инженерно образование и е специализирал в ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ. В книгата „Войната между ФБР и КГБ“ („The FBI — KGB War“, 1986) сътрудникът на ФБР Робърт Ламфиър и писателят Том Шахтман пишат: „Често го наричаха «хитрия арменец» и това бе начинът, по който успяваше да се измъкне, защото никога не ставаше напълно ясно дали е арменец или не.“ Овакимян е бил нисък — около 170 см, и е тежал около 75 кг.
	Според Ламфиър и Шахтман хората, които вербува Овакимян за шпиони, са навсякъде в Съединените щати, в Мексико и Канада. Той е вербувал ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и съпругата му Етел в МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИН през 1938 г. Той се среща с Лев Троцки в Мексико и изпраща съобщение за убийството му на Рамон Меркадер. (Убийството е извършено на 20 август 1940 г., а Троцки умира от раните си на следващия ден.)
	През май 1941 г. ФБР арестува Овакимян и го обвинява, че не се е регистрирал като чуждестранен търговски представител в Министерството на правосъдието. В затвора Овакимян настоява, че има дипломатически имунитет и че просто е посредник за купуване на оръжия и по политически причини не е успял да постигне договореност за значителни сделки. Съветското посолство плаща гаранцията му от 25 000 долара, за да бъде освободен.
	Няколко от АГЕНТИТЕ му са идентифицирани и ФБР се надява да го изправи пред съда. Но тъй като 6-има американци са задържани в Съветския съюз, се постига споразумение, според което в края на юли 1941 г. Овакимян получава разрешение да напусне Съединените щати. (От 6-имата американци трима не успяват да се завърнат в САЩ — Германия напада Съветския съюз и двама от тях попадат в ръцете на германците, а третият е задържан в съветски затвор.)
	Когато се завръща в щабквартирата на НКВД в Москва, Овакимян е назначен за началник на Отдела за Америка и през 1944 г. одобрява телеграма, изпратена в Съединените щати, която дава разрешение на ХАРИ ГОЛД — КУРИЕР на НКВД, да се срещне с ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС — войник, който работи в лабораторията, където се създава атомната бомба в Лос Аламос, Ню Мексико. Голд е от една шпионска група, а Грийнглас — от друга. И двете се ръководят от НКВД. Нарушението, направено при тази среща, е значително и Овакимян е отстранен от длъжност.
	Уволнен е от КГБ (организацията наследник на НКВД) през 1956 г., след смъртта на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ, когато Никита Хрушчов заклеймява ексцесиите на покойния диктатор Йосиф Сталин.


	ОВС

	ОСОБЕНО ВАЖНИ СВЕДЕНИЯ.


	Овърлайт

	Мисия, изпълнявана от шпионски самолети, снабдени с фото- и кинокамери или оборудвани с радиоелектронна апаратура за наблюдение. Полетът се извършва над вражеска страна за СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (за разлика от ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, когато полетите се извършват над вражеските войски). Терминът „облитане“ е пуснат в употреба по време на Студената война, а първите облитания над Съветския съюз са през 1952 г., извършени от американския самолет _B–47 СТРАТОДЖЕТ_ и английския _КАНБЕРА_ (англичаните летят по молба на правителството на САЩ).


	_Овърлорд_

	Вж. ДЕНЯТ Д.


	Огинс, Айзая

	Американец, станал жертва на Сталиновите репресии. През септември 1992 г. руският президент Борис Елцин съобщава на американските власти, че Огинс е бил арестуван в Съветския съюз и разстрелян.
	Огинс е арестуван по обвинение в шпионаж през 1939 г. и хвърлен в съветски затвор. Очаквало се е да бъде освободен след Втората световна война. ВИКТОР АБАКУМОВ — ръководител на МГБ (вж. НКВД, СМЕРШ), предлага обаче на Сталин „американецът да бъде ликвидиран“. Екзекутиран е през 1946 г.
	Руският историк генерал Дмитрий Волкогонов казва през 1992 г., че този случай е „трагедия… достойна за перото на Шекспир“ и че Огинс не е бил шпионин.


	Огородник, Александър (?–1977)

	Шпионин за ЦРУ от един от отделите на съветското Министерство на външните работи през 70-те години. Предполага се, че след ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ е най-високопоставеният американски АГЕНТ от Съветския съюз.
	ДЖОН БАРЪН — автор на книгата „КГБ днес“ („KGB Today“, 1983), пише, че Огородник се е обърнал към ЦРУ през 1974 г., докато все още е бил служител в една от съветските служби в Канада. Предал е „стотици“ секретни документи на ЦРУ, но през 1977 г. е заловен в момент, когато ги фотокопира. След като признава вината си, моли за любимата си химикалка, с която да подпише самопризнанията си. В химикалката е имало скрита отрова, която Огородник поглъща. Умира моментално.


	Огородникова, Светлана (1951)

	АГЕНТ на КГБ. Арестувана през 1984 г. в САЩ при опит да получи секретни документи от любовника си — агент РИЧАРД МИЛЪР от ФБР. Пред съда тя и съпругът й Николай се признават за виновни.
	Николай е украински евреин (истинското му фамилно име е Волфсон). Участва във Втората световна война още 11-годишен и е пленен от германците. След войната се свързва с престъпния свят и след 4 обира е изпратен в затвора за 14 години. През 1968 г. е освободен и се жени за Светлана. През 1970 г. получават разрешение да емигрират в Израел с малкия си син. Но във ВИЕНА, изглежда, променят решението си и заминават за САЩ като политически емигранти. Установяват се в Западен Холивуд. Светлана разпространява съветски списания, работи понякога като медицинска сестра и се хвали с връзките си в съветското консулство. Съмнителното е, че е постигнала невъзможното и пътува от време на време в Съветския съюз. Николай работи — пакетира месо. Синът им Матвей прекарва летните ваканции в младежкия лагер на Черно море, а родителите му дори обсъждат възможността да го изпратят във военна школа в Съветския съюз.
	През 1982 г. Светлана попада под наблюдението на ФБР, когато агент Джон Хънт я моли да стане информатор за руската общност в района. Тя приспива вниманието на ФБР, като понякога подава откъслечна информация за просъветската дейност сред емигрантите. ФБР я наблюдава, тъй като не се държи като обикновена руска емигрантка. Привлекателната стройна и тъмноока блондинка скоро започва романтична връзка с Хънт. Според наблюденията на ФБР Хънт и Светлана са провели 55 срещи през 1982 и 1983 г. Веднъж те отиват на лекар в Лос Анджелис. Хънт твърди, че Светлана трябвало да бъде изследвана заради „рядко срещана болест на кръвта“, а Светлана — че Хънт я е завел на лекар, за да направи аборт. Тя доста упорито намеква, че бащата на детето е Хънт, очевидно без да знае, че агентът е бил опериран за стерилитет през 1960 г. (52-годишният Хънт се оттегля от ФБР през 1984 г.)
	През 1984 г. Милър е определен да работи със Светлана. Той също съвсем скоро е въвлечен в любовна връзка с нея. Милър си спомня случай, когато са пътували с кола по магистрала в Лос Анджелис:

	О, за мен беше нещо изключително… Никога преди не бях пил. Тя беше взела коняк… Конякът има най-ужасния вкус на света. Помислих си — помислих си: „Боже, та това ми е шансът да се покажа като светски човек“ — и просто използвах възможността. Пътувахме, пеехме различни песни и страхотно се забавлявахме, като хвърляхме бутилките през прозореца на колата. Опитах се да я спра да хвърля бутилките през прозореца.

	Крайната точка на пътуването е съветското консулство в Сан Франциско. Милър — 47-годишен агент с изключително неблагоприятна характеристика за по-голямата част от 20-те години, прекарани в агенцията, очевидно е бил забравил, че ще го видят агенти на ФБР, които наблюдават консулството на Съветския съюз. Скоро след пиянското пътуване ФБР научава, очевидно от информатор, че Милър и Светлана са любовници, и започва да следи двойката. На видеокасети се записват срещите им, подслушват се телефонните им разговори и тайно се проверяват нещата, които Милър носи със себе си. Агентите от ФБР събират и доказателства срещу Светлана, за която се предполага, че работи за КГБ.
	Светлана твърди пред съда, че се е опитала да отблъсне сексуалните набези на Милър и се е съгласила само защото „той ме плашеше“. В отговор Милър заявява: „Нека да кажем, че аз имах по-голямо желание да спя с нея.“ На една от срещите си с Милър тя се представя за майор от КГБ и му обещава 65 000 долара в злато и в брой, ако той шпионира за КГБ. Представя му съпруга си под името Волфсон — ковчежника на КГБ за тази операция. Възможно е Милър да не е знаел, че Волфсон наистина е съпруг на Светлана.
	Поръчват му да разбере къде се намира майорът от КГБ СТАНИСЛАВ ЛЕВЧЕНКО — ИЗМЕННИК, и да открие Виктор Беленко — съветски пилот, който през 1976 г. е избягал с _МиГ–25_ на Запад. И двамата са получили задочни смъртни присъди в Съветския съюз и вероятно са ги търсели за изпълнение на присъдите.
	На 27 септември 1984 г. Милър съобщава на прекия си началник Брайс Кристенсън — ръководител на контраразузнавателния отдел, че в продължение на месеци работи съвсем сам, за да проникне в КГБ. И че сега съобщава за това, за да му разрешат да пътува със Светлана до Виена, където операцията по внедряването ще продължи. Началникът на Милър решава, че по някакъв начин той е открил, че е под наблюдение.
	През нощта на 3 октомври Милър и Огородникова са арестувани. На съда заедно с Милър се предадени Светлана и съпругът й Николай. Двамата се признават за виновни в шпионаж при уговорката, че присъдата няма да бъде доживотен затвор. Светлана е осъдена на 18, а Николай — на 8 години затвор. (Синът им е изпратен в Съветския съюз.) По време на преговорите за присъдата Светлана се съгласява да свидетелства срещу Милър. Но тя разказва объркващи, често противоречиви истории за връзката си с Милър и не издържа на теста с ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА.
	Три месеца по-късно съдията по случая с Милър заявява, че ще има ново гледане през ноември 1985 г. Това е първият случай на процес за шпионаж, който не завършва с присъда. По време на втория процес Милър е признат за виновен.
	През януари 1990 г. Николай е освободен, след като е излежал 5 години. Той става шофьор на хотелски автобус и спечелва награда от полицейския участък в Лос Анджелис за това, че задържа въоръжено лице, което се опитва да отвлече автобуса му. Но през октомври 1991 г. е арестуван отново — Имиграционната служба се опитва да го депортира.


	ОГПУ

	Вж. ЧК.


	Ограда

	Руски жаргон за границата с друга страна. Терминът се използва във връзка и с военни, и с разузнавателни дейности.


	Ограничено

	Американска степен на СЕКРЕТНОСТ, използвана за информация, която, в случай че бъде разкрита без разрешение, може да се окаже в ущърб на националната сигурност. Терминът „Ограничено“ е създаден след Втората световна война и е най-ниската степен на секретност. След това се подреждат във възходящ ред ПОВЕРИТЕЛНО, СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО. „Ограничено“ вече не се използва като степен на секретност в САЩ.


	ОДЕССА

	Тайна организация на бивши германски офицери от СС, създадена непосредствено след Втората световна война. Тя става основен обект на западните разузнавателни агенции. Основната функция на ОДЕССА е организирането на бягството на офицери от СС, издирвани от международния военен трибунал за извършени военни престъпления. Названието ОДЕССА е съкращение от Organisation der Entlassenen SS Angehorigen (ODESSA — Организация за освобождаване на бивши членове на СС). Организацията има агенти в цяла Германия и нелегална подорганизация, известна като _Die Spinne_ (Паякът). Американските и израелските разузнавачи смятат, че ОДЕССА е организирала бягството на Адолф Айхман в Южна Америка; на Йозеф Менгеле — лекаря от СС, извършвал нечовешки експерименти в Освиенцим, а също и на още много други, по-неизвестни офицери от СС. Организацията става известна на съюзническите окупационни сили скоро след края на войната. Предполага се, че един от създателите на ОДЕССА е ОТО СКОРЦЕНИ — смелият германски специалист по специални операции. Говори се, че офицери от СС контрабандно изнасят огромни суми от Германия. Бягащите кадри на СС имат фалшива самоличност. Една от основните спирки по пътя на бягството, начертан от ОДЕССА, според израелското разузнаване е Буенос Айрес, Аржентина. Организацията получава популярност, макар и лоша, след публикуването на изпълнения с напрежение роман на Фредерик Форсайт „Досието ОДЕССА“ („The ODESSA File“, 1972), по-късно филмиран с участието на Джон Войт, Мария Шел и Максимилиан Шел.


	Одзаки, Ходзуми (1901–1944)

	Японски писател и журналист, шпионирал за Съветския съюз. Одзаки е главният японски съучастник на съветския шпионин РИХАРД ЗОРГЕ.
	Роден е в Токио, но е отраснал във Формоза (сега Тайван), където баща му е издател на вестници. Учи в Токийския императорски университет и завършва през 1925 г. Следващата година постъпва в токийския вестник _Асахи шимбун_. През 1927 г. се премества в _Осака асахи_, а през 1929 г. става кореспондент в Шанхай. Там през 1930 г. се запознава с Рихард Зорге, който под ПРИКРИТИЕТО на германски журналист пристига в Япония през 1933 г.
	Одзаки е един от главните представители на Япония в тайното съвещание на Института за тихоокеански взаимоотношения, проведено в националния парк _Йосемити_, Калифорния, през 1936 г. Година по-късно е назначен за член на „мозъчен тръст“, който се занимава с политическо планиране на високо равнище, и е съветник на министър-председателя. По такъв начин заема ключова позиция за предаването на тайни от най-високо равнище на Зорге. Убеждението, което го ръководи, е, че японското правителство трябва да бъде свалено за доброто на страната.
	На 14 октомври 1941 г. е арестуван, обвинен в държавна измяна и осъден на смърт. Обесен е заедно със Зорге на 7 ноември 1944 г.


	Одъм, Уилям (1932)

	Директор на АНС от май 1985 до юли 1988 г. Известен с прямия си характер и привърженик на „твърдата линия“ като военен помощник на съветника по националната сигурност на президента Картър Збигнев Бжежински, за което получава прозвището Суперястреба на Збиг.
	През 1950 г. Одъм завършва военна академия. По-късно защитава магистърска степен (1962) и докторат (1970) по политология в Колумбийския университет. Специализира руски език в различни армейски школи, посещава курсове по парашутизъм и колежа на Генералния щаб на армията.
	Назначенията му включват американски мисии за военна свръзка със съветските сили в Германия през 1964–1966 г. и помощник военен АТАШЕ в Москва през 1972–1974 г. Участва в процеса за мирно урегулиране на Виетнам през 1970–1971 г. Занимавал се е и с преподавателска дейност във Военната академия в Уест Пойнт, Ню Йорк.
	През януари 1977 г. Бжежински става съветник по националната сигурност на президента Картър и избира за свой помощник Одъм. Двамата се познават от Колумбийския университет. На тази длъжност Одъм трябва да създаде план-програма в отговор на съветското влизане в Афганистан и на задържането на американци като заложници при нападението на американското посолство в Техеран.
	В началото на 1981 г. напуска СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, а през ноември 1981 г. е назначен за заместник-началник ЩАБ ПО РАЗУЗНАВАНЕТО. На този пост през 1982 г. е повишен в звание генерал-майор, а през 1984 г. — генерал-лейтенант.
	През май 1985 г. Одъм встъпва в длъжност директор на АНС. Година по-късно, загрижен за вниманието, което ще привлече предстоящият процес на съветския шпионин РОНАЛД ПЕЛТЪН — бивш специалист по комуникациите от АНС, той настоява за цензура на информацията по този случай. Одъм се страхува, че методите за събиране на разузнавателни сведения ще бъдат разкрити, и предлага да се отправи публично искане към средствата за масова информация медиите да ограничат репортажите си по случая, искайки предупреждението да включва и заплаха за съдебно преследване към всеки репортер, който го пренебрегне. (Руснаците, разбира се, вече знаят всички тайни, които Пелтън би могъл да разкрие по време на открит процес.) Предупреждението е направено, но без да се споменава заплахата за съдебно преследване.
	Освен това Одъм критикува служителите в администрацията на Рейгън, че дават важни секретни сведения на журналистите. Той твърди, че администрацията носи по-голяма отговорност за изтичането на информация за пресата, отколкото Конгресът: „От Конгреса изтича информация… но от администрацията изтича много повече информация, понеже е по-многобройна. А за мен остават последиците от това изтичане.“
	На 2 септември 1987 г. по време на среща с военните репортери той допълва: „Изтичането на информация разрушава системата [на разузнаването в областта на комуникациите] далеч повече през последните 3–4 години…“ Последното му изречение е: „Това са смъртоносни загуби.“
	Одъм напуска АНС и се пенсионира от армията на 1 август 1988 г.


	_ОКСКАРТ_

	Вж. ОКСКАРТ A–12.


	_ОКСКАРТ A–12_

	Американски разузнавателен самолет, предшественик на _SR–71 Блекбърд_. Съобщение за съществуването му на 26 февруари 1964 г. прави самият президент Джонсън:

	Съединените щати успешно разработиха изключително модерен реактивен самолет _A–11_, изпробван в продължителен полет при скорост повече от 3200 км/ч и височина над 23 км. По своите технически характеристики _A–11_ далеч надминава всички други самолети в света. В момента във въздушната база Едуардс в Калифорния се провеждат изпитания на няколко самолета _A–11_. Настъпи моментът да съобщим за съществуването на този самолет — плод на най-нова технология, и да го пуснем в серийно производство, за да бъде спокойно използван за военни и търговски цели.

	Президентът насочва умишлено вниманието към _A–11_, за да може да прикрие истинското предназначение на самолета. В същото време _A–12_ изпълнява тайни полети, но не от Едуардс.
	_A–12_ е разработен по поръчка на ЦРУ от локхийдското конструкторско бюро на ЗАВОДИТЕ _СКУНК_. Отличава се с изключително дългия си източен корпус и 2-та огромни реактивни двигателя, монтирани на къси триъгълни крила. Използваната титаниева сплав е била дефицитна и скъпа и все още производството й не е било на равнище. 80% от първите доставки на титан не са били годни за употреба. Материалът и дизайнът са изисквали _A–12_ почти изцяло да бъде ръчна изработка. Сред другите проблеми си е оставала нуждата от специално гориво и смазочно масло, което да издържа 600° по Фаренхайт. _A–12_ е пуснат в експлоатация през ноември 1965 г. ЦРУ е възнамерявало да го използва за НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ над Куба, но тези мисии не са осъществени (вж. операция _СКАЙЛАРК_ (Чучулига)). Първите и единствени полети на _A–12_ по предназначение са през 1967 г. над Северен Виетнам, известни под кодовото наименование _ЧЕРЕН ЩИТ_. _A–12_ излита от военновъздушната база Кадена, Окинава, и извършва 26 фоторазузнавателни мисии над Северен Виетнам в периода от 31 май 1967 г. до началото на 1968 г. Въпреки че някои от полетите му са били засичани и самолетът е бил обстрелван с ракети земя — въздух _SA–2_, нито един път не е бил свален или повреден. (С ракетата _SA–2_ над Съветския съюз е бил свален _Ю–2 (U–2)_, пилотиран от ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС, както и още един _Ю–2 (U–2)_ — над Куба, пилотиран от РУДОЛФ АНДЕРСЪН-МЛАДШИ.)
	На 26 януари 1968 г. _A–12_ изпълнява мисия над Северна Корея, за да направи снимки на заловения американски разузнавателен кораб _ПУЕБЛО_. Полетът е засечен от радар в КИТАЙ. Втората, последна мисия на _A–12_ над Северна Корея е на 8 май 1968 г.
	До март 1968 г. самолетът на военновъздушните сили _SR–71_, заимстван от _A–12_ и заменяйки го, прелита до Окинава за наблюдателни полети над Северен Виетнам. Впоследствие използването на _A–12_ е ограничено до тренировъчни полети. През 1968 г. здравите _A–12_ са прибрани в хангари. (От 15-те построени 6 са изгубени при злополуки и 1 се разбива при опит да изстреля разузнавателен апарат _D–21_.)
	За разлика от _A–12_, който е с достатъчно място за камери и друга апаратура, тъй като е с 1 пилот, _SR–71_ има предимството, че е предвиден втори пилот за сложното управление при разузнавателните операции. За втори пилот са модифицирани два _A–12_, планирани да се използват за излитане на безпилотния самолет _D–21_.
	Изтребителят _YF–12A_ е създаден по модела на _A–12_. Като допълнение има втора позиция за обслужващ оръжейните системи и достатъчно място за ракетите въздух — въздух. Първият му полет е на 26 април 1962 г. От този модел са произведени само 3 изтребителя.
	Революционният _A–12_ поставя множество рекорди в авиацията. По време на полет над САЩ на 21 декември 1966 г. са изминати 16 317 км за 6 часа при средна скорост 2720 км/ч.
	{img:shpionazh-61.jpg|#A–12 OXCART}


	Олдфийлд, Морис (1915–1981)

	Изключително успешен генерален директор на британската разузнавателна служба МИ–6 от 1973 до 1978 г.
	Като син на фермер арендатор сър Морис Олдфийлд е първият ръководител на МИ–6 с такъв произход. Завършва Манчестърския университет през 1937 г., а през 1941 г. постъпва в армията в Южния Стафърдширски полк. По-късно е прехвърлен в Корпуса за военно разузнаване и на 13 април 1943 г. от ефрейтор в полева служба за сигурност е произведен веднага в лейтенант. Изпратен е в Близкия изток, където британското разузнаване попречва на германските шпионски операции в района.
	В края на 1946 г. Олдфийлд е майор с временно звание подполковник и с няколко отличия за военновременната му служба. По това време започва работа в МИ–6 — главно в лондонската щабквартира, известна като БРОДУЕЙ. Първата му задача в чужбина е в щаба на британския специален пълномощник за Югоизточна Азия от 1950 до 1953 г., а в Сингапур е от 1955 до 1958 г.
	Олдфийлд е главен резидент във Вашингтон от 1960 до 1964 г., когато се появяват нови сигнали, че в британските разузнавателни служби има инфилтрирани съветски АГЕНТИ. (Вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.) През следващото десетилетие се завръща в Лондон, а през 1973 г. е назначен за генерален директор на МИ–6.
	На 13 октомври 1975 г. крило на Ирландската републиканска армия прави опит да го убие, като поставя 13-килограмова бомба между решетките и прозореца на ресторант _Локет_ в Лондон. Олдфийлд живее в същата сграда и същата вечер си е вкъщи. Бомбата е обезвредена около 3 минути преди да избухне.
	Той остава генерален директор до 2 октомври 1979 г. След като се пенсионира, е назначен от министър-председателката Маргарет Тачър за координатор на британската сигурност и разузнаване за Северна Ирландия.
	През март 1980 г. Олдфийлд признава, че е ХОМОСЕКСУАЛИСТ, и в края на май моли министър-председателката да го освободи от поста поради влошаване на здравето. Смята се, че е бил изключително успешен директор на МИ–6, особено в създаването на здрави взаимоотношения с американските, френските и израелските разузнавателни служби.
	В „Кой кой е в шпионажа“ („Who’s Who in Espionage“, 1984) Роналд Пейн и Кристофър Добсън описват Олдфийлд като „мъж с очила, с бузесто лице, весел нрав и приятно чувство за хумор, твърд човек, който не приема насилието. Наистина беше доста невероятно, че беше изпитал грубата страна на шпионажа“.
	Носят се слухове, които са неточни, че ДЖОН ЛЬО КАРЕ го използва за прототип на героя си ДЖОРДЖ СМАЙЛИ.


	Олекси, Юзеф

	Полски министър-председател, принуден да подаде оставка на 24 януари 1996 г., след като военен прокурор прави официално проучване по обвинението, че е шпионирал за Съветския съюз. Разследването се задълбочава и с проверката на двама съветски дипломати в Полша, които също са били шпиони.
	Прокурорът Славомир Гожкевич обявява, че възнамерява да предприеме разследване след съобщенията, че Олекси, по това време министър на вътрешните работи, е предавал информация на съветското разузнаване. Олекси отхвърля обвиненията от подалия оставка министър на вътрешните работи Анджей Милчановски, че е шпионирал за Москва от времето, когато е бил провинциален комунистически деец от 80-те години до 1995 г., когато става говорител на полския парламент.
	Той признава, че е имал контакти с двамата съветски дипломати, които, както по-късно се оказва, са високопоставени офицери от КГБ, но твърди, че никога не им е предавал информация. Олекси и политическите му съратници заявяват, че обвиненията в шпионаж са измислени и отправени от АГЕНТИ на полската сигурност, подтикнати от опозицията, която не се е примирила със загубата на Лех Валенса на изборите за президент през 1995 г. (Избран е бившият комунист Александър Квашневски, Олекси е бил в предизборния му щаб.) Валенса приветства решението на прокурора за разследване на Олекси.
	Единадесет месеца по-рано Олекси е станал министър-председател — седмият министър-председател за 6-те години след падането на комунизма в Полша.
	Според полските закони за шпионаж се дава от 5 години затвор до смъртна присъда.


	ОМИЦН

	ОБЕДИНЕН МОРСКИ ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР ЗА НАБЛЮДЕНИЕ.


	ОНР

	ОЦЕНКА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.


	ООЛ

	ОБИТАЕМА ОРБИТАЛНА ЛАБОРАТОРИЯ.


	ООРЦ

	ОБЕДИНЕН ОПЕРАТИВНОРАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР.


	Оперативен работник

	Професионален член на разузнавателна организация, който отговаря за АГЕНТИ — вербуването и контролирането им при даден случай.
	Това е и другият термин за АГЕНТ.


	Оперативен работник от проследяването

	Термин на британската Служба за сигурност (МИ–5) за наблюдателите, които проследяват съветските (руските) дипломати и други членове от персонала на посолството в Лондон и други части на Великобритания.


	Оперативна група

	Означение за ПРИКРИТИЕ на военноморски разузнавателни операции на САЩ, в които участват кораби и други военноморски части. В случая с Оперативна група 96 военноморският флот координира дейността на КОРАБИТЕ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ в Далечния изток в края на 60-те години под ръководството на командващия военноморските сили на САЩ в Япония. Оперативна група 96 (Task Force) е прехвърлена към шпионските кораби _Бенър_ и _ПУЕБЛО_.
	Но отнесен към военноморското разузнаване, терминът „оперативна група“ може да означава също конкретна организационна структура или служба. Началото на този смисъл на термина е поставено от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР), което нарежда на своето разузнавателно подразделение — Група за осигуряване на военноморски операции (ГОВО) — да създаде „глобална организация за събиране на разузнавателна информация, законспирирайки много добре тази дейност под цивилно прикритие“.
	Тъй като съществуването на ГОВО е всеизвестен факт, служителите от военноморското разузнаване търсят начин да осигурят индивидуално прикритие, така че, ако една операция се провали, да не се провали цялата ГОВО. Избраното прикритие е „оперативна група“ — стандартно военноморско наименование за оперативен екип.
	„В случай че оригиналното означение на оперативната група — 157 — е компрометирано по някакъв начин, екипът просто ще бъде заменен с друг със следващ пореден номер. Оперативна група 157 няма за цел да замени означението ГОВО, което е оригиналното име на организацията… но името ГОВО просто избледня с времето“ — пише историкът на разузнаването ДЖЕФРИ РИЧЕЛСЪН.


	Оперативна група 157
	През 70-те години Оперативна група 157 (ОГ 157) — Task Force 157 (TF 157), участва в различни разузнавателни мисии, които варират от наблюдение на пристанища до осигуряване на СТРОГО СЕКРЕТНИ канали за комуникации, използвани при уреждането на тайното пътуване на съветника на президента Никсън по въпросите на националната сигурност Хенри А. Кисинджър в Китай. (Вж. _УЕДЪР_.)
	В оперативната група работят по договор около 75 външни сътрудници, между които е и ЕДУИН УИЛСЪН — бивш офицер от ЦРУ, по-късно обвинен и съден за продажба на оръжие на Либия.
	Официалното наименование на прикритието на Оперативната група е Командване на военноморските административни служби — щабна структура в състава на ВМС на САЩ, чието предназначение е да работи с личния състав на военноморските сили в отдалечените точки на планетата. Неофициалното прикритие на Оперативна група 157 е международната консултантска фирма _Пиърс Морган асошийтс_. Фирмата е в същата сграда в Александрия, Вирджиния, където се помещава и Командването на административните служби. ОГ 157 разполага с около 25 офиса в света и управлява най-малко 10 КОМПАНИИ ЗА ПРИКРИТИЕ в Съединените щати и други страни.
	Екипът е толкова секретен, че и самото му съществуване не се знае от обществеността, както и фактът, че военноморският флот има програма за АГЕНТУРНО РАЗУЗНАВАНЕ (АГЕНТРАЗ). В свидетелските си показания пред Сенатската финансова комисия адмирал Д. Гедис — заместник-директор на военноморските операции за логистика, разкрива съществуването на АГЕНТРАЗ: „Военноморската програма за агентурно разузнаване разширява операциите си във важни райони.“ Той говори и за ОГ 157. Понякога ОГ набира чрез вестникарски обяви цивилни, които да работят като ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ, да водят агенти и да провеждат операции в офисите в чужбина. В Германия например те са имали връзки с пенсионирани ветерани от военноморския флот, които са можели да работят като агенти за прехващане на пощата между Източна и Западна Германия.
	При една от операциите се налагало използването на шпионски кораб под ирански флаг. Уилсън купува траулер и го продава на Иран за 500 000 долара. Траулерът е трябвало да плава в близост до съветски кораби, да наблюдава и да записва електронните им сигнали. Но са съществували няколко такива ОБЕКТИ в Персийския залив, а и този траулер не е бил твърде подходящ.
	Една от задачите на ОГ е да наблюдава пренасянето на ядрено оръжие от руснаците. Руските кораби се проверяват при „стеснения на пътя“, като Гибралтар и Босфора, от „цивилни“ яхти, на които обаче се намират военноморски техници с оборудване за улавяне на ядрени сигнали. (Вж. СЕРИЯ _КЛАСТЪР_.)
	Екипът осигурява и данни за съветските оръжия по време на преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия. ОГ 157 прехвърля агенти от Тайван до континентален Китай, където те инсталират електроннонаблюдателна апаратура. Тези операции са прекратени след историческото посещение на Никсън в Китай през 1972 г. Във Виетнам ОГ 157 осигурява подробна информация за пристанището Хайфон и оказва помощ на морската авиация на САЩ при минирането на пристанището от въздуха. През октомври 1973 г. оперативната група докладва, че е забелязала признаци за доставка на ядрено оръжие в Египет по време на войната му с Израел. Истина е, макар и да няма потвърждение на това съобщение.
	По същото време започва разследване за финансовата дейност на ОГ 157, в хода на което са разкрити например сделки между сътрудници (Уилсън) и фирми доставчици на оборудване и снаряжение за оперативната група. Приблизително по това време (октомври 1974 г.) ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ става капитан I ранг БОБИ РЕЙ ИНМАН. Той има заповед от Пентагона да намали разходите за разузнаването и ОГ 157 е една от възможностите. След неуспешен опит ОГ 157 да премине към ЦРУ или РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА през юли 1976 г. групата е закрита от Инман, като прекратяването на дейността влиза в сила от 30 септември 1977 г.
	„Оперативните работници получават заповед да унищожат всички данни за служители от военноморския флот… — твърди историкът Ричелсън — Те трябва да отричат, че оперативната група изобщо е съществувала.“
	Съществуването на ОГ 157 става известно през 1977 г. Журналистът БОБ УДУЪРД от _Вашингтон поуст_, работейки над статия за Уилсън, се добира до данни за дейността й.


	Оперативна група 168
	След закриването на ОГ 157 всички нейни активи и операции се разпределят сред разузнавателните служби в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. Военноморският флот запазва част от дейността на ОГ 157, като я прехвърля към ОГ 168, занимаваща се с ТАКТИЧЕСКО и ТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ за командващите бойния флот. ОГ 168 се появява в състава на КОМАНДВАНЕТО НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ през 1969 г., за да се избегнат съкращенията в самото командване. През 1977 г. наследява от ОГ 157 подразделенията за научно-техническото разузнаване в Далечния изток и 2 подразделения в Мюнхен, които се занимават предимно с разпити на бегълци и изменници като източници на важна информация за морското разузнаване.
	Вж. _ГОЛДФИНГЪР_.


	Оперативна игра

	Предаване на лъжлива информация на врага (и получаване на точни сведения в отговор) от сътрудник на разузнаването, който се представя за вражески АГЕНТ или пък е пленен и превербуван агент. Обикновено това става чрез обмена на данни по рация (радиоигра).
	Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.


	Оперативна проверка

	Пълна проверка на личността за честност и благонадеждност. Обикновено се изисква за получаване на достъп до секретни материали. На проверка и уточняване на биографични данни се подлагат сведения за раждане, гражданство, образование и местата на работа. Изясняват се и се препроверяват данните за получени кредити и пътувания в чужбина. Допълнителни сведения се получават от разговорите със съседите и колегите по служба. Американската оперативна проверка включва също и проверка по линия на всички федерални служби за възможно откриване на неблагоприятна или компрометираща информация, а също и по линия на полицейската и съдебната система (дали даденият човек не е бил привличан под съдебна отговорност).
	Специалната оперативна проверка за висши служители (например за потенциални членове на правителството) се провежда от сътрудниците на ФБР, за да получат достъп до секретна информация. Оперативната проверка не се извършва за изборните държавни дейци (например членовете на Конгреса и за работещите в комисиите по надзора на специалните служби).


	Оперативна сигурност (ОС)

	Действия за предотвратяване на неоторизирано разкриване на информация, която се отнася за планирани, текущи или завършени операции.
	Вж. СИГУРНОСТ НА ВРЪЗКИТЕ.


	Оперативни разузнавателни данни (ОРД)

	Разузнавателни сведения, които влияят върху планирането на операции в регионалния театър на бойните действия (по време на война) или просто на едно или друго място в света (в мирно време). През 80-те години терминът „оперативни разузнавателни данни“ широко се използва във ВМС на САЩ за означаване на разузнавателни сведения, които са получавали различните американски военноморски подразделения. Днес такива сведения е прието да се наричат тактически.


	Операция _Алсос_

	Събирателно название на операциите по събирането на разузнавателни сведения. Тези операции са проведени след дебаркирането на американските войски в Европа. Те проверят новопревзетите райони за доказателства за германския и италианския напредък в разработването на атомна бомба. _Алсос_ е резултат от общите усилия на _Проекта Манхатън_ под ръководството на генерал-майор Лесли Гроувс, Управлението за научни изследвания, разузнавателния състав на армията (Г–2) и военноморските сили. (По-късно военноморските сили напускат проекта _Алсос_, тъй като създават своя разузнавателна програма за Европа.)
	Операция _Алсос_ се оглавява от подполковник Борис Паш — РАЗУЗНАВАЧ от армията, и е съставена от учени и военни. През 1943 г. Паш отвежда екипа си в Италия, за да проучат институтските и университетските лаборатории, а след това, през 1944–1945 г., и във Франция, Белгия и Германия. Мисията дава слаби резултати в Италия, но в Германия се сдобива със значима информация за опитите с ядрено оръжие. Заловени са няколко германски специалисти в тази област, които по-късно продължават работа в Западна Европа. (Съветските войски вече са били изнесли всичко от института _Кайзер Вилхелм_ в Берлин — центъра на германските изследвания за атомната бомба. Операция _Алсос_ открива, че американски разузнавателен екип използва сградата за щабквартира и че вече са изнесени и малкото останала апаратура и материали в задния двор независимо от важността им.)
	Кодовото име _Алсос_ е избрано от генерал Гроувс, тъй като _alsos_ на гръцки означава „гроб“.


	Операция _Москито_

	План, предложен на президента Рейгън през 1981 г. от граф АЛЕКСАНДЪР ДЬО МАРОНШЕ — ръководител на френското разузнаване, за саботиране на съветските войски в Афганистан с помощта на ДЕЗИНФОРМАЦИЯ и наркотици, взети от американското фармацевтично управление. Наркотикът е трябвало да се продава на руснаците от пакистанци и афганистанци, които работят за французите. Дьо Маронше твърди, че Рейгън е одобрил идеята. Но тя е изоставена, след като УИЛЯМ КЕЙСИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, заявява, че не може да гарантира тайната на операцията.


	Опричнина

	Наказателна сила, създадена от руския цар Иван Грозни през 1565 г. Задачата й е да потиска вътрешните врагове на държавата. Опричнината е далечен предшественик на ЧК, НКВД и КГБ.
	Великият московски княз Иван Грозни първи в Русия се провъзгласява за цар и създава институцията Опричнина като инструмент за укрепване на властта му в страната. Хората от Опричнината (около 6000 души) са облечени в черно, яздят на черни коне, а на седлата им има знак с кучешка глава и метла, който символизира мисията им — да душат навсякъде и да помитат предателите от държавата. Думата „опричнина“ може да се преведе като „волни ездачи“, което показва, че те стоят вън и над закона.
	Опричнината е отговорна за много от жестокостите по време на 7-годишния режим на терор. Наистина целият Новгород — един от най-старите градове в Русия, е опустошен от Опричнината по време на 5-седмичното клане през 1570 г. Новгород, вторият град в Русия по онова време, е попаднал под съмнението на Иван Грозни, че оказва сътрудничество на вражеска Литва. Десетки хиляди от жителите му са избити. Членовете на Опричнината получават земя, която заема половината от територията на Русия.
	Опричнината е разформирована около 1572 г.


	ОР

	ОПЕРАТИВНА РАЗРАБОТКА.


	OP–20-G

	Вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ.


	Орган

	Руски термин, използван за организациите за държавна сигурност, като ЧК, НКВД или КГБ.


	Организация Гелен

	Разузнавателна служба, създадена от Съединените щати в Западна Германия след Втората световна война главно за събиране на разузнавателни сведения за съветските въоръжени сили.
	През юли 1946 г. — година след своя престой и разговори с АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ в Съединените щати, РАЙНХАРД ГЕЛЕН се връща в Западна Германия. Открива материалите, които е заровил по време на войната, и събира отново екипа си от 12-и отдел на Генералния щаб: ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ИЗТОК.
	Организацията на Гелен работи под напътствията на американската армия, която финансира нейната дейност. Щабквартирата се помещава от края на 1947 г. в едно имение в село Пулах, на 8 км южно от Мюнхен.
	Групата успява да „събуди“ някои от ЗАКОНСЕРВИРАНИТЕ АГЕНТИ в Източна Германия и в западната част на Съветския съюз. Това са агенти, „изостанали“ при придвижването на съветските армии на запад през 1944–1945 г. Основата дейност на организацията е събирането на разузнавателна информация от разпитите на източногермански бежанци, които бягат на Запад, и от шпиони, които са били изпратени на Изток.
	Организацията Гелен не е оценена положително от всички съюзници: американският генерал от армията Артър Трюдо я нарича „онази призрачна нацистка организацийка“. Но американската армия е доволна от работата й. След създаването на ЦРУ през 1947 г. започват тристранни преговори с американската армия и с Гелен за бъдещото финансиране на организацията. На 1 юли 1949 г. армейският контрол на организацията е предаден на ЦРУ.
	Независимо че основните цели на организацията на Гелен са военните структури на територията на Източна Германия и Съветския съюз, все пак е известен един случай, в който организацията успява да вербува сътрудник на КГБ.
	На 12 септември 1949 г. на територията на Западна Германия е създадена нова държава — ФРГ. Гелен провежда разговори с правителството, но му е забранено да прави каквото и да било. Година по-късно той се среща с канцлера Конрад Аденауер и между двамата възниква близко приятелство.
	На 5 май 1955 г. Западна Германия става член на СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ и отново утвърждава суверенитета си. Аденауер решава, че организацията Гелен е добра база за създаване на разузнавателната служба на федералната република БНД (Bundesnachrichtendienst (BND) — Федерална информационна служба). Преобразуването започва на 1 април 1956 г., като БНД е прикрепена, но не и подчинена на администрацията на канцлера.
	Вж. НЕЗАМЕНИМИТЕ.


	Организация на обединените нации

	Още от създаването й в края на Втората световна война Организацията на обединените нации (ООН) е истински магнит за шпиони. Когато делегатите от съюзническите страни се срещат в Сан Франциско през 1945 г., за да създадат ООН, Съединените щати следят и подслушват всичко. Използвайки стандартните техники за радиопрехващания и декодиране, разузнавателни служби за наблюдение не пропускат нито едно дипломатическо съобщение между Сан Франциско и посолствата във Вашингтон. Уловената информация след това се предава на високопоставени лица във Вашингтон като прехваната дипломатическа поща — _МЕДЖИК_.
	Много от тези прехванати дипломатически съобщения са засекретени до 1993 г., но дори и тогава разсекретените документи са цензурирани. АНС, въпреки че през 1993 г. признава, че САЩ са извършвали подслушвателна дейност на някои от съюзническите страни, все още проявява изключително внимание към тези съобщения на някои от предполагаемите приятелски настроени дипломати.
	Съветският съюз също много бързо открива, че ООН е потенциална банка за шпионски данни. ДОНАЛД МАКЛИЙН — дългогодишен съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в британското Министерство на външните работи, е имал широк достъп до информацията на ООН. През пролетта на 1945 г. той отстоява съветската позиция по 2 ключови въпроса в ООН: съветското право на вето в Съвета за сигурност и членството на Украйна и Белорусия в ООН, което дава на Съветския съюз право на 3 гласа в Общото събрание на ООН.
	През 1946 г. руснаците отправят предложение към САЩ и Великобритания, внасяйки резолюция, според която всеки член на ООН трябва да декларира броя и разположението на въоръжените си сили на териториите на други страни. За да предизвика реакция, Маклийн работи с директора на американската Служба по специални политически въпроси към Държавния департамент, сред чиито задължения е и ООН. Директор е АЛДЖЪР ХИС, който по-късно ще бъде обвинен, но никога няма да бъде съден за шпионаж в полза на руснаците. Двамата мъже обменят информация за войските и на двете страни. Така Маклийн успява да докладва на руснаците, че САЩ имат войски на 108 места в света — включително 52 590 души в Южна Корея. Тази информация е от голям интерес през 1950 г., когато започва Корейската война.
	От самото начало до края на Студената война ООН и подчинените й агенции (особено в Женева и ВИЕНА) са сред най-предпочитаните места за действие на съветското разузнаване, а също и за лов на шпиони от страна на ФБР. Първият известен случай, в който е замесен американец — шпионин в ООН, е от март 1949 г., когато ДЖУДИТ КОПЛЪН — служителка от Министерството на правосъдието, е арестувана за пренасяне на документи, които е трябвало да предаде на Валентин Губичев — руснак, назначен в групата на ООН по планирането и строежа на бъдещата сграда на ООН на Ийст Ривър. (По това време централата на ООН е в Лейк Съксес, Лонг Айлънд.) Губичев е осъден на 15 години за шпионаж, но получава разрешение да напусне страната.
	До средата на 50-те години руснаците имат строги ограничения за постовете в ООН поради страх да не се появят изменници. И тогава, след като бивши колонии в Африка и на други места получават независимост и искат членство в ООН, съветските служители в разузнаването разбират, че има възможност да използват ООН като място за срещи на съветски РАЗУЗНАВАЧИ с лидери от Третия свят. Сътрудниците на КГБ работят също така за укрепване на „връзката между ООН и просъветските организации, като Световния съвет за мир“, както се казва в доклад от 1985 г. на Сенатската комисия по въпросите на разузнаването.
	С извоюването на място в Международната агенция за атомна енергия във Виена съветските разузнавачи получават и достъп до западна информация, свързана с ядрената енергия. Едно от най-ранните въведения към технологията на база данни е през 1974 г., когато съветски служител, който е на съвещание в ООН в Ню Йорк, вижда системата за база данни на _Ню Йорк таймс_. Следващата седмица съпругата на РЕЗИДЕНТА на КГБ в Ню Йорк започва да използва базата данни на ООН, за да проникне в базата данни на _Таймс_. Така ОТКРИТИЯТ ИЗТОЧНИК прави събирането на разузнавателна информация далеч по-лесно.
	АРКАДИЙ ШЕВЧЕНКО — заместник генерален секретар на ООН, е най-високопоставеният съветски служител, който става изменник в САЩ. Някои от другите съветски изменници от ООН оказват помощ на ФБР за изобличаване на шпионите в САЩ. Един от тях е поляк, който отвежда ФБР до УИЛЯМ БЕЛ — служител в корпорацията _Хюз еъркрафт_, който по-късно е осъден за шпионаж.
	В залите на ООН, пише по-късно Шевченко, е лесно да се различат дипломатите от оперативните работници на КГБ:

	Първото, което ги издаваше, бяха парите. КГБ… харчеше много по-щедро за тях, отколкото за обикновените дипломати. Служител на външното министерство трябваше да събира по малко от заплатата си в продължение най-малко на една година, за да успее да си купи на старо американска лека кола. Агентите на КГБ разполагаха с достатъчно пари в брой, за да си купят кола още с пристигането в Ню Йорк. Имаха и пари, за да се забавляват без всякакви притеснения. Служител на средно равнище от мисията или Секретариата, който редовно черпи хора, които не са руснаци, почти сигурно използва парите на КГБ…
	(Служителите на ООН не гледат с добро око на съветските си колеги, за които шпионажът е другата им работа.)

	В доклад от 1985 г. на Сенатската комисия по въпросите на разузнаването се изтъква: „Приблизително една четвърт от руснаците в Секретариата на ООН бяха разузнавачи, а много от тях действаха и за КГБ, и за ГРУ. Всички руснаци в Секретариата бяха длъжни да оказват съдействие на КГБ.“ Други 200 служители на ООН са от страни на Източния блок, които редовно ги подпомагат със своя разузнавателна информация.
	През февруари 1972 г. по време на преговорите за споразумението САЛТ–1 — ограничаване на стратегическите оръжия, ФБР арестува Валерий Маркелов — съветски разузнавач, който работи под прикритието на преводач в ООН. Обвинен е в приемане на секретни документи за изтребител _F–14A Томкет_ от германски инженер, който се оказва ДВОЕН АГЕНТ и работи за ФБР. (Три месеца по-късно, когато президентът Никсън се подготвя за срещата на високо равнище с Брежнев, американското правителство тихомълком отменя присъдата за шпионаж и Маркелов, който е пуснат под гаранция, получава разрешение да се завърне в СССР.)
	През 1973 г. Анатолий Андреев, разузнавач, който работи като библиотекар в ООН, се запознава с цивилен служител от американското Министерство на отбраната на конференция на библиотекарите. В продължение на 1 година двамата си разменят несекретни документи, които са от „взаимен“ интерес. Нещата продължават така до момента, когато Андреев предлага да помогне финансово на американеца в замяна на някои определени секретни документи. След като американецът отправя протест в ООН, руснакът бързо напуска САЩ.
	Опитът на съветските шпиони в ООН да вербуват капитан III ранг АРТЪР ЛИНДБЪРГ през 1977 г. предизвиква дипломатически скандал. Подобен подход спрямо служители на американските въоръжени сили изпробват служители на ООН — представители на Съветския съюз или на страни от Източния блок. В един от тези случаи съветският разузнавач — преводач в ООН, е арестуван, но не е осъден. Въпреки че няма дипломатически имунитет, той получава разрешение да се завърне в Съветския съюз. При такова разрешение на нещата много наблюдатели смятат, че това е тайна сделка за освобождаването на американски агент.
	Постовете в ООН позволяват на руснаците да пътуват до райони на САЩ (и на други страни), където обикновени съветски граждани не биха могли да попаднат. Но вероятно най-опасното от гледна точка на Запада е фактът, че висшите съветски служители в ООН имат достъп до личните досиета на всички служители в ООН, което им дава възможност да идентифицират потенциални сътрудници и да изнудват набелязаните жертви.
	Когато Студената война свършва, шпионството в ООН запада. Републиките на бившия Съветски съюз са по-заинтересовани да получат членство и помощ, отколкото да се занимават с шпионаж.


	ОРД

	ОПЕРАТИВНИ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ДАННИ.


	Ориенталска богиня

	Машина в ПАРК БЛЕЧЛИ, която разработва словесни модели за машините _БОМБИ_, така че да могат да преработят словосъчетанията за разчитане на ШИФРИТЕ, създадени от машините _ЕНИГМА_.


	_Орион P3V_

	Самолет от американския военноморски флот, използван както за борба срещу подводници, така и за РАЗУЗНАВАНЕ от средата на 60-те години. Военноморският флот използва и 12 модифицирани самолета _EP–3_ за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). _Орион_ наследява ролята на _P2V НЕПТУН_ — първия патрулен самолет с излитане от сухоземни бази. Първите мисии на _Орион_ са през октомври 1962 г. по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА — целта е да се съберат сведения за търговските кораби на Съветския съюз и Източния блок, които пътуват към Куба. По време на Виетнамската война няколко ескадрили действат в операция _Маркет тайм_, която включва следене движението на комунистически джонки и сампани. Често самолетите се обстрелват от партизаните с обикновено оръжие.
	Самолетът е разработен в _Локхийд_ и е създаден на базата на пътническия _L–188 Електра_. Има 4 турбовитлови мотора, вътрешно гнездо за дълбочинни бомби, торпеда и мини и може да пренася допълнителни оръжия, включително противокорабни ракети, разположени на крилни пилони. Екипажът му е 10-членен. Сред сензорите има радар, уред за установяване на магнитни аномалии, устройство за инфрачервено наблюдение и сонарен пояс, който може да бъде спуснат на земята. Самолет _EP–3_, предназначен за ЕЛРАЗ, има уреди за откриване на местоположение, анализатори за радарни сигнали и различни апарати за прехващане на комуникации, а също и записващи устройства, монтирани на мястото на противоподводниковото оборудване.
	Вариант P–3C, все още използван във военноморския флот, развива максимална скорост 757 км/ч. (Самолетът не е пригоден за презареждане по време на полет.)
	Първият полет на модифицирания _Електра_ е на 19 август 1958 г., а на _YP3V–1_ — на 25 ноември 1959 г. През август 1962 г. _Орион_ е взет на въоръжение във флота. Общо 551 _Ориона_ са доставени на военноморския флот. Повече от 100 допълнително са построени в Япония (където също се използва вариант _EP–3_ за ЕЛРАЗ).
	Означението на _Орион_ е променено от _P3V_ на _P–3_ през 1962 г.
	{img:shpionazh-62.jpg|#EP–3E Orion (ARIES)}


	Оркон

	КОДОВА ДУМА, използвана по време на администрацията на Картър за означаване на материалите, които се отказват на контрагентите. Произлиза от _originator controlled_ (контрол на създателя), което означава, че материалът не може да се предостави на отделно лице или агенция без одобрението на създателя.
	Вж. НЕКОГЕНТ.


	Орлов, Александър (1895–1973)

	Високопоставен съветски РАЗУЗНАВАЧ от 20-те и 30-те години. За да избегне Сталиновите чистки, той емигрира в Съединените щати. Орлов е един от най-високопоставените съветски разузнавачи, които някога са оставали на Запад.
	Името му е Лейба Лазаревич Фелдбин и е роден в беларуския град Бобруйск. По време на революцията, Гражданската война и Руско-полската война служи в Червената армия. Той командва партизански отряди и работи в армейското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. С работата си привлича вниманието на ръководителя на руското разузнаване ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ.
	От 1921 до 1923 г. Орлов завършва право в Московския университет, а след това служи като заместник-прокурор. Докато изпълнява тази длъжност, работи с държавните ОРГАНИ за сигурност. През 1924 г. се занимава само с разузнавателна работа към ОГПУ. В края на 1925 г. е повишен в командир на бригада във фронтовите войски в Задкавказието поради предишния му опит в партизанската война. Около 11 000 войници под негово командване охраняват съветските граници с Персия (Иран) и Турция.
	В средата на 1926 г. Орлов се включва във външноразузнавателната дейност и получава назначение като РЕЗИДЕНТ в Париж. Продължава работата си в чужбина и от 1933 г. е АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ в Европа. През 1932 г. тайно пътува до САЩ (използвайки съветски паспорт на името на Лев Леонидович Николаев). С измама успява да получи американски паспорт на името на Уилям Голдин, който е роден в Австрия и е имигрант в Съединените щати.
	През юли 1934 г. Орлов заминава за Великобритания като резидент в Лондон. Там ръководи съветските разузнавателни операции. Използва американското си ПРИКРИТИЕ, за да създаде фирма за търговия с хладилници, която е фасада за шпионска дейност, включително за инструктиране на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. През октомври 1935 г. поради случайна среща в Лондон със стар познат, който го разпознава, е принуден бързо да се завърне в Москва. Там Орлов следи съветските шпионски операции в чужбина и отговаря за факултета по разузнаване и контраразузнаване на Централната военна школа в Москва, където се обучават кадрите на НКВД.
	От 1935 г. той е майор в Държавна сигурност. Същата година е публикувана книгата му „Тактика и стратегия на разузнаването и контраразузнаването“ („Tactics and Strategy of Intelligence and Counter-intelligence“), която става учебник в съветските разузнавателни школи. По този начин Орлов си създава име на водещ капацитет в тази област.
	През септември 1936 г. заминава за Мадрид като резидент на НКВД в републиканска Испания по време на Гражданската война (1936–1939). Предполага се, че в навечерието на заминаването му младата телефонистка от НКВД Галина Войтова, с която има любовна връзка, се застрелва пред ЛУБЯНКА, тъй като Орлов я изоставя и отказва да се разведе със съпругата си.
	В книгата си „Моята тиха война“ („My Silent War“, 1969) съветският разузнавач ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, който е под прикритието на британски журналист в Испания по онова време, нарича Орлов „човек на действието“. „Беше енергичен, дори бих казал, отчаяно енергичен човек. Той обичаше например винаги да бъде въоръжен, вероятно в резултат на неизчерпаемата си енергия и екстравагантното романтично отношение към професията си.“ Понякога Орлов дори носи автомат, скрит под шлифера — традиционна дреха за тази епоха.
	Като резидент на НКВД в Испания Орлов е натоварен също със събирането на разузнавателни сведения и с контраразузнаване в съветските сили в Испания. Наблюдава и доставките на съветски оръжия за фронта и републиканските войски, които се сражават с генерал Франсиско Франко. Орлов поставя началото на тайни полицейски сили под контрола на НКВД в контролираните от републиканците райони — Servicio de Investigaciyn Militar, които ръководи. В основаната от Орлов ШПИОНСКА ШКОЛА се обучават много бъдещи шпиони, сред които и американецът МОРИС КОЕН. Орлов е най-висшият съветски представител в Испания през този период.
	През юли 1938 г. е отзован в Москва. Орлов се опасява, че със завръщането си ще бъде екзекутиран. Сталин избива старите болшевики, а също и съветските служители, които са били в чужбина. Същия месец Орлов бяга с 30 000 долара от касата на резидентурата и минава през Канада, за да стигне в Съединените щати. С него са съпругата му и 14-годишната му дъщеря. (Вече болно, момичето умира скоро след пристигането им в САЩ.) Орлов използва американския паспорт, който е получил през 1932 г.
	В САЩ Орлов и съпругата му живеят почти изцяло с взетите пари, докато през 1953 г. той не публикува книга. Твърди се, че Орлов е шантажирал Сталин, че ще разкрие съветска шпионска МРЕЖА на Запад, ако се опита да го убие.
	В писмо до ръководителя на НКВД Орлов обяснява бягството си така:

	Единствената ми цел сега е да оцелея, за да отгледам детето си. Не забравяйте, че не съм предал нито моята партия, нито страната си. Никой и нищо не е в състояние да ме принуди да предам каузата на пролетариата и на съветската власт. Не исках да напускам страната си също както една риба не би искала да излезе от водата, но престъпните деяния на криминални личности ме изхвърлиха подобно риба на леда.

	* * *

	Лишен съм не само от родната ми страна, но и от правото да живея и да дишам въздуха, който дишат съветските хора. Ако ме оставите на спокойствие, никога няма да предприема нищо във вреда на партията или на Съветския съюз.

	Орлов живее като бежанец в Съединените щати от 1938 до 1953 г., което е неизвестно на американските служби. През 1953 г. — годината, в която умира Сталин — той се разкрива в поредица статии за списание _Лайф_ и с книгата си „Тайната история на престъпленията на Сталин“ („The Secret History of Stalin’s Crimes“, 1952). Орлов публикува и друга книга за престъпленията на Сталин, както и една за съветското разузнаване — „Ръководство за разузнаването и партизанската война“ („A Handbook of Intelligence and Guerrilla Warfare“, 1962), създадена на базата на учебника за НКВД и съветските военни школи.
	Орлов играе с американските разузнавателни служби и предава половинчати истини дори и на конгресните комисии. Той продължава да прикрива самоличността на съветските разузнавачи на Запад и не разкрива името на нито един агент по време на 45-те години, прекарани в Съединените щати. След бягството му служители на КГБ се срещат тайно с него 2 пъти — през 1969 и 1971 г. Съветските разузнавателни сведения за Орлов са публикувани в книгата „Смъртоносни илюзии“ („Deadly Illusions“, 1993) от ДЖОН КЪСТЕЛОУ и бившия офицер от КГБ Олег Царев. Кодовото име на Орлов в съветската разузнавателна система е _Швед_. Той използва името Игор Константинович Бърг, след като заминава за Съединените щати.


	Орси, Емушка (1865–1947)

	Създателка на един от най-известните романи за шпиони от нейната епоха — „Аленото огнивче“. (Вж. _СКАРЛЕТ ПИМПЪРНЕЛ_.)
	Баронеса Емушка Орси е родена в Унгария, но на 15 години заминава със семейството си в Лондон. Там научава английски, езика, на който ще напише всичките си творби. Романът „Аленото огнивче“ („Scarlet Pimpernel“) е публикуван за пръв път през 1905 г. Това е историята за лидера на Лигата на Аленото огнивче (на англ. Scarlet Pimpernel) — група млади англичани, които се заклеват да спасят представители на аристократични семейства, станали невинни жертви на терора в Париж по време на Френската революция. (През 1935 г. творбата е екранизирана.)
	Баронеса Орси използва главния герой сър Пърси Блейкни в още 10 други романа, като най-известни сред тях са „Неуловимото огнивче“ („The Elusive Pimpernel“, 1908) и „Походът на аленото огнивче“ („The Way of the Scarlet Pimpernel“, 1933). Перото й създава и няколко детективски романи и пиеси.


	ОРЦ

	ОПЕРАТИВЕН РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР.


	ОС

	ОПЕРАТИВНА СИГУРНОСТ.


	ОСВ

	ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ.


	Осветители

	Британски термин, използван за помощния персонал по време на разузнавателни операции, който става популярен благодарение на романите на ДЖОН ЛЬО КАРЕ.


	Основни разузнавателни сведения

	Значителна фактологична и обикновено постоянна информация за характеристиките на дадена нация като физически, социални, икономически, политически и културни качества. Такова разузнаване при ОТКРИТИ ИЗТОЧНИЦИ е база за разузнавателните сведения, получени по секретни пътища.


	Остер, Ханс (1888–1945)

	Началник щаб на АБВЕРА (германското военно разузнаване) с крайни антихитлеристки възгледи. Обесен е заради участието му в неуспешния заговор срещу Адолф Хитлер от юли 1944 г.
	Син е на протестантски свещеник. Воюва през Първата световна война като генералщабен офицер, а след това постъпва в Райхсвера — малка армия, която е позволена на Германия съгласно Версайския договор, подписан непосредствено след Първата световна война.
	От 1933 г. Остер е във военното министерство. Като полковник е назначен за ръководител на Втори отдел на Абвера, който се занимава с административните и финансовите въпроси. В него също са и списъците на немските АГЕНТИ.
	В книгата „Абверът“ („The Abwehr“, 1984) историкът Лорън Пейн отбелязва, че Остер има „… изключително чувство за чест, ненавижда корупцията, презира политиците, а когато ексцесиите на политиците вече не са изолирани случаи, а обичайна част от правителствената политика… често, съвсем необмислено, той ги критикува“. Пейн продължава: „Той беше сериозен, наблюдателен, практичен човек и реалист.“
	През 1939 г., когато наближава войната в Европа, Остер е назначен за началник-щаб на вицеадмирал ВИЛХЕЛМ КАНАРИС — ръководител на Абвера. Загрижен от подготовката на Германия за война, той предава информация на съюзниците за германските намерения да нападнат Норвегия и Дания. По-късно се опитва да защити евреите в окупираните територии.
	След като ГЕСТАПО проверява офицери от Абвера, при което се разкриват запланувани срещи с Ватикана за възможни преговори за прекратяване на войната, на 15 април 1943 г. Канарис уволнява Остер от Абвера. Канарис нарежда на служителите си да не поддържат контакти с него. Остер преминава в запаса и въпреки че му е позволено да носи униформа, остава под домашен арест в къщите си в БЕРЛИН и Дрезден. По време на бомбения атентат срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. Остер е под наблюдението на Гестапо, но въпреки това на следващия ден е арестуван и хвърлен в затвора (както и Канарис). Обесен е на 9 април в концентрационния лагер Флосенбург месец преди края на войната. (Канарис е обесен същия ден.)


	От, Брус

	Американски летец първи клас, арестуван през януари 1986 г. във военновъздушната база Бийл в Калифорния. Той прави опит да продаде материали за _SR–71 БЛЕКБЪРД_ на двама агенти от ФБР, които се представят за съветски разузнавачи. Преди това се е обаждал в съветското консулство в Сан Франциско, известно на ФБР като „КГБ Запад“, и е предложил да продаде секретни материали.
	ФБР прехваща разговора и организира фалшива среща. Брус съобщава на човека, когото смята за съветски АГЕНТ, че иска да стане дълготраен ВНЕДРЕН АГЕНТ, и се надява така да подреди кариерата си във военновъздушните сили, че да служи на КГБ. Дава на преоблечения агент от ФБР копие от разписанието на дежурствата на Първа ескадрила за стратегическо РАЗУЗНАВАНЕ и написан на ръка списък от секретни документи, които ще осигури по-късно. Иска да му се платят 600 долара незабавно, за да може да си върне колата, която му е иззета за неплатена вноска.
	На следващата среща, след като предава и други документи, От иска общо 165 000 долара за тайните, които ще осигури. Агентите от ФБР му дават 400 долара и след като той взема парите, към тях добавят и чифт белезници.
	При ареста От започва да заеква: „Благодаря ви, че ме заловихте, преди цялата тази работа да стане неуправляема… Хванахте ме на местопрестъплението… Ще бъда образцов затворник. Колко мислите, че ще ми дадат?“ Предаден е на военен съд и получава присъда 25 години затвор.


	Отдел за вътрешна сигурност

	Вж. ШИН БЕТ.


	Отдел за специални връзки (ОСВ)

	Американски и британски отдели за специални връзки, създадени през Втората световна война в крупните командни пунктове специално за разнасяне и обработка на материалите от _УЛТРА_, а по-късно и на _МЕДЖИК_.
	Идеята за създаване на ОСВ е на Ф. У. УИНТЪРБОТЪМ — полковник от авиацията. Ето какво обяснява той в книгата „Тайната на Ултра“ („The Ultra Secret“, 1974):

	Изтъкнах, че трябва да се въведат много строги правила за броя на хората, които ще бъдат запознати с тази информация, и може би за по-стриктно отношение, за правила за тези, които щяха да получават информация, за да има сигурност, че няма да предприемат нищо, което да предизвика подозрения у противника или да потвърди страховете му, че съюзническото командване знае предварително за плановете му. Знаех, че щеше да бъде много трудно за нашите главнокомандващи да спазват тези правила.

	Правилата са въведени и началниците на ОСВ са упълномощени от висшите военни ръководства на САЩ и Великобритания да следят безусловно за изпълнението им. Офицерът от ОСВ е лично отговорен за предаването на съобщение от _Ултра_ или _Меджик_ на висшето командване или на определен служител от отдела си, който да го приеме. След като се прочете, съобщението се връща на офицера от ОСВ и се унищожава.
	ОСВ е в пряка връзка с ПАРК БЛЕЧЛИ във Великобритания, с АРЛИНГТЪН ХОЛ край Вашингтон и с различни бази от РАЗУЗНАВАНЕТО НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ, които използват ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА, американската машина _СИГАБА_ и британските машини _ТАЙПЕКС_. Тези шифрови предавания никога не са „прочетени“ от германци или японци, вероятно с изключение на някои незначителни съобщения на _Тайпекс_.
	От ОСВ са толкова ефективни, че министър-председателят Уинстън Чърчил приема да ги използва за своите комуникации, когато е необходима най-висока степен на секретност. През декември 1944 г. възникват сериозни разногласия между армейски генерал Дуайт Айзенхауер и маршал Бърнард Монтгомъри. ОСВ се използва за предаване личните съобщения на Айзенхауер до Чърчил, в които се заявява, че Айзенхауер е готов да съобщи на шефа си — армейски генерал Джордж Маршал, че трябва да избира „или той, или Монтгомъри“.
	Уинтърботъм е отговорен за създаването и наблюдението на ОСВ във всички райони на действие на съюзниците.


	ОТИЗ

	ОТКРИТ ИЗТОЧНИК НА ИНФОРМАЦИЯ.
	Вж. ОТКРИТ ИЗТОЧНИК.


	Открит източник

	Разузнавателна информация, получена от достъпни за широката публика източници — главно от средствата за масова информация (преса, телевизия, радио). В края на 80-те години американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ със своята склонност към абревиатурите започва да използва съкращението OSINT — (Open source intelligence) за открит източник на информация.


	Открит код

	КРИПТОГРАФСКА система, при която се използва открит прав текст с истинското му звучене, за да прикрие скритото значение.


	Открит разузнавателен източник

	Информация, получена директно от обществени или несекретни източници — вестници, списания, радио или телевизия. Нарича се и само ОТКРИТ ИЗТОЧНИК.


	Открит текст

	Изходна форма на съобщение преди зашифриране и след дешифровка.


	_Открито небе_

	Споразумение, подписано през март 1992 г. между САЩ, Русия, Великобритания и Франция и някои от бившите републики на Съветския съюз, според което се разрешава на разузнавателни самолети да извършват НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ над териториите им и да снимат военни съоръжения. По-късно други членове на НАТО и страни членки на бившия Варшавски договор се присъединяват съм споразумението _Открито небе_. До 1996 г. 42 страни подписват споразумението.
	Програмата _Открито небе_ е предложена от президента Айзенхауер на срещата на високо равнище със съветския лидер Никита Хрушчов в Женева през юли 1955 г. Идеята е на младия политолог от Харвард Хенри Кисинджър (по-късно американски държавен секретар) и в същността си е реципрочна програма, която дава възможност на американски и съветски разузнавателни самолети да прелитат над териториите на съответната страна и да си разменят копия и планове за определени военни инсталации. Британските и френските представители на срещата незабавно подкрепят предложението на Айзенхауер.
	Хрушчов високомерно го отхвърля — приема го като американски опит за въздушен шпионаж. В своята книга „Мандат за промяна“ („Mandate for Change“, 1963) Айзенхауер си спомня, че Хрушчов казва: „Идеята не е нищо повече от дързък заговор за шпионаж срещу Съветския съюз…“ Съветският лидер дори не споменава този случай по време на Женевската среща в мемоарите си „Хрушчов си спомня“ („Khrushchev Remembers“, 1970).
	Това предложение, отхвърлено от Съветския съюз, по-късно е използвано от американското правителство като част от обосновката за извършване на наблюдателни полети със самолет _U–2_ над Съветския съюз и на СПЪТНИЦИ, които да шпионират Съветския съюз. Настоящото споразумение за наблюдателни полети започва с разговори между представителите на Съединените щати и Съветския съюз през 1989 г. Според него невъоръжени самолети имат право да прелитат над цялата територия на страните участнички.
	Американските военновъздушни сили изпълняват инспекции с разузнавателен самолет _OC–135_, модификация на _C–135 СТРАТОТАНКЕР_. Самолетът има екипаж и втори екипаж за смяна (поради големите разстояния при полетите) и чуждестранни представители. Първият от самолетите _OC–135_ е готов в края на 1993 г. (Вж. _РИВИТ ДЖОЙНТ_.)
	Самолетът, използван от руснаците за разузнаване за _Открито небе_, е _Ту–154М_ — огромен самолет с 3 реактивни мотора, подобен на _Боинг 727_. Оборудван е с фотокамери и инфрачервени прибори. Модифицираният _Ту–154М_ влиза на въоръжение през 1999 г. Като прелюдия на руските наблюдателни полети над Съединените щати през юни 1995 г. самолет _Ту–154_, снабден с въздушни камери и инфрачервени сензори и пилотиран от бивш пилот от източногерманските военновъздушни сили, изпълнява тренировъчна мисия над САЩ.


	Отряд за мокри дела

	Руски жаргон за група, която изпълнява убийства или операции по политически атентати.


	Отстранен при екстремни условия

	Американски израз за убийство на АГЕНТ или сътрудник на разузнаването по заповед на неговите специални служби. Думата „отстранен“ в дадения случай има зловещ двоен смисъл: прекратил работата и физически отстранен.
	Терминът се използва само за убийство на собствени агенти и сътрудници.


	Оуън, Уилям Джеймс

	Вероятно единственият член от Камарата на общините, обвинен през настоящия век в издаване на секретна информация за потенциално използване от противника. На 23 януари 1970 г. лейбъристът е обвинен в престъпване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА след последователни опити от страна на агенции от Източния блок да го вербуват.
	През 1954 г. Оуън е избран в парламента, а през февруари 1960 г. е назначен в Комисията за оценка на отбраната. Работата му се състои в подобряване на отношенията на Великобритания с Източна Германия. През 1964 г. е назначен за директор на туристическата агенция _Беролина травъл_. Във връзка с работата си там няколко пъти посещава Източна Германия и Съветския съюз. Сприятелява се с чехословашкия търговски представител Роберт Хусак. По-късно чехословашкото правителство му плаща 2300 лири стерлинги, осигурява му забавления и го обсипва с подаръци.
	В замяна Хусак иска информация за съпартийците на Оуън — депутати в парламента, и набелязва онези, които евентуално ще се поддадат на шантажиране. Оуън има и достъп до секретна информация, но не е ясно дали я е предавал на РАЗУЗНАВАЧИ.
	През януари 1970 г. е арестуван и през април същата година подава оставка от Камарата на общините. Оуън е съден и оправдан. Съдът му налага глоба от 2000 лири стерлинги, с които да покрие разходите по делото. След като е оправдан, Оуън разкрива взаимоотношенията си с чешкото разузнаване.
	Чехословашкото разузнаване му дава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Лий_.


	_Офек_

	Първият израелски СПЪТНИК. _Офек_ (Хоризонт — на иврит) е разработен за НАБЛЮДЕНИЕ на арабското ракетно и друго оръжейно развитие и разположение. Действията на спътниците с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Прешъс стоун_ (Скъпоценен камък) са предопределени от войната Йом Кипур през 1973 г. Тогава Израел е безкрайно изненадан от египетското нападение и пресичането на Суецкия канал. По-късно египетската тактика в синайските битки струва твърде скъпо на израелците (вж. ИЗРАЕЛ; КОМИСИЯ _АГРАНАТ_).
	Генерал-майор МЕИР АМИТ — бивш ръководител на АМАН (израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ), и на МОСАД, а по-късно и директор на Генералния спътников корпус, обяснява нуждата на Израел да има шпионски сателит така: „Ако се храниш с трохи от другите и зависиш от благоволението им, това е твърде неудобно и трудно. Ако имаш свои собствени независими източници, се изкачваш едно стъпало по-високо.“
	Първият спътник _Офек_ е изведен в орбита от пустинята Негев през септември 1988 г. Изведеният с 3-степенна, произведена в Израел ракета _Шавит_ (Комета) спътник тежи 70,200 кг. Експерименталният _Офек–1_ се движи в орбита от 400 до 1850 км над Земята.
	_Офек–2_ е изведен в орбита на 3 април 1990 г. Орбитата на този спътник с тегло 72,50 кг е подобна. Описан е като предшественик на спътниците с монтирани камери. И _Офек–1_, и _Офек–2_ излизат от орбита след около 6 месеца. Изстрелвани са и други спътници _Офек_.
	Израел разработва и спътника за граждански комуникации _Амос_.


	Офицер по сигурността

	Служител в американските държавни или икономически структури, работещ със секретни документи и материали от особена важност, изискващи специален ДОСТЪП. Отговаря също за работата на СЕКРЕТНАТА ЧАСТ.


	Официален отказ

	Първоначално така се нарича в САЩ методът за организиране, координиране и провеждане на американски АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ. Всичко се извършва така, че да има възможност достоверно да бъде направено официално изявление, че не съществува американско участие в една или друга операция — финансирана или подкрепяна. По-късно този метод се използва от висшите служители и подчинените им като начин на комуникация, без да се съобщава нещо изобличаващо. При внимателното обсъждане на възможни тайни операции не се използват конкретни изрази, за да не се разкрие кой нарежда, разрешава и участва. Ако нещо бъде написано или казано, като се следва доктрината на официалния отказ, думите няма да бъдат неудобни или политически изобличителни, ако се разкрият пред обществото.
	Когато шпионският самолет _U–2_ е свален над Съветския съюз например, президентът Айзенхауер прави официален отказ под ПРИКРИТИЕТО, че това е бил невъоръжен самолет, изпълнявал синоптична мисия. Тази версия бързо губи достоверността си, когато руснаците разкриват, че пилотът ГАРИ ПАУЪРС е жив и е признал, че е шпионин.
	Самите думи „официален отказ“ никога не се използват. Доста подробно обяснение, но без точна формулировка е направено при свидетелските показания през 1975 г. пред КОМИСИЯТА _ЧЪРЧ_, когато освен другите въпроси се дават показания за планирани убийства, подклаждани от ЦРУ. РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ — ръководител на тайните операции в ЦРУ, обяснява как АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, трябвало да дава обяснения на президента Айзенхауер и на президента Кенеди за планираните убийства. Дълес е изтъкнал: „Главният замисъл беше да бъде всичко достатъчно ясно, така че президентът… да може да нареди прекратяване на операцията, но да му се предостави възможно най-малко информация извън тази, която е достатъчна, за да стане ясно какъв е общият смисъл. Целта на подобен подход е той чистосърдечно да може да отрече, че е знаел за въпросната операция, ако нещата бъдат разкрити.“


	Охранители

	Суперсекретна група, предложена от британския РАЗУЗНАВАЧ ПИТЪР РАЙТ, чиято функция е да наблюдава съветското проникване в Службата за сигурност (МИ–5) и Секретната разузнавателна служба (МИ–6).


	Охранка

	Руска тайна полиция от времето на царизма. Корените на специалните служби са още преди Петър Велики — създателя на „съвременна“ Русия (царувал от 1672 до 1725 г.). Наименованието датира от около 1881 г. и е използвано за политическата полиция — специалисти, обучени да разследват политически престъпления, нагласени от агенти на Охранката, за да предизвикат арести. Вилхелм Щибер от Прусия помага за реорганизирането на съществуващата руска секретна служба и превръщането й в Отдел за държавна защита — по-късно наречен Охранное отделение, или накратко — Охранка. Въпреки че Александър II не се доверява на Щибер, защото е чужденец, и не може да се примири с участието му в държавната сигурност, той му плаща добре за услугите, особено за съветите при организирането на шпионска система извън страната, която да проследява подривните елементи, които са напуснали Русия и заговорничат против монархията. (Александър II е убит в Санкт Петербург през 1881 г. от бомба, хвърлена от революционер.)
	Охранката има свои секретни КОДОВЕ и комуникационни системи независимо от министерството на вътрешните и външните работи и от военните организации. Разполага с огромен щаб следователи и многобройни АГЕНТИ, които наблюдават подозрителните групировки. Най-често използваната тактика на Охранката е внедряването на нейни хора в подозрителните групировки в Русия. Британският историк на разузнаването РИЧАРД ДИЙКЪН пише в „История на руските тайни служби“ („A History of the Russian Secret Service“, 1972):

	Революционните общества бързо забелязваха липсата на прилежност от страна на Охранката и също толкова бързо успяваха да се преборят с бдителността й, използвайки свои методи. Лидерите на тези тайни общества пазеха истинската си самоличност много по-внимателно, отколкото агентите на Охранката. Истинските им имена се криеха не само от Охранката, но и от подчинени и сътрудници, като използваха прякори или кодови имена.

	Сред многобройните агенти и ДВОЙНИ АГЕНТИ, които служат в Охранка, е и революционерът Йосиф Висарионович Джугашвили. По-късно той променя името си на Сталин.
	Събиране на външноразузнавателни сведения практически не съществува, като се изключи НАБЛЮДЕНИЕТО на руснаците, които живеят в чужбина и които могат да се окажат заплаха за царския режим. Единствената служба на Охранката, която е извън страната, е в руското посолство в Париж. Фактът, че Охранката се оказва неефективна в събирането на разузнавателна информация за потенциалните противници на Русия, се потвърждава отчасти от катастрофалните руски военни провали по време на войната с Япония от 1904–1905 г. и Първата световна война.
	В продължение на 36 години Охранката е действаща агенция. От нея се страхуват, но тя се оказва сравнително нискоефективна, когато „враговете на държавата“ се опитват да създават проблеми, а след това — през 1917 г., е свалена династията Романови.
	Вж. ОПРИЧНИНА; МАЛИНОВСКИ, РОМАН.


	Оценка

	Анализ на достоверността или валидността на разузнавателната информация или на данни или на извод, направен на основата на такъв анализ.


	Оценка на националното разузнаване (ОНР)

	Анализ — от гледна точка на националните интереси за сигурността на САЩ — за състоянието на нещата обикновено в конкретна страна. Изготвя се от ЦРУ. ОНР обикновено се предоставя за разглеждане в СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, чийто председател е ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	През 1950 г. специално за работата над ОНР в състава на ЦРУ е образувано УПРАВЛЕНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА (УНО). Управлението се състои от 2 подразделения. Специалистите на първото — щаба — се занимават със събирането и обобщаването на постъпващата разузнавателна информация. А второто — СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА (СНО), в който влизат заслужили старши офицери в оставка, експерти от Държавния департамент и учени — фактически подготвя ОНР (определят се акцентите и приоритетите и след това се пише окончателният вариант на аналитичния обзор).
	Щабът и съветът имат практически неограничен достъп до най-важни данни. Въпреки че ЦРУ носи отговорност за ОНР, цялостната преценка се извършва с помощта и на други членове на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ, а при нужда се канят и цивилни експерти. От 1952 до 1967 г. управлението и съветът за национална оценка се оглавяват от Шърман Кент — бивш професор по история в Йейл и автор на „Ролята на стратегическото разузнаване за американската политика по света“ („Strategic Intelligence for American World Policy“, 1949).
	Кент се опитва да постигне баланс в ОНР между „поетите“, които се опитват да убедят с красиви думи, и „математиците“, които биха искали думи като „вероятно“ и „възможно“ да добият точно значение. Кент представя проблема по следния начин: „Ако пишете, за да предадете само общата идея и общото чувство, можете да постигнете голям успех. И обратното, ако разбиете сърцето си при опита да бъдете напълно и точно разбран, може и да не постигнете желания ефект.“
	Под ръководството на Кент създателите на ОНР изработват схема, която дава математическа преценка за случаите, когато се използват думи и изрази като „почти сигурно“ или „почти сигурно не“. Някои предлагат схемата да бъде изписана на вътрешната страна на корицата на всяка ОНР:

	100% = сигурно.
	93% плюс-минус 6% = почти сигурно.
	75% плюс-минус 12% = вероятно.
	50% плюс-минус 10% — шансовете са равни.
	30% плюс-минус 10% = вероятно не.
	7% плюс-минус 5% = почти сигурно не.
	0% = невъзможно.

	През 1993 г. Центърът по проблемите на разузнаването към ЦРУ започва да публикува разсекретени ОНР за Съветския съюз, подготвени от Съвета за национална оценка на Кент за 1950–1959 г. През декември 1957 г. например се подлага на проучване съветското съгласие с двегодишния мораториум върху ядрените опити. Принципът на построението на ОНР е винаги един: 1) извод; 2) информация, върху която е направен. Конкретно по този въпрос специалистите на Кент стигат до следното заключение:

	Ние вярваме, че ако СССР се съгласи с мораториума за ядрените опити, началната политика ще бъде спазването на условията на мораториума. Вярваме в това, тъй като съветските лидери не само не биха искали да извършат нарушение, но и сигурно вярват, че ефектът от меморандума ще им осигури политически и стратегически предимства… Стигаме до заключението, че съветските лидери почти сигурно ще сметнат политическите последствия от едно залавяне на „местопрестъплението“ за неприемливи освен при изключителни обстоятелства…

	Под ръководството на Кент УНО създава почти научни, често пъти академични ОНР, които след време се оказват неподходящи. Съветникът на президента Никсън по въпросите на националната сигурност Хенри Кисинджър критикува остро УНО и се оплаква, че му се налага да се бори с непосилно сложни документи, докато успее да стигне до истинския им смисъл. Кисинджър принуждава Съвета за национална сигурност да изготвя преценки за него, които му допадат много повече, отколкото преценките на УНО.
	УНО е разформировано през 1973 г. от УИЛЯМ КОЛБИ — директор на Централното разузнаване. Колби продължава да издава ОНР, създадени от националните разузнавачи. С помощта на експерти от ЦРУ и от други места разузнавачите създават преценки, които често са твърде различни от ПРОДУКТА на УНО.
	С края на т.нар. от Кент биполярен свят на американско-съветското напрежение ОНР вече не се съсредоточават толкова стриктно над потенциалния ядрен враг. Други страни, други въпроси, като тероризма и трафика на наркотици, занимават ОНР на новото поколение. Новите ОНР според критиците на ЦРУ са по-скоро журналистически, отколкото научни, а често пъти се оказват в тон с административната политика.


	Оценка на получената информация

	Анализ на цялата налична разузнавателна информация по повод на конкретна ситуация с цел да се открият всички останали възможни варианти на противника за действие в по-нататъшните му стъпки.


	Очистен

	Британски термин от разузнаването за някого, който е бил убит по предварителен замисъл.


	Ошима, Хироши (1886–1975)

	Японски посланик в нацистка Германия през Втората световна война. Без да иска, осигурява на съюзниците безценни сведения от РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ. Ошима „беше основният ни източник на информация за намеренията на Хитлер в Европа“ — пише Джордж Маршал — началник-щаб на американската армия през Втората световна война.
	Ошима е син на видно японско семейство. Баща му е бил министър на войната от 1916 до 1918 г. След като завършва военна академия през 1905 г., Ошима започва успешна кариера в армията.
	През 1934 г. е назначен за военен АТАШЕ в БЕРЛИН със звание полковник. Говори почти перфектно немски и скоро се сприятелява с влиятелния Йоахим фон Рибентроп. По това време Адолф Хитлер се грижи за известното бюро на Рибентроп — външна служба, която се управлява от амбициозен бивш търговец на шампанско. (В бюрото има повече от 300 служители, но то е закрито, след като през 1938 г. Хитлер назначава Рибентроп за министър на външните работи.)
	Следвайки насоките на Рибентроп, Ошима се среща лично с Хитлер през есента на 1935 г. С подкрепата на нацистките лидери и японския армейски Генерален щаб Ошима напредва бързо и достига звание генерал-лейтенант, а през 1938 г. е назначен за посланик.
	В края на 1939 г. е отзован в Япония. Завръща се през Съединените щати. По настояване на Германия Ошима отново е в Берлин в началото на 1941 г. Посвещава усилията си до края на войната на близките отношения между Германия и Япония, включително оказването на военна помощ в района на Индийския океан. Американският журналист Уилям Ширър пише, че Ошима „често впечатляваше наблюдателя като по-голям нацист от самите нацисти“.
	Близките му взаимоотношения с Хитлер и Рибентроп му осигуряват нечуван за чужденец достъп до германските военни планове и национална политика. Той посещава руския фронт и германските крайбрежни отбранителни сили във Франция (Атлантическата стена) и от време на време се среща с Хитлер. Цялата информация, която събира, предава редовно по радиостанция до Токио с дипломатическия код _ПЪРПЪЛ_. По този начин цялата информация става незабавно известна на американските декодировчици.
	Усилията на американците по прехващането и декодирането на _МЕДЖИК_ осигуряват на практика всички съобщения на Ошима за Токио: приблизително 75 през 11-те месеца на 1941 г., около 100 — през 1942 г., 400 — през 1943 г., 600 — през 1944 г. и 300 — през четирите месеца на 1945 г., докато Германия е все още във войната. Например едно от декодираните съобщения на _Пърпъл_ от 19 януари 1942 г. се отнася до това, как Рибентроп се е съгласил да доставя ежедневни разузнавателни сведения на Ошима, които той на свой ред да изпраща в Токио. Той предупреждава, че „ако нещо от тези сведения изтече по наша вина, последствията ще са страшни, така че работата с тези сведения трябва да е строго секретна“.
	Някои от предположенията на Ошима се погрешни. Той предрича, че Великобритания ще капитулира преди края на 1941 г. Данните, които изпраща за плановете и политиката на нацистките лидери, а също и фактологичните данни са безценни за съюзниците. На 6 юни 1941 г. например той съобщава на Токио, че Германия ще нападне Съветския съюз на 22 юни (вж. _БАРБАРОСА_).
	В хода на войната Германия започва постепенно да се оттегля. Ошима не губи вярата си в крайната германска победа. Най-сетне, на 14 април 1945 г., Ошима е принуден да напусне Берлин. Той и по-голямата част от японския дипломатически състав отпътуват за планинския курорт Бад Гащайн. По-малко от месец след това Германия обявява капитулация и Ошима и съставът му са подведени под съдебна отговорност. Отведени са в Съединените щати с кораб. Пристигат там на 11 юли. След разпитите и периода, през който са затворени в курортен хотел в Пенсилвания, Ошима се завръща в Япония.
	Той се радва съвсем за кратко на свободата в опустошената му страна. На 16 декември 1945 г. е арестуван и обвинен за военни престъпления. Процесът му се забавя, но е признат за виновен в конспирация срещу мира. През ноември 1948 г. съюзническият трибунал го осъжда на доживотен затвор.
	В края на 1955 г. е освободен, а 3 години по-късно — помилван. Ошима умира през 1975 г., без да узнае, че през войната съюзниците са получавали от него безценна информация.
	{img:shpionazh-63.jpg|#Генерал Хироши Ошима с Адолф Хитлер в Берлин, 1939 г.}


	П

	ПААГ

	ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА.


	Пайд Пайпър

	Секретен конкурс на военновъздушните сили на САЩ между фирми, проведен през 1955 г., за проекти на системи за спътниково разузнаване. С този конкурс донякъде се продължава проектът _ФИЙДБЕК_ и се стига до съвършено нов етап в развитието на американските разузнавателни спътници.


	Пак, Жорж

	Вж. _САПФИР_.


	Пакостник

	Американски жаргон в разузнаването за фотографите.


	Панфилов, Алексей (?–1942)

	Ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от юли 1941 до юли 1942 г. Като полковник (достига звание генерал-майор) командва Втора танкова бригада по време на успешната кампания през 1938 г. срещу японците при езерото Хасан на съветско-корейската граница. Екзекутиран е по време на една от чистките, проведени през 1942 г. На Запад се знае твърде малко за живота и кариерата му.*
	[* В книгата „Империята ГРУ — очерци за историята на руското военно разузнаване“ (Олма-прес, Москва, 2000) авторите Александър Колпакиди и Дмитрий Прохоров дават подробна биография на Алексей Павлович Панфилов. Според тях той е роден на 17.05.1898 г. и умира през май 1966 г. Бил е ръководител на ГРУ от ноември 1941 до август 1942 г.; през 1942–1944 г. е заместник командващ Трета и Пета танкова армия; от 11 август 1944 г. е командващ Трети гвардейски танков корпус. След това заема ръководни длъжности в армията и Военната академия на Генералния щаб. Награден е с 2 ордена _Ленин_ и със званието _Герой на Съветския съюз_ (1945). — Б.р.]


	Парапсихологично разузнаване

	Предполагаем вид разузнаване, което използва необичайни методи, като т.нар. екстрасензорно възприятие (ЕСВ) и услуги на медиуми.
	Експерименти в тази област се провеждат в САЩ в продължение на десетина години. Според някои данни РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) на САЩ е изразходвало около 20 млн. долара за проучвания в тази област. Проектът с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Стар гейтс_ (Звездни врати) започва през 80-те години и продължава чак до 1995 г., когато програмата е прекратена и представители на РУМО и другите специални служби официално признават, че са привличали в разузнаването и медиуми.
	Интересът на Пентагона към парапсихологията се заражда очевидно под влиянието на подобни опити, правени от съветското разузнаване. За пръв път сведения за работата на руснаците в тази област стигат бреговете на Америка през 1970 г., когато в САЩ излиза книгата „Паранормални открития зад желязната завеса“ („Psychic Discoveries Behind the Iron Curtain“). Авторите Шийла Острандър и Лин Шрьодер твърдят, че са разговаряли с много съветски учени, занимавали се дълги години с проблемите на парапсихологията и ЕСВ.
	В книгата по-специално се описва един любопитен експеримент, който особено привлича вниманието на американските ВМС. Руснаците поставят няколко зайчета в подводница, а майката оставят в лабораторията на брега с електроди в мозъка. След като подводницата е спусната под вода, в определено време едно от зайчетата е умъртвено. В същия миг майката реагира на този акт. „Контакт от разстояние несъмнено съществува — се казва в съветския отчет за експеримента. — Нашите датчици определено фиксираха мозъчен импулс на ЕСВ.“
	Възможно е руснаците на свой ред да са започнали проучванията си в тази област след една френска публикация, според която „американските ВМС от известно време правят телепатични експерименти кораб — бряг, като използват за това първата в света атомна подводница _Наутилус_“. Острандър и Шрьодер цитират в книгата си следните думи на съветския физиолог доктор Леонид Василиев: „Ние внимателно изучихме засекретените дотогава материали за ЕСВ, останали още от времето на Сталин! А сега дори и в американския флот се правят телепатични опити, като се използват атомни подводници… И ние стигнахме до извода, че е необходимо отново активно да се заемем с тази важна област на знанието…“ Василиев има немалко трудове по проблемите на парапсихологията.
	Представителите на Пентагона проявяват сериозен интерес към книгата „Паранормални открития зад желязната завеса“ скоро след излизането й от печат, но не може да се твърди със сигурност, че именно тя е подтикнала РУМО за проекта _Стар гейтс_. През ноември 1995 г. вестник _Вашингтон поуст_ разказва на читателите, че медиуми от _Стар гейтс_ са работили във ФОРТ МИЙД, където е щабът на АНС. Самата програма пък тихомълком е прекратена по средата на същата година, след като отначало преминава към ЦРУ, а след това се ревизира от външни експерти, които дават отрицателна оценка на _Стар гейтс_. Затова и ръководството на ЦРУ решава, че по-нататък е нецелесъобразно да се отделят бюджетни средства за проекта. Представителите пък на РУМО твърдят, че поне в 19 случая използването на „ясновидци“ е дало конкретни резултати. Така например през септември 1979 г. СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ иска от РУМО информация за строящите се съветски подводници. Ясновидец предсказал, че в близките 100 дни ще бъде спусната във вода голяма подводница с 18–20 пускови ракетни установки. А след 120 дни американците засичат в океана 2 нови подводници (макар и с по-малко ракетни установки).
	Един от медиумите, привлечен през 1978 г. към проекта _Стар гейтс_, е някой си Джоузеф Макмонигъл — офицер от американската армия. Той твърди, че сведенията, които са давали той и „неговите колеги“, винаги са били използвани в подкрепа на данните, постъпващи от традиционните разузнавателни източници, и че поръчките за „парапсихологично разузнаване“ са постъпвали от ЦРУ, АНС, Обединения комитет на началник-щабовете, Тайната служба, Митническото управление, Бреговата охрана и от Агенцията за борба с наркотиците.


	Парашутна капсула

	Специален апарат, разработен от германските военновъздушни сили през Втората световна война за спускане на АГЕНТИ с парашут зад вражеските линии. Капсулата (Personen-Abwurf-Gerat — спускаем апарат с хора) е изработена от метал и дърво и в нея могат да се съберат трима души (в легнало положение) заедно с необходимото им снаряжение. Тя се прикачва под крилото на десантния самолет и по време на полет между нея и кабината на пилота се поддържа телефонна връзка.
	В книгата си „КГ 200: истинската история“ („KG 200: The True Story“, 1979) пилотът от Луфтвафе П. Щал пише:

	Използването на парашутните капсули опростяваше операцията в няколко отношения. Първо, можеше по-точно да се определи отправната точка, отколкото в случаите, когато агентите се спускаха от самолета с парашути. На земята, най-вече на „сляп“ терен, вече не се налагаше да се търсят. Второ, цялото им допълнително оборудване беше с тях. Но основната причина, която доведе до разработването и прилагането на тези капсули, бе да се намали опасността от наранявания при парашутните скокове през нощта на непознат терен.

	Единственият недостатък, продължава Щал, „бе как десантчиците да се отърват от тежката конструкция с дължина 3,66 м“.
	Вж. КГ 200.
	{img:shpionazh-64.png|#Парашутна капсула}


	Парк Блечли

	Щабквартирата на британската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ и център по КРИПТОАНАЛИЗ през Втората световна война, където се дешифрират германските КОДОВЕ и ШИФРИ и се появяват материалите от _УЛТРА_.
	Разположен на 80 км северно от Лондон, ПБ — както го наричат — е мястото на едни от най-важните операции от Втората световна война: разкриване тайните на германската шифрова машина _ЕНИГМА_.
	Парк Блечли е известен също и като Станция X — съгласно военния план за евакуация първоначално там е трябвало да се настани щабквартирата на Секретната разузнавателна служба (МИ–6). Вместо това се превръща в средище на математици, шахматисти, лингвисти и просто ексцентрици без определена професия, но с остър ум и развито логическо мислене. (Разказват, че веднъж в Парк Блечли бил видян човек да се разхожда с шапка в ръката и чанта на главата.) Заедно с военните те дешифрират, превеждат и анализират невероятно количество противникови съобщения. Имало е дни, когато само радиоразговорите между екипажите на германските подводници средно за денонощие са достигали 3000.
	Сър Хърбърт Лиън — предприемач от времето на кралица Виктория, построява Парк Блечли през 60-те години на XIX в. и го нарича на името на мръсния промишлен град, разположен почти на средата на пътя между Оксфорд и Кеймбридж. Един архитект определя построения комплекс като „чудовищна грамада, отразяваща цялата архитектурна недодяланост от периода на разцвета на викторианската епоха“.
	Школата се премества в ПБ през август 1939 г. Местоположението на новата щабквартира се оказва много удачно, тъй като Парк Блечли е свързан с Лондон както по шосе, така и с железопътна линия, а също така е близо и до Оксфорд, и до Кеймбридж (немаловажен фактор, тъй като дешифровъчният център се нуждае от приток на университетски мозъци).
	Главната сграда е солидна постройка от червени тухли — „с претенции на късна английска готика“. Сменена е цялата електроинсталация, прокарани са нови телефонни линии. Залата за билярд е превърната в телефонна зала, а кулата — в радиозала. Антените са издигнати между комините и по дърветата. Работници от Кралския флот орязват върховете на високите дървета и прикрепват антени към тях, свързвайки ги с десетките военни бараки близо до централната постройка. Бараките са свързани помежду си с коридори и от птичи поглед приличат на огромна буква „Н“. По-късно ПБ получава самостоятелно електрозахранване с 2 дизелови двигателя. Има скривалища в случай на нападение, в които е монтирано оборудването за разкодиране и улавяне на сигнали.
	През април 1940 г. декодировчиците вече могат да разчитат по-голямата част от германските съобщения и се появява нужда от място, където огромните усилия по разчитането на тези съобщения да бъдат превърнати в навременна, полезна разузнавателна информация. До началото на пълномащабните операции в ПБ между американците и англичаните вече е установено тясно сътрудничество в областта на дешифрирането на кодовете на _Енигма_ (вж. СЪГЛАШЕНИЕ БРЮС). Първата делегация специалисти от американската армия и военноморския флот, изпратена от УИЛЯМ ФРИДМАН, пристига в ПБ в началото на 1941 г. Те донасят машината _ПЪРПЪЛ_, която използват за декодиране на японските дипломатически шифри.
	Сред пристигналите в ПБ американци са полковник ТЕЛФЪРД ТЕЙЛЪР — впоследствие прокурор по военни престъпления, капитан АЛФРЕД ФРЕНДЛИ — впоследствие изпълнителен директор на вестник _Вашингтон поуст_, Уилям Бънди — бъдещ помощник държавен секретар, Луис Пауъл-младши — бъдещ съдия в американския Върховен съд, и Джон Оукс — впоследствие водещ журналист във вестник _Ню Йорк таймс_.
	В началото на активната работа в ПБ работят около 1800 души (мъже и жени). С разрастването на работата се увеличават и малките едноетажни бараки. От съображения за сигурност всеки нов сътрудник се прикрепя към една работна група и вече не може да бъде преназначен в друга до края на войната. На цивилните специалисти се налага да живеят в близост до ПБ (по-голямата част от тях са настанени в тесни мебелирани стаи). Военнослужещите са разквартирувани в 2 разположени наблизо бази на Кралските ВВС. „Атмосферата там бе изумителна — пише по-късно Френдли във вестник _Вашингтон поуст_. — Всички бяха с висок морален дух, тъй като всеки знаеше колко голяма е ползата от неговата денонощна къртовска работа. Да, ПБ беше уникален военен обект, където човек не страдаше от дивотиите на началниците и от чувство за безполезност от безсмислена работа или нещо подобно.“
	Процесът на обработка на материалите на _Ултра_ е доста сложен. В една барака се извършва структурен анализ на прехванатите германски радиоразговори, а в съседната материалите се дешифрират и се превеждат на английски. За определяне степента на секретност там е въведена система ПРИОРИТЕТ _ЗЕТ_ (Z), която варира от едно Z — за най-маловажните, до ZZZZZ — за най-важните съобщения. След такова сортиране материалите отиват в трета барака, където се шифроват и се изпращат на съответните получатели. (Вж. ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ.)
	Отделни характеристики на дадено прехванато съобщение, като наименования на германски военни части и съединения, имена, названия и даже серийни номера на сачмени лагери, се картотекират по азбучен ред. Картотекирането започва с една кутия за обувки и се разраства до невероятни мащаби (заема голяма стая и се обслужва от 9 жени на 3 смени). И пак от съображения за сигурност копия от картотеката се пазят във великолепната библиотека Бодлиън в Оксфорд.
	След време в ПБ е монтирана и изчислителна техника. Машините _БОМБА_ и _КОЛОС_ изискват непрекъснато внимание и затова пред тях неотлъчно дежури оператор. В книгата си „Много специално разузнаване“ („Very Special Intelligence“, 1977) Патрик Бийзли от ЦЕНТЪРА ЗА ОПЕРАТИВНО РАЗУЗНАВАНЕ към Адмиралтейството, работил през войната в ПБ, специално споменава 1200-те жени от помощните тилови служби на Кралските ВМС на Великобритания и машините, на които те са работили:

	Защо избираха именно тях за оператори на машините, до ден-днешен не е известно. Работата беше толкова монотонна и вредна — близка до затворническата, но без възможност за освобождаване предсрочно за добро поведение. Обратно: назначени веднъж за оператори, тези предани и изключително умни момичета вече нямаха никакви изгледи за връщане назад. Шансове за растеж в кариерата практически не съществуваха, всякакви контакти със сътрудниците от другите подразделения бяха забранени и затова те почти нямаха личен живот. За поддръжката на „бомбите“, както ги наричаха, отговаряха малка група техници от Кралските военновъздушни сили, чийто живот не бе по-впечатляващ или по-интересен от този на жените. Единственото признание, което получаваха тези предани мъже и жени, бе високо цененото обичайно съобщение от Уинстън Чърчил, който ги хвалеше, че „Пилетата се люпят толкова добре и без да ги кътка кокошката!“.

	Забележката на премиера Чърчил за пилетата е точна. Тайните на ПБ са добре пазени. Единствената сериозна пукнатина в сигурността е работата на ДЖОН КЕЪРНКРОС — британски РАЗУЗНАВАЧ, който шпионира за Съветския съюз. В Парк Блечли той прехваща и декодира материали на _Ултра_, които предава на съветския си АГЕНТУРИСТ.
	Професионалните разузнавачи често недоволстват, че Парк Блечли е превзет от аматьори, и наричат мястото Малкия кралски, тъй като голяма част от работещите в ПБ идват от Кеймбриджкия кралски колеж. Сред британските учени са Алън Минг — великолепен математик от Кралския колеж, който пренасочва усилията за разгадаване на _Енигма_ със създаването на примитивен компютър, Ленърд Палмър, който разчита критско-микенски надписи, романистът Ангъс Уилсън — ексцентрик, който веднъж обикаля езерото на лебедите в ПБ чисто гол. Участват и преподаватели по гръцки, италиански, немски, руски и класически езици, а така също лингвисти и историци.
	Командващият Кралския военноморски флот АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН отговаря за ПБ до 1942 г. След това е наследен от ЕДУАРД ТРАВИС — човек със здрава ръка, който управлява екипа по непознат дотогава за флота начин. Много от учените са толкова възрастни и прецизни, че офицерите по сигурността изпитват неудобство да им правят забележки — например да спазват правилата. Един ден четирима от тях успяват да напишат писмо до Чърчил, в което се оплакват, че работата им „е в застой, а в някои случаи не се върши изобщо“, тъй като няма персонал.
	В отговора си Чърчил настоява пред ръководителя на Парк Блечли, известен като _Си_ (СТЮЪРТ МИНГИС), да бъдат увеличени щатът и финансирането. Макар и ядосан от това, че учените са пренебрегнали йерархията, МИНГИС изпълнява препоръките на министър-председателя. В края на войната в ПБ работят почти 10 000 военни и цивилни.
	Чърчил проявява огромен интерес към Парк Блечли и дори веднъж посещава Мингис. Споделяйки мнението си с ръководния състав на Парк Блечли, Чърчил се обръща към Мингис: „Зная, че ви казах да не остава нито един камък необърнат, за да откриете подходящия персонал, но не съм смятал, че ще приемете думите ми толкова буквално.“


	Парламентарна комисия

	Вж. СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.


	Парола

	Руско название на условна дума или израз за опознаване на свои хора по време на военни действия или конспирация. Англичаните са приели аналогичен по смисъл израз — password.


	_Партийна пиеса_

	Изключително успешна операция на британската Служба за сигурност (МИ–5) от серията несанкционирани обиски, проведена през 1955 г. срещу комунистическата партия на Великобритания. Всичко започва от един телефонен разговор (телефоните на партийната централа се подслушват), от който МИ–5 узнава, че апартаментът в лондонския район Мейфеър, където се съхраняват картоните на членовете на комунистите, известно време ще бъде затворен, а ключът ще бъде оставен под изтривалката пред външната врата.
	Сътрудници от МИ–5 взимат отпечатък от ключа и изработват дубликат. След това, сигурни, че в празничните дни апартаментът е без наблюдение, влизат, вземат необезпокоявани картотеката, преснимат я и я връщат на мястото й.
	В резултат на тази операция МИ–5 получава данните за 55 000 членове на комунистическата партия на Великобритания и узнава също методите на партията за привличане на сътрудници в дейността й, както и много други интересни подробности.


	Пауърс, Франсис Гари (1929–1977)

	Пилот на американски шпионски самолет _Ю–2 (U–2)_, свален над Свердловск в Съветския съюз от ракета _SA–2_ на 1 май 1960 г.
	Пауърс завършва колежа _Милиган_ в щата Тенеси през 1950 г. и постъпва във военновъздушните сили. Обучава се за пилот на изтребител. През 1956 г. вече е капитан и е прехвърлен към програмата за полети на _U–2_ на ЦРУ. Сравнително отскоро ЦРУ изпраща шпионски самолети над Съветския съюз от бази в Пакистан и Норвегия. Вариантът за ПРИКРИТИЕ на пилотите на _U–2_ е, че работят в Националната администрация по аеронавтика и космонавтика (НАСА).
	След обучението в Невада Пауърс е изпратен в базата на _U–2_ в Инджирлик, Турция, за да изпълнява полети по турско-съветската граница. През 1960 г. е прехвърлен в Пакистан и инструктиран за първия му полет над съветска територия. На 1 май 1960 г. (в деня на един от националните празници на Съветския съюз) той излита от Пешавар, Пакистан. След като прелита 6060 км, от които 4670 км над съветска територия, трябва да се приземи в Бьодо, Норвегия.
	Сред местата, които ЦРУ се надява да снима, са и тези, които биха разкрили технологичното развитие на руските междуконтинентални балистични ракети. Наблюдателен полет, извършен на 5 април, е показал строеж на комплекс за изстрелване на ракети в Тюратам. Президентът Айзенхауер дава разрешение за втори контролен полет над същия район, но е определил 1 май като абсолютен край на полетите на _U–2_, поне за известно време. Работата е в това, че Айзенхауер, френският президент Шарл дьо Гол, британският министър-председател Харолд Макмилан и съветският премиер Никита Хрушчов имат предвидена среща на високо равнище за 16 май, след което Айзенхауер ще направи безпрецедентно посещение в Москва. Той не желае никакви инциденти да помрачават предстоящите събития.
	Както Пауърс твърди по-късно, той е бил уверен, че при тази височина (над 20 км) неговият _U–2_ няма да може да бъде улучен от никакъв съветски самолет или ракета. Над Свердловск обаче е улучен от ракета и успява да катапултира, спускайки се с парашут на земята, където цивилни граждани го задържат до идването на полицията. След като самолетът не пристига в Норвегия, ЦРУ разбира, че е станала беда. Предположенията им са потвърдени от прехванатите радиосъобщения, че руснаците са се опитали да свалят чужд самолет над съветска територия. В ЦРУ допускат, че Пауърс е загинал, и веднага изготвят версия за ПРИКРИТИЕ, която се разпространява от военновъздушните сили и според която американски синоптичен самолет на НАСА, излетял от Турция, проучващ „горните атмосферни слоеве“, не се е завърнал в базата си и се смята за изчезнал.
	На 5 май Хрушчов съобщава за свалянето на самолет във вдъхновена реч и заклеймява „агресивните американски кръгове“ за това, че се опитват да попречат на конференцията на високо равнище с подобен провокационен акт. Съединените щати се придържат към синоптичната версия, добавяйки, че пилотът може да е бил в безсъзнание поради неизправност на кислородната система и че самолетът, оставен на автопилот, може би напълно случайно е нарушил съветското въздушно пространство.
	На 6 май Хрушчов държи нова реч, в която разкрива, че пилотът на самолета е „жив и здрав!“, и добавя, че е замълчал за това умишлено, тъй като в противен случай американците биха „съчинили още някаква басня“. По това време във Вашингтон АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, иска да подаде оставката си, но не му я приемат. Накрая Айзенхауер поема отговорността за станалото върху себе си, заявявайки, че просто е взел „всички възможни мерки за защита на Съединените щати срещу изненадващо нападение“.
	Хрушчов заминава за Париж, но отказва да вземе участие в разговорите на високо равнище, докато Айзенхауер не се извини. Пътуването на Айзенхауер в Москва е отложено.
	Междувременно в Москва се подготвят за добре организиран показен процес срещу Пауърс. ЦРУ инструктира Сам Джаф — репортер от _Си Би Ес_, акредитиран за процеса. Майкъл Бешлос пише в книгата си „Първи май: Айзенхауер, Хрушчов и аферата U–2“ („Mayday: Eisenhower, Khrushchev and the U–2 Affair“, 1986), че Джаф „е получил данни за съветския шпионаж като доказателства, опровергаващи обвинението, в случай че Хрушчов изобличи _U–2_. В репортажа си Джаф трябва да говори за Пауърс не като за пилот на шпионски самолет, а като за пилот, който извършва разузнаване“. За Москва Джаф пътува заедно със съпругата на Пауърс Барбара. Според репортера тя му казала, че ненавижда Пауърс, но ще го подкрепя от приличие.
	Пауърс е обвинен в шпионаж в открит процес и е осъден на 10 години затвор. На 10 февруари 1962 г. е разменен за съветския шпионин РУДОЛФ АБЕЛ, който е в затвор в Съединените щати.
	Пауърс е отличен от ЦРУ и лично е поздравен от Дълес. Той става пилот изпитател към корпорацията _Локхийд еъркрафт_. Без Пауърс да знае, ЦРУ се оплаква от него. Когато научава за това, той напуска _Локхийд_. По-късно лети на хеликоптер като наблюдател на пътното движение.
	На 1 август 1977 г. по време на поредния патрул Пауърс се разбива над Лос Анджелис.


	ПБ

	ПАРК БЛЕЧЛИ.


	ПБ

	ПРОУЧВАНЕ НА БЛАГОНАДЕЖДНОСТТА.


	Пейзли, Джон (1923–1978)

	Бивш служител на ЦРУ, загинал при неизяснени обстоятелства. През октомври 1978 г. трупът му е открит в залива Чезапийк — пронизан е с куршум в главата, а на тялото му е завързана 17-килограмова тежест за гмуркане.
	Когато Пейзли тайнствено изчезва, ЦРУ съобщава, че той е заемал в управлението невисока длъжност и се е уволнил през 1974 г. В действителност е бил заместник-директор на Управлението за стратегически изследвания на ЦРУ. По неофициална информация той взема участие в създаването на шпионския самолет _U–2_, космическия спътник _САМОС_ и разузнавателните спътникови системи от серията _KH–11_. (Вж. КИЙХОУЛ.) Говори се, че е бил офицерът за свръзка между ЦРУ и Белия дом по време на скандала _УОТЪРГЕЙТ_. (Тази информация води до предположения, че той е Голямата уста — анонимен източник на информация за _Уотъргейт_, от който са се възползвали репортерите на вестник _Вашингтон поуст_ Карл Бърнстейн и Боб Удуърд. И двамата отричат Пейзли да е Голямата уста.)
	Кариерата на Пейзли протича гладко, но ЦРУ не дава официална информация за назначенията му. Твърди се, че е бил в АНС при разработването на строго секретните шпионски спътници. А през 1976 г. е посредник между ЦРУ и КОМАНДА Б, която провежда независимо разследване на ЦРУ. Предполага се, че е участвал в сложните разузнавателни операции, които водят до смъртта на НИКЪЛЪС ШАДРИН, както и в разпитите на ЮРИЙ НОСЕНКО — съветски ИЗМЕННИК, чието предателство предизвиква много спорове.
	На 24 септември 1978 г. Пейзли, все още на нещатна работа (т.е. на договор) в ЦРУ, се качва на едномачтовия си 9,5-метров платноход _Брилиг_ от мястото, където е закотвен в Соломонс, Мериленд. На следващия ден платноходът е намерен заклещен в плитчина близо до Пойнт Лукаут, Мериланд, в устието на река Потомак, на 125 км югоизточно от Вашингтон, окръг Колумбия. Следователите, сред които и сътрудници на ЦРУ, откриват на платнохода куфарче с доклад на ЦРУ, над който Пейзли е работил, а също сак с радиооборудване, телеграфни ключове и една-единствена празна 9-милиметрова гилза. Оръжие и следи от кръв не са открити на борда.
	На 1 октомври на 15 мили северно от Пойнт Лукаут е открито разлагащо се тяло с дупка от куршум зад лявото ухо, което се носи над водата. Тялото не е потънало, тъй като вътрешните газове са преодолели тежестта на коланите за дълбоководно гмуркане. По зъбите е установено, че е Пейзли.
	Застрахователната компания задържа изплащането на сумата от 100 000 долара на вдовицата, тъй като се появяват слухове, че тялото не е на Пейзли. Шест месеца след смъртта му застраховката е изплатена на госпожа Пейзли, с която съпругът й не е бил в добри отношения. ФБР също идентифицира тялото и обяснява, че смъртта е в резултат на самоубийство. Но адвокатът, нает от госпожа Пейзли за разследването на смъртта, опровергава това, обяснявайки, че „да скочиш от лодка с пистолет в ръката, да дръпнеш спусъка, когато вече си във водата, е много, меко казано, странен начин да се самоубиеш“.
	Преобладават слухове, че Пейзли, който е знаел отлично руски, е шпионирал за руснаците и е бил убит. В отчета на Сенатската комисия по въпросите на разузнаването, която провежда разследване по случая през април 1980 г., се казва, че не е открита никаква „информация, която да е в противоречие с характеристиката му на добросъвестен работник, честно служил на своята страна“. Огласена е само част от доклада на комисията и оттук липсата на отговор, самоубил ли се е Пейзли, или е бил убит.


	Пеленгация

	Вж. ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ.


	Пелтън, Роналд

	Специалист от АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (АНС), продавал на Съветския съюз изключително подробна информация за дейността на тази главна американска служба за електронен шпионаж, в която работи 14 години.
	Пелтън учи в университета в Индиана, където посещава 1-годишен курс по руски език. През 1960 г. постъпва във военновъздушните сили и е изпратен в подразделение за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ в Пакистан, където се подслушват съветските комуникации. След като се уволнява през 1964 г., известно време е телевизионен техник, а през 1965 г. започва работа в АНС. Пелтън е заловен и обвинен в шпионаж, след като ФБР записва телефонен разговор със съветското посолство във Вашингтон на 14 януари 1980 г. Мъжът, който се обажда, казва на съветския дипломат: „Аз съм от… аз, аз, аз съм във… ами от правителството на Съединените щати.“ „А-ха, правителството на Съединените щати…. Може би не е зле да ни посетите“ — отговаря дипломатът.
	Неизвестното лице се съгласява да отиде в посолството следващата нощ, „за да бъде тъмно, когато влизам“.
	В 2,32 часа на 15 януари звъни в посолството и казва, че ще бъде там след 2 минути. Във ФБР очакват по-дълъг разговор. „Видяхме го да влиза, видяхме го в гръб, но не успяхме да го идентифицираме“ — казва по-късно директорът на ФБР УИЛЯМ УЕБСТЪР.
	Записът на разговора е запазен и до август 1985 г. няма никакви данни по случая. Тогава ВИТАЛИЙ ЮРЧЕНКО — офицер от КГБ, емигрира в САЩ. Три месеца по-късно той отново бяга, но този път от САЩ. Сред откъслечната информация, която предава, той споменава, че през 1980 г. във Вашингтон се е срещал с бивш служител на АНС. От разпита на Юрченко ФБР научава, че човекът е червенокос. ФБР започва със списък от около 500 имена, откривайки и нови заподозрени. Следата ги отвежда до Пелтън, след като от АНС разпознават гласа му от записа, направен през 1980 г.
	Пелтън е работил като аналитик в АНС 14 години. За това време бил натрупал много дългове. Знаейки, че това ще застраши ДОСТЪПА му до секретна информация и фактически ще бъде понижен в длъжност, се уволнява от агенцията. Няколко месеца по-късно се обажда в съветското посолство и сам предлага услугите си. Той дава на Юрченко доказателство, че е бивш служител на АНС, демонстрирайки това, което колегите му в АНС наричат фотографска памет, а именно способността да обобщава откъслечни сведения, получени от различни източници и в различно време, и по този начин да състави разузнавателната мозайка. Между другото именно той е авторът на „подслушвателната енциклопедия“ на АНС, в която са посочени около 60 съветски радиосигнала, които американските подслушвателни станции редовно прехващат, анализират и дешифрират.
	Юрченко вярва в искреността му, особено когато Пелтън разкрива една от главните тайни на АНС — с помощта на ПОДВОДНИЦИ специалните служби на САЩ успяват да се включат в кабелите за свръзка, положени в Охотско море между Камчатка и бреговете на Далечния изток. Кодовото наименование на операцията е било _АЙВИ БЕЛС_.
	След като си е пуснал брада, Пелтън влиза в посолството през главния вход. Юрченко му нарежда да си обръсне брадата и да се преоблече в широки работни дрехи. В този вид Пелтън с група съветски служещи от посолството се измъква от зданието и сяда в автобус, който се отправя към съветския жилищен комплекс.
	На 15 октомври ФБР получава разрешение от СЪДА ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за подслушване на Пелтън. Сътрудници на бюрото монтират „бръмбар“ в служебния му телефон и в телефона на приятелката му, която живее във вашингтонския квартал Джорджтаун. Подслушвателни устройства са поставени също в квартирата и колата на Пелтън. Не се разкриват никакви улики. Както и преди това, ФБР разполага само със запис на гласа и със спомените на съветския изменник, който вече доброволно се е върнал в СССР.
	Тогава във ФБР решават да принудят Пелтън сам да се компрометира с нещо. На 24 ноември той се съгласява да проведе разговор с агентите от ФБР Дейвид Фокнър и Дъдли Ходжсън, които му пускат касетата с разговора от 1980 г. със служителя на съветското посолство. Тъй като смята, че ФБР желае да стане ДВОЕН АГЕНТ, Пелтън внимателно повежда разговор за възможно сътрудничество. Той казва, че през 1985 г. е бил във ВИЕНА, но че човекът, с когото е трябвало да се срещне, не е дошъл. Съвсем небрежно Ходжсън го пита колко пари е получил. Напълно неподготвен за този въпрос, Пелтън отвръща, че не си спомня дали сумата е била 30 000 или 35 000 долара плюс 5000 долара за разходи.
	Пелтън признава още, че няколко дни подред почти от сутрин до вечер е отговарял на писмени въпроси за АНС. Арестуван е въз основа на признанията му пред агентите на ФБР. Задържан е по обвинение в шпионаж и е предаден на съд. По ирония на съдбата той се съгласява „за благото на страната“ да не разкрива пред съда тайните, които е продал на руснаците и за които фактически е обвинен. Съгласява се да не използва нито едно от КОДОВИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ на операциите на АНС, по които е работил, както и данни, които е продал на руснаците и е обсъждал с ФБР. Позволено му е да се запознае с отчета за разговора му с Фокнър и Ходжсън, макар че той е бил засекретен.
	Въпреки че не съществуват доказателства освен разговора с агентите от ФБР, през 1986 г. съдът го признава за виновен. Съдията казва, че продадените от Пелтън сведения са нанесли „непоправимо зло“ на страната, и му дава 3 доживотни присъди.
	{img:shpionazh-65.jpg|#Роналд Пелтън (вдясно)}


	Пенвен, Жорж

	Водещ криптолог на съюзниците от Първата световна война, успял да разчете германския ШИФЪР ADFGX. По образование е палеонтолог. На 5 март 1918 г. става ръководител на френското бюро за шифри. Точно по това време шифър ADFGX е прехванат за пръв път от френската армия.
	През следващите 3 месеца и половина Пенвен и колегите му упорито се опитват да разчетат немския шифър и в края на краищата това им се удава. Успехът на шифровъчното бюро дава възможност на съюзниците да отблъснат германското нападение през юни 1918 г., да спасят Париж и да обърнат хода на войната на Западния фронт.
	Работата за Пенвен е изтощителна. Той отслабва с 15 кг през пролетта на 1918 г. — работи дни и нощи, без да напуска бюрото си. След това е принуден да лежи 6 месеца в болница, за да се възстанови.
	През 1919 г. американският декодировчик ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ пристига във Франция. Пенвен го приема добре, обаче не пожелава да сподели с него нито една от тайните на своето шифровъчно бюро.
	Пенвен напуска армията след войната и започва изключително успешна търговска кариера. Работи и като председател на Търговската палата в Париж. И въпреки това според думите му постигнатите успехи във военната криптография са „оставили незаличими следи в душата ми и това беше най-щастливото време в моя живот“.
	За първи път през 1966 г. светът узнава как точно Пенвен е разчел шифър ADFGX.


	_Пени_

	Първият американски военен кораб — канонерка, потопен от противник през XX в. На борда на канонерката _Пени_ е имало немалко секретни документи, по-голямата част от които са свързани с японските военни действия в Китай. Канонерката е потопена от японски бомбардировачи през 1937 г.
	_Пени_ и още няколко плиткогазещи речни канонерки са построени през 20-те години за защита на американските интереси в Китай. _Пени_ патрулира по река Яндзъ, охранявайки търговското корабоплаване от пирати и бандитски нападения.
	_Пени_ е дълъг 57,30 м, със стандартна водоизместимост 474 т. Въоръжен е с 3-инчови оръдия и няколко картечници. Често _Пени_ осигурява въоръжена охрана за западните плавателни съдове по реката. След като японците нападат Китай през ноември 1937 г., американските речни кораби евакуират по-голямата част от персонала на посолството си от Нанкин (бивша столица). _Пени_ се задържа по-дълго, за да поеме последните американци, но обстановката в града става неконтролируема.
	На 11 декември последните американци от посолството се качват на борда на _Пени_, както и журналисти и няколко чужденци. На борда има и японски механизъм за насочване на бомби, секретни японски документи и, разбира се, корабните кодови ключове.
	През това време в столицата се разгарят боеве и _Пени_ бързо излиза от зоната на военните действия нагоре по реката. Предварително за това е известен офицерът, командващ частите на ВМС на Япония в този район, за да бъде избегнато случайно нападение от страна на японците.
	На 12 декември японски самолет на военноморските сили получава нареждане от армейското командване в района да нападне „всички кораби без изключение“ по Яндзъ, които плават нагоре по течението след Нанкин. Знаейки, че по реката се намират _Пени_ и няколко други търговски кораба, военноморският щаб се противопоставя на заповедта. Независимо от това в 13,27 часа следобед 9 японски военноморски бомбардировача започват атака над американската канонерка. Времето е хубаво, видимостта — отлична, а канонерката е с 2 огромни американски флага, по които пилотите лесно могат да се ориентират за националната принадлежност на кораба.
	Бомбардировката не стихва, докато канонерката не потъва в плитките води в 15,54 часа. Трима от американските моряци и един италианец загиват, 43 други моряци и 5 цивилни са ранени. Малко преди канонерката да потъне, на борда се качват японски офицери, за да я претърсят. Очевидно са търсели секретни материали, които не са били изхвърлени от екипажа.
	Веднага след инцидента американското правителство изпраща официален протест на японците. Те поемат отговорността, макар и да съобщават, че нападението е било случайно. Японското правителство изплаща на американците компенсация 2,2 млн. долара през април 1938 г., с което случаят официално е приключен. През това време УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ на САЩ незабавно провежда съвещание, за да определи дали секретните материали са компрометирани при загубата на _Пени_. Едва по-късно се разкрива, че командването на канонерката не е успяло да унищожи всички материали, преди да се качат японските войници на борда.
	В същия ден, когато е потопен _Пени_, 2 американски търговски кораба са нападнати от японската армия с артилерийски огън, а също и британската канонерка _Лейдибърд_, която е пленена.


	Пенковски, Олег (1919–1963)

	Офицер от ГРУ (съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ) — ИЗМЕННИК, ОСТАНАЛ НА МЯСТО, агент на ЦРУ, предавал секретна информация на Съединените щати и Великобритания от април 1961 до август 1962 г. Благодарение на данните, които той предава по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА, президентът Кенеди добива представа за съветските намерения.
	Син на офицер от царската армия, сражавал се срещу болшевиките по време на Гражданската война (1917–1920). Пенковски учи в артилерийска школа и през 1939 г. е повишен в звание офицер в Червената армия. През 1940 г. за кратко участва в Съветско-финландската война. По време на германското нападение над Съветския съюз през юни 1941 г. работи в политическите органи на Червената армия. Именно тогава за първи път се запознава с разузнавателната дейност. Пенковски отива като доброволец на фронта и служи през 1944–1945 г. в противотанкови части. Веднага след войната се жени за дъщеря на генерал. През 1948 г. Пенковски завършва 2-годишен курс на Военната академия _Фрунзе_, където научава английски. После специализира в областта на СТРАТЕГИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ във Военнодипломатическата академия.
	През 1955 г. Пенковски е изпратен в Турция като помощник военен АТАШЕ. Недоволен от поведението на началника си, той анонимно съобщава за него на турското разузнаване, което е нищо в сравнение с това, което по-късно ще направи като шпионин за Запада. Върнат е в Москва и през 1958–1959 г. учи във Военната академия _Дзержински_ в курс по ракетни оръжия. Пенковски се надява да бъде върнат в бойна част, но го задържат в ГРУ, където планират да го изпратят като военен аташе в Индия. Антиболшевишкото минало на баща му обаче си казва думата и назначението получава друг. (Тук трябва да се отбележи, че преминаването на Пенковски на страната на Запада е обусловено от обидите и несправедливото отношение към него.)
	Опитите на Пенковски да се свърже със Запада са изпълнени с разочарование. Една нощ през август 1960 г. той предава писмо на двама американски туристи в Москва и ги моли да го отнесат в американското посолство. „Имам на разположение много важни материали по различни въпроси, които са от изключителен интерес и важност за вашето правителство — се казва в писмото. — Бих искал да предам тези материали незабавно…“ Въпреки че не се е подписал под писмото, той оставя достатъчно следи за аналитиците от ЦРУ, за да разберат, че е Пенковски, който се е сприятелил с американски офицер по времето, когато и двамата са били военни аташета в Турция. ЦРУ безуспешно се опитва да установи контакт с помощта на един нервен, неопитен РАЗУЗНАВАЧ, който работи под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в американското посолство в Москва. След това Пенковски се обръща към британски и канадски бизнесмени в Москва. Назначението му в ГРУ е офицер за свръзка между западни бизнесмени и съветския Държавен комитет за координация на научната работа. И сред бизнесмените, и сред руснаците има разузнавачи, които се опитват да използват контактите Изток — Запад. По това време Пенковски вече е полковник и работи под прикритието на Държавния комитет.
	Британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) разбира за обръщението на Пенковски от един британски бизнесмен, който има неофициални връзки с МИ–6. Сътрудниците и от МИ–6, и от ЦРУ дълго си блъскат главата дали Пенковски не е АГЕНТ-ПРОВОКАТОР. Нещата се усложняват и от това, че ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ по това време дълбоко се е внедрила в британското разузнаване. ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ е заподозрян от някои американски и британски контраразузнавачи, които се опасяват, че Пенковски може да бъде издаден, ако се разбере за него.
	Ето защо американците нямат доверие на британските служби за сигурност, но същевременно и не искат да използват посолството си в Москва за работа с Пенковски. Държавният департамент не желае дипломатическото представителство да провежда сложни разузнавателни операции. РИЧАРД ХЕЛМС — директор на секретните операции в ЦРУ, решава, че ЦРУ и МИ–6 трябва да „водят“ Пенковски съвместно. Междувременно Пенковски е предал на ГРЕВИЛ УИН — британски бизнесмен, пакет, който Уин оставя в британското посолство, и писмо, което той отнася със себе си, когато през април 1961 г. отлита от Москва.
	Няколко дни по-късно Пенковски пристига в Лондон като ръководител на делегация от Държавния комитет. Западните специални служби заедно с него създават сложна система за работа. Те решават Уин, който често пътува между Лондон и Москва, да бъде АГЕНТЪТ ЗА ВРЪЗКА между Пенковски и МИ–6 и КУРИЕР между Лондон и Москва. При първия разговор с представителите на ЦРУ и МИ–6 Пенковски подхвърля, че съветският лидер Никита Хрушчов може скоро да изпрати ракети в Куба, която тъкмо е успяла да отблъсне финансирано от американците нападение. (Вж. КУБА.) Сведенията, които Пенковски предоставя за някои видове съветски оръжия и за други военни обекти и въпроси (означени с кодовото наименование _АЙРЪНБАРК_), изумяват американците и англичаните.
	КУРАТОРИТЕ на Пенковски от ЦРУ и МИ–6 решават да подхранват самочувствието му и го снимат в униформи на американската и на британската армия с отличителните знаци на полковник. ЦРУ му дава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Хироу_ (Герой), а за МИ–6 е _Йога_.
	Пенковски има дълъг списък от подаръци, които иска за себе си, съпругата и децата си, а също и за влиятелни приятели — от химикалки и каишки за часовници до 60-годишен коняк и дамски златен часовник. „Смятам, че като ваш войник мястото ми в тези смутни времена е на първата линия — пише той в писмо до ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ АЛЪН ДЪЛЕС. — Ще остана тук, за да бъда вашите очи и уши…“
	Разузнавателните служби получават информация от него в изтощителните разговори по време на пътуванията му като водач на делегации в Лондон и Париж. В Москва размяната на материали става в паркове или във входове, където се среща с Джанет Ан Чишъм, която е съпруга на Родерик Чишъм — офицер от МИ–6 под прикритието на служител в британското посолство. Джанет Ан е майка на 3 деца и е била секретарка в МИ–6, преди да се омъжи. Децата й са прикритието за разходките в парка за осъществяване на връзката чрез тайник. В американското посолство в Москва действа още един сътрудник на ЦРУ, който също е привлечен за работа с Пенковски. Кураторите на Пенковски го снабдяват с камера, филми и инструкции. Той им предава проявените филми и документите, които е копирал.
	Пенковски предава толкова много материали, че ЦРУ организира екип от 20 преводачи и аналитици, които да се справят с тях. МИ–6 отделя 10 сътрудници за префотографиране на документите на Пенковски. ЦРУ предава на президента Кенеди информация от Пенковски с убеждението, че това са намеренията на съветското военно и политическо ръководство.
	През лятото на 1961 г. Пенковски изпраща съобщение, че съветският лидер Никита Хрушчов смята да сключи сепаративен договор с Източна Германия, като по този начин е провокирана Берлинската криза. Пенковски се оказва прав, въпреки че Хрушчов не изпълнява заканата си. Шпионинът осигурява и снимки на документи, в които са описани съветските ракети. От анализа им става ясно, че хвалбите на Хрушчов за съветското ракетно превъзходство над Запада са силно преувеличени.
	Оказва се, че няма никакво „ракетно изоставане“ на американците. Напротив — създадени са много повече американски, отколкото руски ракети. През есента на 1961 г. въз основа на информацията и снимките, предоставени от Пенковски, а също и на данните на космическите разузнавателни спътници СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА на ЦРУ в своя отчет представя по-реални цифри за съветското ядрено оръжие.
	Когато започва Кубинската ракетна криза през есента на 1962 г., шпионските самолети _U–2_ прелитат над Куба и снимат подозрителните ракетни установки. Аналитиците сравняват снимките с ръководствата за ракетите _SS–4_ със среден радиус на действие, осигурени от Пенковски, и дават на президента Кенеди „неопровержимо доказателство“ за наличието на съветски ракетите в Куба, което той изнася в речта си пред нацията на 22 октомври, когато страната е на ръба на война.
	В ЦРУ до такава степен са уверени, че Пенковски има достъп на много високо равнище, че му дават специални инструкции, какъв сигнал да подаде, ако съветското правителство „възнамерява да започне война“. Той е уредил ТАЙНИК за важни материали във фоайето на една московска сграда (вж. ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА). На 2 ноември 1961 г. сътрудник от ЦРУ в американското посолство получава телефонния сигнал — „мълчаливо обаждане“, че има важно съобщение. Когато сътрудникът пристига при тайника, той е сграбчен от четирима офицери на КГБ и арестуван.
	Сътрудникът има дипломатически имунитет и е експулсиран. Същия ден (2 ноември) в Будапеща е арестуван Уин и предаден на сътрудници от КГБ, които го отвеждат в Москва и го затварят в ЛУБЯНКА. Пенковски е бил арестуван на 22 октомври — факт, който не е бил известен на западното разузнаване.
	На открития процес през май 1963 г. напълно са разкрити шпионските действия на Пенковски, както и куриерската работа на Уин. Пенковски е осъден на смърт, а Уин получава 3 години затвор и 5 години работа в трудов лагер. Екзекуцията на Пенковски е определена за 17 май 1963 г. През април 1964 г. при РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ Уин е разменен за ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ и Питър и Хелън Кроугър (вж. КОЕН, МОРИС).
	След смъртта на Пенковски ЦРУ решава да извади наяве някои от разкритията му в операция ЧЕРНА ПРОПАГАНДА, която да изобличи намеренията на Съветския съюз, но без да става ясно, че източникът е ЦРУ. ПЬОТЪР ДЕРЯБИН — офицер от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на КГБ, избягал през 1954 г., е консултант на ЦРУ. Дерябин, който преди е работил за тъста на Пенковски, редактира записите от разговорите на Пенковски в Лондон и Париж. Цензурирана от ЦРУ версия на тези разговори е предадена на Франк Гибни — бивш журналист от списание _Лайф_ и издател на _Нюзуик_. Гибни, който с Дерябин е съавтор на книгата „Невидимият фронт“ („The Secret World“, 1959) и пише речите на президента Джонсън, през лятото на 1964 г. получава цензурираните записи.
	От СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ го уверяват, че книгата е „в интерес на нацията“, и издателство _Дабълдей_ публикува „Докладите на Пенковски“ („The Penkovsky Papers“, 1965) — бестселър, издаден във Великобритания, Франция, Германия, Швеция, Корея и Япония. Дерябин е преводачът. Участието на ЦРУ не се афишира. В предговора на изданието от 1982 г. Гибни разкрива източника му — ЦРУ.
	В книгата са засегнати най-различни въпроси за конфронтацията Изток — Запад. Там има и изречения на Пенковски, редактирани от ЦРУ, посветени на т.нар. ракетно изоставане:

	Хрушчов често се хвали за съветските ракети и разпространява каква ли не пропаганда за тях. Нерядко някой нов модел ракета все още е в изпитание и може изпитанията да са се оказали пълен провал, но той както винаги говори на висок глас пред целия свят за „постиженията“ в новите видове оръжия. Хрушчов и ЦК имат за цел по някакъв начин да демонстрират съветското превъзходство в ядрената област и се стремят да го постигнат с всички възможни средства: с изстрелването на нови спътници, с ядрени взривове и т.н.

	За съветската система Пенковски заявява:

	Присъединявам се към тези, които действат срещу нашия прогнил двуличен режим, известен като диктатура на пролетариата или съветска власт. Да, това е диктатура, но не на пролетариата, а на малка група хора. Тя заблуждава сънародниците ми, докато те в невинността си отдават живота си за тази диктатура, без да знаят цялата истина. Вероятно никога няма да я научат, освен ако аз или други като мен не им я посочим… Присъединявам се към редиците на една нова армия, истинска народна армия. Зная, че не съм сам, ние сме много. Но все още се страхуваме един от друг и действаме поединично.

	Пенковски е разговарял със западните следователи 140 часа, като е оставил 1200 страници запис. Предал е 11 ролки филм. По преценка на ЦРУ това е „най-продуктивната класическа тайна операция, проведена от ЦРУ и МИ–6 срещу съветска цел“. Другите оценки са по-малко ентусиазирани. ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на контраразузнаването в ЦРУ, нарича Пенковски „анархист и негодник, който поради някаква неясна цел се опитва да ни вкара във война с Русия“. Интересно е, че на първата среща със сътрудниците на ЦРУ и МИ–6 Пенковски предлага да бъдат разположени тактически атомни бомби, които той би могъл да задейства в случай на война, за да може веднага да бъдат ликвидирани първите съветски ръководители. Появяват се и съмнения, че може да се вярва на Пенковски. Но те се разсейват, след като става известна позицията на съветското ръководство за неговото изменничество. ИВАН СЕРОВ — ръководител на ГРУ, е понижен в чин генерал-майор и уволнен. Говори се, че се е самоубил. Уволнени са около 300 сътрудници на ГРУ и КГБ. Репресивните мерки засягат даже артилерийските и ракетните части. Писателят ДЖОН ЛЬО КАРЕ, често с цинично отношение към разузнаването, дава следната оценка на Пенковски: „Информацията, която той осигурява, а Уин препраща, несъмнено води до най-значителното морално унижение и поражение от времето на Студената война: решението на Хрушчов да изтегли вече разположените в Куба ракети.“
	Представителите на западните специални служби нито веднъж официално не са обявили кой и как е предал Пенковски.
	По това време във Великобритания действат най-малко двама съветски шпиони: УИЛЯМ ДЖОН ВАСЪЛ и ФРАНК БОСАРД. И макар да няма доказателства, че те са знаели за случая _Пенковски_, напълно е възможно до ушите им да са стигнали приказки за него и накрая те да са съобщили за поредицата подозрителни срещи между представителите на ЦРУ и МИ–6 в Лондон.
	Както посочват Дерябин и Джералд Шектър в „Шпионинът, който спаси света“ („The Spy Who Saved the World“, 1992), друг съветски шпионин в британското разузнаване — ДЖОРДЖ БЛЕЙК, е можел далеч по-рано да сигнализира на Москва за Пенковски. Блейк е работил с Чарлс Чишъм в Берлин и е можел да информира руснаците, че е сътрудник на МИ–6.
	Дерябин и Шектър твърдят, че КГБ поставя също Чишъм и съпругата му под наблюдение веднага след като пристигат в Москва. Офицер от съветското контраразузнаване, цитиран анонимно в книгата, казва: „Два пъти — в края на 1961 и през 1962 г., ние забелязахме как по време на разходките си госпожа Чишъм се заглежда във входовете на жилищните кооперации. А след това се появяваше един нервен мъж, който явно се опитваше да установи дали няма «опашка»… Този мъж беше Пенковски.“ Контраразузнавачът пуснал на авторите на книгата и запис на видеокасета със срещите между Чишъм и Пенковски. В КГБ започват да подозират Пенковски няколко месеца преди ареста, но по неизвестни причини той е оставен да продължи шпионските си действия за Запада.*
	[* Според някои руски автори случаят _Пенковски_ е доста противоречив и дори мистериозен. Твърди се, че е бил двоен агент и че не е екзекутиран, а е починал от естествена смърт години по-късно. — Б.р.]
	{img:shpionazh-66.jpg|#Олег Пенковски по време на процеса}


	Пери, Майкъл

	Бивш специалист по ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ от американската армия, който през 1989 г. се признава за виновен в шпионаж. Действителната му военна служба преминава в Западна Германия в отдела за разузнаване на 11-и бронетанков полк на V корпус на американската армия. От материалите по делото става ясно, че Пери е преминал в Източна Германия със засекретено компютърно оборудване и след по-малко от месец се е върнал обратно. „Всъщност нямах точен план — казва Пери по време на съдебното дирене. — Просто исках да избягам от несгодите, с които се сблъсках по време на службата. Нищо не ми харесваше, чувствах се некомфортно. Исках да започна всичко отначало, където и да било на друго място…“
	Пери е осъден на 25 години затвор.


	Перфокарта

	Лист плътна хартия, в който по строго определен ред са пробити около хиляда отвора. Перфокартите са били използвани, за да се установи режимът на работа на шифровата машина _ЕНИГМА_ до появата на полските и английските изчислителни апарати _БОМБА_ и _БОМБ_.


	Пета колона

	Термин, създаден през 1936 г. от генерал Емилио Мола по време на Гражданската война в Испания, за да определи националистическите поддръжници в Мадрид, които ще подкрепят четирите му армейски колони, когато предприемат атака срещу града. По-късно британците използват термина за хора от окупираните страни, които шпионират в полза на нацистите или пък са техни симпатизанти — предимно във Франция. Ърнест Хемингуей налага термина в Съединените щати с пиесата си за Гражданската война в Испания „Петата колона“. Неясна по произход и дейност, петата колона е обвинена за бързото падане на Франция през 1940 г., а англичаните са притеснени от съществуването на пета колона сред изгнаниците, пристигнали в Англия от Европа.
	Министър-председателят Уинстън Чърчил заимства идеята за петата колона и нарежда да бъде създадена организацията СИО (Специални изпълнителни операции), която да накара цяла Европа „да пламне“. Военновременният министър на икономиката Хю Долтън — директор на СИО, казва, че организацията трябва да бъде подобна на „организациите, които нацистите са разработили така добре в почти всяка страна в света“. Президентът Рузвелт също вярва в съществуването на такива нацистки организации. В „разговор край камината“ на 26 май 1940 г. той казва, че „петата колона предава страна, неподготвена за предателство“. В действителност такава нацистка организация не съществува.
	УИЛЯМ ДОНОВАН, изпратен в Европа от Рузвелт на мисия за събиране на факти през 1940 г., става съавтор на няколко статии в синдикални вестници и на „Уроците на петата колона за Америка“ („Fifth Column Lessons for America“). Тези публикации изиграват значителна роля за създаването на истерия на страх от възможно проникване на нацистки агенти в Съединените щати и предупреждават, че нацистите можели да разчитат на „германска колония от няколко милиона“ в Съединените щати, включително хиляди местни работници и „германски сервитьори“. Голяма част от германските американци от митичната пета колона щели да действат, „за да разрушат собствената си страна, да саботират отбраната, да попречат на мобилизацията на всички сили за водене на война, да потопят корабите, да убият войниците и моряците. И всичко това, за да бъдели подпомогнати един чужд диктатор и трудната му за възприемане политическа философия“.
	След войната терминът отмира вероятно защото в нито една от съюзническите страни не е имало пета колона.


	Петият

	Условно название на петия член от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, съветски шпионин, внедрен в британското разузнаване — МИ–5 или МИ–6.
	Бившият служител на Службата за сигурност (МИ–5) ПИТЪР РАЙТ и историкът ДЖОН КЪСТЕЛОУ смятат, че петият е РОДЖЪР ХОЛИС (който става ръководител на МИ–5). Изменникът от КГБ ОЛЕГ ГОРДИЕВСКИ твърди, че това е ДЖОН КЕЪРНКРОС, който сам по-късно потвърждава, че е петият.
	Вж. КОМИСИЯ _ФЛУЪНСИ_, ТРЕТИЯТ; ЧЕТВЪРТИЯТ.


	Петорката от Кеймбридж

	Популярно название за шпионите, известни с това, че са вербувани от съветското НКВД в университета в Кеймбридж през 30-те години на XX в. Това са ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, ДОНАЛД МАКЛИЙН, ГАЙ БЪРДЖИС, ДЖОН КЕЪРНКРОС, атомният физик АЛЪН НЪН МЕЙ, ЛИО ЛОНГ и АНТЪНИ БЛЪНТ — едни от най-успешните шпиони в историята, проникнали в тайните и на англичани, и на американци на най-високо държавно равнище.
	Според повечето сведения първи е вербуван Блънт, който на свой ред привлича Кеърнкрос и най-малко още един от студентите в Кеймбридж — Лио Лонг. Но ЮРИЙ МОДИН — съветски АГЕНТУРИСТ на шпионите от Кеймбридж, смята, че Бърджис „вербува Блънт и останалите. Истинският лидер беше Бърджис“. В мемоарите си „Петимата ми приятели от Кеймбридж“ („My Five Cambridge Friends“, 1994) той пише, че в съветските разузнавателни среди Филби, Маклийн, Бърджис, Кеърнкрос и Блънт са известни като „Петорката от Кеймбридж“. Модин си спомня, че петорката „в никакъв случай не бе задружна групичка; всеки бе коренно различен по характер“. Според него всички отказват да приемат пари за шпионската си дейност. (Но след като Маклийн напуска страната заради опасността от разкриване на измяната му, КГБ открива сметка от 2000 лири стерлинги на името на жена му в швейцарска банка.)
	Според Модин различните им КОДОВИ НАИМЕНОВАНИЯ са _Зьонхен_ (Синчето), Том, Стенли — за Филби; _Медхен_ (Момичето), Хикс — за Бърджис; Джонсън, Тони, Ян — за Блънт; Стюърт, Уайс, Лирик, Хоумър — за Маклийн.
	Съветските вербовчици се ориентират към студентите от богатата класа в Кеймбридж, тъй като по това време младите хора са обезверени, а и много британски интелектуалци си задават въпроса, дали е правилна западната политическа и икономическа система. Съвременниците говорят за „Коминтерн в Кеймбридж“, като отбелязват, че студентите, които симпатизират на комунизма, вярват, че работят за световния комунизъм, а не за съветския диктатор Йосиф Сталин и за Кремъл. (Коминтернът е създаден през 1919 г. с цел комунистическите партии по целия свят да обединят усилията си за постигане на общите идеали, а в действителност е механизъм, приложен от съветския комунизъм.)
	Тайното общество на _Апостолите_ в Кеймбридж привлича Бърджис, Блънт и Лонг — незначителна фигура, който твърди, че по-голямата част от шпионската му дейност е в Германия по време на и непосредствено след войната. _Апостолите_ се откъсват от колегите си не само защото вярват в интелектуалното си превъзходство, но и защото много от тях таят 2 неща: марксизма и хомосексуалните си наклонности.
	Икономистът Джон Мейнард Кейнс споделя пред приятелите си от _Апостолите_: „Ние напълно отхвърляхме общоприетия морал, условности и традиционни ценности… [ние] не почитахме моралните задължения или вътрешните задръжки, на които да се подчиняваме.“ Друг _Апостол_ — писателят Е. М. Форстър, казва, че ако някой от _Апостолите_ трябваше да избере дали да предаде приятеля си или страната, той, „надявам се, щеше да предаде страната си“. Цитатът, повтарян многократно, когато разкриват шпионите от Кеймбридж, е изпълнен само отчасти. Филби, Бърджис, Маклийн и Блънт се защитават един друг. Но Блънт, след като му обещават имунитет, ако окаже помощ на британското разузнаване, назовава Кеърнкрос и Лонг.
	При разследването по повод на разкриването на шпионите от Кеймбридж контраразузнаването набелязва 40 възможни шпиони, живи и вече починали, според британския ловец на шпиони ПИТЪР РАЙТ. Интересът на американците е предизвикан от американските тайни, разкрити от петорката. Филби, Бърджис и Маклийн са имали достъп до американски секретни материали, преди всичко до информацията за американския КОНТРАШПИОНАЖ, плановете за създаване на атомната бомба и стратегическото планиране по време на корейския конфликт от 1950–1953 г. Без съмнение и тримата са предавали на съветските си господари тази важна информация, както и огромно количество британски материали.
	Години след като Филби, Бърджис и Маклийн са разкрити, остават съмненията и слуховете, че „четвъртият“ от петорката е Антъни Блънт — приятел на другите трима, завършил колежа _Тринити_ в Кеймбридж, офицер от МИ–5 по време на Втората световна война. Накрая, когато през 1963 г. американецът Майкъл Стрейт съобщава на ФБР, че Блънт го е вербувал в Кеймбридж през 30-те години, е разкрит и Блънт. Руснаците са използвали като център за вербуване и езиковата школа за агенти в Кеймбридж, където се преподава руски на специалисти разузнавачи от въоръжените сили.


	Петров, Владимир

	Висш сътрудник на КГБ, избягал в Австралия през април 1954 г. По време на разпита, проведен от австралийското разузнаване, той разкрива подробности за бягството на агентите шпиони ДОНАЛД МАКЛИЙН и ГАЙ БЪРДЖИС в Съветския съюз през 1951 г. Петров твърди, че има и ТРЕТИ. Британската преса подхваща тази версия и по-късно с този „трети“ е определен ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ.
	Петров започва работа в съветското разузнаване (ОГПУ) през 1933 г. като шифровчик. През Втората световна война е изпратен в съветското посолство в Стокхолм, Швеция, а през 1951 г. е назначен в посолството в Канбера, Австралия.
	След екзекуцията на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ Петров се опасява, че е заподозрян в съучастие в заговора, според който Берия е трябвало да поеме контрола над съветското правителство непосредствено след смъртта на съветския диктатор Йосиф Сталин. Той получава нареждане да се завърне в Москва, но решава да остане в Австралия. Разкрива съветската шпионска МРЕЖА в Австралия, както и съветските ШИФРИ.


	ПиО (I&W)

	Предупреждение и оповестяване (Indications and Warning).


	Пианист

	Разузнавателен жаргон за радист, работещ на нелегална радиостанция или предавател.


	Пиано

	Разузнавателен жаргон за нелегална радиостанция.


	_Пийсмейкър B–36_

	Стратегическият бомбардировач на военновъздушните сили на САЩ _Пийсмейкър_ (Миротворец) _B–36_ е използван и за разузнаване от голяма височина. Появява се в началото на ядрената ера.
	Разработването на _B–36_ започва преди влизането на САЩ във Втората световна война. Пред конструкторите е поставена задачата да създадат бомбардировач за нанасяне на удари в Европа от бази на САЩ, в случай че германците превземат Великобритания. Самолетът обаче влиза в експлоатация едва в началото на 50-те години. До 1959 г. всички машини на подчинение на стратегическите военновъздушни сили на САЩ се използват както като бомбардировачи, така и за стратегическо разузнаване. Има малко информация за разузнавателните полети на _RB–36_, възможно е самолетът да е извършвал полети на голяма височина над Съветския съюз преди създаването на _U–2_. Предполага се, че един _B–36_ е свален от руски изтребители близо до Владивосток през 1952 г., но няма официално потвърждение за този инцидент.
	_B–36_ е най-големият боен самолет, строен някога. Има дължина 48,6 м и размах на крилете — 96 м. Максималният му бомбен товар е 43 т, като общото му тегло (вариант _B–36J_) е 186,14 т. Самолетът се задвижва от 6 огромни мотора. Към по-късните модели са прибавени 4 реактивни двигателя под крилете. Експерименталният образец на реактивния самолет _B–36_ със стреловидни криле, получил наименование _YB–60_, е създаден като конкурент на _B–52 Стратофортрес_.
	Фирмата _Конвеър_ построява 114 самолета _B–36_ за разузнавателни цели, а други 29 бомбардировача са приспособени за тази цел. През 1948 г. по време на изпитателен полет над Форт Уърт, Тексас, _B–36_ с новата камера за панорамни снимки фотографира игрище за голф. На снимките ясно се виждат топки за голф и флагчетата на игрището. При специализирания вариант _RB–36D_ в 2 от 4-те бомбени гнезда са монтирани 14 фотокамери. Най-голямата има фокусно разстояние 122 см. Третото гнездо е снабдено с допълнителен резервоар за гориво за увеличаване на летателното време до 50 часа. В четвъртото гнездо има оборудване за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ. Екипажът на _RB–36D_ се състои от 22 души, а на бомбардировача _B–36_ — от 15.
	През юни 1954 г. _RB–36_ извършват първата си задача за бомбардиране, като заедно с това изпълняват и разузнавателни задачи.
	През 50-те години се получават данни, че съветската противовъздушна отбрана е усъвършенствана. Това налага да се увеличи таванът на летене на _RB–36_. Приложена е т.нар. програма олекотяване — част от оръжието и оборудването или са премахнати, или пък са монтирани нови с по-малко тегло. Екипажът е намален на 19 души. Олекотеният самолет може да достигне височина 13,5 км — около 1500–2400 м по-висок таван от стандартния. За да се увеличат възможностите на _RB–36_ за разузнавателни полети, на самолета за тактическо фотографиране _RF–84_ е отредена ролята на „паразит“. _RB–36D_ пренася с висока скорост _RF–84_ до обекта, над който той лети самостоятелно, а после отново се завръща на „самолета майка“. Предложено е 7 олекотени бомбардировача _GRB–36D_ и 23 изтребителя _RF–84K_ да бъдат модифицирани (всеки да може да носи по един _RF–84_). След изпитанията през 1956 г. тази идея е изоставена като непрактична.
	Първият полет на _XB–36_ е на 8 август 1946 г., а първият разузнавателен самолет _RB–36D_ излита на 18 декември 1949 г. Общо са произведени 446 самолета _B–36_ от корпорацията _Консолидейтид еъркрафт_. Действащите _B–36_ през 1953 г. са 209 бомбардировача и 133 разузнавателни самолета.
	Названието _Пийсмейкър_ за _B–36_ се използва много рядко.
	{img:shpionazh-67.jpg|#B–36 Peacemaker}


	Пикъринг, Джефри

	Сержант от американския военноморски флот, разпределен във Военноморската регионална медицинска клиника в Сиатъл, Вашингтон. Той признава, че през 1983 г. е изпратил секретен документ от 5 страници в съветското посолство във Вашингтон очевидно с надеждата да стане шпионин. При арестуването му в него е намерена пластмасова карта с адреси, на която е адресът и на съветското посолство. Осъден е на 5 години тежък физически труд и е уволнен за непристойно поведение.


	Пинкертон, Алън (1819–1884)

	Частен детектив, който по време на Гражданската война в САЩ ръководи военноразузнавателна служба на Севера, често предоставяща на командването погрешни сведения.
	Пинкертон е роден в Глазгоу, Шотландия. Син е на сержант от полицията, който го изпраща да учи бъчварство. След време решава, че в Съединените щати го очаква по-добро бъдеще, и на 23 години емигрира. Отначало се заселва в Чикаго, Илинойс, а след това открива магазин за бъчви в окръг Кент. След като веднъж по щастлива случайност залавя банда фалшификатори, е поканен за заместник-шериф — отначало в Кент, а след това в Кук. Щабквартирата е в Чикаго. Пинкертон постъпва в новообразуваната полицейска организация там и става детектив. През 1850 г. се оттегля и създава националното детективско бюро _Пинкертон_.
	Бюрото се специализира за борба срещу влакови крадци и банди. През 1860 г., когато вече се усеща приближаващата война за отмяна на робството, железниците се превръщат едва ли не в основна мишена за диверсии. През тази година няколко южни територии излизат от състава на Съединените щати. Пограничният щат Мериленд все още остава част от единната държава, но тамошните сепаратисти са доста активни и конкретно подготвят диверсионни операции по железниците. Във връзка с това управлението на железопътния клон Филаделфия — Уилмингтън — Балтимор се опитва да осуети плановете на заговорниците.
	Пинкертон успява да изпълни задачата и успехът му го прави толкова известен, че президентът Ейбрахам Линкълн го наема за личен телохранител по време на пътуването от Мериленд до Вашингтон за официалната церемония за встъпването му в длъжност. Узнавайки, че се готви покушение срещу Линкълн, Пинкертон и хората му организират нощен влак и превозват президента тайно през нощта.
	{img:shpionazh-68.jpg|#Алън Пинкертон с президента Линкълн}
	Скоро след началото на Гражданската война през април 1861 г. Пинкертон е помолен от генерал-майор Джордж Макклелън — по това време командващ военните части на Северните щати в Охайо, да създаде разузнавателна служба. Под името за ПРИКРИТИЕ майор Е. Дж. Алън Пинкертон пътува из Южните щати да оценява обстановката и да получи данни за политическото и военното разузнаване. А през лятото на 1861 г., когато Макклелън поема командването на Армията на Потомак, Пинкертон отива заедно с него във Вашингтон, където започва да се занимава с КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, проследявайки АГЕНТИТЕ на Конфедерацията.
	Макклелън, който няма професионална служба във военното разузнаване, се опира изключително на Пинкертон и на детективите му, въпреки че опитът им се ограничава до железопътните бандити и касоразбивачите. Като командващ генерал Макклелън е нерешителен и недостатъчно инициативен. Някои историци отдават колебливостта му на това, че той системно преувеличава конфедеративните сили. А от кого може да дойде недостоверната информация до Макклелън освен от Пинкертон и хората му? Така например през юли 1862 г. Пинкертон пресмята, че генерал Робърт Лий — командващ армията на Вирджиния, разполага с повече от 200 000 войници. Главният помощник на генерал Макклелън на базата на систематичното си проучване на южняшките вестници пресмята, че силите на Лий възлизат от 60 000 до 105 000 души. По-късно става известно, че групировката на генерал Лий наброява не повече от 90 000 души.
	В битката при АНТИЕТАМ през септември 1862 г. Макклелън има двойно числено превъзходство над силите на Южните щати и разполага в резултат от изтичане на информация с копие от секретния план за нападение срещу Мериленд, изготвен от генерал Лий. Но Макклелън отново се доверява на недостоверните данни, получени от Пинкертон, и не може да извлече изгода от своето преимущество над противника.
	Самият Пинкертон твърди, че хората му събират достоверни разузнавателни сведения, разпитвайки дезертьори и бегълци и броейки огньовете на временните лагери на противниковите войски. Но така или иначе, фактите са си факти: понякога Пинкертон е преувеличавал противниковите сили до 2 пъти.
	Малко по-добре стоят нещата с контраразузнавателната дейност във Вашингтон. Хората му успяват да арестуват няколко тайни агенти на южняците. Но и тук Пинкертон извършва досаден пропуск, освобождавайки хитрата БЕЛ БОЙД, след като лично я е разпитал.
	Когато Линкълн уволнява Макклелън заради „мудността му“ и Пинкертон губи своя благодетел, той се пренасочва от бойно разузнаване към борбата със спекулантите.
	След оттеглянето му в армията е създадено ИНФОРМАЦИОННО БЮРО под командването на полковник ДЖОРДЖ ШАРП.
	(Вж. БЕЙКЪР, ЛАФАЙЕТ.)
	След войната Пинкертон подновява операциите на детективското си бюро, което се разраства, и открива представителства в цялата страна. „Пинкертоните“ стават особено известни не само като детективи, но и с работата си по разпръскване на стачки.


	Пинкрут

	Вж. _ПУЕБЛО_.


	Пинчър, Чапман

	Британски репортер и специалист по журналистическо разследване, написал книга, в която има обвинения по адрес на бившия генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) РОДЖЪР ХОЛИС в това, че е бил съветски агент.
	През 1976 г. Пинчър, вече известен британски журналист, пишещ статии на военноотбранителна тема, замисля да напише книга, създадена на базата на твърденията на бившия министър-председател Харолд Уилсън, че британската Служба за сигурност е възнамерявала да го свали от поста му. След като от тази идея не излиза нищо, Пинчър написва „Техният занаят е предателството“ („Their Trade Is Treachery“, 1981). Книгата се превръща в сензация поради обвиненията срещу Холис, който е бил генерален директор на МИ–5 от 1956 до 1965 г. (починал през 1973 г.). Пинчър смята, че самият Холис е съветски агент и че именно той помага на КЛАУС ФУКС — друг съветски шпионин, да се оправдае от повдигнатите срещу него обвинения.
	В изявление пред парламента министър-председателката Маргарет Тачър опровергава твърденията, че Холис е съветски агент, на основание, че срещу него не са намерени никакви улики. Но шумът около книгата на Пинчър с това не заглъхва.
	Един от източниците му е бившият офицер от МИ–5 ПИТЪР РАЙТ. Събирайки допълнителни доказателства, Пинчър написва книгата „Твърде секретно, твърде дълго“ („Too Secret Too Long“, 1984), в която подновява обвиненията срещу Холис. Райт, който вече е пенсионер и се намира в Тасмания, Австралия, по-късно пише „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) — книга, която британското правителство се опитва да спре. Райт повдига същите обвинения срещу Холис.
	Барон Виктор Ротшилд — учен, индустриалец и бивш офицер от МИ–5, плаща на Райт, за да пристигне в Англия и да се срещне с Пинчър. Тази постъпка на Ротшилд поражда подозрения в пресата, че по този начин той се опитва да вземе под свой контрол информацията с надежда да отстрани слуховете, че и той самият е сътрудничил на руснаците. На 3 декември 1986 г. в писмо, публикувано в _Дейли телеграф_, Ротшилд настоява генералният директор на МИ–5 „да заяви публично, че разполага с неопровержими, подчертавам, неопровержими доказателства, че аз никога не съм бил съветски агент“. Два дни по-късно Тачър заявява: „На мен ми съобщиха, че не разполагаме с улики, че той когато и да било е бил съветски агент.“ Ротшилд умира на 80-годишна възраст, но по въпроса за възможната му връзка с руснаците така и няма окончателна яснота.


	_Пинъкъл_

	Серия съобщения, изпращани от американските военни части като предупреждение за чуждестранен контакт или намеса. Съобщения _Пинъкъл_ са били изпращани от _ПУЕБЛО_ — американски КОРАБ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ — при пленяването му от севернокорейците на 23 януари 1968 г.


	_Пирамидър_

	Секретна американска програма за създаване на СПЪТНИК за проучване на комуникации. Детайли от него са продадени на Съветския съюз от КРИСТОФЪР БОЙС и АНДРЮ ЛИЙ.
	По време на процеса срещу Бойс, колкото и да е необичайно, ВИКТОР МАРКЕТИ — бивш сътрудник от ЦРУ, разкрива, че идеята за създаване на спътник за комуникации се заражда още през 60-те години. ЦРУ според него разглеждало допълнителни възможности за спътника — да предава преднамерено подвеждащи данни, които да бъдат прехванати от руснаците, така че „те съвсем да се омотаят, докато се опитват да разберат какво означава [съобщението], а то в действителност няма да означава абсолютно нищо“. Маркети е призован на процеса от адвокатите на Бойс, за да удостовери, че _Пирамидър_ е бил посредствен проект и затова не е било необходимо да се определя като СТРОГО СЕКРЕТЕН.
	(По време на кръстосания разпит Маркети признава, че когато напуска ЦРУ през 1969 г., разработката на спътника се е намирала в предварителен стадий и _Пирамидър_ все още не е имал практически нищо общо с този сложен и високоефективен апарат, представен от корпорация _TRW_.)
	Бойс е служител на корпорацията _TRW_ и работи над спътниковите проекти на ЦРУ. Той има достъп до проект _Пирамидър_, с който е трябвало да се осигурява двустранна връзка на попаднали на вражеска територия американски АГЕНТИ с щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния. Освен това спътникът е трябвало да събира и разузнавателни сведения с помощта на секретни сензори на противникова територия, или поставени от агенти, или спуснати от самолети.
	Ако може да се вярва на съдебното дирене, системата _Пирамидър_ е трябвало да се състои от 3 геосинхронни апарата спътника, които да осигуряват директна многоканална връзка с ЦРУ с помощта на общо 3500 канала. Планирано е също _Пирамидър_ да бъде използван и като „мостова връзка“ за обмен на несекретна информация между американските посолства и ЦРУ.
	Програмата _Пирамидър_ е започната през 1973 г. от корпорация _TRW_. И въпреки че проектът си остава на етап проучване, документацията, предадена на съветското разузнаване, отваря очите на Съветския съюз за техническите възможности на американците в космическата област, за тяхната програма за изграждане на комуникационни връзки, за агентурата и за друга информация.
	Твърди се, че след като през 1977 г. Бойс и Лий са арестувани, копията от документите, които Лий се е опитал да предаде на своята връзка от съветското посолство в Мексико, са върнати благодарение на усилията на сътрудниците от ФБР.
	Спътникът _Пирамидър_ е трябвало да тежи приблизително 863 кг. За приемане на информацията от него е било предвидено да се построят 2 наземни станции: едната в щабквартирата на ЦРУ, а другата — на остров Гуам.


	Писмо на Зиновиев

	Както се твърди, това е тайно писмо от 1924 г. от председателя на Коминтерна Григорий Зиновиев до английската комунистическа партия. В писмото, което може и да е подправено, се настоява за създаването на комунистически групи в британската армия и работническите профсъюзи, за да се подготвят условия за революция. Писмото е публикувано на 25 октомври 1924 г. в британските вестници, 4 дни преди общите избори, на които не без негова помощ претърпява поражение първото във Великобритания лейбъристко правителство на Рамзи Макдоналд.
	Коминтернът — направлявана от Москва организация на братски комунистически партии и движения от различни страни, сплотени от идеята за „световна революция“ — през 20-те години се смята за сериозна заплаха за Великобритания. В отговор на „червената заплаха“ Секретната разузнавателна служба (МИ–6) издирва революционери, предимно сред редиците на лейбъристите и профсъюзите. По време на разследванията се появява писмото, а ръководството на (МИ–6) не дава обяснение, при какви обстоятелства и как е било прехванато. В наши дни единодушно е мнението, че писмото е фалшификат, създаден от английски заговорници, които се опитват да свалят от власт представителите на Лейбъристката партия, смятана за опасна за страната. Супершпионинът СИДНИ РАЙЛИ вероятно също е бил замесен.
	Лейбъристкото правителство е установило дипломатически контакти със Съветския съюз и смята да подпише търговски договор с руснаците. При публикуването на писмото шокираният Макдоналд изпраща протестна нота до съветското правителство. Но злото вече е сторено. Лейбъристите претърпяват огромна загуба по време на изборите и консерваторите отново поемат властта.
	По някаква ирония на съдбата съветският диктатор Йосиф Сталин скоро елиминира и Коминтерна, и Зиновиев, който несправедливо е обвинен, че работи за чужда разузнавателна агенция. През 1936 г. в публичен процес Зиновиев е осъден на смърт и разстрелян.


	Питри, Дейвид (1879–1961)

	Сър Дейвид Питри е генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) през по-голямата част от Втората световна война.
	Той започва кариерата си в индийската полиция, където стига до поста заместник-директор на криминалното разузнаване. Директор е на индийското разузнавателно бюро от 1924 до 1931 г. Въпреки че опитът му в разузнаването се ограничава до Индия, през 1940 г. министър-председателят Уинстън Чърчил го избира за наследник на генерал-майор сър ВЪРНЪН КЕЛ — основоположник и първи ръководител на МИ–5. Чърчил смята, макар и без основание, че във Великобритания има много саботьори и подривни елементи — т.нар. ПЕТА КОЛОНА.
	Той уволнява Кел, след като МИ–5 не успява да открие представители на петата колона. Конкретен повод за уволнението е експлозията на Кралската фабрика за барут в Уолтъмското абатство през януари 1940 г. По-късно е установено, че причината за нея е бил нещастен случай, а не саботаж. При назначението Питри получава тройно повишение в армейския разузнавателен корпус — лейтенант, командир на бригада и длъжност на полковник.
	Питри събира пъстра компания от интелектуалци в МИ–5, ексцентрици и най-невероятни представители от средите на военновременните оперативни работници, които се справят великолепно със задачите си. Под негово ръководство е създадена и разработена СИСТЕМАТА НА ДВОЙНАТА ИГРА. Това е система за ПРЕВЕРБУВАНЕ на германски АГЕНТИ под контрола на МИ–5, които изпращат поток от фалшива разузнавателна информация на АБВЕРА — германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Питри реорганизира МИ–5 и обръща особено внимание на техническите средства за получаване на интересна информация. Той установява и тясно взаимодействие със Секретната разузнавателна служба (МИ–6). Питри изпълнява длъжността генерален директор до април 1946 г.


	Питърсън, Джоузеф (1914)

	Декодировчик от АНС, предоставял военна информация на Холандия.
	Завършва университета _Лойола_ и защитава магистърска степен по хуманитарни науки към университета _Сент Луис_. През по-голямата част от Втората световна война е армейски специалист по КРИПТОАНАЛИЗ под ръководството на УИЛЯМ ФРИДМАН, с когото работят над японските дипломатически КОДОВЕ. Навярно по това време се сприятелява с полковник Дж. Феркьоюл — холандски офицер за свръзка на холандската армия в САЩ, също криптолог.
	След войната Питърсън постъпва в Агенцията за военна сигурност (която през 1952 г. се преобразува в АНС) и изпраща на Феркьоюл материали по криптология, които според него могат да бъдат полезни за холандците. Той изпраща и информация за това, как американските криптолози са разчели холандските кодове и ШИФРИ. Службата по сигурността на АНС научава за кореспонденцията на Питърсън с холандците и на 1 октомври 1954 г. той е уволнен. След 8 дни е арестуван и е първият човек, привлечен към съдебно дирене за нарушаване на новия федерален Закон за опазване на разузнавателни данни в областта на комуникациите. Питърсън се признава за виновен в нарушаване на закона и по този начин запазва важната криптоложка информация от разкриване по време на процеса. Осъден е на 7 години затвор, а през 1958 г. е пуснат предсрочно на свобода.


	Питърсън, Марта

	Сътрудничка на ЦРУ, арестувана през 1977 г. от КГБ в Москва, където е работила под дипломатическо прикритие в американското посолство.
	Питърсън е вицеконсул в посолството, когато е заловена при ТАЙНИК, използван от АЛЕКСАНДЪР ОГОРОДНИК (който е бил разкрит и очевидно е използвал тайника, докато е бил под НАБЛЮДЕНИЕ). След като Питърсън е арестувана, Съединените щати, следвайки дипломатическата практика, не признават вината й, но се съгласяват с експулсирането й в деня след извършването на ареста.
	Служители на ЦРУ бурно изразяват възмущението си от начина, по който следователите от КГБ са се отнесли с Питърсън. „Към нея не е било проявено и капка вежливо отношение, което традиционно се демонстрира към сътрудници на чуждо разузнаване — спомня си пенсиониран сътрудник на ЦРУ. — Отнесли са се изключително грубо с нея, не са я наранили, но са били наистина груби.“ Сътрудници на ЦРУ стигат до извода, че Питърсън (нейният съпруг също работи в посолството) доста дълго е водила за носа сътрудниците от наблюдението на КГБ, които не са допускали, че тя може да е разузнавач. Когато все пак, макар и със закъснение я разобличават, те решават просто да си отмъстят, да излеят своята злоба. „За разлика от много други разузнавачи — казва пенсионираният служител на ЦРУ — тя се е придържала към своята «легенда» — действително е работила в консулския отдел на посолството и се е занимавала с оформянето на визи. Предполага се, че от КГБ не са я приемали за разузнавач доста дълго и някой настина е бил побеснял от този факт.“
	Съветският вестник _Известия_ в дълга статия за Питърсън пише, че нейният тайник е бил пукнатина на мост над река Москва близо до стадион _Лужники_. При залавянето тя е поставяла в тайника пари в руска валута и фотокамера. Във вестника се твърди, че е оставила и ампули с отрова, за да ги използва един от агентите й с цел да бъде убит съветски гражданин, който е пречел на американския шпионаж. (По ирония на съдбата самият Огородник се самоубива с отрова.) Към материала във вестника е публикувана и снимка на Питърсън заедно с други сътрудници на американското посолство, а пред тях на масата са наредени предметите, които, както се твърди, били намерени в тайника.


	Пишеща машина с буквена клавиатура

	Вж. _ПЪРПЪЛ_.


	ПКСВР

	ПРЕЗИДЕНТСКИ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	_Пламбет_

	Операция на МОСАД и ЛАКАМ през 1968 г. за получаване на материали за производството на израелски ядрени оръжия. Вж. ЛАКАМ.


	План _Хюстън_

	Разработена от администрацията на Никсън програма за проследяване на дисиденти пацифисти. Официалното название „План за вътрешно разузнаване: анализ и стратегия“ почти не се използва и остава в историята като план _Хюстън_ — по фамилията на главния съставител.
	Том Чарлс Хюстън е сътрудник в Белия дом и в задълженията му влизат въпросите, свързани с вътрешната сигурност. Адвокат, служил в миналото в армейското разузнаване, той е твърдо убеден, че държавата трябва да следи за „акциите на революционно настроените младежи на страната, подстрекавани от чуждестранните комунистически движения“. Става дума преди всичко за демонстрациите на американските граждани против военните действия във Виетнам. Трябва да се отбележи, че тези публични изяви сериозно тормозят Никсън още от встъпването му в длъжност през 1969 г.
	Планът _Хюстън_ е разработен през юли 1970 г., след като на среща с актива на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ Никсън създава междуведомствен комитет по разузнаване. Негов председател става директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР.
	Хюстън предава плана за одобрение на Никсън, като успява да прескочи Хувър, който не желае да се връща към практиката на КОНСПИРАТИВНИТЕ ПРОНИКВАНИЯ, забранени през 1966 г. Хувър уведомява министъра на правосъдието Джон Мичъл, че ФБР няма да изпълнява тези прониквания без специални писмени нареждания от президента.
	Мичъл убеждава Никсън да оттегли плана _Хюстън_ само 5 дни след одобрението му. Джеймс Дийн, който по-късно ще играе главна роля в скандала _УОТЪРГЕЙТ_, скоро замества Хюстън като специалист в Белия дом по вътрешната сигурност.
	Джеймс Дийн създава свой комитет по разузнаване, за да провери на практика възможностите за евентуално използване на някои аспекти от дискредитирания план _Хюстън_.


	Плащ и кинжал

	Древни, традиционни атрибути в професията на разузнавача и шпионина. Плащът, за да се прикрива, а кинжалът — да убива. Неофициално терминът се използва и за означаване на шпионски операции или за разузнавач — „рицари на плаща и кинжала“.
	Вж. СОЪРС, СИДНИ.


	Площад _Дзержински_

	Историческо място, ЛУБЯНКА, в което дълго време се помещава щабквартирата на съветските органи за държавна сигурност (НКВД, КГБ). Тази сграда на улица _Дзержински_ №2 гледа към площада съвсем близо до Кремъл. От площада започват 7 улици. Там има и станция на метрото, а до нея са магазинът за детски играчки _Детский мир_ (най-големият в Русия) и Политехническият музей.
	Бронзовата статуя на ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ, висока 12 м, тежка 14 т, създадена от скулптора Й. Вучетич и архитекта Г. Захаров, е издигната по указание на съветския ръководител Никита Хрушчов на площада през 1958 г. Статуята е свалена от пиедестала й през нощта на 22 август 1991 г. от демократично настроени московчани веднага след неуспешния опит за преврат срещу Михаил Горбачов. Статуята не е унищожена, само е преместена в друга част на Москва. На площада е върнато старото име — _Лубянка_, а бившата станция на метрото „Площад Дзержински“ сега се нарича „Лубянка“.
	Площадът е богат на много исторически събития, първото от които е станало още в началото на XVII в. През XX в. е арена на революцията от 1905 г. На 20 октомври през него преминава почти 200-хилядна траурна политическа манифестация в чест на убития революционен водач на черносотниците Бауман. Площадът е място на сблъсък на революционерите с царската полиция. Оттук през октомври 1917 г. болшевиките организират поход през улица _Николаевска_ и _Театралния булевард_ към Кремъл.
	Вж. ЛУБЯНКА.


	По, Едгар Алан (1809–1849)

	Американски писател, поет и експерт по ШИФРИТЕ. Идеите му в тази област оказват значително влияние върху разработката на КРИПТОСИСТЕМИ от британските ТАЙНИ СЛУЖБИ. След като подробно изучава историята на криптографията и шифровъчното дело, Едгар По, започвайки от 1840 г., посвещава на тази тема немалко свои работи, публикувани в популярни списания. Конкретно главен сюжетен елемент в повестта му „Златният бръмбар“ („The GoldBug“, 1843) е именно шифърът.


	Поверително (П)

	Американска класификация за секретността на информацията относно националната сигурност, неразрешеният достъп до която може да предизвика _заплаха_ за националната сигурност. Това е най-ниската степен на секретност.
	Вж. СТРОГО СЕКРЕТНО и СЕКРЕТНО.


	Подаване на фалшива информация

	Подаване на невярна информация на противника като достоверна. Обикновено това става по радиостанцията на заловен шпионин.
	Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.


	Подвеждаща информация

	Разузнавателни сведения, умишлено предадени на вражеска разузнавателна агенция чрез АГЕНТ или ДВОЕН АГЕНТ, които трябва да убедят противниковата агенция, че са напълно автентични и следователно дотолкова ценни, че услугите на агента да бъдат използвани отново. Освен това сведенията не трябва да издават информация, която да навреди на страната източник.


	Подводници

	Събирането на информация е присъщо на подводниците поради тяхната конструкция и характер на действие. Още в началото на XX в. са на въоръжение във флота на големите държави и още тогава се използват за събиране на разузнавателна информация чрез перископно НАБЛЮДЕНИЕ или пък сваляне на хора на вражеския бряг.
	През Втората световна война флотът на някои страни използва непрекъснато подводници за разузнаване и шпионаж, а японците — дори и за излитане на хидроплани за наблюдение. Тези самолети извършват 34 разузнавателни полета от ноември 1941 до ноември 1942 г. Японските самолети прелитат над райони като Пърл Харбър (САЩ), Мелбърн и Сидни (Австралия), Оукланд и Уелингтън (Нова Зеландия), островите Амчитка и Киска на Алеутския архипелаг, Диего Суарес на Мадагаскар, а също и крайбрежието на щата Орегон.
	През 1942 г. германски подводници оставят няколко диверсионни групи (всяка по 4 души) на брега на Атлантическото крайбрежие на САЩ — Лонг Айлънд, в щатите Ню Йорк и Флорида. През 1944 г. от германска подводница е спуснат 2-членен екип в залива Френчман, Мейн. Всички групи са неутрализирани бързо благодарение на това, че някои от диверсантите веднага след слизането на брега се предават на американските власти. (Вж. ФБР.)
	Подводниците са особено подходящи за общо наблюдение, когато действат в проливи и други райони с оживено корабоплаване. Перископната фотография става ценен източник на разузнавателна информация за вражеските брегове. Тя е от особена важност при планирането на морски десантни операции, тъй като ъгълът, с който се извършва перископното фотографиране на крайбрежието, например съответства на този от наблюдателната кабина на приближаващия се към брега десантен кораб. Пионер в перископната фотография е американската подводница _Наутилус_. Фотокамерата е била прикрепена със скоби към перископа. На борда е имало и тъмно помещение за промиване на филми, така че в случай на несполучливи кадри да може да се повтори снимането на даден обект. По-късно в щатното разписание е включен и професионален фотограф.
	С такова оборудване през септември 1943 г. _Наутилус_ извършва перископно разузнаване на бреговете на Тарава и Макин от Гилбъртовите острови (за ноември там е бил планиран американски десант). На 19 ноември, един ден преди десанта, _Наутилус_ отново навлиза в лагуната на Тарава. Предишните 5 дни атолът непрекъснато е бил подлаган на масирани въздушни и артилерийски удари. Но наблюдателите от борда на _Наутилус_ откриват, че дебелите трупи дървета на укрепленията почти не са пострадали, а бреговата батарея не е обезвредена (някои оръдия откриват огън по подводницата). Информация за видяното, включително за височината на прибоя, веднага е предадена по радиото на началника на десантната група. По-късно се провеждат повече разузнавателни операции с подводници в тихоокеанския театър на военните действия. При планиране на настъпление и десантни операции от борда на подводницата обикновено са се правели до 2000 снимки на неприятелското крайбрежие. Освен фоторазузнавателни подводниците изпълняват и други операции. През юли 1944 г. подводницата _Бърфиш_ сваля разузнавателна група на бреговете на островите Палау и Яп, за да проучи крайбрежието. (Вж. _СЕРАФ_.)
	След Втората световна война подводниците се оборудват с апаратура за ЕЛЕКТРОННО и АКУСТИЧНО РАЗУЗНАВАНЕ — (ЕЛРАЗ) и (АКРАЗ). През 50-те години британски и американски подводници с такова оборудване изпълняват операции в съветски териториални води. Те действат редовно в близост до основните съветски военноморски бази в района на Арктика и Тихоокеанското крайбрежие. През 1954 г. английската подводница _Тотем_ извършва първата такава операция в непосредствена близост до бреговете на Колския полуостров. Точното начало на операциите на американските подводници до ден-днешен се държи в тайна, но е известно, че появилата се през юли 1957 г. около Владивосток подводница _Гаджън (SS 567)_ е подложена на нападение от страна на съветски есминци, които я заставят да изплава на повърхността. Операциите на американските подводници са имали КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _ХОУЛИСТОУН_.
	През 70-те години е проведена операция _АЙВИ БЕЛС_. Отначало американската подводница _Халибат_, а по-късно и _Парш_ получава задачата да постави звукозаписващо устройство на около 120 м дълбочина в Охотско море за прехващане на преговорите между съветските военноморски бази на Камчатка и Далечния изток. През януари 1980 г. американският изменник РОНАЛД ПЕЛТЪН разкрива на руснаците операцията и тя е прекратена. (Едно от записващите устройства днес може да се види в музея на КГБ в Москва.)
	По време на Студената война американските разузнавателни подводници действат също срещу Китай, Северна Корея, Северен Виетнам, Либия и Куба. А през 1991 г. по време на конфликта в Персийския залив британската подводница _Отъс_ сваля 2 пъти на брега на иракска територия (в северната част на залива) диверсионни отряди. Руснаците също използват подводници за шпионски операции. През ноември 1981 г. стара електродизелова подводница клас _W_ навлиза в шведски териториални води, очевидно извършвайки учебно-разузнавателна операция. Операциите _Хоулистоун_ неведнъж довеждат до сблъсък между американски и съветски подводници. Нито един от двата военноморски флота не загубва подводни плавателни съдове по време на тези инциденти, но няколко подводници са повредени. Подобни „срещи“ са ставали или в съветски териториални води, или в открито море.
	Според някои съветски източници причината за такива подводни стълкновения е стремежът на руските подводници да се доближат до американските за „снимане“ на акустични и електронни разузнавателни данни. Според изявление на съветските власти именно такава е причината за гибелта на електродизеловата подводница клас _Голф_ (Проект 629) край Хавайските острови през 1968 г. (вж. _ДЖЕНИФЪР_) и ядрената подводница клас _Янки_ (Проект 667) край Бермудските острови през 1986 г.
	Наличните доказателства сочат, че и двете подводници (между другото с ядрени балистични ракети на борда) потъват поради техническа неизправност.


	Подразделение на военното разузнаване

	Вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.


	Подсказване

	Отклонение от правилата на работа с шифромашини или шифроматериали, което позволява на вражеските криптолози да разкрият ШИФЪРА или КОДА. Повечето успехи на дешифровъчните служби на съюзниците през Втората световна война са пряко свързани с умелото използване на „подсказването“.
	Например ако щабът изпраща на различните си подразделения едно и също съобщение с различни шифри и кодове и едно от тях частично или напълно е разчетено от врага — това е прекрасно „подсказване“ за разкриването на останалите шифри. Точно така може да се използват шифрованите прогнози за времето, които обикновено се предават в едно и също време, или едно и също приветствие, с което започва съобщението. Друг пример за „подсказване“ е поздравителната телеграма до Адолф Хитлер, изпращана на 20 април от германското върховно командване (понякога дори с ОТКРИТ ТЕКСТ, а също и зашифрована).
	„Подсказването“ може и да се провокира. През Втората световна война англичаните нарочно изпращат свои бомбардировачи да хвърлят мини в определен участък на морето, та след това да прехванат и да се опитат да разчетат немската шифровка за това. Предварителното знание на общото съдържание на съобщението, посочените в него места и време доста облекчават работата на криптолозите по разгадаването на шифрите на _ЕНИГМА_.


	Подслушвателно устройство

	1. Скрито устройство за подслушване или друг вид апаратура, използвана за НАБЛЮДЕНИЕ с подслушвателни средства.
	2. Монтиране на уред. Терминът „поставям подслушвателно устройство“ се отнася за стая или обект, където има скрит такъв уред.


	Подставена фирма

	Термин, използван от ЦРУ за означаване на официални частни търговски организации, които се занимават с реална предприемаческа дейност, но в действителност са създадени и контролирани от специалните служби. Връзките на тези фирми с разузнаването обикновено се премълчават.
	Вж. _ЕЪР АМЕРИКА_.


	Позитивна проверка

	Британски термин за вид държавна проверка и ПРОВЕРКА НА СИГУРНОСТТА, която се прави на бъдещи или на вече приети на работа в специалните служби, особено в Службата за сигурност (МИ–5) и Секретната разузнавателна служба (МИ–6). Липсата на позитивна проверка според критиците е една от причините в британските специални служби да проникнат редица вражески агенти КЪРТИЦИ, които е нямало да бъдат взети на работа, ако са били подложени навреме на по-сериозна проверка.
	Вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.


	Позитивни разузнавателни данни

	Информация, която е обработена и може да се използва от разузнаването.


	Покрив

	Тази част от ЛЕГЕНДАТА на АГЕНТА, която се използва открито.
	Вж. БАНДА ОТ ПОКРИВА.


	Покривчии

	Вж. БАНДА ОТ ПОКРИВА.


	Полард, Джонатан Джей (1943)

	Аналитик от ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ на САЩ, шпионирал за Израел. Според собственото му признание е предал на израелския си АГЕНТУРИСТ над 800 секретни публикации и над 1000 телеграми. Документите, които е предал, могат да запълнят обемист кашон с размери 1,80 x 1,80 x 3 м.
	Полард учи в Станфордския университет и завършва през 1976 г. През 1977 г. става аспирант във факултета по юриспруденция и дипломация в Тафтския университет, но напуска през 1979 г., без да завърши. В Станфорд той обичал да разказва на приятелите си как през 1968 г. семейството му било принудено да бяга от Чехословакия, след като баща му бил разобличен като резидент на ЦРУ в Прага. Това са измислици, както и хвалбите му, че по това време се бил свързал с израелските разузнавателни служби. А веднъж той сам изпраща на себе си телеграма, адресирана от него до „полковник“ Полард.
	При постъпването си на държавна служба Полард попълва в анкетата лъжливи сведения за своето образование и предишно място на работа. Но никой не го хваща. През септември 1979 г. от квотата за цивилни специалисти той постъпва във ВМС на САЩ, където успешно преминава през дежурния тест и получава достъп до информация с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО, а също и до категорията СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ, ИЗИСКВАЩА СПЕЦИАЛНА ЗАЩИТА (СИИСЗ).
	Скоро след като започва работа като аналитик в Центъра за подсигуряване на военноморското разузнаване в Сютленд, Мериленд, край Вашингтон, Полард се свързва с военния АТАШЕ в южноафриканското посолство във Вашингтон. За това узнават американските контраразузнавачи и информират ръководството на ВМС. Полард е лишен от достъпа до секретни материали, но не е уволнен. (Ако Полард все пак е предал някакви тайни материали на Южна Африка, то те бързо са щели да бъдат предадени в Москва, тъй като по това време КГБ има свой агент там — ДИТЕР ФЕЛИКС ГЕРХАРД.)
	През юни 1984 г. Полард е назначен като аналитик във ВОЕННОМОРСКАТА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА, тогава Военноморска следствена служба (ВСС), и отново получава достъп до секретна информация. Разпределен е в ново и много важно подразделение: център по антитероризъм в състава на аналитичното управление на военноморското разузнаване на ВСС. Полард получава достъп до такива секретни материали, като снимки, направени от спътници, и отчети на тайните агенти на ЦРУ в чужбина.
	В нарушение на всички правила за сигурност Полард показва секретни документи на един австралийски военноморски офицер, както и на един привърженик на освободителното движение на муджахидините в Афганистан. Известно е, че такива „щастливци“ сред приятелите на Полард са най-малко трима. По-късно в материалите по делото ще напишат, че по тоя начин той е искал да създаде своя частна информационна служба.
	Приблизително по това време той заминава в командировка в Ню Йорк и се запознава с един израелски военен, който се представя за Ави. Това е полковник Авием (Ави) Села — офицер от израелските военновъздушни сили и сътрудник на израелското разузнаване. В САЩ той се намира под ПРИКРИТИЕТО на аспирант в Нюйоркския университет. Села помолил Полард да му предостави „образец“ от информацията, до която има достъп, обещавайки да му плати добре за това. Няколко дни по-късно двамата отново се срещат във Вашингтон и Полард предава на Села подробна информация на иракските военни заводи, произвеждащи химическо оръжие.
	Използвайки методите и традиционната ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА, като агент вербовчик Села предава Полард на АГЕНТУРИСТА Йосиф (Йоси) Ягур, който е под дипломатическото прикритие на консул по научните въпроси в израелското консулство в Ню Йорк. А в Париж, където Полард пристига по покана и за сметка на Ягур, той е представен на РАФАЕЛ (РАФИ) ЕЙТАН — ветеран на израелското разузнаване, ръководител на Бюрото по науката към Министерството на отбраната на Израел — чисто разузнавателна служба, известна под името ЛАКАМ. В Париж Полард е настанен в КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА. Годеницата му Ан Хендерсън е заведена в бижутериен магазин и й е предоставена възможността да си избере венчален пръстен. Тя си харесва пръстен с брилянти и сапфири на стойност 10 000 долара. По-късно Села го купува и го дава на Полард, който от своя страна го подарява на Хендерсън. Израелците не забравят и да се подсигурят — Ан е инструктирана да казва на приятели, че подаръкът е от „чичо Джо Фишър“.
	Преди отпътуването на Полард от Париж Села му предава 10 000–12 000 долара в брой; по-късно Полард твърди, че е забравил точната сума — за доплащане на изискано турне по Ривиерата, Италия, Швейцария и Германия. Села обещава на Полард и да му плаща по 1500 долара месечно за шпионските услуги.
	След завръщането си в Съединените щати Полард бързо навлиза в шпионската рутинна работа. Използвайки слабата охрана във военноморския разузнавателен комплекс в Сютленд, той може да извършва компютърни проверки почти на всичко. Един от основните му източници при кражбата на тайни е РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, в чиято компютърна база данни има сведения за ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ за различни страни по света.
	Около 3 пъти седмично Полард събира компютърни разпечатки, спътникови снимки и други документи, поставя ги в куфарчето си и си тръгва, без някой да го проверява. След това той се оттегля по-далеч от „любопитните очи“ — идеално място за това е била близката автомивка — и прехвърля материалите от куфарчето в пазарска чанта, с която в петък или в събота отива в конспиративната квартира във Вашингтон, където израелците копират документите, а в понеделник ги връща на мястото им по обратния ред. В Израел над неговите документи работела цяла група експерти.
	През пролетта на 1985 г. месечната „заплата“ на Полард (необявена пред данъчните власти) е завишена на 2500 долара. Освен това израелците обещават да му платят разкошно сватбено пътешествие в Европа. Полард и Ан Хендерсън се венчават във Венеция и от там се отправят за Цюрих в самостоятелно купе в _Ориент експрес_ за 700 долара. След това заминават за Израел.
	В Израел Полард е посрещнат като скъп гост. Вместо сватбен подарък са му поднесени 10 000 долара на ръка за покриване на текущите му разходи. А след няколко месеца по време на среща във Вашингтон Ягур показва на Полард израелски паспорт с неговата снимка на името на израелския гражданин Дани Коен. Ягур дава на Полард също номер на сметка в швейцарска банка и споменава, че там вече са внесени 30 000 долара. Благодарният Израел, казва Ягур, ще добавя по още 30 000 долара в тази сметка всяка година през следващите 10 години. След това Полард просто ще се премести в Израел под името Дани Коен.
	Ан Хендерсън Коен напуска Националната асоциация _Райфъл_ и кандидатства в нюйоркска фирма със същата дейност, където търсят човек за работа с Китай. Желаейки да помогне на съпругата си, Полард донася вкъщи 5 отчета за китайски дипломати от посолството и консулството. Ан отнася отчетите във фирмата и нея веднага я приемат на работа.
	Увличайки се, Полард вземал все повече и повече документи уж в „интерес на работата“. В един момент неговият началник — капитан III ранг Джери Ейджи, се усъмнява и нарежда да се извърши тайно служебно разследване на неговия старателен сътрудник: да се изясни с какво конкретно се занимава през работното време и какви данни има в неговия компютър. На 8 ноември 1985 г. става ясно, че Полард е получил разпечатка на данни от категория ЗА ОГРАНИЧЕНО ПОЛЗВАНЕ за Близкия изток, но на неговото бюро такава разпечатка не е намерена. Ейджи разбира, че Полард без разрешение е изнесъл секретен документ. Тогава началникът се обажда на ВСС и на ФБР.
	В понеделник, 18 ноември, Полард се опитва за пореден път да изнесе чанта, претъпкана със секретни материали — 60 секретни документа, като 20 от тях са с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО. Точно пред сградата е спрян и отведен в офиса му, за да бъде разпитан от агенти на ФБР и ВСС. През следващите няколко дни той прави напразни опити да отхвърли подозренията и да се свърже за помощ с израелските си „приятели“. Върху него е организирано специално наблюдение от ФБР. Накрая в четвъртък сутринта (не издържайки на напрежението) той се отправя към израелското посолство.
	Израелците отказват да му дадат политическо убежище. На излизане от посолството Полард веднага е арестуван. Ан Хендерсън Полард е арестувана на следващия ден.
	Историята с Полард заплашва да се превърне в голям дипломатически скандал и да се отрази зле върху отношенията между Съединените щати и Израел. Официален представител на израелското правителство веднага прави изявление, в което подчертава, че израелското разузнаване е провело „несанкционирана случайна акция“, която е в разрез с „държавния курс за недопускане на шпионаж или каквато и да е друга дейност против Съединените щати“.
	Скоро обаче става ясно, че това е дългосрочна и много добре организирана разузнавателна операция. Оценявайки последствията й за страната, министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър казва: „Трудно ми е… да си представя по-голяма вреда, която може да бъде нанесена на националната сигурност.“ И още: „Ние понесохме тежка и непоправима загуба.“ А по повод на някои продадени документи казва: „Тази информация е предназначена за вътрешно ползване и нейното разгласяване извън Съединените щати може да нанесе тежък удар по националната ни сигурност.“
	Дейвид Дженисън — един от двамата прокурори от страна на обвинението, отбелязва по-късно, че по-голямата част от разузнавателната информация, осигурена от Полард, „е безполезна за израелците, освен ако не бъде използвана като разменна монета срещу САЩ или за интересите на други страни“. Тази толкова обща формулировка на проблема в същността си има доста конкретен смисъл, за който представителите на американските специални служби предпочитат да не говорят: напълно е възможно някои от материалите на Полард да попаднат в Москва чрез един от съветските агенти в израелското правителство.
	Освен това в материалите, предадени от Полард на израелците, е имало сведения за американските агенти или в краен случай за ключови източници на информация в Арабския свят, които Израел е можел да превербува, както и материали за операции на АНС по дешифриране.
	Що се касае до операциите по дешифриране, то според председателя на комисията, създадена за оценка на нанесените загуби на САЩ, това е „сравнимо с провала на цяла агентурна мрежа“. И още: „Разполагайки и с косвени данни за агентите на американското разузнаване, за редовия аналитик няма да бъде трудно да ги изчисли.“ Освен това Полард е позволил на агентуристите си да преснимат документите му за самоличност, като по този начин те биха могли да ги подправят и да дадат съответния достъп до секретна информация на други свои агенти. Полард е признат за виновен по обвинението в шпионаж и получава доживотен затвор. Съпругата му е призната за виновна в непозволено притежаване на правителствена собственост и за съучастничество при съхраняването на военни документи от съпруга й. Тя не е обвинена в шпионаж. Присъдата й е 5 години затвор, но тя непрекъснато се оплаква от отношението към нея. В телевизионно интервю сравнява живота си в затвора с това, „което трябва да е бил Освиенцим преди 47 години по отношение на медицинското обслужване и малтретирането…“. През април 1990 г. след 37-месечен престой в затвора е освободена. Скоро след това се развежда с Полард.
	Самият Полард става едва ли не национален герой в Израел, където е организирана международна обществена кампания за освобождаването му. Седемдесет от членовете на израелския Кнесет (парламент) изпращат петиция до президента Рейгън през 1988 г., призовавайки го да помилва Полард и съпругата му. Поддръжниците на Полард сравняват преживяното от него с несправедливостите към капитан АЛФРЕД ДРАЙФУС, тъй като Драйфус е бил евреин, както и Полард. Драйфус обаче не е бил шпионин, докато Полард е арестуван през ДЕСЕТИЛЕТИЕТО НА ШПИОНИТЕ, и то не по антисемитски причини. Той сам признава, че е шпионин.
	През 1993 г. министърът на отбраната Лес Аспин разкрива, че Полард се е опитал 14 пъти да изпрати секретна информация в прехванати писма, написани в килията му. Разкритието на Аспин е направено по-малко от месец след като израелският министър-председател Ицхак Рабин изпраща петиция до президента Клинтън да освободи Полард. Клинтън отговаря, че единствено може да се замисли над препоръки за снизхождение пред Министерството на правосъдието, но нищо не е направено. Предишният министър-председател — Ицхак Шамир, е изпращал подобна молба до президента Буш, който я е отхвърлил. През 1996 г. след убийството на Рабин наследникът му — Шимон Перес, по време на визита във Вашингтон вероятно е отправил подобна конфиденциална молба за освобождаването на Полард.
	{img:shpionazh-69.jpg|#Джонатан Полард}


	Полгар, Томас

	Резидент на ЦРУ в Сайгон през последния етап на войната във Виетнам.
	Полгар е унгарски евреин. Като младеж — през 30-те години — заминава за Съединените щати. През Втората световна война неговите началници в американската армия, впечатлени от владеенето му на различни езици, го изпращат в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). След диверсионно-разузнавателна подготовка във Великобритания е спуснат в тила на германците. След войната е един от многобройните ветерани от УСС, които постъпват в новосъздаденото ЦРУ. Полгар служи в БЕРЛИН, където ЦРУ има значителна резидентура по време на Студената война.
	Полгар вече е легенда в Управлението по планиране към ЦРУ (секретни операции), когато през 1972 г. е назначен за резидент в Сайгон под ПРИКРИТИЕТО на специален помощник на посланика. Никога преди това не е бил в Азия.
	Характеризирайки го в книгата „Период на честност“ („Decent Interval“, 1977), ФРАНК СНЕП — бивш сътрудник на ЦРУ във Виетнам, пише:

	Поради акцента и произхода си Полгар винаги се чувстваше „чужденец“ в ЦРУ, длъжен постоянно да доказва знанията и прецизността си в очите на дебелокожите бюрократи в управлението…
	Този „недостатък“ на свой ред безспорно му помага леко да завърже контакт с виетнамците… Общувайки с влиятелни хора в Сайгон, Полгар предпочита да се въздържа от резки критически оценки, благодарейки за всяка, даже нищожна от гледна точка на разузнаването информация.

	Когато Полгар поема представителството на ЦРУ във Виетнам, войната вече е достигнала крайния си етап, въпреки че американските политици не признават този факт. Каквото и да е влиянието на ЦРУ върху процесите на войната, то постепенно намалява. Президентът Никсън и държавният секретар Хенри Кисинджър вече търсят пътища за мирни преговори с цел приключване на войната.
	Полгар е един от последните американци, които напускат Сайгон с хеликоптер през април 1975 г. при евакуацията на американското посолство.
	Полгар се пенсионира през 1987 г. и става член на Сенатската комисия по разузнаване, която разследва аферата ИРАН — КОНТРИ. Той напразно настоява за по-задълбочено разследване участието на ЦРУ в тази политическа афера. Когато президентът ДЖОРДЖ БУШ назначава РОБЪРТ ГЕЙТС за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, Полгар използва доста остър език в статия във вестник _Вашингтон поуст_. „Гейтс действа така, като че ли е в постоянна мъгла или пък се интересува предимно от скриване на истината от обществеността и Конгреса.“


	Полиграф

	Устройство за установяване степента на искреност на интервюирания, известно също като детектор на лъжата. Полиграфът често се използва в КОНТРАШПИОНАЖА. Лицата, привличани за работа в ЦРУ, обикновено преминават през проверка на детектора.
	Стандартният полиграф обикновено измерва честотата на дишането, кръвното налягане, пулса и изпотяването на дланите. Измервания се отбелязват от игла писец, която минава по милиметрова хартия. Правата линия показва спокойствие (и следователно искреност) на тествания по време на разговора, а резките зигзаги при отговорите на въпроси — вълнение (и може би следователно лъжи).
	В последните години се появиха все повече съмнения в непогрешимите оценки на полиграфа. Това устройство не е изплашило такива знаменити шпиони, като например главен мичман от американския военноморски флот ДЖОН УОКЪР или сътрудника на контраразузнавателното управление на ЦРУ ОЛДРИЧ ЕЙМС. Уокър се хвалел, че е надхитрил полиграфа, а Еймс 2 пъти успешно преминава теста. Еймс твърди, че е следвал инструкциите, дадени му от съветските разузнавачи. Психиатри твърдят, че шпионите обикновено са толкова добре приспособени към двоен живот, че детекторът на лъжата не може да открие в тях нищо подозрително.
	ДЖЕЙМС УЛСИ отказва да се подложи на тест с полиграф, когато е назначен за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. По същия начин държавният секретар Джордж Шулц заплашва, че ще подаде оставка, ако го принудят да се подложи на детектор на лъжата. Той рязко възразява против приетия от Конгреса през 1988 г. Закон за задължително минаване на държавните служители през детектора на лъжата. Президентът Рейгън разрешава на Шулц сам да определя кога трябва и кога не трябва да се минава през тестове на полиграфа. Шулц веднага въвежда правила, като принципно позволява на служителите да отказват да се подложат на полиграфен тест, а в случай на провал не могат да се направят никакви организационни изводи без одобрението на държавния секретар.
	Съдилищата в САЩ непрекъснато отхвърлят доказателства, предоставени от детектора на лъжата.
	В РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ обаче е обратно — детекторът на лъжата се ползва с голямо доверие. През 1987 г. е проведено специално изследване във ФБР, в хода на което са проучени над 20 000 полиграфни теста. Специалистите, които провеждат проучването, заявяват, че погрешимостта на полиграфа е по-малко от 1%.
	Сред много от служителите на ЦРУ обаче доверието в ефикасността на детектора на лъжата сериозно отслабва, след като става известно, че успешно преминали през него агенти, изпратени на работа в Куба, там се превербуват от кубинското контраразузнаване (т.е. стават двойни агенти) и започват да работят за Хавана.


	Политическо разузнаване

	Разузнаване, което се води с цел събиране на информация за вътрешното положение на държавата противник, която може да бъде от полза за собствената държава. През 60-те години политическото разузнаване активно се занимава с американските специални служби в Югоизточна Азия. (Вж. ВИЕТНАМ.)


	Полковник Бун

	Термин, отначало използван за кодирано съобщение, изпращано от американското военно или военноморско разузнаване на президента Рузвелт, когато той се намира в чужбина през Втората световна война. Терминът означава, че разузнавателните сведения в едно съобщение, макар и парафразирано и в съкратен вид, са извлечени от материалите на _МЕДЖИК_.



	Поляков, Дмитрий (?–1986)

	Сътрудник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, който в продължение на 18 години е бил агент на Съединените щати. Смята се за най-високопоставения офицер от ГРУ, шпионирал за Запада.
	Поляков е полковник от ГРУ под ПРИКРИТИЕТО на член на съветската мисия в ООН. През ноември 1961 г. съобщава на служител от ФБР, че желае да се срещне с командващия Първа американска армия, чиято щабквартира е на остров Гавърнър близо до Манхатън. Командващият изпраща покана на Поляков за коктейл. Поляков желае американският генерал да му помогне да се свърже с ФБР. На следващата среща той е представен на агент на бюрото, който се представя като сътрудник на ЦРУ.
	Сътрудничеството на Поляков с ФБР води началото си от януари 1962 г. Във ФБР му дават КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ ЦИЛИНДЪР. Той лично е подготвял прехвърлянето на много съветски НЕЛЕГАЛИ (агенти, приели чужда самоличност) в Съединените щати и по времето, когато става агент на ФБР, познава всички. Той предава конкретно КАРЛО ТУОМИ и АЛЕКСАНДЪР СОКОЛОВ. Смята се също, че благодарение именно на него ФБР успява да уличи в шпионска дейност свързочника старшина НЕЛСЪН ДРЪМЪНД, офицера от армията УИЛЯМ УЕЙЛЪН, както и ХЪРБЪРТ БОКЕНХОПТ и ДЖАК ДЪНЛЪП. Твърди се, че той е предал и завербувания британски агент ФРАНК БОСАРД.
	Доколкото е известно, Поляков е работил за западните специални служби от ненавист към съветската система. Той е приемал подаръци, но не е вземал пари.
	След завръщането си в Москва през май 1962 г. Поляков, както и преди, си остава ценен ИЗТОЧНИК на информация за ЦРУ. ФБР се опитва да поддържа контакт с него, пускайки обяви в колоната за лични съобщения в _Ню Йорк таймс_. Условните съобщения, давани с помощта на обикновен шрифт, са адресирани до Доналд Ф. и всъщност представляват указания за поредния сеанс на тайникова връзка в Москва.
	През ноември 1965 г. Поляков е назначен в Рангун, Бирма, като военен АТАШЕ. Там установява връзка със сътрудник на ФБР, а на началниците си обяснява срещите си с него като опит да вербува американеца. По-късно Цилиндър работи в Москва, а през 1973 г. — в Индия (също военен аташе) и през цялото това време продължава редовно да предава секретна информация на Запада.
	През 1979 г. Поляков получава звание генерал-лейтенант. Дейвид Уайс пише в книгата си „Нощен скитник“ („Nightmover“, 1995), че Поляков „с годините получава още по-голям достъп до строго секретни документи и предава изключително ценна информация, в това число за съветските стратегически ракети, противотанковите установки, ядрената стратегия, химичните, бактериологичните и отровните вещества, а също и сведения за гражданската отбрана“.
	Поляков, както и много други американски тайни агенти и източници, предава сътрудника на управлението по контраразузнаване на ЦРУ ОЛДРИЧ ЕЙМС. Поляков е арестуван от КГБ не дълго след като Еймс започва кариерата си на съветски агент. Разстрелян е през 1986 г.
	Без да бъде споменато името на Поляков, през януари 1990 г. вестник _Правда_ помества очерк за американски шпионин с псевдоним Доналд, подчертавайки, че заема „висок пост“ в СССР. Разказвайки за Доналд, журналистът явно е излагал кариерата на Поляков с някои отклонения. Така например в очерка се казва, че Доналд е заловен и разстрелян неотдавна, а западните служби са убедени, че Поляков е екзекутиран през 1986 г. „Тъй като е имал достъп до много държавни тайни — пише вестник _Правда_, — Доналд е предавал всичко, което е представлявало интерес за американските разузнавателни служби.“ _Правда_ не изброява издадените държавни тайни.
	ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на контраразузнаването на ЦРУ, смята, че Цилиндър и ФЕДОРА (Мека шапка) — друг източник на ФБР, са ДВОЙНИ АГЕНТИ. Енгълтън упорито отстоява мнението, че и двамата са работили за руснаците, имайки за задача да дискредитират _истинския_ съветски изменник АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН. Енгълтън не успява да подкрепи с факти своето предположение, но все пак настоява, че руснаците отчаяно са се стремили да затворят устата на Голицин, който отваря очите на американците за съществуването на неоткрит съветски агент в ЦРУ. През 80-те години УИЛЯМ КЕЙСИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, започва свое разследване и стига до извода, че Цилиндър честно е работил за Запада.
	Критиците обаче не се успокояват. Те продължават да твърдят, че Поляков е двоен агент, и като аргумент привеждат това, че някои сведения за тактико-техническите характеристики на съветските ядрени ракети са неверни. И като резултат американците, повярвали на тяхната свръхсекретност (а от такова нещо и помен няма), започват да работят за сключването на американско-съветско споразумение за ограничаване на въоръженията.
	Вестник _Правда_ пише, че Доналд започва да работи за ФБР в Ню Йорк през 1961 г. и че от ФБР са се свързвали с него чрез лични обяви в _Ню Йорк таймс_, адресирани до Доналд Ф. „Чичо Чарлс и леля Сара са добре“, се казва в обявата, която се появява на всеки 10 дни през 1964 г. Когато Доналд е заловен, съобщава _Правда_, той е казал: „Свикнал съм да се движа по острието на бръснача и не мога да си представя да водя друг живот. Чувствах, че КГБ е по петите ми, но анализирах спокойно своите действия и не намирайки никакви слабости, се успокоявах.“
	Специалистите от американското разузнаване смятат, че историята, публикувана в _Правда_ за Доналд, е вдъхновена от желанието да бъде изграден по-убедителен и достоен за уважение образ на КГБ. В статията се твърди, че КГБ е разкрил около 30 шпиони като Доналд от средата на 80-те години. Много от тях вероятно са предадени от Еймс.
	{img:shpionazh-70.jpg|#Арестът на Дмитрий Поляков}


	Понтекорво, Бруно (1913–1993)

	Италиански физик, заподозрян в шпионаж в полза на Съветския съюз. Колега на съветския шпионин КЛАУС ФУКС, Понтекорво през октомври 1950 г. не се завръща от пътуване в Европа (трябвало е да пристигне в Англия) и заминава за СССР.
	Получил е образованието си в университета в Пиза и университета в Рим, където през 1934 г. блестящо защитава докторат по физика. След завършването на висшето си образование работи в лаборатория под ръководството на професорите Едуардо Амалди и Енрико Ферми. През 1936 г. заминава за Париж със стипендия за изследователска работа с Фредерик Жолио Кюри, който е комунист. Там се запознава с шведката Мариане Нордблум и през 1940 г. се жени за нея. След германската окупация на Франция съпрузите бягат в Съединените щати.
	През 1943 г. Понтекорво е поканен да се присъедини към англо-канадския екип за проучване на атомната бомба в Чок Ривър в Онтарио, Канада. Там остава 6 години. Подозират го, че е извършвал шпионска дейност през този период, но за това не са открити доказателства. Дори и документите, предадени на канадците от ИГОР ГУЗЕНКО — съветския шифров чиновник, разкрил МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ, не сочат следа към Понтекорво. Информацията на Гузенко води към друг физик от Чок Ривър — АЛЪН НЪН МЕЙ, разобличен като шпионин.
	През 1948 г. Понтекорво получава британско гражданство и заедно с него и ДОСТЪП до секретни материали независимо от съмненията за връзките му и тези на семейството му с комунистическата партия в Италия. През януари 1949 г. Понтекорво напуска Канада и става водещ научен сътрудник в британския изследователски атомен център в Харуел. През януари 1950 г., точно преди Клаус Фукс да бъде арестуван, офицерът по сигурността в Харуел научава, че Понтекорво и съпругата му са комунисти или най-малкото симпатизират на комунистическото движение. Понтекорво отрича всичко това, макар и да признава, че някои членове от семейството му са били комунисти.
	От съображения за сигурност е прието решението той да бъде отстранен от работа. Предложена му е длъжност в Ливърпулския университет, където няма да има достъп до секретна информация. Той приема и казва, че ще встъпи в длъжност през януари 1951 г. Но през октомври 1950 г. Понтекорво не се завръща в Харуел след пътуването си в Европа заедно със съпругата си и тримата си синове. Няколко години за него не е известно нищо повече, поне не официално. На 5 март 1955 г. той изненадващо дава пресконференция в Москва, твърдейки, че през 1952 г. е станал съветски гражданин и че работи в Института за ядрена физика към Академията на науките на СССР — по-късно преименуван Международен център за използване на атомната енергия. През 1963 г. Понтекорво е награден с орден _Ленин_ за „значителни заслуги във физиката“ и е избран за пълноправен член на съветската Академия на науките.
	През 1980 г. официален представител на американското Министерство на финансите обявява, че Понтекорво има сметка от 14 250 долара — хонорар за патент, оформен от него някога в съавторство с Ферми и с други трима физици за изобретение на метод за получаване на радиоизотопи.


	Понтинг, Клайв

	Бивш заместник-министър на британското Министерство на отбраната, съден през 1985 г. за нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, тъй като е предал на член на парламента секретни документи за потопяването на аржентинския пътнически кораб _Белграно_ от британска подводница по време на конфликта за Фолклендските острови през 1982 г. Съдът го оправдава въпреки усилията, положени от правителството на министър-председателката Маргарет Тачър да бъде осъден.


	Попов, Душко (1912–1982)

	ДВОЕН АГЕНТ, съгласил се доброволно да работи за британците и пристигнал през 1941 г. в още неутралните по това време Съединени щати, за да създаде фиктивна германска шпионска мрежа.
	Попов е югославски предприемач, вербуван от АБВЕРА (немското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ). Той веднага информира за това англичаните. През декември 1940 г. немците го изпращат с разузнавателни задачи във Великобритания. КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_, която се занимава с превербуване на вражески агенти, му дава КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _Трисайкъл_ (Триколка) — вероятно отчитайки стремежа му да има 2 любовници едновременно. Германското му оперативно име е _Иван_. Действайки под контрола на Комисия _Двайсет_, Попов предава на Германия фалшиви сведения за числеността и мощта на британските въоръжени сили.
	През юни 1941 г. Абверът му нарежда да замине за САЩ и да създаде шпионска агентурна мрежа. По молба на японците, съюзници на Германия, Попов също е задължен да събира подробна информация за Пърл Харбър. За изработването на скици и схеми на местните отбранителни съоръжения е трябвало да замине за Хаваите. Инструкциите на Попов са били във вид на МИКРОТОЧКИ върху телеграма, която е бил длъжен да носи със себе си.
	Попов пристига в САЩ с полет на компанията _Пан Американ_ от Лисабон на 12 август 1941 г. Британците известяват ФБР за това, че Попов е двоен агент, работещ за съюзниците. Но директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР не иска да повярва, че наистина е превербуван (той смятал, че „югославският негодник“ заблуждава англичаните и в действителност продължава да работи за немците) и отказва да го пусне да замине за Хаваите.
	Попов запознава сътрудниците на ФБР с техниката за изработване на микроточките и предава списъка с въпросите, които интересуват германското разузнаване и на които той е трябвало да отговори. Много от тях са свързани с американската военноморска база в Пърл Харбър, но ФБР ги пренебрегва и не схваща възможната значимост на германския интерес към Пърл Харбър.
	Попов пристига в САЩ с югославски паспорт и 70 000 долара. Той наема разкошен апартамент на Парк авеню в Ню Йорк и започва да обикаля нощните клубове. ФБР го поставя под НАБЛЮДЕНИЕ и монтира микрофони в жилището му. „Трябва само да се наведа да помириша букет от цветя — оплаква се Попов, — и ще си одраскам носа в някой микрофон.“ Той непрекъснато говори, че немците може да загубят доверието си към него, ако в близките дни не започне да им предава правдоподобна разузнавателна информация за Съединените щати.
	Такава информация за него е подготвила британската Комисия _Двайсет_. Хувър не помага почти с нищо. В съставеното от ФБР 1421-странично досие на Попов (минало през щателна „санитарна обработка“) се споменава и за това, че сътрудниците на ФБР предават на югославянина (за изпращане в Германия) броеве на _Инфънтри джърнъл_ и одобрени за пресата материали за армията на САЩ. А УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ „не може да осигури специфична информация, която да е подходяща за данни от контрашпионажа“, се казва в меморандум на ФБР.
	Сътрудниците на ФБР излизат в ефир от името на Попов с помощта на неговата нелегална радиостанция, но не разрешават на самия югославянин да работи с нея. В края на краищата през юли 1943 г. Попов се връща във Великобритания, където успешно продължава кариерата си на двоен агент, действащ против немците до юни 1944 г., когато съюзниците дебаркират в Нормандия.
	„Познавах Душко Попов добре по време на войната. Той рискуваше и направи много за нас — пише за него английският разузнавач ЮИН МОНТЪГЮ. — В някои отношения може да е бил прототип на супергероя на Ян Флеминг. Беше един от най-смелите и весели мъже, които познавах, притежаваше невероятен чар и изключителен магнетизъм.“


	Попов, Пьотър (?–1958)

	Сътрудник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, шпионирал за ЦРУ от 1953 до 1958 г.
	На 1 януари 1953 г. Попов се обръща към американски дипломат във ВИЕНА и му предава бележка, в която изразява желание за среща с представители на западните специални служби. Връзката е установена и Попов предава на ЦРУ първите сведения за следвоенната структура на ГРУ. Освен това разказва за операциите на съветското външно разузнаване в Австрия и Югославия.
	През 1954 г. Попов се връща в Москва, вероятно в отпуск, а след това получава назначение в БЕРЛИН, откъдето отново предава ценна информация на Запада. Конкретно уведомява американците, че руснаците се готвят да изпратят в САЩ свой АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ. ФБР е предупредено и започва наблюдението върху агента още от пресичането му на границата (агентът е жена). Почувствала след себе си „опашка“, тя веднага се връща в Москва.
	Попов е отзован в Москва през 1958 г. На разпитите в КГБ му е предложено да си признае за връзките с американците и честно да разкаже всичко. Той се договаря за среща с Ръсел Лангъл — сътрудник на ЦРУ под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в американското посолство в Москва. По време на срещата Попов успява да намекне, че е провален, но вече било прекалено късно. Двамата са арестувани. Лангъл е експулсиран, а Попов — екзекутиран. Твърди се, че е хвърлен жив в пещ.
	Обвинението за провала на Попов отначало пада върху ФБР, което организира много явно наблюдение на нелегала. Но по-късно се появява основание да се смята, че Попов може да е бил предаден на КГБ от ДЖОРДЖ БЛЕЙК — сътрудник от британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6), който е бил съветски агент.


	Посев

	Приет от англичаните термин за означаване на операции с цел да се провокира противникът да излезе в ефир с определени шифровани или кодирани съобщения (за да може в резултат да се получи ПОДСКАЗВАНЕ за разкриване на шифъра).
	Историкът на военното разузнаване НАЙДЖЪЛ УЕСТ в книгата си „Тайни на радиоразузнаването“ („The SIGINT Secrets“, 1986) описва класически пример на такава операция през Втората световна война. Британски криптолози, занимаващи се със СТРУКТУРЕН АНАЛИЗ на немските радиосъобщения, си блъскали главата над това, как да получат „подсказване“, когато „им хрумва гениалната идея, получила названието «посев»“:

	Според плана Кралският военноморски флот предприема редица провокационни действия в морето с надеждата, че противникът ще съобщи за тях в шифровани донесения на своето командване. Особено им допадат операциите по хвърлянето на морски мини от самолети в ония райони, които немците смятат за свободни от мини. Схемата работела по следния начин: при откриването на първите мини в посочения район се изпращали миночистачи. Англичаните, прослушващи ефира, очаквали стандартния сигнал: „Проверено: мини няма.“ Само тази кратка фраза, прехваната и разшифрована в ПАРК БЛЕЧЛИ, често помага на криптолозите да определят ежедневните промени в немските шифри.



	Потенциален агент

	Лице, което се намира в процес на разработка и се разглежда от разузнавателната служба като кандидат за АГЕНТ.


	_ПОТИ_

	Американско флотско означение за бездействащи КОРАБИ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ. Съкращението ПОТИ идва от абревиатурите ПО — помощни операции, и ТИ — технически изследвания. За РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ са преобразувани 5 кораба — _Оксфорд (ПОТИ 1), Джорджтаун (ПОТИ 2), Джеймстаун (ПОТИ 3), Белмонт (ПОТИ 4)_ и _ЛИБЪРТИ (ПОТИ 5)_ — и през 60-те години им е дадено това наименование. Личният състав е бил от военноморския флот с неколцина цивилни специалисти на борда, но са действали по заповед на АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ. Подобно на корабите от АГЕР и тези кораби лесно са се различавали, че са разузнавателни, по извършваните операции и антените. Въоръжението им е било минимално — картечници и лично оръжие.
	Програмата _ПОТИ_ е изоставена, след като Израел атакува по въздуха и с торпедни катери _ЛИБЪРТИ_ през 1967 г., а _ПУЕБЛО (АГЕР 2)_ е пленен от Северна Корея през 1968 г.


	Потребител

	Лице или агенция, които използват информация или разузнавателни данни, получени с помощта на разузнаването.


	Почетен агент

	Тайни информатори, използвани от германското СД. ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ пише в „Мемоарите на Шеленберг“ („The Schellenberg Memoirs“, 1956), че почетните агенти са „… доверени информатори със стратегическа позиция във всички сфери на живота. Обикновено това са хора с богат опит в своята област, успявайки по този начин да осигурят ценна информация, като обръщат специално внимание на докладите за общественото мнение и отношението на органите на законността, а също и на други мерки, предприемани от правителството“.


	Пощенска кутия

	Вж. КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ.


	Пощенски адрес

	Вж. КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА.


	Пощенски гълъби

	Още от библейски времена хората използват гълъбите, известни със своя „инстинкт за дома“, за пренасяне на съобщения на големи разстояния. В Древна Гърция гълъбите били вестоносци за победите в олимпийските игри. Султанът на Багдад създал гълъбна поща през 1150 г., за да осигури съобщителна връзка между своите отдалечени провинции.
	По време на обсадата на Париж през 1870–1871 г. парижани използват за връзка с външния свят гълъби и БАЛОНИ, които безпрепятствено прелитат над позициите на пруските войски, обсадили града. Един гълъб може да пренесе на голямо разстояние солиден обем информация, например микрофотография, намалена до размера на фототочка. В началото на XX в. немският фотограф Юлиус Нойбронер, за да демонстрира възможността на гълъбите за аероснимки, прикрепя към птицата 71-грамова фотокамера. Снимките са били правени автоматично на всеки 30 секунди.
	През Първата световна война съюзниците използват гълъби за връзка между траншеите. Пилотите на балони, издигащи се за водене на въздушно наблюдение, са вземали със себе си гълъби и са изпращали с тях на земята своята информация. Британското армейско управление за разузнаване също използва гълъби свързочници. Гълъбът герой Шер Ами с навременното доставяне на донесението спасява цял армейски батальон, загубил връзка със своите. Въпреки че е ранен, Шер Ами прелита 40 км за 25 минути. Затова е награден с френски _Боен кръст с палма_. Когато умира, гълъбът е препариран, запазен и по-късно предаден на музея на Смитсъновия институт във Вашингтон, окръг Колумбия.
	Гълъбът Джи Ай Джо (войникът Джо) е герой от Втората световна война. Британските войски, които току-що били завзели един италиански град, изпращат сведения по Джи Ай Джо. Съобщението пристига точно навреме, тъй като командването вече било подготвило въздушна атака срещу града. Джи Ай Джо получава медал _Дикин_ от Кралското общество за защита на животните. Друг медал _Дикин_ е даден на гълъба Мъркюри, който прелита над Северно море — 770 км, носейки съобщение във Великобритания от датска група на Съпротивата.
	През 50-те години разузнавателните служби от израелската армия, които търсели арабски военни инсталации в пустинни райони, поставят на гълъби устройства за електронно проследяване. Птиците били държани известно време гладни и след това пускани. Специалистите са смятали, и не без основание, че птиците биха открили по пътя си в пустинята храна единствено в арабските военни обекти. Проследявайки гълъбите с „електронен маяк“, те нанасят техния път на географска карта.
	Използването на гълъби в американската армия води началото си от 70-те години на XIX в. и е прекратено едва през 1957 г. Последните птици са раздадени на зоопаркове и любители на гълъби.
	{img:shpionazh-71.jpg|#Английски танкист пуска пощенски гълъб, Северна Франция, 1918 г.}


	Пощенски марки

	Ако погледнем назад в историята, правителствата не са имали желание да удостояват с почести шпионите си независимо от това, дали са били успешни или не. Един от немногото начини за прослава са били пощенските марки. Вероятно първият разузнавач, почетен по този начин, е НЕЙТЪН ХЕЙЛ — непрофесионален, но почитан шпионин от времето на Войната за независимост на Северна Америка. През 1922 г. американската пощенска служба издава марка за половин цент с образа на Хейл като част от серия, посветена на видни американци. Сред другите личности в тази серия са ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН — един от първите ръководители на американското разузнаване, Линкълн, Франклин, Теодор Рузвелт и Грант.
	През следващите 4 десетилетия в света не е отбелязана появата на нито една „шпионска марка“. През 1960 г. Румъния издава марка в чест на родения там ДАНИЕЛ ДЕФО, известен преди всичко като автор на знаменития „Робинзон Крузо“ („Robinson Crusoe“). Но известно време Дефо се занимава с ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ във Великобритания.
	Съветският съюз, славейки се винаги със своите гръмки и даже помпозни проекти, пуска 6 пощенски марки на разузнавателна тематика. Първата от тях — на стойност 4 копейки — излиза през 1960 г. и е посветена на РИХАРД ЗОРГЕ, успешно действал срещу японците цели 8 години преди да бъде заловен и екзекутиран.
	През 1990 г. в Съветския съюз е издадена серия от 5 красиво изпълнени марки (всяка със стойност от 5 копейки) в чест на следните крупни дейци от съветското разузнаване:
	Полковник С. А. Ваупшасов (1899–1976) — през 1920–1924 г. се намира на нелегална работа в Беларус и действа против белогвардейците поляци, а през 1937–1939 г. е в Испания; служи в съветските органи на държавна сигурност до 1953 г.; _Герой на Съветския съюз_.
	Полковник РУДОЛФ АБЕЛ (1903–1971) — съветски АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ, действащ през 50-те години в Съединените щати.
	ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ (1912–1988) — един от членовете на изключително успешната агентурна група ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, който дълго време успява да предава на руснаците строго секретна англо-американска информация от Лондон и Вашингтон. (Филби е единственият член от петорката, на когото е оказана такава чест.)
	И. Д. Кудря (1912–1942) — участва в многобройни диверсионни и саботажни операции срещу германците в Украйна през 1941–1942 г. Заловен и убит от германците; _Герой на Съветския съюз_.
	Полковник Конон Молоди (1922–1970) — ветеран от Втората световна война, сътрудник на съветското разузнаване, известен на Запад под името ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ.
	През 1964 г. в Източна Германия пускат серия от 6 марки в чест на германци, които са се борили срещу нацизма през Втората световна война. Сред тях са членове на _ЧЕРВЕНИЯ ОРКЕСТЪР_. (В чест на Милдрид Фиш Харнак и съпруга й Арвид, измъчвани от нацистите, е пусната марка от 40 пфенига. Всички марки са били продавани по-скъпо от номиналната им стойност. Допълнителните средства са използвани за построяването на мемориал, посветен на жертвите от нацизма.)
	Трябва да се отбележи, че пощенските марки са били използвани и в шпионската дейност. В определени случаи тайни съобщения в микроточки са били скривани в марки. Според някои сведения именно така е била поддържана връзката между съветското разузнаване и ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и съпругата му Етел — членове на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ.
	Има свидетелства, че през Първата световна война един германски шпионин в британската военноморска база в Инвъргордън, Шотландия, е използвал пощенски марки като своего рода КОД. Три перуански марки например са означавали, че в базата се намират 3 леки крайцера. Но подобни истории са по-скоро измислица на писателите на шпионските романи от това време, отколкото действия и постъпки на истински действащи АГЕНТИ.
	При друг случай пощенските марки са били използвани за напомняне да се прояви бдителност. През 1943 г. в Куба е издадена серия от 5 марки със стойност 5 сентавос — върху тях е изобразен човек, от чието лице свалят маска. Надписът гласи: Разобличавай агентите на петата колона.
	Трябва да се спомене още една пощенска марка, която е пусната в чест на човек, който не е шпионин. През 1931 г. в Канада излиза марка от 1 долар в памет на ЕДИТ КЕВЪЛ, екзекутирана от германците през Първата световна война за укриване на съюзнически войник. Широко разпространено е мнението, че тя се е занимавала с шпионаж.
	{img:shpionazh-72.jpg|#Пощенски марки}


	Прав текст

	Оригинално съобщение, написано на съответния език, преди да бъде кодирано или предадено на някакъв шифър или след като е декодирано или дешифрирано.


	Правителствена школа за кодове и шифри (ПШКШ)

	Британска агенция по криптология от 1919 до 1940 г., след което е преименувана ПРАВИТЕЛСТВЕНА ЩАБКВАРТИРА ПО КОМУНИКАЦИИТЕ.
	Школата за кодове и шифри е създадена на 1 ноември 1919 г. със задачата да изучава чуждестранните кодови и шифровъчни системи и да дава съвети и насоки на британското правителство за сигурността на секретните сведения от държавна важност. В началото в новата агенция започват работа 25 ветерани на СТАЯ 40 на Кралския военноморски флот и на криптоложката секция M1(b) към военното министерство. Отначало се ръководи от Адмиралтейството, но през 1922 г. заедно със Секретната разузнавателна служба (МИ–6) школата минава под ръководството на Министерството на външните работи, което финансира операциите й. Ръководителят на МИ–6, известен с инициала _Си_, също отговаря за операциите по декодирането. Истинското ръководство на ПШКШ е поверено на комитет, който е съставен от представители на МИ–6 и военните служби. През 1922 г. ръководител на Школата за кодове и шифри става капитан III ранг АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН от Стая 40.
	Отначало декодировчиците са настанени в помещенията на бившето радио _Маркони_ в Уотъргейт хаус, близо до хотел _Савой_ в Лондон. По-късно се преместват в сградата на МИ–6 на _БРОДУЕЙ_ №54, срещу парка _Сейнт Джеймс_, близо до _КУИН АНС ГЕЙТ_ в Лондон.
	Специалната военноморска секция към Правителствената школа за кодове и шифри е създадена през 1924 г., армейската секция — през 1930 г., а военновъздушната — през 1936 г. Тези секции трябва да се специализират само в криптоложки въпроси, които са от интерес за съответните по-висши инстанции. Адмиралтейството и военното министерство си запазват правото да оттеглят съответните си секции от новата агенция. Оттеглянето им би осакатило британските усилия в криптологията поради сложността и характера на взаимодействие в областта на декодирането.
	Съветските комуникации са разчетени от школата скоро след революцията от 1917 г., въпреки че употребата на ШИФРОБЛОКЧЕ ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА забавя разчитането и го свежда до минимум (чак до _ВЕНОНА_ в периода след Втората световна война). В началото на 30-те години основните ОБЕКТИ на ПШКШ са военните комуникации на Съветския съюз и Германия, които преустройват въоръжените си сили. Агенцията постига значителен успех и за двете страни, въпреки че поради ограничения брой на закодирани радиосъобщения не всички шифри са били разчетени. В края на 30-те години става по-трудно да се разкодират германските комуникации, тъй като германците започват да използват _ЕНИГМА_ — машини за кодиране на военните и полицейските радиокомуникации.
	През 1936 г. британците се свързват с капитан ГЮСТАВ БЕРТРАН — ръководител на усилията в декодирането на френската армия, и започват обещаваща размяна на информация между двете агенции, за да разчетат шифрите на _Енигма_. По това време вече съществува значителна френско-полска координация и на 9 и 10 януари 1939 г. Бертран е домакин на конференция в Париж, на която присъстват видни криптолози от Франция, Полша и Великобритания. Това позволява на Англия да създаде база за разчитане на германските шифри по време на войната. (Вж. БЮРО ШИФРОВ.)
	В края на 30-те години криптолозите от ПШКШ обединяват изцяло усилията си, насочени към главната им цел: германските шифри, създавани от машините _Енигма_. (Разчитането на японските военноморски шифри е предоставено предимно на британската станция в Хонконг.) Политическият триумф на Адолф Хитлер в Мюнхен и поемането на ръководството на Рейнска област, Австрия и Чехословакия не оставят почти никакво съмнение у британските военни лидери, че в Европа предстои война. През август 1939 г., един месец преди избухването й, капитан III ранг Денистън премества ПШКШ от офисите на _Бродуей_ в ПАРК БЛЕЧЛИ, за да избегнат въздушните атаки на германците. (По време на кризата в Мюнхен през септември 1938 г. се извършва пробно преместване в Парк Блечли.)
	Няколко месеца по-късно, точната дата не е известна, ПШКШ е преименувано Правителствена щабквартира по комуникациите като опит да се прикрие истинската дейност.
	По време на войната ПШКШ в Парк Блечли постига значителен успех в разчитането на комуникациите на _Енигма_ (вж. _ЕНИГМА_; ПАРК БЛЕЧЛИ). След като на 22 юни 1941 г. Германия нахлува в Съветския съюз, министър-председателят Уинстън Чърчил решава, че руснаците трябва да бъдат приемани като съюзници. На тази дата той решава, че дешифрирането на всички съветски сигнали трябва да спре до края на войната. Това е истинска благодат за съветските АГЕНТИ, които работят във Великобритания, тъй като всичките им съобщения могат да бъдат изпращани без страх, че ще бъдат прехванати.
	Напрежението, свързано с работата по декодирането, оказва своето влияние върху Денистън и през януари 1942 г., след 20-годишно ръководство на ПШКШ, той се премества в Лондон, където направлява усилията по разчитане на дипломатическите и търговските съобщения. Въпреки че все още се води директор на ПШКШ, Денистън е заменен с капитан III ранг Едуард Травис, който поема работата по декодирането на военните съобщения в Парк Блечли. Денистън се оттегля напълно през 1944 г.
	Правителствената щабквартира по комуникациите, все още наричана ПШКШ от повечето декодировчици, се запазва и по времето на Студената война. Успехът, постигнат срещу _Енигма_, и самото съществуване на декодирането се пазят в тайна до 70-те години. Всички, които се занимават с декодирането, са преместени от Парк Блечли в Челтнъм, в Котсуолд, на 64 км от Бирмингам. Това се прави заради построяването на специална станция с повече пространство, отколкото в Парк Блечли. (Старата станция е запазена за тренировки и в момента е тренировъчна база за пощенски служители.)
	Дейността в Челтнъм се пази в тайна, въпреки че руснаците имат доста подробна информация за работата на британците в областта на декодирането. През Втората световна война тайната за Парк Блечли е издадена на руснаците от ДЖОН КЕЪРНКРОС. По време на Студената война тайните за Челтнъм предава ДЖЕФРИ ПРАЙМ.


	Правителствена щабквартира по комуникациите (ПЩК)

	ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ (ПШКШ) — британската агенция за декодиране, създадена през 1919 г., през 1942 г. е преименувана Правителствена щабквартира по комуникациите като опит да се прикрие дейността. Повечето декодировчици продължават да наричат станцията ПШКШ чак до днес.
	Много малко са нещата, които обществеността знае за ПЩК, но американският репортер-следовател ДЖЕЙМС БАМФОРД описва 6 основни управления на ПЩК в книгата „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982):
	_Организация за сложни сигнали_: отдел за прехващане на радиосъобщения (преди това известен под името Служба Игрек).
	_Управление за безопасност в комуникациите_: отдел за създаване на шифрови машини, а така също на шифри и КОДОВЕ за британските правителствени служби и агенции.
	_Управление за организация и вътрешна уредба_: управление, отговарящо за административната дейност и вътрешната организация на ПЩК.
	_Управление за радиотехнически разузнавателни операции_: най-голямото според Бамфорд управление, обвито в пълна тайнственост; тук се извършват прехващането, декодирането, АНАЛИЗЪТ НА РАДИООБМЕНА и разпределението на разкодираните съобщения в 10 операционни отдела.
	_Управление за планиране на РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ_: занимава се с плановете и общата политика на прехващателните станции и дейността на радиотехническото разузнаване.
	_Обща служба за технически езици_: лондонска прехващателна служба, която слуша радиоизлъчванията за и от чуждестранните посолства и преглежда трафика на търговските телеграми за и от Великобритания.
	Дори названията на отделите са били внимателно пазени.
	__Директори на ПЩК по време на Студената война:__
	1944–1953 — сър Едуард Травис (капитан III ранг).
	1952–1960 — сър Ерик Джоунс (полковник от военновъздушните сили).
	1960–1964 — сър Клайв Лунис.
	1965–1973 — сър Ленърд Хупър.
	1973–1978 — сър Артър Бонсъл.
	1978–1983 — сър Брайън Тоуви.
	1983-? — сър Питър Меричърч.
	Вж. СЪГЛАШЕНИЕ БРЮС; СЪГЛАШЕНИЕ ЮКЮС.


	_Прайвътиър PB4Y–2_

	Патрулен самолет на американските военноморски сили, използван предимно за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ в началото на Студената война. На 8 април 1950 г. _PB4Y–2_, изпълняващ мисия по ЕЛРАЗ край бреговете на Балтийско море в Латвия, е атакуван от съветски изтребители. Това е първият шпионски самолет, свален от руснаците. Бил е с 10-членен екипаж, но никой не оцелява. Според слуховете някои членове от екипажа са заловени от руснаците. Самолетът е невъоръжен.
	_PB4Y–2_ е версия на тежкия бомбардировач _B–24 Либърейтър_, модифициран за морско патрулиране и антиподводникови операции. _Прайвътиър_ се отличава с високата си опашна перка, която замества обичайната двойна опашка на _B–24_. _PB4Y–2_ има удължение 1,20 м от корпуса пред крилото. Самолетът е с 4 мотора и високо разположени стрелковидни криле с „балонообразни“ помещения на задната част на корпуса. Обикновено е въоръжен с 12,5-калибрена картечница. Вътрешното оръжейно гнездо може да побере 3,630 т бомбен товар. При модификацията за ЕЛРАЗ повечето и дори всички оръжия са премахнати. _Прайвътиър_ развива максимална скорост 380 км/ч с максимален обхват 4400 км. Обикновено екипажът се състои от 11 души.
	Опитният образец на _PB4Y–2_ (1 от 3-те бомбардировача _B–24D_, модернизирани от компанията _Конвеър_ в _PB4Y–2_) излита за пръв път на 20 септември 1943 г. Доставките за флота започват през март 1944 г. и продължават до октомври 1945 г., когато 736 новопостроени самолета _Прайвътиър_ са доставени на флота, а някои от тях са предадени на морските пехотинци. Създадена е и транспортна версия, от която 46 са за американския военноморски флот, а 27 — за Великобритания. След войната крайбрежната охрана лети на _Прайвътиър_ с означение _P4Y–2G_, а няколко от тях са прехвърлени на френския военноморски флот за войната в Индокитай.
	{img:shpionazh-73.jpg|#PB4Y–2 Privateer}


	Прайм, Джефри (1938)

	Английски криптолог в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ЩАБКВАРТИРА ПО КОМУНИКАЦИИТЕ (ПЩК), шпионирал за Съветския съюз.
	Прайм изучава руски език, докато е в Кралските военновъздушни сили (КВВС) и служи като сержант в екип, който прехваща военните комуникации на Варшавския договор. Той все още е в КВВС, когато е вербуван от КГБ. През септември 1968 г. напуска КВВС, почти 8 години работи в Лондон като стенограф и поддържа контакт с КГБ с късовълново радио.
	През март 1976 г. Прайм започва работа в ПЩК в Челтнъм, където превежда съветските комуникации, прехванати от британците. Назначен е в изключително секретната дивизия Джей (J), която работи главно по прехващането на най-важните съветски комуникации, повечето от които се предават и на Съединените щати. През ноември 1976 г. става ръководител на дивизия Джей.
	През септември 1977 г. Прайм напуска ПЩК с обяснението, че има семейни проблеми, и работи като таксиметров шофьор в Челтнъм… Той запазва много секретни документи, които през 1980 г. предава на КГБ срещу известни суми.
	Самотен и много прецизен, Прайм води 2 тайнствени живота — на шпионин и на педофил, чиито жертви са момиченца от 10 до 15 години. Той води статистика за сексуалните си подвизи на карти с индекси. Полицейско разследване на сексуалните нападения на млади момичета в Челтнъм през 1982 г. води до арестуването му по обвинение в сексуални престъпления. След като го арестуват, съпругата му разкрива, че е шпионин. При претърсването на апартамента му са открити 2287 индексни карти на жертвите му, а също и кодов указател и инструкции за използване на микроточки. Прайм е имал достъп до това, което в съда се описва като „информация от най-висша секретност“ — поне от 1968 до 1977 г. През 1982 г. той е осъден за шпионаж и получава присъда 35 години затвор, както и 3 години за сексуално издевателство.
	Съветското му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ е _Роуландс_.


	Прах

	Вж. ШПИОНСКИ ПРАХ.


	Превербуван двоен агент

	ДВОЕН АГЕНТ, чиято дейност е разкрита от специалните служби, против които той работи и когото специалните служби използват (волно или неволно, с неговото съгласие или не) за водене на оперативна игра срещу неговите предишни служби.


	Превербуване

	Превръщането на АГЕНТ в ДВОЕН АГЕНТ. Обикновено се извършва с принуда, както се е случило във Великобритания през Втората световна война, когато КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_ предоставя на заловените германски агенти избора да бъдат превербувани или екзекутирани. Изнудването обикновено се извършва на базата на СЕКС и подобна информация може да помогне на превербуването. Понякога обаче РАЗУЗНАВАЧЪТ може да убеди вражеския агент да промени действията си от патриотизъм, алтруизъм или за пари.


	Превербуване в двоен агент

	Процес, при който вражеският АГЕНТ се превръща в двоен агент. Обикновено се осъществява с принуждение.


	Предупреждение и оповестяване

	Съвкупност от мерки, предприемани от разузнавателните служби с цел да се открият признаците за надвиснала непосредствена заплаха за собствената държава (или съюзните държави) и да се информира ръководството на страната. Работи се по разкриване на вражеските действия и намерения, на приближаващи военни конфликти, бунтове или терористични актове, както и на мерките, които предприема противникът, за да попречи на разузнавателните операции.
	Вж. СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Предупреждение: разузнавателни източници или методи

	Предупреждение за това, че един или друг материал съдържа скрита информация за неговия източник или разкрива методи, използвани от разузнаването. Тази категория за натрупване на секретни дела е използвана в периода на Студената война.
	В края на 1995 г. е отменена, тъй като малко съдейства за засилване на сигурността.


	Презастраховка

	Мероприятия за потвърждаване и поддържане ПРИКРИТИЕТО или „легендата“ на АГЕНТА разузнавач, провеждани превантивно в случаи, ако това прикритие е подложено на проверка от страна на чуждестранна специална служба.


	Президентски консултативен съвет по външно разузнаване (ПКСВР)

	Влиятелна експертна група по надзор на американското разузнаване. Разглежда дейността на всички правителствени агенции, които се занимават със събиране, оценяване или осигуряване изпълнението на разузнавателната политика. Освен това съветът оценява доколко управлението, служителите и организацията на разузнавателните агенции са подходящо подбрани.
	Президентският консултативен съвет по външно разузнаване (ПКСВР) е създаден от президента Айзенхауер на 6 февруари 1956 г. като президентски съвет от консултанти по въпросите на външното разузнаване. Членовете са видни граждани с опит в бизнеса, международните отношения и разузнаването.
	През 1961 г. съветът е обновен и президентът Кенеди разширява правомощията му. Той използва групата повече от който и да е друг президент. Председател от 1956 до 1963 г. е ДЖЕЙМС КИЛИЪН-МЛАДШИ. След като Кенеди влиза в Белия дом, съветът се събира средно веднъж в седмицата, а самият президент присъства често. Той го смята за най-полезния от всички консултативни съвети. От направените общо 170 официални предложения президентът е одобрил 125, отхвърлил е 2, а на останалите е задържал изпълнението.
	Президентът Джонсън продължава дейността на съвета. През 1969 г. президентът Никсън го реорганизира главно за да му възложи отговорността за „непрекъснат контрол и оценка“ не само на външното разузнаване, но и на всички операции, предприети от ЦРУ, а също и от други агенции и служби в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ Дейността на съвета остава непроменена при администрациите на следващите президенти.
	Президентът Картър прекратява дейността му през май 1977 г., поради това че съветът поддържа АКТИВНИТЕ МЕРОПРИЯТИЯ, но най-вече поради това че самият той получава достатъчно съвети по въпросите на разузнаването от СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ и от ръководителите на някои от разузнавателните агенции и служби.
	На 20 октомври 1981 г. президентът Рейгън го възстановява с участието на 19 „видни граждани“, които не са в правителството. Когато пише за ерата на Рейгън в „Було: тайните войни на ЦРУ 1981–1987“ („Veil: The Secret Wars of the CIA 1981–1987“, 1987), репортерът БОБ УДУЪРД описва членовете на ПКСВР като „влиятелни непредубедени старци, на които Белият дом дължеше услуга“.
	Сред членовете на ПКСВР са били УИЛЯМ КЕЙСИ — бъдещ ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, Едуард Телър — създател на водородната бомба, Кларк Клифърд — бъдещ министър на отбраната, генерал Максуел Тейлър — бивш председател на Обединените началник-щабове, ЕДУИН ЛАНД — от _Полароид_ и пионер в развитието на спътниковата камера, бившият тексаски губернатор Джон Конъли, бившият посланик Клер Бут Лус, Нелсън Рокфелер и бъдещият кандидат за президент Рос Перо.
	Един от членовете на ПКСВР е и председател на тричленния разузнавателен надзорен съвет.


	Председатели на ПКСВР
	1956–1963 — доктор Джеймс Килиън-Младши.
	1963–1968 — Кларк Клифърд.
	1968–1970 — генерал Максуел Тейлър (в оставка).
	1970–1976 — адмирал Джордж Андерсън (в оставка).
	1976–1977 — Лио Кем.
	1982–1990 — посланик Ан Армстронг.
	1990–1991 — сенатор Джон Тауър.
	1991–1993 — адмирал БОБИ РЕЙ ИНМАН, и.д. (в оставка).
	1993–1994 — адмирал Уилям Кроу-младши (в оставка).
	1994–1995 — Лес Аспин.
	1996 — Томас Фоули.


	Преображенски приказ

	Ведомство, създадено от Петър I през 1686 г., чието предназначение е борба срещу вътрешните врагове на държавата. Преображенският приказ може да се смята за далечен предшественик на създадените значително по-късно ЧК, НКВД и КГБ. Преди Опричнината, разформирована през 1572 г., и Преображенския приказ в Русия не е съществувала централизирана тайна полиция.
	Отначало ведомството е било създадено да ръководи Преображенския и Семьоновския полк, сформирани още в юношеството на Петър. Но сферата на пълномощия бързо се разширява. Отначало към Преображенския приказ е прикрепена търговията с тютюн, а след това — и първите разследвания на политическите противници на Петър I. Впоследствие ведомството започва да разследва абсолютно _всички_ престъпления (особено за държавна измяна), извършени „на думи или дела“.
	То получава правото да провежда разследване и разпит на всички граждани в държавата независимо от ранга и титлите им. Самото ведомство е малко по състав — ръководител и няколко чиновници и писари. Но на негово разположение е личният състав на Преображенския и Семьоновския полк, чиито войници извършват арестите и задържането на подозираните. По-късно в работата на ведомството се включват и много благородници, за да помагат на „следователите“ при разпити под заплаха или с мъчения. Ако някой е признат за виновен за извършено престъпление срещу държавата, може да бъде осъден от самото ведомство, освен ако сам царят не реши да вземе друго решение.
	Преображенският приказ скоро създава свои помещения за мъчение. В тях се провеждат разпитите по делата на стрелците — първите професионални войскови чести в Русия, които през 1698 г. се опитват да вдигнат бунт. През Преображенския приказ преминават 1714 участници в заговора. Те са жестоко измъчвани в продължение на 6 седмици. Повечето са екзекутирани чрез публично обесване или обезглавяване. Твърди се, че сам Петър I няколко пъти е замахвал с брадвата. Петър I намалява присъдите на 500 войници (на възраст под 20 години) с отрязване на носа, жигосване и заточение.
	През 1705 г. Петър I премества столицата в построения от него Санкт Петербург, но Преображенският приказ остава в Москва. Вероятно царят не е бил напълно сигурен в благонадеждността на древната столица и е сметнал, че тайната полиция е по-необходима там.
	Преображенският приказ просъществува 30 години. През това време в него се провеждат няколко хиляди разследвания и разпити (в това число на сестрата на царя София, заточена в манастир). През 1729 г., 4 години след смъртта на Петър I, дейността на ведомството е прекратена.
	Ръководител на Преображенския приказ е княз Фьодор Ромодановски — приятел на царя още от детските години. В книгата на Робърт Маси „Петър Велики“ („Peter the Great“, 1981) е дадена следната характеристика на Ромодановски:

	Груб и жесток, сляпо предан на Петър… той безмилостно се справя с уличените и в най-малка вина за измяна или метеж. Използвайки цяла армия от съгледвачи, а така също мъчения и екзекуции, Ромодановски и Преображенският приказ прекрасно се справят с възложените задачи. Независимо от тежката ситуация в страната, трудностите със събирането на многочислените данъци и разширяващите се изнудвания, измяна никога не е застрашавала трона.

	Ласкан от Петър I, Ромодановски е бил губернатор на Москва и началник на Преображенския приказ и е произведен в звание адмирал. След смъртта му през 1717 г. длъжността ръководител на Преображенския приказ е поверена на сина на Ромодановски княз Иван. Младият Ромодановски пожелава да се оттегли през 1729 г., което е и ключов фактор за закриването на Преображенския приказ.
	Названието Преображенски произлиза от село Преображенское близо до Москва, където Петър и приятелите му, включително Ромодановски, „играят“ на войници и където получават светското си образование.


	Преразглеждане

	Предприет през 1958 г. опит на ВВС на САЩ да получи вместо ЦРУ средствата, определени за програмата по създаване на разузнавателни СПЪТНИЦИ. Като резултат и парите, и програмата са предадени на ЦРУ, а самата програма получава наименованието _КОРОНА_.


	Прехващане на разговори

	Евфемизъм за поставяне на БРЪМБАР (микрофон) за тайно подслушване на разговори.


	_Преъри скунър_

	Строго секретна американска програма на военноморския флот за събиране на подводни разузнавателни сведения, проведена през 70-те години.


	Привидение

	Американски жаргон за разузнавач — шпионин. Терминът се употребява също за шпионско оборудване, операции или служби, занимаващи се с разузнаване (главно за събиране на информация).


	Призрак/призрачен

	Съществителното се използва за лице, а прилагателното — за да характеризира оборудване, операции или агенции, които се занимават с разузнавателна дейност, обикновено осигуряване на разузнавателни сведения.


	Прикритие

	Защитна маскировка, прилагана към хора, организации или обект с цел да се скрие фактът за тайното им предназначение, истинските цели, мотиви, източници на финансиране, както и тези, който стоят зад тях.


	Прилеп

	Вж. ЛЕТАТЕЛНО СРЕДСТВО ЗА ОТКРИВАНЕ НА РАДАРИ.


	Примаков, Евгений (1929)

	Първият постсъветски ръководител на шпионажа в Русия след разпадането на СССР и един от двамата членове на Съвета за сигурност на президента Михаил Горбачов, който се противопоставя на опита за преврат през август 1991 г. По-късно руският президент Борис Елцин назначава Примаков за ръководител на съветския апарат за сигурност и разузнаване — КГБ. Той остава ръководител на агенцията и след разпадането на СССР и създаването на СВР — руската Служба за външно разузнаване.
	Примаков е завършил изтокознание в Московския университет през 1953 г. и през 1969 г. защитава докторат по икономика.
	От 1953 до 1962 г. е радио- и телевизионен кореспондент, редактор, главен редактор на радиопредавания, а по-късно член на Комитета за радио и телевизия. През 1962 г. постъпва във вестник _Правда_ като специалист по въпросите за Азия, Африка и Близкия изток. През 1977 г. напуска _Правда_ и става заместник-директор в Института по световна икономика и международни отношения. Две години по-късно е директор на Института по изтокознание към АН на СССР, пост, на който остава до 1985 г., когато е назначен за директор на Института по световна икономика и международни отношения.
	Примаков става кандидат-член на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз през 1987 г. и същата година е избран за заместник-председател на Върховния съвет. Михаил Горбачов го използва като личен дипломатически пратеник в Близкия изток, преди да го назначи за директор на КГБ през август 1991 г. Той е първият ръководител на централния съветски разузнавателен ОРГАН за всичките 70-те години от създаването на ЧК, без да е бил в сферата на разузнаването.
	В безпрецедентно публично изказване 2 дни след назначението му на поста в КГБ на пресконференция Примаков прави изявление, че е за повече гласност или „откритост“ в разузнаването. Когато описва съвременното разузнаване, Примаков казва:

	Ако си мислите, че шпионите са хора, облечени в сиви палта, които се мотаят по уличните ъгли, подслушвайки разговорите на хората и размахвайки железни палки, то тогава назначението ми е нереално. Трябва да използваме аналитични методи и да синтезираме информацията. Това е научна работа.

	Примаков постъпва като директор на СВР през декември 1991 г. Той дава насоки на руското външно разузнаване по време на трудния период на преход от Съветския съюз към Руската федерация.
	На 10 януари 1996 г. Елцин назначава Примаков за външен министър на Русия. През 1999 г. той е министър-председател.
	Преди да стане ръководител на КГБ, Примаков е пътувал много по света, включително 3 пъти в САЩ през 1987–1990 г.


	Примамка

	Британски термин за „стръвта“, която се предлага на потенциален чуждестранен ИЗМЕННИК — пари, политическо убежище, СЕКС или възможност за кариера на Запад.


	Примамка за кучета

	Специално устройство, разработено от американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ през Втората световна война, което изпуска „траен мирис“ след АГЕНТА, прехвърлен в тила на противника, за да отклони от следата му евентуално преследване с кучета. Англичаните опитват да използват нещо подобно, но тяхната примамка изгаря слизестата тъкан на кучетата и така, вместо да маскира агента, издава неговото присъствие.


	Приоритет _Зет_ (Z)

	Британска схема за определяне на приоритета при разпределение на дешифрираните материали от _ЕНИГМА_. Дешифрираните съобщения са маркирани с една до пет букви Z, като колкото по-голям е броят на буквите Z, толкова по-висок е приоритетът.


	Притурка

	Серия или поредица от букви, добавени към ШИФЪРА или КОДА. Притурката се нарича също „ключ“.


	Приятели

	Така на жаргон се наричат един друг сътрудниците на разузнавателни организации или служби. Жаргонната дума се използва предимно във Великобритания за работещите в Секретната разузнавателна служба (МИ–6).


	Провал

	Разобличаване на участници, обекти (например КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА) или някакви други елементи на разузнавателна операция или организация. Провален АГЕНТ — агент, чиято шпионска дейност е известна на противника.


	Проверен източник

	Стандартен или приет източник на разузнавателна информация. Верността на предаваните от него материали не е нужно да бъдат проверявана.


	Проверка за наличие на външно наблюдение

	Действия за определяне дали даден човек е под НАБЛЮДЕНИЕ — например даден шофьор може да извърши неочаквано обратен завой, за да провери дали следващата кола няма да направи същото. В специалната наблюдателна практика подобна проверка е нещо очаквано. Обектът може да бъде следен от няколко коли по паралелни маршрути. Обратният завой може да бъде извършен от втора кола.


	Проверка на легендата

	Потвърждаване и поддържане на всички подробности около ПРИКРИТИЕТО на даден АГЕНТ, ако се очакват въпроси/разпити или други действия за проверяване истинността на прикритието.


	Проверка на националната агенция

	Биографично проучване за американския ДОСТЪП до секретни материали. Извършва се от ФБР и включва проверка на отпечатъците, проверка в централния индекс на Министерството на отбраната и ограничено допълнително проучване на миналото на лицето.


	Проверка на сигурността

	Една от формите на оперативна проверка. Провежда се за лица или организации, които претендират за достъп до секретна информация (вж. ДОСТЪП ДО СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ).


	Провокация

	Акция, предприемана с цел да са подтикне отделен човек, организация, разузнавателна служба или правителство да извършват действия, които могат да им причинят вреда на самите тях. АГЕНТ-ПРОВОКАТОРЪТ обикновено разпространява за тази цел лъжливи сведения, дезинформация.


	Програма _1010_

	Проект на корпорацията _TRW_ за развитие на пето поколение СПЪТНИЦИ за осигуряване на снимков материал с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _KH-X_, а след това и серията _КИЙХОУЛ_ с означение 11. По-късно се преименува _КЕНЪН_.


	Програма за проучване на отбраната

	Вж. _МИДАС_.


	Продадено

	Това жаргонно понятие, което идва от аукционната терминология, се прилага от британското разузнаване в случаите, когато са „ликвидирали“ или просто са убили някого.


	Продукт

	Термин от разузнаването за крайния резултат от разузнавателния анализ, подготвен за клиента или възложителя. Продуктът може да бъде представен в устна, писмена или графична форма.


	Прозоречна кодова система

	Вж. ПЕРФОКАРТА.


	Производно засекретяване

	Американски правителствен термин за определяне на информацията, извадена от документ или от архив и по същество същата като оригиналната информация, към която трябва да се прилага същото равнище на засекретяване.


	Промишлен шпионаж

	Отначало известен като търговски шпионаж, чиято цел е да се получат сведения, което с обикновените законни средства не може да стане. В частния сектор на икономиката отдавна много компании шпионират своите конкуренти. Но от 80-те години този термин се използва и по отношение на държавно шпиониране на една страна от друга.
	За разлика от ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, което разчита предимно на открити източници на информация, промишленият шпионаж предвижда разузнаване с традиционните тайни методи. През последните години в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ на САЩ, особено в ЦРУ, расте загрижеността от засилването на промишления шпионаж срещу Съединените щати. Сериозността на проблема е подчертана в приетия през 1995 г. закон, задължаващ президента да докладва пред Конгреса за дейността на чуждестранните специални служби по конкретни отрасли и обекти на американската промишленост. В закона се дава определение на това понятие: „Промишленият шпионаж се осъществява от представители на чужди държави или на чуждестранни компании при пряката поддръжка на държавата и е насочен срещу частните американски предприятия с цел присвояване на търговски тайни.“
	От 1994 г. малко известният НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ (НЦК) събира всичко известно за акции и операции на чуждестранния промишлен шпионаж по отношение на американските компании или технологии. По някое време НЦК започва да издава специални сводки по този въпрос и ги разпространява сред подбрани американски корпорации.
	ЦРУ също работи по откриване дейността на чуждото разузнаване срещу американските икономически и промишлени интереси. Конкретната информация по този въпрос, получена извън пределите на САЩ — например поощряването на непочтена търговия или на опити за подкуп от една или друга държава, ЦРУ предава на ФБР. Неофициално сътрудниците на ЦРУ предупреждават тези американски компании, над които е надвиснала такава опасност.
	Консултативният съвет по външна сигурност към Държавния департамент на САЩ открива електронно табло за обмен на информация между правителствените структури и частния сектор на американската икономика. Към края на 1995 г. постъпват над 42 000 съобщения за престъпления или инциденти, засягащи сигурността на американски фирми в чужбина. Засекретената АНС, оплела със своите подслушвателни средства целия свят, от време на време също се натъква на прояви на промишлен шпионаж. Материалите се предават на ФБР, което въз основа на тях изготвя своего рода „предупреждения за опасност“ и понякога ги изпраща на тези американски фирми, към които проявяват интерес чужди специални служби.
	Въпреки че ФБР в редица случаи има не само подозрение, но и точно установени факти за вмешателство на друга държава, все пак основно внимание се отделя на онези дела, в които има състав на престъпление. Такива случаи са изключително редки и обикновено се отнасят до традиционните методи на шпионаж. Но в последно време много специални служби нарушават традициите. Така през 80-те години, когато съветското разузнаване най-активно се занимава с промишлен шпионаж, ФБР докладва, че КГБ и специалните служби на Източна Европа не само използват традиционното вербуване в промишлените фирми, но и откриват фиктивни фирми и изготвят фалшиви лицензии, за да получат оборудване, което не могат да транспортират до своите страни по законен път. Така например е открито „шпионското дело“ на УИЛЯМ БЕЛ. През последните години Съединените щати са загрижени не толкова от съдебните процеси по делата за промишлен шпионаж, колкото от разпространението на информацията за него. През 1994 г. например ЦРУ научава, че френска компания предлага подкупи на бразилски официални лица, контролиращи акциите на телекомуникационен проект на стойност за 1,4 млрд. долара. Правителството на САЩ информира властите на Бразилия за опита за подкуп и като резултат контрактът е получен от американска фирма.


	Наблюдение над приятели
	Традиционните съюзници от времето на Студената война не са съюзници в „технологичната война“. Франция, Израел и Япония разработват големи операции за събиране на разузнавателна информация за американската промишленост и нейните тайни. През 1987 г. ЦРУ пресмята, че 80% от всички усилия на японското разузнаване са насочени срещу американската икономика. А през 1992 г. ФБР докладва, че френското разузнаване активно „работи по компаниите _Ай Би Ем_ и _Тексас инструмънтс_“. През същата година чикагската компания _Рекон/Оптикъл_ обвинява Израел в опит да открадне планове на нова фотокамера, предназначена за разузнавателни аероснимки. Израелците успяват да потулят нещата, за да не се стигне до съд. По някои данни те са заплатили 3 млн. долара за нанесени морални щети.
	През 1993 г. ЦРУ предупреждава американските компании от самолетостроенето за опасности, които ги заплашват на ежегодното авиационно изложение в Париж. В резултат корпорация _Хюз еъркрафт_ се оттегля от участие в изложението. Сред другите цели на френските специални служби са _Боинг, Дженерал дайнамикс, Локхийд, Макдонъл Дъглас, Мартин Мариета_ и други водещи американски авиокосмически корпорации. Ако вярваме на ЦРУ, то допълнителни обекти е трябвало да бъдат американските финансови институции и националната лаборатория в Лос Аламос.
	Защитавайки „своите“, един от сътрудниците на френското разузнаване казал, че съвременният шпионаж „е основно икономически, научен, технически и финансов“. По някои данни 80% от цялата информация се черпи от открити източници, като търговски списания или търговска база данни. Останалите 20% са резултат на подкуп, внедряване на тайни агенти в чуждестранната промишленост, КОМПЮТЪРЕН ШПИОНАЖ, а също и КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ в службите на различни чужди компании в духа на класическите операции на „плаща и кинжала“.
	Разгърналата се кампания на САЩ за борба с френския промишлен шпионаж подтиква Франция към ответни стъпки. В началото на 1995 г. тя обвинява една сътрудничка на ЦРУ в опит да получи чрез един чиновник непубликувана информация от държавно значение. Чиновникът й предава документи, мислейки, че тя ще го предаде на някакъв американски обществен фонд, който се интересува от световната икономика. При появата на първото подозрение, че това не е точно така, френското разузнаване започва наблюдение над американката, и скоро открива, че тя е била забелязана да дава пари за секретни финансови документи. Когато Франция предава официален протест в американското посолство, посланик Памела Хариман искрено вдига ръце в недоумение, казвайки, че нищо не й е известно по случая (сътрудничката на ЦРУ е работела под неофициално прикритие и не е била свързана с посолството.) Франция раздухва инцидента, искайки от САЩ да отзоват шпионката и още четирима души, подозирани в аналогична дейност. Американката се завръща, но САЩ официално не се признават за виновни.
	Адмирал СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от март 1977 до януари 1981 г., говори по-откровено за промишления шпионаж, отколкото другите директори преди и след него: „Ние крадем тайни, за да сме подготвени във военно отношение. Просто не разбирам защо да не сме напълно конкурентоспособни в икономическо отношение.“ Той не казва открито „кражби по икономически причини“, но намекът остава ясен.
	Докато Търнър изпълнява длъжността директор, ЦРУ редовно провежда брифинги в Министерството на търговията за представители на американски корпорации. Запознавали са ги с постиженията в разработването на технологии в областта на полупроводниците и авиационната техника в чужбина. На един от брифингите семинари заинтересуваните фирми от строителството на крупни хидроцентрали са били информирани, че на ЦРУ е известно за плановете на Китай да започне строителството на такава електростанция. Когато президентът Рейгън сменя Търнър с УИЛЯМ КЕЙСИ, широко обсъждане получава още една тема, свързана с промишления шпионаж: нужно ли е ЦРУ да работи по тези чуждестранни фирми, които нечестно се представят от американски корпорации. Каквото и да е станало, не е огласен нито един факт за такава „работа“. Кейси обаче поощрява това, което един бивш негов сътрудник нарича „неофициална“ връзка между ЦРУ и американската индустрия. Подобни взаимоотношения съществуват по време на Студената война. Пентагонът например редовно предава на фирми, работещи в отбранителната промишленост, научно-техническа информация, включително строго секретна информация, от националните лаборатории Аргон, Лоурънс Ливърмор, Оук Ридж и Лос Аламос.
	Наследникът на Кейси — РОБЪРТ ГЕЙТС, яростно отбива опитите ЦРУ да се занимава с промишлен шпионаж. Веднъж той изразява своето отношение, повтаряйки думите на един сътрудник, който му бил казал: „Господин Гейтс, готов съм да отдам живота си за тази страна, но не и за отделна компания.“
	ДЖЕЙМС УЛСИ — първият директор на Централното разузнаване при Клинтън, също настоява ЦРУ да не се замесва в промишления шпионаж. Но през декември 1993 г. той заявява, че ЦРУ работи, за да открие „кой на кого дава подкупи в чужбина, за да бъдат лишени американските компании от контракти“. Историята с изгонената от Франция сътрудничка на ЦРУ, за която вече споменахме, се случва малко преди Улси да бъде сменен от ДЖОН ДОЙЧ. Дойч става директор на Централното разузнаване през май 1995 г. Но той непрекъснато отклонява откритото обсъждане на проблемите на икономическото разузнаване и промишления шпионаж.


	Използване на секретарки и студенти
	В доклад на Белия дом от 1995 г. за промишления шпионаж се твърди, че чуждестранните вербовчици (страните не се споменават) се опитват да получат интересуващите ги материали от секретарки, компютърни оператори, от техническия и обслужващия персонал. Тези хора „имат добър, ако не и най-добрия достъп до желаната информация, — се казва в доклада. — А и техните ниски длъжности и заплати дават простор за манипулации от страна на някоя разузнавателна служба“. Понякога разузнавачът незаконно прониква в дадена служба на компания насочен от вътрешно лице и открадва някой портативен компютър или кутия с дискове, тъй като знае, че в тях се съдържа желаната информация.
	Някои страни специално обучават студенти в шпионаж и след това ги изпращат в чужбина на стаж или да следват. В Китай има технически колеж, който западните разузнавачи отдавна приемат като ковачница на кадри за промишлен шпионаж. Студентите получават научно и техническо обучение, за да бъдат подготвени за пътуванията, по време на които ще се представят за студенти в САЩ, Великобритания, Франция, Япония и Германия. По време на екскурзия в една френска фотофирма забелязват как китайски студенти случайно натопяват вратовръзките си в химическите реактиви, за да може по-късно да анализират състава на съответния химикал.
	В една страна (името й не се споменава в доклада на Белия дом) студентите могат да избегнат военната служба, ако се съгласят да работят като шпиони в по-развитите страни. Освен това те преминават специална подготовка: след завършване на висшето си образование безвъзмездно работят в лаборатории на учени, чиито изследвания са в такава област, в каквато ще им се наложи по-късно да действат в чужбина.
	От време на време, макар и немного умело понякога, се вербуват експерти и консултанти, свързани със западни производители. „Имате ли нова информация за някой проект/договор, който ще се използва във вашата страна?“, пише в обява, публикувана през 1991 г. в _Ейшън Уол стрийт джърнъл_. „Ние сме агенция с договори със значителен брой големи европейски компании и можем да ги предложим и за вашия проект. Получената комисиона ще бъде разделена с вас.“ В обявата има телефонен номер в Западна Европа. Представителите на американските специални служби оценяват това съобщение като дръзка открита покана за участие в промишлен шпионаж.


	Промъкване

	Термин, използван от поддръжници на Никсън, за да определят политическото инфилтриране в Демократическата партия по време на предизборната кампания през 1972 г. Това инфилтриране започва с ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ.
	Вж. ПЛАН _ХЮСТЪН_.


	Проникване

	Вербуването на АГЕНТИ отвътре, внедряването на агенти или поставянето на подслушвателни устройства (микрофони) в организацията, която представлява ОБЕКТ, за да се осигури достъп до нейните тайни или за да се повлияе върху дейността й.


	Проскуров, Иван (?–1940)

	Съветски пилот на изтребител, а така също РАЗУЗНАВАЧ, ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, през 1938–1940 г.
	Проскуров е пилот, разузнавач и съветски военен съветник на републиканците по време на Гражданската война в Испания през 1937–1938 г. Той участва във въздушни боеве и сваля няколко самолета на националистите. Същевременно активно и професионално се занимава с вербуване сред интернационалистите, дошли в Испания от различни страни, за да вземат участие във войната на страната на републиканците. През 1937 г. на Проскуров са присъдени звание командир на бригада и най-голямото съветско отличие — _Герой на Съветския съюз_.
	След като се връща от Испания, Проскуров е назначен за ръководител на ГРУ, пост, който заема от края на 1938 г. до юли 1940 г. Той открито говори против съветския договор с Германия (подписан през август 1939 г.), който осигурява на Хитлер база за нападение срещу Полша. На 4 юли 1940 г. е арестуван и разстрелян на следващия ден, без да бъде съден.


	Противодействие

	Съвкупност от мерки за ликвидиране на конкретна или на глобална вражеска заплаха. Терминът се употребява най-вече за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ.


	Проучване на благонадеждността

	Подробно проучване за проверка на честността и надеждността на даден човек. Обикновено се изисква, за да има той/тя достъп до работа със секретни материали. Проверяват се сведенията за раждане, гражданство, образование и трудовата характеристика. Обикновено се изисква и информация за кредити и пътувания. Следователите най-често събират допълнителна информация от съседи, приятели и колеги. Американските следствени служби проверяват освен това във всички федерални агенции за евентуално отбелязани негативни сведения (ПРОВЕРКА НА НАЦИОНАЛНАТА АГЕНЦИЯ) и работят така също с полицейските архиви и архивите на съда.
	Специално проучване на благонадеждността, провеждано от агенти на ФБР, се прави за високопоставени политически личности — например потенциалните членове на кабинета. Проучване на благонадеждността не се извършва за изборни официални лица, включително за членовете на Конгреса, които са включени в комисии по НАДЗОРА НАД РАЗУЗНАВАНЕТО.


	Процедура за специален достъп

	Американски термин за означаване на съвкупност от правила и принципи за запознаване, разпространение и опазване на особено важни сведения, изискващи специални мерки за защита от несанкционирано запознаване и разгласяване, която не могат да осигурят секретните грифове ПОВЕРИТЕЛНО, СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО.
	Броят на тези, които имат право да дават такъв специален достъп, е строго ограничен.


	Псалм

	Специален американски канал за предаване на секретни материали, отнасящи се до базирането на съветски балистични ракети в Куба. Тук се включват и материалите, осигурени от полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ.


	Псевдоними и кодови наименования

	Други кодови наименования или думи, свързани с разузнаването, дешифрирани от материалите на _Венона_:
	_Антон_: Леонид Квасников — ръководител на нюйоркската резидентура, свързана с проекта за атомна бомба.
	_Арсенал_: американското военно министерство.
	_Вавилон_: Сан Франциско.
	_Банката_: Държавният департамент.
	_Чарлс_: Клаус Фукс.
	_Енормоз_: _Проекта Манхатън_ за създаване на атомно оръжие.
	_Фелоукънтримен_ (сънародник): член на американската комунистическа партия.
	_Гуд гърл_ (добро момиче) (или _Мирна_): Елизабет Бентли.
	_Хоумър_: ДОНАЛД МАКЛИЙН — член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ също като Филби.
	_КЪЩА_ или _Голямата къща_: Центърът в Москва.
	_Капитан_: президентът Рузвелт.
	_Конспиратор_: разузнавателни средства или ОПЕРАТИВНА СИГУРНОСТ.
	_Лесли_: Лона Коен — куриер в мрежата на атомните шпиони (вж. КОЕН, МОРИС).
	_Лайн_: специфична дълготрайна задача или операция, като например действията, свързани с проекта за атомната бомба, или задачата Фелоукънтримен за връзка с американската комунистическа партия.
	_Съседи_: така се наричат един към друг сътрудниците на НКВД и ГРУ.
	_Майор_: Степан Апресян — млад неопитен офицер, който става РЕЗИДЕНТ в Ню Йорк през 1944 г.
	_Максин_: ВАСИЛИЙ ЗУБИЛИН (Зарубин) — съветски резидент в Ню Йорк под прикритието на вицеконсул. През 1943 г. е назначен за резидент във Вашингтон.
	_Петров_: или ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ — ръководител на съветската държавна сигурност, или ВСЕВОЛОД МЕРКУЛОВ — неговият главен заместник.
	_Проубейшънърс_ (стажанти): съветски агенти.
	_Робърт_ (или _Пел_): съветският разузнавач Грег Силвърмастър.
	_Консервация_: временно прекъсване на връзката с агент.
	_Вардо_: Съпругата на Зарубин — Елизабета, също разузнавач.
	_Звук_: Съветският разузнавач Якоб Голос.


	Птицата

	Вж. ФОРТ ХОЛЪБЪРД.


	Птичар

	Използван от британските РАЗУЗНАВАЧИ жаргон за шпионин.


	_Пуебло_

	Американски КОРАБ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ, превзет и пленен от Северна Корея на 23 януари 1968 г. на 12 мили от брега на Вонсан. _Пуебло_ е преобразуван от армейски крайбрежен товарен кораб през 1966–1967 г. в кораб за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) с новото означение _АГЕР 2_. Въпреки че се управлява от военноморския флот, той е под оперативния контрол на АНС, която осигурява техническия персонал.
	През 1968 г. _Пуебло_ трябва да участва в операция _ИХТИС_ съвместно с американската подводница _Бенър_ за извършване на разузнавателно наблюдение край бреговете на Северна Корея и съветски Сибир. В началото на 1968 г. _Бенър_ успешно е завършила 16 разузнавателни мисии. За първата си мисия — с кодовото наименование _Пинкрут I — Пуебло_ потегля от Сасебо, Япония, на сутринта на 11 януари 1968 г. и се насочва на североизток през протока Цушима към Японско море. На борда на кораба има 83 военнослужещи, от които 6 офицери, 73 редници, двама морски пехотинци с корейски език и двама цивилни океанографи. Корабът е въоръжен с 12,5-милиметрови картечници и стрелково оръжие.
	_Пуебло_ е имал за задача да наблюдава севернокорейските пристанища, да регистрира образци на радиоелектронни сигнали край севернокорейския бряг и да държи съветските военни кораби в района под електронно НАБЛЮДЕНИЕ.
	В 11,50 часа сутринта на 23 януари _Пуебло_ е на 15,8 морски мили от пристанището Вонсан, когато към него е забелязан да се приближава севернокорейски патрул _SO–1_. Патрулът е бил по-добре въоръжен от _Пуебло_. Скоро се появяват и корейски торпедни катери, а в 1,27 часа следобед проехтяват първите изстрели.
	В 12,55 часа _Пуебло_ изпраща радиограма до американското командване в Япония, че е под заплаха. Но нито американските части в Япония и Южна Корея, нито капитан III ранг ЛОЙД БЮКЪР предприемат отбранителни действия. Въпреки че някои от офицерите са изказали загриженост от приближаването на севернокорейските плавателни съдове, Бюкър не издава заповед за унищожаване на секретните документи и оборудване до момента, в който _SO–1_ започва да обстрелва кораба с 57-милиметрово оръдие.
	По-късно Бюкър пише в „Протоколи на американския военноморски институт“:

	Скоро вече беше очевидно, че е невъзможно да бягаме, без екипажът да бъде избит и да загубим всички секретни материали. Мислех си да спечелим време, като спрем. По време на стрелбата се унищожаваха секретните материали. Надявах се да свършим, преди всички да бъдем убити или корабът — пленен, или каквото бе писано да се случи. Отчаяно се надявах да се появят американски части, пък и имах съобщение от Камидзи [Япония], че „помощта вече идва“. А през това време се появиха два севернокорейски МиГ-а, и вече летяха над нас и ни обстрелваха с ракети, но без да улучват. Ние разбирахме, че ще се спасим само ако дойде обещаната помощ.

	На борда на кораба са се намирали 28 души технически персонал за обслужване на разузнавателната апаратура. Между другото в никакъв случай не е трябвало да се допуска корейците да завладеят шифровъчното оборудване и ключовете към оперативните шифри. За тази цел е имало само 50 гранати с ударно действие (предназначени за унищожаване на вражески плувци или водолази, а не за изваждане от строя на такова оборудване), няколко кирки, няколко чука и 2 остарели режещи машинки за хартия, на които са нужни 15 минути, за да унищожат топ хартия с дебелина 12 см.
	В 2,05 часа _Пуебло_ предава: „УНИЩОЖАВАМ ВСИЧКИ КЛЮЧОВЕ КЪМ ШИФРИТЕ И ПО ВЪЗМОЖНОСТ ЕЛЕКТРОННОТО ОБОРУДВАНЕ…“ В 2,18 часа пристига радиограма, в която става дума за шифровъчни машини: „ТРЯБВА ДА СЕ ИЗБАВИМ от _KW–7, KWR–37_ и _KG–14_. МИСЛЯ, ТОВА Е ВСИЧКО“. В 2,30 часа е получено съобщение: „… НЯМА ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ УНИЩОЖАТ ВСИЧКИ ДОКУМЕНТИ. СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ НЯКОИ ОТ ТЯХ ЩЕ ПОПАДНАТ В ЧУЖДИ РЪЦЕ“. В 2,32 часа на _Пуебло_ се качват севернокорейски войници. _Пуебло_ спира да излъчва.
	От намиращите се на кораба общо 400 секретни документа не е известно колко са унищожените, колко са прехванатите по електронен път съобщения и кои от криптографските машини са били пленени. Някои от моряците на _Пуебло_ по-късно си спомнят, че са видели на борда все още неунищожени 2 брезентови чувала, натъпкани със секретни документи. Десетки секретни документи са били разпилени по палубата и каютите на кораба. Остават неунищожени също някои диаграми и наръчници. Никой от екипажа не успява по-късно да си спомни да е видял някой друг да е изгарял или хвърлял през борда тези документи.
	След пленяването _Пуебло_ е отправен към Вонсан. Съветски и китайски специалисти от разузнаването се качват на _Пуебло_ дни след като е пристигнал в пристанището. Осемдесет и тримата американци са отведени на брега, някои са ранени по време на открития от севернокорейците огън, а един загива скоро. Оцелелите са били разпитвани, изтезавани и принудени да напишат признания. Единадесет месеца по-късно са освободени, след като САЩ се извиняват и признават, че корабът е бил в севернокорейски води.
	Докато президентът Джонсън се опитва да се справи с кризата, която заплашва да прерасне във война, никой не обръща особено внимание на компрометираното шифровъчно оборудване. ШИФРОВИТЕ машини са без значение за вбесения президент, който обсъжда на четири очи възможността да се използва ядрено оръжие срещу Северна Корея. Що се отнася до военноморския флот, невероятното унижение от загубата на кораба значително надхвърля застрашеното криптографско оборудване и вече старите шифрови ключове.
	Следвоенният екип на военноморските сили препоръчва Бюкър да бъде предаден на военен съд, но министърът на мореплаването преустановява всякакви действия срещу него. Бюкър се пенсионира през 1973 г. _Пуебло_ остава във Вонсан като музеен експонат.
	{img:shpionazh-74.jpg|#USS Pueblo (AGER–2)}


	ПШКШ

	ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.


	ПЩК

	ПРАВИТЕЛСТВЕНА ЩАБКВАРТИРА ПО КОМУНИКАЦИИТЕ.


	Пълнеж

	Допълнителни думи, добавени в началото и в края на кодирано съобщение, за да се затрудни противникът при дешифрирането, в случай че съобщението бъде прехванато. Пълнежът не е задължително да се свързва със съдържанието на съобщението.
	Пример за неправилно поставен пълнеж, който е свързан с текста и е създал объркване, е от 25 октомври 1944 г. по време на военноморската битка за залива Лейте. Съобщение, изпратено от адмирал Честър Нимиц — командващ военните действия, до адмирал Уилям Холси — трети командир на флота, гласи: „ПУЙКА СЕ ТЪТРИ КЪМ ВОДА GG [адресант] КЪДЕ Е ПВТ [повтарям] КЪДЕ Е ОПЕРАТИВНА ГРУПА 34 RR [край] СВЕТЪТ СЕ ЧУДИ“. „Пуйка се тътри към вода“ и „светът се чуди“ са пълнеж. Тъй като Холси смята, че последната фраза е свързана със самото съобщение, той я приема като укор от страна на Нимиц и изпраща ОПЕРАТИВНА ГРУПА 34 безполезно да преследва японски кораби.


	Първа американска армейска групировка (ПААГ)

	Фиктивно военно формирование с кодово наименование _ФОРТИТЮД_, създадено от съюзниците през 1944 г., за да се внуши на германските военнокомандващи, че в Англия е разположена бойна част, готова да прекоси Ламанша при Па дьо Кале. Измамата с ПААГ е част от плана за дезинформация _БОДИГАРД_.
	Генерал-лейтенант Джордж Патън е определен за командващ ПААГ, чийто боен ред е предаден в Германия от ДВОЙНИ АГЕНТИ под контрола на КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_.
	За да се създаде имитация за натрупване на крупни сили по цялото крайбрежие на графство Кент, съюзниците построяват 10 палаткови лагера с фалшиви танкове и други превозни средства и поставят макети на кацащи самолети по устието на Темза. И като добавка е издадена заповед да не се атакуват немските разузнавателни самолети, които прелитат над района.
	Между щаба на генерал Патън и центъра на бомбардировъчната авиация е създаден напълно реален и доста оживен радиообмен. В съобщенията непрекъснато се споменава Па дьо Кале като място за десанта. Операцията за дезинформация продължава не само до ДЕНЯ Д, но и след него: така се давало да се разбере, че след десанта в Нормандия скоро трябва да се проведе втори десант, още по-голям — в района на Па дьо Кале. По такъв начин в течение на няколко седмици след Деня Д немците държат там най-малко 19 дивизии.


	Първа синоптичноразузнавателна дивизия

	Първото американско авиоподразделение, създадено да работи с шпионските самолети _U–2_. Военновъздушната ескадрила е сформирана в Грум Лейк, Невада, през април 1956 г. Пилотите на _U–2_ имат договор с ЦРУ — водят се в отпуск от американските военновъздушни сили. Командирът на ескадрилата се назначава от ВВС, а началник-щабът е сътрудник на ЦРУ.
	През юли 1956 г. ескадрилата е предислоцирана на базата на великобританските ВВС Лейкенхит на североизток от Лондон, а през септември същата година — на американската авиобаза във Висбаден, Западна Германия. Първите полети с _U–2_, извършени над Съветския съюз, са изпълнени от Висбаден, но поради съмнения, че руснаците са информирани за операциите, ескадрилата отново се премества в по-отдалечена западногерманска база.
	Ескадрилата е разформирована през ноември 1957 г., а операциите с _U–2_ са поети от новообразуваната Втора и Трета синоптичноразузнавателна ескадрила, които летят съответно от Адана, Турция, и Ацуги, Япония. Операциите на _U–2_ се осъществяват и от западногермански бази, а също и от Лахор и Пешавар, Пакистан, Бодьо, Норвегия, Окинава, Формоза, Филипините, Бахрейн и Англия.
	Първа, а по-късно и Втора ескадрила са известни още като Отряд 10/10.


	Първична проверка на кореспонденцията

	Американски термин за обръщението на разузнавателно или друго специализирано ведомство към пощите с искане да им се предостави — за изучаване на външния вид — кореспонденцията, която се изпраща на или от определен адрес (лице или организация, заподозряна в шпионска дейност). Самите писма не се отварят.


	Пъркинс, Уолтър

	Сътрудник на разузнавателните органи на ВВС на САЩ, арестуван в Мексико през 1971 г. в момент, когато се готви да предаде на офицер от КГБ СТРОГО СЕКРЕТНИ планове за противовъздушната отбрана.
	В момента на предателството Пъркинс служи в Центъра за противовъздушна отбрана в базата Тиндъл, Флорида. Той се свързва със съветското разузнаване, но това става известно на американското контраразузнаване.
	Пъркинс твърди, че се е надявал да размени секретни документи за американски военнопленници в Северен Виетнам. Той е предаден на военния трибунал на ВВС и е осъден на 3 години затвор.


	Пърл Харбър

	Ненадейното японско нападение над главната база на Тихоокеанския флот на САЩ, извършено на 7 декември 1941 г., е военна катастрофа както за американците, така и за японците. Във въздушния удар, американците го наричат „тайна“ атака, са убити 2402 и са ранени 1104 американци. Американският Тихоокеански флот е осакатен и 75 на сто от самолетите на летищата в близост до Пърл Харбър са унищожени. Японците изгубват само 27 самолета с излитане от самолетоносачи и 5 малки подводници. За щастие по време на нападението не са пострадали сухите докове и складовете за горивно-смазочните материали, иначе Тихоокеанският флот е трябвало да се прехвърли на база на Западното крайбрежие, като по този начин сериозно е щял да забави началото на американските настъпателни операции в Тихия океан.
	Нападението над Пърл Харбър е и най-големият провал на американското разузнаване за цялата история на страната. Освен това то демонстрира и недалновидността на японците, най-вече на тяхното СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Те е трябвало да предвидят, че такъв мощен удар върху престижа на САЩ ще сплоти американското общество, което след 7 декември вече настоява да бъде унищожена японската империя.
	Почти веднага след трагедията в Пърл Харбър властите в САЩ започват серия от разследвания за причините и обстоятелствата на случилото се. Всички искат да разберат къде и кога (месец, седмица или час до нападението) е била допусната фаталната грешка, позволила на японците да нанесат внезапния удар.
	Бързо се изяснява, че американското разузнаване е разполагало с достатъчно информация и анализ, който биха позволили на политическото и военното ръководство на САЩ да предотвратят трагедията. От друга страна, тази информация е била недостатъчно конкретна, поради което не й е било обърнато достатъчно внимание. Пренебрегването на разузнавателни сведения започва през август 1941 г., когато ДУШКО ПОПОВ — германски шпионин, превербуван от британското разузнаване — пристига в Ню Йорк от неутрална Португалия. Той носи микроснимки, всяка от които с размер на точка (като препинателен знак). Една от снимките представлява копие от инструкция на германското разузнаване. По молба на японците немците поставят задача на Попов да замине за Хаваите и да събере информация за „военноморската цитадела Пърл Харбър“.
	Представителите на британските специални служби информират ФБР за задачата на Попов и предоставят също самата микроснимка с инструкцията. Директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР обаче отхвърля Попов като „балкански плейбой“ и отказва да го пусне да замине за Хаваите. Смисълът на задачата, поръчана на Попов, не прави впечатление на Хувър и той не я приема като предупреждение за подготвяната вражеска операция срещу Пърл Харбър.
	Трагедията от 7 декември 1941 г. ясно показва цялата слабост на американското разузнаване и липсата на реално взаимодействие между многобройните му подразделения и ръководствата на различните родове войска в навечерието на Втората световна война. В същото време трябва да се отбележи, че шифровъчното дело в американската армия още тогава е било на много добро равнище. Към момента, когато САЩ влизат във войната, група криптолози под ръководството на УИЛЯМ ФРИДМАН в хода на операция _МЕДЖИК_ вече са били разчели японския КОД, получил наименованието _ПЪРПЪЛ_. През ноември 1941 г. специалните японски пратеници Кичисабуро Номура и Сабуро Курусу пристигат във Вашингтон, за да преговарят за намаляване на напрежението между Япония и Съединените щати. Благодарение на Фридман и колегите му американското ръководство получава възможност да се запознае с тайните, с които пратениците на Токио са пристигнали на преговорите.
	На 27 ноември 1941 г., опирайки се на данните, получени от операция _Меджик_, военноморското министерство изпраща на адмирал Хазбънд Кимъл — командващ американския флот в Пърл Харбър, съобщение, което започва така: „Това официално съобщение да се смята за предупреждение за война.“ В директивата се казва също, че „през следващите няколко дни се очакват агресивни действия от страна на Япония“. В същия ден — 27 ноември, военното министерство изпраща на генерал-лейтенант Уолтър Шорт — командващ американските сухопътни войски на Хаваите, следната директива: „Военният конфликт може да се разрази всеки момент. И ако няма никаква възможност, повтарям — никаква възможност, да се избегне, Съединените щати са заинтересовани японците да направят първия ход.“
	Кимъл не желае да безпокои цивилното население на Хаваите и затова не поставя флота в повишена бойна готовност. Шорт, който отговаря за хавайските укрепителни съоръжения, реагира на предупреждението, предприемайки допълнителни мерки срещу възможни диверсанти. (В тези години сред американците е разпространено мнението, че в случай на война японците, живеещи в САЩ, и американците от японски произход моментално ще преминат на страната на врага. В армията тези опасения пускат особено дълбоки корени. В средата на 30-те години подполковник Джордж Патън — по това време ръководител на армейското разузнаване, даже предлага да бъдат арестувани 128 лидери на местните японски общини и да бъдат държани като заложници в случай на война между САЩ и Япония.)
	Страхувайки се от диверсии, Шорт издава заповед да се съкрати разстоянието между самолетите и да се подредят крило до крило, тъй като по този начин е по-лесно да бъдат охранявани. Това изиграва фатална роля, когато японците нанасят авиоудар по американските аеродруми в покрайнините на Пърл Харбър.
	Единадесет дни след нападението на 7 декември президентът Рузвелт назначава следствена комисия за изясняване на причините за случилото се, известна като Комисия _Робъртс_ (на името на председателя й — съдията от Върховния съд Оуън Робъртс). Комисията, която провежда закрито разследване, на 23 януари 1942 г. заявява, че Кимъл и Шорт не са действали в съответствие със заеманите от тях постове.
	Като резултат двамата военни, вече освободени от техните задължения, получават нови назначения с понижение в длъжност и скоро и двамата подават оставка. Следващите 6 разследвания, проведени под егидата на армията и военноморския флот, също са тайни и закрити. Всички обстоятелства, свързани с трагедията в Пърл Харбър, са засекретени до края на войната. И едва на 15 ноември 1945 г. обединената следствена комисия на Конгреса успява да се събере за провеждане на първото открито разследване. То продължава цели 6 месеца. Свидетелските показания съставляват 15 000 страници.
	Като цяло докладите, изготвени през юли 1946 г., хвърлят вината върху Кимъл и Шорт. Този път присъдата е конкретна: адмиралът и генералът не са взели под внимание предупрежденията, изпратени им от Вашингтон; не са привели войските си в състояние на бойна готовност; не са осигурили необходимата съгласуваност между отделните части; не са обявили военно положение на Хаваите. В същото време следствената комисия не вижда „нарушение на дълга“ от страна на Кимъл и Шорт, а само „допуснати грешки в ръководството“.
	Обаче с това не се слага точка на трагедията в Пърл Харбър. През 1945 г. постиженията на американските декодировчици все още нямат гласност. От много от материалите на операция _Меджик_ грифът за секретност е свален няколко десетилетия след войната. Тогава — през 1945 г., съперничещите си специални служби полагат всички усилия, за да скрият онова, което им е било известно.
	Военноморският флот още преди войната създава мрежа от радиопрехващателни станции, за да наблюдава и да подслушва японските военни комуникации (вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ). На работата по прехващането на радиообмена между Токио и японското консулство на Хаваите не се е придавало особено значение, тъй като той е бил „натъпкан“ с огромно количество търговска информация, непредставляваща интерес за военните. Но на едно съобщение, изпратено в консулството на 24 септември 1941 г., е трябвало да се обърне специално внимание. В него Пърл Харбър се разделя на 5 сектора и Токио моли да бъде отбелязано разположението на американските кораби по квадрати. В последвалите по-късно разследвания на обстоятелствата на трагедията това е наречено „бомбардировъчен план“, където под „план“ се подразбира чертеж, а не заговор (английската дума _plot_ има няколко значения, в това число „план“, „чертеж“ и „заговор“). Но първоначалният смисъл е „загубен“ и членовете на следствената комисия се увличат по теорията за заговор. Трябва да се отбележи, че съобщението, за което става дума, е адресирано до ТАКЕО ЙОШИКАВА — разузнавач от ВМС на Япония, работещ под ПРИКРИТИЕТО на вицеконсул.
	Разпространението на прехванатите и дешифрирани японски съобщения е било нередовно. Много от тях постъпват при ръководството на Азиатския флот на САЩ и при високопоставените лица във Вашингтон, но кой знае защо не и в щаба на Тихоокеанския флот в Пърл Харбър. Не всичко е ясно и с тези „предупреждения“, които са изпратени на американското военно командване на Хаваите. Както изтъква Робърта Уолстетър в изчерпателната си задълбочена книга „Пърл Харбър: предупреждение и решение“ („Pearl Harbor: Warning and Decision“, 1962): „Има разлика… между това да получиш сигнал някъде в купчината от несъответствия и да го възприемеш като предупреждение; има разлика и между това да го приемеш като предупреждение и да реагираш в съответствие с това. Разликите, колкото и да са прости, хвърлят светлина върху този мъгляв момент от историята.“
	Предупрежденията от 27 ноември, отправени към Кимъл и Шорт, са били предшествани и от други, с далеч по-ранна дата, поне от април. Но сигналите за война съвсем не са предупреждения за нападение над Пърл Харбър. Нито във Вашингтон, нито в Пърл Харбър се е очаквало такова нападение.
	Кимъл и Шорт не са били запознати със строго секретните дешифрирани документи, с които са разполагали американските специални служби. А те отчаяно са се били вкопчили в тях, страхувайки се да ги покажат на когото и да било, за да се предотврати възможността японците да узнаят, че пощата им се чете. Материалите от _Меджик_ се пазят толкова ревностно, че само няколко души са видели дори японските шифровки. Та нали, ако са имали възможност да узнаят съдържанието им, Кимъл и Шорт биха предприели по-сериозни мерки за защита на Пърл Харбър (впрочем в ония години отношението към разузнаването е било такова, че едва ли такова нещо би се случило).
	В едно от прехванатите съобщения между Токио и Вашингтон се казва, че ако японско-американските отношения са „в опасност“, Токио ще предаде прогноза за времето с думите „изток вятър дъжд“. Привържениците на теорията за заговор твърдят, че тази парола излиза в ефир на 5 декември. Но тогава защо, пита се, за това не са били известени Кимъл и Шорт? Може би изобщо не е имало такава „парола“? Нито комисията на Конгреса, нито Уолстетър, нито други, които са се занимавали с причините за трагедията в Пърл Харбър, не са оставили следи от това съобщение.
	Нападението над Пърл Харбър, за което се говори, че било „като гръм от ясно небе“, в немалка степен повлиява върху развитието на американското разузнаване. Вече след Втората световна война, когато противник номер едно става Съветският съюз, американските стратези започват да говорят за възможен „ядрен удар Пърл Харбър“. Тези опасения и явната потребност от централизиране на американските разузнавателни служби изиграват ключова роля за решението на президента Труман през 1947 г. да създаде ЦРУ.
	Корпорация _Ранд_, създадена от ВВС на САЩ за изработване на военни стратегически концепции, се захваща с проучване тактиката на „внезапната атака“. В края на 50-те години Робърта Уолстетър, по това време консултант в _Ранд_, започва работа над книгата си за нападението над Пърл Харбър. Всичките й източници са несекретни. По-голямата част от тях са 39-те тома от дебатите в Конгреса през 1946 г. Според съществуващата практика след завършване на работата върху ръкописа тя е трябвало да го предаде за мнение в Министерството на отбраната, което и прави. От Пентагона книгата е изпратена в АНС, където върху нея поставят гриф за секретност и нареждат да се изземат всички копия. Когато недоумяващата Уолстетър поискала да узнае защо е всичко това, й казват, че поради съображения за сигурност нищо не могат да й обяснят.
	Разглеждайки възможните обяснения, по-късно тя казва: „Когато нещо се напише за кодовете, те [АНС] са винаги нащрек.“ Съгласно друга версия — че предупрежденията просто са потънали в „боклука“ на неотнасяща се към случая информация — нейният извод не съвпада с мнението на цензора от Министерството на отбраната, според когото президентът Рузвелт е знаел предварително за подготвяната атака от японците, но не е предприел никакви мерки. „И той изпраща ръкописа там, където всичко се засекретява“ — е изводът на Уолстетър. Едва през януари 1961 г., когато администрацията на Кенеди назначава ново ръководство на Пентагона, книгата е разсекретена и пусната за печат.
	Когато „Пърл Харбър: предупреждение и решение“ най-сетне излиза на пазара, отзивите са блестящи. Книгата си остава класически пример за това, как с нападение, подобно на това над Пърл Харбър, нещата могат да се объркат дори и в най-съвършените разузнавателни общности. „Трябва да приемем липсата на сигурност и да се научим да живеем с нея, — казва в заключение Уолстетър. — Никаква магия в кодовете или другаде няма да донесе сигурността. Плановете ни трябва да се градят без очакване на чудо.“


	_Пърпъл_

	Американска шифрова машина, използвана за дешифриране на японските дипломатически кодове. Работи на същия принцип както японската _97-шики О-бун Инджики_, т.е. ПИШЕЩА МАШИНА С БУКВЕНА КЛАВИАТУРА 97 (номерът идва от годината на производство — японската година 2597 [1937]). Японската машина е коренно различна от германската _ЕНИГМА_ и други електрически кодиращи машини, тъй като вместо дискове за установка на ШИФРОКЛЮЧА в 6 степени е имало 25 превключвателя. _Енигма_ и другите кодиращи машини са на принципа на ротори — дискове. Японската машина е създадена от капитан Рисабуро Ито от военноморския флот и се използва за пръв път в Токио през февруари 1939 г. (Преди това Ито е превел книгата на ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ „Американската Черна стая“ („The American Black Chamber“, 1931) на японски език). До декември 1941 г. пишещата машина с буквена клавиатура 97 се използва от японското външно министерство, военноморското разузнаване и една трета от посолствата.
	Американската _Пърпъл_ до голяма степен е резултат от усилията на водещия декодировчик УИЛЯМ ФРИДМАН. Той, колегите му от армейската СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, особено Франк Роулет, и военноморските специалисти създават първата машина _Пърпъл_ през 1940 г. във военноморския център във Вашингтон след повече от 1 година упорита работа. Първото цялостно японско съобщение е дешифрирано през есента на следващата година. (Фридман нарича кадрите си „магьосници“ и вероятно от това обръщение произлиза терминът _МЕДЖИК_, използван за разузнавателните сведения, получени от _Пърпъл_.)
	Контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН — високопоставен сътрудник на американските разузнавателни служби в Тихоокеанския флот, по-късно пише в книгата си „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985): „През втората седмица на септември [1940] временно премахнатите ключове от шифър _Пърпъл_ бяха възстановени и онова гнезденце от жужащи и скърцащи връзки, положени в импровизирана черна дървена кутия, най-сетне възнаградиха месеците упорит труд, като изкараха първите разкодирани съобщения на секретната токийска дипломатическа поща.“
	До декември 1941 г. в Съединените щати са създадени 8 машини _Пърпъл_. Две са използвани от радиоразузнавателната служба във военното министерство; две — в разузнавателната служба на военноморското министерство във Вашингтон; един апарат работи на военноморската станция КАСТ на Филипините. Останалите три са изпратени на британските декодировчици в ПАРК БЛЕЧЛИ. Първата е изпратена във Великобритания през пролетта на 1941 г. на борда на бойния кораб _Кинг Джордж V_ заедно с четирима американци, които да работят с британските декодировчици. (Една от 3-те машини, изпратени във Великобритания, очевидно е трябвало да бъде за разузнаването на американската военноморска щабквартира в Пърл Харбър.)
	Освен машината _Пърпъл_ и декодировчиците от армията и военноморския флот трябва да определят и ключа, който японците променят ежедневно. Този ключ не просто „се възстановява“ периодично, но и се развива система от „предвидени ключове“, а старите могат да се използват след определени манипулации.
	Във Вашингтон армията и военноморският флот си сътрудничат в криптоложките усилия и постижения. Армията обработва съобщенията на четните дни, а военноморският флот — на нечетните, като си обменят всички резултати. (По-късно военноморският флот поема нечетните месеци, а армията — четните.)
	Този съчетан процес по прехващане и криптология осигурява около 7000 дешифрирани дипломатически съобщения през 6-те месеца преди японската атака над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. Това означава средно по 300 съобщения на ден. Най-важните се предават на малка група висши служители във Вашингтон: президента Рузвелт, държавния секретар, министъра на войната, министъра на мореплаването, началник-щаба на армията, ръководителя на военноморските операции и няколко висши РАЗУЗНАВАЧИ от всяка служба. Изписват се 14 копия от всяко дешифрирано съобщение — 12 за разпространение (които подлежат на връщане, след като се прочетат) и 2 за армейския и военноморския архив.
	На Филипините радиопрехващанията, направени във Форт Маккинли (близо до Манила), се изпращат във Вашингтон и на флотския екип по дешифриране на остров Корегидор. Прехванатите съобщения се предават на двама висши американски командващи на Филипините — генерал Дъглас Макартър и адмирал Томас Харт.
	Не е известно да съществуват модели на оригиналната пишеща машина с буквена клавиатура. Запазени са само груби чертежи. След разгрома японците унищожават всички налични машини освен по-късно намерените в японското посолство в БЕРЛИН части, заровени от служители (вж. ОШИМА, ХИРОШИ).
	_Пърпъл_ е името, дадено от американския военноморски флот, на японската шифрова машина с буквена клавиатура. По-ранен код е бил с наименование „червен“ поради цвета на корицата на книгата, използвана от военноморския флот. (Вж. _ЧЕРВЕНА КНИГА_.)
	Вж. ФАБИАН, РУДОЛФ; САФОРД, ЛОУРЪНС.


	Пю, Ърнест

	Военнослужещ от ВМС на САЩ, опитал се да стане ИЗМЕННИК. Пю е разпределен в езиковата школа на Министерството на отбраната в Монтерей, Калифорния, когато влиза в съветското консулство в Сан Франциско и търси политическо убежище през август 1982 г. В хода на следствието, проведено от Военноморската следствена служба (ВСС), се изяснява, че Пю се е обръщал с подобна молба към официални представители на СССР още преди да постъпи на служба във ВМС. „Съветският съюз бе слабостта на Пю и по време на разследването стана ясно, че руснаците възнамеряват да го използват за шпионаж“, казват от ВСС. Поставят му диагноза психическо отклонение и е освободен от длъжност по препоръка на специалистите.


	Р

	Р

	Означение за РАЗУЗНАВАЧИ от различни равнища в щаба на германската армия от времето на Втората световна война.


	Рабани, Али Наги (1920)

	Служещ в Министерството на образованието на Иран, работил за Съветския съюз в продължение на 30 години. Арестуван през май 1977 г. от иранската тайна полиция САВАК в момент на среща с куратора му от КГБ Евгений Венедиктов.
	Рабани е вербуван от съветското разузнаване през 40-те години, когато Съветският съюз директно застрашава независимостта на Иран, управляван по това време от шах Мухамад Реза Пахлави. Руснаците, поддържани от антишахската партия Туде (народни маси), завземат голяма част от териториите на Северен Иран. Въпреки че не получава ценна разузнавателна информация на поста, който заема, Рабани има влиятелни приятели, които му предават сведения от интерес за ПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, и той ги предава на съветските специални служби.
	Осъден е на смърт, но шахът отменя присъдата — отлага безсрочно екзекуцията, очевидно срещу информация за дейността на съветското разузнаване в Иран.


	Рабърн-младши, Уилям (1905–1990)

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ДЦР) на САЩ от 28 април 1965 до 30 юни 1966 г. Един от най-„мимолетните“ ръководители на американското разузнаване.
	През 1928 г. „Рижият“ Рабърн (прякорът му е още от курсантските години) завършва военноморска академия. Като военноморски пилот и специалист по морска артилерия служи и на сушата, и в морето. Рабърн ръководи Управлението за специални проекти на военноморския флот от 1955 до 1962 г. Лично наблюдава програмата за създаване на ракети за морско базиране _Поларис_ (1955 г.). Адмирал Арли Бърк — ръководител на военноморските операции, казва, че е избрал Рабърн, „защото той има способност на ръководител, много енергия, изпълнен е с ентусиазъм и умее да убеждава хората“. И това наистина е така. Изпробването на първата ракета _Поларис_ е извършено на 18 юли 1960 г. от подводницата _Джордж Вашингтон_ няколко години преди предвидения срок.
	Бързата разработка на ракети _Поларис_, извършена от Рабърн, е на базата на технологичната система ПОТП — Програма за оценка и технология за преглед (Program Evaluation and Review Technique — PERT), която по-късно служи като модел за много други сложни конструкторски (държавни и частни) разработки.
	Като вицеадмирал е заместник-директор на Развитие на военноморските операции от 1962 до 1963 г. Работи в частната индустрия преди и след като е ДЦР.
	Президентът Джонсън назначава родения като него в Тексас Рабърн за ДЦР за изненада и разочарование на високопоставените кадри на ЦРУ, които предпочитат разузнавач от кариерата, човек от техните среди. Рабърн е без опит в разузнаването, когато заема поста. Според ветераните на ЦРУ от този период липсата на опит си проличава веднага. Роналд Кеслър, давайки оценка на Рабърн в книгата „ЦРУ отвътре“ („Inside the CIA“, 1992), пише, че когато президентът Джонсън се намесва в Доминиканската република през 1965 г., „Рабърн решава, че най-добрият му принос е да предаде на президента всяко късче хартия, получено в ЦРУ“. РИЧАРД ХЕЛМС — по това време първи заместник-директор на Централното разузнаване, не разрешава да се подхвърля неконтролиран поток от необработена, „сурова“ информация на президента. „С голяма симпатия се отнасям към Рабърн, но никога не съм работил с човек, който толкова да не съответства на заемания пост — си спомня Уолтър Елдър — бивш помощник на Рабърн. — Струва ми се, че президентът Джонсън му е направил мечешка услуга, като го е назначил за директор на Централното разузнаване.“


	Радио _Свободна Европа_

	Американска пропагандна програма, официално финансирана от различни недържавни източници (доброволни частни дарения). В действителност Радио _Свободна Европа_ (РСЕ) е финансирана от ЦРУ. РСЕ е създадено през 1948 г. в резултат на изключително секретна директива на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, който дава зелена улица на пропагандистките операции на САЩ.
	РСЕ излъчва предавания на чужди езици в комунистическите страни от Източна Европа. Аналогичната радиостанция _Свобода_ излъчва специално за Съветския съюз. Сътрудниците на РСЕ си поставят задачата да пропагандират сред населението отвъд желязната завеса западната гледна точка за световните събития. През октомври 1956 г., когато унгарците въстават срещу комунистическото си правителство, РСЕ ги подкрепя, а директорът на отдел _Психологически операции_ в ЦРУ по-късно нарича тази подкрепа поощрение без подстрекателство. РСЕ обаче препредава бунтовнически емисии, в които индиректно се говори за евентуална американска помощ.
	Съветският съюз изпраща войски и танкове, които потушават унгарското въстание. След двуседмични битки загиват около 7000 унгарци. Правителството на Западна Германия — мястото, от което се излъчват предаванията на РСЕ, настоява да знае доколко тези предавания са насърчили въстаниците. Държавният секретар по това време — Джон Фостър Дълес, поддържа доктрината „да бъдат освободени окупираните страни“ и западните немци, както и много други се питат дали брат му АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, не е започнал практическата реализация на тази доктрина.
	След 1956 г. ЦРУ хваща много по-здраво юздите на реторичните излияния на РСЕ и на Радио _Свобода_ (което почти непрекъснато се заглушава от руснаците). Въпреки че двете радиостанции през 1973 г. получават открито правителствено финансиране, произходът на средствата от ЦРУ не се обявяват до 1975 г., когато е публикуван докладът на Комисията _Рокфелер_ за дейността на ЦРУ.


	Радиолокационен спътник за морско разузнаване (РСМР)

	Първият в света СПЪТНИК за наблюдения на Световния океан, разработен и изстрелян в Космоса от Съветския съюз.
	Западното разузнаване му дава означение RORSAT. Опитите с тези апарати от тази серия започват в края на 1967 г. Действащите спътници се появяват на околоземна орбита не по-късно от 1974 г.
	Руснаците пускат 2 типа спътници за откриване на западни военни кораби в открития океан: RORSAT и апарат, оборудван за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ, EORSAT.
	Спътниците за електронно разузнаване засичат и „фиксират“ радиоелектронните сигнали, излизащи от корабите, и по тях определят координатите и даже типа им (по характера на сигналите). Те могат също да се използват за настройване на бойни системи за откриване на предполагаеми ОБЕКТИ. Тези спътници влизат на въоръжение през 1970 г. Теглото им е 8,354 т и в началото са били извеждани в орбита 425–430 км над Земята. По-късните модели имат по-висока орбита и са пускани по двойки (за по-сигурна фиксация на обектите). В комплекс системата за космическо морско проследяване е изглеждала така: двойка спътници EORSAT и 1 спътник RORSAT, при което и 3-те спътника действат съвместно и съгласувано.
	RORSAT носят на борда си активен радар за откриване на кораби обикновено от височина 864–944 км над Земята. Радарите им изискват значителна електроенергия, която се осигурява от малък ядрен реактор. Реакторният отсек тежи около 1 т и носи около 49,830 кг обогатен уран (U–235), за да може да произведе до 10 киловата енергия за 90–120 дни в Космоса. Първите спътници RORSAT имат дължина 13,25 м и тежат 4,540 т.
	По-късно спътниците RORSAT са оборудвани със система за връзка със самолети ракетоносители, кораби и подводници и наземни станции за насочване на бойните им системи към указаните им цели.
	Преди срока на експлоатация на спътниците RORSAT от серията _Космос_ да изтече, реакторният отсек се отделя и се изхвърля от ракети носители в по-висока орбита — над 880 км. При тази орбита ще кръжи над Земята около 500 години и при падането на Земята ще бъде безвреден — вероятно ще изгори в плътните слоеве на атмосферата.
	Но RORSAT _Космос 954_ дава дефект. През януари 1978 г. реакторът се устремява към Земята, преминава през плътните слоеве на атмосферата и разсейва радиоактивни частици над Канада. След загубата на _Космос 954_ руснаците променят конструкцията на RORSAT, за да не се случва друг реактор да падне на Земята. Новата идея е много умно измислена. Ако в спътника се появи дефект или когато полетът приключи, малките радиоактивни горивни цилиндри се изстрелват и горивото изгаря в атмосферата. Празната реакторна обвивка остава радиоактивна, но е поставена в плътна обвивка. След забавяне от 2 години и половина руснаците отново пускат в орбита спътник за радарно наблюдение.
	Модернизираната аварийна схема заработва на 23 януари 1983 г. Но реакторът на _Космос 1402_ дава дефект. Горивните цилиндри са изстреляни, а спътникът се разбива в Индийския океан. (Теглото на спътника е 2,990 т.)
	От началото на 1986 г. руснаците изпълняват безпрецедентна проучвателна програма за океанско разузнаване. И RORSAT, и EORSAT са усъвършенствани. Създадени са условия за по-сигурни спътникови операции, с по-дълъг живот и с възможност за наблюдение на по-големи райони. Данните са по-прецизни за целите на изстрелваните от въздуха и морето антикорабни ракети, а вероятно и на балистичните ракети, изстрелвани от сушата и използвани за военноморски цели.
	В отговор на заплахата от тези апарати над военноморските сили на западните страни САЩ инициират противоспътниковата програма _АСАТ_. През 1979 г. служител на американското Министерство на отбраната заявява: „Главната мотивация за нашата програма _АСАТ_ е да излезем в положение, когато ще можем да парираме съветските спътници, с които се управляват съветските оръжейни системи и които могат да атакуват флотовете ни.“
	По-късно руснаците разработват радарни спътници, които засичат подводници и тяхното въоръжение. Първите изпитания на тези радари са проведени на борда на орбиталната станция _САЛЮТ 7_, изстреляна през 1982 г. (Екипажите на _Салют 7_ периодично се сменят и станцията остава в орбита до началото на 1991 г.)
	Океанографският спътник _Космос 1500_ е изстрелян на 28 септември 1983 г. Снабден е с радар — CAP (Synthetic Aperture Radar — SAR) и може да измерва силата на ветровете на повърхността на морето, повърхностни ефекти на естествено появило се подводно вълнение, повърхностни петролни петна и ледове. Спътникът обработва и предава радарни образи в реално време на над 500 съветски кораба — военни и граждански, а също и на сухоземни станции.
	_Космос 1500_, изглежда, е предвестник на спътниците _CAP_, които могат да засичат подводници. Възможностите за спътниково засичане на подводници се проучват и от американските учени, въпреки че подобен интерес рядко се обсъжда публично. През 1985 г. американският ръководител на военноморските операции адмирал Джеймс Уоткинс казва, че научните наблюдения по време на полета на американска космическа совалка от предишната година вероятно са разкрили местоположенията на някои подводници. Военноморски океанограф, участвал в полета, „открива невероятно важно ново явление, което е от жизнено значение за нас в опитите ни да разберем всичко за морските дълбини“, обяснява адмиралът. Без да разкрива подробности за наблюденията, наречени от „жизнено значение за нас“, говорителят на военноморския флот намеква, че става въпрос за „вътрешни вълни“, оставени при преминаването на подводница.
	Към 1988 г. руснаците разкриват, че космическото разузнаване „изпълнява много операции, включително засичането на спуснали се под повърхността подводници“, и че радарите, монтирани на самолети и спътници, се използват за „засичане на следата на подводниците“. Тези изявления, последното — направено от съветското военноморско разузнаване, очевидно се отнасят за спътниците, които вече са били изведени в орбита.
	В статия от 1993 г., публикувана в списанието на руския Генерален щаб _Военная мысль_, се обсъждат бъдещите спътници: „Разузнаването при всякакви атмосферни условия и други видове космическа поддръжка ще даде възможност за откриване курса и скоростта на движение на бойни системи на повърхността, както и подводни военноморски платформи по всяко време на деня и с висока степен на достоверност, а изключително прецизните оръжейни системи ще имат най-точните данни за целите.“
	Съединените щати не успяват да изведат в орбита спътник за океанско разузнаване.


	Радиолокационно разузнаване (РАДРАЗ)

	Вид разузнаване, извършвано на основата на радиолокационното (радарното) излъчване. Днес е съставна част от ВИЗУАЛНО-ОБРАЗНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Радиоподразделение на флота в Мелбърн

	Вж. _БЕЛ_.


	Радиотехническо разузнаване (РТР)

	Разузнавателни сведения, получени от комбинацията на РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (КОМРАЗ) и ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ).


	Радиоцентър на Тихоокеанския флот (РЦТФ)

	Радиоцентър на военноморското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ, създаден към Тихоокеанския флот в навечерието на Втората световна война. РЦТФ е базиран в Пърл Харбър, на остров Оаху, Хаваите. През войната за прикритие получава кодовото наименование _Подразделение за бойно разузнаване_.
	През 1941 г. РЦТФ има състав от около 100 души: 10 офицери и 20 военнослужещи от редовия и сержантския състав в Пърл Харбър и над 60 души в отдалечени станции (бази) в Тихия океан. Още в началото на войната РЦТФ изпитва остра нужда от хора и в състава на центъра изпращат музикантите от военния оркестър на линейния кораб _Калифорния_, който е силно повреден по време на нападението на японците над Пърл Харбър. Новите сътрудници толкова лесно овладяват навиците на криптолози, че при по-нататъшния подбор на кандидатите за работа в тези подразделения на ВМС започват да отдават предпочитание на кандидатите с музикално образование.
	През юли 1942 г. РЦТФ минава на подчинение на новосъздадения в Пърл Харбър Тихоокеански разузнавателен център. През септември 1943 г., след реорганизация на разузнавателната дейност в Тихия океан, РЦТФ минава под ръководството на щаба на командващия Тихоокеанския военноморски флот. (Въпреки че адмирал Честър Нимиц е главнокомандващ и за района на Тихия океан, и за Тихоокеанския военноморски флот, 2-те командвания имат отделни щабове.)
	През януари 1945 г. Нимиц мести щабквартирата си в Гуам, а заедно с него се премества и част от РЦТФ.
	РЦТФ осигурява изключително ценни разузнавателни сведения в областта на комуникациите за американските сили в Тихия океан по време на войната. Освен това осъществява контрол на радиоразузнавателните подразделения, разгърнати във флота, както и на оперативните групи към главнокомандващия. В края на войната в РЦТФ вече работят неколкостотин души.


	Радо, Александър

	Вж. ШПИОНСКИ КРЪГ _ЛУСИ_.


	Разведка

	Руският термин, употребяван и за РЕКОГНОСЦИРОВКА, и за РАЗУЗНАВАНЕ. Той е основата за организационните названия на ГРУ и РУ.


	Разгласяване на секретни сведения

	Разгласяване или подозрения за разгласяване на секретни сведения, а също и информация за лицата, работещи в засекретени учреждения, или някакви други секретни материали пред тези, които нямат ДОСТЪП до такива секретни сведения.


	Разконспириране

	Разкриване на персонал, място (като КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА) или други елементи от секретна дейност или организация. Разконспириран е този АГЕНТ, чиято самоличност става известна на противника.


	Размяна на заловени разузнавачи

	Размяна на АГЕНТИ или на сътрудници на специалните служби, заловени или осъдени във вражеска страна. По време на Студената война немалко такива операции е организирал ВОЛФГАНГ ФОГЕЛ. Вероятно най-известната размяна е на пилота на шпионския самолет _U–2_ ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС за осъдения съветски шпионин РУДОЛФ АБЕЛ на 10 февруари 1962 г. Друга значителна размяна е на ГРЕВИЛ УИН за съветския шпионин ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ на пресечната точка между Изтока и Запада — близо до Шпандау в Западен Берлин, на 22 април 1964 г. (Уин е посредник между американските и британските разузнавателни служби и съветския полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ.)
	Понякога са били разменяни заложници за шпиони. Например Бритън Джералд Брук, въвлечен в антикомунистическа емигрантска организация, изразява желание да разпространява забранена литература в Съветския съюз. Арестуван е за незаконно пренасяне на документи. Но съветското правителство по-късно съобщава, че ще бъде съден за шпионаж и най-вероятно го очакват 15 години затвор (Брук е прекарал вече веднъж 4 години в съветски затвор). Той не е бил нито шпионин, нито пък служител на британска разузнавателна организация.
	За да върнат Брук, британците освобождават ПИТЪР КРОУГЪР и съпругата му Хелън — професионални и активни шпиони в САЩ, а след това и във Великобритания. Брук е върнат със съветски самолет в Лондон на 23 юли 1969 г. Но с това размяната не свършва. Съгласно постигнатото споразумение руснаците освобождават двама английски поданици, осъдени за контрабанда на наркотици, а на други трима англичани е разрешено да влязат в Съветския съюз, да се оженят за любимите си и да се върнат обратно.
	В замяна семейство Кроугър кацат във Варшава, Полша, на 24 октомври 1968 г. Те са прекарали почти 8 години в британски затвор. Пътуват в първа класа. Билетите са платени от полското посолство в Лондон.
	Вж. ЧЪРЧ, БЕНДЖАМИН.


	Разузнаване в областта на комуникациите (КОМРАЗ)

	Вид разузнаване, което работи за прехващане на съобщения по каналите за свръзка. Напоследък е синоним на РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Прехващането може да е полезно дори и ако не може да бъде дешифрирано. Структурният анализ позволява да се определят местоположението на вражеските групировки, движението и дори силите им.
	КОМРАЗ се изпраща от едно командване на друго с помощта на специални, старателно проверени и обезопасени връзки, наричани канали на КОМРАЗ. (Вж. _КОПЕК_.)
	Вж. КРИПТОАНАЛИЗ.


	Разузнаване на военновъздушните сили на САЩ

	Събирането на разузнавателни сведения е основна цел на военната авиация още от създаването й в началото на XX в. Когато генерал Джон Пършинг повежда американската армия на наказателна експедиция в Мексико през 1916 г., под негово командване е Първа авиоескадрила с 15 аероплана _Джени_, произведени в завода _Къртис_. Летците доставят на генерал Пършинг подробни снимки и наблюдения за района на бойните действия.
	През Първата световна война са използвани самолети и БАЛОНИ за бойно (тактическо) разузнаване, което помага на полевите командири да вземат по-бързо решения. В периода 1917–1918 г. във Франция авиацията и балоните, съсредоточени в Свързочния корпус на САЩ, имат голям принос в общата победа, тъй като войските се подсигуряват с навременна и точна разузнавателна информация.
	След войната в САЩ е образувана армейска военновъздушна служба. През ноември 1918 г. тя има няколко ескадрили и 23 балонни роти. През 1926 г. армейската военновъздушна служба е преименувана армейски военновъздушен корпус. Въздушното наблюдение (за Генералния щаб на армията и Управлението за военно разузнаване) е главната му задача.
	Пионер във въздушната фотография е Джордж Годърд, художник, записал се редник в Свързочния корпус през 1917 г. Той посещава часовете по въздушна фотография за помощник-капитан (в университета _Корнел_) и след това е изпратен във Франция, за да наблюдава и да напътства въздушната фотография в армията. Тази заповед била отменена с края на войната. Но той не спира дотук. Обучава се да лети — става пилот и е един от пионерите във въздушната фотография. (Годърд се пенсионира през 1953 г. със звание бригаден генерал.)
	Тази незаменима помощна част от армията е реорганизирана във военновъздушни сили (ВВС) през 1941 г. заместник-началникът на щаба на армейската авиация е назначен за началник на цялото авиоразузнаване. Подчинените му висши и средни звена (съединение, полк) получават обозначение A–2, а офицерите от по-малките звена (група, ескадрила) — S–2.
	През 1942 г. големи групи тежки бомбардировачи са прехвърлени в Англия. Това води до рязко разширяване на разузнавателната дейност на ВВС — целите трябва да бъдат внимателно подбирани, а предварителната информация за тези цели — подготвена за екипажите на бомбардировачите. След полетите офицери разузнавачи разпитвали подробно екипажите. Разговорите основно били за резултатите от бомбардировката, за плътността на зенитния огън и за изтребителите на противника. Важна част от военновъздушното разузнаване наред с определяне целите и оценката на резултатите от бомбардировките е и дешифрирането на аероснимките. Разчитането на фотографии, предимно на аероснимки, е от жизненоважно значение за дейността на ВВС както за подбора на целите, така и за оценка на пораженията след планиран нанесен удар. Използват се голям брой разузнавателни самолети (вж. САМОЛЕТИ).
	В Европа офицерите разузнавачи се подпомагат от компетентни и способни кадри от Кралските военновъздушни сили на Великобритания. И двете страни си обменят разузнавателни сведения. Но в Тихия океан ВВС действат самостоятелно при събиране на сведения за японските обекти. Тъй като разстоянията между базата и целта в Тихия океан са по-големи, отколкото в Европа, много по-малко се е знаело за Япония и японците, отколкото за германците и италианците. Тези и други фактори правят разузнаването в Тихия океан доста проблематично. Бомбардировките над Япония например са били основно предизвикателство за американските разузнавачи. Проведени са няколко неуспешни операции с _B–29 Суперфортрес_ над японските острови с излитане от Китай. Първите нападения от самолети _B–29_, излетели от Марианските острови, са извършени на 13 октомври 1944 г. Преди атаката един _F–13_, фоторазузнавателна модификация на _B–29_, излита от Сайпан към Япония. Управляван е от капитан Ралф Стейкли и е първият американски самолет, прелетял над Токио след нападението, извършено от Дулитъл през април 1942 г. Фотосамолетът, наречен _Токийска роза_, покрива няколко провинции, като 35 минути кръжи над Токио. Камерите на самолета правят хиляди снимки. „Направихме чудесни снимки. До края на войната нямахме по-добър шанс. Сякаш сам Господ ни изпрати тези снимки“, пише генерал Къртис Лъмей — командир на _B–29_ на Марианските острови.


	Въздушно разузнаване след войната
	Американските въздушни сили, създадени през 1947 г., са приемник на всички разузнавателни ресурси на ВВС. Събирането на разузнавателни сведения се усъвършенства с осъвременени самолети, снабдени не само с камери, но и с апаратура за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) и други сензори. Пилоти от въздушните сили, които са в „отпуск“ от пряката си служебна дейност, летят с _U–2_ над Съветския съюз в края на 50-те години до 1 май 1960 г., когато бившият пилот от военновъздушните сили ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС е свален. Самолетите _U–2_ на военновъздушните сили са обстрелвани отново по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. _U–2_, пилотиран от майор РУДОЛФ АНДЕРСЪН-МЛАДШИ, е свален, а пилотът е единствената жертва по време на кризата. (Има няколко други СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ от съветски изтребители в периода 1950–1960 г.)
	Моделът _U–2_ е един от малкото самолети, използвани от американските военновъздушни сили, специализирани за разузнаване. _B–57 КАНБЕРА_ и _SR–71 БЛЕКБЪРД_ извършват полети на огромна височина, докато вариантите на _C–135 СТРАТОТАНКЕР_ за ЕЛРАЗ предлагат най-добрата база и програма за разузнаване по време на Студената война. (Вж. _РИВИТ ДЖОЙНТ_.)
	До средата на 60-те години и Виетнамската война военновъздушните сили използват ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ, които са без екипаж. Те минават над целта, без да излагат пилотите на вражески огън. От 1969 до 1971 г. стратегическите бомбардировачи _B–52H_ на военновъздушните сили пускат 4 свръхзвукови разузнавателни сонди _D–21_ над Китай. Филмите на нито една от тях не достигат предназначението си. През този период военновъздушните сили започват и разузнаване от Космоса. Използват шпионски СПЪТНИЦИ и планират да пуснат в действие ОБИТАЕМА ОРБИТАЛНА ЛАБОРАТОРИЯ за разузнаване (проектът е изоставен).
	Длъжността на ръководителя на специалните служби на ВВС на САЩ е „заместник началник-щаб на военновъздушните сили по разузнаване“ (кодовото означение е AF/IN). На 27 юни 1972 г. е създадена Разузнавателна служба на военновъздушните сили със задачата да осигурява информация от целия свят за щаба на ВВС и висшите командващи. На 1 октомври 1993 г. названието е променено на Агенция за въздушно разузнаване. Агенцията отговаря за събирането на разузнавателни сведения, за сигурността, за електронните средства и обслужването им и за подслушването. Щабквартирата се намира във военновъздушната база Кели в Тексас. Тя контролира дейността на всички свои подразделения. Има на разположение авиополк и 8 авиогрупи, които осигуряват информация на различните авиоподразделения и Обединеното командване.
	През 1996 г. агенцията има персонал 12 600 души, почти 2400 от които цивилни. Освен това 1900 запасни офицери работят за разузнаването.


	Разузнаване на военноморските комуникации

	Американското военноморско РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (КОМРАЗ) води началото си от Първата световна война със създаването на криптоложко бюро. Бюрото има за задача да създава КОДОВЕ и ШИФРИ за военноморския флот, а също така да разчита прехванатите чуждестранни съобщения. ВМС на САЩ използва сложни системи за шифриране още на Парижката конференция през 1919 г., кодирайки съобщения за президента Уилсън и Държавния департамент. Същевременно армейската дешифрираща служба, ръководена от ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ, успява безпроблемно да разчете военноморските шифри, разработени от криптоложкото бюро. По същото време военноморските декодировчици срещат значителни трудности. Когато научава за ефикасните действия на Ярдли, УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ закрива криптоложкото бюро през юли 1918 г.
	Работата срещу японския военноморски флот започва през 1924 г. със създаването на изследователски отдел (за ПРИКРИТИЕ) към Управлението на военноморските комуникации. Екипът получава военноморския код OP–20-G, като OP означава щаба на началника на военноморските операции, 20 — военноморски комуникации, а G — седми отдел на това управление. (ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ е с означение OP–16 по това време.) По-късно „изследователският отдел“ променя името си на група за сигурност на комуникациите.
	Съставът на КОМРАЗ включва лейтенант ЛОУРЪНС САФОРД и четирима цивилни. Те се настаняват във временната щабквартира на ВМС на САЩ по време на Първата световна война във Вашингтон. Първата задача на новата служба е разчитането на японските дипломатически кодове, тъй като са вече прехванати. По това време не съществува сътрудничество между армейските и военноморските декодировчици. И наистина, армията отрича съществуването на аналогична на нейната служба, известна като ЧЕРНАТА СТАЯ (вж. ЯРДЛИ, ХЪРБЪРТ).
	Прехващането на японските военноморски радиокомуникации започва през октомври 1927 г. Снабден със специална апаратура екип на КОМРАЗ под командването на капитан трети ранг ЕЛИС ЗАКАРАЙЪС — по това време РАЗУЗНАВАЧ от Азиатския военноморски флот, записва от американския кораб _Марбълхед_ съобщенията, пуснати по време на японско военноморско обучение. Други кораби на военноморския флот понякога формират екип за КОМРАЗ, който обикновено се нарича флотски радиоцентър (ФРЦ) — обучени радисти свалят катаканския морзов код, използван от японците.
	По същото време военноморският флот започва да създава наземни прехващателни станции. Първата е в Пекин, Китай, през 1925 г. Екипът изцяло е съставен от морски пехотинци. По-късно прехващателни станции са създадени и в Шанхай; в Хия, на източния бряг на Оаху, Хавай; на Гуам; на Филипините; в Бар Харбър, Мейн; във Вашингтон, окръг Колумбия. Освен основния военноморски състав по КОМРАЗ във Вашингтон (станция НЕГАТ) по декодирането на съобщенията и изучаването на японските комуникации работят и други екипи на КОМРАЗ — през 1932 г. станция КАСТ на Олонгапо, Филипините, и през 1936 г. станция ХИПО в ПЪРЛ ХАРБЪР на Оаху. Тези станции са създадени в помощ съответно на азиатското и на тихоокеанското флотско командване. (През септември 1941 г. станцията Хипо е преместена на острова крепост Корегидор, където след това е създаден огромен подземен комплекс, който е и противовъздушно скривалище.) Кадрите в тези 3 екипа по КОМРАЗ са от БАНДАТА ОТ ПОКРИВА на военноморския флот и морските пехотинци.
	Разчитането на японските комуникации получава значителна помощ през 1920 г., когато военноморският флот финансира първото от серията КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ в японското консулство в Ню Йорк. Извършено е от Управлението за военноморско разузнаване (УВР), ФБР и полицията на Ню Йорк. В консулството „негодниците“ успяват да отключат, да влязат и да отворят сейфа, в който се съхранява кодовата книга на японския военноморски флот. Книгата е снимана внимателно и върната на мястото й, без японците да разберат какво се е случило. Тя се използва непрекъснато от екипите на КОМРАЗ.
	През 1923 г. конспиративните прониквания се провалят — „негодниците“ не успяват да отворят японския сейф. През 1926 г. и отново през 1927 г. УВР и ФБР се връщат в консулството в Ню Йорк и успяват да снимат поправките и нововъведенията в кодовата книга. През септември 1929 г. проникванията се извършват в 5 последователни нощи в канцеларията на японския военноморски представител в Ню Йорк. Всички влизания остават незабелязани. (Нови КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ са извършени през 1938 г. или 1939 г.) Благодарение на информацията, получена от проникванията, се съставя книга с японски кодове, която е подвързана с червено платно и затова японските кодове получават американското означение _ЧЕРВЕНА КНИГА_.
	Оттогава службата по КОМРАЗ получава възможност предварително да информира ръководството си за военните планове и операции на японците, включително за маневрите от 1930 г. и изпробването на възстановения боен кораб _Нагато_ през 1936 г., при което се разбира, че японците са увеличили значително скоростта му. В края на 1930 г. японците променят кодовете си и започват да използват шифрови машини.
	На 1 юни 1939 г. японският военноморски флот въвежда нов код, който скоро е разчетен от екипа на КОМРАЗ. На 1 декември 1941 г. кодът е променен отново и не може да бъде засечен (т.е. след нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР) през следващите 2 седмици, когато военноморският екип по КОМРАЗ на Корегидор определя, че се използва същият код, но са въведени нови ключове. Това е третата или четвъртата серия ключове, използвана за същия код, което улеснява американските декодировчици.
	През 1931 г. екипът на КОМРАЗ получава разрешение да предаде на новосъздадената армейска СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ копия от всички кодови ключове, независимо че армията отказва дори да признае пред военноморския флот за съществуването на свои собствени операции по декодиране — Черната стая. След това армията се съсредоточава предимно над разчитането на японските дипломатически кодове, а военноморският флот — над военноморските кодове и шифри. През зимата на 1940–1941 г. повишеният интерес към японските дипломатически кодове принуждава военноморския флот да обедини усилията си с армията. Първата машина, която успява да проникне в дипломатическия код — наречена _ПЪРПЪЛ_, — е създадена през 1940 г. във Вашингтон. Първият завършен текст на японско съобщение е дешифриран през есента на следващата година. Армията и военноморският флот съвместно дешифрират и разпределят тези съобщения.
	Военноморският екип по КОМРАЗ се разраства и на активна служба през юни 1941 г. са призовани огромен брой запасни офицери. На 7 декември 1941 г. в КОМРАЗ работят 730 души, 75 от които са офицери от военноморския флот, 645 — военни, и 10 — цивилни. Повечето от тях са във Вашингтон, 186 — в Пърл Харбър, 78 — на Корегидор, плюс 26 прехвърлени на Филипините (изпратени в Австралия при започването на войната).
	Сред цивилните е госпожа Агнес Майер Дрискол, за която контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН — РАЗУЗНАВАЧ от Тихоокеанския флот по време на войната, пише в книгата „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985) следното:

	Във военноморския флот нямаше по-добър от нея криптоаналитик. Някои от учениците й… бяха значително по-способни математици от нея, но тя преподаваше криптоанализ на всички и никой не поставяше под въпрос изключителния й талант и решимост при разчитането на кодовете и шифрите. Тя разбираше машините и знаеше как да ги прилага. През 1937 г. тя раздели сенатската награда от 15 000 долара, дадена й за приноса при разработването на шифровата машина, с капитан III ранг Уилям Грешъм.

	По това време Сафорд поема за трети път OP–20-G, след като е служил там от 1924 до 1926 г., от 1929 до 1932 г. и отново от 1936 до началото на 1942 г. Той е истинският създател на военноморското КОМРАЗ и има големи заслуги за многобройните му успехи.
	В началото на войната организацията бързо се разраства. През 1943 г. групата за сигурност на комуникациите е преместена в бивш девически колеж на булевардите _Небраска_ и _Масачузетс_ в Северозападен Вашингтон. (Вж. БАЗА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ.)
	Междувременно японският военноморски флот продължава да използва същите кодове, които американският военноморски флот вече е разчел. Но на 1 юни 1942 г. настъпва съществена промяна. Разчитането на тези кодове и възможността да се определят японските планове за настъпление осигуряват успеха в битките в Коралово море в началото на май 1942 г. и на МИДУЕЙ в началото на юни 1942 г.
	По това време военноморският флот включва екипи за радиоразузнаване (ЕРР) на флагманските кораби в повечето части, разположени в Тихия океан. Кадрите от ЕРР разчитат японските радиопредавания и уведомяват своите адмирали за тактическите планове и намерения на японците, а също така прехвърлят материали за РАДИОЦЕНТЪРА НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ (РЦТФ) в Пърл Харбър. Доктор Роналд Спектър цитира в книгата „Слушайки врага“ („Listening to the Enemy“, 1988) един от докладите на РЦТФ:

	Работните условия за екипите по РР в морето често бяха тежки, а имаше и голяма нужда от мерки за сигурност… От особена важност бе да се създаде доверие у адмирала към неговите екипи по радиоразузнаване. В много спешни случаи се налагаше адмиралът сам да взема информацията от РР, без да чака обяснение за източника, и за да може да предприеме незабавни действия, трябваше да има пълно доверие в екипа. Ето защо, винаги когато беше възможно, офицерите от РР оставаха с него по време на целия му престой в морето.

	Особено значение се придава на военноморското разузнаване на комуникациите при разработката на операциите В Тихия океан с участие на ПОДВОДНИЦИ. В доклад, цитиран в книгата „Слушайки врага“, се казва: „Без разузнаването в областта на комуникациите подводниковите операции несъмнено щяха да бъдат много по-трудни и скъпи поради огромните територии, които трябваше да се покриват, и постигането на крайните цели щеше да се забави значително.“ Един от първите успехи на КОМРАЗ през войната е на 27 януари 1942 г., когато прехванати от японското радио съобщения са предадени на американската подводница _Гаджън_ и тя прехваща и потапя японската подводница _I–73_ на 240 морски мили западно от Мидуей. Огромният японски плавателен съд потъва с целия екипаж от 70 души. Това е първият японски боен кораб, потопен от американска подводница.
	Военноморските постижения в декодирането се използват и за помощ в операциите на армията — армейската СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ не успява да разчете цялостно японските армейски кодове чак до 1944 г. Благодарение на декодирането, извършено от военноморския флот, армията определя кога японският флот ще осигури въздушно или морско подкрепление за операциите, провеждани на сушата.
	По време на войната усилията на военноморския флот в КОМРАЗ се увенчават с разчитането на всички японски военноморски кодове и шифри, с изключение на шифъра на флагман офицера — бавен, тромав и сложен шифър, който японците престават да използват още в началото на войната. В края на войната в КОМРАЗ работят 8454 души — 1499 са офицери, 6908 — от редовия и сержантския състав, и 47 — цивилни.
	След Втората световна война военноморският флот продължава да поддържа мрежа от станции за КОМРАЗ на брега и на морето. От 1968 г. екипът, който се занимава с тази дейност, се нарича ГРУПА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ и в началото е под ръководството на АГЕНЦИЯТА ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а след това — на АНС.


	Разузнаване на каналите за свръзка

	Вид разузнаване, съчетаващо елементите на прехващане на кореспонденцията и ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ).


	Разузнаване от всички източници

	Разузнавателни данни, извличани от всички достъпни обекти, в това число от ОТКРИТИТЕ ИЗТОЧНИЦИ на информация.


	Разузнавателен анализ

	Британски термин, аналогичен на американския термин РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОЦЕНКА. Прави се по определен регион или тема. Предполага детайлно описание на изучавания предмет или обстановка, изготвяне на прогноза за възможните действия на противника и оценка за вероятността от такива действия.


	Разузнавателен процес

	Вж. РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦИКЪЛ.


	Разузнавателен цикъл

	Процесът за събиране, обработка и анализ на разузнавателната информация за потребителите. Обикновено етапите в този цикъл са 5:
	_Планиране и напътствия_ — определяне на разузнавателните изисквания, подготовка на план за събиране на информацията, издаване на заповеди и необходими за съблюдаване моменти при събирането на информация и контрол в хода на изпълнението.
	_Събиране_ — получаване на информацията и предаването й на специалистите за обработка.
	_Обработка_ — първична обработка на събраната информация и превръщането й в съответна форма (може да включва например превод, преформатиране на компютърните данни).
	_Оценка_ — превръщане на събраните „сурови“ сведения в разузнавателна информация (чрез обобщения, анализ, всестранна оценка и интерпретация на всички данни) в съответствие с изискванията на потребителя.
	_Разпространение_ — изпращане на разузнавателните сведения на потребителя.


	Разузнавателна информация за разузнавателните служби

	Американски термин за разузнавателна информация, получена от различните специални служби и предназначена за специфичните потребности на самите разузнавателни служби. Такава информация може да излиза извън интересите на някоя разузнавателна служба в частност и възможностите й рационално да я използва и затова постъпва за общо ползване от всички специални служби.


	Разузнавателна общност (РО)

	Термин, приет за означаване всички структури на американската изпълнителна власт, занимаващи се с една или друга разузнавателна дейност. Съвкупността от предприеманите от тях стъпки и проведени операции всъщност е това, което се разбира под американско разузнаване в най-общ смисъл. Разузнавателната общност се ръководи от ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който е и директор на ЦРУ.
	Освен ЦРУ в разузнавателната общност са включени:
	РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ.
	АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ.
	УПРАВЛЕНИЕ ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ (УРИ) към Държавния департамент.
	РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО).
	ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ (ФБР).
	РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ ЧАСТИ.
	УПРАВЛЕНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ (УНР).
	АГЕНЦИЯ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (АНС).
	ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.
	А също специалните служби на министерствата на финансите, на енергетиката и на фармацевтичната администрация и щаба на директора на Централното разузнаване.
	РУМО, УНР, АНС и още 4 военни разузнавателни служби са към Министерството на отбраната. ФБР, по закон ограничено да извършва полицейска дейност единствено и само в пределите на САЩ, е упълномощено от федералните власти да ръководи всички контраразузнавателни операции на територията на страната.


	{img:shpionazh-75.png|#Организация на разузнавателната общност}


	Разузнавателна операция

	Целият разузнавателен случай или данни за такъв.


	Разузнавателна оценка

	Оценката за наличните разузнавателни сведения относно определена ситуация или условие, необходими за определяне начина на действие на действителния или потенциалния противник.


	Разузнавателни задачи

	Проблем или въпрос — общ или конкретен, — по който е необходимо да се получи разузнавателна информация. В САЩ е прието да се наричат задачи за подготовка на разузнавателните сводки (аналитичния обзор) относно един или друг въпрос. Експертите и консултантите на висшето политическо ръководство на страната редовно съставят списък на „задачите за разузнаването“ и ги предават на разузнавателните организации.


	Разузнавателно управление на Министерството на отбраната (РУМО)

	Създадена на 1 октомври 1961 г. организация към американското Министерство на отбраната, която координира разузнавателната дейност на всички специални служби в системата на военното ведомство. РУМО изпълнява функциите на разузнавателно подразделение на Обединения комитет на началник-щабовете (ОКНЩ), министъра на отбраната и на висшите полеви началник-щабове. Директорът на РУМО е началник и на разузнаването (J–2) на ОКНЩ.
	В хода на реформите на въоръжените сили през 1958 г. е образувано обединено командване, но доколкото всеки род войска има своя специална служба, която работи автономно по събирането на разузнавателни данни и само в интерес „на своите“, създаването на тясно взаимодействие между тях се оказва труднопостижим процес. Свободна размяна на разузнавателна информация между различните родове войски във въоръжените сили на САЩ не съществува поради ограниченията и боричканията, чрез които отделните служби защитават своите тесни интереси.
	Военните се оплакват от липсата на съгласуваност в разузнавателната дейност в армията, авиацията и флота и от безкрайните коварни интриги между бюрократите с пагони. Това подтиква президента да създаде РУМО. В своето първо послание пред Конгреса президентът Кенеди констатира: „Способността да се действа решително и точно навреме е необходимост, която често не се проявява“ и създава „растяща пропаст между решение и изпълнение, между планове и реалност“. За да бъде преодоляна тази пропаст, министърът на отбраната Робърт Макнамара създава РУМО, поставяйки пред него първостепенната задача да координира разузнавателните изводи и оценки, които по това време се подготвят от специалните служби на различните родове войски. РУМО е член на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ и е на подчинение както на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, така и на министъра на отбраната.
	Службите за разузнаване в отделните родове войски запазват структурите си (вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ; ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ; РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ НА САЩ) и продължават да изпълняват предишните си задачи: учебна подготовка на специалистите в разузнаването, разработка на бойната тактика на разузнаването, вътрешна сигурност и военно КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Останалите задължения специалните служби вече поделят с РУМО. Конкретно става дума за ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ и разузнавателното обезпечаване на Генералния щаб.
	На РУМО често се налага да преодолява реорганизациите и промените на Пентагона, за да успее да се наложи сред разузнавателната общност. Но за да изпълни най-важната си задача — събирането на военноразузнавателна информация, РУМО често попада в зависимост от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ, което разполага с фотоматериалите от космическите спътници, от АНС, която се занимава с изготвянето и дешифрирането на кодовете, и от ЦРУ, което притежава данните от агентурната мрежа (ако например ЦРУ вербува руски сътрудник на ГРУ, който разполага с информация, интересуваща РУМО, сведенията могат да се получат само чрез ЦРУ).
	В началото в РУМО работят по-малко от 25 души. През 1975 г. служителите са 4600, а годишният бюджет възлиза на повече от 200 млн. долара. Разрастването на РУМО е повод за много въпроси от страна на Конгреса. През юни 1974 г. генерал-лейтенант Даниъл Греъм — тогава директор на РУМО, дава показания пред КОМИСИЯТА _ПАЙК_ и посочва предвиденото турско нападение над Кипър като едно от най-значителните постижения на РУМО през годината. „Това не е било много трудно — отбелязва председателят на Комисията Оутис Пайк. — Вашата прогноза се предаваше по турското радио.“
	През 1976 г. незаконно е изнесен доклад от Комисията _Пайк_, в който се препоръчва закриването на РУМО, тъй като дублира дейността на други разузнавателни агенции. Греъм, вече пенсионер, нарича доклада „скапана работа“, написан от „младоци, оставени да си разиграват коня и решени да изровят някой скандал“.
	РУМО оцелява след двубоя Пайк — Греъм, но критиките не стихват. „Тъй като съзнава, че живее в сянката на по-способното ЦРУ — пише през 1986 г. бившият директор на ЦРУ СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР, — РУМО често заема противоположна позиция, само и само да затвърди независимостта си… Много често, когато няма противоположно мнение по даден въпрос, РУМО няма или не желае да подкрепи чуждото.“ Търнър подобно на много служители на ЦРУ през годините също критикува РУМО, защото не успява да се наложи сред службите за военно разузнаване.
	По време на войната в Персийския залив през 1991 г. около 2000 души от персонала на РУМО са изпратени да оказват помощ на ръководените от американците коалиционни сили в Кувейт и Ирак. Но военното командване се оплаква, че те не доставят навременни тактически сведения. Системата е променена, за да се ускори набирането на необходимата разузнавателна информация.
	През февруари 1991 г. в РУМО е организирано телевизионно студио, което излъчва по закрит канал. Негови абонати са около 1000 офицери от Пентагона и 19 висши военни щаба в Съединените щати. Предаването на разузнавателната мрежа за отбрана е кодирано, за да може да се гледа само от определени монитори. В телевизионното предаване са включени въздушни и спътникови РАЗУЗНАВАТЕЛНИ снимки и доклади от АНС. „Трябваше да направим с разузнаването това, което _Си Ен Ен_ направи с новините“ — казва пред _Вашингтон поуст_ служител на Пентагона.
	Освен това през последните години РУМО отговаря за разузнавателното обезпечаване на омиротворителните сили на ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ и за американското противодействие на терористични акции. РУМО оказва помощ и на агенциите, които спазват изпълнението на законите при операции срещу трафика на наркотици. Работата му се подобрява, след като военните променят отношението си към разузнаването, което се смята за задънена улица в кариерата. Въпреки че РУМО е създадено като военна агенция, в средата на 80-те години около 60 на сто от персонала са цивилни.
	С избирането на ДЖОН ДОЙЧ — бивш заместник-министър на отбраната, за директор на Централното разузнаване през 1995 г., за РУМО настъпва благоприятен период. Докато работи в Пентагона, Дойч проявява искрен интерес към РУМО и създава към него Служба по агентурно разузнаване, която може самостоятелно да работи с външната агентура и да открива КОМПАНИИ ЗА ПРИКРИТИЕ в чужбина.
	Обикновено РУМО се оглавява от вицеадмирал или генерал-лейтенант и е организирано около 3 центъра:
	_Център за национално военно разузнаване_: събира и координира военно разузнаване и оценява по наличните материали най-широк кръг въпроси — от степента на вероятна заплаха до всичко, което се отнася до космическите сили, авиацията, военноморските, бреговите и сухопътните сили на чуждите държави; ПОТРЕБИТЕЛИ са Управлението за военна оценка, Управлението по операциите и Управлението за материално-техническото осигуряване.
	_Национален център за събиране на военно разузнаване_: отговаря за събирането на разузнавателни сведения за Министерството на отбраната и ръководи системата от военни АТАШЕТА — от избирането им, назначаването им на длъжност и обучението им до докладите, които изпращат; центърът отговаря и за АГЕНТУРНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (АГЕНТРАЗ).
	_Център за национално военно разузнаване по събиране на разузнавателна информация_: ръководи военните АТАШЕТА от началото до края — подбор и подготовка на кандидати от различните родове войски и получаване на събраната от тях информация; центърът се занимава и с агентурно разузнаване.
	Щабквартирата на РУМО е в Пентагона. Центърът по разузнавателен анализ се намира във военновъздушната база Болинг в Югозападен Вашингтон. Там е и КОЛЕЖЪТ ЗА РАЗУЗНАВАНЕ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, който се ръководи от РУМО.
	Директорите на РУМО са генерали или адмирали и се назначават от министъра на отбраната.


	Директори на РУМО
	Октомври 1961 — септември 1969: генерал-лейтенант Джоузеф Керъл, АВВС.
	Септември 1969 — август 1972: генерал Доналд Бенет, АА.
	Септември 1972 — септември 1974: вицеадмирал Винсънт дьо Поа, АВМФ.
	Септември 1974 — декември 1975: генерал-лейтенант Даниъл Греъм, АА.
	Януари 1976 — май 1976: генерал-лейтенант Юджин Тай-младши, АВВС.
	Май 1976 — август 1977: генерал-лейтенант Самюъл Уилсън АА.
	Септември 1977 — август 1981: генерал-лейтенант Юджин Тай-младши, АВВС.
	Септември 1981 — септември 1985: генерал Джеймс Уилямс, АА.
	Октомври 1985 — декември 1988: генерал-лейтенант Ленърд Перутс, АВВС.
	Декември 1988 — септември 1991: генерал-лейтенант Хари Сойстър, АА.
	Септември 1991 — ноември 1991: Денис Наги (цивилен, и.д.).
	Ноември 1991 — септември 1995: генерал-лейтенант Джеймс Клапър-младши, АВВС.
	Септември 1995 — генерал-лейтенант Кенет Минихън, АВВС.


	Разузнавателно управление

	РУ.


	Разузнавач

	Професионален член на разузнавателна организация, обикновено военен със специално обучение в разузнаването.


	Разузнавач в отбраната

	Американски специалист в разузнаването. Длъжността е създадена през 1974 г. от армейски генерал-лейтенант Даниъл Греъм — по това време директор на РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО). Избухливият и откровен Греъм изпълнява длъжността по време, когато РУМО успява да си извоюва независимост сред РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. Като част от утвърждаването на РУМО той назначава за РАЗУЗНАВАЧИ свои служители за специфични разузнавателни случаи, като военния преврат в Етиопия и движенията за независимост, ръководени от военните в Африка.


	Разузнавач координатор

	Използван от британските РАЗУЗНАВАЧИ термин за контрольор, т.е. офицер, който контролира АГЕНТИТЕ. Вж. АГЕНТУРИСТ.


	Райли, Сидни (1874?–1925?)

	Британски авантюрист, шпионирал предимно за Великобритания по време на и след Октомврийската революция от 1917 г.
	Както подобава на супершпионин, истинският му произход е неизвестен. Той разказва множество версии за произхода си и украсява разказите с подробности от работата си като шпионин. Но дори и с всички преувеличения няма съмнение, че е бил скрит играч в историята, живял невероятен живот. Почитателите му го наричат най-великия шпионин, който някога е съществувал.
	Предполага се, че е роден в Русия, близо до Одеса, под името Зигмунд Розенблум, син на рускиня от полски произход и лекар евреин от ВИЕНА. По това време обаче майка му е била омъжена за друг — полковник от руската армия, широко известен в царския двор. (Понякога Райли твърди, че е роден през 1874 г., а друг път — през 1877 г.) Според една от многобройните версии за ранния период от живота му той напуснал Русия и заминал за Бразилия, след като бил научил, че е роден незаконно. По време на престоя си там бил спасил живота на двама-трима британски офицери и като награда те му осигурили британски паспорт, с който пристигнал в Англия. През 1898 г. се оженил за вдовицата Маргарет Томас и изоставил фамилията Розенблум. Година по-късно приел името Сидни Райли. Райли говори свободно руски и английски и твърди, че владее още 5 езика.
	Историята на живота му, разказвана в много книги, статии и телевизионни серии, изобилства от противоречиви и измислени твърдения. Изключително умел в дегизирането, свикнал да живее под ПРИКРИТИЕ, Райли прекарва 30 години в шпионажа, предимно за Великобритания, като той или някой друг прикрива вместо него следите му. Книгата на Майкъл Кетъл „Сидни Райли“ („Sidney Reilly“, 1983) е най-добре документираната биография на супершпионина. Сред разкритията на Кетъл е ЛЕГЕНДАТА, че Райли си е създал, несъмнено с помощта на британското разузнаване, фалшива самоличност. Според легендата в началото на XX в. Райли е в Индия, където завършва колеж и работи като железопътен инженер. „Именно това — пише Кетъл — даваше на Райли алиби, когато обстоятелствата го налагаха.“
	Изглежда, Райли е бил вербуван в Лондон от британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) и получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _ST1_. Той доставя разузнавателна информация за Полша и за руските изгнаници, които живеят в лондонския Ийст енд. Вероятно е започнал официалната си шпионска дейност по време на Бурската война през 1899–1902 г., когато се представя за германец и търси разузнавателни сведения за това, как холандците са осигурили помощ на бурите. Според друга версия в Англия става заварчик и тайно се промъква в Германия, назначен е във фабриките _Круп_, където изучава германската оръжейна индустрия. Според други сведения е работил в германска корабостроителница.
	Малко преди Руско-японската война (1904–1905) Райли заминава за Порт Артур, където е главната руска военноморска база в Далечния изток. Въпреки че работи като търговец в Порт Артур, няма съмнение, че докладва на МИ–6 за натрупващото се напрежение между Япония и Русия. Някои твърдят, че е изиграл ключова роля в изненадващата японска атака над Порт Артур. Когато войната започва, Райли се връща в Англия, записва се в Кралското минно училище, а през 1905 г. постъпва в колежа _Тринити_ в Кеймбридж, където остава най-малко 2 години.
	Вече запознат с въпросите на петрола и с лустрото на английски джентълмен, завършил Кеймбридж, той заминава за Персия. Великобритания и Русия имат стремежи там като част от ВЕЛИКАТА ИГРА за контрол над Централна Азия. Твърди се, че Райли отвежда британски изследователи до богато петролно поле, набелязано от французите. По това време той вероятно се е бил установил в Санкт Петербург като партньор в руска фирма за оръжия. Райли става руски агент в германското корабостроително наддаване за възстановяване на руския флот, напълно унищожен по време на войната с Япония. Той помага и на германците да сключат големи контракти. Работи и за англичаните: информира британското Адмиралтейство за проектите на германски военни кораби. Същевременно получава значителна комисиона и натрупва добро състояние.
	В навечерието на Първата световна война Райли е в Ню Йорк, където работи като агент за износ на оръжие за руснаците. Там към него се присъединява Надин Масино — рускиня, която се влюбва в Райли в Санкт Петербург и се развежда със съпруга си — чиновник в морското министерство. Без първият му брак да е прекратен, Райли се жени за нея в Ню Йорк.
	Когато научава, че Райли е в Ню Йорк, капитан МАНСФИЙЛД КЪМИНГ — ръководител на МИ–6, съобщава на АГЕНТИТЕ си в Съединените щати полковник Норман Туейтс и сър УИЛЯМ УАЙСМАН да поддържат връзка с Райли. Туейтс и Уайсман са под прикритие в Британската комисия за търговия. През 1916 г., вероятно следвайки съвета на Уайсман, Райли оставя Надин в Ню Йорк и заминава за Канада, където се записва в Кралските военновъздушни части.
	След завръщането си се съгласява да замине за Германия като британски шпионин. Какво е правил в Германия през Първата световна война, зависи от това, кой от украсените разкази на Райли се разказва. Според една от версиите той отишъл със самолет в Германия и се внедрил в германския Генерален щаб. Според друга история пресякъл германските фронтови линии, сдобил се с ценна разузнавателна информация и се върнал зад британските линии.
	Британските управляващи отчаяно се опитват да задържат Русия във войната срещу Германия. Когато тази политика се проваля, британското разузнаване прави опити контрареволюционерите да отстранят болшевиките и да въвлекат страната отново във войната.
	Човекът, избран за осъществяването на този проект, е капитан ДЖОРДЖ ХИЛ. Той се забърква в румънска операция и МИ–6 изпраща Райли, който пристига в Москва през май 1918 г., когато революцията наближава кървавата си кулминационна точка. През юли болшевиките убиват царя и семейството му в Екатеринбург. През 1918 г. един антиболшевик стреля по революционния лидер Ленин и го ранява сериозно. Райли несъмнено е замесен в тази операция.
	Райли работи като другаря Релински от ЧК — болшевишката тайна полиция. Веднъж в операта, смятайки, че ще го арестуват, скъсва на парчета уличаващи го документи, гълта най-опасните, а другите натъпква във възглавниците на канапето.
	По-късно Райли твърди, че има на разположение 60 000 руски и латвийски войници, готови да се бият срещу болшевиките. Той създава дори кабинет в сянка и крои планове за контрареволюция, която да промени хода на историята. Каквото и да е извършил, в ЧК има достатъчно доказателства, с които да обвинят Райли и британския дипломат РОБЪРТ БРУС ЛОКХАРТ в британски заговор. Въпреки че е запленен от Райли, Локхарт не му вярва напълно. „Той беше евреин и, струва ми се, без капка английска кръв във вените — пише по-късно Локхарт. — Бе създаден по модела на Наполеон. Наполеон му бе героят в живота и той имаше една от най-хубавите колекции от Наполеоновци в света.“ (По-късно Райли продава колекцията си, за да организира контрареволюция срещу болшевиките.)
	Райли привлича Локхарт в антиболшевишкия си план, известен от болшевишката преса като „Заговорът на Локхарт“. Болшевиките твърдят, че британците са замислили убийството на Ленин и Лев Троцки и са организирали военен режим под ръководството на белогвардейци. Локхарт, който по-късно твърди, че няма нищо общо със замисъла, успява да избяга от Русия. Друг британски дипломат е убит. Междувременно съюзнически сили дебаркират в Архангелск в напразен опит да свалят болшевиките. „Бях на крачка от шанса да се превърна в господар на Русия“ — пише по-късно Райли.
	Райли би трябвало да докладва на МИ–6, но изчезва без предупреждение, когато болшевиките подемат кървава разправа и избиват 8000 заподозрени като врагове. Райли и Хил успяват да избягат. (Според една версия пътуват през Балтийско море за Швеция и от там — за Шотландия, а според друга Райли бяга сам, като се качва на влекач до Ревал, германски бряг на Балтийско море, а след това пътува за Хелзинки. Каквото и да се е случило, той получава военен кръст за подвизите си.)
	След войната Райли става съветник на капитан Къминг, който го изпраща на Парижката мирна конференция, за да наблюдава белогвардейците и болшевиките. По-късно Къминг описва Райли като „човек с неизмерима смелост, гений като агент, но доста зловещ като човек, на когото не бих се доверил напълно“.
	Райли продължава да настоява англичаните да подкрепят „демократичната“ антиболшевишка група, която се формира сред белогвардейските емигранти в Париж. Лидерът им Борис Савинков е бил министър на войната в кабинета на Александър Керенски — министър-председател на Временното правителство, формирано след революцията от ноември 1917 г. Сваленият от болшевиките Керенски е избягал в Париж. Савинков, подпомаган със средства от МИ–6, се смята за потенциалния лидер на 250 000 белогвардейци, избягали от страната си по време на революцията и след нея.
	Райли настоява болшевиките — „главният враг на човешкия род“, а също „чудовища на престъпността и перверзията“ — да бъдат свалени. „Антиболшевишкото движение в цяла Русия се развива с нечувана страст и бързо крачи към кулминационната си точка — пише той в доклад за Министерството на външните работи през август 1921 г. — … лидерите, най-важен от които е Борис Савинков, бързо напредват към всеобщо въстание…“ Райли предвижда, че въстанието ще избухне следващия месец. Въстанието така и не избухва, а в МИ–6 започват да се колебаят по отношение на Райли. Разузнавачите сравняват сведенията му с прехванатите съветски съобщения, разшифровани в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, и разбират, че често информацията му е неточна. Поставен е под НАБЛЮДЕНИЕ отчасти поради съмнението, че работи за белогвардейците, отчасти заради подозрението, че е ДВОЕН АГЕНТ в полза на ЧК. През март 1921 г. британското правителство подписва търговско споразумение със съветското правителство, което е прелюдия към официално дипломатическо признание (вж. АФЕРАТА _АРКОС_). Райли, разочарован от британската незаинтересованост по отношение на предупрежденията му за червените, се включва в спора за ПИСМОТО НА ЗИНОВИЕВ. През 1924 г. той урежда в Министерството на външните работи да се получи писмо, предполага се, от Григорий Зиновиев — председател на Коминтерна, адресирано до британската комунистическа партия, и прави необходимото съдържанието на писмото да стигне до пресата. Рамзи Макдоналд — първият лейбъристки министър-председател, запазва писмото, но е дискредитиран от _Дейли мейл_, когато вестникът го публикува, и с това допринася за разгрома на лейбъристкото правителство в предстоящите общи избори.
	Райли бързо губи влиянието си в правителството и разузнавателните кръгове. Той води кореспонденция с Уинстън Чърчил и други политици. Става много известен в Лондон, особено след женитбата си с актрисата Пепита Бобадила. Тя скоро се увлича по шпионския начин на живот, носи пистолет и изпраща ШИФРОВАНИ телеграми.
	Съветските разузнавачи създават агенция за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, известна под името _ТРЪСТ_, за която се предполага, че е антиболшевишка. Информацията на _Тръст_ е толкова достоверна, че Савинков й вярва. През август 1924 г. той е примамен в Москва, където е арестуван и осъден на смърт. На Райли е съобщено, че _Тръст_ е толкова мощна организация, че успява да се намеси и Савинков е помилван.
	През февруари 1925 г. Райли е в Ню Йорк. Офицер от МИ–6 му пише за _Тръст_. Райли все още вярва, че в Съветския съюз може да бъде организирана контрареволюция, и моли Хенри Форд и Уинстън Чърчил за финансова помощ. Докато Райли се опитва да се срещне с лидери на _Тръст_, един офицер от МИ–6, също жертва на дезинформацията, му помага, свързвайки го с европейския представител на _Тръст_. През септември 1925 г. Райли заминава за Хелзинки, а от там — за Виборг, на съветско-финландската граница. Там се среща с двоен агент, който получава насоки за работата си от МИ–6, но в действителност работи за ЧК. Той съобщава на Райли, че само ако отиде в Москва, ще може да се срещне с лидерите.
	В писмо до Пепита от 25 септември Райли пише: „Не мога да допусна, че съществува начин, по който болшевиките да се доберат до истинската ми самоличност, при условие че ти не направиш нещо…“ Една нощ влиза в Съветския съюз с паспорт на името на Стернберг и никой не го вижда повече извън границите на Съветския съюз.
	Райли е екзекутиран, въпреки че времето и обстоятелствата са все още неизвестни на Запада. В съветската преса се появява съобщение, че през нощта на 28 септември четирима „трафиканти“ са се опитали да пресекат финландско-съветската граница. Двама са убити, един е пленен, а един е смъртно ранен. За Райли не се споменава нищо. През юни 1927 г. съветското правителство съобщава, че Райли е бил арестуван „през лятото на 1925 г.“ при опит да влезе в Съветския съюз през Финландия. Несъмнено седмици или месеци преди да бъде екзекутиран, е бил подложен на тежки разпити.
	„За себе си искрено вярвам, че все още е жив“ — пише жена му в предисловието на книгата „Британският супершпионин“ („Britain’s Master Spy“, 1933), но вярата й почива на надеждата, а не на доказателства.
	{img:shpionazh-76.jpg|#Сидни Райли}


	Райс-Дейвис, Манди

	Вж. АФЕРА _ПРОФУМО_.


	Райт, Питър (1916–1995)

	Сътрудник на британската Служба за сигурност (МИ–5), известен и докато е на служба, и след това с твърдението, че структурите на държавна сигурност на Великобритания са некомпетентни и че националните специални служби са препълнени със съветски агенти. Райт даже обвинява като съветски агент и генералния директор на МИ–5 РОДЖЪР ХОЛИС.
	Райт е син на учен и получава образованието си в Оксфордския университет. В началото на Втората световна война постъпва в Проучвателната лаборатория към Адмиралтейството. След войната работи като специалист (научен работник) в компанията _Маркони_, а през 1949 г. е поканен от МИ–5 като хоноруван „външен научен съветник“ по въпросите на използването на военнонаучните ресурси в контраразузнавателните операции. През 1952 г. в американското посолство в Москва (по-точно в държавния герб на САЩ, висящ на стената в кабинета на посланика) е открито сложно подслушвателно устройство. Американците не могат да открият принципа му на действие и го предават на англичаните. Именно Питър Райт съумява да открие тайните на съветския БРЪМБАР (вж. _САТИР_).
	След този успех през 1955 г. е поканен да постъпи в МИ–5 и става първият учен, назначен в агенцията. Той се занимава предимно с електронно НАБЛЮДЕНИЕ и не само успява да разкрива съветски шпионски действия, но и поставя британски подслушвателни устройства в чуждестранните посолства. (Вж. _ИНГАЛФ_.)
	След време Райт се залавя и с разкриване на съветски внедрени шпиони в британските разузнавателни служби (МИ–5 и МИ–6). Той работи с дешифрираните съобщения на _ВЕНОНА_ и в сътрудничество с американски и канадски разузнавателни служби открива нови доказателства за съветското шпионско проникване.
	Райт е уверен, че Холис, който е генерален директор на МИ–5 от 1956 до 1965 г., е работил за руснаците. Обвиненията му водят до създаването на КОМИСИЯ _ФЛУЪНСИ_ от кадри на МИ–5 и на МИ–6, на която той е председател. През януари 1976 г. Райт се пенсионира и разкрива подробности около кариерата си в контрашпионажа, а също и подозренията си в книгата „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987). Британското правителство се опитва да спре публикуването на книгата, позовавайки се на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА. Но Райт заобикаля тази стъпка на правителството, като издава книгата първо в Австралия.


	Райт-младши, Джон

	Военнослужещ от американските военновъздушни сили, командирован в РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, който, докато анализира снимките, направени от шпионски самолет _U–2_ през септември 1962 г. над Куба, пръв установява, че на острова са разположени съветски балистични ракети.
	Райт установява сходство в начина, по който са подредени съветските ракети земя-въздух _SA–2_ в Куба и установките на ракетите _SA–2_ в Съветския съюз, разположени в този „рисунък“ за защита на балистични ракети с далечен обсег на действие. Така благодарение на Райт американското ръководство узнава, че в Куба има руско нападателно оръжие.


	Рамзи, Родерик Джеймс

	Бивш сержант от американската армия, арестуван през 1990 г., тъй като предава на чехословашки и унгарски РАЗУЗНАВАЧИ планове за отбрана от НАТО. Рамзи е вербуван от КЛАЙД ЛИЙ КОНРАД — друг бивш сержант от американската армия, осъден от военен трибунал за измяна. Предполага се, че Конрад е бил ръководител на шпионски кръг в Западна Германия.
	ФБР заявява, че Рамзи, който е имал достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ материали, е бил помощник на началника на секретния отдел на Осма пехотна дивизия в Бад Кройцбах, Западна Германия. Някои от документите, които е предавал, били свързани с използването на тактически ядрени оръжия и военни комуникации.
	ФБР заявява, че през декември 1985 г. Рамзи е записал на видеокасета стотици документи и е предал касетите на Конрад, а той — на чехите и унгарците. Очевидно връзката между Рамзи и Конрад е била разкрита по време на процеса срещу Конрад. Когато Рамзи е арестуван, директорът на ФБР УИЛЯМ СЕШЪНС казва, че разследването е едно от „най-сложните разследвания на контраразузнаването, извършвано някога от ФБР“. Две години след арестуването на Рамзи ФБР арестува и друг войник — генералщабен сержант ДЖЕФРИ РОНДЪУ.


	Раткей, Стивън

	Канадец, арестуван през 1989 г. в опит да се сдобие със секретна информация за това, как американската военноморска база в Нюфаундленд следи съветски подводници. Раткей е записан на видеокасета от КРАЛСКАТА КАНАДСКА КОННА ПОЛИЦИЯ (КККП) как предлага авансово плащане на стойност 40 000 долара на американски военноморски офицер, който изпълнява тайна задача в съвместна операция на канадската служба за сигурност и ВОЕННОМОРСКАТА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА на САЩ.
	Този офицер от ВМС е лейтенант Дона Гайгър, която служи в американската военноморска база в Аргентия, Нюфаундленд. Раткей я моли да му даде необходимата информация. Иска и лична информация, включително зодията й и хобитата на съпруга й. Раткей се признава за виновен в шпионаж пред канадския съд. Разузнавачите смятат, че е имало и други освен него, но нови арести не са последвали.


	_Раф_

	Американска КОДОВА ДУМА за доклади и оценки, които се базират на снимките, направени от серията спътници _КОРОНА_.


	_Рафтър_

	Една от най-важните операции за електронна сигурност от времето на Студената война. Подета е от британската Служба за сигурност (МИ–5) през 1958 г. Благодарение на усилията, полагани за електронна сигурност, се открива, че от съветското посолство в Лондон КГБ следи британските комуникации, свързани с КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО — например проследяването на сътрудниците на КГБ с кола. Специалистите на МИ–5 успяват да установят съотношението между усилията на руснаците в преследването и собствените си усилия. Това води до много по-ефективно НАБЛЮДЕНИЕ на заподозрените съветски АГЕНТИ.
	Вж. РАЙТ, ПИТЪР.


	Редичен шифър

	Използването на дълги ленти от букви, които могат да се подреждат по различни начини, за да бъде създаден ШИФЪРЪТ. Редичният шифър се използва от армията и военноморския флот по време на Втората световна война (означен съответно като _M–138_ и _CSP–642_) и се употребява за маловажни съобщения. Състои се от максимум 30 взаимозаменяеми редици.
	Японците проникват в американското консулство в Кобе в края на 1937 г. и снимат редичен шифър _M–138_. По-късно залавят редичния шифър, очевидно няколко пъти, като за пръв път това се случва на октров Уейк през декември 1941 г., но не съумяват да разчетат шифъра.


	Редл, Алфред (1864–1913)

	Високопоставен сътрудник на австрийското разузнаване и руски шпионин.
	Редл е едно от 14-те деца на беден австрийски железничар. На 14 години той постъпва в кадетската школа _Лемберг_, а след завършването й — в австрийската армия. Независимо от скромния му произход е уважаван като умен офицер, с усет към езиците и с организаторски талант. Издига се до полковник и от 1900 г. е ръководител на Kundschaftsstelle — австрийската служба за шпионаж и КОНТРАШПИОНАЖ.
	Руснаците научават за хомосексуалните предпочитания на Редл и му осигуряват млади мъже, както и пари, за да го изнудват, и той им разкрива австрийските шпиони в Русия, австрийските КОДОВЕ и австро-унгарските мобилизационни планове.
	През 1913 г. австрийски офицери прехващат пликове, в които се изпращат пари, адресирани до пощенска кутия във ВИЕНА. Редл е разкрит, когато отива до пощата, за да прибере пратката. Австрийското правителство иска да запази измяната му в тайна. (Това ще спести неудобствата по случая, а и австрийската армия ще има възможност да промени военните си планове, без руснаците да разберат.) Изправен пред негови колеги офицери, които имат заповед да го убият, ако Редл не се самоубие, полковникът се застрелва. В прощалната си бележка пише: „Лекомислието и страстта ме погубиха. Молете се за мен. Плащам с живота си за греховете.“
	Сред документите, които Редл е предал на руснаците, са австрийските планове за война срещу Сърбия. След убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд през юни 1914 г. Австрия започва война. Но тъй като са уведомени за австрийските планове, сърбите успяват да отблъснат по-силните австрийски части. В резултат Русия и другите европейски велики сили също се намесват и започва Първата световна война.
	Вж. РОНГЕ, МАКСИМИЛИАН.


	Резервна явка

	Предварително уточнено място за тайна среща, което да бъде използвано само в случай че насрочената на уреченото място среща не може да се състои по някаква причина.


	Резидент

	Руски термин за ръководител на резидентурна мрежа или група в чужбина.
	Идеалният резидент от съветска гледна точка е чужд гражданин или руснак под дипломатическо ПРИКРИТИЕ, който е професионален разузнавач, ползващ се с абсолютно доверие, и способен ръководител на разузнавателна мрежа (РЕЗИДЕНТУРА) от територията на друга страна.
	Леополд Трепер — резидент на _ЧЕРВЕНИЯ ОРКЕСТЪР_ в Германия през Втората световна война, е поляк, който живее в Брюксел и се представя за белгийски предприемач. Шандор Радо — резидент на ШПИОНСКИЯ КРЪГ _ЛУСИ_ (друга съветска мрежа от Втората световна война, чиято цел е Германия), е унгарец, който живее в Швейцария.
	РУДОЛФ АБЕЛ — съветски резидент в Съединените щати, е офицер от съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ ГРУ. Въпреки че е роден в Русия, той приема убедителна американска самоличност.


	Резидентура

	Руски термин за шпионска МРЕЖА, която се води от РЕЗИДЕНТ.


	Резун, Владимир

	Вж. СУВОРОВ, ВИКТОР.


	_Рейнбоу_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на програма за намаляване радиолокационната забележимост на шпионския самолет _U–2_. Когато самолетите _U–2_ са разработени в средата на 50-те години, очакванията са да могат да прелитат над Съветския съюз в следващите 2–4 години, без да бъдат засичани и проследявани от съветските радари.
	Първият полет на _U–2_ над Съветския съюз, проведен на 4 юли 1956 г., и всички следващи полети са засечени от радари. Когато КЛАРЪНС (КЕЛИ) ДЖОНСЪН — конструктор на _U–2_, узнава, че самолетът е засечен, той поставя началото на програма с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Рейнбоу_. В нея се предвижда да бъдат намалени радарните следи на _U–2_, или ако се използва по-съвременен термин, самолетът да стане по-секретен.
	Схемата _Трапиз_ (Трапец) предлага дълги бамбукови пръти, които да се прикрепят към крилете паралелно на корпуса със сложна схема от жици и полусферични топчета, които да „улавят“ и да намаляват отразяващите се радарни пулсации.
	Според предложението _Уолпейпър_ (Тапет) се предвижда корпусът и крилете да са покрити със специални материали, които да поглъщат радарните пулсации. Самолети с подобно покритие, наричани „мръсни птици“, прегряват и имат хидравлични проблеми. Един самолет катастрофира по време на изпитателните полети за проверяване на идеята през 1956–1957 г., а пилотът загива.
	Вместо тези модификации се стига до решението да се разработи самолет _SR–71 БЛЕКБЪРД_, който да бъде приемник на _U–2_.


	_Рейнбоу уориър_

	Кораб на природозащитната организация _Грийнпийс_, взривен на 10 юли 1985 г. от френски разузнавачи в пристанището на Оукланд, Нова Зеландия. Единадесет души от членовете на екипажа и пътниците, с изключение на един, се спасяват.
	Корабът е потопен с бомби с часовников механизъм, прикрепени към корпуса. От Оукланд той е трябвало да последва 4 яхти до атола Моруроа във Френска Полинезия, където французите провеждат ядрени опити. Ръководителите на _Грийнпийс_ са изпратили кораба като част от демонстрацията срещу „ядренизирането“ на Тихия океан.
	Потопяването на кораба е дело на френското ГУВС — Главно управление за външна сигурност. Някои подробности от замисъла са мъгляви, но не остава съмнение, че подстрекател е министърът на отбраната Шарл Ерню, който е убеден, че _Грийнпийс_ е под съветско влияние. Служители във френската програма за ядрени опити се опасяват _Грийнпийс_ да не извърши саботажи и да провали заплануваните изпитания. Като използва различни канали, ГУВС провежда разузнавателно проучване и НАБЛЮДЕНИЕ на _Рейнбоу уориър_. Очевидно след това Ерню е подал сигнал на адмирал ПИЕР ЛАКОСТ — директор на ГУВС, и му е разрешил да организира и да проведе операцията, наречена „К Cell“.
	Кристин-Югет Кабон — лейтенант от френската армия и ГУВС, е ВНЕДРЕН АГЕНТ в _Грийнпийс_. Инфилтрирала се е в организацията в Нова Зеландия. Била е също в Льо кадър спесиал (Le Cadre Special) — екип на френските специални служби, подобен на британските въздушни специални служби. През 1982 г. тя се наранява при скок с парашут и е прехвърлена в ГУВС. От Нова Зеландия Кабон изпраща доста преувеличени доклади за плановете на _Грийнпийс_ относно саботажа на ядрените опити.
	ГУВС изпраща в Оукланд двама водолази от базата си в Корсика. Те пристигат с яхта и през нощта срещу 10 юли прикрепват 2 бомби с часовников механизъм към корпуса на кораба, връщат се на брега и скриват екипировката си. Всичките им принадлежности трябва да бъдат прибрани и унищожени от други двама агенти на ГУВС — майор Ален Мафар и капитан Доминик Приор, които са с швейцарски паспорти на името на Ален и Софи Тюранж. Първата бомба избухва около полунощ и всички, които се намират на борда — 12 души, бързо се отправят на сушата. По думите на Джон Дайсън, който разказва точно и подробно за инцидента в книгата „Потопете дъгата“ („Sink the Rainbow“, 1986), преди втората, по-мощна бомба да избухне, 33-годишният фотограф в _Грийнпийс_ Фернандо Перейра се връща на кораба, за да си вземе екипировката, и загива.
	Два дни по-късно полицията арестува мъж и жена, забелязани близо до доковете през нощта на 9 срещу 10 юли от пазач, който е успял да запише регистрационния номер на колата им, взета под наем. Двойката твърди, че са Ален и Софи Тюранж, тръгнали на сватбено пътешествие. Бързо се разкрива, че са френски агенти. Те са обвинени в убийство и палеж. Софи носи бележник с телефонни номера, а един от тях е на ГУВС.
	Когато пресата се добира до случая, ГУВС се опитва да подаде ДЕЗИНФОРМАЦИЯ за кампанията, като заявява, че фотографът е бил агент на КГБ и че зловещият замисъл е целял да се злепостави Франция. Но историята, измислена за прикритие, се проваля и в последвалата бъркотия Лакост и Ерню са принудени да подадат оставка.
	Майор Мафар и капитан Приор се признават за виновни в непредумишлено убийство, за да спестят на френското правителство неудобствата, които би причинил един процес. През ноември 1985 г. те са осъдени на 10 години затвор. След като френското правителство се съгласява да плати на семейството на жертвата 2,3 млн. франка и да обезщети _Грийнпийс_ за загубата на _Рейнбоу уориър_, Мафар и Приор като част от споразумението са освободени от новозеландския затвор, но са задържани на атола Хао, където има френска военна база на 800 км от Таити.
	Мафар твърди, че има нужда от медицинска помощ, и през декември 1987 г. е върнат във Франция. Съпругът на Приор е изпратен на Хао, за да може капитан Приор да забременее. Тя наистина забременява и през май 1988 г. е изпратена във Франция. Нова Зеландия не е съгласна с нарушаването на споразумението и предава случая на трибунал на ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ, който отсъжда, че Франция е в нарушение и трябва да заплати 2 млн. долара като компенсация.
	През 1995 г. генерал-майор Жан-Клод Лекер — командвал операцията по потопяването на _Рейнбоу уориър_, е награден с ордена на _Почетния легион_ — второто най-високо френско отличие.


	Рекогносцировка

	Операция за набиране на информация за противниковите действия или ресурси или на метеорологична, хидрографска или географска информация за определен район.


	Рени, Джон Огълви (1914–1981)

	Сър Джон Рени е ръководител на Секретната разузнавателна служба (МИ–6) от 1968 до 1973 г.
	Дипломат от кариерата, а назначението му е с цел да затегне контрола на Министерството на външните работи над МИ–6.
	Получава образованието си в Уелингтън и Оксфорд. Отначало възнамерява да стане художник. Служи в САЩ и Аржентина през Втората световна война и работи за британската информационна служба. След войната е назначен в Министерството на външните работи и по-късно става заместник-министър.
	По времето, когато получава назначението в МИ–6, Рени е ръководител на информационно-проучвателния отдел в Министерството на външните работи — мирновременния вариант на това, което по време на войната е екипът за психологическа стратегия. Това е най-близкият му допир с разузнаването.
	На поста ръководител на МИ–6 Рени работи тихо и незабелязано, докато вниманието към него е привлечено във връзка с шумния арест на сина му, обвинен в притежаване на наркотици.


	_Ресурс-F_

	Съветски СПЪТНИК за разузнаване, който е значително подобрение на по-ранния спътник _ЗЕНИТ_. Първият спътник от тази серия — _Pecypc-F1_, е изстрелян на 25 май 1989 г. Тежи 6,356 т и носи два „подспътника“. Главният спътник е в орбита 253–272 км над Земята. Върнат е на Земята на 17 юни 1989 г. очевидно за да достави филмите и други разузнавателни и научни данни.


	Ретроспекция на действията на агент

	Американски термин от разузнаването за връщане към началото на дадена операция или действие на АГЕНТ и за проследяване на събитията до настоящия момент. Процедурата се използва, когато даден агент или операция е РАЗКОНСПИРИРАН/А, с цел да се разкрие какво се е случило назад във времето и какво е предизвикало провала.


	РИ

	РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ИЗИСКВАНИЯ.


	_Ривит джойнт_

	Крупен проект на ВВС на САЩ от времето на Студената война за използването на модифицирани самолети _C–135 СТРАТОТАНКЕР_ за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). Тези високоспециализирани самолети получават означението _RC–135_ и се използват и за НАБЛЮДЕНИЕ на страни от Третия свят, както и на Съветския съюз.
	Вариации по проекта _Ривит джойнт_ включват _Ривит Амбър_ — единствен самолет _RC–135B_, снабден с широкообхватен страничен радар (самолетът е изгубен над Берингово море през 1969 г. вследствие на конструкторски дефект). След този прототип следват няколко подобни самолета _RC–135V_ за ЕЛРАЗ и радарно наблюдение. Израелските военновъздушни сили са променили поне 1 _Боинг 707_ (на базата на който е създаден _C–135_) с подобни конфигурации за ЕЛРАЗ и радарно наблюдение. Антената на радара за странично наблюдение, закрепена на предната част на корпуса, външно прилича на огромна чиния.


	Римингтън, Стела (1936)

	Бивш генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) — първата жена, която оглавява тази агенция. Назначена е през декември 1991 г., когато ролята на МИ–5 е доста неустановена след края на Студената война. Тя съсредоточава усилията на агенцията срещу тероризма, трафика на наркотици и международната престъпност. Немалко усилия полага, за да обори протестите на британските полицейски агенции, които поставят под въпрос мястото на МИ–5 в неща, които нямат нищо общо с шпионажа.
	Рожденото й име е Стела Уайтхаус и е дъщеря на инженер. Учи в манастирското училище в Камбрия, Северозападна Англия, а след това постъпва в средно училище в Нотингамшир, където завършва с отличие английски, история и латински. След като учи английска филология в Единбургския университет, записва архивистика в Ливърпул.
	През 1963 г. се жени за чиновника Джон Римингтън. Преместват се в Делхи, където той работи за Британската върховна комисия. Там, когато не знае накъде да поеме в живота, „съвсем случайно“ е вербувана в МИ–5.
	Малко е известно за тайнствения й живот от този момент нататък чак до 70-те години. Предполага се, че е работила и в Лондон, и в Северна Ирландия, където е събирала разузнавателни сведения за Ирландската републиканска армия (ИРА). „Подходът й бе много спокоен, бе изключителен организатор и администратор — казва източник на разузнаването пред лондонски вестник. — Подобно на повечето хора на по-високо равнище в тази област тя можеше да поема информация много бързо и да я подрежда в огромна картина.“
	На среща в средното училище, където е учила, тя казва за ранната си кариера в МИ–5:

	В онези дни в МИ–5 смятаха жените за второкачествени граждани. Но всичко това се е променило. Жените работят наравно с мъжете в Северна Ирландия или разследват терористи в Близкия изток… За мен не е хубаво да се преструвам, че за една жена е лесно да се изкачи до върха. Това е много трудна работа, особено ако си майка. Трябва да работиш упорито, ако искаш да победиш мъжете.

	(Римингтън има 2 дъщери и е разделена със съпруга си.) Непосредствено след като поема работата в МИ–5, за нея основна цел стават терористите на ИРА. Но и тя самата се превръща в цел. Когато няколко заподозрени терористи на ИРА са арестувани през март 1993 г. в Лондон, сред заловените документи е и адресът на по-голямата й дъщеря.
	Служителите по сигурността се притесняват, че тяхната генерална директорка е потенциална жертва на терористите, тъй като не е предприела никакви мерки, за да се защити. Един лондонски вестник успява да се добере до информация за кредитните й карти от компютърната база данни. Тя сама пазарува и известно време телефонният й номер и адрес са известни. По настояване на правителствени служители Римингтън подобрява личната си сигурност.
	За разлика от анонимните си предшественици Римингтън започва директорството си с изнасяне на официална информация в пресата. Британските вестници се боричкат, за да публикуват по-внушителни нейни снимки: как се наслаждава на изискани партита с чаша шампанско в ръка или как обядва с кралица Елизабет. Тя обядва също с парламентаристи и с издатели на вестници. Известността е част от програмата за „сваляне ореола на мистерията около службите за сигурност“, заявяват наблюдатели.
	Скоро след назначението на Римингтън Службата за сигурност с официалното име МИ–5 издава безпрецедентна по характера си брошура, в която много внимателно е обяснено за организацията. В предговора Римингтън казва, че „публикацията има за цел да премахне някои от най-пикантните измислици, които битуват“ за работата на МИ–5. Тя открива и пощенска кутия за всички хора „от обществото, които смятат, че могат да осигурят полезна информация“.


	_Риолит_

	Американски СПЪТНИК за радиопрехващане на съветски и китайски преки връзки, работещи в УКВ диапазона. Освен това _Риолит_ може да извършва и телеметрично разузнаване, засичайки изпитанията на балистични ракети на територията на Съветския съюз и Китай.
	Геосинхронната орбита на _Риолит_ е 35 680 км над Земята. Снабден е с огромна антена, чийто високочувствителен лъч може да улови и най-слабите микровълнови сигнали. Спътникът е огромен. Описват го като половин товарен вагон с антена като чиния, която, докато е в орбита, се разтяга до 21 м в диаметър. Данните за КОМРАЗ/ТЕЛРАЗ се изпращат на наземните станции в Австралия, Великобритания и Съединените щати за анализ от ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ЩАБКВАРТИРА ПО КОМУНИКАЦИИТЕ и АНС.
	Твърди се, че спътниците _Риолит_ могат също да засекат значителни комуникационни системи в набелязаните страни, както и телефонни обаждания от колите на съветски правителствени лица както до Кремъл, така и до любовниците им.
	Разработен и произведен от корпорацията _TRW_, първият спътник _Риолит_ е изведен в орбита на 6 март от ракета _Атлас Аджена D_. (Най-малко 1 експериментален спътник _Риолит_ е в орбита в началото на 1970 г.) Друг спътник _Риолит_ е пуснат в орбита през 1977 г., а още 1 — през 1978 г. Може и да е имало други изстрелвания по-късно, преди системата да бъде заменена от спътниците _ШАЛЕ_ (за пръв път изведени в орбита през 1978 г.).
	Подробности около проекта _Риолит_ са продадени на съветското разузнаване от ДЖЕФРИ ПРАЙМ във Великобритания и от КРИСТОФЪР БОЙС и АНДРЮ ЛИЙ в Съединените щати. След като през 1977 г. те са арестувани и предадени на съд, _Риолит_ получава новото име _Аквакейд_.


	РИС

	РЪКОВОДСТВО ЗА ИКОНОМИЧЕСКА СИГУРНОСТ.


	Ритер, Николаус (1897-?)

	РАЗУЗНАВАЧ на АБВЕРА — германската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, който ръководи АГЕНТИ в Съединените щати и Великобритания. Един от най-големите успехи в разузнаването принадлежи на Ритер. През 1937 г. той успява да осигури на Германия плановете на американския бомбен мерник _Нордън_ (вж. ЛАНГ, ХЪРМЪН). Това е и най-голямото постижение на Абвера в Съединените щати. През останалата част от кариерата си обаче Ритер се оказва доста неуспешен ръководител на шпиони.
	След като през 1924 г. завършва университета в Кьолн, Ритер става текстилен дистрибутор. През 1927 г. се заема с продажби в Ню Йорк.
	Десет години по-късно се връща в Германия, където постъпва в Абвера. Назначен е да отговаря за отдела на Абвера в Хамбург, където се занимава с авиационни разузнавателни сведения, предназначени за германските военновъздушни сили. През 1937 г. е изпратен отново в Съединените щати, за да вербува агенти. Запознава се с Хърмън Ланг, който работи в завода, където се произвеждат бомбените мерници.
	Ритер използва КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _д-р Ранцау_ и вербува УИЛЯМ СЕБЪЛД — американец, който посещава роднините си в Германия. След като се обучава в ШПИОНСКА ШКОЛА в Германия, Себълд се връща в САЩ и ставайки ДВОЕН АГЕНТ, предава достатъчно информация на ФБР, за да може да унищожи ШПИОНСКИЯ КРЪГ _ДЮКЕЙН_. Други двама от шпионите на Ритер — УИЛЯМ КОУЛПО и ЕРИХ ГИМПЕЛ, са заловени бързо, след като пристигат в САЩ с ПОДВОДНИЦА.
	Един от първите британски агенти, които Ритер успява да вербува, е Артър Оуънс с кодово име _Джони_ — уелски инженер, който продава на Ритер информация за оборудването на Кралските военновъздушни сили. Ритер не знае, че Оуънс е първият британски двоен агент от СИСТЕМАТА НА ДВОЙНАТА ИГРА. Британското кодово име на Джони е _Сноу_. Доколкото Ритер знае, Джони е ценен агент с поне 10 подагенти. Това, разбира се, е умишлено създадено впечатление.
	Когато през септември 1939 г. Великобритания влиза във война с Германия, Оуънс за кратко е хвърлен в затвора. Представители на КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_, която дава насоки за работата на системата на двойната игра, пренасят радиостанцията, осигурена на Оуънс от Ритер, в килията му в затвора в Уондсуърт. _Сноу_ поставя началото на невероятно успешната британска схема за ПРЕВЕРБУВАНЕ на агентите на Ритер.
	Ритер прекарва войната, без да съзнава, че в действителност агентите му работят за британците.


	Ричардсън, Даниъл

	Сержант от американската армия, предавал военни документи на „съветски агент“ — всъщност агент на ФБР.
	Ричардсън е войник от кариерата, прекарал 19 години в армията. Набелязан е от ФБР след опит да се свърже с представител на Съветския съюз — очевидно се е обадил по телефона в съветското посолство във Вашингтон. Ричардсън е разпределен в експерименталния център за изследване и провеждане на опити с оръжия и муниции край Абърдийн, Мериленд. Той работи в танкова бойна единица.
	След като осъществява замисления контакт, Ричардсън се среща с агента на ФБР, който се представя за съветски РАЗУЗНАВАЧ, и му предлага да предаде документи. През януари 1988 г. е арестуван и предаден на военен съд по няколко обвинения, но основното е за продажба на несекретни документи на военно ръководство и електропанел от танк _M–1_. (Законите забраняват разкриването на каквито и да са материали — независимо секретни или не — пред чуждестранни сили.) Ричардсън е осъден на 10 години затвор и глоба 300 долара на месец в продължение на 120 месеца; освен това е понижен в чин и е уволнен за непристойно поведение.


	Ричелсън, Джефри (1949)

	Водещ писател по въпросите на американските програми за шпионски СПЪТНИЦИ. Ричелсън има магистърска степен и е доктор на политическите науки от университета в Рочестър. Той разкрива голяма част от американската дейност, свързана със събирането на разузнавателна информация, в книгата си „Тайните очи на Америка в Космоса: спътниковата програма Кийхоул“ („America’s Secret Eyes in Space: The Keyhole Satellite Program“, 1990). Пише и по въпроси на американското и руското разузнаване в книги и статии, по-известни сред които са „Американската разузнавателна общност“ („The U.S. Intelligence Community“, 1985) и „Организации за външно разузнаване“ („Foreign Intelligence Organizations“, 1988).
	Освен че е университетски преподавател, Ричелсън е старши член на Архива за национална сигурност във Вашингтон, окръг Колумбия.


	Ришельо, Арман Жан Дьо Плеси (1585–1642)

	Дипломат, кралски съветник и ръководител на шпионажа за крал Луи XIII. Ришельо, подчинен и на Бог, и на цезар, започва двойствената си кариера през 1616 г. По настояване на Мария де Медичи — майка на краля, епископ Ришельо е поканен в двора и е назначен за министър на външните работи. Той става един от най-могъщите хора в Европа главно поради това, че ръководи най-ефективната и разработена шпионска мрежа по това време.
	Ришельо има и личен интерес от шпиони, тъй като твърде много хора заговорничат срещу него. Първото му падение е едва година след като става министър, когато заговор срещу Мария де Медичи включва и посветения в светските дела епископ. Той успява да осъществи контразаговор и през 1621 г. се връща на власт малко преди да бъде провъзгласен за кардинал от папата. През 1624 г. става главен министър на краля.
	Главният агент на Ришельо е монахът капуцин Франсоа Льоклер дьо Трембле, който също е в двора на Луи. Трембле е известен като „сивото високопреосвещенство“ на Ришельо — човек, който храни фанатична вяра, че католическа Франция трябва да се бори, за да възстанови католицизма в протестантските държави в Европа. Двамата с Ришельо задвижват сложен план за отпор на католическа Австрия по такъв начин, че Франция да може да доминира в антипротестантския кръстоносен поход. За да бъде осъществено това, колкото и да е парадоксално, налага се двамата тайно да се противопоставят на свещения римски император Фердинанд II.
	Трембле заминава нелегално в германските земи и подтиква хората да не поддържат императора в това, което ще се превърне в Тридесетгодишната война. Въпреки че привържениците на Ришельо поддържат утвърждаването на католицизма, той и агентите му успяват в намеренията си и в резултат крал Густав Адолф Шведски, който е протестант, напада империята.
	Ришельо превръща ВИЕНА в свой шпионски център, с което градът си спечелва репутация на интригантски град, и това продължава до XX в.


	РЛС

	Вж. РЪКОВОДИТЕЛ ЛИЧЕН СЪСТАВ (РАЗУЗНАВАНЕ).


	РО

	РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ.


	Розенберг, Юлиус (1918–1953)

	Американец, ключов член на международната МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ, който предава сведения за американския проект за атомна бомба на Съветския съюз. Съпругата му Етел е също член на кръга.
	Деца на еврейски емигранти от Русия, Етел и Юлиус Розенберг са родени и израснали в Ню Йорк. Юлиус завършва _Сити колидж_ в Ню Йорк като електроинженер. Етел, която има чудесен оперен глас, е завършила гимназия. Тя е 3 години по-възрастна от Юлиус.
	Семейство Розенберг са изобличени като шпиони след ареста им, когато правят пълни признания. След осъждането на британския физик КЛАУС ФУКС през 1949 г. вината им е потвърдена. Американо-британо-канадското разследване на Фукс е подпомогнато от СТРОГО СЕКРЕТНОТО разузнаване — прехванати шифровани копия на съобщения между съветски разузнавателни ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ в Съединените щати и Москва. Проектът с кодовото наименование _ВЕНОНА_ е толкова секретен, че нищо във връзка с него не е било възможно да бъде разкрито. Целта е била да не бъде компрометиран обменът на съобщения.
	Доказателствата, предоставени от Фукс, а не толкова материалите, събрани от _Венона_, отвеждат ФБР до ХАРИ ГОЛД, който е бил КУРИЕР. На 22 май 1950 г. Голд е арестуван по обвинение в шпионаж. Той признава пред американските власти и разкрива ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС и МОРТЪН СОБЕЛ като шпиони в атомната лаборатория в Лос Аламос.
	Грийнглас и съпругата му Рут — и двамата членове на американската комунистическа партия, посочват сестрата на Дейвид — Етел Розенберг, и съпруга й Юлиус Розенберг като шпиони. Собел и Юлиус Розенберг са били приятели.
	{img:shpionazh-77.jpg|#Юлиус и Етел Розенберг, отляво е Мортън Собел.}
	Подобно на много американски комунисти по това време семейство Розенберг сляпо следва криволичещата линия на комунистическата партия, която настоява за американски неутралитет още в началото на Втората световна война и за американска помощ на руснаците, след като германците нападат Съветския съюз през юни 1941 г. През 1940 г. Юлиус започва работа като цивилен в американския Радиотехнически корпус, но през 1945 г. е уволнен поради просъветските му идеи. Тогава той започва да води троен живот — като обикновен американец, предан партиен член и нелегален АГЕНТ за Съветския съюз. Той е ръководител на група от инженери, които през войната и след нея работят в заводи за производство на защитни средства и във военни бази, откъдето крадат каквото успеят.
	ГАИК ОВАКИМЯН — РЕЗИДЕНТ на НКВД в Ню Йорк през 30-те години, вербува семейство Розенберг, а също и други шпиони. Овакимян е под ПРИКРИТИЕТО на _АМТОРГ_ — съветска търговска организация, която в действителност провежда широкомащабна шпионска операция. Отначало семейство Розенберг не са в групата за събиране на атомни тайни. Те са привлечени в атомния кръг, когато Голд и Грийнглас, и двамата в отделни групи, започват работа заедно, с което нарушават правилата на ТЕХНИКАТА НА ШПИОНАЖА. Дейвид Грийнглас съобщава на ФБР, че скоро след като е назначен в Лос Аламос, Ню Мексико, през 1944 г., Етел и Юлиус са го убедили да шпионира за Съветския съюз.
	Някои от американците, шпионирали за руснаците, се измъкват от страната след арестуването на Фукс и Голд. Сред тях са МОРИС КОЕН и съпругата му Лона, които са агенти под ръководството на РУДОЛФ АБЕЛ — по това време резидент в Ню Йорк.
	През юни 1950 г. Розенберг си прави снимки за паспорт — за себе си и семейството си. Но вече е твърде късно. На 17 юли ФБР го арестува по обвинение в шпионаж, а на 11 август е задържана и Етел. Синовете им — Майкъл на 7 и Робърт на 3 години, са оставени на майката на Етел Розенберг.
	През март 1951 г. семейство Розенберг заедно със Собел и Грийнглас се дадени под съд в Ню Йорк. Делото се гледа от съдията Ървинг Кауфман. Американското Министерство на правосъдието препоръчва Юлиус Розенберг да бъде екзекутиран, а на Етел да се дадат 30 години затвор. Кауфман свързва шпионските действия на семейство Розенберг с Корейската война, която е започнала само месец преди Юлиус Розенберг да бъде арестуван. Той заявява, че като помагат на руснаците да получат атомната бомба по-рано, отколкото те сами ще я създадат, двойката е тласнала напред събития, които водят до война и „несъмнено [са]… променили хода на историята в ущърб на нашата страна“. Той осъжда и двамата на смърт.
	Присъдите шокират света. Симпатизанти, сред които има представители от либерали чак до хардлайнери комунисти, организират митинги, за да бъдат отменени присъдите. Но след повече от 20 апелации, подадени за повече от 2 години, на 19 юни 1953 г. Юлиус и Етел Розенберг са екзекутирани на електрическия стол в затвора Синг-Синг в Осининг, Ню Йорк. Етел е първата жена, екзекутирана в Съединените щати за федерално престъпление от времето, когато Мери Сурат е обесена през 1865 г. за ролята й в замисъла за убийството на президента Линкълн. Юлиус и Етел Розенберг са единствените американски предатели, екзекутирани в мирно време.
	През следващите години съмненията относно вината на семейство Розенберг растат. Децата им, които са осиновени и приемат името на осиновителите си, като възрастни подемат своя кампания, твърдейки, че доказателства за невинността на родителите са били скрити. Но в последните години новопоявилите се доказателства само потвърждават вината на Розенберг.
	Бившият съветски лидер Никита Хрушчов си спомня как съветският диктатор Йосиф Сталин е възхвалявал семейство Розенберг. „Бях част от обкръжението на Сталин, когато той спомена семейство Розенберг с топлота — пише Хрушчов. — Не мога да кажа със сигурност с какво точно са ни помогнали, но съм чувал и от Сталин, и от [Вячеслав М.] Молотов — тогава министър на външните работи, че семейство Розенберг са ни оказали значителна помощ за ускоряване създаването на наша атомна бомба.“
	През 1995 г. АНС разсекретява съобщенията от _Венона_, като показва, че съветските разузнавачи, които са направлявали дейността на кръга атомни шпиони през 1944 г., са се обръщали към Юлиус Розенберг с КОДОВИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ _Антена_ и _Либерал_. В едно от съобщенията се отбелязва, че Етел Розенберг е знаела за „работата на съпруга си“ и въпреки че самата тя „не е работила“, е показвала преданост.


	Роман, Хауърд

	Истинско или може би „работното“ име на ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК от ЦРУ, който води полковник МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ — полски РАЗУЗНАВАЧ. С изменничеството си през декември 1960 г. Голиеневски осигурява информация, която довежда до арестуването на ДЖОРДЖ БЛЕЙК — шпионин на КГБ от британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6), и на ХАРИ ХОТЪН — цивилен служител във военноморската база в Портланд.


	Романи

	Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.


	Ронге, Максимилиан

	Директор на австрийската армейска разузнавателна служба — Kundschaftsstelle, през Първата световна война.
	Ронге залавя АЛФРЕД РЕДЛ — австрийски РАЗУЗНАВАЧ, който е ДВОЕН АГЕНТ за Русия. Редл работи в Kundschaftsstelle и шпионира за руснаците, осигурявайки им материали, сред които и австрийските военни планове. След като австрийците научават, че Русия разполага с плановете, Ронге получава задачата да открие австрийския шпионин. За да му помогнат и да го задържат на поста му, руснаците издават на Редл самоличността на незначителни АГЕНТИ, за да може да докладва, че уж ги е разкрил. Впечатлени от дейността му, началниците на Редл го повишават до поста директор на Kundschaftsstelle. През 1912 г. той вече е началник на личен състав на армейски корпус в Унгария — тогава част от Австро-унгарската империя.
	Ронге — наследник на Редл като ръководител на разузнавателната служба, разработва един от проектите на Редл: прехващане на пощата. През 1913 г. готов да окаже помощ ръководител на германското разузнаване изпраща на Ронге 2 плика от Германия, адресирани до Никон Низетас в централната поща във ВИЕНА. След като никой не прибира пликовете, германските разузнавачи ги изпращат на Ронге за проверка.
	Когато става ясно, че в пликовете има пари и адресите на агенти във Франция и Швейцария, Ронге настоява да бъдат върнати във виенската поща, която е поставена под НАБЛЮДЕНИЕ. Пристигат още 2 плика с очевидни данни за шпионажа, извършен от руски разузнавачи. Един ден идва някакъв мъж да си прибере пощата. Това е Редл. Когато се изправя срещу колегите си, той се застрелва.


	Рондъу, Джефри

	Генералщабен сержант от американската армия, арестуван през 1992 г. за продадени секретни документи за НАТО на чехословашки и унгарски разузнавачи. Рондъу е обвинен заедно с ДЖЕЙМС РАМЗИ, че работи с КЛАЙД ЛИЙ КОНРАД — друг бивш сержант от американската армия, обвинен в държавна измяна от военния трибунал.


	_Роте капеле_

	Вж. _ЧЕРВЕН ОРКЕСТЪР_.


	Ротор

	ЕДУАРД ХЕБЪРН разработва първата ШИФРОВА машина, която използва ротори (дискове), за да създаде произволен шифрован текст.
	Известната шифрова машина _ЕНИГМА_ съдържа взаимозаменяеми дискове (ротори) и няколко букси за превключване. Роторите, които могат да бъдат заменяни, са ключът към почти безбройни промени, с които може да бъде зашифриран текстът. Положението на роторите може бързо да се променя — до няколко пъти на ден. По такъв начин се усложнява многократно работата по декодирането.
	Първите машини _Енигма_ са с 3 ротора, които са увеличени на 4 и 5 при по-късните модели, използвани през Втората световна война. Освен това има възможност да бъдат осигурени допълнителни ротори за заменяне. Американската _СИГАБА_ също работи на роторен принцип.


	Роудс, Рой

	Сержант от американската армия, шпионирал за руснаците, докато работи в американското посолство в Москва през 50-те години. Шпионската му дейност е разкрита от подполковник Рейно Хейханън от НКВД, станал изменник през 1957 г. За кратко предателят е бил АГЕНТ ЗА ВРЪЗКА на РУДОЛФ АБЕЛ — съветски шпионин, резидент в Ню Йорк.
	Хейханън става изменник в Париж — на връщане вместо за Москва поема пътя за Ню Йорк с помощта на сътрудници от ЦРУ. Хейханън е предаден на ФБР и информацията му отвежда агентите до Абел. Абел е арестуван, а фотографското му студио е претърсено. ФБР открива микрофилм, който Хейханън свързва с Роудс. Роудс признава, че е работил като шпионин.
	Роудс и Хейханън са най-важните свидетели по време на процеса срещу Абел, който е осъден.
	Присъдата на Роудс е 5 години тежък физически труд.


	Роуз, Фред (1907-?)

	Член на канадска шпионска мрежа, разкрита от ИГОР ГУЗЕНКО през 1946 г. Роуз е член на Националния съвет за проучване. Той предава на Съветския съюз тайни за атомните изследвания. През 1946 г. е арестуван, а малко преди това е бил избран за член на канадската Камара на общините.
	Роден е в Полша. Името му е Розенберг. Син е на руски евреи. През 1920 г. заедно със семейството си емигрира в Канада. До смъртта на баща му през 1926 г. не е канадски гражданин, тъй като е непълнолетен и е записан в паспорта на баща си. През 1927 г. променя името си на Роуз и става член на канадската комунистическа партия. През 1931–1932 г. е арестуван за противодържавна дейност, а през 1942 г. е задържан като комунист. На следващата година е освободен, след като дава лъжливо обещание да не участва в нелегални организации и да не членува в комунистическата партия.
	През юни 1946 г. съдът в Квебек го признава за виновен в шпионаж и го осъжда на 6 години затвор, при което Роуз незабавно губи мястото си в парламента.


	Роуландс

	Вж. ПРАЙМ, ДЖЕФРИ.


	Рошфорт, Джоузеф (1889–1976)

	Ръководител на ХИПО — американска военноморска станция за КРИПТОАНАЛИЗ в Пърл Харбър, Хавай, през най-важните месеци преди и след японското нападение през декември 1941 г.
	Завършил е университета в Калифорния. Рошфорт постъпва във военноморския флот по време на Първата световна война. През 1919 г. е мичман II ранг, а след 2 години му е поверен криптографският отдел в РАЗУЗНАВАНЕТО НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ във Вашингтон. До назначаването му поста е изпълнявал капитан III ранг ЛОУРЪНС САФОРД. „Често съм казвал, че не е необходимо да бъдеш криптоаналитик — казва той години по-късно, — но все пак има значение.“ Рошфорт научава уменията при декодирането от Сафорд и Агнес Майер Дрискол. Дрискол е известна с първия пробив в японския КОД, познат като _ЧЕРВЕНА КНИГА_.
	След като прекарва 3 години в Япония и учи японски, Рошфорт започва да редува дежурствата в морето с разузнавателна работа на брега. Работи като помощник в отдела за операции и РАЗУЗНАВАЧ в щаба на командващия Тихоокеанския флот през 30-те години. Адмирал Джоузеф Рийвс го нарича „един от най-забележителните офицери от този ранг“, а „преценката и способностите му са наистина забележителни“ — особено като се има предвид, че не е завършил военноморската академия, добавя той. (Този факт ще го преследва като сянка през цялата му кариера.)
	През юни 1941 г. Рошфорт е назначен в подземната щабквартира — „зандана“, както я наричат — на декодировчиците от Пърл Харбър. Той нарича екипа боен разузнавателен отряд като ПРИКРИТИЕ за работата по декодирането. (По-късно името е променено на РАДИОЦЕНТЪР НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ.) Рошфорт играе ключова роля в дешифрирането и анализа на японските кодове, които помагат при стремителната победа край МИДУЕЙ през юни 1942 г. Той е предвидил японската атака при Мидуей. Военноморските разузнавачи във Вашингтон смятат, че атаката ще бъде 2 седмици по-късно край остров Джонстън или дори над Западното крайбрежие на САЩ.
	Американският командващ в Тихия океан адмирал Честър Нимиц приема предвижданията на Рошфорт, които се основават на прехванатите японски съобщения. Непосредствено след битката той кани Рошфорт на среща на щаба, като казва: „Този офицер има най-голяма заслуга за победата при Мидуей.“ Нимиц предлага Рошфорт за _Медал за отлична служба_ за блестящата му работа, но Вашингтон отхвърля предложението му. През октомври 1942 г. Рошфорт е освободен от поста в декодирането и е преназначен на по-ниска длъжност.
	„Разузнаването в областта на комуникациите се озова в ничия земя между отдела за комуникации и военноморското министерство и бе подложено на натиск, прояви на ревност и дребнаво политиканство и от двете страни — пише в книгата си «Тайни с две страни» («Double-Edged Secrets», 1979) У. ДЖ. ХОЛМС — РАЗУЗНАВАЧ, работил заедно с Рошфорт. — Единственото възможно обяснение на случилото се с Рошфорт бе, че той стана жертва на вътрешнополитически заговори във военноморското министерство.“
	След войната, когато научава, че медалът не е присъден на Рошфорт, Нимиц пише до военноморското министерство от името на Рошфорт. Публикуването на „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985) на вицеадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН — ръководител на разузнаването на Нимиц, съживява несправедливостта. Най-сетне през 1986 г. с помощта на министъра на военноморския флот Джон Леймън _Медалът за отлична служба_ е присъден посмъртно на Рошфорт, а президентът Рейгън лично го връчва на семейството му в церемония в Белия дом.


	РСМР

	РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	РТР

	РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	РУ

	Разузнавателно управление на съветската, а след това и на руската военна структура.


	Рузвелт, Кърмит (1916-?)

	Служител на ЦРУ, ръководил операция за сваляне на лявото правителство на иранския министър-председател Мохамед Мосадък през 1953 г.
	Рузвелт започва разузнавателната си кариера като аматьор. Той е член на _СТАЯТА_ — тайно общество на заможни американци, организирано от ВИНСЪНТ АСТОР и Рузвелт през 1927 г. Членовете на _Стаята_ събират по неофициални канали разузнавателна информация и я предават на високопоставени представители на властта. През 30-те години сред ПОТРЕБИТЕЛИТЕ на _Стаята_ е и президентът Франклин Рузвелт.
	Кърмит Рузвелт — внук на президента Теодор Рузвелт, преподава история в Харвард, когато Америка влиза във Втората световна война. Той се присъединява към УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) и служи в Близкия изток.
	Рузвелт е специалист по проблемите на този регион, където в следвоенните години ЦРУ създава ИЗТОЧНИЦИ и задържа там оперативните си работници, включително Рузвелт, под различни ПРИКРИТИЯ.
	През 1951 г., след като националистически групировки поемат контрол над иранския парламент, младият шах Мухамад Реза Пахлави с нежелание назначава Мосадък за министър-председател. Мосадък национализира иранския петрол. Това не само предизвиква международна криза по отношение на петрола, но и създава условия за възможно подчинение на Иран от Съветския съюз.
	През юли 1953 г. Рузвелт се среща с шаха, който одобрява съвместен план на британската служба МИ–6 и ЦРУ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _АЯКС_. Норман Шварцкопф — бивш директор на щатската полиция в Ню Джърси (баща на главнокомандващия във войната в Персийския залив) — е командвал иранската гвардия през Втората световна война. Рузвелт го убеждава да се върне в Иран и да помогне за изпълнението на операцията — да задържи войските, подкрепящи шаха, в навечерието на назряващия преврат.
	През август 1953 г. шахът обявява, че е свалил Мосадък и че го е заменил с генерал Фазола Захеди. Мосадък отказва да отстъпи поста и избухват бунтове. Шахът напуска Иран и превратът започва. Под ръководството на Рузвелт верните на Пахлави правителствени войски потушават бунта и осигуряват охрана на платените от ЦРУ демонстранти в подкрепа на шаха. Захеди започва преследване срещу Мосадък и го принуждава да мине в нелегалност. Захеди става министър-председател, шахът се завръща в страната, западните нефтени компании сключват нови договори, а САЩ отпускат на Иран икономическа помощ в размер на 45 млн. долара.
	Рузвелт е награден с _Медал на националната сигурност_, приветстван е като герой, който е успял да докаже, че ЦРУ може да осъществи държавен преврат. Неговият опит впоследствие е възприет от ЦРУ.
	Операция _Аякс_ е върхът в кариерата на Рузвелт. Тя съвпада с управлението на АЛЪН ДЪЛЕС като ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от 1953 до 1961 г.
	(Друг внук на президента Теодор Рузвелт — Арчибалд Рузвелт, също служи в ЦРУ главно под ПРИКРИТИЕ на сътрудник в радиостанция _Гласът на Америка_.)


	РУМО

	РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА.


	Руп, Райнер (1945)

	Служител на НАТО, шпионирал за Източна Германия от 1977 до 1989 г. Той и съпругата му осигуряват на източногерманците, а чрез тях и на Съветския съюз копия от около 10 000 документа. Заради шпионската им дейност, казва германски следовател, „НАТО можеше да загуби една война“.
	Руп е роден в Западна Германия и през 1968 г. още като студент е вербуван в Щази (МДС) — източногерманската разузнавателна агенция. Посъветван е да продължи обучението си и да очаква нови инструкции. През 1970 г. в Брюксел той се запознава с родената във Великобритания Ан-Крисчън Боуин. Тя е секретарка в Министерството на отбраната в Лондон и през 1968 г. е изпратена в Брюксел в британското военно представителство в НАТО. По това време Щази набелязва секретарки за шпионаж в НАТО и в западногерманските политически и военни организации. Щази нарича привлекателните млади АГЕНТИ ромеовци, но Руп твърди, че чувствата му към британската секретарка са истински.
	Те се влюбват и Руп й признава, че е вербуван от Щази. По това време тя вече подкрепя неговите антиамерикански позиции и също е противник на Виетнамската война. Боуин приема шпионската му дейност и го придружава до Източен БЕРЛИН, където и тя се съгласява да шпионира. През 1972 г. се женят.
	Тя измъква документи от централата на НАТО, скривайки ги в дамската си чанта. Някои от документите са с гриф КОСМИК, което е най-високата степен на секретност в НАТО. Вкъщи Руп ги снима с фотокамера, осигурена от ЩАЗИ, а тя ги връща на следващия ден. Той получава инструкции, предадени в КОД по радио, също от Щази. За АГЕНТУРИСТИТЕ той е Топаз, а тя — Тюркоаз. През 1977 г. Руп започва работа в международния икономически отдел на НАТО и също носи документи вкъщи и след като ги снима, ги връща обратно. Ан-Крисчън Руп продължава шпионската си дейност до 1980 г., когато се ражда първото от 3-те им деца. По-късно тя казва, че се е разочаровала от комунизма и е усетила, че шпионажът и майчинството не могат да съжителстват. Агентуристите на двойката приемат решението й. Руп продължава шпионската си дейност, но както Ан-Крисчън по-късно казва, „непрекъснато се карахме, а аз все го убеждавах да спре“.
	В Руп се е зараждат съмнение и колебание — вижда, че документите, които снима, са планове за защита. След съветското нашествие в Афганистан през 1979 г. вече е негов ред да изпита пълно разочарование. Той съобщава на съпругата си, че е спрял да шпионира, но това е лъжа. Може и парите да са били решаващ фактор за това решение. Щази му плаща около 1500 долара на месец и дори след като пада Берлинската стена, той продължава да шпионира.
	След обединението на 2-те Германии през октомври 1990 г. Ан-Крисчън прочита, че западни разузнавачи, които преглеждат досиетата на Щази, търсят шпионин с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Топаз_. С помощта на информатор германското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ най-сетне залавя Руп. Двамата със съпругата му са арестувани през юли 1993 г. при едно пътуване до Германия, за да посетят роднини.
	„Аз сбърках и съм готов да платя“, казва Руп през ноември 1994 г., когато е осъден на 12 години за държавна измяна. Ан-Крисчън получава 22 месеца условна присъда.


	_Рупи_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на британското контраразузнаване за разузнавателната информация, получена от съветския полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ. Вж. _АРНИКА_.


	\* Русия — СССР

	Векове наред руските управляващи независимо дали са царе, комисари или съветски ръководители от последните години, широко използват услугите на всемогъщите полицейски служби за откриване и неутрализиране на вътрешните врагове на държавата. Корените на КГБ и организациите приемнички в периода след Студената война са заложени във вътрешната полиция и шпионския апарат на руските царе. Началото е положено с облечените в черно кавалеристи на ОПРИЧНИНАТА, създадена от Иван Грозни през 1565 г. След прекратяване дейността на Опричнината от 1572 до 1697 г. руснаците нямат организирана тайна полиция. След това цар Петър I — първият „прогресивен“ руски владетел — създава ПРЕОБРАЖЕНСКИ ПРИКАЗ — ведомство, което има право да разпитва и да измъчва всеки руски поданик независимо от ранга или статута му.
	В края на XIX в. функциите на тайна полиция изпълнява т.нар. ОХРАНКА, в която ОПЕРАТИВНИТЕ РАБОТНИЦИ са специалисти, обучени да разследват политически държавни престъпления. Много често самата Охранка организира тези престъпления, приписвайки ги на революционерите. През 1887 г. тайната полиция екзекутира Александър Улянов — син на училищен инспектор и брат на Ленин, за заговор срещу царя. Братът на Александър Улянов по-късно заминава в изгнание и приема името Владимир Илич Ленин, който един ден ще отмъсти за смъртта на брат си.
	Що се отнася до външното разузнаване, то фактически не е съществувало в годините на царизма. Това се обяснява донякъде с катастрофалните резултати през 1904–1905 г. във войната с Япония. Охранка не е ефективна контраразузнавателна служба, която да може да противодейства на чуждите агенти в Русия. Русия изгражда отново разбития си флот след Руско-японската война. В този процес важна роля играе СИДНИ РАЙЛИ — британски агент. Той действа свободно в столицата Санкт Петербург и помага на германски фирми да сключат важни договори с Русия и същевременно информира британското Адмиралтейство за плановете на германските военни кораби.
	Антицарските движения, които сеят обществено недоволство за изхода на войната срещу Япония, предизвикват революцията от 1905 г., жестоко потушена от армията. Влизането на Русия в Първата световна война съживява революционното движение. Бунтове, предизвикани от недостига на храна и от антивоенните настроения, застрашават правителството и Охранката. Цар Николай II, изправен пред разгром на бойното поле и вътрешни размирици, е принуден да абдикира през пролетта на 1917 г. За кратък период Русия има свое демократично парламентарно правителство.
	Но това положение е неприемливо за Ленин и болшевишката партия — избухва революция срещу нестабилното парламентарно правителство. Този път революцията не може да бъде спряна. Ленин настоява Русия да излезе от войната и призовава „Вся власть советам“ — създават се работнически и войнишки съвети, които да формират временно правителство.
	През октомври 1917 г. болшевиките завладяват Петроград (новото име на Санкт Петербург от 1914 г.). Скоро са превзети също Москва и други големи градове. Тъй като царските генерали и армията оказват отпор, революцията въвлича нацията в гражданска война. Червените настояват за власт на пролетариата, а опонентите им се борят за възкресяване монархията на Романов. Т.нар. белогвардейци скоро намират съюзници в чужбина.
	В отчаян опит да задържат Русия във войната срещу Германия британците използват Райли и други агенти да открият начин да свалят червените от властта. Райли и британският шпионин дипломат БРУС ЛОКХАРТ се включват в заговор, който не постига целта си. За атентата срещу Ленин, в който той е сериозно ранен, може би с право са обвинени британците. Райли твърди, че има на разположение 60 000 белогвардейци, готови да действат при сигнал от британците. В тази обстановка на заговори и интриги Ленин създава ЧК — полицейска организация, която трябва да се справи с контрареволюционерите и да наказва „шпионите, предателите, затворниците, бандитите, спекулантите, използвачите, фалшификаторите, подпалвачите, хулиганите, агитаторите, саботьорите, враговете на режима и други паразити“.
	„Силовите отряди“ на ЧК принуждават хиляди мъже и жени да работят на укрепления и други съоръжения по време на боевете срещу германците. По-късно, по време на Гражданската война, която продължава до 1920 г., ЧК налага на работниците да се заемат с други действия, някои от които са насочени срещу белогвардейците и съюзническите сили.
	За ръководител на ЧК Ленин избира ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ — политически деец от полско благородническо семейство, който е бил арестуван от Охранка. Той ръководи болшевишкия Генерален щаб по време на революцията и отговаря за охраната на Ленин и на други партийни лидери.
	„Ние сме за организиран терор — казва Дзержински за ЧК. — Терорът е абсолютна необходимост по време на революция… ЧК е длъжна да защитава революцията и да победи врага дори ако по погрешка мечът понякога се стовари върху главите на невинни хора.“
	ЧК бързо набира сила и се превръща в мощна безмилостна организация, която стига до масови репресии срещу „врагове на народа“. Външният отдел на ЧК издирва контрареволюционери зад граница, предимно многобройните белогвардейци и привърженици на стария режим, а също и активни руски политически емигранти, избягали в БЕРЛИН и Париж. Една от най-успешните операции на ЧК е _ТРЪСТ_ — организация, изцяло ръководена от монархисти. Привлечени отново в Русия с вярата, че ще върнат царя, много руснаци умират или са хвърлени в затвора.
	До 1925 г. ЧК (по-късно преименувана ГПУ — Главно политическо управление, а още по-късно — ОГПУ — Обединено главно политическо управление) е екзекутирала над 250 000 врагове на болшевишкото управление и е хвърлила в затвора 1 300 000. Те и още хиляди други са били заточени в първите съветски лагери в Сибир и други отдалечени райони.
	Преименуването на ЧК в ГПУ поставя началото на редица промени в името на държавния апарат за сигурност, който независимо от официалното му наименование се нарича също ОРГАН:

	Държавна сигурност | С комбинирана функция | Милиция | Сигурност
	1917–1922 | — | ЧК | —
	1922–1923 | — | ГПУ | —
	1923–1934 | — | ОГПУ | —
	1934–1941 | — | НКВД | —
	1941 | НКГБ | — | НКВД
	1941–1943 | — | НКВД | —
	1943–1946 | НКГБ | — | НКВД
	1946–1953* | МГБ | — | МВД
	1953 | — | МВД | —
	1954–1960 | КГБ | — | МВД
	1960–1966 | — | КГБ | —
	1966–1968 | КГБ | — | МООП
	1968–1992 | КГБ | — | МВД

	[* В периода 1947–1951 г. ИК (Информационният комитет) се заема с определени аспекти на външното разузнаване.]
	Независимо от разликата в имената — от ЧК до КГБ — целта на тези органи е една и съща: да защитават съветските лидери от всички врагове, външни и вътрешни. Съветският лидер, който най-много се е възползвал от тях, е Йосиф Сталин, който през 1924 г. заема поста на Ленин след вътрешните борби. За да остане на власт, особено през първите години той използва органите като свои лични наказателни отряди. Една от ключовите му фигури в процеса на прилагане на терора е ГЕНРИХ ЯГОДА — фармацевт. Може би той е използвал професионалните си умения, за да убие Ленин, който след тежка рана вследствие на атентата срещу него след поредица сърдечни кризи умира през 1924 г.


	Начало на чистките
	На 1 декември 1934 г. Сергей Киров — един от ръководителите на Октомврийската революция, е убит от бивш ЧЕКИСТ. Това е изстрелът, който бележи началото на масовите чистки, започнати от Сталин. Като ръководител на тогавашното НКВД Ягода се заема с разследването на убийството и поставя началото на поредица от арести.
	НИКОЛАЙ ЕЖОВ — бивш политически комисар в Червената армия, през септември 1936 г. е назначен за ръководител на НКВД. Той продължава чистките още по-разпалено, като разширява вълната от убийства от политическите лидери до висшите военни. Ежов работи до 1938 г. Известен като „кръвожадното джудже“, той е затворил толкова много хора, че затворите и лагерите са препълнени, а НКВД изнемогва. Трима от общо петимата маршали на Съветския съюз са екзекутирани, обвинени, че оказват помощ на „враговете“ или че се занимават с контрареволюционна дейност. Десетки армейски и военноморски офицери и хиляди по-нисши военни са арестувани и ликвидирани. Три хиляди офицери на НКВД от висшия състав са набелязани като бивши шпиони на царската полиция, крадци и хора, вещи в злоупотребите, и съответно са ликвидирани. Чистките се разпростират и в редиците на ГРУ — съветската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Наследник на Ежов е ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ, работил като началник на тайната полиция в родната Грузия на Сталин. Скоро след като е назначен, Берия става първият директор на тайната полиция, който е избран за кандидат-член на политбюро (без право на глас). По това време гласуващите членове са 10, сред които са Сталин и новоизбраният Никита Хрушчов.
	Берия е ненавиждан от хората и е известен като кръвопиец и развратник. Той увеличава НАБЛЮДЕНИЕТО върху малкото останали стари болшевики в чужбина и набелязва премахването на Лев Троцки, който е бил съперник на Сталин за мястото на Ленин. Убийци, изпратени от Берия, ликвидират през 1940 г. Троцки в Мексико.
	Берия изпраща предшественика си Ежов (който преди е имал планове да арестува Берия) в психиатрична клиника. Скоро след това Ежов е намерен обесен на решетката на прозореца. Хората на Берия от НКВД избиват старото ръководство на НКВД, останало от времето на Ягода, а също и мнозина от времето на Ежов. Някои се самоубиват.
	Съветското разузнаване е изключително разклатено. Агентите, които работят извън пределите на Съветския съюз, се привикват в Москва, където ги арестуват и разстрелват. Сред тези, които, без да се замислят, отпътуват към родината и смъртта си, е ЯН БЕРЗИН — един от първите директори на съветското военно разузнаване. Много други, които отказват да се завърнат, са издирени и убити. ВАЛТЕР КРИВИЦКИ — РЕЗИДЕНТ на НКВД в Холандия, бяга в Съединените щати, където е открит. Резидентът на НКВД в Турция се укрива в Белгия, но е открит и убит. Ръководителят на разузнаването в Далечния изток успява да се спаси в Манджурия, където се предава на японската квантунска армия. АЛЕКСАНДЪР ОРЛОВ, който работи като чекист по време на Гражданската война в Испания, е извикан в Москва, но той избира изгнание в САЩ.
	Карл Рам — приятел на супершпионина РИХАРД ЗОРГЕ, се връща от Шанхай и е убит. Твърди се, че Зорге отказва да се върне при едно от повикванията; той се справя блестящо в Япония, където по-късно японците го арестуват за шпионаж и го екзекутират. Чистките продължават, докато Германия напада Съветския съюз на 22 юни 1941 г. (Вж. _БАРБАРОСА_.)


	Втора световна война
	Когато започва войната, Берия е един от най-доверените хора на Сталин. От тайната му полиция се изисква по-голяма отговорност — да защитава кремълските лидери и да осигурява лоялността на армиите, които воюват срещу германците. В чужбина Берия разширява събирането на разузнавателни сведения. Той назначава оперативни работници в съветските посолства в Берлин, Канада и Съединените щати.
	В Съединените щати е създадена съветска комисия за търговия, за да се ускори трансферът на оръжия за Съветския съюз. Като по-стара, все още функционираща организация, чиято дейност е също търговска, е _АМТОРГ_. Военновременната комисия вече наброява над 1000 служители и се е превърнала в сборен пункт за военно и промишлено разузнаване.
	Най-ценната част от работата на Берия е осигуряването на секретни данни за атомната бомба, които подпомагат усилията на съветските учени. На него са възложени ръководството на съветските ядрени изследвания и програмата за развитие на атомната бомба. Той ръководи и дейността на МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ в Съединените щати, Канада и Великобритания.
	По време на войната е създадена нова организация за КОНТРАШПИОНАЖ — СМЕРШ (съкращение от _Смерть шпионам_ — Смърт на шпионите). Новата наказателна организация е безпощадна към всеки военен, който дори и за момент си помисли, че може да извърши предателство или че не може да отдаде всичко от себе си за родината. Сред служителите на НКВД, които работят в Смерш и се издигат до високи постове в съветското разузнаване, е генерал-полковник ИВАН СЕРОВ. Той се прехвърля в НКВД, след като оцелява в чистките на ГРУ. Серов ликвидира антисъветски настроените естонци, латвийци и литовци и лично участва в КАТИНСКОТО КЛАНЕ.
	Сталин не се доверява на западните си съюзници, но чувството е взаимно. Американските и британските лидери толкова не вярват на Сталин, че не му предоставят подробности във връзка с ДЕНЯ Д. Някои от съюзниците дори настояват да не се дава каквато и да е информация на Сталин. Но се постига компромис и британските и американските военни мисии в Москва получават нареждане да информират Сталин за датата, но не и за мястото на дебаркирането. Той е уведомен, че десантът ще се проведе на 1 юни 1944 г. (Но скоро след десанта в Нормандия генерал Дуайт Айзенхауер — командващ съюзническите сили в Западна Европа, моли Сталин Червената армия да продължи офанзивата, за да помогне да се намали германският натиск към бреговете, където е осъществен десантът.)
	През войната Съветският съюз постоянно използва шпионаж и ДЕЗИНФОРМАЦИЯ. Освен шпионите, свързани с проекта за атомната бомба, двама британски РАЗУЗНАВАЧИ — ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ и ДЖОН КЕЪРНКРОС, също предоставят информация на руснаците. Същевременно съветските специалисти по дезинформация и пропаганда не дават гласност за американската помощ, непрекъснато омаловажават американските военни победи и дори приписват освобождаването на Париж на Червената армия и на френските партизани комунисти.
	Съветските разузнавателни органи провеждат няколко великолепни операции, които предоставят разузнавателна информация от германското Висше командване (вж. ШПИОНСКИ КРЪГ _ЛУСИ_ и _ЧЕРВЕН ОРКЕСТЪР_). Но Сталин обикновено се отнася подозрително или просто пренебрегва разузнавателните сведения, получени от високи места. Няколко подвеждащи военни операции също се оказват успешни (вж. _МАКС; ШЕРХОРН_).
	След войната Берия насочва усилията си в разработването на атомната бомба и продължава да ръководи държавната сигурност и разузнавателните служби. Той се смята за наследник на Сталин и тайно се подготвя за ролята, като поставя свои хора на ключови позиции. През нощта на 1 март 1953 г. Берия се среща насаме със Сталин във вилата на диктатора в Кунцево. Малко след срещата Сталин получава удар и на 5 март умира.
	Берия прави необходимото, за да поеме правителството, като се включва в общото ръководство. Той успява да си спечели Георгий Маленков, на когото може да оказва влияние, и Никита Хрушчов, с които смята да създаде властваща тройка. Може би Берия е обединил усилията си с тях — временно, — уверен, че страната още не е готова за нов грузински диктатор.
	Той обединява полицейските сили в супероргана МВД. Но на 26 юни е арестуван в Кремъл, осъден е тайно и също така тайно е екзекутиран на 23 декември 1953 г.
	Генерал-полковник Серов — заместник-директор на военното разузнаване (ГРУ) и един от конспираторите, е назначен за председател на новосъздаденото КГБ. През 1956 г. Серов и ЮРИЙ АНДРОПОВ — съветският посланик в Унгария, измамват унгарските контрареволюционни лидери, като първо ги подвеждат, а след това ги залавят, измъчват и екзекутират. През декември 1958 г. Серов е назначен за ръководител на ГРУ и застава начело на разпространилата се корупция. Това се превръща в истинска благодат за западните разузнавателни агенции, тъй като офицерите на ГРУ, отвратени от корупцията, се превръщат в ИЗМЕННИЦИ, ОСТАНАЛИ НА МЯСТО, и предоставят ценни разузнавателни сведения.


	Шпионската война
	През август 1945 г. завършва Втората световна война. Заедно с края на войната се разширява дейността на съветското разузнаване — към Съветския съюз са присъединени огромни територии с многобройно население от Германия, Румъния, Чехословакия и Япония. Преди войната Съветският съюз, най-голямата страна на света, покрива една седма от площта на Земята. След войната териториите, контролирани от руснаците, вече представляват една шеста от планетата.
	През 20-те години _Амторг_ — съветска търговска агенция, служи за очи и уши на Москва в САЩ. В тази организация се полага началото на съветска шпионска МРЕЖА, която ще пусне корени и ще процъфтява през следващите десетилетия. През ноември 1933 г. Съединените щати признават съветския режим и Максим Литвинов — комисар по външните работи, цинично се съгласява да прекрати дипломатично наречената комунистическо-пропагандна дейност в Съединените щати. Бивш разузнавач във Великобритания, Литвинов, разбира се, не удържа думата си. Той знае, че зад съветските шпионски усилия се крие амбициозна цел — ПРОНИКВАНЕ във висшата администрация на САЩ с помощта на американските комунисти. (Вж. БЕНТЛИ, ЕЛИЗАБЕТ; ЧЕЙМБЪРС, УИТАКЪР.)
	Съветският шпионаж срещу Запада продължава и по време на Втората световна война, но американските власти нямат представа за действителните му размери. Узнават ги едва в края на войната, когато ИГОР ГУЗЕНКО — шифровчик в съветското посолство в Отава, Канада, става изменник. Гузенко прави първите разкрития за шпионския кръг, свързан с атомната бомба, в който участват британските специалисти КЛАУС ФУКС и АЛЪН НЪН МЕЙ, а също ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и др.
	Съветското разузнаване използва 3 метода за работа в Съединените щати и Великобритания. Първо, привлечени като шпиони на Съветския съюз са членове на комунистическата партия, особено в САЩ и Великобритания, повечето от които са истински идеалисти (вж. СЛУЧАЯТ _АМЕРАЗИЯ_; ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ). Второ, руснаците работят като АГЕНТИ ПОД ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРИКРИТИЕ в посолствата. Много от агентите на ГРУ и КГБ работят в търговските представителства или пък са изпратени като кореспонденти на съветската осведомителна агенция ТАСС. Третият източник на шпионска информация са АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИТЕ (разузнавачи, приели чужда самоличност) — съветски граждани, обучени в ШПИОНСКИ ШКОЛИ и получили името и легендата на гражданин на страната, където работят — например САЩ (вж. АБЕЛ, РУДОЛФ; ХЕРМАН, РУДОЛФ) или Великобритания (вж. ЛОНСДЕЙЛ, ГОРДЪН; КОЕН, МОРИС).
	По време на войната ГРУ провежда изключително успешни шпионски операции срещу Германия (вж. ШПИОНСКИ КРЪГ _ЛУСИ_; _ЧЕРВЕН ОРКЕСТЪР_; ЗОРГЕ, РИХАРД). След войната дейността на съветското разузнаване се разраства в Европа и се организират нови клонове в окупираните от руснаците територии. Създадени са разузнавателни агенции и са обучени местни ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ в Германия, Полша, Чехословакия, Източна Австрия, Унгария, Румъния и България.
	Съветският съюз полага всички усилия, за да премахне демократичните правителства и да наложи хора, одобрени от Москва. Всички изброени по-горе страни, с изключение на Австрия, са превърнати в сателити. Албания също е сред страните, известни по времето на Студената война под общото наименование Източен блок. Всички те са настроени против Запада. Противостоенето на Изтока и Запада се изостря в един определен момент. Берлин, разделен на Източен и Западен, е сборен пункт на шпиони и ИЗМЕННИЦИ. Попаднал под юрисдикцията на 4-те сили, градът се наблюдава от 4 разузнавателни системи, в които САЩ, Великобритания и Франция са срещу Съветския съюз.
	Първата криза настъпва през юни 1948 г., когато с надеждата да принудят западните сили да напуснат града руснаците изолират всички въздушни, сухоземни и речни видове транспорт към него, налагайки по този начин обсада на над 2-милионното население на Берлин. Съюзниците, както все още се наричат американците, англичаните и французите, остават непоколебими. Съюзнически самолети спускат в града храни, лекарства и дори въглища, докато накрая кризата постепенно отминава. Изтокът и Западът се сблъскват отново във ВИЕНА — стария шпионски център на Европа. Там системата на 4-те сили продължава да съществува, докато през 1955 г. окупационните войски не се изтеглят. Но Берлин е мястото, където започва истинската криза, драматично обрисувана от ДЖОН ЛЬО КАРЕ в романа „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“) (вж. ФИЛМИ; ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ).
	Създаването на СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ (НАТО) е ново предизвикателство за руснаците, както и сериозен ОБЕКТ за разузнаване. През годините немалко шпиони работят там, а много от тях са разобличени. По-малко известна цел, но сериозен обект за съветското разузнаване е Швеция. Там ГРУ проявява изключителна активност поради разположението на страната и лесния достъп. Полковникът от шведските военновъздушни сили СТИГ ВЕНЕРСТРЬОМ е агент на ГРУ от 15 години. Според проучване от 1984 г. КГБ и ГРУ по това време имат 50 офицери в Швеция и още 160 разузнавачи от Полша, Източна Германия, Унгария, Чехословакия и Румъния. В тях не са включени туристите и групите за „културна“ размяна.
	КГБ и ГРУ винаги са имали голямо, ако не определящо влияние върху специалните служби на страните от Източния блок. Агенти на източногерманското МДС (ЩАЗИ) работят съвместно със съветските организации. Същото важи и за България, която си създава слава по отношение на МОКРИТЕ СДЕЛКИ. (Вж. МАРКОВ, ГЕОРГИ.)
	Мехмет Али Агджа — турчин, който през май 1981 г. стреля по папа Йоан Павел Втори след внимателно организиран заговор, замесва българските тайни служби. ВИКТОР ШЕЙМОВ от КГБ, станал изменник през 1990 г., свързва заговора с КГБ. Съветски говорител нарича цялата история лъжа, изтъквайки, че Шеймов, който е избягал през 1980 г., не е посочен от ЦРУ като свидетел, когато италианските власти разследват опита за убийство на папата.


	Студената война на Хрушчов
	Никита Хрушчов, който поддържа и одобрява чистките на Сталин в Украйна, се появява като първи секретар на партията след борбите за власт, последвали смъртта на Сталин. През 1956 г. той изнася доклад на закрито заседание на XX конгрес на партията. Чувствайки се достатъчно силен, Хрушчов отправя предизвикателство към привържениците на Сталин и цялата партийна общественост, заклеймявайки диктатора за престъпленията му и за създаването на „култа към личността“. (МОСАД — израелската агенция за външно разузнаване, успява да получи копие от речта на Хрушчов и бързо я предава на ЦРУ.)
	Хрушчов намалява съветските конвенционални войски и набляга на развитието на ядрените оръжия, които да са готови за нападение срещу Запада с реактивни бомбардировачи и с междуконтинентални балистични ракети. Тъй като желязната завеса прикрива голяма част от точните източници на информация за съветските технологии и военно развитие, първо президентът Труман, а по-късно и Айзенхауер дават разрешение за ограничен брой НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ на американски самолети над Съветския съюз (някои от тях са пилотирани от британци). Британски самолети _КАНБЕРА_ също са изпълнявали такива задачи. Айзенхауер одобрява разработването на самолет _U–2_ за големи височини и на СПЪТНИЦИ, които да определят мащабите на съветските оръжейни програми. От 1956 до 1960 г. _U–2_ извършват наблюдателни полети над Съветския съюз, а след това мисиите се изпълняват от разузнавателни спътници.
	Хрушчов говори за „мирно съвместно съществуване“, но сипе заплахи „Ще ви погребем“ и предизвиква кризи, които 2 пъти докарват и Съединените щати, и Съветския съюз до ръба на ядрена война. И в двата случая западното разузнаване не успява да предвиди действията на руснаците.
	През юни 1961 г. Хрушчов заявява, че ще върне Източен Берлин на Източна Германия и по този начин ще откъсне Западен Берлин от Запада. Президентът Кенеди свиква 250 000 офицери от запаса и активира няколко стари военноморски кораба. Кризата отслабва. Тогава, през август, западните лидери не получават предупреждение от разузнавателните източници, че руснаците и източногерманците започват бързо да издигат стена, а също и други бариери по цялото протежение на границата между Източна и Западна Германия. През есента на 1962 г., без западните разузнавателни агенции да подозират нещо, Хрушчов започва да разполага балистични ракети с ядрени глави в Куба — предизвикана е КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. Разузнавателните агенции са се провалили, но се включват в кризата. Самолети _U–2_, а също и нискокръжащите фотосамолети _F8U КРУСЕЙДЪР_ и _F–101 ВУДУ_ снимат доказателства за разположението на ракетите. Особено ценни са и разузнавателните сведения, предоставени от полковника от ГРУ ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ, станал изменник.
	След конфронтация, която заплашва да доведе до ядрена война (американските разузнавателни служби не са имали информация, че ядрените глави са вече разположени в Куба), Хрушчов отстъпва и ядрените ракети са изтеглени. Отстъплението му отслабва позициите му в Кремъл и през октомври 1964 г. той пада от власт. По времето на Леонид Брежнев отношенията със Запада се характеризират с хардлайнерска политика — нахлуването в Чехословакия през 1968 г., нашествието в Афганистан през 1979 г. В ТАЙНИЯ СВЯТ дейността на шпионите продължава, но резултатите са бавни.
	Съветските шпиони под дипломатическо или търговско прикритие се съсредоточават над промишлени и технически тайни, като например танково въоръжение и системи за засичане на подводници. Интересът към внедряване и вербуване на идеологически агенти намалява. Руснаците получават предложения за предоставяне на секретна информация от „инициативници“ срещу високо заплащане, много от които на американска държавна служба.
	Съветските шпиони понякога работят в самото сърце на капиталистическия свят. През 1961 г. руснаците основават инженерна компания във Франция, управлявана от натурализиран французин. В продължение на 14 години компанията изпълнява задачи, свързани с безопасността на страната. Много късно френското разузнаване открива, че това е просто една фасада за получаване на информация от натовската мрежа за ранно предупреждение, а също и сведения за френските военни и търговски авиотехнологии. През 1965 г. Франция изгонва директора на _Аерофлот_ в Париж, след като е обвинен, че краде тайни от _Конкорд_ — съвместно построения англо-френски свръхзвуков самолет. Агенти манипулират изпълнителните директори на корпорацията, за да получат това, от което се нуждаят руснаците. Японската корпорация _Тошиба_ и норвежката фирма под държавен контрол _Конгсберг Вопенфабрик_ работят съвместно и са обработени от руснаците да продадат на ленинградската (санктпетербургската) корабостроителница опита си в производството на съвременни подводникови витла.
	Съветските дипломатически мисии до такава степен са пълни с шпиони, че експулсирането на дипломати се превръща в нещо обичайно. През септември 1985 г. ОЛЕГ ГОРДИЕВСКИ — висш сътрудник на КГБ на работа в съветското посолство в Лондон, става изменник и предоставя на британската Служба за сигурност (МИ–5) списък с имена. Британците незабавно изгонват 25 съветски дипломати по обвинение в шпионаж. Руснаците си връщат, като експулсират от Съветския съюз 25 англичани, включително кореспонденти и бизнесмени. В периода 1970–1985 г. англичаните изгонват 144 руснаци под дипломатическо прикритие, докато американците — едва 6. Голямата разлика се дължи на това, че в Съединените щати ФБР предпочита да държи съветските агенти под НАБЛЮДЕНИЕ, за да може да улови американските им контакти.
	През ноември 1982 г. след дълго боледуване умира Брежнев. На негово място идва ЮРИЙ АНДРОПОВ — бивш директор на КГБ. (Андропов, ДЖОРДЖ БУШ и ХАИМ ХЕРЦОГ стават държавни ръководители, след като са били директори на водещи разузнавателни агенции.) Умни пропагандисти на КГБ описват Андропов като изкусен държавник, прескачайки ролята му на безжалостен потисник на унгарското и чешкото въстание. Той непрекъснато боледува, докато за кратко време заема най-високия пост в Съветския съюз. На негово място е издигнат още по-болният Константин Черненко, след чиято смърт през 1985 г. начело на държавата застава Михаил Горбачов — нов тип съветски ръководител.


	Шпиониране и гласност
	По време на тази серия от бързи промени във властта съветският разузнавателен апарат остава непокътнат. Арестът на американския кореспондент НИКЪЛЪС ДАНИЛОФ през август 1986 г. е класически капан, заложен от КГБ. Той е в отговор на извършения от ФБР арест на ГЕНАДИЙ ЗАХАРОВ — съветски разузнавач под прикритието на служител в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ (шпионско гнездо за руснаци под дипломатическо или търговско прикритие).
	След уреждане на инцидента Данилоф — Захаров Горбачов, който се стреми да преобрази съветското общество с помощта на гласност (открита критика) и перестройка (реконструкция или икономическа реформа), се среща с президента Рейгън в Рейкявик, Исландия. Докато двамата лидери изключително предпазливо подхождат един към друг, шпионската война не стихва. Сред американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ 1985-а е наречена ГОДИНА НА ШПИОНИНА. Разкрити са над 20 значителни случая на шпионаж, в повечето от които става дума за „инициативници“. Администрацията на Рейгън изгонва 55 съветски дипломати за шпионаж.
	Един от най-влиятелните поддръжници на Горбачов — генерал ВИКТОР ЧЕБРИКОВ, ръководител на КГБ — не е твърде убеден в правотата на гласността и перестройката. Когато през април 1986 г. става експлозия в атомната централа в Чернобил, КГБ по навик се опитва да запази най-страшния ядрен инцидент в света като държавна тайна. Светът научава едва след като радиоактивните частици попадат над Скандинавския полуостров. Огромни територии от Беларус и Украйна са заразени от радиоактивността. Реакцията на правителството е бавна и напълно безсмислена в началото.
	Докато Горбачов се опитва да установи по-стабилни икономически връзки със Запада, Чебриков напада Запада, като заявява, че „нашите политически, военни и икономически интереси са накърнени“. След изказването на Чебриков вестник _Известия_ интервюира един картограф, който заявява, че КГБ много отдавна е издало нареждане картите да бъдат подправени. На картите „почти всичко е променено — пътища, реки и градски части са преместени“ — казва той. Фалшивите географски карти са нещо доста глупаво във века на СПЪТНИЦИТЕ, но те са отражение на стила на КГБ. През октомври 1988 г. Горбачов сваля Чебриков от поста му.
	Работата на Чебриков е поета от ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ, който наблюдава с подозрение и страх как Горбачов създава постоянен парламент, обявява общонародни избори с множество кандидати, започва да изтегля съветските войски от Източна Европа и Афганистан и не предприема нищо, докато комунистическите режими рухват заедно с Берлинската стена. През август 1991 г. Крючков и други хардлайнери се опитват да свалят Горбачов. Хиляди руснаци излизат на улиците пред танковете, за да протестират срещу опита за преврат. През юни Борис Елцин, който критикува бавните реформи на Горбачов, е избран за президент на Руската република по време на първите демократични избори в руската история. През август 1991 г. той се изправя на танк в Москва и става герой и символ на неподчинението. Бъдещето на Русия е негово, тъй като след декември 1991 г. Съветският съюз престава да съществува.
	Като ръководител на новата Руска федерация Елцин прекратява съществуването на КГБ, заменя го със СВР — Служба за външно разузнаване, и ФСК — Федерална служба за контраразузнаване, и създава агенции за президентска и комуникационна сигурност. СВР се отчита директно пред Елцин и дава заявка за започването на нова шпионска война. СВР повдига обвинението, че западните разузнавателни агенции се сдобиват с държавни тайни, като дават подкупи и плащат скъпо за такава информация. През май 1996 г. Русия експулсира четирима британски дипломати по обвинение, че Великобритания поддържа шпионски кръг извън британското посолство. В отговор Великобритания изгонва четирима руски дипломати.
	Що се отнася до СВР, западните разузнавания смятат, че агенцията разполага с ограничени средства, за да извършва шпионски действия в чужбина. Но по-иначе стоят нещата с ГРУ, чиито средства идват от военния бюджет. МРЕЖАТА му от АТАШЕТА продължава да действа в западните страни.
	Към средата на 90-те години тежкото икономическо положение на Русия, продължителната Гражданска война в Чечня, разочарованието от масовата престъпност и други фактори водят до надигането на силни протести в руския парламент и на общата политическа сцена. В подобна обстановка ролята и силата на разузнавателните агенции СВР и ФСК укрепват застрашително.
	Но смутовете в Русия от лятото на 1996 г. водят до сериозна заплаха за преизбирането на Елцин за президент. Изборите на 16 юни 1996 г. не излъчват победител и на втория тур Елцин се изправя срещу кандидата на комунистическата партия Генадий Зюганов. До гласуването на 3 юли Елцин премахва трима хардлайнери от управлението. Повечето са висши кадри от армията. Отстранени са още:
	Михаил Барсуков — ръководител на федералната служба за контраразузнаване (ФСК), която охранява и Кремъл. През 1991 г. е избран за ръководител на кремълската охрана. Барсуков е твърд поддръжник на Александър Коржаков, а през 1995 г. е назначен за ръководител на ФСК. (Описват го като стриктен, мълчалив и непопулярен сред подчинените му.)
	Александър Коржаков — ръководител на Президентската служба за сигурност (ПСС) — преди част от КГБ. През 1993 г. е назначен за ръководител на президентската безопасност. (Говори се, че Коржаков е вторият по власт в Русия, близък приятел и партньор на Елцин в тениса.) На 2 юли 1996 г. Елцин подписва декрет за обединяването на федералната служба за охрана (ФСО) и Президентската служба за сигурност (ПСС). Новата агенция е наречена Държавна служба за охрана (ДСО) и е под ръководството на генерал-лейтенант Юрий Крапивин. Реорганизацията, юнските събития и издигането на Александър Лебед — генерал-лейтенант от военновъздушните сили, за висш съветник на Елцин по сигурността създават нова, централизирана насока на руските действия във вътрешната сигурност. (Лебед е на трето място в президентските избори от 16 юни, когато събира 14,5% от гласовете. Елцин събира 35%, а Зюганов — 32%.)
	На втория тур през юли 1996 г. Елцин печели изборите.


	Ръководител на личен състав

	Висш офицер от щаба на американската армия, отговарящ за разузнавателната дейност, а също и ръководител на Г–2. Кодът на американския щаб е AXI. Длъжността съответства на ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ в американския флот.


	Ръководство за икономическа сигурност (РИС)

	Подробно ръководство, публикувано от Министерството на отбраната на САЩ, в което са описани изискванията, ограниченията, степените на секретност и други необходими мерки за сигурност, имащи за цел да елиминират неоторизирано разкриване на секретна информация.
	Официалното название на инструкцията е _Ръководство за икономическа сигурност за опазване на засекретена информация_. От 1995 г. е прието да се нарича _Национална програма за икономическа сигурност_. Неофициално офицерите по сигурността я наричат Библия.


	Рьослер, Рудолф (1897–1958)

	Антинацистки настроен германец, ключов член на ШПИОНСКИЯ КРЪГ _ЛУСИ_.
	През Първата световна война Рьослер служи в немската армия, но за разлика от другите ветерани в унизена и неспокойна Германия след войната, които подкрепят нацистите, той още в самото начало им се противопоставя. Известно време живее със съпругата си в Берлин, където работи в театъра и публикува антифашистки статии. След това се преместват в Люцерн, Швейцария. Рьослер открива издателство и става разузнавач единак. През 1936 г. публикува брошура, в която предсказва германската окупация на демилитаризираната Рейнска област — 6 месеца преди това да стане действителност.
	Рьослер имал добри връзки с Вермахта, откъдето получавал разузнавателна информация, в това число информацията за нападението на Германия срещу Съветския съюз с точната дата (22 юни 1941 г.).
	В своята книга „Изкуството на разузнаването“ („The Craft of Intelligence“, 1963) АЛЪН ДЪЛЕС — резидент на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ в Берн през тези години, пише: „По неустановен досега канал Рьослер постоянно получава в Швейцария разузнавателна информация от германското върховно командване в Берлин за по-малко от седмица след приемането на решенията от военното ръководство на Германия…“ Рьослер работи за Съветския съюз и дълго време успява да избегне ареста по обвинение в шпионаж, тъй като паралелно с тази си дейност редовно информира швейцарските власти за немските планове срещу тяхната страна. Така например през юли 1940 г. швейцарците доста се поизплашили, научавайки, че германците са съсредоточили свои войски на немско-швейцарската граница. Но Рьослер ги успокоил, получавайки по своите канали точна информация, че тези мероприятия не са подготовка за влизане в Швейцария. Заплахата от такова навлизане си останала, а Рьослер продължил да информира швейцарските специални служби за германските планове. Но през 1944 г. швейцарците арестуват Рьослер и останалите членове от кръга _Луси_. Очевидно са искали да ги предпазят от германското СД. През септември същата година ги освобождават.
	След войната семейство Рьослер решава да остане в Швейцария. Едва през 50-те години той предприема едно-единствено и доста загадъчно посещение в Западна Германия. Там той е арестуван като шпионин и осъден на 1 година затвор.
	Рьослер умира в Швейцария в жестока нищета. Разноските по погребението му поема анонимен благодетел.


	С

	С–2 (S–2)

	РАЗУЗНАВАЧ в частите на американската армия.
	Вж. Г–2.


	Савак

	Иранска служба на тайната полиция и разузнаването, създадена през 1956 г. и прекратила дейността си с Ислямската революция. Последната й операция е организирането на бягството на шах Мухамад Реза Пахлави на 16 януари 1979 г. от страната.
	Савак е съкращение от пълното наименование на службата на фарси: Sazamane Etelaat va Amniate Kechvar (Организация за сигурност и разузнаване). Дълго време Савак внушава сред хората страх и омраза, твърдо пресичайки всякакви опити да се попречи на шаха да превърне Иран в модерна държава. На службата се носи славата, че е арестувала, измъчвала и избила хиляди противници на режима на Пахлави.
	ЦРУ, макар и да има в Иран доста голямо представителство — 50–75 души, не провежда разузнавателна дейност срещу тази страна. По-скоро американците си сътрудничат със Савак, който споделя с тях сведенията за вътрешното положение в Иран. Затова, когато шахът е свален, ЦРУ е обвинено, че не е могло да предвиди този обрат на събитията, въпреки че е имало на разположение тази информация.
	Доказателство за близкото сътрудничество между ЦРУ и Савак е секретната докладна записка на американския посланик от 2 юни 1974 г., в която се съдържат позовавания на отчета на ЦРУ по въпроса за „присъствието на съветското разузнаване в Иран“. В отчета става дума за 67 „открити“ съветски разузнавачи в Техеран, включително трима от съветската болница и един от бюрото на _Аерофлот_. Освен тях, се заявява в доклада на ЦРУ, вероятно има и още много, включително „нови сътрудници, извършващи първите си познавателни обиколки в Иран, който е традиционно място за назначение на начинаещите в съветското разузнаване“. Копия от доклада са предадени на Савак и на шаха.
	Значителното присъствие на ЦРУ в Иран започва през 1953 г., когато КЪРМИТ РУЗВЕЛТ и още 30 американски, британски и ирански АГЕНТИ участват в операция, в резултат от която е свалено лявото правителство на Мохамед Мосадък. Савак е създаден през 1956 г. с помощта на ЦРУ и израелската агенция МОСАД.
	Шахът позволява на ЦРУ да действа свободно в страната и да събира разузнавателна информация срещу Съветския съюз. В Иран има и важна електронноподслушвателна станция на АНС, а също значителен брой американски военен персонал, който да оказва помощ на иранските въоръжени сили при въвеждането на нови сухоземни, въздушни и военноморски оръжия. Всички тези действия, предприемани от САЩ, се наблюдават от Савак чрез голямата армия информатори. Когато през 70-те години недоволството към режима на шаха започва да нараства както в страната, така и в чужбина, Савак предприема операции в Съединените щати срещу ирански студенти дисиденти.
	В края на съществуването му в Савак има 5000 офицери и служители, подпомагани от хиляди информатори. Когато вземат властта, ислямските фундаменталисти нападат щабквартирата на Савак в Техеран, плячкосват архива на агенцията и убиват генерал Нематолах Насири — трети и последен директор на Савак. През февруари 1979 г. ислямският парламент гласува закон, с който дейността на Савак се прекратява и се създава Национален разузнавателен център, който няма функциите на полицейска сила.
	Вж. РАБАНИ, АЛИ НАГИ.


	Салон Кити

	Едно от заведенията на германската Служба за сигурност (СД), в което според германския ръководител на шпионажа ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ „важни посетители от други страни могат да бъдат забавлявани в дискретна атмосфера и… да им бъде предложена прелъстителна дамска компания. В подобна атмосфера и най-непреклонният дипломат може да се поддаде и да разкрие полезна информация“.
	Помещавал се е в огромна къща в изискан район на БЕРЛИН. Салонът е описан в „Мемоарите на Шеленберг“ („The Schellenberg Memoirs“, 1956):

	В специални двойни стени бяха монтирани микрофони, свързани с магнетофони, които записваха всяка произнесена в салона дума. Трима специалисти от нашето управление, обвързани с клетва, обслужваха тази апаратура. В салона работеха голяма група готвачи и сервитьори. На гостите се оказваше голямо гостоприемство и им се предлагаха най-изискани ястия и напитки.

	Жените са били вербувани от средите на „най-добре подготвените и образовани дами на интимната светлина“. Според Шеленберг „доста от дамите от висшите слоеве на германското общество бяха преизпълнени с желание да служат на страната си именно по този начин“.
	Салонът има изумителен успех при събирането на тайни от клиентите, предимно чуждестранни дипломати. Понякога са го използвали и нацистки лидери, предимно РАЙНХАРД ХАЙДРИХ. Тогава, разбира се, микрофоните са били изключвани.


	_Салют_

	Съветска космическа пилотирана орбитална станция, използвана както за научни изследвания, така и за военни цели, включително разузнаване. _Салют 1_ е изведен в орбита на 19 април 1971 г. Това е първата в света космическа станция. На 7 юни същата година космически кораб се свързва успешно със _Салют 1_ и трима космонавти се прехвърлят в орбиталната станция. Те работят в лабораторията до 29 юни.
	(При връщането си на Земята и тримата космонавти загиват поради разхерметизация на спускаемия апарат. Те не са имали скафандри. При следващите полети на _Салют_ космонавтите са със скафандри и затова екипажът е намален от трима на двама души.)
	_Салют 1_ остава в орбита по-малко от 6 месеца.
	Последната орбитална станция от тази серия — _Салют 7_ — е изведена в орбита на 19 април 1982 г. Огромният 21-тонен комплекс е на орбита 470 км над Земята и действа до началото на 1991 г.
	До станциите _Салют_ има непрекъснато движение — изпращат се хора, провизии и оборудване. Вероятно командирът на станцията винаги е бил военен, въпреки че придружаващите го инженери са цивилни лица. С работата си на тези лаборатории съветските екипажи натрупват значително повече часове в орбита, отколкото американските им колеги.
	Съветски официални лица заявяват, че космонавтите на тези станции, докато са в орбита около Земята, провеждат визуално наблюдение с камери, спектрометри и многоспектрални електрооптически сензори. В официалната публикация на правителството на САЩ „Съветското космическо предизвикателство“ („The Soviet Space Challenge“, 1987) се заявява, че при тези наблюдения се използват „уреди за разузнаване и насочване на бойни системи“.
	Доколкото е известно, _Салют 1,2,3_ и _5_ са имали военно предназначение, а _Салют 4, 6_ и _7_ — гражданско. Впрочем това разделение е условно. От _Салют 7_ например се провеждат изпитания на нов радар, предназначен за откриване на подводници.
	Името _Салют_ (думата означава поздрав) е в чест на първия космически полет с човек на борда — Юрий Гагарин, извършен 10 години преди изстрелването на _Салют 1_ в орбита.
	Космическите станции _Салют_ са последвани от серията _МИР_, като първата е изведена в орбита през 1986 г. Подобни ОБИТАЕМИ ОРБИТАЛНИ ЛАБОРАТОРИИ са планирани и от Съединените щати, но не са изстрелвани.


	_Сам_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на визитата на британска мисия в Москва през август и септември 1941 г. за установяване на връзка и взаимодействие между британските разузнавателни служби и съветското НКВД.
	Британската делегация е подбрана и изпратена от СИО (Специални изпълнителни операции) с ръководител ДЖОРДЖ ХИЛ — бивш сътрудник от МИ–6. ЧАПМАН ПИНЧЪР — репортер, специализирал се в журналистически разследвания, пише в „Твърде секретно, твърде дълго“ („Too Secret Too Long“, 1984): „Изборът на Хил бе нещо изключително, тъй като руснаците знаеха, че е бил свързан с друг шпионин — Сидни Райли, по време на неуспешния опит да бъдат убити членове на болшевишкия комитет след Руската революция.“ (Вж. РАЙЛИ, СИДНИ.)
	Мисията _Сам_ успява да сключи споразумение с руснаците за пълно сътрудничество и организиране на подривна дейност и пропаганда във всички страни, с изключение на Съветския съюз и Британската общност. По силата на това споразумение в Лондон официално е назначен офицер от НКВД, а британската военна мисия в Москва разширява своите пълномощия, включвайки и разузнаване. Веднага следват и други споразумения. Но англичаните нямат кой знае каква полза от тях. Британското правителство се оплаква, че руснаците не искат да споделят със своите съюзници даже данни от техническото разузнаване (има се предвид трофейното оръжие, пленено от немците). От друга страна, представителите на СИО в Москва имат възможност да посещават такива райони, до които руснаците не допускат британски дипломати.
	За разлика от руснаците британците предлагат значителна помощ, включително разузнавателна информация, извлечена от операция _УЛТРА_, въпреки че източникът не е официално разкрит. Но ДЖОН КЕЪРНКРОС и други съветски шпиони във Великобритания вече са предали _Ултра_ на руснаците, а също и други разузнавателни сведения, които британците смятат за прекалено важни, за да ги разкрият пред Москва.
	НКВД предлага британците да спуснат с парашути АГЕНТИ от НКВД в окупираните от Германия територии и да осъществят контакт със съветски затворници и други групи в Западна Европа. Британците дават съгласието си и няколко агенти на НКВД пристигат във Великобритания с подводница, където се обучават за кратко време, а после са спуснати в окупирана Европа. Междувременно други съветски агенти, които работят във Великобритания, полагат всички усилия, за да шпионират за Москва. Вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.


	САМО

	СЛУЖБА ПО АГЕНТРАЗ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА.


	Само за вас

	Ограничение за сигурност, поставяно върху документ, за да посочи, че въпросните документи могат само да бъдат прочетени, без да се обсъждат устно освен при определени условия на изключителна сигурност.


	Само за служебно ползване (ССП)

	Американско означение за информация, която не е засекретена. Означението задължава съответните служители да задържат информацията от обществеността, въпреки че разкриването й не накърнява националната сигурност. ССП често се използва, за да бъде защитена информация, в която се съдържат търговски тайни или търговска и финансова информация от фирми, работещи с правителството, а също и информация за отделни лица. ССП се поставя и на правителствена информация, която би могла да обърка някой бюрократ или да осуети тайното развитие на някой по-особен държавен проект (вж. СЕКРЕТНОСТ).


	Само за тези, които следва да знаят

	Наложено от притежателя на секретни материали ограничение, при което съществува причина бъдещият получател да получи достъп или да му бъде предаден материалът. Ако даден човек притежава ДОСТЪП до секретна информация на дадено ниво на секретност, това не означава, че ще получи автоматичен достъп и до тази степен на секретност.
	Вж. ИЗОЛИРАН.


	Само устно

	Материал, който е толкова секретен, че не може да бъде използван писмено. Обсъжданията по него се извършват единствено устно и само при определени условия и мерки за сигурност.


	\* Самолети

	Самолети за разузнаване се използват още в навечерието на Първата световна война. Първият известен в историята боен полет е разузнавателен и е осъществен на 23 октомври 1911 г.* над Северна Африка по време на военните действия между Италия и Турция за Триполитания и Киренайка (сега части от Либия). Италианците разполагат с няколко остарели самолета, но на тази дата капитан Пиаца с моноплан _Валерия XI_, прелитайки над Триполи и Азизия, по време на едночасовия си полет съобщава за позициите на турските войски. (9 дни по-късно италианците нанасят първия регистриран бомбен удар от въздуха.)
	[* Според някои изследователи първия в света боен полет и бомбардиране в реална бойна обстановка извършва поручик Радул Милков на 16 октомври 1912 г. с моноплан _Албатрос_ над Одринската крепост през Балканската война (1912–1913). Редникът фотограф Стоян Терзийски прави първото аерофотографиране над Одрин на 15 октомври 1912 г. Поручик Симеон Петров извършва първия нощен полет за разузнаване и бомбардиране на 1 юни 1912 г. Първият пилот, който загива в реални бойни действия, е поручик Христо Топракчиев през Балканската война. Поручик Стефан Калинов прави първото изобретение — бомбодържател вместо кошница. Милосърдната сестра Райна Касабова е първата жена, летяла на боен самолет и хвърляла позиви над вражеските позиции край Одрин — Б.р.]
	По време на същата кампания на 24–25 февруари 1912 г. капитан Пиаца отново влиза в историята с първите въздушни снимки на вражески сили. На 19 април колегата му комендант Сулси със самолет _P.3_ снима с камера първия филм за разположението на врага.


	Първа световна война
	В началния етап на войната първите стъпки във военното разузнаване са наблюденията на самите пилоти. Впоследствие вторият член от екипажа вече е с фотоапарат. По-късно на задното крило до картечницата се закрепват по-големи камери. След време отдолу на корпуса е бил прорязван специален отвор за фотоапаратурата.
	Пилотите и на Антантата (Великобритания, Франция, Италия, Русия, САЩ), и на Централните сили (Германия и Австрия) осъществяват дълги полети за аероснимки, както и за общо разузнаване. Един ефикасно действащ разузнавателен самолет може да достави повече сведения за командването, отколкото неколкостотин, ако не и хиляди кавалеристи. Полетите се извършват обикновено през деня на голяма височина и често се съпровождат от изтребители, които охраняват разузнавателния самолет от евентуална вражеска атака. Снимат се придвижването на вражеските войски, линията на окопите на Западния фронт, а също големи градове и други важни населени пунктове. Специалисти разчитат снимките, разглеждат ги в подробности и за най-малките промени в пейзажа, които биха разкрили движението на врага и дори намеренията му.
	В края на войната само германците правят от въздуха по 4000 снимки на ден. ДЕЙВИД КАН — специалист по немско военно разузнаване, отбелязва в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978): „След 1917 г. и Антантата, и Централните сили толкова се страхували [от въздушното разузнаване], че никой не смеел да променя местоположението на войските през деня.“
	Един от най-популярните самолети за въздушно разузнаване през Първата световна война е британският _Де Хавиланд D.H.4_. Много от тях са били пригодени специално за фоторазузнаване. Най-впечатляващите разузнавателни самолети от това време са руските бомбардировачи _Иля Муромец_ — първите в света 4-моторни бойни самолети. За периода 1915–1917 г. 40 от тях извършват около 440 полета над вражеска територия. По време на всеки полет (за разузнаване или бомбардировки) са били оборудвани със стационарни фотокамери и като краен резултат руското командване получава 7000 въздушни снимки.
	Бомбардировачът _Иля Муромец_ спада към самолетите с далечен обсег на действие и затова справедливо може да се приеме за първия в света стратегически разузнавателен самолет. Онези самолети, които събират информация за отбраната, складовете и базите за снабдяване, а също така и за придвижването на войските и корабите на противника на фронтовата линия, извършват ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.
	През април 1917 г. Съединените щати влизат във войната — те вече имат опит във въздушната фотография. През 1916 г. в наказателната експедиция на генерал Джон (Блекджек) Пършинг в Мексико се провеждат немалко фоторазузнавателни операции. В хода на операцията за фоторазузнаване и визуални наблюдения участват около 15 двумоторни самолета _Джени_, построени в заводите _Къртис_.
	Между Първата и Втората световна война много страни бележат напредък в развитието на въздушната фотография. С наближаването на войната в Европа през 1936 г. френските военновъздушни сили започват фоторазузнавателни полети над Западна Германия. През февруари 1939 г. австралийският пилот СИДНИ КОТЪН извършва за френското и британското разузнаване няколко полета за аероснимки над Германия, Италия и Северна Африка, тайно пилотирайки модернизирания _12-А Суперелектра_ от корпорация _Локхийд_.
	В навечерието на Втората световна война Луфтвафе използва германския пътнически дирижабъл _ГРАФ ЦЕПЕЛИН_ през пролетта на 1939 г. за радиотехническо разузнаване над току-що създадената британска радиолокационна станция. Екипажът има за задача да определи дължината на вълните, на която работят британските радари, и разположението на радиолокационните комплекси. По-късно тези мисии са наречени ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ или радиолокационно наблюдение. Луфтвафе избира дирижаблите, тъй като самолетите по това време не са били пригодени за изпълнение на такива задачи. _Граф Цепелин_, базиран във Франкфурт, прави първия си наблюдателен полет в края на май 1939 г., но поради проблеми с оборудването не успява да получи необходимите данни. Вторият полет — в началото на август 1939 г., също е неуспешен. Дирижабълът е засечен от британски радар по време на първия му полет, но при втория остава незабелязан. _Граф Цепелин_ обаче го наблюдават хора от земята и когато лондонският вестник _Дейли телеграф_ публикува информацията, немското правителство отрича цепелинът да е напускал Германия и да се е доближавал до бреговете на Англия.


	Втора световна война
	По време на тази война — от 1939 до 1945 г., всички воюващи страни използват самолети за разузнаване и наблюдение. Отначало с фотокамери се оборудват обикновени бойни самолети, като най-често ги монтират на мястото на картечниците. Особено успешни в наблюдателните мисии за Великобритания са изтребителите _СПИТФАЙЪР_ и 2-моторните _МОСКИТО_, конструирани специално за фоторазузнаване (вариант _PR_ — за фоторазузнаване и вариант _FR_ за разузнавателни полети и редовни бойни полети). Последните — многофункционални самолети — са известни с възможността си да осъществяват полети на дълги разстояния при висока скорост, която им позволявала лесно да избягат от вражеските изтребители.
	Основните германски самолети за тактическо разузнаване са варианти на _Me–109_ — най-успешния изтребител от началото на войната, 2-моторният _Me–110_ и изтребителите _Me–210_. Няколко германски самолета тип бомбардировачи се използват за разузнавателни цели: _Ju–86P_ и _Ju–86R_ извършват успешни снимки от голяма височина. _Ju–88_ лети през цялата война и на всички фронтове. Първият в света реактивен изтребител _AR 234 БЛИЦ_ (Светкавица) широко се прилага за разузнавателни полети на дълги разстояния през последната година от войната.
	Великобритания влиза във войната с малки възможности за въздушно наблюдение и е принудена да разчита на гражданския пилот СИДНИ КОТЪН и самолета му за първите снимки на германски обекти. Но скоро тази роля е прехвърлена на разузнавателните варианти на успешните _Спитфайър_ и _Москито_.
	Американските военновъздушни сили също модифицират някои стандартни бойни самолети за изпълнение на разузнавателни мисии, сред които:

	__ИЗТРЕБИТЕЛИ:__
	_P–38 Лайтнинг_ (с ново означение _F–5_)
	_P–51 Мустанг (F–6)_
	_P–61 Блек уидоу (F–16)_
	_P–80 Шутингстар (F–16)_

	__БОМБАРДИРОВАЧИ:__
	_B–24 Либърейтър (F–7)_
	_Москито (F–8)_
	_B–17 Флаинг фортрес (F–9)_
	_B–25 Мичъл (F–10)_
	_B–29 СУПЕРФОРТРЕС (F–13)_
	_A–26 Интрудър (FA–26)_

	Военноморската авиация приспособява за разузнаване бомбардировача _PB4Y–1P Либърейтър_ и изтребителя_ F6F–5P Хелкет_, базиран на самолетоносач.
	През войната са създадени малко самолети, специално предназначени за разузнавателни мисии. Това са 2-моторните самолети _F–11_ и _F–12_, конструирани от индустриалеца Хауърд Хюз — пионер в авиацията. (Един от опитните образци — _XF–11_, пилотиран от Хюз, се разбива при изпитателен полет. На тежко ранения Хюз му дават кодеин, към който той се пристрастява. Хюз си пуска мустаци, за да скрие белег от катастрофата.) _F–12 Рейнбоу_ е самолет за дълги полети, с 4 мотора. Построен е само 1 образец.
	С времето фоторазузнаването става неделима част от всяка военна операция. Американската Девета военновъздушна ескадрила с база във Великобритания, а по-късно в Западна Европа извършва повече от 600 фоторазузнавателни операции на месец, за да подпомогне пехотата и военновъздушните сили през последната година от войната. Британските самолети също осигуряват фотопокритие на района.
	През цялата война и съюзнически, и германски самолети се използват за транспортиране и пускане на АГЕНТИ на вражеска територия. Агентите и провизиите за тях и за партизаните се пускат с парашути на вражеска територия нощем. Понякога самолетите кацат на територията на врага, за да изтеглят агенти или информатори. За изпълнение на тези задачи често са били използвани трофейни самолети, което е облекчавало полета над вражеската територия. Луфтвафе например е разполагало със съветски 4-моторен _TB–7 (AHT–42)_ и няколко американски _B–17 Флаинг фортрес_ и _B–24 Либърейтър_ за тази цел. Освен традиционното (с парашут) спускане германците използват и специални капсули (за трима души), закрепвани под крилете и спускани с парашут на земята. В капсулите освен за агентите е имало достатъчно място и за оборудването им. За изпълнение на подобни задачи германците сформират специално подразделение KG 200 (Kampfgeschwader 200).
	Съюзническите военновъздушни сили използват и самолети за откриване на радарните системи на противника. Първата такава операция на САЩ е проведена през есента на 1942 г. в района на Соломоновите острови. Създадената във ВМС на САЩ група с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Каст Майк проджект — 1_ използва за електронно разузнаване модифициран вариант на бомбардировач _B–17 Флаинг фортрес_. Базирана в Еспириту Санто на островите Нови Хебриди, групата извършва 8 мисии с американски и новозеландски екипажи. В кампанията за завладяването на Соломоновите острови и остров Нова Британия _Каст Майк_ използва за електронно разузнаване хидроплани — „летящи лодки“ — _PBY–5A Каталина_, а в средата на 1944 г. лети до Филипините, за да засече японски радарни станции. За електронно разузнаване на противника ВМС на САЩ също използват модифицирани _TBM Авенджър_, излитащи от самолетоносачи. Армейската авиация на САЩ започва да изпълнява полети за електронно разузнаване на Алеутските острови, изпращайки там _B–24A Либърейтър_ със задачата да открие японски радарни инсталации. Самолетът извършва 3 мисии от Адак, Аляска, през март 1943 г. Основно преобразуваният _B–17F Флаинг фортрес_ на армейската авиация също извършва мисии за ЕЛРАЗ през май 1943 г. в района на Средиземно море от бази в Северна Африка. (При тези мисии работят заедно с модифицирани британски бомбардировачи _Уелингтън_.)
	Ползата от засичането на вражеските радарни излъчвания не се е разбирала от всички и може би затова командването за югозападната част на Тихия океан в края на 1943 г. премахва специалното оборудване на първите получени _B–24_, специализирани за електронно разузнаване ЕЛРАЗ, и ги използва като обикновени бомбардировачи. Другите _B–24_ за ЕЛРАЗ, изпратени през октомври 1943 г., вече са „защитени“ от неподходящо използване и летят по предназначение, включително над Японските острови.
	Към края на Втората световна война електронното разузнаване, както и фоторазузнаването са окончателно признати като необходимо условие за водене на военни действия.


	Период на Студената война
	В следвоенния период самолетите се използват за стратегическо и тактическо наблюдение. Активизирането на американските и британските усилия за въздушно разузнаване се дължат основно на факта, че западните агенти не успяват да проведат успешно шпионските си мисии или загиват при изпълнението им. (До голяма степен това се дължи на ДОНАЛД МАКЛИЙН и ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ.)
	Първите ЕЛРАЗ мисии в следвоенната ера са извършени през септември 1946 г., когато широко използваният през войната _B–17_ е оборудван с електронна апаратура и е изпратен над съветска станция в Арктика. Американските военни са смятали, че базата е създадена с военна цел, но _B–17_ не засича радарни системи. На следващата година американски _C–47 Дакота_, прелитайки над Австрия и Източна Германия, е обстрелван от изключително точен противовъздушен огън независимо от гъстата облачност. Притеснени, че в Съветския съюз може да са разработили съвременни радари, ВВС на САЩ оборудват 2 самолета _B–17_ за разузнавателни мисии в този район. Полетите установяват, че руснаците използват пленени германски радари.
	Мисиите по ЕЛРАЗ стават практика за американските въоръжени сили. ВВС (обособени като самостоятелен род войски през 1947 г.) използват модифицирани бомбардировачи _B–29 Суперфортрес_, а военноморския флот — хидроплани _PBM Маринър_, модифицирани _PB4Y–2 Прайвътиър_ и модифицирани патрулни самолети _Либърейтър_.
	През юни 1950 г. — в началото на Корейската война, САЩ използват _RB–29_ за фотографско разузнаване над Северна Корея, а по-късно и турбореактивния самолет _RB–45C Торнадо_. От есента на 1950 г. и 2-та самолета се ескортират от изтребители, за да ги защитават от китайските прехващачи _МиГ–15_, които кръжат непрекъснато над Северна Корея. Въпреки че американските разузнавателни самолети са били атакувани, а някои и сериозно повредени, нито един не е бил свален.
	През май 1952 г. американските военновъздушни сили извършват 2400 фоторазузнавателни полета, а от април 1952 до март 1953 г. — средно 1792 полета на месец. През март 1953 г. армията получава 64 657 снимки. Военноморският флот също изпълнява фоторазузнавателни мисии, повечето със самолети _F2H–1P Банши_, които могат да излитат както от самолетоносачи, така и от земни бази.
	В началото на Студената война САЩ разработват програма за използването на БАЛОНИ за аероснимки. Освен балони, оборудвани с фотокамери (проект _МОБИ ДИК_), над СССР се изпращат и няколко балона с оборудване за разкриване на радарни системи (проект _Гранд юниън_). Носени от вятъра от запад на изток, те трябвало да достигнат западната част на Тихия океан и Аляска. Тези опити се оказват напълно безуспешни. Оборудването не функционирало, контролиращите устройства давали отклонения, самите балони се откривали трудно впоследствие, а много от тях се приземявали в Съветския съюз.
	Над Съветския съюз и пограничните райони с Китай се изпращат много самолети. Самолети на американските военновъздушните сили навлизат в съветски арктически райони главно от Аляска. Те са прекратени от президента Труман след избухването на Корейската война през юни 1950 г. Заедно с това за стратегическите анализи и за планирането на евентуални бомбардировки на стратегически обекти възниква необходимостта от информация не от периферните, а от вътрешните райони на СССР. САЩ се обръщат за помощ към Великобритания. И в резултат първият полет дълбоко във вътрешността на Съветския съюз е извършен от американски фоторазузнавателен самолет _RB–45 Торнадо_ с британски отличителни знаци и британски екипажи. Полетите се провеждат нощем. Първите са на 19–20 април 1952 г. от 3 самолета _RB–45_.Те са засечени от руснаците, които се опитват да ги свалят, но безуспешно. Втората мисия, състояща се от 3 самолета _RB–45_ с британски екипажи, се осъществява през нощта на 29 срещу 30 април 1954 г.
	Британците са помолени да включат новия си самолет _Канбера_ за аероснимки над полигона за изпитания на ракети _Капустин яр_ на Волга. Британците изпълняват тази втора мисия през юли 1953 г. Самолетите са повредени от противовъздушен огън, но въпреки това успяват да се приземят безпроблемно в Иран.
	Далекообхватни фотографски мисии, провеждани от голяма височина, за събиране на разузнавателна информация извършват и разузнавателните варианти на тежките стратегически бомбардировачи _B–36_. Някои от полетите на _RB–36_ от началото на 50-те години се провеждат напълно умишлено над съветска територия. Заплахата от съветски реактивни изтребители води до „олекотени“ модификации на 10-моторните бомбардировачи — премахнати са защитните им оръдия, както и други елементи от оборудването, теглото им е намалено, за да могат да летят на по-голяма височина. Но тези самолети с екипаж повече от 20 души както преди остават уязвими.
	{img:shpionazh-78.jpg|#RB–36D в момент на стиковка по време на полет с разузнавателния самолет RF–84F.}
	За разузнаване на съветското ракетно развитие САЩ създават високоефективния самолет _U–2_, който успешно прелита над СССР от 1956 г. до момента, в който един самолет от този тип е свален от съветски противовъздушни ракети на 1 май 1960 г. Всъщност _U–2_ не е самолет, а моторен планер с фото- и кинокамери и електронна апаратура. Няколко години _U–2_ е бил изключително ефективен, но пътят му към Съветския съюз е пресечен от руските ракети земя-въздух.
	В конструкторското бюро на т.нар. ЗАВОДИ _СКУНК_ на корпорацията _Локхийд_ са разработени самолет _A–12 ОКСКАРТ_ и неговият вариант _SR–71 БЛЕКБЪРД_. Те са приемници на _U–2_, създаден от същата фирма. За разлика от _U–2_ те летят с по-висока скорост, на по-голяма височина и имат на борда усъвършенствани средства за радиолокационна маскировка. И _A–12_, и _SR–71_ развиват скорост над 3200 км/ч, имат таван 25,5 км и са оборудвани със специална апаратура за стратегическо разузнаване, макар че никога не са летели над територията, за която са били предназначени — Съветския съюз. _A–12_, използван за целите на ЦРУ, лети над Северен Виетнам и над Северна Корея през 1967–1968 г. Това е единственото му оперативно приложение. _SR–71_ на военновъздушните сили лети над Северен Виетнам и Китай през 60-те години и над цели в Близкия изток. _A–12_ и _SR–71_ се смятат за най-бързите самолети в света, въпреки че през 80-те години има данни за по-бързи шпионски самолети — _АВРОРА_. През февруари 1990 г. _SR–71_ е изтеглен от употреба само 1 година преди Войната в Залива 1991 г. Тогава _U–2_ и спътниците осигуряват стратегическо разузнаване за Близкия изток.
	Така _U–2_ остава в експлоатация по-дълго, отколкото _A–12_ и _SR–71_. За да се спаси програмата по гигантския стратегически бомбардировач _B–70 Валкюри_, ВВС на САЩ предлагат да се създаде негова конфигурация за разузнаване и нанасяне на удари _RS–70 ВАЛКЮРИ_. Но построяването на _B–70_ е неуспешно и не се произвежда нито бомбардировачът, нито разузнавателният вариант. От началото на 60-те години фото- и електронно разузнаване над Съветския съюз извършват спътниците. През 70-те години самолетите продължават да предлагат по-добри филмови кадри, а също и по-своевременно покритие от спътниците (поради времето, необходимо за поемане на филмите). _KH–11_, изстрелян през декември 1976 г., е първият американски шпионски спътник, който има директна обратна връзка със Земята за предаване на фотоизображения. Той осигурява снимки за земната повърхност няколко часа след като е преминал над набелязаната цел.
	Ширококрилият _RB–57_ също се използва за далекообхватни шпионски мисии. Той е американският вариант на британския бомбардировач _Канбера_. Интересно е, че Съединените щати дават на Тайван няколко самолета _U–2, RB–57_ и _RF–101_ за полети над континентален Китай. Разузнавателната информация се използва и от 2-те правителства.
	По-късно британците използват далекообхватните бомбардировачи _Велиънт_, а след това и _Виктър_ с конфигурации за фоторазузнаване. Няма данни да са извършвали полети над Съветския съюз. Полагат се значителни усилия за ЕЛРАЗ със самолети по периферията на Съветския съюз и Китай. Те излитат от бази в Западна Европа, Северна Африка и Далечния изток. Често летят директно към съветската или китайската граница и се връщат обратно в последния момент. Понякога умишлено проникват зад границата и предизвикат задействането на специалните отбранителни радарни системи, засичайки така разположението и характеристиките им. Военновъздушните сили на САЩ осъществяват повече от 1000 ЕЛРАЗ полета всяка година с _RB–47 Стратоджет_, с _RB–50 Суперфортрес_ (последният е подобрен _B–29_), а по-късно и с _RC–135 СТРАТОТАНКЕР_. Военноморският флот използва _P4M–1Q МЪРКЕЙТЪР, P2V НЕПТУН, P3V ОРИОН, EC–121 СУПЕРКОНСТЕЛЕЙШЪН_ и _A3D–2Q СКАЙУОРИЪР_, базиран на самолетоносач. Немалко от тези самолети са били атакувани от противникови изтребители, а някои са били свалени (вж. по-нататък).
	Много от самолетите за тактическо разузнаване (фотографски и за ЕЛРАЗ) са създадени от ВВС на САЩ. Понякога тактическото и стратегическото разузнаване се припокриват, както това се случва по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА през октомври 1962 г. Първите разузнавателни сведения за разполагането на съветски стратегически ракети в Куба доставят самолети _U–2_. ЦРУ провежда наблюдателни полети над Куба с _U–2_ от 5 август до 7 октомври 1962 г. Стратегическото командване на военновъздушните сили подновява разузнавателните полети с _U–2_ над Куба на 14 октомври (1 самолет е свален от съветска ракета земя-въздух). Подробностите за наблюдаваните обекти се осигуряват от високолетящия военноморски фотографски самолет _F8U–1P КРУСЕЙДЪР_, по-късно подпомаган от _RF–101 Вуду_.
	Вездесъщият _A3D Скайуориър_, излитащ от самолетоносач, въпреки теглото му от 35 т се използва в 2 варианта: за фотографско и за електронно разузнаване. Малко по-малкият _A3J Виджилънт_, базиран на самолетоносач и развиващ скорост 2216 км/час, осигурява далекообхватна фотография за военноморския флот. Военновъздушните сили използват за електронно наблюдение модифицирания вариант на _A3D_ с означение _EB–66_, а за фоторазузнаване — вариантите _RB–66_. (През октомври 1962 г. е проведена стандартизация за класификация на самолетите на различните родове войски на САЩ, като за авиацията в армията, ВВС и военноморския флот е приета единна система. _P2V Нептун_ става _P–2, P3V Орион — P–3, WV–2 Уорнинг стар — EC–121, A3D Скайуориър — A–3, A3J–1P Виджилънт — RA–5C_, и _F8U–1P Крусейдър — RF–8A_. Всички разузнавателни самолети получават означение _R_ или _Е_, като последните включват самолетите за ЕЛРАЗ, за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ и за радарно наблюдение.)
	Повечето от тези самолети се използват по време на Виетнамската война, както и _RF–4_, невъоръжен фоторазузнавателен вариант на _F4H ФАНТОМ_ — един от най-успешните изтребители, използвани от военновъздушните сили и морските пехотинци. _EC–47_ на военновъздушните сили, наричан още _Гуни бърд_ (Хищна птица), е използван над джунглите в Южен Виетнам като платформа за откриване на радарни установки. Единственият транспортен самолет, който се доближава до постиженията на _C–47_, е _C–130 Херкулес_, също използван за ЕЛРАЗ от САЩ, както и _EC–130_.
	Безпилотни самолети се използват отдавна от американските военни служби като въздушни мишени за учебни стрелби на зенитни и ракетни комплекси на ПВО. През 60-те години на базата на телеуправляемите машини, конструирани от Раян, са създадени безпилотните разузнавателни самолети _БЪФАЛО ХЪНТЪР AQM–34_. От август 1964 до юни 1975 г. тези самолети извършват 3435 полета за фото- и електронно разузнаване.
	Необичайният разузнавателен апарат _D–21_ е създаден с идеята да бъде изведен на височина от самолети _A–12_ и _SR–71_. Вместо това за целта е бил използван стратегическият бомбардировач _B–52H_, който издига _D–21_ над континентален Китай. Извършени са 12 подобни полета. Израелците разработват добилата известност разузнавателна сонда _Скаут_, която е била използвана и за други мисии по време на израелското нападение над Ливан през 1982 г. Тези сонди наподобяват самолетен модел и са снабдени с телевизионни камери с телефотографски лещи. През 1982 г. израелците ги използват, за да откриват сирийски противовъздушни инсталации в Ливан. Сондите _Скаут_ са били пускани и над американски военноморски кораби в бейрутското пристанище — веднъж дори докато министърът на отбрана Каспар Уайнбъргър е бил на кея. Те не са били засечени от американските военни. Американците създават няколко подобни подобрени варианта на израелските сонди, включително модела _Пайъниър_, използван ефективно по време на Войната в Залива 1991 г. (Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.)
	По време на кратката Война в Залива през януари и февруари 1991 г. се използват много самолети и сонди _Пайъниър_ за разузнаване. _U–2_ отново е на служба, а така също вече старият _RF–4C Фантом_ и изтребителят _F–14 Томкет_ на военноморския флот. Много полезни за проследяването на иракските сухоземни и въздушни действия са 2-та експериментални _E–8 ДЖЕЙСТАРС_ и _E–2C Хоки, E–3 Сентри, EA–3B Скайуориър_ и електронният самолет _EP–3 Орион 1E–2_. Британският _Торнадо_ и _RF–5E Тайгър II_ на Саудитска Арабия също се оказват изключително удачни.


	Съветската авиация
	Тъй като Съветският съюз не разполага с бази в чужбина, от които да извършва полети над САЩ, събирането на разузнавателна информация се извършва със спътници.
	Подобно на САЩ Съветският съюз приспособява самолети от типа на бомбардировачите за далекообхватни разузнавателни мисии. Използва предимно _Ту–16 БЕДЖЪР_ и _Ту–22 БЛАЙНДЪР_ със среден радиус на действие и далекообхватните _Ми–4 БИЗОН_ и _Ту–20 БЕЪР_.
	_Беджър, Блайндър_ и _Бизон_ са турбореактивни самолети, а огромният _Беър_ е единственият турбовитлов самолет в света, приет на въоръжение. Елегантният 4-моторен самолет с обратновъртящи се витла се използва както за стратегическо (_Беър-E_), така и за военноморско разузнаване (_Беър-D_ и _F_). _Беър-D_ е оборудван със специален канал за видеовръзка, с помощта на която ракетите може да се насочват за атака срещу военните кораби на противника. Обхватът на действие е над 12 000 км, които може да се удължат с презареждане по време на полет. Съветските военноморски самолети _Беджър_, а след тях и _Беър_ провеждат подробни наблюдателни полети над американски военноморски кораби в открити води още от март 1963 г. Те излитат от бази в Сибир и полетите им стигат понякога до Хавайските острови. Използвайки полетите за тренировка и за разузнаване на американските военноморски сили, съветските самолети (често „съпровождани“ от изтребители на САЩ) започват да се появяват също в района на Атлантика и Средиземно море. Полетите над Средиземноморието се осъществяват от бази в Египет — понякога с египетски екипажи и египетски отличителни знаци.
	Първият значителен разузнавателен полет на съветски самолет е през април 1970 г., когато двойка разузнавателни самолети _Беър-D_ излитат от Колския полуостров, прелитат над Северния полюс, спускат се над Норвежко море, след което продължават на юг и се приземяват в Куба. Така без кацане те преодоляват над 8000 км. След неколкодневен престой в Куба самолетите _Беър_ се завръщат в родината си. В края на април друга двойка _Беър_ отлита за Куба, а трета двойка извършва полета през май 1970 г., като създава редовно трасе за подобни операции. През 80-те години тези полети стават регулярни. _Беър_ лети винаги по двойки, до 1983 г. — _Беър-D_, а след това — и _Беър-F_.
	До края на Студената война самолетите _Беър_ извършват общо наблюдение и ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ край бреговете на Северна Америка на 200–250 мили (320 — 400 км) от брега.
	(През 1973 г. двойка самолети _Беър_ лети до Конакри, Гвинея. Няколко пъти — изглежда, от Куба и от Конакри, се изпълняват координирани разузнавателни полети над южната и централната част на Атлантика. Съветските самолети престават да излитат от Конакри през 1977 г. и обичайният маршрут за _Беър D_ се променя — използват се летища в Луанда, Ангола. Тези полети пресичат Атлантическия океан между Куба и Ангола.)
	По време на Студената война Съветският съюз разработва няколко типа специализирани самолети за стратегическо разузнаване. Най-яркият представител на този клас е стратегическият разузнавателен самолет _RSR_, който в действителност нито веднъж не се издига във въздуха. Проектът е приет през 1953 г., когато започва и работата по американския _U–2_. Но замисълът на съветските конструктори е значително по-амбициозен: да създадат самолет, способен да развива скорост 2960 км/ ч и да е с таван на полета 33,3 км. Американският самолет е предвиден за скорост, близка до звука, и таван 23,3 км. Проектът на _RSR_ бил толкова радикален и фантастичен, че се наложило да бъде създаден промеждутъчен модел, какъвто е _NM–1_, произведен 1959 или 1960 г. Но _NM–1_ показва много недостатъци (леснообяснимо, като се има предвид революционният конструкторски замисъл) и изпълнението на програмата е преустановено. Подобен на американския _U–2_ като замисъл и принцип на работа е _М–17 МИСТИК_, разработен от конструкторското бюро на Мясишчев. Той влиза в експлоатация в началото на 80-те години. Лети на над 23,3 км височина и като _U–2_ е бавен — развива скорост едва 750 км/ч. И накрая, както своят американски аналог съветския самолет освен разузнавателни извършва и научноизследователски полети.
	Руснаците имат и няколко модифицирани самолета тип изтребители за тактическо разузнаване. 2 от тях са особено важни в конфронтацията между Изтока и Запада — _Як–25R МЕНДРЕЙК_ и _ЯК–28 Флашлайт-D_. И двата са създадени от дизайнерското бюро на Яковлев. _Мендрейк_ е за стратегическо разузнаване — лети независимо от атмосферните условия. Таванът му е 23,3 км. Що се касае до разузнавателния _Як–25R_, взет на въоръжение през 1959 г., всички или поне повечето специалисти са убедени, че е създаден на базата на изтребителя _Як–25_. Извършил е няколко наблюдателни полета над Китай. По модела на _ЯК–25_ е създаден и тактическият бомбардировач (и за тактическо разузнаване) _Як–28_. Широко е използван _Як–28R Бруър-D_, който навлиза в експлоатация през 1969 г. Апаратурата за електронно проследяване е монтирана в бомбеното гнездо, а няколкото камери — в носовата част.
	Най-ефикасният съветски разузнавателен самолет е модификацията на щурмовия _Су–24 Фенсър_, който все още се използва.


	Шпионски операции в Близкия изток
	Освен стратегическото въздушно разузнаване, което американските и британските самолети извършват над Съветския съюз и съветските — над Великобритания и по периферията на САЩ, по време на Студената война 3-те страни провеждат разузнавателни наблюдения над Израел и арабските страни. През 1948–1949 г. — по време на Израелската война за независимост, британски и египетски самолети излитат от Египет и извършват разузнаване над израелска територия. През лятото и есента на 1948 г. самолети _Москито_ осъществяват няколко наблюдателни полета над израелска територия на 10 км височина. Те летят необезпокоявано, тъй като израелските изтребители не могат да достигнат този таван достатъчно бързо, за да ги преследват. Все пак неопитните израелски военновъздушни сили свалят _Москито_ на 20 ноември 1948 г. и няколко самолета _Спитфайър_ по време на шпионски полети през 1949 г. (Вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ.)
	През следващите години американски и съветски разузнавателни самолети често извършват наблюдателни полети над Израел. Американците използват _U–2_, а руснаците — осъвременени _МиГ_, които излитат от Египет. Израелски пилоти свалят няколко _МиГ_-а, управлявани от руснаци. На 19 юли 1963 г. двойка израелски изтребители _Мираж_ дават предупредителни изстрели и принуждават американски _RB–57A Канбера_ да се приземи на летище Лод (по-късно „Бен Гурион“).
	Израелците на свой ред използват самолети _Метеор_, оборудвани с камери, а по-късно _Мираж_ и _RF–4 Фантом_ за разузнаване на определени цели в съседните арабски страни.


	Тактическо разузнаване и разузнаване на бойното поле
	За събиране на фотовизуална и електронна информация армиите на някои страни водят тактическо бойно разузнаване, използвайки за тази цел както самолети, така и вертолети. Що се отнася до самолетите, всички (с изключение на специално отбелязаните в тази статия) са модификации на обикновените бойни самолети.
	Електронното бойно разузнаване включва събиране на информация за средствата за комуникации на противника и за неговите тактически радари. В днешно време САЩ имат на въоръжение за тази цел самолети _RV–1 Мохоук_ и _RC–12 Суперкинг еър_, а също вертолета _EH–60 Блекхоук_. (Вж. _ГАРДРЕЙЛ_.)


	_САМОС_

	Спътниковата система за ракетно наблюдение (Satellite and Missile Observation System) _САМОС_ е разработвана от ВВС на САЩ. За разлика от фотографския спътник _КОРОНА_, който изстрелва капсулата с филм към Земята, тя е оборудвана с фотолаборатория на борда. Готовите снимки се сканират и се предават на земните станции по телевизионен канал.
	_САМОС_ подобно на _Корона_ е създаден по проекта _Бойна система (WS) 117L_ и с конкурс между фирми за правото да разработят разузнавателен спътник. Отначало названието е _Сентри_ (Страж), а по-късно е преименувано _САМОС_.
	Военновъздушните сили успяват да финансират разработката на спътника. По същото време ЦРУ създава серията _Корона_. Това става възможно благодарение на силната подкрепа на Конгреса за спътниковите програми в края на 50-те години. Тогава всички са загрижени от проблема за „изоставането на САЩ по ракетния въпрос“ от Съветския съюз. Обаче системата на _САМОС_ за предаване на информацията на Земята се оказва с дефекти. По-късните модели на този спътник, както и _Корона_ използват спускаеми апарати — капсули — за изпращането на филмите на Земята (в специални капсули готовите филми се катапултират от спътника и с парашут се спускат над океана, където чакащи самолети ги прехващат). Освен финансовите въпроси възниква и проблемът, чий е _САМОС_. Ако _Корона_ е проект на ЦРУ, то ВВС смятат, че _САМОС_ е техен проект. Някои високопоставени правителствени чиновници заявяват, че разузнавателните спътници са национално достояние и не могат да принадлежат на една или друга служба. Случаят със _САМОС_ е разрешен на 25 август 1960 г., когато е създадено строго секретното УПРАВЛЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (УНР). От една срана, УНР е подразделение на Министерството на отбраната, а, от друга, влиза като самостоятелна структура в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ и по такъв начин е под контрола на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (т.е. директора на ЦРУ).
	_САМОС_ е предаден на УНР, но щабквартирата на военновъздушните сили, които са му ПРИКРИТИЕ, упражнят до голяма степен контрол над проекта. Самият проект обаче е извън компетенцията на ВВС и затова генерал Къртис Лъмей — ръководител на Стратегическото въздушно командване, не контролира работата по спътника.
	Първият опит за изстрелване на _САМОС_ е на 11 октомври 1960 г. и е неуспешен. Следващият опит също е неуспешен поради отказ на втората степен на ракетата носител _Аджена_. На 31 януари 1961 г. е проведено третото, вече успешно изстрелване на _САМОС 2_. Спътникът предава снимки на американската земна станция в продължение на месец. Необходими са обаче няколко месеца, за да бъдат разчетени, тъй като са с много лошо качество. Спътникът тежи 1,902 т и е в орбита 472–554 км над Земята.
	Спътниците _Корона_ вече осигуряват полезна фотография повече от 5 месеца преди успешното изстрелване на първия спътник _САМОС_.
	Следващите 2 опита за изстрелване на _САМОС_ се провалят. След това започват успехите, с много малко провали. До 27 ноември 1963 г. от 31 опита само 5 са неуспешни. Въпреки това УИЛЯМ БЪРОУЗ пише в „Строго секретно“ („Deep Black“, 1986):

	Някои наблюдатели отбелязват, че е постигнат прогрес от 6 м [способността на камерите да фиксират на Земята предмет с такъв размер] до 1,5 м с напредването на програмата. Други, включително Хърбърт Сковил-младши от ЦРУ, твърдят, че _САМОС_ никога не е осигурявал полезна информация.

	И все пак президентът Кенеди използва снимки, направени от _САМОС_, при вземането на решения по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА през 1962 г.
	Спътниците _САМОС_ не получават означение _КИЙХОУЛ_, въпреки това основната система камери на _САМОС_ се използва в неудачната програма _ЛАНЯРД_ като _KH–6_.


	Санитарна обработка

	Внасяне на изменения в документ (по-точно изваждане на някои сведения), за да бъдат скрити източниците и методите на разузнаване.


	_Сантен_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на проектирания от корпорация _Локхийд_ шпионски самолет _CL–400_, който е замислен като приемник на _U–2_, но така и не е създаден.


	_Сапфир_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на шпионски кръг, който вероятно е работил в СВДК — френската Служба за външна документация и контраразузнаване. Информацията за него е разкрита пред ЦРУ през декември 1961 г. от АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — сътрудник на КГБ.
	Според Голицин АГЕНТИ на _Сапфир_ са проникнали в правителството на Шарл дьо Гол, в щабквартирата на НАТО в Париж и в самата СВДК. По препоръка на ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на контраразузнаването в ЦРУ, президентът Кенеди пише на Дьо Гол и му разказва за направените разкрития. Резидентът на ЦРУ в Париж предава писмото на Дьо Гол лично.
	Дьо Гол подозира, че това е замислен от ЦРУ и насочен срещу него самия план, и нарежда на СВДК да прекъсне отношенията си с ЦРУ. Когато разбира, че французите не реагират на предупреждението за _Сапфир_, Енгълтън нарежда да се извърши КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ във френското посолство във Вашингтон. Целта му е да се добере до кодовете и информацията, за да се запознае с дипломатическите съобщения и да разбере какво точно възнамеряват французите. Конспиративните прониквания са разкрити и резидентът на СВДК във Вашингтон е отзован.
	Случаят _Сапфир_ е в основата на романа на Лиън Юрис „Топаз“ („Topaz“, 1967), по който по-късно е създаден филм (вж. ФИЛМИ). Книгата е толкова автентична, че някои наблюдатели смятат, че ЦРУ е подало необходимата информация на Юрис. Френски разузнавач завежда дело срещу Юрис и филмовата компания, което завършва с успех за него. Преживяванията в съда служат на Юрис за нова книга — „QB VII“, 1970.
	Сред шпионите в _Сапфир_ е Жорж Пак — прессекретар в НАТО. Оперативни работници от френското разузнаване го засичат да предава материали на съветски АГЕНТУРИСТ. Мотивите да предава дипломатически и военни тайни на руснаците според Пак са разведряване на международното напрежение. Той твърди, че съветските разузнавачи са му показали писмо на Никита Хрушчов, в което се казва, че по време на Берлинската криза от 1961 г. той се е ръководил от предадените от Пак материали за НАТО при вземане на решенията си. Той получава доживотна присъда за държавна измяна, която по-късно е намалена на 20 години.
	От материалите на американската дешифровъчна операция _ВЕНОНА_ става ясно, че научният сътрудник на френското Министерство на авиацията Андре Лабарт също е съветски агент още от 40-те години. Френското разузнаване смята, че той е вербувал Пак в Алжир през 1944 г.


	_Сатир_

	Операция на британското разузнаване по разгадаване на технологично много сложно подслушвателно устройство и на принципа му на действие, което е открито в държавния герб на САЩ, висящ над бюрото на американския посланик в Москва. БРЪМБАРЪТ е поставен от руснаците и през цялото време на безпрепятствена работа (1952 г.) съветското разузнаване е имало достъп до обширна секретна информация, отнасяща се до държавните интереси на САЩ.
	Микрофонът е открит от техниците, които извършвали рутинна проверка по разкриване на подслушвателни устройства в кабинета на посланика преди посещение на американския държавен секретар. Американските специалисти не могли да открият начина, по който устройството действа. Ясно било само, че се задейства и се захранва от голямо разстояние чрез УКВ излъчване (т.е. операторът може да се намира далеч от посолството).
	Доколкото е известно, устройството е предадено на англичаните. Електронният специалист ПИТЪР РАЙТ го изучава и успява да разгадае тайното му действие. Изследванията върху тайнствения микрофон отнемат на Райт 18 месеца къртовска работа. Усилията му получават КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Сатир_. Той създава и прототип, който да се използва в британския КОНТРАШПИОНАЖ.


	Сатлър, Джеймс (1938)

	АГЕНТ от източногерманското външно разузнаване в САЩ. Роден в Ню Йорк. Учи в Калифорнийския университет в Бъркли, а по-късно — в Източна и Западна Германия и в Полша. Говори свободно немски, пътува често до Европа, преподава, извършва изследователска дейност и посещава международни конференции. Известно време работи за Атлантическия институт за международни отношения в Париж.
	В началото на 70-те години Сатлър пристига във Вашингтон и започва работа като специалист по международните отношения в Атлантическия съвет на САЩ — външнополитическа организация, която работи върху политическите и военните проблеми на СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ. Понякога американското правителство използва Атлантическия съвет като полигон, в който се проверяват потенциалните планове и намерения на политическото ръководство на САЩ.
	През 1973 г. Сатлър е разкрит от източногермански РАЗУЗНАВАЧ, избягал в Западна Германия и предал някои от АГЕНТИТЕ, чиято информация е била изпращана в КГБ.
	Сатлър е вербуван през 1967 г. Когато научава, че е работил за източногерманското разузнаване, ФБР поръчва на министъра на военноморския флот Джон Леймън, който познава Сатлър, да го вербува за ДВОЕН АГЕНТ. След като признава за шпионската си дейност пред Леймън, Сатлър бяга в Мексико, където напразно се опитва да получи помощ от съветското посолство.
	След това за кратко се връща във Вашингтон, където Министерството на правосъдието, използвайки слабо познат и рядко прилаган федерален закон, го кара да се регистрира като шпионин. На 23 март 1974 г. Сатлър попълва анкета GA–1, която се издава от отдела за вътрешна сигурност на Министерството на правосъдието. Сатлър отбелязва с „да“ отговора на въпроса: Имате ли познания за тактиката на шпионажа, контрашпионажа или саботажа на чуждо правителство или чуждестранна политическа партия? След това описва живота си на шпионин:

	От 1967 г. съм предал на вишестоящите си ръководители в Берлин, ГДР, информация и документи, които съм получавал за Северноатлантическия пакт от отделни лица в институции и правителствени агенции на правителствата на Германия, Съединените щати, Великобритания, Канада и Франция. Фотографирах част от тази информация с микродискова камера и поставях микродисковете в пакети, които изпращах в Западна Германия. Знаех, че началниците ми в Берлин, ГДР, по-късно ще получат пратката. Други документи и информация фотографирах с камера _Минокс_ и лично отнасях филма на началниците си в Берлин или ги предавах на куриер. Микродисковата камера ми е дадена от началника.

	Сатлър признава, че е получил приблизително 15 000 долара за дейността си, а също и _Почетно отличие_ на Министерството за държавна сигурност на Източна Германия.
	Според някои сведения американското контраразузнаване „временно“ е превербувало Сатлър и той разкрива сложната система на връзка, по която неговата информация от Вашингтон е стигала през Канада, Западна Германия и ГДР най-накрая в Москва.
	Сатлър изчезва скоро след като подписва формуляра анкета, в който признава, че е шпионин. Леймън смята, че ако не е бил разкрит през 80-те години, Сатлър „досега можеше да бъде какво ли не — заместник-министър на отбраната или даже държавен секретар“.


	Сафорд, Лоурънс (1893–1973)

	Един от пионерите в КРИПТОАНАЛИЗА и основател на дешифровъчната служба във ВМС на САЩ.
	През 1916 г. Сафорд завършва американската военноморска академия и служи на бойни кораби. През 1924 г. възстановява ликвидираното след Първата световна война подразделение на военноморското разузнаване за прехващане на каналите за връзка на японския военноморски флот. С негови усилия е създадена специална служба към военноморското управление за комуникации, наречена Изследователски отдел. Изследователският отдел получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ OP–20-G. OP означава офис на ръководителя на военноморските операции; 20 — военноморски комуникации, а G — VII отдел в управлението. По-късно отделът е преименуван в Група за сигурност на връзките. Отначало в службата работят 5 души: Сафорд и 4 цивилни специалисти. Първата задача на новата служба е да дешифрира японските дипломатически съобщения, тъй като от тях е имало в достатъчно количество.
	След като отново служи на бойни кораби през 1925–1929 г., Сафорд се връща към криптографските задължения за нови 3 години, а след това пак е в мореплаването. Накрая, през 1936 г., за трети път оглавява OP–20-G и остава на криптоложка работа до края на кариерата си във военноморския флот. От 1949 г. до 1951 г. е заместник-директор на АГЕНЦИЯТА ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, след което се оттегля от активна служба през 1951 г.
	През 1958 г. Конгресът на САЩ го награждава със 100 000 долара за военновременните му изобретения и патенти.


	Саша

	Вж. НОСЕНКО, ЮРИЙ.


	СБП

	Руската Служба за сигурност (безопасност) на президента — преди това Девето главно управление на КГБ, — създадена като независима правителствена служба на 17 декември 1993 г.
	Освен че се грижи за сигурността на вишестоящите официални лица и за охраната на Кремъл, СБП осигурява надзора на правителствените комуникации на най-високо равнище и самолетните услуги (преди това 235-а въздушна ескадрила), ръководи и охранява подземните командни центрове, поддържа специалните влакови системи, които свързват ключовите правителствени обекти в района на Москва, както и други „стратегически обекти“.
	Ръководител на СБП от 1993 до юни 1996 г. е генерал-майор Александър Коржаков, преди това работил в Девето главно управление на КГБ.


	СБР

	СЪЮЗНИЧЕСКО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ.


	Свалени самолети

	Голям брой американски самолети за РАЗУЗНАВАНЕ и събиране на разузнавателни сведения са били обстрелвани по време на Студената война от съветски и китайски изтребители и ракети земя-въздух. Първата атака срещу американски самолет, извършена от руснаците след Втората световна война, е осъществена, когато изтребители _Як_ обстрелват _B–29 СУПЕРФОРТРЕС_ и го принуждават да се приземи. Американският самолет е имал за задача да спусне провизии за военнопленници близо да Хъмхън, Корея, на 29 август 1945 г. Първата атака срещу разузнавателен самолет е извършена близо до окупирания от руснаците Порт Артур. По време на обичайната си мисия по наблюдение и контролиране на японските кораби, евакуиращи войските си от Северен Китай, на 15 октомври 1945 г. един американски военноморски 2-моторен патрулен самолет _PBM Маринър_ е бил „спипан“ от съветски изтребител. _PBM_ се е бил приближил на около 3,2 км от китайския бряг. Съветският изтребител обаче не открил огън, докато американският самолет не се приближил на 64 км южно от Порт Артур. _PBM_ се снишил до водната повърхност, за да успее да избяга от преследвача си.
	Загубите на Съединените щати, включително 1 куриерски самолет на ЦРУ, принуден да кацне в Съветския съюз през 1958 г., са описани по-нататък. Разузнавателните самолети, свалени по време на Корейската и Виетнамската война, не са описани тук. Според непотвърдени от американските служби сведения разузнавателен _B–36_ се е разбил близо до или в Съветския съюз, докато е извършвал наблюдателен полет през 50-те години.
	По време на тези инциденти са убити приблизително 150 американски пилоти. През 1992 г. руският президент Борис Елцин заявява, че руснаците са задържали 12 свалени пилоти. Смята се, че до разпадането на Съветския съюз в края на 1991 г. не е останал жив нито един от тях. Няколко американски разузнавателни самолета са били атакувани от вражески изтребители, но не са били свалени, въпреки че са им били нанесени повреди. Повечето нападатели са руснаци или китайци, но _EC–130 Херкулес_ и _RC–135 Стратотанкер_ са прехванати от либийски изтребители. Смята се, че най-малко девет самолета _U–2_, три _RB–57_ и два _RF–101_, управлявани от тайвански пилоти, са били свалени над Китай. Те не са включени в следния списък на свалените самолети:
	8 април 1950 г.: _PB4Y–2 Прайвътиър_ на американския военноморски флот за ЕЛРАЗ е свален от съветски изтребители над Балтийско море. Нито един от 10-членния екипаж не оцелява, въпреки че има сведения някои от тях да са пленени. Самолетът е бил без въоръжение.
	6 октомври 1951 г.: Патрулен самолет _P2V–3 НЕПТУН_ на американския военноморски флот, извършващ полет за метеорологично проучване, изчезва в близост до бреговете на Сибир, след като е бил обстрелван от съветски изтребители. Загиват и 10-имата членове на екипажа.
	13 юни 1952 г.: _RB–29 Суперфортрес_ на американските военновъздушни сили с 12-членния екипаж изчезва безследно по време на разузнавателна мисия над Японско море. Някои източници съобщават за атака на съветски изтребител.
	7 октомври 1952 г.: _RB–29A Суперфортрес_ на американските военновъздушни сили изчезва по време на рутинен полет край японските брегове. Вероятно е свален от съветски изтребители. 8-членният екипаж вероятно загива.
	29 ноември 1952 г.: Американски товарен самолет е свален над Североизточен Китай. Заловените членове на екипажа ДЖОН ДАУНИ и РИЧАРД ФЕКТО са върнати в Съединените щати съответно през 1973 и 1971 г. Другите двама загиват.
	18 януари 1953 г.: _P2V–5 Нептун_ на американския военноморския флот е принуден да се потопи в Тайванския проток край Шантоу, Китай, след като е бил обстрелван от китайски противовъздушни оръдия. Седем души от екипажа безследно изчезват — вероятно двама са пленени от китайците. Хидроплан на американската брегова охрана се разбива, излитайки да търси липсващия самолет.
	29 юли 1953 г.: _RB–50 Суперфортрес_ на американските военновъздушни сили е свален от съветски изтребители над Японско море. Вторият пилот е спасен, но 16 души от екипажа загиват, въпреки че успяват да скочат с парашути, поради което се предполага, че са пленени от руснаците.
	4 септември 1954 г.: Патрулен _P2V–5 Нептун_ на американския военноморски флот е свален от съветски изтребители на 46 км от сибирския бряг. Един член на екипажа е убит, а останалите 9 оцелели са спасени на следващия ден.
	7 ноември 1954 г.: _RB–29_ на американските военновъздушни сили за фоторазузнаване е свален близо до Хокайдо, Япония, от съветски изтребители. От 11-членния екипаж 1 загива, а другите са спасени.
	22 юни 1955 г.: Патрулен _P2V–5 Нептун_ на американския военноморски флот е нападнат от съветски изтребители близо до остров Св. Лаврентий в Берингово море. Самолетът се разбива на острова. Седем души от 10-членния екипаж са ранени, а трима са невредими.
	22 август 1955 г.: _P4M–1Q Мъркейтър_ на американския военноморски флот за ЕЛРАЗ е свален край островите Шъндзъ на 52 км от китайския бряг, докато изпълнява нощна мисия. И 16-имата членове загиват. Телата на някои от тях са открити от американски спасителен самолет.
	27 юни 1958 г.: Изпълняващ куриерска мисия за ЦРУ транспортен _C–118_ на американските военновъздушни сили с 6-членен екипаж и трима служители на ЦРУ навлиза 160 км в пределите на съветското въздушно пространство и е принуден от изтребители да кацне в съветска Армения. Петима скачат с парашути, преди самолетът да се приземи, двама от които са ранени. Всички са пуснати след 10-дневни разпити. Самолетът е излетял от писта в Адана, Турция, и се е насочил на изток към Техеран. Навлязъл е в съветското въздушно пространство поради лоши атмосферни условия и е бил атакуван от изтребителите. Било е преценено, че самолетът не е изпълнявал шпионска мисия.
	2 септември 1958 г.: _EC–130 Херкулес_ на американските военновъздушни сили за ЕЛРАЗ със 17 души на борда е улучен от съветски изтребители и катастрофира в съветска Армения. Телата на 6 души са върнати от съветското правителство. За останалите 11 не се споменава нищо.
	16 юни 1959 г.: Патрулен самолет на американските военноморски сили _P4M–1Q Мъркейтър_ е нападнат от съветски изтребители над Японско море на 136 км източно от Вонсан, Северна Корея. Улученият самолет се връща до военновъздушната база Нихо в Япония. Артилеристът на опашната картечница е сериозно ранен.
	1 май 1960 г.: Използваният от ЦРУ _U–2_ е свален от съветска ракета земя-въздух близо до Свердловск. Пилотът ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС е пленен.
	1 юли 1960 г.: _RB–47_ — вариант на _B–47 СТРАТОДЖЕТ_ — на американските военновъздушни сили за ЕЛРАЗ е свален от съветски изтребители МиГ–19 над Баренцево море по време на полет от база в Англия. От 6-членния екипаж четирима загиват, а двамата оцелели са освободени от съветското правителство на 25 януари 1961 г.
	7 октомври 1962 г.: _U–2_ на американските военновъздушни сили е свален от съветска ракета _SA–2_ земя-въздух. Пилотът — майорът от военновъздушните сили РУДОЛФ АНДЕРСЪН-МЛАДШИ — е убит.
	10 март 1964 г.: _RB–66 Дистройър_ на американските военновъздушни сили е свален над Източна Германия от съветски изтребител. Тричленният екипаж успява да скочи с парашути. Един е ранен. И тримата са предадени на американското правосъдие.
	15 април 1969 г.: _EC–121M Уорнинг стар (Суперконстелейшън)_ на американския военноморски флот, изпълняващ ЕЛРАЗ мисия край бреговете на Северна Корея, е свален от корейски изтребители. Всички 31 души на борда загиват. Две от телата са открити в морето.
	5 февруари 1973 г.: _EC–47Q Скайтрейн_ на американските военновъздушни сили е свален по време на разузнавателна мисия над Лаос (една седмица след Парижкото споразумение за прекратяването на Виетнамската война). На борда е имало 4-членен екипаж. Според някои от докладите двама са пленени и вероятно отведени в Съветския съюз за разпит.
	Няма сведения съветски разузнавателни самолети да са свалени от американците. Съветски _БЕДЖЪР_ пада в морето в близост до американския самолетоносач _Есекс_ на 25 май 1968 г., докато извършва серия полети над американския кораб. Оцелели след катастрофата няма. Няколко съветски самолета с египетски отличителни знаци са свалени от израелски изтребители в Близкия изток. Израелците освен това свалят и няколко британски разузнавателни самолета. На 20 ноември 1948 г. новият _P–51D Мустанг_ прехваща _Москито PR Mk 34_ при разузнавателен полет. Въпреки че картечниците на _Мустанга_ засичат след няколко серии, _Москито PR Mk 34_ е ударен и пада в Средиземно море. И двамата членове на екипажа загиват. (Пилот на _Мустанга_ е Уейн Пийк — бивш пилот от американските военновъздушни сили, който воюва като доброволец за Израел.)
	На 7 януари 1949 г. — утрото, когато влиза в сила спирането на огъня между Египет и Израел, няколко въоръжени британски разузнавателни самолета навлизат над окупираната от Израел територия в пустинята Негев. Израелските противовъздушни оръдия обстрелват 4 самолета _FR.18 Спитфайър_, изпълняващи незначителна мисия. Един от самолетите е свален, пилотът катапултира, но го пленяват. Докато останалите 3 самолета _Спитфайър_ наблюдават как парашутът се спуска към земята, се появяват 2 израелски изтребителя _Mk.IX Спитфайър_ и свалят останалите 3 въоръжени фоторазузнавателни самолета. Един от пилотите е убит, а другите двама катапултират успешно. (Четирите британски изтребителя _Темпест_, изпратени да потърсят липсващите _Спитс_, също са нападнати от израелски изтребители. Единият е свален, а оцелелият отвръща на огъня, преди да се оттегли на египетска територия.)


	\* СВДК

	Служба за външна документация и контраразузнаване — СВДК (Service de Documentation Exterieure et de Contreespionnage — SDECE), на Франция, която става мощна организация без ограничения както в пределите на Франция, така и извън страната.
	СВДК е създадена на мястото на ГУПИ (Главно управление за проучвания и изследвания) — разузнавателната служба на генерал Шарл дьо Гол. През януари 1946 г. той подава оставка като временен президент на Франция и вместо ГУПИ се появява СВДК. По същото време голистът АНДРЕ ДЕВАВРЕН е уволнен и на негово място идва социалистът и доверено лице на министъра на вътрешните работи Анри Рибиер.
	Официално ГУПИ е само преименувано. В действителност обаче промяната е значителна, тъй като ГУПИ е било служба за вътрешна сигурност, непопулярна поради подслушването на телефони и отварянето на пощата на хора, заподозрени в антидържавна дейност. Новият устав на СВДК забранява дейността на организацията извън Франция, като единствената й задача е да „издирва извън националните граници информация и документи, които могат да бъдат полезни на правителството“. СВДК официално се ръководи от Министерството на отбраната, но в действителност се контролира от президента чрез негов специален съветник.
	Сред народа СВДК е известна като _la piscine_ („плувния басейн“), тъй като щабквартирата в Париж се намира близо до обществен плувен басейн. СВДК има и отдел за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ — да предпазва себе си и другите френски разузнавателни агенции от ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ. Стриктна е забраната да се извършват контраразузнавателни операции във Франция, с изключение на свързаните с чуждестранните посолства. Всички вътрешни операции по сигурността, се казва в устава, „ще бъдат предадени на специален отдел на Министерството на вътрешните работи“. Както е обичайно за Франция, властта на една разузнавателна служба се ограничава, за да се даде власт на друга.
	В Индокитай непосредствено след Втората световна война СВДК се опитва да създаде местна организация на съпротивата по модела на френската Съпротива от Втората световна война. Отначало работи с китайското националистическо ЦЕНТРАЛНО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И СТАТИСТИКА — преследва заподозрените комунисти и се опитва да организира нелегално движение от френски тип в джунглите на Индокитай. По-късно, когато комунистите превземат Китай през 1949 г., офицерите националисти бягат в Индокитай и работят за СВДК. Опитите да се създаде нелегално движение не успяват да спрат бойците на революционния фронт в борбата им да изтласкат французите от Индокитай.
	В Индокитай, както и в Алжир, СВДК има съперник в областта на разузнаването. Това е ВТОРО БЮРО — френската организация за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Във Франция СВДК често се сблъсква със СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ — организацията за криминални полицейски разследвания, която за разлика от СВДК има право да извършва арести.
	През септември 1949 г. следователите на Сюрете разкриват сложен заговор — в него са замесени началникът на Генералния щаб на армията и други генерали, които по политически подбуди са предавали документи на информатор на СВДК. Той на свой ред ги е препращал на представители на Виетмин. Историята се потулва, но парижкият кореспондент на списание _Тайм_ научава за нея. Разузнаването прехваща пратката до списание _Тайм_ в Ню Йорк, френското правителство настоява пред Държавния департамент на САЩ да спре публикацията, което създава нова криза в американо-френските отношения само месец след създаването на НАТО.
	„Скандалът на генералите“ има лоши последствия за армията и СВДК. Само слабо известният отдел по КРИПТОГРАФИЯ на СВДК поддържа донякъде добра репутация — разчетени са няколко съветски кода, което осигурява на контраразузнаването постоянен поток от разузнавателна информация.
	Отделът за операции към СВДК обучава доброволци от армията като саботьори, които да бъдат спускани с парашут на вражеска територия в Индокитай. През 50-те години СВДК има свое летище в Персан-Бомон край Париж, откъдето тръгват доста изгнаници от Източна Европа, за да бъдат спускани с парашути като АГЕНТИ за разузнавателните нужди на НАТО. Съдбата на много от тези агенти не е известна.
	Службата с невинното име Географски отдел събира политическа, военна и икономическа информация за ОБЕКТИТЕ, избрани въз основа на въпросници, които СВДК изпраща на министерствата. Заявките могат да варират от информация за американските аерокосмически програми до планове за сваляне на либийския диктатор Муамар Кадафи.
	СВДК има репутацията на организация, която извършва странни операции, като например: изтегля горивото от съветски самолет, кацнал във Франция, за да бъдат анализирани съставките му; упоява съветски КУРИЕРИ в Ориент експрес, за да вземе или да прекопира нужните й документи от дипломатическата поща. Благодарение на връзката между СВДК и ЦРУ през 1952 г. Франция награждава с _Медал на Почетния легион_ Джоузеф Кенеди-младши посмъртно и по този начин помага на брат му — тогава сенатор — Джон Кенеди да спечели гласовете на френските американци в Масачузетс. Малката услуга, извършена от СВДК, ще се изплати, когато Кенеди бъде избран за президент.
	Във войните на Франция в Индокитай и в Северна Африка СВДК разширява разузнавателните си функции и се заема с КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ, отвличания и убийства. „Ерата на политическите убийства“, както се изразява един френски разузнавач, започва през 1958 г. по време на кризата от войната в Алжир, където френската армия воюва срещу алжирските въстаници. Парламентът избира Дьо Гол за министър-председател и му дава пълномощия да управлява с декрети в продължение на 6 месеца.
	Властта на Дьо Гол се простира и над СВДК — Отделът за операции получава нарежданията си от администрацията му. Предполага се, че повечето главорези, членове на терористичната групировка _Червената ръка_, са наети и обучени от СВДК. Те убиват алжирски политик, стреляйки от минаваща кола, убиват и търговец на оръжие, като взривяват мерцедеса му. И двете убийства са в Западна Германия и съществуват съмнения, че генерал РАЙНХАРД ГЕЛЕН — ръководител на БНД (западногерманската разузнавателна агенция) — е позволил на СВДК да действа необезпокоявана в страната му.
	„Бяха извършени десетки убийства“, пише Филип Тиро дьо Вожоли в автобиографията си от 1970 г. „Леймиа“ („Lamia“), чието заглавие всъщност е оперативното му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ. „Освен че се използваха пистолети и ножове, имаше и по-усъвършенствани методи. Оръжия с въглероден двуокис, купени от САЩ, изстрелват малка спринцовка с опиат, но хората от СВДК заместваха упойващия наркотик със смъртоносна отрова. Жертвата проявяваше всички признаци на сърдечен удар.“ Сред жертвите са търговци на оръжие, интелектуалци, френски поддръжници на алжирския национализъм и лидери на освободителните движения във френските територии в Африка.
	От 1956 до 1960 г. специалисти по отвличания на самолети, вербувани от СВДК, пленяват и отвличат товара на 6 самолета, за който се предполага, че е бил за алжирските бунтовници; в пристанището на Хамбург е взривен кораб с френска военноморска мина. Швейцарски прокурор се самоубива през март 1957 г., след като се е разчуло, че е помагал на СВДК, предавайки на агенти записи на подслушвани телефонни разговори и други данни на швейцарското разузнаване. В Алжир офицери на ВТОРО БЮРО съвместно с военни части нареждат да бъдат избити заподозрени бунтовници и изгарят села, за които се предполага, че укриват въстаници или техни симпатизанти.
	СВДК замисля убийството на Ахмед Бен Бела — ветеран от френската армия от Втората световна война и вече ръководител на алжирската съпротива. След неуспешен опит за атентат разузнавателната агенция пробва друг начин да го накара да замълчи. През октомври 1956 г. самолетът, с който Бен Бела пътува за среща на Арабската лига в Тунис, е отклонен към Алжир. Френски войници отвличат Бен Бела и го държат в затвор до края на френско-алжирския конфликт.
	Новата френска конституция дава широки пълномощия на президента. Дьо Гол е избран за президент през 1959 г. Войната продължава, както и убийствата на СВДК. През 1961 г. Дьо Гол слага край на Гражданската война в Алжир — дава независимост на Алжир. В отговор в армията съзрява заговор, заплашващ идването на военна хунта на власт във Франция.
	Екипи убийци, включително наемници от войната във Виетнам, вербувани от ветерани на СВДК в Индокитай, са изпратени в Алжир да тероризират или да избиват опонентите на Дьо Гол. За да се отърве от убийците, наречени _специалисти_, голисткото правителство нарежда през януари 1961 г. да бъде взривена щабквартирата на терористите в Алжир. Както много други операции на френското разузнаване инцидентът става достояние на пресата.
	Славата на СВДК като организация за убийства се носи по време на целия френско-алжирски конфликт, който приключва през 1962 г. След 7 години война загиват 100 000 алжирски и 10 000 френски войници. С края на колониалните войни СВДК се съсредоточава върху контраразузнаването във Франция. Но ефективността на работата в това направление е поставена под съмнение през декември 1961 г., когато изменник от КГБ заявява, че руснаците са проникнали дълбоко в структурата на службата. (Вж. _САПФИР_.)
	СВДК се замесва в нов скандал и през 1965 г., когато Мехди Бен Барка — ляв марокански политически лидер, изчезва от парижка улица. Двама агенти на СВДК хващат Бен Барка и го предават на мароканците. Макар и тялото на Бен Барка да не е открито, най-вероятно той е убит, а трупът му е изнесен тайно от Франция.
	През 1970 г. в опит да прочисти СВДК наследникът на Дьо Гол Жорж Помпиду назначава граф АЛЕКСАНДЪР ДЬО МАРОНШЕ за ръководител на службата. Поемайки ръководството на СВДК, Маронше казва: „Някои агенти пласираха наркотици, други — оръжие, трети се бяха заели с отвличания, убийства и уреждане на най-кървавите възможни сметки.“ След Дьо Гол сътрудничеството между СВДК и ЦРУ се подобрява значително. През 1975 г. например двете служби работят със заирци, за да доставят оръжие за Националния фронт за освобождение на Ангола.
	Службата за гражданско действие — СГД (Service d’Action Civique — SAC), е свързана със СВДК от 50-те години. Това е организация от около 8000 последователи на Дьо Гол, които разпръскват антиголистки митинги и, в общи линии, вършат „мръсната работа“ на СВДК. Маронше се заема да разясни и да разчисти отношенията между СГД и СВДК. Той се отървава от около половината от общо 1000-те служители на СВДК и модернизира събирането на разузнавателна информация и анализа й.
	През 1981 г. за президент е избран социалистът Франсоа Митеран и той сменя Маронше с Пиер Марион — бивш директор на _Ер Франс_ и на аерокосмическата програма. Поемайки властта, Марион променя и името на агенцията. СВДК се превръща в Главно управление за външна сигурност — ГУВС (Direction Generale de la Securite Exterieure — DGSE).


	Сведения за ограничено ползване

	Американски термин за означаване на информация за атомната енергия. В съответствие със Закона за атомната енергия от 1954 г. цялата информация на тази тема се засекретява автоматически, ако не е взето друго решение. Тази процедура е пълна противоположност на това, което се прави със секретната информация в другите структури на изпълнителната власт (например Министерството на отбраната или Държавния департамент), където всяка информация отначало се смята за достъпна и се засекретява със специално решение.
	На сведенията за ограничено ползване се присвоява негласно статутът „Вродена секретност“.
	На нито една друга организация освен на Министерството на енергетиката (бившата Комисия за атомна енергия) не е позволено да засекретява информация за атомната енергия или пък да сваля от нея грифа за секретност.


	Сведения от държавна важност

	Информация, която според американските правителствени органи трябва да бъде засекретена. За означението на такава информация се използват грифове ПОВЕРИТЕЛНО, СЕКРЕТНО И СТРОГО СЕКРЕТНО. Нарича се още секретна информация.


	Сведения от особена важност

	Разузнавателна информация, за работата с която се предприемат особени процедури и разпространението на която става по специални закрити канали. Към такава информация се допускат само лица с призната необходимост и право да се запознаят с тези секретни материали (притежаването на достъп дори и за най-високата категория за секретност тук не се признава). Сведенията от особена важност изискват специални помещения за съхранение и работа с тях. В началото терминът „Сведения от особена важност“ се е отнасял само за информация, която се е шифровала, но по-късно придобива по-широко приложение.


	Световна мрежа

	Вж. ИНТЕРНЕТ.


	Свиня

	Руски разузнавателен термин за предател.


	СВР

	Служба за външно разузнаване на Русия, създадена през декември 1991 г. от Борис Елцин като една от организациите приемнички на КГБ. СВР е подчинена на просъществувалото твърде кратко време Министерство на сигурността (МС).
	СВР поема функциите на КГБ във външното разузнаване, а КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО е прехвърлено на новосъздадената ФСК (Федерална служба за контраразузнаване), а на базата на Девето главно управление на КГБ, което се е занимавало с охраната на държавните лица и стратегическите обекти, е създадена ПСС (Президентска служба за сигурност).
	Първият директор на СВР е ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ, назначен за ръководител на КГБ през октомври 1991 г. веднага след неуспешния преврат срещу Михаил Горбачов. Той остава председател на КГБ и на организацията приемник — СВР, до 9 януари 1996 г., когато е назначен за министър на външните работи на Русия.


	Свръзка

	Трети човек (посредник), чиято дейност е насочена да прикрие контактите между двама други, по правило между АГЕНТА от разузнаването и неговия КУРАТОР, които не трябва де се срещат, тъй като един от тях може да е под наблюдение.


	Свръхзвуков _CL–400_

	Предвиден като приемник на самолет _U–2, CL–400_ е продукт на ЗАВОДИТЕ _СКУНК_ на корпорацията _Локхийд_. В началото на 1956 г., конструкторът на _Локхийд_ КЛАРЪНС (КЕЛИ) ДЖОНСЪН дава предложение на американските военновъздушни сили за разузнавателен свръхзвуков самолет за големи височини, зареждан с водород.
	През април 1956 г. е подписан договор за 2 прототипа _CL–400_, последван от поръчка за още 6 самолета. Но нито _Локхийд_, нито военновъздушните сили са доволни от предложения обсег на действие. Затова през октомври 1957 г. проектът е изоставен, а почти готовите прототипи са бракувани.
	Предвиждало се е самолетът да има 2 задвижвани с водород мотора, прикрепени към краищата на трапецовидните криле, да е 2-местен, да развива скорост M2,5 и да достига височина 28,5–30 км.


	Свръхсекретно

	Висша степен на секретност в британската система за сигурност. Еквивалент на СТРОГО СЕКРЕТНО в Съединените щати.


	СД

	Sicherheitsdienst (Служба за сигурност) — ведомството за събиране на информация и за външно разузнаване в състава на СС на Хитлер. Както е описана от ръководителя на СС ХАЙНРИХ ХИМЛЕР, задачата на СД е „да открие враговете на националсоциалистическата идея“. С помощта на огромна мрежа информатори и АГЕНТИ из цяла Германия и окупирана Европа СД работи в близко сътрудничество с ГЕСТАПО за издирването и премахването на политическите врагове на Германия и на „расово непълноценните“.
	Главорезите от СД претворяват в живота и т.нар. _Директива „Нощ и мъгла“_ (Nachtund Nebel Erlass), която Хитлер издава през декември 1941 г. С изпълнението й се цели при публични екзекуции жертвите да не бъдат издигани в мъченици. По време на тези операции гражданите на окупираните страни се отвеждат тайно в Германия, където „изчезват безследно“. В директивата се заявява, че „никаква информация не може да се дава за местонахождението или за съдбата им“. Германците имат израз за това, което се е случило на тези хиляди жертви: те са _vernebelt — превърнати в мъгла_.
	Нюрнбергският международен военен трибунал, който осъжда германските военнопрестъпници след края на войната, обвинява СД, както и СС и Гестапо за „преследването и унищожаването на евреите, за бруталността и убийствата в концентрационните лагери, за ексцесиите в администрацията на окупираните страни, за поддържането на робските трудови програми и за мъченията и убийствата на военнопленниците“.
	Вж. ХАЙДРИХ, РАЙНХАРД.


	Себълд, Уилям (1902-?)

	Американец от германски произход, който работи като ДВОЕН АГЕНТ за САЩ.
	Вилхелм Дебовски е роден в Германия и служи в германската армия през Първата световна война. Пристига нелегално в САЩ на борда на търговски кораб през 1922 г. и слиза в Галвестън, Тексас. Променя името си от Вилхелм Дебовски на Уилям Себълд и става натурализиран американски гражданин. Заминава за Калифорния и си намира работа в корпорацията _Консолидейтид еъркрафт_ в Сан Диего. През 1939 г. се връща в Германия, за да посети семейството си — той е напуснал работа, но германското разузнаване забелязва печата в паспорта от назначението му и се заинтересува от него.
	Майор НИКОЛАУС РИТЕР — офицер от АБВЕРА, който отговаря за шпионажа срещу САЩ и Великобритания, вербува Себълд, използвайки методите на шпионажа. В архивите на полицейското управление е намерено негово досие като дребен контрабандист. Ако криминалното му минало и нелегалното влизане в САЩ се разкрият, той със сигурност ще бъде депортиран. Освен това Себълд знае, че ако откаже, ще застраши живота на майка си, на братята си и на сестра си в Германия.
	Себълд преминава подготовка в ШПИОНСКА ШКОЛА в Хамбург. Общежитието, където се говори само английски, служи за „казарма за тренировки“. Той се научава да работи с радиоприемник, получава нов американски паспорт на името на Хари Сойър и имената и адресите на четирима германски агенти в Ню Йорк. Той трябва да предава по радиостанция сведенията им в Хамбург, като използва КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Трамп_, или да уреди информацията да бъде събирана в микроточки и изпращана в КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА в Шанхай, Португалия или Бразилия. Сред контактите му са Фредерик Дюкейн — ръководител на шпионска мрежа, и ХЪРМЪН ЛАНГ, който работи за корпорация _Нордън_, където се произвеждат СТРОГО СЕКРЕТНИТЕ мерници за бомбардировачи _Нордън_.
	Преди да напусне Германия, Себълд отива в американското консулство в Кьолн и докладва за случилото се. Съгласява се да бъде двоен агент. ФБР му плаща по 50 долара на седмица и му нарежда да открие свое представителство в Ню Йорк. Стените са боядисани в бяло, за да може скритата камера да дава по-ясни образи за всичко, което се случва. Кабинет му е специално оборудван от ФБР за водене на фотонаблюдение. Часовникът и календарът помагат да се документират срещите с нацистките шпиони.
	{img:shpionazh-79.jpg|#Уилям Себълд в кабинета си}
	Следвайки германските указания, но с тайната помощ на ФБР Себълд монтира късовълново радио на Лонг Айлънд и от май 1940 г. изпраща съобщения за Германия почти всеки ден. През януари 1942 г., месец след нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР и влизането на САЩ във Втората световна война, ФБР нанася съкрушителен удар, като арестува наведнъж 33 германски шпиони. (Вж. ШПИОНСКИ КРЪГ _ДЮКЕЙН_.)


	Северноатлантически пакт (НАТО)

	Един от главните ОБЕКТИ на съветското разузнаване от времето на Студената война. Руснаците възприемат НАТО не като организация за отбрана на съюзниците, а като агресивна военна заплаха за себе си в случай на глобална война между Изтока и Запада и всячески се стремят да проникнат в тайните на пакта.
	Организацията е създадена в самото начало на Студената война, скоро след като руснаците поставят БЕРЛИН под блокада през 1948 г. През май 1949 г. 9 от страните съюзнички от Втората световна война — САЩ, Великобритания, Франция, Канада, Белгия, Холандия, Люксембург, Дания и Норвегия — се обединяват с Италия — бивша страна от Оста, и с 2 от неутралните страни от времето на войната — Португалия и Исландия, и създават НАТО. НАТО има 3 главни военни командвания (2 са подчинени на американски офицери, а третото — на британски). Според устава, ако някоя от страните членки бъде нападната, се смята, че нападението е срещу всички. Турция и Гърция се присъединяват през 1952 г.
	Западна Германия се присъединява към НАТО през 1955 г. Съветският съюз създава през 1955 г. Варшавския договор. В него влизат Съветският съюз, Албания, България, Чехословакия, Унгария, Полша, Румъния и Източна Германия. Разузнавателните служби на Източния блок допринасят за кампанията срещу Северноатлантическия пакт, подета от СССР. Няколко пъти руснаците постигат успех в разузнавателната си цел: ПРОНИКВАНЕ в НАТО.
	Служители на западното разузнаване смятат, че проникването е било осъществено още преди създаването на организацията. ДОНАЛД МАКЛИЙН като служител в британското Министерство на външните работи в края на 40-те е имал възможност да предава на съветския си АГЕНТУРИСТ подробности за американо-британските намерения за бъдещата военна организация. В официална оценка за работата на Маклийн се казва: „В областта на американо-британо-канадските планове по въпросите на атомната енергия и на американо-британските следвоенни планове и политика в Европа цялата информация до деня на бягството [на Маклийн] несъмнено е стигала до руснаците…“ (Маклийн емигрира през 1951 г.)
	ДЖОН КЕЪРНКРОС — също като Маклийн член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ — също разкрива ранните тайни за НАТО. ЮРИЙ МОДИН — сътрудник от НКВД, който ръководи членовете на шпионския кръг от Кеймбридж, пише, че през есента на 1948 г. Кеърнкрос работи в британското Министерство на отбраната над плановете за НАТО. Тогава Модин иска от него информация за вероятното разположение на ядрените оръжия в Западна Германия. „Месец по-късно у мене бяха всички възможни подробности за плановете на НАТО за ядрените оръжия в Германия, — пише Модин в книгата «Петимата ми приятели от Кеймбридж» («My Five Cambridge Friends», 1994). — От самото начало ние знаехме колко е струвало построяването на американските бази в Турция, Норвегия, Исландия и Италия, цената на британското оборудване, броя на цивилните служители, кой доставя храната, кой поддържа базите и на каква цена. Знаехме и точно какви оръжия се използват, цените им и от кои страни са доставени.“
	Източногерманската тайна полиция Щази (вж. МДС) е особено изкусна при проникването в НАТО. Привлекателни млади агенти от Щази, наречени ромеовци от западните разузнавачи, имат за цел да проникнат в двете западногермански агенции и в офисите на НАТО и чрез прелъстяване на секретарките да се доберат до тайните с помощта на СЕКС. Сред прелъстените секретарки е и една германка, която работи в централата на НАТО в Брюксел. МАРКУС ВОЛФ — ръководител на Щази през по-голямата част от периода на Студената война, твърди, че е имал свои агенти във висшите съвети на НАТО. Някои от тях може и никога да не бъдат разкрити.
	ХЮ ДЖОРДЖ ХАМБЪЛТЪН — икономист в НАТО, шпионира за Съветския съюз години наред. Шпионските му действия може би са били разкрити от АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — сътрудник от КГБ, който през декември 1961 г. емигрира на Запад. Голицин твърди пред западните специални служби, че съветски агенти работят в НАТО и изпращат непрекъснат поток от разузнавателна информация.
	Контраадмирал Херман Людке — ръководител на отдела по логистика в Генералния щаб на съюзническите сили за Европа, е заподозрян като съветски шпионин в НАТО. Той разбира, че е под подозрение, и през 1968 г. се самоубива. Други двама офицери и един цивилен служител от НАТО също се самоубиват — няма изявления за евентуална връзка между тях и Людке.
	Изглежда, най-ценният шпионин за руснаците е РАЙНЕР РУП, който заедно със съпругата си снабдява източногерманците с копия от почти 10 000 документа на НАТО. От тяхната шпионска дейност, казва един германски следовател, „НАТО можеше да загуби евентуална война“.
	Важен шпионин е и сержант КЛАЙД ЛИЙ КОНРАД от американската армия, който ръководи шпионски кръг в НАТО и продава тайни за ядрените ракети и мощта на войските. Конрад е служил в Европа 10 години и в края на 70-те години отговаря за секретните документи в армейска база близо до Бад Кройцбах, Западна Германия. Кръгът се състои най-малко от двама представители на унгарската разузнавателна служба. Твърди се, че един от унгарците е получавал и пари от ЦРУ за документи, които се оказват фалшиви.
	Конрад има достъп до общите отбранителни планове за 1–2 американски механизирани пехотни дивизии, които по това време са в Европа. Дивизиите са част от войските на НАТО, разположени в долината Фулга Гап, северозападно от Франкфурт, която стратезите на НАТО са определили като вероятен пункт за нападение на страните от Варшавския договор.
	Конрад вербува сержант РОДЕРИК ДЖЕЙМС РАМЗИ и генералщабен сержант ДЖЕФРИ РОНДЪУ, които продължават шпионската си дейност и през 80-те години, предавайки планове на НАТО на чехословашки и унгарски РАЗУЗНАВАЧИ. Рамзи е бил архивист и се предполага, че е продавал разузнавателна информация за използването на тактически ядрени оръжия и военни комуникации. Унгарските служби, както и другите агенции от Източния блок споделят получените разузнавателни сведения с руснаците.
	ДЖОУЗЕФ ХЕЛМИК-МЛАДШИ — офицер от американската армия, отговарящ за криптоматериалите, в началото на 60-те години решава да изплати дълговете си, като стане доброволен шпионин. Той отива в съветското посолство в Париж и предлага да продаде тайни за комуникациите на САЩ и на НАТО.
	Базата на съветския шпионски кръг с кодовото наименование _САПФИР_ се намира във Франция, но пипалата му достигат чак до НАТО. Сред шпионите от _Сапфир_ е и Жорж Пак — прессекретар в НАТО. Той е засечен от френското наблюдение в момент, когато предава материали на съветски АГЕНТУРИСТ. Пак обяснява по време на процеса срещу него, че е предавал дипломатическа и военна информация на руснаците с една-единствена цел — разведряване на международната обстановка. Той твърди, че агентуристът му е показал писмо на Никита Хрушчов, в което се казва, че съветският лидер е преодолял Берлинската криза от 1961 г. благодарение на документите на НАТО, предоставени от Пак.


	_Севън дорс_

	Американска разузнавателна операция за вербуване на предполагаем сътрудник на съветските специални служби и за превръщането му в ИЗМЕННИК, който да остане на работното си място.
	Според замисъла операцията е трябвало да се проведе в Техеран през 1976 г. Американци и руснаци по това време често прилагат подобни методи за вербуване. Подходът „контролирана операция за социален контакт“ е трябвало да се осъществи от обикновен американец, но воден от професионален разузнавач.
	За операцията се споменава много малко в документите, иззети и разпространени от иранските военни, които през 1979 г. превземат американското посолство в Техеран. Документите не разкриват какъв е изходът, но се разбира, че операцията е проведена от Управлението за специални разследвания на ВВС на САЩ.
	Офицерът летец от военновъздушните сили, на когото е било поверено изпълнението на операцията, е трябвало да подпише споразумение, че доброволно ще се подложи на детектора на лъжата, че ще живее под псевдоним по време на операцията, че съпругата му ще бъде инструктирана подробно и че ще бъде „преценено дали тя би могла да изпълни някаква роля в операцията, свързана със съпругите на потенциалните обекти, когато и ако възникне подобна ситуация“.
	Всяка стъпка от планираната операция за вербуване е била съпроводена от подробни инструкции.
	Първите материали от _Севън дорс_ (Седем врати) са от август 1976 г. Известно е, че операцията все още е била в ход през март 1978 г., но както и преди, е била в стадий на подготовка и до този момент не е бил установен контакт с руснак.


	СЕИ

	СЪЩЕСТВЕНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ИНФОРМАЦИЯ.


	_СЕЙНТ_

	Планиран американски спътник-инспектор (Satellite Inspector — SAINT), който да инспектира съветски спътници и да определя предназначението им.
	Програмата _СЕЙНТ_ е одобрена през 60-те години. По проект този тип спътници е трябвало да бъдат снабдени с телевизионна камера и радар за разузнаване, а следващите модели да разполагат с инфрачервени и рентгенови лъчи и с радиационни сензори за по-точна информация за набелязания спътник.
	Поддръжници на _СЕЙНТ_ от военновъздушните сили са се надявали по-късните модели да бъдат снабдени и със средства за поражение.
	Изпълнението на този спътник с предназначение да шпионира други спътници не е осъществено. През декември 1962 г. програмата е преустановена поради липса на средства и конструкторски недостатъци. Администрацията на Айзенхауер, както и на Кенеди не проявява интерес към извеждането на оръжия в Космоса.


	Секретен сътрудник

	Жител на страна, който оказва помощ на службите за външно разузнаване. Нарича се още секретен работник.


	Секретна информация, изискваща специална защита (СИИСЗ)

	Разузнавателни сведения, които изискват специален контрол за ограничено ползване по ИЗОЛИРАНИ канали. С тези документи се запознават САМО ЗА ТЕЗИ, КОИТО СЛЕДВА ДА ЗНАЯТ, независимо от ДОСТЪПА до секретна информация, който притежават. Ранните разузнавателни сведения са свързани с РАЗУЗНАВАНЕТО НА КОМУНИКАЦИИТЕ.
	СИИСЗ понякога погрешно се използва така, сякаш представлява Специална изолирана разузнавателна информация.


	Секретна разузнавателна служба (СРС)

	Вж. МИ–6.


	Секретна част

	Название на стая или на цяло съоръжение, специално предназначено и подготвено за работа с материали от категория на секретност СТРОГО СЕКРЕТНО и СВЕДЕНИЯ ОТ ОСОБЕНА ВАЖНОСТ. Стените, подът и таванът на такова помещение са направени от особени строителни материали, благодарение на които е изключено да се подслушва отвън и изобщо да се получава информация с помощта на каквито и да било електронни приспособления. Телефонните и електрическите кабели също са особени и е невъзможно към тях да се включат БРЪМБАРИ. Секретната част няма прозорци и е оборудвана с всевъзможна апаратура за електронна сигурност.


	Секретно (С)

	Американска степен на засекретяване на информация, отнасяща се до националната сигурност. Непозволеното разсекретяване на подобна информация може да доведе до сериозна вреда за националната сигурност — прекъсване на международни отношения или нарушаване на ефективността на дадена програма или на линия на политика от жизненоважно значение. Това е втората по значимост степен на засекретяване в САЩ.
	Другите степени на секретност в Съединените щати са ПОВЕРИТЕЛНО и СТРОГО СЕКРЕТНО.


	Секретност

	Материали, който трябва да бъде защитени от разгласяване в интерес на националната сигурност, подлежат на засекретяване от различните правителствени структури и организации.
	В САЩ има 3 степени на военно засекретяване. В зависимост от степента на секретност те са ПОВЕРИТЕЛНО, СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО. Освен тях се използват още няколко условни обозначения за ограничаване достъпа до информация с различна степен на важност. Например т.нар. важни сведения — за да се запознае с тях, човек трябва да има разрешение за специален ДОСТЪП до тези разузнавателни сведения. Министерството на енергетиката на САЩ (преди това Комисия за атомна енергия) използва различни класификации: СВЕДЕНИЯ ЗА ОГРАНИЧЕНО ПОЛЗВАНЕ, СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ _L_ и СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ _Q_.
	Съществуват и други „ограничения“, като например САМО ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ. Това условно обозначение не влиза в секретните класификации, но държавните чиновници редовно го използват, за да не дадат гласност на една или друга информация.
	Задълбочено проучване от 1985 г., извършено от Министерството на отбраната под ръководството на пенсионирания армейски генерал Ричард Стилуел, посочва: „… очевидно, че количеството секретни документи е огромно. Очевидно Министерството [на отбраната] трябва да защити по-голямата част от работата със секретните документи и контрола им. Независимо от това твърде много информация се засекретява, и то много повече от необходимото.“
	Има много примери за прекомерно засекретяване. През 1986 г. Министерството на отбраната отказва да публикува снимки на съветския боен кораб на въздушна възглавница от клас _Поморник_, защото се „пазят“ за доклад на министъра на отбраната Каспар Уайнбъргър, предвиден за публикуване през 1987 г. (Съюзници от СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ предоставят снимките на американски журналисти.) Пентагонът изтегля спътникови снимки на нов съветски изтребител, след като генерал-лейтенант Лоурънс Сканце от военновъздушните сили ги публикува като приложение на свидетелските си показания пред Конгреса в подкрепа на твърдението, че руснаците търсят достъп до новите постижения в самолетостроенето.
	Сенаторът Сам Нън разказва, че е присъствал на секретен брифинг, на който всички чертежи и надписи, използвани от говорителите, са били засекретени, включително надписът „Не трябва да се провалим“. Когато Нън запитва защо тези 5 думички са засекретени, никой не го удостоява с отговор. Затова той сам си отговаря: „След като засекретяваш толкова много неща, имаш склонност да засекретяваш всичко… Като се опитваш да защитиш всичко, не защитаваш нищо.“
	„Само за служебно използване“ и „Ограничено разпространение“ също се практикуват, за да се задържа информация от обществеността. След като организационният служител от Конгреса Уилям Линд написва поразяваща критика за несекретния наръчник на армията _Операции с FM 100–5_, военните поставят следната несекретна „класификация“ на документа:

	ОГРАНИЧЕНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ. Тази публикация съдържа техническа и оперативна информация, която може да се ползва само от правителството. Разпространението е ограничено. Молби за ползване на публикацията извън американското правителство в съответствие със Закона за свобода на информацията или Програмата за военни продажби в чужбина да се подават до командващия (Командване и обучение, Форт Монро, Вирджиния, 23651–5000).

	Армията и до ден-днешен запознава с документите само членовете на Конгреса, щатните сътрудници от апарата на американския парламент и тези, които по мнението на военачалниците реално могат да помогнат на армията в реализацията на нейните идеи. За други този документ е недостъпен.
	Военноморският флот постъпва по същия начин с _Менсли шипс прогрес рипорт_. Това периодично издание дава информация за корабостроителниците за военноморския флот — начало на строеж, приводняване и използване. След ожесточената критика на Конгреса през 70-те години за закъснения в изпълнението на поръчки военноморското командване „ограничава“ разпространението на документа, като го маркира с гриф „Само за служебно ползване“. Информацията в този документ може спокойно да бъде получена само с едно телефонно обаждане в информационното бюро на Пентагона, намиращо се на 1,6 км от офисите на Командването на военноморските системи. И когато журналисти попитали защо е нужно да се въвежда гриф „Само за служебно ползване“, от ВМС веднага променят формулировката в:

	УВЕДОМЯВАНЕ ЗА РЕЖИМА НА СЕКРЕТНОСТ Б: Разпространението се ограничава само до американски правителствени агенции или до оперативно използване. Други заявки за документа да се отнасят към командващия военноморските системи (SEA 907).

	Накрая — след още няколко жалби до високопоставени правителствени служители, през 1994 г. Командването на военноморските системи отново прави документа достъпен.
	Един от най-ярките примери за злоупотреба в тази област е историята със засекретяването на списъка на шифровите машини, намирали се на борда на пленения от севернокорейците през януари 1968 г. разузнавателен кораб _ПУЕБЛО_. Копия от списъка е имало не само в щабквартирата на ГРУПАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ на _Небраска авеню_ в Северозападен Вашингтон, но и в Пхенян, и в Москва, попаднали там вероятно със самите машини. Подобни игри със засекретяването не постигат почти нищо и са подигравка за цялата система, чийто замисъл е да се запазят истинските национални тайни, така че да не попадат на места като Москва и Пхенян.
	Най-абсурдният случай в американската военна система за сигурност е от 1987 г., когато американските военновъздушни сили нареждат всички служители с достъп до секретни материали да подпишат декларация, с която се задължават да не обсъждат и да не публикуват секретна информация или информация, която би могла да бъде засекретена в бъдеще. Така към секретната информация е добавена и странната идея за информация, която е „възможно да бъде засекретена“. Това са обикновени данни, които някой ден може да бъдат трансформирани в секретни. Въпреки абсурдността идеята за „бъдещо засекретяване“ си пробива път. До есента на 1987 г. около 1,7 млн. цивилни и военни служители на военновъздушните сили подписват документа.
	Желанието да се засекретява почти цялата информация намалява ефективността на политиката за смисленото засекретяване и вреди на американската система за сигурност като цяло. В отчета си комисията, която извършва проверка в Министерството на отбраната, заявява:

	… ясно е, че количеството секретни документи е огромно. Очевидно Министерството [на отбраната] трябва да защити по-голямата част от работата си, като я засекрети. Независимо от това се засекретява твърде много информация, и то на много по-високо ниво от необходимото… И макар никой да не забранява да се оспорват допусканите в тази сфера злоупотреби, малцина могат да намерят време да спорят с тези, които ги допускат.



	Секс

	Сексът както в живота, така и в литературата е част от шпионажа още от библейски времена. Двама от емисарите на Исус („Идете и огледайте земята и Йерихон…“) намират приют в дома на Раав — жена с „лек нрав“, която им помага при изпълнение на задачата им (Исус Навин 2:1). От тогава до ден-днешен сексът се е използвал и се използва за оперативни цели, първо, като средство за вземане на секретна информация от нищо неподозиращи хора и, второ, като инструмент за шантаж (като правила при вербуване). Най-известният пример за тясна връзка между секса и шпионажа е дейността на изпълнителката на екзотични танци и „фатална жена“ МАТА ХАРИ. Вероятно тя не е била истински шпионин, а доста наивно и лесно е била подвеждана както от приятели, така и от врагове.
	Образът на Мата Хари, независимо че по-скоро е измислен, устоява на времето. През Втората световна война в Америка се разпространяват множество пропагандни плакати, които призовават гражданите да бъдат бдителни и да не се поддават на уловките на японски и германски шпиони жени. Плакатите с изобразени съблазнителни блондинки и надписи „След нощите в казиното — с рибите на дъното“ са се появявали по-често, отколкото карикатури на Адолф Хитлер и император Хирохито.
	Това не означава, че всички жертви на сексуалния шпионаж са само на „по-силната половина на човечеството“. ВЕРНА ГЕРХАРДСЕН — съпруга на норвежкия министър-председател, по време на посещение в Москва е прелъстена от млад офицер на КГБ. След това той е назначен в Осло, за да поддържа връзката си с нея и чрез нея да стига до тайни за норвежката отбрана и НАТО.
	Родената в Америка Милдрид Фиш Харнак, работила в годините на Втората световна война в антифашистката организация _ЧЕРВЕН ОРКЕСТЪР_, по поръчение на своя съпруг преспива с офицер от АБВЕРА. След като разбира, че тя е получила информация от офицера от Абвера, офицер от ГЕСТАПО докладва, че за него е напълно „неразбираемо“ „как може жена, когато е в леглото с любовника си, да му задава подобни въпроси, освен ако не смята да извърши държавна измяна“. Харнак и офицерът са обвинени в държавна измяна и са екзекутирани.
	Обект на секса, свързан с шпионажа, са главно мъжете. В началото на 60-те години във Великобритания избухва крупен скандал, станал известен като АФЕРАТА _ПРОФУМО_. Малолетна проститутка преспива със съветския военноморски разузнавач капитан III ранг ЕВГЕНИЙ ИВАНОВ и британския военен министър Джон Профумо. Сложните взаимоотношения предизвикват оставката на министър-председателя Харолд Макмилан.
	В друга неприятна история от времето на Студената война се оказва замесен един американски морски пехотинец от охраната на посолството на САЩ в Москва. Той е съблазнен от жена, която го кара да предаде информация пред нейния „чичо“, който се оказва офицер от КГБ (вж. ЛОУНТРИ, КЛЕЙТЪН). Още една жертва на подобна руска операция става сътрудникът от ФБР РИЧАРД МИЛЪР, съблазнен в Калифорния от СВЕТЛАНА ОГОРОДНИКОВА, която се представя пред него като майор от КГБ.
	Руснаците не са единствените, които използват метода на сексуалния шпионаж по време на Студената война. При операция _Дийп рут_ през 1968 г. КРАЛСКАТА КАНАДСКА КОННА ПОЛИЦИЯ успява да се сдобие със снимка на любовен акт на съпругата на съветски дипломат с канадец. Канадците се опитват да я изнудят да разкрие секретна информация. Тя отказва и незабавно си заминава за Москва.
	С друга любовна авантюра в дипломатическите среди през същата година КГБ се опитва да шантажира британския посланик в Москва със снимки, на които се вижда как прави любов с руска прислужница, която работи в резиденцията му. Той докладва за всичко това в британското Министерство на външните работи и е подложен на дискретен разпит от МИ–5. Разузнавачите са изумени не от липсата му на дискретност, а от това, че от КГБ очевидно са успели да влязат и да направят снимки вътре в резиденцията. След кратко разследване посланикът признава, че това е станало извън резиденцията. Подмамен е бил в стая, където е имало инсталирана камера. Понякога сексът и шпионажът са свързани косвено. Така например британският специалист шифровчик ДЖЕФРИ ПРАЙМ, работил за руснаците, бил педофил и ухажвал малки момичета. Когато бил арестуван за сексуални престъпления, съпругата му разкрила пред властите, че той е бил и съветски шпионин.
	През Втората световна война американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) спуска с парашут агенти жени в окупираните от Германия територии. Някои от агентите мъже в УСС протестират, тъй като се страхуват, че жените могат лесно да се пречупят и да разкрият тайни, ако екипът бъде заловен. Две десетилетия по-късно АЛЪН ДЪЛЕС — ветеран от УСС и ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, пише в книгата си „Изкуството на разузнаването“ („The Craft of Intelligence“, 1963):

	Жените в ЦРУ преминават почти същото обучение както мъжете и са в състояние да извършват същите задачи, с изключение на тези в чужбина. Една от причините за това е дълбоко загнезденото предубеждение в много страни по света срещу жените като „шефки“ на мъже. Агент, изграден според традицията, може и да не се чувства много удобно, ако трябва да приема нареждания от жена, и в това отношение няма начин да променим мисленето му.

	Дълес не споменава, но е възможно и да не е знаел какъв е най-големият предразсъдък срещу жените в ЦРУ. През 1995 г., за да отклони дело за дискриминация на жените, ЦРУ се съгласява да изплати на повече от 250 ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЧКИ заплати със задна дата, които възлизат на близо 1 млн. долара, и дава 25 повишения като част от споразумението. Освен това на 15 бивши оперативни работници жени им е позволено да се върнат на официалните си постове. (Една от тях — МАРТА ПИТЪРСЪН, оперативен работник под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в Москва — е арестувана от КГБ през 1977 г. Офицери на ЦРУ твърдят, че в КГБ не са й оказали обичайната любезност, проявявана към разузнавачите. Вероятно защото им е неприятно да се изправят срещу добре обучени жени.)
	Съдебното дело на оперативни работници жени срещу ЦРУ започва през декември 1992 г. Реални преговори започват едва през септември 1993 г., като тогавашният директор на ЦРУ ДЖЕЙМС УЛСИ проявява лична заинтересованост.
	Дълес е бил против използването на жени за впримчване на мъже при операциите на ЦРУ. Дали тази практика е продължила и след неговото управление, не е ясно.
	Вж. ХОМОСЕКСУАЛИСТИ; КОМПРОМЕТИРАНЕ С ПОДСТАВЯНЕ НА ЖЕНА; ГАРВАН; ЛЯСТОВИЦА.


	Сексшпионаж

	Термин, създаден от британския журналист Дейвид Луис в книгата му със същото заглавие, публикувана през 1976 г. Той твърди, че първият писмен източник за използване на СЕКС в шпионажа е от X в. пр.н.е. Далила използва прелестите си, за да „обезвреди“ Самсон. (Вж. БИБЛЕЙСКИ ШПИОНИ.) Съвременни автори и специалисти в тази област обаче не откриват почти нищо характерно за шпионажа в този акт. Самсон е бил враг и с помощта на бръснар Далила го лишава от косите и силата му, докато спи.


	_Секънд стори_

	Опит на американските военновъздушни сили през 1958 г. да получат финансова помощ от ЦРУ за развитието на разузнавателни спътници. По-късно проектът се поема от ЦРУ и получава кодовото наименование _КОРОНА_.


	Семейни скъпоценности

	Списък на противозаконни действия на ЦРУ.
	Съставен е под ръководството на ДЖЕЙМС ШЛЕЗИНДЖЪР по време на краткия период, когато заема поста ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (февруари — юли 1973 г.). Шлезинджър е назначен след избухването на скандала _УОТЪРГЕЙТ_ и оттеглянето на РИЧАРД ХЕЛМС. Той изисква от главния инспектор на ЦРУ доклад заминали действия на ЦРУ с вероятен незаконен характер.
	Според Томас Пауърс в авторитетната му биография за Хелмс „Човекът, който пазеше тайните“ („The Man Who Kept the Secrets“, 1979) докладът е предаден първо на УИЛЯМ КОЛБИ — заместник-директор на Отдел операции, който по-късно ще наследи поста на Шлезинджър. Заглавието на предговора е „Потенциални действия за прикритие“. Директорът на сигурността в ЦРУ, предавайки архива си на главния инспектор, който подготвя доклада, шеговито ги нарича „семейните скъпоценности“. „Този израз — според бившия заместник главен инспектор Скот Брекънридж — се хареса и скоро се употребяваше като термин за цялата «колекция».“ В доклада са описани подробности за операция _ХАОС_, становището на ЦРУ за тайната програма за ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ; цитирани са действията на ЦРУ във връзка с ПЛАНА _ХЮСТЪН_ — проект, свързан с вътрешното разузнаване, създаден въз основа на установените от Никсън контакти с ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ от Белия дом, включително с бившия офицер на ЦРУ ХАУЪРД ХЪНТ; ленти със записи от незаконно подслушвани разговори и КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ; незаконно преглеждане на пощата; планове за убийства на ЦРУ. (Вж. ЦРУ; КУБА.) В книгата на Пауърс се твърди, че Хелмс е унищожил записи и доказателства за експерименталната употреба на халюциногенен наркотик при опитите за „промиване на мозъка“ (вж. _МКУЛТРА_) и 4000–5000 страници от личните си архиви. Но част от информацията, свързана с промиването на мозъци, е останала в доклада за „семейните скъпоценности“.
	В книгата „ЦРУ и американската разузнавателна система“ („The CIA and the U.S. Intelligence System“, 1986) Брекънридж описва събраните архивни данни за „семейните скъпоценности“:

	Бяха събрани в поредица папки, разделени по дейности съответно за отделните управления и отдели, включително отдела за строго секретни материали… По-късно, когато докладът се преглеждаше от Министерството на правосъдието, за да се провери дали няма дейности, подлежащи на наказателно преследване, всяка отделна страница бе номерирана. В номерацията бяха включени и празните страници, страниците, отделящи един файл от друг, като общият им брой достигна 690. Когато научиха за този брой, средствата за масова информация бързо пуснаха слуха за 690 извършени прегрешения. Нито един от тези случаи не бе предаден на правосъдието.

	През юни 1973 г. Колби решава да съобщи на Надзорната комисия в Конгреса за архивите, като настоява, че разкритите „ексцесии“ никога няма да се повторят. Но тайните за „семейните скъпоценности“ започват да се разнасят. През декември 1974 г. репортерът Сиймор Хърш от _Ню Йорк таймс_, дочул за _Хаос_, пита директора на Централното разузнаване Колби за тази операция. Според Пауърс Колби е разказал на Хърш за _Хаос_, а след това е продължил да разказва и за другите дейности, включително за програмата за прехващане и четене на пощата, ръководена от ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в ЦРУ.
	След като материалът на Хърш за нарушенията във вътрешното разузнаване е публикуван в _Таймс_, президентът Форд получава съкратена версия на „семейните скъпоценности“ от Колби. Шокиран от доклада за убийствата, Форд го споменава „неофициално“ по време на обяд с Артър Окс Сълзбъргър — издател на _Таймс_. Вестникът не публикува нищо за това, но кореспондентът на _Си Би Ес_ Даниъл Шор чува слуха за убийствата и се обръща към Колби, който отговаря: „Не и в тази страна.“ Шор пуска историята, в която се твърди, че от ЦРУ са избили няколко чуждестранни официални лица. Това не е истина. Шор отбелязва по-късно: „Излезе, както каза Хелмс, че нито един чуждестранен лидер не е бил убит директно от ЦРУ, но не поради липса на старание.“
	Тези доклади водят до разследвания и до нови доклади и практически всички „семейни скъпоценности“ излизат наяве: през юни 1975 г. е издаден „Доклад до президента от Комисията за дейността на ЦРУ в САЩ“ (известен още като „Доклад на Комисията Рокфелер“ и подготвен от вицепрезидента Нелсън Рокфелер), а през 1976 г. — „Окончателен доклад на Парламентарната комисия за проучване на правителствените операции, свързани с разузнавателната дейност“ (известна още като КОМИСИЯТА „ЧЪРЧ“).


	Семейство Боуд

	Семейство Боуд е прехвърлено от Хановер в Англия през 1732 г., за да работят в ТАЙНОТО УПРАВЛЕНИЕ към пощата. Те отварят и четат писмата за страната и за чужбина. Според споразумението децата им са под правителствен патронаж.
	Боуд остава ръководител на Тайното управление в продължение на 52 години — до 1784 г. (Умира 2 години по-късно — на 91 години.) След оттеглянето му длъжността е заета от Тод. Персоналът се състои от тримата синове на Боуд и племенника му Медисън. Тод работи в ТАЙНОТО УПРАВЛЕНИЕ от 1751 или 1752 до 1792 г., а след като се оттегля, мястото заема племенникът му. Уилям Боуд — един от синовете на Боуд, става ръководител на Тайното управление през 1799 г.
	По време на парламентарните дебати през 1844 г. Уилям Боуд — все още директор на Тайното управление, дава показания и пред Камарата на общините, и пред Камарата на лордовете. Управлението е закрито на 1 януари 1847 г. от министъра на външните работи лорд Палмерстон. След като персоналът е пенсиониран, се надига обществен протест срещу проявената към семейство Боуд несправедливост.


	Семичастни, Владимир (1924)

	Ръководител на КГБ от ноември 1961 до април 1967 г.
	Семичастни за разлика от своя наставник и предшественик АЛЕКСАНДЪР ШЕЛЕПИН участва в множество неудобни инциденти, дело на КГБ. Той нарежда например да бъде арестуван професор Фредерик Баргхорн от Йейлския университет по време на посещението му в Москва през октомври 1963 г. Семичастни се надява, че като обвини Баргхорн за шпионин, ще предизвика Съединените щати да освободят ИГОР ИВАНОВ, арестуван същия месец от ФБР за шпионаж.
	Баргхорн е личен приятел на президента Кенеди и не е участвал в никаква незаконна дейност, както подчертава Кенеди на пресконференция. Руснаците са унижени и бързо освобождават Баргхорн. (Иванов получава разрешение да напусне Съединените щати през 1971 г.)
	През октомври 1964 г. Семичастни участва в свалянето на Никита Хрушчов. Това му помага да запази поста си и при новото ръководство. Има данни, че Леонид Брежнев, който е ръководил заговора, е искал да убие Хрушчов, но Семичастни не допуска участието на КГБ.
	Семичастни се опитва да създаде нов обществен имидж на КГБ. Позволява във вестник _Известия_ да излезе интервю с „висш офицер от КГБ“ (той самия), в което заявява: „… много млади работници партийци и комсомолци работят в КГБ и никой от хората, които през периода на култа към личността [през управлението на Йосиф Сталин] са участвали в репресиите срещу невинни съветски граждани, не е на работа вече в комитета.“ Излизат и много книги за службите на сигурността, а съветските разузнавачи са издигнати в герои — РУДОЛФ АБЕЛ, ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ, ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ и РИХАРД ЗОРГЕ.
	На 18 май 1967 г. Брежнев сменя Семичастни с ЮРИЙ АНДРОПОВ, който има за задача да възстанови авторитета и ефективността на комитета.


	_Сентри_

	Вж. _САМОС_.


	Сенчъри хаус

	Щабквартира на британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6), разположена близо до лондонската метростанция _Лембът Норт_, на юг от Темза. МИ–6 се премества на този адрес от _БРОДУЕЙ_ през 1966 г. Три десетилетия по-рано — през 1933 г., МИ–6 се мести във впечатляващия комплекс на _Воксхол крос_ на южния бряг на Темза срещу галерията Тейт.
	За новата сграда на МИ–6 често се казва, че е в стил „холивудски модернизъм от 30-те години“.


	_Сераф_

	Британска ПОДВОДНИЦА, която изпълнява разузнавателни и специални операции през Втората световна война, една от които под командването на американски военен. Пусната е във вода през юни 1942 г. Първата й операция е в Северна Африка през последните 2 седмици на септември 1942 г. — извършва перископно РАЗУЗНАВАНЕ на алжирския бряг. Това е първата бойна мисия на _Сераф_ под командването на лейтенант Л. А. (Бил) Джуъл. _Сераф_ се завръща в Гибралтар и е прикрепена към операция _Флагпол_, която предвижда заместникът на генерал Дуайт Айзенхауер — генерал-лейтенант Марк Кларк, да замине за Северна Африка за тайни преговори с френски офицери от „Виши“. Натоварена със сгъваеми лодки, картечници, безжични радиостанции за връзка и друго оборудване, подводницата с Кларк, други двама генерали от армията, капитана от американския военноморски флот Джералд Райт, няколко други офицери и трима британски командоси приближават алжирския бряг. (Райт по-късно достига чин адмирал.)
	През нощта на 20 октомври лодките са спуснати и Кларк с цялата група слиза на брега. Той успява да убеди французите в необходимостта от дебаркиране на съюзническите войски. (Французите не са били уведомени, че корабите с войските са вече в морето и че дебаркирането ще започне след няколко дни.)
	Не без проблеми и след малко закъснение _Сераф_ най-сетне се приближава на 270 м от брега на сутринта на 23 октомври, за да вземе обратно пътниците си. Тъй като е важно да бъдат върнати в щабквартирата на Айзенхауер в Гибралтар възможно най-бързо, те са прехвърлени в морето на хидроплан с лодка _PBY_.
	Няколко дни по-късно, лейтенант Джуъл получава заповед да отплава за южния френски бряг и тайно да вземе на борда генерал Анри-Оноре Жиро. Генералът трябва да бъде помолен да осигури помощ за англо-американските войски в Северна Африка и за съюзниците от френските колонии. Но Жиро отказва да пътува на английска подводница, тъй като по това време французите са настроени силно срещу англичаните. Капитан Райт поема командването на _Сераф_, която временно е прехвърлена към американския военноморски флот. Лейтенант Джуъл остава на борда. (Райт не е запознат с подводното дело). Екипът на Жиро се качва на _Сераф_ край град Ле Лавенду през нощта на 5 срещу 6 ноември и е прехвърлен в морето на _PBY_ за полета до Гибралтар.
	_Сераф_ най-сетне отплава на 24 ноември 1942 г. за първия си военен патрул в Средиземно море. Скоро е извикана да се присъедини към другите подводници, които превозват американски и британски командоси за разузнавателни операции в Средиземно море. През декември 1942 г. _Сераф_ изстрелва торпедо и поврежда италиански търговски кораб, който по-късно същия ден е потопен от британски кораб. Същия месец с таран поврежда италианска подводница.
	В началото на 1943 г. _Сераф_ отплава за Англия, а след това отново се насочва към Средиземно море, все още под командването на лейтенант Джуъл. Освен обичайния екипаж на борда е поставеното в лед тяло на мъртвец, облечен като офицер от кралската морска пехота, с куфарче, завързано с белезници за ръката му, в което има секретни документи. Сутринта на 30 април _Сераф_ изплава край брега на Испания и тялото, облечено в спасителна жилетка, е спуснато, за да бъде проведена операция _МИНСМИЙТ_.
	До края на 1943 г. _Сераф_ действа срещу германците и италианците в Средиземно море, напада няколко конвоя, но истинските й попадения са няколко шлепа и други малки кораби, унищожени с оръдеен огън. През останалата част от войната _Сераф_ действа в източната част на Атлантическия океан и в Норвежко море и служи като насочващ кораб при дебаркирането на 6 юни 1944 г. в ДЕНЯ Д (дебаркирането в Нормандия).
	_Сераф_ остава на активна служба до началото на 60-те години. Подводницата е бракувана през 1965 г. Командният й пост е запазен като мемориал в университетската Цитадела в Чарлстън, Южна Каролина (Кларк е завършил Цитаделата, а от 1954 г. до 1965 г. е неин ректор.)


	Сержант Крест

	Псевдоним на сержант от американските военновъздушни сили, назначен в 40-а тактическа бойна група в Италия. През декември 1976 г. е арестуван на границата на Западна Германия (връщал се е от Източна Германия). Разследването, проведено по-късно, разкрива, че Крест е участвал в операции на черния пазар и се е замесил с унгарски разузнавачи. Независимо от това срещу него не е повдигнато обвинение поради липса на доказателства. Уволнен е дисциплинарно от военновъздушните сили.


	Серия _Кластър_

	Означение на американското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ, използвано при КОДОВИ ДУМИ за проекти и дейности, свързани със Съветския съюз по време на Студената война. Названията _Кластър Бей_ и _Кластър Галф_ например се използват за съветските мини, а _Кластър Ланс_ — за акустичната система на морското дъно.
	_Кластър Карв_ и _Кластър Айлънд_ са названия за системите на американския военноморски флот, които разполагат с двойни гама- и неутронни лъчи за засичане на ядрени оръжия на съветски кораби. Тези устройства могат да се превозват и в малки кораби, управлявани от ОПЕРАТИВНА ГРУПА на ВМС на САЩ — Таск форс (ТФ) 157.
	_Кластър Спейд_ е операция за отчитане гравитационните ефекти на ракетните траектории в Средиземно море, проведена през 70-те години от ТФ 157 и Агенцията по отбранителна картография. Проектът е бил изпълняван от замаскиран малък товарен кораб.
	_Кластър Нептун_ е секретно проучване на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ през 1973 г. Целта е била да се анализират вероятните съветски намерения за Виетнамската война и въздействието им върху съветските военноморски планове и стратегия.


	Серов, Иван (1905–1962)

	Председател на КГБ от 1954 до 1958 г. и ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1958 до 1962 г. Оцелял в кървавите чистки на Сталин независимо от участието си в органите за държавна сигурност, Серов е принуден да се оттегли от поста си в ГРУ през 1962 г. поради близките му връзки с полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — един от най-значителните западни шпиони. Серов е смятан за брутален, макар и „не ентусиазиран“ екзекутор.
	Офицер от военното разузнаване, по времето на чистките в ГРУ от края на 30-те години той успява не само да оцелее, но и да се прехвърли в НКВД. Според някои доклади той екзекутира на 12 юни 1937 г. маршала на Съветския съюз Михаил Тухачевски — първата високопоставена жертва на Сталин във военната област.
	От началото на 1940 г. Серов активно участва в ликвидирането на враговете на съветската държава. Отличава се в преследването и премахването на антисъветските групировки в Естония, Латвия и Литва през 1940 г. и 1944–1947 г. Той лично участва в КАТИНСКОТО КЛАНЕ на полски офицери. Серов е заместник-директор на СМЕРШ през 1941 г. и заместник на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ от 1943 до 1945 г. След Втората световна война служи в НКВД; назначен е за заместник-директор на ГРУ. Серов е един от конспираторите срещу Берия през 1953 г. След арестуването на Берия през юни същата година той става заместник-ръководител на МВД (преди това НКВД), а на следващата година — председател на новосъздаденото КГБ. Заедно с посланика ЮРИЙ АНДРОПОВ Серов участва в задържането и екзекутирането на лидерите на Унгарската революция от 1956 г., като си спечелва прозвището Унгарския палач.
	През декември 1958 г. Серов е назначен за директор на ГРУ. Като бивш служител на НКВД и Смерш той има много врагове в армията и в ГРУ. Под негово ръководство корупцията в ГРУ процъфтява. Тези години са и най-слабите в историята на управлението. Това е единственият период от съветския режим, когато офицери от ГРУ по собствено желание установяват контакт със западните служби и им подават по-ценна информация, отколкото получават от тях.
	През 1962 г., след изменничеството на Пенковски, Серов е понижен в чин генерал-майор и са му отнети всички отличия. Той умира малко по-късно.
	Никита Хрушчов, който сваля Серов от поста председател на КГБ и го назначава на по-незначителния пост директор на ГРУ, пише в спомените си „Хрушчов си спомня“ („Khrushchev Remembers“, 1970), че последвалото уволнение на Серов през 1962 г. е заради „небрежност“. Според Хрушчов Серов „беше честен, некорумпиран другар, на когото може да се разчита независимо от грешките му. Уважавах го и му вярвах. Той бе обикновен човек, толкова обикновен, че дори наивен“.


	Сешънс, Уилям (1930)

	Директор на ФБР от ноември 1987 г. до уволнението му на 19 юли 1993 г. от президента Клинтън заради нарушаване на етиката.
	Бивш прокурор и служител на Министерството на правосъдието, Сешънс работи 13 години като федерален съдия в Тексас. Спечелва си славата на строг, но справедлив юрист като председател на съда по време на процеса през 1979 г. срещу обвинените в убийството на федералния съдия Джон Уд.
	Сешънс е назначен от президента Рейгън с подкрепата на Конгреса за директор на ФБР за период от 10 години. Подкрепата му от Конгреса се засилва още повече, след като наказва 6 служители на ФБР за несправяне с разследването на група противници на политиката на администрацията на Рейгън в Централна Америка. Сешънс, който обича да го наричат „съдия Сешънс“, се противопоставя на натиска вътре във ФБР и започва процес на дискриминация на агентите от испански произход.
	Особено силна е подкрепата му от страна на демократите, които приветстват това, което _Ню Йорк таймс_ нарича „беглите му прояви на независимост“ от администрацията на Рейгън.
	Сешънс и ФБР полагат много усилия в разследването на бомбения взрив, извършен от терористи през 1988 г. в самолет на авиокомпания _Пан Американ_ (полет 103), срещу подкупите и измамите в Пентагона и срещу финансовите машинации, свързани с т.нар. спестявания и заеми. През 1992 г. обаче Сешънс е обвинен, че не плаща данъците си и че отказва да сътрудничи на разследването на заем, който е взел с ипотека на свое имущество. След разследването на Отдела за служебна етика към Министерството на правосъдието през януари 1993 г. главният прокурор Уилям Бар изпраща остро писмо на Сешънс, в което му нарежда да плати данъците си и да възстанови във ФБР почти 10 000 долара — цената на охранителната система, монтирана около дома му. Бар го обвинява и в нарушаване на правилата за използване на служебната лимузина и самолета на ФБР.
	Във ФБР Сешънс е критикуван за слабости в администрирането и за това, че е допускал съпругата му да влияе върху официалните му решения. Сешънс напразно се опитва да се задържи на поста във ФБР — през юли 1993 г. е принуден да напусне бюрото.


	_Си_

	Традиционно КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за ръководителя на британската служба за външно разузнаване МИ–6. Образувано е от първата буква от фамилното име на първия директор на МИ–6 капитан I ранг — Cumming — сър МАНСФИЙЛД КЪМИНГ.


	_Сигаба_

	Електрическа шифрова машина, наричана още ЕШМ. Това е американска машина за ШИФРИ, използвана за шифроване на секретни съобщения през Втората световна война. _Сигаба_ може би е единствената машина, чиито шифри не са разгадани от противника.
	Разработката на _Сигаба_ започва през 1935 г. като обединен проект на армията и военноморския флот. През 1938 г. навлиза в употреба. Армейското й означение е _M134-C_, а военноморското — _CSP–888_.
	Подобно на шифровата машина _ЕНИГМА Сигаба_ използва РОТОРИ — 10 взаимозаменяеми колела. До 4 ротора могат да се завъртват при избора на отделна буква в сравнение с 1 ротор при _Енигма_. Роторите могат да извършват и обратно движение (докато роторите на _Енигма_ се въртят само в една посока). _Сигаба_ е наречена СИСТЕМА С ДИРЕКТНА ВРЪЗКА, което означава, че се свързва директно с радио или с телефон, така че шифрованото съобщение се предава едновременно със самото шифриране. Въпреки това употребата не протича по този начин. Създава се шифрокасета, която след това се предава по радиото.
	{img:shpionazh-80.jpg|#Сигаба}
	Освен че се използва от американската армия, военновъздушните сили, военноморския флот, морската пехота и ОТДЕЛИТЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ (ОСВ), _Сигаба_ намира приложение и в британските ОСВ в района на бойните действия в Китай — Бирма — Индия.
	И германците, и японците никога не са предприемали сериозни опити за разчитане шифрите на _Сигаба_.
	Само за 1 машина е известно, че е изгубена. През февруари 1945 г. френската Съпротива открадва камион на американската армия. Крадците се интересуват от камиона, а не от това, което е в него. Те изхвърлят контейнера, подобен на каса, в който е _Сигаба_, и придружаващия я конвертор _M138_ в близкото езеро и успяват да избягат. Машината е извадена от водата.
	_Сигаба_ се използва от американските военни части до 60-те години. Независимо че е била използвана в продължение на 3 десетилетия, съвсем малко е известната информация за нея.


	Сигурен източник

	Стандартен, активно използван източник за разузнавателна информация, чиято сигурност не се нуждае от проверка.


	Сигурност на връзките

	Процедури и методи, използвани за защита и сигурност на комуникациите, за да не може противникът да получи достъп до тях.
	Винаги когато не са били прилагани необходимите мерки за сигурност, се е стигало до големи военни поражения. Един от първите провали в сигурността на комуникационните връзки от ерата на радиото е през Първата световна война. В началото на конфликта в Източна Прусия руската армия отбелязва значителни победи над австрийците в Таненбергската кампания (август 1914 г.). По-малобройните германски войски обаче скоро напълно разгромяват руската армия. Това се дължи на факта, че немците успяват да прехванат „на чисто“ радиосъобщенията на противника. Руските офицери проявяват пълно незачитане на безопасността на връзките, докато германците са особено внимателни както към радиосигурността, така и към радиопрехващането. С това си предимство германските войски унищожават при Таненберг почти 4 руски корпуса, при което загиват хиляди руснаци (включително командващият армията), и пленяват 90 000 войници, стотици оръдия и огромни количества боеприпаси. Таненберг изгражда добра военна репутация на генерал Паул фон Хинденбург, който замалко не спечелва крайната победа за германската армия в края на войната.
	(В армията на САЩ и днес Таненбергската кампания в Източна Прусия се разглежда като христоматиен пример за великолепна отбранителна тактика, станала възможна благодарение на прехванатите от германците руски радиосъобщения.)
	Пак през Първата световна война поради недостатъци в организацията на безопасността на връзките на англичаните им се удава да проникнат в немалко германски радиосъобщения. (Вж. СТАЯ 40; ТЕЛЕГРАМА _ЦИМЕРМАН_.)
	В периода между двете световни войни поради недоглеждане от страна на японците Съединените щати успяват да проникнат в комуникациите между Токио и представителите им на преговорите на Вашингтонската военноморска конференция през 1921–1922 г. (Вж. ЧЕРНА СТАЯ.)
	През Втората световна война успехите на съюзниците често се дължат на добрия структурен анализ на радиовръзките на противника и на КРИПТОАНАЛИЗА. Операциите _ЕНИГМА, УЛТРА_ и _МЕДЖИК_ дават възможност да се разчитат германските и японските военни и дипломатически комуникации. Успехът в битката срещу германските подводници в Атлантическия океан се дължи до голяма степен на лошо поддържаната безопасност на германските комуникации. Важно е да се отбележи, че въпреки неколкократните доказателства германските военноморски командващи отказват да повярват, че комуникациите им се прехващат от съюзниците. В навечерието на Втората световна война японците също имат доказателства, че дипломатическият им код се прехваща и се чете от американците, но не полагат усилия да защитят комуникациите си. (Вж. _ПЪРПЪЛ_.)
	Най-големият успех на германците и японците е опитът на германската Б-динст да проникне в безопасността на англо-американските комуникации на морските конвои. По време на Студената война (1945–1991) комуникациите на САЩ и на съюзниците им от НАТО се разкриват основно от съветски и източногермански шпиони, които са имали достъп до ЛИСТАТА С КОДОВЕ и някои други секретни материали. Американските криптолози и военни, макар и да са знаели, че няколко шифрови машини са попаднали в ръцете на руснаците, дълго време са смятали предаванията си за безопасни, тъй като ШИФРОКЛЮЧОВЕТЕ се сменят непрекъснато. Усилията на руснаците, подпомогнати от ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ и ДЖЕРИ УИТУЪРТ, се увенчават с успех, получавайки широк достъп до най-сигурните американски комуникации.
	С изобретяването на електронната пишеща машина започва нова ера на предизвикателства за сигурността на комуникациите. Всеки клавиш на тази машина всъщност е контактен превключвател със свой „електронен почерк“, който може да се фиксира от подслушвателното устройство. Нашумял шпионски случай са електронните пишещи машини на път за американското посолство в Москва, в които експерти на КГБ са монтирали БРЪМБАРИ. Известно време КГБ подслушва всяка дума, написана в посолството с тези машини.
	Сигурността на връзката се усложнява с появата на персоналните компютри, които заменят електронните пишещи машини. Електронните излъчвания от даден компютър също могат да бъдат засечени и прехванати. Американската програма за борба срещу възможно изтичане на информация и „подслушване“ на електронните пишещи машини и компютрите е наречена _ТЕМПЕСТ_.


	Сигурност на излъчването

	Мерки за противодействие на противниковите опити за прехващане и анализ на електронното излъчване. Включва и мерки по КОНТРОЛ НА ИЗЛЪЧВАНЕТО.


	Сигурност на операциите

	Понятие, близко по значение до ОПЕРАТИВНА СИГУРНОСТ. В сферата на комуникациите например сигурността на операциите може да включва мерки по предотвратяване достъпа на противника до информация за мощта, средствата и задачите на войските (както на своите, така и на съюзните държави), да контролира и да цензурира сведенията, предавани чрез средствата за свръзка, които могат да разкрият планове и подробности по провеждането на военни или разузнавателни операции.


	Силата

	Вж. ЛОНДОНСКА КОНТРОЛНА СТАНЦИЯ.


	Силиконова долина

	Район близо до Сънивейл — Пало Алто — Сан Хосе, Калифорния. Там е съсредоточена високотехнологичната индустрия на САЩ. Изграждането й започва през 60-те години и тя се превръща в най-модерен промишлен център. Известна със своите компютърни заводи, Силиконовата долина отдавна е и един от главните ОБЕКТИ за чуждестранните разузнавателни служби и ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ.
	В началото на 80-те години Силиконовата долина е деветият по големина производствен център в Съединените щати. Произвежда една трета от полупроводниците в страната, една четвърт от управляемите ракети и космическите летателни апарати и почти една шеста от електронното компютърно оборудване, създадено в САЩ. В Силиконовата долина се намират и военновъздушната станция Мофет — основен център за противоподводникови действия (сега се управлява предимно от НАСА), центърът на военновъздушните сили в Сънивейл за проследяване и обслужване на СПЪТНИЦИ и централната станция на корпорация _Локхийд_ по ракетни и космически въпроси.
	През 1992 г. проникването на чуждестранно разузнаване в Силиконовата долина се обсъжда от агенти на ФБР. Те казват пред списание _Форбс_:

	Десет на сто от всички инженери в Силиконовата долина са етнически китайци. По-голямата част са лоялни служители. Но Китай знае как да измъква информация от някои от тях. Китайците от континента, които идват в страната като студенти или на разменни начала, действат като „наводчици“ и съставят списъци от хора с китайски произход, които работят в американски фирми. Някои от тях получават покани да заминат за Китай, което не им струва нищо, и да се срещнат с роднини, които все още живеят в континентален Китай.

	От ФБР отбелязват, че в Съединените щати се правят опити за ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ от страна на френските специални служби.


	Силитоу, Пърси (1888–1962)

	Генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) от 1946 до 1953 г.
	Силитоу започва разузнавателната си кариера в южноафриканската полиция през 1908 г. От 1911 до 1923 г. служи в севернородезийската полиция. След това заминава за Великобритания и продължава да работи в полицията. През 1929 г. създава първата в Англия лаборатория за съдебна медицина. През Втората световна война като главен полицейски началник на крайбрежното графство Кент работи в близко сътрудничество с ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	През април 1946 г. е назначен за ръководител на МИ–5. Управлението му е характерно с действието на много съветски шпиони в британското правителство и дори в разузнавателните служби. По времето, когато той е директор, МИ–5 разкрива само 1 шпионин — Уилям Маршал. ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК ОТ ПРОСЛЕДЯВАНЕТО на МИ–5 засича съветски дипломат и Маршал — радист в британското Министерство на външните работи. Маршал съвсем скоро се е върнал от британското посолство в Москва, където е бил шифров чиновник.
	Силитоу се оттегля след 8 години работа в МИ–5. След това работи във фирмата _Де Беерс_ в Южна Африка, която проследява трафиканти на диаманти.


	Симпатично мастило

	Вж. ТАЙНОПИС.


	Син код

	Японски военноморски КОД и ШИФРОВА система, заменила червения код в края на 1930 г. Служителите на военноморското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (OP–20-G) дават на тези кодове имена на цветове в зависимост от цвета на книгите, в които се записват.
	„Отне ни повече от 3 години главоблъсканица, за да разшифроваме чрез криптоанализ сложната система от кодове и шифри. Няма други дешифровчици, които да са постигали такъв успех“, пише контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН — висш американски разузнавач, в автобиографията си „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985).
	От есента на 1931 г. американски екип на военноморските сили, ръководен от Агнес Майер Дрискол, се заема със задачата, като премахне 2 редици защитни кодови знаци, да разгадае след това значението на 85 000 основни кодови групи. Въвеждането на табулиращи машини _Ай Би Ем_, които извършват част от работата, са едни от първите случаи на използване на електричномеханични уреди за разчитане на кодове.
	На 1 ноември 1938 г. синият код е изоставен, тъй като японският военноморски флот въвежда нова серия кодове, заменени година по-късно с ШИФРИ ОТ СЕРИЯТА _JN_. Дори и след като синият код не се използва, американският военноморски флот продължава работата върху прехванатите съобщения, които преди не са били декодирани. Едно от тези съобщения разкрива, че бойният кораб _Харуна_, завършен през 1915 г., достигал скорост 32 възела след подобрения. Официално японците, а също и наръчникът _Бойните кораби на Джейн (Jane’s Fighting Ships)_ твърдят, че корабът развива само 26 възела. Тази разлика е от съществено значение, тъй като през 30-те години най-бързите американски бойни кораби достигат само 21 възела, а корабите, които са в процес на конструиране — 27 възела.


	Сини близнаци

	Наименование на направено от американските военновъздушни сили предложение за предприемане на полети с 2-местни капсули за обучение и в помощ на пилотираните орбитални лаборатории — космически платформи за НАБЛЮДЕНИЕ. Според предложението, направено през юни 1962 г., военновъздушните сили трябва да извършат най-малко 6 полета с пилоти на _Сини близнаци_ по програмата ОБИТАЕМИ ОРБИТАЛНИ ЛАБОРАТОРИИ.
	Планът _Сини близнаци_ е изоставен през януари 1963 г.


	_Синиър_

	Кодова дума към секретен отбранителен проект в областта на радиоелектрониката. Използва се и за някои други секретни проекти (вж. _СИНИЪР БОУЛ_).
	Към неотдавнашните проекти на _Синиър_ спадат _Синиър спиър_ — разработка на система апарати за РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ за самолет _U–2R_; _Синиър стреч_ — система от КОМРАЗ за _U–2R_; _Синиър скаут_ — създадена апаратура за радиоразузнаване за самолет _C–130H Херкулес_; _Синиър хънтър_ — разработка на апаратура за психологическа война и радиопредавания от подривен характер със самолет _EC–130E_; _Синиър уориър_ — версия на системата _Синиър скаут_ за американските морски пехотинци.


	_Синиър боул_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на програмата за използване на модифицирания стратегически бомбардировач _B–52_ в качеството му на „изстрелвач“ на безпилотен разузнавателен самолет. Проведени са 4 съвместни бойни полета над Китай и всички те са неуспешни.


	Синклер, Джон (1897–1977)

	Генерал-майор, генерален директор на британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) от 1953 до 1956 г. Наричали го Синдбад, тъй като е служил като курсант към военноморския флот, след като получава образованието си в Уинчестър и в Кралския военноморски колеж в Дартмут. Той постъпва в Сухопътните войски през 1918 г. и след 1 година във Военната академия в Улидж получава офицерско звание. Служи в артилерията.
	През Втората световна война работи като заместник-началник на оперативния отдел на военното министерство. Така, преди да премине към МИ–6, сър Джон Синклер натрупва опит в оперативноразузнавателната работа.
	Кариерата му преждевременно е помрачена от публикуваното съобщение, че МИ–6 е привлякло бившия водолаз от военноморския флот ЛАЙЪНЪЛ КРАБ за изпълнение на тайна разузнавателна операция по проучване подводната част на съветския крайцер _Орджоникидзе_, на който през април 1956 г. във Великобритания пристигат Никита Хрушчов и Н. А. Булганин. Краб загива при неизяснени обстоятелства и подробностите на операцията са огласени публично. Министър-председателят Антъни Идън уволнява съветника на Министерството на външните работи за МИ–6, а след това и Синклер.
	(В хода на официалното разследване по-късно се установява, че Синклер не е имал пряко отношение към тази операция.)


	Синклер, Хю (1873–1939)

	Генерален директор на британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) от юни 1923 до ноември 1939 г. Синклер поема поста след сър МАНСФИЙЛД КЪМИНГ — основател на МИ–6 и негов ръководител от 1909 до 1923 г. Синклер е кадрови военноморски офицер. Той постъпва в Кралския военноморски флот през 1886 г. Изпълнява различни служби и на кораб, и на суша, включително като командир на бойния кораб _Ирландия_. През Първата световна война е заместник на ДИРЕКТОРА НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ под командването на адмирал РЕДЖИНАЛД (Семафора) ХОЛ. През 1919–1921 г. Синклер е директор на военноморското разузнаване и е със звание контраадмирал. А непосредствено преди назначението му в МИ–6 е ръководител на подводния флот на Великобритания.
	Като генерален директор на МИ–6 сър Хю Синклер еднакво е загрижен както от „червената опасност“ от страна на Съветския съюз, така и от превъоръжаването на Германия. Усилията му често водят до разочарование поради ограниченото финансиране на МИ–6.
	С приближаването на войната той започва да подготвя МИ–6 за провеждане на саботажи и партизански операции, а също и за шпионаж срещу Германия.
	На 4 ноември 1939 г., 2 месеца след като в Европа е започнала Втората световна война, Синклер умира в кабинета си.


	Синтез

	Американски термин за изучаване на цялата разузнавателна информация с цел да се получи цялостна представа за действията, възможностите и намеренията на чужда държава.


	_Синтия_

	Британска разузнавателна операция от Втората световна война, чиято цел е да проникне в кодовете, използвани от правителството на Виши във Франция.


	_Синя луна_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на американски разузнавателни полети на голяма височина над КУБА през октомври 1962 г. Полетите са извършени от самолети _U–2_ на американските военновъздушни сили.


	Система за хидроакустично наблюдение (СХН)

	Американска подводна акустична система за засичане на ПОДВОДНИЦИ. ВМС на САЩ използват хидроакустични локатори навсякъде в Атлантическия и Тихия океан, а също така в района на Гибралтар и близо до нос Северни (северно от Норвегия). СХН се използва за наблюдение на преминаващи подводници, а в случай на война е предназначена още и за насочване на въздушни, надводни и подводни бойни системи към вражеските обекти под водата. Впрочем хидроакустичните локатори са доста уязвими от активни и пасивни заглушавания при атаки на военноморски кораби.
	През Втората световна война британския и съветският военноморски флот инсталират хидроакустични системи с ограничена дейност на океанското дъно — в плитки води — предимно в близост до пристанища. Непосредствено след войната американският военноморски флот започва да разработва значителна програма за дълбоководни хидролокатори. През 1948 г. се извършват изпитанията, а през 1951 г. първите дълбоководни локатори са поставени на океанското дъно. В рамките на т.нар. проект _Цезар_ първите работни хидрофони са монтирани в Сънди Хук, южно от Манхатън, а през 1952 г. се появяват в дълбоки води (360 м) край Елтере (Бахамски острови). Същата година началникът на военноморските операции на ВМС на САЩ нарежда да се поставят 6 хидроакустични локатора в западната част на Атлантика, добавяйки, че всички те трябва да бъдат готови в края на 1956 г. Първите локатори СХН в Тихия океан се появяват през 1958 г. Инсталирани са системи и в други райони, главно в Норвежко море. (Разположението на американските СХН по-късно е разкрито от Съветския съюз.)
	Отначало станции на СХН, приемащи сигнали от локаторите, са били с наземно базиране и са били разположени по цялото крайбрежие на САЩ. Създадени са били военноморски установки за брегови терминали на СХН. Те са разположени покрай американския бряг, на Карибите, в Исландия и Япония, а също и на много други места по целия свят.
	Всички компоненти на СХН и корабите, снабдени със специална система за наблюдение _SUR-TASS_, са обединени в обща т.нар. интегрирана подводна система за наблюдение (ИПСН). Акустичните данни от СХН и регионалните центрове за оценка (РЦО) постъпват посредством океанската информационна система за наблюдение (ОИСН) в командните центрове на Атлантическия, Тихоокеанския и Европейския флот, в Информационния център за военноморско наблюдение в Сютленд, Мериленд, близо до Вашингтон, и в центровете на командните структури на въоръжените сили.
	Подобрените системи за хидроакустично наблюдение са известни като фиксирани разпределителни системи (ФРС) и все още са в процес на разработка. Тази система има за цел да открива дълбоководни руски подводници. Разработва се и вариант за плитководни ФРС, където се обръща по-голямо внимание на фиброоптиката, а не толкова на системите от типа СХН.
	В днешно време се разработват също напреднали разгърнати системи (НРС). Те са предназначени за засичане на дизелно-електрически подводници, които плават в плитки води, за фиксиране на минни полета и за откриване на изплаващи на повърхността подводници. Системата ще има директна връзка с тактическите бойни системи на корабите и самолетите. В случай на неочакван военен конфликт системата НРС ще може да бъде разгърната в района на бойните действия за 10 денонощия.
	В края на 60-те години министърът на отбраната Робърт Макнамара за пръв път признава публично за съществуването на СХН.
	В Съветския съюз хидроакустичните системи не са така широко разпространени както в САЩ. През Втората световна война съветският военноморски флот използва ограничени дънни акустични системи. Хидрофоните са монтирани в пристанищата и заливите, за да засичат евентуалното присъствие на германски подводници. След войната СССР разгръща близо до своите брегове в Тихия океан съвременни хидроакустични системи за наблюдение с плоски решетъчни антени. Програмата получава названието _Кластър Ланс_ по натовската класификация. Не е изключено руснаците да са монтирали хидроакустични мрежи и бариери във входовете и изходите на стратегически активните райони на подводниците, снабдени с балистични ракети в Баренцово, Гренландско и Карско море.
	Липсата на стационарна далекообхватна СХН принуждава руснаците да разчитат предимно на кораби и самолети за операции по наблюдение в открития океан. (За откриване и проследяване на подводници те използват и СПЪТНИЦИ).


	Система на двойната игра (система XX)

	Изключително успешна британска операция за ПРЕВЕРБУВАНЕ на германски АГЕНТИ през Втората световна война. Същността на системата се състои от смесица на истински и измислени тайни, които ДВОЙНИТЕ АГЕНТИ предават за заблуждение на АБВЕРА — германската военноразузнавателна служба. Германците не само приемат фалшивата разузнавателна информация, но и понякога вземат решенията си въз основа на нея. Така се постига целта за „оказване на влияние и може би на промяна“ на германските планове.
	Схемата води началото си от предвоенната шпионска дейност на Артър Оуънс — електроинженер от Уелс, който предприема бизнеспътувания до Европа и предава събраната информация на британското Адмиралтейство. Недоволен от заплащането, което получава от британците, Оуънс предлага услугите си на германците. Сътрудникът на Абвера НИКОЛАУС РИТЕР дава на Оуънс КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Джони_ и през лятото на 1939 г. го изпраща на обучение в Хамбург. Оуънс се връща във Великобритания в самото начало на войната и разказва на Службата за сигурност (МИ–5) за контактите си с Абвера. Той престоява за кратко в затвора. От килията си предава на Абвера данни за Кралските военновъздушни сили, за движението на корабите и други разузнавателни сведения, които според АГЕНТУРИСТИТЕ му от МИ–5 ще задоволят германците.
	Оуънс, известен в Абвера с кодовото име _Джони_, получава кодовото име _Сноу_ (Сняг) от британците. Има и други такива агенти — _Дж. У., Бискит_ (Бисквита), _Селъри_ (Целина), — които МИ–5 вербува и ги смята за свои агенти от Абвера. Когато Германия започва да внедрява агенти във Великобритания с ПОДВОДНИЦИ и парашути, тях ги инструктират да използват за контакт _Сноу_ — „супершпионина на германците в Англия“. Системата на двойната игра се оказва успешна още с първите й стъпки.
	Системата се ръководи от КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_, в която работят професионалисти разузнавачи и аматьори. (Името на комисията произлиза от играта на думи при изписването на римските цифри XX и работата на агентите за двойната игра.) Както се изразява сър ДЖОН СЕСЪЛ МАСТЪРМАН, председател на Комисия _Двайсет_. „С помощта на системата на двойната игра ние направлявахме и контролирахме германската шпионска система в страната.“
	Системата, казва той, имаше 7 цели: 1) да контролира шпионската мрежа на противника; 2) да залавя шпиони; 3) да научава повече за методите и същността на Абвера и на други германски разузнавателни служби; 4) да проникне в германските КОДОВЕ и ШИФРИ; 5) да научи намеренията на германците, като проучва запитванията, изпратени до двойните агенти; 6) да оказва влияние върху германските планове с помощта на информацията, изпратена на противника от двойните агенти; 7) да заблуждава германците за плановете на съюзниците.
	Британската Служба за сигурност създава специален отдел, наречен B1(a), за да открива и да насочва действията на германските агенти. От началото на октомври 1941 г. Комисия _Двайсет_ предава на B1 (a) подвеждаща информация, която да се подава на противника.
	Забележителните успехи на системата на двойната игра се постигат с подвеждащи доклади _БОДИГАРД_ — цялостния фалшив план за нападението на съюзниците в Европа. Планът е разработен, за да прикрие истинската дата, време и подробности за ДЕНЯ Д — дебаркирането в Нормандия през юни 1944 г. (В измамата е включена несъществуващата военна част ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПА.)
	В края на краищата германците са излъгани, че основните сили, които ще предприемат нападението, ще дебаркират при Па дьо Кале, а не в Нормандия. Колкото и невероятно да звучи, двойните играчи продължават измамата седмици _след_ Деня Д. Комисия _Двайсет_ остава във Великобритания, а на континента заедно с войските заминава Комисия 212. Нейните специалисти откриват и вербуват германски шпиони, останали в тила на съюзниците, и ги използват по същата схема на двойната игра. Благодарение на системата XX се разкриват плановете и намеренията на противника. Така например когато Абверът поставя задачата на своите агенти да разузнаят системата на бреговата отбрана на Англия, става ясно, че ударът трябва да се очаква там. Или когато на един от агентите (превербуван) е поръчано да разбере в каква степен Великобритания е готова за химическа война, по думите на Мастърман англичаните му заповядват да съобщи в Берлин, че „Великобритания е напълно готова да отрази такова нападение и ако вече нещата вървят натам, химическата война ще бъде по-изгодна за Великобритания, отколкото за Германия“.
	Според британските документи МИ–5 успява да оглави всички германски шпионин, изпратени във Великобритания. Тези, които отказват да сътрудничат, са екзекутирани. В двойната игра участват около 120 двойни агенти, 39 от които — като Мат и Джеф — работят доста дълго време. Изпратени във Великобритания като саботьори, те са превербувани, извършват измислени саботажи и като на доверени агенти им се вярва, когато предупреждават неколкократно за предстоящото британско нападение срещу Норвегия. Един от превербуваните агенти — Тейт, получава съобщение по радиото, че му е присъдено германско гражданство, _Железен кръст_ I и ІІ степен за работата му. А двойният агент _ГАРБО_ успява да стане едновременно и английски, и германски орденоносец.
	Комисия _Двайсет_ постига успехи благодарение на материалите на _УЛТРА_ — тайната операция за проникване в германските кодове. Ако Комисия _Двайсет_ е била засекретена, то операция _Ултра_ е двойно по-засекретена. Дори когато Мастърман най-сетне съобщава за системата на двойната игра в книгата си „Системата на двойната игра от времето на Втората световна война 1939–1945“ („The Double-Cross System in the War of 1939–1945“, 1972), той не разкрива тайната на _Ултра_. (За подробности относно трудностите при издаването на книгата вж. ДЖОН МАСТЪРМАН.) Когато германците започват да изстрелват ракети _Фау–1_ и _Фау–2_ срещу Великобритания през лятото на 1944 г., агентите на комисията подават фалшиви доклади за попадението на ракетите, като „отклоняват“ много от тях към ненаселени райони.
	След дебаркирането в Деня Д в Европа са изпратени група сътрудници на Комисия _Двайсет_, за да организират работата с нови агенти. Използването на старите агенти вече е рисковано, тъй като Абверът може да заподозре измамата. Но англичаните преодоляват и тази трудност и системата XX продължава да съществува успешно чак до края на войната.
	Към края на войната се пораждат подозрения, че един от двойните агенти — с кодовото наименование _Трежър_ (Съкровище), в действителност е ТРОЕН АГЕНТ, който освен за англичаните и германците работи и за Съветския съюз. Мастърман говори за Трежър доста неопределено. Описва я като „френска гражданка от руски произход“. На нея й е позволено да работи с радиопредавател за кратко, понеже, както пише Мастърман, „оказа се изключително темпераментна и непрекъснато създаваше главоболия“. Според някои източници под псевдонима Трежър се крие Лилия Сергеева, предала на руснаците информация за военните планове на съюзниците. Вж. ПОПОВ, ДУШКО.


	Система XX

	Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.


	Система с директна връзка

	КРИПТОСИСТЕМА, която директно е свързана с радио или телефон, така че кодирането и предаването се извършват практически едновременно.


	Ситал

	Най-древното известно шифрово устройство. Изобретено е от спартанците. Върху тъкан или кожа се пише съобщението — на пръв поглед е безпорядъчен набор от символи. Основният текст се маскира с много „излишни“ букви и може да се прочете, като платът се навива около пръчка със строго определен размер.


	_Скайларк_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за планирани полети на американски шпионски самолети _A–12 ОКСКАРТ_ над Куба. Операция _Скайларк_ се провежда при непрекъсната „спешна“ оперативна готовност за извършване на наблюдателни полети. Започва на 5 ноември 1964 г., 1 година преди самолет _A–12_ да влезе на въоръжение. Екип на ЦРУ е специално обучен за кубинските полети. Въпреки това разузнавателният самолет _U–2_ продължава да изпълнява наблюдателните полети над Куба, а _A–12_ е запазен за по-критични случаи.


	_Скайуориър A3D_

	Самолет за полети на дълги разстояния, излитащ от самолетоносачи, морски вариант на _Дъглас A3D_ — бомбардировач с далечен радиус на действие и с възможност да пренася ракети и бомби с ядрен заряд. Създаден от корпорацията _Дъглас, A3D_ се използва също за ФОТОГРАФСКО и ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). _A3D_ е най-големият самолет, извършвал редовно полети от самолетоносачи, а модификацията цистерни при излитане тежи 36 т. Наричат го _Кит_ поради големите размери и обемната форма. Между 1952 и 1961 г. военноморският флот получава 282 самолета _СКАЙУОРИЪР_ (Небесен воин) от всички модификации и още през 1956 г. започва формирането на ескадрили. От тези самолети 31 са фотографски, с 12 камери на корпуса — _A3D–2P_. Други 24 самолета са създадени като _A3D–2Q_ за ЕЛРАЗ, а много от останалите — за изненадващи атаки. По-късно са модифицирани за нуждите и според стандартите на ЕЛРАЗ. _A3D–2Q_ е снабден с радари, разположени отпред и странично, с инфрачервени датчици и електронна система за наблюдение. Вариантът _Кит_ е снет от експлоатация през 1991 г. _A3D_ се използва широко за най-различни операции по време на войната във Виетнам. Особено голяма роля играе танкерният вариант, който дозарежда във въздуха други самолети с малък радиус на действие. (Военновъздушните сили са използвали и бомбардировач _B–66_ (версията на ВВС на A3D) не само за електронно и фоторазузнаване, а и за общи изследвания на атмосферните условия. Произведени са 206 самолета _B–66_.) Екипажът на _A3D_ се състои от 3 души, при самолетите за ЕЛРАЗ — от 7, а за фоторазузнаването — от 5. Модификацията _A3D_ бомбардировач е с полезен товар — с обикновени или атомни бомби — 5,8 т. Двумоторният турбореактивен _A3D_ развива скорост 976 км/ч и изминава 3200 км без презареждане и 4800 км с допълнително гориво в бомбения отсек. През 1962 г. всички самолети _A3D_ са преименувани _A–3_.
	{img:shpionazh-81.jpg|#A3D–2P (RA–3B) Skywarrior}


	Скарбек, Ъруин

	Сътрудник на американските дипломатически служби, обвинен през 1961 г., че предава държавни тайни на страни от Източна Европа. По това време е втори секретар в посолството на САЩ във Варшава. Осъден е на 30 години затвор. През 1963 г. присъдата е намалена на 10 години.


	_Скарлет пимпърнел_

	Приключенски роман „Аленото огнивче“ — „Scarlet Pimpernel“ на родената в Унгария английска писателка баронеса ЕМУШКА ОРСИ, публикуван за пръв път през 1905 г. В него се разказва за лидера на Обществото на Скарлет Пимпърнел, в което членуват група млади англичани, дали обет да спасяват невинните жертви сред аристократите по време на терора след Френската революция. Героят на романа — сър Пърси Блейкни, успява да надхитри противниците си от средите на френските революционери със смелостта и изобретателната си дегизировка. По време на тайните си спасителни мисии се идентифицира с печат, на който е изобразен аленият цвят на огнивчето.
	Романът е филмиран през 1935 г. с участието на Лесли Хауърд, Мерл Оберон и Реймънд Маси. Хауърд играе ролята на главния герой, който води двойствен живот, спасява нещастни жертви на Френската революция, представяйки се като суетен глуповат англичанин, любител на стихчета.


	Скорцени, Ото (1908–1976)

	Генерал-майор от СС, който провежда няколко дръзки операции подобно на операциите на командосите. Скорцени започва забележителната си кариера в личната СС охрана на Адолф Хитлер. Сражавал се е и като СС офицер в кампаниите във Франция и Холандия през 1940 г., а също в по-късните кампании в Съветския съюз. Скорцени изучава английската десантна тактика, надявайки се да създаде такава част за подобни операции в СС. Получава обаче минимална подкрепа до изпълнението на първата си значителна мисия: освобождаването на Бенито Мусолини, след като италианският диктатор е арестуван през юли 1943 г. Хитлер лично избира Скорцени за провеждането на тази мисия, която е доста сложна, тъй като италианските власти непрекъснато местят Мусолини. Скорцени, който провежда системно разузнаване, за да го открие, остава все с една крачка назад в тази игра на криеница на диктатора, ръководена от италианските власти. Веднъж, докато наблюдава скривалище на остров до Сардиния, самолетът на Скорцени е свален от съюзниците. Най-сетне Скорцени научава, че Мусолини е в строго охранявания курортен хотел в планинския масив Гран Сасо северно от Абруци. На 12 септември 1943 г. Скорцени и екип за нападение отлитат до високото плато с 12 безмоторни самолета и се приземяват на малка поляна до хотела. След като обезвреждат стражата на Мусолини, Скорцени влиза в хотела, открива упоения диктатор, казва му, че Хитлер го е изпратил, и добавя: „Вие сте свободен!“ Скорцени качва Мусолини в малък самолет _Фи 156 Сторч_, който едва успява да излети от покритата с камъни ливада и същата нощ пристига с него във ВИЕНА, изпълнявайки това, което сам е нарекъл „невъзможна мисия“. Според слуховете Скорцени е планирал да убие съветския диктатор Йосиф Сталин по време на конференцията между Тримата големи — Сталин, Уинстън Чърчил и Рузвелт, в Техеран в края на 1943 г. След заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г. Скорцени бързо заминава за военното министерство в Берлин и известно време, докато трае всеобщото объркване, ръководи германската армия. Организира батальон на СС, който да оказва помощ при охраната на министерството, намира доказателства за заговора и залавя много от конспираторите. Следващата мисия на Скорцени — с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Мики Маус_, е вдъхновена от желанието на Хитлер да задържи Унгария в Оста. През септември 1944 г. адмирал Миклош Хорти прави опити за преговори със Съветския съюз за постигане на сепаративен мир. Скорцени оглавява специална част в Унгария и отвлича сина на Хорти — Микио, като заплашва да го убие, ако Хорти не се откаже от намеренията си. Скорцени завладява и цитаделата на Хорти и управлява Унгария за кратко време — докато не постави послушен ръководител на фашисткия режим. Когато Германия започва офанзивата в Ардените през декември 1944 г., Скорцени отново проявява гения си за специални операции. В операция с кодовото наименование _Грайф_ той обучава военна част от английскиговорящи германски войници, облечени в американски униформи, и с пленени американски камиони ги изпраща зад американските линии, за да създават смут. Екипите на Скорцени прекъсват комуникациите, променят знаците по пътищата и дават фалшива и подвеждаща информация на американските войници, които са изумени от ненадейната германска атака. В централната щабквартира на съюзническите експедиционни сили във Версай край Париж е осигурена допълнителна охрана за генерал Дуайт Айзенхауер поради разпространените слухове, че една от набелязаните от екипа убийци на Скорцени жертви е Айзенхауер. Американските сили залавят голяма част от дегизираните хора на Скорцени и ги екзекутират като шпиони. Скорцени е заловен от американците през май 1945 г. в Австрия. Американски военен трибунал го обвинява в незаконно водене на битката край Булж. Обвинението е свалено едва след като британски и американски специални части признават, че са използвали подобна тактика. Германските власти го арестуват и го интернират в лагер в Дармщат. През юли 1948 г. той успява да избяга. Приема нова самоличност и помага да бъде създадена ОДЕССА — тайна западногерманска организация от бивши офицери на СС. Според преценката на Скорцени ОДЕССА и мрежата, която осигурява бягствата — Die Spinne (Паяк), са помогнали на стотици офицери от СС да напуснат Германия. Сред избягалите с помощта на ОДЕССА е и известният Адолф Айхман. Скорцени се установява в Испания, започва бизнес — износ и внос, като прикритие за дейността на _Паяка_. Той помага при поддръжката на мрежата за бягства, която осигурява свободата на офицерите от СС в страни от Близкия изток и Южна Америка. През 1959 г. Скорцени, който има достъп до заграбените от СС богатства, си купува провинциално имение в Ирландия и започва да отглежда коне. Умира в Мадрид.
	{img:shpionazh-82.jpg|#Ото Скорцени, февруари 1945 г.}


	Скренидж, Шарън

	Чиновничка на ЦРУ в Гана от май 1983 до май 1984 г., обвинена през юли 1985 г. в шпионаж в полза на Гана. След завръщането си в САЩ Скренидж признава пред ФБР, че е дала на бившия си любовник от Гана — Майкъл Сусудис, имената на служителите и информаторите на ЦРУ в Гана.
	Сусудис е пръв братовчед на лидера на Гана — капитана от авиацията Джери Ролингс. По време на посещение в САЩ Сусудис е арестуван на 10 юли. Обвинен е в шпионаж и на 25 ноември е осъден на 20 години затвор. Присъдата му е отменена незабавно, при условие че напусне страната в срок от 24 часа. В действителност е разменен от американските власти за 8 затворници в Гана, за които се твърди, че са сътрудници на ЦРУ.
	През ноември 1985 г. Скренидж е осъдена на 5 години затвор. Присъдата е намалена на 2 години през април 1986 г., което й дава възможност да бъде освободена, след като излежава 18 месеца.


	Сладкарката

	„Сладкарката“ се оказва сладкарка, макар и смятана за част от значителен шпионски кръг в Сайгон. В началото на 1970 г. информатор съобщава на американски военноморски разузнавач, че виетнамец от американския флот в Сайгон продава изхвърлени за унищожаване документи на една продавачка на сладкиши.
	ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, убедено, че е открило първите елементи на значителен шпионски кръг, изпраща офицер да провери сладкарката. Той си купува 3 сладки от нея, които тя внимателно му увива… в ПОВЕРИТЕЛНО съобщение на американския флот!
	Тя купувала отпадъчна хартия от служител във флота, за да увива сладкишите си. Нито тя, нито служителят виетнамец знаели английски. „Случаят съвсем не беше шпионаж, а по-скоро ставаше въпрос за по-изгодна покупко-продажба. Но пък ние се сблъскахме с лошата система за сигурност…“, пишат контраадмирал Томас Брукс и капитан Уилям Манторп в _Тримесечник на професионалното разузнаване във флота_.


	Сламка

	Практика, използвана в КОДОВИТЕ и ШИФРОВИТЕ машини и апарати, която позволява на вражеските криптолози да проникнат в кода или шифъра. По-голямата част от успехите на съюзниците в разкодирането през Втората световна война се дължат предимно на сламките. Например ако дадено съобщение е разпратено от командването на няколко подразделения с различни кодове и шифри, един от които частично или изцяло е прочетен от противника, това е сламка за получаване на достъп до втория код или шифър. По същия начин практиката в предаванията, като например излъчването на прогнозата за времето в определено време или повтарящото се начало на някое съобщение, улеснява създаването на сламка. Друг пример за сламка е предаването с поздравленията за рождения ден на Адолф Хитлер на 20 април, излъчвано от германското висше командване понякога в ПРАВ ТЕКСТ, понякога с код или шифър!
	Сламките могат и да се създават. През Втората световна война например британците изпращат бомбардировачи да поставят морски мини в определени райони, като предварително знаят, че германците ще пуснат доклад за опита да бъдат поставени. Местата, до които ще бъдат пуснати съобщенията, както и общото съдържание на съобщенията спомагат при декодирането на определени ключове в _ЕНИГМА_.


	Следствена служба на Министерството на отбраната (ССМО)

	Организация в състава на американското военно ведомство, което се занимава със служебни и дисциплинарни разследвания. Проверка в ССМО преминават военнослужещи и специалисти — цивилни граждани в Министерството на отбраната, а също и кандидати за работа в отбранителната промишленост и във фирми, които работят с държавни секретни материали.
	ССМО е създадена на 1 януари 1972 г. като отделна агенция, която пряко е подчинена на министъра на отбраната. ССМО проверява служители, които имат ДОСТЪП до секретни материали в предприятия и други места, включени във веригата на военнопромишления комплекс. ССМО отговаря и за правилата на засекретяването на документи и други материали, използвани от хора, които работят в отбранителната промишленост.
	Основната задача на ССМО е разглеждането на молби за достъп до секретни материали. След няколко случая на изтичане на информация от служители в производството американският Сенат разследва ССМО за периода 1980–1984 г. През тези години ССМО е извършила проверка на 138 252 души. Отхвърлени са само 118 молби — невероятен достъп от 99,91 на сто.
	Като реакция на доклада сенаторът Сам Нън — водещ капацитет по въпросите на сигурността, казва: „Струва ми се, че практически всички кандидати са надеждни и че всеки един от тях има безупречна характеристика или по-скоро системата ни е нискоефективна и неспособна да пресее хората, които не трябва да имат достъп до секретна информация.“
	ПРОУЧВАНЕТО НА БЛАГОНАДЕЖДНОСТТА от ССМО се изпълнява или от следователи на ССМО, или от наети частни детективи. Случаите на пропуски от страна на ССМО не са един и два. Например ДЖОНАТАН ДЖЕЙ ПОЛАРД е излъгал за предишното си назначение и образователния ценз, а слабостите на КРИСТОФЪР БОЙС не са забелязани.
	УИЛЯМ БЕЛ — служител във военновъздушната корпорация _Хюз_, който е предавал секретна информация, признава след арестуването му, че е демонстрирал „всички признаци, всички класически причини“ на шпионин: финансови проблеми, които изненадващо бързо са изместени от необяснимо откъде добито богатство; разочарование от работата; открити връзки с представител от комунистическа държава. Но никой в _Хюз_ или от ССМО не е реагирал на шпионската му дейност. Неговият СТРОГО СЕКРЕТЕН достъп се запазва в продължение на 28 години. Разкрит е едва когато е посочен от ИЗМЕННИК.


	Слейвънс, Брайън

	Дезертьор от американската морска пехота, който през 1982 г. се обажда в съветското посолство във Вашингтон и предлага да продаде военна информация на Съветския съюз. Телефонното му обаждане е засечено от ФБР. Той е арестуван, обвинен е в шпионаж и е осъден на 2 години тежък труд.


	_Слемър_

	Американски проект за получаване на информация от първа ръка от американци, излежаващи присъди за шпионаж. Целта на записаните на видеолента интервюта, проведени от американски РАЗУЗНАВАЧИ, е да се вникне в мотивите и отношението на американските шпиони. Въпреки че интервютата остават секретни, откъси от тях се изнасят тайно. Сред хвърлените в затвора шпиони, които са интервюирани, е МАЙКЪЛ УОКЪР, вербуван от баща си — ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ. Майкъл Уокър е американски моряк, когато е арестуван. По време на разпита той разказва, че е фотокопирал документи в кодовото помещение на американски военен кораб. Другите моряци „виждаха какво правех, но никой никога не обръщаше внимание. Няколко пъти едва не ме хванаха, но аз умея да лъжа“.
	ДЖЕФРИ КАРНИ — специалист по комуникациите от американските военновъздушни сили, който шпионира за руснаците, казва, че не е имало никакъв проблем „да се напъхам при книгите, където не ми беше мястото… да говоря с хората, да събирам информация от дочути разговори. Всъщност всичко това беше очевидно. Някой трябваше да забележи“.
	Писателят Джеф Стайн, който е виждал части от доклада _Слемър_, пише в _Ню Йорк таймс_, че авторите на доклада са открили следното: „Промените в поведението често са свързани с извършването на шпионаж. Пиене, зависимост от наркотици, признаци на депресия, извънбрачни връзки и развод може да са предупредителни знаци за проблеми в системата за сигурност.“ Авторите на операцията смятат, че колегите и началниците понякога трябва да бъдат по-внимателни към такива сътрудници, в чийто живот не всичко е благополучно, и че така много от т.нар. шпионски дела биха могли да бъдат избегнати.


	Служба за външно разузнаване

	Вж. СВР.


	Служба за вътрешна сигурност

	Вж. ШИН БЕТ.


	Служба за вътрешно наблюдение

	Вж. СВН.


	Служба за прослушване на външни предавания (СПВП)

	Подразделение на ЦРУ, което прослушва чуждестранни радио- и тв станции. Отделът е част от Управлението за наука и техника към ЦРУ. СПВП превежда, обобщава и анализира предаванията както на публичните, така и на тайните радиостанции.
	Службата съществува от 1941 г. По настояване на Държавния департамент Комисията за федерални комуникации създава Служба за наблюдение на външни предавания. През Втората световна война Службата за наблюдение е под контрола на американската армия и съсредоточава прослушването си върху германските, италианските и японските радиопредавания. След войната тази дейност се поема от ГРУПАТА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Когато се създава ЦРУ, това става едно от неговите задължения. СПВП подписва споразумение със Службата за наблюдение и прослушване към _Би Би Си_ да получава онези новини и теми, които представляват интерес за аналитиците на разузнаването. (_Би Би Си_ понякога осигурява ПРИКРИТИЕ за РАЗУЗНАВАЧИТЕ от ЦРУ.)
	Записите, направени от СПВП, се предоставят на учени и изследователи. Ежедневните доклади намират широко разпространение в правителството, медийните абонати и академичната общност. Записите се разпространяват по електронен път в американските и британските офиси по цял свят.
	ЛАРИ УТАЙ ЧЪН, арестуван през 1986 г. като шпионин на Китайската народна република, е работил за СПВП. С ареста му става ясно, че СПВП се занимава и със секретни материали, но какви точно, не е известно.


	Служба за радиотехническо разузнаване (СРР)

	Организационно-структурна единица в американската армия, създадена на 24 април 1930 г., за да обедини отделните криптологични подразделения и да ги предаде на подчинение на Свързочния корпус. СРР отговаря за създаването на армейски КОДОВЕ и ШИФРИ, както и за дешифрирането на комуникациите на потенциалните врагове. Преди това тези функции са били изпълнявани от УПРАВЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, което е на подчинение на военното министерство: тайната криптоложка служба е създадена от ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ и е финансирана от Държавния департамент. Дейността на тази служба е прекратена през 1929 г. от тогавашния държавен секретар Хенри Стимсън, който е известен с изказването: „Джентълмените не четат пощата си.“ Първият ръководител на СРР е УИЛЯМ ФРИДМАН, който създава малък, но изключително добър екип от четирима млади криптоаналитици и един чиновник. През 1935 г. СРР се оглавява от армейски офицер, но Фридман продължава да бъде движещата сила на службата.
	Освен с чисто практическа дейност СРР се занимава и с публикуването на няколко важни научни съобщения и с разработването на машинни шифри за повишаване сигурността на армейските комуникации. Голямото постижение на СРР преди Втората световна война е разчитането на машинния шифър, използван от японското външно министерство — т.нар. шифър _ПЪРПЪЛ_. Без да имат подръка нито ключове, нито необходимите чертежи, хората на Фридман, работейки съвместно с ВМС на САЩ, успяват да създадат аналог на тази машина и да разчетат японските комуникации по-бързо от очакваното. Разузнавателните данни, извлечени от такива съобщения, получават общото название _МЕДЖИК_.
	С началото на войната рязко се увеличава щатът на СРР. По време на японското нападение над Пърл Харбър службата има 45 армейски офицери, 177 сержанти и войници и 109 цивилни — общо 331 души. Повечето от войниците и сержантите са в станциите по прехващане и криптоанализ в районите на бойните действия, а останалите — във вашингтонската щабквартира.
	През юни 1942 г. СРР, която непрекъснато се увеличава, се премества от столичния комплекс от времето на Първата световна война в АРЛИНГТЪН ХОЛ, Вирджиния. Същия месец личният състав на ВТОРИ СВЪРЗОЧЕН БАТАЛЬОН на армията, бойно подразделение на СРР, започва работа във Винт Хил Фармс в Уорънтън, Вирджиния. Там е централната прехващателна станция, която „захранва“ с материали Арлингтън хол. (Преди войната армията има 7 радиопрехващателни станции, а след началото на войната са създадени още 10.)
	От 1942 г. СРР многократно е преименувано: Управление на разузнавателните връзки, Управление по сигурността на връзките, Отдел по сигурността на връзките, Служба за сигурността на връзките, а от 1 юли 1943 г. до 14 септември 1945 г. е Агенция за радиотехническа сигурност (АРС).
	През юни 1942 г. на службата е поръчано еднолично да разработи чуждестранните дипломатически канали за връзка (дотогава СРР е извършвала това съвместно с ВМС).
	Независимо че СРР постига блестящи успехи в разкриването на шифри от типа _Пърпъл_, в работата с армейските кодове на противника се появяват много трудности, тъй като в японската армия не се използват шифрови машини, а е и имало практика за допълнително кодиране. Чак през април 1943 г. на СРР се удава да проникне в японската армейска шифрова система. Първите разузнавателни сведения са получени едва през юни 1943 г., а редовното разчитане на японските армейски кодове започва едва през 1944 г.
	Подобни трудности има и при работата над германските военни канали за връзка, над които по това време работят и британците в ПАРК БЛЕЧЛИ. В официалното и отлично издание „Американското армейско радиотехническо разузнаване през Втората световна война“ („US Army Signals Intelligence in World War II“, 1993) под редакцията на Джеймс Гилбърт и Джон Финегън се подчертава, че липсата на взаимодействие по вина на англичаните, което „те обясняват със съображения за сигурност и пестене на сили, започва да дразни все повече, когато се изяснява, че те (англичаните) са изразили готовност за обмен на ценна информация в областта на радиовръзките с ВМС на САЩ с цел повишаване на ефективността в борбата с германските подводници“.
	Последвалите успехи на американската армия в дешифрирането на японските армейски кодове принуждават англичаните да преразгледат предишното си отношение и в края на краищата се осъществява тясно сътрудничество между СРР и Парк Блечли. В рамките на сключения договор между армията и ВМС на САЩ се приема английската терминология и материалите от разузнаването в областта на комуникациите получават общото название _УЛТРА_.
	Освен армейските станции по радиопрехващането, пръснати по целия театър на бойните действия, СРР контролира и аналогичните подразделения на армейската авиация, създадени към различните формирования през 1944 г.
	Впрочем проблемите, както и преди, не са малко. В споменатото издание на Гилбърт и Финегън във връзка с това се казва:

	Подразделенията на тактическото и стратегическото разузнаване в армията все още действат несъгласувано. Подразделенията за тактическо разузнаване преминават подготовка в Сухопътните войски, а не в АСВ (Агенция за сигурност на връзките) и се подчиняват на командващите армейските и авиационните съединения по места, а не на АСВ. И това „разделение на властта“ по никакъв начин не помага за водене на разузнаване в областта на комуникациите, което безспорно трябва да бъде единен координиран процес.

	Като цяло взаимодействието между армията и ВМС е доста слабо независимо от общите им предвоенни успехи в областта на дешифрирането на материалите от _Пърпъл_ и съвместното учредяване на Обединения координационен комитет на армията и ВМС по разузнаване на комуникациите през 1944 г.
	Най-сетне, в края на войната новият ръководител на армейското разузнаване — генерал-майор КЛЕЙТЪН БИСЪЛ, постига по-добро сътрудничество с военноморския флот. По негово нареждане на 15 септември 1945 г., 13 дни след края на войната, е създадена АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА, за да контролира „цялостното радиотехническо разузнаване и базите, екипите и кадрите“, както и да функционира директно под ръководството на ПОДРАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ (Г–2).
	През войната СРР се увеличава 30 пъти. На 14 август 1945 г. там работят 792 офицери, 2704 редници и сержанти, 1214 редници и сержанти жени и 5661 цивилни — общо 10 371 души. Повечето от тях са в Арлингтън хол. Освен това има и 17 000 души армейски персонал, който се занимава с радиотехническото разузнаване на фронтовете и с други важни командвания. Това разрастване сериозно се усложнява от глупави постановления, от някои положения в армейския устав, а също и от декрета на военното министерство, съгласно който след 31 януари 1942 г. във Вашингтон не може да има офицер под 28 години независимо от опита, който може да е безкрайно ценен за разузнавателната дейност!
	СРР има 17 радиопрехващателни станции през войната. Освен това съществуват стотици подвижни армейски прехващателни станции към армейските части на бойното поле.

	__СТАНЦИИ, СЪЗДАДЕНИ ПРЕДИ ВОЙНАТА:__
	Корозал, в района на Панамския канал.
	Форт Ханкок, Ню Джърси.
	Форт Хънт, Вирджиния.
	Форт Маккинли, край Манила, Филипините.
	Форт Сам Хюстън, Тексас.
	Форт Скот, гарнизонен на Сан Франциско, Калифорния.
	Форт Шафтър, Хавай.

	__СТАНЦИИ, СЪЗДАДЕНИ ПРЕЗ ВОЙНАТА:__
	Амчитка, Алеутски острови.
	Асмара, Еритрея.
	Белмор, Лонг Айлънд.
	Феърбанкс, Аляска.
	Гуам.
	Индиън крийк, Маями Бийч, Флорида.
	Ню Делхи, Индия.
	Петалума, Калифорния.
	Тарзана, Калифорния.
	Уорънтън, Вирджиния.

	Всички станции използват суперсигурни кодове за изпращане на прехванатите съобщения във вашингтонската щабквартира, а по-късно — в Арлингтън хол.
	Вражеските съобщения от Филипините, прехващани от Втора свързочна рота през 1941 г., се предават също на подразделения на ВМС на Корегидор — станция _КАСТ_, — където имат машина _Пърпъл_ за дешифриране на японските дипломатически кодове. Обработените материали след това постъпват към двама командващи на Филипините: генерал Дъглас Макартър и адмирал Томас Харт. В края на декември 1941 г. Форт Маккинли е загубен във връзка с отстъплението на американските войски, но прехващането на съобщения продължава още известно време на Корегидор. И накрая личният състав е евакуиран. (На 6 май 1942 г. Корегидор пада.)
	В средата на 1944 г., след като изоставеният остров Гуам отново е превзет от американската армия (на него дебаркира морската пехота), тук отново се връща гуамската станция за радиопрехващане. Станциите в Белмор и Тарзана, отначало под ръководството на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, са предадени на подчинение на СРР и са използвани за проследяване на американските радиоканали с оглед на тяхната сигурност.
	Армията не само осъществява самостоятелно радиопрехващане, но и получава немалко материали от базата на ВМС в Бейнбридж Айлънд, Вашингтон, и Бар Харбър, Мейн.
	На 15 септември 1945 г. СРР получава ново име — АГЕНЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА (АСА), а през 1977 г. се слива с ПОДРАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ (Г–2). Новата служба получава наименованието КОМАНДВАНЕ НА АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ И СИГУРНОСТ (КАРС).
	Вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ.


	Служба за разузнаване (СР)

	Вж. СР.


	Служба за сигурност

	Вж. МИ–5.


	Служба за събиране на специална информация

	Елитно свръхсекретно подразделение на американското ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ, което отговаря за подслушвателните операции на територията на неприятелските държави.
	Сътрудниците на службата — специалисти от АНС, които обикновено работят под дипломатическо прикритие — обслужват високочувствителната подслушвателна апаратура, монтирана в американското посолство или на друго безопасно място на територията на държавата, против която се провежда разузнавателна дейност. Службата е подчинена на АНС, която я подсигурява с апаратура и личен състав. Често към нея се прикрепят и специалисти от ЦРУ.
	С помощта на високочувствителното оборудване сътрудниците на Службата за събиране на специална информация могат да подслушват държавни учреждения или щаб на терористи. Дейността й се пази в строга тайна и за нея почти нищо не е известно (няма информация дори за учебния й център). Затова е трудно да се каже каквото и да било конкретно за постиженията на това подразделение, но репутацията му в американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ е доста висока.


	Служба _Игрек_ (Y)

	Британска агенция по комуникации и радиопрехващане през Втората световна война. Официалното й название — Организация на смесените сигнали — е служило за ПРИКРИТИЕ на службата по прехващане на радиосигналите на ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.
	След войната Секретна разузнавателна служба (МИ–6) създава т.нар. Отдел _Игрек_, който се занимава с телефонното подслушване и монтирането на БРЪМБАРИ в системите за връзка в съветските учреждения във Великобритания, Австрия и други западноевропейски страни.
	_Игрек_ (Y) е и британско условно означение на самата процедура по прехващане.


	Служба по АГЕНТРАЗ към министерството на обраната (САМО)

	Подразделение на американското РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО), което работи по събирането на информация с помощта на агентура.
	САМО е създадена от заместник-министъра на отбраната на САЩ ДЖОН ДОЙЧ. Малко известната служба добива популярност през май 1995 г., когато Дойч става ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ и вече в неговите задължения е и ръководството на американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, чийто член е и РУМО. Дойч подчертава, че ще поощрява вербуването и използването на чуждестранни агенти от РУМО, а с това именно се занимава създадената от него служба за агентурно разузнаване.
	До този момент вербуването и работата с агентурата се водят от ЦРУ. Първият полъх на промяната се усеща, когато Дойч създава длъжността заместник-директор НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ по военното осигуряване и назначава на този пост контраадмирал Денис Блеър. По такъв начин Блеър и това, което се разбира под „военно осигуряване“, автоматически се оказват над ЦРУ. Това нововъведение повишава също статута и значението на САМО, която в същност е „младокът“ в разузнавателната общност.
	По време на Студената война, когато Съветският съюз е основният ОБЕКТ на американското разузнаване, вербуването и работата с агентите се извършват от Службата по операции (известна също и като „тайна служба“) в ЦРУ. Куратори на агентите обикновено са кадрови сътрудници на ЦРУ, работещи под дипломатическо прикритие в посолствата на САЩ. Някои са и под т.нар. НЕОФИЦИАЛНО ПРИКРИТИЕ като представители на търговски фирми, предприемачи и т.н.
	След края на Студената война ЦРУ съсредоточава усилията си към нови сфери за приложение на силите си — борбата с тероризма и наркотрафикантите. Старата практика вече не отговаря на времето. Нови агенти за вербуване трудно могат да се срещнат на приеми в посолства. Назрява необходимостта от друг род разузнаване, от пренасяне на акцента от „парадния вход“ в „черния изход“. И именно тук се проявява САМО.
	Според закона от 1996 г., който се отнася до тайното финансиране на американските разузнавателни агенции, Конгресът възлага на САМО да създаде КОМПАНИИ ЗА ПРИКРИТИЕ и други учреждения за прикритие и съдействие на тайните агенти. Конгресът дава на САМО 3-годишен изпитателен срок да въведе в действие тази търговска дейност, призвана „да се грижи за сигурността на разузнавателните операции в чужбина“. По това време в САМО работят 1000 сътрудници.
	Разузнавателното управление на Министерството на отбраната предлага да не се дава изпитателен срок на САМО, но Конгресът оставя своето решение в сила. Както е записано в протоколите на Конгреса, това се прави, за да се осигурят „надзор над дейността и недопускане на възможни злоупотреби“.
	С други думи, на САМО е направено сериозно предупреждение. Работата е там, че в средата на 80-те години американското армейско разузнаване вече е преживяло един скандал, свързан също с тайните операции (вж. _ЖЪЛТ ПЛОД_).


	Службата

	Даден от самите сътрудници на КГБ прякор за собствената им централа.


	Служител

	Американски жаргон за лице, което е наето или назначено или на което е възложена определена задача от американска разузнавателна служба.


	Случаят _Амеразия_

	Списание _Амеразия_, след като прави разследване на засекретени от американското правителство документи, повдига обвинение, че САЩ поддържат линията на комунистите в Китай. Списанието отразява основно американо-азиатските отношения и има за сътрудници служители от Държавния департамент. Случаят _Амеразия_ е една от първите сензации, появили се в хода на парламентарните разисквания в края на 40-те и в началото на 50-те години и минавали под знака на лов на „шпиони в правителството“.
	През 1945 г. списанието публикува доклад на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) за Тайланд. Агентите от УСС проникват без разрешение в редакцията на списанието и откриват засекретени документи. Следва проучване от ФБР.
	ФБР арестува Филип Джаф — редактор на списанието, и двама от сътрудниците — Еманюел Ларсън от Държавния департамент, и лейтенант Андрю Рот от УПРАВЛЕНИЕТО НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР). Те са обвинени в нарушаване правилата за сигурност на страната. (Служител от УВР заявява пред конгресната комисия, че има хиляди „такива скиталци“ в американския военноморски флот по това време. Комисията разследва верността на правителствените чиновници. „Скиталците“ уж следвали комунистическата линия, но в действителност не били комунисти.)
	Джаф се признава за виновен за това, че притежава засекретени документи. Ларсен пледира _nolo contendere_ (не се противопоставя?). И на двамата е наложена глоба. Обвиненията срещу Рот са свалени.
	Между документите е намерено копие от меморандум, което е било у Джон Стюърт Сървис — офицер в Държавния департамент. В меморандума се съдържа резюме на послание от президента Рузвелт до генералисимус Чан Кайшъ — китайския лидер, който води борбата срещу китайските комунисти в Гражданската война в Китай. Сървис — водещ експерт по въпросите на Китай в Държавния департамент, оценява доста критично лидерството на Чан. Критици на политиката на Рузвелт — Труман към Китай повдигат обвинението, че победата на комунистите в Гражданската война до голяма степен е резултат от тази политика. Сървис става символ на тази политика и е уволнен през 1951 г. Той завежда дело и през 1957 г. правата му са възстановени.


	Случаят _Портланд_

	Дадено от медиите название на ареста и обвинението срещу петима съветски шпиони, получавали информация от Центъра за морско въоръжение на британското Адмиралтейство в Портланд през 50-те години.
	Разкритията на мрежата започват със серия писма до ЦРУ, подписани _Снайпер_ (Снайперист) от полски РАЗУЗНАВАЧ (който по-късно става изменник и се представя като МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ). Снайпер твърди, че КГБ има шпионин в Адмиралтейството. ЦРУ предава информацията на английската Служба за сигурност (МИ–5). МИ–5 не подозира никого в Адмиралтейството и се насочва към военноморската база в Портланд.
	Разследването на МИ–5 води към ХАРИ ХОТЪН — чиновник в портландската база, който преди това е работил като помощник военноморски АТАШЕ в английското посолство във Варшава. НАБЛЮДЕНИЕТО, проведено над Хотън, разкрива, че той редовно се среща с мъж, който по-късно е идентифициран с шпионския му псевдоним ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ. Приятелката на Хотън — Етел (Бъни) Джий, също работи в базата и също е поставена под наблюдение.
	Лонсдейл е проследен до къща, където живеят Питър Кроугър и съпругата му Хелън (също шпионски псевдоними; вж. КОЕН, МОРИС). През януари 1961 г. детективи от СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ арестуват Хотън, Джий и Лонсдейл на среща за предаване на материали. Семейство Кроугър също са арестувани.
	Случаят _Портланд_, както го нарича пресата, приключва през март 1961 г. с процес срещу петимата. Те получават следните присъди: Хотън и Джий — 15 години затвор; Лонсдейл — 25 години; семейство Кроугър — по 20 години за всеки. По-късно се провеждат 2 разследвания на системата за сигурност. Първото критикува Адмиралтейството и оневинява МИ–5. Второто отправя критика към МИ–5, защото не е открило предателите без помощта на полския агент.


	Сляпа явка

	Американски термин за среща на сътрудник на разузнаването с някого (особено с АГЕНТ) във време и място, посочени от агента. В такива случаи винаги има риск сътрудникът на разузнаването да попадне в капан или да бъде подложен на опит за превербуване.


	Смедли, Агнес (1894–1950)

	Американка, замесена дълги години в интриги и шпионаж и изиграла ключова роля в съветския разузнавателен кръг в Далечния изток, ръководен от РИХАРД ЗОРГЕ.
	Смедли е идеалистка още от младини. През 1918 г. в Ню Йорк се включва в индийското революционно движение, финансирано от германското правителство като начин да се навреди на Великобритания, която по това време е във война с Германия. Замисълът е да се подкопае британското имперско управление в Индия. Смедли е арестувана за нарушаване на американските закони за неутралитет — не е предадена на съда и скоро е освободена. В нея се заражда силна омраза към Съединените щати и към Запада. Въпреки че не е мъжемразка (била е женена за кратко на 18 години), предпочита да се облича като мъж. По-късно в завзетата от комунистите част на Китай тя носи униформа на Червената армия.
	През 20-те години е в БЕРЛИН и е активна участничка в комунистическото движение. Изкарва си прехраната като писателка. През 1921 г. посещава Москва, за да присъства на среща на индийски революционери. През 1928 г. пътува през Москва за Китай — вече е известна фигура в международното комунистическо движение.
	В Шанхай работи като кореспондент на германския вестник _Франкфуртер цайтунг_ (а по-късно за _Манчестър гардиън_).
	Сприятелява се със Зорге, който работи за ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Той използва апартамента й за тайните си радиопредавания, а тя запознава Зорге с приятеля си ОДЗАКИ ХОДЗУМИ, който ще стане главният му японски помощник.
	Ходзуми е първият, когото тя вербува за шпионския кръг на Зорге. Зорге пише: „Единственият човек в Китай, на когото със сигурност можех да разчитам, бе Агнес Смедли. За пръв път чух за нея в Европа. Използвах помощта й при създаването на моя група в Китай, особено при подбора на китайски сътрудници.“ Зорге обикновено е зад кулисите, на заден план, а Смедли, без да се прикрива, събира кандидати за шпионския му кръг.
	В шанхайския кръг са СОНЯ — друг известен съветски шпионин, и РОДЖЪР ХОЛИС — бъдещ ръководител на британската Служба за сигурност (МИ–5).
	Когато Зорге се прехвърля от Китай в Япония през 1933 г., Смедли заминава за Съветския съюз на лечение. След това пътува в Европа, връща се в Ню Йорк, а през 1935 г. отново е в Китай. Там продължава да събира и да изпраща разузнавателна информация в Москва.
	Британският посланик в Китай в края на 30-те години — сър Арчибалд Кларк-Кър (по-късно лорд Инвърчепъл), я смята за една от „най-великите жени“ на света. По-късно той е британски посланик в САЩ и отношението му към Смедли допринася за объркването на американската политика спрямо Китай в периода след войната. Смедли става приятелка и с Джоузеф Стилуел — по-късно командващ генерал на американските сили в Бирма и Китай, и оказва влияние върху възгледите му за Китай. Някои твърдят, че между двамата е съществувало изключително „взаимно възхищение“. Книгата й „Боен химн за Китай“ („Battle Hymn of China“, 1943) е възхвала на комунистите в Китай.
	От 1941 г. тя живее в САЩ, където пише и изнася лекции за Китай. След войната генерал-майор ЧАРЛС УИЛЪБИ — генерал от армията на Дъглас Макартър и негов главен РАЗУЗНАВАЧ, изобличава Смедли като ключова фигура в комунистическата конспирация в Далечния изток в официален доклад, завършен през 1947 г. и предаден във Вашингтон 2 години по-късно. Смедли пише на президента Труман и го моли да накара Макартър да й се извини или да му отнеме генералския имунитет, за да може да бъде съден за клевета. Военното министерство стига до следния извод: „Отделът [по разузнаване] няма доказателство, с което да подкрепи обвиненията си в шпионаж. Докладът се основава на информация от японската полиция и това е трябвало да се посочи. Може и да има доказателства, които подкрепят твърдението, но не разполагаме с тях.“
	Някои журналисти застават зад Смедли. Бившият министър на вътрешните работи Харолд Айкс пише: „Никой, който познава госпожица Смедли, не би заподозрял, че тази смела и интелигентна американска гражданка би паднала толкова ниско, че да шпионира за която и да е страна, дори и за своята, към която е силно привързана…“
	През 1950 г. Смедли заминава за Лондон, където внезапно умира. Оставя имението си на Джу Дъ — бивш командващ китайските комунистически военни части, които воюват с американските войски в Корея. Преди да умре, е работила над биографията на Джу Дъ. Желанието й е било тялото й да бъде кремирано, а прахът й „да почива на място, посочено от генерал Джу Дъ или от наследниците му“. Прахът й е погребан с почести в Пекин.
	Уилъби повтаря обвинението си срещу Смедли в книгата „Конспирация в Шанхай“ („Shanghay Conspiracy“, 1952). Подробното описание, което дава за Смедли и дейността й, започва с думите:

	Американката — госпожица Агнес Смедли — е една от най-енергичните радетелки за съветската кауза в Китай в продължение на 20 години. Тя е една от първите поддръжнички, ако не и създателка на заблудата, че китайските комунисти в действителност съвсем не са комунисти, а просто местни селски стопани и революционери, които нямат никакви връзки със Съветския съюз. Тази измислица има значителен ефект върху оформянето на американското мнение за Китай както сред обикновените хора, така и сред официалните лица.



	Смерш

	Съветска военна служба за сигурност и контраразузнаване, създадена по идея на Йосиф Сталин. Самият той й дава съкратеното название, образувано от популярния лозунг в СССР през Втората световна война „Смърт на шпионите“.
	Задачата на Смерш е да открива предатели, дезертьори, да разстрелва отстъпващите без заповед войници и офицери, да проверява избягалите от германски плен. Юрисдикцията й се разпростира не само върху армията, флота и военновъздушните сили, но и над воинските части и образувания на НКВД. Смерш има цяла мрежа от информатори във въоръжените сили. Освен това тя помага на партизаните, действащи в тила на германците.
	Преди създаването на Смерш контраразузнавателната дейност сред армията се изпълнява от специални отдели на НКВД. Смерш е създадена през 1941 г. от ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ като съставна част на НКВД. Първият началник на Смерш е комисарят на Държавна сигурност капитан III ранг Василий Василиевич Чернишов.
	От 14 април 1943 до 16 март 1946 г. Смерш функционира като самостоятелно ведомство, подчинено пряко на Държавния комитет за отбрана, чийто председател е Сталин. През този период на независимост от НКВД тя се ръководи от заместника на Берия, негово протеже — генерал-полковник В. С. АБАКУМОВ, първи заместник-комисар на Държавна сигурност. В тези години военноморското подразделение на Смерш се оглавява от Пьотър Андреевич Гладков (1943–1946). Впрочем общото ръководство се осъществява от Абакумов. Чернишов, получил звание генерал-полковник, остава заместник-началник на Смерш до 1946 г., след което става заместник-министър на току-що образуваното МГБ.

	__ГЛАВНИ УПРАВЛЕНИЯ НА СМЕРШ:__
	_Първо управление_: Представителства на Смерш във всички части и съединения на Червената армия до батальон и рота. Представителите на Смерш провеждат наблюдение над офицерите и войниците и ръководят мрежата от информатори.
	_Второ управление_: Провеждане на операции (включително помощ за партизаните и осъществяване на военнополицейски функции), осъществяване на връзка с НКВД и НКГБ, специални части за охрана на щабовете и висшите командири (обикновено до рота в армията и до батальон на фронта).
	_Трето управление_: Получаване, запазване и разпространяване на разузнавателната информация.
	_Четвърто управление_: Разследвания и разпити на военнослужещи (или цивилни от зоната на бойните действия), заподозрени в антисъветска дейност.
	_Пето управление_: Военни „тройки“ от сътрудниците на Смерш за съд над заподозрените.

	Личният състав на Смерш се избира сред опитни сътрудници. Специалните отдели и НКВД по този начин спазват професионалната приемственост в работата с откриването и неутрализирането на шпиони. Всички сътрудници на Смерш от висшите офицери до секретарките машинописки са имали офицерско звание.
	Представители на Смерш е имало във въоръжените сили на всички равнища — от най-висшите до най-нисшите. Бившият сътрудник на Смерш с псевдоним А. И. Романов пише в автобиографичната си книга „Нощите там са най-дълги“ („Nights Are Longest There“, 1972), че дори маршалът на Съветския съюз Георгий Жуков, който, трябва да признаем, е най-крупният военачалник от Червената армия по това време, „като висш командир бе обкръжен от всички страни с генерали чекисти… Колкото по-високо звание и власт има даден човек, толкова по-голямо е опекунството над него от органите на държавна сигурност.“ Началник на Смерш при Жуков е бил генерал-лейтенант А. И. Вадис. Сред хилядите жертви на Смерш по време на и непосредствено след войната е офицерът от артилерията писателят Александър Солженицин.
	В края на войната отрядите на Смерш влизат на територията на Германия след настъпващите части на съветската армия. Пред тях е поставена задачата да открият и да арестуват дейците на нацистката партия и Третия райх. В началото на май 1945 г. подполковник Иван Клименко — командир на поделение на Смерш към 79-и стрелкови корпус (Трета ударна армия), влиза в градината, където е подземната щабквартира на Хитлер. По спомените на редник Иван Чураков той открива там овъглените тела на Адолф и Ева Хитлер, както и на Йозеф и Магда Гьобелс и на 6-те им деца. Служители на Смерш се залавят с разпити и разследване (включително аутопсиите), за да се установи дали наистина това са останките на Хитлер, а не на някой негов двойник.
	В книгата на Александър Солженицин „Архипелаг Гулаг“ („The Gulag Archipelago“, 1973) има редове, отнасящи се до Смерш:

	… Ти, обикновеният лейтенант, си представител на Смерш в армията. Но солидният полковник, командир на воинска част, скача веднага щом влезеш в стаята, опитва се да те хвали, да сервилничи с тебе. Той даже не може да пийне по чашка заедно със своите началници от щаба, без да те покани да се присъединиш към тях… А това, че ти имаш само 2 мънички звездички на пагона, нищо не значи. Даже е забавно. Твоите звездички външно не се отличават от звездичките на другите офицери, но имат съвсем друга тежест и значение… В твоя власт е целият личен състав на тази част, военен взвод или военен окръг. И твоята власт е неизмеримо по-голяма от властта на командира, директора или секретаря на местната партийна организация.

	През 1946 г. функциите на Смерш преминават в току-що образуваното МГБ. Смерш се превръща в Трето главно управление (контраразузнаване).
	Писателят ЯН ФЛЕМИНГ, служил някога в британското разузнаване, по-късно въвежда в романите си за ДЖЕЙМС БОНД организация с точно това име — Смерш, в която са „лошите момчета“.
	Вж. ГРУ.


	Смит, Ричард (1924)

	Бивш сержант от американското КОМАНДВАНЕ НА АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ И СИГУРНОСТ (КАРС), арестуван за шпионаж, съден и оправдан.
	От 1973 до 1980 г. Смит работи над секретна операция на КАРС под кодовото наименование _Кралска митра_ за вербуване на ДВОЙНИ АГЕНТИ, като разработва легендите им. През 1980 г. напуска армията и създава компания за производство на видеокасети в родния си щат Юта. Още в армията научава японски език и през юни 1981 г. заминава за Токио като представител на няколко американски фирми, които търсят японски инвеститори.
	През април 1984 г. Смит е арестуван по обвинение, че е приел 11 000 долара от агент на съветското разузнаване срещу предаването на самоличността на 6 американски двойни агенти. Той не отрича, че е взел парите, но твърди, че е действал в рамките на секретна операция на ЦРУ по внедряване на американски агенти в КГБ.
	След арестуването му Смит разказва на ФБР, че в Токио двама мъже се свързали с него и се представили за служители на ЦРУ. Знаейки за военната му специалност, те го помолили да им помогне в провеждането на секретна операция по внедряване в КГБ през Токио. (Две години преди описаните събития на Запад бяга сътрудникът на крупната токийска резидентура на КГБ майор СТАНИСЛАВ ЛЕВЧЕНКО, който разказва на американците за дейността на съветското външно разузнаване в Япония.)
	Смит твърди, че оперативни работници на ЦРУ са го инструктирали да се представи като американски бизнесмен, който е фалирал и болен от рак и желае да продаде каквото и да е, включително тайните, които притежава, за да може да осигури на вдовицата и 4-те си деца някакво наследство. В действителност Смит има 4 деца, а видеофирмата му банкрутира, докато изпълнява замисъла по срещата с офицер на КГБ в Токио през 1982 и 1983 г.
	След като оперативните работници от ЦРУ не го потърсили повече, Смит разкрива пред ФБР какво е направил. След 10 месеца непрекъснати разпити ФБР решава да не му вярва. Той е арестуван и обвинен в шпионаж предимно въз основа на собствения му разказ.
	По време на процеса се настоява да се приложи ЗАКОНЪТ ЗА ПРОЦЕДУРИТЕ ПО СЕКРЕТНАТА ИНФОРМАЦИЯ, който защитава информацията и разрешава на съдията да реши по какъв начин да не се разкриват тайните пред съда. Смит обвинява ЦРУ, че са го изоставили на произвола на съдбата, и настоява да му бъдат предоставени някои секретни материали на това ведомство, с помощта на които да докаже своята невинност. Съдията заявява, че Смит има право да иска това. Тогава Министерството на правосъдието се обръща към апелационния съд, който съществено съкращава списъка на документите, поискани от Смит (интересно е, че в самото постановление на апелационния съд има засекретени пасажи).
	През април 1986 г. Смит е изправен пред съда, съдията изисква Централното разузнавателно управление да изпрати на заседанието свой представител, който да може да изясни отношенията между ЦРУ и Смит. Представителят заявява, че във ведомството няма никаква информация за тези „сътрудници“, с които Смит се бил срещал в Токио. И въпреки това съдът приема версията на подсъдимия и го оправдава.


	Смит, Уолтър Бедел (1895–1961)

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от октомври 1950 до февруари 1953 г. През Втората световна война Смит е началник-щаб на армейски генерал Дуайт Айзенхауер — главнокомандващ съюзническите войски в Европа.
	Наричан с прякора Бръмбара (поради близкото звучене на английската дума за бръмбар (beetle) с презимето му Бедел), Смит, след като завършва средното си образование, през 1910 г. се записва в Националната гвардия на щата Индиана. Служи като пехотинец във Франция към Четвърта дивизия през цялата Първа световна война. През 1917 г. става офицер. Служи във военното разузнаване, завършва всички по-важни армейски школи и колежи на САЩ, след което се връща в Пехотното училище като инструктор. Още като младши офицер от армията е командирован за 4 години към Бюрото по бюджета. Бил е и вицепрезидент на държавната комисия по разпределение на останалите след Първата световна война запаси.
	Смит бързо си извоюва репутацията на човек, който умее да изглажда „острите камъни“ и сложните и противоположни становища на военни и цивилни лидери.
	Когато САЩ влизат във Втората световна война, Смит е бригаден генерал и секретар на армейския генерален щаб (много важна длъжност за честолюбив и способен офицер). През септември 1942 г. е назначен за началник-щаб на генерал-лейтенант Айзенхауер, който точно по това време обмисля плана за англо-американското навлизане във Френска Северна Африка. Смит остава с Айзенхауер през цялата война и се издига до генерал-лейтенант. Като началник-щаб на Айзенхауер той преговаря за капитулацията на Италия през септември 1943 г. и на Германия през май 1945 г. Айзенхауер нарича Смит „генерален мениджър на войната“.
	В книгата „Мандат на промяната: 1952–1956“ („Mandate for Change 1952–1956“, 1963) Айзенхауер пише за разговора си с британския министър-председател Уинстън Чърчил:

	Той изрази възхищението си от начина, по който Бедел Смит, моят блестящ началник-щаб през Втората световна война, и аз работехме заедно. Той бил в щабквартирата ни в ден, когато Бедел имал ожесточен спор с мен, а аз не само че съм го бил оставил да спори, но и съм го подтикнал да продължи. Министър-председателят си помислил, че инцидентът е забележителен сблъсък не само на гледни точки, но и на личности. Но тогава, каза ми той, аз съм бил взел решение и за голяма изненада на Чърчил Бедел мигновено се бил съгласил с него, като че ли било негово собствено решение.

	През 1946 г., когато Смит вече се готви да оглави оперативния отдел на Генералния щаб, неочаквано го изпращат за посланик в Съветския съюз. Той заминава за Москва като военен, решил да остане в армията и да работи в СССР до март 1949 г. След това за няколко месеца е главнокомандващ Първа армия с щабквартира в Ню Йорк. През октомври 1950 г. президентът Труман го назначава за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ. Той бил недоволен от предишното ръководство, тъй като ЦРУ се оказало неспособно да предвиди нападението на Северна Корея над Южна Корея през юни същата година.
	ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в британското разузнаване, пише за Смит в „Моята тайна война“ („My Silent War“, 1968):

	Имаше студен втренчен поглед и ум като бръснач. Когато се запознах с него, бях взел документ от повече от двайсет страници за англо-американските военни планове… Той прехвърли небрежно страниците, подхвърли документа настрани, след което поде подробен разговор по включените въпроси, като се връщаше по памет към номерираните параграфи. Следях го само защото цялата сутрин ми бе отишла да наизустя документа.

	(Филби винаги го нарича „Бедел Смит“ и никога по друг начин.)
	В началото на 1953 г. Смит се уволнява от ЦРУ и се оттегля от активна военна служба. Президентът Айзенхауер го назначава за заместник държавен секретар, пост, на който Смит остава до 1954 г.
	Сред написаните от него книги си заслужава да бъдат отбелязани „Шестте велики решения на Айзенхауер“ („Eisenhower’s Six Great Decisions“, 1956) и „Моите три години в Москва“ („My Three Years in Moscow“, 1949).


	Снеп, Франк

	Сътрудник на ЦРУ, назначаван 2 пъти на работа в Югоизточна Азия и впоследствие остро критикувал провалите на американската политика във Виетнамската война.
	След като през 1965 г. защитава магистърска степен в Колумбийския университет, специалност литература, Снеп постъпва в ЦРУ очевидно да избегне мобилизацията по време на Виетнамската война. Първоначално Снеп се специализира по въпросите на НАТО.
	Веднъж негов колега си прави шега и от негово име пуска рапорт, че желае да замине като доброволец в бюрото на ЦРУ във Виетнам. Въпреки че се опитва да избегне назначението, Снеп получава предупреждение, че отказът ще застраши кариерата му в ЦРУ Той служи във Виетнам през 1969–1971 г., занимавайки се с чиновническа работа — провежда инструктажи, разпити и надзор над информаторите.
	Снеп се връща в щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния, и отначало е зачислен към „виетнамската оперативна група“, но бързо е преместен на друга работа „по политически съображения“.
	През 1972 г. Снеп е изпратен за втори път във Виетнам — вече като експерт аналитик в сайгонското представителство на ЦРУ. Работи там до евакуацията на американското посолство през април 1975 г.
	След това е изпратен в Тайланд, където разпитва журналисти и бегълци от комунистите в Южен Виетнам. През август 1975 г. е извикан обратно в щаба на ЦРУ, повишен е и получава награда за „аналитична прецизност“ през последните дни на Виетнамската война.
	Три седмици по-късно Снеп подава оставка след напразни опити да разработи обективен доклад за следвоенното състояние на дейността на ЦРУ във Виетнам. Решен да направи точен доклад за провалите на ЦРУ във Виетнам, той написва книгата „Пауза на приличие“ („Decent Interval“), публикувана през 1977 г. с подзаглавие „Оценка на един вътрешен човек за непристойния край на Сайгон, разказан от главния стратегически аналитик на ЦРУ във Виетнам“. Снеп особено остро критикува държавния секретар Хенри Кисинджър и строго секретната му „виртуозна проява“ при преговорите за „мир“ със Северен Виетнам. В книгата от 580 страници остро критикува също посланик Греъм Мартин и други американци, както и виетнамски чиновници.
	В ЦРУ смятат, че Снеп е нарушил обещанието си да пази тайните на агенцията, и завеждат дело срещу него. През 1980 г. то стига до Върховния съд, който отсъжда в полза на ЦРУ. Снеп е принуден да заплати 140 000 долара от хонорара за книгата си.
	Препоръчано му е да предостави за одобрение от ЦРУ през 1980 г. романа си „Съвпадение на интереси“ („Convergence of Interest“). В книгата става дума за предполагаемо участие на ЦРУ в убийството на президента Кенеди. Колкото и странно да е, ЦРУ не възразява против изказаните от Снеп мисли във връзка с убийството на Кенеди, а само препоръчва на автора да не споменава името на един действащ сътрудник на централата (макар че не възразяват против използването на други реални имена на действащи сътрудници на ЦРУ). Снеп възразява, че е взел името от друга книга — „Легенда: тайният свят на Ли Харви Осуалд“ („Legend: The Secret World of Lee Harvey Oswald“, 1978) от Едуард Джей Епстайн. Освен това твърди, че сътрудникът се споменава и в други книги, една от които е написана от агент на ЦРУ и одобрена от централата. След всичко това цензорите оттеглят препоръката си, отбелязвайки, че въпросният агент се е „пенсионирал“. В края на краищата обаче Снеп заменя истинската фамилия с псевдоним.


	Снимкаджия

	Разузнавателен жаргон за фотограф.


	СНО

	СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА.


	СНС

	СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ.


	Собел, Мортън

	Дългогодишен приятел на ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и член на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ в Ню Йорк.
	Собел подобно на Юлиус Розенберг и съпругата му Етел е син на руски евреи, емигрирали в Съединените щати. Бивши съкурсници от нюйоркски колеж, Собел и Юлиус остават близки приятели и след завършването му.
	За пръв път американското контраразузнаване обръща внимание на Собел през януари 1941 г. Тогава той и Макс Еличър (и двамата тогава работят в Министерството на военноморските сили) превозват с колата на Собел участници в манифестация срещу мобилизирането на един от членовете на пацифистките комитети в САЩ, в чиито редици има немалко комунисти. Собел скоро напуска министерството и започва работа в търговската фирма _Рийвс инструмънтс_, а Еличър продължава да работи на предишното място и през Втората световна война.
	Следващия път ФБР, изглежда, отново се сблъсква със Собел през 1948 г. Тогава Еличър и съпругата му, усъмнявайки се, че са следени, вечерта на 30 юли отиват да пренощуват в дома на Собел в Куинс, Ню Йорк. И макар да е бил сигурен, че те са се отървали от „опашката“, Собел се разсърдил и сериозно се изплашил. Казал на Еличър, че има материал за Розенберг — „много ценен, за да се откаже от него“, и доста сериозен, за да го задържи в дома си.
	След това Собел и Еличър отиват в Манхатън и паркират колата на пустата вече крайбрежна улица. Макс остава в колата, а Собел тръгва към жилището на Розенберг, за да му предаде 35-милиметрова фотолента с преснимани документи.
	След като през юли 1950 г. Юлиус Розенберг е арестуван, Собел бяга заедно със семейството си в Мексико. Сътрудниците на ФБР успяват да установят местожителството им, но не ги откриват в дома им. Собел бил заминал за Веракрус и Темпико да търси товарен кораб, с който да замине със семейството си за Европа. На 16 август той се връща в Мексико и вечерта на същия ден мексиканските служби за сигурност го арестуват като нежелан чужденец. На 18 август Собел е предаден на ФБР на мексиканско-американската граница (семейството му е освободено на американска територия). Макар и да твърди, че е възнамерявал само да прекара отпуската си със своите близките, при обиска му са намерени документи, които показват, че е възнамерявал да напусне континента.
	През март 1951 г. Собел е изправен пред съда заедно с Юлиус Розенберг и Дейвид Грийнглас. Признат е за виновен и е осъден на доживотен затвор. Няколко години по-късно срещу него се появяват нови улики: на Запад бяга Рейно Хейханън, помощник на съветския разузнавач-нелегал Рудолф Абел. Хейханън съобщава на властите, че през 1955 г. е получил задача да вземе от тайник 5000 долара и да ги предаде на Хелън Собел за покриване на съдебните разходи. Хейханън намира тайника, но си присвоява парите.
	Към Хелън Собел не е предявено съдебно дирене. Обаче много по-късно сътрудниците на ФБР Робърт Ламфиър и Том Шахтман пишат в книгата си „Войната между ФБР и КГБ“ („The FBI — KGB War“, 1986): „Макар и версията за участие на Хелън Собел в дейността на съветското разузнаване да се отрича, тя намира своето потвърждение по-късно, когато в стар тефтер на Рудолф Абел е намерена уличаваща я микролента.“
	Отначало Собел е въдворен в затвора Алкатраз, но след време го преместват в Атланта, Джорджия, където бил и Абел. Те често играели шах. На това е сложен край, когато разменят Абел за Франсис Пауърс — пилота на шпионския самолет _U–2_, свален във въздушното пространство над Съветския съюз.
	През януари 1969 г. Собел е освободен от затвора.


	Соколов, Александър (1919)

	Съветски разузнавач, депортиран през октомври 1964 г. със съпругата му от Съединените щати.
	Соколов и съпругата му са обвинени в шпионаж срещу САЩ от 1957 до 1963 г. — опитвали са се да събират разузнавателни сведения за американски ракетни установки, ядрени оръжия и друга военна информация. Те не се признават за виновни по отправените обвинения. Американското правителство решава да не ги съди, тъй като се опасява, че на процеса може да излезе наяве секретна информация.
	Един от главните свидетели срещу семейство Соколови е КАРЛО РУДОЛФ ТУОМИ — ДВОЕН АГЕНТ, който работи за ФБР.
	Соколов — съветски гражданин, моли да бъде депортиран в Чехословакия, а не в Съветския съюз. Американското правителство удовлетворява молбата му.


	_Соло_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на дългогодишна операция на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО, извършена от ФБР срещу американската комунистическа партия.
	От средата на 50-те години до 1977 г. двама братя — Джак и Морис Чайлдс, са доверени членове на американската комунистическа партия. Те пренасят пари от Москва за Съединените щати за финансиране на партията; срещат се със съветските лидери Никита Хрушчов и Леонид Брежнев като проводници на тяхната политика в САЩ. В същото време са и информатори на ФБР.
	Роденият в Украйна Морис Чайлдс става член на американската комунистическа партия през 1921 г. и е изпратен в училището _Ленин_ в Москва, за да бъде обучен като нелегален агент, действащ в САЩ и ръководен от съветските специални служби. През 1932 г. по-малкият брат — Джак, отговарящ по финансовите въпроси на Съюза на комунистическата младеж в САЩ, също е изпратен в Москва, за да бъде обучен. По-късно Морис става московски кореспондент на _Дейли уъркър_, издаван от американската комунистическа партия.
	След известен застой през 40-те години през 1954 г. Морис Чайлдс се появява в комунистическото нелегално движение. Едно от задълженията му е да пренася пари от Москва за комунистите в САЩ. Приблизително оттогава Морис и Джак Чайлдс започват да работят за ФБР. Именно братята предават официална информация на ФБР, че Стенли Левисън — близък съветник на лидера за човешки права доктор Мартин Лутър Кинг, е комунист. След като получава тази информация, ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР, започва кампанията си за дискредитирането на Кинг и лично пуска слуха, че Кинг има връзки с комунисти.
	Първата официална информация за операция _Соло_ се появява в книгата „ФБР и Мартин Лутър Кинг: от «Соло» до Мемфис“ („The FBI and Martin Luter King Jr.: From «Solo» to Memphis“, 1981) на историка Дейвид Гароу. Нови подробности са разкрити в „Операция «Соло»“ („Operation Solo“, 1996) от ДЖОН БАРЪН — писател с много връзки във ФБР и с достъп до източници на ФБР. Барън твърди, че Морис Чайлдс е бил близък с ЮРИЙ АНДРОПОВ — по това време ръководител на КГБ, и че братята са били изпратени на мисия при кубинския ръководител Фидел Кастро и китайския ръководител Мао Дзедун.
	Морис Чайлдс заявява, че е бил свидетел на срещи, където темата е била увеличаващият се разрив между Съветския съюз и Народна република Китай. С помощта на тази вътрешна информация чрез _Соло_ американците получават много повече нови сведения за съветско-китайския разрив, отколкото се е предполагало.


	Сомболей, Албърт

	Военнослужещ от армията на САЩ, шпионирал за Ирак преди Войната в Персийския залив през 1991 г. Сомболей служи в артилерийски батальон към Осма пехотна дивизия, базирана в Германия. Той се признава за виновен, че се е свързал с иракски официални лица и е извършил акт на шпионска дейност.
	Той е предавал на Ирак информация за движението на войските в Близкия изток и различни военни документи. По думите на говорител на армията Сомболей е получил точно 1300 долара от иракчаните за всичко, което е предал. Военен съд го осъжда на 34 години затвор.


	Сонди

	Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.


	Соня (1907-?)

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на Рут Хамбургер Бъртън (рождено име Урсула Кучински). ЧАПМАН ПИНЧЪР — автор на „Твърде секретно, твърде дълго“ („Too Secret, Too Long“, 1984), нарича Соня „най-успешната жена шпионин в историята на разузнаването“.
	Бащата на родената в БЕРЛИН Соня е комунист. На 17 години тя става член на комсомола. През 1929 г. се омъжва за Ролф Хамбургер в Германия, а на следващата година й е наредено от съветското разузнаване да замине за Шанхай. Там се запознава с АГНЕС СМЕДЛИ, РИХАРД ЗОРГЕ и вероятно с РОДЖЪР ХОЛИС. Зорге убеждава Рут да работи като АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (агент, приел чужда самоличност) за ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Тя позволява жилището й да бъде използвано за срещи на Зорге и служи като куриер на групата. През декември 1932 г. Зорге докладва в Москва, че Соня е способен агент. Тогава тя е поканена в Москва да изучава ТЕХНИКАТА НА ШПИОНАЖА, включително използването на радио. По това време получава кодовото име _Соня_, което вероятно използва до края на кариерата си.
	През 1934 г. руснаците я изпращат в Мукден, столицата на контролираната от японците Манджурия. Задачата й е да поддържа контакт между Москва и китайските партизани, които се борят срещу японците. По-късно, през май 1935 г., е изпратена в Пекин, но след арестуването на приемника на Зорге в Шанхай напуска Китай. Когато се връща в Европа, посещава родителите си в Лондон, а след това придружава семейство Хамбургер в Полша, където Ролф също работи за ГРУ. Соня се завръща в Москва през юни 1937 г., за да се обучава допълнително, както и за да й бъде връчен орден _Червено знаме_ — най-високото отличие по това време, което се е давало на съветски гражданин. Тя получава и звание майор в ГРУ.
	През юни 1938 г. в Москва я инструктират да вербува британци за шпиони под нейно ръководство в Германия. ГРУ й нарежда да се разведе с Ролф и да се омъжи за един от британските си агенти — Лен Бъртън, за да може да получи британско гражданство. На 23 февруари 1940 г. тя се омъжва за Бъртън, а през май получава британски паспорт.
	Оло — бавачката на Соня в Германия, иска да отиде в Англия със семейството си. Когато разбира, че това е невъзможно, тя разкрива шпионската дейност на Соня и Бъртън на британския консул в Монтрьо, Швейцария, но той не й обръща внимание. През февруари 1941 г. Соня и двете й деца пристигат във Великобритания, настаняват се в къща близо до Оксфорд и през пролетта на 1941 г. тя започва да изпраща съобщения.
	КЛАУС ФУКС снабдява Соня с информация за работата си, свързана с атомната бомба, от 1941 г. (вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ). През септември 1944 г. братът на Соня — Юрген Кучински, е помолен да участва в американската дейност по оценяване на щетите, нанесени върху Германия при съюзническите бомбардировки. Той е повишен в звание подполковник в американската армия и по такъв начин успява да предава на Соня резултатите от американското проучване за стратегическите бомбардировки.
	През юни 1947 г. двама служители на МИ–5 и местен детектив се опитват да разпитат Соня и съпруга й за предполагаемата им шпионска дейност. Двойката отказва да отговаря на въпросите и офицерите си тръгват, без да претърсят къщата. Очевидно специалистите по КОНТРАШПИОНАЖ не са проявили повече интерес към семейството.
	През 1950 г. Соня и двете й деца заминават за Източна Германия на почивка. Тя повече не се връща във Великобритания, а година по-късно Бъртън отива при нея. През 1969 г. Соня получава втория си орден _Червено знаме_. През 1977 г. публикува мемоарите си, а по-късно издава още няколко книги. През 1984 г. е наградена с орден _Карл Маркс_.


	СОП

	СВЕДЕНИЯ ЗА ОГРАНИЧЕНО ПОЛЗВАНЕ.


	СОС

	СПЕЦИАЛЕН ОФИЦЕР ПО СИГУРНОСТТА.


	Соърс, Уилям (1892–1973)

	Първият ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, назначен на 23 януари 1946 г. — деня, след като президентът Труман подписва президентски указ за създаването на ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Соърс остава на тази длъжност само до юни 1946 г.
	Соърс е завършил университета в Маями, Охайо, през 1914 г. Има успешна кариера в областта на бизнеса, застрахователното дело и инвестициите. През април 1929 г. получава звание капитан III ранг от запаса на ВМС на САЩ и до 1940 г. е формално записан в подразделение на военноморското разузнаване. След това е призован на активна служба и изпратен в районния разузнавателен отдел в Грейт Лейкс, Илинойс. По-късно Соърс служи в щабовете на военноморските райони в Чарлстън, Южна Каролина, и в Сан Хуан, Пуерто Рико.
	През юли 1944 г. Соърс е на разположение в Управлението на военноморските операции във Вашингтон като помощник, след това и като заместник на началник-щаба на военноморското разузнаване по планирането. През 1945 г. той получава звание контраадмирал. По това време Соърс изпълнява задълженията на представител на военноморското министерство в правителствената комисия, разглеждаща след войната въпроса за създаване на централизирана разузнавателна организация в САЩ.
	Труман проявява огромен интерес по този въпрос и лично се запознава с всички постъпващи предложения. „Бях склонен да се спра на план, разработен от армията и военноморския флот с помощта на адмирал Соърс, и бях готов да го приложа“, пише той в мемоарите си „Години на изпитания и надежда: 1946–1952“ („Years of Trial and Hope: 1946–1952“, 1956).
	Въпреки че Соърс предпочита да се завърне към бизнескариерата си, Труман го убеждава да не го прави и разказва: „Уверих го, че щом армията, военноморският флот и Държавният департамент се спрат на кандидат, който е приемлив за мен, веднага ще го освободя.“ Групата на Централното разузнаване, предшественичка на ЦРУ, е създадена на 22 януари 1946 г. Соърс е назначен официално на следващия ден, а на 24-ти Труман кани Соърс в Белия дом, за да му предаде „отличителните знаци на длъжността“ — черно наметало и дървена кама. (Вж. ПЛАЩ И КИНЖАЛ.)
	Соърс заедно с президента и своя началник-щаб адмирал Уилям Лий взима най-активно участие в създаването на Групата на Централното разузнаване и истински преживява и радостите, и трудностите.
	След 5 месеца като директор Соърс за кратко се връща към цивилния живот. Въпреки това по настояване на новосъздадената Комисия за атомна енергия той провежда подробно проучване на разузнавателните изисквания на комисията. През септември 1947 г. президентът Труман назначава Соърс за първи изпълнителен секретар на новия СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, пост, който заема до януари 1950 г. Когато напуска съвета, Соърс става специален консултант на президента по въпросите на националната сигурност. Оттегля се на 1 януари 1953 г.
	Въпреки това Соърс си остава един от най-авторитетните специалисти по национална сигурност. По време на известния „лов на вещици“ той предупреждава, че Законът за контрол на подривните елементи и антикомунистическата вълна, която залива страната, предвещават „зараждаща се опасност“. Соърс подчертава, че невъздържаният и безогледен антикомунизъм ще нанесе толкова вреда на американските права и свободи, колкото и самата комунистическа идеология.


	СПВП

	СЛУЖБА ЗА ПРОСЛУШВАНЕ НА ВЪНШНИ ПРЕДАВАНИЯ.


	СПГ

	СПЕЦИАЛНА ПОМОЩНА ГРУПА.


	СПЕКТЪР

	Специално управление за контраразузнаване, тероризъм, отмъщение и изнудване — S.P.E.C.T.R.E. (Special Executor for Counterintelligence, Terrorism, Revenge, and Extortion).
	Огромна международна престъпна организация, появила се в редица шпионски романи и филми за ДЖЕЙМС БОНД. Създадена от писателското въображение на ЯН ФЛЕМИНГ, тя първоначално има малко по-друго наименование (Special Executive for Terrorism, Revolution and Espionage — Специално управление за тероризъм, революция и шпионаж) и служи като прикритие за враговете на Бонд, работили преди за СМЕРШ, Гестапо, мафията, пекинската агентура _Черният Тонг_, а по-късно за бандата Баадер-Майнхоф. За първи път СПЕКТЪР се появява в романа „Доктор Не“ („Doctor No“, 1958).
	Щабквартирата на СПЕКТЪР се намира в Париж, а агентите й преминават подготовка на далечно, изгорено от слънцето островче (всичко това е снимано на площадките на кинокомпанията _Пайнуд стюдиъс_).


	Специален отдел

	Подразделение на лондонския Скотланд ярд с полицейски функции за британските специални служби, предимно за МИ–5. Сътрудниците на Специалния отдел водят НАБЛЮДЕНИЕ и извършват арести на подозрените в шпионаж и свидетелстват на съдебните процеси. МИ–5 няма пълномощията за извършване на арести и в интерес на секретността рядко разрешава на свои сътрудници да се появяват на съдебни заседания. Като полицейска структура Специалният отдел отговаря също за охраната на високопоставени чуждестранни гости и заедно с МИ–5 работи по предотвратяване и разследване на терористични актове и политически убийства.


	Специален офицер по сигурността (СОС)

	Служител в американските държавни структури или в търговска организация, който отговаря за документи и материали от ПРОГРАМАТА ЗА СПЕЦИАЛЕН ДОСТЪП, както и за помещението за съхраняване на секретната информация.


	Специална помощна група (СПГ)

	Комисия на Белия дом, ръководила американската кампания по свалянето на кубинския лидер Фидел Кастро. През ноември 1961 г. президентът Кенеди одобрява проект за провеждане на тайни диверсионни и подривни операции под общото КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _МАНГУСТА_ и създава комисия, известена като Специална помощна група. Задачата й е да ръководи и да контролира проекта.
	Никога преди това не е било планирано подобно активно мероприятие на такова високо равнище. Групата на Белия дом включва министъра на отбраната Робърт Макнамара, главния прокурор и брат на президента Робърт Кенеди, държавния секретар Дийн Ръск и военния съветник на президента и председател на комисията генерал Максуел Тейлър. В СПГ влизат още и току-що назначеният ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ ДЖОН МАККОУН, съветникът на президента по националната сигурност Макджордж Бънди, помощник държавният секретар на САЩ Алексис Джонсън, заместник-министърът на отбраната Розуел Гилпатрик и председателят на обединените началник-щабове генерал Лаймън Лемницер. Секретар на СПГ е Том Перът — офицер от ЦРУ.
	Оперативен ръководител на _Мангуста_ е генерал-майор ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ — експерт по преврати и метежи. Дейността на _Мангуста_ е съсредоточена в Маями и има кодовото наименование „оперативна група У“ (по името на началника си — ветерана на ЦРУ УИЛЯМ ХАРВИ).
	От създаването й до октомври 1962 г. СПГ се събира 42 пъти. КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА най-неочаквано слага край на операция _Мангуста_. По време на среща на СПГ в кабинета на Дийн Ръск на 10 август най-секретният план на администрацията на Кенеди — убийството на Кастро — излиза наяве. Тогава Макнамара предлага атентат срещу Кастро само като възможност, без да знае, че подобен план вече съществува. Той е подкрепен от Едуард Мъроу — директор на Информационната агенция на САЩ. Маккоун по-късно се обажда по телефона на Макнамара и му казва, че подобни разговори не са никак удачни.
	Подробности от това съвещание, както и други неща, свързани с _Мангуста_, излизат наяве при парламентарните дебати по доклада на КОМИСИЯТА _ЧЪРЧ_ за злоупотребите на ЦРУ.


	Специална секретна информация

	Вж. СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ, ИЗИСКВАЩА СПЕЦИАЛНА ЗАЩИТА.


	Специални операции

	Руски термин за означаване на политически убийства, отвличане на хора, подривни и диверсионни операции. През 1936 г. НИКОЛАЙ ЕЖОВ създава специална група към НКВД за изпълнение на специфични задачи. На 5 юли 1941 г. в НКВД е създадено управление за провеждането на „специални операции“ срещу Германия и съюзниците й.
	Вж. СУДОПЛАТОВ, ПАВЕЛ.


	Специално разузнаване (СР)

	Американско специализирано разузнаване, което се занимава предимно с РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Спецназ

	Съкращение на Части специального назначения — съветски, а сега руски елитни войски, които по предназначение и методи на водене на бойни действия са почти аналогични на специалните подразделения на ВМС на САЩ и на десантните войски на британската морска пехота. Спецназ се ръководи от ГРУ на съветския Генерален щаб. Но планирането и провеждането на операциите в мирно време винаги са от компетенцията на КГБ.
	Като термин Спецназ започва да се използва през Втората световна война за означаване на специалните части на НКВД-НКГБ-ГРУ, които действат зад германските линии. Дейността им включва събиране на разузнавателна информация (включително залавяне на пленници), нападение над тилови транспортни линии и комуникации на противника, ликвидиране на предатели, пропаганда сред населението в окупираните райони и взаимодействие с партизанските части.
	Частите на Спецназ извършват разузнаване и специални военни операции както във военно, така и в мирно време. Мирновременните операции, като например убийството на афганистанския президент през декември 1979 г., се направляват от КГБ.
	В края на 80-те години бригади на Спецназ — всяка една от приблизително 1000 души — са прикрепени към всяка от 4-те съветски военни групировки в Европа, а също и към някои от основните военни окръзи и 4-те военноморски флота. Военноморските части на Спецназ имат в редиците си плувци и парашутисти. Те са обучени в скокове с парашут, дълбоководно гмуркане, саботаж, НАБЛЮДЕНИЕ, подбор на цели и обекти. Имат и сериозна езикова подготовка.
	Според изменника от ГРУ ВИКТОР СУВОРОВ Спецназ има 20 бригади и 41 отделни екипа. През 80-те години силите на Спецназ наброяват около 30 000 души (тогава в съветската армия служат близо 5 000 000 души). Бойците от Спецназ се подготвят да провеждат специални тайни операции (тайно разузнаване, саботажи или разрушаване на обекти в тила на противника, ликвидиране на хора и т.н.).


	Спешна разузнавателна информация

	Разузнавателни сведения или информация, които са от толкова съществено и спешно значение, че се препращат веднага на държавния глава или на други служители, отговорни за вземането на решения от национална важност.


	Списък за наблюдение

	Списък от имена на лица, които представляват интерес за дадена разузнавателна служба. Списъците, обработени на компютри, също могат да съдържат ключови думи, като терористи или атомна бомба, по които може да се извършва съответно търсене.
	В операция _ШАМРОК_, проведена от РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ, са задействани обширни списъци с данни на американци, на чуждестранни граждани и организации.


	Спитфайър

	Най-добрият британски изтребител от времето на Втората световна война, на чиято основа са създадени също няколко модела на разузнавателни самолети. _Спитфайър_ или _Спит_ се отличава с висока ефективност и с великолепни тактико-технически характеристики.
	Бойното си кръщение самолетът получава на 16 октомври 1939 г., когато изтребители _Спитфайър_ свалят 2 германски бомбардировача над Фърт ъф Форт. Това са първите германски самолети, свалени над Великобритания след 1918 г. Първата операция на разузнавателния самолет, създаден на базата на изтребителя, е на 18 ноември, когато _Спитфайър I_ излита от база във Франция и облита германския град Аахен. През цялата война специализиран _Спитфайър PR_, оборудван с 2 наклонени фотокамери в крилата, се използва доста широко. С високата си скорост той е отличен невъоръжен разузнавателен самолет, който в това си качество и в различните модификации е подходящ както за разузнаване от големи височини, така и за полети ниско над земята. Понякога самолетът се използва и като изтребител, и като разузнавач. В тези случаи е въоръжен с картечници и оръдия.
	През Втората световна война _Спит_ е на въоръжение в английските военновъздушни сили като изтребител. Няколко самолета са използвани и от американските ВВС, както и от някои други страни.
	Работата по създаването на „8-картечния самолет“ е дело на частната инициатива на производителя. Опитният образец извършва първия си полет на 5 март 1936 г. Производството е одобрено през юни 1936 г., а доставките за командването на Кралските военновъздушни сили започват през юни 1938 г. До октомври 1947 г. са произведени общо 20 351 самолета _Спитфайър_, включително стотици други разузнавателни. _Спит_ е единственият изтребител на съюзниците, който се произвежда през войната. Освен това са построени и 2408 подобни машини за самолетоносачи.
	Сравнително малко разузнавателни самолети са изгубени по време на войната. Въпреки това израелски противовъздушен огън и изтребители свалят 4 въоръжени разузнавателни самолета _Спитфайър_ само за няколко минути през 1948 г. (Някои от попаденията са осъществени от израелски самолети _Спит_, вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ).
	_Спитфайър_ е с обтекаема форма на тялото, с мотор на Ролс-ройс и малък отвор за приток на въздух върху долната страна на корпуса. Елипсовидните краища на крилете и заострената опашка са сред отличителните му белези. Самолетът е преминал много подобрения и модификации по време на войната.
	_Спитфайър_ е едноместен. Максималната скорост на _Спитфайър I_ е 580 км/ч, продължителността на полета с 15-минутен бой — 635 км. По-късните модели разузнавателни самолети са с далеч по-голяма продължителност на полета, отколкото изтребителите.
	{img:shpionazh-83.jpg|#Spitfire}


	Спонсор

	Жаргон за организация или разузнавателна служба, която финансира, контролира или изпълнява определени разузнавателни операции.


	_СПОТ_

	Френски СПЪТНИК, който осигурява снимки с качество, характерно за разузнавателните спътници. Името _СПОТ_ идва от Systeme Probatoire d’Observation de la Terre. Първото изстрелване е извършено на 22 февруари 1986 г. от Гвинея с ракета _Ариана_. В орбита е на около 824 км над Земята. _СПОТ 1_ тежи 1,816 т и е оборудван с 2 камери.
	До появата на френския спътник единствените космически снимки, представени на широката публика, са фотографиите от американската спътникова програма _Лендсат_, чиито спътници са изведени в орбита за пръв път през 1972 г. Но снимките на _СПОТ_ са по-качествени и се продават на ниска цена. Освен това корпорацията _СПОТ_ предлага при заплащане да насочи спътника за снимки на определени обекти.
	Уилям Бъроуз пише в книгата „Строго секретно“ („Deep Black“, 1986):

	В създаването на _СПОТ_ е заложен огромен смисъл. Първо, този проект силно намалява границата между военното и невоенното наблюдение от Космоса. Второ, френският спътник прави по-качествени фотографии. Разгадавайки бързо потенциала му, военните вече поставят пред _СПОТ_ разузнавателни задачи и така ще бъде дотогава, докато не бъде пуснат в орбита чисто военният шпионски спътник _Хелиос_, който се разработва във Франция.

	Снимките от _СПОТ_ се използват от средствата за масова информация, а от края на 80-те години — и от американското Министерство на отбраната за несекретното издание _Съветската военна мощ_. Служителите на министерството не желаят да публикуват американски спътникови снимки.


	\* Спътници

	Спътниците вероятно са най-важният източник за СТРАТЕГИЧЕСКОТО и до известна степен за ТАКТИЧЕСКОТО и ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ през втората половина на XX в. Говорейки за тази роля, която те са изиграли, едва появили се на бял свят, президентът Джонсън заявява през март 1967 г.:

	Не бих искал да се „хващате за думата“, но сме похарчили 34–40 млрд. долара за тази космическа програма. Дори да не бе произлязло от нея нищо друго освен знания, получени от космическата фотография, пак щеше да е възвърнала десетократно дадените пари. Тъй като тази вечер знаем с колко ракети разполага противникът, оказва се, че предположенията ни са били далеч от истината. Вършели сме неща, които са били напълно излишни. Строяхме неща, които се оказват напълно ненужни. Таяхме страхове, които не са ни били необходими.

	Първите опити за проучване и събиране на космическа информация са от 1946–1947 г., когато бивши германски ракети _Фау–2_, изстрелвани пробно от американската армия, са били оборудвани с малка фотокамера. Камерата има отоплително тяло, за да я предпазва от студа на голяма височина, и парашут, с който да се спусне невредима на Земята. Най-голямата височина, от която може да снима, е малко повече от 160 км. (Наличните ракети _Фау–2_ са изчерпани през 1947 г. За да продължат опитите, камерите са били монтирани на изследователски БАЛОНИ с ограничена височина — малко повече от 30 км. Идеята за използване на балоните по-късно е приложена за стратегическото разузнаване над Съветския съюз.)
	Първата сериозна стъпка в САЩ за развитие на разузнавателните спътници е направената през 1954 г. по препоръка на корпорацията _Ранд_ към военновъздушните сили, в която се посочват перспективите на летателните апарати. По-късно същата година без знанието на _Ранд_ — запознати са малцина във военновъздушните сили — президентът Айзенхауер дава съгласието си на ЦРУ за създаването на шпионски самолет _U–2_, предназначен за въздушно разузнаване над Съветския съюз.
	Подкрепата на Айзенхауер за _U–2_, а по-късно и за спътниците се дължи на загрижеността му от развитието на съветските стратегически ядрени оръжия, които могат да нанесат удар върху Съединените щати — ядрен вариант на нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР. През 1954 г. Айзенхауер кани ДЖЕЙМС КИЛИЪН — президент на Масачузетския технологичен институт, да оглави група експерти, които да разгледат потенциалното развитие на далекообхватните стратегически ракети. Около 50 видни учени и инженери от академии, лаборатории и правителството се събират и обсъждат различните аспекти на стратегическите ракети за унищожение, на стратегическата отбрана и технологиите за стратегическо разузнаване. ЕДУИН ЛАНД — изобретил знаменития фотоапарат _Полароид_, става председател на подкомисията за разузнаването.
	През 1955 г. комисията представя секретен доклад на президента, който започва с думите: „Ние трябва да открием начини за увеличаване броя на фактите, на които се основават разузнавателните ни преценки, да осигурим средства за по-добро стратегическо предупреждение в случай на атака и да намалим опасността от сериозни преувеличения или подценяване на заплахата.“
	Комисията подкрепя създаването на _U–2_, който трябва да бъде готов за експлоатация през 1956 г. По предварителни разценки ще бъде използваем само 2 години поради степента на развитие на съветската отбрана. Приема се, че един спътник ще бъде подходящо продължение на програмата. Айзенхауер се вслушва в препоръките на комисията и създава непрекъсната връзка с Килиън — негов научен съветник, и с Ланд, който има значителни заслуги в създаването на американския шпионски самолет и развитието на спътниците.
	През 1956 г. американските военновъздушни сили поставят началото на проект _Оръжейни системи (ОС) 117L_ — разработка на серия разузнавателни спътници. Развитието на съветските бомбардировачи в средата на 50-те години води до повишен интерес на американците към спътниците. Президентът Айзенхауер одобрява фотографския спътник _КОРОНА_, който да се разработва от ЦРУ, и _САМОС_ — от ВВС.
	Двата проекта получават зелена светлина, но през януари 1956 г. съветското правителство одобрява приоритетното развитие на разузнавателен спътник, наречен _ЗЕНИТ_.
	И двете страни развиват ракетостроенето, като и двете страни използват базата, създадена от германските учени, и трофеите, взети в края на Втората световна война. Независимо от това Западът е шокиран, когато на 3 август 1957 г. междуконтиненталната балистична ракета _Р–7_ изминава няколко хиляди километра и пада в Сибир. Доста пестеливо съветската информационна агенция ТАСС съобщава, че „далекобойна многостепенна балистична ракета е прелетяла на… изключителна височина… и се е приземила в набелязаната цел“. (Едва след 16 месеца Съединените щати ще могат да проведат аналогични изпитания със своята междуконтинентална ракета _Атлас_.) А 3 месеца по-късно — на 4 октомври, същата ракета-носител _Р–7_ извежда в орбита първия в света спътник — _Спутник 1_. Въпреки че теглото му е 83,5 кг, спътникът е със 75,5 кг по-тежък от първия американски спътник (тежи само 7,8 кг), изстрелян 3 месеца след _Спутник 1_. Следва създаването на по-големи съветски спътници. Американците са разтревожени от съветските постижения и тръгват разговори за изоставането им по „ракетния въпрос“ и за необходимостта от по-резултатно разузнаване.
	Първото успешно изстрелване на американския фотографски спътник _Корона_ е през август 1960 г. Тази мисия осигурява много по-значително фотографско покритие на Съветския съюз, отколкото всичките 24 полета на _U–2_. Спътникът изразходва 900 м филмова лента, на която са снимани 4144 хил. кв. км от територията на Съветския съюз.
	Същия месец съперничеството между ВВС и ЦРУ за контрол над спътниковите програми — най-важната информация от стратегическото разузнаване — е приключено със създаването на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ към Министерството на отбраната. Спътникът _САМОС_ на ВВС изпълнява първата си успешна операция през януари 1961 г., но качеството на снимките, изпратени на Земята с телевизионен тип връзка, е лошо в сравнение със снимките, спуснати с парашут от _Корона_.
	{img:shpionazh-84.jpg|#Съветското морско пристанище в Северодвинск. Снимката е направена на 10 февруари 1969 г. от американския шпионски спътник Корона (ЦРУ).}
	{img:shpionazh-85.jpg|#Пристанището в Северодвинск, снимано през август 1941 г. от разузнавателен самолет на ВВС на Германия.}
	Фотографският спътник _Корона_ скоро ще носи „гърбица“, оборудвана за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). Първият съветски разузнавателен спътник _Зенит_ е снабден с оборудване за ЕЛРАЗ и с фотографска апаратура още от началото. Първият успешен полет с означение _Космос 7_ е извършен през юли 1962 г.
	Следват по-съвършени фотографски спътници и спътници за ЕЛРАЗ от пионерите в космическото разузнаване. Сред новите, по-специализирани разузнавателни спътници са американските _МИДАС_ и серията спътници _DSP_, които дават ранно предупреждение за изстреляни балистични ракети, а някои дори могат да засичат самолети на голяма височина. Съветският РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (РСМР) с ядрен реактор е първият спътник за наблюдение на Световния океан. Скоро се появява и негов вариант за ЕЛРАЗ и руснаците получават възможност да засичат в открито море корабите на западните държави.
	В САЩ и СССР битува идеята за извеждане на човек в Космоса (както за научноизследователска, така и за разузнавателна дейност). Но ако американците изоставят идеята за ОБИТАЕМА ОРБИТАЛНА ЛАБОРАТОРИЯ, то Съветският съюз отначало създава серията космически кораби _Салют_, а след това и космическата станция _МИР_, които освен официално заявените научни цели изпълняват и редица военни задачи, включително разузнаване. Комбинацията от спътници за РСМР и ЕЛРАЗ и вероятно операциите на _Салют_ и _Мир_ са допринесли за съветските успехи при засичането на подводници.
	Създадените по-късно американски космически совалки осигуряват разузнавателни сведения, макар и с прекъсвания, но информацията не е достатъчна. Совалката е представена пред Конгреса и обществеността като много по-ефикасен метод за изстрелване на спътниците в орбита и обслужването им. Но изстрелването на една совалка, за да изведе спътник в орбита, е много по-трудно, отколкото просто да се изстреля спътникът с ракета-носител. След катастрофата на _Чалънджър_ на 28 януари 1986 г. полетите на совалки са прекратени до септември 1988 г.
	Опитът на 18 април 1986 г. да бъде изстрелян секретен американски спътник се проваля. Чак на 5 септември в орбита е изведен друг спътник. Руснаците запазват ракетата носител като начин на извеждане на спътниците в орбита, като по този начин си осигуряват много по-голяма гъвкавост. По време на кризи и конфликти, като например по време на Аржентинско-британската война за Фолклендските острови през 1982 г. и по време на Войната в Персийския залив през 1991 г., руснаците имат възможност да изпратят в орбита по-бързо и повече разузнавателни спътници.
	В края на 80-те години се появява друг аспект на спътниковото разузнаване. Френският спътник _СПОТ_, за пръв път изведен в орбита през ноември 1986 г., е използван за снимки с търговски цели. До този момент до обществеността са стигали сравнително малко спътникови снимки, но и нито един спътник не е бил оборудван с първокласни камери като _СПОТ_. Американската спътникова фотография не може да бъде използвана дори и от министъра на отбраната за публикацията му в списание _Съветската военна мощ (Soviet Military Power)_, което започва да излиза от 1981 г. като официален преглед на съветската военна заплаха. (По-късно много издания купуват снимки от СПОТ.)
	Все пак някои снимки стават достояние на обществеността. Например САМЮЪЛ МОРИСЪН предава копия на фотоматериали от спътник на журналист от _Джейнс дифенс уикли_, а генерал-лейтенантът от авиацията Лоурънс Сканце продемонстрира няколко снимки, направени от спътник, на които е бил изобразен нов съветски изтребител (целта му е да убеди властите в необходимостта от нов американски самолет).
	Снимките на _СПОТ_ и краят на Студената война оказват нов натиск върху американското правителство да даде публичност на спътниковите снимки. През 1993 г. ДЖЕЙМС УЛСИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, казва пред Конгреса, че правителството ще прекрати опозицията си към продажбата на „далечни подробни образи“, които дават възможност за забелязване на предмети на Земята, не по-големи от 1 метър. Американското правителство винаги се е страхувало, че пускането на спътникови снимки ще разкрие как точно функционират спътниците. Но е очевидно, че руснаците знаят каква роля изпълняват разузнавателните спътници, както от собствен опит, така и от информацията, предоставена от шпионажа. УИЛЯМ КАМПИЛЕС — служител на ЦРУ, продава на руснаците ръководство за _KH–11_ само за 3000 долара, като по този начин им осигурява технически данни за последните шпионски спътници (вж. _КИЙХОУЛ_). Адмирал СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР — по това време директор на Централното разузнаване, по-късно пише: „Системата за сигурност в ЦРУ беше учудващо несигурна.“ Търнър разказва за случая _Кампилес_ в книгата „Секретност и демокрация“ („Secrecy and Democracy“, 1985): „Когато научихме, че липсва едно ръководство, открихме, че не знаем къде са други тринайсет!“ Не се знае колко от ръководствата за _KH–11_ са се озовали в съветски ръце.
	Разработват се и неразузнавателни спътници. Използват се за комуникации, навигация, картография, откриване на природни ресурси, за синоптични наблюдения, изследователска дейност и атакуване на вражески спътници. Публикуването на снимките от _СПОТ_, а и по-късно продадените американски спътникови снимки, за които се предполага, че са продадени за 1 млрд. долара, дават възможност да се изготвят по-точни карти и по-прецизни прогнози за времето и реколтата, да се предават по-бързо и по-точно новини и друга информация.
	Въпреки това спътниците за разузнавателна информация трябва да бъдат поставени в отделна, по-висша категория. В популярната си книга „Тайните очи на Америка в Космоса“ („America’s Secret Eyes in Space“, 1990) ДЖЕФРИ РИЧЕЛСЪН пише:

	От една страна, фоторазузнавателният спътник е партньор на атомните и ядрените оръжия, чиято употреба може да опустоши цивилизования свят. И Съединените щати, и Съветският съюз разчитат на разузнавателните си спътници, за да идентифицират и да установят местоположението на целите в случай на война. Същевременно тези спътници играят съществена роля за предотвратяването на война и спомагат за спазване на споразуменията при ограничаване на въоръжаването. През първата година от дейността им благодарение на спътниците _Корона_ се разсеяха американските страхове от съветско стратегическо превъзходство, преследвало мнозина американци от деня на изстрелването на _Спутник_.

	Оттогава знанията стоят над страха за неправилна оценка на съветската мощ и възможности. А споразуменията за ограничаване на въоръжаването от миналото, настоящето и бъдещето няма да бъдат възможни без подобни изобретения, които да потвърдят истинността на твърденията. В бъдеще те сигурно ще бъдат важни за ограничаване на балистичните ракети и атомното оръжие за страните от Третия свят. Вж. ВЪЗДУШНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Спътници от серията _KH_

	Вж. _КИЙХОУЛ_.


	СР

	Служба за разузнаване (СР) — Service de Renseignements (SR), подразделение в състава на френското ВТОРО БЮРО.
	СР е създадена след поражението на френската армия във войната с Прусия през 1871 г. като служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, призвана да извършва наблюдение над пруските войски, завзели Елзас и Лотарингия. Както ВТОРО БЮРО и СР понася негативи от шумния скандал по делото _Драйфус_, с което капитан АЛФРЕД ДРАЙФУС е обвинен несправедливо от френското военно разузнаване в предателство. През 1899 г. в резултат от скандала СР престава да съществува като самостоятелна служба и нейните функции са поделени между ВТОРО БЮРО (военното разузнаване) и СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ (гражданската тайна полиция).
	Секцията, преминала към ВТОРО БЮРО, отговаряла за операциите на външното разузнаване, контраразузнаването и подслушването на телефонните разговори, а също и с помощта на т.нар. централен отдел по записите е събирала информация от източниците извън СР. През Първата световна война е създадена Военноразузнавателна служба (Service de Renseignements Aeriens), която работи с данни от въздушното разузнаване.
	Задействайки всички свои агентурни източници и основно анализирайки постъпващата информация, СР като че ли съумява да разкрие някои детайли на военните планове, които германската армия възнамерявала да осъществи по време на първото си настъпление през Първата световна война. Обаче съвременните историци подлагат на съмнение факта, че истинските военни планове на немците са получени през 1904 г. от някакъв немски генерал.
	След Първата световна война СР работи основно в областта на контраразузнаването, като използва телефонното подслушване и агентурните сведения, а в разузнаването се ограничава с анализ на ОТКРИТИТЕ ИЗТОЧНИЦИ за въоръжението на военните сили и с военната промишленост на чуждите държави. Действайки в системата на ВТОРО БЮРО, СР постепенно успява да заеме своята важна ниша в доста заплетената система на френските специални служби.
	През 1936 г. СР възвръща самостоятелността си, макар и формално все още да е под контрола на ВТОРО БЮРО. СР се занимава както с разузнаване, така и с контраразузнаване. Главният й ОБЕКТ е Германия. В състава на СР има специални групи специалисти, които изучават чуждестранното въоръжение и новостите в областта на авиостроенето. Нейните станции за прослушване прехващат радиосъобщения от Германия, Италия, Испания и други европейски страни.
	Прието е да се смята, че аналитиците на СР и ВТОРО БЮРО са давали качествени разузнавателни сведения за Германия. По-късно те се оплакват, че френското военнополитическо ръководство просто не е успяло да се възползва от тях.
	През май 1940 г., когато Германия окупира Северна Франция, СР се премества в Южна Франция (незаета от врага, но управлявана от профашисткото правителство на „Виши“), където продължава работата си. По тази причина на СР не се доверява генерал Шарл дьо Гол и неговите сътрудници. Като лидер на движението _Свободна Франция_ с щаб в Лондон Шарл дьо Гол създава свое собствено разузнаване — ЦБИО (Sentral de Renseignements et d’Action — Централно бюро за информация и операции).
	През ноември 1942 г. след десанта на англо-американските войски в Северна Африка Шарл дьо Гол слива ЦБИО и СР и на тяхна база създава специалната служба ГУВС (СР влиза в нея като технически отдел).


	СР

	СПЕЦИАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	СР на САЩ

	СЪВЕТ ПО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.


	Сребро

	Вж. ВИЕНА.


	СРР

	СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	СРС

	СЕКРЕТНА РАЗУЗНАВАТЕЛНА СЛУЖБА.
	Вж. МИ–6.


	СС

	Елитна лична охрана на Адолф Хитлер, която се превръща в политическа полиция и разузнавателна сила, символизираща нацисткия тероризъм и жестокост. Schutzstaffel (SS — Отдел за защита, накратко СС) е създадена през 20-те години като охрана на нацистките лидери. В началото това е малка (само с 280 души), но безупречно дисциплинирана част, подчинена на СА („кафявите ризи“) — полубандитска-полувоенна нацистка организация, която разполага с 60 000 души.
	СС се разраства през 1929 г., когато Хитлер назначава ХАЙНРИХ ХИМЛЕР за неин ръководител. Химлер е амбициозно и фанатизирано творение на Хитлер и предвижда СС да заеме централно място като някакво тайнствено братство, което да отстоява нацистката идеология. Известни са като „черноризци“, носят емблема от череп и кръстосани кости на черните си куртки. В редовете на СС се вливат ония немци, които не приемат вулгарно-скандалната СА, напомняща банда улични хулигани.
	През 1930 г. в СС на Химлер служат повече от 3000 бойци, като външността на всеки един от тях трябва да е образец на расова чистота. В СС се приемат само онези, които имат най-малко „двустолетно арийско родословие“. Кандидатите преминават през проверка в расовото управление, ръководено от Рихард-Валтер Даре — свиневъд и създател на теорията „кръв и пръст“, според която европейската цивилизация е продукт от расово чисти германци. През проверка минават и бъдещите съпруги на членовете на СС.
	Мотото на СС е: „Вярвай! Подчинявай се! Сражавай се!“ Членовете на СС, представяйки се за продължители на тевтонските рицари, обикновено се сражават невъоръжени. Скоро след нападението над Полша през септември 1939 г. отрядите на СС полагат първия си отпечатък на ужас в покорените територии, които СС нарича „домакинства на евреи, интелигенция, чиновници и благородници“.
	През юни 1941 г. Германия напада Съветския Съюз и СС получава указания да ликвидира съветските евреи и „болшевишките агитатори“. За да бъде изпълнена задачата, СС организира бойни групи, които следват германската армия на съветска територия. Бойните групи събират цивилни граждани, предимно евреи, и извършват масови разстрели. Според показанията, дадени по време на процесите срещу германските военни престъпления, отрядите на СС избиват над 2 млн. евреи.
	Независимо от бойните групи СС формира и елитни бойни единици — Вафен СС. През 1933 г. Хитлер уверява висшето военно ръководство на Германия, че те ще бъдат „единствените, които ще носят оръжие“. Независимо от това полицейските части на СС скоро обличат армейски униформи, създават своя военна организация и получават оръжие.
	В началото на войната СС има около 20 000 членове, организирани във военни части. Мечтата на Хитлер за елитна бойна сила води до бързото разрастване на Вафен СС, което в края на 1944 г. разполага с 600 000 души, със 7 бронирани дивизии и безброй други по-малки части. Командирите на СС ръководят няколко корпуса и армии. Частите на СС са по-големи и по-тежковъоръжени от обикновените армейски части. Освен това Вафен СС е създател и потребител на ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Есесовците воюват на всички фронтове в Европа и макар това да са били бойни части, а не полицейски и наказателни отряди на СС, съюзниците ги смятат еднакво отговорни за престъпленията срещу човечеството.
	Германия, окупираните страни, огромната мрежа от концентрационни лагери и лагери на смъртта се управляват със съвместните усилия на ГЕСТАПО и СС. По такъв начин СС носи пряка отговорност за страданията, мъченията и смъртта на милиони европейци — евреи, християни, германци и чужденци.
	Нюрнбергският военен трибунал установява, че и СС, и Гестапо са отговорни за военните престъпления. Съдът заявява, че, с изключение на някои чиновници и служители, заемали незначителни постове, всеки един от членовете на СС е виновен за планирането и извършването на престъпления спрямо човечеството.
	Вж. СД.


	СС

	СТРОГО СЕКРЕТНО.


	ССМН

	СЪВЕТСКА СИСТЕМА ЗА МОРСКО НАБЛЮДЕНИЕ.


	ССМО

	СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА.


	ССП

	САМО ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ.


	Станция _Хикс_ (X)

	Вж. ПАРК БЛЕЧЛИ.


	Стар

	Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.


	_Старфайтър CL–282_

	Самолет, създаден в началото на 1954 г. от корпорацията _Локхийд_. Конструиран е за големи височини, разузнавателна модификация е на _F–104 Старфайтър_ и отговаря на всички изисквания на американските ВВС и ЦРУ. _CL–282_ е създаден като ширококрил вариант на турбореактивния _F–104_. Първият полет на _F–104_ е през 1954 г., а на въоръжение е приет през 1958 г.
	Разузнавателният вариант _CL–282_ има размах на крилете 21,2 м. Любопитното е, че при набиране на скорост и излитане е трябвало да бъде върху специален колесар, който се отделя, след като се издигне вече във въздуха (както при германския _Месершмит Me–163_). Пилотът на CL–282 лети в кабина, в която налягането не е постоянно.
	Самолетът CL–282 не е построен, но се твърди, че на негова база _Локхийд_ създава _U–2_.
	{img:shpionazh-86.jpg|#F–104 Starfighter}


	Сташински, Богдан (1931)

	Сътрудник в подразделение на КГБ, специализирано в убийства.
	Сташински е украинец, който работи за съветските разузнавателни служби още от 19-годишен. През 1957 г. получава задачата да убие Лев Ребет — лидер на украинските националисти, който живее в Западна Германия.
	Сташински е въоръжен със специален пистолет, зареден с капсула със синилна киселина, която след изстрела се разпръсква. При вдишване синилната киселина предизвика смъртоносен сърдечен удар. Сташински е осигурен с противоотрова, която да вземе непосредствено преди да извърши покушението над Ребет.
	На 12 октомври 1957 г. той причаква и убива Ребет.
	Следващата му задача е да убие Стефан Бандера — друг украински лидер в изгнание. Този път пистолетът му е с двойна цев, за да може киселината да попадне в лицето и на Бандера, и на бодигарда му. Сташински загубва самообладание при покушението. Той докладва на началниците си, че обстоятелствата са му попречили да изпълни задачата. Наредено му е да опита отново на 15 октомври 1959 г. (Тогава Бандера не е придружен от бодигард.)
	През декември 1959 г. Сташински получава орден _Червено знаме_ за заслуги, както и ново назначение — да убие бившия министър-председател на Украинската република през 1941 г. Раослав Стецков, който живее в Западна Германия.
	Приблизително по това време Сташински се жени за източногерманка. Тя е ужасена, когато разбира каква е професията на съпруга й. С чувство на угризение, вина и страх двамата се предават на американски офицери в БЕРЛИН на 12 август 1961 г. Сташински е предаден на правосъдието и признава за „заслугите“ си. Осъден е на 8 години затвор, но е освободен тайно в края на 1966 г. и отведен в САЩ.


	Стая 40

	Място и название на операцията на Кралския военноморски флот по декодиране през Първата световна война. Военноморският флот започва работа по декодиране през август 1914 г. Английските радиостанции — военноморски и граждански — се заемат с прехващане на шифровани германски съобщения. ДИРЕКТОРЪТ НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ контраадмирал Х. Ф. Оливър вижда, че в улавянето на тези съобщения има смисъл, и прави предложение на сър АЛФРЕД ЮИНГ да бъдат използвани от военноморския флот.
	Юинг веднага набира кадри, които атакуват германските КОДОВЕ. Първите вербувани са предимно преподаватели по немски език в Кралския военноморски колеж в Дартмут и Осбърн, които по това време са в лятна ваканция. Сред тях е и АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН — преподавател по немски в Осбърн. (По-късно Юинг вербува професори от Кеймбридж.)
	Отначало кадрите работят в непретенциозния му кабинет. Съобщенията са прехванати, но не и декодирани. На 13 октомври 1914 г. настъпва обрат. От взривения и изхвърлен на сушата германски крайцер _МАГДЕБУРГ_ е взета кодовата книга и занесена в Адмиралтейството. Тя съдържа стотици страници с колони от 5-цифрови и 3-цифрови групи, с които се заместват немски думи в съобщенията. Но и това не помага на декодировчиците да разчетат съобщенията. Следващата кодова книга е взета от един германски търговски кораб край Мелбърн, Австралия. С нея откриват втория ключ, необходим за проникването в германските военноморски комуникации, тъй като тя съдържа и инструкцията за процеса на СУПЕРШИФРИРАНЕ. До началото на ноември 1914 г. хората на Юинг и Денистън успяват да разчетат най-секретните комуникации на германския военноморски флот. (Въпреки очебийните доказателства за проникване в кодовете германците до края на войната не допускат, че това е възможно. И не предприемат никакво противодействие.) Началният успех е съпроводен с назначаването на нови и повече специалисти по КРИПТОАНАЛИЗ. На криптолозите е предоставена Стая 40 в старата сграда на Адмиралтейството в Уайтхол.
	Декодировчиците получават нова помощ месец по-късно — английски траулер „прибира“ кодова книга, изхвърлена от германски торпеден катер _S–119_. През войната са намерени и други кодови книги и шифровъчни ключове — предимно от германски подводници, потънали в плитки води.
	Дейността на Стая 40 се разширява с времето и включва дешифрирането на почти всяко съобщение, което германските власти изпращат до кораби, подводници и търговския флот, до консулствата и посолствата. Германците периодично променят ключа за супершифрирането, но базовата кодова книга си остава почти една и съща и съответно дава възможност на английските декодировчици да се справят успешно. През войната в Стая 40 са дешифрирани около 20 000 германски съобщения. Декодировчиците научават, че германският боен флот тръгва през май 1916 г. — това води до историческата битка в Ютланд, единствения значителен сблъсък между британския и германския флот по време на Първата световна война.
	Стая 40 получава допълнителна помощ от неутрална Швеция и от САЩ. Трасето на кабелите, по които преминава потокът дипломатически съобщения между Европа и Западното полукълбо, минава през английски води. Германците продължават да използват кабелите за дипломатическите си комуникации по време на войната, които минават през неутрална Швеция. Но англичаните успяват ефективно да подслушат трафика от информация по тези кабели и да разчетат вражеската дипломатическа поща (също и тази на САЩ). В резултат на 16 януари 1917 г. те прехващат телеграма на германското външно министерство до посланика в Мексико. В нея се говори за подновяване на атаките на германски подводници в Атлантическия океан — опит Мексико да бъде въвлечено във войната. Прехващането на съобщението, наречено ТЕЛЕГРАМА _ЦИМЕРМАН_, има голямо значение за решението на САЩ да влязат в Първата световна война през април 1917 г.
	До май 1917 г. декодировчиците от Стая 40 са отделени от другите дейности на разузнаването в Адмиралтейството. По-късно Стая 40 е раздробена на малки групи, прикрепени към по-висши офицери.
	Налага се нова организация, според която вместо необработена информация Стая 40 предава на Оперативния отдел на Адмиралтейството анализи или доклади с оценка на германските намерения, а също и факти, свързани с дешифрирането на прехванатите съобщения. Това подобрява работата на Стая 40 и прокарва пътя за създаването на Адмиралтейския ЦЕНТЪР ЗА ОПЕРАТИВНО РАЗУЗНАВАНЕ през 1937 г.
	През войната британските прехващателни станции улавят радиосъобщения или прехващат кабелни съобщения и ги изпращат кодирани на Адмиралтейството. Всеки ден пристигат десетки прихванати съобщения. От октомври 1914 до февруари 1919 г. декодировчиците в Стая 40 успяват да прочетат около 15 000 секретни германски съобщения (а също някои на САЩ и на неутрални страни). Огромната работа, извършена от сътрудниците на Стая 40 изиграва важна роля в борбата срещу подводниците на противника и на дипломатическия фронт и в по-малка степен в операциите на сухопътните войски.
	Германският военноморски флот научава за Стая 40 едва когато адмирал сър Джон Фишър — пръв военноморски лорд по време на войната, публикува своите „Мемоари“ („Memories“, 1919):

	Развитието на радиото е такова, че можеш да установиш посоката на този, който говори, и да се насочиш към него. Затова германците не смееха да си отворят устата. Но ако някой го стореше, съобщението, разбира се, бе шифрирано и именно разкриването на тайната на този шифър бе една от най-блестящите победи в работата на Адмиралтейството от края на войната. По мое време те никога не се провалиха.

	През 1923 г. в книгата си „Световната криза“ („World Crisis“) Уинстън Чърчил — първи лорд на Адмиралтейството, разкрива начина, по който книгите с кодовете и шифрите са получени от потъналия крайцер _Магдебург_. Чърчил разказва и как Кралският военноморски флот е използвал германските дешифровки: „След като англичаните прехванаха радиосъобщенията на германското военноморско командване, може да се каже, че германците вече играеха с открити карти за британското командване.“ Предупредено по такъв начин, германското военноморско командване предприема мерки врагът да няма подобно предимство в бъдеще. Германският военноморски флот премахва кодовите книги — цялата информация се прехвърля на новосъздадените шифровъчни апарати (вж. _ЕНИГМА_), и създава своя, изключително успешна организация за криптоанализ — Б-ДИНСТ.
	След войната Стая 40 се превръща в ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.


	_Стаята_

	Американско тайно общество, създадено през 1927 г. от група състоятелни нюйоркчани. Повечето членове са с подготовка във ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, но има и примамени от романтичната страна на този занаят. Основатели са ВИНСЪНТ АСТОР и КЪРМИТ РУЗВЕЛТ. Сред влиятелните членове са банкерът Уинтроп Олдрич и служителят от външното министерство Дейвид Брус.
	Когато през септември 1939 г. в Европа започва Втората световна война, _Стаята_ променя името си на _Клуба_ и поема по-активна роля в осигуряването на разузнавателна информация, предназначена за президента Рузвелт.


	Степашин, Сергей (1952)

	Високопоставен сътрудник на руските специални служби от постсъветския период.
	Степашин завършва Висшата политическа школа към Министерството на вътрешните работи (МВД) в Ленинград през 1973 г. Защитава докторат по история във Военнополитическата академия. Темата на дисертацията му е била _Партийното ръководство на противопожарните формирования_.
	Служи във Вътрешни войски и преподава в ленинградския институт на МВД. През 1990 г. е назначен за заместник-директор на политическия отдел на Висшето политическо училище, съчетавайки партийната с преподавателската работа.
	От 1990 до 1993 г. работи във Върховния съвет на Руската федерация — представя левоцентристката обединена фракция на армейската реформистка група. От 1991 до 1993 г., периода на демонтиране на съветската система, е председател на Комитета за отбрана и сигурност към Върховния съвет. Оглавява и държавната комисия, която разследва дейността на КГБ и цялата система на Държавна сигурност. В това смутно време, през август 1991 г., той напуска комунистическата партия.
	През 1991 г. е създадена Федералната служба за контраразузнаване и Степашин е назначен за заместник генерален директор на това ведомство. Същата година е създадено руското Министерство на сигурността и Степашин е назначен за заместник-министър.
	През септември 1991 г. е повишен в звание генерал-майор, а година по-късно — в генерал-лейтенант. В продължение на 9 месеца той изпълнява задълженията си в Министерството на сигурността и във Върховния съвет. През септември 1992 г. прави опит да се оттегли от Върховния съвет, но членовете на съвета гласуват молба до президента Борис Елцин да го освободи от задълженията му в Службата за сигурност, за да може да продължи дейността си във Върховния съвет. (Министерството на сигурността е закрито през 1993 г.)
	През март 1994 г. Елцин назначава Степашин в Съвета за сигурност на Руската федерация и го определя за ръководител на ФСК.


	Степен на секретност _L_

	ДОСТЪП ДО СЕКРЕТНИ МАТЕРИАЛИ, даван в Министерството на енергетиката на САЩ (преди това Комисия за атомна енергия) и на служители на други правителствени агенции и страни по договор. Степента на секретност _L_ е валидна за достъп до данни за ограничено ползване на равнище ПОВЕРИТЕЛНО и за информация за националната сигурност на равнище СЕКРЕТНО.
	Секретност _L_ е необходима за достъп до материали за ядрени оръжия.
	Вж. СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ _Q_.


	Степен на секретност _Q_

	Степен на секретност, разрешение за която се дава от Министерството на енергетиката на САЩ (преди това Комисия за атомна енергия) на служители от министерството и служители от други правителствени агенции и контрагенти. Степента на секретност _Q_ осигурява достъп до данни за ограничено ползване и информация за националната сигурност на равнище СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО.
	Степента на секретност _Q_ е необходима за достъп до материали, свързани с ядрените оръжия.
	Вж. СЕКРЕТНОСТ _L_.


	Стерилизация

	Изваждане от материал, за който се предполага, че ще бъде задействан в разузнавателна операция, на всички факти, с чиято помощ може да се установи организацията или държавата, провеждаща операцията.


	_Стив Броуди_

	Програма на ВМС на САЩ за фоторазузнавателен самолет _F2H–2P Банши_ за полети над предполагаеми ядрени обекти в Съветския съюз. Доколко военните изпитвали постоянен недостиг от разузнавателни данни за Кавказ, Крим и Украйна през 1951–1952 г., сътрудниците на военноморското разузнаване от Шести американски флот в Средиземно море пристъпват към разработка на план за облитане на гореспоменатите райони.
	В случай на война палубните самолети на Шести американски флот трябва да нанесат удари по местата, където са съсредоточени съветските ядрени оръжия. Капитан Уилям Чапман — по това време разузнавач във флота, разказва: „Единствените снимки, които имахме, бяха останали от германците от Втората световна война. Повечето от тях са били правени през зимата и всичко, което се виждаше на тях, беше белота, пресечена на места може би от железопътни линии.“
	Когато се спира на ядрената мисия, Чапман продължава: „Вероятността да се удари съветска цел бе почти равносилна на нула. Липсата на фотографски разузнавателни сведения бе първата спънка…“
	Съгласно плана _Стив Броуди_ най-малко 4 самолета _F2H–2P_, оборудвани с камери, е трябвало да излетят от самолетоносач южно от Солун в Егейско море. Според замисъла _F2H–2P_ трябва да извърши 4-часов полет над Съветския съюз, за да осигури покритие на районите. През май 1952 г. предложението за изключително важната мисия е отнесено във Вашингтон на ръка. За него е било необходимо личното съгласие на президента Труман. Но министърът на отбраната Робърт Лавит отказва да го внесе в Белия дом и операцията е изоставена.
	(Стив Броуди е съдържател на заведение в Ню Йорк, който през 1886 г. скача от Бруклинския мост, за да спечели бас. Оттогава това име става синоним на „опасно начинание“.)


	Стивънс, Ричард

	Майор от МИ–6, който заедно с капитан ПЕЙН БЕСТ е въвлечен в среща с германски агенти от разузнаването и заловен край Венло на холандската граница на 9 ноември 1939 г. Двамата са задържани през цялата война в Германия.
	По време на инцидента Стивънс е под ПРИКРИТИЕТО на английски офицер по паспортен контрол в Хага, Холандия. Но германците знаят какъв е в действителност. Двамата с Бест са били уверени, че провеждат срещи с представители на антихитлеристко движение, зародило се сред германските въоръжени сили. (Подробности около инцидента са включени в статията за БЕСТ и в ИНЦИДЕНТ КРАЙ ВЕНЛО.)
	Проведеното след края на войната разследване за това, колко и какво са знаели германците за английското разузнаване и контраразузнаване, разкрива, че Стивънс е издал повече информация, отколкото Бест. Установено е, че и трети офицер от МИ–6 — ЧАРЛС (ДИКИ) ЕЛИС, който остава в тайните служби до 50-те години, е бил източник на информация за германците още преди началото на войната.


	Стивънсън, Уилям (1896–1989)

	Директор на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС) в САЩ през Втората световна война.
	Роден е в Канада и служи в Кралските канадски сапьорни части през Първата световна война. Стивънсън е обгазен на Западния фронт през 1915 г. и е изпратен на лечение в Англия. След оздравяването си постъпва в Кралския военновъздушен корпус и като пилот на изтребител сваля 26 германски самолета, преди самият той да бъде свален и пленен. Успява да избяга и се завръща при англичаните, като им разказва подробно за всичко, което е видял в Германия.
	След войната Стивънсън става боксьор и спечелва световна шампионска титла за аматьори в лека категория. След това го заинтересува развитието на гражданското радио. Има и други интереси, сред които авиацията. През 1934 г. печели кралската купа във въздушно състезание със самолет, който е създал и построил в една от фабриките си. При посещенията си в германски индустриални концерни през 30-те години у него се поражда интерес към разузнаването. Стивънсън осигурява информация за МИ–6 и лично за Уинстън Чърчил, за да го подкрепи в желанието му да превъоръжи английската армия.
	През май 1940 г. новоназначеният министър-председател Уинстън Чърчил назначава Стивънсън за свой личен представител пред президента Рузвелт и му поверява задачата да създаде БКС в Съединените щати. Стивънсън представлява също Службата за сигурност (МИ–5) и СИО (Специални изпълнителни операции). Освен това е и връзката на британските специални служби, от една страна, и, от друга — на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) и ФБР. Разузнавателното представителство на Великобритания в САЩ работи като Британско управление за паспортен контрол.
	През 1940–1941 г. Стивънсън среща известна опозиция в САЩ поради американския изолационизъм, въпреки че усилията му са подкрепят от Рузвелт, ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР, и УИЛЯМ ДОНОВАН от УСС. По-късно отношенията между него и Хувър охладняват и това създава известни затруднения. (Вж. ПОПОВ, ДУШКО.) След войната Стивънсън получава рицарско звание.
	В началото на Студената война участва в случая с ИГОР ГУЗЕНКО — съветски шифров чиновник, предоставил услугите си на английското разузнаване. Дейността на Стивънсън е описана в книгите „Мъж на име Безстрашен“ („A Man Colled Intrepid“, 1976) и „Последният случай на Интрепид“ („Intrepid’s Last Case“, 1983) от Уилям Стивънсън и в „Тихият канадец“ („The Quiet Canadian“, 1962) от Х. МОНТГОМЪРИ ХАЙД (в САЩ излиза под заглавието „Стая 3603“ („Room 3603“)).
	Кодовото име на Стивънсън е _Интрепид_ (Безстрашен).


	Стига, Оскар (1894–1938)

	Началник на ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ) от 1920 до 1922 г.
	Роден е в Латвия и участва като редник в Първата световна война. След Октомврийската революция става член на комунистическата партия и един от командирите на Червените латвийски стрелци, които потушават контрареволюционните бунтове и служат като телохранители на В. И. Ленин. (В тези години латвийците открито поддържат болшевиките и са своего рода наемници на революционния режим.)
	През октомври 1918 г. е създадено ГРУ. Стига е назначен за заместник-началник на тази служба. Изпратен е на нелегална работа в Латвия, Литва и Полша. На следващата година е определен за началник на разузнаването на Западния фронт, а през август 1920 г. е назначен за началник на ГРУ. След 2 години на този пост е понижен до заместник-началник. Продължава да пътува непрекъснато в различни страни, където създава съветска шпионска мрежа.
	През 1938 г. той, както и много други сътрудници от ГРУ, които действат в чужбина, е извикан в Москва, където е арестуван и разстрелян като враг на народа.


	_Стокейд_

	Операция на МИ–5 от 1960 до 1963 г. за прехващане и разчитане на френските шифри, с които са шифрирани съобщения от най-висока степен на секретност.
	Операцията е извършвана под ръководството на ПИТЪР РАЙТ — поставени са микрофони за улавяне на радиочестоти от комуникациите за и от френското посолство. Прехванатият поток от съобщения се пренасочва към оперативните помещения на МИ–5, разположени в близкия хотел _Хайд парк_.
	Питър Райт пише в книгата си „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987):

	Почти 3 години — в периода 1960–1963 г., МИ–5 и ПЩК [ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ЩАБКВАРТИРА ПО КОМУНИКАЦИИТЕ] четяха френските шифри от високо равнище, предназначени за френското посолство в Лондон, и тези, които се изпращаха. Всяка крачка, направена от французите, по време на неуспешния им опит да влязат в Общия пазар се записваше. Всяко разузнавателно сведение се преглеждаше внимателно от Министерството на външните работи, а копията от телеграмите на [президента Шарл] Дьо Гол редовно се предаваха на външния министър като съобщения от първостепенна важност.



	Стражи

	Така в британската Служба за сигурност (МИ–5) наричат сътрудниците, извършващи външното наблюдение над съветските (руските) дипломати и други посолски работници по време на всичките им обиколки из Лондон и страната.


	Страни със специален статут

	Американски правителствен термин за страните, чиито интереси се смятат за неприятелски на САЩ. Лица, които разполагат с ДОСТЪП до секретни материали, трябва да докладват за контактите си с хора от тези страни и не могат да пътуват в тях, без да уведомят офицера по сигурността.
	През 1991 г., в навечерието на разпадането на Съветския съюз, страните със специален статут, определени от правителството на САЩ, са Албания, Ангола, Афганистан, България, Виетнам, Етиопия, Иран, Ирак, Кампучия (преди Камбоджа), Куба, Лаос, Либия, Народна република Китай (включително Тибет), Никарагуа, Полша, Румъния, Северна Корея, Сирия, Съюз на съветските социалистически републики (включително Естония, Латвия, Литва и всички други автономни републики, Курилските острови и Южен Сахалин), Унгария, Чехословакия, Югославия и Южен Йемен.
	От края на Студената война насам списъкът е непостоянен.


	Стратегическо разузнаване

	Разузнаване, което осигурява информация, необходима за формирането на политиката и военните планове на национално и международно равнище.
	В книгата „Израелската армия“ („The Israeli Army“, 1975) историците Едуард Лутуок и Дан Хоровиц описват стратегическото разузнаване като „предупреждение за вражеското намерение да осъществи атака“ за разлика от тактическото разузнаване, което засича конкретните приготовления на врага за нападение.


	_Стратоджет B–47_

	Първият реактивен бомбардировач със стреловидни криле. _RB–47_ е разузнавателен вариант за фотографско и електронно РАЗУЗНАВАНЕ. Идеята за реактивен бомбардировач датира още от 1943 г. — само година след изпитанията на първия американски реактивен изтребител _XP–59A_. _B–47 Стратоджет_ е пуснат в серийно производство — над 1800 самолета от всички варианти.
	Писателят Бил Ганстън пише, че _B–47_ има „толкова напреднал технически дизайн, че изглежда съвсем футуристично“. Висока скорост, източен силует, пълна автоматизация — това е най-общата характеристика на _B–47_. За разлика от _B–29 СУПЕРФОРТРЕС_, който е с 11-членен екипаж, _B–47_ има 3 души: пилот, втори пилот и щурман бомбардир, който е и навигатор. Всички оръжия за защита са премахнати, с изключение на дистанционно управляемата опашна установка с 22-милиметрово оръдие. _B–47_ с 6 реактивни двигателя развива максимална скорост 1056 км/ч. _B–47E_ е снабден с апаратура за смущение на радари, които затрудняват откриването му и прехващането му от вражески изтребители. Бомбардировачите могат да носят товар до 8 т — атомни или конвенционални бомби.
	От 1953 г. ВВС модифицират 24 бомбардировача в _RB–47B_, на които е монтирана фоторазузнавателна апаратура, като на мястото на бомбените гнезда са поставени 8 аерокамери. По-късно са построени 240 специализирани разузнавателни самолета _RB–47K_. Фоторазузнавателните самолети са с 3-членен екипаж и 11 фотокамери. Самолетите за електронно разузнаване имат пет или шестчленен екипаж.
	През 1952 г. _B–47B_, снабден със специални камери, прави един от първите НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ над Съветския съюз. На 15 октомври 1952 г. _B–47B_ излита от Феърбанкс, Аляска, презарежда по време на полета от самолет танкер и продължава към североизточната част на Сибир на височина 6,4 км. ОБЕКТИТЕ за наблюдение са предполагаеми съветски бази за бомбардировачи. Опитите на съветски изтребители да прехванат фоторазузнавателния самолет са неуспешни.
	Полетът на _B–47B_ отнема почти 8 часа и покрива разстояние над 5600 км, като 1280 са над съветска територия. Въпреки лошото време са направени ценни снимки.
	Самолетите _RB–47_ изпълняват безброй разузнавателни мисии по периферията на Съветския съюз. На 1 юли 1960 г. един _RB–47H_ е свален от съветски изтребители над Баренцово море. Самолетът се разбива и от 6-членния екипаж загиват четирима. Двамата оцелели са освободени от съветското правителство на 25 януари 1961 г. — само ден след встъпването на президента Кенеди в длъжност. (Никита забавя освобождаването на летците като част от тактиката му да дискредитира кандидата Никсън. По-късно той се хвали, че е подал „решаващия глас“ за избирането на Кенеди и за победата му „над този кучи син Ричард Никсън“.)
	Друг _RB–47_ е сериозно повреден от севернокорейски изтребители през април 1965 г., но успява да стигне до базата си.
	На 17 декември 1947 г. е първият полет на _XB–47_. До 1957 г. са произведени общо 2258 самолета _B–47_. ВВС на САЩ имат на въоръжение вече 1260 бомбардировача, около 300 разузнавателни и други 300 самолета за тренировъчни полети и специални задачи.
	В началото на 60-те години министърът на отбраната Робърт Макнамара ускорява изваждането на _B–47_ от употреба като част от своята програма, в която се обръща повече внимание на междуконтиненталните балистични ракети. Последният _B–47_ с бомбен товар остава на въоръжение до декември 1967 г. (По-късно ВМС реактивира 3 самолета _EB–47E_, за да се поддържат ракетните и електронните военни проекти.)
	{img:shpionazh-87.jpg|#RB–47 Stratojet}


	_Стратотанкер C–135_

	Военна версия на _Боинг 707_. C–135 се използва широко от ВВС на САЩ като въздушен танкер, като въздушен команден пункт и за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). _RC–135_ е един от най-ефективните разузнавателни самолети от времето на Студената война.
	Този тип самолети се разпознават лесно по многобройните антени и издутини по корпуса. Някои от тях са с характерна плоска антена, монтирана на предната част на корпуса за странично радарно наблюдение. _RC–135_ е извършвал полети по периферията на Съветския съюз и в други критични точки.
	Например на 21 септември 1980 г. изтребители _F–14 Томкет_ на американския военноморски флот излитат от самолетоносача _Джон Ф. Кенеди_ и преследват група от 8 либийски изтребители, управлявани от сирийски пилоти, тъй като са притеснявали един _RC–135_, прелитащ на 320 км от бреговете на Либия. Този сблъсък е последван от инцидент на 16 септември, когато 2 либийски изтребителя приближават _RC–135_. Прехванатите съобщения от либийските земни контролни пунктове показват, че на пилотите е било наредено да стрелят по _RC–135_, като всеки самолет изстреля по една ракета. Американският самолет не е улучен.
	На 1 септември 1983 г. съветски изтребители свалят корейски пътнически самолет _Боинг 747_ (полет KAL 007), заблудил се над Камчатка и Сахалин. Всички 269 пътници на борда на Боинг _747_ загиват при атаката, проведена рано сутринта. Сред тях са и 61 американски граждани, включително конгресменът Лоурънс Макдоналд. Руснаците вероятно са объркали гражданския _747_ с _RC–135_ на американските военновъздушни сили, който малко преди това е летял на изток от Камчатка. (Самолетите си приличат, но _Боинг 747_ е значително по-голям.)
	_RC–135_ извършват полети на Стратегическото военновъздушно командване, излитащи от базата Офът в Небраска. Цялостната програма на _RC–135_ е известна под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _РИВИТ ДЖОЙНТ_. Стратегическото военновъздушно командване престава да съществува през 1992 г., а самолетите са прехвърлени към Бойното военновъздушно командване и си остават базирани в Офът. Вариантите включват самолети _Комбат Сент_, които извършват мисии за издирване на специални радарни излъчватели и имат означение _Нев Тера_ и _Нев Сент_. Програмата _Бърнинг стар_ включва наблюдение над опитите на Русия и Китай със стратегически ракети в Тихия океан.
	_C–135_ е първият в света реактивен танкер. Това е самолет с прави крила и 4 турбореактивни двигателни кожуха, монтирани под крилата. _RC–135_ има ветрилообразни турбодвигатели, за да се увеличи обхватът му (тези двигатели по-късно са приспособени за танкерните самолети). Танкерната версия _KC–135_ може да прехвърли по време на полет над 30 000 галона гориво на друг самолет. Максималната скорост е 600 м/ч. Обичайното време за мисия е 11 часа, но с презареждане по време на полет може да продължи до 23 часа.
	Има няколко варианта на _RC–135_, снабдени с различни видове апаратура за електронно прехващане. Вариантът _RC–135C_ има екипаж 5 души и още 8 техници и оператори — с петимата резервни членове екипажът може да достигне до 18 души.
	Първият танкер _KC–135_ излита през 1956 г. и е предаден на военновъздушните сили през януари 1957 г. Произведени са 820 самолета _KC–135_ (включително 12 за френските военновъздушни сили). Първият полет на _RC–135C_ за ЕЛРАЗ е извършен през 1966 г. Двадесет и един транспортни самолети _C–135_ и танкери _KC–135_ са модифицирани в _RC–135_. В началото на 1993 г. военновъздушните сили модифицират синоптичен самолет _WC–135B_ — първия американски самолет след договора _ОТКРИТО НЕБЕ_, предназначен за НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ над бившите страни от Варшавския договор.
	Други варианти на самолет _Боинг 707_ са _C–135_ — транспортен, _E–3 Сентри АУАКС_ — радарен, _EC–135_ — въздушни командни постове, _WC–135_ — синоптичен, _VC–137_ — за специални превози, _EC–18_ и _E–8 ДЖЕЙСТАРС_ — за електронно разузнаване.
	През 1977–1978 г. ВМС на САЩ получава 2 танкера _KC–135A_ за учебна база за самолети за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ и им дават обозначението _NKC–135_. По-късно ВМС получават 16 _E–6 Меркюри_ за радиорелейна връзка със стратегическите атомни подводници.
	{img:shpionazh-88.jpg|#RC–135 Rivet Joint}


	Стрейт, Майкъл (1916)

	Американски писател и издател, вербуван за ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ от АНТЪНИ БЛЪНТ.
	Стрейт произхожда от заможно американско семейство, в което на почитание са английската култура и английският начин на живот. Брат му — летец в Кралските военновъздушни сили през Втората световна война, става английски гражданин. Майка му — вдовица на американски банкер инвеститор, живее в Англия, както и самият Майкъл от 10-годишна възраст.
	През 1934 г., след като учи една година в Лондонската икономическа школа, той постъпва в _Тринити колидж_ в Кеймбридж. Става член на тайното общество _Апостолите_ и на комунистическата група в Кеймбридж. Там се запознава с бъдещите членове на шпионския кръг и се присъединява към тях. Стрейт е вербуван като АГЕНТ в помощ на международния комунизъм (Коминтерна) през февруари 1937 г. от Блънт. Той е разстроен от смъртта на приятеля си поета Джон Корнфорд — комунист — загинал, сражавайки се на страната на републиканците в Гражданската война в Испания. Блънт му внушава, че най-добрият начин да почете паметта на приятеля си е, като работи за Коминтерна. Той го подтиква да се върне в САЩ и да стане банков чиновник, за да „осигурява данни за плановете на Уолстрийт за световно икономическо господство“. Тази идея по-късно е изоставена и Стрейт получава инструкции да почака да се свържат с него в Съединените щати. Стрейт смята, че Блънт действа от името и в интерес на ГАЙ БЪРДЖИС — друг член на _Апостолите_, който по-късно също работи за Съветския съюз. Стрейт заминава за САЩ, използва семейните връзки с президента Рузвелт и постъпва в Държавния департамент, а по-късно — в Министерството на вътрешните работи. Той пише речите на Рузвелт и на други членове от кабинета. Приблизително по това време се запознава с един съветски разузнавач, който се представя като Майкъл Грийн.
	По-късно Стрейт твърди, че не е предавал на руснаците „нищо повече от собственото си мнение по различни въпроси“. В тези години проникването в американските правителствени структури е била първостепенна задача на съветското разузнаване (вж. ЧЕЙМБЪРС УИТАКЪР; ХИС, АЛДЖЪР; _ВЕНОНА_).
	Стрейт става влиятелен либерал в САЩ като редактор и издател на _Ню рипъблик_ — списание, създадено от родителите му. Издал е немалко книги, сред които и 3 романа. От 1969 до 1977 г. е заместник-председател на Националната фондация по изкуствата.
	В мемоарите си „След дълго мълчание“ („After Long Silence“, 1983) Стрейт описва посещението на Бърджис в дома му във Вашингтон през 1940 г. Стрейт разкрива на съпругата си, че Бърджис и Блънт са съветски агенти. Тя от своя страна съобщава този факт на психоаналитичката си доктор Джени Уелдърхол, която пък предава информацията на съпруга си — служител в английското посолство. Тя признава това на госпожа Стрейт през 1948 г. „Почувствах се изключително облекчен — пише Стрейт, — тъй като по това време нямах никакво желание да бъда информатор.“
	През март 1951 г. Стрейт е „учуден и шокиран“, когато вижда Бърджис в английското посолство. Зарича се да го предаде. Той се страхува, че по вина на Бърджис ще загиват американци в Корейската война. Бърджис решава да предупреди ДОНАЛД МАКЛИЙН — друг член на петорката, че английски и американски КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ са по следите им. Срещата на Стрейт с Бърджис, изглежда, няма нищо общо с решението му. Предупреждението идва от ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — друг от петорката.
	През юни 1963 г. Стрейт е на път да стане председател на Консултативния съвет по изкуствата — нова федерална агенция, създадена от президента Кенеди. Притеснен, че ФБР може да направи проверка на благонадеждността му и комунистическите му предпочитания от миналото да бъдат разкрити, той се обръща към Артър Шлезинджър — виден историк и съветник на президента, да му уреди среща във ФБР. Тогава най-сетне разкрива каквото знае за Блънт (Бърджис вече е бил разкрит като шпионин).
	ФБР предава информацията на Артър Мартин — ръководител на D1 (отдел към МИ–5), който се занимава със съветския шпионаж във Великобритания. Мартин прави опити да накара Блънт, който е съветник на кралица Елизабет по въпросите на изкуството, да признае за разузнавателната си дейност. Информацията на Стрейт дава на Мартин това, от което е имал нужда. Стрейт пише, че Блънт едва ли не е благодарил, че го е предал.


	Стринка _Минис_

	Снимки, направени от журналисти, професионални фотографи или любители, например туристи, на които са снимани обекти на територията на противника, представляващи интерес за военните. Понякога това са единствените снимки на военни обекти, с които разполага командването, освен данните от аероснимките. Названието Стринка _Минис_ намеква за любителски снимки, на които покрай военния обект е сниман някакъв роднина (жена, мъж и т.н.). През Втората световна война американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ издирва навсякъде в магазините пощенски картички с изгледи от Япония, Германия и Италия. Ценен източник на информация са фотоархивите на илюстрованите списания, особено _Нешънъл джиографик (National Geographic)_.


	Строго секретно (СС)

	Степен на секретност в САЩ за информация, важна за националната сигурност. Непозволеното разкриване на тази информация може да доведе до изключително сериозни последици за националната сигурност, като например война или скъсване на дипломатическите отношения. Това е най-високата степен на секретност в САЩ. Другите степени са ПОВЕРИТЕЛНО и СЕКРЕТНО.


	Стронг, Кенет (1900–1982)

	Ръководител на разузнаването на генерал Дуайт Айзенхауер — главнокомандващ съюзническите сили в Европа през Втората световна война.
	Генерал Стронг е роден в Шотландия и завършва военната академия в Сандхърст. Преди войната е заместник военен АТАШЕ в английското посолство в БЕРЛИН. Година и половина оглавява германския отдел на военното министерство. През 1942–1943 г. е ръководител на разузнаването на британските вътрешни войски.
	След американското военно поражение при прохода Касерин в Тунис през февруари 1943 г. генерал-лейтенант Айзенхауер се обръща към британското правителство да замени тогавашния ръководител на разузнаването му Ерик Моклър-Фериман с друг английски офицер, „който има по-задълбочен поглед върху германските методи на действие и манталитет“. Айк (Айзенхауер) добавя: „Очаквам приемникът му да притежава малко повече заинтересованост, повече внимание при проверките и повторните проверки на докладите от различни източници.“ Англичаните предлагат Стронг.
	Двамата с Айк се разбират добре. В книгата си „Разузнаване на върха“ („Intelligence at the Top“, 1968) Стронг пише:

	Айзенхауер притежаваше невероятен талант да изслушва устни обяснения и да пресява смисъла им. Освен това открих, че най-добрият начин да се справя с него е, като проявя пълна откровеност без значение, какво е отношението на дадената страна или какви противоречиви фактори са намесени… На повечето хора на високи постове се налага доста да четат… В много малко случаи, когато бе особено важно нещо да бъде документирано, представях на Айзенхауер писмена разузнавателна оценка.

	Айзенхауер изпраща Стронг заедно с началник-щаба бригаден генерал УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ в Лисабон през август 1943 г., за да уредят с италианските представители капитулацията на Италия.
	В разгара на съюзническата кампания в Европа Стронг разполага с повече от 1000 сътрудници. Завършва войната със звание генерал-майор. Той се противопоставя на дейността на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ в района на Европа — не му допада идеята за тайно финансиране на цивилни организации, които да се намесват във военните операции.
	Стронг е първият генерален директор на разузнаването към Министерството на отбраната — 1964 г. Под негово ръководство военноразузнавателните щабове на 3-те рода войски се сливат в един разузнавателен щаб. (Заместник му е вицеадмирал НОРМАН ДЕНИНГ.) Стронг излиза в оставка през 1966 г.


	Структурен анализ

	Метод в РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ за прехващане и изучаване на радиосигналите за определяне на структурните им компоненти. Дори да няма възможност да се разшифроват прехванатите съобщения, може да се установят такива характеристики, като източника на предаванията, тяхната продължителност, дължината на вълните, периодичността на излизанията в ефир. Предаването на еднотипни по структура съобщения позволява да се предположи например, че това е заповед, която се дава на различни подразделения.
	През Втората световна война японците, които практически няма с какво да се похвалят в областта на дешифрирането, често разчитат изключително на структурния анализ и върху него изграждат своите оценки и предположения. Например внезапното увеличаване на радиообмена на Хавайските острови с югозападната част на Тихия океан би могло да бъде свързано с предислокация на войските в посочения район. И обратно, радиомълчанието най-вече би означавало, че назряват някакви събития („затишие пред буря“).
	Осъзнали, че противникът може да изгражда своите оценки върху структурния анализ на радиосигналите, американските специалисти правят от това определени изводи. За замаскиране на продължителността на предаването или за неговата краткост съобщенията започват да се рамкират с т.нар. заставки. По-изтънченият метод предвижда противоположност на радиомълчанието: непрекъснато излъчване на огромни по обем сигнали, лишени от всякакъв смисъл, сред които се „крият“ реалните съобщения.


	Студ

	Психологическият терен на шпионин, когато се намира на вражеска територия, далеч от „своите“. ДЖОН ЛЬО КАРЕ утвърждава термина в романа си „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“, 1963) — увлекателна история за двоен блъф, когато героят шпионин (Лиймс) не може да си тръгне от студа, без да вземе приятелката си Лиз Голд. (През 1965 г. книгата е филмирана със същото заглавие с участието на Ричард Бъртън.)


	Студеман, Уилям (1940)

	Първи заместник-директор НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от април 1992 до август 1995 г. и изпълняващ длъжността ДИРЕКТОР в началото на 1993 г. Студеман е вторият офицер в разузнаването на американския военноморски флот, който става „4-звезден“ адмирал (вж. адмирал БОБИ РЕЙ ИНМАН).
	През 1962 г. завършва университета в Тенеси. Следващата година е назначен във военноморския флот и постъпва в офицерска школа за пилоти. В кариерата си Студеман изпълнява различни разузнавателни задачи както на сушата, така и по море. Посещава и Военноморския военен колеж и защитава магистърска степен в университета _Джордж Вашингтон_. През 1980 г. става изпълнителен помощник на заместник-ръководителя по военноморски операции, а през 1984 г. е повишен в звание старши капитан и назначен за директор на Военноморската група за дългосрочно планиране. През септември 1958 г. вече е ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, а през август 1988 г. като вицеадмирал става директор на АНС. Остава на поста в АНС до назначаването му за заместник-директор на Централното разузнаване през 1992 г. В началото на 1993 г. изпълнява длъжността директор до назначението на ДЖЕЙМС УЛСИ на този пост.
	Напуска ЦРУ и военноморския флот на 1 октомври 1995 г.


	Студен подход

	Опит да се вербува чуждестранен гражданин, агент или информатор без предварителни данни, че ще има резултат от подобно предложение. Студеният подход може да бъде предприет при повърхностни сведения, че даденият човек се нуждае от пари, че не е доволен от поста, който заема, от живота си или че няма щастлив семеен живот.
	Студеният подход е изключително рискован, тъй като, в случай че предложението бъде отхвърлено, обектът може да предупреди полицията или правителствени служители с надеждата, че ще бъде възнаграден.


	Суворов, Виктор

	Псевдоним на полковник Владимир Резун от ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, който бяга на Запад, докато е на работа във ВИЕНА през 1979 г.
	Резун завършва Харковското висше гвардейско танково училище и служи във въоръжените сили на Съветския съюз. Участва в нахлуването в Чехословакия през 1968 г. По това време е забелязан от ръководителя на разузнаването на напредващата армия и получава назначение във ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1969 г. се обучава в СПЕЦНАЗ, а след като завършва престижната военна академия _Фрунзе_ в Ленинград, получава назначение в щабквартирата на ГРУ в Москва.
	Работи като помощник военен АТАШЕ във ВИЕНА от 1975 до 1979 г. и изпълнява разузнавателни задачи. Твърди се, че след бягството е търсен от ГРУ. Установява се във Великобритания. Резун пише няколко книги под псевдонима Виктор Суворов: „Освободителите: моят живот в съветската армия“ („The Liberators: My Life in the Soviet Army“, 1981), „Съветската армия отвътре“ („Inside the Soviet Army“, 1982), „Съветското военно разузнаване отвътре“ („Inside Soviet Military Intelligence“, 1984), „В Аквариума: създаването на суперсъветски шпионин“ („Inside the Aquarium: The Making of a Top Soviet Spy“, 1986) и „Спецназ: съветските специални части отвътре“ („Spetsnaz: The Inside Story of the Soviet Special Forces“, 1987).


	Сугита, Ичиджи (1904–1993)

	Високопоставен сътрудник на японското армейско разузнаване, участвал във важни кампании през Втората световна война и капитулацията на Япония.
	През 1925 г. завършва японската военна академия и е повишен в звание лейтенант в пехотата. След стандартни назначения става заместник военен АТАШЕ в САЩ, а през септември 1938 г. е изпратен в Лондон. В началото на 1939 г. е назначен към Генералния щаб в Токио. Сугита е единственият член на армейския Генерален щаб, който е получил специализирано обучение в областта на разузнаването.
	През ноември 1941 г., месец преди нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР и влизането на САЩ във Втората световна война, полковник Сугита е назначен в разузнавателните служби на 25-а армия по време на японската кампания срещу Малайзия и Сингапур. През тези дни Сугита получава тежка травма, преобръщайки се с мотор, но отказва да постъпи в болница и продължава да изпълнява задълженията си. През 1942 г. той води преговорите (и като преводач) за капитулацията на генерал-лейтенант А. Е. Пърсивъл — командващ войските на Британската общност, отбраняващи Сингапур.
	По-късно Сугита служи в Гуадалканал, където устоява на трудностите в тропическата джунгла. Той подготвя евакуацията на 13 000 войници от острова при първото сухопътно поражение на Япония във войната. Завръща се към щабните си задължения в Токио, но отлита и до Югоизточна Азия, за да наблюдава японската атака над Импхал, Индия, която завършва с неуспех.
	На 2 септември 1945 г. Сугита (тогава секретар на министър-председателя) е в състава на японската делегация, която взема участие в церемонията по капитулацията на Япония пред съюзниците. Актът е подписан на борда на американския боен кораб _Мисури_ в Токийския залив. От другата страна на масата за преговори той вижда генерал Пърсивъл, който наскоро е бил освободен от японски пленнически лагер. Същият Пърсивъл, който 3 години по-рано подписва акта за капитулация в присъствието на Сугита.
	След войната Сугита е хвърлен в затвора, а през май 1947 г. е освободен. По-късно Сугита служи в японската армия. През март 1960 г. е назначен за началник-щаб на японската армия и остава на този пост до март 1962 г.


	Судоплатов, Павел (1907)

	Съветски високопоставен сътрудник на органите за разузнаване и сигурност.
	Бащата на Судоплатов е украинец, а майка му — рускиня. През 1920 г. той бяга от къщи, постъпва в Червената армия и участва в Гражданската война. Присъединява се към батальон на ЧК и тъй като може да чете и пише, е назначен за телефонен оператор и шифров чиновник. През 20-те и 30-те години заема различни постове в държавните разузнавателни ОРГАНИ, като действа предимно срещу украинските националисти. През 1928 г. се жени. Съпругата му Ема също работи в съветското разузнаване.
	През 1935 г. е изпратен във Финландия, а след това — и в Германия. Действа под ПРИКРИТИЕ, като се внедрява в украинското националистическо движение в БЕРЛИН и работи за нацистката партия.
	Приет е от изгнаниците и посещава украински поддръжници във ВИЕНА и Париж. Там се среща със съпругата си, която работи като КУРИЕР за НКВД. Судоплатов непрекъснато докладва за враговете на съветската държава в чужбина. „Успешното ми пътуване в Западна Европа промени положението ми в разузнавателната общност. За мисията ми бе докладвано на Сталин… По-късно ме наградиха с орден _Червено знаме_ и го получих от президента М. И. Калинин“, пише Судоплатов в автобиографичната си книга „Специални операции“ („Special Tasks“, 1994).
	През 1937–1938 г. той пътува на Запад като куриер. Използва прикритието на радист на товарен кораб. През този период се запознава със съветския диктатор Йосиф Сталин. Судоплатов пише в „Специални операции“:

	Бях на 30 години и не можех да сдържам чувствата си. Бях поразен и не можех да повярвам, че лидерът на страната може да разговаря с редови офицер. Когато Сталин се здрависа с мен, не можах да му докладвам сбито и кратко. Сталин се усмихна и каза: „Млади човече, не се вълнувайте. Изложете фактите. Имаме само 20 минути.“

	Той се среща отново със Сталин, когато вече са замислени убийствата на украински националисти както в страната, така и в чужбина. Судоплатов лично ликвидира Евгений Коновалец в Ротердам през май 1938 г., като подарява на лидера на украинските националисти кутия шоколадови бонбони, която скоро експлодира и го убива. Бягайки от Ротердам, Судоплатов минава през Испания, където в продължение на няколко седмици действа като полски доброволец в партизанска група в полза на републиканските сили. След завръщането си в Москва получава задачата да планира убийството на Лев Троцки — политическия опонент на Сталин. Троцки е убит в Мексико от Рамон Меркадер — офицер на НКВД. (Покушението е извършено на 20 август 1940 г. Троцки умира от раните си на следващия ден.)
	Въпреки многобройните си посещения в Западна Европа Судоплатов оцелява след чистките на Сталин в НКВД, което е доста забележителен факт. На 5 юли 1941 г., малко след като Германия напада Съветския съюз, Судоплатов е назначен за директор на Управлението за специални операции, което отговаря за разузнаването срещу Германия и съюзниците й. Управлението му бързо се разраства до около 20 000 души, включително 2000 чужденци. През октомври 1941 г. службата е преименувана Второ управление на НКВД — Судоплатов докладва лично на комисаря на НКВД ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ. Повишен е в комисар на Държавна сигурност III степен, което е равно на генерал-лейтенант от Червената армия.
	В „Специални операции“ Судоплатов пише:

	През войната разположихме 212 партизански части, в които влизаха 7316 души, в тила на противника. Обучихме хиляди офицери и техници как да извършват саботаж, за да помагат на Червената армия. Изпратихме още 3500 цивилни саботьори и агенти. Екипи парашутисти [на НКВД] спуснаха зад противниковите линии още 3000 партизани.

	Когато през 1942 г. ДОНАЛД МАКЛИЙН, а също и други източници подават информация за американо-британския проект за атомна бомба, Сталин създава специален Комитет за атомна енергия, оглавен от Берия. Задачата му е да координира усилията на съветските учени и проучвателната им дейност в областта на атома. Судоплатов също е включен в комитета като началник на разузнаването. През юли 1943 г. външното разузнаване и службите за сигурност на НКВД са реорганизирани като отделен комисариат — НКГБ. Судоплатов е назначен в НКГБ като ръководител на отдел _С_, който отговаря за всички операции, свързани с атомния шпионаж, извършван от ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ), а също и за операциите на НКГБ.
	По този начин Судоплатов координира разузнавателната информация, получена от МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ, както и от други съветски шпионски източници в Съединените щати, Канада и Великобритания. Мемоарите му съдържат подробности за тази дейност, като се споменават не само известните атомни шпиони, а и Робърт Опенхаймер, техническият ръководител на американския проект (_Манхатън_) за атомната бомба, Енрико Ферми, Нилс Бор и други видни учени. Подобни обвинения в шпионаж очевидно са лъжливи. Много е възможно съветските шпиони КЛАУС ФУКС, БРУНО ПОНТЕКОРВО и др. да са получили информацията от Опенхаймер (със съветското КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _Стар_) и Ферми в процеса на работата им над атомната бомба. Споменаването на тези учени като източници може би е довело Судоплатов до убеждението, че те са били също съветски АГЕНТИ.
	След войната той продължава работата си на висш разузнавач. Работи директно със Сталин и с Берия. Сталин умира през март 1953 г., а Берия става един от тримата, които поемат контрола на съветската държава. На 26 юни Берия и още няколко от заместниците му са арестувани. Името на Судоплатов често се споменава при разпитите на Берия, който е екзекутиран на 23 декември 1953 г.
	Судоплатов е арестуван на 21 август. Макар и директно да заявява, че не е извършвал никаква конспираторска дейност с Берия и че всичко, извършено от него в продължение на почти 3 десетилетия в държавните ОРГАНИ за сигурност, е било „в рамките на закона“, през 1958 г., 5 години след арестуването му, е осъден на 15 години затвор. Освободен е през 1968 г. Судоплатов веднага започва кампания за отменяне на всички обвинения против него и за възобновяване на пенсията му. През 1992 г. е „реабилитиран“.
	Автобиографичната му книга „Специални задачи“ е написана в сътрудничество със сина му Анатолий и ветераните писатели по съветските въпроси Джералд и Лиона Шектър.


	Сун Дзъ (510 г. пр.н.е.)

	Китайски военен стратег от VI-V в. пр.н.е., който е имал невероятен усет към същността на разузнаването. Сун Дзъ написва класическата „Ping-fa“ („Изкуството да побеждаваш“). Тя е най-ранната книга за войната и шпионажа и все още е задължително четиво както за източните, така и за западните военни служби.
	Сун Дзъ е роден в държавата Ч’и на устието на Хуанхъ, но служи предимно в съседната държава У и даже е бил командващ армиите й.
	Сун Дзъ пише: „Сто унции сребро, похарчени за информация, може да спестят 10 000, похарчени за война“ и „Ако познаваш врага и познаваш себе си, не бива да се страхуваш и от стотици битки. Ако познаваш себе си, но не познаваш врага, всяка победа ще ти носи и поражение. Ако не познаваш нито себе си, нито врага, ти си глупак и ще бъдеш разгромен във всяка битка.“ Той пише, че има 5 типа шпиони: 1) местни жители; 2) правителствени чиновници на врага, които могат да бъдат убедени да запазят поста си, като променят лоялността си; 3) вражески агенти, които могат да бъдат убедени да преминат на другата страна и да бъдат използвани след това като източници за информация от противника или за предаване на самия него на фалшива информация; 4) шпиони, които извършват шпионаж срещу врага като средство за заблуда, те са принесени в жертва, за да предадат на врага фалшива информация (т.е. ще бъдат екзекутирани от противника); 5) шпиони, изпратени да следят за живота на противника, които оцеляват след края на операцията и се завръщат с информация.
	В „Ping-fa“ четем:

	За шпиони трябва да вербуваме интелигентни хора, които изглеждат глупави, които имат вид на податливи, но крият силата в сърцето си, мъже, които са силни, жизнени, твърди и смели; които говорят добре и за най-прости неща и могат да издържат и на глад, и на студ, и на мръсотия, и на унижение.



	_Суперфортрес B–29_

	Американският самолет _B–29 Суперфортрес_ (Суперкрепост) е един от най-известните бомбардировачи от Втората световна война. Модификациите, създадени на негова основа за водене на фоторазузнаване, широко се използват по време на войната срещу Япония, по време на Студената война — срещу Съветския съюз, и неведнъж са атакувани от съветски изтребители.
	Първият бомбардировъчен полет на _B–29_ е на 5 юни 1944 г. над Банкок, тогава окупиран от Япония. (Самолетите излитат от база в Индия. За междинно кацане са използвани стратегически бази в Китай.) От базите в Китай, а от октомври 1944 г. и от базата на Марианските острови самолети _B–29_ бомбардират редица японски острови и нанасят тежки удари над много градове. С този тип самолети са пуснати и 2-те атомни бомби — над Хирошима и Нагасаки, през август 1945 г.
	Разузнавателният вариант на _B–29 — F–13_, следва бомбардировачите, за да снима и да даде оценка на нанесените поражения. Стандартните фоторазузнавателни самолети са оборудвани с 6 камери и друга допълнителна апаратура. На 3 септември 1949 г. _WB–29_ на ВВС (изследва синоптичната обстановка и е оборудван с апаратура за измерване на радиоактивността в атмосферата) в полет от Япония за Аляска за първи път регистрира повишена радиоактивност от ядрен взрив. Експерти и консултанти анализират информацията и стигат до заключението, че руснаците са взривили атомна бомба.
	През 1948 г. _F–13_ се преименуват _RB–29_ и под това название участват в Корейската война (1950–1953). Няколко самолета _RB–29_ са атакувани от изтребители _МиГ–15_ и са повредени, но нито един не е свален. При изпълнение на разузнавателни мисии са свалени от съветски изтребители над международни води три _B–29_. (Вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ.)
	Всички самолети _RB–29_ са снети от въоръжение до края на 1953 г.
	Първият опитен образец на _XB–29_ излита на 21 септември 1942 г., след което е пуснат в серийно производство. До август 1945 г. компанията _Боинг_ произвежда 3996 самолета, без да се броят последните 230. (Поръчката на още 5000 _B–29_ е отменена в самия край на войната.) _B–29_ е създаден на базата на _Боинг 307_.* Максималната скорост е 572 км/ч, а максималният товар — 9,8 т. Оръжието за защита включва 8 картечници калибър 10,5 в 4 дистанционно управляеми гнезда и още 2 картечници и едно 20-милиметрово оръдие в опашното гнездо. Екипажът на бомбардировач _B–29_ е 11 души, а на фоторазузнавателния вариант _F–13_ — 9 (при условие че някои от картечниците се демонтират).
	[* _B–29_ е създаден под ръководството на българския емигрант А. Йорданов — Б.р.]
	_B–50 Суперфортрес_ е подобрен вариант на _B–29_. Използван е след Втората световна война и за бомбардиране, и за разузнаване.
	{img:shpionazh-89.jpg|#B–29 Superfortress}


	Супершифроване

	Процес на „супер“-кодиране, при който се увеличава сигурността на комуникациите. Ако например думата „боен кораб“ е кодирана в 4 букви като VTMG, в процеса на супершифроване всяка буква има буква заместител при предаването на съобщението. „V“ например може да стане „B“, „T“ да се замени с „E“, „M“ се превръща в „R“, а „G“ — в „P“, като думата боен кораб вече е изписана като BERP.


	Сутър, Глен (1957–1989)

	Сержант от ВМС на САЩ, шпионирал за Съветския съюз. Сутър е военноморски фотограф с достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ материали, а според руснаците — до „най-зорко пазените и ценни документи, разкриващи плановете за военноморски операции в случай на ядрена война…“. Сутър постъпва във военноморския флот през 1976 г. По негови признания започва да работи за руснаците през 1980 г. Той предлага сам услугите си на съветското посолство в Рим. През 1982 г. съпругата му, родена в Италия, с която не се разбират, споделя с агент от ВОЕННОМОРСКАТА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА, че има съмнения, че съпругът й е съветски шпионин. Агентите от ВВС приемат сведенията като желание за отмъщение на една озлобена жена със семейни проблеми.
	Активната служба на Сутър във военноморския флот завършва през 1982 г. Като офицер от запаса една неделя в месеца работи в службата за връзки с обществеността към авиационната база в Норфък. Там посещава университета _Олд Доминиън_, където изучава руски език. През 1983 г. СЛЕДСТВЕНАТА СЛУЖБА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА започва рутинна проверка на Сутър, за да може да разшири достъпа му до строго секретни материали. През декември 1984 г., малко след като е получил новия си достъп до секретни материали, той започва работа във ФЛОТСКИЯ РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР (Евроатлантически). Там получава достъп до СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ, ИЗИСКВАЩА СПЕЦИАЛНА ЗАЩИТА, а също до данни от фоторазузнаването и комуникациите. През 1985 г. е арестуван военноморският радист ДЖОН УОКЪР, женен за бившата съпруга на Сутър. Тя отново повдига въпроса за съмненията си към Сутър. Служителите на ВСС решават, че след като Сутър е цивилен, разследването трябва да се проведе от ФБР. ФБР в Норфък, организирало ареста на Уокър, не обръща внимание на доклада за Сутър цели 8 месеца.
	На 21 май 1986 г. двама агенти на ФБР разпитват Сутър дали има някакъв контакт с вражеска разузнавателна служба. Той отговаря, че няма. На 9 юни отлита за Рим. На 17 юли съветският вестник _Известия_ пише, че той е в Москва и му е дадено политическо убежище. Два дни по-късно Сутър се появява по съветската телевизия и заявява, че е взел решение да промени живота си. Не признава, че е бил шпионин. На 27 юни 1989 г. вестник _Красная звезда_ съобщава, че е починал Михаил Орлов — 32-годишен съветски разузнавач. В некролога Орлов е възхвален като „радетел за по-добро бъдеще на цялото човечество“. Там е включено и другото му име: Глен Майкъл Сутър. Използването на руското име на Сутър кара западните разузнавателни кръгове да предполагат, че той е бил предвиден за тази дейност от дълги години — съветски гражданин, който се е представял за американец. Някои специалисти твърдят, че руснаците понякога подбират деца за бъдещи шпиони в САЩ — възпитават ги в база на КГБ, която представлява симулатор на американско общество. Но ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ — председател на КГБ, казва по време на пресконференция в Москва, че Сутър е американец, вербуван, докато е бил във военноморския флот. Крючков съобщава също, че Сутър се е самоубил, тъй като „нервната му система не е могла да се справи с напрежението“ на двойствения живот. Твърди се, че е поискал да бъде погребан като майор от КГБ. Церемонията, проведена с пълни военни почести, е извършена в Новокунцевското гробище край Москва. Там е погребан и ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Сутър оставя съпруга рускиня и 18-месечна дъщеря.


	СХН

	СИСТЕМА ЗА ХИДРОАКУСТИЧНО НАБЛЮДЕНИЕ.


	Събиране на информация на тъмно

	Добиване на разузнавателна информация от човек или група, когато лицето, което събира информацията, не разкрива намерението на разпита или разговора.


	Съвет за национална оценка (СНО)

	Експертно-аналитично подразделение в ЦРУ, създадено през 1950 г. да извършва независим анализ на разузнавателните материали и да дава непредубедени и неполитизирани оценки. Съветът анализира проблеми от всякакъв мащаб, в това число глобални, и предава резултатите от своя анализ на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ под формата на ОЦЕНКА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ избира и назначава 12 членове на съвета от редиците на военни в оставка, служещи от Държавния департамент, учени и сътрудници от ЦРУ. През 1973 г. съветът е закрит, а вместо него в ЦРУ е създадена специална институция от офицери от националното разузнаване (също от 12 души). Пред тях е поставена задачата да подготвят оценки в тесноспециализирани области.
	В днешно време функциите на СНО до голяма степен се изпълняват от СЪВЕТА ПО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.


	Съвет за национална сигурност (СНС)

	Създаден е съгласно Закона за националната сигурност и е приет на 26 юли 1947 г. СНС изготвя препоръки за президента по въпросите на вътрешната, външната и отбранителната политика, имащи непосредствено отношение към националната сигурност. Съветът излиза от името на президента, явявайки се като висша ръководна институция за всички служби за външно разузнаване и контраразузнаване в Съединените щати. В същото време СНС се смята за главен и краен ПОТРЕБИТЕЛ на информация, доставяна от специалните служби.
	Членове на СНС са президентът на страната, вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. В помощ на СНС действа щаб, който организира работата му и се оглавява от съветника на президента по националната сигурност.


	Съвет за национално разузнаване

	Подразделение в състава на ЦРУ, което отговаря за подготовката и съставянето на ОЦЕНКАТА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Съветът, ръководен от председател и двама негови заместници (по анализа и по оценките), е съставен от т.нар. офицери от националното разузнаване, опитни аналитици (често не от ЦРУ), отговорни пред ПОТРЕБИТЕЛИТЕ за своя конкретен краен ПРОДУКТ. Всеки офицер от националното разузнаване обикновено е тесен специалист в своята област (например експертът за Близкия изток е специалист по тероризма или по проблемите на разпространението на ядрено оръжие). Офицерите от националното разузнаване работят също в тесен контакт с тези, които определят държавната политика, и се явяват като лични сътрудници и старши съветници на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ в областта, в която са специалисти.


	Съвет по разузнаване на САЩ (СР)

	Приемник на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА (СНО) — водеща служба за оценка на националните разузнавателни сведения в състава на ЦРУ. През 1973 г. УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, закрива УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА и Съвета за национална оценка, като замества системата с т.нар. сътрудници от националното разузнаване — тесни специалисти в конкретни геополитически и тематични области. А след 3 години в базата на Съвета по разузнаване на САЩ е създаден НАЦИОНАЛЕН СЪВЕТ ЗА ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ. Сътрудниците от националното разузнаване са подчинени на заместник-директора на Централното управление, който е и директор на Националния център за външна оценка. От 1979 г. групата сътрудници от националното разузнаване е повече известна като СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Съветска система за морско проследяване (ССМП)

	Глобална система за проследяване, създадена и разгърната от Съветския съюз през 60-те години за откриване и наблюдение на военните морски съдове на западните страни, особено на американските самолетоносачи (а впоследствие и на ПОДВОДНИЦИТЕ). Съветската система за морско проследяване е основно средство за проследяване на своите и чуждите военноморски и военновъздушни сили. Тя обединява множество видове разузнавателни операции, в това число дейността на съветския боен флот (надводни и подводни плавателни съдове) и авиацията, а също специалните методи за получаване на информация.
	Основните средства на ССМП са главно самолети, радиозасичане, СПЪТНИЦИ, кораби, подводници и шпиони — на КГБ и ГРУ.
	От самолетите преди всичко трябва да се отбележи _БЕЪР-D_, който лети от бази в Съветския съюз, а от 1970 г. — и от територията на Куба (понякога кацайки в Конакри, преди да пресече Атлантика).
	Освен от военните кораби ССМП получава информация от търговския и риболовния флот (държавна собственост и съответно подчинени на правителството) и особено от многобройните научноизследователски експедиции. Научните институти разполагат с кораби и самолети за океанографски и полярни изследвания, които са пригодени да изпълняват някои военни задачи, свързани с научното изследване на едни или други обекти или явления.
	Информацията, събирана от различните части на ССМП, се обработва в командните щабове на 4-те съветски флота — Северния (Арктическия), Балтийския, Тихоокеанския и Черноморския, а също и в главния щаб на военноморския флот. Руснаците успяват да създадат добре организирана и действена система за свръзка (с необходимите лазерни канали и презастраховащи възли), осигуряващи бърз прием на разузнавателната информация и обработката й и оперативно изпращане на приетите указания и заповеди до командването по места. И макар съветската тактика да разчита на сигурността на връзките, все пак в случай на война е възможно руснаците да пострадат по-малко от липсата на системни ръководни указания, отколкото американците, тъй като стратегията и тактиката им винаги са се отличавали с относителна твърдост и дублиране. Освен стационарните центрове за обработка на информацията и управление са били оборудвани командни контролни системи за обработка и оперативно използване на информацията, постъпваща от ССМП, на няколко кораба и подводници.
	Някои компоненти на съветската система за морско проследяване надживяват края на Студената война и съществуват и досега. Това особено се отнася до използването на спътниците с разузнавателна цел.
	Вж. РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Съветски съюз

	Вж. РУСИЯ — СССР.


	Съглашение Брюс

	Съглашение между Великобритания и САЩ БРЮС (BRUSA — Britain-United States), подписано на 17 май 1943 г. Официалният договор е за размяна на данни в областта на РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ между двете страни, намиращи се по това време в състояние на война с Германия и Япония. „Значението на сключения договор е много голямо. Той узаконява сътрудничеството в размяната на радиотехническа информация на най-високо равнище, съвместната работа над едни и същи документи от специалисти на двете страни, изработването на общи правила за ползване на строго секретни материали и методи на разпространението им“ — пише ДЖЕЙМС БАМФОРД в книгата „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982).
	Дешифровчиците в армията и ВМС на САЩ и британската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ започват да обменят радиотехнически материали и шифрови машини още в началото на 1941 г. Но едва след приемането на Съглашението БРЮС е осъществено истинско тясно сътрудничество на всички равнища. Двете страни даже са принудени да приемат близки КОДОВИ ДУМИ и да набележат общи приоритети в криптоанализа, както и да уеднаквят правилата за ползване на материалите от _УЛТРА_ и _ПЪРПЪЛ_.
	Съвсем скоро протоколите на Съглашението БРЮС са подписани и от Австралия и Канада (вж. ЦЕНТРАЛНО БЮРО). През 1947 г. Съглашението БРЮС е закрепено със Съглашение ЮКЮС (между Англия и САЩ).


	Съглашение Юкюс

	„… Възможно най-секретният договор, който някога е бил подписван в англоезичния свят“ — така ДЖЕЙМС БАМФОРД характеризира Съглашението ЮКЮС в книгата си „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982). Съглашението ЮКЮС (UKUSA — United Kingdom-United States of America) е приемник на Съглашението БРЮС между Великобритания и САЩ, подписано през 1943 г. и предвиждащо взаимен обмен на данни и сътрудничество в областта на комуникациите между двете съюзнически държави на всички равнища. Към СЪГЛАШЕНИЕТО БРЮС през 1947 г. се присъединяват Австралия, Канада и Нова Зеландия. Съгласно договора криптоложките служби на 5-те страни работят в своите райони, но обслужват някои райони съвместно (за наблюдение на територията на Китай англичаните например използват радиопостовете в Хонконг, а американците — в Южна Корея, Япония и Тайван), обменяйки и резултатите от своята работа.
	Страните участнички в съглашението се съгласяват да въведат единна кодова система и терминология, единни правила за използване на получената информация. Всичко това е записано в просторен документ, получил названието „Международни правила по разузнаване на комуникациите“ (под думата „международни“ в дадения случай се разбира съвършено секретната процедура в обмяната на информация между 5-те страни, участнички в съглашението).
	Политическите противоречия (макар и мимолетни), които от време на време възникват в отношенията между САЩ и Великобритания — например по въпроса за Суецката кампания през 1956 г., не се отразяват на СЪГЛАШЕНИЕТО ЮКЮС. И въпреки всичко от време на време главните участнички в договора се упрекват една друга в непочтеност. ПИТЪР РАЙТ — специалист в МИ–5, в книгата си _Ловец на шпиони_ (_Spycatcher_, 1987) пише, че веднага след като разбира за създаденото подразделение в ЦРУ Отдел _Д_ от УИЛЯМ ХАРВИ, решава: „Ако на американците се е приискало да запазят в тайна от нас някакви резултати от своите дешифровъчни изследвания или са замислили да проведат операция против Великобритания или която и да е страна от страните на Обединеното кралство — _а на нас ни е известно, че те с това се занимават_ (курсивът е на авторите), — то Отдел _Д_ идеално подхожда за всичко това.“


	Съгледвачи

	Разузнавачи, прикрепяни към римските легиони от времето на Гай Юлий Цезар (100–44 г. пр.н.е.). На всеки легион от 1000 души са се полагали по двама разузнавачи.
	Тази институция от съгледвачи в Древния Рим е един от първите в историята на човечеството примери за работата на военното разузнаване. По времето на Цезар военното изкуство вече е било развито в достатъчно висока степен, за да може военачалниците да прозрат необходимостта от разузнаване.


	Съд за надзор на външното разузнаване

	Таен съдебен орган, уникален в системата на американското правосъдие. Някои юристи даже го определят като съвременен аналог на печално известната английска кралска Звездна палата. Идеята за създаването на тайния съд възниква в хода на парламентарните разисквания, на които се разглеждат злоупотреби, свързани с незаконното телефонно подслушване на гражданите. За основател на тайния съд се смята сенаторът Едуард Кенеди, който през 1976 г. създава законодателната основа със ЗАКОНА ЗА НАБЛЮДЕНИЕ НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (през 1978 г. става държавен закон).
	За адвокати няма място в тайния съд, тъй като той служи само на федералното правителство и допуска „до себе си“ само официални представители. Всички дела, които се разглеждат в съда, както и всички съдебни действия и решения са секретни. Протоколи се водят на заседанията, но веднага се засекретяват в съответствие с процедурата, утвърдена от Министерството на правосъдието и прокуратурата.
	Заседанията на съда се провеждат в специално подготвена за тази цел стая, оборудвана с електронна система за защита от тайно подслушване. Стаята се намира на 6-ия етаж, който е с ограничен достъп, в Министерството на правосъдието на _Конститюшън авеню_ във Вашингтон, което е на стотина метра от зданието на Националния архив на САЩ, където старателно се пазят американската Конституция и Хартата за правата. Показателен е и адресът на тайния съд — _Конститюшън авеню_. Но това не му пречи да работи. Още повече че тайният съд не изпитва върху себе си натиск от страна нито на либерални, нито на консервативни защитници на гражданските права и свободи. Демократите и републиканците от най-крайните до най-умерените поддържат дейността на съда.
	Само през 1994 г. специалните служби се обръщат към съда 576 пъти за разрешение да поставят БРЪМБАРИ на телефонни апарати. За всички е било дадено разрешение. Друго решение в този съд никога не е било произнасяно.


	\* Съединени американски щати

	Шпионажът като човешка дейност е толкова американски, колкото са и ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН и ДЖОРДЖ БУШ — бивши ръководители на специалните служби в два изключително важни момента от американската история. Вашингтон създава ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, което оказва немалка помощ за победата във Войната за независимост през 1775–1783 г. Като ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, а по-късно и като президент Буш подкрепя ЦРУ, тази уникална американска институция, която работи тайно в едно отворено общество.
	Вашингтон и Буш не са единствените президенти, които са пряко свързани с разузнаването и тайните операции. Генерал Андрю Джаксън — герой от битката при Ню Орлиънс през януари 1815 г., тайно получава помощ от известния с печална слава по това време пират Жан Лафит. Като помощник-министър на военноморския флот Теодор Рузвелт дава на 12 март 1898 г. шифровани инструкции на лейтенант Л. Дайър — военноморски АТАШЕ в американското посолство в Мадрид. Едно от съобщенията започва с думите „Abrolhando geoselenic abtruppen“, нареждайки на Дайър да уведомява ВМС на САЩ за всички испански военни кораби, които плават за Хавана. Американският боен кораб _Мейн_ е бил потопен в пристанището на Хавана на 15 февруари — 1 месец преди началото на войната с Испания.
	Вашингтон разбира, че разузнаването е жизненоважно за победата във Войната за независимост. Понякога самият той води АГЕНТИТЕ или ги инструктира за техниката на ТАЙНОПИСА, давайки им указания като „Разузнавайте обстановката на врага и неговата численост. Що за войска има и каква е бойната охрана. Силата и местоположението на постовете“. Той не забравя и за „категоричния императив“ на разузнаването: „От само себе си се разбира, че висшата предпазливост и секретност са крайно необходими в работата на едно толкова важно и рисковано дело.“
	ТАЙНИТЕ ОПЕРАЦИИ, психологическата война и специалните операции са изрази от бъдещето. Вашингтон обаче усеща необходимостта от нестандартни действия срещу врага и през 1776 г. нарежда на Томас Ноултън — герой от битката при Банкър Хил, да сформира РАЗУЗНАВАТЕЛНА част от доброволци, които да събират разузнавателни сведения „или по вода, или по суша денем и нощем“. Частта става известна като „Рейнджърите на Ноултън“ — първата официална служба на военното разузнаване в армията на САЩ.
	В тези нелеки години на Войната за независимост младият офицер НЕЙТЪН ХЕЙЛ изразява желание да премине зад английските бойни линии и да шпионира в полза на САЩ. Мисията се проваля и Хейл умира на ешафода. С „Рейнджърите на Ноултън“ и легендарния героизъм на Нейтън Хейл армията прави първите си стъпки към създаването на разузнавателна служба.
	На 29 ноември 1775 г. Конгресът одобрява първата американска служба за външно разузнаване — КОМИТЕТ ЗА СЕКРЕТНА КОРЕСПОНДЕНЦИЯ. Конгресът заявява, че „единствената причина“ за създаване на комитета е да „установи добро равнище на кореспонденция с нашите приятели във Великобритания, Ирландия и други части на света“. Но истинският, неизказан мотив е събирането на разузнавателна информация. Председателят БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН споделя с Вашингтон твърдото си убеждение, че тази дейност е абсолютно необходима.
	През 1777 г. Вашингтон създава разузнавателна служба, с чиято помощ осъществява директна кореспонденция с патриотичните комитети за сигурност във всяка една от колониите и изгражда значително по-добра структура за ръководство на шпионите. (Вж. КРЪГ _КАЛПЪР_; ТОЛМИДЖ, БЕНДЖАМИН.)
	Като президент Вашингтон успява да преведе новосъздадената страна през скритите опасности на демокрацията, като се сблъсква и с първия опит за надзор от страна на Конгреса. През 1791 г. Конгресът създава комисия за разследване поражението на армията във военните операции срещу индианците. Съветниците на Вашингтон препоръчват да заеме твърда позиция и да предоставя на Конгреса само онези материали, които „са за общественото благо“. Вашингтон решава да сътрудничи с Конгреса и представя на комисията цялата информация, която има на разположение. (По този начин създава прецедент, на който ще се позоват през 70-те години на XX в., когато Конгресът разследва тайните операции на ЦРУ.) През това време младата държава се стреми да се разшири на Запад, отвъд планинската верига Къмбърланд. Армията изпраща военни отряди — Луис и Кларк на северозапад, Пайк — в Колорадо, поставяйки пред тях задачата да провеждат разузнаване. Капитан Бенджамин Бонвил, който се отправя на експедиция отвъд Скалистите планини през 1832 г., получава нареждането да събере разузнавателна информация за „воините на всички племена, които срещне по пътя си“.
	Военното и морското разузнаване не играят особено значителна роля по време на войната от 1812 г. Генерал Вашингтон, познавайки ги добре, вече го няма. Шпионската дейност се извършва в най-добрия случай от отделни скаути или просто от смели мъже, изпратени на разузнаване в тила на противника. По време на Гражданската война и двете воюващи страни използват шпиони. Това е сравнително лесна задача, тъй като хората и от двете страни са американци, а границите между Севера и Юга, първо, не са били строго определени и, второ, практически се променят всекидневно. Южните щати използват немалко жени агенти. Сред тях са БЕЛ БОЙД, която успява да надхитри главния контраразузнавач на Севера АЛЪН ПИНКЕРТОН, и Роуз Грийнхау — богата дама от Вашингтон, която организира балове и събира сведения с политически характер от гостите си и ги предава на една от многобройните шпионски групи, които Югът има във Вашингтон. (ДЖОН УИЛКС БУТ, който убива президента Линкълн, е един от членовете на тези групи.)
	Нито Северът, нито Югът имат официална военноразузнавателна служба. Частният детектив Пинкертон, станал разузнавач, и последователят му ЛАФАЙЕТ БЕЙКЪР често се описват като „ръководители на разузнаването“ на Севера в Гражданската война. В действителност такива ръководители няма, както не съществува и ръководена от цивилни лица разузнавателна служба, която да функционира в полза на Севера. Създадено е обаче военно ИНФОРМАЦИОННО БЮРО от генерал-майор ДЖОРДЖ ШАРП.
	След войната в армията и флота се появяват постоянни разузнавателни структури. (Вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ и ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.) През 1882 г. държавният секретар Джон Уотсън Фостър (дядо на АЛЪН ДЪЛЕС — бъдещ ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ) изпраща военни аташета в Лондон, БЕРЛИН, Париж, ВИЕНА и Санкт Петербург — официално те трябва се запознаят с книги и публикации в пресата на военна тема и да извършат „оперативно запознаване с материали, посветени на военните изобретения и усъвършенствания“.
	От времето на Испано-американската война (1898) е историята с т.нар. Послание към Гарсия, доставено от сътрудника на армейското разузнаване на САЩ лейтенант Андрю Рауън на генерал Калисто Гарсиа-и-Инигес — командващ кубинската въстаническа армия.
	ТЕЛЕГРАМАТА _ЦИМЕРМАН_ — сложна хитроумна чуждестранна разузнавателна операция — ускорява въвличането на САЩ в Първата световна война. На 16 януари 1917 г. външният министър на Германия Артур Цимерман изпраща телеграма на германския посланик в Мексико. В нея се споменава за предстоящи действия с подводници и се дават инструкции на посланика да предложи на Мексико съюз с Германия, като обещае, че „Мексико ще си възвърне загубените територии от Тексас, Ню Мексико и Аризона“. Телеграмата е прехваната и дешифрирана от английското военноморско разузнаване (вж. СТАЯ 40) и е предадена на Съединените щати. Целта на англичаните е да възбудят гнева на САЩ срещу Германия. На 2 април 1917 г., когато президентът Уилсън поставя на гласуване пред Конгреса въпроса за влизане във войната, той цитира телеграмата като доказателство, че Германия „смята да действа срещу нашия мир и сигурност“.
	Смелостта и професионализмът в прехващането на телеграмата _Цимерман_ показват колко по-високо и професионално е равнището на английските разузнавателни служби в сравнение с американските. Когато САЩ влизат във войната, Генералният щаб на армията разполага с Управление за военна информация, но няма стабилна разузнавателна служба. Главно благодарение на майор РАЛФ ВАН ДЕМЪН американските експедиционни сили имат Отдел за военно разузнаване. Той създава към Експедиционния корпус на армията разузнавателна полиция. Трябва да се отбележи, че в нея е подбрана достатъчно пъстра компания от затворници, скитници и военнослужещи, които са обединени само от знанието на френски език. Те патрулират на предните линии и издирват шпиони и саботьори.
	Майор Ван Демън провежда и първата значителна операция по ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ. Групите от войници и цивилни лица следят за шпиони и дезертьори в страната. Кампанията е прелюдия към следвоенното издирване на „червени“ и представители на американската ПЕТА КОЛОНА.


	Червени и шпиони
	Първата световна война слага край на подценяването на разузнаването и подривните действия. Съвременните американски разузнавателни и контраразузнавателни служби възникват от идеи и организации, създадени главно през войната. За издирване на германски шпиони и саботьори се появяват разузнавателни организации към Държавния департамент, армията, военноморския флот и Министерството на правосъдието. Законовата база за работата им е _Законът за шпионажа_ от 1917 г. Според него оказването на помощ на враговете на САЩ е незаконно. През 1918 г. законът е допълнен със забрани на изказвания или писания, които „имат за цел да предизвикат съпротива срещу САЩ или да окажат помощ на враговете на страната“. Дори и след значителните промени законът си остава основната правна база за дейността на разузнаването. В него шпионажът се разглежда като идеологическа заплаха.
	Законът за противодържавната дейност е приет през 1918 г., а през 1919 г. съдията от Върховния съд Оливър Уендъл Холмс-младши обяснява, че когато надвисва истинска или въображаема заплаха за националната сигурност, може да бъдат ограничени конституционните права на свободата на словото. „Много от нещата, изказвани в мирно време, са вредни, когато дадена страна е във война.“ Но не само войната според Холмс може да бъде оправдание за дадени ограничения. Той поддържа, че интересите на държавата трябва да стоят над интересите на личността, когато абсолютната свобода на словото създава „пряка или косвена заплаха“. Този тезис получава развитие през следващите години — особено в периода на Студената война — за оправдаване на различни злоупотреби на изпълнителната власт.
	Скоро след войната и разразилата се революция в Русия американското общество е обхванато от истинска паника от „червената заплаха“. Министерството на правосъдието на САЩ поема функциите на щаб по провеждането на операции срещу лица, подозирани в шпионаж и подривна дейност. Главен изпълнител на борбата срещу шпионите става Бюрото за разследване, подразделение на Министерството на правосъдието. В своята работа то се опира на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР). Бюрото организира преследване на „червените“ и на подозрителните чужденци, чийто вдъхновител е агресивният млад директор ЕДГАР ХУВЪР. Той остава ръководител на службата и след като БР се превръща във ФБР.
	Освен „червените“ в страната действа и тяхната съветска разновидност. Съединените щати се въздържат да признаят режима на болшевиките, завзели властта през 1917 г. През 20-те години интересите на Съветския съюз се представляват от т.нар. Американска търговска организация (_АМТОРГ_). Един от създателите й е ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ — ръководител на ЧК — тайна болшевишка полиция. Макар и да се занимава с търговия, _Амторг_ не забравя и за шпионажа. Много от служителите са професионални съветски разузнавачи. Те събират техническа и военна информация и вербуват за шпиони американци, предимно членове на комунистическата партия.
	След като Съединените щати признават Съветския съюз през 1933 г., съветските военни аташета се присъединяват към цивилните си другари и засилват интереса си към държавните тайни на САЩ. Адмирал Уилям Стандли — директор на военноморските операции, се оплаква: „Руските аташета — военни, военноморски и търговски — навират носа си навсякъде. Те се ровят във всички, без изключение, технически и търговски списания, военни и военноморски издания и чертежи. Не пропускат нищо, като се почне от болтове и гайки и се свърши с перални машини, трактори и селскостопански комбайни.“ (По-късно, от февруари 1942 до октомври 1943 г., Стандли работи като посланик в Съветския съюз.)
	Япония също събира разузнавателна информация — предимно за военноморския флот и базите му. Новият боен кораб _Арканзас_ пристига през 1912 г. в Панама. На борда му е и президентът Тафт, пристигнал в зоната на Панамския канал с инспекционна цел. Един от съпровождащите президента офицери от ВМС на САЩ (доста наблюдателен) забелязва, че много японски сервитьори, фризьори и рибари проявяват особено любопитство. „Подозирахме, че някои от тях са шпиони, — докладва той, — но генералът каза: «Какво от това!»“
	Джон Гейд изобщо не споделя това мнение. Той е банкер от Ню Йорк и бивш военноморски аташе. През 1929 г. обсъжда с военноморския разузнавач за Ню Йорк идеи за „нещо като централизирана разузнавателна служба“, която да докладва директно на президента Хувър. В предложението си той казва, че в сравнение с други страни американците „са аматьори там, където преди са били специалисти“. Гейд предлага да се създаде национална разузнавателна служба към Държавния департамент и начело на службата да се постави „ръководител офицер“, който да стане нещо като „главна спица в информационното колело“. Идеята се забравя главно поради опозицията от страна на ръководителите на военното разузнаване. Освен това нито президентът Хърбърт Хувър, нито неговият държавен секретар Хенри Стимсън се интересуват от разузнаване. В Държавния департамент действа отдел за външно разузнаване, който основно разпределя „материалите, представляващи информационен интерес“, получени от откритите чуждестранни източници към правителствените чиновници и членовете на Конгреса. Към военното министерство действа т.нар. ЧЕРНА СТАЯ — група за декодиране, създадена през 1913 г. от ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ. Групата взема участие в Първата световна война и работи до момента, когато за нея узнава Стимсън, който отказва да я финансира и според някои източници изрича небезизвестните думи: „Джентълмените не четат пощата си.“ (След известно време в армията се появяват други дешифровъчни служби.)
	Управлението за военноморско разузнаване (УВР) през това време в най-добрия случай събира информация за чуждестранния военен флот. Информацията обикновено идва от военноморските аташета, но в УВР почти не се занимават с обработката й. Един военен аташе си спомня, че му било казано, че „репутация и кариера не се постигат“ от начинания със „съмнителен характер“. Г–2, както обикновено се нарича американското АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ, разполага с около 90 души през 1922 г. През 1929 г. те са 74, а през 1936 г. — вече само 66.
	През май 1940 г. (когато войната бушува вече 8 месеца в Европа) британската Служба за сигурност (МИ–5) открива, че ТАЙЛЪР КЕНТ — кодов чиновник в американското посолство в Лондон, тайно изнася копия от презокеански разговори между президента Рузвелт и министър-председателя Уинстън Чърчил и ги предава на една прогерманска организация. Когато в Америка научават за ареста на Кент, сътрудниците на Държавния департамент се обръщат за помощ към Г–2, но от там им отговарят, че не могат да дадат никаква гаранции. Тогава Държавният департамент се обръща към ФБР (по това време се смятало, че тази служба се занимава изключително с гангстери и няма нищо общо с шпионажа). Но преди ФБР да се намеси, англичаните вече били осъдили Кент и го били хвърлили в затвора.


	От УСС към ЦРУ
	Японското нападение над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. разкрива пред военното и политическото ръководство невероятно слабата работа на американските специални служби. Те не са били комплектувани от квалифицирани специалисти и вместо да координират взаимодействието помежду си, непрекъснато спорят за сфери на влияние. Шокът от нанесения удар е толкова силен, че дори засенчва и донякъде пренебрегнатите успехи на КРИПТОЛОЗИТЕ, които вече четат някои от японските кодове, а след време провеждат и блестящата операция _МЕДЖИК_ по дешифриране на радиопреговорите на противника. Като краен резултат това оказва голямо влияние за победата във войната. (Вж. ЛЕЙТЪН, ЕДУИН; УИЛКИНСЪН, ТИЪДОР; ФРИДМАН, УИЛЯМ.)
	„Хубаво е, че ме събуди заради това“ — казва президентът Рузвелт на УИЛЯМ ДОНОВАН в 2 часа сутринта на 8 декември 1941 г. Ставало дума да се създаде през юли същата година служба КООРДИНАТОР НА ИНФОРМАЦИЯТА — първата разузнавателна служба на изпълнителната власт, неподчинена на военното ведомство. За неин ръководител е назначен Донован — герой от Първата световна война. През юни 1942 г. службата Координатор на информацията е преименувана УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) — отново под ръководството на Донован.
	В САЩ се появява централизирана разузнавателна служба, която ще се занимава с шпионаж и тайни операции по време на Втората световна война. УСС събира и обработва разузнавателната информация, като същевременно ръководи партизански и подривни операции срещу врага. Тази „двойственост“ — разузнаване и тайни операции — ще бъде наследена и от следвоенния приемник на УСС — ЦРУ.
	Ако УСС често действа като съвършено автономна самостоятелна организация, отговорна единствено пред Донован, то военните работят усилено за координиране на разузнавателните служби на въоръжените сили. В резултат на това е създаден Обединен комитет по разузнаване. Сред членовете му са представители на армията, военноморския флот, Държавния департамент, УСС и външноикономическата администрация.
	Именно в УСС се заражда идеята да бъдат привлечени умни млади дипломанти от престижните колежи. На тях се разчита да дадат свежи интелектуални идеи в една професия, която по традиция разчита на хаотичните сведения на дипломатите. Професорът от Йейл Робин Уинкс пише в „Плащ и кинжал“ („Cloak & Gown“, 1987):

	В годините на Втората световна война неведнъж сътрудниците от Управлението на стратегическите служби, които не са имали щастието да завършат Йейл или друг университет от _Айви лийг_, са били свидетели на следната картина: в някое далечно, уединено кътче на земята — в Южна или в Югоизточна Азия, в Африка — американски и британски разузнавачи (както кабинетни, така и фронтови) в края на някакъв празник изведнъж се хващат за ръце и запяват някоя студентска песен.

	ФБР на Хувър и опитните военни разузнавачи не приветстват създаването на УСС. Ако хората на Донован успешно извършват шпионаж и саботаж зад вражеските линии в Северна Африка, Европа и Азия (Китай-Бирма-Индия), то в района на Тихия океан не им върви. А в югозападната част на Тихия океан (където се включват и Филипините) генерал Дъглас Макартър вече има своя разузнавателна организация (вж. СЪЮЗНИЧЕСКО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ). Що се отнася до Хувър, той не може да търпи и това, приемайки го като намеса от страна на британското разузнаване (вж. БРИТАНСКА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ; ПОПОВ, ДУШКО; СТИВЪНСЪН, УИЛЯМ). Хувър слага ръка върху Латинска Америка и САЩ, като ги смята за свои „ловни полета“ (вж. КОУЛПО, УИЛЯМ; ШПИОНСКИ КРЪГ _ДЮКЕЙН_; ГИМПЕЛ, ЕРИХ; СЕБЪЛД, УИЛЯМ).
	Групата на ФБР в Ню Йорк извършва тайно наблюдение над съветските разузнавачи, които действат от шпионското гнездо, наречено съветско консулство. Арестите на съветски шпиони са рядкост, тъй като американците не желаят да предизвикват с нищо и по никакъв начин докачливия си военновременен съюзник. Един от малкото арестувани през 1940 г. е ГАИК ОВАКИМЯН, който ръководи съветското разузнаване в Северна Америка още от 30-те години.
	Едва след войната американците узнават за истинския размах на съветската шпионска дейност в САЩ през 30-те и 40-те години. През 1945 г. ИГОР ГУЗЕНКО — кодов чиновник в съветското посолство в Отава, Канада, иска политическо убежище и бяга в САЩ. Той предоставя материали, които разкриват съществуването на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ. В нея участват британските учени КЛАУС ФУКС и АЛЪН НЪН МЕЙ, а също така ЮЛИУС и ЕТЕЛ РОЗЕНБЕРГ и мн.др.
	През 1939 г. СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР) започва да събира прехванати кодирани съветски телеграми между САЩ и Москва. През 1943 г. в проект с кодово наименование _ВЕНОНА_ започват опити за разкодиране на съобщенията. Чак през лятото на 1946 г. един от декодировчиците успява да разчете части от съобщения, разменени между съветски разузнавачи в Ню Йорк и началниците им в Москва. През декември 1946 г. специалистите разчитат друго съобщение, изпратено за Москва още преди 2 години. В него се предава списък с имената на водещите учени, които работят над американската атомна бомба.


	Студената война започва
	На 29 август 1945 г. самолет на американските военновъздушни сили _B–29 СУПЕРФОРТРЕС_, след като е пуснал припаси за обкръжените съюзнически сили, е атакуван от съветски изтребители и е принуден да се приземи в Хамхън, Северна Корея. Втората световна война е завършила преди 15 дни. Екипажът на _B–29_ не подозира, че с това нападение се слага началото на Студената война.
	Над Източна Европа пада „желязна завеса“ (известен израз на Уинстън Чърчил). За да се проникне отвъд тази завеса или поне да се надзърне зад нея, САЩ постепенно формират огромен разузнавателен апарат. Един от първите, разбрали тази необходимост, е Донован. Той настоява пред президента Труман да създаде около ядрото на УСС мирновременна разузнавателна агенция, която да е независима от военните служби. Труман се противопоставя на идеята. На 1 октомври 1945 г. той прекратява дейността на УСС и прехвърля Отдела за изследвания и анализи на УСС към Държавния департамент. Тайните операции и контраразузнаването на УСС се превръщат в Отдел за стратегически операции към военното министерство.
	Боричканията за контрол над разузнаването продължават и след отстраняването на „главния дразнител“ в редиците на военните служби: Държавния департамент и ФБР. През януари 1946 г. Труман създава ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ и на поста директор назначава СИДНИ СОЪРС, който също като него е от Мисури и е контраадмирал от военноморския флот. И макар да няма кого да командва, Соърс и малката му група сътрудници осигуряват ежедневни разузнавателни обобщения, които допадат на Труман.
	Криза в Турция, опит за преврат в Чехословакия, гражданска война в Гърция — всичко това поддържано от Съветския съюз, води до „доктрината Труман“, според която САЩ подкрепят „свободните народи, които се опитват да се противопоставят на подчинението“. На 26 юли 1947 г. Труман одобрява закон, с който се създава СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (СНС). В него влизат военновъздушните сили (които преди това са били част от армията) и Централното разузнавателно управление.
	Само година по-късно разузнаването се превръща в един от инструментите на американската политика. СНС разпространява сред първите съветници на Труман строго секретна директива, която одобрява „пропаганда, икономическа война… саботаж… подривни действия срещу вражески държави, включително оказване помощ на нелегалното движение на съпротивата в тези страни…“. Отговорността за провеждането на тайните операции в Албания и Корея (последната скоро ще стане реален театър на бойните действия) е съсредоточена в Управлението за координация на политиката — структура, която организационно е към ЦРУ, но се подчинява също на Държавния департамент и Пентагона. За негов ръководител е назначен ФРАНК УИЗНЪР — ветеран от УСС.
	Неуспехът на ЦРУ да предвиди нашествието на Северна Корея през юни 1950 г. предизвиква реорганизация в разузнаването и довежда до създаването на нова структура — подразделение за подготовка и анализ на ОЦЕНКА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ОНР). Това позволява на Труман и на всеки следващ президент да черпи информация и от още един източник. ОНР се подготвя от Управлението за разузнаване (по-късно преименувано Управление по операциите), погълнало Управлението по координация на политиката.
	След време става ясно, че практиката на тайни операции сама по себе си е заплаха за прецизно наложената американска схема на „въздържане и противопоставяне“ в отношенията между изпълнителната и законодателната власт (по-късно това засяга и съдебната власт). (Вж. СЪД ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.) ЦРУ предлага на изпълнителните структури — главно на Белия дом и СНС — възможност за работа в условията на толкова дълбока секретност, че Конгресът просто не може да осъществява своите надзорни функции над дейността на изпълнителната власт. В тези години в страната процъфтява незаконното подслушване на телефоните. Достатъчно е да се спомене, че ФБР, преследвайки шпиони и диверсанти, поставя подслушвателни устройства в няколко хиляди телефонни апарата и още 2 хиляди бръмбара.
	В кръстоносния поход срещу комунистите в САЩ, подклаждан от обвиненията на сенатора Джоузеф Маккарти за „червени в правителството“, гражданските права на американците често се нарушават. От нафталина е изваден тезисът за „пряката и очевидна опасност“. През 1948 г. Министерството на правосъдието предприема активни действия срещу комунистическата партия в САЩ, позовавайки се на Закона _Смит_. „Днес в Америка има много комунисти — казва главният прокурор Хауърд Макграт през април 1949 г. — Те са навсякъде: в заводи, служби, месарски магазини, на всеки ъгъл, във всяка частна фирма. И у всеки един се е загнездил смъртоносният за обществото бацил.“
	ФБР арестува 145 лидери на комунистическата партия. Голяма част от 109-те издадени присъди са на базата на свидетелските показания на информатори, внедрени в партията. Най-успешното проникване на ФБР в партията са информаторите, които редовно се срещат със съветски лидери в Москва. (Вж. _СОЛО_.)
	Един от конгресмените предлага да се задължи директорът на Конгресната библиотека да състави списък на „вредни“ и „подривни“ книги. Конгресните прослушвания под светлините на телевизионните прожектори преследват комунисти в университетите, църквите и профсъюзите.
	Актьорът Роналд Рейгън с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ във ФБР _Т–10_ дава сведения за комунистите в Холивуд. Онези, които отказват да отговарят на въпроси, позовавайки се на гражданските си права според Петата поправка на Конституцията, са заклеймени като „комунисти на Петата поправка“.Те са включени в черния списък на телевизията и радиото. Конгресменът Ричард Никсън си спечелва слава в преследването на АЛДЖЪР ХИС — бивш служител в Държавния департамент, обвинен в шпионаж от УИТАКЪР ЧЕЙМБЪРС.
	В чужбина, изглежда, няма никакви граници за щедрото финансиране от страна на ЦРУ. (Значителните фондове на агенцията са скрити в общите сметки на други агенции и отдели. Конгресът защитава ЦРУ от законите, според които трябва да се разкриват „функциите, имената, официалните постове, заплатите и броят на персонала“.) Тайните операции на ЦРУ се простират до преврати в Египет (1952), Иран (1953) и Гватемала (1954). С фалшиви фондации ЦРУ тайно осигурява средства за голям брой организации, включително за интелектуалното списание _Инкаунтър_, издавано от английския поет Стивън Спендър, за Националната студентска асоциация и американската вестникарска гилдия и за мн.др. За да се покаже интелектуалната свобода на хората на изкуството, ЦРУ щедро, но тайно субсидира изложби на авангардни художници, като Джаксън Полък, Робърт Мадъруел, Вилем де Коонинг и Марк Ротко. Американската общественост се отзовава щедро в кампаниите за събиране на средства за РАДИО _СВОБОДНА ЕВРОПА_. Това радио по принцип е частна институция, но в действителност се ръководи от ЦРУ.
	АНС, която работи в дълбока секретност, извършва подслушвателна дейност по цял свят. Програма за ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ с кодовото наименование _ШАМРОК_ следи внимателно разговорите за и от чужбина и телеграмите на американските и чуждите граждани и организации. Учени от ЦРУ, включени в секретната програма _МКУЛТРА_, експериментират с възможностите за промиване на мозъците — те правят опити върху нищо неподозиращи хора с ЛСД и с други наркотици, предизвикващи халюцинации.
	За разузнаване на новите технологии и военното развитие на СССР отначало Труман, а след това и Айзенхауер дават разрешение самолети на САЩ да извършват НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ над Съветския съюз (някои от тях проведени от британски екипажи). В дълбоко засекретеното конструкторско бюро на корпорация _Локхийд_ — ЗАВОДИ _СКУНК_, е разработен разузнавателният самолет _U–2_. Почти едновременно започва работата и над приемника му _SR–71 БЛЕКБЪРД_, чиято скорост е 3 пъти по-голяма, отколкото на звука. По времето на Айзенхауер започва и разработката на шпионски СПЪТНИЦИ. Айзенхауер съзнава, че единствено с помощта на подробно и задълбочено въздушно наблюдение над Съветския съюз Съединените щати ще бъдат защитени от ядрен вариант на Пърл Харбър.
	Айзенхауер одобрява и още един друг таен план: предложението на ЦРУ да свали кубинския лидер Фидел Кастро, като осъществи нападение с командоси, обучени за партизанска война от ЦРУ и избрани от емигрантската общност във Флорида. По времето на Джон Кенеди, приел поста от Айзенхауер, малката армия, събрана от ЦРУ, достига 1400 души. На 17 април е извършено нападение в Залива на прасетата, което е напълно неуспешно (вж. КУБА). Кенеди не може да се примири с управлението на Кастро и нарежда създаването, организирането и провеждането на операция _МАНГУСТА_. Тази операция на ЦРУ трябва да се проведе с изключителен размах. Целта й е свалянето на кубинския лидер със саботаж, с помощта на мафията или с убийство.
	По време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА Съединените щати и Съветският съюз са на една крачка от ядрената война. С помощта на самолети _U–2_ за големи височини, нисколетящите фотографски самолети _F8U КРУСЕЙДЪР_ и _F–101 ВУДУ_ американското разузнаване засича съветските маневри за тайно разполагане на ракети в Куба. Но разузнаването не успява да разбере, че съветските ядрени бойни глави са вече в Куба.


	Конгресът се намесва
	Още със създаването им ЦРУ и АНС са извън обществения контрол, с което не могат да се похвалят Министерството на отбраната и Държавният департамент. Цялата РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, която включва РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ, ФБР и други агенции, с малки изключения, е извън надзора на Конгреса. Едно от изключенията е ИСТЛАНДСКИЯТ ДОКУМЕНТ, с който се прави преценка на пораженията, нанесени на американската ядрена програма от дейността на съветския шпионин ДОНАЛД МАКЛИЙН. Проверката е изискана от сенатор Джеймс Истланд — председател на Сенатската подкомисия за вътрешна сигурност, чието име носи и документът. Разочарованията от Виетнамската война (вж. ДОКУМЕНТИ НА ПЕНТАГОНА; ВИЕТНАМ) и разкритията във връзка със скандала УОТЪРГЕЙТ най-сетне насочват вниманието на Конгреса към разузнавателните операции. През 1974 г. Законът _Хюз-Раян_ — поправка към Закона за чуждестранната помощ, изисква от президента да докладва своевременно на съответните комисии в Конгреса за всички тайни операции. През 1976 г. президентът Форд одобрява идеята за парламентарен надзор. Освен това издава директива, която забранява убийствата като инструмент на американската политика.
	Сериозна работа извършват КОМИСИЯТА _ЧЪРЧ_ и КОМИСИЯТА _ПАЙК_, които оповестяват направените от ЦРУ нарушения и дълбоко скриваните тайни, известни като СЕМЕЙНИ СКЪПОЦЕННОСТИ. От тези разследвания произлизат Сенатската комисия по въпросите на разузнаването и Постоянната комисия по въпросите на разузнаването към Камарата на представителите. През 1981 г. е приет специален Разрешителен закон за разузнаването, съгласно който ЦРУ се задължава „в разумни срокове след началото на дадена операция“ да информира председателите на парламентарните комисии и техните първи заместници, а също лидерите на мнозинството в Сената и в Камарата на представителите. Информирането трябва да става във вид на „уведомление“ (по-късно получава наименованието „президентско уведомление“), в което се описва характерът на една или друга операция. Големи спорове предизвиква формулировката „в разумни срокове след началото на операцията“. Всяка от заинтересованите страни посвоему разбира думата „разумни“ и влага в нея свой смисъл, което води до неизбежни противоречия.
	Процедурата е нарушена от УИЛЯМ КЕЙСИ — директор на Централното разузнаване по време на президента Рейгън, който не уведомява парламентарните комисии за операцията на ЦРУ по минирането на пристанищата в Никарагуа в опит да се окаже подкрепа на контрите — въстаници, които се опитват да свалят избраното ляво правителство. Сенатор Бари Голдуотър (републиканец от Ню Мексико) пише на Кейси: „Опитвам се да си обясня как най-лесно да Ви предам чувствата си при откритието, че президентът е одобрил минирането на някои от пристанищата в Централна Америка. Всичко се свежда до един много простичък популярен израз: «Писна ми!»“ Недоволството на Конгреса, така красноречиво изразено от Голдуотър, води до допълнителни ограничения, които са наложени на администрацията на Рейгън при използването на тайни операции, извършвани от ЦРУ в Никарагуа. А пък това от своя страна довежда до скандала ИРАН — КОНТРИ.
	Репутацията на американското разузнаване никога не е падала толкова ниско, както през 80-те години. Извън аферата Иран — контри, идва и ГОДИНАТА НА ШПИОНИТЕ — 1985-а, когато са разкрити 3 значителни случая на шпионаж, които повдигат въпроси във връзка със състоянието на американското контраразузнаване. В края на годината 10 американци са арестувани за шпионаж, а единайсетият, надхитрил ФБР, е в Москва. „Някои от вас може би си задават въпроса, кое надделява: многото арести на шпиони, станали през седмицата, или сериозната работа на специалните служби и наводнението от агенти на чуждото разузнаване? — пита Рейгън през 1985 г. — Аз мисля, че и едното, и другото.“
	И наистина, големият брой съветски шпиони, разкрити през 80-те години, като изключим ДЖОНАТАН ПОЛАРД, който продава секретни документи на Израел, прави определението ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА ШПИОНИТЕ изключително точно.


	В търсене на нови направления
	Развитието на технологиите за шпионски спътници започва при президента Айзенхауер. Благодарение на тях по-късно могат да се наблюдават и контролират споразуменията за разоръжаването. Всеки нов разговор за разоръжаване, изглежда, води до следващ нов и Студената война започва да отшумява. Отначало Рейгън, а след него и бившият разузнавач президентът Буш стигат до извода, че могат да намерят общ език със съветския лидер Михаил Горбачов. Международното напрежение намалява, когато Горбачов изтегля съветските войски от Афганистан (слага се край и на операциите на ЦРУ по контрабанден внос на оръжие за муджахидините). През октомври 1990 г., когато падат и последните тухли на Берлинската стена, а разпадането на Съветския съюз като държава предстои, Студената война вече е завършила.
	Но все още има шпиони и шпионаж. Арестуването на сътрудника на ЦРУ ОЛДРИЧ ЕЙМС през февруари 1994 г. показва, че шпионската война все още съществува. Дейността на Еймс в полза на Съветския съюз струва живота най-малко на 10 сътрудници на ЦРУ. Вярно е, че той е работил в период на преход, но и след това той е продължил да шпионира за Съветския съюз и Русия, докато ФБР не слага край на тази негова кариера. ЦРУ разкрива, макар и късно, че той е разполагал с много повече средства, отколкото му позволява държавната заплата, за да успее да си купи червен ягуар _XJ6_ за 40 000 долара и къща за 540 000 долара. (През 1996 г. Конгресът приема постановление, според което Съединените щати дават гражданство на вдовиците и децата на руски агенти, работили за САЩ, които са били екзекутирани в резултат от предателството на Еймс.)
	И американските, и съветските разузнавателни служби са имали определени цели по време на Студената война. След нея тези цели отпадат и се появява необходимостта от нови задачи в новата обстановка. Тероризмът, трафикът на наркотици, ПРОМИШЛЕНИЯТ ШПИОНАЖ непрекъснато са на дневен ред. ЦРУ също направлява и няколко традиционни разузнавателни операции в подкрепа на мироопазващите сили на Съединените щати и ООН, като тези в Сомалия, Хаити, Босна и Косово.
	Сенатската комисия по въпросите на разузнаването стига до извода, че е необходимо нещо по-значително от простото пренасочване на операциите. Делото _Еймс_ „разкрива, че има нужда от кардинално преразглеждане на всички аспекти в дейността на ЦРУ“, декларира комисията. За директор на Централното разузнаване е назначен ДЖОН ДОЙЧ. Той трябва да извърши необходимите промени. Конгресът му гласува пълно доверие по отношение на финансите. През 1996 г. Конгресът увеличава разходите за разузнаването с 6,3%, с което бюджетът за разузнаването стига приблизително 30 млрд. долара.
	Дойч говори за реорганизация и затягане на контрола на цялата разузнавателна общност. Но над плановете му надвисва въпросът, зададен публично от ТОМАС ПОЛЪР — офицер от ЦРУ в оставка, бивш резидент в Сайгон в края на Виетнамската война: „Какво — пита той — трябва да правят тайните служби в наши дни?“ Изглежда, никой няма ясен отговор на този прост въпрос.


	_Сънсет_

	Британско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за строго секретен материал от дешифрираните съобщения от германската шифрова машина _ЕНИГМА_. Материалите _Сънсет_ се подготвят от отдела за военноморско разузнаване и се изпращат на британската военноморска мисия във Вашингтон през Втората световна война. На конференцията в Казабланка през 1943 г. министър-председателят Уинстън Чърчил не разполага с информацията от материалите на _УЛТРА_, но затова пък получава „телеграми“ _Сънсет_.


	Съседи

	Използван от представителите на специалните служби и други съветски държавни структури жаргон за сътрудниците на КГБ. Терминът вероятно се е зародил в Министерството на външните работи, чиято сграда е била непосредствено до щабквартирата на КГБ в Москва. КГБ — това са „близки“ съседи, а ГРУ — „далечни“.


	Сътрудник

	В САЩ той е равносилен и на АГЕНТ. В САЩ агенти се наричат не само завербуваните или привлечените за разузнавателна дейност лица, но и кадровите сътрудници офицери от специалните служби. Например агент от ФБР означава кадрови сътрудник на ФБР.


	Сътрудник на разузнаването

	Професионален (кадрови) сътрудник на специалните служби. Обикновено това е военнослужещ, преминал през специална разузнавателна подготовка.


	Сътрудник на разузнаването на Министерството на отбраната

	Термин, въведен през 1974 г. от генерал-лейтенант Даниъл Греъм — по това време директор на РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО), за да постави специалистите на това военно ведомство в отделна категория.
	Греъм, отличаващ се с буен характер и прямота в съжденията, оглавява управлението точно в това време, когато РУМО отчаяно се опитва да се утвърди и да спечели авторитет в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. Той разгръща широка дейност, активно включвайки членовете на своя личен щаб в специалните разузнавателни операции, като например преврата в Етиопия или ръководството на „генералските освободителни движения“ в Африка.


	Сътрудник на разузнавателните служби

	Кадрови сътрудник на разузнавателните служби, който дава указания на АГЕНТ, а също така вербува нови агенти за възложената му операция и отговаря за тях.


	Съществени елементи на информация (СЕИ)

	Информация за противника и за обстановката, която е от изключително важно значение за военното командване, когато трябва да вземе бързо и правилно решение.
	Естеството и броят на СЕИ са различни в различните етапи на дадена операция. При подготвяне на планове за парашутно спускане например СЕИ може да включва: географско описание на мястото за спускане, включително препятствията; противниковата и противовъздушната отбрана в района; сухопътните сили, които могат да възпрепятстват парашутистите. След разработването на плановете, когато командирът е взел решение, дали да предприеме или не атаката, само последната точка — сухопътни сили, които могат да възпрепятстват парашутистите — може да се включи в СЕИ, като другите фактори вече са били разгледани и противодействието е било осигурено.


	Съюзническо бюро за разузнаване (СБР)

	Смесена американско-австралийска разузнавателна служба през Втората световна война в района на югозападната част на Тихия океан в помощ на генерал Дъглас Макартър. Създадена е в Австралия на 6 юли 1942 г. — 4 месеца след като Макартър избягва от японската армия, завзела Филипините.
	Под покрива на СБР са обединени всички по-рано създадени и вече действащи разузнавателни и диверсионни подразделения. С устава на тази нова организация са определени точно и ясно задачите: „Да събира и да доставя информация за южната част на Тихия океан… да отслабва врага със саботажи и подриване на морала му… да оказва помощ и подкрепа на местните [партизани] в териториите, завзети от врага.“
	За ръководител на СБР е назначен началникът на разузнаването в щаба на Макартър полковник ЧАРЛС УИЛЪБИ, а началникът на разузнаването в австралийската армия полковник К. Робъртс е назначен за главен инспектор. (По това време под командването на Макартър са били немалко австралийски военни формирования.) Капитан Алисън Инд — офицер от щаба на Уилъби, е определен за заместник на Робъртс.
	Освен че планира и събира разузнавателни сведения, извършва саботажи и оказва поддръжка на партизанското движение в Нова Гвинея, Соломоновите острови и Филипините, СБР ръководи и верига от БРЕГОВИ НАБЛЮДАТЕЛИ, които следят движението на японците в района. Екипи на СБР се изпращат на островите зад японските линии, за да събират разузнавателни сведения или да извършват саботажи. Те се транспортират до местоназначението им с малки самолети и американски ПОДВОДНИЦИ.
	Операциите на СБР са свързани с успехи и провали. Например австралийско-португалски екип от 34 души, дебаркирал на окупирания от японците остров Тимор, източно от Ява, е пленен през септември 1943 г. Японците използват радиото на заловената група, за да предадат подвеждаща информация на СБР, където приемат информацията като напълно достоверна. Впоследствие още 2 групи се приземяват на Тимор и японците лесно ги залавят. До края на войната в СБР не разбират, че са били подведени.
	Съществуването и дейността на СБР са причина Макартър да отхвърли услугите на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ в този район.
	В края на войната дейността на бюрото е прекратена.


	Сюрете женерал

	Surete Generale — всеобща сигурност — е френска полицейска служба, в чиито задължения влиза ВЪТРЕШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (контраразузнаването).
	Организацията е създадена още по времето на Наполеон. През 1804 г. Жозеф Фуше създава отдел Сюрете — тайна полиция към Министерството на полицията, която ръководи самият той. Новата структура бързо се превръща във влиятелна сила с огромна агентура както във Франция, така и извън нея, която информира Наполеон за политическите му врагове не само в страната, но и в чужбина. Голяма част от разузнавателните сведения на Сюрете идват от отварянето на писмата — стара френска традиция (вж. ЧЕРНА СТАЯ; ФРАНЦИЯ).
	След падането на Наполеон и създаването на Френската република Сюрете продължава да работи за държавните интереси, акцентирайки върху политическото разузнаване. Освен че държат под НАБЛЮДЕНИЕ опозиционни политици и политически движения, оперативните работници на Сюрете наблюдават германски АГЕНТИ, внедрени във френски търговски фирми и в средствата за информация — предимно списания.
	В края на XIX в. Сюрете се разраства в агенция по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ към Министерството на вътрешните работи. Агенцията изпраща агенти в по-големите европейски градове — БЕРЛИН, Женева и Санкт Петербург. Те установят сътрудничество с ОХРАНКА — тайната полиция на цар Александър III. Особено интензивна е общата им дейност, след като Франция и Русия формират алианс през 1894 г. Но когато по-късно Охранката започва да действа открито във Франция, като заплашва и депортира руски дисиденти, френските радикали започват да се бунтуват срещу Сюрете. За френските либерали Сюрете се превръща в траен символ на политически репресии.
	С разрастването на международното комунистическо движение и появяването на „червената опасност“, страхът от която обхваща цяла Европа, Сюрете моментално пренасочва борбата си в това направление, търсейки комунисти и техни сътрудници във френското общество и конкурирайки се в това отношение с Информационната служба. През 20-те години френската комунистическа партия призовава работниците да съдействат на Червената армия и на световния комунизъм. Разузнавачи от съветското посолство разпространяват въпросници, които уточняват какви разузнавателни сведения трябва да търсят членовете на комунистическата партия. Руснаците са особено заинтересувани от френското оръжие и самолетостроенето.
	Въпросниците обръщат общественото мнение в полза на Сюрете. То успява да арестува член на централния комитет на френската комунистическа партия и приятелката му, които по-късно успяват да избягат в Съветския съюз.
	И макар да е предимно полицейска служба, Сюрете (както и СВДК) е имало на свое разположение и някои оперативни възможности за външно разузнаване в полза на Франция. През 1965 г. например сътрудници на Сюрете участват в отвличането на Мехди Бен Барка — ляв марокански политически лидер. В общи линии, Сюрете е аналог на британския СПЕЦИАЛЕН ОТДЕЛ на Скотланд ярд, който проследява и арестува шпиони.


	Т

	Т–10

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на Роналд Рейгън като информатор на ФБР, дадено му през 50-те години.
	За първи път името на Рейгън се появява на 18 ноември 1943 г. На обществена сбирка някакъв германофил прави антисемитско изказване и по думите на Рейгън „едва не се стигнало до фойерверки“. По това време Рейгън е войник във военновъздушната филмова част в Кемп Роуч в Калвър, Калифорния. Името му се появява отново през 1946 г., когато ФБР разследва холивудския комитет на независимите творци, смятан за „комунистически фронт“. Рейгън напуска комитета и съобщава на ФБР, че членовете отхвърлят гласуването на резолюция, която заклеймява както фашизма, така и комунизма.
	В процеса на издирване на комунисти в развлекателния бизнес през октомври 1947 г. Рейгън в качеството си на председател на гилдията на сценичните артисти дава показания пред Парламентарната комисия за антиамериканска дейност. Рейгън и тогавашната му съпруга — актрисата Джейн Уаймън, разказват за групи в гилдията, които „следват линията на партията“.
	По-късно Рейгън е избран за губернатор на Калифорния, а през 1981 г. става 40-ият президент на САЩ.


	Табмън, Хариет (1821–1913)

	Бивша робиня, шпионирала за Севера по време на Гражданската война в САЩ. Родена е в Мериленд в семейство на роби. Табмън успява да избяга в Пенсилвания около 1849 г. (пътува само нощем и се ориентира по Полярната звезда). През 1850 г. като активен борец за премахване на робството в Америка и „работейки като кондуктор по нелегалната железница“ тя превежда роби (включително родителите си) в Северните щати, където робството е отменено.
	В началото на Гражданската война е готвачка в армията на Севера, а след това е медицинска сестра на бойното поле, докато най-накрая става шпионин. Тя превежда диверсионни отряди от Севера на територията на Юга — в Мериленд и Вирджиния.
	През 1863 г. Табмън организира скаутски екип, съставен изцяло от бивши роби, които да подпомагат федералните войски — основно да откриват и да посочват местонахождението на временните складове за муниции и боеприпаси. След разузнаване за нападение по течението на река Комба в Южна Каролина офицер от войските на Юга докладва: „Врагът бе запознат изключително добре с характера и възможностите на войските ни и, изглежда, знаеше, че не очакваме отпор. Водеха ги хора, които отлично познаваха както реката, така и местността.“
	След войната Табмън се опитва, макар и неуспешно, да получи 1800 долара като възнаграждение за извършеното. Най-сетне през 1899 г. получава пенсия, но като вдовица на ветеран от войната. Установява се в Обърн, Ню Йорк, и открива училище за освободени роби от Юга и дом за бедни чернокожи. В знак на признание за извършената от нея работа по време на Гражданската война е погребана с военни почести.


	Таврин

	Вж. _ЦЕПЕЛИН_.


	_Тагборд_

	Вж. _Д–21_.


	Таен агент

	Американски термин за лице, което работи под прикритие като шпионин или саботьор — обикновено в интерес на чуждо разузнаване или държава. Нарича се още агент под прикритие.
	„Човекът таен агент“ („Secret Agent Man“) е популярен английски телевизионен сериал от 60-те години, в който Патрик Макгуън изпълнява ролята на тайния агент.


	Таен свят

	Термин, използван за шпионажа или шпионския „бизнес“. Брус Пейдж и съавторите му пишат в книгата „Конспирацията Филби“ (1969):

	Бедата е, че човек може да поддържа почти всяка теория за тайния свят, която му допада. Може да я защитава и когато е изправен пред необорими доказателства с единствената цел да се скрива все повече и повече зад преградите на дълбоко възприетата мистерия. Тайните служби си приличат с масоните и мафиотите по това, че имат интелектуално просветление — нещо смътно, някакъв сумрак, в който е трудно да се различи със сигурност заплахата от смехотворните неща. При подобни обстоятелства човешкият афинитет към мита и легендата лесно излиза от контрол.



	Тай Ли (?–1946)

	Ръководител на разузнаването на Чан Кайшъ през Втората световна война. Тай Ли е създателят и ръководител на Централното бюро за разследване и статистика — подразделение на Националния военен съвет на Китай от 1932 до 1946 г.
	Той е член на военната полиция на Чан Кайшъ през 20-те години. Кариерата му е изпълнена с неясни и противоречиви моменти. Твърди се, че е внедрил на високо равнище агенти в китайската комунистическа партия, че е успял да прикрие миналото си и че дори е избил всички, които са го познавали от младежките години.
	Хората го наричат „касапина“ и тайничко разказват истории за мъчения и екзекуции, които самият той е наблюдавал с истинско удоволствие. В книгата „Китайските тайни служби“ („The Chinese Secret Service“, 1974) Ричард Дийкън описва една от техниките за мъчение и умъртвяване патент на Тай Ли: „Нареждаше няколко локомотива на резервен коловоз, загряваше пещите до червено, отваряше вратите им, оставяше сигналните свирки включени, за да заглушават писъците, и хвърляше живите си жертви една след друга в горящите пещи.“ Изгорил е живи хиляди работнически лидери, интелектуалци и студенти, набедени за врагове на Чан Кайшъ.
	Тай Ли вярва, че алкохолът и жените са „оръжие“, с което може да се превземе всеки мъж. Забранява на офицерите и слугите си да се женят, защото според него бракът означава, че двама, а не един знаят дадена тайна.
	Когато Западът започва войната срещу Япония през 1941 г. Тай Ли се съобразява с новите съюзници на Китай и организира партизански отряди и разузнавателни мрежи. От 1942 до 1945 г. той е и директор на Китайско-американската организация за сътрудничество (КАОС), която разполага с 3000 американски военни специалисти в Китай за изготвяне на метеорологични сведения и за извършване на бойни операции и разузнавателна дейност. С помощта на КАОС Тай Ли научава имената на агенти, които работят за американското Управление на стратегическите служби.
	„Най-голямата гордост на организацията беше — пише един американец, — че нямаше нито едно село в Китай, в което да няма шпионин на Тай Ли. Като тероризираше дадено семейство, беше много лесно да го държи в ръцете си.“ Тай Ли и сътрудниците му са избили и немалко хора, които нямат нищо общо с войната. Много от убийците, както се твърди, използвали пистолети със заглушители, осигурени от американците.
	Тай Ли достига звание генерал-лейтенант. Загива при самолетна катастрофа на 17 март 1946 г. Официалната версия е, че поради лоши метеорологични условия самолетът се е разбил в планинските хребети. А според мълвата е убит от враговете му.


	Тайни операции

	Действия, провеждани от разузнавателните организации в скрита или замаскирана форма, за да се затрудни или да се направи невъзможно доказването на тяхно участие в една или друга операция.


	Тайни служби

	Общ термин за разузнавателните служби на дадена страна.
	Британските тайни служби датират от 1573 г., когато сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ създава разузнавателна организация за кралица Елизабет I (вж. МИ–6).
	В Съединените щати Тайната служба не е разузнавателна организация. Тя е създадена от Конгреса през 1865 г. като агенция към Министерството на финансите за борба с фалшификаторите на американската валута. След убийството на президента Уилям Маккинли през 1901 г. Тайната служба получава допълнителната задача да охранява правителствени служители и американския президент. Тези задачи и борбата с незаконната употреба или подправяне на валута си остават основната дейност на Тайната служба, в която през 1994 г. работят 4500 служители. Според някои източници имало Тайна служба с разузнавателни функции по време на Гражданската война. В мемоарите си „Шпионин в метежно време“ („Spy of the Rebellion“, 1888) АЛЪН ПИНКЕРТОН нарича себе си ръководител на Тайната служба. ЛАФАЙЕТ БЕЙКЪР прави същото, като озаглавява книгата си „История на Тайната служба на Съединените щати“ („History of the United States Secret Service“, 1867).


	Тайник

	Предварително уточнено тайно място за поставяне или за вземане на съобщения и пари, като двете страни — обикновено АГЕНТ и сътрудник на специалните служби, не са на мястото по едно и също време.
	Вж. ДУБОК, а за описание на класически случай на тайникова операция — и ДЖОН УОКЪР.


	Тайникова операция

	Действия по оставянето на материали на тайно място (тайник), така че да може да ги вземе само член на шпионската организация.


	Тайно

	1. Термин, който означава секретност, включително секретността на съществуването или целта на определена програма или система (т.е. черна кутия, черна програма).
	2. Термин, който означава, че не се разчита на ПРИКРИТИЕ, а на информационно затъмнение по отношение на дадена дейност. В някои случаи „тайно“ е синоним на „черно, нелегално“.


	Тайно проникване

	Вж. КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ.


	Тайно управление

	Британска държавна служба от края на XVII в., просъществувала до 1847 г. Занимавала се е с отварянето и проверяването на вътрешната и международната поща. Създаването й е обусловено от потребността на властващите (това е времето на Английската република на Оливър Кромуел — 1649–1658) да засилят разузнаването и, изглежда, затова и до ден-днешен тази потребност не престава.
	Службата, прикрепена към Управлението на пощите — по-късно става известна като Тайно управление, — се оглавява от министъра на външните работи. Различни закони, гласувани от парламента, узаконяват прехващането на пощата. Те дават правото на министъра на външните работи да издава нареждания на генералния управител на пощите да се отварят и да се проверяват писма, ако се предполага, че съдържанието им може да е във вреда на държавата.
	Ръководството на Тайното управление се изпълнява предимно от членове на семейство БОУД. През 1732 г. то е поканено и доведено от Хановер в Англия. Подписано е споразумение, според което децата им ще имат също така благосклонността на правителството в ръководенето на управлението. Семейство Боуд осигурява по-голямата част от персонала на Тайното управление чак до закриването му. Когато Боуд-старши се оттегля през 1784 г., поста му заема Антъни Тод, който се пенсионира през 1791 или 1792 г. На негово място постъпва племенникът му Медисън, а след него — Уилям Боуд през 1799 г.
	Получените от пощата разузнавателни сведения се предават директно на вниманието на краля. Например в писмо от графа на Холдърнес до Тод от 18 юни 1757 г. се казва: „Изложих пред Негово величество Вашето писмо от вчера с приложението и кралят се изказа благоприятно за тази изключителна проява на Вашето усърдие и преданост към него.“
	През 1844 г. управлението става обект на парламентарно разследване след разкритията за прехващане на писма за и от някой си Джузепе Мазини — италиански националист, който живее в Англия. Смята се, че Мазини е сложил семена в писмото си, които получателят не открива, поради което той вече съвсем уверено повдига въпроса, че му се отваря кореспонденцията. Той убеждава радикала Томас Данкъм да постави въпроса пред парламента. Извършени са разследване и обсъждане в парламента. Уилям Боуд — ръководител на Тайното управление, дава свидетелски показания и пред двете камари. Практиката за прехващане на пощата е премахната.
	Лорд Палмерстон — министър на външните работи, слага край на дейността на управлението на 1 януари 1847 г. Персоналът е пенсиониран. Направени са многобройни оплаквания за несправедливото отношение, проявено към семейство Боуд и семейство Тод. По-късно са им изплатени парични компенсации.
	Вж. УОЛИС, ДЖОН; УИЛКИНС, ДЖОН; УИЛС, ЕДУАРД.


	Тайнопис

	Класически шпионски метод за осигуряване на секретност в кореспонденцията в разузнаването. Тайнописът е вероятно също толкова стар, колкото и самото писмо. Въпреки че сега е засенчен от нахлуването на радиото и други съвременни методи за комуникация, все още продължава да съществува.
	ЦРУ пробва с вербувани АГЕНТИ или с инициативници „хартия за тайнопис“ — на пръв поглед обикновена хартия за писане, която обаче е обработена с химикал. Човекът, който използва тайнопис, слага хартията върху друг лист и с молив, химикалка или пишеща машина пише върху нея. Написаното се пренася напълно невидимо върху втория лист.
	На сътрудниците на ЦРУ, които влизат в контакт с агентите, се дават следните инструкции:
	а) да помоли агента да напише адреса си в страната, от която идва и където може да получава пощата, а след това да адресира плика до себе си;
	б) да се договорят за условен знак, че има тайнопис (име или фраза);
	в) подробно да обясни как да се използва системата за проявяване (термична или водна) и да предупреди, че по-нататъшните инструкции ще бъдат изпращани от страната, в която живее агентът.
	В тези инструкции, компрометирани през 70-те години и вероятно вече променени, се казва, че агентът може да получава „тайни послания“ върху гърба на обикновени на пръв поглед писма, изпратени от ЦРУ. Съобщенията ще излязат след накисване на писмото във вода или при топлинна обработка. „Ако ще се използва газова печка — се казва в инструкцията, — най-добре над пламъка да има тиган…“
	Най-простият начин за тайнопис е използването на органични мастила: мляко, оцет, лимонов сок и дори урина. При изсушаването те стават невидими и се проявяват при нагряване. Шпионските агенции са създали различни химически мастила, които могат да се проявят само от друг химикал.
	През Втората световна война МИ–6 под ПРИКРИТИЕТО на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ създава строго секретна операция по прехващане пощата на Бермудите — отваряне, проверка и дори понякога и намеса в писмата, а след това повторно залепване на плика. В други центрове по отваряне на писмата се е проверявало за наличието на тайнопис. Върху листа, породил съмнение, се минава с няколко четки, натопени преди това в различни проявители, които реагират на едно или друго химическо вещество (мастило). Известно време немците успяват да „мамят“ със следния метод: листът хартия се разцепва на две половини по принципа на двойното дъно, съобщението с тайнопис се изписва върху вътрешната страна, след което половинките отново се съединяват. Така на външната страна няма тайнопис и детекторите нищо не откриват. За да може да прочете текста, агентът трябва отново да разцепи листа хартия, което вече става далеч по-лесно.
	За недостатъците на тайнописа разказва ДЕЙВИД КАН в книгата „Декодировчиците“ („Codebreakers“, 1967): „Главната трудност със симпатичните мастила е невъзможността да се побере голям обем информация, която шпионите трябва да предават при една съвременна война.“ Този проблем води до нарастващата употреба на МИКРОТОЧКИ.


	_Тайпекс_

	Основна английска шифрова машина, използвана при кодирането на строго секретни материали през Втората световна война.
	Разработването на _Тайпекс_ започва през 1926 г. Представителите на междуведомствена комисия проучват необходимите средства за създаване на шифрови машини, с които да се заменят записаните КОДОВЕ на трите рода войски и на Министерството на външните работи, Министерството на колониите и Министерството за Индия. Англичаните купуват 2 машини _ЕНИГМА_, за да са сигурни в преценката си.
	Комисията препоръчва на Министерството на въздухоплаването през януари 1935 г. да осигури 3 от усъвършенстваните шифрови машини _Енигма_, наречени _Тайп X_. Развитието и прилагането на машините, станали известни под името _Тайпекс_, са особено успешни през септември 1939 г., когато започва Втората световна война. Военното министерство (армията) и Министерството на въздухоплаването (военновъздушните сили) ги възприемат и ги прилагат за комуникация със секретните материали. Военноморските сили обаче отхвърлят _Тайпекс_ и продължават да разчитат на книгите за шифри и кодове. (Едва в края на 1943 г. военноморският флот прилага шифрова машина — комбинираната шифрова машина, използвана от американския, британския и канадския военноморски флот. Създадена е на принципа на американската машина _СИГАБА_.)
	_Тайпекс_ е машина с много ротори, принципно подобна на _Енигма_. Тя се смята за бърза, ефикасна и сигурна система. Англичаните губят няколко машини _Тайпекс_. Те са пленени от германците още в началото на войната при Дюнкерк и в Северна Африка. Германците обаче не полагат съществени усилия, за да разчетат шифрите на _Тайпекс_. (Те не обръщат внимание и на комбинираната шифрова машина.)
	_Тайпекс_ се използва от щабовете на оперативните армейски съединения (не по-ниско от дивизия), главното командване на ВВС и от всички подразделения за специални връзки, с изключение на базираните в Китай, Бирма и Индия, тъй като са работили със _СИГАБА_.
	Някои американски подразделения също използват _Тайпекс_.


	Тактически маневри при авиоразузнаване на радари

	Отначало бронираният разузнавателен автомобил _Ферет_ (Великобритания), а впоследствие самолети се използват за откриване на наземните радари на противника. Самолетите преднамерено навлизат в зоната на действие на радарите, провокирайки включването им, и след това засичат тяхното местоположение и характеристики (вж. САМОЛЕТИ; _ГРАФ ЦЕПЕЛИН_). По-късно терминът се използва и за СПЪТНИЦИТЕ, които извършват ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (но не провокират включването на противниковите радари).


	Тактическо разузнаване

	Вид разузнаване, което се извършва с цел да се получи информация за противника в хода на планиране или на провеждане на тактически бойни операции на равнище подразделения и съединения. Тактическото разузнаване отговаря за събирането на сведения за силите и средствата на противника, за неговите възможности и непосредствени намерения, а също така и за данните на обстановката в конкретен участък на бойните действия. През 80-те години ВМС на САЩ използват за тактическото разузнаване термина оперативно разузнаване.
	Военната история е пълна с примери на пренебрегване на тактическото разузнаване от командващи. Те не го приемат, тъй като пречи на плановете им или е в противовес на предположенията им за вражеските намерения.
	Дни преди германската офанзива в Ардените през декември 1944 г. — битката при Булж, американски предни постове подават сведение, че по фронта се чува движение на тежки превозни средства. Други американски войници докладват, че са забелязали германски войници да чистят униформите си, което показва, че скоро ще се придвижват към фронта. От тези привидно незначителни разузнавателни сведения освен другите, осигурени от по-високо равнище, съюзническото командване е можело да разбере, че германците се готвят за масирана атака. Но значимостта на тази тактическа информация е била осъзната едва по-късно, когато съюзниците са били вече изправени пред последиците от германската изненадваща атака.
	Понякога на тактическото разузнаване се обръща и дължимото внимание. През март 1945 г., когато германците започват да рушат мостовете по река Рейн, първите части на Девета американска дивизия откриват пред град Ремаген, че железопътният мост Лудендорф е все още цял, невредим и неохраняем. Те веднага докладват и докато разузнавателното сведение се предава по етапния ред в йерархията на командването, части от Девета дивизия завземат моста. (Германците се опитват да го взривят, но не успяват да го разрушат.) Когато новината стига до генерал Дуайт Айзенхауер — главнокомандващ съюзническите сили, той променя бойния си план и нарежда всички налични войски да се насочат към Ремаген. Завземането на моста и своевременното информиране на командването за това рязко ускоряват настъплението на американските войски в Германия.
	Вж. СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Таунзенд, Робърт

	Бизнесмен от Ню Йорк, член на изключително успешния КРЪГ _КАЛПЪР_, който шпионира за ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН по време на Войната за независимост в САЩ. Тъй като Таунзенд — квакер — открито не се е изказвал в подкрепа на Гражданската война, той лесно приема ролята на англичанин, когато генерал сър Хенри Клинтън — командващ британските сили в Америка през 1778 г., окупира Ню Йорк. Таунзенд дори става член на полицията на торите, за да може да запази прикритието си на американски агент. Името му никога не е било използвано в съобщения. Споменава се само КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Калпър-младши_.
	Вашингтон има нужда от разузнавателна информация за силите и намеренията на Клинтън и нарежда на майор БЕНДЖАМИН ТОЛМИДЖ да създаде шпионска мрежа. Таунзенд е един от хората, които Толмидж вербува.
	Той пише докладите си с кодиран ТАЙНОПИС, следвайки специалните инструкции на Вашингтон, който го съветва, че „понякога трябва да напише информацията си на листа от някой памфлет, на първата, на втората или на някоя друга страница от бележник, на празните листа в самия край на регистри, алманаси или на новоиздадени книги, които са без особена стойност“. Освен това Вашингтон му препоръчва тайнописът на писма до приятели да бъде вписван между редовете.
	Таунзенд е автор на клюкарска рубрика във вестник на торите, където сътрудничи с поезия и майор ДЖОН АНДРЕ. Андре също е шпионин, който контактува с генерал-майор БЕНЕДИКТ АРНОЛД. Таунзенд и собственикът на вестника са съдържатели на кафене, което е още един източник за ПОЛИТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Почти е сигурно, че и собственикът на вестника е бил американски шпионин. (За подробности относно дейността на шпионската мрежа вж. КРЪГ _КАЛПЪР_.)


	ТБВК

	Техническо бюро за връзки и координация (Bureau Technique de Liaison et de Coordination — BTLC). Създадено е през 1948 г., когато хиляди индокитайци емигрират във Франция. Подчинено е на Министерството на колониите, което разполага със служба за сигурност и във Франция, и във френските колонии.
	Най-голямото подразделение на министерството е Службата за връзка между Франция и задморските територии — СВМФЗТ (Service de Liaison avec les Originaires des Territoires Frangais d’Outre-mer — SLOTFOM). ТБВК е формирано за координация със СВМФЗТ в отговор на страховете на французите, че сред огромната маса бежанци от Индокитай и Френска Северна Африка може да проникнат вражески агенти с цел извършване диверсии, саботажи и шпионаж на френска територия.
	Прибавянето на нова агенция към множеството френски разузнавателни служби увеличава объркването на французите в самата Франция (известна е като „метрополна Франция“, тъй като всички колонии се смятат за част от Франция) по отношение на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО. Емигрантите вече са под наблюдението освен на ТБВК и на Сюрете женерал, Второ бюро и СВДК.
	Всяка една от специалните служби се бори за „място под слънцето“, стремейки се да изтласка встрани конкурентите си както във Франция, така и в колониите. Така през 1949 г. ТБВК дори прави опит да проведе разследване в самото правителство с цел да се открият източниците за „изтичане на информация“. (В едно от предаванията на радиостанцията на революционния фронт на Виетнам прозвучават извадки от секретен военен доклад за френската политика в Индокитай.)
	През 1951 г. разрастващата се бюрократична машина на ТБВК фактически напълно задушава СВМФЗТ, поемайки функциите на главно подразделение на сигурността в състава на Министерството на колониите. В заключение трябва да се отбележи, че влиянието на министерството и ТБВК рязко спада след изтеглянето на французите от Индокитай и провъзгласяването на Алжир и Мароко за независими държави.


	Тейлър, Телфърд (1908)

	Офицер от армията на САЩ, работил през Втората световна война в британския център за дешифриране в ПАРК БЛЕЧЛИ (там се провеждат и операциите _УЛТРА_). След войната е главен прокурор на международния военен трибунал в Нюрнберг, където са съдени нацистите за военните им престъпления.
	Работейки в Парк Блечли (тогава е със звание полковник), Тейлър отговаря за разпространение на материалите от _Ултра_ сред генералните щабове на армията и военновъздушните сили на САЩ в Европа. (Вж. ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ.)
	След края на Втората световна война съдията от Върховния съд Робърт Джаксън, назначен за главен обвинител от страна на САЩ на международния Нюрнбергски процес, отправя покана към Тейлър да се присъедини към американската делегация. По-късно Тейлър сменя Джаксън на поста главен обвинител и председателства над 12 процеса на нацистки и военни лидери, съдени в периода 1946–1949 г.
	Тейлър достига звание бригаден генерал. Автор е на „Анатомия на нюрнбергските процеси“ („The Anatomy of the Nuremberg Trials“, 1992), на няколко книги за Втората световна война и на „Великият съд: история на конгресните разследвания“ („The Grand Inquest: The Story of Congressional Investigations“, 1955).


	Текуща разузнавателна информация

	Обобщения и анализи на разузнавателна информация за последните събития.


	Телевизия

	Реалният шпионаж стига до „синия екран“ в началото на 50-те години, когато става публично известна антикомунистическата кампания на Конгреса на САЩ. Мизансценът, който всеки път виждат телевизионните зрители, е вече нещо обикновено: сенатори или членове на Камарата на представителите са на подиума, свидетел с вдигната дясна ръка се кълне, че ще говори истината, само истината и нищо друго освен истината, и всичко това в ярката светлина на телевизионните прожектори. Истински шпиони почти не се показват, но за ТЕХНИКАТА НА ШПИОНАЖА зрителят узнава от показанията на агентите от ФБР. През 1954 г. сенатор Джоузеф Маккарти, организирал лов на комунисти в американската армия, привлича пред „синия екран“ в Америка една от най-крупните телевизионни аудитории за цялата недълга история на развитие на това средство за масова информация. И след като звездата на Маккарти залязва, телевизията продължава да снима и да предава от Конгреса. Търсенето на шпиони в залата на парламентарните разисквания не прекъсва до 60-те години, но едва разследването на ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ и на аферата _УОТЪРГЕЙТ_ отново привлича вниманието на масовата публика.
	Един от тайните агенти на ФБР, попаднал пред обективите на телевизионните камери по време на изказване в Конгреса, е Хърбърт Филбрик. Той е сред първите в Америка, успели да отклонят зрителите от света на реалния шпионаж и да ги въвлекат в света на телевизионния шпионаж, където фактите отстъпват място на фантазията. Филбрик, който успява дълбоко да се внедри в комунистическата партия на САЩ и да се издигне в нея, пише популярната книга „Аз водех троен живот“ („I Led Three Lives“, 1952), по която е сниман телевизионен сериал със същото заглавие. Фактите за това, как ФБР внедрява агенти в комунистическата партия на САЩ, са сравнително неподправени. Актьорът Ричард Карлсън изпълнява ролята на Филбрик, за чиито два живота (без третия — на обикновен американец) — на агент под прикритие и на ВНЕДРЕН АГЕНТ, хората дори не подозират.
	Както сценаристите и режисьорите на ФИЛМИ, така и създателите на телевизионни програми са привлечени от темата за шпионажа като източник на драматични сюжети и обрати още от най-ранните дни на телевизията. Но при ограничените творчески възможности на това средство за масова информация шпионските драми винаги изглеждат по-недостоверни и абсурдни, отколкото в шпионските филми. Някои продуценти олекотяват темата, използвайки сюжети, в които героите изпадат в комични ситуации. Действията на МАКСУЕЛ СМАРТ — герой от филмовия сериал „Бъди умен“ („Get Smart“) е отличен пример за телевизионна поредица, в която тайният свят е доста комичен.
	В телевизионните сериали реализмът за шпионажа е нещо толкова необичайно, колкото и социалният реализъм в комедиите. Едно ранно шоу от 50-те години, създадено от холивудски продуценти, е „Мъж, наречен X“ („A Man Called X“). В рекламата се съобщава, че шоуто е създадено по действителни случаи, в които е намесено ЦРУ — по това време малко известно и с още неясни функции.
	Информационната агенция на САЩ (ЮСИА) създава _Гласът на Америка_ — мрежа радиостанции, контролирани от държавата и разпространяващи по света проамериканска информация. През 50-те години и в страните от Третия свят започват излъчвания на телевизионни програми. Информационната агенция се намесва в тази нова територия и осигурява безплатно на страните, току-що влезли в телевизионния век, свои минисериали. По програма с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Кингфиш_ Информационната агенция прави специални издания за чужбина. ЦРУ финансира _Фокс Мувитоун_ и _Хърст — ЕМ ДЖИ ЕМ_, като в замяна те предлагат филмите, разпространявани от Информационната агенция.
	Американската телевизия пречупва информацията за реалния свят през собствените си виждания и предпочитания: стандартни приключения за каубои и индианци или пък ченгета и крадци. В книгата си „Телевизионният рог на изобилието“ („Tube of Plenty“, 1990) историкът на радиото и телевизията Ерик Барноу пише: „Заблудата на шпионските филми, вплетена в съвременна тема, предоставяше обяснение [за истинските американски тайни действия] и караше американците да привикват към тази идея. На телевизионния екран се появяваха «Човекът от А.Н.К.Ъ.Л.» («The Man from U.N.C.L.E.»*), «Момичето от А.Н.К.Ъ.Л.» («The Girl from U.N.C.L.E.»), «Бъди умен» («Get Smart»), «Аз, шпионинът» («I Spy»), «Човекът, който никога не беше» («The Man Who Never Was»), «Невъзможна мисия» («Mission Impossible») и др., някои от които са приятни, други — остроумни, а трети — мелодраматични.“ Един от най-успешните американски тв сериали за шпиони е „Невъзможна мисия“ („Impossible Mission“). Идеята, че нищо не е невъзможно за участниците в американските АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ, е отражение на това, което страните от Третия свят, внасящи филма, смятат за неподправена истина. За да няма оплаквания от тези страни, създателите улесняват работата на американските дипломати, като действието се развива в измислени страни. Страните наподобяват тези от Третия свят или Съветския съюз. Названията на пръв поглед са непознати, но напълно се подразбира за какво и за къде става дума: Аларум, Дьонер, Елеватен, Ентрат Вербатен и т.н. „Лошите момчета“ говорят от екрана със зловещ акцент и в края на краищата получават това, което заслужават: тях ги мамят, предават, понякога и убиват (техни съотечественици обаче, а _не_ американци).
	[* U.N.C.L.E. — измислена организация от рода на ООН; анкъл (uncle — англ.) означава чичо. — Б.р.]
	В уводните думи на всяка серия се чува фраза, която в света на реалния шпионаж може да се квалифицира като ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ: „Както винаги — съобщава анонимен глас, обръщайки се към ръководителя на групата «Невъзможна мисия», — ако ти или някой от групата бъде заловен или убит, секретарят ще отрече официално, че не знае каквато и да е информация за действията ви. Тази касета ще се самоунищожи за 5 секунди… Късмет…“ Ръководител на групата е Джим Фелпс (Питър Грейвс). В групата участват Барни Колиър (Грег Морис) — сръчен техник, чернокож, който изобретява уреди, които функционират, макар и да са напълно невероятни дори като замисъл; Синъмън Картър (Барбара Бейн) — жена, на която нито един от глупавите негодници не може да устои; Ролин Хенд (Мартин Ландо) — изключително умел в дегизирането, и мускулестият Уили Армитидж (Питър Лупъс), който обикновено просто пренася неща или влиза в ролята на униформените от персонажа на „лошите момчета“. Сред актьорите, участвали в сериала по различно време, са Ленърд Нимой и Ан Уорън. Сериалът е излъчван в САЩ от септември 1966 г. до април 1973 г. по _Си Би Ес_, като отново преживява „втора младост“ през 1988–1989 г. През 1996 г. „Невъзможна мисия“ излиза във филмов вариант.
	„Бъди умен“ е нашумял сериал, излъчван в най-гледаното време през 60-те години. Това е ирония на съвременния шпионаж в американски стил. Главният герой е Максуел Смарт, чиято роля се изпълнява от Дон Адамс. Агент 99 (Барбара Фелдън) му помага да се измъкне от големи затруднения и беди. Характерни за сериала са телефонът в обувката на Смарт и любимият му израз, когато провали някоя операция: „Ау, много съжалявам!“ Максуел Смарт работи за агенция, известна само като _Контрол_. Нейният директор (Едуард Плат) е известен само като _Шефа_. Всеобщият враг е _Х.А.О.С._, чиято единствена цел, изглежда, е да си прави ежеседмични шеги с _Контрол_. През този период още 2 сериала с шпионска тематика се излъчват в най-гледаното време. В „Аз, шпионинът“ се появява и първият телевизионен чернокож герой. Тенисистът Кели Робинсън (Робърт Калп) и неговият чернокож треньор Александър Скот (Бил Козби) са агенти под ПРИКРИТИЕТО на спортисти. (В реалния свят на шпионажа КГБ често използва пътуващи спортни отбори за прикритие.)
	В много от епизодите на сериала героите на Калп и Козби помагат на азиатци и африканци да се противопоставят на комунистическото влияние в страните им. ЦРУ специално изнася „Аз, шпионинът“ в развиващите се страни, за да впечатли хората със „силата“ и „добрината“ на служителите му.
	В „Човекът от А.Н.К.Ъ.Л.“ приятният Робърт Вон изпълнява ролята на Наполеон Соло — хладнокръвен и отракан агент, който работи за командването на Обединената мрежа за спазване на закона — международна организация, която подобно на истинската ОРГАНИЗАЦИЯ НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ е шпионско гнездо. На Соло помага руснакът Иля Курякин (Дейвид Маккалъм). Агенцията се оглавява от Александър Уейвърли (Лио Керъл). В телевизионния филм от няколко серии „Момичето от А.Н.К.Ъ.Л.“ (1966–1967) участва привлекателната Стефани Пауърс в ролята на агент Ейприл Дансър. В „Плашилото и г-жа Кинг“ („Scarecrow and Mrs. King“) — романтична шпионска комедия трилър, Кейт Джаксън изпълнява ролята на госпожа Аманда Кинг — разведена жена с дете, която живее в покрайнините на града и съвсем случайно се замесва с Плашилото — КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на Лий Стетсън (Брус Бокслитнър), който работи за американска разузнавателна агенция.
	„Знакът на ФБР“, в който участва Ефрем Зимбалист-младши в ролята на инспектор Ърскин, през 1965 г. поставя началото на една дълга телевизионна поредица. Филмът се появява на малкия екран, като всяка серия е минала през одобрението на ЕДГАР ХУВЪР — действителния директор на ФБР. Всички сценарии за сериала, както и актьорите, които играят в тях, трябва да имат одобрението на ФБР. Въпреки че Хувър често се хвали с успехите на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО, телевизионните агенти преследват много повече крадци, отколкото шпиони. През 90-те години се появява сериалът „Досиетата X“ („The X-Files“). Предполага се, че името идва от странни, неразрешени случаи във ФБР. Самият сериал среща силното неодобрение на ФБР. Той обръща твърде много внимание на паранормалното, като оставя земното на настоящите сътрудници на ФБР.


	Английски шпионски сериали
	Англичаните дават своя принос към жанра с герои, които до голяма степен са вдъхновени от ДЖЕЙМС БОНД. Сред сериалите са „Тайният агент“ („Secret Agent Man“), „Светеца“ („The Saint“) и „Отмъстителите“ („The Avengers“) — приятна иронизация на МИ–5. „Светеца“ е създаден по романа на Лезли Чартърис още през 20-те години и е адаптиран за телевизията през 1962 г. Роджър Мур — един от актьорите, превъплътили се в Джеймс Бонд, изпълнява ролята на Саймън Темплър, действащ с кодовото наименование _Светеца_. Въпреки че е детектив, който разрешава заплетени случаи, _Светеца_ често се впуска в света на шпионажа. В „Тайният агент“ участва Патрик Макгуън в ролята на трудолюбив редови английски оперативен работник. Станалата изключително популярна песен „Тайният агент“ се изпълнява от Джони Ривърс. Макгуън преминава от иронията към сюрреализма в доста странния телевизионен сериал „Затворникът“. Самият той изпълнява ролята на РАЗУЗНАВАЧ, който се опитва да се оттегли от тази дейност. Отвлечен е в някакво непознато място. Там живеят ветерани от света на шпионажа, които старателно крият някаква тайна. През цялото време той е много близо до бягство.
	Всеки епизод от „Отмъстителите“ — сериал, пуснат на малкия екран през 1962 г. — започва с изявлението: „За необичайни престъпления срещу държавата трябва да бъде отмъстено по необичаен начин.“ Филмът е вариант на филмите за Джеймс Бонд. Главни герои са Джон Стийд (ролята се изпълнява от Патрик Макний) и жена агент. Ролята на главната героиня се изпълнява от изключително привлекателната и талантлива Даяна Риг. Реализмът почти отсъства в този забавен, дълго продължил сериал. (Даяна Риг продължава кариерата си на звезда на английска сцена и като водеща изключително популярната серия „Мистерия“ („Mystery“) по американската телевизия.)
	За разлика от телевизионните сериали в отделни британски шпионски драми се проявява известно уважение към тайния шпионски свят — особено у виртуоза на шпионските романи ДЖОН ЛЬО КАРЕ. „Калайджия, шивач, войник, шпионин“ („Tinker, Tailor, Soldier, Spy“, 1979) и „Хората на Смайли“ („Smileys’s People“, 1982), пресъздадени в няколко серии по едноименните заглавия на романите, наистина са великолепни. Сър Алек Гинис изпълнява изключително убедително ролята на ДЖОРДЖ СМАЙЛИ и в двете телевизионни адаптации. Льо Каре по-късно казва: „Гинис просто пое героя от мен“ и „Аз му измених.“
	Друга великолепна шпионска сага, адаптирана за телевизията, е „Райли: ас сред шпионите“ („Reilly: Ace of Spies“), създадена на базата на невероятните приключения на СИДНИ РАЙЛИ, признат за един от най-великите шпиони на съвременността. Дванайсетте серии са излъчени и в Америка през 1985 г. Ролята на Райли се изпълнява от австралийския актьор Сам Нийл. Филмът пресъздава настроението на епохата и характера на Райли — човек, който съзнава, че е легенда за времето си.
	„Жестоките“ („Sandbaggers“), излъчен първо в 20 серии от 1978 до 1980 г., разкрива дейността на елитен таен отдел на британското разузнаване. Централно място в действието е отделено на ръководителя на _Жестоките_ Нийл Бърнсайд (Рой Марздън). Той се бори за надмощие с шефовете си, които непрекъснато го оставят без хора и са много по-заинтересувани да угодят на министър-председателя да спечели Студената война, докато Бърнсайд и _Жестоките_ трябва да се справят сами. В САЩ филмът жъне изключителен успех — радва се на свой фенклуб и е включен в ИНТЕРНЕТ.
	С края на Студената война се слага край и на шпионския жанр. Епилогът идва през 1992 г. с драмата в три части „Спящите“ („Sleeper“) — филм за двама съветски ЗАКОНСЕРВИРАНИ АГЕНТИ, изпратени във Великобритания през 60-те години. Когато Студената война свършва, центърът се свързва с тях. Но те са изградили свой живот. Единият е женен и има деца, а другият вече е успешен финансист. Нито един от двамата не иска да се завърне в Русия.


	Телеграма _Цимерман_

	Прехванато съобщение, чието съдържание шокира САЩ и се превръща в ключов фактор за решението им да влязат в Първата световна война. На 16 януари 1917 г. германският министър на външните работи Артур Цимерман изпраща телеграма до германския посланик в Мексико, в която съобщава за подготовката на тотална война с помощта на подводници. Цимерман дава указания на посланика да предложи на Мексико съюз с Германия и да обещае „разбиране от наша страна, ако Мексико реши да си върне загубените територии в Тексас, Ню Мексико и Аризона“.
	Сътрудниците на британското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ прехващат и декодират текста на телеграмата. Контраадмирал сър РЕДЖИНАЛД (БЛИНКЪР) ХОЛ — директор на британското военноморско разузнаване, веднага оценява стратегическото значение на информацията. Той преценява, че ако с нея бъдат запознати американските управляващи кръгове, те ще се разгневят и това ще помогне САЩ да влязат във войната на страната на Великобритания. Министерството на външните работи предлага телеграмата да бъде публикувана, но Хол не желае немците да научат, че неговите криптографи познават и четат германския секретен дипломатически код. Знаейки, че Цимерман е изпратил телеграмата веднага по няколко канала, Хол урежда нещата така, че неговият АГЕНТ в Мексико да получи копие, закодирано с обикновен шифър.
	Британците показват телеграмата на американския посланик в Лондон, който на свой ред я изпраща в Държавния департамент във Вашингтон. Запознавайки се със съдържанието, президентът Уилсън е шокиран. Той дава указание телеграмата да бъде предадена на _Асошиейтед прес_ на 1 март, без да подава информация, кой и как я е прехванал и дешифрирал. Американските пацифисти обявяват, че телеграмата на Цимерман е провокация на англичаните. Но автентичността й е потвърдена от самия Цимерман на 3 март по време на пресконференция.
	Когато на 2 април се обръща към Конгреса за обявяване на война на Германия, президентът Уилсън се позовава на телеграмата като доказателство, че Германия „заплашва света и сигурността на нашата страна“.
	Вж. СТАЯ 40.


	Телекриптон

	Секретна трансатлантическа система за радиовръзка, използвана от американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ през Втората световна война.


	Телеметрично разузнаване (ТЕЛРАЗ)

	Вид ТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, при което информацията се получава в хода на прехващането, обработката и анализа на данните от телеметрията.


	ТЕЛРАЗ

	ТЕЛЕМЕТРИЧНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Телънт Кийхоул

	Степен на секретност за спътниковата фотография на САЩ. Тази секретност се отнася за данни, които са продукт на радиотехническото или на въздушното разузнаване.


	_Темпест_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операции за местонахождението и отстраняването на акустични и електросмущения, възникващи в процеса на работа със секретни канали и средства за връзка. Задачата се състои в това да се засичат и по възможност да се неутрализират „паразитните“ излъчвания на работещото устройство, които в случай на прехващане и анализ от противника могат да му дадат представа за секретната информация. И въпреки че програмата _Темпест_ се отнася и за акустичните, и за електрическите средства за връзка, в същността си тя се занимава с електросигналите — с такива, каквито се появяват при работа с компютърни клавиатури и електрически пишещи машини.
	Вж. КОМПЮТЪРЕН ШПИОНАЖ.


	Тер Брак, Ян Вилхелм

	Единственият германски шпионин, за когото е известно, че е влязъл във Великобритания през Втората световна война и не е пленен и превербуван (вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА). Въпреки това през 5-месечния си престой във Великобритания не успява да постигне нищо особено.
	Тогава е бил на 27 години и истинската му самоличност и националност не са установени. Спуснат е с парашут вероятно на 3 ноември 1940 г. в малкото градче Бъркшир, близо до Кеймбридж, с документи на името на Тер Брак, холандец. Настанява се в Кеймбридж и се представя като евакуиран от Дюнкерк през пролетта на 1940 г. Твърди, че работи за холандски вестник в Лондон. Документите му са неумело подправени, а има и подозрения към него самия. Въпреки това не е предприето разследване.
	Пътува много из страната, търсейки важни аеродруми, но ако се съди по всичко, така и не успява нищо да предаде в Германия. Когато полицията открива нелегалния му радиопредавател, става ясно, че Тер Брак изобщо не го е докосвал. На 1 април 1941 г. тялото му е намерено в противовъздушно скривалище в Кеймбридж. Застрелял се е в слепоочието.
	(Други двама германци твърдят, че били спуснати с парашут във Великобритания по време на войната и без да бъдат разкрити, се завърнали в Германия. За твърденията им обаче няма убедителни доказателства.)


	Техник, обезвреждащ подслушвателна техника

	Термин, използван за електронен техник, който проверява и „изчиства“ служба или база, за да определи дали са монтирани електронни подслушвателни устройства.


	Техника на шпионажа

	Шпионски умения и трикове, които по мнение на тези, които ги владеят, са сродни с изкуството и такава постановка на въпроса не е без основание.
	Оперативните умения включват основно методите на НАБЛЮДЕНИЕ и работата с агентурата. Техниката на шпионажа, описана в книгите на ДЖОН ЛЬО КАРЕ, се среща често и в реалния живот. Прилаганите тактики са част от обучението и се предават от едно поколение на друго, от един агент на друг.
	Дейвид Сади — агент ветеран от ФБР и специалист по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, разсъждавайки върху предимствата на класическите методи, заключава, че те са по-сигурни от които и да било други шпионски техники: „Тайници тук, лични срещи — в трета страна. И едното, и другото е класика — казва той. — И тя е по-добра, защото дава резултати. Радиото често е проблем, тъй като вероятността да бъдеш засечен и необходимостта оборудването да бъде поддържано, а то често е в много миниатюрни размери, са нещо капризно. От моя опит установих, че класическите прийоми са най-удачни за изпълнение на всички 3 главни изисквания на всяка разузнавателна операция: установяване на връзка на агента със своите, когато се наложи, получаване на информация от ръководещия го и заплащането на агента.“
	ТАЙНИКЪТ, КРАТКАТА СРЕЩА, начините за връзка без среща лице в лице — това са най-съществените прийоми на шпионската техника.
	Ето и няколко други класически трикове и правила:
	Изключване на светлината в купето на колата, така че да не се включва, когато вратата е отворена. Това е полезно, когато някой трябва да бъде взет или свален, а шофьорът подозира, че е следен.
	Колата трябва да е безупречно измита и добре почистена и отвътре. Не бива да остават издайнически следи от мръсотия, кал или листа, по които да се определи районът, където е била колата.
	Преди да бъдат използвани, да се измият металните кутии, бутилките или бурканите, които са скривалище или знак при оставянето или приемането на материал в ТАЙНИК, за да не бъдат отнесени от диви или улични животни.
	Когато се качва на или слиза от метро, влак или автобус, лицето трябва да изглежда небрежно, а след това да скочи в и от превозното средство в последния момент, за да избегне евентуалните преследвачи.
	Ето и редица примери от реалния шпионаж, статии за който има в тази книга:
	ДЖЕЙМС ХАРПЪР написва хумористично петстишие на гърба на ценоразпис на обществена пералня. АГЕНТУРИСТЪТ му го къса на две и дава половината на Харпър, като другата част запазва у себе си. Когато Харпър се появява в посоченото време на посоченото място, за да се срещне с АГЕНТА ЗА ВРЪЗКА, агентът се представя, като показва втората половина от ценоразписа на пералнята.
	ХАРИ ГОЛД използва половина от кутия за бонбони, когато се среща с ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС, като доказателство, че Голд се е срещнал с ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ от МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ. Когато се среща с КЛАУС ФУКС, Голд носи чифт ръкавици в едната ръка, а също и книга със зелена подвързия. Фукс носи топка. По-късно Фукс трябва да се срещне със съветския си агентурист със сако от меланжиран плат в жълто и зелено — в едната ръка държи книга на Бенет Серф, а в другата носи 5 книги, завързани с връзка.
	ДЖОНАТАН ДЖЕЙ ПОЛАРД е инструктиран да направи списък на всички улични телефони близо до дома си. Израелският му агентурист е белязал всеки един телефон с буква от еврейската азбука. Агентуристът ще се обажда на Полард в дома му и ще спомене дадена буква. След това Полард ще отиде до телефонната будка, означена със съответната буква, и ще изчака да му се обадят.
	ДЖОН УОКЪР получава специални инструкции за тайника си, който е в характерно дърво. Той поставя секретните документи в пакет за боклук заедно с предварително добре почистени консервени кутии и бутилки. Мястото на тайника трябва да бъде в радиус 40 км от центъра на Вашингтон. Това е именно районът, където съветските дипломати имат право да се движат без специално разрешение. Най-сигурното място за тайник в столицата е горският масив или парковата зона. Хората трудно се следят в гора, а там са разпръснати и какви ли не предмети — празни бирени кутии, всякакъв боклук, камъни… Всяко едно от тези неща може да послужи за тайник.
	НЕЛСЪН ДРЪМЪНД е бил длъжен първата събота от месеца да се разхожда по Седмо авеню в Ню Йорк, като тръгвал от 125-а улица. Опознавателните признаци били черна чанта и копчета за ръкавели и значка с изображение на конска глава, забодена на ревера. Някой трябвало да се приближи до него и да попита: „Бихте ли ми показали пътя към танцовата зала «Савой»?“ Отговорът трябвало да бъде: „Разбира се, ще ви го покажа.“
	ЕДУАРД ХАУЪРД в годините на работа в ЦРУ изпитва сам техниката за подмяната на човек с кукла. Човек, който усети, че е следен, тайно носи със себе си (например в куфарче) надуваема кукла, влизайки в лека кола. Когато колата за кратко излезе от обсега на преследвачите, той вади куклата от куфарчето, надува я, отваря вратата и изскача навън. Преследвачите продължават да държат под око фигурата в колата. Хауърд успешно успява да избяга от наблюдението на сътрудниците на ФБР, като прави такава кукла от закачалка, дръжка на метла, стойката, която съпругата му използвала за перуки, и перука, която — както твърди по-късно — бил изнесъл по време на обучението си в ЦРУ. На главата на куклата поставя бейзболната шапка, която обикновено носи. След цялата тази маскировка изскача от колата на един завой и веднага изчезва от погледа на следващата го кола на ФБР.
	Някои от най-сложните прийоми в техниката на шпионажа (от публично известните) намираме в инструкциите по организиране на тайниковите връзки в Москва, които агентът ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ от ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, дава на ръководителите си от ЦРУ: „Във входа (фоайето), от лявата страна непосредствено след като се влезе, има телефон с номер 28 на него. Срещу входа се намира радиатор, боядисан с блажна тъмнозелена боя. Радиаторът се поддържа от една-единствена метална скоба, завинтена към стената. Ако човек стои с лице към радиатора, тогава металната скоба се пада от дясната страна на равнището на китката. Между стената, към която е прикрепена скобата, има разстояние 2–3 см. За тайник е препоръчително да се използват скобата и пространството, свободното пространство между стената и радиатора.“
	По време на използването на този тайник сътрудник от ЦРУ под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в Москва е бил заловен от КГБ.
	Друг случай: ЦРУ се свързва с офицер от ГРУ, като му подава скришом копие от списание _Нешънъл джиографик_. На черна линия в каре за обява на вътрешната страница техници на ЦРУ са използвали лазер, за да положат микроскопично съобщение, подобно на микроточка, в което се дават инструкции за тайник. Списанието се намира в МУЗЕЯ на КГБ в Москва. Офицерът от ГРУ е заловен — предаден от Хауърд и ОЛДРИЧ ЕЙМС.


	Техническо бюро за връзки и координация

	Вж. ТБВК.


	Техническо разузнаване (ТЕХРАЗ)

	Вид разузнаване, което се води с цел да се получи ценна информация за техническите средства и възможности на вероятния и реалния противник.
	През Втората световна война английските и германските армии създават специализирани подразделения, които придружават или следват ударните части, за да събират трофейната техника и оборудване с цел по-късното й изучаване (вж. ТРИЙСЕТА БОЙНА ЧАСТ). Американската армия организира ОПЕРАЦИЯ _АЛСОС_, чиито участници „ловуват“ германски и италиански учени, работещи по проблемите на атомната бомба.
	По време на Студената война техническото разузнаване включва събиране на разузнавателна информация с компютри (вж. КОМПЮТЪРЕН ШПИОНАЖ), електронни прибори и изкуствени СПЪТНИЦИ, както и анализ на космически и аероснимки. Техническото разузнаване понякога толкова много зависи от „техническите източници на информация“, че на агентурното разузнаване почти не се обръща внимание. В специалните служби на различните страни често избухват остри спорове, кой от 2-та метода за събиране на информация е по-ценен: техническият или агентурният.
	Вж. НАУЧНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Тидге, Ханс Йоахим (1937)

	Западногермански контраразузнавач, избягал през април 1985 г. в Източна Германия.
	Тидге е високопоставен сътрудник на западногерманската служба по контраразузнаване ФСЗК, специализирал се в залавянето на шпиони от ГДР. В разузнаването е от 1966 г.
	Колегите му го описват като алкохолик, дълбоко затънал в дългове, човек, който не може да се справи с живота. Съпругата му Уте умира през юли 1982 г. при съмнителни обстоятелства — подхлъзва се и пада в дома си в Кьолн. Дъщерите му вземат наркотици. (Смъртта на съпругата му навремето е приета като нещастен случай, след бягството на Тидге през 1985 г. в Източна Германия прокуратурата в Кьолн подновява следствието във връзка със смъртта й.)
	Колкото и потиснат и отчаян да е бил, Тидге е достатъчно добър професионалист, за да предава на Източна Германия информация, която да му гарантира топло посрещане в случай на нужда. Предал е най-малко двама АГЕНТИ, които работят за ФСЗК в Източна Германия, и е предупредил най-малко трима източногермански агенти да избягат от Западна Германия. Очевидно не е могъл да спаси МАРГАРЕТЕ ХЬОКЕ — секретарка в канцеларията на западногерманския президент Рихард фон Вайцзекер. Почти по същото време, когато Тидге бяга в Източна Германия, тя е арестувана по обвинение в шпионаж.


	Тимохин, Евгений

	Генерал-полковник, началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, през 1991–1992 г. Преди назначението му в ГРУ Тимохин е заместник-директор в главния щаб на съветските военновъздушни сили. Той е един от малкото офицери, оглавявали ГРУ, които не са били в ОРГАНИТЕ за сигурност, а е от въоръжените сили.


	Тина

	Вж. ЛИЧНА РАДИОХАРАКТЕРИСТИКА.


	Тишлер, Франтишек

	Шифров чиновник от чешкото посолство във Вашингтон, преминал на противниковата страна. През 50-те години работи за ФБР.
	По време на отпуск през лятото на 1957 г. Тишлер се напива със стар приятел — също отпускар. Приятелят му — военен АТАШЕ в чешкото посолство в Лондон, казва на Тишлер, че води АГЕНТ, който работи над охраняван ракетен проект за английските военновъздушни сили. Тишлер предава информацията на АГЕНТУРИСТА си от ФБР, а ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР, я предава на свой ред на английската Служба за сигурност (МИ–5). В разследването си англичаните стигат до Брайън Лини — електронен инженер, който се признава за виновен в нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА и е осъден на 14 години затвор.
	През това време ФБР подава на Тишлер откъслечна информация, която той препраща в Прага. Там толкова са впечатлени, че го повишават и връщат на отговорна длъжност в Прага. Във ФБР не са очаквали такъв обрат на събитията. Става ясно, че американците губят много ценен източник за информация. За да върнат Тишлер, сътрудниците на ФБР обвиняват приемника му в шпионаж и по този начин успяват да си „приберат“ своя агент във Вашингтон. След една година Тишлер отново трябва да се завърне в Прага и ФБР решава, че е дошъл краят на шпионската му кариера. Една нощ той предава на сътрудници от ФБР поредната партида документи през прозореца и изчезва от дома си, за да започне нов живот под ново име в САЩ.


	ТК

	Вж. ТЕЛЪНТ КИЙХОУЛ.


	Ткаченко, Алексей

	Съветски дипломат във Вашингтон, явил се на среща с ДЖОН УОКЪР на 19 май 1985 г. — деня, в който Уокър е арестуван по обвинение в шпионаж.
	Ткаченко е трети секретар в съветското посолство. В нощта на ареста на Уокър той е трябвало да остави пари в ТАЙНИКА в Пулсвил, Мериленд. Агенти на ФБР, обградили тайника, го забелязват да преминава с кола на посолството. Съпругата и децата му са с него за ПРИКРИТИЕ. Уокър е поставил празна кутия от _7 Up_ на предварително уговорено място, за да покаже, че е оставил в тайника (в определено по-рано дърво) поредната информация. Виждайки сигнала, Ткаченко е трябвало да отиде до тайника, да вземе пакета с информация и да остави съответната сума пари.
	Но агент на ФБР прибира кутията за доказателство и тъй като не я вижда, Ткаченко отминава. Уокър не знае, че тайникът е разкрит, и оставя плик със секретни документи. Агентите на ФБР го прибират и арестуват Уокър при завръщането му в мотела.
	Ткаченко, съпругата и двете му дъщери напускат Съединените щати на 23 май. Те заминават така спешно, че върху кухненската печка в дома си били оставили даже полуприготвените сандвичи.
	Вж. ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА.


	Токийска роза

	Дадено от американските военнослужещи през Втората световна война жаргонно название за жени говорителки на японските радиопредавания. В радиопредаванията участват няколко жени, които владеят много добре английски език. Началниците им ги снабдяват с ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, която те пускат редовно в ефир. Сред някои слушатели — англичани и американци — се създава силно преувеличена представа за възможностите на японското разузнаване.
	Японската радиопропаганда за американската армия по това време работи под контрола на специално бюро на военното министерство на Япония. Всички английскиговорящи служители са щателно проверявани от КЕМПЕИ ТАИ и Специалната полиция по сигурността. Една от тези жени е Ива Икуко Тогури д’Акино. Тя е американка с японски произход, родена е в Лос Анджелис и е завършила Калифорнийския университет. По време на японското нападение над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. тя е на гости на роднини в Япония. По-късно и тя, и другите ще твърдят, че са водели радиопредаванията насила.
	След първото предаване тя е назована _Анна_ (съкращение от _announcer_ — диктор). По-късно получава известност като „сирачето Анна — твоят любим враг“. За основа на програмата като правило се излъчва преиначена информация, заимствана от американските радиопредавания. Особено охотно се използват информации за бедствия, които моментално се пускат по ефир. По време на паузите в програмата за развлекателна и класическа музика жените говорителки, наречени _Токийска роза_, съобщават подправени цифри за загиналите, споменават конкретни американски военни части, разказват за изневери на съпруги и любими и предричат изхода на една или друга очаквана военна операция.
	След войната на американските власти става известно, че една от говорителките е Д’Акино. Едва стъпила на американска земя през 1949 г., тя е арестувана и обвинена в държавна измяна и в подкопаване на духа на американските войски. По време на процеса тя твърди, че е била принудена да работи над тези предавания и че в тях са участвали над 20 говорителки като нея. Оправдана е по обвинението за държавна измяна, но по второто обвинение получава 10 години затвор. От името на държавата президентът Форд официално й прощава през 1977 г.


	Токуму хан

	„Специален отдел“ по криптология на Генералния щаб на Имперския военноморски флот на Япония.
	Създаден е в началото на 20-те години и още в първите си стъпки постига успех в декодирането на китайските КОДОВЕ и „кафявия код“ на Държавния департамент на САЩ. През 1937 г. сътрудник на Токуму хан с помощта на ключар и фотограф прониква в американското консулство в Кобе и снима т.нар. кафяв код (използван от Държавния департамент и военноморския флот). Японците снимат и шифровото устройство _M–138_. Въпреки това проникването не осигурява някакъв успех в работата на Токуму хан. До Втората световна война отделът се разраства в огромно ведомство, което освен централния апарат включва и множество станции за прехващане и в което работят няколко хиляди сътрудници: военнослужещи от ВМС на Япония и цивилни специалисти. В отдела работят и жени, научили английски език в САЩ и върнали се в родината си в навечерието на войната. Те се използват за превод на прехванати радио- и телефонни разговори от английски на японски език.
	В книгата си „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1967) Дейвид Кан пише, че японският отдел по криптология „фактически е бил неспособен да извлече полезни разузнавателни данни от прехванатите американски съобщения. Що се отнася до сложните и свръхсложните шифри и кодове, японците даже не се и опитват да работят с тях. Тези криптосистеми явно не са им били по възможностите. Токуму хан концентрира своето внимание по разгадаването на леките кодове от най-ниска категория на секретност, но и с тях не постига кой знае какви успехи“.
	Основен източник на японското РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ през войната е СТРУКТУРНИЯТ АНАЛИЗ. Обаче и той не дава особено значителни резултати.


	Толкачов, Адолф

	Съветски авиационен специалист, предавал секретни материали на американците.
	Толкачов работи в съветския аерокосмически институт в Москва и е арестуван през юни 1985 г. Издаден е от бившия сътрудник на ЦРУ ЕДУАРД ХАУЪРД. На 22 октомври 1986 г. Съветският съюз оповестява, че Толкачов е екзекутиран.
	Толкачов шпионира за Съединените щати още от края на 70-те години. Той им предоставя планове, спецификации и резултати от опити на произведени или планирани за производство съветски самолети и ракети. Американският журналист БОБ УДУЪРД пише в „Було: тайните войни на ЦРУ 1981–1987“ („Veil: Secret Wars of the CIA 1981–1987“, 1987), че Толкачов „… отвори и прозорец към бъдещето — проучвания, развитие и ново поколение оръжия, особено за новите технологии за «промъкване» и радарна защита. Разузнавателните му сведения се оценяват на милиарди долари“.
	Хауърд е бил инструктиран по отношение на Толкачов и е трябвало да поеме работата като негов АГЕНТУРИСТ след пристигането си в Москва. Агентуристът на Толкачов Пол Стомбо-младши е задържан от КГБ на 13 юни 1985 г. — точно когато е трябвало двамата да се срещнат. Същия ден във Вашингтон ОЛДРИЧ ЕЙМС — сътрудник от ЦРУ, вербуван като съветски АГЕНТ, предава на съветските си ръководители огромно количество документи на ЦРУ, в които се споменава и името на Толкачов. Това потвърждава информацията на Хауърд.
	Според архивните материали на КГБ, получени неотдавна от международната организация, занимаваща се с изучаване периода на Студената война, председателят на КГБ генерал ВИКТОР ЧЕБРИКОВ на 25 септември 1986 г. съобщава на съветския лидер Михаил Горбачов: „Вчера бе произнесена присъдата на Толкачов.“
	„Американското разузнаване е било много щедро към него — отбелязва Горбачов. — Открили са 2 млн. рубли (около 500 000 долара) у него.“
	„Този агент е предал изключително важни военнотехнически тайни на противника“ — констатира Чебриков.
	Кодовото название на Толкачов, дадено му от ЦРУ, е _GTSPHERE_.


	Толмидж, Бенджамин (1754–1835)

	Един от разузнавачите на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН по време на Войната за независимост на Северна Америка. Трябва да се признае, че най-голямото постижение на Толмидж е създаването на шпионския КРЪГ _КАЛПЪР_, който осигурява жизненоважна информация за Вашингтон.
	Вашингтон възлага на Толмидж да създаде разузнавателна организация през 1778 г. — много скоро след трагичната история с един от първите му разузнавачи — НЕЙТЪН ХЕЙЛ. Хейл е заловен от англичаните и екзекутиран през 1776 г.
	Към заслугите на Толмидж трябва да се прибави и разобличаването на генерал-майор БЕНЕДИКТ АРНОЛД като предател. Арнолд се обръща към Толмидж да оказва всяческа помощ на някой си Джон Андерсън, на когото Арнолд е осигурил пропуск за свободно движение по позициите на армията на Вашингтон. Когато войници задържат Андерсън и откриват, че носи документи със сведения за американския гарнизон в Уест Пойнт, Толмидж предвидливо свързва мъжа (английския шпионин майор ДЖОН АНДРЕ) с генерал Арнолд. Толмидж много искал да арестува генерала до пристигането на Джордж Вашингтон, но нямал това право. Така Арнолд успява да избяга. Андре е екзекутиран като шпионин.
	В шифрованите материали Толмидж условно е бил представян като 721, а Вашингтон — като 711.


	Томпкинс, Питър

	Майор от армията на САЩ, проникнал в Рим като агент на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) през януари 1944 г., когато градът все още е бил под властта на германските войски.
	Томпкинс създава нелегална група в Рим и организира събирането на обширна информация за града, която постъпва при него до юни 1944 г., когато градът е освободен от Пета американска армия. Разузнавателната информация, която е осигурил, по редица причини никога не е била използвана.
	Когато освободителите напредват, а германците се оттеглят, Томпкинс, започва да действа на своя глава. Издава заповеди на бланки на УСС, които сам е напечатал. С тях нарежда на италианската армия да охранява всички държавни обекти и съоръжения в града.
	Кодовото му наименование по време на работата му в Рим е _Пиетро_.


	Томпсън, Робърт

	Пилот втори клас от военновъздушните сили на САЩ. Осъден е през 1965 г. за шпионаж в полза на Съветския съюз на 30 години затвор. Признава си, че е предал хиляди копия секретни документи на съветския си АГЕНТУРИСТ, докато е служил в Берлин. Става един от участниците в една от най-сложните операции (тристранна) по размяна на шпиони.
	През май 1978 г. Томпсън е изведен от затворническата му килия в САЩ, прехвърлен е в Берлин и е разменен за Алън ван Норман — американски студент, осъден на 2 и половина години затвор за незаконно извеждане на семейство от Източна в Западна Германия. Норман е бил задържан 3 месеца преди размяната.
	Според архивите на военновъздушните сили Томпсън е роден в Детройт, Мичиган. Когато размяната се осъществява, той вече е на 43 години и твърди, че е роден в Лайпциг, че баща му е руснак, а майка му — германка. След размяната заминава за Източна Германия и изчезва.
	В размяната участва и Мирон Маркус — израелец, задържан в Мозамбик през септември 1976 г. Поради лоши метеорологични условия е принуден да приземи частния си самолет на път за Южна Африка. Мозамбикски войски стрелят по приземяващия се самолет, раняват Маркус и убиват зет му.
	Маркус упорито отстоява версията, че е пътувал по работа в ЮАР и в Мозамбик се е приземил принудително. Според източници от западното разузнаване по всяка вероятност той се е опитвал да събере за Израел, а вероятно и за американското разузнаване сведения за съветското и кубинското присъствие в Мозамбик.
	Сложната тристранна размяна е организирана от ВОЛФГАНГ ФОГЕЛ, който през 1962 г. е договарял размяната на Франсис Гари Пауърс — пилот на шпионския самолет _U–2_, свален над Съветския съюз, и Рудолф Иванович Абел — агент на НКВД, извършвал разузнавателна дейност в Съединените щати.


	Томпсън, Хари

	Безработен, бивш моряк от ВМС на САЩ (корабен писар), който през 1934–1935 г. в Сан Педро, Калифорния, шпионира в полза на Япония. Агентурист на Томпсън е Тошио Миядзаки — японски военноморски офицер, който е в САЩ под предлог, че изучава английски език.
	Томпсън продава инженерно-техническа информация за въоръжението и тактиката на Тихоокеанския флот на САЩ. Арестуван е от ФБР и е осъден за шпионаж на 15 години затвор.


	Томсън, Безъл (1861–1939)

	Началник на СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ (Отдел за криминални разследвания) на Скотланд ярд от 1913 до 1921 г. Получава образованието си в Итън и Оксфорд. Син е на епископ. Работи като началник на затвор, а през 1913 г. се прехвърля към отдел за спазване на закона и е назначен за началник на Специалния отдел. Малко преди началото на Първата световна война Специалният отдел на Томсън има персонал от 70 души. В края на войната те са вече 700. Той успява да арестува няколко германски шпиони. Освен това разпитва МАТА ХАРИ. На път за Холандия тя остава известно време в Англия. Задържана е и е заподозряна в шпионаж в полза на германците. Под ръководството на Томсън Специалният отдел създава дълготрайни връзки с МИ–5 — агенцията за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, която няма правата да извършва арести. Специалният отдел провежда и НАБЛЮДЕНИЕ по поръчка на МИ–5.
	След войната по време на т.нар. червена заплаха Томсън издирва комунисти и радикали. През 1921 г. се оттегля. За това негово решение помага и надигналата се критика към разузнавателните агенции за провала в борбата им срещу тероризма на Ирландската републиканска армия. Всяка надежда да се върне отпада през 1925 г. Той е арестуван в Хайд парк, защото „се е забавлявал“ с проститутка. Опитва се да обясни, че е извършвал секретна операция и че комунистите са нагласили арестуването му.


	_Топаз_

	Вж. _САПФИР_.


	_Торнадо B–45_

	Първият реактивен самолет, създаден след Втората световна война. _RB–45C_ е използван за фоторазузнаване над Северна Корея и Съветския съюз и е един от първите самолети, извършили стратегически полет, дълбоко навлизайки в територията над СССР.
	_B–45_ е на въоръжение от ноември 1948 г. (Първият в света реактивен бомбардировач е германският _AR 234 БЛИЦ_.) Четиримоторният _B–45_ се смята за тактически бомбардировач с гнезда както за конвенционални, така и за атомни бомби. Самолети за нанасяне на ядрени удари са доставени на Великобритания в началото на 1952 г. Само разузнавателният _RB–45C_ е пуснат в действие по време на Корейската война (1950–1953) — 3 самолета се опитват да снимат над райони, завзети от севернокорейците, под непрекъснатата заплаха на изтребителите _МиГ_. В продължение на няколко месеца от февруари 1951 г. _RB–45_ успяват да избягат от _МиГ_-овете. Към края на годината, след като няколко пъти са били прехващани от _МиГ_-ове, полетите на _RB–45_ са ограничени само до полети над „безопасни“ райони.
	_RB–45C_ е на въоръжение във Великобритания от началото на 50-те години. Още в началото на Корейската война президентът Труман ограничава разузнавателните полети, защото руснаците биха ги приели за провокация. Но американското стратегическо военно командване има спешна нужда от данни за съветските потенциални радарни обекти. Очевидно първите полети с проникване дълбоко над територията на Съветския съюз са извършени от фоторазузнавателни самолети _RB–45C Торнадо_ на военновъздушните сили на САЩ, но с английски екипажи и отличителни знаци.
	Операциите се провеждат през нощта. Първата е на 19 срещу 20 април 1952 г., когато три _RB–45_ навлизат над територията на СССР, търсейки цели за американските бомбардировачи и преди всичко съветски радари. Руснаците засичат самолетите, правят опит да ги прехванат, но безуспешно. Втората операция на три _RB–45_, но с британски екипажи се осъществява през нощта на 29 срещу 30 април 1954 г.
	Създаването на _B–45_ през 1944 г. е в отговор на необходимостта от реактивен бомбардировач за американската армейска авиация. Разработен е от компанията _Норт американ авиейшън_. Първият образец _XB–45_ — самолет с прави криле и 4 реактивни двигателя, поставени на крилата по двойки и облечени в кожуси, излита през 1947 г. Вътрешните гнезда побират 11 т товар. Снабден е с 2 картечници калибър 12,5 мм в опашната част, където е предвидено място и за стрелец. _B–47_ е в експлоатация от 1948 г. Произведени са общо 106 самолета, без да се смятат 3 опитни образеца на _XB–45_.
	Първият разузнавателен полет на варианта _RB–45C_ е на 3 май 1949 г. Самолетът (подобно на бомбардировачите) има 4-членен екипаж и 5 стационарни фотокамери. В бомбения отсек се поставя допълнително гориво, а в нощните операции за фотографиране се взимат осветителни бомби. _RB–45C_ влиза на въоръжение през 1950 г. За периода 1950–1951 г. военната авиация получава 33 фоторазузнавателни самолета.
	Всички самолети _B–45_ са извадени от експлоатация през 1959 г.
	{img:shpionazh-90.jpg|#RB–45C Tornado}


	Тортела, Луис (1911–1996)

	Заместник-директор на Агенцията за национална сигурност (АНС) от 1958 до 1974 г.
	Тортела започва кариерата си като специалист дешифровчик през 1942 г., когато като мичман I ранг във военноморски флот на САЩ е назначен към OP–20-G (вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ) със задача да работи върху разгадаването на ключовете на германската шифрова машина _ЕНИГМА_. Той е включен в екипа на математиците, които разработват принципите на работа и експлоатация на изчислителната машина _БОМБ_, използвана за определяне позициите на дисковете на _ЕНИГМА_. По-късно е изпратен в базата на OP–20-G на остров Бейнбридж, Вашингтон, и на остров Скагс Айлънд, Калифорния.
	След войната се уволнява и вече като цивилен специалист постъпва в АГЕНЦИЯТА ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Именно Тортела подготвя политическата обосновка за създаването на АНС през 1952 г. През 1958 г. става неин заместник-директор. Отговаря непосредствено за текущите операции на АНС.
	Пионер в областта на прилагането на изчислителните машини за дешифриране на кодове, той въвежда в АНС все по-нови и по-мощни компютри. И след оставката си продължава да бъде консултант на агенцията. Прекъсва работата си като консултант 6 месеца преди да умре.


	Тотално шифроване

	Метод за КРИПТОСИГУРНОСТ, предполагащ подвключване в каналите за връзка и шифриране на цялата преминаваща по тях информация.


	ТР–1 (TR–1)

	Вж. _Ю–2 (U–2)_.


	Травис, Едуард

	Директор на британския дешифровъчен център от времето на Втората световна война ПАРК БЛЕЧЛИ (ПБ).
	Основател на Парк Блечли е капитан III ранг АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН. Тогава Травис е бил там само дежурещ военен комендант.
	Като офицер от военноморския флот Травис се опитва да управлява Парк Блечли с методите и дисциплината и с които се ръководи екипаж на кораб. Сътрудниците в Парк Блечли са ексцентрични университетски преподаватели и своенравни математици и всички те смятат Травис за тиранин. Някои от тях през октомври 1941 г. се оплакват директно на министър-председателя Уинстън Чърчил, като отбелязват, че вече нямат друг избор: „Направихме всичко, което бе по силите ни, следвайки каналния ред.“ Чърчил ясно съзнава значимостта на ПБ и затова се опитва да успокои недоволните, като увеличава числеността на персонала и финансовите ресурси.
	В началото на 1942 г. Травис е назначен за директор на ПБ на мястото на Денистън. Той става и генерален директор на свързаните с ПБ организации, като ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ЩАБКВАРТИРА ПО КОМУНИКАЦИИТЕ (ПЩК). Травис е толкова властен, че служителите в ПБ го наричат _Фюрер_. Независимо от всичко това успехът на ПБ като разузнавателна единица си остава феноменален.
	Травис се оттегля от поста ръководител на Правителствената щабквартира по комуникациите през 1952 г.


	_Трайн_

	Вж. _УМБРА_.


	Требич, Игнац (1879-?)

	АГЕНТ на германското разузнаване във Великобритания преди и по време на Първата световна война. Работи и в други страни, докато необикновената му шпионска кариера го отвежда от Унгария в Китай.
	Роден е в Унгария в семейството на ортодоксални евреи. Учи за равин в еврейската семинария в Хамбург. Напуска семинарията и заминава за Англия, където се отказва от еврейската вяра и приема каноните на англиканската цръква. По-късно се завръща в Хамбург и се подготвя за лютерански свещеник. Отново тръгва на път — този път за Канада.
	В Канада се жени за канадка и отново се връща към англиканската църква. През 1902 г. става свещеник в Англия. В края на 1903 г. изоставя това поприще. Пътува из цяла Европа по поръчка на английски индустриалци и политици, за да сключва сделки за петрол. През 1910 г. става член на парламента (променя името си на Требич Линкълн). По това време вече е вербуван от германското разузнаване. Вероятно е работил за Германия още от 1902 г.
	В навечерието на Първата световна война Требич фалира и трябва да намери средства, за да се кандидатира отново за парламента. Предлага услугите си на английското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ, но там отхвърлят предложението му и той попада под подозрението им. В началото на 1915 г. успява да избяга в САЩ, където, подкрепян финансово от германското консулство в Ню Йорк, пише антианглийски статии.
	През 1916 г. е екстрадиран във Великобритания по обвинение във фалшифициране (не в шпионаж). Предаден е на съд и получава 3 години затвор. След като излежава присъдата, първо заминава за Унгария, а след това — за Германия, където се замесва в конспирация на сили с десен уклон. Напуска Германия и се отправя към Китай, където работи като съветник на тайно подкрепян от англичаните военачалник.
	В началото на 20-те години Требич Линкълн, както вече е известен, е будистки монах. Работи за китайското разузнаване, а е много вероятно същевременно да е сътрудничил и на английското, германското, холандското и японското. Името му вече е брат Чао Кун. Той изиграва важна роля в предаването на бившия китайски император Пу И в ръцете на японските военни, които го превръщат в марионетен владетел на Манджурия.
	„Линкълн винаги е бил ценен агент. Даже в напреднала възраст. Даже и когато знаехме, че подкрепя японците. Той беше умен човек, но възможно е ние да сме го оценявали по-добре, отколкото вие на Запад“ — разказва бивш офицер от китайската тайна полиция на писателя РИЧАРД ДИЙКЪН при подготовката на книгата му „Кемпеи Таи“ („Kempei Tai“, 1982).
	Твърди се, че в началото на Втората световна война брат Чао Кун прави германски пропагандни предавания от Тибет. Според някои източници той е починал през октомври 1943 г., според други — през май 1947 г. А има данни, че дълго време след това е живял в Индия.


	Третият

	Условно определение, използвано от английската преса за лицето, участвало в организирането на бягството на ДОНАЛД МАКЛИЙН и ГАЙ БЪРДЖИС в Съветския съюз. Накрая така е наречен ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. (Вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.) По-късно го наричат ЧЕТВЪРТИЯ и ПЕТИЯ.
	Когато Филби е разкрит, писателят ГРЕЪМ ГРИЙН, самият той работил в разузнаването и бивш подчинен на Филби, изтъква, че той самият е използвал за пръв път определението „третият“ и то добива популярност едва след като през 1950 г. на екран излиза великолепният приключенски и изпълнен с напрежение филм „Третият човек“. Събитията се разиграват в следвоенна ВИЕНА и става дума не за шпионаж, а за бандити, завладели „черния пазар“.


	Треф

	Руски жаргон за тайна среща. Вероятно произлиза от думата на идиш за „нечиста“, а именно „nonkosher“, храна.


	Тригон

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на съветски гражданин АГЕНТ на ЦРУ. Появява се в американската преса няколко пъти през есента на 1980 г., когато републиканците в Конгреса поставят въпроса за компрометирането на Тригон от служител на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (СНС), който съвсем непреднамерено се е изпуснал на събиране във Вашингтон за съществуването на агент-дипломат от Източна Европа. Този въпрос е раздухан, макар и съвсем за кратко в предизборната кампания между републиканеца Роналд Рейгън и титуляря демократ Джими Картър.
	Този източноевропейски дипломат, продължават републиканците, споменава за непредпазливото изказване на сътрудник на СНС в телеграма до своето правителство. Телеграмата е прехваната и дешифрирана в АНС. Източници от администрацията на Картър твърдят, че Тригон е бил разкрит най-малко 2 години преди това и е осъден от московски съд. Доказват, че агентът сам се е издал, тъй като е харчел прекалено много от парите, изкарвани от шпионажа.


	Трийсета бойна част

	Английска многофункционална военна част от времето на Втората световна война за осъществяване на ТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ за състоянието на германските сили (основно в провеждането на бойни десантни операции). Подразделението — един от създателите му е ЯН ФЛЕМИНГ, бъдещият създател на литературния и филмов герой ДЖЕЙМС БОНД — получава първото бойно кръщение по време на десанта на англо-американските войски в Северна Африка през ноември 1942 г.
	Подразделението, известно още като Командо 30, слиза на брега заедно с първата вълна десантчици, за да пленят вражеските документи и материалната част, преди да бъдат унищожени или евакуирани от немците при отстъплението. По-късно подразделението взима участие в операциите в Сицилия и на други места в Средиземно море. Навсякъде успява да плени важни трофеи, сред които ценни документи, ШИФРИ, радио- и радиолокационно оборудване и оръжие. В Сицилия например е пленен пълният набор от шифри на италианските ВВС за радиообмен. Това позволява на съюзниците да летят до цели в Северна Италия, ориентирайки се по вражеските радиомаяци.
	През 1941 г. англичаните узнават, че немците имат подразделение с аналогична функция, което влиза в Атина заедно с ударните части на германските войски и пленява важни документи от британското посолство. Немците са имали няколко такива подразделения.
	В края на 1943 г. Трийсета бойна част се връща във Великобритания за подготовка на десанта на съюзниците в Нормандия, който е осъществен през 1944 г. Но британската Петнайсета армейска група скоро иска връщането на бойната част (онези, които се числят към сухопътните войски) в Италия за участие в тамошни операции. Така в подготовката за ДЕНЯ Д взимат участие само моряците от Трийсета бойна част. В хода на настъплението на съюзниците в Нормандия те слизат на френския бряг в състава на 47-о подразделение на Кралската морска пехота и участват в завземането на материали и оборудване на изоставената немска брегова радиолокационна станция.


	Трисайкъл

	Вж. ПОПОВ, ДУШКО.


	Тритемиус, Йоханес (1462–1516)

	Бенедиктински монах в Германия от XV в., който е сред най-достопочтените фигури в окултните науки. Изследванията му спечелват признанието „баща на библиографията“.
	Година и половина след смъртта му неговата „Polygraphiae libri sex“ („Шест книги за полиграфията“) е публикувана на латински, а скоро след това издадена на френски и немски. По-голямата част от внушителния том се състои от колони думи, написани в едър готически стил, който Тритемиус използва за системите си по КРИПТОГРАФИЯ. В творбата е включена и таблица (табло), която показва как да се шифрира със заменяне. Въпреки това най-важното предимство на абата в развитието на кодовете е фактът, че всяка буква на ПРАВИЯ ТЕКСТ се заменя от дума или фраза, така че шифрованата дума може да се прочете като обикновено изречение.
	Първите 4 букви от азбуката на Тритемиус могат да се преведат по следния начин:

	А | Б | В | Г
	привет вам | красив | прекрасен | бързаме
	Мери | Палас | Исис | Астарте
	изпълнен | великолепен | предан | ръкополагам
	нежен | въодушевен | учен | чаровен
	Господ | Бог | желание | блаженство
	с теб | на моята гръд | в обятията ми | в сърцето ми
	ти си | възхищавам се | ти си моят | обичан
	блажен | щит | — | —
	за жените | за нещастните | за всички мъдри мъже | за влюбените
	плод | работа | нежност | съкровище
	благословен | вечен | възхита | обожание

	По този начин с помощта на думи, с които се заменят букви, думата от правия текст „АБА“ може да се промени на „с теб красива Мери“ или „за жените Бог ти си“. Тритемиус създава 14 подобни азбуки. Изпращачът може да избере една от тях, като в самото начало уточни за получателя коя точно използва в конкретното съобщение. Тъй като азбуката е подобна на латински, английски и френски, дадено съобщение (азбука) на един език може да се закодира на друг.
	Основният проблем при тази схема е, че са необходими много думи, за да се състави съобщение, а това отнема много време за цялата операция.
	Книгата на Тритемиус „Steganographio“ („Тайно писмо“), написана през 1499 г., е публикувана през 1606 г.


	Троен агент

	АГЕНТ, който служи на 3 разузнавателни служби, но като ДВОЕН АГЕНТ съзнателно или не задържа важна информация от двете служби по настояване на третата.
	Вж. ДВОЕН АГЕНТ.


	Труонг, Дейвид

	Вж. ХЪМФРИ, РОНАЛД.


	_Тръст_

	Мащабна операция за дезинформация, организирана от съветското разузнаване в първите години след появата му. Дошлите на власт в резултат на революцията от 1917 г. болшевики създават легенда за съществуването на организация _Тръст_, която уж се бори за свалянето на установения в страната режим. Тази организация (официалното название е _Монархическа организация на Централна Русия_) е предназначена да разкрива и да неутрализира антиболшевишките сили. Общото ръководство на _Тръст_ се осъществява лично от ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ.
	_Тръст_ привлича като магнит антисъветски настроените емигранти, който се връщат в Русия, без да подозират, че това е капан. Извън пределите на Русия _Тръст_ действа също много активно, като спечелва симпатиите на белоемигрантската публика, вкарвайки в заблуждение западните разузнавания и разпространявайки дезинформация за болшевизма и положението в Русия. Франция и някои други страни влагат в _Тръст_ пари, искрено вярвайки, че така помагат на антиболшевишкото движение в Русия.
	В действителност е съществувала голяма антиболшевишка организация — Руският общовойскови съюз — РОВС (на Савинков), но чекистите успяват да се внедрят в РОВС, да похитят първият му лидер, който умира в ръцете им, а по-късно да арестуват и да разстрелят неговия приемник. Аналитикът на американското разузнаване Джон Дзиак в книгата си „Чекисти: История на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988) пише, че _Тръст_ не само устройва провокации за постигане на контраразузнавателните си цели, но и активно пуска в ход фалшиви документи и разузнавателни сводки, за да заблуди емигрантското движение и западните специални служби.
	Съществуването на _Тръст_ е прекратено вероятно през 1924 г. отчасти и поради това, че тази подставена организация е разобличена от британския таен агент СИДНИ РАЙЛИ (пристигнал в Русия по покана на _Тръст_ също попаднал в капан). В разцвета на _Тръст_ в представителствата му в Русия и в чужбина работят около 5000 души.


	Тубиански, Меир (?–1949)

	Израелец, обвинен в шпионаж в полза на англичаните. Майор от Инженерния корпус на английската армия през Втората световна война, Тубиански става капитан в израелската армия след обособяването на Израел като независима държава през 1948 г. На 30 юни 1948 г. — деня, в който ИСЕР БЕЕРИ поема ръководството на АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, Тубиански е обвинен в държавна измяна и е арестуван. Обвинен е в шпионаж в полза на англичаните, осъден е от „полеви военен съд“ и е екзекутиран незабавно от армейски стрелкови отряд.
	Доказателствата за шпионската дейност на Тубиански са откъслечни и неубедителни. През 1949 г. посмъртно е оневинен, званието му е възстановено, а тленните му останки са погребани отново с пълни военни почести. През декември 1948 г. военен съд признава Беери за виновен в непредумишлено убийство по друг случай и е освободен от военна служба. През 1949 г. е арестуван отново заради екзекуцията на Тубиански. Беери е съден, признат е за виновен и е осъден символично на еднодневен затвор „заради… вярната му служба…“.


	Туоми, Карло

	Сътрудник от съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, станал американски агент.
	Туоми е роден в САЩ. Още от малък под въздействието на втория си баща — финландец — е страстен привърженик на комунизма. През 1933 г. семейството му се премества от Мичиган в Съветския съюз. Четири години по-късно НКВД арестува втория му баща и семейството повече не го вижда.
	След като работи като дървосекач, за да издържа майка си, през 1939 г. Туоми е мобилизиран в Червената армия. Въпреки че получава обучение за разузнавателна част, е разпределен в пехотата, когато германците нападат Съветския съюз през юни 1941 г. През войната е награден с _Орден за храброст_.
	През 1946 г. Туоми напуска армията и се записва в учителския институт в град Киров. Докато е там, се жени за една от дъщерите на хазяите си. В края на 1949 г. тайната полиция (МГБ) го изнудва да работи като информатор. След дипломирането си преподава в МГБ английски език. Кариерата му на преподавател информатор продължава до 1957 г., когато е вербуван от КГБ да работи като НЕЛЕГАЛ (агент, приел чужда самоличност) на Запад.
	Туоми посещава специализирана ШПИОНСКА ШКОЛА в продължение на 3 години. Но влошаващите се отношения между САЩ и Съветския съюз по това време водят до превеждането му в ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ — и той заминава в Западна Европа в средата на 1958 г. под ПРИКРИТИЕТО на американски турист. През декември 1958 г. Туоми заминава за Канада с документи на американец от фински произход. В Канада е под прикритието на американския бизнесмен Робърт Уайт от Чикаго. На Нова година преминава в САЩ с влак.
	След като си създава ЛЕГЕНДА в Съединените щати, Туоми установява контакт с АГЕНТУРИСТ от ГРУ Засечен е от ФБР и е поставен под наблюдение, докато прекосява канадската граница. Туоми е принуден да признае истинската си самоличност пред американски сътрудници от КОНТРАШПИОНАЖА. Превербуван е в двоен агент и е настанен на работа в магазин _Тифани_, а по-късно — в параходна компания. Същевременно поддържа контакт с ГРУ и очаква специално назначение. ФБР има достъп до всичките му комуникации със Съветския съюз и научава много неща за съвременната съветска ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА.
	През юни 1963 г. е трябвало за кратко да отиде в Съветския съюз, а след това отново да се върне в САЩ. Туоми обаче избира да живее в САЩ, като оставя съпругата си и децата си в Съветския съюз. Успява да се скрие и чак през 1971 г. в статия в _Рийдърс дайджест_ ФБР признава, че той е бил двоен агент.


	Туристи

	Разузнавателен термин в САЩ от времето на Втората световна война, използван за АГЕНТИ, които са били прехвърляни зад германските линии.


	Тъбайъс, Майкъл

	Радист трети клас от американския военноморски флот, опитал се да търгува със секретни документи. През август 1984 г. Тъбайъс, който служи на танкодесантния кораб _Пеориа_, казва на агент от американските тайни служби в Сан Диего, Калифорния, че би продал секретни документи за 1000 долара. Преди това е заявил, че някаква „чуждестранна сила“, която не му се е представила, предлага за тях 100 000.
	Тъбайъс действително е бил изнесъл от кораба шифрокарти за американски криптографски машини, които по правилник трябва да унищожи. Той е бил забелязан вечерта близо до съветското консулство в Сан Франциско. Тъбайъс, брат му и още двама се договорили да изкопчат от тайните служби някакви средства, заплашвайки ги, че ще продадат секретните документи на чуждо разузнаване. В резултат 2 от 12-те откраднати шифрокарти не са намерени, а Тъбайъс е арестуван при опит да напусне страната.
	През ноември 1985 г. Тъбайъс е признат за виновен в опит да спечели пари със заплахи, като е компрометирал секретна информация и е откраднал държавна собственост. Осъден е на 20 години затвор.


	Тъмно минало

	Използване на определени сведения от биографията на даден човек с цел да го убедят (и с шантаж) да участва в операция на разузнаването. Не е задължително той да се превръща в таен агент, а просто може да изпълнява ролята на куриер например.


	Търговски шпионаж

	Вж. ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ.


	Търлоу, Джон (1616–1668)

	Британски държавен секретар и ръководител на разузнаването по времето на Оливър Кромуел. Търлоу ръководи успешна разузнавателна организация в Англия и Европа. Шпионската му дейност е насочена против опитите за реставрация на монархията и качването на престола на сина на сваления и екзекутиран крал Чарлс Стюарт.
	Преди това е бил адвокат в Съсекс. Кромуел, който управлява Англия от 1649 до 1658 г., поддържа финансово Търлоу. Търлоу създава най-ефикасната разузнавателна организация в Европа. Той направлява разузнавателната дейност от официалния си пост на министър на пощите. По-късно заема и постовете държавен секретар, министър на вътрешните работи, началник на полицията, министър на външните работи, военен министър и финансов министър. Разузнавателната му организация включва мрежа АГЕНТИ в европейските столици и в Англия (вж. УОЛИС, ДЖОН).
	Търлоу надживява Кромуел и служи като държавен секретар и при неговия син Ричард (1658–1659). Той е арестуван за държавна измяна на 15 май 1660 г. По-късно е освободен и прекарва последните 8 години от живота си, като пише по въпросите на външната политика. Съставя 7 тома подбрана кореспонденция, която е безценен източник на оригинални сведения за периода на Кромуел.


	Търнър, Стансфийлд (1923)

	Военноморски офицер от кариерата — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от март 1977 до януари 1981 г.
	През 1946 г. завършва Военноморската академия и служи във флота 1 година. След това постъпва в Оксфордския университет като стипендиант на Роудс. През 1950 г. защитава магистърска степен. По-късно служи като капитан на няколко кораба (миночистач, военен кораб и ракетоносец).Търнър работи и в управлението на началника на военноморските операции, бил е помощник на министъра на отбраната по системния анализ, помощник и консултант на военноморския министър.
	След като завършва Харвардската бизнесшкола, е повишен през 1970 г. в контраадмирал. По-късно командва група самолетоносачи, а още по-късно е началник-управление на системния анализ на ВМС на САЩ. През 1972 г. е назначен за ректор на Военноморския колеж и заема този пост в 2 години. След това става главнокомандващ Втори американски флот и Ударния флот в Атлантическия океан към НАТО. През септември 1975 г. вече е главнокомандващ Обединените съюзнически сили за южна Европа към НАТО с ранг адмирал.
	Президентът Картър, който поема управлението през януари 1977 г., като човек далеч от разузнаването и нямайки подръка достоен кандидат за длъжността директор на ЦРУ, се спира на своя съкурсник от Военноморската академия Търнър, и то без да го познава добре. Търнър поема ръководството на ЦРУ и на цялото американско разузнаване (уволнява се от ВМС през декември 1978 г.).
	Като директор на ЦРУ той реорганизира системата за използване източниците на информация на централата, като отделя по-голямо внимание на космическото и електронното разузнаване за сметка на агентурното. Освен това рязко съкращава участието на ЦРУ в тайните операции. Освобождава от длъжност голяма част от ветераните от Управлението по операциите и принуждава почти 150 други да се пенсионират, макар и преждевременно. Те научават за решението му от писмо, в което се обяснява: „Бе взето решение, че услугите ви вече не са необходими.“
	Търнър управлява ЦРУ по типичния за един адмирал начин, като издава заповеди и очаква всяка една от тях да бъде изпълнена. Не понася да се пие по време на обяд. Във военноморския флот демонстрираното от него неодобрение би могло да накара подчинените му да се превърнат в пълни въздържатели, но в ЦРУ гледат на него като на тиранин, при това и моралист. Негодуванието срещу него идва и от склонността му да прави поправки и догадки в работата на аналитиците и да налага собствените си виждания.
	По времето на Търнър плащът на секретността, който обвива ЦРУ, полека-лека изчезва. Той създава отдел за връзки с обществеността, ръководен от бивш военноморски офицер. За да се противопостави на отрицателното отношение към ЦРУ в университети и колежи, Търнър кани ректорите им на семинари в централата.
	След оттеглянето си от поста директор на ЦРУ Търнър се отдава на лекторска и писателска дейност. Книгата му „Секретност и демокрация“ („Secrecy and Democracy“, 1985) е разказ за четирите му години като директор на ЦРУ. Когато предава ръкописа за преглед, служители на ЦРУ изискват повече от 100 места да бъдат преработени и махнати. В уводните си думи Търнър подчертава, че цензурата има за цел да защитава по-скоро ЦРУ, отколкото самите тайни. През 1994 г. на конференция по въпросите на разузнаването той критикува остро ЦРУ, защото не успява да предвиди падането на шаха на Иран, нито разпадането на Съветския съюз.


	Търпил, Франк

	Вж. УИЛСЪН, ЕДУИН.


	Тюбървил, Томас

	Английски рицар, служил на френския крал Филип IV и шпионирал в полза на Франция. По време на Англо-френската война от 1293–1298 г. се опитва да настрои шотландците и уелсците срещу английския крал Едуард I.


	Тюмел, Паул

	Британски ДВОЕН АГЕНТ в германския АБВЕР. Той е агент в Абвера от 1934 г. Преди избухването на Втората световна война служи в Дрезден и Прага, а след това — на Балканите и в Турция. Тюмел е доверено лице на ръководителя на Абвера ВИЛХЕЛМ КАНАРИС. Той е своего рода канал за връзка, чрез който антифашистите в Германия се свързват с останалия свят. Получаваната от антифашистите секретна информация Тюмел препраща на английските власти. Първоначално той работи за майор ФРАНТИШЕК МОРАВЕЦ — ръководител на чешката служба за военно разузнаване, който му дава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _А54_. С достъпа си до Абвера и до СД — нацистката служба за сигурност, Тюмел осигурява изумително точна и своевременна разузнавателна информация. Той предрича германската окупация на Чехословакия през март 1939 г. и дава възможност на англичаните да изведат Моравец и семейството му от страната. Предава на съюзниците почти всичко за Луфтвафе още в началото на войната.
	След окупирането на Чехословакия Тюмел предава разузнавателни сведения само с помощта на чешкото съпротивително движение. През февруари 1942 г. е арестуван от ГЕСТАПО и предаден на военен съд. Успява да си издейства освобождаване, като ги убеждава, че се е опитвал да се внедри в чешката съпротива.
	Тюмел толкова добре е работил за британското разузнаване, че сър СТЮЪРТ МИНГИС — ръководител на МИ–6, веднъж казва: „Ние привеждахме движението на нашите армии според получената поредна информация от _А54_.“ След арестуването и освобождаването му англичаните решават да го изтеглят, като спасителната операция носи кодовото наименование _Антропоид_. Опитът се проваля и Тюмел отново е арестуван. Хвърлен е в затвора за държавна измяна и през април 1945 г. е екзекутиран.
	Чешкото му кодово име е _Франта_, както още _д-р Холм_ и _Рене_.


	Тюринг, Алън (1912–1954)

	Английски математик и криптолог в ПАРК БЛЕЧЛИ през Втората световна война, ръководител на групата, която открива начин да се проникне в тайната на шифровата машина _ЕНИГМА_.
	Дядото на Тюринг по майчина линия е известният гений, спасил англичаните в Индия с изобретяването на вентилатор, който охлажда субконтиненталния горещ и влажен въздух. Следвайки стъпките на дядо си, през 1936 г. — 2 години след като завършва Кеймбридж — Тюринг написва проучването „За пресмятането на числата“ („On Computable Numbers“), с което предсказва появата на компютрите. Теоретичната му версия, наречена „универсална машина на Тюринг“, може, както той казва, да имитира всяка друга машина.
	Като прилагат теорията в реалността, Тюринг и колегите му от Парк Блечли са изправени пред предизвикателството на машината _Енигма_ — те имат за задача да създадат друга машина, която да разгадае принципа й на действие. Екипът създава БРОНЗОВАТА БОГИНЯ — „огромен шкаф с цвят на мед“. Това е примитивен компютър, който разчита първите кодове през април 1940 г. и е началото на грандиозната операция _УЛТРА_ — епохалното откритие, което дава на съюзниците възможността да разчитат германските кодове.
	По-късно, когато германците усъвършенстват _Енигма_, криптолозите в Парк Блечли, като използват теориите на Тюринг, създават _КОЛОС_ — първия компютър, който може да бъде програмиран.
	Тюринг е дългокос млад мъж, облечен в „смачкани мръсни дрехи“ и е ХОМОСЕКСУАЛИСТ. В началото на 1944 г. учениците от близкия до Парк Блечли град се оплакват, че Тюринг ги тормози. Той е прехвърлен в секретна радиолаборатория на МИ–6 в Парк Ханслоуп в Бъкингамшир. Докато колегите му в Парк Блечли извършват монтаж на първия модел на _Колос_, той работи върху създаването на гласов шифратор.
	След войната хомосексуалността на Тюринг му причинява немалко неприятности и представлява риск за специалните служби, както смятат началниците му. В Манчестър той е привлечен под съдебна отговорност за хомосексуализъм. Тюринг се самоубива с цианкалий.


	У

	Уайсман, Уилям (?–1962)

	АГЕНТ ЗА ВЛИЯНИЕ, представител на британските секретни служби в САЩ през Първата световна война.
	Завършил е университета в Кеймбридж, където е шампион по бокс. Уайсман произхожда от заслужила династия на морски офицери и е имал титла баронет. Пробва се в журналистиката (много рядко се публикуват негови работи) и в драматургията (нито една негова пиеса не е поставена на театрална сцена). След неуспешните си литературни опити заминава за Америка, захваща се с бизнес в Канада и Мексико и успява да натрупа състояние.
	В началото на Първата световна война се връща във Великобритания и постъпва като доброволец в армията. Повишен е в звание капитан от леката пехота на Корнуелския херцог. През 1915 г. при немска атака е обгазен във Фландрия, завръща се в Лондон и след възстановяването си постъпва в МИ–1(с) — външния отдел на Бюрото на секретните служби и предшественик на МИ–6. През 1916 г. е изпратен в САЩ. Поръчано му е да докладва за всички саботажи на германските агенти в американските оръжейни предприятия, свързани с Великобритания. Освен това е и председател на Британската търговска комисия и прави всичко, което е по силите му, САЩ да влязат във войната.
	Веднъж Уайсман получава от администрацията на президента Уилсън значителната сума от 75 000 долара, която да изпрати с избран от самия него АГЕНТ в Русия. Американците и британците са се надявали по такъв начин да удържат Русия във войната с Германия. Агентът е СЪМЪРСЕТ МОЪМ. След като Америка влиза във войната през април 1917 г., Уайсман прави всичко възможно американците да получат колкото се може повече и по-качествена информация за противника, като споделя с тях всички сведения, с които разполага. Полковник Едуард Хаус — главен съветник на президента Уилсън, казва пред крал Джордж V, че Уайсман е „един от най-квалифицираните млади хора, които съм срещал“. Уайсман редовно се среща с парламентаристи, американски официални лица и няколко пъти — с президента Уилсън. Уайсман е приет и за член на СТАЯТА.
	Работата на Уайсман в САЩ е изключително успешна. Като си припомня този успех през май 1940 г., министър-председателят Уинстън Чърчил дава поръчение на сър УИЛЯМ СТИВЪНСЪН да създаде в Ню Йорк организация, аналогична на тази, която някога е ръководил Уайсман. Новата организация получава названието БРИТАНСКА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ.
	Само месец по-рано британският генерален консул в Сан Франциско е информирал посолството във Вашингтон, че към него се е обърнал познат, който има връзки с германския консул. Човекът искал да се установи връзка, но съвсем поверително с представител на английското правителство. Стивънсън съобщава за този контакт на ФБР, които подслушват телефонните разговори на германския консул. След като разговаря с директора на ФБР ЕДГАР ХУВЪР, Стивънсън поканва пенсионирания Уайсман да установи контакта.
	Уайсман работи като посредник с германския консул — висш военен от Първата световна война. Срещат се в Сан Франциско. Въпросът за провеждане на преговори с Хитлер бързо е отхвърлен и разговорът се прехвърля към възможността за възстановяване на монархията в Германия с помощта на германската армия! (Кайзерът е абдикирал през 1918 г.) Уайсман и консулът разговарят няколко пъти. Уайсман извлича значителна ПОЛИТИЧЕСКА и стратегическа информация в хода на разговорите.
	Американският държавен департамент научава за тези разговори и контактът е преустановен, тъй като разговорите могат да накърнят неутралитета на САЩ.


	_Уайт клауд_

	Военноморски спътник за морско проследяване. Съгласно проекта, над който работят ВМС и Управлението за национално разузнаване, се предвижда група от 3 спътника, разположени в триъгълник и оборудвани с радиолокационна и електронна апаратура за разузнаване, да засичат местоположението на вражеските кораби.
	Системата _Уайт клауд_ така и не е реализирана, но през това време Съветският съюз пуска свои спътници за наблюдение на Световния океан.
	Вж. РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Уайт, Дик (Голдсмит) (1906–1993)

	Със своята 32-годишна кариера в разузнаването Уайт успява да служи като директор и на МИ–5, и на МИ–6. За него се говори, че е професионалист „до мозъка на костите“.
	Получава образованието си в колежа на Стортфърдския епископ и в оксфордския колеж _Крайст чърч_. След това учи 2 години в Мичиганския и Калифорнийския университет. За кратко време е преподавател. Кариерата му в разузнаването започва в МИ–5 през 1936 г. Преди войната работи 9 месеца в Германия, а през войната служи във ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ и се издига до звание полковник. Работи в щаба на генерал Дуайт Айзенхауер — главнокомандващ съюзническите войски в Западна Европа.
	След Втората световна война е отново в МИ–5 и през 1946 г. е назначен за директор на Отдел _В_ (КОНТРАШПИОНАЖ). Заема този важен пост до избирането му за генерален директор през 1953 г. През 1955 г. получава рицарско звание.
	След неуспешния опит на МИ–6 да се добере до научно-техническите подробности за съветския кораб _Орджоникидзе_ в пристанище Портсмут (използван е възрастният водолаз ЛАЙЪНЪЛ КРАБ) за генерален директор на МИ–6 е назначен Уайт. Преместването е направено прибързано за наказание на разузнавателната служба за това, че е поставила правителството в неловко положение, извършвайки шпионаж на кораба, на който е пътувал съветският лидер Никита Хрушчов до Великобритания.
	Уайт е първият непрофесионален военен, който оглавява МИ–6. Приемайки поста, той научава, че са били пренебрегнати препоръките му ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ да не бъде приеман отново в разузнаването. Самият Уайт е разпитвал Филби през 1951 г. и е бил убеден, че е съветски АГЕНТ. Но министър-председателят Харолд Макмилан само няколко месеца преди това е заявил пред обществото, че срещу Филби няма доказателства.
	След като излизат наяве нови доказателства, Уайт изпраща Никълъс Елиът в Бейрут, за да изтръгне признание от Филби. Там Филби работи като журналист — отново благодарение на препоръките на МИ–6. Операцията завършва с провал — Филби успява да избяга в Съветския съюз. Въпреки че е огорчен от бягството на Филби, Уайт вярва, че е постъпил правилно, като се е опитал да върне Филби във Великобритания.
	По-късно в книгата си „Моята тиха война“ („My Silent War“, 1969) Филби дава мнението си за Уайт като ръководител на Отдел В в МИ–5:

	Той бе приятен и скромен човек, винаги готов да назове пръв своите недостатъци. Най-очевидната му грешка бе склонността му да се съгласява с последния, с когото бе разговарял. Верен на здравия си разум, той гледаше да възлага много работа на подчинените си, но като ръководител се грижеше за добрия микроклимат в отдела… Умението му да избягва кавги имаше значение за крайния резултат.

	Все още под заплахата от съветски шпиони в разузнавателните служби, Уайт е принуден да окаже подкрепа на КОМИСИЯТА _ФЛУЪНСИ_, създадена, за да разследва дали РОДЖЪР ХОЛИС — негов приемник на поста в МИ–5, е съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ.
	Офицерът от МИ–5 ПИТЪР РАЙТ описва Уайт в книгата си „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) така: „Той бе висок, слаб, но с атлетична фигура и остър поглед. Имаше нещо у него, което напомняше за Дейвид Нивън, същите безупречни английски маниери, ненатрапчивия чар и невероятния усет към облеклото. Наистина, сравнен с другите директори на МИ–5 бе определено разпуснат.“ Райт дава и мнението си за преместването на Уайт от МИ–5 в МИ–6:

	Решението Дик Уайт да бъде назначен за директор на МИ–6 според мен бе една от основните грешки в следвоенната история на английското разузнаване. Симптомите се усещаха още в средата на 50-те години, но под негов контрол МИ–5 вече крачеше бързо към модернизацията. Той съзнаваше необходимостта от промяна, а почитта, която хранеше към традициите, щеше да му помогне да осъществи поставените цели без сътресения. Той бе преди всичко офицер от контраразузнаването, със сигурност най-добрият през XX в., отлично обучен за поста на генерален директор. Той познаваше хората, разбираше проблемите и имаше идея, каква трябва да бъде ефективната организация за контрашпионаж, която искаше да създаде.

	Уайт се оттегля от МИ–6 през 1968 г. Официално излиза в оставка през 1972 г., като остава „на повикване“ от правителството.


	Уведомяване „Д“

	Конфиденциално цензурно предупреждение, издадено от британския КОМИТЕТ ЗА ПЕЧАТ И РАДИО (в състава му влизат 16 души, в това число представители на държавни структури и средствата за масова информация). Уведомяване „Д“ важи само за издатели и главни редактори и съдържа молба да се въздържат да дават гласност на сведения чрез пресата, които са защитени от ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА и разгласяването на които, даже и да не са формално престъпление, може да бъде в разрез с националните интереси.


	УВР

	УПРАВЛЕНИЕ ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Уд, Джеймс

	Сержант от военновъздушните сили на САЩ, работил в Управлението за специални операции. Арестуван през 1973 г., след като от ФБР го засичат да се среща със съветски дипломат. АГЕНТИТЕ откриват много секретни документи в колата му, взета под наем.
	Уд е заловен по линия на дипломата Виктор Чернишов — първи секретар на съветското посолство във Вашингтон, който е под непрекъснато НАБЛЮДЕНИЕ от страна на ФБР.
	Уд оказва сътрудничество на ФБР. Присъдата му е позорно уволнение и 2-годишен затвор.


	Удар с подвеждаща информация

	ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ, подадена в чужбина от някоя разузнавателна агенция с цел подвеждане на хората там. След това обаче тя се препраща в страната, откъдето е дошла, със същата цел. УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, в свидетелските си показания пред КОМИСИЯТА _ЧЪРЧ_ през 1977 г. признава, че ЦРУ е разпространявало информация, която се е връщала като бумеранг в Съединените щати и средствата за масова информация са я приемали за истина. (Вж. ДЕЗИНФОРМАЦИЯ.)


	Удуърд, Боб (1943)

	Журналист от вестник _Вашингтон поуст_, чиито публикации (в съавторство с Карл Бърнстейн) за аферата _УОТЪРГЕЙТ_ довеждат до оставката на президента Никсън. В книгата си „Воал: тайните войни на ЦРУ 1981–1987“ („Veil: The Secret Wars of the CIA 1981–1987“) пресъздава документално времето на директора на Централното разузнаване УИЛЯМ КЕЙСИ, поставен на този пост от президента Рейгън.
	Удуърд е учил в Йейлския университет и е участвал в програмата на Военноморския запасен тренировъчен корпус (ВЗТК). През 1965 г. е повишен и служи в командването на кораб и крайцер, а през втората половина от 5-те години активна служба е във военноморските комуникации в Пентагона.
	През 1971 г. започва работа във вестник _Вашингтон поуст_. С приятеля си репортер Карл Бърнстейн пуска историята, че проникванията в _Уотъргейт_ са извършени от Белия дом. Двамата с Бърнстейн описват падането на Никсън в книгите си „Цялото президентско войнство“ („All the President’s Men“, 1974) и „Последните дни“ („The Final Days“, 1976). По първата книга през 1976 г. е създаден филмът „Цялото президентско войнство“ с участието на Дъстин Хофман в ролята на Бърнстейн и Робърт Редфорд в ролята на Удуърд.
	Книгата на Удуърд „Воал“ („Veil“, 1987) разказва как Кейси получава свобода на действие от Рейгън и е вероятно най-влиятелният директор в 40-годишната история на ЦРУ. След публикуването на „Воал“ президентът Рейгън отрича книгата като „прекалено голяма художествена измислица за човек, който изобщо не можеше да общува с другите“. По-голямата част от споровете около книгата е съсредоточена върху интервюто, взето на смъртното легло на Кейси, за което вдовицата твърди, че никога не е провеждано. „Това интервю, — казва Удуърд, — беше само за 5 минути и Кейси успя да изрече само 19 думи.“
	Рейгън обаче признава, че някои от разкритията в книгата са истина. Той потвърждава например, че е подписал секретна заповед, с която разрешава контратерористични действия в Ливан.
	Удуърд пише книгата като заместник главен редактор по въпросите на разузнаването във вестник _Поуст_.


	Уебстър, Уилям (1924)

	Единственият, който последователно е бил директор на ФБР (1978–1987) и ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (1987–1991). Оттегля се заради отправените към него критики от някои представители на администрацията на президента ДЖОРДЖ БУШ и конгресмени заради провали на разузнаването при американското нашествие в Панама през 1989 г. и неспособността на ЦРУ да предвиди иракското нападение над Кувейт през 1990 г.
	Уебстър защитава бакалавърска степен в колежа _Амхърст_ и научна степен по право в юридическия факултет на Вашингтонския университет в Сент Луис през 1949 г. След като практикува право в Сент Луис, през 1960 г. става прокурор в щата Мисури. През 1971 г. президентът Никсън го назначава за федерален съдия.
	През 1978 г. Картър предлага на Уебстър мястото на директор на ФБР (обикновено назначението на този пост е за 10 г.). Самият Уебстър не се е борил за този пост, но се съгласява с предложението и си поставя за цел да формира сред обществото ново мнение за ФБР в противовес на създаденото след скандала _УОТЪРГЕЙТ_ и дългогодишната автократска политика на бившия директор ЕДГАР ХУВЪР, който през 1972 г. умира в кабинета си. Като директор на ФБР Уебстър предлага значително да бъдат намалени материалите, подлежащи на засекретяване, смятайки, че това малко или много ще намали напрежението в „шпионското“ противопоставяне между САЩ и СССР. В същото време той прави изказвания за ограничаване броя на лицата с достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ материали, за да може по този начин да се намалят и възможностите за шпионаж. „Наоколо се мотаят хора с пълни багажници със секретни материали и ги оставят или вкъщи, или на бюрата си нощем и ги държат в готовност… като начин да си осигурят пари [от чуждо разузнаване], в случай че имат нужда“, казва той.
	Уебстър провежда и по-агресивна политика срещу шпионите. На обществено събиране във Вашингтон той заявява: „През 1884 г. са произнесени 3 присъди за шпионаж, което е значително повече, отколкото предишната година. А тази година [1985] имаме 9 присъди. Ако през 1984 г. сме арестували 8 души по обвинение в шпионаж, тази година арестуваните са 14.“
	След смъртта на УИЛЯМ КЕЙСИ през май 1987 г. за директор на Централното разузнаване е назначен Уебстър. Той се зарича да възстанови репутацията на ЦРУ, която е напълно дискредитирана след аферата ИРАН — КОНТРИ. Преди края на годината той уволнява двама служители на ЦРУ, въвлечени в аферата, понижава един и наказва с порицание други четирима.
	Скоро след като поема ЦРУ, Уебстър заявява пред комисията по разузнаването в Конгреса, че е реорганизирал управлението с цел да подобри КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО и да засили системата за сигурност в американските посолства по цял свят. (ЦРУ обаче няма да успее и през следващите 6 години да разобличи ОЛДРИЧ ЕЙМС, който шпионира за Съветския съюз и работи в КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на ЦРУ.)
	На 8 май 1991 г. Уебстър подава оставка, но президентът Буш настоява да остане до 31 август 1991 г.


	_Уедър_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на СТРОГО СЕКРЕТНАТА система за комуникации в американската военноморска ОПЕРАТИВНА ГРУПА 157 (ОГ 157). Използвана е от Хенри Кисинджър — съветник по националната сигурност на президента Никсън, за организирането на тайно пътуване до Китай през 1971 г. Тъй като се страхува от изтичане на информация, Кисинджър решава да прескочи системите за комуникация в Белия дом и Държавния департамент.
	В системата _Уедър_ е използвана стара машина на АНС за кодиране. Тя шифро`ва съобщения, преди да бъдат предадени на съществуващата военноморска система за комуникации, където закодираното съобщение се шифрира повторно. По този начин единствено специалистите на ОГ 157, които изпращат и приемат кодираната информация, могат да прочетат двойно кодираното съобщение.
	КУРИЕР на ОГ 157 поема съобщението на Кисинджър от Белия дом. След това офицер на ОГ 157 го кодира и го препраща в службата на ОГ 157 във военноморската база в Йокосука, Япония, близо до Токио. Командирът на частта го разкодира и лично го отнася в търговското представителство в Токио.
	Кисинджър е използвал системата на ОГ 157, за да се свързва с американските делегати на конференцията на четирите велики сили в БЕРЛИН.


	Уейлън, Уилям

	Специалист от разузнаването на американската армия, арестуван през 1966 г. за шпионаж в полза на Съветския съюз в продължение най-малко 2 години, докато е бил в Обединения комитет на началник-щабовете. Уейлън е обвинен в предаване на „информация, свързана с атомни оръжия, ракети, военни планове за защитата на Европа, информация за плановете за ответен удар на стратегическото военновъздушно командване на САЩ и информация за движението на войските, документи и записки за националната отбрана на САЩ“. Осъден е на 15 години затвор.
	Смята се, че Уейлън е разконспириран от генерал-майор ДМИТРИЙ ПОЛЯКОВ — сътрудник от съветското ГРУ, който шпионира за Съединените щати в продължение на близо 20 години.


	Уелч, Ричард (1929–1975)

	Представител на ЦРУ в Атина, убит на 23 декември 1975 г., след като Филип Ейджи — бивш АГЕНТ на ЦРУ, призовава служителите на ЦРУ към публично огласяване и „неутрализиране“ на своите бивши колеги, работещи в чужбина. Уелч е оперативен работник от кариерата в ЦРУ. Назначен е за резидент в гръцката столица под ПРИКРИТИЕТО на специален помощник на посланика и представител на Държавния департамент. Но функцията му е добре известна в Атина.
	През 1975 г. Ейджи пише статия във враждебно настроеното към ЦРУ списание _Контраразузнавач_, в която настоява агентите на ЦРУ да бъдат обявявани и „неутрализирани“. В друг материал на същото списание се споменава, че Уелч в действителност е представител на ЦРУ в Атина. Въз основа на публикацията в списание _Контраразузнавач_ атинският вестник _Антина нюз_ през ноември 1975 г. също пише срещу Уелч и даже посочва домашния му адрес.
	На 23 декември той е застрелян пред дома му от трима мъже, които заявяват, че са членове на лявата организация _Революционна организация 17 ноември_. Уелч е погребан в националното гробище Арлингтън. На официалната церемония присъстват президентът Форд и много висши служители, включително ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ УИЛЯМ КОЛБИ.
	Говорител на списание _Контраразузнавач_ заявява: „Ако трябва някой да бъде винен за смъртта на господин Уелч, то това е ЦРУ. Ние не бихме искали да бива убиван който и да било.“


	Уест, Найджъл (1952)

	Псевдоним на Рупърт Алъсън — водещ писател от времето на Студената война по въпросите на английското разузнаване. Книгите му са написани след изключително внимателни проучвания и „насоки“, дадени от разузнавачи.
	Син на бивш депутат консерватор, през 1987 г. Уест успешно се кандидатира също за депутат от Консервативната партия. Работил е в градската лондонска полиция. Разузнаването го заинтригува, когато прочита няколко документални книги по този въпрос. Заедно с Доналд Маккормик прави проучване и през 1980 г. излиза в съавторство документалната серия на _Би Би Си_ „Шпионин“ („Spy“).
	Сред книгите му са „МИ–5: Операциите на британската Служба за сигурност 1909–1945“ („MI5: British Security Service Operations 1909–1945“, 1981); „Въпрос на доверие. МИ–5 1945–1972“ („A Matter of Trust. MI5 1945–1972“, 1982); „МИ–6: Операциите на британската Секретна разузнавателна служба 1909–1945“ („MI6: British Secret Intelligence Service Operations 1909–1945“, 1983); „Отделът — история на Специалния отдел на градската полиция 1883–1983“ („The Branch — a History of the Metropolitan Police Special Branch“, 1983); „Несигурен свидетел. Митове за шпионажа от Втората световна война“ („Unreliable Witness. Espionage Myths of the Second World War“, 1984); „ЩПК*: тайната радиовойна 1900–1986“ („GCHO: The Secret Wireless War 1900–1986“, 1986) (в Съединените щати публикувана под заглавието „Тайните на сигналното разузнаване“ („The SIGINT Secrets“, 1988)); „Лов на шпиони: издирване на съветски шпиони в МИ–5“ („Mole Hunt: Searching for Soviet Spies in MI5“, 1987); „Синият списък“ („The Blue List“, 1989) — първият му роман, в който защитава тезата, че Харолд (Ким) Филби в действителност е бил двоен агент, работил против съветските разузнавателни служби. Романът му „Кубински блъф“ („Cuban Bluff“, 1991) пресъздава КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА.
	[* Щаб на правителствените комуникации. — Б.р.]
	Ръкописът на „Въпрос на доверие“ е откраднат от висш офицер на Службата за сигурност (МИ–5), за да бъде спряно публикуването. По това време е изпратено в САЩ друг екземпляр за издаване. Заглавието е променено на „Циркът. Операциите на МИ–5 1945–1972“ („The Circus. MI5 Operations 1945–1972“, 1982). На 12 октомври 1982 г. английското правителство иска по съдебен път да спре публикуването на книгата, тъй като „провеждането на разузнавателни разследвания и операции може да бъде поставено в рисковано положение“. Съдът издава необходимата забрана и я предава на издателя. Тогава и издателят, и Уест научават за нея за пръв път.
	В американското издание на книгата Уест твърди след проведени разговори с разузнавачи, че „някои имена ще бъдат премахнати“, тъй като става въпрос за офицери, „които са предприемали опасни мисии в чужбина, и ако бъдат идентифицирани, това ще представлява заплаха за тях“. След като имената са променени, книгата е публикувана.


	Уесън

	Псевдоним, под който сержант от военновъздушните сили на САЩ шпионира за руснаците. Уесън е роден в Англия, служи във военновъздушните сили от 1957 до 1963 г. отначало като радист, а след това — като оператор на оръжейни системи. Разследване за шпионска дейност във военновъздушните сили води до подлагането му на разпит. Следователите са убедени, че е шпионин. В досието и докладите му е даден псевдонимът Уесън. Развитието на случая не е публично оповестено.


	УЗОС

	Управление за защита на отбраната и сигурността (Direction de la Protection de la Securite de la Defense — DPSD) — френска разузнавателна агенция, която отговаря за вътрешната сигурност във военните бази и съоръженията за защита.
	Агенцията, известна под името Секюрите милитер (Securite militaire — Военна сигурност), отначало отговаря за тези дейности, но понякога извършва ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ и съставя досиета за политическите убеждения на служещи във въоръжените сили. Следвайки френската традиция при грешки от страна на разузнавателна агенция да се променя името, през 1981 г. Секюрите милитер се превръща в УЗОС.
	От 1992 г. УЗОС е под командването на Управлението на военното разузнаване, също както и ВТОРО БЮРО.


	Уизнър, Франк (?–1965)

	Един от известните представители на американското разузнаване, който служи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) през Втората световна война и в ЦРУ — по време на Студената война.
	През 1934 г. завършва юридическия факултет към университета на Вирджиния, след което постъпва в правна фирма на Уолстрийт. Когато САЩ влизат във Втората световна война, той е мобилизиран и разпределен във военноморския флот. Получава назначение в УСС, след като работи в отдела за TP (тайно разузнаване). След войната капитан III ранг Уизнър е един от сътрудниците в УСС, които отговарят за ОРГАНИЗАЦИЯ ГЕЛЕН и наблюдават съветското присъствие в Източна Европа.
	Уизнър се завръща на Уолстрийт, но интересът му към международните въпроси го кара през 1947 г. да постъпи на работа в Държавния департамент като помощник-секретар по въпросите на окупираните страни.
	През юни 1948 г. СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ създава Управление за координация на политиката (УКП) към ЦРУ със задачата да изпълни програмата за политическа, психологическа и икономическа война срещу Съветския съюз. По замисъл УКП ще бъде финансирано от неизползвани фондове на ЦРУ и няма да бъде под контрола на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Ръководителят на УКП ще получава насоките си за действие от обединен съвет на Министерството на отбраната и Държавния департамент. Държавният секретар Джордж Маршал избира Уизнър за ръководител на УКП.
	„Системата бе нещо съвсем неопределено, но хубавото бе, че проработи такава, каквато бе…“ — пише ветеранът от разузнаването Рей Клайн в „Тайни шпиони и учени“ („Secret Spies and Scholars“, 1976).
	УКП се разраства бързо. В историята си за американското разузнаване „Предателство на честта“ („Honorable Treachery“, 1991) Дж. О’Тул пише:

	Въпреки че бе изключителен и енергичен, Франк Уизнър нямаше талант за ръководител и откри, че трудностите при управлението на новосъздадена правителствена организация се определят до голяма степен от същността на тайните операции. Американското правителство имаше малък опит с подобни неща. Военновременното УСС си бе научило урока, а най-основният бе, че тайните операции не могат да се управляват с бюрократични принципи, като се следват стриктните принципи на властта.

	УКП страда и от съревнованието с някои други отдели на ЦРУ, най-вече с Отдела за специални операции. Когато става директор на Централното разузнаване, Уолтър Бедел Смит предприема стъпки УКП да премине към ЦРУ. Създаден е нов Планов отдел — название за ПРИКРИТИЕ, който да ръководи както УКП, така и Отдела за специални операции. Промяната е извършена през 1951 г. За ръководител на Плановия отдел е назначен АЛЪН ДЪЛЕС, а Уизнър остава ръководител на УКП.
	Когато през юни 1950 г. започва Корейската война, УКП на Уизнър създава бази в Япония, за да провежда от тях операции в Корея. Дори и след американското дебаркиране в Инчхон, което е началото на масираното съюзническо дебаркиране, УКП продължава да провежда тайни операции зад вражеските линии.
	През август 1952 г. УКП и Управлението за специални операции се сливат и Уизнър става директор (Дълес вече е повишен за заместник-директор на Централното разузнаване). Заместник на Уизнър е Ричард Хелмс — бъдещ директор на Централното разузнаване.
	Операциите на Уизнър получават все по-голям размах, тъй като той вече се опитва да разпали антисъветски движения в Източна Европа. През 1956 г., когато в Унгария избухва т.нар. контрареволюция, Уизнър настоява агентите му да помогнат на унгарците и да създават условия и в другите страни в Източна Европа — предложение, което е наречено операция _Червени чорапки_. Президентът Айзенхауер отказва на Уизнър и унгарското въстание скоро е потушено от Червената армия. Уизнър, който по време на унгарските събития е във ВИЕНА и посещава унгарската граница по време на бунта, се връща паднал духом в САЩ. Скоро той пренасочва усилията си и се опитва да предизвика армейски преврат срещу просъветския лидер на Индонезия Сукарно. Този опит също се проваля и това довежда Уизнър до още по-силна депресия. Той постъпва в болница за 6 месеца с диагноза нервна преумора и остра форма на хепатит.
	Когато се връща на работа, Дълес — новият директор на Централното разузнаване, го изпраща в Лондон като резидент. Но проблемите му се задълбочават и през 1961 г. той подава оставка. Четири години по-късно се самоубива с ловна пушка.


	Уилкинс, Джон (1614–1672)

	Епископ на Честър, Англия, криптограф на Джон Търлоу. Изобретява шифрови системи и написва ръководство по този въпрос за Търлоу. Кодовете му широко се използват през Гражданската война в САЩ.
	Уилкинс е парламентарист по времето на Оливър Кромуел, непосредствено след екзекуцията на крал Чарлс I през 1649 г., оцелява и служи на крал Чарлс II, когато през 1660 г. монархията е възстановена.
	Уилкинс е написал и много работи по технически въпроси. В книгата „Математическа магия“ („Mathematical Magic“) той описва предимствата на „потопени плавателни съдове“ за пътувания в полярните райони. Такъв съд няма да бъде заплашван от ледовете, студа и лошите атмосферни условия, с които се сблъскват обикновените кораби. Несъмнено той е първият, който пише за подводникови операции в Арктика.


	Уилкинсън, Джеймс (1757–1825)

	Офицер от американската армия, който шпионира в полза на Испания.
	Уилкинсън служи при генерал-майор Бенедикт Арнолд по време на Войната за независимост на Северна Америка и е повишен в звание бригаден генерал през 1777 г. На следващата година става секретар на военния съвет, но не успява да се задържи на този пост, тъй като участва в заговора за отстраняването на генерал Джордж Вашингтон като главнокомандващ армията. През останалата част от кариерата си в армията Уилкинсън продължава да заговорничи против началниците си.
	След Войната за независимост Уилкинсън заминава за Кентъки, тогава част от Вирджиния, където работи като испански агент. Неговата цел е районът да остане извън Съединените щати. Кентъки става щат през 1792 г., но Уилкинсън, който все още е в армията, продължава подривната си дейност и съдейства на испанците да присъединят западните територии.
	През 1796 г. той става командващ генерал на американската армия. Продължава да работи за Испания и дори полага клетва за вярност пред испанския крал. През 1805 г. като губернатор на Луизиана заговорничи с вицепрезидента на САЩ Аарън Бар да създадат империя на Запад. По-късно предава Бар и свидетелства срещу него като главен свидетел, когато Бар е изправен пред съда по обвинение в държавна измяна (и оправдан).
	Уилкинсън успява да излезе от това съдебно дело, както и от още 2 на военния съд по обвинения в неумело ръководство през войната от 1812 г. През 1815 г. е повишен в звание генерал-майор, а през 1815 г. се уволнява с почести. Умира в Мексико, търсейки отпуснатата му земя в Тексас. За него се казва, че е загубил всяка битка и е спечелил всеки съдебен процес. Историкът Фредерик Джаксън Търнър нарича Уилкинсън „най-перфектния майстор на държавната измяна, когото страната познава“.


	Уилкинсън, Тиъдор (1888–1946)

	Директор на военноморското разузнаване на САЩ по време на нападението над Пърл Харбър.
	През 1909 г. Уилкинсън завършва с отличие Военноморската академия. Служи в щаба, както и на бойни кораби. От 1920 до 1926 г. последователно командва 4 есминеца, а по-късно и линейния кораб _Мисисипи_.
	Историкът Самюъл Елиът Морисън пише, че в началото на Втората световна война Уилкинсън „беше един от най-значителните умове във въоръжените сили“. Като контраадмирал през октомври 1941 г. той е назначен за директор на военното разузнаване. По неговите съвети дешифрираните материали _МЕДЖИК_ (японските дипломатически комуникации) се разпределят сред висшите служители във Вашингтон. Уилкинсън и неговият щаб не получават разрешение да дават разузнавателна оценка и по този начин голяма част от _Меджик_ и други разузнавателни сведения са разпилени. Оценката на материалите, предвиждането на бъдещите японски действия и решението, кой трябва да ползва информацията, са отговорност на офицера по военните планове контраадмирал Ричмънд Търнър. Уилкинсън, който разполага с офицери, знаещи японски език, а нюансите в езика са от особена важност при японците, получава нареждане „да не разработва намеренията на врага“.
	Търнър внимателно преглежда тази информация, като подава части от нея само на онези, за които преценява, че трябва да я видят. Затова в американския военноморски флот няма цялостна картина, а още по-малко — във Вашингтон, за действията на японския флот. Но, както пише Морисън в „Изгряващо слънце в Тихия океан 1931 — април 1942“ („The Rising Sun in the Pacific 1931 — April 1942“, 1948): „… когато адмирал Уилкинсън направи същата недооценка на вражеските възможности и надцени здравия разум, както би постъпил всеки друг, резултатът щеше да бъде същият, ако бе признат за виновен.“
	След като Търнър контролира цялата информация, _не_ съществува никаква възможност за цялостен анализ на японските възможности и потенциалната им насока на действие.
	Друг въпрос за спорове е фактът, че Уилкинсън и Търнър задържат разкодираните дипломатически съобщения _Меджик_ и не ги предават на военноморския флот и армейското командване в Пърл Харбър, въпреки че вероятността да окажат помощ на тези командири и да ги алармират за предстоящата японска атака е малка.
	Що се отнася до американските войски на Филипините, то те там са имали своя шифрова машина _ПЪРПЪЛ_, с чиято помощ армейският и военноморският щаб са четели японските дипломатически кодове.
	Липсата на централизиран екип по анализите, а също и недопускането на Уилкинсън да осъществи идеите си и изключително висококвалифицирания си екип неминуемо водят до изненадващото за САЩ нападение.
	Уилкинсън се оттегля от поста директор на военното разузнаване през юли 1942 г. и се прехвърля в Тихия океан като командир на бойни кораби. През останалата част от Втората световна война командва няколко десанта на американските войски на острови, окупирани от японците.
	Уилкинсън загива при автомобилна катастрофа.


	Уилмът, Джеймс

	Вж. БРАУН, РЪСЕЛ.


	Уилс, Едуард (1694–1773)

	Английски епископ, криптограф от XVIII в., наследил дейността на ДЖОН УОЛИС и внука му Уилям Бленкоу като водещи декодировчици по онова време. Става „декодировчикът“ на Англия.
	Уилс, също като Уолис, е свещеник. Но Уилс използва дейността си в декодирането, за да се издигне в църковната йерархия, и достига до епископ на Бат и Уелс. Той успешно използва уменията си да дешифрира кореспонденцията на Франсис Атънбъри — епископ на Рочестър, за да разкрие участието му в конспирация за възстановяването на Стюартите на трона. Криптографът се опасява, че когато докладва за това пред Камарата на лордовете, ще бъде принуден да разкрие техниката на своя уникален занаят. Но за негово щастие лордовете гласуват, „че не е удачно с оглед на обществената сигурност да се задават въпроси на декодировчика, чиито отговори могат да доведат до разкриване тайните на изкуството за дешифриране“. (Атънбъри е осъден и изгонен от Англия.)
	От 1742 г. делото на Уилс продължава неговият най-голям син.


	Уилсън, Едуин

	Служител на ЦРУ, който продава оръжие и експлозиви на либийския лидер Муамар Кадафи.
	Уилсън е арестуван през 1982 г. по обвинение в оръжеен трафик, а по-късно е осъден за заговор за убийството на правителствените следователи, които са го подвели под отговорност. Осъден е общо на 57 години затвор.
	След като служи в американската морска пехота, през 1951 г. Уилсън постъпва в Управлението по сигурността в ЦРУ. Той се внедрява в Международния съюз на моряците и докато все още е в ЦРУ, работи в полза на този съюз. През 60-те години основава КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ към ЦРУ _Кънсалтънтс интернешънъл_. Приблизително по това време границата между личните му сделки и тези на ЦРУ започва да се губи.
	Той се прехвърля от ЦРУ в Оперативна група 157 (ОГ 157) — изключително секретна разузнавателна операция на военноморския флот. Очевидно Уилсън иска да си създаде фирма за прикритие, но всичко свързано с нея е от неофициални източници. Според един от докладите той предлага да се създаде фирма за различни стоки, която да се разпростре по цял свят и по този начин да предостави на ОГ 157 достъп до всички световни пристанища и печалба, с която да се финансират операциите на ОГ 157, след като се приспаднат заплатата и комисионите на Уилсън.
	Сред познатите на Уилсън са полковникът от военновъздушните сили Ричард Секърд — ръководител на военновъздушната консултативна група в Иран, бъдещ генерал-майор, който по-късно играе значителна роля в аферата ИРАН — КОНТРИ.
	През октомври 1975 г. като директор на военноморското разузнаване Боби Рей Инман обмисля преустановяването на дейността на ОГ 157 и командирът на частта уведомява Уилсън, че договорът му изтича на 30 април 1976 г. Уилсън използва връзки в Конгреса, среща се с Инман и му предлага да основе нова Оперативна група. Срещата довежда до окончателното решение на Инман да прекрати дейността на ОГ 157.


	Уилшър, Катлийн

	Член на съветска шпионска мрежа в Канада, разобличена от ИГОР ГУЗЕНКО.
	Завършила е Лондонската школа по икономика и работи в Английската висша комисия. Разочарованието от личния й живот и ненапредването в кариерата я правят добър обект за вербуване от съветското разузнаване. Като член на канадската комунистическа партия тя предава на други комунисти информацията, която извлича от регистъра на комисията, където е помощник регистратор.
	Арестувана е на 15 февруари 1946 г. и на 3 май е осъдена на 3 години затвор. Съветското й кодово наименование е _Ели_.


	Уилъби, Чарлс (1892–1972)

	Началник на разузнаването (Г–2) на армейски генерал Дъглас Макартър от 1941 до 1951 г. Уилъби минава за параноик и изключително податлив на емоционален стрес. Като началник често избухва, крещи на подчинените си, а за обидите използва термина _УЛТРА_ за истинско неудоволствие на другите разузнавачи и офицерите от КОМРАЗ.
	Рожденото му име е Карл Вайденбах. Роден е в Германия. Учи в Европа и завършва философия и съвременна литература. След няколко посещения в Съединените щати през 1910 г. получава американско гражданство. Същата година постъпва в армията и през 1914 г. успява да завърши военен колеж. По-късно защитава магистърска степен в Канзаския университет.
	През 1916 г. е повишен. Седем месеца по-късно — през юни 1917 г., е изпратен във Франция с Първа дивизия на американския експедиционен корпус. Скоро е прехвърлен във военновъздушния корпус, където преминава авиационно обучение. През 1918 г. се завръща в САЩ и е назначен за ръководител на Първа въздушна пощенска служба.
	През 20-те и 30-те години заема различни постове както в армията, така и в дипломатическите представителства на САЩ в Южна Америка. През 1940 г., вече полковник, е изпратен на Филипините. През юли 1941 г. генерал Макартър е назначен за командващ армейските сили в Далечния изток, а Уилъби е негов помощник началник-щаб по въпросите на разузнаването.
	При японското нападение на Филипините Макартър е принуден да избяга от Корегидор — острова крепост в залива Манила — с моторна лодка и след това със самолет каца в Австралия. Уилъби е единственият щабен офицер, който го придружава. И в Австралия Уилъби продължава да служи като Г–2 на Макартър. Той няма достъп до дешифрираните съобщения _Меджик_ на японските комуникации (за разлика от Макартър и началник-щаба му). Едва след влизането на САЩ във войната той получава необходимото разрешение за достъп. Като началник на разузнаването на американските войски в югозападната част на Тихия океан Уилъби разпростира своята власт над многочислените подразделения в региона, включително над Съюзническото бюро за разузнаване, бреговите наблюдатели на австралийския военноморски флот, над изключително успешния съюзнически отдел за преводи и анализ и др. Но БЕЛ — американска военноморска станция по КРИПТОАНАЛИЗ в Австралия — е под контрола на ръководителя на военноморските операции.
	Уилъби служи при Макартър както по време на войната, така и след нея, когато Макартър е главнокомандващ съюзническите войски в Япония и главнокомандващ силите на ООН по време на Корейската война. През май 1951 г. Уилъби напуска Япония и се завръща в САЩ за лечение. (През 1951 г. Макартър е освободен като главнокомандващ съюзническите сили в Далечния изток.)
	Уилъби е автор на книгата „Конспирация в Шанхай“ („Shanghai Conspiracy“, 1952), в която разказва за съветската шпионска група на Рихард Зорге в Япония. През 1954 г. той издава биографична книга за своя началник — „Макартър: 1941–1951“ („MacArthur: 1941–1951“).
	Критична оценка за дейността на Уилъби идва от негов колега в Тихия океан. В книгата „А аз бях там“ („And I Was There“, 1982) контраадмирал Едуин Лейтън — разузнавач от военноморския флот, пише:

	Уилъби допускаше много грешки като разузнавач, тъй като бе убеден, че понеже непрекъснато и задълбочено чете военна история, е специалист по въпросите на стратегията. Което беше още по-лошо, проявяваше ревност и не понасяше други да се намесват. Макартър, въпреки че добре съзнаваше недостатъците му, го защитаваше, тъй като от цялата „банда“ бе единственият, който бе служил с него без прекъсване от 1941 до 1951 г. Макартър имаше склонност да приема думите му като слово Господне, особено когато Уилъби представяше разузнавателна преценка, която в повечето случаи беше благоприятна.

	(Терминът „банда“ се отнася за висшите офицери на Макартър, които са били с него на Филипините, предимно на Батаан, където американските сили търпят поражение от японците през първите 4 месеца на 1942 г.)


	Уин, Гревил (1919–1990)

	Английски бизнесмен, изпълняващ ролята на посредник между английското и американското разузнаване, от една страна, и полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — западен шпионин в ГРУ (съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ), от друга. Уин учи в Нотингамския университет и през Втората световна война работи във военното разузнаване. През 1950 г. създава свой бизнес с експорт на тежко индустриално оборудване. Пътува често в чужбина и няколко пъти посещава Съветския съюз.
	През декември 1960 г. се среща с Пенковски на конференция по въпросите на търговията в Москва. Пенковски моли Уин да го свърже с английското разузнаване (преди това се е опитвал напразно да се свърже с ЦРУ).
	Уин започва дейността си на посредник през април 1961 г. Урежда Пенковски да бъде разпитан от МИ–6 и ЦРУ при посещенията му в Лондон и Париж.
	През 1962 г. става ясно, че Пенковски е в беда, и се правят планове Уин да уреди бягството му на Запад от търговския панаир в Ленинград (Санкт Петербург). Според плана Пенковски е трябвало да бъде изведен от СССР в един от двата камиона с експонати на Уин. Уин се отправя отначало с камионите към Будапеща също на панаирно изложение с намерение след това през Хелзинки да стигне до Съветския съюз.
	На 2 ноември 1962 г. Уин, напускайки Будапеща, неочаквано е заловен от въоръжени сътрудници на КГБ, качен е в лека кола и е отведен в неизвестна посока. На 22 октомври Пенковски вече е бил арестуван — факт, за който британското разузнаване все още не е било узнало.
	Уин е откаран в Москва и прекарва следващите 6 месеца в ЛУБЯНКА при тежки условия, които понякога се редуват с добро отношение (дори му е позволено свиждане със съпругата му). КГБ се опитва да го принуди да признае за отношенията си с Пенковски.
	Предаден е на съд в Москва заедно с Пенковски през май 1963 г. Уин е признат за виновен в шпионаж и осъден на 3 години затвор и 5 месеца в трудов лагер. В затвора към него се отнасят изключително зле, тъй като руснаците се опитват да осъществят размяна със заловени техни разузнавачи.
	След по-малко от година, прекарана в затвора, на 22 април 1964 г. Уин е разменен с ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ, обвинен от британците за съветски шпионин.
	Несистематизираният разказ на Уин за преживяванията му и връзката му с Пенковски е издаден през 1968 г. със заглавие „Контакт на улица «Горки»“ („Contact on Gorky Street“).


	Уинтърботъм, Фредерик

	Офицер от военновъздушните сили на Великобритания, който отговаря за разпространението на разузнавателните сведения от _УЛТРА_ сред съюзническото командване през Втората световна война. Книгата му „Тайната на Ултра“ („The Ultra Secret“, 1974) е едно от най-ранните свидетелства за огромния успех на съюзниците в декодирането. Въпреки че 2 по-ранни книги разкриват тайната на _Ултра_, творбата на Уинтърботъм става популярна по цял свят (вж. _ЕНИГМА_).
	В началото на Първата световна война той е младши офицер в Кралската глостърска хусарска доброволческа кавалерия. През 1916 г. успява да постъпи на военновъздушна служба и през април 1917 г. участва в битка над Франция. На 13 юли 1917 г. е свален и прекарва следващите 18 месеца като военнопленник.
	След войната учи право в колежа _Крайст чърч_ в Оксфорд. Заема се с фермерство и пътешествия. Когато се завръща във Великобритания през декември 1929 г., Уинтърботъм става представител на ВВС в МИ–6. Често пътува до Германия от 1934 до 1938 г., за да наблюдава действията на германските военновъздушни сили. През 1934 г. се среща лично с Адолф Хитлер и с други видни нацисти, а също и с висши офицери от бързо разрастващото се Луфтвафе. (През 1938 г. германците научават, че Уинтърботъм работи за МИ–6, и той е предупреден повече да не се връща в Германия.)
	В началото на 1939 г. Уинтърботъм създава екип по НАУЧНО РАЗУЗНАВАНЕ в своя отдел в МИ–6. Основната задача на екипа е да наблюдава новите германски оръжия и развитието на електрониката. Това, а също и фактът, че офицерите са в сградата на ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, го подтикват да се заеме с декодиране.
	През август 1939 г. британските декодировчици са преместени в ПАРК БЛЕЧЛИ. Месец след това се местят и някои отдели на МИ–6, а заедно с тях и екипът на Уинтърботъм.
	През лятото на 1940 г., когато британските декодировчици в Парк Блечли започват да дешифрират германските радиосъобщения, Уинтърботъм поема отговорността по разпространяването на тези строго секретни дешифровки. Той добре съзнава необходимостта от прехвърлянето на материалите от _Ултра_ до военните щабове и полевото командване. В съответствие с тази необходимост разработва схема за ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ за работа с разузнавателните сведения от _Ултра_ и с щабквартирите на главните полеви командири. Според схемата ще бъдат използвани специални радиочестоти и практически невъзможните за декодиране ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА при работата с материалите от _Ултра_. Уинтърботъм въвежда правила, които защитават тайната на _Ултра_ от германците и от света 20 години след завършването на войната.
	След войната се пенсионира със звание полковник от авиацията. Получава „скромно“ отличие за службата си. Освен „Тайната на Ултра“ той написва „Нацистката връзка“ („The Nazi Connection“, 1978), в която разказва подробно за дейността си в Германия през 30-те години.


	Уитуърт, Джери (1939)

	Специалист по комуникациите от военноморския флот на САЩ, осигурил секретна информация, включително КРИПТОМАТЕРИАЛИ, на ДЖОН УОКЪР, който пък от своя страна ги предоставя на Съветския съюз. По време на съдебния процес през март-април 1986 г. служител на ФБР заявява, че шпионските действия на Уитуърт са оказали повече вреда на американската сигурност, отколкото шпионажът във връзка с атомната бомба, извършен от Етел и ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ.
	Уитуърт завършва колежа _Коулингс джуниър_ и служи във военноморския флот от септември 1956 до октомври 1983 г. Той е радиоспециалист и през последния етап на 26-годишната си кариера заема няколко важни поста. Работи със спътникови комуникации и различни криптографски системи на борда на няколко кораба, включително на самолетоносача _Ентърпрайс_, а също и в бази на сушата.
	Първите доказателства по бъдещото съдебно дело срещу Уитуърт се появяват през май 1984 г., когато в службата на ФБР в Сан Франциско се получава писмо от някой, който твърди, че е „замесен в шпионаж от няколко години“ и е „предал строго секретни криптографски ключови листове за военни комуникации, технически наръчници, разузнавателни съобщения и т.н.“. В писмото се твърди, че човекът е част от агентурна мрежа и че ФБР могат да се свържат с него чрез обява в _Лос Анджелис таймс_, адресирана до РУС.
	Писмата на РУС, както ги наричат във ФБР, продължават да пристигат до появата на обявата на ФБР. Най-сетне, през август, РУС пише: „Мислих много сериозно и смятам, че ще бъде по-добре, ако престана да ви помагам в разобличаването на организацията, за която говорихме по-рано.“
	Когато на 20 май ФБР залавя Джон Уокър, агентите откриват в ТАЙНИКА полиетиленов плик, натъпкан със секретни документи и 3 писма. Едното от тях се отнася за някой си „Д“, който очевидно е един от шпионите на Уокър, изявил желание да излезе от играта. Като анализират информацията от предишните писма с намереното по време на обиска в дома на Уокър писмо, във ФБР стигат до заключението, че „Д“ напомня за бивш радист от военноморския флот, чието име Джери Уитуърт се е появило по време на проучването на благонадеждността на Уокър. В едно от писмата на Уокър се появява името Бренда и това вероятно е Бренда Рейс — съпруга на Уитуърт.
	Двама агенти се отбиват при Уитуърт в Дейвис, Калифорния. По време на разпита той излиза от стаята — виждат го да изтегля 2 листа от принтера. При претърсването на караваната, в която живее, агентите откриват неумело скритото писмо до Уокър, написано същия ден.
	Уитуърт не е арестуван, агентите на ФБР го държат под очевидно за него самия наблюдение. Позволяват му да се предаде сам, което той извършва на 3 юни. Във ФБР вече са убедени, че и „Д“, и РУС са Уитуърт.
	Съдебните заседатели обвиняват Уитуърт в конспирация с цел шпионаж. Предявени са му и 5 други обвинения за нарушаване на закона за данъчното облагане — не е обявил придобитото по време на шпионската си дейност, което по преценка на властите възлиза най-малко на 332 000 долара. Уитуърт е съден както за шпионска дейност, така и за данъчни престъпления.
	Джон Уокър като част от договореността да постигне благосклонност за сина си МАЙКЪЛ УОКЪР е ключовият свидетел срещу Уитуърт. Срещу Уитуърт свидетелстват също Майкъл, както и бившата съпруга на Джон Уокър — Барбара Джой Кроули Уокър, която е предала самия Уокър. Дъщеря им Лора Уокър Снайдър твърди, че Джон Уокър се е опитал да вербува и нея, а също и капитан III ранг АРТЪР УОКЪР — брат на Джон Уокър.
	Уитуърт получава присъда 365 години затвор и глоба 410 000 долара. Както е записано в присъдата, трябва да минат 60 години преди Уитуърт да има право на помилване. Джери Уитуърт твърди, че съдията, издал присъдата, е „човек, който бе олицетворение на баналността на злото… една истинска нула. Той не вярва в нищо. Животът му е посветен на определяне посоката на ветровете и как би могъл да изкара печалба от настъпващата буря“.


	_УИЧЪР_

	_УИЧЪР_ (Буря) е полско кодово наименование за първоначалната работа при дешифрирането на съобщенията на германската машина _ЕНИГМА_.


	Уличен художник

	Разузнавателен жаргон за „опашка“ или полицейско наблюдение.


	Улси, Джеймс (1941)

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от февруари 1992 до януари 1995 г. Макар и дълги години да се движи в правителствените кръгове, не успява да проведе назрелите реформи в ЦРУ след Студената война.
	Завършил е Станфордския университет, спечелил е 2-годишна стипендия _Роудс_ за университета в Оксфорд, а по-късно защитава степен по право в Йейлския университет. Той служи в армията от 1968 до 1970 г., работи върху проблемите за ограничаване на стратегическите оръжия и известно време е в състава на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ.
	През 1970 г. Улси е назначен за главен съветник в Сенатската комисия по въпросите на въоръжените сили, където остава до 1973 г., след което се отдава на частна адвокатска практика. От 1978 до 1979 г. е заместник-министър на военноморския флот, след което отново се връща към частната практика.
	През 80-те години заедно с представителите на Съветския съюз и НАТО участва в преговорите за съкращаване на въоръженията. През 1989 г. е назначен за постоянен американски представител с ранг на посланик на преговорите за съкращаване на конвенционалното въоръжение в Европа. След успешното споразумение със Съветския съюз през юли 1991 г. той отново се връща към частна юридическа практика.
	Президентът Клинтън назначава Улси за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ в самия край на Студената война, когато американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, а също и ЦРУ имат нужда от нови насоки и преструктуриране. В тези години ЦРУ е подложено на остра критика за дискриминация на жените, сътруднички на агенцията, за незаконните операции в Гватемала. По това време — 1994 г., е разобличен и ОЛДРИЧ ЕЙМС — съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ.
	Улси подава оставка като директор на Централното разузнаване след остра критика за неуспеха му да накаже служителите на ЦРУ, които са били отговорни за действията на Еймс.


	_Ултра_

	Общо КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операциите на РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (КОМРАЗ) през Втората световна война, осъществени от Великобритания и Съединените щати, както и условно обозначение на всички материали, получени в процеса на операциите.
	Операцията _Ултра_ предвижда КРИПТОАНАЛИЗИ на всички германски радиокомуникации, зашифрирани от машината _ЕНИГМА_, а също така прослушване и дешифриране на японските военни съобщения (информацията, получена в резултат от разчитането на японските дипломатически шифри, носи названието _МЕДЖИК_).
	В началото на Втората световна война британците използват различни КОДОВИ ДУМИ по различно време за КОМРАЗ. Сред тях са _Сидар, Суел_ и _Зимотик_. Спират се на _Ултра, Пърл_ и _Тамб_. Със СЪГЛАШЕНИЕТО БРЮС от 1943 г. американските специални служби в декодирането приемат британската терминология. _Пърл_ и _Тамб_ по-късно са заменени от една-единствена КОДОВА ДУМА — _Пинап_.
	Преди 1941 г. британците разпространяват разкодирани съобщения на германския радиообмен под кодовото наименование _БОНИФЕЙС_. За прикритие твърдят, че информацията е осигурена от ТАЕН АГЕНТ. По-късно _Бонифейс_ се използва като степен за секретност на _Ултра_. Отначало точното използване на термина е само градация за сигурност при излъчваните сигнали и документи. Самата информация се нарича СПЕЦИАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ или _Z_ (вж. ПРИОРИТЕТ _ЗЕТ (Z)_.)
	Операция _Ултра_ изиграва важна роля в много от победите на съюзниците — най-значителната от които е в Атлантика (септември 1939 — май 1945 г.) още повече че тази продължителна военна кампания, донякъде решаваща в хода на Втората световна война, се провежда на най-сложния театър на военните действия. В Атлантическия океан минават най-важните морски комуникации, по които се осъществява връзката между Великобритания и Съединените щати. По тях англичаните получават боеприпаси, а американците ги използват за прехвърляне на своите сухопътни войски, авиация и други сили за участие в бойните действия в Европа.
	Битката в Атлантика се характеризира с изключителна напрегнатост: „Единственото, което наистина ме плашеше по време на войната, бе заплахата, която идваше от германските подводници… — пише министър-председателят Уинстън Чърчил. — За тази битка се притеснявах много повече, отколкото за въздушната война над Великобритания.“ Както командването на германските подводници, така и съюзниците са изключително зависими от КРИПТОАНАЛИЗА за бъдещите си успехи.
	Германската служба Б-ДИНСТ успява да даде на командването на германските подводници точна информация за пътя на съюзническите конвои през ранния период на войната. Съюзническите усилия в декодирането осигуряват безценна информация за движението на германските подводници и имат огромно значение за изхода на битката.
	Видният военноморски историк Юрген Ровер, който служи на германски подводници, в края на войната стига до следното заключение:

	Ако трябва да подредим многобройните фактори, които решават изхода от битката в Атлантика, на първо място трябва да поставим _Ултра_, след нея се нарежда затварянето на въздушното пространство в северната част на Атлантика от авиопатрулите на съюзниците…

	Доктор Ровер смята, че и без успехите на _Ултра_ битката в Атлантика сигурно пак щеше да бъде спечелена от съюзниците, но не през пролетта на 1943 г., а много по-късно.


	_Умбра_

	Общоприето КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ в американските специални служби за свръхсекретните материали от РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, получавани с помощта на спътниците _КИЙХОУЛ_ и други източници. По време на Студената война са използвани и наименованията _Трайн_ и _Динар_. И трите кодови наименования са използвани и от британците според СЪГЛАШЕНИЕТО ЮКЮС.


	Умишлено жертване

	Жаргонен израз за преднамерено разкриване на АГЕНТ, за да бъдат защитени по-важни шпиони. Често един агент е жертван, когато има данни, че вече е компрометиран или РАЗКОНСПИРИРАН. Това се прави, за да се подсили правдоподобността на друг агент.
	Вж. ГОЛИЕНЕВСКИ, МИХАЛ.


	УНО

	УПРАВЛЕНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА.


	УНР

	УПРАВЛЕНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	УНТ

	Управление за наблюдение на териториите (Direction de la Surveillance du Territoire — DST). Френска разузнавателна служба, създадена през 1944 г. Тя поема функциите на контраразузнавателното подразделение СТ (Surveillance Territoire (ST) — Териториално наблюдение), което е в състава на СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ. Пред УНТ е поставена задачата да осъществява контраразузнаването и борбата с тероризма.
	УНТ е подчинена на Министерството на вътрешните работи и по традиция се оглавява от офицер от полицията, който преди това е бил полицейски комисар. Както е залегнало в правилника, УНТ „отговаря за откриването и предотвратяването на територията на Република Франция на всички действия, предизвикани или извършени под чуждо влияние, с цел да застрашат сигурността на страната…“
	Смята се, че УНТ има по-големи оперативни възможности и по-добра документална база, отколкото неговият конкурент от Министерството на отбраната ГУВС (бившата СВДК). По време на Френско-алжирския конфликт от 50-те години агент от УНТ непреднамерено разкрива една от операциите на СВДК. УНТ успява да внедри свои хора сред алжирските метежници, но постиженията му бледнеят на фона на грандиозните — и понякога доста съмнителни от гледна точка на законността — операции на СВДК и ВТОРО БЮРО.
	По време на Студената война първостепенната задача на УНТ е да предпазва Франция от съветски подривни действия и съветско проникване предимно сред разузнавателните служби. КГБ поддържа едни от най-големите си резидентури във Франция, като в определен момент контролира приблизително 700 оперативни работници там, повечето от които са в Париж под прикритието на дипломати.
	УНТ подслушва телефоните на чуждестранните посолства, прехваща радиосъобщения и прави всичко възможно да получава информация за легалните разузнавачи, живеещи във Франция. В хода на една от най-успешните операции на УНТ от времето на Студената война ИЗМЕННИК от КГБ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Феъруел_ предава на французите информация, вследствие на която през 1983 г. заради обвинение в шпионаж са експулсирани 47 руснаци: 40 дипломати, 5 търговски представители, а двама използват ПРИКРИТИЕТО на съветската информационна агенция ТАСС.
	През 1987 г. са изгонени още трима съветски дипломати, след като УНТ разкрива шпионски кръг от петима французи, чиято сфера на интерес са космическите технологии. Руснаците се опитват да получат информация за френската ракета-носител _Ариана_, с която се осъществява извеждането на френските спътници в орбита.
	УНТ е замесено и в много съмнителни операции. През 1973 г. например негови сътрудници поставят подслушвателни апарати в _Le Canard Enchaine_ — скандален сатиричен седмичник, насочен срещу политиката на Дьо Гол. ПОДСЛУШВАТЕЛНИТЕ УСТРОЙСТВА са открити и участието на УНТ е доказано. През 1980 г. _Le Canard Enchaine_ се премества на ново място и служителите отново откриват подслушвателни устройства, вероятно инсталирани от неуморимото УНТ. Когато ГУВС е обвинено в съучастие в експлозията и потопяването на _РЕЙНБОУ УОРИЪР_, УНТ, спомняйки си за своите полицейски функции, помага на новозеландските правоохранителни органи да съберат съответната информация за сътрудниците на ГУВС. (По ирония на съдбата едно от френските средства за масова информация, което разказва за тази операция, е _Le Canard Enchaine_.)
	Твърди се, че около една четвърт от ресурсите на УНТ се отделят за борба с тероризма във Франция. Най-значителният успех на УНТ в антитероризма е задържането на Абу Дауд — палестинския лидер на _Черния септември_, още при влизането му в страната през 1976 г. Но когато служителите на УНТ се опитват да го предадат на западногерманските власти, които свързват името му с масовото убийство на израелски атлети на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г., те са безкрайно изненадани — научават, че Дауд е влязъл във Франция „под егидата“ на СВДК, и трябва да го освободят.


	Уншлихт, Йосиф (1879–1938)

	Изпълняващ длъжността началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, през 1935–1936 г., докато ЯН БЕРЗИН е в Далечния изток, а след това — в Испания в помощ на републиканското правителство по време на Гражданската война в Испания.
	Уншлихт е роден в семейството на полски дворяни. Активно участва в революционното движение и е един от видните дейци по време на Октомврийската революция от 1917 г. Непосредствено след революцията помага на ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ за създаването на съветските органи за сигурност (вж. ЧК).
	Уншлихт е член на просъществувалото съвсем за кратко време полско революционно правителство през 1920 г. От 1921 до 1923 г. е заместник-началник на ГПУ (Главно политическо управление), след което става заместник-началник на ГРУ. Редовно пътува в чужбина, за да организира дейността на агентите в Германия, Латвия и Полша. През 1935–1936 г., докато Берзин отсъства от Москва, той изпълнява длъжността началник на ГРУ. По-късно е на политическа работа във военновъздушните сили и е избран за кандидат-член на централния комитет на болшевишката партия.
	На 29 юли 1939 г. е арестуван и застрелян заедно с Берзин.


	Уойкин, Ема

	Член на съветска шпионска мрежа в Канада, разкрита от ИГОР ГУЗЕНКО. Работи в канадското Министерство на външните работи и предава информация на полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН — военен АТАШЕ в съветското посолство в Канада. Заботин е ръководител на съветската шпионска мрежа в Канада.
	Уойкин е арестувана през 1946 г. и е осъдена на 2 и половина години затвор.


	Уокър, Артър (1934)

	Офицер в оставка от американския военноморски флот, вербуван за шпионин от брат си — старши мичман в оставка ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ.
	Артър Уокър постъпва във военноморския флот през 1953 г., където служи на подводница като оператор на радиолокатор. По-късно е повишен в мичман II ранг. От 1968 г. до излизането си в оставка като капитан III ранг през 1973 г. преподава подводно дело в Тактическата школа на Атлантическия флот в Норфък, Вирджиния.
	След като се уволнява от армията, открива свое предприятие за монтаж и усъвършенстване на автомобилни радиоприемници. Фирмата банкрутира и той започва работа във _VSE ко._ — военен концерн, който осигурява инженерно обслужване на военноморския флот. Джон вербува Артър за шпионин и през септември 1980 г. той започва да предава секретни материали от _VSE ко_.
	Джон Уокър е арестуван на 20 май 1985 г. В хода на следствието се изяснява, че му е помагал неговият брат. Двама агенти от ФБР отиват при Артър, който се отказва от правото си да мълчи и признава, че е участвал в шпионаж.
	Според обвинението Артър е предавал на по-малкия си брат „документи, досиета, снимки, брошури и планове за защита, свързани с американските военноморски сили“, съзнавайки, че Джон ги предава на Съветския съюз. Сред другите документи има отчет за дефектите в оборудването на военноморски амфибийни кораби и ръководство за профилактика на флагманския кораб _Блу ридж_.
	По време на процеса съпругата на Артър Рита дава показания, че след ареста на Джон съпругът й е признал пред нея, че в края на 60-те и началото на 70-те години е имал връзка с жената на Джон — Барбара.
	При защитата на Артър не са призовани свидетели. Издадени са му 3 доживотни присъди и глоба 250 000 долара.


	Уокър, Майкъл (1962)

	Офицер в оставка, свързочник ІІІ клас от военноморския флот на САЩ, въвлечен от баща си ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ в шпионаж в полза на Съветския съюз.
	Майкъл си спомня първия досег със семейния шпионаж като инцидент, предизвикан от пияната му майка. „Тя се качи в стаята ми — беше около полунощ, — завлече ме на долния етаж в хола и започна да ми крещи.“ По средата на писъците извиква: „Баща ти е шпионин!“ Майкъл, по това време на около 13 години, й отговаря, че не й вярва. Малко по-късно, когато е в гимназията, двамата с баща си често посещават близкия бар. Майкъл забелязва, че баща му разполага с много пари. Притежава няколко яхти, самолет, харчи безразборно, предимно за млади момичета. След няколко чашки Уокър казва, че един ден ще разкаже на Майк как се е добрал до тези пари. Майкъл таи подозрения, но не допуска, че баща му е шпионин.
	По настояване на бащата, който иска и синът му да стане шпионин, Майкъл постъпва във военноморския флот през 1982 г. Първото му назначение след обучението е свързочник на борда на самолетоносача _Америка_. След първото плаване през юли 1983 г. подава молба за отпуск, за да се види с баща си. Една вечер Майкъл заговаря за работата си на _Америка_.
	„Първо споменах, че се занимавам със секретна информация. Разказах подробно на татко за работата си и той се заинтересува — спомня си по-късно Майкъл. — Няколко седмици по-късно ми каза: «Ами мога да ти платя, ако ми осигуриш секретна информация от работното си място… Иска ти се да изкараш пари, а има достатъчно.»“ Бащата казва на Майкъл, че може да изкарва „от хиляда долара на седмица до пет хиляди на месец“.
	През октомври 1983 г. Майкъл, който вече е сгоден и ще се жени, живее в базата на военноморските въздушни сили във Вирджиния Бийч, Вирджиния. Една вечер, излизайки в градски отпуск, скрива секретен документ под униформената си риза и го занася на баща си. „Беше доволен — спомня си Майкъл. — Радваше се, че съм проявил достатъчно смелост, за да го сторя. Не каза кой знае какво. Прегледа документа и каза, че става, и това беше всичко.“ После отиват в кабинета на бащата, където Уокър показва на сина си как се използва фотоапарат _Минокс_. Обсъждат и майка му, която знае за шпионската дейност на бащата. Уокър казва на сина си: „Тя създава проблеми и може да ни издаде.“
	През декември 1983 г. Майкъл се жени за Рейчъл Алън — касиерка от бара, който баща му често посещава. Следващия месец е прехвърлен на самолетоносача _Нимиц_, а през септември 1984 г. е назначен в оперативната служба на кораба.
	Агентите на ФБР арестуват Джон Уокър в Мериленд на 20 май 1985 г. в момент, когато оставя в ТАЙНИК секретните документи, предадени му от Майкъл.
	Шпионските действия на Майкъл са разкрити по време на разследването, което ФБР извършва, преди Джон Уокър да бъде арестуван. ФБР съветва властите във военноморските сили да запазят изключителна секретност, тъй като допускат, че Майкъл може да има приятели на кораба, които също шпионират.
	На 20 май Майкъл Уокър е задържан под стража на борда на _Нимиц_ и е разпитан от агенти на ВОЕННОМОРСКАТА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА. Самолетоносачът по това време е на котва в Хайфа, Израел. Агентите откриват 6,5 кг секретни материали, скрити от Майкъл. Той прави признания. Свален е от кораба и е откаран във военноморската въздушна база Андрюс край Вашингтон, където е арестуван от агентите на ФБР.
	Според договореностите, постигнати от Джон Уокър с федералните власти, Майкъл получава 25-годишна присъда, като след 8 години може да бъде помилван.


	Уокър-младши, Джон (1937)

	Военноморски офицер в оставка, арестуван през 1985 г. по обвинение в шпионаж и ръководене на шпионски кръг, в който участват също синът му МАЙКЪЛ УОКЪР и брат му капитан III ранг АРТЪР УОКЪР, както и главният радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ. И тримата са служили във военноморския флот. Случаят _Уокър_ е вероятно най-значителният и нанесъл най-голяма вреда шпионски случай в историята на американския военноморски флот.
	Уокър притежава достъп до „строго секретни криптографски“ материали. Той сам предлага услугите си в съветското посолство във Вашингтон вероятно през 1967 г., когато е назначен в тренировъчен център за работа в подводници в Чарлстън, Южна Каролина, където открива бар и ресторант. (Това е повод за спорове със съпругата му Барбара, която по-късно докладва за шпионската му дейност на ФБР. На разпита във ФБР Уокър сам признава, че е започнал шпионската си дейност, докато е бил офицер в щаба на подводниковите сили на Атлантическия флот в Норфък, Вирджиния.)
	Уокър постъпва във военноморския флот през 1955 г. и става специалист по комуникациите. Назначенията му включват работа в 2 стратегически ядрени подводници от 1962 до 1966 г. След това работи в Чарлстън и Норфък и накрая — във военноморския учебен център в Сан Диего, където изпълнява длъжността заместник-директор. Именно там се запознава с Уитуърт — старши радист, който има същия достъп до криптографски материали както Уокър. Уокър напуска военноморския флот през 1976 г. Уитуърт, а по-късно и синът му Майкъл и брат му Артър го снабдяват със секретни материали. Когато напуска военноморския флот, той ръководи 2 търговски фирми в Норфък, Вирджиния — детективска агенция _Конфиденшъл рипортс инк._ и фирмата за отстраняване на микрофони (БРЪМБАРИ) _Електроник каунтърспай инк_.
	Уокър се среща със съветски агенти във ВИЕНА, Хонконг и Филипините, а също и в САЩ. Смята се, че е получил високо звание в съветските въоръжени сили.
	Дъщерята на Джон Уокър Лора Уокър Снайдър е в армията, когато той се опитва да въвлече и нея в шпионския кръг, но без успех. Лора си спомня, че баща й я кара да абортира, за да може да остане в армията и да стане шпионин. „Каза ми, че съм глупачка, щом напускам [армията], че нямам никакво бъдеще, че никога няма да постигна нищо. Че съм пълна идиотка.“
	Уокър се гордее изключително много с шпионската си работа. „Нито един член на организацията или бъдещ член не се налагаше да се сблъсква с класическите проблеми, които тормозят толкова много хора в този бизнес, — пише веднъж той на руснаците с най-високопарни думи. — Не ни се налага да се справяме с проблеми, причинени от наркотици, алкохол или хомосексуалност. Всички сме физически и умствено зрели хора. А организацията може да пере пари.“
	ФБР научава за шпионската дейност на Джон Уокър през ноември 1984 г. от бившата му съпруга Барбара, която го прави по съвет на Лора. Барбара знае за шпионската му дейност от известно време и го е придружавала, когато е ходил до ТАЙНИЦИ, за да остави секретни материали или да прибере полагаемото му се възнаграждение. След години на отчуждение и пиянски спорове през 1976 г. те се развеждат. Тя 2 пъти уведомява ФБР за шпионската му дейност, но първия път напълно пренебрегват пиянския й брътвеж.
	От края на 1984 г. ФБР поставя под наблюдение Джон Уокър. Арестуван е на 20 май 1985 г., след като е оставил 129 секретни документа за самолетоносача _Нимиц_ (откраднати от сина му) в тайник в Пулсвил, Мериленд. Съветският вицеконсул АЛЕКСЕЙ ТКАЧЕНКО, който е забелязан близо до тайника, напуска САЩ на 23 май.
	В навечерието на процеса през октомври 1985 г. Джон Уокър и синът му Майкъл се съгласяват да се признаят за виновни в шпионаж и да окажат помощ на правителството в случая с Джери Уитуърт. Уокър получава доживотна присъда, а синът му — 25 години. КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на Джон Уокър е _Челюсти_ (Jaws от инициалите на името и фамилията му „J“ и „W“).
	По време на разпитите Джон Уокър няколко пъти се проваля на тест с ПОЛИГРАФ. Следователите са объркани от отговорите му за произхода и размерите на шпионския кръг.
	Анализаторите на американските специални служби стигат до извода, че към момента на ареста на Уокър през 1985 г. Съветският съюз е получил и декодирал повече от 1 млн. съобщения благодарение на КРИПТОМАТЕРИАЛИТЕ, осигурени от него. „Руснаците са получили достъп до информация за въоръжените сили, за боеготовността и тактиката — казва министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър, помолен да оцени вредата, причинена от Уокър и Уитуърт. — Сега имаме ясни сигнали, руснаците са в течение на всички аспекти на нашата военна доктрина и воденето на бойни действия в открито море. Ясно ни е, че това е в резултат от шпионската дейност на Уокър.“
	{img:shpionazh-91.jpg|#Джон Уокър-младши}


	Уолис, Джон (1616–1703)

	Английски свещеник, математик и професор от университета в Оксфорд, криптограф на ДЖОН ТЪРЛОУ по време на режима на Оливър Кромуел (1649–1658). Уолис ръководи изключително ефикасна организация по дешифриране на английските ТАЙНИ СЛУЖБИ под ръководството на Търлоу. Системата е използвана за откриване на тайни съобщения от прехванатата кореспонденция на роялистите и техните симпатизанти (Търлоу е главен директор на пощите).
	Чарлс II се качва на трона през 1660 г. и настоява Уолис да продължи с работата си на криптолог. След време Уолис става душеприказчик на краля. Уилям III пък (качва се на трона през 1689 г.) предлага Уолис да обучи някой младеж, който да наследи дейността му. След смъртта на Уолис работата му е продължена от 22-годишния му внук Уилям Бленкоу. Бленкоу е първият английски криптограф, който получава званието „декодировчик“. (През 1712 г. той се самоубива.)
	Уолис е автор на „Есе за изкуството на декодирането“ и на няколко творби по математика.


	Уолсингам, Франсис (1532–1590)

	Създател на държавна разузнавателна организация в Англия. През целия си живот се бори главно срещу католиците. Той е държавен секретар и съветник на кралица Елизабет I от 1573 г. до смъртта си.
	Уолсингам е заклет протестант, получил образованието си в _Кингс колидж_, Кеймбридж. Започва да се занимава с разузнавателна дейност като секретар на английския посланик във Франция. Когато Елизабет става кралица, той се връща в Англия. След като привлича вниманието на кралица Елизабет, през 1570 г. е изпратен като посланик във Франция. Завръща се в Англия през 1573 г., за да стане първи секретар и член на Тайния кралски съвет. Същата година създава и ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ в Лондон.
	Девизът на Уолсингам е: „Информираността никога не е излишна.“ Следвайки го, той започва да разработва обширна организация за външно разузнаване, съставена от изключително компетентни хора. Това е първата национална английска разузнавателна организация. Уолсингам създава също сложни системи от ШИФРИ, тъй като самият той е привърженик на кодовете.
	Агентите му работят във Франция, Германия, Италия, Нидерландия, Белгия, Испания и Турция, а някои от тях са дори на служба на монарсите в съответната чужда страна. Шпионската му мрежа се финансира предимно от самия него. Много от хората му са вербувани от университетите в Кеймбридж и Оксфорд.
	Многобройни са разузнавателните успехи на Уолсингам. Той научава за плановете на испанците да изпратят непобедимата си армада към бреговете на Англия. С помощта на своите агенти и прехващането на кореспонденцията на Мария Стюарт — кралица на Шотландия, разкрива заговор срещу Елизабет. Мария Стюарт е осъдена и обезглавена през 1587 г.
	Фанатичната му преданост към протестантството води до чести несъгласия с кралицата във връзка с неспособността й да наложи каузата на тази религия. Въпреки че кралица Елизабет любящо се обръща към Уолсингам с „моят мавър“ (Уолсингам имал тъмни коси и мургаво лице), тя го възнаграждава с незначителни суми независимо от лоялността и постигнатите от него успехи. Той умира в бедност, потънал в дългове.


	Уолтън

	Псевдоним на сержант от американската армия и военновъздушните сили. Осигурява информация за ГРУ, докато работи в Западна Германия. Уолтън, както е известен в разузнавателните досиета на военновъздушните сили, служи в армията от 1961 до 1964 г. и постъпва във военновъздушните сили няколко месеца по-късно.
	През 1972 г. напуска ВВС по свое желание — твърди, че е подложен на дискриминация, тъй като е чернокож. Кара такси в Хюстън, Тексас, когато през 70-те години е подложен на разпит от Управлението за специални разследвания на военновъздушните сили. Получава имунитет срещу съдебно преследване (в досиетата се представя с псевдоним) при условие, че даде пълни сведения за шпионската си дейност.


	_Уотъргейт_

	Название на хотелски комплекс в Северозападен Вашингтон, където се е помещавал щабът на Националния комитет на Демократическата партия на САЩ. Там през нощта на 17 юни 1972 г. проникват незаконно ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ (подразделение за специално разследване в администрацията на президента Никсън), за да поставят подслушвателни устройства и да фотографират различни документи. Тази акция в края на краищата се обръща в обвинение за незаконни действия на президента Никсън и предизвиква оставката му.
	Петимата, влезли с взлом в _Уотъргейт_, са арестувани и подведени под съдебна отговорност. Това са Джеймс Маккорд-младши (координатор по сигурността в предизборния щаб на президента Никсън, бивш сътрудник на ФБР и Управлението по сигурността в ЦРУ), Бърнард Баркър (агент по недвижими имоти и бивш сътрудник на ЦРУ, участвал в десанта на въоръжени формирования в Залива на прасетата в Куба през 1962 г.), Франк Стърджис (наемник, свързан с ЦРУ), Еухен Мартинес (информатор на ЦРУ) и Вирхилио Гонзалес (шлосер).
	Взломаджиите са разкрити от охраната, която се обажда във вашингтонската полиция. Следствието стига до още двама: ХАУЪРД ХЪНТ и Гордън Лиди. Хънт е бивш служител на ЦРУ и е работил заедно с Баркър.
	Макар и официално ЦРУ да не е знаело за подготвяната акция, миналото на участниците навежда на подозрението, че е операция на централата, като в случай на неуспех ще се даде ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ за съпричастност на правителството. Нито един от взломаджиите не работи в ЦРУ, но Маккорд се е оттеглил от агенцията през 1970 г., а на Мартинес, изпълняващ поръчки на агенцията, му се плаща от агенцията. Хънт е получил техническа помощ от ЦРУ, когато прониква в кабинета на бившия психиатър на Даниъл Елсбърг непосредствено след публикуването на откраднатите от Елсбърг ДОКУМЕНТИ НА ПЕНТАГОНА.
	Участниците в уотъргейтската акция не дават изявления, които да ги свържат по някакъв начин с Белия дом, но някои от тях настояват да получат парично възнаграждение. И когато разбират, че са напълно изоставени, Маккорд пише писмо до съдията, в което твърди, че Белият дом забулва истинската заповед за проникването. Това предизвиква скандал, станал известен като _Уотъргейт_.
	Вж. ГРЕЙ, ПАТРИК; ХЕЛМС, РИЧАРД.


	Управление за военноморско разузнаване (УВР)

	Управлението за военноморско разузнаване е първата специална служба в историята на САЩ за събиране и обработка на военна информация за чуждите страни. Създадено е на 23 март 1882 г., „за да събира и регистрира военноморска информация, която може да бъде от полза за министерството [военноморското] по време на война, а също и в мирно време“. Първият ръководител на УВР е лейтенант ТИОДЪРЪС МЕЙСЪН, задържал се на този пост от юни 1882 до април 1885 г. (През 1911 г. длъжността вече се нарича ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.)
	Когато САЩ влизат в Първата световна война през април 1917 г., УВР поема и отговорността за защитата на военноморските кораби и инсталации срещу саботаж, шпионаж и подривни действия. До 1920 г. УВР се занимава освен това с архивите и историята на флота.
	В края на Втората световна война му е възложено и ОПЕРАТИВНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, за което преди това са отговаряли действащите флотски подразделения. До края на 1992 г. военноморското разузнаване организационно е към началник-щаба на военноморските операции. Отначало организационният код на УВР е бил OP–16 (OP означава офис на началника на военноморските операции, а 16 — военноморско разузнаване), а по-късно се променя на OP–92. В хода на значителна реорганизация на ВМС през 1992 г. УВР става Н–2, излизайки от щаба на ВМС. По този начин статусът му се издига до разузнавателните служби на другите военни министерства, подчинени на обединените началник-щабове.


	Управление за национална оценка (УНО)

	Структура в ЦРУ, занимаваща се с подготвяне и съставяне оценката на националното разузнаване, в която авторите виждат крайния разузнавателен ПРОДУКТ.
	Пътеводна звезда и главен вдъхновител в работата на УНО е Шърман Кент, чиято кариера нагледно демонстрира развитието на американските специални служби през XX в. Преди САЩ да влязат във Втората световна война, Кент постъпва в отдела за изследване и анализ към КООРДИНАЦИЯ НА ИНФОРМАЦИЯТА — предшественик на военновременното УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). През януари 1943 г. е назначен за ръководител на изследванията и анализите на УСС за Европа и Африка. След войната и разформироването на УСС Кент работи за кратко време в УПРАВЛЕНИЕТО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ към Държавния департамент. През 1950 г. постъпва в ЦРУ и е назначен за заместник на Уилям Лангър — мирновременен историк на дипломацията и военновременен началник на Кент. Лангър е първият ръководител на новосъздаденото УНО.
	УНО сменя Управлението за оценки (УО), което е критикувано още със създаването на ЦРУ през 1947 г. (Наричаното отначало Управление за проучване и анализ — УПА, променя името си, тъй като Държавният департамент заявява, че проучванията и анализът за чужбина са изключително в негови прерогативи.) През 1949 г. СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ нарежда да се проведе реорганизация на ЦРУ. Контраадмирал РОСКОУ ХИЛЪНКОТЪР — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, отначало се противопоставя, но през 1950 г. е принуден да се подчини, след като ЦРУ, по-точно Управлението за оценки, не успява да предвиди севернокорейското нападение над Южна Корея.
	Приемник на Хилънкотър е армейският генерал-лейтенант УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ, който премахва УО и създава на негово място УНО и СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА (СНО), който трябва да осигурява независими експертни оценки. Смит си спомня за Лангър и Кент от Втората световна война и ги кани да превърнат УНО в основно подразделение на ЦРУ. Смит желаел УНО да стане „сърцето на Централното разузнавателно управление и на националната разузнавателна машина“.
	Лангър се връща към научна работа в Харвард през януари 1952 г., а Кент, който е завършил Йейл, поема УНО. Той е ръководител на УНО и председател на СНО от 1952 г. до излизането си в оставка през 1967 г. Кент „е изумителна личност“, пише през 1994 г. Дж. Кенет Макдоналд — ръководител на историческата секция към ЦРУ. Периодът, когато е ръководител, „оказва изключително влияние върху формирането на оценките на Централното разузнавателно управление и на разузнавателната общност и предоставянето им пред съда на Съвета за национална оценка“.
	Кент често звучи като надут професор, който изнася лекция пред студентите си. „Нека нещата останат такива, че ако нашият ръководител, отговорен за политиката, сметне за необходимо да пренебрегне знанията и мъдростта ни, то причината да не бъде неточност, непълнота или явна демонстрация на предпочитания. Нека ни пренебрегне само ако се налага да обърне повече внимание на друг. И нека се почувства неудобно — много неудобно за решението си да обърне това внимание другиму“, пише Кент в секретно ретроспективно есе през 1968 г.
	Той и неговото УНО са на „олимпийска висота“, пише през 1994 г. друг историк на ЦРУ — Доналд Стюъри, в предговора към сборник разсекретени есета на Кент — всичките посветени на УНО. Стюъри добавя, че „УНО премина чертата между научната обективност и интелектуалната арогантност“.
	През 1962 г., когато Съветският съюз решава да инсталира ядрени ракети в Куба, УНО на Кент стига до заключението, че това няма да се случи. В специална справка, изготвена през септември 1962 г., се твърди, че това „ще бъде несъвместимо със съветската практика до този момент и със съветската политика, както я преценяваме сега“. Директорът на Централното разузнаване ДЖОН МАККОУН разчита на инстинкта си и независимо от оценката нарежда да се извършат разузнавателни полети с шпионския самолет _U–2_ над Куба. Той веднага получава доказателства, че руснаците вършат това, което според УНО няма да направят.
	УНО е на път да бъде забравено, когато през 1967 г. Кент излиза в оставка. Хенри Кисинджър — съветник на президента Никсън по въпросите на сигурността, не харесва предоставяните от УНО материали. През 1973 г. УНО е закрито и на негово място е учреден институт от т.нар. офицери на националното разузнаване (12 души), които да осигуряват специализирано мнение в дадени сфери на разузнавателната дейност.
	По-късно функциите на УНО и на Съвета за национална оценка в значителна степен се изпълняват от СЪВЕТА ПО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.


	Управление за национално разузнаване (УНР)

	Американска специална служба към Министерството на отбраната, която отговаря за стратегическото въздушно разузнаване и ВЪЗДУШНО НАБЛЮДЕНИЕ. Тя е толкова засекретена, че едва през 1992 г. съществуването й е официално признато. В днешно време се обсъжда въпросът за закриване на УНР и за учредяване на Национална агенция за визуална информация и картография на нейно място.
	УНР е създадено на 25 август 1960 г. за координация на усилията и натрупаните данни от въздушното разузнаване, осъществено от СПЪТНИЦИ и шпионски самолети _U–2_. УНР е служба, която харчи много повече, отколкото ЦРУ или АНС. Отначало се е предполагало, че УНР освен всичко друго ще бъде и буфер между ЦРУ и ВВС, които остро се конкурират помежду си за спътниковите програми и за очакваните от тяхната реализация плодове. ВВС например, за да увеличат бюджета си, непрекъснато търсят доказателства в стремежа да докажат твърдението си, че руснаците преследват политика на непрекъсната надпревара във въоръжаването, която трябва да бъде компенсирана с нови разработки и постижения от военновъздушните сили. А ЦРУ на свой ред се надява с помощта на спътниците да получи обективна картина за мащабите на съветското въоръжение.
	УНР отговаря за създаването, развитието и използването на американските разузнавателни спътници, а също и за поддръжката им, докато са в орбита. То разработва и осигурява работата с шпионските спътници. Агенцията наблюдава споразуменията за контрол във въоръжаването, проследява от Космоса военни операции и маневри, води записи на природни бедствия, осигурява спътникова поддръжка на програмите за изучаване и защита на околната среда. На разположение на УНР са и спътниците за радиолокационен контрол и за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, а също и други спътници със специализирано предназначение и контрол на всички възможни видове комуникации. УНР осигурява и данни за съставянето на компютърни карти за направляване на ракетите.
	Управлението е структурно подразделение на Министерството на отбраната, но същевременно е самостоятелен член на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ (и следователно се ръководи от ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ). То управлява над 30 военни контролни спътникови станции по света, които обаче никога не се споменават като обекти на УНР.
	Комисията по събиране и обработване на визуалната информация към директора на Централното разузнаване определя на УНР нужните фоторазузнавателни материали. През 1992 г. комисията става част от новосъздаденото Централно управление за визуална информация — междуведомствено подразделение.
	От 1991 г. към директора на Централното управление е създаден и екип по въпросите на околната среда, който се състои от 50 учени, военни и цивилни специалисти. Всеки един от тях има необходимия ДОСТЪП до секретни материали, за да преглежда продуктите на УНР, които се използват за проучвания на околната среда и на феномени като избухване на вулкани и горски пожари.
	Идеята за създаване на УНР се ражда през август 1960 г. на среща на президента Айзенхауер с групата, назначена да проучи обещаните разузнавателни резултати от спътниците _КОРОНА_ и _САМОС_ (спътник за ракетно и спътниково наблюдение), който е в процес на изграждане. Сред тези, които се срещат с Айзенхауер, са Джон Рабъл — заместник-директор по изследванията и инженерните проекти към Министерството на отбраната, доктор Джордж Кистиаковски — научен съветник на Айзенхауер, и доктор Джоузеф Чарик — заместник-министър на военновъздушните сили.
	Военновъздушните сили се състезават с ЦРУ за контрол над спътниковото разузнаване и са против контрола на ЦРУ над програмата _U–2_. След като ЦРУ първо започва въздушно разузнаване с _U–2_, военновъздушните сили се страхуват, че програмата _Корона_ ще бъде поверена на ЦРУ.
	Политическият престиж на Айзенхауер сериозно е накърнен, след като на 1 май 1960 г. над Съветския съюз е свален американският самолет _U–2_ (вж. ПАУЪРС, ФРАНСИС ГАРИ). И след 3 месеца, когато е внесен за обсъждане проблемът за водене на разузнаване от Космоса, президентът все още болезнено изживява неловкото поведение на ЦРУ в инцидента с _U–2_. Накрая той решава, че над спътниковата програма трябва да се създаде съвместен надзор от цивилни и военни структури. Тогава той решава спътниковата програма да бъде под надзора на цивилни и военни. В резултат на това негово решение се появява т.нар. Управление на ракетните и спътниковите системи (УРСС), което влиза в структурите на ВВС на САЩ. По-късно то е преименувано Управление на космическите системи и е ПРИКРИТИЕ за УНР. Първи директор на новата служба е Чарик, който остава и като заместник-министър на ВВС. Хората, които го познават добре, твърдят, че той имал 2 шапки: бяла, символизираща принадлежността му към военновъздушните сили, и черна, символизираща принадлежността му към засекретеното Управление за национално разузнаване, занимаващо се с „тайни тъмни“ дела. Първият американски разузнавателен спътник е изведен в орбита на 31 януари 1961 г.
	УНР бързо се утвърждава като полезна служба, предоставяща на ръководството на страната изключително ценни разузнавателни сведения, като например доказателства, отхвърлящи твърдението за „ракетна дупка“, които показват, че руснаците разполагат с по-малко ракети, отколкото се посочва в докладите. А снимките на строителството на огромни подземни съоръжения (бункери) за съветските лидери свидетелстват, че те се опасяват от евентуална ядрена война. УНР изиграва важна роля за постигане на споразумение по контрола и съкращаването на въоръженията. Неговите спътници имат възможност да предоставят достоверна информация за това, спазва ли Съветският съюз задълженията по договора или не.
	Мартин Фейга, заместник-министър на военновъздушните сили, отговарящ за космонавтиката, е последният ръководител на УНР до момента, когато управлението е засекретено. Кариерата му е свидетелство за двойствеността на УНР, тъй като преди това е работил в ЦРУ. „Истина е, че спътниковото разузнаване е част от всяка стъпка на отбраната през последните 30 години — казва Фейга — независимо дали става въпрос за подготвянето на Стратегическото въздушно командване за бомбардировъчните и ракетните мисии или за оказване на помощ на тактическите части на бойното поле, или за подаване на информация на президента, държавния секретар, съветника по националната сигурност и др…“
	С времето УНР става почти самостоятелна структура. Поради строгата секретност даже бюджетът на управлението — съставляващ ежегодно 5–7 млрд. долара — се утвърждава без разисквания от Конгреса, макар и от време на време да се чува критика, отправена към „златните“ му технологии.
	В УНР работят 4000 щатни служители от Министерството на отбраната, ЦРУ и други военни структури. За разчитането на спътниковите снимки отговаря не УНР, а НАЦИОНАЛНИЯТ ЦЕНТЪР ЗА РАЗЧИТАНЕ НА АЕРОСНИМКИ към ЦРУ. Въпреки че УНР има права над някои САМОЛЕТИ за разузнаване, от юни 1994 г. тази задача е поета от Службата за въздушно разузнаване на Министерството на отбраната. Тази нова служба се занимава също с развитието и осигуряването на въздушното разузнаване както от обитаеми, така и от необитаеми въздухоплавателни средства. (Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.)
	Тази административна неуредица предизвиква обърквания и критика. След Войната в Персийския залив през 1991 г. военните плановици се оплакват, че разузнавателните сведения се осигуряват прекалено бавно и виновник за това се оказва УНР. УНР отговаря, като изтъква, че работи над „система за моментално реагиране“, която позволява на плановика на дадена бойна мисия да натисне копчето и на екрана да се появи определената му нужна информация. Управлението се оправдава и с това, че непрекъснато обновява разузнавателните данни, за да могат военните да оперират с възможно най-„прясна“ информация.
	Междувременно през 1990 г. УНР купува терен с площ близо 6 ха за запланувания нов служебен комплекс, състоящ се от 4 сгради, на стойност 304 млн. долара, близо до международното летище _Далас_ във Вирджиния, на около 32 км западно от Вашингтон. Управлението възнамерява да използва допълнителната площ за още 2 постройки, които да бъдат продадени или дадени под наем на контрагенти, с които работи редовно. Всичко това е било извършено, без Министерството на отбраната или директорът на Централното разузнаване да са били уведомени.
	Все по това време започва и разследване от Конгреса в отговор на жалби, че УНР не разкрива стойността на новата си щабквартира. Разследването установява, че разходите превишават с 30% сумата, необходима за построяването на новия служебен комплекс за 2190 щатни сътрудници на УНР и 1000 души обслужващ персонал, работещи по договор.
	ДЖОН ДОЙЧ е назначен за директор на Централното разузнаване през май 1995 г. Един месец след това проверката от Конгреса показва, че УНР е натрупало почти 4 млрд. долара неизразходвани средства, без да се броят непохарчените средства на агенциите, които го контролират. (Тази сума надхвърля годишния оперативен бюджет на Държавния департамент.) Предполага се, че по-голямата част от парите са пренасочени към подмяната на спътници. Но там няма нужда от подмяна и УНР запазва парите като „гърне злато“, както се изразява един от специалистите. Членове на Сенатската комисия по разузнаването заявяват, че „ръководните кадри на УНР нямат представа“, каква част от парите не са похарчени. По-късно новият финансист на УНР прави финансова ревизия и определя излишъка на 4 млрд.
	Дойч и министърът на отбраната Уилям Пери уволняват Джефри Харис — директор на УНР и заместник-министър на ВВС по космическите програми, както и заместника му Джими Хил. Уволненията поставят само началото за създаването на новата Национална агенция за визуална информация и картография, която да остане към Министерството на отбраната като част от разузнавателната общност. Смята се, че в новата агенция ще влязат съществуващите дотогава самостоятелни служби: Агенцията за картография в отбраната, Централното управление за визуална информация, специалистите по анализ на фотографските изображения от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА и някои части на Службата за въздушно разузнаване към Министерството на отбраната.


	Управление за разузнаване и изследване (УРИ)

	Служба към Държавния департамент на САЩ за проучване и анализ. Създадена е през септември 1945 г. от президента Труман. Отначало съставът е комплектуван от бивши сътрудници на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).
	За кратко специалистите са смятали, че УРИ ще стане водещата и основна разузнавателна агенция. Но в преддверието на глобалното противоборство със Съветския съюз в зората на Студената война Труман решава да организира централизиран апарат за сигурност за борба със Съветския съюз, който да няма нищо общо със съществуващата до този момент държавна бюрокрация. Така през 1947 г. е създадено ЦРУ, което отнема прерогативите на УРИ.
	Според устава УРИ е изследователска служба, работеща за Държавния департамент, а не и за президента. Дейността на УРИ се ограничава до събиране на „външноразузнавателна информация за формулирането и провеждането на външната политика“. СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, създаден заедно с ЦРУ, е свързан директно с президента. УРИ остава в Държавния департамент, оглавявано от директор с ранг, съответстващ на помощник държавен секретар.
	ПРОДУКТЪТ на УРИ по същество не е разузнаване, а оценка на текущите събития от гледна точка на американските интереси за нуждите на Държавния департамент.


	Управление за специални операции

	УСО.


	Управление на военното разузнаване

	Вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.


	Управление на стратегическите служби (УСС)

	Американска специална служба от времето на Втората световна война за разузнаване и организиране на диверсионни операции.
	Президентът Рузвелт създава УСС на 13 юни 1942 г. Управлението е подчинено на обединените началник-щабове и замества Бюрото за КООРДИНАЦИЯ НА ИНФОРМАЦИЯТА — привидно разузнавателна организация, чийто ръководител е УИЛЯМ ДОНОВАН. Рузвелт го назначава и за директор на УСС.
	Донован, който неотдавна е бил в Лондон и е получил подробна информация за дейността и структурата на британските разузнавателни служби, формира УСС, в общи линии, по примера на Управлението за специални операции (УСО), което се е специализирало в подготовка на диверсионни групи за работа в тила на врага и поддържа съпротивата и партизанската дейност в окупираните от Германия страни.
	В УСС работят както военни, така и цивилни. Донован вербува хора от най-различни професии: университетски професори, като например Артър Шлезинджър-младши, адвокати, включително бъдещия съдия от Върховния съд Артър Голдбърг, рекламни агенти, журналисти и писатели (включително Джийн Фодър — автор на известния „Пътеводител Фодър“), кинорежисьори (Джон Форд), икономисти, които анализират германската военна промишленост. Дейвид Брус — началник на европейските операции към УСС, е назначен по-късно за посланик във Франция (1949–1952), в Западна Германия (1957–1958) и във Великобритания (1961–1969). Той е единственият човек, който е бил назначаван на 3 важни за САЩ посланически поста.
	Авторката на кулинарна енциклопедия Джулия Чайлд служи в УСС във Вашингтон, а по-късно е изпратена в Китай. Чайлд си спомня, че наричали организацията на шега „У-у, страшно секретно!“. Заради видните личности, които били в редиците на УСС, други му казвали „Управление на социално силните“. И двете определения са точни. Донован е завършил юридическия факултет на Колумбийския университет (Франклин Д. Рузвелт му е бил колега) и неговата служба не само е олицетворение на секретността, но и в нея работят немалко хора с положение в обществото.
	Първите външни операции на УСС са в Европа и Северна Африка. В Лондон на улица _Гроувнър_ №72, близо до американското посолство, е разгърнат „полевият щаб“ на управлението. Според джентълменско споразумение с британското разузнаване УСС се задължава да не провежда самостоятелни мисии от територията на Великобритания. В началото силите на УСС в Северна Африка събират разузнавателни сведения преди американо-британското дебаркиране през ноември 1942 г. Първият от многобройните успехи на УСС в Европа се заражда в Северна Африка. Офицери на УСС вербуват двама АГЕНТИ, които са създали разузнавателна МРЕЖА в окупираната от германците Южна Франция. Когато американските и британските войски нахлуват в Италия през 1943 г., агентите на УСС са там преди тях.
	По-късно УСС провежда съвместни операции с англичаните. За да бъде подпомогната френската Съпротива, съюзниците започват да формират т.нар. интернационални групи ДЖЕДБЪРГСКИ ЕКИПИ, съставени от трима души — американец, англичанин и боец от френската Съпротива, които се пускат с парашути във Франция след дебаркирането в Нормандия. Те и оперативните групи на УСС, известни като „частната армия“ на Донован — четирима офицери и около 30 войници, всеки от които говори приличен френски, — работят зад фронтовите линии и често участват в престрелки с германски войски.
	Докато съюзническите войски напредват в Европа, агенти на УСС, екипирани с портативни радиостанции за приемане и предаване, се спускат с парашути в Германия, (вж. _ДЖОАН ЕЛИНОР_). Към края на войната УСС има около 200 агенти в Германия. Много от тях са бивши германски военнопленници, снабдени с фалшиви лични документи. На всеки е поставена конкретна задача, например да открие местонахождението на установки за _Фау–1_ или да определи ефекта от бомбардировките над БЕРЛИН.
	Донован създава и свой флот на 3 декември 1943 г. Той се сдобива с няколко плавателни съда за преследване на подводници и торпедни катери, които използва и за транспортиране на агенти и подсигуряването им с провизии. Филмовата звезда Стърлинг Хейдън — капитан от корпуса на морските пехотинци, командва малкия флот от 14 плавателни съда, който пробива германската блокада и снабдява югославските партизани с провизии. За службата си в УСС е награден със _Сребърна звезда_.
	Самият Донован слиза на нормандския бряг на 7 юни 1944 г., веднага след ДЕНЯ Д, за да се запознае на място с обстановката. Той пътува и до партизанска база в Бирма, на 250 км зад японските линии. Това е единственият случай, когато е бил зад вражеските линии.
	УСС извършва и самостоятелни операции, без англичаните, в неутралните страни. Организацията разполага с оперативни работници в Лисабон, Стокхолм, Мадрид, Истанбул и Берн. АЛЪН ДЪЛЕС — ръководител на операциите на УСС в Швейцария, установява контакти с антихитлеристки настроени германци и работи над възможността за капитулация на Германия.
	УСС има 5 отдела:
	_TP: Тайно разузнаване_ — събиране на разузнавателни сведения и шпионаж. (Отначало се нарича ТР/Б заради инициала на ръководителя на отдела Дейвид Брус.)
	_ТО: Тайни операции_ — саботаж, подривни действия и партизанска война. (Отначало се нарича ТО/Г заради инициала на ръководителя на отдела Престън Гудфелоу.)
	_ПА: Проучване и анализ_ (известен като Канцеларските мишки) — анализи на различни конвенционални и тайни операции, например определяне ефекта от съюзническите бомбардировки над окупираната от германците Европа.
	_ОПВ: Операции за психологическа война_ — т.нар. ЧЕРНА ПРОПАГАНДА, организация за пускане на фалшиви германски радиостанции от Великобритания, уж водени от (несъществуващи) антинацистки групи.
	_Х–2: КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ_ — осигуряване на вътрешната сигурност.
	Х–2 има за цел да неутрализира германските мрежи, останали след отстъплението в Италия и Франция. Отделът е организиран от Джеймс Мърфи — адвокат, работил с Донован в Министерството на правосъдието, и Джордж Боудън — данъчен специалист. В Х–2 е и ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, който по-късно ще стане един от най-видните и упорити ловци на шпиони в САЩ.
	Агенти на УСС работят в района на Китай, Бирма и Индия, където често си сътрудничат с британските сили. В Китай подразделение 202 на УСС разработва планове за навлизане в контролирания от японците Индокитай. Последните френски войски са се евакуирали от Индокитай през пролетта на 1945 г. и са потърсили убежище в Китай. В началото на юни 1945 г. 25 френски офицери и около 100 виетнамски войници са причислени към УСС. Снабдени са с американско оръжие и отново са върнати в Индокитай. Повечето от операциите завършват с неуспех, тъй като виетнамците отказват да сътрудничат с французите. И настина, последният френско-американски патрул е отведен направо в засада, направена от местните комунистически сили.
	Един американски офицер се е срещал с Хо Ши Мин — бъдещия ръководител на Северен Виетнам, за да обсъди операциите срещу японците. Хо ясно заявява, че не желае французите за разлика от американците. Американецът остава 2 месеца в лагера на Хо Ши Мин и обучава бойци на Виетмин за подривна дейност срещу японските бази за комуникация.
	(Някои от американските оръжия са предадени на Виетмин. Това е малка част от оръжието, което те ще използват във войната си срещу французите, която започва през 1946 г.)
	Главният резултат от сътрудничеството между УСС и Виетмин е спасяването на няколко американски военновъздушни части и пилоти от военноморския флот, които са свалени в района. След тези случаи престижът на Виетмин нараства, но французите започват да проявяват недоверие към американците. През август 1945 г. малък екип от УСС навлиза в Южен Индокитай, но войната завършва преди началото на предвидените операции.


	Опонентите
	УСС не провежда никакви операции в района на Тихия океан, където командва адмирал Честър Нимиц, и в югозападната част на Тихия океан, където главнокомандващ е генерал Дъглас Макартър. На територията на Нимиц се намират предимно островчета с джунгли и голи коралови атоли, където оперативните работници на УСС са напълно безполезни. БРЕГОВИТЕ НАБЛЮДАТЕЛИ в Австралия и Нова Зеландия действат на многобройните островчета, потънали в тропическа растителност, из целия Тихи океан и извършват много подобно на провежданото от УСС РАЗУЗНАВАНЕ.
	В района на Макартър кадрите на УСС не са добре дошли. Макартър смята, че неговото СЪЮЗНИЧЕСКО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ осигурява най-добрите възможности за събиране на разузнавателна информация. Освен това УСС се появява прекалено късно и не му предлага достатъчно възможности, а на всичко отгоре се ръководи от Донован, някой си, който не е под контрола на Макартър.
	Много от висшите армейски и военноморски разузнавачи също се противопоставят на УСС, тъй като смятат, че управлението навлиза в тяхната сфера на отговорност и понякога им отнема най-добрите кадри. Въпреки че армията и военноморският флот разполагат със значителни мрежи за прехващане на вражеските комуникации, УСС започва създаването на свои подслушвателни постове (вж. КОРПОРАЦИЯ _ЕФ БИ КЮ_). Два са подслушвателните постове, създадени през 1942 г., но обединените началник-щабове ги прехвърлят към армейската СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Друг неприятел на Донован е ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР, който също има планове за разширяване на контраразузнавателната си дейност в чужбина и в лицето на УСС вижда съперник. Тъй като не може да спре Донован, той убеждава президента Рузвелт агентите му да представляват американското разузнаване в Южна Америка по време на войната.
	Донован се опитва да създаде връзки и да постигне известен обмен на информация с НКВД — главната съветска разузнавателна служба по това време. През декември 1943 г. лично отива в Москва, за да създаде желаните отношения. Сключено е споразумение между УСС и НКВД за връзка при провеждането на операции в районите, които представляват интерес и за двете страни. Офицер за свръзка от НКВД трябва да бъде изпратен във Вашингтон.
	Този опит е отхвърлен от Комитета на обединените началник-щабове с известна помощ от страна на Хувър. На 15 февруари 1944 г. Хувър пише на главния прокурор: „Мисля, че създаването на официална част от НКВД в САЩ ще представлява сериозна заплаха за вътрешната сигурност на страната. Освен това смятам, че няма нито съществена причина, нито основание за създаването на подобна агенция тук.“


	Краят на УСС
	В края на войната Донован предлага на Рузвелт да се създаде следвоенна разузнавателна агенция на базата на УСС. Но на 12 април 1945 г. Рузвелт умира, преди да предприеме нещо по въпроса. Новият президент е прекалено зает, за да се занимава с този въпрос, а и храни известна неприязън към Донован. УСС е официално закрито от президента Труман с изпълнителна наредба от 1 октомври 1945 г. На 12 януари 1946 г., когато Донован слиза от поста, управлението престава да съществува. След разформироването на УСС голяма част от общо 1362 служители от Проучвания и анализи и Документация (където се подготвят карти и други помощни документи) са прехвърлени към Държавния департамент като Временна проучвателна разузнавателна служба. Много от другите 9028 служители на УСС са прикрепени към новосъздадената Стратегическа служба към военното министерство. Бригаден генерал Джон Магрудър, който е бил заместник на Донован, е назначен за директор на стратегическата служба. Магрудър се пенсионира в началото на 1946 г. и на негово място постъпва подполковник Уилям Куин, който през войната е бил представител на УСС в Седма американска армия.
	Една от първите стъпки на Куин е назначаването на Енгълтън за директор на контраразузнаването в Италия. Там Енгълтън се запознава с евреи, които по-късно ще играят важна роля в израелското разузнаване. (Вж. ШИЛОА, РУВЕН.)
	Когато подписва заповедта през 1945 г. за прекратяване дейността на УСС, Труман все пак отбелязва, че Съединените щати имат нужда от „цялостна и координирана програма за външно разузнаване“. Той знае, че Нимиц и Макартър не са използвали УСС, и се страхува от предложението на Донован за прецизно централизирана разузнавателна структура. Затова Труман взима нещата в свои ръце и поема курс към създаване на следвоенна разузнавателна агенция. Все пак ЦРУ, появило се с разпореждане на Труман през юли 1947 г., приема много от същността на УСС.
	Сред бъдещите ДИРЕКТОРИ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ са четирима от ветераните на УСС: Алън Дълес, УИЛЯМ КОЛБИ, РИЧАРД ХЕЛМС и УИЛЯМ КЕЙСИ.


	Уред за сравнения

	Първата от серията високоскоростни изчислителни машини, планирани през 30-те години от военноморското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ на САЩ — OP–20-G. Машините трябва да внесат истинска революция в КРИПТОАНАЛИЗА. Флотът има договор с доктор Ваневър Буш от Масачузетския технологичен институт (МТИ) за създаването на изчислителни машини, които да са с най-големи възможности в света. Около 1939 г. проектът е прекратен поради липса на средства.
	По-късно Буш работи като директор на Управлението за научно изследване и развитие, което поставя началото на създаването на атомната бомба. Виден учен и инженер, Буш е президент на Института _Карнеги_ и вицепрезидент на МТИ.


	Урицки, Соломон (1895–1937)

	Изпълняващ длъжността ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, през 1936–1937 г. докато БЕРЗИН е в Испания, за да окаже помощ на републиканското правителство по време на Гражданската война в Испания и да вербува АГЕНТИ за ГРУ.
	Урицки взема активно участие в Октомврийската революция и в последвалата Гражданска война. Той ръководи атаките срещу моряците през 1921 г. по време на въстанието им в Кронщат. Много малко се знае за по-нататъшната му кариера освен това, че в отсъствие на Берзин изпълнява длъжността началник на ГРУ.
	През 1937 г. е арестуван и е застрелян по време на Сталиновите репресии.


	УСО

	Управление за специални операции, създадено във Великобритания на 16 юли 1940 г. за саботаж, подривни действия и организиране на нелегални въоръжени групи в окупираните от Германия страни. Фактически това е агенцията за събиране на разузнавателни сведения в окупираните страни.
	УСО се ползва с голяма поддръжка от министър-председателя Уинстън Чърчил, който настоява управлението да „подпали пожара в Европа“. УСО е създадено от 3 отделни самостоятелни подразделения, които вече съществуват през лятото на 1940 г.: МИ-R на военното министерство, отдел D (диверсии) на МИ–6 и ЕХ (Електра хаус), пропагандна служба на Министерството на външните работи. УСО е строго секретна агенция, работеща под ПРИКРИТИЕТО на Министерството на икономиката, което е удобно място за обработка на информацията за вражеската индустрия и за организиране на диверсии. По такъв начин министърът на икономиката доктор Хю Долтън става фактически негов ръководител. Отначало УСО е разделено на 3 основни отдела: СА–1 се занимава с пропагандата, СА–2 — с операциите, а СА–3 — с планирането. След 1 година остава само СА–2 — ядрото на УСО.
	Операциите на УСО се провеждат във Франция, Нидерландия, Скандинавия, Балканите, Близкия изток, в Африка и Далечния изток. Предимно в Европа, но и в някои други райони УСО работи в сътрудничество с американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Съществува съперничество между УСО и УСС на Балканите, в Северна Африка и дори във Франция независимо от споразуменията между двете агенции по отношение на съответните райони на действие и отговорности. УСО винаги се е разкъсвало от дребнава завист и от съперничество с МИ–6. Двете агенции крият информацията една от друга.
	Вероятно най-големият провал на УСО е в Холандия. Германците откриват дипломатическо куфарче на агент на МИ–6 с имената и адресите на всички холандски сътрудници. Агентите от УСО не са спазили инструкциите за сигурност, не са се вслушали и в предупредителните сигнали на холандските си колеги, което позволява на германските специални служби да принудят някои оперативни холандски работници да им служат. В резултат от този провал са заловени всички от нелегалната мрежа на УСО в Холандия — 51 агенти на УСО, 9 агенти на МИ–6 и Беатрикс Теруинт от МИ–9 (евакуационния отдел на британското управление за военно разузнаване). Теруинт оцелява след концентрационния лагер, а 47 от заловените са разстреляни. (Вж. _НОРДПОЛ_.)
	УСО прави опит да работи със съветските специални служби. Тези планове са от края на 1940 г., в навечерието на германското нападение. След като Германия нахлува през юни 1941 г., УСО и НКВД решават официално да си сътрудничат. И двете организации приемат условието да не провеждат подривни операции на територията на другата страна (включително Британската общност и териториите, където има официален мандат на управление). Британците трябва да спуснат с парашут съветски агенти в Европа за серия от операции, известни под КОДОВИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ _Пикес_ и _МАМБА_. НКВД обаче оказва съвсем малка помощ. Затова УСО провежда операции в Европа без съветско одобрение, като използва руснаци, пленени от британските войски. Съветската враждебност към УСО (и към УСС) се засилва след 1944 г. поради допуснати грешки, а също и поради съветското подозрение, че УСО провежда операции в райони, които се смятат, че са в съветската сфера на влияние. Но има и няколко примера за успешно проведени операции на УСО и НКВД, особено в Афганистан и Югославия. В края на войната УСО разработва подробни планове за участие в наближаващия конфликт, който ще бъде наречен Студена война, но в началото на 1946 г. дейността на агенцията е прекратена. Числеността на УСО е 13 000 — както военни, така и цивилни.
	__УСО е било ръководено от трима оперативни директори:__
	Август 1940 — май 1942: сър Франк Нелсън.
	Май 1942 — септември 1943: сър Чарлс Хамброу.
	Септември 1943 — януари 1946: генерал-майор сър Колин Габинс.


	УСС

	УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ.


	Установяване на лицата, кореспондиращи по пощата

	Отправено от разузнавателна агенция към пощенска служба изискване за проверка на част от кореспонденцията от чужбина, адресирана до или от определено лице или организация, за които се предполага, че се занимават с шпионаж. Кореспонденцията не се отваря и въпросното лице или организация не се уведомяват за проверката.


	Утай Чън, Лари

	Вж. ЧЪН, ЛАРИ.


	Участник в разузнаването

	Разузнавателна агенция или екип, който участва в осъществяването на РАЗУЗНАВАТЕЛНИЯ ЦИКЪЛ.


	Ф

	Фабиан, Рудолф (1908–1984)

	Американски военноморски криптолог, ръководил станцията за декодиране БЕЛ в Австралия през Втората световна война.
	Фабиан завършва Военноморската академия през 1931 г. Той отговаря за станцията КАСТ на остров Корегидор на Филипините, когато японците нападат ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. След като става очевидно, че японците ще завладеят Филипините, главнокомандващият американския флот адмирал Дж. Кинг лично нарежда на Фабиан и декодировчиците му да напуснат Филипините.
	През нощта на 4 срещу 5 февруари подводницата _Сийдрагон_ акостира в залива Манила и натоварва на борда си 23 торпеда, 2 т резервни части и 1360 кг радиооборудване, включително шифровата машина на станцията Каст, предназначена за дешифриране на японските кодове _ПЪРПЪЛ_. През деня подводницата изчаква на дъното на залива, за да избегне японските самолети и артилерийски огън. През нощта на 5 февруари отново излиза на повърхността и качва на борда си 16 от моряците му и 8 армейски и военноморски офицери. След това _Сийдрагон_ се отправя към Австралия. (_Сийдрагон_ и подводницата _Пърмит_ се връщат отново до залива Манила, за да вземат и останалите декодировчици. Евакуирани са 75 души.)
	В Мелбърн Фабиан създава декодировъчна станция, известна като флотска радиостанция Мелбърн (Флораме) или както всички я наричат — станцията Бел. Криптолозите скоро се срещат с колегите си от Пърл Харбър във Вашингтон, за да разкодират японските военноморски и дипломатически съобщения. (Вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ.)
	Фабиан остава командир на Бел до януари 1944 г. Напуска, за да се присъедини към Източния британски флот в Индийския океан, където координира американските и британските усилия в областта на декодирането. След войната изпълнява други криптоложки задачи. Пенсионира се през 1961 г. със звание капитан I ранг.


	Факлоносци

	Британско жаргонно наименование на помощния персонал, задействан при провеждане на разузнавателни операции. Терминът е взет от популярните шпионски романи на Джон льо Каре.


	Фантом F4H

	Един от най-известните многоцелеви американски бойни самолети на въоръжение във ВМС, ВВС и Корпуса на морската пехота на САЩ през 60-те и 70-те години. На въоръжение е в различните родове войски и на десетки други страни. Лети при всякакви атмосферни условия. Специализираният вариант за фоторазузнаване _RF–4_ е използван далеч повече от който и да било друг разузнавателен самолет на страните от Западна Европа през цялото време на Студената война.
	Разработен като самолет за излитане от самолетоносач, _Фантом_ е изтребител прехващач, съпровождащ изтребител, щурмовак, за „потискане“ на вражески радари (модел _Уайлд уизъл_) и за аероснимки. Самолетите за ВВС могат да носят ядрено оръжие. От 1958 до 1979 г. _Макдонъл Дъглас_ произвежда 5045 самолета за вътрешни нужди и експорт (в Япония са монтирани 125 самолета _F–4EJ_). От тях 701 са фоторазузнавателни варианти, използвани от американските военновъздушни сили и военноморските части, както и от военновъздушните сили на Западна Германия, Гърция, Иран, Израел, Япония и Турция. _Фантом_ е голям двумоторен изтребител със стреловидни криле. В удължената носова част е монтиран радар с инфрачервен датчик. Самолетът може да носи ракети, бомби и допълнително гориво до 7,260 т. (За сравнение страшните „летящи крепости“ _B–17_ от Втората световна война, които спадат към класа тежки бомбардировачи, имат бомбен товар 3,720 т.) Най-високата скорост на модел _RF–4C_ в „чисто“ състояние е 2376 км/ч.
	Фоторазузнавателните варианти са оборудвани с 3 фотокамери плюс електронни, радарни и инфрачервени сензори. Моделите _RF–4_ на военновъздушните сили също могат да пренасят ядрени оръжия.
	_Фантом_ е използван от САЩ широко във Виетнамската война, а също така и от Израел във войните в Близкия изток. По-голямата част от 665-те самолета _RF–4C_ и _RF–4E_ на военновъздушните сили, както и 46 самолета _RF–4B_ на военноморския флот са включени в тактическото разузнаване по време на Виетнамската война. _F–4G Уайлд уизъл_ на военновъздушните сили участват във войната в Персийския залив от 1991 г.
	Първите опитни образци на _XF4H–1 Фантом_ се издигат във въздуха през май 1958 г. Самолетът влиза на въоръжение във военноморските сили през юли 1961 г., а военновъздушните сили започват да го използват от юли 1963 г. През 1996 г. са изтеглени последните самолети _Фантом_, 31 самолета _F–4G Уайлд уизъл_ на военновъздушните сили и 59 _RF–4C_ и _F–4G_ на Националната въздушна гвардия.
	Първоначалното обозначение на _Фантом_ във ВВС е _F–101_, а във ВМС — _F4H_, но през 1962 г. в резултат на програмата за унификация на военното обозначение получават _F–4_.
	{img:shpionazh-92.jpg|#RF–4C Phantom}


	Фарнсуърт, Джон (1893-?)

	Бивш американски офицер от военноморския флот, шпионирал за Япония. Фарнсуърт завършва Военноморската академия през 1915 г. Служи на бойни кораби през Първата световна война. Военната му кариера е спокойна, няма особени изяви и стига до капитан III ранг.
	Женейки се за девойка от „елита“, той бързо потъва в дългове. Веднъж взема пари на заем от редови матрос, но по-късно отказва да ги върне. Привличат го под съдебна отговорност пред военен трибунал и през 1927 г. е принуден да излезе в оставка.
	Недоволен и в крайна нужда от пари, Фарнсуърт започва да шпионира за японците. През 20-те и 30-те години се опитва да вербува и мнозина други. По-голямата част от информацията си получава от бивши военноморски офицери, които дори не подозират за шпионската му дейност. Обяснява им, че има нужда от информацията за „статии в списания“. По това време системата за сигурност във флота не е много прецизна.
	При разследване за изчезнало техническо ръководство сътрудниците от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ разбират, че Фарнсуърт се перчи с огромни суми пред свои познати. По-задълбоченото разследване разкрива, че той е ползвал кодови и сигнални книги и е разпитвал за тактиката, за нововъведенията в корабостроенето и за въоръжението. УВР и ФБР го поставят под НАБЛЮДЕНИЕ.
	Очевидно смятайки, че следователите вече имат готови улики срещу него, Фарнсуърт споделя пред един журналист, че само изглежда, че е шпионин, но че в действителност е ДВОЕН АГЕНТ. Журналистът съобщава за чутото и Фарнсуърт е арестуван. Осъден е през февруари 1939 г. за незаконно разкриване на информация пред представители на чужда страна, с което застрашава националната сигурност. Поискана му е присъда от 4 до 12 години затвор.


	ФБР

	ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ.


	Федерална информационна служба

	Вж. БНД.


	Федерално бюро за разследване (ФБР)

	Основна американска служба за КОНТРАШПИОНАЖ, която разследва нарушенията на американското „шпионско“ законодателство от гражданите на САЩ, а също и от сътрудници и АГЕНТИ на чуждестранното разузнаване. Освен това ФБР е централизирана полицейска структура, която се занимава с углавни престъпления, които попадат под юрисдикцията едновременно на няколко щата. ФБР е част от американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, но не толкова в качеството си на чисто разузнавателна агенция, колкото като „водеща“ служба в контраразузнаването, бореща се с шпионажа на територията на САЩ. Този кръг от задължения е точно очертан от законодателството.
	Обикновено самите сътрудници на ФБР (традиционно в САЩ ги наричат агенти) смятат, че се занимават по-скоро с контрашпионаж (разбирайки под това защита на всевъзможна секретна информация от „външно око“), отколкото с контраразузнаване, т.е. с непосредствена дейност по неутрализирането на враждебните действия на чужди специални служби.
	Съществуват две основни разлики между ФБР и ЦРУ: 1) агентите на ФБР са офицери, които съблюдават спазването на закона и имат правото да извършват арести, докато РАЗУЗНАВАЧИТЕ на ЦРУ нямат право да извършват арести; 2) ФБР може да действа единствено в Съединените щати, докато ЦРУ не може да действа в рамките на Съединените щати. Географското ограничение е строго наложено по отношение на ЦРУ. Що се отнася до ограниченията на ФБР, агентите на бюрото имат право да работят в американските посолства като АТАШЕТА, когато разглеждат случаи в чужбина, спазвайки международните закони и споразумения. (Американските съдилища са въвели правилото, че ФБР може да арестува заподозрени в чужбина и да ги доведе в Съединените щати, за да бъдат предадени на правосъдието.)
	Независимо от определението „водеща“ контраразузнавателна служба не може да се каже, че ФБР напълно е монополизирало борбата с чуждестранния шпионаж в страната. Други членове на разузнавателната общност също се занимават с контраразузнаване и често даже не смятат за необходимо да информират ФБР за операциите си. Освен това в определени периоди непосредствено с контраразузнавателна дейност се занимава твърде малка част от 10-хилядната армия агенти на ФБР. В бюрото широко е разпространена практиката на ротация на кадрите. (По този начин минавайки от отдел в отдел и от управление в управление, сътрудниците стават „универсални“, което им дава по-голяма възможност за придвижване в професионалната кариера.)
	ФБР е главното следствено подразделение на Министерството на правосъдието. Провежданите разследвания покриват широк спектър от федерални престъпления. Бюрото оказва и подкрепа на националната сигурност, като например провеждането на ПРОУЧВАНЕ ЗА БЛАГОНАДЕЖДНОСТ на кандидати за важни държавни постове.
	ФБР се представлява в разузнавателната общност от заместник-директора на Управлението за национална сигурност (преди Разузнавателно управление). Тази структура в състава на бюрото работи по случаите на шпионаж, диверсии и подривна дейност, включително тероризъм, т.е. с онези явления, в борбата с които ФБР се смята за безспорен лидер. Заместник-директорът е и представител на ФБР в НАЦИОНАЛНИЯ СЪВЕТ ЗА ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ и СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Днешното ФБР израства от средите на т.нар. специални агенти и е създадено по времето на президента Теодор Рузвелт през юли 1908 г. от неговия министър на правосъдието Чарлс Бонапарт. Новата агенция за разследване е наречена Бюро за разследване. По-късно става Американско бюро за разследване, а след това — Отдел за разследване. „Специалните агенти“ извършват разследвания на неголемия брой икономически престъпления, като измами при фалит или нарушения на антимонополното законодателство.
	Първият случай, с който се сблъсква Бюрото за разследване, е „шпионско“ дело по време на Първата световна война, когато агенти оказват помощ на военните контраразузнавателни структури (вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ). Както военните и бюрото използва доброволната помощ на Обществото за защита на американците, чиито членове съобщават подозренията си за шпиони и подривни действия, а понякога извършват дори и свои разследвания.
	И въпреки всичко саботажите на германците в Съединените щати са особено ефективни по време на войната. Около 50 експлозии повреждат и дори разрушават фабрики на отбранителната и химическата промишленост. Най-значителната експлозия е на остров Блек Том на 30 юни 1916 г. Взривени са стотици тонове боеприпаси и целият пристанищен район се превръща в бойно поле — навсякъде падали шрапнели. Бюрото стига до заключението, че експлозията е в резултат на нещастен случай, но следвоенното разследване установява, че е било саботаж.


	Ерата на „господата Г“*
	[* G-man от Government man (англ.) — държавен човек, служител. — Б.р.]
	През 1920 г. с въвеждането на сухия режим производството на алкохол и консумацията му се превръщат във федерално престъпление. По време на сухия режим се появяват гангстери, които отвличат хора, ограбват банки, а след това преминават в друг щат, като по този начин избягват правосъдието. Но през 1932 г. Конгресът гласува федерален закон за отвличанията — първия от няколкото закона, които постепенно разширяват пълномощията и влиянието на Бюрото за разследване.
	В началото на 20-те години се надига т.нар. червена опасност. В кръговете на американското правителствено ръководство нараства страхът от експорт на руската болшевишка революция в други страни, включително в САЩ. На тази вълна младият служител на Управлението за разследване ЕДГАР ХУВЪР си създава репутация на ревностен преследвач на анархисти, радикали и „червени“. През 1924 г. той е назначен за директор на Бюрото за разследване и когато погледът на нацията се обръща от подривните действия към обикновените престъпления, той веднага се пренасочва от революционерите към бандитите. Наричат агентите му „господата Г“ вероятно защото гангстерът Джордж (Картечницата) Кели при залавянето му през септември 1933 г. извиква: „Не стреляйте, господа Г!“
	През март 1933 г. посланикът на Германия се обръща към държавния секретар да бъде разследван американски гражданин, който в писмо до посолството заплашва, че ще убие Адолф Хитлер. Това дава основание и извинение на ФБР да започне разследване на пронацистките организации в САЩ.
	По време на президента Франклин Д. Рузвелт бюрото е преименувано Управление за разследване. Рузвелт подкрепя приемането на закони, които дават на службата и на Хувър по-голяма самостоятелност. През юли 1935 г. управлението става Федерално бюро за разследване. Същата година Джеймс Кагни участва във филма „Господата Г“ — първия от многото ФИЛМИ, които прославят подвизите на ФБР в борбата му срещу гангстерите.
	Въпреки че вниманието на ФБР обикновено е насочено към борбата с престъпността, Хувър не спира да преследва подривните действия. Рузвелт тайно нарежда на Хувър да се занимава и с ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ, т.е. със събиране на информация за изолационистите. (Основен изразител на идеите им е въздушният ас Чарлс Линдбърг и т.нар. Първи американски комитет.) През юни 1939 г. Рузвелт нарежда всички федерални агенции да се отчитат на ФБР, като това важи и за всички данни, които се смятат „пряко или непряко свързани с шпионаж, контрашпионаж или саботаж“.


	Втора световна война
	ФБР става главен „ловец“ на шпиони в САЩ. За разлика от Бюрото за разследване от времето на Първата световна война ФБР от 40-те години организира изключително компетентно усилията на контраразузнаването. Ако през 1940 г. във ФБР работят 898 агенти, то през 1945 г. те са вече 4886. Изумителното разрастване се дължи на непрекъснатото приемане на федерални закони, които утвърждават и разширяват пълномощията на ФБР, на рязкото увеличаване на контраразузнавателната дейност и, накрая, на лобито на бюрото в Конгреса, който има пълно доверие на Хувър и на неговото „дете“ — ФБР. Преди Америка да влезе във войната, Хувър предупреждава за ПЕТА КОЛОНА в САЩ, или за „врага отвътре“ — хора, които „държат правителството на Съединените щати да бъде свалено“. Никога не е съществувала пета колона в САЩ. Независимо от това Конгресът вижда в лицето на ФБР страж, който предпазва от всички врагове. Така агенцията се разраства и като численост, и като влияние.
	През 1934 г. Конгресът забранява телефонното подслушване със Закона за комуникациите. Независимо от това ФБР извършва подслушвания, използвайки тълкуването на Министерството на правосъдието, че законът забранява не подслушването само по себе си, а по-скоро разкриването на информацията, получена от подслушването. През май 1940 г. Рузвелт подписва секретна директива, която разрешава подслушването на хора, заподозрени в подривни действия. Още в самото начало на септември 1939 г. Хувър нарежда на всички оперативни агенти във ФБР да подготвят досиета за хора, които хранят „симпатии към германците, италианците или комунистите“. Имената им са подредени в списък с готовност за задържане, така че да бъдат обезвредени, в случай че Съединените щати влязат във войната. Хувър дава одобрението си за тайни прониквания (наричани от агентите КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ) в дипломатически представителства за получаване на секретна информация. Самите сътрудници на ФБР кръщават тази работа „нощни визити“. Трябва да се отбележи, че както за списъците, така и за проникванията в дипломатическите мисии Хувър няма законно основание.
	Президентът Рузвелт подготвя страната за война и иска от местните полицейски служби да предават на ФБР всяка информация, свързана с шпионаж или подривни действия. Нарежда на ФБР да „се държи като координатор на цивилните организации, които предават информация за подривни действия“. Армейското разузнаване и УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ разглеждат случаите, в които са замесени служители на въоръжените сили, а също и цивилни в зоната на Панамския канал и на други места извън Съединените щати.
	През юни 1940 г. в състава на ФБР се появява ново подразделение — Служба за специално разузнаване, пред която е поставена задачата да възпрепятства внедряването на нацистки тайни агенти в страните от Латинска Америка. Това предоставя на ФБР права на разузнавателна агенция, която действа извън Съединените щати. Хувър отказва да сътрудничи на УИЛЯМ СТИВЪНСЪН (изпратен в Ню Йорк от британското разузнаване МИ–6) в създаването на разузнавателна организация под името БРИТАНСКА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ. Антипатията на Хувър към чуждестранните разузнавателни агенции и личната му неприязън към ДУШКО ПОПОВ — великолепен ДВОЕН АГЕНТ, който работи за МИ–6 — провалят британския план, според който Попов трябва да създаде фиктивен американски шпионски кръг за германците.
	Смята се, че ФБР влиза във войната на 8 декември 1941 г., един ден след атаката над ПЪРЛ ХАРБЪР. Агенти на бюрото започват да стесняват кръга около предварително набелязаните врагове. До 10 декември ФБР задържа 2342 японци, германци и италианци. (Масовото задържане на японци от американски произход (НИСЕИ) по американското Западно крайбрежие е извършено от армията.)
	След като развива бурна дейност в пресичането на подривни антидържавни действия, Хувър решава да отдели особено внимание на пресата, издавана за чернокожото население на Америка. Той подозира тези вестници в антивоенни и комунистически симпатии поради непрекъснатите оплаквания за сегрегацията във войската и дискриминацията във военната индустрия, помествани на първа страница. Хувър се опитва да постави вестниците на чернокожите под властта на ЗАКОНА ЗА ШПИОНАЖА, но главният прокурор Франсис Бидъл не позволява това.
	Трябва да се отбележи, че ФБР доста умело и успешно прилага своя опит и методи срещу гангстерите в борбата срещу шпионажа. Първият съществен случай е от 1940 г., когато УИЛЯМ СЕБЪЛД — американец от германски произход, съобщава на ФБР, че нацистите са заплашили семейството му в Германия с разправа, ако не се съгласи да шпионира. ФБР го съветва да приеме предложението и го направлява като двоен агент. Тогава се извършва пробив в ШПИОНСКИЯ КРЪГ _ДЮКЕЙН_ и са арестувани 33 души, много от които са били под НАБЛЮДЕНИЕ 2 години. Всички са осъдени за шпионаж.
	ФБР превербува канадката Грейс Бюкенън-Динийн, вербувана от нацистки разузнавачи за свръзка с техни агенти, действащи в района на Детройт, Мичиган. След като поставят подслушвателни устройства в жилището й и монтират скрита филмова камера, агентите на ФБР арестуват 7 души, включително лекар и професор по немски език в университета в Детройт. Умелите действия на ФБР в разследването довеждат и до арестуването и осъждането на ВЕЛВАЛЕ ДИКИНСЪН — продавачка на кукли, шпионирала за японците.
	През юни 1942 г. от американска подводница слизат четирима саботьори на атлантическия бряг на Лонг Айлънд, Ню Йорк, и други четирима — близо до Джаксънвил, Флорида. Те носят експлозиви и повече от 174 000 долара. (Някои от банкнотите са остарели и вече не са в обращение; има и банкноти, на които е писано на японски.) Забелязва ги офицер на бреговата охрана и скоро те са обградени. Групата във Флорида се разпръсва, но саботьорите са проследени от ФБР до Ню Йорк и Чикаго. Съдени са от военна съдебна комисия, назначена от президента Рузвелт. През август 1942 г. шестима са обесени, а двама, които оказват помощ при арестуването на другите, са осъдени на затвор.
	Друга германска подводница през 1944 г. сваля родения в САЩ УИЛЯМ КОУЛПО и ЕРИХ ГИМПЕЛ в залива Френчман, Мейн. И двамата са обучени в германска ШПИОНСКА ШКОЛА и са подготвени за операцията от НИКОЛАУС РИТЕР от АБВЕРА — ръководител на шпионажа срещу Съединените щати и Великобритания. Коулпо прави признания пред ФБР, което води до бързото арестуване на Гимпел.
	ФБР изпуска някои от шпионите, като например ХЪРМЪН ЛАНГ, който предава на германците информация за секретни северни бази за бомбардировачи, и САЙМЪН КЬОДЪЛ — ЗАКОНСЕРВИРАН АГЕНТ, който през септември 1939 г. започва да действа, но не е заловен до октомври 1944 г. Нито германците, нито японците успяват да създадат действаща шпионска МРЕЖА в САЩ по време на войната.
	В Латинска Америка специалната разузнавателна служба на ФБР действа ефективно преди всичко, защото агентите работят съвместно със службите за шпионаж на тоталитарните правителства. В разгара на работата специалната част разполага с 360 агенти, като много от тях са със статут на дипломати. Информацията, която получават, води до арестуването на 389 шпиони и 281 германски пропагандисти. По-голямата част от латиноамериканските страни предпочитат да бъдат съюзници на САЩ и затова техните специални служби и полиция активно помагат на ФБР срещу опитите на немските тайни агенти да са закрепят в страните им.
	Но всички тези постижения на ФБР в работата му извън пределите на САЩ са почти нищо в сравнение с успехите на УИЛЯМ ДОНОВАН, изпреварил Хувър в създаването на мощна служба за външно разузнаване. През юли 1941 г. независимо от възраженията на Хувър и службите на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ президентът Рузвелт назначава Донован за КООРДИНАТОР НА ИНФОРМАЦИЯТА. Година по-късно Донован вече е ръководител на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) — непосредствен предшественик на ЦРУ.
	По ирония на съдбата именно ръководителят на ФБР неволно дава тласък в служебната кариера на ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — бъдещ ръководител на управлението по контраразузнаване в ЦРУ. Хувър е уволнил Мелвин Първис — герой от „господата Г“, известен с организирането на капан за гангстера Джон Дилинджър. Когато започва войната, Първис влиза в разузнаването на армията. Сред вербуваните от него кадри за разузнавачи е и Енгълтън, който започва работа в УСС, а след войната преминава в ЦРУ.


	Лов на комунисти
	Хувър отчаяно се съпротивлява срещу решението на президента Труман за създаване на общонационална агенция за външно разузнаване. Но когато през 1947 г. ЦРУ е вече факт, ръководителят на ФБР разбира, че фронтовата линия на ведомството му в Студената война е в областта на ВЪТРЕШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. И така, в действие влиза кампанията за „лов на комунисти“ в американското правителство и държавните учреждения.
	ФБР концентрира усилията си в това, което според Хувър е защита на националната сигурност. Тази идея е одобрена през 1947 г. и Труман възлага на ФБР отговорността за разследване лоялността на федералните служители и на кандидатите за работа във федералните структури. През 1948 г. Министерството на правосъдието предприема активни действия срещу американската комунистическа партия, следвайки Закона _Смит_, според който се забранява пропагандирането на идеи в ущърб на правителството. ФБР получава разрешение да арестува и да възбуди съдебна процедура срещу 145 лидери на комунистическата партия. По делата на много от 109-имата подсъдими са явяват правителствени свидетели — информатори на ФБР, внедрени в комунистическата партия.
	В следвоенните години мнозина се сблъскват с трудностите, които ще спъват дейността на ФБР в контрашпионажа и през идващите десетилетия. Служители и агенти на ФБР разбират, че изпълнението на операции от рода „плащ и кинжал“ са много по-сложни и трудни, отколкото „играта на стражари и апаши“. Те са доста изненадани, че не могат да извършват арест на един или друг, замесен в шпионаж, след като са изградили това, което при други престъпления се смята за изпипан случай.
	В началото на Студената война ФБР се приема двояко: от една страна, в съзнанието на обществеността бюрото се асоциира с хладнокръвните и умни тайни агенти, със суперполицая, образ, който се тиражира от пресата, киното и радиото, и, от друга — с образа на самия Хувър, безкомпромисния ръководител на ФБР, бореца срещу „комунистическата зараза“. Той често говори в парламента, изказвайки сурови предупреждения и заплахи към „червените“, и непоколебимо работи за още по-голямо настъпление на „кръстоносния поход“ срещу комунизма. Така той укрепва влиянието на своята лична империя — федералното бюро за разследване.
	Хувър редовно информира съответните комисии в Конгреса за комунистите, „които правят американски филми и пишат американски книги“. Във ФБР са съставени досиета на Джон Дос Пасос, Дашиъл Хамет и Лилиан Хелман. Холивудските досиета включват имената на актьори като Ерол Флин и Кларк Гейбъл. Хувър има няколко източника в Холивуд, сред които президентът на Гилдията на киноактьорите Роналд Рейгън — „поверителен информатор“ на ФБР в Лос Анджелис.
	Хувър си спечелва място в заглавията на вестниците, но не печели процесите. Той дава съгласието си да се извърши тайно проникване до обекти, което води до СЛУЧАЯ _АМЕРАЗИЯ_. Процесите, предизвикани въз основа на събраните доказателства, обаче са провалени поради нелегално придобитите доказателства.
	Хувър не се отчайва — амбицира се да изпипва по-добре следващите случаи. Упоритите агенти разкриват и унищожават МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ. Те откриват доказателства, на базата на които е осъден ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ, съпругата му Етел и останалите. Хувър издава заповед за подслушване телефона на ДЖУДИТ КОПЛЪН — служителка в Министерството на правосъдието, която е КУРИЕР на съветски РАЗУЗНАВАЧ. (Апелативният съд анулира присъдата й, тъй като е било извършено подслушване и не й е била представена заповед за задържане.) Агенти на ФБР, използвайки за улика куха монета, успяват да задържат съветския супершпионин РУДОЛФ АБЕЛ. Той е осъден на 30 години затвор. Въпреки че съветският куриер ЕЛИЗАБЕТ БЕНТЛИ се обръща първо към ФБР, доносниците от ФБР я представят пред Конгреса като антикомунистка, а не като шпионин. Хувър тайно оказва помощ на конгресмена Ричард Никсън в атаките му срещу АЛДЖЪР ХИС, който е хвърлен в затвора за лъжесвидетелстване, а не за шпионаж.
	Контрашпионажът на ФБР насочва вниманието си и към ООН в Ню Йорк като основно място за лов на шпиони и потенциални двойни агенти. Двама от най-известните съветски разузнавачи ИЗМЕННИЦИ, ОСТАНАЛИ НА МЯСТО, са ЦИЛИНДЪР и ФЕДОРА. Техните разкрития до такава степен шокират Хувър, че той прави необходимото информацията да попадне директно в Белия дом.
	Интересът на Хувър към шпионажа е изместен от друго направление — подривните действия. Конспиративното проникване продължава. Сътрудниците на ФБР тайно „посещават“ службите на Еврейското културно общество, Братството на американските гърци, Сдружението на китайските перачи — това е малка част от „пострадалите“. Официално практиката на незаконни обиски е прекратена от самия Хувър през 1966 г., но на практика продължава както преди. През 1968 г. агентите на Хувър влизат в чикагската щабквартира на асоциацията _Студент за демократично общество_ — водеща организация в борбата срещу войната във Виетнам.


	Етапът на _Коинтелпро_
	От 1955 до 1975 г. ФБР извършва 740 000 разследвания за „подривни действия“. През 1975 г. бюрото разполага с 6,5 млн. досиета. Голяма част от тях са в резултат на тайна операция, наречена _Коинтелпро_ (Cointelpro — Counterintelligence program). Осъществяването на програмата започва през 1956 г., след като Хувър съобщава пред СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, че има план за „внедряване, навлизане, дезорганизиране и разрушаване“ на американската комунистическа партия. Идеята му е не да бъдат разкрити шпиони, а да се унищожи партията и по този начин членовете й да нямат повече възможност да шпионират.
	_Коинтелпро_ скоро преминава етапа на внедряване. Хувър дава разрешение за провеждане на наблюдение на всяка организация, която според него създава пречки на американското правителство. Контраразузнавателните операции са насочени срещу партията на работниците социалисти, Ку-Клукс-Клан и негърските националистически групировки. През 60-те години се надига протест срещу войната във Виетнам и _Коинтелпро_ насочва вниманието си към антивоенните движения. От 1967 до 1972 г. програмата се разширява, за да включи и операция, ръководена съвместно от ФБР и ЦРУ, която получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _ХАОС_.
	В основата на _ХАОС — Коинтелпро_ е теорията, която защитават администрациите на Никсън и на Джонсън, че протестите срещу войната във Виетнам са дирижирани от Съветския съюз. ЦРУ отваря досиета на 7200 американци по време на операция _Хаос_, но не открива доказателства за съветска намеса.
	Работата на ФБР по _Коинтелпро_ обаче не стихва. Търсят се следи за подривни действия сред екстремистките групировки на негрите, в движението за независимост на пуерториканците, в пацифисткото обединение „Духовенство и миряни, загрижени за съдбата на Виетнам“, а също и сред Американския съвет на християнските дейци. Подтиквани почти от маниакалната убеденост на Хувър, че чернокожият лидер Мартин Лутър Кинг е не само комунист, но и сексуално извратен, сътрудниците на ФБР изготвят негово „дело“ от 39 237 страници. По-късно някои от жертвите на операция _Коинтелпро_ се обръщат към съда за незаконно следене и неоснователно обвинение в подстрекателства и насилие и печелят делата. В един случай ФБР изпраща на активист от негърското движение листовка, уж написана от бял расист, в която има такива думи: „Ние ви смятаме вас и подобните на вас за черни бандити.“
	Хувър смята, че университетът в Бъркли в Калифорния е „изцяло обсебен от комунисти“. ДЖОН МАККОУН — директор на Централното разузнаване от ноември 1961 до април 1965 г., е възпитаник на този университет и голям негов поддръжник. Той моли Хувър да представи доказателства, че на територията на университета има комунисти. Хувър изпраща един от агентите си при директора на колежа с „информация от обществени източници“ за хора, които „създават проблеми“, но Маккоун не получава имена на комунисти.
	Ейтън Тиохарис и Джон Стюърт Кокс пишат в книгата си „Шефът“ („The Boss“, 1988) следното:

	Постигнато е негласно споразумение. Хувър има широко поле за действие при провеждането на важни операции, операции, които нито един главен прокурор не би одобрил поради необходимостта да се прибягва до нелегални методи, поради това, че тези разследвания са насочени към чуждестранни агенти и американските им поддръжници… Хувър не вижда причина да ги разпитва, тъй като вярва, че ФБР трябва да наблюдава и да дестабилизира „подривните“ дейности, без да оставя писмени доказателства.

	Смъртта на Хувър през май 1972 г. е краят на ФБР на Хувър и началото на едно ново ФБР, в което контраразузнаването се превръща в основна дейност. Отношенията между ЦРУ и ФБР, които са били доста хладни по времето на Хувър, сега се подобряват. ФБР става наистина действащ член на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. Но сътрудничеството означава и нов начин на действие.


	Следвайки новите правила
	Ден след смъртта на Хувър президентът Никсън назначава ПАТРИК ГРЕЙ за изпълняващ длъжността директор на ФБР. Само месец по-късно започва скандалът _УОТЪРГЕЙТ_ и Грей е въвлечен в него. Той се оттегля, забулен в тайнственост, която се разкрива едва когато за директор е назначен КЛАРЪНС КЕЛИ — ръководител на полицията в Канзас Сити.
	След аферата _Уотъргейт_ Конгресът разкрива дълъг списък от нелегални дейности и на ЦРУ (вж. _МКУЛТРА_ и СЕМЕЙНИ СКЪПОЦЕННОСТИ), и на ФБР от времето на Хувър. Главният прокурор на администрацията на президента Картър — Едуард Ливай, налага нови правила за разследванията на ФБР в контрашпионажа. Това води до създаването на нов закон — ЗАКОН ЗА НАБЛЮДАВАНЕ НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който затяга контрола при подслушването и поставянето на микрофони. Създаден е и СЪД ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който да разглежда оплакванията във връзка с електронното наблюдение.
	Контраразузнаването вече се превръща в по-сложен процес. Съветските шпиони и тези от Източния блок, които са в Съединените щати, стават двойно повече в периода 1966–1978 г. Оперативните работници на ФБР вече не могат самостоятелно да действат срещу заподозрените шпиони. Шпионинът може да е съзнателно или не под контрола на сътрудник от централния апарат на ФБР. Ами ако в тази операция не са посветени местните сътрудници? В края на краищата подозрителният може да се окаже американец, работещ като двоен агент, или сътрудник на КГБ, на когото се „скалъпва“ дезинформация или който е в процес на превербуване.
	Решенията, кой да бъде арестуван и кой не, се вземат от разузнавателната общност и компетентни служители от Министерството на правосъдието. През 1978 г. главният прокурор Грифин Бел трябва да вземе страна в противоречивите становища на ФБР и ЦРУ за случая с РОНАЛД ХЪМФРИ — служител на Държавния департамент, който предава информация на южновиетнамеца Дейвид Труонг, за когото се смята, че е шпионин. КУРИЕРЪТ на Труонг е човек на ЦРУ и иска самоличността му да остане в тайна, а ФБР иска той да се яви в съда като свидетел. Бел отсъжда в полза на ФБР.
	По-важните случаи на шпионаж през 80-те години — ДЕСЕТИЛЕТИЕТО НА ШПИОНИТЕ, са разкрити от предатели, а не от ФБР. ФБР се справя изключително добре в събирането на доказателства, които дават възможност на прокурорите да представят в съда неопровержими факти за съответния подсъдим. Само един процес срещу шпионин — РИЧАРД СМИТ, е бил провален, и то поради нескопосано свършената работа на ЦРУ и на армейското разузнаване, а не по вина на ФБР.
	Приемник на Кели и директор на ФБР в „десетилетието на шпионите“ става съдията УИЛЯМ УЕБСТЪР. ФБР успешно подготвя 3 случая, но само 1 завършва с издаване на присъда.
	Десетилетието на шпионите завършва с края на Студената война. А когато и Уебстър напуска ФБР, за да заеме поста ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, контраразузнаването минава на втори план. През 1991 г. ФБР съставя особен списък „опасност за националната сигурност“. На първо място в него е поставен ПРОМИШЛЕНИЯТ ШПИОНАЖ — стремежът на чужди разузнавания да се доберат до най-новите технологии на САЩ. Промишленият шпионаж засенчва традиционното разузнаване. В този списък фигурира и „опитът на чужди държави за манипулиране на американското обществено мнение“.
	Скоро след съставянето на списъка ФБР пренасочва 425 свои контраразузнавачи за борба с федерални углавни престъпления. През 1993 г. ФБР открива в Москва представителство за оказване помощ на руските правоохранителни органи в борбата им с организираната престъпност. През 1994 г. Разузнавателното управление на ФБР е преименувано Управление за национална сигурност.


	Периодът след Студената война
	Някои агенти на ФБР доста своеобразно си обясняват понятието „контраразузнаване“ и съответно със своето виждане за тази дейност отиват в библиотеката и питат дали читатели с руски или източноевропейски имена не си поръчват книги за американската промишленост и технологии. Всичко завършва с това, че библиотекарите не издържат и се оплакват, където трябва. И подобни запитвания са прекратени.
	Както присъствието на агентите на ФБР в Москва, така и прекратяването на глупавите въпроси в библиотеките, изглежда, символизират края на традиционния лов на шпиони. Но ето че на 21 февруари 1994 г. ФБР арестува ОЛДРИЧ ЕЙМС — контраразузнавач от ЦРУ, който шпионира за руснаците най-малко 9 години. Веднага тръгват приказки, че Еймс е можел да бъде задържан далеч по-рано, но за това е попречило неразбирателството между ФБР и ЦРУ (традиционен упрек към двете ведомства). Президентът Клинтън издава директива, според която отговорността за контрашпионажа носи изцяло ФБР, и назначава представителя на бюрото за председател на Националния център по проблемите на контраразузнаването. В устава на центъра е записано, че на всеки 4 години длъжността председател на центъра ще се заема последователно от сътрудници на ФБР, ЦРУ и военното разузнаване.
	Случаят _Еймс_ показва, че ФБР все още търси и преследва шпиони. Но основната дейност вече е насочена към антитероризма и наркотрафика. Разследванията извън страната, които понякога се преплитат с дейността на ЦРУ, изискват одобрението на съответната страна, както е било през Втората световна война в Латинска Америка. През 1996 г. в 23 страни по света има представители на ФБР, а за други 23 страни е направено предложение.
	Бързото развитие на комуникационните технологии също оказва влияние на използваната от ФБР техника за електронно наблюдение. През 1995 г. директорът на ФБР ЛУИС ФРИЙ казва, че ФБР и телефонната индустрия „работят съвместно, за да открият разумно и допустимо разрешение, което да е в крак с технологиите“. Той подчертава, че ФБР „няма намерение да увеличава подслушванията“. За да се бори срещу КОМПЮТЪРНИЯ ШПИОНАЖ, ФБР създава Национален отдел за борба срещу компютърните престъпления.


	Ръководители и директори
	Предшественик на федералното бюро за разследване е Бюрото за разследване (БР).

	__Ръководители на БР:__
	Юли 1908 — април 1912: Стенли Финч.
	Април 1912 — февруари 1919: Брус Биласки.
	Февруари 1919 — юли 1919: Уилям Алън (и.д.).
	Юли 1919 — август 1921: Уилям Флин.
	Август 1921 — май 1924: Уилям Бърнс.

	Едгар Хувър става директор на БР през май 1924 г. и остава на този пост и по време на следващите промени на името. През юли 1932 г. БР е преименувано Бюро за разследване на САЩ, а през август 1933 г. — Управление за разследване (в състава му е формирана и група за изпълнение на сухия режим). През юли 1935 г. организацията е преименувана Федерално бюро за разследване (ФБР), а Хувър е първият й директор.

	__ДИРЕКТОРИ НА ФБР:__
	Юли 1935 — май: 1972: Едгар Хувър.
	Май 1972 — април 1973: Патрик Грей (и.д.).
	Април 1973 — юли 1973: Уилям Ръкелсхаус (и.д.).
	Юли 1973 — февруари 1978: Кларънс Кели.
	Февруари 1978 — май 1987: Уилям Уебстър.
	Май 1987 — ноември 1987: Джон Ото (и.д.).
	Ноември 1987 — юли 1993: УИЛЯМ СЕШЪНС.
	Юли 1993 — септември 1993: Флойд Кларк (и.д.).
	Септември 1993 — Луис Фрий.


	Федора

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, което американците дават на сътрудник на съветските специални служби, снабдявал с информация ФБР, ЦРУ и британското разузнаване. Информацията, която той предава на ФБР, има отзвук години наред — намира място в инцидента ДОКУМЕНТИТЕ НА ПЕНТАГОНА и скандала _УОТЪРГЕЙТ_. Възможно е да е бил ДВОЕН АГЕНТ, работил за руснаците и доставял ДЕЗИНФОРМАЦИЯ на американците.
	Кой стои зад името Федора, и до днес не е известно.
	Най-вероятно това е Алексей Кулак — сътрудник от КГБ под ПРИКРИТИЕТО на АТАШЕ в съветската мисия в ООН. Някои твърдят, че е Виктор Лесиовски — сътрудник от КГБ с подобно прикритие. Противоречивите сведения за личността на Федора обясняват и объркването, което предизвикват разкритията му.
	Федора започва сътрудничеството си със западните специални служби през 1962 г., скоро след като ДМИТРИЙ ПОЛЯКОВ — сътрудник от съветската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ), е направил същото. Поляков получава кодовото наименование _ЦИЛИНДЪР_ и ФБР решава да продължи мотива с шапките, като го нарича Федора (Мека шапка), а по-късно се появява и названието Барета.
	Съветските сътрудници в ООН, вербувани от американците, се ръководят от специалисти от ФБР. Директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР често отнася информацията, получена от Федора, направо в Белия дом. Когато президентът Никсън се опитва по съдебен път да спре публикуването на документите на Пентагона например, Федора казва на ФБР, че в съветското посолство във Вашингтон е бил предаден комплект тайни документи за войната във Виетнам. Това кара Никсън да повярва, че пацифистът Даниъл Елсбърг, който е предал документите в знак на протест срещу войната, вероятно е съветски АГЕНТ. Тогава помощниците на Никсън изпращат при Елсбърг група ВОДОПРОВОДЧИЦИ. Една от причините, използвана от администрацията на Никсън за „заличаване“ на скандала _Уотъргейт_, е опасението, че в хода на разследването може да се разкрие анонимността на Федора.
	Но голяма част от нещата, които Федора съобщава, ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в ЦРУ, подлага на съмнение. Енгълтън е убеден, че и Федора, и Цилиндър са ДВОЙНИ АГЕНТИ, чиято мисия е да дискредитират истинския съветски предател АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН. Недоказаното предположение на Енгълтън е, че руснаците отчаяно се стремят да дискредитират Голицин, тъй като той е разкрил ВНЕДРЕН АГЕНТ в ЦРУ.
	Странната история с изменниците започва, когато ЮРИЙ НОСЕНКО се обръща за помощ към сътрудник от ЦРУ в Женева през 1964 г. След убийството на президента Кенеди през ноември 1963 г. разследването за подбудите на убиеца Ли Харви Осуалд показва, че той е живял в Съветския съюз, след като се е отрекъл от американско поданство. Носенко твърди, че той е офицерът от КГБ, занимавал се със случая Осуалд по време на 3-годишния му престой в Съветския съюз, и че КГБ няма нищо общо с Осуалд.
	Голицин настоява, че Носенко специално е изпратен от КГБ, за да го дискредитира. Федора защитава Носенко, което кара Енгълтън да вярва, че и Федора е агент за дезинформация. Споровете около „чистоплътността“ на Федора изострят и без това напрегнатите отношения между ФБР на Хувър и ЦРУ.
	Федора съобщава на английското разузнаване за вероятен шпионин в централата за ядрени оръжия, но няма достатъчно доказателства, на чиято база заподозреният да бъде арестуван. Британците гледат с недоверие към Федора, убедени, че обвиненията, които отправя към британски шпиони, са предназначени да разклатят американо-британското сътрудничество в разузнаването.
	Съмненията във Федора се появяват през 1971 г., но разследването започва едва през 1972 г., след смъртта на Хувър. В книгата си за Осуалд „Легенда“ („Legend“, 1978) Едуард Джей Епстайн твърди, че Федора и Носенко са агенти за дезинформация. Някои от източниците на Епстайн, като например Уилям Съливън — бивш заместник-директор на ФБР, изпитват съмнения към Федора. Смята се, че и Енгълтън е един от източниците на Епстайн. Въпросът, изглежда, е разрешен през октомври 1981 г., когато в _Рийдърс дайджест_ излиза статия с твърдение, че Федора е съветски агент, контролиран от КГБ през всичките години, докато е подавал информация на ФБР. _Рийдърс дайджест_ има дългогодишни връзки с ФБР благодарение на издателя ДЖОН БАРЪН. Заклеймяването на Федора в списанието вероятно е повлияло върху политиката на ФБР.
	Според източниците на ЦРУ Федора се завръща в Съветския съюз през 1977 г., където през 1983 г. умира от естествена смърт. Писателят Дейвид Уайс, който има необичаен достъп до службите на ЦРУ, пише в книгата си „Нощна птица“ („Nightmover“, 1995), че по случая с ОЛДРИЧ ЕЙМС ЦРУ и ФБР заемат различни позиции. Уайс твърди, че ЦРУ „признава“ Федора „за истински източник през 1975 г., само година след напускането на Енгълтън…“.


	Федорчук, Виталий (1918)

	Кадрови сътрудник на съветските специални служби, ръководител на КГБ от май до декември 1982 г., а по-късно — министър на вътрешните работи (МВД).
	Федорчук започва работа в НКВД през 1939 г. През Втората световна война служи във военната организация за контрашпионаж СМЕРШ. След войната продължава да работи в НКВД — КГБ (дейността на Смерш е преустановена през 1946 г.) и в края на 60-те години е назначен за ръководител на Трето управление на КГБ, което отговаря за контраразузнаването — вътрешната сигурност на въоръжените сили. През 1970 г. напуска ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ и е назначен в апарата на КГБ в Украйна.
	През май 1982 г. Федорчук заменя ЮРИЙ АНДРОПОВ, който преминава на работа в ЦК на КПСС. В биографията на Горбачов руският историк Жорес Медведев пише: „Федорчук дори не беше член на централния комитет и споменът за назначението му буди съмнение, че това е бил опит [от страна на Андропов] да се неутрализира КГБ в борбата за власт, която се развихряше за наследник на мястото на [Леонид] Брежнев.“ През ноември 1982 г. Андропов заема мястото на Брежнев като генерален секретар на КПСС и държавен глава на Съветския съюз. Месец по-късно той прави Федорчук министър на вътрешните работи със звание армейски генерал и му възлага задачата да прочисти МВД от корупция и подкупи.
	Неспособността на Федорчук и непопулярността му принуждават Горбачов през 1986 г. да го прехвърли на поста военен инспектор, като слага край на дългогодишната му кариера в разузнаването.
	По-голямата част от подчинените на Федорчук го смятат за надменно арогантно чиновниче, което не може да подреди мислите си.


	Фекто, Ричард

	Сътрудник на ЦРУ, заловен в Китай на 29 ноември 1952 г. след свалянето на шпионския му самолет. Китайците го осъждат по обвинение в шпионаж и до 1971 г. Фекто е в затвора.
	Фекто, колегата му от ЦРУ ДЖОН ДАУНИ и още 7 АГЕНТИ са на борда на самолет _C–47 Дакота_, който е без обозначения. Самолетът е излетял от секретна база на ЦРУ в Япония. И пилотите, и агентите са симпатизанти на Чан Кайшъ, който, претърпявайки поражение от китайските комунисти начело с Мао Дзедун, е избягал в Тайван. В подкрепа на американската политика, чиято цел е да помогне на Чан Кайшъ да си върне отнетите територии, ЦРУ внедрява тайванци в континентален Китай. (Вж. ДАУНИ, ДЖОН.)
	През декември 1954 г. Китай обявява залавянето и предаването на съд на двама офицери от ЦРУ. Дауни получава доживотна присъда, а Фекто като негов подчинен — 20 години.
	След Корейската война Съединените щати уреждат размяна на военнопленници с Китай, но в списъка на американците не е нито Дауни, нито Фекто, тъй като Съединените щати не желаят да признаят, че двамата са служители на ЦРУ.
	Китай и Съединените щати нямат дипломатически отношения, но през 1957 г. по индиректен път Китай отново предлага да освободи двамата офицери на ЦРУ. Предложението е отхвърлено от държавния секретар Джон Фостър Дълес (брат му АЛЪН ДЪЛЕС по това време е ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ).
	Когато по-късно президентът Никсън признава по време на конференция, че са офицери от ЦРУ, Фекто и Дауни най-сетне са освободени: Фекто — през 1971 г., а Дауни — през 1973 г.


	Фелипес, Томас

	Английски специалист по КОДОВЕ и ШИФРИ от екипа на сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ, който от своя страна отговаря за провеждането на операции на вътрешното и външното разузнаване по времето на кралица Елизабет I.
	Фелипес е първият крупен криптолог на Англия. Според дошлите до нас данни през 1538 г. той е в Париж, където поддържа връзки с агенти на Уолсингам и разчита тайните шифри, образци от които са му били изпращани. Неговият принос в разузнаването се състои в това, че създава свои шифри, приети от английските тайни служби, и разкрива вражески шифри, включително използваните от привържениците на Мария Стюарт — кралица на Шотландия. Той е изключително умел в разчитането на шифри, написани на френски, италиански, латински, до известна степен — на испански, и, разбира се, на английски.
	Единственото описание за външния вид на Фелипес е от Мария Стюарт. Тя го описва като рус мъж с брада, „нисък на ръст, слаб, с изпито лице и белези от шарка, късоглед, около 30-годишен“.
	По тъжна ирония на съдбата може би именно майсторството на Фелипес довежда до гибелта на Мария Стюарт. Уолсингам с помощта на шпионите си и прехващането на пощата на Мария Стюарт успява да научи за заговора за убийство на кралица Елизабет. Но Уолсингам няма имената на шестимата млади мъже, които трябва да убият кралицата. Писмо, изпратено на 17 юли 1586 г. от Мария Стюарт до един от бившите й пажове — АНТЪНИ БАБИНГТЪН, е прехванато от Уолсингам. В писмото е открито закодирано съобщение. Очевидно Уолсингам кара Фелипес да добави постскриптум, преди да запечата писмото отново и да го изпрати на Бабингтън. Постскриптумът, написан със същия шифър, изисква „имената и качествата на шестимата господа, които трябва да доведат замисъла докрай“.
	Уолсингам обаче решава да арестува Бабингтън, преди да успее да отговори. Бабингтън и шестимата млади мъже избягват, но са заловени и осъдени на смърт след месец.
	Писмата, които Фелипес е дешифрирал, са използвани, за да уличат Мария Стюарт в държавна измяна. На 8 февруари 1587 г. тя е обезглавена. Американският историк ДЕЙВИД КАН пише в „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1968):

	Почти няма съмнение, че Мария Стюарт е щяла да умре преди отреденото й време, след като политиката навремето е била такава. Но също така няма ни най-малко съмнение, че именно криптолозите са ускорили предизвиканата й смърт.



	Фелфе, Хайнц (1918)

	АГЕНТ, който шпионира за Съветския съюз, докато е ръководител на управлението за контраразузнаване в БНД (BND — Bundesnachrichtendienst) — разузнавателната служба на ФРГ, макар че работата му е била да се бори срещу опитите за внедряване на съветски агенти в БНД.
	Син на нацистки офицер от СС, Фелфе служи в СС и в СД. След войната като военнопленник е вербуван от съветското разузнаване и под съветски контрол работи за кратко за британските специални служби в Германия. Тогава постъпва в БНД и през 50-те години заема високия пост.
	При ареста на Фелфе през ноември 1962 г. в Западна Германия са намерени 14 микрофилма и миниатюрен магнетофон. Обвинен е, че е предал на руснаците имената на повече от 100 агенти на БНД. През 1963 г. е предаден на съд и получава 14 години затвор. След 6 години е разменен.
	Той изоставя съпругата и децата си в Западна Германия и се установява в Източен Берлин, където става преподавател по криминология в Хумболтовия университет. „Беше ми съвършено ясно, че надеждата на бъдещето е в Съветския съюз, не в Съединените щати“ — казва той, когато публикува одобрената от руснаците автобиография „В служба на противника“ („In Service of the Adversary“, 1986).


	Фелърс, Бонър (1896–1973)

	Американски военен АТАШЕ в Кайро, Египет, от октомври 1940 до юли 1942 г. Подробните му доклади с данни за британските военни операции, предназначени за Министерството на войната, са прехванати и дешифрирани от германците.
	През 1918 г. Фелърс завършва военна академия. По-късно служи в части на бреговата артилерия и като адютант на висши офицери. През февруари 1936 г. е помощник на генерал Дъглас Макартър — военния съветник на президента за филипинската общност. През 1938–1939 г. се завръща във Вашингтон, за да постъпи в Армейския военен колеж, а през октомври 1940 г. е назначен за военен аташе в Кайро. След като италианското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ влиза с взлом в няколко посолства в Рим през 1941 г., италианците се сдобиват с копие от американския черен КОД, използван от военните аташета. Криптолозите на генерал Ервин Ромел от Африканския корпус успяват да проникнат в американския ШИФЪР и германците прехващат и дешифрират съобщенията на Фелърс само часове след изпращането им. Тези успехи в декодирането помагат на Ромел в няколко битки срещу британските части.
	Според историка ДЕЙВИД КАН в „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1968) Фелърс живо се интересува от всичко и си отваря очите на четири: „Британците го допускат до някои от тайните си с надеждата, че това ще увеличи американското оборудване за британските войски в пустинята… Фелърс «попива» огромно количество информация и я предава на Вашингтон в изчерпателни и подробни доклади.“
	Германците също успяват да прочетат почти всички доклади на Фелърс, които той изпраща във Вашингтон. Най-сетне през лятото на 1942 г. германски военнопленник разкрива, че съобщенията на Фелърс са декодирани. (Самите британци са прехванали съобщенията и са ги декодирали.) Фелърс е повикан обратно в Съединените щати, но не му е казано нищо за неволно оказаната помощ на противника. През 1942 г. е награден с _Медал за отлична служба_ и за работата му като военен аташе. В приветствието се казва: „Докладите му за Министерството на войната бяха образец на точност и прецизност.“
	През септември 1943 г. Фелърс получава звание бригаден генерал и назначение в щаба на генерал Макартър — командващ в Югозападния Тихоокенски район, където служи до пенсионирането си през 1946 г. След като се оттегля от армията, става съветник на сенатора Робърт Тафт. Издава книгата „Крилете на мира: основа на новата отбрана“ („Wings for Peace, a Premier for a New Defense“, 1952), в която отстоява идеята, че отбранителната тактика е в мощта на ВВС.


	_Феникс_

	Операция на американските специални служби от периода 1967 до 1971 г. за откриване и ликвидиране на комунистически активисти на територията на Южен Виетнам. _Феникс_ е съвместна операция на ЦРУ, армията на САЩ, Специалния отдел на южновиетнамската полиция и Организацията на централното разузнаване на Южен Виетнам. Американската част от операцията, която се ръководи от ЦРУ, е с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _Ай Си И Екс_ (ICEX — Intelligence Coordination and Exploitation, т.е. Разузнаване: координация и експлоатация) и има за цел събирането на информация и „неутрализирането“ на т.нар. виетконгска инфраструктура. Робърт Коумър — сътрудник от ЦРУ, ръководи тази дейност и й дава названието _Феникс_. Човекът, който поема _Феникс_ през 1968 г., е УИЛЯМ КОЛБИ — назначен за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ през 1973 г. (ПРИКРИТИЕТО му във Виетнам е директор на Граждански операции и поддръжка на селскостопанското развитие към Агенцията за международно развитие.)
	Според данни на ЦРУ в периода 1968–1971 г. в хода на операция _Феникс_ са оправдани 17 000 души, заподозрени в симпатия на комунистите; 28 000 активисти са пленени, а 20 587 — убити. По-голямата част от убитите умират в бойни военни операции, а смъртта им „се приписва“ на _Феникс_. Останалите са избити от полицията и други сили за сигурност.


	Фермата

	Вж. КЕМП ПИЪРИ.


	Фертрауенсман

	Буквално означава „доверен човек“. Думата се появява често в германските дипломатически телеграми през Втората световна война. Според англо-американските преводачи думата често е със значение на ТАЕН АГЕНТ.


	Фетерлайн, Курт

	Германски инженер, който през Втората световна война ръководи прехващателна станция за разгадаване и превеждане на презокеанските телефонни разговори между президента на САЩ Рузвелт и министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил.
	През 30-те години Фетерлайн е назначен в Института за проучвания към германската пощенска служба (която управлява германската телефонна система) и работи над метод за привеждане на телефонните обаждания в нормален вид. Той е запознат с общата техника, използвана от американската телефонна и телеграфна компания за шифриране на гласовите сигнали. Германците даже притежавали една такава машина _AT&T_, наречена просто _A–3_.
	Немските специалисти действат от холандския бряг. Прехващателният екип, наричан пост за изследвания, прехваща само разговорите на високопоставените лидери. „Изключителното постижение да се подслушват съюзническите радиотелефонни разговори не доведе до очакваните «страхотни» резултати — пише ДЕЙВИД КАН в «Шпионите на Хитлер» («Hitler’s Spies», 1978). — Те не дадоха на германците никакъв ключ към плановете на съюзниците.“


	Фиданки

	1. Термин, употребяван за друга разузнавателна служба в същата страна.
	2. Известно време терминът се използва в ЦРУ за РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА.


	_Фийдбек_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на редица проучвания, направени от корпорацията _Ранд_ за американските военновъздушни сили през 1951–1954 г., с цел да се посочат положителните страни в разработката на спътниковата разузнавателна система. _Фийдбек_ слага началото и на програмата _КОРОНА_.


	Фиктивен агент

	Измислен или несъществуващ таен агент, обикновено използван като източник на специално съставена информация или цитиран при описването на начините, по които тази информация е получена.
	Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА; ГАРБО.


	Фиктивен внедрен агент

	Измислен ВНЕДРЕН АГЕНТ, създаден от разузнавателна служба, за да създава объркване в набелязаната противникова агенция. Идеята за фиктивни внедрени агенти идва от противници на ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, който като ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в ЦРУ посвещава значителни ресурси за издирването на внедрен агент, който по всяка вероятност не е съществувал. (ОЛДРИЧ ЕЙМС — внедреният агент в ЦРУ, разкрит през 1994 г. — започва шпионската си дейност през 1985 г., цяло десетилетие след пенсионирането на Енгълтън.)


	Филби, Харолд (Ким) (1912–1988)

	Изключителен съветски шпионин, работил дълги години като ВНЕДРЕН АГЕНТ в британското разузнаване. Бъдещият ТРЕТИ член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ се запознава с други двама — ГАЙ БЪРДЖИС и ДОНАЛД МАКЛИЙН — в Кеймбридж през 30-те години. (Вж. БЛЪНТ, АНТЪНИ; КЕЪРНКРОС, ДЖОН.)
	Син е на Хари Сент-Джон Филби — изследовател и пътешественик авантюрист, който заминава за Индия като помощник на губернатора в Пенджаб и през 1910 г. се жени там. Кум е лейтенант Бърнард Монтгомъри, на когото е писано да стане един от най-прославените британски генерали през Втората световна война. (Самият Хари Филби като убеден фашист и потенциален враг на страната си е интерниран по време на войната.)
	През Първата световна война, преди Ирак да стане отделна държава, тази древна земя все още е известна под името Месопотамия. Британското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ изпраща Сент-Джон Филби в Меспот, както я наричат британците, да настрои поданиците на краля на Саудитска Арабия Ибн Сауд срещу племената, които са привърженици на турците. Той се справя блестящо с поставената му задача и става доверено лице на краля. Смятат го за „почетен кореспондент“ (така наричат по това време привилегированите слоеве на английското общество, които работят за британското външно разузнаване МИ–6).
	Първото дете на Сент-Джон Филби — Харолд Ейдриън Ръсел Филби, е родено в Индия. Получава прякора КИМ по името на героя в едноименния шпионски роман на Ръдиард Киплинг. Филби посещава училището в Уестминстър, в което някога е учил и баща му, а през 1929 г. постъпва в _Тринити колидж_ (Св. Троица) към университета в Кеймбридж и изучава история. След завършването е възнамерявал да постъпи в гражданските служби. В Кеймбридж е вербуван от съветското разузнаване. „Поставиха ми задачата да проникна в КОНТРАШПИОНАЖА, колкото и време да отнеме, — пише по-късно Филби. — … Как, къде и кога станах сътрудник на съветските разузнавателни служби, е нещо, което засяга мен и другарите ми.“
	Филби напуска Кеймбридж през 1933 г. и заминава за ВИЕНА, където на 24 февруари 1934 г. се жени за Алис (Лици) Фридман — комунистка, преследвана от австрийската полиция. След женитбата си тя получава британски паспорт. По това време Филби публично се представя за отявлен антикомунист и за привърженик на генерал Франсиско Франко. Но това не му пречи да си създаде немалко приятели сред комунистите и социалистите във Виена.
	{img:shpionazh-93.jpg|#Ким Филби}
	След като известно време пише статии за либерално месечно издание, Филби продължава журналистическата си кариера като кореспондент на лондонския _Таймс_, отразяващ събитията в Гражданската война в Испания. Той работи в лагера на Франко и се утвърждава като убеден фашист. През 1939 г. напуска Испания и се разделя с Лици, тъй като си създава нов имидж — привърженик на десните — и не може да си позволи да има съпруга комунистка.
	По думите на Филби след Испания той отново е вербуван за разузнавателна дейност — този път от МИ–6. Но според британските разузнавателни източници Филби сам подава молба да постъпи в МИ–6, подпомогнат от баща му, който лично ходатайства за него пред _Си_ (кодово означение на директора на МИ–6, чиято фамилия обикновено е засекретена; в тези години начело на МИ–6 е СТЮЪРТ МИНГИС). Въпреки че е бил женен за комунистка, Филби е приет в МИ–6. През септември 1941 г. получава длъжност в отдел V (контраразузнавателно подразделение на МИ–6) — „сърцето на секретния свят“ по негово лично определение.
	Поема иберийската секция към отдела и по време на войната работи в сътрудничество с УПРАВЛЕНИЕТО ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ (УСО), което ръководи и групите на съпротивата, и партизанската дейност в окупираните от Германия страни. Сред агентите му са МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ и ГРЕЪМ ГРИЙН. Отличната работа на Филби в ръководенето на операциите в Испания, Португалия, Северна Африка и Италия получава висока оценка. Енергичният и умен сътрудник е забелязан и от самия Мингис. Колегите на Филби вече предполагат, че един ден той ще бъде _Си_.
	През октомври 1944 г. Филби е назначен за ръководител на ново подразделение — отдел IX. Пред отдела е поставена задачата да неутрализира опитите на комунистите да се внедрят в британските специални служби. По-късно Филби пише по този повод: „Без значение според чии стандарти, това бе огромна грешка.“ Филби започва работата си в отдела сам, в малка неугледна стая, но след 18 месеца превръща своя отдел в голямо подразделение, което заема цял етаж и в което се трудят над 30 души.
	Първата реална опасност, надвиснала над Филби, е през август 1945 г., когато КОНСТАНТИН ВОЛКОВ — РАЗУЗНАВАЧ от НКВД, се кани да става ИЗМЕННИК. ПРИКРИТИЕТО на Волков е вицеконсул в съветското консулство в Истанбул. Той се свързва с колегата си, изпълняващ същата длъжност в британското консулство, и му предлага информация за съветските внедрени агенти в британските държавни структури. Волков съобщава, че двама са в Министерството на външните работи, а един е ръководител на контраразузнавателно подразделение в Лондон. Волков предупреждава, че нито за информацията му, нито за предложението му да премине на английска страна не бива да се съобщава в Лондон по телеграфа, тъй като руснаците са разчели британските дипломатически КОДОВЕ (което не е истина).
	Твърденията на Волков за внедрените агенти са изпратени в Лондон с дипломатическа поща, а седмица по-късно са в МИ–6 и попадат на бюрото на Филби, който разбира, че той е единият от внедрените агенти, които Волков се готви да назове. „Стоях загледан в листата по-дълго от необходимото, за да събера мислите си“, пише по-късно Филби в мемоарите си „Моята тиха война“ („Му Silent War“, 1968). А по-нататък на изобретателния Филби му проработва и късметът: той е определен за специалния сътрудник, който трябва да се срещне с Волков в Истанбул. Но преди Филби да стигне до Истанбул, Волков изчезва безследно. По всяка вероятност Филби е съобщил на съветския си ръководител в Лондон и е разказал за предстоящото бягство на Волков, решавайки по този начин съдбата на неосъществения беглец.
	Филби успява да се справи още по-добре със ситуацията през септември 1945 г., когато се появява ново предателство. ИГОР ГУЗЕНКО — шифров чиновник в съветското посолство в Отава, разкрива пред сътрудници на канадското разузнаване всичко, което знае. Докато разпитват Гузенко в Канада, офицерът от МИ–6, който присъства на разпитите, изпраща на Филби ежедневни доклади от разпитите, а той на свой ред ги препраща на руснаците. Въпреки че информацията на Гузенко води до разобличаването на полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН, АЛЪН НЪН МЕЙ и др., Филби се спасява, без да бъде разкрит. През 1945 г. Филби е награден с _Ордена на Британската империя_ за военновременната му разузнавателна работа. Орденът му е връчен лично от Мингис. Когато се връща от Бъкингамския дворец след награждаването, Филби отбелязва пред спътника си ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН от ЦРУ: „Това, от което се нуждае тази страна, е една значителна доза социализъм.“ По-късно Енгълтън си спомня тази забележка, която го е изумила.
	През 1946 г. Филби се жени за Ейлин Фърс, с която се е запознал през 1940 г. Тя е работила в ПАРК БЛЕЧЛИ. Ейлин ражда 3 деца на Филби още преди да се оженят, а в момента на сключването на брака е бременна с четвъртото. (За да се ожени отново, Филби трябва да се разведе с Лици Фридман. По данни на МИ–5 по това време тя е в Източен Берлин, живее със съветски агент и самата тя шпионира за руснаците от Берлин. Миналото на Лици не оказва влияние върху това Филби да получи разрешение за достъп до секретни материали.)
	В края на 1946 г. Филби е изпратен в Истанбул като ръководител на тамошното бюро на МИ–6. Ръководството искало той да придобие опит в оперативната работа. През двете години в Турция той изпраща няколко агенти в съветска Туркмения, където знае, че са обречени. Съветският му агентурист в Истанбул го запитва за разследване на ФБР, в което е замесено британското посолство във Вашингтон. Това е отглас от грандиозната операция с кодовото наименование _ВЕНОНА_ по дешифриране на съветските шифрирани съобщения. Според някои документи, разчетени от американците, следва, че в британското посолство в САЩ действа съветски шпионин.
	След Истанбул Филби е изпратен във Вашингтон като представител на МИ–6 в ЦРУ и ФБР. Длъжността е една от най-важните в британското разузнаване. Това, пише той по-късно, беше „ерата“ на шпиони като АЛДЖЪР ХИС, ДЖУДИТ КОПЛЪН, КЛАУС ФУКС, ХАРИ ГОЛД, ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС и „смелия“ ЮЛИУС [и Етел] РОЗЕНБЕРГ. Филби е и разузнавачът за свръзка с канадското разузнаване, което му дава възможност да следи разкритията на Гузенко.
	Преди да замине за Вашингтон през 1949 г., Филби се среща със сър МОРИС ОЛДФИЙЛД, който изпълнява бившата работа на Филби като ръководител на отдел IX, и получава инструкции от него. Олдфийлд разказва на Филби за операция _Венона_ и за разследването на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ.
	Във Вашингтон Филби има безпрепятствен достъп до американските разузнавателни агенции (без ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ). Той става доверено лице на Енгълтън, който по това време е ръководител на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ към ЦРУ Двамата се срещат всяка седмица, за да си обменят тайни по време на обяд в ресторант _Харви_ във Вашингтон (място, което вероятно случайно е любимо и на ЕДГАР ХУВЪР). „Близките ни връзки, сигурен съм, се дължаха на искрено приятелство и от двете страни, — пише по-късно Филби. — Разговорите ни се простираха по теми за целия свят… Кой печелеше повече от тази сложна игра, не мога да преценя. Но аз имах едно значително предимство. Знаех той какво върши за ЦРУ, и той знаеше какво аз върша за МИ–6. Но истинската причина за проявявания от мен интерес бе нещо, което нямаше как да разбере.“
	В началото на кариерата си Енгълтън е служил в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) в Рим. Тогава се запознава с Теди Коулек, който провежда операции между Рим и Палестина в полза на бъдещото израелско разузнаване. През 1934 г. Коулек е бил във Виена, когато Филби се е оженил за Лици Фридман, и може дори да е присъствал на сватбата. Коулек, който по-късно става кмет на Ерусалим, заминава през 1949 г. за Вашингтон и е почти сигурно, че се е срещнал със стария си приятел Енгълтън. Години по-късно този факт буди съмнението, какво е казал Коулек на Енгълтън за комунистическите връзки на Филби през 30-те години. Вероятно на базата на тази информация Енгълтън се е замислил над възможността дали Филби не е ДВОЕН АГЕНТ. Според тази теория Енгълтън е използвал Филби, докато Филби е пресмятал как да се възползва от Енгълтън. Но специалистите в американското разузнаване от този период категорично отхвърлят подобна възможност.
	С Филби като представител на британското разузнаване се среща и Мередит Гарднър — декодировчик в американското разузнаване. Гарднър играе ключова роля в успеха на операция _Венона_, като показва на Филби някои дешифрирани съветски документи и му казва, че предполагаемият агент се е окопал в Министерството на външните работи. Филби се досеща, че е надвиснала опасност над неговия приятел Доналд Маклийн, и предупреждава КГБ.
	Филби изпраща телеграма до МИ–6 в Лондон и напомня, че двамата съветски изменници — Волков и ВАЛТЕР КРИВИЦКИ, са намекнали, че високопоставен служител на Министерството на външните работи (от добро семейство) е съветски агент още от 30-те години. Тази телеграма е своего рода доказателство, че Филби не работи за руснаците. Това напомняне със сигурност подклажда още повече подозренията към Маклийн, но Филби предупреждава Маклийн и му помага да избяга. Също така хладнокръвно е пресметнал, че след бягството на Маклийн органите по сигурността отново ще обърнат внимание на предупреждението му и ще бъдат уверени, че той не е сътрудничил на Маклийн.
	Бърджис и Маклийн емигрират в Съветския съюз през май 1951 г. (Вж. МАКЛИЙН, ДОНАЛД.) Филби веднага е поставен под съмнение както от колегите му, така и от американското разузнаване. Той заравя камерата, триножника и други изобличаващи материали, които е използвал при копирането на документи, в едно пусто място във Вирджиния и вече се чувства „като новороден“, готов да посрещне кризата, от която, както е убеден, ще успее да се измъкне. Той знае, че британските и американските разузнавачи няма да предприемат нищо срещу него без съответната височайша заповед.
	Енгълтън обаче подозира Филби и убеждава УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, да поиска отзоваването на Филби, тъй като присъствието му в ЦРУ вече не се приема добре. Хувър се съгласява със Смит, което рядко се случва. Филби се завръща в Лондон, а Ейлин, вече бременна с петото им дете, остава във Вашингтон.
	В Лондон контраразузнаването прибира паспорта на Филби и го разпитва за приятелството му с Бърджис. Когато го питат за Маклийн, Филби казва, че не го познава (в действителност са се срещали само в Кеймбридж). Въпреки тези твърдения през юли е уволнен, получава 2000 лири обезщетение и са му обещани още 2000 лири на месечни вноски за следващите 3 години.
	Паспортът е върнат на Филби. С помощта на _Си_ (адмирал сър ХЮ СИНКЛЕР) той получава работа като кореспондент на _Обзървър_ и _Икономист_ в Близкия изток. Пренебрегнат е фактът, изнесен в пресата, че когато ВЛАДИМИР ПЕТРОВ (предал се на британското разузнаване) говори за бягството на Бърджис и Маклийн, е посочил Филби като „третия“ — определение, което ще бъде използвано години наред. На 25 октомври 1955 г. член на парламента пита министър-председателя Антъни Идън за ролята на Филби като „третия“. Министърът на външните работи Харолд Макмилан, който поема поста министър-председател след Идън, официално оневинява Филби в последвалия парламентарен дебат.
	Филби е високоценен ИЗТОЧНИК за руснаците. Докато е във Вашингтон например, той информира руснаците за англо-американските опити да бъде свалено комунистическото правителство в Албания.
	Когато Филби, привидно оневинен, е изпратен в Бейрут като кореспондент, работодателите му не са уведомени, че работата ще му служи като прикритие за ново назначение в МИ–6. Колкото и да е невероятно, той се завръща като агент, тъй като КГБ отново се свързва с него в Бейрут. (Според агентуриста му по-голямата част от докладите на Филби са ценни политически наблюдения, а не откъслечни разузнавателни сведения.) Когато Никълъс Елиът — стар негов приятел от МИ–6, е назначен за резидент в Бейрут, Филби става един от доверените му агенти!
	В Бейрут Филби отново се среща с баща си. Съпругата на Филби и петте му деца остават в Англия, където на 11 декември 1957 г. Ейлин умира — имала е проблеми със сърцето, усложнени от туберкулоза. Филби има връзка с Елинор Бруър, която е съпруга на Сам Поуп Бруър — кореспондент на _Ню Йорк таймс_ в Бейрут. Тя се развежда с Бруър и през януари 1959 г. се омъжва за Филби в Лондон, след което се завръща с него и децата му в Бейрут.
	През декември 1961 г. примката отново се затяга около Филби. На Запад емигрира АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — сътрудник от КГБ. През лятото на 1962 г. ЦРУ го разпитва, след което следователите стигат до извода, че Филби е шпионин. През 1961 г. британският разузнавач ДЖОРДЖ БЛЕЙК е осъден за шпионаж в полза на Съветския съюз на 42 години затвор. Филби предполага, че подобна участ го очаква и него, ако се опита да се споразумее със съда.
	В края на 1962 г. МИ–6 вече има достатъчно доказателства, за да го изобличи като шпионин и може би да го накара да направи признания. Никълъс Елиът по това време е в Лондон и изявява желание да изпълни мисията. При срещата през януари 1963 г. Елиът казва на Филби: „Предлагам ти изход, Ким. Няма да бъдеш разследван, ако сътрудничиш.“ На следващия ден Филби се връща със споразумение от 2 листа, написано на пишеща машина. За 3 дни Елиът записва още признания, след което се връща в Лондон, без да е сигурен дали Филби няма да се самоубие.
	Но Филби избягва. Оперативните работници на КГБ в Бейрут успяват да го качат на съветски търговски кораб, който заминава за Одеса. Съветското правителство изчаква до 3 юли 1963 г. и едва тогава обявява, че той вече е гражданин на Съветския съюз и живее в Москва. По-късно Филби става първият носител на _Ордена на Британската империя_, награден и с орден _Червено знаме_. Той работи за КГБ и според някои съветски сведения играе значителна роля за издигането на ЮРИЙ АНДРОПОВ за председател на КГБ. В Москва пише мемоарите си „Моята тиха война“.
	Елинор Филби заминава при съпруга си в Москва през септември 1963 г. През 1964 г., след завръщането си от посещение в Съединените щати, тя открива, че Филби е имал връзка с Мелинда Маклийн. През май 1965 г. Елинор се завръща в САЩ. Тя написва книгата „Шпионинът, когото обичах“ („The Spy I Loved“, 1968) малко преди смъртта си. Мелинда напуска Филби през 1966 г. и се завръща в Съединените щати. ДЖОРДЖ БЛЕЙК — приятел на Филби, също шпионин, го запознава с красивата рускиня Руфина Ивановна Пухова, която е около 20 години по-млада от него. През декември 1971 г. двамата сключват граждански брак.
	През март 1988 г. в интервю за лондонския _Сънди таймс_ Филби казва: „Въпреки че животът тук си има своите трудности, чувствам, че мястото ми е тук, и не бих искал да живея другаде. Това е моята страна и аз съм й служил повече от 50 години. Искам да бъда погребан тук.“ Два месеца по-късно, на 11 май, той умира от инфаркт. Погребан е във военното гробище Кунцево в Москва с почести на генерал от КГБ.
	В романа „Синият списък“ („The Blue List“, 1989) британският писател на шпионска тематика НАЙДЖЪЛ УЕСТ разказва, че Филби в действителност е бил ТРОЕН АГЕНТ, работил за британците срещу съветските разузнавателни служби.
	През 1990 г. съветското правителство издава ПОЩЕНСКА МАРКА с лика на Филби като част от серията герои на КГБ.


	Филд, Ноъл (1904–1970)

	Бивш американски дипломат, който изчезва през 1949 г., малко преди името му да се появи във връзка с процеса срещу АЛДЖЪР ХИС — бивш служител в Държавния департамент. Хис е обвинен в сътрудничество с Коминтерна и в кражба на правителствени документи през 30-те години.
	След завършване на образованието си в Харвард Филд постъпва в Държавния департамент през 1926 г. През 1936 г. напуска и започва работа в Обществото на народите в Женева, а по-късно — в Комитета на унитарианските служби в Швейцария. Там е въвлечен в шпионска мрежа, ръководена от генерал ВАЛТЕР КРИВИЦКИ — ръководител на съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ в Европа, който през 1939 г. емигрира на Запад.
	В Швейцария Филд среща стар приятел на семейството — АЛЪН ДЪЛЕС, който е резидент на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) в Берн. Филд започва работа в УСС, като същевременно работи и за Комитета на унитарианските служби при подпомагането на бежанци. УСС му поставя задачата да установи контакт с Германската комунистическа партия (ГКП). ЮРГЕН КУЧИНСКИ — лидер на ГКП в изгнание и сътрудник на УСС, организира нелегално антифашистко движение. След войната Филд се връща в Съединените щати и се опитва с помощта на Хис да постъпи отново в Държавния департамент. Филд е комунист и емигрира заедно със съпругата си, търсейки политическо убежище в Чехословакия, а по-късно — в Унгария. Там го приемат за агент на ЦРУ и е арестуван от унгарската тайна полиция. Филд дава показания на процеси, скалъпени да отстранят унгарски лидери, неудобни на руснаците.
	След 5-годишен престой в Унгария е освободен от съдебна отговорност. Избира да остане в Унгария. След неуспешното унгарско въстание от 1956 г. той пише изявление, в което защитава съветското потушаване на бунта. Държавният департамент го лишава от гражданство. Филд умира в Будапеща през 1970 г.


	Филми

	За разлика от шпионските романи (вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ) шпионските филми нямат претенции за достоверност. Ако читателите на един хубав шпионски роман обикновено имат възможност „да проникнат“ в мислите на героите, да узнаят какво става в главите на шпионите и техните преследвачи, то кинематографистите се опитват да избегнат това. Повечето режисьори и продуценти обръщат внимание преди всичко на атмосферата на тайнственост и романтиката на приключенията, отколкото на тънкостите на истинската ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА. В резултат от това подобни филми са чисто приключенски: шпионски трилъри (полицаи и гангстери) или уестърни (каубои и индианци), само че с шпионска декорация.
	През 1985 г. Джеймс Грейди, по чийто роман „Шестте дни на Кондора“ („Six Days of the Condor“, 1974) е сниман филм с леко измененото заглавие „Трите дни на Кондора“ („The Three Days of the Condor“, 1975), дава следната оценка за кинотворците:

	Създателите на филми обожават героите и негодниците, щастливия развой на събитията, ясното разграничение между добро и зло, а проблемите на моралната двойственост често стават причината, поради която шпионите не са точно пресъздадени… Опитът да се предаде на публиката дадена история сред пролятата кръв и откритите рани на политиката е доста рискована работа за финансовия успех на даден филм, така че по-голямата част от шпионските филми в действителност създава нереалистична представа за полицейските филми като цяло.

	Шпионският филм е признат жанр. Авторитетният киносправочник _Киномания 95_, пуснат на компактдиск от фирмата _Майкрософт_, съдържа информация за 364 филма от този жанр. Според справочника първият шпионски филм е „Шпиони“ („Spies“) на Фриц Ланг, който през 1928 г. използва Берлин като място и декор за филма си. Главният отрицателен герой той оприличава на Ленин.
	Шпионажът добива по-романтично звучене във филма „Шпионинът в черно“ („The Spy in Black“, 1939), сниман във Великобритания. Време на действието е Първата световна война, а сюжетът — АГЕНТ на немското разузнаване (ролята се изпълнява от Конрад Файт) се влюбва в британска агентка (ролята се изпълнява от Валери Хобсън). Шпионажът привлича продуцентите на Холивуд преди Втората световна война. Филм за МАТА ХАРИ, създаден през 1931 г., в който участва Грета Гарбо, също насочва вниманието към романтиката в шпионажа. Трябва да се отбележи, че повечето американски филми от това време се отличават с голяма доза наивност. Ролите на „добрите момчета“ са американски и английски сътрудници на разузнаването, външно добре облечени (в костюми и с вратовръзки), но в душата си са все още шерифи от Дивия запад — образ, много добре познат на американския зрител. „Лошите момчета“ като правило са от измислени или неназовани държави. По-късно страната е завладяна от страха пред Хитлерова Германия, който дава тласък в развитието на довоенния шпионски кинематограф. В жанра доминира Алфред Хичкок. Започва с филма „Човекът, който знаеше прекалено много“ („The Man Who Knew Too Much“, 1934). Лесли Банкс играе ролята на наивник, въвлечен в света на шпионажа, а детето му е отвлечено, за да се осигури мълчанието му. Ролята на отрицателния герой изпълнява Питър Лор.
	Следващият филм на Хичкок е станалият класика „Трийсет и деветте стъпала“ („The Thirty-Nine Steps“, 1935 г.). От това време е едно негово интересно изказване: „Готов съм да предоставя на публиката подходящи, здравословни умствени сътресения. Цивилизацията става толкова изолираща и така ни предпазва, че не можем да изпитаме никакъв трепет. Затова, за да не станем мудни и размекнати, трябва да усетим тези емоции по изкуствен начин.“ Този път Робърт Донат играе британец, който се натъква на заговор. Партнира му Мадлин Керъл. Шпионският трилър е създаден по романа на ДЖОН БЪКЪН от 1915 г., който носи същото заглавие.
	„Саботажът“ („Sabotage“) е друг шпионски трилър на Хичкок, в който участват Силвия Сидни, Оскар Хомолка и Джон Лоудър. Хичкок отново избира Мадлин Керъл за шпионския си филм от 1936 г. „Тайният агент“ („The Secret Agent“), в който участват също Джон Гилгуд и Питър Лор. Филмът е създаден по едноименната книга на ДЖОЗЕФ КОНРАД, а в САЩ е пуснат със заглавие „Самотна жена“ („A Woman Alone“). През 1940 г. в изпълнения с преследване филм „Убийство във въздуха“ („Murder in the Air“) бъдещият президент Рейгън играе ролята на агента от тайните служби Брас Банкрофт. Героят залавя шпионин, който се опитва да открадне смъртоносно лъчево оръжие (популярно измислено оръжие, което предшества проекта на Рейгън _Звездни войни_).
	През 1930 г. на екраните излиза „Г-н Мото“ („Mr. Moto“) на Джон Маркуънд. Любезният японски джентълмен, специализирал се в спасяването на невинни от шпиони и други злосторници, се налага за кратко като сериал в Холивуд (Питър Лор играе ролята на г-н Мото). Г-н Мото, жертва на антияпонските предразсъдъци, изчезва от екрана с настъпването на Втората световна война.
	Сред военновременните американски шпионски трилъри е „Пет гроба в Кайро“ („Five Graves to Cairo“) с участието Били Уайлдър в главната роля. В курортния хотел на Аким Тамироф един американски разузнавач се опитва да вземе секретни документи на фелдмаршал Ервин Ромел, чийто образ е пресъздаден от Ерих фон Щрохайм. В „Къщата на 92-ра улица“ („The House on 92 Street“) — филм, издържан в документален стил, ФБР проследява нацистки шпиони, които се опитват да се доберат до тайните на атомната бомба.
	По време на войната филмовите шпиони са достойни за презрение японци и некадърни нацисти, а ловците на шпиони са умни и смели агенти на ФБР. Малко от военните филми са с шпионска тематика. Тя все още не се е превърнала в любима тема за творците. В „През Тихия океан“ („Across the Pacific“) с участието на Хъмфри Богарт, Мери Астор и Сидни Грийнстрийт японците замислят заговор за унищожаването на Панамския канал. Във филма от 1943 г. „Полет към свободата“ („Flight for Freedom“) Розалинд Ръсел създава ярък образ на пилот, чийто прототип очевидно е АМЕЛИЯ ЪРХАРТ. По този начин се популяризира убеждението, че тя е шпионирала японските военноморски бази, когато се е загубила над Тихия океан по време на околосветския си полет през 1937 г.
	„Маската на Димитриос“ („Mask of Dimitrios“), създаден по едноименния роман на ЕРИК АМБЛЪР, с участието на Питър Лор, Сидни Грийнстрийт и Закъри Скот, предлага на зрителя близкоизточна интрига. Документалната серия „Ход на времето“ („March of Time“), популярна през 30-те и 40-те години, е в основата на игралния филм „Улица «Мадлин» 13“ („13 Rue Madeleine“) — действието се развива по време на Втората световна война. Агентът от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) Джеймс Кагни се промъква в окупирана Франция и успявайки да надхитри ГЕСТАПО, завършва мисията на убит агент. (Той извършва непростима грешка, тъй като разузнавач, които знае имената на своите агенти, не трябва да се намира на територията на противника. Впрочем шпионажът във филмите много рядко съвпада с реалната работа на разузнавача.).
	Сред военновременните холивудски филми са и развлекателните филми, като „Те ме прикриха“ („They Got Me Covered“), в който двама разузнавачи (Боб Хоуп и Дороти Ламур) преследват нацистки шпиони във Вашингтон. Още една забавна пародия е „Любимият ми шпионин“ („Му Favorite Spy“) с Хоуп и Хеди Ламар.
	След войната военновременните шпиони все още вдъхновяват създателите на филми. В „Лоша слава“ („Notorious“) Хичкок отново използва шпионажа като декорация за детективски трилър. Тайният агент (Кари Грант) и антинацистки настроената (Ингрид Бергман) се опитват да разгромят нацисткия шпионски кръг на Клод Рейн в Аржентина. Сценарият на Бен Хехт изпраща героите в Южна Америка малко след Втората световна война.
	Сред по-добрите филми, създадени по истински военновременни събития, са „Пет пръста“ („Five Fingers“), в който Джеймс Мейсън се е снимал в ролята на ЦИЦЕРОН — прислужник на британски дипломат и германски шпионин, както и филмът „Човекът, който никога не беше“ („The Man Who Never Was“), създаден на базата на операция _МИНСМИЙТ_. В този филм героят на Клифтън Уеб лично ръководи подхвърлянето на труп на немците с фалшиви документи с цел да бъде заблуден врагът по отношение на предстоящото настъпление на съюзниците (десанта в Сицилия).
	В друг филм, посветен на войната — „Меморандумът Куилър“ („The Quiller Memorandum“), Джордж Сийгъл играе Куилър — агент, чиято задача е да провали неонацистка организация в Берлин. Алек Гинис играе ръководителя му. Сценарият е на Харолд Пинтър, създаден по романа на Адам Хол. (Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.) Нацистите са негодниците, „лошите момчета“ от трилъра за Втората световна война „Иглено ухо“ („Eye of the Needle“). В него ръководителят на немското разузнаване (Доналд Съдърланд) се опитва да се добере до тайни за ДЕНЯ Д, които да предаде в Германия. Филмът е създаден по едноименния роман на Кен Фолет.
	Холивуд отново се обръща към събитията от Втората световна война с филма „Където летят само орли“ („Where Eagles Dare“). Невъзможна задача е поставена на двама американски агенти (Ричард Бъртън и Клинт Истуд), които доста непохватно правят опит да се представят за немски офицери в операция за дезинформация във връзка с ДЕНЯ Д. Филмът се отличава с това, че няма нищо общо с действителността и силно изопачава историческите факти: в главните щабове на съюзническите разузнавателни служби не са били внедрявани германски агенти, както е показано във филма.
	Студената война създава нови врагове — бруталните руснаци и унищожителното КГБ. Неочаквано реалистично пресъздава шпионажа и контрашпионажа филмът от 1948 г. „Желязната завеса“ („Iron Curtain“). В него Дейна Андрюс играе ИГОР ГУЗЕНКО, който бяга от съветското посолство в Отава и помага да бъде разбита МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ. Сблъсъците между Изтока и Запада във ВИЕНА по време на Студената война се превръщат във фон за „Третият“ („The Third Man“), където шпионите са на заден план, а черноборсаджията Хари Лайм (Орсън Уелс) е преследваният. Сценарият е на ГРЕЪМ ГРИЙН, който подчертава, че е използвал определението ТРЕТИЯТ, преди така да бъде наречен ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Много хора смятат, че Грийн е използвал за прототип на образа си самия Филби.
	Във филма „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“, 1965), създаден по романа на ДЖОН ЛЬО КАРЕ, сериозният подход към проблемите на шпионажа е както в книгата. Ричард Бъртън играе Алек Лиймс — изхабен британски агент, който се представя за унижен и уволнен разузнавач, си пробива път в Източна Германия, за да унищожи ръководителя на „червеното“ разузнаване.
	„Манджурският кандидат“ („The Manchurian Candidate“, 1962) популяризира идеята за зловещото „промиване на мозъци“, което комунистите прилагат към представителите на Запада. Тук Лоурънс Харви играе ветеран от Корейската война, който е програмиран от съветски и китайски оперативни работници да стане президентски убиец. Един от неговия отряд (Франк Синатра), узнавайки за това, се опитва да разобличи заговора, ръководен от Анджела Лансбъри. (За истинските опити да се извършва промивка на мозъци вж. _МКУЛТРА_.)
	През 60-те години Майкъл Кейн става най-популярният актьор на шпионските филми, изпълнявайки ролята на внимателния Хари Палмър в няколко филма. Първо се снима в „Досието Ипкрес“ („The Ipcress File“) по мотиви от едноименния роман на ЛЕН ДЕЙТЪН. В „Погребение в Берлин“ („Funeral in Berlin“) Палмър участва в бягството на високопоставен съветски разузнавач (Оскар Хомолка). Шпионският филм „Мозък за един милиард“ („The Billion-Dollar Brain“) е изпълнен с действие, но е напълно нереалистичен. През 1987 г. Кейн отново се обръща към шпионажа с „Четвъртият протокол“ („The Fourth Protocol“) — филмова версия на едноименния роман на Фредерик Форсайт. В подобни филми началниците винаги пренебрегват агентите си. И в „Четвъртият протокол“ никой не обръща внимание на Кейн, който съобщава, че съветски агент краде компоненти за ядрени оръжия.
	По време както на Студената, така и на Втората световна война филмовите шпиони често не са обучени агенти, а невинни случайни наблюдатели, които са се натъкнали на някаква конспирация. Красиви жени винаги успяват да усложнят живота на тези случайни шпиони. През 1955 г. Хичкок прави втора версия на „Човекът, който знаеше прекалено много“ с участието на Джеймс Стюърт и Дорис Дей. Този път действието се пренася във времето на Студената война. И в този, както и в останалите филми на Хичкок шпионажът е само декорация на трилъра. През 1978 г. е снимана нова версия (вече без Хичкок) на „Трийсет и деветте стъпала“. Режисьор е Дон Шарп, а в актьорския състав са включени Робърт Пауъл, Ерик Портър и Джон Милс.
	В „Север, северозапад“ („North by Northwest“) — друг класически трилър на Хичкок, чуждестранни шпиони преследват Кари Грант — обикновен американец, когото са сметнали за шпионин. В „Топаз“ („Topaz“) Хичкок е по-реалистичен. В този филм френски и американски разузнавачи си сътрудничат, за да открият ДВОЕН АГЕНТ. Филмът е сниман по едноименния роман на Лиън Юрис, който е написан по действителен шпионски скандал. (Вж. _САПФИР_.) Друг филм, успешно създаден по роман, е „Трите дни на Кондора“, в който Робърт Редфорд играе ролята на изследователя Джо Търнър от ЦРУ, станал прицел и на добрите, и на лошите.
	В „Хопскоч“ („Hopscotch“) Уолтър Матау също играе сътрудник на ЦРУ. Но този филм е по-скоро развлекателен, отколкото остросюжетен. Аналогичен е и френският филм от 1972 г. „Високият рус мъж с една черна обувка“ („The Tall Blond Man with One Black Shoe“), в който цигулар е взет за шпионин. През 1990 г. в Холивуд е сниман нов вариант на този филм под същото заглавие.
	_ЕЪР АМЕРИКА_ — авиолиния в Югоизточна Азия, управлявана от ЦРУ — е темата на криминалния, великолепно изпълнен екшън, който така е и наречен. „Еър Америка“ („Air America“) се появява на екраните през 1990 г. В него участват Мел Гибсън и Робърт Дауни-младши.
	Символ на шпионажа от времето на Студената война, разбира се, е супергероят на ЯН ФЛЕМИНГ ДЖЕЙМС БОНД. Ако в книгите при богато въображение все пак може да се намери някаква прилика с реалността, то във филмите отпадат и последните детайли за истинност. Невъобразими трикове, невероятни устройства и „чудесни измъквания“ стават обичайни сюжетни интриги. Почитателите на романния Бонд едва успяват да разпознаят любимия си герой в холивудското му превъплъщение. Първият от 14-те романа за Бонд е „Казино Роял“ („Casino Royal“, 1953 г.). През 1969 г. е създаден филм със същото заглавие, в който ролите се изпълняват от известни звезди (Питър Селърс, Урсула Андрес, Дейвид Нивън, Орсън Уелс, Уди Алън, Шарл Боайе). Филмът е истинска художествена измислица. Според замисъла, ако изобщо може да се приеме, че има замисъл, британското правителство извиква сър Джеймс Бонд, за да разбие заговор на племенника му за превземане на света от клонирани световни лидери. В ролята на Джеймс Бонд е Дейвид Нивън. Уди Алън е изпълненият с негодувание племенник, Джоана Пете е великолепният шпионин Мата Бонд, а Орсън Уелс е негодникът от СМЕРШ Льо Шифр. Селърс изпълнява ролята на специалиста по бакара Евелин Трембъл, вербуван като британски агент, за да предизвика Льо Шифр. Филмът е пълен провал по няколко причини: смехотворен сюжет, неуместни сексуални сцени, конфликтите между самите актьори и т.н.
	Към по-успешните шпионски пародии може да се отбележат „Нашият човек Флинт“ („Our Man Flint“), „Мат Хелм“ („Matt Helm“) и „Този мъж“ („That Man“).
	Истинските серии за Джеймс Бонд започват с ангажирането на Шон Конъри в ролята на героя — суперагента, в когото се влюбват красиви жени и който се бори с негодниците, опитващи се по най-различни начини да покорят света. Конъри става АГЕНТ 007 в „Д-р Но“ („Dr. No“). Книгата излиза през 1958, а филмът — през 1963 г. Героинята на Урсула Андрес помага на главния герой да се пребори с негодник на Антилските острови, който заплашва света. В „От Русия с любов“ („From Russia, with Love“) — книгата е от 1957, а филмът — от 1963 г., Конъри успява да надхитри съветския агент Робърт Шоу. В „Златният пръст“ („Goldfinger“) — книгата е от 1959 г., а филмът — от 1964 г., Конъри възпира вражеския агент (Гърт Фроуб), който иска да открадне злато от Форт Нокс с помощта на убиеца Оджоб (Харолд Саката). Ролята на Пуси Гълор, експерт по бойни изкуства, се изпълнява от Онър Блекман, която се снима също в ролята на шпионка в телевизионния сериал „Отмъстителите“ („The Avengers“).
	Конъри играе още 4 пъти Джеймс Бонд: в „Мълниеносен удар“ („Thunderball“) — книгата излиза 1961, а филмът — 1965 г.; в „Човек живее само два пъти“ („You Only Live Twice“) — книгата е от 1964, а филмът — от 1967 г.; в „Диамантите са вечни“ („Diamonds Are Forever“) — книгата е от 1956, а филмът — от 1971 г., и „Никога не казвай никога“ („Never Say Never Again“, 1983) — филмът е своего рода версия на „Мълниеносен удар“.
	Във филма „В служба на Нейно величество“ („On Her Majesty’s Secret Service“) от 1969 г. (книгата е от 1963 г.) ролята на Бонд вече играе друг актьор. Агент 007 е фотомоделът Джордж Лейзънби. По-нататък щафетата се поема от Роджър Мур: „Живей, а другите да умрат“ („Live and Let Die“) — книгата е от 1954, а филмът от 1973 г.; „Шпионинът, който ме обичаше“ („The Spy Who Loved Me“) — книгата е създадена съвместно с Вивиен Мишел през 1962 г., а филмът — през 1977 г.; „Мъжът със златния пистолет“ („The Man with the Golden Gun“) — книгата е от 1965, а филмът — от 1974 г.; „Мунрейкър“ („Moonraker“) — книгата е от 1955 г., а филмът — от 1979 г.; „Само за твоите очи“ („For Your Eyes Only“) — книгата е от 1960, а филмът — от 1981 г.; „Октопод“ („Octopussy“) — книгата е от 1965, а филмът — от 1983 г., и „Изглед за убийство“ („A View to a Kill“, 1985).
	Шестнайсетият филм за Бонд — „Разрешение да убива“ („Licence to Kill“, 1989), е първият, чието заглавие не е от роман за Джеймс Бонд от Флеминг, макар че сюжетът е изграден по произведения на Ян Флеминг, включително новелата му „Ценният Хилдебранд“ („The Hildebrand Rarity“). Този път ролята на Бонд се изпълнява от Тимъти Долтън. Това е единственият филм от серията за Джеймс Бонд, който получава най-високия рейтинг за премногото сцени на насилие.
	„Златното око“ („Goldeneye“) — наречен по названието на убежището на Ян Флеминг в Ямайка — излиза на екран през 1995 г., където ролята на Бонд се изпълнява от Пиърс Броснан, а ролята на _M_ — от актрисата Джуди Денч, наградена с _Ордена на Британската империя_. (Това е двойна препратка към реалността. Ръководителят на МИ–5 по традиция е известен само с един инициал, който е _Си_. Когато филмът излиза по екраните, генералният директор на МИ–5 е жена — СТЕЛА РИМИНГТЪН.) Конъри отново се връща към шпионска роля в „Руската къща“ („The Russia House“) — версия на едноименния роман на Льо Каре (книгата е от 1989, а филмът — от 1990 г.).
	Филмът „Телефон“ („Telefon“, 1977) предхожда проблемите по демонтажа на системата на шпионажа след Студената война. Чарлс Бронсън играе агент на КГБ, изпратен тайно в Америка, за да унищожи умело организираната шпионска мрежа. Съветски ЗАКОНСЕРВИРАНИ АГЕНТИ са били в Съединените щати. Стихотворение на Робърт Фрост, рецитирано по телефона, трябва да ги активира. И тогава те ще напуснат дома и работата си, за да взривят военна инсталация. Години по-късно изменник от КГБ заплашва да задейства мрежата и разрушава няколко от набелязаните цели, за да докаже на какво е способен. Ли Ремик играе агент на КГБ със задачата да помага на Бронсън — и после да го убие.


	Фирмата

	Популярно название на ЦРУ от хората, които работят там, а също и от онези, които са извън централата. Други термини за ЦРУ са КОМПАНИЯТА и ЛЕНГЛИ по месторазположението на щабквартирата в Ленгли във вашингтонското предградие Маклин, Вирджиния.


	_Фиш_

	Технически сложна германска ШИФРОВА машина, която работи във „включена система“. _Фиш_ — самите германци я наричат Geheimschreiber и Sagefisch — се отличава от по-широко употребяваната _ЕНИГМА_ по това, че не работи с кодове на морзовата азбука и е включена с радиостанция, т.е. процесът на шифриране и предаване на информацията (или приемането и дешифрирането) при нея става почти едновременно.
	Когато операторът набере дадено съобщение на машината, тя автоматично го преобразува в импулси на телеграфния код _Бодо_ за предаване по радиото. Приемателната машина _Фиш_ преобразува сигналите в прав текст, разпечатва го на лента, разрязва го на парчета и го залепва на бланки. _Фиш_ осигурява повече автоматични операции, отколкото _Енигма_, и работи по-бързо. Но машината не е преносима.
	Поради по-голямата й бързина е по-надеждна от _Енигма_. Снабдена е с 10 РОТОРА (за сравнение _Енигма_ е с 5). Независимо от всичко британските декодировчици успяват да разчетат шифрите.
	Първите прехващания на съобщения, предадени от _Фиш_, са от 1932 г. Засечени са от британските станции за прехващане към СЛУЖБА _ИГРЕК (Y)_. Първите съобщения са експериментални и не са шифровани. Първото шифровано работно съобщение е прехванато през 1940 г. Изглежда, машината започва да се употребява постоянно следващата година.
	_Фиш_ е названието, което британската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ дава на машината. Тя се използва предимно за предаване на заповеди и официални отчети за и от Главното командване на армейските части и правителството. Към края на 1941 г. Британската школа за кодове и шифри решава да съсредоточи наличните си ресурси за декодиране върху комуникациите на германската армия (_Тани_). Съобщенията по _Фиш_, изпратени от военновъздушните сили, са значителен брой, а прехванатите съобщения на военноморския флот по същата система са съвсем малко.
	Серията апарати, произведени от компанията _Лоренц_ (40 машини), получават от англичаните наименованието _Тани_ (Риба тон) от британците, а по-късният вариант — _Сименс T52_, е наречен _Стърджън_ (Есетра). Англичаните възприемат да назовават различните връзки и КОДОВЕ за шифроване в системата с названия на риби.
	Декодировчиците в ПАРК БЛЕЧЛИ отначало са доста объркани от _Фиш_. Но когато Осма армия в Северна Африка пленява 2 машини, в Блечли успяват да разчетат шифъра. Калкулиращите машини _БОМБ_ са модифицирани, за да работят над шифрите на _Фиш_ с _КОЛОС_ — ранен, програмируем електронен дигитален калкулатор, разработен специално да се справи с този шифър. Към края на войната 10 от масивните машини _Колос_ работят над шифрите на _Фиш_.
	Според Ф. Х. ХИНСЛИ и съавторите му на „Британското разузнаване по време на Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1984) „успехът срещу _Фиш_ беше резултат от комбинация на събития, включително грешки [в германските съобщения], но забавянето в декодирането на съобщенията по _Фиш_ бе компенсирано от значимостта на разузнавателната информация, която осигуряваха.“
	Средното забавяне на дешифрираните съобщения на _Фиш_ според Хинсли е 3 дни през 1943 и 1945 г., а през 1944 г. дори достига до 7 дни. Но поради високото качество на съобщенията закъсненията са от по-малко значение, отколкото при германските шифри на тактическо и оперативно равнище. Някои от шифрите на _Фиш_ обаче, като звеното Wehrkreis на германската армия, наречена от британците _Трешър_ (Риба чук), никога не са разчетени.


	Флавиус Вегетиус Ренатус

	Римски военен теоретик от IV в. от н.е. Написал е трактата „Военните институции“ („Rei militaris instituta“, наричан още „Epitoma rei militaris“), който, както смятат мнозина, оказва силно влияние върху военната мисъл на Запад. Твърдо убеден в голямото значение на разузнаването за военните операции, Флавиус пише: „Шпионите ни трябва да бъдат в чужбина непрекъснато. Не трябва да пестим сили, за да спрем дейността на вражеските шпиони, а, от друга страна, трябва да поощряваме дезертьорите на врага. Само по този начин ще се сдобием с разузнавателна информация за днешните или бъдещите им намерения.“
	Трудът на Флавиус не помага особено на армиите на западащата Римска империя, но затова пък оказва силно влияние върху военачалниците от средните векове в разработването на военните им доктрини. Патриций и реформатор, самият Флавиус няма опит във военното дело.


	_Флашлайт_

	Вж. _МЕНДРЕЙК_.


	Флеминг, Ян (1908–1964)

	Сътрудник на британското военноморско разузнаване и създател на героя ДЖЕЙМС БОНД — един от най-известните литературни шпиони на XX в.
	Флеминг работи кратко време като журналист и брокер на стоковата борса. През 1939 г. е призован в армията и попада във военноморското разузнаване като помощник на неговия ръководител. Ръководителят на Флеминг — контраадмирал Джон Годфри, ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ДВМР), и Максуел Найт — ръководител на отдела за борба срещу подривните действия към МИ–5, са прототипите на Бонд. Флеминг е вдъхновен и от разказите на брат си Питър, който работи в британското Управление за специални операции (УСО). Годфри много цени Флеминг за активността и чувството му за отговорност. Веднъж той казва: „Ян може да изпълнява поста директор на военноморското разузнаване, а аз да му бъда военноморски съветник.“
	Според естеството на работата му Флеминг почти няма отношение към оперативната дейност и всъщност е „кабинетен служител“, въпреки че винаги носи десантен нож и писалка със сълзотворен газ. Много са легендите за отчаяната му храброст през войната, но, изглежда, тези истории са съчинени, след като романите за Джеймс Бонд стават популярни.
	На път за САЩ по време на войната Флеминг спира за известно време в Лисабон. Преживяванията му от играта на хазарт в едно казино край Есторил са основата за пресъздаването на обстановката в „Казино «Роял»“ („Casino Royale“, 1953) — първата книга за Бонд. В Ню Йорк той се среща с УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — ръководител на представителството на британското разузнаване в Съединените щати и подобно на Бонд — почитател на качественото мартини. Флеминг се среща и с ДЖЕЙМС ДОНОВАН — по-късно ръководител на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).
	По-късно президентът Кенеди прави добра реклама на Джеймс Бонд в Америка, като казва, че „От Русия с любов“ („From Russia with Love“, 1957) е една от 10-те му любими книги. През 60-те години Флеминг пише всяка година по една книга за Джеймс Бонд. Литературните му творби са еднакво популярни и в Съединените щати, и в Англия. Много от тях са филмирани. По-известните книги на Флеминг за Джеймс Бонд са „Да живееш и да умреш“ („Live and Let Die“), „Мунрейкър“ („Moonraker“), „Диамантите са вечни“ („Diamonds Are Forever“), „Д-р Но“ („Dr. No“), „Златният пръст“ („Goldfinger“), „Само за твоите очи“ („For Your Eyes Only“), „Мълниеносен удар“ (Thunderball), „Шпионинът, който ме обичаше“ („The Spy Who Loved Me“), „В тайните служби на Нейно величество“ („On Her Majesty’s Secret Service“), „Човек живее само два пъти“ („You Only Live Twice“), „Човекът със златния пистолет“ („The Man with the Golden Gun“) и „Октопод“ („Octopussy“).


	Флотски разузнавателен център (ФРЦ)

	Разузнавателна служба на ВМС на САЩ, базирана на сушата, която снабдява действащия боен флот с необходимата информация. Първият подобен център е създаден през 1942 г. в помощ на адмирал Честър Нимиц, който едновременно е главнокомандващ Тихоокеанския флот на САЩ и главнокомандващ бойните действия в района на Тихия океан. (На него е подчинена цялата американска армия в този район: авиацията, флотът и сухопътните войски в тази зона.) Създадената служба получава названието Разузнавателен център на тихоокеанския театър на военните действия (РЦТТВД).
	РЦТТВД е подразделение на военноморските сили, но в състава му влизат и офицери за връзка от всички други родове войски. В началото в разузнавателния център работят 17 офицери и 29 войници на срочна служба. Първият началник на центъра е ДЖОУЗЕФ РОШФОРТ, който едновременно е и ръководител на дешифровъчната служба в Пърл Харбър. През септември 1942 г. той е освободен от поста и е заменен с капитан I ранг РОСКОУ ХИЛЪНКОТЪР.
	Много бързо РЦТТВД се разраства и не може да се помества в отделените му помещения в корабостроителния комплекс в Пърл Харбър. Предоставена му е нова щабквартира в края на кратера Макалапа, близо до щаба на Нимиц.
	На 7 септември 1943 г. центърът е реорганизиран — вече не може да информира нарасналия контингент войски на Нимиц и да подсигурява онези операции, в които тези войски участват. Службата е преименувана Обединен разузнавателен център на тихоокеанския театър на военните действия (ОРЦТТВД) и е под ръководството на армейски бригаден генерал Джоузеф Туити — опитен картограф, който е бил връзката между армията и флотската организация ОРЦТТВД.
	Центърът продължава да се разраства. През януари 1945 г. там работят 500 офицери от различни служби и 800 срочнослужещи. Същия месец за Нимиц е оборудван преден команден пункт на Гуам. ОРЦТТВД също веднага намира помещение за себе си там. Осем месеца по-късно, след края на войната, само на Хавай центърът има персонал от 1800 души плюс стотици други на многобройните острови и по флагманските кораби.
	ОРЦТТВД води разузнаване по всички направления: разчитане на снимки, съставяне на карти, подготовка на разузнавателни аналитични справки и доклади по получените данни, радиоразузнаване, работа с материалите на _МЕДЖИК/УЛТРА_, разпити на военнопленници и т.н. Всеки месец ОРЦТТВД предоставя разузнавателна информация в обем 2 млн. машинописни страници и повече от 150 000 снимки, които могат да се използват от всички родове войски в Тихия океан.
	След Втората световна война ОРЦТТВД е разформирован и действащите бойни флотове поддържат свои малки разузнавателни подразделения, които разчитат на подкрепата на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ във Вашингтон.
	Първият следвоенен разузнавателен център е създаден в американската военноморска и авиационна база в Порт Кенитра, Мароко. Наречен е Разузнавателен център за Източния Атлантик и Средиземно море и обслужва щаба на военноморските сили на САЩ в този район. Освен че отговаря за общото разузнавателно осигуряване, центърът отделя специалисти за участие в различни операции — например за десанта на морската пехота в Ливан през 1958 г. През 1960 г. центърът променя името си на Европейски военноморски разузнавателен център (ЕВРЦ).
	През 1964 г. Мароко преустановява правата на САЩ за ползване на негови територии за военни бази. Центърът е преместен в Джаксънвил, Флорида. През 1970 г. ЕВРЦ има в състава си 52 военноморски офицери, 115 срочнослужещи и 9 цивилни.
	В края на 1955 г. разузнавателният отдел на Атлантическия флот на ВМС на САЩ в Норфък, Вирджиния, започва да функционира като разузнавателен център, въпреки че едва през 1961 г. официално е наречен така, а през 1968 г. получава окончателното наименование Атлантически разузнавателен център (АРЦ). Независимо от названието му отговорностите на центъра непрекъснато нарастват и включват целия Атлантически океан, Карибския басейн и Индийския океан. Той подсигурява командването с важна радиоразузнавателна информация, особено през 1961 г., когато американците подготвят навлизане в Залива на прасетата (вж. КУБА), и през 1962 г. по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА.
	През 1970 г. в състава на АРЦ влизат 53-ма военноморски офицери, 128 срочнослужещи и 27 цивилни служители.
	През 1974 г. Европейският и Атлантическият разузнавателен център са обединени в 1 служба — Евроатлантически разузнавателен център (ЕАРЦ).
	През 1955 г. на Форт Айлънд в Пърл Харбър е възобновена дейността на Тихоокеанския разузнавателен център (ТРЦ). В началото на 60-те години в отговор на кризата в югоизточна Азия ТРЦ подготвя специални фоторазузнавателни доклади за района, както и данни за места за „отбягване“ от пилотите, в случай че са свалени. Станция на ТРЦ е открита в Куби Пойнт на Филипините през август 1964 г., за да осигури допълнителен снимков материал за американските самолетоносачи, на които се подготвят и излитат изтребителите, чиято цел е Северен Виетнам.
	ТРЦ бързо става основният източник на разузнавателна информация за американските военноморски сили, които воюват във Виетнам и съседните територии. През 1970 г. — времето, когато ТРЦ е най-активен — военноморските офицери са 75, срочнослужещите — 215, а 24 са цивилни служители. (Най-големият разузнавателен център си остава Евроатлантическият, в който през 1991 г. работят 500 души.)
	През 80-те години се засилват ролята и влиянието на Обединеното командване, което ръководи военните операции на САЩ в едни или други географски райони. Затова през 1991 г. ЕАРЦ и ТРЦ са закрити, а функциите му са предадени на ОБЕДИНЕНИЯ РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР, създаден към Обединеното командване.


	Фогел, Волфганг

	Източногермански адвокат, специалист в уреждането на РАЗМЕНИ НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ по време на Студената война.
	Първата му размяна, осъществена през февруари 1962 г. в средата на моста Глинике над река Хафел в БЕРЛИН, е за полковник РУДОЛФ АБЕЛ — съветски АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (агент, приел чужда самоличност), арестуван в Ню Йорк, и за ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС, осъден за шпионаж и хвърлен в затвора в Съветския съюз, след като шпионският му самолет _U–2_ е свален. Той урежда и освобождаването на ГЮНТЕР ГИЙОМ, който шпионира за Щази, докато работи в екипа на канцлера Вили Брант. Западногерманците отначало отказват да освободят Гийом от 14-годишната присъда. Но Фогел спечелва, както обикновено, и разменя Гийом за 8 заловени западногермански, британски и американски АГЕНТИ.
	По-малко известните му дела включват уреждането на тайното освобождаване на 250 000 източногерманци — дисиденти, свещеници, лидери на профсъюзи и други жертви на източногерманското МДС (Щази). Западна Германия тайно плаща над 3 млрд. марки откуп за тези хора. По някои преценки откупът на 1 лекар е около 100 000 долара, като сумата е по-малка за представителите на други професии. Понякога тайните плащания са в продукти: кафе, каучук, банани, елеватори.
	При друга сложна размяна РОБЪРТ ТОМПСЪН — чиновник от американските военновъздушни сили, осъден за шпионаж, е освободен от американски затвор и отведен в Източна Германия срещу 1 американски студент, задържан от Източна Германия, и 1 израелец, задържан в Мозамбик. Фогел урежда и освобождаването на съветския дисидент Анатолий Шарански, арестуван в Москва през 1977 г. заради шпионски действия в полза на Запада. Шарански и трима арестувани западни агенти пресичат моста Глинике, за да преминат в Западен Берлин, а МОРИС КОЕН и съпругата му Лона — агенти, задържани на Запад, преминават в Източен Берлин заедно с източногермански агенти, задържани от Западна Германия.
	Фогел, който иска малки такси за осъществяването на размените, се описва като „посредник между всесилните и безпомощните“. Докато Германия е разделена, той е посредникът между политическите лидери на Изтока и на Запада, които никога не разговарят помежду си директно. Източна Германия като едно изключение на марксистките правила позволява на Фогел да се издържа от частна практика и да забогатее.


	Фози

	Вж. ЛУДВИГ, КУРТ ФРЕДЕРИК.


	Фойт, Лудвиг

	Създател на германското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ през Първата световна война. През 1914 г. Фойт открива радиопрехващателна станция с шифровъчен отдел, която отговаря за подслушването на радиоразговорите на противника. Криптографската секция е базата за създаване на Пер Z (Административно кадрово управление към Министерството на външните работи на Германия) през 30-те години. Пер Z успява да се справи с кодовете на 34 страни.


	Фокс, Едуард

	Американски писател, който е истинският автор на „Тайните на германското военно министерство“ („The Secrets of the German War Office“, 1914). След излизането на книгата се утвърждава мнението, че тя е написана от германски шпионин, известен като Д-р Грейвс. Книгата е бестселър във Великобритания. Истината е, че Грейвс е лъжец и самозванец.


	Фон Бредо, Фердинанд

	Ръководител на АБВЕРА — германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1930 до 1932 г.
	Фон Бредо е в Абвера още от основаването му през 1921 г. Той реорганизира службата и вербува като германски АГЕНТИ търговци на оръжие. Приятелят му Курт фон Шлайхер става министър на отбраната и го взема при себе си като доверено лице. За ръководител на Абвера Шлайхер назначава контраадмирал Конрад Пациг. По-късно Фон Шлайхер става последният канцлер на Ваймарската република, преди Хитлер да дойде на власт.


	Фон Ринтелен, Франц (1877–1949)

	Сътрудник на германското разузнаване, изпратен в САЩ през Първата световна война за диверсионно-саботажни работи.
	Фон Ринтелен е син на крупен банкер. Още като дете научава английски език. Постъпва във военноморския флот през 1903 г. През 1914 г., когато пламва Първата световна война, работи в Главното военноморско командване.
	Фон Ринтелен влиза в САЩ през март 1915 г. с швейцарски паспорт на името на Емил Гаше. Задачата му е да организира диверсионно-саботажни акции в Съединените щати. До този момент САЩ официално все още са неутрални, но снабдяват с оръжие Великобритания, Франция и Русия.
	Фон Ринтелен урежда масово производство на „пурени бомби“. Това е метална тръбичка с размерите на пура, която е разделена на 2 части, всяка една запълнена със специална киселина. Между тях е поставен меден диск, който изпълнява ролята на часовников механизъм. Двата края на „пурата“ са затворени с восък. Когато киселините проядат преградния диск и се смесят, избухва пламък.
	Бомбите се произвеждат на борда на германски кораб, който е на котва в Ню Йорк. Фон Ринтелен наема антибритански настроени ирландски докери, които се промъкват в корабите и поставят бомбите сред мунициите, предназначени за Великобритания. Бомбите са програмирани да избухнат, когато корабите са далеч навътре в Атлантическия океан.
	Обичайки да се хвали с успехите си, Фон Ринтелен по-късно твърди, че са се взривили няколко кораба, а на други, на които пожарът е бил загасен навреме, пък са били нанесени щети на товарите. Три от тези кораби, пише той, са превозвали снаряжение, което той чрез посредник предава на руснаците. Така става очевидно, че, извършвайки диверсии, Фон Ринтелен не забравя и за себе си — активно печели пари. Няма точни данни за броя на подпалените от него кораби.
	Фон Ринтелен разработва план за подклаждане на стачки сред работниците във военните заводи. Франк фон Папен — военен АТАШЕ в германското посолство във Вашингтон и отговорен за германския шпионаж и саботаж в САЩ, е притеснен от дейността и замислите на Ринтелен. Смята, че Ринтелен ще навреди на други, много по-значителни операции, и успява да уреди изтеглянето му в Германия. Британските декодировчици прехващат съобщението за отзоваването на Фон Ринтелен и през август 1915 г. го арестуват в Саутхемптън, пристигнал с холандски кораб и с швейцарски паспорт. Връщат го и го предават на американските власти. Осъден е за подстрекателство към стачни действия и е изпратен във федерален каторжен затвор, където остава до края на войната.
	Фон Ринтелен твърде много преувеличава подвизите си в спомените си „Тъмният пришълец“ („The Dark Invader“, 1933). Приписва си, че е заразявал със смъртоносна отрова коне и мулета, изпращани от САЩ на съюзниците. Освен това твърди, че е участвал във взривяването на военния склад на остров Блек Том в пристанището на Ню Йорк през юли 1916 г., въпреки че по това време е бил в затвора.


	Фондация _Джеймстаун_

	Вашингтонска организация, която оказва помощ на емигриралите специалисти от Съветския съюз и Източния блок да се приспособят към живота в Съединените щати. В края на Студената война много източноевропейски РАЗУЗНАВАЧИ предпочитат да предадат тайните си на фондацията, а не на ЦРУ. Фондацията поддържа близки контакти с РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ.


	Форт Мийд

	Щабквартирата на АНС от 1957 г. Форт Джордж Г. Мийд, както е официалното му име, се намира на средата на пътя между Балтимор и Вашингтон. Мястото е избрано през 1952 г. за тогавашната АГЕНЦИЯ ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ (АСВС) — предшественик на АНС.
	Американските усилия в областта на декодирането са съсредоточени в района на Вашингтон през Втората световна война. След войната обединените началник-щабове, притеснени, че една-единствена атака над столицата може да унищожи напълно постиженията и възможностите в декодирането, решават да обединят специалистите в състава на АСВС и да ги изместят от района на Вашингтон. През 1950 г. е избран Форт Нокс, Кентъки. За съжаление голяма част от 5-хилядния персонал на АСВС не може да се премести, а загубата дори и на малък процент от изключително компетентните служители ще бъде в ущърб на работата. Затова през 1952 г. започва търсене на ново място — на не повече от 40 км от Вашингтон. Една от възможностите е Управлението на обществените пътища в ЛЕНГЛИ, Вирджиния. Другото предложение е Форт Джордж Г. Мийд. (Ленгли става щабквартира на ЦРУ.)
	Фортът, създаден през 1917 г., е наречен на името на генерал-майор Джордж Гордън Мийд, герой от битката при Гетисбърг. През Първата световна война във Форт Мийд са обучени над 100 000 войници. През 1928 г. мястото е преименувано Форт Ленърд Уд, но пенсилванците, обидени от загубата на скъпия спомен за Гетисбърг, започват бурен протест. Делегация на Пенсилвания в Камарата на представителите успява да върне старото име — Форт Джордж Г. Мийд.
	Фортът е тренировъчен център през Втората световна война и щабквартира на Втора американска армия до решението да стане новият дом на АСВС. За да се запази в тайна преместването във Форт Мийд, значителната работа по реконструкцията и строежа получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Проект К_. Скоро след решението за преместването с президентски указ е създадена АНС.
	Дейността на агенцията винаги се е държала в дълбока тайна и дори в описанието на Форт Мийд от 1995 г. не се споменава, че основното му предназначение е да бъде щабквартира на АНС. Според описанието „на територията на форта се помещават 57 различни подразделения, в това число структури на щаба на Първа армия на САЩ и на Агенцията за национална сигурност“.


	Форт Холъбърд

	Бивш учебен център на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ на американската армия. Бърд (Птицата), както се употребява разговорно, е създаден през 1918 г. като депо за началника по снабдяването, за да може оттам да откликва на всички нужди на армията през Първата световна война. Между двете войни корпусът по снабдяването произвежда камиони и други машини. Спецификациите за джиповете, използвани през Втората световна война, са изготвени в Холъбърд.
	След Втората световна война Холъбърд става мястото за обучение на армейското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Там през май 1955 г. е открита Армейска разузнавателна школа.
	По време на Виетнамската война разузнавателната школа събира толкова много кадри за обучение, че възниква нужда от нова база. С нарастване на нуждите от ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ офицерите от армейското разузнаване избират за него Форт Хуачуа в отдалечена висока пустинна местност в Аризона — район, в който електронният сигнален обмен е доста ограничен. Преместването се извършва през 1971 г., а Форт Хуачуа е наречен Дом на военното разузнаване. Школата променя името си на Разузнавателен център. Бърд е закрит като учреждение за армейско разузнаване през 1973 г.


	_Фортитюд_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операция за дезинформация, проведена в рамките на подготовката за ДЕНЯ Д (десанта в Нормандия през юни 1944 г.). Всеобхващащото кодово название за всички подвеждащи операции е _БОДИГАРД_.
	Операцията се дели на 2 основни части. План _Фортитюд Север_ предвижда формиране на несъществуваща съюзническа армия в Шотландия, която според докладите на контролираните от британците германски агенти се готви да нахлуе в Норвегия, а план _Фортитюд Юг_ предвижда формирането точно на такава несъществуваща ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА (ПААГ) под командването на генерал-лейтенант Джордж Патън, за когото се пуска информация, че се подготвя да дебаркира при Па дьо Кале. Най-малко 19 германски дивизии остават в Па дьо Кале седмици след Деня Д.


	Фотографско разузнаване (ФОТРАЗ)

	Вид разузнаване, което се основава на обикновеното фотографиране (за разлика от микрофотографията — вж. МИКРОТОЧКА И МИКРОФОТОГРАФИЯ). В наше време фоторазузнаването е съставна част от ВИЗУАЛНО-ОБРАЗНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Фоторазузнаването се заражда и играе важна роля през Първата световна война — особено с аероснимките, направени от самолети. През Втората световна война аероснимките имат още по-голямо значение, а освен това получава развитие и морското фоторазузнаване. По това време най-добри са германските фотокамери. Специалистите от военноморския флот на САЩ откриват, че снимките, направени от американската подводница _Наутилус_ в Тихия океан по време на Втората световна война със специално създадени камери за снимки през перископ, отстъпват на германския преносим _Примарфлекс_. ВМС на САЩ не успяват да получат тези камери от производителя им. Тогава властите се обръщат чрез специализираните списания към частните притежатели и те жертват своите апарати _Примарфлекс_ за американския военен флот. В резултат на тази акция военноморският флот получава 10 фотокамери от този модел.
	В периода след Втората световна война фотографията остава толкова важна за разузнаването, колкото ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ и други специализирани средства за събиране на информация. Студената война ускорява развитието на широкоъглови високооборотни камери, които могат да бъдат използвани ефективно от самолети на голяма височина, като например _КАНБЕРА, B–36, U–2, A–12 ОКСКАРТ, SR–71 БЛЕКБЪРД, БЕЪР_ и _МИСТИК_.
	След време се появяват по-съвършени спътникови фотокамери. Пионери в използването им стават космическите разузнавателни апарати — американският _КОРОНА_ и съветският _ЗЕНИТ_.


	Фоторазчитане

	Извличане на разузнавателни сведения от снимков материал на набелязани райони. Фотографирането може да се извърши от САМОЛЕТ, СПЪТНИК, ПОДВОДНИЦА, кораб или от хора на сушата. В „Официално бойно ръководство на авиацията във Втората световна война“ („The Official World War II Guide to the Army Air Forces“), издадено от американската армия през 1944 г., има точно описание на процеса на получаване на разузнавателни данни и начина на анализ на снимките (в дадения случай става дума само за аероснимките):

	Сведенията се получават в резултат разчитане на материалите от аероснимките, направени от разузнавателните самолети, а също така и от бомбардировачите, на които са поставени фотокамери за фотографиране на резултатите от бомбардировката. Висококвалифицирани специалисти анализират снимките и подготвят фактологични справки за резултатите от бомбардировъчните полети, за работата на промишлените предприятия, за транспортната система, за дейността на летищата, за наземните и бреговите укрепления, за системата на маскировка, за системата за комуникации на войските, за движението на корабите и корабостроенето… Особено ценни разузнавателни данни се получават чрез сравнителния анализ на снимки от един или друг обект или участък на местността, направени в различно време. Решителен напредък в развитието на военните аероснимки е направен с въвеждането на нов тип фотокамери със специализирано предназначение — за фотографиране от голяма и от малка височина, в условия на високоскоростен полет, за правене на инфрачервени, картографски, цветни или нощни снимки.

	От съображения за сигурност в ръководството не се споменава за най-новия вид фотографиране: радарното, при което радарът отразява визуалния образ на съответния обект или участък на местността върху специален монитор. В „Ръководството“ се отбелязва също: „Сред всички видове разузнаване именно на данните от аероснимките се отделя най-голямо внимание при вземането на едни или други решения.“ (Тогава авторите на „Ръководството“ не са знаели за съвместните дешифровъчни операции на съюзниците, т.е. _МЕДЖИК_ — _УЛТРА_.) Вж. НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА РАЗЧИТАНЕ НА АЕРОСНИМКИ.


	Франклин, Бенджамин (1706–1790)

	Американски държавник и дипломат, който създава разузнавателна МРЕЖА по време на Войната за независимост на Северна Америка. Франклин е ключовият член на първата американска агенция за събиране на разузнавателни сведения в чужбина: Комитет за секретна кореспонденция, създаден от Континенталния конгрес на 29 ноември 1775 г. „с една-единствена цел — да поддържа връзка с нашите приятели от Великобритания, Ирландия и други части на света“.
	Опит по въпроси на външната политика Франклин натрупва още преди Войната за независимост — той представя интересите на английските колонии Масачузетс, Джорджия и Пенсилвания в Лондон. Конгресът го назначава за пълномощен министър, а през септември 1778 г. — за посланик във Франция. Но наред с дипломацията той извършва и разузнавателна дейност — събира външноразузнавателна информация.
	Основната цел на Франклин е да убеди Франция, че най-добрият начин да се навреди на Великобритания е да сключи военен съюз с Америка. Франклин поддържа и тайна връзка с ЖУЛИЕН АШАР ДЬО БОНВУЛОАР — френски АГЕНТ, изпратен в Америка.
	Непосредствено с Франклин работи и Сайлъс Дийн — делегат от Кънектикът в Конгреса. Той, както и Франклин, е член на тайния комитет, на който Конгресът е възложил да преговаря с Франция за закупуване на оръжия и муниции. Французите се свързват с Дийн с помощта на ПИЕР БОМАРШЕ, който се представя за търговец, но в действителност е официален представител на френското външно министерство. Със собствени средства и с дарения от крал Луи XVI и други личности и организации във Франция и Испания той прави това, което днес се нарича подставена фирма — предприятие за легално ПРИКРИТИЕ на операции на разузнавателни организации. Скоро британските тайни служби узнават с какво точно се занимава експортно-импортната фирма _Орталес и сие_, но през това време Бомарше вече е успял да окаже съществена помощ на американците.
	С помощта на агентите си в Лондон Франклин научава много за британската политическа и военна дейност. През януари 1778 г. генерал лорд Корнуолис докладва в Лондон за хода на войната в колониите и казва, че покоряването на Америка е невъзможно. Думите му са предадени на агента на Франция в Лондон, който успява бързо да предаде чутото на Франклин във Франция. Франклин използва тази информация като още един довод в преговорите с французите, в които той ги увещава да сключат съюз с Америка.
	Вж. СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.


	Франкс, Артър (1920)

	Ръководител на британската разузнавателна служба МИ–6 от 1978 до 1981 г. Ветеран от Управлението за специални операции (УСО) от времето на Втората световна война. Като служител на МИ–6 е работил в Иран и Берлин.


	\* Франция

	Франция открай време е страна, в която се вихрят интриги и шпионаж срещу традиционния враг Англия. Още в битката при Азенкур през 1415 г. крал Хенри V разкрива трима изменници (в днешно време биха ги нарекли ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ) в антуража си, които продават на французите разузнавателни сведения за плановете на англичаните. Това са Ричард — граф на Кеймбридж, Хенри — лорд Скруп от Месъм, и сър Томас Грей — рицар от Нортъмбърланд.
	В „Хенри V“ („Henry V“) Шекспир предава разговора на краля с един от предателите: „Що ли да ви кажа, лорд Скруп, вие жестоко, диво, неблагодарно, безчувствено създание с нечовешки лик? Вие, който ключа на всички мои тайни пазехте, който душата ми из дъно познавахте и ликът ми в злато бяхте готов да излеете.“
	И тримата са арестувани по обвинение в държавна измяна и шпионаж в полза на Франция и са обезглавени на място.
	През Втората световна война Лорънс Оливие, финансиран от английското правителство, създава филмова версия на „Хенри V“, в която обаче са изрязани сцените с предателите — жест на любезност към Франция, която през XX в. от традиционен враг става традиционен съюзник на англичаните.
	През 1590 г., когато френският крал Анри IV основава в страната си Пощенска служба (Poste aux Lettres), започва дългата традиция на ЧЕРНАТА СТАЯ (Cabinet noir), където писмата се отварят, прочитат се и се запечатват отново. Бързо се появява необходимостта от специалисти за възстановяване на разчупените или наранените печати. И Франция незабелязано се превръща в световен лидер в шпионажа. В страната бурно се развива шифровото дело, увеличава се търсенето на майстори по шифроване и дешифриране.
	Революцията от 1789 г. осъжда отварянето на писмата, но институцията не е ликвидирана, а благополучно работи от времето на Наполеон до началото на XX в.
	Трябва да се отдаде дължимото на хитрите и сложни машинации на кардинал АРМАН ЖАН ДЬО ПЛЕСИ РИШЕЛЬО (по времето на Луи XIII — XVII в.), от чийто пример се учат бъдещите организатори на всевъзможните придворни заговори и техните противници.
	По време на Войната за независимост на Северна Америка в Париж временно живее и работи дипломатът и шпионин БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН. Той нарича Франция „нация на интригантите“. И наистина тази страна ражда талантливи шпиони. ШАРЛ ЖОНВИЕВ ЛУИ Д’ЕОН например, който работи за крал Луи XV, за маскировка се представя като жена, за да изпълни тайни мисии. Друг АГЕНТ — ПИЕР БОМАРШЕ, е известен с мъдрото си изречение за същността на тайната в този занаят: „… щом един проект е огласен, то този проект е обречен на провал.“
	По времето на Наполеон Бонапарт Франция създава централизирана шпионска система. Вътрешната сигурност остава в ръцете на префекта на полицията Жозеф Фуше, който работи усърдно, за да следва максимата на Наполеон, че „лидерът има право да бъде победен, но не и да бъде изненадан“. Министерството на полицията на Фуше ръководи тайна полицейска служба — СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ (Surete Generale — всеобща сигурност). Известна е също като Сюрете насионал (Surete Nationale — национална сигурност) или просто като Сюрете (Surete — сигурност). При Наполеон това ведомство се занимава главно с „черните стаи“. Сътрудниците на Сюрете преглеждат кореспонденцията не само на държавните чиновници и дипломатите, но и на самия Наполеон. По-късно „черни стаи“ като представителства на френската поща са открити във Виена, Амстердам, Хамбург и в други големи градове в Европа.
	По време на военните походи Наполеон изисква висококачествено ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Понякога с това се занимават и неговите генерали — те се дегизират и се смесват с лавкаджии и други лица, които следват армията. Други агенти разработват превъзходни карти или отвличат граждани, за да получат информация за всичко, което ги очаква по пътя. Най-важният агент в походите на Наполеон е КАРЛ ШУЛМАЙСТЕР, известен като „император на шпионите“.
	Специалистите по ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, работещи за Наполеон, създават доста убедителна фалшификация — „Завета на Петър Велики“, — в която руският цар е изготвил план, как да покори по-голямата част от света, за да получи за своя флот излаз на топлите морета. И макар „завещанието“ веднага да е разобличено като скалъпено, западните политици и военни продължават да се опират на него като документално потвърждение на завоевателните стремежи отначало на Русия, а след това и на Съветския съюз.
	Разузнаването бележи значителен спад във френската армия през 1870 г., когато започва Френско-пруската война. Стига се дотам, че армията на Наполеон III не разполага дори и с топографски карти на Прусия и е разгромена през 1871 г. Претърпявайки поражение във войната, Франция реорганизира своята армия и нейния Генерален щаб по модела на пруската армия. Един от резултатите от реформата е създаването на ВТОРО БЮРО. Сред офицерите от възловата секция — Секция за статистика и военно разузнаване — е и капитан АЛФРЕД ДРАЙФУС. Осъждането му, а по-късно и оправдаването му от президента разтърсват Франция и събуждат всеобщо недоверие към френските специални служби, които съществуват по това време.
	Инициалът Г (G), използван за означаване на личния състав и в много други западни армии, идва от френската армия от края на XIX в. Всички щабове са разделени на няколко функционални подразделения (отначало на 3), като второто отговаря за събирането на информация за противника. (Американците приемат опита и въвеждат в армията обозначението Г–2, което означава разузнавателно управление в армията.)
	През целия XIX в. (както по време на империята, така и по време на републиката) създадената система на френското разузнаване непрекъснато се развива. За да запазят в свое подчинение колониите в Северна Африка, французите често настройват арабските вождове един срещу друг. Веднъж, за да убедят едните вождове в слабостите на другите, те канят представители на противниците и им предлагат да повдигнат обикновени на пръв поглед сандъци, но с предварително скрити в тях силни електромагнити, което ги прави неповдигаеми.


	Първа световна война
	В предвоенните години френското разузнаване съсредоточава вниманието си към Германия (действията му са облекчени от това, че самите немци не пречат), опитвайки се да проникнат до стратегията и възможностите на потенциалния противник. Но френските политици пренебрегват информацията на разузнаването. През май 1913 г. декодировчиците на Сюрете декодират телеграми, които показват, че френският външен министър тайно се среща с представители на Ватикана (Франция е прекъснала дипломатически отношения с Ватикана след разкритието за намесата на католическата църква в аферата _Драйфус_.) Всичко завършва с това, че кабинетът нарежда на Сюрете да престане да чете дипломатическата поща.
	Скоро след това френският министър-председател моли германския посланик да му покаже копия на телеграмите, които неговата мисия е разменяла с германското правителство. В хода на разговорите посланикът разбира за успеха на французите в областта на декодирането. Тогава германците променят кодовете си. Така, когато Франция влиза във войната през 1914 г., френските декодировчици, които вече са доста опитни, са поставени в двойно неизгодно положение — от една страна, да прехващат дипломатическите кодове, а, от друга — да реагират на бързата смяна на германските кодове.
	Франция е и пионер във въздушното разузнаване, обогатявайки разузнавателните методи в годините на Първата световна война. Към края на войната самолетите са оборудвани с толкова чувствителни фотокамери, че могат да снимат човешки стъпки от височина 4,5 км (вж. САМОЛЕТИ). Французите създават първата, макар и доста примитивна система за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ, като прехващат германските радиосъобщения, много от които са съвсем ясни. За куриери доста често се използват гълъби, които пренасят кодирани съобщения. Опитите да се използват за тази цел БАЛОНИ са неуспешни. На бойното поле германското разузнаване има надмощие над френското, особено в прикриване на маневрите. Германците се придвижват нощем и използват ефектен камуфлаж — успяват да придвижат десетки дивизии, без французите да разберат. Умно използваната дезинформация и ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ също помагат на германците. Когато германците започват значителната си офанзива през март 1918 г., ръководителят на Второ бюро казва: „… аз съм най-добре информираният човек във Франция, а в този момент вече не зная къде са германците.“ Ако Първата световна война показва на французите колко слаби са по отношение на тактическото разузнаване, то използването на самолети, радиопрехващанията и бързото декодиране отварят вратите на новия век на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Лов на болшевики
	След войната интересът на френското разузнаване е насочен към Русия, където на власт идват болшевиките. Тълпи политически бежанци, включително от царския двор, се насочват към Франция и Париж. Заедно с белогвардейците пристигат и „червени“ агенти. Френските разузнавателни служби „затъват до шия“, опитвайки се в масата неконтролируем поток емигранти да открият болшевишките шпиони. Представителите на бившето руско висше общество, установили се във Франция и пъчейки се със своите титли, заживяват на широка нога — много от тях смятат, че изгнанието им е нещо временно, че скоро всичко ще бъде както преди и те ще се върнат в Санкт Петербург. Освен това съществува и съперничество сред отделните групи белогвардейци, понякога изостряно от британския агент СИДНИ РАЙЛИ. (Вж. КЛУБ ЗА ЛИКВИДАЦИЯ НА БОЛШЕВИЗМА; _ТРЪСТ_.) Всичко това усложнява работата на френското разузнаване и контраразузнаване.
	През това време френската система за разузнаване и сигурност (и без това вече доста объркана и заплетена) се попълва с ново ведомство — Бюро за контрол и помощ на жителите на френските колонии (БКК) (Service de Controle et d’Assistance des Indigenes en France des Colonies — CAI). Новата структура е подчинена на Министерството на колониите. Агенти следят хора от френските колонии, предимно индокитайци, заподозрени, че са комунисти. Следвайки френската традиция, оперативните работници от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО „преглеждат“ пощата от Индокитай. Сред заподозрените са Хо Ши Мин, бъдещият лидер на антифренските (а по-късно и на антиамериканските) комунистически сили във Виетнам. През 20-те и 30-те години съветските шпиони са дълбоко законспирирани във Франция. Министерството на въздухоплаването, любимо място на руснаците за вербуване на кадри, дава толкова много шпиони, че един френски писател го сравнява с университета в Кеймбридж, където е създадена ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Френската комунистическа партия е директно свързана със съветското посолство в Париж.
	Френското разузнаване е доста неуверено в годините между войните. Вътрешни боричкания между агенциите заплашват издаването на достоверна информация на военните и политическите лидери. Когато надвисва заплахата от война с Германия обаче, Второ бюро удвоява работата си и съобщава на Генералния щаб за опасността от германско внезапно нападение. От военните АТАШЕТА също идват доклади, че германците усилено произвеждат самолети и танкове. Аташетата предупреждават армията за германските планове да окупират Чехословакия през март 1939 г. и бързо тълкуват военните маневри на Германия като репетиция за нападението над Полша.
	Но френските генерали и политици пренебрегват информацията на разузнаването и следвайки примера на Великобритания, предпочитат мирно разрешение на проблемите пред подготовката за война. На 1 септември 1939 г. обаче, когато Германия напада Полша, войната не може повече да се избягва. Франция започва мобилизация и заедно с Великобритания на 3 септември обявява война на Германия.


	Втора световна война
	До момента на бойните действия френската армия е разделена на 4 главни командвания, които се намират далеч едно от друго. Посредник между тях е военното министерство в Париж. Службите на военното разузнаване също са децентрализирани. Военновъздушното разузнаване, в което Франция е лидер през Първата световна война, не й помага главно поради това, че бързо губи въздушното си превъзходство пред организираното Луфтвафе. Второ бюро надценява германските сили на холандската граница и подценява тези на люксембургската граница.
	От септември 1939 до май 1940 г. в т.нар. Странна война френските войски, към които се присъединяват британските експедиционни сили, очакват атака, която не се знае дори приблизително кога ще бъде. Това неведение се дължи на слабото френско разузнаване и на факта, че френските генерали не допускат възможността за германски удар през Ардените. На 10 май 1940 г. германците нападат едновременно Холандия, Белгия и Люксембург, без да срещнат съпротива. На 13 май те изграждат предмостие при Седан — вратата към Франция, лесно преодоляват прехвалената линия _Мажино_ и бързо преминават през Ардените.
	На 10 юни правителството се евакуира от Париж. Министър-председателят Пол Рейно подава оставка. Наследникът му маршал Анри Филип Петен предава оттеглящата се армия. Германия отново анексира Елзас и Лотарингия, а освен това завзема северните и западните части на Франция. Останалата част остава относително свободна и се управлява от колаборационистко правителство във Виши — на 280 км южно от Париж.
	На 28 юни генерал Шарл дьо Гол, който е избягал в Англия, е признат от британското правителство като „лидер на всички свободни французи“. В Лондон Дьо Гол създава движението _Свободна Франция_. То работи срещу „Виши“ и немските окупатори. Режимът във Виши осъжда Шарл дьо Гол задочно на смърт за дезертьорство. „Каквото и да се случи, — заявява Дьо Гол, — пламъкът на френската Съпротива не трябва да угасва и няма да угасне.“ Съпротивата се превръща в обединяващ апел в окупирана Франция, където хиляди мъже и жени създават партизански отряди. Много от тях са известни под името маки. Дьо Гол създава френската разузнавателна служба ЦБИО (Централно бюро за информация и операции) — BCRA (Bureau Central de Renseignements et d’Action), която да е връзката между _Свободна Франция_ в Лондон и Съпротивата във Франция. ЦБИО работи с британското УСО за изпращане на агенти и диверсионни групи във Франция.
	Френските военни, включително специалистите от военното разузнаване във Франция с център Виши, се смятат за „офицери на примирието“. Много от тях ще бъдат заклеймени след войната като сътрудници на врага. Териториалното наблюдение — разузнавателен клон на Сюрете, продължава да работи за Виши, като преследва участниците в Съпротивата. Жозеф Дарнан — герой от френската армия, ръководи милицията, като я организира по подобие на германското СС. (След войната Дарнан бяга в Германия, но е заловен и през 1945 г. е екзекутиран във Франция за предателство.)
	В съзнанието на французите целият ужас от репресивно-наказателните специални служби на Хитлерова Германия се олицетворява от ГЕСТАПО, въпреки че това подразделение на тайната политическа полиция съществува независимо от главното германско „окупационно ведомство“ — СС. Един от най-жестоките, кървави палачи във Франция е КЛАУС БАРБИ — „касапинът от Лион“, който успява да избяга от правосъдието след войната и дълги години се укрива в Южна Америка.
	Малко хора от Съпротивата знаят немски, но повечето научават достатъчно, за да могат да се оправят. Всички обаче са добре запознати със значението на две думи „streng geheim“ (СТРОГО СЕКРЕТНО). Тъй като една от легендите на разузнаването — Рене Дюше, знае тези думи, той успява да открадне карта, дълга около 300 см и широка 60 см, на която е показана „Атлантическата стена“ — германският защитен комплекс на френския бряг. Той я взима, представяйки се за работник от фирма по изграждането на някои от защитните укрепления, който лепи плакати. На картата са показани подводни препятствия, които са взривени, преди англо-американските войски да дебаркират в ДЕНЯ Д на 6 юни 1944 г. В навечерието на Деня Д Съпротивата организира голям саботаж и прекъсва телефонни, електрически и железопътни линии.
	Дьо Гол, провъзгласил се за глава на правителството на Франция, влиза триумфално в Париж на 26 август 1944 г. Френската политика става все по-сложна, а също и разузнаването. Специалните служби, които подкрепят Дьо Гол, и тези, които са против него, враждуват напълно открито. ЦБИО скоро е разформировано и заменено от ГУСС (Главно управление на специалните служби) — DGSS (Direction Generale des Services Speciaux).
	След освобождението на страната Дьо Гол подчинява ГУСС на себе си, а не на военните, нарушавайки с това традициите. ГУСС скоро е преименувано като Главно управление за проучване и изследване (ГУПИ) — DGER (Direction Generale des Etudes et Recherches), но след скандали, свързани с многочислени престъпни злоупотреби от сътрудниците на тази служба, е заменено от Служба за външна документация и контраразузнаване (Service de Documentation Exterieure et de Contreespionnage).
	В определен момент Франция просто е наводнена от всевъзможни специални служби. Към Министерството на вътрешните работи са УНТ (Управлението за наблюдение на териториите) — DST (Direction de la Surveillance du Territoire), както и Службата за разузнаване (Renseignements Generaux). И двете влизат в състава на Сюрете насионал. А към Парижката префектура на полицията действа Службата за обща информация, запазена още от Наполеоново време. УНТ отчасти поема военното контраразузнаване, а самата Служба за военна сигурност (Securite Militaire) продължава строго да следи за политическата благонадеждност на военнослужещите. И като капак в Министерството на колониите поддържат своя разузнавателна служба — Техническа служба за връзка и координация (Bureau Technique de Liaison et de Coordination).
	„Вместо да служат на интересите на френската държава, — пише Дъглас Порч в книгата «Френските тайни служби» («The French Secret Services», 1995), — тайните служби се превърнаха в ахилесовата пета на Четвъртата република… Съперничеството, предизвикано от дребнавост и политизация, примесено с атмосфера на нестихващи интриги, слухове за преврат на Дьо Гол и комунистически метежи, всичко това подтиква специалните служби да навлязат в политиката.“


	Разузнаването след войната
	Голистите създават механизъм за провеждане на първите следвоенни избори, в резултат на което се появяват нова конституция и нов законодателен орган, който избира Дьо Гол за временен президент. Обаче мандатът, който желае, му е отказан и той подава оставка на 20 януари 1946 г. В страната започва политическа неразбория.
	След като издирването на военновременни колаборационисти отмира, разузнавателните служби съпернички се съсредоточават в издирването на комунисти, внедрени в правителството. Едва в края на 40-те години, когато прониква в кодовете на КГБ, френското разузнаване научава на колко високо равнище са били чуждите агенти. (Вж. _ВЕНОНА_.) Сред съветските шпиони е Пиер Кот — министър на въздухоплаването.
	Поради голямото влияние на френската комунистическа партия, която има свои представители и в парламента, британските и американските разузнавателни служби нямат голямо желание да работят в близко сътрудничество с френските си колеги. През 1949 г. например министърът на въздухоплаването е комунист, а негов ръководител на сигурността е заловен да предава секретни документи на югославския военен аташе. Съветски агенти, потърсили политическо убежище, съобщават, че КГБ са внедрили свои хора и във френските служби за сигурност и дори са вербували френски посланик — КОМПРОМЕТИРАНЕ С ПОДСТАВЯНЕ НА ЖЕНА, с помощта на наета проститутка.


	Колониални конфликти
	Службите за сигурност играят доста противоречива роля в опитите на Франция да възстанови контрол над Лаос, Виетнам и Камбоджа след Втората световна война. Комунистите от Виетмин, ръководени от Хо Ши Мин, са завзели властта във Виетнам през август 1945 г. Отговорът на Франция е дебаркирането на войски в Хайфон и окупирането на Ханой. Военновременният клон на Сюрете за Индокитай преследва комунисти с помощта на китайски офицери националисти, които са работили за китайското ЦЕНТРАЛНО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И СТАТИСТИКА.
	Необходимостта да се проследят хилядите индокитайци във Франция води до създаването на още една разузнавателна служба — Служба за връзка с външните френски територии (Service de Liaison avec les Originaires des Territoires Francais d’Outremer), която да координира разузнавателната информация, събрана от Второ бюро, СВДК и военното разузнаване.
	По време на бруталната война в Индокитай сътрудници от Второ бюро са разпределени към бойните части, които редовно измъчват и избиват комунисти под подозрение. Въпреки че е по-умерена организация, СВДК също използва „твърди“ методи и изиграва съществена роля в Индокитай. Но доколко липсата на подходящи разузнавателни сведения довежда до унизителната победа над Франция при Диен Биен Фу, все още е въпрос, неразрешен от историците. Армията е обвинена за избора на мястото — в изолирана долина, където доставките са били възможни единствено по въздуха. Второ бюро снабдява военното командване с достатъчно разузнавателни сведения за виетнамската мощ. Армията предпочита да остане и да воюва. През май 1954 г. тя търпи истинско поражение, което довежда до края на войната. Победител е Виетмин.
	През ноември 1954 г. избухват бомби в цял Алжир. Френските разузнавателни агенции, които имат малко ИЗТОЧНИЦИ в колонията, са също толкова изненадани, колкото и политическите им наставници. Експлозиите дават сигнал за началото на една война, която ще завърши с разузнавателните служби, по-специално СВДК, опозорена с криминалното си поведение. СВДК използва гангстери и безскрупулни наемници под прикритието на „кореспонденти“ — измъчва заподозрени, убива и отвлича лидерите на Фронта за национално освобождение и помага на френски офицери дезертьори, които се бунтуват, създава ТАО (Тайна армейска организация) и през май 1958 г. подтиква към размирици.
	В разгара на кризата френският парламент дава на Дьо Гол неограничени пълномощия и той се заема сериозно с армията и разузнавателните служби. Но завръщането на Дьо Гол не успява да възвърне доверието на американците и англичаните във френския разузнавателен апарат. Подозренията са потвърдени изцяло през декември 1961 г., когато АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — агент на КГБ, потърсил политическо убежище, казва пред ЦРУ, че съветски шпионски кръг с кодовото наименование _САПФИР_, дълбоко е проникнал в правителството на Дьо Гол. Създаването на ефективни разузнавателни служби на законова основа се очаква от Петата република на Дьо Гол. Но през октомври 1965 г. СВДК отвлича и вероятно убива мароканския националист Мехди Бен Барка и агенцията отново е дискредитирана и реорганизирана.
	В Париж е една от най-значителните съветски резидентури в света. Руснаците са привлечени от факта, че американски и британски разузнавачи смятат френската система за сигурност за твърде леснопреодолима. Но през 70-те години, когато разузнавателните агенции са под по-стриктно наблюдение, френското контраразузнаване умело прави стъпка срещу руснаците. Между 1974 и 1980 г. са експулсирани около 40 съветски и източноевропейски дипломати. През 1983 и 1987 г. следва ново масово експулсиране.
	Френският разузнавателен апарат добива лоша слава през 1985 г., когато ГУВС взривява _РЕЙНБОУ УОРИЪР_ — собственост на природозащитната организация _Грийнпийс_, в пристанището на Оукланд, Нова Зеландия. Тази операция „може лесно да бъде определена като призма, през която се пречупват отношенията между държавата и разузнавателните служби във Франция“, пише Порч в книгата „Френските тайни служби“. Когато корабът потъва, един човек загива. Новозеландските власти бързо разкриват заговора около потопяването, подготвен от ГУВС. „Френското правителство, — добавя Порч, — попада, както би се изразил британският писател на шпионски романи Джон льо Каре, «в най-стария капан на света», че недостатъците на истинския свят могат да бъдат предрешени от света на тайните“. В последвалия шум, както и в случая _Барка_, френското правителство се опитва да открие начин, за да упражни контрол над френските тайни служби. И отново разузнавателните агенции, подпомогнати от силните военни съюзници, успяват да отложат предложенията за контрол.
	С края на Студената война служителите във френското контраразузнаване се обръщат към тероризма. Поради либералната политика на Франция в даването на политическо убежище в страната могат лесно да влизат терористи и потенциални терористи. Те се събират в Париж, който „печели златния медал за тероризъм във всички категории“, както пише списание _Експрес_. След като вече няма руснаци, които да бъдат преследвани, ГУВС се насочва към ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ, който става толкова груб, че през 1993 г. ЦРУ предупреждава американските самолетостроителни компании да се пазят от френските шпиони на парижкото авиошоу.
	Франция не остава длъжна. През 1995 г. френските власти експулсират петима американци (включително сътрудници на ЦРУ, работещи под дипломатическо прикритие), тъй като са уличени в опит да дадат подкуп на френски чиновници, за да получат сведения от политически и икономически характер. Един от американците веднага е изпратен в родината му.


	Фрауенкнехт, Алфред

	Шведски инженер, продал в края на 60-те години на израелското разузнаване плановете на френския изтребител _Мираж_. Фрауенкнехт е главен инженер във фирмата _Сълцер брадърс_ в Швейцария, в която се монтира този тип самолети за швейцарските ВВС.
	Израелското разузнаване научава, че Фрауенкнехт има финансови проблеми (отчасти поради това, че издържа любовница) и не е доволен от фирмата. Въпреки че не е евреин, той храни симпатии към еврейската държава и е възмутен, че Франция е задържала доставката на 50 самолета _Мираж_, които вече са платени от Израел. С „разработката“ на Фрауенкнехт се заемат суперсекретната израелска служба ЛАКАМ, израелската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ АМАН и техническият състав към военновъздушните сили. С швейцареца се запознава и се сприятелява един израелски военен, който го убеждава да открадне чертежите на свръхскоростния изтребител.
	През 1968–1969 г. Фрауенкнехт с помощта на свой племенник фотокопира чертежите на _Мираж_ и специално оборудване за промишленото производство на самолета и ги предава на израелците. Общото количество документи се изчислява на стотици хиляди. Фрауенкнехт получава 200 000 долара за работата си, точно сумата, която е поискал — минимална сума, като се има предвид истинската стойност на плановете.
	Той е арестуван от швейцарската полиция, след като един от чертежите не е бил поставен, където му е било мястото. При задържането Фрауенкнехт заявява: „Направих го, за да помогна на Израел от морална гледна точка. За тях това е въпрос на оцеляване. Аз самият, убеден християнин, все още си спомням Дахау и Освиенцим.“ Обвиненият в шпионаж Фрауенкнехт се признава за виновен и през 1971 г. е осъден на 4 и половина години затвор.
	Израел използва чертежите за база на ново поколение изтребители. Въпреки че израелското правителство не обръща нужното внимание на Фрауенкнехт след освобождаването му, той запазва топлите си чувства към страната.


	Фрейзър-Смит, Чарлс (1904–1992)

	Създател на техническо шпионско оборудване за британското правителство през Втората световна война. Неговите изобретения вдъхновяват писателя ЯН ФЛЕМИНГ да създаде в романите си за ДЖЕЙМС БОНД специалист по разнообразните шпионски приспособления.
	Фрейзър-Смит учи в колежа в Брайтън, напуска го 17-годишен, за да стане за кратко начален учител. В учението не постига успех, но става добър играч на ръгби. През 1926 г. изучава селско стопанство, а след това заминава за Мароко, където се захваща с фермерство.
	През 1940 г. се завръща във Великобритания, за да се включи във военните действия срещу Германия. Постъпва в Министерството по снабдяване и там създава различни шпионски технически „нещица“ за МИ–6. Фрейзър „криел“ миниатюрни камери в запалки, топографски карти в лули за пушене, средства за ТАЙНОПИС в токове на обувки и най-различни други уреди, поставяни на най-невероятни места. Намира скришни места за компаси, така че британски пилоти да могат да ги съхраняват при плен и обиск. Освен за оперативните работници на МИ–6 той разработва оборудване и за УСО (Управление за специални операции) и за въздушнодесантната служба със специално предназначение.
	През 1947 г. се оттегля от държавна служба, за да се отдаде на фермерството, този път в Англия. Описва част от дейността си в „Тайната война на Чарлс Фрейзър-Смит“ („The Secret War of Charles Fraser-Smith“, 1981). Той е един от съавторите на книгата „Мъже на честта през Втората световна война“ („Men of Faith in the Second World War“, 1986), в която се разказва за отношението на 10 герои от войната към религията. В съавторство с биографа му Дейвид Портър през 1988 г. издава книгата „Четири хиляди години война“ („The Four Thousand Year War“), в която се говори за ролята на Бога във вечния стремеж на човека към свобода.


	Френдли, Алфред (1911–1983)

	Американски армейски офицер, работил в британския дешифровъчен център ПАРК БЛЕЧЛИ през Втората световна война. Френдли — капитан от ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, пристига в Парк Блечли през 1944 г. в състава на група акредитирани американци.
	Преди да постъпи в армията, е работил като репортер във _Вашингтон поуст_. След войната се завръща във вестника, работи за кратко в пресслужбата по плана _Маршал_ (следвоенния план за възстановяване на Западна Европа), а после се връща отново във _Вашингтон поуст_. Той отдавна се е канел да напише за Парк Блечли, но тази тема дълги години се смята за секретна и Френдли — ще, не ще — потиска репортерските си пориви. След като през 1974 г. излизат мемоарите на полковника от авиацията ФРЕДЕРИК УИНТЪРБОТЪМ „Тайните на Ултра“ („The Ultra Secret“), в които се разкрива ролята на центъра в Парк Блечли във войната, Френдли също нарушава мълчанието и разказва във вестника за работата си в центъра.


	Френч, Джордж

	Офицер от военновъздушните сили на САЩ, арестуван през 1957 г., след като предлага на руснаците да им продаде тайни за атомната бомба. Той прави офертата си с писмо, подхвърлено в съветското посолство във Вашингтон. Очевидно е бил забелязан от агенти на ФБР, които държат посолството под НАБЛЮДЕНИЕ. По време на закрит военен процес той е осъден на доживотен затвор. Подробности по случая не са известни.


	Фридман, Уилям (1891–1969)

	Американски криптолог, разчел през 1940 г. японския код _ПЪРПЪЛ_. Син е на руски евреи, емигрирали в Съединените щати през 1892 г. Фридман често се споменава от историка на декодирането от Втората световна война ДЕЙВИД КАН като „несъмнено един от най-великите криптоаналитици на всички времена“.
	През 1914 г. Фридман завършва Корнелския университет с научна степен по генетика. Джордж Фабиан — богат ексцентрик, който се интересува и от генетика, и от ШИФРИ, наема Фридман във фирмата си _Фабианс ривърбанк лабораторис_ в Илинойс. Фридман работи заедно с ръководителя си над шифри, с които те възнамеряват да изяснят дали действително Франсис Бейкън е написал сонетите, за които се смята, че са създадени от Уилям Шекспир.
	Към _Ривърбанк_ от време на време се обръщат за помощ от армията и ВМС на САЩ, които към този момент не разполагат със служби за КРИПТОАНАЛИЗ. От 1916 до 1920 г. Фридман се занимава с криптоанализ и с преподавателска дейност, с изключение на годината, когато работи като първи армейски лейтенант над германските КОДОВЕ за американските експедиционни сили във Франция.
	През 1920 г. заминава за Вашингтон, където работи в Свързочния корпус на армията и през 1922 г. е назначен за главен криптограф. Седем години по-късно вече е ръководител на новата СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, която замества шифровъчното бюро на ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ. През 1929 г. Фридман е назначен за цивилен ръководител на СРР (имал е 6 помощници), а през 1935 г. към него се присъединява като ръководител и един армейски офицер.
	Фридман оглавява всички операции на СРР, свързани както с ръчното, така и с машинното дешифриране. Започва да атакува японските кодове _Пърпъл_ в края на 1938 г. През август 1940 г., след 20 месеца упорита работа, той и колегите му разчитат първото съобщение. Това е от решаващо значение както за военните действия в Тихия океан, така и за дешифрирането на комуникациите на японските дипломатически и военни мисии в нацистка Германия. През 1941 г. Фридман посещава ПАРК БЛЕЧЛИ във Великобритания, за да улесни обмена на знания в областта на декодирането между двете държави.
	Той продължава работата си в декодирането по време на и след войната и през 1952 г. е първият криптолог, който постъпва в новосъздадената АНС. През 1958 г. Фридман, военноморският капитан ЛОУРЪНС САФОРД и Франк Роулет получават по 100 000 долара от Конгреса за приноса им в развитието и подобренията на електрошифровъчните машини. (Вж. _СИГАБА_.)
	В оценката за приноса на Фридман Центърът по криптоложка история към АНС отбелязва, че написаното от него, като се започне с публикациите от _Ривърбанк_ и се стигне до „Каталог на съвпаденията и елементите от криптоанализа…“, „дава възможност на криптоаналитиците да осъществят прехода към новия век. Написаното от Фридман, което включва собствените му техники, както и идеите на други, обединява знания, които служат за основата, върху която е създадена новата наука“.
	Фридман и съпругата му Елизабет Смит Фридман издават в съавторство книгата „Проучени Шекспирови шифри“ („The Shakespearean Ciphers Examined“, 1957), в която развенчават теорията за авторството на Бейкън. Елизабет Фридман — криптоаналитичка, която овладява това изкуство в _Ривърбанк_, свидетелства като експерт в процеса срещу ВЕЛВАЛИ ДИКИНСЪН — американка, която шпионира за японците по време на Втората световна война. (Дикинсън използва „кукленски код“ за предаване на информация на японците.) Елизабет Смит Фридман умира през 1980 г.


	Фрий, Луис (1950)

	Директор на ФБР от септември 1993 г. Сменя УИЛЯМ СЕШЪНС, който е уволнен след обвинение в злоупотреба със служебното положение (проведено е специално разследване за „директорските привилегии“).
	Фрий постъпва във ФБР през 1975 г., след като завършва право в университета Рътгърс. Няколко години се занимава с проблемите на организираната престъпност в профсъюза на докерите.
	През 1981 г. става прокурор и в това си качество се стреми да постави на съдебната скамейка главатарите на криминалния свят. През 1987 г. Фрий води държавното обвинение по известния процес за пицариите — международен кръг на мафията, свързан с пласирането на наркотици. Процесът завършва с осъждането на 17 подсъдими, които са използвали пицарии за пране на пари. През 1991 г. президентът Буш назначава Фрий за федерален съдия.
	През септември 1993 г. Фрий става директор на ФБР, наследявайки задача, която Сешънс не е изпълнил: да промени тактиката и методите на работа във ФБР от времето на Студената война. Той дава приоритет на антитероризма, на борбата с наркотиците и на международната организирана престъпност. Отваря бюро на ФБР в Москва за сътрудничество с руските полицейски власти в борбата с международната престъпност. Усилията му да се засили дейността на ФБР в чужбина събуждат загрижеността на Държавния департамент и отново раздухват негласната война между вечните съперници ЦРУ и ФБР. От 1995 г. заедно с ДЖОН ДОЙЧ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, разработват начини за действие и на двете агенции в условията след Студената война.
	Фрий предизвиква ново обсъждане на въпроса за подслушването. Според него прилагането на нови технически средства за тази цел може да бъде балансът между необходимостта и личната свобода. Той предлага да се създаде американска система за комуникации, която би позволила да се осъществяват процедури за електронно НАБЛЮДЕНИЕ във века на бързо напредващите технологии. „Подслушването, одобрено по законен ред — казва той, — е най-ефективната разузнавателна техника, използвана от закона в борбата с нелегалното разпространение на наркотици.“


	ФСЗК

	Западногерманското контраразузнавателно ведомство — Федерална служба за защита на конституцията (Bundesamt fur Verfassungsschutz — BfV).
	В създаването на ФСЗК активно помагат представители от американското и английското разузнаване. Новото ведомство е структурирано по модел на британската служба за контраразузнаване МИ–5. ФСЗК подобно на МИ–5 няма право да извършва арести. Нито британците, нито американците искат да бъде създадена организация, която да прилича на ГЕСТАПО или на СС.
	Почти през целия период на Студената война (1950–1990) дейността на ФСЗК е засенчена от присъствието и действията на крупните британски и американски разузнавателни служби в Източна и Западна Германия. От 1990 г. след обединението на източната и западната част на страната властта на ФСЗК се разпростира върху всички райони на обединена Германия.
	Подобно на БНД — западногерманската агенция за външно разузнаване, ФСЗК преминава през 2 фази: Студената война и обединението на Германия.
	В годините на остро противопоставяне на Източна и Западна Германия на територията на ФРГ и особено в Западен Берлин действат много шпиони: едни са от КГБ и работят преди всичко срещу американците и англичаните; други са от източногерманските служби за сигурност, от зловещото Щази (вж. МДС). Разузнаването на ГДР се контролира от комунистите. ФСЗК е ОБЕКТ за много от шпионите, прекосили границата. Поради това че двете Германии имат общ език и култура, откриването на АГЕНТИ на противника е изключително трудно. Голяма част от енергията на ФСЗК е съсредоточена върху откриването на агенти на противника, но, уви, такива операции редовно се помрачават от предателството на своите. Немалко са и внедрените във ФСЗК агенти, както и нейни агенти, предоставили услугите си на противника.
	Дълги години за ГДР работят Алфред Френцел — член на западногерманската Парламентарна комисия по отбраната, арестуван през 1960 г. и ГЮНТЕР ГИЙОМ — приближен на канцлера Вили Брант и ключова фигура в кабинета му, арестуван през 1974 г. Скандалът с Гийом и други пробиви в сигурността водят до оставката на Брант. Друга шокираща измяна е извършена от Габриеле Гаст, която работи 6 години в отдела за обработка на разузнавателна информация. Този отдел е на пряко подчинение на Хелмут Кол като канцлер на Западна Германия през 1982–1990 г. Понякога Гаст е предавала копия от обработените данни на Щази още преди Кол да ги види.
	Колкото и да е странно, издигането на Берлинската стена през 1961 г. подпомага ФСЗК, тъй като са въведени пропускателни пунктове и проверка на личните документи на всички, които пресичат границата.
	През юли 1954 г. доктор ОТО ЙОН — директор на ФСЗК, заминава за Източен Берлин и не се връща до декември 1955 г. Бил е в Съветския съюз и е станал сътрудник на Щази въпреки твърденията му, че е бил отвлечен. Странните му действия разтърсват ФСЗК. Следват измени и разкрития на противникови агенти, които сериозно уронват авторитета на ФСЗК.
	В началото на 80-те години агенцията, изглежда, отново възвръща ефективността си. Но илюзията е разбита през 1985 г., когато ХАНС ЙОАХИМ ТИДГЕ — ръководител на контраразузнавателните операции срещу Източна Германия, преминава на страната на Източна Германия. И ФСЗК, и БНД са реорганизирани след бягството на Тидге.
	През 1990 г., след обединението на двете Германии ФСЗК се надява да успее да види архивите на Щази. Когато ги получава, се оказва, че противниковото присъствие е било значително по-голямо, отколкото се е предполагало. „Хората на Запад бяха достатъчно наивни, за да повярват, че тези архиви съдържат историята само на тази [източната] част от страната. Там има много неща и за другата страна“, казва Вернер Фишер — председател на германския граждански комитет, който отговаря за архивите. В тях има видеокасети на хора, които правят СЕКС, очевидно за да бъдат изнудвани, записи на телефонни обаждания и мн.др.
	Архивът се използва от полицията и отначало са арестувани над 10 души, заподозрени в шпионаж, включително Клаус Курон — западногермански контраразузнавач. Той имал за задача да превербува някои от предполагаемите 8000 източногермански шпиони, които работят в Западна Германия. Курон признава, че е бил ДВОЕН АГЕНТ повече от 8 години, като от Щази са му плащали 2500 долара месечно за информацията, която е предавал. Херберт Хеленбройх — директор на ФСЗК след бягството на Тидге, нарича операцията на Щази „най-висшата цел да бъде поставен агент точно там, където бе Курон“.
	Англичаните и американците активно помагат на Западна Германия да създаде свои специални служби, но повечето от кадрите идват от средите на бившите нацисти. След обединението на двете германски държави, разбира се, във ФСЗК също остават и „двойни агенти“, работили за Щази. Логично е да се предположи, че те са се опитали да забравят своето минало, за да останат на работа.
	След 1990 г. ФСЗК работи основно по издирването и откриването на бивши сътрудници на Щази, особено на онези, които са работили в централния апарат в Берлин.


	ФСК

	Руската федерална служба за контраразузнаване, която отговаря както за спазването на вътрешните държавни закони и правила, така и за контраразузнаването. Отначало така е и наречена — Федерална служба за контраразузнаване — ФСК.
	ФСК е създадена през декември 1991 г. от президента Борис Елцин като едно от новите ведомства, които поделят помежду си функциите на бившето КГБ. Тогава ФСК е била подчинена на просъществувалото твърде кратко МБ (Министерство на безопасността).
	Вторият директор на ФСК — генерал-полковник НИКОЛАЙ ГОЛУШКО, заявява: „Според закона задачата на ФСК е да работи, за да извади на показ, да отклони и да предотврати събирането на разузнавателни сведения и организирането на подривна дейност, извършвани от чуждите специални служби и организации, да предпази от нелегални посегателства руската конституционна система, суверенитет, териториална цялост и отбранителна способност.“ ФСК обединява и съчетава дейността на различни регионални и териториални контраразузнавателни служби, включително на армията, Гранични и Вътрешни войски. През 1994 г. руският вестник _Труд_ пресмята, че ФСК разполага със 75 000 военни и цивилни служители.
	Първият директор на ведомството е ВИКТОР БАРАННИКОВ. Той е сменен през юли 1993 г. от Голушко, когото президентът Елцин на свой ред сменя през февруари 1994 г. с първия му заместник — генерал-лейтенант СЕРГЕЙ СТЕПАШИН*.
	[* През 1999 г. Степашин за няколко месеца е министър-председател. Той възстановява загубените преди него пълномощия на ФСК, връща й държавния следствен апарат, а през април 1995 г. успява да преобразува контраразузнаването във Федерална служба за сигурност с доста широки права. Директори на ФСС са били: Михаил Барсуков — от юли 1995 до юни 1996 г.; Николай Ковальов — от юли 1996 до юли 1998 г.; Владимир Путин (избран за президент на Русия) — от юли 1998 до август 1999 г.; Николай Патрушев — от август 1999 г. — Б.р.]
	На 3 април 1995 г. ведомството е преименувано Федерална служба за сигурност. Наредбата, подписана от Елцин, му дава по-големи пълномощия, за да може да се противопостави на увеличаващата се престъпност и корупция в Руската федерация. Официалният представител на правителството генерал-майор Александър Михайлов отбелязва по този повод: „Постепенно ни поставиха задачата да се борим с организираната престъпност и бандите, контрабандата и корупцията, с фашистките елементи.“ Според новите правомощия ведомството може да разработи своя собствена затворническа система, да внедрява свои хора в чужди организации и в организираната престъпност, да създава търговски предприятия като фасада за разузнавателна работа и да изисква информация от частни фирми.
	Степашин е на директорския пост за кратко. През юли 1995 г. е заменен от генерал-полковник Михаил Барсуков, който пък на 20 юни 1996 г. е заменен от заместника си — генерал-полковник Николай Ковальов. Тогава, в навечерието на втория тур на президентските избори, Борис Елцин отстранява от своето обкръжение няколко непопулярни привърженици на „твърдия курс“, т.нар. ястреби, включително първия вицепремиер. Не удържа своя пост и Барсуков.
	По думите на Ковальов вече основният приоритет на ФСК е контраразузнаването.
	ФСК отговаря също за охраната на засекретените правителствени материали, за сигурността във въоръжените сили и другите държавни структури.
	Вж. СБП; СВР.


	Фукс, Клаус (1911–1988)

	Британски атомен физик, шпионирал в полза на Съветския съюз. Като един от ключовите членове на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ той снабдява руснаците с обширна техническа информация, която ускорява създаването на тяхната атомна бомба.
	Фукс е роден в Германия, израства в свещеническо семейство, посещава университета в Лайпциг, където създава група на социалдемократическата партия. По-късно посещава университета в Кил и се присъединява към германската комунистическа партия, която Хитлер забранява скоро след като идва на власт през 1933 г. С помощта на миналата в нелегалност комунистическа партия Фукс избягва от Германия и през септември 1933 г. пристига в Англия като изгнаник от нацистка Германия.
	Учи физика в университета в Бристол, където през 1936 г. защитава докторат. Работи като активен член на Обществото за културни връзки със Съветския съюз и се смята за един от членовете на германската комунистическа партия, макар и в изгнание. През 1939 г. кандидатства за натурализиране като британски гражданин, но през септември 1939 г. Великобритания влиза във война с Германия, преди молбата му да бъде разгледана. Така Фукс си остава враг за англичаните.
	По време на страха от ПЕТАТА КОЛОНА през 1940 г. той и хиляди други изгнаници са интернирани. Отначало е затворен в лагер на остров Ман, а след това е интерниран в Канада. След като прекарва няколко месеца в Канада, Фукс получава разрешение да се върне в Англия и през 1941 г. е сред многобройните германски физици, които работят над тайните американо-британски усилия за създаване на атомна бомба, въпреки че е чужденец, и то симпатизиращ на комунистите. Той подписва стандартен документ, според който подлежи на наказателна отговорност според ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, и получава ДОСТЪП до секретни материали на доста високо равнище. През юни 1942 г. става натурализиран британски поданик.
	Фукс помага и на МИ–6 в опитите му да узнае докъде са стигнали германците в разработването на атомната бомба. Същевременно работи и за ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Редовно предава доклади за _Тюб алой_ — КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на британски проект, на КУРИЕР, без да знае името му. (Това е Рут Хамбургер Бъртън с кодово наименование _СОНЯ_, сестра на ЮРГЕН КУЧИНСКИ — лидер на германската комунистическа партия. По това време Соня живее във Великобритания.)
	През декември 1943 г. Фукс е изпратен в Съединените щати като член на група британски учени, които се включват в работата над _Проекта Манхатън_ — кодовото име на работата над американската атомна бомба. Там се среща с американски специалисти, които проектират инсталация за газова дифузия в Оук Ридж, Тенеси (тогава Фукс все още не знае къде точно ще бъде заводът — кодовото наименование на Оук Ридж е било _Място X_), и по този начин стига до извода, че американците са съвсем близо до създаването на атомната бомба.
	Фукс пристига отново в Съединените щати през 1944 г. Има инструкции да осъществи контакт с куриер, когото познава само като Реймънд. Куриерът е ХАРИ ГОЛД. Отначало ОПЕРАТИВНИЯТ РАБОТНИК е Семьон Семьонов — съветски РАЗУЗНАВАЧ, който ръководи операциите на съветския ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ в Съединените щати. През 1944 г. Семьонов е заменен от Анатолий Яковлев. В началото на същата година по указание на Голд той се среща няколко пъти с Фукс в Ню Йорк, за да получи пакети с документи. След това Фукс е изпратен на работа в лабораторията Лос Аламос, Ню Мексико, където се осъществяват конструкторското проектиране и монтажът на атомната бомба. Там по думите на неговия колега Ханс Бете „той работеше денонощно. Беше ерген и нямаше други интереси. Работеше за успеха на проекта в Лос Аламос с всички сили“.
	През февруари 1945 г. Фукс посещава сестра си в Кеймбридж. Голд се среща с него и получава „доста голям пакет“ с информация. Тъй като не може да пътува поради ограничения от съображения за сигурност, Фукс се среща отново с Голд през юни. Тогава Голд осъществява опасна куриерска мисия с 2 спирки.
	Първо пътува до Санта Фе, Ню Мексико, където Фукс му дава скици и бележки за плутониевата бомба, която скоро ще бъде изпробвана. След това Голд заминава за Албъкърки, Ню Мексико, където връчва 500 долара на американски военнослужещ, който работи като техник в Лос Аламос. Войникът е ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС — друг член на мрежата атомни шпиони.
	През септември 1945 г. войната завършва с бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Тогава Фукс се среща отново с Голд и му дава данни, които включват темпа на производство на уран–235. Голд пък предава на Фукс инструкции за това, как да осъществи контакт със съветския си АГЕНТУРИСТ в Лондон.
	По това време Великобритания тайно работи за създаване на своя атомна бомба и Фукс също участва в разработките. През 1950 г. той е ръководител на теоретичния отдел по физика към британския център за атомна енергия в Харуел.
	През ноември 1949 г. ФБР споделя подозренията си към Фукс с Комисията по атомна енергия, която контролира американските ядрени оръжия. ФБР не разкрива тогава (нито пък десетилетия по-късно), че информацията идва от материалите _ВЕНОНА_ — строго секретна американска програма за разкодиране на съветски разузнавателни съобщения, предавани за Москва през 40-те години. Материалите от _Венона_ показват, че има източник с кодовото наименование _Чарлс_, който предава „изключително ценна“ информация за електромагнитния метод на разделяне на _Енормоз_ (кодовото наименование на атомната бомба). ФБР стига до заключението, че _Чарлс_ е Фукс.
	ФБР повдига обвинение срещу него през септември 1949 г. и уведомява агента за връзка от британското разузнаване във Вашингтон ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Филби знае, че ако се опита да спре разследването, ролята му като ВНЕДРЕН АГЕНТ ще бъде разконспирирана. „Бях много по-облагодетелстван от хора като Фукс, тъй като те нямаха почти никаква представа за разузнавателната работа“ — пише той по-късно.
	На 21 декември 1949 г. Уилям Скардън — офицер от МИ–5, започва разпита на Фукс в Харуел. На 27 януари 1950 г. Фукс прави признание. Разкритията му насочват ФБР към Хари Голд, Дейвид Грийнглас и ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ. Мрежата атомни шпиони е неутрализирана. След ареста на Фукс МИ–5 разбира за комунистическото му минало, открива номера на партийния му билет на член на германската комунистическа партия и досието му в Гестапо.
	Фукс се опитва да обясни защо е шпионирал за Съветския съюз:

	Позовавах се на марксистката си философия, за да построя в ума си две отделни части. Едната ми позволяваше да се сприятелявам, да имам лични контакти, да помагам на хората и във всяко отношение да бъда точно такъв, какъвто винаги съм искал да бъда… Можех да се чувствам свободен и да ми бъде приятно и да съм щастлив с други хора, без да се страхувам, че ще се разкрия, тъй като знаех, че другата част от мен ще се намеси, ако доближа точката на опасност… Като правя равносметка сега, струва ми се, че най-добрият начин да определя това е контролирана шизофрения.

	Тайните, които Фукс разкрива, съдържат подробности за сложния метод на газова дифузия, който американските учени са разработили за отделяне на уран–235 — ядрения материал за бомбата, получаван от уран–238. Тази информация спестява на Съветския съюз дълги и скъпи експерименти.
	Обвиненият в нарушаване на Закона за държавната тайна Фукс е подведен под съдебна отговорност. Тъй като предадените тайни се отнасят за оръжие за масово унищожение, съдията може само да сравни престъплението на Фукс с това за държавна измяна. Престъплението му е определено като шпионска дейност в полза на противника, въпреки че по това време Съветският съюз е бил съюзник. Фукс се признава за виновен и получава 14 години затвор — максималната присъда за такова обвинение. „Умът на Фукс — казва британски прокурор — може да се окаже уникален и да създаде нов прецедент в света на психологията.“ Половината от него според прокурора:

	… е далеч от всякаква здрава мисъл и въздействие на фактите. Другата половина живее в свят на нормални взаимоотношения и приятелства, създадени с колеги на основата на човешко доверие. Двойствената личност е изградена съзнателно и преднамерено. Той е разделил ума си на две, сам описвайки състоянието си като контролирана шизофрения. У себе си е създал класическия пример за безсмъртна двойственост…

	Фукс се оказва образцов затворник и през юни 1959 г. е освободен. Заминава за Източна Германия, където става директор на Централния институт по ядрена физика. През 1979 г. се пенсионира и живее в Източна Германия до края на живота си.


	Фукушима (1858–1919)

	Сътрудник на японското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ през Руско-японската война (1904–1905). Произхожда от семейство на самурай. Още като юноша постъпва в имперската армия и почти веднага получава назначение в Генералния щаб. Служи като военен АТАШЕ в Китай и Германия.
	Веднъж в някакъв спор той казва на германски офицери, че може да язди на кон от БЕРЛИН до Владивосток. И за да отхвърли всяко подозрение към казаното от него пред свидетелите на спора, той яхва коня и се впуска в дългото пътешествие. По целия път — над 14 000 км, той събира разузнавателни сведения. Фукушима пътешества с разузнавателна цел също из Монголия, Манджурия и Корея.
	През Руско-японската война е директор на разузнаването на Първа японска армия. Генерал сър Иън Хамилтън, прикрепен към Първа армия като британски военен наблюдател, описва Фукушима като „изключително способен“ разузнавач, който изпълнява безотказно дълга си и довежда докрай мисиите си.
	Като прави равносметка на японските постижения в разузнаването по време на войната, Фукушима разбира, че СУН ДЗЪ — китайски военен стратег и мъдрец, би бил горд: „Щеше да каже, че сме се вслушали в думите му чак до последното изречение. Но ние знаем, — продължава Фукушима, — че сме се справили значително по-добре. Започнахме нова книга от там, където е приключил той.“ След войната получава ранг, равносилен на генерал-губернатор в китайската провинция Квантун, и запазва този пост от 1912 до 1917 г.


	Фут, Александър (1905–1958)

	Член на съветския ШПИОНСКИ КРЪГ _ЛУСИ_ от времето на Втората световна война.
	Фут е британски поданик. Интербригадист е в Гражданската война в Испания. Завръща се в Англия през 1939 г. Известно време е КУРИЕР за съветското разузнаване в Англия. Вербуван е в Швейцария за съветска шпионска мрежа с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Луси_, ръководена от РУДОЛФ РЬОСЛЕР. Мрежата действа срещу нацистка Германия.
	Фут с кодовото име _Джим_ е радист на мрежата. Той не знае, че част от информацията, която предава от Швейцария и Германия за Москва, са материали от _УЛТРА_, които британците от ПАРК БЛЕЧЛИ са решили да предоставят на съветските си съюзници, без да разкрият тайната на _Ултра_.
	Под натиска на германците през ноември 1943 г. швейцарските тайни служби арестуват Фут. Докато полицията се опитва да разбие входната врата на апартамента му, той унищожава радиопредавателя си и изгаря уличаващите го документи. През септември 1944 г. е освободен от швейцарския затвор и заминава за Париж, където посещава съветското посолство. Там му е наредено да замине за Москва, за да премине обучение за АГЕНТ в Съединените щати. Но след като попада в съветската разузнавателна база в БЕРЛИН, оттам се предава на британците. По време на разпитите в МИ–5 съобщава за жена с кодово наименование _СОНЯ_, работила за шпионската мрежа _Луси_. (Тя е била и куриер на КЛАУС ФУКС.)
	Фут описва шпионската си биография в „Наръчник за шпиони“ („Handbook for Spies“, 1949). Според НАЙДЖЪЛ УЕСТ в действителност тя е написана от Кортни Янг от МИ–5. Книгата дава възможност да се повдигнат няколко „пропагандни въпроса“, включително идеята, че съветските шпионски мрежи вероятно действат „и в Англия, и в Съединените щати“.
	МИ–5 помага на Фут да си намери работа в Министерството на селското стопанство и риболова и той отново се връща към живота на обикновен гражданин.


	Фърнивал Джоунс, Мартин

	Генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) от 1965 до 1972 г. — най-трудния период за британското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ.
	След като завършва Кеймбриджкия университет, Фърнивал Джоунс става адвокат. През 1940 г. започва работа към Службата за сигурност. След десанта на съюзниците в Нормандия през юни 1944 г. той служи в екипа за сигурност на генерал Дуайт Айзенхауер към европейския му Генерален щаб.
	След войната Фърнивал Джоунс остава в МИ–5. Работи предимно като ръководител на военните връзки, защитата на сигурността и в КОНТРАШПИОНАЖА. През 1963 г. е назначен за заместник-директор на МИ–5. По това време МИ–5 е в стресово състояние — разкрити са няколко ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ, а съществуват и подозренията, че и самият РОДЖЪР ХОЛИС — директор на МИ–5, е внедрен агент (вж. КОМИСИЯ _ФЛУЪНСИ_).
	Холис се оттегля през 1965 г. и Фърнивал Джоунс е назначен за директор на МИ–5. Времето, което прекарва като директор, е изпълнено с проблеми и неприятности. Той трябва да одобри провеждането на разпити на Холис, а също и на Майкъл Ханли, който трябва да го наследи на поста директор на МИ–5. Нито един от двамата не е обвинен в шпионаж. Фърнивал Джоунс играе ключова роля за експулсирането на 105 руснаци от съветското посолство в Лондон, с което осакатява шпионската дейност на КГБ и ГРУ във Великобритания.
	Пенсиониран е през 1972 г.


	Х

	Х–2 (ХИКС–2)

	Условно название на отдела по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ към УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) — американска специална служба през Втората световна война.
	Отначало отделът се оглавява от Хюбърт Уил — адвокат от Чикаго. Наследилият го Норман Холмс Пиърсън — преподавател по английски език в Йейл, дава означението Х–2 на отдела вероятно под влияние на британското условно означение XX на т.нар. КОМИСИЯ _ДВАЙСЕТ_.
	Преди назначението му Пиърсън прекарва известно време в ПАРК БЛЕЧЛИ — британския шифровъчен център, работещ над операция _УЛТРА_. Той изпълнява длъжността ръководител на лондонския клон от юли до октомври 1943 г., а от септември 1944 до януари 1945 г. е директор. Той ръководи също бюрото Иберия — Северна Африка в Лондон. Сред британските колеги на Пиърсън е ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, който отговаря за иберийските операции на МИ–6. Пиърсън си спомня, че е бил предупреден да внимава с Филби, който по-късно е разобличен като съветски агент и през 1963 г. емигрира в Москва.
	По данни на УСС Х–2 оказва помощ в задържането на около 1300 вражески агенти. В засекретен исторически очерк за дейността на УСС Пиърсън пише, че Х–2 не само че работи в сътрудничество с британците, но и получава контраразузнавателна информация от френски, норвежки и италиански източници. Той твърди, че Х–2 получава помощ от турски, датски, шведски и белгийски служби. В края на войната Х–2 има досиета на 300 000 души.
	В самото начало, когато Х–2 току-що е открит (юли 1943 г.), в него работят 25 души, настанени в сградата на МИ–6 в Лондон. До есента на 1944 г. персоналът на Х–2 се разраства на 500 души. Отделът има 16 регионални (фронтови) представителства в целия свят. Повечето от служителите на Х–2 са юристи и преподаватели. Пиърсън заявява, че предпочита юристите, „тъй като те са обучени да се съсредоточават над наличните доказателства, а учените предпочитат да обмислят“.
	В Х–2 работи и ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, станал след войната един от най-яростните „ловци на шпиони“. Изобщо в отдела е подбрана доста пъстра компания. В книгата на Робин Уинкс „Плащ и кинжал“ („Cloak & Gown“, 1987) са посочени:

	… професионална певица, концертен пианист, бивш ръководител на екипа по английски език от училище в Пекин, няколко лица от хайлайфа, млади момичета, току-що завършили гимназия… жена инструктор по летене, майстор от тъкачна фабрика, синът на писателя Джон Маркуънд, служител на _Кока-кола_, футболен треньор, барман (от клуб в Йейл)… козметичка… и най-малко трима мъже и две жени, които бяха изключително богати, но не бяха завършили гимназия.

	По думите на Уинкс, въпреки че жените, работещи в Х–2, не са по-слабо образовани от мъжете, на тях обикновено се поверяват „спомагателни“ длъжности: секретарки, преводачки и архивистки, с изключение на една, която е декодировчик.
	Поетът Джон Холендър създава поема „Мисли за шпионажа“, в която Пиърсън се появява като пуритан, а името му за прикритие е Х–2.


	Х–21 (H–21)

	Вж. МАТА ХАРИ.


	_Хабринк_

	Вж. БАРНЕТ, ДЕЙВИД.


	Хагелин, Борис (1892-?)

	Изобретател на ШИФРОВА машина, създател на _ЕНИГМА_ на базата на постигнатото от неговия предшественик АРТУР ШЕРБИУС.
	Хагелин е роден в Кавказ, където баща му работи на петролните полета. Три-четири години живее в Санкт Петербург, а след това се завръща в Швеция, където през 1921 г. завършва Кралския технологичен институт. Проявява интерес към шифровите машини в криптографската фирма _А. В. Криптограф_, която била купена същата година от доктор Емануел Нобел и в която бащата на Борис Карл Хагелин притежавал пакет акции. (Фирмата била основана през 1915 г.) Двамата Хагелин стигат до извода, че шифровите машини ще играят съществена роля в сигурността на деловата кореспонденция.
	През 1923 г. Хагелин за пръв път представя своята „лампова машина за шифриране и дешифриране _Енигма_“. Въпреки че американската армия и британското външно министерство купуват няколко машини, първо в шведската армия, а след това и в германските военни и полицейски служби въвеждат машината _Енигма_ за секретните си комуникации.
	Следващият успех на Хагелин е „тактическата“ шифрова машина или машината от серията „С“. Началото й е поставено през 1934 г. по поръчка на френското ВТОРО БЮРО. Заявката е да се създаде шифрова машина, която да отпечатва шифрования текст. Хагелин приема неосъществената идея за изчислителна машина и върху нейна основа създава „машината С“. След като виждат опитния образец, французите веднага поръчват 5000 екземпляра.
	В продължение на няколко години Хагелин се опитва да продаде машините „С“ на американските военни служби. Най-сетне през 1940 г. постига успех — първите 50 машини са изпратени от Швеция за Вашингтон. ШИФРОВАТА МАШИНА е наречена от американците _M–209_. Фирмата _Л. Ч. Смит & Корона тайпрайтерс инк._ започва производството й в САЩ — произвежда по 500 машини на ден. В края на Втората световна война в САЩ са произведени повече от 140 000 апарата.
	След 4 години, прекарани в САЩ, през 1944 г. Хагелин се завръща в Швеция. В негово отсъствие фирмата в Стокхолм продава машини „С“ на Германия и Италия. Дори една машина е изпратена в Япония — изнесена е контрабандно от японския военен АТАШЕ. Според изчисленията на Хагелин към края на войната Германия е произвела около 700 машини за вътрешна употреба. След войната подобрени модели на машината „С“ се произвеждат и във Франция, и в Германия.
	През 1959 г. Хагелин премества фирмата си _Крипто_ от Швеция (където правителството има право да отнема изобретенията на твореца от съображения за сигурност) в Швейцария. Среща се няколко пъти с американския криптограф УИЛЯМ ФРИДМАН при обстоятелства, които подсказват, че той не идва като частно лице, а като представител на АНС. В книгата „Замъкът на загадките“ („Puzzle Palace“, 1982) ДЖЕЙМС БАМФОРД пише, че вероятно Хагелин „е бил помолен да предостави на АНС подробности за различните подобрения и нововъведения в шифровите машини, които компанията му продава на други страни…“ Спекулациите относно връзките на АНС с _Крипто_ продължават и през 90-те години, когато компанията официално отрича да е давала достъп на която и да е разузнавателна служба до производството на машините.


	Хагер-магер

	Термин с неизвестен произход, който има 2 значения: 1) тайна, тайно; 2) безпорядък, хаос. Често се прилага при описание на разузнавателни операции.


	Хайд, Монтгомъри (1907)

	Британски историк, работил през Втората световна война като РАЗУЗНАВАЧ под ръководството на УИЛЯМ СТИВЪНСЪН, а по-късно и в щаба на генерал Дуайт Айзенхауер.
	Получава образованието си в университета _Куинс_, Белфаст, и в оксфордския колеж _Модлин_. През 1940 г. постъпва в британския армейски разузнавателен корпус. Той е офицер по сигурността на Бермудските острови, когато двамата със Стивънсън започват да следят КУРТ ФРЕДЕРИК ЛУДВИГ — важен германски АГЕНТ.
	В началото на 1944 г. Хайд е изпратен на работа в Ню Йорк при Стивънсън, който ръководи БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС) — представителство на британското разузнаване в САЩ, което се помещава в стая 3603 в центъра _Рокфелер_.
	По-късно Хайд е назначен в щаба на генерал Айзенхауер. Хайд напуска армията след войната като подполковник. Написал е повече от 50 книги, сред които: „Стая 3603“ („Room 3603“, 1963) — биография на Стивънсън, за пръв път публикувана във Великобритания със заглавието „Тихият канадец“ („The Quiet Canadian“, 1962) и „Агент от разузнаването“ („Secret Intelligence Agent“, 1982) — лична оценка за развитието на британското разузнаване.


	Хайдрих, Райнхард (1904–1942)

	Ръководител на нацисткото ГУИС (Главно управление за имперска сигурност). Той е един от основните идеолози, които планират и вземат „окончателното решение“ за избиването на евреите.
	Майка му е актриса, а баща му е оперен певец, композитор и директор на Музикалната консерватория в Хале. Хайдрих е кръстен на герой от Вагнеровата опера „Тристан и Изолда“. Военноморски офицер от 1922 до 1931 г., той е принуден да се оттегли заради „поведение, което не е характерно за офицер и дворянин“ — прелъстил е младо момиче. Същата година влиза в нацистката партия, а по-късно и в сеещите ужас отреди за охрана СС (SS — Schutzstaffel). По-късно е назначен за ръководител на СД — служба за сигурност и разузнаване към СС.
	След бързата и безжалостна разправа над лидера на СА Ернст Рьом и хората му (_Нощта на дългите ножове_) Хайдрих става бригаденфюрер и близък сътрудник на ръководителя на СС ХАЙНРИХ ХИМЛЕР, който през 1936 г. предава на Хайдрих командването на ГЕСТАПО — нацистката тайна полиция. През 1938 г. Хайдрих издава тайна заповед за организирането на „спонтанно изразяване“ гнева на немците срещу евреите. Погромът получава названието „Кристална нощ“ (Kristallnacht). С шантаж и разузнавателна информация, събрана от огромна мрежа информатори, той скалъпва доказателства, на базата на които ликвидира генерал Вернер фон Бломберг и генерал Вернер Фрайхер фон Фрич — ръководител на Главното командване на германската армия, които не са съгласни с политиката на Адолф Хитлер.
	Хайдрих успява да осъществи и инцидент на германо-полската граница (с кодовото наименование _Консерви_), който дава на Хитлер повод за нападението срещу Полша. На 31 август 1939 г., вечерта преди определената за нападение дата, Хайдрих извършва полско „нападение“ над германска гранична радиостанция. Нападателите са хора от СС, облечени в полски униформи. За доказателство той оставя трупове в полски униформи. Жертвите са затворници от германски концлагери, убити от смъртоносна инжекция, а след това застреляни на мястото на инцидента. Подобни „операции“, в които също се използват убити затворници, се провеждат и на други места под негово ръководство. (Хората от СС, взели участие в тези операции, по-късно „са били премахнати“, както твърди един нацист по време на Нюрнбергския процес срещу военнопрестъпниците.)
	В началото на войната Хайдрих поставя началото на операция _Райнхард_ — план за системно избиване на полските евреи. Русият звяр, както го наричат, става през 1941 г. заместник имперски протектор за Бохемия и Моравия (както Германия нарича Западна Чехия) и продължава с масовите екзекуции и там. През януари 1942 г. той свиква конференция във Ванзее. В дневния ред е залегнало „окончателното решаване на еврейския въпрос в Европа“.
	За да бъдат защитени АГЕНТИТЕ в окупирана Европа — особено във Франция, където се очаква Хайдрих да предприеме агресивни мерки срещу Съпротивата, британската разузнавателна служба МИ–6 решава той да бъде ликвидиран. МИ–6 смята, че Хайдрих е най-опитният и умел ръководител на германското разузнаване. Той има звание генерал-лейтенант и вероятно се готви да ликвидира ВИЛХЕЛМ КАНАРИС — ръководител на АБВЕРА, човек, за когото в МИ–6 е известно, че поддържа антихитлеристки позиции.
	През декември 1941 г. британското УПРАВЛЕНИЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ (УСО) спуска с парашути в Чехословакия двама чешки наемни убийци, радиооператор и трима експерти в областта на ШИФРИТЕ. На 23 май 1942 г. часовникар, който регулира часовника в службата на Хайдрих, забелязва лист, на който е разписанието на Хайдрих за 27 май. Той изхвърля листа в кошчето за боклук и чистачката, също като часовникаря участничка в чешкото нелегално движение, го предава на екипа, подготвящ убийството.
	На 27 май на остър завой на пътя между Прага и Дрезден двамата наемни убийци нападат от засада мерцедеса на Хайдрих, стрелят по него и бодигарда му и хвърлят бомба под колата. Има доказателства, че британските експерти, създали бомбата, са добавили и смъртоносни бактерии. Навярно това и изиграва решаващата роля: Хайдрих може би е щял да се справи с раните, но на 4 юни умира от инфекция.
	В знак на отмъщение есесовците нахлуват в чешкото село Лидице и избиват всички мъже. Повече от 100 чехи на други места са осъдени на смърт, а 3000 от затворниците в лагера за евреи _Терезиенщад_ са изпратени на смърт.
	ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ — ръководител на СД, нарича Хайдрих „тайния стълб, който крепеше нацисткия режим“. Канарис го определя като „фанатизиран варварин“, но заедно с това и „най-интелигентния от всички тези скотове“.


	_Хайфиш_

	Значителна германска операция за заблуда, планирана през 1941 г., за да прикрие изненадващото нападение срещу Съветския съюз (вж. _БАРБАРОСА_).
	Операция _Хайфиш_ (Акула), одобрена в края на април 1941 г. заедно с операция _ХАРПУН_, предвижда да се концентрират кораби и други плавателни съдове край бреговете на Западна Европа. В окупираните от Германия територии се пускат слухове, че дълго отлаганото нападение срещу Англия ще бъде проведено скоро. (Оригиналният план за нападение — операция _Морски лъв_ — е подготвен за есента на 1940 г., но е отменен поради неуспехите на германските военновъздушни сили в боевете с британската авиация.)
	Подвеждащата операция _Хайфиш_ има за цел да внуши и да убеди англичаните и руснаците, че немците ще нападнат Англия. „Настъплението“ е разработено в няколко етапа. Отначало — завземане на брегови плацдарми и летища с въздушен десант. След това — едновременен десант на 8 пехотни дивизии в 4 района на английското югоизточно крайбрежие, които ще бъдат подсилени с 4 танкови и 2 моторизирани дивизии. И накрая, трети етап — още 6 пехотни дивизии. Целта е да се завземат обширни английски територии и да бъде обсаден Лондон.
	Подвеждащата операция не е замразена и след като Германия напада Съветския съюз на 22 юни 1941 г. Висшето командване на Хитлер желае да запази заблудата, тъй като се стреми англичаните да повярват, че след бързата германска победа на Изток мощните германски сили ще се обърнат отново на Запад.
	Благодарение на блестящата операция за дешифриране _УЛТРА_ британските лидери точно са знаели за плановете на германците, но страхът от нападение над Великобритания остава дори и след навлизането на германските войски в територията на Съветския съюз. Най-сетне, на 1 август 1941 г., като реакция на ситуацията на съветския фронт министър-председателят Чърчил и ръководителите на щаба решават да отпуснат степента на непрекъсната бойна готовност, в която се намира Великобритания.


	_Хаки_

	Шифросистема, прилагана във ВМС на САЩ през Втората световна война, свръхсигурна свръзка между главните американски разузнавателни подразделения (главно за работата с материалите от _МЕДЖИК_ и _УЛТРА_).
	Вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ.


	Хамбълтън, Хю Джордж (1922)

	Икономист в НАТО, шпионирал за Съветския съюз.
	Хамбълтън е роден в Отава, Канада. Прекарва няколко години в Европа, където баща му работи като журналист. През 1937 г. се връща в Канада и след това учи в Калифорния. След като завършва висшето си образование през 1940 г., се записва в едно от подразделенията на движението _Свободна Франция_ в Канада. Изпратен е в Алжир и след освобождението на Франция през 1944 г. заминава за Париж, където работи за френското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, а по-късно е назначен като офицер за свръзка в щаба на американската армия. В края на войната е прехвърлен в разузнавателен отряд към канадската армия.
	След завръщането си в Отава се запознава със съветски дипломат, който го моли да му даде рутинна, несекретна информация. Хамбълтън пренебрегва молбата. Двамата се срещат отново, когато Хамбълтън тръгва за Франция за защита на научна степен по икономика. До 1956 г. не е правен повторен опит за вербуването на Хамбълтън. След това той постъпва като икономист аналитик в НАТО. Там получава достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ документи. Този път руснаците успяват да го завербуват. Сътрудник на съветските специални служби урежда така нещата, че наблизо на срещите винаги да има паркиран покрит камион, в който техници на КГБ бързо да фотокопират документите, които Хамбълтън донася.
	От тези документи, пише ДЖОН БАРЪН в книгата „КГБ днес“ („KGB Today“, 1983), „руснаците имат възможност да се запознаят с аналитичните извадки — в дадения случай нека оставим настрана въпроса за точността им — и отчасти с намеренията на Запада. На тях им става ясно, че Западът знае за тях и че възнамерява да предприеме нещо.“ Агентуристът на Хамбълтън твърди, че предадените материали са „чисто злато“. Хамбълтън никога не взима пари за работата си. Мотивацията му е да съдейства за укрепването на мира.
	Хамбълтън не върши шпионската дейност с желание, затова през 1961 г. напуска НАТО и постъпва в лондонската Школа по икономика, въпреки че по-голямата част от времето си прекарва в Испания. По-късно като преподавател в университета _Лавал_ в Квебек пътува често в Израел, Перу, Австрия и Съветския съюз. За всяко свое пътуване той предава подробен доклад на КГБ. В един от тях изказва предположение, че Израел е създал атомно оръжие. По време на уредено от КГБ посещение в Москва той получава честта да обядва с ЮРИЙ АНДРОПОВ — по това време председател на КГБ. Андропов потвърждава предложението на специалните служби Хамбълтън да постъпи на работа в института _Хъдсън_ — американския „мозъчен център“ за изучаване на стратегията и тактиката на ядрената война.
	През ноември 1978 г. по време на среща, проведена във ВИЕНА, агентуристът на Хамбълтън от КГБ го предупреждава, че е поставен под наблюдение от западните служби за сигурност и трябва да прекрати всички контакти. Хамбълтън прекарва 1 година в Европа и през септември 1979 г. се завръща в университета _Лавал_. Скоро след това сътрудници от КАНАДСКАТА КРАЛСКА КОННА ПОЛИЦИЯ го арестуват по подозрение в шпионаж. Но тъй като шпионската му дейност не е била насочена срещу Канада, властите не го предават на правосъдието.
	През юни 1982 г. Хамбълтън заминава за Лондон на почивка. Арестуван е и е обвинен в нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, тъй като е предавал секретна информация на Съветския съюз. Хамбълтън твърди, че е ДВОЕН АГЕНТ, работил за френското разузнаване. Когато твърдението се оказва напълно безпочвено, той признава, че е предал „хиляди“ документи на НАТО на руснаците, но настоява, че две трети от тях не са били секретни. Сред предаваните секретни материали са и свръхсекретните данни КОСМИК — най-висшата степен на засекретяване в НАТО. Хамбълтън признава вината си и е осъден на 10 години затвор.
	Според британските източници Хамбълтън е бил разкрит от АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — разузнавач от КГБ, преминал на страната на противника през декември 1961 г. Въпреки че не знае имената на АГЕНТИТЕ от НАТО, които предават разузнавателна информация на руснаците, Голицин все пак е дал сведения, на базата на които агентът да бъде разпознат. ФБР свързва неофициално Хамбълтън с друг изменник — РУДОЛФ ХЕРМАН, псевдоним на сътрудник от КГБ, който е ПРЕВЕРБУВАН от ФБР между 1977 и 1979 г.


	Хамилтън, Виктор (1917)

	Аналитик изследовател от АНС, емигрирал през 1963 г. в Съветския съюз.
	Хамилтън е специалист по въпросите на Близкия изток. Работи като пиколо в един хотел в Джорджия, когато през 1957 г. офицер от американската армия го вербува за АНС. Хамилтън, чието истинско име е Хиндали, през 50-те години живее в Либия и там се запознава с американка. Двамата се оженват и се преместват в САЩ, където той официално променя името си и става натурализиран американски гражданин.
	Около година и половина след като започва работа в АНС, се пораждат съмненията, че има умствени отклонения, но агенцията го задържа на работа поради езиковите му познания. Работи в сектора на АНС за Близкия изток — ВДС (Всички други страни). Той твърди, че се е занимавал с прехващане на съобщения от тогавашната Обединена арабска република Египет и Сирия — краткотрайно обединение, което просъществува от 1958 до 1961 г., както и от Иран, Ирак, Ливан, Йордания, Саудитска Арабия, Йемен, Либия, Мароко, Тунис, Гърция, Турция и Етиопия. През юни 1959 г. агенцията заявява, че той е пред „параноидно-шизофреничен пристъп“, и го уволнява.
	През юли 1963 г. Хамилтън се появява в Москва и разкрива редица тайни на АНС, които съветският вестник _Известия_ публикува (вж. АНС). Хамилтън твърди, че от АНС са го уволнили, тъй като е искал да установи контакт с роднини в Сирия.
	До 1992 г. не се чува нищо за него. Тогава е намерен от _Арк проджект_ — организация, която издирва американски военнопленници и войници, изчезнали безследно по време на изпълнение на служебния си дълг. Открит е в болница в Троицкое, на около 30–45 км югозападно от Москва. Диагнозата му е параноя. Специалистите от болницата заявяват, че страда от параноя и други психически заболявания, че отказва да се лекува и че все още не знае за настъпилите промени в Съветския съюз.


	Ханиман, Джон (1730–1823)

	Жител на Ню Джърси (ирландец по произход), изпълнявал разузнавателни задачи за генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН по време на Войната за независимост на Северна Америка. Доставя ценни разузнавателни сведения, които помагат на Вашингтон да планира блестяща военна операция срещу гарнизона в Трентън, Ню Джърси, проведена на 26 декември 1776 г.
	Ханиман е ветеран от войните с французите. Служил е за британците в Канада и е помагал при пренасянето на тялото на генерал Джеймс Улф от Авраамските равнини (Улф нанася поражение на французите в Квебек, но самият той е убит в сражението през 1759 г.). Възможно е Ханиман да се е срещнал с Вашингтон във Филаделфия, където генералът пристига за участие в заседанията на Континенталния конгрес през 1775 г.
	Когато американската армия се оттегля от Ню Джърси през 1776 г., Вашингтон изразява желание да „има свой човек в Трентън“ като ТАЕН АГЕНТ. За тази цел той вербува Ханиман и го съветва да работи под прикритието на тори. Вашингтон смята, че косвената връзка на Ханиман с героя Улф ще гарантира безпрепятствено внедряване във вражеския гарнизон в Трентън. Представяйки се за убеден англофил, Ханиман се добира до Трентън и разказва на тамошните англофили, че лично Вашингтон го е обявил за изменник. „Легендата“ изглеждала толкова правдоподобна, че американските привърженици на идеята за независимост даже извършват нападение в жилището му в Григстаун. Наложило се Вашингтон да се намеси, за да бъдат спасени съпругата и децата му от разправа. Той издава документ, подписан от самия него, в който, макар и Ханиман да се нарича „отявлен тори“, се гарантира сигурността на неговото семейство.
	След като внимателно оглежда Трентън и се уверява в ниската дисциплина и обучение на тамошните наемници, Ханиман според подвеждащия план си проправя път към американските линии, където е заловен и отведен направо при Вашингтон. След като предава доклада си, Ханиман отново „бяга“ в Трентън. Там съобщава на командващия за залавянето му и докладва, че континенталната армия е с толкова нисък дух, че едва ли ще се осмели да нападне Трентън.
	Наемниците приемат думите му за истина и оставят съвсем слаба охрана около Коледа. На коледния ден Вашингтон пресича река Делауер при Ню Джърси с 2400 войници. На следващия ден войските му внезапно нападат гарнизона на наемниците, нанасят им решително поражение и постигат за американците победа, която тогава има изключително важно значение.
	Ханиман напуска Трентън след битката. След войната се разчува за неговата мисия и съседите му го приемат вече като патриот.


	Ханки, Морис (1877–1963)

	Една от най-интригуващите и влиятелни личности на Великобритания през XX в. Лорд Ханки оказва огромно влияние върху дейността на съвременните британски специални служби.
	Той започва кариерата си като военноморски офицер на бойния кораб _Рамилес_. През тези години се запознава с адмирал сър Джон Фишър, на когото прави силно впечатление. Затова, когато става първи лорд на Адмиралтейството през 1902 г., Фишър кани Ханки в Лондон и го включва в своя щаб.
	Ханки се завръща през 1907 г. в Средиземноморския флот, но вече в качеството си на офицер от разузнаването. След по-малко от година е назначен за заместник-секретар на влиятелния Комитет за отбрана на Британската империя. Този пост е доста перспективен от гледна точка на военната кариера. Началник му е сър Чарлс Отли, който току-що се е оттеглил от флота, където е бил ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1909 г. комитетът учредява разузнавателна структура, от която по-късно се появяват Службата за сигурност (МИ–5) и Секретната разузнавателна служба (МИ–6).
	През 1912 г. Ханки заема поста секретар на комитета, а през 1916 г. става министър във военния кабинет, който заседава почти всеки ден. В края на войната Ханки е назначен за ръководител на британската делегация на мирната конференция в Париж. За усилията си получава официална благодарност и от двете камари на парламента и 25 000 лири стерлинги, което е значителна сума за онова време.
	В периода между двете световни войни Ханки освен министър продължава да бъде и ръководител на Комитета по отбрана на Британската империя, както и представител на Великобритания в няколко големи международни конференции. В началото на 30-те години се посвещава на разузнаването и осигурява някои от първите подробни доклади за германските програми за превъоръжаване. Пенсионира се през 1938 г. и на следващата година получава титлата пер. След избухването на Втората световна война през септември 1939 г. Ханки се връща на държавна служба като член на военния кабинет с права на „министър без портфейл“.
	По повод на оплаквания на военните през декември 1939 г. министър-председателят Невил Чембърлейн упълномощава Ханки да започне проучване на МИ–5 и МИ–6, а също и на ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ. По това време личен секретар на Ханки е ДЖОН КЕЪРНКРОС — по-късно разобличен като съветски шпионин и член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.
	Ханки е освободен от длъжност през 1940 г. от Уинстън Чърчил, новия министър-председател. Докладите на Ханки обаче оказват влияние и върху начина, по който Чърчил ръководи разузнавателните служби, и подтикват към създаване на Управлението за специални операции (УСО). (След като Ханки напуска правителството, Кеърнкрос е назначен в Правителствената школа за кодове и шифри, откъдето предава прехванатите и декодирани материали на _УЛТРА_ на съветския си АГЕНТУРИСТ.) Писателската дейност на Ханки включва книги като „Правителствен контрол по време на война“ („Government Control in War“, 1945) и „Политиката — процеси и грешки“ („Politics — Trials and Errors“, 1949), като в последната авторът осъжда доктрината за безусловна капитулация и преследването на военните престъпници. Мемоарите му „Главното командване, 1914–1918“ („The Supreme Command, 1914–1918“) са публикувани през 1961 г.


	_Хаос_

	Операция на американското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, проведена съвместно от ФБР и ЦРУ по време на Виетнамската война с цел да се проверят слуховете, че вълната от антивоенни протести в САЩ е инспирирана от комунистите. (Вж. ФБР.)


	Хапче _С_

	Смъртоносно отровно хапче, което шпионите носят със себе си, за да използват в краен случай при залавяне. По време на Втората световна война някои хапчета са били от цианкалий в стъклена капсула. Тези капсули можели да се скрият в изкуствен зъб и при нужда АГЕНТЪТ ги освобождавал с език. След това сдъвквал капсулата и смъртта настъпвала почти мигновено. Ако капсулата случайно се освободи сама, докато агентът спи, то тя преминава безпроблемно през стомаха.
	Разбира се, агент, заловен с хапче _С_, което не е успял да погълне, веднага е бил обвиняван за шпионин. Сведенията от американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) показват, че хапчето _С_ е било използвано само 2 пъти от агенти на УСС.
	Директорът на УСС УИЛЯМ ДОНОВАН и помощникът му Дейвид Брус са пътували до бреговете на Нормандия на 7 юни 1944 г. без хапче _С_. Донован само е предупредил Брус, че ще застреля и него, и себе си, ако попаднат в опасна ситуация, която може да доведе до пленяването им.
	По време на Студената война американските шпиони използват по-съвършени методи за самоубийство при залавяне. Отначало пилотите на шпионските самолети _U–2_ носели капсули с цианкалий. По-късно били снабдявани с метална кутийка, подобна на доларова монета, какъвто е случаят с ГАРИ ФРАНСИС ПАУЪРС, свален над Съветския съюз. В нея се намирала тънка игличка, намазана със смъртоносната отрова кураре. Пилотите носели кутийката или на връзката ключове, или на шията като медальон. При приземяването на Пауърс съветските военни веднага му отнели „монетата“ и открили отровната игла. Сега тя е изложена в МУЗЕЯ на КГБ в Москва.


	Характерни белези и предупреждения (ХБП)

	Разузнавателни действия, които имат за цел в кратки срокове да открият и докладват необходимата разузнавателна информация, която е свързана с пряка заплаха за дадена страна. ХБП включват основна информация за действията на противника или за намеренията му, сигнализират за терористични акции или вражески действия срещу разузнавателни операции.
	Вж. СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Харари, Майк (1927)

	Сътрудник от израелското разузнаване и службите за сигурност МОСАД и ШИН БЕТ. Роден е в Тел Авив и става разузнавач по времето, когато Израел е провъзгласен за независима държава през май 1948 г. По-късно като офицер в Шин Бет — израелската служба за вътрешна сигурност и КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, участва в 2 съмнителни операции. В първата Харари ръководи „отряд на възмездието“, който получава задачата да открие и да ликвидира терористите от _Черния септември_, носещи пряка или косвена отговорност за отвличането и убийството на 11 израелски атлети по време на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г. За по-малко от година отрядът на Харари, базиран в Париж, избива 12 палестинци, които Мосад смята, че са свързани с _Черния септември_. (Трима други палестинци са убити от хората на Харари като отмъщение за убийството на израелски разузнавач в Мадрид.)
	В тези операции по погрешка е ликвидиран в Норвегия един марокански сервитьор, женен за норвежка. Харари успява да избяга, когато норвежката полиция се доближава прекалено много до групата на Мосад, но колегите му са заловени. Голяма част от подробностите около операцията за отмъщение става обществено достояние и шестимата заловени оперативни работници на Мосад получават кратки присъди.
	След норвежкото фиаско Харари е изпратен в Мексико — ключовата израелска разузнавателна база за Латинска Америка. Сред контактите му през този период е полковник Мануел Нориега — по това време ръководител на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ на диктатора на Панама генерал Омар Торихос. През 1981 г. Торихос загива при самолетна катастрофа и Нориега заема поста му. Харари, който се е оттеглил от израелското разузнаване, става съветник на Нориега (и почетен консул на Панама в Тел Авив). Харари организира мерките за сигурност на Нориега и създава доходоносна посредническа организация за внос на израелско оръжие в Панама.
	През 1988 г. САЩ обвиняват Нориега в разпространение на наркотици. Тогава плъзват и слуховете за близките връзки на Харари с диктатора. През декември 1989 г. американски войски нахлуват в Панама, за да отстранят Нориега. Появяват се съобщения, според които Харари е арестуван като съучастник. Но той успява да избяга от Панама. Появява се в Израел, където извършва доста нехарактерна за служител на тайните служби стъпка — дава интервю по телевизията. Но в интервюто не споменава и дума за годините, когато е работел за Нориега.


	Харви Бърч

	Литературен герой на ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР от романа „Шпионинът“ („The Spy“, 1821) — роман за шпионажа по време на Войната за независимост на Северна Америка. Харви Бърч е амбулантен търговец, чиято легенда за прикритие е, че е човек на британците, а в действителност изпълнява разузнавателни задачи по поръчение на Арфиста (прототип е генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН).
	Подвизите на Бърч имат историческа основа, а литературният образ на разузнавач е подсказан на писателя от реално съществуващия Инок Кросби — обущар от Кънектикът. В началото на Войната за независимост Кросби служи в армията. Оттегля се поради лошо здраве, но през 1776 г. отново постъпва на служба. Един ден, когато бил на разположение на американските войски в Ню Йорк, към него се обръща един тори, смятайки го по погрешка за симпатизант на англичаните. Кросби приема играта и узнава, че англичаните възнамеряват да включат полицията в състава на редовните британски войски. Той предава информация на Джон Джей — един от съратниците на Вашингтон, който му предлага да се заеме с разузнаване. След като умело изиграва бягство от американците, Кросби се присъединява към торите. А когато ги пленяват, американците, за да не го издадат, се отнасят към Кросби като към враг.
	Скоро Кросби отново преминава линията на фронта като ТАЕН АГЕНТ на Джей. Той се внедрява сред групите на торите, а след това ги предава в ръцете на американците. Сред тези, които симпатизират на англичаните, той си спечелва печална слава и торите организират истинска хайка за залавянето му.
	След войната Кросби се устройва в Ню Йорк — става фермер и помощник-шериф. За вярна служба получава награда от 250 долара.
	Научавайки за разузнавача от Джей, Купър написва романа „Шпионинът“. Документална книга за Кросби — „Разобличеният шпионин“ („The Spy Unmasked“) от Л. Барнъм, излиза през 1829 г.


	Харви, Уилям (1915–1976)

	Бивш специален агент на ФБР, който става един от висшите служители на ЦРУ.
	Харви постъпва във ФБР през 1940 г., 3 години след като завършва право в университета в Индиана. Там той за пръв път се запознава с работата на контраразузнаването и тя му допада. През 1947 г. Харви си подава оставката за огромно неудоволствие на директора на ФБР ЕДГАР ХУВЪР, след което постъпва в ЦРУ и работи като специалист в контраразузнаването.
	Когато ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ е назначен в британското посолство във Вашингтон, като офицер за свръзка на МИ–6 с ФБР и ЦРУ Харви е един от хората, с които Филби работи. Харви добре опознава и Филби, и приятеля му шпионин ГАЙ БЪРДЖИС. Когато последният обижда съпругата му Либи по време на парти у Филби, Харви започва проучване на миналото и на двамата — и на Бърджис, когото ненавижда, и на Филби, когото подозира, че е ВНЕДРЕН АГЕНТ. Но не успява да събере достатъчно доказателства в подкрепа на подозренията си. През 1952 г. Харви, известен под името Биг Бил (Големия Бил), ръководи операцията на ЦРУ по построяването на БЕРЛИНСКИЯ ТУНЕЛ (наричан шеговито Дупката на Харви), чиято цел е подслушването на съветските комуникации в Източен Берлин.
	Харви, който пие много и постоянно носи 45-калибрен пистолет, взима непосредствено участие и в операция _МАНГУСТА_ срещу Фидел Кастро (вж. КУБА), която е одобрена лично от президента Кенеди през 1961 г. Харви е запознат с плановете за убийството на кубинския лидер и подготвя тези, които трябва да ги осъществят. Главният прокурор Робърт Кенеди — брат на президента Кенеди и основна движеща сила на операция _Мангуста_, обвинява Харви, че действа твърде бавно. Веднъж, когато Робърт Кенеди е на обиколка в базата на ЦРУ в Маями, двамата с Харви започват спор. При друга среща Харви критикува президента и главния прокурор в тяхно присъствие. Спорът завършва с изключването му от операция _Мангуста_.
	РИЧАРД ХЕЛМС — заместник-директор на Управлението по планиране (тайни операции), през 1963 г. изтегля Харви от Вашингтон и го назначава за ръководител на резидентурата в Рим. Пиенето и непоследователността в поведението му стават все по-явни, но той работи до 1969 г., когато се оттегля от активна служба.


	Харел, Исер (1912)

	От 1948 до 1952 г. е директор на ШИН БЕТ (израелската служба за вътрешна сигурност), от 1952 до 1963 г. е директор на МОСАД (израелската служба за външно разузнаване) и от края на 1962 до 1963 г. е началник на АМАН (израелската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ).
	Роден е в Русия под името Исер Галперин. През 1931 г. емигрира в Палестина и променя името си на Харел. Работи известно време в британската полиция, откъдето е уволнен. След това става член на Хагана (нелегална еврейска армия), където започва кариерата си на разузнавач.
	В смутните времена след провъзгласяването на независимостта на Израел през май 1948 г. в страната действат многобройни раздробени специални служби. Харел, който е близък приятел на министър-председателя Давид Бен Гурион, става фигурата, която ръководи и стабилизира разузнавателната дейност, като й създава не само уважение, но и власт, които дори не са сънували аналогичните организации от страните на западната демокрация.
	След позорното уволнение на ИСЕР БЕЕРИ — първия ръководител на израелското военно разузнаване, през 1949 г. Харел оглавява Шин Бет. По указание на Бен Гурион му е присвоено званието МЕМУНЕХ, т.е. „разпоредител“, на всички израелски специални служби. Той се отчита директно пред Бен Гурион както за външното разузнаване, така и за вътрешната сигурност. През 1952 г. Харел официално е назначен за директор на Мосад, след като първият директор — РУВЕН ШИЛОА е заемал този пост едва 18 месеца. Харел остава директор на Мосад до 1963 г.
	Харел организира екип за преследване на нацисти, съставя списък на „най-издирваните“, които са успели да избягат от военния трибунал на съюзниците в Нюрнберг. В началото на списъка е Адолф Айхман — нацистки функционер, отговорен за избиването на милиони евреи. Харел открива и доказателства, че бягството на Айхман от Германия е осъществено с помощта на ОДЕССА — тайна организация на офицери от СС. В Мосад смятат, че последната спирка на бягството, организирано от ОДЕССА, е Буенос Айрес, Аржентина.
	Израелски разузнавателен екип заминава за Аржентина през 1960 г. и отвлича Айхман. През април 1961 г. срещу него е образуван процес за престъпления, извършени срещу човечеството и срещу еврейския народ, и за нарушаване на международните закони по време на война. Осъден е, а на 31 май 1962 г. е обесен.
	Под напътствията на Харел израелски агенти са внедрени в египетски и западногермански специални служби, а освен това, използвайки тактиката на терор, осуетяват сътрудничеството на немски учени с Египет. През 1963 г. двама агенти на Мосад са арестувани в Швейцария за отправени заплахи към дъщерята на германски учен, който работи над египетска оръжейна програма. Други двама агенти на Мосад са арестувани в Западна Германия по подозрение в извършване на подобни действия. По това време Бен Гурион търси път за укрепване на германо-израелските отношения и рязко критикува Харел. Порицава го за кампанията му срещу учените и губи вяра в човека, когато е нарекъл мемунех. През 1963 г. Харел подава оставка и се оттегля от държавна служба.
	{img:shpionazh-94.jpg|#Исер Харел}


	Хариет

	Вж. КОМИСИЯ _ФЛУЪНСИ_.


	_Харпун_

	Крупна операция за заблуда, проведена от германците през 1941 г. с цел да се маскира планираното нападение срещу Съветския съюз. (Вж. _БАРБАРОСА_.)
	Съгласно общия план с кодово наименование _ХАЙФИШ_ (Акула) англичаните трябва да повярват, че германците планират навлизане във Великобритания. Операция _Харпун_ е част от плана _Хайфиш_ и има за цел да убеди англичаните, че немският десант ще бъде по крайбрежието на Шотландия и южното крайбрежие на Англия в залива Лайм Бейл, откъдето настъплението ще се развие към Бристол.
	Вж. _ХАЙФИШ_.


	Харпър, Джеймс (1934)

	Електронен инженер, доброволно продавал информация за американските ракети на СБ (Служба Безпиешченства) — полската разузнавателна служба, чиято работа в САЩ се е ръководила от КГБ.
	Харпър получава подготовката си по електроника във военноморския флот. След уволнението му през 1955 г. работи в няколко фирми за електроника. През 1975 г. създава своя собствена фирма за производство на дигитални секундомери. През същата година неговият бизнессъдружник Уилям Бел Хюгъл запознава Харпър с двама поляци, които му дават „списък за покупки“, където има информация за високи технологии и уреди, включително ракета.
	Харпър не притежава ДОСТЪП до секретни материали и не работи по каквито и да е договори, свързани с отбраната. Но той предава достатъчно полезна технологическа информация. През ноември 1975 г. заминава за Женева, където продава информацията си за най-малко 5000 долара. По-късно той определя информацията като несекретна. През юли 1979 г. двамата с Хюгъл се срещат във Варшава със Здислав Пшиходзин, който се представя за служител от полското Министерство на машиностроенето, но в действителност е подполковник от СБ. Харпър тогава разработва дългосрочна програма за продажба на поляците и на КГБ на тайни на американската отбрана.
	Приятелката на Харпър Руби Луиз Шулер е изпълнителна секретарка в _Системс контрол инкорпорейтид_ (СКИ) в Пало Алто, Калифорния, и има достъп до секретни материали. СКИ извършва проучвания за американската армия в областта на балистичните ракети, съсредоточавайки се над ракетите _Минитмън_ и други стратегически системи, над тяхната устойчивост и неуязвимост при евентуално съветско ракетно нападение. След работа Шулер системно отваря един от сейфовете и изважда секретни документи. Изнася ги от завода, като ги слага в бележника си или ги скрива под дрехите си.
	През юни 1980 г. Харпър се среща във Варшава с Пшиходзин и му продава 100 кг документи, скрити в тайник във водите на една река. Пшиходзин и други агенти от СБ работят цялата нощ, за да отделят страниците и да възстановят документите, така че да бъдат годни за работа. На следващия ден, както се твърди в доклада на американското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ по случая, „документите са занесени в съветското посолство, където екип от 20 експерти от КГБ, пристигнали специално от Москва, заявяват, че са истински и особено ценни“. Харпър получава 100 000 долара, а Пшиходзин и екипът му — похвала от председателя на КГБ ЮРИЙ АНДРОПОВ.
	На следващата среща, проведена във Варшава през септември 1980 г., Харпър донася списък на секретните документи в сейфа, до който Шулер има достъп. Пшиходзин и помощниците му набелязват само необходимите. Същата година Харпър доставя исканите документи и получава 20 000 долара.
	През декември 1980 г., следвайки инструкциите на Пшиходзин, Харпър се среща в Мексико с полски агент с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Жак_. Харпър използва кодовото наименование _Джимо_. Жак плаща на Харпър 10 000 долара по сметка. По-късно Харпър изпраща копия на 17 секретни документа и получава 110 000 долара.
	През септември 1981 г. Харпър, уплашен, че Шулер може да го предаде, се обажда анонимно на адвокат, като се надява да получи имунитет при евентуален процес. Той предлага сътрудничеството си и евентуално работа като ДВОЕН АГЕНТ. Но ЦРУ и ФБР са вече по следите му. ИЗТОЧНИК на ЦРУ, почти сигурно полковник ВЛАДИСЛАВ КУКЛИНСКИ, е съобщил за необичайната похвала на СБ от страна на Андропов, както и за това, че е дочул думите „Калифорния“ и „ракетно проучване“. Тази информация след време отвежда ФБР до Харпър и през октомври 1983 г. той е арестуван. Запознават го с материалите, с които разполага обвинението, и той, за да запази живота си, сключва сделка със съда. Осъден е на доживотен затвор.
	Шулер умира през юни 1983 г. Хюгъл, който някога е бил кандидат за Конгреса от Демократическата партия, успява да избяга от Съединените щати и не е съден.


	Хауърд, Едуард (1951)

	Бивш офицер от ЦРУ, избягал в Съветския съюз през 1985 г., след като е изобличен като съветски АГЕНТ. Вероятно постъпва така, за да отклони вниманието на ловците на ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ от ОЛДРИЧ ЕЙМС.
	Хауърд е роден в Аламогордо, Ню Мексико, близо до мястото, където е извършен първият в света опит с атомна бомба. Баща му е ракетен специалист в близката военновъздушна база Холоман. Майка му произлиза от испано-американско семейство от Ню Мексико. Семейството се мести често, тъй като бащата на Едуард е прехвърлян в различни бази в Съединените щати и чужбина. След като завършва университета в Тексас през 1972 г., Хауърд известно време работи за корпорацията _Ексксън корп._ в Ирландия, а след това се присъединява към Корпуса на мира и работи в Колумбия, където се запознава с бъдещата си съпруга, също доброволка от Корпуса на мира.
	Напуска Корпуса на мира през 1975 г. Защитава магистърска степен по бизнесадминистрация и постъпва в агенция за отдаване на заеми в Перу, създадена от американската Агенция за международно развитие. През 1979 г. се връща в Съединените щати и работи във фирма в Чикаго, която се занимава с проблемите на околната среда. През 1980 г. ЦРУ се свързва с него в отговор на документите му за постъпване на работа, които е изпратил година преди това.
	Около година Хауърд е „курсант“. Наред с всичко друго минава и 18-месечен курс разузнавателна подготовка в КЕМП ПИЪРИ — учебен център на ЦРУ във Вирджиния. След това получава назначение в Управлението по операциите на ЦРУ. Хауърд приема предложението да стане РАЗУЗНАВАЧ, като работи под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в посолството в Москва. В задълженията му влиза работа с агенти съветски граждани. Съпругата му Мери също работи в Управлението по операциите — тя е секретарка на неговия началник.
	След известно време съгласно нови правила Мери Хауърд е изпратена в помощ на съпруга й в Москва. Тя е била задължена да проследява провеждането на тайниковите операции на съпруга си и на другите сътрудници. Един от инструкторите на Хауърд е кадровата сътрудничка на ЦРУ МАРТА ПИТЪРСЪН, която дълго време успява да надхитря проследяващите я от КГБ, но през 1977 г. в края на краищата е заловена. Кариерата на Хауърд в ЦРУ внезапно завършва: през май 1983 г. той не издържа проверката с ДЕТЕКТОР НА ЛЪЖАТА и е уволнен.
	Според ЦРУ Хауърд използва наркотици, има проблем с алкохола и е крадец на дребно. Веднъж е измъкнал пари от портмонето на някаква жена в самолета по време на полет. Използването на наркотици излиза наяве по време на първата рутинна проверка с детектора на лъжата, а другите прегрешения — при следващите.
	Хауърд получава работа като икономически съветник в законодателните органи в щата Ню Мексико. Той, Мери и новороденият им син се преместват в Елдорадо, южно от Санта Фе. Хауърд продължава да пие много и на 6 февруари 1984 г. е арестуван след пиянска свада и стрелба с пистолет 44-ти калибър. Осъден е условно на 5 години.
	През септември 1984 г. Хауърд признава, че е пътувал тайно до Европа. Според ФБР се е срещал с офицери от КГБ във ВИЕНА и е получил пари за предоставената от него информация. Предполага се, че информацията е свързана с това, което е научил по време на обучението и краткия си престой в ЦРУ, или че се е надявал да осигури информация за близката национална лаборатория в Лос Аламос — научноизследователски център за ядреното оръжие и технологиите за _Звездни войни_. Може да е имал желание да бъде агент на КГБ или КУРИЕР на агентите му. Поради това, че владее свободно испански и е работил в ЦРУ, Хауърд е подходящ кандидат, който да докладва за операциите на ЦРУ (с център Санта Фе) в Латинска Америка.
	През март 1985 г. Хауърд и съпругата му пътуват отново до Европа, като казват на приятели от Санта Фе, че ще бъдат в Германия. През юни 1985 г. Пол Стомбо — офицер от ЦРУ под ПРИКРИТИЕТО на втори секретар в американското посолство в Москва, е арестуван заедно със съветския агент АДОЛФ ТОЛКАЧОВ — специалист по ракетно въоръжение и авиационна техника, с когото е трябвало да се срещне. Руснаците не съобщават веднага за арестите. Толкачов е екзекутиран на 24 септември 1986 г., а съобщението за това е едва на 22 октомври.
	(По-късно вината за провала на Толкачов ще бъде стоварена върху Хауърд. Но през февруари 1994 г. след арестуването на сътрудника от контраразузнаването на ЦРУ Еймс се приема, че Толкачов е предаден от него. В интервю с писателя Дейвид Уайс през 1991 г. Хауърд настоява: „Не съм го предал.“ Еймс твърди, че е предал първата си информация за КГБ през юни 1985 г. В последно време американските контраразузнавачи са склонни да смятат, че и двамата имат вина: Хауърд е предал на руснаците общи данни за московските агенти на ЦРУ, а Еймс им е посочил конкретно Толкачов.)
	През юли 1985 г. Хауърд се среща с бивш служител на ЦРУ и му казва, че е предавал информация на руснаците. В ЦРУ стигат слухове за тази среща, но, изглежда, не са предприети никакви действия. Месец по-късно ВИТАЛИЙ ЮРЧЕНКО — високопоставен офицер от КГБ, който преминава на страната на противника в Рим, съобщава на ЦРУ, че бивш служител на ЦРУ, който е имал назначение в Москва, се е срещал с офицери от КГБ през есента на 1984 г. и е издал тайни на агенцията за руски граждани — шпиони на ЦРУ в Съветския съюз. Юрченко добавя, че не знае как се казва. ЦРУ и ФБР започват да издирват внедрен агент.
	През септември 1985 г. по молба на ЦРУ ФБР започва наблюдение над Хауърд и получава разрешение от СЪДА ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за телефонно подслушване. На 20 септември от ФБР решават да разпитат Хауърд. Той дава вид, че е заинтересован от евентуално сътрудничество, но още на следващия ден заедно със съпругата си заминава за Санта Фе. По пътя те са „придружавани“ от група сътрудници на ФБР. В удобен момент Хауърд изскача от колата, а на неговото място съпругата му поставя КУКЛА ЗА ЗАБЛУДА. (Вж. ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА.)
	На 23 септември ФБР получава разрешение за арест на Хауърд, но по това време той вече е на път за Москва през Копенхаген и Хелзинки. Във финландската столица е поет от сътрудници на КГБ, които работят под прикритие в посолството. Те скриват Хауърд в багажника на автомобил на посолството и тайно го прекарват през финландско-съветската граница край Виборг.
	Вината за последвалите арести на Майкъл Селърс — втори секретар на американското посолство в Москва, и на Ерик Сайтс — военен АТАШЕ в посолството, както и на Стомбо и Толкачов се приписва на Хауърд. (Разкритието за предателството на Еймс от 1994 г. налага промени в списъка, кой кого е предал, като предателствата, които са били приписвани на Хауърд, сега се приписват на Еймс.)
	През август 1986 г. Хауърд се появява в Москва. Съветското правителство му дава политическо убежище за „проява на загриженост към човечеството“ и съветско гражданство. По-късно Хауърд казва по телевизията: „Аз обичам родината си. Никога не съм извършил нещо, което да е в нейна вреда.“
	В книгата си „Конспиративна квартира“ („Safe House“, 1995) той твърди, че се е връщал тайно в Съединените щати с изработен от КГБ фалшив паспорт. След като един от сътрудниците на КГБ му съобщава, че съпругата му е завербувана от ФБР, Хауърд решава да се върне в СССР. Той открива консултантска фирма за обслужване на американци, които желаят да открият свои филиали в Русия.


	_Хаф-Даф_

	Вж. ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ.


	Хвърчила

	Многократно са били полагани усилия за използване на въздушни хвърчила за военно РАЗУЗНАВАНЕ. В края на XIX в. американската армия прави експеримент за издигане на наблюдатели с хвърчила, а също така и с хвърчила, оборудвани с фотокамери. Въпреки че експериментите се оказват успешни, те показват и че хвърчилата са напълно зависими от посоката на ветровете. И затова сериозният интерес към тях скоро угасва.
	През Втората световна война идеята за хвърчилата като разузнавателно средство отново се възражда в Германия. Тогава фирмата _Фоке-Ахгелис_ разработва „автоматичното хвърчило“ _Fa 330_, което се взема на буксир от изплавала на повърхността подводница.
	_Fa 330_ има металнотръбна конструкция с типична опашка на хвърчило. Апаратът лесно се монтира и се демонтира и не заема много място на подводницата. Работното разстояние за издигането му във въздуха е между 56 и 166 м. Телефонна линия свързва наблюдателя с подводницата. Хвърчилото се издига до височина 100 м.
	От приблизително 200-те хвърчила _Fa 330_ са били пускани и управлявани от германски подводници няколко. Пилотите им — обикновено срочнослужещи — са преминавали подготовка в аеродинамичен тунел в Шале Мьодон в окупирана Франция. Някои от хвърчилата са имали колелца и опашни ски и са били издигани във въздуха от леки самолети.
	{img:shpionazh-95.jpg|#Fa 330 Bachstelze (Wagtail)}


	Хебърн, Едуард (1869–1952)

	Изобретател на първата шифрова машина с РОТОРИ (дискове) за превръщането на прав текст в шифрован.
	Хебърн израства в дом за сираци в Илинойс. Родителите му са били военнослужещи, загинали при изпълнение на служебния дълг. Той успява да завърши само гимназия. Като юноша пробва много занаяти и в края на краищата става кофражист.
	Не е известна причината защо на 40 години се е увлякъл от КРИПТОГРАФИЯ. От 1912 г. подготвя патенти за многобройни криптографски апарати. През 1914 г. създава шифратор, който представлява 2 пишещи машини, съединени с 26 кабела (според броя на клавишите), свързани в случаен ред. Когато на едната машина се натисне съответната буква от правия текст, на другата се отпечатва нейният шифър (в зависимост от това, с коя буква от втората машина е свързан кабелът). Редът на свързването, разбира се, може да се променя. Така за първи път в САЩ е създадено електромеханично устройство, основано на шифрозамени.
	През 1921 г. в Оукланд, Калифорния, Хебърн променя идеята за електромеханично шифроване в роторна система, която създава на следващата година. Той рекламира „неразгадаемия“ си шифър в списание, което привлича вниманието на Агнис Майър — криптоаналитик от военноморското министерство. Хебърн е извикан във Вашингтон, където демонстрира своята машина и оформя нейния патент. Във ВМС проявяват интерес към серийното й производство.
	През 1921 г. Хебърн регистрира _Хебърн електрик код_ — първата компания в САЩ за производство на шифрови машини. Въпреки че за него не представлява проблем да продаде акциите си за 1 млн. долара, поръчките от флота се забавят и той фалира. Неуспехът не го отчайва и той създава нова фирма и през 1928 г. продава 4 петроторни машини на флота за 750 долара всяка и 20 долара за ротор — тези суми са значителни за онова време. Четирите машини са изпробвани на сушата и в морето. Успехът им става очевиден — военноморския флот купува още 31 машини през 1931 г. Но през 1934 г. новосъздадената подобрена шифрова машина за военноморския флот се оказва неуспешна. ВМС обръща гръб на изобретателя и оттогава Хебърн не успява да продаде нито един екземпляр.
	В действие все още са няколко от машините, когато японците залавят 2 в Тихия океан. Американските военни служби не купуват повече от машините на Хебърн въпреки твърденията му, че други фирми използват идеите му и за други машини. Той обаче не успява да докаже това, независимо че някои от тях са били напълно достоверни. Хебърн умира през 1952 г. след сърдечен удар.


	Хедигър, Дейвид

	През декември 1982 г. Хедигър като член от екипажа на американска подводница от военноморския флот се свързва със съветското военно представителство във Вашингтон (по това време отделено от съветското посолство). Очевидно разговорът му е бил засечен от ФБР и случаят се докладва пред ръководството на ВМС. Срещу Хедигър е заведено дело за шпионаж, но не е известно да са предприети някакви наказателни мерки.


	Хейгуд, Робърт

	Старшина от ВМС на САЩ, осъден през 1986 г. за това, че е продал на действащ под прикритие офицер от полицията несекретни документи, за които е смятал, че са правителствени тайни. Осъден е на 2 години затвор.
	Хейгуд е разпределен в Тихоокеанския изпитателен ракетен център в Пойнт Мугу, Калифорния. Арестуван е през март 1986 г. в момент, когато продава за 400 долара ръководство за бойно зареждане на самолети на офицер от полицията, който в действителност е изпратен от ФБР и ВОЕННОМОРСКАТА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА.


	Хейл, Нейтън (1755–1776)

	Американски шпионин от времето на Войната за независимост на Северна Америка, екзекутиран от британците. През 1773 г. завършва университета в Йейл. Преподава в училище в Ню Лондон и Източен Хадъм, Кънектикът, преди да се запише в армията на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН, който много добре разбира значението на военното разузнаване. През септември 1776 г., вече със звание капитан, Хейл доброволно приема да отиде на разузнаване зад линията на фронта.
	Очевидно е използвал малка лодка от Кънектикът до Лонг Айлънд и се е промъкнал зад британските линии в Манхатън, представяйки се за учител, което за него е било естествено ПРИКРИТИЕ. Не е останал незабелязан, тъй като е бил висок и е имал белези по лицето от експлозия на барут. Няколко дни шпионира британците, след което е заловен в опит да се завърне зад бойните линии.
	Историците описват различно детайлите на неговата разузнавателна мисия, пленяване и екзекуция. Той не е бил обучаван като разузнавач и с готовност признава, че е офицер от Континенталната армия. Как са го хванали? Може в ръцете на англичаните да са попаднали грижливо направените му записки и рисунки на военни обекти. Не е изключено да е бил предаден от своя братовчед — тори.
	Каквато и да е истината около залавянето на Хейл, генерал сър Уилям Хау — главнокомандващ британските сили в Северна Америка, нарежда да бъде екзекутиран без процес още на следващия ден — 22 септември 1776 г. Отказани са му дори свещеник и Библия. Когато се изправя на ешафода, Хейл казва смели думи, които са стигнали в различни версии до нас: „Съжалявам единствено че имам само един живот, който да посветя на родината си“ или „Съжалявам единствено че мога да изгубя само един живот за родината си.“ (Някои историци смятат, че последните му думи са вдъхновени от пиесата „Като“ (1713) на Джоузеф Адисън: „Колко жалко, че можем да умрем само веднъж, докато служим на родината си!“)
	Последните думи на Хейл са предадени на американците по-късно от един британски офицер. Според някои сведения те са били премълчавани от англичаните, а последните писма на капитана са били унищожени, за да не бъде въздигнат като мъченик. И все пак Хейл се прославя в САЩ като герой на века. През 1914 г. в Йейлския университет е поставена статуя на Нейтън Хейл. Приликата е въображаема, тъй като не е запазен негов портрет. Статуята е на красив млад бунтовник с примка на шията и завързани на гърба ръце. Копие на статуята, създадено през 1973 г., е поставено близо до щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния. През 1985 г. Хейл официално е провъзгласен за герой на щата Кънектикът.


	_Хексагон_

	Вж. _БИГБЪРД_.


	Хелмик-младши, Джоузеф

	Офицер в оставка от американската армия, арестуван през юли 1981 г. за това, че е продал на руснаците КРИПТОМАТЕРИАЛИ. По време на службата си в Париж от 1962 до 1964 г. той е армейски шифровчик и се слави като човек, който живее нашироко, харчи много и винаги е в дългове. Толкова много е бил задлъжнял на различни нощни клубове, че в началото на 1962 г. командващият офицер го предупреждава, че ако не покрие поне отчасти сметките си, които възлизат на 500 долара, ще бъде предаден на военен съд.
	Хелмик се опитва да вземе кредит от банка, но му е отказано. Тогава, един ден преди дадения срок, става доброволен шпионин. Той влиза в съветското посолство в Париж и предлага за пари в брой да предаде секретни данни за американските комуникации и комуникациите на НАТО. Като административен офицер в центъра по комуникации на Главното съюзническо командване в Европа Хелмик има достъп до дипломатическите и военните комуникации между Съединените щати и НАТО. Той продава на руснаците инструкция за използване на техническата документация, техническа информация, ротори и ЛИСТА С КОДОВЕ за КРИПТОСИСТЕМА _KL–7_ — СТРОГО СЕКРЕТНА армейска кодова машина, широко използвана от американските и съюзническите военни служби и посолства. Хелмик познава и начина на действие на _KW–26_, друга кодираща машина.
	В САЩ (изпратен е за по-нататъшна служба във Форт Браг, Северна Каролина) Хелмик продължава шпионската си дейност — секретните документи предава на съветски разузнавач (само срещу пари на ръка) в Мексико и Франция. Общо получава над 131 000 долара от руснаците. Макар и да се досещат за произхода на неочакваното му богатство, американските разузнавателни служби не могат да докажат шпионската му дейност. През 1961 г. Хелмик се оттегля и регистрира фирма за производство на фаянсови плочки във Флорида.
	Очевидно ФБР получава първата конкретна информация за тайния живот на Хелмик едва през 1980 г. През август същата година е извикан за първи разпит. Той признава, че е получавал пари от руснаците, но заявява, че не е предавал каквато и да било секретна информация. В началото на 1981 г. Хелмик отново изпитва остра нужда от пари за компанията си и заминава за Отава, където се свързва със съветското посолство. Забелязан е от канадски специалисти от НАБЛЮДЕНИЕТО. Те предават информацията на ФБР, където вече няколко години съществува негово досие. След като е осъден за шпионаж, Хелмик получава доживотен затвор.


	Хелмс, Ричард (1913)

	Първият кадрови разузнавач, станал ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Хелмс е на този пост от юни 1966 до февруари 1973 г., като от април 1965 до юни 1966 г. е бил заместник-директор.
	Скоро след като завършва колежа _Уилямс_, Хелмс заминава за Европа като кореспондент на _Юнайтед прес_. В Германия интервюира Адолф Хитлер. По-късно е назначен за рекламен мениджър на вестник.
	През юли 1942 г. е произведен в звание лейтенант от запаса на ВМС на САЩ и е призован на активна военна служба. След обучение получава през август 1943 г. назначение в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Служи във Великобритания, Люксембург и Германия. Там за пръв път се сблъсква с първите прояви на това, което по-късно ще бъде наречено Студената война. За борба срещу руснаците американците привличат бивши специалисти от германското разузнаване (ОРГАНИЗАЦИЯ ГЕЛЕН).
	След 1946 г. Хелмс се уволнява от ВМС, но остава като цивилен специалист във военното министерство, което поема част от разформированото УСС и го преименува Управление за специални операции (УСО). Хелмс отговаря за разузнавателната и контраразузнавателната работа на УСО в Германия, Австрия и Швейцария. Хората му са малко и той разчита предимно на британските специални служби.
	През юли 1947 г. е създадено ЦРУ. АКТИВНИТЕ МЕРОПРИЯТИЯ са поети от Управлението за координация на политиката (УКП) към Държавния департамент с ръководител ФРАНК УИЗНЪР — ветеран от УСС. УКП е погълнато от новото Управление по планиране, чийто ръководител става Уизнър с ранг на заместник-директор. Управлението по планиране по-просто е наричано „тайна служба“ (което по-точно отразява характера на дейността му, отколкото официалното название). През юли 1952 г. Хелмс е назначен за изпълняващ длъжността началник по операциите в Управлението по планиране. (Уизнър по това време получава сериозен физически и психически срив.) Хелмс е идеалният кандидат и приемник на Уизнър за поста ръководител на Управлението по планиране. В своята книга „Човекът, който пазеше тайните“ („The Man Who Kept the Secrets“, 1979) Томас Пауърс пише за Хелмс:

	Като шеф на операциите той играе ролята на посредник между изпълнителите и вашингтонското началство, одобрявайки и даже редактирайки кореспонденцията между тези 2 полюса на практическото разузнаване. В донесенията от Вашингтон той поставя своите препоръки. А в донесенията от външните представителства на ЦРУ внася своите конкретни предложения за операциите, преди да ги предостави за одобрение във Вашингтон.

	Независимо че няма пълна власт в Управлението по планиране, именно той контролира провеждането на операциите и е един от най-осведомените хора. В цялото ЦРУ не би могъл да се намери човек да знае толкова, колкото Хелмс.
	През 1958 г. Уизнър напуска поста ръководител на Управлението по планиране и е назначен за резидент в Лондон. Очаква се да го наследи Хелмс. Но АЛЪН ДЪЛЕС — директор на Централното разузнаване, дава поста на РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ. След фиаското в Залива на прасетата през април 1961 г. (вж. КУБА) и Дълес, и Бисъл подават оставка. През 1962 г. новият директор на ЦРУ — ДЖОН МАККОУН, назначава Хелмс за директор на Управлението по планиране.
	Докато Хелмс е на този пост, намесата на ЦРУ във Виетнамската война, а също и противоречията в самата агенция по отношение на войната се засилват. Много от сътрудниците смятат, че войната е разрушителна. Но Хелмс продължава да одобрява тайните операции във Виетнам (вж. ВИЕТНАМ; _ФЕНИКС_). Президентът Джонсън го назначава за директор на ЦРУ през юни 1966 г., но противоречията в агенцията по отношение на Виетнамската война се засилват.
	През септември 1967 г. Хелмс се обръща към най-опитния аналитик в УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА да „определи какъв е залогът за Съединените щати в тази война“. Той изпраща анализа единствено на Джонсън. Съдържанието на доклада остава секретно до момента, когато бившият министър на отбраната Робърт Макнамара го разкрива в мемоарната си книга „В ретроспекция“ („In Retrospect“, 1995). Аналитикът дава заключение, че рискът от поражение във Виетнам е „по-ограничен и контролируем, отколкото се е смятало по-рано“.
	Хелмс винаги е бил привърженик на откритата и честна оценка. Като директор на ЦРУ той не само че не е оценен, но и даже е обвинен за всичко онова, което се случва с ЦРУ по това време. Когато се разгаря скандалът _УОТЪРГЕЙТ_, Хелмс узнава, че в него е замесен и бившият сътрудник на ЦРУ ХАУЪРД ХЪНТ. Под предлог да се запазят интересите на националната сигурност президентът Никсън се опитва чрез ЦРУ да постигне прекратяване на разследванията на ФБР относно обстоятелствата около _Уотъргейт_, които заплашват с разобличаване организаторите от Белия дом. (Вж. ГРЕЙ, ПАТРИК.) Хелмс не може да позволи ЦРУ да бъде още по-дълбоко замесено в скандала. Според него разузнавателната работа не е мръсна работа. „Нацията трябва поне донякъде да вярва, че и ние сме честни хора, предани на службата си“, казва веднъж той.
	Хелмс отказва да предаде на Никсън и документи на ЦРУ за десанта в Залива на прасетата, за заговора срещу южновиетнамския президент Нго Дин Дием в Южен Виетнам през 1963 г. и за убийството на диктатора на Доминиканската република Рафаел Трухильо през 1961 г. Събитията са от времето на Кенеди и се предполага, че Никсън ще използва документите, за да се защити от възможен импийчмънт.
	През февруари 1973 г. Никсън приема лоялността на Хелмс към агенцията като предателство и го уволнява. Назначава го за посланик в Иран. След _Уотъргейт_ конгресната комисия по разследването се нахвърля върху ЦРУ. Тъмни тайни на ЦРУ, известни като СЕМЕЙНИТЕ СКЪПОЦЕННОСТИ, стават обществено достояние. (Вж. _МКУЛТРА_.)
	Една от тези тайни е участието на ЦРУ в опита да се попречи на Салвадор Алиенде — избрания президент на Чили, да встъпи в длъжност през 1970 г. По време на сенатското разследване на Хелмс, който вече е посланик, е зададен въпросът, дали ЦРУ се е опитало да свали Алиенде. Той отговаря: „Не, сър.“ Тези две думи са базата за обвинение в лъжесвидетелстване през 1977 г. При опита да постигне споразумение с Министерството на правосъдието Хелмс е глобен 2000 долара и е отстранен за 2 години от длъжност. „Вие сте изправен пред този съд за срам и позор“, казва съдията през 1977 г. Шест години по-късно президентът Рейгън награждава Хелмс с медал _За национална сигурност_ — най-високото отличие за разузнавателна работа.
	След като се оттегля от обществения живот, Хелмс създава консултантска фирма _Компания Сафеер_; safeer в превод от фарси означава посланик.


	Хенч, Рихард (1869–1918)

	Сътрудник на немското разузнаване, отговорен за решението на Германия да спре настъплението си в Северна Франция през 1914 г. В началото на Първата световна война той е началник на отдел Чуждестранни армии (фактически ръководител на външното разузнаване) в германския Генерален щаб. Освен това Хенч изпълнява важни поръчения в качеството си на свръзка между Генералния щаб и командващите на 5-те армии, нахлули в Северна Франция.
	На 8 септември 1914 г. той се среща с началника на Генералния щаб и фактически главнокомандващ въоръжените сили генерал-полковник Фон Молтке. След това Хенч потегля с кола към командните пунктове и на 5-те армии, за да прецени лично бойната обстановка. Той успява да убеди командващите и на 5-те армии, че е крайно необходимо немските войски да прекратят настъплението. Устните препоръки на Хенч (той не е имал каквато и да е писмена заповед от Молтке) водят до поражение на германците в сражението край Марн, което е по-скоро психологическа победа за британските и френските сили. Ако германците не са били забавили напредването си, много вероятно щяха да имат успех ако не в превземането на Париж, то поне в обсадата му по време на тази ранна кампания през Първата световна война.
	Твърди се, че когато германските армии са отстъпили, Молтке казал на кайзера: „Ваше величество, загубихме войната!“ Разследването във връзка с оттеглянето на армиите през 1917 г. оправдава Хенч.
	Германските разузнавателни сведения от времето на Хенч са „некомпетентни и подвеждащи“, пише историкът Корели Барнет в биографичната история „Мъже с мечове“ („The Swordbearers“, 1964).


	Херман

	Псевдоним на роден в Румъния сержант от американските военновъздушни сили, вербуван от КГБ през 1959 г. в Европа, където кара военната си служба в разузнавателно подразделение на ВВС. Владеейки 6 езика, Херман е служил на няколко длъжности в разузнаването до 1968 г. Заподозрян е по време на разследване от Управлението за специални разследвания (УСР) на ВВС. Арестуван е през 1970 г., не се признава за виновен и не е съден. Оттегля се с почести след 30 години военна служба.
	В следствения доклад на УСР не се споменава истинското му име, а е отбелязан с псевдонима „старши сержант Херман“.


	Херман, Рудолф

	Псевдоним на съветски РАЗУЗНАВАЧ, който през 60-те години работи в САЩ под чужда самоличност.
	Херман е чех, вербуван от КГБ. Създадена му е нова самоличност — на Рудолф Херман, германски войник, убит в Съветския съюз през Втората световна война. След като е обучен от КГБ в Източна Германия и Москва, през 1961 г. е изпратен в Канада като имигрант от Западна Германия. След няколко години като член на огромен съветски разузнавателен апарат в Канада той получава заповед да премине легално в Съединените щати. Получава американска виза и през 1968 г. се премества в Хартсдейл, предградие на Ню Йорк. С него са съпругата му (родена в Германия) и двамата им синове, родени в Канада.
	Купуват си къща, като я избират точно според инструкциите на КГБ: наблизо да няма проводници с високо напрежение (които да пречат на радиопредаванията), да е далеч от други къщи, да се намира на хълм, а от източната страна да няма никакви препятствия, тъй като в тази посока е московският ЦЕНТЪР, накъдето се насочват радиопредаванията.
	В САЩ Херман, АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (агент приел чужда самоличност), не търси секретна информация. Като РЕЗИДЕНТ той ще поема АГЕНТИ, напътствани от АГЕНТИТЕ ПОД ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРИКРИТИЕ. За разлика от разузнавачите под дипломатическо прикритие Херман може да пътува свободно. Той открива различни места, подходящи за ТАЙНИЦИ, където да се разменят съобщения, пари и агентурни материали.
	„Пред него стоеше задачата да се вживее в новата си самоличност и да чака конкретни указания“, разказва агент на ФБР, запознат със случая _Херман_. „Трябваше да снима къщи или незабелязано да се запознае с даден човек. Никога не бе наясно защо или какво точно прави, като се има предвид цялата картина.“ (Според ДЖОН БАРЪН, известен с близките си контакти с ФБР, Херман, чието истинско име е Людек Земенек, често трябва да намира тайници близо до американски военни бази, тъй като се предполага, че именно в тези райони работят шпиониращите за Съветския съюз.)
	Херман с голямо удоволствие работи като журналист на свободна практика, като фотограф и продуцент на филми. Той инструктира по-големия си син Питър в тънкостите на шпионажа и го прави част от КГБ. Питър е първи или втори курс в университета в Джорджтаун, когато ФБР превербува и него, и родителите му в ДВОЙНИ АГЕНТИ. Очевидно ФБР е държало семейство Херман под НАБЛЮДЕНИЕ. По време на проведените разпити според Барън Херман е издал канадеца ХЮ ДЖОРДЖ ХАМБЪЛТЪН — дългогодишен агент на КГБ.
	След 2 години напътствия от страна на ФБР възникват подозрения, че в КГБ са информирани за двойната игра на семейство Херман. ФБР дава на цялото семейство нови самоличности, нова легенда, различна от тази на КГБ, и го премества на ново местожителство.


	Херцог, Хаим (1918)

	Два пъти ръководител на израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (1949–1950, 1959–1962), а от 1983 до 1993 г. — президент на Израел. Херцог е единственият в света ръководител на военно разузнаване, който става държавен глава. (ЮРИЙ АНДРОПОВ и ДЖОРДЖ БУШ са били ръководители на национални разузнавателни централи, преди да станат държавни ръководители.)
	Херцог е роден в Ирландия. Емигрира в Палестина още като момче — баща му е назначен за главен равин на Палестина. Младият Херцог получава образованието си в университетите в Кеймбридж и Лондон. През Втората световна война служи в специалните служби на британската армия и достига звание подполковник.
	{img:shpionazh-96.jpg|#Хаим Херцог}
	След войната като офицер от британската армия известно време помага при разпитите на нацистки военнопрестъпници. Напуска армията и се включва в Хагана — нелегална армия на еврейските заселници в Палестина. Назначен е за заместник-директор на военното разузнаване малко след като Израел е провъзгласен за независима държава през май 1948 г. След скандалното и позорно уволнение на неговия ръководител ИСЕР БЕЕРИ през януари 1949 г. Херцог оглавява агенцията и изпълнява тази длъжност цяла година — до 1950 г.
	От 1950 до 1954 г. е военен АТАШЕ във Вашингтон, а от 1954 до 1957 г. — командир на Йерусалимската бригада.
	През 1962 г. се оттегля от активна военна служба със звание генерал-майор. Херцог оглавява индустриална фирма в Израел, известно време е адвокат и политически наблюдател.
	През 1967 г. той е първият военен комендант на Западния бряг на река Йордан. От 1975 до 1978 г. е представител на Израел в ООН. През 1981 г. е избран в Кнесета (парламента), а след 2 години — за президент на Израел, като изпълнява тази по-скоро почетна, отколкото властова длъжност до май 1993 г.
	Написал е няколко книги, сред които станалите вече класика „Войната на изкуплението: октомври 1973“ („The War of Atonement: October 1973“, 1975) и „Арабско-израелските войни“ („The Arab-Israeli Wars“, 1982).


	Хил, Джордж

	Британски РАЗУЗНАВАЧ, работил със супершпионина СИДНИ РАЙЛИ в Русия по време на Октомврийската революция.
	Като редник Хил е ранен през Първата световна война. Говори свободно руски и немски и е назначен в МИ–5. При изпълнение на разузнавателна операция се представя за българин, за да може да проникне в лагер на интернирани на Балканите. По-късно като пилот от Кралските военновъздушни сили транспортира АГЕНТИ зад вражеските линии. През август 1914 г. е изпратен в Русия като офицер за свръзка с руската армия. Събира и разузнавателни сведения за движението на германските войски. Получава оперативния псевдоним IK8.
	През есента на 1917 г. Хил е прехвърлен в МИ–6 и е изпратен в Петроград (преди това Санкт Петербург), за да събира разузнавателна информация за хода на Октомврийската революция. Там установява контакт с болшевиките и за известно време става съветник по въздухоплаването на революционния лидер Лев Троцки. Приблизително по това време Хил има грижата да изпълни своята мисия: тайно да изнесе от Москва в Букурещ скъпоценностите на царското семейство Романови и валутния резерв. Той успява да изпълни тази задача, но загубва контакта с болшевиките.
	През април 1918 г. МИ–6 отново изпитва нужда от разузнавателни сведения за Русия и изпраща доброволец — капитан Сидни Райли от Кралския военновъздушен корпус. Райли и Хил изработват сложен план за антиболшевишка кампания. През август 1918 г. и двамата минават в нелегалност, преследвани от болшевиките. Според някои разкази успяват да избягат през Балтийско море в Швеция, а от там — с кораб за Шотландия. Сър РОБЪРТ БРУС ЛОКХАРТ — британски дипломат и агент, който познава и Райли, и Хил, пише за Хил: „Той бе също толкова смел, колкото и Райли.“
	Хил е изпратен по-късно в Южна Русия, за да се опита, макар и напразно, да координира белогвардейските разузнавателни организации по време на Гражданската война в Русия. През Втората световна война Хил преподава саботаж на вербувани от МИ–6 кадри. По-късно е изпратен в Москва като представител на Управлението за специални операции (УСО) и офицер за свръзка с НКВД.


	Хилънкотър, Роскоу

	Първият ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (от 1 май 1947 до 7 октомври 1950 г.).
	Завършва Военноморската академия и е изпратен като помощник военноморски АТАШЕ в американското посолство в Париж от 1933 до 1935 г. и отново от 1938 до 1940 г. През пролетта на 1940 г. Франция е окупирана. Съединените щати признават правителството във Виши. Президентът Рузвелт назначава Уилям Лий — бивш военноморски офицер, за посланик. Хилънкотър остава аташе и прави добро впечатление на Лий, когото много ценят като доверен военен съветник президентите Рузвелт и Труман.
	Като висш офицер Хилънкотър е помощник-командир на бойния кораб _Уест Вирджиния_ по време на нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. През септември 1942 г. той поема командването на Разузнавателния център за района на Тихия океан (РЦРТО) в Пърл Харбър. Той сменя капитан ДЖОУЗЕФ РОШФОРТ — най-добрия декодировчик на военноморския флот, който все още направлява операциите на подразделенията на военноморското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ за района на Тихия океан. Хилънкотър укрепва новата организация, която включва РАДИОЦЕНТЪРА НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ на Рошфорт. Хилънкотър е изтеглен от РЦРТО в началото на 1943 г.
	Той командва боен кораб танкер през 1943–1944 г., а през ноември 1945 г. е назначен за командващ бойния кораб _Мисури_ — един от най-престижните командни постове във флота. Хилънкотър е издигнат в звание контраадмирал през ноември 1946 г. и отново е военноморски аташе в американското посолство в Париж. Президентът Труман го отзовава и го назначава за директор на ГРУПАТА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, организация — предшественик на ЦРУ.
	На 1 май 1947 г. оглавява Централното разузнаване, а малко по-късно — току-що създаденото Централно разузнавателно управление.
	Новата служба, комплектувана от ветерани на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, все още търси своето място, когато Хилънкотър поема ръководството. Скоро са получени и първите задачи. Хилънкотър е запитан какво може да направи ЦРУ, за да не допусне победа на италианските комунисти в предстоящите избори, насрочени за април 1948 г. Предадено му е, че СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ му дава доста широки пълномощия. И той започва да действа. Нарежда да бъдат подкрепени материално прозападните кандидати, като така той провежда първото АКТИВНО МЕРОПРИЯТИЕ на ЦРУ.
	По време на ръководството му ЦРУ изживява и първата сериозна криза. Президентът Труман и други високопоставени държавни служители са изненадани и потресени, когато на 25 юни 1950 г. севернокорейски войски пресичат границата с Южна Корея. В интервю за _Ню Йорк таймс_, публикувано на следващия ден — 26 юни, Хилънкотър настоява, че ЦРУ е знаело, че „в Корея има условия за нападение през тази или следващата седмица“. Усложнението идва от това, че Труман е бил предупреден, но е пренебрегнал информацията. В действителност ЦРУ е знаело за струпване на войски край границата, но не е разполагало с разузнавателна информация за намеренията на Северна Корея.
	След този провал Хилънкотър дава да се разбере, че би искал да се качи отново на кораб, и Труман с удоволствие приема. През октомври адмиралът получава командването на бойни и военни кораби, които имат за цел да охраняват Тайван. Повишен е в звание вицеадмирал през април 1956 г. Става генерален инспектор на военноморския флот. Оттегля се през 1957 г. и се заема с частен бизнес.


	Химизирана хартия

	Хартия, на която се появява ТАЙНО ПИСМО с помощта на химикали.


	Химлер, Хайнрих (1900–1945)

	Ръководител на специалните служби на нацистка Германия. Райхсфюрер на СС (ръководител на нацистката тайна полиция) и главен управител на лагерите на смъртта. Химлер е и собственик на птицеферма в Бавария. Зад безобидното пенсне и външната скромност се крие безжалостният нацист, станал архитект на жестоката система на масов терор (истина е, че самият той не е цапал ръцете си с кръвта на жертвите).
	Ветеран от Първата световна война, Химлер е един от първите поддръжници на Адолф Хитлер. Той си проправя пътя от началник на политическата полиция в Бавария до втори човек в Третия райх, власт, която може да отстъпи само на тази на Хитлер. Едно от първите му дела като ръководител на СС е откриването на „образцовия“ концлагер _Дахау_ за дисиденти през 1933 г. През 1934 г. предизвиква _Нощта на дългите ножове_ — кървавата чистка срещу Ернст Рьом и неговите поддръжници. Химлер разбива полицейския апарат на Рьом и осигурява издигането на своята организация СС. Той слага под контрола на СС охраната и управлението на концлагерите, за да може директно да изпълнява заповедите на Хитлер за избиването на всички предполагаеми врагове на държавата.
	В началото на войната през септември 1939 г. Хитлер назначава Химлер за райхскомисар по консолидация на германската нация, която се изразява в унищожаването на евреите и представители на другите народности и нации, чиято етническа и религиозна принадлежност противоречат на нацистката идеология. Химлер създава нацистки „любовни“ ферми, където неомъжени „германски жени и момичета с подходяща кръв“ да износват децата на „войниците, които тръгват на бой“. Той ръководи насилственото изселване на поляци на изток — целта е да се освободи територия за етническите германци. Нарежда системно избиване на хората в лагера _Освиенцим_ и лично ръководи клането във варшавското гето.
	Под негово ръководство нацистите избиват повече от 50 000 германци, за които се смята, че са с хронични умствени или физически отклонения или неспособни да се трудят. „Вече не съществува живо доказателство за наследствени или расови закони освен в концлагерите, — казва веднъж той. — Там ще откриете хидроцефали, кривогледи, хора с всякакви деформации, полуевреи, значителен брой по-низши индивиди.“
	Войната предоставя на Химлер възможността да трансформира СС във военна сила — Вафен СС. В една от инструкциите си през октомври 1943 г. той дава следните указания на група от СС:

	Дали 10 000 рускини ще припаднат от изтощение, докато копаят противотанкови окопи или не, ме интересува дотолкова, доколкото окопът е готов за германците… Ние, германците, сме единствените хора на света, които имат прилично отношение към животните и съответно ще имаме прилично отношение и към тези животни в човешки облик. Но да се тревожим за тях, е престъпление срещу собствената ни кръв…

	През август 1943 г. Химлер е назначен за министър на вътрешните работи и автоматически става първи администратор на концлагерите. Той организира покорените народи да извършват робски труд във военните заводи и дава одобрение за варварските „медицински експерименти“ в лагерите. Той създава и „бойните групи“ — Einsatzgruppen, които се изпращат в окупираните страни за масово унищожение на евреите. (Вж. ГУИС.)
	Хората от СС на Химлер бързо арестуват и екзекутират заговорниците, организирали неуспешното покушение срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. Фюрерът се отблагодарява за това на Химлер, като го назначава за командващ резервната армия, която трябва да стане последната преграда по пътя на врага, поемайки отбраната на Берлин. Химлер е на върха на властта.
	Но когато Германия е заплашена от крах през пролетта на 1945 г., Химлер отчаяно се опитва да преговаря за примирие чрез шведския Червен кръст. Хитлер научава за разговорите и в политическото си завещание изключва Химлер от нацистката партия. След войната дегизираният Химлер е заловен близо да Бремен от британските войски. На 23 май 1945 г. той се самоубива, поглъщайки смъртоносна отрова.


	Хинсли, Франсис (1918)

	Историк на британските разузнавателни операции от Втората световна война. През октомври 1939 г. като студент трети курс в Кеймбридж е назначен в ПАРК БЛЕЧЛИ. Специализира сигнална организация на германския флот, след това е свръзка между Парк Блечли и оперативния разузнавателен център на Адмиралтейството. През лятото на 1944 г. е включен в преговорите с американските разузнавателни агенции за размяната на РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ между двете страни. След войната се завръща в академичния свят и става заместник-ректор и професор по история по международни отношения в университета в Кеймбридж.
	Хинсли е основен автор (съвместно с Е. Е. Томас, Ф. Рансъм и Р. Найт) на 4-томната история „Британското разузнаване през Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1979–1990). По-късно в съавторство с Алън Стрип Хинсли редактира сборник спомени на служители в Парк Блечли, наречен „Декодировчиците“ („Code Breakers“, 1993).


	_Хипо_

	Кодово наименование на американска военноморска станция за КРИПТОАНАЛИЗ в Пърл Харбър, на Хавайските острови, от края на 30-те години до края на Втората световна война. Когато на 7 декември 1941 г. японците нападат Пърл Харбър, станцията _Хипо_ се командва от ДЖОУЗЕФ РОШФОРТ. Той заема този пост от юни 1941 до октомври 1942 г. Рошфорт е освободен и мястото му е заето от капитан Уилям Грогинс, който ръководи _Хипо_ до края на войната.
	_Хипо_ (Hypo), условно название на буквата „H“ от английската азбука за използване в радиовръзките. В дадения случай то означава Хавай (Hawaii). По време на войната станция _Хипо_ е известна и като РАДИОЦЕНТЪР НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ.


	Хирш, Вили

	Вж. ГИЛМОР, ДЖОН.


	Хис, Алджър (1904)

	Служител в Държавния департамент, обвинен в шпионаж в полза на Съветския съюз. Осъден е на затвор за лъжесвидетелстване, но не и за шпионаж (поради липса на доказателства). Едва през 1996 г., когато АНС огласява някои от материалите от операция _ВЕНОНА_, сред които има и дешифрирани съобщения на съветското разузнаване от 40-те години, става ясно, че Хис е имал пряко отношение към разузнаването.
	Роден е в Балтимор, посещава университета _Джонс Хопкинс_ и юридическия факултет в Харвард. Завършва Харвард. Работи като юрист във Върховния съд със съдията Оливър Уендъл Холмс. Практикува също в Бостън и Ню Йорк. По-късно отива във Вашингтон, където успява да влезе в администрацията на президента Рузвелт и става един от поддръжниците на „новия курс“. Работи в Управлението за селско стопанство, в Министерството на правосъдието и накрая, през 1936 г., постъпва в Държавния департамент. Хис е ключов служител в Държавния департамент, когато се създава ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ. Той работи като ръководител на секретариата на конференцията в Сан Франциско през 1945 г., на която е провъзгласено създаването на ООН.
	Задълженията му често го срещат с ДОНАЛД МАКЛИЙН, английски дипломат, който по-късно е разобличен като шпионин на Съветския съюз. Хис е и съветник на Рузвелт по време на конференцията в Ялта, където се срещат Рузвелт, Чърчил и Сталин.
	В книгата „Раздвоен живот“ („A Divided Life“, 1988), която е „личен портрет“ на колегата на Хис — Маклийн, британският дипломат Робърт Сесъл казва, че съветският шпионин „има добри взаимоотношения“ с Хис. След като Хис е обвинен в лъжесвидетелстване, Сесъл пише, че „Маклийн разпалено го защитава в случаите, когато би било от негов най-голям интерес да си мълчи“. Около 20 години след като Маклийн емигрира в Москва, Сесъл среща Хис на прием и го пита доколко е познавал Маклийн. „Знам защо ми задаваш този въпрос“, отговаря Хис и не казва нищо повече.
	През 1939 г. УИТАКЪР ЧЕЙМБЪРС — бивш член на американската комунистическа партия, казва на помощник държавния секретар Адолф Бърл, че Хис, който по това време работи с Бърл, е комунист. Бърл изсумтява, когато чува обвинението. Но подобна информация идва и от френски разузнавателни източници. ИГОР ГУЗЕНКО — съветски ИЗМЕННИК, е казал, че помощник държавният секретар е съветски шпионин. ФБР тайно набелязва Хис като подозрителна личност, но не може да се добере до доказателства.
	Хис дискретно напуска Държавния департамент и през 1947 г. става президент на известната фондация _Карнеги_ — фондация за укрепване на международния мир. През юли 1948 г. Чеймбърс, главен издател на списание _Тайм_, твърди пред Сенатската комисия за антиамериканска дейност, че Хис е бил негов съратник комунист от 30-те години и му е предавал документи на Държавния департамент, които той пък е предоставял на съветските специални служби. (По-рано ЕЛИЗАБЕТ БЕНТЛИ — доказан съветски АГЕНТ, казва пред комисията, че е предала документи от високопоставен американски държавен чиновник на съветски разузнавачи.)
	Хис отхвърля обвиненията и съди Чеймбърс за клевета. За да подкрепи обвинението си, Чеймбърс предава ръкописни отчети и машинописни конспекти на официални документи на Държавния департамент. Като част от доказателствения материал е пишеща машина _Удсток_. Експертите установяват, че именно на нея са написани материали, предоставени от Чеймбърс, и семейните писма на Хис. Адвокатите на Хис пък твърдят, че машината е подправена, за да се постигне еднаквост.
	Чеймбърс тогава не показва 35-милиметров филм и 3 непроявени ленти. Съществуването на тези допълнителни доказателства стига до републиканеца Ричард Никсън, който нарежда да се изземе всичко, което притежава Чеймбърс, и да се предаде на Комисията за антиамериканска дейност. Чеймбърс отвежда разследването на Конгреса до нива за тикви във фермата си в Мериленд. Фотоматериалите са били скрити в тиква и стават известни като „тиквените документи“.
	Никсън добива мигновена слава, когато във вестниците са публикувани снимки, на които той държи лупа и се вглежда в проявения филм, на който е сниман Държавният департамент от 30-те години. Снимките, но не и трите непроявени филма са представени по време на процеса за лъжесвидетелстване. (През 1975 г., като се позовава на Закона за свобода на информацията, Хис иска да му се предоставят филмовите ленти. Едната се оказва празна, а на другите 2 филма се виждат неясни образи, очевидно от страници на ръководства на армията и военноморския флот от 30-те години.)
	Хис продължава да настоява, че е невинен по обвинението в шпионаж. През 1992 г. руски историк, който е получил достъп до разузнавателните досиета от 50-те години, казва, че обвиненията в шпионаж срещу Хис са „напълно безпочвени“. Но това не убеждава тези, които смятат, че доказателствата срещу Хис са стабилни. През 1996 г. са разсекретени съобщенията от _Венона_. Едно от тях, с дата 30 март 1945 г., се отнася до американец, който се казва Алес. В съобщението се отбелязва, че съветски АГЕНТ, който работи в Държавния департамент, придружава Рузвелт на конференцията в Ялта през 1945 г., а след това отлита за Москва. Там според съобщението Алес се среща с руснака Андрей Вишински — комисар по външните работи, който високо оценява работата му. Аналитици от АНС твърдят, че единственият възможен човек, който може да се крие зад името Алес, е Хис.


	Хокинс, Гейнс (1920–1987)

	Сътрудник от разузнаването на американската армия, предизвикал бурни разговори около манипулирането на преценките за силите на виетнамските партизани по време на Виетнамската война.
	Хокинс служи в армията през Втората световна война, остава запасен офицер и отново е призован по време на Корейската война. Научава японски език и преминава курс за изучаване на Далечния изток в Станфордския университет. През 1966 г. се записва като доброволец за Виетнам, уверен, че това е „крайното изпитание за разузнавач“. През 1966 и 1967 г. е експерт в армията по въпросите на виетнамските партизани.
	През 1967 г. Хокинс пресмята, че партизаните са около 500 000 души, а не 300 000, както е първоначалната преценка. „През следващите седмици, — пише той във _Вашингтон поуст_ през 1982 г., — началниците упорито настояваха да намаля цифрата за личния състав на противника. Разсъждавайки дълго, стигнах до извода, че има само един начин да направя това. Без да извърша допълнителни проверки, аз орязах онези подразделения на партизаните, за които имахме най-малко разузнавателни данни.“
	Темата за фалшификация на цифрите получава известност, когато генерал Уилям Уестморленд дава под съд за клевета телевизионната компания _Си Би Ес_, която през 1982 г. излъчва документален филм „Непреброеният противник: виетнамската фалшификация“. Хокинс свидетелства пред съда. Той съобщава, че Уестморленд лично му е казал: „500 000 е политически неприемлива цифра, която говори, че по време на войната ние не сме постигнали никакъв прогрес.“
	След свидетелските показания на Хокинс Уестморленд оттегля обвинението си.


	Хол, Джеймс

	Военнослужещ от американската армия, шпионирал за Източна Германия. През март 1989 г. Хол признава пред военен съд, че е предал на своя АГЕНТУРИСТ документи и снимки на американски СПЪТНИЦИ, на военни планове на НАТО, както и методи и средства за електронно подслушване. Специалисти определят изтеклата информация от Хол като „значителен кръвоизлив“.
	Хол служи в БЕРЛИН от 1981 до 1985 г. и във Франкфурт от 1986 до 1987 г. като специалист в подразделение за радиоелектронна борба и РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Работата му включва прехващането на електронни сигнали и сигнали от комуникациите, които се изпращат от страните на Варшавския договор.
	Хол е арестуван в САЩ, след като се е хвалил с успехите си пред сътрудник на ФБР, представяйки се за съветски разузнавач. Изяснява се, че Хол започва шпионската си дейност през 1982 г. и продължава до арестуването му през декември 1988 г. Агентуристът му, известен като Майстора, е Хюсеин Йълдръм. Йълдръм е автомобилен механик, роден в Турция, и препродава ремонтирани коли в базата на американската армия в Берлин.
	Източногерманското правителство заплаща на Хол по договор 30 000 долара, без да се смятат медалите на ГДР, с които е удостоен. Военните следователи пресмятат, че е получил общо между 100 000 и 200 000 долара. През 1987 г. той плаща 30 000 долара в брой за ранчо в Ричмънд Хил, Джорджия, което струва 92 000 долара. (Годишната му заплата в армията е 21 221,20 долара.)
	След като признава вината си и се разкайва за „извършеното предателство“, през март 1989 г. Хол е осъден на 40 години затвор и е глобен 50 000 долара.


	Хол, Тиъдор (1926)

	Американски физик, обвинен в участие в дейността на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ в годините на Втората световна война.
	Разсекретените документи на АНС през 1996 г. разкриват връзката на Хол с КЛАУС ФУКС — британски физик, чиято шпионска дейност за Съветския съюз е разкрита през 1950 г. Подобно на Фукс Хол е в ядрената лаборатория в Лос Аламос, Ню Мексико, където Съединените щати работят над атомните бомби, които по-късно са пуснати над Хирошима и Нагасаки.
	Документите на АНС са разпечатки на прехванати и дешифрирани съобщения, изпратени за и от съветски РАЗУЗНАВАЧИ, които поддържат връзка с Москва по време на Втората световна война (вж. _ВЕНОНА_). Експертите на АНС стигат до извода, че упоменатият в тези документи АГЕНТ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Млад_ е Хол.
	Хол завършва Харвардския университет и е известен с левите си убеждения. През 1962 г. емигрира във Великобритания. Работи като биофизик в университета в Кеймбридж, където става известен учен, специалист в микроанализа на биологичните рентгенови лъчи. Когато документите на АНС се разсекретяват през 1996 г., Хол вече е много болен. Има рак и страда от болестта на Паркинсон.
	В прехванатите телеграми се споменава и за агент, наречен _Стар_, който се оказва съквартирантът на Хол от Харвард Савил Сакс. Именно Стар, твърдят властите, е накарал Хол да предаде на руснаците информация за бомбата. Когато през 1996 г. са направени разкритията, Сакс вече не е сред живите. Както и в други случаи, когато с помощта на _Венона_ са идентифицирани набедени шпиони, не са предприети никакви мерки от предпазливост американските успехи в декодирането да не стигнат до руснаците.


	Хол, Уилям Реджиналд (1870–1943)

	ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ДВМР) на Великобритания от 1914 до 1917 г. Създава организацията за декодиране СТАЯ 40, където е декодирана ТЕЛЕГРАМАТА _ЦИМЕРМАН_, чието съдържание има огромно значение за решението на Съединените щати да влязат в Първата световна война. Стая 40 постига и други значителни успехи.
	Прякорът на Хол е Семафора. Говорело се, че едното му око примигвало като военноморски светосигнален апарат. В историята „Британското разузнаване през Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1979) от Ф. Х. ХИНСЛИ и съавтори се посвещават няколко реда на Хол, който е представен като много активен и енергичен. Той „изгражда своя система на разузнаване, еднолично решавайки кога и как да предава събраната информация на другите ведомства и действайки независимо от другите подразделения по политическите въпроси, които са извън пределите на Адмиралтейството“. А независимостта и самостоятелността на Хол са толкова ярко изразени, че през „1918 г. в британския военноморски флот с подкрепата на Министерството на външните работи даже се поставя въпросът за премахването на постовете директор и заместник-директор“.
	Син на капитан I ранг Уилям Хенри Хол — първия директор на разузнавателния отдел на Адмиралтейството (1882–1889), Семафора Хол постъпва във флота през 1884 г. Издига се до капитан на кораба за обучение на курсанти _Корнуол_, на бойния _Натал_ и на новия боен кораб _Куин Мери_ през 1913–1914 г. Той въвежда много промени, включително вече станалата стандартна трисменна караулна система, при която обикновено една трета от екипажа е дежурен. (Дотогава на военните кораби във всички флотове е имало 2 вахти.)
	През ноември 1914 г. Хол е назначен за директор на военноморското разузнаване и заема този пост до януари 1919 г. Той създава военноморската разузнавателна организация по време на войната, поощрява радиопрехващателната дейност и декодирането и осигурява на флота подходящи разузнавателни сведения. Издига се до звание контраадмирал, а през 1926 г. вече е адмирал. Американският посланик в Лондон от времето на Първата световна война доктор Уолтър Пейдж пише през март 1918 г. на президента Уилсън:

	Хол е гений, когото е създала войната. Нито в романите, нито в действителния живот може да бъде открит човек като него. От всички чудесни неща, които знам, че е извършил, има някои, които могат да се опишат в роман. Човекът е гений — истински гений. Всички други в тайните служби са аматьори, а той е истински гений.

	Хол е бил и депутат в Камарата на общините в британския парламент от Консервативната партия. Заедно с Еймъс Пизли пише книгата „Три войни с Германия“ („Three Wars with Germany“, 1943).
	Хол започва да пише автобиография, но след няколко глави спира. Биографът му адмирал сър Уилям Джеймс казва в заключението на книгата „Очите на флота“ („The Eyes of the Navy“, 1955), че „лоялността и уменията на Хол му позволяват да упражнява решаващо влияние върху световните събития в отговорен исторически момент“.


	Холис, Роджър (1905–1973)

	Генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) от 1956 до 1965 г. Подозиран, че е ПЕТИЯТ от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Цялата тази история с подозренията около Холис разделя британското разузнаване през 70-те и 80-те години. Едни защитават Холис като жертва на вътрешни интриги, а други се опитват да възбудят процес, в който той да бъде съден за шпионаж. ПИТЪР РАЙТ — сътрудник в МИ–5 от 1949 до 1976 г., е водачът на онези, които подозират Холис като ВНЕДРЕН АГЕНТ в агенцията. Той изказва своите обвинения срещу Холис в книгата си „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987). Един от аргументите на Райт е, че членовете на Петорката от Кеймбридж ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, ГАЙ БЪРДЖИС, ДОНАЛД МАКЛИЙН и АНТЪНИ БЛЪНТ се внедряват и стигат до високи постове в специалните служби по времето, когато британското контраразузнаване се ръководи от Холис.
	Холис е син на английски епископ, учи в Оксфорд, не в Кеймбридж, но напуска, преди да се е дипломирал. През 1927 г. заминава за Шанхай, където се устройва на работа в британско-американската _Табако корпорейшън_. През 1934 г. заболява от туберкулоза и се връща в Англия. Четири години по-късно постъпва в МИ–5 и е назначен в отдела, който се занимава с британската комунистическа партия, а в годините на Втората световна война — и със Съветския съюз. Известно време е ръководител на Отдел F, който отговаря за Съветския съюз и страните от Източния блок.
	След войната Холис е изпратен в Австралия, където помага за създаването на АВСТРАЛИЙСКАТА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ И РАЗУЗНАВАНЕ. По това време вече е ръководител на Управление С, което отговаря за вътрешната сигурност на МИ–5. През 1953 г. сър ДИК УАЙТ — генерален директор на МИ–5, го назначава за свой заместник.
	АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — високопоставен сътрудник на КГБ, преминал на страната на противника през 1961 г., споменава в показанията си, че Бърджис и Маклийн, които са емигрирали в Съветския съюз през 1951 г., са двама от „кръг от петима“. Филби е ТРЕТИЯТ, а Блънт — сътрудник от МИ–5 през Втората световна война, е ЧЕТВЪРТИЯТ. Райт, който прекарва 6 години в разпити на Блънт и се опитва да разгадае кои са в петорката, набелязва Холис като ПЕТИЯ. През 1961 г. на Холис му остават 4 години до края на управлението му като генерален директор.
	Делото, което Райт и сътрудниците му подготвят срещу Холис, започва с годините, които е прекарал в Китай. Те смятат, че там вероятно е бил вербуван от някого от шанхайската МРЕЖА, която по това време се ръководи от съветския разузнавач РИХАРД ЗОРГЕ. Извършена е гигантска работа, прегледани са всички материали, свързани със Зорге, но не са намерени никакви улики, които да потвърдят, че той е имал връзка с Холис. По същия начин са прегледани и всички неуспешни операции на британското разузнаване, в които е участвал Холис. И в тях не са намерени ни най-малки потвърждения за измяна от негова страна. Затова пък под негово ръководство МИ–5 разобличава ДЖОРДЖ БЛЕЙК и разкрива шпионската група на ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ. (Вж. ХОТЪН, ХАРИ; СЛУЧАЯ _ПОРТЛАНД_.)
	Въпреки това Райт не е убеден. Освен в Холис той се съмнява и в Греъм Мичъл — ръководител на КОНТРАШПИОНАЖА в МИ–5, а по-късно заместник генерален директор при Холис. „В началото на 1964 г. — пише Райт в «Ловец на шпиони» — и Артър [Мартин — началник на Управление контраразузнаване в МИ–5], и аз стигнахме до убеждението, че ролята на шпионин, за когото знаехме, че по това време е действал в МИ–5 на висока длъжност, повече подхожда на Холис, отколкото на Мичъл.“
	Разследването продължава и след като Холис се оттегля. През 1969 г. сътрудник от МИ–5 го разпитва в продължение на 2 дни в една от стаите на КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА, докато в друга стая експерти от МИ–5 (включително Райт) слушат и записват разпита. Холис нито разкрива, нито признава каквото и да е и се налага досието му да бъде затворено.
	Британските власти се опитват да спрат книгата на Райт малко преди публикуването й през 1987 г. Подобни мерки не са били предприети срещу ЧАПМАН ПИНЧЪР, в чиято книга „Занаятът им е предателство“ („Their Trade Is Treachery“, 1981) са залегнали подобни обвинения срещу Холис. Но Пинчър е журналист и повдигнатите обвинения нямат такава тежест, както тези на Райт — служител на МИ–5.
	В отговор на книгата на Райт министър-председателката Маргарет Тачър заявява през март 1981 г., че и двете разследвания са оневинили Холис. „Често се оказва невъзможно невинността да бъде доказана, — казва тя в изявление пред парламента. — Но не бяха открити доказателства, които да го уличат, а крайното заключение е, че той не е бил агент на съветска разузнавателна служба.“ Що се касае до книгата, то по думите на Тачър тя „не съдържа никаква нова информация. А някои детайли или са изопачени, или са неверни“.
	След като Холис се оттегля, съпругата му го напуска и той се жени за секретарката си, с която е имал дългогодишна любовна връзка. РАЗУЗНАВАЧИТЕ не са сигурни, че тази връзка е била използвана от руснаците като база за изнудване, като се знае колко толерантно е британското общество към подобни сексуални връзки.


	Холмс, Уилфрид Джей (1900–1986)

	Криптоаналитик от щаба на американския Тихоокеански флот и командването на военните действия в Тихия океан в Пърл Харбър през Втората световна война. „Джаспър“ Холмс завършва през 1922 г. Военноморската академия и служи както на кораби, така и на подводници. Той е командир на подводница _S–30_, но по здравословни причини се оттегля от активна служба през 1936 г. Постъпва на работа в инженерната база към Хавайския университет и под псевдонима Алек Хъдсън става известен писател на къси разкази, които излизат във вестник _Сатърди ивнинг поуст_.
	През юни 1940 г. е призован на активна военноморска служба с назначение в състава на декодировчиците в Пърл Харбър. В края на май 1942 г. декодировчиците научават, че японският флот се подготвя за атака, но мястото за нанасяне на удара в шифровките на противника е означено само с буквите „AF“. За да се разбере за кое точно географско място става дума, Холмс измисля гениален план, което позволява на американците навреме да дислоцират в упоменатия район свои сили и да удържат победа. (Вж. МИДУЕЙ.)
	Холмс остава на работа в системата на декодирането до края на войната и се оттегля през ноември 1946 г. Завръща се в Хавайския университет като декан на инженерния факултет. Книгата му „Подводна победа“ („Undersea Victory“, 1966) представлява научнопопулярен разказ за операциите на американските и японските подводници през войната, а в „Тайни с две остриета“ („Double-Edged Secrets“, 1979) е разкрита голяма част от разузнавателните операции през Втората световна война.


	Хомосексуалисти

	Както сексуалните, така и хомосексуалните влечения често активно се използват за разузнавателни цели. Хомосексуалните наклонности на някои британски сътрудници на специалните служби играят решаваща роля в съдбата им — страх от шантаж или принуда да работят за противника. И едва по-късно (80-те и 90-те години), когато общественото съзнание става по-търпимо към такива неща, хомосексуалността отчасти губи своите предимства в очите на вербовчиците и професионалните шантажисти. И все пак още действа. Така през 1980 г., след като го уличават в хомосексуализъм, МОРИС ОЛДФИЙЛД — бивш генерален директор на МИ–6, подава оставка от поста пълномощник по въпросите на разузнаването и сигурността в Северна Ирландия. И това е само един случай от много други.
	Хомосексуалисти са вербувани за тайни АГЕНТИ под заплахата, че ще се даде гласност на хомосексуалната им ориентация. Високопоставеният сътрудник на австрийското разузнаване е една от тези жертви в началото на XX в. Руски сътрудници на специалните служби, които знаят, че Редл е хомосексуалист, му предлагат както млади мъже, така и пари и го изнудват да шпионира за Русия. През 1937 г. един американски чиновник от канцеларията на военния АТАШЕ от американското посолство в Москва докладва, че агенти на НКВД са го снимали, докато е извършвал хомосексуален акт, и са му дали срок от 72 часа, за да им предаде американските военни КОДОВЕ и ШИФРИ. Чиновникът незабавно е върнат в САЩ.
	В хода на разследване на ФБР в същото посолство по друг повод са открити още двама хомосексуалисти сред сътрудниците на мисията. В отчета на един от следователите на ФБР се казва, че „Москва е най-неподходящото място за назначения на такива хора, тъй като… сексуалното им поведение… може лесно да бъде използвано, за да се изтръгне поверителна информация от тях“. В отчета се препоръчва в Москва да се изпращат само семейни двойки.
	През Втората световна война, точно когато АЛЪН ДЪЛЕС става европейски резидент на американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ със седалище в Берн, до неговите колеги стига информация за съществуването на някаква група хомосексуалисти от висшето общество, които е възможно да бъдат използвани. „Но такова беше времето, че решават да не посвещават Дълес в това дело“, пише Питър Гроус в „Джентълменът шпионин“ („Gentleman Spy“, 1994). Сътрудникът на УСС, който узнава за хомосексуалната група, е сметнал, че Дълес „не може да вникне в същността на това необичайно увлечение“. По думите на Гроус Дълес наистина не разбира самата същност на хомосексуалността. Когато Дълес узнава, че хомосексуализмът се преследва от закона в нацистка Германия, и се налага да даде обяснение, той пита какво е това. Хомосексуалното поведение е противоречало и на английските закони.
	Великолепният декодировчик АЛЪН ТЮРИНГ се самоубива през 1954 г., след като е бил обвинен в хомосексуализъм.
	Връзки между тайното сексуално поведение и шпионажа има в изобилие: ГАЙ БЪРДЖИС и АНТЪНИ БЛЪНТ от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ са хомосексуалисти, а друг член на петорката — ДОНАЛД МАКЛИЙН, е бисексуален и често има хомосексуални връзки. И тримата са били членове на тайното общество _Апостолите_. Ето какво пише Андрю Синклер в книгата „Червено и синьо“ („The Red and the Blue“, 1986):

	Силният елемент на хомосексуализъм, свързващ _Апостолите_, служеше и за опора на клетвата им за секретност и ги отделяше още повече от обикновеното общество. Да си открит хомосексуалист, означаваше да съсипеш кариерата си и да се изложиш на риска от съдебно преследване и затвор… Хомосексуалната ориентация само още по-силно сплотявала редиците на тези марксисти, принудени да живеят тайно и постоянно да мамят заобикалящия ги свят.
	… В своята слепота те предпочитат да не забелязват, че в Сталинова Русия хомосексуалистите дори са по-жестоко преследвани, отколкото в Англия.

	Сержантът от американската армия ДЖЕЙМС МИНТКЕНБО е вербуван като шпионин за КГБ в Германия през 50-те години от друг военнослужещ шпионин. Минткенбо е хомосексуалист „и този факт“, се казва в служебен доклад по случая, „интересува агентуристите на КГБ, тъй като хомосексуалността често се отхвърля от обществото и човек се чувства изолиран. Подобен човек може да потърси начин за отмъщение срещу обществото, което го е поставило в подобно неизгодно положение“. Изнудването е оръжие, използвано от съветското разузнаване, за да бъде вербуван за шпионин ДЖОН ВАСЪЛ — чиновник в британското Адмиралтейство. Споменът на съветски изменник, че шпионин в Адмиралтейството е „хомосексуалист“, води до арестуването на Васъл през 1962 г.
	След като оперативните работници на КГБ от НАБЛЮДЕНИЕТО засичат, че френски дипломат се интересува от съветския капитан от охраната на посолството, на капитана му е наредено да откликне на вниманието. Събирайки достатъчно компрометиращи снимки, чекистите ги показват на дипломата, надявайки се по пътя на шантажа да го принудят да им сътрудничи. Хомосексуалните предпочитания на дипломата обаче са известни на началниците му и той само се усмихва и благодари на КГБ за снимките.
	През 1960 г. хомосексуалистите УИЛЯМ МАРТИН и БЪРНЪН МИЧЪЛ — двама специалисти по КРИПТОГРАФИЯ в американската АНС, емигрират в Съветския съюз, като заявяват, че са напуснали АНС, тъй като не одобряват американските методи за събиране на разузнавателна информация. Нищо не сочи да са били изнудвани и затова да са избягали. Но извършеното от тях предателство принуждава АНС да издири останалите хомосексуалисти в агенцията. Десетки служители са уволнени или принудени да подадат оставка, тъй като са заподозрени като хомосексуалисти.
	Двадесет години по-късно, както разказва ДЖЕЙМС БАМФОРД в „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982), АНС отново уволнява един от сътрудниците си хомосексуалисти. Той се съветва с адвокат и АНС се съгласява да го остави на работа, ако каже на семейството си, че е хомосексуалист, и се съгласи да докладва в АНС „за всички опити да бъде шантажиран или да му бъде оказван натиск поради сексуалните му предпочитания…“. При подобен случай през 1982 г. един служител си признава, че е имал хомосексуални взаимоотношения, докато е бил в отпуск в чужбина. Това води до уволнението му не заради сексуалните му предпочитания, както твърди АНС, а поради „безразборността на връзките му, която води след себе си заплаха за сигурността“.
	ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР в продължение на 48 години, е вманиачен на тема доклади за хомосексуалност — независимо дали за него или за други видни американци. За биографията на Хувър „Шефът“ („The Boss“, 1988) двамата автори Ейтън Тиохарис и Джон Стюърт Кокс получават на базата на Закона за свобода на информацията достъп до официалните и поверителните досиета на Хувър, които са пълни с препратки за хомосексуализма на „видни личности“. В един доклад се твърди, че [името и титлата не се споменават] „беше хомосексуалист, а комунистите използваха този факт, за да изнудват [името е пропуснато] и да поставят други комунисти в състава на [названието на службата е пропуснато]. По време на интервюта е получена информация, която свързва [името е пропуснато] с [името е пропуснато] като хомосексуалисти“. Друго досие съдържа „лични и биографични данни, които се отнасят до… предполагаеми хомосексуални тенденции“.
	Известно е, че заедно със службата на армейското разузнаване ФБР е подготвило и още една папка (647 страници) за членовете на Конгреса и за други видни личности, но авторите не са получили достъп до тези материали. А между другото в анотацията за материалите в папката се позовават на признанието на „[името е пропуснато], че е хомосексуалист, че доверява на информатор на военните, че бившият конгресмен [името е пропуснато] и други видни личности са замесени в хомосексуални отношения“.
	През август 1995 г. за обичайна проверка на лицата с ДОСТЪП до секретна информация президентът Клинтън подписва заповед, с която се забранява отказът на подобен достъп на хомосексуалисти единствено поради сексуалните им предпочитания. В заповедта се казва, че тестът за достъп ще зависи от това, дали човекът ще прояви „последователност при запазване интересите на Съединените щати в областта на безопасността“.


	_Хор_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операция на британската Служба за сигурност (МИ–5) през 1955 г. за монтиране на подслушвателно устройство в съветското консулство в лондонския район _Бейзуотър_. При ремонт на сграда, залепена до консулството, облечени като работници сътрудници на МИ–5 пробиват отвор в стената, разделяща двете сгради (дебелина 45 см). Изходът на отвора е в залата за конференции на консулството. Там монтират тайния микрофон.
	БРЪМБАРЪТ работи половин година, а сетне информацията от него секва. Англичаните решават, че руснаците навярно са забелязали отвора в стената и са го запушили. По-късно агент на британското разузнаване успява да изясни, че до стената, където е било подслушвателното устройство, руснаците са издигнали още една звукоизолираща стена, а освен това са престанали да използват помещението като зала за конференции. Най-вероятно руснаците са били предупредени за тайния микрофон от някой член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ и бързо са неутрализирали бръмбара.


	Хори, Ейдзо (1913–1995)

	Сътрудник на японското армейско разузнаване, заслужил през Втората световна война прозвището на своите колеги „офицер от щаба на Макартър“.
	През 1934 г. Хори завършва военната академия и е произведен в офицер от кавалерията. Получава веднага назначение в личния състав на имперския щаб, след което служи дълго в чужбина: в Германия, Русия, Великобритания и Съединените щати. През по-голямата част от Втората световна война е във Второ управление (разузнаване) в Генералния щаб на японската армия, а по-късно е назначен за началник на разузнаването в 14-а армия на Филипините.
	През войната Хори проявява изключителен, почти свръхестествен талант в предвиждането на американските операции. При прогнозирането той постоянно се е опитвал да се постави на мястото на главния противник генерал Дъглас Макартър и да оценява обстановката през неговия поглед. Именно учудващо точните прогнози на Хори подтикват колегите му да му измислят прякора „офицер от щаба на Макартър“.
	Началниците на Хори предполагат, че след успешното превземане на Сайпан през юни 1944 г. американските сили ще се обърнат директно към Япония. Майорът обаче настоява, че те ще започнат настъпление към Филипините. И става точно така.
	Освен това Хори анализира данните от полетите на американските бомбардировачи над Япония, като обръща особено внимание на разузнавателните облитания. Той стига до извода, че на първо място американците се интересуват от остров Кюшу. След това разузнава местността и разхождайки се по островния плаж, стига до извода, че десантът на вражеските войски ще бъде преди всичко в залива Ариаке (сега Шибуши). След това Хори се заинтересува от прогнозата за времето. Той разсъждава така: Едва ли американците ще тръгнат в началото на есента, рискувайки да попаднат под „ударите“ на тайфун. Тайфуните утихват в края на октомври. Ще застудее през декември и януари, когато американските части вече ще се сражават на острова. Но те няма да бъдат подложени на дъжда, а и оризовите плантации вече ще са изсъхнали. Взимайки всичко това под внимание, Хори съобщава, че по всяка вероятност вражеското настъпление ще започне в самия край на октомври. По-късно се изяснява, че американските стратези са определили 1 ноември. Хори отново е точен.
	Демобилизиран след войната, през 1954 г. Хори се присъединява към сухопътните войски за отбрана. След това е изпратен като военен АТАШЕ в Западна Германия. Служи като началник-отдел по разузнаване в Обединения комитет на началник-щабовете на въоръжените сили на Япония. През 1967 г. излиза в оставка. От 1974 до края на 1980 г. преподава немски език в университета Осакахакан.


	Хортън, Брайън

	Военнослужещ от ВМС на САЩ, опитал се да продаде секретна информация на Съветския съюз. От април до октомври 1982 г. Хортън прави 5 опита да установи контакт със съветското посолство във Вашингтон — предлага да им продаде информация за американски стратегически военни планове на цена от 1000 до 3000 долара. Федералните власти не обявяват как са засекли телефонните му обаждания. Много е вероятно да са подслушвали четирите му обаждания благодарение на монтираните в посолството подслушвателни устройства. Хортън изпраща и писмо, за което властите узнават.
	Той не успява да продаде каквито и да било тайни. Предаден е на военен съд за осъществяване на контакт с чуждо посолство, за който не е докладвал. Адвокатът му настоява, че морякът просто е работил над роман на тема шпионаж. Въпреки това Хортън е осъден на 6 години затвор.


	Хотън, Хари (1906)

	Служител в Кралския военноморски флот на Великобритания, шпионирал в полза на Съветския съюз. Разкрит е от МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ — полски РАЗУЗНАВАЧ, потърсил убежище на Запад.
	Хотън постъпва във военноморския флот през 1937 г. Участва във Втората световна война, а в самия й край е демобилизиран със звание старшина. През 1951 г. е изпратен във Варшава като помощник на военноморския АТАШЕ в британското посолство. Замесва се със сделки на черния пазар и изкарва достатъчно средства, с които да живее много по-нашироко, отколкото с чиновническата си заплата.
	През октомври 1952 г. се връща във Великобритания и постъпва на работа в Центъра за морско въоръжение на Адмиралтейството във военноморската база в Портланд, графство Дорсет. Там полските разузнавачи го вербуват за шпионин и той отново изкарва допълнителни средства, но този път продава на поляците информация, която те на свой ред предават на съветските си колеги. Хотън е прехвърлен в ремонтна работилница, където не може да има достъп до секретна информация. Приятелката му Етел (Бъни) Джий, която също работи във военноморската база, охотно го снабдява със секретни документи. Два пъти през 1956 г. за него е докладвано, че е опасен за сигурността. Бившата му съпруга съобщава на офицери от Портланд, че Хотън редовно се среща с някакъв чужденец в Лондон и разполага с много пари в брой. Подозренията й не са взети под внимание.
	По това време под формата на писма, подписани _Снайпер_, в ЦРУ започват да пристигат разкритията на Голиеневски. (Голиеневски все още не е идентифициран.) Снайпер твърди, че КГБ има шпионин в британското Адмиралтейство. ЦРУ предава информацията на британската Служба за сигурност (МИ–5), но не откриват подходящ на описанието човек. Въпреки това престоят на Хотън във Варшава прави впечатление. През 1960 г. МИ–5 го поставя под НАБЛЮДЕНИЕ и забелязва, че провежда редовни срещи с мъж, по-късно получил известност като ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ.
	Лонсдейл е проследен до къща, в която живеят Питър Кроугър и съпругата му Хелън (също шпионски псевдоними; вж. КОЕН, МОРИС). През януари 1961 г. детективи от СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на МИ–5 арестуват Хотън, Джий и Лонсдейл на среща за обмен на документи. Семейство Кроугър също са арестувани.
	СЛУЧАЯТ _ПОРТЛАНД_, както го нарича пресата, приключва през март 1961 г., когато и петимата са осъдени за шпионаж. МИ–5 отхвърля предложението на Хотън да сътрудничи като разменна монета за помилване. Хотън и Джий получават по 25 години затвор, а всеки от семейство Кроугър — по 20.
	Хотън и Джий са освободени през 1970 г. и през 1971 г. сключват брак. Хотън описва шпионската си дейност в книгата „Операция «Портланд»: автобиография на един шпионин“ („Operation Portland: The Autobiography of a Spy“, 1972).
	КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на Лонсдейл, което е използвал пред Хотън, е _Шах_.


	_Хоулистоун_

	Вж. ПОДВОДНИЦИ.


	Хохлов, Николай

	Сътрудник на съветските специални служби, преминал специална подготовка за поръчкови убийства, първият съветски ИЗМЕННИК с висок ранг в годините на Студената война.
	Хохлов работи в съветското разузнаване (НКВД) от 1941 г. Около 12 години е в отдел, който се занимава със специални операции. Поръчано му е да убие Георгий Околович — влиятелен представител на руската емиграция и един от лидерите на антисъветската организация _Народен трудов съюз на руските солидаристи_, създадена в Западна Германия. Покушението, организирано 3 години преди това от съветските специални служби, завършва с неуспех.
	Хохлов използва електропистолет със заглушител, скрит в златна табакера. Устройството изстрелва куршуми с цианид, което би накарало патолога да стигне до извода, че смъртта е причинена от сърдечна недостатъчност. На 18 февруари 1954 г. Хохлов позвънява в жилището на Околович и му разказва чистосърдечно, че е изпратен да го убие. След това търси защита от ЦРУ. Разкрива самоличността на други двама съветски АГЕНТИ, които трябва да му помогнат. От своя страна те потвърждават разкритията, направени от него. След продължителния разпит в ЦРУ на 20 април 1954 г. Хохлов дава пресконференция и представя необичайното оръжие и плана за убийство на дисиденти, които живеят извън пределите на СССР.
	По-късно Хохлов издава книгата „В името на съвестта“ („In the Name of Conscience“, 1959), в която разкрива голяма част от ексцесиите на НКВД. На 15 септември 1957 г. по време на участието му в конференция във Франкфурт той се разболява. Установява се, че има проблеми с кръвта, което скоро ще доведе до смъртта му. Прехвърлен е в американска военна болница и е поддържан с интравенозно хранене и с кръвопреливане. Лекарите прибавят и редица „чудотворни“ лекарства. Накрая оцелява и едва по-късно се налага твърдението, че е бил отровен с талий, заразен с голяма доза радиация. Това е още едно неуспешно покушение на съветските специални служби.


	Хувър, Едгар (1895–1972)

	Директор на следствена служба на Министерството на правосъдието на САЩ и главен противник на „вътрешните врагове“ от 1924 до 1972 г. През 1935 г. службата получава названието федерално бюро за разследване. Хувър става негов първи директор и остава на този пост до смъртта си.
	През 1917 г. Хувър започва работа като чиновник в архивите на Министерството на правосъдието. През 1919 г. е назначен за специален помощник на главния прокурор. През 1921 г. вече е заместник-директор на Бюрото за разследване към Министерството на правосъдието, а през 1924 г. е назначен за негов директор. Службата по-късно е преименувана Бюро за разследване, след това — Управление за разследване, и, накрая, през 1935 г. — Федерално бюро за разследване. По това време агентите на Хувър са вече известни с популярното сред народа прозвище „джимени“ (G-men — съкратено от government, т.е. _Господата Г_.).
	По време на дългогодишното си управление Хувър става олицетворение на ФБР. Председателят на правната комисия на Камарата на представителите Иманюъл Селър обяснява могъщата власт на Хувър с това, че „той е главата на една агенция, която на свой ред притежава огромна власт — властта да наблюдава, властта да контролира живота и съдбите на всеки един в тази страна. Той има досие за всеки член от двете камари на Конгреса. Понякога изглежда така, сякаш има повече власт, отколкото президентът, на когото служи.“
	Хувър е роден във Вашингтон и е трето поколение държавен чиновник. Започва работа като чиновник архивист в Конгресната библиотека, докато все още учи в университета _Джордж Вашингтон_, където през 1916 г. защитава бакалавърска степен, а по-късно същата година — и магистърска. Бъдещ заклет ерген, Хувър живее при овдовялата си майка във Вашингтон до смъртта й през 1938 г., а след това — сам до края на живота си.
	{img:shpionazh-97.jpg|#Едгар Хувър с Шърли Темпъл}
	След като завършва образованието си, Хувър започва работа като чиновник в Министерството на правосъдието. През 1917 г. САЩ влизат в Първата световна война и с това започва кариерата му на ловец на вътрешни врагове. Безпокойството, свързано с подривната дейност на чужденците в САЩ, бързо превръща Бюрото за разследване от най-обикновена служба до този момент в мощна организация. Хувър е назначен за ръководител на важния отдел — регистрация на гражданите от враждебните държави. Към страха от война се прибавя паниката от разпространението на болшевишката революция от Русия в света. И Хувър бързо превключва на тази вълна.
	Главният прокурор Мичъл Палмър повежда кръстоносния поход срещу „червената заплаха“ и създава отдел за общо разузнаване към Бюрото за разследване. Той назначава Хувър за свой специален помощник. Скоро Хувър съставя над 200 000 досиета на хора и организации. Той арестува над 200 членове на профсъюза на руските работници, виждайки в тази организация „пропагандатор на атеизма, аморалността и насилието“. Руснаците са депортирани през декември 1919 г. Хувър организира публични нападки срещу радикали през януари 1920 г. В над 30 града са арестувани 10 000 души. Повечето от тях са освободени. От общо 3500 задържани са депортирани едва 556.
	През май 1924 г. Хувър е назначен за изпълнителен директор на Бюрото за разследване, а през декември 1924 г. става директор, като наблюдава и насочва действията на една организация, която се превръща в национална полицейска сила. Под ръководството на Хувър работят 441 „специални агенти“ в големите градове. Работата на ведомството нараства изключително много през 1933 г., когато в състава му е включено и подразделението за контрол на изпълнението на „сухия режим“ — създадено специално от Министерството на правосъдието да оказва помощ за реализирането на поправката на конституцията за забрана на продажбата и разпространението на алкохол. (Сухият режим е отменен през декември 1933 г.) А с утихването на „червената опасност“ и изместването на акцента от подривната дейност към углавната престъпност Хувър реагира веднага и пренасочва вниманието си от революционерите към бандитите.
	По времето на президента Франклин Рузвелт бюрото отначало е преобразувано в Управление за разследване (Рузвелт осигурява законовата база, която позволява на Хувър да постигне по-голяма самостоятелност на своята служба), а през юли 1935 г. вече е Федерално бюро за разследване.
	Когато през 1939 г. в Европа избухва Втората световна войната, Хувър с благословията на Рузвелт променя мисията на ФБР и се насочва към издирване на извършители на подривни действия, шпиони и саботьори. Но инстинктите на Хувър за борба с престъпността не са достатъчни и той се оказва неподготвен за противодействие с професионални разузнавачи.
	По това време със съгласието на Рузвелт британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) открива през 1940 г. в Ню Йорк свой филиал — БРИТАНСКА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС). Ръководителят й УИЛЯМ СТИВЪНСЪН се запознава с Хувър чрез общия им приятел бившия световен шампион по бокс в тежка категория Джийн Тани, но двамата не намират общ език. Хувър се съпротивлява срещу дейността на британските специални служби на територията на САЩ. Използвайки тщеславието на Хувър, Стивънсън се съгласява да отстъпи лаврите на ФБР от бъдещите постижения на англичаните, работещи в Америка.
	Стивънсън се стреми към по-задълбочено сътрудничество между американските и британските разузнавателни специални служби и в края на краищата намира съюзник, но в лицето не на Хувър, а на УИЛЯМ ДОНОВАН, който е назначен за КООРДИНАТОР НА ИНФОРМАЦИЯТА — полуразузнавателна служба, подчинена пряко на президента. Хувър упорито се противопоставя на издигането на Донован и на службата му, която по-късно се превръща в УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Двамата се запознават в Министерството на правосъдието по времето, когато Хувър е директор на ФБР, а Донован е помощник главен прокурор, който следи за дейността на бюрото. През 1929 г. Донован е напуснал министерството, но Хувър го е запомнил като човека, когото не понася — общителен изтънчен юрист, чужд на бюрократичните порядки.
	Донован полага всички усилия за създаването на УСС и уверява представител на ФБР (Хувър не желае да се среща с него), че няма да се меси в работата на ФБР. За да се приключи с тази неразбория, Рузвелт назначава сина си Джеймс за свързващо звено между Донован и ФБР.
	В тези години вървят слухове за някакви връзки на Донован с „немски активисти“ и комунисти. Хувър събира тази информация, но знаейки, че Рузвелт подкрепя Донован, преценява да не я използва.
	Междувременно Хувър, използвайки рекламата, създава слава на ФБР на героичен борец с бандите на гангстерите. Сега пред него стои задачата да издигне ведомството си като преден отряд в борбата с военните престъпници. Хувър често помества статии в печата, в които представя ФБР като неуморим преследвач на нацистки и японски шпиони. В една от статиите се говори, че сътрудниците на ФБР са разкрили германската шпионска технология на микроточките, независимо че британското разузнаване е съобщило за тях на ФБР.
	През август 1941 г. британците свързват ФБР с ДУШКО ПОПОВ — ДВОЕН АГЕНТ, който е завербуван от АБВЕРА — германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, но в действителност работи за МИ–5. Абверът изпраща Душко Попов в Съединените щати, за да създаде разузнавателна мрежа. По настояване на японците той трябва да даде справка и за ПЪРЛ ХАРБЪР — главната тихоокеанска база на ВМС на САЩ на Хаваите. Съответните инструкции, записани с помощта на технологията „микроточки“, също са връчени на Душко Попов. Но Хувър смята, че Попов е германски шпионин, който е подвел англичаните, заклеймява го като „балкански плейбой“ и отказва да го изпрати на Хаваите. (В априлското издание на _Рийдърс дайджест_ от 1946 г. Хувър твърди, че ФБР е открило схемите от микроточки, след като „залавя“ германски шпионин.)
	През август 1941 г. отношенията между Съединените щати и Япония се изострят и много американски вишестоящи лица смятат, че войната е неизбежна. Хувър пренебрегва инструкциите от микроточките за Пърл Харбър, дадени от немците на Душко Попов. Той не открива в тях никаква потенциална заплаха за главната военноморска база в Тихия океан. (Първи огласява тази задача на двойния агент сър ДЖОН МАСТЪРМАН.) (Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.) Чак на 30 септември някои от съобщенията на Попов са изпратени на разузнавачите от флота и армията. Но и там не им придават особено значение.
	На 13 януари 1942 г. повече от месец след нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР Хувър изпраща докладна записка до личния секретар на президента Рузвелт генерал-майор Едуин Уотсън. В нея ръководителят на ФБР не споменава нито дума за Попов, нито за дадените му от немците инструкции за Пърл Харбър, а единствено отбелязва, че президентът навярно ще пожелае да обърне внимание на „един от методите, използвани от германската шпионска система при предаването на съобщения на агентите“. Хувър прилага част от инструкцията на Попов, но не тази, която се отнася за Пърл Харбър, а онази част, в която се иска информация за американското производство на самолети.
	Докато ФБР проследява шпиони (вж. ШПИОНСКИ КРЪГ _ДЮКЕЙН_; КОУЛПО, УИЛЯМ; ДИКИНСЪН, ВЕЛВАЛИ), Хувър не спира с предупрежденията си за ПЕТА КОЛОНА, съставена от предатели, „врага отвътре, който се състои от хора, които вярват, че правителството на Съединените щати [може] да бъде свалено“. Хувър твърдо е убеден, че комунистите непрекъснато заплашват Америка с подривните си акции. (Вероятно това негово виждане изиграва своята роля и в СЛУЧАЯ _АМЕРАЗИЯ_.)
	След войната Донован (по молба на вече покойния по това време Рузвелт) представя за разглеждане план за създаване на мирновременна разузнавателна агенция. Хувър успява да се добере до копие на този план и го предава на вестник _Чикаго трибюн_, който го нарича „супершпионска система за следвоенната политика на «новия курс»“. _Чикаго трибюн_ е поддръжник на Хувър, въпреки че вестникът и сътрудникът му СТЕНЛИ ДЖОНСТЪН са обвинени в разкриване на американските усилия по декодиране от времето на войната.
	През 1945 г. Хувър осигурява на създателите на филма „Къщата на 92-ра улица“ („The House on 92nd Street“) подкрепата и професионалната консултация на сътрудниците от ФБР. (Вж. ФИЛМИ.) Във филма са използвани документални материали от успешна операция на ФБР в разгрома на германска шпионска мрежа в САЩ по време на войната. (Вж. СЕБЪЛД, УИЛЯМ.) Филмът създава впечатлението, че ФБР има предварителна информация за истинския план за саботаж на германците. В действителност пристигането на германски саботьори с ПОДВОДНИЦА изненадва ФБР.
	Хувър е обладан от манията да събира тайни за политици и видни личности. През юни 1940 г. агенти на ФБР проникват в нюйоркския офис на Американския младежки конгрес и преснимат кореспонденцията, която включва писма от Елинор Рузвелт — съпругата на президента. На Хувър е изпратен доклад за операцията. Хувър одобрява и КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ в помещенията на негърските общини на САЩ, обяснявайки това със своята загриженост от „смутовете сред негрите“. Веднъж той казва: „Черните прислужнички в хотелите искат заплащане на своя труд по техни условия и в същото време твърдят, че са членове на клуб _Елинор Рузвелт_…“
	След смъртта на Рузвелт през април 1945 г. Хувър се опитва да убеди администрацията на Труман да преустанови всичко във връзка с плана на Донован. Но Труман, който питае лична неприязън към Хувър, дава съгласието си за създаването на ЦРУ. По време на управлението на Хувър между ЦРУ и ФБР съществува почти символично сътрудничество.
	Разрешените от Хувър тайни прониквания през 40-те и 50-те години, особено в помещенията на организации, смятани за подривни, включват и организации за граждански права и професионални съюзи. Хувър нарежда да се извърши и подслушване на телефоните на религиозната община _Свидетелите на Йехова_, тъй като те са против военната служба и отказват да приветстват издигането на американското знаме. В много случаи лично Хувър дава одобрение за провеждането на „микрофонно наблюдение“ и през 60-те години все още не се притеснява да обясни това с постановлението на министъра на правосъдието от 1938 г.
	Хувър тясно сътрудничи с парламентарните следствени комисии, загрижени в търсенето на комунисти в правителствените структури, и нееднократно предупреждава за тази опасност. Но много по-често работи зад кулисите, като предава документи на Сенатската комисия за антиамериканска дейност и на Комисията за вътрешна сигурност. В случая с АЛДЖЪР ХИС Хувър оказва огромна помощ на младия конгресмен Ричард Никсън.
	Хувър стои настрана от президента Айзенхауер, като си сътрудничи със сенатора Джоузеф Маккарти, който преследва комунистите и е политически противник на Айзенхауер. Хувър открива информация за военновременната любовница на Айзенхауер Кей Самърсби, но никога не я използва срещу него.
	През 1956 г. Хувър предприема тайна операция _Проконтра_ (Програма за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО), която има за цел събирането на вътрешноразузнавателна информация за хора и организации, за които той е преценил, че са нелоялни към правителството. По време на Виетнамската война той съсредоточава усилията на _Проконтра_ към антивоенните активисти и въвлича и ЦРУ (вж. _ХАОС_). _Проконтра_ е най-дълго съществувалата и най-задълбочена вътрешноразузнавателна операция в американската история. През 1971 г., подложен на натиск и безпрецедентна критика от страна на групи за граждански права, Хувър прекратява програмата.
	„Ако не беше Едгар Хувър, — казва президентът Джонсън на новоизбрания през декември 1969 г. президент Никсън, — нямаше да успея да изпълнявам задълженията си на главнокомандващ. Така е. Дик, ти скоро ще свикнеш да зависиш от Едгар. Той е пилон на стабилността в един град от слаби мъже. Ще разчиташ на него многократно, за да можеш да запазиш сигурността. Той е единственият, на когото можеш напълно да се довериш.“
	Никсън с това и започва, но когато Белият дом решава да разработи своя програма за вътрешно разузнаване (вж. ПЛАН _ХЮСТЪН_), доверието му към Хувър отслабва. След преизбирането му през 1972 г. Никсън решава да поиска оставката на Хувър. Но Хувър умира преди това.
	Той липсва на Никсън, когато избухва скандалът _УОТЪРГЕЙТ_. През февруари 1973 г. в разговор със своя съветник Джон Дийн III Никсън казва: „Е, добре, Хувър вършеше необходимото. Това е най-важното. Щеше да се противопостави, на когото трябва. Щеше да ги изплаши до смърт. Имаше досие за всеки.“
	След смъртта на Хувър плъзват най-различни слухове и спекулации за личния му живот. Твърденията, че е прикрит ХОМОСЕКСУАЛИСТ, не са потвърдени. През февруари 1975 г. главният прокурор Едуард Ливай казва в показанията си пред Конгреса, че „официалният и поверителният“ архив на Хувър включват информация, уличаваща мнозина, включително конгресмени и президенти. През 1976 г. комисиите за разследване към Сената и Конгреса разкриват масовите злоупотреби, допуснати в хода на операция _Проконтра_.
	Всички досиета от картотеката на Хувър с гриф _Лично_ са унищожени. А много от тези, за които говори Ливай, остават засекретени. За биографията на Хувър „Шефът“ („The Boss“, 1988) Ейтън Тиохарис и Джон Стюърт Кокс получават част от досиетата въз основа на Закона за свобода на информацията. Те откриват „унизителна лична информация за двама президенти, за една първа дама, за един министър от кабинета и за безброй други видни личности“. Но човекът, който е започнал като чиновник в архива, знае, че има много начини за запазване на досиета. Най-важните са подредени по такъв начин, че „нито имат индекс, нито са заведени в централната архивна система на бюрото“, както твърдят биографите, и може да се каже, че служебният му архив „технически не съществува“.


	XX

	Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.


	Хъдсън, Дуейн (1910–1995)

	Британски РАЗУЗНАВАЧ, действащ в Югославия през Втората световна война. Красив мъж с дух на авантюрист, Хъдсън е един от истинските прототипи за литературния и филмовия герой ДЖЕЙМС БОНД.
	Той завършва Кралската минна школа. Състезава се като боксьор аматьор. През 1935 г. е ръководител на мина за антимон в Югославия. През 1936 г. се жени за балерина белогвардейка, която е избягала от Съветския съюз (по-късно се развеждат).
	Хъдсън е един от първите сътрудници на Отдел Д в МИ–6, създаден през 1938 г. като Управление за статистически изследвания към военното министерство, и отговаря за т.нар. война без правила. Той постъпва на работа там скоро след като Великобритания влиза във войната през септември 1939 г., и получава назначение в Загреб. Въпреки че Югославия е неутрална страна, прогермански настроени хървати усилено подготвят необходимото за нацистки преврат. Хъдсън наема саботьори да извършват диверсии срещу кораби на Оста, които спират в далматинските пристанища.
	Скоро във Великобритания е създадено Управление за специални операции (УСО), което има за задача да подготвя и да извършва саботаж и шпионаж в страните, окупирани от нацистите. Хъдсън е прехвърлен в редиците му. През септември 1941 г. той слиза от ПОДВОДНИЦА край брега на Черна Гора със задачата да „открие кой се бие срещу противника“ и „да координира всички групи от Съпротивата“.
	Хъдсън се опитва да помири местните партизани, комунисти и антикомунисти, но вместо това сам попада между двата огъня. Няколко месеца е принуден да работи сам като нелегален. Два пъти по чудо се спасява от пленяване от прогермански отряди. Хъдсън се влива в Гражданската война в Югославия и напразно се опитва да убеди двете спорещи страни да се обединят в борбата с общия враг — Германия.
	В последната си мисия за УСО Хъдсън ръководи група англичани, които подпомагат Вътрешната полска армия през последните месеци от Втората световна война. Съветският съюз не е настроен добре към тази армия. Хъдсън е арестуван от НКВД и хвърлен за кратко в московския затвор ЛУБЯНКА.


	Хъмфри, Роналд

	Служител на американската информационна агенция ЮСИА, предавал секретни материали на южновиетнамец, работил за виетнамските комунисти.
	Хъмфри е кадрови работник от дипломатическите служби на Държавния департамент, част от които е и ЮСИА. Неприятностите му започват през 1977 г., когато ФБР, наблюдавайки млад виетнамец, изненадващо попада на негови следи.
	ФБР наблюдава Дейвид Труонг, който е син на Труонг Дин Дзъ — кандидат-президент от Партията на мира (негов съперник е Нгуен Ван Тхю) в Южен Виетнам през 1967 г. През 1967 г. Дзъ е хвърлен в затвора.
	Дейвид Труонг пристига в САЩ, учи в Станфордския университет, а през 1975 г. основава във Вашингтон Център за американско-виетнамска интеграция. Той става антивоенен активист, източник на информация за много конгресмени, а също и приятел на много влиятелни служители, включително на УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от септември 1973 до януари 1976 г.
	Поставено от ФБР подслушвателно устройство на телефона на Труонг разкрива връзката Труонг — Хъмфри. Дейвид Труонг предава разузнавателна информация на представители на виетнамското комунистическо правителство в Париж. Но куриерът му — Дън Крал (млада американка от виетнамски произход, съпруга на офицер от американския военноморски флот), в действителност е ДВОЕН АГЕНТ и работи за ЦРУ. Сред откраднатите документи, минали през ръцете на Труонг, са и аналитични доклади на американските специални служби по политически, военни и разузнавателни въпроси, свързани с Виетнам, Лаос, Тайланд, Сингапур, Китай и Етиопия.
	От ФБР са убедени, че Хъмфри е източникът на тези документи, и изискват разрешение от главния прокурор Грифин Бел за тайно инсталиране на телевизионен монитор в комуникационната зала на ЮСИА, където Хъмфри е наблюдател. На 31 януари 1978 г. Хъмфри и Труонг са арестувани.
	Хъмфри признава пред ФБР, че е предавал на Труонг документи с надеждата, че виетнамските власти ще освободят виетнамската му съпруга, с която е живял по времето, когато е служил във Виетнам. Труонг казва, че с работата си се е опитвал да подобри отношенията между Съединените щати и Социалистическа република Виетнам.
	Въпреки че доказателствата за шпионаж срещу двамата са събирани с наблюдение, извършвано без официално одобрение, Министерството на правосъдието решава да даде зелена улица на процеса. И двамата получават по 15 години затвор.
	При обжалването адвокатите и на двамата отправят нападки към неофициално извършените подслушвания и обиски, с помощта на които са формирани доказателствата. Обжалванията остават без последствия и през 1982 г. и двамата осъдени влизат в затвора. Въпреки това са отправени критики по повод на неубедителното законно основание за провеждане на електронно наблюдение и е подчертана необходимостта от нова съдебна процедура. След този случай е създаден ЗАКОНЪТ ЗА НАБЛЮДЕНИЕ НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, а след него се появява и СЪДЪТ ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.


	Хънт, Хауърд (1918)

	Писател и оперативен работник в ЦРУ.
	Хънт започва да пренася своя практически опит от разузнаването в литературата по време на Втората световна война. За основа на първия роман използва впечатленията си от ВМС на САЩ по обслужване на съюзническите морски конвои в Северния Атлантик. Хънт е отчислен от флота след контузия. Известно време работи като военен кореспондент на списание _Лайф_, след това постъпва в армията и като доброволец в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ. И вече като сътрудник на тази разузнавателна организация е изпратен в Китай.
	След войната Хънт възобновява литературната си дейност. Пише романи, пробва се като киноартист. Но не може да забрави времената, прекарани в УСС, и в края на краищата постъпва в току-що създаденото ЦРУ. Работи в подразделенията му в Мексико, на Балканите, в Далечния изток, Гватемала и Уругвай.
	През 1964 г., когато ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ става РИЧАРД ХЕЛМС, Хънт е помолен да напише серия шпионски романи, за които издателят му се надява, че ще се превърнат в американския вариант на ДЖЕЙМС БОНД. Както АЛЪН ДЪЛЕС, и Хелмс вярва, че шпионските романи, подобни на тези, посветени на Джеймс Бонд, ще помогнат за популяризирането на агенцията, която може да направи изключително малко неща, за да се рекламира сама. Хелмс одобрява вдъхновението на Хънт, което го подтиква към създаване на шпионски романи, но само при условие, че всеки ръкопис ще преминава през предварителен контрол. Американският аналог на Джеймс Бонд трябва да бъде измисленият от Хънт безстрашен агент Питър Уорд.
	Хънт пише под псевдонима Дейвид Сент Джон, но в библиографските картони на Конгресната библиотека, достъпни за всички обществени библиотеки, е отбелязано истинското му име. Когато е публикувана първата книга, разказва по-късно Хънт, той е изпратен в чужбина и напуска ЦРУ, тъй като романите му са „вдъхновени от агенцията“, а работата му като писател на шпионски романи може да причини неудобства на централата. ЦРУ по-късно го извиква като „агент по договор“.
	В книгите си Хънт преплита измислени причудливи образи с напълно реални образи и събития. В романа „Краят на Берлин“ („The Berlin Ending“, 1973) се прави намек, че западногерманският канцлер Вили Брант е съветски агент. (Вж. ГЕРМАНИЯ.) „Измамата «Харгрейв»“ („The Hargrave Deception“, 1980) е създадена по истинската битка на умове между ръководителя на Управлението по контраразузнаване към ЦРУ ДЖЕЙМС ЕНГЪЛТЪН и ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Измисленият съветски агент Пейтън Джеймс подобно на Енгълтън е запален рибар. А американецът Роджър Харгрейв, за чийто образ е използвана историята на Филби, в романа учи в Оксфордския университет (Филби завършва Кеймбридж). Харгрейв емигрира в Съветския съюз, но в действителност е американски ДВОЕН АГЕНТ, като истинската му самоличност е известна само на Джеймс. Когато Антъни Мастърс — автор на „Литературни агенти“ („Literary Agents“, 1987), пита Хънт дали подвизите на героя от шпионските му романи Питър Уорд са почерпани от собствения му опит в ЦРУ, Хънт отговаря, че в ЦРУ ще бъдат недоволни, ако започне да разказва каквито и да било действителни събития, и добавя, че самият той е работил в ЦРУ по-скоро върху теорията на разузнаването, отколкото върху каквито и да било конкретни случаи. Освен това отбелязва, че не може да вземе на сериозно книгите за Джеймс Бонд, тъй като има усещането, че са написани от:

	… позьор, от дилетант с добри намерения. В годините на войната той като че ли е бил за прибежки при тогавашния директор на военноморското разузнаване… Романите за похожденията на Джеймс Бонд, безспорно абсурдни, неправдоподобни, са за развлечение от най-чист вид, което ярко ги отличава от похожденията на Уорд, за когото, докато го описвам, се старая да не отстъпя от действителността.

	А действителността по това време е такава: Като сътрудник на ЦРУ Хънт разработва през 50-те години психологическото и политическото осигуряване на държавния преврат в Гватемала. През 1963 г. той е изпратен в Мексико, където по това време Ли Харви Осуалд е под наблюдението на ЦРУ. Хънт често се появява като един неясен образ по време на въображаемите конспирации, които са свързани с убийството на президента Кенеди, извършено от Осуалд.
	През 1971 г. Хънт е нает от администрацията на Никсън и влиза в т.нар. подразделение за специални разследвания (повече известно като ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ). Той е един от главните организатори на незаконното проникване в комплекса _УОТЪРГЕЙТ_ и на тайния обиск на кабинета на бившия психиатър Даниъл Елсбърг, откраднал и предал на пресата ДОКУМЕНТИТЕ НА ПЕНТАГОНА. За това КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ ЦРУ дава на Хънт дегизировка, която би била напълно подходяща за герой в шпионски роман: перука, камера, фалшиви документи за самоличност и устройство за промяна на гласа. За участие в тези обиски Хънт е изправен пред съда, който го признава за виновен и го осъжда на 8 години затвор и глоба 10 000 долара.


	Хърш, Джон

	РАЗУЗНАВАЧ от военновъздушните сили на САЩ, срещу когото е проведено разследване за шпионаж, но не е образувано дело.
	По време на службата си в края на 80-те години в 690-и авиационен полк за радиоелектронна защита, базиран край летището _Темпелхоф_ в Западен БЕРЛИН, Хърш има достъп до секретна информация на американското ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ. Той командва инженерно-техническото подразделение на полка, проследяващо радарните и комуникационните излъчвания от страните на Варшавския договор. Хърш притежава ДОСТЪП до секретни материали.
	По време на рутинна ПРОВЕРКА ЗА БЛАГОНАДЕЖДНОСТ, проведена през лятото на 1989 г., той е подложен на тест с ДЕТЕКТОР НА ЛЪЖАТА. Резултатите показват противоречиви отговори. Следователите на военновъздушните сили откриват секретни документи в колата му, банкова сметка на стойност 120 000 долара и скорошни пътувания в Австрия, Франция и Италия.
	Хърш е прехвърлен в щабквартирата на командването за електронна безопасност във военновъздушната база Кели в Сан Антонио, Тексас, докато военновъздушната служба на специалните разследвания и ФБР продължават да проверяват миналото му. Служители в разузнаването твърдят, че Хърш е отказал втори тест с детектор на лъжата.
	Министърът на военновъздушните сили Доналд Райс казва, че следователите са използвали „разумна преценка“ при провеждането на разследването срещу Хърш, но срещу него не са повдигнати обвинения в шпионаж. Той си подава оставката и е уволнен, като е запазено званието му.


	Хьоке, Маргарете (1935)

	Секретарка към кабинета на западногерманския президент Рихард фон Вайцзекер, арестувана по обвинение в шпионаж.
	Служители от ФСЗК (Федералната служба за защита на конституцията) съобщават, че е работила за западногерманските президенти от 1959 г. до арестуването й през август 1985 г. Тя е една от многобройните секретарки, набелязани от сътрудниците на КГБ и Щази, които използват сексуалните връзки като средство за шпионаж. Хьоке е арестувана, след като е посочена от ОЛЕГ ГОРДИЕВСКИ — ИЗМЕННИК от КГБ.
	АГЕНТУРИСТЪТ на Хьоке — съветският разузнавач Франц Бекер, е и неин любовник. Тя е обвинена, че му е предала копия на повече от 1700 секретни документа. Бекер успява да избяга след арестуването на Хьоке. През 1987 г. тя е осъдена на 8 години затвор.
	Вж. ТИДГЕ, ХАНС ЙОАХИМ.


	Хюгъл, Макс (1925)

	Брокер на стоковата борса и предприемач, чието назначение като директор на Управлението за операции на ЦРУ, макар и за кратко, води до много противоречиви мнения.
	Хюгъл е доверено лице на УИЛЯМ КЕЙСИ, с когото работи през 1980 г. в предизборния щаб на бъдещия президент Роналд Рейгън. През януари 1981 г. Кейси поема поста ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ и взема Хюгъл за свой специален помощник. След едно шеговито подхвърляне от страна на Хюгъл, че желае по-висок пост, Кейси го назначава за директор на Управлението за операции — един от най-важните ръководни постове в ЦРУ. В ролята на директор Хюгъл отговаря за свръхсекретната дейност на ЦРУ, включително за АГЕНТИТЕ и АКТИВНИТЕ МЕРОПРИЯТИЯ. Преди да се издигнат до директори на ЦРУ, АЛЪН ДЪЛЕС, РИЧАРД ХЕЛМС и УИЛЯМ КОЛБИ са били директори на Управлението за операции. Ето какви личности са ръководили управлението — напомнят противниците на Хюгъл. „Все едно че бе поставен някой, който не е лекар, да отговаря за кардиологичното отделение на една централна болница“ — заявява бивш офицер от ЦРУ пред вестник _Вашингтон поуст_.
	Назначението предизвиква негласна буря на протест в редиците на ЦРУ, особено сред директорския състав. След като Хюгъл е назначен, Ричард Столц-младши — ветеран от ЦРУ, който е ръководел съветския отдел, подава оставка. Той е бил логичният избор за следващ директор. (По-късно наследникът на Кейси — УИЛЯМ УЕБСТЪР, назначава Столц за директор на Управлението за операции.)
	Роденият в Бруклин грубоват Хюгъл има слабост към светлолилави небрежни костюми и внушителни златни верижки. Описват го като човек с известен опит в американското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ в годините след Втората световна война, но подробностите за работата му остават неизвестни до май 1981 г., когато внезапно се оказва на влиятелна длъжност.
	През юли двама братя — Томас Макнийл и Самюъл Макнийл-младши, съдружници на Хюгъл, го обвиняват в неправомерно пласиране на акции. На вестник _Вашингтон поуст_ са изпратени 16 магнетофонни касети със записи на разговори между Хюгъл и братята. Вестникът публикува и такива негови изрази към братята: „Ще ви резна топките… ще ви изпратя корейската си банда…“
	Хюгъл отрича обвиненията, но подава оставка, след като вестникът публикува материала. (Преди да се появи публикацията, Хюгъл и Кейси получават касетите за прослушване.)
	Напускайки ЦРУ, Хюгъл остава да работи в апарата на Републиканската партия.


	_Хюз Гломар експлорър_

	Спасителен кораб, построен специално от ЦРУ, за да извади останките от съветската подводница _К–129_, клас _Голф_, въоръжена с балистични ракети и потънала в Тихия океан през 1968 г. след взрив на борда. Това е най-амбициозната дълбоководна спасителна операция, провеждана някога.
	На кораба е осигурено ПРИКРИТИЕ. Официално той е собственост на ексцентричния милионер Хауърд Хюз (оттук и името) и е предназначен за добив на полезни изкопаеми от дъното на океана. Корабът е пуснат на вода през 1972 г., а следващата година вече е напълно готов за изпълнение на операции. Екипажът е подбран от ЦРУ. Корабът е снабден със специално оборудване за издигане на големи тежести от дъното на океана. Според някои сведения, в случай че бъде издигната цялата съветска подводница с дължина 100 м, тя би могла да се скрие в този шлеп от чужди очи.
	_Гломар експлорър_ пристига на мястото, където е подводницата, на 4 юли 1974 г. По време на операцията, продължила 1 месец, е издигната предната част на подводницата от дълбочина 5000 м. Операцията е с кодовото наименование _ДЖЕНИФЪР_. Подводницата се пречупва на две при повдигането й. Задната част, в която има 2 балистични ракети, пада на дъното. В предната част има торпеда, включително 2 с ядрени бойни глави, и друга важна апаратура. Останките на подводницата са проучени на кораба, след това демонтирани и опаковани за допълнителен анализ, а някои от тях — изхвърлени. Телата на шестима моряци, намерени в извадената част, са предадени на вълните с военни почести. (Загиват общо 98 души.)
	Планирана е нова акция за изваждане на останалата част от подводницата, но след публикациите в американската преса за първата спасителна операция тя е отменена. След тази операция _Гломар експлорър_ е предаден на военноморския флот и оставен в резерва в залива Сюсан, Калифорния. Опитите корабът да се използва за дълбоководни сондажни операции се оказват неуспешни.
	{img:shpionazh-98.jpg|#Hughes Glomar Explorer}


	Хюз-младши, Уилям

	Офицер от ВВС на САЩ, разполагал със сведения за строго секретни програми за комуникация. Изчезва мистериозно, след като е бил командирован в Нидерландия. Обществеността не знае нищо за съдбата му, но през 1983 г. е заклеймен като дезертьор.


	Ц

	ЦБИО

	Централно бюро за информация и операции (Bureau Central de Renseignements et d’Action — BCRA) — диверсионно-разузнавателна френска служба, създадена през Втората световна война от генерал Шарл дьо Гол. ЦБИО влиза в състава на движението _Свободна Франция_ със седалище Лондон. Няколко специално изпратени агенти от ЦБИО действат на територията на окупирана Франция, но службата преди всичко разчита на бойците от местната Съпротива, с които поддържа връзка чрез британското УСО (УПРАВЛЕНИЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ).
	Отначало организацията се нарича ЦБИВО (Централно бюро за информация и военни операции). Буквата „В“ (военно) отпада и от абревиатурата, след като един френски политик в Лондон се оплаква, че то навежда на мисълта за военна намеса в политическите въпроси.
	Британските и френските специални служби силно се конкурират помежду си. Това води до чести спорове както по оперативни, така и по правни въпроси. Тези взаимоотношения между двете служби са своего рода отражение на взаимната неприязън между британския министър-председател Чърчил и Дьо Гол.
	Често се създава впечатление, че сътрудниците на ЦБИО мислят повече за утрешния, а не за настоящия ден на Франция. Един от първите проекти на ЦБИО е да направи картотека на 100 000 французи, разделени на 3 категории: дружески настроени към движението _Свободна Франция_, враждебно настроени и равнодушни.
	Полковник Паси — АНДРЕ ДЕВАВРЕН, който взима за оперативен псевдоним названието на една от станциите на парижкото метро — организира работата на ЦБИО. Оценките за ефективността на ЦБИО са противоречиви. Британците оценяват твърде ниско работата му, тъй като смятат за слаба връзката му с френската Съпротива. Американците му дават малко по-висока оценка. Много френски специалисти смятат, че интересите му са по-скоро политически, отколкото военни, и с точност предричат, че няма да преживее войната. През 1944 г. ЦБИО е разформировано, а дейността му е поета от ГУСС — Главно управление на специалните служби.
	Вж. ФРАНЦИЯ.


	Цезар

	Азбука, или ШИФЪР на Цезар, е шифър на принципа на заместването, наречен на името на римския държавник Юлий Цезар (100–44 г. пр.н.е.), който го е използвал, а вероятно и създал.
	При този шифър произволно разбъркани букви образуват азбука, която замества стандартната. Методът на разбъркване може да се промени, но и получателят, и изпращачът трябва да знаят ключа. Днес всеки шифър на принципа на заместването, при който се използва дадена азбука в правилен ред, се нарича Цезар.


	Ценен агент

	Тайни източници на информация, използвани от германската служба СД. В книгата си „Мемоарите на Шеленберг“ („The Schellenberg Memoirs“, 1956) бившият ръководител на хитлеристкото външно разузнаване ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ отбелязва, че това са „… сигурни източници на информация, представители на всички професии, внедрени във всички сфери на човешката дейност, заети в различни отрасли на промишлеността. Обикновено това са хора, притежаващи обширен опит в своята област и по такъв начин способни да доставят твърде ценна информация. Особено внимание се отделяше на сферата, свързана с общественото мнение и обществената реакция на законите, указите и други мерки, предприемани от властите“.


	Цензуриране

	Премахване на определен материал или преработка на доклад или друг документ, за да бъде предотвратено идентифицирането на разузнавателните източници и на начина за събиране на информация.


	Цензуриране на разузнавателните данни

	Политизиране или изопачаване на сведения от разузнаването поради политически съображения и за постигането на политически цели. Терминът се употребява в разузнавателните кръгове от началото на 90-те години.


	Централна агенция за проучване

	Северновиетнамска агенция за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ през 60-те и 70-те години, т.е. периода на Виетнамската война. (Гражданското разузнаване е към Министерството за обществена сигурност.)
	Смята се, че агенцията има 6 управления: 1) административно; 2) техническо; 3) комуникации; 4) учебна подготовка; 5) сигурност; 6) разузнаване.


	Централно бюро

	Съвместна американско-австралийска дешифровъчна организация, създадена в помощ на генерал Дъглас Макартър — командващ американските войски в югозападната част на Тихия океан през Втората световна война. Пред бюрото са поставени 4 основни задачи: да подсигури на Макартър данни от РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ на базата на подслушваните японски радиокомуникации; да отговаря за СИГУРНОСТТА НА ВРЪЗКИТЕ; да работи съвместно със СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР) във Вашингтон за разгадаване на японските КОДОВЕ; да обменя разузнавателни сведения с американския военноморски флот и британските войски. Първата задача е особено важна за Макартър, тъй като материалите от _УЛТРА_, с които разполага ВМС, имат основно значение в планирането на сухопътните операции на американските войски. (Дешифрирането на японските армейски кодове е поставено на по-сериозна основа едва през есента на 1944 г.)
	През март 1942 г. щабът на Макартър е принуден да напусне Филипините. Установява се в Австралия. На 1 април 1942 г. генералът се обръща към Министерството на войната да изпрати обучени криптолози в Австралия, за да окажат помощ на малцината, които той е довел от Корегидор, Манила. Екипът от Филипините, известен като Станция 6, е успял да идентифицира японските комуникационни системи в действие, като няколко пъти предварително е сигнализирал за предстоящи въздушни нападения на противника, и с помощта на заловена книга с кодове вече разчита японските тактически шифри. В края на март 1942 г., когато става очевидно, че японците ще подчинят Филипините, по-голямата част от армейските декодировчици се евакуират в Австралия. Но когато завземат остров Корегидор — последното укрепление на американските сили на Филипините, японците успяват да пленят 6 сътрудници от Станция 6. (След бруталността и своеволията в японските военнопленнически лагери оцелява само 1 от тях.)
	Централното бюро официално е създадено в Мелбърн на 15 април от оцелелите от екипа на Филипините и криптолозите, командировани от 837-а свързочна част на американската армия. Отрядът се ръководи от майор ЕЙБРАХАМ СИНКОВ, работил с УИЛЯМ ФРИДМАН през 30-те години, когато американците успяват да декодират японския код _ПЪРПЪЛ_.
	За ръководител на Централното бюро е назначен Спенсър Ъкин — главен свързочен офицер на Макартър на Филипините и бивш началник на СРР, а Синков остава началник на декодировчиците, пристигнали с него от САЩ.
	Освен това още от началото в щата на Централното бюро са включени американски войници от японски произход (НИСЕИ) заради знанието на японски език.
	Рамо до рамо с американците работят също огромен контингент от австралийската армия и специалисти от Кралските австралийски военновъздушни сили. Сред тях са ветерани, опитвали се да разчетат тактическите комуникации на африканския корпус на генерал Ервин Ромел. Назначени са и британски декодировчици, евакуирани от Сингапур. Централното бюро се поддържа и от станцията за декодиране на американския военноморски флот, разположена в Белконън, Мелбърн, която е под оперативното командване на Макартър, макар и организационно да не е включена в състава на бюрото. (Вж. БЕЛ.)
	Интересното тук е, че Ъкин не само че не е бил подчинен, но и е стоял по-високо от началника на разузнаването на Макартър — полковник ЧАРЛС УИЛЪБИ, който е бил с генерала на Филипините. В своята интересна книга „УЛТРА на Макартър“ („MacArthur’s ULTRA“, 1992) армейският историк Едуард Дри отбелязва:

	Като ръководител на Централното бюро Ъкин много се ласкаеше от привилегията да предава сурови (неанализирани) материали директно на Макартър. Но като опитен бюрократ не забравяше да информира първо неговата „дясна ръка“ — ръководителя на генералния щаб Ричард Съдърланд. С одобрението на Съдърланд понякога Ъкин прехвърляше по специален канал за връзка с командването на американските войски в югозападната част на Тихия дешифрираните данни от разузнаването направо на полевите щабове на бойните съединения.
	Практиката на непосредствен достъп на Ъкин до Макартър без определени часове продължи през цялата война.

	Хората на Уилъби изучават постъпващите дешифрирани съобщения и съобщават изводите си на отдела на щаба по планирането на бойните операции. Впрочем отношението на командването към разузнавателните данни, получени от дешифровчиците, понякога е доста странно. Например по време на цялата 2-годишна кампания в Нова Гвинея Уилъби непрекъснато подценява японската мощ, въпреки че често му предоставят точни данни от декодировчиците. Макартър и в много по-малка степен командирът на подчинените му авиочасти — подполковник Джордж Кени, често отказват да приемат разузнавателните сведения от декодирани съобщения, особено когато не съвпадат с личното им становище. Това отношение отчасти се дължи на факта, че за главен източник на разузнаване в областта на комуникациите в района на Тихия океан Макартър смята материалите от _Ултра_ на военноморския флот. (Самият Макартър често преувеличава броя на японските жертви в сраженията, а винаги намалява собствените загуби и не споменава за хилядите войници, извадени от строя поради болести и изтощение — резултат от битките в джунглите.)
	Въпреки че разчитането на шифрованите съобщения на японската армия да не са редовни чак до началото на 1944 г., Централното бюро успява да върши полезна работа, като изучава и регистрира радиопозивните, честотата на предаваните в ефир съобщения и адреси. Заедно с ВИСОКОЧЕСТОТНИТЕ ЛОКАТОРИ, които откриват японските предаватели, подобен АНАЛИЗ НА РАДИООБМЕНА може да разкрие местоположението на японските войски, връзките между бойните единици и сили, а също и друга важна разузнавателна информация. Освен това криптолозите в бюрото, които работят със специалисти от СРР в АРЛИНГТЪН ХОЛ, изиграват основна роля в пробива през януари 1944 г., който осигурява достъп до комуникациите на японската армия. (Вж. КРИПТОАНАЛИЗ.)
	Дри пише, че пробивът:

	… преобрази Централното бюро за нула време и го превърна в първокласен център по криптоанализ, който успяваше да разчита хиляди радиосъобщения на противника. Благодарение на умелото използване на последните технологични достижения, по-точно на ранните модели на изчислителното оборудване _Ай Би Ем_, а също и на личната им изобретателност и съобразителност съюзническите криптоаналитици успяваха да бъдат в крак с периодичните изменения, които правеха японците в армейските кодове, и да разчитат непрекъснато кодираните им послания… Приносът на Централното бюро в дешифрирането по време на войната в Тихия океан бе доста значителен.

	Централното бюро навсякъде придружава щаба на Макартър — в Австралия (отначало в Мелбърн, а след това в Бризбейн) и с придвижване на военните действия към Япония първо в Нова Гвинея, след това на Лейте и най-сетне на Лусон на Филипините. В края на военните действия в Тихия океан персоналът на бюрото наброява 4000 души.
	След 1945 г. Централното бюро е разформировано.


	Централно бюро за информация и операции

	Вж. ЦБИО.


	Централно бюро за разузнаване и статистика

	Разузнавателно управление на Националния военен съвет на Китай от 1932 до 1946 г.
	Създател и началник на това управление, действащо в годините на Втората световна война в състава на националистическото правителство на Чан Кайшъ, е ТАИ ЛИ. Управлението, фактически изпълняващо функциите на държавна тайна полиция, си спечелва печална слава сред населението. Сътрудниците му са наричани _Сините ризи_, въпреки че често мундирите им са в друг цвят.
	„Статистическата“ функция на управлението осигурява на Таи Ли и сътрудниците му достъп до всички учреждения, които имат архиви, в това число на институти и болници.


	Централно разузнавателно управление

	Вж. ЦРУ.


	Център за изучаване на разузнаването

	Създаден е през 1975 г. в ЦРУ за вътрешна научноизследователска работа. През 1992 г. под ръководството на РОБЪРТ ГЕЙТС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, центърът е реорганизиран и разширен, като е включен и отдел по история на ЦРУ (създаден е през 1951 г.).
	Впоследствие центърът започва да публикува по-рано засекретени материали, свързани със Студената война. Първият публикуван сборник е наречен „Документи на ЦРУ по въпроса за Кубинската ракетна криза — 1962 г.“ („CIA Documents on the Cuban Missile Crisis, 1962“) и е публикуван 30 години след историческото събитие (вж. КУБИНСКА РАКЕТНА КРИЗА).
	След първата публикация следват и други. Така през 1993 г. излиза сборникът „Избрани оценки за Съветския съюз 1950–1959 г.“ („Selected Estimates on the Soviet Union 1950–1959“).
	Многотомният сборник „ЦРУ по времето на Хари Труман“ („The CIA under Harry Truman“) е съставен със сътрудничеството на участниците в конференцията на ЦРУ, проведена през март 1994 г. под патронажа на Президентската библиотека _Хари С. Труман_. Както тази, така и по-сетнешните конференции не са секретни, а са предназначени за историци и учени в областта на разузнаването.


	Център за специално обучение

	Научно-методичен център и мемориал в чест на загиналите израелски РАЗУЗНАВАЧИ, открит официално на 6 юни 1985 г. Разположен е в Глилот, северно от Тел Авив. Мемориалната част се състои от каменен лабиринт с няколко вътрешни площадки, всяка от които представя един от етапите на Израелско-арабския конфликт. На стените са гравирани имената на повече от 400 загинали при изпълнение на служебния си дълг разузнавачи и АГЕНТИ. Първото изписано име е на Яков Бокаи — евреин, роден в Сирия, имал за задача да влезе в Йордания с група бежанци на 4 май 1949 г. Специален ъгъл от мемориала е посветен на онези паднали сътрудници на специалните служби, чиято роля за израелските разузнавателни действия все още не може да бъде разкрита.
	Първият директор на центъра — Йешайаху Далио, бивш разузнавач, казва пред вестник _Ню Йорк таймс_: „Идеята на лабиринта е да създаде впечатление на безкрайно търсене, смяна на посоката, сложност и безкрайност, каквото всъщност представлява разузнаването.“
	В научно-методическата част на комплекса се помещават музей, конферентни зали, библиотека, амфитеатър и кабинети. Използва се за конференции, курсове за професионално обучение и за церемонии на израелските въоръжени сили и разузнавателната общност.


	Център по оперативно разузнаване (ЦОР)

	Специална служба към британското Адмиралтейство от времето на Втората световна война, която има за цел „да събира, да координира и да разпространява информация от всички възможни източници, които могат да хвърлят светлина върху намеренията и движението на германските военноморски и военновъздушни сили и търговския флот“. Центърът работи с материалите от _УЛТРА_, които изиграват ключова роля по време на битката за Атлантика от 1939 до 1945 г.(широкомащабна и продължителна военна кампания за неутрализиране на германските подводници).
	През 1936 г. британското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ вече не отговаря за КРИПТОАНАЛИЗА. Тази функция е прехвърлена на ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ (вж. СТАЯ 40). През юни 1937 г. ДИРЕКТОРЪТ НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ контраадмирал Дж. Труп избира капитан III ранг НОРМАН ДЕНИНГ от финансовите служби да организира разузнавателен център, подобен на Стая 40 от края на Първата световна война.
	Денинг започва с 1 помощник. Обаче много бързо към Центъра по оперативно разузнаване започва да тече от най-различни източници цялата информация за войната в Световния океан. Денинг отговаря за нейния пълен анализ и оценка. А през 1938 г. на ЦОР е възложено и разпространението на разузнавателната информация във военноморския флот. (Стая 40 никога не се е занимавала с такава дейност.)
	Патрик Бийзли — една от ключовите фигури в ЦОР, пише в „Много специално разузнаване“ („Very Special Intelligence“, 1977):

	… нито една военноморска операция — независимо дали е _Нептун_ (навлизането във Франция), изпращането на агент във френската провинция Бретан, полет над Норвегия или нападение над германски конвой край бреговете на Гренландия — не е проведена без предварителна подробна консултация между плановиците и някои от кадрите на ЦОР. Старателният анализ на германската програма за производство на подводници, възстановяването на малките късчета, по чудо запазени, от пълна оперативна карта на ВМС на Германия и последвалото прочитане на всички изменения, които немските специалисти са се опитали да прикрият, определянето на районите за миниране — всичко това изискваше постоянни и нелеки усилия от страна на ЦОР, внасяйки яснота за която и да е операция, и по тоя начин осигуряваше ефективното й провеждане.



	Центърът

	Руски термин, приет за означаване на щабквартирите на съветските разузнавателни служби в Москва (вж. КГБ и НКВД).


	_Цепелин_

	Кодово название на сложна германска операция за покушение срещу Йосиф Сталин в Москва. Планът е разработен през юли 1944 г., когато ЕРНСТ КАЛТЕНБРУНЕР — ръководител на ГУИС (Главно управление за имперска сигурност), иска от военновъздушните сили отряд, специализиран в прехвърлянето на АГЕНТИ зад противниковите линии, да приземи агент на стотина километра от съветската столица. По това време германските фронтови линии са на неколкостотин километра от Москва.
	Германският транспортен самолет трябва да извърши таен полет и да кацне близо до Москва. Агентът убиец е бивш руски офицер, попаднал в плен и изявил желание да сътрудничи на германците. За изпълнение на задачата са му предоставени мотоциклет и специално оръжие. Той е подготвен сериозно, въоръжен е добре и има план за спасение след изпълнение на мисията — КОНСПИРАТИВЕН АДРЕС в Москва, където да се скрие.
	В акцията е включена и жена. Тя също е бивш офицер от съветската армия. В навечерието на акцията двамата сключват граждански брак.
	Операция _Цепелин_ започва с германски РАЗУЗНАВАТЕЛЕН екип, който е спуснат в определения за кацане район, за да се увери, че мястото е подходящо. През нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. 4-моторен _Ардо Ar 234B_ излита от летище в Латвия и се отправя към определеното място на около 100 км от Москва, между Смоленск и столицата. Петстотин и петдесет километровият полет преминава гладко. Но когато рано сутринта се готви да кацне, самолетът е посрещнат от съветски противовъздушен огън. Оказва се, че първият отряд е бил заловен и радистът е бил принуден да изпрати сигнал в Германия, че всичко е наред. Немците не успяват да разберат, че радиопредаването се е водило под вражески контрол. А това, че е бил открит огън по самолета, се дължи на несъгласуваността между военните и специалните служби, организирали засадата на „гостите“ (руснаците все още не са знаели кой е в самолета).
	Немският пилот успява отново бързо да набере височина и да поема курс към резервното място за кацане близо до Карманово, източно от Смоленск. Тази втора писта за кацане изглежда чиста. Самолетът каца, но едното крило удря дърво и един от моторите е изваден от строя, предизвиквайки пожар, който служи като фар за руските войски.
	Майор Таврин и младши лейтенант Шилова бързо свалят мотора от самолета и тръгват към Москва. Шестимата членове на екипажа на разбития самолет тръгват пеша на запад. Летците носят карти, съветски пари и цигари и провизии за спешни случаи, но не говорят руски. И, разбира се, са облечени в германски униформи.
	Убийците пътуват през нощта. На една от пътните блокади ги спира часовой. Те бързо му показват необходимите документи. Но както разказва бившият пилот от Луфтвафе П. В. Щал в „KG 200: Истинската история“ („KG 200: The True Story“, 1979):

	… часовият тъкмо се канел да върне документите и да остави двойката да продължи, когато майорът направил фатална забележка: „Побързайте, ако обичате. Цяла нощ сме на път!“ Часовият се поколебал. Малко преди това било валяло като из ведро, а дрехите и моторът били удивително сухи. Той вдигнал тревога и с това сложил край на операция _Цепелин_.

	Двадесет и четири часа след приземяването екипажът на _Ар 234B_ изпраща радиосъобщение, че се опитват да стигнат до линията на фронта пеша. Нищо повече не е известно за тях.


	Цее, Алфред

	Преподавател от Източна ГЕРМАНИЯ, пристигнал в САЩ по програма за културен обмен и арестуван през 1983 г. по обвинение в шпионаж — събиране на информация за ВМС. Цее признава вината си по 8 пункта на обвинението и е осъден на затвор, но на 11 юни 1985 г. при РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ е освободен.
	Запознавайки се с американското „шпионско законодателство“, Цее твърди на процеса, че като гражданин на ГДР, получил секретна информация, намирайки се на територията на Мексико, не подлежи на съдебно преследване в САЩ. В отговор съдът само заявява, че Конгресът на САЩ възнамерява да внесе поправки в „шпионското законодателство“, според които подсъдни да бъдат всички актове на шпионаж, извършени в чужбина, ако става дума за кражба на американски секретни материали.


	Цилиндър

	Вж. ПОЛЯКОВ, ДМИТРИЙ.


	Цирк

	Митично местонахождение на щабквартирата на британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6), която в действителност се намира на БРОДУЕЙ. Цирк, ако се съди по всичко, се отнася за Кеймбриджкия площад (английската дума _circus_ се превежда и като „цирк“, и като „площад“, от който като лъчи започват улици), който се намира на пресечката на _Шафтсбъри авеню, Чаринг крос роуд_ и няколко други улици.
	Терминът _Цирк_ става популярен благодарение на творбите на майстора на шпионския роман ДЖОН ЛЬО КАРЕ. И макар че централният щаб на МИ–6 никога не е бил на Кеймбриджкия площад, пълен с театри и книжарници, възможно е някъде наблизо да е имало негови помощни служби.
	В „Благородният ученик“ („The Honourable Schoolboy“, 1977) Льо Каре пише за „адрес, на който е разположен тайният щаб на организацията, с прозорци към знаменита пресечка на лондонски улици“. Когато неговият супершпионин Джордж Смайли става началник на Цирк, Льо Каре описва неговия кабинет като „неугледна тронна зала на петия етаж, мавзолей на кралете Едуардовци, който е на Кеймбриджкия площад…“.
	Американското издание на историята на британската Служба за сигурност (МИ–5) от 1945 до 1942 г. от НАЙДЖЪЛ УЕСТ е наречено „Цирк“ („Circus“, 1982); във Великобритания книгата излиза със заглавие „Въпрос на доверие“ („A Matter of Trust“).


	Цицерон (1905–1970)

	Оперативен псевдоним на Елюеза Базна, работил за германското разузнаване против англичаните в годините на Втората световна война.
	Албанецът Базна отначало работи като шофьор на първия секретар в британското посолство в Анкара, а след това е повишен в личен прислужник на британския посланик сър Хю Нечбул-Хюгисън. Като прислужник на посланика от октомври 1943 до април 1944 г. той има достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ документи в резиденцията му, където мерките за сигурност са доста занемарени. Базна преснима документи, за да ги продава на германците. Плащат му 300 000 лири стерлинги, но повечето във фалшиви банкноти по 5 лири.
	Чрез Цицерон Германия получава информация за конференцията в Казабланка, където президентът Рузвелт провежда среща с министър-председателя Чърчил, а също така и подробности за бомбардировъчните операции на съюзниците и крупния десант на Западния фронт под кодовото наименование _Овърлорд_ (десанта в Нормандия).
	Шпионските действия на Цицерон са разкрити, когато секретарят на германското посолство в Анкара, запознат с операцията, преминава на страната на Великобритания. Цицерон успява да избяга.
	Историята е предадена в книгата „Операция «Цицерон»“ („Operation Cicero“, 1950) и във филма „Пет пръста“ („Five Fingers“, 1952), в който Джеймс Мейсън играе ролята на Цицерон. Когато го питат за случилото се, британският външен министър Ърнест Бевин признава пред Камарата на общините, че „прислужникът на посланика е успял да преснима строго секретни документи на посолството и да продаде филмите на германците“. Автобиографичната книга „Аз бях Цицерон“ („I Was Cicero“) е публикувана през 1962 г.
	След като излежава присъда за използване на фалшиви пари, Цицерон става нощен пазач в Мюнхен.


	ЦОР

	ЦЕНТЪР ЗА ОПЕРАТИВНО РАЗУЗНАВАНЕ.


	\* ЦРУ

	Създадено от президента Труман за координация на американското разузнаване, ЦРУ (CIA — Central Intelligence Agency) бързо се превръща в глобална организация за събиране и оценяване на разузнавателни сведения и за разширяване на американското влияние с помощта на АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ.
	Идеята за създаване на ЦРУ е на генерал-майор УИЛЯМ ДОНОВАН — директор на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). През 1944 г. той предлага на президента Рузвелт след края на Втората световна война в САЩ да бъде създадена мирновременна разузнавателна организация с клонове по цял свят. Рузвелт умира преди края на войната и не е направено нищо във връзка с предложението на Дивия Бил — Донован. Замисълът на Донован привлича малцина във Вашингтон. Идеята за независима разузнавателна организация е посрещната отрицателно от ръководството на въоръжените сили, които имат свои разузнавателни служби, от Държавния департамент, който не желае вмешателство във външните работи, и от ФБР, тъй като директорът ЕДГАР ХУВЪР не одобрява УСС и не иска дейността му да продължи и в мирно време.
	Президентът Труман, който се опасява, че една разузнавателна служба може да бъде използвана срещу самите американци, през октомври 1945 г. слага край на дейността на УСС. Независимо от възраженията на Донован той прехвърля Отдела за изследване и анализ на УСС към Държавния департамент, а Отделът за секретно набиране на информация, както и Отделът за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ преминават към военното министерство, където им е дадено ново наименование: Подразделение на стратегическите служби.
	Бюрократичните промени около разузнаването не свършват с това и през януари 1946 г. Труман реагира положително за създаването на ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ГЦР), която да координира всички подразделения на американското разузнаване под ръководството на ЩАБА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, в който влизат личният представител на президента, държавният секретар, а също военният и военноморският министър. Президентът назначава контраадмирал СИДНИ СОЪРС — заместник-директор на ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, на пост, наречен от Труман ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ДЦР). Основната задача на ГЦР е да предава на Труман ежедневни и ежеседмични обобщения на разузнавателните и оперативните сводки.
	Натискът за създаване на централна разузнавателна служба, като се следват насоките, начертани от Донован, продължава. Започва Студената война и идеята на Дивия Бил тихичко е включена в Закона за национална сигурност от 1947 г., който учредява Министерство на отбраната, под чиято шапка са обединени всички родове войски и СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (СНС) за координация на държавната отбрана и външната политика. Новата агенция трябва да дава на СНС препоръки „по въпросите, отнасящи се до разузнаването… в светлината на националната сигурност“. И както Донован я е замислял, новата агенция не трябва да изпълнява полицейски функции.
	Централното разузнавателно управление се ражда с гласуването на закона през септември 1947 г. Военноморският съветник на Труман, тогава все още капитан III ранг — Уилям Мот, си спомня един разговор с него на тази тема (през октомври 1950 г. президентът е на остров Оаху). Труман обяснява така причините, подтикнали го да създаде ЦРУ:

	Аз съм дете на Конгреса и когато съвсем ненадейно станах президент, знаех много малко, да не кажа — нищо, за това, как моите предшественици са постигали нещата в политиката. Подаваха ми информация от 200 различни източника и никой не я систематизираше. Аз поисках от Конгреса да прокара закон, който да създаде СНС и вицепрезидентът да поработи за първи път от създаването на тази длъжност в нашата история. Освен това исках да бъде създадена организация, която да свежда разузнавателните сведения до същността им и да ми бъдат представяни в сбит вид.

	Въпросът за длъжността директор на Централното разузнаване не се разисква. По-скоро директорът на Централното разузнаване ще стане автоматично директор и на ЦРУ и ще бъде отговорен за цялостната дейност на разузнаването. През 1949 г. е направена поправка на закона от 1947 г., която позволява на ЦРУ да запази в тайна официалните длъжности и заплати, а бюджетът и наложените наказания да не бъдат оповестявани. Агенцията получава правото да дава постоянно гражданство на чужденци и на техните семейства. (Това обикновено означава да се дава убежище на ПРЕДАТЕЛИ или чужди АГЕНТИ.)
	По-късно Труман казва, че е използвал ЦРУ само за набиране на разузнавателна информация, но именно той е първият президент, който одобрява тайните операции (наречени тогава „психологически“) в съответствие с директива на СНС от декември 1947 г. Подобни операции, като подпомагане на антикомунистическите партии в италианските избори и въоръжаване на антикомунистите по време на Гражданската война в Гърция, са част от президентската доктрина срещу разпространението на комунизма.
	Операциите, се казва в доктрината на СНС, са за „противопоставяне на съветските и подтикнатите от руснаците действия, които представляват заплаха за световния мир и сигурност или са предназначени да дискредитират и да провалят целите и действията на Съединените щати…“. Тази директива е само в 3 екземпляра: един за Белия дом, един за Държавния департамент и един за контраадмирал РОСКОУ ХИЛЪНКОТЪР — директор на Централното разузнаване.
	Скоро е разработен механизъм за секретни действия. СНС ще одобрява подобни действия, когато прецени, че някоя от целите в американската външна политика не може да бъде постигната с дипломатически средства, и когато се сметне, че военни действия са прекалено крайна или опасна мярка. Директорът на Централното разузнаване ще ръководи действията по такъв начин, че администрацията да има възможност да направи ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ за американско участие.
	ЦРУ създава Управление за специални операции (УСО), което да се занимава с тайните операции. През юни 1948 г. нова директива дава разрешение за „предпазни директни действия, включително диверсионни и контрадиверсионни действия, подривна работа, евакуационни мероприятия, а също и поддръжка на нелегални съпротивителни движения по места…“. Оказва се, че тайните операции не са по душа на Хилънкотър, и тази задача е възложена на нова структура — Управление за политическа координация (УПК), включена в състава на Държавния департамент. Начело на управлението е назначен ветеранът на УСС Франк Уизнър — помощник държавен секретар. УПК е настанено заедно с ЦРУ — в комплекса на „временните“ постройки от времето на Първата световна война, на Алеята във Вашингтон.
	Основно внимание УПК отделя на съвместните англо-американски опити да бъдат внедрени „бойци“ в Албания, за да предизвикат бунт срещу комунистическото правителство на Енвер Ходжа. Обаче операцията, предадена от ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — съветски АГЕНТ в МИ–6, завършва с пълен провал.
	През август 1949 г., след като Съветският съюз прави първия опит с атомна бомба, Уизнър спуска с парашути, обучени от ЦРУ украински националисти в Съветския съюз. Агентите са снабдени с радиопредаватели, за да изпращат информация на сътрудниците от специалните служби със седалище в Западна Германия. В продължение на 5 години Уизнър изпраща свои агенти в СССР — спускани с парашути или сваляни с морски съдове край бреговете на Балтийско море. Нито един от агентите не изпраща информация, освен ако не се смятат сигналите за провал.
	Между УСО и УПК (където агентите обикновено са с по-високи заплати от агентите на същите длъжности в УСО) се води негласна война. Причината за конфликта излиза наяве, когато УСО се опитва да вербува агент в Тайланд, без да подозира, че той работи за УПК.
	СНС изисква да се „запретнат ръкавите“, но това трудно може да стане в условията на конфронтация. През април 1950 г. се появява нова директива, в която се казва, че „поражението на свободните демократични институции в една страна нанася вреда на свободата и демокрацията в целия свят“. СНС призовава да се организира „енергично политическо настъпление срещу Съветския съюз“. Когато 2 месеца по-късно започва Корейската война, УПК е във възход, а УСО — разузнавателната сила на ЦРУ, е стъпило на твърде несигурна почва. Специалистите на ЦРУ докладват за струпването на севернокорейски войски по границата с Южна Корея, но не са предвидили нападението.
	Хилънкотър вбесява Труман, като заявява публично, че ЦРУ е дало необходимите предупреждения на президента. Следвайки традицията директорът на Централното разузнаване да бъде военен, през октомври 1950 г. Труман заменя Хилънкотър с генерал-лейтенант УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ, който е бил началник-щаб на генерал Дуайт Айзенхауер през Втората световна война. В ЦРУ служителите знаят, че съперничеството между УПК и УСО е завладяло агенцията и има нужда от драстична реорганизация. Смит изтегля УПК от Държавния департамент и го превръща в подразделение на ЦРУ. Той създава и УПРАВЛЕНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА (УНО), призвано да дава качествени аналитични обзори за разузнаването като цяло и за по-конкретни проблеми.
	След като УСО и УПК са вече под шапката на ЦРУ, Смит решава да подчини и двете служби на един началник (специално за това е създадена длъжността заместник-директор по планирането) и спира своя избор на опитния супершпионин и ветеран от УСС АЛЪН ДЪЛЕС. По това време УПК на Уизнър продължава да играе важна роля в дейността на ЦРУ и ръководи военните операции в Корея и Китай, организира опозиционни движения в Източна Европа и създава секретни складове с оръжия в Западна Европа, като използва групите за „освобождение“, които Уизнър се е опитал да създаде, в случай че руснаците нахлуят в Западна Европа. В рамките на операция с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Ред сокс — Ред кеп_ (Червени чорапки — Червена шапчица) Уизнър е обучил полски, румънски, унгарски и чешки емигранти как да ръководят бъдещите освободителни движения в Източна Европа.
	През 1952 г. Смит ликвидира проблема УПК — УСО, като създава към ЦРУ единна служба за тайни операции — Управление по планирането, и назначава Дълес за негов ръководител. Когато през 1953 г. Айзенхауер поема управлението на държавата от Труман, Дълес става първият цивилен директор на Централното разузнаване.
	През 9-те години като директор на Централното разузнаване Дълес превръща ЦРУ в основно оръжие на САЩ в Студената война. Прехвърляйки административните въпроси върху плещите на други, той отново става разузнавачът „мозък“ и разузнавачът ръководител. Прякорът му в ЦРУ е Великият старик.


	Елитната специална служба
	Шегаджиите казват, че УСС означава „Управление на социално силните“, намеквайки за големия процент оперативни работници от аристократични и богати семейства и випускници от престижни университети във ведомството на Донован. Много от възпитаниците на Йейлския университет са привлечени за работа в УСС от Арнолд Улфърс — ректор на колежа _Пиърсън_ и професор по международни отношения.
	По думите на британския писател МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ, след като УСС се превръща в ЦРУ, с новата специална служба „легендарните ни секретни служби преминават в забвение, така както елегантният кадилак стори със старото изискано такси“.
	Дълес е възпитаник на Принстън. Неговият сподвижник РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ, впоследствие станал един от най-енергичните сътрудници в ЦРУ, е завършил Йейлския университет. Шърман Кент — преподавател по история, който напуска Йейл заради УСС, после преминава в ЦРУ и става директор на УНО. Един от младите способни хора, които вербува, е завършилият Йейлския университет Уилям Бънди (по-късно заместник-министър на Министерството на отбраната и изиграл важна роля във Виетнамската война). Йейлският историк Робин Уинкс пише в „Плащ и кинжал“ („Cloak & Gown“, 1987):

	Вербуването, извършвано ефективно, без много шум, ставаше в колежите по време на чай, на семинар, на чашка, в паузите по време на практиката. През 1951 г. откритото вербуване се бе установило до такава степен, че Джон Дауни, завършил през 1951 г., отбелязва, че всички са знаели, че, така или иначе, някога трябва да служиш на страната си…

	ДЖОН ДАУНИ постъпва в ЦРУ след завършването на университетското си образование. Самолетът му е свален през 1952 г. по време на шпионски полет над Китай и самият той прекарва повече от 20 години в китайски затвор.
	Дълес създава в ЦРУ особена култура, уникална атмосфера, която се задържа и през следващите 20 години. Нейните особености са определени от самия Дълес: „Ние имаме властта, — казва той, — да направим всичко, за което ни помоли президентът“ и „за постигане на целите ние сме упълномощени да използваме всякакви средства“. Например да привлекат един от бившите ръководители на нацисткото разузнаване (вж. ГЕЛЕН, РАЙНХАРД), да създават организации ПОД ПРИКРИТИЕ (вж. РАДИО _СВОБОДНА ЕВРОПА_) или да планират политически убийства (вж. КУБА).
	Но Дълес си има мярка и не излиза извън определените вътрешни рамки. Когато му предлагат да бъде използвана танцьорка за компрометиране на съветски офицер, силно шокиран, той заявява, че докато е на поста директор на Централното разузнаване, сексът никога няма да бъде използван като инструмент в дейността на ЦРУ.
	В същото време той призовава да бъде организиран световен кръстоносен поход срещу Съветския съюз. „Ние смятаме, че цялата политика и всички действия на Кремъл са насочени за постигането на дългогодишната цел за създаване на комунистически свят, управляван от Москва“, се казва в доклад на ЦРУ, написан скоро след като Айзенхауер става президент.
	Въпреки че Дълес не отделя голямо внимание на административните въпроси, именно в годините на 9-годишното му управление ЦРУ придобива съвременни структурни очертания. Така при Дълес СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ започва да подготвя „оценки на националното разузнаване“. Съветът прави това и до ден-днешен, съставяйки аналитични преценки по конкретни страни, региони или теми (например за тероризма).
	Към централния апарат на директора на Централното управление по времето на Дълес се прибавят щаб на генералния инспектор (ГИ), помощник на директора за военна помощ и щаб по контрола на договорите за разоръжаване. Генералният инспектор се назначава от президента, утвърждава се от Сената, действа независимо и не се подчинява на нито едно подразделение в ЦРУ. Подотчетен е само на ДЦР.
	Останалата част от ЦРУ е организирана като система от управления, ръководени от заместник-директори. Управлението за разузнаване осъществява оценка, анализ, подготвя разузнавателните сводки и ги разпространява. Това подразделение на ЦРУ отговаря пред ПОТРЕБИТЕЛИТЕ за актуалност и точност на предоставената им информация.
	Управлението за операции отговаря за набиране на данни от външното разузнаване, от РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ и включва службата на агентурното разузнаване. И въпреки че по закон ЦРУ няма право да работи на територията на САЩ, изключения са предвидени за такива случаи, когато „външната“ информация постъпва на доброволни начала от граждани или организации извън САЩ (тази структура се е наричала Управление за планиране и е преименувана Управление за операции през 1972 г. при ДЖЕЙМС ШЛЕЗИНДЖЪР — тогавашен директор на Централното разузнаване).
	От 1992 г. в работата на Управлението за операции участва и заместник-директорът по военните въпроси и ръководител на центъра по задачите на агентурното разузнаване (координиращ агентурните подразделения на всички американски специални служби). Има също и Център за антитероризъм, който за РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ е главният източник на информация за тероризма. Управлението за операции — с прозвището „шпионска лавка“ — е толкова засекретено, че е невъзможно да се публикува дори снимката на директора. И до ден-днешен съществуването на тази структура официално не се признава.
	Апаратът на заместник-директора по административната част също е органична част към ЦРУ наред с гореспоменатите управления. Той се занимава с финансите, медицинските услуги, свръзките, снабдяването, кадрите. Отговаря за учебната подготовка и сигурността.
	Управлението за наука и техника води натрупването и обработката на информация, доставяна от техническите служби. В състава на управлението влизат НАЦИОНАЛНИЯТ ЦЕНТЪР ЗА РАЗЧИТАНЕ НА АЕРОСНИМКИ и СЛУЖБАТА ЗА ПРОСЛУШВАНЕ НА ВЪНШНИ ПРЕДАВАНИЯ. УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ, макар и да изпълнява сходни функции, е самостоятелен член на разузнавателната общност. Управлението за наука и техника е създадено в началото на 60-те години и също разработва оборудване за събиране и обработка на информация.


	Ерата на тайните операции
	Между 1950 и 1961 г. ЦРУ провежда тайни операции по цял свят. Специалисти и финансова подкрепа от ЦРУ се насочват към китайските партизани националисти в Бирма с надеждата, че ще се създаде антикомунистически плацдарм в съседство с комунистически Китай. През 1950 г. подполковник ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ от американската армия, който работи към УПК (Управление за политическа координация) на Уизнър, помага за потушаването на прокомунистическия метеж на Филипините, като финансира политическата кампания на Рамон Магасайсай, който отначало получава поста министър на отбраната, а след това е избран за президент.
	През 1952 г. агенти на ЦРУ свалят от престола египетския крал Фарук и довеждат на власт Гамал Абдел Насър. През 1953 г. експертът на ЦРУ по въпросите за Близкия изток КЪРМИТ РУЗВЕЛТ организира операция по свалянето на иранския министър-председател МОХАМЕД МОСАДЪК и връща на престола шах Мухамад Реза Пахлави.
	През 1954 г. ЦРУ провежда полувоенна операция за сваляне на гватемалския президент левичар Х. Арбенс Гусман, който прави фаталната грешка да се опълчи срещу компанията _Юнайтед фрут_ — проводник на американската „доларова дипломация“. Операцията се ръководи от още един възпитаник на Йейлския университет — Трейси Барнс, подпомаган от ветерана на УСС ХАУЪРД ХЪНТ.
	Трябва да се отбележи, че в тези години американското общество не само не е информирано за дейността на ЦРУ, но даже не е знаело за съществуването на тази организация. В пресата от време на време обаче се промъква информация за някоя от операциите. Затова президентът Айзенхауер е бил обезпокоен от възможна отрицателна реакция на редовите американци, ако изведнъж узнаят за тайните пружини на Студената война. Той създава комисия начело с генерал-лейтенант от запаса Джеймс Дулитъл (герой от Втората световна война, организирал дръзка бомбардировка над Токио) и му възлага да оцени целесъобразността от тайни операции. „Ако Съединените щати не искат да загинат като държава, — се казва в доклада на Дулитъл, — отдавна установените американски норми за «честна игра» трябва да бъдат преосмислени. Необходимо ни е да развиваме службите за шпионаж и контрашпионаж и трябва да се научим как да извършваме подривни действия и саботаж, как да унищожаваме враговете си с по-умели, по-изпипани и ефективни методи от използваните срещу нас.“
	През май 1960 г. Айзенхауер получава отговор на въпроса, как ще реагира нацията, когато узнае за тайната война на американските специални служби, която отдавна е реалност. От юли 1956 г. самолети _U–2_, разработени под ръководството на ЦРУ и лично на Ричард Бисъл, извършват полети над Съветския съюз. На 1 май 1960 г. самолет _U–2_, управляван от ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС е свален над Свердловск от съветска ракета земя-въздух. Отначало Съединените щати се опитват да прикрият инцидента с твърдението, че става въпрос за самолет за синоптични данни, който се е отклонил от курса си. Но Пауърс е останал жив и признава пред съветските специални служби, че е бил нает от ЦРУ. „Свалянето на _U–2_ е първият голям обществен провал на ЦРУ. Това е и първият случай, с който американските граждани откриват, че правителството им е замесено в шпионаж, — пише историкът Майкъл Бешлос в «Първомай» («Mayday», 1986). — През май 1960 г. много хора научиха за пръв път, че лидерите невинаги им казват истината.“
	Свалянето на _U–2_ не само разкрива методите в работата на ЦРУ, но и за първи път вселява в душите на американците недоверие към своето правителство. През това време нашумява поредната тайна операция: план за отстраняването на Фидел Кастро — комунистическия лидер на Куба. Тя е оставена в наследство от Айзенхауер на следващия президент — Джон Ф. Кенеди.


	Ерата на провалите
	През април 1961 г. е проведено катастрофално по своите последствия дебаркиране в Залива на прасетата, което е и опит за военно нахлуване в Куба. Около 1400 кубински емигранти, вербувани и обучени от ЦРУ, се опитват да нахлуят в родината си и да организират въстание срещу Фидел Кастро. В подготовката и планирането на тази операция вземат участие Ричард Бисъл и Хауърд Хънт, но този път резултатът от работата им е печален. (Вж. КУБА.)
	По спомени на очевидци след неуспеха в Залива на прасетата президентът Кенеди е искал да разпилее ЦРУ на парченца. Но той само приема оставките на Дълес и Бисъл, замества Дълес с ДЖОН МАККОУН (бивш председател на Комисията по атомна енергия) и одобрява операция _МАНГУСТА_ (операция срещу Фидел Кастро, която предвижда като крайна мярка неговото убийство).
	Във връзка с това на преден план излиза Управлението за наука и техника, което обаче не контролира всички материално-технически възможности на ЦРУ. Така например в състава на Управлението за планиране работи отдел на техническите служби („лавка на фокусниците“), който отговаря за изобретяване и създаване на шпионски принадлежности, подобни на тези на измисления и вече легендарен литературен герой ДЖЕЙМС БОНД. Но сред цялата тази грамада от бюрократични структури се крият лаборатории, където за професионалните убийци от ЦРУ се изготвят различни смъртоносни отрови, създават се болестотворни вируси и бактерии.
	И въпреки всичко нито един от вариантите за убийство на Фидел Кастро не е успешен. Известно е, че аналогична операция е подготвяна и срещу министър-председателя на Демократична република Конго Патрис Лумумба, но има предположение, че африканският лидер е „отстранен“ от други политически противници, преди до него да се доберат американците.
	ЦРУ се представя добре през октомври 1962 г. по време на напрегнатите дни на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. ЦРУ разкрива, че в Куба са инсталирани съветски ядрени ракети, които „покриват“ голямата част от територията на САЩ. И все пак критиците на ЦРУ и тук откриват недостатъци, твърдейки, че вместо с тайни операции ЦРУ е трябвало да се занимава със събиране на информация, с която би могло да се предотврати инсталирането на съветски ракети в Куба.
	По-късно, когато президентът Джонсън решава да изпълни съюзническите задължения към Южен Виетнам и за американците започва Виетнамската война, специалистите по тайни операции в ЦРУ не превключват мигновено своето внимание към този регион. (Вж. _ФЕНИКС_; ВИЕТНАМ.)
	И отново репутацията на ЦРУ е засегната. Операция _Феникс_, замислена като миротворческа, се превръща в обикновена касапница. Паравоенните операции се усложняват на територията на Лаос. „Там ЦРУ водеше война“, спомня си бивш сътрудник на това ведомство, доставял наемници от племето хмонг и тайландски наемници.
	Ролята на ЦРУ във Виетнамската война може да се оцени като двояка. От една страна, придържайки се към обективността, ЦРУ прави верни изводи. Така например през юли 1965 г. именно сътрудниците на това ведомство, анализирайки резултатите от бомбардировките над Северен Виетнам, стигат до извода, че нанесените щети са незначителни и няма да принудят северновиетнамците да променят политиката си. В същото време, март 1966 г., ръководството на управлението настоява да се бомбардират Ханой и пристанището в Хайфон. Такава непоследователност отслабва позициите на ЦРУ във Виетнам и вселява в душите на сътрудниците му загриженост за това, че организацията им малко по малко губи самостоятелност и целенасоченост.


	Разобличенията
	Скандалът _УОТЪРГЕЙТ_ от 1972 г., който принуждава президента Никсън да подаде оставка, лепва на ЦРУ неизличимо петно. Хауърд Хънт — един от ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ в Белия дом, и организаторите на взлома в щабквартирата на Демократическата партия получават необходимите указания в отдела на техническите служби на ЦРУ. За незаконното нощно КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ Хънт наема няколко бивши сътрудници на ЦРУ. Централното управление предоставя на заговорниците и специалист по ПОЛИГРАФ (детектор на лъжата), за да ги обучи как да надлъжат детектора. А директорът на ЦРУ РИЧАРД ХЕЛМС, макар и да не изпълнява всички молби на Белия дом по отношение на _Уотъргейт_, не противопоставя ЦРУ на Никсън, смятайки, че е длъжен при всички обстоятелства да служи на президента. („Аз служа на президента на Съединените щати“, казва той). Тази лоялност му струва и на него, и на ЦРУ загубата на общественото доверие.
	Ако _Уотъргейт_ само разклаща позициите на ЦРУ, то следващите 2 години едва не поставят кръст на по-нататъшното му съществуване. На 22 декември 1974 г. репортерът на _Ню Йорк таймс_ Сиймор Хърш публикува списък на злоупотребите с властта, допуснати от ЦРУ, включително продължилата 20 години операция по следене на кореспонденцията на обикновените американски граждани и организации (вж. _ХАОС_). Директорът УИЛЯМ КОЛБИ признава за „тази операция“, но твърди, че е прекратена.
	След тези разкрития в _Таймс_ се появяват нови. Най-сензационните от тях са плановете за убийство на Кастро, Лумумба и диктатора на Доминиканската република Рафаел Трухильо, убит в засада на 30 май 1961 г. (Убийците не са от ЦРУ, но оръжията вероятно са получили от „лавката на фокусниците“.)
	Следват и нови разкрития. Излиза историята за поредица експерименти на учените от ЦРУ по контрола над човешкото съзнание — най-малко един е с фатален край (вж. _МКУЛТРА_). Появяват се информации за организации, контролирани и използвани от ЦРУ за прикритие: например Националната студентска асоциация на САЩ, списание _Дер Монат_ в Германия и _Инкаунтър_ във Великобритания. За шпиони са били вербувани журналисти, научни работници и даже свещенослужители.
	Научавайки за всичко това, президентът Форд създава т.нар. независима Комисия _Рокфелер_, за да разследва дейността на ЦРУ в Съединените щати. Камарата на представителите създава Комисия по разузнаването (КОМИСИЯ _ПАЙК_ по името на втория председател — нюйоркския демократ Оутис Пайк), която да разглежда жалбите за „незаконните или непристойните“ действия по отношение на американците от страна на федералните специални служби. Сенатът формира Комисия за държавната политика в областта на разузнаването (КОМИСИЯ _ЧЪРЧ_). Незадоволителните резултати от парламентарните дискусии принуждават президента Картър категорично да забрани на ЦРУ непосредствено или косвено да участва в политически убийства.
	Чарлс Маккери, напуснал ЦРУ, за да се отдаде на литературна дейност, и водещ редактор на списание _Нешънъл джиографик_ (вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ), веднъж отбелязва, че има 2 категории хора, чиито представители никога не е срещал в ЦРУ: професионални убийци и републиканци. Трябва да се отбележи, че Комисията _Чърч_ също не успява да попадне на следи на убийци в ЦРУ.


	Под строг контрол
	В резултат от разследванията за злоупотреба с правомощията на ЦРУ през май 1976 г. е създадена постоянна сенатска комисия по разузнаването, призвана да оказва контрол върху дейността на федералните разузнавателни операции. През юли 1977 г. аналогична постоянна комисия е създадена и към Камарата на представителите.
	След направените от Комисията _Чърч_ разкрития, властите са принудени да издадат редица законодателни актове, ограничаващи правомощията на ЦРУ. Така на управлението е забранено да поставя на територията на САЩ каквито и да било подслушвателни устройства (БРЪМБАРИ), да преглежда кореспонденцията и да води каквото и да било наблюдение. Но ако в ЦРУ се появи подозрение към един или друг американец, който може да сътрудничи с представители на чуждите специални служби, сътрудниците на управлението имат правото да се обърнат за помощ към ФБР, а бюрото с разрешение на СЪДА ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ вече може да предприеме практически мерки.
	Преди да проведе каквато и да било тайна операция, ЦРУ трябва да получи одобрение от президента и „своевременно“ да осведоми съответните комисии в двете камари на Конгреса. Парламентарният контрол в последните години е редовна практика. Ежегодно сътрудници на ЦРУ се срещат с конгресмени и провеждат консултации или брифинги по различни въпроси — до хиляда за година.
	Планирайки поредния кръстоносен поход срещу съветската „империя на злото“, президентът Рейгън назначава за директор на ЦРУ ветерана от УСС УИЛЯМ КЕЙСИ — признат специалист по тайните операции. Рейгън прави Кейси член на кабинета си и за негов помощник възстановява ПРЕЗИДЕНТСКИЯ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ. Тогава са приети и специални поправки в Закона за свободата на информацията, които освобождават ЦРУ от наложените от него задължения.
	Нова вълна от разследване на ЦРУ се задава след опита на администрацията на Рейгън да заобиколи Конгреса и тайно да финансира метежа на антисандинистките сили „контри“ в Никарагуа. Предвидено е средствата да дойдат от друга тайна операция — продажба на оръжие на Иран срещу освобождаването на американски заложници в Ливан, които са под контрола на бойци, подчинени на Техеран. (Вж. ИРАН — КОНТРИ.) След дълги и неприятни дебати в Сената за тази тъмна история е съставен отчет, приет с мнозинство, в който се казва, „че някои личности от СНС и ЦРУ“ са подвели Конгреса. И отново е повдигнат въпрос за политическите убийства с одобрение на официалното ръководство на САЩ. В наръчника „Психологически операции в партизанската война“ („Psychological Operations in Guerilla Warfare“), подготвен от ЦРУ за никарагуанските „контри“, се поощрява използването на подкупи и шантажи и действително се намеква за политическите убийства като ефикасен метод на борба.
	Към ЦРУ за сетен път се сипят обвинения, че стои над закона, че репутацията на управлението за пореден път е пострадала, но, така или иначе, то за пореден път устоява.
	Следващият публичен шамар идва през февруари 1994 г., когато агенти на ФБР арестуват ОЛДРИЧ ЕЙМС — сътрудник на управлението, който е извършвал шпионска дейност през последните 8 години, отначало за Съветския съюз, а по-късно и за Русия. През по-голямата част от тези години Еймс е живял доста охолно, но не е бил подозиран, въпреки че служителите по сигурността в ЦРУ са знаели, че в средите им има вражески агент, а от агентите в Москва им е била подавана неправдоподобна информация, което означава, че тези агенти са били ПРЕВЕРБУВАНИ. Като резултат на Рейгън, а след това и на Клинтън е била поднасяна „подправена информация“, макар ръководството на ЦРУ да отрича това. Случаят с Еймс, обвиненията за сексуален тормоз в рамките на самата агенция, недопускането на жени на по-високи длъжности и други вътрешни проблеми заставят ДЖЕЙМС УЛСИ — първия директор на Централното разузнаване при президента Клинтън, да подаде оставка.
	Следващият избор на Клинтън за този пост пада върху адмирала от запаса БОБИ РЕЙ ИНМАН. Но този избор завършва с публичен конфуз, тъй като адмиралът изведнъж си дава самоотвод, оправдавайки се, че пресата го е разстроила. И така, на поста е назначен ДЖОН ДОЙЧ — високоуважаван бивш заместник-министър на отбраната.
	На среща в щабквартирата на ЦРУ през юли 1995 г. Клинтън очертава задачите на агенцията в периода след Студената война: да се парират разпространението на оръжие за масово унищожение, трафикът на наркотици и международният тероризъм, а също и да се намери начин за прекратяване на ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ. Тези функции рязко контрастират с антикомунистическата мисия на специалните служби, замислена някога от Донован. В каквото и да се превърне едно бъдещо ЦРУ, то никога няма да бъде това, което си го е представял Дивия Бил Донован.


	Директори на централното разузнаване
	Първите трима, които оглавяват ГЦР, преди ЦРУ да бъде основано, са контраадмирал Сидни Соърс, генерал-лейтенант ХОЙТ ВАНДЕНБЕРГ и контраадмирал Роскоу Хилънкотър. Хилънкотър става директор на Централното разузнаване през май 1947 г. и първи поема ЦРУ от септември същата година, когато то е създадено, и е негов директор до октомври 1950 г.
	Октомври 1950 — февруари 1953: генерал-лейтенант Уолтър Бедел Смит.
	Февруари 1953 — ноември 1961: Алън Дълес.
	Ноември 1961 — април 1965: Джон Маккоун.
	Април 1965 — юни 1966: вицеадмирал УИЛЯМ РАБЪРН-МЛАДШИ.
	Юни 1966 — февруари 1973: Ричард Хелмс.
	Февруари 1973 — юли 1973: Джеймс Шлезинджър.
	Юли 1973 — септември 1973: генерал-лейтенант Върнън Уолтърс, вр.и.д. ДЦР.
	Септември 1973 — януари 1976: Уилям Колби.
	Януари 1976 — януари 1977: ДЖОРДЖ БУШ.
	Януари 1977 — март 1977: Хенри Нок, вр.и.д. ДЦР.
	Март 1977 — януари 1981: адмирал СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР.
	Януари 1981 — януари 1987: Уилям Кейси.
	(Робърт Гейтс изпълнява длъжността директор по време на отсъствието на Кейси по болест от 18 декември 1986 до 26 май 1987 г.)
	Май 1987 — август 1991: УИЛЯМ УЕБСТЪР.
	Септември 1991 — ноември 1991: Ричард Кър, и.д.
	Ноември 1991 — януари 1993: РОБЪРТ ГЕЙТС.
	Февруари 1993 — май 1994: Джеймс Улси.
	Май 1994 — декември 1996: Джон Дойч.
	Декември 1996 — юли 1997: и.д. Джордж Тенет.
	Юли 1997 — Джордж Тенет.


	{img:shpionazh-99.png|#Структура на ЦРУ}


	Цуи, Масанобу

	Офицер от японската армия през Втората световна война, впоследствие участник в загадъчни истории.
	През 1923 г. Цуи е произведен за офицер, а през декември 1941 г. става ръководител на оперативния отдел на щаба на 25-а японска армия в Малайзия. Фактически той е архитектът на тази доста успешна военна кампания, получила печална слава със зверствата на японските завоеватели.
	След войната Цуи е търсен от окупационните власти на съюзниците, за да бъде предаден на съда като военен престъпник. Самият той твърди, че в края на войната е получил заповед „от японското върховно командване да изчезне от полезрението и да се съхрани за нова, възродена Япония“. Той успява да избяга в Тайланд, прекарва известно време в Китай и Индокитай и се връща в Япония през 1952 г., когато суверенитетът на Япония е възстановен. Той е избран в горната камара на японския парламент. По-късно заминава за Виетнам като кореспондент на японски вестник и там отново изчезва.
	Японски източници твърдят, че Цуи е писал на семейството си през април 1964 г. от Сайгон, че ще се прибере до края на месеца. Но изчезва, а 4 месеца по-късно Радио Пекин съобщава, че Цуи е убит от АГЕНТИ на ЦРУ в Лаос, но това твърдение е отречено от служителите на ЦРУ.
	Цуи е написал книгата „Сингапур: японската версия“ („Singapore: The Japanese Version“, 1960), публикувана за пръв път в Япония през 1951 г.


	Ч

	Чебриков, Виктор (1923)

	Председател на КГБ от 1983 до 1988 г. и член на Политбюро на ЦК на КПСС. Протеже на дългогодишния съветски лидер Леонид Брежнев. Председател на КГБ по време на преходния период между Брежнев и Михаил Горбачов.
	В края на 50-те и в началото на 60-те години Чебриков ръководи отделението на КГБ в Днепропетровск. През 1967 г. Брежнев го изтегля в щабквартирата на КГБ като началник на Управление кадри. От 1968 до април 1982 г. е заместник-председател, а от април до декември 1982 г. е първи заместник-председател на КГБ на СССР.
	В края на годината съвсем изненадващо ЮРИЙ АНДРОПОВ го назначава за председател на КГБ. Една година по-късно, през ноември 1983 г., му е присъдено званието армейски генерал. Той е първият офицер чекист, който получава такова високо звание. А след като маршалът на Съветския съюз Виктор Куликов излиза в оставка, Чебриков вече е най-старшият по звание на действаща служба.
	От декември 1983 г. Чебриков е кандидат-член, а през април 1985 г. е избран за член на политбюро. Издигането му говори за високото доверие, което Горбачов има към него по това време.
	Този период се характеризира с основни промени в Източна Европа и със стремежа на европейските социалистически страни да се освободят от опекунството на Москва. През 1987 г. Чебриков „отлита“ на „острова на свободата“, за да се опита да възстанови предишното тясно сътрудничество между КГБ и кубинското Главно управление на разузнаването (Direction General de la Inteligencia).
	По-късно в отношенията между Горбачов и Чебриков настъпва охлаждане. Ако първият се стреми да укрепва икономическото сътрудничество със Запада, то вторият атакува „империалистическите страни“, като обвинява в „подривна дейност техните специални служби“. С подобна позиция Горбачов не може да се съгласи и го отстранява на 1 октомври 1988 г. Чебриков е прехвърлен като завеждащ отдел в ЦК на КПСС.


	Чеймбърс, Уитакър (1901–1961)

	Редактор на списание _Тайм_, признал, че е бил съветски шпионин. Твърди, че служителят на Държавния департамент АЛДЖЪР ХИС също е бил шпионин на руснаците.
	Чеймбърс е роден във Филаделфия. Учи в Колумбийския университет, но е принуден да напусне след 2 години, тъй като пише пиеса, приета за доста неприлична. През 1925 г. става член на американската комунистическа партия и се жени за съмишленичка от същата партия. Около 1931 г. влиза в състава на нелегална група на партията, използвана от Съветския съюз за набиране на свои бъдещи агенти.
	През 1934 г. Чеймбърс се премества в Балтимор, където работи като КУРИЕР и доставя на съветския АГЕНТУРИСТ правителствени документи, откраднати или преснимани от държавни служители. Постепенно се разочарова от своите предишни идеали. През август 1939 г., 2 дни след като Германия и Съветският съюз подписват пакта за ненападение, той признава пред властите, че има информация за американци, които шпионират в полза на Съветския съюз. Чеймбърс, както и много други американци, приели комунизма като идеологическа антитеза на омразния хитлеристки нацизъм, приема пакта като истинска ерес.
	Той отива при американския помощник държавен секретар Адолф Бърл и му съобщава, че високоцененият му помощник Алджър Хис е шпионин. Бърл приема обвинението с истинско презрение.
	През юли 1948 г. Чеймбърс, вече главен редактор на списание _Тайм_, съобщава на Сенатската комисия за антиамериканска дейност, че Хис също е бил комунист през 30-те години и е предавал на Чеймбърс документи от Държавния департамент, които той пък е предавал на съветския представител на специалните служби. Чеймбърс описва своята първа среща с комунистическата идеология с такива възвишени думи, че този акт прилича на посвещение във вяра. Подобно на много други американци, приели комунизма през 30-те години, той си представя, че е избрал единствения възможен път, който е длъжен да следва всеки миролюбив интелектуалец, смятащ себе си за гражданин на света.
	Той самият обяснява:

	Станах член на комунистическата партия през 1924 г. Никой не ме е призовавал или принуждавал. По това време бях убеден, че обществото, в което живеем ние — цялата западна цивилизация, е достигнало кризисен период, а Първата световна война бе военното изражение на тази криза, че обществото ни е обречено на срив или преход към варварство. Не разбирах причината за кризата и не знаех какво мога да направя, за да помогна, но чувствах, че като умен човек трябва да направя нещо. В творбите на Карл Маркс открих обяснението на историческите и икономическите причини на кризата, а в творбите на Ленин — отговора на въпроса, какво да правя.

	И Чеймбърс започва да работи за ръководената от Москва нелегална организация със седалище във Вашингтон. „Не може да се каже, че шпионажът по това време беше наша главна цел, — казва Чеймбърс. — Първоначалната цел бе внедряване на комунисти в американското правителство. Но шпионажът несъмнено стоеше като следваща задача.“


	Чекист

	Сътрудник на ЧК. По-късно се използва като название за членовете на съветските и руските специални служби, занимаващи се с въпросите на държавната сигурност.


	_Червен оркестър_

	Германското название на антинацистката група _Съпротива_, а също и разузнавателна организация, действаща през годините на Втората световна война в Германия и ръководена от съветските специални служби.
	Организацията е главният източник на информация за съветското разузнаване от окупираната от германците Европа. Състои се от няколко независими групи, създадени от ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Членовете работят или са проникнали в ключови политически или военни служби, включително в германското Министерство на авиацията и икономиката, Главното командване на въоръжените сили, АБВЕРА — агенцията на германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Един от членовете на групата е офицер, който служи в Генералния щаб на германските военновъздушни сили, а друг работи в шифров отдел на началник-щаба на армията.
	Подобно на повечето шпионски организации през войната _Червеният оркестър_ повече създава легенди, отколкото доставя достоверни разузнавателни сведения. Легендите са затвърдени и от следвоенната съветска пропаганда, която издига _Червения оркестър_ до олимпийски висини. Няма съмнение, че членове на мрежата са осигурявали ценни разузнавателни сведения за германската авиационна мощ и движението на армията на Източния фронт. Но военните сводки не поддържат твърденията, че мрежата е осигурила на Червената армия разузнавателна информация, която е струвала на германската армия 200 000 убити.
	Историята на _Червения оркестър_ е дълбоко трагична. Много от членовете са млади идеалисти — германци, които ненавиждат Адолф Хитлер. Фактът, че са германци, които са предали родината, събужда невероятна жажда за мъст при залавянето им. Те са били измъчвани и жестоко убивани — много от тях са обезглавени. Отношението на съотечествениците им към тях е различно. Много западногерманци ги презират за предателство на интересите на Германия, а комунистическите власти в ГДР едва ли не ги канонизират за помощта им към Съветския съюз.
	Сред членовете е и американката Милдрид Фиш, родена в Милуоки, Уисконсин. В Уисконсинския университет тя се запознава с германски икономист Арвид Харнак. Оженват се и през 1929 г. тя заминава с него в Германия. Харнак е назначен за главен съветник в Министерството на икономиката и през 1937 г. става член на нацистката партия. По това време той вече е „скрит“ комунист и е възможно да е бил в контакт със съветското разузнаване.
	Когато Хитлер идва на власт, Арвид и Милдрид Харнак съставят ядрото на групата _Съпротива_ срещу нацисткия режим, която по-късно става основа на _Червения оркестър_. Те помагат на евреи да бягат от Германия и предават на руснаците и американците съответно от руското и американското посолство в Берлин икономическа разузнавателна информация. През септември 1939 г., в самото начало на Втората световна война, техните другари организират саботажи в германски фабрики и издават нелегален вестник.
	Шпионажът се извършва от групи на организацията в Германия и окупираните Белгия, Франция и Холандия. Някои изследователи смесват _Червения оркестър_ и ШПИОНСКИЯ КРЪГ _ЛУСИ_ — съветска мрежа, която функционира в Швейцария и има групи в Испания и Югославия. Но, така или иначе, ядрото на _Червения оркестър_ е в Германия, където до войната съветското разузнаване активно вербува агенти сред немските комунисти. Ръководители на довоенните шпиони са Леополд Трепер и Анатолий Гуревич, които използват обучени от руснаците радисти.
	Връзка с Трепер и Гуревич поддържа Урсула Кучински (вж. СОНЯ), която по-късно помага на КЛАУС ФУКС и Александър Радо — основни членове на шпионския кръг _Луси_. Гуревич е офицер от ГРУ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _Кент_. Той ръководи белгийската група в Брюксел. Трепер с кодовото наименование _Ото_ е съветски РЕЗИДЕНТ за Европа. Според някои сведения той е назначен през 1937 г. на мястото на избягалия на Запад ВАЛТЕР КРИВИЦКИ.
	На всички шпионски групи в Абвера дават общото наименование _Червен оркестър_. (Съществуват още _Арденски оркестър_ и _Морски оркестър_.) Използването на музикалната метафора продължава и лидерът на мрежата е наречен _Диригент_, шпионският късовълнов предавател е _ПИАНО_, а радиооператорът — _ПИАНИСТ_. „Червен“ определя симпатиите на оркестъра, тъй като първият предавател, открит от Абвера, изпраща съобщения за Съветския съюз, а не за Великобритания. (Съветското разузнаване използва _пиано_ и _пианист_ в същия смисъл.) На 26 юни 1941 г., 4 дни след германското нападение над Съветския съюз, пеленгатор, задействан от Абвера в Берлин, открива таен радиопредавател, който е в контакт с Москва — вероятно действащ от Белгия. Трима от членовете на кръга са арестувани, но Трепер е освободен, тъй като германците приемат че е бизнесмен от Франция. Трепер (_Големият шеф_, както го наричат в Абвера) успява да предупреди някои от другите групи.
	През юли 1942 г. следват нови арести. В Хамбург са набелязани 85 заподозрени, а в Берлин — 118. От първата вълна арестувани АГЕНТИ двама се самоубиват в ареста, 8 са обесени, а 41 — обезглавени. Сред обезглавените е и Милдрид Фиш Харнак. Последните й думи, записани от затворническия свещеник, били: „А аз обичах Германия толкова много.“ (През 1964 г. източногерманското правителство издава възпоменателни ПОЩЕНСКИ МАРКИ, с които оказва чест на нея и на други за работата им.)
	От август до октомври 1942 г. германците започват „радиоигра“ с помощта на няколко заловени агенти, които не издържат на мъченията и дават съгласието си да им сътрудничат. За тази цел в ГЕСТАПО е сформирано специалното подразделение Зондеркомандо _Червен оркестър_ (Sonderkommando Rote Kapelle).
	В следвоенното изследване на ЦРУ за _Червения оркестър_ се казва, че информацията им е щяла да бъде по-добре използвана от руснаците, ако не е било недоверието на Йосиф Сталин към всичко германско. Твърди се, че _Червеният оркестър_ например е предупредил Съветския съюз за планираното германско нападение през юни 1941 г., но Сталин не обръща внимание на информацията.
	Проучването на ЦРУ проследява дейността на _Червения оркестър_ в Европа чак от 1930 г. По време на войната мрежата се разпростира извън Германия — в Белгия, Холандия, Франция, Швейцария и Италия. „Открити са следи, — се казва в проучването на ЦРУ, — … в Англия, Скандинавия, Източна Европа, Съединените щати и на други места.“
	Трепер е заловен и ПРЕВЕРБУВАН. Той се връща в нелегалната Съпротива и се опитва да продължи изпращането на информация за Москва. Той остава жив.
	През 1969 г. членовете на _Червения оркестър_ посмъртно са удостоени със съветския орден _Червено знаме_.


	_Червена книга_

	КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, дадено на японския супершифър, разгадан от американските криптографи във военноморското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ.
	Оригиналната „книга“ представлява серия от снимки, правени по време на КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ или прониквания с взлом в японското консулство в Ню Йорк. „Операцията изискваше повече от едно посещение, — пише контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН в книгата «А аз бях там» («And I Was There», 1985). — Беше толкова трудно с онези стари фотоапарати да преснимаш обемната кодова книга на японския флот.“ Книгата е намерена у вицеконсула, който според информацията на ФБР, предадена на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР), в действителност е японски военноморски офицер.
	Сътрудници на отдела за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ към УВР проникват в службата на консула, отварят касата и снимат книгата страница по страница. Снимки от страниците са дадени на доктор Емерсън Хоуърт и съпругата му, които са специалисти по японски език и често превеждат за УВР. Семейство Хоуърт превежда книгата на английски. Преводът им отнема почти 4 години. След това материалът е обновен със снимки, направени по време на други прониквания в консулството през 1926 и 1927 г. Преведеният материал е събран в 2 тома, подвързани с червено платно. Оттук и названието _Червена книга_ и _Червен код_. УВР предава двутомната _Червена книга_ на военноморския отдел за кодове и шифри. Дешифрирането на _Червената книга_ е възложено на Агнес Майер Дрискол — криптографка, която подобно на блестящия дешифровчик УИЛЯМ ФРИДМАН се е обучавала в лабораториите _Ривърбанк_. Агнес Дрискол се справя със задачата и в процеса на работата си подготвя друг специалист — лейтенант ЛОУРЪНС САФОРД, който ще стане главният „виновник“ за преминаване към машинната криптология.


	_Червени чорапки — Червена шапчица_

	Вж. УИЗНЪР, ФРАНК.


	Черен

	1. Термин, под които се разбира нещо тайно, секретно. Например _черна програма_ (или операция) е засекретена програма (или операция). Същото се отнася и за някои видове апаратура, например _черна кутия_.
	2. Термин, използван за определяне на надеждността или тайната на операция или организация, а не на сигурността на ПРИКРИТИЕ на тази операция или организация. В някои случаи терминът _черен_ се използва за нещо незаконно скрито.


	_Черен дракон_

	Влиятелна японска организация, създадена през 1901 г. с цел да изгони руснаците от Манджурия. Организацията събира разузнавателна информация, подпомага правителството в антируския политически курс и сериозно влияе върху външната политика на Япония почти до Втората световна война.
	Северната граница на Манджурия с Русия минава по река Амур, наречена от китайците Черния дракон, а от японците — Кокурю. Рьохе Учида — един от лидерите на друга японска тайна организация — _ЧЕРЕН ОКЕАН_, основава _Черния дракон_, защото _Черният океан_ в много отношения е загубил секретността си и е станал известен в чужбина. Учида, пребивавайки често в Русия, също вярва, че само тази държава е способна сериозно да застраши Япония, и затова смята за свой дълг да създаде специална служба, която да се занимава с разузнаване срещу Русия.
	Организацията _Черен дракон_ става най-влиятелната и агресивна тайна служба в Япония. Членовете й, вербувани от редиците на млади патриоти, наричат себе си _храбри рицари_. Съществуването й и непрекъснатото й разрастване се запазват в тайна години наред, въпреки че нейни членове са и министри от кабинета, и високопоставени военни. Спомената е за пръв път през 1930 г. Бързо набрала власт и влияние, организацията започва да диктува на правителството и на военното министерство какви и кои хора да бъдат назначавани за военни АТАШЕТА в чужбина. Първата одобрена кандидатура от _Черния дракон_ е на полковник МОТОДЖИРО АКАШИ, назначен в Русия. През Китайско-японската война (1894–1895) той работи в Имперския щаб на японската армия. Организацията одобрява назначаването на Акаши, но настоява той да получи статус на _пътуващ аташе_, за да има възможност да пътува като официално лице в различните страни на Европа, където живеят много изселени или избягали от Русия революционери. Следвайки инструкциите на _Черния дракон_, Акаши заплаща на руските изгнаници за предоставената му информация за руските специални служби.
	Отначало _Черният дракон_ събира информация само за Русия и Манджурия, но към края на 30-те години в сферата на неговите интереси влизат също Корея, Китай, Филипините, Малайзия, Хонконг, Сингапур, Индия, Афганистан, Етиопия, Турция, Мароко, Карибите, Южна Америка и Съединените щати. Обществото установява стабилни връзки със Сун Ятсен — лидера на националистическата партия, която превръща Китай от феодална в съвременна държава.
	През 30-те години западни журналисти често ту наричат _Черния дракон_ сенчеста структура на японското правителство, ту пък го оприличават на организация от типа на мафията. Впрочем организацията наистина приема престъпленията за нещо естествено и затова често наричат лидера й _Сивия император_. Преди да се разпадне, организацията е поддържала в края на 30-те години съмнителни връзки с нацистите.
	През септември 1945 г. генерал Дъглас Макартър официално забранява съществуването на това общество и нарежда да бъдат арестувани 7 от предполагаемите ръководители. Американското разузнаване обаче е закъсняло. Двама от списъка в действителност не са били членове на организацията, един от лидерите е починал през 1938 г., друг се е самоубил през 1943 г., а останалите са се отрекли официално от членството си преди години.


	Черен кабинет

	Вж. ЧЕРНА СТАЯ.


	_Черен океан_

	Тайна японска организация, създадена през 1881 г. с цел да разшири японското влияние в Азия и да провежда разузнаване против Китай, Корея, Манджурия и Русия. _Черен океан_ е първата организация в Япония, която организира получаването на разузнавателна информация от тайни АГЕНТИ.
	Японското название на организацията _Гениоша_ произлиза от _Генаки нада_, т.е. _черният океан_ или _черният пролив_, който разделя най-южния японски остров Кюшу от Корея. Котаро Хираока, от богато самурайско семейство от Кюшу, създава организацията през 1881 г., но най-известният й лидер е Мицуру Тояма — японец с произход от ниските слоеве на обществото и също от Кюшу. За такива хора американците казват: „Човек, който сам себе си е създал“ (self-made man). Тояма, с 2 меча в пояса, става ръководител на клана „странстващите самураи“, които в Япония са „подпорите“ на обществото.
	Организацията провъзгласява националпатриотически лозунги (главният от които е „Почитайте императорското семейство“), но в действителност, както отбелязва Р. Стори в книгата „Двойните патриоти“ („The Double Patriots“, 1957), тя е „терористична организация и школа за шпиони“. В края на XIX в. подобни японски кланове се обединяват в т.нар. Общество за единна култура в Източна Азия и откриват в Шанхай свой учебно-тренировъчен център за подготовка на тайни агенти.
	Китай е традиционната главна мишена за разузнавачите от _Черния океан_. Действайки от името на правителството, организацията снабдява японската армия с необходимата разузнавателна информация. Тояма лично създава японска агентура в Китай със седалище в Ханкоу.
	Организацията открива редица нощни заведения в Япония, Китай и Корея, където се водят потенциалните спонсори и държавни чиновници с надеждата, че в компанията на проститутките ще изпуснат някакви важни сведения. По такъв начин, активно прибягвайки към сексуалния шантаж, _Черният океан_ не само събира разузнавателна информация, но и си осигурява достатъчно средства за самофинансиране.
	Групата _Тенюкьо_ — клон на _Черен океан_, действа в Корея и търси връзки с местните подривни и революционни движения с цел да отслаби корейските власти и да подготви почвата за предаването на страната под протектората на Япония.
	Вж. _ЧЕРЕН ДРАКОН_.


	Черен списък

	Списък, който КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО изготвя на вражески сътрудници и лица, симпатизиращи на врага или подозирани в шпионска дейност, а също и на всички онези, които заплашват интересите и сигурността на приятелските военни сили.


	_Черен щит_

	Кодово наименование на наблюдателните полети на американски самолети _A–12 ОКСКАРТ_ над Северен Виетнам в периода 1967–1968 г. Полетите се извършват от военновъздушната база Кадена в Окинава.
	Планът на операциите е разработен от ЦРУ още през 1965 г., но поради липса на достатъчни разузнавателни данни за разположените (само предположение) съветски ракети земя-въздух (ракетни установки) в Северен Виетнам полетите над територията на бойните действия са отложени до 1967 г. След продължителни дискусии на 16 май 1967 г. президентът Джонсън одобрява използването на _A–12_ в районите на бойните действия.(Самолетът _U–2_ е бил оборудван с по-несъвършени фотокамери и е бил по-уязвим).
	Две седмици по-късно 3 самолета _A–12_ и 260 пилоти и обслужващ персонал пристигат в Окинава. На 31 май _A–12_ излита от Окинава за първия боен полет. Самолетът извършва разузнавателно наблюдение на 2 района — над Северен Виетнам и над т.нар. демилитаризирана зона. Полетът трае 3 часа и 39 минути при скорост 3100 км/ч. Самолетът прави снимки на 70 от общо 190-те съществуващи ракетни установки, а също и на 9 други по-значителни обекта. _A–12_ не улавя радарни сигнали над целите, което означава, че този първи полет остава незабелязан от северновиетнамците. Още няколко полета установяват, че до средата на юли на територията на Северен Виетнам не е имало нито една съветска ракета, макар че огневите позиции за тях са били подготвени.
	Типичните бойни полети в рамките на операция _Черен щит_ протичат по следния начин: _A–12_ се дозарежда във въздуха от самолет танкер на ВВС на САЩ скоро след излитането, а второто дозареждане става след изпълнението на задачата около Тайланд. След нея _A–12_ се завръща в Окинава. Продължителността на „фотополета“ над територията на Северен Виетнам е около 12,5 минути. След връщането в базата фотокамерите веднага се свалят, филмът се изважда и се отправя със специален самолет в близката фотолаборатория на ВВС на САЩ в Япония. Снимките, направени от _A–12_, попадат в ръцете на американското командване за Тихия океан 24 часа след завръщането на самолета в Окинава.
	В периода между 31 май и 31 декември 1967 г. _A–12_ извършва 22 полета над Северен Виетнам. На 17 септември северновиетнамски радар засича _A–12_, а на 28 октомври от ракетната установка е изстреляна ракета _SA–2_ по _A–12_. Два дни по-късно срещу _A–12_ по време на втория му полет над Северен Виетнам са изстреляни най-малко 6 ракети (доказателство са следите, оставени от ракетите, видими на снимките). Самолетът е улучен от част от ракета, но повредата не е сериозна.
	През 1968 г. разузнавателните полети над Северен Виетнам са поети от самолета _SR–71 БЛЕКБЪРД_ на военновъздушните сили.


	Черна книга

	Название, дадено от британците на Специалния списък на търсените във Великобритания (Sonderfahndungsliste G.B.), съставен от Главното управление за имперска сигурност — ГУИС, като част от германския план за нападение срещу Великобритания. В _Черната книга_ са включени 2820 британски поданици и бежанци от окупираните европейски страни, които подлежат на незабавен арест от ГЕСТАПО след завземането на Великобритания от Германия. Списъкът е подреден по азбучен ред. Когато съществуването на _Черната книга_ става известно след войната, хората, включени в него, с гордост изтъкват, шегувайки се, че самите нацисти са признали, че са били голяма опасност за Третия райх.
	В _Черната книга_ попадат както видни политически и обществени дейци (Уинстън Чърчил и Антъни Идън), така и писатели (Х. Дж. Уелс, Ноуъл Кауърд, Вирджиния Улф, Е. М. Форстър, Ребека Уест, Ч. П. Сноу и даже емигриралият в САЩ през 1936 г. Олдъс Хъксли). Зигмунд Фройд също е бил в списъка, въпреки че е починал на 23 септември 1939 г.
	Включени са още лорд БЕЙДЪН-ПАУЪЛ — основател на бойскаутите и направил немалко за развитието на британското разузнаване, карикатуристът Дейвид Лоу и лейди Астор. Кой знае защо сред американците в списъка са Бърнард Барух и Пол Робсън. Не е включен Джордж Бърнард Шоу, когото германците вероятно смятат за потенциален съюзник, тъй като само месец след началото на войната е публикувал пацифистко есе.
	Човекът, на когото е възложено да ръководи арестуването на враговете на Третия райх, е офицерът от СС Франк Зикс — бивш декан на Икономическия факултет в берлинския университет. В запазените документи той се води като командир на есесовски подразделения, прославили се със зверствата си в окупираните европейски територии. Зикс впоследствие е обвинен във военни престъпления и осъден на 20 години затвор през 1948 г., но през 1952 г. е освободен.
	Друг „план за нападение“ на ГУИС е открит след войната от британското разузнаване МИ–6. В него има пълно описание на структурата на МИ–6 и МИ–5 — британското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Проведеното разследване установява, че двама пленени РАЗУЗНАВАЧИ от МИ–6 и още някои други са дали на германците тази информация. (Вж. БЕСТ, ПЕЙН; ЕЛИС, ЧАРЛС.)


	Черна кутия

	Секретно устройство или оборудване, обикновено предназначено за електронно НАБЛЮДЕНИЕ (прехващане на теле- и радиосъобщения); с _черни кутии_ с военно предназначение се снабдяват разузнавателните самолети (вж. САМОЛЕТИ), КОРАБИТЕ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ или ПОДВОДНИЦИТЕ.


	Черна пропаганда

	Черна (подривна) е тази пропаганда, която се води не от официално обявения източник. През Втората световна война например британските специалисти по _черна пропаганда_ излъчват от Англия радиопредавания, така че у радиослушателите се създава впечатление, че предаването се води от територията на Германия или от окупираните от нея страни. Целта на _черната пропаганда_ е да деморализира Вермахта и да създаде напрежение в обществото, което би могло да отслаби военните усилия на германците. Радио _Дойчланд_ излъчва на съседни честоти с истинската немска радиостанция, активно излъчва предавания за Германия и даже получава похвала от ръководителя на нацистката пропаганда Йозеф Гьобелс, който веднъж неохотно признава в своя дневник: „Тази станция работи доста умело.“ Повечето германски войници, които са чули предаванията, смятат, че те наистина са германски. Някои германски военнопленници се хвалят, че са работили за Радио _Дойчланд_, като по този начин се надяват да докажат антихитлеристките си чувства пред съюзническите следователи. Британските организатори са поставили всичко под такава секретност, че следователите, които знаят за съществуването на радиостанцията, но не и кои са организаторите и продуцентите, са повярвали на военнопленниците.


	_Черна ръка_

	Балканска терористична организация на сръбските сепаратисти, чиято дейност е насочена срещу Австро-Унгарската империя. _Черната ръка_ е основана през 1911 г. в Белград и преследва обединение на Сърбия, Босна и Херцеговина в самостоятелна държава. Името й, изписано по стените или в заплашителни писма, става ужасяващ символ на терор на Балканите. _Черната ръка_ поразява всеки, който се осмели да стане враг на сърбите. Мотото й е „Обединение или смърт“.
	Създателят на организацията — полковник Драгутин Димитриевич, е началник на разузнаването в Генералния щаб на сръбската армия. С помощта на _Черната ръка_ той демонстрира сръбската сила през Балканската война 1912–1913 г., като всява ужас и терор с убийства и саботаж. Именно Димитриевич нарежда ерцхерцог Франц Фердинанд — наследник на австрийския трон, да бъде убит в Сараево през юни 1914 г. ВИЕНА използва инцидента, за да обяви война на Сърбия, и по този начин само след няколко седмици пламва Първата световна война.
	През декември 1916 г. след проведено разследване на уж направен опит за убийство на регента Александър в Солун Димитриевич е арестуван като заговорник. По време на процеса, за който сърбите твърдят, че е нагласен, той и двама негови поддръжници са осъдени на смърт. Екзекутирани са през юни 1917 г. През 1953 г. Върховният народен съд в Белград преразглежда делото и стига до извода, че Димитриевич и двамата му съратници са пострадали, без да са виновни, и посмъртно ги реабилитира.


	Черна стая

	1. Американска дешифровъчна служба, известна още като Криптографско бюро или Секция 8 на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Създадена е през 1912 г. от блестящия криптограф ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ. Държавният секретар Хенри Стимсън обаче нарежда тя да бъде закрита. Негови са думите: „Джентълмените не четат пощата си.“ Ярдли използва названието _Черна стая_ в книгата си „Американската «Черна стая»“ („The American «Black Chamber»“, 1931).
	Вж. КРИПТОГРАФИЯ.
	2. Наименованието на френска секретна служба, създадена за преглед на пощата (_cabinet noir_ — черен кабинет). Смята се, че началото на тази практика, станала „добра традиция“, е положено още през 1590 г., когато крал Анри IV създава пощенска служба в страната. Държавните чиновници отварят чуждите писма, прочитат ги и отново ги запечатват. Във връзка с това бързо се появява необходимост от добре подготвени специалисти по възстановяване на печатите. От друга страна, отварянето на писма дава тласък в развитието на криптосистемите — наука за шифриране и дешифриране. Въпреки че френските революционери през 1789 г. открито се изказват за забраната на _черните стаи_, те откриват т.нар. комитети за наблюдения (comites de surveillance), които се занимават също с отваряне на пощата както на явните роялисти, така и на заподозрените в симпатия на монархията.
	Традицията на _черните стаи_ не само преживява ерата на Наполеон, но и продължава и през XX в. Веднъж, за да докаже, че пощата се отваря и се чете, една французойка пише на мъжа си, който е чужденец, че в писмото е сложила 3 теменужки, без в действителност да ги слага. „Когато писмото пристига — пише Дъглас Порч в книгата «Френските тайни служби» («The French Secret Services», 1995), — в него наистина има 3 теменужки. Сътрудниците на _Черната стая_ в даден момент се уплашват, че са ги загубили, и затова слагат в писмото трите теменужки, които в действителност не са били поставени от изпращача.“
	Британците въвеждат също подобна тайна система за отваряне на пощата. (Вж. СЕМЕЙСТВО БОУД.)


	Четвъртият

	Условно название на съветски шпионин, за когото се смята, че е помагал на третия — (ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ), който на свой ред е работил с други двама: ГАЙ БЪРДЖИС и ДОНАЛД МАКЛИЙН. През 1963 г., когато Филби е разобличен като съветски разузнавач, представители на британските специални служби се заемат с търсене на четвъртия. Дълго време под подозрение е сър АНТЪНИ БЛЪНТ, високоценен изкуствовед и пазител на картините на Нейно величество кралицата на Великобритания. В края на краищата се установява, че Блънт и четвъртият са едно и също лице. Тогава тръгват хипотезите за петия. (Вж. КЕЪРНКРОС, ДЖОН; ХОЛИС, РОДЖЪР.)
	Вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.


	Четиринайсета разузнавателна рота

	Елитно подразделение на британската армия, създадено в Северна Ирландия около 1973 г. за повишаване ефективността на борбата срещу тероризма. Съществува под няколко названия за ПРИКРИТИЕ с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ РГ (Разузнавателна група).
	През 1969 г. в Северна Ирландия се изостря конфликтът между местните протестанти и католици и е изпратена войска. Разузнавателното им подсигуряване на първо време се извършва от британското разузнаване МИ–6 и контраразузнаване МИ–5. Но армейското ръководство смята, че трябва да има свое силно разузнаване. Наред с традиционното ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ е създадена и Четиринайсета разузнавателна рота, пред която е поставена задачата да осигурява оперативна информация „на място“.
	В книгата „Правила на големите момчета“ („Big Boys’Rules“, 1992) Марк Ърбън пише:

	Основно Четиринайсета разузнавателна рота се занимаваше с оборудването на стационарни наблюдателни пунктове (НП) или с проследяване на хора от автомобили с граждански номера. В градски условия НП се помещаваха в изоставени домове, а в селските местности — в крайпътните канавки. Патрулните коли се оборудваха с „особени предаватели“ за свръзка, невидими за странични наблюдатели.

	През 1987 г. на Четиринайсета разузнавателна рота е присвоен същият статут в армията, какъвто имат и другите британски антитерористични подразделения: Въздушнодесантната служба със специално предназначение, Военноморската служба със специално предназначение и Специалната служба на Кралската морска пехота. Известно време Четиринайсета разузнавателна рота за прикритие използва названието Въздушнодесантната служба със специално предназначение, за да не разберат бойците от ИРА (Ирландската републиканска армия), че в армията има специално разузнавателно подразделение.
	Работата е доста опасна. Войници от Четиринайсета разузнавателна рота често работят в близко сътрудничество с Военнодесантната служба със специално предназначение, срещу която ИРА воюва преди всичко. За времето от 1983 до 1987 г. двете служби убиват 20 бойци на ИРА, а в самия разгар на въоръжената конфронтация — 1974–1984 г., губят четирима свои бойци.
	Подразделението се нарича и Четиринайсета рота за разузнаване и сигурност.


	Чи Пао Ко

	Отдел за сигурност на апарата на китайското разузнаване. Занимава се предимно с вътрешната сигурност и води наблюдение на държавни служители, студенти и китайски граждани, които по различни причини са попаднали под наблюдение. Друг отдел — Чен Пао Ко, се занимава с КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ и с работа с китайците, които живеят в чужбина и обикновено са граждани на съответната чужда страна.


	Чилдърс, Ърскин (1870–1922)

	Англо-ирландски писател и разузнавач любител. Чилдърс е умел яхтсмен и често плава покрай германското крайбрежие, детайлно изучавайки Фризийските острови. В края на краищата стига до извода, че е възможно германците да нападнат Англия от островите. Своите възгледи Чилдърс излага във фантастично-приключенския роман „Загадката на пясъците“ („The Riddle of the Sands“, 1903), по който през 1984 г. е сниман филм с участието на Майкъл Йорк. В романа двама британски яхтсмени се натъкват на германски планове за нападение срещу Великобритания от Фризийските острови.
	Теорията за нападение на Чилдърс е толкова реалистична, че първото издание на романа има бележка от първия морски лорд — адмирал сър Джон Фишър, който пише: „Докато книгата бе под печат, правителството взе мерки, за да предотврати слабостите и опасностите, за които се намеква.“
	Щабът на Кралския военноморски флот на Великобритания веднага сформира Северноморски флот и започва строителството на военноморски бази в Северно море. Тези мероприятия са осъществени отчасти от безпокойството, предизвикано след прочитането на книгата на Чилдърс. През 1910 г. двама британски моряци, следвайки маршрута на героите от романа, изследват германското крайбрежие и Фризийските острови. Немците ги арестуват и обвиняват в шпионаж, задържат ги 3 години в затвора, а след това ги освобождават, наричайки този акт „жест на добра воля към Англия“.
	Като ирландски националист Чилдърс прехвърля през 1914 г. оръжия от Европа за Ирландия. По-късно се присъединява към Ирландската републиканска армия и взема участие в Гражданската война срещу т.нар. Ирландска свободна държава. Заловен е и е екзекутиран.
	През ноември 1940 г., когато отново надвисва германската опасност, „Загадката на пясъците“ („The Riddle of the Sands“) е преиздадена.


	Чист

	1. Американски жаргон за несекретни или разсекретени материали.
	2. Човек, който, както е доказано, не е разузнавач.
	3. Съветски термин за АГЕНТ или разузнавателен материал или обект — например КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ или КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА на ятак, — които никога не са били използвани за операции и затова вероятно не са известни на вражеските разузнавателни служби.


	Чист текст

	Съобщение, изпратено в открит текст, без ШИФЪР или КОД.


	Чистач

	Жаргонен термин за технически специалист, който проверява сграда или помещение за откриване и обезвреждане на монтирани в тях БРЪМБАРИ — ПОДСЛУШВАТЕЛНИ УСТРОЙСТВА.


	\* ЧК

	Съкращение от пълното руско название на „Чрезвычайная комиссия по борьбе с контрреволюцией, саботажем и спекуляцией“ (Извънредна комисия по борба с контрареволюцията, саботажа и спекулацията) — съветска организация, която отговаря за държавната сигурност от 1917 до 1922 г. През този период отначало ЧК е преименувано ВЧК (Всероссийская чрезвычайная комиссия — Общоруска извънредна комисия), а през 1922 г. — ГПУ (Государственное политическое управление — Държавно политическо управление). От 1923 до 1934 г. е известно като ОГПУ (Объединенное государственное политическое управление).
	На 20 декември 1917 г., няколко седмици след като болшевиките поемат контрола над Русия, В. И. Ленин издава декрет за образуване на ЧК — организация с полицейски и разузнавателни функции, създадена за защита на революцията. Поначало ЧК е комплектувана основно от моряци от Балтийския флот, които са своего рода бойният авангард на болшевиките. Начело на ЧК Ленин решава да постави един от най-близките си сътрудници — болшевишкия агитатор ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ, който произхожда от полско дворянско семейство. През октомври 1917 г. Дзержински е комендант на болшевишкия щаб и отговаря за личната охрана и сигурност на Ленин и на другите водачи на революцията.
	Пред ЧК са поставени 3 основни задачи:
	1. Да разследва и да ликвидира всички опити или действия, свързани с контрареволюция или саботаж в цяла Русия независимо откъде идват.
	2. Да предава на революционния трибунал всички саботьори и контрареволюционери от цяла Русия.
	3. Да извършва само предварително разследване, необходимо за приемане на превантивни мерки. Интересното е, че на ЧК никой не е възлагал пълномощия за изпълнение на смъртни присъди. И въпреки това през цялото време на Гражданската война в Русия (1917–1920) чекистите екзекутират немалко хора. След първия удар, нанесен на левичарите на 24 февруари 1918 г., в ЧК са образувани т.нар. тройки (тричленни съдебни комисии, които произнасят смъртни присъди). Те много скоро си спечелват печалната слава на екзекутори, които се държат така, сякаш са над закона. Първите екзекуции са извършени в Петроград (по-късно Ленинград, сега Санкт Петербург) в Петропавловската крепост. Тази сграда от 1703 г. е известна като „скотобойна“.
	Жестокостите на Гражданската война, разпрострели се по цяла Русия, стават още по-жестоки, след като на 5 септември 1918 г. излиза известният Декрет за „червения терор“. С декрета се узаконява създаването на концентрационните лагери. В него се говори за необходимостта от разстрел на всички, които по един или друг начин са свързани с контрареволюцията. След 12 дни ЧК получава и пълномощия да осъжда и да екзекутира, без обвинените да бъдат предавани на трибунала. Дзержински не без гордост отбелязва, че между ареста и произнасянето на присъдата минават не повече от 24 часа. „Осъдените“ контрареволюционери скоро стават толкова много, че обикновените разстрели с револвери и винтовки се оказват неефективни. Тогава Дзержински заповядва изпълняващите смъртните присъди да бъдат въоръжени с картечници, но и това не помага. В Петроград осъдените са толкова много, че по едно време започват да ги завързват по двама гръб в гръб, да ги товарят нощем на баржи, да ги откарват във Финския залив, зад Толбухинския фар, и да ги потопяват. При западен вятър труповете се връщали в кронщатското пристанище.
	Жестокостта на ЧК в революционния период е описана ярко в спомените на супершпионина СИДНИ РАЙЛИ — ревностен антиболшевишки агент и организатор на контрареволюционни операции в Русия:

	Нападенията на ЧК се извършваха с безсърдечие и бруталност, напълно необясними за цивилизован човек. Веднъж живеещите в един апартамент от ужас не успяват да махнат веригата на вратата и войник от червените хвърля граната през процепа. На друго място няма отговор при почукването. Този път жертвата е възрастна дама, прикована на легло след инсулт, получен, след като съпругът й е бил убит пред очите й по време на кланетата предната година. В жилището няма никой друг. Един войник от червените губи търпение да чака и хвърля граната към вратата. Бомбата избухва и убива или ранява петима войници. Останалите се връщат същата нощ и убиват за „назидание“ по особено жесток начин прикованата на легло жена.

	Месец след създаването на ЧК персоналът е 23 души. Две години по-късно сътрудниците са най-малко 37 000. В средата на 1921 г. цивилните в ЧК са 31 000, а войските за вътрешна сигурност — 137 000, граничните войски — 94 000 — общо над четвърт милион. (По някои преценки броят им е много по-голям.)
	През март 1920 г. ЧК получава още по-големи пълномощия: вече има право да изпраща „подозираните“ в трудови лагери за срок до 5 години по административен ред, ако в хода на следствието не са събрани „достатъчно улики за предаването им в съда“.
	Оперативните отряди на ЧК устройват масов „лов“ на граждани за създадените „принудителни групи“ за работа по укрепления и други военни обекти в края на Първата световна война. (Войната с Германия продължава до 1918 г., когато болшевиките подписват с тях сепаративен мир в замяна на значителни териториални отстъпки, което фактически означава капитулация.) По-късно, по време на Гражданската война, ЧК използва тази практика за строителство на позициите на Червената армия, която се сражава с белогвардейците и чуждестранните им съюзници.
	На 20 декември 1920 г. под ръководството на Михаил Трилисер е създаден външен отдел на ЧК (Иностранный отдел — ИНО). В задълженията му влиза да открива и да работи срещу контрареволюционерите извън границите на Русия. В същото време болшевиките сериозно се опасяват от бившите царски служители и военни, а също от белогвардейските емигранти, действащи главно в Берлин и Париж. ИНО изпраща в Европа свои агенти, поставяйки им задачата да се внедрят в емигрантските организации и да ги дискредитират. Така се заражда съветското външно разузнаване, което всъщност решава задачата на контраразузнаването, но само зад граница. Сред успешните мероприятия на ЧК в тази насока на първо място трябва да се отбележи операция _ТРЪСТ_. (ЧК изпраща агенти в чужбина, преди ИНО да бъде създаден.)
	Трилисер е известен и с това, че изцяло поощрява събирането на сведения за напреднали технологии, например за радио. Неговите агенти активно се занимават с научно-техническо разузнаване в западните страни. Предварително те преминават специална и езикова подготовка.
	Дзержински създава специални отдели (Особые отделы — ОО) в ЧК за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ и за партиен контрол в редиците на съветските въоръжени сили.
	На 6 февруари 1922 г. ЧК е преименувано ГПУ (едни от причините са лошата слава на чекистите и многочислените злоупотреби с властта). Организационно ГПУ е на подчинение на Народния комисариат за вътрешни работи (НКВД), създаден през февруари 1922 г., а през юли 1923 г. ГПУ е обособено като самостоятелен комисариат — Обединено държавно политическо управление (ОГПУ). Дзержински е ръководител на ОГПУ до смъртта си през 1926 г. Главните му заместници са ВЯЧЕСЛАВ МЕНЖИНСКИ и ГЕНРИХ ЯГОДА.
	Менжински наследява поста на Дзержински. Той също е от дворянско полско потекло и също служи до смъртта си през 1934 г. Ягода на свой ред става главният му заместник. (Инициалите ГПУ и ОГПУ се използват чак до 1934 г.) Численият състав на ЧК и на организациите наследнички е строго секретна информация, но още в началото на 20-те години има сведения, че работещите са около 30 000. До 1925 г. органите на ЧК — ГПУ — ОГПУ са екзекутирали повече от 250 000 врагове на болшевизма, а също и членове на семействата им. В 6000-те затвора в Съветския съюз 100 000 от затворниците са там по нареждане на ЧК. Освен това стотици хиляди други са заточени в първите съветски затворнически общности в отдалечените райони на страната. Главното управление на лагерите — Гулаг, на ОГПУ официално е създадено през 1930 г., по времето на Ягода, въпреки че веригата от концентрационни лагери съществува още от 1919 г.
	През 20-те години Сталин използва ОГПУ като основно оръжие за смазване на опозицията, надигаща се сред селяните. С помощта на Червената армия ОГПУ извършва колективизацията на селското стопанство, която подтиква селяните към недоволство.
	Но 10 юли 1934 г. ОГПУ е погълнато от НКВД.
	Ръководители на ЧК — ГПУ — ОГПУ са били Ф. Е. Дзержински (от 1917 до 1926 г.) и В. Р. Менжински (от 1926 до 1934 г.).


	Чужд флаг

	Контакт на даден човек със сътрудник на вражеско разузнаване, който се представя за съотечественик или за гражданин на съюзническа държава (сътрудник на отечествена или дружеска чуждестранна организация). Не знаейки за измамата, човекът, с когото се влиза в контакт, може да издаде ценни секретни сведения.
	Така, вербувайки старшия радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ, съветският шпионин ДЖОН УОКЪР му казва, че иска материал за илюстрования атлас за военна техника _Джейнс файтинг шипс (Jane’s Fighting Ships)_, смятайки, че техният истински получател ще бъде съветското разузнаване.
	В друг случай в контакт с американец от арменски произход встъпва арменец, представяйки се за негов далечен роднина, и моли за помощ за делото за отделяне от Турция на територии, които са принадлежали на Армения, а впоследствие са били загубени. В действителност арменецът е бил агент на КГБ. По пътя на измамата („под чужд флаг“) той получава от американеца секретна информация, която по друг начин не би получил.


	Чуждестранни армии — Запад

	Fremde Heere West (Чуждестранни армии — Запад) — Трето управление в Генералния щаб на германските въоръжени сили, отговарящо за ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ на Западния фронт през Втората световна война. До 1938 г. управлението се е наричало Чуждестранни армии. Но когато през 1938 г. Хитлер започва да гради планове за нападение срещу Съветския съюз, онези отдели, на които е предстояло да се занимават с разузнаване на Източния (Руския) фронт, са били отделени и преобразувани в Дванайсето управление на Генералния щаб — ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ИЗТОК.
	Според историка на разузнаването ДЕЙВИД КАН в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978) възникналите в Генералния щаб самостоятелни разузнавателни управления разделяли целия свят на 2 части по следния признак: „Хората, които носят ризите си загащени — на Запад, и които ги носят незагащени — на Изток.“
	Щабквартирата на Чуждестранни армии — Запад отначало е в БЕРЛИН и управлението е много по-зависимо от АБВЕРА за разузнавателните си източници, отколкото Чуждестранни армии — Изток. След началото на войната през септември 1939 г. местят Чуждестранни армии — Запад в Цосен. По-късно разузнавачите се местят заедно с началника на Генералния щаб. През май 1940 г., когато германците нападат Франция, разузнавателното управление успява да засече 122 от общо 123 френски и британски дивизии във Франция.
	Както Кан отбелязва: „Дейността им не беше съвършена. Веднъж изгубиха от поглед цялата белгийска армия, която се състоеше от половин милион войници.“ Въпреки че от Чуждестранни армии — Запад постъпват ценни разузнавателни сведения и преценки, управлението не успява да предвиди американо-британското нападение във Френска Северна Африка през ноември 1942 г. То е подведено от британската операция _МИНСМИЙТ_, чиято цел е била да създаде у разузнаването впечатлението, че е по-вероятно съюзниците да нападнат Балканите, отколкото Сицилия. Управлението не успява да предупреди за дебаркирането на съюзниците в Анцио и Нетуно. Било е подведено и за ДЕНЯ Д в Нормандия.
	В Чуждестранни армии — Изток се получават по-добри резултати, отколкото в Чуждестранни армии — Запад отчасти поради различията в страните, географията и тактиката, използвана на Западния фронт, които са доста по-различни, отколкото в Съветския съюз. Вж. НИКОЛАЙ, ВАЛТЕР.


	Чуждестранни армии — Изток

	Fremde Heere Ost (Чуждестранни армии — Изток) — Дванайсето управление на Генералния щаб на германските въоръжени сили, отговарящо за ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ на Източния (Руския) фронт през Втората световна война. Управлението е създадено на 10 ноември 1938 г., когато Адолф Хитлер започва да гради планове за нападение срещу Съветския съюз.
	Подобно на ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ЗАПАД и това управление води разузнаване по най-различни направления, получавайки информация от много източници: агентура, радиопрехващане, въздушно разузнаване, наблюдения от предните линии и т.н. С подобна дейност се занимава и АБВЕРЪТ — разузнавателна служба на Главното военно командване, — но той има свои източници (агенти) и оперативни възможности.
	Когато през септември 1939 г. на европейския театър на военните действия избухват първите боеве, базират Чуждестранни армии — Изток в Цосен, на 40 км южно от БЕРЛИН, където е разположена и полевата щабквартира на Генералния щаб. Когато германците нападат Съветския съюз през юни 1941 г., местят Чуждестранни армии — Изток с другите армейски части на Генералния щаб към щаба на фюрера в Източна Прусия, близо до езерото Мауерзее (сега езерото Мамри в Полша).
	В Чуждестранни армии — Изток под командването на полковник РАЙНХАРД ГЕЛЕН, който става ръководител на това направление през април 1942 г., се постигат високи резултати в идентифицирането и преценката на съветските военни части, които се сражават срещу германските. Историкът на разузнаването ДЕЙВИД КАН отбелязва в книгата си „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978):

	Прецизността и точността на Гелен бяха основните фактори за засилване на личния му авторитет и за промяна на традиционното негативно отношение на ръководителите на германската армия към разузнаването. Друг фактор е дискретната му подвеждаща пропаганда. Веднъж Гелен отпечатва брошура, в която, както се твърди, съумял „точно да предвиди намеренията на противника, в някои случаи няколко месеца напред“. Третият фактор са благоприятните обстоятелства. От зимата на 1942–1943 г. германците са в отбранителна позиция, което изисква повече знания за противника, отколкото при офанзива. Освен всичко друго мощта на германците отслабва и тъй като разузнаването дава възможност на един командващ да увеличи съществуващите си сили, германските генерали с облекчение приемат предложената от Гелен помощ.

	Освен постижения в Чуждестранни армии — Изток има и сериозни грешки в преценките и предположенията за съветските планове и намерения. На 22 юни 1944 г. например — третата годишнина от германското нападение, сила, съответстваща на 4 съветски армейски групи, се врязва в центъра на германския фронт, точно там, където Гелен е предвидил, че няма да се предприемат военни действия. Германският фронт отслабва и преди армиите да успеят да се изправят на крака, вече са загубили неколкостотин километра от завоюваните територии.
	Положението на управленията на Генералния щаб се усложнява допълнително и от това, че Хитлер, който традиционно недолюбва разузнавачите често ги обвинява в пораженчески настроения. По време на отбранителната кампания през 1942–1943 г. щабни офицери, особено в щаба на фюрера, системно пренебрегват разузнавателните анализи, като по този начин принуждават разузнавачите да преувеличават в положителен смисъл преценките си.
	Наистина на 28 март 1945 г., докато Хитлер вилнее пред генералите си, Хайнц Гудериан — един от най-високопоставените командващи бронетанковите войски, извиква: „А дали генерал Гелен не ни е «дезинформирал» за мощта на руснаците в разузнавателната си преценка?“ „Не! — изкрещява Хитлер — Гелен е глупак!“ Гудериан е уволнен веднага. Гелен е освободен от Чуждестранни армии — Изток на 9 април 1945 г. — месец преди края на Третия райх.


	Чужой

	Жаргонен израз в съветско-руските специални служби за някого, който работи като АГЕНТ не по идеологически и политически причини, а обикновено срещу заплащане или за да напредне в някоя търговска или правителствена организация. _Чужой_ в превод означава чужд.


	Чън, Лари Утай (Чън Утай) (1923–1986)

	Американец от китайски произход и аналитик в ЦРУ, който повече от 30 години е работил за Китайската народна република.
	От 1948 до 1952 г. Чън работи в американска военна мисия в Шанхай, а след това — в Хонконг. По-късно е приет на работа във Външната радиоинформационна служба (ВРИС), откъдето се уволнява през 1981 г. Във ВРИС превежда и анализира секретни китайски материали, получени по каналите на агентурното разузнаване.
	От около 1952 г. Чън предава секретни документи на Китай. Първата предадена информация е за местонахождението на китайски военнопленници в Корея. По-късно успява да предаде на китайското правителство американски правителствени оценки по международните въпроси. Китай му е платил повече от 180 000 долара за извършената работа.
	Чън е арестуван във Вашингтон през 1985 г., а през февруари 1986 г. е осъден по 17 параграфа в шпионаж, конспирация и неплащане на данъци. На 21 февруари 1986 г. той се самоубива в затвора, като завързва пластмасов плик около главата си.


	Чърч, Бенджамин (1734-?)

	Американец, шпионирал за британците по време на Войната за независимост на Северна Америка.
	Роден в Нюпорт, Роуд Айлънд, Чърч учи медицина в Бостън и завършва Харвардския университет през 1754 г. Когато през 1765 г. се заговаря за независимост, той става АГЕНТ на роялистите — привърженици на английската корона, като същевременно се представя за американски патриот, привърженик на идеите за независимост. Негов ръководител е губернаторът на Масачузетс.
	През 1775 г. избухва войната и Чърч получава нареждане да докладва информациите си на британския военен комендант генерал Томас Гейдж. Той продължава успешно да се представя за патриот и е назначен за хирург в американската колониална армия. Разкрит е от заловен КУРИЕР. В куриера е намерено кодирано съобщение, което криптографите на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН дешифрират. Те разбират, че шпионската дейност на Чърч е особено ефективна. Вашингтон уволнява Чърч, но не повдига обвинения срещу него. Конгресът обаче не е толкова благосклонен. Чърч е осъден и лежи в затвора до 1777 г. Разменен е с пленен от англичаните американски военен лекар (впрочем това е една от първите в историята РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ). Чърч отива да живее в Британска Уест Индия, където следите му се губят.


	Ш

	Шадрин, Никълъс (1928–1975)

	Съветски военноморски офицер, избягал в Съединените щати. По-късно ФБР го принуждава да стане негов АГЕНТ. Всичко завършва с това, че сътрудници на КГБ го залавят и убиват.
	През 1949 г. Шадрин (истинското му име е Николай Фьодорович Артамонов) завършва висшето военноморско училище _Фрунзе_. Служи в съветския военноморски флот. През 1955 г. става най-младият командир на есминец във ВМС на СССР със звание капитан III ранг.
	През 1959 г. корабът му акостира в Гданск, Полша, за обучение на индонезийски моряци. През нощта на 7 срещу 8 юли заедно с полската си приятелка пресичат Балтийско море с катер и стигат бреговете на Швеция. (Той изоставя жена си в Съветския съюз, а по-късно се развежда с нея и се жени за полякинята, с която е избягал от Полша.)
	След като получава политическо убежище на Запад, заминава за Съединените щати и приема името Шадрин. Започва работа в американското РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА. През септември 1960 г., непосредствено преди посещението на Никита Хрушчов в Съединените щати, Шадрин дава показания пред Сенатската комисия за антиамериканска дейност. Тай отправя нападки към съветската политическа система и представя на комисията подробности за съветската шпионска система.
	Шадрин и съпругата му по-късно получават американско гражданство. През 1972 г. той защитава докторат по международни въпроси в университета _Джордж Вашингтон_. Дисертацията му е задълбочен анализ за състоянието на съветския военноморски флот.
	Въпреки че Шадрин е осъден задочно на смърт в Съветския съюз, през 1966 г. КГБ се свързва с него. По нареждане на ФБР той изпълнява ролята на двоен агент. При едно пътуване до ВИЕНА като двоен агент на 20 декември 1975 г. е отвлечен от агенти на КГБ. Според съветския ИЗМЕННИК ВИТАЛИЙ ЮРЧЕНКО (1985) Шадрин по погрешка е бил упоен със смъртоносна доза хлороформ, докато се е борил с похитителите си на задната седалка на лека кола във Виена. ЦРУ е трябвало да го защитава по време на престоя му във Виена, но агентите провалят операцията поради грешка.


	Шаи

	Разузнавателно управление на Хагана (Отбрана) — нелегалната еврейска армия в Палестина преди създаването на държавата Израел на 14 май 1948 г. Хагана е създадена през 1920 г., за да защитава еврейските селища и интереси както срещу арабите, така и срещу британците, които управляват Палестина съгласно дадения им от Обществото на народите мандат. (Много от членовете на Хагана служат в еврейската бригада към британската армия през Втората световна война, а други изпълняват тайни мисии за британците в съюзнически на Германия страни).
	Разузнавателното управление, наречено Шаи (от Шерут Йедиот (Sherut Yediot) — Информационна служба), е създадено към Хагана през 1934 г. Разузнавателните сведения, осигурявани от Шаи, скоро стават жизненоважни, тъй като Хагана се стреми да се противопостави на арабските атаки над еврейските селища и подпомага нелегалната имиграция на евреи за Палестина по време на и след Втората световна война, а в навечерието на израелската независимост се бори срещу британските намерения да оставят след изтеглянето си ключови военни позиции на арабите. Сътрудниците на Шаи работят предимно сред британската полиция и митниците, пощите и други структури, тъй като стремежът е да се получи информация за британските планове и операции.
	Шаи постига крупен успех през 1946 г., когато излъчва по нелегалната си радиостанция съдържанието на британската Черна книга, в която се съдържат данни за видни членове на еврейското нелегално движение. Командващият контингента на британските войски в Палестина, узнавайки за това, нарекъл Шаи „идеална разузнавателна служба“. Дейността на Шаи е прекратена през юли 1948 г., когато са създадени военноразузнавателната служба АМАН и вътрешната тайна служба ШИН БЕТ.
	Вж. ИЗРАЕЛ.


	_Шале_

	Вторият по важност американски СПЪТНИК за РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ и ТЕЛЕМЕТРИЧНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Приемник на системата _РИОЛИТ_, първият спътник _Шале_ е изведен в орбита на 10 юни 1978 г.
	Спътникът е на геосинхронна орбита на 33 680 км над Земята и има за цел да уловя съветски и китайски микровълнови комуникации, а също и телеметрични данни, предавани по време на опити с междуконтинентални балистични ракети на 2-те страни.
	Следващите изстрелвания на _Шале_ са през 1979 г. и 1981 г.
	След като КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на _Шале_ е споменато в _Ню Йорк таймс_, името е променено на _Вортекс_. Тази система е последвана от спътник _МАГНУМ_.


	Шалин, Михаил

	Ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1951 до 1956 г. и отново от ноември 1957 до декември 1958 г. За кариерата и дейността му се знае твърде малко, независимо че е бил на този пост немалко време. Има звание генерал-полковник. Полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ, който шпионира за Запада, в автобиографичната си книга „Докладите на Пенковски“ („The Penkovsky Papers“, 1965) нарича Шалин „добър, опитен разузнавач… който работи в разузнаването още от войната“.


	_Шамрок_

	Вероятно най-амбициозната операция на ВЪТРЕШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, предприемана някога от американските въоръжени сили. _Шамрок_ е продължение на практиката от Втората световна война за прехващане на международните телеграфни връзки с цел да се открият съобщенията на чуждестранните агенти.
	В края на 1945 г., когато войната вече е приключила, бригадният генерал Престън Кордърман — ръководител на АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА (АСА), стига до извода, че ще бъде много трудно да се продължи и да се подобрява опитът на армията в КРИПТОГРАФИЯТА без достъп до международните телеграми. Според историка ДЖЕЙМС БАМФОРД в книгата „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982): „Той чувстваше, че е от първостепенно значение да създаде по някакъв начин едно изключително тайно, много вътрешно споразумение с 3 основни телеграфни компании, за да получи достъп до всички важни телеграми.“
	АСА скоро постига споразумения с _Уестърн юнион телеграф ко., _Ай Ти Ти_ комюникейшън_ и _Ар Си Ей комюникейшън_ и получава достъп до всички международни телеграми от и за чуждестранните посолства и консулства. Освен това има възможност да следи и комуникациите на американски граждани и търговски фирми. Операцията започва с ежедневни записи на телеграмите. За това отговарят кадри на армията, както и цивилни лица. По-късно системата е променена и на специалните служби вече се подават разпечатки от всички трансатлантически телеграми.
	Директорите на телеграфните фирми обаче добре разбират, че е незаконно да се предават на армията тези телеграми. Те се обръщат за одобрение към министъра на отбраната, а след това и към главния прокурор и дори към президента, за да са сигурни, че няма да бъдат подложени на съдебно преследване. На 16 декември 1947 г. с изпълнителните директори на тези фирми се среща министърът на отбраната Джеймс Форестал, за да ги увери от името на президента Труман, че опитът за прехващане „е въпрос от изключителна важност за националната сигурност“.
	По-късно служители от екипа на Форестал се срещат тайно с конгресмени, за да обсъдят законността на тайната операция по прехващане на съобщенията. Успокоени са, че ще бъде приет специален закон за тази дейност.
	Отначало операция _Шамрок_ е придадена на АГЕНЦИЯТА ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, създадена тайно през 1949 г., а през 1952 г. — на току-що създадената дълбоко засекретена АНС.
	Измененията в процедурите са незначителни чак до началото на 60-те години, когато телеграфните компании започват да компютризират системите си, в които вместо книжни ленти и печатни копия се използват магнитни. Бамфорд пише: „… промяната на технологиите помогна на Америка да осъществи огромен скок в способността да подслушва и да наднича… Сега, вместо копията и записите от дневните пратки да се сортират на ръка в стаята на АНС в _Ар Си Ей_, всяка сутрин куриерите [на армията] просто ще вземат 10–12 диска и ще ги изпращат във ФОРТ МИЙД, Мериленд, за да бъдат презаписани, и ако имат късмет, ще ги върнат в Ню Йорк още същия ден.“
	От 1966 до 1973 г. АНС разполага със стая в сградата на ЦРУ в Манхатън. Това е било доста удобно, тъй като фактически магнитните дискове са се копирали на място и не е било нужно всеки божи ден да се изпращат с граждански самолети от Ню Йорк до Балтимор и да се връщат обратно. Но в момента, в който главният юрист на ЦРУ узнава за операцията, сътрудниците на АНС мигновено напускат манхатънския офис. Преместват се обаче съвсем наблизо.
	Компютрите на АНС преглеждат записите и търсят определени имена, адреси, думи или дори фрази и мигновено възпроизвеждат целия текст на дадена телеграма. В подобни СПИСЪЦИ ЗА НАБЛЮДЕНИЕ от имена и адреси са включени всички посолства и представителства на комунистическите страни. Списъците на отделни думи и фрази включват термини като _чертеж, атомна бомба_ и други подобни, които могат да подскажат за една или друга операция на чуждото разузнаване.
	(През тези години ФБР получава и копия от международните телеграми от различни телекомуникационни организации във Вашингтон.)
	През 1961 г., когато става главен прокурор, Робърт Кенеди включва в списъка за наблюдение и криминално проявените лица и го изпраща до правителствените агенции, включително до АНС. По този начин операция _Шамрок_ има несъмнена заслуга в борбата срещу престъпността, оказвайки съществена помощ на американските правоохранителни органи. (Кенеди успява да постави на подсъдимата скамейка крупни фигури от престъпния свят.) Кенеди осигурява на АНС и списък на американски лица и търговски фирми, които имат връзки с Куба. И в този случай американските агенции, заети с опазване на закона, ползват информацията, осигурена от _Шамрок_.
	Все пак кулминацията на съвместната операция между армията и АНС настъпва през 1967 г., когато генерал-майор Уилям Ярбъро изпраща съобщение до директора на АНС Маршал Картър, с което изисква АНС да представи информация за възможното чуждестранно влияние върху гражданските вълнения в Съединените щати, свързани с Виетнамската война. Тази операция на АНС получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ _МИНАРЕ_ и включва подслушването на международните телефонни разговори, както и прехващането на телеграмите. По-късно един от директорите на АНС заявява, че от 1967 до 1973 г. АНС наблюдава международните разговори и телеграми на 1650 американски граждани и организации, а също и на почти 6000 чужденци и организации.
	След убийството на защитника на гражданските права Мартин Лутър Кинг заподозреният убиец Джеймс Ърл Рей и семейството му са прибавени към списъка за наблюдение. По-късно са включени и заподозрени за трафик и пласиране на наркотици.
	При Никсън се правят опити да се разшири участието на АНС във вътрешното разузнаване. (Вж. ПЛАН _ХЮСТЪН_.)
	Операция _Шамрок_ и всичко свързано с нея е прекратено през 1975 г. В началото на 70-те години Конгресът разглежда вътрешните шпионски действия на ЦРУ, а малко по-късно и на АНС. (Вж. КОМИСИЯ _ЧЪРЧ_ и КОМИСИЯ _ПАЙК_.) Изглежда, е само въпрос на време, преди Конгресът или пресата напълно да разкрият размерите на 30-годишните усилия на АНС. На 12 май 1975 г. директорът на АНС ЛУ АЛЪН-МЛАДШИ подписва разпореждане, с което прекратява това, което председателят на Сенатската комисия по разузнаването Франк Чърч е нарекъл „вероятно най-крупното масово следене на американците в цялата история на страната“.


	Шарп, Джордж (1828–1900)

	Ръководител на разузнаването във федералната армия по време на Гражданската война в САЩ. Шарп е единственият специалист в своята област в Армията на Потомак — главната федерална военна сила. Благодарение на сведенията, получени с негова помощ, в края на краищата Северът нанася сериозно поражение на войските на генерал Робърт Лий по време на решаващата битка край Гетисбърг през юли 1863 г.
	Преди войната Шарп е адвокат и работи в дипломатическата служба. На 11 май 1861 г. той става капитан в полицията на щата Ню Йорк. Призован е 3 месеца по-късно и е повишен в звание полковник към 120-и полк на доброволците от Ню Йорк.
	В началото на 1863 г. е назначен за ръководител на ИНФОРМАЦИОННОТО БЮРО към Армията на Потомак. Шарп запазва този пост до края на войната през 1865 г. Хората му обработват огромно количество информация, която шпиони и дезертьори донасят от фронтовите линии на Южните щати. През декември 1864 г. той вече е бригаден генерал, а по-късно е произведен в генерал-майор.
	След войната Шарп служи в Държавния департамент, откъдето го пращат на работа в Европа, и поддържа няколко адвокатски кантори в Ню Йорк.


	Шварц, Майкъл

	Офицер от американските военноморски сили, обвинен, че предоставя тайни на правителството на Саудитска Арабия.
	Шварц е предаден на следствието за незаконно разкриване на секретна информация по времето, когато е бил в състава на американските военни съветници в Саудитска Арабия от ноември 1992 до септември 1994 г. Обвинен е в непрофесионално отношение към секретните документи, в даване на лъжливи изявления и в шпионаж. След като е определена дата за заседанията на военния съд, Шварц моли да му бъде позволено да напусне доброволно военноморския флот и да не бъде съден.
	Позволено му е да напусне военноморския флот през декември 1995 г., като оттеглянето му „не е придружено с почести“.


	Шевченко, Аркадий (1930)

	Най-вишестоящият съветски дипломат, който търси политическо убежище на Запад. Шевченко е заместник генерален секретар на ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ, когато на 6 април 1978 г. емигрира. През двете години и половина на този пост е предавал на американското разузнаване секретна информация и документи за Съветския съюз.
	Роден е в украинско миньорско градче. Баща му е лекар, а майка му — медицинска сестра. През Втората световна война баща му служи като лекар в Червената армия.
	През 1949 г. Шевченко постъпва в Московския държавен институт за международни отношения, където се обучават бъдещите съветски дипломати. Дипломира се през 1954 г., но остава в института като аспирант. През 1956 г. постъпва на работа в Министерството на външните работи.
	Първото му посещение в Съединените щати е за конференция през 1958 г. През 60-те години работи в Ню Йорк и в началото на 1973 г. вече е заместник генерален секретар на ООН по работата на Съвета за сигурност.
	Докато си проправя път в съветската йерархия, разочарованието му от съветската действителност все повече расте. В мемоарите си „Да скъсаш с Москва“ („Breaking with Moscow“, 1985) Шевченко пише:

	Седях на една маса с [Леонид] Брежнев, [Андрей] Громико и други членове на политбюро и научих много за хората, които бяха господари на Съветския съюз. Видях колко лесно наричат порока добродетел и колко лесно отново променят думите си, как лицемерието и корупцията са проникнали и в най-незначителните аспекти от живота им, в каква изолация от населението управляват. Громико например не бе стъпвал на улиците на Москва почти 40 години. Другите не бяха по-различни. В позлатените, но тихи коридори на Кремъл бе създаден един музей, музей на идеи, които се виждаха, но бяха закърнели и неподвижни, също като вкаменелост на муха. Онези, които бяха изградили кариерите си, запазвайки тези реликви, бяха принуждавали съветските хора да повярват в една социална система, която се гради на мит и утопия… Кремъл бе последното място на света, където човек можеше да очаква прямота, честност и откритост.

	През 1974 г. Шевченко се обръща към американски офицери и признава, че иска да избяга в Съединените щати. След като го убеждават да остане в Организацията на обединените нации и да предава разузнавателна информация за руските намерения, той получава американското КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ _Анди_.
	Най-сетне, убедени, че руснаците го подозират, американците му разрешават да избяга. Една петъчна вечер, на 6 април 1978 г., показвайки, че уж се отправя към извънградската вила на съветските дипломати в Лонг Айлънд, Ню Йорк, Шевченко изчезва по пътя. Жена му и дъщеря му не пожелават да тръгнат с него. (Той се жени повторно същата година).


	Шеймов, Виктор (1946)

	Сътрудник на Осмо главно управление на КГБ, специалист по криптография и РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, избягал на Запад.
	През 1969 г. Шеймов завършва Московския държавен технически институт _Бауман_ със специалност инженер-конструктор на космически апарати и ракети. След това работи над космическите бойни средства в института за научни изследвания към Министерството на отбраната. През 1971 г. постъпва в КГБ и е назначен в Осмо главно управление, а по-късно — в Първо главно управление (външно разузнаване). Обслужва каналите за връзка, с чиято помощ ЦЕНТЪРЪТ се свързва с резидентите на КГБ, пръснати по целия свят. Връща се в Осмо главно управление през 1976 г. и работи като шифровчик.
	Разочарован от съветската система, Шеймов се свързва с американски служители в Москва и през 1980 г. ЦРУ урежда бягството му от Москва заедно със съпругата и дъщеря му.
	Историята за кариерата на Шеймов в КГБ е разказана в автобиографичната му книга „Кула от тайни“ („Tower of Secrets“, 1993).


	Шеленберг, Валтер (1910–1952)

	Германски висш сътрудник на специалните служби на нацистка Германия, а след разпускането на АБВЕРА (германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ) през 1944 г. — ръководител на външните операции на обединените германски разузнавателни служби.
	Разузнавателната кариера на Шеленберг започва през 1933 г. в СС. Отначало работи в КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО. През юни 1944 г. е назначен за директор на IV отдел (външно разузнаване) на Главното управление за имперска сигурност (ГУИС) със звание бригаденфюрер от СС. (Той е най-младият генерал в СС по това време.) Шеленберг лично ръководи подготовката и лично участва в операцията, която води до ИНЦИДЕНТА КРАЙ ВЕНЛО. Отговаря за опита да бъде отвлечен Уиндзорският херцог от Португалия (операция _ВИЛИ_). Знаел е за РИХАРД ЗОРГЕ и е следил неговото развитие. Съпричастен е в операция _ЦИЦЕРОН_. А в края на войната се занимава с „продажба“ на евреи и други затворници в концлагерите. От средата на 1944 г. към Шеленберг преминават функциите за разформироване на Абвера.
	Историкът на разузнаването ДЕЙВИД КАН пише в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978): „Шеленберг беше млад и обаятелен есесовец, изглеждаше чудесно в черната, обшита със сребро униформа…“ Той получава длъжността ръководител на IV отдел едва 31-годишен преди всичко благодарение на „своя ум, находчивост и преданост“. Хю Тревър-Роупър критикува Шеленберг в книгата „Последните дни на Хитлер“ („The Last Days of Hitler“, 1947): „На фона на доста ограничените есесовски началници Шеленберг се открояваше и се хвалеше с това… макар и в действителност да беше доста посредствен…“
	Шеленберг е ценен от ХАЙНРИХ ХИМЛЕР и РАЙНХАРД ХАЙДРИХ (негов пряк началник) и редовно се среща с Хитлер. След убийството на Хайдрих той се смята за кандидат за ръководител на ГУИС, но е отхвърлен като прекалено млад и непоследователен нацист. ГУИС се оглавява от ЕРНСТ КАЛТЕНБРУНЕР. Независимо че му е подчинен, Шеленберг има пряк достъп до Хитлер (през главата на Калтенбрунер).
	С наближаването на края на войната той се опитва да повлияе върху Химлер да започнат преговори с неутрални посредници за капитулацията на Германия пред западните съюзници. Той се надява, че Химлер ще наследи Хитлер като държавен глава. Освен това помага и да бъдат освободени някои от затворниците в концлагерите. На 30 април 1945 г. Калтенбрунер го освобождава от поста началник на IV отдел. По това време Хитлер изгонва Химлер от редиците на нацистката партия за опит да води без разрешение мирни преговори със Запада. Шеленберг влиза в правителството на адмирал Карл Дьониц, съставено същата нощ след самоубийството на фюрера. А седмица след края на военните действия той се оказва в Швеция, където все още се опитва да води преговори за капитулацията на Германия.
	По време на Нюрнбергския процес Шеленберг е оправдан по всички обвинения освен по 2 — за членството му в СС и СД, които с постановление на международния трибунал са обявени за престъпни; за убийството на руски военнопленници без съд и присъда. Впрочем съдът взема под внимание опитите на Шеленберг да окаже помощ на затворниците в концлагерите и го осъжда на 6 години затвор. Скоро след като е освободен през юни 1951 г., той завършва книгата си „Мемоарите на Шеленберг“ („The Schellenberg Memoirs“) Умира година по-късно от заболяване на черния дроб.


	Шелепин, Александър (1918)

	Председател на КГБ от декември 1958 до ноември 1961 г. Шелепин завършва Московския институт по история, литература и философия. През войната командва партизански формирования. През 1943 г. е един от ръководителите на съветския комсомол, а от 1952 до 1958 г. е първи секретар на ЦК на тази организация. През 1954 г. придружава Никита Хрушчов по време на визитата му в Китай.
	След това Шелепин е назначен за председател на КГБ (той е вторият председател на това специално ведомство след смъртта на Сталин). Хрушчов го назначава, тъй като е недоволен от работата на неговия предшественик ИВАН СЕРОВ, при когото няколко сътрудници на КГБ са избягали на Запад. Шелепин се опитва да възстанови пострадалия авторитет на органите на Държавна сигурност след края на Сталиновата епоха. Той уволнява или понижава в длъжност много високопоставени сътрудници на КГБ и ги заменя с млади партийни и особено с комсомолски кадри.
	През ноември 1961 г. преминава на работа в Секретариата на ЦК на КПСС, откъдето според някои сведения все още контролира дейността на специалните служби. Председател на КГБ е неговото протеже ВЛАДИМИР СЕМИЧАСТНИ. През 1962 г. Шелепин вече е първи заместник министър-председател. Той е един от основните участници в преврата срещу Хрушчов от октомври 1962 г. — сигурно е повлиял на КГБ да окаже подкрепа на заговорниците.
	Шелепин вероятно е очаквал да стане първи секретар и де факто глава на правителството след свалянето на Хрушчов. Александър Солженицин предполага, че той е бил изборът на оцелелите сталинисти в правителството, които задават въпроса, какъв „беше смисълът да сваляме Хрушчов, ако не да върнем сталинизма?“.
	Наградата за Шелепин е избирането му за член на политбюро. Но той все още храни амбицията да стане „пръв сред равни“. Колегите му в политбюро го наблюдават внимателно и се стремят да обуздаят амбицията му. Той остава сред тях до 1975 г., когато изненадващо е отстранен от властта.


	Шербиус, Артур

	Германец, изобретател, създател на машината _ЕНИГМА_ — първото електромеханично устройство за шифровани съобщения. Той създава машината на принципа на РОТОРИ, които променят позицията си винаги когато се натисне клавиш на дадена буква, за да се постигне различен, избран по случаен признак буквен заместител. Машината е била предназначена за търговски цели. Пълното название е _Лампова шифрова и дешифрова машина „Енигма“_. Възможностите на машината са показани за пръв път през 1923 г. Широкото й признание идва едва след няколко години.
	Идеите на _Енигма_ използва и доразвива шведският изобретател БОРИС ХАГЕЛИН. Шербиус фалира и умира, преди да бъде намерено практическото приложение на машината във втората половина на 20-те години във въоръжените сили на Швеция и Германия.


	_Шерхорн_

	Съветска операция за дезинформация от времето на Втората световна война, с която германските въоръжени сили са подмамени, че 2500 техни войници са попаднали в обкръжение след съветското настъпление през 1944 г. при река Березина.
	Оберлейтенант (подполковник) Хайнрих Шерхорн е набеденият командир на уловените в капан войници, които на 19 август 1944 г. осъществяват радиоконтакт с германското висше командване и уточняват подробностите около трудното положение на частта. От тази дата до последното съобщение на Шерхорн, изпратено на 4 април 1945 г., германските въоръжени сили и СС полагат значителни усилия — хора, самолети и техника, — за да спасят войската, попаднала в обкръжение. Получават се съобщения, че са изпратени 2 групи от СС, за да окажат помощ за спасяването на частта на Шерхорн, и че ОТО СКОРЦЕНИ, спасил Бенито Мусолини, планира операция за спасяването на Шерхорн през март 1945 г.
	Съобщенията от Шерхорн звучат толкова героично, че Адолф Хитлер повишава командира на частта в полковник и го награждава с _Рицарски кръст_. Всички офицери, споменати в радиосъобщенията, също са повишени в звание! В действителност Шерхорн и около 200 души от хората му са заловени от руснаците по време на Белоруската офанзива през лятото на 1944 г. Шерхорн започва да изпраща съобщенията под диктовката на руснаците. Подобно на операция _МАКС_ историята с Шерхорн убедително демонстрира високото майсторство на съветското разузнаване в планирането и провеждането на акции за заблуждение на противника с помощта на дезинформация.


	Ши Пейпу

	Вж. БУРСИКО, БЕРНАР.


	Шилоа, Рувен (1909-?)

	Първият директор на МОСАД и в много отношения основател на съвременните израелски разузнавателни служби.
	Роденият в Ерусалим Шилоа (истинското му име е Рувен Заслански) произлиза от ортодоксално еврейско семейство. Той е нисък, сиво-сините му очи, скрити зад очила, отправят пронизващ поглед към човека, с когото разговаря.
	През Втората световна война Шилоа, създател на ШАИ — разузнаването на нелегалната еврейска армия Хагана, неведнъж е бил изпращан от англичаните в тила на немците за изпълнение на специални задачи. Той сътрудничи и с представителите на американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ във Вашингтон, Кайро и Истанбул. Сред тези, с който непосредствено е работил, е и ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН от Х–2 — отдела по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ към УСС. Между тях се създават отношения на уважение и доверие, които продължават и по-късно, когато Енгълтън оглавява контраразузнаването в ЦРУ.
	През 1949 г. Шилоа е назначен за председател на израелския координационен комитет на разузнавателните служби, което е опит от страна на правителството да обедини и да координира работата на няколко израелски разузнавателни служби. (Шилоа оглавява комитета до март 1953 г.) Но проблемите продължават. (Вж. АМАН.) Липсват ясна насока и отговорност, съществуват лични конфликти в разузнавателната общност. Най-сетне, министър-председателят Давид Бен Гурион се намесва и настоява да се проведе реорганизация на израелското разузнаване. Един от нейните плодове е създаването на Мосад на 1 април 1951 г. (3 години след образуването на Израел). Към новата служба минават въпросите по външното разузнаване. Тя е подчинена непосредствено на министър-председателя.
	Шилоа е ръководител на Мосад за кратко, но успява да наложи определени стандарти в службата, въпреки че операциите, а и начинът на управление на финансите са сравнително мудни.
	Непрекъснатите противоречия сред израелските лидери на разузнаването, а също и нараняванията, получени при автомобилна катастрофа в средата на 1952 г., принуждават Шилоа да се оттегли от този пост през 1952 г. Година по-късно е изпратен във Вашингтон като пълномощен министър в израелското посолство.
	Йън Блек и Бени Морис, коментирайки Шилоа като ръководител на Мосад в книгата „Тайните войни на Израел“ („Israel’s Secret Wars“, 1991), пишат:

	И приятели, и съперници обясняват, че той никога не е бил подходящ за тази работа. Определяха го като „човек на идеите“, а не човек с умения да организира тайните операции. По-късно се чуват подмятания, че провалът на багдадската агентура, дело на Грос, и други неприятности просто го сломяват.



	Шимшон

	Разузнавателно-диверсионно подразделение в състава на Палмах (ударна рота) — десантна бригада на нелегалната еврейска армия в Палестина по време на английския мандат. От 1943 г. до създаването на израелската държава на 14 май 1948 г. групи на Шимшон изпълняват операции, насочени срещу арабите.
	До 1950 г. Шимшон продължава да съществува в състава на армията.


	\* Шин Бет

	Израелска служба за вътрешна сигурност. Името идва от първите две букви на Шин и Бет на иврит — Sherut Habitachon Haklali (Обща служба за сигурност).
	Шин Бет преживява многочислени провали, които получават широка известност. Що се касае до успехите, то за разлика от тези на МОСАД те рядко са ставали достояние на широката публика.
	Службата е създадена на 30 юни 1948 г. — 6 седмици след обявяването на израелската независимост. Командването е в ръцете на ИСЕР ХАРЕЛ. Отначало Шин Бет е съставна част от израелските сили за отбрана, откъдето се осигуряват поддръжката, заплащането и военните звания за малобройния персонал. (Харел е издигнат в звание подполковник.) Харел смята, че Шин Бет трябва да бъде цивилна организация, но в началото на 1950 г. тя е поставена директно под контрола на Министерството на отбраната.
	Службата продължава да бъде „загубена“ сред бюджета и политическите спорове в министерството и Харел продължава да настоява пред министър-председателя Давид Бен Гурион — негов близък приятел, Шин Бет да се обособи като автономна служба. Това е сторено по-късно през 1950 г., като Шин Бет минава на подчинение директно на министър-председателя.
	Междувременно след скандалното и позорно отстраняване на ИСЕР БЕЕРИ от длъжност през 1949 г. Харел поема и ръководството на АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. По настояване на Бен Гурион той е наречен МЕМУНЕХ — „отговорник“ на всички израелски разузнавателни действия. Харел се задържа на поста в Шин Бет до 1952 г., когато заместникът му Изи Дорот поема командването за 1 година. По-късно директорските длъжности на Мосад и на Шин Бет вече са разделени. Вътрешната сигурност в Израел през по-голямата част от кратката история на страната е обусловена от многобройното арабско население — около 18 на сто. В края на 1948 г. процентът спада с прииждането на имигрантите евреи, а също и с повишаването на раждаемостта. Арабската заплаха е двустранна. Първо, съществува опасност от шпионаж от арабските държави, които не само водят войни с Израел, но и изпращат саботьори и терористи. Второ, съществува възможност от вътрешни размирици от арабското население вътре в страната. С течение на времето с признаването на Израел от някои арабски държави (първата арабска страна, признала Израел, е Египет — през 1979 г.) вътрешната заплаха от ислямските терористични организации, като _Ислямски джихад, Хамас_ и _Хизбула_, нараства. Тези групи се противопоставят на всички съглашения с израелците. (Ситуацията се изостря много, когато се постигат споразумения, осигуряващи на палестинците ограничен контрол на Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа — на т.нар. окупирани територии.)
	Дълго време фактически всички сили и ресурси на Шин Бет са насочени срещу арабската опасност. Но против Израел започват да работят агенти и от неарабски страни, в това число приятелски. Скоро след като се установява в Израел през 1948 г., ВОЛФ ГОЛДЩАЙН започва да изпраща информация на съветското НКВД, а след това и на КГБ. По-късно за руснаците шпионира и ШИМОН ЛЕВИНСОН. И двамата достигат висши постове в израелските държавни структури и причиняват значителни вреди, преди да бъдат разкрити. А ЙОСИ АМИТ пък шпионира за САЩ — главния съюзник на Израел.
	Шин Бет разширява дейността си, като взема под контрол всички съветски дипломати и тези от Източния блок. Но главният обект на израелското разузнаване си остават арабите. Аврам Ахитув е принуден да се оттегли като директор през декември 1980 г. в разгара на политически противоречия. Те са свързани с опита за убийство на трима арабски кметове на градове по Западния бряг на река Йордан. Вследствие на атентата кметът на Наблус загубва и двата си крака, а кметът на Рамала — единия.
	Служители на Шин Бет правят опит да прикрият, че на 12 април 1984 г. са пребили до смърт двама араби, отвлекли автобус близо до Газа. Арабите са заловени — военните нахлуват в автобуса, задържан от похитителите. По време на атаката са убити други двама терористи. В акцията загива и израелски войник — жена, която е пътувала с автобуса. Директорът на Шин Бет — Аврам Шалом, подава оставка през юли 1986 г. след разкритието, че двамата похитители са били живи, когато са били отведени от офицерите на Шин Бет в полицейския участък. А в доклада им се твърди, че всички похитители са убити по време на атаката на автобуса. През юли 1986 г. президентът на Израел ХАИМ ХЕРЦОГ оневинява действията на Шалом и тримата му подчинени, макар и да не е повдигнато обвинение в убийство към тях. Херцог — 2 пъти ръководител на военното разузнаване, издава оправдателна заповед, за да потули нещата и да избегне допълнителни поражения върху органите на сигурността. По-късно още 7 други членове на Шин Бет са оправдани за действията им по време на щурма.
	Година по-късно Шин Бет участва в нова съмнителна операция. През май 1987 г. израелският Върховен съд установява, че службата е използвала незаконни методи за разпит и е предала фалшиви свидетелски показания в случая за шпионаж на лейтенанта от армията Изат Нафзу, представител на националните малцинства (черкезка община). Войникът, освободен след 7 и половина години затвор, е бил набеден от Шин Бет, че продава тайни и крадени оръжия на палестински партизани, и е бил осъден.
	Сътрудници на Шин Бет са представили фалшиви доказателства на военния трибунал, който е съдил Нафзу. Съдийската комисия, създадена да разследва методите и начина на действие на Шин Бет, излиза с доклад през 1987 г., в който се отбелязва, че през последните 17 години следователите на Шин Бет системно са лъгали в съда за методите си на разпит. Комисията твърди също, че редовно са били използвани физически и психологически тормоз, за да се стигне до признание.
	Преди края на 1987 г. се разкрива, че от Шин Бет са били отстранени трима сътрудници, защото уж са се опитали да прикрият обстоятелствата за смъртта на 23-годишен палестинец, който е починал в затвора след разпити, проведени през юли 1987 г. На следващата година Йосиф Хармелин подава оставка като директор на Шин Бет.
	През декември 1987 г. загрижеността за вътрешната сигурност нараства с началото на палестинското въстание, известно като Интифада. Млади араби от Западния бряг и от ивицата Газа започват да се бунтуват, като замерят и убиват с камъни членове на израелските сили за сигурност, чупят прозорците на арабски магазини, останали отворени по време на часовете на стачката, и възбуждат духовете. Израелският отговор е сила — сълзотворен газ, побоища, гумени куршуми, а понякога и истински: Шин Бет и полицията откриват огън с истинско оръжие срещу младите момчета, въоръжени с камъни.
	Въстанието създава ново, по-младо поколение на войнствено настроени палестински лидери. У тях надделява идеята, че трябва да разчитат сами на себе си, да преодолеят религиозните, политическите, икономическите и социалните различия, за да създадат общ фронт срещу израелския контрол в района.
	Интифадата, която продължава до 1990 г., е основната „заплаха“ над Израел. През 1993 г. се появява друга заплаха за вътрешната сигурност — стават известни тайните разговори между Израел и Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Части от Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа по-късно ще бъдат предадени под контрола на ООП.
	В Израел веднага надига глава дясната опозиция, протестираща срещу преговорите с палестинците. Но Шин Бет недооценява нейното влияние и сила. А през това време израелците, които живеят в окупираните територии — много малък брой заселници, скоро преминават от думи към дела. Нападения над араби, в това число масовото убийство на вярващи в джамия по време на намаз от обезумял стрелец, създават нови грижи на израелската служба за сигурност. Шин Бет не успява да предотврати убийството на министър-председателя Ицхак Рабин на 4 ноември 1995 г. Мисълта евреин да убие друг евреин по „политически“ причини очевидно е толкова ужасна и невъзможна, че службата дори не е допускала и разглеждала подобен вариант.
	Убийството, снимано с видеокамера от случайно лице, ясно показва с каква лекота убиецът се е приближил до обекта си. Карми Гилон — директор на Шин Бет, поема пълна отговорност за неуспеха да бъде защитен Рабин. Приемникът му — контраадмирал АМИ АЯЛОН, точно тогава се е оттеглил от поста ръководител на израелския военноморски флот. Той е първият директор на Шин Бет, който е оповестен официално при назначението, което е очевидна стъпка към възстановяване на общественото доверие в службата за сигурност.


	Директори на Шин Бет
	Сред директорите на Шин Бет, изброени по-долу, прави впечатление, че Йосиф Хармелин е оглавявал агенцията 2 пъти. Исер Харел е единственият човек, който е служил като директор и на Шин Бет, и на Мосад.
	1948–1952 — Исер Харел.
	1952–1953 — Изи Дорот.
	1953–1963 — Амос Манор.
	1964–1974 — Йосиф Хармелин.
	1974–1981 — Аврам Ахитув.
	1981–1986 — Аврам Шалом.
	1986–1988 — Йосиф Хармелин.
	1988–1994 — Якоб Пери.
	1995–1996 — Карми Гилон.
	1996 — Ами Аялон.


	Шифон

	Техника за шифриране или дешифриране на съобщения, предавани по време на телефонен разговор. Терминът е образуван от „шифър“ и „телефон“.


	Шифри от серията _JN_

	Американско означение за ШИФРИТЕ на японския военноморски флот (Japanese Navy — JN). Първите крехки успехи на американските служби по КРИПТОАНАЛИЗ са свързани с оперативния шифър _JN–25_ през септември 1940 г. Това се случва почти 3 години преди да се удаде на САЩ да разчетат първия японски армейски шифър.
	_JN–25_ е в употреба от 1 юни 1939 г. и е най-широко използваният шифър в японския военноморски флот. Той е 5-значен 2-съставен код от 33 333 групи, записани в специален „речник“, и 5-цифрени числа, които се вземат от втората книга, състояща се от подбрани в случаен ред групи числа. Те се добавят към кода по метода на „китайската аритметика“ в съответствие с действащия ШИФРОКЛЮЧ. В резултат съобщението, изпратено с такъв шифър, представлява набор от 5-цифрени числа, всяко от които се дели без остатък на 3 за удобство при проверка на възможни грешки при използването. Втората версия на този шифър е наречена _JN–25b_ и влиза в употреба на 1 декември 1940 г.
	През ноември 1941 г. американските дешифровчици вече могат да четат отделни места на някои от прехванатите съобщения. Според най-авторитетни оценки САЩ през този период са разгадали този шифър 10–15 на сто. Има основания да се смята, че известни успехи по това време имат също англичаните и холандците (вж. КРИПТОАНАЛИЗ).
	В навечерието на нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. ръководителят на американското военноморско РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ възлага разчитането на шифър _JN–25_ на дешифровъчната станция КАСТ на Филипините и на службата OP–20-G (НЕГАТ) във Вашингтон. Малък британски екип декодировчици в Сингапур също работят над _JN–25_. Третата дешифровъчна служба на ВМС на САЩ — станция _ХИПО_ в Пърл Харбър, има за задача да разчете шифъра на японските флагмански кораби. Що се касае до японския дипломатически шифър _ПЪРПЪЛ_, той вече отдавна е бил разчетен от американските станции Каст и OP–20-G (както и от армейските служби).
	На 4 декември 1941 г. в обращение са въведени нови шифрови книги от японците, което затруднява американските декодировчици и свежда почти до нула скромните им успехи. Четири дни по-късно обаче декодировчиците от станция Каст на Корегидор под ръководството на лейтенант РУДОЛФ ФАБИАН разчитат новия шифър. (В началото на 1942 г. с падането на Филипините декодировчиците на Фабиан са евакуирани с подводница в Австралия, където основават станцията _БЕЛ_.)
	На 10 декември 1941 г. в атаката на _JN–25_ се включва и станция _Хипо_ и към края на месеца дешифровчиците вече могат частично да четат _JN–25b_. Това безусловно е принос в победата на ВМС на САЩ в Коралово море през май 1942 г.
	На 28 май японците въвеждат трета версия на шифъра — _JN–25c_, но вече нищо не може да спре американските декодировчици. Победата на САЩ в битката за МИДУЕЙ през юни 1942 г. и убийството на главнокомандващия японския военноморски флот ИСОРОКУ ЯМАМОТО през април 1943 г. се дължат на успехите на декодировчиците. С помощта на СЛАМКИ почти всяка промяна, направена от японците, е преодоляна бързо и това довежда до бъдещи успехи на американския военноморски флот в Тихия океан.
	Репортерът СТЕНЛИ ДЖОНСТЪН публикува на 7 юни 1942 г. статия, според която на американците са били известни силите на японците преди началото на битката за Мидуей. Ръководството на ВМС на САЩ е било обезпокоено, че статията може да разкрие на японците съюзническите постижения в декодирането. Но тази информация на _Чикаго трибюн_ не стига до бреговете на Страната на изгряващото слънце и главното командване на японските въоръжени сили до края на войната не подозира за успехите на американските дешифровъчни служби.
	Информацията, получена от военноморските станции Каст, Негат и Хипо, помага много и на командващия американските сухопътни войски в югозападната част на Тихия океан генерал Дъглас Макартър, тъй като японската морска авиация, военните и търговските кораби действат в тоя район доста активно.


	Шифроблокче

	Вж. ШИФРОБЛОКЧЕ ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА.


	Шифроблокче за еднократна употреба

	Неразгадаем метод на шифриране, когато се използва правилно. Но въпреки това през Втората световна война НКВД го използва неправилно и това позволява на американците да разкрият много от тайните на системата за шпионаж на СССР на територията на САЩ. Шифроблокчето за еднократна употреба съдържа хиляди кодови групи (обикновено 5-цифрени числа), всяка от които съответства на конкретна дума или фраза. За по-голяма сигурност изпращачът кодира съобщението вторично — размества или прехвърля цифрите в друга последователност, като използва специфична, но случайно избрана страница от блокчето, т.е. двоен (или супрешифровъчен) процес. Ключът към страниците и редовете в блокчето се изпращат преди шифрованото съобщение.
	Шифроблокчето за еднократна употреба може да има различни форми: от размерите на пощенска марка до свитък колкото фас от цигара. Важното е да е малко, за да се скрива по-лесно. Блокчетата могат да бъдат доста дебели, няколко стотици страници и понякога двуцветни: едната половина за шифриране, а другата — за дешифриране. Текстът в блокчето обикновено е микрофотографиран.
	Хартията на шифроблокчето за еднократна употреба може да е направена от нитроцелулозен или друг силнозапалим материал, който улеснява бързото му унищожаване. През Втората световна война УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ и британските въздушнодесантни служби със специално предназначение са използвали „блокчета“, напечатани върху копринени носни кърпички, които побирали около 600 кодови групи.
	На теория трябва да има само 2 копия на шифроблокчето: едно за АГЕНТА или дипломата, а другото — за тези, с които ще се свързва.
	Криптографският историк ДЕЙВИД КАН твърди, че шифроблокчетата за еднократна употреба са изобретени през 1918 г. От 1930 г. Съветският съюз започва да използва шифроблокчета за еднократна употреба за обмен на информация със своите дипломати, разузнавачи и агенти, работещи в чужбина. Това е бил безупречен, неподдаващ се на дешифриране начин на връзка, но единствено при условие че блокчето ще бъде използвано само веднъж.
	СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ към американската армия и агенциите приемнички започват да прехващат, но не и да дешифрират съобщенията от началото на 1939 г., изпращани от съветските чиновници от Ню Йорк до Москва. Чак на 1 февруари 1943 г. американците предприемат сериозни действия за дешифрирането на тези съобщения в рамките на програмата _ВЕНОНА_. През Втората световна война шифровъчният отдел на НКВД очевидно нарушава главното условие за сигурност, като пуска някои страници от шифроблокчетата за еднократна употреба за връзка със съветските разузнавачи, работещи под прикритие в Съединените щати.
	Поради дублирането на страниците, които са за еднократна употреба, през 1943 г. американците успяват да дешифрират малки части от съобщенията. През 1944 г. ситуацията е по-благоприятна за декодировчиците, а през 1945 г. успехът става значителен. Най-сетне през 1946 г. е направен пробив в декодирането и са разкрити военновременните шпионски усилия на Съветския съюз срещу САЩ.
	Шифроблокчетата за еднократна употреба продължават да бъдат използвани по време на Студената война. След убийството на кубинския революционер Че Гевара в Боливия през 1967 г. у него са открити шифроблокчета за еднократна употреба.
	Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.


	Шифрова книга

	Книга, писмо или някакъв друг текстов документ, определени страници, редове или думи, които се използват като ШИФЪР или КОД. Такава книга трябва да има както изпращачът на шифрованото съобщение, така и предполагаемият получател.
	Цифрите в съобщението могат да означават определени страници, редове, думи или букви, които трябва да се намерят за прочитане на съобщенията. На подобен принцип са построени библейските текстове.


	Шифрова машина _M–209_

	Компактна механична шифрова машина, използвана от американските въоръжени сили през Втората световна война. Апаратът е пригоден за използване в полеви условия и е бил поставян в метална кутия. Отличава се с простота в експлоатацията и има автоматично разпечатващо устройство. Шифроването се извършва с помощта на 6 диска, които се нагласяват ръчно.
	_M–209_ може да шифрира ПРАВ ТЕКСТ от дадено съобщение, като замества буква по буква и автоматично принтира вече шифрирания текст на хартиена лента. Дешифрирането е обратен процес: преобразуване на шифровката, създадена от друга _M–209_ в открит текст.
	При правилно използване на апарата, наричан още „конвертор“, съобщенията му трудно могат да бъдат дешифрирани. Като недостатък могат да се отбележат различните неудобства, свързани с използването му в полеви условия, и относително ниската скорост на работа.
	_M–209_ тежи 3,3 кг заедно с металната кутия.


	Шифрова машина _M–94_

	Портативно устройство във вид на цилиндър, използван от американската армия на тактическо равнище от 1934 г. до края на Втората световна война за бързо, несложно кодиране на съобщения. Устройството е създадено на принципа на ШИФРОВЪЧНИЯ ДИСК. В алуминиевата кутия на цилиндъра се помещават 25 концентрични диска, всеки с произволна азбука от 26 букви. Буквите са подредени по периферията на всеки диск.
	_M–94_ е с дължина 15 см и диаметър 5 см. Не съществуват 2 диска с еднаква буквена последователност. Дисковете се въртят перпендикулярно на външната планка, която има прозорче по цялата дължина на цилиндъра, за да може да се четат буквите.
	Потребителят поставя дисковете в съответствие с шифровия ключ и чете първите 25 букви от съобщението, а след това се прехвърля на следващия ред.
	_M–94_ осигурява бързо и ефикасно шифриране и дешифриране на съобщения, въпреки че сигурността е доста съмнителна.


	Шифрова служба

	Шифрова служба (съкратено _Ши_) на въоръжените сили на Германия през Втората световна война. Отговаря за радиопрехващането, КРИПТОАНАЛИЗА и за разработката и разпространението на новите немски ШИФРИ. Освен _Ши_ свои служби за радиопрехващане и криптоанализ имат сухопътните войски, авиацията и военноморският флот на Германия имат (вж. Б-ДИНСТ), като най-големи успехи през войната имат службите на Луфтвафе и ВМС. Немците предварително научават за подготвяните от англичаните операции в Северна Африка, като дешифрират радиосъобщенията на военния аташе на САЩ в Кайро полковник БОНЪР ФЕЛЪРС. А след дебаркирането на американските войски в западната (френската) част на Северна Африка през ноември 1942 г. извършват радиопрехващане и посредством пленената американска ШИФРОВА МАШИНА _M–209_.
	Италианското военно разузнаване осъществява тайно изземване на документи от американското посолство в Рим и личния КОД на аташето, които после предава на немците. По това време дешифровчиците на Вермахта в Северна Африка също постигат редица успехи. В резултат немците получават достъп до свръхсекретни тактически планове и намерения на англичаните. А дешифрирането с _M–209_ позволява на немците да четат шифри на американската армия от равнище дивизия и надолу. Що се отнася до стратегическите канали на съюзниците, немците смятат, че те просто не се поддават на дешифриране. Във военните архиви на немската група армии „С“ дори е записано, че няма смисъл да се прехващат такива радиосъобщения.


	Шифрови машини серия _KW_

	Американски шифрови системи, разработени след Втората световна война. Освен серията _KW_ в САЩ са разпространени и други означения на шифрови машини и принадлежащото им оборудване — серия _KG, KL_ и _KY_.
	Тези машини преобразуват информацията с голяма бързина. Към означението _KW_ понякога се добавят R и T, което означава R (receiving) — за получаване, а T (transmitting) — за предаване. Поради трудностите в следенето на обозначенията различни шифрови машини от сериите _KW_ и _KY_ имат също така и имена от митологията, като _Креон, Язон, Нестор_ и _Понтий_.
	През 60-те и 70-те години най-широко използваната шифрова машина от американските военни служби е _KW Орест_. Тези машини се използват и от други правителствени структури, а също така от няколко съюзнически държави. Американските военноморски сили например имат от 1 машина _KW–7_ в малките кораби до 25 в ядрения самолетоносач _Ентърпрайс_.
	Апаратът _KW–7_ е поставен в обикновена сива кутия с размерите на телетипен принтер. Най-важните съставни части от апарата са увити в специален изолационен материал, „заглушаващ“ електронномагнитните излъчвания, възникващи при работа на машината, за да бъде изключена възможността на тяхното прехващане и анализ от противника.
	Съобщението в ПРАВ ТЕКСТ се набира в _KW–7_ с помощта на клавиатура. Сигналите преминават през криптографска верига и се кодират в зависимост от въведения за съответния ден ШИФРОКЛЮЧ. След това съобщението се предава по радиовръзката като поток от числа. На приемателния край съобщението постъпва в също такъв апарат _KW–7_, където информацията отново се преобразува в прав текст, но само при наличието на съответния шифроключ. Приетото съобщение автоматично се разпечатва от телетипното устройство на апарата.
	С годините формата и външният вид на шифроключовете претърпяват значителни изменения. Ключът — ежедневно сменящ се набор от цифри, позволяващ шифриране и дешифриране — просто е отпечатван в т.нар. списък на ключовете. Радистът, който обслужва шифровата машина, го набира на своята клавиатура и по този начин го въвежда в програмата. След това машината е готова да шифрира и да дешифрира съобщенията.
	По-късно ключовете се изготвят във вид на перфокарти, напомнящи тези от ранните модели компютри _Ай Би Ем_. В този случай радистът отваря специално чекмедже от едната страна на шифровата машина, слага картата към електронния сензор и затваря чекмеджето. Сензорът „превежда“ дупчиците на картата, превръщайки ги в електронни сигнали, и ги въвежда в апарата.
	Ключове във вид на такива карти и до ден-днешен намират приложение, макар че все повече навлизат магнитните ленти. Цифровите означения на ключа се записват по електронен път на лента, която се поставя в специално направена касета, в която лентата не бива да се пренавива обратно.
	Но всичко това са само средства, които са необходими, както се изразяват радистите — да „натъпчат“ машината. И в края на краищата каквато и форма да има ключът, самият шифров апарат си е все един и същ. И ключът, и апаратът са само част от общата система, в която влиза още (за това често се забравя) самият шифровчик.
	И още. Ако с времето формата на ключовете се променя непрекъснато, то самите машини от серията _KW_, особено това се отнася към широко разпространената _KW–7_, практически не претърпяват никакво изменение. Да се замени един такъв шифров апарат с принципно нов, особено като се има предвид широкото му използване във въоръжените сили в страната, а също така и в различните държавни структури, е нещо не така просто.
	Дори Белият дом използва тези машини при пътуване на президента, макар че обикновено връзките се осъществяват чрез военната система за комуникации. Подполковник Оливър Норт от военноморската пехота е използвал преносим _KL–43_, когато е бил чужбина, и осъществява план, който по-късно получава скандална известност и названието ИРАН — КОНТРИ.


	Разчитане на шифрите
	Мерките, предприемани за сигурността на шифровата техника, включват охрана на самите апарати и — което е много важно — на ключовете, необходими за работата им. Правилата за криптосигурността са в основата на т.нар. система на секретните материали, започваща от куриерите, доставящи списъка с шифроключове в специални пакети от строго охраняваната щабквартира на АНС във ФОРТ МИЙД, Мериленд, до представителствата на АНС по целия свят. От тук пакетите се разпространяват чрез куриерската служба на въоръжените сили по посолствата, военните бази, щабовете на разузнавателните организации, наземните бази и корабите на ВМС. Във военноморския флот крайният получател в тази сложна система за доставки е радистът, наричан още „пазач на системата на секретните материали“. Където и да стане срещата на КУРИЕРА с радиста (на брега или на борда на кораб), радистът е задължен да приеме списъка с шифроключовете с подписа си и да не го изпуска от погледа си нито за минута, да го пази в каса, а след използването да го унищожи. Да работят с шифроключа имат право съвсем ограничен кръг от хора (тези, които имат ДОСТЪП до материали с най-висока степен на секретност). Поне така трябва да изглежда в идеален вид системата за сигурност.
	На практика много американци, а също и някои чужденци, които детайлно познават шифровата техника и са имали достъп до списъка с шифроключовете, са снабдявали Съветския съюз със строго секретна информация. Освен това по силата на редица обстоятелства руснаците успяват да се снабдят и с много от самите шифрови апарати. През 60-те години те получават напълно достоверна и навременна информация за американските криптоложки служби и шифросистеми, когато криптолозите на АНС УИЛЯМ МАРТИН и БЪРНЪН МИЧЪЛ емигрират в Съветския съюз.
	След това, през 1963–1964 г., мичман ДЖОУЗЕФ ХЕЛМИК — специалист по комуникациите, продава на руснаците подробна информация за шифровите машини, а също и списък с ключове за _KL–7_ и вероятно за _KW–26_. На процеса срещу него през 1981 г. от страна на обвинението е отбелязано, че „… ефектът от това предателство продължава да тежи и до днес, тъй като машината _KL–7_ се е използвала непрекъснато и все още се използва“.
	Пет години след предателството на Хелмик — през януари 1968 г., севернокорейците пленяват разузнавателния кораб на ВМС и АНС _ПУЕБЛО_ и в ръцете на руснаците попадат няколко американски шифрови машини, сред които _KW–7, KWR–37_ и _KG–14_. По това време _KW–7_ е работила с един общ ключ, което означава, че всеки, който разполага с машина и ключов лист, може да прочете военните комуникации (за периода, в който е валиден списъкът), където и да се намира.
	През 1975 г. американците отново не успяват да опазят своята шифрова техника, когато северновиетнамските войски нахлуват на Юг и подкрепяните от американците сили в Сайгон се оттеглят, като в паниката изоставят военната техника, в това число шифрови машини. Северновиетнамците и съветските им съюзници залавят 30 американски шифрови машини. Някои източници твърдят, че точният брой е 32.
	Започвайки от 1968 г., мичман ДЖОН УОКЪР и другарят му по предателство — главен старши радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ — предават на руснаците шифроключове и безброй други документи и ръководства, давайки им възможност да използват стопроцентово машините, с които са се сдобили. Освен това благодарение на материалите и информацията, предадени от Уокър и Уитуърт, руските криптолози проникват в шифрите даже и на онези машини, с които не са разполагали.
	Уокър и Уитуърт предават толкова много криптоложка информация на руснаците, че накрая съветските специалисти дори стават капризни в изискванията си: дават поръчка, какво им е нужно и какво не. Предимно се интересуват от списъците с ключове за _KW–7_, а след това — от съобщенията, предавани по _KW–8_, закодираните гласови съобщения, а също и други разузнавателни данни, които руснаците са можели да получат и по други канали.
	Освен това в края на 70-те години руснаците получават информация за _KW–7_ във вида, в който се използва от ЦРУ. Предадена е от КРИСТОФЪР БОЙС и АНДРЮ ЛИЙ. Бойс има достъп до запечатаните пликове, в които се пазели списъците с ключовете. Той изваждал списъците от пликовете, фотокопирал ги, след това ги поставял обратно на мястото им, като запечатвал плика наново с ютия или пък с лепило. Веднъж презапечатаните пликове попаднали в проверяващия инспектор, но той не обърнал внимание, че са небрежно запечатани.
	Освен списъците с ключове и шифроматериали шпионите снабдявали руснаците и с технически ръководства за машините, което по мнението на специалистите от АНС дава възможност да се създадат работещи копия на апаратите.
	Тъй като апаратите _KW–7_ и някои други американски шифрови системи се използват от много други страни, може да се предположи, че изтичане на информация за КРИПТОМАТЕРИАЛ от тях автоматически води до провал на шифросистемите на САЩ.
	„Знаехме, че системата _KW–7_ е уязвима, — казва на авторите на тази енциклопедия през 1987 г. пенсиониран високопоставен офицер по връзките. — Никога не сме чули АНС да казва, че съществува проблем [със сигурността], като изключим случаи за нещо, което е било загубено някъде. А и 30 машини бяха заловени във Виетнам. Но просто да имат машините, не беше достатъчно. Руснаците нямаха компютри, които да изчисляват достатъчно бързо, за да разберат алгоритъма.“ (Под алгоритъм в дадения случай следва да се разбира последователността от математически действия, позволяващи преобразуването на групата числа на зашифрованото съобщение в електронни сигнали, които след това се разчитат от машината и се разпечатват на телетипното й устройство.)
	Но, така или иначе, руснаците още преди това успяват да „отъпчат пътеката“ към разчитането на западните кодове и шифри и да четат строго секретната информация.
	Вж. КРИПТОАНАЛИЗ.


	Шифровъчен диск

	Концентрични дискове, на един от които се нанася стандартна азбука, а на другия — разбъркана или обърната наопаки азбука (или съответстващи символи). По такъв начин съобщение в ПРАВ ТЕКСТ може да бъде разкодирано, като се завърти дискът с разбърканата или обърнатата наопаки азбука и се намести спрямо истинските букви от съобщението.
	Устройството вероятно е създадено през XVIII в. от ЛЕОН БАТИСТА АЛБЕРТИ. За пръв път шифровъчният диск намира широко приложение в Съединените щати по време на Гражданската война. Началникът за връзка от армията на Северните щати патентова диск, който много прилича на италианския, за използване за светлинна връзка между сигналните постове.
	В края на XIX в. американската армия въвежда подобен вариант на шифровъчния диск, където едната азбука е стандартна, а другата — в обратен ред. Въпреки че от техническа гледна точка това е стъпка назад в сравнение с разбърканата азбука, този вариант има своите предимства, тъй като симетричността на азбуките помага да се избегнат някои грешки.
	От началото на Първата световна война до 20-те години армията на САЩ продължава да използва шифровъчни дискове на тактическо равнище. От другите КРИПТОСИСТЕМИ шифровъчните дискове се отличават със своята компактност и простота на използване. И макар да е ясно, че съобщението, изпратено с шифровъчните дискове, лесно се поддава на разшифроване, все пак разчетите се правели на базата на това, че е нужно време, а след 2–3 часа тактическата информация губи актуалност.
	На базата на шифродиска е изработена концепцията за шифроцилиндрите от американския държавник Томас Джеферсън в края на XVII в., и от френския криптолог Етиен Базери — през 1891 г.
	Вж. ШИФРОВА МАШИНА _M–94_.


	Шифровъчно бюро

	Вж. ЯРДЛИ, ХЪРБЪРТ.


	Шифроключ

	Определен алгоритъм за работа на шифрова машина, познаването и използването на който позволява превръщането на зашифрованото съобщение в ПРАВ ТЕКСТ.
	Ключът за _ЕНИГМА_ и за други шифрови машини от този вид, разработени от БОРИС ХАГЕЛИН, е алгоритъм за нагласяване на РОТОРИТЕ. В по-съвременни шифрови машини ключът е алгоритъм за подреждане на буквите. Колкото по-дълъг е шифровият ключ, толкова по-трудно е да бъде пробит. В „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982) ДЖЕЙМС БАМФОРД отбелязва, че ключ от 56 части може да има около 70 квадрилиона възможни комбинации, преди дадена буква да бъде повторена на същото място в дадено съобщение. Най-дългият известен ключ е от 126 части, и е разработен от _Ай Би Ем_ за шифъра _Луцифер_. Повечето ключове са значително по-кратки.
	Ключовете се менят периодически, за да се затрудни КРИПТОАНАЛИЗЪТ. През Втората световна война германците променят шифрите за спешни съобщения всеки ден. По време на Студената война ключовете са били променяни още по-често. Ключ, използван само веднъж, е невъзможно да бъде разгадан.
	Шифроключовете подлежат на криптоанализ, защото могат да бъдат откраднати или използвани неправилно. Операторите на шифрови машини бъркат, като повтарят даден ключ повече от един път.
	Що се отнася до кражбата на шифроключове, историята познава много такива случаи. Например специалистите по комуникациите от американския военноморски флот ДЖОН УОКЪР и ДЖЕРИ УИТУЪРТ предават на съветските разузнавателни служби шифроключове. В американския военноморски флот всеки месец запечатани пакети с шифроключове, предвидени за всеки отделен ден от месеца, или списъци с ключове за шифровите машини се предават на различни военни центрове за комуникация. Списъците с шифроключове приличат на перфокарти на _Ай Би Ем_.
	Обикновено Уокър взима списъците с шифроключове в началото на месеца и ги фотокопира направо в радиопредавателната стая, а в случай на необходимост — направо в своя кабинет. Снимането е по-бързо от копирането и се избягва опасността някой да влезе и да забележи свещените списъци с шифроключове. Необходими са 20–30 минути, за да се фотографира месечният ключов материал за една КРИПТОСИСТЕМА.
	Тъй като списъците с шифроключове трябва да се унищожават веднага след като се използват (на практика една купчина, събирана няколко дни, се унищожава наведнъж), за Уокър, а впоследствие и за Уитуърт е било по-лесно да фотокопира листовете наведнъж — в началото на месеца.
	Освен това, ако противникът успее да се сдобие с копия (електронни или напечатани) на съобщения, които са били дешифрирани, а предадените в код съобщения са записани, той може да прегледа запазените съобщения и да сравни шифрован и разкодиран текст. По такъв начин, използвайки наличната информация, може да проникне в шифрите, използвани в момента.
	От 1970 до 1973 г., докато служи на борда на кораба _Ниагара фолз_ Уокър успява да копира и да прехвърли на руснаците почти „сто процента“ от ключовете, използвани от шифровите машини _KW–7, KWR–37, KG–14, KY–8_ и _KL–47_ (вж. ШИФРОВИ МАШИНИ СЕРИЯ _KW_). Той редовно се среща със сътрудници от КГБ, обикновено веднъж на 6 месеца, за да им предаде пакетите с филмите.
	По време на процеса по обвинение в шпионаж Уокър разказва колко лесно е успявал да открадне необходимите материали: „Нямаше никакви трудности [при открадване на списъците с ключове]… всеки в радарната зала можеше да ги вземе.“ Ако необходимите пакети са били запечатани, той просто е чупел печатите. После е „нещо съвсем простичко да се запечатат… дори и с безцветна лепенка“.


	Шифромероприятие

	Британски термин за предприемане на дейност, която ще принуди противника да изпрати съобщение, написано в ШИФЪР или КОД, като по този начин дава на декодировчиците СЛАМКА за проникване в шифъра.
	Историкът на разузнаването НАЙДЖЪЛ УЕСТ описва класически случай на шифромероприятие от времето на Втората световна война в книгата „Тайните на сигналното разузнаване“ (1986). Британските криптолози в ПАРК БЛЕЧЛИ проучват прехванатия радиотрафик, за да открият някакви сламки, „и разработиха хитра система, известна като «шифромероприятие»“. Уест обяснява: „Това включваше и Кралския военноморски флот в предприемането на провокационни операции с намерение да бъде предизвикан трафик на съобщения.“ Особено любим метод е поставянето на мини в район, за който германците предполагат, че е прочистен. Щом новата мина се открие, за нея се съобщава и се изпращат миночистачи, като се изчаква до получаване на сигнала „Пътят е чист“. Получаването на този сигнал обикновено е достатъчен за аналитиците от Парк Блечли да изолират текста и да открият промените, приложени в шифъра за съответния ден.


	Шифър (шифроване)

	Метод в КРИПТОГРАФИЯТА, при който всяка буква в дадено съобщение се заменя с друга буква или цифра. Има 2 основни вида шифри — транспозиционни и субституционни. Основната разлика между шифър и КОД е, че шифърът е на принципа на заменяне на отделна буква, а при кода се заменят цели думи или дори изрази.
	При транспозиционния шифър буквите в съобщението си сменят местата. По такъв начин думата „линкор“ от обикновен текст би могла да се изпише като НРОЛИК. Очевидно такива шифри са лесноразгадаеми главно поради честотата на някои букви в различните езици. Например в английския език буквата „Е“ се среща най-често, а със „S“ започват най-много думи. Допълнително „подсказване“ за дешифровчиците могат да бъдат стандартните части от изречението, като „до“ и „от“, които често се срещат в началото на съобщението и за чийто смисъл човек лесно може да се досети.
	При субституционния шифър буквите от обикновения текст се заменят с други букви или цифри. Въпреки че този шифър може да се създаде ръчно, шифровате машини предоставят по-голяма възможност за създаване на негови варианти (с различни означения за една и съща буква при всяка нова употреба). Така думата „танк“ може да бъде в първия вариант „румо“, а във втория — „лунц“ (даже в рамките на едно съобщение).
	Най-известните шифрови машини, използвани през Втората световна война, са германската _ЕНИГМА_, японската пишеща машина с азбучно подредена клавиатура (вж. _ПЪРПЪЛ_), британската _ТАЙПЕКС_ и американската _СИГАБА_.


	Шифър ADFGX

	Един от най-известните „ръчни“ ШИФРИ. Разработен е от полковник Фриц Небел специално за фелдмаршал Ерих фон Лудендорф — командващ военната операция на германската армия през 1918 г. във Франция.
	Шифърът е построен на принципа на таблица „пет на пет“ с ос по левия вертикал и горния хоризонтал, съставен от буквите A, D, F, G, X, тъй като те лесно се разпознават в морзовата азбука, което е важен фактор — в армията работят радисти, много от които не са били добре обучени. В шифъра се използва „шахматно поле“ и изглежда така:

	— | A | D | F | G | X
	A | n | b | x | r | u
	D | q | o | k | d | v
	F | a | h | s | g | f
	G | m | z | c | l | t
	X | e | i | p | j | w

	Съобщението се чете по оста от ляво на дясно и фразата „attack at dawn“ (атака на зазоряване) ще изглежда така:

	FA | GX | GX | FA | GF | DF | FA | GX | DG | FA | XX | AA
	a | t | t | a | c | k | a | t | d | a | w | n

	Поради повторяемостта и честата употреба на някои букви в едни и същи думи (например в английския език) съобщението след това се шифрира втори път (СУПЕРШИФРИРАНЕ) по системата на разместване за маскиране на едни или други букви, срещащи се в думите доста често. Шифровъчните ключове за замяна и разместване се сменят всеки ден.
	Френските радисти първи улавят сигнали от този шифър на 5 март 1918 г. Две седмици по-късно германците започват настъплението и успешно отблъскват на някои места съюзниците до 75 км.
	Междувременно френското шифровъчно бюро, ръководено от великолепния криптолог капитан ЖОРЖ ПЕНВЕН, успява да разчете шифъра. Пенвен открил, че в началото 2 засечени съобщения са подобни, и разбирайки, че шифърът се базира на 5 букви, следователно е като шахматно поле, успял да разгадае системата на разместване и заместване само за един ден — 1 април 1918 г.
	След това французите открили, че германците са добавили шеста буква — „V“ — към шахматното поле, за да могат да се разкодират цифрите, които преди това се налагало да се изписват. И отново Пенвен успява да разшифрова новия шифър — на 1 юни. Съобщението, прехванато този ден, дава възможност на съюзниците да определят главния удар на немското настъпление, което е планирано за 9 юни, и да обърнат хода на военните действия на Западния фронт.
	Как точно Пенвен е разгадал шифъра ADFGX, се е пазело в тайна до 1966 г.


	Шифър _Плейфеър_

	Един от най-известните ШИФРИ от XIX в. е изобретен от сър Чарлс Уитстоун — британски учен и изобретател. Идеята за електрическия телеграф го осенява далеч преди американеца Самуел Морз.
	През 1854 г. барон Плейфеър — приятел и колега на Уитстоун, демонстрира шифъра пред бъдещия принц Албърт (съпруг на кралица Виктория) и на лорд Палмерстон — бъдещ министър-председател. Присъстващите на демонстрацията са силно впечатлени от шифъра, който скоро става известен под името _Плейфеър_, въпреки че самият той никога не е твърдял, че го е измислил.
	_Плейфеър_ е шифър, който се използва на базата на ключова дума, след която в азбучен ред се подреждат всички останали букви, невключени в нея (буквите „I“ и „J“ са събрани). Матрицата на шифъра има вид на таблица 5×5. Да допуснем, че ключ е думата „computer“ (компютър). Тогава матрицата ще има следния вид:

	c | o | m | p | u
	t | e | r | a | b
	d | f | g | h | i/j
	k | l | n | q | s
	v | w | x | y | z

	ПРАВИЯТ ТЕКСТ след това се шифрира с двойки букви (диаграми). Буквите, които се намират в един ред или колона, се заменят с букви, стоящи вдясно от тях. Буквите, които се намират в различните редове, се заменят с букви, стоящи под тях. Двойките в една редица или колона се заменят с буквите, които са от дясната страна. Двойките, които не са на същия ред, се заменят от буквата, която е под тях. Буквите, които се намират в различни редици и различни колонки, се подреждат така: първата се заменя с тази, която стои в нейния ред, но във втората колонка, втората се заменя с тази, която стои в нейния ред, но в първата колонка. Двойните букви (напр. ll, dd, nn), които могат да облекчат противника в дешифрирането, се разделят от буквата „X“, която също се поставя и в края на текста, ако в него има нечетен брой букви.
	По такъв начин, използвайки ключовата дума „computer“ и думата „attack“ в прав текст, във втората ще има двойни букви с „X“ между тях и още една „X“ в края, за да бъде четен броят на буквите. По такъв начин се получава AT XT AC KX, което ще бъде шифровано по следния начин:
	AT = EB.
	XT = RV.
	AC = TR.
	KX = NV.
	Или: EB RV TR NV.
	Шифърът _Плейфеър_ се научава, помни се и се използва сравнително лесно.
	Уитстоун и Плейфеър обясняват шифъра на заместник-министъра на външните работи. Когато заместник-министърът започва да протестира, че е прекалено сложно, Уитстоун изявява желание да демонстрира, че 3 от 4 момчета от близкото начално училище могат да се научат да използват шифъра за 15 минути. „Това е напълно възможно, — отговаря заместник-министърът, — но никога няма да успеете да научите аташетата.“
	Шифърът е въведен в Министерството на външните работи и се използва от британските войски в Бурската война, а и след нея. Веднъж щом бъде усвоен, той се прилага лесно, а противникът среща изключителни затруднения в дешифрирането му. Диаграмата свежда до минимум възможността една буква да се използва прекалено често като СЛАМКА (например „Е“ е най-често срещаната буква в английските думи), а вмъкването на „X“ между двойните букви намалява възможността от създаване на сламки.
	Уитстоун изобретява и разновидност на ШИФРОВЪЧНИЯ ДИСК.


	Шкарт

	Разузнавателен жаргон за АГЕНТ, предаден от собствената му разузнавателна служба или агенция, за да бъде защитен по-ценен източник на информация.


	Шлезинджър, Джеймс (1929)

	ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от февруари 1973 до юли 1973 г., след което е министър на отбраната до ноември 1975 г. и министър на енергетиката от август 1977 до август 1979 г.
	Шлезинджър (учен — икономист, специалист по енергетика и по въпросите на националната сигурност) защитава бакалавърска и магистърска степен и докторат по икономика в Харвардския университет. Работи като консултант във Федералния помощен съвет на губернаторите и преподавателите от Вирджинския университет, преди да оглави отдела за стратегически изследвания по отбраната на компания _Ранд корп._ от 1963 до 1969 г. В държавните структури Шлезинджър работи като заместник-директор и изпълняващ длъжността директор на Бюджетното бюро (по-късно преименувано Управление за мениджмънт и бюджет) от 1969 до 1971 г. На тази длъжност той съставя план за реорганизация на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. Той е председател на Комисията по атомна енергия от 1971 до 1973 г. След това е назначен от президента Никсън за директор на ЦРУ. Никсън никога не е одобрявал, нито пък е имал доверие на ЦРУ и уволнява предшественика на Шлезинджър РИЧАРД ХЕЛМС, тъй като не е му е оказал достатъчно подкрепа по време на аферата _УОТЪРГЕЙТ_.
	Пред Шлезинджър е поставена задачата да преустрои ЦРУ. Той извършва това, като се разпорежда да бъдат изготвени материали за потенциалните незаконни операции на ЦРУ (вж. СЕМЕЙНИ СКЪПОЦЕННОСТИ), които по-късно са представени от УИЛЯМ КОЛБИ на Конгреса. Шлезинджър уволнява и повече от 1000 сътрудници на ЦРУ (от общо 15 000), ставайки автор на формулата: „20 години — и вън.“
	Впрочем на него не му се седи в креслото на ЦРУ и Никсън му възлага да оглави Министерството на отбраната.
	Едно от първите неща, които извършва Шлезинджър в Пентагона, е изготвянето на подробен анализ на развитието на американските и съветските стратегически оръжия, като се опитва да разбере как и защо двете суперсили са разработили ядрените си арсенали. Той осъществява и изтеглянето на американските войски от Виетнам.
	Кариерата на Шлезинджър в Министерството на отбраната завършва внезапно в началото на ноември 1975 г., когато в хода на реорганизацията на изпълнителната власт (получава названието _Сеч в Деня на Вси светии_) президентът Форд уволнява не само него, но и директора на Централното разузнаване Колби, заменяйки го с ДЖОРДЖ БУШ. Шлезинджър отказва предложения му пост председател на Експортно-импортната банка, но по-късно се съгласява да оглави Министерството на енергетиката.


	Шлуга, Август (1841–1917)

	Шпионин, работил за Прусия и Германия от 1866 до 1916 г.
	Роден е в Унгария, която по това време влиза в тогавашната Австро-Унгарска империя. Шлуга следва в Политехническия институт във ВИЕНА и постъпва в австрийската армия. Воюва смело в сраженията при Магента в Австро-италианската война от 1859 г. и след време е назначен в Генералния щаб. Но той подава оставка и се посвещава на земеделие.
	Представяйки се за журналист, през 1866 г. той успява да се промъкне в щабквартирата на австрийската армия по поръчение на началника на пруския Генерален щаб граф Хелмут фон Молтке, който се подготвя за война с Австрия. Благодарение на сведенията, получени от своя разузнавач, Молтке по-късно успява да съкруши австрийците само за 7 дни.
	Шлуга отново работи за Молтке (този път от Париж) в навечерието на Френско-пруската война (1870–1871). По това време той вече има оперативен псевдоним Агент 17. Събраните сведения той предава на военния АТАШЕ на посолството на Прусия в Париж. Тези, на който Шлуга предава информацията, не знаят къде живее техният агент, нито пък откъде получава информацията. И отново успешната дейност на разузнавача помага на прусаците да постигнат победа.
	От 1870 до 1914 г. Агент 17 е „законсервиран“ и практически не влиза в контакт с тези, с които преди това е работил. През това време Прусия влиза в състава на имперска Германия.
	Последният му началник е ВАЛТЕР НИКОЛАЙ, който оглавява разузнавателния отдел на Генералния щаб, известен като III b. Николай получава малко информация от Шлуга през мирновременните години. Тогава, точно преди да започне Първата световна война, Шлуга предава на Германия стратегическия план за разгръщането на френската армия — 5 дни след обявената всеобща мобилизация. Някои военни историци оценяват тези разузнавателни сведения като най-сполучливия удар, постигнат от шпионин единак на вражеска територия.
	Германското военно ръководство обаче не успява правилно да използва тази ценна информация. Шлуга, вече на 73 години и с влошено здраве, се промъква в Германия в началото на войната. Възстановявайки се, през май 1915 г. той отново се връща в Париж и организира регулярно изпращане на разузнавателна информация чрез КУРИЕРИ в Швейцария.
	Но както отбелязва в книгата си „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978) историкът на разузнаването ДЕЙВИД КАН, „точността и акуратността на «Агент 17» изиграват на него и на Германия лоша шега“. Шлуга просто в един момент се увлича. В своите донесения той не се уморява да акцентира вниманието върху „слабата държавна воля на военно-политическото ръководство на Франция“. Това подхранва увереността на Ерих фон Фалкенхайн — ръководител на германския Генерален щаб на армията, че французите няма да посмеят да атакуват. А през лятото на 1915 г., когато френското настъпление вече е видимо, той не му придава значение. „Всичко завършва с това — пише Кан, — че веднъж тежката артилерия на съюзниците разбива на пух и прах «отклоненията» на опитния немски шпионин, а Фалкенхайн трябва спешно да организира отпор срещу започналото настъпление.“
	Шлуга — доайен на германските шпиони, пази в тайна дори от началниците източниците и методите си. Последното си донесение изпраща през март 1916 г., след което се завръща в Германия. Умира след 1 година.


	Шмит, Ханс-Тило (1888–1943)

	Германецът, който предава на съюзниците ключа за германската шифрова машина _ЕНИГМА_. Историкът ДЕЙВИД КАН го нарича „… шпионинът, който най-много повлия на Втората световна война“. Тайните, получени от Шмит, дават възможност на поляците да проникнат в шифрите на _Енигма_ — по-късно постиженията си те споделят с французите и британците.
	Шмит е роден в БЕРЛИН. Баща му е преподавател в училището _Шарлоте_, а майка му е баронеса. Не е известно дали младият Шмит е участвал в Първата световна война. След нея той става собственик на химически завод, но банкрутира в разкъсваната от инфлация Германия през 20-те години. Брат му Рудолф Шмит — професионален военен, е втори по ранг в свързочния корпус _Шифрирщеле_, където се занимава с криптоложки операции за целите на армията и Министерството на отбраната.
	По такъв начин Шмит успява да получи пост на цивилен чиновник при брат си. Според Кан в неговите задължения влизат „разпределяне на шифроматериалите и грижата за унищожаването им, когато вече не се използват“. Той остава на работа в _Шифрирщеле_ и след като брат му напуска през октомври 1929 г. Само година преди Адолф Хитлер да дойде на власт в Германия, на 7 декември 1931 г. Шмит става член на нацистката партия.
	По това време (по-точно през октомври 1932 г.) Шмит предлага своите услуги да продаде тайните на _Енигма_ на французите. Източниците са на различно мнение, кога точно първите документи са били предадени на капитан ГЮСТАВ БЕРТРАН — ръководител на декодировчиците на френското разузнаване. Бертран незабавно ги предоставя на полските си колеги, които по това време имат най-големи постижения в дешифрирането. Полските източници сочат, че материалите попадат в Полша на 7 декември 1931 г., макар че по други данни това става през 1932 г. (Що се касае до англичаните, в тези години те все още не работят по _Енигма_).
	Според Кан материалите, предоставени от Шмит, са безценни. Характеризирайки морала на шпионина, той пише:

	Причината, за да го направи, са парите. Слабоволев, търсещ наслаждения, той обича да прекарва времето си в общество на красиви жени (макар и да е женен) и просто да си живее добре. Но вероятно има неизвестна мотивация за предателството му. Баща му е достигнал най-високото неправителствено положение, което може да достигне един цивилен. Майка му е благородничка. Брат му се издига в армията, най-престижната германска институция. Той самият се е провалил напълно. Вероятно е искал да си отмъсти на семейството, като направи нещо, което ще подкопае основите на обществото, предложило им толкова много. А в случай че бъде разобличен, те биха пострадали наравно с него.

	През 1934 г. Шмит се прехвърля в току-що създаденото Изследователско управление (Forschungsamt) — нова служба за радиопрехващане и дешифриране. Работейки там, той продължава да предава страната си, снабдявайки Бертран с ценни криптографски материали. Французите му дават кодовото название _Аше_. За 7 години шпионска дейност той се среща с французите 19 пъти — преди всичко в Швейцария, но и на други места: например през август 1938 г. посещава Париж за сметка на французите, където отдъхва много добре.
	Шмит предава на французите, а Бертран — на поляците и британците — не само информацията за машината _Енигма_, но и доклади за германските успехи в декодирането на съобщения на Франция и на други страни. Шпионската му работа продължава до момента, в който войната започва в Европа през септември 1939 г. След това връзката му с французите е прекъсната.
	Той продължава работата си до ноември 1942 г. в Изследователското управление. По това време германците подвеждат под отговорност мъж на име Лемоан — бивш германец, който е станал френски гражданин и работи за френското разузнаване. За да се спаси, той разкрива Шмит и други агенти.
	ГЕСТАПО арестува Шмит и през юли 1943 г. той е екзекутиран. (Брат му, стигнал до генералско звание в бронетанковите войски, отначало е отстранен, а след това изгонен от армията.)


	Шпионски кръг _Дюкейн_

	Агентурна мрежа в Съединените щати от времето на Втората световна война, наречена на името на Фредерик Дюкейн — ветеран от Англо-бурската война в Южна Африка. През 1902 г. той емигрира в Съединените щати от Бермудските острови. На британското разузнаване е известен като авантюрист и специалист по подривно дело с ярко изразена неприязън към Великобритания.
	Още от 17-годишна възраст Дюкейн шпионира в полза на Германия. Сражава се срещу англичаните в Южна Африка, а след това и през Първата и Втората световна война. Смята се, че именно Дюкейн подава сигнали на германската подводница, потопила през юни 1916 г. британския крайцер _Хемпшир_. Сред „особено важните“ пътници, загинали тогава, е и началник-щабът на армията на Великобритания лорд Кичънър. В своята автобиографична книга „Човекът, който уби Кичънър“ („The Man Who Killed Kitchener“, 1932), която е издадена с псевдонима Клемънт Уд, Дюкейн разказва как отначало се качва на крайцера, после с ръчно фенерче подава на немската подводница сигналите и накрая в последния момент, преди да се доближат торпедата, успява да скочи във водата. Истината е, че _Хемпшир_ попада на мина. В тази изобилстваща с фалшификации книга шпионинът твърди, че в различните години е използвал различни псевдоними: Фриц Жубер Дюкейн, Фредерик Фредерикс, капитан Стотън от западноавстралийския конен полк и Пие Ниако. Твърди, че през Първата световна война бил арестуван в Съединените щати, но успял да избяга.
	Работата на шпионския кръг Дюкейн започва през 1939 г., когато 40-годишният УИЛЯМ СЕБЪЛД, който работи в _Консолидейтид еъркрафт корп._ в Сан Диего, Калифорния, се завръща в родната си Германия, за да посети семейството си. По време на посещението му той е вербуван от майор НИКОЛАУС РИТЕР — офицер от АБВЕРА, който отговаря за шпионските действия срещу Съединените щати и Великобритания. Себълд отива в американското консулство в Кьолн и докладва за случилото се. Той се съгласява да бъде ДВОЕН АГЕНТ. (Историята му е основа за филма „Къщата на 92-ра улица“; вж. ФИЛМИ.)
	Когато се връща в Съединените щати, под контрола на ФБР Себълд (немците му дават паспорт на име Хари Сойер) установява връзка с Дюкейн и с ХЪРМЪН ЛАНГ (той работи в _Нордън ко._, където се произвеждат бомбардировъчни мерници). Отново с помощта на ФБР Себълд инсталира късовълново радио в Лонг Айлънд и от май 1940 г. предава за Германия почти всеки ден. ФБР тайно снима срещите на Дюкейн и Себълд и натрупва значително количество доказателства срещу Дюкейн, който е инструктиран от Абвера да се занимава и с шпионска дейност, и със саботажи. Информацията, която той изпраща в Германия през КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ в Португалия, Бразилия и на други места, често се пренася за Европа от членове на корабните екипажи, включени в шпионския кръг.
	През януари 1942 г., по-малко от месец след японското нападение над ПЪРЛ ХАРБЪР, ФБР проследява шпионския кръг на Дюкейн и още 32 германски АГЕНТИ. След като са осъдени, те получават общо над 300 години затвор, а общата глоба, която трябва да платят, възлиза на 18 000 долара. Залавянето им прекратява работата на най-големия, но единствен шпионски кръг в американската история. От другите 32-ма на процеса двама са американци, петима — германци, а 25 — натурализирани американски граждани.
	Дюкейн е осъден на 18 години и глоба 2000 долара, а Евелин Клейтън Луис — скулпторка и дизайнерка на играчки, с която той живее, — на 1 година и 1 ден. Ланг получава 18 години, тъй като шпионските му действия са приети за особено сериозни.
	Ето и имената на другите осъдени шпиони и на техните присъди:
	Хайнрих Айлерс, стюард в _Ю Ес лайнс_ — 2 години и глоба 1000 долара.
	Рихард Айхенлауб, келнер — 18 месеца и глоба 1000 долара.
	Паул Банте, член на пронацистката германо-американска група — 18 месеца и глоба 1000 долара.
	Макс Бланк, деловодител — 18 месеца и глоба 1000 долара.
	Алфред Брокхоф, механик в _Ю Ес лайнс_ — 5 години.
	Лео Вален, корабен художник — 12 години.
	Адолф Валишевски, моряк — 5 години.
	Елзе Войстенфелд, секретарка в германското консулство в Ню Йорк (тя живее с брата на главния КУРАТОР на шпионската мрежа офицера от Абвера Ритер) — 5 години.
	Конрадин Долд, главен стюард в _Ю Ес лайнс_ — 2 години и глоба 1000 долара.
	Рудолф Ебелинг, експедитор в издателство _Харпър и брадърс_ — 5 години и глоба 1000 долара.
	Ервин Зиглер, корабен разносвач — 2 години.
	Густав Керхер, инженер, участвал в проектирането на електростанции и морски бази — 22 месеца и глоба 2000 долара.
	Йозеф Клайн, фотограф и литограф — 5 години.
	Хартвиг Клайс, корабен готвач — 8 години.
	Хайнрих Клаузинг, корабен готвач — 8 години.
	Рене Мезенен, келнер и корабен стюард — 8 години.
	Карл Ройпер, работник в завод — 2 години.
	Евърит Роудър, изобретател на оръжия — 16 години.
	Аксел Уилър-Хил, шофьор на камион и член на пронацистката американо-германска организация — 15 години.
	Паул Фезе, корабен готвач и отговорник за морските съобщения на шпионската мрежа в САЩ — 15 години.
	Едмунд Хайне, бивш специалист по продажбите към _Форд мотър ко._ в Германия — 2 години и глоба 5000 долара.
	Бертрам Ценцингер, студент стоматолог — 9 години и 6 месеца и глоба 1000 долара.
	Паул Шолц, счетоводител в мрежа немски книжарници — 2 години.
	Георг Шу — 18 месеца и глоба 1000 долара.
	Оскар Щаблер, корабен бръснар — 2 години.
	Хайнрих Щаде, музикант и келнер — 15 месеца и глоба 1000 долара.
	Лили Барбара Карола Щайн, управителка на магазин за дамски дрехи — 10 години.
	Франц Щиглер, моряк — 2 години.
	Ерих Щрунк, моряк — 2 години.
	Феликс Янке, радист, на временна работа като продавач на газирани напитки — 20 месеца и глоба 1000 долара.


	Шпионски кръг _Луси_

	Съветска разузнавателна организация от Втората световна война, наречена _Луси_ по КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на Карл Седлачек — чешки военен РАЗУЗНАВАЧ, който работи под ПРИКРИТИЕТО на журналист на име Томас Зелцингер в Швейцария.
	Един от ръководителите на групата е Шандор Рудолфи. Роден е в Унгария и влиза в редовете на комунистическата партия през 1919 г., след което започва работа за съветското разузнаване. Като агент на Коминтерна в началото на 30-те години и през 1936 г. се намира на оперативна работа в Париж. По-късно променя името си на Александър Радо, избира за себе си псевдонима _Дора_ и става резидент на съветската разузнавателна група в Швейцария.
	Другите водещи членове на групата са РУДОЛФ РЬОСЛЕР — немски антифашист с връзки в германската армия, и АЛЕКСАНДЪР ФУТ — англичанин с леви убеждения, станал радист на групата. Той предава съобщения за Москва почти всеки ден. В групата влизат също съветският АГЕНТ Урсула Кучински (вж. СОНЯ), Рахел Дюбендорфер с кодово име _Сиси_, която понякога получава инструкции направо от Москва, и Кристиан Шнайдер с кодово име _Тейлър_, който изпълнява ролята на АГЕНТ ЗА ВРЪЗКА между Дюбендорфер и Рьослер. През 1943 г. сътрудници на съветското разузнаване искат от Дюбендорфер да разкрие самоличността на Луси. Тя отказва.
	Благодарение на строго спазвано разделение в структурата на мрежата и серията от агенти за връзка членовете не се срещат. Радо използва Дюбендорфер и Шнайдер като агенти за връзка, но никога не се е срещал с Рьослер. Фут по-късно казва, че само веднъж се е срещал лично с Радо.
	Шпионската група осигурява изумителни разузнавателни сведения. Те изпращат предупреждение за германското нападение срещу Съветския съюз дори с точната дата — 22 юни 1941 г. Шпионският кръг _Луси_ предава на руснаците точното време за планираната германска офанзива при Курск, като по този начин дава огромно предимство на руснаците. АЛЪН ДЪЛЕС — резидент на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) в Швейцария, твърди, че групата получава разузнавателни сведения от германското Главно командване, „и то непрекъснато, често по-малко от 24 часа след като са били взети решенията, които се отнасят до Източния фронт“. Колкото и невероятно да е, разузнавачите в Москва са обзети от параноята на съветския диктатор Йосиф Сталин и често отхвърлят с лека ръка съобщенията, които идват от групата. Най-неудачният отказ е проявен към информацията за германското нападение. (Вж. _БАРБАРОСА_.)
	Някои британски източници твърдят, че британското разузнаване, което знае за съществуването на шпионския кръг _Луси_, се е погрижило Радо и Фут да получават цензурирани съобщения от _УЛТРА_, изпратени от декодировчиците в ПАРК БЛЕЧЛИ. Но историкът на британското разузнаване Ф. Х. ХИНСЛИ пише, че „не е истина често изказваното твърдение, че британските власти са използвали групата _Луси_… за да предават разузнавателни сведения за Москва“.
	Швейцарските власти проявяват толерантност към групата, тъй като Рьослер предава и на тях разузнавателна информация за Германия. През ноември 1943 г. вероятно поради загрижеността за неутралитета на Швейцария швейцарски офицери по сигурността арестуват Фут. На Рьослер е попречено да се свързва с Москва и през май 1944 г. той е арестуван. Арестувани са също Дюбендорфер, дъщеря й Тамара и Бьочер. Вероятно швейцарците са ги арестували, за да ги предпазят от сътрудниците на германското СД, и през септември 1944 г. освобождават Фут, Рьослер и другите. Междувременно Радо е успял да избяга в освободен Париж.
	Дюбендорфер и Бьочер заминават за Съветския съюз през 1945 г. Там са хвърлени в затвора за дълго вероятно защото Сталин не е искал да признае, че антинацистки настроени германци са помагали на руснаците. Фут и Радо пътуват със самолет за Москва от освободения Париж през януари 1945 г. Когато съветският самолет прави рутинното си кацане в Кайро, Радо слиза и изчезва. По-късно е открит от съветски разузнавачи, които го отвеждат в Съветския съюз, където е хвърлен в затвора и остава в него до смъртта на Сталин през 1953 г. Завръща се в Унгария и там умира през 1981 г. Фут успява да избяга от руснаците и да се завърне в родината си — Англия. Рьослер завършва дните си в Швейцария, след като през 50-те години отново участва в шпионаж, в резултат на което срещу него са повдигнати обвинения от страна на Западна Германия и получава 1 година затвор.


	Шпионски магазини

	Търговски магазини за сложно оборудване за тайно подслушване (БРЪМБАРИ) и за водене на наблюдение, което наричат „устройства за лична сигурност“. По-голямата част от асортимента на тези магазини до неотдавна беше достъпна само на големите разузнавателни служби. Най-голямата верига в областта на шпионското оборудване е _Спай фектъри инк._ и _Каунтър спай шопс_. Магазините на тези 2 фирми са пръснати из цяла Западна Европа. Неотдавна техни представителства бяха открити в Москва и София.
	В подобни магазини може да се купят микрофони и камери за скрити снимки, които са монтирани в ръчни часовници, в портфейли, а някои могат да бъдат маскирани даже в хранителни продукти. Продава се оборудване, с което може да се засече дали се подслушва дадена фирма, жилище или телефон. Продават се оборудване за „виждане на тъмно“, камери, предназначени за снимане на тъмно, симпатични (невидими) мастила и даже т.нар. телефони на истината, които като ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА уж могат да определят дали човекът, с когото разговаряте, лъже или не.
	От време на време търговията с такава апаратура е свързана с нарушаване на закона. На 5 април 1995 г. американски митничари правят проверка на повече от 40 магазина в САЩ. Търсили са незаконно оборудване за подслушване. В резултат на проверката е предявен иск към _Спай фектъри_ за незаконна продажба на подобно оборудване.


	Шпионски прах

	Безвреден прах, използван от КГБ през 80-те години за по-лесно следене на западни дипломати и ВОЕННИ АТАШЕТА. В състава му — смес от химически вещества — има нитрофенилпентадиен и луминал. Когато американците откриват следи от този прах, посланикът на САЩ в Москва Артър Хартман заявява на пресконференция на 14 февруари 1986 г.: „Искаме да получим от съветските власти гаранция, че по отношение на американците, работещи в Москва, няма да бъдат прилагани такива неща.“ И добавя: „Ние не можем да допуснем американците да бъдат подлагани на каквото и да било външно химическо въздействие.“
	Година преди това американските специалисти откриват следи от нитрофенилпентадиен върху ръчките на автомобилните врати. Съветските власти отричат да имат нещо общо с това. Не са забелязани каквито и да било здравни отклонения при американците, имали съприкосновение с този прах.


	Шпионски школи

	Всички разузнавателни служби в света разполагат с мрежа от учебни заведения, в които преминават подготовка кадровите сътрудници разузнавачи (апаратчици, щабни работници, аналитици и т.н.). Системната образователна подготовка в областта на разузнаването — или в краен случай специализираните курсове — се появява в началото на XX в.
	В „Тайните на германското военно министерство“ („The Secrets of The German War Office“, 1914) доктор Армгард Карл Грейвс разказва как през 1903 г. е бил приет в германската тайна служба, където е преминал 5 месеца обучение и тренировки, преди да бъде изпратен в Порт Артур в Далечния изток:

	През тези 5 месеца в определени отношения бях като затрупан от уроци ученик. Ден след ден, седмица след седмица седях прикован над предмети, които са от първостепенно значение за работата на тайните служби. Часовете най-общо могат да бъдат разделени на 4 групи: топография, тригонометрия, морски конструкции и чертане… Агент от тайните служби, изпратен да разследва и да докладва за състоянието и въоръжението на укрепление като Вердюн във Франция, трябва да умее да извършва правилна преценка на разстоянието, височината, ъглите, състоянието на почвата и т.н. А това може да се научи само след сериозна научна подготовка.

	Освен задължителните учебни занятия Грейвс посещава и музея на германския Генерален щаб, оръжейните заводи и корабостроителниците в Кил и Вилхелмсхафен. „Там изучавах всяка подробност от механиката на военноморското строителство и не бях признат за годен, докато не постигнах равнище, когато мога да говоря компетентно за всяка част на пушка, на торпеден апарат или мина.“
	До Втората световна война на разположение на Главното управление за имперска сигурност са били 2 големи разузнавателни школи: едната в Хага, а другата в Белград (вж. А-ШУЛЕ). Няколко по-малки школи са били ръководени от АБВЕРА — германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, и от СД. Те са били десетки и там обикновено са се обучавали шпиони за специфични операции в определени географски райони. Разположени са били в Берлин, Хамбург, Кьонигсберг, Щетин, Щутгарт и ВИЕНА. След нападението срещу Съветския съюз през юни 1941 г. германците създават 9 школи в окупираната съветска територия, като капацитета им е за 10 000 шпиони и саботьори. Повечето от обучаващите се са съветски войници, които са се съгласили да работят срещу Сталиновия режим.
	Като описва една от школите за обучение на агенти, които да бъдат прехвърляни в западните страни, ДЕЙВИД КАН пише в „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“):

	Агентите изучаваха морзовата азбука, монтаж и ремонт на нелегални радиоапарати, шифрови системи, симпатично мастило, микроточки, забелязване и избягване на преследвачи, а също и различаване на видовете самолети. Занятията почти винаги са индивидуални (за разлика от системата за подготовка на агенти, изпращани на Руския фронт). Процесът на обучени е толкова трудоемък и продължителен, че от хамбургската школа например за цялата война излизат само около 200 души.

	Руските разузнавателни служби организират специализирани школи още от създаването на Съветския съюз. Те са предназначени за подготовка както на агенти, заминаващи на работа в чужбина, така и на специалисти по сигурността, които остават да действат в страната. Бившият съветски офицер от НКВД с псевдоним А. И. Романов в мемоарите си „Нощите са най-дълги там“ („Nights Are the Longest There“, 1972) описва разузнавателната школа в селището Бабушкин, в която е курсант през 1942 г. Той си спомня, че там са били преподавани 4 „специални предмета“, като най-важният е бил по политическите въпроси:

	През цялото време, докато бях в школата на НКВД, не мога да си спомня нито един случай, когато часът по политически въпроси да е бил по-дълъг от 10–15 минути… Но и тези минути бяха много и напразни. Не разбирам защо трябваше да се губи време, което и бездруго не стигаше, за дълги разговори в областта на кооперативните стопанства или фабриките или дори за великолепието на марксизма-ленинизма, след като всички уроци по специалните предмети се състояха от неопровержими факти за същността на съветската държава и комунизма, за трудностите, грешките и плановете за бъдещето, но поне нямаше досадната многословна пропаганда.

	Втората по важност дисциплина е била организация и дейност на чуждестранните разузнавателни служби. Този предмет се е състоял от 2 части: първо, Германия и нейните съюзници и, второ, разузнавателните служби на Великобритания и Съединените щати. Третата дисциплина е била оперативна работа — разузнавателни средства в областта на разузнаването и шпионажа.
	Романов изтъква, че през войната инструкторите напускали школата веднага щом часът свършвал. „Сигурен съм, че имаха и други задължения. Вероятно това не беше основната им работа или може би просто ходеха в други подобни школи и преподаваха и там. Понякога пропускаха часове, но веднага ги заместваше друг инструктор.“ В навечерието на Студената война НКВД, МВД, КГБ и техните организации наследнички поддържат няколко шпионски школи, където се обучават съветски и източноевропейски разузнавачи и висши офицери. Тренировъчната база в град Пушкино край Москва е известна с това, че е предназначена главно за обучение на арабски терористи.
	Военно-дипломатическата академия в Москва е в най-висока степен институт за следдипломна квалификация на разузнавачи. Повечето от завършващите започват работа в ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ), но някои постъпват на работа и в други държавни структури за сигурност. Полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ завършва тази школа през 1953 г. и разказва, че в началото на 60-те години КГБ приема на работа около 30–40 процента от Военно-дипломатическата академия.
	Висши школи, ръководени от КГБ по време на Студената война, са институтът _Андропов_ (Москва), Висшето командно училище на Погранични войски _Моссовет_ (Москва), Висшето командно училище на Погранични войски _Дзержински_ (Алма Ата) и Висшето командно училище на Погранични войски _Ворошилов_ (Голицино).
	МВД, което отговаря за вътрешната сигурност и ред, разполага със своя мрежа специализирани учебни заведения. През 1992 г. Висшата школа на МВД _Дзержински_ в град Саратов е преобразувана в Руска академия за сигурност и минава към ФСК — Федерална служба за контраразузнаване (сега ФСС — Федерална служба за сигурност).
	ГРУ от дълго време разполага с най-добрата учебна база за подготовка на разузнавачи, чието ядро е Военно-дипломатическата академия. Но бъдещите сътрудници на ГРУ се обучават и в Академията на Генералния щаб, в центъра за подготовка на АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИ, във Военната академия _Фрунзе_, Военноморската академия, Института за военни преводачи, Череповецкото висше военноинженерно училище, Висшето военноморско радиотехническо училище, Рязанското висше въздушнодесантно училище, Киевското висше командно училище и Харковското висше военно авиоинженерно училище. (След разпадането на Съветския съюз някои от тези училища остават извън пределите на Русия.)
	Първата сериозна система за подготовка на агенти и сътрудници на разузнаването в Америка е създадена от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) във Великобритания, за да оказва помощ на провежданите в Европа операции през Втората световна война. Школите са създадени съвместно с британското Управление за специални операции (УСО). Подобно на германските британските военновременни шпионски школи представляват краткосрочни курсове, които имат за цел да обучават агенти за специфични операции в определени географски райони. В Канада, на северния бряг на езерото Онтарио, също е действала разузнавателна школа, подчинена на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ. Известна като _Лагер X_, тя подготвя канадски, британски и американски агенти, които са били обучавани за операции в Европа.
	По време на Студената война основните американски разузнавателни агенции имат официални учебни програми. ЦРУ обучава агентите си в КЕМП ПИЪРИ, Вирджиния, а ФБР — в академия, разположена в база на морските пехотинци в Куонтико, Вирджиния. И двете агенции използват различни военни школи за специализирано обучение на агентите си, включително полиграфната школа на Министерството на отбраната, разположена във Форт Макклелън, Алабама. Академията на ФБР, разбира се, набляга на криминалното право и други програми за защита на закона, като се отдава голямо значение на оръжейната подготовка. (Този аспект от обучението на сътрудниците от ФБР е подсилен след инцидентите _Уейко_ и _Руби Ридж_, а също и от нарастващата загриженост от многото въоръжени частни лица в Съединените щати.)
	Американското АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ отдавна обучава разузнавателните си кадри във ФОРТ ХОЛЪБЪРД в Балтимор, Мериленд (обикновено наричан _Птицата_). Тази школа е преместена във Форт Хуачуа, Аризона. Армията, военноморският флот и военновъздушните сили предлагат специализирани разузнавателни програми във военните колежи и следдипломните школи. Най-важната разузнавателна институция на равнище висше образование е Обединеният колеж за военно разузнаване, разположен във военновъздушната база Боулинг във Вашингтон (преди това е бил разузнавателна школа към Министерството на отбраната. През май 1993 г. названието е променено). Високоспециализирана школа за елитните екипи на АНС, Службата за специална информация, е толкова секретна, че дори местонахождението й не е известно.
	Всички американски военни служби и разузнавателни агенции използват Езиковата школа на Министерството на отбраната в Монтерей, Калифорния, където агенти и АТАШЕТА изучават чужди езици.


	Шулмайстер, Карл (1770–1853)

	Ръководител на френското разузнаване по времето на Наполеон Бонапарт, който сам се нарича _император на шпионите_. Роден е в Елзас, син е на лутерански свещеник. Говори френски, немски и унгарски език и има изключителен талант за превъплъщение.
	Шулмайстер е ТАЕН АГЕНТ през 1804 г. На следващата година става щатен шпионин на Наполеон. По това време Франция е във война с Австрия и Шулмайстер е изпратен под чуждо име във ВИЕНА, за да се запознае с военните сили на врага. Представяйки се за унгарски благородник, той получава достъп до щаба на генерал Карл Мак и му предава подвеждаща информация, която вероятно е причината Наполеон да разгроми Мак край Улм през октомври 1805 г.
	Известно е, че Шулмайстер получава възнаграждение не само от Франция, но и от Австрия.
	В даден момент е разобличен като френски шпионин и е арестуван. Спасен е от армията на Наполеон, завладяла Виена. Назначен е за комисар на полицията на австрийската столица.
	Шулмайстер ръководи и дейността на френската агентура в Прусия и Русия. Според слуховете един от шпионите му е работил в щаба на цар Александър I. Възходът на Шулмайстер по служебната стълбица спира през 1809 г., когато Наполеон се жени за австрийската ерцхерцогиня Мария Луиза. С този брак австрийците получават известно влияние върху Наполеон и започват да се оплакват от бруталността на Шулмайстер. Императорът е принуден да го отстрани. Когато Шулмайстер намеква за своето желание да получи висок пост като благодарност за вярната му служба, по непотвърдени разкази Наполеон отговаря: „Златото — това е единствено подходящата награда за шпионина.“
	Шулмайстер отново се присъединява към Наполеон след бягството му от Елба.
	Когато нахлуват в Елзас през 1814 г., австрийците се постарават да унищожат именията на Шулмайстер. След френското поражение край Ватерлоо през 1815 г. Шулмайстер е един от първите арестувани поддръжници на Наполеон. Той се спасява, като плаща огромен откуп. Никога не си възвръща богатството и до края на живота си остава в Елзас.


	Шушу-мушу

	Термин с неизвестен произход, който означава тайно или подмолно, както и объркан или в безпорядък за лице или някоя разузнавателна операция.


	Щ

	Щаб на националното разузнаване (ЩНР)

	Предшественик на ЦРУ. Създаден с указ на президента Труман на 22 януари 1946 г. Пред ЩНР е поставена задачата да координира дейността на всички специални служби в областта на външното разузнаване. Труман определя членовете на ЩНР: държавния секретар Джеймс Бърнс, военния министър Робърт Патерсън, военноморския министър Джеймс Форестал и личния представител на президента адмирал Уилям Лий, който фактически е и председател на Комитета на началник-щабовете. Членовете на ЩНР са били задължени да изпратят личния състав от подчинените им структури (Държавния департамент, военното и военноморското министерство) в т.нар. ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ГЦР) — изпълнителен орган, оглавяван от ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.
	ЩНР и ГЦР съществуват в продължение на 20 месеца. На 20 септември 1947 г., когато е създадено ЦРУ, техните човешки ресурси и технически възможности минават към новата общонационална разузнавателна служба.


	Щаб на разузнавателната общност (ЩРО)

	Специална структура към ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ в Съединените щати, която е създадена да му помага в ръководството на разузнавателната общност и следователно не е подчинена на ЦРУ.
	В последните години на длъжността ръководител на ЩРО обикновено се назначава вицеадмирал или генерал-лейтенант.


	Щази

	Вж. МДС.


	Щеменко, Сергей (1907–1976)

	Съветски военачалник (щабен) и 2 пъти началник на ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ) — през 1946–1948 и 1956–1957 г. ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — таен агент на западните специални служби и полковник от ГРУ, пише в „Докладите на Пенковски“ („The Penkovsky Papers“, 1965), че той „работеше много упорито и въведе немалко разумни нововъведения“ в ГРУ. Пенковски продължава: „Той беше добър ръководител главно поради организаторските си способности, но в Генералния щаб, така или иначе, не го обичаха.“
	Щеменко е от селски произход. През 1926 г. постъпва в Червената армия. Служи над 10 години в артилерията и бронетанковите войски. През септември 1939 г. е назначен в Генералния щаб. През май 1943 г. оглавява оперативното управление на Генщаба и така става един от онези, които изготвят плановете за водене на бойните действия на частите и съединенията на съветската армия на фронтовете на Втората световна война. По това време и в това си качество той често се среща с Йосиф Сталин.
	Щеменко е ръководител на ГРУ от април 1946 до ноември 1948 г. По това време получава звание армейски генерал и оглавява Генералния щаб. По време на юнския сблъсък между Йосиф Сталин и политбюро той застава на страната на Сталин, но независимо от това е освободен от поста — понижен е в звание генерал-лейтенант и е назначен за командващ Волжкия военен окръг (фактически е изпратен на заточение). През 1956 г. е изтеглен отново в Москва от маршала на Съветския съюз Георгий Жуков. Отново са му върнати воинското звание армейски генерал и постът началник на ГРУ. Но през октомври 1957 г. Жуков изпада в немилост. Щеменко отново е разжалван и отстранен от длъжност. Колелото отново се завърта през юни 1962 г., когато той е назначен за командващ Сухопътни войски. През 1968 г. отново — за трети път — му е присвоено званието армейски генерал. Той става първи заместник-министър на Министерството на отбраната и началник-щаб на въоръжените сили на страните от Варшавския договор. На тези 2 длъжности Щеменко успява да се задържи до края на живота си.
	Кариерата му е много динамична. Бил е предлаган 3 пъти за маршал на Съветския съюз — първия път е бил на 41 години, — но никога не е бил удостояван с тази чест. Някои наблюдатели смятат, че е бил най-енергичният, най-ерудиран и най-строг от всички ръководители в цялата история на ГРУ.
	Щеменко е автор на 2 големи военноисторически труда — „Съветският Генерален щаб по време на войната“ („The Soviet General Staff at War“, 1981) и „Последните шест месеца от Втората световна война“ („The Last Six Months of World War II“, 1973), преиздавани няколко пъти.


	Щибер, Вилхелм (1818–1882)

	Немец, роден в Прусия, направил революция през XIX в. в развитието на специалните служби, тайната полиция и разузнаването на Европейския континент.
	След като учи за лутерански свещеник, Щибер преосмисля призванието си и става адвокат. Между 1845 и 1850 г. си създава успешна адвокатска практика, но същевременно изпълнява ролята ту на информатор, ту на шпионин. Специализира се в наказателните дела. Всеки път той подробно знае какви доказателства и улики ще бъдат използвани в съда срещу един или друг негов клиент, тъй като е бил още и редактор на полицейско списание. Когато това става известно, се разгаря сериозен скандал. Обаче крал Фридрих Вилхелм не се отказва от Щибер и даже го назначава за комисар на полицията. Наречен е „супершпионин“ и „крал на хрътките“.
	Когато Вилхелм I става владетел на Прусия, Щибер е уволнен. Той се преориентира и между 1858 и 1863 г. работи за руския цар и помага за създаването на царската тайна полиция. Особено внимание отделя за следенето на опозиционните руски политици, емигрирали в чужбина. Известно време работи едновременно както за Русия, така и за Прусия. По поръчение на граф Фон Бисмарк той често посещава Австрия с шпионски задачи.
	Главно благодарение на информацията, която Щибер предоставя, Прусия лесно разгромява Австрия през 1866 г. По-късно той прекарва 18 месеца във Франция, където създава шпионска агентурна МРЕЖА. Действайки от името на пруското правителство, той организира Централно разузнавателно бюро и своя информационна агенция. Щибер има свои агенти навсякъде, включително по железопътните линии и в хотелите. Той купува няколко известни вестника в съседните страни и публикува в тях прогерманска пропаганда.


	Ъ

	Ърхарт, Амелия

	Известна жена пилот в САЩ, подозирана в това, че в навечерието на Втората световна война е извършила разузнавателни полети над окупираните от Япония острови.
	Ърхарт установява няколко авиорекорда: тя е първата жена пасажер, прелитала Атлантика (за това си преживяване Ърхарт пише първата си книга; тя увековечава приключенията си в няколко книги); тя е първата жена пилот, прелетяла Атлантика в състава на екипаж; и накрая, тя е първата жена, преминала този маршрут сама.
	По време на Първата световна война Ърхарт се грижи за ранените войници в Канада. След това постъпва в Колумбийския университет в Ню Йорк, но бързо се отказва от следването и започва да работи, за да събере пари за летателни курсове.
	През 1928 г. Ърхарт извършва като пътник полет през Атлантическия океан, а през 1932 г. прелита този маршрут самостоятелно. Тя става първата жена, която пресича територията на САЩ в двете направления. През 1935 г. извършва полет от Хавайските острови до Калифорния, преодолявайки голямо разстояние, което за времето си се е смятало за трансатлантическо прелитане.
	През 1937 г. Ърхарт заедно с бординженера Фред Нунън прави опит за околосветски полет. И когато преодолява повече от две трети от разстоянието, самолетът й изчезва близо до остров Хауланд в Тихия океан. Тръгват слухове, че Ърхарт благополучно се приземила на необитаем остров, но там я намерили японци, които я обвинили в шпионаж и я убили. Преки доказателства, потвърждавайки тази версия, обаче така и не са открити. Най-вероятно Ърхарт е била принудена да се „приземи“ на водата или пък се е разбила, а причината за аварията навярно е слабата й радионавигационна подготовка — отклонила се е от курса и се е изгубила в океана.
	Слуховете за това, че тя уж разузнавала японските военноморски бази, са отразени във филма „Полет към свобода“ („Flight for Freedom“, 1943). Розалинд Ръсел в главната роля създава на екрана образа на жена летец и разузнавач. Нейният приятел (ролята изпълнява Фред Макмъри), възползвайки се от получените от нея разузнавателни данни, ръководи бомбардирането на японските острови.
	Интересно е, че последния си полет Ърхарт извършва със същия самолет — _Електра_ на корпорацията _Локхийд_, — с който в навечерието на Втората световна война разузнавателни полети над Германия извършва летецът СИДНИ КОТЪН.


	Ю

	_Ю–2 (U–2)_

	Най-известният в света шпионски самолет _U–2_ е създаден в САЩ специално за фотографско и ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) над Съветския съюз. Осъществява полети над Съветския съюз от юли 1956 до май 1960 г. По-късно лети над други ОБЕКТИ — Куба, Индокитай и Китай (полетите над Китай се извършват от тайвански пилоти). През 1990–1991 г. са извършени над 800 полета с _U–2_ над района на Персийския залив. _U–2_ продължава да бъде един от най-използваните самолети и през 90-те години. Това означава, че лети значително по-дълго, отколкото приемникът му _SR–71 БЛЕКБЪРД_.
	Работата по създаване на _U–2_ започва около 1953 г. като секретна програма, финансирана от ЦРУ. За ръководител е назначен РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ, а главен конструктор е КЛАРЪНС (КЕЛИ) ДЖОНСЪН — ръководител на конструкторското бюро на корпорация _Локхийд_, ЗАВОДИ _СКУНК_. Президентът Айзенхауер лично одобрява първата поръчка от 30 самолета. Той подкрепя всячески идеята за създаване на _U–2_, опасявайки се, че развитието и производството на ядрено оръжие в СССР могат да застрашат Съединените щати като повторение на ПЪРЛ ХАРБЪР, само че с далеч по-печални последици.
	През 1954 г. Айзенхауер се обръща към ДЖЕЙМС КИЛИЪН — президент на Масачузетския технологичен институт, с молба да оглави комисия, която всестранно да проанализира степента от потенциалната опасност от развитието на стратегическите оръжия с далекообхватно действие. В комисията са поканени около 50 видни учени, а също така и представители от държавни структури. На заседанията се разглеждат въпроси на стратегическите оръжия за унищожение, стратегическата отбрана и методите за водене на стратегическото разузнаване. ЕДУИН ЛАНД — изобретател на знаменития фотоапарат _Полароид_, става председател на подкомисия за разузнаването и през февруари 1955 г. представя на президента за разглеждане секретен доклад, започващ с думите: „На нас ни е крайно _необходимо_ да намерим начин да получаваме повече и по-достоверна информация, на чиято основа след това да можем да градим нашите предложения по въпросите на стратегическата опасност и да намалим ефекта от евентуално внезапно нападение. Получаването на такава информация ще помогне също да се избегнат преоценки или недооценки на потенциалната заплаха.“ Комисията одобрява идеята за създаването на _U–2_.
	_U–2_ трябва да лети над съветска територия на височина над 18 км. Като планер с двигатели „той има толкова уникални очертания, че много трудно може да бъде сбъркан с бомбардировач“, пише Айзенхауер в мемоарите си „Борба за мир 1956–1961“ („Waging Peace 1956–1961“, 1963). Освен с фотокамери първите самолети _U–2_ са оборудвани и с миниатюрни системи за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) за засичане на съветските радари. Освен това разузнавателното оборудване непрекъснато се усъвършенства. В началото на 60-те години самолетът _U–2B_ вече е оборудван с фотокамера, която е с 944,7-милиметров обектив и може да прави 4000 двойни снимки на участък с ширина 240 км и дължина 3478 км.
	_U–2_ за първи път се издига във въздуха на 1 август 1955 г., а първият полет над Съветския съюз е на 4 юли 1956 г. Пред летците е поставена задачата да фотографират Москва. Следващата година, доколкото е известно, _U–2_ засича първата съветска междуконтинентална ракета на площадката за изстрелване в Тюратам, източно от Аралско море.
	Полетите над Съветския съюз се извършват от цивилни пилоти, които имат договори с ЦРУ — взети са „на заем“ от военновъздушните сили. Самолетите отначало са прикрепени към Първа, Втора и Трета синоптичноразузнавателна ескадрила, а от началото на 1957 г. постепенно преминават на подчинение на ВВС на САЩ и след време тук са зачислени всички самолети _U–2_. Разузнавателните операции са възложени на Девети полк за стратегическо разузнаване, дислоциран в базата на ВВС в Бийл Еър форс, Калифорния. От 1982 до 1991 г. _U–2_ и _TR–2_ са и в състава на 17-и полк за стратегическо разузнаване в базата на ВВС Алкънбъри, Англия.
	Британски пилоти също са обучавани да летят с _U–2_ и през 1958 г. президентът Айзенхауер убеждава министър-председателя Харолд Макмилан да бъдат използвани за полети над Съветския съюз. Първият полет на _U–2_, пилотиран от британци, е извършен на 24 август 1958 г.
	Първоначалните предвиждания са, че _U–2_ ще може да лети съвсем безопасно над Съветския съюз най-малко 2 години преди руснаците да бъдат в състояние да го засекат и евентуално да го свалят. Но всички 24 полета над Съветския съюз в периода 1956–1960 г. са засечени от съветски радари. На 1 май 1960 г. _U–2B_, пилотиран от ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС, е свален от съветска ракета _SA–2_ от клас земя-въздух край индустриалната част на Свердловск в Централна Русия. Пауърс е излетял от Пешевар, Пакистан, и е трябвало да прелети над Съветския съюз и да се приземи в Бодьо, Норвегия, след 9,30-часов полет, като премине 6163 км, 4670 от които над съветска територия. Самолетът е бил обстрелван от подразделение на противовъздушната отбрана, ръководено от майор М. Р. Воронов. Възможно е _U–2_ да е имал някакъв проблем с мотора и губейки височина, да е бил засегнат от ракета _SA–2_.
	Самолетът на Пауърс е бил снабден с пластичен експлозив, свързан с часовников механизъм, който да бъде задействан при аварийна ситуация, преди летецът да скочи с парашут. Пауърс не успява да включи разрушителния механизъм. Той напуска улучения _U–2_ и при приземяването е заловен незабавно. По-късно останките на разбилия се самолет са изложени в парк _Горки_ в Москва.
	Несполучливият полет на Пауърс е извършен 15 дни преди насрочената среща на високо равнище в Париж. След инцидента съветският ръководител Никита Хрушчов настоява да получи извинение по време на срещата от президента Айзенхауер, с което предизвиква провал на самата среща и влошаване на американо-съветските отношения. След инцидента самолетите _U–2_ повече не се използват за полети над Съветския съюз, но продължават да летят над други райони, които представляват интерес за САЩ.
	_U–2_ се използват непрекъснато за полети над Куба. Първият полет е одобрен лично от Айзенхауер и е извършен на 27 октомври 1960 г. През нощта на 13 срещу 14 октомври 1962 г. пилоти от военновъздушните сили започват да извършват серия полети над Куба. Самолетите _U–2_ разкриват нарастващото струпване на съветски оръжия на карибския остров, което предизвиква КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. На 27 октомври 1962 г. самолет _U–2_, пилотиран от майора на военновъздушните сили РУДОЛФ АНДЕРСЪН-МЛАДШИ, е свален над Куба от съветска ракета _SA–2_ от клас земя-въздух. Андерсън загива.
	В началото на 60-те години полетите на _U–2_ над Китай се извършват от тайванци. През септември 1962 г. е изгубен първият самолет _U–2_ с тайвански пилот. По-късно Китай твърди, че противовъздушните му сили са свалили общо 9 самолета _U–2_ с тайвански пилоти. (Последният полет над Китай е извършен през юни 1974 г.) Самолетите _U–2_ на САЩ и Тайван, свалени или изгубени при катастрофи, са над 40.
	Около 60 самолета от сериите _U–2A/B/C_ са построени в периода 1955–1969 г. Този тип самолети непрекъснато се модифицират и обновяват. Последният е изтеглен от въоръжение през 1989 г. В края на 60-те години са създадени най-малко 12 по-големи и с повече възможности самолета _U–2R_. Те са снабдени с модерен разузнавателен радар и различни електронни сензори, както и с фотокамери. Тогава е разработена и модификацията _TR–1_ за тактическо разузнаване — подобен е на _U–2R_ и е предназначен за наблюдателни полети над европейските бойни полета. От 1979 до 1989 г. военновъздушните сили пускат 27 самолета _TR–1_, а Националното управление за космонавтика и аеронавтика (НАСА) получава 2 подобни модела _ER–1_. (Самолетите _TR–1_ са обозначени като _U–2R_ през 1991 г.) НАСА използва и няколко от по-ранните самолети _U–2_.
	Докато серийните номера на _U–2_ са били все още секретни, вероятно са били построени около 100 самолета. Най-малко 2 _U–2R_ за РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (КОМРАЗ) са били снабдени с огромни радари, монтирани на къс пилон на гърба на самолета, за да се съчетават данните от КОМРАЗ и от СПЪТНИЦИТЕ. Няколко самолета _U–2_ и 2 _TR–1_ имат място за втори пилот. Военноморският флот използва 2 самолета _U–2_ със специални радари, които да дават оценка на извършеното морско наблюдение, но тази програма по-късно е преустановена. Самолети _U–2_, снабдени със специални спирачни системи, получават възможност да действат от самолетоносачи.
	Първите самолети _U–2_ имат само 1 турбореактивен двигател и развиват скорост 688 км/ч. В по-късния _U–2C_ двигателят е по-мощен и достига 845 км/ч. А последният _U–2R_ развива максимална скорост 816 км/ч. Отначало таванът на _U–2_ е около 9,6 км (13,6 км за _U–2C_ и 4,4 км за _U–2R_). Първите _U–2_ имат дължина на полета 3520 км, увеличена на 4800 км при _U–2C_ и 5600 км при _U–2R_. Няколко самолета _U–2C_ могат да презареждат по време на полет и по такъв начин да удължават полета.
	Вж. РЕЙНБОУ.
	{img:shpionazh-100.jpg|#U–2}


	Юинг, Алфред (1855–1935)

	Британски учен, основател на съвременните британски служби за декодиране. Когато през 1914 г. започва Първата световна война, ДИРЕКТОРЪТ НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ контраадмирал Хенри Оливър се обръща към Юинг, който е директор на военноморската школа, да провери дали може да използва прехванатите по германското радио сигнали.
	В книгата „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1968) историкът ДЕЙВИД КАН дава следната характеристика на Юинг:

	… тогава беше на 59 години. Нисък набит шотландец със сини очи под рошави вежди, тих глас и поведение на достопочтен лекар. Три години преди това получава рицарско звание за научни постижения (Юинг пръв изследва японските земетресения, магнетизма и механичния ефект на закъснение в материали, подложени на въздействието на натоварване, сега известни с неговия термин „хистерезис“), а също и за обществена дейност и особено за работата му като директор на учебните заведения на ВМС.

	Юинг е ръководител на военноморската школа още от 1903 г. Той използва възможността да създаде служба за декодиране и веднага започва да изучава КОДОВЕ в библиотеката на Британския музей, застрахователната компания _Лойдс_ в Лондон и Централната поща (където има книги за търговски кодове). Първите хора, които вербува, предимно са преподаватели по немски език в Кралските военноморски колежи в Дармът и Осбърн. Сред тях е АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН — преподавател по немски език в Осбърн. (По-късно Юинг вербува професори от Кеймбридж, като търси кадри от факултетите по класически езици.)
	Скоро групата става известна като СТАЯ 40 и се радва на огромен успех в проникването в германските кодове. (След Първата световна война общите усилилия по декодиране стават известни под името ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.) Юинг оглавява Стая 40 още от създаването й през 1914 до 1917 г., когато напуска военноморския флот. Избран е за ректор на Единбургския университет.


	_Юнкерс Ju–88_

	Многоцелеви и ефективен германски бомбардировач със среден обсег на действие от Втората световна война, воювал по всички фронтове на германската армия. Широко е използван разузнавателният вариант на самолета за аероснимки над Съветския съюз от голяма височина още преди германското внезапно нападение.
	В много отношения прилича на британския _МОСКИТО_. Двумоторният _Ju–88_ е най-масовият немски бомбардировач. Използван е бил не само като бомбардировач, но и като торпедоносец, нощен изтребител, за атака срещу танкове, за фоторазузнаване и за тренировъчни полети. Понякога към _Ju–88_ са били прикрепяни безпилотни апарати _Ме 109_ и _Fw 190_. Той се издига във въздуха, стига определената цел, откачва безпилотните апарати и продължава полета си. С течение на времето обаче тактико-техническите характеристики на самолетите на съюзниците толкова много се подобряват, че загубите на _Ju–88_ растат непрекъснато и накрая немските летци кръщават своите самолети _летящи ковчези_.
	Бомбардировачът _Юнкерс_ е разработен по поръчка на Министерството на авиацията на Германия. Опитният образец _Ju–88V1_ излита на 21 декември 1936 г., само 11 месеца след като започва работата по проекта. След първия изпитателен модел следват други, по-усъвършенствани. Измененията са предимно на мотора и на крилете. Първите скоростни бомбардировачи _Ju–88_ постъпват на въоръжение в началото на 1939 г. Особено широко се използват в бойните действия срещу Великобритания, но при дневните полети търпят немалко загуби. През есента на 1944 и март 1945 г. подобрените варианти на _Ju–88_ се използват като нощни изтребители в борбата със съюзническите бомбардировачи в небето над Великобритания.
	Повечето самолети _Ju–88_ имат остъклена носова част, което осигурява на пилота широк обзор. Бомбеният отсек на разузнавателните варианти е оборудван с фотокамери и контейнери за гориво. За допълнителни запаси от гориво има прикрепени под крилата специални варели. Ранните модели бомбардировачи _Ju–88A4_ развиват максимална скорост 437 км/ч, а обсегът на полета е 2480 км. Могат да носят бомби до 1800 кг във вътрешното гнездо и още 1000 кг — под крилата при кратки полети. Въоръжението на бомбардировача включва няколко 20-милиметрови оръдия и картечници. Стандартните модели имат 4-членен екипаж. _Ju–88_, модифициран в изтребител _C–6_, развива скорост до 500 км/ч. Въоръжението му включва три 20-милиметрови оръдия в носовата част и няколко картечници. Екипажът е 3-членен, а от 1944 г. при нощните полети и 4-членен.
	Построени са няколко специализирани варианта с фотокамери. _Ju–88H_ е разузнавателен самолет с възможност да извършва изключително дълги полети, с увеличен резервоар и обсег 5300 км. Някои модели _H_ имат 3 вградени фотокамери, а също и радар.
	От _Ju–88_ са произведени общо 9000 бомбардировача и 5676 различни други варианта, или общо 14 676 самолета плюс още няколко опитни образеца.
	{img:shpionazh-101.jpg|#Junkers Ju 88}


	Юрченко, Виталий (1936)

	Сътрудник на КГБ, избягал в Съединените щати и върнал се след това отново в Съветския съюз.
	Той бяга през август 1985 г. А в една съботна ноемврийска вечер седи с офицери по сигурността от ЦРУ в един ресторант в Джорджтаун във Вашингтон, когато внезапно става и казва, че иска да си тръгва. „Ако не се върна до 15 минути, — казва Юрченко, — не се чувствайте виновни.“ След това тръгва пеша, изминава около 2 км по авеню _Уисконсин_ и влиза в съветското посолство. След като прекарва там неделния ден, се появява на пресконференция в понеделник, на която съобщава, че се завръща в страната си. Твърди, че преди няколко месеца е бил отвлечен и дрогиран от американците. Офицери от ЦРУ и ФБР отхвърлят обвиненията, като обясняват, че е станал предател по собствена воля и е оказал пълно съдействие.
	Според ЦРУ Юрченко е ветеран от КГБ с 15-годишен стаж, заема генералска длъжност и се занимава главно с шпионаж срещу САЩ. Син на работник, загинал във Втората световна война, Юрченко постъпва във военно училище. Служи във флота, на подводница. Получава висше военно образование през 1958 г. и звание лейтенант и е разпределен в щаба на Тихоокеанския флот във Владивосток.
	Кариерата му в КГБ започва през 1959 г., когато е назначен във военното КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Служи там почти до 1970 г.
	През 1958 г. се жени за инженерка. През 1961 г. им се ражда дъщеря и си осиновяват момче, родено през 1969 г. Юрченко е добре познат на американските разузнавачи. Като офицер по сигурността в съветското посолство във Вашингтон от 1975 до 1980 г. той редовно се среща с агенти на ФБР, които опознава в процеса на взаимната работа: охраняването на съветското посолство във Вашингтон. Юрченко и колегите му от ФБР се срещат в заведението _При Данкер_ на улица _Е_ в Северозападен Вашингтон, близо до щабквартирата на ФБР. Любимата му напитка е уиски.
	Когато се връща в Москва, е назначен за началник на контраразузнаването към КГБ и отговаря за вътрешната сигурност. Юрченко работи и с избягалите чужди разузнавачи в СССР — например с ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ и ДЖОРДЖ БЛЕЙК. През април 1985 г. е издигнат до заместник-директор на Първи отдел в Първо главно управление на КГБ, който отговаря за разузнавателните операции в Северна Америка. Лично ръководи сътрудниците на КГБ в Монреал и Отава.
	На 1 август 1985 г. Юрченко влиза в американското посолство в Рим и съобщава, че иска да премине на тяхна страна. ЦРУ го смята за човек номер 5 в КГБ и за тях той е най-ценният изменник от десетилетия. Юрченко е бил изпратен в Рим от Москва и е отседнал в съветското посолство. Казва на колегите си, че отива в музея на Ватикана, но вместо това влиза в кабината на уличен телефон срещу американското посолство и се обажда на офицер от ЦРУ, който му разрешава незабавно да влезе в посолството. Правят опит да го убедят да бъде ИЗМЕННИК, ОСТАНАЛ НА МЯСТО, но Юрченко настоява да замине в Съединените щати.
	Резидентът на ЦРУ в Рим съобщава в щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния, информацията от Юрченко за двама ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ — мъж с кодовото име Робърт и сътрудник на АНС. Един от първите сътрудници на ЦРУ, които прочитат доклада, е ОЛДРИЧ ЕЙМС, който е внедрен агент. По-късно е сред представителите на ЦРУ, които разпитват Юрченко, след което докладва чрез агенти на КГБ какво точно е казал Юрченко.
	Информацията на Юрченко води до разкриването на РОНАЛД ПЕЛТЪН — аналитик от АНС, продавал информация на руснаците. Юрченко предупреждава властите за шпионската дейност на бившия служител на ЦРУ ЕДУАРД ХАУЪРД и дава достоверно обяснение на мистериозната смърт на НИКЪЛЪС ШАДРИН — американски ДВОЕН АГЕНТ, починал през 1975 г.
	В книгата си „Нощен странник“ („Nightmover“, 1995) Дейвид Уайс казва, че вече след разобличението на Еймс някои американски контраразузнавачи пускат версията, че през 1985 г. „КГБ нарочно изпраща Юрченко със задача да предаде Хауърд и Пелтън, за да запази по-ценния — Олдрич Еймс“. Еймс е арестуван през февруари 1994 г. Уайс цитира Хари Брандън — сътрудник на управлението по контраразузнаване във ФБР: „Възможно е те [КГБ] да са се съмнявали в Еймс и да са изпратили Юрченко, за да провери дали Еймс ще предаде разпитите и разкритията му. Щом става ясно, че Еймс предава всичко, те нареждат на Юрченко да се прибере… Цялата работа с Юрченко е все още твърде загадъчна.“
	„Можеш да дадеш на двама едни и същи факти, а те да стигнат до различни заключения — да, той е бил двоен агент и не, той е избягал просто защото е изпаднал в депресия“, казва сенаторът Дейвид Борън (Оклахома) — член на Сенатската комисия по разузнаването. Депресията се обяснява с интимния живот на Юрченко. Твърди се, че сътрудници от ЦРУ го отвеждат в Отава и му уреждат среща със служителка в съветското посолство, която му е била любовница. Но когато тя го отблъсква, той се отказва от идеята да се установи в Съединените щати с нея. Бракът му е нестабилен, а синът му създава проблеми.
	Юрченко наблюдава различни обекти в Съединените щати и Канада. Един от тези случаи включва радиста ДЖОН УОКЪР. Юрченко трябва да прецени дали Уокър е бил компрометиран от ФБР преди ареста му, което означава, че Уокър може да е предавал ДЕЗИНФОРМАЦИЯ на съветските агентуристи. Преценката на Юрченко е, че Уокър не е бил компрометиран.
	По време на разговорите с ЦРУ и ФБР Юрченко описва случая _Уокър_ като един от най-важните в историята на КГБ. Благодарение на КРИПТОМАТЕРИАЛА, предаден от Уокър и приятеля му шпионин — флотския радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ, КГБ успява да разшифрова над 1 млн. съобщения. Има слухове, че Юрченко е екзекутиран, но в едно интервю по германската телевизия през април 1986 г. той казва, че се е подложил на „медицинско лечение“. В интервю за московски вестник през август 1986 г. той заявява, че от ЦРУ са се опитали да го накарат да каже, че Съветският съюз е замесен в опита за убийство на папа Йоан Павел Втори.


	Я

	Ягода, Генрих (1891–1938)

	Съветски политически и държавен деец. Високопоставен сътрудник на съветските специални служби, ръководил от 1934 до 1936 г. ОГПУ, а след това — НКВД. Син е на латишки евреи. По професия е фармацевт и завежда в Кремъл токсикологична лаборатория. Според книгата на Тадеуш Уитлин „Комисар“ („Commissar“, 1972) напълно е възможно Ягода, намирайки се на тази длъжност, да е „ускорил“ смъртта на В. И. Ленин след раняването му и „завинаги“ да е отървал Максим Горки от мъчителната туберкулозна кашлица.
	През 1926 г. за председател на ОГПУ е назначен ВЯЧЕСЛАВ МЕНЖИНСКИ, а за негов първи заместник — Ягода (вж. ЧК).
	Ягода лично контролира прокопаването на канала, свързващ северното Бяло море с Балтийско море. В строителството на канала от ноември 1931 до август 1933 г. е използван трудът на почти 300 000 работници, приблизително една трета от които умират от тежкия труд.
	В „Архипелаг Гулаг — втора част“ („The Gulag Archipelago — Two“, 1975) Александър Солженицин пише за канала:

	В началото на 1933 г. нова заповед на Ягода: всички управления да се преименуват щабове на бойни участъци! Петдесет процента от административния персонал да се включи в строителството (дали ще има достатъчно лопати?). Да се работи на 3 смени (нощите тук са почти полярни)! За кражба — съд!
	През януари [1933] — щурм на вододела! Всички формирования на затворниците заедно с кухните и имуществото да бъдат съсредоточени на едно място! Палатките не стигат за всички, ще се спи на снега, но нищо. Ще се справим! През април — непрекъсната 48-часова буря — ура! _Трийсет хиляди не спаха!_

	Поради влошаващото се здраве на Менжински и твърде пасивното му ръководство властта в ОГПУ е предадена в ръцете на Ягода. Официално е назначен през 1934 г. На 10 юли 1934 г. ОГПУ е слято в реорганизирания НКВД и Ягода става ръководител на по-голяма структура. Скоро той си присвоява гръмката титла главен комисар на Държавна сигурност, съответстваща на воинското звание маршал на Съветския съюз. Съветският изменник ОЛЕГ ГОРДИЕВСКИ и Кристофър Андрю пишат в книгата „КГБ“ („KGB“, 1990): „Ягода се превърна в класически пример на бюрократ, корумпиран от властта, с все нови и нови претенции, които отговарят на непрекъснато нарастващата му бруталност… Един от офицерите му го заварва да рисува ескиз на нова униформа — бяла вълнена куртка, украсена със златен ширит, малък кертик като тези, които някога са носели царските морски офицери, бледосини панталони и обувки от вносна лачена кожа.“
	Сталин никога не се е доверявал напълно на Ягода. Една от причините за недоверието са антисемитските възгледи на Сталин.
	Ягода е освободен от поста му през 1936 г. (заедно с първия му заместник Георгий Прокофиев). Заклеймен е като участник в контрареволюционен заговор срещу предшественика му НИКОЛАЙ ЕЖОВ на 18 март 1937 г. Не е арестуван до 3 април 1937 г. Ягода е уличен и в това, че е работил за царската служба ОХРАНКА, както и че е помагал на германските тайни служби да проникнат в ЧК. След публичен процес е екзекутиран на следващата година — по време на Сталиновите чистки. Съпругата и сестрата на Ягода са изпратени в трудови лагери (и очевидно са оцелели).
	{img:shpionazh-102.jpg|#Генрих Ягода}


	Ядрено разузнаване (ЯДРАЗ)

	Разузнаване, което се занимава със събирането и анализа на информация за радиация и други източници на радиоактивно излъчване. Източниците могат да се появят при ядрени и термоядрени взривове. Засичат се също и бета излъчванията от ядрените оръжия.
	Първата голяма операция по ядрено разузнаване е проведена на 3 септември 1949 г., когато разузнавателен самолет на американските военновъздушни сили _B–29 СУПЕРФОРТРЕС_ лети от Япония за Аляска и засича признаци за съветски ядрен опит. На 16 септември 1947 г. военновъздушните сили получават нареждане да създадат и да проведат разузнавателна система за определяне на времето и мястото на всички големи експлозии, където и да са по света, и да го направят по начин, който да определи дали са ядрени или не.


	Ядро

	Най-малката и леснозаменима група в шпионска мрежа.


	Ямамото, Исороку (1884–1943)

	Главнокомандващ японския Обединен флот в началото на бойните действия в Тихия океан през Втората световна война и важна фигура в началните успехи на японците във войната. Ямамото е убит в резултат от добре подготвена операция, осъществена благодарение на блестящата работа на американските декодировчици.
	Той участва в международната морска конференция през 1921–1922 г. във Вашингтон. По-късно изучава английски език в Харвардския университет и е военноморски АТАШЕ във Вашингтон. Смята се, че е с прогресивни военни възгледи. През 30-те години е активен привърженик на морската авиация, която той нарича главна ударна сила на флота. По-късно ръководи управлението на авиацията във военноморския флот на Япония и в качеството си на заместник-министър на военноморското министерство се противопоставя на доктрината „тотална война“, издигната от японските милитаристи. През август 1939 г. министър-председателят назначава Ямамото за главнокомандващ Обединения флот на Япония. По всяка вероятност по този начин е искал да спаси живота му. (По това време в Япония не са редки убийствата на противници на политиката на милитаризма.)
	Ямамото командва действията на японския флот през първите 6 месеца на войната, които са изключително успешни. Но през юни 1942 г. японците търпят първото голямо морско поражение при МИДУЕЙ. Тогава съюзниците преминават в настъпление. През януари 1943 г. Ямамото решава да подкрепи японските войски, отбраняващи се на Соломоновите острови, със серия от въздушни атаки над съюзническите сили. След атаките (погрешно приети от японците за успешни) Ямамото предприема инспекция на базите.
	На 13 април следобед персоналът му предава радиосъобщение към базите, включени в програмата на посещението. Три американски прехващателни станции получават съобщението едновременно. Подполковникът от американската морска пехота Алва Ласуел в Пърл Харбър пръв разшифрова съобщението и на сутринта на 14 април е подготвен предварителният, а по-късно и пълен превод:

	На 18 април главнокомандващият Обединения флот ще посети RYZ [Балале], R — и RXP [Буин] по следния график:
	1. Тръгване от RR [Рабаул] в 06,00 ч, съпровождан от 6 изтребителя. Пристигане в RYZ в 08,00 ч. По-нататък: посещение R на миночистач, пристигане — 08,40 ч.
	2. Във всеки пункт на посещението главнокомандващият ще направи инспекция, а в… ще посети болни и ранени, но текущата операция все едно ще продължи.

	Три от четирите японски кодови обозначения са известни на декодировчиците от американския флот (истинските им имена са в скоби).
	Адмирал Честър Нимиц — американският главнокомандващ в Тихоокеанския район, получава инструкции във връзка със съобщението. Покойният военноморски историк и японски лингвист Роджър Пино пише:

	Историците пишат, че убийството на толкова видна личност може да се отрази върху политиката. [Адмирал] Нимиц се допитва до Вашингтон и получава одобрение от министъра на военноморския флот Нокс и президента Рузвелт. Никъде обаче не открих правдоподобен източник за подобно одобрение. Военноморските архиви, националните архиви и федералната библиотека в Хайд парк [Ню Йорк] не притежават доказателство, че Рузвелт е дал съгласие или че по въпроса е било проведено някакво обсъждане между Вашингтон и Нимиц.

	По-вероятно е адмирал Нимиц да се е посъветвал с подчинения му командир за района на Соломоновите острови вицеадмирал Уилям Холси и двамата да са решили да убият Ямамото. Това е извършено на 18 април 1943 г. от 18 изтребителя _P–38 Лайтнинг_ на американските армейски военновъздушни части, които излитат от Гуадалканал. Ямамото е убит по време на атаката на самолетите _P–38_. Японците не подозират, че кодовете им са разчетени и че убийството е планирано.
	Капитан Пино отбелязва в статия, публикувана в 4-месечния алманах _Професионалисти от морското разузнаване_ (април 1988 г.): „Убийството на Ямамото е може би най-забележителното събитие, станало в резултат от прехващането и разкодирането на съобщение от разузнаването в областта на комуникациите.“
	{img:shpionazh-103.jpg|#Исороку Ямамото}


	Янке, Курт

	Германски шпионин и диверсант в Съединените щати през Първата и мистериозен нацистки разузнавач през Втората световна война.
	Роденият в Германия Янке става натурализиран американски гражданин. Впоследствие твърди, че е бил в Корпуса на морската пехота и граничар по границата с Мексико преди Първата световна война, както и че е успял в бизнеса с правенето на ковчези за китайците, които родствениците искат да погребат в родината им.
	Още преди Съединените щати да влязат във войната, Янке е вербуван за диверсант от Франц фон Боп — германски генерален консул в Сан Франциско. Янке постъпва на работа в корабостроителница и се предполага, че там е извършвал саботажи. Известно е, че Фон Боп е наредил на Янке да действа основно на Западното крайбрежие на САЩ, но възможно е веднъж да го е изпратил и на Източното, за да изпълни специална задача. На 30 юли 1916 г. в големи военни складове на остров Черния Том (встрани от нюйоркското пристанище, Ню Джърси) е извършен саботаж. Сред основните заподозрени е и още един агент на Фон Боп — ЛОТАР ВИЦКЕ. Смята се, че Янке е съпричастен към операцията на германското разузнаване по организирането на стачното движение в пристанищата на Източното крайбрежие.
	През 1917 г. Янке е изпратен в Мексико и за него става въпрос в телеграма от ноември 1917 г., очевидно изпратена от Фон Боп за БЕРЛИН: „Курт иска допълнителни инструкции… Предлага в Мексико да бъде изпратен военноморски експерт…“ Телеграмата е прехваната и дешифрирана от британското разузнаване.
	Отговорът идва също под формата на телеграма от Мадрид за германската легация в Мексико. Янке е инструктиран да се опита да изпрати агент в Съединените щати. Янке изпраща трима: Вицке, Уилям Алтендорф — бивш офицер от мексиканската армия, и Уилям Глийвс — чернокож канадец, който получава задачата да се внедри в американски профсъюз и да предизвика бунт сред чернокожите в американската армия, разположена край Ел Пасо, Тексас. И Алтендорф, и Глийвс, без да знаят един за друг, са ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ. Алтендорф е бил вербуван от американското АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ, Глийвс — от британски агент в Мексико. Вицке е заловен скоро след като преминава границата.
	А през това време върналият се в Мексико Янке, който ръководи подривните акции в САЩ, изненадващо се натъква на конкуренция. При него идва капитан I ранг Фредерик Хинш от германския търговски флот. В телеграма, изпратена от Берлин, се казва, че Хинш трябва да поеме нещата в свои ръце, тъй като е немец, а Янке „не е уверен в себе си“. Янке не отстъпва мястото си без борба. Изпраща до Берлин възмутителни телеграми (всички са прехванати от англичаните). В края на краищата той става „единственият таен агент в Мексико по военноморските въпроси“.
	Очевидно Янке е останал в Мексико до края на войната, а след това се е отправил към Германия. Следващия път, когато се появява в хрониките на разузнаването, е през август 1939 г., малко преди Германия да нападне Полша, в началото на Втората световна война. Дейвид Бойл, който се представя за кралски пратеник (дипломатически куриер), е изпратен в Берлин от британската разузнавателна служба МИ–6, за да узнае дали има шанс да се въвлече който и да е от високопоставените представители на нацисткото ръководство в преговори и по този начин да се отсрочи войната. В Берлин Бойл се среща с Янке, който по това време е ръководител на частна разузнавателна служба на министъра на външните работи на Германия Йоахим фон Рибентроп.
	Съществуват подозрения, макар и немного убедителни, че Янке е ДВОЕН АГЕНТ, който работи за Германия, но по един или друг начин поддържа връзки и с британското разузнаване. Когато заместникът на фюрера на нацистката партия Рудолф Хес отлита за Шотландия през 1941 г., вбесеният Адолф Хитлер решава, че Янке е замесен по някакъв начин. Само закрилата от страна на Рибентроп спасява тогава бившия шпионин. По-късно Янке става политически съветник на бригаденфюрер ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ — ръководител на СС.
	До Шеленберг достигат слухове, че Янке е посещавал Швейцария за среща със сътрудници на британското разузнаване. В хода на разследването не са намерени никакви улики и Янке отново се отървава от преследване. През ноември 1944 г. в току-що освободената от съюзниците Франция се появява един немски офицер (някой си Карл Маркус), който отначало се представя като дезертьор от германската армия, но след това съобщава на френските следователи, че е изпратен със задача „да установи контакт с англичаните“.
	И Маркус успява в това начинание. Той отива в китайското посолство и оттам се свързва с представители на британското разузнаване, акредитирани към щаба на генерал Дуайт Айзенхауер. Когато британците идват на срещата, им съобщава, че е личен секретар на Янке и е упълномощен да предложи на Великобритания съвместно с Германия да попречи на следвоенните агресивни планове на Съветския съюз. Решавайки, че немецът е изпратен със задача да вбие клин между съюзниците, англичаните и американците отказват да разговарят с Маркус.
	Но разузнавачите с добра памет припомнят, че Янке някога е продавал на китайците ковчези, и решават, че е възможно Маркус, обърнал се към китайското посолство, да е бил самият Янке.


	\* Япония

	През 1868 г. след векове на феодализъм и воюващи помежду си кланове Япония започва бързо да се развива. Тогава едно ново поколение млади лидери разчупват закостенелите традиции, възстановяват императора и създават условия за израстването на Япония като съвременна държава. В манифест, издаден от императора, се заявява: „Знанията ще се събират по целия свят, за да се укрепят основите на имперското управление.“
	Под „събиране на знания“ тогава все още не се разбира шпионаж. Едва през 1878 г. в японското правителство, по-точно в армията, се появява първата официална разузнавателна служба, създадена заедно с Генералния щаб. Натрупването на японската военна мощ върви с ускорени темпове. През 1871 г. императорската армия има числен състав 10 000 въоръжени бойци, но през 1873 г. съставът е увеличен многократно с въвеждането на задължителната военна повинност.
	През 1881 г. се появява КЕМПЕИ ТАИ, която възниква като военна жандармерия, но бързо се превръща в общонационална тайна полиция, добила печална слава. През същата година в Япония се създава и съвременна разузнавателна служба — обществото _ЧЕРЕН ОКЕАН_. Неговите задачи са да разшири японското влияние в Азия и да извършва разузнаване срещу Китай, Корея, Манджурия и Русия.
	Впрочем не може да се каже, че шпионажът се появява в Япония през втората половина на XIX в. Този занаят има многовековни традиции в тази страна и се почита като един от най-достойните. Елитът на самураите са т.нар. нинджи. А нинджа е човек, който е „постигнал изкуството да бъде невидим“, който се занимава преди всичко с разузнаване. Но след като Япония се модернизира и престава да се опира на полумистичните способности на нинджите, възниква необходимостта от създаването на съвременно ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.
	Китай също модернизира своите военни възможности и през 1894 г. между двете страни възниква конфликт за Корея. Започва война, превърнала се в жесток сблъсък между 2 военни доктрини. Ако Япония едновременно развива и сухопътните, и военноморските си сили, то Китай, владеейки огромни континентални територии, не търси лаврите на велика морска държава. Японците по това време имат точни разузнавателни данни за силните и слабите страни на противника. Японският флот нанася поражение на китайския и извоюва победа в продължилата 8 месеца война.
	Съгласно подписания мирен договор към Япония са присъединени Тайван и полуостров Квантун в Южна Манджурия. Китай признава и независимостта на Корея. Русия, опирайки се на своите съюзници Франция и Германия, принуждава Япония да се откаже от претенциите си над Манджурия и през 1898 г. я взима под аренда за 25 години.


	Шпионаж през XX в.
	В началото на XX в. японската военна и политическа стратегия се основават на теорията, че враговете на Япония са Китай и Русия. Китай вече не представлява заплаха. Но с превземането на Манджурия Русия си остава сериозна заплаха и се налага да бъде изместена.
	В Япония правителствените и търговските интереси са дълбоко свързани и често представителите на едните поемат функциите на другите. И инициативата за превръщането на Русия в обект на разузнавателна дейност идва — както днес бихме казали — от „частния сектор“. Конкретното решение взима Рьохе Учида — водещ член на обществото _Черен океан_, който през 1901 г. създава свое общество — _ЧЕРЕН ДРАКОН_. Новото общество има достатъчно влияние, за да определя военните АТАШЕТА. Най-добрият им избор се оказва полковник барон МОТОДЖИРО АКАШИ, който е в имперския Генерален щаб по време на Китайско-японската война. Художник, поет и изключително убедителен човек, Акаши се справя великолепно и дори успява да накара супершпионина СИДНИ РАЙЛИ, който работи за Великобритания и Русия, да поработи известно време и за японските интереси.
	Що се касае до ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, военният флот разчита само на собствените си кадри. Например двама агенти, работещи под ПРИКРИТИЕ в параходна компания в Санкт Петербург, знаят не само руски език, но и каноните на руската православна църква. Те предават на своя военноморски аташе информация за маневрите на руския флот и много други разузнавателни данни. На японците много добре е известно, че за руснаците, както и за всички европейци, всички азиатци като правило имат едно и също лице. Затова и тези двама агенти не се опасявали, че ще бъдат разпознати като японци. Бедата идва от друга страна. Единият от тях в стремежа си да укрепи „легендата“ си влиза в близки отношения с рускиня, която се оказва агент на руската царска полиция. През 1904 г. двамата японци са арестувани.


	Руско-Японска война
	Руснаците построяват в Манджурия участък от Транссибирската железопътна линия до Порт Артур (сега Люшун) — пристанище с изключителна важност, към което поглеждат завистливо и Китай, и Япония. Въпреки че има законно право само над Южна Манджурия, Русия завладява цялата страна. Следващата жертва на руската експанзия според предположението на японците е Корея.
	През февруари 1904 г. Япония предприема светкавична атака с торпедни катери срещу руския флот в Порт Артур. Водено е разузнаване и за сухопътните руски войски, за които японците имат точни и подробни сведения. Към всичко това японците прилагат и мощното оръжие за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ.
	Генерал сър Иън Хамилтън, намиращ се в Първа японска армия като британски военен наблюдател, е изумен от подробните сведения на японското разузнаване за руските войски в Манджурия. През октомври 1903 г. му е показана оценка, която посочва точното разположение на около 200 000 войници. Японците убеждават Хамилтън (а вероятно и руските агенти) във верността на тези цифри. Но те знаят, че руснаците оттеглят войските си и през май 1904 г. ще останат само с 80 000 души. Началник на разузнаването на Първа армия е генерал-майор барон ФУКУШИМА, който отговаря и за разпространяването на дезинформация предимно сред чужденци като Хамилтън.
	Сътрудниците на _ЧЕРНИЯ ДРАКОН_ и японски офицери в цивилно облекло доставят голяма част от сведенията на военното разузнаване. По преценка на западни експерти всеки десети китаец, работил при руснаците тогава в Манджурия, е бил японски агент. На китайците японците са плащали за всяка достоверна информация, въз основа на която аналитиците изграждат съответната оценка, отличаваща се с голяма степен на точност.
	На територията на Манджурия обществото _Черен дракон_ организира китайски партизански отряди и наема местни главорези за действия срещу руснаците. Междувременно Акаши се среща с руски дисиденти в Швеция, като ги подтиква да се завърнат в страната си и да организират бунт срещу подстрекателите на войната в руското правителство.
	Осигурена с точни и подробни данни от ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, японската армия нахлува на полуострова и нанася поражение на руснаците в редица схватки. Антиправителствените акции в Централна Русия също помагат за победата на японците във войната.
	Японският резидент в Порт Артур е професионалният наемник, който нарича себе си генерал Рафаел де Ногалес и твърди, че като младеж се е сражавал в Испано-американската война. Той се представя за търговец на швейцарски часовници и понякога работи в близко сътрудничество с китайски агент, който пренася тайни съобщения на късове оризова хартия, скрити в кух златен зъб. Използването на оперативни работници, които не са японци, се превръща в обичайна японска тактика, но и Япония, както и други страни, които използват чужденци, не им се доверява.
	Японският флот, който контролира водите край Порт Артур, потопява няколко руски кораба и причинява непоправими повреди на другите. Единствената надежда на Русия остава в Балтийския флот, който трябва да прекоси половината свят.
	През май 1905 г. Балтийският флот, готов за бой, навлиза в протока Цушима, който разделя Япония от Корея. От 38-те кораба на руския флот 34 са потопени, пленени или закотвени в неутрални пристанища. Японците губят 3 торпедни катера. Изходът от тази битка фактически решава изхода от войната. Впрочем тя е била загубена от Русия още тогава, когато става ясно, че революционерите са готови да вдигнат бунт във вътрешността на страната. Акаши финансира недоволните в Русия, провеждайки с това много добро АКТИВНО МЕРОПРИЯТИЕ. През септември 1905 г. с посредничеството на американския президент Теодор Рузвелт между Япония и Русия е сключен мирен договор, съгласно който към Япония преминават Порт Артур и целият полуостров, както и южната половина на Сахалин. Русия напуска Манджурия и признава Корея за японска сфера на влияние.


	Цел — Съединените щати
	Убедени, че поне за известно време Русия е поставена на колене, Япония и японското разузнаване се обръщат към Съединените щати. През януари 1932 г. Япония изпраща танкера _Еримо_ от военноморската база в Йокосука, близо до Токио, към Хавай. Електроуредите за наблюдение на борда на танкера събират разузнавателна информация от американските кораби, участващи в учение. Целта на учението е прехвърляне на въображаеми експедиционни сили от американското Западно крайбрежие на Хаваите. Благодарение на структурния анализ японските дешифровчици успяват да открият един 2-значен код на ВМС на САЩ. По-късно Япония създава свои радиопрехващателни станции на островите в Тихия океан и в Мексико. По време КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ в американското консулство в Кобе японски сътрудници от специалните служби фотографират дипломатическата _Сива_ кодова книга, за да се уверят, че японското разкодиране на _сивия код_ е правилно.
	Ако на японските агенти нищо не им пречи да съберат планини от информация за ВМС на САЩ, то американското УПРАВЛЕНИЕ ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ не успява да стори същото поради липса на средства и интерес. Америка, пише РИЧАРД ДИЙКЪН в „Кемпеи Таи“ („Kempei Tai“, 1990), „плащаше данъка на ретроградната йерархия на своята армия и флот, които смятаха разузнаването за нечестен и даже престъпен занаят“.
	Японското разузнаване използва също агентите на обществото _Черен дракон_ за установяване на връзки с прогресивните китайски дейци, в това число със Сун Ятсен, чиято националистическа партия извежда Китай от архаичния феодализъм в съвременната епоха. Японски агенти обучават китайската полиция, разширяват влиянието си в Китай и внедряват агенти в китайската структура на полицейско разузнаване.
	Тъй като има военно споразумение с Великобритания, Япония влиза в Първата световна война на страната на съюзниците. Въпреки че ролята й във войната е твърде ограничена, тя се възползва от преразпределението на териториите и според Версайския договор получава тихоокеанските острови, които са принадлежали на Германия. Сред тях са Маршаловите, Каролинските и всички Мариански острови, с изключение на Гуам, който американците са получили след Испано-американската война. На островите не трябва да се строят укрепления. Но Япония тайно превръща много от тях във въздушни и военноморски бази, които застрашат корабните линии между Хавай и Австралия.
	Във военното споразумение от 1918 г. Япония и Китай се съгласяват да си сътрудничат във военното разузнаване в Сибир и Североизточната територия (Северна Манджурия), където „могат да бъдат създадени разузнавателни агенции и двете страни да обменят разузнавателна информация“. Най-важният агент на Япония за Манджурия е генерал-майор КЕНДЖИ ДОИХАРА. „Задачата му — пише американският журналист Джон Гантър — бе да създаде неприятности, а след това да ги заглади така, че всичко да е в полза на Япония.“
	Японски агенти, работещи под ръководството на Доихара, създават „инциденти“, които демонстрират по най-очевиден начин китайската агресивност спрямо Япония. Най-важният от тях е на 18 септември 1931 г., когато японските власти заявяват, че китайски диверсанти системно изваждат от строя железопътни участъци от Южноманджурската магистрала, собственост на Япония, и въвеждат войски в Мукден (сега Шънян), където кмет е Доихара.
	Фалшивият инцидент _Мукден_ е началото на бързата победа над Североизточен Китай, където японците създават марионетната държава Манчукуо („държава на Манчу“) и поставят сваления от престола в Китай бивш император Пу И на трона, като Доихара е човекът, който тегли конците на управлението.
	Милитаризацията на Япония минава на ново равнище след подписването на Антикоминтерновския пакт с Германия на 25 ноември 1936 г. Пактът, чиято цел е да се пребори с международния комунизъм, финансиран от Съветския съюз, се стреми да опази „общите интереси“ срещу Съветския съюз. Независимо от съществуването на този пакт Япония продължава да поддържа разузнавателна мрежа в Съветския съюз.
	Вътрешната безопасност се превръща в отговорност на Кемпеи Таи, известна като тайна полиция. И друга разузнавателна организация също „наглежда“ населението. Става дума за т.нар. полиция на мисълта, чиито сътрудници работят в политическия отдел на криминалната служба, създадена към Министерството на правосъдието през 1927 г. Нейната главна задача е да преследва членовете на забранената комунистическа партия и представителите на други „подривни“ движения. Към Министерството на вътрешните работи действа и друга, „висша“ полиция.
	След това в Япония е приет Закон за опазване на спокойствието, съгласно който се забраняват всякакви призиви за промяна на съществуващия строй. Спазването на този закон е поверено на полицията на мислите, която наред с другата си дейност цензурира книги и изпраща шпиони в учебните заведения. Понякога сътрудниците на тази полиция и на Кемпеи Таи се оказват в едни и същи класни стаи. През 1930 г. полиция на мислите публично обявява, че ще „приветства конфиденциалните сигнали, постъпващи от граждани“. За тази цел даже е създадена Братска асоциация. Така в Япония се формира система за тотален шпионаж. От 1928 до 1943 г. общо 68 508 души са арестувани за нарушения на Закона за опазване на спокойствието.


	Втора световна война
	През 1937 г. Япония отново започва агресия срещу Китай. Новоизфабрикуван от японските разузнавателни служби „инцидент“ дава повод за атака срещу китайската армия близо до Пекин. Резултатът от необявената война според японските милитаристи трябва да бъде създаването на нова марионетна държава, подобна на Манчукуо. В началото на конфликта японски бойни самолети бомбардират американския малък военен кораб _ПЕНИ_. САЩ изпращат протестна нота, която е първата от поредица други.
	Въпреки че Китай е разкъсван от вътрешни противоречия, армиите на Чан Кайшъ и Мао Дзедун успяват да обединят усилията си и да забавят настъплението на японците. От една страна, войната изтощава ресурсите на Япония, а, от друга, подтиква японските милитаристи за създаване на т.нар. Сфера на съвместно процъфтяване на Велика Източна Азия — доктрина на „новия ред“, който в скоро време променя коренно баланса на силите в Тихия океан.
	След като през май 1940 г. германците нанасят поражение на Франция, Япония получава одобрението на Хитлер да завземе Френски Индокитай, през който китайците получават военно оборудване. На 27 септември 1940 г. Япония, Германия и Италия подписват Тристранен пакт, наречен оста Берлин — Рим — Токио. Участниците в договора се задължават да си оказват военна помощ един на друг в случай на нападение от която и да е страна от все още невлезлите във войната. Това е завоалирана заплаха към САЩ.
	В очакване на война със Съединените щати Япония активизира своите разузнавателни сили. Сътрудниците на японското военноморско разузнаване често посещават риболовни шхуни, оборудвани със специална апаратура, района на американското Западно крайбрежие. Разузнавачите се представят като рибари или матроси. Резидентът в Панама организира местните японски бръснари и фризьори в агентурна мрежа. В Мексико японците търсят места, където подводниците им да се презареждат с гориво. В Калифорния японските разузнавачи, представяйки се за студенти, изучаващи английски език, се опитват да вербуват американски моряци, купувайки от тях секретна информация. УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ на САЩ успява да разобличи двама такива шпиони: капитан III ранг ДЖОН ФАРНСУЪРТ и ХАРИ ТОМПСЪН — бивш корабен писар във ВМС на САЩ, който вече е безработен и в Сан Педро шпионира за японците през 1934–1935 г. (Вж. ДИКИНСЪН, ВЕЛВАЛИ.)
	На Хавай японците внедряват „семейство“ близо до военната база в Пърл Харбър: доктор БЕРНАРД КЮН (действа под ПРИКРИТИЕТО на антрополог), неговата съпруга (изпълнява функциите на КУРИЕР с Токио) и млада жена, която се представя за тяхна дъщеря. Това са немски агенти, вербувани от японците. За базата в Пърл Харбър отговаря мичман II ранг ТАКЕО ЙОШИКАВА — разузнавач от военноморския флот, който работи под прикритието на вицеконсул.
	И на други места в Азия японците имат добре развити разузнавателни мрежи. Те откриват мъжки бордей, където примамват хомосексуалисти сред своите сънародници, управляващи холандските владения в Холандска Източна Индия (сега Индонезия). В специални тайници укриват велосипеди, които биха помогнали някой ден на куриерите на японската армия. В редица райони японските дървосекачи изсичат дърветата и така създават полоси за кацане на самолети. Сътрудник на японското разузнаване, който е следвал в САЩ, работи под ПРИКРИТИЕ като домакин в офицерския клуб на британската военноморска база в Сингапур.
	В навечерието на нападението срещу ПЪРЛ ХАРБЪР Япония има разузнавателна мрежа в целия свят, в която участват предимно дипломати, търговци и военни. Военното разузнаване работи под ръководството на Трети отдел на японския военноморски Генерален щаб. (Другите отдели се занимават с военни планове, снабдяване и комуникации.) Когато започва войната със Съединените щати, Трето управление има 29 сътрудници и 1 от Обединения флот. В края на войната те вече са 97, като 42 са от Пето управление (разузнаване в Северна и Южна Америка, териториите на САЩ и фронтовото разузнаване).
	Трето управление получава информацията от дешифровчиците (американските кодове не са разчетени и затова се налагало да се прибягва до структурния анализ на прехванатите радиосъобщения), от трофейните документи, от прослушването на чуждестранни радиостанции, от анализа на списания и вестници, получавани от неутрални страни, и от японските АТАШЕТА в Швеция, Швейцария, Португалия и Испания. Следвоенните проучвания, проведени от разузнаването на САЩ, откриват още един начин за получаване на информация: разпит на американските военнопленници. В специален отчет по този въпрос се казва: „Някои военни сведения, станали известни на японците, не биха могли да се получат по друг начин.“
	В японските инструкции за водене на дознанието се утвърждава, че мъчението „е най-грубият метод и може да бъде използвано само в краен случай, когато всички останали средства не дадат резултат“. Независимо от това оцелелите от японски плен разказват, че американските военнопленници често са били подлагани на мъчения и екзекуции с обезглавяване. Тези, които не са издържали на грубия физически натиск, са издавали на японците сведения от тактически характер за корабите и авиацията на ВМС на САЩ. Впрочем информацията не е била от особено значение.
	Следвоенен американски доклад за японското военно и военноморско разузнаване посочва „най-надеждните извори на информация за японците“: 1) анализи на съюзническите съобщения; 2) съюзническите радиопредавания на къси и средни вълни, които са били съчетавани с информацията от съюзническите вестници и списания, купени от японски представители в неутралните страни. Тъй като японците са се впуснали в нещо, което се предполага, че ще бъде „кратка война“, „нито армията, нито военноморският флот са били разработили разузнавателна система, която да се занимава с начините за събиране, обработка и разпространение на разузнавателната информация на всички нива на командване“.
	Що се отнася до шпионирането срещу Япония, засега най-успешният шпионин е РИХАРД ЗОРГЕ — съветски разузнавач, РЕЗИДЕНТ на военното разузнаване за Далечния изток. Зорге успява да предупреди Москва, че Германия ще нападне Съветския съюз, че Япония няма да подпомогне Германия с нападение в Сибир и че Япония възнамерява да нападне Съединените щати.
	На фронтовете в района на Тихия океан Япония води, както се изразява по-късно един разузнавач, „архаична война“, като разчита повече на интуицията, отколкото на данните от разузнаването. Майор Ейдзо Хори е наречен от колегите му „офицер от щаба на Макартър“, защото има невероятната способност да предсказва американските действия. Предимството на Съединените щати е в областта на КРИПТОГРАФИЯТА. Проникването в японските кодове дава възможност на Съединените щати да разчитат японските военни и дипломатически съобщения. Тази информация е ключът към решаващата битка при МИДУЕЙ, и убийството на адмирал ИСОРОКУ ЯМАМОТО.
	Японските декодировчици не постигат съществени успехи в декодирането на американските шифри. Но когато през 1944 г. започват бомбардировките на _B–29_, записите на радиообмена дават възможност на японските разузнавателни аналитици да установят обектите на въздушните нападения в 70 на сто от случаите. По-късно степента на предсказване спада рязко. Последният успех на японците по прехващане на радиоразговорите между пилотите на американски самолети е новината за атомната бомбардировка над Хирошима през 1945 г., получена веднага след бомбардировката.
	В японската армия има още една доста странна и загадъчна тайна организация — Токуму Бу (специална служба). Всичко, що се отнася до нея, е забулено зад непроницаема завеса. Известно е само това, че се е занимавала с разузнавателна дейност — със събиране на информация, с диверсии и с организиране на пета колона във вражеските страни. Отряди на тази организация следват настъплението на частите на японската армия. Тази служба открива свои филиали в Китай, Индия, Бирма и в други райони на Югоизточна Азия.
	Който спомене Токуму Бу, е заплашен с арест. Понякога нейни части приемат непретенциозното име Ренкраку Бу (отряд за връзка). Един японски журналист, който твърди, че разполага със сведения за тази организация, казва в дознанието: „Не се водят никакви записки и архиви. С идването на нов началник като правило на него трябва да се съобщават имената на тайните агенти, случайно или преднамерено това често не се прави.“ Сътрудниците на Токуму Бу са военни, но рядко обличат униформа. Японското разузнаване като цяло не оказва някакво значително влияние върху хода на войната. Преувеличаването на свалените американски самолети, спечелените сражения — всичко това е в реда на нещата за японското разузнаване. Събраните данни в подготовката на нападението срещу Пърл Харбър са точни и подробни, но с времето източниците за информация на японците стават все по-малко и по-малко и те често трябва да си блъскат главата как да узнаят следващите действия на съюзниците.
	Няколко седмици преди капитулацията и преди идването на окупационните войски японците изгарят или скриват целия свой архив по криптоанализа, зачеркват имената на дешифровчиците от всички списъци и даже обявяват някои за убити.


	Шпионаж в мирно време
	Съюзническите окупационни власти забраняват полицията на мислите, Кемпеи Таи и всички други разузнавателни организации. Вече с нова конституция, Япония заклеймява войната и преструктурира военните си сили в отбранителни. Официалното събиране на информация започва отново през юли 1952 г. със създаването на Агенцията за разследване и обществена сигурност (Коан Чоса Чо) към Министерството на правосъдието и Агенцията за сигурност — Хоанчо. Подобно на Кемпеи Таи Хоанчо действа като военна организация, но изпълнява и някои граждански функции. През 1954 г. японците създават към полицията си Караулна служба (Кейбу Бу) за борба с подривни движения в страната.
	След войната и Съветският съюз, и Китай подновяват разузнавателните си мрежи в Япония. Руснаците използват старото руско укрепление в Далечния изток Харбин за щабквартира, а китайците — Международния Червен кръст. Северна Корея също организира свое разузнаване срещу Япония (на първо време техническо), използвайки репатрирани корейци за агенти и куриери.
	През 50-те и 60-те години ЦРУ влива в рамките на дългосрочна тайна операция милиони долари в касата на японската Либералнодемократична партия с цел да я запази и укрепи и да отслаби влиянието на лявата идеология. Либералните демократи имат мнозинство в парламента в продължение на 38 години и предават властта едва през 1994 г. на фона на разразилите се скандали за корупция. Съветският съюз поддържа със средства и либералните кандидати, и тези от левицата, твърдят бивши сътрудници на ЦРУ. И Съединените щати, и Съветският съюз търсят пътища за влияние върху Япония и разузнавателните им служби активно работят там. СТАНИСЛАВ ЛЕВЧЕНКО — съветски ИЗМЕННИК, който през 70-те години ръководи шпионска мрежа на КГБ в Япония, твърди през 1983 г., че негови агенти са видни политически личности и журналисти. През 1980 г. пенсиониран генерал-майор и двама сътрудници на активна служба в японското военно разузнаване са арестувани за това, че са продавали тайни на съветски военни аташета. Това са първите арести за шпионаж в японската история. Според закона максималната присъда за шпионаж е 1 година. Пенсионираният генерал получава максимума, а другите — 8 месеца.
	Превръщането на Япония в икономическа суперсила я прави както обект, така и поръчител на ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ. През 1990 г. три основни японски компании — аерокосмическото крило на _Нисан мотър, Мицубиши хеви индъстрис_ и _Иши-кавадзима-Харима хеви индъстрис_ (ракети и реактивни двигатели) — купуват софтуер от американски служител, който е арестуван за продажба на военни технологии, без да има лиценз. Софтуерът, забранен за износ, е разработен в рамките на ИСО — Инициатива за стратегическа отбрана (програма _Звездни войни_). От този момент всяка една от двете страни твърди, че другата извършва промишлен шпионаж. И двете страни отричат, че поддържат този вид разузнаване на високо държавно равнище, а няма съмнение, че промишленият шпионаж е разузнаването на бъдещето.
	През 1996 г. Агенцията за разследване и обществена сигурност, която разполага с около 2000 служители, е реорганизирана. Сред набелязаните нови операции особено внимание е отделено на екстремистките религиозни секти. Това направление идва в резултат от критиката към правоохранителните органи и специалните служби, че не са съумели навреме да неутрализират екстремисткия религиозен култ _Аум шинрикьо_. Неговите послушници провеждат в токийското метро ритуал с използване на отровния газ зарин, който води до тежки последствия.


	Ярдли, Хърбърт (1889–1958)

	Пионер в американския криптоанализ, който по-късно „разказва всичко“ в книга, разкриваща тайните на ЧЕРНАТА СТАЯ.
	Ярдли израства в Средния Запад. В ранна възраст усвоява телеграфното дело от баща си и първо работи като телеграфист в железниците. Като юноша се пристрастява към покера, запазвайки тази страст до края на живота си.
	През 1912 г. постъпва като телеграфист в Държавния департамент и проявява специален интерес към ШИФРИТЕ и КОДОВЕТЕ.
	Военното министерство започва да провежда операции по криптоанализ през юни 1917 г. Тогава Ярдли получава звание лейтенант и започва работа в УПРАВЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ към армията. Съединените щати влизат в Първата световна война през април 1917 г. и отделът на Ярдли МИ–8 — отначало с двама цивилни специалисти и с него самия — нараства бързо. Когато през ноември 1918 г. войната свършва, отделът му наброява 18 армейски сътрудници, 24 цивилни криптографи и криптоаналитици и 109 машинописци и стенографи, общо 151 души. В МИ–8 има 6 подотдела:
	1. Разчитане на кодове и шифри. Тези задачи се изпълняват за военното министерство, флота, Държавния департамент и Министерството на правосъдието. „Суровите“ материали постъпват в подотдел от радиопрехващателните станции на американския експедиционен корпус в Европа и от крупната станция, създадена в края на 1918 г. в Хултън, Мейн, която прехваща трансатлантическите съобщителни канали.
	2. Съставяне на кодове и шифри: за по-късното им използване от въоръжените сили на САЩ.
	3. Обучение: обучение на персонала на МИ–8 и на хора, които заминават с американския експедиционен корпус в Европа и Сибир.
	4. Тайни мастила: подготвяне на видимо мастило за въоръжените сили и преглеждане на около 2000 писма на седмица за следи от симпатично мастило, използвано от шпиони. (Вж. ТАЙНОПИС.)
	5. Стенография: изучаване на различни стенографски системи.
	6. Комуникации: работа със съобщенията за и от американските военни АТАШЕТА и РАЗУЗНАВАЧИ, които работят в чужбина.
	Към края на войната Ярдли заминава за Европа, за да се срещне с британски и френски криптолози. След войната армейските командири отначало смятат, че отделът му ще продължи работа, и съществуването му се пази в пълна тайна. Отпуснатата за 1919 г. сума е 100 000 долара: 60 000 са осигурени от Министерството на войната и 40 000 — от Държавния департамент. През юли същата година Ярдли и персоналът му, състоящ се от 50 души, са отделени в частна резиденция на Източна 38-а улица номер 22 в Ню Йорк. За прикритие на тази криптоложка организация се използва названието _Компания за съставяне на кодове_. Официалното й име е Шифровъчно бюро, а неофициалното — ЧЕРНА СТАЯ.
	Година по-късно обаче средствата, отпускани за Ярдли, са съкратени на 50 000 долара, от които Държавният департамент отново отпуска 40 000, тъй като работата на Ярдли е от интерес предимно за американските външни отношения, а не за армията, която се занимава главно с обучението и разпределението на войските. Особено важен през този период е успехът на Ярдли от 1921 г. при разшифроването на японските дипломатически кодове. Съобщенията с тези кодове се изпращат на търговски честоти, използвани от японските представители на международната конференция във Вашингтон, на която се обсъждат въпросите за съкращаване на бойните флотове и военните укрепления в Тихоокеанския регион. Разполагайки с подробна информация, получена от прехващането и дешифрирането на японските секретни съобщения, американските дипломати успяват да извоюват изгодни условия при сключването на военноморския договор през 1922 г.
	Основният ПРОДУКТ на Бюрото за кодове през този период е „бюлетин“ за избрано малцинство от Генералния щаб и Държавния департамент. В него се съдържат предимно политически разузнавателни сведения, които не представляват особен интерес за армията.
	През 1929 г. сумата, отпускана на Ярдли, вече е 25 000 долара, с която Ярдли може да поддържа персонал от петима души. Той получава 9375 долара и интересът му към разкодирането вече е намалял. (Военното министерство отпуска 10 000 долара, а Държавният департамент — 15 000.) Крайно ограничените усилия на Стаята са насочени основно към японските дипломатически кодове. Тогава, през март 1929 г., за президент е избран Хърбърт Хувър, а държавен секретар става Хенри Стимсън, на чието бюро в началото на май са оставени няколко превода на кодирани японски съобщения. Според доклад, представен от декодировчика УИЛЯМ ФРИДМАН, реакцията на Стимсън „беше бурна и действията му — драстични. Когато разбра как е получен материалът, той характеризира стореното като изключително неетично и заяви, че трябва да се прекрати _незабавно_, що се отнася до Държавния департамент. За да бъде сигурен, че всичко ще бъде, както е наредил, той даде инструкции необходимите средства незабавно да престанат да се отпускат“. Твърди се, че по-късно Стимпсън е обяснил действията си с изказването: „Джентълмените не четат пощата си.“
	Армията настоява средствата от Държавния департамент да бъдат отпускани до края на юни 1929 г., за да има възможност нюйоркската служба да бъде закрита, архивите да се изпратят в Министерството на войната и служителите да получат по 1 заплата за компенсация. (Същевременно отговорността за разкодирането е прехвърлена от армейския отдел за военно разузнаване на началника на свързочния отдел. Вж. СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.)
	Ядосан и разочарован, Ярдли започва работа върху книгата „Американската Черна стая“ („The American Black Chamber“), която предизвиква голям шум, когато излиза през 1931 г. В нея се разкрива как шифровъчното бюро е разчело японските дипломатически кодове. Книгата се превръща в бестселър по цял свят, предимно в Япония. Надига се истинска полемика. Външното министерство, смутено от разкритията, започва да използва шифрови машини (вж. _ПЪРПЪЛ_).
	Ярдли съкращава и преработва книгата, за да може да излезе като поредица във водещото американско списание _Сатърди ивнинг поуст_. Като разчита на успеха на книгата и поредицата в списанието, той се впуска да чете лекции и написва множество статии. Запазил е около 5000 прехванати съобщения, които дава на сътрудник, за да ги издаде в книга. Ръкописът е иззет от правителството, а през юни 1933 г. Конгресът гласува закон, забраняващ публикуването на какъвто и да е материал, който е бил предаден на независимо какъв дипломатически код. Ярдли написва в тия години и 2 романа: „Червеното слънце на Нипон“ („The Red Sun of Nippon“) и „Русата графиня“ („The Blonde Countess“). По втората книга е сниман изключително популярен филм — „Рандеву“ („Rendezvous“), с участието на Уилям Пауъл, Сезар Ромеро и Розалинд Ръсел.
	През 1938 г. Ярдли отива в Китай по покана на Чан Кайшъ, за да помогне във войната с Япония. В продължение на 2 години работи за националистите в Китай, разчитайки японските тактически кодове. Завръща се за кратко в Съединените щати и заминава за Канада през 1941 г., където създава правителствена школа за дешифриране. Връщайки се отново във Вашингтон, се заема с различни дейности, като нито една не е свързана с разкодиране, и написва нов роман — „Враните са черни навсякъде“ („Crows Are Black Everywhere“). В края на 1957 г. издава „Школата на един играч на покер“ („The Education of a Poker Player“) — още една изключително популярна книга, която все още се преиздава и 40 години по-късно. Един историк по декодирането описва Ярдли по следния начин: „Нисък, оплешивяващ, остроумен, великолепен разказвач — както негов познат казва: «В главата си има динамо от концентрирана интелектуална сила» — с начин на говорене, който изразява вътрешно убеждение; той излъчва силно привличане за много от тези, които го познават.“ Много декодировчици — негови служители и последователи, не могат да му простят, че е разкрил успехите на Черната стая.
	(Съпругата на Ярдли — Една, работи за шифровъчното бюро през 20-те години и за армейската служба за радиотехническо разузнаване през Втората световна война.)


	Разузнавателните служби на балканските страни*
	[* Статиите за разузнавателните служби на балканските страни са на КК „Труд“. — Б.р.]

	Албания

	След промените в страната от началото на 90-те години настъпват някои естествени изменения в дейността на специалните служби, но повечето от основните им задачи се запазват. Характерната за всички бивши социалистически страни дестабилизация на специалните служби в резултат от политическите реформи е най-драматична в Албания. Тя се изразява не само в радикални промени на кадровия състав, но и в хаотичност на действията.
	След събитията, разтърсили страната през 1997 г. (за което с действие или бездействие вина имат и специалните служби), и идването на власт на доминираното от социалистите коалиционно правителство започват някои по-сериозни промени в специалните служби. За директор на Националната информационна служба (Шчърбим информатив комбътар — ШИК) е назначен Фатос Кльоси — преподавател по физика в университета в Тирана. Службата остава на подчинение на президента.
	През 1999 г. парламентът приема закон за разузнавателната служба, с който тя е преименувана Албанска информационна служба (ШИШ) и е определена преди всичко като информационна. Възлагат й се функции в борбата срещу организираната престъпност, трафика на наркотици, контрабандата на оръжие, прането на пари.
	В края на 50-те и началото на 60-те години е поставено началото на по-стройна структура на албанските специални служби, включително разузнавателната ШИК. По онова време режимът на Енвер Ходжа все още поддържа добри отношения със СССР и албански офицери от сигурността се обучават в школите на КГБ. Според специалисти и досега в действията на наследниците им личи школовката на КГБ, съчетана с методи и форми, наложени от спецификата на националните условия и характер. Характерно за придобилата мрачна слава по времето на Енвер Ходжа ШИК е, че винаги е съчетавала разузнавателните и контраразузнавателните функции. Реализирането на държавната политика — налагане на авторитарен режим, почти пълна изолация на страната от външния свят, перманентна борба срещу вътрешния и външния враг — определя задачите и обектите на албанското разузнаване.
	Във вътрешен план това са националните малцинства (преди всичко гръцкото), малобройните чужди представители в страната, лицата от смесени бракове, албанската интелигенция, която има някакви възможности за контакти с външния свят.
	Във външен план общата идеологическа формулировка „световен империализъм и социалимпериализъм“ има твърде обширна география и като противници се определят целият Западен свят и (по различно време) СССР, Китай и съюзниците им. Сред най-сериозните външни врагове са били поставяни Гърция, Италия и Югославия. Значителна част от усилията на ШИК винаги са били насочени към традиционния приоритет: обединяване и засилване влиянието на албанския национален фактор извън пределите на страната и решаване на албанския национален въпрос. Тази цел фигурира във всички външнополитически доктрини от създаването на албанската държава през 1918 г. до днес. Поради това основен обект на действие на ШИК в чужбина са албанските национални малцинства в съседни страни, най-вече СФР Югославия — Косово, — Македония, Гърция и Италия, както и албанската диаспора в САЩ и държавите от Западна Европа.
	Съществуват сериозни основания да се смята, че и преди 1991 г., и в по-ново време албанските специални служби са били използвани за реализиране на операции със сериозни финансови приходи — трафик на наркотици, оръжие и др. Смята се, че по време на конфликта в Босна албанските специални служби са контролирали активния трафик на оръжие и контрабандата на горива през територията на страната.
	При президентството на Сали Бериша директор на ШИК е Селим Газидеде, под чието ръководство службата участва в реализирането на такива външнополитически цели, като създаване на радикални политически организации сред албанския етнос в Косово и Македония. Характерни за този период са и контактите на албанското контраразузнаване с терористични организации от арабските страни (най-вече Иран и Египет).Те намират добър прием и създават свои бази на албанска територия.
	През 1999 г. е поставено началото на сътрудничеството на ШИШ със специалните служби на САЩ, по-конкретно с ЦРУ. При съвместна операция в Албания са задържани петима представители на ислямски терористични организации. (Според една хипотеза някои от тях са били много близки до най-издирвания от САЩ международен терорист Осама бин Ладен, който в отговор на арестуването им е организирал атентатите срещу няколко посолства на САЩ в Африка.) Започва и масиран натиск над представителства на арабски фирми и благотворителни организации в страната.
	Част от ръководния състав на ШИШ преминава обучение в САЩ, а инструктори от ЦРУ често посещават Албания за обучението на кадри и осъществяването на взаимодействие.
	В дейността си зад граница албанското разузнаване използва традиционното дипломатическо прикритие. През последните няколко години се наблюдава тенденцията за прикритие да се ползват и частни търговски фирми в и извън страната. Това се отнася най-вече за съседните държави, в които Албания има интереси по отношение на националния въпрос.
	Вътре в страната също е възприето използването на традиционни прикрития в държавни учреждения. Специфична албанска особеност е, че кадрови разузнавачи има на средно и високо ръководно равнище, включително в университети и научни институти.


	България

	Основите и традициите на българското разузнаване са положени в средата на XIX в. Националноосвободителното движение срещу турското робство преминава в нов етап с нови организационни структури. Георги Раковски, организирал Първата и Втората българска легия в Белград, с легални и нелегални методи и средства търси признаване от европейските страни.
	По-късно Васил Левски полага неимоверни усилия да осъществи идеята си за стройна вътрешнореволюционна организация. В проектоустава са предвидени 3 структурни звена на националноосвободителното движение: Тайни революционни комитети, Тайна поща и Тайна полиция.
	В проектоустава се предвижда Тайните революционни комитети като местни структури да набират съмишленици за народното дело, да организират подготовката им и да набират материални и финансови средства за нуждите на въоръжената борба. Членовете на комитетите са задължени да осигуряват конспиративни места и квартири за складирането на събраното въоръжение и да подсигуряват провеждането на срещите и събранията на организацията.
	Основното предназначение на Тайната поща е да осигурява редовен обмен на информация, указания, финансови и материални средства между организационните звена на революционното движение. Особено внимание се отделя на сигурността на пощенската кореспонденция между отделните централни и регионални лидери.
	Задачата на Тайната полиция на първо място е да осигурява безопасно функциониране на Тайните революционни комитети и на Тайната поща. Прилагат се различни мерки за сигурност. Друга важна задача на Тайната полиция е да противодейства на опитите на турската полиция да внедри свои тайни сътрудници в революционната организация, а така също да разкрива и да наказва вече внедрени агенти. Освен това тази структура трябва да работи по разкриването на плановете и намеренията на централните и местните органи на държавната власт относно българското население и неговото националноосвободително движение, да установява и да пресича опитите на други държави да използват дейността на тайната революционна организация за постигане на свои външнополитически цели.
	Няма данни Тайната полиция и Тайната поща организационно да са структурирани, но някои техни дейности, предвидени в проектоустава, са се извършвали от отделни членове на Тайните революционни комитети.
	След Освобождението (1878 г.) започва изграждането на управленските структури на новата българска държава. Няма данни за създадени специализирани органи за разузнаване. Тази дейност се извършва от доверени лица на княза и от българските легации в чужбина.
	В началото на XX в. към щаба на българската армия е създадено постоянно разузнавателно звено, с което се поставя началото на българското военно разузнаване. По това време се полагат основите и на вътрешната сигурност и контраразузнаването в страната. Към Столичната дирекция на полицията е създадено отделение Обществена безопасност със следните задачи: да наблюдава политическия живот в страната и да контролира крайно радикалните политически партии и въоръжените им структури; да води борба съвместно с армията за ликвидиране на криминалните и политическите банди и чети; да извършва контраразузнавателна дейност (наблюдава дейността на чужденците на територията на страната и на българските граждани зад граница).
	В тази дейност по-късно са включени полицейските структури и в по-големите градове — там се назначават специални агенти по обществена безопасност. След 1925 г. е извършена реорганизация в Дирекцията на полицията, която е към Министерството на вътрешните работи и народното здраве — създаден е отдел Държавна сигурност, в който е съсредоточена цялата дейност на обществената безопасност за страната. Освен това той цензурира и контролира печатните издания. Отделът има 3 звена: Вътрешна сигурност, Контраразузнаване и Печат.
	В средата на 30-те години Дирекцията на полицията е преструктурирана в 3 направления: Държавна сигурност (известна повече като Политическа полиция), Криминална полиция и Административна полиция.
	Държавна сигурност има следните отделения:
	Отделение „А“ — борба с комунистическата партия и другите крайно радикални движения, създали свои военизирани поделения, и контраразузнаване срещу Съветския съюз.
	Отделение „Б“ — контраразузнаване предимно срещу страните от антигерманската коалиция и Турция.
	Отделение „В“ — контрол върху политическия живот в страната; наблюдение на дейността на политическите партии и обществените организации; защита на тайните на страната и проверка за благонадеждност на държавните служители.
	Отделение „Г“ — контрол върху печатните издания и радиопредаванията.
	Отделение „Архив“ — натрупване на информация, създаване на картотеки и справочна дейност.
	Към Дирекцията на полицията има и звена за проверка на пощенската кореспонденция, контрол на телефонните разговори и проследяване.
	В началото на 1944 г. Дирекцията на полицията към Министерството на вътрешните работи и народното здраве се преименува Главна дирекция на полицията с 2 дирекции: Държавна сигурност и Опазване на реда. В състава на Държавна сигурност има 2 отдела: Първи отдел има за задача да противодейства на комунистическата партия, на други крайно радикални организации и на въоръжените им структури и да осъществява контраразузнаване срещу Съветския съюз и контрол върху печатните издания, а Втори отдел отговаря за контраразузнаването срещу останалите страни, за гранично-пропускателния режим, за регистрацията на чужденците и издаването на визи, както и за отчетността на евреите.
	В резултат от глобалното настъпление на съюзническите войски по фронтовете на Втората световна война на 8 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България (от 1943 г. България е във война със САЩ и Великобритания) и Трети украински фронт навлиза в територията на България. На 9 септември 1944 г. е провъзгласена властта на Отечествения фронт. След промяната на политическото управление в държавата се извършват промени и в органите за сигурност на България. Предимно личният състав на полицията е подменен изцяло с хора, предани на новата, комунистическа власт. Във военното разузнаване се подменят кадрите главно в РО–2. В другите отделения не се правят промени поради започналите активни военни действия срещу Германия. (Комунистическата власт обявява война на Германия и се включва във военните действия на съюзниците — Съветския съюз, САЩ и Великобритания.) Извършват се и промени в насоките на работа в съответствие с новата правителствена политика, силно повлияна от политиката на Съветския съюз.
	През 1947 г. се реорганизира МВР, като се създават 2 самостоятелни дирекции: Държавна сигурност (ДС) и Народна милиция (НМ).
	През април 1947 г. към Дирекция ДС на базата на звено „В“ с ръководител Генади Рангелов е сформиран Трети отдел като самостоятелно поделение за разузнавателна дейност. За началник на отдела е назначен Борис Николчев, а за заместник-началник — Антон Мечкуев. През 1950 г. те са сменени с Пенчо Стоилов и Стоян Стоев.
	През 1950 г. с решение на ЦК на БКП на базата на Трети отдел е създадено разузнавателно управление — Първо управление на ДС. Ръководството му е възложено на заместник-министъра на вътрешните работи генерал Христо Боев. След него ръководители на управлението са Господин Гочев, Константин Атанасов, Янко Христов, Димитър Кьосев, Стоян Савов, Васил Коцев, Владо Тодоров.
	До началото на 50-те години МВР не се променя структурно. Следствената дейност се отнема от оперативните работници, които първоначално са я извършвали, и се създават следствени отдели към двете дирекции. Към ДС е създадена служба Въдворяване и затвори — на нейно подчинение са и лагерите.
	По-късно към Държавна сигурност като самостоятелен отдел минава военното контраразузнаване и се създава Отдел за външнополитическо разузнаване. След национализацията на промишлените предприятия и колективизацията в селското стопанство в дирекцията се откриват отдели за защита на промишлеността, селското стопанство и транспорта.
	В началото на 60-те години от дирекция Държавна сигурност прераства в Комитет за Държавна сигурност (КДС) към МВР, който през 1965 г. излиза от неговите рамки и получава ранг на министерство. Ведомството има следните подразделения:
	Първо главно управление — външно политическо разузнаване и външно контраразузнаване.
	Второ главно управление — контраразузнаване, икономическа сигурност и вътрешна сигурност.
	Трето управление — военно контраразузнаване и сигурност в армията и военната промишленост.
	Четвърто управление — създаване и експлоатация на технически средства за разузнаване и контраразузнаване.
	Пето управление — охрана на партийни, държавни и правителствени лица и осигуряване на правителствената връзка.
	През 1969 г. КДС се обединява с МВР, като структурите му стават управления за Държавна сигурност в министерството. Дейността по защита на вътрешната сигурност е извадена от Управлението за контраразузнаване и е създадено Шесто управление на ДС със следните задачи: наблюдение на лицата, разпространяващи идеи, които противоречат на комунистическата идеология; противодействие на стремежите за консолидация на малцинствени групи в България и на техни действия в полза на други държави; борба с незаконния трафик и търговия с културно-исторически ценности; наблюдение на лица членове на БКП, чието поведение е в разрез с официалната политика на партията.
	Характерно за общото управление на разузнавателната и контраразузнавателната система на HP България е, че се осъществява от колективния партиен орган — Секретариата на Политбюро на ЦК на БКП. За непосредствената дейност на Държавна сигурност отговаря първият секретар на ЦК на БКП.
	От 1971 г. ръководството на разузнавателната и контраразузнавателната дейност и вътрешната сигурност се осъществява от Държавния съвет, по-конкретно от формирания към него Държавен комитет за отбрана. През 1974 г. е приет Указ №1467 на Държавния съвет, с който се регламентира дейността на Държавна сигурност в МВР. Съгласно указа и с решение на Министерския съвет Гранични войски се изваждат от МНО и преминават на подчинение на МВР като самостоятелна структура. Едновременно с това на тях се предоставят разузнавателната дейност в присъединените територии и контраразузнавателното осигуряване на границата, които дотогава са били осъществявани от РУМНО — Разузнавателното управление на Министерството на народната отбрана.
	В началото на 80-те години в разузнаването, контраразузнаването и вътрешната сигурност се правят нови структурни промени. За повишаване ефективността на следствената дейност от ДС, НМ и съда са извадени следствените звена и е създадено Главно следствено управление към МВР. Към Първо главно управление на ДС се създава Управление за научно-техническо разузнаване, а към Второ главно управление на ДС — Икономическо. Целта е със специфичните сили и средства на разузнаването и контраразузнаването да се подпомогне развитието на икономиката на страната и да се предотвратят стопанските разхищения в големи размери, както и опазването на държавната тайна в икономиката.
	През 1984 г. започва т.нар. възродителен процес (насилствена смяна на имената на турското население в България с български). Турската етническа общност отговаря на тази правителствена политика с масови протести и дори с терористични актове. В резултат към Шесто управление е създадено ново направление — Терор, чиято задача е борбата срещу тероризма. По-късно Икономическото управление е извадено от Второ главно управление на ДС и е преименувано Четвърто управление на Държавна сигурност.
	В края на 80-те години системата за сигурност на НРБ е имала следния вид:
	РУМНО (военно разузнаване) — събира военна, военнополитическа и военноикономическа информация, включително с технически средства.
	МВР със следните управления и отдели на Държавна сигурност:
	Първо главно управление — събира информация от политически, военен, икономически и научно-технически характер.
	Второ главно управление — противодейства на чуждите разузнавателни служби, осъществява контрола на гранично-пропускателния режим и опазва държавната тайна.
	Трето управление — осъществява контраразузнаване в армията и ведомствените войски, грижи се за тайните в армията и военната промишленост.
	Четвърто управление — отговаря за сигурността на обектите в промишлеността, селското стопанство, транспорта и научно-техническите институти, както и за борбата срещу крупните разхищения в икономиката.
	Пето управление — осигурява охраната на държавни, партийни и правителствени лица, осъществява държавните комуникационни връзки.
	Шесто управление — контролира политическия живот в държавата, включително в БКП, наблюдава дейността на малцинствените групи, води борбата срещу тероризма и противодейства срещу незаконния трафик на културно-исторически ценности.
	През 1990 г. се извършва промяна в службите за сигурност и е ликвидирана системата за Държавна сигурност. На подчинение на председателя на Държавния съвет (след приемането на новата конституция — на президента на Република България) са предадени Първо главно управление, преименувано Национална разузнавателна служба, и Пето управление, преобразувано в Национална служба за охрана, като й е отнета функцията за осъществяване на правителствените комуникации, останала като дейност в системата на МВР. Задачите, решавани от Трето управление, минават към Министерството на отбраната и се създава управление Военно контраразузнаване. Шесто управление е закрито, като част от дейностите му отиват към Национална служба за сигурност и Националната служба за борба с организираната престъпност. Главно следствено управление е извадено от органите на МВР и е обособено като самостоятелен орган към съдебната система.
	Сега (декември 2000 г.) на подчинение на президента на страната са Националната разузнавателна служба, която извършва разузнавателна и контраразузнавателна дейност, и Националната служба за охрана, която обезпечава сигурността на държавни и правителствени лица. На подчинение на Министерството на отбраната са Управление Информация към Генералния щаб, което извършва военноразузнавателна дейност, и служба Сигурност към министъра на отбраната, която изпълнява функциите на военно контраразузнаване и военна полиция.
	В системата на Министерството на вътрешните работи са Националната служба за сигурност — основният контраразузнавателен орган на републиката; Националната служба Гранична полиция — осъществява охраната, отбраната, пропускателния режим на държавната граница, Националната служба за борба с организираната престъпност — организира борбата срещу тероризма, търговията с психотропни вещества, незаконния трафик на културно-исторически ценности и търговията с хора; Национална служба Полиция — регистрира пребиваващите чужди граждани на територията на страната. Министерството на финансите създаде звено за финансово разузнаване, но то все още не извършва оперативно-изпълнителни действия, независимо че законът му е предоставил тези правомощия.
	Общественият контрол върху специалните служби в страната и координацията на дейността им се осъществяват от Консултативния съвет по национална сигурност при президента на републиката и от Съвета по сигурност при Министерския съвет.


	Военно разузнаване
	Българското военно разузнаване е най-старата специална служба в България. През януари 1908 г. е формирана постоянна разузнавателна секция към щаба на българската армия, на която са възложени следните задачи: придобиване на информация за намеренията на съседните страни за влизане в един или друг военнополитически съюз в Европа; наблюдение на дислокацията на частите на балканските армии и тяхното превъоръжаване; опазване на военните планове на страната, превъоръжаване и разположение на войските; разкриване и неутрализиране на чуждите разузнавателни домогвания към българските военнополитически и военни тайни; пресичане опитите на политическите партии и обществените организации да постигат основните си цели чрез войниците и офицерите в българската армия. Освен това секцията изпълнява и функциите на военна полиция.
	По време на Балканските и на Първата световна война военноразузнавателната служба не се променя структурно, а само разширява полето на дейността си — осигурява сведения от военен и политически характер за държавното ръководство.
	В средата 30-те години силното военизиране на победените европейски държави през Първата световна война засяга и България. Наред с реорганизацията на армията по нов начин се организира и разузнавателната дейност, и то предимно военната. С влизането на България във Втората световна война на страната на Германия в Генералния щаб на армията се формират разузнавателни отдели с няколко отделения: придобиване на военна и политическа информация — дейността е разпределена по отделни страни (информацията за и от военноморските и военновъздушните сили е отделена и е специализирана); събиране на сведения и данни от радиотехническото и въздушното разузнаване (технически разузнавателни средства); осигуряване на държавните и военните комуникации и на тяхната криптографска защита; извършване на разузнаване и контраразузнаване в пограничните райони и борба с контрабандната дейност; неутрализиране на чуждото разузнаване и проникването му в армията; опазване на военната тайна и тайната на производствата с военно предназначение, като в това отношение се налага строга цензура върху печата; недопускане на дейност на политическите организации и партии сред личния състав в армията; провеждане на военни действия съвместно с полицията и жандармерията за ликвидиране на партизанското движение; осъществяване на контрол върху обществения ред от страна на подофицерите и войниците.
	За изпълнението на тези задачи са създадени 10 секции:
	РО–1 — Външно разузнаване.
	РО–2 — Вътрешно разузнаване.
	РО–3 — Военно контраразузнаване.
	РО–4 — Шифър и връзки.
	РО–5 — Военни аташета.
	РО–6 — Контрол на телефонните разговори.
	РО–7 — Контрол на пощенската кореспонденция.
	РО–8 — Радиоразузнаване.
	РО–9 — Технически.
	РО–10 — Военно-международни въпроси.
	На разузнавателния отдел са били подчинени и военнополицейските дружини. Те също са осъществявали разузнаване от специално назначени в тях офицери за информационно осигуряване на бойните действия срещу партизанските отряди. Разузнавателният отдел е напълно независим от полицията в оперативно отношение, но с нея осъществява съвместни действия при изпълнението на общи задачи.
	През 1948 г. на базата на РО–2 се създава специален отдел, който по-късно е преименуван Военно контраразузнаване (ВКР). По същото време РО–3 преминава към Министерството на вътрешните работи (по-късно то става Трето управление на Държавна сигурност, което отговаря за сигурността в армията).
	На 27 февруари 1950 г. Министерският съвет приема постановление за засилване дейността на военното разузнаване. На 9 март същата година със заповед на министъра на народната отбрана разузнавателният отдел е реорганизиран в Разузнавателно управление. Новата структура има 3 основни отдела: Агентурен, Информационен и Радиотехническо разузнаване.
	Към Военната академия _Г. С. Раковски_ е открито класно отделение Войсково разузнаване, а към Школата за запасни офицери — специализирани курсове за военни преводачи. През 1972 г. към Разузнавателното управление е създадена Специална школа за подготовка на кадри.
	На 16 септември 1958 г. е утвърден документът „Положения за работата на Разузнавателното управление на Генералния щаб“, в който са регламентирани всички основни въпроси, свързани със статута и функциите на военното разузнаване. През 70-те години България вече има военни аташета във всички съседни страни и в редица страни от Европа, Азия и Америка. В периода на Студената война се засилва агентурното разузнаване, което работи както за стратегическото, така и за оперативното разузнаване. За придобиване на специална информация от съседните страни голяма роля играе радиотехническото разузнаване. Развитието на неговите структури започва от 1954 г. и продължава до края на 80-те години.
	Всички разузнавателни данни се обработват и се анализират от Информационния отдел на Разузнавателното управление. Той подготвя всички документи, които управлението издава и предоставя на държавното и военното ръководство, на щабовете на видовете въоръжени сили и на сродни на тях служби.
	От 1989 г. до сега няколко пъти се правят промени в структурите и подчинеността на военните специални служби. След разформироването на Държавна сигурност военното контраразузнаване се връща в Министерството на отбраната. Създадена е и военна полиция.
	През 2000 г. военното контраразузнаване и военната полиция се сливат в Дирекция Сигурност на Министерството на отбраната. Разузнавателното управление е извадено от Генералния щаб (там остава войсковото разузнаване) и преминава към Министерството на отбраната — 92 години от създаването му за първи път в историята му е подчинено на цивилен министър. Официалното му название е Дирекция Информация и се оглавява от генерал Ангел Кацаров.

	__НАЧАЛНИЦИ НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ ОТ СЪЗДАВАНЕТО МУ ДО 1944 Г.:__
	Коста Николов, Тодор Марков, Никола Тополджиков, Илия Балтов, Стефан Нойков, Никола Костов.

	Началници на разузнавателно управление (отдел) на генералния щаб на българската армия след 1944 г.:
	__НАЧАЛНИЦИ НА РАЗУЗНАВАТЕЛНИЯ ОТДЕЛ:__
	Септември 1944 — декември 1944: полковник Асен Лекарски.
	01.01.1945 — 17.04.1948: генерал Петър Вранчев.
	17.04.1948 — 27.05.1948: полковник Кирил Игнатов.
	27.05.1948 — май 1951: генерал Здравко Георгиев.
	(С МЗ 124/09.03.1950 г. Разузнавателният отдел се реорганизира в Разузнавателно управление на ГЩ БА).

	__НАЧАЛНИЦИ НА РУ ГЩ:__
	Май 1951 — януари 1952: полковник Велко Гатев и.д. началник на РУ ГЩ.
	Януари 1952 — април 1962: генерал-лейтенант Илия Кръстев.
	Април 1962 — 07.06.1967: генерал-лейтенант Петър Стоянов.
	07.06.1967 — 21.03.1991: генерал-полковник Васил Зикулов.
	21.03.1991 — 09.08.1991: генерал-майор Любен Добрев.
	09.08.1991 — 10.03.1993: генерал-лейтенант Чавдар Червенков.
	10.03.1993 — 02.12.1994: генерал-майор Любомир Гечев.
	От 02.12.1994: генерал-лейтенант Ангел Кацаров.


	Гърция

	Съвременните гръцки специални служби са създадени след Гражданската война в страната през 1946–1949 г. Организационната им структура е изградена от американски специалисти. Независимо от това задачите, които те трябва да решават, се определят на първо място от политиката за национална сигурност на новата гръцка държава. За нормалното им функциониране гръцкият парламент приема и съответната правнонормативна база. Основен орган за външно разузнаване и контраразузнаване от 1953 г. е Централната информационна служба (КИП), непосредствено подчинена на министър-председателя на страната.
	Служителите имат полувоенен статут, а бюджетът е в рамките на Министерството на отбраната.
	По това време е създадено и Разузнавателното управление (Алфа–2), което е на подчинение на Генералния щаб на гръцката армия. Алфа–2 е ведомствена служба за разузнаване и контраразузнаване. Освен че извършва разузнаване от оперативно-тактически и стратегически характер, тя координира и дейността на всички държавни институции по събирането на информация от военен, военнополитически и военноикономически характер. На подчинение на военното разузнаване е и военната полиция (ЕСА). Основните й функции са предимно комендантско-полицейски.
	Когато военните идват на власт през 1967 г., те разширяват значително правомощията на ЕСА. Предоставени й са били същите права както на Службата за защита на националната сигурност (ИПЕА) и военното контраразузнаване за контрол на всички противници на военния режим. Провеждат се наблюдения на антивоенните организации, на уволнените от армията офицери и сержанти, осъществява се контрол върху дейността на някои чужди официални представители на територията на страната. Контролът и цензурирането на средствата за масова информация с оглед да не изтекат чрез тях държавна и военна тайна са отнети от Службата за защита на националната сигурност и са предоставени като функция на военната полиция.
	За голямото значение, което военните отдават на ЕСА, говори фактът, че по времето, когато те са на власт, численият състав на тази структура нараства 4 пъти.
	Главен орган за вътрешна сигурност през този период е ИПЕА. Тя е създадена през 1958 г. като Дирекция за национална сигурност (Етники Асфалиас) към Министерството на обществения ред, известна още като Асфалията. Били са й дадени големи правомощия в областта на националната сигурност и нейните компетенции и задачи непрекъснато се разширяват до преобразуването й през 1984 г. Службата е работила главно по 2 направления: 1) наблюдение на левите политически партии и движения; разработка на нелегалните политически организации и на членовете им на територията на Гърция и зад граница; наблюдение на поведението на гръцките граждани, пребиваващи в други страни; проверка на благонадеждността на държавните служители и даване на мнение за назначаването им на работа, преназначаването и повишаването им; наблюдение на дейността на профсъюзните организации и националните малцинства; 2) контрол и цензура върху средствата за масова информация за недопускане издаване на антидържавни и антиправителствени материали, факти и сведения, съставляващи държавна тайна, и неутрализиране на нелегалните печатни издания и радиопредавания; осъществяване охраната на правителствени дейци, както и на членове на официални чужди делегации; подпомагане на Министерството на отбраната при охраната на обекти на НАТО на територията на Гърция и на собствените военни обекти по границата; решаване на кадрови и административно-финансови въпроси.
	На подчинение на ИПЕА е била и службата за чужденци АЛОДАПОН със следните компетенции: издаване на разрешения за влизане, излизане и престой в страната; решаване на въпроси по придобиване на гръцко гражданство и работа на чужденци в страната; контрол на влизащите и излизащите граждани и превозни средства на пристанищата и летищата.
	Други звена, които имат отношение към контраразузнавателната дейност и вътрешната сигурност по това време, са жандармерията (провинциалната полиция) и градската полиция, чиито задачи в тази насока са се състояли в подпомагане основната дейност на КИП и ИПЕА.
	Независимо от неколкократните промени в тях през 60-те и 70-те години службите за разузнаване, контраразузнаване и сигурност, в общи линии, са запазили първоначалните си задачи и функции. Даже и след падането на военния режим не се извършва основна реорганизация. Единствено военната полиция ЕСА престава да действа в областта на военното контраразузнаване и вътрешната сигурност.
	След като ПАСОК идва на власт през 1981 г., са предприети конкретни действия за промени във функциите, задачите и структурите на тези служби. В началото на 1984 г. са внесени законопроекти за реорганизацията на Министерството на обществения ред и Централната информационна служба, които са приети съответно за министерството в края на 1984 г., а за КИП — през 1986 г.
	Според новия закон за разузнавателната и контраразузнавателната дейност в Гърция Централната информационна служба (КИП) се преименува Национална информационна служба (ЕИП). От полувоенна тя се превръща в чисто гражданска институция, подчинена организационно, управленски и финансово пряко на министър-председателя. Променят се и част от функциите й. Преди всичко дейността й е насочена зад граница и на територията на Гърция срещу деструктивни въздействия, насочени срещу националната сигурност и субектите, носители на тези въздействия. Извършват се и структурни промени както в централния апарат, така и в териториалните й звена. В централния апарат звената се изграждат въз основа не на териториално-регионален принцип, а на определени функции.
	Директорът на ЕИП става съветник на министър-председателя по въпросите на разузнаването и контраразузнаването и го уведомява по всички проблеми, свързани с националната сигурност на страната.
	В ЕИП се изграждат дирекции, отдели и териториални звена. Службата изпълнява следните функции: придобива информация от военен, политически и икономически характер и друг вид данни, отнасящи се до националната сигурност на страната; противодейства на разузнавателната дейност на чужди сили срещу страната; опазва тайните на държавата без тези в армията и военната промишленост; събира и обработва информация чрез електронна техника; осъществява и обезпечава сигурността на държавните комуникации; събира информация от средствата за масова информация и други открити източници; обработва и анализира информацията, отнасяща се до националната сигурност, като я разпределя по съответните потребители; извършва дейности до обезпечаване сигурността на личния състав на службата, както и на материално-техническата й база; извършва административно-финансова дейност.
	Службата е напълно независима в оперативно-изпълнителските си действия. Основно разузнавателната и контраразузнавателната дейност се извършват от териториалните й звена, затова те се водят като звена за поддръжка. Набирането и подготовката на кадри за нуждите на ЕИП се извършват от самата нея.
	Второто по значение звено след ЕИП в разузнавателната и контраразузнавателната дейност на Гърция е Разузнавателното управление към Генералния щаб на гръцката армия. Основното му предназначение е да предоставя на държавното и военното ръководство на страната специализирана военна информация, а също да обезпечава сигурността както на войските и действията им, така и на военната промишленост.
	Подразделенията на този орган имат да решават следните задачи: събиране, обработване и предоставяне на информация от военен, военнополитически, военноикономически и топографски характер за съседните държави с оперативни и технически средства; осигуряване безопасността на войските и техните действия и на военностроителните обекти, контрол върху производството на военна продукция и разхода на военни материали, осъществяване на цензура за непубликуване на сведения и данни в средствата за масова информация, съставляващи държавна и военна тайна; осъществяване на координация и взаимодействие с ЕИП, МВнР и други държавни ведомства при решаване на съвместни задачи по проблемите на националната сигурност, поддържане на контакти с чуждите военни мисии, акредитирани в Гърция, и непосредствено ръководство на собствените военни аташета; събиране и обработка на информация за нуждите на психологическата отбрана на страната, анализ на чуждата пропаганда, насочена срещу населението на страната, и извършване на мероприятия за поддържане моралния дух на въоръжените сили и нацията; подбор, подготовка и разстановка на личния състав на службата, административно-финансова дейност.
	Централното управление на военното разузнаване осъществява също методическото ръководство на военната полиция, занимаваща се изключително с охрана на военни обекти и дейности, както и контрола върху спазването на обществения ред от страна на гръцките военнослужещи.
	Към щабовете на 3-те вида въоръжени сили съществуват разузнавателни бюра, всяко от които има 2 звена. Първото събира информация и наблюдава основните военни обекти на вероятните противници, включително с възможностите на войсковото разузнаване. Второто се занимава с непосредствено обезпечаване сигурността на поделенията на армията и обектите на военната промишленост, като всяко от тях има 3 подразделения: проверка на офицери и сержанти; проверка на войници; проверка на цивилни граждани, работещи във военни обекти.
	След парламентарно и правителствено решение през 1984 г. службите на Министерството на обществения ред се преструктурират и им се предоставят нови функции. С това решение се прекратява дейността на Главното командване на жандармерията, на Главното командване на градската полиция, на Службата за защита на националната сигурност и на Дирекцията на полската стража. Те се обединяват, като получават новото наименование Гръцка полиция (ЕЛАС). Съобразно с тези нормативни постановки Министерството на обществения ред има 2 основни и 1 спомагателно направление на работа — Сектор полицейска сигурност и обществен ред, Сектор гражданска отбрана и Сектор административен.
	Сектор полицейска сигурност и обществен ред има няколко дирекции. Първата се занимава със следните въпроси: борба с криминалната, стопанската и финансовата престъпност; противодействие на производството, търговията и употребата на наркотични и психотропни вещества; борба с контрабандата и търговията с културно-исторически ценности; контрол върху дейността на хазартни клубове, игрални домове и публични домове; противодействие и неутрализиране на терористични актове и терористични организации; издирване на лица и дезертьори от въоръжените сили. Втората дирекция има следните правомощия: охрана на официални държавни и правителствени лица; разрешаване пребиваване на чужди граждани в Гърция, контрол на придвижването им на територията на страната и на дейността им; защита на демократичния строй на страната от всякакви деструктивни действия, определени като такива от националното законодателство. Към дирекцията остава да функционира службата за чужденци АЛОДАПОН. Останалите дирекции към сектора се занимават с въпроси по опазването на обществения ред, контрола на автомобилното движение и осъществяването на международно полицейско сътрудничество.
	Основен орган за директивно ръководство на разузнавателната и контраразузнавателната дейност, както и на политиката за вътрешна сигурност на страната е министър-председателят. По конституция той носи отговорност за провежданата вътрешна и външна политика. Консултативен орган на ръководителя на изпълнително-разпоредителната власт в областта на външната и вътрешната политика е Съветът за национална сигурност (СНС), чиито членове са следните министри: на националната отбрана, на външните работи, на обществения ред, на координацията и програмирането, на финансите, както и началникът на Генералния щаб на гръцката армия. Постоянни негови консултанти са директорът на ЕИП, заместник-началникът на Генералния щаб по разузнаването и командващият гръцката полиция. Основното предназначение на този орган е да обединява многостранните аспекти на външната, вътрешната и отбранителната политика. Към СНС функционират постоянно или временно действащи спомагателни звена — комисии, групи, комитети.
	Към СНС е създаден информационен съвет, който осъществява цялостната координация и взаимодействие между разузнавателните и контраразузнавателните органи и службите за сигурност с другите държавни ведомства и служби по въпросите на националната сигурност. Тези задачи се решават само в рамките на решенията на СНС и на министър-председателя. Председател на Информационния съвет е директорът на ЕИП, който определя дневния ред на заседанията му и длъжностните лица от държавния апарат, които ще присъстват на тях. Работен орган на Информационния съвет е Смесеният координационен информационен комитет. Негов председател е заместникът на ЕИП по оперативните въпроси, а членове са представители на военното разузнаване, Министерството на обществения ред, Министерството на външните работи, по един служител на оперативните дирекции на ЕИП и представители на други заинтересовани служби. Комитетът се свиква на заседание от директора на ЕИП по проблеми, които трябва да решават СНС и Информационният съвет. Този орган подготвя и предлага конкретни решения на Информационния съвет във връзка с политиката на националната сигурност и направлява непосредствените оперативни действия на службите, които имат отношение по тези въпроси.


	Македония

	Специалните служби на създадената през 1992 г. независима и суверенна държава Македония преживяват същите периоди на преустройство и промяна, на проблеми и трудности, каквито имаше и има и в другите посткомунистически източноевропейски страни. Стартът на промяната в специалните служби на Македония е даден с приетия през март 1995 г. Закон за МВР, с който се създават Агенцията за разузнаване под контрола на държавния глава и Дирекцията за сигурност и разузнаване под контрола на изпълнителната власт. В същото време е формирана и парламентарна комисия за контрол върху дейността на специалните служби.
	Агенцията за разузнаване има определен със Закона за разузнаването статут на самостоятелна служба за външно разузнаване, която събира информация от открити източници и по оперативен път, като за целта създава и поддържа агентурни мрежи от класически вид в чужбина. Задачата й е да защитава Македония от каквито и да било външни действия, които биха застрашили сигурността й, като информациите и анализите, предоставени от нея, трябва да спомагат за взимането на важни решения от стратегически интерес за страната, а така също да осуетява намеренията на чуждите разузнавателни служби спрямо Македония.
	Главните направления в дейността на македонското външно разузнаване са 5: 1) ситуацията в съседните държави и отношението на тамошните структури и субекти към Македония; 2) македонската диаспора в чужбина (преди всичко в балканските държави), за която се смята, че е крайно политизирана и активна по отношение на политическите процеси в Македония и около нея; 3) регионалните балкански и европейски сили, които имат традиционни и актуални интереси и влияние върху региона и върху Македония; 4) големите сили, международните организации и колективните системи за сигурност и отношението им към Балканите и Македония; 5) без това да изчерпва напълно нещата, разузнаване на организираната престъпност в пълния й регистър без оглед на това, от коя страна идва и влиза в Македония.
	Пръв директор на македонската Агенция за разузнаване след създаването й през 1995 г. е професорът по право и министър на отбраната и след това на правосъдието Владо Поповски. След оставката му през февруари 1999 г. го наследява икономистът с опити за писателска кариера Алекса Стаменковски. След избирането на Борис Трайковски за президент на Македония през есента на 1999 г. начело на агенцията застава Драги Гроздановски — бивш заместник-министър на вътрешните работи.
	Като сравнително нова служба разузнавателната агенция кадрово е недостатъчно оформена и технически зле оборудвана.
	Правомощията на Дирекцията за сигурност и разузнаване са определени в Закона за вътрешните работи. Неин приоритет е вътрешната сигурност в държавата, към която спада и контраразузнаването. Дирекцията събира данни явно, но и по оперативно-технически път. Неин директор е Боян Бояновски. Въпреки че не е нейно задължение, контраразузнавателната дирекция се занимава главно с борба против организираната, най-вече стопанската, престъпност. Тя следи и контролира не само местни, но и чужди граждани, които пребивават на македонска територия. С чуждестранните журналисти и дипломати се занимава Шесто управление, а Пето управление осъществява събирането на информация най-вече с технически средства.
	Третият елемент от македонските специални служби е Секторът за сигурност и разузнаване към Министерството на отбраната. Законът за отбраната регламентира дейността му като част от военното министерство, а основното му задължение е разузнаването на оперативно-техническо равнище. В част от работата й военната специална служба е подчинена на Агенцията за разузнаване.
	Ръководителят на армейското разузнаване и контраразузнаване е с ранг на заместник-министър на отбраната, като под негово командване са и военните специални части. През 1998 г. начело на службата е назначен Сашо Миялков (син на ексминистъра на вътрешните работи Йордан Миялков, загинал при съмнителна автомобилна катастрофа в Сърбия само 5 дни след като заплаши, че ще оповести имена на македонски политици — агенти на сръбските тайни служби КОС). Сега начело е полковник Никола Костевски — бивш съветник в правителството, а преди това секретар в Министерството на отбраната, отговарящ за международните връзки и издателската дейност.
	Сред проблемите във функционирането на македонските специални служби се сочат кадровата и методическата приемственост по отношение на предшествалите ги структури на СФР Югославия. Въпреки законовите решения за разделяне функциите на отделните структури в някои сфери те практически продължават да работят паралелно. Най-драстичният пример за липса на координация и ефикасност са пропуските при разследването и предварителната работа във връзка с атентата срещу президента Киро Глигоров, който остава неразкрит. В съседните и някои други държави военните служби на Македония формират агентурна мрежа, паралелна с тази на външното разузнаване. Всички служби разполагат с определени технически възможности за подслушване и проследяване, всички имат тайни фондове, а гражданският контрол върху изразходването на средствата все още е слаб.


	Румъния

	Промените в специалните служби на бившите социалистически държави не са само елемент от цялостните реформи в Източна Европа през последното десетилетие. Паралелно с тях протичат интензивни преустройства и в редица западни специални служби: в ЦРУ, в БНД (външното разузнаване на Германия) и дори в аналогичните структури на неутрална Швейцария.
	Трансформациите, които се извършват в държавите от Източна Европа, се характеризират с някои особености. На първо място, специалните служби трябва да изпълняват функции за защита на националната сигурност на вече демократични държави, които се стремят да се интегрират във военните, политическите и икономическите структури на цивилизования свят. На второ място, работещите в тези структури трябва да приемат мисълта, че тяхната информационна, оперативна и аналитична работа ще бъдат под граждански контрол, разбира се, в рамките на допустимото, и то предимно от парламентаристи, експерти и медии.
	Редица социологически проучвания сред служители на различни източноевропейски специални служби, работили преди и след промените, показват, че те приемат като нормален прехода. Става дума за преодоляване на синдрома „тотална секретност“ и за по-тясно взаимодействие със специализирани информационни звена в научни институти и дори в големи фирми, разполагащи с аналитични звена.
	Специалните служби в 3 социалистически страни си бяха „завоювали“ негативна международна слава — ЩАЗИ на ГДР, българската Държавна сигурност заради обвиненията за участие в покушението срещу папа Йоан Павел Втори и убийството на писателя Георги Марков, и Секуритате заради всеобхватното следене на всички румънски граждани.
	След декемврийските събития през 1989 г. в Румъния започна труден и бавен процес на демократизация на силовите министерства и на специалните служби.
	Със закон от 1990 г. в Румъния е създаден Висш съвет за отбрана, ръководен от президента на страната. Контролът се осъществява от Смесена комисия по отбраната, националната сигурност и обществения ред, съставена от депутати и сенатори от различни парламентарни партии, както и от 2 специализирани комисии: за контрол на дейността на румънската служба за информация; за контрол на службата за външна информация.
	В Румъния сега има 6 специални служби, които осигуряват информация в страната и извън нея, свързана с румънските национални интереси.
	За най-важна се приема Румънската служба за информация. Устройственият закон от 1992 г., с който се регламентира дейността й, предоставя на службата за координация цялата контраразузнавателна дейност на територията на държавата.
	Директорът й е с ранг на министър и има трима заместници.
	Службата е разделена на дивизии, начело на всяка от която стои генерал, 7 зонални информационни центъра и окръжни информационни секции. Тя разполага с голяма материално-техническа база, научен институт за специална техника и висш институт за подготовка на кадри. Службата представя годишен отчет за дейността си, който се одобрява от парламента.
	С външното разузнаване на Румъния се занимава Службата за външна информация. Създадена е през 1990 г. чрез трансформиране на Дирекцията за външна информация към Департамента за държавна сигурност в самостоятелна разузнавателна служба. От 1991 до 1997 г. неин директор е Йон Талпеш, който след това за 1 мандат е посланик на Румъния в България.
	Специализираната служба за защита на МВР — Военно поделение X 0215, има за основна цел осъществяване на контраразузнавателна защита на кадрите от структурите на Министерството на вътрешните работи, проникване в средите на организираната престъпност (местна и международна), събиране на информация за остро социално недоволство, десни и леви незаконни радикални организации. В нея служат 400 офицери, в по-голямата си част бивши служители на Четвърто управление на Секуритате. Контролът над тази служба се осъществява от министъра на вътрешните работи.
	Дирекцията за военна информация е най-старата румънска специална служба (създадена е през 1859 г.). Тя е в рамките на Министерството на отбраната и е на пряко подчинение на Генералния щаб. Дирекцията събира и анализира информация извън територията на страната, която има военен характер и е свързана с националната сигурност на Румъния. Дейността й се контролира от Висшия съвет за отбрана.
	Дирекцията за военна сигурност и защита е създадена през 1990 г. на базата на Пето управление на Секуритате. Изпълнява контраразузнавателни задачи и неин контингент са военизираните и волнонаемните служители в структурите на Министерството на отбраната. Подчинена е директно на министъра на отбраната.
	Независимата оперативна служба на Министерството на правосъдието е създадена като военно поделение — X 0400, в рамките на Главната дирекция на затворите. Дейността й се състои основно в събирането на информация за криминално проявения контингент в затворите. Освен изброените функционират още 2 служби със специални функции: Служба за охрана и защита и Служба за специални комуникации.
	Службата за охрана и защита е създадена с декрет през 1990 г. От 1998 г. се ръководи от генерал Ангел Анрееску.
	Службата за специални комуникации е създадена на базата на оперативно-техническото управление на Секуритате „Тонола“. Тя е изцяло техническа, а не оперативна и се занимава със засекретяването на комуникациите между най-важните румънски държавни служби и задграничните посолствата.


	Турция

	Външното разузнаване на Република Турция MILLI ISTIHBARAT TESKILATI (Мили истихбарат тешкилятъ) — Национална разузнавателна организация, е създадено на 6 януари 1927 г. Щабквартирата му се намира в квартал _Йенимахале_, Анкара.
	Първата системна и организирана разузнавателна структура в Турция е основана в последните години на Османската империя. Необходимостта от информация за плановете и намеренията на съседни държави и различни антитурски движения, базирани в Близкия изток, и проследяването на дейността им налагат образуването на единен център. На 5 август 1914 г. Енвер Паша създава TESKILATI MANSUSA (Тешкилятъ мансуса) — Специална служба. Това е първата турска тайна служба и първо ядро на разузнавателната дейност на Турция. Специалната служба е създадена за външно разузнаване и през Първата световна война осъществява важни военни и невоенни задачи. На 30 октомври 1918 г. Турция излиза от войната и това слага край на Специалната служба. Голяма част от служителите й преминават на страната на Ататюрк и създават нова разузнавателна част, наречена KARAKOL CEMIYETI (Каракол джемийети) — Полицейска служба. На 16 март 1920 г. Истанбул е окупиран от английски войски и Полицейската служба прекратява дейността си. Делото й е продължено от различни разузнавателни групи, между които FELAH (Фелях) — Спасение, действала до края на 1922 г. Измежду разузнавателните организации от онова време заслужава да се отбележи и създадената на 18 юли 1920 г. от управлението на Генералния щаб на армията ASKERI POLIS TESKILATI (Аскери полис тешкилятъ) — Организация на военната полиция, чиято дейност е преустановена на 19 март 1921 г.
	След създаването на Република Турция събирането на разузнавателна информация се извършва от отделни звена към Главното управление на Генералния щаб на армията. През 1926 г. под ръководството на Ататюрк се полагат основите на съвременна разузнавателна организация, възприела опита на развитите държави. Използван е известният специалист по въпросите на разузнаването полковник Николай — поляк по произход. Със заповед от 6 януари 1927 г. на началника на Генералния щаб маршал Февзи Чакмак се създава първата в историята на турската република разузнавателна организация MILLI EMNIYET HIZMETI (МЕХ) — Служба за национална сигурност, с централа в Анкара и поделения в Истанбул, Измир, Адана, Диарбекир и Карс. Тя е оглавена от Шукрю Али Йогел — име символ за служителите на специалните служби. Той заема поста до 31 юли 1941 г. До 1965 г. с няколко малки промени Службата за национална сигурност извършва разузнавателна дейност с кадри на Министерството на вътрешните работи, които наброяват 4000 души. По предложение на министър-председателя Исмет Иньоню с цел да се концентрират на едно място всички въпроси и дейности, свързани с държавната политика по националната сигурност, Великото национално събрание на Турция (ВНСТ) приема на 22 юли 1965 г. закон 644, с който Службата за национална сигурност се преобразува в Национална разузнавателна организация.
	Днес статутът и задачите на разузнавателните служби се уреждат с влезлия в сила на 1 януари 1984 г. Закон 2937, съгласно който се провеждат разузнавателна и контраразузнавателна дейност в чужбина и чрез 7-те районни управления в Анкара, Истанбул, Одрин, Измир, Адана, Диарбекир и Карс — тя предоставя разузнавателна информация на министър-председателя, президента, началника на Генералния щаб и на генералния секретар на Съвета за национална сигурност, а така също своето мнение и предложения за вземане на решения по различни обсъждани въпроси, отнасящи се до осигуряване на координация с оглед на формирането, постановяването и прилагането на политиката за национална сигурност на държавата. В новите условия приоритетите на МИТ търпят сериозно преориентиране. Сменена е концепцията за действие. Освен върху регионалните интереси акцентите се поставят върху наркотрафика, прането на пари, транснационалната престъпност и международния тероризъм. Заплахата на кюрдските сепаратисти от ПКК, чиято дейност излезе извън географските граници на Турция, промени разузнавателната стратегия и начин на мислене. От състояние на пасивна отбрана МИТ е принудена да разшири полето си на действие и да премине към настъпателни действия.
	МИТ се ръководи от съветник, чиято длъжност отговаря на длъжността директор или началник в другите разузнавателни служби в Европа и САЩ. Назначава се по предложение на министър-председателя, кандидатурата му се обсъжда в Съвета за национална сигурност и се утвърждава от президента. Съветникът е лично отговорен пред министър-председателя. Поради тази причина премиерът е този, който дава разрешение за разследване на престъпление, за което се твърди, че е извършено от служители на МИТ при изпълнение на служебните им задачи. Останалият персонал на службата се назначава от съветника. Тези назначения не се обявяват в _Държавен вестник_.
	Предшествениците на сегашния ръководител на МИТ Шенкал Атасагун, заел поста на 11 февруари 1998 г., са били действащи офицери от армията със звание бригаден или армейски генерал или адмирал. До влизането в сила на Закон 2937 за кадри са се привличали действащи или пенсионирани военни, за които се е смятало, че може да им се има доверие, и за които е имало досиета още от най-ранна възраст. След 1984 г. броят на назначените в МИТ цивилни служители с хуманитарно образование започва бързо да расте.
	Средствата за дейността на МИТ са включени в бюджета на министър-председателя, но не са дадени като отделни раздели в закона, а са записани общо и решение за тях се взема след обсъждане в съответните комисии на законодателния орган. В случай че те се окажат недостатъчни, Министерството на финансите ги допълва с предимство. МИТ има предимство и при вноса на всякакви видове материали, които са му необходими. Организацията е освободена от данъци, такси и мита.
	Йерархията на МИТ включва 3 общи структури (управления): Ревизионна комисия, Канцелария Обща координация и Юрисконсулт. Следват 3-те хоризонтални управленски структури на помощник-съветниците (заместник-директорите): заместник по информацията (на когото са подчинени дирекциите за информация, психологическа война, електронно и техническо разузнаване, компютърни системи), заместник по операциите (Управление за операциите и Управление за регионите, задгранични представителства) и заместник по административните въпроси (Управление за кадрите и за административните дела, учебен център, секретариат по отбрана).
	Ръководителят на МИТ Шенкал Атасагун е роден през 1941 г. в гр. Карс, Североизточна Турция, близо до границата с Армения. Завършил е лицея _Галатасарай_ и политически науки в университета в Гренобъл, Франция. Владее френски и английски език. Женен. Офицер от запаса. Постъпва на работа в МИТ през 1967 г. Заема различни длъжности в Управлението за информация и Управлението за операции. Специалист е по въпросите на контраразузнаването. Бил е помощник-директор на поделението в област Истанбул, има 2 мандата в резидентурата в Брюксел, Белгия, заемал е ръководна длъжност в поделението в област Анкара. През 1977 г. заминава на работа в резидентурата в Лондон, Великобритания, а през 1995 г. оглавява управлението за операции.

	__РЪКОВОДИТЕЛИ НА ТУРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ:__
	14.07.1965 — 02.03.1966: Авни Кантан.
	02.03.1966 — 27.03.1971: Фаут Догу.
	02.08.1971 — 25.07.1973: Нуретин Ерсин.
	26.07.1973 — 27.02.1974; 26.09.1974 — 24.11.1974; 19.11.1979 — 07.09.1981: Бюлент Тюркер.
	28.02.1974 — 26.09.1974: Бахатин Йозюлкер.
	25.11.1974 — 13.07.1978: Хамза Гюргюч.
	13.07.1978 — 19.11.1979: Аднан Ерсьоз.
	07.09.1981 — 14.08.1986: Бурханетин Бигалъ.
	05.09.1986 — 29.08.1988: Хайри Юндюл.
	29.08.1988 — 27.08.1992: Теоман Коман.
	09.11.1992 — 11.02.1998: Сьонмез Кьоксал.


	Хърватска република

	С указ на хърватския президент от 21 март 1993 г. започват създаването и развитието на Националната служба за сигурност (НСС) и на разузнавателна общност. Моделът се основава на опита на западните страни, по-специално на американското разузнаване, а сърцевината на системата са 2 граждански и 2 военни служби.
	Националната служба за сигурност е върховен държавен орган, който привежда в съответствие, ръководи и наблюдава работата на органите на държавната администрация, чиято дейност е свързана с националната сигурност. Според закона, регламентиращ дейността й, тя изпълнява следните задачи: 1) координира работата на министерствата, занимаващи се с националната сигурност; 2) ръководи и наблюдава работата на разузнавателните и контраразузнавателните служби; 3) изследва, свързва и анализира разузнавателните данни и доклади, необходими за изпълнение на конституционните задължения на президента и правителството; 4) осигурява контраразузнавателната защита и безопасност на президента, парламента, правителството и сградите, в които те се помещават.
	Начело на НСС стои директор, който се назначава и се освобождава от президента. По негова препоръка президентът назначава и освобождава директорите на отделните служби. Директорът отговаря пред президента за работата на НСС и отделните й служби.
	Създаден е Съвместен комитет за национална сигурност (СКНС), който ръководи и координира работата на министерствата с НСС по задачи, свързани с националната сигурност. Директорът на НСС председателства заседанията на СКНС, в които участват заместник-директорът на НСС, директорът на Хърватската разузнавателна служба (ХРС) и министри. В работата му участват също съветниците на президента по националната сигурност и по вътрешната политика.
	Надзорът върху дейността на НСС се осъществява от Камарата на представителите на парламента чрез Комисията по вътрешна политика и национална сигурност. Хърватската разузнавателна служба е централната служба на НСС и единствената външно разузнавателна служба в страната. Тя извършва следната дейност: 1) събира разузнавателни данни от национален интерес извън страната; 2) изследва, комбинира, анализира и предоставя разузнавателни данни и доклади на президента, директора на НСС, министър-председателя, както и на други министерства; 3) работи с чуждестранни разузнавателни служби; 4) ръководи и организира работата на разузнавателните служби на страната; 5) на територията на страната има право да работи само в сътрудничество с други разузнавателни служби.
	ХРС се ръководи от директор, който отговаря за работата й и за изпълнението на възложените от президента, директора на НСС и СКНС задачи. Той организира работата на разузнавателните служби и на службите за сигурност. Директорът представя и представлява разузнаването и ХРС на срещи с представители на чуждестранни разузнавателни служби. Той свиква и председателства Координационния комитет на разузнаването, който отговаря за изпълнението на поставените от СКНС задачи и се състои от заместник-директора на ХРС, заместник-министъра по вътрешна политика (директор на Службата за защита на конституционния ред), заместник-министъра по сигурността на отбраната, началника на Разузнавателната служба за сигурност, началника на Дирекцията за разузнаване в Генералния щаб на армията, началника на Отдела за международно военно сътрудничество в Министерството на отбраната.
	Хърватската разузнавателна общност се състои от 4 бюра, които със специални средства и методи събират в и извън страната данни, представляващи интерес за националната сигурност. Освен ХРС това са Службата за защита на конституционния ред на Министерството за вътрешна политика, Разузнавателната служба за сигурност, Дирекцията за разузнаване и Контролната и надзорна служба.
	Службата за защита на конституционния ред на Министерството за вътрешна политика изпълнява контраразузнавателни задачи на цялата територия на страната и се занимава с въпроси, свързани с тероризма и организираната престъпност на територията на страната.
	Разузнавателната служба за сигурност събира информация, имаща отношение към контраразузнавателната защита на въоръжените сили и Министерството на отбраната. Няма пълномощия над цивилни хърватски граждани, с изключение на военновременни операции. Изпълнява контраразузнавателна дейност и отговаря за защитата на сигурността на военното производство независимо от статуса на участниците в него. Дирекцията за разузнаване събира разузнавателни сведения, предназначени за ползване от армията. Няма право да създава мрежи от агенти и да осъществява операции извън страната, с изключение на военновременно положение. Извън страната може да осъществява единствено обмен на разузнавателни сведения по официални канали с военни органи, с които Хърватската република си сътрудничи.
	Контролната и надзорна служба наблюдава конституционното съответствие и законосъобразността на работата на разузнавателните служби. Тя следи, събира и анализира данни за работата на служителите на разузнавателните служби, както и на служби и отделни подразделения на НСС. Наблюдението се извършва чрез пряк контакт, чрез разследване или като резултат от поискан специален надзор.
	По-специално място заемат 2 от службите на НСС: Управлението за сигурност и Хърватската национална сигнална служба (ХНСС) на Дирекцията за разузнаване в Генералния щаб на армията.
	Управлението за сигурност координира, надзирава и ръководи работата на всички служби, изпълняващи задачи, свързани със сигурността и защитата на лица и сгради, включително президента, парламента и правителството. Директорът на управлението председателства Висшия комитет за сигурност, чиито членове са заместник-директорът на управлението, заместник-директорът по контраразузнаване на ХРС, съответният заместник на министъра за вътрешна политика, съответният заместник на министъра на отбраната, главният адютант на президента, командващият Първи гвардейски корпус, директорът на държавния протокол.
	Хърватската национална сигнална служба на Дирекцията за разузнаване в Генералния щаб на армията координира, ръководи и контролира електронното наблюдение на всички видове комуникации извън границите на страната, както и диверсионно-терористичните комуникации.
	Първият директор на ХРС (и заместник-директор на НСС) от 1993 до 1998 г. и няколко месеца през 1999 г. е професор доктор Мирослав Туджман, роден на 25 май 1946 г. в Белград, специалист по информатика, син на първия хърватски президент Франьо Туджман.


	СР Югославия

	Основите на разузнавателната и контраразузнавателната дейност на съвременна Югославия са положени още през Втората световна война по време на съпротивителното движение срещу германците. Тази дейност се е осъществявала първоначално от отделни членове на това движение, без то да бъде институционализирано, т.е. не са били създадени отделни звена специално за тази цел. Събирала се е информация за дислокацията и действията на немските войски на територията на Югославия, за ВМРО и за хърватската националистическа организация _Усташа_ и друга специализирана информация.
	В началото на 1944 г. тази дейност на фронта за национално освобождение и Съюза на партизаните в Югославия се институционализира под формата на Отдел по въпросите за защита на народа — ОЗН. Пълното структуриране и изграждане на отдела се извършват след установяването на новата власт в страната. През 1946 г. с решение на правителството отделът е включен в състава на тогавашното Министерство на вътрешните работи с ранг на Управление за държавна сигурност — УДБ (Управа државне безбедности). Началникът на управлението е назначен с ранг първи заместник-министър. Организационно УДБ е структурирано по функционален признак и подразделенията извършват разузнавателна и контраразузнавателна дейност в страната и чужбина.
	В началото на 60-те години с решение на ССУП (Савезни секретариат унутрашних послова — Министерство на вътрешните работи на Югославия) УДБ е преименувано СДБ (Служба државне безбедности). Активна помощ на СДБ в изпълнение на специфичните й задачи оказва СЯБ — Служба явна безбедност, към МВР, която се бори със стопанската и криминалната престъпност.
	Към Министерството на външните работи е създадено разузнавателното звено за изследване и документация, чиито служители използват предимно открити (законови) методи и средства за събиране на информация и за разузнавателна дейност. Те събират информация главно от политически, икономически и социален характер, като активно обработват чуждите средства за масова информация — специализирани професионални списания и издания, статистически справочници, ведомствени, държавни, регионални и глобални информационни мрежи и други източници.
	Звеното за изследване и документация има главно 2 направления за работа: поддържане на официални контакти с членове на югославските колонии зад граница и наблюдение на проявите им и участието им в обществения живот в приемащите страни; събиране и анализиране на информацията, постъпваща от официалните дипломатически и консулски представителства на Югославия.
	Друго звено в системата на югославските служби за сигурност е военното разузнаване и контраразузнаване. То е подчинено на Министерството на националната отбрана и влиза в структурите на Генералния щаб. Основните направления на звеното са военно разузнаване, военно контраразузнаване и военнополицейска дейност.
	Разузнаването е към Втори отдел на Генералния щаб на югославската армия, а проблемите на сигурността са към Трети отдел.
	Той ръководи също ротите и батальоните на военната полиция. Основното предназначение на военната полиция е да охранява военните обекти и военния транспорт, както и да изпълнява комендантски функции по опазване на обществения ред от страна на югославските военнослужещи.
	Общото директивно ръководство на разузнаването и политиката за сигурност на страната се осъществява от президента на федерацията. В негова помощ по въпросите на националната сигурност е Държавният съвет за отбрана. Той осъществява оперативното ръководство на югославските разузнавателни и контраразузнавателни служби, а така също координацията и взаимодействието им с другите държавни ведомства, ангажирани с реализирането на политиката за национална сигурност.


	Препоръчителна литература

	В много от статиите на енциклопедията споменаваме или цитираме откъси от други книги. Някои от тях, например „Връзка“ („Liaison“, 1993) на Джойс Уодлър, спомената в статията за БЕРНАР БУРСИКО, имат отношение към един-единствен случай, други засягат по-широки проблеми на разузнаването.
	Препоръчваме предлагания по-долу списък на автори и книги на читателя, който би искал подробно да се запознае със събитията и хората, за които се разказва в книгата. Белетристични произведения не сме включили в списъка, за тях можете да прочетете в статията ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ. Изключение е направено само за романа на ДЖОН ЛЬО КАРЕ „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In From the Cold“, 1963), защото в него далеч по-добре от който и да е документален източник е отразена атмосферата на Студената война (конкретно в Берлин), а също на древния, измамен, а понякога и мръсен свят на разузнаването.


	Автобиографии и биографии
	На някои места за по-голяма яснота в скоби са дадени имената на хората, за които се разказва в съответната книга.
	Accoce, Pierre, and Quet, Pierre. „A Man Called Lucy, 1939–1945“. New York: Coward-McCann, 1966.
	Boyle, Andrew. „The Fourth Man“. New York: Dial Press, 1979. (Сър Антъни Блънт.)
	Brissaud, Andre. „Canaris“. New York: Grosset & Dunlap, 1974.
	Bucher, Lloyd M., and Rosovich, Mark. „Bucher: My Story“. Garden City, N.Y.: Doubleday, 1970.
	Cave Brown, Anthony. „The Last Hero: Wild Bill Donovan“. New York: Times Books, 1982.
	Cave Brown, Anthony. „C“. New York: Macmillan, 1987. (Сър Стюърт Мингис.)
	Cecil, Robert. „A Divided Life“. New York: Morrow, 1988. (Доналд Маклийн.)
	Colby, William, and Forbath, Peter. „Honorable Men: My Life in the CIA“. New York: Simon & Schuster, 1978.
	Currey, Cecil B. „Edward Lansdale: The Unquiet American“. Boston: Houghton Mifflin, 1988.
	Deacon, Richard. „“C": A Biography of Sir Maurice Oldfield. Head of MI6". London: Macdonald, 1984.
	Gehlen, Reinhardt. „The Service“. New York: World Publishing, 1972.
	Grose, Peter. „Gentleman Spy“. Boston: Houghton Mifflin, 1994. (Алън Дълес.)
	Hohne, Heinz. „Canaris: Hitler’s Master Spy“. Garden City, N.Y.; Doubleday, 1979.
	Hohne, Heinz, and Hermann Zolling. „The General Was a Spy“. New York: Coward, McCann & Geoghegan, 1972. (Райнхард Гелен.)
	Hurt, Henry. „Shadrin: The Spy Who Never Came Back“. New York: Reader’s Digest Press, 1981.
	Hyde, H. Montgomery. „Room 3603“. New York: Farrar Straus, 1962. (Уилям Стивънсън). (Във Великобритания излиза като „The Quiet Canadian“.)
	Ivanov, Yevgeny, with Gennady Sokolov. „The Naked Spy“. London: Blake, 1992. (Кристин Кийлър и приятели.)
	James, Sir William. „The Eyes of the Navy“. London: Methuen, 1955. (Адмирал Реджиналд Хол.)
	Khrushchev, Nikita. „Khrushchev Remembers“. Boston: Little, Brown, 1970.
	Khrushchev, Nikita. „Khrushchev Remembers: The Last Testament“. Boston: Little, Brown, 1974.
	Khrushchev, Nikita. „Khrushchev Remembers: The Glasnost Tapes“. Boston: Little, Brown, 1990.
	Kalugin, Oleg. „The First Directorate: My 32 Years in Intelligence and Espionage Against the West“. New York: St. Martin’s, 1994.
	Knight, Amy. „Beria: Stalin’s First Lieutenant“. Princeton, N.J.: Princeton University Press, 1993.
	Layton, Edwin T. „And I Was There.“ Hew York: Morrow, 1985.
	Levchenko, Stanislav. „On the Wrong Side“. Washington: Pergamon-Brassey’s, 1988.
	Lockhart, Robert Bruce. „Reilly: The First Man“. New York: Viking Press, 1987.
	Lockhart, Robert Bruce. „Memoirs of a British Agent“. London: Macmillan, 1974 (republished 1932 edition).
	Packard, Wyman H. „A Century of U.S. Naval Intelligence“. Washington, D.C.: Department of the Navy, 1996.
	Paine, Lauran. „The Abwehr“. London: Robert Hale, 1984. (Вилхелм Канарис.)
	Penkovsky, Oleg, with Frank Gibney. „The Penkovsky Papers“. Garden City, N.Y.: Doubleday, 1965.
	Persico, Joseph E. „Casey“. New York: Viking, 1990.
	Philby, H.A.R. „My Silent War“. New York: Grove Press, 1968. (Препоръчва се с уговорка: Много от споменатите в книгата хора, разказващи за живота и предателството на Филби, впоследствие опровергават версиите за събитията, изложени от автора. Книгата е написана под контрола на КГБ.)
	Powers, Thomas. „The Man Who Kept the Secrets: Richard Helms and the CIA“. New York: Knopf, 1979.
	Romanov, A.I. „Nights are the Longest There: A Memoir of the Secret Security Service“. Boston: Little, Brown, 1972.
	Schecter, Jerold L., and Peter S. Deriabin. „The Spy Who Saved the World“. New York: Charles Scribners, 1992. (Олег Пенковски.)
	Schellenberg, Walter. „The Schellenberg Memoirs“. London: Andrew Deutsch, 1956.
	Suvorov, Viktor. „The Liberators: My Life in the Soviet Army“. New York: Berkley Books, 1981.
	Suvorov, Victor. „Aquarium: The Career and Defection of a Soviet Military Spy“. London: Hamish Hamilton, 1985.
	Stevenson, William. „A Man Called Intrepid“. New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1976. (Уилям Стивънсън.)
	Stevenson, William. „Intrepid’s Last Case“. New York: Ballantine, 1983. (Уилям Стивънсън.)
	Strong, Sir Kenneth W.D. „Intelligence at the Top“. Garden City, N.Y: Doubleday, 1968.
	Sudoplatov, Pavel Anatolievich. „Special Tasks“. Boston: Little, Brown, 1994.
	Theoharis, Athan G., and Cox, John Stuart. „The Boss: J. Edgar Hoover and the Great American Inquisition“. Philadelphia: Temple University Press, 1988.
	Troy, Thomas F. „Donovan and the CIA: A History of the Establishment of the Central Intelligence Agency“. Frederick, Md.: University Publications of America, 1981.
	Truman, Harry S. „Memoirs. Vol. 2: Years of Trial and Hope: 1946–1952“. Garden City, N.Y, Doubleday, 1956.
	Williams, Robert Chadwell. „Klaus Fuchs, Atom Spy“. Cambridge: Harvard University Press, 1987.
	Wynne, Grenville. „Contact on Gorky Street“. New York: Antheneum, 1968.


	Криптография
	Bamford, James. „The Puzzle Palace“. New York: Penguin, 1982.
	Boyd, Carl. „Hitler’s Japanese Confidant: General Oshima Hiroshi and Magic Intelligence, 1941–1945“. Lawrence, Kan.: University of Kansas Press, 1993.
	Drea, Edward. „MacArthur’s ULTRA“. Lawrence, Kan.: University Press of Kansas, 1992.
	Gilbert, James L, and Finnegan, John P., eds. „U.S. Army Signals Intelligence in World War II“. Washington, D.C.: Government Printing Office, 1993.
	Hinsley, F. Harry and Stripp, Alan, eds. „Code Breakers“. Oxford: Oxford University Press, 1993.
	Kahn, David. „The Codebreakers“. London: Weidenfeld and Nicholson, 1967.
	Kahn, David. „Kahn on Codes“. New York: Macmillan, 1983.
	Kahn, David. „Seizing Enigma: The Race to Break the German U-boat Codes, 1939–1943“. Boston: Houghton Mifflin, 1991.
	Lewin, Ronald. „The American Magic“. New York: Farrar Straus and Giroux, 1982.
	Lewin, Ronald. „Ultra Goes to War“. New York: McGraw-Hill, 1978.
	Spector, Ronald H. „Listening to the Enemy“. Wilmington, Del.: Scholarly Resources, 1988.
	Winterbotham, F.W. „The Ultra Secret“. New York: Harper & Row, 1974.
	Yardley, Herbert O. „The American Black Chamber“. Indianapolis: Bobbs-Merrill, 1931. Преиздадена: New York: Ballantine, 1981.


	Разузнаване на САЩ
	Agee, Philip. „Inside the Company: CIA Diary“. New York: Stonehill, 1975.
	Allien, Thomas B., and Polmar, Norman. „Merchants of Treason“. New York: Delacorte, 1988.
	Andrews, Christopher. „For the President’s Eyes Only“. New York: Harper Collins, 1995.
	Bakeless, John. „Turncoats, Traitors and Heroes“. Philadelphia: Lippincott, 1959.
	Beschloss, Michael R. „Mayday: Eisenhower, Khrushchev and the U–2 Affair“. New York: Harper & Row, 1986.
	Breckinridge, Scott D. „The CIA and the U.S. Intelligence System“. Boulder, Colo.: Westview Press, 1986.
	Brugioni, Dino A. „Eyeball to Eyeball: The Inside Story of the Cuban Missile Crisis“. New York: Random House, 1990.
	Burleson, Clyde W. „The Jennifer Project“. Englewood Cliffs, N.J.: Prentice-Hall, 1977.
	Cline, Dr. Ray S. „Secrets Spies and Scholars: Blueprint of the Essential CIA“. Washington, D.C.: Acropolis Books, 1976.
	Cline, Dr. Ray S. „The CIA Under Reagan, Bush and Casey“. Washington, D.C.: Acropolis Books, 1981.
	Cohen, Sen. William S., and Mitchell, Sen. George J. „Men of Zeal“. New York: Viking, 1988.
	Dorwart, Jeffery M. „Conflict of Duty“. Annapolis, Md.: Naval Institute Press, 1983.
	Dorwart, Jeffery M. „The Office of Naval Intelligence [1865–1918]“. Annapolis, Md.: Naval Institute Press, 1979.
	Dunham, Roger C. „Spy Sub: A Top Secret Mission to the Bottom of the Pacific“. Annapolis, Md.: Naval Institute Press, 1996.
	Garrow, David J. „FBI and Martin Luther King jr.: From «Solo» to Memphis“. 1981.
	Gates, Robert M. „From the Shadows“. New York: Simon & Schuster, 1996.
	Holmes, Wilfred Jay. „Double-Edged Secrets“. Annapolis, Md.: Naval Institute Press, 1979.
	Kent, Sherman. „Strategic Intelligence for American World Policy“. Princeton: Princeton University Press, 1949.
	Kessler, Ronald. „Inside The CIA“. New York: Pocket Books, 1992.
	Lamphere, Robert J., and Shachtman, Thomas. „The FBI-KGB War: A Special Agent’s Story“. New York: Random House, 1986.
	Lindsey, Robert. „The Falcon and the Snowman“. New York: Pocket Books, 1979.
	Lindsey, Robert. „The Flight of the Falcon“. New York: Pocket Books, 1983.
	Marks, John D. „The Search for the «Manchurian Candidate»“. New York: Dell, 1988. (Първо издание 1979 г.)
	Marchetti, Victor L., and Marks, John D. „The CIA and the Cult of Intelligence“. New York: Knopf, 1974.
	Martin, David. „Wilderness of Mirrors“. New York: Harper & Row, 1980.
	O’Toole, G.J.A. „Honorable Treachery“. New York: Atlantic Monthly Press, 1991.
	Perry, Mark. „Eclipse“. New York: Morrow, 1992.
	Powers, Francis Gary, with Curt Gentry. „Operation Overflight“. New York: Holt, Rinehart and Winston.
	Richelson, Jeffrey T. „The U.S. Intelligence Community“. Cambridge, Mass.: Ballinger, 1985.
	Richelson, Jeffrey T. „America’s Secret Eyes in Space: The U.S. Keyhole Spy Program“. New York: Harper & Row, 1990.
	Snepp, Frank. „Decent Interval“. New York: Random House, 1977.
	Steury, Donald P., ed. Sherman Kent and the Board of National Estimates. Collected „Essays“. Washington, D.C.: Center for the Study of Intelligence, Central Intelligence Agency, 1994.
	Turner, Stansfield. „Secrecy and Democracy: The CIA in Transition“. Boston: Houghton Mifflin, 1985.
	Tourison, Sedwick. „Secret Army Secret War“. Annapolis: Naval Institute Press, 1995.
	Winks Robin W. „Cloak & Gown: Scholars in the Secret War“. New York: Morrow, 1987.
	Wise, David, and Ross, Thomas B. „The U–2 Affair“. New York: Random House, 1962.
	Wise, David. „Nightmover“. New York: HarperCollins, 1995.
	Wohlstetter, Roberta. „Pearl Harbor: Warning and Decision“. Palo Alto, Calif.: Stanford University Press, 1962.
	Woodward, Bob. „Veil: The Secret Wars of the CIA 1981–1987“. New York: Simon & Schuster, 1987.


	Британско разузнаване
	Babington-Smith, Constance. „Air Spy: The Story of Photo Intelligence in World War II“. New York: Harper & Brothers, 1957.
	Beesly, Patrick. „Very Special Intelligence: The Story of the Admiralty’s Operational Intelligence Centre 1939–1945“. London: Hamish Hamilton, 1977.
	Deacon, Richard. „A History of the British Secret Service“. London: Frederick Muller, 1969.
	Hinsley, F. Harry, Thomas, E.E.; Ransom, C.F.G.; and Knight, R.C. „British intelligence in the Second World War (1979–1990)“. 4 vols. London: Her Majesty’s Stationery Office, 1990.
	Hyde, H. Montgomery. „Secret Intelligence Agent: British Espionage in America and the Creation of the OSS“. New York: St. Martin’s, 1982.
	Masterman, John Cecil. „The Double-Cross System in the War of 1939–45“. New Haven, Conn.: Yale University Press, 1972.
	Montagu, Ewen Edward Samuel. „The Man Who Never Was“. Philadelphia: Lippincott, 1954.
	Montagu, Ewen Edward Samuel. „Beyond Top Secret Ultra“. New York: Coward, McCann, Geoghegan, 1978.
	Modin, Yuri. „My Five Cambridge Friends“. London: Headline, 1994.
	Page, Bruce, and Leitch, David, and Knightley, Phillip. „The Philby Conspiracy“. New York: Ballantine, 1981. (Първо издание 1969 г.)
	Pincher, Chapman. „Their Trade is Treachery“. London: Sidgwick and Jackson, 1981.
	Pincher, Chapman. „Too Secret Too Long“. New York: St. Martin’s, 1984.
	Porter, Bernard. „Plots and Paranoia: A History of Political Espionage in Britain 1790–1988“. London: Routledge, 1989.
	Sinclair, Andrew. „The Red and The Blue: Cambridge, Treason and Intelligence“. Boston: Little, Brown, 1986.
	West, Nigel. „MI5: The True Story of the Most Secret Counterespionage Organization in the World“. New York: Stein and Day, 1982.
	West, Nigel. „The Circus: MI5 Operations 1945–1972“. New York: Stein and Day, 1983. (В Англия излиза със заглавие „A Matter of Trust“. London: Weidenfeld and Nicolson, 1982.)
	West, Nigel. „MI6: British Secret Intelligence Service Operations 1909–1945“. New York: Random House, 1983.
	West, Nigel. „GCHO: The Secret Wireless War 1900–86“. London: Weidenfeld and Nicolson, 1986.
	Winterbotham, F.W. „The Nazi Connection“. New York: Harper & Row, 1978.
	Wright, Peter. „Spycatcher“. New York: Viking, 1987.


	Руско-съветско разузнаване
	Andrew, Christopher and Gordievsky, Oleg. „KGB: The Inside Story“. London: Hodder and Stoughton, 1990.
	Barron, John. „KGB: the Secret Work of Soviet Secret Agents“. New York: Reader’s Digest Press, 1974.
	Barron, John. „KGB Today: The Hidden Hand“. New York: Reader’s Digest Press, 1983.
	Central Intelligence Agency. The Rote Kapelle. „The Central Intelligence Agency’s History of Soviet Intelligence and Espionage Networks in Western Europe, 1936–1945“. Washington: University Press of America, 1979.
	Conquest, Robert. „The Great Terror: Stalin’s Purges of the Thirties“. New York: Macmillan, 1968.
	Costello, John. „Mask of Treachery“. New York: Morrow, 1989.
	Costello, John. „Deadly Illusions“. New York: Crown, 1994.
	Deacon, Richard. „A History of the Russian Secret Service“. London: Frederick Muller, 1972.
	Dziak, John J. „Chekisty: A History of the KGB“. Lexington, Mass.: Lexington Books, 1988.
	Erickson, John. „The Soviet High Command“. London; Macmillan, 1962.
	Glantz, David. „Soviet Military Intelligence in War“. London: Frank Cass, 1990.
	Hingley, Ronald. „The Russian Secret Police“. New York: Simon and Schuster, 1970.
	Perrault, Gilles. „The Red Orchestra“. New York: Schocken Books, 1969.
	Richelson, Jeffrey T. „Sword and Shield: Soviet intelligence and Security Apparatus“. Cambridge, Mass.: Ballinger, 1986.
	Shevchenko, Arkady. „Breaking With Moscow“. New York: Knopf, 1985.
	Solzhenitsyn, Aleksandr I. „The Gulag Archipelago“. New York: Harper & Row, 1974–1978 (3 vols).
	Solzhenitsyn, Aleksandr I. „The First Circle“. New York: Harper & Row, 1968.
	Suvorov, Viktor. „Inside the Soviet Army“. London: Hamish Hamilton, 1982.
	Suvorov, Viktor. „Inside Soviet Military Intelligence“. New York: Macmillan, 1984.


	Френско разузнаване
	Marenches, Count Alexandre De, and Andelman, David A. „The Fourth World War: Diplomacy and Espionage in an Age of Terrorism“. New York: Morrow, 1992.
	Porch, Douglas. „The French Secret Services“. New York: Farrar Straus and Giroux, 1995.
	Thyraud de Vosjoli, Philip. „Lamia“. Boston: Little, Brown, 1970.


	Израелско разузнаване
	Black, Ian, and Morris, Benny. „Israel’s Secret Wars“. New York: Grove Weidenfeld, 1991.
	Raviv, Dan, and Melman, Yossi. „Every Spy a Prince“. Boston: Houghton Mifflin, 1990.


	Общи
	Brook-Shepherd, Gordon. „The Storm Birds“. New York: Weidenfeld & Nicolson, 1989.
	Burrows, William E. „Deep Black: The Startling Truth Behind America’s Top-Secret Satellites“. New York: Random House, 1986.
	Casey, William. „The Secret War Against Hitler“. Washington, D.C.: Regnery Gateway, 1988.
	Cave Brown, Anthony. „Bodyguard of Lies“. New York: Bantam, 1975.
	Deacon, Richard. „A History of the Chinese Secret Service“. London: Frederick Muller, 1974.
	Deacon, Richard. „Kempei Tai: The Japanese Secret Service Then and Now“. Rutland, Vt.: Charles E. Turtle, 1990.
	Deriabin, Peter, with Gibney, Frank. „The Secret World“. New York: Ballantine Books (ново издание), 1982.
	Dulles, Allen W. „The Craft of Intelligence“. New York: Harper & Row, 1963.
	Eftimiades, Nicholas. „Chinese Intelligence Operations“. Annapolis, Md.: Naval Institute Press, 1994.
	Kahn, David. „Hitler’s Spies: German Military Intelligence in World War II“. New York: Macmillan, 1978.
	Knightley, Phillip. „The Second Oldest Profession: Spies and Spying in the Twentieth Century“. New York: Norton, 1987.
	Masters, Anthony. „Literary Agents“. Oxford: Basil Blackwell, 1987.
	Persico, Joseph E. „Piercing the Retch“. New York: Ballantine, 1979.
	Richelson, Jeffrey T. „Foreign Intelligence Organizations“. 1988.
	Stoll, Clifford. „The Cuckoo’s Egg“. New York: Doubleday, 1989.
	West, Nigel. „Unreliable Witness: Espionage Myths of the Second World War“. 1984. (Преиздадена през 1985 г. в САЩ със заглавие „A Thread of Deceit: Espionage Myths of World War II“, New York: Random House.)




	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3604
	Сканиране: Диан Жон, 2010 г.
	Разпознаване, корекция и форматиране: Dave, 2010 г.

	__Издание:__
	Норман Полмар, Томас Б. Алън. Енциклопедия на шпионажа
	Американска, първо издание
	Редактор: Райчо Радулов
	Коректор: Юлия Шопова
	Технически редактор: Стефка Иванова
	Художник: Виктор Паунов, 2001 г.
	ИК „Труд“, 2001 г.
	ISBN: 954–528–213–4